Жената на Денси от Лори Коупленд - Книги Онлайн от Napred.BG

Денят за Койл Денси не започна добре. Когато излезе от къщи тази сутрин, установи, че акумулаторът на трактора е паднал, а маслената помпа беше върху старата камионетка. Когато започна сутрешната си обиколка, за да нахрани рибите, той откри почти тридесет от тях мъртви на повърхността на водата в развъдника. На всичкото отгоре му падна и пломбата от един кътен зъб, докато дъвчеше бисквитите, които беше прегорил тази сутрин.
Не за пръв път Койл сериозно мислеше върху това да отиде на лекар да си прегледа главата. Бяха го предупредили, че отглеждането на морската котка не беше нито най-доходният, нито най-лесният начин за правене на пари, но той не беше обърнал внимание на тези скептични забележки. Вероятно съществуваше някакъв по-добър начин за изкарване на прехраната, отколкото да прекара живота си върху колела. И той беше решил да го открие. Смяташе, че един тридесетгодишен мъж трябва да пусне корени някъде. Така че, когато се появи възможността да закупи петдесет акра първокласна земя съвсем близо до Пикейуан в щата Мисисипи, Койл изтегли до последния цент всичките си спестявания, които беше направил в продължение на петнадесет години. И, както приятелите му се шегуваха, «превключи на нова вълна».
Сигурен, че само един глупак може да пропусне такава възможност, Койл купи земята. С три пълнещи се през пролетта езера и два дълбоки кладенеца, той смяташе, че земята ще бъде идеалното място за отглеждане на морска котка. Койл мислеше, че след няколко години ще може да напусне работата си по пътищата, да се установи на едно място и да започне да води нормален начин на живот. Не беше обърнал сериозно внимание на закачките на приятелите си, когато подаде молба за заем. Започна да изгражда басейните и да купува съоръжения. Осъзна, че има нужда от повече информация за отглеждането на рибите и затова се записа във вечерно училище и продължи да чете за ихтиологията всичко, което му попаднеше. Не му беше необходимо много време, за да открие, че този, който отглежда морска котка, трябва да знае много повече от това, как тя живее, как се размножава и отглежда. Трябваше да научи как да избира най-подходящата риба, как да я предпазва от болести и паразити, как да й подсигурява подходяща храна и вода, как да я продава на пазара, а също и да се справя с управлението на стопанството. Това не беше лесна задача за един шофьор на камион с основно образование, но тъй като Койл вярваше, че би могъл да се справи, той се хвърли през глава в това начинание, изпълнен с оптимизъм, и без да обръща внимание на скептично настроените. Понякога си признаваше, че нещата не са се оказали толкова лесни, колкото си е представял. Беше много доволен, че не е женен. Веднъж беше много близо до сключването на брак, но в последния момент се отказа.
Целите на Сюзън бяха различни от неговите. Те и двамата го осъзнаха навреме. Той беше доволен, че не принуди някоя жена да се сблъска с всичко онова, което трябваше да преживее през последните няколко години. Точно сега парите му вече почти се бяха стопили като пролетен сняг, но Койл беше решен да се оправи с положението. Успехът просто го дебнеше зад ъгъла и той почти го усещаше. Само да дойдеше есента и щеше да събере плодовете на своя труд за първи път. Беше готов да се обзаложи, че приятелите му щяха да запеят друга песен. Тази приятна мисъл повдигна мрачното настроение, в което беше изпаднал, докато паркираше стария си «Форд» под навеса. Когато включи съединителните проводници към акумулатора на трактора, Койл си помисли, че макар денят му да беше започнал зле, най-лошото беше вече отминало. Минута по-късно вече беше запалил двигателя на трактора. Качи се в кабината, изпълнен със съжаление, че цялата му сутрин щеше да отиде, за да изкопае една малка канавка, в която да постави дренажна тръба по продължение на южната ограда на имението.
Беше отлагал тази работа от много време, а сега тя трябваше да бъде свършена, преди да направи един курс късно тази вечер. Останалата от последните дъждове вода беше не само неприятна за гледане, но и създаваше впечатление за хаос.
Включи трактора на скорост и погледна с безпокойство на запад. Задаваше се нова буря и той трябваше да инсталира отводнителната тръба, преди да е заваляло. Подкара трактора към оградата, но спря за момент пред един голям, отвратително изглеждащ басейн с вода. Да, помисли си той разсеяно, докато навеждаше надолу греблото към просмуканата от дъжда почва. Когато приятелите му разберат колко пари е изкарал от тазгодишната продажба на рибата, щяха да променят отношението си към него. Присмиваха му се и го дразнеха за това, че се е преместил от забързания Лос Анджелис в заспалия Пикейуан. «Къде, по дяволите, е Пикейуан, Мисисипи?» — беше най-любимата им шега и Койл търпеливо им обясняваше, че Пикейуан е малко градче в сърцето на Слънчевия пояс, недалече от изпълнения с веселие и силни усещания Ню Орлиънс. Койл смяташе да им покаже, че в Пикейуан, Мисисипи, може да се произвежда една от най-хубавите проклети морски котки…
Кррр-бламмм.
В очите на Койл плисна кал и той видя множество звезди да избухват пред погледа му, когато почувства нещо като атомна експлозия под седалката, преди да бъде изхвърлен във въздуха като малка парцалена кукла. Приблизително по същото време, когато Сам изключи пулт номер четири и Лаурен направи същото със своя пулт. Само минути преди това тръбопроводът беше доставил суров петрол от Джорджия в Мисисипи по продължение на хиляди мили подземни тръбопроводи. Лаурен се надяваше, че баща й греши в преценката си и че може би има някакво друго обяснение за пробива в линия четири. Но ако наистина е имало пробив, тя се молеше да не е била причината за това.
Лаурен скочи от стола си и отиде, за да прочете разпечатката на данните за състоянието на налягането в линията, които се даваха на всеки четиридесет секунди. Като разгледа листа внимателно, тя потърси доказателства, които да показват евентуалната й грешка. Секунда по-късно въздъхна облекчено, защото се увери, че всички нейни уреди функционират добре и че продуктите отиват точно по предназначението си, а също и че всички показания на налягането в участъка, който тя контролираше, бяха в допустимите граници. Ако имаше пробив, вероятно течовете са станали от само себе си.
Като се върна обратно към пулта си за управление, тя отново си помисли, че с радост би се върнала на старата си работа. Ако не друго, там поне се чувстваше по-удобно.
В последните седем години тя работеше като медицинска сестра в кардиологично отделение. Да стане диспечер по тръбопроводите, беше идея на баща й. Естествено, тя беше запозната с този вид работа от малка, но когато Купър купи петролопровода преди шест месеца, той настоя Лаурен да напусне работата си в болницата и да започне курс, за да се запознае с ежедневните задължения на оператора на терминал за управление на тръбопроводите.
Баща й беше обяснил, че един ден тя щеше да наследи фирмата «Вандис». Тя не желаеше това. Беше му го казвала неведнъж, но Купър беше фанатично отдаден на идеята, че единственото му дете ще бъде подсигурено, когато той умре. Лаурен се опитваше да разбере баща си. След като беше претърпял втория си сърдечен удар, Купър беше убеден, че ще умре преждевременно, макар че лекарите му бяха казали, че ако води по-умерен начин на живот и остави цигарите, които пушеше постоянно, ще увеличи многократно шансовете да доживее времето, когато ще държи в ръце своите внучета. Но Купър беше твърдоглав — симпатичен, но твърдоглав. Преди четири години беше загубил любовта на своя живот — съпругата си Джени — майката на Лаурен. Оттогава Купър живееше така, както намереше за добре.
Лаурен знаеше, че Купър не се плаши от смъртта в нейния физически смисъл; той просто искаше да се убеди, че всичко е наред преди, както на шега се изразяваше той, «да му връчат чека». Независимо от амбициите, които хранеше по отношение на дъщеря си, Лаурен гледаше достатъчно реално на нещата, за да може да прецени, че като медицинска сестра се чувстваше на мястото си, но в работата като управител беше претърпяла пълен провал. Бюрото й беше покрито със сметки, които трябваше да се платят, писма, на които трябваше да се отговори, фактури, на които трябваше веднага да се обърне внимание… А днес, вместо напълно да се отдаде на тази работа, както беше планирала, трябваше да замести Уолт Маски, който се беше събудил сутринта силно изтощен от някакво хранително отравяне.
Лаурен винаги се чувстваше неудобно, когато трябваше да работи като диспечер. Макар че имаше необходимите познания, за да върши тази работа, напрежението, което съпровождаше този вид дейност, винаги изнервяше. Прехвърлянето на течността по различните тръбопроводи приличаше много на движението на влаковете по линиите. Един погрешен ход би могъл да доведе до нещастие. Тя знаеше, и то съвсем добре, че разливът на суров петрол е доста неприятно нещо. Трябваше да се информира агенцията по опазване на околната среда, замърсяването трябваше да бъде премахнато колкото е възможно по-бързо. Лаурен не искаше дори да си помисли за евентуалните персонални наранявания в резултат на такива аварии. Тя имаше една-единствена надежда — ако някоя тръба се е спукала, това да е станало на някакво необитаемо място, където никой не би могъл да бъде наранен.
Купър се върна на бюрото си и набра номера на Окръжния отдел.
— Джак, изглежда, че имаме проблем — каза Купър, а в гласа му се долавяше безпокойство.
Лаурен наблюдаваше внимателно работата на останалите линии, като едновременно с това слушаше обяснението на баща си за ситуацията, в която се намираха.
Технологията, която беше въведена, им позволяваше да бъде уведомен дежурният персонал за възникнала авария, за да могат да реагират при съответната ситуация. Секунда по-късно Купър затвори телефона и отиде да разгледа картата, която покриваше почти цялата стена на стаята. Стотици многоцветни точици очертаваха огромната мрежа от подземни тръбопроводи, кръстосващи Съединените щати. Той започна да движи показалеца си по протежение на тръбопровода, като си говореше сам на себе си — един обезпокояващ, но в същото време мил навик, с който сътрудниците му вече бяха свикнали. Изведнъж той спря движението на ръката си и сдъвка края на цигарата, която висеше от ъгъла на устата му.
— Къде, по дяволите, е Пикейуан, Мисисипи?
— Пикейуан, Мисисипи? — присви тесните си рамене Лаурен. — Аз не съм сигурна… Защо?
— Изглежда, проблемът е възникнал там — каза Купър, като продължаваше да изучава картата, докато накрая откри, че Пикейуан е малък град близо до Ню Орлиънс.
Купър отново се върна към телефона и набра друг номер. Лаурен го чу как казва на телефонистката да го свърже с офиса на щатския шериф в Пикейуан. Минути по-късно намръщеният Купър затвори телефона.
— Да, наистина е пробив. Засега поне има само един ранен.
Възможните последици от инцидент с такива мащаби накараха Лаурен да потръпне от страх. Разбира се, компанията беше застрахована. Тя беше платила подновената полица миналия месец, но понякога сумата не беше напълно достатъчна, за да покрие щетите при случаи като този. Последното нещо, от което имаше нужда баща й, беше един продължителен съдебен процес, особено сега, когато той се опитваше да изведе бизнеса си на нов етап.
— Той каза ли колко сериозно е нараняването? — попита Лаурен.
— Шерифът не беше сигурен. Каза ми, че пробивът е станал някъде в покрайнините на Пикейуан. Все още има много неясни неща относно това, което се е случило. — Купър прокара разсеяно ръка през непокорната си бяла коса, която вече оредяваше на някои места. Отново дръпна дълбоко от цигарата си. — По-добре веднага да информирам застрахователната компания и да накарам Бърк да отиде на мястото. — Той загаси цигарата си и запали нова.
Бърк Хънтър беше приятел на семейство Вандис в продължение на дълги години. Когато Купър започна бизнеса си, той веднага помоли младия и обещаващ адвокат да представя «Петролопроводи Вандис». Лаурен беше сигурна, че Бърк ще се справи добре със ситуацията, разбира се, ако го намереха.
— Бърк отсъства от града, татко.
— Отсъства от града? Къде е той?
— Някъде в Аляска, мисля.
— Аляска! — Купър изглеждаше объркан.
— Страхувам се, че да, татко — отговори Лаурен. — Бърк телефонира миналата седмица и спомена, че има намерение да заведе Мери Бет Уитли на двуседмично пътуване нагоре по Тихоокеанското крайбрежие Аляска.
— Това момче някога стои ли си у дома? — промърмори раздразнено Купър, докато отиваше към бюрото си. Телефонът звънеше пронизително.
Лаурен повдигна рамене. Как Бърк Хънтър прекарваше свободното си време не беше нейна работа.
— На телефона е Вандис.
— Взели сме нещата в свои ръце — каза Джак Матюз, началник-отдел. — Бригадирът и групата му вече са на път за мястото на аварията. Изглежда е станала голяма бъркотия, Купър.
— Дали пробивът е толкова малък, щом е успял да изхвърли седалката във въздуха?
— Изглежда, не е така. От малкото, което знам, се разбира, че някой е копаел и е пробил тръбата. Изглежда, ще трябва да се подмени цялата секция.
— Знаеш ли нещо за нараняванията на човека?
— Не много — призна си Джак, — освен това, че е на път за болницата. Групата ни ще пристигне на обекта след десет минути. Тогава ще знам повече.
Купър въздъхна отчаяно.
— Благодаря, Джак. Поддържай връзка с мен.
— Разбира се.
Купър постави бавно слушалката на телефона и се обърна с лице към Лаурен.
— Обади се и извикай Ал да дойде по-рано!
Лаурен кимна, а Купър започна да подготвя доклад за аварията.
— А, Лаурен — каза той нехайно. — Мисля, че ще е по-добре да се приготвиш и да отидеш на мястото.
Лаурен отмести поглед от терминала, на който работеше.
— Къде?
— В Пикейуан.
Допреди пет минути тя дори не знаеше, че съществува такова място Пикейуан, Мисисипи, а сега не изпитваше въобще никакво желание да го посети. Самото име на града не й харесваше.
— Защо?
— Ами, тъй като Бърк не е на разположение, искам да се качиш в първия самолет и да ни представяш там.
— Искаш да отида в Пикейуан? — Лаурен мислеше, че през последните шест месеца е чула всичко, което Купър би могъл да й каже, но тази негова последна молба надмина всичките й очаквания.
— Някой трябва да отиде, а аз ще бъда зает тук, за да установя контрол върху нещата.
— Какво трябва да правя, след като пристигна там?
— Да успокоиш хората, Лаурен. Да убедиш пострадалите, че ние правим всичко, което е по силите ни, за да поставим под контрол разлива. Хей, ако трябва, целуни някого и по задника. Искам съдебният иск да е възможно най-малък — каза Купър, като си даде сметка, че това беше толкова малко вероятно да се случи, колкото топъл януарски ден на Северния полюс, но той искаше да опита.
— Татко… Не мислиш ли, че трябва да изпратиш някой по-опитен в този вид неща вместо мен? — протестира Лаурен, макар че знаеше много добре, че не е добър дипломат.
Понякога дори самата тя си мислеше, че е разсеяна, а Купър дори не се съмняваше в това. Тогава защо трябваше да я изпрати с такава сложна задача, чудеше се тя!
— Няма кого другиго да изпратя, Лаурен — призна си Купър, като се усмихна окуражително през обвилия го облак син цигарен дим. — Ще се обадя на Бърк, докато ти си опаковаш нещата. Вероятно е оставил някакъв номер, на който би могло да му се обадят. Междувременно ти ще пристигнеш в Пикейуан и ще успокоиш семейството на ранения човек, като им кажеш, че ние не сме някакви коравосърдечни хора, които не дават пет пари за тази работа.
Купър Вандис беше бизнесмен, но в същото време беше и състрадателен човек. Ако неговият тръбопровод беше причината за тази авария, той щеше да покрие щетите, дори ако трябваше — с пари от собствения си джоб.
Лаурен въздъхна и тръгна към бюрото си, докато Купър сядаше на мястото й на терминала.
— Не ми харесва тази работа. Ще отида там и само ще объркам повече нещата.
— Имам ти пълно доверие, че ще свършиш работа. Всичко онова, което искам да направиш, е да убедиш ранения човек, че ние сме овладели положението. Застраховката ни ще покрие щетите, но аз не искам да се сблъсквам с допълнително съдебно дело.
Лаурен вдигна телефона и се обади на Ал Уотсън. Информира го за спешния случай и го помоли да дойде на работа колкото е възможно по-бързо. Ал каза, че ще бъде на разположение след тридесет минути.
Когато посегна към портмонето си, погледът й падна върху купчината неплатени сметки върху бюрото и стомахът й се сви. Беше изпратила вноската за подновяване на застраховката, нали?
Купър вдигна очи от терминала и видя, че лицето й изведнъж пребледня.
— Какво има, Тутърз? — попита той.
Тутърз беше името, с което баща й се обръщаше гальовно към нея още от дете и за нейно нещастие продължаваше да го употребява и досега. Прякорът се беше появил за първи път, когато Лаурен получи един рог от Дядо Мраз за Коледа. Четиригодишното момиченце свиреше на него през деня и през нощта, докато един ден за голяма радост на родителите си, го остави завинаги. Но оттогава й остана името Тутърз, което я преследваше и досега.
Лаурен прекъсна спомените си и се усмихна.
— Нищо — отговори тя.
— Тогава по-добре е вече да тръгваш. След около час ще можеш да хванеш самолет. Обади ми се веднага, след като пристигнеш там, за да ми кажеш какви са щетите.
— Разбира се. Това ще е първата ми работа. — Лаурен дискретно пъхна в джоба си просрочените сметки.
Разбира се, че беше платила сумата за подновяване на застраховката, уверяваше се сама, докато излизаше бързо навън и отиваше към колата си.
— Моля ти се, Боже! — прошепна тя. — Нека да съм платила поне тази сметка!
Веднага след като влезе в колата, издърпа дебелата купчина писма от джоба си и започна да рови из нея. Изведнъж се смрази от ужас. Дългият жълт плик от застрахователната агенция я гледаше заплашително.
_Последно предупреждение!_
Сърцето й сякаш спря да бие. Мили боже! Не беше платила сметката. Как можеше да бъде толкова безотговорна…
Е, добре, как би могъл баща й да очаква, че тя ще се справи с тези неща? Беше му казвала, че е абсолютно неподходяща да се занимава със счетоводство. Но ето я бележката — стоеше съвсем действителна пред нея и казваше, че трябва да платят на петнадесети юни. Лаурен повдигна ръката си, натисна бутона на часовника си, който показваше датите, и затвори очи. Прилоша й, когато отново бавно ги отвори. Днес беше дванадесети август. Плащането им беше просрочено с почти два месеца! Парите им не бяха достатъчно, за да покрият разходите.

След малко повече от три часа Боинг 727 се приземи на международното летище в Ню Орлиънс.
След като слезе от самолета, Лаурен се насочи към първата попаднала пред погледа й телефонна кабина. От там само за минути тя разбра адреса на болницата в Пикейуан. Порови из портмонето си, намери лист хартия и написа адреса върху него.
Минута по-късно излезе навън и взе такси, което трябваше да я закара на намиращата се на шестдесет мили оттук болница.
Когато пристигна пред входа на болницата, тя видя една модерна, привлекателна сграда, която, ако се съдеше по размера й, вероятно разполагаше с по-малко от сто и петдесет места. Нямаше да е трудно да се открие раненият човек, помисли си Лаурен.
След като плати на шофьора, тя забеляза, че входът се намира вдясно от нея. Предположи, че пострадалият все още се нуждае от спешна помощ и реши първо да провери в това отделение. Не й беше необходимо дълго време, за да открие човека.
Щом влезе в болницата, Лаурен се сви от страх, защото чу ядосан мъжки глас да крещи:
— Искам да ми бъде дадено името на слабоумника, отговорен за всичко това. Искам го, и то веднага.
Лаурен плахо продължи към залата, като се опитваше да запази спокойствие, докато слушаше мрачните закани, идващи от затворената и неприветлива врата на отделението за бърза помощ, отправени към този, който беше отговорен за злополуката. Те варираха от обещанието да бъде застрелян с четири цяло и десет милиметрова ловджийска пушка до обещанието да бъде кастриран с тъп нож. За Лаурен нито едната от двете възможности не звучеше приятно.
Една сестра излезе забързана през двойните врати и тръгна надолу по коридора. Видът й показваше, че е разтревожена. Като се надяваше, че е сгрешила и че мъжът в залата за бърза помощ не беше този, когото тя търсеше, Лаурен колебливо пристъпи напред и препречи пътя на смутената сестра.
— Извинете… Търся онзи, който е бил ранен при експлозията на петролопровода.
Сестрата я погледна недоверчиво и без да се бави отговори:
— Койл Денси? Той е ей там. — Тя посочи през рамо към стаята за спешни случаи и продължи надолу по коридора.
Сърцето на Лаурен се сви, защото мъжът продължаваше да вика яростно. Безспорно това беше гласът на Койл Денси — онзи, когото беше изпратена да успокои, осъзна тя. Без да знае какво трябва да направи, Лаурен се огледа и едва сега забеляза, че малката чакалня беше празна. Телевизорът, поставен върху една висока полица, предаваше вечерните новини. Изстиналото вече кафе в две пластмасови чаши показваше, че някой е бил тук по-рано. Вероятно членове на семейството на мистър Денси, предположи Лаурен. Ако това беше така, помисли си тя, вероятно първо би могла да говори с тях. Но наоколо не се виждаше никой. Списания и вестници бяха разхвърляни навсякъде из помещението, пепелниците бяха препълнени с фасове и изплюти дъвки.
Стаята на сестрите изглеждаше празна. В отделението беше пусто и тихо, ако се изключат гневните и резки изблици на мистър Денси, които от време на време се смесваха с женски глас.
Лаурен тръгна към стаята за спешни случаи. Искаше да надзърне вътре, но стъклените прозорци бяха твърде високи за нея. Звукът от шумоленето на униформата на някаква сестра, която приближаваше, я накара да подскочи от уплаха. Сестрата профуча покрай нея и със строго професионално изражение влезе през двойните врати в стаята.
«Е, добре. Какво би трябвало да правя сега» — помисли си Лаурен. Койл Денси не изглеждаше да е в настроение да разговаря с някого и тя още веднъж се зачуди как се беше съгласила баща й да я убеди да свърши тази работа. Погледът й падна върху телефона и тя тръгна към него, за да се обади на «Петролопроводи Вандис». Може би ако успееше да обясни на баща си, че да се срещне с Койл Денси не е много разумно в момента, той би се съгласил да й позволи да се върне вкъщи.
На Лаурен й се струваше, че хунският вожд Атила би бил по-подходящ да успокои разярения мистър Денси, отколкото едно разсеяно момиче като нея, чиито крака вече бяха започнали да треперят.
— Татко? Аз пристигнах вече.
— Какво успя да научиш?
— Не много. Сега съм в болницата.
— Колко сериозно е ранен човекът?
— Доколкото разбирам, ранен е един човек… Но аз не мисля, че има опасност за живота му.
Лаурен отново отстъпи, когато чу още едно заплашително извикване от стаята за спешни случаи.
— Слава богу! Това е добре — каза Купър.
— Раните не са засегнали дробовете на мистър Денси.
— Денси? Той ли е раненият?
— Да, татко. Аз мисля, че ще е по-добре да преразгледаме идеята да се срещна с него. Имам усещането, че той не е в подходящо настроение да слуша извинения.
— Извини се все пак — заповяда Купър. — Успях да се свържа с Бърк. Той веднага тръгва обратно, макар че не може да вземе самолет по-рано от утре сутринта. Трябва да убедиш мистър Денси, че «Петролопроводи Вандис» разполагат със съответната застраховка и че ние ще изпратим група там, където живее той, след няколко часа, за да започнат разчиствателните работи.
Лаурен почувства, че й прималява при мисълта за изтеклата застрахователна полица, която се намираше в джоба на палтото й. Как би могла някога да обясни своята некомпетентност и все пак той трябваше да знае.
— Татко… но…
— Никакво «но», Тутърз. Трябва да се справиш с това. Нямам време да се мотая и да предъвквам стари неща. Прави това, за което съм те изпратил там, и отново ми се обади, когато разбереш какво е състоянието на мистър Денси. — Лаурен чу познатото щракване на запалката на Купър.
— Татко, пушиш прекалено много…
Купър не беше в настроение да приема критики.
— Обади ми се веднага, след като научиш нещо.
Връзката прекъсна.
— Но, татко — продължи Лаурен, сякаш баща й беше все още на телефона. — Забравих да платя застрахователната полица.
Все пак признаването на истината намали чувството й за вина, макар да знаеше, че баща й не я чува.
Стори й се, че чува сърдечния глас на баща си, който й отговори нежно и с разбиране:
— Лаурен… Лаурен, за нищо не се тревожи. Знам, че си разсеяна. Джени и аз трябваше да се примиряваме с този факт в продължение на много години, но ти си моя дъщеря, Тутърз, и аз те обичам. Всеки друг на твоето място би направил същата грешка.
— Благодаря, татко… Наистина смятах да платя сметката — каза Лаурен, като продължаваше наивно да си фантазира.
Почувствала внезапно облекчение, тя затвори телефона и остана за момент на място, подпряна на телефонната кабина.
«Ти си идиотка» — напомни си тя хладно.
Когато Купър разбереше, че не е платила полицата, дъщеря или не, той щеше да я одере жива и да закачи онова, което е останало от нея, на някой телефонен стълб някъде в далечен Сибир. Колко ли време щеше да бъде необходимо на застрахователната компания, за да открие грешката й? Нямаше начин да разбере това.
Лаурен нямаше представа колко дълго време би стояла под прикритието на телефонната кабина, ако един възрастен мъж не бе дошъл и почукал на вратата.
Лаурен се извини и тръгна обратно към стаята за спешни случаи. В този момент един млад мъж мина през двойните врати. Носеше покрит поднос.
— Извинете, вие доктор ли сте? — попита Лаурен, като се приближи до мъжа.
— Страхувам се, че не. Аз съм просто санитар — каза Дан Мърсер.
— О… Исках да разбера как е мистър Денси.
— Койл? — Дан се усмихна очарователно и огледа чудесните крака на Лаурен. — Ще можете да се видите с Койл след няколко минути. Все още го обработват, но той е здрав като бик.
— Всъщност колко сериозни са нараняванията му? — попита колебливо Лаурен.
Дан подозрително повдигна лявата си вежда.
— Докторът не ви ли е казал вече?
— О… да, но аз си помислих, че вие бихте могли да ми кажете истината за това, как се чувства Койл.
— Доста добре, като се има предвид какво е преживял. Такъв удар би убил друг човек, но Койл е като Тимекс.
Лаурен го гледаше с празен поглед.
— Нали ги знаете… един от онези часовници марка «Тимекс». Той се намокря, но продължава да върви.
— А… да — усмихна се сковано Лаурен. — Много се радвам за мистър Денси.
— Бих казал — продължи Дан, — че тази експлозия би могла да го ликвидира. Боже мой, кой би могъл да бъде отговорен за поставянето на този тръбопровод и след това да не маркира мястото, където той се намира? Разбирате какво искам да кажа, нали?
Лаурен се изкашля нервно. Да, тя го разбираше доста добре.
— Значи престоят на мистър Денси в болницата вероятно ще бъде доста продължителен?
— Не. Още утре ще бъде в дома си, ако изследванията му се окажат добри. Макар че кракът му и няколко ребра са счупени и има много наранявания и натъртвания, докторът каза, че той може да се възстановява и вкъщи. — Дан я погледна така, сякаш й се извиняваше за нещо, тъй като минаваща покрай тях сестра го погледна предупредително. — Недей да си напрягаш хубавата главица за нищо, госпожичке. За Койл се грижат наистина добре. Ако изчакаш още няколко минути така, една от сестрите ще те заведе при него.
Лаурен се усмихна.
— Благодаря ви.
Санитарят си тръгна забързано, а Лаурен въздъхна шумно в знак на облекчение. Слава богу, че раните на Денси не бяха сериозни. Щом като докторът го изпращаше вкъщи, вероятно утре той ще бъде в по-добро настроение, за да изслуша извиненията й. Ето това е то, помисли си тя. Днес не трябваше да се среща с мъжа. Щеше да изчака, докато бъде удобно настанен в познатата му обстановка, за да му даде необходимите обяснения и уверения.
Дотогава групата по почистването щеше да е пристигнала на обекта и мистър Денси щеше да се увери сам, че «Петролопроводи Вандис» напълно владеят положението. Ако тя имаше късмет, той дори би могъл да хвърли нова светлина по въпроса с експлозията. В случай, че е било извършена някаква изкопна работа, както Джак беше споменал, то тогава беше напълно възможно Денси да е виновен за случилото се. Лаурен се молеше да е именно така…
Купър не беше богат човек и един продължителен съдебен процес, добавен към разходите за допълнителните щети, би могъл да го унищожи. Тя не можеше да понесе факта, че нейната небрежност беше причината за такова нещастие. Трябваше да намери начин да предотврати съдебния процес… макар че нямаше представа как това би могло да бъде осъществено, ако нещастието беше в резултат от недоглеждане от страна на фирмата им. Лаурен се беше заклела, че ако се случи най-лошото, ще се погрижи баща й да живее удобно до края на дните си, дори ако това означаваше, че тя трябва да работи в болницата на две смени.
Отлагането на срещата с Койл Денси до сутринта означаваше, че трябва да прекара нощта в Пикейуан, и тя си нае стая в един мотел. За всеки случай в куфарчето си беше хвърлила един чифт пижама и четка за зъби, така че престоят й там нямаше да бъде неприятен.
Щеше да има достатъчно време на разположение, за да планира стратегията си. А може би просто си измисляше проблемите? Може би мистър Денси беше един приятен стар джентълмен, който щеше да прояви разбиране, след като тя му обясни проблема. Макар и малко, на света бяха останали хубави хора и ако тя имаше малко повече късмет, Койл Денси можеше да се окаже един от тях. Лаурен замръзна на място, когато отново чу познатия вече мъжки глас да крещи високо нецензурни думи. Тогава си помисли, че притежателят му е също така безчувствен и груб. Това беше една от възможностите, за които дори не искаше да си помисли. Във всеки случай щеше да изчака до сутринта, за да го посети. След като взе твърдо това решение, Лаурен се почувства облекчена. Може би тогава жената и децата на мистър Денси щяха да се появят някъде. Може би би било по-добре първо да се говори с тях. Реши, че ще мисли върху това, след като се настани в мотела и си вземе студен душ.
Вече беше тръгнала към изхода, но покрай нея минаха две сестри, които излизаха от стаята за спешни случаи и тя неволно се заслуша в разговора им:
— Бих желала да си взема отпуска, за да мога да взема работата — призна си едната от тях, като се хилеше беззвучно. — Бих желала Койл Денси да ми падне в ръцете, нали разбираш какво искам да кажа?
— Не само ти, а и още тридесетина жени биха искали това — съгласи се втората сестра. — Той се държи доста неприятно, но аз бих искала да имам възможност да го успокоя.
— О, не и ти — намигна първата. — Аз искам да бъда тази, която да му смачка фасона на този Койл, нали разбираш какво искам да кажа? — Те продължаваха да се хилят, докато вървяха надолу по коридора.
Лаурен блъсна тежката врата и излезе навън, леко объркана от това, което беше чула.
— Накъде, госпожо? — попита шофьорът, като я погледна в огледалото за задно виждане, когато тя седна на задната седалка на таксито.
— До мотела — отговори тя.
Би направила всичко за баща си, но не и да се бори цяла нощ с хлебарки и смачкани пухени възглавници.
— Да, госпожо.
Таксито тръгна по улицата, а Лаурен заразглежда града през прозореца му.
Жителите на Пикейуан явно се гордееха с града си, защото в него имаше просторни училища, църкви и търговски центрове. Тя отново си спомни за двете хилещи се сестри. Явно те и двете искаха да заемат мястото на сестрата, която щеше да се грижи за възстановяването на Койл Денси. Дали това означаваше, че той не е женен, чудеше се тя, а може би беше разведен? Да, вероятно такова беше положението. Може би той беше вдовец, който се нуждаеше от грижовна сестра, докато се възстанови напълно. Лаурен въздъхна. Мъжът вероятно не беше в тежко състояние, след като двете сестри имаха желание да се грижат за него, успокои се тя. Сигурно Койл Денси беше отвратително богат, раздразнителен стар глупак, който имаше силно желание около него да се върти млада, добре изглеждаща сестричка, която да го къпе и да му трие гърба.
Лаурен погледна замечтано постоянно променящата се гледка отвън. Нещо й подсказваше, че той няма да й се хареса, освен ако не се окажеше, че е един стар богат глупак, който проява разбиране и е склонен да прощава. Е, добре, на следващия ден щеше да разбере кой е Койл Денси.
Таксито спря пред мотела и Лаурен плати сметката. Стаята й се оказа светла и приветлива и тя се насочи към банята.
Двадесет минути по-късно тя си поръча от румсървиса кафе и сандвич с пуйка. Реши да отложи разговора с баща си колкото е възможно по-дълго. Когато все пак събра сили да позвъни, от другата страна дълго се чуваше сигнал свободно. Вече щеше да затвори, когато Купър най-после отговори.
— Татко?
— Да?
— Все още ли работиш?
— Страхувам се, че да. Как вървят нещата при тебе?
— Нищо ново. Реших да остана и да разговарям с мистър Денси сутринта.
— Защо?
— Той беше все още в стаята за спешни случаи и аз не мисля, че това беше най-подходящото време, за да проведа с него такъв разговор.
— Свърза ли се със семейството му?
— Ами… не видях никого наоколо.
— Сериозни ли са нараняванията му?
— Счупен крак, фрактури на ребрата, няколко рани и натъртвания.
— Не се майтапиш, нали! — В гласа на Купър се долавяше облекчение. — Приятно ми е да го чуя. Предполагам, че си права. Може би наистина ще е по-добре да се говори с него сутринта.
— А ти откри ли нещо ново относно експлозията?
— Да. Изглежда, Денси е копаел някакъв ров и е пробил тръбопровода.
— Мястото не е ли било маркирано?
— Трябвало е да бъде маркирано. Не знам какво се е случило. Всичко, което знам, е, че имаме едно гадно разливане, което трябва да се почисти. Денси има ферма за отглеждане на морски котки и, както изглежда, той е претърпял доста сериозни загуби. Ние ще трябва да възстановим колкото е възможно по-голяма част от щетите. Булдозерите вече са там и се опитват да изградят насип около езерата, но изглежда, ще се наложи част от почвата да се изкопае и извози настрани.
Лаурен почувства, че сърцето й сякаш спира, когато усети умората и изтощението в гласа на баща си. «О, татко… толкова съжалявам» — помисли си тя.
— Не се тревожи, детето ми. Понякога просто се случват такива неща. Слава богу, че никой не е бил убит. Ще оставим застрахователната компания да поеме задълженията си.
— Татко…
Най-после трябваше да му каже за неизплатената полица. Беше въпрос на време той да открие…
— Да?
Изведнъж куражът я напусна. Имаше нужда просто от малко повече време. Вероятно разполагаше с още няколко часа, преди Купър да открие, че тя не е платила полицата. Дотогава тя щеше да отлага. Първо трябваше да прецени какво е отношението на Койл Денси. Вероятно, ако той се окажеше разумен, тя и Бърк биха могли да уредят едно добро решение на проблема, преди Купър да открие истината. Ако въпросът се уредеше добре, може би щяха да успеят да смекчат неизбежния удар.
— По-добре се прибери вкъщи и си почини — каза му тя.
— Имам още няколко неща за уреждане тук и след това се прибирам. Обади ми се сутринта, след като си говорила с Денси. Бърк вероятно ще бъде при теб утре късно след обяд.
— Разбира се, татко.
— Лаурен, не се тревожи и не стой цяла нощ будна. Точно за това са и застраховките. За случаи като този. Чуваш ме, нали?
— Да, чувам.
Лаурен затвори телефона и погледна към онова, което беше останало от недоизядения сандвич.
Когато Купър разбереше за полицата, той никога нямаше да й прости. Тя нямаше право да го обвинява за това. Самата тя нямаше никога да си прости.

Над предпазната ограда за едър рогат добитък се виждаше дървена табела, която съобщаваше, че това е фермата за морски котки на Денси. Тя беше едно безмълвно доказателство за гордостта на собственика от преуспяващия му някога бизнес.
Докато Лаурен шофираше взетата под наем кола, търсеше да открие у себе си онази сигурност, която й беше необходима, за да се подготви за гледката пред себе си, но това, което видя, надмина очакванията й. Опустошенията бяха много по-големи, отколкото си беше представяла.
Докъдето поглед стигаше, земята беше покрита с дебел слой гъст, черен, суров петрол. Тежката миризма се носеше из въздуха. Лаурен притисна носната си кърпичка към носа и слезе бавно от колата.
Екологичната организация вече беше тук и внимателно следеше почиствателните операции. В зависимост от мащабите на разлива щеше да бъде съставен акт за глоба на компанията. Като се имаше предвид размера на тръбопровода, а и скоростта, с която се изпомпваше, приблизително триста или четиристотин варела щяха да бъдат похабени през времето, което щеше да бъде необходимо за затваряне на линия четири.
Чуваше се само ревът на булдозерите и другите тежки съоръжения, които копаеха, за да изградят насипи за ограничаване на разлива на петрол. Тук-там се провикваха мъже, като по този начин увеличаваха впечатлението за хаос. Компанията «Петролопроводи Вандис» работеше усилено, за да ограничи размера на щетите. Но ако разливът беше твърде голям, работниците трябваше да извозват почвата с камиони до ями за токсични отпадъци, а след това трябваше да докарат нова почва.
Лаурен почувства облекчение, когато видя, че малката дървена ферма изглеждаше незасегната.
Стъпи върху широката и протрита тук-там от стъпките веранда, спря за момент, за да набере кураж и като пое дълбоко въздух, натисна звънеца на вратата.
За пръв път в живота си Лаурен почувства онова, което Даниел е чувствал, докато е чакал отвън, пред бърлогата на лъва. Понеже не чу никакъв отговор, натисна звънеца още веднъж. Погледна към часовника си и видя, че още няма десет часа. Може би беше дошла прекалено рано, помисли си тя. Може би мистър Денси все още не е изписан от болницата? Да, вероятно това ще е причината, помисли си тя. Койл Денси не беше изписан все още. Тя трябваше да дойде отново по-късно.
Почувствала огромно облекчение, Лаурен се обърна, за да си тръгне, но чу познат мъжки глас:
— Влизай!
Господи, имай милост над мене, помисли си тя отчаяно. Той си беше вкъщи, в не по-добро разположение на духа от предния ден. Лаурен отвори съвсем малко решетъчната врата и докато се колебаеше какво да прави, чу следващия вик на Денси:
— Ще влизаш ли или не?
«Не» — беше първото, което й дойде наум, но тя знаеше, че вече не може да се откаже.
Събра смелост, отвори вратата и влезе вътре.
— Мистър Денси?
— Да?
Мина известно време, докато очите й привикнат с полумрака в стаята.
— Чудя се дали бих могла да разговарям с вас.
— Струва ми се, че вече го правите.
Раздразнителен е, помисли си Лаурен, но нямаше да му позволи да я заплашва.
— Благодаря ви.
Затвори внимателно вратата и се отправи към средата на стаята. Спря се, като се опитваше да фокусира погледа си върху обстановката.
Стаята изглеждаше обширна и удобна, семпло мебелирана. Огромна камина, изградена от полски камък, покриваше цялата северна стена. Няколко кремави на цвят канапета бяха събрани едно до друго, а столовете бяха покрити с възглавнички от бяло и кремаво каре. Мебелировката беше остаряла, но все още запазена.
Слънчевата светлина, идваща от множеството прозорци на източната стена, огряваше полираните дъски на пода, покрити от ръчно тъкани черги. От дъбовите маси се носеше приятна лека миризма на лимонова политура. В атмосферата на стаята имаше усещане за лекота. Който и да беше, Койл Денси имаше добър вкус.
— Ти медицинската сестра ли си?
Резкият, въпрос върна Лаурен към действителността.
— Да, сестра съм.
Усмивката й беше откровена, а и отговорът — също.
— Или поне бях такава преди няколко месеца — поправи го тя мислено, като се чудеше какво във външния й вид му е подсказало предишната й професия. Обърканият й поглед най-после се спря на мъжа, с когото разговаряше.
Той лежеше в болнично легло в малка ниша вляво от нея. Както цялата стая, нишата изглеждаше приветлива. Беше обградена от прозорци, върху които бяха драпирани свежо изпрани Кейп-Код завеси в синьо. Кракът на мъжа беше гипсиран и лежеше върху няколко възглавници… както можеше да се очаква.
Лаурен не очакваше да види такъв мъж пред себе си. Койл Денси не беше възрастен, нито пък изглеждаше заплашително. Изглеждаше на същите години, на които беше и тя, може би с няколко години по-голям. Симпатичен, макар и леко грубоват. В сегашното му състояние обаче беше трудно да се определи точно как изглежда той.
Имаше цял ред шевове по продължение на лявата вежда, а дясната страна на лицето му беше охлузена. Окото беше подуто и напълно затворено. Кракът беше в гипс от кокалчето нагоре до бедрото. Гръдният му кош, широк колкото целия Тексас, беше обвит в бинтове, които трябваше да стягат счупените му ребра. Все пак младежкото му лице в рамка от черна коса излъчваше някакъв магнетизъм и груба мъжественост. Погледът на сините му очи беше наелектризиращ. Дори в сегашното му състояние Лаурен можеше да разбере защо жените в Пикейуан намираха Койл Денси за очарователен.
— Седни — покани я той.
— Благодаря — каза Лаурен и седна на стола близо до леглото.
Без да й обръща внимание, Койл се протегна към масата от другата си страна, за да вземе чашата с вода, и изпсува тихо под нос, когато се оказа, че не може да я достигне.
— Моля, позволете ми. — Лаурен стана бързо, взе чашата и му я подаде.
— Благодаря. Този отвратителен гипс ме прави напълно безпомощен — каза той заядливо.
— Сигурна съм, че се чувствате отвратително. — Лаурен автоматично, почти без да осъзнае, оправи възглавниците и опъна чаршафа на леглото, преди отново да седне.
— Има ли изгледи да вали? — попита той.
— Не мисля.
— Метеоролозите съобщиха, че ще вали през нощта. — Лаурен забеляза в гласа му нотки на отвращение. — Точно от това нямам нужда сега. Една ужасна буря, която би закарала този проклет петрол до всяка река, намираща се в радиус петдесет мили от тук.
— О, сигурна съм, че това няма да се случи — опита се Лаурен да го успокои. — Навън грее слънце. Ако дъждът не завали още няколко часа, работниците ще успеят да ремонтират тръбите и изтичането на петрол ще спре.
Обикновено ремонтът траеше само няколко часа, но тъй като експлозията беше голяма и тръбите много стари — тук нещата щяха да се забавят.
— Не знам… съжалявам. Не чух как се казвате — каза Койл, леко притеснен, докато се обръщаше към привлекателната блондинка с опушеносиви очи и гъсти, тъмни мигли.
Наистина, той не беше казал на регистратурата, че иска по-възрастна жена за сестра. Беше предположил, че те ще се сетят. Не беше сигурен дали ще се чувства добре, ако тя е почти на същата възраст като него и при това толкова привлекателна. Без съмнение, тя щеше да направи възстановяването му по-приятно, но Койл нямаше нужда от развлечения. Всичко онова, от което се нуждаеше, беше добра сестра, която да се грижи за него, докато той се възстанови.
— Да… и аз съжалявам. — Лаурен си пое дълбоко въздух и се приготви да изслуша избухването на мъжа, което беше сигурна, че ще последва, когато му кажеше коя е. — Казвам се Лаурен…
В този момент телефонът иззвъня. Лаурен изпита внезапно облекчение и погледна към Койл с очакване:
— Бихте ли искали аз да отговоря?
— Не, аз мога.
Лаурен наблюдаваше как Койл повдигна една метална закачалка за дрехи, която беше захваната за единия край, а другият висеше свободно надолу. Той хвана като с примка кабела на телефона и слушалката падна върху леглото, така че той спокойно можеше да я достигне.
Койл се ухили, докато наблюдаваше как по лицето й се изписа отначало недоверие, а след това възхищение.
— Вероятно ще се наложи по-често да правя това, за да мога да се усъвършенствам — каза той със самодоволен израз на лицето, който показваше липса на скромност и вдигна слушалката: — Денси на телефона.
Лаурен наблюдаваше как по лицето му сякаш пробяга буреносен облак.
— Да, Лени. Какво откри? — Койл послуша известно време, а след това повтори рязко: — Значи «Петролопроводи Вандис» казваш, а?
Лаурен трепна.
— Ти си адвокатът, казвай какво ще правим — попита Койл.
На Лаурен страшно много й се искаше да чуе какво говори мъжът от другия край на телефона, но като се размисли, остана доволна, че не го чува. Имаше някакво предчувствие, че ако го чуеше, това само щеше да усложни и без това трудната й задача.
— Точно така — тръбопроводът не беше маркиран. Сигурен съм в това… Не знам, Лени, това си е твоя работа. Но трябва да информираш тези идиоти, че са убили всичките ми морски котки и двете ми ловджийски кучета, унищожени са и десетина орехови дървета, които са над сто години.
Стомахът на Лаурен се сви. Ценните му кучета са умрели и той е загубил толкова стари орехови дървета — нещастието ставаше все по-голямо.
— Разбира се, че искам наказателни глоби за нанесените ми щети. Искам тези хора да ме компенсират за болката и страданията, за душевните ми тревоги, повредената ми собственост…
Лаурен премигна разтревожено с увеличаването на изброените щети. Дори тя да беше платила застрахователната полица, помисли си Лаурен, «Петролопроводи Вандис» пак щяха да бъдат в огромно затруднение.
Когато Койл свърши с разговора и подаде слушалката на Лаурен да я постави върху телефона, тя се опита да се усмихне.
— Мизерни полуидиоти… А сега докъде бяхме стигнали?
Лаурен преглътна.
— Тъкмо щяхме да се представяме един на друг.
— Казвам се Койл Денси — каза той неособено заинтересован за момента от нейната самоличност. — Работата е проста. Докторът каза, че аз бих могъл да се възстановя вкъщи, но ще имам нужда от някого, който да се грижи за мен. Имам жена, която се грижи за къщата и идва два пъти седмично, така че вие няма да правите нищо друго, освен да ми приготвите храна и… онова, което вие сестрите правите обикновено, за да изкъпете един болен и… — Койл не довърши изречението си и я погледна с чувство за неудобство. По дяволите, тя беше доста привлекателна… — Може би ще поразмислите още малко.
Лаурен го погледна безизразно. Вероятно той предполагаше, че тя е някоя от сестрите на разположение.
— Ъ-ъ… Вижте какво, аз не съм тук…
— Е, добре, както желаете — прекъсна я Койл.
Не го биваше в този вид неща. Безспорно тя беше много хубава, но това не беше причина да й откаже мястото, помисли си Койл, като се опитваше да вземе възможно най-безпристрастното решение. Може би тя се нуждаеше от тази работа…
Лаурен обмисляше ситуацията бързо, след като разбра неговата грешка. Трябваше ли да продължи играта, която беше започнала? Ако го направеше, случаят щеше да й предостави възможност, за която не беше и мечтала. Защо пък не. Би могла да се представи като сестра, помисли си тя, докато флиртуваше с тази идея. Ако би могла да издържи на тази лъжа, за ден-два може би щеше да е в състояние да спечели доверието на Денси, преди да си признае коя е в действителност… Но изведнъж мислите й спряха своя шеметен ход. Дори не си го помисляй, Лаурен! Не само че беше лудост да се захваща с това, но и едва ли би могла да се измъкне невредима от кашата, която щеше да забърка.
— Страхувам се, че не ме разбрахте, мистър Денси.
— Не съм разбрал какво?
— Аз съм тук… — Лаурен преглътна, а след това пое дълбоко дъх. — Вижте аз…
Койл разбираше, че и тя също има известни резерви относно това да бъде сестра на мъж, който е почти на нейните години. Това положение не би смутило някоя професионалистка, но момичето пред него явно бе разтревожено, затова той се опита съвсем дискретно да я извади от затрудненото положение.
— Вижте, ако имате нужда да размислите още известно време, бих могъл да се обърна и към други…
— Не е това…
Изплюй камъчето, Лаурен! Кажи му коя си, извини му се и се махай, по дяволите! Изведнъж силен взрив разтърси малката фермерска къща, групата по почистването беше взривила динамит, за да задържи разливането на петрола.
— Проклети, мизерни невестулки! Ще направя така, че това да им излезе през носа и да си платят за всичко! — закле се Койл, докато къщата се тресеше от следващото избухване. — Само да мога да пипна поне един от тези жалки тъпаци, виновни за всичко това. Аз бих… аз бих…
Лаурен наблюдаваше с широко отворени очи как лицето на Койл стана аленочервено, докато той търсеше някоя по-цветуща дума или израз, за да изрази намеренията си по отношение на виновниците за злополуката.
— Идиоти! Те не са нищо друго, освен едни идиоти.
Лаурен премигна и попита с една доловим глас:
— Сигурен ли сте, че хората от компанията са виновни?
Койл я погледна със здравото си око по такъв начин, сякаш тя си беше загубила ума.
— Какво?
Като разбра, че той не беше в настроение да даде безпристрастен отговор, Лаурен се опита да не задава прибързани въпроси.
— Това, което имам предвид… Вече установено ли е кой точно е виновен за злополуката?
На Лаурен й се струваше, че Койл е несправедлив. Ако тръбопроводът е бил маркиран, както Купър смяташе, то Койл Денси беше виновникът за експлозията, а не «Петролопроводи Вандис». Но по обърканото изражение на лицето на Койл разбра, че той дори не допускаше такава възможност.
— Аз знам кой е виновен. Виновни са «Петролопроводи Вандис» — заяви Койл — и те ще платят за това мис… — Пръстът, който той размахваше, увисна във въздуха. — Как казахте, че се казвате?
— Лаурен.
— Лаурен коя?
Кажи му, крещеше съвестта й. Трябваше да престане да бъде такава страхливка. Единственото, което той можеше да направи, беше да я изгони от къщата си, една заповед, която тя щеше да бъде щастлива да изпълни.
— Лаурен Ван… дерпул — усмихна се тя сковано.
«Лаурен Вандерпул» — думите излязоха от устата й, преди още да е осъзнала какво казва.
Койл също се усмихна и Лаурен почувства как цялата й решителност се стопява.
— Вижте… — Усмивката му премина в гримаса, която като че ли беше предназначена да очарова някоя жена, а в момента тя действаше много добре и върху Лаурен. — Съжалявам, че крещях така, Лаурен. Не биваше да ви разказвам за своите тревоги. В края на краищата, вие не сте виновна. Надявам се, че ще ми простите липсата на маниери.
Лаурен осъзна, че не може да го обвини в нищо. Първоначално неприятното й впечатление за него сега беше изчезнало. В този момент тя стоеше срещу един мъж, който изпитваше болка, един мъж, който имаше право да бъде сърдит на целия свят, един мъж, който й се извиняваше за това, че не се е държал внимателно с нея. Лаурен се почувства като кръгла нула.
— Няма защо да се извинявате, мистър Денси. Ако компанията е виновна, вие можете да бъдете сигурен, че с вас ще се отнесат справедливо. — Тези думи прозвучаха с много по-голяма нотка на разкаяние, отколкото би искала.
Койл я погледна странно.
— О, така ли?
Тя отмести поглед и се молеше Койл да спре да я разпитва за причината, която я беше накарала да каже това.
— Да, можете дори да заложите своя безценен живот, че те ще се отнасят с мен така, както трябва — каза той, преди да се върне на въпроса, който дискутираха досега. — Е, добре, какво ще кажете, мис Вандерпул? Искате ли да заемете мястото?
Сега тя трябваше да реши. Или трябваше да му каже истината за това, коя е, и да понесе неизбежния му гняв, или да приеме предлаганата й работа и да се надява, че би могла да продължи тази игра през следващите няколко дни. Ако продължаваше да го мами, лъжата щеше да се обърне срещу нея и да направи тежката ситуация непоносима. Би ли могла да преживее всичко това, чудеше се тя? Не беше сигурна, но изведнъж реши, че ще опита.
— Какво точно включва тази работа, мистър Денси? — попита тя.
— Както вече споменах, обикновени задължения на една медицинска сестра и редуване в задълженията за приготвяне на храната с икономката, която съм наел да се грижи за къщата. Ще разполагате със стая до кухнята. Храната ви ще бъде допълнение към обичайната за такъв вид работа заплата. От време на време, когато не се нуждая от помощта ви, ще сте свободна да се занимавате със своите лични неща. Омъжена ли сте, мис Вандерпул?
— Не.
— А имате ли намерение да го сторите? — попита той небрежно.
— Не, не съм обвързана с никого.
— Добре, значи ще се разбираме чудесно — усмихна се той искрено. — Можете да се настаните. Предполагам, че в стаята ще намерите всичко, което ви е необходимо. Ще можете ли да започнете работа веднага?
— Ако се нуждаете от това… Но аз ще трябва да изляза, за да си взема някои неща — каза Лаурен, а краката й трепереха.
Не можеше да повярва, че тя е тази, която прави това нещо. Как щеше да му обясни тази измама, когато накрая истината излезе наяве? Как щеше да обясни на Купър и Бърк Хънтър, че беше приела работа като медицинска сестра на Койл Денси? Но беше отишла твърде далече, за да може да се откаже от това. Единственият й шанс беше да спечели доверието на Койл Денси, а единственият начин да успее, беше, ако се намираше около него.
— Има ли нещо, от което се нуждаете, преди да изляза — попита Лаурен учтиво.
— Не, надявам се, че всичко ще е наред, докато се върнете — каза Койл, като протегна ръката си към нея.
Тя я пое и по този начин те сключиха сделката.
— Не обичам особено много печеното — предупреди я той.
Лаурен повдигна вежди.
— Печено?
— Опитвам се да намаля яденето на червено месо. Така че предпочитайте пиле и риба, когато планирате менюто.
— Да, разбирам.
— Колко време смятате, че ще се забавите?
— По-малко от час. — Щеше да й бъде достатъчен да се върне до мотела и да си вземе чантата.
Измъчваха я безброй въпроси, на които тя нямаше отговор. Какво щеше да прави с дрехите? Беше си взела само един чифт пижама и една четка за зъби. Би ли могла да измисли някакво правдоподобно обяснение за пред баща си, което не би възбудило съмнение, когато тя го помолеше да й изпрати достатъчно дрехи за три-четири дни. Баща й за нищо на света не би се досетил какви са намеренията й. Дори самата тя не можеше все още да повярва в това, което беше решила да прави. Ами щеше ли да се оправи със службата за медицински сестри? Лаурен трябваше по някакъв начин да открие името на организацията и да се обади, за да им каже, че мястото е заето. В противен случай Койл Денси щеше да разбере истината.
— Ако нямаш нищо против, подай ми лекарствата — помоли я Койл. — Мисля да ги взема, за да мога да спя, докато се върнеш.
— Разбира се.
Лаурен погледна към различните кафяви шишета, поставени на масата отстрани на леглото му, и прочете етикетите им. Извади таблетка от едно от тях, наля вода в чашата и постави хапчето в дланта му.
— Нещо друго?
— Не, благодаря. — Койл се облегна назад върху възглавницата и въздъхна. — Ще ми се сторят ужасно дълги тези осем седмици, мис Вандерпул. Аз не съм свикнал да лежа.
— Ще се опитаме да направим така, че времето да мине колкото е възможно по-бързо — обеща Лаурен. Тя оправи чаршафа на леглото, като се опита да не обръща внимание на голите му гърди, покрити с косми, които се подаваха над бинтовете. — Ще се върна до един час.
— Звучи добре.
Телефонът отново иззвъня и Лаурен се спря.
— Тръгвайте, мис Вандерпул. Вероятно ми се обаждат от службата «Петерсън». Ще им кажа, че мястото е заето вече.
Койл посегна към телефона, докато тя излизаше през вратата.
«Петерсън»? Нима съдбата беше достатъчно благосклонна към нея и й помагаше да реши поне един от проблемите си? В момента, в който се върнеше в мотела трябваше да провери в указателя дали съществува медицинска или сестринска служба на името Петерсън. Надяваше се, че би могла да измисли достатъчно добро извинение, за да задоволи любопитството на собственика, когато той поиска да разбере защо Койл Денси е наел някой друг, а не някой от техните служители.
— Ще е необходимо ли да мина през пазара и да взема някои продукти?
— Не. Хладилникът е достатъчно пълен, за да ни стигне за дълго време.
След като го докараха тази сутрин, Койл беше открил, че грижовни приятели и съседи бяха почистили къщата му и бяха заредили хладилника.
Телефонът отново иззвъня, докато Лаурен излизаше през вратата.
— Ало?
— Мистър Денси?
— Да?
— Обажда се Мадлин Гарет от медицински услуги «Петерсън».
— Предположих, че може да сте вие.
— Исках само да ви уведомя, че ще сме в състояние да ви изпратим някой едва късно след обяд. Надявам се, че това няма да ви причини неудобства.
Койл погледна към вратата, през която Лаурен току-що беше излязла.
— Какво?
Мадлин повтори извиненията си.
— Разполагаме с жена, която желае да заеме мястото, но тя не е в състояние да започне работа веднага. Обаждам се, за да се уверя, че ще се справите сам, докато тя пристигне.
Койл беше объркан.
— Сигурна ли сте?
— За какво, мистър Денси?
— Сигурна ли сте кога жената каза, че ще бъде тук?
Без съмнение Лаурен Вандерпул не си беше направила труда да се обади в сестринската служба, за да ги уведоми, че е пристигнала по-рано, помисли си Койл.
— Да… Мейвис Маккорд е една от нашите най-квалифицирани сестри, мистър Денси, и след като се срещнете с нея, аз съм сигурна, че ще се съгласите с мен, че чакането си е струвало.
— Мейвис Маккорд? — повтори Койл учудено.
С всеки изминал момент той ставаше все по-объркан.
— Да.
— Сигурна ли сте, че името й не е Лаурен Вандерпул?
— Вандерпул? — Сега пък гласът на Мадлин звучеше объркано.
Койл чу как тя разгръща листове и проверява информацията, с която разполагаше.
— При нас няма регистрирана жена на име Лаурен Вандерпул. Бяхме разпределили Мейвис Маккорд да се грижи за вас.
— Е, добре. — Койл присви очи, докато наблюдаваше празния коридор.
Коя, по дяволите, беше Лаурен Вандерпул и защо беше излъгала, за да заеме мястото?
— Слушайте, мис Гарет, аз мисля, че е станала някаква грешка — каза Койл. — Защо не изчакате с изпращането на Мейвис, докато аз не ви се обадя отново?
— Сигурен ли сте мистър Денси? Мейвис ще може да дойде при вас малко след четири часа. Тя е чудесна сестра.
— Сигурен съм, че е така, мис Гарет, но може би аз няма да се нуждая от никого.
— О, така ли?
— Рано тази сутрин при мен дойде жена, която искаше да заеме мястото. Предполагам, че са я изпратили от болницата. Във всеки случай изчакайте, докато проверя и ще ви се обадя отново.
— Разбира се, мистър Денси. Ще чакам да ми се обадите, ако промените решението си.
Койл изръмжа от болка, докато се навеждаше, за да постави телефона обратно. Лицето му се покри с дребни капчици пот. Отпусна се отново върху възглавниците и погледна към тавана. Какво ставаше? Коя беше Лаурен Вандерпул? Мадлин Гарет беше казала, че я няма в списъците на медицинска служба «Петерсън». Може би е била изпратена от болницата?
Койл успя с усилие да се добере отново до телефона и да набере номера на болницата. Минута след това отново затвори телефона и остана замислен. В болницата никога не бяха чували за Лаурен Вандерпул.
Койл помисли още пет минути върху странното положение, в което се намираше. Кой би могъл да иска да влезе в къщата му и да се представи за медицинска сестра? Не се сещаше за никой, който би имал причина, за да направи това… освен… лицето му изведнъж се смръщи.
О, тези мръсни пиявици. Да не би да си мислеха, че е вчерашен. Койл вдигна отново слушалката и набра номера на адвоката си.
— Джени, искам да говоря с Лени — извика Койл и няколко секунди по-късно чу гласа на адвоката си. — Лени? На телефона е Койл. Искам да провериш нещо.
— За какво става въпрос? — попита Лени.
— Открий дали някой, който е свързан с «Петролопроводи Вандис», има дъщеря на име Лаурен — каза Койл с рязък глас. — Обади ми се колкото е възможно по-скоро.

Действията ти бяха не само прибързани, но и глупави, каза си Лаурен, докато пътуваше обратно към мотела. Едва ли щеше да се справи с положението повече от ден или два най-много. Как би могла да извърши нещо толкова безразсъдно! Но това, че прие да работи като сестра при Койл Денси не объркваше повече нещата. Беше компетентна сестра, така че здравето му нямаше да бъде в опасност. Приемането на тази работа не й се стори неетично, защото тя и без това беше решила да направи всичко, което е по силите й, за да облекчи страданието му. С течение на времето тази лъжа може би щеше да започне да изглежда като едно разумно решение. В даден момент застрахователната компания щеше да извести Купър, че застрахователната му полица не е подновена. При тази мисъл Лаурен почувства, че я полазват тръпки. Тогава за нея щеше да бъде по-лесно да обясни на Купър защо е направила такъв отчаян опит да спечели благоразположението на Койл Денси, без да му разкрие самоличността си.
Лаурен не си правеше илюзии, че след като Денси открие коя всъщност е тя, ще се отнесе благосклонно към нея, но се надяваше той да покаже поне малко здрав разум. Щеше да посинее от яд, но тя чувстваше, че, независимо от избухливия му характер, беше и разумен. А един разумен мъж би проявил разбиране в подобна ситуация.
Ако Лаурен имаше поне малко късмет, когато той научеше истината, вероятно вече щеше да е станало ясно, че той е виновен за инцидента. Тя предполагаше, че ако причината е била повреда в тръбопровода, нещо, което беше невероятно, той нямаше да има никакъв друг шанс, освен да се успокои и да преговаря за справедливо покриване на щетите.
Онова, от което се нуждаеше, беше малко време, за да спечели доверието на Койл Денси, да му докаже, че макар и в моментното си объркване да го е измамила, няма намерение да му навреди. Когато влезе в стаята си в мотела, Лаурен веднага забеляза, че индикацията за съобщения върху телефона премигваше. Бързо вдигна слушалката и набра номера на телефонната централа.
Тъй като само баща й знаеше къде се намира, вероятно съобщението беше от него.
За нейна изненада съобщението не беше от баща й. Беше от Глория Ричлънд, една жена, с която Купър се срещаше през последните няколко години.
Администраторът даде на Лаурен един телефонен номер и й предаде съобщението, което гласеше: «Лаурен, обади ми се веднага, след като се прибереш. Глория».
Разтревожена от съобщението, Лаурен благодари на администратора и затвори телефона. Седна и погледна номера, който беше написала върху листа. Не й беше познат, а и краткото съобщение не даваше информация за причината, поради която Глория се беше обадила. Лаурен вдигна слушалката и набра номера. Изчака, докато телефонът звънне пет пъти и най-накрая чу да се обажда мъжки глас.
— Ало?
— Казвам се Лаурен Вандис. Получих съобщение от Глория Ричлънд да й се обадя на този телефон.
— Изчакайте за момент. Ще проверя. — Лаурен чу как мъжът прикри с ръка слушалката и попита високо: — Някой тук да се казва Ричлънд?
След няколко секунди жената дойде до телефона.
— Да?
— Глория, аз съм Лаурен.
— О, слава богу, Лаурен.
Лаурен чу въздишката на Глория и почувства как я обхваща страх.
— Получих съобщението ти, Глория… какво става?
— Лаурен, Купър получи нов сърдечен удар в около седем тази сутрин.
В страха си, че се е случило най-лошото, Лаурен седна на леглото и затвори очи.
— Какво е положението му, Глория?
— Не знам със сигурност. Той е в интензивно отделение и лекарите са още при него. Не знам този път как ще е, Лаурен. — Глория спря да говори, задушена от чувствата, които напираха в нея. Тя беше при Купър, когато получи втория удар и си беше помислила, че ще го загуби.
— Ще хвана следващия самолет за вкъщи.
— Изчакай малко, Лаурен. Доктор Франкс тъкмо излиза от стаята на Купър.
Доктор Теодор Франкс се грижеше за Купър, когато получи камъни в бъбреците, както и при предишните два удара, той му направи и операция на жлъчката. Лаурен знаеше, че баща й се намираше в много добри ръце и все пак се страхуваше. Тя изчака сковано няколко секунди, докато Глория размени две-три думи с доктора. След това той се обади на телефона.
— Лаурен? — Гласът на доктора издаваше умората му.
— Да.
— Изглежда, прескочи трапа и този път.
Раменете на Лаурен се отпуснаха облекчено.
— Татко добре ли е?
— Той не е добре, но поне състоянието му се стабилизира и, изглежда, кризата е отминала — поне засега. Ще го оставя в интензивното отделение за няколко дена, а след това ще видя дали няма да успея да го убедя да спре цигарите и да си промени начина на хранене.
— Съжалявам… аз се опитах, но той е толкова…
— Не е необходимо да ми обясняваш какъв е Купър — прекъсна я Тед. — Той не обърна внимание на съветите ми цели тридесет години. Хубаво е, че е силен като кон, но ще го предупредя отново, че ако не промени начина си на живот, някой ден късметът му ще го напусне.
— Аз веднага ще се прибера вкъщи — обеща Лаурен.
— Къде си ти сега?
— В Мисисипи. Уреждам някои неща на баща ми.
— Свързано ли е с пробива на тръбопровода?
— Да.
Лаурен не беше решила какво да прави с Койл Денси. Той я очакваше да се върне след час, но тя знаеше, че ако Купър се нуждаеше от нея, трябваше да се върне в Шрийвпорт веднага.
Тед въздъхна.
— Купър говори единствено за това. Каза ми да те уверя, че той е добре. Настоява да си свършиш работата, преди да се върнеш в Луизиана.
— Трябва ли да бъда при татко?
— Не би могла да помогнеш с нещо — каза Тед. — Глория е тук постоянно. Ако се появят усложнения, тя ще те информира. Мисля, че Купър ще е по-спокоен, ако знае, че ти уреждаш нещата, Лаурен. Той е доста разтревожен от този разлив.
— Мислиш ли, че това е била причината за сегашния удар?
— Може би случаят с петролопровода да е ускорил нещата, но, както знаеш, има и други причини.
Да, тя знаеше доста добре за тези причини. Изведнъж й дойде наум една не по-малко тревожна мисъл.
— Да не би татко да е чул вече нещо за застрахователната компания?
— Застрахователната компания? Не знам, не е споменавал нищо за това. А трябваше ли да каже нещо по този повод?
— Вероятно още е твърде рано — каза Лаурен замислено.
— Грижи се за себе си, Лаурен. А, ето и Глория иска да ти каже нещо.
— Лаурен? — каза Глория секунда по-късно.
— Да.
— Мисля, че това, което доктор Франкс те посъветва, е разумно — каза Глория. — Купър е ужасно разтревожен за разлива и няма търпение да му докладваш какво е станало.
— Глория, аз всъщност нямам какво да му кажа. Страхувам се, че нещата се движат не особено бързо.
— Говори ли вече с мистър Денси?
— За кратко. — Лаурен не искаше да лъже Глория, но положението на Купър беше такова, че тя не можеше да си позволи да каже истината. — Аз ще се срещна с него късно след обяд.
— Добре. Купър ще иска да знае какво е станало веднага след като говориш с него.
— Глория… сигурна ли си, че нямате нужда от мен?
— Ти се погрижи за нещата в Мисисипи. Купър иска ти и Бърк да направите така, че всичко да върви гладко, докато той отсъства.
Бърк? Лаурен почувства, че й става зле при мисълта, че ще трябва да се срещне с адвоката на компанията след това, което бе направила.
— Кога трябва да пристигне той?
— Не съм сигурна. Мисля, че тази вечер. Ще му кажа да ти се обади веднага щом пристигне.
— Глория… ще си сменя хотела — започна Лаурен внимателно. Ако Купър нямаше нужда от нея, тя планираше да довърши започнатото, независимо от това, колко безумно изглеждаше то. Беше се захванала вече и сега не виждаше друга възможност, освен да продължи по-нататък. — Мястото, където съм отседнала сега, не е много удобно — каза тя, — освен това е доста далече от фермата на Денси. Смятам да се настаня някъде по-близо до него.
— О? — Гласът на Глория звучеше объркано.
— Не съм сигурна къде ще бъда, но аз ще ти се обадя, когато се настаня.
На Лаурен й беше неприятно, че трябва да лъже за втори път.
— Искаш да кажеш, че няма да има номер, на който да мога да ти се обадя — попита Глория доста загрижена и учудена от това, че няма да има възможност да се обади на Лаурен в случай, че има някаква промяна в състоянието на баща й.
— Ще ти се обаждам най-малко по два пъти на ден — обеща Лаурен. — Ако положението на татко продължава да се подобрява, ще бъде необходимо да остана тук още няколко дена. Няма да е лесно. Мистър Денси, разбира се, е доста разтревожен от инцидента.
— Сигурна съм, че е така. — В гласа на Глория се усещаше разбиране, а това накара Лаурен да се почувства още по-зле, че я беше излъгала. — Добре ли си? — попита Глория.
— Чувствам се чудесно. Моля те, грижи се добре за татко, докато се прибера вкъщи.
— Да, разбира се, ще го направя… но какво ще кажеш за Бърк? Сигурна съм, че той ще иска да разговаря с теб в момента, в който пристигне в Шрийвпорт.
— Ще поддържаме връзка — обеща Лаурен. Не знаеше как ще успее да изпълни обещанието си, тъй като щеше да живее в дома на Койл Денси, но трябваше да намери някакъв начин. — О… Глория, ще са ми необходими малко дрехи. Би ли минала през апартамента ми, за да вземеш някои неща и да ми ги изпратиш?
— Разбира се. От какво имаш нужда?
— Дрехи и бельо, за да ми стигнат за няколко дена. Нали разбираш? Джинси, блузи и няколко поли. Тъй като не съм сигурна къде ще отседна, изпрати ми чантата до летището.
— Купър има ключ от апартамента ти, нали?
— Да… и, Глория, моля те, кажи на татко да не се безпокои. Аз го обичам. Кажи му, че ще се погрижа за всичко.
Лаурен затвори телефона, още повече убедена в това, че няма друга възможност, освен да продължи играта. Ако сега си отидеше вкъщи и оставеше Денси в състоянието, в което се намираше, той щеше да бъде още по-ядосан, когато откриеше коя е тя. Но ако останеше дори още един ден, тя може би щеше да успее да уреди нещата. Погледът й падна върху телефонния указател и тя си спомни, че трябва да се обади и да информира сестринската служба, че мястото при Койл Денси е ангажирано.
Лаурен разгърна няколко жълти страници, прегледа колоните с номерата и сдържа дъха си, докато не откри номера на «Петерсън». Набра го и зачака.
— Медицински услуги «Петерсън» — съобщи приятен глас.
— Обаждам се от името на Койл Денси.
Мадлин Гарет се окашля.
— Мистър Денси иска ли да изпратя Мейвис?
— Мейвис?
Мейвис. Коя беше Мейвис? Лаурен мислеше трескаво, за да намери някакъв разумен отговор.
— Не, той иска да ви информирам, че мястото е заето.
— О? — В гласа на Мадлин съвсем ясно се усети разочарование, но тя продължаваше да говори сърдечно. — Ще се обадя на мисис Маккорд и ще й кажа да не идва. Тя ще бъде разочарована, че няма да може да заеме това място.
— Ако има промяна, отново ще ви се обади след няколко дена — обеща Лаурен и не се почувства неудобно от лъжата, защото не знаеше, че тази жена вече е говорила с Койл Денси.
— Кажете на господин Денси, че се надявам да не сме му създали много неудобства, като не можахме да изпратим някой, който да му е на разположение по-рано. Знам със сигурност, че той би искал това да е Мейвис.
— Да, ще му кажа.
Когато Лаурен затвори телефона и си взе куфара, беше решена да премахне всички пречки по пътя си. Беше решила да стигне до края, дори и с цената на живота си.

— Как се казва това ядене с пилето? — попита Койл, докато лежеше върху възглавниците и наблюдаваше как Лаурен пълни наново чашата му с кафе.
Яденето наистина беше вкусно. Едно от най-добрите, които Койл някога беше ял. Която и да беше тази красива измамничка, тя беше добра готвачка.
— Мисля, че няма име. Майка ми имаше навик да го готви два пъти седмично. Това са просто зеленчуци и пиле, залети със сос — каза Лаурен. — Радвам се, че ви хареса.
Лаурен се беше върнала във фермата на Денси толкова късно следобед, че едва успя да намери време да си остави чантата в стаята и да започне да приготвя вечерята.
Стаята й изглеждаше чиста и уютна, с бяла плюшена покривка върху леглото и наскоро изпрани завеси на прозорците, които леко се поклащаха от вятъра, който идваше през отворения прозорец.
— Ти си чудесна готвачка, Лаурен… Вандерпул ли ти беше името?
Койл изчака, докато Лаурен го погледне в очите.
— Да — отговори тя тихо.
Лаурен бързо вдигна таблата с празните чинии и тръгна към кухнята. Койл я изнервяше. Цяла вечер наблюдаваше всяко нейно движение с критичен поглед. Вероятно, помисли си тя, той се опитваше да реши дали е компетентна, или не, а може би вече започваше да подозира нещо. Накрая Лаурен сметна, че може би това е гузната й съвест, която я тормозеше.
Ако Койл подозираше нещо, той въобще не би се поколебал да влезе в конфликт с нея. За малкото време, през което го познаваше, за Лаурен беше съвсем ясно, че Койл Денси не беше от оня тип хора, които обичаха да се преструват. Ако той беше заподозрял, че тя е някоя друга, а не тази, за която се представя, тя щеше да е изхвърчала от къщата много по-скоро, отколкото можеше да си представи.
— Да, какво? — безчувствено попита Койл.
Той я наблюдаваше втренчено и това я изнервяше до краен предел. Но тя беше твърдо решена да не му казва коя е. Койл си помисли, че ако тя се държи доста хладно, по същия начин можеше да се държи и той.
— Лаурен Вандерпул? — повтори той.
Лаурен не каза нищо и остана с гръб към него, докато му отговаряше.
— Да, казвам се Лаурен. Бихте ли искали нещо друго?
— Не, засега не — каза Койл, като се присегна към парченце ментов шоколад на масата до леглото му.
— Ти някъде отблизо ли си?
— Не.
— Някъде от околността?
— Не съвсем.
Тя съвсем тенденциозно избягваше директните отговори и той го разбираше.
— Ще бъда в кухнята, ако се нуждаете от нещо — каза Лаурен.
— Окей.
След като Лаурен излезе от стаята, Койл бавно разви опаковката на шоколада, облегна се върху възглавниците и започна да размишлява за непознатата, която беше влязла в дома му.
Тя настояваше, че името й е Лаурен, и го казваше толкова убедително, че той беше готов да й повярва. Но беше забелязал, че гласът й не звучеше толкова уверено, когато произнасяше фамилията си.
Но коя беше тя тогава? Въпросът го преследваше цял следобед. Беше ли възможно да е от компанията по петролопроводите? Дали големите босове не бяха изпратили това хубаво момиче да заглади положението, докато адвокатите им се справят със ситуацията?
Койл замислено отхапа от шоколада.
Лаурен Вандерпул, или която беше тя в действителност, наистина изглеждаше добре и съвсем не беше тъпа. Обикновено Койл не харесваше руси жени, но тази не изглеждаше така изкуствена и напудрена. Гримът й беше точно такъв, какъвто Койл харесваше — достатъчно лек, за да не прикрива чудесната й кожа, а само да придава здрав блясък на лицето й. Тази жена умееше да го гледа със сериозните си раздалечени сиви очи по такъв начин, че не разкриваше нищо за себе си, а караше мъжа да се чуди какво точно се крие в тайнствената им дълбочина.
Собствениците на петролопровода сигурно бяха луди, ако си мислеха, че като изпратят някаква жена при него, би се успокоил. И все пак, ако са се уплашили много, може и да са проявили глупостта да му погодят този номер. Дали са били толкова отчаяни? — чудеше се той. Компанията, без съмнение, имаше достатъчно голяма застраховка, която да покрие загубите. Тогава защо ще рискуват по такъв глупав начин? Струваше му се безсмислено. Но защо иначе ще дойде някаква жена тук и ще се представи за медицинска сестра, ако нямаше нещо подмолно и фалшиво в цялата работа?
Телефонът иззвъня и Койл с помощта на създаденото от него съоръжение успя да вдигне слушалката.
— Койл, на телефона е Лени.
— Какво откри?
— Улучихме шестица.
Койл погледна към коридора, водещ към кухнята. Лаурен поставяше съдовете в миялната машина.
— Казвай.
— «Петролопроводи Вандис» са собственост на Купър Вандис. Той има дъщеря на име Лаурен. Откъде знаеш това?
— Просто се досетих.
Лаурен Вандис… Лаурен Вандерпул. Койл поклати глава, сякаш не можеше да повярва. Ах, тези глупаци!
— Дъщерята е руса, със сиви очи…
— Пет фута и нещо висока — прекъсна го Койл, — а тежи около сто и двадесет паунда. Тя е на двадесет и осем или двадесет и девет години и изглежда страшно добре — завърши репликата си Койл.
— Бинго. Позна. Изглежда, че тя и баща й ръководят компанията.
— Без съмнение. Как са могли да посмеят!
И тя се опитваше да се представи за медицинска сестра и да се грижи за него?
— Койл, какво става там при теб? — попита Лени.
— Купър Вандис очевидно е изпратил дъщеря си при мен, за да ми погоди номер, Лени.
Явно за Лени беше трудно да възприеме тази новина, затова той замълча, но след малко каза:
— Сигурно се майтапиш.
— Не, не се шегувам. Освен ако не съм се объркал в предположенията си, но мисля, че Лаурен Вандис се появи на вратата ми тази сутрин и се представи за медицинска сестра.
— И ти си я наел на работа?
— Не знаех коя е тя всъщност. Аз съм със счупен крак, две пукнати ребра и всяка кост по тялото ми ме боли. Разбира се, че я наех.
Лени подсвирна тихо.
— Слушай, те или са луди, или са много отчаяни.
— И аз така си мисля. Говори ли с някого дали застраховката на компанията ще може да покрие щетите?
— Тази сутрин говорих с един от монтьорите. Явно няма да има никакви проблеми.
Койл отново поклати глава.
— Тогава какво, по дяволите, се опитва да направи Купър Вандис?
— Нямам никаква представа, но каквото и да е, ние не искаме да участваме в това. Освободи се от нея.
— Смятам да направя точно това веднага, след като й дам достатъчно дълго въже, за да се обеси. След това ще й кажа къде тя и нейните хора от петролопроводната компания могат да си залепят тази не особено забавна малка игра, която ми инсценираха.
— Няма смисъл, Койл. По-добре зарежи тази работа още отначало — предупреди го Лени. — Кажи й съвсем ясно, че си разбрал коя е, и й кажи да си събира багажа. Имам среща с техния адвокат утре следобед. Аз ще изразя нашето категорично несъгласие с тактиката им на действие и ще го предупредя да не се опитват да правят нещо подобно втори път. А сега я разкарай, Койл. Още довечера.
Койл присви очи, докато фокусираше коридора, който водеше към кухнята. Нямаше да освободи тази малка измамничка толкова лесно.
— Казах ти, че ще го направя, Лени, но първо малко ще се позабавлявам.
— Хайде, стига Койл. Познавам те добре. Ти си отегчен и раздразнен. Не усложнявай нещата, като си играеш с това. Ние имаме предимство и нека го запазим.
— Добре, ще се освободя от нея… това ще е първото нещо, което ще направя утре сутрин — обеща Койл. — Трябва да затварям вече, Лени. Тя идва.
— Койл!
Койл прекъсна връзката, преди да е чул протестите на Лени.
Лаурен влезе в стаята и намери Койл в положение да се опитва да постави слушалката на телефона.
— Моля, позволете ми аз да свърша това. — Тя взе слушалката и я постави върху телефона. — Ще поискате ли нещо друго, мистър Денси?
Койл се усмихна.
— Наричай ме Койл.
— Добре, но ако и вие ми казвате Лаурен.
Разбира се, че ще го направя, помисли си Койл, като кимна, но ще бъде пет секунди по-рано, преди да ти повикам таксито.
— Ако няма нещо друго, от което да се нуждаете, аз мисля да се оттегля в стаята си. — Лаурен прикри с ръка прозявката си.
Трябваше да се обади до болницата, за да провери какво е състоянието на Купър. Мечтаеше да полежи в една гореща вана и да се наспи хубаво, преди отново да се е срещнала с лъва в леговището му на следващата сутрин.
— Не се нуждая от нищо — каза Койл. — Само бих искал, ако е възможно, да ми оправите възглавниците.
— Разбира се — каза Лаурен и приближи до леглото му.
Койл направи усилие да се изправи. Тя го чу как изрева от болка и се хвана за леглото.
— О, съжалявам… боли ли ви?
— Малко.
— Време ли е да се дават други лекарства?
Лаурен посегна към едно от шишетата, съдържащо болкоуспокояващи лекарства. Койл се отпусна назад в леглото, сякаш да се защити. По дяволите! Той нямаше нужда някой, който е работил в петролопроводна компания, да му дава лекарствата, дори и указанията да са съвсем ясно отпечатани върху шишетата.
— Все още нямам нужда.
— Къде ви боли?
— Мисля, че е гърбът ми. Имам чувството, че нещо е залепнало върху него. — Лаурен наля чаша с вода и постави две таблетки в ръката му. Той ги погледна с недоверие и неохотно ги изпи. — Гърбът все още ме боли.
— Нека да погледна. — Лаурен се почувства засрамена, докато се навеждаше към него, за да види по отблизо къде точно е болката. Никога преди това не се беше чувствала неудобно при вида на мъж, гол до кръста, но по някаква причина този я караше да се чувства като зашеметена. — Не виждам нищо — каза тя и прокара ръката си по гладкия му, почернял от слънцето гръб, като си каза, че не е редно да изпитва удоволствие от това, което си беше една чисто професионална процедура. Но този мъж беше изключение.
Ръката, която тя движеше по кожата му, накара Койл да се стегне. Той си помисли, че трябва да внимава, защото иначе всичко това би могло да се обърне против него. Докосването й беше леко и професионално, но там, където го беше докоснала, усети топлина, от която му стана много по-приятно отколкото беше очаквал. Разбира се, точно на това разчиташе и Купър Вандис, каза си Койл, а то беше последното нещо, което той щеше да направи, за да достави удоволствие на компанията.
— Да не би да ви боли — каза Лаурен и спря да движи ръката си, защото забеляза, че Койл я гледаше странно.
— Не.
Ръката й продължи да го масажира по гърба.
— Ето така, сега по-добре ли е?
Миризмата на парфюма й се носеше към Койл, докато той се опитваше да се успокои. Тя беше твърде близо до него, достатъчно близо, за да може той да види, че притежаваше всичко онова, което една жена притежава и той си спомни, че отдавна не е бил с някоя жена.
Койл замръзна на място, когато изведнъж съвсем случайно гърдите й докоснаха ръката му, когато тя се наведе, за да оправи одеялото му. Независимо от раните по тялото си, той усети как в него се надигна почти болезнено желание.
— Да, благодаря. Така е по-добре.
Лаурен се изправи и с изненада откри, че с неохота се отдръпна от леглото му. Имаше нещо в този Койл Денси, което започваше да й става интересно.
— Това ли е всичко?
Койл се отпусна спокойно назад, а сините му очи я гледаха по такъв начин, че тя почувства свиване в стомаха, сякаш очакваше удар. Койл беше специалист в играта с жените. Той знаеше точно какво да каже в подходящия момент. Не обичаше много да играе, но когато срещнеше някой, който обичаше да прави това, знаеше как да се държи.
Очевидно Лаурен Вандис искаше да се представи за сестра. Следователно той нямаше нищо против да участва в играта.
— Мис Вандерпул… — усмихна се той с очарователната си момчешка усмивка. — Искам да кажа Лаурен — поправи се той.
— Да?
— Мислех си, че може би едно изкъпване би могло да ми помогне да заспя по-бързо — каза Койл с многозначителна нотка в гласа.
Тя отвори широко очи, когато той я хвана за ръката и я притегли бавно до себе си.
— Няма да имаш нищо против, нали… скъпа?

Звънецът на вратата иззвъня, преди Лаурен да беше решила какво щеше да прави по-нататък. Неочакваното посещение изненада и нея, и Койл.
— Кой може да е? — промърмори Койл, когато се чу още едно позвъняване.
Лаурен се отдалечи от леглото му, благодарна на случайността, но и объркана от рязката промяна в поведението на Койл. Чувстваше, че той я наблюдава в гръб, докато тя пресичаше стаята, и това я караше да изпитва неудобство. Беше я нарекъл «скъпа», дума, която Лаурен не намираше за странно да бъде изречена от мъж като Койл, но все пак до този момент той се беше държал съвсем прилично.
Защо така неочаквано промени отношението си към нея, чудеше се тя. Беше ли се променил, или на нея така й се струваше. Надяваше се да е по-скоро второто, докато отваряше вратата. На прага стоеше симпатична жена с приятна усмивка.
Жената, изглежда, се изненада, когато видя Лаурен, но бързо го прикри и се усмихна още по-широко.
— Здравей. Знам, че е късно, но ако Койл не е заспал, бих искала да се видя с него.
— Аз му дадох успокоително, но той все още е буден — каза Лаурен и отстъпи назад, за да пропусне привлекателната брюнетка да влезе в стаята. — Мога ли да попитам за кого…
— Илейн — каза Койл, — какво те носи насам толкова късно?
— Ти, червей такъв! — Илейн подаде на Лаурен една стъклена тава, току-що извадена от фурната, и с лъчезарна усмивка върху лицето тръгна към нишата.
Лаурен се запъти към кухнята, за да остави тавата, като се направи, че не забелязва топлото приветствие, което Илейн постави върху устните на Койл.
— Изглеждаш ужасно — каза Илейн.
Койл се разхили.
— Благодаря ти.
— През целия ден исках да ти се обадя, но бях толкова заета! Освен това се притеснявах, че ще те безпокоя. — Илейн издърпа един стол и седна до леглото на Койл.
В това време Лаурен се върна в стаята.
Койл погледна хладно Лаурен и след това отново насочи вниманието си към Илейн.
— Ти беше ли на работа днес?
— Отидох до офиса — отговори Илейн. — Пазарът е толкова претъпкан, че аз трябваше да застана на четири крака, за да помоля купувачите да обърнат внимание на някой имот.
— Предполагам, че навсякъде е трудно.
Илейн погледна въпросително към Лаурен, а след това отново към Койл.
— Учудвам се, че толкова бързо си намерил сестра…
— Имах късмет — отговори Койл, а след това ги представи една на друга.
Лаурен Вандерпул, Илейн Тараш.
Лаурен върна любезната усмивка на Илейн. Макар че тя не знаеше какви са взаимоотношенията на Илейн и Койл, веднага хареса момичето.
— Приятно ми е — Илейн.
— Приятно ми е да се запознаем — Лаурен.
— Искам да се грижиш добре за Койл.
Лаурен се усмихна.
— Ще направя всичко, което е по силите ми.
След като свършиха с първоначалните любезности, Илейн отново съсредоточи вниманието си върху пациента.
— Как се чувстваш днес?
— Имам чувството, че всичко ме боли.
— О, бедничкият ми! Спомняш ли си, че бях с теб в стаята за спешни случаи?
— Слабо. Благодаря за това, че си се обадила на автомобилната компания — усмихна се Койл сънливо.
Лаурен вече нямаше никакви съмнения, че той и Илейн изпитваха дълбока взаимна симпатия.
— Въобще няма за какво да ми благодариш. Джим каза да не се безпокоиш за работата си — тя ще почака, докато отново си в състояние да се справяш.
Лаурен усети едно твърде нехарактерно за нея чувство на завист и се разтревожи. Защо, чудеше се тя леко натъжена, се беше подразнила от факта, че Койл Денси изпитва някакви чувства към Илейн? Очевидно Илейн беше от онзи тип жени, които се харесваха на енергични мъже като Койл.
Вероятно изпитваше завист, защото тя самата никога не се беше чувствала привлечена до такава степен от някой мъж. Макар че ходеше на срещи с различни мъже, откакто беше навършила шестнадесет години, в живота й никога до този момент не беше имало някой, който да е нещо повече за нея от останалите. Лаурен намираше успокоение във факта, че можеше да се обвърже сериозно с някого много пъти досега, но по свое собствено желание беше останала неомъжена на двадесет и осем години. Нито веднъж през всичките тези години тя не беше копняла да изпита върху себе си симпатията, която някой мъж чувстваше към друга жена. Не и до този момент. Не и преди да беше срещнала Койл Денси.
— Извинете — прекъсна колебливо разговора им Лаурен, защото се чувстваше неудобно — като излишен трети човек. — Да ви направя ли чаша кафе, Илейн?
— Да, защо не. Имам нужда да се ободря. Благодаря ти.
Лаурен погледна престорено скромно към своя работодател.
— А ти, Койл?
Когато Койл погледна към нея нахално, тя изпита същото безпокойство, което беше изпитвала през цялата вечер.
— Разбира се, защо не — каза той бързо. — Илейн може би ще хареса едно парче от шоколадовата торта, която Жанин Милър донесе тази сутрин — прибави той.
Лаурен кимна и излезе от стаята, а Илейн продължи да разказва за онова, което й се беше случило през деня.
Докато Лаурен се движеше из кухнята, се опитваше да не подслушва, но това беше невъзможно. Кухнята нямаше врата и затова от време на време разговорът на Койл с гостенката се чуваше.
— Имаш ли представа какви са нанесените ти щети?
— Не съм сигурен все още, Илейн.
Лаурен долови умора в гласа на Койл и реши, че трябва да настоява Илейн да си тръгне по-скоро.
— Страхувам се все пак, че са значителни.
— Като си помислиш само, че можеше да бъдеш убит, Койл! — каза Илейн.
Лаурен трепна, като чу това.
— Да, така ми казват всички.
Докато отрязваше двете дебели парчета торта, Лаурен си мислеше, че на Койл вероятно вече му е станало досадно да му се напомня постоянно за случилото се. Но дори и това да беше така, не го показваше.
— Виж, аз просто се надявам, че онзи, който е бил отговорен за поставянето на този тръбопровод и за това, че не го е маркирал, ще си плати за всичките ти страдания — каза разгорещено Илейн.
Чу се гръм и една светкавица проблесна в небето. Лаурен се наведе над мивката, повдигна пердето, за да погледне навън и видя първите дъждовни капки да падат върху прашната рамка на прозореца. Мисълта за идващия дъжд я накара да се почувства така потисната, както и Койл вероятно се чувстваше. Работниците бяха поправили повредения тръбопровод късно следобед, но земята беше все още напоена със суров петрол. Ако дъждът повлечеше петрола към близките потоци и кладенци, почистването щеше да бъде още по-трудно. Лаурен спусна завеската. «Петролопроводи Вандис» се нуждаеха от дъжда толкова, колкото Койл Денси от още един счупен крак.
— Господи, не може да се диша! — каза Илейн и започна да си вее с едно списание, докато Лаурен внасяше подноса с кафето и десерта в нишата. — Койл, ще трябва да смениш този стар кондиционер.
— Надявам се, че няма да ми се наложи скоро да го направя.
— Метеоролозите съобщиха, че тази вечер ще има буря. Дано поне малко да се захлади — каза Илейн.
Ярка светкавица освети стаята, а последвалият я гръм почти заглуши бръмченето на остарелия кондиционер, който правеше напразни усилия да охлади застоялия въздух.
Лаурен постави таблата върху една маса и се приближи към прозореца, за да погледне тревожно навън.
Черните облаци се блъскаха един в друг зловещо. Минути след това дъждът започна да бие по керемидите.
— О, боже! Наистина ще има буря — каза Илейн разтревожено. Тя се почуди за момент какво да направи, а след това се присегна към чантата си. — Трябва да тръгвам, преди да е заваляло по-силно.
— Не е необходимо да бързаш толкова — възпротиви се Койл със сънен глас, но Лаурен и Илейн видяха, че той е много изтощен.
— Ще дойда утре отново — обеща Илейн и се наведе, за да целуне Койл за довиждане. — Необходима ти е почивка.
Лаурен се премести от прозореца и се зае с прибирането на недокоснатата торта, докато Койл и Илейн си разменяха мили думи. Минута по-късно Илейн се изправи и се обърна към Лаурен.
— Беше ми приятно да се запознаем, Лаурен. Сигурна съм, че ще се срещаме често в бъдеще.
— Да, и аз съм сигурна в това.
Илейн придърпа Лаурен по-близко до себе си, докато те вървяха към входната врата.
— Грижи се добре за него — помоли я тя. — Ако имаш нужда от мен, не се колебай да ми позвъниш. Койл има номера ми.
— Благодаря ти, но съм сигурна, че ще се справя чудесно и сама.
— Ти оттук ли си? — попита Илейн вече на вратата.
Повечето хора в Пикейуан се познаваха, а Илейн не можеше да си спомни някога преди това да е виждала Лаурен.
— Аз съм отскоро тук.
— Е, това обяснява нещата. — Илейн се намръщи, защото в този момент друга светкавица освети коридора на къщата. — Знаех си, че трябваше да си взема чадъра.
Лаурен затвори вратата и светна лампата на верандата. Дъждът вече беше започнал да вали силно. Тя се облегна на рамката на вратата и изведнъж се почувства страшно самотна. Не й беше приятно това, което правеше. Мразеше лъжите и измамата. Нещо повече — беше й неприятно да лъже един порядъчен човек, който можеше да бъде много по-сериозно наранен. Независимо от това чия беше грешката при този инцидент, Лаурен разбра, че Койл Денси струваше много повече, отколкото който и да е друг. Лаурен знаеше, че иска да се прибере вкъщи и да види баща си, но откри, че изпитва завист към Илейн заради приятелството, което я свързваше с Койл.
Това откритие беше не само смущаващо, но и я объркваше. Койл Денси беше един напълно непознат за нея човек, а тя започваше да изпитва към него засилващо се влечение, което беше безпомощна да обясни. Не беше заради това, че той беше безпомощен и симпатичен, но грубоват мъж. (Лаурен трябваше да признае, че Койл имаше основателни причини, за да бъде такъв.) Ако не бяха нараняванията му, Койл Денси може би щеше да бъде един приятен мъж. Но тогава тя нямаше да бъде при него, тъй като щеше да си е свършила задълженията като медицинска сестра.
Лаурен потисна обхваналите я меланхолични чувства. Може би просто беше преуморена. Утре всичко щеше да си дойде на мястото. Щеше да си е свършила работата и да пътува отново към Шрийвпорт.
Очите на Койл бяха затворени, когато Лаурен се върна отново до леглото му. Успокоителното вероятно бе започнало да действа. Тя загаси лампите и преди да се прибере в стаята си се приближи тихо до леглото на Койл. Внимателно оправи чаршафа върху гърдите му. Помисли си колко приятно беше човек да прави отново онова, което обичаше да прави.
Бурята се усилваше все повече и повече. Ярки светкавици хвърляха зловеща светлина в ъглите на тъмната стая.
— Мислиш ли, че тук в стаята е горещо? — Гласът на Койл я стресна.
— Да, тук е горещо — каза Лаурен, защото знаеше, че гипсът и бинтовете, които обвиваха тялото на Койл, го задушаваха. Не беше чудно, че му е горещо. — Неудобно ли се чувстваш?
— Чувствам се ужасно.
Тя светна лампата до леглото му.
— Ще проверя как е регулиран кондиционерът.
Макар че уредът работеше с пълна сила, в стаята беше горещо като в пещ. Лаурен дръпна чаршафа надолу почти до краката на Койл, като с това се опитваше да направи горещината поне малко поносима за него. Тя не се учуди, че долната част на тялото на Койл беше също така чудесна, както и гърдите му. В сините слипове, макар и с гипсиран крак, той изглеждаше така, че всяка една жена би се обърнала втори път към него, за да го разгледа по-добре. Краката му бяха дълги и стройни, покрити с тъмни косми така, както и гърдите. Лаурен си помисли, че Господ сигурно е бил в много добро настроение, когато е създал Койл Денси.
— Илейн тук ли е още? — попита Койл сънено.
— Тя си замина.
— Илейн е много добра.
Стаята още веднъж се освети от една светкавица, последвана от силен гръм.
— Да, изглежда много приятна. — Лаурен се приготви да слуша Койл, защото очакваше да чуе обясненията му колко е влюбен в Илейн. — Отдавна ли се познавате с нея?
— От няколко години — каза тихо Койл. — Винаги е била до мен в добри и лоши дни, ох… по дяволите, боли ме.
Лаурен постави термометър в устата на Койл. Беше разтревожена, защото отговорът му я накара да се размисли.
— Не мърдай, ще отида да взема съд със студена вода — каза тя.
Лекарството беше дало своя ефект. В замъгленото съзнание на Койл вече нямаше място за първоначалния план да измъчва Лаурен, преди да й съобщи, че знае коя е, и след това да я изхвърли от къщата си. Беше забравил за всичко друго, освен нетърпимата болка, която опустошаваше тялото му.
— Вали ли? — попита той, когато Лаурен извади термометъра от устата му.
Тя се намръщи: температурата му слабо се бе повишила, но това не беше нещо необичайно за човек в неговото състояние.
— Докторът ще дойде ли утре?
— Предполагам, че вдигам температура.
Лаурен напои парче плат в съда със студената вода и го изстиска.
— Защо просто не се успокоиш и не дадеш възможност на лекарството да свърши своята работа? — предложи му тя нежно.
Ръцете, които леко масажираха изгарящото му от треска тяло, бяха нежни, гъвкави и състрадателни. Койл имаше усещането, че го докосват ръцете на ангел. Лошото му състояние започна постепенно да се оправя, защото Лаурен постоянно попиваше с влажното парче плат потта, която избиваше по стройното му тяло. Няколко минути след това старият кондиционер на прозореца спря окончателно да работи. Изръмжа няколко пъти, след което замлъкна завинаги.
— Може би е изгорял предпазителят му — каза Койл и посочи на Лаурен къде се намира предпазната кутия, за да провери.
Лаурен се върна и каза, че причината вероятно е в самия кондиционер.
— Ще отворя прозореца.
Дъждът бе охладил въздуха, но той беше така напоен с влага, че Лаурен имаше чувството, че може да го разреже.
— В спалнята ми има един вентилатор — каза Койл. — Не е голям, но ще свърши работа.
Малко по-късно Лаурен включи вентилатора и шестинчовата перка започна да се върти, но и това не промени температурата в стаята. Добре че лекарството беше обгърнало в успокоителна мъгла съзнанието на Койл. Лаурен искаше да помогне на Койл да се чувства колкото е възможно по-добре при тези обстоятелства. След като го изтри с гъбата, тя внимателно го обърна на една страна и започна да масажира гърба му. Мускулите на раменете му бяха сковани от болката. Докато го масажираше, Лаурен говореше тихо за незначителни събития, защото знаеше, че болката се понася по-лесно, когато съзнанието на болния е заето с други неща.
Койл се опитваше да не заспи, но дъждът барабанеше приспивно по покрива на старата къща и не след дълго той започна да се отпуска.
— Мисля, че няма да мога да се справя — промърмори той.
Лаурен помисли, че той говори за здравословното си състояние.
— Напротив, аз мисля, че състоянието ти се подобрява — каза тя, като се опитваше да потисне лошото му настроение. — След няколко дни раните ти ще заздравеят…
— Аз не се страхувам за здравето си, а за фермата. Тя отиде по дяволите… цялата.
— Ти ще успееш да я построиш наново — каза Лаурен успокоително. — Веднага щом си стъпиш на краката… а и щетите ще ти бъдат заплатени…
— Всичките ми спестявания отидоха за закупуването на тази земя. — За пръв път Лаурен усети в гласа му истинско, дълбоко чувство. Ядът и горчивината вече ги нямаше. Те бяха заместени от отчаянието, което го беше обзело, след като беше разбрал истинските мащаби на бедствието. — Тази ферма беше моят живот и дори да си получа парите обратно, тази земя няма да става за нищо в продължение на още много години. Ще трябва да започна всичко отначало… а не съм сигурен дали бих могъл да го направя отново.
— Шшшт. Аз съм сигурна, че именно това чувстваш сега, но утре ще бъдеш по-силен и… в състояние да се справиш с всичко.
Койл въздъхна.
— В продължение на три дълги години работих ден и нощ, за да построя всичко това. Изкопах басейните, отглеждах малки рибки, борих се с болестите и водораслите — и всичко това на вятъра. Басейните ще трябва да бъдат зарибени наново. Кладенците ми са замърсени, което означава, че ще трябва да копая нови. Просто няма да имам сили, за да премина през всичко това отново.
— Винаги ли си живял в Мисисипи? — попита Лаурен, като по този начин се надяваше да насочи мислите му към по-приятни неща.
— Живял съм в Лос Анджелис.
— В Лос Анджелис? — Лаурен беше изненадана. — Какво работеше, преди да започнеш да се занимаваш с фермерство?
— Бях шофьор на голям камион. Аз все още съм принуден да шофирам, за да си изкарам прехраната, но страшно много мразя тази работа.
— Защо?
— Защото никога на празник не съм си вкъщи. Аз съм на път на всеки Ден на благодарността и на всяка Коледа, а баща ми е с разклатено здраве. Когато мама почина, сестра ми трябваше да отложи погребението с три дни, защото не можеше да ме открие. Не искам това да се повтори, когато загубя татко.
— Значи си се преместил в Пикейуан, Мисисипи, и си купил ферма за отглеждане на морски котки с надеждата за по-добър живот?
— Не, аз първо купих земята, а след това я превърнах във ферма за морски котки. — Тихият глас на Койл се изпълни с гордост. — Скъсах си задника от работа на тази ферма. През деня работех, а вечер, в продължение на половин година, ходех на училище. Най-накрая се бях доближил до деня, когато щях да съм в състояние да напусна работата си като шофьор… но това е невъзможно сега.
— Много съжалявам — промълви Лаурен. — Страшно много съжалявам.
— Ти нямаш и представа с колко много проблеми се сблъсква човек, когато има ферма за морски котки.
Да, Лаурен нямаше и най-малка представа от това. В действителност тя никога не беше харесвала много рибите, а вчерашните събития определено не допринесоха тя да промени мнението си за тях.
— В басейните трябва да се поддържа необходимото ниво на кислород във водата, защото в противен случай рибата ще умре — каза Койл. — Ако нивото е по-ниско, рибата не наедрява. Освен това трябва да се примириш с крадците, които се промъкват през нощта.
— Използват рибата за храна?
— Това е рибата, която е готова за продан. Част от нея отива в огромните преработвателни заводи, а друга — при търговците на прясна риба. Онова, което остава, се връща обратно в езерата — обясни Койл. — Никога не трябва да се забравя, че трябва да се ограничава количеството на водораслите.
— Нямах представа…
— Повечето хора нямат.
— Извинявай, но ако има толкова много проблеми, защо се мъчиш да отглеждаш риба — каза Лаурен, защото не виждаше никакъв смисъл в това.
Той въздъхна отново.
— Независимо от всичките проблеми аз обичам тази работа, фермата ми беше започнала най-после да показва признаци на подем. До вчера…
— Сигурна съм, че отново ще стане така. — Лаурен помогна на Койл да легне отново по гръб и го зави с чаршафа.
Тя беше смъртно уморена, но знаеше, че няма право да почива, преди той да заспи дълбоко. Беше вече твърде късно, за да се обади в болницата и да провери какво е състоянието на Купър. Лаурен се молеше да няма никакви усложнения и баща й да може да си почива свободно. Тя седна на един стол до леглото и се заслуша в дъжда. Мислеше си, че Койл най-после е заспал, когато той попита:
— Ами ти?
— Аз ли?
— Разкажи ми за себе си, Лаурен Вандерпул. — Койл не беше планирал да й задава объркващи въпроси, но изведнъж се оказа, че му се отдаде възможността да го направи. Макар че знаеше коя е, започваше да я харесва — призна той сам на себе си.
Койл беше страшно много изкушен от това да се прави, че не знае коя е, за да може да разбере какво смята да предприеме. Но лекарството, а и умората, му пречеха да мисли ясно, за да може да се справи при един открит разговор с нея. Все пак той държеше нещата в свои ръце. Макар че Лени настояваше той да се освободи от нея още рано сутринта, Койл беше решил, че ще я остави вкъщи в продължение на няколко дни. Знаеше, че тя не е медицинска сестра, но, както изглежда, имаше достатъчно практически познания, за да облекчи болката му. Всичко онова, което Койл трябваше да прави, беше да си лежи в леглото и да си взема лекарството. Докторът щеше да минава всеки ден, за да го преглежда, така че тя едва ли можеше да навреди с нещо. Когато пристъпеше към действие, за да я предизвика, като й каже, че не е успяла да го заблуди дори и за минута, Койл знаеше, че ще има нужда от всичките си сили. Макар че нямаше намерение да си признае, че Лаурен започваше да навлиза в живота му, Койл, макар и с неособено голямо желание, трябваше да си признае, че е заинтригуван от тази жена. Тя не изглеждаше да е от онзи тип неискрени хора, но явно вземаше участие в този маскарад, който разиграваше петролната компания и единствената причина, която Койл можеше да измисли, беше, че тя е била изпратена, за да го убеди да оттегли иска си спрямо «Петролопроводи Вандис». Лаурен е доста хитра, но и той не беше някой глупак. Тази жена нямаше да успее да го отклони от онова, което беше решил да направи, независимо от това, колко дълго време щеше да я остави да си мисли, че е успяла да го заблуди.
— Аз водя съвсем обикновен начин на живот — каза Лаурен в отговор на въпроса му.
— Откъде си?
— От Луизиана. — Лаурен не виждаше причина защо трябваше да лъже за това. Луизиана беше голям щат.
— Какво те доведе в Пикейуан?
— Един самолет — пошегува се тя, като се надяваше да отклони вниманието му.
— Някаква работа ли?
— Да.
— В болницата ли работеше?
— Да.
Тя не беше работила в Крозби Мемориал, както той вероятно предполагаше, но Лаурен си помисли, че това, което му отговори, не е лъжа.
Тя беше прекарала по-голямата част от седемте години, през които беше работила като сестра в една болница в Шрийвпорт.
— А от дълго време ли работиш като сестра?
Лаурен почувства, че този въпрос звучеше по-скоро като обвинение, отколкото като случайно запитване, и затова се почувства задължена да даде честен отговор.
— В продължение на няколко години — отговори тя. — Аз съм единственото дете в семейството. Майка ми почина преди няколко години, а напоследък здравето на баща ми е твърде разклатено. Всъщност по-голямата част от времето ми е заето или с работа, или с тревоги около баща ми.
Койл се съгласи с нея, че семейството понякога може да създаде доста грижи. Той й разказа няколко забавни случки, които беше преживял заедно с братята и сестрите си и които бяха причина родителите му да побелеят по-рано, отколкото би трябвало.
Лаурен с удоволствие откри, че Койл изпитва дълбока любов към семейството си и че притежава чудесно чувство за хумор.
Тъй като той изглеждаше дълбоко заинтересуван от нейното семейство, Лаурен му разказа различни истории за баща си и за себе си.
Вече беше станало късно, когато тя започна да говори за баща си, разкривайки го като добър, състрадателен и сърдечен човек, който би направил всичко по силите си, за да оправи нещата, когато смяташе, че е постъпил неправилно с някого.
С глас, който докосна най-нежните струни в душата му, Лаурен сподели, че много се страхува, тъй като баща й не се грижи както трябва за себе си и би могъл да почине скоро и да я остави сама.
Тя говори дълго, а Койл беше като омагьосан от приятния й, мек глас. Болката му беше намаляла, а някъде дълбоко в съзнанието му между Лаурен и него започна да се оформя незаличима връзка, връзка, която го плашеше.
Когато Лаурен спря да говори, бурята отвън, както и онази, която бушуваше в гърдите му, беше отминала. Дъждът леко барабанеше във водосточните тръби на къщата. Въздухът беше станал приятно хладен, а стрелките на часовника показваха три след полунощ.
Лаурен се почувства емоционално изтощена и повече не желаеше да продължава с лъжата. Твърде много държеше на него, за да предположи, че той е сгрешил. Нямаше представа какво ще се случи, сега тя просто знаеше, че не може да продължава да го лъже.
За пръв път в живота си Лаурен почувства нещо, което беше страшно близо до онова, което хората наричат любов… Но тъжното беше, че мъжът, когото тя обичаше, щеше да изпита към нея не нещо друго, а отвращение, когато научеше истината. Тя реши, че единственият й шанс е да си тръгне така бързо и неочаквано, както се беше появила. Молеше се дано Койл никога не узнаеше — по някакви неведоми пътища — че тя е дъщерята на Купър Вандис.
Койл лежеше мълчаливо. Беше объркан. Думите на Лаурен го измъчваха. Беше ли наистина така уязвима, както изглеждаше, или това беше просто част от плана й. В сегашното си състояние, упоен от лекарствата, той просто не можеше да реши.
Лаурен се изправи и произнесе името му. Койл не знаеше какво да й каже и затова се престори на заспал. Ръцете й нежно оправиха чаршафа, който се допираше до нараненото му тяло. Лаурен се опита да потисне желанието си да го целуне по онази гневна подутина върху скулите. Знаеше, че това ще е глупаво, но тя постъпваше глупаво още от самото начало, още от момента, когато го срещна. Койл трепна, когато устните й докоснаха бузата му толкова леко, сякаш беше юнски ветрец. Чу я да му прошепва лека нощ, след това загаси лампите и излезе. В стаята стана тихо. Чуваха се само дъждовните капки. Парфюмът на Лаурен, напомнящ миризмата на гардении, остана във въздуха на нишата, където един ранен мъж се бореше с все по-голямото объркване, което го обхващаше.
Лаурен премина през кухнята и влезе в стаята си. Взе чантата си, която все още не беше разопаковала, и като стъпваше на пръсти, тръгна към вратата.
Не можеше да остави Койл сам в това състояние, затова Лаурен затвори вратата на спалнята си, пресече стаята и взе телефонния указател, за да намери номера на сестринската служба.
Отговори й телефонният секретар на Мадлин Гарет — в службата нямаше да има никой до седем часа на следващия ден, но този, който се обаждаше, можеше да остави съобщение.
«Казвам се Лаурен и се обаждам от името на Койл Денси. — Лаурен притвори очи. — Мистър Денси иска да ви информирам, че сестрата, която е наел вчера, не се е справила със задълженията си. Моля, веднага изпратете в дома му нова.»
Лаурен затвори слушалката и пое дълбоко въздух, преди да излезе тихо пред задната врата.

— Ти си направила какво?
Бърк Хънтър седеше зад ореховото си бюро втрещен от това, което Лаурен току-що му беше разказала.
— Знам, че беше глупаво, но аз бях отчаяна, Бърк — каза Лаурен, като се опитваше да не обръща внимание на изписалото се учудване върху симпатичното лице на адвоката. След това продължи: — Сигурна съм, че мистър Денси не подозира коя съм и ако имам малко повече късмет, той никога няма да разбере.
Макар че се страхуваше, Лаурен знаеше, че адвокатът на компанията трябва да бъде информиран за онова, което беше направила.
Изтощена от безсънната нощ, от пътуването до Шрийвпорт, както и от натрупалите се преживявания от последните четиридесет и осем часа, Лаурен успя да намери време единствено, за да се обади до болницата и да провери за състоянието на Купър, преди да се срещне с Бърк. Тъй като Купър се чувстваше добре, Лаурен нае едно такси и отиде направо в офиса на Бърк.
Бърк взе един молив и го разглежда внимателно известно време.
— Искам да се убедя, че съм те разбрал добре: ти си отлетяла за Пикейуан, отишла си във фермата на Койл Денси и си се представила като Лаурен Вандерпул, практикуваща сестра…
— Това не е абсолютна лъжа — прекъсна го тихо Лаурен. — Аз наистина съм медицинска сестра.
— Но не се казваш Лаурен Вандерпул — продължи Бърк, без да обърне внимание на напразните й усилия да покаже, че в действията й е имало някаква логика. — И искаш да ми кажеш, че Койл Денси те е наел на работа, без нито за момент да се усъмни, че ти в действителност си Лаурен Вандис от «Петролопроводи Вандис» — компания, към която мистър Денси без съмнение не храни особено приятни чувства поне за в момента. След това казваш, че си решила, след като цяла нощ си стояла при него, говорили сте и ти си се опитвала да облекчиш страданията му, че не той е виновен за инцидента, а «Петролопроводи Вандис». Именно тогава ти със закъснение си решила, че не си повече в състояние да лъжеш мистър Денси, и понеже си разбрала грешката си, и защото този мъж е започнал да ти харесва…
— Казах, че му съчувствам — поправи го Лаурен.
Тя би харесала този мъж, ако обстоятелствата бяха по-различни, но тъй като това не беше така, тя беше решила да не усложнява проблема повече, отколкото е необходимо.
— Както и да е. Във всеки случай с настъпването на зората съвестта ти проговаря и изведнъж ти решаваш, че не можеш да продължиш с тази измама по-нататък и в този момент ти извършваш единственото благородно нещо, за което можеш да се сетиш — измъкваш се без нито дума, като оставяш Койл Денси прикован към леглото със счупен крак, две пукнати ребра, сам и все още с впечатление, че някаква агенция те е изпратила при него. Правилно ли съм разбрал фактите?
Сега, когато Бърк го преразказа със свои думи, звучеше по-лошо, но Лаурен кимна в знак на съгласие.
— Аз се обадих на сестринската служба и им оставих съобщение, преди да си тръгна. Сигурна съм, че първата им работа сутринта ще бъде да изпратят някой друг.
Недоволен от постъпката й, Бърк сбърчи тъмните си вежди.
— Защо? Кажи ми защо си направила нещо толкова… толкова… — Бърк търсеше по-подходящата дума, за да назове по-тактично нейната безотговорна постъпка.
— Толкова глупаво? — каза Лаурен.
Лицето на Бърк придоби мрачно изражение.
— Да, тази дума е най-подходяща.
— Не съм ти казала още най-лошото.
— Има ли още? — Бърк стисна силно писалката си.
— Забравила съм да внеса сумата за застраховката.
Думите увиснаха във въздуха като гъст дим в тих ден.
Бърк присви очи.
— Какво си направила?
— Не разбираш ли, Бърк? Това, което ти разказах досега, аз направих, за да се опитам да предпазя Купър да загуби всичко, което има. — Лаурен се наведе напред с надеждата да накара Бърк да разбере невероятната дилема, която тя трябваше да разреши. — Знам, че е глупаво, но си помислих, че ако прекарам няколко дни с Койл Денси, преди той да открие, че «Петролопроводи Вандис» нямат и едно пени застраховка, бих могла да го убедя да прояви ако не състрадание, то поне да се отнесе разумно при уреждането на паричните въпроси. Но не издържах, защото установих, че не бих могла да продължавам да живея с тази лъжа. Койл Денси е загубил всичко, което притежава, и аз не мога да не мисля, че част от вината носи и нашата компания.
Бърк я погледна така, сякаш изобщо не можеше да разбере за какво става въпрос.
— Какво те кара да бъдеш толкова сигурна, че ще има покриване на щетите на пострадалия? Доколкото ми е известно, все още не е доказано, че компанията е виновна за инцидента.
— Бърк, ти не ме слушаш! Аз забравих да платя застрахователната полица. А знаеш ли какво означава това? Ако се окаже, че ние сме виновни за случилото се, татко ще загуби всичко, което притежава.
— Почакай малко. — Бърк посегна към една папка и започна нетърпеливо да я разгръща. — В около девет часа тази сутрин аз лично говорих с представителя на взаимно-застрахователната компания «Пратнър» във връзка с един евентуален иск. Застрахователният агент на «Пратнър» ме увери, че ако петролопроводната компания е отговорна за случилото се, което, искам да ти напомня отново, все още не е установено, искът за покриване на щетите ще бъде изплатен веднага. — Бърк затвори папката и погледна към Лаурен. — Не смяташ ли, че ако полицата все още е неизплатена, застрахователната компания щеше веднага да ни обърне внимание на този факт?
Лаурен поклати глава замислено.
— Аз просто не разбирам. Може би има някаква грешка и компютърът все още не я е установил.
— Предполагам, че е възможно, но малко вероятно.
— Бърк, аз не знам защо застрахователната компания мисли, че полицата е все още действителна, но съм сигурна, че тя не е. Аз със сигурност знам, че не съм платила тази полица. Срокът й е изтекъл преди около месец.
Бърк допря върха на носа си с пръсти и се размисли.
— Имаше ли някаква специална причина, заради която да не я платиш?
— Не, просто забравих.
Той повдигна недоверчиво лявата си вежда.
— Ти си забравила да платиш нещо толкова важно?
— Виж какво, Бърк. — Лаурен стана и отиде до прозореца. — Знам, че звучи невероятно глупаво, но през последните няколко месеца аз върша милион неща едновременно. Ако си спомняш, още от самото начало казах, че не искам да работя в петролопроводната компания. Самият ти знаеш какъв заплес съм, а сега, моля те, престани да ми напомняш и какъв идиот съм. Помогни ми, защото не знам какво да правя.
— Ако онова, което ми казваш, е вярно, значи полицата не е била платена. Ако бях на твое място, бих напуснал града при първа възможност.
Лаурен се обърна и го погледна намръщено. Познаваше Бърк Хънтър от времето, когато той беше едно непоносимо осемгодишно хлапе, което учеше в прогимназията. С течение на годините приятелството им, основано на взаимното уважение, беше станало непоклатимо. Понякога опитите му да гледа на нещата откъм комичната им страна я дразнеха, а случаят сега беше точно такъв.
— Много смешно! А сега ми кажи какво трябва да правя.
Бърк въздъхна.
— Купър знае ли, че полицата не е била изплатена?
— Не още.
Лаурен се надяваше, че случаят с полицата не е причината за последния сърдечен удар, който Купър беше получил. Тя не можеше да си позволи дори и мисълта, че това може също да тежи на нейната съвест.
— Не, не мога да повярвам, че Купър се е изплашил толкова много и те е изпратил веднага там — възкликна Бърк. — Той трябваше да изчака и да говори първо с мен.
— Ти беше на някакво пътуване с Мери Бет Уитли — напомни му Лаурен.
— Мери Бет Хоскинс — поправи я разсеяно Бърк. — Тя върна моминското си име след развода.
— Мъдра постъпка. Мери Бет Хоскинс Митчел Андерсън Уитли не е особено удобно за произнасяне.
По лицето на Бърк се разля усмивка.
— Мисля, че ти просто ревнуваш заради авантюристичния дух на Мери Бет.
— О, стига. Три развода за осем години не е това, на което бих завидяла.
— Знаеш ли какво би трябвало да направиш?
— Този път гледай да не е някаква обида, Бърк. Не забравяй, че ти помогнах да си заплатиш договора с адвокатите.
— Трябва най-после да ми дадеш почивка и да си намериш мъж, който да те измъква от трудни ситуации. Вече си прекалено стара, за да се развяваш наоколо сама.
— Виж ти кой говори така? Не забелязвам да си хукнал към олтара — каза тя не особено впечатлена от това, което Бърк й беше казал.
— Не го правя, защото аз не се забърквам в такива каши като теб и защото съм състрадателен човек. Помисли си само колко сърца ще разбия, ако взема да се оженя — усмихна й се той скромно, но тя не му обърна внимание.
— Виж какво, за разлика от някои жени, когато аз се омъжа, мисля да остана Лаурен Вандис някоя си, докато смъртта ни раздели. Така че спри да се майтапиш с мен.
— Е, добре — каза Бърк и насочи вниманието си към трудния проблем, който трябваше да разреши. — Я по-добре ми разкажи набързо какво се случи в Пикейуан? Не съм много сигурен дали и този път ще мога да те измъкна от кашата, в която си затънала.
Лаурен разказа всичко онова, което й се беше случило. Когато тя свърши разказа си, лицето на Бърк беше пребледняло.
— Боже господи!
— Да, знам… и аз не мога да повярвам, че съм го направила. Много ли е тежко положението ни?
— Нямам представа, но бих казал, че има един доста добър шанс.
— Какво смяташ да правиш?
— Смятам, че ще е най-добре да започнем със застрахователната компания и да проверим дали полицата е все още действителна. — Той погледна към часовника си и се намръщи. — Този въпрос ще трябва да изчака, докато се върна от Пикейуан.
Лаурен се приближи внимателно към бюрото на Бърк, докато той поставяше различни листове в куфарчето си.
— Веднага ли заминаваш за Пикейуан?
Той кимна.
— Имам билет за търговския полет в два часа. Срещата ми с Денси и адвоката му е в четири и половина. Ще се върна обратно с нощния полет.
— Какво ще кажеш на Койл?
Бърк погледна нагоре.
— О, за тебе той вече Койл ли е?
— Е, добре. Какво ще кажеш на мистър Денси? — попита тя отстъпчиво.
— Колкото е възможно по-малко — каза Бърк и затвори куфарчето си. — Бих те посъветвал да се скриеш, докато премине бурята.
— Не се безпокой. Отивам до болницата да видя татко и след това веднага се прибирам вкъщи, за да потъна в летаргичен сън, докато тази каша се оправи.
Лаурен помогна на Бърк да си облече сакото.
— Ти по-добре се моли Койл Денси да не се е досетил за твоята малка игричка — предупреди я Бърк, докато оправяше вратовръзката си, — защото липсата на застраховка, независимо от това, кой е виновен, ще бъде най-малкият ни проблем. — Бърк я погледна строго. — Имам чувството, че Койл Денси съвсем няма да е очарован от твоите лъжи.
— Сигурна съм, че той нищо не подозира… но виж какво, Бърк, отнасяй се внимателно с него. — Очите й се изпълниха със състрадание. — Той е наранен лошо.
Бърк повдигна изненадано вежди.
— Мислех, че раните му не са сериозни?
— Да, няма опасност за живота му — съгласи се Лаурен, — но той изпитва силни болки.
— Остави ме да се погрижа за всичко. Просто си върви вкъщи и не говори с никого, докато не се върна — предупреди я Бърк.
— Окей. Позвъни ми, когато се върнеш.
— Ще си помисля.
— И, Бърк, провери дали агенцията е изпратила надеждна сестра. Искам за Койл да се погрижат по най-добрия начин.
Бърк я погледна странно.
— Какво се е случило между теб и Койл Денси?
Лаурен го погледна открито.
— Нищо. Аз просто искам да бъда сигурна, че за него ще се грижат добре.
— Това не е твой проблем.
— Просто провери дали има някой при него и дали му е поправен кондиционерът.
— Кондиционерът?
— Ще изпуснеш самолета си. Просто направи това, за което те помолих.
Лаурен избута навън Бърк, преди той да има възможност да се възмути и го наблюдава, докато той се отдалечаваше. Усещаше някаква лекота и… завист. След няколко часа Бърк щеше да се срещне с Койл, а тя щеше да бъде тук. Всъщност много вероятно беше тя никога повече да не види Койл Денси. А тази мисъл въобще не разведри и без това мрачното й настроение.

Купър седеше в леглото си, когато Лаурен влезе в стаята му тази сутрин. Тя беше запозната с правилата, които се спазваха при посещаване на пациенти в интензивно отделение. Щяха да й позволят само пет минути. Купър не обръщаше внимание на множеството проводници и сензори, прикрепени към гръдния му кош, и се хранеше съвсем спокойно. Той непрекъснато загребваше от ягодовото желе и съсредоточено следеше бейзболния мач по телевизията.
— Здравей, татко.
Купър вдигна очи нагоре и се усмихна.
— Здравей, Тутърз.
В очите й напираха сълзи, когато видя едрото и грубовато тяло на баща си в болнично легло, но тя потисна чувствата си и отиде към него, за да го целуне по бузата.
— Какво ядеш?
— Помия.
Тя се разхили.
— Ммм. Звучи изкушаващо.
— Говори ли с Денси?
— Да.
По пътя към болницата Лаурен мислено си беше повтаряла какво ще каже, когато Купър я попита за срещата с Койл. Като се имаше предвид състоянието му, тя очевидно не можеше да му каже истината и затова беше решила да му отговаря уклончиво.
— Е, и?
Лаурен се усмихна.
— И… Бърк вече е на път за там, за да се срещне с мистър Денси и адвоката му следобед.
— Добре — каза Купър и отново поднесе лъжицата към устата си. Преглътна и изпсува, защото лявото крило обърка една топка. — Идиот!
— Докторът идва ли днес?
— Ами да. Той влиза и излиза…
— Добре ли се чувстваш днес?
— Чудесно, превъзходно.
На Лаурен й се искаше Купър да е поне наполовина разтревожен за здравето си, вместо цялото му внимание да бъде насочено към играта на бейзбол.
— Господи, имай милост. Виждал съм слабоумници, които играят по-добре с топката, отколкото този.
— Татко, но това е само една игра. — Лаурен взе салфетката, която лежеше върху таблата и я постави на гърдите на баща си.
— Нямам нужда от това — възпротиви се Купър.
Като не обърна внимание на протестите му, Лаурен отвори кутия с обезмаслено прясно мляко и наля от него в една чаша.
— Съжалявам, че не бях тук, когато си получил удара.
Купър я погледна внимателно.
— Не се тревожи за това, скъпа. Старият часовник просто обича да ми прави номера от време на време. Ще се оправя.
— Радвам се, че Глория е наблизо, за да се грижи за теб.
— Тя просто е една добра, стара курва.
— Татко!
Лаурен знаеше, че Купър се отнася с изключително голямо уважение към Глория, но понякога той беше доста груб, когато говореше за жените.
Купър се усмихна по характерния за него начин и Лаурен се почувства успокоена, когато видя, че лицето му се покрива отново с розов цвят.
— Извинявай. Трябва да призная, че не знам какво бих правил без Глория.
Лаурен се пресегна и оправи възглавниците му.
— Би трябвало да се ожениш за нея.
— Да, знам.
Лаурен погледна към часовника си и видя, че определените й пет минути бяха изтекли.
— Имаш ли нужда от нещо?
— Нямам никакви цигари, а и Глория няма да ми донесе.
— И добре ще направи. Аз също няма да ти донеса.
— Вие и двете разваляте настроението на хората.
— Ще ти донеса плодове.
— Донеси ми банан, поне ще мога да си го сложа в устата и да си представям, че е цигара.
Лаурен поклати глава.
— Грижи се за себе си, татко! — предупреди го тя нежно.
— Не се тревожи за мен, Тутърз. Аз съм як като кожена връзка за обувки. — Лаурен поклати глава и се наведе да го целуне по бузата. — О, между другото, вчера се обадиха от застрахователната компания.
Лаурен замръзна на място. О, боже господи. Най-лошите й предчувствия явно щяха да се осъществят. Той знаеше за изтеклата полица.
— Така ли? И какво казаха?
Тя се опитваше да говори спокойно и непринудено. Ако вече знаеше за полицата, тя трябваше да запази спокойствие и да не върши нещо, с което да го разтревожи.
— Ти не си изпратила обратно някакви формуляри, които те са ти били дали.
— Така ли?
— Предполагам, че щях да ги попълня, когато подновявах полицата, но застрахователният агент не ми каза нищо за това.
Сърцето й учестено биеше.
— Ти… си подновил полицата?
— Не ти ли споменах? Видях бележката на бюрото ти и тъй като полицата щеше да изтече, взех един чек от службата, когато тръгнах към банката.
Купър се намръщи, когато видя колко е пребледняла Лаурен.
— Не се ли чувстваш добре, Тутърз?
— О, татко…
Лаурен се отпусна безпомощно на стола, който беше до леглото. Полицата беше платена. Внезапно почувства истинско облекчение.
— Какво има?
— Нищо. Всъщност искам да кажа, че просто нямам време да ти обяснявам подробно…
Сестрата надникна в стаята и каза:
— Съжалявам, но вече е време да си тръгвате.
Лаурен кимна и се изправи. Имаше чувството, че краката й не я държат.
— Ще дойда пак, татко.
— Добре — каза Купър и веднага погледна отново към телевизора. — Донеси ми малко цигари, ако случайно се сетиш.
Когато излезе от отделението за интензивна помощ, Лаурен постави ръката си върху устата, за да се опита да потисне истеричния смях, който напираше отвътре. Полицата беше платена! Тревогата, която беше преживяла през изминалите двадесет и четири часа, е била напразна!
Глория я погледна и пребледня.
— О, скъпа… да не би да се е случило нещо?
Лаурен се усмихна и прегърна възрастната жена.
— Не, нищо не се е случило. Състоянието на татко се подобрява.
Глория си отдъхна.
— Глория — Лаурен я хвана за ръката и я поведе към асансьорите, — хващам се на бас, че не си хапвала нищо, откакто татко е в болницата.
— Не бях гладна.
Като натисна бутона на асансьора, Лаурен се усмихна.
— Ще ти купя един сандвич и чаша горещо кафе.
Лаурен беше в приповдигнато настроение. Явно баща й беше вече по-добре, а и сега, след като знаеше, че «Петролопроводи Вандис» са застраховани, мрачният облак, който беше надвиснал над нея след инцидента, започваше да се разсейва.
— Но ако Купър има нужда от мене? — Глория погледна назад към интензивното отделение.
— Не се безпокой. Ще съобщя къде могат да ни намерят в случай, че има някаква промяна в състоянието на татко — каза Лаурен.
— Учудвам се, че те виждам тук — каза Глория. — Сигурно си успяла да свършиш работата си по-рано.
— Да… много по-бързо.
— Значи в такъв случай няма да е необходимо да ти изпращам куфара? — попита Глория.
— Не. — Лаурен усещаше, че Глория е любопитна да разбере каква е причината за преждевременното й завръщане и затова избягваше да среща объркания й поглед.
Звънецът звънна и вратите на асансьора се отвориха, а Лаурен отново почувства, че настроението й се подобрява.
Глория беше доста смутена, когато Лаурен се протегна и отново я прегърна силно.
— Не е ли чудесно, Глория! — извика Лаурен, когато двете жени влязоха в пълния асансьор. — «Петролопроводи Вандис» имат застраховка!

След като свърши с обяда си, Лаурен отиде до офиса на фирмата, за да види как вървят нещата там.
Откри с облекчение, че компанията работи без проблеми под вещото ръководство на Сам. Той я убеди, че би могъл да се справи с всяка възникнала ситуация и я изпрати вкъщи да си почине.
Лаурен беше вече толкова изтощена, че въобще не започна да спори с него.
Тя се отби за малко на пазара, за да купи една голяма кошница с плодове за Купър, след това си отиде вкъщи и се хвърли върху леглото, без дори да се разсъблича.
Телефонът я събуди малко след осем на следващата сутрин.
Лаурен се обърна в леглото, като се опита пипнешком да намери слушалката. Разтревожи се, когато видя колко е часът.
— Да? — промърмори тя с глас, който едва се чуваше.
— Лаурен?
След като разпозна гласа на този, който се обаждаше, Лаурен отвори очи.
— Бърк?
— Събудих ли те?
— Да… успала съм се. — Лаурен се изправи и отметна назад косата от лицето си. — Какво стана? Видя ли се с Койл?
— Койл е вбесен.
— Заради експлозията ли?
— Да, но той е побеснял заради това, че си го излъгала.
Лаурен се изправи и почти напълно се събуди.
— Той ли каза това?
— Разбира се, че той ми го каза. Повярвай ми, той не е човек, който си измисля.
— Но той не знае коя съм аз. Значи той е вбесен от това, че сестрата, която е наел, го е изоставила.
— Той е вбесен, защото Лаурен Вандис го е изоставила. Неприятно ми е да те разочаровам, скъпа, но Койл Денси е знаел коя си почти от самото начало.
— Не е възможно… — прошепна Лаурен сковано. Вече се беше събудила напълно.
— Да, знаел е и още как. Веднага след като ти си тръгнала да си вземеш куфара, са се обадили от службата за наемане на сестри. Когато Койл открил, че ти си го измамила, се обадил на адвоката си, който направил необходимите проучвания. И бинго. Познай какво са открили.
— Не биха могли да открият нищо. — Лаурен беше като поразена. Койл Денси не би могъл да знае коя е тя и в същото време, ако е знаел, защо я е оставил? За да се изложи напълно ли? — Как е могъл да узнае, че аз имам нещо общо с петролопроводната компания?
— Просто е улучил. Доста е умен този Денси, Лаурен. Да не говорим за това, че повече от всякога е решен да направи така, че на «Петролопроводи Вандис» да им излезе през носа, че аварията се е случила в негова земя.
— О, боже, щом като е знаел коя съм аз… значи тогава си е помислил, че Купър ме е изпратил, за да го придумам да оттегли иска си към компанията!
— Горе-долу така излиза.
— Но нещата не стоят така!
— Лаурен, погледни фактите. Дъщерята на собственика на «Петролопроводи Вандис» — компанията, която Койл Денси смята отговорна за това, че му е объркала живота, се появява като наета на работа от медицински услуги «Петерсън» и се представя за такава, каквато не е. Какво би си помислила ти?
— Мисля, че бих си помислила най-лошото, но когато се изясни защо съм постъпила така, предполагам, че той ще разбере.
— Да разбере какво?
— Мислех, че застрахователната полица не е подновена.
— Мислела си? Това означава ли, че сега вече мислиш, че е подновена?
Лаурен се почувства глупаво да го каже, но все пак Бърк трябваше да узнае рано или късно.
— Купър я е платил, но е забравил да ми каже.
— Кучи…
— Бърк — прекъсна го Лаурен. — Имам нужда от помощта ти. Какво става? Ако е възможно, бих искала татко да не научава за това фиаско… или поне да не научава, докато не излезе от болницата. Вече е започнал да се възстановява.
Бърк въздъхна.
— Не знам какво да ти кажа, Лаурен. Предполагам, че ще може да се скрие, докато Купър е в болницата, но имай предвид, че сме затънали в ужасна бъркотия. Денси е лепнал иск за един милион долара.
— Как е могъл да го направи?
— Ами, лесно.
— Може би вината не е на петролопроводната компания? — каза Лаурен.
— Това предстои да бъде уточнено. Междувременно, благодарение на теб, мис Вандис, задачата ми се усложни.
Лаурен беше напълно сигурна в способностите на Бърк. Той имаше репутация на един от най-добрите адвокати в околността, но все пак… един милион долара! Цифрата беше зашеметяваща.
— Застраховката няма ли да покрие иска?
— Зависи.
На Лаурен й беше неприятно, когато Бърк отговаряше уклончиво. Това обикновено означаваше, че той е обезпокоен от нещо.
— Ще ти се обадя утре късно следобед — каза Бърк. — Може би тогава вече ще знам къде се намираме.
— Добре — каза Лаурен и затвори телефона. Беше като зашеметена.
Как смееше Койл Денси да я остави да се излага по този начин? Най-малкото, което можеше да направи, беше да й каже, че е разбрал за цялата игра. Тогава тя поне щеше да има възможност да му обясни причините за това свое поведение. Вместо това той я беше оставил при себе си през цялата нощ и я беше карал да го къпе и да го масажира, и да му доверява съкровените си тайни. А на следващия ден е подал този иск за един милион долара.
Като легна отново върху възглавницата, Лаурен се взря в тавана. Не беше честно да го остави да се държи така арогантно, но тя се чудеше какво би могла да направи. Койл знаеше коя е. Ако се върнеше в Пикейуан и се опитваше да говори с него, вероятно нямаше да я пусне в къщата си. Но пък сестрата вероятно щеше да го направи. Лаурен се изправи. Не бъди глупава, каза си тя предупредително, но все пак продължаваше да си обува обувките, защото знаеше, че нямаше да може да си намери място при мисълта за тази несправедливост.
Лаурен нямаше намерение да мами Койл Денси и той щеше да го чуе от собствената й уста. Щеше да му обясни как е сгрешила, когато си е помислила, че срокът на полицата е изтекъл. Той едва ли щеше да се откаже от предявения иск, но поне трябваше да я изслуша.
Бърк щеше да я убие, ако разбере, че се е върнала в къщата на Койл Денси, но въпреки това тя продължи да хвърля дрехи в куфара си. Искаше да опита своя шанс.

Лаурен реши този път да изостави любезностите. Почука на входната врата веднъж и без да чака отговор, влезе в къщата на Денси.
Койл вдигна поглед. Когато разпозна Лаурен, очите му се присвиха презрително.
— Виж ти, виж кой се е върнал!
По време на полета обратно към Ню Орлиънс, Лаурен беше изпаднала в лошо настроение и причината за това беше Койл Денси. Макар Лаурен да си признаваше, че е сгрешила, задето го е излъгала, Койл беше не по-малко виновен, като я е подвел, че се е хванал на въдицата.
Тя тръгна бързо към леглото му и започна да говори веднага директно по въпроса.
— Искам да знам защо ми позволи да изглеждам като глупачка?
— Хей… — каза Койл, като повдигна веждата си. — Не ме обвинявай за това. Ти наистина се държа като глупачка, мис Вандис.
Тонът на гласа му беше арогантен.
Лаурен разбра, че те не са сами, когато Илейн влезе в стаята с поднос, върху който беше поставила обяда на Койл. Тя се намръщи и погледна първо към Лаурен, а след това към Койл.
— Здравей… аз, разбира се, не очаквах да те видя отново.
Лаурен отвърна на поздрава на Илейн, като кимна учтиво с глава.
— Илейн, бих искала да говоря насаме с мистър Денси.
Илейн погледна въпросително към Койл и той повдигна рамене.
— Не се интересувам от нищо, което тя би могла да каже, но тъй като настоява да говорим, сега може би е подходящият момент, за да отидеш и да вземеш новата рецепта, която докторът ми е предписал.
— Койл… сигурен ли си? — попита Илейн, явно скептично настроена относно възможността да ги остави насаме.
— Всичко е наред, Илейн. Ще имаш ли нещо напротив да купиш половин галон сладолед, като се връщаш обратно?
— Да, разбира се — съгласи се Илейн и постави таблата на нощното шкафче на Койл. След това погледна подозрително към Лаурен. — Имай предвид, Лаурен, че супата на Койл ще изстине, ако го задържиш много време.
В момента, в който Илейн излезе от къщата, Лаурен приближи ядосано до леглото на Койл. Той се сви уплашено, докато тя оправяше възглавницата му. Тя явно все повече и повече се ядосваше, ако се съдеше по ударите, които нанасяше с юмруци по беззащитната възглавница.
— Никога не съм била толкова ядосана на някого! Казах на Купър, че не трябва да ме изпраща тук, че единственото, което мога да направя, е да усложня нещата, но слуша ли ме той? Не, разбира се, че не ме слуша.
Койл погледна с широко отворени очи Лаурен, защото тя се беше преместила и сега оправяше долния чаршаф.
— Хей! Внимавай!
Той спря да диша за момент, когато Лаурен без малко да удари наранения му крак. Койл нямаше никаква представа какво смяташе, че прави тази жена, но имаше сериозни подозрения, че е в криза.
— Ти! — Тя го посочи с пръст. — Да не си посмял да гъкнеш!
— Няма.
Очевидно беше обиден от нейната грубост, но Лаурен не му обръщаше внимание. Беше прелетяла повече от триста мили, за да дойде и да му каже какво мисли за него и едва ли щеше да спре, преди да е казала всичко.
— Защо не ми каза, че през цялото време си знаел коя съм? — предизвика го Лаурен.
— А защо би трябвало да го направя?
Като почувства, че ядът й бавно започва да утихва, Койл се облегна внимателно върху възглавницата, все още подозрителен към нейната враждебност. Би било по-добре да се успокои, вместо да влиза в къщата му като слон в стъкларски магазин и да му заповядва какво да прави, помисли си той.
— Знам какво си мислиш — обвини го Лаурен, която полагаше усилия, за да се успокои и вече каза по-спокойно: — Ти мислиш, че баща ми ме е изпратил тук при теб, за да те накарам да се откажеш от съдебния иск.
— Напълно е възможно…
— Но ти си мислиш именно това, нали?
— Да, мина ми през ума — съгласи се Койл с усмивка.
— Е, добре, ти си на милион километри от истината. — Тя го погледна навъсено. — Няма нищо смешно и освен това не съм имала това предвид.
— О? Значи ти наистина сериозно мислиш, че може да ме накараш да повярвам, че не си била изпратена тук, за да ме убедиш да оттегля иска си пред съда.
— Не съм била изпратена.
— Тогава защо дойде тук и ме убеди, че си медицинска сестра?
— Ако си спомняш, въобще не беше необходимо да те убеждавам. Ти ме попита дали съм медицинска сестра и аз ти отговорих. Аз наистина съм такава.
— Ти си толкова медицинска сестра, колкото аз — лекар, който прави мозъчни операции.
— Но аз говоря истината — настояваше тя. — Работила съм в голямо отделение за спешни случаи повече от седем години. Тази квалификация не е ли достатъчна за вас, мистър Денси?
— Стига с този театър, мис Вандис. Ти работиш в «Петролопроводи Вандис».
— Да, сега работя там.
— Аз лично пет пари не давам за твоята професия, дори и да си овчарка в Андите — каза Койл незаинтересувано. — Кажи за какво си дошла и си тръгвай, по дяволите, мис Вандис. Аз съм болен човек.
Лаурен го огледа гневно.
— Да, наистина си болен.
Койл я погледна хладно.
— Не бих се заяждал, ако бях на твое място. Мога да се сетя за няколко епитета, с които да опиша онова, което се опита да ми сториш и мисля, че няма да бъдеш поласкана от тях.
За Лаурен беше ясно, че той не се интересува от нейната версия за нещата. Но тя беше решена да му я разкаже все пак.
Всичко се усложняваше и от факта, че този мъж беше привлекателно мъжествен, помисли си тя. Беше й двойно по-трудно да се концентрира върху задачата, заради която беше дошла тук, когато погледът й случайно попадаше върху голите му гърди.
— Мистър Денси… — Лаурен седна на стола, който се намираше близко до леглото. — Не се чувствам горда от това, че те излъгах. — Тя нарочно избягваше да среща възмутения му поглед. — Аз знам, че ти си претърпял огромни загуби, да не говорим за тежките наранявания, които си получил, но моята цел при идването ми тук беше честният и открит разговор. Единственото нещо, което баща ми искаше, беше ти да се чувстваш добре. Той искаше аз да те уверя, че «Петролопроводи Вандис» знаят за загубите, които си понесъл, че те ще направят всичко, което е по силите им, да върнат земята ти в предишното й състояние колкото е възможно по-бързо.
— Това означава ли, че баща ти е в състояние да съживи три ловджийски кучета и четиристотин морски котки, както и да попречи на петрола да унищожи горичката ми от стогодишни орехи? — каза Койл.
— Разбира се, че не, но той може и ще съдейства почистването на разлива да стане колкото е възможно по-бързо. Макар че ние не можем да върнем онова, което е било, мога да те уверя, че ти ще бъдеш компенсиран за загубите си, ако се окаже, че петролопроводната компания е виновна за случилото се.
— Ако? Тук няма място за съмнение — вашата компания е виновна за това. И ти говориш за някакво неудобство, което сте ми причинили? Може ли да се смята, че счупен крак, две счупени ребра, тридесет и шест шева и това, че загубих цялата си проклета ферма, е просто някакво неудобство?
Тази жена беше осмото чудо на света.
— Може би неудобство не беше точната дума — съгласи се Лаурен, докато наблюдаваше как по нараненото му лице се появи израз на недоверие. — Но много е важно да разбереш, че аз не бях изпратена тук да те залъгвам.
— Тогава кажи ми, мис Вандис, какво точно се опитваше да направиш?
Лаурен сведе виновно поглед.
— Ами, виж какво, аз бях забравила да платя застрахователната вноска и си помислих, че ако успея да спечеля доверието и уважението ти, преди да си открил, че «Петролопроводи Вандис» нямат застраховката, Бърк, адвокатът на фирмата ни и аз може би ще успеем да измислим някакво разумно разрешение на въпроса, преди баща ми да е открил, че аз не съм платила полицата.
На Лаурен й беше трудно да признае пред Койл Денси колко разсеяна е била, но все пак изпита облекчение, като му каза цялата истина.
Лицето на Койл пребледня и той повдигна глава от възглавницата.
— Ти… «Петролопроводи Вандис» нямат застраховка?
— О, оказа се, че съм се заблудила. — Лаурен видя, че Койл е обзет от тревога и побърза да обясни: — Аз не я бях платила, но, за щастие на всички, оказа се, че баща ми е свършил тази работа. Той просто е забравил да ми каже.
Койл бавно отпусна главата си назад върху възглавницата. Беше си мислил, че има сериозни проблеми, но сега беше склонен да се съгласи, че проблемите на Купър Вандис са били по-големи.
— Това е много интересно… невероятно глупаво от твоя страна, но интересно — каза Койл. — Независимо от това, то не променя нищо — независимо от всичко аз ще ви съдя, мис Вандис.
«Аз ще ви съдя, мис Вандис» — повтори мислено Лаурен с омраза. Безчувствеността на Койл я измъчваше. Тя се изправи, внезапно осъзнала факта, че независимо от това, какво ще каже, Койл Денси беше решил да се държи непоносимо.
— Съди ме, щом смяташ, че трябва — каза тя. — Но ти ще си този, който ще живее с гузна съвест, а не аз.
— Едва ли ще си загубя съня от това. — Явно Койл въобще не беше смутен от предупреждението й.
Тя не била платила застрахователната полица, помисли си той. Това беше още една безскрупулна лъжа, която тя беше изфабрикувала, за да прикрие провала на мисията си. Е, добре, тя само си губеше времето.
— Свършихме ли, мис Вандис?
— Да, това е всичко, мистър Денси. — Лаурен тръгна към коридора. — Но ако бях на ваше място, бих поразмислила върху този безбожен съдебен иск. Баща ми не е богат човек, нито пък здравето му в момента е такова, че да понесе още неприятности.
— Е, къде е този мил стар господин, който е толкова заинтересуван за моето здраве?
На Койл вече му беше станало досадно да слуша за доброжелателния Купър Вандис, който, както беше чул от дъщеря му, вземаше твърде присърце нещастието на другите. До този момент Вандис не беше си направил дори и най-малкото усилие да установи личен контакт с него. Освен това Койл не изпитваше голямо уважение към човек, който бе изпратил една жена да свърши мръсната работа.
— Той е в болницата — каза Лаурен с болка. — Купър е получил вчера трети сърдечен удар.
Койл присви очи. Какъв номер се опитваше да му погоди пък сега, чудеше се той. Лъжите й не бяха минали, така че тя може би разчиташе да събуди състраданието му. Е, добре, и този номер нямаше да мине.
— Предполагам, искаш да ми кажеш, че ударът е получен в резултат на инцидента? — попита той, а гласът му звучеше подозрително.
Това вече беше много. Е, остави го този да си лежи тук и да се чуди.
Лаурен се усмихна хладно и промени темата на разговора.
— Предполагам, че от сестринската служба са изпратили заместничка.
Този път Койл не я погледна в очите.
— Не. Благодарение на тебе, за мене никой не се грижи.
— И какво би трябвало да значи това?
— Първо си излъгала Мадлин Гарет. — Този път той я погледна гневно.
— Казах съвсем ясно на Мадлин Гарет, че ако нещата при нас не се получат, ти ще й се обадиш, за да ти изпрати друга сестра.
— От което без съмнение става ясно, че ти си знаела, че няма да се получат.
— Знаех, че няма да мине дълго време и ти ще откриеш коя съм в действителност. — Лаурен не беше очаквала, че той ще се сети толкова бързо. Явно този мъж притежаваше инстинкта на хрътка. Лаурен посегна към дръжката на вратата, но след това се спря. — От сестринската служба не ти ли изпратиха друга жена вчера сутринта?
Не беше сигурна дали не се опитваше да я подведе и се чудеше защо още стои тук и го слуша. Но по някаква неизвестна причина той не й беше безразличен.
— Не са ми изпращали никого. Нямаха свободна сестра на разположение — отговори рязко Койл.
Лаурен се обърна.
— Какво?
— Нямаха никой на разположение.
— Ами Мейвис Маккорд?
Койл сви рамене.
— Тя е ангажирана на друго място.
— Толкова ли не са намерили кого да изпратят? На е честно да те оставят в това състояние.
— Виж какво, Пикейуан не е Лос Анджелис. Те ще намерят някого, но може би след няколко дена. През това време, благодарение на теб, аз ще съм напълно безпомощен.
Погледите им се срещнаха. Въздухът пукаше от напрежение, докато Койл я разглеждаше.
— Виж какво, ако трябва да говорим за справедливост, ти си причината да се намирам в това състояние, затова трябва да останеш и да се грижиш за мен.
Лаурен повдигна вежди.
— И как си го представяш?
Койл умишлено я подмамваше. Те и двамата знаеха това. Лаурен се чудеше дали Койл знаеше, че тя е тази, която е работила на пулта и е наблюдавала налягането по тръбопроводите, когато е станала експлозията. Не, нямаше начин да го знае. Забележката му просто беше един опит да я принуди да започне нов спор с него.
— Ти си тази, която си казала на Мадлин Гарет, че мястото е заето — напомни й Койл. — Ако тогава не беше излъгала нея, а после и мен, сега Мейвис Маккорд щеше да е тук.
Лаурен трябваше да признае, че не се чувстваше удобно да остави Койл, без да има кой да му помага, но тя все още не смяташе, че това е нейно задължение.
— Явно Илейн добре се справя с положението — каза тя. — Може би тя би могла да остане при теб, докато изпратят някого.
Койл отново повдигна рамене.
— Аз ценя помощта На Илейн, но тя не би могла да стои ден и нощ при мен. Има си своя работа. Не, трябва да признаеш, че заради теб аз на практика съм сам, без да има човек, който да се грижи за мен.
Койл явно я подвеждаше, но Лаурен нямаше намерение да се предаде лесно.
— Но, наистина, мистър Денси, нима нямате семейство и някой, който да ви помогне?
— Не, всички мои роднини живеят в Калифорния.
— Ами… — Лаурен се обърна с гръб към него. — Съжалявам, но аз съм сигурна, че вие ще измислите нещо.
Мрачният глас на Койл я закова на място.
— Не, не мога да измисля нищо. А и защо да го правя? Аз, честно казано, мисля, че ако ти искаш да поправиш грешката си, ще е по-добре да останеш тук за няколко дена… поне докато от сестринската служба ти намерят заместник.
Койл не можеше да си обясни какво го накара да направи това предложение. Адвокатът му беше прав — колкото по-бързо тази Лаурен се върнеше в Шрийвпорт, толкова по-добре. И все пак може би щеше да бъде интересно, ако следваше първоначалния си план да я поразиграе малко, преди да я изпрати да си събере багажа.
Лаурен се обърна с лице към него и каза:
— Вие сигурно не говорите сериозно?
— Разбира се, че говоря сериозно. Аз имам нужда от сестра, а ти ми каза, че баща ти те е изпратил тук, за да се убеди в това, че аз се чувствам добре. Очевидно е, че няма да се чувствам добре, щом не мога да си намеря сестра. Ако ти наистина имаш седем години практика в интензивно отделение, не виждам кой би бил по-подходящ и по-квалифициран, за да отговори на моите нужди. — Очите му се приковаха заплашително в нейните. — Не си ли съгласна?
— Баща ми нямаше предвид аз лично да се грижа за теб.
— Но цялата работа се състои в това, че ти си ми обещала да го направиш.
Койл започваше да се забавлява. Ако успееше да я убеди да остане, беше решил да направи дните й толкова отвратителни, че когато тя се върнеше в семейство Вандис, баща й да е готов да заплати колкото му поискат, само да се отърве от Койл Денси. Освен това, мислеше си Койл, защо пък Лаурен да не се грижи за него? Не беше ли редно и тя, заедно с него, да се помъчи малко, след като «Петролопроводи Вандис» бяха виновни за сегашното му положение?
Лаурен стоеше и безмълвно обмисляше ситуацията. Знаеше какво се опитва да постигне той: искаше тя да е тук и да изпълнява всичките му желания безропотно, а когато си намереше някой друг, щеше да я изгони. След това самодоволно щеше да си прибере обезщетението.
Но ако останеше, докато дойде другата жена, това беше една възможност да промени мнението му за инцидента. А и нямаше причини да не приеме работата: в компанията нямаха нужда от нея, нещата щяха да вървят добре — вероятно дори по-добре — под вещото ръководство на Сам Мойърс.
Купър щеше да остане в болницата още известно време. Макар че нито Купър, нито Бърк щяха да бъдат доволни от оставането на Лаурен, те едва ли можеха да направят нещо, за да я спрат. След като минат няколко дена, през които тя щеше да се грижи за него, Койл Денси ще се принуди да признае, че не е бил прав, като е предположил, че Лаурен е само мошеничка. Веднъж, след като всичко свърши, на Купър може би щеше да му се спести един допълнителен съдебен процес. Тази примамлива мисъл изпълни Лаурен с надежда. Макар че беше на път да вземе още едно прибързано решение, беше сигурна, че ще успее. Щеше да направи така, че следващите няколко дена да станат за Денси толкова приятни, че той нямаше да има друг изход, освен да падне на колене и да се извини за неоснователните си предположения. А след като той се убедеше в честността й, би могла да се върне в Шрийвпорт с чиста съвест. Ако след това Койл все още искаше да съди компанията на баща й, Лаурен поне щеше да бъде сигурна, че е направила всичко, което е по силите й, за да предотврати процеса.
— Аз казах, че ще остана, нали? — Лаурен се опита гласът й да звучи по-приятно.
— Да, каза го.
— Смятам, че съм задължена да ти помогна, докато си намериш някой, който да ме смени.
Койл се опита да не покаже колко е изненадан. Не беше очаквал, че тя ще се съгласи. Само една глупачка би се съгласила да работи като сестра при човек, който смята да я доведе до разорение. На Койл просто не му се вярваше!
— Ти не говориш сериозно… като казваш, че ще се грижиш за мен, когато в действителност знаеш какво ще направя за теб и баща ти веднага, след като си стъпя на краката.
— Напротив.
Койл присви очи подозрително.
— Защо?
— Защото — тя пое дълбоко въздух — искам да използвам възможността да ти докажа, че си сгрешил в преценката си за мен, след което ще чуеш моето мнение за теб. Едва тогава ще си тръгна с чиста съвест — каза искрено Лаурен. — И никога няма да се поява отново в къщата ти.
— С други думи, ти смяташ да ми кажеш да вървя по дяволите, след като оздравея и мога да се грижа сам за себе си.
Тя се усмихна.
— Добре си ме разбрал.
— Няма да стане, мис Вандис. — Койл се пресегна към дистанционното управление на телевизора. — Спести и на двама ни много проблеми и веднага си заминавай.
— Ти ми предложи работа — напомни му тя. — Оттегляш ли предложението си? — Тя можеше да бъде не по-малко упорита от него.
— Не, не го оттеглям, а просто ти казвам, че си губиш времето, ако смяташ, че можеш да ме накараш да си променя мнението за теб.
— Ще се възползвам от възможността, която сам ми предлагаш. Да смятам ли, че започвам работа?
Койл изръмжа ужасено и включи телевизора.
— Както искаш. Но имай предвид, че ще трябва да се грижиш и за къщата.
— Ти каза, че имаш жена за това — отговори рязко тя.
— Не виждам смисъл да поддържам две прислужнички. Ще й дам няколко седмици отпуска.
Този мъж беше абсолютно непоносим!
— Добре — съгласи се Лаурен, твърдо решена да запази спокойствие. — Ще трябва обаче да се върна в Шрийвпорт, за да уредя някои неща. — Той беше пуснал телевизора толкова високо, че тя трябваше да крещи, за да бъде чута. — Ще можеш ли да се оправиш до утре след обяд?
Койл я погледна подозрително: можеше да заложи и последния си долар, че няма да я види повече. Решението й да остане не беше сериозно.
— Ще се опитам.
— Добре — усмихна се Лаурен. — Утре ще бъда тук.
Нямам търпение това да стане, помисли си Койл, докато тя излизаше през вратата. Облегна се назад върху възглавницата и започна мързеливо да прещраква каналите на телевизора.
Значи Лаурен Вандис искаше отново да се прави на сестра. Тя беше симпатична жена. Твърде симпатична наистина, но Койл беше сигурен, че ще успее да задържи положението под контрол.
В състоянието, в което го беше поставила компанията на баща й, той не си и помисляше, че може да започне някаква история с жена, дори и да искаше, а той и не искаше. Още повече с Лаурен Вандис! Не съществуваше и най-малката възможност да се увлече по дъщерята на Купър Вандис…
Койл регулира звука на телевизора и постави болния си крак в по-удобно положение. Не, не съществуваше такава възможност.

Под грижите на Лаурен Койл Денси започна да се възстановява, а в дома му се възцари ред.
Към края на първата седмица раните на Койл показваха значително подобрение. Лаурен вдигна поглед от списанието, което четеше, когато Койл, куцайки на един крак, влезе в кухнята. Докторът му беше дал патерици преди един ден и Койл умираше от нетърпение отново да започне да се движи.
— Защо си станал? — попита Лаурен.
Койл беше ставал вече два пъти тази сутрин и тя смяташе, че ще се преумори. Той несръчно постави патериците си на пода и се отпусна уморено в най-близкия стол.
— На чаршафа ми има голяма гънка.
— Ще получиш скоро гънка и на главата, ако не престанеш да хленчиш — отговори Лаурен със спокоен глас, макар че беше малко раздразнена.
Вече повече от седмица беше тук и трябваше да признае, че Койл е най-ужасният пациент, за който бе имала нещастието да се грижи. Понякога й се струваше, че той прави всичко възможно да усложни работата й. Не минаваше и ден, без тя да заплаши, че ще си отиде, ако той не престане с постоянните си оплаквания. Поради това между тях постоянно избухваха остри скандали, но неизвестно защо Лаурен не изпълняваше заканите си. Тя си казваше, че причината за това е фактът, че не искаше да му направи удоволствие, като отстъпи. Беше твърде упорита, за да се поддаде на опитите му да я принуди да се откаже. Независимо от постоянното му лошо настроение, Лаурен започваше да се привързва към него и тази мисъл я плашеше.
— По дяволите. — Койл се намръщи и започна да масажира схванатите си мишници. — Тези патерици ужасно ми убиват.
— Твърде често ставаш — повтори може би за стотен път Лаурен. — Съвсем естествено е да чувстваш болка в ръцете.
За да не чуе още веднъж някоя от нейните лекции, Койл се огледа из кухнята и попита:
— Кога е обядът?
— Все още е единадесет без петнадесет.
— Не ме интересува. Аз съм гладен.
Лаурен знаеше, че Койл е отегчен, но тя беше опитала всичко, което знаеше, за да го занимава с нещо. Досега нищо не беше помогнало.
— Ти винаги си гладен. Ето — Лаурен бутна към него една купа с плодове, — изяж една ябълка, за да си залъжеш глада.
— Аз не обичам ябълки.
— Тогава вземи си един банан.
В отговор той въздъхна дълбоко, което беше явен признак, че скоро ще изпадне в лошо настроение.
— Знаеш, че не обичам и банани.
Понеже Койл отново ставаше досаден, тя затвори списанието и се изправи.
— Окей. Какво би искал да ядеш?
— Не знам. Имам ли някакъв избор?
— Супа.
— Ти никога не я сервираш достатъчно гореща.
— Сандвич?
— Хлябът вероятно е стар.
Тя го погледна ядосано.
— Мисля, че те предупредих да спреш да се оплакваш.
— Ако ти вършеше нещата както трябва, нямаше да се оплаквам.
Когато Лаурен го погледна предупредително, Койл бързо реши, че ще изяде един сандвич с бекон и домати.
След десет минути цялата печка беше опръскана от мазнината, но сандвичът беше сервиран пред него.
— Искаш ли чай?
— Не. Искам кафе.
Разбира се, помисли си разгневена Лаурен, той не би и помислил да пие нещо, което е било приготвено преди това.
— Не е ли прекалено светло тук? — премигна Койл, докато вземаше солта и пипера.
Лаурен отиде тихо към прозорците. Докато дърпаше шнуровете, щорите се удряха и тракаха шумно.
— Така по-добре ли е?
— Сега е малко по-тъмно, отколкото трябва — каза той, докато замислено изучаваше сандвича си. — Господи, откъде си взела този ужасен домат?
Лаурен отиде към мивката.
— Нека да позная — сигурно е твърде мек?
— Е, добре, след като си знаела, че е така, защо ми го сервира? — попита той заядливо. — Сигурен съм, че би могла да намериш свестен домат, ако си беше направила труда да потърсиш.
— Именно в това е и проблемът. Аз не съм, нито пък искам да бъда познавач на доматите — отговори категорично Лаурен.
Когато Койл погледна нагоре към нея, по лицето му заигра закачлива усмивка. Единственото удоволствие, което можеше да си позволи напоследък, беше да я тормози.
— Да не би да се майтапиш.
Ето в какво се състоеше целият проблем, каза си Лаурен, докато чистеше печката. Койл Денси умееше така да й се усмихва, че тя не се засягаше от факта, че той изпитва такова дяволско удоволствие да я дразни. Очите му бяха толкова сини! Напомняха за великолепна сутрин след летен дъжд. В такива моменти Лаурен беше безсилна да се справи с него. Беше почти сигурна, че Койл разбира това и че разчиташе именно на него.
Койл извика ужасено:
— Аз просто мисля, че не бих могъл да изям сандвич с такъв домат върху него.
— Чудесно. — Лаурен отиде до масата и взе чинията. Върна се до мивката и изсипа сандвича в боклука. — Да не дава Господ да ти се наложи да изядеш такъв отвратителен домат.
Койл наблюдаваше как тя извади две яйца и кутия прясно мляко от хладилника и ядосано затвори вратата. След това удари силно една тенджерка върху котлона, пусна в нея малко краве масло, разби яйцата, а после ги изсипа в един тиган. Накрая прибави няколко капки прясно мляко. Без да обръща внимание на шума, Койл мързеливо разгръщаше списанието, което Лаурен беше оставила. Докато разбъркваше ядосано яйцата, тя забеляза на поставката до печката шише «Ред Девъл», с лютив сос. Погледна крадешком назад към масата, където беше Койл, взе шишето и натръска няколко пъти от огнената течност в яйчната смес. Изключи котлона, изсипа яйцата в една чиния и я постави пред Койл.
— Виж дали това няма да ти хареса повече.
Само да кажеше и една дума, с която да се оплаче, тя щеше да си замине!
Не особено въодушевен, Койл разгледа яйцата и загреба с вилицата си. Веднага след като я постави в устата си, очите му се напълниха със сълзи.
Лаурен кръстоса ръце на гърдите си и го погледна зловещо.
— Да не би нещо да не е наред с яйцата?
Койл разбра, че този път беше прекалил. Усмихна се сковано, поклати силно глава и накрая отговори пресипнало:
— Не. — Цялото му лице се беше зачервило, когато той смирено помоли: — Но аз бих изпил онази чаша с чай, която…
Доволна от свършената работа, Лаурен наля чаша чай и му я подаде. Няколко минути по-късно каза:
— Ако нямаш нужда от нещо друго, аз отивам да включа прахосмукачката.
— Ще викам, ако измисля нещо. — Той вдигна чашата си и започна да пие жадно.
Лаурен не се и съмняваше, че той така и щеше да направи.
Петнадесет минути по-късно Койл се върна с мъка обратно във всекидневната. Строполи се върху канапето и започна да разлиства вестника.
Лаурен забеляза купчината захвърлени спортни страници на вестниците, както и списанията със селскостопански новини, докато влачеше прахосмукачката зад себе си.
Като се направи, че не го забелязва, тя продължи да чисти под дивана и около гипсирания му крак.
— Преча ли ти?
От безразличния глас, с който я запита, Лаурен разбра, че Койл въобще не е заинтересуван дали е така.
— А аз преча ли ти? — отвърна с въпрос тя.
Койл наведе вестника, който четеше, и мързеливо огледа очертанията на бюста й през полузатворените си клепачи.
— Не бих могъл да кажа.
Лаурен внимателно отмести здравия му крак встрани и продължи да чисти.
— Е, мис Вандис — промърмори Койл със снизходителен тон и продължи да си чете вестника. — Нима ще изпаднем отново в един от нашите малки спорове?
Лаурен не беше в настроение да спори. За Койл може би беше много приятно да не прави нищо, освен да се излежава и да измъчва сестрата, която е наел, помисли си с отвращение.
Тя се присегна и изключи прахосмукачката. Когато шумът спря, и двамата започнаха да се правят, че не забелязват присъствието на другия. Лаурен взе една кърпа и започна да почиства праха от масите.
— Къде е твоят адвокат днес? Не съм го виждал да се навърта наоколо — каза разсеяно Койл, докато прелистваше едно списание.
Бърк Хънтър беше постоянен посетител във фермата на Денси, откакто Лаурен се беше върнала. Тя не искаше да си спомня колко разярени бяха Бърк и Купър, когато разбраха, че тя се е върнала в Пикейуан и е останала при Койл като медицинска сестра. Но тя им обясни, че намерението й да остане, е сериозно — поне докато Койл намери друга — и те разбраха, че не биха могли да направят нищо, за да й попречат.
Все пак Бърк често пътуваше до Пикейуан, за да се увери дали Лаурен не преминава допустимите граници на поведение и по този начин не намалява шансовете им за добър изход от ситуацията.
Той нямаше от какво да се безпокои. Откакто се беше върнала, Лаурен и Койл умишлено избягваха да говорят за съдебния процес. С крайчеца на окото си Койл наблюдаваше каква ще бъде реакцията на Лаурен, когато той спомене името Бърк Хънтър.
Койл трябваше да признае, че макар и неохотно, започва да изпитва уважение към адвоката на фирма «Петролопроводи Вандис». Но същевременно и негодуваше вътрешно. През изтеклата седмица Бърк беше завел Лаурен два пъти на вечеря. И двата пъти Койл откри, че очаква с нетърпение завръщането й. Струваше му се, че след като се е наела да се грижи за здравето му, трябваше да прави само това, а не да се развява из града с един женкар като Бърк Хънтър.
Койл беше на път да се откаже да убеждава напразно себе си, че Лаурен не го привлича; той знаеше, че истината е друга, но беше твърдо решен да не се поддаде на това чувство.
Все още нямаше от какво да се страхува. Влечението му към нея щеше да отмине веднага, след като й намери подходяща заместничка. Лаурен беше се появила в живота му, когато той беше силно уязвим. Тя беше до него почти постоянно от момента, в който се беше случило произшествието. Койл знаеше, че не е нещо необичайно един пациент да се влюби в сестрата, която се грижи за него.
Лаурен беше прекарала дълги часове, от залез до изгрев-слънце, край леглото му, като масажираше гърба му, окуражаваше го с тих и спокоен глас, когато Койл разбираше, че е невъзможно да заспи поради силните болки. Беше съвсем естествено за мъж в неговото състояние да бъде привлечен от нейния чар.
Да се влюби в Лаурен Вандис щеше да бъде толкова катастрофално, колкото и самия инцидент. Койл знаеше, че това не бива да се случи. През изминалите дни на няколко пъти трябваше да напрегне цялата си воля, за да се въздържи да не я грабне в ръцете си и…
Гласът на Лаурен прекъсна обърканите му мисли.
— Чудя се къде ли е Илейн тази сутрин?
Всъщност Лаурен не беше загрижена за отсъствието на Илейн. Миналата седмица тя беше постоянно на разположение. Лаурен знаеше, че Илейн иска просто да помогне, но все пак се беше подразнила, когато тя настоя да поеме следобедните масажи на гърба на Койл. Лаурен смяташе, че това е единствено нейно задължение и не й беше приятно, че Илейн се меси. Доставяше й удоволствие да се грижи за Койл и започваше да става ревнива по отношение на задължението си.
Койл наведе вестника надолу и погледна към Лаурен.
— Неприятно ми е да ти съобщя, но забелязала ли си как двамата с Бърк се гледат напоследък?
Лаурен повдигна рамене. Да, беше забелязала, че миналата вечер Бърк и Илейн бяха стояли на верандата и говориха необичайно дълго време. Изглежда, между тях се беше зародила любов от пръв поглед.
— Защо би трябвало да ме тревожи?
— Няма причина наистина. Просто така си помислих.
— Е, добре. Това не ме тревожи. — Лаурен замълча за момент и после попита: — А теб безпокои ли те?
— Кое да ме безпокои?
Лаурен се обърна към Койл.
— Това, че Бърк и Илейн може да изпитват влечение един към друг.
— Защо би трябвало?
— Няма причина, но просто си помислих, че може би е така — отвърна тя.
— Не, не ме безпокои. Аз просто предположих, че тъй като ти и Бърк Хънтър прекарахте толкова много време заедно тази седмица, ти може би си разтревожена, че Илейн навлиза в твоя територия.
Лаурен седна до Койл и започна да подрежда един букет свежи цветя, който беше купила от пазара тази сутрин. Съвсем тенденциозно не обърна внимание на намека, който той й направи.
— Ние с Бърк сме просто приятели.
— Не изглежда да е така. — Койл погледна към вестника.
Лаурен скъси с един инч стеблото на едно от цветята.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо.
— Връзката ми с Бърк тревожи ли те? — Лаурен би дала всичко, за да е така, но не си правеше илюзии. Койл не я харесваше, беше сигурна в това.
— Разбира се, че не ме интересува.
— Все пак се безпокоиш от това, че Илейн намира Бърк Хънтър за привлекателен мъж.
— Не ме е грижа кого Илейн намира за привлекателен.
— Предполагам вие също сте просто приятели, нали?
Койл свали вестника и погледите им се срещнаха. Лаурен потъна в сините дълбини на тези наелектризиращи очи.
— Би ли ти се развалило настроението, ако ти кажа нещо друго?
— Мисля, че не.
— Така си помислих и аз. — Той вдигна отново вестника. — Между другото, Мадлин Гарет се обади, докато ти беше на пазара.
Лаурен почувства, че замръзва на място, както впрочем винаги ставаше, когато станеше въпрос за нейна заместничка.
— О, така ли?
— Изпраща една жена този следобед.
Лаурен стана бавно и прекоси стаята, за да постави цветята върху масата. Беше й неприятно, че изпитва такова разочарование. Знаеше, че няма да мине много време и Койл ще си намери друга сестра. А не беше ли именно това, което те и двамата очакваха?
— Може би тази ще бъде по-квалифицирана — каза тя.
— Може би.
Койл беше говорил с четири кандидатки тази седмица, но не беше харесал нито една. Той отново наведе вестника и погледите им се срещнаха.
— Слушай… — Той се колебаеше. Защо изпитваше непреодолимо желание да я попита дали е съгласна да остане? Искаше дори да я помоли за това, помисли си той отчаяно.
— Да?
Докато Лаурен го гледаше със своите големи, невинни, сиви очи, Койл почувства, че стомахът му се свива. По дяволите, как му се искаше да я целуне, помисли си той, само веднъж! Би било толкова хубаво да я прегърне, за да усети дали наистина беше толкова топла и приятна, колкото той си мислеше. Очите му неволно се спряха на деколтето на блузата й. Койл усети, че се възбужда. Помисли си, че страшно много би искал да разтвори прозрачната материя на блузата й и да я целуне по врата. Представяше си как бавно се спуска надолу, за да потъне в меките и благоуханни сенки.
Койл отмести погледа си встрани.
— Аз… предполагам, би трябвало да ти благодаря за всичко онова, което направи. — Гласът му прозвуча пресипнало и неуверено, сякаш се оправдаваше. — Разбирам, че не бях идеалният пациент, но…
Той умееше да докосне най-нежните струни в душата й, когато се държеше нормално.
— Е, не беше чак толкова лош — каза тя тихо.
Този път лъжата не беше голяма.
Койл се присегна и измъкна изпод една от възглавниците на канапето малко пакетче, обвито в розова хартия, и й го подаде боязливо.
— Накарах Илейн да го купи… надявам се, че ще ти хареса.
Лаурен пое пакетчето с любопитство.
— Ти си купил нещо за мен?
Койл избягваше погледа й.
— Не се шокирай, нещо съвсем дребно е.
Но Лаурен мислеше, че малкият златен медальон е великолепен… и доста щедър подарък.
— Койл, той е красив — промълви тя, развълнувана от вниманието му.
Медальонът беше във формата на конска подкова и беше поставен върху подложка от разкошно синьо кадифе.
Би се заклела, че върху лицето му се появи лека червенина, но той бързо се съвзе.
— И аз си помислих, че е много хубав.
Лаурен най-после успя да го погледне в очите.
— Благодаря ти… аз… аз не знам какво да кажа.
— Не е необходимо да казваш нищо — отговори той. — Исках да притежаваш този медальон. Ти се държа добре с мен, Лаурен… знам, че понякога не си си мислила така, но аз наистина много ценя времето, през което ми помогна да се възстановя. Това едва ли щеше да стане толкова бързо, ако не беше ти.
Лаурен се усмихна и постави огърлицата на врата си.
— Ще бъда ли освободена вече?
Койл се усмихна — една топла и пленителна усмивка, която я накара да забрави всички неприятности от изминалата седмица.
— Не, в действителност аз имах намерение да ти предложа работата за постоянно. Ще приемеш ли?
Усмивката й разкри чувствата, които тя изпитваше към него.
— Не и завинаги.
Койл й намигна и Лаурен вече не изпитваше ни най-малко съмнение — тя беше влюбена.

Бърк и Лаурен стояха в кабинета около час. Когато излязоха, Лаурен се смееше, но усмивката й бързо изчезна, когато видя Илейн да чака седнала на дивана.
— Илейн, колко ми е приятно, че те виждам — каза Бърк живо, докато прекосяваше стаята, за да поздрави привлекателната брюнетка.
— Здравей, Бърк — усмихна се топло Илейн, докато стискаше ръцете на адвоката.
Лаурен се огледа из стаята и попита:
— Къде е Койл?
— В кухнята.
— Ще отида да видя как е. — Лаурен усети, че Бърк би се зарадвал да остане няколко минути насаме с Илейн.
Лаурен откри Койл, застанал пред прозореца с поглед, насочен към приближаващата буря. От запад се носеше зловещият тътен на гръмотевиците. Очертаната на фона на прозореца висока фигура на Койл предизвика добре познатото й чувство на притеснение. Най-после тя се реши и тръгна към противоположния край на кухнята.
— Изглежда, отново ще вали — каза тя и отвори вратата на хладилника. — Искаш ли нещо за пиене?
— Не.
Лаурен напълни чашата си с лед. Прозрачните кубчета пукаха и пращяха, докато тя наливаше чая върху тях.
— Не мисля, че кондиционерът работи както трябва — отбеляза тя. — Може би ще трябва отново да извикаме техник, за да го ремонтира.
— Прави каквото искаш.
— Как беше новата кандидатка за работа?
— Не я наех.
— О? — Лаурен отпи от чашата си и затвори с крак вратата на хладилника. — А защо?
— Защото не я исках. Ясно ли е?
Лаурен вече подозираше, че Койл нарочно шикалкави с назначаването на работа на друга сестра. (Кандидатките, които бяха изпратени от агенцията, бяха достатъчно квалифицирани, за да заемат мястото й.)
Но вътрешно беше доволна, защото не изпитваше желание да си заминава.
И все пак, явно имаше някаква причина Койл да бъде в такова лошо настроение. Тя повдигна рамене и си каза, че няма да му обръща внимание.
— Добре, може би следващата ще се окаже подходяща.
Лаурен тръгна да излиза от стаята, но гласът на Койл я спря.
— Лаурен, ела до мен.
Чу се нов тътен от приближаващата буря и Лаурен се спря на място.
— Имаш ли нужда от нещо?
В един момент й се стори, че не я е чул. Койл стоеше и гледаше втренчено навън първите капки дъжд, които се стичаха по прозореца. Беше все още с гръб към нея, когато тя се приближи.
— Имаш ли нужда от нещо? — попита отново.
Койл бавно се обърна и Лаурен с изненада откри, че по лицето му се беше изписала непреклонна решителност.
— Приближи се — каза той тихо. — Може би ще е необходимо да ми помогнеш.
— По-близо? — Устата й се разкриви в неволна усмивка, докато тя се приближаваше към него.
Навън присветна светкавица и ярка светлина обля за миг притъмнялата стая.
— Ето, аз дойдох по-близо.
Той се държеше странно. Пулсът на Лаурен биеше неравномерно, когато Койл протегна ръка и нежно докосна лицето й. Неочакваното нежно движение накара кръвта й да забушува. Погледът му милваше лицето й и издаваше неприкрит копнеж.
— Смятам да извърша нещо много глупаво — призна тихо той. — И аз съвсем искрено се надявам, че ти няма да отговориш, като счупиш и другия ми крак.
— Аз съвсем определено се съмнявам в това дали ти се намираш в някаква непосредствена опасност — отговори Лаурен снизходително. — Какво е това ужасно проклятие, което ти се каниш да стовариш върху мен?
— Ще те целуна — съобщи той с напълно сериозно изражение на лицето.
— И си мислиш, че ще имам нещо против?
— Не знам. Това е лудост. То няма да реши нищо, а само повече ще усложни нещата, но тъй като аз не мога да си го избия от главата, предполагам, че ще трябва да го направя.
Лаурен не знаеше как да приеме думите му — като обида или като комплимент.
— Съгласна съм. Наистина нещата няма да станат по-лесни. — Лаурен се опита гласът й да звучи безразлично, макар че цялото й същество тръпнеше в очакване. Койл беше прав. Щеше да бъде лудост, ако се свържеха един с друг, но това беше нещо, което тя чувстваше, че ще се случи още от самото начало.
Предишната решителност на Койл изведнъж започна да изчезва.
— Аз… ние наистина бихме могли да превърнем нещата в една ужасно голяма каша, нали? — В очите му се четеше тревога. Те търсеха умолително нейните, сякаш искаха да кажат, че тя трябва да го спре.
Но Лаурен нямаше да го направи.
— Наистина бихме могли да загазим.
Тя имаше чувството, че предава Купър. Да се влюбиш в мъжа, който имаше намерение да разори баща ти, беше най-голямата глупост, която тя някога беше правила. Но Лаурен го направи.
Той изпсува раздразнено.
— Е, добре, как мислиш, че трябва да продължим? Аз повече не мога да се правя, че не забелязвам колко привлекателна жена си, Лаурен. Или трябва да ти го кажа, или в противен случай ти ще трябва да си вървиш.
Лаурен сведе поглед.
— Никога не бих могла да го сторя.
Койл изпитваше болка от желанието да я прегърне и да я защитава без сам да знае от какво. Тя изглеждаше толкова уязвима.
— Тогава как ще се справим с тази ситуация — каза Койл и се приближи още повече. Деляха ги само няколко инча. — Започвам да свиквам с теб… нали разбираш… през нощта. — С неприкрит копнеж очите му проследиха очертанията на устните й. — Признавам си, че ми е приятно да бъдеш около мен, Лаурен.
— Добре — каза Лаурен и направи стъпка напред. Вдигна ръце и обви врата му. Погледна го в очите и вдъхна дълбоко приятната миризма на сапун и лосион за бръснене. — Тогава може би ще е по-добре да ме накараш да се чувствам щастлива.
Начинът, по който я погледна, след като чу тези думи, беше толкова възбуждащ, че тя почувства как по цялото й тяло преминаха тръпки.
— И аз си мислех, че трябва да направя същото — каза той и намигна. — Имам ли някакви ограничения в действията си?
Тя поклати глава и Койл повдигна учудено вежди.
— Ти сигурно не разбираш какво правиш. Аз съм онзи мерзавец, който ще те съди — спомняш си, нали?
— Слушай, каубой… — Лаурен се притисна по-близо до него и телата им потръпнаха. — Ще продължаваш ли да говориш за това, или ще ме целуваш?
На бузите му се появиха две прекрасни трапчинки, които тя не беше забелязвала досега.
— Нямаш търпение, а?
— Не, просто съм любопитна — каза тя в своя защита.
Като се разсмя, Койл хвана брадичката й, а после леко притисна устните си върху нейните.
Усещането беше зашеметяващо. Лаурен затвори очи и отвърна на целувката му. Остави се на опияняващото усещане от допира с него.
— Не беше лошо, мис Вандис — каза Койл и тя усети горещия му дъх, докато устата му се придвижваше към ухото й. Той нежно го докосна с език и тя почувства как вълната на възбудата заля цялото й тяло.
— Съвсем не беше зле, мистър Денси — каза Лаурен като обви ръцете си около врата му и устните им отново се срещнаха жадно.
Кратко почукване на вратата накара Койл и Лаурен да подскочат виновно. Кухненската врата се отвори рязко и Бърк подаде глава.
— Хей. Смятаме да се занимаем с едно пиле… — Бърк не се доизказа, защото се досети какво се беше случило между тях двамата и промърмори за свое извинение: — Съжалявам, нямах намерение да ви безпокоя.
С нервно движение Лаурен отметна кичур коса от лицето си.
— Не бъди глупав, Бърк. — Лицето й бе зачервено, но тя полагаше усилия да прикрие смущението си. — Тъкмо се канехме да изпием чаша чай. Ще се присъединиш ли към нас?
Бърк хвърли на Койл остър поглед и двамата мъже си размениха по едно кратко и ясно предупреждение. Бърк заяви на Койл да я остави на мира, а Койл каза на адвоката на Вандис да си гледа работата.
Тогава Бърк отново попита:
— Вие двамата искате ли да хапнете от пилето заедно с мен и Илейн?
Лаурен погледна въпросително към Койл.
Койл вдигна рамене. Печеното пиле не беше точно това, което имаше предвид, но той каза:
— Звучи добре.
Лаурен се усмихна на Бърк успокоително.
— Да, пиле звучи добре, Бърк. Ще направя салата.
Бърк изчезна зад вратата и Койл и Лаурен най-после успяха да се погледнат. Изведнъж се разсмяха. Койл вдигна вежди нагоре и каза, сякаш недоумяваше:
— Пиле?

— Ако бях на твое място, сега бих изкопала по-големи езера.
Лаурен бавно придвижи пръст надолу по колоната с цифри, които Койл беше използвал, когато беше конструирал басейните. Тя приближи главата си до неговата и продължи:
— Ако използваш по-широки дренажни тръби, отстраниш всички корени и загладиш дъното, може би ще увеличиш шансовете да получиш по-голяма «реколта» този път.
Беше около седем часа в събота вечерта. Лаурен и Койл бяха седнали на верандата. Почиваха си и се наслаждаваха на великолепния залез. Кръглата, оранжева топка на слънцето лежеше ниско на запад над хоризонта и въздухът бавно се охлаждаше от задушаващите сто и двадесет до поносимите деветдесет и шест градуса по Фаренхайт.
На Лаурен й беше трудно да повярва, че е прекарала почти един месец в Пикейуан. Къщата на Койл започваше да й се струва по-близка като дом, отколкото трите стаи с баня, които ползваше в Шрийвпорт. Седмиците, които беше прекарала с Койл, бързо отлетяха, седмици, през които ръцете им свикнаха да се докосват, устните им — да разменят целувки, а очите им — да се срещат и задържат по-дълго от обикновеното.
В моменти като този Лаурен осъзнаваше, че решението й да остане безразлична към притегателната сила, която излъчваше Койл, се стопяваше като сняг през априлска утрин. Когато те, както твърде често се случваше, започнеха да спорят, Койл изведнъж поставяше край на разговора, като придърпваше Лаурен в обятията си и я целуваше, докато тя останеше без дъх. В такива моменти за нея беше изключително трудно да остане безразлична. Но въпреки близостта помежду им тя не можеше да не усети, че в душата на Койл имаше някакво чувство на недоверие. Сякаш той все още не вярваше, че може да й се довери.
Лаурен чувстваше, че се разкъсва между желанието да му докаже, че няма задни мисли, като се грижи за него, и в същото време постоянно си напомняше, че независимо от това, което чувства, не би могла да си позволи да се забърка емоционално с него. С болка осъзнаваше, че обвързваща връзка между тях е невъзможна поради обстоятелствата, които съдбата им беше наложила. Поне можеше да се успокои при мисълта, че Койл е искрен с нея. Делото му беше внесено в съда и насрочено за късния октомври. Поради здравословното състояние на Купър, на Бърк беше направена отстъпка, като беше сменен съдебният окръг. Делото щеше да се гледа в Шрийвпорт.
Лаурен се страхуваше от този момент. Изходът от процеса беше неизвестен. Бърк възнамеряваше да покаже доказателство, че повреденият тръбопровод е бил съвсем ясно обозначен в нотариалния акт на Койл. Адвокатът на Койл от своя страна щеше да покаже документи, които сочеха, че петролопроводът се намира точно в противоположния край на имота му. Очевидно е била допусната някаква грешка в извлечението от нотариалния акт. И двамата адвокати притежаваха сериозни аргументи.
Когато Койл съобщи датата на процеса, Лаурен забеляза в очите му това добре познато й желание да отстоява своето мнение, дори ако трябваше да застане и срещу Лаурен. Той беше убеден, че с него са се отнесли несправедливо и че онези, които са отговорни за състоянието му, трябва да си платят.
Лаурен го разбираше. Тя дори му симпатизираше. Беше видяла страданието, през което той премина, и все още се разкъсваше между желанието да защити баща си от финансовия удар и в същото време изпитваше безсилие, защото осъзнаваше, че се влюбва все по-силно в мъжа, който щеше да причини непоправими загуби на баща й.
Лаурен се опитваше да спазва определена дистанция между себе си и Койл, но знаеше, че нямаше да е в състояние да потиска безкрайно чувствата си към него. Това, което тя изпитваше към него, беше като опасно подземно течение, заплашващо да я помете.
Лаурен не беше сигурна какво точно трябва да направи, но знаеше, че времето минава бързо. Макар че й беше неприятно да признае, беше наясно, че съществуваха две възможности — би могла неочаквано да си тръгне или да се приготви и да застане на страната на Койл, когато дойде времето на съдебния процес. Но Лаурен знаеше, че не би могла да направи нито едно от двете. Дните минаваха, а тя все отлагаше неизбежното решение, като се надяваше, че може да се случи чудо, което да промени ситуацията, но засега чудото се бавеше…
Койл беше седнал срещу нея, поставил болния си крак високо върху един стар плетен стол. Наблизо имаше и кана с пресен плодов сок. Койл я гледаше със сините си очи. Беше изненадан от разумните предложения, които тя направи относно отглеждането на морските котки.
— Значи така би направила, а?
Лаурен кимна и посегна към чашата си.
— Всъщност, аз знам твърде малко за отглеждането на рибата…
— Изненадан съм, че въобще знаеш нещо за това — призна Койл. Той си мислеше, че е твърде невероятно някой, който би забравил да плати важна застраховка, да е запознат с ихтиологията.
— Прочетох повечето от нещата, които са пръснати тук наоколо — призна си тя.
Койл се облегна назад, а по мъжественото му лице се появи едва доловима усмивка. Трябваше да признае, че изпитва възхищение от Лаурен Вандис.
— Какво мислиш, че би трябвало да направя, когато махна младите сьомги? Трябва ли да взема по-малки, които бих могъл да купя на по-добра цена или би трябвало да платя по-голяма цена за по-големи и по-добре охранени?
— Искаш ли да ти отговоря честно?
Койл кимна леко изненадан от откритието, че иска да чуе нейното мнение.
— Мисля, че малкото спестявания, които ще имаш, като купиш по-малките риби, ще се стопят, ако те се разболеят или ако нарастват бавно.
— Така ли мислиш? — Усмивката му стана по-широка и беше изпълнена с възхищение.
— Това е моето скромно мнение — каза Лаурен и допълни чашата му. — Но все пак коя съм аз?
Изражението на лицето му стана мрачно.
— Да, понякога и аз се чудя коя си ти всъщност?
— Ти знаеш коя съм — напомни му тя нежно, защото усети, че в гласа му се прокрадна недоверие.
Той въздъхна тъжно.
— Бих искал да мога да бъда сигурен. — Изведнъж тонът му стана приповдигнат, когато той каза: — Знаеш ли, жалко е, че между нас става така. Ако обстоятелствата бяха по-различни, бих могъл дори да ти предложа да се омъжиш за мен.
Думите му удариха Лаурен като гръм. Това беше последното нещо, което беше очаквала, че той ще й каже някога. Изплашените й очи се срещнаха с неговите. В тях играеха пламъчета и тя разбра, че Койл отново се опитва да я залъже. Независимо от последните му думи, с които той открито флиртуваше с нея, сърцето й заби по-силно.
— Бих могъл да се примиря с такава блондинка като тебе — призна той.
Лаурен си напомни, че не трябва да приема сериозно това, което той говори, облегна се в стола си и погледна към оцветеното жълто небе.
— Да, положението, в което се намираме, е трудно. Трябва да съм много глупава, ако приема сериозно твоето предложение.
И двамата бяха изненадани от това, че могат да говорят съвсем спокойно за ситуацията, в която се намираха.
Лаурен си помисли, че може би най-после са постигнали някакъв прогрес. Двамата останаха за известно време така, обгърнати от дружелюбна тишина. Лаурен разсъждаваше върху това, какво би станало, ако един ден Койл наистина й кажеше: «Искам да се оженя за теб». Това бяха глупави фантазии, но тя се радваше на топлината, която възбуждаше тази мисъл у нея. Но Койл едва ли се чувстваше по този начин. Той все още беше наполовина убеден, че тя е останала при него, за да го накара да се откаже от съдебния процес, но още преди две седмици се беше отказала да го убеждава в противното.
Накрая Койл наруши тишината.
— Предполагам, че Бърк е отново с Илейн тази вечер.
Лаурен кимна, а устните й неволно се извиха в усмивка, когато тя си помисли за романа, започнал между Бърк и Илейн.
През изминалите няколко седмици Бърк беше карал самолета на компанията до Пикейуан толкова много пъти, че Лаурен беше сигурна, че самолетът вече сам би могъл да намери пътя до тук…
Всеки път след кратка среща с Лаурен, Бърк търсеше компанията на Илейн Тарас. Адвокатът и посредничката при търговия с недвижими имоти бяха впечатляваща двойка, след която се обръщаха немалко погледи.
— Подозирам, че Бърк Хънтър за пръв път в живота си започва да се влюбва — отбеляза Лаурен.
— Той не би могъл да намери по-подходяща жена, в която да се влюби — допълни Койл. — Може би накрая все пак ще се получи нещо хубаво от цялата тази каша — каза той тихо.
— Надявам се.
Отново настъпи тишина. И двамата потънаха в мислите си.
Слънцето се спусна ниско, а след това се плъзна мързеливо над хоризонта. Цикадите започнаха нощните си серенади, които изпълваха въздуха със силен и остър звук.
— Как се чувства баща ти? — попита Койл и Лаурен, която беше потънала в приятните си мечти, трепна леко.
Койл знаеше, че Лаурен пътуваше до Шрийвпорт всяка събота, за да посещава баща си. С изключение на първата нощ, когато тя се върна във фермата на Денси, Лаурен никога не беше споменавала името на баща си пред Койл и все пак той чувстваше, че те са много близки.
Лаурен беше развълнувана от проявата на внимание. Знаеше, че за Койл това е означавало да потисне гордостта си.
— Той се справя добре, благодаря — отговори с тих глас.
— Излезе ли вече от болницата?
— Да. Доктор Франкс дори казва, че би могъл да се върне на работа следващата седмица.
Койл промърмори нещо под носа си, което се стори на Лаурен не особено любезно.
— Койл, понякога ми се иска да ти ударя един — смъмри го тя. — Татко е чудесен човек. Ти сам ще се убедиш в това, след като се срещнеш с него.
— Да се срещна с него? Ти сигурно се шегуваш. Аз съм последният човек, с когото баща ти би искал да се срещне.
Лаурен се чувстваше някак странно от това, че започнаха открито да говорят по един въпрос, който напоследък правеха всичко възможно да избягват.
— Съгласна съм, че Купър не е очарован от необходимостта да види това съдебно дело, но той не е човек, който ще иска да ти отмъсти. Ако съдът реши въпроса в твоя полза, татко просто ще приеме решението.
— Само да смее да не го приеме.
Тя го погледна.
— Какво ще правиш, ако загубиш?
— Аз няма да загубя.
Лаурен въздъхна. Койл Денси можеше да бъде упорит като магаре.
— Нека да предположим най-невероятното, най-невъзможното, а именно, че съдът не реши делото в твоя полза — каза Лаурен и погледна Койл открито в очите. — Ти ще изпитваш ли желание за мъст?
— По дяволите, разбира се, че ще изпитвам!
Поне е честен, помисли си Лаурен, докато отместваше поглед от него.
— Това не е хубаво. В края на краищата, горчивината, която изпитваш, може единствено да те нарани.
— Лаурен — каза Койл, а в гласа му се усещаше усилието, което полагаше да бъде търпелив този път. — Аз трябва да спечеля. Ако не успея, ще бъда разорен. Ще се радваш ли ти, а и твоят баща, ако ме видите разорен?
— Разбира се, че не. Но аз не разбирам защо твърдиш, че ще бъдеш разорен. Застрахователната компания ще възстанови действителните ти загуби — каза Лаурен. — Много съжалявам, но смятам, че допълнителният съдебен иск от един милион долара не е оправдан, Койл.
— Не се отнасяш с предубеждение по този въпрос, нали?
— Съвсем не. Мисля, че съм в състояние да съдя от гледна точка и на двете страни.
— Разбира се, че си — каза той скептично. — Съжалявам, но ние сме от двете страни на барикадата, Лаурен. Аз имам нужда от тези допълнителни средства, за да мога да се изправя отново на крака.
— Правя всичко възможно, за да видя нещата от твоята страна — каза тя. — Но трябва да ти кажа, че не разбирам защо някой ще иска да съди друг за нещо, което е било нещастен случай. Такива неща се случват, Койл. За нещастие животът не е безопасен и случаи като този именно показват защо застрахователните такси са с такива астрономически размери.
Койл погледна Лаурен нетърпеливо, защото несъзнателно тя беше започнала да му изнася речи.
— Дори и лекарите са принудени да спрат да практикуват, тъй като не могат да си плащат застрахователните такси — заяви тя доволна от това, че най-после може да говори по въпрос, който дълго бе потискала в себе си. — Какво да правят бедните и бездомни без медицинска помощ? Напоследък хората твърде много злоупотребяват с привилегии в името на правдата. След това те се вбесяват, когато открият, че също не могат да си позволят застрахователните вноски. Някой трябва да сложи край на това. — Очите й блестяха, когато тя спря да говори.
— Виж какво, човекът, който ще направи това, няма да съм аз, така че да не говорим повече по този въпрос.
Лаурен поклати глава в знак на примирение. Койл беше невъзможен. Той се опитваше да не обръща внимание на доводите й и мълчеше на инат. Лаурен беше обладана от благочестивите си чувства, но нямаше да успее да го подмами да оттегли съдебния си иск. Тя не беше тази, която е загубила всичко, не беше тази, която трябваше лежи господ знае колко време… Съдебните дела бяха американски специалитет и преди Лаурен Вандис да се появи в живота му, Койл си беше мислил, че те са нещо необходимо. Всеки друг с достатъчно ум в главата си, ако беше на неговото място, би постъпил по същия начин, каза си Койл, опитвайки се да оправдае действията си.
— Мисля, че ще е по-добре да спрем да говорим по този въпрос — каза Койл накрая. — Очевидно гледаме на въпроса от различни ъгли.
— Добре… но ти грешиш.
— Нека не говорим повече.
— Добре, добре… но не си прав.
Лаурен седна на стола си и почувства, че я пронизва остра болка на разочарование, защото осъзна колко много ще й липсват приятните мигове, които прекара с Койл, независимо от различните им мнения — дори за такива прости неща като времето. Какво щеше да прави, когато вече нямаше да може да говори с него, да вижда усмивката му, да бъде част от живота му?
Сякаш беше прочел мислите й, Койл я запита:
— Какво би станало, ако обстоятелствата бяха по-други?
Първоначално Лаурен не знаеше какво да отговори. Пръстите й неволно се устремиха към врата, където беше златният медальон. Дали трябваше да се държи срамежливо и да се преструва, че не разбира въпроса? Не, това би било глупаво, каза си тя. Лаурен напълно разбираше какво искаше да каже Койл, затова тя реши да отговори напълно искрено.
— Ако обстоятелствата бяха по-различни, аз щях да се чувствам много щастлива.
Койл ставаше все по-мълчалив с падането на здрача, който удължаваше сенките и правеше атмосферата помежду им тайнствена. За него щеше да е по-лесно, ако Лаурен беше отговорила по друг начин. Така всички надежди да живеят някога заедно щяха да се изпарят във въздуха. Сега тя само го накара да си мечтае за нещо, което никога нямаше да стане. Лаурен Вандис беше тук, за да го излъже, по дяволите. Нима щеше да се поддаде на очарованието й?
Койл се обърна към Лаурен с намерението да й каже съвсем ясно, че не се интересува от нея, но изведнъж погледите им се срещнаха и се задържаха. Гледаха се дълго време и накрая Койл измърмори нещо под носа си, защото усети как главата му неволно се приближи към нейната.
Без да си кажат нищо, започнаха да се целуват. Лаурен очакваше този миг с нетърпение. Измъкна се от стола си и внимателно се настани върху коленете на Койл.
Започнаха да се целуват страстно и Койл не беше особено доволен от този ход на нещата. Това беше последното нещо, за което си беше мислил.
— Внимавай с ребрата! — каза той и двамата се разсмяха.
Изведнъж напрежението помежду им изчезна сякаш в небето.
— Мислиш ли, че бих те наранила? — промърмори Лаурен нежно.
Тя се помръдна и се понамести по-добре към стройните очертания на тялото му. Започна бавно да разкопчава най-горните две копчета на ризата му. Дори Койл да се колебаеше дали да поеме инициативата, Лаурен не си и помисли за това. Те имаха много проблеми, но помежду им имаше и много хубави неща. Лаурен страшно много желаеше те да са още повече…
Дишането на Койл стана учестено. Той хвана ръцете на Лаурен, за да й попречи да довърши онова, което беше намислила.
— Стига, какво правиш?
Като измъкна нежно ръцете си, тя се усмихна и продължи да действа.
— Просто се отпусни. Няма да те изям — каза тя твърдо, когато устните им се срещнаха отново. — Е, може би само малко да си отхапя — поправи се тя и започна игриво да го хапе по ухото. — Тук… тук… и тук.
Когато Койл отговори на ласките й, като изръмжа доволно, Лаурен бързо се възползва. Тя знаеше, че се държи скандално смело, но Койл я докарваше до самозабрава и тя не можеше повече да се контролира.
— Хайде стига, Лаурен, това ще ни струва много неприятности — каза Койл, докато пръстите й продължаваха работата си. — Спри!
Тя разтвори тънката материя на ризата му и плъзна ръцете си по гъстите косми на гърдите му, които умираше от желание да докосне. Като се притисна по-близо до него, нежно му прошепна:
— Вземи ме!
— Боже господи, Лаурен — каза Койл рязко и здраво я хвана за ръцете, като се опитваше да я отблъсне.
Лицето на Лаурен се покри с руменина, защото разбра, че беше сгрешила в избора на думите, с които да опише какво иска. Тя се усмихна разкаяно и ръцете й отново се устремиха към гърдите му.
— Може ли пак да кажа същото, но с други думи?
Койл знаеше, че е нагазил в дълбоки води. Мисълта, че е решила непременно да го прелъсти, го възбуждаше още повече. Имаше едно-единствено нещо, което можеше да направи, и то беше да й покаже, че тя няма да го излъже със сексуалните си опити сега. Не можеше да отрече какво е състоянието му в момента — тя просто го подлудяваше — но не беше и някакъв си глупак, когото можеше да пратиш за зелен хайвер. Той щеше да й каже това след минута-две.
— Имаш хубава коса. — Тя закачливо навиваше един кичур върху пръста си. Лаурен се разсмя, когато видя как по лицето му премина сянка на неодобрение. — И хубави очи… — Пръстите й се движеха по очертанията на устните му. — А също и невероятно възбуждащи устни.
— Хайде, Лаурен, стига. — Койл се помръдна в стола си. — Какво ще стане, ако някой ни види?
Лаурен обърна глава и огледа огромната земя на фермата на Денси.
— Кой би могъл да ни види?
— Откъде да знам? Някой би могъл…
Тя се разсмя и като не обърна внимание на предупреждението, натисна силно носа си в неговия.
— Ти си невероятен мърморко. Може би още една целувка би могла да ти посмачка малко носа.
— Търсиш си белята, госпожо — предупреди я грубо Койл, когато тя наведе надолу главата му, за да открадне още една целувка.
Лаурен усети нов прилив на сила, когато почувства мъжествеността му да се притиска силно в крака й.
— Тогава защо искаш да ме разочароваш? — каза тя.
— Боже господи… — не довърши изречението си Койл, защото устните му се притиснаха в нейните с всепоглъщаща страст.
В следващия момент закачливостта в движенията им отмина. Целувките им станаха по-страстни и Койл се отдаде напълно на обхваналата го страст.
Лаурен потръпна, защото усети, че Койл се е отдал напълно на обзелите го чувства. Той се отдръпна от нея и я погледна с нескрит копнеж в очите, а след това обви с ръце лицето й. Желанието му беше толкова непреодолимо, че той изпитваше физическа болка. Най-после се беше уморил да убеждава сам себе си, че не изпитва никакви чувства към нея. Искаше да изпита удоволствието, което тя без съмнение щеше да му даде. Искаше да лежи и да я притиска в обятията си, да чувства топлината на голото й тяло, допряно до неговото. Искаше да сподели с нея всичките си копнежи, които в продължение на много години беше държал заключени в сърцето си.
Каквито и различия да имаше помежду им, в този момент те изглеждаха толкова незначителни. Нямаше смисъл да изживява отново агонията, да се отказва от онова, което най-много желаеше: Лаурен.
Койл можеше да се обзаложи, че тя го желаеше толкова силно, колкото и той нея. Беше решил да изостави всякакви задръжки. Искаше да прекара една нощ с нея, дори само една нощ.
— Какво ще правим с всичко това, което става между нас? — попита той нежно, когато устните им се разделиха, за да могат да си поемат дъх.
Като погледна в глъбините на очите му, Лаурен откри, че отговорът на този въпрос беше съвсем лесен.
— Каквото искаш. — Тя не беше свикнала да дава толкова открито картбланш на мъжете, но Койл беше различен…
Страстта, която беше обхванала Койл, промени цвета на очите му от син в тъмнолилав. Той притисна носа си до нейния и каза:
— Аз съм мъж… ти си жена… и… — Койл не доизказа мисълта си, защото се опитваше да преодолее желанието си. — Ще те оставя сама да отгатнеш какво бих искал да направя.
— О, Койл… — Лаурен постави главата си върху широките му гърди и затвори с болка очи. Разбираше, че отново ще постъпи безотговорно. Отношенията им бяха станали интимни и това щеше да направи още по-трудна раздялата им. Лаурен копнееше той да я увери, че те се любят не само за да удовлетворят заслепяващата си страст. Лаурен не просто го желаеше… Тя го обичаше.
Той също искаше да се люби с нея и това й донесе неизразима радост. Койл бавно я привлече към себе си и с дрезгав глас, който говореше за нарастващото му желание, каза:
— Може би ще ти се наложи да направиш повече неща от обичайното… този гипс…
Лаурен нежно постави ръка върху устните му.
— Сигурна съм, че ще се справим.
Да бъдеш с гипсиран крак в ситуация като тази едва ли беше много удобно, но Койл наистина искаше да се люби с Лаурен. Той се усмихна нежно.
— Да, може би ще бъдем в състояние след това да напишем един от тези пикантни наръчници за това, как да се… — подразни я той.
— Ще бъде интересно — съгласи се Лаурен и езиците им започнаха своята нежна игра.
Устните им се прилепиха плътно една към друга. Двамата се наслаждаваха на близостта си.
— Мисля, че ще е по-добре да влезем вътре — каза Койл.
— Може би идеята не е лоша.
Като двама нетърпеливи тийнейджъри те преминаха през кухнята и влязоха в стаята на Лаурен, без да светнат лампите.
Койл седна накрая на леглото, погледна към Лаурен и жадно започна да разкопчава копчетата на блузата й.
— Надявам се, разбираш, че ние и двамата ще се мразим сутринта за това, което правим сега — предупреди я той. — По дяволите, не мога да повярвам, че се поддаваме на изкушението!
— Койл! — Лаурен постави ръцете си върху лицето му, а очите й грееха от любов. — Това, което правим, е правилно… наистина правилно.
Койл я погледна и се усмихна нежно.
— Знам… но се страхувам…
Тя се усмихна.
— Не се тревожи.
— Госпожице, ти си страшно дяволита — каза той, като се наведе, за да притисне устните си до една трапчинка на врата й. — Но аз харесвам тъкмо такива.
Лаурен притвори очи, погълната от страстта, която изпълваше цялото й същество.
— Страхувам се, че е имало много такива. — Казаното й прозвуча повече като въпрос, отколкото като заключение.
— Аз пък се страхувам, че това е нещо, което ти никога няма да научиш.
— Койл… защо? Искам да знам всичко за теб — каза тя възмутено.
Койл се разхили.
— Нека просто кажем, че никоя друга жена не би могла да се сравни с теб — прошушна с дрезгав глас той, а устните му се устремиха към нейните.
Те се целуваха дълго, докато останаха без дъх. Страстта ги поглъщаше. Койл се изправи и започна да съблича ризата си. Лаурен наблюдаваше движенията му. Пред очите й се разкри загорялото му от слънцето тяло. Пръстите й се устремиха към черната грива, която покриваше гърдите му. Тя прокара разсеяно ръката си из нея.
— Ти си глупав — каза тя, а възхитеният й поглед се плъзна по голото тяло на мъжа.
Тя разбра, че го е накарала да се чувства неудобно, защото той се усмихна срамежливо. Тя се изтегна назад върху леглото и прокара ръка нагоре-надолу по горещата му плът. Устните им се срещнаха отново, а ръцете му започнаха смело да действат. Койл я обърна към себе си и нежно захапа гърдите й, а след това с език продължи да я възбужда.
Лаурен се възбуждаше все повече и макар да си даваше сметка, че сутринта може би щеше да съжалява, в момента това изглеждаше невероятно. Всичко ставаше така, както трябваше, мислеше си тя, докато Койл я поставяше върху себе си. Той я погледна, а лицето му изразяваше удоволствието, което изпитваше.
— Всичко е така, както трябва да бъде, Лаурен. Независимо дали го исках или не, аз знаех, че то ще се случи — от първия момент, когато ти влезе в моя живот.
Тя му се усмихна.
— Може би за нас все още има някаква надежда. — Тя не изпитваше притеснение, а само една изгаряща потребност да му се отдаде и да го задоволи.
Дали той все още си мислеше, че тя се опитва да го надхитри? Лаурен се молеше да не е така. Тя обичаше този мъж… обичаше го с всяка фибра от тялото си. Последната частица разум изчезна, когато чудото на взаимното отдаване ги понесе и замъгли всичко около тях.

Лаурен лежеше сред измачканите чаршафи, а лицето й все още пламтеше от ласките на Койл. Той беше станал от леглото преди няколко минути. Сега, опрян на патериците, гледаше замислено през прозореца. Луната беше изгряла и навън беше светло почти като ден.
— Койл?
— Да?
Лаурен реши какво трябва да прави. Още сутринта тя щеше да го напусне и да се върне обратно в Шрийвпорт. Беше немислимо да се държи безпристрастно към него — особено сега. Тя го обичаше толкова силно, че като си помислеше за това, просто я заболяваше сърцето. Имаше нужда да се отдалечи от запленяващото му присъствие, имаше нужда от време, за да намери отговор на техния проблем. Макар че той никога не беше й го казвал, Лаурен знаеше, че Койл я обичаше толкова силно, колкото и тя него. Изминалият час го беше доказал. Но ако той загубеше процеса, как щеше да се пребори с наранената му гордост? Щеше да бъде трудно. Сега вече той можеше да се оправя сам, само с помощта на Нели, домашната му прислужница. Събитията тази вечер бяха доказали още едно нещо на Лаурен: независимо от това, какъв щеше да бъде изходът от делото, Койл Денси винаги щеше да има място в сърцето й.
— Искам да говоря с теб — каза Лаурен нежно.
Койл дойде до леглото, като накуцваше, и седна отстрани. Наведе се и я притегли към себе си. Устните им се срещнаха в дълга целувка. Минаха минути преди да успеят да си наложат да спрат.
— Ако ми дадеш малко време, бих могъл да се сетя за по-приятни неща от това да говорим — каза Койл и разсеяно оправи косата й с голямата си ръка. Той все още беше замаян от преживяното. Никога преди не беше изпитвал толкова дълбоки чувства към някоя жена.
Лаурен хвана ръката му, притисна я нежно към устните си и я целуна. Тази ръка я беше накарала да изпита такъв невероятен екстаз през изминалия час. Тя просто не можеше да си представи как ще намери сили да го напусне, но трябваше.
— Какво ще кажеш за една разходка? — попита го тя.
Койл се разсмя и потупа гипсирания си крак.
— А ти какво ще кажеш за един спринт на пет мили?
— Сериозно ти говоря, Койл. Искам да ти покажа нещо.
Като разбра, че тя говори сериозно, Койл се усмихна и каза:
— Окей.
— Ще се върна само след минута. — Лаурен се измъкна от леглото и облече хавлията на Койл, а след това отиде до банята. Върна се след малко. — Готов ли си?
— Къде искаш да ме отвлечеш? — оплака се Койл добродушно, докато те преминаваха през кухнята, а после и през задната врата. — Надявам се, не си забравила, че ръцете ме болят от тези патерици?
— Как бих могла някога да забравя — каза тя с драматична нотка в гласа.
Беше им необходимо известно време, за да стигнат до целта. Койл вече беше започнал шумно да се оплаква, когато те най-после стигнаха до мястото, където беше станало произшествието.
— Мисля, че обеща, че няма да бъде много далече? — Гласът му затихна, когато той разбра къде го беше довела. Койл идваше тук за пръв път след аварията.
Лаурен го наблюдаваше и видя как лицето му помръкна, когато той се наведе напред през оградата, за да види опустошената земя.
Лунната светлина сякаш само подсилваше пълния хаос.
— Защо сме тук? — попита той предпазливо.
Лаурен премигна, защото долови болката в гласа на Койл, но той трябваше да знае, преди тя да си замине. Тя му даде време, за да си поеме дъх. След това пристъпи напред, обви ръцете си около кръста му и го стисна силно, надигна се на пръсти и го целуна.
Милият жест моментално потисна раздразнението, което беше обзело Койл.
— Какво става, скъпа?
— Мисля, че трябва да видиш нещо.
— Какво?
Лаурен отиде до един голям орех и внимателно разгърна шубраците около него. Наведе се и взе малък счупен кол, който някога беше служил да предупреждава за наличието на тръбопровод. Тя протегна напред доказателството.
В продължение на една минута Койл стоеше като вцепенен. Боже господи, помисли си той, тръбопроводът е бил маркиран. Накрая, след като на Лаурен й се стори, че бяха минали часове, той попита със забележително спокоен глас:
— Откога знаеш?
— От скоро. Бърк и нашият застрахователен агент са го открили преди няколко дена — каза Лаурен тихо.
По лицето на Койл се изписа болка. Сърцето й се късаше, когато го видя как я гледа — сякаш го беше предала.
— Койл… — Лаурен пристъпи към него, защото искаше да потисне обхваналото го отчаяние. — Това не означава, че си загубил процеса — напомни му тя нежно. — Това само означава, че петролопроводът е бил маркиран… — Тя спря да говори, докато проследяваше погледа му, който отново се спря на знака.
— Значи ти си знаела?
— Да.
Очите му се срещнаха с нейните очи, които само преди час съвсем открито я боготворяха.
Погледът му сякаш й казваше, че той прави неимоверни усилия, за да може да я гледа пред себе си.
— Значи си си поиграла с мен, а? Стояла си тук, за да можеш ти и твоят адвокат да се посмеете на глупака?
— Това не е вярно. Аз се мотаех наоколо, защото не ми беше безразлично какво ще ти се случи, Койл.
— Добре, ще видим кой ще се смее последен — каза той, след което замълча. — Мисля, че е време да си отиваш вкъщи, Лаурен.
Думите му бяха като копие, забито в сърцето й.
Той тръгна с куцане, а Лаурен се втурна след него.
— Койл, почакай… — Горещи сълзи се стичаха по бузите й. — Не си справедлив! Аз само исках да се замислиш! Може би съзнанието ти е било заето с други неща онази сутрин и ти просто не си забелязал маркера. Той е бил малък…
— Трябваше да споменеш за твоя проклет маркер преди час.
— Койл… моля те. — Онова, което се беше случило между тях беше безценно. Тя не можеше да го остави да си мисли, че то не е значело нищо за нея… че той не значи нищо за нея. — Не прави това…
Дори и да я беше чул, той не се спря и не я изчака. В този момент, ако питаха Койл, Лаурен Вандис можеше да върви по дяволите.

— Ако си толкова влюбена в този мъж, защо го напусна — попита я Бърк, като наля кафе в чашата и я тикна в ръцете й. — Изпий това. Изглеждаш ужасно.
— Благодаря ти. Точно това имах нужда да чуя сега.
— Нямах намерение да те обидя, но ти трябва да вземеш нещата в свои ръце, Лаурен. Ние не можем да изглеждаме като мъченици утре в съда. Предстои ни трудна битка — напомни й Бърк. — Предупреждавам те, че мъжете и жените от съда ще симпатизират на Койл, а съдебните заседатели сигурно ще застанат на страната на работника, който е претърпял загуби. Често пъти те са склонни да решават нещата в полза на малкия човек, а не на голямата фирма. Хората смятат, че корпорациите притежават всичките пари на света.
— Аз знам това, Бърк — каза безчувствено Лаурен. — И ти обещавам, че няма да направя нищо, с което да попреча на нашата защита.
— Добре. Гледай да си изпълниш обещанието.
Доволен от отговора й, Бърк седна зад бюрото си в един стол с висока облегалка. Взе един молив и започна да го върти разсеяно между пръстите си, докато наблюдаваше тъжното изражение на симпатичната блондинка срещу него.
— Е, хванала си се на въдицата, разбираш това, нали? — Лаурен повдигна безпомощно рамене. — Сега, след като стана ясно, че си влюбена в Койл Денси, какво смяташ да правиш? Мислиш ли да се жениш за него?
— Той не ми е предлагал.
Бърк повдигна ужасено вежди.
— А ако ти предложи?
Лаурен постави спокойно чашата си с кафе на края на бюрото.
— Не се безпокой, това няма да стане.
— Виж какво… — Бърк се наведе напред през бюрото и й подаде една носна кърпичка, за да си изтрие сълзите, които бавно се спускаха от ъгълчетата на очите й. — Всеки прави грешки. По дяволите, ти можеш да се разболееш, ако продължаваш така.
Лаурен се предаде и покри очите си с кърпичката, за да прикрие сълзите си. Секунди по-късно тя вече ридаеше с глас, а Бърк очакваше бурята да отмине.
Когато Лаурен се поуспокои малко, Бърк я попита внимателно:
— Койл не ти ли се е обаждал, откакто ти се върна?
Лаурен кимна отрицателно.
— Това е странно. Бих могъл да се закълна, че той ти се е обаждал.
Лаурен погледна към него с надежда.
— Защо? Виждал ли си го?
— От време на време. Илейн му съчувства и го покани да дойде на вечеря с нас.
Бърк отмести поглед от очите на Лаурен, блеснали от любовта, която грееше в тях.
— Той добре ли е? — попита тя.
Бърк поклати глава.
— Ти преживяваш всичко това дълбоко, нали? — попита Бърк, гледайки я в очите.
Без да обръща внимание на изказаното от Бърк съчувствие, Лаурен отново попита:
— Бърк, Койл добре ли е?
— Оправя се. Лекарите махнаха гипса миналата седмица и поставиха нов, по-малък. Захвърлил е патериците и сега се движи с бастун.
Лаурен се усмихна, защото си представи как Койл е захвърлил омразните патерици на боклука. Толкова много й се искаше да е била там, при него! Зарови лице в кърпичката си и отново избухна в сълзи.
— Има ли някой при него да му помага? — попита тя и подсмръкна няколко пъти.
— Само Нели. Лаурен, трябва да се стегнеш. — Бърк се изправи, наля вода в една чаша и й я подаде. — Той няма да приеме друга сестра. Настоява сам да се оправя.
Лаурен почувства, че настроението й се подобрява, когато чу тези думи. Може би все пак тя му липсваше.
— Той… той споменавал ли е име — попита тя, защото се надяваше, че Бърк е пропуснал да й го каже преди това.
— Не… но напоследък не е много приятно да се общува с него. — Когато видя сълзите в очите на Лаурен, Бърк прибави нежно: — Но това не означава, че той не мисли за теб. Толкова е раздразнителен, че никой не иска да бъде близо до него. Виж какво, ако се чувстваш толкова зле, защо не му се обадиш? Той пристигна тази сутрин за делото.
— Никога! — Лаурен удари ядосано с ръка по бюрото.
Бърк се наведе напред разтревожен за Лаурен и в същото време — безпомощен да промени обстоятелствата, които я бяха довели до това състояние.
— Защо да не го направиш? Нима смяташ да прекараш живота си, като плачеш всеки път, когато някой спомене името му?
Лаурен замръзна на място, а в погледа й се виждаше някаква решителност.
— Ако е необходимо…
— Лаурен, какво очакваш от Койл? Ако смяташ, че той ще се откаже от съдебния процес, дълбоко грешиш. Той ще участва във всичко това до горчивия му край.
— Бърк… — Лаурен седна на края на стола си. — Кажи ми точно какви са шансовете на Койл да спечели делото?
Бърк сви рамене.
— Той ще получи някакво обезщетение, може би не такова, каквото иска, но поради голямата бъркотия аз съм почти сигурен, че съдът ще го подкрепи.
Лаурен се опитваше да прецени вероятните щети.
— А какви ще бъдат последиците за татко?
— Няма да банкрутира. Този бизнес е сигурен, Купър ще успее да покрие загубите.
— Съдът ще застане зад Койл дори и петролопроводът да е бил маркиран?
— Възможно е.
— Значи тогава Койл ще спечели?
— Така предполагам, но всичко може да се случи — напомни й Бърк.
— Аз не искам да нараня татко, но не искам и да загубя Койл — каза Лаурен.
Бърк остави молива върху бюрото ужасен.
— Ето, това са жените, дори и сто години да живея, няма да разбера начина, по който мислят. Ако ти наистина си толкова влюбена в Койл Денси, по-добре хвани бика за рогата! Защо не му се обадиш?
— Ако Койл Денси искаше да говори с мен, той щеше да ми се обади досега — извика Лаурен. — Очевидно не е и наполовина толкова загрижен за мен, колкото аз за него.
— Тогава в какво е проблемът? Може би ще се почувстваш по-добре след известно време. Ще свикнеш с раздялата.
— Ти си абсолютно прав — каза Лаурен, като подсмръкна и ядосано изтри сълзите от очите си. Тя беше живяла напълно щастливо, преди да срещне Койл Денси, и ако трябва, тя би могла да живее и без него.
— Можеш ли да приемеш този факт и най-после да започнеш да живееш нормално? — попита Бърк търпеливо.
Лицето на Лаурен отново се разкриви.
— Неее… — Тя отново започна да плаче.
Сломен от всичко това, Бърк посегна към една дебела папка с надпис: «Петролопроводи Вандис». Моливът се спусна надолу по списъка с имената на свидетелите, които бяха призовани да се явят на следващата сутрин, и задраска името на Лаурен.
Лаурен наблюдаваше движенията му с крайчеца на окото си.
— Какво правиш? — подсмръкна тя.
— Нищо… просто си отбелязах нещо. — Бърк затвори папката и се усмихна нежно. — В случай че промениш решението си, Койл е отседнал в «Рамада».
Лаурен погледна нагоре раздразнено.
— Кой?
Бърк повтори, а след това прибави:
— Просто за всеки случай, ако се интересуваш.
Лаурен извади от чантата си кутийката с пудра и нанесе малко от белия прах върху зачервения си нос.
— Не ставай глупав. Аз не бих се обадила на този нещастник, дори и да съм на смъртен одър.
— Няма да те обвиня.
Той написа някакъв телефонен номер върху бележника си, откъсна листа и й го подаде. Лаурен погледна в него и недоумяващо вдигна очи към Бърк.
— Какво е това?
— Номерът на хотела.

Койл отвори вратата при второто почукване. В един момент, докато Лаурен го видя да стои там — висок, тъмен и невероятно привлекателен, почувства непреодолимо желание да се хвърли в обятията му и да го помоли да се откаже от молбата си в съда, докато все още не беше късно. Чувстваше се като разкъсана на части от копнеж по него. Искаше да забрави самотата си, като потъне в обятията му, искаше той отново да я притиска до силните си гърди, да я целува, докато остане без дъх, и да я помоли никога да не го напуска. Тя искаше да… но очите й започнаха да се навлажняват, когато си спомни причината, поради която беше дошла да го види. Какъв глупак беше Койл! Той искаше да захвърли всичко онова, което бяха преживели двамата през последните няколко седмици — и то само за да спечели един процес. Ако можеше да му влее поне малко здрав разум!
Лицето на Койл смекчи остротата си, когато той видя Лаурен на вратата. Безмълвно пристъпи напред и протегна ръцете си към нея. Но очите му се разшириха от ужас, когато Лаурен хвърли банковата си книжка право в гърдите му.
— Ето, заповядай, мистър Денси! Можеш да вземеш парите ми до последното пени!
Като се дръпна инстинктивно назад, за да се предпази от удара, Койл извика, защото почувства, че нещо изпука във врата му. Вдигна ръката си, за да масажира мястото, където изпитваше болка, и погледна към Лаурен.
— Какво смяташ, че правиш?
— Давам ти всички пари на Вандис. Не искаш ли точно това?
Като погледна внимателно към няколкото души, които се бяха спрели, Койл хвана Лаурен за ръката и я издърпа в стаята. Затвори с трясък вратата, обърна се към нея и попита навъсено:
— Къде беше? Опитвах се да се свържа с теб.
— Наистина ли? — попита тя недоверчиво. — В продължение на три седмици?
— Не в продължение на три седмици, естествено — отговори рязко, но ядът му започна бавно да отминава, защото той попиваше с очи познатото му лице. Напрежението, което усети в слабините си, ясно му показа колко силно я желае, макар че не искаше да го покаже. — Звънях на всеки петнадесет минути в апартамента ти, откакто съм пристигнал тази сутрин.
— О, така ли? — отговори Лаурен хладно.
Защо той изглеждаше толкова добре? Раните по лицето му бяха вече почти заздравели и само една или две тънки червени резки показваха, че е претърпял злополука. Вече почти не използваше бастуна. Изглеждаше строен и доста висок спрямо нея. В съзнанието й изплуваха спомени от последната нощ, която прекараха заедно, но тя бързо ги потисна и се опита да придаде саркастичен израз на лицето си, за да прикрие болката, която изпитваше.
— Ти не ми се обади цели три седмици! Защо си се разбързал сега?
— Лаурен, аз трябваше да обмисля толкова много неща.
— Можеше поне да вдигнеш телефона, за да ми кажеш, че си все още жив.
Лаурен чувстваше, че губи почва под краката си, и си помисли, че трябва да си тръгне, преди да е започнала да изглежда като глупачка. Но Койл беше толкова близо… толкова близо… изглеждаше толкова мъжествен.
Койл смекчи тона на разговора, а очите му алчно пробягваха по нежните извивки на гърдите й.
— Ще се успокоиш ли малко? Нека да поговорим.
— Съжалявам, но сега не съм в настроение за това.
Койл помръдна лениво рамене и каза:
— Поне си откровена. Предполагам, че от мен зависи да бъдеш отново в добро настроение.
Той я притисна в обятията си. Устните му се впиха в нейните и тази вълнуваща и възбуждаща целувка проникна в най-интимните кътчета на душата на Лаурен. Тя простена тихо и обви ръцете си около врата му.
Целувките им сякаш бяха заредени с електричество. Ръцете им трескаво търсеха и се опитваха да открият наново онова, което вече им беше познато.
Сърцето на Лаурен сякаш спря да бие, когато Койл я поведе към леглото.
— Койл Денси, това е лудост! — протестираше тя. — Аз дойдох тук, за да ти кажа какво мисля за теб… а не да… — Устните на Койл спряха потока от думи с една зашеметяваща целувка.
— По-късно можеш да ми кажеш какво мислиш за мен — каза й нежно той и внимателно я привлече към леглото. Започна да разкопчава копчетата на блузата й. — Дай ми шанс да те накарам да си промениш мнението.
Лаурен нежно протегна ръката си, за да го накара да спре да говори.
— Но след това всичко, което исках да ти кажа, ще е безсмислено.
Той се усмихна някак по момчешки и сърцето й заби с бясна скорост.
— Да, знам. — Той докосна с език дланта на ръката й. — Това е единствената ми надежда.
Как би могла да мисли разумно, когато беше измъчвана от тази сладка лудост.
— Койл, аз… ние трябва да говорим.
— Ти току-що каза, че нямаш желание да говориш — напомни й той.
— Промених си мнението. Койл…
Устните му отново се допряха до нейните, а тя отвърна на целувката му.
Лаурен въздъхна и се отдаде на омайващото чувство, което я изпълни цялата.
Койл чувстваше как страстта му се засилва.
— Лаурен… моя прекрасна, прекрасна малка Лаурен, недей да ме отблъскваш повече, скъпа. Толкова ми липсваше.
Дрезгавият, идващ от сърцето му шепот напълно я обезоръжи. Ръцете й автоматично започнаха да му помагат да й съблече полата. Секунда по-късно дрехите на Койл се присъединиха към нейните на пода. Телата им се сляха в едно.
Времето, през което бяха разделени, вече не съществуваше. Той нашепваше името й, нежно притискаше устните си до челото й. Имаше чувството, че би могъл да се взриви от желание и че никога не би могъл да й се насити.
Лаурен коленичи, обви ръце около кръста му и притисна устни към копринените косми, които покриваха гърдите му.
— О, скъпи мой, толкова ми липсваше…
Тя чу как той въздъхна дълбоко, когато устните й започнаха да изследват мускулестия му корем.
Койл я придърпа по-близко до себе си и възпламени тялото й с все по-нарастващото си желание да я обладае.
— Лаурен… има толкова много неща, които искам да ти кажа…
— Да, знам… шшт… знам.
Ръцете й, безумно прелъстяващи, докосваха всяко място по тялото на Койл, като си играеха, примамваха, доставяха удоволствие. Самоконтролът изведнъж се превърна в безсмислено понятие, от което никой нямаше нужда. Те и двамата бяха обхванати от лудо желание.
Изведнъж той проникна дълбоко в нея, облада я с първичната си, примитивна сила и двамата се извисиха над границата на разумното в приказните небеса. Обхваната от екстаз, Лаурен повлече Койл със себе си към крайното освобождаване и неземно удоволствие, докато той нашепваше името й отново и отново, сякаш беше някаква божествена музика: Лаурен, Лаурен… Лаурен…
— Койл? — каза Лаурен, като първа се размърда в леглото, макар че не искаше да става. Единственото, което желаеше, беше да лежи в обятията му и да забрави, че двамата не са решили проблемите си.
— Хмм?
Тя се обърна по корем, усмихна се и мързеливо прокара пръст по очертанията на лицето му. Очите му бяха затворени.
— Дойдох тук, за да ти кажа какъв ужасен, неприятен и гаден субект си.
— Ъ-хм… По-добре да те предупредя, че не си първата, която ми го казва. — Той отвори едното си око предпазливо. — Но продължавай, ако смяташ, че това ще помогне.
— Койл Едуард Денси… — Тя въздъхна и се обърна отново по гръб, като погледна намръщено към тавана. — Аз мисля, че ти си един отвратителен тип и на мен ми е много неприятно това, което причиняваш на моето семейство.
— Кое е това, което мислиш, че Койл Едуард Денси прави? — попита той сънено, а наум си каза да не забрави да я попита откъде знае как е презимето му.
— Като продължаваш да поддържаш иска си в съда, ти разрушаваш и последния шанс, който имаме, за да установим някаква разумна връзка помежду си.
— Е, добре, извинявай, но аз мисля, че последните няколко минути бяха доста показателни — отговори Койл.
— Именно в това е и проблемът — каза Лаурен ядосано. — Струва ми се, че ти си напълно доволен от това да поддържаш с мен просто някаква връзка, докато аз съм достатъчно глупава да искам нещо повече.
— Ами… — Койл въздъхна тежко. — Колко повече?
— Какво?
— Колко повече искаш? Двадесет минути, половин час? Точно колко време ще ти е необходимо, за да си напълно щастлива?
Лаурен изпъшка ужасена.
— Не знам просто защо се занимавам с теб! Ти не го заслужаваш!
— Зависи за кого говориш.
Лаурен се изправи и посрещна дяволитата му усмивка навъсено. Усмивката му веднага изчезна.
— Знаеш ли — каза той, — ти имаш досадния навик да стигаш до прибързани решения. Откъде знаеш какво си мисля или какво искам?
— Мисля, че е съвсем очевидно, че ти не ме искаш. Казвал си ми неведнъж, че съм една малка, лукава мошеничка.
— О, забрави това, което съм ти казвал. Бях много раздразнен.
— Но не ми се обади, откакто си заминах.
— Откакто ме изостави, искаш да кажеш.
— Да съм те изоставила? Ти ме помоли да си замина и не изглеждаше да си недоволен, когато го направих.
Койл замълча за момент.
— Не ми беше безразлично, но не исках да го призная… дори пред себе си.
— Тогава защо не ми се обади?
— А защо ти не ми се обади?
— Мислех, че нямаме какво да си кажем.
— Заради това и аз не ти се обадих — призна той. — Но това не означава, че не съм се сещал за теб.
Лаурен се облегна безпомощно назад върху възглавницата, без да почувства почти никакво успокоение от думите му.
— Вероятно вече е време да ти кажа, че аз бях диспечерът на петролопровода, когато се случи аварията. И без това ще го узнаеш утре в съда.
Койл знаеше това.
— Звучи ми напълно правдоподобно. Ти си в състояние да го направиш — да унищожиш рибата ми, да убиеш кучетата ми, да разрушиш целия ми живот.
— Но това не беше моя грешка. Ти си бил този, който е копаел ров.
— Хей, аз мислех, че ти вече си се отказала да ме убеждаваш да оттегля обвиненията си.
— Да, бях се отказала.
Койл се разсмя, усещайки мъжкото си превъзходство.
— Значи ти най-после си призна, че именно към това си се стремила през цялото време. Аз си знаех, че е така.
Лаурен грабна една възглавница и го удари с нея. Койл изпсува, защото отново усети болката във врата си.
— Ще се видим в съда — каза Лаурен, скочи от леглото, грабна дрехите си и отиде в банята. Затвори с трясък вратата след себе си.
Койл се извъртя в леглото и зарови глава във възглавниците. Болката във врата му беше непоносима.

— Моля, станете.
Всички в малката стая станаха на крака, когато съдията влезе. След като зае мястото си, той удари с чукчето си и откри заседанието.
— Ищецът готов ли е да изложи мотивите си?
— Ищецът е готов, Ваша Светлост — чу се ясно дълбокият глас на Лени Бакстър.
— Защитата готова ли е да направи същото?
— Да, Ваша Светлост.
— Можете да започвате тогава.
Лаурен седна тенденциозно с гръб към масата на ищеца. Беше решила, че няма да обръща внимание на Койл, който седеше в стола си и имаше вид на ранен боец. Беше влязъл в заседателната зала, като накуцваше много по-силно от обичайното. На врата му имаше шина, която тя не беше забелязала преди.
— Татко, добре ли си?
— Добре съм, Тутърз. — Купър се усмихна нежно на дъщеря си и прибави: — Успокой се, няма да трае дълго.
Лаурен си помисли, че баща й изглежда невероятно спокойно за човек, който ще бъде съден. Тя потупа нежно ръката на Купър и насочи вниманието си към съдебните действия.
Бърк се наведе към Лаурен и прошепна тихо в ухото й:
— Защо, по дяволите, си е сложил тази шина на врата?
— Един господ знае — отвърна Лаурен ядосано. — Вероятно е някакъв отвратителен номер, който той и адвокатът му са измислили, за да предизвикат съчувствието на съда.
Бърк погледна към Лаурен, след това встрани, а след това отново към нея.
— Защо си сложила тези слънчеви очила?
— Аз… аз имам главоболие — промърмори тя.
Лаурен се страхуваше да махне тъмните очила от очите си, защото така прикриваше зачервените си от плач очи.
— Свали си очилата. Съдията ще си помисли, че има работа с мошеници — промърмори Бърк нетърпеливо.
— Не, Бърк, очилата ми ще останат — отговори Лаурен.
По-скоро би умряла, отколкото да позволи на Койл да види колко е нещастна. Почти беше убедила себе си, че не заслужава да пролее дори една сълза за него! Но това трая до момента, в който го видя да слиза от едно такси преди един час. Спомени от преживяното през изминалата нощ нахлуха в съзнанието й и й напомниха, че се заблуждава. Независимо от това, че той беше толкова коравосърдечен, тя все още беше безнадеждно влюбена в него.
— Ваша Светлост, бих искал да ми разрешите да се обърна към съдебните заседатели.
Всички погледнаха към Лени Бакстър, когато той се изправи.
— Какво смята да прави сега? — прошепна Лаурен развълнувано, когато адвокатът на Койл започна да си шушука нещо със съдията.
— Ще разберем.
Съдията вдигна нагоре очи и се обърна към Бърк.
— Ваша Светлост, защитата е съгласна с искането на ищеца.
Бърк постави молива си на масата и се изправи.
— О, боже. — Той въздъхна дълбоко, а след това каза тихо на Лаурен и Купър: — Надявам се, че това означава същото, което аз си мисля.
Лаурен се наведе напред.
— Какво?… Какво мислиш, че означава това, Бърк?
— Дръж си устата затворена — каза Бърк и подръпна ръкава на сакото си.
— Съдът се оттегля за тридесет минути.
Съдията удари с чукчето, изправи се и си събра листите. Минута по-късно се оттегли с двамата адвокати.
— За какво си мислиш, че говорят? — попита отново Лаурен, докато с Купър вървяха към кафемашината в коридора. Тя си свали слънчевите очила и ги постави на място, където да са й подръка.
— Нали ги знаеш какви са адвокатите. Те винаги си имат своите аргументи.
Купър пусна една монета в машината и натисна бутона, който показваше кафе с много сметана и с много захар.
Лаурен погледна ужасено към баща си.
— Мисля, че доктор Франкс ти каза да избягваш сметаната?
— Каза ми, но аз не мога да пия кафе без сметана. Какво да бъде кафето за теб?
— Черно… с малко сметана.
Като държаха в ръцете си чашите, от които се вдигаше ароматна пара, Купър и Лаурен зачакаха, като от време на време поглеждаха към часовника на стената и им се струваше, че той се движи твърде бавно.
Веднъж или два пъти Лаурен забеляза, че Купър рови в джоба на ризата си за цигари, но вътре нямаше нищо.
Лаурен му се усмихна окуражително и каза:
— Гордея се с теб, татко. Колко време мина, откакто не си запалвал? Два месеца ли?
— Имам чувството, че станаха две години — оплака се Купър. След това й каза, че отива до щанда за вестници, за да купи някаква дъвка.
Лаурен го погледна ужасено, защото той се връщаше с пакет тютюн за дъвкане.
— Татко!
Купър изглеждаше стреснат.
— Какво пък има сега? Аз не пуша.
— Но ти дъвчеш тютюн!
— Да, но не пуша.
Лаурен добре разбираше, че Купър не можеше да осъзнае, че между двете няма никаква разлика.
След десет минути от заседателната зала излезе Койл, разговаряйки с двама други мъже. Спря за секунда, когато видя, че Лаурен го погледна, но тя бързо отмести погледа си и той продължи да върви встрани от другите, куцайки надолу по коридора.
Като наблюдаваше как Койл се отдалечава, Лаурен усети болка в сърцето. Нима бяха обречени винаги да бъдат на противоположни страни.
— Лаурен, добре ли си? — Илейн Тараш пристъпи напред и й подаде една чиста носна кърпичка.
Лаурен дори не беше разбрала, че очите й са се напълнили със сълзи.
— Благодаря, Илейн. — Лаурен взе кърпичката и виновно изтри сълзите си.
Купър каза, че трябва да говори с някого и се отдалечи, като остави двете жени да говорят насаме.
— Неприятно ми е да виждам, че ти и Койл се държите по този начин един с друг — каза Илейн. — Мислиш ли, че си заслужава?
— Не съм аз тази, която е виновна за всичко това — отговори й Лаурен.
— Лаурен… — Илейн я хвана за ръката. — Койл е влюбен в теб — надявам се, че ти знаеш това?
— Но не се държи като човек, който е влюбен.
— Той е голям инат. Надявам се, че вече си го разбрала. В момента е доста объркан.
— А не би трябвало да е така, Илейн. Той трябва да реши кое е по-важно — скъпото му дело или аз. Дори не съм сигурна дали наистина го искам… Съжалявам, Илейн, аз просто не мога да говоря за това сега.
Лаурен се обърна и тръгна, като се опитваше да се успокои. Знаеше, че отново изглежда като глупачка. Тя желаеше Койл Денси. Желаеше любовта му и неговата близост. Тази лудост най-после трябваше да спре.
Измина час и десет минути, преди съдията отново да се появи. Той обходи с поглед присъстващите в заседателната зала, преди да погледне към хората, които стояха на масата на защитата. С висок глас съобщи:
— Ищецът е поискал адвокатите да уредят нещата извън съда. Като се съобразявам с неговото желание, отхвърлям иска в делото «Денси срещу Петролопроводи Вандис».
За миг в залата стана абсолютно тихо, но изведнъж всички присъстващи започнаха да аплодират. Лаурен стоеше мълчаливо и гледаше скръстените си ръце. Знаеше, че не може да чувства нищо друго, освен радост. Вместо това тя усещаше, че й се повдига.
— Тутърз?
— Татко, ще дойда при теб след минута.
Купър я стисна окуражително за рамото.
— Ще те изчакам отвън! — Купър остави Лаурен сама. Заседателната зала бързо се изпразваше.
Като въздъхна дълбоко, Лаурен повдигна очи и се втренчи във вентилатора на тавана, който работеше усилено, за да раздвижи застоялия въздух в залата. Къде беше радостта от победата, чудеше се тя. Странно защо, но тя липсваше. Всичко, което Лаурен чувстваше, беше вина за това, че е спомогнала да бъде измамен човекът, когото толкова обичаше. Койл я обичаше и вероятно беше се съгласил на половината сума от онова, което би получил в съда. По-лошото беше, че сумата щеше да бъде наполовина по-малко от онова, което той в действителност трябваше да получи.
Лаурен се почувства засрамена, тъжна и непочтена. Ако тя не беше нахлула в живота му, ако не го беше накарала да се влюби в нея, ако не беше плакала, молила и подмамвала, той нямаше да се откаже от делото. Лаурен наведе глава. В гърлото й заседна буца.
Вече посягаше да си вземе носната кърпичка, когато чу някакъв мъж да се окашля наблизо. Тя вдигна глава и погледна със замрежените си от сълзи очи да види Койл, който стоеше наблизо до нея и я наблюдаваше. Лаурен сведе поглед и каза тихо:
— Благодаря ти.
— За какво?
— За… за това, че отстъпи пред мен.
— Да съм отстъпил?
— Хайде, стига, Койл. Знаеш отлично какво направи. Ти искаше да спечелиш делото. Аз съм сигурна в това. — Тя го погледна в очите.
— Хубаво е, че точно ти знаеш това — каза той със суров глас.
— Не биваше да позволяваш да ти влияя по начина, по който аз го направих.
— Не съм забелязал да си ме насилвала.
— Да, но знаеш добре, че исках да се откажеш от делото.
Койл повдигна рамене.
— Ти можеш да си имаш каквото си искаш мнение. Аз не трябваше да стоварвам яда си върху теб и баща ти. Трябваше да имам волята да уредя нещата, трябваше да се опитам отново да уредя живота си, вместо да стоя и да очаквам да забогатея от собственото си нещастие.
— Но това означава да изгубиш голяма сума пари.
На него му се струваше толкова важно да излезе победител.
— Мисля, че всичко зависи от начина, по който ще погледнеш на нещата. — Той постави ръката си нежно върху нейната. — Аз смятам, че спечелих, и при това не малко.
Нежността, която се излъчваше от него, я накара да се разплаче.
— Защо мислиш, че си спечелил? Аварията…
— Ако аварията не беше станала, нямаше да те срещна — каза той нежно — и нямаше да намеря най-ценното в живота си.
— О, Койл… — Тя вече хълцаше. — Ти знаеш, че ще получиш само половината от онова, което искаше!
Койл седна на стола срещу нея и остави бастуна си встрани. Протегна ръце и смъкна шината от врата си.
— Защо си беше сложил това нещо на врата? — попита Лаурен, като бързо забрави собствените си тревоги. Не разбираше защо му е било необходимо да се стреми да привлече състраданието на съда, след като е решил нещата да се уредят извън съда.
— Защото една жена с лош характер, която аз имам нещастието да обичам, си хвърли спестовната книжка срещу мен, както и една възглавница…
Лицето на Лаурен се зачерви и тя се усмихна дяволито. Беше напълно забравила за детинското си поведение предния път.
— Ти си такава превземка!
— А ти си такава досада!
— Ти нарани чувствата ми миналата нощ — каза му тя.
— Съжалявам, но грешката е твоя. Както ти казах, прекалено бързо стигаш до неправилни заключения по отношение на мен.
— Просто не знам какво да мисля за теб, Койл. Ти не ми позволяваш да се приближа много до теб.
Койл вдигна въпросително вежди нагоре.
— Разбираш какво имам предвид — каза Лаурен, като си спомни как се бяха любили. — Защо продължи да се държиш така, сякаш не ме обичаш?
— Казвал ли съм, че не те обичам?
— Но и никога не си казвал, че ме обичаш. Начинът, по който се разделихме миналата вечер, без да сме решили какво ще правим от сега нататък, съвсем сигурно ме накара да мисля, че не ме обичаш.
— Е, добре, може би ще трябва да поговорим за това. Как мислиш, че трябва да се държим от сега нататък? — попита Койл.
— Ами, аз… не знам. Ти какво би казал?
Койл я погледна и многозначително й намигна.
— По същия начин ти отговори и последния път, когато ме попита.
Лаурен го погледна заплашително.
— Да разбирам ли, че ми предлагаш нова среща?
— Звучи приятно.
— Може би този път няма да бъда така склонна…
— А защо не? Имаше ли нещо, което не ти хареса при предишните?
Тя го погледна с обич.
— Не… те бяха чудесни. — Искаше й се да го целуне, не, искаше нещо много повече…
Очите на Койл блестяха от любов!
— Обичам те. Аз съм лудо влюбен в теб и не мога да живея без теб, кълна се!
Думите му я накараха да се усмихне.
— Ти ме правиш щастлива, Койл.
— Така че вместо да ме затрупваш с въпроси, защо не дойдеш и да ме целунеш. — Тонът му беше многозначителен и Лаурен не се поколеба да изпълни молбата му.
Тя се приближи до него и потъна в прегръдките му. Устните им се сляха. Откога я обичаше, той не знаеше. Но сега знаеше, че я обича повече от самия живот.
— Здравей — промълви тя, когато накрая устните им се разделиха.
— Здравей, Тутърз.
Тя отвори широко очи.
— Тутърз?
— Така те нарича баща ти, нали?
Лаурен беше ужасена от това, че Койл е научил прякора, с който се обръщаше баща й към нея. Той сигурно се беше досетил какво е направила, за да си го спечели.
— Кога си чул баща ми да ме нарича така?
— Миналата вечер.
— Миналата вечер? Говорил си с баща ми миналата вечер?
— Да, в продължение на няколко часа — призна си Койл. — Ти беше права. Аз наистина го харесвам. Той е чудесен.
Лаурен не можеше да си обясни защо Купър не й беше казал, че е говорил с Койл.
— За какво си говорихте?
— Предимно за теб. Попитах го дали ще има нещо против да се оженя за теб… Разбира се, мислех, че ще има, като се има предвид всичко, което се случи. Но той ми каза, че ако наистина искам, мога да постъпя както желая.
— Той ти е казал това? Кога се случи — преди да те видя или след това?
Този разговор между двамата мъже в живота й не изглеждаше да е бил много в нейна полза…
— Много часове преди ти да дойдеш. — Койл я придърпа към себе си и продължи с дрезгавия си глас: — Трябва да знаеш, че аз предложих да се откажа от делото, но Купър не се съгласи.
— Защо?
— Каза, че щом съм решил да се женя за теб, трябва да получа необходимата ми помощ.
Лаурен го ощипа по бузата закачливо.
— Ти лъжеш.
— Не, не лъжа. На Купър му беше необходим един час, за да изчисли колко би могъл да плати, без това да доведе до загуби от негова страна, а и да не ме направи да изглеждам като глупак. Накрая се разбрахме за една значителна сума, която аз смирено ще приема, щом Бърк ми я предложи. А след това ще я използвам за попечителски фонд за бъдещите внуци на Купър.
— А те какви ще са?
— Синове — така ми каза Купър и още: «Аз искам ти да бъдеш баща на тези деца».
Лаурен се разсмя.
— Аз нямам ли думата в тези събития?
Койл поклати глава.
— Не, ние сме решили всичко. — Като видя разочарованието, изписало се по лицето й, Койл каза: — Ти само ще объркаш нещата, скъпа. Смятам от сега нататък аз да се грижа за теб.
— Не бих искала някой друг за баща на децата си, дори и ти да си един стар мърморко — каза тя и закачливо го удари по брадичката, защото разбра, че той отново започваше да се държи както преди.
— Добре, защото ние ще прекараме дълги нощи. — Той я целуна. Езикът му я караше да усеща как я побиват тръпки по гърба. — Дълги нощи в работа по този въпрос…
— Наближава ли да се стъмнява вече? — каза Лаурен. Не си спомняше някога да се е чувствала така щастлива. Но изведнъж осъзна, че миналата нощ Койл е знаел, че имат всички шансове да заздравят връзката си и въпреки това я беше оставил да си мисли, че той ще се яви в съда, за да поддържа иска си. Трябваше да си поговори по-подробно с него. — Аз просто не мога да повярвам, че ти и Купър сте се разбрали така лесно — каза Лаурен. — Вероятно Бърк има пръст в това?
— Бърк не бива да знае. Аз и Куп сключихме договор.
— Куп? Значи ти вече му казваш Куп?
Койл й смигна отново.
— Повярвай ми, скъпа, той ще е страшен дядо. Знаеш ли, ние много си приличаме.
Лаурен не искаше да си го признае, но от известно време и тя си мислеше същото.
— Учудваш ме.
— Да, ще имаш възможност сама да се увериш. — Койл я освободи от прегръдките си и посегна към бастуна. — И като казах това, си спомних, че трябва да хващаме самолета.
— Къде отиваме?
Койл я погледна, като едва сдържаше търпението си.
— Не ти ли споменах, че ще се женим?
Объркана, Лаурен поклати глава.
— Ооо, съжалявам. Отлитаме за Лас Вегас довечера с Бърк и Илейн. Бърк смята, че ще е интересно да направим двойна церемония… но всичко зависи от това, какво ти ще решиш. Можем да си направим само наша сватба, ако искаш.
— Съгласих ли се да се оженя за теб? Или това е някакъв въпрос, по който аз нямам право на мнение? — попита Лаурен, като си взе чантата и тръгна да излиза.
Лаурен не би изпуснала този самолет, ако трябваше да лази на четири крака, но никому нямаше да навреди, ако покажеше на Койл, че смята да ръководи нещата.
Койл забави крачка. Предишната му самоувереност сякаш го беше напуснала.
— Ти… ти ще се ожениш за мен, нали?
— Разбира се, че ще го направя.
Койл отпусна рамене облекчено.
— Мислех, че ще се съгласиш. Но бях подготвен и да споря, ако ми беше отказала. Напоследък съм много добър в спечелването на точки в нашите спорове.
Лаурен сметна, че не е лошо да го остави да си мисли така. Койл й се усмихна по най-чаровния си начин и прокара ръката си в нейната.
— Между другото, мислиш ли, че ще ти хареса да отглеждаш морски котки?
— Не.
Койл се разсмя. По дяволите, той я харесваше! Наведе се до ухото й и прошепна с прелъстителен глас:
— А как ще се чувстваш като моя жена?
— Виж, това е нещо друго — каза Лаурен, докато излизаха от заседателната зала, хванати за ръце. — Жената на Денси. Сигурна съм, че ще обичам всеки миг от времето, прекарано с теб.

Българска търсачка и начална страница

Лори Коупленд
Жената на Денси

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Българска търсачка и начална страница

Лори Коупленд Жената на Денси

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Лори Коупленд
Жената на Денси