Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Колийн Маккълоу
Жертвеният жребец

 

Част I: Дойдох, видях, победих
Октомврийския кон
 
Октомврийските иди били приети за край на военния сезон. В този ден на Марсово поле, непосредствено пред Сервиевите стени на Рим се провеждало състезание.
Организирала се надпревара с най-добрите бойни коне от изминалата година, впрегнати по два в колесници. Десният от победилата двойка бил обявяван за октомврийски жертвен кон и убиван с копие от _фламен Марциалис_, главния жрец на Марс, бога на войната. Сетне главата и гениталиите на октомврийския кон се отрязвали. Гениталиите се оставяли да кървят върху свещеното огнище на Регията, най-стария римски храм, след това ги давали на весталките, за да ги изгорят в свещения огън на Веста. Пепелта се смесвала с брашно и от него се приготвяли сладкиши, принасяни в дар на боговете в деня на основаването на Рим от първия му цар Ромул. Главата на октомврийския кон се украсявала и се хвърляла между два отбора обикновени граждани: едните — от района Субура, другите — от Сакра Виа. Всеки от отборите се стремял да отнеме главата от другия. Ако победителите били жителите на Субура, главата се окачвала на Турис Мамилия. Ако победели тези от Сакра Виа, закачвали я на фасадата на Регията.
Този ритуал бил толкова древен, че никой не помнел откъде води началото си. В него най-добрите коне на Рим се принасяли в жертва на двете сили, носещи разцвета на държавата — войната и земята. От тях идвали мощта, благоденствието и бойната му слава. Смъртта на октомврийския кон символизирала едновременно скръб по миналото и устременост към бъдещето.
 

1
Цезар в Египет
(Октомври 48 — юни 47 г.пр.Хр.)
 

— Знаех си, че съм прав. Било е земетресение — рече Цезар и остави свитъците на масата.
Калвин и Брут изненадано го изгледаха.
— Какво значение има това? — попита Калвин.
— Признаците за моята божественост, Гней! Въртящата се статуя на Виктория в онзи храм в Елиада, трясъкът като от далечни битки в Антиохия и Птоломеида, тътенът под храма на Афродита в Пергам, не помниш ли? Като съдя от опита си, боговете не се месят в делата на смъртните, поне не се наложи, за да победя Великия при Фарсал. Направих някои справки за божествените явления в Гърция, провинция Азия и Сирия. Всички те са се случили по едно и също време в един и същи ден. Било е леко земетресение. Погледнете дневниците на нашите жреци в Италия, всички пишат за тътен изпод земята и статуи, извършващи странни движения. А то било просто земетресение.
— Ти отнемаш илюзиите ни, Цезаре — усмихна се Калвин. — Тъкмо започвах да си мисля, че работя за истински бог. — Обърна се към Брут: — Не си ли разочарован и ти, Бруте?
Големите му, тъжни черни очи под тежките клепачи не проблеснаха развеселено; взряха се замислено в Калвин.
— Не съм разочарован, Гней Калвине, макар че не се бях замислял за природно обяснение. Приемах тези послания като чисто ласкателство.
Цезар присви очи:
— По-лошо е, ако са ласкателство.
Тримата мъже седяха в стаята, осигурена им от родоския етнарх за работно помещение. От прозореца се виждаше кипящото от живот пристанище, намиращо се на главния търговски път от Егейско море към Кипър, Киликия и Сирия. Дълбоките сини води между многобройните кораби и високите планини на Ликия представляваха красива гледка, но никой не й обръщаше внимание.
Цезар счупи печата на поредното писмо, прочете го набързо и изръмжа:
— От Кипър е. Младият Клавдий съобщава, че Помпей Велики заминал за Египет.
— Бях готов да се закълна, че ще се присъедини към братовчед си Хир в двора на партския цар. Какво ще търси в Египет? — недоумяваше Калвин.
— Вода и провизии. Движи се със скоростта на охлюв. Летните пасати ще задухат, преди да е отплавал от Александрия. Помпей явно е решил да се присъедини към останалите бегълци в провинция Африка — отвърна с известно разочарование Цезар.
— Значи, войната още не е свършила — въздъхна Брут.
— Готов съм да я прекратя веднага щом Великия и неговият „сенат“ дадат съгласието си да се кандидатирам за консул _ин абсенция_, скъпи ми Бруте!
— О, за това на хората на Катон ще е нужен твърде много здрав разум, какъвто не притежават — отбеляза Калвин, но Брут нищо не каза. — Докато Катон е жив, няма да получиш разрешение от Великия и неговия сенат.
— Това ми е пределно ясно.
 

Цезар беше преминал в провинция Азия през Хелеспонт преди три нундини. След това бе обиколил егейското крайбрежие, за да види резултатите от безчинствата на републиканците при трескавото им търсене на пари и кораби. Плутократите и публиканите, събиращи данъци, бяха лишили храмовете от най-ценните им богатства. Съкровищниците на банките бяха разбити и изпразнени. Управителят на Сирия Метел Сципион бе останал в Азия по пътя си към войските на Помпей в Тесалия и беше наложил незаконни данъци за всичко: прозорци, колони, врати, роби, безимотни, зърно, добитък, оръжия, обсадни оръдия и прехвърляния на имоти. Когато това се оказало недостатъчно, той наложил и събрал данъци за десет години напред, а ако някой се противопоставел, го екзекутирал.
Макар че вестите, достигащи в Рим, засягаха повече темата за божествения произход на Цезар, отколкото тези събития, сегашният поход на Великия мъж имаше за цел както установяването на фактите, така и финансовото облекчаване на ограбената провинция. Той разговаряше с градски управници и изтъкнати търговци, прогонваше публикани, отменяше всякакви данъци и такси за пет години напред, издаваше заповеди за връщане на намерените в противниковия лагер при Фарсал съкровища на храмовете, от които бяха иззети, и даваше обещания за конкретни мерки за подпомагане на мизерстващата провинция Азия веднага щом установи стабилна власт в Рим.
Точно затова, мислеше си Гней Домиций Калвин, докато го гледаше как чете документите, затрупали бюрото му в Родос, жителите на провинция Азия смятаха Цезар за бог. Последният управител на Азия, който бе имал представа от търговия, бе Сула, чиято изключително справедлива система за облагане бе отменена преди петнайсет години не от друг, а от самия Помпей Велики. „Може би — размишляваше Калвин — човек трябва да има много древен патрициански произход, за да си даде сметка за задълженията на Рим към провинциите му. Останалите не сме свързани толкова здраво с миналото, затова живеем в настоящето, без да се замисляме за бъдещето.“
Великият мъж изглеждаше много уморен. О, беше стегнат и бодър както винаги, но определено изглеждаше състарен. Тъй като никога не докосваше вино или изтънчени лакомства, той бе лишен от порока на чревоугодничеството. Нужни му бяха само няколко часа сън, за да се чувства бодър. За съжаление имаше твърде много за вършене, а не се доверяваше достатъчно на помощниците си, за да им прехвърли някои от задълженията си.
„Брут — мислеше мрачно Калвин, който ненавиждаше този човек — напълно оправдава това отношение. Може да е корифей на търговските дела, но цялата му енергия е насочена към частната му лихварска фирма и съдружниците му Матиний и Скапций. Би трябвало да я нарекат „Брут и Брут“! Всеки жител на провинция Азия, който се ползва с някакво обществено положение, дължи на Матиний и Скапций милиони. Царете Дейотар на Галатия и Ариобарзан на Кападокия също са затънали. Брут не престава да го изтъква, а Цезар мрази да му се натяква.“
— Десет процента лихва просто не е _човешко_ — мърмореше Брут. — Как можеш да поставяш такъв праг и да ощетяваш честните римски търговци?
— Римски търговци, които дават заеми при по-големи лихви, са безскрупулни използвачи — отговаряше Цезар. — Четирийсет и пет процента лихва, Бруте, е _престъпление_! Точно такава са поискали твоите храненици Матиний и Скапций от саламинийците в Кипър; после са ги оставили да мрат от глад, тъй като не били в състояние да се издължат! Ако искаме провинциите ни да допринасят за благосъстоянието на Рим, трябва да направим така, че и те да просперират.
— Лихварите не са виновни, хората, които искат заеми, доброволно се съгласяват на по-големи лихви — продължаваше да настоява Брут с обичайната си упоритост, която проявяваше винаги щом станеше дума за финансови дела. — Дългът си е дълг и трябва да се изплати според договорените условия. А ти искаш да изкараш това незаконно!
— Отдавна трябваше да е обявено за незаконно. Ти си известен със съкратените си съчинения, Бруте. Кой Друг е в състояние да събере целия Тукидид в две страници? Опитвал ли си да резюмираш дванайсетте плочки в една? Ако подкрепата ти за чичо ти Катон е подтикната от толкова голямо уважение към _мос майорум_ спомни си, че конституцията, записана на дванайсетте плочки, изрично забранява взимането на каквато и да било лихва при даване на заем.
— Те са писани преди шестстотин години — изтъкваше Брут.
— Ако заемоискателите са съгласни на грабителските ви условия, значи не са достатъчно надеждни, за да им се отпусне заем, знаеш го. Основната ти болка, Бруте, всъщност е, че забраних на римските лихвари да използват войската и ликторите за насилствено събиране на заемите.
Този разговор се повтаряше поне по веднъж на ден.
Брут създаваше доста ядове На Цезар, който го беше взел под крилото си след Фарсал заради привързаността си към майка му, Сервилия, и от чувство за вина за разтрогването на годежа на Брут с Юлия, за да я омъжи за Помпей — това бе разбило сърцето на Брут и той много добре го знаеше. Ала при помилването му при Фарсал Великия мъж нямаше ни най-малка представа какъв човек е Брут. Той познаваше един младеж отпреди дванайсет години. Нямаше представа, че онзи пъпчив момък, сега пъпчив трийсет и шест годишен мъж, бе страхливец на бойното поле, но лъв, щом трябваше да защитава богатството си. Никой не бе посмял да каже на Цезар онова, което знаеха всички — че Брут беше хвърлил меча си при Фарсал, без да го изцапа и с капка кръв, а след това се бе крил в блатата, за да се появи в Лариса и да моли за прошка заедно с първата група Помпееви „републиканци“. „Не — мислеше си Калвин, — този проклет Брут никак не ми се нрави и с удоволствие бих се отървал от него. Да се нарича „републиканец“, какво безочие! Това е просто едно гръмко име, с което той и съучастниците му оправдават гражданската война, към която тласнаха Рим.“
Брут се изправи:
— Цезаре, имам ангажимент.
— Ами, върви тогава — отвърна спокойно Великия мъж.
— Да не би да има среща с онзи долен червей Матиний, който ни следва дотук? — попита Калвин, след като Брут излезе.
— Страхувам се, че да. — Цезар присви лукаво сините си очи. — Бъди спокоен, Калвине! Скоро ще се отървем от Брут.
Калвин се усмихна:
— Какво смяташ да правиш с него?
— Да го оставя при управителя в Тарс, където е следващата ни и последна спирка. Не се сещам за по-тежко наказание за Брут от това да го оставя да работи за Сестий, който никога няма да му прости, че отне два от киликийските му легиони и ги изпрати на Помпей.
 

Цезар даде заповед за заминаване и събитията се развиха съвсем бързо. На следващия ден той отплава от Родос за Тарс с два легиона и около три хиляди и двеста ветерани, събрани от остатъците на най-старите му легиони, най-вече от Шести. Водеше и осемстотин германски конници с любимите им ремски коне и малък отряд уби, които се сражаваха с копия редом с германите.
Съсипан от своеволията на Метел Сципион, Тарс се справяше едва-едва под управлението на Квинт Марций Филип. Той беше малкият син на Цезаровия племенник и тъст на Катон, Луций Марций Филип, вечно неутрален в политиката и известен епикуреец. След като похвали младия Филип за добрата работа, Цезар върна Публий Сестий на курулното кресло като управител и назначи Брут за негов легат, а Филип за проквестор.
— Трийсет и седми и Трийсет и осми се нуждаят от почивка — рече той на Калвин. — Издигни лагер сред хълмовете над Киликийската порта за шест нундини, след това ми ги прати в Александрия с бойна флотилия. Ще ги изчакам там, сетне продължавам на запад, за да изхвърля републиканците от провинция Африка, преди да са се разположили твърде удобно.
Калвин беше висок, русокос мъж със сиви очи. Наближаваше петдесетте. Той не коментира заповедта, тъй като всяко решение на Цезар в крайна сметка се оказваше правилно. От присъединяването си към Великия мъж преди година той бе видял достатъчно, за да разбере, че ако човек има поне малко ум в главата и иска да благоденства, трябва да се държи здраво за този човек. Макар че беше консервативен политик и смяташе да подкрепи Помпей, той бе предпочел Цезар, защото сляпата омраза на Катон и Цицерон го отблъскваше. Затова в Брундизиум беше помолил Марк Антоний да бъде прехвърлен при Великия мъж. Антоний съзнаваше, че Цезар ще приветства горещо подкрепата на един бивш консул от ранга на Калвин, и затова склони веднага.
— В Тарс ли да остана, докато ме повикаш, Цезаре?
— Изборът е твой, Калвине. Ти си моят „див проконсул“, ако може да съществува такъв звяр. Като диктатор аз имам власт да давам империум, затова сега ще събера трийсетте ликтори за свидетели и ще издам закон, който ти дава неограничена власт във всички земи на изток от Гърция. Така ще разполагаш с по-големи правомощия от управителите в собствените им провинции и ще можеш да командваш всички войски в района.
— Да не би да имаш някакво предчувствие, Цезаре? — намръщи се той.
— Аз не гледам на предчувствията като на някакво вътрешно глождене или нещо подобно, ако това имаш предвид. Предпочитам да ги схващам като… ъ… породени от неуловими мисловни процеси, които не осъзнавам, но въпреки това протичат. Искам просто да те предупредя да държиш очите си отворени за летящи свине и да се ослушваш за пеещи прасета. Ако видиш или чуеш нещо подобно или също толкова необичайно, знай, че нещо не е наред и имаш пълната власт да се заемеш с него в мое отсъствие.
На следващия ден, предпоследния на септември, Гай Юлий Цезар отплава с попътен вятър по река Кинд към Нашето море и после на югозапад. Три хиляди и двестате му ветерани и осемстотинте германски конници бяха натъпкани в трийсет и пет товарни плавателни съда. Бойните си кораби той остави за поправка.
 

Две нундини по-късно, точно когато дивият проконсул Калвин, ползващ се с неограничена власт, смяташе да отпътува за Антиохия, за да види на какво е заприличала Сирия след управлението на Метел Сципион, в Тарс пристигна вестоносец с почти издъхнал от препускане кон.
— Цар Фарнак се прехвърли от Кимерия със стохилядна войска и нахлу в Понт при Амис — съобщи човекът, когато възвърна способността си да говори. — Амис гори, а царят заяви, че смята да си върне всички земи на баща си от Малка Армения до Хелеспонт.
Калвин, Сестий, Брут и Квинт Филип бяха потресени.
— Поредният Митридат Велики — измърмори мрачно Сестий.
— Съмнявам се — възрази Калвин, след като се отърси от изненадата. — Сестий, ние с теб потегляме начело на войската. Ще вземе Квинт Филип, а Марк Брут ще остане в Тарс да управлява. — Той се обърна към Брут с такова заплашително изражение, че другият мъж отстъпи. — Колкото до теб, Марк Бруте, слушай ме добре: никакво събиране на дългове в наше отсъствие, ясно ли е? Може да имаш пропреторски империум, но ако използваш услугите дори само на един ликтор, за да заставиш някого да връща заеми, кълна се, че ще те обеся за топките.
— Освен това — добави Сестий — в момента Киликия не разполага с опитна войска именно по твоя вина, затова основното ти задължение ще е събирането и обучението на войници, чуваш ли? — Обърна се към Калвин: — Ами Цезар?
— Той поиска да му изпратя Трийсет и седми и Трийсет и осми, но аз не смея, Сестий. А и не съм сигурен, че ще одобри, ако лишим Анатолия от всички опитни легиони. Затова ще му изпратя Трийсет и седми, а Трийсет и осми ще вземем на север. Ще тръгнем направо от Киликийската порта, след това ще отидем в Евзебия Мазака при цар Ариобарзан и ще го накараме да ни осигури още войници, независимо колко е обедняла Кападокия. Ще изпратя вестоносец при цар Дейотар в Галатия със заповед да събере всеки, който е способен да държи копие, след това да ни изпрати войската при река Халис под Евзебия Мазака. Двама пратеници ще тръгнат към Пергам и Никомедия. Квинте Филипе, намери писари, _бързо_!
Макар че вече бе взел твърдо решение, Калвин се тревожеше за Цезар. Великия мъж го беше предупредил за очакваната опасност от Анатолия, но сигурно подобни предчувствия го караха да иска и двата легиона в Александрия. Ако получи само единия, това може да провали плановете му за бързо настъпление към провинция Африка. Затова Калвин изпрати писмо в Пергам на друг от синовете на Митридат Велики, който не приличаше на Фарнак.
Този Митридат се беше съюзил с римляните по време на Помпеевата кампания за прочистване на Анатолия след трийсетгодишната война на Рим с баща му. Помпей го бе възнаградил с плодородните земи около Пергам, столицата на провинция Азия. Този Митридат не беше цар, но в границите на сатрапията си не се подчиняваше на римските закони. Така бе станал клиент на Помпей и по силата на тази връзка му беше помагал във войната срещу Цезар. След битката край Фарсал обаче той бе изпратил учтиво писмо до Великия мъж със смирена молба за прошка и за привилегията да бъде вече Цезаров клиент. Това развесели, но и очарова Цезар. Той отвърна в същия изтънчен стил и уведоми Митридат Пергамски, че вече му е простено и че има осигурено място сред клиентите на Великия мъж — но също и че трябва да е готов да служи на новия си покровител, когато се наложи.
Сега Калвин написа:
 
„Ето ти възможност да служиш на покровителя си, Митридате. Не се съмнявам, че и ти не по-малко от нас си разтревожен от нахлуването на твоя полубрат в Понт и жестокостите, извършени от него в Амис. Това е недостойно и обидно за човешкия род. Войната е необходимост и понякога е неизбежна, но всеки цивилизован пълководец е длъжен да не замесва мирни граждани във военните действия и да не допуска извършването на физическо насилие върху тях. Цивилните може да гладуват или да загубят домовете си — това е едно от последствията на войната, ала съвсем различно е да изнасилваш жени и момичета, докато умрат, да изтезаваш и да осакатяваш невинни мъже само за удоволствие. Фарнак е варварин.
Нашествието на Фарнак ме сварва с вързани ръце, приятелю Митридате, но току-що ми хрумна, че в твое лице имам изключително способен заместник по силата на съюза ти със сената и народа на Рим. Знам, че този договор ти забранява да събираш както войска, така и градска стража, но при сегашните обстоятелства се налага да заобиколим тази клауза. Аз съм упълномощен да го сторя на основание на неограничената си проконсулска власт, дадена ми от диктатора.
Ти сигурно не знаеш, че Цезар отплава за Египет с твърде малобройна войска. Помоли ме да му изпратя още два легиона и военна флотилия колкото се може по-скоро. Сега се оказва, че мога да му осигуря само един легион и флотилията.
С това писмо ти давам право да събереш войска и да я изпратиш на Цезар в Александрия. Нямам представа къде ще намериш войници, тъй като Анатолия е съсипана. Оставил съм обаче Марк Юний Брут в Тарс със заповеди да започне събиране и обучение на войска, така че ти би трябвало да се сдобиеш поне с един легион, когато пълководецът ти стигне Киликия. Съветвам те, освен това да потърсиш по-внимателно в Сирия, и по-точно в южния й край. Там има прекрасни мъже, едни от най-способните бойци на света. Опитай при евреите.“
 
 
 
Когато получи писмото на Калвин, Митридат Пергамски въздъхна с облекчение. Сега най-после имаше възможност да се докаже пред новия господар на света като лоялен клиент!
— Аз лично ще водя войската — рече той на жена си Вереника.
— Разумно ли е? Защо не синът ни Архелай?
— Архелай може да управлява тук. Винаги ме е блазнила мисълта, че може би съм наследил от бойните способности на великия си баща, затова искам да командвам войската лично. Освен това съм живял известно време сред римляните и съм усвоил малко от техните организационни умения. На баща ми, Великия, те липсваха и това беше големият му недостатък.
 

„О, какво блаженство!“ — това си помисли Цезар, щом задълженията по управлението на провинция Азия и Киликия паднаха от плещите му… и когато се измъкна от неизбежното си обкръжение от легати, чиновници, плутократи и местни етнарси. Единственият човек с по-високо обществено положение, когото бе взел при това пътуване към Александрия, беше един от най-способните му главни центуриони от Галската война — Публий Руфрий, когото бе повишил на преторски легат за заслугите му в битката край Фарсал. А мълчаливият Руфрий никога не би посмял да досажда на Великия мъж.
Решителните мъже обикновено са и мъдри мислители, но човек може да мисли и докато е на път, затова Цезар, който ненавиждаше безделието, използваше всеки миг. Когато пътуваше стотици, понякога и хиляди километри между провинциите си, той водеше поне един писар и диктуваше на злощастния човечец без почивка. Единствените моменти, когато не работеше, бяха тези, в които беше с жена или слушаше музика; той обожаваше музиката.
При това четиридневно плаване от Тарс за Александрия обаче той нямаше нито писар, нито музиканти, които да занимават мисълта му. Цезар беше много изморен. Осъзнаваше, че този път трябва да си _почине_ — да мисли за други неща, не за поредната война или за следващата неприятност.
В последните години му бе станало навик да мисли за себе си от трето лице — това беше израз за пълното му себеотрицание и ужасното нежелание да облекчи болката си. Да мисли от първо лице означаваше да приеме мъката с цялата й жестокост и неизбежност. Затова той мислеше за себе си като за „Цезар“, не като „аз“. Сякаш ставаше дума за някакъв чужд човек. Ако „азът“ го няма, няма болка.
 

Докато работеше, за да превърне Галия на дългокосите в нормална римска провинция, ставаше все по-ясно, че въпреки огромния си принос за Рим той няма да може да почива спокойно върху лаврите си. Онова, на което се радваше Помпей Велики, не беше позволено на Цезар заради група сенатори, наричащи себе си „добрите люде“. Те се бяха зарекли да се противопоставят за всичко на Цезар — да го разкъсат и да го стъпчат, да отменят всички предложени от него закони и да го прокудят завинаги. Начело с Бибул и устатия Катон, който стягаше редиците им винаги когато някой покажеше неувереност, те бяха превърнали живота на Великия мъж в една непрестанна борба за оцеляване.
Естествено, той много добре разбираше подтиците им; не можеше обаче да схване причината за безумния им инат. Цезар напразно се опитваше да си внуши, че ако бе забавил съвсем малко действията си, с които показваше пълната им некадърност, те може би нямаше да го мразят толкова ожесточено. Той обаче имаше силен характер и не търпеше глупците.
Бибул. С него се започна, с обсадата на Митилен от Лукул на остров Лесбос преди трийсет и три години. Бибул. Толкова дребен и толкова злобен, че Цезар го беше вдигнал върху един шкаф и го бе направил за посмешище пред всички.
Лукул. Той водеше обсадата на Митилен. Бе пуснал слуха, че Цезар измъкнал цяла флотилия от развратния стар цар на Витиния, като лично задоволил половия му нагон — слух, който добрите люде използваха години по-късно в кампанията си за злепоставяне на Великия мъж във Форума на Рим. Нищо, че други мъже ядяха изпражнения и изнасилваха дъщерите си — Цезар бил продал ануса си на цар Никомед за една флотилия. Тези обвинения отпаднаха поради липса на доказателства и благодарение на няколко разумни съвета от майка му. Тъкмо Лукул да измисли това — човек с толкова отвратителни пороци. Лукул, любовникът на Луций Корнелий Сула.
Сула, който като диктатор освободи Цезар от ужасната длъжност на жрец, наложена му на тринайсетгодишна възраст от Гай Марий — длъжност, която не му даваше право да докосва оръжие и да става свидетел на убийства по време на война.
Сула го освободи въпреки волята на мъртвия вече Марий, след това го изпрати с едно муле да помага на Лукул в Митилен. Деветнайсетгодишният Цезар не спечели симпатията на пълководеца си. Когато се стигна до битка, Лукул го остави незащитен под вражеските стрели. Цезар обаче излезе от това положение увенчан с _корона цивика_ — венец от дъбови клонки, давана като награда за изключително храбри постъпки по време на битка. Тя се присъждаше толкова рядко, че отличеният с нея я носеше до края на живота си при официални събития и всички присъстващи трябваше да стават и да го аплодират. Как само мразеше Бибул това аплодиране всеки път, когато Цезар влезеше в сената! Дъбовият венец даде на Цезар и правото да стане член на сената, макар че тогава той бе едва на двайсет години. Другите мъже трябваше да чакат до трийсетата си годишнина. Цезар обаче и без това беше сенатор — главният жрец на Юпитер автоматично получаваше тази привилегия, а той бе такъв до момента на освобождаването му от Сула. Това означаваше, че Цезар е бил сенатор по време на трийсет и осем от петдесет и двете години на живота си.
Амбицията му бе да спечели всеки държавен пост, когато достигне необходимата възраст, винаги с абсолютно мнозинство на гласовете — и без подкупи. Е, той и нямаше как да дава подкупи, защото добрите люде бяха готови да се нахвърлят върху му при най-малкия повод. Постигна амбицията си, както се полагаше за един мъж от Юлиите, преки потомци на Венера по линия на сина й Еней. Още повече, когато този мъж бе и потомък на Марс по линия на сина му Ромул, основателя на Рим. Марс и Венера — Арес и Афродита.
Макар че вече бяха минали шест нундини оттогава, Цезар все още си представяше ясно онази своя статуя, издигната на главния площад в Ефес, и надписа й: __ГАЙ ЮЛИЙ ЦЕЗАР, СИН НА ГАЙ, ПОНТИФЕКС МАКСИМУС, ИМПЕРАТОР, ДВА ПЪТИ КОНСУЛ, ПОТОМЪК НА АРЕС И АФРОДИТА, БОГОИЗБРАН И СПАСИТЕЛ НА ЧОВЕШКИЯ РОД.__ Разбира се, на площада на всеки град между Олисипон и Дамаск бе стояла статуя на Помпей Велики (всичките сринати след поражението му при Фарсал), но той не можеше да претендира за никакъв божествен произход, още по-малко, че е потомък на Арес и Афродита. О, под всяка статуя на римски завоевател пишеше неща като __БОГОИЗБРАН И СПАСИТЕЛ НА ЧОВЕШКИЯ РОД!__ За жителите на Изтока тези ласкателства бяха нещо напълно нормално. Важното тук бе _произходът_ на Цезар, произход, с какъвто Помпей, пиценският гал, никога нямаше да може да се похвали. Единственият му по-значим предшественик бе Пик, богът, превърнат в кълвач. А произходът на Цезар беше описан върху статуята му, изложена пред цял Ефес. Това вече имаше значение.
Цезар почти не си спомняше баща си; той все беше зает с изпълнението на една или друга заповед на Гай Марий. Беше издъхнал, докато се навеждал да си завърже обувката. Странен начин да умреш — като си връзваш обувките. Така на петнайсет години Цезар бе станал глава на семейството. Отгледала го беше майка му — Аврелия Кота, строга, критична, сериозна, сдържана, но винаги готова да даде разумен съвет. Откъм сенатори родът на Юлиите бе доста беден, те едва намираха пари да задоволят изискванията на цензорите. Зестрата на Аврелия беше многоетажна къща в Субура, един от най-бедните квартали на Рим, и семейството бе живяло там до избирането на Цезар за върховен жрец и преместването му в Домус Публика, малък дворец, собственост на държавата.
Как само се ядосваше Аврелия за невероятното му безгрижие, за равнодушието му към трупащите се дългове! И до какви страшни беди го беше докарала немотията! Сетне, след като завладя Галия на дългокосите, Цезар стана по-богат дори от Помпей Велики, а може би и от Брут. Нямаше по-богат римлянин от Брут, защото благодарение на родството си със Сервилий Цепион той беше станал наследник на златото от Толоза. Това го правеше много желана партия за Юлия, докато Помпей Велики не се влюби в нея. Цезар имаше по-голяма нужда от политическото влияние на Помпей, отколкото от парите на Брут.
 

"Юлия. Всичките ми любими жени са мъртви, две от тях, докато се опитваха да родят синове. Прекрасната малка Цинила, скъпата ми Юлия, и двете — едва на прага на зрелостта. Нито една от тях не ми е причинила дори най-малка тревога, освен със смъртта си. Каква несправедливост, каква несправедливост! Затварям очи и те идват: Цинила, жената на младостта ми; Юлия, единствената ми дъщеря. Другата Юлия, леля Юлия, съпругата на онова ужасно дърто чудовище Гай Марий. Нейният парфюм все още ме докарва до сълзи. Детството ми би било лишено от любов без нейните целувки и прегръдки. Майка ми, съвършеният политик, бе неспособна на такава нежност от страх, че любовта й може да ме развали. Тя ме смяташе за твърде горд, за твърде уверен в превъзходството си, страхуваше се, че ще бъда заслепен от властта.
Ала тях вече ги няма, моите любими жени. Сега съм сам.
Нищо чудно, че годините започват да ми тежат.“
 
 
 
Само боговете можеха да преценят кой е постигнал с по-голям труд успехите си, Цезар или Сула. Разликата вероятно бе нищожна. И на двамата се беше наложило да бранят своята _дигнитас_ — личния си принос за славата на народа си, честта и общественото си положение, навлизайки с войските си в Рим. И двамата бяха станали диктатори — единственият пост в държавата, стоящ над демократичните принципи и закона. Разликата беше в това как са се държали след провъзгласяването им за такива. Сула бе обявил много достойни люде извън закона с прословутите си проскрипции, беше напълнил празната хазна благодарение на убийствата на богати сенатори и търговци от конническото съсловие и конфискуването на имуществата им. Цезар беше снизходителен, прощаваше на враговете си и позволяваше на повечето от тях да запазят собствеността си.
Добрите люде го бяха заставили да влезе в Рим. Съзнателно, нарочно — дори със задоволство! — бяха хвърлили Рим в гражданска война, само и само да не отстъпят на Цезар онова, което бяха дали щедро на Помпей. И най-вече правото да се кандидатира за консул, без да се явява лично в града. Щом някой мъж, притежаващ империум, пресечеше свещената граница на Рим, той губеше тази си власт и можеше да бъде съден. Добрите люде бяха готови да обвинят Цезар в измяна в момента, в който се лиши от империума си на управител на провинция, за да постави кандидатурата си за второ, напълно законно консулство. Той бе помолил да му разрешат да се кандидатира _им абсенция_, задочно. Желанието му беше съвсем разумно, но добрите люде блокираха обсъжданията на това предложение, както и постигането на каквото и да било взаимно съгласие. Когато всички възможности се изчерпиха, той последва примера на Сула и вкара войските си в Рим. Ала не за да запази главата си; животът му никога не се беше намирал в опасност. Присъдата на съда, управляван от марионетки на добрите люде, щеше да е много по-жестока — изгнание за вечни времена от Рим.
_Измяна_ ли? Прокарването на закони за по-справедливо разпределяне на обществените земи на Рим? _Измяна?_ Прокарването на закони, забраняващи на римските управители да ограбват провинциите си? _Измяна?_ Разширяването на границите на Рим до естествената преграда по река Рейн и запазването по този начин на Италия и _Нашето море_ от германите? _Тези ли постъпки бяха държавна измяна?_ С тези закони и с тези действия ли бе предал страната си Цезар?
За добрите люде отговорът беше положителен. Защо? Как бе възможно? Защото според добрите люде тези закони и действия бяха обида към _мос майорум_ — обичаите и традициите на предците. Тези закони и действия променяха завинаги Рим. Какво значение имаше, че промените ще са в името на общото благо, на сигурността на Рим, на щастието и просперитета не само на римляните, а и на поданиците в провинциите? Тези закони и действия се разминаваха силно със старите порядки, с начина на управление, оказал се добър за един малък град на средата на пътищата на солта в Централна Италия преди шестстотин години. Защо добрите люде не искаха да видят, че старите порядки вече не са подходящи за единствената велика сила на запад от Ефрат? Рим бе завладял целия Запад, но въпреки това много от управниците му като че ли все още живееха в недоразвития град — държава.
За добрите люде промените бяха най-големият враг, а Цезар бе най-способният слуга на този враг. Както обичаше да крещи Катон от рострите на Форума, Цезар бе въплъщение на самото зло. И всичко това само защото беше достатъчно прозорлив, за да разбере, че без необходимите промени Рим ще загине, ще се свие в нищожните си смърдящи дрипи като прокажен просяк.
И така, Цезар, диктаторът, господарят на света, пътуваше на този кораб. Той, който никога не беше ламтял за повече, отколкото му се полагаше — да бъде законно избран за консул за втори път десет години след първото му консулство, както изискваше законът. След това второ консулство той искаше да си остане един застаряващ държавник, по-благоразумен и способен от онзи припрян, плашлив плъх Цицерон. От време на време щеше да приема някоя мисия от сената и да поведе някоя римска войска, както само Цезар умееше. Ала да срещне края си, докато управлява света? Това бе истинска трагедия, достойна за перото на Есхил или Софокъл.
 

По-голямата част от живота си Цезар бе прекарал в западния край на Родното море — в Испания, Галия. Мисиите му на изток се ограничаваха с провинция Азия и Киликия. Никога не беше стъпвал в Сирия или Египет, нито в суровите земи на Централна Анатолия.
Най-много се бе доближавал до Египет при пътуването си до Кипър година преди Катон да анексира острова. Тогава там царуваше Птолемей Кипъреца, по-малък брат на тогавашния владетел на Египет, Птолемей Авлет. В Кипър Цезар флиртува с дъщерята на Митридат Велики и се къпа в морската пяна, от която се бе родила неговата предшественица Венера, или Афродита. Голямата сестра на тази потомка на Митридат беше Клеопатра Трифена, първата жена на Птолемей Авлет и майка на сегашната царица Клеопатра.
Цезар се беше срещнал с Птолемей Авлет като главен консул преди единайсет години и сега мислите за египетския цар го караха да се усмихва тъжно. Авлет отчаяно се нуждаеше Рим да затвърди мястото му на трона и искаше да бъде обявен за приятел и съюзник на римския народ. Като първи консул тогава Цезар с удоволствие му оказа и двете услуги срещу шест хиляди златни таланта*. Хиляда от тези таланти отидоха при Помпей, други хиляда — при Марк Крас. Четири хиляди обаче останаха за Цезар и му помогнаха да направи онова, за което сенатът отказваше да отпусне каквито и да било средства — да събере и въоръжи достатъчно легиони, за да завладее Галия и да обуздае германите.
[* Талант — 1.) парична единица в древността, варираща по стойност в различните страни; 2.) мярка за тегло, равняваща се на 25 кг. — Б.пр.]
О, Марк Красе! Каква алчност изпитваше той към Египет! Смяташе го за най-богатата страна на света, затрупана със злато и скъпоценни камъни. Ненаситен за богатства, Крас бе неизчерпаем извор на знания за Египет. Той мечтаеше да анексира царството към Рим. Възпряха го само най-висшите представители на римската търговска класа, които прозряха, че от такова анексиране би се облагодетелствал само Крас. Сенатът можеше да се залъгва, че управлява Рим, но властта всъщност бе в ръцете на конниците от осемнайсетте центурии. Рим беше първата държава в света, подчиняваща се главно на икономически интереси.
Затова накрая Крас тръгна да търси златните си планини и хълмовете от скъпоценни камъни в Месопотамия и беше убит край Кари. Партският цар все още притежаваше седем римски орела, пленени в тази битка. Един ден Цезар щеше да влезе в Екбатана и да си ги върне. Това би довело до друга огромна промяна — ако погълне Партското царство, Рим щеше да управлява не само Запада, но и Изтока.
 

Далечната ослепително бяла кула го извади от дълбоките размисли и той впери поглед в нея. Това беше известният фар на Фарос, острова, заграждащ двете пристанища на Александрия. Кулата бе направена от три шестостенни части, всяка от които беше с по-малък диаметър от лежащата под нея. Фарът бе облицован с бял мрамор, издигаше се на сто стъпки над земята и беше едно от чудесата на света. На върха му гореше вечен огън, чиято светлина се отразяваше с помощта на сложна система от идеално изгладени мраморни плочи и се виждаше далеч навътре в морето от всички посоки, но денем почти не се забелязваше. Цезар бе чел всичко за това човешко творение, знаеше, че тези мраморни плочи пазят пламъците от вятъра, но пак гореше от желание да изкачи шестстотинте стъпала и да _види_ лично.
— Времето е подходящо за акостиране в Голямото пристанище — каза капитанът, гръцки моряк, пътувал неведнъж до Александрия. — Без проблем ще виждаме насочващите шамандури. Това са закотвени на дъното парчета корк, боядисани в червено от едната страна и в жълто от другата.
Цезар го знаеше много добре, но погледна съсредоточено капитана, сякаш чуваше това за пръв път.
— Има три канала: Стеганос, Посейдеос и Таврос, броени отдясно наляво, като идваш откъм морето. Стеганос е наречен на скалите Свински гръб, разположени на края на нос Лохиас, където са дворците; Посейдеос се казва така, защото е разположен точно срещу храма на Посейдон; а Таврос носи името на скалите на Бичия рог на края на остров Фарос. По време на буря (за щастие тук това е рядкост) влизането в пристанищата е невъзможно. Ние, чуждестранните капитани, избягваме Евностското пристанище, там е пълно с плитчини и наноси. Както виждаш — продължаваше да обяснява капитанът, като разпери ръка, — подводните скали навлизат навътре в морето. Фарът е огромно облекчение за чуждестранните кораби и казват, че издигането му е струвало осемстотин златни таланта.
Цезар караше легионерите си да гребат; така хората му се упражняваха добре, не скучаеха и нямаха време за кавги. Никой римски легионер не обичаше да се отделя от _тера фирма_, твърдата земя, и повечето предпочитаха изобщо да не поглеждат зад борда на кораба през цялото пътуване. Кой знае какво дебнеше в дълбините?
Капитанът реши да влязат през протока Посейдеос, тъй като този ден водите там бяха най-спокойни. Застанал сам на носа, Цезар оглеждаше града. Той блестеше в ярки цветове, със златни статуи и колесници върху ослепителнобелите сгради, растяха палми и други дървета; ала беше разочароващо равен, ако не се смята зелен коничен хълм с височина около сто стъпки и скалист полукръг, висок само колкото да побере трибуните на голям театър. Цезар знаеше, че в по-стари времена този театър е бил крепост — Акрон, което означаваше „скала“.
Кварталите наляво от театъра изглеждаха значително по-богати от останалата част на града; това бе вътрешният град, реши Цезар — огромен комплекс от дворци, издигнати върху високи постаменти с тесни стълбища, градини и палмови горички. От другата страна на театъра — цитадела започваха кейовете и складовете на пристанището, разположени в полукръг чак до Хептастадиона — дълъг вълнолом от бял мрамор, свързващ острова със сушата. Представляваше непрекъсната стена само с два високи свода по средата, позволяващи преминаването на малки кораби между двете пристанища: Голямото и Евностското. В Евност ли бяха корабите на Помпей? От тази страна на Хептастадиона нямаше и следа от тях.
Поради равнинността на терена бе невъзможно да се преценят размерите на Александрия, но Цезар знаеше, че ако се смятат кварталите извън стените на стария град, тя наброява три милиона жители и е най-големият град в света. Между Сервиевите стени в Рим живееха един милион души, Антиохия имаше повече, но никой не можеше да се мери с Александрия, основана едва преди триста години.
Внезапно на брега закипя трескава дейност, изневиделица се появиха четирийсетина кораба, пълни с въоръжени мъже. „О, браво! — помисли си Цезар. — От мир към война за петнайсет минути.“ Някои от корабите бяха масивни квинквереми с издадени напред бронзови носове, порещи водата, имаше квадриреми и триреми*, също с пригодени за морски битки носове, но около половината бяха по-малки, твърде ниски за плаване в открито море — корабчетата на бреговата стража, патрулиращи в седемте ръкава на река Нил, предположи Цезар. Докато се приближаваха към Александрия, не видяха нито едно от тях, но римската флотилия сигурно беше забелязана от зорък съгледвач. Това обаче все още не обясняваше бързата реакция при появата им.
[* Би-, три-, квадрии квинквереми — кораби съответно с два, три, четири и пет реда весла. — Б.пр.]
Хм! Голямо посрещане. Цезар накара тръбача на кораба да свири сбор, сетне нареди да се дадат сигнали с флагчета, указващи на другите капитани да чакат следващи заповеди. Поиска от прислужниците си да му донесат официалната _тога претекста_, сложи дъбовия венец върху оредяващата си златисторуса коса и обу кафявите си сенаторски обувки със сребърни катарами, атрибут на висш курулен магистрат. Застана на средата на кораба до перилата на борда и изчака бързото приближаване на една лодка, на чийто нос стоеше едър грубоват мъж.
— С какво право влизаш в Александрия, римлянино? — изкрещя той, без да се приближава твърде много.
— С правото на всеки мирен мореплавател, който иска да купи вода и провизии! — извика в отговор Цезар.
— На седем мили на запад от Евност има извор, там можеш да вземеш вода! Нямаме излишни провизии за продан, върви си по пътя, римлянино!
— Страхувам се, че не мога да го сторя, добри човече.
— Да не искаш да се биеш? Ние вече имаме числено превъзходство, а това е само една десета от хората, с които разполагаме!
— Водил съм предостатъчно битки, но ако настояваш, ще приема още една. Може да се перчите колкото си искате, но сега се сещам поне за петдесет начина да ви победя дори без бойни кораби. Аз съм Гай Юлий Цезар, диктаторът.
Грубият мъж прехапа устни:
— Добре, който и да си, можеш да слезеш на брега, но корабите ти ще останат тук, ясно?
— Имам нужда от ладия за двайсет и пет човека. И по-добре да дойде веднага, защото иначе ще си имаш сериозни главоболия, човече.
Грубият мъж даде някаква заповед на гребците си и лодката бързо се отдалечи.
Публий Руфрий се приближи до Цезар, изглеждаше много разтревожен.
— Флотата им явно е доста многобройна — рече, — но съгледвачите ни не могат да видят войници на брега. Има малоброен отряд младежи зад стените на дворцовия комплекс; предполагам, че това е царската гвардия. Какво възнамеряваш да правиш, Цезаре?
— Да сляза на брега с ликторите си с лодката, която ще ми осигурят.
— Нека да спусна нашите лодки и да ти изпратя войници.
— В никакъв случай. Твоята задача ще е да пазиш корабите ни… и да се грижиш някой некадърник като Тиберий Нерон да не си отсече крака с меча си.
Не след дълго се приближи голяма ладия с шестнайсет гребци. Цезар огледа облеклото на ликторите си, все още командвани от верния Фабий, докато заемаха местата си на лодката. Да, всички медни катарами на черните им кожени колани блестяха, всички червени туники бяха чисти, всяка алена кожена обувка бе изящно вързана. Те държаха фасциите си с повече нежност от котка, когато носи малките си. Кръстосаните червени ленти бяха точно в необходимото положение, брадвите, по една във всеки сноп от по трийсет боядисани в червено пръчки, блестяха заплашително. Доволен, Цезар скочи леко като момче в лодката и се настани на кърмата.
Ладията се насочи към кей близо до театъра, но извън стените на дворцовия комплекс. Там се беше сбрала тълпа цивилни, които размахваха юмруци и крещяха заплахи на гръцки с македонски акцент. Когато лодката бе завързана за един кол и двайсет и четиримата ликтори се подредиха в две колони, гражданите се поотдръпнаха, явно смутени от това спокойствие, от това чуждо за тях, но впечатляващо величие. Когато ликторите се строиха, Цезар се надигна важно, сетне бавно намести тогата си. Вдигна вежди и изгледа високомерно тълпата, все още крещяща заплахи.
— Кой е главният тук? — попита той.
Явно нямаше такъв.
— Хайде, Фабий, тръгвайте!
Ликторите навлязоха сред тълпата, Цезар вървеше между тях. „Явно заплахите са само на думи — помисли си, докато се усмихваше. — Слуховете са верни: александрийците не обичат римляни. Ала _къде_ е Помпей Велики?“
Портата към дворцовия комплекс бе великолепна, пилоните й бяха свързани с хоризонтален каменен блок; беше позлатена и боядисана в ярки цветове, украсена със странни стенописи и символи. Тук пътят им бе преграден от отряд от царската гвардия. Руфрий беше прав — те изглеждаха много красиви с гръцките си ризници от сребристи метални плочки, пришити върху ленен плат, с ярките си пурпурни туники, с високите си кафяви обувки, със сребристите шлемове с предпазители над носа и пурпурни гребени от конски косми. Освен това, прецени Цезар, изглеждаха по-подготвени да участват в улични сбивания, отколкото в битка. Като се имаше предвид историята на царската фамилия на Птолемеите, това вероятно беше вярно. В Александрия винаги имаше банди, готови да свалят един или друг монарх, независимо от пола му.
— Стой! — заповяда началникът на стражата с ръка върху дръжката на меча.
Цезар се приближи с ликторите си и послушно се спря.
— Бих искал да видя царя или царицата — рече.
— Не е възможно да видиш нито цар, нито царица, римлянино. Връщай се на кораба и се махай.
— Предай на техни величества, че аз съм Гай Юлий Цезар.
Началникът на стражата грубо се изсмя:
— Ха, ха, ха! Ако ти си Цезар, аз съм Таурт, богинята — хипопотам!
— Не споменавай имената на боговете си напразно.
Началникът на стражата примигна:
— Аз не съм кирлив египтянин, аз съм александриец! Моят бог е Серапис. Хайде, махай се!
— Аз _съм_ Цезар.
— Цезар е в Мала Азия, в Анатолия или някъде там.
— Цезар е в Александрия и моли много учтиво да бъде приет от царя или царицата.
— Ъ… не ти вярвам.
— Ъ… по-добре да ми повярваш, войниче, защото иначе целият гняв на Рим ще се излее върху Александрия и ти ще останеш без работа. Както и царят и царицата. Виж ликторите ми, глупако! Ако можеш да броиш, преброй ги! Двайсет и четири, нали? Кой римски курулен магистрат ходи с двайсет и четирима ликтори? Само един, диктаторът. Пусни ме сега и ме заведи в залата за аудиенции — завърши любезно Цезар.
Въпреки перченето си началникът на стражата се боеше. Ама че положение! Никой не знаеше по-добре от него, че в двореца нямаше кой да приеме великия гост — нито цар, нито царица, нито главен шамбелан. Никой, достоен да посрещне този римлянин, водещ наистина двайсет и четирима ликтори. Възможно ли бе да е Цезар? В никакъв случай! Какво ще прави Цезар в Александрия? Въпреки това пред него определено стоеше римлянин с двайсет и четирима ликтори, облечен с ослепително бял чаршаф с пурпурна ивица по края, с някаква шума на главата и пръчка от слонова кост, опряна на дясната му ръка между китката и лакътя. Без меч, без броня, без нито един войник наблизо.
Началникът на стражата дължеше поста си на македонското си потекло и богатството на баща си, но острият ум очевидно не вървеше с първите две. И все пак, и все пак… той облиза устни и рече с въздишка:
— Добре, римлянино, към залата за аудиенции, щом искаш. Само не знам какво ще правиш там, защото в двореца няма никого.
— Нима? — изненада се Цезар и отново тръгна заедно с ликторите си, като принуди началника на стражата да изпрати един от хората си напред, за да ги води. — Къде са всички?
— В Пелузиум.
— Ясно.
Макар че беше лято, денят бе прекрасен: духаше хладен ветрец и ухаеше на разцъфнали дървета. Алеята бе покрита със сив мрамор с кафяви жилки, изгладен до съвършенство — хлъзгав като лед, когато се намокри. Валеше ли изобщо в Александрия? Може би не.
— Прекрасен климат — отбеляза Цезар.
— Най-хубавият в целия свят — съгласи се началникът на стражата.
— Аз ли съм първият римлянин, когото виждаш в последно време?
— Първият, който се представя за по-висш от управител на провинция. Последните римляни, които видяхме тук, дойдоха миналата година с Гней Помпей, за да измъкне бойни кораби и жито от царицата. — Стражът се подсмихна при спомена за това. — Грубоват младеж. Не желаеше да приеме отрицателен отговор, макар че господарката му обясни, че народът гладува. О, как само го изигра! Прати му шейсет товарни кораба с фурми.
— Фурми?
— Да. Той си мислеше, че трюмовете са пълни с жито.
— Бедният млад Гней Помпей. Предполагам, че баща му никак не е бил доволен, макар че Лентул Крус сигурно се е зарадвал — епикурейците обожават сладките деликатеси.
Залата за аудиенции се намираше в отделна постройка заради внушителните размери. Имаше преддверия, подходящи за почивка на един-двама чужди посланици, но не и за живеене. Това бе същото място, където беше приет Гней Помпей: огромно голо помещение с полирани мраморни подове със сложни многоцветни шарки. Стените бяха украсени със същите ярки двуизмерни рисунки на хора и растения или покрити с позлатени плоскости. Имаше постамент от розов мрамор с два трона отгоре, единият — на най-горното стъпало, от резбована слонова кост и позлатен; вторият — едно стъпало по-долу, подобен, но по-малък. Освен тях не се виждаха други мебели.
Началникът на стражата остави Цезар и ликторите му сами и бързо излезе, вероятно да търси някого, който да ги приеме.
Цезар срещна погледа на Фабий и се усмихна:
— Каква ситуация само.
— И в по-лоши сме попадали, Цезаре.
— Не предизвиквай Фортуна, Фабий. Чудя се как е да седиш на трон.
Цезар се качи на подиума и внимателно седна във великолепното кресло сред странни украшения от злато и скъпоценни камъни. Око с удължен и оформен като триъгълна сълза край; глава на кобра; свещен скарабей; леопардови лапи; човешки крака; странен ключ; подобни на пръчки символи.
— Удобно ли е, Цезаре?
— Столът с облегалка не може да бъде удобен за човек в тога, точно затова ние седим на курулни кресла. — Цезар се отпусна и затвори очи. След малко рече: — Разполагайте се на пода; явно ще чакаме дълго.
Двама от по-младите ликтори въздъхнаха с облекчение, но Фабий възмутено поклати глава:
— В никакъв случай, Цезаре. Ще направим лошо впечатление, ако някой дойде неочаквано и ни види.
Тъй като нямаше воден часовник, времето се преценяваше трудно, но на младите ликтори им се стори, че са стояли с часове подредени в полукръг и с фасции, опрени внимателно на пода. Цезар продължи да дреме — той бе известен със способността си да спи навсякъде.
— Хей, слизай от трона! — прозвуча глас на млада жена.
Цезар отвори очи, но не помръдна.
— Казах, марш от трона!
— Коя си ти, че ми заповядваш? — попита той.
— Принцеса Арсиноя от рода на Птолемеите!
Това го накара да изправи гръб, макар че не стана. Той изпитателно изгледа момичето, застанало в подножието на подиума. Зад него стояха едно момче и двама мъже.
Около петнайсетгодишна, прецени я Цезар: наперено, едро момиче с буйна златисторуса коса, сини очи и лице, което не беше особено красиво въпреки съвършените си пропорции. Заради изражението й, реши Цезар — надменно, гневно, властно. Тя бе облечена в гръцки стил, но наметалото й беше от истински тирски пурпур, толкова тъмно, че изглеждаше почти черно, но при най-малкото движение проблясваше със синкави и червеникави оттенъци. На главата си носеше украсена със скъпоценни камъни диадема, на врата си имаше бляскава огърлица, на китките — многобройни гривни. Ушите й бяха неестествено издължени, вероятно под тежестта на масивните обици.
Момчето изглеждаше девет-десетгодишно и много приличаше на принцесата — лице, тен, фигура. То също бе облечено с тирски пурпур, туника и гръцко наметало.
Двамата мъже явно бяха прислужници, но изправеният с изражение на закрилник до момчето беше хилав, докато другият, застанал по-близо до Арсиноя, имаше вид на човек с характер. Бе висок и як, рус като децата, с интелигентна физиономия, умни очи и стиснати устни.
— Къде ще ме заведеш сега? — попита спокойно Цезар.
— Никъде, докато не паднеш на колене пред мен! В отсъствието на царя аз управлявам Александрия и сега ти заповядвам да слезеш и да коленичиш пред мен! — настоя Арсиноя и злобно погледна ликторите: — Всички, на колене!
— Нито Цезар, нито ликторите му се подчиняват на посредствени величия — рече спокойно Цезар. — В отсъствието на цар аз управлявам в Александрия по силата на завещанията на Птолемей Александър и твоя баща Авлет. — Той се наведе напред. — Сега, принцеске, да пристъпим към същественото… и не се дръж като дете, което си проси боя, защото мога да заповядам на някой от ликторите си да извади една пръчка от снопа си и да те вразуми. — Той премести поглед към стоящия безстрастно прислужник на Арсиноя: — Кой си ти?
— Ганимед, евнух, възпитател и пазач на принцесата.
— Така, Ганимеде, ти ми приличаш на разумен човек, затова ще разговарям с теб.
— Ще разговаряш с мен! — изкрещя Арсиноя и лицето й почервеня. — И слизай от трона! На колене!
— _Млък!_ — сряза я Цезар. — Ганимеде, искам аз и висшите ми служители да бъдем настанени по подобаващ начин в дворцовия комплекс, а на войниците ми, които засега ще останат на борда на корабите, да се осигурят достатъчно пресен хляб, зеленчуци, зехтин, вино, яйца и вода. И искам да разбера какво става тук, защото не е нормално един диктатор на Рим да бъде посрещан, в която и да е част на света с безсмислена враждебност и негостоприемство. Ясно ли е?
— Да, велики Цезарю.
— Добре! — Той се изправи и слезе от подиума. — За начало можеш да махнеш тези разглезени деца оттук.
— Не е възможно, Цезаре, ако искаш да остана тук.
— Защо?
— Долихос е пълноценен мъж. Той може да отведе принц Птолемей Филаделф, но принцеса Арсиноя не може да остава в компанията на мъж без придружител.
— Има ли още кастрирани като теб? — попита с лека усмивка Цезар; в Александрия се оказваше забавно.
— Разбира се.
— Върви тогава с децата, остави принцеса Арсиноя на някой друг евнух и тогава се върни.
Принцесата, временно стъписана от тона на Цезар, когато я накара да замълчи, бе готова отново да закрещи, но Ганимед я стисна силно за рамото и я отведе. Малкият Филаделф и неговият възпитател ги последваха.
— Каква ситуация! — повтори Цезар.
— Ръката ме сърбеше да извадя някоя пръчка — сподели Фабий.
— И моята — въздъхна Великия мъж. — От това, което се чува, семейството на Птолемеите е доста странно. Ганимед поне изглежда разумен, но за жалост няма знатен произход.
— Мислех, че евнусите са дебели и женствени.
— Вероятно онези, които са кастрирани като малки, са такива, но ако тестисите се отстранят след пубертета, това не е задължително.
Ганимед се върна бързо и с усмивка изрече:
— На твоите заповеди, велики Цезаре.
— Само „Цезаре“ е достатъчно, благодаря. Кажи сега, защо дворът е в Пелузиум?
Евнухът го изгледа изненадано:
— Заради войната.
— Каква война?
— Между царя и царицата, Цезаре, защото тази година цените на храните се вдигнаха поради оскъдната реколта. Александрия обвини царицата и въстана (царят е едва на тринайсет). — Лицето на Ганимед помръкна. — Както виждаш, тук нямаме мир. Царят е под влиянието на възпитателя му Теодот и главния шамбелан Потин. Те са мъже с амбиции. Виждат в царица Клеопатра пречка за осъществяването им.
— Да разбирам ли, че е избягала?
— Да, но на юг в Мемфис при египетските жреци. Царицата е и фараон.
— Не е ли всеки Птолемей фараон?
— Не, Цезаре, в никакъв случай. Авлет никога не е бил. Той отказваше да се съобразява с египетските жреци, които имат голямо влияние върху местното население покрай Нил. Царица Клеопатра пък прекара част от детството си в Мемфис при жреците. Когато се възкачи на трона, те я провъзгласиха за фараон. Цар и царица са александрийски титли, те не се зачитат по поречието на Нил, което е същинският Египет.
— Значи царица Клеопатра, която е също и фараон, е избягала в Мемфис при жреците. Защо не по море като баща си, когато го свалиха от трона?
— Когато един Птолемей бяга по море от Александрия, той трябва да тръгне без пукната пара. В Александрия няма големи богатства. Съкровищниците са в Мемфис и се пазят от жреците. Затова, ако царят не е и фараон, не получава никакви пари. Царица Клеопатра взе средства от Мемфис и отиде в Сирия, за да събере войска. Наскоро се върна и стъпи на египетска земя от северния край на планината Казиус край Пелузиум.
Цезар се намръщи:
— Планина край Пелузиум? Не мислех, че има подобно нещо преди Синай.
— Всъщност това е една голяма пясъчна дюна, Цезаре.
— Аха! Продължавай.
— Генерал Ахил се установи от южната страна на хълма с войските на царя. Неотдавна Потин и Теодот тръгнаха с младия цар и военната флота натам. Според последните новини сражение още не е започнало.
— Значи Египет, или по-скоро Александрия, е в гражданска война — рече Цезар и закрачи из залата. — Гней Помпей Велики да се е появявал наблизо?
— Доколкото знам, не, Цезаре. Със сигурност не е в Александрия. Вярно ли е, че си го сразил в Тесалия?
— О, да. Определено. Преди няколко дни е тръгнал от Кипър и реших, че се е насочил към Египет.
„Не — мислеше Цезар, докато наблюдаваше Ганимед, — този човек със сигурност не знае местонахождението на стария ми приятел и съперник. Тогава къде е Помпей? Дали не е използвал онзи извор близо до Евностското пристанище и не е продължил направо за Киренайка?“
Той спря да крачи.
— Много добре, явно ще трябва да търпя тези две разглезени деца и кавгите им. Затова ще изпратя двама вестоносци до Пелузиум, един до царя и един до царица Клеопатра. Ще наредя и на двамата монарси да ми се представят тук, в собствения им дворец. Ясно ли е?
Ганимед се смути:
— Не виждам някакви трудности за царя, но на царицата може би няма да й бъде възможно да дойде в Александрия. Само да се появи, тълпата ще я разкъса. — Той се озъби презрително. — Любимото занимание на александрийците е да разкъсват с голи ръце изпадналите си в немилост управници. На централния площад, който е много просторен. — Изкашля се. — Трябва да добавя, Цезаре, че за твое собствено добро ще е по-добре ти и висшите ти служители да не излизате от дворцовия комплекс. В момента властта е в ръцете на тълпата.
— Направи каквото можеш, Ганимеде. Сега, ако нямаш нищо против, бих искал да се оттегля в покоите си. Ти се погрижи войниците ми да получат достатъчно храна и вода. Разбира се, аз ще платя. Дори на завишените цени във време на недоимък.
 

— Така — рече Цезар на Руфрий, докато вечеряха в новото си жилище, — все още нямам никаква вест за бедния Помпей, но се боя за него. Ганимед наистина не знаеше, но аз му нямам доверие. Ако другият евнух, Потин, може да определя действията на младия Птолемей, защо и Ганимед да не контролира Арсиноя?
— Те без съмнение се отнасят с нас негостоприемно — отбеляза Руфрий и се огледа. — Настаниха ни в обора си. — Той се усмихна. — Държа Тиберий Нерон настрана от теб, Цезаре, но той е много недоволен, че трябва да живее в една стая с друг военен трибун. Да не споменавам, че искаше да вечеря с теб.
— Защо, в името на боговете, ще иска да вечеря с най-чуждия на епикурейството римски благородник? О, боговете да ме закрилят от тези непоносими аристократи!
„Сякаш той не е непоносим и аристократ — помисли си с усмивка Руфрий. — Само че непоносимото в него не е свързано с древния му род. Само за да не ме засегне, не иска да ми каже, че е взел този некадърник Нерон единствено защото е патриций от Клавдиите. Знатният произход води след себе си известни задължения.“
 

Римската пехота остана на корабите още два дни; градският тълкувател беше принуден да разреши на германските конници да слязат на брега и да се установят на лагер в подходящия за паша район между полуразрушените градски стени и Марейското езеро. Местните посрещнаха тези странни варвари с голямо страхопочитание — те бяха полуголи, татуирани и носеха дългите си коси сплетени в странна система от възли. Освен това не знаеха и дума гръцки.
Без да се съобразява с предупреждението на Ганимед да не излиза от дворцовия комплекс, Цезар обикаляше навсякъде, придружаван от ликторите си, безразличен към опасностите. В Александрия се криеха чудеса, достойни за вниманието му — фарът, Хептастадионът, водопроводът и канализацията, корабостроителниците, сградите, хората.
Градът се разполагаше върху тясна ивица от варовикова скала между морето и голямо езеро със сладка вода, годна за пиене дори в този горещ сезон. След като поразпита, той разбра, че Марейското езеро се подхранва чрез канали от най-западния ръкав на нилската делта, Канопския. Тъй като тук Нил излизаше от коритото си в разгара на лятото, а не в ранна пролет, езерото не пресъхваше като другите сладководни водоеми и тук не се развъждаха комари. Един канал осигуряваше място за преминаването на ладии и малки кораби в двете посоки и винаги гъмжеше от плавателни съдове.
Друг канал свързваше Марейското езеро с морето през града близо до Лунната порта. Той излизаше в западния край на пристанището, но водите му никога не се смесваха с морските, затова течението му беше постоянно и не се влияеше от приливите и отливите. В стените му бяха монтирани големи бронзови шлюзи, вдигани или спускани чрез система от лостове, задвижвани с волска тяга. Питейната вода за града се черпеше от канала и се разпределяше по леко наклонени тръби. Водопроводът на всеки квартал започваше с отделен шлюз. Други шлюзи в двата края на канала позволяваха източването му за почистване на тинята от дъното му.
 

Цезар изкачи зеления конусовиден хълм, наречен Панеум — изкуствено възвишение от камъни, уплътнени с пръст, покрито с китни градини. До върха му стигаше павиран спираловиден път, а по склоновете му се спускаха изкуствени поточета и водопади. От върха му се виждаше на километри разстояние, всичко тук бе толкова плоско.
 
Градът беше изграден по схемата на решетка и нямаше затънтени и криви сокаци. Всички улици бяха широки, но две се отличаваха с размерите си от всички видени досега от Цезар — между страничните им канавки имаше по сто крачки. Канопската улица преминаваше от Слънчевата порта в източния край на града до Лунната в западния. Дворцовата улица свързваше портата на дворцовия комплекс със старата градска стена на юг. Най-известната библиотека в света се намираше във вътрешния град, но другите важни обществени сгради се разполагаха на кръстовището на двете главни улици: агората, гимназията, съдът и Панеумът — Хълмът на Пан.
Отделните квартали в Рим се разграничаваха ясно един от друг поради разнообразния релеф и носеха имената на хълмовете или долините, които заемаха. Плоската Александрия беше произволно разделена на пет правилно разчертани района: Алфа, Бета, Гама, Делта и Епсилон. Дворцовият комплекс се разполагаше в район Бета. На изток от него стоеше не Гама, а Делта, кварталът, населен със стотици хиляди евреи, които в Епсилон съжителстваха с хиляди метици — чужденци с права за пребиваване, но без гражданство. Алфа беше търговският район около двете пристанища, а Гама, разположен на югозапад, бе известен още като Ракотис, по името на намиралото се там селище преди основаването на Александрия.
Повечето жители в границите на старите градски стени бяха средно заможни. Най-богатите, всичките с чисто македонско потекло, живееха извън стените, в красиви квартали сред големи градини на запад от Лунната порта. Богатите чужденци, като римските търговци, живееха извън градските стени на изток от Слънчевата порта. „Разслоение — мислеше си Цезар. — Накъдето погледна, разслоение.“
Социалното разделение беше пълно — Александрия не търпеше пришълци!
В този град с три милиона жители само триста хиляди имаха александрийско гражданство — те бяха наследници на първите македонски заселници и ревниво пазеха привилегиите си. Тълкувателят, най-висшият сановник в града, трябваше да е с чиста македонска кръв; такива бяха и хроникьорът, главният съдия, ковчежникът, началникът на нощната стража. Всъщност всички високи постове, както търговски, така и обществени, се заемаха от македонци. Следващите също се раздаваха според йерархията: мъже със смесен македонско — гръцки произход, гърци, след това евреи и метици и най-долу — тези със смесено гръкоегипетско потекло (те бяха кастата на прислужниците). Една от причините за това, както научи Цезар, се коренеше в разпределението на храната. Александрия не раздаваше безплатен хляб на бедните, както Рим бе правил винаги, а напоследък все по-често. Нищо чудно, че александрийците бяха толкова враждебно настроени и че тълпата беше такава страшна сила. „Хляб и зрелища“ е превъзходна политика. Ако бедният е нахранен и се забавлява, и през ум няма да му мине да се бунтува. Колко заблудени бяха тези източни управници!
Два факта обаче правеха най-голямо впечатление на Цезар. Първо, на местните египтяни бе забранено да живеят в Александрия. Другото беше още по-странно. Всеки македонски благородник можеше да скопи най-умния си и най-способен син и да го изпрати на служба в двореца, където момчето имаше възможност да се издигне до най-висшия държавен пост, главен шамбелан. Твой роднина да е в двореца, бе все едно да имаш ухо в покоите на царя и царицата. „Колкото и да презират египтяните — мислеше си Цезар, — александрийците са усвоили толкова много от техните обичаи, че това общество се е превърнало в най-странния хибрид между източна и западна култура в света.“
 

Без да обръща внимание на грубостите и заплашителните погледи, Цезар обикаляше защитните съоръжение на града и запомняше всяка подробност. Не знаеше кога могат да му послужат тези факти. Отбраната бе предвидена за морско нападение. Съвременна Александрия очевидно не беше изправена пред опасност от нахлуване по суша. Враговете без съмнение щяха да дойдат по море и с римски кораби.
В източния край на западното, Евностското пристанище се намираше Кивотът (Кутията) — силно укрепено вътрешно пристанище със стени, дебели като родоските, и преграден с дебели вериги вход. Беше обградено от корабни хангари и артилерийски съоръжения. По преценката на Цезар в хангарите имаше място за петдесет-шейсет големи бойни галери. А и тези хангари не бяха единствените — имаше много покрай цялото Евностско пристанище.
Всичко това правеше Александрия единствена в света, с неповторима красота и гениално устройство. Дори тя обаче не беше съвършена. И тук имаше немалко мизерия и престъпност, широките улици в бедните райони Гама и Делта бяха затрупани с боклуци и животински трупове, а встрани от двете главни улици обществените чешми и нужници не достигаха. И нямаше нито една баня.
Някои странности граничеха с пълна лудост. _Птици!_ Ибиси. Те бяха два вида, бели и черни, и бяха свещени. Да убиеш някой от тях бе немислимо. Ако някой чужденец го стореше поради незнание, биваше завличан незабавно на централния площад, агората, и разкъсан на парченца. Ибисите се възползваха безсрамно от неприкосновеността си.
По време на идването на Цезар те бяха в града, защото бягаха от дъждовния сезон в далечна Етиопия. Това означаваше, че можеха да летят отлично. Веднъж пристигнали в Александрия обаче, те не го правеха. Разхождаха се из тези прекрасни широки улици и задръстваха толкова плътно основните кръстовища, че приличаха на втори слой настилка. Обилните им полутечни екскременти покриваха всяка свободна повърхност и въпреки цялата си гордост на световен културен център Александрия явно не плащаше на никого да отмива тези изпражнения. Вероятно, когато птиците отлетят за Етиопия, градът провеждаше масово почистване, но дотогава… Движението бе крайно затруднено; на собствениците на каруци им се налагаше да наемат специални хора, които да вървят отпред и да отместват ибисите. В дворцовия комплекс цяла армия роби събираха внимателно птиците, затваряха ги в клетки, след което ги освобождаваха на улиците извън стените.
Единствената полза от тях бе, че поглъщаха ненаситно хлебарки, паяци, скорпиони, бръмбари и плужеци и изяждаха отпадъците, изхвърляни на улицата от рибари, месари и сладкари. Иначе, мислеше си Цезар с усмивка, докато ликторите му си пробиваха път сред ибисите, те бяха най-досадните от всички същества на света.
 

На третия ден самотна „ладия“ навлезе в Голямото пристанище и спря на Царския пристан, малък ограден район близо до нос Лохиас. Руфрий доложи за появата й и Цезар зае добро място, за да наблюдава акостирането на плавателния съд, без да привлича вниманието. Ладията представляваше огромен плаващ палат, целият в злато и пурпур. До мачтата се намираше кабина с размерите и външния вид на храм с крепящ се на колони портик.
На кея бяха свалени няколко носилки, всяка от тях — носена от шестима мъже, еднакви по височина и външност. Тази на царя беше позлатена, украсена със скъпоценни камъни, завеси от тирски пурпур и снопове от пухкави пурпурни пера на всеки ъгъл на покрития с фаянсови плочки покрив. Негово величество бе изнесен на ръце от храмоподобната кабина до носилката и положен вътре с изключително внимание. Той беше русо, нацупено, хубаво момче. След царя излезе висок мъж с кестеняви къдрави коси и правилни черти. Цезар реши, че това е Потин, главният шамбелан, защото дрехите му бяха в пурпур, наподобяващ тирския и този на царската гвардия, и носеше някаква странна златна огърлица. След него се появи хилав, женствен по-възрастен мъж с пурпурни дрехи, не толкова впечатляващи като тези на Потин. Начервените му устни и бузи привличаха вниманието. Това беше Теодот, възпитателят. Никога не е зле да огледаш противника, преди той да те види.
Цезар се върна в скромната си квартира и зачака да го повикат.
Чакането продължи доста. Когато отиде в залата за аудиенции с ликторите си, царят вече бе там, но седеше не на горния трон, а на по-долния. Беше облечен като македонските царе: с туника от тирски пурпур, наметало и пурпурна шапка с широка периферия с привързана с бяла лента диадема.
Срещата бе изключително тържествена и много кратка. Царят говореше сякаш наизуст, без да сваля поглед от Теодот, след което Цезар беше отпратен без възможност да говори по същество.
Потин го последва.
— Няколко думи насаме, велики Цезаре?
— Само „Цезаре“ е достатъчно. При теб или при мен?
— По-добре при мен. Трябва да ти се извиня за условията, при които са те настанили — продължи шамбеланът с угоднически глас. — Това е глупава обида. Онзи малоумник Ганимед трябваше да те настани в палата за гости.
— Ганимед — малоумник? Не мисля.
— Той се смята за нещо повече, отколкото е.
— Аха.
Потин имаше собствен дворец между многобройните сгради, разположен на самия нос Лохиас и с прекрасна гледка към Голямото пристанище, но не към открито море. Ако пожелаеше, главният шамбелан можеше да слезе от задния си вход до малко заливче и да си потопи краката във водата.
— Чудесно — рече Цезар, след като се настани на твърд стол без облегалка.
— Какво вино предпочиташ, самоско или хиоско?
— Никакво, благодаря?
— Изворна вода тогава? Билков чай?
— Не.
Потин се настани срещу госта и впери загадъчните си сиви очи в Цезар.
„Може да не е цар, но се държи като такъв. Лицето му вече носи белега на годините, но все още е красиво, а очите му са обезпокоителни. Има невероятно интелигентно изражение, по-хладно и от моето. Той напълно владее чувствата си и разбира от политика. Ако е необходимо, ще седи тук цял ден и ще ме чака да заговоря. Това ме устройва. Нямам нищо против да започна пръв, това е преимущество.“
— Какво те води в Александрия, Цезаре?
— Гней Помпей Велики. Търся го.
Потин примигна искрено изненадан:
— Търсиш лично победения си враг? Със сигурност легатите ти ще се справят и без теб.
— Така е, ала аз искам да засвидетелствам почит на съперника си, а това не може да бъде сторено от обикновен легат, Потине. С Помпей Велики сме приятели и колеги от двайсет и три години, а през известен период от това време той ми беше и зет. Това, че сме на различни страни в гражданската война, не може да промени отношенията ни.
Потин пребледня. Той вдигна безценната си чаша и отпи, сякаш устата му бе пресъхнала.
— Може да сте били приятели, но сега Помпей е твой враг.
— Враговете идват от чужди страни, главни шамбелане, не от собствения ни народ. Съперник е по-правилна дума, тя описва по-точно състоянието на нещата. Не, аз не преследвам Помпей Велики за отмъщение — продължи Цезар спокойно, въпреки че в сърцето му започваше да се образува ледена буца. — Моята политика се основава на милосърдието и снизходителността. Трябва да намеря Помпей Велики лично, за да му подам ръка в знак на истинско приятелство. Не искам да вляза в един сенат, съставен единствено от блюдолизци.
— Не разбирам — измънка Потин, бял като платно.
„Не — помисли си, — не мога да кажа на този човек какво сторихме край Пелузиум! Не сме разбрали нищо и извършихме най-ужасното. Съдбата на Помпей Велики трябва да остане в тайна. Теодот! Трябва да прекратя час по-скоро този разговор и да го спра.“
Ала беше твърде късно. Теодот влезе припряно като жена, следван от двама пременени роби, понесли голямо глинено гърне. Оставиха товара си на пода и застанаха вдървено.
Цялото внимание на Теодот бе насочено към Цезар, той не сваляше почтителния си поглед от него.
— Велики Гай Юлий Цезаре! — запелтечи. — О, каква чест! Аз съм Теодот, възпитателят на негово величество, и ти нося подарък, велики Цезаре. Всъщност, _два_ подаръка!
Цезар мълчеше и седеше съвършено изправен, подпрял на дясната си ръка жезъла от слонова кост, символизиращ империума му. С лявата започна да оправя гънките на тогата си. Бе стиснал толкова силно устни, че те почти не се виждаха, очите му приличаха на парченца лед.
Нищо неподозиращият Теодот пристъпи напред и протегна ръка. Цезар остави жезъла в скута си и пое предложения му пръстен. Пръстен с гравирана лъвска глава и наредени в полукръг над нея букви: __ГН ПОМП МАГН.__ Той не погледна подаръка, просто го стисна в юмрука си, докато кокалчетата на пръстите му побеляха.
Един от робите вдигна капака на гърнето, другият бръкна вътре, заопипва, сетне извади главата на Помпей, хванал я за русата му коса, потъмняла от содата; течността закапа шумно в съда.
Лицето изглеждаше изключително спокойно, клепачите закриваха онези будни сини очи, които бяха гледали сената така невинно, както би гледало някое разглезено дете. Чипият нос, тънките устни, трапчинката на брадичката, кръглото галско лице. Всичко се беше запазило съвършено, макар че осеяната с лунички кожа бе посивяла и загрубяла.
— Кой стори това? — обърна се Цезар към Потин.
— Ами, ние, кой друг! — извика самодоволно Теодот. — Както казах на Потин, мъртвите не хапят. Ние унищожихме врага ти, велики Цезаре. Всъщност унищожихме двама твои врагове! В деня след идването на този, ни посети и великият Лентул Крус, така че убихме и него. Ала решихме, че няма да се заинтересуваш много от _неговата_ глава.
Цезар стана, приближи се до вратата, отвори я и извика:
— Фабий! Корнелий!
Двамата ликтори влязоха веднага. Само изключителната дисциплина им позволи да запазят спокойно изражение при вида на Помпеевото лице и капещата от него сода.
— Кърпа! — нареди Цезар на Теодот и взе главата от роба, който я държеше. — _Донеси ми кърпа!_ Пурпурна!
Потин реагира пръв. Щракна с пръсти и се обърна към стъписания роб:
— Нали чу. Пурпурна кърпа. Веднага.
Когато най-сетне си даде сметка, че великият Цезар не е очарован, Теодот го зяпна удивено:
— Ама, Цезаре, ние те избавихме от врага ти! Мъртвите не хапят.
Цезар бързо заговори:
— Дръж си езика зад зъбите, нещастнико! Какво знаеш ти за Рим и римляните? Какви хора сте, щом вършите такива неща? — Погледна капещата глава: — О, Велики, а можеше съдбите ни да са разменени! — Обърна се към Потин: — Къде е трупът?
Най-лошото се беше случило; Потин реши да отрича.
— Нямам представа. Оставихме го на брега край Пелузиум.
— Намери го тогава, скопен нещастнико, или ще срина Александрия до основи! Нищо чудно, че това място е в такъв упадък, щом се управлява от хора като теб! Вие двамата не заслужавате да живеете, нито онова пурпурно парче! Внимавайте какво ще правите сега, защото дните ви са преброени.
— Трябва да ти напомня, Цезаре, че ти си наш гост и нямаш достатъчно войска, за да ни нападнеш.
— Не съм ви никакъв гост, аз съм вашият господар. В Рим весталките още пазят завещанието на последния законен египетски цар Птолемей Единайсети, а това на покойния Птолемей Дванайсети е у мен. Затова сега аз поемам управлението и ще реша как да постъпя в сегашното положение. И решението ми ще бъде закон. Преместете вещите ми в палата за гости и свалете войниците ми на брега. Искам да им се осигури добро място за лагер в рамките на градските стени. Наистина ли мислиш, че не мога да срина Александрия с хората, с които разполагам? Помисли отново!
Кърпата бе донесена. Беше тирски пурпур. Фабий я взе и я разпъна. Цезар целуна Помпей по челото, сетне постави главата в кърпата и я зави. Когато Фабий понечи да я вземе, той му връчи жезъла си от слонова кост.
— Не, аз ще го нося.
На вратата се обърна и нареди:
— Искам пред палата за гости да се издигне малка клада. Искам да има тамян и смирна. _И намерете тялото!_
 

Той плака с часове, прегърнал пурпурния вързоп, и никой не смееше да го прекъсне. Накрая Руфрий влезе с една лампа (беше се стъмнило), за да му каже, че всичко вече е преместено в палата за гости, и да го помоли да се присъедини към останалите. Наложи се да помогне на Цезар да се изправи, сякаш бе старец, и да го преведе през градините под светлината на маслените лампи в глобуси от александрийско стъкло.
— О, Руфрий! Какво нещастие!
— Така е, Цезаре. Все пак има една добра вест. От Пелузиум дойде човек, Филип, освободеният роб на Помпей Велики. Донесе пепелта на тялото, което е изгорил на брега, след като убийците са си отишли. Успял е да се придвижи дотук бързо, тъй като кесията на Помпей е била у него.
Така от Филип Цезар научи за случилото се при Пелузиум. Изгориха главата на Помпей и прибавиха пепелта към останалата, затвориха я в масивна златна урна с червени скъпоценни камъни и океански перли. Сетне Цезар качи Филип и злощастния му роб на търговски кораб, плаващ на запад, за да занесе праха на Помпей Велики у дома при вдовицата му. Пръстенът, също поверен на Филип, трябваше да бъде предаден на младия Гней Помпей, големия син на Великия.
 

След като изпълни всичко това, Цезар изпрати прислужник да наеме двайсет и шест коня и отиде да нагледа войските си. Завари ги в незавидно положение. Потин бе настанил три хиляди и двестате му легионери в Ракотис, на някаква пустееща земя, където бе пълно с котки (също свещени животни), които преследваха неизброими пълчища мишки и плъхове, и, разбира се, вече населена от ибиси. Местните жители, бедняци със смесено египетско — гръцко потекло, не харесваха нито присъствието на римския лагер в средата на квартала им, нито факта, че във време на глад се налагаше да хранят още три хиляди усти. Римляните си купуваха всичко, независимо от цената, но така храната още повече поскъпваше.
— Добре, ще построим временна стена и укрепления около този лагер, но нека изглежда като постоянен. Местните са озверели. Защо? Защото са гладни! С приходи от _дванайсет хиляди_ златни таланта на година управителите не дават пукната пара за изхранването им. Това място е красноречив пример за причините Рим да отхвърли царете си! — изсумтя Цезар. — Руфрий, постави часови на всеки няколко стъпки и кажи на войниците да добавят и печени ибиси към менюто си. Пикая на тези свещени птици!
„О, ядосан е! — помисли си мрачно Руфрий. — Как е възможно тези хора в двореца да убият Помпей Велики и да си помислят, че това ще хареса на Цезар? Той страда и малко му трябва, за да причини тук по-големи ужаси, отколкото в Укселодунум и Ценабум. И още по-лошото е, че хората ни не са били на брега и един ден, а вече изгарят от желание да избиват местните. Положението става сериозно, назрява катастрофа.“
Тъй като не беше негова работа да изказва тези мисли, той просто яздеше с великия мъж и го наблюдаваше как кипи от гняв. Онези глупци в двореца му бяха отнели възможността да прояви милосърдие, да върне Великия под крилото на Рим. Помпей щеше да приеме. Катон — никога. Великия обаче непременно щеше да приеме.
Посещението в лагера на конницата още повече разгневи Цезар. Убите не бяха настанени в бедняшки квартал и конете им имаха добра паша и езеро с хубава вода, но Цезар не можеше да ги използва за поддръжка на пехотата заради непроходимите блата, отделящи лагера им от западния край на града, където се разполагаше другата част на войската. Потин, Ганимед и тълкувателят бяха хитри.
„Защо — не спираше да се пита Руфрий — го дразнят? Всяко препятствие, което поставят на пътя му, го амбицира още повече; наистина ли си въобразяват, че са по-умни от Цезар? През всичките години в Галия той натрупа изключителен боен опит. Засега обаче дръж си езика зад зъбите, Руфрий, придружавай го и наблюдавай как се подготвя за битка, която може никога да не се наложи да води. Ако трябва обаче, ще бъде готов.“
Цезар освободи ликторите си и изпрати Руфрий в лагера на пехотата в Ракотис с точни заповеди, сетне бавно подкара коня си из улиците, за да даде възможност на ибисите да се измъкват изпод копитата му. Наблюдаваше внимателно. На пресечката на Канопската и Дворцовата улица излезе на агората, обширен площад, ограден от всички страни с аркади с червени стени и сини дорийски колони отпред. След това посети гимназията, също толкова голяма, с подобни аркади, но без баня, без пътека за надбягвания, без тепихи за спортни упражнения. Навсякъде караше коня си да коленичи пред погледите на хора и ибиси, сетне слизаше и оглеждаше таваните на покритите аркади и коридори. Влезе в съдилището и остана очарован от просторните помещения. Оттам отиде в храма на Посейдон, после в Серапеума в Ракотис, светилище на Серапис с един огромен храм и няколко по-малки сред просторни градини. После слезе на пристанището и разгледа търговските складове; посети емпориума, огромен търговски център; отдели му голямо внимание, както и на кейовете. Другите храмове и големите обществени сгради по Канопската улица също го заинтересуваха, най-вече с таваните си, които се поддържаха от масивни греди. Накрая се върна по Дворцовата улица до лагера на германите и даде заповед за издигане на укрепления.
— Изпращам ви две хиляди войници като допълнителна работна ръка за разграждането на старата градска стена — рече на легата си. — С камъните ще издигнете два зида, започващи от първите къщи на Дворцовата улица, раздалечаващи се един от друг под формата на ветрило и завършващи на брега на езерото. При Дворцовата улица широчината на заграждението ще е четиристотин стъпки, при езерото — четири хиляди. На запад ще достигнете блатата, а на изток стената ще пресече пътя към плавателния канал между езерото и Канопския ръкав на Нил. Западната стена направете трийсет стъпки висока, там блатото ще осигурява допълнителна защита. Източната да е двайсет стъпки с петнайсет стъпки дълбок ров от външната страна, зареден със _стимули_, и друг пред него, пълен с вода. Оставете пролука в източната стена, за да може да се минава към плавателния канал, но подгответе камъни да я запушите веднага щом ви заповядам. На всеки сто стъпки да има кули, ще ви изпратя и балисти да ги сложите върху тях от източната страна.
Легатът го изслуша с безизразно лице, сетне отиде при Арминий, вожда на убите. Германите нямаше да са от голяма полза при строежа, но тяхната задача щеше да е събирането на сено за конете. Освен това щяха да осигуряват материал за заякчените на пламък, заострени колове, наречени _стимули_, и да подготвят плетовете за брустверите — отлични плетачи бяха тези германи!
Цезар отново отиде в дворцовия комплекс и огледа двайсет стъпки високата му стена, простираща се между скалите над театъра и нос Лохиас. Никъде не се виждаше отбранителна кула; александрийците явно не разбираха истинското предназначение на защитните зидове, много повече усилия бяха хвърлили в украсата. Нищо чудно, че тълпата нахлуваше толкова често в царския дворец! Това тъй наречено укрепление нямаше да възпре дори джудже.
Време, време! Щеше да му отнеме време, а се налагаше да издига лъжливи стени и да се перчи, докато стане напълно готов. Освен укрепяването на лагера на конницата не биваше да се извършва никаква дейност, която да подскаже на противника, че се готви нещо друго. Потин и марионетките му в градската управа, като тълкувателя например, трябваше да останат с убеждението, че Цезар подготвя лагера си, за да избяга там, ако се наложи. Добре. Нека си мислят така.
 

На следващия ден той повика цар Птолемей, Потин, Теодот и Ганимед в двореца за гости. Настани ги на столове на земята, а самият той седна в курулното си кресло от слонова кост върху един подиум. Това никак не се хареса на младия цар, но Теодот успя да го успокои. „Този вече е започнал с половото обучение — помисли си Цезар. — Какво може да се очаква от момче с такъв съветник? Ако оцелее, няма да бъде по-способен управник от баща си.“
— Извиках ви да поговорим по темата, която споменах онзи ден — започна Цезар и постави един свитък на скута си. — А именно, кой ще заеме египетския трон в Александрия, който, както научавам, е съвсем различен от египетския трон на Нил. Очевидно вторият, царю, се заема от сестра ти, която в момента отсъства. За да властва над Египет на Нил, монархът трябва да бъде и фараон, каквато е царица Клеопатра. Защо, царю, твоята равностойна в управлението сестра в изгнание води армия от наемници срещу собствените си поданици?
Отговори Потин; всъщност Цезар не беше очаквал друго. Малкият цар правеше, каквото му кажеха, не притежаваше достатъчно ум да мисли.
— Защото поданиците й въстанаха срещу нея и я прогониха, Цезаре.
— Защо?
— Заради глада — обясни главният шамбелан. — Нил не излиза от коритото си вече две години. Миналата година нилометрите показаха най-ниските стойности, откакто жреците са започнали да отчитат нивото им преди три хиляди години. Нил се вдигна само с осем римски стъпки.
— Обясни.
— Има три вида разливи, Цезаре: разлив на смъртта, разлив на доволството и разлив на излишъка. За да излезе от коритото си и да залее долината, Нил трябва да се вдигне с осемнайсет римски стъпки. Всяка стойност под това е разлив на смъртта: по брега няма да се отложи плодородна тиня и нищо не може да бъде засадено. В Египет никога не вали. Ние съществуваме единствено благодарение на Нил. Стойности между осемнайсет и трийсет и две стъпки водят до разлив на доволството. Нил се вдига достатъчно, за да напои земята и да я обогати с тиня за изобилна реколта. Наводнения над трийсет и две стъпки заливат долината така, че отнасят цели села и водата не се оттича навреме за засяване.
Потин явно не за пръв път обясняваше цикъла на разливите на незапознат с това чужденец.
— Какво е нилометър? — поинтересува се Цезар.
— Устройството, с чиято помощ се отчита нивото на Нил. Представлява кладенец близо до брега, на чиято стена са маркирани различните нива на разлива. Има няколко нилометъра, но най-важният се намира на стотици километри на юг, край остров Елефантина при Първия праг. Там Нил започва да се вдига един месец преди да се вдигне в Мемфис, в началото на делтата. Така предварително научаваме какъв разлив да очакваме през годината. Новината се предава с вестоносец по реката.
— Разбирам. Във всеки случай, Потине, доходите на царя са огромни. Не купувате ли зърно, когато реколтата е слаба?
— Цезаре, със сигурност знаеш, че навсякъде около вашето Наше море, от Испания до Сирия, е суша. Ние купуваме, но цените са убийствени и, разбира се, парите трябва да се вземат от данъкоплатците.
— Нима? Колко логично — рече с престорена изненада Цезар; сетне вдигна свитъка. — Намерих това в палатката на Гней Помпей Велики край Фарсал. Това е завещанието на дванайсетия Птолемей, твоя баща — обърна се той към отегченото дете, което вече дремеше, — и в него ясно се казва, че Александрия и Египет трябва да се управляват съвместно от най-голямата му жива дъщеря, Клеопатра, и най-големия му син, Птолемей Евергет, като съпруг и съпруга.
При тези думи Потин скочи и властно протегна ръка:
— Дай да видя! Ако е истинско и законно завещание, би трябвало да се пази или тук, при хроникьора на Александрия, или при весталките в Рим.
Теодот бе застанал зад младия цар и го ощипа, за да го събуди. Ганимед седеше с безизразно лице.
„Ти — обърна се мислено към него Цезар — си най-способният от всички тук. Колко ли ти е неприятно, че трябва да се подчиняваш на Потин! И мога да се обзаложа, че предпочиташ да гледаш на трона _твоя_ малък Птолемей и принцеса Арсиноя. Всички мразят Клеопатра, но защо?“
— Не, главни шамбелане, не може да го видиш. В него Птолемей Дванайсети, известен още като Авлет, изрично казва, че завещанието не бива да стои нито в Александрия, нито в Рим поради… ъ… „проблеми в държавата“. Тъй като по време на написването на документа нашата гражданска война е била далечно бъдеще, Авлет вероятно е имал предвид събитията тук, в Александрия. — Цезар се изправи, лицето му бе сериозно. — Крайно време е нещата в Александрия да се сложат в ред и управниците й да станат по-щедри към бедните. Аз нямам намерение да си тръгна от този град, докато в него не се осигурят по-човешки условия за _всичките_ му жители, а не само за гражданите с македонско потекло. Няма да позволя под римска власт да съществуват такива помийни ями, нито в някоя страна да продължават да тлеят огнища на съпротива срещу Рим. Примирете се с факта, уважаеми, че диктаторът Цезар ще остане в Александрия и ще сложи нещата в ред; да излекува цирея, ако мога така да се изразя. Затова искрено се надявам, че ще изпратите вестоносец на царица Клеопатра, та до няколко дни да мога да видя и нея.
„И с това трябва добре да сте разбрали, че диктаторът Цезар не желае Александрия да се използва за база на републиканците. Те трябва да бъдат прогонени в провинция Африка, където ще ги смачкам.“
Той се изправи.
— Свободни сте.
Четиримата се оттеглиха с мрачни лица.
 

— Изпрати ли вестоносец на Клеопатра? — обърна се Ганимед към шамбелана, когато излязоха в розовата градина.
— Не един, а двама — отвърна с усмивка Потин, — но с много бавна ладия. Изпратих с бърза лодка и трети при Ахил, разбира се. Когато двамата бавни вестоносци излязат от делтата при Пелузийския ръкав, хората на Ахил ще ги чакат. Опасявам се — въздъхна той, — че Клеопатра няма да получи писмото на Цезар. Накрая той ще се откаже от нея, защото ще я сметне за твърде надменна, за да се подчини на Рим.
— Тя има шпиони в двореца — отбеляза Ганимед, загледан в Теодот и малкия цар, които бързаха пред тях. — Ще се опита да се срещне с Цезар, в неин интерес е.
— Това ми е добре известно, ала началникът на стражата Агатакъл и хората му оглеждат всяка педя от стената и всяка вълничка около нос Лохиас. Тя няма да успее да се промъкне. — Главният шамбелан замълча и се вгледа в лицето на другия евнух, не по-нисък и не по-грозен от него. — Да разбирам ли, Ганимеде, че предпочиташ Арсиноя да стане царица?
— Много хора предпочитат Арсиноя за царица. Например самата Арсиноя. И брат й, царят. Клеопатра е покварена от Египет, тя носи зараза.
— В такъв случай не ни остава друго, освен да работим за тази цел. Ти не можеш да имаш моя пост, но ако възпитаничката ти заеме трона, това няма да ти се отрази зле, нали?
— Не — усмихна се Ганимед. — Какво е намислил Цезар?
— Намислил ли?
— Той крои нещо, чувствам го. В лагера на конницата кипи усилена дейност и честно да си кажа, изненадвам се, че укрепва лагера на пехотата в Ракотис.
— Мен ме дразни повече арогантността му! — изсъска Потин. — Когато приключи с укрепването на лагера, няма да е останал камък върху камък от старата градска стена.
— Защо ми се струва, че всичко е само за заблуда? — подхвърли Ганимед.
 

На следващия ден Цезар извика Потин:
— Искам да поговорим за един стар приятел.
— Така ли?
— Може би помниш Гай Рабирий Постум.
Главният шамбелан се намръщи:
— Рабирий Постум… смътно.
— Дойде в Александрия след връщането на Авлет на престола. Задачата му бе да събере четирийсет милиона сестерции, които Авлет дължеше на група римски банкери, водени от Постум. Изглежда обаче, че ковчежникът и блестящите му македонски помощници са докарали финансите на града до плачевно състояние. Затова Авлет казал на приятеля ми Рабирий да си заслужи парите, като отново напълни царската и обществената съкровищница. Рабирий изпълнил задача, като работил ден и нощ облечен в македонски дрехи, които намира за грозни и неудобни. В края на годината александрийските финанси били организирани по блестящ начин. Когато обаче моят приятел си поискал четирийсетте милиона сестерции, Авлет и твоят предшественик наредили да го съблекат гол, както го е майка родила, и го натоварили на кораб за Рим. Казали му да се радва, че все още е жив. Рабирий пристигна в Рим без пукната пара. За един банкер, Потине, това е жестока съдба.
Сивите очи на Цезар пронизваха Потин, но шамбеланът не отмести поглед. Сърцето му обаче биеше лудо.
— За щастие — продължи спокойно римлянинът — аз помогнах на приятеля си Постум и го изправих на крака. Днес той заедно с двамата Балби и Гай Опий е един от най-изтъкнатите плутократи. Дългът обаче не се губи и една от причините да дойда в Александрия е свързана именно с него. Можеш да ме приемеш, главни шамбелане, като бирник на Рабирий Постум. Плащай четирийсетте милиона сестерции веднага. В международни валутни единици те се равняват на хиляда и шестстотин сребърни таланта. Би трябвало да поискам и лихва върху сумата на определената от мен стойност от десет процента, но няма да го направя. Главницата ми стига.
— Аз не съм упълномощен да плащам задълженията на покойния цар.
— Не, но сегашният цар е.
— Царят е непълнолетен.
— Точно затова се обръщам към теб, приятелю. Плащай.
— Трябва да представиш доказателства.
— Секретарят ми Фаберий с удоволствие ще ти ги даде.
— Това ли е всичко, Цезаре? — попита Потин и се изправи.
— За момента. — Той учтиво изпрати госта до вратата. — Някакви вести от Клеопатра?
— Никакви, Цезаре.
 

Теодот се срещна с Потин в главния дворец и въодушевено обяви:
— Новини от Ахил!
— Слава на Серапис! Какво казва?
— Че вестоносците са мъртви и Клеопатра все още е с войските си край Касиус. Ахил е сигурен, че тя дори не подозира за присъствието на Цезар в Александрия, макар че не може да се предвиди как ще реагира на следващите действия на Ахил. Той смята да прехвърли двайсет хиляди пехотинци и десет хиляди конници от Пелузиум тук. Задухаха пасатите, така че ще пристигнат след два дни. — Теодот весело се засмя. — О, какво не бих дал да видя лицето на Цезар, когато пристигне Ахил! Смята да използва и двете пристанища, но ще устрои лагер пред Лунната порта.
Теодот не се отличаваше с особена наблюдателност, затова изненадано изгледа мрачното лице на събеседника си:
— Не си ли доволен, Потине?
— Доволен съм, доволен съм, но не това ме тревожи! — тросна се шамбеланът. — Току-що бях при Цезар. Той иска да му изплатим от царската хазна дълга на Авлет към римския банкер Рабирий Постум. Какво кожодерство! Каква наглост! А не мога да искам от тълкувателя да плаща частните дългове на покойния цар!
— О, богове!
— Е — изсъска през зъби Потин, — ще дам парите на Цезар, но той ще прокълне деня, в който ми ги поиска!
 

— Имаме неприятности — рече Руфрий на Цезар на следващия ден, осмия след пристигането им в Александрия.
— Какви?
— Взе ли парите на Рабирий Постум?
— Да.
— Хората на Потин разгласяват наляво и надясно, че си ограбил царската съкровищница, претопил си всички златни кюлчета и си присвоил съдържанието на хамбарите за войската си.
Цезар избухна в смях:
— Циреят май скоро ще се пукне, Руфрий! Пратеникът ми се върна от лагера на царица Клеопатра. Не го изпратих по прехвалените канали през делтата, а с кон, който често е сменял. Разбира се, никакъв вестоносец от Потин не е пристигал там. Предполагам, че е убит. Царицата ми изпраща много любезно писмо, в което ме предупреждава, че Ахил и войската му се канят да се върнат в Александрия, където ще се установят на лагер около Лунната порта.
Руфрий го изгледа изпитателно:
— Ще започваме ли?
— Едва когато се преместя в главния дворец и се погрижа за царя. Ако Потин и Теодот могат да използват бедното момче като маша, значи и на мен ще ми се удаде. Нека обаче хората ми да са в пълна готовност. Когато настъпи моментът, ще има много работа за вършене, и то за твърде кратко време. — Цезар блажено се протегна: — О, колко е хубаво да имаш външен враг!
 

На десетия ден от престоя на Цезар в Александрия една малка лодка навлезе в Главното пристанище заедно с пристигащата флота на Ахил. Тя незабелязано си проправи път между тромавите кораби и накрая бе завързана за един кей в Царския пристан. Стражите там проследиха внимателно приближаването й и се увериха, че никой не плува тайно във водата около нея. В лодката имаше само двама мъже — египетски жреци — боси, с бръснати глави, облечени в бели ленени роби, стегнати под гърдите и достигащи до средата на прасците. И двамата бяха обикновени жреци без право да носят златни украшения.
— Къде отивате? — попита началникът на стражата.
Жрецът, който стоеше на носа, слезе и събра смирено ръце пред слабините си.
— Искаме да се видим с Цезар — отговори на развален гръцки.
— Защо?
— Носим му подарък от У-еб.
— Кой?
— Сем на Птах, Неб-нотру, уер-хереп-хем, Секер-хабау, Птах-мосе, Хаем-уесе — изрецитира напевно жрецът.
— Не разбирам тези глупости, жрецо, и започвам да губя търпение.
— Носим подарък на Цезар от У-еб, висшия жрец на Птах в Мемфис. Преди малко ти казах пълното му име.
— Какъв подарък?
— Ето.
Жрецът се върна на лодката и стражът го последва. На дъното лежеше навита тръстикова рогозка, вехтория в очите на един александриец от македонски произход. Рогозката беше с избелели цветове и прости шарки. На най-бедния пазар на Ракотис можеше да се намери по-добра. Сигурно беше пълна с паразити.
— _Това_ ли ще дадете на Цезар?
— Да, царски служителю.
Стражът извади меча си и побутна рогозката.
— Не бих я пипал на твое място — рече тихо жрецът.
— Защо?
Жрецът впери поглед в очите на стража, сетне направи някакво движение с главата и врата си и това накара войника да отстъпи ужасено. Изведнъж пред него сякаш стоеше не египетски жрец, а кобра.
— Ссссс! — изсъска жрецът и изплези език.
С един скок стражът се озова на кея, беше пребледнял като платно. Преглътна тежко и едва възвърна способността си да говори:
— Птах не обича ли Цезар?
— Птах създаде Серапис, както и всички други богове, но в неговите очи Юпитер Оптимус Максимус е заплаха за Египет.
Стражът се ухили; привидя му се тежка кесия злато от Потин.
— Носете подаръка на Цезар — рече — и нека Птах да постигне онова, което е решил. И внимавайте.
— Ще внимаваме, о, царски служителю.
Двамата жреци се наведоха, хванаха рогозката от двата края и я свалиха на брега.
— Накъде? — попита по-главният от двамата.
— Следвайте алеята през розовата градина, първия дворец вляво след малкия обелиск.
Двамата тръгнаха бързо. Явно рогозката не беше особено тежка.
„Добре — помисли си началникът на стражата, — сега остава само да чуя, че неканеният ни гост е умрял от ухапване на змия. Скоро ще си получа наградата.“
 

Трътлестият лакомник Гай Требаций Теста довлече намръщено телесата си. Нямаше нужда да убеждава Цезар, че би застанал на негова страна в гражданската война, въпреки че официално бе подчинен на Марк Тулий Цицерон. Защо бе избрал да дойде точно в Александрия, самият той не знаеше, освен че е търсил непознати лакомства. В Александрия обаче нямаше такива.
— Цезаре — рече той, — от Мемфис за теб пристигна доста странен предмет, подарък от върховния жрец на Птах. _Не е_ писмо!
— Колко интересно — каза Цезар и вдигна поглед от книжата си. — Предметът в добро състояние ли е? Да не го е пипал някой?
— Съмнявам се някога да е бил в добро състояние — отвърна неодобрително Требаций. — Проскубана стара рогозка. Дори не е _черга_.
— Нареди да ми я донесат в същото състояние, в което е пристигнала.
— Ще трябва да го направят ликторите ти, Цезаре. Робите от двореца само погледнаха приносителите и станаха по-бледи от северни германи.
— Просто някой да я донесе, Требаций.
Двама младши ликтори донесоха рогозката.
— Благодаря. Свободни сте — каза Цезар.
Манлий смутено се размърда:
— Цезаре, може ли да останем? Това… ъ… нещо бе донесено от най-странните хора, които някога сме виждали. В момента, в който я оставиха, побягнаха, сякаш ги преследваха фурии. Фабий и Корнелий искаха да я развият, но Гай Требаций забрани.
— Чудесно! Излизайте сега, Манлий. Вън, вън!
Когато остана сам, Цезар се усмихна, коленичи и надникна от единия край.
— Можеш ли да дишаш там? — попита.
Отвътре се чу глас. Цезар забеляза, че в двата края на рогозката са завити допълнителни ивици от тръстикови стебла, за да изглежда еднакво по цялата си дължина. Колко находчиво! Той издърпа подплънките и разопакова много внимателно подаръка на Птах.
Нищо чудно, че можеше да се скрие в рогозка. Тя бе само кожа и кости. Къде бяха едрите кокали на Митридатовия род? Цезар седна на един стол и я заоглежда. Тя нямаше и пет римски стъпки и надали тежеше повече от талант и половина.
Цезар нямаше навика да си представя как изглежда някой непознат, дори този непознат да беше изтъкната личност. Със сигурност обаче не беше очаквал това хилаво дребно създание, лишено от всякаква царственост! А и тя явно изобщо не се интересуваше от външния си вид, защото изскочи от рогозката като маймунка, без дори да провери дали в стаята има огледало, за да се пооправи. „О, харесва ми! — помисли си той. — Напомня ми за мама; има същото делово държание.“ Майка му обаче някога беше най-красивата жена в Рим, докато Клеопатра изобщо не можеше да се нарече хубава.
За гърди и ханш не можеше да се говори, тя бе равна от горе до долу, ръцете й приличаха на пръчки, вратът й бе дълъг и хилав, а главата й напомняше за тази на Цицерон — прекалено голяма за тялото.
Лицето й беше грозно, защото носът й бе твърде дълъг и закривен. За сметка на това останалите черти на лицето й бяха доста изящни: пълни устни, добре оформени скули, овално лице и добре очертана брадичка. Очите й бяха красиви, много големи, с черни мигли и вежди и с ириси с цвета на лъвска козина, златистожълти. „Къде съм виждал очи с подобен цвят? Сред потомците на Митридат Велики, разбира се! Е, тя е негова внучка, но освен с очите не напомня по нищо друго за дядо си. Техният род са едри, високи хора с германски носове и руси коси.“ Косата й беше светлокестенява и не особено гъста, разделена на път и вързана зад тила. Имаше прекрасна кожа, маслиненокафява и гладка. Клеопатра носеше диадема с бяла панделка и това бе единственият признак, че е царска особа. Бе облечена с проста рокля и не носеше никакви скъпоценности.
Тя също го оглеждаше внимателно и с нескрита изненада.
— Какво виждаш? — попита сериозно той.
— Голяма красота, Цезаре, макар че очаквах да си мургав.
— Има руси, кестеняви и тъмнокоси римляни, има също червенокоси и луничави.
— Оттам идват и прякорите ви: Албин, Флав, Руф, Нигер.
О, какъв прекрасен глас! Нисък и толкова мелодичен.
— Говориш ли латински? — попита изненадан той.
— Не, не съм имала възможност да го науча. Говоря осем езика, но всичките са източни: гръцки, староегипетски, народен египетски, еврейски, арамейски, арабски, мидийски и персийски. — Котешките й очи проблеснаха. — Може би ти ще ме научиш, а? Много бързо схващам.
— Няма да имам достатъчно време, дете, но ако искаш, ще ти изпратя учител от Рим. На колко си години?
— На двайсет и една. Седя на трона от четири.
— Изживяла си една пета от живота си. Заповядай, седни.
— Не, така няма да мога да те виждам добре. Много си висок.
— Да, като галите и германите. Мога да мина за един от тях, като Сула. Защо си толкова ниска? Братята и сестра ти са високи.
— От една страна, ниският ми ръст е наследствен. Майката на баща ми беше набатейска принцеса, но не чистокръвна арабка. Майка й е била партската принцеса Родогуна, още една връзка с Митридатите. Говори се, че партите били ниски. Майка ми обаче твърдеше, че причината е в някаква болест, която съм прекарала като дете. Затова винаги съм си представяла, че Хипопотам и Крокодил са всмукали височината ми с ноздрите си, както правят с реката.
Цезар се усмихна:
— Реката ли?
— Да, при разлива на смъртта. Нил не се покачва, когато Таурт, Хипопотама, Себек и Крокодила всмучат водата през ноздрите си.
— След като си фараон, защо са ти толкова сърдити? Нил не излиза от коритото си вече две години.
По лицето й се изписа несигурност; тя се обърна, направи няколко крачки, рязко се извърна към него и прехапа устни:
— Проблемът е изключително спешен, затова няма смисъл да те съблазнявам. Надявах се да си грозник, все пак си стар, и така да се поддаваш на изкушение от некрасиви жени като мен. Виждам обаче, че слуховете са верни, че можеш да плениш сърцето на една жена въпреки напредналата си възраст.
Той наклони глава и хладните му очи придобиха топло изражение, макар в тях да не личеше полово влечение. Те сякаш я изпиваха, докато умът му я преценяваше. Тя се беше измъкнала от доста трудни ситуации: убийството на Бибуловите синове, въстанието на Александрия и други. Въпреки това говореше като дете. Разбира се, че беше девствена. Нейният брат и съпруг очевидно не беше консумирал брака си с нея, а тя бе равна с боговете, не можеше да се съвкупява със смъртни. Винаги се движеше заобиколена от евнуси, не й бе позволено да бъде в компанията на некастрирани мъже. „Положението наистина явно е много спешно — помисли си Цезар. — Иначе нямаше да бъде сега с мен, един некастриран смъртен мъж.“
— Продължавай — подкани я той.
— Аз не изпълних задължението си като фараон.
— И кое е то?
— Да бъда плодовита. Да раждам деца. Първото наводнение след качването ми на престола бе на границата на доволството, защото Нил ми даваше възможност да докажа плодовитостта си. Сега, две години по-късно, аз все още съм ялова. Египет гладува. След пет дни жреците на Изида ще отчетат нивото на нилометъра при остров Елефантина. Времето за разлива идва, защото пасатите вече задухаха. Ако не зачена обаче, пролетните дъждове няма да паднат над Етиопия и Нил няма да излезе от коритото си.
— Пролетни дъждове, а не топящи се снегове, така ли? Знаеш ли със сигурност откъде черпи водите си Нил?
„Нека говори още, така ще имам време да осмисля онова, което казва. Напредналата ми възраст, а!“
— Хроникьори като Ератостен са пращали експедиции в търсене на източниците на Нил, но са намирали само притоци и самата река. Установили обаче, че през лятото в Етиопия падат обилни дъждове. Това е записано, Цезаре.
— Да, надявам се да имам свободно време, за да прочета някоя и друга книга в библиотеката, преди да си тръгна. Продължавай, фараоне.
Клеопатра вдигна рамене:
— Това е. Трябва да се съвкупя с бог, а брат ми не ме ще. Иска Теодот за удоволствие и Арсиноя за жена.
— Защо нея?
— Кръвта й е по-чиста от моята, тя е негова сестра от една майка. Тяхната е от Птолемеите, а моята от Митридатите.
— Все още не виждам отговор за проблема ти, не и преди това наводнение. Съчувствам ти, бедно момиче, но не знам с какво мога да ти помогна. Аз не съм бог.
Лицето й се озари.
— Напротив! — извика тя.
Цезар примигна:
— В Ефес има статуя, на която пише, но това е само… ласкателство. Вярно е, че съм потомък на двама богове, но имам само две капки божествена кръв, тя не изпълва цялото ми тяло.
— Ти си Богът от Запада.
— Бог от запада ли?
— Ти си Озирис, върнал се от Царството на мъртвите, за да дари Изида със син, Хор.
— И ти вярваш в това?
— Аз не _вярвам_, Цезаре, това е факт!
— Доколкото разбирам, искаш да се съвкупиш с мен, така ли?
— Да, да! Защо иначе ще съм тук? Бъди мой съпруг, дари ме със син! Нил ще излезе от коритото си.
Каква ситуация! Все пак беше забавна и интересна. Докъде бе стигнал Цезар, та семето му да причинява дъждове, наводнения и да дава живот на цели народи?
— Би било грубо да откажа — рече той, — но не си ли закъсняла? До отчитането на нилометъра има само пет дни, не мога да ти гарантирам, че ще забременееш. Дори да стане, ще го разбереш най-рано след пет-шест нундини.
— Амон Ра ще разбере, също както и аз, неговата дъщеря. Аз съм Нил, Цезаре! Аз съм живото олицетворение на реката. Аз съм Господ на земята и имам само една цел: да осигуря благоденствие на народа си и да продължа величието на Египет. Ако Нил остане под нивото на смъртта още една година, освен глад ще има чума и скакалци. Египет ще загине.
— В замяна искам услуга.
— Съвкупи се с мен и я имаш.
— Да говорим по същество! Искам пълното ти съдействие във всичко, което ще реша да направя на Александрия.
Тя го изгледа подозрително:
— Да направиш _на_ Александрия ли? Странен начин на изразяване, Цезаре.
— О, наблюдателна си! Започвам да вярвам, че ще имаме умен син.
— Казват, че никога не си имал син.
„Напротив, имам син — помисли си той. — Красиво момче някъде в Галия, което Литавик ми открадна, след като уби майка му. Нямам обаче представа какво се е случило с него и никога няма да разбера.“
— Така е — рече хладно. — За един римлянин обаче да имаш собствен син не е толкова важно. Законът ни разрешава да осиновим кое да е момче, някое от нашия род, племенник или братовчед. Приживе или по силата на завещание след смъртта ни. Ако с теб имаме син, фараоне, той няма да е римлянин, защото ти не си римлянка. Следователно той не може да наследи нито името, нито имуществото ми. Не се надявай да имаш син римлянин; нашите закони не го позволяват. Мога да се бракосъчетая по някакъв начин с теб, но това няма да е валидно според римските закони. Аз вече имам жена в Рим.
— Която няма дете, макар че сте съпрузи отдавна.
— Никога не се застоявам у дома. — Той се усмихна, отпусна се и я изгледа с вдигнати вежди. — Мисля, че е време да се заема с големия ти брат, скъпа моя. Довечера вече ще спим в главния дворец, тогава ще видим какво мога да направя по твоя въпрос. — Той стана, приближи се до вратата и се провикна: — Фаберий! Требаций!
Писарят и личният му легат влязоха и зяпнаха от удивление.
— Това е царица Клеопатра. След като вече е тук, можем да започваме. Веднага извикайте Руфрий и се приготвяйте.
След това излезе заедно с подчинените си, оставяйки Клеопатра сама. Тя се беше влюбила от пръв поглед, защото беше твърде влюбчива. Беше се примирила да преспи със старец, по-грозен от нея самата, а бе заварила човек, изглеждащ като бог, който я изпълни с радост, силни чувства и истинска любов. Тач'а бе хвърлила лотосовите листчета в чашата на Хатор и й беше казала, че тази и следващата нощи са най-плодовитите в цикъла й, че със сигурност ще зачене, ако намери Цезар и го сметне за достоен. Е, тя бе намерила една мечта, Бога от Запада. Висок и красив като самия Озирис; дори бръчките по лицето му бяха изящни, защото се говореше, че е страдал много, също като Озирис.
Устните й потрепериха и тя примигна, за да прогони неочакваните сълзи. Беше влюбена, но Цезар не я харесваше и тя се съмняваше, че някога ще я заобича. Не поради липсата на красота или чар; по-скоро защото между тях лежеше пропаст от разликата в годините, културите, опита им.
 

Преди мръкване вече бяха в големия дворец, огромна сграда с лабиринт от зали, коридори, стаи, вътрешни дворчета и басейни, достатъчно големи, за да се плува в тях.
През целия следобед градът и дворцовият комплекс кипяха от усилена дейност. Петстотин от легионерите на Цезар бяха заобиколили царската гвардия и я бяха изпратили в строящия се лагер на Ахил на запад от Лунната порта с искрените благопожелания на великия римлянин. След това петстотинте войници се заеха с укрепването на дворцовата стена с бойна платформа, истински бруствери и многобройни стражеви кули.
Случваха се и други неща. Руфрий се изнесе от лагера в Ракотис и изгони всички живеещи в големите здания от двете страни на Дворцовата улица, за да настани там войниците си. Докато прогонените хора тичаха с плач и вопли по улиците и се кълняха да отмъстят на римляните, стотици войници нахлуха в големите храмове, гимназията, съда и Серапеума в Ракотис. Под ужасените погледи на александрийците те откъртиха всички подпорни греди на таваните и ги изнесоха на улицата. След това се заеха със сградите покрай пристанището — кейовете, складовете, емпориума — и свалиха от тях всяко полезно парче дърво.
До здрач повечето обществени сгради в Александрия бяха разрушени, всички по-големи дървени греди бяха занесени на Дворцовата улица.
 

— Това е безобразие! _Безобразие!_ — изкрещя Потин, когато неканеният гост влезе заедно с една центурия войници, щаба си и самодоволната царица Клеопатра.
— Ти! — изпищя Арсиноя. — Какво правиш тук? Аз съм царица, Птолемей се разведе с теб!
Клеопатра се приближи до нея, ритна я силно по прасеца и одра жестоко лицето й с нокти.
— Аз съм царицата! Млъквай или ще заповядам да те убият!
— Кучка! Свиня! Крокодил! Чакал! Хипопотам! Паяк! Скорпион! Плъх! Змия! Въшка! — закрещя малкият Птолемей Филаделф. — Маймуна! Маймуна, маймуна, маймуна!
— Ти също млъквай, лигава малка жабо! — изсъска Клеопатра и му зашлеви няколко шамара, докато той запелтечи.
Стъписан от тази „мила“ семейна сцена, Цезар стоеше със скръстени ръце и наблюдаваше. Клеопатра можеше да е на двайсет и две, но в присъствието на сестра си и на малкия си брат се държеше като дете. Интересно, че нито Филаделф, нито Арсиноя оказаха някаква физическа съпротива; голямата сестра бързо ги постави на мястото им. Когато писъците му омръзнаха, той мълчаливо раздели тримата побойници.
— Ти, благородна принцесо, отивай при възпитателя си — заповяда на Арсиноя. — Време е малките момиченца да си лягат. Ти също, Филаделфе.
Потин още роптаеше, но Ганимед изведе Арсиноя с безизразно лице. „Този е много по-опасен от главния шамбелан — помисли си Цезар. — А Арсиноя е влюбена в него, нищо че е евнух.“
— Къде е цар Птолемей? — попита. — И Теодот?
 

Цар Птолемей и Теодот се намираха на централния площад, все още недокоснат от войниците на Цезар. Бяха в покоите на царя, когато един роб дотича да им съобщи, че римлянинът взема дворцовия комплекс под свой контрол и царица Клеопатра е с него. След броени мигове Теодот и момчето бяха облечени като за аудиенция. Птолемей носеше пурпурните дрехи и диадемата си. След това двамата влязоха в тайния тунел, прокопан от Авлет, в случай че тълпата нахлуе в двореца. Той минаваше под стените и излизаше при театъра, откъдето можеше да се слезе на пристанището или да се навлезе в града. Малкият цар и Теодот предпочетоха да отидат на агората.
На този огромен площад сега имаше стотина хиляди души, които се събираха още от сутринта, когато войниците на Цезар започнаха да разкъртват гредите. Александрийците инстинктивно се стичаха там винаги когато се зададеше някакво бедствие, затова, когато двамата бегълци от двореца се появиха, агората бе претъпкана с хора. Теодот накара момчето да изчака встрани, за да го подготви за кратката му реч. След мръкване възпитателят заведе нар Птолемей при статуята на библиотекаря Калимах и му помогна да се качи на постамента.
— Александрийци, врагът ни напада! — изкрещя царят с лице, озарено от червените пламъци на факлите. — Рим нахлу в града ни, целият дворцов комплекс е в ръцете на Цезар! Ала това не е всичко! — Той замълча, за да се увери, че казва точно това, което Теодот му бе наредил, сетне продължи: — Да, не е всичко! Сестра ми Клеопатра, предателката, се върна и се е съюзила с римляните! Именно тя доведе Цезар тук! Всичката ви храна изчезна в коремите на римляните, а Цезаровият член изпълва вагината на Клеопатра! Те изпразниха съкровищницата и избиха всички в двореца! Избиха всички жители на Дворцовата улица! Част от зърното ви е изсипано в пристанището, за да се похаби, и римските войници разрушават обществените ни сгради! Александрия е в руини, храмовете й са осквернени, жените и децата й — изнасилвани!
В мрака очите на детето блестяха като отражение на народната ярост; ярост, която се засилваше и скоро щеше да прерасне в действия. Това беше Александрия, единственият град в света, където тълпата съзнаваше напълно мощта си и се използваше не просто като груба физическа сила, а като политически инструмент. Тълпата бе свалила не един Птолемей; можеше да събори и един прост римлянин, да го разкъса на парчета.
— Аз, вашият цар, бях свален от трона си от един римски помияр и една продажна кучка, наречена Клеопатра!
Тълпата се раздвижи, някой го вдигна върху яките си рамене и облеченият в пурпур ездач сръга двукракия кон със скиптъра си от слонова кост.
Множеството се премести към портата на дворцовия комплекс, където бе посрещнато от Цезар, облечен в тогата си с пурпурна ивица по края, на главата с венеца от дъбови клонки и в дясната ръка с жезъла, символизиращ неограничената му власт. Дванайсетте ликтори стояха от двете му страни. До него бе и царица Клеопатра, все още с безличната си сива рокля.
Несвикнала с противник, който се изправя очи в очи срещу нея, тълпата спря.
— Какво правите тук? — попита Цезар.
— Дойдохме да ви изгоним и да ви убием! — изкрещя Птолемей.
— Царю Птолемей, не можеш да направиш и двете. Или трябва да ни изгониш, или да ни убиеш. Уверявам те обаче, че няма да се наложи нито едното, нито другото. — Цезар бързо разбра кои са водачите на тълпата и се обърна към тях: — Ако са ви казали, че моите войници са изпразнили хамбарите ви, съветвам ви да отидете там и да видите, че в тях няма нито един римлянин и са пълни догоре. Не е моя работа да определям цената на зърното и другите храни в Александрия, това е задължение на царя ви, тъй като царицата досега отсъстваше. Затова, ако плащате твърде много, обвинявайте цар Птолемей, не Цезар. Цезар си носи храна в Александрия и не е докоснал вашите — безочливо излъга той. С една ръка побутна Клеопатра напред, с другата посочи младия цар. — Слез от този човек, Твое величество, и застани, където е мястото на един суверен. С лице срещу поданиците си, не сред тях и оставен на тяхната милост. Както чух, гражданите на Александрия са в състояние да разкъсат царя си на парчета, а виновникът за сегашното им състояние си ти, не Рим. Ела при мен!
Тълпата бе разделила Теодот от царя и възпитателят вече не можеше да влияе на момчето. Птолемей се намръщи, в очите му пролича страх. Не беше особено умен, но можеше да се досети, че по някакъв начин този мъж го представя в много неблагоприятна светлина, че с ясния си глас с безупречен македонски акцент римлянинът ще обърне предните редици на тълпата срещу него.
— Искам да сляза! — заповяда царят.
След като стъпи на земята, той се приближи до Цезар и се обърна с лице към поданиците си.
— Точно така — похвали го Цезар; сетне изкрещя: — Вижте своите владетели! Донесъл съм завещанието на покойния цар, бащата на тези деца, и съм тук, за да изпълня желанието му: Египет и Александрия да бъдат управлявани от голямата му дъщеря, седмата Клеопатра, и големия му син, тринайсетия Птолемей! Думите му са ясни! Клеопатра и Птолемей Евергет са законните му наследници и трябва да управляват заедно като съпруг и съпруга.
— Убийте я! — изкрещя Теодот. — Арсиноя е царицата!
Дори това Цезар обърна в своя полза.
— Принцеса Арсиноя има друго задължение! — извика. — Като диктатор на Рим аз имам власт да върна Кипър на Египет и сега го правя! Знам какви трудности среща Александрия, след като Марк Катон анексира острова. Вие изгубихте добрата кедрова дървесина, медните мини, много евтина храна. Сенатът, наредил това анексиране, вече не съществува. _Моят_ сенат не одобрява тази несправедливост! Принцеса Арсиноя и принц Птолемей Филаделф ще управляват като сатрапи на Кипър. Клеопатра и Птолемей Евергет ще царуват в Александрия!
Тълпата бе спечелена, но Цезар не беше свършил.
— Трябва да добавя, народе александрийски, че Кипър се връща на Египет именно благодарение на царица Клеопатра. Защо мислите, че тя отсъстваше? Защото тя дойде при мен, за да преговаря за това връщане! И успя да ме убеди. — Той пристъпи леко напред и се усмихна. — Защо не приветствате царицата си?
Думите на Цезар се предаваха бързо към задните редици; както всеки добър оратор, когато говореше пред много хора, той използваше кратки и прости изречения. И така, доволни, хората започнаха да скандират оглушително.
— Всичко е много хубаво, Цезаре, но не можеш да отречеш, че войските ти събарят храмовете и обществените ни сгради! — изкрещя един от водачите на тълпата.
— Да, това е сериозна работа — отвърна Цезар, като разпери ръце. — Дори римляните трябва да се защитават, а пред Лунната порта сега чака войската на пълководеца Ахил, който ми е обявил война. Аз се готвя за отбрана. Ако искате разрушението да спре, вървете при Ахил и му кажете да разпусне войската си.
Тълпата се обърна като легион от добре тренирани войници и изчезна за минути, вероятно да се срещне с Ахил.
Теодот, треперещ като лист, погледна невръстния си цар със сълзи на очи, сетне коленичи, взе ръката му и я целуна.
— Много хитро, Цезаре — изсумтя Потин.
Цезар кимна на ликторите си и се обърна, за да се върне в двореца.
— Както ти казах и преди, Потине, аз съм достатъчно умен. Съветвам те да престанеш с подстрекателската си дейност сред жителите на града и да се заемеш с управлението на двореца и хазната. Ако те хвана да разпространяваш неверни слухове за мен или царицата, че накарам да те екзекутират по римския начин: с бичуване и обезглавяване. Ако чуя _два_ неверни слуха, ще умреш като роб, разпънат на кръст. _Три_ неверни слуха ще ти донесат разпъване с два счупени крака.
Е преддверието на двореца той освободи ликторите си, но постави ръка върху рамото на цар Птолемей:
— Край на разходките до агората, млади момко. Прибирай се сега в покоите си. Междувременно, поставил съм стража от двете страни на тайния тунел. — Сетне премести хладните си очи от момчето към Теодот: — Теодоте, забранявам ти да се виждаш с царя. До сутринта да те няма. И внимавай! Ако се опиташ да говориш отново с царя, ще последваш съдбата, която описах на Потин.
Бутна леко момчето и цар Птолемей се затича разплакал към покоите си. Цезар стисна ръката на Клеопатра:
— Време е да си лягаме, скъпа. Лека нощ на всички.
Тя се усмихна и сведе очи. Възмутеният Требаций; погледна към Фаберий. Цезар, и царицата? Ама тя изобщо не беше негов тип!
 

Изключително опитен с жените, Цезар не срещна трудности в изпълнението на едно много необичайно задължение: ритуалното съвкупяване на двама богове в името на една страна, на всичкото отгоре с девствена богиня. Нямаше никаква страст, нищо не разтуптяваше сърцето. Тя остана възхитена, когато той обръсна всичките косми по тялото й. Макар че Клеопатра сметна това за още едно доказателство за божествения му произход, то беше просто начин за предпазване от въшки — Цезар бе маниак на тема чистота. В това отношение тя отговаряше на изискванията му, пък и естествената й миризма беше приятна.
О, слабо бе удоволствието, което получи той от тази хилава, дребна девойка, чиито неопитност и нервност допълнително го караха да се чувства неловко! Гърдите й бяха плоски почти като на мъж и той се страхуваше да я притисне по-силно да не счупи ръцете й. Всъщност всичко това бе отвратително. Цезар не беше педофил и трябваше да полага огромни усилия да не мисли за недоразвитото й тяло, бързаше да свърши колкото се можеше по-бързо, макар и неколкократно. Ако тя трябваше да забременее, един път със сигурност не стигаше.
Клеопатра обаче се учеше много бързо и скоро започна да му харесва.
— Обичам те — бе последното, което прошепна тя миг преди да потъне в дълбок сън, свита до него.
„Цезар също има нужда от сън“ — рече си той и затвори очи.
 

На сутринта работата по Дворцовата улица и стената на двореца бяха приключили. Възседнал взет под наем кон (не беше взел бойния си жребец, което бе грешка), Цезар тръгна да огледа позициите си и да каже на легатите си в лагера на конницата да затворят пътя към плавателния канал, за да прекъснат достъпа на града към Нил.
Това, което правеше сега, всъщност бе вариант на стратегията му при Алезия, където заедно с шейсет хиляди войници бе устроил силно укрепен лагер, като едновременно държеше в обсада осемдесет хиляди противници в крепостта Алезия и се отбраняваше от двеста и петдесет хиляди гали, лагеруващи по околните възвишения. Този път укреплението му бе с форма на гира, не с пръстеновидна форма. Дворцовата улица представляваше дръжката на гирата, а дворцовият комплекс и лагерът край езерото — тежестите от двата й края. Гредите, събрани от целия град, бяха наредени между къщите като стена, а плоските покриви, по които Цезар бе наредил леката си артилерия, щяха да служат за бруствери. Големите му балисти бяха качени върху _купичките_ на високата двайсет стъпки стена от източната страна на лагера. Пановият хълм му служеше за наблюдателница. В подножието му беше издигната стена от огромни каменни блокове, изкъртени от гимназията и огромните зидове на пресечката на Канопската и Дворцовата улици. Сега неговите три хиляди и двеста ветерани можеха да се придвижват бързо по свободната от ибиси Дворцова улица. Птиците бяха предусетили какво предстои и бяха отлетели навреме от гнездото на римляните. „Добре — помисли си с усмивка Цезар. — Нека александрийците да се сражават, без да убиват свещените птици, ако могат! Ако бяха римляни, щяха да отидат в храма на Юпитер и да вземат от жреците временно разрешение за това срещу съответно жертвоприношение в името на бога. Съмнявам се обаче Серапис да разсъждава като Юпитер.“
На изток от Цезаровото укрепление се намираха районите Делта и Епсилон, населени само с евреи и метици.
На запад се разполагаше по-голямата част от града с гръцко и македонско население — оттам можеше да се очаква по-сериозна опасност. От върха на Пановия хълм Цезар виждаше как Ахил (о, богове, колко бавно действаше!) се опитва да подготви войските си. В Евностското пристанище и Кивота бойните кораби се вадеха от хангарите им и се пускаха на вода, за да заместят дошлите от Пелузиум, които бяха извадени на брега да съхнат. След един-два дни (адмиралът им беше също толкова муден като Ахил) галерите щяха да преминат под сводовете на Хептастадиона и да потопят плавателните съдове на Цезар.
Затова той изпрати две хиляди от хората си да събарят всички къщи зад първата редица от западната страна на Дворцовата улица и така създаде пространство с ширина четиристотин стъпки, покрито с отломки и внимателно скрити смъртоносни изненади като ями със заострени колове на дъното, вериги, които се издигаха сякаш от нищото, за да стегнат врата на невнимателния нападател, остри парчета александрийско стъкло. Други хиляда и двеста легионери нахлуха в търговската част на Голямото пристанище, превзеха всички кораби там, натовариха ги с фрагменти от колоните на съдилището, гимназията и агората и започнаха да ги потапят под сводовете на Хептастадиона. След два часа никакъв плавателен съд, от лодка до квинкверема, не можеше да премине от едното пристанище в другото. Ако александрийците искаха да нападнат римската флотилия, трябваше да го сторят по по-трудния начин — да заобиколят плитчините и наносите на Евностското пристанище, да заобиколят остров Фарос и да влязат в Голямото пристанище през някой от трите пролива. „Побързай с другите ми два легиона, Калвине! Имам нужда от собствени бойни кораби!“
След блокирането на сводовете войниците на Цезар се качиха на Хептастадиона и разрушиха акведукта, носещ вода за острова, след това откраднаха най-външните артилерийски устройства от Кивота. Срещнаха силна съпротива, но беше ясно, че на александрийците им липсва трезв разум и добър пълководец. Те се хвърляха срещу легионерите безразсъдно като белгийските гали, преди да разберат цената на войнишкия живот. Не представляваха особено опасен противник за римляните, които до един бяха ветерани от деветгодишната война в Галия на дългокосите и обожаваха да избиват такива омразни врагове като александрийците. Прекрасни катапулти и балисти бяха тези от Кивота! Цезар щеше да е доволен. Легионерите закараха артилерията на доковете, след това опожариха всички кораби, стоящи край кейовете на Евност. За целта използваха горящи дървени колове, които изстрелваха с пленените балисти. О, какъв плодотворен ден!
 

Цезар се занимаваше с други неща. Изпрати вестоносци в районите Делта и Епсилон и извика трима еврейски старейшини и трима предводители на метиците. Прие ги в залата за аудиенции, където бе наредил удобни столове и хубава храна на странични масички; царицата заемаше трона си.
— Придай си царствен вид — посъветва я той. — Смени тази вехта рокля и сложи украшенията на Арсиноя, ако нямаш собствени. Постарай се де изглеждаш като велика царица, Клеопатра, това е много важна среща.
Когато тя се появи, Цезар остана изненадан. Пред нея вървяха неколцина египетски жреци, дрънкащи с кадилници и пеещи монотонно на някакъв непонятен език. Всичките, с изключение на един бяха обикновени жреци. Главният носеше златен нагръдник, покрит с голям брой амулети и златни огърлици; с дълъг емайлиран златен жезъл удряше силно по пода.
— Поклонете се пред Клеопатра, дъщеря на Амон Ра, въплъщение на Изида, владетелка на Горен и Долен Египет! — изрече той на добър гръцки.
Тя беше облечена като фараон, в изящна надиплена бяла ленена роба и елек от толкова фино ленено платно, че изглеждаше прозрачен, с красиви бродирани шарки и пришити стъклени мъниста. На главата си носеше невероятното творение, което Цезар вече бе виждал на фреските по стените, но едва сега започваше да го оценява. Яркочервената външна корона от емайл се издигаше нависоко и носеше релефни златни глави на кобра и орел. В нея стоеше още по-висока вътрешна конична корона от бял емайл с плосък, увенчан със златна лента връх. На врата си царицата носеше огърлица от злато, емайл и скъпоценни камъни с десет пръста широчина. Талията й бе стегната с емайлиран златен пояс широк шест пръста. На пръстите й блестяха десетки пръстени; на брадичката й със златни верижки около ушите беше закачена изкуствена брада със злато и емайл; покритите й със скъпоценни камъни златни сандали имаха много високи позлатени коркови подметки.
Лицето й бе гримирано изключително грижливо: устните — алени и блестящи; страните — червени; очите — изрисувани като окото, гравирано на трона, с тънки черни линии, продължаващи до ушите и завършващи с малки триъгълници, запълнени със зеленикавия грим, който покриваше и клепачите й до очертаните в черно вежди. Надолу черните линии завиваха над страните й. Ефектът от този грим бе удивително зловещ; създаваше впечатление, че това лице не е човешко.
Двете й камериерки македонки, Хармиан и Ира, също бяха облечени като египтянки. Тъй като сандалите на фараона бяха прекалено високи, те помогнаха на Клеопатра да се качи до трона. Тя седна, взе от помощничките си закривения жезъл и ритуалното ветрило и кръстоса тези два символа на божествения си произход пред гърдите си.
Цезар забеляза, че никой не е паднал на колене; ниският поклон изглеждаше достатъчен.
— Тук сме, за да говорим — изрече тя със силен глас. — Тук сме като фараон, виждате символите на божествения ни произход. Гай Юлий Цезаре, сине на Амон Ра, въплъщение на Озирис, понтифекс максимус, император, диктатор на сената и народа на Рим, продължавай.
„О, ето какво било! — помисли си той, докато напевният й глас звучеше в залата. — Александрия и македонските неща са й съвсем чужди. Тя е истинска египтянка. Щом сложи тези невероятни дрехи и украшения, започна да излъчва сила!“
— Покорен слуга на ваше величество, дъще на Амон Ра — рече той и посочи старейшините, които едва сега се изправяха. — Позволете ми да ви представя Симеон, Аврам и Исус от евреите и Кибир, Формион и Дарий от метиците.
— Добре дошли и сядайте — рече Клеопатра.
След това Цезар напълно забрави жената на трона. Реши по-късно да засегне основната тема, затова посочи едната масичка и се обърна към Симеон, главния старейшина на евреите:
— Знам, че месото трябва да е сготвено според религиозните изисквания и виното да е правено от юдеи. Всичко е приготвено според традициите на вярата ви, затова след разговора не се бойте да хапнете. — Обърна се към Дарий, _етнарха_ на метиците: — Храната на другата масичка е приготвена за вас.
— Благодаря за любезността, Цезаре — заговори Симеон, — но това гостоприемство не може да промени факта, че укрепеният ти коридор прекъсна достъпа ни до останалата част на града, нашия единствен източник на храна, дрехи и стоки за магазините ни. Видяхме, че си разрушил сградите от западната страна на Дворцовата улица, и се боим, че ще сториш същото и от източната.
— Не се тревожете, Симеоне — каза Цезар на еврейски, — само ме изслушайте.
Клеопатра го изгледа изненадано; Симеон подскочи.
— Говориш еврейски?
— Малко. Израсъл съм в много пъстър квартал на Рим, в Субура, където майка ми държеше жилищна сграда. Винаги сме имали наематели евреи, а като дете аз трябваше да уреждам всичко там. Затова зная няколко езика. Старейшината на къщата беше златар, Шимон. Знам за бога ви, обичаите, традициите, храната, песните ви и историята на вашия народ. — Той се обърна към Дарий: — Дори говоря пизидийски — добави на същия език, сетне продължи на гръцки: — Уви, не знам персийски, затова ще се наложи да говорим на гръцки.
В рамките на четвърт час той обясни положението, без да се извинява за нищо. Войната в Александрия бе неизбежна.
— Въпреки това — добави — предпочитам да се сражавам само от едната страна на укрепения коридор, от западната. Не ме предизвиквайте и ви обещавам, че войниците ми няма да ви докоснат. Сраженията няма да се прехвърлят на изток от Дворцовата улица и вие няма да страдате от липса на храна. Колкото до стоките за магазините и работилниците ви и прехраната на онези от вас, които работят от западната страна, по този въпрос не мога да ви помогна. Ще се погрижа обаче да получите обезщетение за трудностите, които ще преживеете, докато победя Ахил и подчиня Александрия. Не пречете на Цезар и той ще ви се отплати. Цезар винаги плаща дълговете си.
Стана от курулното си кресло и се приближи до трона.
— Предполагам, велики фараоне, че си съгласна да подкрепиш финансово всеки, който те поддържа.
— Така е.
— Би ли обезщетила тогава евреите и метиците за загубите, които ще претърпят?
— Да, стига да не ти пречат, Цезаре.
Симеон се приближи и се поклони ниско:
— Велика царице, ще те помолим само за едно нещо в замяна на подкрепата ни, говоря и от името на метиците.
— Казвай, Симеоне.
— Дай ни александрийско гражданство.
Последва дълго мълчание. Клеопатра седеше скрита зад странната си маска, очите й оставаха невидими под зелените клепачи, закривеният жезъл и вършилото пред гърдите й леко се повдигаха и отпускаха. Накрая блестящите й червени устни се разтвориха и тя изрече:
— Съгласна съм, Симеоне, Дарий. Давам александрийско гражданство на всички евреи и метици, които са живели в града повече от три години. Ще получите финансовото обезщетение за претърпените във войната загуби, както и награда за всеки от вас, който се сражава под командването на Цезар.
Симеон въздъхна облекчено; другите петима се спогледаха. Мечтата на цели поколения се сбъдваше!
— А аз — рече Цезар — ще им дам римско гражданство.
— Цената е твърде голяма, за да не се съгласим — отвърна радостно Симеон. — За да докажем верността си, ние ще охраняваме и брега между нос Лохиас и хиподрума. Той не е удобен за дебаркиране на голяма войска, но Ахил може да свали доста войници с малки лодки. Отвъд хиподрума започват блатата на делтата, които са във властта само на Господ. А Господ е най-добрият ни съюзник.
— Да пируваме тогава! — извика Цезар.
Клеопатра се изправи:
— Явно вече нямате нужда от фараон. Сармиан, Ира, помогнете ми.
 

— О, отървете ме от това! — закрещя Клеопатра веднага щом влезе в покоите си, и ядно смъкна сандалите.
Бързо се освободи от неудобната изкуствена брада и от тежката огърлица. Пръстените и гривните се затъркаляха по пода и ужасените прислужнички запълзяха трескаво да ги гонят, крещейки си една на друга, за да докажат, че нищо няма да бъде откраднато. Наложи се да седне, докато Хармиан и Ира се бореха с огромната двойна корона; емайлът беше нанесен върху дървена основа, не върху метал, но тя бе изработена според главата на Клеопатра и не можеше да падне сама. А как само тежеше…
Когато видя красивата египтянка, облечена като храмова музикантка, Клеопатра изкрещя радостно и се хвърли в прегръдките й.
— Тач'а! Тач'а! Майко, майко!
Докато Хармиан и Ира се мръщеха и подсмиваха, защото тя мачкаше осеяната си с мъниста дреха, Клеопатра прегърна и разцелува пламенно Тач'а.
Родната й майка бе много мила и добра, но винаги твърде заета, за да я дари с любов. Клеопатра, също жертва на ужасните порядки в александрийския палат, можеше да й го прости. Майка й се казваше Клеопатра Трифена и бе дъщеря на Митридат Велики. Беше се омъжила за Птолемей Авлет, незаконен син на десетия Птолемей с прякор Нахута. Имаше две дъщери, Вереника и Клеопатра, но никакви синове. Авлет имаше полусестра, все още дете, когато Митридат го принуди да се ожени за Клеопатра Трифена, но това се беше случило преди трийсет и три години и сестра му бе пораснала. До смъртта на Митридат Авлет се беше страхувал прекалено много от тъста си, за да се отърве от натрапената си съпруга. Не му оставаше друго, освен да чака.
Когато Вереника бе на дванайсет, а Клеопатра — на пет години, Помпей сложи край на царуването на Митридат Велики, който избяга в Кимерия и там бе убит от един от синовете си — Фарнак, който сега завладяваше Анатолия. Най-после освободен от бремето си, Авлет се разведе с Клеопатра Трифена и се ожени за сестра си. Ала дъщерята на Митридат беше прагматична и хитра; тя успя да запази живота си и остана в двореца с двете си дъщери, докато заместницата й роди на Авлет друго момиче, а най-накрая и двама синове.
Вереника беше достатъчно голяма, за да живее с възрастните, но Клеопатра трябваше да отиде в яслата, едно отвратително място. Сетне, когато Авлет започна да се отнася с тях по-лошо, майка й я изпрати в храма на Птах в Мемфис, където тя попадна в един свят, коренно различен от живота в Александрия. Озова се сред хладни варовикови постройки в древноегипетски стил и топли, нежни обятия. Защото Хаем, върховен жрец на Птах, и жена му Тач'а приеха Клеопатра като собствено дете. Те я научиха на древен и народен египетски, арамейски, еврейски и арабски, научиха я да пее и да свири на голямата арфа, научиха я на всичко за Египет около Нил, за могъщия пантеон на боговете, създадени от Птах.
Не само сексуалните перверзни и пиянските оргии правеха Авлет труден за понасяне. Той се беше качил на престола след смъртта на законния си полубрат, единайсетия Птолемей, който не беше оставил наследници — но за сметка на това със завещанието си оставяше Египет под управлението на Рим. Така Рим също се намеси в управлението. По време на консулството на Цезар Авлет бе платил шест хиляди златни таланта, за да осигури одобрението на Рим за царуването си, злато, откраднато от александрийците. Тъй като не беше фараон, Авлет нямаше достъп до пословичните съкровища на Мемфис. Проблемът беше в това, че доходите на александрийците принадлежаха на самите александрийци и те настояха царят да им се издължи. Времената бяха тежки, цените на храната се вдигаха, Рим постоянно оказваше натиск. Авлет реши да намали стойността на александрийските монети.
Народът веднага въстана, тълпата побесня. Тайният тунел позволи на Авлет да избяга по море, но без пукната пара в джоба. Това не вълнуваше особено александрийците и те го замениха с най-голямата му дъщеря Вереника и майка й Клеопатра Трифена. Нещата в двореца се обърнаха: сега втората жена и децата й отстъпиха водещата роля на две царици от Митридатите.
Малката Клеопатра се върна от Мемфис. Ужасен удар! Как само плака тя за Тач'а и Хаем, за идиличния живот на любов и учение край сините води на Нил! В двореца в Александрия тя се чувстваше още по-зле. Макар че вече беше на единайсет, Клеопатра отново попадна в яслата заедно с две хапещи, дращещи, щипещи дребни Птолемейчета. Арсиноя беше най-зла, постоянно й повтаряше, че не е достойна — че има твърде малко Птолемейска кръв и е внучка на един стар мошеник, който, въпреки че тероризирал цяла Анатолия в продължение на четирийсет години, пак умрял като просяк, победен от Рим.
Клеопатра Трифена почина година, след като се възкачи на трона, и Вереника реши да се омъжи. Рим обаче не беше съгласен. Крас и Помпей все още замисляха да анексират Египет със съдействието на управителите на Киликия и Сирия. Всеки път, когато Вереника решеше да си търси съпруг, Рим я изпреварваше и подплашваше кандидата. Накрая тя се обърна към роднините си от Митридатите и сред тях намери неподдаващия се на влияние Архелай. Без да се бои от Рим, той отиде в Александрия и се ожени за царица Вереника. Щастието им продължи само няколко дни. Сетне Авъл Габиний, управителят на Сирия, нахлу в Египет.
Птолемей Авлет не си беше губил времето напразно, бе отишъл при банкерите (сред тях и Рабирий Постум) и беше предложил на всеки управител на източна провинция, който го върне на власт, десет хиляди сребърни таланта. Габиний прие и тръгна на поход към Пелузиум заедно с Авлет. В похода на Габиний участваше и началникът на конницата му, двайсет и седем годишният римски благородник Марк Антоний.
Клеопатра обаче никога не се срещна с Антоний. Още щом Габиний прекоси египетската граница, Вереника изпрати малката си сестра отново при Хаем и Тач'а в Мемфис. Цар Архелай свика египетската войска с намерението да се сражава, но нито той, нито Вереника знаеха, че Александрия не одобрява брака на царицата с мъж от Митридатите. Александрийските войници в армията се разбунтуваха и убиха Архелай и това сложи край на египетската съпротива. Габиний влезе в Александрия и върна Птолемей Авлет на трона. Авлет уби собствената си дъщеря Вереника още преди римляните да напуснат града.
Клеопатра тъкмо бе навършила четиринайсет, Арсиноя беше на осем, едното от момчетата — на шест, а другото — едва на три. Нещата отново се обърнаха. Втората жена на Авлет и децата й отново заемаха водещо място в двореца. Хаем и Тач'а разбираха добре, че ако изпратят Клеопатра в двореца, тя ще бъде убита, затова я задържаха в Мемфис, докато баща й умря от пороците си. Александрийците не я искаха на трона, но върховният жрец на Птах заемаше пост, датиращ от три хиляди години, и знаеше какво да прави. А именно да я провъзгласи за фараон, преди тя да напусне Мемфис. Като фараон никой нямаше да посмее да я докосне, дори Потин и Теодот. Или Арсиноя. Защото фараонът държеше ключа за съкровищниците, бездънни запаси от злато, а също така беше бог в долината на Нил, която изхранваше Александрия.
Главният източник на доходи за трона не беше Александрия, а Египет по поречието. Там, където от хиляди години съществуваше държава, всичко принадлежеше на фараона — земята, нивите, добитъкът, пчелите, данъците и таксите. Фараонът се лишаваше само от част от продукцията от лен; жреците получаваха една трета от приходите, които осигуряваше това най-фино платно в света. Никъде, освен в Египет нишките не се тъчаха толкова внимателно, че тъканта да прилича на леко запотено стъкло; никъде, освен в Египет не се плетяха толкова нежни дантели и не се постигаха такива ярки багри; никъде, освен в Египет нямаше толкова бяло платно. Друг уникален и изключително доходен продукт беше хартията; папирусът растеше по цялата делта и също бе собственост на фараона.
Така приходът на фараона възлизаше на дванайсет хиляди златни таланта годишно и се разпределяше по равно за лично и за обществено ползване. От парите за обществено ползване фараонът плащаше на местните управители, бюрократите, гвардията си, речната и морската стража, войската, флотата, занаятчиите и земеделците си. Дори когато Нил не излезеше от коритото си, този обществен приход бе достатъчно голям за закупуването на зърно от други страни. Личните пари принадлежаха само на фараона и не можеха да бъдат докоснати за други цели, освен за задоволяване на нуждите и прищевките на владетеля. Този приход се попълваше от добива на злато, скъпоценни камъни, порфир, слонова кост, абанос, подправки и перли. Повечето кораби, които пътуваха до рога на Африка, също принадлежаха на Фараона.
Нищо чудно, че Птолемеите като Авлет, на които им бе отказано да получат титлата фараон, ламтяха за нея. Защото градът Александрия беше коренно различен от останалия Египет. Макар че царят и царицата получаваха голям дял от данъците, те не притежаваха нищо материално, било то кораби или стъкларски работилници, цехове или магазини. Нямаха и никакви права върху земята, на която се намираше градът. Александрия беше основана от Александър Велики, един грък от Македония. Тълкувателят, хроникьорът и ковчежникът събираха всички обществени приходи и ги използваха, за да устройват собствените си гнезда. Те разпределяха средствата по сложна йерархическа система, включваща и двореца.
Благородниците от асирийската, кушитската и персийската династии се бяха споразумели с първия Птолемей, пълководеца на Александър, жреците на Птах от Мемфис да му дават обществения дял от египетските приходи при условие една част от него да се изразходва за поречието на Нил. Ако царят бе в същото време и фараон, той можеше да взема и личното перо от доходите. Парите обаче не можеха да напускат хранилищата на храмовете в Мемфис, освен ако фараонът не отиде лично да си вземе колкото са му нужни. Затова, когато Клеопатра избяга от Александрия, тя не последва съдбата на баща си, отплавал от пристанището без пукната пара. Отиде в Мемфис и взе достатъчно средства, за да си наеме войска.
 

— О — рече Клеопатра, най-после освободена от украшенията си, — ще ме смачкат!
— Може да са тежки, дъще на Амон Ра, но благодарение на тях ти блесна в очите на Цезар — рече Хаем, като погали нежно косата й. — В гръцки дрехи не изглеждаш никак добре. Пурпурът не отива на един фараон. Когато нещата се уредят и ти затвърдиш властта си, ще се наложи да ходиш облечена като фараон дори в Александрия.
— Ако ме видят, александрийците ще ме разкъсат. Знаеш колко мразят Египет.
— Избавлението от властта на Рим е в ръцете на фараона, не на александрийците — рече малко остро Хаем. — Твоето най-важно задължение е да осигуриш независимостта на Египет без значение колко Птолемей са го завещали на Рим. Можеш да го постигнеш чрез Цезар и Александрия ще ти е благодарна. Какво е този град, ако не паразит, хранещ се за сметка на Египет и фараона?
— Може би всичко това ще се промени, Хаем — замислено изрече Клеопатра. — Знам, че току-що си пристигнал, но разходи се по Дворцовата улица и виж какво е направил Цезар. Той я превърна в развалини. Подозирам, че това е само началото. Александрийците са разорени и това ги разярява. Те ще се съпротивляват, докато имат сили, макар че няма начин да победят. Когато най-после се усмирят, нещата ще се променят завинаги. Чела съм коментариите на Цезар за Галската война; много са обективни, лишени от емоции. След като го срещнах обаче, ги разбирам по-добре. Той е щедър, но ако някой постоянно му се противопоставя, той се променя. Забравя милосърдие и разбиране и избива противника до крак. Александрийците не са били изправяни пред подобен противник. — Тя се втренчи замислено в жреца. — Когато го принудят, Цезар пречупва както тялото, така и духа на врага си.
Тач'а потрепери:
— Бедната Александрия!
Съпругът й запази мълчание, радостта му бе твърде голяма. Ако Александрия бъде победена, щеше да спечели само Египет; властта щеше да се върне в Мемфис. Годините, които Клеопатра бе прекарала в храма на Птах, се отплащаха. Разоряването на Александрия нямаше да трогне сърцето й.
— Някаква вест от остров Елефантина? — попита фараонът.
— Рано е, дъще на Амон Ра, но ние ще бъдем с теб, когато новината се получи, това е наше задължение. Знаем, че в момента не можеш да се преместиш в Мемфис.
— Така е — въздъхна тя. — О, как само ми липсвате: Птах, Мемфис и вие!
— Цезар е посетил леглото ти — рече Тач'а и прегърна любимото си момиче. — Ти си бременна, чувствам го.
— Да, нося сина му, сигурна съм.
Двамата жреци на Птах радостно се спогледаха.
 
 
 
„Да, аз нося момче, но Цезар не ме обича. Аз се влюбих в него в момента, в който го зърнах — толкова е висок, рус, божествен. Не съм очаквала, че ще прилича на Озирис. Стар и млад едновременно, баща и съпруг. Изпълнен със сила и величие. Аз обаче съм само един дълг за него, средство. Навремето е обичал. Когато не подозира, че го наблюдавам, болката си личи. Те са мъртви — жените, които е обичал. Знам, че дъщеря му е издъхнала по време на раждане. _Аз_ няма да умра така, никой владетел на Египет не умира, докато дава живот. Той се страхува за мен, подведен от външността ми, смята ме за слаба. Ала аз съм направена от закален метал. Ще доживея дълбока старост, както подхожда на дъщерята на Амон Ра. Синът на Цезар ще трябва да достигне зряла възраст, преди да може да управлява със съпругата вместо с майка си. Той също ще доживее дълбока старост, но няма да бъде единственото ми дете. След това трябва да родя дъщеря на Цезар, за да може синът ни да се ожени за собствената си сестра. После — още синове и дъщери, които да се женят едни с други, всичките плодовити.
Те ще основат нова династия, на Птолемеите Цезари. Синът ми ще строи храмове по цялото поречие на Нил, двамата ще бъдем фараони. Ще гадае по кръвта на жертвените бикове, ще отчита показанията на километъра при остров Елефантина. Египет дълго ще се радва на разливи на доволството. Докато управлява династията на Птолемеите Цезари, Египет няма да познава недостиг. Ала и още нещо, страната на Сагото и на Пчелата ще възвърне някогашната си мощ и някогашните си територии: Сирия, Киликия, Кос, Хнос, Кипър и Киренайка. В това дете се крие благоденствието на Египет, едно богатство от талант и ум.“
 
Затова след пет дни Клеопатра никак не се изненада, че Нил се е вдигнал на двайсет и осем стъпки — идеалното ниво за разлива на доволството, съвършено като детето, което тя носеше — сина на два бога, Озирис и Изида — Хор.
 

Бойните действия в Александрия започнаха през ноември, но се ограничиха само на запад от Дворцовата улица. Евреите и метиците се оказаха надеждни съюзници, изпратиха войници на Цезар и превърнаха железарските си магазинчета и ковачници в работилници за оръжия. Това бе сериозен проблем за александрийците от македонски и гръцки произход, защото навремето те бяха ограничили всички шумни и миризливи занаяти като обработването на метал в източната част на града, където и без това живееха всички майстори ковачи. Със стиснати зъби тълкувателят бе принуден да изхарчи част от обществените фондове за внос на оръжие от Сирия и за насърчаването на всеки жител на западната част с поне малко ковашки умения да започне да кове мечове и кинжали.
На няколко пъти Ахил се опита да щурмува римското укрепление, но без успех. Цезаровите войници отблъскваха нападенията с лекотата на опитни ветерани, подтиквани от силна омраза срещу врага.
Арсиноя и Ганимед избягаха от двореца в началото на ноември и когато пристигнаха в западната част на града, момичето сложи ризница, шлем и наколенници, размаха меч и произнесе пламенна реч. Така привлече вниманието на всички достатъчно дълго, за да позволи на Ганимед да се промъкне в лагера на войската и да убие Ахил. Бързо нагаждащият се тълкувател веднага провъзгласи Арсиноя за царица, а Ганимед за главнокомандващ. Умен ход, защото евнухът сякаш бе роден за този пост.
Новият пълководец отиде на моста на Канопската улица, заповяда воловете да бъдат впрегнати в механизмите за контролиране на шлюзовете и прекъсна притока на вода към районите Делта и Епсилон, макар че Бета и дворецът останаха водоснабдени. Дворцовата улица обаче не беше пожалена. След това с помощта на комбинация от механизми, задвижвани с човешка тяга, и добрия стар Архимедов винт, той започна да вкарва в тръбите солена вода от Кивота.
След като в продължение на два дни водата за евреите, метиците и римляните ставаше все по-лоша и по-лоша, те най-после разбраха какво става. Когато изпаднаха в паника, Цезар лично се зае да ги успокои — нареди да вдигнат настилката по средата на Дворцовата улица и да изкопаят дълбока дупка. Когато тя се напълни с прясна вода, кризата премина. Скоро на всяка улица на Делта и Епсилон се появиха подобни кладенци, сякаш градът бе завзет от цяла армия къртици. Цезар спечели народното възхищение и започнаха да го почитат като полубог.
— Основната скала тук е варовик — обясни той на Симеон и Кибир, — а той винаги пропуска прясната вода, защото е достатъчно мек, та подпочвените води да го пробият. Намираме се все пак близо до най-голямата река в света.
Докато чакаше да види как ще се отрази солената вода на Цезар, Ганимед съсредоточи вниманието си върху артилерията: засипваше Дворцовата улица с горящи главни с максималната скорост, която бе по силите на войниците, зареждащи катапултите и балистите. Цезар обаче имаше тайно оръжие и срещу това: войници, специално обучени да работят с малки артилерийски устройства, наречени скорпиони. Те изстрелваха къси, заострени дървени колове, изработвани по еталон, така че да бъдат еднакви по големина и форма и така да летят по еднакъв начин. Плоските покриви покрай Дворцовата улица бяха идеални платформи за скорпионите. Цезар ги подреди зад прикрития от дъски върху всички къщи от западната страна на улицата. Войниците, обслужващи балистите, бяха лесна мишена; един умел стрелец със скорпион можеше да поразява различен противник точно в гърдите при всеки изстрел. Ганимед се принуди да скрие хората си зад железни щитове, което влоши точността на стрелбата им.
 

Малко след средата на ноември пристигна дългоочакваната римска флотилия, но никой в Александрия не го разбра. Ветровете бяха толкова силни, че корабите бяха отнесени на мили на запад от града. Една лодка се промъкна в Голямото пристанище и се насочи към Дворцовия пристан, след като екипажът забеляза пурпурното знаме на Цезар върху покрива на главния дворец. Тя носеше послание от легата и едно писмо от Гней Домиций Калвин. Макар че първото алармираше за отчаяната нужда от прясна вода на флотилията, Цезар първо разгърна писмото на Калвин.
 
„Много съжалявам, че не стана възможно да ти изпратя Трийсет и осми легион, но последните събития в Понт налагат задържането му тук. Фарнак нападна Амис и аз заедно със Сестий и Трийсет и осми тръгвам да видя какво мога да направя. Положението е много тежко, Цезаре. Макар че засега съм чул само вести за ужасните разрушения, вестоносците съобщават, че Фарнак е тръгнал начело на сто хиляди войници, всичките скити — страшни противници, ако вярваме на записките на Помпей Велики.
Пращам ти цялата си бойна флота, тъй като не вярвам да ми потрябва срещу царя на Кимерия, който явно не е взел никакви кораби. Най-добри са десетте ми родоски триреми — бързи, маневрени и с бронзови носове. Командва ги един човек, когото познаваш добре — Ефранор, най-добрия адмирал на Гней Помпей. Другите десет кораба са понтски квинквереми, много големи и яки, но не особено бързи. Пращам ти и двайсет товарни кораба, преустроени като бойни — с усилени дървени носове и допълнителни гребла. Нямам представа защо, но имам предчувствие, че ще ти е нужна флота. Разбира се, след като ще настъпваш към провинция Африка, задължително ще се сблъскаш с Гней Помпей и корабите му. Последните новини гласят, че републиканците наистина се събират там и се готвят за нов удар. Всички сме потресени от вестта за стореното от египтяните на Помпей Велики.
Трийсет и седми легион е снабден с добра артилерия и допълнителни провизии, защото чух, че в Египет има глад. Натоварил съм четирийсет кораба с жито, нахут, зехтин, пушено месо и много хубав сушен фасул, подходящ за супа. Има и няколко бъчви солено свинско.
Възложих, освен това на Митридат Пергамски да събере поне един легион и да ти го изпрати — позовах се на условията в договора ни. Кога ще стигне Александрия, зависи само от боговете, но той е надежден съюзник и съм сигурен, че не си губи времето. Между другото, очаквай го по суша, не по море. Ако не те завари в Александрия, ще вземе кораби оттам и ще те последва в провинция Африка.
Следващото ми писмо ще бъде от Понт. Между другото, оставих Марк Брут да управлява Киликия — с изрични заповеди да се съсредоточи върху събирането и обучението на войски, а не върху събирането на дългове.“
 
— Смятам — рече Цезар на Руфрий, докато изгаряше писмото — да си поиграем с Ганимед. Ще натоварим всички празни бъчви, с които разполагаме, на корабите си и ще предприемем малка разходка по море на запад. Ще създадем колкото се може по-голяма суматоха, пък кой знае? Може Ганимед да си помисли, че номерът със солената вода е проработил и че напускам града с всичките си хора, освен конниците, които съм зарязал безотговорно на милостта на съдбата.
 

Отначало Ганимед си помисли точно това, но един отряд от конницата му се натъкна на група римски пехотинци край брега. Изключително сговорчиви се оказаха тези римляни, макар и доста наивни. Пленниците разказаха, че Цезар не е отплавал, а просто е изпратил корабите си за прясна вода от извора на запад. Твърде нетърпелив да съобщи вестта на Ганимед, командирът на конниците препусна към лагера, като остави легионерите да се върнат при Цезар.
— Забравихме да му кажем — рече младият центурион на Руфрий, — че там ще се срещнем с новата ни бойна флотилия. Никой не подозира за това.
— Ганимед се хвана! — възкликна Цезар, когато Руфрий му доложи вестта. — Нашият приятел евнухът ще изкара флотата си от Евностското пристанище, за да пресрещне трийсет и пет скромни транспортни кораба, натоварени с прясна вода. По-лесна мишена от мързеливите александрийски ибиси. Къде е Ефранор?
 

Ако беше започнала по-рано през деня, Александрийската война вероятно щеше да свърши още тогава. Ганимед бе приготвил четирийсетте си квадриреми и квинквереми в Евностското пристанище. Когато товарните кораби на Цезар се появиха на хоризонта, гребейки срещу вятъра (не особено трудна задача с празни плавателни съдове), александрийците излязоха, за да ги нападнат. Тогава десетте родоски, десетте понтски и двайсетте преустроени товарни кораба се показаха зад Цезаровата флотилия и настъпиха с пълна скорост. Тъй като до здрач оставаха само два часа и половина, победата не можеше да е пълна, но въпреки това Ганимед претърпя сериозни загуби: една пленена квадрирема, една потопена, още две извадени от строя, а моряците й бяха избити. Бойните кораби на Цезар останаха непокътнати.
Призори на следващия ден войниците, докарани с корабите, бяха прехвърлени в Голямото пристанище. Цезар бе успял да удържи позициите си пред превъзхождащ го противник до пристигането на тези подкрепления. Сега разполагаше с пет хиляди ветерани от бившата републиканска войска, хиляда несражаващи се и с военна флота, командвана от Ефранор. А също така със солидни количества първокачествена войнишка храна. Как бяха мизерствали само хората му! Особено мразеха олиото от сусам, тиквени семки и кротон.
— Ще завзема остров Фарос — обяви Цезар.
Удаде му се сравнително лесно. Ганимед не искаше да жертва добре обучените си войници за отбраната на острова. Макар че жителите на острова оказаха яростна съпротива на римляните, в крайна сметка се огънаха.
Ганимед съсредоточи усилията си върху възстановяването на флотата; беше убеден, че изходът от войната ще се реши от голяма победа в морето. Потин ежедневно му изпращаше информация от двореца, макар че нито Ганимед, нито Цезар го бяха уведомили за убийството на Ахил; Ганимед знаеше, че ако шамбеланът научи кой командва войската, писмата му ще престанат да идват.
 

В началото на декември Ганимед изгуби информатора си в двореца.
— Не мога да позволя дори намек за следващия ми ход да достигне до Ганимед, затова Потин трябва да умре — рече Цезар на Клеопатра. — Някакви възражения?
— Никакви.
— Добре, сметнах, че дори само от учтивост трябва да те попитам, мила моя. Все пак той е _твой_ главен шамбелан. Може да нямаш достатъчно евнуси.
— Имам предостатъчно, ще сложа на негово място Аполодор.
Този път времето беше от изключително значение. Цезар никога не спеше в двореца и не се хранеше с царицата. Всичките му сили бяха впрегнати във войната и никога несвършващата работа. Тя още не му беше казала за детето, растящо в утробата й. Щеше да има време, когато не е толкова зает. Искаше очите му да греят от радост, а не просто да проблясват.
— Нека аз да се погрижа за Потин — помоли Клеопатра.
— Стига да не го изтезаваш. Да бъде бърза смърт.
Лицето й посърна:
— Той заслужава да се мъчи.
— Според вашите обичаи определено. Докато аз командвам обаче, е достатъчно да получи нож между ребрата. Мога да го бичувам и да го обезглавя, но тази церемония ще отнеме много време.
Така Потин завърши с нож между ребрата. Клеопатра премълча само, че е показала ножа на шамбелана си два дни, преди да го използва. През това време Потин не престана да плаче, да стене и да моли за милост.
 

Морската битка се състоя в началото на декември. Цезар разположи корабите си малко преди плитчините на входа на Евностското пристанище; десетте родоски и десетте понтски съда бяха разделени от празно пространство от две хиляди стъпки, което да им позволява да маневрират. Двайсетте преустроени товарни кораба се разполагаха далеч зад тази пролука. Стратегията бе на Цезар, изпълнителят беше Ефранор, всичко бе изпипано до най-малки подробности. Капитанът на всеки от резервните кораби знаеше точно кой от предните плавателни съдове трябва да замести. Всеки легат и трибун знаеше добре задачите си. Дори легионерите знаеха кои точно корвуси трябва да използват за абордажа на вражеските кораби. Цезар посети лично всеки кораб, за да повдигне бойния дух на бойците и да систематизира онова, което трябваше да постигнат. Дългият опит го беше научил, че добре обучените и опитни войници често са склонни да вземат нещата в свои ръце и да обърнат битката в своя полза, ако знаят точно какви са целите на пълководеца. Затова той държеше редовите си легионери добре информирани.
Корвусите представляваха дървени мостчета с куки на единия край и бяха римско изобретение още от времето на войните срещу Картаген, морска сила, чиито адмирали били по-опитни от всеки римски капитан по онова време. Новите съоръжения обаче превърнали морските битки в сухоземни, а римляните нямаха равни на сушата. Корвусите се закачваха с помощта на куките за борда на вражеските кораби и позволяваха на римските войници да се прехвърлят на тях.
Ганимед подреди двайсет и двата си най-хубави военни кораба в права линия срещу пролуката между Цезаровите и двайсет и два зад тях. Зад тази втора линия имаше още много открити катерчета и биреми. Те нямаше да участват в прекия сблъсък, а на всеки от тях имаше по един малък катапулт за стрелба със запалителни стрели.
Най-голяма трудност в битката беше избягването на плитчините и подводните скали. За онзи, който настъпи пръв, опасността да бъде отрязан от морето и изтласкан към скалите, беше най-голяма. Докато Ганимед изчакваше, Ефранор безстрашно вкара корабите си в пристанището, избягвайки подводните препятствия. Водещите му кораби бяха обкръжени веднага, но родоските съдове се държаха прекрасно във водата. Независимо колко се стараеше с по-тромавите си галери, Ганимед не можеше да потопи или да превземе, дори да изкара от строя някой от родоските. Когато понтските кораби последваха родоските, за египтянина настъпи истинско бедствие. Сега флотата му бе в пълен хаос и оставена на Цезаровото милосърдие — качество, което Цезар не проявяваше по време на битка.
До здрач римляните бяха пленили една бирема и една квинкверема с екипажите и гребците им, бяха потопили три квинквереми и повредили тежко още много александрийски кораби, които се прибраха безславно в Кивота и оставиха Цезар господар на Евностското пристанище. Римляните не бяха претърпели никакви загуби.
Сега оставаха Хепта стадионът и Кивотът, силно укрепени и пазени от многобройна войска. Най-голяма трудност за Цезар представляваше Хептастадионът, който бе толкова тесен, че не можеше да побере повече от хиляда и двеста пехотинци, а толкова малко войници не бяха в състояние да превземат укрепленията на александрийците.
Както обикновено в трудни моменти Цезар грабна щита и меча и се покачи върху вълнолома, за да вдъхва кураж на войниците с аления си плащ. Някаква суматоха отзад създаде впечатление у легионерите, че са заобиколени, и те започнаха да отстъпват, оставяйки Цезар сам. Неговият катер оставаше във водата под него, затова той скочи вътре, понесе се покрай кея и закрещя на войниците си, че зад тях няма никакви александрийци. Все повече легионери обаче започнаха да скачат в малкия плавателен съд и така той бе заплашен от потъване. Накрая, след като реши, че днес няма да превземе Кивота, Цезар скочи от корабчето във водата с аленото си наметало между зъбите. Това послужи като сигнал и всички войници го последваха към безопасните кораби.
Така Кивотът и онази част от Хептастадиона, която се намираше откъм него, останаха в ръцете на Ганимед, но останалата част на вълнолома, остров Фарос, цялото Главно пристанище и Евностското извън Кивота бяха под контрола на Цезар.
 

Войната премина към нова фаза, вече на сушата. Ганимед явно бе стигнал до извода, че Цезар е всял достатъчно хаос в града, затова реши да разруши още къщи? Александрийците започнаха да събарят още няколко реда постройки успоредно на Дворцовата улица и с камъните от тях издигнаха четирийсет стъпки висока стена, достатъчно стабилна, за да издържи тежка артилерия. Сетне започнаха да обстрелват Дворцовата улица ден и нощ, което не се отрази на сградите по протежението й. Те представляваха идеално укритие за Цезаровите войски.
Когато този обстрел не помогна, александрийците издигнаха дървена обсадна кула с височина на десететажна сграда, монтираха й колела и я изкараха на Канопската улица, за да внесат допълнителен хаос, стреляйки с камъни и снопове копия. Цезар организира контраатака от върха на Пановия хълм със стрели, носещи запалена слама. Кулата избухна в пламъци, от нея западаха крещящи хора, сетне беше изтеглена към Ракотис и вече не се видя.
В развитие на войната настъпи застой.
 

След три месеца на постоянни градски сражения, без никоя от страните да постигне превес, Цезар се върна в двореца и остави способния Публий Руфрий да командва обсадата.
— Мразя да се сражавам в градове! — рече той гневно пред Клеопатра, облечен само с алената си туника, която носеше под ризницата. — Тук е точно като в Масилия, с тази разлика, че там оставих обсадата на легатите си, а аз продължих към Испания, за да се разправя с Афраний и Петрей. Тук съм затънал в блато, а колкото повече се бавя, толкова повече време давам на тъй наречените републиканци да събират войските си в Африка.
— Натам ли беше тръгнал?
— Да. Макар че се надявах да срещна Помпей Велики и да преговарям, което щеше да спести много скъпоценни римски животи. Заради вашата извратена система на евнуси и побъркани, които надзирават деца и градове — да не говорим за обществените финанси! Великия е мъртъв, а аз съм в _блато_!
— Изкъпи се — рече нежно тя. — Ще се почувстваш по-добре.
— В Рим се говори, че египетските царици се къпели в магарешко мляко. Как се е родил този мит? — попита той, след като се отпусна във ваната.
— Нямам представа — отвърна тя, докато разтриваше раменете му с изненадващо силните си пръсти. — Може би идва от Лукул, който е минал оттук, преди да отиде в Киренайка. Доколкото ми е известно, Птолемей Нахута му подарил смарагдова лупа. Не, не лупа. Смарагд, изсечен с профила на Лукул… или беше с профила на Нахута?
— Нито знам, нито ме интересува. Лукул бе прогонен несправедливо, макар че аз лично го ненавиждах.
Във водата тя не изглеждаше толкова слаба. Малките й кафяви гърди се показваха на повърхността и изглеждаха по-пълни, зърната им — по-големи и изпъкнали.
— Носиш дете — рече рязко той.
— Да, от три месеца. Заченах от теб в онази първа нощ.
Той се втренчи в леко изчервеното й лице и трескаво започна да обмисля значението на тази новина за плановете си. Дете! А той нямаше друго и не очакваше да има. Колко удивително, детето на Цезар щеше да седи на египетския трон. Щеше да е фараон. Той беше баща на цар или царица. За него нямаше никакво значение с какъв пол ще е бебето; римляните ценяха момичетата не по-малко от момчетата, защото с тяхна помощ се скрепваха политически съюзи.
— Радваш ли се? — разтревожи се тя.
— Добре ли си? — запита я той; погали нежно лицето й, вгледа се в тези лъвски очи, в които можеше да се удави.
— Чувствам се много добре.
Тя целуна ръката му. Цезар я прегърна.
— Радвам се.
— Птах каза, че ще е син.
— Защо Птах? Не е ли Амон Ра най-великият бог?
— _Амун_ Ра — поправи го тя. — Амон е на гръцки.
— Това, което харесвам у теб, е, че разговаряш съвсем нормално, докато те галя, и не стенеш като професионална куртизанка.
— Искаш да кажеш, че съм любителка, така ли?
— Не бъди вулгарна. Бременността те е разхубавила, това е по-характерно за жена, която носи момиче.
 

В края на януари александрийците изпратиха делегация при Цезар. Ганимед не влизаше в нея. Говорител бе главният съдия, когото евнухът явно бе сметнал, че може да жертва, ако случайно римлянинът реши да взима заложници. Никой от двамата обаче не подозираше, че Цезар е тежко болен; страдаше от постоянно засилващи се колики.
Аудиенцията се проведе в тронната зала, която Цезар все още не беше виждал. Тя засенчваше с великолепието си всяко друго помещение в двореца. Беше обзаведена с безценни мебели в египетски стил. Стените бяха от злато със скъпоценни камъни; подът — покрит със златни плочки; гредите на тавана бяха позлатени. Местните строители не бяха особено умели в изработката на гипсови орнаменти, затова нямаше натруфени корнизи или сложни барелефи по тавана — ала при толкова злато това на никого не правеше впечатление. Най-внушителни бяха няколкото масивни златни статуи в по-голям от естествен ръст, издигнати на пиедестали. Това бе пантеонът на египетските богове — едни изключително странни създания. Повечето имаха човешки тела и глави на животни: крокодил, чакал, лъвица, котка, хипопотам, сокол, ибис, шебек.
Аполодор бе облечен като египтянин; носеше дълга ленена роба с червени и жълти ивици, златна огърлица с фигурка на лешояд и _немее_ от златовезан плат, който представляваше груба кърпа, стегната на челото и вързана на тила, с две крила, стърчащи зад ушите. Дворът вече не спазваше македонските обичаи.
Този път Цезар не пое водещата роля в преговорите. Остави я на Клеопатра, облечена като фараон, което бе жестока обида за главния съдия и подчинените му.
— Не сме дошли да преговаряме с Египет, а с Цезар! — тросна се той и се обърна към пребледнелия римлянин.
— Аз управлявам тук, не Цезар и Александрия е част от Египет! — рече рязко Клеопатра. — Главни шамбелане, припомни на това нищожество коя съм аз и кой е той!
— Ти поруга македонското си наследство! — изкрещя главният съдия, докато Аполодор го принуждаваше да коленичи пред царицата. — Къде е Серапис в тази смехотворна менажерия? Ти не си царица на Александрия, ти си царица на зверовете!
Това определение за Клеопатра се стори забавно на Цезар, седнал на курулното си кресло по-ниско от нея, където иначе се беше намирал тронът на цар Птолемей. О, много ставаха ударите за честолюбието на този македонски бюрократ! Фараон вместо царица и римлянин на мястото на царя.
— Кажи какво искаш, Хермократе, сетне можеш да се махнеш от компанията на зверовете.
— Искам да знам къде е цар Птолемей.
— Защо?
— Очевидно той е нежелан тук! Арсиноя и Ганимед ни дойдоха до гуша — добави Хермократ, без да осъзнава, че дава на Цезар безценна информация за отношенията в главното командване на александрийците. — Тази война се проточи — продължи главният съдия. — Ако царят е при нас, може би ще успеем да се договорим за мир, преди градът да бъде унищожен напълно. Толкова много унищожени кораби, търговията съвсем е замряла…
— Можеш да преговаряш за мир с мен, Хермократе.
— Отказвам, царице зверска, предателке на Македония!
— Македония — рече Клеопатра — е място, което никой от нас не е виждал от поколения. Време е да престанете да се зовете македонци. Вие сте египтяни.
— Никога! — изсъска през зъби Хермократ. — Дай ни цар Птолемей, който помни кои са предците му.
— Доведи негово величество, Аполодоре.
Невръстният цар, облечен с македонски дрехи и с широка шапка и диадема на главата, влезе. Хермократ се хвърли в краката му, целуна протегнатата ръка на момчето и проплака:
— О, велики царю, велики царю, имаме нужда от теб!
След като шокът от разделянето с Теодот понамаля, младият Птолемей се върна в компанията на малкия си брат Филаделф, намери в това отдушник на детската си енергия и то започна да му харесва повече от общуването с Теодот. Смъртта на Помпей Велики бе подтикнала Теодот да започне преждевременни опити за съблазняване, които, от една страна, заинтригуваха младия цар, но, от друга, го отвращаваха. Макар че бе прекарал целия си живот с Теодот (верен слуга на баща му), за него възпитателят бе просто един противен старик. Някои от нещата, които му беше правил Теодот, бяха приятни, но далеч не всички, а в самия възпитател — с увиснала кожа, прогнили зъби и вонящ дъх — нямаше нищо хубаво. Пубертетът настъпваше, но младият Птолемей все още не се беше ориентирал сексуално и копнежите му се въртяха все още около колесници, войски и неговата роля като главнокомандващ. Затова, когато Цезар прогони Теодот, той намери в малкия Филаделф другар в игрите си на война и откри, че този живот му доставя най-голямо удоволствие. Оттогава не спираше да беснее из двореца, слушаше страхотни разкази за велики битки в Галия от легионерите, използвани за дворцова стража, и стана свидетел на една съвсем различна страна на Цезар. Така, макар че виждаше великия римлянин рядко, за него Цезар се превърна в герой, властелин на света, блестящ стратег, който правеше за смях александрийските му подчинени.
Затова сега той изгледа подозрително главния съдия:
— Имате нужда от мен? Къде, Хермократе?
— Ти си нашият цар. Имаме нужда да си сред нас.
— С вас ли? Къде?
— В нашата част на Александрия.
— Искаш да напусна двореца?
— Приготвили сме ти друг дворец, велики царю. Виждам, че Цезар заема мястото ти в този. Ние имаме нужда от теб, не от принцеса Арсиноя.
Момчето изсумтя насмешливо:
— Е, _това_ вече не ме изненадва! Арсиноя е надменна кучка.
— Именно — съгласи се Хермократ; обърна се към Клеопатра: — Може ли да вземем нашия цар?
Цезар избърса потта от челото си и отговори:
— Да, съдия.
При това Птолемей заплака:
— Не, не искам! Искам да остана с теб, Цезаре! Моля те, моля те!
— Ти си цар, Птолемее, и трябва да служиш на народа си. Трябва да отидеш с Хермокат.
— Не, не! Искам да остана с теб, Цезаре!
— Аполодоре, махни ги и двамата — нареди отегчено Клеопатра.
Разплаканият цар бе отведен.
— За какво беше всичко това? — попита намръщено Цезар.
 

Когато цар Птолемей се озова в новата си квартира в една непокътната красива сграда до Серапеума, той продължаваше да плаче неутешимо. Скръбта му се увеличи още повече след идването на Теодот, защото Клеопатра му беше изпратила и възпитателя. За удивление на Теодот ухажването му бе отблъснато, ала не възпитателят беше причина за яростта на Птолемей. Момчето копнееше да отмъсти на Цезар, който го беше предал.
На сутринта момчето се събуди с огромна скръб и жестокост в сърцето.
— Доведете ми Арсиноя и Ганимед — нареди той на тълкувателя.
Когато го видя, сестра му изкрещя от радост:
— О, Птолемей, ти дойде да се ожениш за мен!
Царят й обърна гръб.
— Изпратете тази продажна кучка на Цезар и сестра ми — нареди кратко и се обърна към Ганимед, който изглеждаше угрижен и уморен. — Убийте този _веднага_! Аз ще поема командването лично.
— Няма ли да преговаряме? — попита тълкувателят със свито сърце.
— Не. Искам главата на Цезар на златна тепсия.
 

И така войната продължи по-ожесточено от всякога, огромно бреме за Цезар, който страдаше от такива ужасни болки и пристъпи на повръщане, че не можеше да командва.
В началото на февруари пристигна друга флотилия: още бойни кораби, още храна и Двайсет и седми легион, съставен от бивши републикански войници, разпуснати в Гърция, но отегчени от цивилния живот.
— Изкарайте флотата — нареди Цезар на Руфрий и Тиберий Клавдий Нерон; беше увит в одеяла и цялото му тяло трепереше. — Нероне, като най-старши римски легат би трябвало ти да поемеш командването, но всъщност истинският командир ще е нашият родоски приятел Ефранор. Прави каквото ти нареди.
— Не е уместно един чужденец да взима решенията — възрази Нерон с гордо вдигната брадичка.
— Не ме интересува какво е уместно! — успя да изрече Цезар с тракащи зъби и бледо като на мъртвец лице. — За мен са важни резултатите, а ти, Нероне, не си годен да командваш дори борбата за главата на октомврийския жертвен кон! Затова ме чуй добре. Ще оставиш Ефранор да прави каквото реши и ще му съдействаш във всичко. Иначе ще те прогоня позорно.
— Нека аз да отида — помоли Руфрий, който надушваше неприятности.
— Не мога да се лиша от теб на Дворцовата улица. Ефранор ще се справи.
 

Ефранор наистина се справи, но цената на победата бе твърде висока. Застанал както винаги начело на флотилията си, родоският адмирал потапяше един след друг вражеските кораби. По едно време около него се събраха няколко александрийски съда и той даде знак на Нерон, че иска помощ. Нерон не му обърна внимание и Ефранор потъна с кораба си. И двете римски флотилии се върнаха непокътнати в Царския пристан. Нерон бе уверен, че Цезар никога няма да научи за случилото се, но някакво птиче от кораба му го подшушна на Великия мъж.
— Взимай си нещата и да те няма! — нареди Цезар. — Никога вече не искам да те виждам, надменен, превзет, безотговорен глупак!
Нерон се стъписа.
— Ама аз победих! — изкрещя.
— _Ти_ загуби. Ефранор победи. Сега се махай оттук!
 

В края на ноември Цезар бе написал писмо до Вация Изаурик в Рим, в което описваше как е останал в Александрия и какви са плановете му за идната година. За момента смяташе да остане диктатор; курулните избори просто трябваше да изчакат до завръщането му в Рим, когато и да бъде то. Междувременно като началник на конницата Марк Антоний трябваше да управлява, а държавата да крета без магистрати, по-висши от народни трибуни.
След това той не писа нищо повече до Рим с надеждата, че пословичният му късмет ще запази града от нещастия, докато се върне да оправи лично нещата. Антоний се беше проявявал добре в последно време, щеше да се справи. Ала защо само Цезар успяваше да осигури стабилност и икономическо благоденствие навсякъде, където отидеше? Другите хора не виждаха ли нищо извън собствения си интерес? Египет беше красноречив пример. Царството имаше нужда от твърда ръка, по-човечно и просветено управление, лишаване на тълпата от мощта й. Затова Цезар трябваше да остане достатъчно дълго, за да научи царицата какви са задълженията й, да се увери, че страната няма да служи никога за подклаждане на антиримски настроения, и да даде на александрийците да разберат, че прогонването на този или онзи Птолемей не е решение за проблемите им, зависещи от всемогъщите цикли на времето.
 

Болестта го съсипваше, той непрекъснато слабееше. В средата на февруари и въпреки възраженията му Клеопатра повика жреца и лекар Хапдефане от Мемфис да го лекува.
— Покритието на стомаха ти е силно възпалено — рече тази странна личност на лош гръцки. — Единственото лекарство е каша от ечемичено нишесте със специална смес от билки. Трябва да ядеш само това в продължение на месец, сетне ще видим.
— Стига да не включва черен дроб и сурови яйца с мляко, готов съм да ям всичко — отвърна треперещият Цезар, спомняйки си диетата на Луций Тукций, когато се възстановяваше от маларията, след като едва не умря от нея, докато се криеше от Сула.
Щом започна да спазва този еднообразен режим, състоянието му се подобри чувствително, той понапълня и възвърна силите си.
 

Когато получи писмо от Митридат Пергамски на първия ден на март, Цезар въздъхна с облекчение. След като болестта вече не замъгляваше ума му, той можеше спокойно да се съсредоточи върху написаното.
 
„И така, Цезаре, вече съм в Ерусалим с хиляда конници от Дейотар от Галатия и един легион средно подготвени войници от Марк Брут от Тарс. В Сирия не намерих ни един подходящ човек, но както изглежда, еврейският цар без царство Хиркан е силно привързан към Клеопатра, защото даде три хиляди първокласни пехотинци и ме изпрати на юг в компанията на един негов приближен, Антипатер, със сина му Ирод. Очакваме след две нундини да сме в Пелузиум, където, както ме увери Антипатер, той имал пълната власт да вземе войската на Клеопатра от подножието на Казиус — тя се състои от евреи и идумейци.
Ти със сигурност знаеш по-добре къде е най-вероятно войските ми да срещнат отпор. Ирод, много енергичен и умен младеж, ми каза, че Ахил изтеглил силите си от Пелузиум още преди месеци, за да воюва с теб в Александрия. С Антипатер и Ирод обаче се боим да навлезем в тресавищата на делтата без напътствия от теб. Затова ще изчакаме заповедите ти в Пелузиум.
От понтийския фронт новините не са добри. Гней Домиций Калвин и войските, които успя да събере срещу Фарнак край Никополис в Малка Армения, претърпяха тежко поражение. Калвин нямаше друг избор, освен да се оттегли на запад към Витиния. Ако Фарнак го беше последвал, Калвин щеше да е разгромен. Фарнак обаче предпочете да остане в Понт и Малка Армения и да сее смърт и разрушение. Жестокостите му са потресаващи. Чух, че възнамерявал да завладее Витиния — ако е така обаче, подготовката му е повърхностна и хаотична. Все същите са си тези Фарнаци, помня ги от дете.
В Антиохия дочух нов слух: че синът на Фарнак, Асандер, останал да управлява Кимерия, изчакал Фарнак да съсредоточи цялото си внимание към Понт, след което обявил себе си за цар, а баща си за прогонен. Така двамата с Калвин може да получите неочаквано облекчение, ако Фарнак реши първо да се върне в Кимерия, за да сложи неблагодарното си дете на мястото му.
Чакам с нетърпение отговора ти и съм твой верен слуга.“
 
Най-после спасение!
Цезар изгори писмото, сетне накара Требаций да напише ново от името на Митридат Пергамски. Съдържанието му бе такова, че да накара александрийците да напуснат града за бърза битка в делтата. Преди това обаче то трябваше да попадне в ръцете на Арсиноя в двореца по такъв начин, че тя да повярва, че шпионите й са го откраднали, преди Цезар да успее да го отвори, и той не знае за пристигането на подкрепленията. Лъжливото писмо бе запечатано с една монета, сечена в двора на Митридат, и по неведоми пътища стигна до принцесата. След час и писмото, и Арсиноя бяха изчезнали от двореца. Два дни по-късно цар Птолемей, войската му и александрийците с македонски произход отплаваха на изток към делтата. Така градът остана напълно незащитен.
Цезар все още не се чувстваше съвсем добре, макар че отказваше да го признае; когато го видя облечен с кожена ризница, готов за заминаване към Делтата, Клеопатра се разфуча:
— Не можеш ли да оставиш това на Руфрий?
— Вероятно, но ако искам да сломя всяка съпротива и да вразумя веднъж завинаги Александрия, трябва да отида лично — обясни той; усилията при обличането го караха да се поти.
— Вземи поне Хапдефане — помоли го тя.
Цезар обаче вече се беше стегнал за битка и кожата му възвръщаше до известна степен цвета си. Той се обърна към Клеопатра с характерното си изражение на човек, който винаги владее положението:
— Твърде много се тревожиш.
Целуна я и тя усети все още лошия дъх в устата му.
 

Две кохорти ранени войници останаха да пазят двореца. Цезар взе три хиляди и двеста човека от Шести, Трийсет и седми и Двайсет и седми легион с цялата конница и тръгна по маршрут, който Клеопатра обяви за твърде дълъг. Вместо да отиде до делтата по плавателния канал, той заобиколи Марейското езеро от юг и когато зави към Канопския ръкав на Нил, вече отникъде не можеха да го забележат.
Един бърз вестоносец бе потеглил към Пелузиум много преди войската на цар Птолемей, за да уведоми Митридат Пергамски, че половината от Цезаровите войски ще дойдат по източния бряг на Пелузийския ръкав, а самият той в никакъв случай да не навлиза в делтата. Щяха да притиснат Птолемей на твърда земя, при Апекса.
Така се наричаше върхът на делтата на Нил, която по форма наподобяваше гръцката буква „делта“. Тя бе по-широка от устието на която и да било друга река в света: с широчина сто и петдесет мили между Пелузийския и Канопския ръкав на брега на морето и дължина от над сто мили от морето до първите разклонения на Нил при Мемфис. Великата река се разделяше на безброй ръкави и ръкавчета и изливаше водите си в морето през седем свързани помежду си устия. Отначало всички водни пътища по делтата били естествени, но при Птолемеите главните ръкави били свързани с мрежа от хиляди канали, така че всяко парче твърда земя там да отстои на не повече от миля от водата. Защо бе толкова необходимо да се грижат за делтата, след като дългата повече от хиляда мили долина на Нил между остров Елефантина и Мемфис произвеждаше достатъчно за изхранването както на Египет, така и на Александрия? Защото в делтата растеше папирусът, тръстиката, от която се правеше хартия. Птолемеите държаха световен монопол върху този продукт и всички приходи от износа му отиваха в личната хазна на фараона. Хартията бе храмът на човешката мисъл и скоро човечеството щеше да е неспособно да съществува без нея.
Според природния цикъл това бе началото на зимата, макар че по римския календар се падаше краят на март. Летният разлив беше отминал, но Цезар нямаше желание да се лута с войската си през лабиринта от канали.
При многократните разговори със Симеон, Аврам и Исус през месеците на война в Александрия Цезар бе опознал египетските евреи далеч по-добре от Клеопатра. Преди той да й ги представи, тя явно изобщо не ги беше смятала за достойни за вниманието й. От друга страна, Цезар много уважаваше интелекта на евреите, познанията и стремежа им към независимост и вече замисляше как да ги превърне в ценни съюзници на Клеопатра след заминаването си. Кръгозорът й вероятно бе ограничен от възпитанието и положението й, но след известно обучение от нея щеше да излезе способен владетел. Доброволното й съгласие да даде на евреите и метиците статут на александрийски граждани го беше обнадеждило в това отношение. Добро начало.
На югоизток от делтата се разполагаше страната на Ониас, автономен анклав на евреи, потомци на върховния жрец Ониас и неговите последователи, които били прогонени от Юдея, защото отказали да паднат на колене пред царя на Сирия. От това само спечелили, както твърдял Ониас. Цар Птолемей VI Филометър дал на онианците голяма ивица земя в замяна на ежегодни попълнения от тях в египетската войска. Вестта за щедростта на Клеопатра бе стигнала и до земите на Ониас. Евреите се обявиха на нейна страна в гражданската война и това позволи на Митридат Пергамски да завладее Пелузиум без бой. Пелузиум беше населен с много евреи и имаше здрави връзки със земите на Ониас, които бяха извънредно важни за евреите в цял Египет, защото там се намираше Главният храм. Той беше малко копие на Соломоновия храм — до осем стъпки високата кула и изкуствените потоци, символизиращи долините на Кедрон и Геена.
Войската на малкия цар беше слязла на брега при Фатноския ръкав на Нил, който се събираше с Пелузийския малко над Леонтополис и земите на Ониас, простиращи се между Леонтополис и Хелиополис. Там, край Хелиополис, цар Птолемей се натъкна на Митридат Пергамски, укрепен в лагер в римски стил, и го нападна ожесточено. Невярващ на късмета си, Митридат веднага изкара хората си от лагера и проведе толкова успешна контраатака, че много войници на Птолемей загинаха, а останалите се разпръснаха. Все пак някой в Птолемеевата войска проявяваше здрав разум, защото скоро след преминаването на началната уплаха царската войска се оттегли на естествено защитени позиции между едно възвишение, Пелузийския ръкав и широк канал с много високи и стръмни брегове.
Скоро след разгрома на царя дойде Цезар, по-силно задъхан от ходенето, отколкото му се искаше да признае дори пред Руфрий. Той спря хората си и разгледа внимателно позициите на Птолемей. Основното препятствие за него бе каналът, докато за Митридат това беше хълмът.
— Намерихме място, където можем да атакуваме канала — каза му Арминий, вождът на убите. — На няколко други места хората и конете лесно могат да го преплуват.
Пехотинците бяха изпратени да изсекат всички по-високи дървета в района и те се заеха с ентусиазъм въпреки целодневния преход. След шест месеца война римляните мразеха александрийците. Всички до един се надяваха това да е решаващата битка, след която най-после да се махнат от Египет.
Птолемей изпрати пехота и лека конница, за да препречи пътя на Цезар, но римската пехота и германските конници се нахвърлиха върху тях като обезумели от ярост белгийски гали. Птолемеевите войници побягнаха, но пътят им бе пресечен; малко бяха онези, които успяха да се доберат невредими до укрепленията на невръстния цар близо до мястото на сражението.
Отначало Цезар смяташе да нападне веднага, но когато видя укреплението на Птолемей, промени решението си. Многобройните развалини на стари храмове наблизо бяха осигурили достатъчно камъни за укрепване на позициите. Той остави хората си да пренощуват. Бяха извършили продължителен поход, преди да прекосят канала — заслужаваха преди битката хубава вечеря и да се наспят добре. Това, което никой не узна, бе, че самият той се чувстваше изнемощял, че пред очите му укрепленията на Птолемей сякаш танцуваха като шамандури в бушуващо море.
На сутринта хапна питка с малко мед и дажбата си от ечемичена каша и се почувства доста по-добре.
Войниците на Птолемей — по-точно е да се наричат така, защото в тях в никакъв случай не се включваха всички александрийци — бяха укрепили един близък хълм и го бяха свързали с основното си възвишение чрез каменни бастиони. Цезар хвърли основните си сили към това хълмче с намерението да го превземе и оттам настъплението естествено да се прехвърли към главната крепост. Между Пелузийския ръкав на Нил и Птолемеевите редици имаше празно пространство, невъзможно за преминаване от коя да е от армиите заради кръстосания огън от стрели и копия. Митридат Пергамски, който настъпваше от другия край на възвишението, срещаше други трудности и не можеше да помогне. Макар че завзе хълмчето, Цезар не успяваше да прехвърли хората си под смъртоносния дъжд от стрели в главното укрепление и да сложи край на битката.
Застанал с коня си на върха на една височинка, той забеляза, че войниците на Птолемей са станали твърде самоуверени от тази малка победа и някои от тях са слезли от най-високата част на цитаделата си, за да стрелят по омразните римляни. Той извика главния центурион на шести легион, Децим Карфулен.
— Взимай пет кохорти, Карфулене, заобиколи долните позиции и завземи височините, които тези глупаци са освободили — нареди той, доволен, че храната и почивката са възвърнали способността му за бърза преценка.
Лесно бе да преценява, когато се чувстваше… „О, години! Нима това е началото на Цезаровия край? Нека да е бърз, а не постепенното креене на старостта!“
Завземането на височините от римляните доведе до обща паника в Птолемеевите редици. Час по-късно царската войска бе разбита. Много загинаха, но тези, които пазеха невръстния цар, успяха да се доберат до Пелузийския ръкав и корабите си.
 

Разбира се, задължително трябваше да приеме Малахай, върховния жрец в земите на Ониас, със съответната тържественост, да го запознае с греещия от щастие Митридат Пергамски, да поседи с двамата и да пийне сладко еврейско вино. Пред входа на палатката падна сянка и Цезар се извини и стана, изведнъж се почувства много изморен.
— Някакви вести от малкия Птолемей, Руфрий?
— Да, Цезаре. Качил се на една голяма лодка, но хаосът бил толкова голям, че плавателният съд се препълнил и потънал. Царят се удавил.
— Взехте ли тялото му?
— Да. — Руфрий се засмя като щастливо дете. — Хванахме и принцеса Арсиноя. Беше в цитаделата и предизвикваше Карфулен на дуел; можеш ли да си представиш! Размахваше меча си и крещеше като харпия.
— Каква прекрасна вест!
— Какво ще заповядаш, Цезаре?
Пълководецът кимна към палатката:
— Веднага щом се измъкна от официалностите тук, тръгвам за Александрия. Ще взема принцесата и трупа на царя с мен. Вие с Митридат почистете тук, след това ме последвайте с войската.
 

— Екзекутирайте я — нареди фараонът от трона, когато Цезар въведе разрошената Арсиноя, все още с ризница.
Аполодор се поклони:
— Веднага, дъще на Амон Ра.
— Ъ… страхувам се, че няма да стане — намеси се с плах тон Цезар.
Хилавата царица се наежи заплашително:
— Как така няма да стане?
— Арсиноя е моя пленничка, фараонке, не твоя. Затова, както повелява римската традиция, ще бъде изпратена в Рим, за да върви в триумфалното ми шествие.
— Докато сестра ми е жива, аз съм в смъртна опасност! Искам днес тя да умре!
— _Аз_ казвам, че не може.
— Ти си гост тук, Цезаре! Недей да заповядваш на египетската царица!
— Глупости! — тросна се ядосано той. — Аз те качих на трона и аз ще заповядвам на всеки, който седи на тази скъпа мебел, дори да съм само гост! Гледай си своите работи, фараонке, погреби брат си, започни да възстановяваш града, иди в Мемфис или Кирена, храни детето в утробата си. Освен това се омъжи за живия си брат. Не можеш да управляваш сама; не е допустимо нито по египетските, нито по александрийските традиции!
Той излезе. Тя свали високите си сандали и се втурна след него, забравила всякакво фараонско достойнство. Арсиноя истерично се разкиска; Аполодор погледна мрачно Хармиан и Ира.
— Добре, че не повиках тълкувателя, хроникьора, ковчежника, главния съдия и началника на нощната стража — каза главният шамбелан. — Мисля все пак, че фараонът и Цезар ще се договорят насаме. И не се смей, твое височество. Докато Цезар те качи на кораба си, ще лежиш в най-мрачната и най-задушна тъмница под Сема на хляб и вода. Римляните не екзекутират онези, които участват в триумфалното шествие на пълководеца, така че без съмнение Цезар ще те освободи след това, но внимавай, твое височество. Ако стъпиш на египетска земя, ще бъдеш убита. Сестра ти ще се погрижи за това.
 

— Как смееш! — крещеше Клеопатра. — Как смееш да унижаваш фараона пред двора?
— Фараонът трябва да мисли, преди да говори, скъпа — отвърна Цезар, вече поуспокоен. — Преди да обявяваш смъртни присъди, първо питай мен. Независимо дали ти харесва или не, вече четирийсет години Рим управлява Египет. Когато аз си тръгна, Рим ще остане. Смятам да оставя известен гарнизон от мои войници в Александрия. Ако искаш да продължиш да царуваш, бъди внимателна и хитра. Това, че съм ти любовник и баща на нероденото ти дете, не означава нищо за мен, ако интересите ти се разминават с тези на Рим.
— За Рим, следователно за Цезар — изсумтя тя.
— Точно така. Ела, седни и ме прегърни. Не е хубаво за едно бебе да слуша кавги. Той няма нищо против, когато се любим, но със сигурност страда много, когато се караме.
— Значи и ти смяташ, че е момче — рече тя поуспокоена, но все пак отказа да седне на коляното му.
— Хаем и Тач'а ме убедиха.
Едва изрекъл тези думи, цялото му тяло се сгърчи. Цезар погледна удивено скута си, сетне се свлече от стола, просна се по гръб и застина с извит гръбнак и изпънати крайници.
Клеопатра закрещя за помощ, скочи към него, като захвърли тежката двойна корона на пода. Лицето на Цезар бе придобило тъмноморав цвят, крайниците му се гърчеха. Все още крещейки, Клеопатра бе повалена на земята в опита си да му помогне.
Колкото внезапно беше започнал пристъпът, толкова рязко свърши.
Решили, че любовниците вече прибягват към насилие в спора си, Хармиан и Ира не посмяха да влязат, докато виковете на господарката им не ги убедиха, че се е случило нещо сериозно. Когато писъците на двете момичета се прибавиха към тези на Клеопатра, Аполодор, Хапдефане и трима жреци също притичаха. Завариха Цезар на пода. Дишаше на пресекулки, а лицето му бе съвсем бледо.
— Какво му има? — попита Клеопатра лечителя, след като той коленичи, за да помирише дъха на Цезар и да чуе сърцето му.
— Гърчове ли получи, фараоне?
— Да, да!
— Сладко вино! — изкрещя жрецът — лечител. — Сладко вино и гъвкава куха тръстика. Бързо!
Другите жреци се втурнаха да изпълнят заповедите. Хармиан и Ира хванаха виещата от ужас Клеопатра, убедиха я да свали няколко дрехи от фараонската си премяна и многобройните украшения. Аполодор крещеше, че ще падат глави, ако не се намери куха тръстика, а Цезар, безжизнен, дори не подозираше ужаса, обзел всеки от присъстващите, _че господарят на света може да издъхне в Египет_.
Един жрец притича от залата за мумифициране и донесе куха тръстика, използвана обикновено за вкарване на содов разтвор в черепната кухина. Хапдефане се увери, че тя не е употребявана. Взе я, продуха я, за да провери дали е куха, отвори устата на Цезар, пъхна тръстиката вътре, поглади гърлото му и внимателно набута пръчката, докато вкара една педя от нея. Сетне наля вътре сладко вино на тънка струйка, внимателно, за да не се образува въздушно мехурче. Не използва много течност, но цялата операция продължи сякаш цяла вечност. Накрая Хапдефане седна и зачака. Когато пациентът се размърда, жрецът издърпа тръстиката и повдигна Цезар.
— Хайде — рече, когато очите му се отвориха, — изпий това.
Не след дълго Цезар се съвзе достатъчно, за да стои прав без чужда помощ, да се разхожда и да гледа ужасените лица край себе си. Клеопатра го гледаше като възкръснал. Хармиан и Ира плачеха, Аполодор се беше отпуснал на едно кресло и се държеше за главата, неколцина жреци се суетяха отзад, и всичко това очевидно бе заради него.
— Какво стана? — попита той, след като седна до Клеопатра и установи, че наистина се чувства малко странно.
— Получи епилептичен припадък — обясни спокойно Хапдефане, — но ти нямаш епилепсия, Цезаре. Фактът, че сладкото вино те свести толкова бързо, говори, че през този месец на боледуване в тялото ти е настъпила някаква промяна. Кога за последен път си се хранил?
— Преди часове. — Прегърнал Клеопатра, Цезар погледна жреца с широка усмивка, сетне придоби гузно изражение. — Проблемът е, че когато съм зает, забравям за яденето.
— В бъдеще около теб трябва да има човек, който постоянно да ти напомня, че трябва да се храниш. Редовното хранене ще потиска болестта, но ако забравиш да се храниш, пий сладко вино.
— Не — намръщи се Цезар. — Никакво вино.
— Тогава мед и вода или плодов сок, нещо сладко. Нека някой роб винаги да има готово питие, дори по време на битка. И следи за предупредителните сигнали: гадене, световъртеж, слабост, главоболие, дори умора. Ако почувстваш нещо подобно, веднага пийни нещо сладко, Цезаре.
— Как успя да накараш припаднал човек да пие, Хапдефане?
Жрецът вдигна тръстиката. Цезар я взе и я разгледа.
— С това ли? Откъде беше сигурен, че не си ми я вкарал в дихателните пътища? Двата отвора са един до друг. Хранопроводът обикновено е затворен, за да не пречи на дишането.
— Не бях сигурен — отвърна простичко Хапдефане. — Молих се на Сехмет да не си в твърде тежко състояние и разтрих гърлото ти, за да те накарам да преглътнеш, когато почувстваш натиска на тръстиката. И успях.
— Знаеш всичко това, но не можеш да ми кажеш какво ми има, как е възможно?
— Болестите са мистерия, Цезаре, в повечето случаи са свръх възможностите ни. Медицината се основава единствено на наблюдения. За щастие аз научих много за теб, докато те лекувах от болките в корема. — Жрецът го изгледа лукаво. — Например, че смяташ храненето за загуба на време.
Клеопатра също се съвземаше; плачът й бе преминал в хълцане.
— Откъде знаеш толкова за човешкото тяло? — обърна се тя към Цезар.
— Аз съм войник. Ако обходиш достатъчно бойни полета, за да събираш ранените и да броиш мъртвите, ще видиш всичко. Също като този отличен лечител аз се уча от наблюдения.
Аполодор се изправи и избърса потта от челото си.
— Ще се погрижа да донесат вечеря — рече прегракнало. — О, слава на всички богове, че си добре, Цезаре!
 

Тази нощ той остана буден в огромното легло на Клеопатра, притиснат до топлото й тяло в хладината на така наречената александрийска зима и потънал в размисли.
От момента, в който бе стъпил на египетска земя, всичко се беше променило. Главата на Помпей; раздираният от интриги дворец; ширещата се корупция и упадъкът, възможни само на изток; нежеланата от него война, водена по улиците на този красив град; стремежът на един народ да унищожи нещо, изграждано с векове; собствената му роля в това унищожение… И едно делово предложение от страна на царицата, решена да спаси народа си по единствения начин, по който смяташе, че е възможно — като забременее от един бог. С увереността, че той, Цезар, е този бог. Странен. Чужд.
„Днес Цезар се уплаши. Цезар, който никога не боледува, се изправи пред неизбежните последствия от петдесет и двете му години. И не е само от годините. Той използва безжалостно всеки миг от живота си, подлага се на допълнително напрежение в моменти, когато всеки друг би спрял. Ала не и Цезар! Да спре, това никога не е било в негов стил. И никога няма да бъде. Сега обаче Цезар, който никога не боледува, трябва да признае пред себе си, че е болен от месеци. Че болестта, разтърсила тялото му, е оставила постоянни поражения. Някаква част от тази безотказна машина, наречена Цезар, е… как се изрази жрецът?… претърпяла промяна. Цезар трябва вече да се храни редовно, иначе ще получава нови припадъци и хората ще говорят, че той най-после се е огънал, че е отслабнал, че вече не е непобедим. Затова трябва да запази тайната си, сенатът и народът никога не бива да научат за болестта му. Защото кой друг ще извади Рим от блатото, ако Цезар се провали?“
Клеопатра въздъхна, промърмори нещо насън, изхълца — толкова много сълзи бе проляла, и все за Цезар!
„Тази жалка хилава млада жена ме обича — обича ме! За нея аз се превърнах в съпруг, баща, чичо, брат. Единствен роднина. Аз не я разбрах. Мислех, че я разбирам, но не. Фортуна е хвърлила съдбите на милиони хора върху крехките й плещи, не й е оставила друг избор, също както аз не оставих на Юлия. Тя е обявена за самодържец според традиции, по-стари от всички други, тя е най-богатата жена на света, тя притежава пълна власт върху живота на поданиците си. И въпреки това е още дете. За един римлянин е невъзможно да си представи какво е преживяла през първите двайсет и една години от живота си — убийства и кръвосмешение като най-обичайни неща. Катон и Цицерон твърдят, че Цезар иска да стане цар на Рим, ала никой от тях няма представа какво означава наистина да си цар. Самодържавието е толкова далечно от мен, колкото е това дете, носещо моя син в утробата си.“
— О — сепна се изведнъж той, — трябва да ставам! Трябва да пийна от сладкия сок, който Аполодор донесе толкова любезно: сок от пъпеши и грозде, расли в бараки със стени от ленен плат! Какъв упадък. Започвам да се обърквам, аз съм Цезар и „аз“ едновременно, не мога да разгранича двете.
Ала вместо да пие сок от пъпеши и грозде, расли в бараки със стени от ленен плат, той отпусна глава на възглавницата и погледна Клеопатра. Цареше полумрак, тъй като големите плоскости на външната стена бяха отместени настрани и пропускаха светлина от пълната луна. На нея кожата на младата жена изглеждаше като от светъл бронз. Прекрасна кожа. Той я докосна, погали я, прокара леко ръка по наедрелия й корем, все още не достатъчно издут, за да изглежда лъскав, както си спомняше този на Цинила, когато беше бременна с Юлия, а после с мъртвородения Гай.
„Изгорихме Цинила и Гай заедно; майка, леля Юлия и аз. Не Цезар. Аз.“
Малките й гърди се бяха налели, зърната й бяха със същия тъмен цвят като кожата на етиопските й роби. Може би в нея течеше такава кръв, не само Митридатова и Птолемеева.
„Прекрасно усещане, но тази жива плът има по-велика цел от това просто да ме задоволява. Аз съм част от нея, защото тя носи моето дете. О, ние създаваме деца твърде млади! Сега е времето да ги зачеваме, да обожаваме майките им. Много години и много мъка са нужни, за да разберем чудото на живота.“
Косата й беше разпиляна на възглавницата, не гъста и черна като на Сервилия, не река от огън, в която можеше да се увие, като на Рианон. Това бе косата на Клеопатра, също както тялото бе нейното, а не нечие друго.
„И тя ме обича по различен начин от всички останали. Тя ме връща в младостта.“
Златистите й очи бяха отворени, втренчени в него. В друг момент той би скрил лицето си веднага, би прогонил всички мисли за нея — никога не давай на жена меча на знанието, защото тя ще го използва, за да те скопи.
„Тя обаче е свикнала с евнуси, не цени този вид мъже. От мен очаква да съм неин съпруг, баща, чичо, брат. Аз притежавам равна на нейната власт, но имам и допълнителна мощ от мъжествеността си. Аз я покорих. Сега трябва да й покажа, че не възнамерявам да я подчиня. Никоя от моите жени не е била безгласна слугиня.“
— Обичам те — рече той и я прегърна — като моя съпруга, дъщеря, майка, леля.
Тя нямаше представа, че той има предвид конкретни жени, че не говори с отвлечените изразни средства на Птолемеите, но цялата й душа се изпълни с любов, облекчение и върховна радост.
Цезар я беше приел в живота си.
Цезар бе казал, че я обича.
 

На следващия ден той я качи на едно магаре и я изведе да огледат пораженията от шестмесечната война в Александрия. Сградите по много от улиците бяха сринати. Вместо къщи се издигаха изкуствени възвишения и стени с изоставени артилерийски съоръжения на върха, жени и деца ровеха боклуците бездомни и отчаяни, покрити с дрипи. На брега не беше останало почти нищо; огънят от опожарените от Цезар александрийски кораби се бе разпространил към складовете и останките от големия емпориум, хангарите и доковете.
— О, книгохранилището е опожарено! — възкликна Клеопатра, кършейки ръце. — Каталогът го няма, не можем да разберем какво е изгоряло!
Макар че я изгледа насмешливо, Цезар не каза нищо, с което да издаде изненадата си от реакциите й. Тя изобщо не се трогваше при вида на всички тези гладуващи жени и деца, а сега плачеше за някакви си книги.
— Библиотеката обаче не е засегната — отбеляза той.
— Да, но библиотекарите са толкова мудни, че книгите се получават по-бързо, отколкото могат да бъдат каталогизирани, затова през последните сто години са се трупали в отделно хранилище. А то е изгоряло!
— Колко книги има в библиотеката?
— Почти милион.
— Значи няма причини да се безпокоиш. Успокой се, скъпа! Броят на всички книги, написани някога, е далеч по-малък от милион, което означава, че онези в хранилището вероятно са били дубликати или наскоро създадени творби. Много от книгите в библиотеката сигурно са дубликати. Създадените наскоро се намират лесно, а ако имаш нужда от каталог, Митридат Пергамски разполага с библиотека с почти четвърт милион заглавия, повечето от които — съвременни. Можеш да попълниш библиотеката с липсващите творби, ако ги поискаш от Сосий или Атик от Рим. Те нямат собствени книги, но взимат на заем от Варон, Луций Пизон, от мен и други, които разполагат с големи колекции. Това ми напомня, че Рим няма обществена библиотека; трябва да взема мерки.
Продължиха обиколката. От всички обществени постройки Агората бе претърпяла най-малки поражения. Някои от колоните й бяха свалени за запушването на проходите под Хептастадиона, но стените й бяха непокътнати, а също и по-голямата част от покрива на аркадата. От гимназията обаче стърчаха само няколко зида, а съдилището бе напълно изчезнало. Красивият Панов хълм беше лишен от растителността си, потоците и водопадчетата му бяха пресъхнали, по дъното им имаше кристализирала сол, всяко равно място се заемаше от римска артилерия. Всички от храмовете бяха засегнати, но Цезар с радост забеляза, че статуите и стенописите им, макар и изцапани, все още стоят.
Серапеумът в Ракотис бе засегнат най-малко благодарение на голямата си отдалеченост от Дворцовата улица. От главния храм все пак липсваха три масивни греди и покривът се беше продънил.
— Серапис обаче е в отлично състояние — отбеляза Цезар, докато прескачаше купчините мазилка.
Статуята на бога седеше на осеяния си със скъпоценни камъни златен трон. Много приличаше на Зевс, с голяма брада и дълги коси, един триглав цербер лежеше в краката му, а главата му беше увенчана от огромна корона с формата на кошница.
— Много е добър — рече Цезар, докато го оглеждаше. — Не е като произведение на Фидий, Праксител или Мирон, но статуята е много добра. Кой я е правил?
— Бриакс — отвърна Клеопатра.
Тя огледа полуразрушения храм, спомни си просторната пропорционална постройка с високия многостъпален подиум, ярко оцветените и позлатени йонийски колони, изящните метали и постаменти. Само Серапис бе останал.
„Колко ли разрушени градове е видял Цезар, колко ли обгорели руини, колко хаос? Това разрушение сякаш не му прави никакво впечатление, макар че той и хората му са причина за голямата част от него. Жителите на града ограничаваха с частни къщи, коптори, колиби, маловажни неща.“
— Е — рече тя, когато той и ликторите му я изпроводиха до двореца, — ще трябва да измъкна всеки талант от съкровищниците, за да възстановя храмовете, гимназията, агората, съда, всички обществени сгради.
Той дръпна юздата на магарето й и животното спря.
— Това е много похвално — отбеляза Цезар, — но не започвай с орнаментите. Първото, за което трябва да похарчиш пари, е за осигуряване на храна на останалите живи в това бедствие. Второто е разчистването на развалините. Третото, което трябва да осигуриш, са нови къщи за обикновените хора, включително за бедните. Едва след като се погрижиш за жителите на Александрия, можеш да пръскаш пари за обществени сгради и храмове.
Тя понечи да възрази, но срещна погледа му. „О, създателю Птах! Той _наистина_ е бог — велик, страшен!“
— Мога със сигурност да твърдя — продължи той, — че повечето от загиналите в тази война са с македонски или македоно-гръцки произход. Може би сто хиляди. На грижите ти все още остават около три милиона души, загубили жилищата или работата си. Иска ми се да разбереш, че това е златна възможност да се издигнеш в очите на поданиците си. Рим не е бил разрушаван след превръщането му в световна сила и обикновените хора никога не са били пренебрегнати. Вие, Птолемеите и македонските ви управници сте властвали в много по-голям град, но сте мислили само за собствените си облаги, без да се грижите за народа. Това трябва да се промени, иначе тълпата ще се разгневи.
— Искаш да кажеш — рече объркано тя, — че ние, на върха, не сме се проявили като истински управници. Ти ни обвиняваш за безразличието ни към бедните и че никога не сме ги хранили за наша сметка, нито сме дарявали с гражданство всички, които живеят тук. Рим обаче също не е съвършен. Рим има цяла империя и може да глези най-низшите си жители, като експлоатира провинциите си. Египет няма провинции. Каквито е имал, Рим му ги е отнел. Колкото до теб, Цезаре, ти самият газиш до коленете в кръв, така че не е уместно да съдиш управниците на Египет.
Цезар дръпна отново юздите и магарето тръгна.
— През военната си кариера — рече спокойно той — аз съм оставил половин милион души без покрив. Четиристотин хиляди жени и деца са загинали заради мен. Убил съм повече от милион мъже на бойните полета. Рязал съм ръце. Продал съм милиони мъже, жени и деца в робство. Всичко това обаче съм го правил, след като съм подписвал договори, след като съм се опитвал да водя преговори, след като съм изпълнил всичките си обещания. А когато съм разрушавал, останалото след мен ще донесе на следващите поколения неизмеримо по-голямо благоденствие от страданията, които съм причинил. — Той продължи още по-уверено: — Мислиш ли, Клеопатра, че не си давам сметка за разрушенията, които съм причинил? Мислиш ли, че не страдам? Мислиш ли, че гледам на всички минали нещастия и на онези, които предстоят, без скръб? Без болка? Без съжаление? Ако е така, грешиш. Споменът за жестокостите не успокоява душата на стари години и аз искрено се надявам да не доживея до дълбока старост. Отново ти казвам, фараоне, управлявай поданиците си с любов и не забравяй, че само щастливата случайност да се родиш такава те прави по-различна от жените, които ровят из развалините на този град. Ти си мислиш, че Амон Ра те е сложил в тази кожа. Аз обаче _знам_, че това е просто една случайност.
Тя беше потресена; сложи ръка на устата си и впери поглед право между ушите на магарето, стараейки се да не заплаче.
„Значи той вярва, че няма да доживее дълбока старост, и се радва на това. Сега разбирам, че никога няма да го опозная истински. Той иска да ми каже, че всичко, което е вършил досега, го е направил съзнателно, с пълно разбиране за последствията, включително и за него. Никога няма да имам тази сила, тази далновидност, тази безскрупулност. Съмнявам се, че някой друг ги притежава.“
 

След девет дни Цезар свика съвещание в голямата стая, която използваше за кабинет. Присъстваха Клеопатра и Аполодор заедно с Хапдефане и Митридат Пергамски. От римляните дойдоха Публий Руфрий, Карфулен от Шести легион, Ламий от Четирийсети, Фабриций от Двайсет и седми, Макрин от Трийсет и седми, цезаровият ликтор Фабий, секретарят му Фаберий и личният му легат Гай Требаций Теста.
— В началото на април сме — обяви стегнато той. — Гай Домиций Калвин ме информира от провинция Азия, че Фарнак се е върнал в Кимерия, за да се оправи с блудния си син, който е решил да не се подчини на баща си без бой. Така в Анатолия положението ще остане спокойно поне още три-четири месеца. Освен това всички планински проходи между Понт и Малка Армения ще бъдат затрупани със сняг до средата на секстил — о, как мразя разминаването между календара и сезоните! В това отношение фараонът на Египет е прав. Вашият календар се основава на слънчевия цикъл, не на лунния. Смятам да обсъдя това с нашите астрономи.
Той си пое въздух и се върна на темата:
— Фарнак без съмнение ще се върне, затова ще го имам предвид, когато планирам следващите си действия. Калвин е зает със събирането и обучението на войска, а Дейотар иска на всяка цена да се реваншира, задето беше в клиентелата на Помпей. Колкото до Ариобарзан… — добави с усмивка — … Кападокия винаги ще си бъде Кападокия. Той няма да съдейства нито на нас, нито на Фарнак. Казал съм на Калвин да поиска няколко от републиканските легиони, които върнах в Италия с моите ветерани. Така, когато му дойде времето, ще е подготвен. Ако Фарнак загуби някои от най-добрите си войници във войната с Асандер в Кимерия, толкова по-добре.
Той се приведе напред и огледа съсредоточените лица на останалите.
— Тези, които останахме в Александрия през последните шест месеца, преживяхме изключително изнервяща война и войските са заслужили да починат през зимата. Затова възнамерявам да остана в Египет още два месеца, стига събитията да го позволят. С разрешението и съдействието на фараона ще устроя лагера край Мемфис, достатъчно далеч от Александрия, за да спестя на войниците си неприятните спомени. Там има забележителни паметници и ще дам на войниците достатъчно пари за харчене. Ще уредя и изпращането на излишните жени от Александрия в лагера. Толкова много потенциални съпрузи загинаха в битките, че през следващите години жените ще представляват голямо бреме за града. Има начин това да се избегне. Нямам намерение да ги използвам като проститутки, а да им намеря _съпрузи_. Двайсет и седми, Трийсет и седми и Четирийсети ще останат в Александрия достатъчно дълго, за да могат войниците да създадат семейства. Страхувам се, че легионерите от Шести няма да имат възможност да създадат постоянни връзки.
Фабриций, Ламий и Макрин се спогледаха. Не знаеха дали да се радват на тези новини или не. Децим Карфулен от Шести легион остана с безизразно лице.
— Много е важно Александрия да е спокойна — продължи Цезар. — С течение на времето все повече римски легиони ще остават на гарнизон, без да изпълняват бойни задачи. Това не означава, че трябва да бездействат. Всички си спомняме какво стана с войниците, които Авъл Габиний бе оставил в Александрия след връщането на Авлет. Те бяха започнали да се чувстват като местни жители и убиха синовете на Бибул, за да не се върнат на служба в Сирия. Царицата се справи добре в тази криза, но това не бива да се повтаря. Легионерите, които оставям в Египет, ще се държат като професионални войници, ще поддържат бойните си умения и ще останат в пълна готовност да настъпят към Рим, когато им заповядам. Останат ли обаче на чуждо място, далеч от домашното огнище, мъжете губят връзка с действителността, а след това и човешките си чувства. Аз няма да допусна да крадат жени от Мемфис, затова ще трябва да избират съпруги сред свободните александрийки и както казваше Гай Марий, да разпространяват римските обичаи, римските идеали и латинския език чрез децата си.
Той огледа главните центуриони на трите легиона. Цезар никога не си губеше времето с легати или военни трибуни, които се избираха според знатния си произход и не се задържаха много във войската. Центурионите бяха гръбнакът на армията, постоянните й командири.
— Фабриций, Макрин, Ламий, това са заповедите ми към вас. Останете в Александрия и я пазете добре.
Нямаше смисъл да се оплакват. Можеше да е и много по-зле, например трийсетдневни походи.
— Да, Цезаре — рече Фабриций от името на тримата.
— Публий Руфрий, ти също ще останеш тук. Давам ти правомощия на пропретор.
Това зарадва Руфрий. Той вече имаше жена в Александрия, бременна от него, и не искаше да я изоставя.
— Дециме Карфулене, Шести легион ще тръгне с мен за Анатолия. Съжалявам, че няма да се установиш за постоянно, но твоите момчета ме съпътстват през всичките тези години, откакто те взех от Помпей Велики, и аз те уважавам много, че му остана верен, след като се върна при него. На север ще попълня редиците ви с още ветерани. В отсъствието на Десети легион Шести ще е под мое лично командване.
Карфулен се усмихна широко, показвайки две дупки от липсващи зъби. Белегът, преминаващ през носа му, се набърчи. Действията му при превземането на Птолемеевото укрепление бяха спасили цял легион от кръстосания огън на противника, затова той получи _корона цивика_ при награждаването на войската. Също както Цезар той имаше вече право да влезе в сената по заслуги.
— Това е голяма чест за Шести, Цезаре. Ние сме твои до смърт.
— Колкото до вас — обърна се Цезар към главния си ликтор и секретаря си, — вие сте прикрепени постоянно към мен. Където отида, и вие идвате с мен. Теб обаче, Гай Требаций, не мога да те моля за повече услуги, които ще повлияят зле на благородническата ти кариера.
Требаций въздъхна; спомни си ужасните разходки в нечовешката влага на Портус Ициус, защото Цезар бе забранил на легатите и трибуните си да яздят; спомни си вкуса на менапската печена гъска; спомни си главоломното препускане за предаване на послания. О, Рим с носилките, стридите, изтънчените сирена и фалернското вино!
— Е, Цезаре, рано или късно пътят ти отново ще те доведе в Рим. Няма да бързам с решения за кариерата си, докато не дойде този ден — рече храбро той.
Очите на Цезар проблеснаха и той каза:
— Може би храната в Мемфис ще ти хареса повече. Много си отслабнал напоследък.
Сетне скръсти ръце в скута си и кимна:
— Римляните са свободни.
Те излязоха; навън заговориха един през друг още преди Фаберий да затвори вратата.
— Първо ти, добри ми приятелю Митридате — рече Цезар, след като се поотпусна. — Вие с Клеопатра сте син и внучка на Митридат Велики, което те прави неин чичо. Ако, да речем, съпругата и децата ти дойдат тук, склонен ли си да останеш в Александрия и да се грижиш за възстановяването на града? Клеопатра сподели, че има нужда от чужд архитект, а ти си знаменит с творенията си край морето под пергамския акропол. — На лицето му се появи лукаво изражение. — Много добре си спомням онова крайбрежие. Навремето разпънах там петстотин пирати, за най-голямо неудоволствие на управителя. Сега обаче там има красиви улици, аркади, градини, обществени постройки.
Митридат се намръщи. Той беше енергичен мъж, наближаващ петдесетте, син на наложница. Бе наследил чертите на баща си — едър, мускулест, висок, с руса коса и жълтеникави очи. Подстригваше косата си късо по римски маниер и се бръснеше, но дрехите му бяха по-скоро ориенталски — имаше слабост към златовезаните платове, плюшените бродерии и всички оттенъци на пурпурното, извличани от черупките на охлювите _мурекс_. Тази разточителност можеше да бъде простена на толкова лоялен клиент, първо на Помпей, после на Цезар.
— Честно казано, Цезаре, с удоволствие бих го сторил, но не може ли без мен? При опасността от Фарнак със сигурност ще съм по-необходим в страната си.
Цезар енергично поклати глава:
— Фарнак няма да стигне чак до провинция Азия, още по-малко до Пергам. Ще го спра в Понт. Доколкото разбирам от Калвин, синът ти се справя отлично с управлението в твое отсъствие, затова, моля те, почини си от държавните дела! Заради родството ти с Клеопатра александрийците ще те приемат по-лесно, а забелязвам, че си изградил и много силни връзки с евреите. Най-умелите майстори в Александрия са сред юдеите и метиците, а щом първите те приемат, ще те одобрят и вторите.
— Съгласен съм тогава, Цезаре.
— Добре. — След като решението му бе прието, господарят на света кимна на Митридат Пергамски в знак, че е свободен. — Благодаря.
— И аз ти благодаря — рече Клеопатра, щом чичо й си тръгна.
„Чичо! Удивително! По линия на майка си сигурно имам хиляди роднини! Фарнак също ми е чичо! А по линия на Родогун и Апама съм свързана с Камбиз и Дарий в Персия! И двамата са били някога фараони! В мен се събират цели династии. Каква кръв ще тече във вените на сина ми?“
Цезар заговори за Хапдефане, когото искаше да вземе като личен лекар.
— Бих желал бедният човек да остане с мен — рече на латински, който царицата вече говореше много добре, — но съм достатъчно дълго в Египет, за да знам, че малко хора тук са свободни. Всъщност само македонците. Доколкото мога да се досетя, съдбата му е в ръцете на Хаем, тъй като е жрец на съпругата на Птах, Сехмет, и явно живее в храмовия комплекс на Птах. Тъй като ти поне отчасти си господарка на Хаем, той ще направи, каквото пожелаеш. Имам нужда от Хапдефане, Клеопатра. Сега, след смъртта на Луций Тукций (той бе личен лекар на Сула, а след това мой), аз не се доверявам на римските лечители. Ако има съпруга и деца, с радост ще взема и тях.
Това поне можеше да стори за него!
— Хапдефане, Цезар иска да те вземе със себе си — рече тя на жреца на древноегипетски. — Птах ще е доволен, ако се съгласиш. Ние в Египет с радост ще приемаме вести за него, независимо къде по света се намирате. Отговори му лично и му разкажи за положението си. Той е загрижен за теб.
Жрецът запази непроницаемо изражение, насочи черните си, немигащи очи към Цезар.
— Божествени Цезаре — рече на лош гръцки, — очевидно е, че Птах иска да ти служа. Ще го направя по своя воля. Аз съм дал клетва за полово въздържание. — Очите му игриво проблеснаха. — Бих искал да включа в лечението ти и някои египетски методи, които гръцките лечители отричат: талисманите и заклинанията имат голяма сила.
— Точно така! — възкликна възбудено Цезар. — Като върховен жрец аз знам всички римски талисмани и заклинания; можем да обменяме опит. Съгласен съм, че в тях се крие голяма сила. — Лицето му стана сериозно. — Трябва обаче да си изясним един въпрос. Не съм никакъв „божествен“ Цезар; и никакво коленичене на пода пред мен! Навсякъде другаде по света аз съм обикновен човек и другите хора се обиждат, ако някой ме нарече бог.
— Както желаеш, Цезаре.
Всъщност този все още млад мъж с обръсната глава се зарадва много на внезапната промяна на съдбата си, защото изпитваше вродено любопитство към чужди земи. Гореше от нетърпение да види всевъзможни странни кътчета като придружител на боготворения от всички човек. Разстоянието не можеше да го раздели от Създателя Птах и неговата съпруга Сехмет, от сина им Нефертем. Той можеше да изпраща мислите си към Мемфис от всяко кътче на света. Затова, докато Цезар и Клеопатра разговаряха на твърде бърз гръцки, за да ги разбира, той се замисли върху нещата, които трябваше да вземе: цяла дузина внимателно увити гъвкави кухи тръстикови стъбла, щипци, трепани, ножове, троакари, игли…
— Ами градските управници? — попита Цезар.
— Досегашните са свалени — отвърна Аполодор. — Натоварих ги на един кораб за Македония. Когато отидох при тях с новата царска гвардия, заварих хроникьора да гори свитъците със закони и декрети, а ковчежника счетоводните документи. За щастие пристигнах точно навреме, за да ги спра. Градската съкровищница е под Серапеума заедно с канторите на висшите обществени служители. Останали са непокътнати.
— Нови хора ли? Как ги избра?
— Чрез жребий между по-изтъкнатите македонци, много, от които са загинали или избягали.
— _Жребий?_ Искаш да кажеш с теглене на номерирани топки?
— Да, Цезаре, жребий. Резултатите, разбира се, бяха подправени.
— Е, това е по-евтино от провеждането на избори, както е при нас. Какво става сега?
— Ще преустроим всичко — заяви решително Клеопатра. — Възнамерявам да отменя назначаването чрез жребий и да организирам избори. Ако единият милион нови граждани гласуват за определени кандидати, ще се погрижа думата им да се чува.
— Това, разбира се, зависи от кандидатите. Смяташ ли да дадеш право на всеки да се кандидатира?
Тя смутено сведе очи и отговори:
— Все още не съм обмислила всички подробности.
— Не смяташ ли, че гърците ще се почувстват пренебрегнати, ако само евреите и метиците получат гражданство? Защо не дадеш това право на всеки, включително на потомците на египтяни? Лиши ги, ако искаш, от изборни права, но им позволи някакви права на граждани.
По лицето й обаче Цезар разбра, че това е твърде далечна перспектива.
— Благодаря, Аполодоре, Хапдефане, можете да си вървите — рече той, като потисна въздишката си.
 

— Вече сме сами — рече Клеопатра; издърпа го от креслото и го накара да легне на кушетката до нея. — Добре ли се справям? Изразходвам парите си точно както ми каза. Бедните са нахранени и боклуците се извозват. Всеки строител в града е нает за издигането на жилищни сгради. Има пари за започване и на общественото строителство, защото ще използвам личния си фонд. — Големите й очи заблестяха. — Ти си прав. Това е начинът да спечелиш народната любов. Всеки ден излизам с Аполодор сред хората, за да ги утешавам. Това радва ли те? Започвам ли да управлявам по-добре?
— Да, но ти остава да учиш още много. Когато дадеш политически права на _всичките_ си поданици, ще си го постигнала. Имаш дарбата да управляваш, но не си достатъчно наблюдателна. Вземи например евреите. Те са сприхави, но и способни. Уважавай ги и бъди добра с тях. В трудни времена те ще те подкрепят най-силно.
— Да, да — измърмори тя, раздразнена от поучителния му тон. — Искам да поговорим за още нещо, любов моя.
Той закачливо присви очи:
— Нима?
— Да, наистина. Знам какво ще правим с теб през тези два месеца, Цезаре.
— Ако имам попътни ветрове, ще отплавам към Рим.
— Е, нямаш, затова ще отплаваме по Нил до Първия праг. — Тя потупа корема си. — Фараонката трябва да покаже на народа си, че е плодовита.
Той се намръщи:
— Съгласен съм, че фараонката трябва да го направи, но аз трябва да остана тук, за да съм винаги в течение на събитията.
— Не искам и да чуя за това! Не ме интересуват събитията! Двамата с теб ще се качим на ладията на Птолемей Филопатор и ще обиколим истинския Египет, Египет на Нил!
— Не обичам да ме принуждават, Клеопатра.
— Правя го заради здравето ти, глупчо! Хапдефане каза, че се нуждаеш от истинска почивка, а не от още работа. А каква по-добра почивка от едно пътешествие с кораб? Моля те, умолявам те, съгласи се! Цезаре, всяка жена се нуждае от романтични спомени с възлюбения си! Ние нямаме никакви романтични преживявания и докато ти мислиш за себе си като за Цезар диктатора, няма да имаме. Моля те! Моля те!
 

Птолемей Филопатор, четвъртият управник с това име, не бил от най-активните владетели на династията. Оставил на Египет в наследство само две забележителни неща: двата най-големи кораба, правени някога на света. Единият беше пригоден за морски плавания и имаше дължина 426 стъпки и широчина — 60. Имаше шест скамейки за гребците с по четирийсет мъже на всяка. Другият бе речна ладия, пригодена за по-плитки води и с две пейки за гребци с по десет човека на всяка; той бе дълъг 350 и широк 40 стъпки.
Речната ладия на Филопатор се пазеше в хангар край Мемфис, поддържана безупречно през сто и шейсетте години от построяването й (мокрена и смазвана, лъскана и постоянно поправяна), и се използваше за пътувания на фараоните по реката.
„Нилският Филопатор“, както го наричаше Клеопатра, имаше просторни стаи, бани, аркада с колони на палубата и две огромни зали: една за аудиенции и една за пиршества. Под палубата и над скамейките за гребците се намираха личните покои на фараона и помещенията за многобройните слуги. На борда се готвеше само в едно оградено помещение с пещи. Храната се приготвяше на брега, защото огромният плавателен съд се движеше със скоростта на пешеходец и по източния бряг на реката го съпътстваше цяла армия прислужници; западният оставаше царство на мъртвите и храмовете.
Стаите бяха украсени със злато, сребро, слонова кост, изящни инкрустации и мебели от най-скъпите видове дървен материал от целия свят, включително кедрово дърво от Атласките планини с най-прекрасните шарки, които бе виждал Цезар — немалко признание, като се има предвид, че колекционирането на кедрови мебели беше страст за богатите римляни. Върху пиедестали от хризелефантин (смес от злато и слонова кост) стояха статуи от Праксител, Мирон, дори Фидий; имаше картини от Зевксис и Парасий, от Павсий и Никий и гоблени с толкова богати сюжети, че с реалистичността на детайлите си съперничеха на картините. Навсякъде бяха постлани персийски килими, на прозорците висяха ленени завеси в съответстващите за всяка стая цветове.
„Най-накрая, стари ми приятелю Красе — помисли си Цезар, — вече вярвам на историите ти за несметните богатства на Египет. Колко жалко, че не можеш да видиш това! Това е кораб, достоен за боговете.“
Плаваха с издути платна от тирски пурпурен плат, защото в Египет вятърът винаги духаше от север. На връщане силното речно течение щеше да помага на гребците. Не че виждаше някой от тях; Цезар нямаше представа къде са, как се отнасят към тях. Гребците по целия свят бяха свободни, добре обучени мъже, ала Египет не се славеше с голяма свобода. Всяка вечер преди залез „Нилският Филопатор“ биваше завързван за някой царски кей, до който не се допускаше никакъв друг плавателен съд.
Цезар си мислеше, че ще се отегчава, но това не стана. По реката постоянно минаваха кораби и лодки, най-вече разноцветни платноходки, пренасящи хранителни продукти от пристанищата покрай Червено море: големи глинени гърнета с тикви, шафран, сусам и ленено масло, сандъци с фурми, добитък. Бързите корабчета на речната стража сновяха навсякъде и проверяваха всички.
При това плаване Цезар най-сетне разбра значението на разливите, защото бреговете на Нил бяха между седемнайсет и трийсет и две стъпки високи. Ако реката не се вдигнеше над нивото на най-ниския бряг, наводнението бе невъзможно; ако излезеше над по-високия бряг, водата преливаше извън равнината, отнасяше села и реколта и се застояваше твърде дълго.
Всичко бе обагрено в прекрасни цветове: небето и реката — ясносини; далечните скали, показващи началото на пустинята, светеха с различни нюанси от сламеножълто до яркочервено; растителността беше във всички оттенъци на зелено. По това време на годината, средата на зимата, водите на реката се бяха оттеглили напълно и посевите избуяваха. Цезар си беше мислил, че тук не растат никакви дървета, но сега с изненада виждаше цели горички — черници, трънки, дъбове, смокини и всякакви видове палми.
Някъде по средата на Горен Египет от Нил излизаше едно разклонение, вливащо се в Меридовото езеро на север и заграждащо ивицата Таше с достатъчно богата почва за две реколти от пшеница и ечемик годишно. Един от първите Птолемей беше прокопал голям канал от езерото до Нил, за да осигури постоянно течение в страничния ръкав. Всичко по протежение на Нилската долина се напояваше. Клеопатра обясни на Цезар, че дори когато реката не прелее, хората успяват да се изхранят благодарение на това. Александрия бе основната причина за недоимъка заради трите си милиона допълнителни гърла — повече от цялото население на долината.
Скалите и пустинното плато се наричаха Червената земя; долината с дълбоката й, тъмна, постоянно обогатявана почва — Черната земя.
На двата бряга имаше безброй храмове, всичките издигнати в един мащабен стил: масивни колони, стени, вътрешни дворове, пак колони покрай дълги ходници, водещи винаги в едно свещено помещение — малка стая, в която светлината се насочваше по такъв начин, че да създава тайнствена атмосфера. Там винаги стоеше статуята на някое звероподобно божество или на някой прочут фараон, обикновено на великия строител Рамзес Втори. Пред храмовете често се издигаха статуи на фараони и сфинксове с глави на овни, на лъвове и на хора. Стените им бяха изрисувани с образи на хора, растения, животни и пъстро боядисани; египтяните обичаха крещящите цветове.
— Повечето Птолемеи са участвали в строежа, поправката или завършването на някой наш храм — обясни Клеопатра, докато скитаха из удивителния Абидоски лабиринт. — Дори баща ми, Авлет, строеше усилено; толкова искаше да стане фараон! Когато персиецът Камбиз завладял Египет преди петстотин години, той обявил храмовете и пирамидите за светотатство и започнал да ги руши, някои е унищожил напълно. Затова за Птолемеите имало предостатъчно работа. Те са първите след истинските египетски управници, които милеят за страната. Аз съм положила основите на нов храм на Хатор, но искам и синът ни да се присъедини към мен като един от строителите му. Това ще е най-великият храм в египетската история.
— След като Птолемеите толкова се гърчеят, защо строят като древните египтяни? Вие дори използвате йероглифи вместо гръцката азбука.
— Вероятно защото повечето от нас са били фараони и със сигурност, защото жреците са здраво свързани с древността. От техните редици идват всички архитекти, скулптори и художници, понякога дори в Александрия. Чакай само да видиш храма на Изида във Фили! Там са включени някои неща от гръцкия стил, затова се слави като най-красивия храмов комплекс в Египет.
 

Реката гъмжеше от риба, включително оксиринхуси, огромни подводни чудовища, на които бе наречен цял град. Египтяните ядяха риба, както прясна, така и пушена, като основна храна. Костурите и шараните бяха в изобилие и за най-голямо удивление на Цезар във водата се гонеха дори делфини, избягвайки с лекота хищните крокодили.
Много животни бяха свещени, някои се почитаха само в един град, други — навсякъде. Гледката как някакви жреци пъхат насила в устата на един Сухис, огромен свещен крокодил, медени сладкиши, печено месо и сладко вино, накара Цезар да избухне в смях. Дългото трийсет стъпки животно беше толкова преяло, че отчаяно се опитваше да се измъкне от мъчителите си, но без успех; те държаха челюстите му отворени и пъхаха в гърлото му храна. Цезар видя и свещени бикове Бухис и Апис, майките им, храмовете им и стана свидетел на сладкия им живот. Свещените бикове, кравите, които са ги родили, ибисите и котките се мумифицираха след смъртта им и се погребваха в просторни подземия. Котките и ибисите изглеждаха жалки за несвикналото око на Цезар — стотици хиляди фигурки, натъпкани една до друга, сухи като пергамент, неподвижни, безжизнени, докато духовете им скитаха в Царството на мъртвите.
„Всъщност — мислеше си той, докато „Нилския Филопатор“ го водеше все по на юг — нищо чудно, че египтяните си представят боговете наполовина човеци, наполовина зверове. Нил е отделен свят и животните са неразделна част от живота на хората. Крокодилът, хипопотамът и чакалът са страховити зверове: крокодилът дебне във водата невнимателни рибари, кучета или деца; хипопотамът изпотъпква и изяжда посевите; чакалът се промъква в къщите и краде бебета и котки. Затова Себек, Таурт и Анубис са богове на злото. Котката Бастет и соколът Хор пък ядат плъхове и мишки; ибисът Тот унищожава вредните насекоми; кравата Хатор осигурява месо, мляко и работна сила; овенът Хнум опложда овцете, даващи месо, мляко, и вълна. За египтяните, ограничени в тази тясна долина и зависещи единствено от реката, е логично боговете да са наполовина животни, наполовина човеци. Тук разбират, че човекът също е животно. Амон Ра, слънцето, грее всеки ден от годината. За нас, римляните, луната символизира дъжда, родилния цикъл на жената, промяната, докато за тях тя е просто част от нощното небе, дало начало на земята. За нас боговете са силите, свързващи два различни свята. Те обаче не живеят в такъв свят.“
„Тук има само слънце, небе, река, хора и животни. Космологията им няма абстрактни понятия.“
 

Мястото, където Нил излизаше от безкрайния си червен каньон, за да потече през Египет, бе очарователно. В Нубия той не напоявал нищо, минавал между скални стени, така му каза Клеопатра.
— В Етиопия, където също тече спокойно, в Нил се вливат два притока — обясни тя. — Те събират летните дъждове и правят възможни разливите. Самият Нил тече покрай Мерое и страната на прогонените сембрити, които някога са управлявали Египет — толкова са дебели, че не могат да ходят. Основната река се подхранва от дъждове, които валят през цялата година някъде отвъд Мерое. Благодарение на това не пресъхва през зимата.
Видяха първия нилометър край остров Елефантина, сетне отидоха до Първия праг, където водата падаше и се пенеше със страшен рев. Продължиха на юг до Сиена, където през най-дългия ден на годината слънцето грееше право отгоре и се оглеждаше на дъното на кладенците.
— Да, чел съм Ератостен — каза Цезар. — Тук, в Сиена, слънцето престава да се движи на север и тръгва на юг. Ератостен го е нарекъл Тропик, защото означава точка на завъртане. Той е забележителен мъж. Доколкото си спомням, смята, че отново египтяните са създали геометрията и тригонометрията. Цели поколения деца като мен навремето се мъчат с учителите си и Евклид само защото разливът заличавал граничните камъни на Египет и всяка година египтяните трябвало да правят нови изчисления.
— Да, но не забравяй, че любопитните гърци са записали всичко на хартия! — засмя се добре запознатата с математиката Клеопатра.
 

Пътуването му помогна да опознае по-добре не само Египет, но и Клеопатра. Никъде по света нямаше монарх, ползващ се с такава голяма почит по традиция, а не по право или от страх. Хората се трупаха на брега и хвърляха цветя около кораба, кланяха се и падаха на колене, зовяха името й. Фараонът ги ощастливяваше с божественото си присъствие и разливът бе съвършен.
Когато беше в състояние, тя се качваше върху един пиедестал на палубата и поздравяваше тържествено поданиците си, застанала така, че наедрелият й корем да се вижда добре. Стоеше по този начин с бялата корона на Горен Египет на главата винаги когато минаваха през град. Корабът често се озоваваше обкръжен от лодки, понякога палубата му се покриваше с цветя. Макар че Клеопатра беше в напреднала бременност и вече не бе толкова бодра и жизнена, състоянието й нямаше значение. Най-важно бе да се покаже като достоен фараон.
Въпреки честите прекъсвания двамата постоянно разговаряха. Това доставяше по-голямо удоволствие на Цезар, отколкото на Клеопатра. Нежеланието му да обсъждат точно онези аспекти от живота му, които най-много я интересуваха, я дразнеше безумно. Тя искаше да знае всички подробности за връзката му със Сервилия (целият свят говореше за това!), за дългогодишния му брак с жена, с която почти не се беше виждал, за многото благородни дами, които бе съблазнил само за да се присмее на съпрузите им, негови политически противници. О, толкова много тайни! Тайни, за които той отказваше да говори, макар че не спираше да я поучава как се управлява или да й разказва вълнуващи истории за галските друиди, за езерните храмове в Толоза и натоварените със злато кораби, откраднати от Сервилий Цепион, за обичаите на десетки чужди народи. Стига темата да не го засягаше лично, Цезар говореше с удоволствие. Ако обаче тя се опиташе да нагази в дълбините на емоционалния му живот, той веднага млъкваше.
 

Съвсем разбираемо, Клеопатра остави посещението в храмовия комплекс на Птах за връщането им. Цезар бе видял пирамидите от кораба, ала сега пристигна на кон при Хаем. Клеопатра, вече твърде наедряла, отказа да го придружи.
— Камбиз от Персия се опитал да изтрие стенописите от външната каменна облицовка, но се отегчил и насочил вниманието си към вътрешността на храмовете — обясни Хаем. — Затова толкова много от тях са почти голи.
— Честно казано, не мога да си представя какво кара един човек, дори да изпитва огромна почит към бога си, да отделя толкова време и труд на една сграда, която никога няма да му послужи — призна Цезар.
Хаем се поусмихна:
— Е, не забравяй, че Хуфу и останалите фараони не са участвали лично в строежите. Може би от време на време са идвали да надзирават работниците, но нищо повече. Строителите са били много способни. В пирамидата на Хуфу има около два милиона големи камъка. Повечето работа се вършела по време на разлив. Камъните били пренасяни с кораби до началото на рампата на платото, не е било нужно да ги влачат през равнината. По време на активния земеделски сезон строителството буквално замирало. Сега външната облицовка е от полиран варовик, но някога върховете на пирамидите са били покрити със злато, за жалост ограбено от чужди нашественици. Гробниците били разбити по същото време и всички съкровища — откраднати.
— Къде тогава е съкровището на управляващия фараон?
— Искаш ли да го видиш?
— Много. — Цезар се поколеба, сетне добави: — Трябва да разбереш, Хаем, че не съм тук, за да грабя. Всичко, което притежава Египет, ще се предаде на сина ми или на дъщеря ми. — Той сви рамене. — Не мога да приема само мисълта, че след време синът ми ще се ожени за дъщеря ми. За римляните кръвосмешението е грях. Странно, но забелязвам, че войниците ми се тревожат повече от звероглавите богове на страната ти.
— Ти обаче разбираш защо боговете ни са „звероглави“. Виждам го в очите ти. — Хаем подкара магарето си. — Хайде сега към съкровищницата.
По-голямата час от огромния храмов комплекс на Птах беше строена от Рамзес Втори. От двете страни на дългата и широка улица към храмовете стояха прекрасни сфинксове с глави на овни, а от западната страна се издигаше огромна оцветена статуя на Рамзес.
Никой, осъзна Цезар, не би намерил входа към съкровищницата, ако не го знаеше предварително. Хаем го преведе през коридори до голяма зала с цветни статуи на Мемфиската троица, в истински ръст и призрачно осветени. В средата стоеше самият Птах, с бръсната глава и позлатен череп. Беше увит в бели платнени ленти от краката до врата. Само ръцете му се показваха. Държеше жезъл с голям бронзов анх (Т-образен предмет с примка на върха) и изкривен скиптър. От дясната му страна стоеше жена му Сехмет с изящно женско тяло, но с глава на лъвица, над която се виждаха дискът на Ра и изправена кобра. Отляво на Птах бе техният син Нефертем, пазител на Египет и господар на лотоса, мъж с висока синя лотосова корона и по едно бяло щраусово перо от всяка страна.
Хаем се пресегна към жезъла на Птах и свали анха. Подаде тежкия предмет на Цезар, сетне се обърна и тръгна по обратния път. Спря някъде по средата на коридора, коленичи и бутна с две ръце един камък с надпис на нивото на пода. Той се отмести достатъчно, за да може жрецът да го измъкне от стената. Сетне Хаем взе анха от Цезар и го пъхна в дупката.
— Досетили сме се за това преди много време — обясни той, докато въртеше анха за куката в горната му част. — Грабителите на гробници знаят всякакви хитрости, затова се чудехме как да ги измамим. Накрая се спряхме на прост механизъм с непредвидимо местоположение. Коридорите ни са истински лабиринт. Този не се различава по нищо от останалите. — Той изръмжа от усилие, думите му заглъхнаха. — Животът на Рамзес Велики е описан по всички стени, имената на многобройните му синове са изписани сред йероглифи и рисунки. А настилката… ами тя е като във всеки друг коридор.
Цезар дочу някакъв звук, обърна се и с изненада забеляза гранитна плоча в средата на коридора, издигната над околните.
— Помогни ми — рече Хаем, като остави анха в основата на стената.
Цезар коленичи, повдигна плочата и се взря в мрака отдолу. Настилката на пода бе така направена, че двамата с лекота махнаха още няколко по-малки плочи около първата. Накрая под тях зееше дупка, достатъчно голяма за провирането на доста едри предмети.
— Помогни ми — повтори Хаем, като този път хвана стърчащ бронзов кол, който бе поддържал централната плоча. Отви го и го извади. Сетне се пъхна в свободния вече отвор, измъкна две факли и обяви:
— Сега ще отидем да ги запалим на свещения огън, защото в съкровищницата няма източник на светлина.
— Има ли достатъчно въздух, за да горят? — поинтересува се Цезар, докато вървяха към свещената стая с огъня, където се намираше и статуя на седналия Рамзес.
— Да, докато плочите са махнати и ако не навлизаме много навътре. Ако искахме да вземем от съкровището, щях да извикам и други жреци и да ги накарам да вкарат допълнително въздух със специалното духало.
Със запалени факли двамата слязоха в утробата на земята под светилището на Птах. Едно стълбище водеше в малко преддверие към лабиринт от тунели с малки стаи покрай тях: стаи със златни слитъци, ковчежета със скъпоценни камъни и перли с всякакви цветове и форми; стаи с лечебни кори, подправки и благовония; стаи с лазерпициум и балсам; стаи със слонски бивни; стаи с порфир, алабастър, планински кристал, малахит, лазурит; стаи с абанос, кедрово дърво, електрум и златни монети. Ала никакви статуи, картини или нещо, което можеше да се нарече произведение на изкуството.
Умът на Цезар заработи трескаво. В съкровищницата имаше такова несметно богатство, че дори седемдесетте укрепени хранилища на Митридат Велики бледнееха пред нея.
„Явно Марк Крас беше прав: западният свят няма представа какви съкровища трупат източните владетели, защото ние не ги ценим заради самите тях. Само по себе си това богатство е безполезно, затова лежи тук. Ако беше мое, аз щях да претопя златото, да продам скъпоценните камъни и да използвам получените пари за създаването на по-сполучлива икономическа система. А Марк Крас щеше само да го гледа и да му се радва. Нищо чудно, че се налага да го пазят с такава хитрост.“
Качиха се отново в коридора, завиха бронзовия кол на мястото му и освободиха лостчето, което бе повдигнало централната плоча. Накрая отново подредиха настилката. Цезар огледа коридора; не можеше да различи входа за подземието, колкото и внимателно да се взираше. При потропване с крак върху плочите не се чуваше кънтене, защото плочите бяха твърде дебели.
— Ако се вгледа внимателно в надписа — рече Цезар, докато жрецът връщаше анха и скиптъра върху жезъла на Птах, — човек ще види, че е олющен.
— Утре вече няма да е — отвърна спокойно Хаем. — Ще бъде замазан, оцветен и обработен така, че да изглежда като другите наоколо.
Като много млад Цезар беше заловен от пирати. Те бяха толкова сигурни, че никой не може да открие тайното им заливче в Ликия, че го взеха със себе си. Той обаче запомни местоположението на свърталището им и се върна да ги залови, след като го освободиха срещу откуп. Същото бе и със съкровищницата. Той преброи надписите между залата на Птах и онзи, от който се отваряше подземието. За да открият съкровището, крадците трябваше да разрушат целия храм. Той обаче просто бе преброил надписите. Не че възнамеряваше да краде онова, което един ден щеше да принадлежи на сина му, но човек никога не знае.
 

В края на май се върнаха в Александрия. Там развалините бяха напълно разчистени и навсякъде се строеше. Митридат Пергамски се беше преместил в удобен дворец с жена си Вереника и дъщеря си Лаодика. Руфрий пък строеше гарнизона за войската на изток от града, близо до хиподрума — разумно бе избрал да настани войските си близо до еврейските квартали.
Цезар не спираше да съветва и да напомня:
— Не се скъпи, Клеопатра! Изразходвай достатъчно пари за изхранването на народа си и не карай бедните да плащат цената! Защо мислиш, че Рим няма проблеми с безимотните? Пускай ги безплатно на състезанията с колесници и измисли други такива забавления. Доведи гръцки театрални трупи да играят Аристофан, Менандър, все леки и весели пиеси. Обикновените хора не обичат трагедиите, защото такъв е животът им. Предпочитат да се смеят и да забравят за тревогите си поне за малко. Изгради повече обществени чешми и няколко бани. В Рим входът за баня струва четвърт сестерция; хората са доволни и чисти. Постави под контрол тези проклети птици през лятото! Наеми хора да мият улиците и направи сносни обществени нужници с течаща вода. Тъй като Александрия и Египет са затънали в бюрокрация, проведи преброяване на бедните и им раздавай по една крина жито на месец, както и порция ечемик, от който да си приготвят бира. Приходите трябва да се разпределят, а не да се пазят. Ако задържаш прекалено много пари, икономиката ще рухне. Ситуацията в Александрия е овладяна, но ти трябва да запазиш положението такова.
И така нататък, и така нататък. За законите, за институциите за обществен контрол, за реформата на египетските банки, собственост на фараона.
— Изразходвай повече пари за образование, насърчавай педагозите да организират училища на обществените места и пазарите, плащай им допълнително, за да допускат повече деца. Нуждаеш се от библиотекари, от писари; когато получиш нови книги, веднага ги изпращай в библиотеката! Чиновниците са мързеливци, затова ги дръж по-изкъсо; и не позволявай да заемат службите си доживотно.
Клеопатра слушаше внимателно, чувстваше се малко като кукла, която кима с глава, когато я разтърсиш. Вече в деветия месец, тя едва ходеше, не можеше да стои далеч от нощното гърне и едва издържаше ритането на Цезаровия син, докато самият Цезар изтезаваше съзнанието й. Тя бе готова да издържи всичко, освен мисълта, че скоро ще трябва да се раздели с него.
 

През юнските нони настъпи последната им нощ заедно. На сутринта Цезар, Шести легион и германската конница щяха да тръгнат към Сирия.
Тя даде всичко от себе си, за да му достави удоволствие. Разбираше, че той я обича по свой начин, че никоя жена не е в състояние да измести Рим от сърцето му, нито да му стане толкова скъпа като Десети или Шести легион. Те бяха неразривно свързани с него.
„Ала аз също съм готова да умра за него, да, готова съм! Той е бащата, когото не съм имала, любовта на сърцето ми, идеалният мъж. Кой друг на света може да се мери с него? Дори Александър Велики, завоевателят, незаинтересован от страданията на бедните. Вавилон не привлича Цезар. Той не би заменил Рим с Александрия. О, как ми се иска да можеше! Ако беше до мен, Египет щеше да управлява света, не Рим.“
Можеха да се целуват и да се прегръщат, но не и да се любят.
„На мъж като Цезар това не му липсва. Харесва ми да ме гали толкова нежно. След като си тръгне, само ще си представям докосването му. Синът му ще бъде като него.“
— След Азия в Рим ли отиваш? — попита тя.
— Да, но не за дълго. Предстои ми война в провинция Африка, за да се отърва завинаги от републиканците. О, де да беше жив Помпей! Нещата можеха да се развият съвсем различно.
Хрумна й странна мисъл:
— Не е вярно, Цезаре. Ако Помпей беше жив, ако се бяхте споразумели, нищо нямаше да се промени. Има толкова много други, които няма да превият коляно пред теб.
Той помълча, сетне се засмя:
— Права си, любов моя, напълно си права. Катон е главният подстрекател.
— Рано или късно ти ще се върнеш в Рим за постоянно.
— Може би. Преди това обаче трябва да победя партите и да върна орлите на Крас.
— Трябва да се видим отново! Трябва! Мислех си, че веднага щом приключиш войните срещу републиканците, ще се върнеш в Рим. Тогава мога да дойда при теб.
Той се надигна на лакът и я погледна.
— О, Клеопатра, ще се вразумиш ли някога? Първо, никой цар не може да отсъства от държавата си толкова дълго време. Затова не можеш да дойдеш в Рим. Освен това твое задължение е да управляваш.
— Ти си цар, но никога не си във владенията си.
— Аз не съм цар! Рим има консули, претори, цял куп магистрати. Диктаторът заема този пост само временно. В момента, когато изправя Рим на крака, аз ще се оттегля. Като Сула. Аз не мога да управлявам Рим. Ако можех, нямаше да съм тук сега. Също както ти не можеш да отсъстваш от твоя Египет.
— О, да не се караме в тази последна нощ! — възкликна тя и го стисна силно за ръката.
В същото време обаче си помисли: „Аз съм фараон, аз съм бог. Мога да правя каквото си поискам, нищо не ме задържа. Чичо Митридат и четири римски легиона са тук. Така че когато разчистиш републиканците и се установиш в Рим, аз ще дойда, Цезаре.“
Нямало да управлява Рим ли?
Как пък не!
 

2
Походът на десетте хиляди войници на Катон.
(Секстил (август) 48 — май 47 г.пр.Хр.)
 

Катон и Цицерон научиха за поражението на Помпей Велики при Фарсал от Лабиен. Той бе достигнал адриатическото крайбрежие на Македония след тридневно бясно препускане. Макар че беше сам и все още в скромните си бойни доспехи, стражите на лагера веднага познаха това тъмно, нехарактерно за римлянин лице. Всеки редови войник познаваше началника на Помпеевата конница и се боеше от него.
След като научи, че Катон е в главния щаб, Лабиен слезе от изтощеното си животно и закрачи по главната улица на лагера към аленото знаме, развято от силния вятър, с надеждата Катон да е сам. Изобщо не му беше до театралните сцени на Цицерон.
Ала нямаше късмет. Великият адвокат бе вътре и ясният му, цветист, надменен говор звучеше от палатката, сякаш разговаряше с изтъкнати юристи, а не с намусения, невпечатлителен Катон. Той, както забеляза Лабиен с влизането си, го слушаше с изражение, красноречиво подсказващо, че търпението му е на изчерпване.
Изненадани от внезапното му нахлуване, Катон и Цицерон подскочиха, отвориха усти да заговорят, но Лабиен им даде знак да мълчат.
— Разгроми ни за по-малко от час — рече военният мъж и веднага се приближи към масата с виното; отпи направо от каната, сетне се намръщи и потрепери. — Катоне, защо никога нямаш свястно вино?
Цицерон заскимтя, занарежда, започна да се вайка, от очите му рукнаха сълзи:
— О, потресен съм, ужасно! Какво правя тук? Защо изобщо дойдох на този ужасен, обречен поход? Да си бях останал в Италия, ако не в самия Рим. Там щеше да съм полезен, тук само преча!
И така нататък, и така нататък. Нищо не можеше да прекъсне пороя на думите му.
Катон запази мълчание с напрегнато лице. Невъзможното се беше случило: Цезар бе победил. Ала как? _Как!_ Как бе възможно престъпникът да докаже, че е невинен?
Реакциите им не изненадаха Лабиен; той ги познаваше твърде добре и не изпитваше симпатия към тях. За него Цицерон бе нищожество, затова той насочи вниманието си към Катон, най-ожесточения противник на Цезар. Катон очевидно никога не бе допускал, че неговите съюзници (републиканците, както се наричаха сами) ще бъдат разгромени от човека, нарушил всяка точка от неписаната римска конституция и извършил светотатството да навлезе с войска в собствената си страна. Сега Катон беше като жертвен бик, повален от ритуалния чук, без никаква представа какво му се е случило.
— Разгромил ни за по-малко от час, а? — рече накрая.
— Да. Макар че имахме огромно превъзходство, а той беше без никакви резерви и разполагаше само с хиляда конници. Никога не бях чувал такава важна битка да се реши за толкова кратко време. Искате да знаете името й? Фарсал.
„Това — зарече се Лабиен — е всичко, което ще научите за Фарсал от мен. Аз съм бил пълководец на Цезар от началото до края на кампанията му в Галия и бях сигурен, че ще го победя. Бях убеден, че без мен той не може да печели битки. Ала Фарсал ми даде да разбера, че при всички задачи, които ми е поставял, той го е правил със знанието, че един умел подчинен няма да го разочарова. Стратегията винаги е била негова. Той просто превръщаше Требоний, Децим Брут, Фабий и останалите в оръдия на волята си.“
„Някъде между Рубикон и Фарсал аз престанах да разбирам това. Затова поведох шестте си хиляди конници срещу хилядата Цезарови германи и бях убеден, че победата вече е моя. Това бе _моята_ битка, защото Помпей Велики беше твърде уморен, за да поеме командването на своя щаб и да занимава ума си с друго, освен със самосъжаление. Аз исках битка, неговите „кушетъчни“ пълководци искаха битка, а Помпей залагаше на фабианската тактика — да изтощи врага, да го отегчи, но не и да се бие. Е, той се оказа прав.“
„В колко съдбовни битки се е сражавал Цезар? Много често той наистина се сражаваше с меч и щит на предната линия. Сигурно са около петдесет. Няма нещо, което да не е видял, да не е направил. Онова, което аз постигам благодарение на страха — не, терора! — сред войниците си, той го прави, като печели любовта им; те са готови да умрат за него.“
Обхванат от ярост; той удари с все сила полупразната кана и я запрати в другия край на палатката.
— Всичкото ли хубаво вино е отишло в Тесалия? — попита. — Нищо ли не е останало на това проклето място?
Катон се окопити и изкрещя:
— Нито знам, нито ме интересува! Ако искаш да се наливаш с помия, Тите Лабиене, иди другаде! И… — добави, като се обърна към Цицерон, който все още плачеше — … вземи този лигльо със себе си!
Без да се интересува как ще бъдат приети думите му, Катон излезе и закрачи по виещата се алея към върха на хълма Петра.
 

„Не месеци, а броени дни. Осемнайсет дни. Да, осемнайсет дни изминаха, откакто Помпей Велики поведе огромната си войска на изток през Тесалия. Не пожела да ме вземе — нима си мисли, че не знам колко го дразнят критиките ми? Затова предпочете компанията на скъпия ми Марк Фавоний, а мен остави с ранените в Дирахиум.“
„Марк Фавоний, най-добрият ми приятел, къде е? Ако беше жив, щеше да се върне с Тит Лабиен.“
„_Лабиен!_ Кръвожадният варварин в римски дрехи, дивак, който изпитва удоволствие да изтезава римски войници само защото са предпочели да служат при Цезар, а не при Помпей. А Помпей, който с цялото си безочие се нарича „Магнус“ (велик), не посмя да се възпротиви, когато Лабиен измъчваше седемстотин пленени мъже от Цезаровия Девети легион. Хора, които познаваше още от Галия. Това е основната причина, точно затова изгубихме ключовата битка при Фарсал. Правата кауза се защитава от неподходящи хора.“
„Помпей Магнус, вече не е Велик, а обичаната ни република започна падението си. Нещата се обърнаха за по-малко от час.“
Гледката от хълма Петра бе прекрасна. Тъмното море под леката мараня и бледото слънце, зелените хълмове под върховете на Кандавия, тухлените къщи на малкия Дирахиум, свързан със сушата с дървен мост. Спокойствие. Красота. Дори безкрайните зловещи крепостни валове със стърчащи кули отвъд обгорената ничия земя се наместваха в пейзажа, сякаш винаги са били тук. Останки от една жестока обсада, продължила с месеци, докато една нощ Цезар бе изчезнал и Помпей си беше помислил, че е победил.
Катон стоеше на върха на Петра и гледаше на юг. Там се намираше остров Коркира, където чакаше огромната флота на Гней Помпей, със стотици кораби, хиляди моряци и гребци. Странно как синът на Помпей Велики бе показал талант да води морски битки.
Вятърът развяваше кожените ленти на поличката и ръкавите му, сивеещата му коса, притискаше дългата брада към гърдите му. От година и половина бе напуснал Италия и оттогава не беше се бръснал и подстригвал. Така Катон скърбеше за потъпканата _мос майорум_, за римските обичаи, каквито са били и трябваше да останат завинаги. Ала _мос майорум_ бе потъпквана от безброй политически демагози и войнолюбци, най-опасен, от които беше Гай Юлий Цезар.
„Как мразя този Цезар! Мразя го още преди да навърши достатъчно години, за да влезе в сената. Мразя изисканото му държание, красивото му лице, ораторското му майсторство, блестящия му талант на пълководец, презрението му към _мос майорум_, разрушителните му сили, безупречния му благороден произход. Как му се противопоставяхме само във Форума и сената, ние, добрите люде! Катул, Ахенобарб, Метел Сципион, Бибул и аз. Катул е мъртъв, Бибул е мъртъв, къде са Ахенобарб и онзи глупак Метел Сципион? Аз ли съм единственият останал от добрите люде?“
 

Когато дъждът заваля, Катон се върна в главната си квартира и завари там само Статил и Атенодор Кордилион. Компанията им му доставяше радост.
Статил и Атенодор Кордилион бяха домашните му философи от незапомнени времена. Той им осигуряваше подслон и плащаше за компанията им. Само стоик би издържал гостоприемството на Катон по-дълго от един-два дни, защото този правнук на безсмъртния Катон Цензора се гордееше с непретенциозния си вкус. Останалите хора го наричаха скъперник и това определение никак не го тревожеше. Той не се впечатляваше от критики или ласкателства. Въпреки всичко Катон бе по-пристрастен към виното, отколкото към стоицизма. Макар че с домашните си философи пиеха от най-евтиното и долнопробно, запасите му бяха неизчерпаеми. Той не плащаше никога повече от петдесет сестерции за роб, но за сметка на това купените от него мъже (той не допускаше жени в дома си) работеха повече, отколкото други, струващи петдесет пъти повече от тях.
Тъй като римляните, дори простолюдието, обичаха да живеят колкото се може по-охолно, странният аскетизъм на Катон го правеше достоен за възхищение — дори ценен — ексцентрик. Това заедно с невероятното му упорство и пълната му неподкупност го издигаха в очите на хората. Независимо колко тежка бе задачата му, Катон я изпълняваше съвестно и всеотдайно. Грубият му глас, блестящите му тиради и критики и твърдата решимост да съсипе Цезар бяха пословични. Никой не можеше да го уплаши, а още по-малко да излезе наглава с него.
Статил и Атенодор Кордилион дори не правеха опити да излязат наглава с него. Те бяха между малкото му истински приятели.
— Тит Лабиен да не се нанесе при нас? — попита Катон, след като се приближи до масичката и си наля чаша неразредено вино.
— Не — отвърна Статил с лека усмивка. — Отиде в бившето жилище на Лентул Крус и си поръча една амфора от най-хубавото фалернско вино, за да удави мъката си.
— Да ходи, където ще, само да не е тук — изсумтя Катон прав, докато един слуга сваляше доспехите му; сетне седна и въздъхна: — Предполагам, че вестта за поражението ни се е разпространила.
— Навсякъде — потвърди Атенодор Кордилион с насълзени очи. — О, Марк Катоне, как ще оцелеем в свят, управляван от тиранина Цезар?
— Това не е свършен факт. Докато съм жив, няма да го позволя. — Катон отпи голяма глътка и изпъна дългите си мускулести крака. — Предполагам, че сред оцелелите от Фарсал има много, които мислят така; например Тит Лабиен. Дори Цезар все още да е в милостивото си настроение, съмнявам се да го помилва. _Да помилва!_ Сякаш е цар. Всички възхваляват добротата му, пеят песни за милосърдието му! Пфу! Цезар е същият като Сула. Знатен произход от седемстотин години насам. Дори се има за по-благороден от Сула. Сула никога не е твърдял, че е потомък на Марс и Венера. Ако не бъде спрян, Цезар ще се обяви за цар на Рим. Произходът му го оправдава. Сега му се удава възможност. А и няма пороците, които попречиха на Сула да сложи диадемата на главата си.
— Тогава да се молим на боговете Фарсал да не е последната ни битка — каза Статил и допълни чашата на Катон от друга кана. — О, само да знаехме повече подробности за случилото се! Кой е оцелял и кой е загинал, кой е заловен и кой е избягал…
— Това има подозрително добър вкус — прекъсна го намръщен Катон.
— Помислих, че заради ужасните новини не е зле да последваме примера на Лабиен — обясни виновно Атенодор Кордилион.
— Чревоугодничеството не е оправдано независимо колко лоши са новините! — сопна се Катон.
— Не съм съгласен — прозвуча меден глас от входа.
— О, Марк Цицероне — посрещна го той с мрачно изражение.
Все още с насълзени очи, Цицерон се настани на един стол, откъдето да вижда лицето на Катон. Изтри своето с голяма чиста кърпичка — неотменен атрибут за този гений на ораторското изкуство — и пое една чаша от Статил.
„Знам — помисли си Катон, — че скръбта му е искрена, но въпреки това ме влудява. Един мъж трябва да се владее.“
— Какво успя да изкопчиш от Тит Лабиен? — изръмжа той толкова рязко, че Цицерон подскочи. — Къде са останалите? Кой е загинал при Фарсал?
— Само Ахенобарб — отвърна Цицерон.
„Ахенобарб! Моят братовчед, баджанак, неуморим поддръжник на добрите люде. Никога вече няма да видя това решително лице. Как се измъчваше заради плешивостта си, убеден, че именно заради голото му теме не искат да го изберат за жрец…“
Цицерон продължаваше да бърбори:
— Помпей Велики е избягал заедно с останалите. Според Лабиен това се случва при пълен разгром. Когато битката се води докрай, пълководците загиват на бойното поле. В този случай обаче войската ни се разцепила. Всичко било решено, когато Цезар разбил конницата на Лабиен с помощта на допълнителни кохорти пехотинци, въоръжени с дълги копия. Помпей избягал от бойното поле. Другите пълководци го последвали, а войниците хвърлили оръжията си и се предали или побягнали.
— А синът ти? — поинтересува се Катон повече по задължение.
— Доколкото разбрах, държал се е достойно и не е пострадал — не скри задоволството си Цицерон.
— А брат ти Квинт и неговият син?
Лицето на Цицерон се изкриви от гняв:
— Никой от двамата не се е сражавал при Фарсал. Квинт каза, че няма да се бие за Цезар, но че го уважава твърде много, за да се изправи срещу него. — Той вдигна рамене. — Това е най-лошото в гражданската война. Разделя семействата.
— Някакви новини от Марк Фавоний?
— Не.
Катон изръмжа, сякаш не му се обсъждаше повече тази тема.
— Какво ще правим? — попита жално Цицерон.
— По принцип, Марк Цицероне, ти трябва да вземеш решението. Ти си проконсулът тук. Аз съм бил претор, но не и консул. Следователно ти си по-висш от мен.
— Глупости! Помпей възложи командването на теб, не на мен! Ти живееш в квартирата на пълководеца.
— Правомощията ми бяха специфични и ограничени. Според закона всички важни решения се взимат от най-висшия магистрат.
— Е, аз категорично отказвам да взимам каквито и да било решения!
Катон спря поглед върху плахото лице на Цицерон; защо винаги проявяваше такова малодушие този човек?
— Добре — въздъхна, — ще взема решение, но само при условие, че ме подкрепиш, когато действията ми се обсъждат пред Римския сенат.
— Какъв сенат? Марионетките на Цезар в Рим или онези, които са се разбягали във всички посоки след Фарсал?
— Истинското републиканско правителство на Рим, което отново ще се обедини и ще се изправи срещу тиранина.
— Ти никога няма да се откажеш, нали?
— Докато съм жив.
— Нито пък аз, но не по твоя начин, Катоне. Аз не съм воин, нямам тази смелост. Смятам да се върна в Италия и да организирам обществена съпротива срещу Цезар.
Катон скочи със стиснати юмруци:
— Да не си посмял! Да се върнеш в Италия, е все едно да се подчиниш на Цезар!
— Успокой се, спокойно, извинявай! Но какво друго да правим?
— Ще се вдигнем оттук и ще отидем на Коркира, разбира се. Тук имаме кораби, но ако се бавим още, дирахийците ще ги изгорят. Когато се съберем с Гней Помпей, ще се поинтересуваме от другите и ще вземем окончателно решение.
— Осем хиляди ранени и всичките ни хранителни запаси и оборудване? Нямаме достатъчно кораби!
Катон го погледна насмешливо:
— Щом Гай Цезар може да натъпче дванайсет хиляди човека, пет хиляди цивилни и роби, всичките си мулета и каруци и цялата си екипировка и артилерия на по-малко от триста пробити кораба и да прекоси океана между Британия и Галия, няма причини ние да не съберем четири пъти по-малко на сто здрави плавателни съда и да ги прекараме на такова кратко разстояние през спокойни води.
— О! О, да, да! Напълно си прав, Катоне. — Цицерон се изправи и подаде чашата си на Статил с треперещи ръце. — Тогава да започвам да си стягам багажа. Кога отплаваме?
— Вдругиден.
 

Коркира, която Катон помнеше от предишното си посещение, бе изчезнала. Той бе видял прекрасен остров, перла на Адриатика, хълмист и зелен, с вълшебни заливчета и прозрачна, блестяща вода.
Няколкото Помпееви адмирали начело с Гней Помпей бяха преобразили Коркира. Във всяко заливче бяха закотвени товарни или военни кораби, всяко селце се беше превърнало в укрепен град, изхранващ военните лагери наоколо, някога кристалните морски води бяха замърсени от човешки и животински екскременти и воняха по-лошо от калните блата на Пелузиум в Египет. При тази липса на всякаква хигиена Гней Помпей бе организирал главната си база на брега на протока между острова и сушата. Основната причина беше, че ако Цезар реши да прехвърля войски от Брундизиум, това бе най-удобното място за дебаркиране. Теченията в протока обаче не отмиваха отпадъците и те се трупаха там.
Катон като че не усещаше вонята, но Цицерон постоянно се оплакваше и отчаяно затискаше с кърпичка чувствителните си ноздри. Накрая се премести в изоставена вила на върха на един хълм, в чиято красива градина се разхождаше и береше плодове от дърветата. Това малко му помагаше да преодолее тъгата по дома: Цицерон извън Италия бе като дърво без корен.
 

Внезапната поява на малкия Цицеронов брат Квинт и сина му Квинт Младши само увеличи страданията му. Двамата отказваха да заемат страна в конфликта и обикаляха Гърция и Македония. Сетне, след поражението на Помпей Велики при Фарсал, бяха решили да посетят Цицерон в Дирахиум. Там заварили лагера изоставен и научили, че републиканците избягали на Коркира. Затова и те отидоха там.
— Сега трябва да разбереш защо отказах да се съюзя с този надут глупак Помпей Велики — изръмжа Квинт пред брат си. — Той не е достоен дори да целува краката на Цезар.
— Накъде отива светът — завайка се Цицерон, — когато държавните дела се решават на бойното поле? Не е възможно това да продължава. Рано или късно Цезар ще се върне в Рим и ще поеме управлението. Възнамерявам да съм там, за да му вгорча живота.
Квинт Младши изсумтя:
— Глупости, чичо Марк! Ако стъпиш на италийска земя, веднага ще бъдеш задържан.
— Точно тук, племеннико, грешиш — не скри презрението си Цицерон. — Получих писмо от Публий Долабела, който ме _моли_ да се върна в Италия! Уверява ме, че съм добре дошъл, че Цезар с радост ще приеме проконсули от моя ранг в сената. Той много ценял силната опозиция.
— Колко удобно да си стъпил и в двата лагера! — промърмори Квинт Старши. — Един от главните поддръжници на Цезар ти е зет! Чувам обаче, че Долабела не се проявява като достоен съпруг на Тулия.
— Още една причина да се прибера вкъщи.
— Ами аз, Марк? Защо ти, който открито се противопоставяш на Цезар, да имаш право да се върнеш в Рим, а ние със сина ми, въпреки че не сме били срещу него, трябва да искаме прошката му, защото всички си мислят, че сме се сражавали при Фарсал? А и откъде ще вземем пари?
Цицерон се изчерви, но въпреки това се постара да си придаде незаинтересован вид:
— Това си е твой проблем, Квинте.
— _Глупости!_ Ти ми дължиш милиони, Марк! Да не говорим с колко си задлъжнял на Цезар! Връщай веднага част от тях, защото, кълна се, готов съм да те разпоря още сега! — изкрещя Квинт.
Тъй като не носеше нито меч, нито нож, тази заплаха бе лишена от смисъл. Това обаче бе допълнителна причина за тревога за Цицерон, който се безпокоеше за бъдещето на дъщеря си Тулия и с мъка търпеше оскърбителното поведение на сприхавата си съпруга. Теренция притежаваше собствено състояние, което отказваше да сподели с него. Тя бе истински гений на финансовите хитрини, от тайното преместване на граничните камъни на именията си, до обявяването на най-плодородните си ниви за свещени места, като така се освобождаваше от данъци. Цицерон живееше достатъчно дълго с нея, за да приема тези неща за нормални. Не можеше да й прости само отношението към бедната Тулия, която имаше пълното право да се оплаква от съпруга си Публий Корнелий Долабела. Теренция обаче не се безпокоеше от това. Ако не знаеше, че жена му се интересува единствено от парите, Цицерон щеше да заподозре, че е тайно влюбена в Долабела. Да се съюзява с него срещу собствената си дъщеря! След загубата на детето си Тулия все боледуваше. О, горката!
Цицерон обаче не смееше да пише за това на Долабела. Той отчаяно се нуждаеше от зет си.
 

Към средата на септември (началото на лятото) адмиралът на Коркира свика малък съвет в главната си квартира.
Трийсет и две годишният Гней Помпей приличаше много на легендарния си баща, макар че косата му бе по-тъмноруса, очите му — по-скоро сиви, отколкото сини, а носът му бе римски, а не чип като на баща му. Лесно му се удаваше да командва. Поради наследените от баща си организационни способности той не срещаше трудности в управлението на дузина отделни флотилии. Освен това бе лишен от ужасната самомнителност и комплексите за малоценност на баща си. Майката на Гней Помпей, Муция Терция, произхождаше от знатно семейство с известни предци, затова тежките мисли за неясното му пиценско родословие, измъчвали толкова много Помпей Велики, не бяха минавали през главата на сина му.
Събраха се само осем души: Гней Помпей, Катон, тримата Цицерони, Тит Лабиен, Луций Афраний и Марк Петрей.
Афраний и Петрей бяха предвождали Помпеевите войски дълги години, бяха управлявали двете Испании от негово име, но преди година Цезар ги беше изгонил оттам. Въпреки белите си коси те бяха истински войници. Бяха пристигнали в Дирахиум непосредствено преди бягството в Коркира и с удоволствие последваха Лабиен, който също бе родом от Пиценум.
Донесоха новини, които много зарадваха Катон, но изобщо не се понравиха на Цицерон: съпротивата срещу Цезар се преместваше в римската провинция Африка, все още управлявана от привърженик на републиканците. Царят на съседна Нумидия, Юба, открито заставаше на републиканска страна, затова всички оцелели след Фарсал се опитваха да се доберат до Африка.
— Ами баща ти? — обърна се Цицерон към Гней Помпей.
О, какъв ужас, да отиде в Африка, когато толкова жадуваше да се прибере у дома!
— Изпратил съм писма до десетки различни градове по крайбрежието — отвърна тихо Гней Помпей, — но засега нямам никакви вести. Научих, че се отбил в Лесбос, за да се срещне с мащехата ми и младия Секст, ала писмото ми явно не е стигнало до него. От Корнелия Метела и Секст също нямам вести.
— Ти какво смяташ да правиш, Гней Помпее? — попита Лабиен, като оголи по навик жълтите си зъби.
„О, интересно — помисли си мълчаливият Катон, докато оглеждаше ту единия, ту другия. — Синът на Помпей мрази този дивак дори повече от мен.“
— Ще остана тук, докато задухат пасатите, поне още месец — отвърна Гней Помпей. — След това ще преместя флотилиите си в Сицилия, Мелита, Гаудос, Вулканските острови. Навсякъде, откъдето мога да попреча на Цезар да изхрани Италия и Рим. Ако Италия и Рим гладуват, тиранинът по-трудно ще наложи волята си в тях.
— Добре! — възкликна Лабиен и се отпусна доволно на стола. — Аз ще тръгна за Африка с Афраний и Петрей. Още утре.
Гней Помпей повдигна вежди:
— Мога да ти дам кораб, Лабиене, но защо бързаш толкова? Остани малко и вземи част от ранените войници на Катон. Аз имам достатъчно плавателни съдове.
— Не. — Той стана и кимна на Афраний и Петрей. — Първо ще мина през Китира и Крит, за да потърся бегълци от войската и да събера екипаж, макар че и войниците могат да гребат. Ти си пази силите за Сицилия.
Той бързо излезе, следван от Афраний и Петрей, като големи послушни стари кучета.
— Дотук с Лабиен — изсъска през зъби Цицерон. — Не бих казал, че ще ми липсва.
„Нито пък аз“ — помисли си Катон. Обърна се към Гней Помпей:
— Какво ще стане с осемте хиляди мъже, които докарах от Дирахиум? Поне хиляда от тях са в състояние да тръгнат за Африка още сега, но останалите трябва да се възстановят. Никой от тях не иска да се откаже от борбата, но не мога да ги оставя тук, ако тръгнеш.
— Е, както изглежда, нашият нов велик пълководец се интересува повече от Мала Азия, отколкото от Адриатика — изсумтя презрително Гней Помпей. — Целунал пръстта на Троя в знак на почит към праотеца си Еней, моля ви се! Освободил троянците от данъци! Търсил гроба на Хектор! — Той се усмихна неочаквано. — Не че ще има много време за почивка. — Вчера ми съобщиха, че цар Фарнак от Кимерия нахлул в Понт.
Квинт Цицерон се изсмя:
— Тръгнал е по пътя на баща си май. Цезар отишъл ли е да го озапти?
— Не, той е продължил на юг. Онзи продажен кучи син Калвин е тръгнал да се бие със сина на Митридат Велики. Тези източни царе! Като хидри са. Ти му отрязваш главата, а на нейно място порастват още две. Предполагам, че Фарнак е решил да стъпче цяла Анатолия.
— Това ще създаде достатъчно работа на Цезар в източния край на Нашето море — отбеляза със задоволство Катон. — Ще имаме предостатъчно време да съберем войски в Африка.
— Даваш ли си сметка, Катоне, че Лабиен се опитва да изпревари теб и баща ми и да поеме командването в Африка? — попита Гней Помпей. — Защо иначе ще бърза толкова да ходи там? — Той удари дланта си с юмрука на другата ръка. — О, да знаех само къде е баща ми! Познавам го, Катоне, знам в какво униние може да изпадне!
— Ще се появи отнякъде, не бой се. — Катон докосна успокоително ръката на адмирала; неочакван жест от негова страна. — Колкото до мен, аз нямам желание да командвам. — Той кимна рязко към Цицерон. — Този човек е с по-висок чин от мен, Гней Помпее. Марк Цицерон е бивш консул, затова в Африка ще се подчинявам на неговата воля.
Цицерон изръмжа гневно и скочи на крака:
— Не, не, не и не! Казах ти вече, няма да стане! Ходи, където щеш и прави каквото искаш, Катоне, назначи за командващ някой от компетентните си жабоци или шебеци, ако така предпочиташ, сложи онзи изрисуван смешник, който така те е обсебил, но не мен! Писна ми, отивам си у дома!
Катон скокна, изправи се с цял ръст и сведе поглед към Цицерон над внушителния си нос, сякаш гледаше някаква гадна твар.
— Според закона и принципите, за които се борим, Марк Тулий Цицероне, ти си първият и най-висш служител на Републиката! Какво искаш и какво ще правиш, са две коренно различни неща! Въпреки цялата ти гласовитост ти нито веднъж не си изпълнявал обществените си задължения както трябва! Особено когато се наложи да вземеш меч! Ти си кабинетен плъх и делата ти нямат нищо общо с помпозните ти думи!
— Как смееш! — разпени се Цицерон. — Как смееш, Марк Порций Катоне, ти, богохулствен, самодоволен песоглавецо! Точно ти ни докара до това положение, точно ти _принуди_ Помпей Велики да започне гражданска война! Когато аз лично му предадох разумното и справедливо предложение на Цезар за примирие, именно ти вдигна такава врява, че направо му изкара ума от уплаха! Ти крещя, рева и ви, докато Великия не се превърна в една безволева пихтия. Ти го накара да се унижава и да пълзи пред теб, по-жалък, отколкото Лукул е изглеждал пред Цезар! Не, Катоне, не Цезар е виновен за гражданската война, а ти!
Гней Помпей също бе скочил, пребледнял от ярост:
— Как така, Цицероне, ти, бездарно нищожество от най-затънтената дупка на Самниум? _Баща ми_ бил безволева пихтия, а? _Моят_ баща се бил унижавал и пълзял? Вземи си думите назад, да не ти разбия гнилите зъби със собствения си юмрук!
— Не, няма да си взема думите назад! — изрева вбесен Цицерон. — Аз бях там! Видях го с очите си! Твоят баща, Гней Помпее, е разглезено дете, което използваше мисълта за гражданска война с Цезар, за да се издигне в собствените си очи! Той не вярваше, че Цезар ще прекоси Рубикон само с един легион! Не вярваше, че съществуват толкова безразсъдно храбри мъже! Не вярваше в нищо друго, освен в мита за себе си! Мит, който започна, когато баща ти принуди Сула да го приеме като равен в командването си, и свърши при Фарсал! Боли ме ли го кажа, сине Помпеев, но когато стане дума за война или политика, баща ти не е достоен дори да целува обувките на Цезар!
Първоначалното стъписване на Гней Помпей премина и той се хвърли върху Цицерон с рев и протегнати ръце, готов да го удуши.
Никой от двамата Квинтовци не помръдна; бяха прекалено объркани, за да се интересуват какво ще стори Гней Помпей на семейния тартор. Тогава Катон се изправи пред смъртно обидения син на Помпей Велики и го хвана за китките. Борбата им бе кратка. Катон лесно изви ръцете на Гней Помпей и ги стисна зад гърба му.
— Стига! — изкрещя със святкащи очи. — Гней Помпее, връщай се при корабите си. А ти, Марк Цицероне, ако не желаеш да изпълняваш задълженията си към Републиката, бягай в Италия!
— Да, върви! — изкрещя Гней Помпей.
Той се отпусна на стола и се зае да разтрива китките си. Богове, кой би предположил, че Катон е толкова силен?
— Взимай си нещата и проклетите си роднини и никога вече да не видя лицата ви! Утре ще имате кораб, който да ви закара до Патра! Оттам можете да продължите за Италия или за Хадес! Вървете! Махайте се от очите ми!
С вдигната глава и зачервени бузи Цицерон събра диплите на голямата си тога, преметна я върху лявото си рамо и излезе, следван от племенника си. Брат му се задържа още миг на прага.
— Пикая и на двама ви — заяви с голямо достойнство.
Това се стори изключително смешно на Гней Помпей.
Той хвана главата си с две ръце и избухна в безумен смях.
— Не виждам нищо смешно — заяви Катон, докато отпиваше от виното; през последните няколко минути бе ожаднял страшно.
— Нищо чудно, Катоне — рече Гней Помпей, когато си възвърна дар слово. — Стоиците по принцип нямат чувство за хумор.
— Вярно е — съгласи се той, след като отпи глътка превъзходно самоско вино. — Все пак, Гней Помпее, ние не постигнахме съгласие нито за мен, нито за ранените.
— Колко от осемте хиляди ще са годни отново да държат оръжие?
— Поне седем хиляди. Можеш ли да ми осигуриш достатъчно кораби, за да прехвърля хиляда от най-способните в Африка след четири дена?
Гней Помпей се намръщи:
— Изчакай пасатите, Катоне, те ще те закарат право там. Сега ще трябва да плаваш срещу вятъра.
— Не, трябва да тръгна час по-скоро. Ще те помоля да изпратиш хората ми, преди да се преместиш. Твоята задача е много важна, но се различава от моята. Аз трябва да запазя храбрите воини, които баща ти ми повери. Защото те наистина са смелчаци. Иначе нямаше да са ранени.
— Както искаш — въздъхна Гней Помпей. — Има обаче едно затруднение с изпращането на останалите. Ще се нуждая от корабите след това. Ако пасатите закъснеят, не мога да гарантирам, че ще стигнат до провинция Африка. — Той вдигна рамене. — Всъщност ветровете могат да ви отведат навсякъде.
— Това е моя грижа — рече решително Катон, но не толкова уверено както обикновено.
 

След четири дни петдесет от корабите, използвани от Катон за плаването от Дирахиум, бяха натоварени и подготвени за отпътуване. Съдържаха хиляда и двеста войници, разделени в две кохорти, двеста и петдесет цивилни прислужници, седемстотин мулета, сто и двайсет каруци, едномесечни запаси от пшеница, нахут, пушено месо и зехтин, а също преносими мелнички, пещи, сечива, дрехи и оръжия — както и един подарък от Гней Помпей: хиляда сребърни таланта.
— Вземи ги, аз имам предостатъчно — рече бодро Гней Помпей. — Поздрави на Цезар! — Подаде на Катон няколко малки свитъка, всичките запечатани. — Това пристигна от Дирахиум за теб. Новини от дома.
С трепереща ръка Катон взе писмата и ги пъхна в ръкава на кожената си ризница.
— Няма ли да ги прочетеш сега?
— Не — отвърна рязко той. — После.
 

Макар че за изкарването на петдесетте кораба от неудобното пристанище бе необходим почти цял ден, Гней Помпей остана на малкия дървен кей, докато и последният от тях се изгуби зад хоризонта.
Сетне се обърна и се върна в главната си квартира. Сега животът му несъмнено щеше да се улесни, но без Катон той като че чувстваше някаква празнота. Какво страхопочитание бе изпитвал към този мъж като младеж! Колко бяха наблягали учителите му на разликата в стиловете на тримата най-велики оратори в сената: Цезар, Цицерон и Катон. Той беше израснал с тези имена, никога нямаше да ги забрави. Баща му никога не се бе научил да печели слушателите си с думи, нито да ги убеждава в правотата си. Сега и четиримата бяха разделени, но нишките на живота им щяха да продължават да се преплитат, докато Атропос не се смили над някого и не пререже неговата.
Луций Скрибоний Либон го чакаше. Гней Помпей въздъхна. Либон бе водил флотата след смъртта на Бибул, сетне му беше отстъпил великодушно командването. Имаше логика. Единствената причина тази издънка в рода на Скрибониите да се издигне толкова бе, че Гней Помпей се разведе с отегчителната Клавдия, за да се ожени за красивата му дъщеря. Постъпката му ужаси Помпей Велики. Той обаче имаше мания да взима само жени от най-знатни родове и настояваше и синовете му да следват този пример. Е, Секст бе все още млад за женитба, а Гней беше опитал да се съобрази с волята на баща си. Ала един ден видя седемнайсетгодишната Скрибония. Любовта, размишляваше големият син на Помпей Велики, изправен сега пред тъста си, можеше да провали и най-добрите планове.
Те вечеряха заедно, обсъдиха преместването в Сицилия и околностите, вероятния отпор, който можеха да срещнат в провинция Африка, и вероятното местонахождение на Помпей Велики.
— Днес дочух слухове, че заедно с Корнелия Метела и Секст са отплавали от Лесбос и се местят от остров на остров в Егейско море.
— В такъв случай — рече Скрибоний Либон, докато ставаше да си върви — мисля, че трябва пак да му пишеш.
След като гостът си тръгна, Гней Помпей седна на бюрото си, извади двоен лист фанска хартия, взе тръстикова писалка и я потопи в мастилницата.
 
„Все още сме живи и все още сме господари на морето. Моля те, любими татко, събери каквито кораби можеш и ела при мен или в Африка.“
 
 
 
Преди обаче краткият отговор на Помпей Велики да стигне до него, той научи за смъртта на баща си на тинестия бряг край Пелузиум по заповед на едно глупаво дете и неговите лакеи.
„Разбира се. Разбира се. Дивите ориенталци са го убили с надеждата, че ще угодят на Цезар. На никого нито за миг не е хрумнало, че Цезар иска на всяка цена да го помилва. О, татко? Така е по-добре! Така няма да си задължен на Цезар, защото ти е подарил живота.“
Когато се увери, че отново може да работи, без да издаде скръбта си пред подчинените си, Гней Помпей изпрати още шест хиляди и петстотин от ранените Катонови войници в Африка, след което принесе жертва за морските богове да направят така, че с Катон да се срещнат някъде по крайбрежието между делтата на Нил и провинция Африка. Сетне се зае с прехвърлянето си в Сицилия.
Малкото местни жители, несигурни дали да се радват, или да съжаляват за отпътуването на римляните, бавно се върнаха към обичайния си начин на живот. Коркира постепенно излекува белезите от присъствието на войските и се върна към блаженото си нехайство.
 

Катон реши да използва войниците и обслужващите ги цивилни като гребци. Ако не ги преуморява, това бе прекрасно упражнение за възстановяване. Духаше западен вятър, затова платната бяха безполезни, но времето беше тихо, а морето — спокойно. Въпреки безумната омраза към Цезар той бе изчел на един дъх онези стегнати, обективни записки за войната в Галия и чувствата не му пречеха да види многобройните практически поуки в тях. Най-важното беше, че Великия мъж се лишаваше наравно с войниците си — ходеше пеша с тях, гладуваше с тях, никога не странеше от компанията им при изтощителните походи и дългите обсади. Политически и идеологически Катон бе натрупал много ползи от тези записки и макар че презираше Цезар, си вадеше добър урок от написаното.
Като дете Катон бе срещал огромни трудности в учението. Не притежаваше интелекта на сестра си Сервилия, камо ли да се доближи до феноменалните способности на Цезар в това отношение. Катон напразно се опитваше да учи наизуст и добре, че беше любимият му брат Цепион, да го пази от жлъчните забележки на Сервилия. Оцеляването на Катон през това отвратително детство сред другите озлобени сирачета се дължеше изцяло на Цепион. Именно за него се говореше, че не е син на баща си, но той бе любимото дете на майка си Ливия Друза и бащата на Катон, за когото тя по-късно се беше омъжила. Високият ръст, червената коса и орловият нос бяха типични черти за рода на Порций Катон. Вероятно Цепион и Катон имаха един и същи баща, въпреки гордото патрицианско име, с което се зовеше Цепион, и огромното състояние, наследено от Сервилий Цепион. Това богатство възлизаше на петнайсет хиляди златни таланта, откраднати от Рим — пословичното злато на Толоза.
Понякога, когато виното не постигнеше ефекта си и нощните демони откажеха да се махнат, Катон си спомняше онази нощ, когато някой, нает от враговете на Друз, бе забил малък, но остър нож в слабините на чичо му и го беше въртял, докато нанесе непоправими поражения. От това се виждаше колко смъртоносна може да бъде комбинацията от политика и любов. Нестихващите писъци от болка, кървавата локва върху безценната мозайка на пода, братската прегръдка на Цепион, докато петте деца наблюдаваха ужасната бавна смърт на Друз — никога нямаше да забрави тази нощ.
След като възпитателят му най-после успя да го научи да чете, Катон намери призванието на живота си в творбите на прадядо си Катон Цензора — безжалостни морални правила, железни принципи и въздържание. Цепион бе проявявал търпимост към тези качества у малкия си брат, но не ги притежаваше. Катон, който не разбираше чувствата на другите, така и не можеше да си обясни защо Цепион не одобрява жизнената философия, непозволяваща на носителя й самоуспокоение за провалите.
Двамата останаха неразделни, дори служиха заедно във войската. Катон никога не си беше представял да живее без Цепион, без този защитник срещу Сервилия. Тя завиждаше за русата му коса, защото също бе потомка на Катон Цензора от злощастния му втори брак с дъщерята на един роб. Знаеше, разбира се, кой е истинският баща на Цепион, но изливаше цялата си злоба върху Катон.
„Цепион никога не се е интересувал чие дете е всъщност — размишляваше сега Катон, облегнат на парапета и загледан в безбройните трепкащи светлинки на флотата си. — Сервилия. Едно чудовище. По-нечиста от майка ни. Жените са отвратителни. Щом видят красив мъж със знатно потекло, веднага разтварят крака. Като първата ми жена Атилия, която разтвори крака за Цезар. Като Сервилия, която разтвори крака за Цезар и все още го прави. Като двете Домиции, жените на Бибул, които разтвориха крака за Цезар. Като половината жени в Рим, които разтварят крака за Цезар. _Цезар!_ Все този Цезар.“
Той се замисли за племенника си Брут. Единственият син на Сервилия. Безспорно баща му беше тогавашният й съпруг Марк Юний Брут, когото Помпей Велики екзекутира за измяна. Осиротелият Брут години наред беше ухажвал Цезаровата щерка Юлия, дори успя да се сгоди за нея. Това хареса на Сервилия! Ако синът й се беше оженил за дъщеря му, Цезар щеше да остане в къщата й и нямаше да й се налага да прикрива толкова отчаяно връзката си с него от втория си съпруг Силан. Силан също бе умрял преждевременно, но от отчаяние, не от меча на Помпей Велики.
„Сервилия винаги е казвала, че не мога да спечеля Брут на своя страна, ала аз успях. Успях! Какъв ужас изпита, когато научи, че от пет години майка му е любовница на Цезар. След това Цезар развали годежа му с Юлия, за да я омъжи за човек, който можеше да й бъде дядо — Помпей Велики, убиецът на баща му. Чисто политически ход, но благодарение на него Помпей остана свързан с Цезар до смъртта на Юлия. И горкият Брут — каква мека душа! — се отчужди от майка си и се сближи с мен. Правилна постъпка, за да накаже развратниците. Това е най-жестокото отмъщение, което можех да измисля за Сервилия — да й отнема сина.“
„Къде е Брут сега? Той не е особено убеден републиканец, винаги се е колебал между дълга си и непреодолимия си порок, парите. Той не е нито Крез, нито Мидас — римската кръв си личи. Търси повече лихви, хонорари и дългосрочни вложения, отколкото да трупа пари, ала въпреки това е прекалено алчен.“
Брут бе наследил богатството на Сервилий Цепион, натрупано благодарение на Толозкото злато. Катон изскърца със зъби, стисна парапета и кокалчетата му побеляха. Защото Цепион, обичаният Цепион бе мъртъв.
„Издъхна сам в провинция Африка, чакайки напразно да отида, за да държа ръката му, докато прекосява реката. Закъснях с един час. Ох, живот, живот! Моят се промени завинаги, след като погледнах безжизненото лице на Цепион и ревах, вих, беснях като полудял. Аз бях полудял. Все още съм луд. Болката! Тогава бях на трийсет и седем. Скоро ще стана на четирийсет и шест. И въпреки това си го спомням, като че беше вчера. Скръбта ми е толкова силна, колкото е била тогава.“
„Брут го наследи по силата на _мос майорум;_ той беше най-близкият роднина на Цепион по бащина линия. Син на Сервилия, негов племенник. Не завиждам на Брут дори за една сестерция, успокоявам се, че богатството на Цепион не можеше да отиде при по-пестелив човек от него. Иска ми се само Брут да беше повече мъж, а не такова мамино синче. Ала с тази майка какво друго мога да очаквам? Сервилия го направи такъв, какъвто й трябваше — послушен и плах. Колко странно, че Брут намери куража да скъса каишката си и да се присъедини към Помпей Велики в Македония. Лабиен каза, че се сражавал при Фарсал. Удивително. Може би далеч от онази харпия майка си се е променил. Може дори да покаже пъпчивото си лице в Африка. Ха! Няма да повярвам дори да го видя с очите си.“
Катон се прозина и легна на сламеника си между сгърчените неподвижно Статил и Атенодор Кордилион. И двамата удивително зле понасяха плаването.
 

Вятърът продължаваше да духа от запад, но се ориентира и малко от север, така че вече помагаше на корабите в плаването им към Африка. Със свито сърце обаче Катон забеляза, че отиват на изток от римската провинция. Вместо да се насочат първо към петата на италийския ботуш, после към пръстите му, а накрая към Сицилия, те преминаха покрай западното крайбрежие на полуостров Пелопонес, а оттам се прехвърлиха към Китира, красивия остров, където Лабиен възнамеряваше да търси бегълци от Фарсал. Без да издава тревогата си, Катон насочи флотилията към Крит, а на единайсетия ден заобиколи назъбените скали на Криометопон.
Гней Помпей не му беше осигурил боцман, но го бе събрал за един ден с шестимата най-опитни морски вълци, познаващи източната част на Нашето море като пръстите на ръката си. Благодарение на тях сега Катон разпознаваше различните ориентири, макар че нямаше никаква представа от корабоплаване.
Въпреки че не видяха други кораби, Катон не смееше да спира за прясна вода никъде в Гърция, затова на дванайсетия ден хвърли котва край критския остров Гавдос, за да напълнят всички празни бурета от един извор на брега. Гавдос бе последната твърда земя, преди да навлязат във водните простори на Либийско море. Либия. Там щяха да стигнат, в страната, където мажеха престъпниците с мед и ги хвърляха вързани върху някой мравуняк. Либия. Страната на номадите мармариди, мраморните хора — и ако се вярва на гръцките географи, на постоянно движещите се пясъци и безоблачното небе.
Край Гавдос той се качи на една лодка и обиколи всички кораби, като произнасяше кратка реч, с цел да ободри хората си и да им даде обяснения:
— Драги спътници, африканските брегове са все още далеч, но тук трябва да си вземем сбогом с Майката Земя, защото занапред пред погледа ни няма да се появяват други брегове и ще се носим по вълните само в компанията на риби и делфини. Ала не бойте се! Аз, Марк Порций Катон ще ви пазя, докато стигнем Африка. Нека корабите ни не се разделят, нека да гребем яко, но весело, с песен на уста и да се доверим на боговете си. Ние сме римляни, защитници на истинската Република. Ще оцелеем и ще вгорчим живота на Цезар. Кълна се в Сол Индигес, в Телус и Либер Патер!
Кратката му реч се посрещаше с усмивки и приветствени възгласи.
Сетне, макар че не беше жрец или авгур, Катон принесе в жертва една овца за морските лари, закрилници на всички моряци, и отправи молитва:
— О, вие, които се зовете морски лари или както иначе предпочитате да ви наричат, вие, богове или богини, молим ви да се застъпите за нас пред великия Нептун, чиито деца може да сте или да не сте, преди да продължим плаването си към Африка. Молим ви да свидетелствате пред всички богове, че ние с искрено смирение ви молим за закрила, да ни пазите от бури и подводни течения, да не разпръсквате корабите ни и да ни позволите да хвърлим котва на някое цивилизовано място. Съгласно договора ни, датиращ още от времето на Ромул, ние ви принасяме в жертва тази млада овца, пречистена според всички ритуали.
 

На тринайсетия ден флотилията вдигна котва и отплава към място, известно само на морските лари.
Статил бе преодолял морската си болест и правеше компания на Катон.
— Макар че искрено искам да го разбера, така и не мога да проумея римския начин за правене на жертвоприношения — сподели той, докато се наслаждаваше на гледката.
— В какво отношение, Статил е?
— В това с „договора“, Марк Катоне. Как е възможно един народ да сключи договор с боговете си?
— Ние, римляните винаги сме го правили. Макар че тъй като не съм жрец, нямам представа какъв е този договор с морските лари. Ахенобарб обаче ми е казвал, че с ларите и пенатите има договори още от Ромулово време. Свидетелства са запазени само за договорите на сената и народа на Рим с по-късните божества като Магна Матер и… — Катон се намръщи с отвращение, — _Изида._ Жреците знаят, това им е работата. Ала кой би избрал Марк Порций Катон за някоя от жреческите гилдии, след като не може да стане консул дори в добра година и при посредствени кандидати?
— Ти си все още млад — рече тихо Статил, който добре знаеше разочарованието на Катон от неуспешното му кандидатиране за консул преди четири години. — Щом възстановим законното правителство на Рим, ти ще бъдеш главен консул.
— Може би. Но най-напред да стигнем до Африка.
 

Флотилията продължи да се носи бавно на югоизток главно с помощта на греблата, макар че платната понякога се издуваха и помагаха малко. Ала тъй като отпуснатите платна затрудняваха гребането, те обикновено стояха прибрани.
За да не губи форма и да не бездейства, Катон понякога гребеше. Товарните кораби имаха по петнайсет единични скамейки от всяка страна. Бяха покрити и гребците седяха в трюма. Гребането се облекчаваше от това, че пейките се разполагаха встрани над водата. При бойните кораби греблата се задвижваха от по двама до петима души. Скамейките се намираха по-ниско и отворите отстрани бяха запечатани. Бойните галери обаче не бяха предназначени за дълги плавания и тежки товари; те стояха през повечето време в хангари и за тях се полагаха огромни грижи. Когато напусна Коркира, Гней Помпей остави на местните жители стотици корабни хангари — дърва за огрев.
Тъй като Катон вярваше, че доброволното полагане на тежък труд е една от характеристиките на добрия човек, той превиваше усилено гръб и даваше пример на останалите двайсет и девет мъже, които гребяха заедно с него. Слухът за участието на пълководеца се разпространи из другите кораби и хората работеха с по-голямо желание. На корабите имаше войници колкото за две смени, което налагаше постоянни дежурства от по четири часа.
Менюто беше еднообразно; хлябът заемаше основна част в него. Никой не искаше да рискува пожар и затова походните пещи не се палеха. Палеше се само една тухлена пещ и на нея се загряваше огромен казан с единственото готвено ястие: гъста грахова каша с парченца солено месо. Загрижен, че водата за пиене е недостатъчна, Катон бе заповядал към кашата да не се добавя сол и това допълнително убиваше апетита.
Поне времето позволяваше петдесетте кораба да се държат заедно и както постоянно се уверяваше Катон, придвижващ се с малката си лодка сред флотилията си, хиляда и петстотинте му човека бяха в отлично състояние на духа, доколкото го позволяваше неистовият им страх от тайнствени морски чудовища. Никой римски войник не се чувстваше добре в открито море. Делфините разведряваха настроението, но имаше и акули, а неизброимите рибни пасажи, подплашени от греблата, постоянно напомняха за липсата на риба в ежедневното меню.
Мулетата пиеха повече, отколкото бе изчислил Катон, слънцето печеше безмилостно и нивото на водата в буретата спадаше с ужасяваща скорост. Десет дни след потеглянето от Гавдос той вече се съмняваше, че ще доживее да види отново суша. Докато обикаляше с лодката около корабите, Катон все обещаваше, че мулетата ще отидат зад борда много преди питейната вода да свърши. Това никак не радваше хората му, защото за войниците мулетата бяха по-ценни от злато. Всяка центурия имаше по десет животни, носеща онова, което мъжете не можеха да сложат в двайсет и пет килограмовия си багаж, и по една каруца за най-тежките неща.
Когато задуха от северозапад, мъжете нададоха радостни възгласи и се втурнаха да развиват платната. В Италия този вятър носеше влага, но не и в Либийско море.
Скоростта се увеличи и греблата се движеха по-леко.
 

На четиринайсетата нощ Катон се събуди и седна рязко в леглото с разширени ноздри на големия си нос. Отдавна бе забелязал, че морето има специфичен мирис — сладникав, на водорасли и на риба. Сега обаче миришеше различно. На _земя_! Той надушваше земя!
Душейки като куче, той се приближи до парапета и се взря в невероятното индигово-черно небе. То не беше непрогледно. Макар че луната почти се бе скрила, безбройните звезди светеха и на места образуваха тънки ивици.
„Гърците твърдят, че планетите се въртят около глобуса ни по-близо отколкото звездите, които са отдалечени на невъобразими разстояния. Ние сме благословени, защото сме в дома на боговете. Ние сме в центъра на цялата вселена, всички небесни светила се въртят около нас. И в наша чест, и в чест на боговете те блестят нощем, за да ни напомнят, че светлината е живот.“
„Писмата ми! Не съм прочел още писмата! Утре ще стъпим на африканския бряг и аз ще трябва да поддържам бойния дух на хората си в страната на мраморните хора и движещите се пясъци. Трябва да прочета писмата веднага щом небето започне да просветлява, преди да ги обхване възбудата и аз да се заразя от нея. Дотогава ще греба.“
 

Писмото на Сервилия бе като чаша с концентрирана отрова. Катон засрича с мъка слетите думи, отказа се на седмата колона, смачка малкия свитък и го хвърли зад борда. „Стига толкова, омразна сестро!“
Имаше изпълнено с красиви фрази писмо от тъста му Луций Марций Филип, вечно неутрален в сената и прочут епикуреец. При управлението на консула Вация Изаурик и градския претор Гай Требоний в Рим било спокойно. Всъщност, оплакваше се в елегантна проза Филип, нямало нищо интересно, освен постоянните вести, че Помпей удържал голяма победа при Дирахиум и Цезар побягнал. Този свитък последва изпратения от Сервилия, затанцува във водовъртежите, образувани от греблата. „Толкова и за теб, Филипе. Ти се чувстваш безопасно и в двата лагера — племенник по съребрена линия на Цезар, тъст на Катон. Новините ти са стари, повдига ми се от тях.“
Основната причина да чете писмата беше онова от Марция, жена му.
 
„Когато Корнелия Метела наруши традициите и замина, за да се присъедини към Помпей Велики, аз изпитах отчаяна нужда да последвам примера й. Не го сторих заради Порция — защо трябва дъщеря ти, да е толкова ревностна защитничка на мос майорум като теб? Когато видя, че си стягам багажа, тя се нахвърли върху мен като харпия, сетне отиде при баща ми и го накара да ми забрани да заминавам. Е, нали познаваш баща ми? Готов е на всичко, само мир да има. Така Порция постигна своето и аз все още съм в Рим.
Марк, мили мой, любими, живея сам-самичка и крея, тъна в неведение и се разкъсвам от тревоги. Добре ли си? Мислиш ли за мен? Ще те видя ли някога отново?
Не е честно да съм прекарала повече време с Квинт Хортензий, отколкото с теб. Никога не сме обсъждали причините да ме осъдиш на такова изгнание, макар че те разбирам. Ти го направи, защото ме обичаше твърде много и смяташе любовта си за измяна на стоическите ти принципи, които са ти по-скъпи от всичко друго. Дори от жена ти. И когато старческата похот накара Хортензий да поиска ръката ми, ти се разведе с мен и ме даде — със съгласието на баща ми, разбира се. Знам, че не си взел нито сестерция от стареца, но баща ми получи десет милиона. Той живее нашироко.
Аз виждам в изгнанието ми при Хортензий свидетелство за дълбочината на чувствата ти към мен. Четири дълги, ужасни години! Четири години! Да, той бе прекалено стар и немощен, за да осъществи копнежите си спрямо мен, но можеш ли да си представиш какво ми беше да седя с часове до този старец, докато шепне нежно на любимия си шаран Парис? И да си мисля за теб, да копнея за теб, да страдам, че си ме отхвърлил?
Сетне, след смъртта му, ти ме взе отново и аз прекарах само няколко кратки месеца с теб, преди дългът ти да те изпрати далеч от Рим и Италия. Справедливо ли е това, Марк? Аз съм на двайсет и шест години, била съм омъжена за двама мъже, с единия два пъти, но все още съм бездетна. Като Порция и Калпурния.
Знам колко ще те ядосат укорите ми, затова спирам да се оплаквам. Ако беше друг, нямаше да те обичам така. Трите се събираме, за да оплакваме избягалите си далеч от нас мъже — Порция, Калпурния и аз. „Порция ли? — ще попиташ. Да страда за Бибул?“ Не, не за него. Порция страда за братовчед си Брут. Тя го обича, предполагам, точно както ти обичаш мен, защото носи твоята кръв. Тя кипи от страст, потиска чувствата си с това абсурдно изучаване на Зенон. Кой е този Зенон всъщност? Глупав стар кипърец, който се отказал от всички прекрасни дарове на боговете, от смеха до хубавата храна. Това са думи на едно епикурейско дете! Колкото до Калпурния, тя страда по Цезар. Женени са от единайсет години, а е прекарала само няколко месеца с него. Преди да замине за Галия, той е развратничел само с отвратителната ти сестра. Сетне — нищо. Вдовиците и съпругите винаги са онеправдани.
Някой ми каза, че не си се подстригвал и бръснал след заминаването си от Италия. Аз обаче не мога да си представя благородното ти римско лице с брада като на евреин.
Кажи ми, Марк, защо учат нас, жените, да четем и да пишем, като сме орисани все да седим у дома и да чакаме? Трябва да приключвам, вече не виждам буквите от сълзи. Моля те, пиши ми! Дай ми надежда.“
 
Слънцето се беше вдигнало високо; Катон четеше мъчително бавно. Свитъкът на Марция бе смачкан, сетне захвърлен в пенестите води. Достатъчно за съпругата.
Ръцете му трепереха.
„Какво глупаво, глупаво писмо! Да обичаш една жена с изпепеляващата жар на погребална клада не може да е правилно. Тя не разбира ли, че всичките й писма са еднакви? Не осъзнава ли, че никога няма да й пиша? Какво мога да й кажа? Какво?“
 

Ничий нос, освен неговия явно не надушваше миризмата на пръст; всички вършеха работата си като всеки друг ден. Дойде пладне. Катон пое една смяна на греблата, след това се върна на палубата и се взря в далечината. Когато слънцето се издигна право над тях, на хоризонта се появи тънка синкава ивица. Точно когато Катон я забеляза, морякът от наблюдателницата на мачтата се провикна:
— Земя! Земя!
Корабът му беше пръв, останалите се разполагаха клиновидно зад него. Нямаше време да слиза в малката лодка, затова Катон изпрати главния си центурион Луций Гратидий да инструктира капитаните на другите кораби да не го задминават и да внимават за плитчини и подводни скали. Водата изведнъж стана много плитка и прозрачна като най-доброто путеолско стъкло.
Доближиха брега неочаквано бързо, защото бе съвършено равен. Релефът беше необичаен за римляните, свикнали да плават край планински земи, видими от голямо разстояние. За облекчение на Катон имаше много зеленина; щом се виждаха растения, имаше надежда да срещнат и хора. От боцманите на Гней Помпей той знаеше, че по бреговата линия между Александрия и Киренайка има само едно селище: Паретониум, откъдето Александър Велики се насочил на юг към легендарния оазис на Амон, за да се поклони на главния египетски бог.
„Паретониум, трябва да намерим Паретониум! Ала на запад ли е оттук, или на изток?“
Катон бръкна в един чувал и успя да събере шепа нахут (много малко запаси им бяха останали). Хвърли зърната в морето и отправи молитва към боговете:
— О, богове, под каквото и име предпочитате да ви наричат, от какъвто и пол да сте и дори да нямате пол, направете така, че да взема правилното решение!
Лъхна го рязък порив на северозападния вятър, сякаш в отговор на молбата му. Той отиде при капитана, застанал на кормилото.
— Капитане, ще поемем на изток, по вятъра.
Само след четири мили на изток зоркият Катон забеляза две леки възвишения, ограждащи входа на залив, и една-две кирпичени къщи. Ако това беше Паретониум, градът сигурно бе навътре в залива. Входът беше препречен със скали, но имаше място за минаване. Корабът промени курс за извършване на маневрата.
Когато влязоха в пристанището, Катон затаи дъх — вътре вече чакаха три римски кораба! Прекалено малко бяха, за да са на Лабиен, тогава на кого принадлежаха?
Виждаше се градче от кирпичени постройки. Размерите обаче нямаха значение. Където живееха хора, със сигурност имаше питейна вода и можеха да се купят хранителни продукти. А и скоро щеше да разбере кой е собственикът на корабите, на чиито мачти се вееха благороднически знамена.
Той слезе на брега с малката си лодка, придружен от главния центурион Луций Гратидий. Цялото население на Паретониум, около шестстотин човека, се беше стекло на брега и наблюдаваше с възхита навлизащите в пристанището големи кораби. На Катон не му мина през ума, че може да не се разбере с паретонийците. Гръцки се говореше навсякъде, това бе световният език.
Първите думи, които чу обаче, бяха на латински. Двама души излязоха напред, млада жена и един юноша. Жената се хвърли на врата на Катон и избухна в сълзи, а младежът стисна ръката му, сякаш искаше да я счупи.
— Скъпа Корнелия Метела! И Секст Помпей! Означава ли това, че и Помпей Велики е тук?
При този въпрос от очите на Корнелия Метела отново рукнаха сълзи, Секст Помпей също се разплака. Всичко му се изясни — Помпей Велики бе мъртъв.
Докато пурпурната му тога попиваше сълзите на четвъртата Помпеева съпруга и той се опитваше да измъкне ръката си от хватката на Секст, към тях се приближи мъж с важен вид и гръцка туника, придружен от неколцина човека.
— Аз съм Марк Порций Катон.
— Аз съм Филопемен — отвърна гъркът.
По лицето му личеше, че името на Катон не говори абсолютно нищо на паретонийците.
Това наистина бе краят на света!
 

След вечеря в скромното жилище на Филопемен Катон научи ужасната вест за гибелта на Помпей Велики край Пелузиум. Как бившият центурион Септимий го подмамил в една лодка и как Корнелия Метела и Секст станали свидетели на смъртта му на брега. Най-лошото бе, че Септимий отсякъл главата на Помпей, прибрал я в едно гърне и оставил тялото в калта.
— Освободеният ни роб Филип и момчето, което беше негов роб, слязоха на брега с баща ми, но успяха да избягат — обясни Секст. — Не можахме да му помогнем с нищо; пелузийското пристанище бе пълно с египетски бойни кораби и няколко се насочиха към нас. Ако бяхме останали, щяха да ни заловят и вероятно да убият и нас. — Той вдигна рамене, устните му трепереха. — Знаех какво би предпочел баща ми, затова побягнахме.
Корнелия Метела не взимаше голямо участие в разговора. „Колко се е променила“ — помисли си Катон, който иначе рядко забелязваше такива неща. Тя бе сред най-изтъкнатите патрициански аристократки, дъщеря на благородния Метел Сципион. Отначало бе омъжена за колегата на най-големия Помпеев син в две консулства Марк Лициний Крас. След това Крас и съпругът й нахлуха в Партското царство и загинаха при Кари. Вдовицата Корнелия Метела се превърна в политическа пионка, защото Помпей също беше овдовял след смъртта на Цезаровата дъщеря Юлия. Добрите люде веднага започнаха да кроят планове да отделят Помпей от влиянието на Цезар. Единственият начин да го постигнат бе, като го оженят за Корнелия Метела. Изключително чувствителен по отношение на произхода си (пиценец, но с твърде много галска кръв), Помпей търсеше все жени от най-благородни родове. А къде по-благородна от Корнелия Метела? Тя беше наследница на Сципион Африкански и Емилий Павел. Бе идеална за целите на добрите люде! И замисълът се оказа сполучлив. Помпей с радост прие предложението и стана ако не един от добрите люде, то поне техен съюзник.
В Рим тя бе продължила да се държи както обикновено: горда, хладна, очевидно се смяташе за жертвеното животно на баща си. Женитбата за някой си Помпей от Пиценум несъмнено беше истинско падение, ако ще това да е първият мъж в Рим. Той просто нямаше потекло, затова Корнелия Метела отиде тайно при весталките, за да вземе от лекарството им, приготвено от развалена ръж, и да прекъсне бременността си.
Тук, в Паретониум обаче, тя бе различна, коренно променена. Нежна. Добра. Ранима. Най-накрая заговори, за да изложи пред Катон плановете на Помпей след поражението му край Фарсал:
— Бяхме тръгнали към Серика. На Гней му беше дотегнало от Рим, от живота в нашия край на света. Затова планирахме да влезем в Египет, да отидем до Червено море и да вземем кораб до Арабия. Оттам щяхме да се прехвърлим в Индия, а после в Серика. Съпругът ми смяташе, че серите ще приемат с готовност услугите на един велик римски пълководец.
— Сигурен съм в това — рече неубедено Катон.
Кой знае какво щяха да сторят серите на един римлянин? Със сигурност нямаше да го различат от някой гал, герман или грък. Земите им бяха толкова далеч и толкова тайнствени, че единственото, което Херодот пишеше за тях, бе, че правят плат от нишките на някакъв червей, наречен _бомбикс_. Латинското му име беше _вестис серика_. Понякога по сарматските търговски пътища през Партското царство до Рим стигаше някоя и друга дреха, но те бяха толкова скъпи, че единственият, който притежаваше такива, беше Лукул.
Колко ниско бе паднал Помпей, за да обмисля такъв вариант! Той наистина не ставаше за римлянин.
— Иска ми се вече да съм вкъщи! — въздъхна Корнелия Метела.
— Ами, прибирай се тогава! — тросна се Катон.
Той само си губеше времето, а хората му трябваше да изградят лагер.
Тя го изгледа потресено:
— Как мога да се прибера у дома, като Цезар владее света? Той ще проскрибира; имената ни ще са начело в списъка, а главите ни ще спечелят на някой долен роб свободата и скромно състояние, задето ни е предал. Дори да оцелеем, ще тънем в нищета.
— Глупости! Скъпа жено, в това отношение Цезар не е Сула. Той проявява милосърдие и това е много хитро. Не иска да си навлече омразата на търговците и благородниците. Възнамерява да ги накара да целуват краката му, задето е пощадил живота им и е разрешил да запазят богатствата си. Имотите на Великия без съмнение ще бъдат конфискувани, но Цезар няма да докосне твоето наследство. Съветвам те веднага щом ветровете го позволят, да отплаваш за дома. — Той се обърна строго към Секст Помпей: — Колкото до теб, млади момко, изборът ти е само един. Изпрати мащехата си до Брундизиум или Тарентум, а след това се присъедини към враговете на Цезар в провинция Африка.
Корнелия Метела тежко преглътна и рече:
— Няма нужда Секст да ме изпраща. Вярвам ти за милосърдието на Цезар, Марк Катоне. Ще се прибера сама.
Когато си тръгваше, Катон дръпна етнарха на Паретониум настрана:
— Осигури ни колкото можеш вода и храна, ще платим със сребро.
Филопемен го изгледа със смесени чувства на тревога и радост:
— Можем да ти осигурим колкото искаш вода, Марк Катоне, но нямаме много излишна храна. В Египет има глад, затова не успяхме да си осигурим достатъчно жито. Можем обаче да ти продадем овце и козе сирене. Докато сте тук, можеш да храниш войниците си със зелена салата от няколко вида див магданоз, но това не е достатъчно.
— Каквото и да ми дадеш, ще се радвам.
 

На заранта той остави Луций Гратидий и Секст Помпей с войската и отново потърси компанията на Филопемен. Колкото повече научи за Африка, толкова по-добре.
Паретониум бе изходен пункт за многобройните поклонници, тръгнали към оазиса на Амон, за да се срещнат с оракула, толкова прочут от тази страна на морето, колкото беше делфийският в Гърция. Амон се намираше на триста и двайсет километра южно сред безводната пустиня, осеяна с пясъчни дюни и самотни скали. Там скитаха мармаридите, прехвърляха се от оазис на оазис с камилите, козите и кожените си палатки.
Когато Катон попита за Александър Велики, Филопемен се намръщи:
— Никой не знае дали Александър е отишъл до храма на Амон, за да пита нещо оракула, или Ра, господарят на египетските богове, го е повикал, за да го погуби. — Лицето му придоби замислено изражение. — Всички Птолемеи след Сотер, царе на Египет или сатрапи на Киренайка, са предприемали това пътуване. Ние сме свързани с Египет чрез царете му и оазисите, но кръвта ни е финикийска, не е македонска или гръцка.
Докато Филопемен разправяше за камилите, които наемали за поклонниците, Катон се замисли за други неща.
„Не, не можем да останем тук дълго, но ако отплаваме при този северозападен вятър, ще бъдем отнесени в Александрия. След случилото се с Помпей Велики не мисля, че в Египет е безопасно за противниците на Цезар.“
— Докато духа Кор, е невъзможно — промърмори на глас.
Филопемен го погледна смутено:
— Кор ли?
— Аргест — поясни Катон, като спомена гръцкото име на западния вятър.
— О, Аргест! Скоро ще спре, Марк Катоне. След няколко дни ще задуха Апарктий.
„Апарктий, Аквилон — пасатите! Да, разбира се! Сега е средата на октомври, но би трябвало да е квинктил. Съзвездието Куче скоро ще изгрее!“
— В такъв случай — рече той с дълбока въздишка на облекчение — няма да злоупотребяваме с гостоприемството ти, Филопемене.
Не се налагаше. Пасатите задухаха сутринта на следващия ден, октомврийските иди. Катон побърза да изпрати Корнелия Метела с трите й кораба, помаха й с необичайна сърдечност — тя му остави двеста сребърни таланта от Помпеевото богатство. _Пет милиона_ сестерции!
 

Флотилията отплава на втория ден след началото на пасатите. Войниците бяха много щастливи. Повечето бяха около трийсетгодишни и служеха от много години, още от Испания. Бяха ветерани — много ценни мъже. Както повечето обикновени легионери, те не се интересуваха от различията между отделните политически фракции в Рим. Не знаеха също, че Катон е един обезумял фанатик. В техните очи той бе прекрасен човек — приятелски настроен, весел, съпричастен. Дори Фавоний не би използвал тези определения за скъпия си приятел. Войниците бяха приветствали Секст Помпей и теглиха жребий на чий кораб ще се качи. Катон не възнамеряваше да вземе най-малкия Помпеев син при себе си; Луций Гратидий и двамата философи му стигаха.
С Катоновия кораб начело флотилията напусна паретонийското пристанище с издути платна. Имаха достатъчно припаси за двайсет и пет дни — местните селяни бяха отгледали доста нахут и жито. С радост продадоха на Катон повечето от нахута. Уви, нямаше осолено месо! Тлъсти прасета се угояваха само в италийските дъбови гори. О, дано в Киренайка някой да отглеждаше свине! Осоленото свинско щеше да им дойде добре.
Пътуването на запад до Киренайка им отне само осем дни. Корабите плаваха достатъчно навътре в морето, на безопасно разстояние от плитчини и подводни скали. Киренайка представляваше издадена на север ивица земя, по-близо до Крит и Гърция, отколкото бреговете между нея и делтата на Нил.
Първата им спирка бе в Херсонес, седем къщи, оплетени с рибарски мрежи. Луций Гратидий слезе на брега и научи, че значително по-големият Дарнис е само на няколко километра. „Значително“ за рибарите се оказа с размерите на Паретониум. Имаше питейна вода, но никаква друга храна, освен риба. Това бе Източна Киренайка. Оставаха им още около две хиляди и четиристотин километра.
Киренайка била владение на Египет, докато последният й сатрап Птолемей Апион не я завещал на Рим. Отначало римляните не проявили интерес към тази нова територия и не изпратили нито един войник, камо ли управител. Киренайка станала живо доказателство, че без централизирана власт хората си живеят безгрижно, без да плащат данъци, и извършват всички нормални човешки дейности, но с по-голяма печалба за себе си. Това затънтено място се прославило като едно от райските кътчета на света. Тъй като се намираше встрани от основните пътища и нямаше нито злато и скъпоценни камъни, нито врагове, страната не привличала нежелани посетители. Преди трийсет години обаче тук дошъл великият Лукул и нещата се променили драстично. Започнало латинизиране, били наложени данъци и бил изпратен управител, общ за Киренайка и Крит. Тъй като управителят предпочиташе да живее в Крит, животът в Киренайка си течеше както винаги с тази разлика, че трябваше да плаща данъци на Рим. Това обаче се беше оказало съвсем поносимо, тъй като сушата обикновено пропускаше това забутано кътче. Като голям производител на зърно Киренайка изведнъж се бе превърнала в основен пазарен център. Със северните пасати от Остия, Путеоли и Неапол идваха празни кораби, изчакваха събирането на реколтата и вече натоварени, се връщаха в Италия с южните ветрове.
 

При пристигането на Катон Киренайка бе в разцвет благодарение на сушата, мъчеща земите от Сицилия до Гърция. Зимните дъждове бяха напоили обилно земята и житото бе наляло клас, почти бе готово за жътва. Предприемчиви римски търговци вече пристигаха с корабите си.
Катон завари пристанището на Дарнис препълнено. Принуди се да продължи към Аполония, пристанището, обслужващо Кирена, столицата на провинцията. Там щеше да намери място!
Наистина намери, но само защото Лабиен, Афраний и Петрей го бяха изпреварили със сто и петдесет кораба и бяха прогонили търговците. Тъй като силуетът на Катон на носа на водещия кораб не можеше да се сбърка с никой друг, Афраний, сега комендант на пристанището, го позна и пусна флотилията му.
— Каква бъркотия! — изръмжа Лабиен, докато въвеждаше Катон в къщата, взета от старейшината на града. Покани го в кабинета си. — Ето, налей си добро вино.
— Не, благодаря!
Лабиен изсумтя:
— Хайде, ти си най-големият пияница в Рим!
— Не и след Коркира — отвърна достойно Катон. — Дадох клетва пред Либер Патер, че няма да сложа в уста и капка вино, докато не закарам хората си в провинция Африка.
— Остани няколко дни и пак ще започнеш да се наливаш.
Лабиен си наля цяла чаша и я изпи на един дъх.
— Защо? — попита Катон, след като седна.
— Защото тук не сме добре дошли. Новините за поражението на Великия и смъртта му са се разпространили около Нашето море, сякаш птиците са ги пренесли. Сега киренците мислят само за Цезар. Убедени са, че бягаме, и се боят да не го разгневят, като помагат на враговете му. Затова Кирена залости портите си, а Аполония непрекъснато ни създава спънки. Положението се влоши, след като отпратихме търговските кораби.
Когато влязоха Афраний, Петрей и Секст Помпей, всичко това трябваше да бъде обяснено наново. Катон запази каменно изражение, потънал в мисли. „О, богове, върнах се сред варварите! Кратката ми почивка свърши.“
От една страна, той искаше да види Кирена и легендарния дворец на Птолемеите. Беше видял палата на Птолемей Кипъреца на остров Пафос и желаеше да разбере дали и управителите на Киренайка са живели в същия разкош. Преди двеста година Египет беше владял огромни територии, включително някои егейски острови, Сирия и Палестина. Тези земи обаче му бяха отнети преди сто години и Птолемеите бяха задържали само Кипър и Киренайка. Наскоро и те бяха преминали в ръцете на Рим.
„Много добре си спомням — замисли се Катон, който лично бе анексирал Кипър — колко зле посрещнаха там римската власт. Преходът от източно към западно управление никога не е лесен.“
В Крит Лабиен бе намерил хиляда галски конници и две хиляди пехотинци, беше ги събрал като овце с обичайната си безпардонност и бе конфискувал всеки кораб, годен за плаване. С двеста плавателни съда, натъпкани още с хиляда коне, две хиляди мулета и четири хиляди цивилни прислужници и роби, той беше потеглил от критската Аполония, за да стигне до киренската (из целия свят имаше градове, наречени на Аполон) само за три дни с попътните пасати.
— Положението става от лошо по-лошо — сподели Катон пред Статил и Атенодор Кордилион, когато тримата се установиха в една изоставена къща. (Катон не искаше да лиши никого от подслон и не се стремеше към разкош.)
— Разбирам — рече Статил, докато се суетеше около много по-стария Атенодор Кордилион, който напоследък слабееше и кашляше много. — Трябваше да се досетим, че Киренайка ще застане на страната на победителя.
— Прав си — съгласи се мрачно Катон и замислено задърпа брадата си. — Пасатите ще духат още четири нундини. Трябва да накарам Лабиен да потегли. Когато задуха южнякът, никога няма да се доберем до провинция Африка, а Лабиен е по-склонен да разруши Кирена, отколкото да продължи с войната.
— Ще го убедиш — успокои го Статил.
 

Катон успя да наложи волята си единствено благодарение на Фортуна, която явно бе на негова страна. На следващия ден дойде вест от Арсиноя, пристанище на стотина километра на запад. Гней Помпей беше удържал на думата си и бе изпратил шест хиляди и петстотин от ранените Катонови войници в Африка. Бяха акостирали край Арсиноя и местните ги бяха посрещнали много добре.
— Тръгваме за Арсиноя — сопна се Катон с най-грубия си тон.
— След една нундина — упорстваше Лабиен.
— Още _осем_ дни? Да не си луд? Прави каквото искаш, глупако, но утре аз взимам флотилията си и заминавам за Арсиноя!
Другият мъж яростно изръмжа, но Катон не беше Цицерон. Той бе подчинил Помпей Велики на волята си и изобщо не се боеше от този варварин. Тит Лабиен стоеше озъбен, със стиснати юмруци и святкащи очи пред него. Сетне бавно се успокои.
— Добре, утре тръгваме за Арсиноя — склони най-накрая.
 

Ала Фортуна скоро изостави Катон, защото в Арсиноя го чакаше писмо от Гней Помпей.
 
„Нещата в провинция Африка изглеждат много добре, Марк Катоне, ако продължавам с тази скорост, скоро всичките ми кораби ще са се установили по южния бряг на Сицилия и един или два на Вулкановите острови, откъдето ще пречат на притока на зърно от Сардиния. Всъщност нещата изглеждат толкова добре, че реших да поверя командването на тъста си Либон и да се прехвърля в Африка с голям брой войници, които намерих в Македония и ме помолиха да се включат в съпротивата срещу Цезар.
Затова, Марк Катоне, макар че не ми се иска да ти го кажа, моля да върнеш всичките ми кораби веднага. Имам огромна нужда от тях, защото здравите войници, които намерих, ще ни бъдат по-ценни от твоите ранени. Веднага щом стане възможно, ще ти изпратя достатъчно голяма флотилия, за да превози теб и хората ти до провинция Африка. Трябва да те предупредя обаче, че ще се наложи да навлезеш много навътре в морето. По-голямата част от крайбрежието между Киренайка и нашата провинция е негодна за плаване — няма карти и е пълно с подводни скали.
Желая ти всичко най-хубаво и ще се моля на боговете ти и изстрадалите ти хора да дойдете при нас живи и здрави.“
 
Никакви кораби, значи. А и как щяха да се върнат, преди да задуха южният вятър?
— Каквото ще да става, Тите Лабиене, но трябва да ти взема корабите и да ги изпратя на Гней Помпей.
— Няма да ги дам!
Катон се обърна към Афраний:
— Луций Афраний, като бивш консул ти си по-висш от нас. След теб идва Марк Петрей, после съм аз. Тите Лабиене, ти беше назначен за претор от Цезар, никога не си бил избиран от народа. Затова нямаш думата. Луций Афраний, какво ще решиш?
Афраний оставаше верен на Помпей и след смъртта му; Лабиен бе просто един сънародник от Пиценум и Помпеев клиент.
— Ако синът на Великия иска корабите ни, Марк Катоне, трябва да му ги изпратим.
— Значи, ще стоим в Арсиноя с девет хиляди пехотинци и хиляда конници. Като си толкова верен на _мос майорум_, Катоне, какво предлагаш да правим? — изръмжа гневно Лабиен.
Тъй като войниците мразеха твърде много Лабиен, за да го следват като Цезар, Катон се успокои. Най-лошото нямаше да се случи.
— Предлагам — отвърна спокойно той — да вървим.
Всички останаха като зашеметени; очите на Секст Помпей заблестяха.
— След като прочетох писмото на Гней Помпей — продължи Катон, — аз поразпитах сред местните. Ако няма какво друго да прави, римският войник може да върви. Разстоянието между Арсиноя и Хадруметум, първия голям град в провинция Африка, е по-малко от две хиляди и четиристотин километра, колкото е между Капуа и Отвъдна Испания. Доколкото мога да изчисля, войната в провинция Африка няма да започне преди май следващата година. Цезар е в Александрия и води война там, а кимерийският цар Фарнак безчинства в Мала Азия. Гней Калвин е тръгнал да го пресрещне с два легиона на Публий Сестий. Сигурен съм, Лабиене, че познаваш Цезар по-добре от всички нас. Наистина ли мислиш, че щом усмири Александрия, ще тръгне на запад?
— Не. Ще се притече на помощ на Калвин и ще гони Фарнак с ритници чак до Кимерия.
— Добре, тук сме на едно мнение. Затова, драги ми колеги, ще отида при войниците и ще поискам да гласуват за или против похода до Хадруметум.
— Няма нужда, Афраний ще реши — рече Лабиен и плю на пода.
— Никой не може да вземе това решение, освен онези, които ще го изпълняват! — изкрещя с разкривена уста Катон. — Наистина ли искаш да си навлечеш омразата на десет хиляди човека, Тите Лабиене? Наистина ли? Е, аз не искам! Римските войници са _граждани_! Те имат право на глас в изборите ни, независимо колко маловажен е той, ако са бедни. Много от тях обаче са имотни и Цезар го знаеше много добре, когато ги изпрати в Рим да гласуват за него и неговите кандидати. Тези хора са наши изпитани ветерани, натрупали състояние от дяловете си във военната плячка. Те имат не само военно, но и политическо значение! Освен това дават всяка сестерция от спестяванията си за финансиране на войната срещу Цезар, затова са също и наши кредитори. Поради тези причини ще се допитам до мнението им.
Петимата отидоха в големия лагер край Арсиноя. Войската се събра на главния площад и Катон обясни какво е положението.
— Размислете през нощта и ми дайте отговора си утре! — изкрещя той.
На заранта Луций Гратидий като представител на войската му съобщи решението:
— Ще вървим, Марк Катоне, но при едно условие.
— Какво?
— Ти да командваш лично. В битка сме готови да изпълняваме заповедите на пълководците, легатите, трибуните, но при поход през непозната страна без пътища и селища само един може да се справи. Ти.
Петимата благородници се втренчиха удивено в Гратидий, дори Катон. Никой не беше очаквал този отговор.
— Ако проконсулът Луций Афраний се съгласи според традицията на _мос майорум_, ще ви водя — отвърна Катон.
— Съгласен съм — рече глухо Афраний.
Думите на Катон, че Помпей Велики е длъжник на собствените си войници, бяха дошли като удар за него (а също и за Петрей). Той бе дал на Помпей цяло състояние на заем.
 

— Най-после — рече Секст на следващия ден. — Ти нанесе такъв удар на Лабиен, че той направо избяга. Надали ще го преживее!
— За какво говориш, Сексте?
— Цяла нощ товари конницата си на сто от своите кораби, сетне отплава за провинция Африка с парите и всичкото жито на Арсиноя. Афраний и Петрей също отидоха с него.
Катон толкова се зарадва, че не успя да скрие усмивката си.
— О, какво облекчение! Макар че се тревожа за брат ти. Така остава със сто кораба по-малко.
— Аз също се тревожа за него, Катоне, но не толкова, че да искам онези негодници да ни съпровождат! Нямаме нужда от тези хиляда коне; пият и ядат като лами. — Секст въздъхна. — Най-лошото е, че взе всичките пари!
— Не е взел всичките. Двестате таланта, които ми даде скъпата ти мащеха, все още са у мен. Просто забравих да спомена за тях пред Лабиен. Не се бой, Сексте, имаме достатъчно пари за всичко, от което се нуждаем.
— Няма жито — добави мрачно Секст. — Той изпразни всички хамбари на Арсиноя, а местните няма да ни продадат нито зрънце от новата реколта.
— Като се има предвид колко вода трябва да вземем, няма да имаме място за жито. Не, при този поход храната сама ще върви до нас. Овце, кози и волове.
— О, не! — възкликна Секст. — _Месо?_ Само _месо_?
— Само месо и каквито ядливи растения намерим по пътя. Подозирам защо Афраний и Петрей са предпочели опасностите на плаването. Усъмнили са се, че под командването на Катон ще им бъде разрешено да яздят, докато другите вървят.
— Да разбирам ли, че никой няма да язди?
— Никой. Съжаляваш ли вече, че не си тръгнал с Лабиен?
— Не! Забележи, че той не взе никакви римски войници. Конниците са гали, не са граждани.
— Добре — рече Катон и се изправи. — Време е да се подготвяме. Сега е началото на ноември. Подготовката ще отнеме два месеца. Това означава, че ще тръгнем към началото на януари.
— Началото на есента. Все още е твърде горещо.
— Казаха ми, че по крайбрежието е поносимо, а ние трябва да се придържаме към него, за да не се загубим безвъзвратно.
— Два месеца подготовка ми се вижда множко.
— Налага се. Първо, трябва да поръчам десет хиляди широкополи шапки. Представи си какъв би бил животът, ако Сула не беше въвел носенето на шапки! Ползата от тях по тези географски ширини е неоценима. Войниците трябва да се улеснят колкото се може повече. Затова ще вземем всички мулета, оставени от Лабиен. Мулето си намира храна навсякъде, където расте нещо, а местните ме увериха, че цялото крайбрежие е обрасло. Животните ще носят повечето багаж. Друга особеност на похода в тази непозната земя, Сексте, е това, че не се налага войниците да носят тежките доспехи и оръжия, нито да правим лагер всяка нощ. Районът е слабо населен и малкото местни жители няма да посмеят да нападнат колона от десет хиляди човека.
— Надявам се да си прав, защото не си представям Цезар да остави хората си невъоръжени.
— Цезар е военен, аз не съм. Водя се по интуицията си.
 

Десет таланта от подаръка на Корнелия Метела осигуриха хляб и добър зехтин за войниците през тези два месеца на подготовка. С малко по-голяма настойчивост се намери и сушено месо, а запасите от нахут още не бяха свършили. Хилядата мъже, дошли с него, бяха в отлична форма благодарение на едномесечното гребане на корабите, но пристигналите по-късно бяха все още слаби. Катон свика всичките си центуриони и заповяда всеки войник, който възнамерява да участва в похода, да се подложи на усилени тренировки. Който до януари не влезеше в необходимата физическа форма, щеше да бъде оставен в Арсиноя да се оправя сам.
Диойкетът на града, някой си Сократ, помагаше много. Беше истинска съкровищница на добри съвети. Добре образован и с богата фантазия, той даде воля на въображението си още щом научи намеренията на Катон.
— О, Марк Катоне, това е втори Анабазис — възкликна.
— Аз не съм Ксенофонт, Сократе, и десетте ми хиляди мъже са добри римски граждани, не гръцки наемници, изправени пред персийската войска — отвърна Катон.
Напоследък той се стараеше да не говори толкова рязко, за да не обижда събеседниците си. Надяваше се тонът му да не издава ужаса от сравнението с един друг десетхиляден поход отпреди почти четиристотин години.
— Освен това моят поход няма да остане в аналите на историята. Аз не изпитвам нужда като Ксенофонт да описвам предателства, защото такива няма. Затова моят поход не е забележителен с нищо.
— Все пак това е много спартанска постъпка.
— Това е една много разумна постъпка — възрази Катон.
Пред Сократ той сподели основната си тревога — че войниците му, свикнали на богато меню от хляб, зехтин, зеленчуци и плодове, няма да издържат на тази изключително месна диета.
— Сигурно си чул за лазерпициума — отвърна Сократ.
— Да, знам за него. — Брадясалото лице на Катон се изкриви от отвращение. — За подобни треви хора като тъста ми са готови да платят цяло състояние. Говори се, че подобрявал храносмилането след преяждане… — Той си пое въздух и възмутено добави: — … с _месо_! Преяждане с месо! Сократе, Сократе, трябва да си набавя лазерпициум, но как мога да си позволя достатъчно количество за десет хиляди мъже в продължение на месеци?
Сократ се смя до сълзи, сетне каза:
— Там, където отиваш, Марк Катоне, расте само силфиум, бодлив нисък храст, който мулетата, козите и воловете ти ще пасат лакомо. Именно от силфиума племето псили извлича лазерпициума. Те обитават западните райони на Киренайка и имат малък пристанищен град, Филенорум. Ако народите около Нашето море консумираха повече месо, псилите щяха да са много по-богати. Сега предприемчивите търговци, които спират във Филенорум, извличат голямата печалба.
— Има ли сред тях такива, които да говорят гръцки?
— О, да. Налага се, иначе няма да получат никакви пари за лазерпициума си.
 

На следващия ден Катон тръгна на кон за Филенорум в компанията на Секст Помпей.
— Връщай се и свърши някоя работа в лагера — смъмри го Катон.
— Ръмжи колкото си искаш, Марк Катоне, но аз съм достоен син на баща си и умирам от любопитство. Затова, когато научих от Сократ, че смяташ да купиш цели таланти лазерпициум от псилите, реших, че имаш нужда от по-добра компания от тази на Статил и Атенодор Кордилион.
— Атенодор е болен. Макар че забраних на всички да яздят по време на похода, страхувам се, че ще трябва да наруша това правило. Атенодор не може да ходи, а Статил трябва да се грижи за него.
Филенорум се намираше на триста и двайсет километра на юг, но районът беше достатъчно населен, за да намерят храна и подслон, а и Катон остана доволен от компанията на жизнерадостния и непринуден Секст. „При това кратко пътуване поне виждаме какво ни предстои — мислеше си той. — Въпреки че има достатъчно паша, това си е една пустиня.“
— Единственото благо на природата тук — обясни Назамон, главатарят на псилите — са подпочвените води. Благодарение на тях силфиумът расте добре. Треви не виреят, защото корените им не достигат достатъчно дълбоко. Ще се наложи да носите вода само когато прекосявате солниците и тресавищата между Харакс и Лептис Майор. Между Сабрата и Тапсос също има солена пустиня, но разстоянието е по-малко и поне донякъде има хубав римски път.
— Значи има населени места, така ли? — попита обнадеждено Катон.
— Оттук до Лептис Майор, на деветстотин и шейсет километра на запад, е само Харакс.
— Колко далече е Харакс?
— На около триста и двайсет километра, но по брега има кладенци и оазиси, а населението е от псилите.
— Дали е възможно да наема петдесетина псили да ме придружат до Тапсос? — поинтересува се неуверено Катон. — Така ще могат да ни превеждат, ако срещнем хора, които не знаят гръцки. Не искам местните племена да се опасяват, че ще завземем земите им.
— Скъпичко ще излезе.
— Два сребърни таланта?
— За толкова, Марк Катоне, можеш да наемеш цялото племе!
— Не, петдесет човека са ми достатъчно. И моля те, само мъже.
— Невъзможно! — възрази с усмивка Назамон. — Извличането на лазерпициум от силфиума е женска работа, а на вас ще ви се наложи да го правите. Не сте в състояние да носите цялото необходимо количество. Готов съм да ти отпусна десет мъже безплатно, за да пазят жените и да се грижат за пострадалите от змии и скорпиони.
Секст Помпей пребледня като платно, преглътна тежко и потрепери:
— _Змии? Скорпиони?_
— Срещат се много често — отвърна спокойно Назамон, сякаш ставаше дума за обикновени мухи. — Ухапванията се лекуват, като раната се разрязва дълбоко и отровата се изсмуква, но на думи изглежда по-лесно, отколкото е на практика. Затова ви съветвам да използвате услугите на моите хора. Те са обучени. Ако ухапването се лекува навреме, смъртните случи при мъжете са малко — само сред жените, децата, болните и старците има повече жертви.
„Навременно напомняне — помисли си Катон. — Ще се наложи да водя мулета без никакъв багаж, за да носят ухапаните. Благодаря ти, милостива Фортуно, че ме изпрати при тези псили!“
— Да не си посмял — сопна се той на Секст, докато се връщаха — да споменеш и една думичка за змии или скорпиони дори пред един-единствен войник! Ако го сториш, ще те изпратя окован на цар Птолемей.
 

Шапките бяха готови, Арсиноя и околностите — лишени от всичките им магарета. Катон научи от Сократ и Назамон, че мулетата пиели и ядели твърде много. По-дребните магарета бяха по-подходящи. За щастие никой селянин нямаше нищо против да размени магаретата си за мулета; животните бяха расови и добре гледани. Катон поиска четири хиляди магарета срещу своите три хиляди мулета. За каруците взе волове, но закупуването на овце се оказа невъзможно. В крайна сметка се наложи да вземе две хиляди говеда и хиляда кози.
„Това не е поход, това е преселение — мислеше си мрачно. — Как ли ми се присмива Лабиен, който сигурно вече си седи спокойно в Утика! Ала аз ще му покажа! Готов съм да заведа десетте си хиляди мъже в Африка дори с цената на живота си!“
Защото те наистина бяха десет хиляди — Катон водеше и цивилните си помощници. Никой римски пълководец не можеше да иска от войниците си да вървят, да строят, да се бият и през това време да се грижат _сами_ за себе си. Във всяка центурия имаше по сто човека, но само осемдесет от тях бяха бойци. Останалите двайсет бяха цивилни прислужници, които мелеха брашно, печаха хляб, разнасяха вода по време на поход, грижеха се за животните и каруцата на центурията, перяха и чистеха. Те не бяха роби, а римски граждани, обявени за негодни да се сражават — обикновено малограмотни селяци, които споделяха нищожна част от военната плячка и получаваха същите заплати и порции като войниците.
Докато арсинойските жени се трудеха над шапките, мъжете им бяха впрегнати в изработването на мехове. Глинените амфори с острите им дъна и форма, предназначена за заравяне в пясъка, бяха прекалено големи и тежки, за да се поберат на самарите на магаретата.
— Няма ли да вземем вино? — удиви се Секст.
— Не, нито капчица. Войниците ще пият вода, затова и ние ще се задоволим с нея. Атенодор ще трябва да издържи без любимото си подсилващо питие.
 

На втория ден на януари огромното преселение започна, приветствано от цялото население на Арсиноя. Представляваше хаотична тълпа от животни и мъже по туники и с големи сламени шапки. Катон се насочи първо на юг към Филенорум и псилите. Макар че слънцето все още грееше доста, темпото не беше твърде тежко за хората. Шестнайсет километра на ден, колкото бе максималната скорост на животните.
Макар че Марк Порций Катон никога не беше командвал войска и всички благородни патриции в Рим го смятаха за твърде упорит и своенравен, лишен от здрав разум, той се оказа идеалният пълководец за това преселение. Очите му шареха навсякъде и той забелязваше и поправяше грешки, които биха убягнали дори и на Цезар. На разсъмване на втория ден нареди на центурионите да се погрижат връзките на всеки войник да бъдат здраво вързани около глезените му. Движеха се по терен без твърда настилка, осеян с дупки, които много често не се виждаха. Един навехнат глезен или разтегнато сухожилие правеха пострадалия бреме за останалите. До края на първата нундина, когато още не бяха изминали и половината път до Филенорум, Катон вече бе измислил стройна система, при която всяка центурия се грижеше за определен брой магарета, говеда и кози. Това беше нейната собственост. Ако войниците се хранеха прекалено богато или пиеха твърде много, нямаха право да вземат запаси от други центурии.
Всяка вечер тълпата спираше, запасите от вода се попълваха от местните кладенци и войниците лягаха да спят върху непромокаемите си походни наметала. Хлябът и нахутът щяха да се изразходват през първия етап на похода, защото лазерпициумът щеше да влезе в менюто едва след Филенорум. Шестнайсет километра на ден. Добре, че първите триста и двайсет километра бяха по по-лек терен — те все още се учеха. След Филенорум щеше да стане по-тежко.
Когато по някакво чудо стигнаха града за осемнайсет вместо за предвидените двайсет дни, Катон даде на хората си тридневна почивка в удобен лагер до морския бряг.
Мъжете плуваха, ловяха риба, даваха ценните си сестерции за ласките на някоя псилска жена.
Всички легионери умееха да плуват, това влизаше в основната им подготовка. Никога не се знаеше кога някой пълководец като Цезар ще им нареди да преплуват езеро или широка река. Голи и безгрижни, мъжете лудуваха и похапваха риба.
Да се забавляват, мислеше си Катон и също плуваше.
— Виж ти! — възкликна Секст Помпей, гледайки голия Катон. — Не съм си давал сметка какво добро телосложение имаш!
— Така е — отвърна сериозно той, — защото си прекалено млад, за да помниш дните, когато не носех туника под тогата си в знак на протест срещу незачитането на традициите на предците ни.
 

Центурионите не се грижеха за животните или за делата на центурията, но имаха други задължения. Катон ги повика и даде нареждания за лазерпициума и наближаващото изцяло месно меню.
— Няма да слагате в устата непознати растения, ако придружителите ни от псилите не кажат, че са ядливи — изкрещя той. — Всеки от вас ще бъде снабден с лъжица и дажбата лазерпициум за центурията ви. Всяка вечер _лично_ ще се грижите всеки войник да получава по половин лъжица от него, след като си е изял месото. Ваше задължение е също така да придружавате псилските жени и двестате прислужници, които ще събират силфиума и ще го обработват. Както научих, растенията трябва да се счукат и да се сварят. След като сместа изстине, изплувалият като пяна лазерпициум се събира. Това означава, че имаме нужда от дърва в страна без гори. Ще събирате всяко клонче по пътя, изсушените останки от силфиума също ще се използват. Всеки мъж, който посегне на псилските жени, ще бъде лишен от гражданство, бичуван и обезглавен. Това го казвам съвсем сериозно.
Ако центурионите са си помислили, че е свършил, значи са се заблуждавали.
— Още нещо! — изрева Катон. — Всеки, независимо от ранга му, който позволи на някоя коза да изяде шапката му, ще върви гологлав. Това означава слънчев удар и сигурна смърт! Сега имам достатъчно резервни шапки, за да заменя изядените от козите, но те ще свършат. Така че нека всички внимават — без шапка няма оцеляване!
— Добре ги предупреди — рече Секст, докато придружаваше Катон към дома на Назамон. — Единственият проблем е, че козата, решила да изяде нечия шапка, е коварна като куртизанка, хвърлила око на някой въшлив от пари старик. Ти как пазиш своята шапка?
— Когато не е на главата ми, лежа върху нея. Какво, че ще се смачка? Всяка сутрин я оправям отново и я завързвам здраво на главата си с лентите, пришити й от някоя досетлива жена.
— Вестта вече се е разнесла — съобщи Назамон, когато ги посрещна със съжаление, че ще трябва да се лиши от това чудно зрелище. — До Харакс хората ми ще ви съдействат. — Той се изкашля деликатно. — Ъ… може ли един скромен съвет, Марк Катоне? Макар че козите ще са ви нужни, няма да успеете да стигнете до провинция Африка живи, ако им позволявате да се движат така свободно. Те ще изядат не само шапките, ами и дрехите ви. Козата яде всичко. Затова денем ги водете вързани, а нощем ги заграждайте.
— С какво да ги заграждаме? — изстена Катон, на когото вече му беше дошло до гуша от кози.
— Забелязах, че всеки легионер носи дълъг кол. Използвате ги за преодоляване на препятствия при похода. През нощта с тях могат да се правят ограждения за козите.
— Назамоне — възкликна Катон с най-лъчезарната усмивка, която Секст бе виждал на лицето му, — наистина не знам какво щяхме да правим без теб и псилите.
 

Красивите планини на Киренайка останаха назад. Десетте хиляди мъже навлязоха сред равната пустош, обрасла със силфиум. Охренокафявата земя между тези храстчета бе покрита с чакъл и камъни с размера на юмрук. Дългите прътове на войниците се оказаха незаменими.
Назамон беше прав — кладенци имаше често. Не бяха обаче твърде големи, затова осигуряването на вода на всичките десет хиляди мъже и седемте хиляди животни се оказа невъзможно — за тази цел бе нужна река с размерите на Тибър. Затова Катон нареди по една центурия и животните й да взимат вода от всеки кладенец или поток по пътя. Така огромното множество не се забавяше през деня, а когато спираха по залез, войниците хапваха месо, сварено в солена вода, събираха сухи клонки и лягаха.
Освен яркото небе и силфиумът техен постоянен спътник беше морето — безкрайна синя шир, изпъстрена с бяло, където имаше скали, и галещи брега леки вълни. При темпото, определено от животните, мъжете имаха възможност да се къпят по време на преходите. Ако не изминаваха повече от шестнайсет километра на ден, щяха да достигнат Хадруметум не по-рано от края на април. „Дотогава — размишляваше Катон — споровете за това кой ще командва войската, ще са свършили. Ще се наложи само да разделя десетте си хиляди човека на легиони и да си потърся по-мирна работа.“
Римляните не бяха свикнали да ядат говеждо и козе. В Рим кравите се използваха само за производството на кожи, лой и тор от костите им, а козите се отглеждаха заради млякото и сиренето.
Един млад вол даваше около двеста и петдесет килограма годно за ядене месо, защото войниците изяждаха всичко, освен кожата, костите и червата. Всеки човек изяждаше по половин килограм на ден — никой не можеше да понесе повече — така стадото намаляваше с по двайсет говеда дневно в продължение на шест дни. През два дни от деветдневната нундина положението беше дори по-лошо, защото тогава се ядеше козешко.
Отначало Катон се беше надявал козите да дават мляко, от което да могат да правят сирене, но още щом напуснаха Филенорум, козите майки отбиха яретата си и млякото им секна. Макар да не беше животновъд, той предположи, че причината се крие в твърде многото силфиум и липсата на слама и добра паша. Дългорогите говеда вървяха лениво, без да досаждат на хората, хълбочните им кости стърчаха като някакви закърнели криле, а празните им, сбръчкани вимета се поклащаха безполезни между краката им. Катон предположи, че биковете по принцип създават проблеми, защото всички мъжки животни бяха кастрирани. Независимо дали бяха котараци, песове, овни, козли или бикове, пълноценните мъжки животни винаги оставаха хилави заради постоянното им тичане в търсене на разгонени женски. Тяхната единствена цел бе разпространяването на семето им.
Някои от тези мисли той сподели пред Секст Помпей, който го слушаше в захлас, възхитен, че става свидетел на такава непозната за другите римляни страна на фанатика Марк Порций Катон. Нима това бе човекът, тласнал баща му към гражданска война? Нима това бе човекът, който като народен трибун се беше противопоставял на всеки законопроект, целящ подобряване на държавното устройство? Нима този човек бе принудил колегията на трибуните да остави онази мизерна колона в Порциевата базилика? Само защото Катон Цензорът я бил сложил там — така тя бе станала част от _мос майорум_ и не можеше по никакъв начин да се махне. О, и всички истории за неподкупния градски квестор Катон, за Катон пияницата, Катон, който беше продал любимата си жена! Сега същият този Катон изпадаше в задълбочени размишления за половия нагон на мъжкарите — като самият той бе добре надарен мъж.
— Колкото до мен — сподели приказливият Секст, — аз с нетърпение очаквам да се върна в цивилизацията. Цивилизацията означава _жени_. Вече изпитвам отчаяна нужда някоя да сподели леглото ми.
Катон го изгледа хладно със сивите си очи:
— Един истински мъж, Сексте Помпее, трябва да владее първичните си инстинкти. Аз издържах _четири години_ без жена — добави през зъби.
— Да, да! — побърза да отстъпи младежът.
„Четири години, а? Интересно предизвикателство!“
„Марция прекара четири години с Квинт Хортензий, преди да се върне пак при Катон. Дали я е обичал през това време? Дали е страдал?“
 

Харакс беше малко градче, разположено край прекрасен залив. Населението му бе смесено — псили и едно племе от вътрешността, наречено гараманти. Те си изкарваха прехраната с добиване на сюнгери и перли, хранеха се с риба, морски таралежи и зеленчуци, които се отглеждаха в поливани на ръка градинки от жените. Тези жени защитаваха оскъдната си реколта с писъци, мотики и грозни клетви. Катон веднага забрани кражбите на зеленчуци, сетне събра местните големци, за да договори закупуването на прясна храна. Разбира се, реколтата не стигаше за нищо, но сребърните му монети бързо убедиха жените да оберат всичко до най-малките филизи.
Римляните добре знаеха, че човек не може да издържи, ако не поема достатъчно плодове и зеленчуци. Засега Катон не беше забелязал някакви признаци на скорбут у хората си, които бяха добили навика да дъвчат силфиум, докато вървят. Веществата на това растение, освен лазерпициума явно имаха същия ефект като пресните зеленчуци. „Изминали сме едва шестстотин и четирийсет километра, но имам някакво предчувствие, че ще се справим“ — мислеше си Катон.
Останаха в Харакс един ден, за да си починат, след това десетте хиляди мъже навлязоха в една ужасна страна, плоска като тепсия, където им предстоеше изтощително ходене през солници и засолени тресавища със съвсем малко силфиумни храсталаци помежду им. В продължение на шестстотин и четирийсет километра нямаше нито кладенци, нито оазиси — четирийсет изгарящи дни и мразовити нощи в компанията на скорпиони и паяци. Никой в Киренайка не беше споменал за паяците, а те се оказаха истинска напаст. Италия, Гърция, Галия, Испания, Македония, Тракия, Мала Азия — тези части на света, обходени надлъж и нашир от римляните, нямаха особено едри представители от тези гадини. В резултат на това дори храбрите центуриони, калени в безброй битки, почти припадаха от страх при вида на някой по-голям паяк. А паяците във Фазания, както се наричаше този район, не бяха просто големи. Те бяха огромни, с тела колкото дланта на дете, с космати крака, които държаха заплашително присвити, когато си почиваха.
— О, Юпитере! — възкликна Секст, докато изтръскваше едно от тези същества от плаща си на сутринта. — Честно ти казвам, Марк Катоне, ако знаех за тези гадини, с удоволствие щях да изтърпя компанията на Тит Лабиен! Не вярвах на баща си, че се е върнал три дни преди да стигне Каспийско море заради паяците, но сега разбирам какво е било!
— Поне не са отровни — отвърна хладнокръвно Катон.
— Ухапването им е просто болезнено.
Дълбоко в себе си той изпитваше същия ужас и отвращение като всички останали, но гордостта не му позволяваше да се издава. Ако пълководецът запиши и побегне при срещата с един обикновен паяк, какво оставаше за войниците му? Само да имаше някакви дървета, за да се топлят през нощта! Кой би допуснал, че по тези земи, толкова горещи през деня, има такива студени нощи? Студът идваше внезапно, безмилостно. В един момент се обливаш в пот, след миг започваш да тракаш със зъби. Оскъдните запаси от изхвърлени по бреговете клони обаче се пазеха за готвене и за получаването на лазерпициум.
Псилите заслужиха всяка сестерция, която им плащаше. Независимо колко внимателно се проверяваше земята за отровни твари, скорпиони винаги изникваха отнякъде. Много мъже пострадаха от ужилванията им, но след като псилите обучиха фелдшерите на войската как да разрязват раните и да изсмукват отровата, на малцина се налагаше да яздят. Една псилска жена, дребна и слабичка, нямаше този късмет. Отровата на скорпиона я уби, но не бързо и милостиво.
Колкото повече трудности срещаха, толкова повече се развеселяваше Катон. Секст не разбираше как той успява да обхожда толкова голяма територия всеки ден. Катон посещаваше всяка групичка от хората си, за да поговори и да се посмее с тях, и не преставаше да им повтаря колко прекрасно се справят. Те се излъчваха гордо, усмихваха се, сякаш се чувстваха чудесно. И продължаваха да вървят. По шестнайсет километра на ден.
Меховете започнаха да се изпразват. На втория ден от този четирийсетдневен етап Катон въведе дажби за водата дори за животните. Ако някоя крава или коза паднеше, биваше заколвана на място и осигуряваше вечерята за част от мъжете. Магаретата изглеждаха неуморни, не спираха да вървят. Намаляването на товара от вода им се отразяваше добре. Въпреки това жаждата беше мъчителна. Околността непрестанно се огласяше от жално мучене, блеене и магарешки рев. Шестнайсет километра на ден.
От време на време в далечината се появяваха черни облаци, издигаха се, заплашително се приближаваха. На два пъти дори се видя сивата пелена на дъжда. Но той никога не ги достигаше.
 

За Катон това пътешествие бе истински празник. Многострадалната му стоическа душа приемаше леко скитането из тази пустош. Той прекосяваше едно море от болка, но болката пречистваше.
По обяд, когато нажеженият въздух образуваше трептяща мараня в далечината, понякога му се струваше, че вижда брат си Цепион да се приближава към него с огненочервена коса и озарено от любов лице. Веднъж му се привидя Марция, а друг път някаква мургава жена; непозната, но дълбоко в сърцето си той знаеше, че това е майка му, починала два месеца след раждането му. Имаше чертите на Сервилия, но бе изпълнена с доброта. Ливия Друза. Мама.
Последното му видение се яви на четирийсетия ден от Харакс, след като на сутринта Луций Гратидий му доложи, че в меховете не е останала дори капка вода. Пред него отново се изправи Цепион, но този път дойде толкова близо, че протегнатите му ръце почти докоснаха тези на Катон.
— Не се отчайвай, братко. Вода ще има.
Някой изкрещя. Видението изведнъж изчезна, прогонено от рева на десет хиляди гърла:
— ВОДА!
 

Само за един следобед пейзажът драстично се промени. Границата на тази промяна бе едно поточе, толкова наскоро появило се, че растенията по брега му едва бяха напъпили. Едва тогава Катон си даде сметка, че след осемдесет дни през пустинята есента вече се сменя със зима, че дъждовният сезон започва. Някой от далечните буреносни облаци беше излял живителната си влага върху място, позволяващо на водата да потече буйна и бистра към морето. Стадото бе намаляло на петдесетина говеда и стотина кози. Цепион го бе предупредил точно навреме.
Хора и животни се разпръснаха по бреговете на ручея в продължение на осем километра и се напиха до насита при строга забрана каквото и да било живо същество да уринира близо до потока. Катон разреши четиридневна почивка за напълване на меховете, плуване и риболов. През това време той трябваше да намери цивилизовано място и храна.
— Оставихме безплодната Фазания зад нас — рече Катон, докато двамата със Секст се излежаваха на пясъка след едно къпане.
„Страшно сме почернели — помисли си Секст, докато оглеждаше пясъчната ивица, изпълнена с голи мъже. — Дори Катон, въпреки че е толкова рус. Заприличали сме на сирийци.“
— Сега в кои земи навлизаме? — поинтересува се той.
— В Триполитана.
„Защо изглежда толкова тъжен? Човек би помислил, че се сбогуваме с полетата на Елизиум, не с Тартар. Не си ли дава сметка, че тази вода дойде ден преди хората ни да започнат да измират от жажда? Че храната ни също свършва? Или той лично е създал този поток със силата на волята си? Катон вече с нищо не може да ме изненада.“
— Триполитана — повтори Секст. — Страната на трите града. Не знам обаче между Вереника и Хадруметум да има друго селище.
— Гърците обичат да кръщават нещата с едни и същи имена. Помисли колко много градове носят имена като Вереника, Арсиноя, Аполония, Хераклея. Предполагам, че при населяването на района са били построени три селища, когато земята е била по-плодородна. Нарекли са я „Страната на трите града“. Лептис Майор, Еа и Сабрата, доколкото знам от Сократ и Назамон. Странно, нали? Единственият Лептис, за който бях чувал, е Лептис Минор в нашата провинция Африка.
Триполитана не беше рог на изобилието, но след онзи първи поток страната изглеждаше по-годна за обитаване. Земята бе все така обрасла със силфиум, но вече примесен с по-нежни растения, които псилите обявиха за ядливи. Сред равния пейзаж от време на време се издигаше по някое странно самотно дърво с чадъровидно разперени клони и редки жълтеникавозелени листа. Те напомняха на Катон за две дървета във вътрешния двор на чичо му Друз, за които се твърдеше, че били донесени от Сципион Африкански. Ако тези бяха същите, през пролетта и лятото клоните им сигурно се отрупваха с прекрасни червени или жълти цветове.
За Секст Помпей Катон изглеждаше отново в обичайното си настроение.
— Мисля — рече той, — че е крайно време да яхна някое магаре и да избързам напред. Да видим дали местните са готови да посрещнат десет хиляди мъже и малко стадо кози. Сигурен съм, че няма да се зарадват, ако прегазим нивите или прасковените им градини. Ще се опитам да купя храна. Трябва да попълним стадата си, освен това се надявам да намерим някакво зърно!
„Да яхне магаре — помисли си Секст, сподавяйки смеха си. — Ама че смешна гледка. С дългите си крака ще изглежда, че той носи животното, а не то него.“
На Секст можеше да му се струва смешен, но след четири часа Катон се върна с трима мъже, които го гледаха със страхопочитание. Явно най-после бяха стигнали цивилизовано място, щом местните знаеха за Марк Порций Катон.
— Вече имаме маршрут — обяви той на Секст, след като скочи от гърба на магарето с лекотата на човек, прекрачващ ниско стъпало. — Това са Аристодем, Фазан и Фокий. Те ще уредят посрещането ни в Лептис Майор. Градът е на трийсет и два километра, а вече успях да купя стадо тлъсти овце. Пак е месо, признавам, но поне е различно. Двамата с теб тръгваме веднага за Лептис, така че се приготвяй.
Минаха през село, наречено Мизурата, след това стигнаха двайсетхилядния Лептис Майор или Магна, населен предимно с гърци. Тазгодишната обилна реколта беше прибрана в хамбарите. Със сребърните си монети Катон купи жито за войската и достатъчно зехтин, за да има къде хората му да натопят хляба си.
— До Тапсос има само деветстотин и шейсет километра, после сто до Утика. Триста и двайсет километра между Сабрата и Тритоновото езеро, където започва нашата провинция, обаче са безводни — обясняваше Катон, докато разчупваше един пресен хляб. — Поне прекосихме Фазания, Сексте. Знам колко вода ще ни трябва за последния етап през пустинята. Ще натоварим част от магаретата с жито. Ще приготвим мелничките и фурните и ще печем хляб при всяко спиране, стига да има дърва за горене. Не е ли това едно прекрасно място? Най-после ще се наям с _хляб_.
„Заклетият стоик се тъпче с хляб — помисли си Секст. — Тук обаче съм съгласен с него. Триполитана наистина е прекрасна.“
Макар че сезонът на гроздето и прасковите беше минал, местните имаха сушени. Целина, лук, зеле и марули растяха навсякъде. Триполитанците носеха тесни вълнени панталони и затворени кожени обувки, за да се предпазват от змии, скорпиони и огромните паяци, известни като тетрагнати. Почти цялото население се занимаваше със земеделие — жито, маслини, овошки и лозя, — но в по-малко плодородните области се отглеждаха овце и крави. В Лептис имаше кантори и търговци, както и неизменните предприемчиви римски агенти, търсещи постоянно възможности да изкарат някоя лесна сестерция. Въпреки това градът имаше доста селски вид, не приличаше на голям делови център.
Навътре в сушата се простираше ниско плато като преддверие към безкрайната пустиня на юг, изток и запад. Там скитаха гарамантите с камилите и стадата си от овце и кози. Те живееха в палатки, осигуряващи им защита не от дъжда (защото тук никога не валеше), а от пясъците. Човек можеше да умре от задушаване, когато духаше силен вятър.
Десетте хиляди мъже се чувстваха вече доста по-уверени. Зад тях лежаха хиляда двеста и осемдесет километра и те тръгнаха от Лептис с приповдигнато настроение.
 

Триста и двайсет километра солници бяха прекосени само за деветнайсет дни. Макар че поради липса на дърва не можеше да се пече хляб, Катон успя да осигури достатъчно овце и говеда, за да подобри месното меню.
„Никакви кози повече! Не желая да виждам нито една до края на живота си.“
Мнението му се споделяше напълно от войската, особено от Луций Гратидий, който отговаряше за козите.
Тритоновото езеро представляваше неофициалната граница на римската провинция Африка. То се оказа голямо разочарование, защото водите му бяха силно солени. Тъй като морето непосредствено на изток от него бе населено с някакъв по-долнокачествен вид мурекс, на брега му се издигаше фабрика за пурпурна боя, обградена с купчини вонящи празни черупки. Пурпурната боя се извличаше от малка тръбичка в тялото на мурекса, затова от това производство оставаше много леш.
Въпреки това от езерото започваше поддържан римски път с добра настилка. Със смях и весели разговори десетте хиляди мъже отминаха вонящата фабрика, нетърпеливи да стъпят на него. Където имаше път, имаше римска власт.
Атенодор Кордилион издъхна малко преди Тапсос, толкова внезапно, че Катон не успя да стигне навреме за едно последно сбогом. Със сълзи на очи той нареди издигането на погребална клада, принесе жертва към Юпитер и остави една монета за лодкаря Харон, след това взе пръта си и отново тръгна пред войската.
„Толкова малко от старите ми приятели останаха. Катул, Бибул, Ахенобарб, а сега и милият Атенодор Кордилион. Колко още ми остава? Ако Цезар завладее света, предполагам, че няма да е много.“
Походът свърши в покрайнините на Утика, столицата на провинцията. Там изградиха голям лагер. На мястото на града на Ханибал, Хамилкар и Хасдрубал бе издигнат нов Картаген, но Сципион Емилиан се беше погрижил той никога да не достигне предишната си мощ. Затова Нови Картаген не можеше да се сравнява с Утика, която разполагаше със също толкова удобно пристанище.
Раздялата с десетте хиляди мъже бе тежка и те също скърбяха за загубата на обичания си пълководец. Шестнайсетте кохорти и допълнителните несражаващи се прислужници щяха да бъдат разпределени сред съществуващите легиони. Въпреки това благодарение на невероятния поход всеки участник в него щеше да се радва на възхищението и страхопочитанието на всички останали легионери.
Катон взе единствено Луций Гратидий, който трябваше да обучава цивилни. Последния ден, преди да влезе в управителския дворец на Утика и да се върне в света на политическите интриги, Катон написа писмо до Сократ, диойкета на Арсиноя.
 
„Скъпи ми Сократе, преди да тръгнем, аз избрах няколко човека с двоен разкрач равен точно на пет римски стъпки и ги накарах да броят крачките си през целия път от Арсиноя до Утика. След като пресметнах средното аритметично, изчислих, че сме изминали разстояние от две хиляди двеста четирийсет и пет километра. Като извадим трите дни почивка във Филенорум, два дни в Харакс и четири в Лептис Майор, общо точно една нундина, излиза, че сме вървели 116 дни. Ако си спомняш, напуснахме Арсиноя три дни преди януарските нони. Пристигнахме в Утика през майските нони. Мислех, че сме изминавали по шестнайсет километра на ден, но след като пресметнах всичко, излиза, че сме вървели по деветнайсет. Само шейсет и седем от хората ми и една псилска жена не оцеляха от похода.
Пиша ти това, за да знаеш, че пристигнахме благополучно, но и да ти кажа, че без теб и Назамон походът щеше да се провали. Навсякъде по пътя ни посрещаха гостоприемни и услужливи хора, но пак благодарение на вашето сътрудничество. Някой ден, когато републиката бъде възстановена, ще ви поканя в Рим като мои лични гости и ще ви представя с всички почести пред сената.“
 
Писмото стигна до Сократ за една година, година, през която се случиха много неща. Сократ го прочете през сълзи, сетне отпусна листа на скута си и поклати глава:
— О, Марк Катоне, ти наистина не си Ксенофонт! Четири месеца поход, а ми изпращаш само едно листче с няколко числа и сметки. Какъв римлянин си ти! Ако беше грък, щеше да водиш прилежни записки и да напишеш цяла книга. А ти си накарал само няколко човека да си броят крачките. Благодарностите ти са много ценни за мен и писмото ти ще се пази като свята реликва, дори само защото си отделил време да го напишеш, но с какво друго ще помнят идните поколения този героичен поход!
 

Римската провинция Африка не беше особено голяма, но за сметка на това бе изключително богата. След победата преди шейсет години на Гай Марий над нумидийския цар Югурта към територията й бяха прибавени някои нумидийски земи, но Рим предпочиташе царете клиенти. Затова на цар Хиемпсал бе разрешено да запази по-голямата част от страната си. Той беше управлявал четирийсет години, след което на престола го наследи най-големият му син Юба. Провинция Африка обаче притежаваше едно богатство, което налагаше оставането й под пряката власт на Рим — река Баграда и нейните притоци, позволяващи отглеждането на богати реколти от жито. По времето на Катон провинцията съперничеше на Сицилия като главна житница на републиката. Крупните собственици на пшеничени ниви бяха членове на сената и на осемнайсетте центурии на конническото съсловие. Имаше още една важна причина за прякото управление от страна на Рим — провинцията заемаше най-северните земи на африканското крайбрежие, точно на юг от Сицилия. Благодарение на това положение тя беше идеално начално място за инвазия към Италия. В по-древни времена точно това бе използвано от Картаген.
След пресичането на Рубикон от Цезар и установяването на контрол от негова страна върху Италия противниците му в сената бяха избягали заедно с войските на Помпей Велики. Тъй като не желаеше да опустошава родината си с още една гражданска война, Помпей бе предпочел да се бие с Цезар на чужда територия и избра за тази цел Гърция и Македония.
Не по-малко важно обаче бе да се сложи ръка на провинциите, осигуряващи основните зърнени запаси за Рим, особено върху Сицилия и Африка. Затова, преди да избяга, сенатът изпрати Катон като управител на острова, а Публий Атий Вар — в Африка. Цезар изпрати своя привърженик и бивш народен трибун, блестящия Гай Скрибоний Курион, да отнеме двете провинции от републиканците. Налагаше му се да храни не само Рим, но и Италия, които отдавна не произвеждаха достатъчно зърно за задоволяване на потребностите си. Сицилия падна доста лесно, защото Катон не беше пълководец, а просто един много смел воин. Атий Вар обаче нямаше намерение да отстъпва нито пред кушетъчен пълководец като Катон, нито пред оперен младок като Курион. Първо, той направи Африка непоносима за Катон и го принуди да се присъедини към Помпей в Македония. След това с помощта на цар Юба подмами прекалено самоуверения Курион в засада, където той загина, а войниците му бяха избити.
Така в крайна сметка Цезар запази властта си над една житна провинция, а другата остана при републиканците. Сицилия можеше да задоволи потребностите на Италия, но не и в лоши години — а напоследък имаше няколко заради сушата от северната страна на Средиземно море. Положението се утежняваше от републиканските флотилии в Тосканско море, готови да нападнат Цезаровите товарни кораби. Напрежението се засилваше след сломяването на републиканската съпротива на изток, когато Гней Помпей премести корабите си около морските пътища на зърното.
След Фарсал републиканците се бяха събрали в провинция Африка и добре знаеха, че Цезар ще ги последва там. Докато съпротивата им продължаваше, пълната власт на Цезар над света оставаше под въпрос. Очакваха го скоро. Преди тръгването на десетте хиляди от Киренайка бяха изчислили, че ще дойде около юни, защото преди да се заеме с тях, трябваше да се справи с цар Фарнак в Анатолия. Затова при пристигането си Катон с удивление завари републиканските войски в блажено бездействие.
Ако можеше да зърне двореца на управителя в Утика през онази година, покойният Гай Марий сигурно нямаше да види много разлики от положението преди шест десетилетия. Стените бяха замазани с гипс и боядисани в мътно-червено. Ако не се смята просторната зала за аудиенции, постройката представляваше лабиринт от тесни стаички, макар че имаше два хубави апартамента за гостуващи плутократи или важни сенатори. Сега те бяха толкова много, че дворецът едва ги побираше, а коридорите постоянно кънтяха от гневните им препирни.
Един млад и нахален войнишки трибун въведе Катон в кабинета на управителя, където зад орехово бюро, заобиколен от своите подчинени, седеше самият Публий Атий Вар.
— Чух, че си оцелял от забележителния си поход, Катоне — посрещна го той, без да стане да се ръкува, защото ненавиждаше Катон.
Кимна и подчинените му послушно напуснаха стаята.
— Не можех да си позволя да не оцелея! — изкрещя новодошлият, вбесен от самия вид на този дебелак. — Имаме нужда от войници.
— Да, така е.
Мъж с добро потекло (но не особено благородно), Вар се смяташе за клиент на Помпей Велики, но задълженията към покровителя му не бяха единственото, тласнало го да заеме страната на републиканците — той мразеше Цезар и се гордееше с това. Сега той се изкашля и изгледа госта си с презрение:
— Страхувам се, Катоне, че не мога да ти осигуря подслон. Всеки с ранг, по-нисък от народен трибун, спи в коридора; бившите претори като теб се свиват по табуретки.
— Аз и не очаквам да ми осигуриш жилище, Публий Варе. Възложил съм на един от хората си да свърши това.
Спомените за изискванията на Катон към жилището накараха Вар да потрепери. В Тесалоника той бе живял в тристайна кирпичена колиба с трима прислужници. Една стая за него, една за Статил и една за Атенодор Кордилион.
— Добре — изсумтя Вар. — Вино?
— Не! — сопна се Катон. — Заклех се да не близвам, докато Цезар е жив.
— Благородна саможертва.
Гостът запази мълчание. Косата и брадата му бяха разрошени и сплъстени, защото още не се беше къпал. О, за какво можеше да се говори с такъв човек?
— Научих, че през последните четири месеца сте яли само месо, Катоне.
— От време на време намирахме и хляб.
— О, така ли?
— Нали току-що ти казах.
— Чух също, че имало скорпиони и огромни паяци.
— Да.
— Много хора ли умряха от ухапванията им?
— Не.
— Възстановиха ли се войниците ти от раните си?
— Да.
— И… ъ… попаднахте ли в пясъчна буря?
— Не.
— Сигурно е било кошмарно, когато сте свършили водата.
— Не ни е свършвала.
— Нападнаха ли ви диваци?
— Не.
— Успяхте ли да пренесете цялото въоръжение на войниците?
— Да.
— Политиката сигурно ти е липсвала.
— В гражданската война няма никаква политика.
— Не ти ли липсваше благородната компания?
— Не.
Атий Вар се предаде:
— Добре, Катоне, радвам се да те видя и се надявам да си намериш подходящо жилище. Сега, след като вече си тук и войската ни е събрана, смятам да свикам военен съвет утре през втория час след съмване. — Той стана, за да изпрати госта до вратата. — Все още не сме решили кой ще е главнокомандващ.
Катон не можа да отговори, защото в този момент Вар забеляза Секст Помпей, увлечен в разговор със стражите.
— Сексте Помпее! Катон не ми спомена, че и ти си тук!
— Това не ме изненадва, Варе. Е, ето ме.
— И ти ли дойде пеш от Киренайка?
— В компанията на Марк Катон това бе като приятна разходка.
— Е, влизай, влизай! Да ти предложа вино?
— Няма да откажа.
Секст намигна на Катон и отмина под ръка с Вар.
Луций Гратидий чакаше на площадчето пред двореца, дъвчеше някаква сламка и зяпаше жените, перящи на близката чешма. Тъй като все още бе облечен само с туниката си, никой от войниците наоколо не си даваше сметка, че това е главният центурион на Помпеевия Първи легион.
— Намерих ти доста удобно жилище — рече той и се изпъна като струна, когато Катон излезе и примижа на яркото слънце. — Девет стаи и баня. С чистачка, готвач и двама слуги цената е петстотин сестерции месечно.
За богат римлянин това бе смешна сума, дори да беше пестелив като Катон.
— Чудесна сделка, Гратидий. Статил появи ли се?
— Не, но ще дойде — отвърна весело центурионът, докато го водеше по главната улица. — Просто искаше да се увери, че Атенодор Кордилион ще почива в мир. Доста самотна съдба за един философ бих казал — да те погребат далеч от други философи. Прав беше, че не позволи на Статил да носи праха до Утика. Кладата не беше добра и останаха твърде много кости.
— Не това имах предвид тогава — призна Катон.
Жилището се намираше на приземния етаж на седеметажна постройка точно срещу пристанището. През прозорците се виждаше цяла гора от мачти, плетеница от сребристосиви кейове и безкрайната синева на морето. Петстотин сестерции на месец наистина бе добра сделка, мислеше си Катон, докато двамата роби го търкаха усърдно в банята. Когато Статил се върна, не можа да сдържи усмивката си. Придружаваше го не друг, а Секст Помпей, който отказа предложената му храна, но се настани на един стол и даде кратка равносметка на Катон за неколкочасовия си разговор с Атий Вар.
— Сигурно ще се зарадваш на вестта, че Марк Фавоний е в безопасност — започна той. — Срещнал се с Цезар в Амфиполис и помолил за прошка. Той с радост му я дал. След Фарсал Фавоний сигурно не е с ума си, защото избухнал в сълзи и казал на Цезар, че единственото му желание е да се върне в имението си в Италия и да живее в мир.
„О, Фавоний, Фавоний! Е, предвиждах го. Докато аз стоях с войската в Дирахиум, на теб ти се е наложило да търпиш кавгите на Помпей с кушетъчните му пълководци и онзи варварин Лабиен. Ти ми разказваше всичко в писмата си, но вече не се изненадвам, че не съм получавал вести от теб след Фарсал. Сега научавам, че си изоставил републиканската кауза. Радвай се на спокойствието, скъпи ми Фавоний. Не те обвинявам. Не, не мога да те обвинявам.“
— Освен това — продължаваше Секст — информаторът ми (чието име ще запазя в тайна) ме осведоми, че положението в Утика е по-лошо и от Дирахиум и Тесалоника. Дори глупци като Луций Цезар Младши и Марк Октавий, които не са били дори народни трибуни, претендират за длъжности на легати във войската ни. Колкото до важните клечки… ох! Лабиен, Метел Сципион, Афраний и Вар — всеки от тях е убеден, че той е най-подходящ за командната палатка.
— Надявах се, че са се споразумели.
— Не, ще се решава утре.
— Ами брат ти Гней?
— Сигурно дреме с тъст си Либон някъде край бреговете на Сицилия. Предполагам, че няма да се появи, докато спорът за командването не се разреши.
— Така е най-разумно. А ти, Сексте?
— О, вкопчил съм се като пиявица в бащата на мащехата ми. Метел Сципион може да не е най-умният и талантлив човек, но съм сигурен, че баща ми би искал да му помагам.
— Да, вероятно. — Катон изпитателно изгледа младежа със сивите си очи. — Някакви вести за Цезар?
Секст се намръщи:
— Това е голямата мистерия, Катоне. Явно още е в Египет, макар и както изглежда, да не е в Александрия. Носят се разни слухове, но първите новини за Цезар се чули едва след като през декември в Рим се получило писмо от него, писано месец по-рано в Александрия.
— Не вярвам — заяви Катон. — Цезар е многословен в кореспонденцията си, а сега повече от всякога има нужда да бъде в центъра на вниманието. _Цезар_ да мълчи? _Цезар_ да не пише? Трябва да е умрял, за да стане. О, каква ирония на съдбата би било! Цезар да умре от невярна болест или от копието на някой селяк в дълбоката провинция на Египет! Бих се почувствал измамен.
— Със сигурност не е умрял. Носят се слухове, че предприел плаване нагоре по Нил със златен кораб, че стоял до колене в цветя редом с египетската царица. Свирели им с толкова лири, че вдигали шум колкото десет слона, танцували им момичета по ефирни воали и се къпели в магарешко мляко.
— Подиграваш ли ми се, Сексте Помпее?
— Да се подигравам на _теб_, Марк Катоне? Никога!
— Значи е хитрост. При това безделие в Утика обаче звучи правдоподобно. Тази надута фъшкия Вар нямаше да ми каже нищо, затова съм ти благодарен за новините. Не, мълчанието на Цезар сигурно е поредната му хитрост. Какво се чува за изтъкнатия ни проконсул и адвокат Марк Тулий Цицерон?
— Седи в Брундизиум, изправен пред поредната си дилема. Ватиний го посрещнал радушно в Италия, но скоро се появил Марк Антоний начело на Цезаровата войска и наредил на Цицерон да се маха. Цицерон му показал писмото на Долабела и Антоний се извинил. Ала нали го знаеш бедния малодушник — прекалено е страхлив, за да рискува да навлезе в Италия по-навътре от Брундизиум. Жена му отказва да има каквото и да било общо с него. — Секст се ухили. — Знаеш я. Толкова е грозна, че може да изплаши и харпия.
Катон го отрезви с хладния си поглед.
— Ами в Рим, какво става?
Секст изсвири с уста:
— Катоне, там е истински цирк! Управлението е поето от десетина трибуни, защото никой не е провел избори за едили, претори или консули. Долабела е станал народен трибун. Затънал е в заеми, затова се опитва да прокара закон за пълно опрощаване на всички дългове в Плебейското събрание. При всеки опит изтъкнатите привърженици на Цезар, Полион и Требелий налагат вето. Затова е последвал примера на Публий Клодий и е организирал улични банди, които тероризират и бедни, и богати. — Лицето на Секст се оживи. — Докато диктаторът Цезар е в Египет, държавен глава е началникът на конницата Марк Антоний. Той се държи безобразно — пиянства, развратничи, иска подкупи.
— Пфу! — Катон се изплю, очите му пламнаха. — Марк Антоний е алчна свиня, лешояд… О, това е прекрасна новина! Цезар най-после се изложи, като назначи този пияница за свой заместник. Началник на конницата! Конска фъшкия по-скоро!
— Не подценявай Марк Антоний, Катоне — възрази му Секст. — Той е намислил нещо. Цезаровите ветерани са на лагер около Капуа, но се вълнуват и говорят за поход към Рим, „за да потърсят правата си“. Мащехата ми (която между другото ти изпраща много поздрави) твърди, че Антоний работи сред войската за собствените си интереси.
— Собствени интереси ли? Не за тези на Цезар?
— Корнелия Метела ме осведоми, че Антоний имал големи амбиции, иска да заеме мястото на Цезар.
— Как е тя?
— Добре. След като получила праха на баща ми, изпратен от Цезар, издигнала красива мраморна гробница край вилата си на Албийските възвишения. Той срещнал освободения ни роб Филип, който изгорил трупа на баща ми край Пелузиум. Цезар наредил главата също да бъде изгорена. Прахът пристигнал със съболезнователно писмо (така се изразява Корнелия Метела), в което той й гарантира, че ще й позволи да запази имуществото и парите си. Така ще има документ пред Антоний, ако поиска да й ги конфискува.
— Сексте, това предизвиква у мен недоумение и тревога. Какво си е наумил Цезар? Трябва да разбера!
 

На втория час след съмване на другия ден в залата за аудиенции на управителя се събраха седемнайсет човека.
„О — помисли си със свито сърце Катон, — върнах се на старото бойно поле, но битките тук вече не ми доставят удоволствие. Може би не е правилно, че така ненавиждам всяка авторитарна власт, но това поне ме води към философското ми кредо. Знам много добре какво трябва да правя. Хората може да се присмиват на самоотрицанието ми, но прекаленият стремеж към власт е още по-лош. Ето ни сега тринайсет мъже с официални тоги, готови да се разкъсаме един друг заради една празна палатка, наречена „командна“. За една гола метафора! Колко пълководци наистина живеят в палатки? А дори да обитават такива, колко от тях споделят неволите на войниците си? Само Цезар. Колко ми е неприятно да призная тази истина!“
Четиримата присъстващи от неримски произход бяха нумидийци. Единият очевидно бе самият цар Юба, защото беше облечен от главата до петите с тирски пурпур и носеше диадема с бяла лента върху къдриците си. Той и други двама от хората му бяха около четирийсетгодишни. Четвъртият беше още юноша.
— Кои са тези… _лица_? — обърна се Катон към Вар с най-високия си и най-обиден тон.
— Марк Катоне, не говори толкова високо, моля те! Това е цар Юба от Нумидия, принц Мазиниса със сина си Арабион и принц Сабура — прошепна смутено Вар.
— Изгони ги, управителю! Веднага! Това е събрание на _римляни_!
Вар с усилие запази спокойствие:
— Нумидия е съюзник във войната срещу Цезар, Марк Катоне. Те имат право да присъстват.
— Може би имат право да присъстват на военния съвет, но не и да гледат как тринайсет римски благородници се правят на шутове, като спорят по въпроси, засягащи единствено Рим! — изрева Катон.
— Съветът още не е започнал, Катоне, но ти вече показа магарията си! — изсъска Вар.
— Повтарям, това съвещание засяга единствено Рим! Помоли любезно чужденците да излязат!
— Съжалявам, не мога да го направя.
— В такъв случай ще присъствам, но в знак на протест няма да изрека нито дума повече!
Под заплашителните погледи на четиримата нумидийци той се оттегли в дъното на залата зад Луций Юлий Цезар Младши, пъпчива издънка на Юлиевия род, чийто баща беше братовчед на Цезар, негова дясна ръка и горещ поддръжник. „Странно — помисли си Катон, втренчен в гърба на Луций, — какво е довело сина при републиканците.“
— Не се разбира с баща си — прошепна му Секст. — Няма да получи наследството, но поне няма да се чувства жалка сянка на баща си.
— Ти не трябва ли да седнеш някъде на по-предните редове?
— На моята крехка възраст? В никакъв случай!
— Долавям нотка на лекомислие в гласа ти, Сексте Помпее — рече Катон с нормалния си висок глас. — Това трябва да се поправи.
— Известно ми е, Марк Катоне. Точно затова прекарах толкова време с теб — отвърна той също толкова високо.
— Тишина там отзад! Откривам заседанието!
— Откриваш ли го? _Откриваш?_ Как така, Варе? Не виждам нито един жрец или авгур на това събрание! Откога римляните провеждат заседания, без да са принесли жертва към боговете и без да се интересуват от пророчествата за бъдещето? — изкрещя Катон. — Докъде стигна нашата република, щом мъже като Квинт Цецилий Метел Пий Сципион Назика стоят тук, без да се противопоставят на това беззаконие? Не мога да те принудя да изгониш чужденците, Варе, но _забранявам_ да продължаваш, без да сме отдали дължимото на Юпитер Оптимус Максимус и Квирин!
— Ако имаше търпение да изчакаш минутка, Катоне, щях да призова уважавания Метел Сципион да каже молитвите и да помоля уважавания Фауст Сула да изтълкува небесните знаци — измъкна се бързо Вар, но така успя да заблуди само нумидийците.
„О, имало ли е някога заседание така обречено на провал като това? — питаше се Секст Помпей, докато се наслаждаваше на незабравимия спектакъл как Катон се справя с десет римляни и четирима нумидийци. — Той наистина се промени много след Паретониум, но днес виждам как е изглеждал в сената в онези дни, когато се е нахвърлял със зъби и нокти върху всички, от Цезар до баща ми. Не можеш нито да го надвикаш, нито да не му обръщаш внимание.“
След като свещените ритуали бяха проведени обаче, Катон остана верен на думата си и запази мълчание.
Споровете за командната палатка се завъртяха около Лабиен, Афраний, Метел Сципион и самия управител Вар. Основните разногласия се дължаха на това, че незаемалият никога консулски пост Лабиен имаше най-голям боен опит, докато бившият управител на Сирия Метел Сципион имаше както законно право да командва, така и благороден произход. Афраний пък хем имаше военен опит, хем беше заемал консулската длъжност. Уви, и той като Лабиен нямаше изтъкнати предци, с които да се похвали. Неочакваният кандидат Атий Вар изтъкваше аргументите, че той е законен управител на провинцията, че военните действия ще се водят на негова територия и че от всички присъстващи той е с най-висок ранг.
За късмет гръцкият на разгорещените опоненти не позволяваше ругатните да се леят с такава лекота, както на родния им език. Затова спорът бързо премина на латински. Нумидийците вече не бяха в състояние да следят разговора и това никак не се хареса на цар Юба, хитър и предприемчив човек, който мразеше всички римляни. Шансовете му да разшири държавата си към Мавритания обаче бяха най-добри, ако се съюзи с републиканците, тъй като Цезар не го харесваше. Той никога нямаше да забрави деня, когато, ядосан от лъжите му в един римски съд, Цезар бе загубил самообладание и беше оскубал гъстата му царствена брада.
Нумидийците страдаха и защото Вар не беше осигурил никакви кресла и всички присъстващи трябваше да стоят прави, независимо колко дълго ще се проточат разискванията. Молбата му да получи стол, за да положи морното си тяло, бе отхвърлена. Очевидно римляните се чувстваха съвсем удобно и прави. „Въпреки че трябва да съдействам на тези хора — мислеше си Юба, — в същото време ще се наложи да подкопая властта им в тъй наречената провинция Африка. Колко богата ще бъде Нумидия, ако владее и земите около Баграда!“
След четири къси пролетни часа от по четирийсет и пет минути споровете продължаваха с пълна сила. Постигането на решение бе все така далеч, а атмосферата се нажежаваше с всяка изтекла капка на водния часовник.
Накрая Вар се наежи пред Лабиен и заяви:
— Няма за какво да спорим повече! Именно твоята тактика доведе до разгрома при Фарсал, затова плюя на твърдението ти, че си най-способният ни пълководец! Ако е истина, какви шансове имаме срещу Цезар? Време е в командната палатка да влезе нов човек — Атий Вар! Повтарям, това е моята провинция, поверена ми законно от Римския сенат, а управител на провинция е най-високата длъжност тук.
— Пълни глупости, Варе! — избухна Метел Сципион. — Аз съм управител на Сирия, докато не прекося свещената граница на Рим, а това няма да стане, докато Цезар не бъде победен. Освен това сенатът ми даде върховен империум! Твоята командна власт е само пропреторска! Ти си дребна риба, Варе.
— Може да нямам неограничени пълномощия, Сципионе, но поне посвещавам времето си на по-полезни занимания от блудстване с малки момченца!
Метел Сципион изрева и се нахвърли върху Вар. Лабиен и Афраний скръстиха ръце и останаха безучастни. Висок и як мъж с лице, описано от някого като муцуната на надменна камила, Метел Сципион се оказа доста по-сериозен противник, отколкото бе очаквал Атий Вар.
Катон изблъска Луций Цезар Младши, излезе в средата на залата и разтърва двамата мъже.
— До гуша ми дойде! СТИГА! Сципионе, дръпни се и мирувай. Варе, иди там и не мърдай. Лабиене, Афраний, дръжте се като мъже, не като начервени куртизанки, дебнещи клиенти пред Емилиевата базилика.
Той се извъртя, разрошен и вбесен. Обърна се към останалите:
— Добре. Това очевидно може да продължи цял ден и още един, и следващия месец, и с години напред, без да се стигне до никакво съгласие. Затова сега аз ще взема решението. Квинт Цецилий Метел Пий Сципион Назика, ти ще заемеш командната палатка. Полага ти се по две причини, и двете в съгласие с _мос майорум_. Първо, ти си проконсул с действащ _империум маюс_, който, както добре знаеш, Атий Варе, надминава всякакви други правомощия. Втората причина е, че носиш името Сципион. Оправдано или не, войниците вярват, че победа в Африка не е възможна без поне един Сципион в командната палатка. Глупаво е да предизвикваме Фортуна точно сега. Въпреки това, Метел Сципионе, ти не си по-добър пълководец от мен самия, затова _няма_ да се месиш на Тит Лабиен на бойното поле, ясно ли е? Длъжността ти е само представителна. Лабиен ще командва войските, а Афраний ще бъде негов заместник.
— Ами аз? — възнегодува задъхано Вар. — Къде се вписвам аз във великия ти план, Катоне?
— Където ти е мястото, Публий Атий Варе. Като управител на провинцията. Твое задължение е да осигуриш ред, спокойствие и добро управление на жителите й, да снабдяваш войските и да служиш като посредник между Рим и Нумидия. Ти очевидно си се сближил с Юба и поданиците му, затова направи нещо полезно в тази област.
— Нямаш право! — изкрещя Вар със стиснати юмруци. — Кой си ти, Катоне? Бивш претор, който не можа да осигури избирането си за консул, това си ти! Всъщност, ако гласът ти не звучеше като бойна тръба, ти нямаше да представляваш нищо!
— Не го оспорвам — отвърна спокойно Катон.
— Аз оспорвам правото ти да взимаш решения дори по-категорично от Вар! — озъби се Лабиен. — Омръзна ми да командвам войски, без официално да съм главнокомандващ.
— Пурпурът не отива на физиономията ти, Лабиене — намеси се Секст Помпей. — Хайде, благородни господа, Катон е прав. Някой трябва да вземе решението и независимо дали това ви харесва, Катон е най-подходящият човек, защото той не се стреми към командната палатка.
— Ако не искаш командната палатка, Катоне, какво искаш? — поинтересува се Вар.
— Да допринеса най-много за общата кауза. Искам работа, която да върша добре. Все пак, Варе, ще се наложи да ми намериш подходяща къща. Сегашната ми квартира се оказа твърде малка.
Секст се засмя весело:
— Браво, Катоне!
— Млъквай! — сряза го Луций Манлий Торкват, един от поддръжниците на Вар. — Затваряй си устата, млади Помпее! Кой си ти, че да славиш действията на внука на един роб?
— Не му отговаряй, Сексте — изръмжа Катон.
— Какво става? — попита Юба на гръцки. — Решихте ли вече?
— Да, царю — отвърна му на същия език Катон. — Само твоята задача още не е определена. Ти ще попълваш войската ни с бойци, но предлагам, докато Цезар се появи, да се върнеш и да си гледаш царството.
Юба замълча, докато Вар усилено шепнеше в ухото му, сетне заяви с достойнство:
— Съгласен съм с решенията ти, Марк Катоне, но не и с начина, по който ги взе. Няма обаче да се върна в царството си. Имам дворец в Картаген и ще отседна там.
— Ако щеш, царю, можеш да се изправиш и на главата си, но те предупреждавам, гледай си нумидийските дела и не се меси в римските. Ако нарушиш тази заповед, веднага ще те изритам.
 

Гневен и мрачен, с наранено честолюбие, Публий Атий Вар реши, че най-добрият начин да се оправи с Катон е, като го остави да прави каквото ще и избягва компанията му. Катон се премести в разкошна къща на главния площад близо до пристанището, но не на самия бряг. Собственикът на сградата, един търговец на зърно, се беше съюзил с Цезар и нямаше как да възрази, още повече, че отсъстваше от града. Къщата вървеше заедно с прислугата и един иконом, сполучливо наречен Прогнант, защото бе твърде висок и имаше издадена долна челюст и рунтави вежди. Катон си нае собствени слуги (за сметка на Вар), но прие услугите на агента на собственика, някой си Брут.
След това свика Тристате. Това бе сдружение на най-богатите търговци в Утика, все римляни.
— Онези от вас, които имат ковачници, ще престанат да правят котли, менци, брави и земеделски инструменти — нареди той. — Отсега нататък ще ковете само мечове, ножове, остриета за копия, шлемове и плочки за ризници. Всичко това ще бъде изкупувано от мен като пълномощник на управителя. Онези, които се занимават със строителство, ще се захванат с изграждането на нови складове и хамбари. Утика трябва да осигури снабдяването на войската ни във всяко отношение. Каменоделците, искам укрепления, способни да издържат обсада, по-тежка от тази на Картаген при Сципион Африкански. Собствениците на кораби ще се заемат с изкупуването на храни. Забранявам да се губи ценно време за търговия с парфюми, пурпур, платове, мебели и други подобни безполезни вещи. Всеки кораб с товар, който сметна за излишен, ще бъде отпращан. И последно, всички мъже между седемнайсет и трийсет години ще бъдат включени в градската стража, обучени и въоръжени. Моят центурион Луций Гратидий ще започне обучението утре призори. — Той огледа удивените им лица. — Някакви въпроси?
Тъй като нямаше въпроси, Катон ги освободи.
— Както с повечето хора, тук трябва твърда ръка — сподели той пред Секст Помпей (който беше решил да не се отделя от него, докато Цезар още го няма).
— Жалко, че продължаваш да твърдиш, че нямаш талант за пълководец — отбеляза тъжно Секст. — Баща ми винаги е казвал, че доброто командване е не толкова във воденето на сражения, колкото в добрата подготовка.
— Вярвай ми, Сексте, аз не ставам за пълководец! Това е дар от боговете, несправедливо даден на хора като Гай Марий и Цезар. Само с един поглед те са в състояние да видят слабите страни на противника, да преценят предимствата на терена и да определят къде има опасност да се провалят. Дай ми един способен легат и добър центурион и аз ще изпълнявам заповедите на главнокомандващия. Но да определя сам как да водя битката? Никога.
— Твоята самокритичност е безжалостна. — Секст се наведе към Катон и очите му заблестяха. — Кажи ми обаче, скъпи Катоне, аз имам ли талант за пълководец? В сърцето си знам, че имам, но след като слушах как тези глупаци спорят за умения, които очевидно нямат, дали не се лъжа?
— Не, Сексте, не се лъжеш. Слушай сърцето си.
 

В течение на две нундини Утика влезе в ново, военно ежедневие и това явно не притесняваше особено жителите й. На втората нундина обаче се появи Луций Гратидий. Изглеждаше доста разтревожен.
— Нещо става, Марк Катоне.
— Какво?
— Бойният дух не е такъв, какъвто би трябвало да бъде. Момчетата ми са мрачни и все повтарят, че тези усилия са напразни. Макар че не съм видял никакви признаци за това, те твърдят, че Утика тайно е на страната на Цезар и че тези настроения ще доведат до провала ни. Днес научих, че нумидийският ни приятел цар Юба е толкова убеден в истинността на този слух, че смятал да нападне града и да го изравни със земята. Мисля обаче, че именно Юба стои в основата на тези слухове.
— Аха! — възкликна Катон и се изправи. — Напълно съм съгласен с теб, Гратидий. Юба е този, който мъти водата, не някакви въображаеми привърженици на Цезар. Опитва се да принуди Метел Сципион да му отстъпи командването. Той иска да заповядва на римляните. Е, скоро ще му подрежа крилцата!
Разгневен, Катон незабавно замина за царския дворец в Картаген, където навремето се беше крил претендентът за нумидийския престол принц Гауда, докато Югурта се сражавал с Гай Марий. Палатът бе доста по-голям от онзи в Утика, забеляза Катон, докато слизаше от теглената от две мулета колесница с безупречно изгладена парадна тога. Предшестван от шестима ликтори с алени туники и брадви във фасциите като символ на империума му, той се приближи до входа на двореца, кимна на стражите и влезе, сякаш си беше у дома.
„Това винаги минава — помисли си. — Един поглед на ликторите с брадвите и дори вратите на Троя ще се отворят пред теб.“
Коридорите на двореца бяха просторни и пусти. Катон нареди на шестимата ликтори да останат в преддверието, сетне навлезе в отвращаващия го разкош на палата. Изобщо не се притесняваше да наруши спокойствието на царя — Юба бе пренебрегнал законите на Рим, той беше престъпник.
Първият, на когото се натъкна Катон, бе самият цар, изтегнал се на кушетка в красива стая с фонтан и големи прозорци, гледащи към слънчев вътрешен двор. По покрития с мозайка под пред Юба дефилираха двайсетина жени в оскъдно облекло.
— Това е отвратително! — изрева Катон.
Царят се стресна, потрепери, сетне скочи яростно срещу натрапника. Жените се разбягаха с писъци в търсене на нещо, за да покрият телата и лицата си.
— Махай се оттук, извратен мръсник! — изкрещя Юба.
— Не, ти ще се махнеш, нумидийски изроде! — извиси Катон гласа си, пред който виковете на царя звучаха като шепот. — Вън, вън, вън! Изчезвай от провинцията още днес, ясно ли е? Какво ме интересуват извратените ти отношения с тези жени, нещастни същества, лишени от всякаква свобода? Аз имам достойна и самостоятелна съпруга, начетена и способна да пази благоприличие и без евнуси и решетки! Плюя на твоите жени и на теб самия!
Катон подкрепи думите си, като се изплю.
— Стража! Стража! — закрещя Юба.
Стаята се изпълни с войници, последвани от тримата нумидийски принцове. Мазиниса, Сабура и младият Арабион застинаха на място при вида на Катон с десетина копия, насочени към гърдите и гърба му. Римлянинът не обърна никакво внимание на оръжията, не отстъпи нито крачка.
— Убий ме, Юба, и си загубен! Аз съм Марк Порций Катон, сенатор и пропретор в Утика! Нима си въобразяваш, че ще уплашиш мен, който съм се опълчвал пред мъже като Цезар и Помпей Велики? Виж това лице и запомни, че то принадлежи на човек, който не може да бъде отклонен от целта си, нито подкупен или сплашен! Колко плащаш на Вар, та търпи теб и твоята паплач в провинцията си? Добре, Вар да прави каквото ще, но изобщо не си помисляй да вадиш кесията си, за да подкупваш мен! До края на деня искам да си напуснал провинция Африка, иначе, кълна се във всички богове, ще събера за един час войската си и ще те разпъна на кръст като роб, каквато смърт заслужаваш!
Той разбута с презрение копията, извъртя се и излезе.
 

До вечерта цар Юба и свитата му бяха на път към Нумидия. Когато поискаха съвета му, Атий Вар потрепери и каза, че когато Катон е в такова настроение, най-разумното е да му се подчиниш.
Със заминаването на Юба войната на нерви в Утика приключи. Жителите на града славеха Катон като бог, макар че ако знаеше, той сигурно щеше да събере цялото население и да му изнесе тирада за светотатството.
Катон беше щастлив. Гражданският пост го задоволяваше, знаеше, че се справя отлично.
„Но къде е Цезар? — питаше се, докато наблюдаваше корабите в пристанището. — Кога ще се появи? Все още няма никакви новини от него, а кризата в Рим все повече се задълбочава. Това означава, че веднага след като се справи с Фарнак в Анатолия, ще се наложи да урежда нещата в столицата. Няма да го видим поне още няколко месеца. Докато стигне Африка, тук ще сме изпаднали в униние. Дали това не е хитрост? Никой не знае по-добре от него колко разногласия има в редиците ни. Така на мен ще се падне задачата да пазя тези дебеловрати глупци да не се хванат за гушите. А в това време трябва да потискам варварските наклонности на Лабиен и да отбивам хитрите ходове на цар Юба. Да не говорим за управителя, чиято най-голяма амбиция е да бъде главен шамбелан на един нумидиец.“
Обхванат от такива мрачни мисли, той неочаквано забеляза младеж, приближаващ се към него с неуверена усмивка. Катон присви очи и се взря в познатия силует. Накрая разпозна младежа и удивлението го удари като гръм от ясно небе. _Марк!_ Единственият му син.
— Какво правиш тук? — попита, без да обръща внимание на протегнатите ръце на момчето.
Лицето на младежа, толкова напомнящо неговото, но лишено от бръчките, придаващи му решителен вид, посърна.
— Реших, че е време да се присъединя към републиканските сили, татко.
— Достойна постъпка, Марк, но аз те познавам твърде добре. Какво точно те накара да вземеш това решение?
— Марк Антоний заплашва да конфискува имуществото ни.
— Ами жена ми? Оставил си я на милостта на Антоний?
— Именно Марция настоя да дойда.
— А сестра ти?
— Порция още живее в дома на Бибул.
— Моята сестра?
— Леля Порция е убедена, че Антоний ще конфискува имуществото на Ахенобарб, затова си купи малка къща на Авентина, просто за всеки случай. Ахенобарб е вложил зестрата й в много печеливши начинания; от трийсет години състоянието й само се е увеличавало. Изпраща ти много поздрави. Също Марция и Порция.
„Каква ирония, че по-способното и умно от децата ми е момиче — помисли си Катон. — Моята храбра Порция продължава да се бори. Какво казваше Марция в последното си писмо? Че Порция е влюбена в Брут. Е, аз се опитах да ги събера, но Сервилия се противопостави. _Нейният_ скъпоценен женствен син да се ожени за дъщерята на братовчед й Катон? Ха-ха! По-скоро ще го убие.“
— Марция те моли да й пишеш — добави младият Катон.
Баща му предпочете да не отговори.
— Хайде, сине, ела. Имам свободна стая за теб. Още ли си толкова добър в счетоводството?
— Да, татко, още.
С това загуби надеждата, че баща му може да му е простил недостатъците и провалите. Катон нямаше недостатъци, нямаше провали. Катон никога не се отклоняваше от пътя към целта си. Каква ужасна съдба да си син на човек без слабости.
 

3
Усмиряване на Мала Азия Юни
(Септември 47 г.пр.Хр.)
 

След смъртта на старата царица Александра в годината на раждането на Клеопатра нещата в Юдея бяха потръгнали добре. Тя бе вдовицата на страшния Александър Янейски и успяваше да управлява добре раздираната от размирици Сирия. Сред собствения й народ обаче усилията й не се ползваха с голяма популярност заради симпатиите й към фарисеите. Каквото и да направеше, то изглеждаше неприемливо за садукейците, разколните самаритянци, еретичните галилейци и неюдейското население на Десетградието. В Юдея цареше религиозен хаос.
Царица Александра имаше двама сина, Хиркан и Аристобул. След смъртта на съпруга си тя избра по-големия, Хиркан, за свой наследник, вероятно защото той винаги бе съгласен с нея. Веднага го направи върховен жрец, но умря, преди да успее да затвърди властта му. Още не беше погребана и малкият син си присвои както върховната свещеническа титла, така и короната.
Най-способният човек в юдейския царски двор обаче беше идумеец, Антипатер. Голям приятел на Хиркан, той имаше стара вражда с Аристобул и когато последният узурпира трона, двамата с по-големия от двамата братя успяха да избягат. Намериха подслон при цар Аретас в населената с араби Набатея, невероятно богата благодарение на търговията с Малабарското крайбрежие на Индия и остров Тапробан. Антипатер бе женен за племенницата на Аретас, Киприда. Заради пламенната си любов към нея той загуби всякакви шансове да се възкачи на юдейския престол, защото заради този брак четиримата му синове и дъщеря му не се смятаха за евреи.
Войната на Хиркан и Антипатер срещу Аристобул продължаваше с пълна сила, усложнена от внезапната поява на римляните в Сирия. Помпей Велики превърна страната в римска провинция след победата над Митридат Велики и съюзника му Тигран от Армения. Евреите въстанаха и разгневиха завоевателя. Помпей се принуди да предприеме поход до Ерусалим и да го превземе, вместо да зимува спокойно с войските си около Дамаск. Хиркан бе обявен за върховен жрец, но самата Юдея бе включена в новата римска провинция Сирия и беше лишена от независимостта си.
Аристобул и синовете му продължиха да създават размирици, улеснени от некадърните римски управители в Сирия. Накрая дойде Авъл Габиний, приятел и поддръжник на Цезар. Той призна върховенството на Хиркан над еврейските жреци и му даде да управлява пет области: Ерусалим, галилейската Сефора, Газара, Аматунт и Йерихон. Аристобул оспори това решение, Габиний проведе кратка и ефективна кампания и размирникът и единият му син отплаваха за втори път с кораб за Рим като пленници. Габиний продължи към Египет, за да върне Птолемей Авлет на трона с горещата поддръжка на Хиркан и Антипатер. Благодарение на тях Габиний не срещна трудности при прекосяването на египетската граница северно от Пелузиум и еврейското население не му се противопостави.
Марк Лициний Крас, колега на Цезар в управлението и следващ управител на Сирия, наследи мирна провинция дори в Юдея. За нещастие на евреите Крас не уважаваше местните религии и обичаи. Той влезе във Великия храм и отнесе всичко ценно, включително две хиляди златни таланта, пазени на това свещено място. Върховният жрец Хиркан го прокле в името на еврейския бог и скоро след това Крас загина край Кари. Ограбените съкровища обаче така и не бяха върнати.
Сетне начело на страната застана обикновеният квестор Гай Касий Лонгин, единственият оцелял римлянин с някакъв знатен произход след битката при Кари. Въпреки ниската си длъжност Касий спокойно пое юздите на управлението и тръгна на обиколка из провинцията, за да я подготви за евентуално партско нашествие. В Тир той се запозна с Антипатер, който се опита да му обясни сложните религиозни и междуетнически отношения в Южна Сирия и защо евреите винаги воюват — вътрешно между отделните верски учения и срещу всеки външен натрапник, опитал се да установи някакъв ред. Наскоро събраните два легиона на Касий влязоха в първата си битка срещу галилейската войска, тръгнала да свали Хиркан. Скоро след това партите наистина нападнаха и трийсетгодишният квестор Гай Касий бе единственият висш пълководец, който можеше да им се противопостави. Той се представи блестящо, разби нашественическите орди и прогони партския принц Пакор.
Затова, когато противникът на Цезар от добрите люде, Бибул, пристигна в Сирия, той намери мирна и уредена провинция. Как бе успял да се оправи простият квестор Касий? Как смееше един обикновен квестор да управлява провинция? Според разбиранията на добрите люде той би трябвало само да седи и да чака следващия управител, независимо какво се случва в провинцията, дори при опасността от вътрешни размирици и външна инвазия. Така размишляваха представителите на тази политическа фракция в Рим. Затова Бибул се отнесе с ледено безразличие към Касий и не му каза дори едно „благодаря“. Вместо това му нареди незабавно да напусне Сирия, но едва след като се покае, че се е намесил в дела, забранени за човек с неговия нисш ранг.
 

Защо тогава Касий избра страната на добрите люде в гражданската война? Със сигурност не заради шурея си Брут, макар че обожаваше майка му Сервилия. Тя обаче не вземаше страна в конфликта и имаше близки роднини и от двата лагера. Едната причина се криеше в несъзнателната омраза на Касий към Цезар. Те имаха доста общи черти: и двамата бяха поели висше командване в твърде ранна възраст без одобрението на по-висшите държавници — Цезар при Трал в провинция Азия, Касий в Сирия, — и двамата бяха храбри, предприемчиви, решителни мъже. Касий смяташе, че Цезар се е покрил с твърде много слава с удивителната си деветгодишна война в Галия — как щеше Касий да извърши подвиг, достоен да се мери с това? Това обаче не можеше да се сравнява с факта, че Цезар нахлу в Рим точно когато Касий влизаше в пълномощията си на народен трибун. Така младият мъж бе лишен от възможността да блесне с уменията си, докато заемаше тази най-противоречива и стара управленска длъжност. Още една причина за омразата му към Цезар: той беше биологичен баща на съпругата на Касий, третата дъщеря на Сервилия, Тертула. По закон тя бе дете на Силан и имаше голяма зестра от неговото богатство, но половината Рим (включително и Брут) знаеше чия дъщеря е всъщност. Цицерон дори имаше безочието да измисля хапливи шеги за това!
След като разграби няколко храма, за да подпомогне финансово републиканците, Касий бе изпратен в Сирия, за да събира кораби за Помпей. Плаването в бурни морета му доставяше много по-голямо удовлетворение от незначителното място в Помпеевото главно командване. Той откри, че има талант и за водене на морски битки, и разби Цезаровата флота край Сицилия. След това при Вибон в Тосканско море пресрещна Цезаровия адмирал Сулпиций Руф и щеше да го победи, ако Фортуна не се беше намесила! Един легион Цезарови ветерани стояха на брега и наблюдаваха битката. Скоро от бездарието на Сулпиций им дойде до гуша. Затова те събраха лодките на местните рибари, врязаха се между сражаващите се кораби и обърнаха хода на битката.
Касий реши да се оттегли на изток, за да се съвземе и да събере още кораби на мястото на потопените от Цезаровите ветерани. Скоро късметът му отново проработи. Той пресрещна десетина търговски кораба, натоварени с лъвове и леопарди за Рим. Каква печалба! Истинско състояние! Принуди търговците да го последват и слезе в гръцката Мегара за вода и храна. Градът бе ревностен поддръжник на републиканската кауза. Местните жители обещаха да пазят Касиевите зверове, докато той намери по-подходящо място за скриването им след победата на Помпей той смяташе да му ги продаде за игрите по случай триумфа му. След като клетките с хищниците бяха свалени на сушата, Касий закара празните вече товарни кораби на Гней Помпей.
Тогава научи за поражението при Фарсал. Потресен, той избяга в Аполония в Киренайка, където завари много бегълци, между които Катон, Лабиен, Афраний, Петрей. Никой обаче не обърна внимание на младия народен трибун, останал без служба заради гражданската война. Затова Касий отплава обиден, без да остави нито един от корабите си на републиканците в Африка. „Да правят каквото искат! Нямам намерение да участвам в никакво начинание с Катон и Лабиен! Или с безполезния дебелак Метел Сципион!“
Той се върна в Мегара за лъвовете и леопардите си, но установи, че са изчезнали. Междувременно минал Квинт Фуфий Кален и решил да ги вземе за Цезар. Мегарците отворили клетките и пуснали зверовете срещу хората на Кален. Хищниците обаче се нахвърлили върху самите мегарци! Фуфий Кален накарал хората си да изловят животните, върнал ги в клетките и ги закарал в Рим за игрите по случай победата на Цезар! Касий бе сломен.
В Мегара научи един интересен факт: че Брут се предал на Цезар след Фарсал, че получил прошка и сега бил в управителския дворец в Тарс, докато Цезар гонел Помпей, а Калвин и Сестий тръгнали към Малка Армения, за да спрат Фарнак.
Така, след като нямаше къде другаде да отиде, Гай Касий отплава за Тарс. Там смяташе да отстъпи флотилията си на Брут, негов шурей и връстник — деляха ги само четири месеца. Ако не можеше да остане в Тарс, поне щеше да научи от Брут кое е истина и кое — измислица.
След това щеше да решава какво да прави.
 

Брут му се зарадва много, прегърна го и го разцелува, след това го покани любезно в двореца и му даде удобен апартамент с няколко стаи.
— Настоявам да останеш в Тарс — рече, докато вечеряха — и да изчакаш Цезар.
— Той ще ме обяви извън закона.
— Не, не, не! Касий, уверявам те, че той залага на милосърдието! Твоят случай е същият като моя! Ти не си воювал срещу него, след като ти е простил веднъж, защото не те е виждал, за да те помилва първия път! С готовност ще ти даде прошка! След това ще ти помогне да израснеш в кариерата, колкото не си и сънувал.
— С тази подробност — уточни Касий, — че ще дължа бъдещето си на _неговото_ милосърдие, на _неговото_ благоразположение, на _неговото_ снизхождение. Какво право има Цезар да ми прощава всъщност? Той не е цар и аз не съм му поданик. И двамата сме равни пред закона.
Брут реши да бъде искрен:
— Цезар има правото на победител в гражданската война. Имали сме точно осем след Гай Гракх и на онези, които са били на страната на победителя, никога не им е било зле. А победените винаги са страдали. Сега обаче Цезар е готов да прости на противниците си. За пръв път в историята, Касий! Какво лошо има в това да приемеш милостта му? Ако думата не ти харесва, наречи го по друг начин. Забравяне на миналото например. Той няма да те накара да коленичиш пред него и да те тъпче като червей! С мен се държа изключително добре, изобщо не съм почувствал, че ме обвинява за нещо. Той изпитваше искрено удоволствие да направи това дребно нещо за мен. Така се държи, Касий, наистина! Сякаш заставането на страната на Помпей е било дреболия и всеки мъж, сметнал това за свой дълг, е имал право да го стори. Цезар има маниери и в никакъв случай не си придава важност, като унижава другите.
— Щом казваш…
— Е, макар че не съм от тези, които ще защитават Цезар, трябва да призная, че Помпей беше много по-голям варварин от него. С очите си съм свидетел какво ставаше в лагера му. Той позволяваше на Лабиен да прави каквото си поиска… о, какви безчинства! Ако Цезар беше в Италийска Галия, когато покойният ми баща се сражаваше на страната на Лепид, той никога нямаше да го убие по такъв начин, по какъвто го стори Помпей. Каквото и да си мислиш или да говориш за Цезар, той е истински римлянин.
— Е, аз също съм такъв! — тросна се Касий.
— А аз не съм ли?
— _Сигурен_ ли си, че ще ми прости?
— Напълно.
След това всеки разказа каквито новини знаеше, но те не бяха особено много; главно слухове. Цицерон се беше върнал в Италия, Гней Помпей бе отплавал за Сицилия, но от Сервилия, Порция, Филип или когото и да било другиго от Рим нямаше никаква вест.
Накрая Касий се успокои и остави Брут да разказвала положението в Тарс.
— Ти наистина можеш да помогнеш много тук, Касий. Наредено ми е да събирам и обучавам войски, но докато първото ми се удава доста добре, второто не го умея. Ти докара кораби на Цезар и той ще ти бъде благодарен, но можеш да се издигнеш още в очите му, като ми помогнеш в обучението на войници. Все пак тези легиони ще се бият не в гражданската война, а срещу Фарнак. Калвин се е оттеглил в Пергам, но Фарнак е прекалено зает с опустошаването на Понт, за да го преследва. Затова колкото повече войници съберем, толкова по-добре. Враговете са чужденци.
 

Това стана през януари. Когато Митридат Пергамски мина през Тарс в края на февруари на път към Александрия, Брут и Касий му осигуриха цял легион от сравнително добре обучени войници. Те все още не бяха чули за войната на Цезар в Египет, но знаеха за коварното убийство на Помпей Велики от хората на Птолемей. Бяха го научили от едно писмо от Сервилия, която им съобщаваше, че Цезар е изпратил пепелта на мъртвия си противник на Корнелия Метела. Тя бе толкова добре осведомена, че дори знаеше имената на главните виновници за убийството: Потин, Теодот и Ахил.
Двамата мъже продължиха да обучават цивилни киликийци за нуждите на римската войска и да чакат търпеливо Цезар в Тарс. Преди да се разтопят снеговете по анатолийските проходи, нямаше да се случи нищо, но с пролетта щеше да се появи и Цезар.
В началото на април настъпи оживление.
— Марк Бруте — доложи началникът на стражата, — на вратата задържахме един човек. Измършавял и дрипав. Твърди, че носи важни новини от Египет.
Брут се намръщи; в очите му се четеше неувереност.
— Как се казва?
— Теодот.
Слабият римлянин подскочи.
— Теодот ли?
— Така се представи.
— Доведи го… и остани, Амфионе.
Амфион въведе около шейсетгодишен мъж, наистина покрит с дрипи, но дрипи с остатъци от пурпурен цвят. Лицето му беше слабо, изражението — нагло. Брут веднага изпита отвращение от тази несвойствена за един римлянин женственост, от престорената усмивка, показваща развалени зъби.
— Теодот?
— Да, Марк Бруте.
— Същият Теодот, който е бил възпитател на египетския цар Птолемей?
— Да, Марк Бруте.
— Какво те води насам в такова окаяно състояние?
— Царят е разгромен и мъртъв, Марк Бруте. — Отвратителните зъби отново се оголиха. — Цезар лично го удави в реката след битката.
— _Цезар_ ли го удавил?
— Да, лично.
— Защо му е на Цезар да прави това с един победен цар?
— За да го отстрани от египетския трон. Той иска неговата курва Клеопатра да управлява страната.
— Защо идваш при мен с тези вести, Теодоте?
Сълзливите очи на египтянина се разшириха от изненада:
— Защото ти не храниш никаква любов към Цезар, Марк Бруте, всеки го знае. Аз ти предлагам помощта си за унищожаването му.
— Наистина ли видя как Цезар дави царя?
— Със собствените си очи.
— Защо тогава още си жив?
— Избягах.
— Нищожество като теб се е измъкнало на Цезар?
— Криех се в тръстиките.
— И със собствените си очи си видял как Цезар дави царя.
— Да, от скривалището си.
— Това пред очите на войската ли стана?
— Не, Марк Бруте, бяха сами.
— Кълнеш ли се, че наистина си Теодот възпитателят?
— В паметта на мъртвия ми цар.
Брут затвори очи, въздъхна, отвори ги и се обърна към началника на стражата:
— Амфионе, заведете този мъж на главния площад и го разпънете.
Теодот изстена:
— Марк Бруте, аз съм свободен човек, не роб! Дойдох тук с добро!
— Ще умреш като пират, Теодоте, защото го заслужаваш. Глупак! Ако лъжеш, подбирай по-добре лъжите си. А също и човека, пред когото ги казваш. — Той му обърна гръб. — Отведи го и изпълни присъдата веднага, Амфионе.
 

— Някакъв нещастник виси на кръст на главния площад — рече Касий, когато се събраха на вечеря. — Стражите казаха, че си им наредил да не му чупят краката.
— Да — отговори спокойно Брут и остави листа, който държеше.
— Това не е ли прекалено жестоко? Ако не им счупиш краката, осъдените се мъчат с дни. Не знаех, че си толкова безмилостен, Бруте. Заслужава ли един стар роб чак такива мъчения?
— Той не е роб — обясни Брут и му разказа случката.
Касий не остана доволен:
— Юпитере, какво ти става? Трябваше да го изпратиш начаса за Рим. Този човек е свидетел на убийство!
— Глупости — отговори Брут. — Мрази Цезар колкото си искаш, Касий, но многогодишният ми опит ми подсказва, че думите на Теодот са абсолютни лъжи. Цезар не се спира пред убийство, но в случая би било достатъчно да предаде невръстния цар в ръцете на сестра му. Той да удави едно малко момче в реката? Това е изключено! Удивлява ме, че Теодот си е помислил, че ще му повярвам. Че изобщо има римлянин, който да повярва на един от тримата виновници за смъртта на Помпей. Царят също носи част от тази вина. Не съм отмъстителен човек, Касий, но признавам, че с най-голямо удоволствие изпратих мръсника на тази мъчителна смърт.
— Свали го, Бруте.
— Не! Не ми противоречи, Касий, и не ми крещи! Аз съм управител на Сирия, не ти и твърдя, че Теодот лъже.
Когато писа на Сервилия обаче, Касий описа случката в Тарс по съвсем различен начин. Цезар бил удавил четиринайсетгодишно момче в реката, за да се хареса на Клеопатра. Не се страхуваше, че Брут ще й пише и своята версия, защото той никак не се разбираше с майка си. Затова Брут изобщо не й пишеше. Кореспондираше си най-много с Цицерон. Двама жалки малодушници.
 

На север от Пелузиум имаше само един път. Той минаваше по брега на морето през негостоприемни пусти земи чак до град Газа в Палестина. След това земята ставаше малко по-плодородна и там имаше селца. Беше прекалено рано за зърнената реколта, но Клеопатра ги снабди с камили от Арабия. Тези странни животни ревяха страховито, но не се нуждаеха от вода всеки ден като германските коне.
Цезар продължи без никакво забавяне до Птолемаида, сравнително голям град на север от един обширен залив. Там спря за два дни, за да се срещне с еврейските първенци, които бе повикал от Ерусалим със специално писмо. Антипатер, жена му Киприда и двамата му големи синове Фазаел и Ирод го чакаха.
— Хиркан няма ли го? — намръщи се Цезар.
— Върховният жрец не може да напуска Ерусалим дори за да се види с диктатора на Рим — обясни Антипатер. — Сигурен съм, че върховният жрец на Рим ще го разбере.
Светлите очи на Цезар проблеснаха.
— Разбира се. Как не се досетих!
„Интересно семейство“ — помисли си той. Клеопатра му бе разказала за тях, беше му обяснила, че Киприда винаги следва Антипатер, толкова привързани са един към друг. Антипатер и Фазаел бяха красиви мъже, мургави като Клеопатра, но нямаха такива огромни носове. Бяха с черни очи, черни коси и много високи. Фазаел се държеше като воин, докато баща му по-скоро имаше вид на енергичен обществен служител. Ирод идваше от друга клонка на родословното дърво; беше нисък, със склонност към затлъстяване и можеше да мине за близкия братовчед на Цезар и негов любим банкер Луций Корнелий Балб Старши от Гадес в Испания. Притежаваше финикийски черти — дебели устни, орлов нос, големи очи с дълги мигли. Тримата мъже бяха гладко избръснати и късо подстригани, което говореше, че не са евреи във всяко отношение. Цезар знаеше, че са идумейци, приели напълно юдейската вяра, но се чудеше с какво око гледат на тях коренните евреи в Ерусалим. Киприда беше набатейска арабка и приличаше на Ирод, но притежаваше особен чар, който липсваше на сина й. Закръглените й форми мамеха мъжа, а големите й очи бяха като две езера от нежност. Цезар предположи, че следва навсякъде Антипатер, за да е сигурна, че ще е само неин.
— Предай на Хиркан, че Рим го зачита като върховен жрец и че с пълно право може да се зове цар на Юдея — добави той.
— Юдея ли? Коя Юдея? Царството на Александър Янейски ли? Ще получим ли отново пристанище на Иопа? — попита Антипатер с нескрито вълнение.
— Боя се, че не. Границите ви са определени от Авъл Габиний: Ерусалим, Аматунт, Газара, Йерихон и Сефора.
— Пет района, не единна територия.
— Така е, но и петте района са богати, особено Йерихон.
— Имаме нужда от излаз на море.
— Имате го. Сирия е Римска провинция. Никой не може да ви попречи да използвате многобройните й пристанища. — Погледът на Цезар стана по-хладен. — На харизан кон зъбите не се гледат, скъпи ми Антипатер. Гарантирам, че никакви войски няма да навлизат на юдейска територия и страната ви ще бъде освободена от данъци. Като сметнем приходите от йерихонския балсам, това е добра сделка за Хиркан дори да се налага да плаща пристанищни такси.
— Да, така е — съгласи се Антипатер.
— Предай също така на Хиркан, че може да издигне наново стените на Ерусалим и да го укрепи още по-здраво.
— Цезаре! Това е много добра новина!
— Колкото до теб, Антипатер — продължи той и изражението му се смекчи, — дарявам римско гражданство на теб и потомците ти, освобождавам ви от всякакви лични данъци и те обявявам за пръв министър на Хиркан. Знам, че задълженията на един върховен жрец са тежки, затова той се нуждае от помощ.
— Каква щедрост, каква щедрост! — възкликна Антипатер.
— О, има и условия. С Хиркан ще пазите мира в Южна Сирия. Не искам никакви въстания, никакви претенденти за короната. Поддръжниците на Аристобул не ме интересуват. Те създадоха достатъчно главоболия на Рим. Не искам повече да се налага управителите на Сирия да се разкарват до Ерусалим, ясно ли е?
— Ясно, Цезаре.
Израженията и на двамата синове останаха непроницаеми, забеляза Цезар. Каквото и да си мислеха Фазаел и Ирод, то щеше да стане известно на баща им едва след като се разделят с Цезар.
 

Тир, Сидон, Библос и останалите финикийски градове не го посрещаха толкова възторжено като Юдея, също и Антиохия. Те бяха поддържали горещо Помпей и му бяха осигурили кораби и пари. Затова, обяви Цезар, всеки град трябваше да плати глоба на стойността на даденото на Помпей и допълнително да му отстъпи още толкова. За да е сигурен, че заповедите му ще се изпълняват, той остави младия си братовчед Секст Юлий Цезар в Антиохия като временен управител на Сирия. Младежът, внук на Цезаровия чичо, остана изключително поласкан и обеща да оправдае доверието.
Кипър обаче нямаше вече да се смята за част от Сирия. Цезар изпрати на острова квестор, това бе младият Секстилий Руф, но не за да го управлява.
— За момента Кипър няма да плаща никакви данъци на Рим. Цялата му продукция ще отива в Египет. Царица Клеопатра изпрати там свой управител, Серапион. Твоята задача, Руфе, е да следиш Серапион да се държи добре според законите на Рим, а не на Египет.
Отделянето на Кипър от Римската империя никак не хареса на Тиберий Клавдий Нерон, когото Цезар завари сърдит в Антиохия.
— Означава ли това, че си решил да върнеш Кипър на Египет? — попита той удивено.
— И така да е, Нероне, какво ти влиза в работата? — тросна се Цезар. — Мълчи.
— Глупак! — скара се след това Секстилий Руф на Нерон. — Той не лишава Рим от нищо! Просто дава възможност на царица Клеопатра да добива достатъчно дървен материал и мед за възстановяването на Александрия и флотата си и зърно за гладуващия й народ. Ако _тя_ си мисли, че Кипър отново е неин, нека се заблуждава. Цезар е на друго мнение.
 

И така в началото на квинктил той потегли за Тарс след едномесечен поход през Сирия — за подчиняването на страната бе нужно време.
Благодарение на Хапдефане Цезар се чувстваше добре. Беше възстановил теглото си и вече не чувстваше прилошаване или гадене. Научи се да пие редовно соковете и отварите на лечителя.
Хапдефане сияеше. Яздеше едно магаре на име Пасер и носеше мистериозните си вързопи в кошове на гърбовете на други три, наречени Пенут, Хейна и Сут. Цезар мислеше, че ще продължи да бръсне главата си и да носи снежнобели дрехи, но жрецът — лечител реши друго. Така щял да бие прекалено много на очи. Хаем му беше разрешил да се облича като грък и да се подстригва като римлянин. Когато спираха да пренощуват в някой град, египтянинът излизаше да разглежда пазарите за подправки и билки или водеше задълбочен разговор с някой окаян старец с огърлица от миши черепи или гердан от кучешки опашки.
Цезар имаше неколцина освободени роби за прислуга. Той обръщаше особено внимание на хигиената на облеклото. Всеки ден слагаше нови стелки в обувките си и караше един човек редовно да скубе космите по тялото му, които вече почти не растяха. Тъй като харесваха Хапдефане, слугите с готовност тичаха за пресни плодове, белеха ги и ги изстискваха веднага щом им заповядаше. На Цезар му хрумна, че всъщност обичат него, а сега лечителят беше олицетворение на доброто му здраве. Затова научиха египтянина на латински, помогнаха му да усъвършенства гръцкия си и дори се радваха на смешните му магарета.
От Антиохия камилите бяха изпратени на пазара в Дамаск. Цезар съзнаваше, че за възстановяването на Рим ще са нужни много пари. Всяка сестерция беше от полза, включително получените от продажбата на първокачествени камили на пустинните племена.
По-богат източник на доходи беше Тир, главният център за производство на пурпурна боя, и той поемаше най-тежките удари, щом станеше дума за репарации. Малко преди града отряд конници настигна римската колона и връчи на Цезар подаръци от Хиркан, Антипатер и Киприда. Във всяка кутия имаше по една корона — не фини изделия, а масивни златни предмети, които човек надали можеше да носи, без да го заболи главата. Бяха оформени като маслинови венци, ала изпратените по-късно от царя на партите наподобяваха източната тиара, огромни златни творения с формата на пресечен конус. Цезар се пошегува, че дори слон би се затруднил да ги носи. След това короните направо започнаха да валят, от почти всеки владетел дори на най-незначителните сатрапи покрай Ефрат. Сампсицерам изпрати една във формата на лента, украсена с прекрасни океански перли; управителят на Селевкия на Тигър — огромно произведение от смарагди, инкрустирани в злато. „Ако продължава така — мислеше си весело Цезар, — ще си възстановя всички загуби от войната.“
И така, когато Шести легион, германската конница и Цезар стигнаха Тарс, с тях имаше дванайсет мулета, натоварени с корони.
 

Тарс преживяваше разцвет въпреки отсъствието на управителя Сестий и квестора Квинт Филип. Когато видя големия лагер в равнината Киднос, Цезар остана изненадан от уменията на Брут да разполага военните съоръжения. Всичко му се изясни, когато влезе в управителския дворец и се озова лице в лице с Гай Касий Лонгин.
— Знам, че няма нужда от намесата ми, Цезаре, но бих искал да се застъпя за Гай Касий — каза Брут с характерния само за него поглед на виновно куче. — Той докара хубави кораби и помогна много в обучението на войските. Разбира от военни дела доста повече от мен.
„О, Бруте, с твоето философстване, с пъпките ти, с нещастния ти поглед и алчността ти“ — помисли си с въздишка Цезар.
Не си спомняше да е виждал Гай Касий преди, но познаваше по-големия му брат доста добре от военната кампания срещу Афраний и Петрей в Близка Испания. Сега Квинт управляваше Отвъдна Испания. Това не означаваше, че не се е срещал с Гай; просто при последното си посещение в Рим не бе имал време да се огледа и сигурно затова не беше забелязал младия мъж. Все пак си спомняше колко доволна бе Сервилия от брака на младежа с Тертула. „Богове, този човек е съпруг на дъщеря ми! Надявам се да я е възпитал; Юлия твърдеше, че Сервилия я била разглезила.“
Е, сега Гай Касий бе зрял мъж на трийсет и шест години, с богат военен опит, с правилни черти, които някои жени биха нарекли красиви, с насмешливо извити устни, властна брадичка и коса, която би докарала всеки берберин до лудост — гъста, почти неподатлива на префасониране, освен ако не се подстриже много късо. Светла, със същия цвят като кожата и очите му.
Той гледаше Цезар право в очите, без да мигне, в погледа му се четеше леко презрение.
„Охо! — помисли си Цезар. — Касий не обича да моли за милост. Ако му дам повод, ще ме заплюе и ще откаже благосклонността ми, ще избяга от стаята и ще предпочете да забие меча в сърцето си, вместо да се унижава. Разбирам защо го харесва Сервилия. Той е точно това, което тя очакваше от бедния Брут.“
— Веднага познах, че лагерът е организиран от човек, който си разбира от работата — обяви с усмивка Цезар и разпери ръце. — Гай Касий, разбира се! Как може да ти се отблагодари Рим, че отблъсна партите от Сирия след смъртта на бедния Марк Крас? Искрено се надявам да са те посрещнали добре, да се чувстваш удобно.
И така никой от двамата не спомена нито дума за прошка. На Гай Касий не му остана друго, освен да стисне протегнатата толкова непринудено десница, да се усмихне и да приеме скромно хвалбите за стореното от него в Сирия преди няколко години. С ръкостискането си този прекалено красив, прекалено очарователен патриций бе успял едновременно да му даде прошка и да го приветства горещо.
 

— Изпратих известие на Калвин да събере войски в Икониум и да ни посрещне — рече Цезар на вечеря. — Бруте, Касий, вие идвате с мен. Брут ще бъде мой личен легат, но Касий ще получи собствен легион. Квинт Филип ще се върне като управител в Тарс. В момента, в който се появи, тръгваме за Икониум. Марк Антоний е изпратил два легиона бивши републикански войници на Калвин и той твърди, че е готов да се срещне отново с Фарнак. — Той се усмихна. — Този път събитията ще се развият различно. Цезар вече е тук.
— Тази самоувереност е невероятна! — изръмжа по-късно Касий пред Брут. — Не изпитва ли някога поне капка съмнение в себе си?
Брут примигна, спомни си как Цезар бе дошъл в дома на майка му, облечен с пурпурните и алените дрехи на върховен жрец, за да обяви съвсем спокойно, че дава Юлия на Помпей Велики. „Тогава аз припаднах. Не толкова от покруса (богове, как я обичах!), а при мисълта за гнева на майка ми. Цезар стори непростимото. Отхвърли един Сервилий Цепион заради един пиценски селянин. О, как беснееше тя! И, разбира се, обвини мен, не Цезар. Още ме побиват тръпки при спомена.“
— Не, нищо не може да накърни самоувереността на Цезар — рече той на глас. — Тя му е вродена.
— В такъв случай може би разрешението е нож в сърцето — изсъска през зъби Касий.
Брут бе толкова пъпчив, че не можеше да се бръсне, задоволяваше се да стриже черната си брада колкото се можеше по-късо. При думите на приятеля му всяко косъмче от нея настръхна.
— Касий, дори не си го и помисляй — прошепна ужасено.
— Защо не? Не е ли дълг на всеки достоен човек да убие тиранина?
— Той не е тиранин! Сула беше тиранин!
— Кажи ми тогава какъв е — изсумтя Касий.
Взря се в пребледнялото лице на Брут. Сигурно фурните караха Сервилия да се отнася със сина си като с нищожество! Той потрепери, сетне добави:
— Само не припадай, Бруте. Забрави, че съм го казал.
— Обещай ми, че няма да го направиш! _Обещай!_
Касий не отговори. Прибра се и закрачи из стаята си, докато не се успокои.
 

До тръгването от Тарс Цезар бе събрал малка група покаяли се републиканци. Всички те получиха прошка, без да се унижават и без споменаване на самата дума. В Антиохия към него се присъедини младият Квинт Цицерон, в Тарс дойде баща му. Те двамата бяха най-важни за Цезар. Никой от тях не проявяваше желание да се включи в кампанията срещу Фарнак.
— Трябва да се връщам в Италия — рече с въздишка Квинт Старши. — Глупавият ми брат все още е в Брундизиум; не смее да навлезе по-навътре в страната, но се страхува да се върне и в Гърция. — Той се намръщи. — Проблемът, Цезаре, е в това, че ти си прекалено умел във военното изкуство. Нямаше начин да вдигна оръжие срещу теб, независимо какво говореше Марк. — Вдигна рамене. — В Патра преди заминаването му за Брундизиум се скарахме жестоко. Знаеш ли, че Катон искаше да го направи главнокомандващ на републиканските сили?
Цезар се засмя:
— Това не ме изненадва. Катон е истинска загадка за мен. Притежава неизчерпаеми способности да убеждава, но самият той е крайно неуверен в себе си. И отказва да поема каквато и да било отговорност за действията си. Именно той подтикна Великия към война, но когато Помпей го обвини за това, има наглостта да заяви, че който е започнал всичко, трябва да го завърши. Имаше предвид нас, военните! Катон е убеден, че политиците нямат никаква вина за войната. Това означава, че изобщо не разбира как действа властта.
— Ние сме такива, каквито ни направят родителите ни. Ти как се измъкна от калта, Цезаре?
— Майка ми беше достатъчно силна, за да ми се противопоставя, без да ме смачка. Беше една на милиони, предполагам.
Така Квинт Цицерон се сбогува с него и Цезар потегли начело на значителна войска от два киликийски легиона, Шести и верните германи, които бяха напуснали мъгливите си гори толкова отдавна, че вече не помнеха почти нищо от предишния си начин на живот.
Планините на Анатолия бяха високи и можеха да бъдат преминати само през няколко прохода. Киликийският бе един от тях — тесен, стръмен път през вековни борови гори. От всяка пропаст се спускаха водопади от топящите се снегове и през нощта все още бе твърде студено. Цезар разрешаваше такива дребни проблеми като студуването на войската му и голямата надморска височина, като караше легионите да вървят. Така, когато спираха за пренощуване, хората му бяха твърде изтощени, за да чувстват студ. Изграждаха напълно укрепени лагери, защото той нямаше представа къде е Фарнак. В единственото си писмо до него Калвин съобщаваше само, че царят на Кимерия се е върнал.
След поредния проход войската излезе на голямо плато, стоящо като чиния по средата на анатолийските простори. В този сезон хълмистата местност бе обрасла със свежа трева — идеално пасище за конете. А конете тук бяха многобройни. Това бе Ликаония, не Галатия.
Икониум беше голям град на важен търговски кръстопът. Намираше се между Таврическите планини на юг и Галатия и Западен Понт на север. Един път водеше към Кападокия, а оттам към Ефрат; един към Киликийския проход, Тарс и Сирия; един към провинция Азия и Егейско море; един през Анкира и Галатия към Евксинско море и един към Витиния, Хелеспонт, а оттам за Рим по Игнациевия път. Търговията се извършваше с кервани от камили, коне и мулета, охранявани от тежковъоръжени мъже срещу разбойници от дивите планински племена. Имаше римски, гръцки, киликийски, арабски, арменски, мидийски, персийски и сирийски търговци. На изток се превозваха скъпи боядисани вълнени платове, мебели, дървен материал, вино, зехтин, бои, обковани с желязо галски колела, железни слитъци, мраморни статуи и путеолско стъкло; на запад отиваха килими, гоблени, калай, бронзови слитъци, сушени кайсии, лазурит, малахит, четки от камилски косми, кожи и астраган.
Иконийците ненавиждаха войските, но през квинктил се наложи да изтърпят присъствието на доста войници: Цезар дойде от Тарс с три легиона и германската си конница, Калвин — от Пергам с четири легиона. Необичайният брой коне бяха на цар Дейотар, дошъл от Галатия с две хиляди конници. На Калвин се падна задачата да осигури храна за войската — само галатите си носеха.
Калвин имаше много новини:
— Когато Фарнак се върнал в Кимерия, Асандер предприел тактика на изчакването. Независимо къде го нападнел баща му, той все бил подготвен. Накрая Фарнак се отказал, натоварил войската си на корабите и отплавал през Евксинско море за злощастния Амис, за да го опустоши за втори път. Акостирал край Зела. За този район на Понт не знам почти нищо, освен че е близо до Амасия, където в скалите са погребани всички понтски царе. Доколкото разбрах, страната е доста по-приветлива от Малка Армения, която не ни посрещна много гостоприемно през декември миналата година.
Наведен над една карта върху пергамски пергамент, Цезар проследи маршрута с пръст.
— Зела, Зела, Зела… Да, сещам се. — Той се намръщи. — О, какво не бих дал за някой хубав римски път! Те ще са първата задача на следващия управител на Понт. Страхувам се, Калвине, че ще се наложи да заобиколим езерото Тата, да прекосим Халис и да навлезем в планините. Ще имаме нужда от добри водачи, затова предполагам, че ще се наложи да простим на Дейотар за галатските пари и мъже, изпратени толкова щедро на републиканците.
Калвин се усмихна:
— О, той е уплашен до смърт, има фригийско наметало и го носи в ръка. След победата на Помпей над Митридат е разширил владенията си във всички посоки, включително за сметка на бедния стар Ариобарзан. След смъртта на Ариобарзан и възкачването на онзи… Филоромей на престола Кападокия почти не разполага с плодородни земи.
— Това може да се поправи с опрощаване на дълговете на Кападокия към Брут… О, Брут ли казах? Матиний, разбира се.
— Страхувам се, че няма да стане. Дейотар също е затънал до уши в дългове към Матиний. Великия е искал пари, много пари, а откъде другаде могат да се вземат?
— От някой римски лихвар, разбира се — въздъхна отчаяно Цезар. — Кога ще им дойде умът в главите? Залагат всичко за допълнителни земи с надеждата, че ще открият златна мина.
— Дочух, че ти самият си затрупан от злато, или поне от златни корони.
— Така е. Изчислих, че ако се претопят, ще дадат около сто златни таланта, да не говорим за скъпоценните камъни по някои от тях. Истински смарагди, Калвине! Смарагди с големината на детски юмрук. Иска ми се да ми бяха дали просто злато на кюлчета. Тези корони са истински произведения на изкуството, но освен хората, които ми ги пращат, кой друг ще иска да си купи златна корона? Нямам друг избор, освен да ги претопя. Жалко. Надявам се да продам смарагдите на Богуд, Бокх или който друг наследи трона на Нумидия след поражението на Юба. Виж, за перлите лесно ще намеря купувач и в Рим.
— Надявам се корабът да не потъне.
— Кораб ли? Какъв кораб?
— Този, с който ще ги изпратиш в Съкровищницата.
Цезар вдигна вежди; очите му проблеснаха.
— Скъпи ми, Калвине, не съм толкова глупав. От това, което чувам за Рим, дори корабът да не потъне, короните изобщо няма да стигнат до Съкровищницата. Не, ще ги нося със себе си.
— Умно решение — одобри Калвин.
Двамата продължиха да обсъждат новините от Рим, получени в Пергам.
 

Дейотар наистина имаше фригийско наметало, но от тирски пурпурен плат с втъкана златна нишка. И наистина го носеше в ръка, когато Цезар го прие. Поради известна злоба Цезар бе решил да направи аудиенцията пред повече хора. Присъстваше не само Гней Домиций Калвин, а и неколцина легати, включително Брут и Касий. „Да видим сега как ще запазиш самообладание, Бруте! Сега Цезар ще се срещне с един от основните ти длъжници.“
Дейотар бе вече на възраст, но все още бе жизнен. Както поданиците си той беше гал; предците им дошли в Гърция преди двеста и петдесет години. Повечето племена, участвали в това преселение, били отблъснати и се върнали в Галия, но това на Дейотар продължило на изток и накрая се заселило в един район на Централна Анатолия, който с богатата си паша се оказал рай за един конен народ. Освен това дотогава в Анатолия липсвали опитни ездачи. Когато Митридат Велики започнал завоеванията си, той решил да унищожи галатите. Поканил първенците им на пир и заповядал да ги избият. Това станало по времето на Гай Марий, преди шейсет години. Дейотар се спасил, защото не бил достатъчно голям, за да участва в пира с баща си, но когато навършил пълнолетие, Митридат намерил в негово лице един ожесточен противник. Той се съюзил първо със Сула, после с Лукул и накрая с Помпей, все срещу Митридат и Тигран. Накрая мечтите му се сбъднали — Помпей му отстъпил голяма територия и убедил сената (с поддръжката на Цезар) да му разреши да се нарече цар и Галатия да бъде обявена за зависимо от Рим царство.
На Дейотар нито за момент не му беше хрумнало, че някой е в състояние да победи Помпей Велики. Никой не бе оказал по-гореща подкрепа на Помпей от него. А ето го сега, изправен пред един непознат, Гай Юлий Цезар диктатора, с наметало в ръка и разтуптяно от страх сърце. Мъжът пред него бе висок за римлянин, рус и синеок като гал, но чертите на лицето му определено бяха римски. Трудно бе да си представи по-различен човек от Помпей Велики, макар че той също беше рус. Може би Помпей бе допаднал на Дейотар още при първата им среща, защото той наистина приличаше на гал.
„Ако бях срещнал този човек по-рано, много щях да се замисля дали да поддържам толкова самоотвержено Помпей. Цезар е точно такъв, какъвто го описват, с царствена осанка, с пронизващ поглед. О, Дан! О, Дагда! _Очите му са като на Сула!“_
— Цезаре, моля те, бъди милостив — започна той. — Със сигурност знаеш, че бях клиент на Помпей; най-лоялният и най-послушният му клиент! Ако съм му помагал, то е било само заради тези си задължения; нищо лично няма в тази помощ! Всъщност търсенето на пари за финансиране на кампанията му ме разори. Затънал съм в дългове към… — хвърли плах поглед към Брут — … някои фирми. _Дълбоко_ съм затънал!
— Кои фирми? — попита Цезар.
Дейотар примигна и смутено се размърда. Сетне преглътна тежко и отвърна:
— Не мога да обявя имената им.
Цезар погледна към Брут. „А! Моят приятел Брут е много загрижен! А също и Касий. Дали и той няма дял във фирмата на Матиний и Скапций? Колко интересно.“
— Защо? — попита хладно.
— Има такава клауза в договора, Цезаре.
— Бих искал да видя този договор.
— Оставих го в Анкира.
— Я виж. Да не би случайно името на Матиний да фигурира в него? Ами това на Скапций?
— Не си спомням — прошепна отчаяно Дейотар.
— Е, хайде, Цезаре! — намеси се остро Касий. — Остави бедния човек на мира! Стига сте играли на котка и мишка. Той е прав. На кого дължи пари, си е негова работа. Това, че си диктатор, не ти дава право да се месиш в неща, които не засягат управлението на Рим! За Рим е важно само това, че е задлъжнял.
Ако тези думи бяха изречени от Тиберий Клавдий Нерон, Цезар незабавно щеше да му нареди да се маха, да бяга в Рим и да не му се мярка повече пред очите. Това обаче бе Гай Касий, който не се боеше да изказва открито мнението си.
Брут се изкашля и заговори:
— Цезаре, ако е възможно, бих искал да се застъпя за цар Дейотар, с когото се познаваме от идването му в Рим. Да не забравяме, че той се противопостави на Митридат и беше незаменим съюзник на Рим. Има ли значение на чия страна е бил в гражданската война? Аз също подкрепих Помпей Велики, но ти ми прости. Гай Касий избра Помпей и също му беше простено. Каква е разликата? Без съмнение Рим в лицето на диктатора се нуждае от всеки, който може да помогне срещу Фарнак. Царят е дошъл да ни предложи услугите си, води две хиляди конници, от които се нуждаем.
— Значи, ти се застъпваш за цар Дейотар и предлагаш да не го наказвам, така ли, Бруте?
„Очите му горят; той усеща как паричките му се стопяват.“
— Да — потвърди Брут.
„Котка и мишка. Не, Касий, котка и три мишки!“
Цезар се наведе напред от курулното си кресло и прикова поглед в Дейотар:
— Аз уважавам молбата ти, царю. Похвално е, когато един клиент помага на покровителя си. Проблемът е в това, че само Помпей имаше клиенти, а Цезар — не. Затова се наложи да финансирам кампанията си от Римската съкровищница. Този заем трябва да се върне с десет процента лихва, единственият законен дивидент в този край на света. Това би трябвало значително да облекчи състоянието ти, царю. Възможно е да ти позволя да запазиш по-голямата част от владенията си, но ще взема окончателно решение едва след победата над Фарнак. Цезар е принуден да събира всяка сестерция за попълване на римската хазна. Затова делът на Галатия ще бъде увеличен колкото лихвите, които си плащал на тези неизвестни лихвари. Радвай се, царю, и чакай решението ми в Никомедия след поражението на Фарнак. — Цезар стана. — Сега си свободен и благодаря за конницата.
 

Беше се получило писмо от Клеопатра и то бе една от причините Цезар да проведе срещата с Дейотар толкова бързо. Беше пристигнало с един керван, натоварен с пет хиляди златни таланта.
 
„Мили мой, прекрасен, всесилен, божествени Цезаре, господарю на Нил, владетелю на разливите, сине на Амон Ра, превъплъщение на Озирис, любим на фараона — липсваш ми!
Ала това е нищо, скъпи Цезаре, в сравнение с новината, че на петия ден на последния месец, перет, аз дарих живот на твоя син. Той е под знака на Хнум, овена, и според хороскопа, който ти настоя да поискам от някой римски астролог, го очаква бъдеще на фараон. Излишен разход беше това! Астрологът бръщолевеше нещо за някаква криза на осемнайсетгодишна възраст, но звездите не му позволявали да види точно каква. О, мили Цезаре, какъв красавец е! Истинско въплъщение на Хор. Роди се, преди да му дойде времето. Едно мъничко сбръчкано бебе, но прилича на татко си! Косата му е руса, а Тач'а твърди, че очите му ще станат сини.
Имам мляко! Не е ли прекрасно? Жената фараон винаги трябва да храни детето си сама, такава е традицията. Малките ми гърди дават мляко. Характерът му е мек, но има силна воля и кълна се, че когато за пръв път отвори очи, ми се усмихна. Много е дълъг, повече от две римски стъпки. Скротумът му е голям, а също и членът му. Хаем го обряза според египетската традиция. Раждането мина леко. Почувствах болките, клекнах над едно чисто ленено платно и той излезе!
Името му е Птолемей XV Цезар, но го наричаме Цезарион.
В Египет всичко върви добре, дори в Александрия. Руфрий и войниците му живеят удобно в лагера си и жените, които им даде, ги приемат добре. Възстановяването на града продължава. Започнах строежа на храм на Хатор в Дендера с гербови надписи на Клеопатра VII и Птолемей XV Цезар. Ще издигна един и във Фили.
О, мили Цезаре, как ми липсваш! Ако беше тук, щеше да ме отмениш в управлението — неприятно ми е да се отделям от Цезарион дори за секунда, за да се разправям със заядливи собственици на кораби или алчни земевладелци! Моят съпруг Филаделф все повече заприличва на мъртвия ни брат, за когото не изпитвам никаква жалост. Щом Цезарион порасне достатъчно, ще се отърва от Филаделф и ще възкача сина ни на трона. Между другото, надявам се, че няма опасност Арсиноя да избяга от Рим. Тя е готова да ме свали от трона при първа възможност.
А ето и най-добрата от всички новини. Говорих с чичо Митридат и той обеща да ме замести в управлението, когато се установиш в Рим и аз ти дойда на гости. Да, знам, че фараонът не може да напуска страната си, но за това има важна причина — аз трябва да имам още деца от теб веднага след като се върнеш от Изтока и страната на партите. Цезарион трябва да има сестра, за която да се ожени. Дотогава Нил е в опасност, защото следващото ни дете може пак да е момче! Трябва да имаме достатъчно, за да има и от двата пола. Затова, независимо дали ти харесва или не, аз ще дойда в Рим веднага щом победиш републиканците в Африка. Получих писмо от Амоний, моя агент в Рим. Той твърди, че ще се наложи да се задържиш там доста дълго, докато затвърдиш властта си. Разреших му да ми построи дворец там, но трябва ти да ми осигуриш земя. Според Амоний за един неримски гражданин е много трудно да се сдобие с първокачествен парцел, затова с твоето съдействие ще стане по-бързо. Нека да е на Капитолия, близо до храма на Юпитер. Поисках от Амоний да избере най-добрата гледка.
Изпращам ти пет хиляди златни таланта и поздрави от сина ни. Моля те, моля те, пиши ми! Липсваш ми, липсваш ми! Особено ръцете ти. Всеки ден се моля за теб на Амон Ра и Монту, бога на войната. Обичам те, Цезаре.“
 
„Син, очевидно здрав. За възрастен мъж, който вече трябва да има внуци, аз съм много щастлив. Тя обаче е дала на момчето гръцко име, Цезарион. Може би така е по-добре. Той не е римлянин, никога не може да бъде римлянин. Той ще бъде най-богатият мъж в света, могъщ владетел. Но, о, колко незряла е майка му! Такова наивно писмо, толкова суетно и тщеславно. Да й осигуря земя за дворец близо до храма на Юпитер — какво светотатство, ако беше възможно. Тя е толкова решена да дойде в Рим, че нищо не може да я разколебае. Ще го стори на своя глава.“
„Не бъди толкова жесток с нея, Цезаре. Никой не може да надскочи възможностите на ума си, а нейната кръв не е чиста, колкото и добро да е сърцето й. Престъпленията, които извършва, са й вродени, грешките й се дължат не на надменност, а на непросветеност. Страхувам се, че тя никога няма да бъде дарена с далновидност, затова трябва да се погрижа за сина ни.“
„За едно обаче Цезар е твърдо решен — Цезарион няма да има никаква сестра, за да се ожени за нея. Цезар няма да я оплоди отново. Това е свършен факт, Клеопатра.“
Цезар седна да й пише, като постоянно се разсейваше от шумовете, проникващи в стаята — звън на оръжия, конско цвилене, викове и ругатни, обидните крясъци на Карфулен към някой тромав войник.
 
„Какви прекрасни новини, скъпа ми Клеопатра. Син, точно както бе предсказано. Ще посмее ли Амон Ра да разочарова дъщеря си? Наистина аз много се радвам за теб и за Египет.
Златото е добре дошло. Рим е затънал в дългове. Гражданската война не носи плячка и от нея няма печалба. Твоята помощ в името на сина ни няма да отиде напразно.
Тъй като настояваш да дойдеш в Рим, аз няма да ти се противопоставя, само те предупреждавам, че няма да завариш това, което очакваш. Ще уредя парче земя на Яникулума, близо до собственото си имение. Кажи на Амоний да се обърне към банкера Гай Маций.
Е, не ме бива много в писането на любовни писма. Просто искам да ти кажа, че те обичам и искрено се радвам за теб и сина ни. Ще ти пиша отново от Витиния. Пази се и се грижи за момчето ни.“
 
Това беше. Цезар нави листа, покапа разтопен восък в края му и го запечата с пръстена си — подарен му от Клеопатра. Това бе хитър отговор на отказа му да обсъжда любовните си връзки с нея. Върху аметиста на пръстена бяха гравирани сфинкс с лъвско тяло и човешка глава и ЦЕЗАР с огледални букви вместо обичайното съкращение на пълното му име. Той обожаваше украшението. Когато реши кой от племенниците или братовчедите си ще осинови, щеше да завещае пръстена на него заедно с името. Богове, какви бездарници! _Луций Пинарий_ ли? Дори Квинт Педий, най-способният от племенниците му, не се отличаваше с особени качества. Сред братовчедите му изпъкваха онзи младеж в Антиохия, Секст Юлий Цезар, Децим Юний Брут и Марк Антоний, за когото всички в Рим смятаха, че ще го наследи. Кой, кой, кой? Защото Птолемей XV Цезар не можеше.
На излизане той даде писмото на Гай Фаберий.
— Изпрати го на царица Клеопатра в Александрия — нареди кратко.
Фаберий изгаряше от любопитство да научи дали детето се е родило, но един поглед на Цезар му беше достатъчен да не посмее да попита. Пълководецът беше в настроение за битки, не за обсъждане на новородени бебета, дори да ставаше дума за собственото му.
 

Езерото Тата беше огромно, плитко и ужасно солено. Може би, размишляваше Цезар, докато го оглеждаше, бе остатък от някое древно вътрешно море, защото в крехките скали на брега бяха включени вкаменели мидени черупки. Въпреки пустинната местност наоколо то беше прекрасно; пенливата му повърхност блестеше в зелено, жълто, оранжево. Цветовете се преливаха и пустият пейзаж наоколо се оживяваше от багрите.
Цезар идваше за пръв път в Централна Анатолия и я намираше тайнствена и красива. Халис, пълноводната червена река, закривена като жезъла на авгур, протичаше през тясна долина между високи червени скали, издигащи се като крепостните стени на някой град. В други участъци от течението си, обясни Дейотар, реката протичала през широка плодородна равнина. Наложи се отново да навлязат сред планини, високи и все още заснежени, но галатските водачи знаеха всички проходи. Войската се виеше през тях под формата на традиционна римска колона с дължина тринайсет километра. Конниците яздеха отстрани на крачещите с песен войници.
„О, най-после истинска война! Срещу чужд враг; чакат ни истински битки в непознати красиви земи.“
Скоро обаче пристигна първата корона от цар Фарнак. Приличаше повече на арменска, отколкото на персийска тиара: островърха, не пресечена, инкрустирана с малки кръгли рубини, в които имаше украшения във формата на звезди.
— О, да можеше само някой да я купи като произведение на изкуството! — възкликна Цезар. — Сърцето ме боли при мисълта, че трябва да я претопя.
— Налага се — отвърна бързо Калвин. — Все пак за тези малки рубини ще получиш добра цена при някой бижутер в Портус Маргаритария. Никога не съм виждал звезди в скъпоценен камък. Златото почти не се вижда, толкова са много. Като сладкиш, целият покрит с орехи.
— Мислиш ли, че нашият приятел Фарнак е започнал да се притеснява?
— О, да. Степента на притеснението му ще проличи по броя на изпратените корони.
 

През следващата нундина на всеки три дни се получаваше по една, все със същата форма и украса. На Цезар му оставаха само пет дни до лагера на кимерийците.
С четвъртата корона дойде и личен пратеник на Фарнак.
— Един скромен подарък от царя на царете, Цезаре.
— Цар на царете ли? Така ли се нарича вече Фарнак? — удиви се Цезар. — Предай на господаря си, че тази титла носи нещастие на онзи, който я носи. Последният цар на царете беше Тигран, а виж какво го сполетя при срещата с Гней Помпей Велики. Аз обаче победих Помпей, така че какво ще кажеш за мен, посланико?
— Ти си велик завоевател.
Защо тези римляни никога не приличаха на велики завоеватели? Нямаха златни носилки, нямаха хареми с жени и наложници, нямаха почетна стража, нито блестящи доспехи. Цезар носеше обикновена желязна ризница с червена лента, закрепена на гърдите. Ако не беше тя, щеше да изглежда като обикновен войник.
— Върни се при царя си, посланико, и му кажи, че е време да се прибира вкъщи — продължи Цезар с делови тон. — Преди да си тръгне обаче, искам достатъчно злато на слитъци, за да покрие щетите, които нанесе на Понт и Малка Армения. Хиляда таланта за Амис и три хиляди за останалата територия. Това злато ще се използва само за покриване на щетите, не е предназначено за римската съкровищница.
Той се обърна към Дейотар и добави:
— Цар Фарнак обаче беше клиент на Помпей Велики и не изпълни задълженията си към него. Затова му налагам глоба от две хиляди златни таланта. Те вече ще отидат в Рим.
Дейотар почервеня, задави се, но нищо не каза. Този Цезар нямаше срам. Наказваше Галатия, че е изпълнила задълженията към покровителя си, а Кимерия — за това, че не ги е зачела!
— Ако не получа отговор от царя ти още днес, посланико, ще продължа похода си по тази красива долина.
— В Кимерия няма и една десета от това злато — отбеляза Калвин, като с мъка сдържаше смеха си заради възмущението на Дейотар.
— Ще се изненадаш, Гней. Не забравяй, че Кимерия беше част от владенията на стария цар, а той имаше планини от злато. И не всичкото се е пазило в онези седемдесет крепости в Малка Армения, които Помпей изпразни до последната сестерция.
— _Чу ли_ го? — изсъска Дейотар пред Брут. — _Чу ли го!_ Един зависим цар не може да му угоди по никакъв начин, независимо какво ще направи! О, не мога да повярвам, че е възможно да съществува такава наглост!
— По-спокойно, по-спокойно. Това е начин да събере пари за покриване на разходите си по войната. Той изпразни римската хазна и сега трябва отново да я напълни. — Брут изгледа строго царя на Галатия. — А ти, Дейотаре, трябва да се разплатиш с мен. Надявам се, че си ме разбрал добре.
— А аз се надявам, Марк Бруте, ти да си разбрал, че когато Цезар каже десет процента лихва, никой не може да взима повече! — тросна се Дейотар. — Аз ще ти се издължа (ако запазя царството си), но няма да ти дам нито сестерция повече. Да не би да искаш книжата на Матиний да попаднат при Цезар? А и как ще ме принудиш да ти върна парите, като не можеш да командваш войска? Светът се променя, Марк Бруте, и човекът, който го управлява, никак не обича лихварите дори сред собствените си сънародници. Десет процента лихва — ако си запазя царството. А запазването на царството ми зависи от това с какви медени гласове ти и Касий ще пеете за мен в Никомедия, след като победим Фарнак!
 

Зела накара Цезар да занемее. Представляваше високо скалисто възвишение сред обширна равнина, зелена като смарагдите на короната. От всички страни се издигаха заснежени върхове, а синята лента на река Скилакс пресичаше цялото поле.
Кимерийският лагер се намираше в основата на възвишението, а на върха му Фарнак бе разположил командните палатки и харема си. Още преди да изпрати третата си корона, той бе видял добре римската колона, проточваща се през северния проход. След предаването на четвъртата посланикът му съобщи условията на Цезар, но Фарнак не им обърна внимание, защото се мислеше за непобедим. Той спокойно изчака римлянинът да устрои силно укрепен лагер съвсем близо до неговите войски.
На разсъмване Фарнак нападна стремително. Също както баща си Тигран той не можеше да повярва, че една малка войска, независимо колко добре е организирана, е в състояние да устои на атаката на стохилядна армия. Справи се по-добре от Помпей при Фарсал — войниците му издържаха четири часа, преди да се разбягат. Също както белгийските гали в първите години на войната с тях скитите се биеха до смърт. Смятаха отстъплението или оцеляването след поражение за позор.
— Ако Помпей се е сражавал с такъв противник в Анатолия, — сподели Цезар пред Калвин, Панза, Винициан и Касий, — той не заслужава прозвището „велик“. Не е голямо геройство да ги победиш.
— Предполагам, че галите са били значително по-опасни противници — изсъска през зъби Касий.
— Прочети коментарите ми — усмихна се Цезар. — За храброст не говорим. Галите имаха две качества, които липсват на сегашните ни противници. Първо, учеха се от собствените си грешки. И второ, притежават патриотизъм. Доста време ми беше нужно, за да го използвам в тяхна полза и в полза на Рим. Ти обаче се справи добре, Касий. Води легиона си като истински пълководец. Имам доста работа за теб през близките години, когато ще те изпратя да се разправиш с партите и да върнеш на Рим бойните му орли. Дотогава вече ще си бил консул, така че ще те направя един от главните си легати. Доколкото разбирам, обичаш да водиш битки както на сушата, така и по море.
Това би трябвало да поласкае Касий, но само го ядоса. „Той говори, сякаш всичко се дължи на неговата дарба. С какво мога да допринеса аз, безгласната му пионка?“
Пълководецът обиколи бойното поле, даде заповеди за изкопаването на масови гробове за скитите — мъртвите бяха твърде много, за да бъдат изгорени дори в Зела да имаше гори.
Самият Фарнак беше избягал заедно със съкровищата си. Жените му бяха намерени в харема убити. Когато научи това, Цезар изпита съжаление.
Той раздаде плячката на командирите и войниците си и отказа да вземе своя дял. Короните му бяха достатъчно. След разпределянето на плячката обикновените войници се оказаха с по десет хиляди сестерции по-богати, а легатите като Брут и Касий получиха по сто таланта. Толкова много злато бе оставено в кимерийския лагер. Кой знае какво бе отнесъл Фарнак? Никой обаче не получи парите на ръка. Всичко се записваше от специално избрани войнишки представители. Плячката трябваше да бъде показана на триумфалното шествие на пълководеца, преди да бъде раздадена.
 

След два дни войската тръгна за Пергам, където бе посрещната с ликуване и цветя. Фарнак вече не заплашваше провинция Азия. Макар че оттогава бяха минали четирийсет години, никой не беше забравил стотиците хиляди избити от Митридат Велики.
— Веднага щом се прибера в Рим, ще изпратя в провинцията способен управител — обеща Цезар на Архелай, сина на Митридат Пергамски. — Той ще знае кое е най-добро за възстановяването на страната. Край на събирането на данъци от публикани. След изтичането на петгодишния срок на освобождаване от налози всяка област ще събира таксите си отделно и ще плаща направо на Рим. Не затова обаче те повиках.
Цезар се наведе напред и опря ръце на бюрото си.
— Ще пиша на баща ти в Александрия, но Пергам трябва да научи съдбата си още сега. Възнамерявам да преместя седалището на управителя в Ефес — Пергам е твърде на север. Затова Пергам ще бъде обявен за царство, управлявано от баща ти. Държавата няма да е толкова голяма като завещаната някога на Рим от Атал, но ще е по-голяма от сегашната. Ще дам на Пергам земи от Западна Галатия. Имам чувството, че провинциите на Рим развиват все по-голяма бюрокрация, която постоянно скубе обикновените граждани. Затова винаги когато попадна на хора, способни да управляват зависима държава, аз създавам такова царство. Вие ще плащате данъци на Рим, но самият Рим няма да се занимава със събирането им. — Цезар прочисти гърлото си и продължи: — Има обаче едно условие: Пергам трябва да подкрепя Рим на всяка цена и да отстоява на всички външни врагове. Да останете не само клиенти на Цезар, а и на наследниците на Цезар. Да управлявате мъдро и да увеличавате благосъстоянието на _всичките_ си поданици, не само на висшата класа.
— Баща ми винаги е бил мъдър човек, Цезаре — отвърна младежът, удивен от този невероятен подарък, — но най-мъдрата постъпка в живота му бе да те подкрепи. Благодарността ни не може да се изрази с думи.
— Не искам благодарности, а нещо много по-ценно. Вярност.
 

След това потегли на север към Витиния, страна, заемаща южните брегове на Пропонтида, голямо водно пространство, служещо като преддверие към огромното Евксинско море и свързано с него чрез тесния проток Босфор, на който се намираше древният гръцки град Византион. От другата страна Пропонтида се свързваше с Егейско море чрез протока Хелеспонт и така водите от големите сарматски и скитски реки се вливаха в Средиземно море.
Никомедия се разполагаше на един спокоен залив на Пропонтида, в чиято равна повърхност се оглеждаха околните хълмове и гори. Това бе едно от любимите места на Цезар, защото му навяваше топли спомени за един престарял цар с къдрава перука и силен грим, обслужван от цяла армия женствени роби. Не, те не бяха имали любовни отношения — третият цар Никомед и Цезар! Свързваше ги нещо повече — силно приятелство. А също дебелата стара царица Орадалтида, чието куче Сула я бе ухапало отзад в деня на идването на двайсетгодишния Цезар. Единствената им дъщеря Ниса беше отвлечена от Митридат Велики и държана като заложница в продължение на години. Лукул я бе освободил, когато тя вече беше петдесетгодишна, и я беше върнал на майка й. По онова дреме старият цар вече бе мъртъв. Когато Рим направи Витиния провинция, Цезар измами управителя Юнк, като прехвърли всички пари на Орадалтида в една банка във Византион и я настани в богато имение на брега на Евксинско море. Там Орадалтида и Ниса живееха дните си щастливо, ловяха риба с въдици от брега и разхождаха новото си куче на име Лукул.
Сега, разбира се, всички те бяха мъртви. В добре познатия му дворец живееше управителят. Най-големите ценности бяха отнесени още от Юнк, но позлатата и червеният мрамор стояха. Именно Юнк, размишляваше сега Цезар, го бе подтикнал да се опитва да прекрати своеволията и ограбването от страна на управителите на провинции. Е, пръв всъщност беше Вер, но той не беше управител. Вер бе съвсем различен от всички останали злосторници, както доказа Цицерон.
Управителите натрупваха цели състояния за сметка на провинциите си, продаваха граждански права, продаваха данъчни облекчения, конфискуваха имущества, определяха цените на зърното, присвояваха си всяко произведение на изкуството, до което се докопат, взимаха подкупи от публиканите и даваха под наем ликторите, а дори и войските си на римски лихвари, които събираха вземанията си.
Юнк бе натрупал доста голямо състояние във Витиния, но явно някой бог му се беше разсърдил, защото той и нечестно събраното му богатство потънаха в морето на път за дома.
„О, Цезаре, остарял си! Това беше отдавна и многобройните спомени, затворени между тези стени, са като лемури — същества от отвъдния свят, които биват пускани на земята само през две нощи на годината. Твърде много неща се случиха за твърде кратко време. Стореното от Сула още не е преодоляно и Цезар е последната му жертва. Никой мъж, нахлул в собствената си страна, не може да бъде щастлив. Всичко, което прави Цезар, е с някаква цел, Цезар вече не вярва във вълшебства. Защото вълшебства няма. Хората ги развалят с пороците, стремежите, недосетливостта, глупостта и алчността си. Един Катон или Бибул е в състояние да провали всяко добро управление. А един Цезар може да се умори от безкрайните опити отново да сложи нещата в ред. Онзи Цезар, който провеждаше словесни двубои с грозния стар цар е съвсем различен от сегашния — хладен, циничен и грохнал. Този човек няма мечти. Той просто иска да преживее поредния ден, без името му да бъде опетнено. Този мъж се приближава все повече към момента, когато животът ще му омръзне. Как е възможно един човек да сложи ред в Рим? Особено ако е минал петдесет и пет?“
Въпреки всичко животът трябваше да се живее. Сега Витиния се управляваше от един от най-обещаващите съмишленици на Цезар, Гай Вибий Панза. Цезар реши, че Понт трябва да се ръководи от друг, затова назначи един друг обещаващ човек, Марк Целий Винициан. Той трябваше да се справи с щетите, нанесени от Фарнак.
 

Когато даде последните си нареждания, Цезар затвори вратата на кабинета си и се зае с писане на писма: до Клеопатра и Митридат Пергамски в Александрия, до Публий Сервилий Вация Изаурик в Рим, до Марк Антоний, началника на конницата, и най-накрая до стария си приятел Гай Маций. Двамата бяха на една възраст. Бащата на Маций бе наел другия приземен апартамент в къщата на Аврелия в Субура и така двете момчета бяха израснали заедно в прекрасната градина на Мациевия баща. Маций Младши бе наследил градинарския талант на баща си и в свободното си време се грижеше за имението на Цезар от другата страна на Тибър. Той бе измислил оформянето на храсти чрез подкастряне и използваше всяка възможност да превръща чемшири и кучешко грозде в птици и животни.
Цезар изля душата си в това писмо, защото нямаше какво да крие от получателя му.
 
„Вени, види, вици.
Дойдох, видях, победих. Мисля да направя тези думи мой девиз, защото ми се случва постоянно, а и изразът е достатъчно кратък. Поне при последното идване, виждане и побеждаване се изправих срещу един чужденец.
На изток всичко е сложено в ред. Каква бъркотия само! По вина на алчни управители и чужди царе Киликия, провинция Азия, Витиния и Понт изнемогват. За Сирия не ми е толкова жал. Аз просто следвам стъпките на предишния диктатор Сула и предприемам неговите мерки, които се оказаха много сполучливи. Тъй като ти не се занимаваш със събиране на данъци, реформите в Мала Азия няма да те засегнат, но когато стигна Рим, от публиканите и другите спекуланти ще хвърчи перушина — добре им подрязах крилцата. Дали ме е грижа? Ни най-малко. Проблемът на Сула беше, че той не разбираше нищо от политика. Оттегли се от диктаторската длъжност, без да се увери, че новата му конституция не може да бъде отменена. Повярвай ми. Цезар няма да стори тази грешка.
Последното, което искам, е сенатът да се напълни с мои пионки, но се боя, че точно това ще стане. Може би си мислиш, че ще е по-разумно, ако сенатът ми е подчинен напълно, но не е така, Маций, не е. Докато има силна политическа конкуренция, най-амбициозните сред съмишлениците ми могат да бъдат контролирани. Ала когато в управлението има само мои привърженици, какво ще спре някой по-млад, по-пробивен от мен мъж да ме отстрани и да заеме диктаторското кресло? Властта трябва да има опозиция! Управлението няма нужда само от добрите люде, които се противопоставят на всичко заради самото противопоставяне. Тяхната опозиция не беше градивна, не се основаваше на разумни решения. Забележи, че говоря в минало време. Добрите люде са минало, съдбата им ще се реши в провинция Африка. Надявах се да срещна полезна опозиция, но се страхувам, че гражданската война я унищожи. Аз съм в безизходица.
От Тарс ме съпровождат Марк Юний Брут и Гай Касий. Простих и на двамата и те сега работят неуморно… за собственото си благо. Не, не за Рим и със сигурност не за Цезар. Дали няма да организират градивната сенатска опозиция? Не, боя се, че не. Те не се интересуват от страната си, а само от собствената си кариера. Все пак компанията им ме забавлява и научих немалко за лихварството.
Току-що завърших промените в някои зависими царства в Анатолия, най-вече в Галатия и Кападокия. Дейотар се нуждаеше от добър урок и аз му го дадох. Първоначално смятах да свия Галатия в един малък район около Анкира, но… о, о, о! Брут ревна като лъв и скочи да защитава Дейотар, който му дължи милиони. Как съм смеел да лиша този прекрасен човек от три четвърти от територията му и да превърна един постоянен източник на приходи в несъбираеми дългове? Брут категорично отказа да приеме решението ми. Какво красноречие, каква риторика! Наистина, Маций, ако Цицерон чуе Брут в разгара на такъв спор, ще си оскубе косата от завист. Касий също може да го засрами, дължа да добавя. Те не са просто шуреи, те са приятели от детинство.
Накрая оставих на Дейотар доста повече, отколкото възнамерявах в началото, но Западна Галатия отиде в новосъздаденото Пергамско царство, а Малка Армения придадох към Кападокия. Брут може да няма много желания, но тези, които има, ги преследва с дива страст. Най-важно за него е запазването на състоянието му.
Мотивите му са ясни като анатолийска изворна вода, но Касий е доста по-потаен. Той е надменен, самонадеян и ужасно амбициозен. Никога няма да му простя за циничния му отчет, който изпрати в Рим след смъртта на Крас край Кари, в който изтъкваше собствените си качества, а представяше покойния си пълководец като най-обикновен скъперник. Признавам, че парите бяха слабост на Крас, но той наистина беше велик мъж.
Касий е недоволен, че създадох тези зависими царства, без да се допитам до сената, без да се съобразя с друго мнение. В това отношение да си диктатор е истинско блаженство — така се печели много време за неща, които съм сигурен, че съм уредил по най-изгодния за Рим начин. На Касий обаче това никак не му се нрави. Или, ако се изразя по друг начин, Касий ще е доволен, само ако той е диктатор.
Имам син. Царицата на Египет ми дари момче миналия юни. Той, разбира се, не е римлянин, но ще управлява Египет, затова не се оплаквам. Колкото до майката, ще имаш възможността да я видиш лично. Тя настоява да дойде в Рим, след като републиканците (какво погрешно определение!) бъдат окончателно разбити. Агентът й, някой си Амоний, ще дойде с молба да й осигуриш парцел до градините ми на Яникулума за строеж на дворец, в който да отсяда, като дойде в Рим. Когато уредиш всичко, регистрирай го на мое име, макар че парите ще осигури тя.
Нямам намерение да се развеждам с Калпурния заради Клеопатра. Това би било неоправдано. Дъщерята на Пизон е образцова съпруга. Може да се задържам малко в Рим, но имам информатори. Калпурния е най-достойната жена за един Цезар. Тя е извън всяко подозрение. Прекрасно момиче.
Може би звучи жестоко, иронично, но аз съм променен до неузнаваемост, Маций. Един човек не бива да се издига толкова, че да няма достоен съперник, а се страхувам, че точно това се случи с мен. Хората, които можеха да се конкурират с мен по богатство, са мъртви. Публий Клодий. Гай Курион. Марк Крас. Помпей Велики. Чувствам се като фара на Александрия — няма сграда, която да достига дори до половината на височината му. Ако имах възможност, нещата нямаше да се развият така.
Когато прекосих Рубикон и настъпих към Рим, нещо в мен се прекърши. Не биваше да ме предизвикват. Наистина ли си въобразяваха, че няма да нахлуя в Рим? Аз съм Цезар, моята дигнитас ми е по-скъпа от живота. Цезар да бъде обвинен в мнимо предателство и прогонен? Немислимо. Ако трябва да го направя отново, ще го сторя. И въпреки това нещо в мен се прекърши. Никога няма да постигна онова, което исках — да бъда консул за втори път, върховен жрец, старейшина на сената, който има право да се изказва непосредствено след консулите, пълководец, който няма равен.
Сега за Ефес и Египет аз съм бог, а за Рим — диктатор и владетел на света. Това обаче не е по мое желание. Ти ме познаваш добре и знаеш какво искам да кажа. Малко хора ме разбират така. Тълкуват подбудите ми в светлината на собствените си амбиции.
Бях потресен да науча за смъртта на Авъл Габиний в Салона. Един добър човек, прогонен несправедливо. Старият Птолемей Авлет сигурно никога не е имал десет хиляди таланта да му плати. Съмнявам се Габиний да е получил повече от две хиляди за услугата. Ако Лентул се беше вдигнал навреме от Киликия и го бе изпреварил за сключването на този договор, щяха ли да го съдят? Разбира се, че не! Той беше от добрите люде, а Габиний гласуваше за Цезар. Точно това трябва да спре, Маций — избирателното прилагане на законите.
А, ето една тема, която Касий отказа да коментира. Когато му казах, че брат му Квинт ограбил Отвъдна Испания, натоварил плячката си на кораб и отплавал за Рим преди пристигането на управителя Гай Требоний, той не каза нито думичка. Продължи да мълчи, когато му съобщих, че корабът бил така препълнен, че потънал в устието на река Ибер и Квинт Касий се удавил. Не съм сигурен дали мълчанието му се дължи на това, че Квинт беше от моите хора, или на това, че създаваше лошо име на Касиите.
Очаквайте ме в Рим към края на септември.“
 
 
 
Непосредствено след битката при Зела Цезар бе написал писмо до Асандер в Кимерия. В него повтаряше казаното пред посланика: че Кимерия дължи на Понт четири хиляди златни таланта, а на римската хазна — още две хиляди. Уведоми също Асандер, че баща му е избягал в Синоп и очевидно е на път за дома.
Точно преди тръгването му от Никомедия той получи отговора на Асандер. В него той благодареше за напомнянето и с радост уведомяваше диктатора, че Фарнак е бил заловен и екзекутиран. Сега Асандер управляваше Кимерия и с радост щял да влезе в клиентелата на Цезар. Като доказателство за добрата му воля с писмото идваха две хиляди таланта; четири хиляди били изпратени на новия управител на Понт Винициан.
Така, когато Цезар отплава от Хелеспонт, корабът му бе натоварен със седем хиляди златни таланта и голям брой корони.
Първата му спирка бе остров Самос, където потърси един от по-умерените си противници, великия патриций и бивш консул Сервий Сулпиций Руф, който го приветства и искрено се разкая за деянията си:
— Ние се отнесохме несправедливо към теб, Цезаре, и аз съжалявам за това. Наистина, не съм предполагал, че ще се стигне до това.
— Вината не е твоя. Надявам се сега да се върнеш в Рим и да заемеш мястото си в сената. Не искам да ми се подмазваш, а да преглеждаш законите ми и да им даваш безпристрастната си оценка.
На Самос Цезар се раздели с Брут, на когото бе обещал да го направи жрец. Тъй като Сервий Сулпиций имаше голям авторитет в жреческите среди, Брут пожела да остане и да бъде обучен в тази област. Цезар съжаляваше само, че и Касий не остана.
След Самос спряха на Лесбос, където бе избягал един доста по-упорит негов противник, бившият консул Марк Клавдий Марцел. Той категорично отхвърли предложенията му.
Следващата спирка беше Атина, която подкрепяше горещо Помпей. Това не остана безнаказано. Цезар наложи на града голяма глоба, сетне отиде до Коринт на провлака между континента и полуостров Пелопонес. Гай Мумий го беше ограбил преди десетилетия и градът още не се беше възстановил. Цезар надничаше в пустите къщи, качи се в голямата крепост на Акрокоринт. Касий, на когото бе заповядал да го придружи, не можеше да разбере защо го прави.
— През този провлак трябва да има канал — рече Великият мъж, застанал на високите скали над морето. — Ако има канал, няма да се налага корабите да заобикалят нос Тенарум, изложени на бурите. Ще са в състояние да минават направо от Патра в Егейско море.
— Невъзможно! — изсумтя Касий. — Ще се наложи да се копае на дълбочина двеста и повече стъпки в монолитна скала.
— Нищо не е невъзможно. Колкото до стария град, той направо плаче за нови заселници. Гай Марий искаше да изпрати тук ветерани от войската си.
— И не успя — отсече Касий. Ритна един камък. — Възнамерявам да остана в Атина.
— Боя се, че няма да стане. Ще дойдеш с мен в Рим.
— Защо? — попита Касий и настръхна.
— Защото, приятелю, ти не си почитател на Цезар, а Атина също не е. Смятам за най-разумно да ви държа на разстояние. Не, не се сърди, изслушай ме.
Касий вече се беше обърнал да си върви, но се спря, тъй като си помисли: „Внимавай, Касий. Все пак той управлява.“
— Реших да помогна на теб и на Брут да се издигнете не от някаква симпатия, а защото и двамата трябва да станете претори и консули, когато ви дойде времето. — Цезар се вгледа изпитателно в очите на Касий. — Престани да ме мразиш и се благодари на боговете, че съм милостив човек. Ако бях Сула, сега нямаше да си жив, Касий. Насочи пагубната си енергия към градивни начинания и работи за благото на Рим. Аз не съм важен, ти не си важен, важен е Рим.
— Закълни се в главата на новородения си син, че нямаш амбиции да станеш цар на Рим.
— Кълна се. Цар на Рим ли? По-скоро ще се присъединя към онези луди отшелници, които живеят в пещери по брега на Асфалтовото езеро. Сега погледни на нещата непредубедено, Касий. Тук е _възможно_ да се прокопае канал.
 
 
 
Част II: Разчистване на сметки
 

4
Началникът на конницата
(Септември — декември 47 г.пр.Хр.)
 

Шести легион и германската конница бяха изпратени от Пергам в Ефес, където щяха да оформят ядрото на бъдещата войска на провинция Азия. Затова, когато Цезар стъпи на италийска земя, с него бяха само Децим Карфулен и една центурия войници. Придружаваха го още Авъл Хирций, Гай Касий, помощникът му Гай Требаций и няколко други легати и трибуни, нетърпеливи да продължат политическата си кариера. Карфулен и центурията му имаха задача да охраняват златото.
Ветровете ги бяха отвели чак до Тарентум! Ако бяха акостирали, както бе предвидено, в Брундизиум, Цезар щеше да се срещне с Марк Цицерон, без да се отклонява от пътя си. Сега се налагаше да изпрати останалите към Рим по Апиевия път, а той да потегли за Брундизиум с бърза двуколка.
Късметът му отново проработи. Мулетата не бяха извървели голямо разстояние, когато срещу тях се зададе носилка. Цезар извика радостно. Това сигурно беше Цицерон! Кой друг би се придвижвал с носилка в тази жега? Двуколката ги настигна с тропот, Цезар скочи на земята, преди още да е спряла. Приближи се до носилката, където Цицерон седеше над сгъваема масичка. Знаменитият адвокат зяпна от удивление, изграчи от уплаха, сетне се измъкна навън.
— Цезаре!
— Ела да се поразходим.
Двамата стари противници се отдалечиха достатъчно спътниците им да не могат да ги чуват. Сетне Цезар спря и се обърна към адвоката. Какви ужасни промени! Не толкова във външността на Цицерон, макар че той бе отслабнал. Промените бяха в духа и това личеше в умните му, леко сълзливи кафяви очи. Ето още един, който искаше да бъде почитан като велик консул, да е титуляр на сената, може би цензор, да изказва мнението си в началото на разискванията. За него също бе късно. Твърде много вода беше изтекла.
— Как върви? — попита Цезар със свито гърло.
— Зле. Стоях в Брундизиум цяла година, Теренция не иска да ми праща пари, Долабела изостави Тулия и бедното момиче така се е скарало с майка си, че избяга при мен. Здравето му е разклатено и (сам не мога да си го обясня!) още обича Долабела.
— Върни се в Рим, Марк. Много искам да заемеш отново мястото си в сената. Нуждая се от истинска опозиция.
— О, не мога! Ще кажат, че съм се предал — отвърна Цицерон.
Главата на Цезар забуча. Той стисна устни, но успя да се овладее.
— Е, да не го обсъждаме сега. Просто си събери вещите и заведи Тулия, където климатът е по-здравословен. Отседни в някоя от красивите си вили в Кампания. Попиши. Размисли. Сдобри се с Теренция.
— С Теренция ли? Едно просто сдобряване няма да свърши работа. Можеш ли да повярваш, че заплаши да раздаде всичките си пари на чужди хора, а има син и дъщеря.
— За бездомните кучета и котки или за някой храм? — поинтересува се сериозно събеседникът му.
Цицерон избухна:
— Ако го направи, значи няма сърце! Доколкото разбрах, избрала е хора, ъ… „славещи мъдростта на Земята“. Пфу!
— О, не. Да не е приела култа към Изида?
— Теренция да се самобичува? Никога!
Поговориха още, все на такива общи теми. Цезар му предаде новините за двамата Квинтовци и остана доста изненадан, че никой от тях не се е върнал още в Италия. Цицерон му разказа, че Атик и жена му Пилия били добре, че дъщеря им растяла невероятно бързо. Сетне преминаха на темата за Рим, но Цицерон отказваше да обсъжда проблеми, за които беше убеден, че се дължат единствено на Цезар.
— Какво друго, освен дълговете мъчи Долабела? — поинтересува се Цезар.
— Откъде да знам? Известно ми е само, че дружи със сина на Езоп и той му влияе изключително зле.
— Синът на един бездарен актьор? Долабела се движи в доста неподходяща компания.
— Езоп — Заяви с достойнство Цицерон — ми е добър приятел. Компанията на Долабела не е неподходяща.
Цезар се отказа да го убеждава, върна се при колесницата си и потегли към Рим.
 

Братовчед му и негов скъп приятел Луций Юлий Цезар го посрещна във вилата на Филип край Мизенум, недалеч от Рим. Седем години по-младият Луций приличаше много на Цезар, но очите му бяха по-добродушни и по-бледосини.
— Знаеш ли, че цяла година Долабела се опитва да прокара закон за пълно опрощаване на всички дългове и че двама удивително способни народни трибуни му се противопоставят енергично? — попита Луций, когато се настаниха удобно.
— Още в Египет го научих. Азиний Полион и Луций Требелий са от моите хора.
— Много способни мъже! И всеки ден рискуват живота си, като налагат вето на проектозакона на Долабела в Плебейското събрание. Долабела си мислеше, че ще ги сплаши, като организира улични банди по примера на Публий Клодий. Полион и Требелий не се впечатляват; продължават да налагат вето.
— А твоят племенник и мой братовчед, Марк Антоний, началникът на конницата?
— Антоний е пропаднал човек, Гай. Мързелив, лаком, невъзпитан, разточителен, пияница.
— Това ми е известно, Луций. Имайки предвид доброто му поведение по време на войната срещу Великия, си бях помислил, че с преодолял пороците си.
— Той никога няма да преодолее пороците си! — сопна се Луций. — В отговор на безчинствата на римските банди Антоний напусна града, за да… как точно се изказа? — „Да нагледа как вървят нещата в Италия“. Представите му за наглеждане се състоят в носилки, пълни с наложници, каруци, пълни с вино, колесница, теглена от четири лъвици, тълпа джуджета, акробати, илюзионисти и танцьорки и оркестър с тракийски панфлейти и тъпани. Той се смята за съвременния Дионис!
— Какъв глупак! Аз го предупредих.
— Не личи да си е взел поука. В края на март научихме, че тъй като легионите почивали край Капуа, той решил да отиде с цирка си там. Предполагам, че сега, шест месеца по-късно, още е в града. Едва бе напуснал Рим, и Долабела започна с безчинствата си. Полион и Требелий изпратиха Публий Сула и дебелия Валерий Месала при теб. Не са ли дошли?
— Не. Продължавай, Луций.
— Става все по-лошо. Преди две нундини сенатът прие сенатус консултум ултимум и нареди на Антоний да се заеме с положението в Рим. Той не бързаше да се отзове, но когато се появи, стори нещо невъобразимо. Преди четири дни дойде с Десети легион и заповяда на войниците да нападнат тълпата. Гай, те извадиха мечовете си и се нахвърлиха върху мъже, въоръжени единствено със сопи! Осемстотин души бяха избити. Долабела веднага прибра хората си, но Антоний не се спря. Изпрати отряди войници да му доведат няколко души, които нарече „водачи на бандите“. Откъде е научил, че са точно те, нямам представа. Бяха около петдесет души, включително двайсетина римски граждани. Той бичува и обезглави онези, които нямаха граждански права, а гражданите хвърли от Тарпейската скала. След това се върна в Капуа с Десети.
Лицето на Цезар бе пребледняло, той стискаше с все сила юмруци.
— Не съм чул нищо за това — призна.
— Сигурен съм, че не си, макар че вестта се разнесе из цялата страна. Ала кой ще каже на диктатора Цезар, ако не аз?
— Къде е Долабела?
— Все още е в Рим, но кротува.
— А Антоний?
— Още е в Капуа. Казва, че сред легионите имало настроения за бунт.
— А управлението, освен Полион и Требелий?
— Такова не съществува. Няма те твърде дълго, Гай, и направи в Рим прекалено малко, преди да тръгнеш. _Осемнайсет_ месеца! Докато Вация Изаурик беше консул, нещата вървяха доста добре, но в Рим вече година няма консули и претори! Нито Вация, нито Лепид имат някакви пълномощия. Проблемите започнаха от момента, когато Антоний дойде с легионите от Македония. Двамата с Долабела — какви неразделни приятели бяха в миналото! — явно са решили така да съсипят Рим, че дори и ти да не си в състояние да го възстановиш. И ако не успееш, Гай, ще се бият до смърт, за да определят кой ще е следващият диктатор.
— Това ли целят?
Луций Цезар стана и закрачи из стаята с мрачно изражение. Внезапно се извъртя към Цезар и попита:
— Защо се бави толкова много, братовчеде? Това беше неразумно! Да се оставиш в прегръдките на някаква източна принцеса, да плаваш по реки, да съсредоточиш вниманието си в неправилния край на Нашето море. Гай, от смъртта на Помпей измина една година. _Къде се губи досега?_ Твоето място е в Рим!
Никой друг нямаше да посмее да му го каже, съзнаваше Цезар. Без съмнение Вация, Лепид, Филип, Полион, Требелий и останалите в Рим бяха оставили тази мисия на единствения човек, пред когото Цезар не можеше да избухне. На многогодишния му приятел и съмишленик Луций Юлий Цезар, бивш консул, главен гадател, най-верен негов легат по време на Галската война. Затова той изслуша братовчед си смирено, сетне вдигна ръце, сякаш да се защити:
— Дори аз не мога да бъде на две места едновременно. Разбира се, че знаех колко работа имам в Рим и че преди всичко трябва да сложа в ред него. Ала бях изправен пред две алтернативи, Луций, и все още смятам, че избрах правилната. Можех да оставя източния край на Нашето море да се превърне в гнездо на оси, с републикански въстаници, безчинстващи варварски царе и пълна анархия и да остана тук, за да сложа в ред града. Реших да отида на изток, защото смятах, че Рим ще оцелее, докато намеря време да се заема с него. Сега виждам основната си грешка — доверих се прекалено много на Марк Антоний. Най-лошото, Луций, е в това, че той е толкова способен! Какво е сторила Юлия Антония на тези три деца с капризите и фантазиите си, с непрокопсаните си съпрузи и неспособността си да създаде порядъчно римско семейство? Както сам се изрази, Марк е пропаднал човек. Гай е пълен идиот, а Луций е толкова коварен, че лявата му ръка не знае какво прави дясната.
Двамата мъже се спогледаха и присвиха очи. Роднини! Бич за всеки порядъчен човек.
— Е, вече съм тук, Луций. Това няма да се повтори. А и не съм закъснял твърде много. Ако Антоний и Долабела си мислят, че някой от тях ще грабне диктаторството след смъртта ми, Цезар няма намерение да ги улеснява, като умре.
— Разбирам съображенията ти за Изтока — призна с по-мек тон Луций, — но не оставяй Антоний да те омае с приказките си. Ти имаш слабост към него, но този път той отиде твърде далеч. — Намръщи се. — В легионите става нещо странно и имам предчувствие, че племенникът ми е в дъното на всичко. Той не позволява на никого другиго да припари до тях.
— Имат ли причини за недоволство? Цицерон ми намекна, че не са получавали заплатите си.
— Предполагам, че Антоний им е платил, защото взе сребро от хазната, за да сече монети. Може би се отегчават. Те са ветерани от Галската война. Има и от испанските войски на Помпей Велики. Бездействието явно не им се нрави.
— След като се оправя тук, ще имат достатъчно работа в провинция Африка — рече Цезар и се изправи. — Веднага тръгваме за Рим, Луций. Искам на зазоряване да съм във Форума.
— Още нещо, Цезаре. Антоний се настани в двореца на Помпей Велики в Карина.
Той застина на място.
— Кой му е разрешил?
— Сам си разреши, нали е началник на конницата. Каза, че старата му къща била прекалено малка за поста му.
— Виж го ти — изсумтя Цезар и отново тръгна. — На колко години е сега?
— На трийсет и шест.
— Достатъчно е възрастен, за да му е дошъл умът в главата.
 

„Всеки път, когато Цезар се върне, Рим изглежда все по-мизерно. Дали защото той вижда все повече други градове, проектирани от способни гръцки архитекти, които не се боят да рушат в името на прогреса? Докато ние, римляните, почитаме древността и предците си и не можем дори да си помислим за събаряне на някоя обществена сграда, дори отдавна вече да не служи за нищо. Въпреки огромните си размери Рим не е блестящо творение на архитектурата. Сърцето му е разположено в едно дълбоко дере, което по всяка логика би трябвало да завършва в Церолийските блата, но тъй като скалистото било на Велия се простира между Есквилинския хълм и Палатина, то образува собствено езеро. Ако Голямата клоака не се оттичаше непосредствено под него, там със сигурност щеше да има езеро. Навсякъде сградите са олющени, храмовете на Капитолия са невзрачни, дори Юпитеровият. Колкото до този на Юнона, преди колко години е била последната му реконструкция? Изпаренията от монетния двор в подземието му тровят целия град. Нищо не се планира, всеки строи, където му падне. Въпреки това Цезар се опитва да подобри положението, като сам финансира строителни проекти! Истината е, че Рим е изтощен от толкова години гражданска война. Така не може да продължава, това трябва да се спре.“
Цезар не намери успокоение в обществените постройки, започнати от него преди седем години: Юлиевия форум до Римския, Юлиевата базилика на мястото на старите Опимиева и Семпрониева базилики, новата сенатска курия, канторите на сената до нея.
Не, той виждаше само разпадащите се фасади, падналите статуи, напуканите олтари, осквернените светилища. Руминината смокиня бе с надраскана кора, клоните на други две свещени дървета бяха изпочупени, а Курциевото езерце бе замърсено с кръв. Върху Капитолия вратите на Суловия Табуларий зееха разбити.
— Направил ли е някакъв опит да сложи тази бъркотия в ред? — попита Цезар.
— Не — отвърна Луций.
— Очевидно и никой друг не си е мръднал пръста.
— Обикновените хора се боят прекалено много да идват тук, а сенатът не желае труповете да бъдат откарани, преди близките на убитите да си ги поискат. Това е още един признак на безвластието, Гай. Кой ще се заеме с разчистването, като няма нито градски претор, нито едили?
Цезар се обърна към главния си секретар, застанал до тях с позеленяло лице и притиснал кърпичка до носа си:
— Фаберий, иди на пристанището и предложи хиляда сестерции на всеки, който е готов да извози разлагащите се трупове. До смрачаване тук да не е останало нито едно тяло. Всичките да се хвърлят във варовите ями на Есквилинското поле. Макар да са били изклани неоправдано, това са бивши метежници и негодници. Ако близките им още не са дошли да си ги вземат, толкова по-зле за тях.
Фаберий, който с нетърпение търсеше повод да се махне, побърза да се отдалечи.
— Копоний, намери надзирателя на обществените роби и му кажи, че искам до утре Форумът да е измит и излъскан — нареди Цезар на друг секретар. — Това е най-лошото светотатство; напълно безсмислено.
Мина между храма на Конкорд и ниския стар Сенакулум и се наведе да разгледа отломките пред вратите на Табулария.
— Варвари! — изсъска. — Виж това! Един от най-старите ни изсечени в камък закони е натрошен на парченца. Ще се наложи да се сглобяват отново като мозайка. Тежко му на Антоний! Къде е?
— Тъкмо се задава един, който може би ще даде отговор на този въпрос — рече Луций и кимна към приближаващия се набит мъж с пурпурна ивица на тогата си.
— Вация! — възкликна Цезар и вдигна десницата си.
Публий Сервилий Вация Изаурик произхождаше от благороден плебейски род и беше син на най-верния сподвижник на Сула. Баща му се бе замогнал по време на предишния диктатор и продължаваше да трупа състояние и след отменянето на Суловата конституция. Той все още беше жив и обитаваше една луксозна вила. Причините Вация да подкрепи Цезар оставаха мистерия за онези, които съдеха за постъпките на хората според политическата ориентация на предните им — Сервиите Вации бяха изключително консервативни като самия Сула. Този представител на рода обаче правеше изключение. Харесваше Цезар и бе достатъчно умен, за да разбере, че той не е нито демагог, нито политически авантюрист.
Той стисна ръката на диктатора и сърдечно я разтърси:
— Слава на боговете, че се върна!
— Ела да се разходиш с нас. Къде са Полион и Требелий?
— Идват. Не те очаквахме толкова рано.
— А Марк Антоний?
— В Капуа е, но изпрати известие, че тръгва насам.
Тримата спряха пред масивните бронзови порти на храма на Сатурн, където се намираше съкровищницата. След дълго хлопане едното крило на вратата се отвори и през пролуката се показа разтревоженото лице на Марк Куспий, главния ковчежник.
— Каква чест, да ме посрещнеш лично, Куспий.
— Цезаре! — Вратата се отвори широко. — Влизай, влизай!
— Не разбирам защо изглеждаш толкова уплашен, Куспий — каза Цезар, докато крачеха по един мрачен коридор към канторите. — Хазната е празна като черво след клизма. — Той надникна в една стаичка и се намръщи. — Дори запасите от лазерпициум са изчезнали. На кого му е притрябвало това очистително?
Куспий отговори без увъртания:
— Марк Антоний, Цезаре. Той е началник на конницата и каза, че трябвало да плати на войските.
— За _цяла_ война аз взех само трийсет милиона сестерции и десет хиляди таланта на сребърни слитъци. Оставих двайсет хиляди сребърни и петнайсет хиляди златни таланта. Предостатъчно за заплатите на двеста легиона войници. Направих си някои сметки за средствата, които би трябвало да има в хазната. Не съм очаквал да я заваря изпразнена.
— Златото още е тук, Цезаре. Преместих го от другата страна. През консулството на Публий Сервилий Вация бяха взети хиляда сребърни таланта на монети.
— Да, сякох монети — потвърди Вация, — но в обращение бяха пуснати само четири милиона сестерции. Останалото количество върнах тук.
— Просто споменах някои факти!
— Никой не те обвинява, Куспий. Докато диктаторът е в Италия обаче, никой няма право да вземе и една сестерция в негово отсъствие. Ясно ли е?
— Да, Цезаре, пределно ясно!
— Вдругиден очаквай седем хиляди златни таланта и много златни корони. Златото е за Съкровищницата. Короните ще останат до триумфа ми за победите в Азия. Сега ти пожелавам приятен ден.
Куспий затвори вратата след тях и се облегна на нея с тежка въздишка.
— Какво е намислил Антоний? — попита Вация двамата Цезари.
— Скоро възнамерявам да научи — отвърна диктаторът.
 

Публий Корнелий Долабела произхождаше от стара патрицианска фамилия, изпаднала в несъстоятелност. Както един друг Корнелий, Сула, Долабела водеше доста авантюристичен живот. Беше участвал в компанията на Клодий, група твърде разюздани млади мъже, скандализирали целия град с поведението си. Преди седем години обаче Милон пресрещна Клодий на Апиевия път и го уби.
Някои от съмишлениците на Клодий бяха започнали обещаващи политически кариери. Гай Скрибоний Курион например се беше проявил като блестящ народен трибун, защитник на Цезар, но бе загинал в битка в разцвета на силите си. Децим Юний Брут Албин, известен просто като Децим Брут, се беше издигнал от главатар на Клодиевите улични банди до пълководец на Цезар и сега управляваше Галия. Марк Антоний, който се беше проявил толкова блестящо във военното дело, сега бе втори мъж в Рим, началник на конницата.
За разлика от тях Долабела не беше направил нищо забележително. Той като че все не се дореждаше до важните постове, макар че подкрепяше Цезар от момента на преминаването му през Рубикон.
В много отношения двамата с Марк Антоний много си приличаха — бяха едри мъжаги, грубияни, егоисти, бъбривци. Долабела бе по-скромният от двамата. И двамата непрекъснато бяха без пари, и двамата се бяха оженили за пари: Антоний — за дъщерята на един богат земевладелец, а Долабела — за Фабия, бивша главна весталка. Богатият земевладелец бе умрял по време на една епидемия, а Фабия беше запазила твърде дълго девствеността си, за да достави удоволствие на съпруга си, но и двамата мъже се бяха сдобили със солидно състояние от първите си бракове. След това Антоний се ожени за Антония, негова първа братовчедка и дъщеря на отвратителния Антоний Хибрида. Също като баща си тя бе известна със склонността си да измъчва робите, но Антоний бързо я накара да се откаже от това. Долабела избра втората си жена по любов — прекрасната дъщеря на Цицерон, Тулия. Ала какъв провал се беше оказало това!
Докато Антоний бе старши легат на Цезар и командваше дебаркирането в Брундизиум, а сетне участваше в битките в Македония и Гърция, Долабела пое една флотилия в Адриатика и претърпя такова поражение, че Цезар дори не помисли да му повери друга задача. За да бъдем честни към Долабела, трябва да кажем, че флотилията му се състоеше от отчайващо тромави плавателни съдове, докато тези на републиканците бяха либурнийски, най-добрите бойни кораби в света. Ала Цезар взимаше ли го предвид? Не. Затова, докато Антоний постоянно градеше кариера, Долабела тънеше в забрава.
Положението му стана отчайващо. Състоянието на Фабия отдавна бе похарчено, а Цицерон отпускаше зестрата на дъщеря си капка по капка. Тъй като живееше по същия разточителен начин като Антоний (макар и малко по-скромно), Долабела затъна в дългове. Лихварите започнаха да го преследват толкова настойчиво и безжалостно, че той не смееше да се покаже в Рим.
Сетне, приблизително по времето, когато Цезар се загуби в Египет, той си даде сметка, че решението на проблемите му винаги е стояло пред очите му. По примера на Публий Клодий той можеше да се кандидатира за народен трибун. Също като Клодий Долабела беше патриций и затова нямаше право да заема този най-популярен държавен пост. Клодий обаче реши проблема, като убеди един плебей да го осинови. Долабела намери една дама на име Ливия и я склони да стори същото. Сега като чист плебей той можеше да се кандидатира.
Той не се интересуваше от политическата слава; възнамеряваше да прокара закон за опрощаване на всички дългове. При настъпилата криза на управлението това не изглеждаше толкова трудна задача. Под бремето на гражданската война Рим бе пълен с хора, затънали в дългове, които отчаяно търсеха начин да се измъкнат от това трудно положение. Долабела обеща, че ще приеме закон за отменяне на дълговете, и бе избран с най-много гласове.
Не беше предвидил обаче, че други двама народни трибуни, Гай Азиний Полион и Луций Требелий, ще налагат вето на законопроекта му при всяко внасяне.
Долабела отново се обърна към опита на Клодий и организира улични банди. На Римския форум цареше насилие и то би трябвало да накара Полион и Требелий да се оттеглят. Обаче не стана така. Те останаха на Форума и продължиха да налагат вето след вето. Не можеше да има никакво отменяне на задълженията.
Настъпи март, а безизходицата в Плебейското събрание продължаваше. Досега Долабела бе държал бандите под контрол, но очевидно имаше нужда от по-жестоко насилие. Долабела познаваше добре Марк Антоний и знаеше, че и той е затънал в доста дългове. В негов интерес бе да се приеме такъв закон.
— Проблемът, скъпи ми Антоний, е, че не мога да оставя момчетата си да се развихрят, докато началникът на конницата на нашия диктатор е наоколо — обясни Долабела, докато пресушаваха една делва вино.
Антоний сведе русата си глава, оригна се гръмко и се ухили:
— Всъщност, Долабела, легионите в Капуа недоволстват, затова се налага да отида лично. — Той се намръщи и докосна върха на носа си с горната си устна. — Ако се окаже, че положението е сериозно, може би ще се наложи да остана там… хъм… докато установя пълен ред.
И така всичко бе уредено. Антоний замина за Капуа, за да изпълнява задълженията си, а Долабела предизвика хаос на Форума. Требелий и Полион бяха физически малтретирани от бандите; ала също като други достойни народни трибуни преди това останаха непоклатими. Всеки път, когато Долабела се опиташе да прокара законопроекта си, те бяха там, с насинени очи и превръзки, но посрещани с ликуване. Посетителите на Форума обожаваха храбрите мъже, а уличните бандити не следяха дебатите на Форума.
За съжаление Долабела не можеше да позволи на биячите си да убият — или дори да пребият до смърт — Полион и Требелий. Те бяха хора на Цезар, а той щеше да се върне и нямаше да приеме отменянето на всички дългове. Полион се ползваше с голямата симпатия на диктатора. Той го бе подкрепил при прекосяването на Рубикон и пишеше историята на изминалите двайсет години.
Освен това Долабела не беше очаквал такава решителна стъпка от страна на сената, който напоследък дори не можеше да събере кворум. Затова напълно бе изключил върховния управляващ орган от сметките си. И изведнъж, какво направи Вация Изаурик? Свика сената и го принуди да приеме _сенатус консултум ултимум_! Обяви извънредно положение. Не друг, а именно Марк Антоний трябваше да спре насилието на Форума. След шест месеца чакане на пълното опрощаване на дълговете на Антоний му беше дошло до гуша. Без дори да предупреди Долабела, той изкара Десети легион на Форума и пусна войниците си срещу метежниците — и невинните посетители на заседанията, оказали се там. Кого точно е екзекутирал Антоний, Долабела нямаше представа. Предполагаше, че (типично за него) просто е хванал първите петдесет човека, които е срещнал по уличките на Велабрума. Долабела винаги бе знаел, че Антоний е престъпник и че няма да се спре дори пред убийство на хора от собствената си класа.
А сега Цезар отново бе в Рим. И Публий Корнелий Долабела бе извикан в Домус Публика при диктатора.
 

Благодарение на длъжността си на _понтифекс максимум_ върховен жрец, Цезар живееше в онази обществена сграда в Рим, която най-много можеше да се оприличи на дворец. Преустройвана първо от Ахенобарб Понтифекс Максимус, сетне от Цезар, тя представляваше огромно здание в самия център на Форума и имаше странна симетрия. В едното крило живееха весталките, а в другото — върховният жрец. Едно от основните задължения на най-висшия религиозен пост в Рим бе да надзирава весталките, които не водеха затворен начин на живот, но чиято девственост олицетворяваше общественото благосъстояние на Рим — и по-скоро късмета на неговите управници. Момичетата започваха службата си на шест-седемгодишна възраст и изпълняваха тези задължения около трийсет години. След това бяха свободни да започнат нормален живот и дори да се омъжат, ако искат. Както Фабия. Религиозните им задължения не бяха твърде тежки, но те съхраняваха също така завещанията на всички римски граждани, които по времето на Цезар наброяваха повече от три милиона ръкописа, всичките прилежно номерирани, регистрирани и разделени по райони. Защото дори най-бедният римлянин имаше право да напише завещание и да го остави при весталките, независимо в кой край на света живееше. Веднъж попаднал при тях, този документ ставаше неприкосновен и се пазеше ревностно до смъртта на този, който го е написал, за да бъде предаден в ръцете на изпълнителя на завещанието.
И така, когато Долабела се яви в Домус Публика, той не отиде в крилото на весталките, нито пред богато украсения главен вход, до който Цезар бе издигнал нов храм, а пред частните покои на върховния жрец.
Всички стари прислужници, работили в къщата на Аврелия в Субура, бях& мъртви, включително Бургунд и жена му Кардикса, но синовете и снахите им все още се грижеха за имотите на Цезар. Третият от синовете, Гай Юлий Трог, излезе да посрещне Долабела. Той се поклони леко и така сведе глава до височината на госта. Макар че беше висок мъж, Долабела се чувстваше джудже пред този човек.
Цезар беше в кабинета си, облечен с пищните дрехи на върховен жрец — това веднага направи впечатление на Долабела, макар че причината му остана неясна. Туниката и тогата на Цезар бяха в ярки пурпурни и алени ивици. В тази стая, ярко осветена от един прозорец и безброй лампи, цветовете на облеклото му изпъкваха допълнително на фона на гипсовите корнизи и леката позлата на тавана.
— Сядай — нареди кратко Цезар, като остави свитъка, който четеше, и впи в Долабела пронизителния си, почти нечовешки поглед. — С какво ще се оправдаеш, Публий Корнелий Долабела?
— Нещата излязоха от контрол — призна гостът.
— Организирал си банди, които да тероризират града.
— Не, не! — възрази енергично той с широко отворени сини очи и невинен поглед. — Наистина, Цезаре, бандите не са организирани от мен! Аз просто призовавах за пълно опрощаване на всички задължения и открих, че Рим така е затънал в дългове, че хората са отчаяни. Законопроектът ми просто отприщи лавината на недоволството.
— Ако не беше предлагал този безотговорен закон, Публий Долабела, нямаше да има сняг за лавина. Толкова ли си затънал в дългове?
— Да.
— Значи действията ти са непростимо егоистични.
— Предполагам.
— Не ти ли хрумна, Публий Долабела, че двамата ти колеги, които се противопоставят на законопроекта ти, никога няма да го пуснат да мине?
— Да. Да, разбира се.
— Тогава какво ти подсказа трибунският ти дълг?
Долабела примигна учудено:
— Трибунски дълг ли?
— Виждам, че патрицианският произход ти пречи да разбереш проблемите на плебеите, Публий Долабела. Ти обаче все пак имаш някакъв политически опит. Би трябвало да знаеш дълга си, щом Гай Полион и Луций Требелий отказват да приемат законопроекта ти.
— Ъ… не.
Цезар продължаваше да изгаря Долабела с немигащи очи.
— Упоритостта е добродетел, достойна за възхищение, Публий Долабела, но нищо повече. Когато двама твои колеги налагат вето над законопроекта ти при всяко внасяне за обсъждане в продължение на три месеца, изводът е ясен. Трябва да оттеглиш предложението си. А ти продължаваш да упорстваш вече _десет_ месеца! Не ме гледай виновно. Независимо дали си отговорен за организирането на улични банди по примера на Клодий, ти си се възползвал от тях. Стигнал си дотам, че да предизвикаш насилие срещу двама мъже, които са неприкосновени според древните договори между плебеи и патриции. Марк Антоний е хвърлил двайсет римски граждани от Тарпейската скала, но никой от тях не носи и една стотна от твоята вина, Публий Долабела. Би трябвало да заповядам същото да бъде сторено с теб. Би трябвало още Марк Антоний да го е направил, тъй като много добре е знаел кой стои в основата на размириците. Вие с началника на конницата ми сте приятели поне от двайсет години.
Последва тишина; Долабела седеше със стиснати зъби, усети как по челото му се стича пот. Молеше се тя да не закапе в очите му, за да не се налага да я избърше.
— Като _понтифекс Максимус_, Публий Корнелий Долабела, мое задължение е да те уведомя, че осиновяването ти от плебеи е незаконно. То трябваше да стане с мое съгласие и според Клодиевия закон. Затова веднага ще се откажеш от трибунството и ще се оттеглиш от политиката, докато съдилището по банкрутите се събере и се занимае с положението ти. Има си законни механизми за такива случаи и тъй като съдът ще се състои от римски граждани от твоя ранг, ще се измъкнеш с по-лека присъда, отколкото заслужаваш. А сега си върви.
— Това ли е всичко? — попита удивено Долабела.
Цезар вече четеше свитъка.
— Това е всичко, Публий Долабела. За толкова ли глупав ме мислиш, че да ти приписвам несъществуваща вина? В тази игра ти си само пионка.
Нацупена, но все пак облекчена, простата пионка стана.
— Още нещо — рече Цезар, без да вдига очи от свитъка.
— Да, Цезаре?
— Забранявам ти всякакви срещи с Марк Антоний. Аз имам осведомители, Долабела, затова те съветвам да изпълняваш стриктно нарежданията ми.
 

След два дни началникът на конницата се появи в Рим. Влезе през Капенската порта начело на отряд германски конници с парадния си кон, едър бял жребец, напомнящ много този на Помпей Велики. Сбруята на животното му обаче не беше от леопардова, а от боядисана в алено кожа. На раменете му със златна верижка бе закачено наметало с алена подплата в същия цвят като туниката му. Ризницата му беше златна, оформена така, че да подчертава огромния му гръден кош, и гравирана със сцена от битката на Херкулес с Немейския лъв (родът на Антониите водеше началото си от Херкулес). Алените кожени ивици на ръкавите и поличката бяха украсена със златни плочки. Златният му шлем с боядисани в яркочервено щраусови пера (струваха по десет таланта, защото бяха изключителна рядкост в Рим) стоеше от едната страна на седлото му от леопардова кожа, защото Антоний искаше множеството да вижда лицето му, за да не остане никакво съмнение кой е този божествен мъж. За по-голяма ефектност беше осигурил алени сбруи за черните коне на германите си, а самите ездачи бе облякъл със сребро и лъвски кожи. Лъвските глави бяха преметнати върху шлемовете, лапите бяха завързани пред гърдите на мъжете.
Всяка жена, съзряла го от тълпата, докато преминаваше през Капенския пазар, сигурно се чудеше за външния му вид: беше ли красив или грозен? Мненията обикновено се разделяха по равно, защото тялото му бе изящно изваяно за сметка на отблъскващото му лице. Косата на Антоний беше много гъста, къдрава и руса, лицето му — подпухнало и кръгло. Вратът му бе толкова къс и дебел, че изглеждаше продължение на главата. Очите му бяха ясносини, малки, хлътнали и твърде сближени. Носът и брадичката сякаш се стремяха да се допрат над дебелите му устни. Жените, удостоени с ласките му, твърдяха, че все едно са се целували с костенурка. Никой обаче не можеше да отрече, че той се откроява в тълпата.
Въображението му бе изключително развито (както при много хора), но за разлика от останалите простосмъртни Антоний реализираше фантазиите си. Той се смяташе за Херкулес, за новия Дионис, за равен на легендарния източен владетел Сампсицерам и се стараеше да подражава и на тримата.
Въпреки че мислите му бяха заети предимно с разгулни удоволствия, той не беше нито глупав като брат си Гай, нито пълен грубиян. Бе доста хитър, умееше да се измъква от всякакви трудни ситуации и твърде добре използваше мъжествения си вид, за да печели благоразположението на другите мъже, особено на втория си братовчед Цезар. Освен това бе добър оратор като повечето членове от рода си — о, не можеше да се мери с Цицерон или с Цезар, но определено беше по-красноречив от повечето сенатори. Не му липсваше кураж и запазваше разсъдъка си дори в ожесточена битка. Това, което му липсваше, беше морал за способността да зачита човешкия живот, но въпреки това бе изключително щедър. Антоний беше като бик; набереше ли инерция, нищо не можеше да го спре. От живота искаше две неща: да бъде първият мъж в Рим и да притежава разкошни дворци, където да има до насита жени, храна, вино и развлечения.
След връщането си в Италия преди почти една година начело на Цезаровите легиони, той се беше отдал единствено на тези две цели. Като началник на конницата бе най-могъщият човек в Рим в отсъствието на диктатора и използваше властта си по начини, които много добре знаеше, че Цезар не одобрява. Освен това живееше като източен владетел и харчеше много повече пари, отколкото притежаваше. Не го беше грижа за нещо, което някой по-предпазлив човек би разбрал от самото начало — че ще дойде ден да отговаря за своеволията си. Антоний не мислеше за този ден. Ала сега това време бе настъпило.
Реши за най-разумно да остави приятелите си във вилата на Помпей в Херкулана. Нямаше нужда да дразни допълнително братовчеда Гай. Хора като Луций Гелий Попликола, Квинт Помпей Руф Младши и Луций Варий Котила не бяха от любимата компания на Цезар.
Щом влезе в Рим, той не отиде веднага в Домус Публика, нито дори в огромното Помпеево имение в Карина, а в дома на Курион на Палатина. Остави германите в двора до Хортензиевата къща и поиска да види Фулвия.
Тя беше внучка на Гай Семпроний Гракх по линия на майка си Семпрония, омъжена за Марк Фулвий Бамбалион, доста сполучлив брак, като се има предвид, че Фулвиите бяха сред най-ревностните поддръжници на Гай Гракх. Семпрония беше получила значително състояние от баба си, въпреки че според Вокониевия закон жените нямаха право на най-големия дял от наследството. Бабата на Семпрония обаче, Корнелия, майката на братята Гракхи, имаше достатъчно влияние, за да накара сената да отмени този закон. След смъртта на Фулвий и Семпрония друг сенатски указ разреши на Фулвия да наследи и двамата си родители. Тя беше най-богатата жена в Рим. И продължи да не зачита традициите. Избра сама мъжа си — Публий Клодий, един размирен патриций, командвал дълги години уличните банди в Рим. Защо бе избрала точно него? Защото се възхищаваше на демагогския стил на дядо си, а в Клодий виждаше точно такъв човек. И изборът й се оказа съвсем уместен. Тя не си стоеше у дома като повечето римлянки. Дори в напреднала бременност човек можеше да я види на Форума да крещи окуражително за Клодий, да го целува безсрамно, да се държи като уличница. У дома участваше дейно в срещите с компанията на съпруга си и познаваше добре Долабела, Попликола, Антоний… и Курион.
След убийството на Клодий тя бе сломена, но старият й приятел Атик я посъветва да живее заради децата си и с времето раната й позарасна. Три години след овдовяването си тя се омъжи за Курион, друг блестящ демагог. От него роди красиво червенокосо дете, но щастливото им съжителство бе жестоко прекъснато след смъртта на Курион.
Сега тя бе на трийсет и седем и имаше пет деца, четири от Клодий и едно от Курион, но изглеждаше на не повече от двайсет и пет.
Антоний нямаше време да я разгледа по-добре, защото още от прага тя се хвърли с радостни викове на врата му с такава сила, че отскочи от ризницата и падна на земята със смях.
— Марк, Марк, Марк! О, дай да те видя! Не си остарял дори с един ден.
— Ти също.
Да, и беше все така привлекателна. Съблазнителни едри гърди, стегнати като на осемнайсетгодишно момиче (тя не криеше прелестите си); по прекрасното й лице нямаше нито една бръчка. А каква коса! Все така гъста и без един бял косъм. Каква красота! И беше толкова богата.
— Омъжи се за мен — рече той. — Обичам те.
— И аз те обичам, Антоний, но е твърде рано. — Очите й се напълниха със сълзи. — Изчакай една година.
— Три години между съпрузите както обикновено, а?
— Да, така излиза. Ала не ме прави вдовица за трети път, Марк, моля те! Ти постоянно си търсиш белята и точно затова те обичам, но искам все пак да изживея старините си с някого, когото познавам от младостта си, а кой друг остана, освен теб?
Той й помогна да се изправи, но бе твърде разумен и не избърза да я прегръща.
— Децим Брут — отвърна. — Попликола.
— О, Попликола! Той е паразит. Ако се оженим, не искам да го виждам.
— За Децим няма ли да кажеш нещо?
— Той е прекрасен човек, но… о, не знам. Толкова е мрачен. И е прекалено хладен с мен. Майка му Семпрония Тудитани го съсипа. Тя е смукала повече членове дори от професионалните куртизанки. Радвам се, че най-после умря след тази непоносима диета. Предполагам, че и Децим е бил доволен. Не ми е писал дори един ред от Галия.
— Като заговорихме за куртизанки, научих, че и майката на Попликола е умряла.
Фулвия се нацупи:
— Миналия месец. Наложи се да държа ръката й, докато издъхне… пфу!
Излязоха във вътрешната градина, защото денят бе топъл. Тя седна до езерцето и потопи пръсти във водата. Антоний седна на една каменна пейка и я загледа. „В името на Херкулес, каква красота! Следващата година…“
— Вече не си голям любимец на Цезар — рече неочаквано тя.
Антоний изсумтя презрително:
— Кой, старият братовчед Гай ли? Ще го омая за секунди. Аз съм му любимец.
— Не бъди толкова сигурен, Марк. Добре си спомням как манипулираше бедния Клодий! Когато Цезар идваше в Рим, той все играеше по свирката му във всичко, което правеше, от анексията на Кипър до странните закони за религиозните колегии. — Тя въздъхна. — Клодий започна да действа самостоятелно едва след заминаването на Цезар за Галия. Той го контролираше. Ще опита да контролира и теб.
— Роднини сме — каза спокойно Антоний. — Може да ми се накара, но нищо повече.
— Ще се моля на Херкулес да е така.
 

От дома на Фулвия той отиде в двореца на Помпей при втората си жена Антония Хибрида. О, тя не беше чак толкова лоша, но имаше типичните Антониеви черти, бедната. Това, което отиваше добре на лицето на мъж, уви, не изглеждаше добре за жена. Бързо му бе омръзнала, макар че не толкова скоро, колкото той изхарчи значителното й състояние. Тя му роди дъщеря, Антония, сега на пет години, но от смесването на кръвта на двамата братовчеди не излезе нищо добро. Малката Антония бе не само бавноразвиваща се, но грозна и безобразно дебела. За да се омъжи, щеше да й е нужна огромна зестра, или трябваше да намери някой източен плутократ, който да дава мило и драго, за да се сроди с фамилията на Антониите.
— Загазил си — посрещна го Антония Хибрида.
— Ще се измъкна сух, мила.
— Не и този път, Марк. Цезар е бесен.
— Глупости! — намръщи се той и размаха юмрук.
Тя присви очи, сви се и проплака:
— Не, моля те! Нищо не съм направила, нищо!
— О, я стига си ревала, нищо няма да ти се случи!
— Цезар ти изпрати послание — рече тя, след като се съвзе.
— Какво?
— Иска да се явиш незабавно в Домус Публика. С тога, не с ризница.
— Началникът на конницата винаги ходи с ризница.
— Просто ти предавам.
Антония Хибрида огледа мъжа си. Можеше да не го види с месеци, дори да живееха в една къща. В първите години на брака им я биеше често, но не беше успял да прекърши духа й, просто я бе отучил от навика да изтезава робите си.
— Марк — рече, — искам още едно дете.
— Каквото щеш прави, но нямам намерение да ти правя друго дете. Стига ни едно идиотче.
— Може да е пострадала при раждането, не в утробата ми.
Той се приближи до голямото сребърно огледало, в което някога Помпей Велики се беше надявал да зърне духа на мъртвата Юлия, и се огледа. Да, впечатляващо! _Тога_ ли? Никой не знаеше по-добре от Марк Антоний, че мъжете с неговата физика не изглеждат добре с тоги. Тогите бяха за такива като Цезар — човек трябваше не само да е висок, но и строен, за да му стои. Трябваше да се признае, че Цезар изглеждаше добре и с ризница. Просто имаше царствена осанка. „Той е диктаторът на семейството. Нали точно така го наричахме, когато бяхме деца. Командваше дори чичо Луций. А сега командва Рим. Истински диктатор.“
— Не ме чакай за вечеря — рече той и излезе.
 

— С тази смешна премяна приличаш на войника самохвалец на Плавт — отбеляза Цезар, без да си направи труда да става от бюрото.
— Заради войниците го правя. Те обичат командирите им да изглеждат добре.
— Също като теб те имат извратен вкус, Антоний. Нали казах да дойдеш с тога. Бронята не е подходящо облекло от тази страна на помериума.
— Като началник на конницата имам право да нося доспехи в границите на града.
— Като началник на конницата ще изпълняваш каквото ти каже диктаторът.
— Добре, да седна ли, или да стоя прав?
— Седни.
— Седнах. Сега какво?
— Мисля, че е време да дадеш обяснения за случилото се на Форума.
— Кое по-точно?
— Не бъди нагъл, Антоний.
— Просто искам да спреш да ми триеш сол.
— Значи знаеш за какво съм те извикал. Както сам се изрази, за да ти натрия сол на главата.
— А не е ли за това?
— Може би тези думи не са съвсем точни, Антоний. Мислех си по-скоро за кастриране.
— Не е честно! Какво съм направил, та си ми толкова ядосан? Твоят глашатай Вация поиска извънредно положение и сенатът ме задължи да се справя с насилието. Е, аз го направих! Доколкото виждам, добре съм си свършил работата. Оттогава никой не е гъкнал.
— Вкарал си професионални войници на Римския форум и си им заповядал да избиват хора, въоръжени само с тояги. Това е чисто клане! Избил си римски граждани на централния ни площад! Дори Сула не си е позволявал такова безчинство! Нима гражданската война ти дава право да вадиш меч в центъра на Рим? Във Форум Романум, Антоний! Ти намокри с римска кръв камъните, по които е стъпвал Ромул! Окървави форума на Ромул, на Курций, на Хораций Коклес, на Фабий Максимус Верукозус Конкатор, на Апий Клавдий Цек, на Сципион Африкански, на Сципион Емилиян и хиляди други благородни римляни, които са били по-достойни от теб! Това е светотатство!
Цезар говореше бавно, отмерено, с леден тон. Антоний скочи на крака, стисна юмруци:
— О, мразя този сарказъм! Не ми изнасяй речи, Цезаре! Просто кажи какво искаш и да се свършва! След това да се връщам на работа, а именно да потискам недоволството на легионите ти! Защото те не са спокойни! Те са много, много недоволни!
Той крещеше. Малката му хитрост трябваше да помогне. Нека старецът се разтревожи малко за легионите си.
Ала не успя.
— Сядай веднага, глупако! Затваряй мръсната си уста да не ти отрежа топките още сега! И не си мисли, че не мога! За голям воин ли се мислиш, Антоний? В сравнение с мен ти си едно недоносче! Да яздиш красив кон, натруфен като палячо! Ти никога не си излизал на предната линия, никога! Мога да ти отнема меча и да те насека на пържоли!
Той беше побеснял. Антоний си пое дълбоко дъх и се отдръпна. О, защо бе забравил в каква ярост можеше да изпадне Цезар?
— Как смееш да се държиш толкова нагло с мен? Как смееш да забравиш къде точно ти е мястото? Ти, Антоний, имаш всичко благодарение на мен! Аз те създадох и сега мога да те погубя! Ако не беше роднинството ни, щях да сложа на твое място някой много по-способен и умен човек!
Твърде много ли съм искал, като те карах да се държиш порядъчно? Явно! Ти си не само глупак, но и убиец и поведението ти прави работата ми в Рим неизмеримо по-трудна. Кръвта от убийствата ти изцапа и мен! От момента, в който прекосих Рубикон, аз възприех политика на милосърдие към всички римски граждани. Ала какво ще кажат те за това _клане_? Не, Цезар не може да се довери на началника на конницата си, той не може да се държи като цивилизован, образован, достоен римлянин! Какво мислиш, че ще каже Катон за това клане, ако научи? Ами Цицерон? Ти зачеркна всичките ми милосърдни дела!
Антоний вдигна смирено ръце:
— Спокойно, спокойно! Това беше грешка! Съжалявам!
— Късно е за разкаяние, Антоний. Имаше поне сто начина да се справиш с насилието във Форума, без да счупиш главите на повече от един-двама души. Защо не въоръжи войниците си с щитове и сопи, както стори Гай Марий, когато трябваше да се разправя с много по-голяма тълпа на Сатурнин? Не ти ли хрумна, че със заповедта си ти си обременил с чувство за вина и войниците си? Как ще обясня това пред тях, да не говорим за цивилното население? Никога няма да забравя или да ти простя за това деяние. Нещо повече, то ми подсказва, че си склонен да използваш властта си по начини, опасни не само за държавата, но и за мен.
— Сваляш ли ме от поста ми? — попита Антоний и започна да се надига от стола. — Това ли беше всичко?
— Не, не те свалям и не съм свършил. Върни задника си отново на стола. — Какво стана със среброто от хазната?
— О, _това_ ли било?
— Да, това.
— Взех го, за да платя на войската, но още не съм изсякъл монети.
— Значи, среброто е в храма на Юнона, така ли?
— Ами… не.
— Къде е?
— Вкъщи. Сметнах, че така е по-сигурно.
— В _твоята_ къща ли? Имаш предвид къщата на Помпей Велики.
— Ами, да, предполагам.
— Кой ти каза, че можеш да се преместиш там?
— Имах нужда от по-голям дом, а този на Великия беше свободен.
— Разбирам защо си го избрал. Вкусът ти е толкова вулгарен като този на Великия. Сега, ако обичаш, Антоний, пренеси се в собствената си къща. Веднага щом имам време, къщата на Помпей ще бъде продадена на търг, както и останалата част от имуществото му. Собствеността на онези, които не получат прошка, след като се справя с метежниците в провинция Африка, ще бъде конфискувана в полза на държавата, макар че някои имоти могат да се изземат по-рано. Нищо обаче няма да облагодетелства мен или хората ми. Ако хвана някого да използва поста си, за да ощети държавата, няма да е нужно красноречието на Цицерон, за да бъде осъден. Внимавай много. Върни среброто в съкровищницата, където му е мястото. Сега си свободен.
Цезар изчака Антоний да се отдалечи до вратата и добави:
— Между другото, колко пари трябва да получават войниците ми?
Антоний го изгледа глуповато:
— Не знам, Цезаре.
— Не знаеш, а си взел среброто. _Всичкото_ сребро. Искам да кажеш на войнишките счетоводители да ми представят документите си лично. Когато се връщаше в Италия, ти бях наредил да се разплатиш с войската веднага щом се установи на лагер. От завръщането си никакви ли пари не са получили?
— Не знам — повтори Антоний и избяга.
 

— Защо не го свали от поста му веднага, Гай? — попита на вечеря чичото на Антоний.
— С удоволствие щях да го направя. Само че, Луций, това не е толкова лесно, колкото изглежда.
Луций Цезар го изгледа изпитателно:
— Защо?
— Аз наистина допуснах голяма грешка, като приех Антоний, но още по-голяма грешка ще е, ако го сваля по такъв начин — обясни той, докато дъвчеше стрък целина. — Помисли. Антоний управлява Италия и командва легионите вече почти дванайсет месеца. През повечето време е бил с тях, особено през март. Аз не съм се срещал с тях, а той е бил достатъчно далновиден, за да не допуска никой друг представител на управлението до лагера им. През това време не им е плащано, значи им дължа заплати за две години. Антоний се прави, че не знае нищо, но въпреки това е изтеглил осемнайсет хиляди сребърни таланта от хазната и ги е скрил в Помпеевата къща. Очевидно е имал намерение да сече монети, но не го е направил.
— Изгарям от любопитство, Цезаре, продължавай.
— Сега нямам сметало, но мога да изчисля наум. Петнайсет легиона по пет хиляди мъже означава седемдесет и пет милиона сестерции на година. Това са три хиляди сребърни таланта. Прибавяме още триста за несражаващите се прислужници и умножаваме по две за двете години. Това прави шест хиляди и шестстотин сребърни таланта. Доста по-малко от осемнайсетте хиляди, които е изтеглил Антоний.
— Сигурно живее доста нашироко — въздъхна Луций. — Знам, че не плаща наем за имотите на Великия, но тази бляскава броня сигурно струва цяло състояние. Да не говорим за облеклото на шейсетте германи. А харчи още за вино, жени, прислуга. Мисля, че племенникът ми е затънал в дългове и е сметнал за най-добре да изпразни хазната, преди да се върнеш.
— Трябваше да я изпразни преди месец.
— Мислиш ли, че нарочно държи легионите без заплата, за да хвърли вината върху теб?
— Без съмнение. Ако беше последователен като Децим Брут или амбициозен като Гай Касий, щяхме да сме загазили доста повече. Нашият Антоний се цели нависоко, но не е добър стрелец.
— Кога смяташ да нанесеш удара си, Гай?
— Ще разбера, защото легионите ще ми подскажат правилния момент.
Изведнъж го преряза болка. Той пусна целината и се хвана за гърдите.
— Гай! Добре ли си?
„Как да обясня на приятеля си, че болката не е в тялото ми? О, легионите ми! Юпитере, само не легионите ми! Преди две години не би ми хрумнало такова нещо, но аз се поучих от бунта на Девети. Сега нямам доверие на никого от тях, дори на Десети. _Цезар_ им няма доверие.“
— Леко неразположение на стомаха, Луций.
— Добре, когато ти мине, обясни нататък.
— До края на тази година ми се отваря доста работа. Първо ще се занимая с Рим, после с легионите. Ще изсека шест хиляди таланта на монети, но още няма да плащам на никого. Ако отида утре в Капуа, може да оправя нещата, но мисля, че положението е по-сериозно и не бива да се появявам лично. — Цезар вдигна отново стръка целина и продължи да дъвче. — Антоний е като корабокрушенец, който плува в дълбоки води и погледът му е насочен към един спасителен остров. Не знае още какво го чака там, но се опитва да го достигне с всички сили. Може би се надява, че ще умра; всичко се случва. А може би очаква да се хвърля към провинция Африка с цялата си войска и да го оставя да си разиграва коня. Той вярва във Фортуна, уповава се на късмета. Преди да действам, искам да разбера какво е правил и говорил на хората ми. Като го накарах да върне среброто, аз му нанесох голям удар. Сега той ще се стреми още по-отчаяно към спасителния бряг. Аз обаче ще го чакам там. Наистина, Луций, иска ми се да поплува още два-три месеца. Трябва да уредя нещата в Рим, преди да се заема с него и легионите.
— Той действа като изменник, Цезаре.
Цезар се пресегна и го потупа по ръката:
— Бъди спокоен, в рода няма да има осъдени за измяна. Аз ще отрежа пътя за спасение на общия ни роднина, но не и главата му. — Той се засмя. — Нито една от двете. Все пак долната определя до голяма степен действията му.
 

Когато Сула се завърнал от Изтока, лишен от пословичната си красота, той бил обявен за диктатор на Рим.
В продължение на няколко нундини като че бездействал, но няколко по-наблюдателни люде забелязали един прегърбен старец, скитащ из целия град от Квириналската до Капенската порта, от Фламиниевия цирк до Агера, по криви сокаци и главни улици, за да провери какво е най-нужно на Рим — лично той, диктаторът, да види как най-бързо може да го възстанови след двайсет години на пагубни войни.
Сега Цезар беше диктатор, доста по-млад и хубав мъж, но той също скиташе от Квириналската до Капенската порта, от Фламиниевия цирк до Агера, по криви сокаци и главни улици, за да провери какво е най-нужно на Рим — лично той, диктаторът, да види как най-бързо може да го възстанови след петдесет години на пагубни войни.
И двамата диктатори бяха израснали в най-бедните квартали на Рим, бяха видели нищета, престъпления, пороци, саморазправи, безропотното приемане на съдбата, характерно за римлянина. Ала докато Сула бе копнял да се оттегли на спокойствие, Цезар знаеше, че ще работи, докато престане да диша. Неговото успокоение бе в работата, защото намираше силата си в духовното — плътското не го изкушаваше, както бе изкушавало Сула.
Нямаше нужда от анонимността на предшественика си. Цезар се разхождаше открито и с удоволствие спираше да побъбри с всекиго, от грохналите старци, поддържащи обществените тоалетни, до яките мъжаги, събиращи такса от магазинчетата и занаятчиите, за да ги охраняват от банди. Разговаряше с освободени роби, с уличници, с евреи, с римски граждани от четвъртата и петата класи, с безимотни, с учители, с продавачи на сладкиши, с хлебари, месари, знахари и астролози, със собственици на сгради и с наематели, с майстори на восъчни статуетки, скулптори, художници, лекари и търговци. В Рим имаше и много жени, които работеха — като грънчари, дърводелци, лекари; само представителките на висшата класа нямаха право да упражняват обикновени професии.
Самият той все още държеше многоетажната къща на Аврелия, управлявана сега от най-големия син на Бургунд, Гай Юлий Арверн. Той бе наполовина герман, наполовина гал (роден като свободен човек) и беше обучен лично от Цезаровата майка, по-способна в сделките дори от Крас и Брут. Цезар разговаряше често с Арверн.
Ето това бе смисълът, мислеше си той след всеки разговор с иконома си. Двама варвари, бивши роби — Бургунд и Кардикса — бяха дали живот на седем истински римски граждани! О, те може би бяха малко по-облагодетелствани, защото робовладелците обикновено слагаха бившите си роби в селските триби, където гласовете им бяха по-ценни, но въпреки всичко те си оставаха римляни.
А щом това действаше, защо да не е възможно и обратното? Да вземеш напълно безимотни римляни и да ги заселиш в някой друг край на света. Така латинският щеше да измести гръцкия като световен език. Старият Гай Марий бе опитал, но така беше нарушил _мос майорум_. Е, след шейсет години нещата се бяха променили. Марий бе загубил здравия си разум, беше се превърнал в кръвожаден касапин. За разлика от него Цезар размишляваше все по-трезво, а беше и диктатор — никой не можеше да му се противопостави, най-малкото добрите люде, които вече не бяха в политиката.
 

Първо и най-важно бе решението на проблема с дълговете. Въпросът трябваше да се уреди, преди да започне да посещава стари приятели и преди да се яви в сената. Четири дни след влизането си в Рим Цезар свика Народното събрание, в което имаха право да участват както плебеи, така и патриции. Събранията се бяха свиквали в амфитеатъра на Комициите, но сега на негово място стоеше новата сграда на сената, построена от Цезар. Затова той организира заседанието в храма на Кастор и Полукс.
Макар че гласът му бе дълбок, когато произнасяше речи, Цезар говореше по-пискливо; така го чуваха по-далече. Луций Цезар, застанал пред голямата тълпа заедно с останалите Цезарови поддръжници, се удиви за пореден път на способността му да грабва вниманието на слушателите си. Това винаги му се беше удавало, а с годините ставаше още по-добър. „Отива му да управлява — мислеше си Луций. — Той съзнава мощта си, но не се опиянява от нея.“
— Никакво отменяне на дългове няма да има — обяви с нетърпящ възражения глас диктаторът. — Как е възможно Цезар да отмени дълговете — попита и вдигна ръце. — Нали аз съм най-големият длъжник на Рим! Да, взех от хазната много пари! Всичко трябва да се върне, граждани, и то с определената от мен лихва. Десет процента. Няма да търпя никакви възражения! Помислете! Ако не върна парите, които съм взел, откъде ще се вземат средства за зърно? За възстановяване на Форума? За заплати на войската? За строежи на пътища, мостове, акведукти? За обществените служители? За издигане на нови хамбари? За игри? За нов резервоар на Есквилинския хълм?
Хората мълчаха и слушаха. Не бяха разочаровани или ядосани, както биха били при други встъпителни думи.
— Отменете дълговете и Цезар няма да плати онова, което дължи на Рим! Той с удоволствие ще подпише такъв закон, няма да пролее и една сълза за празната съкровищница. Неговият дълг ще бъде опростен с този на всички останали и Цезар няма да плаща. Е, така не може да стане, нали? Това е смешно! Затова, граждани, тъй като Цезар е честен човек и вярва, че дълговете трябва да се връщат, отменяне на задълженията няма да има.
„О, много хитро!“ — помисли си развеселен Луций.
Ораторът продължи. Трябваше да има известно облекчение все пак. Той разбираше какви трудни времена са настанали. Собствениците на жилища в Рим трябваше да намалят наемите с по две хиляди сестерции на година, онези в Италия — с шестстотин. Скоро щеше да обяви и с какъв процент ще бъдат намалени дълговете, така че и двете страни да спечелят. Гражданите трябваше да потърпят още малко, защото за да има справедливо намаляване на задълженията, бе необходимо време за точни изчисления.
След това той обяви нова финансова политика, която също нямаше да влезе в сила веднага — о, тази бюрокрация! Държавата щеше да вземе заеми от частни лица, други градове в Италия и целия римски свят. На зависимите царе щеше да бъде предложено да станат кредитори на Рим. Върху тези суми щеше да се плаща пак фиксираната десетпроцентова лихва. Обществените начинания нямаше да се финансират от покачване на данъците. Нямаше да се въвеждат нови мита, такси за освобождаване на роби, данъци върху доходите от управление на провинции и дела от военната плячка. Нямаше да има данъци върху общия доход, числеността на семействата, имотите. Откъде щяха да дойдат парите ли? Държавата щеше да ги вземе назаем, не да въвежда нови налози. И най-бедният гражданин можеше да стане кредитор на Рим! За кого беше ползата ли? За Рим! Най-великата нация в света щеше да живее богато, без да се страхува от фалит!
Онези благородни жени и мъже обаче, които обичаха да се возят в носилки, да се обличат в пурпур и да се кичат с перли, щяха да пострадат, защото все пак имаше един данък, който Цезар смяташе да въведе! Данък върху тирския пурпур, данък върху скъпите пиршества, данък върху лазерпициума, който облекчаваше неразположението след преяждане!
В заключение, завърши весело той, в Рим имаше доста имоти, принадлежащи на хора, прогонени от града и лишени от гражданство заради престъпления срещу държавата. Тяхната собственост щеше да се продаде на търг и приходите да влязат в хазната, напълнена сега с пет хиляди златни таланта от египетската царица Клеопатра и две хиляди таланта от кимерийския цар Асандер.
— Няма да обявявам проскрипции! — извика диктаторът. — Никой няма да се облагодетелства за сметка на онези, които с делата си се отказват от правото да се наричат римски граждани! Нямам намерение да освобождавам роби за клевети срещу господарите им! Вече знам всичко, което ми е необходимо. Търговците от конническото съсловие на Рим са главната причина за благосъстоянието на града, точно от тях искам помощ, за да излекуваме ужасните му рани. — Той вдигна високо ръце. — Да живеят сенатът и народът на Рим! Да живее Рим!
Хубава реч, с прости и ясни думи, лишена от риторическа натруфеност. Той успя — слушателите му си тръгнаха убедени, че Рим е в ръцете на човек, който наистина смята да помогне на града, без да пролива повече кръв. Все пак Цезар не е бил в Рим по време на кръвопролитието във Форума — иначе то нямаше да се случи. Между многото изречени неща той се извини за клането и обеща виновните да бъдат наказани.
 

— Той винаги се измъква — изсъска Гай Касий пред тъща си.
— Скъпи ми Касий, по хитрост всички римски благородници, взети заедно, не могат да стъпят и на малкия му пръст — отвърна Сервилия. — Дори само това да си разбрал от времето, прекарано с него, пак си спечелил. Колко пари успя да измъкнеш?
Той примигна:
— Около двеста таланта.
— Да не си пипал зестрата на Тертула?
— Не, разбира се, че не! Нейните нари са си само нейни — обиди се той.
— Много съпрузи не мислят така за жените ми.
— Аз мисля!
— Добре, ще й кажа бързо да ги изтегли.
— Какво си намислила, Сервилия?
— Не може да не си се досетил. Цезар смята да обяви на търг някои от най-луксозните имоти в Италия — къщи в Рим, вили в провинцията и на морето, чифлици, вероятно някой и друг рибарник. Възнамерявам да купувам и те съветвам да направиш същото. Макар да вярвам, че Цезар наистина не възнамерява да облагодетелства себе си или някого от поддръжниците си, разпродажбата ще се проведе точно както по времето на Сула — могат да се купят само толкова имоти, за колкото има пари. Най-добрите имоти ще се продадат най-напред и приблизително за реалната им стойност. След това цените ще паднат и накрая ще се продава почти на безценица. Тогава ще купувам аз.
Касий скочи на крака, лицето му почервеня от гняв.
— Сервилия, как се осмеляваш да говориш така? Нима мислиш, че ще се възползвам от нещастието на хора, с които съм работил, в чиито идеали съм вярвал? О, богове! По-скоро ще умра, отколкото да го направя!
— Глупости. Я сядай! Моралът без съмнение е нещо прекрасно, но трябва да признаем факта, _че някой_ все пак ще се облагодетелства. Ако това ще те успокои, купи парче от земята на Катон и си мисли, че си по-добър стопанин от Цезаровите или Антониевите блюдолизци. По-добре ли е прекрасните имения на Катон в Лукания да бъдат купени от Котила, Фонтей или Попликола?
— Това е цинично.
— Просто е разумно.
Икономът й влезе и се поклони:
— Господарке, Цезар иска да те види.
— Доведи го, Епафродите.
Касий се изправи отново:
— Добре, тръгвам си.
Преди тя да успее да каже нещо, той се измъкна през вратата към кухнята.
— Скъпи, Цезаре! — рече Сервилия и вдигна лице, за да целуне следващия си гост.
Той я поздрави сдържано и седна срещу нея.
Тя бе по-възрастна от него, вече беше на шейсет, и годините най-после започваха да й личат. Красотата бе както в лицето, така и в сърцето й, размишляваше той, а второто никога нямаше да се промени. Сега обаче два бели кичура й придаваха леко злобен вид. Стариците и вещиците имаха такива коси, но нейната злонравност не намаляваше красотата й. Талията й се беше разширила, а гърдите й — увиснали под тежестта на годините, но лицето и шията й все още бяха изящни, без бръчки или увиснала кожа. Брадичката й беше остра, устата — малка, с пълни устни и тайнствена извивка, носът й бе твърде малък за римските разбирания за красота. Никой обаче не обръщаше внимание на този дребен недостатък, защото големите й очи с дълги мигли, тъмни като безлунна нощ, гледаха със суров и умен поглед. Кожата й беше бяла, ръцете й — фини и грациозни; с изящни пръсти и добре оформени нокти.
— Как си? — поинтересува се той.
— Ще съм по-щастлива, когато се върне Брут.
— Като познавам Брут, предполагам, че си прекарва чудесно в Самос със Сервий Сулпиций. Обещах му да го направя жрец и сега има възможност да се учи от един признат авторитет.
— Какъв глупак! _Ти_ си признат авторитет, Цезаре. Ала, разбира се, той не може да учи от теб.
— А защо му е нужно? Нали аз разбих сърцето му, като му отнех Юлия.
— Синът ми е бездарен страхливец — изсъска злобно Сервилия. — Дори да вържеш метла на гърба му, няма да го накараш да стои изправен. — Тя прехапа долната си устна и извърна очи от госта. — Не вярвам пъпките му да са изчезнали.
— Не, не са.
— Като съдя от тона ти, и той не е станал по-умен.
— Подценяваш го. Брут е злопаметен като котка, алчен като невестулка и хитър като лисица.
Тя вдигна насмешливо ръце:
— О, хайде да не говорим за него! Как беше в Египет?
— Много интересно.
— А царицата?
— По красота, Сервилия, не може да се мери с теб. Всъщност е хилава, ниска и грозна. — Той се усмихна загадъчно. — Но въпреки това е прекрасна. Гласът й е като музика, очите й са като на лъвица, невероятно начетена е и е по-умна от повечето жени. Говори осем езика… е, вече девет, защото я научих на латински.
— Какво съвършенство!
— Може би скоро ще се убедиш сама. Когато свърша в провинция Африка, ще дойде в Рим. Имаме син.
— Да, чух, че най-после си успял да направиш и момче. Твой наследник ли ще бъде?
— Не говори глупости, Сервилия. Казва се Птолемей Цезар и ще бъде фараон на Египет. Велико бъдеще за един неримлянин, не мислиш ли?
— Така е. Добре, кой тогава ще те наследи? Да не се надяваш Калпурния да ти роди син?
— Съмнявам се, че е възможно.
— Баща й се ожени наскоро.
— Нима? Още не съм говорил с Пизон.
— Марк Антоний ли ще те наследи?
— За момента никой няма да ме наследява. Още не съм си направил завещанието. — Очите му проблеснаха. — Как е Понтий Аквила?
— Все още ми е любовник.
— Прекрасно. — Той стана и целуна ръката й. — Не се отчайвай от Брут. Все още има с какво да те изненада.
„И така, ето нещо ново за един стар познайник. Пизон се бил оженил. Калпурния не ми спомена нищо. Приятно ми е да се любя с нея, но нямам намерение да й правя дете. Колко още ми остава? Не е достатъчно, за да стана баща, ако Катбад е прав.“
 

След разговорите с плутократи, банкери, Марк Куспий, счетоводителите на легионите, едрите земевладелци и много други, нощите му бяха посветени на безброй книжа и изчисления със сметалото му от слонова кост. Какво време можеше да има за социални контакти? Сега, след като Марк Антоний върна среброто, съкровищницата бе доста пълна, но Цезар знаеше, че има още много работа. А една от предстоящите му задачи щеше да струва много пари: налагаше се да намери достатъчно средства за хиляди югера първокачествена земя, земя, върху която да настани трийсет легиона ветерани. Дните, през които за тази цел се използваше собствеността на размирни италиански градове, бяха отминали. Тази земя щеше да му струва скъпо, защото легионерите бяха от Италия или Италийска Галия и очакваха да им бъде дадена земя там, не в чужбина.
Гай Марий, който пръв бе допуснал във войската безимотни римляни, беше мечтал да ги засели в провинциите, където да разпространяват римските обичаи и латинския език. Дори бе започнал да го прави на големия остров Церцина край Африка. Бащата на Цезар беше негов главен агент там и прекарваше повечето си време на Церцина. Всичко обаче се бе провалило след ожесточената съпротива на сената. Затова, освен ако обстоятелствата не се променяха, Цезар трябваше да осигури имоти в Италия и Италийска Галия — най-скъпата земя в целия свят.
 

В края на октомври той все пак успя да организира скромно пиршество в триоинума на Домус Публика, красива столова, в която лесно се побираха шест кушетки. От едната си страна помещението се отваряше към широка колонада и вътрешния двор и тъй като денят бе топъл и слънчев, Цезар нареди да отворят вратите. Вътре сред прекрасните стенописи имаше сцена от битката при Регилското езеро, когато Кастор и Полукс се сражавали за Рим. Именно тук Помпей Велики се запозна с Юлия и се влюби в нея. Какъв триумф бе това. Как се беше зарадвала майка му.
Сред поканените бяха Гай Маций и жена му Присцила; Луций Калпурний Пизон с новата си съпруга Рутилия; Публий Ватиний с обожаваната си половинка, бившата жена на Цезар, Помпея Сула. Вдовецът Луций Цезар дойде сам, защото синът му бе с Метел Сципион в провинция Африка — един републиканец в рода на Цезарите. Вация Изаурик доведе жена си Юния, най-голямата дъщеря на Сервилия, а Луций Марций Филип дойде с малка армия: втората му съпруга и племенничка на Цезар, Ация, с дъщеря си от Гай Октавий, Октавия Минор, и сина си Гай Октавий; дъщерята на Филип от предишния брак, Марция, съпруга на Катон, но голяма приятелка на Цезаровата жена Калпурния и синът му, вечно стоящият вкъщи Луций. Липсваха Марк Антоний и Марк Емилий Лепид (които също бяха поканени).
Менюто бе избрано внимателно, защото Филип беше известен епикуреец, докато Гай Маций предпочиташе по-скромна трапеза. Първото ястие се състоеше от скариди, стриди и раци от рибарниците в Бая, някои — залети с изтънчени сосове, други — сурови, трети — печени. С тях бяха сервирани салати от маруля, краставици и целина, подправени с най-хубавия зехтин и отлежал оцет. Следваха пушена змиорка, бяла риба с рибен сос, пикантни яйца, пресен хляб с хрупкава коричка и ароматен зехтин за топене. Второто ястие съдържаше различни печени меса, от свинско бутче с препечена кожичка до различни птици и прасенце сукалче, печено с овче мляко. Имаше вкусни свински наденички, сварени в разреден мед, агнешко задушено с ароматен лук и риган и агне, печено в глинена пещ. Третото ястие се състоеше от медени сладкиши, сладки със стафиди и ароматизирано вино. Сладки омлети, пресни плодове, включително ягоди чак от Алба Фуценция и праскови от градините на Цезар в Кампания, твърди и меки сирена, ошав и купички с различни ядки. Вината бяха от най-доброто фалернско грозде, червени и бели, а водата бе донесена от извора на Ютурна.
За Цезар храната нямаше значение. Той щеше да се задоволи с хляб и зехтин, малко целина и хубава супа с малко месо.
— Не мога по друг начин, аз съм войник — обясни той и се засмя; изведнъж сякаш се подмлади.
— Все още ли пиеш оцет и топла вода сутрин? — попита Пизон.
— Ако няма лимони, да.
— Какво ще пиеш сега?
— Плодов сок. Това е новата ми диета. От Египет съм си довел личен лекар, един жрец, той ми я определи. Вече започва да ми харесва.
— Фалернското ще ти хареса повече — намеси се Филип, докато отпиваше глътка вино.
— Не, така и не се научих да пия вино.
Кушетките на мъжете бяха наредени в П-образна форма, като предназначеният за домакина _лектус медиус_ стоеше в средата. Претрупаните маси бяха на височината на кушетките, за да могат гостите да се пресягат без усилие към отбраните блюда. За всичко, което бе прекалено лепкаво или течно, за да се яде с пръсти, имаше купички и лъжици, а ястията се сервираха нарязани на хапки. Ако някой гост искаше да си изплакне ръцете, бе достатъчно да се обърне и някой роб с малък леген и кърпа веднага го обслужваше. Тогите бяха прекалено неудобни за тази поза и бяха свалени, също и обувките, а мъжете бяха измили краката си, преди да се облакътят на кушетките си.
Срещу кушетките бяха наредени по-скромните кресла за жените. Напоследък се смяташе за твърде голям лукс, ако и жените седят, но в Домус Публика се спазваха старите традиции. Единственото ново на тази вечеря бе, че Цезар позволи на гостите си сами да изберат къде да седнат, с две изключения — той нареди на братовчед си Луций да заеме почетното място _локус консулариус_ в десния край на неговата кушетка, а племенника си, младия Гай Октавий, накара да се настани между двамата. Тази рядка чест, оказана на един обикновен младеж, бе посрещната с вдигнати вежди от по-възрастните, но…
Изненадващото решение да отреди такова почетно място на младия Гай Октавий му бе хрумнало в момента, в който видя очите на момчето, застанало скромно зад втория си баща, докато Филип, поласкан от поканата, поздравяваше домакина. „А! — помисли си Цезар. — Ето нещо ново!“ Той, разбира се, помнеше добре Октавий. Преди две години и половина бяха разговаряли при посещението му във вилата на Филип край Мизенум.
На колко ли години беше сега? Вероятно на шестнайсет, макар че все още носеше детска тога с пурпурна ивица и детски медальон на врата. Да, със сигурност беше на шестнайсет, защото Октавий Старши бе разгласил нашир и надлъж за раждането му по време на Цицероновото консулство, точно когато започнаха да се появяват подозрения срещу Катилина. Това беше в края на септември, когато сенатът очакваше новини за въстанието в Етрурия. Добре! Майка му и вторият му баща бяха решили да отпразнуват пълнолетието му на деня на Ювента през декември, когато повечето римски момчета получаваха своята _тога вирилис_, чисто бялата дреха на пълноправни римски граждани. Някои богати родители организираха специално празненство за встъпването в зрелост на синовете си на самия ден на раждането им. Младият Гай Октавий обаче нямаше да се радва на такова благоволение. Добре! Значи не беше разглезен.
Момчето бе изключително красиво, дори женствено. Буйната му, чуплива, руса коса беше дълга, за да скрива единствения му недостатък — ушите му. Макар че не бяха особено големи, те стърчаха като дръжки на кана. Тази мярка бе взета от досетливата му майка; момчето не изглеждаше толкова суетно, за да обръща внимание на външността си. Кожата му бе нежна и леко мургава, устата и брадичката — стегнати, носът беше дълъг и прав, скулите — високи, лицето — овално, а под тъмните вежди блестяха забележителни очи. Раздалечени и много големи, те бяха светлосиви, необичайни, но не като тези на Сула и Цезар, защото погледът им не беше нито хладен, нито пронизващ. По-скоро бяха способни да стоплят човек. „И въпреки това, помисли си Цезар, докато ги гледаше изпитателно, — те не издават нищо. _Предпазливи_ очи. Кой го отбеляза в Мизенум? Или аз сам им дадох такова определение?“
Октавий нямаше да стане много висок. Беше строен, но с мускулести прасци.
„Добре! Родителите му явно са го карали да ходи много. Гърдите му обаче са тесни. А кожата под тези красиви очи е синкава. Къде съм виждал такова нещо преди? Да, виждал съм, но това беше преди много време. Хапдефане. Трябва да попитам Хапдефане.“
„О, и тази коса! Плешивостта е тежка съдба за човек, чието име, „Цезар“, означава „космат“. Той няма да оплешивее, метнал се е на баща си. Много добри приятели бяхме с баща му. Запознахме се при обсадата на Митилин и заедно с Филип се надсмивахме над онази въшка Бибул. Как само се радвах, че Октавий се ожени за племенничката ми. Той също произхождаше от стар и богат римски род. Октавий обаче умря и Филип зае мястото му в живота на Ация. Интересно как се разви животът на Лукуловите младши военни трибуни. Кой би предположил, че от Филип ще излезе такова нещо?“
— Какво си намислил, Цезаре? — прошепна Луций в ухото му, след като той сложи момчето между двамата.
Домакинът не отговори. Беше прекалено зает да се увери, че Ация се е настанила удобно на креслото пред него и че Калпурния няма да допусне грешката да седне заедно с Марция твърде близо до Луций Пизон, който бърчеше рунтавите си черни вежди, че трябвало да споделя вечерята си не с друг, а с жената на Катон! След няколко размествания Марция и Калпурния заеха местата си до Ация и оставиха Пизон да мърда вежди пред не толкова уязвимите жертви Маций Присцила, онази красива глупачка Помпея Сула и своята Рутилия. Момичето, на не повече от осемнайсет, имаше типичната за рода си сламеноруса коса и изпъстрена с лунички кожа. Зъбите й бяха големи. Коремът й бе наедрял. Пизон може би най-сетне щеше да се сдобие със син.
— Кога смяташ да тръгнеш за Африка? — попита Ватиний.
— Веднага щом събера достатъчно кораби.
— Мен ли ще вземеш за легат?
— Не, Ватиний — отвърна Цезар, като се обърна към рибните блюда и разчупи едно хлебче. — Ти ще останеш в Рим като консул.
Разговорът замря. Всички наблюдаваха Цезар и Публий Ватиний, който се беше изправил и стоеше занемял от изненада.
Той беше клиент на Цезар; дребен човек с немощни крака и голяма буца на челото, заради която не го бяха избрали за авгур. Умът му и веселият му нрав го правеха любимец на всеки, който го опознаеше. Въпреки физическите си недъзи Ватиний се беше оказал не само добър политик, а и способен военен. Изпратени да сменят Габиний при обсадата на Салона в Илирия, той и легатът му Квинт Корнифиций не само че превзеха града, но и разгромиха въстаналите илири, без да им дадат възможност да се съюзят с Буребистас и племената по долината на Данубиус и да се превърнат в по-голям проблем за Рим, отколкото беше Фарнак за Цезар.
— Няма да е голямо консулство, Ватиний — продължи Цезар, — защото ще е само до края на годината. При нормални обстоятелства нямаше да се занимавам с консули преди Нова година, но сега спешно се налага тази длъжност да се заеме от някого.
— Цезаре, готов съм да бъда консул и само две нундини, да не говорим за два месеца — промълви Ватиний. — Ще провеждаш ли избори, или просто ще ме назначиш мен и…
— Квинт Фуфий Кален — обяви Цезар. — О, да, ще проведа избори. Не искам да обезпокоявам някои сенатори, но все още се надявам, че ще спечеля.
— В стила на Сула ли ще са изборите, или ще позволиш и на други да се кандидатират? — попита намръщено Пизон.
— Не ме е грижа, дори половината Рим да се кандидатира, Пизоне. Аз ще… обявя своите предпочитания и ще оставя решението на центуриите.
Никой не коментира това. При сегашното състояние на Рим — след великолепната реч за дълговете — конниците от осемнайсетте висши центурии щяха да изберат и маймуна, ако Цезар я посочи.
— Защо е необходимо да се избират консули до края на годината, след като и ти ще си тук, Цезаре? — поинтересува се Вация Изаурик.
Домакинът рязко смени темата:
— Гай Маций, ще те помоля за една услуга.
— Каквото поискаш, Гай — отвърна Маций, скромен човек без политически амбиции (приходите благодарение на старото приятелство с Цезар му бяха предостатъчни).
— Знам, че агентът на царица Клеопатра Амоний е говорил с теб и ти си му уредил едно парче земя близо до имението ми под Яникулума. Би ли се погрижил за градините? Сигурен съм, че царицата с радост ще дари двореца си на Рим.
Маций не се съмняваше в това. Собствеността бе на името на Цезар, както се бяха договорили:
— С удоволствие, Цезаре.
— Царицата колкото Фулвия ли е красива? — поинтересува се Помпея Сула със самочувствието, че самата тя е по-красива от Фулвия.
— Не — отвърна Цезар с тон, който даваше да се разбере, че не желае повече да го обсъжда. Обърна се към Филип: — Малкият