Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Ромен Ролан
Жан Кристоф




Книга първа
Зора

Реката бучи зад къщата. Дъждът плющи по прозорците още от ранна утрин. Вода се стича по запотеното, пукнато в ъгъла стъкло. Бледият ден гасне. Въздухът в стаята е топъл и застоял.
Новороденото се размърдва в люлката. Макар че старецът е оставил дървените си обувки пред вратата, преди да влезе, подът скърца под стъпките му: детенцето почва да хленчи. Майката се навежда от леглото си, за да го успокои, а дядото запалва пипнешком лампата, за да не би бебето да се уплаши от мрака, когато се събуди. Пламъкът осветява червеното лице на стария Жан-Мишел, бялата му твърда брада, начумереното изражение и живите очи. Той се приближава до люлката. От връхната му дреха лъха влага; влачи по пода краката си, обути в дебели сини вълнени чорапи. Луиза му прави знак да не идва до люлката. Тя има руса, почти бяла коса. Чертите й са изопнати; по обсипаното й с лунички лице са изписани кротост и покорство. Безкръвните й плътни устни са винаги полуоткрехнати и плахо усмихнати. Не откъсва очи от детето — сини, блуждаещи очи с мънички, безкрайно нежни зеници.
Детето се разбужда и заплаква. Мътният му поглед се мести неспокойно. У! Колко е страшно! Тъмните сенки, яркият блясък на лампата, виденията на едва освободилия се от хаоса мозък, задушният, гъмжащ от шумове мрак около него, бездънната нощ, от която се открояват като ослепителни струи остри усещания, болки, призраци; тези огромни лица, наведени над него, тези очи, които го пронизват; какво искат от него?… Няма сила да извика. Ужасът го сковава, детето лежи неподвижно с отворени очи и уста, дишайки задъхано. Подпухналото му лице се гърчи в смешни, жалки гримаси. Кожата му е кафява, почти морава, с жълтеникави петна…
— Господи, колко е грозно! — промълвя съвсем искрено старецът.
Оставя лампата на масата.
Луиза се нацупва като смъмрено момиченце. Жан-Мишел я поглежда изпод вежди и се засмива.
— Ще ти се да кажа, че е красиво, така ли? Нали ти самата няма да повярваш. Хайде, хайде, не си виновна ти. Всички бебета изглеждат така.
Детето се отърси от тъпото смайване, предизвикано от пламъка на лампата и погледа на стареца. То се разпищя. Може би инстинктивно бе почувствувало ласката в майчиния поглед и реши да се оплаче. Тя протегна ръце и каза:
— Подайте ми го.
Старецът по навик се зае да я поучава:
— Не бива да се отстъпва на децата, когато плачат. Трябва да се оставят да реват.
Но все пак стана, взе бебето и измърмори:
— Никога не съм виждал по-грозно пеленаче.
Луиза пое детето в трескавите си ръце и го сгуши до гърдите си. Загледа го, усмихвайки се смутено и очаровано.
— Бедно мое пиленце — прошепна тя свенливо, — колко си ми грозничко, колко си ми грозничко и колко те обичам!
Жан-Мишел се върна до камината. Все още начумерен, той стъкна главните в огнището, но лека усмивка издаваше истинските му чувства зад навъсеното изражение.
— Хайде, моето момиче, не се измъчвай. Ще се промени. Пък и какво значение има? От него се иска само едно: да стане честен човек.
Детето се успокои от допира с топлата майчина плът. Сучеше жадно, задъхвайки се от лакомия. Жан-Мишел отметна назад глава и повтори тържествено:
— Няма нищо по-хубаво от честността.
Той замълча за малко, размишлявайки дали не би трябвало да доразвие мисълта си; не му хрумна обаче нищо друго и след кратко мълчание поде раздразнено:
— А защо го няма мъжа ти?
— Мисля, че е в театъра — отвърна боязливо Луиза. — Има репетиция.
— Театърът е затворен. Преди малко минах оттам. Пак те е излъгал.
— Не, не го обвинявайте винаги! Може и да не съм разбрала добре. Сигурно има урок.
— Трябваше да се върне вече — измърмори старецът недоволно.
Той се поколеба за миг, после попита по-тихо, сякаш се срамуваше от въпроса си:
— Да не би… пак?
— О, не, не, татко — издума бързо Луиза.
Старецът я погледна. Тя избягна погледа му.
— Не е вярно. Лъжеш.
Луиза се разхълца безмълвно.
— Ах, господи боже! — извика старецът и ритна камината.
Ръженът иззвънтя. Майката и бебето трепнаха.
— Моля ви, татко, ще разплачете детето! — каза Луиза.
Бебето сякаш се подвоуми няколко секунди дали да запиши, или да продължи да суче. Но тъй като не можеше да прави и двете неща едновременно, предпочете по-приятното.
Жан-Мишел продължи с глух глас, в който се долавяха гневни изблици:
— Какво съм прегрешил, та да имам такъв пияница за син? Струваше ли си да живея така порядъчно, да се лишавам от всичко цял живот?… Но и ти, ти, нима не си способна да го възпреш! По дяволите! Та това е твое задължение! Как не можеш да го задържиш в къщи?…
Луиза се разплака още по-силно.
— Не ме корете и вие! Малко ли ми е и без това мъката? Направих всичко, което бе по силите ми. Ако знаете колко ме е страх, колко съм самотна! Все ми се струва, че чувам стъпките му по стълбата. Чакам изтръпнала да отвори вратата и се питам: «Божичко, как ли ще се появи?…» Само като си помисля, ми призлява…
Раменете й се разтърсваха от ридания. Старецът се разтревожи. Той се приближи до нея, вдигна смъкналата се завивка от треперещите й рамене и я погали по главата с грубата си длан.
— Хайде, хайде, успокой се, аз съм тука.
Тя се овладя заради детето и дори се опита да се усмихне.
— Не трябваше да ви казвам.
Жан-Мишел поклати глава.
— Клета дъще, добър мъж ти дадох, няма що!
— Сама съм си виновна — промълви тя. — Той не трябваше да се жени за мен. Сега съжалява.
— Защо ще съжалява?
— Вие сам знаете. Нали и вие не ме искахте за снаха.
— Да не говорим вече за това. Вярно, че ми беше малко мъчно. Такъв момък — защо да не ти го кажа, без да се обиждаш, — бях положил толкова грижи за него, изтъкнат музикант, роден артист, наистина можеше да се стреми към по-добра партия, ти нямаше нищо, беше от по-долна класа и дори не от нашата професия. Един Крафт да не се ожени за музикантка, това не се беше случвало повече от сто години! Но ти знаеш все пак много добре, че не те упреквам и те обикнах, когато те опознах. Пък и освен това направиш ли веднъж избора си, няма място за вайкане. Остава само едно: да изпълняваш честно дълга си.
Той се върна на мястото си, седна, помълча и добави тържествено, както обикновено изричаше всичките си афоризми:
— Главното в живота е да изпълняваш дълга си.
Почака опровержение, изхрачи се в огъня и тъй като нито майката, нито детето му възразиха, понечи да продължи, но млъкна.


Не си казаха повече нито дума. И двамата, Жан-Мишел край огъня, Луиза на леглото, седяха унесени в безрадостни мечти. Каквото и да казваше, старецът мислеше с огорчение за брака на сина си. И Луиза си мислеше за същото и се обвиняваше, макар и да нямаше в какво да се упрекне.
Тя беше домашна прислужница, когато за обща и главно за своя изненада се омъжи за Мелхиор Крафт, сина на Жан-Мишел. Семейство Крафт бяха бедни, но тачени в рейнското градче, където старецът се беше установил преди, кажи-речи, половин век. Бяха музиканти от няколко века насам, познати на музикантите от цялата област между Кьолн и Манхайм. Мелхиор беше цигулар в дворцовия театър. Жан-Мишел пък някога бе дирижирал концертите, устройвани от великия херцог. Старецът се чувствуваше дълбоко унижен от неравната женитба на Мелхиор. Той градеше големи надежди за сина си. Мечтаеше си да направи от него прочут музикант, какъвто самият той не бе успял да стане. Тази внезапна прищявка разби амбициите му. Затова отначало избухна яростно и обсипа с проклятия Мелхиор и Луиза. Но тъй като беше справедлив, прости на снаха си, щом я опозна по-добре. Започна дори да изпитва бащинска обич към нея, макар и най-често да я изразяваше с чумерене.
Никой не можа да проумее какво бе тласнало Мелхиор към тази женитба, самият Мелхиор по-малко от когото и да било! Едно бе ясно: не красотата на Луиза. Тя не блестеше с нищо. Беше дребна и крехка: странен контраст с Мелхиор и Жан-Мишел — и двамата едри, плещести, истински великани с румени лица, здрави пестници, които ядяха и пиеха не на шега, обичаха да се смеят и вечно вдигаха врява. Те сякаш я смазваха. Тя оставаше съвсем в сянка и се стараеше да заличи още повече присъствието си. Ако Мелхиор бе добросърдечен, би могло да се сметне, че пред всяко друго предимство е предпочел простичката доброта на Луиза. Но той беше изключително суетен мъж. Младеж като него, доста красив и съзнаващ физическия си чар, нелишен от талант и възможности за сполучлив брак, способен даже — кой знае? — да завърти главата на някоя своя богата ученичка, както сам се хвалеше, да избере внезапно девойка от народа, бедна, необразована, не особено привлекателна, която при това никак не бе се домогвала до него — дали не се беше хванал на бас?
Мелхиор спадаше към хората, които вършат винаги обратното на онова, което се очаква от тях и което самите те очакват. И то не от наивност — според поговорката обиграният човек струва колкото двама… Подобни хора тръбят наляво и надясно, че никой не може да ги измами и че насочват уверено ладията си към точно определена цел. Само че си правят сметката без кръчмаря, защото не се познават. В един миг на душевна пустота изпускат кормилото; и както става обикновено, когато нещата бъдат оставени да се развиват от само себе си, те като че ли нарочно тръгват обратно на волята на кормчията. Лодката без весла налита право на подводната скала. Така хитрият Мелхиор се ожени за готвачка. При това в деня, когато се свърза за цял живот с нея, не беше нито пиян, нито внезапно оглупял. Не беше и в плен на страстно увлечение. Нищо подобно. Но може би в нас властвуват други сили извън разума и сърцето, дори извън плътта, непонятни сили, които в мигове на небитие, когато съзнанието е приспано, поемат командуването. Може би Мелхиор бе срещнал именно тия сили в бледите зеници, които го гледаха свенливо вечерта, когато заговори девойката на брега на реката и седна до нея в тръстиките — без сам да знае защо, — за да й предложи ръката си.
Едва оженил се, осъзна съкрушен какво е сторил. И съвсем не криеше разочарованието си. Луиза го молеше смирено да й прости. Той не беше лош и благосклонно й прощаваше, но миг след това пак започваше да се разкайва горчиво, попаднал сред приятелите си или при богатите си ученички, които сега се държаха пренебрежително и не потрепваха вече при допира на ръката му, когато той нагласяваше пръстите им върху клавишите. И той се връщаше мрачен, а Луиза със свито сърце от пръв поглед предугаждаше обичайните упреци. Или пък се застояваше в кръчмата. Там черпеше необходимото самочувствие за себе си и снизхождение към другите. В такива вечери се прибираше, смеейки се шумно, и смехът му се струваше на Луиза по-горчив от недомлъвките и затаеното недоволство, когато беше трезв. Тя се чувствуваше едва ли не отговорна за тези пристъпи на безразсъдство, по време на които мъжът й пропиляваше не само парите на домакинството им, но и малкото здрав разум, който му бе останал. От ден на ден Мелхиор затъваше в порока. На възраст, когато трябваше да работи без отдих, за да развие не особено голямото си дарование, той се плъзгаше безволно по наклона. Други го изместваха.
Но нима това имаше някакво значение за невнятната сила, която го бе тласнала към прислужницата с ленено руси коси? Той бе изпълнил предназначението си. И малкият Жан-Кристоф се бе появил на земята, покорен на своята съдба.


Беше вече тъмна нощ. Гласът на Луиза стресна стария Жан-Мишел, унесен край огъня в мисли за миналите и бъдещи несгоди.
— Татко, навярно е късно вече — каза мило младата жена. — Трябва да си тръгвате, до вас е далече.
— Чакам Мелхиор — отвърна старецът.
— Не, моля ви се, предпочитам да не го дочакате.
— Защо?
Старецът вдигна глава и я изгледа внимателно. После поде:
— Страх ли те е? Не искаш ли да се видя с него?
— Да. Нищо няма да се оправи, ще стане само още по-лошо: ще се скарате. Не искам. Моля ви се.
Старецът въздъхна, надигна се от стола и каза:
— Добре тогава, ще си вървя.
Той пристъпи към нея и докосна с острата си брада челото й. Попита я дали не се нуждае от нещо, снижи фитила на лампата и си тръгна, като се блъскаше в столовете в тъмнината. Едва излязъл на стълбището обаче, той се замисли за сина, връщащ се пиян. Спираше се на всяко стъпало. Представяше си хилядите опасности, ако Мелхиор се прибере сам…
В леглото, до майката, детенцето отново се размърда. Непозната болка се раждаше дълбоко в него. То се изпъна, загърчи тяло, стисна юмручета, смръщи вежди. Болката растеше, невъзмутима, сигурна в силата си. То не знаеше какво представлява тя, нито докъде ще стигне. Струваше му се неизмеримо голяма, безконечна и то запищя жално. Майка му го погали с меката си ръка. Болката понамаля, но то продължаваше да плаче, защото все още я чувствуваше близо до себе си, в себе си. Когато възрастният изпитва болка, той може да я намали, знаейки първопричината й. Ограничава я с мисълта си в една част от тялото си, която може да се лекува или дори да се отстрани, ако се наложи. Определя точно очертанията й и някак я отделя от себе си. Детето не разполага с тази измамна възможност. Първата му среща с болката е по-трагична и по-истинска. Тя му се струва безпределна, както самото му същество. Чувствува я дълбоко загнездена в себе си, заседнала в сърцето му, господствуваща над плътта му. И не е ли така? Тя ще го напусне едва след като го разяде.
Майката го притиска до себе си, мълви гальовни думички:
— Няма вече, мина, не плачи, ангелче мое, златна моя рибке…
То продължава да хлипа на пресекулки. Като че ли тази жалка, безформена и неосъзната плът предчувствува целия низ от скърби, които й са отредени. И нищо не може да я утеши…
Камбаните на Сен-Мартен прозвъняха в нощта. Бавно и тежко. Те отекнаха приглушено във влажния въздух като стъпки по мъх. Детето млъкна посред плача си. Чудната музика го заля кротко като млечна вълна. Нощта сякаш просветна, въздухът стана топъл и мек. Болката се разся, радост изпълни сърцето му и с въздишка на облекчение детето потъна в съня.
Трите камбани спокойно продължаваха да възвестяват настъпващия празник. Заслушана в звъна им, Луиза си мислеше за неволите в миналото, както и за бъдещето на сладкото детенце, заспало до нея. От часове вече лежеше, изтощена, терзана от болки. Ръцете и тялото й горяха. Тежкият пухен юрган я смазваше. Навсякъде я болеше, а мракът я потискаше, но тя не смееше да мръдне. Гледаше детето; и тъмнината не й пречеше да различи чертите на сбръчканото личице. Сънят затваряше клепачите й, трескави видения се мяркаха в главата й. Стори й се, че Мелхиор отвори вратата. Тя се сепна. От време на време бученето на реката се засилваше в тишината, заприличваше на животински вой. Дъждът потропа един-два пъти по стъклото. Камбаните разредиха звъна си и притихнаха. Луиза заспа до детето си.
През това време старият Жан-Мишел, с овлажняла от мъглата брада, чакаше пред къщата и зъзнеше в дъждовната нощ. Чакаше завръщането на своя жалък син. Въображението му, ненамиращо никога покой, непрестанно рисуваше трагични произшествия, свързани с пиянство, и макар и да му се струваха невероятни, той знаеше, че не би мигнал тази нощ, ако си отидеше, без да види, че Мелхиор се е прибрал. Песента на камбаните още повече го натъжаваше, защото му припомняше измамените надежди. Мислеше си какво ли прави в този час синът му на улицата. И плачеше от срам.


Бавно се раздипля широката вълна на дните. Денят и нощта прииждат и се оттеглят, неизменни, подобно на прилива и отлива на безпределно море. Седмиците и месеците изтичат и отново се връщат. И върволицата дни се слива в един и същ безкраен ден.
Огромен, мълчалив, белязан от равния ритъм на светлината и мрака и от пулса на живота на неосъзнатото създание, което бленува в люлката си — неговите потребности, свързани с болка или наслада, са толкова редовни, че денят и нощта, които ги донасят отново, изглеждат зависими от тях.
Махалото на живота се люшка тежко. Цялото същество на детето е подчинено на неговия бавен ритъм. Останалото са само блянове, откъслечни, безформени, гъмжащи, атомен прах, разпилян наслуки, шеметна вихрушка, която отминава, извиквайки смях или ужас. Писъци, гримаси, болки, страх, смях, блянове, блянове… Всичко е само сън… и денят, и нощта… И сред този хаос — светлината на любещи очи, които се усмихват, радостният поток, който струи от набъбналата от мляко гръд на майчиното тяло и се разлива в неговото, силата, огромната неосъзната сила, която се натрупва в него, разпененият океан, който бучи в тесния затвор — детското телце. Ако някой би могъл да чете в него, би видял полупогребани в мрака светове, сгъстяващи се мъглявини, цяла една необятна вселена… Съществото му няма граници. То се слива с битието…


Месеците отминават. Островите на паметта изплуват от реката на живота. Отначало като тесни ивици земя, едва подаващи се над водната повърхност скали. Около тях, зад тях в предутринната виделина продължава да се разстила спокойната водна пелена. После изникват нови островчета, позлатени от изгряващото слънце.
Така изплуват от бездната на душата няколко удивително ясни представи. В безграничния ден, който почва все отново, вечно един и същ, със своя мощен еднообразен ритъм, се откроява хорото на дните, уловени за ръка, извърнати в профил — едни засмени, други печални. Но брънките на веригата им постоянно се късат и спомените се догонват, прескачайки седмици, месеци…
Реката… камбаните… Колкото и далеч да се връща в спомените си, в дълбините на времето, към който и час на живота си, винаги чува техните задушевни, родни гласове.
Нощ е… Едва е задрямал… Бледа светлина залива стъклото… Реката бучи. Гласът й се извисява всемогъщ в тишината. Тя властвува над живите същества. Ту приласкава съня им и едва не се унася и тя, приспана от плисъка на вълните си. Ту се разгневява и реве като разярен звяр, който налита да хапе. После стихва: ето че шепне безкрайно нежно, долавят се сребристи нотки, чисти звънчета, детски смях, крехки гласове — песен, игрива музика. Вечно буден, гръден майчински глас! Той унася детето, както е унасял векове наред от люлката до гроба поколенията преди него. Прониква в мисълта му, пропива сънищата му, обгръща го с плаща на своята хармония и ще го загръща и когато ще почива в малкото гробище, задрямало на брега, плискано от Рейн…
Камбаните… Ето зората! Те си отговарят, оплакват се взаимно, малко тъжни, приятелски, спокойни. Бавният им глас събужда рой мечти, блянове за миналото, въжделения, надежди, жалби по изчезнали човешки същества, непознати на детето, но носили го в зачатък, които оживяват наново в него. Цели векове възпоминания трептят със звъна на камбаните. Толкова скръбни, толкова радостни дни! И слушайки ги от своята стая, детето сякаш вижда красивите звучни вълни, които се леят в лекия въздух, волните птици и топлия полъх на вятъра. Късче синьо небе се усмихва в прозореца. Слънчев лъч се плъзга по леглото през завесите. Малкият обичаен за очите му свят, всичко, което то вижда всяка сутрин от леглото си при събуждане, всичко, което с цената на толкова усилия започва едва-едва да разпознава и да назовава, за да го овладее, неговото малко царство, е заляно от светлина. Ето масата, на която ядат, долапа, в който си играе на криеница, мозайката на ромбове, по която пълзи, тапетите по стените, които му разказват смешни или страшни приказки, часовника, който бръщолеви осакатени думички, понятни само нему. Колко много предмети в тази стая! Още не ги познава всичките. Всеки ден предприема експедиции в тази своя вселена. Всичко е негово. Нищо не му е безразлично, всичко е еднакво ценно — човекът или мухата. Всичко е еднакво живо: котката, огънят, масата, прашинките, танцуващи в слънчевия лъч. Стаята, е цяла страна. Денят е цял живот. Как да се оправи в тия безкрайни пространства? Светът е толкова голям! Загубва се напълно в него. А тези лица, жестове, движение, шум, този постоянен вихър около него?… Детето е уморено, очите му се затварят, то потъва в съня. Сладкият дълбок сън, който го грабва внезапно, когато и да е, където и да е — на коленете на майка си или под масата, любимото му скривалище… Колко е приятно! Колко му е хубаво!…
Тези първи дни са изпълнени за него с жужене като житна нива или люшкана от вятъра гора, над която минават големите сенки на облаците…


Сенките бягат, слънцето прониква в гората. Кристоф започва да се оправя в лабиринта на деня.
Сутрин… Родителите му спят, той е в креватчето си, легнал по гръб. Гледа светлите ивици, които танцуват по тавана. Безкрайно забавление. Изведнъж се засмива високо, с онзи дивен детски смях, който разтваря широко сърцето, когато го чуеш. Майка му се навежда над него и пита: «Какво ти става, малък лудньо?» Той се разсмива още по-силно и може би насила, защото вече има публика. Мама става сериозна и поставя пръст на устните си: да не събуди баща си. Но уморените й очи неволно се смеят. Майка и син си шушукат… Внезапно бащата изръмжава яростно. И двамата подскачат. Мама му обръща мигом гръб като виновно момиченце и се преструва, че спи. Кристоф се сгушва в леглото и сдържа дъха си… Мъртва тишина.
Но след малко личицето, скрито под завивката, отново се подава. На покрива ветропоказателят скърца. От капчука се стича вода. Камбаните звънят за утринна. Когато вятърът духа от изток, отдалече им отговарят камбаните на селата от другия бряг на реката. Орляк врабчета, накацали по обвитата в бръшлян стена, вдигат оглушителна врява, сред която се открояват три-четири все едни и същи гласчета, по-кресливи от другите, също както когато играят много деца. Гълъб гука върху един комин. Тези шумове унасят детето. То си тананика тихичко, после по-силно, после високо, много високо, докато отново се разнася ядосаният глас на бащата: «Никога ли няма да млъкне това магаре? Почакай малко, ей сега ще ти издърпам ушите!» Тогава детето отново се мушва под завивката си и не знае дали да плаче, иди да се смее. Изпитва страх и унижение. Но същевременно представата за магаре, с което го сравняват, го кара да прихне отново. То подражава в леглото магарешкия рев. Този път действително го набиват. То плаче сърцераздирателно. Какво лошо е сторило? Толкова му е смешно, толкова му се ще да се движи! А му забраняват. Но как могат все да спят? Кога най-сетне ще го вдигнат от леглото?…
Един ден то не издържа. Чува на улицата котка, куче, нещо интересно. Плъзга се от креватчето на пода, босите му крачета тупкат неуверено по плочите. Иска да слезе по стълбата, за да види какво става долу. Но вратата е затворена. Качва се на един стол, за да я отвори. Всичко се сгромолясва, то се удря лошо, плаче и отгоре на всичко пак бой. Все го бият!…


Детето е на църква с дядо. Отегчава се. Не се чувствува удобно. Забраняват му да шава, а хората изговарят заедно разни думи, които то не разбира, после млъкват, пак едновременно. Лицата на всички са мрачни и тържествени. Не както през другите дни. Детето ги гледа смутено. Старата Лина, съседката им, седнала до него, има направо зло изражение. В дадени мигове не може да познае дори дядо си. Малко го е страх. После свиква и се опитва да се развлече, както може. Люлее се на столчето, извива си назад шията, за да види тавана, прави гримаси, дърпа дядо си за дрехата, разглежда плетената сламена седалка, мъчи се да пробие в нея дупка с пръстчетата си, слуша крясъците на птиците на покрива, прозява се, просто челюстта му ще се откачи.
Внезапно водопад от звуци: органът свири. Тръпка пробягва по гърба му. То се обръща, опряло брадичка на облегалото на стола си, и вече не помръдва. Тези звуци му са непонятни. Детето не знае какво означават. Не може да различи нищо в бляскавия им вихър. Но е хубаво. Сякаш не седи вече цял час на неудобния стол в тази скучна стара къща. Увиснал е във въздуха като птиче; а когато реката от звуци зашурти от единия край на черквата до другия, изпълвайки сводовете, разбивайки се в стените, тя го отнася със себе си; то полита с широко разперени криле, насам-натам, достатъчно е да се отпусне. Чувствува се свободно, щастливо, грее слънце… Детето задрямва.
Дядо му е недоволен от него. Държи се лошо по време на църковната служба.
Кристоф е в къщи, седнал на земята, хванал крачетата си. Решил е, че сламеникът е кораб, а мозайката — река. Въобразява си, че ще се удави, ако излезе извън постелята. Изненадан е, и то неприятно, че другите не внимават като него, когато прекосяват стаята. Дърпа майка си за полата: «Нали виждаш, че тук има вода! Мини по моста!» Мостът са резките между червените плочки. Майка му минава и дори не чува какво й казва. Той е оскърбен като драматург, когато публиката разговаря по време на пиесата му.
Миг след това забравя, че е на кораб. Мозайката вече не е вода. Той лежи, проснал се по корем, опрял брадичка на плочките, тананика измислени от самия него мелодии и важно си смучи палеца. Цял се е олигавил, потънал в съзерцание на една цепнатина между плочките. Ромбовете се кривят като човешки лица. Цепнатината неусетно се уголемява, ето че се превръща в долина. От двете страни се извисяват планини. Изпълзява стоножка. Вижда му се голяма като слон. Гръм да падне, детето не би го чуло.
Никой не се занимава с него, а и то не се нуждае от никого. Може дори да мине и без сламеника-кораб и без пещерите на плочника с тяхната приказна фауна. Стига му собственото тяло. С часове разглежда ноктите си и се смее до захлас. Струва му се, че те имат различни физиономии и приличат на познатите му. Кара ги да разговарят помежду си, да танцуват, да се бият… Ами другите части на тялото му!… То продължава да оглежда всичко, което му принадлежи. Колко удивително! И интересно. Цяло е погълнато от това занимателно проучване.
Понякога хубавичко го наказват, ако случайно обърнат внимание на забавленията му.


Друг път се възползува, че майка му е обърната гърбом и се измъква от къщи. Отначало тичат след него, настигат го. После свикват да го пущат сам, стига да не се отдалечава много. Къщата се намира в края на градчето. Почти веднага след това почва полето. Докато могат да го видят от прозорците, той върви, без да спира, със ситни уверени крачки, подскачайки от време на време на един крак. Но щом отмине завоя на пътя и храстите го скрият от погледите, внезапно се променя. Най-напред се спира с пръст в уста, за да си намисли каква приказка да си разказва този ден. Главата му гъмжи от приказки. Вярно е, че те всички си приличат и всяка може да се побере в три-четири реда, ако се напише. Той избира. Обикновено си разказва все една и съща приказка, било като почва оттам, докъдето е спрял предния ден, било от самото начало, но с нови варианти. Достатъчно е обаче да види нещо съвсем незначително, да чуе случайно някоя дума и мисълта му поема в ново направление.
Случаят му предлагаше богати възможности. Човек не може да си представи как може да се използува най-обикновено парче дърво, откъртена вейка, каквито се търкалят край плетищата. (Ако пък не намери, ще си отчупи!) Тя се превръщаше във вълшебна пръчица. Ако пък беше дълга и права, ставаше копие или може би шпага. Достатъчно беше да я размаха и тутакси изникваха армии. Кристоф беше генералът. Той вървеше пред войските, даваше им пример, превземаше с пристъп височините. А ако вейката беше гъвкава, тя се превръщаше в камшик. Кристоф яхваше коня, прескачаше пропасти. Понякога конят се подхлъзваше и Кристоф се озоваваше на дъното на някой ров, гледайки опечалено изцапаните си ръце и ожулените колена. Ако пръчицата се окажеше къса, Кристоф ставаше диригент. Не само диригент, но и оркестър. Дирижираше и пееше, после се кланяше на храстите, докато вятърът навеждаше в отговор зелените им глави.
Кристоф беше и вълшебник. Вървеше с големи крачки из нивите, гледаше небето и размахваше ръце. Заповядваше на облаците. Искаше да заплуват надясно. Но те се движеха наляво. Той им се скарваше и повтаряше заповедта си. Дебнеше ги крадешком, с разтуптяно сърце, гледайки дали поне някое мъничко облаче няма да му се подчини. Но те продължаваха да се носят невъзмутимо наляво. Тогава той тропваше с крак, заплашваше ги с вълшебната пръчица и им заповядваше гневно да тръгнат наляво. И този път те му се покоряваха смирено. Той се чувствуваше щастлив и горд с властта си. Докосваше цветята, заричайки ги да се превърнат в позлатени колесници, както бе чувал, че става в приказките. И макар и желанието му да не се сбъдваше нито веднъж, беше твърдо убеден, че някога това ще се случи непременно, стига само да има търпение. Търсеше щурец, за да го превърне в кон. Докосваше го леко с пръчицата си и изричаше някакво заклинание. Насекомото побягваше. Той му препречваше пътя. Миг по-късно, легнал по корем близо до него, той го разглеждаше внимателно. Забравил ролята си на заклинател, се забавляваше да обръща по гръб клетото животинче и се заливаше в смях, когато то се гърчеше.
Наумяваше си също да завърже връв на магическата си пръчка, хвърляше я най-сериозно в реката и чакаше рибата да захапе. Знаеше отлично, че рибите нямат навик да се улавят без стръв или бръмбар, но си мислеше, че поне веднъж, заради него, биха могли да направят изключение от принципите си. Стигна дотам в неизчерпаемата увереност във възможностите си, че се опита да лови риба на улицата с обикновен камшик, като го пусна през процепа на плочата над уличния канал. От време на време изваждаше силно развълнуван камшичето, въобразявайки си, че връвта е натежала този път и непременно ще извади съкровище, както в приказката, която му бе разказал дядо…
Много пъти му се случваше посред игрите да изпадне за миг в странен унес и пълна забрава. Тогава всичко около него се заличаваше, той не съзнаваше какво прави, забравяше дори самия себе си. Това ставаше съвсем неочаквано. Както си ходеше, както се качваше по стълбата, главата му внезапно се изпразваше. Привидно не мислеше за нищо, но когато се опомняше, му се завиваше свят, съзнавайки, че все още е в тъмното стълбище, защото имаше чувството, че докато е изкачвал няколкото стъпала, е изживял цял един живот.


Дядо му го вземаше често със себе си по време на вечерните си разходки. Малкият ситнеше до него, уловил ръката му. Вървяха по селските пътища, напреко през разораните ниви, от които се носеше приятна и силна миризма. Огромни врани, накацали посред пътя, ги забелязваха отдалече и отлитаха тежко, щом те се приближиха.
Дядото покашляше. Кристоф знаеше какво означава това: старецът гореше от желание да му разкаже някоя приказка: но държеше детето да го помоли. И Кристоф не пропускаше случая. Дядото и внукът се разбираха. Старецът беше много привързан към детето и му беше приятно с него, защото намираше в негово лице любезен слушател. Обичаше да разказва случки от своя живот или биографии на велики хора от древността или от съвременната епоха. Гласът му звучеше тогава патетично и развълнувано. Изпитваше детска наслада, която се мъчеше да прикрие. Явно беше, че е очарован от собствените си думи. За съжаление, щом заговореше, мъчно ги намираше. Беше свикнал с този свой недостатък. Той се проявяваше при всеки пристъп на красноречие. Но тъй като все забравяше за него, никога не си вземаше поука.
Той говореше за Регул и Арминий, за ловците на Лютцов, за Кьорнер и за Фридрих Щаб, който искал да убие Наполеон. Лицето му просияваше, когато разказваше за изключителни прояви на героизъм. Така тържествено изричаше историческите цитати, че беше невъзможно да се разберат и си въобразяваше, че е връх на ораторското изкуство да накара слушателите си да чакат на най-вълнуващите моменти. Млъкваше, преструвайки се, че се е задавил, секнеше се шумно и сърцето му ликуваше, когато детето питаше със схванат от вълнение глас: «А после, дядо?»
Дойде време, когато Кристоф, вече по-голям, разбра тактиката на дядо си и от проклетия умишлено се преструваше, че завършекът на историята никак не го интересува. Това опечаляваше горкия старец. Но по времето, за което разказваме, той беше изцяло в плен на разказвача. Кръвта биеше по-силно във вените му при драматичните пасажи. Не му беше съвсем ясно за кого става дума, нито къде и кога са били извършени тези подвизи, дали дядо му е познавал Арминий и дали Регул не е — бог знае защо — някой от хората, които е видял предната неделя в черквата. Но сърцето му, както и сърцето на дядо му, преливаше от гордост пред тези героични постъпки, като че ли самите те ги бяха извършили: защото и старецът, и детето бяха еднакво наивни.
Кристоф беше по-малко очарован, когато дядо му вмъкваше точно в най-патетичния момент някое от любимите си словоизлияния, предназначени по-скоро за самия него. Тези негови нравствени разсъждения се свеждаха обикновено до някоя достопочтена, но премного известна мисъл: «Блага дума желязна врата отваря» или: «Честта е по-ценна от живота», или още: «По-добре е да си добър, а не зъл». Само че разсъжденията му бяха много заплетени. Тъй като не се боеше от критиката на младия си слушател, дядото се отдаваше на обичайното си надуто красноречие. Преспокойно повтаряше едни и същи думи, не завършваше изреченията си или даже посред нравоученията си позволяваше да каже каквото му хрумне, за да попълни внезапните празнини на мисълта си. Освен това той подчертаваше с безсмислени жестове някои думи, за да им придаде повече сила. Детето го слушаше с дълбока почит и си мислеше, че дядо му е много красноречив, но малко скучен.
И двамата обичаха да се връщат към легендарната история на корсиканския завоевател, завзел цяла Европа. Дядото го беше виждал. Насмалко не се бе сражавал срещу него. Но той умееше да признава величието на противниците си. Двадесет пъти поне бе заявявал, че с готовност би дал едната си ръка, ако можеше подобен човек да се роди отсам Рейн. Съдбата бе пожелала иначе: въпреки възхищението си той се бе борил против него, тоест за малко не се бе борил против него. Тъй като Наполеон бил само на десет левги и те вървели срещу него, обзета от внезапна паника, малката им военна част се пръснала в гората и всички хукнали да бягат, викайки: «Предадени сме!» Напразно — както разказваше дядото — той се опитал да събере бегълците. Хвърлил се пред тях, заплашвал ги, плакал. Тяхната вълна го повлякла и на следващия ден той се озовал удивително далече от бойното поле — така наричаше той мястото на поражението. Но Кристоф постоянно го караше да разказва за подвизите на героя. И той изпадаше във възторг от чутовните му походи по света. Виждаше го, следван от безчислени тълпи, които го акламираха с любов и само при един негов жест връхлитаха като вихър над враговете и винаги ги обръщаха в бягство. Истинска вълшебна приказка. Дядото преувеличаваше малко, за да разкраси историята. Караше Наполеон да завладее Испания и едва ли не и Англия, която не можеше да понася.
Понякога старият Крафт примесваше възторжените си разкази с възмутени възклицания по адрес на героя си. Патриотът се събуждаше у него — и странно — по-скоро когато разказваше за пораженията на императора, а не за битката при Йена. Той замлъкваше, посочваше с ръка реката, изхрачваше се презрително и произнасяше благородни хули — никога не се принизяваше до просташки ругатни. Наричаше го престъпник, кръвожаден звяр, човек без морал. И ако този език имаше за цел да възстанови в съзнанието на детето чувството за справедливост, трябва да признаем, че съвсем не я постигаше. Защото имаше голяма опасност детската логика да стигне до заключението: «Щом толкова велик човек не е имал морал, едва ли моралът е нещо важно, нали най-главното е да си велик!» Но старецът съвсем не подозираше какви мисли ситнят до него.
Понякога и двамата млъкваха, преживявайки, всеки посвоему, чудните разкази. Разбира се, ако дядото не срещнеше по пътя някого от благородните си клиенти, тръгнал също на разходка. Тогава той се спираше безкрайно дълго, кланяше се много ниско и заливаше раболепно събеседника си с любезности. Детето се червеше, без да съзнава защо. Дълбоко в душата си дядото тачеше високопоставените, «преуспелите». Може би той обичаше толкова и любимите си герои от историята, защото виждаше в тях хора, постигнали повече в живота си, изкачили се по-високо от другите.
Когато беше много топло, старият Крафт сядаше под някое дърво и не след дълго задрямваше. Тогава Кристоф се настаняваше край него, на купчина чакъл, на крайпътен камък или на друго високо и неудобно място и клатеше крачета, тананикайки и бленувайки. Или пък лягаше на гръб и се заглеждаше в бягащите облаци: те му приличаха на волове, великани, шапки, стари дами, безкрайни пейзажи. Той разговаряше тихичко с тях. Гледаше съчувствено някое малко облаче, което големият облак се канеше да погълне. Страхуваше се от много черните, почти сини облаци, които се придвижваха с голяма бързина. Струваше му се, че заемат важно място в живота и се изненадваше, че нито дядо му, нито майка му им обръщаха внимание. Те бяха страшни същества, способни да навредят. За щастие отминаваха благосклонно, без да се спират. Най-сетне от много гледане му се завиваше свят. Размахваше ръце и крака, като че ли се боеше да не падне в небето. Клепачите му се затваряха, налягаше го дрямка… Тишина… Листата леко шушнат и потръпват под слънцето, прозрачна мъгла се носи във въздуха, мухите летят колебливо и бръмчат като орган; пияните от лятната жега щурци свирят весело: всичко друго мълчи… Вълшебни нотки трептят в писъка на кълвача под свода на дърветата. Далеч в полето орач подвиква на воловете си. По белия път чаткат конски копита. Очите на Кристоф се затварят. Една мравка пълзи край него по сухия клон, паднал над синора. Детето престава да съзнава… Изминали са сякаш векове. То се сепва. Мравката все още пълзи по съчката.
Понякога дядото спеше много дълго. Лицето му ставаше строго, дългият му нос се изостряше, устата му се полуотваряше. Кристоф го гледаше неспокойно и се боеше да не би малко по малко главата му да придобие някаква фантастична форма. Той запяваше по-високо, за да го събуди или се изтърколваше шумно от купчината камъни. Веднъж си науми да хвърли върху лицето му няколко борови иглички и да му каже, че са паднали от дървото. Старецът повярва, а Кристоф много се смя. За нещастие реши да повтори играта. Но точно когато го замерваше с ръка, видя, че дядо му го гледа. Работата взе лош обрат. Старецът държеше на достойнството си и не допускаше подигравки: повече от седмица му беше сърдит.
Колкото по-неравен беше пътят, толкова по-приятен бе той за Кристоф. Мястото на всеки камък придобиваше особено значение. Той ги знаеше всичките на пръсти. Всеки по-дълбок коловоз му се струваше географско възвишение, подобно едва ли не на масива Таунус. Виждаше мислено картата на цялата област, която се простираше на два километра околовръст с всички падини и издатини. Затова, когато променяше малко очертанията на някоя бразда, той се смяташе почти толкова важен, колкото някой инженер с група работници. А когато с тока на обувката си смачкаше буца пръст и запълнеше вдлъбнатината под нея, той бе уверен, че денят не е минал напразно.
Понякога по пътя срещаха селянин с каручка. Обикновено се оказваше познат на дядото. Качваха се до него. Това беше истинско блаженство. Конят препускаше бързо, а Кристоф се смееше радостно, докато не срещнеха други пешеходци: тогава детето придобиваше важно и нехайно изражение, сякаш от край време се е возило на кола. Но сърцето му преливаше от гордост. Дядо му и коларят разговаряха, без да му обръщат внимание. Притиснат помежду им, просто премазан, често дори прав, той се чувствуваше напълно щастлив. Разговаряше високо, без да се безпокои, че не му отговарят. Гледаше как конят мърда уши. Странни животинчета са тия конски уши! Движат се на всички страни, надясно, наляво, изострят се напред, клюмват встрани, обръщат се така комично назад, че Кристоф се превиваше от смях. Щипеше дядо си, за да привлече вниманието му. Но дядото не се интересуваше от такива неща. Той го отблъскваше и му казваше да го остави на мира. Кристоф разсъждаваше: той си мислеше, че големите хора не се учудват на нищо; те са силни, знаят всичко. И се стараеше да се държи и той като голям, да скрива любопитството си, да изглежда безразличен.
Смълчаваше се. Трополенето на колата го приспиваше. Звънчетата на коня подскачаха: «зън-зън-зън». Във въздуха трепваха мелодии: те подхвърчаха като орляк пчели около сребристите звънчета. Люшкаха се весело в ритъма на каручката; непресекващ извор на песни. Редуваха се една след друга и очароваха Кристоф. Една песен особено му се стори толкова хубава, че пожела дядо му да я чуе. Запя по-високо. Не му обърнаха внимание. Започна отново един тон по-горе, после още веднъж с все сила, докато Жан-Мишел му се сопна: «Млъкни най-сетне! Страшно си досаден с това тръбене!»
Кристоф толкова малко очакваше такава реакция, че не можа да си поеме дъх. Изчерви се до уши и млъкна засрамен. Изпита убийствено презрение към двамата нечувствителни старци, глухи за възвишената му песен: песен, която разтваряше небето. Сториха му се страшно противни с небръснатите си от цяла седмица бради; пък и миришеха на лошо.
Утеши се, като се загледа в сянката на коня. И тази гледка беше удивителна. Сякаш край пътя тичаше легнало на една страна черно животно. Вечер, когато се прибираха, сянката на коня покриваше част от ливадата. Срещнеха ли купа сено, главата му изпълзяваше по нея, а отминеха ли я, отново се връщаше на мястото си. Муцуната изглеждаше удължена като спукан балон. Ушите — огромни и източени като свещи. Сянка ли беше наистина това, или живо същество? Не би му било приятно да се срещне с нея насаме. Не би тичал подире й, както обичаше да гони сянката на дядо си, за да стъпи на главата и да заскача отгоре. Сенките на дърветата, когато слънцето преваляше на запад, също будеха у него всевъзможни представи. Те преграждаха пътя. Печални смешни призраци, които мълвяха: «Не отивайте по-нататък!» И скърцащите оси на колелата, и копитата на коня повтаряха: «Не по-нататък! Не по-нататък!»
Дядото и коларят продължаваха неуморно безконечното си бъбрене. Понякога повишаваха тон особено когато заговореха за местни ежби и накърнени интереси. Детето преставаше да си фантазира и ги поглеждаше неспокойно. Струваше му се, че се карат и се боеше да не стигнат до бой. А те тъкмо в този миг се разбираха най-добре поради общата си омраза. Най-често разговаряха без настървение, без ненавист за съвсем безразлични неща, макар и да викаха с все гърло, ей така, просто заради удоволствието да пуснат на воля гласа си, истинска наслада за простолюдието. Кристоф обаче не разбираше разговора им, чуваше само силните им гласове, гледаше сгърчените им в гримаса лица и си мислеше тревожно: «Какви злобни изражения! Сигурно се мразят! Как страшно си върти тоя чичо очите! Колко широко си отваря устата! Изпръска ме с плюнка в яростта си! Дали няма да убие дядо?…»
Колата спираше. Селянинът казваше: «Ето че пристигнахме.» Двамата смъртни врагове си стискаха ръце. Дядото слизаше пръв. Селянинът му подаваше момченцето. Шибваше коня. Колата се отдалечаваше. И те пак крачеха по неравния път успоредно на Рейн. Слънцето потъваше в нивите. Пътеката лъкатушеше почти до самата вода. Обилната мека трева шушнеше под стъпките им. Върбите се навеждаха над реката, потънали наполовина в нея. Облак мушици танцуваха във въздуха. Безшумно се плъзгаше лодка, влачена от тихото течение. Вълните сякаш смучеха клоните на върбите. Светлината беше нежна, прибулена, въздухът — свеж, реката — сребристосива. Връщаха се в къщи, а щурците свиреха. От прага се усмихваше скъпото майчино лице…
О, пленителни спомени, благотворни картини, които като хармонично ято ще чуруликат през целия живот!… По-късните пътувания, големите градове, бурните морета, мечтаните пейзажи, любимите лица не се запечатват в душата с безпогрешна точност, както тия детски разходки или ъгълчето в градината, гледано всеки ден през стъклото на прозореца, изпотено от устата на долепеното до него и незаето с нищо друго дете…


Вечерта настъпва в затворената къща. Домът… убежище срещу всичко страшно: сянката, нощта, страха, непознатото. Нищо враждебно не би могло да прекрачи прага му… Огънят пламти. Позлатена гъска се върти бавно на шиша. Съблазнителна миризма на мазнина и препечено месо изпълва стаята. Хубаво нещо е яденето! Несравнимо блаженство, благоговеен възторг, ликуване. Тялото се отпуща от приятната топлина след дневната умора при звука на така близките гласове. След като се нахрани, Кристоф изпада в захлас. Лицата, сенките, абажурът на лампата, огнените езици, които ближат черното огнище сред звезден дъжд, всичко придобива празничен, вълшебен изглед. Кристоф отпуска лице върху чинията си, за да се наслади по-пълно на това блаженство…
Той е в топлото си креватче. Как е стигнал до него? Приятна умора го притиска. Бръмченето на гласовете в стаята и впечатленията от деня се преплитат в съзнанието му. Баща му взема цигулката. Тънките нежни звуци застенват в мрака. Но върховното щастие е, когато мама идва, улавя ръката на задрямалия Кристоф и наведена над него, му изпява полугласно, по негово желание, стара песен, чиито думи не означават нищо. Бащата намира песента глупава, но Кристоф не може да й се насити. Той сдържа дъха си. Ще му се и да се смее, и да плаче; сърцето му е опиянено. Той не съзнава къде е, прелива от умиление. Обвива с ръце шията на майка си и я прегръща с все сила. Тя му казва усмихната:
— Да не искаш да ме удушиш?
Той я стиска още по-силно. Колко много я обича! Колко много обича всичко! Всички хора! Всичко на света! Всичко е добро, всичко е красиво… Кристоф заспива. Щурчето пее в огнището. Разказите на дядо, героичните хора витаят в щастливата нощ… Да бъде герой като тях!… Да, той ще стане герой!… Вече е герой!… Ах, колко е приятно да се живее!…
Това малко създание прелива от сила, радост, гордост. Каква неизчерпаема енергия! Тялото и духът му са във вечно движение, увлечени в някаква вихрушка, която се върти шеметно. Като малък саламандър той ден и нощ играе в огъня. Неуморен възторг, подхранван от най-дребен повод. Безумен блян, бликащ извор, съкровищница на неизчерпаема надежда, смях, песен, вечно опиянение. Животът още не го е вкопчил в клещите си. Детето му се изплъзва; то се носи в безкрайната шир. Колко е щастливо! То е създадено само за да бъде щастливо! С цялото си същество вярва в щастието, стреми се към него с цялата си страст, с всичките си сили…
Животът скоро ще го вразуми.


II

Семейство Крафт произхождаше от Анверс. Старият Жан-Мишел беше напуснал родния град поради младежки лудории — след грубо спречкване, каквото бе имал неведнъж, защото беше голям побойник, — но този път то бе имало неприятна развръзка. Беше се установил преди около половин век в малкото княжеско градче, чиито заострени червени покриви и сенчести градини, разположени терасовидно по склона на един хълм с меки очертания, се оглеждат в бледозелените очи на Рейн. Отличен музикант, той бе скоро оценен в този край, където всички са музиканти. Беше пуснал корен там, като се ожени, минал вече четиридесетте, за Клара Сарториус, дъщеря на капелмайстора на принца, който му предаде своята длъжност. Клара беше спокойна немкиня; тя имаше две слабости — кухнята и музиката. Боготвореше мъжа си почти колкото боготвореше и баща си. Жан-Мишел също се възхищаваше от нея. Те живяха в пълно съгласие петнадесет години и имаха четири деца. После Клара умря. А Жан-Мишел, след като я оплака горчиво, се ожени на петия месец за Отилия Шюц, засмяна и яка двадесетгодишна мома с румени бузи. Отилия притежаваше същите качества, както и Клара, и Жан-Мишел я обичаше също така предано и вярно. След осем години семеен живот и тя умря, като преди това му роди седем деца. Общо единадесет, от които оцеля само едно. Макар да ги обичаше много, тези последователни загуби не помрачиха неизменно доброто му настроение. Най-тежкото изпитание беше смъртта на Отилия преди три години, защото той беше вече на възраст, когато трудно може да се създаде ново семейство и да се изгради нов живот. След кратък период на душевен смут обаче старият Жан-Мишел си възвърна обичайното равновесие, което никакво нещастие не беше в състояние да разклати.
Той беше сърдечен човек. Но здравата му природа превъзмогваше всичко. Изпитваше физическо отвращение към тъжното настроение и истинска потребност да се весели грубо, по фламандски, да се смее шумно и безгрижно. Каквато и скръб да изживяваше, не загубваше охотата си за ядене и пиене и не преставаше да свири. Под негово ръководство дворцовият оркестър си извоюва завидна репутация в рейнските градове, където Жан-Мишел бе станал легендарен с атлетическото си телосложение и с избухливостта си. Колкото и да се мъчеше, не успяваваше да се овладее. Всъщност този буен човек беше стеснителен и се боеше да не се изложи; обичаше добрите обноски и се боеше от общественото мнение. Но буйната му кръв вземаше превес: съзнанието му се замъглеше и внезапно го обхващаше безумна припряност не само по време на репетициите на оркестъра, но и посред концерт. Случвало му се бе да захвърли яростно палката си пред самия принц, да затропа с крака като обезумял и да закрещи на някой музикант от гняв. Принцът се забавляваше, но оскърбените музиканти не му прощаваха. Напразно, миг след това, засрамен от избухването си, Жан-Мишел се стараеше да го заглади, държейки се прекалено любезно: при пръв повод избухваше още по-силно. И тази крайна раздразнителност, която се увеличаваше с възрастта, най-сетне направи положението му доста неудобно. Той сам го почувствува. И един ден, след като една подобна нервна криза едва не предизвика стачкуването на целия оркестър, той подаде оставката си. Надяваше се, че след толкова дългогодишна служба ще го помолят да остане. Но не стана така и тъй като беше много горд, за да изтегли обратно молбата си, напусна оркестъра съкрушен, оплаквайки се от човешката неблагодарност.
Оттогава се чудеше как да запълни дните си. Беше прехвърлил седемдесетте, но все още беше здрав. Продължаваше да работи и да тича из градеца от сутрин до вечер, даваше уроци, спореше, дърдореше, бъркаше се във всичко. Беше изобретателен и търсеше най-различни начини, за да запълни времето си: започна да поправя музикални инструменти; измисляше, изпробваше и понякога действително изнамираше различни усъвършенствувания. Композираше дори, мъчеше се да композира! Беше съчинил на времето една Missa solemnis, за която често говореше. Тя беше гордостта на семейството. Беше му коствувала толкова напрежение, че едва не получи мозъчен кръвоизлив, докато я напише. Опитваше се да убеди сам себе си, че произведението му е гениално, но помнеше отлично колко празна бе главата му, докато го съчиняваше. Не смееше вече да погледне ръкописа, защото всеки път разпознаваше във фразите, които смяташе свои, откъси от други автор и, мъчително споени с усилие на волята му. Това беше голямото му огорчение. Понякога му идваха идеи, които му се струваха възхитителни. Тичаше с трепет към масата си: дали най-сетне не бе уловил вдъхновението? Но едва взел перото в ръка, той се оказваше пак сам в тишината. И колкото и да се мъчеше да съживи изчезналите гласове, успяваше само да долови познати мелодии от Менделсон или Брамс.
«Съществуват — пише Жорж Санд — нещастни гении, които не успяват да се изявят и отнасят в гроба скритите си размисли, както казваше един член на това голямо семейство от бележити неми или заекващи личности, Жофроа Сент-Илер.» И Жан-Мишел спадаше към това семейство. Той не успяваше да се изяви не само в музиката, но и в речта. И винаги се заблуждаваше: толкова би желал да говори, да пише, да бъде велик музикант, красноречив оратор! Това бе тайната му рана. Не споменаваше никому нищо, не признаваше и пред себе си, стараеше се да не мисли по този въпрос, но неволно мислеше и това го съкрушаваше.
Бедният старец! Не можеше да се прояви напълно в нищо! У него имаше толкова красиви и мощни зародиши, но те не се развиваха. Дълбока трогателна вяра в достойнството на изкуството, в нравствената стойност на живота, но речеше ли да ги изрази, избиваше само на смешен и надут патос. Толкова благородна гордост дълбоко в душата, а в живота — едва ли не раболепно преклонение пред високопоставените. Такъв възвишен стремеж към независимост, а на практика — пълно покорство. Претенции за свободомислие, съчетани с възможно всички предразсъдъци. Любов към героизма и действителна смелост и същевременно толкова боязливост! Спряла се посред пътя благородна натура!
Жан-Мишел пренесе всичките си честолюбиви мечти върху сина си. И отначало Мелхиор обещаваше да ги задоволи. Още от детските си години той показваше голяма дарба. Учеше със забележителна лекота и много рано като цигулар придоби виртуозност, която за дълго време го направи любимец, едва ли не идол на дворцовите концерти. Свиреше също доста приятно на пиано и на други инструменти. Умееше да говори, беше добре сложен, макар и възтежък тип, който минава в Германия за класическа красота: широко неизразително чело, едри правилни черти, къдрава брада. Юпитер от бреговете на Рейн. Старият Жан-Мишел се наслаждаваше на успехите на сина си. Той изпадаше в захлас пред майсторството на всеки виртуоз, тъй като никога не бе успявал да свири издържано на нито един инструмент. Естествено Мелхиор никак нямаше да се затрудни, ако трябваше да изкаже и мислите си. Но за съжаление той не мислеше. И пет пари не даваше. Беше чисто и просто посредствен комедиант, за когото е важно как звучат думите, а не какъв е смисълът им, затова следи зорко, с тревожно тщеславие за въздействието им върху слушателите.
Най-любопитното беше, че и в неговото държане, също както при Жан-Мишел, въпреки постоянната му грижа да прави добро впечатление в обществото, въпреки боязливото тачене на всички условности, винаги се долавяше нещо рязко, неочаквано, необмислено, което караше хората да казват, че всички Крафт са малко смахнати. Отначало това не навреди на Мелхиор. Напротив, дори чудатостите му бяха едва ли не доказателство за гения, който му приписваха. Защото между здравомислещите хора е прието да се смята, че артистите не могат да бъдат като тях. Скоро обаче откриха на какво се дължат чудатостите на Мелхиор: обичайният им източник беше бутилката. Ницше твърди, че Бакх бил бог на музиката. Мелхиор по инстинкт беше на същото мнение, но в неговия случай този бог се оказа много неблагодарен към поклонника си: вместо да му даде разум, защото не му достигаше, той му отне и малкото, което притежаваше. След необмислената му женитба (нелепа в очите на другите и следователно и в неговите) той все повече и повече се изостави. Започна да свири небрежно: беше толкова уверен в превъзходството си, че в кратко време го загуби. Появиха се други виртуози, които му отнеха благосклонността на публиката. Това го огорчи. Вместо да се стресне и да заработи по-енергично, неуспехите му съвсем го обезсърчиха. Отмъщаваше си, като злословеше за съперниците си в кръчмата. Разчиташе в неразумната си гордост, че ще наследи баща си като капелмайстор: назначиха другиго. Тогава си въобрази, че го преследват, започна да се държи като непризнат гений. Благодарение на уважението, с което се ползуваше старият Крафт, Мелхиор остана като цигулар в оркестъра, но загуби постепенно всичките си уроци в града. Този удар засегна силно честолюбието му, но засегна още по-осезателно кесията му. От няколко години доходите на семейството много намаляха, повя лош вятър. След като бяха живели в истинско охолство, сега изпаднаха в оскъдица и с всеки изминат ден ставаше все по-лошо, но Мелхиор се правеше, че не забелязва и все така пръскаше пари за облеклото и развлеченията си.
Той не беше лош човек, но не беше и съвсем добър, а това е може би по-лошо — слаб, без устрем, без морална сила, а същевременно се смяташе за безупречен баща, син, съпруг, изобщо за добър човек и може би беше така, ако за това е достатъчно да притежаваш незлобиво сърце, което лесно се разнежва, и да изпитваш животинска привързаност към близките си, които обичаш като част от себе си. Не можеше дори да се каже, че беше голям егоист: просто не беше силна личност. Не представляваше нищо. Подобни хора са истинска напаст. Като ненужен баласт, изхвърлен във въздуха, те се носят стремително надолу и неизбежно трябва да паднат, но увличат при падането си всичко, което е с тях.


Точно по времето, когато семейството съвсем изпадна, малкият Кристоф започна да проумява какво става около него.
Той не беше вече единствено дете. Мелхиор произвеждаше всяка година по едно бебе, без да се грижи какво ще стане с него по-късно. Две умряха съвсем малки. Другите две бяха три и четири годишни. Той изобщо не се занимаваше с тях. Принудена да излиза от къщи, Луиза ги поверяваше на Кристоф, който по това време беше едва шестгодишен.
Това беше голяма жертва за него, защото трябваше да се откаже от приятните си следобеди из нивята. Но беше горд, че го смятат за мъж, и се отнасяше сериозно към задачата си. Забавляваше братчетата си, колкото можеше, показвайки им своите игри. Говореше им, както бе чувал майка си да им говори, или пък ги носеше ту едното, ту другото, както правеха големите. Цял се прегърбваше под товара, стискаше зъби, но държеше с все сила братчето до гърдите си, за да не го изпусне. Децата искаха да ги носи през цялото време, никога не им омръзваше. А когато Кристоф се спираше изнемощял, те почваха да реват и не млъкваха. Измъчваха го много, чудеше се просто какво да ги прави. Бяха мръсни и се нуждаеха от майчини грижи. Кристоф беше безпомощен. Те издевателствуваха над него. Понякога му идеше да ги напляска, но си мислеше: «Малки са, не разбират.» И се оставяше великодушно да го щипят, удрят и тормозят. Ернст ревеше за нищо и никакво. Почваше да тропа с крака и да се търкаля на земята от яд: беше нервно дете и Луиза все молеше Кристоф да му угажда. Родолф пък беше хитър като маймуна. Винаги издебваше, когато Кристоф се занимаваше Ернст, за да върши зад гърба му всевъзможни глупости: чупеше играчките, разсипваше водата, цапаше рокличката си, събаряше чиниите на земята, тършувайки в долапа.
Така че когато Луиза се връщаше, вместо да похвали Кристоф, тя му казваше огорчено, без да му се кара, виждайки пораженията:
— Клето мое момче, за нищо не те бива!
Кристоф се оскърбяваше и му ставаше тежко на сърцето.


Луиза не пропускаше случай да изкара малко пари и продължаваше да работи като готвачка в по-специални случаи — сватбени пиршества, кръщения. Мелхиор се правеше, че не знае: това нараняваше самолюбието му; но охотно приемаше тя да работи, без той да знае. Малкият Кристоф нямаше още никаква представа за трудностите на живота. За него не съществуваха други граници на желанията му извън волята на родителите му, но той не я чувствуваше като принуда, защото те го оставяха да живее почти без надзор. Желаеше само едно — да порасне, за да бъде в състояние да върши всичко, което иска. Нямаше представа за ограниченията, с които човек се сблъсква на всяка крачка, и главно през ум не му минаваше, че родителите му не са напълно господари на самите себе си. В деня, когато за пръв път прозря, че едни от хората заповядват, а други се подчиняват и неговите близки не спадат към първата категория, от дън душа се разбунтува. Този ден беляза първия прелом в живота му.
Това се случи един следобед. Луиза му сложи най-чистите дрешки, подарено износено костюмче, но майка му със своята изобретателност и търпение го бе преобразила. Той отиде, както се бяха уговорили в дома, където тя работеше. Плашеше го мисълта, че трябва да влезе сам. Един прислужник се шляеше пред входа; той спря детето и го попита покровителствено какво търси. Кристоф прошепна, изчервявайки се, че идва при «госпожа Крафт», както му бе поръчано да каже.
— Госпожа Крафт ли? За какво ти е госпожа Крафт? — натърти иронично думата «госпожа» прислужникът. — Да не би да е майка ти? Качи се по оная стълба ей там. Ще намериш Луиза в кухнята, в дъното на коридора!
Кристоф тръгна натам цял пламнал: срамно му стана, че прислужникът бе нарекъл така свойски майка му по име. Чувствуваше се унизен. Искаше му се да побегне, да изтича при милата си река, да се скрие в храстите, където обичаше да си разказва приказки.
В кухнята се озова сред други слуги, които го посрещнаха с шумни приветствия. В дъното, край пещите, майка му се усмихваше мило и леко смутено. Той изтича към нея и зарови лице в полите й. Тя бе с бяла престилка и държеше дървена лъжица. Отначало сама засили смущението му, като поиска от него да си вдигне брадичката, за да го видят и да се ръкува с всички в кухнята. Той не се съгласи. Обърна се към стената и скри лице в шепите си. Малко по малко обаче се окуражи: стрелваше за миг присъствуващите с блесналите си засмени очички, но тутакси се извръщаше, щом някой го погледнеше. Крадешком изучаваше обстановката. Майка му изглеждаше заета и важна, не я познаваше такава. Тя отхлупваше ту една, ту друга тенджера, казваше мнението си, обясняваше уверено рецептите, а другата готвачка я слушаше с уважение. Сърцето на детето преливаше от гордост, виждайки колко ценят майка му и каква роля играеше тя в тази хубава стая, украсена с великолепни лъскави съдове.
Внезапно всички разговори секнаха. Вратата се отвори; влезе една дама, като шумолеше с копринената си рокля. Тя огледа всички подозрително. Не беше вече млада, но носеше светла рокля с широки ръкави. Държеше шлейфа си в ръка, за да не се докосне до нещо. Това обаче не й попречи да се доближи до печката, да надзърне в ястията и дори да ги опита. Когато повдигна леко ръка, ръкавът й се свлече и се показа голият й лакът. Това се стори грозно и неприлично на Кристоф. И колко сухо и рязко говореше тя на Луиза! А как смирено отговаряше майка му! Кристоф беше поразен. Той се сгуши в ъгъла си, за да не би да го забележат. Но не успя да се скрие. Дамата попита кое е това момченце. Луиза го улови за ръка и й го представи. Тя държеше ръцете му, за да не може да скрие лицето си. И макар и да бе изкушен да се освободи рязко и да побегне, Кристоф инстинктивно почувствува, че този път трябва да се подчини. Дамата погледна слисаното детско личице и първата й чисто майчинска реакция беше една мила усмивка. Но тя тутакси отново придоби покровителственото си изражение, попита го дали е послушен, ходи ли на черква, но той не отговори нищо. Тя разгледа как му стоят дрешките. Луиза побърза да изтъкне колко са хубави. Издърпа надолу палтенцето, за да оправи гънките. Кристоф изпита желание да изкрещи, толкова силно го стискаше майка му. Не проумяваше защо благодари на дамата.
А тя го улови за ръка и заяви, че ще го заведе при децата си. Кристоф хвърли отчаян поглед към майка си, но тя само се усмихваше любезно на господарката — той разбра, че не може да очаква помощ от нея и последва дамата като овца на заколение.
Отидоха в градината, където две начумерени деца — момиче и момче почти на неговата възраст — сякаш се бяха скарали за нещо. Пристигането на Кристоф ги развлече. Приближиха се да разгледат новодошлия. Изоставен при тях от дамата, Кристоф стоеше като закован на алеята и не смееше да вдигне очи. Двете деца, застанали неподвижно на няколко крачки от него, го оглеждаха от глава до пети, побутваха се с лакът и се кикотеха. Най-сетне се решиха да го заговорят. Попитаха го кой е, откъде идва, какво работи баща му. Кристоф не отговори нищо, напълно смразен. Беше смутен до сълзи особено от момиченцето, което имаше руси плитки, голи крака и къса поличка.
Започнаха да играят. Тъкмо когато Кристоф се поокопити, малкото богаташче се изправи пред него и като пипна дрешката му, заяви:
— Я, ами че това е моето палтенце!
Кристоф се смая. Възмутен от твърдението, че дрешката му била на другиго, той енергично поклати глава в знак на отрицание.
— Та нали си го познавам — настоя момчето. — Това е старото ми синьо палтенце: ето къде го бях изцапал.
И то посочи с пръст едно петно. После, продължавайки огледа си, се взря внимателно в краката на Кристоф и го попита от какво са направени кърпените му обуща. Кристоф стана ален. Момиченцето направи презрителна гримаса и пошепна на братчето си — но така, че Кристоф чу, — че той е бедно дете. Кристоф си възвърна способността да говори. Въобрази си, че успешно ще срази това оскърбително мнение, като избърбори завалено, че е син на Мелхиор Крафт, а майка му е Луиза, готвачката. Струваше му се, че тази титла е не по-малко хубава от всяка друга. И беше напълно прав. Но двете деца, които се заинтересуваха от този факт, явно не промениха отношението си към него. Напротив, започнаха да му говорят покровителствено. Попитаха го какво ще прави, когато порасне — дали ще стане готвач или кочияш. Кристоф пак онемя. Сърцето му се вледени.
Окуражени от мълчанието му, двете богаташчета, настроени внезапно, без никаква причина, враждебно към бедното дете, с присъщата на децата жестокост се чудеха как по-забавно да го тормозят. Момиченцето особено изглеждаше много настървено. То забеляза, че Кристоф тича трудно, защото дрехите му бяха тесни. И коварно му предложи да прескочи препятствие. Струпаха няколко столчета и накараха Кристоф да ги прескочи. Горкото момче не посмя да признае какво му пречи да скача. То се засили, затича се и се просна на земята. Децата се развикаха възторжено около него. Трябваше да опита още веднъж. Той направи отчаяно усилие и със сълзи на очи този път успя да прескочи преградата. Това не задоволи малките му палачи. Те решиха, че препятствието не е достатъчно високо. Прибавиха още едно столче, та непременно да си счупи врата. Кристоф се опита да се разбунтува. Той заяви, че няма да скочи. Тогава момиченцето го нарече страхопъзльо и каза, че се страхува да скочи. Кристоф не можа да понесе такова оскърбление. Сигурен, че ще падне, той скочи и действително падна. Краката му се преплетоха в столчетата и всичко се събори заедно с него. Той си ожули ръцете, едва не си пукна главата и като връх на нещастието скъса панталоните си не само на коленете, но и другаде. Не знаеше къде да се дене от срам. Двете деца радостно скачаха край него. Той страдаше жестоко. Чувствуваше презрението и омразата им. Защо? Защо? Би желал да умре! Едва ли има по-жестока болка от страданието на дете, което за пръв път открива човешката злост. Струва му се, че целият свят се е опълчил против него, че е лишено от всякаква подкрепа. Абсолютно никаква, абсолютно никаква!… Кристоф се помъчи да стане. Богатото момче го блъсна и повторно го събори. Момиченцето го ритна. Той отново се надигна. Те се нахвърлиха и двете върху него, седнаха на гърба му, притискайки лицето му до земята. Тогава го обзе истинска ярост. Премного нещастия му се бяха струпали! Ръцете му пламтяха, хубавите му дрехи бяха скъсани — истинска катастрофа за него! — срам, огорчение, възмущение от неправдата, толкова лоши неща наведнъж — и всичко се изля в диво ожесточение. Той се повдигна на ръце и колене, отърси се като куче и търкулна мъчителите си. И тъй като те пак се нахвърлиха върху него, той се втурна с наведена глава, залепи плесница на момичето и запрати с юмрук момчето посред лехата с цветя.
Раздадоха се писъци. Децата избягаха в къщи, крещейки пронизително. Захлопнаха се врати, чуха се гневни възклицания. Дамата притича бързо, доколкото й позволяваше шлейфът на роклята й. Кристоф я видя, но не се и опита да избяга. Беше ужасен от стореното: наистина нещо нечувано, същинско престъпление! Но не съжаляваше за нищо. Чакаше. Беше загубен. Толкова по-добре. Изпитваше дълбоко отчаяние.
Дамата се спусна към него. Почувствува ударите й, чу гневните й крясъци и потока от укори, но не разбра нищо. Двамата му малки неприятели се бяха върнали, за да присъствуват на опозоряването му. Те врещяха с пълно гърло. Надойдоха и слугите. Настана голяма врява. За да бъде напълно унищожен, ето че се появи и Луиза: повикали я бяха естествено. Вместо да го защити и тя го наби, преди да разбере какво е станало, и го накара да поиска прошка. Той отказа ожесточено. Тя го наби още веднъж и го повлече за ръка към дамата и децата, настоявайки да падне на колене. Той затропа с крака, започна да крещи и ухапа майка си по ръката. Най-сетне успя да избяга сред смеховете на прислужниците.
Вървеше съкрушен, с пламтящо от гняв и плесници лице. Стараеше се да не мисли и крачеше все по-бързо, защото не искаше да плаче на улицата. Бързаше да си отиде в къщи, за да може да излее мъката си. Гърлото му беше свито, кръвта се бе качила в главата му, струваше му се, че ще се пръсне.
Най-сетне се прибра. Изкачи тичешком старото тъмно стълбище до обичайната ниша на прозореца над реката и се отпусна запъхтян. Заля се в сълзи. Не си даваше сметка за какво точно плаче, но не можеше да не плаче. Когато първият пристъп отмина малко, той се разплака повторно, този път съзнателно, настървено, за да се самоизмъчва, като че ли, наказвайки себе си, наказваше и другите. После му мина през ум, че баща му ще се върне и майка му ще му разкаже всичко: мъките му още не се бяха свършили. Реши да избяга накъдето му видят очите и никога да не се връща.
Тъкмо когато слизаше по стълбата, се сблъска с баща си.
— Какво правиш тук? Къде отиваш? — попита Мелхиор.
Кристоф не отговаряше.
— Някаква пакост ли си направил? Какво? Кажи! — повтори Мелхиор. — Ще отговориш ли, или не?
Кристоф мълчеше упорито.
— Какво си направил — повторно запита Мелхиор. — Ще отговориш ли най-сетне?
Детето се разплака. Мелхиор се развика — плачът и крясъците се засилваха, докато най-сетне по стълбата се чуха бързите стъпки на Луиза. Тя се прибра в къщи силно разстроена. Още с влизането си се нахвърли на детето със сурови упреци и нови плесници, към които и Мелхиор не закъсня да прибави няколко жестоки удара, недоразбрал за какво се отнася. И двамата крещяха; детето пищеше. Най-сетне заспориха ядосано. Без да престава да бие сина си, Мелхиор крещеше, че детето има право — ето на какво се излагат, като слугуват у хора, които си въобразяват, че всичко им е позволено само защото имат пари. Пляскайки детето, Луиза викаше на мъжа си, че е грубиян, че няма да му позволи да докосне Кристоф, че го е наранил. На Кристоф действително му потече малко кръв от носа. Но съвсем не му беше до това и той не беше признателен на майка си, която грубо го изтри с мокра кърпа, защото не преставаше да му се кара. Най-сетне го бутнаха в тъмния килер и го затвориха, без да вечеря.
В стаята родителите му продължаваха да се карат. Не знаеше кого от двамата мрази повече. Струваше му се, че майка си. Никога не бе очаквал подобна злост от нея. Чувствуваше се смазан от всички нещастия, сполетели го през изтеклия ден: всичко, което бе изстрадал, несправедливостта на децата, несправедливостта на богатата дама, несправедливостта на родителите си и още нещо, което го изгаряше от срам като жива рана, без сам да съзнава — принизяването на неговите родители, с които той така се гордееше, пред тия зли и достойни за презрение хора. Раболепието им, което смътно бе доловил, му изглеждаше жалко. Всичко в душата му беше разклатено: възхищението от родителите, богоговейната почит, която те му вдъхваха, доверието му в живота, наивната му потребност да обича другите и да бъде обичан от тях, нравствената му сляпа, но пълна вяра. Всичко бе срутено. Грубата сила го бе смазала, без да има възможност да се защити, нито да й се изплъзне когато и да било. Изпъна тяло в отчаян бунт. Заудря с юмруци, с крака, с глава по стената, закрещя, изпадна в нервна криза и се загърчи по земята, блъскайки се в долапите.
Родителите му се притекоха и го взеха на ръце. Сега и двамата се надпреварваха в нежността си към него. Майка му го разсъблече, занесе го в леглото му, седна до възглавницата му и остана до него, докато се успокои. Но не успя да го умилостиви: той не бе простил и се преструваше, че спи, за да не я целуне. Тя му се струваше зла и подла. Нямаше представа каква мъка беше за нея да го изхранва и колко я болеше, че бе принудена да го накаже.
След като изчерпи до капка невероятния запас от сълзи, затаен в детските очи, той се почувствува малко облекчен. Беше страшно уморен. Но нервите му бяха прекалено напрегнати, за да може да заспи. Неотдавнашните сцени изплуваха в унеса му. Виждаше най-ясно малкото момиче с блестящи очи, вирнато надменно носле, коси върху раменете и голи крака; чуваше превзетия детски говор. И трепваше, сякаш наистина го чуваше. Спомняше си колко глупаво се бе държал самият той с него и изпитваше дива омраза. Не прощаваше на момичето, че го бе унизило, и изгаряше от желание да го унизи също, да го разплаче. Мъчеше се да измисли по какъв начин да постигне това — не му хрумна нищо. Нямаше никакви изгледи то някога да се заинтересува от него. Но за да му олекне, той си въобрази, че всичко може да стане така, както му се иска. Представи си, че е станал много богат и прочут. И момичето се е влюбило в него. И си заразказва една от своите невероятни приказки, която накрая му се стори по-вероятна от действителността.
Тя примира от любов, а той я презира. Когато минава пред къщата й, тя го наблюдава, скрита зад завесите. Той знае, че го гледа, но се преструва, че нехае и весело разговаря. Дори напуща града и се отправя на далечно пътешествие, за да я накара да страда още повече. Извършва велики подвизи. (На това място детето вмъкна в приказката си откъси от героичните разкази на дядо си.) През това време тя се разболява от скръб. Майка й, горделивата дама, идва да го моли: «Клетата ми дъщеря умира. Моля ви се, елате!» И той отива. Тя лежи с бледо, изпито лице. Протяга му ръце. Не може да говори, но улавя ръцете му и ги целува, обляна в сълзи. Тогава той я поглежда с несравнима доброта и нежност. Моли я да оздравее и приема любовта й. Тъй като този момент му беше много приятен, той го проточи умишлено, повтаряйки думите и жестовете си. Сънят кротко го приюти и той заспа утешен.
Когато отново отвори очи, беше ден. Но този ден не грееше вече така безгрижно, както предишната утрин: нещо се беше изменило в света. Кристоф бе опознал неправдата.


В дома им имаше периоди на голяма оскъдица. Те ставаха все по-чести. В такива дни трапезата беше бедна. Кристоф най-осезателно чувствуваше това. Бащата нищо не забелязваше. Той си сипваше пръв и за него винаги имаше достатъчно. Разговаряше шумно, смееше се до сълзи на приказките си и не обръщаше внимание на погледа на жена си, която се смееше принудено и не го изпускаше от очи, докато той си вземаше от яденето: защото след като вземеше своя пай, то оставаше наполовина. Тогава Луиза поднасяше на децата — по два картофа на всяко. Докато дойде ред на Кристоф, в чинията често оставаха само три картофа, а майка му не си бе взела още. Той знаеше предварително това. Броеше картофите, преди да стигнат до него. Тогава събираше цялата си душевна твърдост и казваше привидно небрежно.
— Само един, мамо.
Тя леко се обезпокояваше:
— Два, както на другите.
— Не, моля ти се, само един.
— Не си ли гладен?
— Не, не съм много гладен.
Но и тя си вземаше само един картоф. И двамата го белеха старателно, разделяха го на съвсем малки парченца и ги ядяха колкото може по-бавно. Майка му го дебнеше. Щом свършеше, тя го подканваше:
— Хайде, вземи и този!
— Не искам, мамо.
— Да не си болен?
— Не съм болен, но ядох достатъчно.
Случваше се баща му да го упрекне, че капризничи и да изяде и последния картоф. Но Кристоф вече внимаваше и го запазваше в своята чиния за братчето си Ернст: то беше лакомо, дебнеше го с очи още от началото на яденето и най-накрая винаги питаше:
— Няма ли да го изядеш? Дай ми го, Кристоф!
Ах, колко омразен му ставаше в такива моменти баща му, колко го беше яд на него — той съвсем не мислеше за тях, през ум не му минаваше, че изяжда дела им. Обикновено Кристоф беше толкова гладен, че му идеше да му го каже в лицето. Но беше твърде горд; мислеше си, че няма право да стори това, докато не започне да печели сам хляба си. Все пак баща му печелеше храната, която му отнемаше! Самият той не бе годен още за нищо. Беше товар за всички. Затова нямаше право да говори. По-късно щеше да му каже, ако изобщо дочака този ден. О, сигурно щеше да умре от глад много преди това!…
Измъчваше се повече от другите деца от тези недояждания. Здравият му стомах беше подложен на изпитание. Понякога просто трепереше от глад, болеше го глава. Усещаше празнота в гърдите, празнота, която ставаше все по-голяма и се впиваше като свредел в плътта му. Но не се оплакваше. Чувствуваше, че майка му го наблюдава и си придаваше безразличен вид. Луиза, със свито сърце, си даваше смътно сметка, че момченцето й се лишава от храна, за да има повече за другите. Тя се мъчеше да отхвърли тази мисъл, но постоянно се връщаше на нея. Не смееше да си изясни дали наистина беше така, да попита Кристоф. Защото и така да беше, какво можеше да стори? Самата тя бе свикнала с лишенията още от ранно детство. Има ли смисъл да се оплаква, щом не може да промени нещата? Но тъй като поради крехкото си здраве самата тя се задоволяваше с много малко храна, изобщо не подозираше, че детето се измъчва повече от нея. Но един или два пъти, когато всички други излизаха, децата на улицата, а Мелхиор по работа, тя помолваше големия си син да остане, за да й помогне уж нещо. Кристоф държеше кълбото, докато тя го размотаваше. Внезапно захвърляше всичко и го привличаше бурно до гърдите си. Слагаше го на скута си, макар той да беше вече доста тежък, притискаше го до себе си. Той обвиваше шията й с ръце и те се разплакваха двамата, прегръщайки се отчаяно.
— Клето мое момче!…
— Мамо! Мила мамо!…
Не си казваха нищо повече, но се разбираха.


Доста дълго време Кристоф не забелязваше, че баща му пие. Невъздържанието на Мелхиор не минаваше известни граници, поне в началото. То не избиваше в грубост. Проявяваше се по-скоро в изблици на прекалено веселие. Той бъбреше глупости, пееше пронизително с часове, удряйки по масата. Понякога искаше на всяка цена да танцува с Луиза и децата. Кристоф виждаше отлично, че майка му е печална. Тя се отдръпваше и навеждаше глава над ръкоделието си. Избягваше да гледа пияницата или се опитваше кротко да го накара да млъкне, когато говореше нелепости, от които горката жена се червеше. Но Кристоф не разбираше. Той така копнееше за радост, че тия шумни завръщания на баща му бяха едва ли не празници за него. Домът им беше тъжен. Лудориите на Мелхиор разведряваха атмосферата. Кристоф се смееше от все сърце на комичните жестове и на просташките шеги на баща си. Пееше и танцуваше с него и му се струваше много лошо, че майка му със сърдит глас му заповядваше да престане. Можеше ли това да бъде лошо, щом баща му го правеше? Макар че, винаги зорко наблюдателен, запечатващ вярно всичко видяно, той бе обърнал внимание на една проява на баща си, която не съответствуваше на още детския му, но властен инстинкт за справедливост; той продължаваше да се възхищава от него. Възхищението е толкова необходимо за децата! Може би то е израз на непресъхващата любов към самия себе си. Когато човек съзнава, че е много слаб, за да осъществи желанията си и да задоволи гордостта си, той ги прехвърля, ако е дете, върху родителите си, а ако е вече възрастен мъж, победен от живота, върху децата си. Те са или ще бъдат онова, което той е мечтал да стане, ще отстояват правата му, ще отмъстят за него. И в това горделиво самоотречение в тяхна полза любовта и егоизмът се сливат опияняващо силно и сладостно. Така Кристоф забравяше недоволството от баща си и се мъчеше да намери поводи да му се възхищава. Гордееше се с ръста му, със силните му ръце, гласа, смеха, жизнерадостта му и цял засияваше, като похвалеха пред него виртуозността на баща му или когато самият Мелхиор разказваше, преувеличавайки, какви комплименти са му направили. Той вярваше на тия хвалби. И смяташе баща си за гений, за един от героите на своя дядо.
Една вечер към седем часа беше сам в къщи. Братчетата му бяха отишли на разходка с Жан-Мишел. Луиза переше на реката. Вратата се отвори рязко и Мелхиор нахълта. Беше без шапка, раздърпан. Цял се завъртя, влизайки, и се строполи на един стол до масата. Кристоф се разсмя — сметна това за една от обичайните му шеги. И пристъпи към баща си. Когато обаче го погледна отблизо, тутакси му се отщя да се смее. Мелхиор седеше с отпуснати ръце и гледаше с премигващи очи пред себе си, без да вижда нищо. Лицето му беше пурпурночервено, устата — отворена. От време на време изхълцваше и се изсмиваше безсмислено. Кристоф бе поразен. Най-напред помисли, че баща му се шегува, но той не помръдваше: обзе го ужас.
— Татко! Татко! — завика детето.
Мелхиор продължаваше да кудкудяка като кокошка. Кристоф го улови отчаяно за ръка и го разтърси с всички сили.
— Татко! Мили татко! Отговори ми! Моля ти се!
Мелхиор се олюля като мекотело и едва не падна.
Главата му се наклони към Кристоф. Той го изгледа, мърморейки нещо несвързано и гневно. Когато детето срещна мътните му очи, то бе обзето от безумен страх. Побягна в дъното на стаята, отпусна се на колене пред леглото и зарови лице в завивките. Дълго време двамата останаха така. Мелхиор се люлееше тромаво на стола и се хилеше. Кристоф си запушваше ушите, за да не чува, и трепереше. В душата му цареше неописуем смут. Беше невероятно разтърсен, ужасен, страдаше, сякаш бе загубил скъп и уважаван човек.
Никой не се прибираше. Бяха сами двамата. Нощта се спускаше и все по-силен страх завладяваше детето. То неволно се вслушваше и кръвта му се вледеняваше от непознатия глас на баща му. Той отекваше още по-страшно в околната тишина. Часовникът отмерваше тактовете на този безсмислен брътвеж. Най-сетне Кристоф не издържа, понечи да избяга. Но за да излезе, трябваше да мине покрай баща си, а той изтръпваше при мисълта да види отново очите му. Струваше му се, че би умрял. Опита се да допълзи на четири крака до вратата. Сдържаше дъх, не поглеждаше баща си, спираше се при най-малкото му движение, загледан в краката му под масата. Единият трепереше. Кристоф стигна до вратата. Натисна несръчно дръжката, но в смущението си я изпусна и тя се затвори шумно. Мелхиор се извърна да види какво става. Столът се наклони и Мелхиор се сгромоляса шумно. Кристоф бе така ужасен, че не намери сили да избяга. Стоеше залепен до стената, гледаше баща си, проснат в краката му, и викаше за помощ.
Падането отрезви малко Мелхиор. След като руга, псува и обсипа с юмруци стола, който му бе изиграл този номер, след като напразно се мъчи да се изправи, той успя да се задържи седнал, подпрял гръб на масата. После осъзна къде се намира. Видя плачещия Кристоф и го извика. Кристоф искаше да побегне, а не можеше да помръдне. Мелхиор го извика повторно. Понеже детето не се приближаваше, той го изруга гневно. Кристоф се приближи, треперейки с цялото си тяло. Мелхиор го привлече към себе си и го сложи на коленете си. Най-напред му задърпа ушите, като произнесе с надебелелия си език заплетена реч за уважението, което всяко дете дължи на баща си. После внезапно му хрумна нещо съвсем друго и почна да го подхвърля в ръцете си, бъбрейки нелепости, като се превиваше от смях. Изведнъж, без никакъв преход, се опечали, разчувствува се от мисълта за съдбата на детето и собствената си съдба. Притискаше го до задушаване, обсипваше го с целувки, заливаше го със сълзите си. Най-сетне почна да го люшка, пеейки с все гърло De protundis. Кристоф не правеше ни най-малък опит да се освободи. Беше се вледенил от ужас. Задушен до гърдите на баща си, облъхван от винения дъх на хълцукащия пияница, измокрен от гнусните му целувки и сълзи, той примираше от страх и отвращение. Би желал да извика, но от устата му не излизаше никакъв звук. Остана така цял век — тъй му се стори, — докато вратата се отвори и влезе Луиза с панер бельо в ръце. Тя извика, изпусна панера, втурна се към Кристоф и със сила, която никога не биха подозирали у нея, изтръгна детето от ръцете на Мелхиор.
— Ах, жалък пияницо! — извика тя.
Очите й пламтяха от гняв.
Кристоф си помисли, че Мелхиор ще я убие. Но баща му така се втрещи от заплашителното появяване на жена си, че не отвърна нищо, а се разрида. Търкулна се на земята, блъскайки глава о мебелите и повтаряйки, че тя е права — той е пияница, напаст за близките си, разорява горките си деца и затова по-добре да умре. Луиза презрително му бе обърнала гръб. Тя отнесе Кристоф в съседната стая, опитвайки се да го успокои. Детето продължаваше да трепери и не отговаряше на въпросите на майка си. После избухна в ридания. Луиза изми лицето му. Тя го прегръщаше и му говореше нежно, плачейки заедно с него. Най-сетне и двамата притихнаха. Тя коленичи, накара и Кристоф да коленичи до нея. И те помолиха бога да излекува бащата от този отвратителен навик и Мелхиор да стане отново добър и разумен както преди. Луиза сложи детето да си легне. То пожела тя да остане до леглото и да държи ръката му. Майката прекара част от нощта, седнала до възглавницата на детето, което вдигна температура. Пиявицата се търкаляше на пода.
Известно време след тази случка, когато по време на урока в училище Кристоф зяпаше мухите по тавана или буташе с юмрук съседите си, за да ги събори от чина, учителят, който го бе намразил, защото все мърдаше и никога нищо не знаеше, направи непристоен намек, когато сам Кристоф се търкулна от чина, за добре известната личност, чийто пример, изглежда, той желае да последва блестящо. Всички деца се изсмяха. Някои решиха да уточнят намека, като прибавиха ясни и недвусмислени коментарии. Кристоф стана, пурпурен от срам, грабна мастилницата и я запрати с все сила в лицето на първото смеещо се лице, което се изпречи пред очите му. Учителят се нахвърли с юмруци върху него. Кристоф яде бой, стоя на колене и за наказание трябваше да напише огромно съчинение.
Прибра се в къщи блед, безмълвен, разярен. Заяви студено, че няма вече да ходи на училище. Не обърнаха внимание на думите му. На другата сутрин, когато майка му напомни, че е време да тръгва, той заяви невъзмутимо, че няма вече да ходи на училище. Луиза напразно го молеше, викаше, заплашваше. Нищо не помогна. Той седеше в ъгъла с упорито намръщено чело. Мелхиор го преби от бой. Той зарева от болка, но на всички настоявания след всеки удар отвръщаше все по-ожесточено: «Не!» Поискаха да узнаят причината. Той стисна зъби и не пожела да отговори нищо. Мелхиор го сграбчи, замъкна го в училище и го предаде на учителя. Когато седна на чина си, той започна да чупи методично всичко, което му бе подръка: писалката, мастилницата. Разкъса тетрадката и учебника си, правейки всичко това предизвикателно, като гледаше дръзко учителя. Затвориха го в тъмната стаичка. След няколко минути учителят го намери със завързана около врата кърпа. Кристоф дърпаше отчаяно двата й края: опитваше се да се удуши.
Трябваше да го отпратят.


Кристоф беше издръжлив на физическите болки. Беше наследил от баща си и дядо си здраво тяло. В тяхното семейство не бяха изнежени: здрав или не, никой не се оплакваше и нищо не можеше да измени привичките на двамата Крафт, баща и син. Те излизаха, каквото и да бе времето, лете и зиме, стояха с часове под дъжда или слънцето, винаги гологлави и разгърдени — от небрежност или за да покажат издръжливостта си, — извървяваха километри, без никога да почувствуват умора, и гледаха с презрително съжаление горката Луиза, която не се оплакваше, но бе принудена да спира с побеляло лице, с подути крака и биещо до пръсване сърце. Кристоф донякъде споделяше презрението към майка му. Просто не проумяваше как някой може да бъде болен. Когато паднеше, удареше се, порежеше се или се изгореше, той не плачеше. Гневеше се само срещу предмета, който му е причинил болката. Грубостите на баща му, на невръстните му другари, гаменчетата от улицата, с които се биеше, здраво го закалиха. Той не се плашеше от бой. Неведнъж се връщаше в къщи с разкървавен нос и подутини по челото. Веднъж се наложи да го разтървават и да го измъкнат полузадушен от една такава бясна схватка: беше паднал под противника си, който яростно блъскаше главата му в паветата. Кристоф намираше това напълно естествено, тъй като самият той беше готов да направи с другите същото.
И все пак той се страхуваше от безкрайно много неща; и макар да не споделяше с никого — беше страшно горд, — нищо не го измъчваше толкова като дете, както тия постоянни страхове. Особено в продължение на две-три години те бушуваха в него като болест.
Страхуваше се от тайнственото, спотаило се в мрака, от злите сили, дебнещи сякаш съществуването му, от гъмжащите чудовища, които детският мозък измисля с ужас, като ги примесва с всичко, което вижда: последни останки може би от изчезнала фауна, халюцинации от първите дни, близки до небитието, от страшния сън в майчината утроба, от събуждането на ларвата в недрата на материята.
Страхуваше се от таванската врата. Тя се отваряше към стълбата и почти винаги зееше. Когато му се налагаше да мине покрай нея, сърцето му се разтуптяваше. Засилваше се и скачаше, без да погледне встрани. Струваше му се, че някой или нещо дебне зад нея. В дните, когато бе затворена, той ясно чуваше през малкия отвор, оставен за котката, как нещо мърда зад вратата. Не беше чудно, защото там бе пълно с огромни плъхове. Но той си представяше някакво чудовищно същество с изпочупени кости, с разкъсани меса, с конска глава, с очи, които носят смърт, с неясни очертания. Не искаше да мисли за него, но въпреки волята си мислеше. Уверяваше се с трепереща ръка, че резето е добре залостено; въпреки това се обръщаше десет пъти назад, докато слизаше по стълбата.
Страхуваше се да остане нощем навън. Случваше се да се забави у дядо си или да го пратят при него вечер да му предаде нещо. Старият Крафт живееше малко извън града, по пътя за Кьолн. Между неговата къща и първите осветени прозорци на града имаше двеста-триста крачки, но това разстояние се струваше тройно по-голямо на Кристоф. Пътят правеше завой за няколко минути и тогава не се виждаше никаква светлинка. Привечер полето беше пусто. Земята ставаше черна, а небето страшно избледняваше. Когато излезеше от храстите, ограждащи пътя, и се покатереше на насипа, можеше да различи жълтеникавата ивица на хоризонта. Но тази бледа светлина го потискаше повече дори от нощта. Мракът около нея изглеждаше още по-черен. Напомняше погребение. Облаци се спускаха почти до самата земя. Храстите ставаха огромни и странно мърдаха. Голите дървета заприличваха на смешни старци. Километражните камъни по пътя блещукаха като синкави платна. Мракът се оживяваше. В канавките седяха джуджета, искри блещукаха в тревата, нещо страшно летеше във въздуха, пронизително свиреха излезли кой знае откъде насекоми. Кристоф винаги очакваше с тревога някаква злокобна изненада от природата. Тичаше и сърцето подскачаше в гърдите му.
Зърнал осветения прозорец на дядо си, той се успокояваше. Най-лошо беше, когато старият Крафт още не се бе прибрал. Тогава ставаше съвсем страшно. Старата му къща, уединена в полето, плашеше детето и посред бял ден. То забравяше страховете си, когато старият му дядо беше там. Понякога обаче старецът излизаше и го оставяше сам, без да го предупреди и без Кристоф да го е усетил. Стаята бе тиха. Всички предмети излъчваха близост и благосклонност. Голямото бяло дървено легло, дебелата библия на поличката до възглавницата, изкуствените цветя над камината редом с фотографиите на двете жени и единадесетте деца — старецът беше писал под всяка датата на раждането и датата на смъртта. По стените стихове от библията в рамки и посредствени цветни литографии на Моцарт и Бетховен. Малко пиано в единия ъгъл, виолончело — в другия; лавици с небрежно подредени книги, чибуци, закачени по стените, а на прозореца — саксия с мушкато. Сякаш го обкръжаваха приятели. В съседната стая се чуваха стъпките на стареца. Той ковеше или рендосваше нещо. Говореше си сам, наричайки се глупак, или пееше с дебелия си глас, съставяйки сам путпури от хорали, сантиментални песни, войнствени маршове и кръчмарски шлагери. Кристоф се чувствуваше в безопасност.
Той седеше в голямото кресло до прозореца с книга на коленете. Наведен над картинките, той цял потъваше в тях. Денят преваляше. Почваше да вижда неясно. Накрая вдигаше очи от книгата и се унасяше. Колела на каруца трополяха далече по пътя. Крава мучеше в нивите. Градските камбани прозвъняваха провлечено и сънливо вечерня. Неясни желания, тъмни предчувствия се събуждаха в сърцето на бленуващото дете.
Внезапно Кристоф се сепваше, обзет от смътно безпокойство. Вдигаше поглед — нощ. Ослушваше се — тишина. Дядо му бе излязъл преди малко. Детето потреперваше. Надничаше от прозореца; мъчеше се да го види: пътят се белееше безлюден. Всички предмети започваха да придобиват заплашителни физиономии. Божичко! Ами ако «то» дойде? Кое «то»?… Той не би могъл да каже. Страшното нещо… Вратите не се затваряха плътно. Дървената стълба скърцаше, сякаш някой ходеше по нея. Кристоф скачаше, издърпваше креслото, двата стола и масата в най-добре защитения ъгъл на стаята. Изграждаше преграда: креслото до стената, единият стол — отляво, другият — отдясно, масата — отпред. В средата закрепваше двойната стълба и кацваше на върха й с книгата си и с още няколко тома в запас в случай на обсада. Той си отдъхваше, решил с детското си въображение, че врагът в никакъв случай не може да мине през това препятствие.
Но врагът изникваше понякога от самата книга. Между старите издания, купувани наслуки от дядо му, имаше някои с картинки, които правеха дълбоко впечатление на детето: те го привличаха, но същевременно го плашеха. Представляваха фантастични видения — изкушенията на свети Антоан с птичи скелети, клекнали над кани, безброй яйца, мърдащи като червеи в коремите на отворени жаби, глави, закрепени върху животински лапи, задници, свирещи на тромпети, домакински съдове и животински трупове, крачещи тържествено, загърнати в широки чаршафи и кланящи се като стари дами. Кристоф изпитваше ужас, но все се извръщаше към тях, привлечен въпреки отвращението си. Дълго ги разглеждаше и от време на време хвърляше крадешком поглед около себе си, за да разбере какво шава в гънките на пердето. Една илюстрация в учебника по анатомия му беше още по-противна. Трепереше да не попадне на тази страница, когато приближаваше до мястото, където тя се намираше. Тези безформени рисунки имаха странна власт над него. Безграничната творческа способност, присъща на детския мозък, попълваше оскъдната постановка. Той не виждаше никаква разлика между тези цапотии и действителността. Нощем те въздействуваха по-силно на сънищата му, отколкото живите сцени, наблюдавани през деня.
Страхуваше се да заспи. Няколко години сънят му бе отровен от кошмари. Кристоф бродеше в пещери, а през отдушника им се вмъкваше, кривейки се, одраният. Или пък, както си стоеше сам в стаята, чуваше шумолене на стъпки в коридора. Спущаше се към вратата, за да я затвори, и успяваше да хване дръжката — някой обаче я дърпаше отвън. Той не успяваше да завърти ключа, губеше сили, викаше за помощ. И знаеше отлично «кой» иска да влезе. Намираше се между близките си и лицата им внезапно се променяха. Почваха да вършат безумства. Четеше си спокойно и чувствуваше, че невидимо същество броди около него. Искаше да избяга, а усещаше, че е вързан. Искаше да извика, а устата му беше запушена с кърпа. Нечии отвратителни ръце стискаха шията му. Събуждаше се задъхан, зъбите му тракаха и продължаваше да трепери дълго след като се е събудил. Не успяваше да прогони тревогата си.
Стаята, в която спеше, беше килер без прозорци и без врата. Стара завеса, закачена над входа, я отделяше от спалнята на родителите му. Лошият въздух го задушаваше. Братята му, които спяха в същото легло, го ритаха. Главата му пламтеше, той беше в плен на полусънно състояние, обсаден от всички дребни дневни грижи, увеличени прекомерно. В това състояние на крайна нервна възбуда, близка до кошмар, най-малкото стряскаме му беше мъчително. Скърцането на пода го ужасяваше. Дишането на баща му придобиваше невероятна сила. Като че ли преставаше да бъде човешко дихание. Този чудовищен шум го изпълваше със страх. Като че ли някакъв звяр бе легнал оттатък. Нощта го разнебитваше. Никога нямаше да свърши, вечно щеше да го мъчи така. От месеци сякаш лежеше тук. Детето се задъхваше, повдигаше се в леглото, сядаше, изтриваше с ръкава на ризата си плувналото в пот лице. Понякога буташе брат си Родолф, будеше го. Но брат му изръмжаваше, дръпваше към себе си завивките и заспиваше още по-дълбоко.
Детето оставаше будно в трескавата си тревога, докато на пода под пердето се появеше бледа ивица. Този плах отблясък на далечната още зора внезапно вливаше покой и душата му. Светлината се прокрадваше в стаята, без някой да може още да я различи от мрака. Треската му изчезваше, кръвта му се успокояваше като преляла река, която се прибира в коритото си. Равна топлина се разливаше по тялото му и пламтящите му от безсъние очи се затваряха.
Вечер той чакаше с ужас часа на съня. Заричаше се, че няма да му се даде, че ще остане буден цялата нощ, за да няма кошмари! Но умората надвиваше. И чудовищата идваха отново винаги когато най-малко ги очакваше.
Нощ, изпълнена със заплаха! Така сладка за повечето деца, така ужасна за някои от тях!… Кристоф се страхуваше да заспи. Страхуваше се и да стои буден. Заспал или бдящ, неизменно бе обграден от чудовищни образи, призраците на въображението му, ларвите, които витаят в здрача на детството, както в злокобния полумрак на болестта.
Но тези въображаеми ужаси скоро щяха да избледнеят пред големия страх, който разяжда всички хора, страх, който човешкият разум напразно се опитва да приспи или да отрече: смъртта.


Един ден, тършувайки в някакъв долап, Кристоф намери разни неща, които не познаваше: детска рокличка, шапчица на райета. Победоносно занесе находката на майка си, която, вместо да му се усмихне, се разсърди и му заповяда да върне нещата, откъдето ги бе взел. Понеже той не се подчини веднага и продължаваше да я пита защо, тя ги изтръгна от ръцете му и ги прибра в едно чекмедже, до което той не можеше да стигне. Силно заинтригуван, Кристоф я отрупа с въпроси. Най-сетне ти му каза, че дрешките са на неговото братче, умряло, преди Кристоф да се роди. Той беше просто смазан. Никога не бе чувал да се говори за това братче. Замълча за миг, после се опита да изкопчи още нещо. Майка му изглеждаше разсеяна. Тя му каза все пак, че и то се е казвало Кристоф като него, но било по-послушно. Той я заразпитва отново. Но Луиза отговаряше неохотно. Каза само, че детето било сега на небето и се молело за всички тях. Кристоф не можа да научи нищо повече. Тя му заповяда да млъкне и да я остави да си гледа работата. И действително като че ли напълно потъна в шева. Изглеждаше загрижена и не вдигаше очи. Но малко по-късно погледна към ъгъла, където Кристоф се бе сгушил сърдит, усмихна му се и му каза кротко да отиде да си играе навън.
Откъслечните й отговори силно го развълнуваха. Имало е, значи, друго момче, дете на майка му също като него, със същото име, кажи-речи, като него, и то бе умряло! Умряло! Той не проумяваше какво точно значи това. Но сигурно беше нещо ужасно. И никога не говореха за този друг Кристоф! Напълно го бяха забравили. Нима така щеше да стане и с него, ако умре? Тази мисъл още го измъчваше вечерта, когато седна на масата с цялото семейство и близките му заговориха, смеейки се, за най-безразлични неща. Следователно биха могли да бъдат весели и след неговата смърт! О, той никога не би повярвал, че майка му може да бъде такава егоистка и да се смее след смъртта на малкото си момченце. Ненавиждаше ги всичките, плачеше му се предварително заради него самия, заради собствената му смърт. Същевременно бе изкушен да зададе хиляди въпроси, но не смееше. Спомняше си колко строго майка му го бе накарала да млъкне. Накрая не можа да се сдържи и когато си лягаше, попита Луиза, дошла да го целуне:
— Мамо, в моето ли легло спеше то?
Клетата жена потрепери и попита, стараейки се да не издаде вълнението си:
— Кое?
— Малкото момченце… което е умряло — отвърна Кристоф, снижавайки глас.
Майка му внезапно го притисна буйно.
— Млъкни! Млъкни! — промълви тя.
Гласът й трепереше. Облегнал глава на гърдите й, Кристоф чуваше силните удари на сърцето й. За миг замълчаха и двамата. После майката каза:
— Никога вече не бива да ми говориш за това, миличък… Спи спокойно… не, това не е неговото креватче.
Тя го целуна. Стори му се, че бузата й е мокра, пожела да се увери. Това малко го облекчи: мъчно й е все пак! След малко обаче пак се усъмни, когато чу спокойния й глас в другата стая, обичайния й глас. Кога държането й бе искрено? Преди малко или сега? Той дълго се въртя в леглото си, без да намери отговор. Би желал майка му да скърби дълбоко: не че нямаше да му е мъчно, ако я вижда тъжна, но въпреки това щеше да му подействува благотворно! Нямаше да се чувствува толкова самотен. Той заспа, а на другия ден не се сети вече за това.
Няколко седмици по-късно едно момченце, с което си играеше на улицата, не излезе по обичайното време. Някой от бандата каза, че било болно. Свикнаха да не го виждат в игрите. Знаеха защо не идва и не се интересуваха повече. Една вечер Кристоф си беше легнал. Доста рано. От килера, където се намираше леглото му, виждаше светлината в стаята на родителите си. На вратата се потропа. Една съседка дойде на гости. Кристоф слушаше разсеяно, измисляйки си по стар навик някаква приказка. Не долавяше всички думи от разговора на големите. Внезапно чу, че съседката каза: «Той умря.» Кръвта му спря, защото разбра за кого става дума. Ослуша се, сдържайки дъха си. Родителите му възкликнаха. Мелхиор извика високо:
— Чуваш ли, Кристоф? Горкият Фриц умрял.
Кристоф се овладя с мъка и отговори спокойно:
— Чух, татко.
Гърдите му бяха притиснати като в менгеме.
Мелхиор избухна:
— «Чух, татко!» Само това ли намери да кажеш? Нима не ти е мъчно?
Луиза, която разбираше детето, каза:
— Шт! Остави го да спи.
Оттатък заговориха по-тихо. Кристоф обаче, наострил уши, не изпускаше и най-малката подробност: болестта, тифусната треска, студените бани, бълнуването, скръбта на родителите. Не можеше да диша. Някаква топка го задушаваше, изкачваше се чак в гърлото му. Той трепереше: ужасните подробности се врязваха в паметта му. Запомни главно едно: болестта била заразителна, значи, и той би могъл да умре по същия начин. Вледени се. Спомни си, че се бе ръкувал с Фриц последния път, когато го беше видял и дори същия този ден бе минал край къщата им. Не смееше да мръдне, за да не го принудят да каже нещо. Когато съседката си отиде, баща му попита:
— Спиш ли, Кристоф?
Той не отговори, но чу, когато Мелхиор заяви на Луиза:
— Това дете е безсърдечно.
Луиза не му отвърна; малко след това обаче тя повдигна безшумно завесата и погледна креватчето. Кристоф едва успя да затвори очи и да се престори, че диша равномерно, както братчетата му, които спяха. Луиза се отдалечи на пръсти. А колко му се искаше всъщност да я задържи! Как му се искаше да й каже колко се страхува, да я помоли да го спаси или попе да го успокои! Но се боеше да не би да му се подиграват, да не би да го сметнат за страхливец. И освен това знаеше вече: каквото и да му кажат, няма да му помогнат. И остана дълги часове с тревогата си, въобразявайки си, че болестта прониква в него, усещаше болки в главата, сърцето му се стягаше и той си мислеше ужасен: «Свършено е! Болен съм, ще умра, ще умра!…» По едно време се изправи в креватчето и тихичко повика майка си. Родителите му спяха и той не посмя да ги събуди.
От този ден детството му беше отровено от мисълта за смъртта. Поради разстроените си нерви страдаше от всевъзможни безпричинни неразположения: тежко дишане, бодежи, внезапни задушавания. Тревожното му въображение ги преувеличаваше, струваше му се, че вижда във всяко едно от тях кръвожадния звяр, който ще отнеме живота му. Колко пъти изживяваше агонията си на две крачки от майка си, без тя ни най-малко да се усъмни. Защото въпреки малодушието си намираше смелост да затвори страховете в себе си, подтикван от странна смесица от чувства — гордост, че ще се справи сам, срам от собствения страх, задръжки, продиктувани от синовна обич, за да не тревожи майка си. Но всеки път си мислеше: «Сега действително съм болен, тежко болен. Сигурно от ангина…» Случайно беше запомнил тази дума… «Само дано не умра този път!…»
Имаше известни набожни представи. Вярваше драговолно в обясненията на майка си: че след смъртта душата се качва при всевишния и ако е праведна, влиза в райската градина. Но това пътешествие не го привличаше, а по-скоро го плашеше. Той съвсем не завиждаше на децата, които по думите на майка му господ грабва в съня им и ги извиква при себе си, за да не страдат. Преди да заспи, трепереше да не би на господ да му хрумне да стори същото и с него. Трябва да е ужасно да те откъснат внезапно от топлото креватче, да те повлекат в пустошта и да те представят на бога. Той си представяше бог като огромно слънце, с гръмотевичен глас. Колко ли ще боли! Навярно ще изгаря очите, ушите, душата! Освен това бог може би наказва: никой не знае… Пък и това не спестяваше всичките други ужаси, които не бяха съвсем ясни, но се отгатваха от разговорите на големите: тялото в някаква кутия, съвсем само в дъното на дълбока яма, загубено сред другите в отвратителните гробища, където го водеха да се моли… Божичко! Колко тъжно!…
Междувременно и да живееш, не беше весело: гладуваш, виждаш баща си пиян, бият те, страдаш от най-различни неща — от проклетията на другите деца, от оскърбителното състрадание на високопоставените, и си неразбран от всички, дори от майка си! Всички те унижават, никой не те обича, сам си, съвсем сам и съвсем незначителен! Да, и все пак именно това му даваше желание да живее. Той чувствуваше в себе си могъщо кипнал гняв. Странна беше тази сила! Тя беше още безпомощна; като че ли далечна, завързана, омотана, парализирана; той не съзнаваше към какво се стреми тя, в какво ще се превърне по-късно. Но я чувствуваше в себе си. Сигурен беше: тя се надигаше и тътнеше. Утре! Утре! Тя ще отмъсти за всичко! Кристоф настървено искаше да живее, за да се разплати за всички огорчения, за всички неправди, за да накаже злите, за да извърши велики дела. «Ох, само да доживея до (той помисляше малко)… поне до осемнадесет години!» Друг път стигаше до двадесет и една. Това беше крайният предел. Въобразяваше си, че ще му стигне, за да властвува над света. Припомняше си героите, оживели в сърцето му — Наполеон и другия, по-далечния, когото обичаше най-много, Александър Велики. Сигурно ще стане като тях, стига само да живее още дванадесет… десет години. През ум не му минаваше да жали хората, умрели на тридесет години. За него те бяха вече стари. Бяха се радвали на живота: те си бяха виновни, ако не са успели! Но да умре сега, какво отчаяние! Толкова тъжно е да изчезнеш съвсем малък и да останеш завинаги в мисълта на хората малкото момче, което всеки се счита в правото си да упреква. И той плачеше от ярост, сякаш действително беше умрял.
Страхът от смъртта изтерза детските му години, смекчен от отвращението от живота, от собствения му безрадостен живот.
Сред този тежък мрак, в душната нощ, която постепенно се сгъстяваше около него, проблесна като звезда, залутана в тъмните простори, светлината, която щеше да озари живота му — божествената музика!…
Неотдавна дядото беше подарил на внучетата си старо пиано: един негов клиент го бе помолил да го махне от дома му и Жан-Мишел бе успял да го поправи с изобретателност и търпение. Подаръкът не беше посрещнат особено радостно. Луиза смяташе, че стаята и без това е малка и няма защо още повече да се задръства. А Мелхиор подметна, че дядото не се е разорил: купчина дърва за горене. Единствен малкият Кристоф се зарадва на гостенина, без сам да съзнава защо. Пианото му се струваше вълшебен сандък, пълен с чудни приказки, също като дебелата книга «Хиляда и една нощ», от която дядо му четеше от време на време по няколко страници, които очароваха и двамата. Когато баща му, за да опита клавишите, изсипа ситен дъжд от арпежи в стаята, подобен на ситните капчици, които вятърът изтърсва от мокрите клони на гората след проливен дъжд, Кристоф запляска с ръце и извика: «Още!» Мелхиор затвори обаче презрително капака и заяви, че пианото не струва нищо. Кристоф не възрази. Но от този ден той все се навърташе около него. Щом родителите му обърнеха гръб, той повдигаше капака, натискаше лекичко някой клавиш, като че ли раздвижваше зелената броня на голям бръмбар, опитвайки се да го изкара навън. Понякога в бързината си удряше клавиша по-силно и майка му извикваше: «Няма ли да стоиш мирно? Не пипай всичко!» Друг път си приклещваше пръста, затваряйки силно капака, и правеше жални гримаси, смучейки болното място…
Сега най-голямата му радост е, когато майка му трябва да работи някъде цял ден или да отиде на пазар в града. Той се вслушва в стъпките й, докато слиза по стълбата. Ето отдалечава се. Той е сам. Отваря пианото, доближава един стол и се качва отгоре. Раменете му стигат до клавишите. Достатъчно е за целта му. Защо чака да остане сам? Никой не би му пречил да свири, стига само да не вдига голям шум. Но той се стеснява от другите, не би се чувствувал свободен. И после те разговарят, движат се, а това разваля удоволствието му. Толкова е хубаво, когато е сам!… Кристоф сдържа дъха си, за да бъде съвсем тихо, пък и развълнуван е малко, сякаш се готви да гръмне с топ. Сърцето му бие, когато натиска с пръст клавиша. Понякога го вдига преждевременно, за да натисне друг. Знае ли какво може да се получи от този, вместо от онзи? Изведнъж се разнася звук. Някои звуци са дълбоки; други — остри; едни звънтят, други бучат. Детето дълго ги слуша един по един, докато угаснат. Те се люшкат, все едно камбани в полето, а вятърът ту приближава, ту отдалечава звъна им. Ослушаш ли се, дочуваш в далечината други различни гласове, гонещи се разбъркано като рояк мушици. Те сякаш го викат, увличат го все по-нататък… все по-нататък… все по-нататък към тайнствените си убежища, където се потапят и потъват… Ето, изчезнаха!… Не! Още шепнат… Пръхкане на криле… Колко странно! Напомнят духове. Кристоф не може да си обясни само едно: как се покоряват, как остават пленени в този стар сандък!
Най-хубавото е, когато едновременно натисне с два пръста два клавиша. Никога не знае какво точно ще се получи. Понякога двата духа са врагове: те се разлютяват, сблъскват се, бръмчат сърдито; гласът им се засилва, извисява се ту гневно, ту разпалено. Кристоф обожава тази игра: все едно оковани чудовища хапят веригите си и блъскат стените на затвора си. Сякаш всеки миг ще ги разрушат и ще се втурнат навън, подобно на духовете, затворени в арабските сандъчета с печата на Соломон. Други го ласкаят: опитват се да го подкупят, но всъщност гледат да го ухапят, изпълнени с трескаво безпокойство. Кристоф не знае какво искат: те го привличат и смущават. Карат го едва ли не да се изчервява. Друг път попада на ноти, които се обичат. Звуците се вплитат, прегръщат се с ръце като за целувка. Те са нежни и мили: добрите духове. Лицата им са усмихнати, без бръчки. Те обичат малкия Кристоф и малкият Кристоф ги обича. Просълзява се, когато ги чуе, и охотно ги вика повторно. Те са неговите приятели, милите му, много нежни приятели…
Детето се разхожда така в леса на звуците и чувствува около себе си хиляди непознати сили, които го дебнат и зоват, за да го приласкаят или разкъсат…
Веднъж Мелхиор го изненада. Детето подскочи от уплаха, като чу високия му глас. Считайки се виновен, Кристоф бързо вдигна ръце към ушите си, за да ги предпази от обичайните тежки плесници. Но Мелхиор по изключение не му се скара. Той беше в добро настроение и се смееше.
— Нима това те интересува, хлапенце? — попита го той, тупайки го дружелюбно по главата. — Искаш ли да те науча да свириш?
Дали иска!… Кристоф очаровано прошепна «да». Седнаха двамата пред пианото. Този път детето беше кацнало на куп дебели книги. Внимателно изслуша първия урок. Научи най-напред, че бръмчащите духове имат странни имена — едносрични китайски думички, съставени понякога дори само от една буква. Изненада се: иначе си ги представяше. Мислеше си, че имат красиви гальовни имена като принцесите от приказките. Не му харесваше и фамилиарния тон, с който татко му говореше за тях. Впрочем, когато Мелхиор ги извикваше, те вече не бяха същите тайнствени същества. Придобиваха безразличен вид, гонейки се изпод пръстите му. Въпреки това Кристоф с удоволствие научи взаимните им отношения, йерархията им, гамите, които приличат на цар, командуващ армията си, или отряд негри, наредени един зад друг. Видя с учудване, че всеки войник или негър може на свой ред да стане пълководец или да застане начело на подобна колона, че по клавишите може да се разгърне цял батальон от край до край. Забавляваше се да дърпа нишката, на която са нанизани. Но всичко беше станало по-обикновено, отколкото си го представяше преди. Кристоф не намираше вече своя вълшебен лес. Но той залягаше над пианото: не му беше скучно и го изненадваше търпението на баща му. Мелхиор не се изморяваше. Той го караше да повтаря десет пъти едно и също нещо от началото до края. Кристоф не можеше да си обясни защо си дава толкова труд. Значи, все пак баща му го обича? Колко бил добър! И детето се трудеше с преливащо от признателност сърце.
Едва ли щеше да бъде толкова покорно, ако знаеше какво си бе наумил баща му.
От този ден Мелхиор започна да го води със себе си при един техен съсед, където три пъти седмично устройваха камерни концерти. Мелхиор свиреше първа цигулка, Жан-Мишел — виолончело. Другите двама бяха един банков чиновник и старият часовникар от Шилерщрасе. От време на време идваше и аптекарят с флейтата си. Събираха се в пет часа и оставаха до девет. След всяко парче пиеха бира. Съседи влизаха и излизаха, слушаха безмълвно, изправени до стената, клатеха глава, отмерваха с крак такта и изпълваха стаята с облаци тютюнев дим. Нижеха се страница след страница, пиеса след пиеса, без търпението на изпълнителите да се изчерпи. Те не разговаряха, напрегнати, сбърчили чела, възклицавайки сегиз-тогиз от удоволствие, абсолютно неспособни между другото не само да изразят красотата на музикалното произведение, но дори и да я почувствуват. Не свиреха нито съвсем точно, нито съвсем в такт, но вървяха в крак и вярно предаваха отбелязаните отсенки в силата и бързината. Свиреха с лекота и се задоволяваха, без да полагат особени усилия, с приблизително вярно изпълнение, черта, свойствена на представителите на най-музикалния народ в света. Притежаваха и присъщата им ненаситност, непридирчива към качеството на храната, добрия апетит, за който всяка музика е хубава, стига да е съдържателна, а колкото до вкуса им, те не правеха разлика между Брамс и Бетховен или между безсъдържателния концерт или вълнуващата соната, написани от един и същ композитор; нали са замесени от едно и също тесто!
Кристоф стоеше настрана, в едно ъгълче, което беше само негово: зад пианото. Никой не можеше да го обезпокои там: за да го достигне, би трябвало да пълзи на четири крака. Там беше винаги полутъмно. Имаше място, колкото да се побере легнал на пода с прибрани под себе си крака. Тютюневият дим дразнеше очите и гърлото му. Също и прахът: той се бе напластил в мъхнати кълба, напомнящи чепки вълна. Кристоф обаче не обръщаше внимание и слушаше сериозно, седнал по турски, човъркайки с мръсните си пръстчета дупките по платното, закриващо гърба на пианото. Не всичко, което свиреха, му бе приятно; но нито едно парче не го отегчаваше; никога също така не се опитваше да изкаже мнението си, защото смяташе, че е малък и нищо не разбира. Музиката ту го приспиваше, ту го разбуждаше, по никога не го дразнеше. Без сам той да съзнава, хубавата музика винаги го възбуждаше. Сигурен, че не го виждат, цялото време правеше всевъзможни гримаси: бърчеше нос, скърцаше със зъби, плезеше се, блещеше се гневно или страстно, махаше предизвикателно и дръзко ръце и крака, искаше му се да марширува, да нанася удари, да превърне света на пух и прах. Така се разбесняваше, че накрая някой подаваше глава над пианото и му извикваше:
— Ей, хлапе, полудя ли? Ще оставиш ли на мира пианото? Я си махай ръката оттам! Ще ти издърпам ушите!
Това го ядосваше и огорчаваше. Защо смущаваха удоволствието му? Той не правеше нищо лошо. Вечно ли трябваше да го преследват? И баща му се съюзяваше с другите; караха му се, че вдига прах, че не обича музиката. Накрая и той сам започваше да го вярва. Чиновниците, които добросъвестно стържеха с лъковете си, страшно биха се изненадали, ако някой им кажеше, че това малко момче единствено от компанията им чувствуваше музиката.
Щом искат да стои мирен, защо свирят мелодии, от които му се марширува? В тези нотни листове галопираха буйни коне, звънтяха саби, носеха се бойни викове, гърмеше гордостта от победата, а те искаха той да стои като тях, да поклаща глава и да отмерва такта с крак! Защо не му свиреха пиеси, изпълнени със спокойни бленувания, или просто страници, които бъбрят, без да казват нищо? Такива страници изобилствуват в музиката: онова парче от Голдмарк например, за което преди малко старият часовникар каза с възхитено изражение: «Чудесно! Никаква острота! Всички ръбове са загладени!…» Тогава детето мируваше. Унасяше се в дрямка. Не знаеше какво свирят; преставаше дори да слуша, но се чувствуваше щастливо, тялото му натежаваше, то бленуваше.
Не си представяше нищо цялостно. Бленуванията му бяха без начало и без край. Виждаше мислено само откъслечни картини: майка му прави сладкиши и чисти с ножа полепналото по пръстите й тесто; водния плъх, който предната вечер плуваше в реката; камшичето от върбово лико, което искаше да си направи… Бог знае защо, тия спомени оживяха точно сега в главата му! Но най-често не си представяше нищо. И при все това най-различни неща го вълнуваха: като че ли в паметта му се бяха натрупали много важни изживявания, които не могат или е излишно да се изразят, защото са добре известни открай време. Някои от тях бяха скръбни, отчайващо скръбни, но не мъчителни както в живота; не бяха грозни и унизителни както например когато си спомнеше с наболяло от срам сърце някое оскърбление или плесницата на баща си. Те изпълваха, напротив, душата с тиха тъга. Други бяха сияйни и лееха потоци радост. Тогава Кристоф си мислеше: «Да, така… така ще пиша и аз по-късно.» Той не си даваше сметка какво означава това така и защо го казва, но чувствуваше, че трябва да го каже и че е ясно като бял ден. Чуваше шум на море съвсем близо, само стена от дюни го делеше от него. Нямаше представа за това море, нито какво иска от него, но съзнаваше, че то ще се надигне, ще залее преградите и тогава!… Тогава щеше да бъде хубаво, той щеше да бъде напълно щастлив. Само като го слушаше, люшкан от силния му глас, всичките му дребни огорчения и унижения сякаш се притъпяваха. Пак го натъжаваха, но вече не се чувствуваше наранен и унижен. Всичко изглеждаше естествено, пропито с нежност.
Често съвсем посредствени мелодии го довеждаха до същото опиянение. Авторите им бяха жалки бедняци, които мислеха само как да припечелят малко пари или да се залъжат в безцелното си съществуване, комбинирайки различни ноти съгласно добре познати формули или ако искаха да бъдат оригинални, в разрез с предписанията. Но дори когато глупак раздвижи звуците, те притежават такава жизнеспособност, че могат да развихрят бури в едно простодушно сърце. А може би даже бляновете, внушени от глупците, са по-тайнствени и по-волни, отколкото внушенията на властна мисъл, която ни увлича насила: напразното движение и кухият брътвеж не смущават душата в нейното самосъзерцание…
Детето стоеше така забравено, унесено, в ъгъла зад пианото, докато внезапно усетеше, че краката му са изтръпнали. Чак тогава си спомняше, че е невръстно момче с черни нокти, забило нос в стената и прегърнало колене с ръце.


В деня, когато Мелхиор, влязъл на пръсти в стаята, изненада детето, седнало пред високото пиано, той го загледа, осенен от прозрение: «Дете-чудо!…» Как не се беше сетил досега?… Какво щастие за едно семейство!… Навярно беше очаквал, че детето ще се окаже просто селянче като майка си. Но какво пречеше да опита? Каква благодат би било! Ще го развежда из Германия, а може би и в чужбина. Приятно съществуване и при това благородно. Мелхиор редовно търсеше скрито благородство във всяка своя постъпка и рядко му се случваше да не го открие след кратък размисъл.
Въодушевен от тази увереност, веднага след вечеря, едва глътнал последния залък, той отново постави детето пред пианото и го накара да повтаря урока, докато очите му се затвориха от умора. После на другия ден още три пъти. По-другия също. И така всички следващи дни. Кристоф бързо се умори, после смъртно се отегчи и най-сетне не издържа и се опита да се разбунтува. Не виждаше никакъв смисъл в това, което го караха да прави. Трябваше само да препуска възможно по-бързо по клавишите, да провира сръчно палеца си или да движи по-гъвкаво безименния пръст, който се залепваше до двата си съседа. Действуваше му на нервите. Пък и не беше красиво. Край на вълшебните съзвучия, на смайващите чудовища, на бленуваната вселена, предугадена за миг… Гамите и упражненията се редуваха, сухи, монотонни, глупави, по-глупави от разговорите около масата, които се въртяха винаги около яденето, и то все за една и съща гозба. Детето започна да слуша разсеяно уроците на баща си. Ведно с грубите упреци дойде и нежеланието. Ругатните не закъсняха: детето им отговори с мрачно настроение. Като връх на всичко то чу една вечер Мелхиор, докато развиваше в съседната стая проектите си. А, значи, за да го показват като учено магаре, му досаждаха така и го принуждаваха цял ден да движи клавишите от слонова кост! Нямаше вече време да хвърли дори поглед на любимата си река. Какво са се настървили така срещу него? Кристоф бе възмутен, уязвен в гордостта и свободата си. Реши да не свири вече или да свири много лошо, за да обезсърчи баща си. Нямаше да бъде лесно, но трябваше да спаси независимостта си.
Още от следващия урок детето се опита да приведе в дело своя план. Най-добросъвестно се стараеше да засяга съседния клавиш и да замазва всичко. Мелхиор се развика. После закрещя неистово. Заваляха и удари. Линията беше здрава. При всяка фалшива нота той удряше с нея пръстите на детето и същевременно така крещеше в ухото му, че просто щеше да го оглуши. Кристоф гърчеше лице от болка, хапеше устни, за да не се разплаче, и продължаваше стоически да закача съседни клавиши, като сгушваше глава в раменете си в очакване на плесница. Тактиката му обаче излезе погрешна и той бързо си даде сметка за това. Мелхиор също като него беше упорит и се закле, че дори ако трябва да останат пред пианото два дни и две нощи, няма да го пусне, преди да изпълни правилно всяка нотка. Кристоф прекалено добросъвестно свиреше все фалшиво и Мелхиор се усъмни, че го прави нарочно, като видя, че при всеки удар детето отпуска тежко ръчичка встрани с явно нежелание. Ударите с линията зачестиха. Кристоф не усещаше вече пръстите си. Той плачеше жално, без да промълви нито дума, като подсмърчаше и преглъщаше хълцанията и сълзите си. Разбра, че няма да спечели нищо, ако продължава така, и че се налага да вземе отчаяно решение. Той прекъсна свиренето и предварително изтръпнал при мисълта за бурята, която щеше да предизвика, каза смело:
— Татко, не искам вече да свиря.
Мелхиор се задави от изненада.
— Какво? Какво? — кресна той.
И така грубо разтърси ръката на детето, че едва не я счупи. Треперейки все по-силно, закрил с лакът лице, за да се предпази от ударите, Кристоф повтори:
— Не искам вече да свиря. Първо, защото не искам да ме бият. И освен това…
Той не успя да довърши. Страшна плесница спря дъха му. Мелхиор се дереше:
— Не искаш да те бият, а? Така ли?…
И го заблъска с юмруци. Кристоф викаше сред хълцанията си:
— И освен това… не обичам музиката!… Не обичам музиката!…
Той се свлече от стола. Мелхиор грубо го настани отново отгоре и заудря китките му в клавишите.
— Ще свириш! — крещеше той.
— Не! Няма да свиря! — крещеше в отговор Кристоф.
Мелхиор се принуди да го остави. Изгони го от стаята и го заплаши, че няма да яде цял ден, цял месец, докато не изсвири всичките си упражнения, без да пропусне нито едно. Изрита го навън и захлопна вратата зад него.
Кристоф се озова на стълбата, мръсната тъмна стълба с проядени от червеи стъпала. От счупеното стъкло на таванското прозорче нахлуваше студена струя въздух. По стените бе избила влага. Седна на едно мазно стъпало. Сърцето му подскачаше в гърдите от гняв и вълнение. Ругаеше съвсем тихо баща си:
— Животно! Това си ти!… Животно!… Грубиян!… Простак! Да, простак!… Мразя те!… Ах, как ми се ще да умреш! Да умреш!…
Гърдите му щяха да се пръснат. Гледаше отчаяно плъзгавото стълбище, паяжината, развявана от вятъра над счупеното стъкло. Чувствуваше се самотен, изгубен в нещастието си. Погледна празното пространство между пръчките на парапета… Дали да не се хвърли долу?… Или пък през прозореца?… Да, защо пък да не се убие, за да ги накаже? Какви ли угризения ще ги измъчват! Чу как тялото му се търкаля по стълбата. Горната врата се отваря припряно. Тревожни гласове викат: «Падна! Падна!» Трополят бързи стъпки. Баща му, майка му се хвърлят, ридаят над трупа му. Майка му простенва: «Ти си виновен! Ти го уби!» А баща му разперва ръце, пада на колене, удря си главата о парапета на стълбата и възкликва: «Аз съм жалък клетник! Аз съм жалък клетник!» Тази гледка смекчи болката му. Едва не съжали родителите си, които го оплакваха. Но после си помисли, че така им се пада и изпита наслада от отмъщението си…
След като си разказа докрай тази приказка, пак се озова горе, на тъмното стълбище. Погледна още веднъж надолу и съвсем му се отщя да се хвърли. Дори потрепери леко и се отдръпна от ръба, за да не падне. Тогава се почувствува окончателно пленник, бедна птичка в клетка, пленник завинаги, без никакъв друг изход, освен да си разбие главата и да си причини болка. Горчиво заплака. Търкаше очи с мръсните си ръчички и само за миг цялото му лице се размаза. Но макар и да плачеше, неволно гледаше любознателно около себе си; и това занимание го разсейваше. Прекъсна за миг хълцанията си, загледан в паяка, който помръдна точно в този миг. После пак захленчи, но вече не така убедително. Вслушваше се в хълцанията си и продължаваше да подсмърча машинално, без вече да му е ясно защо. Не след дълго се изправи. Прозорецът го привличаше. Седна на перваза, като благоразумно се отмести по-навътре, и продължи да следи с крайчеца на окото си паяка, който едновременно го привличаше и отблъскваше.
Под него, в подножието на къщата, течеше Рейн. От прозорчето на стълбището реката му изглеждаше като плаващо небе. Когато слизаше денем, подскачайки на един крак, винаги поглеждаше към реката. Но никога още не я бе виждал както този ден. Огорчението изостря сетивата; всичко се врязва сякаш по-дълбоко, след като сълзите са измили увехналите спомени. Реката се стори на детето като живо същество, непонятно, но затова пък толкова по-могъщо от всички познати нему същества! Кристоф се наведе, за да я разгледа по-добре. Долепи уста и притисна нос до стъклото. Къде отиваше това същество? Какво искаше то? Беше като че ли сигурно в своя път… Нищо не можеше да го спре. В който и час на деня или нощта, при дъжд или слънце, при радост или скръб в къщи, то продължаваше да си тече. И явно всичко това му е безразлично, то никога не страда, а само се наслаждава на силата си. Какво щастие да можеше да бъде като него, да тича из ливадите, под клоните на върбите, сред белите лъскави камъчета и скърцащия пясък, да нехае за нищо, да не го притеснява нищо, да бъде свободен!…
Детето жадно гледаше и слушаше. Струваше му се, че реката го отнася със себе си, то отплува надалеч… Затвореше ли очи, виждаше различни цветове: синьо, зелено, червено, и големи сенки, които пробягват в слънчеви талази… Образите се открояват по-ясно. Ето обширна равнина, тръстики, жита се люшкат под ветреца, дъхащ на мента и прясна трева. Навред цветя: синчец, макове, теменуги. Колко е красиво! Колко сладък е въздухът! Колко ли е приятно да се изтегнеш в гъстата мека трева!… Кристоф е радостен и леко замаян, както когато в празнични дни Мелхиор му налива във високата чаша един пръст рейнско вино… Реката тече… Пейзажът се променя… Сега над водата се навеждат дървета. Нарязаните им листа се потапят като ръце в нея, движат се и се обръщат под вълните. Едно село сред дърветата се оглежда в реката. Виждат се кипарисите и кръстовете на гробището над белия зид, в който се плискат вълните… После се появяват скали, цял низ възвишения с лозя по склоновете, малка борова горичка, селища в развалини… И пак равнина, жита, птици, слънце… Огромната водна маса продължава да тече като една-единствена мисъл, без вълни, почти без дипли, с лъскави, мазни петна отгоре. Кристоф вече не я вижда. Той е затворил очи, за да я чува по-добре. Постоянният ромон изпълва цялото му същество, зашеметява го. Този вечен, властен блян сякаш го изсмуква. На метежния фон на вълните изплуват бързи, пламенно весели ритми. А по тях плъзват мелодии, като лоза, виеща се по решетка: арпежи от сребристи клавиши, скръбни цигулки, кадифени флейти с меки звуци… Пейзажите изчезват. Носи се странна нежна и здрачна мъгла. Сърцето на Кристоф трепти от вълнение. Но какво вижда той сега? О, какви пленителни лица!… Едно момиченце с тъмни букли го вика, примамва го и му се надсмива… Бледо момчешко лице със сини очи го гледа печално… И други усмивки, други очи, любопитни и предизвикателни, под чийто поглед той се изчервява, а също и сърдечни, скръбни очи, очи на добро куче, или пък властни очи, а пък там — страдалчески очи… А това женско лице, смъртнобледо, в рамка от черни коси, със стисната уста, с очи, които сякаш заемат половината лице и го гледат така втренчено, че му призлява… Ето и най-милия образ! Той му се усмихва със светлосивите си очи, с леко открехнатата уста, в която проблясват дребни зъбки… Ах! Каква хубава сърдечна и блага усмивка! Тя разтапя сърцето от нежност! Колко хубаво му става от нея! Колко я обича! Постой още малко! Усмихни ми се още веднъж! Не си отивай!… Уви! Лицето изчезва! Но то оставя в сърцето неизразима сладост. Няма вече нищо лошо, няма вече нищо тъжно, нищо не е останало… Нищо освен ефирен блян, ведра музика, носена от слънчевите лъчи, подобно на глухарчетата през хубави летни дни… Какво мина току-що? Какви са тия видения, които изпълват детето с вълнуващ смут? То никога още не ги е виждало; и все пак ги познава. Откъде са се взели? От коя бездна са изплували? От миналото или… _от бъдещето_?
Сега всичко се заличава, всички форми се сливат… Още веднъж през воал от мъгла, много далеч, се появява реката, като че ли витаеща много високо над него, излязла извън бреговете си, заляла нивите, течаща величествено, бавно, почти без да напредва. И изведнъж в далечината, като стоманена светла ивица на хоризонта, трептящи вълни — морето. Реката се устремява към него. Тя копнее за него, жадува за него. Ще изчезне в него… Мелодията се върти, красивите танцови ритми се люшкат лудо, всичко е пометено в техния победоносен вихър… Свободната душа цепи простора като литнали лястовици, опиянени от въздуха, които прекосяват небето с остри трели… Радост! Радост! Всичко изчезва!… О, безпределно блаженство!…
Бяха минали много часове, свечери се, а на стълбището беше тъмна нощ. Дъждовните капки образуваха кръгчета върху плаща на реката, а течението ги отнасяше, танцувайки. Понякога сух клон или черни кори се появяваха и отплуваха безшумно. Кръвожадният паяк се беше оттеглил сит в най-тъмния ъгъл. А малкият Кристоф все още стоеше, облегнал на перваза на таванското прозорче бледото си изцапано личице, блажено усмихнато. Той спеше.


III


Трябваше да отстъпи. Въпреки упоритата му и героична съпротива ударите сломиха волята му. Всяка сутрин и всяка вечер Кристоф седеше по три часа пред уреда за изтезание. Сгърчен от напрежение и досада, със стичащи се едри сълзи по бузите и носа, той движеше по белите и черни клавиши зачервените си ръчички, понякога вкочанени от студ, под угрозата на линията, стоварваща се върху тях при всяка фалшива нота, и на крясъците на учителя му, по-противни дори от ударите. Кристоф си мислеше, че мрази музиката. Обаче залягаше над инструмента с настървение, което мъчно можеше да се обясни само със страха от Мелхиор. Някои думи на дядото му бяха направили силно впечатление. Когато веднъж детето плачеше, старецът беше казал със сериозния тон, който бе възприел с него, че си заслужава да се поизмъчи малко за най-красивото и най-благородното изкуство, дадено на хората за тяхна утеха и слава. И Кристоф, признателен на дядо си, че му говореше като на мъж, тайно бе развълнуван от тия простодушни думи, които съответствуваха на детския му стоицизъм и на зараждащата се у него гордост.
Но по-силно от всички доводи съкровеният спомен за някои музикални изживявания го привърза въпреки желанието му и го направи роб до края на живота му на ненавижданото изкуство, против което той напразно се мъчеше да се бунтува.
Както е обичайно в Германия, в града имаше театър, където даваха опери, комични опери, оперети, драми, комедии, водевили, всичко, което можеше да се постави на сцената, независимо от жанра и стила. Представленията се даваха три пъти седмично от шест до девет часа вечерта. Старият Жан-Мишел не пропускаше нито едно, като проявяваше еднакъв интерес към всичките. Веднъж взе със себе си своя внук. Няколко дни преди това му разказа подробно сюжета на пиесата. Кристоф не разбра нищо, но запомни, че ще стават страшни неща. Горейки от желание да ги види, той същевременно много се страхуваше, но не смееше да си признае. Знаеше, че ще има буря, и се плашеше да не би да го удари гръм. Знаеше, че ще има битка, и не беше сигурен, че няма да го убият. Предната вечер, легнал в креватчето си, бе обзет от истинска тревога, в деня на представлението почти желаеше дядо му да не дойде. Но щом часът наближи, а дядо му се забави, той страшно се притесни и все поглеждаше през прозореца. Най-сетне старецът се показа и те тръгнаха заедно. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Езикът му беше сух, не можеше да промълви нито дума.
Пристигнаха в тайнствената сграда, за която така често се говореше в къщи. Пред вратата Жан-Мишел срещна познати и момченцето, стиснало ръката му, защото страшно се боеше да не го загуби, не разбираше как може да разговарят спокойно и да се смеят в толкова вълнуващ момент.
Дядото се настани на обичайното си място, на първия ред зад оркестъра. Той се облегна на балюстрадата и тутакси подхвана безкраен разговор с контрабасиста. Тук той се намираше в своята среда. Изслушваха го, когато говореше, поради авторитета му на музикант. Той се възползуваше от това и дори злоупотребяваше. Кристоф не беше в състояние да чуе каквото и да било. Той се чувствуваше потиснат от очакването на спектакъла, от вида на залата, която му се струваше великолепна, от прииждащата публика, която ужасно го смущаваше. Не смееше да обърне глава, въобразявайки си, че всички очи са приковани в него. Стискаше конвулсивно между коленете си малката си фуражка. Не сваляше от завесата широко отворените си очи.
Най-сетне се разнесоха обичайните три удара. Дядо му се изсекна, извади от джоба си либретото, което винаги следеше толкова добросъвестно, че понякога пропускаше действието на сцената. Оркестърът засвири. Още от първите акорди Кристоф се почувствува умиротворен. Той беше у дома си в света на звуците. От този миг, колкото и невероятен да беше спектакълът, всичко му изглеждаше естествено.
Завесата се вдигна, откривайки картонени дървета и не по-малко нереални същества. Малкият гледаше, зинал от възхищение; не беше изненадан. При това действието се развиваше в причудлива ориенталска обстановка, съвсем чужда на Кристоф. Фабулата беше изтъкана от недомислия, сред които беше невъзможно да се ориентираш. Кристоф не разбираше абсолютно нищо. Объркваше всичко, вземаше едно лице за друго, дърпаше дядо си за ръкава, задаваше му наивни въпроси, които доказваха, че нищичко не е разбрал. Но въпреки това не само не се отегчаваше, а слушаше с най-жив интерес. Построяваше свой собствен роман по глупавото либрето, без никаква връзка с действието на сцената. Всеки миг разиграващите се там епизоди го опровергаваха и той трябваше да променя нещо в своята измислица, но това ни най-малко не го смущаваше. Беше избрал няколко измежду актьорите, които се движеха по сцената и надаваха различни крясъци, и следеше тръпнещ участта на любимците си. Смущаваше го главно една хубава особа, на средна възраст, с дълги ярко руси коси и прекомерно големи очи, която ходеше по сцената боса. Чудовищната неправдоподобност на постановката никак не го дразнеше. Наблюдателните му детски очи просто не виждаха смешно грозните актьори, огромни и месести, безформените хористи, най-различни по ръст, наредени в две редици, наивните им жестове, сгърчените от крясъците лица, пищните перуки, високите тонове на тенора, грима на любимката му, чието лице беше като татуирано от разноцветните моливи. Беше изпаднал в състояние на влюбен, който не може да види любимия обект такъв, какъвто е в действителност. Чудната възможност за самоизмама, така присъща на децата, спираше още по пътя неприятните възприятия и постепенно ги преобразяваше.
Главно музиката извършваше тия чудеса. Тя обвиваше предметите с прозрачна мъгла, правейки всичко красиво, благородно и желано. Тя внушаваше на душата безумна жажда за любов. Предлагаше й същевременно от всички страни любовни призраци, за да запълни създадената от самата нея празнота. Малкият Кристоф беше безумно развълнуван. Отмаляваше от някои думи, жестове, музикални фрази, не смееше да вдигне очи, не знаеше дали това е добре, или зле, червенееше и бледнееше едно след друго. От време на време по челото му избиваха капки пот. Той изтръпваше да не би всички хора, които бяха там, да забележат смущението му. Когато настъпиха неизбежните бедствия, които сполитат влюбените в четвъртото действие на всяка опера, за да дадат възможност на тенора и певицата да покажат най-острите си високи тонове, Кристоф помисли, че ще се задуши. Гърлото го болеше, като че ли бе настинал. Притискаше шията си с ръце, защото не можеше да преглътне слюнката си. Сълзите му напираха. Ръцете и краката му бяха ледени. За щастие и дядото беше не по-малко развълнуван. Той се наслаждаваше на театъра с детска наивност. На драматичните пасажи покашлюваше привидно равнодушно, за да прикрие смущението си. Кристоф обаче го забелязваше и това му доставяше удоволствие. Страшно му беше топло, умираше за сън, много му беше неудобно на стола. Но той мислеше само едно: «Дали има още много? Само дано не свърши!»
И изведнъж всичко свърши, без той да разбере защо. Завесата падна, всички станаха, очарованието се разпръсна.
Те се прибраха в нощта, две деца — старецът и детето. Каква приказна нощ! Какво спокойно пълнолуние! Мълчаха и двамата, предъвквайки впечатленията си. Най-сетне старецът го попита:
— Доволен ли си, момчето ми?
Кристоф не можеше да отговори; все още цял трепереше от вълнение, не искаше да говори, за да не унищожи обаянието. Трябваше да се насили, за да прошепне съвсем тихичко, въздъхвайки дълбоко:
— О, да!
Старецът се усмихна. След малко той поде:
— Виждаш ли колко прекрасен е занаятът на музикантите? Да създаваш такива същества, такива възхитителни зрелища, нима има нещо по-славно? Все едно да си бог на земята!
Кристоф остана поразен. Как? Нима всичко това бе създадено от някой човек? Не бе мислил досега. Струваше му се едва ли не, че тази музика се бе създала от само себе си… че беше произведение на природата… Човек, музикант, какъвто ще стане самият той един ден! О! Да стане такъв творец за един ден, само за един ден! А после… После да става каквото ще! Да умре, ако трябва!
— Дядо, кой е създал тази музика? — попита Кристоф.
Дядо му разказа за Франц-Мария Хаслер, млад немски композитор, който живее в Берлин. Дядото го познавал по-рано. Кристоф слушаше напрегнал слух. Внезапно той каза:
— Ами ти, дядо?
Старецът трепна.
— Какво аз? — попита той.
— Писал ли си и ти такива неща?
— Естествено — отвърна Жан-Мишел начумерено.
Той млъкна. След като повървяха малко, той въздъхна дълбоко. Това беше живата рана в неговия живот. През цялото време бе копнял да пише за театъра, но вдъхновението винаги му бе изменяло. В папките му имаше два-три опита, скалъпени с мъка, но той толкова малко се самозалъгваше относно истинската им стойност, че дори не бе посмял да ги подложи на нечия преценка.
Прибраха се в къщи, без да си кажат повече нито дума. Не можаха да заспят нито единият, нито другият. На стареца му беше болно. Взе библията си, за да се утеши. Кристоф изживяваше отново в леглото си всички събития от паметната вечер; припомняше си най-малките подробности и пак виждаше момичето с босите крака. Задремеше ли, някоя музикална фраза отекваше в ушите му така отчетливо, като че ли оркестърът беше при него. Той потреперваше, повдигаше се от възглавницата с опиянена от музика глава и си мислеше: «Един ден и аз ще пиша така. О, дали наистина ще мога?»
От този ден той имаше само едно желание: пак да отиде на театър. Започна да работи особено усърдно, защото театърът се превърна във възнаграждение за трудолюбието му. Той вече мислеше само за това: половината седмица — за предишния спектакъл, другата половина — за следващия. Трепереше да не би да се разболее тъкмо за представлението. Често от страх започваше да усеща симптомите на три-четири болести. В деня на представлението не вечеряше, не можеше да си намери място като грешна душа, поглеждаше по сто пъти часовника, струваше му се, че никога няма да се стъмни. Най-сетне, не можейки да се сдържи, тръгваше от къщи цял час преди да отворят касата, за да не би да не намери свободно място. Понеже беше пръв в пустата зала, обхващаше го ново безпокойство. Дядото го беше предупредил, че два-три пъти, тъй като публиката била малочислена, артистите предпочели да не играят и върнали парите. Дебнеше пристигащите, броеше ги, мислейки си: «Двадесет и три, двадесет и четири, двадесет и пет… олеле! Не стигат!… Никога няма да дойдат достатъчно хора!» А видеше ли на балкона или на първите места в партера някоя важна особа, на сърцето му олекваше. Той си казваше: «Няма да посмеят да върнат такъв големец. Сигурно ще играят, макар и само заради него.» Но все пак не беше напълно убеден. Успокояваше се едва когато музикантите заемеха местата си. Дори и тогава до последния момент се боеше да не би да се вдигне завесата и да съобщят, както се беше случило една вечер, че представлението се отменя. Очичките му, остри като на рис, поглеждаха върху пюпитъра на контрабасиста дали заглавието на нотната тетрадка съответствува на очакваната пиеса. Макар и прочел ясно, след две минути той пак поглеждаше, за да се увери, че не е сбъркал. Диригентът още не се появяваше. Сигурно беше болен… Зад завесата се суетяха, чуваха се бързи стъпки и говор. Някакво произшествие, непредвидено нещастие?… Наставаше тишина. Диригентът се изправяше пред пулта. Всичко като че ли бе наред. Защо не започват? Какво става? Кристоф пламтеше от нетърпение. Най-сетне се разнасяше очакваният сигнал. Сърцето му се разтуптяваше. Оркестърът засвирваше и няколко часа Кристоф плуваше в блаженство, смущавано само от мисълта, че не след дълго ще настъпи краят.


Едно музикално събитие горе-долу по същото време още по-силно възбуди Кристоф. Франц-Мария Хаслер, авторът на първата опера, която така дълбоко го бе разтърсила, щеше да пристигне в града. Трябваше да дирижира концерт от свои произведения. Всички се развълнуваха. Младият композитор беше обект на бурни спорове в Германия. Цели две седмици говореха само за него. Можете да си представите всеобщото възбуждение, когато наистина пристигна. Приятелите на Мелхиор и на Жан-Мишел непрекъснато идваха за новини. Те донасяха най-невероятни слухове за извънредно странните привички на композитора, за неговите чудатости. Детето следеше тези разкази със страстно внимание. Мисълта, че великият музикант е тук, в родния му град, че диша същия въздух, че стъпва по същите павета, го довеждаше до безмълвен екстаз. Живееше само с надеждата да го зърне.
Хаслер бе отседнал в двореца: великият херцог му бе предложил гостоприемството си. Той почти не излизаше, освен за да дирижира репетициите в театъра, а Кристоф нямаше достъп до тях. Понеже Хаслер беше много ленив, отиваше и се връщаше в каретата на херцога. Така че Кристоф имаше съвсем малко случаи да му се любува. Само веднъж успя да зърне коженото му палто в дъното на каретата, макар че цели часове бе чакал на улицата, блъскайки с юмруци наляво и надясно, напред и назад, за да си извоюва и запази място на първия ред сред зяпльовците. Утешаваше се, като наблюдаваше прозорците на двореца — бяха му посочили апартамента на маестрото. Най-често виждаше само затворените капаци: Хаслер ставаше късно и прозорците оставаха затворени почти цялата сутрин. Това бе дало повод на осведомените хора в града да твърдят, че Хаслер не можел да понася светлината и живеел във вечен мрак.
Най-сетне Кристоф успя да се доближи до своя герой. Това стана в деня на концерта. Целият град се бе стекъл. Великият херцог и дворът му заемаха голямата княжеска ложа, с корона над нея, поддържана от две бузести херувимчета с дебели крачета. Атмосферата в театъра беше празнична. Сцената бе украсена с дъбови клонки и цъфнали лаврови вейки. Всички що-годе добри музиканти бяха сметнали за чест да се включат в оркестъра. Мелхиор беше на мястото си, а Жан-Мишел дирижираше хора.
Когато Хаслер се появи, гръмнаха ръкопляскания от всички страни, дамите наставаха, за да го видят по-добре. Кристоф го разкъсваше с очи. Лицето на Хаслер беше младежко и изтънчено, но вече леко подпухнало и уморено. Беше плешив на слепоочията. Преждевременно се бе оголило и темето му сред венец от руси къдри. Сините му очи гледаха унесено. Имаше малки руси мустачки и подвижна изразителна уста, която през цялото време потръпваше и се присвиваше едва забележимо. Беше висок, но с лоша стойка, която се дължеше не на стеснение, а на умора или досада. Дирижираше гъвкаво, припряно, с цялото си подвижно тяло, което се извиваше в унисон с музиката, ту гальовно, ту рязко. Личеше, че е невероятно нервен. Музиката му явно беше негово точно отражение. Тръпнещата му жизненост преодоляваше обичайната апатия на оркестъра. Кристоф се задъхваше; независимо от страха да не привлече погледите на зрителите той не можеше да стои неподвижно на мястото си; мърдаше на стола, ставаше, музиката така неочаквано и силно го разтърсваше, че неволно движеше глава, ръце, крака, за голямо неудоволствие на съседите си, които се пазеха, доколкото можеха, от буриите му изблици. Впрочем цялата публика беше възбудена, омагьосана по-скоро от славата на диригента, отколкото от самите му произведения. Накрая избухна буря от аплодисменти и приветствия, тромпетите на оркестъра, по немски обичай, засвириха триумфално, за да поздравят победителя. Кристоф трепереше от гордост, като че ли отдаваха тези почести на него. Радваше се, като гледаше озареното от детско доволство лице на Хаслер. Дамите хвърляха цветя, мъжете размахваха шапки; публиката се втурна към сцената. Всеки искаше да стисне ръката на маестрото. Една възторжена слушателка я поднесе към устните си, друга открадна кърпичката, която Хаслер бе оставил на пулта. И Кристоф пожела да се изкачи на сцената, макар и съвсем да не си даваше сметка защо иска това. Всъщност ако в този миг се бе озовал близо до Хаслер, тутакси би побягнал от вълнение и уплаха. Но с все сила си пробиваше път с глава, като овен, между краката и роклите, които го отделяха от Хаслер. Бе много дребен и не можа да стигне до него.
За щастие дядо му дойде да го вземе след концерта, за да го заведе на серенадата, която музикантите бяха решили да изпълнят на Хаслер. Беше вече нощ. Запалиха факли. Всички музиканти от оркестъра присъствуваха. Говореха само за дивните произведения, които бяха чули малко преди това. Пристигнаха пред двореца и се разположиха безшумно под прозорците на маестрото. Придаваха си тайнствен вид, въпреки че всички — в това число и Хаслер — бяха уведомени за предстоящата серенада. В приятната нощна тишина започнаха да свирят няколко прочути страници от Хаслер. Той се появи на прозореца заедно с великия херцог и всички закрещяха в тяхна чест. Херцогът и Хаслер се поклониха. Излезе един прислужник и покани от името на владетеля музикантите в двореца. Те прекосиха зали с отрупани с фрески стени; на тях бяха изобразени голи мъже с шлемове в предизвикателни пози; телата им бяха червеникави. Небето над тях беше покрито в кълбести облаци, напомнящи гъби. Виждаха се и мраморни мъже и жени, облечени в къси камизоли от ламарина. Кристоф вървеше заедно с другите музиканти по толкова меки килими, че стъпките им не се чуваха. Влязоха в зала, където беше светло като посред ден, а масите бяха отрупани с напитки и всевъзможни лакомства.
Великият херцог беше там, но Кристоф не го видя: той имаше очи само за Хаслер. Хаслер се приближи до музикантите и им благодари. Той търсеше думите си, заплете се посред едно изречение и се измъкна с някаква остроумица, която разсмя всички. Седнаха на масата. Хаслер се отдели с четирима-петима музиканти. Между тях беше и дядото на Кристоф и Хаслер му отправи няколко много ласкави думи. Не беше забравил, че Жан-Мишел беше един от първите изпълнители на неговите произведения. Каза му, че често е слушал най-хубави отзиви за него от един свой приятел, бивш дядов ученик. Старецът се чудеше как да му благодари. Той се впусна в такива преувеличени хвалебствия, че въпреки обожанието си към Хаслер момченцето се засрами, по Хаслер явно ги намираше много приятни и съвсем естествени. Най-сетне, загубил напълно мярка, дядо му дръпна Кристоф за ръка и го представи на Хаслер. Хаслер се усмихна на детето и разсеяно го поглади по главата. Когато узна, че обича музиката и няколко нощи не беше спало в очакване да го види, той го взе на ръце и го заразпитва приятелски. Пламнал от удоволствие и занемял от изненада, Кристоф не смееше да погледне Хаслер. Маестрото улови брадичката му, за да го принуди да вдигне глава. Кристоф се осмели да го погледне. Очите на Хаслер го гледаха добродушно и засмяно. И той се засмя. После се почувствува така щастлив, така дивно щастлив в ръцете на своя скъп велик човек, че се заля в сълзи. Хаслер се трогна от този израз на неподправена любов. Той стана още по-мил, прегърна момчето и му заговори бащински нежно. Същевременно разправяше смешки и го гъделичкаше, за да го разсмее. И Кристоф неволно се смееше през сълзи. Скоро той се отпусна, почна да отговаря на Хаслер без никакво стеснение и сам му разказа всичките си детски планове, като че ли Хаслер и той бяха стари приятели: как искал да стане композитор като него, да пише хубави композиции като него, да стане велик. Обикновено стеснителен, Кристоф говореше сега напълно доверчиво, без да съзнава какво казва, напълно прехласнат. Хаслер се смееше на детските му приказки. Той му каза:
— Когато пораснеш и станеш добър музикант, ще дойдеш при мен в Берлин. Аз ще направя нещо от тебе.
Кристоф беше така очарован, че не отговори. Хаслер се пошегува:
— Не искаш ли?
Кристоф поклати енергично глава пет-шест пъти, за да потвърди, че иска.
— Значи, решено?
Кристоф пак заклати утвърдително глава.
— Целуни ме поне!
Кристоф обви с ръце шията на Хаслер и я стисна с все сила.
— Хей, дяволче, цял ме олигави! Пусни ме! Я се осекни!
Хаслер се смееше и сам обърса носа на щастливото и засрамено дете. Той го сложи на земята, после го хвана за ръка, заведе го до една маса, натъпка джобовете му със сладкиши и се раздели с него с думите:
— Довиждане! Не забравяй какво ми обеща!
Кристоф плуваше в блаженство. Останалият свят не съществуваше за него. Не си спомняше нищо друго от тази вечер. Следеше влюбено всички промени в изражението на Хаслер и всичките му жестове. Едно негово изказване го порази. Хаслер бе вдигнал чашата си. Лицето му внезапно се бе сгърчило. Той казваше:
— Радостта в подобни дни не бива да ни кара да забравяме враговете си. Никога не трябва да забравяме враговете си. Ако не сме били унищожени, не е било по тяхна вина. И не по наша вина няма да бъдат смазани и те. Ето защо вдигам тост за хората, за чието здраве… не пием!
Всички изръкопляскаха и се смяха на необичайния му тост. Хаслер се посмя заедно с другите и отново си възвърна доброто настроение. Но Кристоф се почувствува неудобно. Макар и да не си позволи да критикува своя герой, не му стана приятно, че се беше сетил за грозни неща тази вечер, когато лицата и мислите трябваше да бъдат лъчезарни. Но това разсъждение се мярна смътно. То бързо бе прогонено от безкрайната му радост и от няколкото капки шампанско, които отпи от чашата на дядо си.
На връщане дядо му през целия път си говореше сам: похвалите на Хаслер му бяха замаяли главата. Той възкликваше, че Хаслер е гений, какъвто се ражда веднъж на сто години. Кристоф мълчеше, заключил в сърцето си любовното си опиянение: Хаслер го бе целунал! Той го бе държал в прегръдките си! Той бе толкова добър! Той бе истински велик.
«Ах — мислеше си детето в креватчето си, прегръщайки страстно възглавницата: — Бих желал да умра за него! Да умра за него!»


Блестящият метеор, прекосил за една вечер небето на малкия град, оказа огромно въздействие на духовния свят на Кристоф. През цялото му детство той беше за него жив образец и момчето не сваляше очи от него. По негов пример, едва шестгодишно, то реши, че също ще композира. Всъщност Кристоф отдавна съчиняваше музикални пиески, без сам да подозира. Не беше чакал часа, когато щеше да съзнава, че композира.
Всичко е музика за музикалното сърце. Всичко, което се движи, проблясва и трепти: слънчевите летни дни, нощите със свирещия вятър, леещата се светлина, треперливите небесни светила, бурята, птичите песни, бръмченето на насекомите, шумоленето на дърветата, любимите или омразни гласове, обичайните шумове на бащиния дом, проскърцващата врата, кръвта, напираща във вените в нощната тишина — всичко на тоя свят е музика. Стига само да я чуваш. Цялата тази музика на мирозданието отекваше в Кристоф. Всичко, което виждаше, всичко, което чувствуваше, се превръщаше в музика. Той приличаше на бръмнал кошер пчели. Но никой не забелязваше. А самият той — по-малко от всеки друг.
Като всички деца, той постоянно си тананикаше. По всеки час на деня, каквото и да правеше: било когато се разхождаше по улицата, подскачайки на един крак, било когато, легнал на пода при дядо, подпрял глава на ръцете си, разглеждаше внимателно картинките на някоя книга или, седнал на малкото си столче в най-тъмния ъгъл на кухнята, мечтаеше, без да мисли за нищо, докато около него се спускаше нощта. Вечно тръбеше еднообразно, издул бузи или пък пръхтеше с устни. Това траеше часове и не го уморяваше. Майка му не обръщаше внимание. Или внезапно му се сопваше, изгубила търпение.
Когато това полусънно състояние му омръзнеше, той чувствуваше нужда да се раздвижи, да вдигне шум. Тогава си измисляше мелодии и ги пееше с все гърло. Имаше си за всички часове на деня. За сутринта, когато цапаше в легена като малко пате; за момента, когато се качваше на табуретката пред пианото, това омразно мъчилище, и главно за момента, когато слизаше от нея — втората мелодия беше по-ефектна от първата. Специална мелодия бе посветена на мама, донасяща супата. Тогава Кристоф вървеше пред нея и тръбеше с фанфари. Свиреше си триумфални маршове и когато отиваше тържествено от трапезарията в спалнята си. Понякога по този случай устройваше шествие с братчетата си. Тримата дефилираха сериозно един зад друг и всеки имаше свой марш. Но Кристоф запазваше за себе си, както беше справедливо, най-хубавия. Всяка от тия мелодии беше предназначена точно за случая. През ум не би му минало да ги обърка. Всеки друг би се излъгал, но той различаваше безпогрешно отсенките им.
Когато веднъж обикаляше стаята у дядо си — тропайки с крака, отметнал глава назад и изпъчил корем, обикаляйки я безспир, до премаляване, като пееше една от композициите си, старецът, който тъкмо се бръснеше, отпусна ръка и с насапунисано лице погледна внук си.
— Какво пееш, хлапенце? — попита го той.
Кристоф отвърна, че сам не знае.
— Започни отново! — подкани го Жан-Мишел.
Кристоф се опита — не можа да намери същата мелодия. Горд с вниманието на дядо си, той пожела да се похвали с хубавия си глас и му изпя посвоему една известна оперна ария. Жан-Мишел млъкна и се направи, че не се занимава повече с него. Той остави обаче вратата на стаята си полуоткрехната, докато момченцето се забавляваше само в съседната стая.
След няколко дни, наредил столовете в кръг около себе си, Кристоф представяше музикална комедия, съчинена с откъси от театралните му спомени. Много сериозен, той пристъпваше и се кланяше, както бе виждал да правят на сцената, танцувайки менует пред портрета на Бетховен, закачен над писалището. Завъртайки се за един пирует, зърна през открехнатата врата лицето на дядо си. Жан-Мишел го гледаше. Помисли си, че старецът му се надсмива. Много се засрами и рязко се спря. Изтича до прозореца, залепи лице до стъклото, погълнат сякаш от много интересна гледка. Старецът не каза нищо: приближи се само до него и го прегърна. Кристоф почувствува ясно, че е доволен. Честолюбието му не пропусна да отбележи този факт. Беше достатъчно умен, за да разбере, че представлението му е оценено. Не му беше ясно само какво точно най-много бе харесало на дядо му: дарованието му на драматичен автор, на композитор, на певец или на танцьор. Мислеше си главно за последните две, защото си въобразяваше, че именно там е силата му.
Една седмица по-късно, когато беше забравил тази случка, дядо му каза със загадъчен тон, че възнамерява да му покаже нещо. Той отвори писалището си, измъкна една нотна тетрадка, постави я на пианото и каза на детето да разчете написаното. Силно заинтригуван, Кристоф изсвири криво-ляво парчетата. Нотите бяха написани на ръка, с едрия почерк на стареца, който особено се бе старал. Заглавията бяха украсени калиграфично. След малко дядото, седнал до Кристоф, за да му обръща страниците, го попита не познава ли парчето. Премного погълнат от разчитането, за да може да различи какво свири, Кристоф отговори, че няма представа.
— Слушай внимателно! Не познаваш ли тази мелодия?
Да, струваше му се, че я познава, но не знаеше къде я бе чувал… Дядо му се смееше.
— Сети се!
Кристоф тръскаше глава.
— Не мога.
Всъщност вече се досещаше. Струваше му се, че тези мелодии… Не! Не смееше да допусне… Не искаше да ги познае.
— Не зная, дядо.
Цял пламтеше.
— Ех, глупачето ми, не виждаш ли, че това са твоите песнички?
Детето беше уверено, че е така, но когато му го каза и друг, сърцето му трепна.
— О, дядо!…
Старецът обясни сияещ съдържанието на тетрадката.
— Ето: ария — това, което пееше, легнал на земята. Марш — това, което те накарах да изпееш повторно миналата седмица, а ти не можа да си спомниш. Менует — това, което танцуваше пред писалището ми… Я погледни тук!
На корицата бе написано с прекрасни готически букви:

Радостите на детството: ария, менует, валс и марш (Op. I) от Жан-Кристоф Крафт.

Кристоф беше замаян. Да види името си, хубавото заглавие, тази дебела тетрадка, неговата творба!… Продължаваше да мълви смутено:
— О, дядо! Дядо!…
Старецът го привлече към себе си. Кристоф се хвърли на скута му и притисна лице до гърдите на Жан-Мишел. Цял се бе изчервил от щастие. Старецът, още по-щастлив от него, поде, стараейки се да говори с безразличен тон, защото усещаше, че ще се разчувствува:
— Естествено акомпаниментът и подходящите акорди са от мен. Освен това… — той се изкашля — освен това прибавих и едно трио към менуета, защото… защото така се прави обикновено… и освен това… с една дума, защото мисля, че не е лошо.
Той го изсвири. Кристоф беше много горд, че твори заедно с дядо си.
— Но тогава, дядо, трябва да сложиш и твоето име!
— Не си заслужава. Няма защо други освен тебе да знаят това. Само че… — при тези думи гласът му потрепери — само че по-късно, когато мен вече няма да ме има, това ще ти припомня за дядо ти, нали? Нали няма да забравиш?
Клетият старец не се доизказа: той не бе могъл да устои на съвсем невинното удоволствие да вмъкне една от злополучните си мелодии в творбата на внук си, предчувствувайки, че тя ще го надживее; желанието му да има своя дял в тази въображаема слава беше обаче скромно и трогателно, защото той се задоволяваше само да предаде анонимно частица от своята мисъл, за да не умре напълно. Кристоф, много развълнуван, обсипваше лицето му с целувки. Все по-разнежен, старецът го целуваше по косите.
— Нали ще си спомняш? По-късно, когато станеш добър композитор, голям артист, чест за семейството си, за изкуството, за родината, когато се прочуеш, ще си спомняш, че старият ти дядо пръв е отгатнал дарбата ти и е предсказал какъв ще станеш!
Той се бе просълзил от собствените си думи. Не искаше да издаде слабостта си. Закашля се престорено, начумери се и отпрати детето, като прибра грижливо нотната тетрадка.


Кристоф се върна у дома си, замаян от радост. Паветата танцуваха около него. Приемът на родителите му отрезви опиянението му. Тъй като той естествено побърза да им разкаже гордо музикалния си подвиг, те се развикаха недоволно. Луиза му се присмя. Мелхиор заяви, че старецът е полудял и би сторил по-добре да се лекува, отколкото да обърква главата на детето. А що се отнася до Кристоф, по-добре било да престане веднъж завинаги да се занимава с тия щуротии, а да седне начаса на пианото и да свири упражнения четири часа. Да се постарае най-напред да свири чисто, а колкото до композиране, имало време да се занимава по-късно, ако нямало да може да прави нещо по-добро.
Мелхиор съвсем беше загрижен да не би у детето преждевременно да се развие вредно самочувствие, както човек би си помислил, чувайки благоразумните му наставления. Ако това бе причината, той тутакси би се заел да докаже обратното. Всъщност, тъй като самият той никога не бе изпитал потребността да изрази някоя мисъл чрез музиката, както и въобще да изрази каквато и да било мисъл, в самолюбието си на виртуоз бе стигнал до убеждението, че композирането е нещо второстепенно, че то придобива истинската си стойност само чрез изкуството на изпълнителя. Естествено и той споделяше възторга от големите композитори от рода на Хаслер например. Прекланяше се пред признанието на публиката, както се прекланяше винаги пред всеки успех — изпитвайки същевременно и малко завист, защото му се струваше, че аплодисментите би трябвало да бъдат за него. Но знаеше от личен опит, че и успехът на големите виртуози е много шумен, че той е по-личен и носи повече приятни и ласкаещи честолюбието предимства. Привидно той високо тачеше гения на големите композитори, но охотно разказваше смешни случки от живота им, които създаваха жалка представа за ума и морала им. Той поставяше виртуоза на върха на артистичната стълба: добре известно беше според него, че езикът е най-благородният орган на човешкото тяло. Какво би била мисълта без словото? Какво би била музикалната творба без изпълнителя?
Но каквато и да бе подбудата на нравоучителната реч, която Мелхиор произнесе пред Кристоф, тя не бе безполезна, защото върна детето на земята. Имаше опасност съвсем да се главозамае от похвалите на дядо си. Бащините назидания дори бяха недостатъчни. Кристоф не пропусна да си каже, че дядо му е много по-умен от баща му и седна пред пианото, без да се муси, не толкова от покорство, а за да си помечтае на воля, както вече бе свикнал, докато пръстите му пробягваха машинално по клавишите. Изпълняваше безкрайните си упражнения, а един самонадеян глас повтаряше дълбоко в него: «Аз съм композитор, голям композитор!»
От този ден, тъй като беше композитор, започна да композира. Преди да научи да пише добре буквите, той се мъчеше да драска ноти и паузи по парчета хартия, които късаше от сметководните книги на домакинството им. Но така се напрягаше, за да осъзнае музикалната си мисъл, за да може да я запише, че накрая в главата му не оставаше нищо освен желанието да композира. Въпреки това упорито строеше музикални фрази; и понеже беше роден музикант, успяваше горе-долу да постигне нещо, макар и композициите му да нямаха никакъв смисъл. Тогава той ги отнасяше триумфално на дядо си, който плачеше от радост — той лесно се разнежваше вече с напредването на годините — и заявяваше, че работите му са прекрасни. Тези похвали можеха напълно да похабят Кристоф. Спаси го вроденият му верен усет, подпомогнат от влиянието на един човек, който при това съвсем не си въобразяваше, че може да въздействува комуто и да било и който най-малко би могъл да бъде считан от хората за образец на верния вкус. Този човек беше братът на Луиза.
Беше дребничък като нея, слаб, хилав, леко прегърбен. Не се знаеше точната му възраст. Едва ли беше надхвърлил четиридесетте. Изглеждаше обаче най-малко на петдесет, ако не и повече. Дребното му лице беше набръчкано, възрозово, с много бледи добри сини очи, напомнящи увехнали незабравки. Когато свалеше каскета си — вечно го носеше, защото бе зиморничав, — лъсваше съвсем гол малък череп, заострен като конус, който страшно забавляваше Кристоф и братчетата му. Неуморно го закачаха по този повод, питаха го какво е направил с косите си и го заплашваха, че ще го бият, насърчавани от грубите шеги на Мелхиор. Вуйчото пръв се смееше над себе си и търпеливо понасяше закачките. Беше дребен амбулантен търговец; пътуваше от село на село, носейки на гърба си голям вързоп, в който имаше какво ли не: бакалски, книжарски и сладкарски стоки, носни кърпи, шалчета, обувки, консервени кутии, алманаси, песнопойки, всевъзможни мехлеми и билки. Няколко пъти се бяха опитали да му намерят постоянна работа, да му купят малко помещение за лавка или галантерийно дюкянче. Но той не можеше да свикне. Ставаше някоя нощ, бутваше ключа под вратата и поемаше с вързопа на гръб. Цели месеци не го виждаха. После отново се появяваше: някоя вечер чуваха леко стържене по вратата. Тя се открехваше и малката плешива глава, от която учтиво бе свалил шапка, се подаваше с плаха усмивка и добри очи. Той казваше: «Добър вечер на цялата компания!», изтриваше грижливо обувките си, преди да влезе, ръкуваше се с всеки, като започваше с най-възрастния, и сядаше скромно където и да е. После запалваше луличката си и привеждаше гръб, чакайки спокойно да отмине градушката от подигравки. Двамата Крафт, дядото и бащата, изпитваха насмешливо презрение към него. Това дребосъче им се струваше много комично. Гордостта им освен това страдаше от неговото ниско обществено положение. Открито му показваха отношението си, но той като че ли не забелязваше и им засвидетелствуваше дълбоко уважение, което ги обезоръжаваше, особено стария, който беше много чувствителен към оказваната му почит. Затова се задоволяваха да го унижават с грубите си шеги, които често караха Луиза да се черви. Свикнала да се прекланя безпрекословно пред превъзходството на двамата Крафт, тя не се и съмняваше, че свекър й и мъжът й не са прави. Но обичаше нежно брат си, а и брат й мълком я обожаваше. Бяха останали единствени от семейството им, и двамата смирени, заличени, смазани от живота. Свързваше ги тъжно и нежно взаимно съчувствие в общите страдания, понасяни безропотно. Между яките, шумни и груби баща и син Крафт, родени със здраво телосложение, за да живеят, и то да живеят весело, тези две слаби добродушни същества, замесени от друго тесто, създадени сякаш вън от живота, се разбираха и се жалеха един друг, без никога да говорят за това.
С присъщата на децата безгрижна жестокост и Кристоф споделяше презрението на дядо си и на баща си към дребния търговец. Забавляваше се с него като с палячо: досаждаше му с глупави закачки, които вуйчото понасяше винаги с неизменно спокойствие. Кристоф обаче го обичаше, без да си дава сметка. Обичаше го първо като послушна играчка, с която можеш да правиш каквото ти се ще. Обичаше го още, защото винаги можеше да очаква нещо приятно от него: било лакомство, било картинка или забавна измислица. Връщането на дребничкия вуйчо беше радост за децата, защото той винаги им поднасяше някаква изненада. Колкото и да беше беден, все успяваше да донесе на всекиго по нещичко. Никога не забравяше празниците в семейството. Пристигаше точно на тържествената дата и измъкваше от джоба си хубавичък подарък, избран с любов. Така бяха свикнали с вниманието му, че едва се сещаха да му благодарят: струваше им се естествено, а за него явно беше достатъчна награда удоволствието, което доставяше. Но Кристоф, който не спеше хубаво и нощем прехвърляше в главата си всичко, случило се през деня, си мислеше понякога, че вуйчо му има много добро сърце. Изпитваше прилив на признателност към него, но денем не му показваше нищо, защото тогава гледаше само как по-добре да го подиграе. Беше впрочем твърде малък, за да цени истински добросърдечието: на езика на децата добър и глупав са едва ли не синоними, а вуйчо Готфрид изглеждаше живо доказателство за тяхната еднозначност.
Една вечер Мелхиор остана да вечеря в града. Готфрид, сам в долната стая, докато Луиза слагаше двете по-малки деца да си легнат, излезе и седна на няколко крачки от къщата, на брега на реката. Тъй като нямаше какво да прави, Кристоф тръгна подире му. Започна да го дразни и закача като пале както обикновено, докато се задъха и се търкулна в тревата до краката му. Легнал по корем, той заби нос в моравата. Когато си пое дъх, се замисли каква друга глупост да издрънка и като се сети, извика високо и се запревива от смях, без да вдига лице от тревата. Никой не му отговори. Учуден от мълчанието, той се поизправи и се накани да повтори остроумицата си. Погледът му се спря на лицето на Готфрид, огряно от последните зари на угасващия ден. Шегата заседна в гърлото му. Готфрид се усмихваше с полузатворени очи и леко отворена уста. На болнавото му лице бе изписано неизразимо сериозно изражение. Облегнат на лакти, Кристоф се загледа в него. Нощта се спускаше. Чертите на Готфрид постепенно се заличаваха. Пълно безмълвие. Загадъчното настроение, отразено на лицето на Готфрид, се предаде и на детето. То се унесе. Земята тънеше в мрак, а небето беше светло: звездите изплуваха. Леките вълни на реката се плискаха на брега. Детето все повече се унасяше. То дъвчеше несъзнателно стръкчета трева. Щурче свиреше край него. Струваше му се, че заспива… Внезапно Готфрид запя в тъмнината. Пееше със слаб, прибулен глас, сякаш вътре в себе си. На двадесет крачки от него не биха могли да го чуят. Но гласът му бе вълнуващо искрен. Като че ли той мислеше гласно и през тази песен, като през прозрачна вода, би могло да се чете чак до дъното на сърцето му. Кристоф никога не бе чувал такова пеене. И никога не бе чувал такава песен. Бавна, проста, наивна, тя се лееше провлечено, печално, малко еднообразно, без да бърза, с дълги паузи, въземаше се отново, без да иска да знае кога ще стигне до края, залутана в нощта. Идваше като че ли много отдалеч и отиваше кой знае къде. Макар и ведра, носеше смут; и под привидното й умиротворение се таеше вековна тревога. Кристоф бе затаил дъх, не смееше да помръдне, вледенен от вълнение. Когато песента секна, той допълзя до Готфрид с пресъхнало гърло.
— Вуйчо! — извика той.
Готфрид не отговори.
— Вуйчо! — повтори детето, облягайки се с лакти и брадичка на коленете на Готфрид.
Готфрид промълви топло:
— Момчето ми!…
— Какво представлява тази песен, вуйчо? Кажи ми? Какво пя?
— Не зная.
— Покажи какво точно.
— Не зная. Песен.
— Твоя ли?
— Ами, моя! Що за мисъл!… Стара песен някаква.
— Кой я е измислил?
— Не се знае.
— Кога?
— Не се знае.
— Когато си бил малък ли?
— Преди да съм се появил на тоя свят, преди да се е появил баща ми, бащата на баща ми и бащата на бащата на баща ми… Пяла се е открай време.
— Колко странно! Никой никога не ми е говорил за това! — Детето се замисли за миг. — Вуйчо, знаеш ли други?
— Да.
— Изпей ми още една, искаш ли?
— Защо да ти пея друга? Една стига. Човек пее, когато чувствува нужда да пее, когато трябва да пее. Не бива да се пее за забавление.
— Ами когато се пише музика?
— Това не е музика.
Детето се замисли. Не му беше много ясно. Но то не поиска обяснение. Вярно, че не беше музика или поне не беше като другите музикални парчета. То поде:
— Вуйчо, ти съчинявал ли си?
— Какво?
— Песни!
— Песни ли? Че как ще ги съчинявам! Те не се съчиняват!
Детето настояваше с обичайната си логика.
— И все пак, вуйчо, някой някога ги е съчинил.
Готфрид упорито клатеше глава:
— Открай време са се пели.
Детето си знаеше своето.
— Вуйчо, не може ли да се съчиняват други такива, нови?
— Защо да се съчиняват. Има за всички случаи. Когато си тъжен и когато си весел; когато си уморен и си мислиш за далечния си дом; когато те е яд, че си жалък грешник, земен червей; когато ти се плаче, загдето хората не са били добри с тебе; и когато сърцето ти прелива от радост, че времето е хубаво и виждаш божието небе, вечно добро, което сякаш ти се усмихва… Има за всички случаи, за всички. Защо трябва да съчинявам и аз?
— За да станеш велик човек! — заяви момченцето, преизпълнено с уроците на дядо си и с наивните си блянове.
Готфрид се засмя кротко.
— Защо се смееш?
Готфрид отвърна:
— О, аз съм нищо!
После погали главата на детето и го попита:
— Значи, ти искаш да станеш велик човек?
— Да! — отвърна гордо Кристоф.
Той си въобразяваше, че Готфрид ще остане възхитен от отговора му, но вуйчо му попита само:
— За какво ти е?
Кристоф се обърка. След като помисли малко, каза:
— За да съчинявам хубави песни!
Готфрид пак се засмя.
— Искаш да съчиняваш песни, за да станеш велик, и искаш да си велик, за да съчиняваш песни. Ти си като кучето, което се мъчи да улови опашката си.
Кристоф ужасно се засегна. Във всеки друг момент той не би понесъл вуйчо му, с когото обикновено самият той се подиграваше, на свой ред да му се присмива. Но за пръв път съзнаваше, че Готфрид е достатъчно умен и може да го затрудни с доводите си. Потърси друго основателно възражение или поне нещо дръзко, но нищо не му дойде на ум. Готфрид поде:
— Дори да станеш голям колкото оттук до Коблени, пак няма никога да съчиниш нито една песен.
Кристоф се възмути.
— Ами ако искам да съчиня?
— Колкото повече ти се иска, толкова по-малко можеш. За да съчиняваш, трябва да бъдеш ей като тези тук. Слушай!…
Луната беше изгряла, кръгла и блестяща, иззад нивите. Над земята и над блещукащите води се носеше сребриста мъгла. Жабите разговаряха и от ливадите долиташе мелодичното им квакане. Острото тремоло на щурците сякаш отговаряше на трепкането на звездите. Вятърът леко разклащаше върбовите клони. От хълмовете над реката се носеше нежна славеева песен.
— Каква нужда имаш да пееш? — въздъхна след малко Готфрид. (Не се знаеше дали говори на себе си или на Кристоф.) — Нима те не пеят по-хубаво от всичко, което ти ще можеш да съчиниш?
Кристоф много пъти се бе вслушвал във всички тия нощни гласове. Но никога не ги беше чувал по този начин. Вярно беше. Имаше ли нужда да се пее?… Той почувствува, че сърцето му се изпълва с нежност и тъга. Щеше му се да прегърне реката, ливадите, небето, милите звездички. Преливаше от обич и към вуйчо Готфрид, който сега му се струваше най-добрият, най-умният, най-хубавият от всички. Мислеше си колко зле го бе преценявал досега и че навярно на вуйчо Готфрид му е мъчно, загдето Кристоф не го е разбирал правилно. Беше изпълнен с угризения. Чувствуваше нужда да извика: «Вуйчо, не тъжи! Няма да бъда вече лош! Прости ми! Много те обичам!», но не се осмеляваше. Внезапно детето се хвърли в обятията на Готфрид, но думите не пожелаха да излязат от устата му. То повтаряше само: «Много те обичам!» И го целуваше буйно. Готфрид, изненадан и развълнуван, питаше: «Какво има? Какво ти стана?» и също го прегръщаше. След малко той стана, хвана го за ръка и промълви:
— Трябва да се връщаме.
Кристоф си тръгна натъжен, че вуйчо му не е разбрал мислите му. Но когато стигнаха до къщата, Готфрид му каза:
— Друга някоя вечер, ако искаш, пак ще отидем да послушаме музиката на дядо боже и ще ти изпея други песни.
И когато детето, изпълнено с признателност, го целуна, казвайки му лека нощ, то почувствува, че вуйчо му е разбрал всичко.
Оттогава те често се разхождаха заедно вечер. Вървяха, без да разговарят, покрай реката или през нивите. Готфрид пушеше бавно лулата си, а Кристоф го държеше за ръка, малко сплашен от мрака. Сядаха на тревата, известно време безмълвни, а после Готфрид му заговаряше за звездите и облаците. Учеше го да различава дъха на въздуха от дъха на земята и водата, песните, писъците, всички шумове на дребните живи същества, които подхвърчат, пълзят, подскачат или плават, цял свят, който гъмжи в мрака; обясняваше му предвестниците на дъжд или хубаво време и безбройните инструменти на симфонията на нощта. Понякога Готфрид пееше тъжни или весели мелодии, но все по един и същ начин. И Кристоф всеки път изпитваше същия смут, слушайки го. Готфрид винаги изпяваше само по една песен на вечер. Кристоф беше забелязал, че не пее охотно, когато той го молеше. Това трябваше да дойде от само себе си, когато той почувствуваше потребност да пее. Често Кристоф чакаше дълго, без да говори. И точно в момента, когато си помисляше: «Ето… Няма да пее тази вечер…», Готфрид почваше.
Една вечер, когато Готфрид решително отказа да пее, Кристоф си науми да му изпее една от своите композиции, които му струваха толкова усилия, докато ги напише, и му доставяха такава гордост. Пожела да покаже на вуйчо си какъв музикант е. Готфрид го изслуша спокойно, после каза:
— На нищо не прилича, клети ми Кристоф!
Кристоф така се огорчи, че не можа да отговори нищо.
Готфрид поде състрадателно:
— Защо си го съчинил? Толкова грозно звучи! Нали никой не те е принуждавал да го правиш?
Кристоф възрази, зачервен от гняв:
— Дядо намира композициите ми много добри!
— Така ли? — възрази Готфрид невъзмутимо. — Сигурно е прав. Той с много учен човек и разбира от музика. Аз съм невежа! — И добави след миг: — Но ми звучи много грозно!
Той погледна кротко Кристоф, видя огорченото му лице, усмихна се и каза:
— Съчинил ли си и други мелодии? Може би другите ще ми харесат повече?
Кристоф също си помисли, че другите му мелодии ще заличат може би неприятното впечатление от първата и ги изпя всичките. Готфрид не каза нищо; изчака го да завърши. После поклати глава и каза съвсем убедително:
— Тези са още по-слаби.
Кристоф стисна устни. Брадичката му трепереше: плачеше му се. Готфрид, също така съкрушен, повтаряше:
— Ама че лоши песни!
Кристоф извика през сълзи:
— Но защо не ти харесват?
Готфрид го погледна с честните си очи.
— Защо ли?… Знам ли… Почакай… Лоши са… най-напред защото са безсмислени… Точно това е… Безсмислени са, нищо не означават… Ето. Когато си ги писал, не си имал какво да кажеш. Защо си ги написал?
— Не зная — отвърна Кристоф жално. — Исках да напиша едно хубаво парче.
— Ето, виждаш ли. Написал си ги заради самото писане. Писал си, за да станеш голям музикант, за да ти се възхищават. Бил си горделив, излъгал си и сега си наказан… Точно така. Човек винаги бива наказан, когато се перчи и лъже в музиката. Музиката иска да бъдеш скромен и искрен. Какво е иначе тя? Безбожие, богохулство срещу всевишния, който ни е подарил красивото пеене, за да можем да казваме честни и правдиви неща.
Той забеляза огорчението на детето и понечи да го целуне. Но Кристоф се отвърна ядосано. Няколко дни му се сърди. Мразеше Готфрид! Но колкото и да си повтаряше: «Той е магаре! Нищо не разбира, нищичко! Дядо, който е много по-умен, намира, че мелодиите ми са много хубави», дълбоко в сърцето си съзнаваше, че вуйчо му е прав. И думите на Готфрид се врязаха в съзнанието му: той се срамуваше, че е излъгал.
Така че, макар и много да го беше яд на вуйчо му, той винаги мислеше за неговите думи, когато се опитваше да композира някоя песен. Често засрамен разкъсваше нотния лист: какво ли би помислил вуйчо Готфрид? Когато, независимо от вътрешните си задръжки, напишеше някоя мелодия, съзнавайки, че не е вложил искрено чувство в нея, той грижливо я криеше от него; трепереше от преценката му и страшно се радваше, когато Готфрид кажеше простичко за някое негово парче:
— Това не е много лошо… харесва ми.
Понякога, за да си отмъсти, детето му погаждаше номер, като му представяше за свои мелодии от големи музиканти. Той ликуваше, ако Готфрид случайно кажеше, че са отвратителни. Но Готфрид си оставаше невъзмутим. Той се смееше сърдечно, докато Кристоф пляскаше с ръце и подскачаше от радост около него. Вуйчото винаги се връщаше на обичайната си мисъл:
— Може да е хубаво написано, но не казва нищо.
Той нито веднъж не пожела да присъствува на малките концерти, устройвани в дома им. Колкото и хубаво да беше парчето, започваше да се прозява и се измъкваше безшумно. Казваше на Кристоф:
— Виждаш ли, моето момче. Всичко, което ти пишеш у вас, не е музика. Музика в къщи е все едно стайно слънце. Музиката е навън, когато дишаш свежия ветрец сред природата.
Често споменаваше добрия дядо господ. Беше много благочестив за разлика от двамата Крафт, баща и син, които се представяха за свободомислещи, макар че никога не ядяха блажно в петък.
Внезапно, неизвестно защо, Мелхиор коренно промени отношението си: не само одобри, че дядото бе записал музикалните хрумвания на Кристоф, но за голямо изумление на детето вечери поред преписваше в няколко екземпляра дядовия ръкопис. Когато го питаха за какво му е, той отговаряше важно: «Ще видите» или си потриваше смеешком ръцете, като разрошваше на шега косата на момчето или го удряше весело и шумно по задничето. Кристоф се отвращаваше от подобна волност, но баща му явно бе доволен, кой знае защо.
После започнаха тайнствени съвещания между Мелхиор и дядото. Една вечер Кристоф узна твърде изненадан, че бил посветил на негово височество великия херцог Леополд «Радостите на детството». Мелхиор беше предугадил настроението на владетеля, който благосклонно бе готов да приеме този израз на почит. Щом разбра това, Мелхиор заяви победоносно, че трябва незабавно: първо, да напишат официална молба до владетеля; второ, да отпечатат творбата и трето, да организират концерт, за да бъде прослушана.
Мелхиор и Жан-Мишел се съвещаваха продължително още много пъти. Две-три вечери спориха оживено. Забраниха на другите да ги безпокоят. Мелхиор пишеше, задраскваше, задраскваше, пишеше. Старецът говореше високо, като че ли декламираше стихове. Понякога се гневяха, тропаха по масата, защото не намираха търсената дума.
После извикаха Кристоф, настаниха го на масата с перо в ръка, баща му отдясно, дядо му отляво. Дядото почна да му диктува някакъв текст, от който нищо не разбираше, защото с голяма мъка пишеше дума по дума — Мелхиор му крещеше в ухото, а дядо му декламираше така патетично, че Кристоф, объркам от тона му, не смогваше да вникне в съдържанието. Старецът също беше много развълнувай. Не можеше да седи на едно място. Разхождаше се из стаята, илюстрирайки текста с жестове; същевременно час по час надзърташе какво пише детето. Кристоф, сплашен от двете големи глави, наведени над него, изплезил език, едва държеше перото, с помътнели очи, пишеше излишни бастунчета или зацапваше написаното. Мелхиор крещеше, Жан-Мишел буйствуваше, а Кристоф все трябваше да започва отначало, и то неведнъж.
Когато мислеше, че най-сетне е свършил, върху безупречно изписаната страница падаше огромна мастилена капка. Дърпаха му ушите, той избухваше в сълзи, но му забраняваха да плаче, за да не изцапа хартията. И пак подновяваха диктовката още от първия ред. Детето имаше чувството, че изтезанието ще продължи до края на живота му.
Най-сетне писмото бе написано. Облегнат на камината, Жан-Мишел препречете произведението си с треперещ от удоволствие глас, докато Мелхиор, отпуснат на стола, гледаше тавана, поклащаше глава и вкусваше като познавач на добрия стил следното послание:

Високоуважаемо, пресветлейшо височество,
прелюбезни господарю,
От четиригодишна възраст Музиката стана мое първо младенческо занимание. Щом се свързах с благородната Муза, която вдъхваше на душата ми чисти съзвучия, аз я обикнах. Както ми се струва, и тя отвърна на моите чувства. Сега навършвам шестата си година. От известно време моята Муза в часове на вдъхновение често ми нашепваше на ухото: «По-смело! По-смело! Запиши съзвучията, които пеят в душата ти!»
«На шест години! — мислех си аз. — Как бих се осмелил? Какво биха казали за мене вещите в това изкуство хора?» Колебаех се. Страхувах се. Но Музата ми настояваше… Подчиних се. Написах ги.
А сега ще имам ли,
_о, пресветлейшо височество,_
ще имам ли безразсъдната смелост да положа на стъпалата на твоя трон първите плодове на младенческия си труд?… Ще имам ли дързостта да се надявам, че ти ще хвърлиш на тях царствено одобрителен и бащински поглед?…
О, да! Защото науката и изкуството винаги са намирали в теб своя умен Меценат, своя великодушен защитник, и талантът процъфтява под егидата на свещеното ти покровителство.
Изпълнен с тази дълбока и твърда вяра, осмелявам се да пристъпя към теб с детските си опити. Приеми ги като безкористен дар, израз на моята почит, и благоволи да се отнесеш добросърдечно,
_о, пресветлейшо височество,_
към тях и техния автор, който се прекланя най-смирено пред нозете ти!
Най-покорният, най-верният смирен слуга на твое високоуважаемо, пресветлейшо височество
Жан-Кристоф Крафт

Кристоф не чу нищо: премного се радваше, че мъчението е свършило, и понеже се боеше да не го накарат да препише още веднъж посланието, избяга в полето. Нямаше никаква представа какво беше писал, а и никак не го интересуваше. Старецът обаче го прочете още веднъж, а после го препрочете повторно, за да му се наслади по-пълно. След това и Мелхиор, и той заявиха, че молбата е написана художествено. Това беше мнението и на великия херцог, комуто я връчиха заедно с един екземпляр от музикалната творба. Херцогът има добрината да каже, че и писмото, и творбата са написани прекрасно. Той разреши да бъде даден концерт, заповяда да оставят на разположение на Мелхиор залата на неговата музикална академия и благоволи да обещае, че ще приеме в ложата си младия композитор в деня на прослушването.
Мелхиор се зае да организира възможно най-скоро концерта. Той си осигури съдействието на Придворно музикално дружество, поръча великолепно издание на «Радостите на детството». Много му се щеше да гравират на корицата портрета на Кристоф, седнал на пианото, а до него Мелхиор, прав, с цигулка под мишница. Трябваше да се откажат не поради високата цена — Мелхиор беше готов на всякакви разходи, — но поради липса на време. Той се задоволи с една алегорична композиция, която представляваше люлка, тромпет, барабан и дървено конче около лира, от която избликваха слънчеви лъчи. Заглавието на творбата включваше дълго посвещение, в което се открояваше името на владетеля, отпечатано с огромни букви, и се подчертаваше, че «господин Жан-Кристоф Крафт е на шест години». Всъщност детето беше на седем и половина. Гравирането на корицата струваше много скъпо. За да го заплатят, наложи се дядо му да продаде стария си скрин от осемнадесети век, със стилна резба, с който той досега не бе искал да се раздели въпреки многократните предложения на антикваря Вормсер. Но Мелхиор не се съмняваше, че пуснатата подписка ще покрие, и то богато, разходите по отпечатването.
Друг един въпрос го занимаваше: какъв костюм ще носи Кристоф в деня на концерта. По този повод се състоя семеен съвет. На Мелхиор му се щеше детето да се появи в къса дрешка и къси чорапки, като четиригодишно. Но Кристоф беше доста едър за възрастта си, пък и всички го познаваха, затова не можеха да се надяват да заблудят някого. Тогава на Мелхиор му хрумна великолепна идеи. Реши да облече детето във фрак, с бяла връзка. Напразно скромната Луиза възразяваше, че ще направят смешно горкото момче, Мелхиор разчиташе именно на приятното развеселяване на публиката, което щеше да предизвика неочакваният костюм. Така и сториха и шивачът дойде да вземе мерките на малкия човек. Необходима беше също фина риза и лачени пантофки; и това струваше баснословно скъпо. Кристоф се чувствуваше много неудобно в новите си дрехи. За да свикне, го накараха да повтори няколко пъти програмата си, облечен с тях. От цял месец той почти не ставаше от столчето пред пианото. Учеха го също да се кланя, нямаше вече нито един свободен миг. Това го вбесяваше, но не смееше да се бунтува: мислеше си, че ще извърши нещо забележително и затова се гордееше и в същото време се страхуваше.
Между другото беше обграден с грижи. Бояха се да не настине. Обвиваха врата му с шалове. Топлеха обувките му, да не би да са влажни. А на масата му сипваха най-хубавите парчета месо.
Най-сетне очакваният ден настъпи. Бръснарят дойде, за да каже думата си при обличането и да фризира непокорните коси на Кристоф. Не се успокои, докато не ги превърна в овчо руно. Цялото семейство се изреди да се любува на Кристоф и заяви, че изглежда великолепно. Мелхиор, след като го огледа и завъртя на всички страни, се удари по челото и изтича да донесе голямо цвете, което затъкна в петелката на дрехата му. Когато Луиза видя сина си, тя вдигна ръце към небето и извика огорчено, че прилича на маймуна. Кристоф дълбоко се засегна. Самият той не знаеше дали да се срамува, или да се гордее с премяната си. Дълбоко в себе си се чувствуваше унизен. Това чувство се засили по време на концерта: за него то си остана преобладаващото впечатление от този паметен ден.
Концертът трябваше да започне всеки миг. Половината зала беше празна. Великият херцог не беше дошъл. Един любезен и добре осведомен приятел, каквито се намират винаги, не беше пропуснал да им подхвърли, че в двореца има събрание на Съвета и великият херцог няма да дойде: знаел го от сигурен източник. Мелхиор, съкрушен, не можеше да си намери място от притеснение. Той сновеше надлъж и нашир, навеждаше се от прозореца. Старият Жан-Мишел също се тормозеше, но главно заради внук си: отрупваше го с наставления. Трескавото състояние на близките му се предаде и на Кристоф. Той никак не се тревожеше, че му предстои да свири. Но мисълта, че трябваше да се поклони пред публиката, го смущаваше, той постоянно мислеше за това и предварително се ужасяваше.
Независимо от всичко трябваше да почнат. Публиката губеше търпение. Оркестърът на Hofmusikverein засвири увертюрата на «Кориолан». Жан-Кристоф не познаваше нито «Кориолан», нито Бетховен, защото, макар и да беше чувал често негови творби, не знаеше, че са от него. Никога не се интересуваше от името на творбите, които слушаше. Даваше им измислени от него имена, съчиняваше си малки истории върху тях или виждаше някакви пейзажи; обикновено ги разпределяше в три категории: огън, земя и вода с хиляди отсенки. Моцарт беше вода: ливада на брега на реката, прозрачна мъгла, обвила водата, пролетен ситен дъжд или разноцветна дъга. Бетховен беше огън: ту разгоряла жарава с гигантски пламъци и огромен пушек, ту запалена гора, ту тежък, страхотен облак, от който избликва мълния, ту необятно небе, изпълнено с трептящи светлини, от които с разтуптяно сърце виждаше как някоя звезда се откъсва, политва и угасва тихо в ясната септемврийска нощ. И този път както винаги властната пламенност на тази героична душа го обгори. Той бе поразен от огнения поток. Всичко останало изчезна: какво значение имаше за него останалото? Посърналият Мелхиор, неспокойният Жан-Мишел, всички тия засуетени хора, публиката, великият херцог, какво го интересуваха всички те? Какво го свързваше с тях? Той се превъплътяваше в бясната воля на композитора, която го увличаше. Следваше го задъхан, със сълзи на очи и натежали крака, изтръпнал от пръстите на ръцете чак до стъпалата. Кръвта напираше във вените му, той цял тръпнеше… И докато слушаше, наострил ухо, скрит зад една стойка, сърцето му едва не се пръсна: оркестърът внезапно спря посред един такт; и след миг затишие затръби шумно с цимбалите и духовите инструменти някаква военна мелодия, тържествена и приветствена. Преходът от едната музика към другата беше така груб, че Кристоф скръцна със зъби и тропна с крак от яд, като се закани с юмрук на стената. Но Мелхиор ликуваше: владетелят влизаше в залата и оркестърът го поздравяваше с националния химн. А Жан-Мишел с треперещ, глас даваше последни наставления на внука си.
Наново започнаха увертюрата и този път я изсвириха докрай. Дойде ред на Кристоф. Мелхиор беше съставил умело програмата, за да изтъкне едновременно виртуозността и на сина, и на бащата: те трябваше да изсвирят заедно една соната на Моцарт за пиано и цигулка. За да степенува ефекта, беше решил Кристоф да излезе отначало сам на сцената. Заведоха го до кулисите, показаха му рояла в предната част до рампата, обясниха му за последен път всичко, което трябваше да направи, и го бутнаха на сцената.
Той не се страхуваше особено, защото отдавна беше свикнал с театралните зали. И все пак, когато се озова внезапно сам на сцената пред стотици очи, така се уплаши, че инстинктивно понечи да се върне. Обърна се дори към кулисите, но там зърна баща си, който му се заканваше с яростен поглед. Трябваше да излезе. Впрочем публиката беше го забелязала. Докато той се придвижваше напред, в залата се разнесоха изненадани възгласи, последвани от смях, който се предаваше от човек на човек. Мелхиор не се беше излъгал: чудноватото облекло на детето произведе очаквания ефект. Залата се смееше весело при вида на момченцето с дълги коси и цигански тен, което ситнеше плахо във вечерно облекло на изискан джентълмен. Ставаха, за да го видят по-добре. Скоро в цялата зала закънтя смях, който съвсем не беше зложелателен, но би смутил и най-уверения виртуоз. Кристоф, ужасен от шума, от погледите, от насочените към него лорнети, мислеше само за едно: да се добере по-бързо до пианото, което му се струваше остров сред морето. Навел глава, без да погледне ни надясно, ни наляво, той мина с бързи стъпки покрай рампата. Когато стигна в средата на сцената, вместо да поздрави публиката, както беше уговорено предварително, той й обърна гръб и се насочи право към пианото. Столът беше много висок за него и той не можеше да седне без помощта на баща си. Вместо да го дочака, в смущението си, той се покатери на колене. Това още повече развесели залата. Кристоф обаче беше спасен: седнал пред пианото, той не се страхуваше от никого.
Най-сетне излезе и Мелхиор. Той се възползува от доброто настроение на публиката, която го посрещна с доста топли аплодисменти. Сонатата започна. Кристоф я изсвири с невъзмутима сигурност, стиснал уста от напрежение, вперил очи в клавишите, с увиснали във въздуха крачета. Колкото повече свиреше, толкова по-добре се чувствуваше. Беше сякаш между близки приятели. Одобрителен шепот стигаше чак до него; прилив на гордо задоволство сгряваше сърцето му при мисълта, че всички тия хора мълчат, за да го слушат и да му се възхищават. Едва обаче свърши и пак го обзе страх, а приветствените ръкопляскания, които последваха, го изпълниха не с удоволствие, а със срам. Това чувство стана двойно по-силно, когато Мелхиор го улови за ръка, излезе напред до самата рампа и го накара да поздрави публиката. Той се подчини и се поклони много ниско, забавно несръчно. Но беше унизен, червеше се от това, което правеше, сякаш беше смешно и грозно.
Отново го поставиха пред пианото и той изсвири «Радостите на детството». Тогава настана истинско безумие. След всяко парче публиката викаше възторжено. Настояваше да го повтори. Той беше горд от успеха си и същевременно наранен от аплодисментите, които бяха същински заповеди. Накрая цялата зала стана на крака, за да го приветствува. Великият херцог даваше сигнала. Тъй като обаче сега Кристоф беше сам на сцената, той не смееше да мръдне от столчето. Аплодисментите станаха още по-бурни. Той навеждаше все по-ниско глава, цял пламнал от срам. Гледаше упорито, извърнал лице от залата. Мелхиор дойде и го взе на ръце, заповядвайки му да прати целувки на слушателите. Сочеше му ложата на великия херцог. Кристоф се престори, че не чува. Мелхиор хвана ръчичката му и го заплаши полугласно. Тогава детето изпълни покорно исканото, но без да гледа никого и без да вдигне очи; продължаваше да извръща глава и се чувствуваше много нещастно. Страдаше, без само да съзнава защо, честолюбието му беше наранено, хората в залата му бяха много противни. Колкото и да му ръкопляскаха, не можеше да им прости, че се бяха смели и забавлявали с неговото унижение, че го бяха видели в това смешно положение, увиснал във въздуха раздаващ целувки. Едва ли не го беше яд, че му ръкопляскат. И когато Мелхиор най-сетне го пусна на земята, Кристоф побягна към кулисите. Една дама му хвърли букетче теменуги, което докосна лицето му. Той съвсем се подплаши и се затича с все сили, като събори един стол, който се изпречи на пътя му. Колкото по-силно бягаше, толкова по-силен смях предизвикваше в залата.
Най-сетне стигна до изхода на сцената, задръстен от любопитни, мушна се през тях и изтича да се скрие в дъното на фоайето. Дядо му ликуваше и го благославяше. Музикантите от оркестъра се смееха шумно и поздравяваха момченцето, което не искаше да ги погледне, нито да им подаде ръка. Мелхиор, нащрек, дебнеше и преценяваше нестихващите ръкопляскания, карайки детето да се върне на сцената. То обаче отказа яростно, като се вкопчи в редингота на дядо си и зарита всички, които се опитваха да се приближат до него. Най-сетне избухна в силен плач и трябваше да го оставят на мира.
Точно в този момент дойде един офицер и каза, че великият херцог кани двамата изпълнители в ложата си. Как да покажат детето в това състояние? Мелхиор вилнееше от яд. Буйствата му удвояваха сълзите на детето. За да сложи край на този поток, дядо му обеща цяла ливра шоколад и Кристоф, който беше лаком, тутакси спря да плаче, преглътна сълзите си и се остави да го отведат. Трябваше обаче да му се закълнат най-тържествено, че няма внезапно да го изведат на сцената.
В салона на владетелската ложа той се натъкна на един господин във вечерно облекло, с лице на пудел, с щръкнали мустаци, къса брадичка, дребен, червендалест, доста пълен, който го заговори свойски и шеговито, потупа го по бузите с тлъстите си длани и го нарече: «Моцарт redivivus». Това беше великият херцог. После Кристоф трябваше да се ръкува с херцогинята и дъщеря й, както и със свитата. Но тъй като все още не смееше да вдигне очи, единственият му спомен от това блестящо обкръжение беше колекцията от рокли и униформи, зърнати бегло от кръста надолу. Седнал на коленете на младата принцеса, той не смееше нито да шава, нито да диша. Тя му задаваше въпроси, на които Мелхиор отговаряше раболепно, служейки си с изтъркани любезни фрази. Тя обаче не слушаше отговорите му, а закачаше детето. То все повече и повече се изчервяваше. Струваше му се, че всички са изненадани от пламналото му лице, искаше да им обясни какво му е и накрая каза с дълбока въздишка:
— Червен съм, защото ми е топло.
Девойката избухна в смях. Кристоф обаче не й се разсърди, както беше се разсърдил на публиката малко преди това. Защото нейният смях му беше приятен. Освен това тя го целуна, а това още повече му хареса.
Точно в този момент той забеляза в коридора, пред входа на ложата, дядо си, сияещ и смутен; явно желаеше да влезе и да каже и той нещо, но не смееше, защото никой не го бе заговорил — той се наслаждаваше отдалеч на славата на своя внук. В порив на обич и неудържимо желание да се засвидетелствува на бедния старец дължимото уважение, езикът на Кристоф се развърза. Той се повдигна до ухото на новата си приятелка и й пошепна:
— Искам да ви доверя една тайна.
Тя се засмя и попита:
Каква?
— Знаете ли, хубавото trio в моя менует, менуета, който изсвирих… Спомняте ли си?… — И той затананика тихичко. — Е, добре! Дядо го съчини, а не аз. Всички други мелодии са от мене, но тази е най-хубавата. Тя е от дядо. Дядо не иска това да се знае. Нали няма да кажете никому?… — И детето посочи дядо си: — Ето го моя дядо! Аз го обичам много! Той е толкова мил с мен!
При тези негови думи принцесата се разсмя още по-силно, завика, че е страшно сладък, обсипа го с целувки и за голямо огорчение на Кристоф и дядо му разказа анекдота на всички. Всички се разсмяха като нея, великият херцог поздрави дядото, който съвсем смутен, напразно се опитваше да даде обяснения и пелтечеше като виновен. Кристоф обаче не каза повече нито дума на девойката. Въпреки всичките й закачки той остана безмълвен и неподвижен. Презираше я, загдето не бе удържала думата си. Представата му за владетелите беше коренно накърнена поради нейната нечестна постъпка. Той беше така дълбоко възмутен, че повече не чу нито дума от това, което тя му казваше, не чу даже, че херцогът го нарече смеешком свой редовен пианист, свой Hofmusicus.
Той излезе с близките си и във фоайето на театъра, а даже на улицата много хора го поздравяваха или го целуваха за голямо негово неудоволствие: не обичаше да го целуват и намираше, че е недопустимо така да разполагат с него, без да го питат.
Най-сетне се прибраха в къщи. Едва затворили вратата, Мелхиор тутакси го нарече «идиотче», загдето беше казал, че триото не е негово. Понеже детето беше дълбоко убедено, че е извършило благородна постъпка, заслужаваща похвала, а не упреци, то се разбунтува и отговори дръзко. Мелхиор се разсърди и заяви, че би го напляскал, ако не бе свирил доста прилично, но с глупостта си провалил целия ефект от концерта. Кристоф имаше вродено чувство за справедливост. Той се сгуши сърдит в ъгъла. Презираше всички: баща си, принцесата, всички слушатели. Беше оскърбен, че съседите им идваха да честитят на родителите му и весело разговаряха с тях, като че ли родителите му бяха свирили и той бе тяхно притежание, всеобщо притежание.
Тъкмо в този момент един прислужник от двора донесе от страна на херцога прекрасен златен часовник и кутия чудесни бонбони. Подаръците доставиха голямо удоволствие на Кристоф: той не можеше да каже на кой от двата се радва повече, но беше в толкова лошо настроение, че не искаше да си признае. Продължаваше да се цупи, поглеждайки крадешком към бонбоните, като се питаше дали трябва да приеме подаръка на личност, която бе измамила доверието му. Тъкмо когато се канеше да ги приеме, баща му пожела веднага да седне на писалищната маса и да напише под негова диктовка благодарствено писмо. Това беше прекалено в края на краищата! Било поради напрежението през деня, било поради неосъзнатия срам да започне писмото си, както искаше Мелхиор, с думите: «Малкият слуга и музикант — Knecht und Alusicus — на ваше височество…», той избухна в сълзи и не можаха да го принудят да напише нито ред. Слугата чакаше с насмешливо изражение. Мелхиор трябваше сам да напише писмото. Това още повече го ожесточи срещу Кристоф. Като връх на нещастието детето изпусна часовника и той се счупи. Това предизвика град от ругатни. Мелхиор изкрещя, че ще го лиши от десерт. Кристоф отвърна вбесен, че и той иска точно това. За да го накаже, Луиза заяви, че като първа мярка ще му вземе бонбоните. Съвсем разярен Кристоф й извика, че няма право, че бонбоните са негови и само негови, никой не може да му ги вземе. Удариха му плесница, той се разбесня и като изтръгна бонбоните от ръцете на майка си, хвърли ги на земята и започна ожесточено да ги тъпче. Набиха го, отнесоха го в стаята му, съблякоха го и го сложиха в леглото.
Вечерта той чуваше родителите си, които ядяха заедно с приятелски семейства великолепната вечеря, приготвяна от цяла седмица в чест на концерта. Едва не се задуши от ярост в леглото си от подобна неправда. Оттатък се смееха високо и чукаха чаши. Казали бяха на гостите, че детето е уморено и никой не се безпокоеше за него. Едва след вечеря, когато гостите се канеха да се разотиват, в стаята се плъзнаха провлечени стъпки и старият Жан-Мишел се наведе над креватчето му, прегърна го развълнувано и прошепна:
— Добричкият ми Кристоф!
После, срамувайки се сякаш от постъпката си, той се измъкна, без да каже повече нито дума, като му остави няколко лакомства, които бе скрил в джоба си.
Това стопли Кристоф, но той беше така уморен от всички вълнения през този ден, че нямаше сила да докосне дори вкусните неща, които му бе донесъл дядо му. Съвсем капнал от изтощение, заспа почти незабавно.
Спа неспокойно. Разтърсваха го нервни тръпки, сякаш през тялото му минаваше ток. Дива музика го преследваше насън. Събуди се посред нощ. Увертюрата на Бетховен, която бе чул на концерта, гърмеше в ушите му. Тя изпълваше стаята с бурното си дихание. Повдигна се от възглавницата, разтърка очи, питайки се дали не спи… Не, не спеше. Позна я. Позна гневния вой, яростния лай, чу пулса на това безумно сърце, което играе в гърдите, на тази метежна кръв. Усещаше по лицето си бурния полъх на вихрите, които бичуват и смазват, и спират внезапно, пометени от херкулесовска воля. Исполинската душа на Бетховен проникваше в него, разширяваше тялото и душата му, придаваше им като че ли огромни измерения. Той крачеше над света. Беше планина и бури бушуваха в него. Бури на гнева!… Бури на страданието!… О, какво страдание!… Но няма нищо! Той се чувствуваше така силен!… Нека страда! Нека страда още повече!… Колко е приятно да си силен! Колко е приятно да страдаш, когато си силен!…
Момчето се разсмя. Смехът му отекна в нотната тишина. Баща му се събуди и извика:
— Кой е?
Майката прошепна:
— Шт! Детето сънува!
И тримата замълчаха. Всичко около тях притихна. Музиката изчезна. Чуваше се само равното дишане на заспалите в стаята същества, другари по неволи, захвърлени в една и съща несигурна ладия и носени от шеметна сила в нощта.


Книга втора
Утро

I
Смъртта на Жан-Мишел

Изминаха три години. Кристоф скоро ще навърши единадесет години. Той продължава музикалното си образование. Изучава хармония с Флориан Холцер, органиста на църквата «Сен-Мартен», приятел на дядо му, много вещ музикант, който го учи, че акордите, които най-много обича, съчетанията, които нежно галят слуха и сърцето му и които не може да чуе, без лек трепет да пробегне по гърба му, са лоши и забранени. Когато пита защо, получава един-единствен отговор — просто защото е така; музикалните правила ги забраняват. Понеже по природа е недисциплиниран, Кристоф ги обича още повече поради тази причина. Забавлява се да търси подобни примери у големите композитори и да ги показва на дядо си или на учителя си. Дядо му отговаря, че у великите композитори те звучат прекрасно и че Бетховен или Бах могат да си позволят всичко. Учителят, не така примирителен, се сърди, заявява остро, че тези акорди не са измежду най-хубавото, което големите композитори са създали.
Кристоф има свободен достъп на концертите и в театъра. Той се научава да свири по малко на всички инструменти. Доста умело се справя вече с цигулката. На баща му хрумва да му даде място в оркестъра. Той толкова добре свири партията си, че след няколкомесечен стаж официално го назначават втора цигулка в Hof Musik Verein. Така момчето почва да печели хляба си. Съвсем навреме: защото материалното положение в къщи все повече и повече се влошава. Невъздържанието на Мелхиор се засилва, а дядото старее.
Кристоф съзнава нерадостното положение. Лицето му е сериозно и загрижено като на малък мъж. Храбро се оправя с работата си, макар тя никак да не го интересува, и умира за сън вечер пред пюпитъра в оркестъра не само защото е късно, но и защото му е скучно. Театърът не предизвиква вече у него някогашното вълнение. Преди четири години би могъл само да мечтае за това място. Днес не харесва повечето пиеси, които трябва да свири. Все още не се осмелява да изкаже мнението си за тях всъщност ги намира глупави. А когато случайно свирят нещо хубаво, той е недоволен от посредственото изпълнение на творбата: и най-любимите му произведения сякаш заприличват на съседите му, колегите от оркестъра. Падне ли завесата, престанат ли да надуват или да стържат инструментите си, те избърсват усмихнато потта си и разказват спокойно дребни случки от ежедневието си, като че ли са правили един час физически упражнения. Кристоф вижда отблизо и някогашната си любов, русата босонога певица. Сега често я среща през антракта, докато тя поправя грима си. Понеже певицата знае, че момчето е влюбено в нея, на драго сърце го целува: той обаче не изпитва вече никакво удоволствие, гримът й го отвращава, както и миризмата й, огромните и ръце, лакомията й; противна му е.
Великият херцог не забравяше своя придворен пианист: не може да се каже, че му изплащаха редовно скромното възнаграждение, което получаваше — вечно трябваше да го искат, — но от време на време Кристоф получаваше нареждане да отиде в замъка — когато имаха видни гости или чисто и просто когато на техни величества хрумнеше да го послушат. Това се случваше почти винаги вечер, когато Кристоф би предпочел да остане сам. Трябваше да изоставя всичко и незабавно да отива в замъка. Понякога го караха да чака във вестибюла, защото още не бяха завършили вечерята. Слугите, свикнали с присъствието му, го заговаряха фамилиарно. После го въвеждаха в салон, блеснал от огледала и светлини, където преситени чревоугодници го разглеждаха с оскърбително любопитство. Трябваше да прекоси добре излъскания паркет, за да целуне ръка на техни височества. Колкото повече растеше, толкова по-несръчен ставаше: чувствуваше се смешен и гордостта му страдаше.
После сядаше на пианото и трябваше да свири за тия глупци, защото за него те бяха глупци. Понякога безразличието на заобикалящите го така го потискаше, докато свиреше, че беше готов да прекъсне парчето по средата. Не му достигаше въздух, задушаваше се, пропадаше в някаква бездна. Когато свършеше, го обсипваха с поздравления; комплиментите валяха като дъжд, представяха си го един на друг. Той си мислеше, че гледат на него като на интересно зверче, че спада към менажерията на владетеля и похвалите са отправени по-скоро към господаря му, отколкото към него самия. Въобразяваше си, че го принизяват, беше станал болезнено мнителен и се измъчваше двойно от това, защото не смееше да го покаже. Съзираше оскърбление в най-обикновеното държане: ако в някой ъгъл на салона се смееха, казваше си, че се присмиват на него и не знаеше какво точно е прицел на подигравките им: държането му, костюмът, външността, краката или ръцете му. С повод и без повод се чувствуваше унизен: унизен, ако не го заговорят, унизен, ако го заговорят, унизен, ако му предложат бонбони като на дете, унизен, главно, ако великият херцог с владетелска непринуденост му пъхнеше някоя златна монета в ръката. Беше нещастен, че е беден, че се отнасят с него като с беден. Когато една вечер се прибираше у дома, парите, които му бяха дали, толкова му тежаха, че хвърли пътем монетата през отдушника на едно мазе. Тутакси след това бе готов да се подложи на какви ли не унижения, за да си я вземе обратно, защото от няколко месеца не бяха плащали на месаря.
Родителите му дори не подозираха колко страдаше в наранената си гордост. Бяха очаровани от благоволението на владетеля. Простодушната Луиза не можеше да си представи нищо по-блестящо за своето момче от тия вечери в замъка сред най-отбрано общество. За Мелхиор те бяха повод за непрестанни хвалби пред приятелите му. Но най-щастлив беше дядо му. Той даваше наистина вид, че е независим, че е бунтовен дух, че презира светските величия, но всъщност изпитваше наивно възхищение пред парите, властта, почестите и всички обществени отличия. Беше неизказано горд, че неговият внук се доближава до хората, които се радваха на всички тия неща. Той се наслаждаваше на славата му, като че ли тя заливаше с блясъка си и него. Въпреки усилията му да изглежда равнодушен лицето му сияеше. Вечерите, когато Кристоф отиваше в замъка, старият Жан-Мишел гледаше да направи така, че да остане у Луиза под едни или друг предлог. Чакаше внука си да се прибере нетърпелив като малко дете и когато Кристоф се връщаше, той най-напред му задаваше, привидно нехайно, няколко безразлични въпроса от рода на:
— Е какво? Добре ли мина тази вечер?
Или го подканваше мило:
— Ето го нашето момченце, което ще ни разкаже нещо ново!
Или измисляше остроумно приветствие, за да го приласкае.
— Привет на нашия млад благородник!
Кристоф обаче, раздразнен и начумерен, отговаряше сухо:
— Добър вечер! — и се настаняваше нацупен в някой ъгъл.
Старецът настояваше, задаваше по-точни въпроси, а детето отговаряше само с «да» или «не». Другите се присъединяваха към дядовата игра, искаха подробности. Кристоф все повече и повече се въсеше. Трябваше да му измъкват думите една по една, докато най-сетне Жан-Мишел избухнеше грубо. Кристоф отвръщаше доста непочтително и обикновено всичко свършваше с остра караница. Старецът си отиваше, като захлопваше вратата. Така Кристоф отравяше цялата радост на горките хорица, които не проумяваха лошото му настроение. Те не бяха виновни, че бяха слуги по дух и не можеха да си представят някой да се различава от тях.
Така Кристоф се затваряше в себе си. Без да съди близките си, чувствуваше пропастта, която го делеше от тях. Може би преувеличаваше и въпреки различния начин на мислене би могъл да ги накара да го разберат, ако поговореше откровено с тях. Но всеки знае колко трудно постижима е истинската близост между деца и родители дори когато изпитват едни към други най-нежна обич. Дължимото уважение, от една страна, не насърчава излиянията, от друга — погрешната в много случаи представа за превъзходството на по-възрастния и по-опитния пречи на родителите да обърнат сериозно внимание на чувствата на детето, често също така сложни както при възрастните хора и почти винаги по-искрени.
Познатите, които Кристоф виждаше в дома си, разговорите, които чуваше, още повече го отдалечаваха от близките му.
Идваха им на гости приятелите на Мелхиор, повечето музиканти от оркестъра, пияници без семейства. Не лоши хора, но прости. Къщата се тресеше от смеховете и тежките им стъпки. Обичаха музиката, но говореха за музикалните творби възмутително посредствено. Грубият им просташки възторг мъчително нараняваше свенливото възхищение на детето. Когато хвалеха така някоя творба, която Кристоф обичаше, той се чувствуваше едва ли не лично оскърбен. Затваряше се в себе си, побледняваше, придобиваше ледено изражение и показваше привидно пълно безразличие към музиката. Омразна би му била дори, ако бе възможно. Мелхиор казваше за него:
— Това момче няма сърце. В нищо не се вживява. Чудя се на кого се е метнало!
Понякога пееха заедно обичайните немски песни за четири гласа, винаги подобни една на друга, бавни и тежки, изпълнени с тържествена наивност и плоски съзвучия. Тогава Кристоф побягваше в най-отдалечената стая и проклинаше голите стени.
Дядо му имаше своите приятели: органиста, тапицера, часовникаря, контрабасиста, бъбриви старци, които непрестанно предъвкваха едни и същи шеги и се впускаха в безконечни препирни за изкуство, политика или за родословието на разни познати семейства. Не че истински се интересуваха от това, за което говореха, но просто бяха щастливи, че могат да говорят и има кой да ги слуша.
Колкото до Луиза, тя се виждаше само с няколко съседки, които й носеха клюките на квартала, и съвсем рядко с някоя «дама от обществото», която идваше уж на гости, а всъщност да я наеме за някоя предстояща вечеря или за да придружава децата й на уроците по вероучение.
Но най-несимпатичен от всички гости беше чичо Теодор. Заварен син на дядото, от първия мъж на баба Клара, първата жена на Жан-Мишел. Той работеше в крупна търговска фирма, която търгуваше с Африка и Далечния Изток и въплътяваше новия тип немци, които открито и подигравателно отхвърлят стария немски идеализъм и опиянени от победата, изпитват такъв култ към успеха и силата, че явно не са свикнали да ги имат на своя страна. Но тъй като е много трудно рязко да се преобрази вековната същност на един народ, ограниченият идеализъм изплуваше час по час в езика, държането, нравствените привички, цитатите от Гьоте по повод най-незначителни битови подробности. Това беше странна смесица от добросъвестност и заинтересованост, необичайно усилие да се съгласуват местните принципи на старата немска буржоазия с цинизма на новите търговски condottieri; смесица, която не можеше да не намирисва на отвратително лицемерие, защото водеше до превръщане на силата, алчността и користта в символ на всяко право, справедливост и истина.
Честният Кристоф беше дълбоко наранен. Той не можеше да отсъди дали чичо му е прав. Но го мразеше и чувствуваше в негово лице свой враг. И дядо му не обичаше приказките му и се възмущаваше от тях. Само че по време на спор бързо биваше сразен от лесното красноречие на Теодор, който без особена мъка осмиваше благородното простодушие на стареца. Накрая Жан-Мишел едва ли не се срамуваше от добросърдечието си и за да покаже, че не е толкова назадничав, колкото го мислят, се опитваше да говори в духа на Теодор: това звучеше съвсем фалшиво в неговата уста и той сам се чувствуваше неудобно. Впрочем каквото и да мислеше за Теодор, той му харесваше. Старецът изпитваше уважение към практичността му и известна завист, защото съзнаваше, че сам той е абсолютно лишен от това качество. Мечтаеше някой от внуците му да си създаде такова материално положение. Същите намерения имаше и Мелхиор. Той се надяваше, че Родолф ще тръгне по стъпките на чичо си. Затова всички в къщи се чудеха как да коткат богатия роднина, очаквайки услуга от него. А той, чувствувайки се необходим, злоупотребяваше и се държеше като господар. Бъркаше се във всичко, даваше мнението си по всеки въпрос и не скриваше дълбокото си презрение към изкуството и хората на изкуството. Дори явно го показваше, заради удоволствието да унижи роднините си музиканти. Позволяваше си недостойни шеги с тях, а те се смееха раболепно.
Кристоф повече от всеки друг беше прицел на подигравките на чичо си, а той не беше от търпеливите. Мълчеше, стискаше зъби със зло изражение. Чичото се забавляваше с безмълвната му ярост. Но веднъж, когато Теодор го тормозеше на масата повече от допустимото, Кристоф, вън от себе си от озлобление, го заплю в лицето. Стана страшен скандал. Нечувано оскърбление. Чичото в първия миг онемя от смайване, после способността му да говори се възвърна и се изля в поток от ругатни. Кристоф, вкаменен на стола си и ужасен от постъпката си, не усещаше плесниците, които се сипеха по лицето му. Но когато поискаха да го довлекат на колене пред чичото, той се заблъска, бутна майка си и избяга навън. Спря се едва в полето, останал без дъх. Чу гласове, които го викаха в далечината. Питаше се дали няма да е по-добре да се удави в реката, понеже не можеше да удави своя неприятел. Прекара нощта в полето. Призори потропа на вратата на дядо си. Старецът така се беше разтревожил от изчезването на Кристоф — не бе мигнал цялата нощ, — че няма смелост да му се скара. Върна го у тях и близките му не споменаха каквото и да било, защото видяха, че все още е свръхвъзбуден. Трябваше да го щадят, защото вечерта трябваше да свири в замъка. Но Мелхиор го изтормози няколко седмици с оплакванията си: преструвайки се, че говори сам на себе си, той му натякваше — ето човек се мъчи да живее безупречно и да дава пример за прилично държане на недостойни твари, които го позорят. А когато чичо Теодор го срещнеше на улицата, демонстративно извръщаше глава и си запушваше носа в знак на най-дълбоко отвращение.
Липсата на съчувствие в къщи го караше да не се задържа дълго там. Страдаше от постоянната принуда, която упражняваха над него. Трябваше да тачи премного неща, премного хора, без да му е позволено да пита защо, а Кристоф съвсем не бе склонен да се покорява безропотно. Колкото повече се стараеха да го дисциплинират и да го превърнат в порядъчен дребен немски буржоа, толкова по-силна потребност изпитваше той да се освободи. След убийствено скучните и превзети вечери в оркестъра или замъка му се щеше да се потъркаля като жребче в тревата, да се плъзне по наклонената морава с новия си панталон или да се замеря с камъни с гаменчетата от махалата. Не страхът от упреците и плесниците го въздържаше да се отпусне — той нямаше другари. Не можеше да се разбира с другите деца. Дори уличните деца не искаха да играят с него, защото той вземаше играта много сериозно и юмруците му бяха много тежки. А и той от своя страна беше свикнал да живее затворено, откъснат от връстниците си. Срамуваше се да не би да не е достатъчно ловък в играта и не смееше да се присъедини към играчите. Затова си даваше вид, че не се интересува, макар да гореше от желание да го поканят да участвува. Но никой не му казваше нищо и той се отдалечаваше натъжен, с равнодушно изражение.
Утехата му бяха скитанията с вуйчо Готфрид, когато той беше в града. Кристоф все повече се сближаваше с него, приятен му беше независимият му нрав. Той толкова добре разбираше сега какво удоволствие намира Готфрид, като скита по пътищата, без да е свързан някъде! Често те вървяха вечер из полето, все напред, без определена цел. Тъй като Готфрид винаги забравяше часа, те се връщаха много късно и им се караха. Истинска радост беше да се измъкнат нощем, когато другите спяха. Готфрид съзнаваше, че това не е хубаво, но Кристоф го молеше горещо. А и самият той не можеше да устои на удоволствието. Към полунощ идваше пред къщата и изсвирваше по уговорения начин. Кристоф си лягаше съвсем облечен. Той се плъзваше от леглото с обувки в ръка. Сдържайки дишането си, провирайки се ловко като дивак, той пропълзяваше до кухненския прозорец, който гледаше към пътя. Качваше се на масата. Готфрид го поемаше от другата страна на раменете си. Тръгваха щастливи като малки ученици.
Понякога отиваха при Жереми, рибаря, приятел на Готфрид. Плетяха мрежи в лодката му на лунна светлина. Водата се оцеждаше от греблата, ромонейки тихи арпежи, хроматични гами. Млечни изпарения трептяха над повърхността на реката. Звездите блещукаха. Петлите се обаждаха от единия и другия бряг, а понякога в дълбокото небе екваха трелите на чучулигите, които излитаха от нивята, помамени от лунната светлина. Мълчаха. Готфрид пееше тихичко. Жереми разказваше странни случки от живота на животните; те изглеждаха още по-тайнствени, защото той говореше с недомлъвки и гатанки. Луната потъваше зад горите. Те плуваха покрай тъмните хълмове. Тъмните дълбини на небето и на реката се сливаха. Водата беше гладка, без мито една дипла. Всички шумове стихваха. Лодката се плъзгаше в нощта. Дали се плъзгаше? Дали плаваше? Дали стоеше неподвижна?… Тръстиките се разтваряха с меко шумолене. Спираха безшумно до брега. Слизаха и се връщаха пеш. Понякога се прибираха едва в зори. Вървяха по течението на реката. Стотици сребристи блескуни, зелени като класовете или сини като сапфири, гъмжаха под първите проблясъци на деня. Те се виеха като змиите по главата на Медузата и жадно се нахвърляха на трошиците, които им хвърляха. Когато хлябът потъваше, те се спущаха надолу, въртейки се спираловидно около него, и изчезваха внезапно като угаснал лъч. Реката се обагряше в розови и виолетови отсенки. Птиците се събуждаха едни след други. Прибираха се тогава бързо в къщи също така предпазливо, както при излизане; Кристоф се вмъкваше в душната стая и в леглото, на което, капнал за сън, заспиваше тутакси с все още свежо от полския мирис тяло.
Всичко протичаше благополучно и никой нямаше да забележи нищо, ако по-малкият му брат Ернст не беше издал веднъж нощните излизания на Кристоф. От този ден те бяха запретени и започнаха да го следят. Но той въпреки това успяваше да се измъкне. Предпочиташе пред всяка друга компания бедния амбулантен търговец и неговите приятели. Близките му бяха скандализирани. Мелхиор твърдеше, че момчето имало селяндурски вкусове. Старият Жан-Мишел ревнуваше Кристоф заради привързаността му към Готфрид: той го укоряваше, че се принизява така охотно до толкова просташко общество, когато има честта да се доближи до най-високите кръгове и да служи на самия владетел. Всички у дома намираха, че Кристоф е лишен от чувство за достойнство.


Въпреки растящите материални затруднения, предизвикани от невъздържанието и безделниченето на Мелхиор, животът беше поносим, докато Жан-Мишел беше още жив. Той единствен имаше известно влияние над Мелхиор и го задържаше до известна степен по наклона на неговия порок. Освен това всеобщото уважение, с което се ползуваше старецът, спомагаше да се забравят безразсъдствата на пияницата. И най-сетне той беше постоянно в помощ на семейството, щом останеха без пари. Извън скромната пенсия, която получаваше като бивш капелмайстор, той продължаваше да припечелва малки суми, като преподаваше уроци и акордираше пиана. Даваше по-голямата част от доходите си на снаха си, понеже виждаше колко е притеснена, макар че тя полагаше усилия да скрие оскъдицата си. Луиза се чувствуваше нещастна при мисълта, че той търпи лишения заради тях. Заслугата на дядото беше двойно по-голяма, защото открай време беше свикнал да живее нашироко и имаше големи изисквания. Понякога неговите жертви се оказваха недостатъчни и за да покрие някое неотложно задължение, Жан-Мишел продаваше тайно ту някоя мебел, ту книги или предмети, които пазеше за спомен. Подаръците, които баща му правеше тайно на Луиза, не оставаха скрити за Мелхиор и доста често той ги вземаше въпреки нейната съпротива. Когато обаче старецът случайно научеше това, не от Луиза, която му спестяваше неприятностите си, но от някой внук, той изпадаше в див гняв. Между бащата и сина избухваха страхотни сцени. И двамата бяха извънредно сприхави и веднага стигаха до ругатни и заплахи, ако не до бой. Но в разгара на гневния изблик някакво непреодолимо уважение винаги караше Мелхиор да изтрезнее и колкото и да беше пиян, в края на краищата той навеждаше глава под пороя от ругатни и оскърбителни упреци, които баща му изливаше над него. Това обаче не му пречеше да издебне първия удобен случай и да поднови издевателствата си. И Жан-Мишел имаше тъжни предчувствия, мислейки за бъдещето.
— Мои клети деца — казваше той на Луиза, — какво ще стане с вас, когато мене няма вече да ме има?… За щастие — добавяше той, галейки Кристоф — аз все ще изкарам още малко, докато този юнак ги поеме.
Той обаче се лъжеше в предвижданията си: стигнал беше до края на пътя си. Никой не би предположил това. На повече от осемдесет години, косата му беше все още гъста, бяла грива, примесена със сиви кичури, а в острата му брада се мяркаха и съвсем черни косми. Имаше само десетина зъба, но се справяше чудесно с тях. Беше удоволствие да го гледа човек на масата. Имаше завиден апетит и макар да укоряваше Мелхиор, че пие, самият той не си поплюваше. Предпочиташе белите мозелски вина. Между другото — бяло вино, бира или сайдер — той умееше да оцени както подобава всичко прекрасно, което всевишният е създал. Не беше толкова глупав, за да удави разума си в чашата и пазеше известна мярка. Вярно е, че неговата мярка беше доста обемиста и всеки по-неустойчив разсъдък неизбежно би потънал в нея. Стъпката му беше крепка, зрението добро, а колкото до деятелността, той бе направо неуморим. В шест часа сутрин беше вече на крак и старателно се занимаваше с тоалета си: държеше да бъде спретнат и полагаше грижи за външността си. Живееше сам и лично поддържаше къщата, не търпеше снаха му да се бърка. Подреждаше стаята си, приготвяше кафето си, пришиваше копчетата си, ковеше, лепеше, поправяше. И докато сновеше по риза нагоре-надолу из къщата, пееше неспирно с оглушителния си бас, в който охотно се вслушваше, като придружаваше ариите си с жестове, като че ли се намираше на сцената, а след това, независимо от времето, излизаше. Ходеше по различните си задължения, без да пропусне нито едно, но рядко биваше точен: човек можеше да го срещне на всеки ъгъл, спорещ с някой познат или подхвърлящ шеги на някоя миловидна съседка; обичаше и хубавките млади жени, и добрите стари приятели. Така се забавяше и никога не знаеше колко е часът. Не пропущаше обаче обед. Обядваше, където завари, като сам се поканваше у хората. Прибираше се в къщи едва вечер, когато се стъмняваше, след като се отбиеше при внуците си. Лягаше си, четеше в леглото, преди да заспи, по някоя страница от старата си библия и нощем — той не спеше повече от два часа непробудно — ставаше, вземаше някоя от старите си книги, купени на вехто: история, теология, художествена и научна литература. Прочиташе наслуки няколко страници, които го интересуваха и същевременно го отегчаваха, защото не ги разбираше напълно, но въпреки това не прескачаше нито дума… докато наново го налегнеше дрямка. В неделя ходеше на църква, разхождаше се с внуците си и играеше голф. Никога не беше боледувал. Страдаше само леко от подагра на пръстите на крака и му се случваше да проклина болките нощем посред библейското четиво. По всичко изглеждаше, че може да изкара така цял век, а самият той не виждаше никакво основание да не мине и отвъд; когато му предричаха, че ще умре на сто години, той си мислеше като друг бележит старец, че не е редно да се определят граници за делата на провидението. Забелязваше се, че остарява само по едно: лесно се просълзяваше и с всеки изминат ден ставаше все по-избухлив. Най-малкото притеснение го караше да изпада в луд гняв. Червендалестото му лице и късата му шия ставаха тогава пурпурночервени. Той започваше да заеква от ярост и биваше принуден да млъкне, защото се задушаваше. Домашният им лекар, негов стар приятел, го беше предупредил да внимава и да въздържа не само гневните си изблици, но и апетита си. Упорит обаче като всеки старец, той вършеше още по-неблагоразумни постъпки, за да се перчи, като се подиграваше на медицината и на лекарите. Обичаше да говори с голямо презрение за смъртта и не пестеше уверенията си, че никак не се плаши от нея.
През един много горещ летен ден, след като беше пил много и бе спорил оживено, той се прибра в къщи и започна да работи в градината си. Обичаше да копае. Гологлав под силното слънце, все още разгорещен от спора, той обръщаше земята с настървение. Кристоф седеше под беседката с книга в ръце, но почти не четеше: унесен в мечти, той слушаше приспивното свирене на щурците, като следеше несъзнателно движенията на дядо си. Старецът беше с гръб към него. Той се беше навел и скубеше плевелите. Внезапно се изправи, размаха ръце във въздуха и се строполи тежко с лице към земята. За миг на Кристоф му стана смешно. После видя, че старецът не мърда. Извика, изтича към него, разтърси го с всичка сила. Обзе го страх. Коленичи и опита с две ръце да повдигне голямата глава, долепена до пръстта. Тя беше така натежала и самият Кристоф така трепереше, че едва-едва я помръдна. Но когато видя извърнатите очи, бели и налени с кръв, момчето се вледени от ужас. То пусна дядо си и изпищя пронизително. Изправи се уплашено и побягна навън. Викаше и плачеше. Един минувач го спря. Кристоф не беше в състояние да говори. Той само посочи къщата. Мъжът влезе, Кристоф го последва. И други бяха чули виковете му и надойдоха от съседните къщи. Скоро градината се изпълни с хора. Тъпчеха цветята, навеждаха се над стареца, говореха всички едновременно. Двама-трима души го повдигнаха от земята. Кристоф, спрян при входа, обърнат към стената, беше скрил лице в ръцете си. Страхуваше се да гледа. Същевременно не можа да се въздържи и когато шествието мина край него, той видя измежду пръстите си едрото тяло на стареца, отпуснато безжизнено: едната му ръка се влачеше по земята; главата му, опряна на коляното на един от носещите, се люшкаше при всяка крачка. Лицето му беше подпухнало, окаляно, кървящо, със зинала уста и с тия ужасни очи! Кристоф отново изпищя и побягна. Той тича, без да спре, чак до дома на майка си, като че ли някой го гонеше. Втурна се в кухнята с ужасени викове. Луиза чистеше зеленчук. Той се хвърли в обятията й, прегърна я отчаяно, молейки я за помощ. Със сгърчено от ридания лице, той почти не можеше да говори. Но още от първата му дума тя разбра. Прежълтя като восък, изпусна ножа и без да промълви нито дума, изтича навън.
Кристоф остана сам, сгушен до шкафа. Той продължаваше да хълца. Братята му играеха. Той не съзнаваше ясно какво се беше случило, не мислеше за дядо си, а за страхотното зрелище, което беше видял преди малко. И се ужасяваше да не би да го принудят да го види отново, да не би да го върнат там.
И действително привечер, когато другите две деца, уморени от всевъзможните лудории, които бяха вършили в къщата цял ден, бяха започнали да хленчат, че им е скучно и че са прегладнели, Луиза се върна, улови ги припряно за ръка и ги поведе към дядовата къща. Тя вървеше много бързо. Ернст и Родолф се опитваха да мърморят по стар навик, но Луиза им заповяда да млъкнат с такъв тон, че те се подчиниха. Някакъв неосъзнат страх ги владееше. Пред прага те избухнаха в плач. Още не се беше стъмнило съвсем. Последните отблясъци на залеза запалваха странни огньове в къщата, по дръжката на вратата, по огледалото, по закачената на стената цигулка в първата полутъмна стая. Но в стаята на стареца гореше свещ. Трепкащият й пламък, борещ се с угасващия теменужен ден, засилваше потискащия тежък мрак на стаята. Седнал до прозореца, Мелхиор плачеше безгласно. Лекарят, наведен над леглото, затулваше дядото. Сърцето на Кристоф биеше до пръсване. Луиза каза на децата да коленичат до леглото. Кристоф се осмели да погледне. Той очакваше нещо толкова ужасяващо след неотдавнашната гледка, че в първия миг се почувствува едва ли не облекчен. Дядо му лежеше неподвижно и изглеждаше заспал. За миг детето си въобрази даже, че той е оздравял. Но когато чу мъчителното му дишане, когато, вглеждайки се по-внимателно, забеляза подпухналото му лице, с широко мораво петно на мястото, където се беше наранил при падането, когато разбра, че човекът, който лежеше пред него, щеше да умре, той се разтрепери. И докато повтаряше молитвата на Луиза дядо му да оздравее, той се молеше дълбоко в душата си дядо му да е вече мъртъв, ако не му бе съдено да оздравее. Ужасяваше се от предстоящите мигове.
Старецът беше в несвяст, откакто беше паднал. Съзнанието му се възвърна само за няколко секунди, колкото да си даде сметка за състоянието си: това беше зловещо.
Свещеникът изричаше над него предсмъртни молитви. Повдигнаха стареца на възглавницата му. Той отвори тежко очите си, които като че ли вече не се подчиняваха на волята му. Пое шумно въздух, погледна недоумяващ лицата, свещите и внезапно проговори. Неизразим ужас сковаваше чертите му.
— Значи… — заекна той — значи, аз ще умра!
Страшният тембър на този глас прониза сърцето на Кристоф. Той никога нямаше да се заличи от паметта му. Старецът не проговори вече, само стенеше като малко дете. После пак се унесе, но дишането му ставаше все по-мъчително. Той стенеше жално, движеше ръце, сякаш се бореше със смъртния сън. В своето полусъзнателно състояние извика веднъж:
— Мамо!
О, колко покъртителен беше този възглас на стареца, зовящ тревожно майка си, също както би сторил Кристоф — майка си, за която никога не говореше и към която се обръщаше инстинктивно сега — върховна и безполезна опора в този върховен и страшен миг!… Той като че ли се успокои за малко. Съзнанието му проблесна още веднъж. Тежките му очи с блуждаещи без път зеници срещнаха вледененото от ужас дете. Те се проясниха. Старецът се помъчи да се усмихне и да проговори. Луиза улови Кристоф и го доближи до леглото. Жан-Мишел мръдна устни и се опита да го помилва по главата. Но в същия миг отново загуби съзнание. Този път беше краят.
Отпратиха децата в съседната стая. Бяха обаче премного улисани, за да се занимават с тях. Привлечен от ужаса, Кристоф не сваляше очи през открехнатата врата от трагичното лице, отпуснато на възглавницата, задушено от жестокия възел, стегнат около шията… това лице, което хлътваше с всеки миг… това потъване на съществото в празното пространство, което го изсмукваше сякаш като помпа… и нетърпимото хъркане, механичното дишане, подобно на мехурче, което се пуква на повърхността на водата, последни напъни на тялото, след като душата го е напуснала. После главата се смъкна встрани на възглавницата. Настана тишина.
Едва след няколко минути сред хълцанията, молитвите, суетнята, предизвикана от смъртта, Луиза забеляза детето, смъртно бледо, със сгърчени устни и разширени очи, вкопчило конвулсивно ръце в дръжката на вратата. Тя изтича към него. Кристоф изпадна в нервна криза в преградките й. Тя го отнесе. Той загуби съзнание. Събуди се в леглото си, изкрещя от ужас, защото го бяха оставили сам за малко, отново припадна и пак загуби съзнание. Прекара в треска останалата част от нощта и следващия ден. Най-сетне се успокои и втората нощ заспа дълбоко и спа чак до пладне на другия ден. Струваше му се, че някой ходи в стаята, че майка му се навежда над леглото му и го целува; долови сякаш гальовната далечна песен на камбаните. Но не искаше да помръдне. Беше изпаднал в някакъв унес.
Когато отвори очи, вуйчо Готфрид седеше при краката му. Кристоф се чувствуваше съвсем изтощен и не си спомняше нищо. После паметта му се възвърна и той се разплака. Готфрид стана и го прегърна.
— Какво има, моето момче, какво има? — питаше го той нежно.
— О! Вуйчо! Вуйчо! — простена детето, притискайки се до него.
— Плачи, миличък! Плачи!
Той също плачеше.
Когато сълзите го облекчиха малко, Кристоф изтри очи и погледна Готфрид. Готфрид разбра, че детето иска да го пита нещо.
— Не — каза му той с пръст на устните. — Не бива да се говори. Хубаво е да плачеш, но не е хубаво да говориш.
Детето настояваше.
— Няма полза.
— Кажи ми само едно нещо, само едно.
— Какво?
Кристоф се поколеба.
— Вуйчо! Къде е той сега?
— Той е при господ, детето ми — отговори Готфрид.
Но не това го питаше Кристоф.
— Не, ти не разбираш. Къде е _то?_
(Кристоф искаше да каже «тялото».)
Той продължи с треперещ глас:
— Все още ли _то_ е в къщи?
— Погребаха милия човек тази сутрин — отвърна Готфрид. — Не чу ли камбаните?
Кристоф въздъхна облекчено. После, при мисълта, че няма да види вече милия си дядо, отново се разплака горчиво.
— Бедното ми пиленце! — повтаряше Готфрид, гледайки съчувствено детето.
Кристоф очакваше Готфрид да почне да го утешава, но Готфрид не се и опитваше. Той знаеше, че е безполезно.
— Вуйчо Готфрид — поде Кристоф, — а нима ти не се страхуваш от това?
(Колко би желал Готфрид да не се страхува и да го научи на своята тайна!)
Лицето на Готфрид придоби угрижено изражение.
— Шт! — прошепна той с изменен глас. — Може ли да не се страхувам?… — добави той малко след това. — Но какво можеш да направиш? Така е. Човек трябва да се подчини.
Кристоф разтърси глава разбунтуван.
— Човек трябва да се подчини, детето ми! — повтори Готфрид. — _Той_ е пожелал така, там горе. Трябва да обичаме това, което _той_ иска.
— Аз го мразя! — извика Кристоф с ненавист, заканвайки се с юмрук на небето.
Готфрид, поразен, го накара да млъкне. Самият Кристоф се уплаши от думите, които току-що бе изрекъл, и започна да се моли заедно с Готфрид. Но сърцето му кипеше. И докато повтаряше думите на робско примирение и смирение, в душата му се надигаше само страстен бунт и ужас от отвратителната смърт и чудовищния й създател.


Отминават дните и дъждовните нощи над прясно разкопаната пръст, под която лежи изоставен клетият Жан-Мишел. В първия момент Мелхиор плака много, рида гръмко. Но преди да мине и седмица, Кристоф го чу да се смее от все сърце. Когато произнасят пред него името на покойника, лицето му се удължава и той добива трагично изражение, но миг по-късно пак разговаря и ръкомаха оживено. Той е искрено натъжен, но му е невъзможно да остане по-дълго време в тъжно настроение.
Луиза, безволна, примирена, прие и това нещастие както всичко друго. Прибави още една молитва към всекидневните си молитви; ходи редовно на гробището и се грижи за гроба, като че ли той е част от домакинството й.
Готфрид проявява трогателно внимание към парчето земя, където почива старецът. Когато се връща в този край, той все донася по нещо: ту кръст, направен от него, ту цветя, каквито Жан-Мишел обичаше. Никога не пропуска да стори това, дори да остане само няколко часа в града. При това се стреми никой да не го види.
Когато ходи на гробището, Луиза взема понякога Кристоф със себе си. Кристоф изпитва непреодолимо отвращение към тлъстата пръст, покрита със зловеща украса от цветя и дървета, и към тежката миризма, която се носи в слънчеви дни, примесена с дъха на смола на кипарисите. Той обаче не смее да признае отвращението си, защото сам се упреква за него, считайки го грозно и нечестиво. Много е нещастен. Смъртта на дядо му непрестанно витае над него. Отдавна знаеше какво е смъртта, мислеше за нея и тя го изпълваше със страх. Но никога не я беше виждал. А който я види за първи път, разбира, че не е знаел още нищо нито за смъртта, нито за живота. Тогава всичко се разклаща наведнъж. Напразно викаш разума си на помощ. Човек си е въобразявал, че живее, въобразявал си е, че има известен житейски опит: вижда, че не е знаел нищо, че не е разбирал нищо, че е живял, забулен в илюзии, изтъкани от собствения му ум и скриващи от очите му страшния лик на действителността. Няма нищо общо между представата за страданието и живото същество, което кърви и страда. Няма нищо общо между представата за смъртта и гърчовете на плътта и душата, която се бъхти и умира. Целият човешки език, цялата човешка мъдрост е само куклен театър със сковани автомати пред гробовния шемет на действителността, пред тези злочести същества от кал и кръв, чието единствено отчаяно и напразно усилие е да задържат неизменен живота, който с всеки изминат час изтлява.
Кристоф ден и нощ мислеше за това. Споменът за агонията на дядо му го преследваше. Той чуваше страшните хрипове. Всяка нощ, каквото и да правеше, му се присънваше отново дядо му. Цялата природа му се струваше променена. Сякаш ледена мъгла се беше разстлала над нея. Навред около него, накъдето и да се обърнеше, той чувствуваше върху лицето си смъртоносния полъх на слепия всемогъщ Звяр. Усещаше над главата си юмрука на тази разрушителна сила и съзнаваше безсилието си. Вместо обаче да го сломи, тази мисъл го обгаряше с възмущение и омраза. Той нямаше нищо общо с примирението. Блъскаше се с наведена глава в невъзможното; но колкото и да удряше челото си и да признаваше, че не е по-силният, той не преставаше да се бунтува срещу страданието. От този миг неговият живот се превърна в ежеминутна борба срещу жестокостта на съдбата, която не можеше да приеме.


Самият суров живот разсея натрапчивите му мисли. Разорението на семейството, отдалечавано единствено от Жан-Мишел, настъпи веднага след смъртта му. С него семейство Крафт загуби най-сигурния си доход и оскъдицата влезе в дома.
Мелхиор ускори разрухата. Вместо да работи повече, той се отдаде всецяло на порока си, освободен от единствения човек, който го въздържаше. Почти всяка нощ се връщаше пиян и не носеше в къщи нищо от припечеленото. Между другото той беше загубил почти всичките си частни ученици. Веднъж се беше появил на урок абсолютно пиян. След шумния скандал всички врати се затвориха за него. В оркестъра го търпяха само от уважение към паметта на баща му. Но Луиза трепереше, че всеки миг могат да го изгонят заради някоя нова глупост. Вече сериозно го бяха предупредили, след като няколко вечери бе отишъл към края на представлението. Два-три пъти изобщо беше забравил да се яви. А и на какво ли не беше способен в моменти на пиянска възбуда, когато просто го сърбеше да каже или да извърши някаква щуротия? Не си ли науми например една вечер да изпълни концерта си за цигулка посред едно действие на «Валкири»? В чудо се видяха, докато го разубедят. Случваше се също да избухне в смях по време на представлението — заради смешен епизод: на сцената или въображаем. Съседите му се забавляваха. Прощаваха му много глупости, защото ги веселеше. Но снизхождението беше по-лошо от строгостта и Кристоф умираше от срам.
Момчето беше сега първа цигулка в оркестъра. Правеше всичко възможно, за да бди над баща си, да го замества при нужда, да го накара да замълчи, ако се впусне в излияния. Това не му се удаваше лесно и най-добре беше изобщо да не му се обръща внимание, защото когато пияницата усетеше, че го гледат, тутакси почваше да се криви или да държи речи. Затова Кристоф извръщаше очи, треперейки да не би баща му да направи някоя дивотия. Стараеше се да мисли за собствената си задача, но не можеше да не чува разсъжденията на Мелхиор и смеха на съседите му. Очите му се пълнеха със сълзи. Музикантите, добри хора всъщност, бяха забелязали това и му съчувствуваха; приглушаваха смеховете си, говореха за Мелхиор в отсъствие на Кристоф. Но Кристоф долавяше тяхното съжаление. Той знаеше, че излезе ли от театъра, подигравките почват да валят и Мелхиор е станал за посмешище в града. Той беше безсилен да му повлияе и се терзаеше извънредно много. Придружаваше баща си до вкъщи след спектакъла, държеше го под ръка, търпеше брътвежите му, правеше всичко възможно, за да прикрие пред околните несигурния му вървеж. Но кого можеше да заблуди? Въпреки всичките му усилия Кристоф рядко успяваше да доведе Мелхиор до дома. Щом стигнеха до първия завой на улицата, той заявяваше, че има неотложна среща с някого си и никакъв довод не можеше да го убеди да пропусне тази среща. Кристоф проявяваше благоразумието да не настоява, ако не искаше да се изложи на скандални бащински ругатни, които привличаха съседите по прозорците.
Всичките пари на семейството отиваха за пиене. Мелхиор не се задоволяваше да пропива това, което изкарваше лично самият той. Пропиляваше и припечеленото с толкова мъка от жена му и сина му. Луиза плачеше, но не се осмеляваше да се противопостави, откакто мъжът й беше припомнил грубо, че нищо в този дом не е нейно и той се е оженил за нея, без тя да му донесе нито стотинка. Кристоф пожела да му се противопостави, но Мелхиор го заблъска с юмруци по главата, нарече го нехранимайко и измъкна парите от ръцете му. Детето беше едва десет-дванадесетгодишно, но беше здраво и започваше вече да се бунтува срещу физическото наказание, но все още се страхуваше да изрази открито негодуванието си. Вместо да се излага на нови подобни унижения, то се оставяше да бъде ограбвано. Единствената възможност, която им оставаше, на него и на Луиза, беше да крият парите си. Но Мелхиор проявяваше необичайна изобретателност, когато в тяхно отсъствие търсеше скривалищата им.
Скоро и това не му стигна. Разпродаде вещите, наследени от баща му. Кристоф с болка виждаше как си отиват един по един ценните спомени от дядо му: книгите му, леглото, мебелите, портретите на композиторите. Не можеше да се възпротиви. Но когато един ден Мелхиор се блъсна силно в старото пиано, изруга гневно, търкайки коляното си, и заяви, че вече нямало къде да се обърне в дома си и щял да освободи къщата от всички тия вехтории, Кристоф високо се възпротиви. Вярно е, че домът им беше задръстен, откакто бяха натрупали вътре покъщнината на дядото, за да продадат къщата му, любимата къща, в която Кристоф бе прекарал най-хубавите часове на детството си. Вярно е също, че старото пиано вече нищо не струваше, съвсем се бе раздрънкало и Кристоф отдавна го бе изоставил, за да свири на хубавото ново пиано, щедър подарък от владетеля. Но колкото и старо и немощно да беше, то беше най-добрият приятел на Кристоф: та нали то му бе открило безпределния свят на музиката? Нали върху неговите пожълтели и излъскани от пръстите клавиши той беше надзърнал в царството на звуците и в техните канони? То беше дело на дядо му, той го беше поправял в продължение на месеци и се гордееше с него. Беше свещено. Затова Кристоф заяви, че баща му няма право да го продава. Мелхиор му заповяда да млъкне. Кристоф изкрещя още по-високо, че пианото си е негово и че забранява да го пипат. Очакваше здравата да го набият. Мелхиор обаче го изгледа със злобна усмивка и не каза нищо.
На другия ден Кристоф забрави разправията. Той се прибра в къщи уморен, но в доста добро настроение. Долови подмолните погледи на братчетата си. Те и двете се преструваха, че четат, но го следяха с очи и дебнеха движенията му, като свеждаха очи над книгата, щом той ги погледнеше. Той тутакси се усъмни, че са му изиграли някакъв лош номер. Беше свикнал обаче и не се развълнува много, решен да ги натупа солидно, както обикновено, когато открие шегата им. Затова изобщо не благоволи да се замисли по-сериозно и заговори с баща си: седнал до огъня, той го разпитваше как е прекарал деня с явен интерес, съвсем необичаен за момчето. Докато разговаряше с него, Кристоф забеляза, че Мелхиор си намига скришом с двете хлапета. Сърцето му се сви. Изтича в стаята… Мястото на пианото беше празно! Той извика от болка. Чу в другата стая приглушения смях на братята си. Цялата му кръв се качи в главата му. Той се нахвърли на тях и изкрещя:
— Къде е пианото ми?
Мелхиор повдигна глава със спокойно и изненадано изражение, което предизвика още по-силен смях. А и самият той не можа да се сдържи пред плачевното изражение на Кристоф и се обърна, за да се изкикоти. Кристоф не съзнаваше какво прави. Той се спусна като луд към баща си. Отпуснат в креслото, Мелхиор не успя да го отблъсне. Детето го сграбчи за шията и извика:
— Крадец!
Това трая само миг. Мелхиор се опомни и запрати на каменния под Кристоф, който се беше вкопчил яростно в него. Главата на детето се удари в пиростията. Кристоф се изправи на колене с разбито чело. Той продължаваше да повтаря със задъхан от вълнение глас:
— Крадец! Крадец, който ни обира, мама и мене!… Крадец, който разпродава дядо!
Мелхиор се изправи и вдигна юмрук над главата на детето. Кристоф издържа дръзко погледа му, треперещ от гняв, без да сваля от него пълните си с ненавист очи. Мелхиор също се разтрепери. Той седна и скри лице в ръцете си. Двете братчета избягаха с остри крясъци. Пълна тишина след олелията. Мелхиор мънкаше неясно. Долепен до стената, Кристоф продължаваше да го гледа втренчено, стиснал зъби, цял треперещ. Мелхиор започна да се самообвинява:
— Аз съм крадец! Аз обирам собственото си семейство! Децата ми ме презират! По-добре да умра!
Когато престана да хленчи, Кристоф го попита сурово, без да помръдне от мястото си:
— Къде е пианото?
— У Вормсер — отвърна Мелхиор, не смеейки да го погледне.
Кристоф пристъпи към него.
— Парите!
Мелхиор, абсолютно смазан, измъкна парите от джоба си и ги подаде на сина си. Кристоф тръгна към вратата.
— Кристоф! — извика го Мелхиор.
Кристоф се спря. Мелхиор поде с треперещ глас:
— Кристоф, момченцето ми!… Не ме презирай!
Кристоф се хвърли на шията му и се разрида:
— Татко! Мили татко! Не те презирам! Толкова съм нещастен!
И двамата се разхълцаха шумно. Мелхиор се заоплаква:
— Аз не съм виновен, всъщност не съм лош. Нали, Кристоф? Кажи, нали не съм лош?
Той обещаваше да престане да пие. Кристоф поклащаше недоверчиво глава. И Мелхиор признаваше, че не може да устои, когато има пари в ръцете си. Кристоф се замисли и каза:
— Знаеш ли, татко, би трябвало може би…
Той не довърши.
— Какво, кажи!
— Срам ме е…
— За кого? — попита простодушие Мелхиор.
— За тебе.
Мелхиор сви устни.
— Няма защо.
Кристоф обясни, че би трябвало всичките пари на семейството, дори заплатата на Мелхиор да се поверят на трето лице, което да дава на Мелхиор всеки ден или всяка седмица необходимата за неговите нужди сума. Мелхиор, все още във фаза на самоунижение — той не беше съвсем трезв, — не само прие предложението на Кристоф, но заяви, че бил готов в момента още да напише писмо на великия херцог, за да изплаща заплатата, която му се полага, на Кристоф. Кристоф не искаше да приеме и се чувствуваше неудобно от унижението, което сам си налагаше баща му. Но Мелхиор, разяждан от жертвоготовност, настоя да напише писмото. Той беше умилен от собственото си великодушие. Кристоф отказа да вземе писмото. Луиза, която се беше върнала малко преди това, заяви, когато разбра за какво става дума, че би предпочела да проси, отколкото да изложи мъжа си на това оскърбление. Тя добави, че вярва в него и е сигурна, че той ще се промени от любов към тях и към самия себе си. Сцената завърши с всеобщо разнежване. А писмото на Мелхиор, забравено върху масата, падна под шкафа и си остана потулено там.
След няколко дни Луиза го намери, разтребвайки стаята, и тъй като беше много нещастна, защото Мелхиор, забравил всичко, беше подновил буйствата си, вместо да скъса писмото му, тя го прибра. Държа го няколко месеца, като все отблъскваше мисълта да го използува въпреки страданията, на които беше подложена. Но когато един ден Мелхиор пак би Кристоф и му взе парите, тя не издържа повече и като остана насаме с разплаканото дете, потърси писмото, даде му го и каза:
— Върви!
Кристоф още се колебаеше, но разбра, че вече няма друго средство, ако искат да спасят от пълно разорение малкото, което им оставаше. Той отиде в двореца. Разстоянието беше двадесет минути, а той вървя почти цял час. Тази срамна постъпка го потискаше. Гордостта му, така изострена през последните години на усамотение, кървеше при мисълта, че ще трябва публично да признае порока на баща си. Със странна и естествена непоследователност, макар и да знаеше, че този порок е известен на всички, той продължаваше упорито да го прикрива, преструваше се, че не забелязва нищо. Би позволил по-скоро да го нарежат на късчета, отколкото да признае, че е така. А сега по собствен почин щеше!… Двадесет пъти едва не се върна обратно. Обиколи няколко пъти града, като се обръщаше кръгом, щом стигнеше до замъка. Но не ставаше дума само за него. Това засягаше майка му, братята му. Щом баща им ги изоставяше, щом им изменяше, не трябваше ли той, първородният син, да заеме мястото му, да им се притече на помощ? Нямаше повече място за колебание, за излишна гордост: трябваше да изпие докрай чашата на срама. Той влезе в двореца. На стълбата пак понечи да побегне. Коленичи на едно стъпало. Спря се няколко минути на площадката с ръка на дръжката на вратата, докато най-сетне го поканиха да влезе.
Всички в канцеларията го познаваха. Той каза, че иска да говори с негово превъзходителство барон Хамер Лангбах, управляващ театрите. Един плешив млад и пълен чиновник с бяла жилетка и розова връзка се ръкува свойски с него и заговори за последната опера. Кристоф повтори молбата си. Чиновникът му отговори, че негово превъзходителство е зает в момента, но ако Кристоф иска да му представи писмена молба, ще му я предадат заедно с другите книжа, които ще му занесат за подпис. Кристоф подаде писмото. Чиновникът хвърли поглед на него и възкликна изненадано:
— Ха! И таз добра! — забеляза той развеселен. — Великолепна идея! Отдавна би трябвало да се сети за това! През целия си живот не е направил нищо по-добро! Ах! Стария къркач! Как ли се е решил на това?
Той млъкна внезапно. Кристоф изтръгна листа от ръцете му и извика смъртно блед от гняв:
— Забранявам ви… Забранявам ви да ме обиждате!
Чиновникът се смая.
— Но, мили Кристоф — опита се да се оправдае той, — кой мисли да те обижда? Аз казах само това, което всички мислят. И ти самият мислиш така!
— Не! — извика Кристоф разярен.
— Как! Нима не мислиш същото? Нима не мислиш, че той пие?
— Това не е вярно! — заяви Кристоф.
Той не можеше да си намери място.
Чиновникът повдигна рамене.
— Тогава защо е написал това писмо?
— Защото… — каза Кристоф, чудейки се какво да отговори — защото нали и без това идвам да си вземам заплатата всеки месец, предпочитам да вземам едновременно и заплатата на баща ми. Излишно е да идваме и двамата… Баща ми е много зает.
Той цял пламтеше от безсмисленото си обяснение. Чиновникът го гледаше едновременно с ирония и състрадание. Кристоф мачкаше писмото в ръка и се приготви да излезе. Тогава чиновникът стана и го задържа.
— Почакай малко — каза му той. — Сега ще уредя този въпрос.
Той мина в кабинета на директора. Кристоф зачака под погледите на другите чиновници. Не му беше съвсем ясно какво прави, какво ще прави после, какво трябва да прави. Мислеше само как да се измъкне, преди да му донесат отговора. Тъкмо се канеше да стори това, вратата се отвори повторно.
— Негово превъзходителство благоволява да те приеме — каза прекалено раболепно чиновникът.
Кристоф трябваше да влезе.
Негово превъзходителство барон Хамер Лангбах, дребен спретнат старец с бакенбарди, мустаци и обръсната брада погледна Кристоф иззад златните си очила, без да престава да пише и без да отговори дори с кимване на смутения му поклон.
— И така — проговори той след малко, — какво желаете, господин Крафт?…
— Ваше превъзходителство — изрече припряно Кристоф, — моля ви да ме извините. Размислих и не искам вече нищо.
Старецът не се опита да получи обяснение за тази внезапна промяна. Той изгледа по-внимателно Кристоф, изкашля се и каза:
— Бихте ли желали, господин Крафт, да ми дадете писмото, което държите в ръката си?
Кристоф забеляза, че управляващият беше спрял поглед на листа, който той продължаваше да мачка несъзнателно в ръка.
— Излишно е, ваше превъзходителство — промърмори той. — Няма вече смисъл…
— Дайте го, моля — поде невъзмутимо старецът, като че ли не беше чул отговора му.
Кристоф подаде машинално смачканото писмо, но се впусна в поток от забъркани обяснения, протягайки ръка, за да си вземе обратно писмото. Негово превъзходителство разгъна грижливо листа, прочете го, погледна Кристоф, остави го да се оплита в обясненията си, после го прекъсна и му каза с лукаво пламъче в очите:
— Добре, господин Крафт, молбата ви е удовлетворена.
После го отпрати с ръка и потъна отново в книжата си.
Кристоф излезе съкрушен.
— Не ми се сърди, Кристоф! — каза му сърдечно чиновникът, когато детето прекоси отново канцеларията.
Кристоф му подаде ръка и се ръкува с него, без да посмее да вдигне очи.
Той се озова вън от замъка. Беше парализиран от срам. Всичко, което му бяха казали, звучеше в ушите му. Той си въобразяваше, че долавя оскърбителна подигравка в състраданието на хората, които всъщност го ценяха и жалеха. Прибра се в къщи, отвърна само с няколко сърдити думи на въпросите на Луиза, като че ли го беше яд на нея за това, което беше извършил. Разкъсваха го угризения при мисълта за баща му. Искаше да му признае всичко, да му поиска прошка. Мелхиор го нямаше. Кристоф го чака, без да заспи до полунощ. Колкото повече мислеше за него, толкова по-горчиво съжаляваше. Идеализираше си го, представяше си го слабоволен, добър, нещастен, предаден от близките си. Щом чу стъпките му по стълбището, скочи от леглото и изтича да го посрещне, за да се хвърли в прегръдките му. Но Мелхиор се връщаше така отвратително пиян, че Кристоф не се осмели дори да се доближи до него. Той си легна, осмивайки горчиво илюзиите си.
Когато няколко дни по-късно Мелхиор узна случилото се, той избухна в страхотен гняв и въпреки молбите на Кристоф отиде да вдигне скандал в двореца. Върна се обаче съвсем посрамен оттам и не каза нито дума. Бяха го приели много зле. Казали му бяха, че трябва да се държи по друг начин, защото все още му плащат заплата само заради заслугите на сина му и ако чуят за най-малък нов скандал, предизвикан в бъдеще от него, ще му я отнемат напълно. Затова Кристоф с облекчение и изненада видя, че баща му не само приема това положение, но дори се хвали, че идеята за тази _жертва_ била негова.
Това съвсем не попречи на Мелхиор да хленчи вън от къщи, че жена му и децата му го ограбили, че той цял живот се изтощавал за тях, а сега те не му давали нищо. Той гледаше също как да измъкне пари от Кристоф с подмилквания и най-остроумни хитрини, които често разсмиваха Кристоф, макар че никак не му беше до смях. Тъй като Кристоф не отстъпваше, Мелхиор не настояваше. Той се чувствуваше странно неловко пред строгите очи на това четиринадесетгодишно дете, което го осъждаше. Отмъщаваше си тайно, като му изиграваше някой лош номер. Отиваше в кръчмата, пиеше и черпеше на воля и не плащаше нищо, заявявайки, че синът му е длъжен да плати дълговете му. Кристоф не възразяваше, за да не се вдигне по-голям скандал. И заедно с Луиза изнемогваше да плаща дълговете на Мелхиор. Най-сетне Мелхиор съвсем престана да се интересува от длъжността си като цигулар, особено откакто не получаваше лично заплатата си. Неговите отсъствия от театъра станаха толкова чести, че въпреки молбите на Кристоф най-сетне го изгониха. Така детето трябваше единствено да издържа баща си, братята си и цялото домакинство.
На четиринадесет години Кристоф стана глава на семейство.


Той пое твърдо това непосилно бреме. Гордостта му забраняваше да прибягва до хорското милосърдие. Закле се, че ще се справи сам. Премного беше страдал още от ранните си години, че майка му приема и дори проси оскърбителни благодеяния. Той винаги спореше с нея, когато горката Луиза се върнеше в къщи горда с подаръка, който беше получила от някоя своя покровителка. Тя не виждаше нищо лошо в това и се радваше, че благодарение на тия пари ще може да спести малко труд на Кристоф и да добави още едно ядене към оскъдната им вечеря. Но Кристоф се чумереше. Той не проговорваше цялата вечер. Отказваше дори, без да каже защо, да се докосне до получената по този начин храна. Луиза се натъжаваше. Тя подканваше настойчиво и нетактично Кристоф да си хапне. Той упорствуваше. Най-сетне тя загубваше търпение и му казваше неприятни неща. Той не й оставаше длъжен. После хвърляше салфетката си и излизаше. Баща му вдигаше рамене и го наричаше преструванко. Братята му се подиграваха с него и изяждаха и неговия дял.
Трябваше обаче да се намерят средства за препитание. Заплатата му в оркестъра не беше достатъчна. Започна да дава уроци. Виртуозното му изпълнение, доброто му име привлякоха много ученици измежду едрата буржоазия. Всяка сутрин от девет часа той даваше уроци по пиано на девойки, често по-големи от него, които го смущаваха с кокетниченето си и го вбесяваха с глупавото си свирене. В музикално отношение бяха абсолютно тъпи, но затова пък всичките, в по-голяма или по-малка степен, притежаваха остро чувство за хумор. Подигравателните им погледи никак не щадяха Кристоф и не му прощаваха неговата недодяланост. Това беше истинско изтезание за него. Седнал до тях на крайчеца на стола, зачервен, наперен, пръскащ се от яд и, несмеещ да помръдне, напрегнал цялото си внимание, за да не каже някоя глупост и страхувайки се дори от гласа си, със свито гърло, той се мъчеше да си придаде строго изражение и чувствувайки, че го наблюдават крадешком, загубваше самообладание, объркваше се посред някоя забележка, боеше се да не би да е смешен и тогава действително ставаше смешен и се впускаше в едва ли не оскърбителни упреци. Но неговите ученички много лесно си отмъщаваха: те не пропускаха случая да му зададат, гледайки го особено смущаващо, най-прости въпроси, които го караха да се черви до корена на косите си. Или му искаха дребна услуга — например да им донесе нещо, което са забравили върху скрина, а това бе най-мъчителното изпитание за него, защото трябваше да прекоси стаята под огъня на лукавите им погледи, дебнещи безпощадно най-малкия му несръчен жест, тромавите му крака, недодяланите му ръце, скованото му от притеснение тяло.
От тези уроци той трябваше да тича на репетициите в театъра. Често нямаше време да обядва. Пъхваше в джоба си хляб и салам и ги изяждаше по време на антракта. Понякога заместваше Тобиас Пфайфер, диригент, който се интересуваше от момчето и от време на време го оставяше да дирижира вместо него на репетициите. Трябваше освен това да продължава собственото си музикално образование. Други уроци по пиано изпълваха останалата част на деня до часа на представлението. Освен това доста често вечер, след завършването на спектакъла, го канеха в замъка. Там той трябваше да свири един-два часа. Дъщерята на владетеля смяташе, че разбира от музика. Тя много обичаше музиката, но никога не можеше да направи разлика между хубава и посредствена музикална творба. Затова налагаше на Кристоф разнородни програми и той трябваше да свири блудкави рапсодии редом с истински шедьоври. Най-голямото й удоволствие обаче беше да го кара да импровизира. Тогава му предлагаше сантиментални теми, от които му се повдигаше.
Кристоф излизаше оттам към полунощ, смазан от умора, с парещи ръце, трескава глава и празен стомах. Плуваше в пот, а навън валеше сняг или беше паднала ледена мъгла. Той трябваше да прекоси почти половината град, за да се прибере в къщи: вървеше пеш, тракаше със зъби от студ, спеше му се и в очите му напираха сълзи, а трябваше да внимава да не изпръска в локвите единствените си официални дрехи.
Влизаше в стаята си, която все още делеше с двамата си братя. И от вратата и отчаянието от живота, чувството за самотност го налягаха най-силно именно тогава, когато можеше най-сетне, скрит в тази жалка дупка, да смъкне от врата си нашийника на нищетата. Едва имаше сили да се съблече. За щастие, сложеше ли глава на възглавницата, потъваше в тежък сън, който го освобождаваше от съзнанието за неговите неволи.
Но още в зори лете и много преди да се е съмнало зиме, той трябваше да е на крак. Искаше да работи за самия себе си. Това беше единственото свободно време, с което разполагаше: от пет до осем часа сутринта. При това дори от него губеше една част, за да композира по поръчка. Защото положението му като Hof Musicus и благоволението на владетеля го задължаваха да съчинява кантати и маршове за дворцовите празници.
Така че и изворът на живота му беше отровен. Дори в мечтите си не беше свободен. Както това става обикновено, принудата още повече ги разпалваше. Когато нищо не спъва проявите й, душата има по-малко основания да се проявява. Колкото по-тесен ставаше за Кристоф затворът на грижите и неприятните задължения, толкова по-волно туптеше разбунтуваното му сърце. Ако водеше безгрижно съществуване, навярно щеше да се занимава, когато му хрумне. Понеже можеше да бъде свободен само един-два часа дневно, цялата му сила се съсредоточаваше в тези часове като буен поток, провиращ се между скалите. Прекрасна дисциплина за таланта е, когато е притиснат между неумолими задължения. В този смисъл може да се каже, че нищетата е учител не само за мисълта, но и за стила. Тя приучва не само духа, но и тялото на въздържание и стегнатост. Когато часовете са преброени и думите — отмерени, човек не казва нищо излишно и свиква да мисли само за същественото. По този начин той живее двойно по-дейно, понеже има по-малко време за живеене.
Така стана и с Кристоф. Под ярема той добиваше ясно съзнание за стойността на свободата; и не пилееше ценните минути за безполезни действия или приказки. Вродената му склонност да композира нашироко и изобилно, като се отдава на всички приумици на мисълта си искрено, но и без особен подбор, беше обуздана от задължението да мисли и твори възможно най-много за възможно най-кратко време. Нищо друго не повлия толкова силно върху неговото творческо и нравствено развитие: нито уроците на учителите му, нито примерът на големите майстори. През тия години, когато се оформя характерът, той придоби навика да гледа на музиката като на точен език, всяка нота имаше за него смисъл. Същевременно възненавиди композиторите, които говорят, без да казват нещо.
Композициите, които пишеше обаче, не изразяваха напълно душевния му мир, защото самият Кристоф не се беше още разгърнал напълно. Той търсеше себе си сред многото придобити черти, наложени от възпитанието на детето като негова втора природа. Предусещаше само истинското си същество, защото още не беше изпитал юношеските вълнения, които отърсват личността от взетите назаем дрехи, както гръмотевицата изчиства небето от забулващите го изпарения. Смътни и мощни предчувствия се преплитаха в душата му с чужди възпоминания от чужди творби, от които той не можеше да се освободи. Дразнеше се от тази неволна лъжа. Отчайваше се, че това, което пише, е много по-посредствено от мисълта му. Разяждаха го горчиви съмнения във възможностите му. Но той не можеше да се примири с такова глупаво поражение. Настървено се стараеше да композира нещо по-хубаво, да напише велико произведение. И постоянно се проваляше. След миг заблуждение, докато композираше, си даваше сметка, че това, което пише, не струва нищо; разкъсваше го и го хвърляше в огъня. А като връх на позора си трябваше да вижда увековечени, без да може да ги унищожи, написаните по поръчка творби, най-посредствени от всички — концерта «Кралският орел», съчинен за рождения ден на владетеля, и кантатата «Женитбата на Палада», писан по случай сватбата на принцеса Аделанда — и двете публикувани с много средства, в луксозни издания, които увековечаваха за идните поколения неговата тъпота: защото той вярваше в бъдещето. И плачеше от унижение.
Трескави години! Никакъв отдих, никаква отмора! Никакви игри, никакви приятели. Как би могъл да ги има? Следобед, когато другите деца се забавляват, малкият Кристоф, набръчкал напрегнато чело, седи пред пюпитъра в оркестъра в прашната и зле осветена театрална зала. А вечер, когато другите деца са си легнали, той е пак там, грохнал на стола си, сгърчен от умора.
Ни най-малка близост с братята си. Най-малкият, Ернст, беше дванадесетгодишен малък обесник, порочен и безочлив, той прекарваше по цели дни с подобни на него нехранимайковци и в тяхна компания беше възприел не само плачевни маниери, но и срамни привички, които порядъчният Кристоф, който дори нямаше представа за тях, забеляза един ден с ужас. Другият, Родолф, любимецът на чичо Теодор, се готвеше да стане търговец. Той беше системен, спокоен, но подмолен; считаше се много по-умен от Кристоф и не търпеше неговия авторитет в къщи, макар и да намираше съвсем естествено да яде хляба, който брат му печелеше. Беше наследил враждебността на Теодор и Мелхиор към Кристоф и повтаряше глупавите им приказки. Нито един от двамата братя не обичаше музиката, а Родолф открито показваше презрението си към нея, както чичо си, от дух на подражание. Притеснявани от надзора и назиданията на Кристоф, който съвсем сериозно изпълняваше ролята си на глава на семейството, двамата му по-малки братя се бяха опитали отначало да се разбунтуват. Кристоф обаче имаше здрави юмруци и съзнавайки правата си, умееше да се справя с малчуганите. И все пак те доста го разиграваха: злоупотребяваха с доверчивостта му, поставяха му клопки и той неизбежно се улавяше в тях. Измъкваха му пари, лъжеха го безсрамно и се подиграваха с него зад гърба му. Добрият Кристоф винаги се улавяше в лъжите им. Той изпитваше такава нужда от обич, че една топла дума бе достатъчна да го обезоръжи. Беше готов да им прости всичко за малко обич от тяхна страна. Доверчивостта му обаче беше жестоко разколебана, след като ги чу да се надсмиват над глупостта му: беше се развълнувал до сълзи от лицемерните им прегръдки, а те се бяха възползували от разнежването му, за да му отмъкнат един златен часовник, подарък от владетеля, на който отдавна бяха хвърлили око. Той ги презираше и все пак се оставяше да го мамят, поради своята непобедима склонност да вярва и да обича. Съзнаваше слабостта си, ядосваше се сам на себе си и пребиваше от бой братята си, когато откриеше, че пак са се подиграли с него. А после отново лапваше въдицата, щом им хрумнеше да му я хвърлят.
Съдено му беше да изживее и още по-горчиво разочарование. Узна от услужливи съседи, че баща му злослови по негов адрес. Докато преди се гордееше с успехите на сина си, напоследък Мелхиор проявяваше срамна слабост и му завиждаше за тях. Опитваше се всякак да ги подцени. Това беше невероятно глупаво — просто да свиеш презрително рамене и да не обръщаш внимание, защото Мелхиор не съзнаваше какво прави и беше озлобен от собственото си падение. Кристоф мълчеше; боеше се да не би, ако заговори, да каже прекалено жестоки неща, но сърцето му беше наранено.
Печални бяха семейните им вечери около лампата върху изцапаната покривка, сред жалките разговори и млясканията на тия същества, които той презираше, съжаляваше и въпреки всичко обичаше! Само с добрата си майка Кристоф чувствуваше известна взаимна привързаност. Но Луиза, както и самият той, се изтощаваше от работа по цял ден и вечер беше напълно изчерпана, не казваше почти нищо и задрямваше след вечеря, кърпейки чорапи. Впрочем тя беше така добросърдечна, че като че ли не правеше разлика в обичта си към мъжа си и тримата си синове: обичаше ги всички еднакво. Кристоф не намираше в нейно лице доверителката, от която се нуждаеше.
Затова се затваряше в себе си. Мълчеше по цели дни, изпълнявайки еднообразната си и смъртно уморителна работа с някакво безмълвно настървение. Подобен режим беше опасен за момче в тази възраст, когато организмът, станал по-уязвим, е и сложен на всички разрушителни влияния и може да се деформира за цял живот. Здравето на Кристоф пострада сериозно. Той беше наследил от баща си и дядо си здраво телосложение, устойчива плът, без никакви заболявания. Но именно това яко тяло даде повече храна на страданието, когато преумората и преждевременните грижи отвориха пролука, през която то можеше да го атакува. От много рано се обадиха нервни смущения. Още съвсем малък той губеше съзнание, гърчеше се и повръщаше, когато му се случеше някаква неприятност. На седем-осемгодишна възраст, когато даде първия си концерт, започна да спи неспокойно: говореше, викаше, смееше се или плачеше насън. Това болезнено предразположение се проявяваше отново всеки път, когато изживяваше някое силно вълнение. После започна жестоко главоболие, ту бодежи в тила или в слепоочията, ту усещането, че има оловна каска на главата си. И очите го боляха: понякога сякаш остри игли се забиваха в орбитите му. Пред очите му притъмняваше и той не можеше да различава буквите. Трябваше да прекъсне четенето за няколко минути. Недостатъчната и нездрава храна, нередовното хранене разсипваха здравия му стомах. Раздираха го болки в корема или го хващаше изтощителна диария. Но най-много го измъчваше сърцето му. Пулсът му беше ужасно неравен. Сърцето му ту подскачаше метежно в гърдите, сякаш ще се пръсне, ту едва-едва биеше, като че ли се кани да спре. Нощем температурата му правеше страшни скокове: без никакъв преход тя ту се качваше рязко, ту спадаше и предизвикваше едва ли не безкръвие. Детето ту изгаряше, ту зъзнеше от студ, изпитваше невероятни страхове, гърлото му се свиваше, някаква топка в шията му пречеше да диша. Естествено въображението му се разпали. То не смееше да говори на близките си за всичко, което чувствуваше. Обаче постоянно анализираше състоянието си и внимателното му вглеждане в себе си преувеличаваше неразположението му или предизвикваше нови болезнени усещания. Той си приписа една след друга всички известни болести. Въобрази си, че ще ослепее и понеже понякога му се завиваше свят, както вървеше, започна да се страхува, че някой ден внезапно ще падне и ще умре. Този ужасен страх, че ще бъде спрян посред пътя си, че ще умре преждевременно, го преследваше натрапчиво, потискаше го и същевременно го пришпорваше. Ах! Ако трябва да умре, поне да не е сега, преди да е победил!
Победата… идея-фикс, която непрестанно го обгаря, без той да го съзнава ясно, която го поддържа сред всичкото отвращение, умора, сред гниещото блато на живота! Глухо и мощно съзнание, че по-късно ще стане велик, че вече е станал… А какво е всъщност той? Нервно, болнаво момче, което свири на цигулка в оркестъра и пише посредствени концерти? Не, нещо много повече от това момче. Сегашната му същност е само обвивката, временната му външност. Това не е истинското му същество. Няма нищо общо между неговото съкровено аз и сегашния му физически и духовен облик. Самият той ясно съзнава това. Огледа ли се в огледалото, не се познава. Това широко румено лице, щръкналите вежди, малките хлътнали очи, късият, дебел в края нос с разширени ноздри, тежката челюст, сърдитата уста, цялата тази грозна просташка маска е чужда на самия него. Той не се разпознава и в творбите си. Преценява ги, знае колко е нищожно това, което прави, както и това, което представлява в настоящия момент. И все пак твърдо вярва в онова, което ще бъде и ще прави един ден. Понякога се упреква за тази увереност, не е ли само гордо самозаблуждение? Драговолно се унижава, горчиво се самоупреква, за да се накаже. Но увереността си остава непоколебима и нищо не може да я накърни. Каквото и да прави, каквото и да мисли, нито една негова мисъл, нито едно негово действие, нито една негова творба не го изразява, не го съдържа: той знае това, има странното чувство, че неговото истинско аз не е това, което той е сега, а което _ще бъде в утрешния ден… Ще бъде!…_ Тази вяра го изгаря, тази светлина го опиянява! Ах! Дано само _днешният ден_ не го спре по пътя му! Дано само не попадне в някоя от подмолните клопки, които _той_ неуморно слага под краката му!
И Кристоф насочва ладията си през вълните на дните, без да извръща очи ни надясно, ни наляво, неподвижен на кърмата, вперил напрегнато взор в своята цел, в жадуваното убежище и пристан, съзрян в далечината. В оркестъра, между бъбривите музиканти, на масата, сред близките си, в двореца, докато свири, без да мисли за пиесата, която изпълнява за забавление на марионетни владетели, именно в това проблематично бъдеще, което една прашинка може да унищожи завинаги — има ли значение? — той живее истински.


Той е сам пред старото пиано в таванската си стаичка. Нощта се спуска. Замиращата дневна светлина се плъзга по нотната тетрадка. Поврежда очите си, за да чете до последния лъч светлина. Нежността на великите угаснали сърца, която се излъчва от тия безмълвни страници, прелива топло в него. Очите му се пълнят със сълзи. Струва му се, че зад него е застанало скъпо същество, че нечие дихание гали страната му, че ей сега две ръце ще обгърнат шията му. Той се извръща изтръпнал. Усеща, знае, че не е сам. Една любеща и обичана душа е там, до него. Той съжалява, че не може да я улови, но това леко огорчение, примесено към възторга му, му доставя тайна наслада. Тази печал е лъчиста. Той мисли за любимите си композитори, за изчезналите гении, чиято душа оживява в тези творби, изживени приживе. С преливащо от обич сърце си мисли какво ли свръхчовешко щастие е било отредено на тези прославени негови приятели, щом един само негов отблясък е все още така пламтящ. Той бленува да бъде като тях, да излъчва такава любов, че само няколко заблудени лъчи да могат да озарят жалкото му съществуване с божествената си усмивка!…
Уви! Ако някой ден стане равен на любимите си композитори, ако достигне това лъчезарно щастие, за което копнее, ще разбере заблуждението си…


II
Ото

Един неделен ден, когато Кристоф беше поканен от своя Musikdirector да му отиде на гости на обед в полската къщичка, която Тобиас Пфайфер притежаваше на един час път от града, Кристоф се качи на кораба по Рейн. Той седна на палубата до младо момче на неговите години, което любезно му направи място. Кристоф не му обърна никакво внимание. Но след малко, като почувствува, че съседът му не престава да го наблюдава, той го погледна. Беше рус младеж с розови, пълни страни, сресан на крив път и със засенчена от мъх горна устна. Имаше невинното изражение на голяма кукла, макар че полагаше усилия да изглежда като джентълмен. Беше облечен прекалено грижливо: костюм от каша, светли ръкавици, бели половинки, бледосиня връзка, а в ръката — леко бастунче. Той гледаше Кристоф изпод очи, без да извръща глава, изпънал шия като кокошка. Когато Кристоф го погледна на свой ред, младежът се изчерви до уши, измъкна някакъв вестник от джоба си и се престори важно, че чете. Само няколко минути по-късно той се наведе бързо, за да подаде на Кристоф шапката му, която беше паднала на земята. Изненадан от толкова учтивост, Кристоф отново погледна момчето, което пак се изчерви. Той му поблагодари сухо. Не обичаше подобна раболепна услужливост и мразеше да се занимават с него. Все пак това внимание го поласка.
Скоро съвсем го забрави. Вниманието му беше привлечено от пейзажа. Отдавна не бе му се случвало да се измъкне от града, затова жадно се наслаждаваше на въздуха, който облъхваше лицето му, на плисъка на вълните по кораба, на огромната водна пелена и на променливата гледка на бреговете: сиви, плоски плажове, върбови храсталаци, потънали наполовина във водата, градчета, увенчани с готически кули и фабрични комини с черни пушеци, светли лозя и легендарни скали. Тъй като високо изразяваше възторга си, неговият съсед се осмели да даде свенливо, със задавен глас, няколко исторически подробности за развалините, които виждаха, умело възстановени и обраснали в бръшлян; той сякаш изнасяше лекция за самия себе си. Заинтригуван, Кристоф го разпита. Момчето побърза да отговори, щастливо да покаже начетеността си. При всяко изречение то се, обръщаше към Кристоф с думите: «Господин придворен музикант.»
— Нима ме познавате? — попита Кристоф.
— О, да! — отвърна момчето с простодушно възхищение, което погъделичка тщеславието на Кристоф.
Заговориха. Младежът беше виждал често Кристоф на концертите. Освен това той беше под впечатление на всичко, което се разказваше за него. Не го каза на Кристоф, но Кристоф го чувствуваше и беше приятно изненадан. Не беше свикнал да му говорят с такова почтително вълнение. Продължи да задава въпроси на съседа си за миналото на селищата, през които минаваха. Другарят му изваждаше на показ съвсем пресните си познания и Кристоф се възхищаваше от образоваността му. Но това беше само външният повод за разговора им. Всъщност и единият, и другият се интересуваха от едно нещо: да се опознаят взаимно. Те не смееха да пристъпят направо към тази тема. Засягаха я само издалече с неловки въпроси. Най-сетне се решиха и Кристоф узна, че новият му приятел се нарича «господин Ото Динер» и е син на богат търговец в града. Оказа се естествено, че имат общи познати и малко по малко езикът им се развърза. Корабът най-сетне пристигна в градеца, където трябваше да слезе Кристоф. И Ото отиваше там. Това съвпадение ги изненада и Кристоф предложи да се поразходят заедно, докато дойде време за обед. Той го хвана фамилиарно под ръка и му заразказва плановете си за бъдещето, като че ли го познаваше още от раждането му. Беше така лишен от другари на своята възраст, че изпитваше неизказана радост от компанията на това образовано и добре възпитано момче, което се показваше добре настроено към него.
Времето течеше, без Кристоф да забележи. Динер, горд от доверието, което му засвидетелствуваше младият музикант, не смееше да го подсети, че часът за обед беше дошъл. Най-сетне той счете за свой дълг да му напомни това, но Кристоф, който беше почнал да се изкачва по някакъв залесен хълм, отвърна, че трябва най-напред да стигнат до върха, а когато бяха вече горе, се излегна на тревата, сякаш възнамеряваше да прекара там целия ден. След четвърт час, като видя, че няма никакво намерение да става, Динер пак го подсети плахо:
— А вашият обед?
Проснат на тревата, с ръце под главата, Кристоф отговори невъзмутимо:
— Голямо чудо! — После погледна Ото, забеляза смаяното му изражение и се разсмя. — Страшно хубаво е тука — обясни му той. — Няма да отида. Нека ме чакат! — После се повдигна малко и добави: — Бързате ли? Не, нали? Знаете ли какво трябва да направим? Да вечеряме заедно. Знам една странноприемница.
Динер би могъл да има възражения не защото някой го чакаше, но защото му беше мъчно да вземе внезапно решение: той беше методичен и му беше необходимо да се подготви предварително. Но Кристоф така направи предложението си, че възможността за отказ беше почти недопустима. Затова той прие поканата му и те пак се разприказваха.
В странноприемницата оживлението им стихна. И двамата се занимаваха с важния въпрос кой кого кани на вечеря; всеки от тях дълбоко в себе си поставяше като въпрос на чест той да предложи да е домакинът: Динер, защото беше по-богат, Кристоф, защото беше по-беден. Не споменаваха направо нищо, но Динер се стараеше да утвърди своето право с авторитетния тон, с който поръчваше менюто. Кристоф разбираше намеренията му и вземаше връх над него, поръчвайки други изтънчени яденета. Искаше да му покаже, че и той разполага с пари не по-малко от който и да е друг. А когато Динер направи нов опит, като се постара да избере поне вината, Кристоф му хвърли мълниеносен поглед и поръча една бутилка от най-скъпото местно вино, което се намираше в странноприемницата.
Седнали пред обилната трапеза, те и двамата бяха смутени. Не намираха вече какво да си кажат и ядяха неохотно, притеснени и принудени в движенията си. Внезапно си дадоха сметка, че са чужди един на друг и започнаха да внимават за държането си. Напразно се помъчиха да съживят разговора. Той тутакси секваше наново. Първият половин час премина в смъртна скука. За щастие яденето скоро оказа своето въздействие. Двамата сътрапезници почнаха да се гледат с повече доверие. Особено Кристоф, който не беше навикнал на подобни угощения, стана необикновено приказлив. Той разказа за трудния си живот. Ото също, напускайки сдържаността си, призна, че и той не е щастлив. Бил слаб и боязлив и приятелите му злоупотребявали с тия негови недостатъци. Подигравали се с него, не му прощавали, задето не одобрява техните просташки маниери, и му играели лоши номера. Кристоф стисна юмруци и заяви, че зле ще си изпатят, ако ги подновят в негово присъствие. Ото също беше неразбран от близките си. Това нещастие беше добре познато на Кристоф. Те си съчувствуваха заради общите си неволи. Родителите на Динер искали да направят от него търговец, за да наследи баща си. А той искал да стане поет. И щял да стане поет дори ако се наложело да избяга от града, подобно на Шилер, и да изпита нищетата! (Между другото цялото богатство на баща му щеше да бъде един ден негово, а то не беше незначително.) Той призна, изчервявайки се, че е писал вече стихове върху житейските несгоди, но не се решаваше да ги рецитира въпреки настояването на Кристоф. Най-накрая все пак каза две-три, заеквайки от вълнение. Кристоф ги намери възхитителни. Те споделиха плановете си: по-късно щяха да работят заедно. Щяха да съчиняват драми, Liederkreise. Възхищаваха се един от друг. Не само музикалната слава, но и силата на Кристоф, както и дръзките му маниери запленяваха Ото. Кристоф пък не беше равнодушен към елегантността на Ото, към изтънчените му маниери — в този свят всичко е относително, — към големите му познания, тия познания, които му липсваха напълно и за които жадуваше.
Натежали от яденето, облакътени на масата, те говореха и се изслушваха взаимно с умилени погледи. Денят преваляше. Трябваше да си тръгват. Ото направи последно усилие да вземе сметката, но Кристоф го закова на място с един начумерен поглед, който му отне всякакво желание да настоява. Кристоф се безпокоеше само за едно: да не би да му поискат повече пари, отколкото имаше. Беше готов да даде и часовника си, и всичко, което притежаваше, отколкото да признае подобно нещо на Ото. Но не се стигна дотам. Той похарчи само за тази вечеря почти всичките си пари за месеца.
Слязоха от хълма. Вечерните сенки се плъзгаха в боровата горичка. Върховете на дърветата все още се къпеха в розова светлина; те се полюшваха тежко и шумоляха като вълни, а губерът от виолетови иглички заглушаваше стъпките им. И двамата мълчаха. Странен и сладостен смут изпълваше сърцето на Кристоф. Той се чувствуваше щастлив, искаше да говори, някаква тревога го потискаше. Спря се за миг, Ото също. Наоколо всичко беше безмълвно. Високо над тях бръмчаха мухи в един слънчев лъч. Падна суха съчка. Кристоф улови Ото за ръка и попита с треперещ глас:
— Искате ли да бъдете мой приятел?
— Да — прошепна Ото.
Те си стиснаха ръце. Сърцата им пърхаха. Почти не смееха да се погледнат.
След малко тръгнаха надолу. Вървяха на няколко крачки един от друг и не продумаха до края на горичката: страхуваха се от самите себе си и от непонятното си вълнение. Крачеха бързо и не се спряха повече, докато не излязоха от сянката на дърветата. Там се успокоиха и пак се уловиха за ръце. Любуваха се на ясната вечер и говореха развълнувано.
На кораба, седнали отпред в светлата вечер, те се опитаха да говорят за безразлични неща, но не слушаха думите си; потънали бяха в блажена умора. Не чувствуваха нужда нито да си говорят, нито да се държат за ръка, нито даже да се гледат. Седяха просто един до друг.
Преди да пристигнат, се уговориха да се срещнат следващата неделя. Кристоф изпрати Ото чак до тях. На светлината на уличния фенер те се усмихнаха свенливо и прошепнаха развълнувано «довиждане». Изпитаха облекчение, когато се разделиха, защото бяха смазани от напрежението, в което живееха от няколко часа, и от усилието, с което намираха всяка най-незначителна дума, за да прекъснат мълчанието.
Кристоф се прибра сам в нощта. Сърцето му пееше: «Имам приятел! Имам приятел!» Той не виждаше нищо. Не чуваше нищо. Не мислеше за нищо друго.
Умираше за сън и заспа веднага щом се прибра. Но се събуди два-три пъти през нощта, сякаш от някаква натрапчива мисъл. Повтаряше си: «Имам приятел!» и заспиваше отново тутакси.
На сутринта Кристоф имаше чувството, че е сънувал. За да си докаже, че е било действителност, започна да си припомня най-дребните подробности от предишния ден. Извикваше ги през цялото време, докато даваше уроците си. Дори следобеда беше толкова разсеян на репетицията на оркестъра, че като излезе от театъра, почти не помнеше какво е свирил.
Когато се върна в къщи, завари едно писмо. Нямаше нужда да гадае от кого е. Изтича в стаята си и се затвори, за да го прочете. Беше написано на бледосиня хартия с прилежен едър, малко колеблив почерк, с грижливо изписан подпис.

Драги господин Кристоф — мога ли да се осмеля да ви нарека многоуважаван приятелю?
Мисля много за вчерашния ни ден и ви благодаря безкрайно за милото ви държане към мене. Толкова съм ви признателен за всичко, което направихте: и за топлите ви думи, и за пленителната разходка, и за прекрасната вечеря! Сърдя ви се само, че похарчихте толкова много пари за тази вечеря. Какъв великолепен ден! Не се ли чувствуваше пръстът на провидението в нашата удивителна среща? Струва ми се, че самата съдба пожела да ни събере. Как се радвам, че ще ви видя в неделя! Надявам се, че няма да имате много неприятности, задето не отидохте на обед при господин Hofmusikdirector. Страшно ще съжалявам, ако имате главоболия заради мене.
Завинаги, скъпи господин Кристоф, ваш най-верен слуга и приятел
Ото Динер

ПП. Не идвайте, моля ви се, в неделя да ме вземете от къщи. Ще бъде по-добре, ако нямате нищо против, да се срещнем в Шлосгартен.


Кристоф прочете писмото със сълзи на очи. Целуна го. Изсмя се на глас. Преметна се върху леглото си, после изтича към масата, за да отговори тутакси. Не можеше да отложи нито с минута. Но не беше свикнал да пише и не знаеше как да изрази това, което бушуваше в сърцето му. Забиваше перото в хартията и цапаше пръстите си с мастило, полудяваше от нетърпение. Най-сетне, изплезил език, след като смачка четири-пет черновки, успя да напише с разкривени букви на съвсем неправилни редове и с невероятни правописни грешки следното писмо:

Моя душа,
Как смееш да говориш за признателност, когато аз те обичам. Не ти ли казах колко бях тъжен и самотен, преди да те познавам? Твоето приятелство е най-голямото благо за мене. Вчера аз бях щастлив! Щастлив! За първи път в живота ми. Плача от радост, четейки писмото ти. Да, не се съмнявай, скъпи, съдбата ни събра. Тя иска да се сприятелим, за да извършим велики дела. Приятели! Каква сладка дума! Възможно ли е да имам най-сетне приятел? О! Ти няма да ме изоставиш, нали? Ще ми останеш ли верен? Завинаги! Завинаги!… Колко хубаво ще бъде да растем заедно, да съчетаем моите музикални изстъпления, всички странни мелодии, които се въртят в главата ми, с твоя ум и твоите удивителни познания! Колко много неща знаеш ти! Никога не съм срещал по-интелигентен човек от тебе. В дадени моменти ме обхваща безпокойство: струва ми се, че не съм достоен за твоето приятелство. Ти си така благороден и завършен, аз съм ти така признателен, че обичаш недодялано същество като мене!… Но не! Преди малко ти казах вече, не трябва да говорим за признателност. В приятелството няма нито задължени, нито благодетели. Аз не приемам благодеяния! Ние сме равни, защото се обичаме! Как горя от нетърпение да те видя отново! Няма да дойда да те взема от вас, щом не желаеш, макар че, право да ти кажа, не разбирам защо е необходима такава предпазливост, но ти си по-мъдър, сигурно имаш право…
Само една дума обаче! Никога вече не говори за пари. Аз мразя парите, не само думата, но и самите тях. И дори да не съм богат, винаги ще имам достатъчно пари, за да направя удоволствие на приятеля си. Моята радост е да дам всичко, каквото имам, за него. Не би ли направил и ти същото? И ако имах нужда, нали ти пръв би ми дал цялото си богатство? Това обаче никога няма да се наложи. Аз имам здрави ръце и здрава глава и винаги ще съумея да припечеля хляба си. До неделя! Господи! Цяла седмица, без да те видя! А само до преди два дни не те познавах! Как съм могъл да живея толкова дълго без тебе?
Диригентът ни се опита да се разсърди, но не се грижи за това повече от мене! Какво значение имат другите? Аз презирам тяхното мнение за мене и винаги ще го презирам! Само ти ме интересуваш. Обичай ме силно, моя душа, обичай ме, както аз те обичам. Аз съм твой, твой, твой от глава до пети!
Вечно твой Кристоф

През останалите дни Кристоф се изтормози от очакване. Той се отбиваше от пътя си и правеше дълги завои, за да мине покрай къщата на Ото — не че възнамеряваше да го види, но видът на къщата му беше достатъчен, за да бледнее и руменее от вълнение. В четвъртък не можа да се сдържи и изпрати второ писмо, още по-възторжено от другото. И Ото отговори в сантиментален дух.
Най-сетне дойде неделята и Ото пристигна точно в уговорения час. Но Кристоф го чакаше отдавна, разкъсван от нетърпение на тротоара. Беше почнал вече да се тревожи. Трепереше да не би Ото да се е разболял. Нито за миг не допускаше, че може да не удържи на думата си. Повтаряше си полугласно: «Божичко! Дано да дойде!», удряше с една пръчица камъчетата по алеята. Казваше си, че ако три пъти не улучи, Ото няма да дойде, а ако се мери точно, той тутакси ще се появи. Въпреки че много внимаваше и изпитанието беше леко, той тъкмо пропусна за трети път едно камъче и ето че Ото се зададе със спокойната си равна походка, защото Ото си оставаше съвсем коректен дори когато беше най-силно развълнуван. Кристоф изтича към него с пресъхнало гърло и му каза добър ден, Ото отговори:
— Добър ден.
И те не намериха какво друго да си кажат, освен че времето е много хубаво и е десет и пет или и шест, стига да не е десет и десет, защото часовникът на замъка винаги изоставаше.
Отидоха на гарата и взеха влака за една съседна гара, обичайно място за излети. По пътя не успяха да разменят и десет думи. Опитаха се да наваксат с красноречиви погледи завързаните си езици: но и това не им се удаде особено. Макар и да се мъчеха да си кажат по този начин какви удивителни приятели са те, очите им не казваха абсолютно нищо, те просто се превземаха. Кристоф унизен осъзна това. Той недоумяваше защо не успява да изрази, а и дори да почувствува всичко, което изпълваше само до преди час сърцето му. Ото може би не си даваше сметка така ясно, че е разочарован, защото не беше така искрен и повече се щадеше, самоанализирайки се. Но и той изпитваше същото неудовлетворение. Истината е, че двете деца цяла седмица бяха преувеличили взаимните си чувства до такава степен, че им беше невъзможно да ги задържат на същата висота в действителност и виждайки се отново, първото им впечатление беше неизбежно едно разочарование: трябваше да слязат на земята, но те не се решаваха да си го признаят.
Скитаха целия ден из полето, без да успеят да се отърсят от неприятната принуденост, която тегнеше над тях. Беше празник: кръчмите и горичките гъмжаха от посетители — семейства на еснафи, които разговаряха шумно и ядяха кой където завърне. Това допринасяше за лошото им настроение. Те приписваха на тези натрапници собствената си неспособност да намерят непринудеността от последната им разходка. Разговаряха обаче, мъчеха се най-добросъвестно да изнамират теми за разговор; бояха се да не забележат самите те, че нямат какво да си кажат. Ото излагаше на показ школските си знания. Кристоф навлизаше в технически подробности за музикалните творби и за трудностите на цигуларя. Те смъртно си досаждаха един на друг. Досаждаха и на самите себе си, докато слушаха собствените си думи. Но не преставаха да говорят, бояха се да млъкнат, защото тогава изпадаха в някакви бездни на мълчание и се вледеняваха. На Ото му се плачеше, а Кристоф беше готов да го зареже и да побегне от срам и скука.
Оставаше само един час до влака за връщане, когато атмосферата помежду им се размрази. Куче залая някъде в гората. Тръгнало беше самостоятелно на лов. Кристоф предложи да се скрият някъде по пътя му, за да видят преследваното животно. Изтичаха в гъсталака. Кучето ту се отдалечаваше, ту се приближаваше. Те тичаха надясно, наляво, напред, назад. Лаят ставаше по-силен. Кучето нетърпеливо се задавяше в кръвожадния си вой. То се насочваше към тях. Легнали върху окапалите листа, Кристоф и Ото чакаха, сдържайки дъха си, на една вдлъбната пътечка. Лаят престана. Кучето загуби дирята. Излая още веднъж надалече и над горичката зацари тишина. Никакъв шум: само тайнственото пъплене на безброй живи твари, насекоми и червеи, които гризат без отдих и унищожават гората — равно дихание на смъртта, което никога не пресеква. Децата се ослушваха, без да помръднат. Тъкмо когато се надигнаха отчаяни и се канеха да кажат: «Край. Няма да мине», едно зайче изскочи от гъсталаците. То тичаше право срещу тях: двамата го видяха едновременно и се разкрещяха от радост. Заекът подскочи на място и се отби встрани. Той изчезна с шеметна бързина между дърветата. Дирите му по смачканите листа се заличиха като бразда по повърхността на водата. Макар да съжаляваха, че бяха извикали, това произшествие ги развесели. Те се превиваха от смях, като си спомняха уплашения скок на заека, а Кристоф подскочи като него много смешно. Ото направи същото. Започнаха да се гонят. Ото беше заекът, а Кристоф — кучето. Те се спуснаха бегом през горички и ливади, прескачайки плетища и ровове. Един селянин се разкрещя подире им, защото затичаха през нивата му, засята с ръж. Те изобщо не се спряха да го изслушат. Кристоф подражаваше на пресипналия лай на кучето така съвършено, че Ото се просълзи от смях. Най-сетне се изтърколиха по едно нанадолнище, като крещяха като луди. Когато останаха съвсем без дъх, седнаха на земята и се загледаха с искрящи от смях очи. Сега бяха напълно щастливи и доволни от себе си. Защото вече не се опитваха да играят на героични приятели. Бяха чисто и просто това, което си бяха — две деца.
Върнаха се уловени под ръка, пеейки безсмислени песни. Все пак, преди да се приберат в градчето, решиха, че е добре да влязат отново в ролята си и изрязаха в кората на последното дърво от гората преплетените си инициали. Но доброто им настроение надви превзетостта им. И във влака на връщане те избухнаха в смях, щом се спогледнеха. Разделиха се, убедени, че са прекарали «невероятно очарователен ден» (kolossal endzückend) и това убеждение се затвърди, когато останаха сами.


Те подновиха съзидателната си работа, по-търпеливи и по-изобретателни дори от пчелите, защото успяваха с няколко откъслечни, посредствени възпоминания да изградят чудесна представа не само за самите себе си, но и за приятелството им. След като цяла седмица се идеализираха, срещаха се отново в неделя. И въпреки несъответствието между действителността и измамната им представа, те свикнаха да не забелязват това и да преиначават действителността, както им се ще.
Гордееха се, че са приятели. Противоположното в техните натури ги сближаваше. Кристоф не познаваше нищо по-красиво от Ото. Изящните му ръце, красивите му коси, свежият тен, свенливият начин на говорене, любезните му обноски, изисканото му облекло — всичко го очароваше. Ото пък беше запленен от бликащата сила и от независимостта на Кристоф. Наследил беше предаваната векове наред от поколение на поколение богоговейна почит към всякакъв вид авторитет и изпитваше наслада, примесена с боязън от дружбата си с младеж, така непочтителен по природа към всеки установен канон. Потръпваше от сладостен страх, когато Кристоф се гавреше пред него с всички знаменитости на града и дръзко имитираше самия велик херцог. Кристоф си беше дал сметка какво обаяние упражнява по този начин върху приятеля си и още повече подсилваше нападателния си нрав. Той подронваше като стар революционер обществените условности и законите на държавата. Ото слушаше, скандализиран и омагьосан. Той се опитваше плахо да влезе в тон, но внимателно се оглеждаше да не би някой да го чуе.
Кристоф не пропускаше, когато се разхождаха заедно, да прескочи оградата на някоя нива, стига само да видеше табела, че влизането е забранено; или береше плодове, присягайки се над зидовете на овощните градини. Ото умираше от страх да не ги видят, но тези вълнения му бяха невероятно сладки. Вечер, когато се върнеше в къщи, той се чувствуваше герой. Възхищаваше се свенливо от Кристоф. Инстинктът му за подчинение беше задоволен от това приятелство, в което ролята му се свеждаше до приемане волята на другия. Кристоф никога не му предоставяше грижата да вземе някое решение, той решаваше всичко, предопределяше как да прекарат дните, предопределяше едва ли не как да прекарат целия си живот, като съставяше нетърпящи възражение планове за бъдещето на Ото, както и за своето собствено бъдеще. Ото се съгласяваше, леко разбунтуван понякога, че Кристоф разполага с богатството му, за да построи по-късно никакъв изобретен от него театър. Но не възразяваше, подчинен от властния тон на приятеля си и убеден — тъй като Кристоф бе убеден, — че парите, натрупани от господин търговски съветник Оскар Динер, не можеха да намерят по-благородно приложение. Кристоф дори не мислеше, че насилва волята на Ото. Той беше деспот по рождение и не можеше да си представи, че приятелят му ще иска нещо различно от него. Ако Ото изкажеше някакво друго желание, той без колебание би пожертвувал личните си предпочитания. Би направил и много по-голяма жертва. Изгаряше го желанието да се изложи на опасност заради него. Страстно копнееше да се представи случай, който да постави на изпитание приятелството му. Надяваше се по време на разходките им да изникне някаква опасност и той пръв да излезе насреща й. Готов бе да умре с наслада за Ото. А междувременно бдеше над него с припряна загриженост, подаваше му ръка при неравен терен като на малко момиченце, боеше се да не би да се е уморил, да не би да му е топло, да не би да му е студено. Сваляше дрехата си, за да му я метне на раменете, когато сядаха под някое дърво. Носеше палтото му, когато вървяха. Би носил и самия него. Гледаше го умилено като влюбен. И всъщност беше влюбен.
Той не съзнаваше, тъй като не знаеше още какво значи любов. Но от време на време, когато биваха заедно, го обземаше странно смущение — същото, което беше изпитал първия ден на дружбата им в боровата горичка. Топла вълна заливаше лицето му, страните му пламваха. Той се страхуваше. Сякаш споразумели се по усет, двете деца се раздалечаваха плахо едно от друго, отбягваха се, изоставаха или избързваха по пътя. Преструваха се, че търсят усилено черници в храстите, не знаеха какво ги вълнува.
Тези чувства избликваха главно в писмата им. Нямаше опасност фактите да ги опровергаят и нищо не смущаваше, нито ограничаваше техните илюзии. Сега си пишеха два-три пъти седмично страстно лирични писма. Почти не засягаха действителното си ежедневие. Разискваха сериозни проблеми с патетичен тон, минавайки без никакъв преход от възторженост до отчаяние. Наричаха се помежду си «мое съкровище, моя надежда, мой любим, мое второ аз». Думата «душа» се използуваше най-широко. Рисуваха в трагични краски нерадостната си участ и се опечаляваха, че внасят смут в съществуването на приятеля си със собствената си съдба.
«Яд ме е на тебе, моя любов, за мъката, която ти причинявам. Не мога да понеса ти да страдаш: _не трябва, не искам!_ (Той подчертаваше думите така енергично, че скъсваше листа.) Ако ти страдаш, откъде ще почерпя сили да живея? Единственото ми щастие си ти. О, бъди щастлив! Аз поемам с радост всичко лошо! Мисли за мене! Обичай ме! Имам такава нужда от обич. От твоята любов лъха топлина, която ми възвръща живота. Ако знаеш само как зъзна! В сърцето ми е зима и палещ вятър. Целувам душата ти.»
«Мисълта ми прегръща твоята мисъл» — отвръщаше Ото.
«Обхващам с ръце главата ти — пишеше Кристоф в отговор — и с цялото си същество правя това, което не съм направил още и никога няма да го направя: целувам те така, както те обичам. Измери силата на любовта ми!»
Ото се преструваше, че се съмнява.
«Обичаш ли ме толкова, колкото те обичам аз?»
«О, боже мой! — възкликваше Кристоф. — Не само толкова, но десет, сто, хиляда пъти повече! Как? Нима ти не го чувствуваш? Какво да направя, за да трогна сърцето ти?»
«Колко красиво е нашето приятелство! — въздишаше Ото. — Срещало ли се е някога друго такова в човешката история? То е сладостно и свежо като блян. Дано само никога не угасне! Ами ако престанеш да ме обичаш?»
«Колко си глупав, любими мой — отвръщаше Кристоф. — Прощавай, но твоето малодушно опасение ме възмущава. Как можеш да ме питаш възможно ли е да престана да те обичам? Моят живот се заключава в любовта ми към тебе. Смъртта е безсилна срещу нея. Самият ти дори не би могъл да направиш нищо, ако пожелаеш да я разрушиш. Дори да ми измениш, дори да разкъсаш сърцето ми, ще умра, благославяйки любовта, която ми вдъхваш. Затова престани веднъж завинаги да се страхуваш и да ме натъжаваш с тези недостойни безпокойства!»
Но преди да мине и седмица, самият той му пишеше:
«Вече цели три дни ни дума не излиза от устата ти. Треперя. Да не би да си ме забравил? Кръвта ми леденее при тази мисъл… Да. Може би… Още онзи ден забелязах хладината ти. Ти не ме обичаш вече! Ти си наумил да скъсаш с мене!… Чуй! Ако ме забравиш, ако ми измениш някога, ще те пречукам като куче!»
«Ти ме оскърбяваш, скъпо мое сърце — стенеше Ото. — Изтръгваш сълзи от очите ми. Не съм заслужил това. Но ти можеш да си позволиш всичко. Ти си придобил такива права над мене, че ако разбиеш сърцето ми, една негова отломка ще живее вечно, за да те обича!»
«О! Небесни сили! — възкликваше Кристоф. — Накарах приятеля си да плаче!… Ругай ме! Набий ме! Стъпчи ме в краката си! Аз съм злочестник! Не заслужавам обичта ти!»
Бяха изнамерили особени начини, за да пишат адреса си върху плика, да залепят марката, обърната наопаки и накриво в долния ъгъл на плика, вдясно, за да различават писмата си от писмата, които пишеха на хора, които им бяха безразлични. Тези детински тайни им носеха очарованието на сладки любовни заклинания.


Като се връщаше един ден от урок, Кристоф забеляза Ото с един негов връстник. Те се смееха и разговаряха приятелски. Кристоф побледня и ги проследи с очи, докато завиха по улицата и се скриха от погледа му. Те не го видяха. Той се прибра. Сякаш облак забули слънцето. Всичко беше помрачено.
Когато се срещнаха следната неделя, Кристоф отначало не спомена нищо. Но след като се разходиха около половин час, той подметна със задавен глас:
— Видях те в сряда на Кройцгасе.
— Така ли? — възкликна Ото и се изчерви.
Кристоф продължи:
— Ти не беше сам.
— Не, бях с някого.
Кристоф преглътна слюнката си и попита, стараейки се да изглежда равнодушен:
— Кой беше това?
— Братовчед ми Франц.
— Аха! — отвърна Кристоф и добави след малко: — Не ми беше говорил за него.
— Той живее в Райнбах.
— Често ли го виждаш?
— Идва понякога тук.
— А ти? Отиваш ли и ти при него.
— От време на време.
— Аха! — повтори Кристоф.
Ото, който охотно би променил темата, обърна внимание на една птица, която удряше с човката си по някакво дърво. Заговориха за друго. Само след десет минути Кристоф поде рязко:
— Разбирате ли се двамата?
— С кого? — попита Ото.
(Той знаеше отлично за кого става дума.)
— С братовчед ти.
— Да. Защо?
— Просто така.
Ото не обичаше твърде братовчед си, който го отрупваше с неприятни закачки. Но някаква необяснима потребност да бъде лош го подтикна да добави след няколко мига:
— Той е много приятен.
— Кой? — попита Кристоф.
(И той знаеше отлично за кого става дума.)
— Франц.
Ото очакваше Кристоф да каже нещо по този повод, но Кристоф като че ли не го чу. Той режеше една пръчка от близката леска. Ото поде:
— Забавен е. Знае най-различни анекдоти.
Кристоф си подсвирна равнодушно.
Ото прекали:
— При това е толкова умен… и изтънчен!…
Кристоф повдигна рамене, като че ли искаше да каже:
«Какво ме интересува този индивид?»
И тъй като Ото, засегнат, се канеше да продължи хвалбите, той го пресече грубо и му предложи да изтичат до определена цел.
Не засегнаха повече този въпрос целия следобед, но се държаха хладно, спазваха прекалена вежливост, която съвсем не беше привична помежду им, особено от страна на Кристоф. Думите засядаха в гърлото му. Най-сетне той не се сдържа, спря се посред пътя, обърна се към Ото, който вървеше на пет крачки зад него, улови поривисто ръцете му и изля изведнъж сърцето си:
— Слушай, Ото! Аз не желая, не желая да бъдеш толкова близък с Франц, защото… защото ти си мой приятел и аз не желая да обичаш другиго повече от мене! Не желая! Виждаш ли, ти си всичко за мене. Ти не можеш… Ти не трябва… Ако те загубя, не ми остава друго, освен да умра! Не зная какво бих сторил. Ще се убия. Ще те убия. Не! Прости ми!…
Сълзи бликнаха от очите му.
Развълнуван и уплашен от искрената болка, която избликваше в закани, Ото побърза да му се закълне, че не обича и няма никога да обича някого другиго толкова, колкото Кристоф, че Франц му е безразличен и няма вече да го вижда, ако това не е приятно на Кристоф. Кристоф просто изпиваше думите му, сърцето му се възраждаше. Той се смееше и поемаше шумно дъх. Благодареше буйно на Ото. Срамуваше се от сцената, която му бе устроил, но от душата му бе паднало голямо бреме. Те се гледаха двамата, застанали неподвижно един срещу друг, хванати за ръце. Бяха много щастливи и същевременно много смутени. Върнаха се, без да говорят. После пак се разбъбриха и развеселиха: чувствуваха се по-свързани от когато и да било.
Но това не беше последната сцена от подобно естество. Сега, когато Ото чувствуваше властта си над Кристоф, той се изкушавате да злоупотребява. Знаеше кое беше слабото му място и изпитваше неудържимо желание да го засегне точно там. Не че гневните избухвания на Кристоф му доставяха удоволствие, напротив, те го плашеха. Но карайки Кристоф да се измъчва, той доказваше сам на себе си своята сила. Той не беше лош, но беше по душа като момиче.
Затова продължи, въпреки заричанията си, да се показва, хванат под ръка било с Франц, било с някой друг другар. Те разговаряха шумно и той се смееше престорено. Когато Кристоф му правеше забележка, той се шегуваше и като че ли не вземаше сериозно упреците му до момента, когато видеше, че очите на Кристоф се променят и устните му затреперват от гняв. Тогава и той сменяше тона и обещаваше разтревожен, че няма вече да прави така. Но още на следващия ден пак започваше. Кристоф му пишеше разярени писма, в които му викаше: «Глупак! Не искам да чувам повече за тебе! Не те познавам вече! Да те вземе дяволът и тебе, и всичките псета от твоята порода!»
Достатъчно беше обаче Ото да му драсне няколко жални думи или, както направи един ден, да му изпрати цвете. Символизиращо вечното му постоянство, и Кристоф се разтапяше от угризения и му пишеше:
«Ангел мой! Аз съм безумец! Забрави глупостта ми. Ти си най-прекрасният човек. Малкото ти пръстче струва повече, отколкото целият Кристоф, какъвто е тъп! Ти притежаваш цели съкровища от нежност, тактичност и изобретателност. Целувам със сълзи цветето ти. То е тук, до сърцето ми. Забивам го в гръдта си. Бих искал да ми протече кръв, за да почувствувам по-силно твоята пленителна доброта и моята позорна тъпост!…»


Независимо от всичко обаче те бяха почнали да се уморяват един от друг. Невярно е твърдението, че дребните скарвания поддържат приятелството. Кристоф се сърдеше на Ото, задето го принуждаваше да се показва несправедлив. Той се опитваше да бъде по-разумен, упрекваше се за своя деспотизъм. Честната му буйна натура, която за пръв път откриваше любовта, се отдаваше изцяло и изискваше същата всеотдайност. Не допущаше подялбата в приятелството. Тъй като беше готов да пожертвува всичко за Ото, намираше за напълно законно и дори необходимо и приятелят му да пожертвува всичко. Беше започнал обаче да предусеща, че светът не е изграден по образеца на неговия твърд характер и той иска от живота неща, които не може да получи. Тогава се опитваше да превъзмогне себе си. Обвиняваше се сурово, упрекваше се в егоизъм, убеждаваше се, че няма право да си присвоява изцяло обичта на приятеля си. Полагаше искрени усилия да го остави напълно свободен, колкото и много да му струва това. В желанието си да се самоунижи си налагаше дори да накара Ото да бъде мил с Франц. Мъчеше се да си внуши, че му е приятно, ако Ото се чувствува добре и в друга компания, а не само с него. Но когато Ото, когото той съвсем не можеше да заблуди, му се подчиняваше коварно, Кристоф неволно помръкваше и внезапно избухваше отново.
Той би простил в краен случай на Ото, че оказва предпочитание на други приятели. Не можеше обаче да му прости лъжата. Ото не беше неискрен, нито лицемер: просто беше така устроен, че трудно казваше истината, както заекващият с мъка произнася думите. Това, което той казваше, не беше никога нито напълно вярно, нито напълно лъжливо; било от стеснителност, било от неувереност в собствените си чувства той рядко говореше съвсем ясно, отговорите му винаги бяха двусмислени. Обичаше да извърта и да играе на криеница, а Кристоф излизаше от кожата си. Когато го уловеше в измама, вместо да си признае, Ото упорито отричаше и разказваше невероятни измислици. Един ден Кристоф, загубил контрол над себе си, му удари плесница. Помисли си, че е свършено с приятелството им и че Ото никога няма да му прости. Но след няколко часа сърдене Ото пак дойде при него, сякаш нищо не е било. Никак не беше злопаметен спрямо избухванията на Кристоф. Те може би имаха някакво очарование за него. По-скоро го беше яд на него, когато се оставеше да го измами и приемаше наивно лъжите му. Тогава леко го презираше и изпитваше чувство на превъзходство. Кристоф пък се сърдеше на Ото, че преглъща оскърбленията му, без да се бунтува.
Те престанаха да се виждат със същите очи както първите дни. Взаимните им недостатъци все повече блясваха. Ото не беше вече така очарован от независимостта на Кристоф. Кристоф го караше да се срамува по време на разходките им. Той съвсем нехаеше за каквото и да е благоприличие. Гледаше да му е удобно: сваляше дрехата си, разкопчаваше жилетката, освобождаваше яката, вдигаше нагоре ръкавелите си, окачваше шапката си на бастуна и дишаше с пълни гърди. Размахваше ръце, вървейки, подсвиркваше си, пееше с пълно гърло. Беше червендалест, потен и прашен. Приличаше на селянин, който се връща от панаир. Аристократичният Ото не се чувствуваше добре, когато го срещнеха с него. Забележеше ли карета по пътя, той гледаше да изостане десетина крачки назад и даваше вид, че се разхожда сам.
Кристоф го притесняваше и когато започнеше да говори в странноприемницата, във вагона или по пътя на връщане. Той разговаряше шумно, казваше каквото му хрумне и се държеше оскърбително свойски с Ото; изказваше най-недоброжелателни мнения за общоизвестни личности или даже за външния вид на хора, седнали на няколко крачки от тях. Или пък навлизаше в най-интимни подробности, говорейки за здравето си или за семейния си живот. Ото напразно му смигаше и му правеше уплашени знаци: Кристоф като че ли нищо не забелязваше и никак не се смущаваше, все едно, че беше сам. Ото зърваше усмивки по лицата на съседите: идеше му да потъне вдън земя. Намираше, че Кристоф е простак и се чудеше как е могъл да бъде привлечен от него.
Най-тежкото прегрешение на Кристоф беше, че той с предишното безгрижие прескачаше плетища, бариери, огради и зидове, нарушавайки всички забрани за преминаване, заплахи с глоба, изобщо всякакъв вид Verbot, всяко възможно ограничение на неговата свобода, имащо за цел да предпази от нейните посегателства свещената собственост. Ото живееше в непрекъснат страх и забележките му отиваха на вятъра: Кристоф ставаше още по-невъздържан, за да докаже дързостта си.
Един ден, тъкмо когато Кристоф се разхождаше, следван неотклонно от Ото, из една частна горичка въпреки или може би точно заради зидовете с набити отгоре късчета от бутилки, които трябваше да прескочат, те се срещнаха лице с лице с пазача, който ги обсипа с ругатни и след като известно време ги заплашва да им състави протокол, ги изхвърли навън по най-срамен начин. Ото съвсем не се показа на висота по време на това изпитание: той се виждаше вече в затвора, хленчеше, възразяваше глупаво, че е влязъл по недоглеждане и че последвал Кристоф, без да си дава сметка къде отиват. Когато се отърваха, вместо да се зарадва, той отправи остри упреци към другаря си. Оплака се, че Кристоф го излага. Кристоф го смаза с поглед и го нарече «бъзльо». Размениха си обидни думи. Ото с удоволствие щеше да зареже Кристоф, ако знаеше как да се върне сам. Беше принуден да върви след него, но и двамата се преструваха, че не се забелязват.
Буря се надигаше. Те бяха толкова ядосани, че не усещаха нищо. Палещото поле бе изпълнено с жужене на насекоми. Внезапно настана пълна тишина. Те я доловиха едва след няколко минути. Ушите им бучаха от възбуждение. Вдигнаха очи: небето беше зловещо. Огромни тежки тъмносини облаци го покриваха. Те прииждаха от всички страни като препускаща конница. Тичаха като че ли всички към някаква невидима точка, изсмуквани от бездната. Ото, изпълнен с тревога, не смееше да сподели страха си с Кристоф, а той пък изпитваше злорадо удоволствие, преструвайки се, че не забелязва нищо. Все пак те се приближиха безмълвно един до друг. Бяха сами в полето. Никакъв полъх. От време на време само лек трепет пробягваше по листата на дърветата. Внезапно бурен вихър вдигна праха, изви дърветата и ги зашиба яростно. После пак настана тишина, по-злокобна от преди. Ото най-сетне се реши да проговори с треперещ глас:
— Идва буря, трябва да се прибираме.
Кристоф каза:
— Да се връщаме!
Само че беше вече много късно. Внезапно избликна ослепителна светлина, небето зарева, сводът на облаците затрещя. За миг те попаднаха сред урагана, обезумели от светкавиците, оглушени от гръмотевиците, измокрени до кости. Намираха се на съвсем равно място, поне на половин левга от първото жилище. Във водната вихрушка и мъртвешката светлина червенееха припламващите мълнии. Искаха да тичат, но залепналите до тялото им мокри дрехи им пречеха, обувките им жвакаха, водата се стичаше по телата им, те с мъка поемаха дъх. Ото тракаше зъби, обезумял от яд. Обсипваше с оскърбления Кристоф. Искаше да спрат, твърдеше, че било опасно да вървят, заплашваше го, че ще седне на пътя, ще легне на земята посред разораните ниви. Кристоф не му отговаряше. Той продължаваше да крачи, заслепен от вятъра, дъжда и светкавиците, зашеметен от трясъците и също малко неспокоен, макар и да не искаше да го признае.
И внезапно всичко отмина. Бурята стихна, както беше избухнала. Но те двамата бяха в окаяно състояние. Всъщност Кристоф беше така небрежен обикновено към външността си, че малко повече безпорядък не го променяше особено. Но Ото, така изряден, така грижливо облечен, беше направо жалък. Като че ли беше влязъл с дрехите си в банята. Когато Кристоф се обърна към него и го видя, не можа да сдържи смеха си. Ото беше така отпаднал, че дори не можа да се разсърди. Кристоф го съжали и му заговори весело. Ото му отвърна с яростен поглед. Кристоф го накара да влязат в един чифлик. Изсушиха се пред буйния огън и пиха топло вино. За Кристоф приключението беше забавно. То обаче съвсем не беше по вкуса на Ото, който мълча мрачно до края на разходката. Върнаха се сърдити и не си подадоха ръка на сбогуване.
След това премеждие не се видяха повече от седмица. Строго се осъждаха един друг. Но след като се самонаказаха, лишавайки се взаимно от неделните разходки, стана им толкова скучно, че забравиха сръднята си. Както обикновено Кристоф направи първите стъпки. Ото благоволи да склони и те сключиха мир.
Въпреки противоречията помежду им, не можеха да се лишат един от друг. Имаха много недостатъци; и двамата бяха егоисти, но тяхната себичност беше простодушна, тя не познаваше пресметливостта на зрялата възраст, а именно пресметливостта е противна! Егоизмът им беше съвсем неосъзнат; той беше едва ли не приятен и не им пречеше да се обичат искрено. Те изпитваха такава нужда от любов и саможертва! Та Ото все още плачеше на възглавницата, измисляйки си истории за романтична преданост, на които героят беше той; представяше си патетични приключения, той беше силен, бодър, неустрашим и покровителствуваше Кристоф, когото обожаваше. Кристоф пък не можеше да види нещо хубаво или интересно, без да си помисли: «Ех, защо Ото не е тук!» Образът на приятеля му беше преплетен с целия му живот. И този образ се видоизменяше, той ставаше така запленяващ, че въпреки всичко, което знаеше за него, Кристоф се чувствуваше опиянен. Някои думи на Ото, които си припомняше много по-късно, разхубавени от него самия, го караха да потръпва от вълнение. Те си подражаваха един на друг. Ото имитираше държането, жестовете и почерка на Кристоф. Кристоф се дразнеше от тази сянка, която повтаряше всяка негова дума и му поднасяше неговите собствени мисли като нещо ново. Но не съзнаваше, че и той подражава на Ото, копира начина му на обличане, походката, произнасянето на отделни думи. Бяха като омагьосани. Проникваха сякаш един в друг, сърцата им преливаха от нежност, бяха се превърнали в извор на нежност. Всеки си въобразяваше, че това е заслуга на приятеля му. Не знаеха, че е просто пробуждане на юношеството.


Кристоф беше доверчив и оставяше навсякъде своите ръкописи и писма. Все пак някакъв неосъзнат свян го караше да прибира черновките от писмата, които пишеше на Ото, както и неговите отговори. Той не ги заключваше, но ги пъхаше между нотите си, където си въобразяваше, че никой никога няма да се сети да ги търси. Забравяше коварството на двамата си братя.
Забелязал беше, че от известно време те се хилят и си шушукат, като го поглеждат: шепнеха си на ухото отделни фрази и се заливаха в смях. Кристоф не успяваше да долови какво си казват, пък и според тактиката, която следваше спрямо тях, той проявяваше привидно пълно безразличие към думите и постъпките им. Но въпреки това няколко дочути изрази привлякоха вниманието му. Сториха му се познати. Скоро в него не остана ни капка съмнение, че братята му са прочели писмата му. Но когато разпита направо Ернст и Родолф, които се наричаха със смешно сериозен тон помежду си «скъпа моя душа», не можа да измъкне нищо от тях. Момченцата се престориха, че не разбират нищо и казаха, че имат пълно право да се наричат помежду си както си щат. Кристоф намери всичките си писма на мястото им и не настоя повече.
Малко след това той улови Ернст на местопрестъплението: малкият обесник тършуваше в чекмеджето, където Луиза държеше парите. Кристоф го разтърси грубо и се възползува от този случай, за да му каже всичко, което му тежеше на сърцето. Той изброи доста нелюбезно злосторничествата на Ернст, а техният списък не беше кратък. Ернст се озлоби от мъмренето му. Той отвърна безочливо, че Кристоф няма в какво да го упрекне и подметна разни двусмислени забележки по адрес на дружбата на брат му с Ото. Кристоф не разбра. Когато обаче чу, че Ернст намесва Ото в разправията им, той го принуди да се обясни. Малкият се хилеше, но когато видя, че брат му пребледнява от гняв, той се уплаши и млъкна. Кристоф разбра, че по този начин няма да измъкне нищо от него. Той седна, вдигайки рамене, и лицето му изрази пълно презрение към Ернст. Той се засегна и пак стана безочлив. Постара се да нарани брат си и му хвърли в лицето какви ли не най-жестоки и грозни обвинения. Кристоф едва се сдържаше да не избухне. Когато най-сетне разбра, очите му се наляха с кръв. Той скочи от стола си. Ернст дори не успя да извика. Кристоф се хвърли върху него, изтърколи се заедно с него по средата на стаята и заудря главата му по плочите. При уплашените викове на жертвата дотича цялата къща — Луиза, Мелхиор. Изскубнаха Ернст от ръцете му в плачевно състояние. Кристоф не искаше да го пусне. Трябваше да го пребият от бой. Нарекоха го див звяр, а и той действително изглеждаше като звяр. Очите му сякаш щяха да изскочат, той скърцаше със зъби, мислеше само как да се нахвърли отново върху Ернст. Когато го питаха какво се е случило, той още повече се озверяваше и крещеше, че ще го убие. Ернст също отказваше да каже каквото и да било.
Кристоф не можа нито да яде, нито да спи. Той трепереше и плачеше в леглото си. Измъчваше се не само заради Ото. В него се извършваше голям прелом. Ернст и не подозираше какво зло беше причинил на брат си. Кристоф, безкомпромисен пуритан в сърцето си, не можеше да приеме мръсотиите на живота. Той ги откриваше постепенно с отвращение. Петнадесетгодишен, водещ свободен живот и въпреки буйния си темперамент, той беше останал необикновено наивен. Вродената му чистота и неуморната работа го държаха на завет от пороците. Думите на брат му разтвориха бездни пред него. Никога не би могъл сам да си представи подобни гадости. А сега, след като тази мисъл бе влязла в главата му, цялата му радост да обича и да бъде обичан беше отровена. Не само приятелството му към Ото, но въобще всяко приятелство беше помрачено.
Стана още по-лошо, когато няколко саркастични намеци го накараха да си помисли, може би без основание че е прицел на нездравото любопитство на градчето и особено когато не дълго след това Мелхиор му направи забележка за разходките му с Ото. Мелхиор вероятно не виждаше нищо лошо в тях, но Кристоф, станал вече мнителен, прозираше подозрения във всяка дума. Той се считаше едва ли не виновен. И Ото в същия момент преживяваше подобна криза.
Те се опитаха да се виждат още известно време тайно. Беше им обаче невъзможно да възвърнат в разговорите си предишната непринуденост. Откровеността на отношенията им не беше вече същата. Тези две деца, които се обичаха така свенливо, че не бяха се осмелили дори да се целунат братски и не си представяха по-голямо щастие от това да се видят, да се чуят, да споделят бляновете си, се чувствуваха омърсени от подозрението на порочните души. Стигнаха дотам, че виждаха нещо престъпно в най-невинните си прояви: един поглед, ръкостискане; те се червяха, минаваха им лоши мисли. Отношенията им станаха непоносими.
Без да се уговарят, те започнаха да се виждат по-рядко. Опитаха да си пишат, но внимаваха за всеки израз. Писмата им станаха студени и глупави. Те се обезсърчиха. Кристоф се позова на работата си. Ото на заниманията си и прекъснаха кореспонденцията си. Скоро след това Ото замина да следва в университета и приятелството, което озари няколко месеца от живота им, напълно помръкна.
Затова пък една нова любов — това приятелство се оказа неин предвестник — завладя постепенно сърцето на Кристоф и затъмни всяка друга светлина.


III
Мина

Четири или пет месеца преди тези събития госпожа Жозефа фон Керих, вдовица на неотдавна починалия държавен съветник Стефан фон Керих, напусна Берлин, където постът на мъжа й я задържаше дотогава, и се настани с момиченцето си в родния си край, в малкото рейнско градче. Тя притежаваше там стара семейна къща с голяма градина, почти парк, който се спущаше по хълма чак до реката, недалеч от дома на Кристоф. От таванската си стаичка Кристоф виждаше тежките клони на дърветата, които висяха извън зидовете, и островърхия червен покрив със зеленясали керемиди. Стръмна уличка, по която почти никой не минаваше, се виеше вдясно от парка. Стъпвайки на някой крайпътен камък, човек можеше да надзърне над зида: Кристоф никога не пропущаше тази възможност. Тогава той виждаше обраслите в трева алеи, моравите, напомнящи диви прерии, безредно преплетените дървета и бялата фасада с вечно затворени капаци. Един-два пъти годишно градинарят идваше да наобиколи и да проветри къщата. После природата пак завладяваше градината и пак наставаше пълна тишина.
Тази тишина правеше силно впечатление на Кристоф. Той често се покачваше скришом на своята наблюдателница. Докато беше по-малък, можеше да подаде над зида само очите си; а малко по-късно носа и устата си. Сега вече можеше да се опира на лакти, повдигайки се на пръсти, и въпреки неудобното положение да стои дълго така, опрял брадичка върху стената, загледан в градината, заслушан в тишината, докато вечерта разливаше над моравите меките си златисти вълни, примесени със синкави проблясъци под сянката на боровете. Той се забравяше така, докато го сепнеха приближаващи се стъпки по уличката. Нощем около градината се носеха ухания: през пролетта — на люляци, през лятото — на акации, през есента — на окапали листа. Когато Кристоф се връщаше вечер от замъка, колкото и да беше уморен, той се спираше пред входа, за да пие този сладостен дъх. Тежеше му, че трябва да влезе в душната си стая. Той си беше играл много пъти — по времето, когато още играеше, пред желязната ограда на къщата. От двете страни на вратата се издигаха два вековни кестена: дядо му сядаше под тях, пушеше лулата си, а децата се замерваха с падналите кестени.
Една сутрин, когато минаваше по уличката, той се покатери по навик на крайпътния камък. Мислеше за нещо друго и хвърли разсеян поглед. Тъкмо се канеше да слезе, когато смътно почувствува нещо необикновено. Обърна очи към къщата: прозорците бяха разтворени; слънцето обилно огряваше вътрешността. Макар че не видя никого, старото жилище изглеждаше разбудено от петнадесетгодишния си сън и сякаш цяло сияеше. Кристоф се върна смутен.
На масата баща му разказа последните клюки в квартала: пристигането на госпожа фон Корих и дъщеря й с невероятно количество куфари. Площадчето с кестените било задръстено от зяпльовци, които гледали разтоварването на колите. Кристоф, силно заинтригуван от тази новина, която беше важно събитие на неговия тесен хоризонт, се върна на работа, опитвайки се по преувеличените както винаги разкази на баща си да си състави представа за обитателите на вълшебния дом. После задълженията му го погълнаха, той забрави за това и едва вечерта, когато трябваше вече да се връща в къщи, пак се сети. Тласкан от любопитство, той се покатери на наблюдателния си пост, за да надзърне какво става зад зида. Видя само тихите алеи, оградени от дървета, потънали сякаш в дрямка под последните слънчеви лъчи. След няколко минути забрави повода на любопитството си и се отдаде цял на омайната тишина въпреки смешното си положение — стъпил неудобно на върха на камъка, — това беше любимото му място за бленуване. След грозната, душна и тъмна улица слънчевата градина излъчваше вълшебно сияние. Мисълта му се зарейваше из красивия просторен парк, душата му се изпълваше с мелодии. Те го унасяха и той забравяше времето, околната действителност, заслушан само внимателно в шепота на сърцето си.
Беше се замечтал така, с отворени очи и уста, без сам да може да каже колко време, защото не съзнаваше нищо. Внезапно се сепна. Пред него, при завоя на алеята, се бяха появили две женски фигури. Едната — млада дама в черно, с нежни неправилни черти, пепеляворуси коси, висока, изящна, наклонила небрежно и непринудено глава, го гледаше доброжелателно и леко насмешливо. Другата — петнадесетгодишна девойка с още детско лице — също в пълен траур — едва се сдържаше да не се изсмее гласно. Застанала малко зад майка си, която, без да я гледа, й правеше знак да мълчи, тя бе затиснала уста с ръце, за да не избухне в смях. Девойката беше дребничка, със свежо бяло лице, приятно заоблено, малко възпълничко носле, сочни устица, закръглена брадичка, тънки вежди, светли очи и извънредно гъсти руси коси, сплетени на дебела плитка и завити на венец около главата, оставяйки открити тила и гладкото бяло чело — личице на Кранах. Кристоф се вкамени от това видение. Вместо да избяга, той остана, прикован на мястото си. Едва когато младата дама пристъпи към него с мила насмешлива усмивка, той се изтръгна от вцепенението си, скочи и се свлече на уличката, като откърти мазилката на зида. Доброжелателен глас му извика свойски: «Ей, момченце!» и прокънтя ясен и бистър като птиче чуруликане детски смях. Кристоф остана за миг слисан върху каменната настилка, а после търти да бяга с все сили, като че ли се боеше да не го погнат. Срамуваше се от постъпката си. И този срам го обземаше на пристъпи дори в стаята му, когато остана съвсем сам. След този ден не смееше вече да минава по уличката, тормозен от смешното спасение, че ще го издебнат от засада. А когато му се наложеше да мине покрай къщата, изтичваше покрай зида с наведена глава, без да се обръща. Същевременно не преставаше да мисли за двете бегло зърнати лица; качваше се на тавана, събул обувките си, за да не го чуят домашните му, и през таванското прозорче гледаше към къщата и парка на фон Керих, макар и да знаеше отлично, че може да види само върховете на дърветата и комините на покрива.
Един месец след тази случка той свиреше на един от седмичните концерти на Hof Musik Verein свой концерт за пиано и оркестър. Стигнал беше до средата на последната част от композицията си, когато случайно зърна в ложата точно срещу него госпожа фон Керих и дъщеря й; те го гледаха. Той така малко очакваше да ги види и така се смая, че едва не пропусна да подеме своята партия след оркестъра. Продължи да свири машинално до края. Когато свърши, забеляза, макар да се стараеше да не гледа към тях, че госпожа и госпожица фон Керих ръкопляскат малко повече, отколкото се полагаше, като че ли искаха да привлекат вниманието му. Той побърза да излезе от сцената. Тъкмо когато напущаше театъра, съзря в кулоара, разделена от него от други посетители, госпожа фон Керих, която сякаш го чакаше да мине. Беше невъзможно да не я види, но той се престори, че не я забелязва, върна се назад и излезе бързо през служебния вход на театъра. После започна да се упреква, защото беше ясно, че госпожа фон Керих съвсем не му желае злото. Но знаеше, че ако отново изпадне в същото положение, пак ще избяга. Страшно се боеше да не би да я срещне на улицата. Забележеше ли подобен на нейния силует, завиваше по друга улица.


Тя направи първата стъпка: потърси го в дома му. Когато една сутрин се връщаше за обяд, Луиза, преливаща от гордост, му каза, че един лакей в ливрея е оставил писмо за него и му подаде голям плик с черни краища, на гърба на който беше гравиран гербът на семейство Керих. Кристоф го отвори, треперейки от вълнение — писмото съдържаше точно това, което той очакваше:

Госпожа Жозефа фон Керих кани господин Hot Musicus Кристоф Крафт на чай в дома си в пет и половина часа днес.

— Няма да отида! — заяви Кристоф.
— Как? — извика Луиза. — Аз казах, че ще отидеш.
Кристоф вдигна скандал на майка си, като я упрекна, че се бърка в неща, които не я засягат.
— Слугата чакаше за отговор. Аз казах, че точно днес си свободен. Наистина нямаш никакво задължение в този час.
Колкото и да се ядосваше и да се заричаше, че няма да отиде, Кристоф нямаше как да се измъкне. Когато определеният час наближи, мърморейки недоволно, той започна да се облича. Дълбоко в душата си не съжаляваше, че случайността беше възтържествувала над нежеланието му.
Госпожа фон Керих много лесно бе разпознала в пианиста от концерта малкото диваче, чиято рошава глава се бе подала иззад зида на градината й в деня на пристигането им. Тя се бе осведомила от съседите за него. Това, което узна за семейството на Кристоф, за трудния и сърцат живот на момчето, събуди у нея съчувствие и желание да поговори с Кристоф.
Наконтен в смешен сюртук, който му придаваше вид на пастор, Кристоф пристигна в дома й, почти болен от смущение. Той се мъчеше да се убеди, че двете жени сигурно не са запомнили чертите му само от една среща. По дълъг коридор, застлан с килим, който заглушаваше стъпките му, слугата го въведе в стая със стъклена врата към градината. Този ден валеше ситен дъжд; весел огън бумтеше в камината. Близо до прозореца, през който се виждаха смътно мокрите силуети на дърветата в мъглата, бяха седнали двете жени — госпожа фон Керих с ръкоделие на коленете, а дъщеря й с книга, която тя четеше, когато Кристоф влезе. Зървайки го, те се спогледаха лукаво.
«Познаха ме» — помисли си Кристоф притеснен.
Той се поклони няколко пъти несръчно.
Госпожа фон Керих се усмихна весело и му подаде ръка.
— Добър ден, драги съседе — каза тя. — Много се радвам да ви видя. Откакто чух изпълнението ви на концерта, имам желание да ви кажа какво удоволствие ми доставихте. И тъй като единственият начин да ви кажа това беше да ви поканя, надявам се, ще ми простите, че го използувах.
Тези любезни и банални думи бяха пропити с толкова сърдечност, въпреки леката скрита ирония, че Кристоф се почувствува по-уверен.
«Не ме познаха» — помисли си той с облекчение.
Госпожа фон Керих се обърна към дъщеря си, която бе затворила книгата си и разглеждаше любопитно Кристоф.
— Дъщеря ми Мина — каза майката. — Тя много искаше да се запознае с вас.
— Но, мамо! — каза Мина. — Ние не се виждаме за първи път! — И тя избухна в смях.
«Познали са ме!» — каза си Кристоф съкрушен.
— Вярно е — каза госпожа фон Керих, смеейки се на свой ред. — Вие ни дойдохте на гости още първия ден след пристигането ни.
При тези думи момичето се засмя още по-весело, а Кристоф придоби толкова жалко изражение, че щом го погледнеше, прихваше по-силно. Това беше някакъв луд пристъп и чак сълзи й течаха от очите. Госпожа фон Керих искаше да я спре, а самата тя не можеше да се сдържи и Кристоф, въпреки смущението си, накрая също се зарази. Доброто им настроение беше нещо неудържимо и нямаше защо да се обижда. Но Кристоф съвсем се обърка, когато Мина, поела си най-сетне дъх, го попита какво е търсел върху зида. Тя се забавляваше със смущението му, а той заекваше, загубил ума и дума. Госпожа фон Керих му се притече на помощ и отклони разговора, като нареди да поднесат чая.
Тя го разпита приятелски за живота му. Но той беше все още нащрек. Не знаеше как да седне, как да държи чашата, която едва не обърна. Въобразяваше си, че трябва всеки път, когато му предложеха вода, мляко, захар или сладкиши, да става припряно и да благодари, кланяйки се сковано, стегнат в сюртука, яката и връзката си като в черупка, не смеейки, а и не можейки да извърне глава нито надясно, нито наляво, зашеметен от множеството въпроси на госпожа фон Керих и от непринуденото й държане, вледенен от погледите на Мина, която не откъсваше очи от лицето и ръцете му, следеше движенията му и проучваше облеклото му. Двете жени го смущаваха още повече в желанието си да го предразположат: госпожа фон Керих с потока думи, а Мина с кокетните погледи, които му хвърляше несъзнателно просто така, за да се забавлява.
Най-сетне те се примириха, разбрали, че няма да изтръгнат от него нищо друго освен поклони и едносрични отговори и госпожа фон Керих, която водеше единствена целия разговор, го попита уморена дали не би посвирил. Смутен много повече от тях двете, отколкото от цялата публика на концертите, той изсвири едно адажио от Моцарт. Но самата му стеснителност, трепета на сърцето му покрай тия две жени, чистосърдечното вълнение, което изпълваше душата му и го караше да се чувствува щастлив и нещастен едновременно, съответствуваха на нежната и младежка чистота на композицията и й придаваха някакво пролетно очарование. Госпожа фон Керих се трогна; тя не скри това от него, като го отрупа с пресилени похвали, обичайни за светските хора. Независимо от това тя беше искрена, а и пресилената похвала е сладка, излизайки от мила уста. Лукавата Мина мълчеше, тя гледаше удивена това момче, така глупаво, когато говори, а с толкова красноречиви пръсти. Кристоф долавяше симпатията им и тя му вдъхваше смелост. Той засвири отново. После, полуизвърнат към Мина, той промълви плахо, с принудена усмивка, без да вдига очи:
— Ето какво правех на вашата ограда!
Той изсвири една къса пиеса, в която действително беше развил музикалните идеи, хрумнали му на любимото място, гледайки градината, всъщност не същата вечер, когато беше видял Мина и госпожа фон Керих (той се опитваше обаче да си внуши това — по какви ли неясни подбуди, познати единствено на сърцето му?), а много по-рано, и можеше да се доловят в спокойния ритъм на неговото andante con moto величественият сън на големите дървета и умиротворяващите птичи песни в тихия залез.
Двете жени го слушаха очаровани. Когато свърши, госпожа фон Керих стана, хвана ръцете му с обичайната си живост и му благодари прочувствено. Мина изръкопляска, извика, че композицията му е възхитителна и че за да съчини и други също така «възвишени» творби, ще поръча да му поставят една стълба до зида, за да може спокойно да работи там. Госпожа фон Керих му каза да не слуша тази лудетина и го помоли, тъй като обича градината им, да идва винаги когато иска. Тя добави, че няма нужда дори да им се обажда, ако това го притеснява.
— Няма нужда да идвате да ни казвате добър ден — намери за уместно да повтори и Мина, — само че ако не дойдете, тежко ви!
И тя замаха заканително с пръст.
Мина съвсем не желаеше кой знае колко Кристоф да им идва на гости, нито дори да спазва общоприетата учтивост. Но й беше приятно да му направи впечатление, чувствувайки, че го е очаровала.
Кристоф се изчерви от удоволствие. Госпожа фон Керих го спечели окончателно с тактичните си забележки по адрес на майка му и дядо му, когото познавала на времето. Топлата сърдечност на двете жени изпълваше душата му. Той преувеличаваше сам пред себе си тази лесна доброта, тази светска любезност в желанието си да ги смята по-дълбоки. Започна да им разказва своите планове, своите неприятности с простодушно доверие. Не си даваше сметка, че времето тече и се сепна смаян, когато слугата дойде да предизвести, че вечерята е сложена. Смущението му обаче се превърна в щастие, когато госпожа фон Керих настоя той да остане на вечеря с тях, като добри приятели, каквито щяха да станат, каквито са вече. Настаниха го между майката и дъщерята и на масата той остави не така изгодно впечатление за способностите си, както на пианото. Тази част от неговото възпитание беше сериозно пренебрегната. Той беше склонен да мисли, че най-важното на масата е да ядеш и да пиеш, и няма никакво значение как правиш това. Затова възпитаната Мина го гледаше с възмущение.
Смятаха, че ще си отиде след вечеря. Той обаче ги последва в малкия салон, седна с тях, изобщо не мислеше да си отива. Мина задавяше прозевките си и правеше знаци на майка си. Той не забелязваше, опиянен от щастие, въобразявайки си, че и другите са в същото състояние, защото Мина, поглеждайки го, продължаваше да върти очи по навик и най-сетне, защото, веднъж седнал, не знаеше как да стане и да се сбогува. Можеше да остане така цялата нощ, ако госпожа фон Керих не го бе отпратила сама със свойствената й любезна непринуденост.
Той си тръгна, отнасяйки в сърцето си гальовната светлина на тъмните очи на госпожа фон Керих, на сините очи на Мина; чувствуваше върху ръката си допира на техните изящни и нежни пръсти, подобни на цветя, и някакъв тънък аромат, невдъхнат никога преди това, го обгръщаше, замайваше и го караше да примира.


Той ги посети пак след два дни, както се бяха уговорили, за да даде урок по пиано на Мина. Оттогава ходеше редовно у тях два пъти седмично под този предлог, а доста често и вечер, за да свири и разговаря с тях.
Госпожа фон Керих го посрещаше с удоволствие. Тя беше умна и сърдечна жена. Загуби мъжа си едва тридесет и пет годишна, но макар и млада по дух и тяло, без съжаление се оттегли от светския живот, при все че се ползуваше с успех след женитбата си. Може би тя скъса така лесно с удоволствията именно защото много се бе забавлявала и прецени благоразумно, че човек не може вечно да се радва на някои блага. Тачеше паметта на господин фон Керих, въпреки че не беше изпитвала нито за миг към него истинска любов: задоволила се бе с добро приятелство. Имаше спокоен темперамент и отзивчива душа. Посветила се бе на възпитанието на дъщеря си. Същата умереност, която влагаше в любовта, сдържаше в определени рамки буйната и болезнена майчина привързаност на жените, съсредоточаващи понякога ревнивата си потребност да обичат и да бъдат обичани върху детето си, когато то остане единственото любимо същество. Тя много обичаше Мина, но я преценяваше трезво и не отминаваше нито един неин недостатък, както не се самозалъгваше и за себе си. Духовита, разумна, тя умееше безпогрешно да долови от пръв поглед слабото място и смешната страна на всекиго. Това й доставяше голямо удоволствие, без сянка от злорадство. Защото беше не само насмешлива, но и снизходителна, и макар и да се забавляваше с хората, обичаше да им прави услуги.
Кристоф й представи възможност да приложи на практика и добросърдечието, и критичния си ум. През първите месеци на пребиваването й в малкия градец, където траурът й я държеше настрана от обществото, Кристоф беше за нея истинско развлечение. Най-напред с дарбата си. Тя обичаше музиката, макар и сама да не беше музикантка. Музиката й доставяше физическа и морална наслада, мисълта и лениво замираше в приятна печал. Седнала до огъня с ръкоделие в ръце, докато Кристоф свиреше, тя се усмихваше неопределено и се наслаждаваше безмълвно на сръчните му пръсти и на неясните си бленувания, зареяни сред тъжните или приятни картини на миналото.
Тя обаче се интересуваше не толкова от музиката, колкото от музиканта. Беше достатъчно умна, за да прозре голямото дарование на Кристоф, макар и да не беше в състояние да схване истинското му своеобразие. С интерес наблюдаваше пробуждането на този тайнствен пламък, който се прокрадваше в него. Бързо оцени нравствените му качества: неговата честност, смелост, стоицизъм, така затрогващ у едно дете. И все пак нейните остри и подигравателни очи го гледаха с обичайната й прозорливост. Тя се забавляваше с несръчността му, с грозното му лице, със смешното му държане. Не се отнасяше с него съвсем сериозно. Смешните изблици, невъздържаността, капризното настроение на Кристоф я караха да си мисли, че той не е много уравновесен. Тя виждаше в него още един Крафт, а те бяха честни хора и добри музиканти, но всички малко побъркани.
Тази лека насмешка се изплъзваше на Кристоф. Той чувствуваше само добросърдечието на госпожа фон Керих. А беше така малко свикнал да бъдат добри с него! Макар че задълженията му в двореца го поставяха в ежедневен допир със светското общество, Кристоф си оставаше все още диваче, без образование и без възпитание. Егоистичният двор се занимаваше с него само колкото да извлече полза от дарбата му, без да се постарае да му окаже каквато и да било услуга. Той идваше в двореца, сядаше на пианото, свиреше и си отиваше, без никога никой да си даде труд да заговори с него, освен за да му кажат разсеяно някой изтъркан комплимент. Откакто дядо му бе умрял, на никого в къщи или навън не му бе хрумнало да се погрижи за образованието му, да го научи как да се държи в обществото, как да стане мъж. Той се измъчваше от невежеството си и от просташките си обноски. Опитваше се с голяма мъка да навакса пропуснатото, но не успяваше. Липсваха му книгите, разговорите, личният пример. Би трябвало да признае тази липса на някой приятел, а не се решаваше. Дори с Ото не се бе осмелил, защото още при първите му думи Ото тутакси бе взел тон на презрително превъзходство, който го бе жегнал като нажежено желязо.
А ето че с госпожа фон Керих всичко ставаше лесно. По свой собствен почин, без да й иска каквото и да било — това би струвало толкова много на гордия Кристоф! — тя внимателно му показваше какво не бива да прави, предупреждаваше го как да постъпи, даваше му съвети как да се облича, да яде, да ходи, да говори, не пропускаше нито една негова грешка в поведението, вкуса или говора. Същевременно той не можеше да се засегне, защото тя подхождаше извънредно нежно и внимателно, щадейки докачливото, честолюбиво дете. Така, привидно без да му се налага, тя се зае с литературното му образование. Не се учудваше на необяснимото му невежество, но не пропускаше нито един случай да му посочи грешките простичко, спокойно, като че ли е съвсем естествено Кристоф да сбърка. И вместо да го подплаши със скучни наставления, тя си науми да запълни вечерните им срещи с литературни четения на исторически произведения или немски и чуждестранни произведения. Отнасяше се с Кристоф като със собствен син с лека отсенка на покровителствена фамилиарност, която той не забелязваше. Занимаваше се дори с дрехите му; подновяваше гардероба му; изплете му шалче от вълна, подаряваше му дребни тоалетни принадлежности и при това толкова мило, че той съвсем не се притесняваше нито от грижите, нито от подаръците й. С една дума, тя проявяваше към него тези почти майчински дребни внимания и загриженост, които всяка добросърдечна жена по вроден усет проявява към всяко дете, което й е поверено, без да е необходимо да изпитва към него дълбоко чувство. Кристоф обаче си въобразяваше, че тази привързаност се отнася лично до него и се разтапяше от признателност. Понякога й правеше внезапни страстни излияния, които се струваха малко смешни на госпожа фон Керих, макар да й доставяха удоволствие.
С Мина отношенията бяха други. Когато Кристоф се срещна отново с нея за първия й урок, все още опиянен от спомените си от предишната вечер и от гальовните погледи на момиченцето, той остана силно изненадан, защото намери една малка особа, съвсем различна от момичето, което беше видял само няколко часа преди това. Тя едва го поглеждаше и не слушаше думите му. А когато вдигнеше очи към него, в тях се четеше такава ледена студенина, че той беше смаян. Дълго се мъчи да си припомни с какво ли е могъл да я оскърби. Не беше я оскърбил с нищо. А чувствата на Мина към него и този ден, както и предишния, бяха еднакво хладни. Беше й напълно безразличен. Ако първия път си беше дала труд да се усмихне при срещата им, беше го сторила от вродено кокетство на малко момиче, което се забавлява да изпробва властта си над първия срещнат, па бил той и куче, ако не разполага с нещо друго в скуката си. Но още на следния ден прекалено лесната победа загуби всякакъв интерес за нея. Тя прецени строго Кристоф и реши, че той е грозно, невъзпитано момче, което свири хубаво на пиано, но има просташки ръце, държи безобразно вилицата на масата и реже рибата с нож. Така че той й изглеждаше съвсем неинтересен. С удоволствие щеше да взема уроци по пиано, нямаше нищо против даже да се позабавляват заедно, защото в момента нямаше другар, и макар и да си въобразяваше, че вече не е дете, имаше пристъпи на лудо желание да изразходи преливащата си веселост, която и тя, както майка си, беше принудена да сдържа поради траура. Но Кристоф беше за нея един вид домашно животно. И ако й се случеше в дни на най-непоносима студенина да му прави мили очи, то се дължеше просто на разсеяност; тя мислеше за нещо друго или просто искаше да се упражни, за да не отвикне. Сърцето на Кристоф подскачаше, когато тя го погледнеше така. А Мина почти не го виждаше. Тя си фантазираше. Тази млада особа беше стигнала възрастта, когато чувствеността се залъгва с приятни и ласкаещи самолюбието мечти. Мина мислеше постоянно за любовта с нараснал интерес и любопитство, които бяха невинни, защото беше съвсем невежа. Впрочем като добре възпитана госпожица, тя си представяше любовта само под формата на брак. Идеалът й съвсем нямаше определени очертания. Мечтаеше си да се омъжи ту за лейтенант, ту за поет, строг и възвисен като Шилер. Един план проваляше друг и тя приемаше новия със същата сериозност и дълбока увереност. И едните, и другите блянове бяха готови да отстъпят пред по-примамливата действителност. Интересно е да се наблюдава с каква лекота младите мечтателни девойки забравят бляновете си, когато пред тях се яви нещо не така възвишено, но по-сигурно.
Всъщност сантименталната Мина въпреки мечтите си беше спокойна и студена. Въпреки аристократичното си име и гордостта, вдъхната й от благородническата частица «фон», тя беше в душата си дребна немска домакиня, само че в прелестната юношеска възраст.


Кристоф естествено не разбираше нищо от сложния механизъм — по-сложен всъщност привидно, отколкото в действителност — на женското сърце. Той често биваше озадачен от държането на своите хубави приятелки. Но беше така щастлив в любовта си към тях, че им вярваше сляпо дори за това, което го тревожеше и натъжаваше малко у тях, защото искаше да се убеди, че и те го обичат, както той ги обича. Те така го вълнуваха понякога, че от очите му бликваха сълзи.
Седнал пред масата в спокойния малък салон на няколко крачки от госпожа фон Керих, която бродираше под лампата (Мина четеше от другата страна на масата, не разговаряха: през открехнатата към градината врата се виждаше блещукащият под лунната светлина пясък по алеята, а от върховете на дърветата долиташе лек шепот)… сърцето му преливаше от блаженство. Внезапно, без всякакъв повод, той скачаше от стола си, хвърляше се в краката на госпожа фон Керих, улавяше ръката й, държаща понякога игла, и я обсипваше с целувки, притискайки до нея уста, страни, очи, разтърсван от хълцания. Мина откъсваше очи от книгата, леко повдигаше рамене и свиваше устни. Госпожа фон Керих гледаше усмихната голямото момче в краката си и галеше главата му със свободната си ръка.
— Е, добре, мили глупчо — казваше му тя с красивия си топъл и насмешлив глас, — какво има?
О, този сладък глас! Това спокойствие, тази тишина, тази изтънчена атмосфера, без крясъци, без блъскане, без грубост в този оазис сред суровия живот и героична светлина, позлатяваща с отблясъците си предметите и хората на този чаровен свят, възникнал от четенето на божествените поети Гьоте, Шилер, Шекспир; потоци сила, мъка и любов!
Навела глава над книгата, леко порозовяла от напрежението при изговора, Мина четеше със звучния си глас, като го изменяше незабележимо и се стараеше да си придаде повече важност, когато предаваше думите на воини или крале. Понякога госпожа фон Керих вземаше книгата, тогава тя смекчаваше трагичните места с остроумието и изтънчеността си, но най-често слушаше, отпусната в креслото си с вечното ръкоделие на колене, усмихвайки се на собствените си мисли: винаги във всички произведения откриваше себе си.
И Кристоф се беше опитал да чете на глас, но трябваше да се откаже. Той се запъваше, заплиташе се в думите, прескачаше препинателните знаци, като че ли нищо не разбираше от текста, и така се вълнуваше, че трябваше да спре на патетичните пасажи, защото чувствуваше, че ще се разплаче. Тогава хвърляше ядосан книгата на масата, а двете му приятелки се смееха до сълзи… Колко много ги обичаше! Той носеше винаги със себе си образа им, примесен със спомена за Гьоте и Шекспир. Не ги различаваше от двамата поети. Някой пленителен израз на поета, който извикваше в дън душата му страстен трепет, беше вече за него неделим от скъпата уста, от която го беше чул за първи път. Двадесет години по-късно нямаше да може да препрочете или да види на сцената «Егмонт» или «Ромео», без при някой стих да възкръсне споменът за тия тихи вечери, за мечтите за щастие и любимите лица на госпожа фон Керих и Мина.
С часове ги гледаше вечер, докато те четяха, нощем, когато мечтаеше буден в леглото си с отворени очи, денем, когато се унасяше пред пюпитъра в оркестъра, свирейки машинално с полузатворени клепачи. Той изпитваше и към двете най-невинна обич. Понеже не познаваше любовта, мислеше си, че е влюбен. Не би могъл да каже точно дали в майката или в дъщерята. Сериозно се запитваше коя от двете да избере. Все пак, тъй като му се струваше, че трябва непременно да реши, беше склонен да спре избора си на госпожа фон Керих. И действително откриваше, тутакси след като вземеше това решение, че именно в нея е влюбен. Обичаше умните й очи, разсеяната усмивка на открехнатите й устни, хубавото й така младежко чело с вчесани на път гладки копринени коси, леко забуления глас, покашлянето, майчинските й ръце, изящните й движения, непознатата й душа. Изтръпваше от блаженство, когато, седнала до него, тя му обясняваше сърдечно някой пасаж от книга, който той не разбираше. Облягаше ръка на рамото на Кристоф. Той чувствуваше топлината на пръстите й, дъха й по лицето си, нежното ухание на тялото й. Слушаше я унесен, без да мисли вече за книгата и без да разбира каквото и да било. Тя забелязваше, караше го да повтори какво му е казала: той оставаше безмълвен. Тя му се караше смеешком, тикаше носа му в книгата, казвайки му, че ще си остане завинаги малко магаре. Той отвръщаше, че му е все едно, стига само да бъде _нейното_ магаренце и тя да не го изгони от дома си. Тя се преструваше, че не е особено склонна. После казваше, че макар той да е лошо, много глупаво малко магаре, тя е съгласна да го задържи до себе си — и може би даже да го обича, — макар и да не го бива за нищо добро, ако поне е _добър_ самият той. Разсмиваха се и двамата и им ставаше много весело.
Откакто бе открил, че обича госпожа фон Керих, Кристоф постепенно се откъсваше от Мина. Дразнеше се от презрителната й студенина и тъй като я виждаше много често, осмеляваше се вече да се държи свободно с нея и не криеше лошото си настроение. Тя обичаше да го засяга, той й отвръщаше грубо. Винаги си казваха неприятни неща, които само разсмиваха госпожа фон Керих. Кристоф рядко побеждаваше в тези словесни състезания и си излизаше ожесточен от тях, въобразяваше си, че мрази Мина, убеждавайки се, че идва повторно у тях само заради госпожа фон Керих.
Той продължаваше да дава уроци по пиано на Мина. Два пъти седмично сутрин, от девет до десет часа, проверяваше как момичето свири гами и упражнения. Стаята, в която се занимаваха, беше _студиото_ на Мина. Интересна работна стая, която със забавна правдивост разкриваше обърканите вкусове на младото момиче.
На масата миниатюрни статуетки на котки-музиканти, цял оркестър; една свиреше на цигулка, друга на виолончело; малко джобно огледало, симетрично подредени тоалетни и писмени принадлежности. На етажерката — микроскопични бюстове на музиканти: намръщеният Бетховен, Вагнер с барета, както и Аполон Белведерски. На камината до жаба, пушеща лула от тръстика, книжно ветрило, върху което бе изрисуван театърът в Байройт. В библиотеката с две полици — няколко книги: Любке, Момзен, Шилер, «Без дом», Жул Верн, Монтен; на степите — големи репродукции на Сикстинската мадона и на картините на Херкомер, обградени със сини и зелени панделки. Имаше също един изглед на швейцарски хотел в посребрена рамка. А по всички кътчета на стаята бяха накачени снимки на офицери, тенори, диригенти, на приятелки — всичките с посвещения, със стихове или поне с това, което е прието в Германия да се нарича стих. В средата на стаята върху мраморна подставка стоеше бюстът на брадатия Брамс, а над пианото се люшкаха, нанизани на конец, плюшени маймунки и всевъзможни спомени от котильони.
Мина идваше обикновено със закъснение, с подпухнали още от сън очи и начумерено изражение. Тя едва подаваше ръка на Кристоф, казваше му студено добър ден, и безмълвна, горда и величествена сядаше пред пианото. Когато биваше сама, тя с удоволствие свиреше безконечни гами, защото това й даваше възможност да продължи приятното си полусънно състояние и бленувания. Но Кристоф я принуждаваше да съсредоточи вниманието си върху мъчни упражнения: за да си отмъсти, тя се стараеше понякога да свири колкото може по-лошо. Беше доста музикална, но не обичаше музиката, както много германки. Но също като тях си въобразяваше, че трябва да я обича и вземаше доста добросъвестно уроците си, като се изключат отделни моменти на проклетия, колкото да вбеси учителя си. Тя го ядосваше още повече е леденото си безразличие, когато й хрумнеше да свири прилежно. Най-неприятното беше, когато си наумеше да вложи чувство в някой изразителен пасаж. Тогава ставаше сантиментална, без всъщност да чувствува нещо.
Младият Кристоф, седнал до нея, не беше твърде учтив. Никога не й правеше комплименти. Напротив. Тя му се сърдеше за това и не търпеше нито една негова забележка, без да му отвърне. Оспорваше всичко, което й казваше. Когато сбъркаше, упорито доказваше, че свири, както е написано. Той се дразнеше и те продължаваха да си разменят нелюбезни думи и дързост. С наведени над клавишите очи, Мина постоянно наблюдаваше Кристоф и се наслаждаваше на яда му. За да прогони скуката, тя измисляше дребни глупави хитрини, преследващи само една цел — да прекъсне урока и да раздразни Кристоф. Преструваше се, че се задушава, за да му стане по-интересна. Започваше да кашля безспирно или пък измисляше, че трябва да каже нещо важно на прислужницата. Кристоф знаеше, че му разиграва комедия. И Мина знаеше, че той отгатва преструвките й, и това я забавляваше. Защото Кристоф не можеше да й каже открито какво мисли за нея.
Един ден, когато се забавляваше по този начин и кашляше отчаяно, скрила муцунка в кърпичката си, като че ли всеки миг ще се задави, а всъщност дебнеща измежду пръстите си ожесточения Кристоф, й дойде хитрата мисъл да изпусне кърпичката си, за да принуди Кристоф да я вдигне. Той стори това възможно най-неохотно. Мина го възнагради с едно: «Благодаря» на дама от висшето общество, което едва не го накара да избухне.
Тя сметна, че играта е много приятна и реши да я повтори. На другия ден пак изпусна кърпичката си. Кристоф не помръдна. Той кипеше от гняв. Тя почака малко, после каза обидено:
— Ще бъдете ли така любезен да ми подадете кърпичката?
Кристоф не се сдържа.
— Аз не съм ваш слуга! — извика той грубо. — Вземете си я сама!
Мина се задъха. Тя стана рязко от табуретката, като я събори.
— О! Това е вече прекалено! — каза тя, удари бясно клавишите и излезе разярена.
Кристоф я почака. Тя не се върна. Той се срамуваше от постъпката си. Съзнаваше, че се бе държал като селяндур. Но вярно е, че беше нетърпимо — тя най-безочливо се подиграваше с него! Уплаши се да не би Мина да се оплаче на майка си и да настрои завинаги срещу него госпожа фон Керих. Чудеше се какво да прави, защото, макар и да съжаляваше за грубостта си, за нищо на света не би поискал извинение.
Отиде пак у тях на следващия ден, макар да очакваше, че Мина ще откаже да вземе урока си. Мина обаче беше много горда, за да се оплаче някому, а и съвестта й не беше съвсем чиста; тя се появи, след като го накара да я чака пет минути повече от обикновено. Седна пред пианото съвсем изправена, вдървена, без да обръща глава към него и без да произнесе нито дума, като че ли Кристоф не съществуваше. Все пак взе урока си, както и следващите уроци, защото знаеше много добре, че Кристоф разбира от музика, а тя трябва да се научи да свири чисто на пиано, ако иска да бъде това, което си въобразява, че е: девойка от благороден произход с безупречно възпитание.
Колко обаче й беше скучно! Колко им беше скучно и на двамата!


През една мъглива мартенска сутрин, когато ситни снежинки прехвърчаха като перца в сивия въздух, те стояха в _студиото_. Беше почти тъмно. Мина спореше по стара привичка за една невярно изсвирена нота, твърдейки, че така «било написано». Макар и да знаеше отлично, че тя лъже, Кристоф се наведе над нотните листове, за да види отблизо въпросния пасаж. Ръката й беше на пюпитъра, тя не я отмести. Устата му се озова съвсем близо до тази ръка. Той се опитваше да разчете нотите и не успяваше, гледаше нещо друго — пленителната, прозрачна като лист от цвете ръка. Внезапно — без да осъзнае това хрумване — с все сили притисна устни до пръстите й.
И двамата останаха смаяни. Той се отдръпна рязко назад, тя свали ръката си и единият, и другият се изчервиха. Не си казаха нито дума, не се погледнаха. След кратко стеснително мълчание тя пак почна да свири. Гърдите й се повдигаха леко, като че ли с мъка си поемаше дъх. Тя удряше едно след друго не там, където трябваше. Той не забелязваше. Беше много по-смутен от нея. Слепоочията му туптяха, той не чуваше нищо, не съзнаваше какво свири тя и за да наруши мълчанието, правеше наслуки със задавен глас по някоя забележка. Мислеше се за окончателно пропаднал в очите на Мина. Беше страшно засрамен от постъпката си, намираше я глупава и просташка. Времето на урока измина, той се раздели с Мина, без да я погледне, като дори забрави да й се поклони. Тя не му се разсърди. Съвсем и не мислеше да смята Кристоф зле възпитан. Ако правеше толкова грешки, свирейки, това беше, защото непрестанно го наблюдаваше с крайчеца на окото си с удивено любопитство и за първи път със симпатия.
Когато остана сама, вместо да отиде при майка си както през другите дни, тя се затвори в стаята си и се замисли за това изключително събитие. Облакъти се пред огледалото. Очите й се струваха меки и бляскави. Тя хапеше леко долната си устна от напрегнато мислене. Докато разглеждаше с удоволствие хубавичкото си лице, тя си представяше отново неотдавнашната сцена, изчервяваше се и се усмихваше. На масата беше оживена и радостна. Отказа да излезе и остана част от следобеда в салона. Държеше някакво ръкоделие в ръцете си, но едва ли бодна десет пъти където трябваше. Имаше ли значение? Седнала в ъгъла на стаята, гърбом към майка си, тя се усмихваше. Или пък, обзета внезапно от желание да се разкърши, започваше да скача из стаята, пеейки с все глас. Госпожа фон Керих се сепваше и заявяваше, че е полудяла. Мина се хвърляше на шията й, превиваше се от смях и я прегръщаше до задушаване.
Вечерта се прибра в стаята си, но дълго не си легна. Гледаше се непрестанно в огледалото, опитваше се да си спомни и не виждаше нищо, понеже целия ден беше мислила само за едно. Бавно се разсъблече. Спираше се без нужда, сядаше на леглото и се мъчеше да извика в паметта си лицето на Кристоф. Явяваше й се някакъв измислен от нея Кристоф, който съвсем не изглеждаше зле. Тя си легна и загаси лампата. Само след десет минути сутрешната сцена внезапно изплува в главата й и тя се разсмя високо. Майка й стана тихо и отвори вратата, мислейки, че въпреки нейната забрана Мина чете в леглото си. Завари я легнала спокойно, с широко отворени очи в полумрака на малката лампичка.
— Но какво толкова те развеселява? — попита тя.
— Съвсем нищо — отвърна сериозно Мина. — Мисля си просто.
— Щастлива си, щом можеш да се забавляваш така в собствената си компания. Но сега трябва да спиш.
— Добре, мамо — отвърна покорно Мина.
Но дълбоко в себе си тя викаше сърдито: «Върви си де! Отивай си най-сетне!», докато вратата се затвори и тя продължи да се наслаждава на мечтите си, смутена, разнежена. Малко преди да заспи, трепна от радост: «Той ме обича!… Какво щастие! Колко мило, че ме обича!… Колко го обичам!»
Тя целуна възглавницата си и заспа дълбоко.


Когато се видяха за първи път след тази случка, Кристоф се изненада от приветливото държане на Мина. Тя му каза добър ден, попита го как е с много нежен глас, седна на пианото послушно и скромно. Беше същински ангел на покорство. Не прояви нито едно от хрумванията си на лоша ученичка. Слушаше богоговейно забележките на Кристоф, признаваше правотата им, изпискваше самата тя уплашено, когато сгрешеше, и се стараеше да се поправи. Кристоф недоумяваше. За много кратко време тя отбеляза удивителен напредък. Не само свиреше по-добре, но обикна музиката. Колкото и да не беше склонен да ласкае, той беше принуден да я похвали. Тя се изчерви от задоволство и му благодари с влажен от признателност поглед. Започна да се докарва за него. Слагаше панделки с пленителни отсенки, отправяше му усмивки и сластни погледи, които не му се нравеха, които го дразнеха и го вълнуваха дълбоко. Сега тя търсеше повод за разговор, но разговаряше съвсем не по детски: тонът й беше сериозен и тя цитираше стихове с поучителен и превзет глас. Той почти не отговаряше; чувствуваше се неудобно: тази нова Мина, която не познаваше, го учудваше и безпокоеше.
А тя непрестанно го наблюдаваше. Чакаше… Какво?… Нима самата тя знаеше определено?… Чакаше той да повтори своя жест. На него и през ум не му минаваше, защото беше убеден, че се е държал просташки. Изглеждаше, че съвсем е забравил случилото се. Тя се дразнеше и когато един ден той си седеше спокойно на почетно разстояние от опасните й лапички, тя бе обзета от нетърпение: бързо, преди да разсъди, тя залепи ръката си до устните му. В първия миг той се смая, после се ядоса и се засрами. Но независимо от тия чувства целуна продължително и страстно ръката й. Наивната безочливост на Мина го възмущаваше и беше готов в същия миг да скочи от стола си и да я остави сама.
Само че вече не можеше. Беше впримчен. Метежни мисли бушуваха в главата му. Те се надигаха от дълбините на сърцето му, подобно на изпарения, които изпълзяват над долината. Той се луташе наслуки в тази любовна мъгла. И каквото и да правеше, все му се въртеше една неясна натрапчива мисъл, едно невнятно желание, страшно и обайващо като пламъка, подмамващ насекомото. В него внезапно закипяха слепите природни стихии.


Те минаха през период на изчакване. И двамата се наблюдаваха, привличаха се взаимно и се бояха. Бяха неспокойни. И все пак продължаваха да се карат за разни дреболии и да се сърдят. Но в отношенията им липсваше вече предишната непринуденост. Всеки изграждаше безмълвно любовта си.
В любовта могат да се наблюдават странни явления с обратна сила. От мига, в който Кристоф осъзна, че обича Мина, той откри също така, че открай време я беше обичал. От три месеца те се виждаха всеки ден, без той да подозира съществуването на тази любов. Но веднъж влюбен в Мина, абсолютно наложително беше да си докаже, че я е обичал още от сътворението на света.
За него беше истинско блаженство да открие най-сетне кого обича. Толкова отдавна беше влюбен, без да знае в кого! Той изпита един вид облекчение, подобно на болен, страдащ от общо неразположение, неопределено и изнервящо, когато най-сетне то се съсредоточава в една остра болка на определено място в тялото. Нищо не омаломощава така, както любовта без точен обект: тя разяжда и стопява силите, подобно на треска. Познатата страст напряга духа до крайност, тя изтощава, но поне човек знае защо. По-добре всичко друго, отколкото пустота.
При все че Мина бе дала на Кристоф достатъчно основания, за да вярва, че не й е безразличен, той постоянно се измъчваше, мислейки, че го презира. Те никога не бяха имали ясна представа един за друг, но и никога досега тази представа не беше по-неясна и по-невярна от сега: тя представляваше несвързана поредица от смешни измислици, които не можеха да се съчетаят помежду си. Защото те минаваха от една крайност на друга, като си приписваха едно след друго недостатъци и достойнства, които не притежаваха: първите, когато бяха заедно, вторите, когато бяха разделени. И в двата случая се заблуждаваха еднакво.
Те не знаеха какво точно искат. За Кристоф любовта му вземаше формата на жажда за нежност, властна и непримирима, изискваща взаимност, която го изгаряше още от детските му години, нежност, която той искаше от другите и би желал да им наложи драговолно или насила. От време на време в това деспотично желание за пълна жертва от негова страна и от страна на другите — главно от другите може би — се примесваха изблици на тъмно и грубо желание, които му причиняваха непонятен шемет. Мина, предимно любопитна, очарована да изживее един роман, се опитваше да извлече от него възможно най-голямо удовлетворение за самолюбието и сантименталността си. Тя се лъжеше най-чистосърдечно в чувствата, които изпитваше. Значителна част от любовта им беше чисто книжна. Те си спомняха романите, които бяха чели, и си приписваха чувства, каквито въобще не изпитваха.
Наближаваше обаче мигът, когато тези невинни лъжи, когато дребният им егоизъм щеше да се разпръсне пред божественото сияние на любовта. Един ден, един час, няколко вечни секунди… И както винаги това дойде неочаквано!…
Те разговаряха сами една вечер. В салона припадаше мрак. Говореха за много сериозни неща, за вечността, за живота, за смъртта. Рамка, много величествена за мъничката им любов. Мина се оплакваше от усамотението и: това естествено предизвика отговора на Кристоф, че тя не е толкова самотна, колкото смята.
— Не — промълви тя, поклащайки главица, — всичко това са думи. Всеки живее за себе си, никой не се интересува от никого, никой не ни обича.
Настъпи мълчание.
— Ами аз? — попита внезапно Кристоф, пребледнял от вълнение.
Девойката стремително скочи и сграбчи ръцете му.
Някъде се отвори врата. Те се отдръпнаха рязко. Влезе госпожа фон Керих. Кристоф се престори, че чете обърната наопаки книга. Мина, приведена над ръкоделието си, заби иглата в пръста си.
Цялата вечер не останаха вече сами, а и се страхуваха от това. Понеже госпожа фон Керих стана, за да вземе нещо от съседната стая, Мина, обикновено не особено услужлива, изтича да го донесе вместо нея. Кристоф пък се възползува от отсъствието й и си тръгна, без да се сбогува с нея.
На другия ден те се срещнаха, изгарящи от нетърпение да продължат прекъснатия разговор. Не им се удаде, макар че обстоятелствата бяха благоприятни. Отидоха на разходка с госпожа фон Керих и най-малко десет пъти имаха случай да поговорят на воля. Кристоф обаче не можеше да каже нищо и беше толкова нещастен, че гледаше да върви колкото може по-далеч от Мина. Тя от своя страна се преструваше, че не забелязва неучтивостта му. Но беше неприятно засегната и го показа. Когато Кристоф най-сетне се насили да промърмори няколко думи, тя го изслуша с ледено лице: той едва има смелостта да довърши започнатото изречение. Разходката им свърши. Времето течеше, а той беше отчаян, че не бе съумял да го използува.
Мина една седмица. Те си въобразиха, че са се измамили във взаимните си чувства. Не бяха вече сигурни дали не са сънували сцената от онази вечер. Мина се сърдеше на Кристоф. Кристоф се боеше да я срещне сама. И те се държаха по-студено помежду си от когато и да било.
И ето че един ден… Беше валяло цялата сутрин и част от следобеда. Стояха затворени в къщи, без да си говорят, четяха, прозяваха се, гледаха през прозореца — и двамата отегчени и начумерени. Към четири часа небето се проясни. Те изтичаха в градината. Облегнаха се на перилата на терасата, загледани в наклонените морави, които се спущаха към реката. Земята димеше, топли изпарения се носеха под слънчевите лъчи. Капчици дъжд блестяха по тревата. Дъхът на мократа земя и ароматът на цветята се примесваха. Около тях бръмчеше златист рояк пчели. Двамата бяха един до друг и не се гледаха. Не можеха да се решат да нарушат тишината. Една пчела се закачи несръчно на кичур глицинии, натежал от дъжда, и изсипа върху себе си водопад от вода. Те се изсмяха едновременно и тутакси почувствуваха, че повече не ги е яд един на друг, че са добри приятели. Но все пак още не се поглеждаха.
Внезапно, без да извръща към него глава, Мина го улови за ръка и му каза:
— Елате!
Тя го повлече тичешком към малкия гъст лабиринт с пътечки, обрасли с чемшир, който се издигаше сред горичката в парка. Покатериха се по стръмнината, плъзгайки се по мократа пръст. Дърветата изтърсваха над тях клоните си. Преди да стигнат до върха, Мина се спря, за да си поеме дъх.
— Почакайте! Почакайте!… — прошепна тя съвсем задъхана.
Кристоф я погледна, беше извърнала глава: усмихваше се, поемайки с мъка дъх, с открехнати устни; стискаше конвулсивно ръката му. Чувствуваха ускорения си пулс в притиснатите длани и треперещите пръсти. Наоколо — тишина. Светлите нови клонки на дърветата блестяха на слънцето. От листата със сребристо шумолене се стичаха ситни капчици. А в небето с остри викове прелитаха лястовици.
Тя извърна глава към него — като мълния. Хвърли се на шията му, той я взе в обятията си.
— Мина! Мина! Скъпа моя!…
— Обичам те, Кристоф! Обичам те!
Седнаха на една мокра дървена пейка. Целите трептяха от любов — нежна, дълбока, безумна. Всичко друго беше изчезнало. Нито себичност, нито тщеславие, никаква задна мисъл. Всички сенки в душата бяха пометени от любовния вихър. «Да обичаме, да обичаме!» — мълвяха засмените им и овлажнели очи. Студената кокетна девойка и горделивото момче се разкъсваха от властната потребност да се жертвуват, да се отдадат, да страдат, да умрат един за друг. Не можеха да се познаят, вече не бяха предишните. Всичко бе преобразено: сърцата, чертите, очите им излъчваха затрогваща доброта и нежност. Мигове на чистота и себеотрицание, на пълно себеотдаване, които никога вече няма да се повторят в живота!
След като дълго си шепнаха несвързано, след като страстно се вричаха вечно да си принадлежат, след чаровни безсмислици и целувки те забелязаха, че е късно и се затичаха, уловени за ръка, по тесните алеи, като едва не паднаха, блъскаха се в дърветата, без да усещат нищо, заслепени и пияни от радост.
Когато се раздели с нея, Кристоф не се прибра у дома си. Нямаше да може да заспи. Той излезе от града и закрачи наслуки из полето. Заразхожда се така, където му видят очите, в нощта. Въздухът беше прохладен, полето тъмно и безлюдно. Кукумявка пищеше плахо. Той се движеше като сомнамбул. Изкачи се по хълма през лозята. Светлинките на града блещукаха в равнината, а звездите — в тъмното небе. Той седна на един зид край пътя и внезапно се заля в сълзи. Не знаеше защо плаче. Беше премного щастлив, преливащата му радост беше примесена с малко печал: в нея имаше и признателност за щастието му, и състрадание към нещастните, и тъжно и сладко съзнание за крехкостта на всичко земно, и опиянени от живота. Той плака, изпълнен със сладка нега, и заспа с мокро лице. Когато се събуди, беше почнало да се зазорява. Бели мъгли се влачеха над реката и обгръщаха града, където Мина спеше, смазана от умора, с озарено от щастлив смях сърце.


Още на следващата сутрин успяха да се срещнат пак в градината, за да си повторят, че се обичат. Но този път им липсваше божествената непринуденост от предната вечер. Тя играеше малко на влюбена, а той, макар и по-искрен, също изпълняваше ролята си. Говореха за бъдещия си живот. Той изказа съжаление, че е беден, със скромен произход. Тя се представи за великодушна и изпита наслада от великодушието си. Заяви, че парите нямат значение за нея. Това беше вярно, защото тя не ги познаваше, не беше чувствувала липсата им. Той й обеща да стане велик музикант. Това й се стори забавно и красиво като в роман. Тя сметна за свой дълг да се държи като истински влюбена. Четеше стихове със сантиментално изражение. И той се зарази от същата мания. Облякъл се бе грижливо и изглеждаше смешен; внимаваше какво ще каже и говореше превзето; госпожа фон Керих го гледаше смеешком и се питаше какво ли го прави толкова глупав.
Но те изживяваха мигове на неизразима поезия, които блясваха внезапно сред малко безцветните дни като слънчев лъч през мъгла. Един поглед, един жест, една неозначаваща нищо дума ги заливаха в щастие: сбогуване вечер в зле осветеното стълбище, търсещите се очи, които се отгатват в тъмнината, трепетът на докоснатите ръце, развълнуваният глас, всички тези малки подробности, които паметта им жадно възкресяваше нощем, когато спяха така леко, че се събуждаха от прозвъняването на всеки час и сърцето им пееше: «Обича ме!» като ромон на поточе.
Те откриха очарованието на външния свят. Пролетта се усмихваше чудно нежно. Небето беше така блестящо, въздухът така сладък, както никога досега. Целият град с червените покриви, старите стени, неравният паваж придобиваха някакво родно обаяние, което изпълваше с умиление Кристоф. Нощем, когато всички спяха, Мина ставаше от леглото си и стоеше на прозореца, сънна и трескава. А следобед, когато го нямаше, мечтаеше, седнала на въжената люлка с книга на колене и полузатворени очи, в блажена нега, с носещи се в пролетния въздух тяло и дух. Тя прекарваше сега по цели часове на пианото и с убийствено за околните търпение повтаряше акорди и пасажи, които я караха да побелява и да леденее от вълнение. Плачеше, когато слушаше музиката на Шуман. Чувствуваше се преизпълнена със състрадание и доброта към всичко живо; и той беше като нея. Даваха тайно милостиня на бедните, които срещаха, и си разменяха жалостиви погледи. Бяха щастливи, че са толкова добри.
Наистина тия пориви бяха много краткотрайни. Мина внезапно осъзнаваше колко тъжен е скромният живот на преданата стара Фрида, която слугуваше в къщата им още от детските години на майка й. И веднага изтичваше да я прегърне — за голямо удивление на старицата, която кърпеше бельо в кухнята. Това не й пречеше два часа по-късно да я нагруби, задето не е дошла веднага щом й е позвънила. Кристоф пък, раздиран уж от любов към целия човешки род и готов да се отбие от пътя, за да не смачка някоя мравка, беше напълно безразличен към собственото си семейство. По някаква необяснима противоречивост на чувствата той се държеше толкова по-студено и по-сухо с близките си, колкото по-голяма отзивчивост проявяваше към другите живи същества. Почти не се сещаше за тях, говореше им рязко и не скриваше досадата си. Добротата и на двамата беше всъщност израз на излишъка от обич, който ощастливяваше от време на време първия случайно срещнат. Извън тези изблици те бяха по-егоистични, отколкото обикновено, защото съзнанието им беше заето от една-единствена мисъл и свеждаха всичко до нея.
Какво място имаше в живота на Кристоф тази девойка! Какво вълнение, когато, търсейки я в градината, забележеше отдалеч бялата й рокля! Когато в театъра, седнал на няколко крачки от тяхната още празна ложа, внезапно чуеше веселия, толкова познат глас! Когато случайно произнесяха пред него името фон Керих! Кристоф бледнееше, руменееше и няколко минути не виждаше и не чуваше нищо. А веднага след това в тялото му сякаш бликваха огнени потоци и нахлуваха непознати сили.
Малката наивна и чувствена германка измисляше странни игри. Поставяше пръстена си върху брашно и един след друг трябваше да го улавят със зъби, без да изцапат с брашно носа си. Или нанизваше бисквита на канап и всеки захапваше единия край. Играта се състоеше в това кой ще успее, дъвчейки бързо канапа, да стигне пръв до бисквитата. Лицата им се доближаваха, дъхът им се смесваше, устните им се докосваха, те се смееха изкуствено, а ръцете им леденееха. На Кристоф му идеше да я ухапе, да й причини болка. Отдръпваше се рязко, а Мина продължаваше да се смее принудено. Извръщаха се един от друг, преструваха се на безразлични, а се наблюдаваха скришом.
Тези двусмислени игри имаха обезпокояващо притегателна сила. Търсеха ги и ги отбягваха. Кристоф се боеше от тях и предпочиташе дори притеснението от присъствието на госпожа фон Керих или някой друг. Никой досадник не можеше да прекъсне разговора на влюбените им сърца. Напротив, принудата го правеше още по-изразителен и сладък. Тогава всичко ставаше за тях безкрайно ценно: най-незначителната дума, трепването на устните, един-единствен поглед им бяха достатъчни, за да зърнат през баналното було на всекидневието интересния и богат живот на душите си. Той беше видим само за тях. Така поне си въобразяваха двамата и се усмихваха, щастливи с тайната си. Ако някой чуеше думите им, не би открил нищо друго освен най-обикновен светски разговор на безразлични теми. За тях той беше вечна любовна песен. Те четяха като в отворена книга най-беглите отсенки по лицата и в гласовете си, затова можеха да ги четат и със затворени очи: достатъчно беше да слушат само собственото си сърце, за да чуят в него ехото на любимото сърце. Преизпълнени бяха от вяра в живота, в щастието, в самите тях. Надеждите им бяха безгранични. Те обичаха, бяха обичани, щастливи, без нито една сянка, без нито едно съмнение, без нито едно опасение за бъдещето. Неповторима безоблачност на тия пролетни дни! Нито един облак на небето. Такава свежа вяра, като че нищо никога няма да я накара да увехне. Такава буйно бликаща радост, като че нищо никога няма да може да я изчерпи. Живеят ли? Бленуват ли? Навярно бленуват. Няма нищо общо между живота и техния блян. Нищо, освен едно: че в този вълшебен час самите те са само блян: телата им са се стопили от палещия дъх на любовта.


Госпожа фон Керих много скоро забеляза малката им игра: те си въобразяваха, че са много ловки, а всъщност бяха твърде несръчни. Мина се усъмни, когато майка й влезе веднъж неочаквано, а те с Кристоф бяха по-близо един до друг, отколкото беше прилично. И двамата смутено и бързо се бяха отдръпнали. Госпожа фон Керих се беше престорила, че не е видяла нищо. Мина почти съжаляваше. Би желала да трябва да се бори срещу майка си: щеше да бъде по-романтично.
Майка й обаче не й даде такава възможност. Достатъчно умна беше, за да прояви тревога или да направи някоя забележка по този повод. Но говореше пред Мина с ирония за Кристоф и безмилостно осмиваше недостатъците му — с няколко думи го унищожаваше. Не влагаше никаква пресметливост, действуваше просто по усет, с вроденото вероломство на добра жена, която брани имуществото си. Мина напразно се бунтуваше, сърдеше се или отвръщаше безочливо, като упорито отричаше правотата на майчините си забележки: те бяха премного верни и госпожа фон Керих притежаваше жестокото умение да ранява точно на място. Големите обувки на Кристоф, грозните му дрехи, зле изчетканата му шапка, провинциалното му произношение, смешният му начин да поздравява, просташкият му висок говор, нищо, което можеше да засегне честолюбието на Мина, не беше забравено. Госпожа фон Керих споделяше сякаш мимоходом най-обикновените си наблюдения. Никога не обвиняваше. И когато Мина се наежваше раздразнена, готова да отвърне, госпожа фон Керих невинно заговаряше за нещо друго. Но стрелата беше излетяла и улучила Мина.
Тя започна да гледа Кристоф с не така снизходителни очи. Той долавяше смътно промяната и я питаше обезпокоен:
— Защо ме гледате така?
— Просто така — отвръщаше тя.
Но само след миг, когато той се разведреше, тя го упрекваше остро, че се смее премного шумно. Той бе съкрушен; и през ум не му идваше, че трябва да се наблюдава, когато се смее пред нея: цялата му радост беше отровена. Или пък, както разговаряше напълно непринудено, тя го прекъсваше разсеяно, за да му каже нещо неприятно за облеклото му, или поправяше с нападателна педантичност недодяланите му изрази. Той загубваше вече желание да каже каквото и да било и понякога се сърдеше. После се убеждаваше, че това нейно държане, което го дразнеше, е всъщност доказателство, че Мина се интересува от него, а и самата Мина се уверяваше, че е така. Той смирено се стараеше да се вслуша в забележките й. Тя не беше особено благодарна за усилията му, защото никак не успяваше да се възползува от критиката й.
Той впрочем няма време — нито самата Мина — да забележи промяната, която се извършваше в нея. Дойде Великден и Мина трябваше да замине за малко при приятелско семейство в околностите на Ваймар.
Последната седмица преди раздялата между тях се възвърна хубавата близост от първите дни. Като се изключат няколкото пъти, когато прояви нетърпение, Мина беше по-мила от когато и да било. В навечерието на отпътуването им те дълго се разхождаха в парка. Тя привлече тайнствено Кристоф в беседката и надяна на шията му парфюмирана муска, в която бе скрила една къдрица от косите си. Те повторно се заклеха във вечна любов, зарекоха се да си пишат всеки ден и избраха една звезда на небето, която да гледат по едно и също време всяка вечер и двамата.
Съдбоносният ден настъпи. Десет пъти през нощта Кристоф си зададе въпроса: «Къде ще бъде тя утре?», а на сутринта мислеше: «Днес заминава. Тази сутрин е още тук, но довечера…» Отиде у тях, преди да удари осем часът. Тя не беше станала. Реши да се разходи из градината: беше му невъзможно. Върна се в къщата. Коридорите бяха задръстени от куфари и вързопи. Седна в ъгъла на една стая, заслушан в шумовете, които долитаха от горния етаж — отваряне на врати, скърцане на пода, стъпки, които се мъчеше да разпознае. Госпожа фон Керих мина край него, усмихна се леко, като го видя, и му подхвърли едно подигравателно добър ден, без да се спира. Най-сетне се появи Мина, бледа, с подпухнали очи. И тя не бе могла да заспи тази нощ. Даваше улисана разни нареждания на прислугата. Ръкува се с Кристоф, като продължаваше да говори на старата Фрида. Беше вече готова за път. Госпожа фон Керих влезе повторно. Двете заспориха за някаква кутия за шапки. Мина като че ли не обръщаше никакво внимание на Кристоф, който стоеше забравен и нещастен до пианото. Тя излезе с майка си, после пак влезе, извика от прага нещо на госпожа фон Керих. После затвори вратата. Останаха сами. Тя изтича към него, улови го за ръка и го помъкна към съседния малък салон, чиито капаци бяха затворени. Тогава приближи внезапно лицето си до неговото и го целуна буйно с все сила. Питаше го през сълзи:
— Нали ми обещаваш, нали ми обещаваш да ме обичаш вечно?
Те хълцаха тихичко, боейки се да не ги чуят. Разделиха се, защото чуха стъпки. Мина изтри очи и пак заговори важно на слугите, но гласът й трепереше.
Той успя да открадне кърпичката й, малката й мръсна кърпичка, измачкана и мокра от сълзите й, която тя неволно изпусна.
Придружи ги в каретата до гарата. Седнали едно срещу друго, двете деца едва се осмеляваха да се погледнат, за да не избухнат в сълзи. Ръцете им се търсеха крадешком, те ги стискаха до болка. Госпожа фон Керих ги наблюдаваше с добродушна насмешка и се преструваше, че не забелязва нищо.
Най-сетне часът удари. Прав до вратичката, когато влакът потегли, Кристоф започна да тича до вагона, без да гледа пред себе си, бутайки служещите, впил очи в очите на Мина, докато влакът отмина. Той продължи да тича, докато престана да го вижда. Чак тогава се спря запъхтян. Озова се на перона на гарата между безразличните изпращачи. Прибра се в къщи, където за щастие не завари никого и плака цялата сутрин.


За първи път изпита непоносимата мъка на раздялата. Жестоко изтезание за всички влюбени сърца. Светът е пуст, животът е пуст, всичко е пусто. Не можеш да дишаш: притиска те смъртна тревога, непреодолимо трудно ти е да живееш. Особено ако виждаш около себе си следи от пребиванието на любимата, ако околните предмети постоянно извикват спомена за нея, ако продължаваш да живееш в обичайния за двамата декор и сам настървено се мъчиш да възкресиш в същите места отлетялото щастие. Тогава сякаш бездна се разтваря пред краката ти: навеждаш се над нея, завива ти се свят, ще паднеш в нея, падаш. Струва ти се, че гледаш смъртта в лицето. И действително я гледаш: отсъствието е маската на смъртта. Присъствуващ жив на изчезването на най-скъпата част на сърцето си: животът се заличава и на негово място се разтваря черна паст — небитието.
Кристоф посети отново всички любими места, за да страда още по-силно. Госпожа фон Керих му бе оставила ключа от градината, за да се разхожда там в тяхно отсъствие. Той отиде още същия ден и едва не се задуши от болка. Отправяйки се натам, му се струваше, че ще намери частица от заминалата приятелка: намери много повече — нейният образ витаеше над моравите. Очакваше да я зърне при всеки завой на алеите; знаеше отлично, че няма да се появи, но се мъчеше да се убеди в противното, търсеше следите на любовните си спомени, пътечката в лабиринта, терасата, обвита в глицинии, пейката в беседката. И се самоизтезаваше, повтаряйки си: «Преди една седмица… преди три дни… вчера беше така… вчера тя беше тук… тази сутрин още…» Тези мисли раздираха сърцето му така дълбоко, че той трябваше да се спре задъхан, примиращ. Скръбта му беше примесена с яд срещу самия него, че не се е възползувал от цялото това загубено време. Толкова минути, толкова часове той се бе наслаждавал от безпределното щастие да я вижда, да я вдъхва, да живее чрез нея! Беше ли го ценил достатъчно? Времето отлетя, без той да използува пълноценно всеки един от тия мънички мигове! А сега? Сега? Беше премного късно!… Непоправимо! Непоправимо!
Той се върна в къщи. Колко омразни му бяха станали домашните му! Не можеше да понася лицата им, жестовете, глупавите разговори, същите както предния ден, същите както и през другите минали дни, същите както и когато тя беше още тук! Те продължаваха обичайния си живот, като че ли на една крачка от тях не се бе случило такова нещастие! И градчето не подозираше нищо. Хората отиваха по работите си, засмени, шумни, улисани; щурците си пееха, небето искреше. Той мразеше всички. Чувствуваше се смазан от общия егоизъм. Всъщност той едничък беше по-егоистичен от цялата вселена. Нищо не беше вече ценно за него, не се стремеше да бъде добър, не обичаше вече никого.
Дните минаваха жалко. Задълженията му го погълнаха, той продължи да работи машинално, но без никаква охота за живот.
Една вечер, както седеше на масата с домашните си, безмълвен и потиснат, раздавачът почука на вратата и му подаде писмо. Сърцето му отгатна от кого е, преди да види почерка. Четири чифта очи, вперени с недискретно любопитство в него, очакваха да прочете гласно писмото, вкопчвайки се обнадеждени в това развлечение, за да прогонят обичайната скука. Той сложи писмото до чинията си и се насили да не го отвори, като заяви безразлично, че знае за какво се отнася. Братята му, засегнати, не повярваха нито дума, дебнейки всяко негово движение. Така че до края на вечерята той беше подложен на изтезание. Едва тогава беше свободен да се затвори в стаята си. Сърцето му биеше толкова силно, че едва не разкъса писмото, докато го отвори. Трепереше при мисълта какво ли ще прочете в него. Но още щом хвърли поглед на първите думи, радост нахлу в душата му.
То съдържаше само няколко топли реда. Мина му пишеше тайно. Тя го наричаше «скъпи Кристлайн», разказваше му колко много плакала, как гледала всяка вечер тяхната звезда, как била във Франкфурт, грандиозен град с прекрасни магазини, но тя не обърнала внимание на нищо, защото мислела само за него. Припомняше му, че й се е заклел да й остане верен и да не вижда никого в нейно отсъствие, за да мисли единствено за нея. Искаше той да работи през цялото време, докато я няма, за да стане прочут, а и тя заедно с него. Завършвайки, го питаше дали си спомня малкия салон, в който си бяха казали сбогом сутринта преди заминаването й. Молеше го да се върне там някоя сутрин. Уверяваше го, че мислено тя ще бъде още там и пак ще се сбогува с него по същия начин. Тя се бе подписала: «Вечно твоя! Вечно!…» и беше прибавила послепис, за да му препоръча да си купи сламена шапка вместо грозната си филцова: «Всички изтънчени хора тук носят плетени сламени шапки с широка синя панделка.»
Кристоф прочете четири пъти писмото, докато го разбере напълно. Беше замаян, нямаше дори сили да се почувствува щастлив. Внезапно изпита такава умора, че си легна, препрочитайки и целувайки непрекъснато листа. Сложи го под възглавницата си и постоянно го напипваше с ръка, за да се увери, че е там. Неизразимо блаженство се разливаше по тялото му. Той спа непробудно чак до другия ден.
Животът стана по-поносим. Верността на Мина го окриляше. Реши да й отговори, но нямаше право да й пише свободно, трябваше да прикрива чувствата си. Това беше мъчително и трудно. Той се постара неумело да забули страстта си под церемониално учтиви формули, с които винаги нелепо си служеше.
След като изпрати писмото си, зачака отговор от Мина. Живееше само с тази надежда. За да си наложи търпение, опита се да чете, да се разхожда. Но мислеше само за нея, повтаряше името й настойчиво, като маниак, като идолопоклонник — носеше в джоба си едно томче на Лесинг, защото в него се срещаше името й. На излизане от театъра всеки ден избираше най-дългия път, за да мине покрай един галантериен магазин само защото фирмата му съдържаше четирите обожавани букви.
Упрекваше се, че се разсейва, а тя му бе поръчала да работи упорито, за да я прослави. Наивното тщеславие на искането й го трогваше като проява на доверие. Той реши да съчини творба, която не само да й подари, но истински да я посвети. И без това не би могъл да стори нищо друго в този момент. Едва породила се тази идея, и главата му се изпълни с музикални хрумвания. Все едно огромна водна маса, събирала се с месеци в някое водохранилище, която се втурва внезапно, разрушила дигите. Цяла седмица той изобщо не напусна стаята си. Луиза оставяше яденето му пред вратата, защото той не й позволяваше да влезе. Написа квинтет за кларинет и струнни инструменти. Първата част беше поема, пълна с упование и младежки устрем; последната — любовен диалог, в който на места хуморът на Кристоф прозвучаваше малко диво. Цялото произведение обаче беше замислено с оглед на втората част — ларгето, в която Кристоф беше обрисувал пламенна и чистосърдечна младежка душа, истинския или въображаемия портрет на Мина. Никой не би я разпознал, самата тя по-малко от всеки друг, но важното беше, че той я виждаше точно такава. Тръпнеше от удоволствие, въобразявайки си, че е съумял да улови чертите на любимата. Никоя работа не му се бе удавала по-лесно и по-успешно. Натрупалата се по време на отсъствието страст намери отдушник, а същевременно работата върху художествената творба, необходимото усилие, за да овладее и съсредоточи чувството в ясна и красива форма, отрезви духа му, уравновеси духовните му сили, като се отрази благотворно и на физическото му състояние. Върховно наслаждение, познато на всеки творец в областта на изкуството: докато твори, той се изплъзва от игото на желанието и страданието. Овладява ги и всичко, което му е доставяло наслада или му е причинявало болка, му се струва подвластно само на собствената му воля. Кратки мигове, уви! Защото после веригите на действителността изглеждат още по-тежки.
Докато бе погълнат от творбата си, Кристоф почти нямаше време да мисли за отсъствието на Мина: живееше с нея. Тя не беше вече далеч, беше изцяло в него самия. Когато обаче свърши, пак се озова сам, по-самотен, отколкото преди, по-унил, изтощен от усилието. Спомни си, че писа преди две седмици на Мина, а тя още не му е отговорила.
Писа й повторно. Този път не можа да се реши да спази напълно сдържаността, която си бе наложил в първото писмо. Упрекваше Мина шеговито — сам той не си вярваше, — че го е забравила. Закачаше я за мързела й и я дразнеше миличко. Говореше много тайнствено за работата си, за да възбуди любопитството й: искаше да я изненада при завръщането й. Описваше й най-подробно каква шапка си беше купил. Разказваше й също, че за да се подчини сляпо на заповедите на малката тиранка — беше изтълкувал буквално всичките й изисквания, — не излиза от къщи и се преструва на болен, за да отклонява всички покани. Не добави, че дори и отношенията му с великия херцог бяха охладнели, защото в прекаленото си усърдие не беше отишъл една вечер в замъка, макар че беше поканен. Цялото му писмо беше написано във весел и непринуден тон, изпъстрено с малки тайни, така скъпи на влюбените. Въобразяваше си, че само Мина притежава ключ за тях и че е проявил голяма досетливост, като беше заместил навсякъде думата любов с приятелство.
След като написа писмото, изпита за миг облекчение; най-напред, защото чрез него бе имал илюзията, че разговаря с отсъствуващата приятелка. И главно, защото не се съмняваше, че Мина тутакси ще му отговори. Така че той беше много търпелив през тридневния срок, който бе дал на пощата, за да отнесе писмото му на Мина и да върне отговора й. Но когато и четвъртият ден мина, животът пак му се отщя. Стана безволен и апатичен и се оживяваше само в часа на пощата. Тогава не можеше да си намери място от нетърпение. Суеверно търсеше в най-незначителните признаци — пращенето на огъня в камината, някоя случайна дума — увереността, че писмото ще пристигне. Отминеше ли този час, пак изпадаше в униние. Край на работата, край на разходките: единствената цел на съществуването му стана очакването на следващата поща. Цялата му енергия се изчерпваше в това: да намери сили да я дочака. Когато обаче мръкнеше и нямаше вече надежда да получи писмо този ден, той се чувствуваше напълно сломен. Струваше му се, че няма да може да дочака следващата поща. Стоеше с часове пред масата си, без да говори, без да мисли, ненамиращ сила дори да си легне, докато с върховно усилие на волята си се повличаше до леглото. Сънят му бе неспокоен, изпълнен с безсмислици, със страха, че нощта никога няма да свърши.
Това постоянно очакване се превърна с течение на времето във физическа болка, истинска болест. Кристоф стигаше дотам, че подозираше баща си, братята си, едва ли не самия раздавач, че са получили писмото и не му го дават. Разяждаха го най-различни тревоги. Нито за миг не се съмняваше във верността на Мина. Ако тя не му пише, значи е болна, умираща, може би мъртва. Грабна перото и написа трето писмо, няколко сърцераздирателни реда и този път изобщо не помисли да контролира нито чувствата, нито правописа си. Скоро щяха да приберат пощата; беше задрасквал, зацапа страницата, като я обърна, замърси плика, докато го залепваше: имаше ли значение? Не би могъл да изтърпи до следващата поща. Изтича да пусне писмото си и зачака в смъртна тревога. Втората нощ ясно видя пред себе си Мина болна. Тя го зовеше. Той стана, едва не тръгна пеш, за да отиде при нея. Но къде? Къде да я намери?
На четвъртата сутрин най-сетне пристигна писмото на Мина — половин страница — студено и недоволно. Мина пишеше, че не разбира какво му е вдъхнало тия глупави опасения; тя е добре, няма време да пише, моли го да не се вълнува толкова в бъдеще и да прекъсне кореспонденцията си.
Кристоф беше съкрушен. Не се усъмни в искреността на Мина. Обвини себе си, помисли си, че Мина с право се е ядосала от неблагоразумните му и глупави писма. Реши, че е идиот, заудря главата си с юмруци. Но каквото и да правеше, беше принуден да си даде сметка, че Мина не го обича толкова, колкото той я обича.
Последвалите дни бяха така мрачни, че мъчно могат да се опишат. Може ли да се опише небитието? Лишен от едничкото благо, което го свързваше със съществуването — писмата му до Мина, Кристоф живееше сякаш по инерция. Единственото действие, което му вдъхваше малко интерес, беше, когато вечер, преди да си легне, зачеркваше като ученик на календара си още един от безкрайно дългите дни, които го деляха от завръщането на Мина.
Датата на връщането отмина. Те трябваше да бъдат тук още преди седмица. Унинието на Кристоф беше заменено с трескаво оживление. Мина му беше обещала да му съобщи деня и часа на пристигането си. Всеки миг бе готов да тръгне за гарата. Губеше се в догадки, като не можеше да си обясни закъснението им.
Една вечер съседът им, тапицерът Фишер, който беше приятел на дядо му, дойде да изпуши една лула и да побърбори с Мелхиор, както често правеше след вечеря. Кристоф, разкъсван от неизвестността, се канеше да се качи в стаята си, след като напразно бе чакал да мине раздавачът. Една фраза го накара да изтръпне. Фишер каза, че рано на другата сутрин трябва да отиде у Керих, за да постави завесите. Кристоф попита изумено:
— Но нима се върнаха?
— Ей, шегобиецо! Като че ли не знаеш по-добре от мене! — отвърна присмехулно старият Фишер. — Отдавна! Върнаха се още онзи ден.
Кристоф не чу нищо повече. Тихомълком напусна стаята и се приготви да излиза. Майка му, която от известно време тайно го наблюдаваше, го последва в коридора и плахо го попита къде отива. Той не й отговори и излезе. Болно му беше.
Изтича у госпожа фон Керих. Беше девет часът вечерта. И двете бяха в салона и сякаш не се изненадаха от идването му. Казаха му спокойно добър вечер. Мина пишеше нещо, подаде му ръка над масата и продължи писмото си, като разсеяно запита как е. Тя впрочем се извини за нелюбезността си и се престори, че слуша думите му, но го прекъсна, за да пита нещо майка си. Той беше приготвил затрогващи думи, за да опише страданията си по време на отсъствието им: едва успя да промърмори няколко откъслечни изречения; никой не му отговори и той няма смелост да продължи: звучеше фалшиво.
Когато Мина свърши писмото, тя взе някакво ръкоделие, седна на няколко крачки от него и започна да му описва пътуването си. Тя разказваше какви приятни седмици била прекарала, за разходките на кон, за живота в замъка, за интересната компания. Постепенно се оживи, като говореше за случки и хора, непознати на Кристоф; споменът за тях ги караше да се смеят и тя, и майка й. Кристоф се почувствува чужд. Не знаеше как да се държи и се смееше принудено. Не сваляше очи от лицето на Мина, като горещо се молеше да се умилостиви и да го погледне. Но когато това се случваше — рядко, понеже по-често тя се обръщаше към майка си, — очите й, както и гласът й си оставаха любезни и безразлични. Дали се владееше заради майка си, или Кристоф не можеше да я разбере? Би желал да й говори насаме. Но госпожа фон Керих не ги остави нито за минутка. Опита се да заговори за нещо лично, за работата си, за плановете си, имаше смътното чувство, че Мина му се изплъзва и инстинктивно се стремеше да привлече вниманието й върху себе си. Всъщност тя привидно го слушаше много внимателно: прекъсваше го с различни възклицания, които невинаги бяха уместни, но поне тонът им издаваше жив интерес. Но тъкмо когато той пак се обнадежди, опиянен от една нейна пленителна усмивка, Мина постави ръчичка пред устата си и се прозина. Той рязко млъкна. Тя забеляза и мило се извини, като каза, че е уморена. Той стана, мислейки, че ще го задържат. Не му казаха нищо. Сбогува се бавно, очаквайки да го поканят да дойде пак на другия ден. Нито дума. Трябваше да си тръгне. Мина не го изпрати. Подаде му ръка — равнодушна ръка, която студено се отпусна в неговата. Сбогува се с нея посред салона.
Прибра се в къщи с ужас в сърцето. От Мина от преди два месеца, от скъпата му Мина не беше останало нищо. Какво се беше случило? Защо се беше променила? За клетото момче, което никога още не беше изпитвало непрестанните промени, пълното изчезване и абсолютното подновяване на човешката душа, която в повечето случаи е все едно колекция от редуващи се, постоянно преобразяващи се и угасващи души, тази проста истина беше толкова жестока, че не можеше да я приеме. Съкрушен я отпъждаше и се мъчеше да се убеди, че не е видял добре, че Мина си е все същата. Реши да отиде у тях още на другата сутрин и да говори с нея на всяка цена.
Не мигна. Един след друг отброяваше в нощта ударите на градския часовник. Щом съмна, отиде да броди около къщата им. При първа възможност влезе. Само че срещна не Мина, а госпожа фон Керих. Дейна и ранобудна, тя поливаше с кана цветята под верандата. Щом забеляза Кристоф, госпожа фон Керих възкликна подигравателно:
— А, вие ли сте!… Идвате тъкмо навреме, искам да говоря с вас. Почакайте! Почакайте…
Тя влезе за малко, колкото да остави каната и да изтрие ръцете си, и дойде при него леко усмихната при вида на смутеното изражение на Кристоф, който предчувствуваше нещастие.
— Да идем в градината — подхвана тя. — Там ще бъдем по-спокойни.
Цял изпълнен от любовта си, Кристоф следваше госпожа фон Керих. Тя не бързаше да заговори, забавляваше я смущението на момчето.
— Да поседнем тук — каза най-сетне.
Седнаха точно на пейката, на която Мина му беше подала устните си вечерта преди заминаването.
— Мисля, че знаете за какво става дума — каза госпожа фон Керих със сериозно изражение, което напълно го обърка. — Никога не бих повярвала това, Кристоф. Мислех ви за сериозен младеж. Имах пълно доверие във вас. Никога не бих помислила, че вие ще злоупотребите с него и ще се опитате да завъртите главата на дъщеря ми. Аз ви я бях поверила. Вие трябваше да я уважавате, да уважавате мене, да уважавате себе си.
В гласа й се долавяше лека насмешка; госпожа фон Керих не отдаваше ни най-малко внимание на тази детска любов, но Кристоф не почувствува това и упреците, които прие трагично, както беше свикнал да приема всичко, болезнено го нараниха.
— Но, госпожо… госпожо… — Той се запъна със сълзи в очи. — Аз никога не съм злоупотребил с вашето доверие… Моля ви се, не мислете така… Аз не съм непочтен човек, заклевам ви се!… Обичам госпожица Мина, обичам я с цялата си душа и искам да се оженя за нея.
Госпожа фон Керих се усмихна.
— Не, бедно мое момче — отвърна тя доброжелателно, но всъщност с толкова много презрение, че Кристоф трябваше най-сетне да го долови, — не, това не е възможно, това е детинщина.
— Защо? Защо? — питаше той.
И улови ръцете й, не вярвайки, че тя говори сериозно, почти успокоен от по-нежния й тон. Тя продължаваше да му се усмихва и отвърна само:
— Ей така.
Той настояваше. Като щадеше честолюбието му — тя съвсем не се отнасяше сериозно към него, — госпожа фон Керих каза, че той не е богат, а Мина е свикнала на охолен живот. Той възрази, че това няма значение, той ще стане знаменит и богат, ще се радва на почести и на пари, ще има всичко, което би желала Мина. Госпожа фон Керих се показа скептично настроена. Неговата самоувереност я забавляваше и тя само поклащаше отрицателно глава. Той упорствуваше още.
— Не, Кристоф — заяви тя решително. — Няма смисъл да спорим, това е невъзможно. Не става дума само за пари. Има толкова други неща!… Общественото положение…
Нямаше нужда да довърши. Остра игла го прободе до мозъка на костите. Той прогледна. Видя насмешката в приятелката усмивка, студенината на дружелюбния поглед, внезапно осъзна всичко, което го делеше от тази жена, която той обичаше със синовна обич, която като че ли се отнасяше майчински с него. Изправи се съвсем блед. Госпожа фон Керих продължаваше да му говори с гальовния си глас. Свършено беше обаче. Той вече не чуваше музиката на думите, прозираше през всяка от тях сухотата на светска жена. Не можа да отговори нито дума. Тръгна си. Всичко се въртеше около него.
Влязъл в стаята си, той се хвърли на леглото и се загърчи от ярост и наранена гордост както в детските си години. Хапеше възглавницата си, натикваше кърпата в устата си, за да не чуват виковете му. Мразеше госпожа фон Керих, мразеше Мина. Презираше ги ожесточено. Струваше му се, че са му ударили плесница, трепереше от срам и яд. Необходимо му беше да отговори, да направи нещо незабавно. Щеше да умре, ако не си отмъсти.
Стана и надраска едно безсмислено грубо писмо.

Госпожо,
Не зная дали, както вие казвате, сте се излъгали в мене. Но зная едно: че аз жестоко се излъгах във вас. Бях си въобразил, че вие сте мои приятелки. Вие го казвахте, преструвахте се, че е така, и аз ви обичах повече, отколкото обичам живота си. Виждам сега, че всичко това е лъжа, че вашата привързаност към мене е била само измама: вие ме използувахте, аз ви забавлявах, развличах ви, свирех ви — бях ваш слуга. Ваш слуга? Не, не съм! Не съм ничий слуга!
Вие ме накарахте жестоко да почувствувам, че нямам право да обичам дъщеря ви. Нищо на света не може да попречи на сърцето ми да обича това, което то обича. И макар и да не съм от вашия ранг, аз съм не по-малко благороден от вас. Сърцето облагородява човека: ако не съм граф, у мене има може би повече достойнство, отколкото у много графове. Прислужник или граф, оскърби ли ме някой, аз го презирам. Презирам като калта всичко, което претендира за благородство, ако не притежава духовно благородство.
Сбогом! Вие не ме оценихте. Вие ме измамихте. Ненавиждам ви.
Този, който въпреки вас обича и ще обича до смъртта си госпожица Мина, _защото тя е негова_ и нищо не може да му я отнеме!

Едва пусна писмото си в кутията и се ужаси от това, което беше направил. Опита се да не мисли повече. Някои изречения обаче изплуваха в паметта му. Обливаше се в студена пот при мисълта, че госпожа фон Керих ще прочете безумните му думи. В първия миг самото му отчаяние го поддържаше, но още на следващия ден разбра, че единственият резултат от писмото му ще бъде пълната раздяла с Мина. Това му се стори най-голямото нещастие. Все още се надяваше, че госпожа фон Керих, която познаваше бурните му изблици, няма да обърне сериозно внимание и на този, ще го смъмри строго и, кой знае, би ще се трогне от искреното му чувство. Той чакаше само една нейна дума, за да се хвърли в краката й. Чака пет дни. После получи писмо. В него се казваше:

Драги господине,
Понеже според вас е имало недоразумение и от наша, и от ваша страна, най-благоразумно несъмнено е да не го продължаваме повече. Бих се упрекнала, ако ви наложа занапред отношения, станали мъчителни за вас. Следователно ще ви се стори естествено, ако ги прекъснем. Надявам се, че няма да ви липсват по-късно други приятели, които ще съумеят да ви оценят, както желаете да бъдете оценен. Никак не се съмнявам във вашето бъдеще и ще следя отдалече със симпатия вашите успехи в музикалното поприще. Привети.
Жозефа фон Керих

Най-горчивите упреци щяха да бъдат по-малко жестоки. Кристоф разбра, че е загубен. Човек може да отговори, когато го обвиняват несправедливо. Но какво можеш да сториш срещу унищожаващото любезно безразличие? Той обезумя. Помисли си, че няма да види вече Мина, че никога няма вече да я види! Не можа да понесе тази мисъл. Почувствува колко малко тежи цялата гордост на света в сравнение с малко любов. Забрави всяко достойнство, стана жалък, написа нови писма, в които молеше за прошка. Те бяха също така глупави, както и първото, в което се възмущаваше. Не му отговориха нищо. И всичко бе казано.


Едва не умря. Искаше да се самоубие. Искаше да убие. Най-малкото си въобрази, че има такива намерения. Изпитваше желание да опожарява, да коли. Хората не подозират на каква крайна любов и омраза са способни някои детски сърца. Това беше най-страшната криза на детството му. Всъщност тя беляза завършека му. Закали волята на Кристоф, но едва не я прекърши завинаги.
Непоносимо му беше да живее. С часове стоеше до прозореца, загледан в плочите на двора, и си мислеше, както когато беше малък, че има начин да избяга от терзанията на живота, ако станат прекалено силни. Изходът беше там, пред очите му, и то мигновено… Мигновено ли? Кой знае?… Може би след дни, векове жестоки мъчения!… Но юношеското му отчаяние беше толкова дълбоко, че той се поддаваше на тия зашеметяващи мисли.
Луиза виждаше, че страда. Не можеше да отгатне какво точно става в него, но майчиният й усет я предупреждаваше смътно за опасността. Тя се стараеше да се доближи до сина си, да узнае болката му, за да го утеши. Но горката жена беше отвикнала да говори задушевно с Кристоф: от много години той се бе затворил в себе си. А и тя беше премного погълната от материални грижи, за да се опита да го разгадае. Сега, когато би искала да му помогне, не знаеше как да постъпи. Бродеше около него като неспокоен дух. Би желала да намери думи, които биха му подействували като балсам. А не смееше да проговори, за да не го раздразни. И въпреки предупредителността си дразнеше го с всеки свой жест, със самото си присъствие. Защото не беше особено деликатна, а той не беше снизходителен. И все пак я обичаше; и двамата се обичаха. Но колко дребни неща могат да разделят две същества, които милеят едно за друго и дълбоко се уважават! Говоренето на по-висок глас, някой несръчен жест, безобидно присвиване на очите или сбърчване на носа, начинът на хранене, на ходене, смехът, някаква скованост в движенията, която не се поддава на анализ… Човек се мъчи да се убеди, че това е нищо, ала то е всичко. Много често напълно достатъчно за окончателното отчуждаване един от друг, на майка и син, на двама братя или приятели, макар и да живеят в тясна близост.
Така че Кристоф не намираше в обичта на майка си достатъчна опора в кризата, която изживяваше. Впрочем има ли някаква стойност обичта на околните за себичната страст, съсредоточена единствено в себе си?
Една нощ, когато домашните му спяха и седнал пред масата, без да мисли, без да помръдне, той потъваше в това опасно състояние, в малката безмълвна уличка отекна шум от стъпки и силно тропане по вратата го изтръгна от вцепенението му. Чуваха се глухи, неясни гласове. Спомни си, че баща му не се беше прибрал вечерта и си помисли с яд, че пак го връщат пиян както миналата седмица, когато го бяха намерили легнал напреко на улицата. Защото Мелхиор вече беше загубил всяка сдържаност. Той се отдаваше все повече и повече и порока си, без атлетическото му здраве да пострада ни най-малко от тия оргии и безумства, които биха убили всеки друг човек. Ядеше за четирима, пиеше до забрава, прекарваше по цели нощи навън под ледения дъжд, пребиваха го по време на улични спречквания и на другия ден пак беше на крака с шумната си жизнерадост, изискващ всички около него да се веселят.
Луиза, вече станала, бързо отиде да отвори, докато Кристоф, без да мръдне от мястото си, си запуши ушите, за да не чуе пиянския глас на Мелхиор и подигравателните подмятания на съседите…
Но внезапно го обзе необяснима тревога: той се разтрепери без видима причина и скри лице в ръце. Тутакси пронизителен писък го накара да вдигне глава и той се спусна към вратата.
Сред група мъже, които разговаряха с нисък глас, в тъмния коридор, осветен от треперливия пламък на фенер, лежеше на носилка, както някога дядо му, едно неподвижно тяло, от което се стичаше вода. Луиза хълцаше на гърдите му. Бяха намерили Мелхиор удавен в улея на мелницата.
Кристоф нададе вик. Всичко останало изчезна, всичките му други огорчения бяха пометени. Той се хвърли върху тялото на баща си до Луиза и те го оплакаха заедно.


Седнал до смъртния одър, бдящ над последния сън на Мелхиор, чието лице беше придобило сега строго и тържествено изражение, Кристоф постепенно се поддаваше на мрачното умиротворение на смъртта. Детската му страст бе отминала като пристъп на треска. Леденото дихание на гроба бе отнесло всичко със себе си. Мина, наранената му гордост, любовта му и него самия… Уви! Каква жалка история! Колко нищожно беше всичко пред тази действителност, единствено реална: смъртта! Заслужаваше ли си толкова страдания, копнежи, вълнения, за да се стигне дотук?…
Той гледаше заспалия си навеки баща и се изпълваше с безгранична жалост. Спомняше си и най-малките му добри и сърдечни прояви. Защото с всичките си пороци Мелхиор не беше зъл, имаше и положителни черти. Обичаше близките си. Беше честен. С неподкупната честност на Крафтовци, които не търпяха усуквания по въпросите на нравствеността и честта и никога не биха приели дребните морални мръсотии, които толкова много хора от доброто общество дори не смятат за прегрешения. Беше смел и неведнъж бе проявил готовност да се изложи с радост на опасност. Харчеше за себе си, вярно, но беше щедър и към другите: не можеше да понася скръбни лица и с удоволствие подаряваше на бедняците, които срещаше по пътя си, както това, което му принадлежеше, така и онова, което не му принадлежеше. Всички тия негови качества сега изпъкваха пред Кристоф. Той дори ги измисляше отчасти или ги преувеличаваше. Струваше му се, че малко е познавал баща си. Упрекваше се, че не го е обичал достатъчно. Виждаше го сразен от живота. Струваше му се, че злочестата му душа, повлечена от течението, премного слаба, за да се бори, ридае над безцелно пропиляното съществуване. Чуваше жалната му молба, разкъсала веднъж сърцето му:
«Кристоф! Не ме презирай!»
Терзаеха го угризения. Той се хвърляше върху леглото и целуваше, плачейки, лицето на мъртвеца. Повтаряше му както тогава:
— Мили татко, не те презирам, обичам те! Прости ми!
Но жалният глас не стихваше и повтаряше тревожно: «Не ме презирайте! Не ме презирайте!» Внезапно Кристоф видя себе си легнал на мястото на мъртвеца.
Чу тези думи да излизат от собствената му уста, чувствуваше в сърцето си тежестта на отчаянието от напразния си, безвъзвратно загубен живот. Мислеше ужасен: «Ах! По-добре всичко друго, по-добре всичките страдания, всичките неволи на този свят, отколкото да стигна дотук!…» Колко близо беше до смъртта! Та нали едва не се поддаде на изкушението да скъса с живота, за да избяга малодушно от неговите мъки? Като че ли всичките скърби, всичките измени не бяха детски огорчения в сравнение с върховното изтезание и престъпление да измениш на самия себе си, да се откажеш от вярата си, да се презреш в смъртта!
Той осъзна, че животът е битка без отдих и пощада, в която този, който желае да бъде човек, достоен за това име, трябва да се бори постоянно срещу цели армии от невидими врагове: умъртвителните стихии и природата, смътните желания, тъмните мисли, които го тласкат предателски да падне ниско и да се унижи. Разбра, че едва не бе паднал в клопката. Проумя, че щастието и любовта са мимолетни примамки, които обезоръжават сърцето и го водят към поражение. И петнадесетгодишният пуританин чу гласа на своя бог:
«Върви, върви и никога не си почивай!» «Но къде ще отида, всевишни? Каквото и да направя, където и да отида, нима краят няма да бъде винаги един и същ, нима последният етап няма да бъде този тук?» «Умри, ако трябва да умреш! Страдай, ако трябва да страдаш! Не живееш, за да бъдеш щастлив! Живееш, за да изпълниш моя Закон! Страдай! Умри! Но бъди това, което трябва да бъдеш: Човек!»


Книга трета
Юношество

I
Домът Ойлер

Къщата тънеше в тишина. След смъртта на бащата като че ли всичко бе мъртво. Сега, когато бе замлъкнал шумният глас на Мелхиор, от сутрин до вечер се чуваше само уморителният ромон на реката.
Кристоф се беше заловил настървено за работа. Наказваше се с безмълвна ожесточеност за желанието си да бъде щастлив. Застинал в гордостта си, той не отвръщаше на съболезнованията и съчувствията. Изпълняваше упорито ежедневните си задължения, без да казва нито дума, и даваше уроците си с ледено прилежание. Знаейки за сполетялото го нещастие, ученичките му се изненадваха от безчувствеността му. По-възрастните, изпитали донякъде истинска скръб, знаеха колко много страдание може да се скрие зад привидната му студенина. Те го съжаляваха. Но съчувствието им съвсем не го стопляше. Дори и музиката не му носеше облекчение. Свиреше без капка удоволствие, по задължение. Човек би казал, че изпитва жестоко удовлетворение да живее, без нищо да го радва, или най-малкото, като си внушава, че е така, и сам лишава от смисъл съществуването си.
Двамата му братя, подгонени от тишината в опечаления дом, побързаха да го напуснат. Родолф постъпи в търговската фирма на чичо си Теодор и се премести в дома му. Колкото до Ернст, след като опита два-три занаята, постъпи на работа на кораба, който правеше рейса между Майнц и Кьолн. Той се мяркаше в къщи само когато имаше нужда от пари. Така че Кристоф остана сам в премного голямата къща. Скромните им доходи, изплащането на някои дългове, открити след смъртта на бащата, ги принудиха, колкото и да им бе мъчно, да потърсят по-скромно и по-евтино жилище.
Намериха апартамент — две-три стаи на втория етаж на една къща на улица Марше. Кварталът беше шумен, в центъра на града, далеч от реката, от дърветата, от всички познати места. Но трябваше да се допитат до разума, а не до сърцето; за Кристоф това беше прекрасен случай да удовлетвори печалната си потребност от самоизмъчване. Впрочем собственикът на къщата, старият писар Ойлер, беше приятел на дядо му и познаваше семейството. Това беше достатъчно, за да се реши Луиза, тъй като тя се чувствуваше загубена в празната къща и неудържимо привлечена от всички, които пазеха спомена за обичните й същества.
Започнаха да се приготовляват за преместването. Вкусиха бавно горчивата печал на последните дни в тъжното скъпо жилище, което щяха да напуснат завинаги. Почти не смееха да споделят скръбта си. Срамуваха се или може би се страхуваха от това чувство. Всеки мислеше, че не трябва да издава слабостта си пред друг… На масата, сами в гробовната стая с полузатворени капаци, те не смееха да повишат глас, ядяха бързо и избягваха да се гледат, боейки се, че няма да могат да скрият смущението си. Разделяха се веднага след яденето. Кристоф се заемаше с работата си. Но останеше ли за миг свободен, той се връщаше, вмъкваше се безшумно в къщи, изкачваше се на пръсти в стаята си или на тавана. Затваряше вратата, сядаше в някой ъгъл, на стар сандък или на перваза на прозорчето и стоеше там, без да мисли, заслушан в неясните шумове на старата къща, която се тресеше при всяка стъпка. И сърцето му трептеше като нея. Той дебнеше тревожно най-лекото дихание вътре и вън от нея, скърцането на пода, неуловимите родни шумове: всички му бяха познати. Унасяше се, спомени от миналото нахлуваха в главата му; само часовникът на Сен-Мартен го изтръгваше от вцепенението му, припомняйки му, че е време да върви.
На долния етаж тихо сновеше Луиза. С часове не я чуваше. Тя не вдигаше никакъв шум. Кристоф напрягаше слух. Слизаше малко неспокоен — така е винаги след голямо нещастие. Открехваше вратата: обърната с гръб към него, Луиза седеше пред долапа, разхвърлила какво ли не около себе си — парцали, дрехи, най-разнородни вехтории, отломки от миналото, извадени уж за да ги подреди. Не намираше обаче сили да го стори — всеки предмет беше спомен. Прехвърляше го от ръка в ръка и се унасяше в мечти. Той се изплъзваше от пръстите й, а тя оставаше с часове на стола, отпуснала ръце, потънала в скръбно униние.
Горката Луиза изживяваше сега повторно най-хубавите мигове от миналите дни — безрадостно минало, което така скъпернически й бе отказало всичко. Но толкова бе свикнала да страда, че беше благодарна и за най-мъничките радости и бледите светлинки, които блещукаха тук-там в живота й, бяха достатъчни да го озарят. Забравила бе цялото зло, което й бе сторил Мелхиор, за да си спомня само доброто. Сватбата й беше големият роман в живота й. Ако Мелхиор се бе впуснал в това приключение от прищявка, за която бързо се беше разкаял, тя се бе отдала с цялото си сърце. Беше си въобразила, че е обичана, както тя обичаше. И беше запазила нежна признателност към Мелхиор. Не се опитваше да разбере какъв беше ставал той впоследствие. Неспособна да види действителността такава, каквато е, тя просто я приемаше като смирена и храбра жена, която няма нужда да разбира живота, за да живее. Не можеше ли да си обясни нещо, предоставяше обяснението на бог. Със странната си набожност прехвърляше нему отговорността за всички неправди, които бе изтърпяла от Мелхиор и други хора, оставяйки на тяхна сметка само малкото добро, което бе видяла. Затова не пазеше нито един горчив спомен от мизерното си съществуване. Чувствуваше се само изхабена, изтощена след дългите години на лишения и преумора. А сега, когато Мелхиор го нямаше вече, когато двамата й сина бяха отлетели от домашното огнище, а третият явно можеше да мине и без нея, тя бе загубила всякаква смелост да направи каквото и да е. Беше уморена, вяла, волята й беше съвсем разхлабена. Изживяваше криза на неврастения, често явление при отрудени хора в залеза на живота им, които поради внезапно премеждие не са принудени вече да работят. Не можеше да си наложи да завърши започнатия чорап, да подреди разбърканото чекмедже, да стане, за да затвори прозореца. Седеше с опразнена глава, безсилна, унесена в спомени. Съзнаваше упадъка си и се изчервяваше, сякаш това беше позорно. Мъчеше се да скрие слабостта си от Кристоф. А той, погълнат себично от собствената си мъка, нищо не забелязваше. Разбира се, много пъти негласно се ядосваше, че майка му говори бавно, че едва-едва прави най-дребните неща; но колкото и различно да беше това нейно държане от обичайната й работливост, той не се тревожеше.
Този ден за пръв път остана поразен, когато я завари сред вехториите, струпани на пода в краката й, в скута и в ръцете й. Изопнала шия, навела напред глава, с неподвижно напрегнато лице, тя трепна, когато чу стъпките му. Бледите й страни се зачервиха; опита се инстинктивно да скрие предметите, които държеше, и промълви с принудена усмивка:
— Нали виждаш, подреждам…
Той прозря покъртен в клетата й душа, гаснеща сред реликвите на миналото, и го обзе състрадание. Въпреки това обаче заговори рязко и сърдито, за да я изтръгне апатията й:
— Хайде, мамо, хайде! Стига си стояла сред тия прахоляци, в тази душна стая. Не е хубаво. Трябва да се поразтърсиш, престани да подреждаш.
— Да — отвърна тя покорно.
Опита се да стане, за да прибере нещата в долапа. Но тутакси отново седна, като изпусна унило предметите.
— Ах, не мога, не мога! — простена тя. — Никога няма да успея да ги подредя!
Той се изплаши, наведе се над нея, погали я по челото и запита:
— Чакай, мамо, какво ти е? Искаш ли да ти помогна? Да не би да си болна?
Луиза не отговаряше. Като че ли плачеше в себе си. Кристоф улови ръцете й, коленичи пред нея, за да я види по-добре в полутъмната стая.
— Мамо! — повика я той, изпълнен с безпокойство.
Облегнала глава на рамото му, Луиза избухна в неудържими ридания.
— Милото ми момченце — повтаряше тя, притискайки се до него. — Милото ми момченце!… Нали няма да ме оставиш? Обещай ми, нали няма да ме оставиш?
Сърцето му се разкъса от жал.
— Разбира се, мамо, няма да те оставя! Що за мисъл?
— Толкова съм нещастна! Всички ме оставиха, всички…
Тя сочеше предметите наоколо си и не се знаеше дали говори за тях, за живите си синове или за покойниците.
— Нали ще останеш при мен? Нали няма да ме напуснеш?… Какво ще стане с мене, ако и ти си отидеш?
— Няма да си отида, повтарям ти, ще останем заедно. Не плачи вече. Обещавам ти.
Тя продължаваше да хълца безспир. Кристоф изтри очите й с кърпичката си.
— Какво ти е, мила мамо? Боли ли те нещо?
— Не зная, не зная какво ми е.
Тя се мъчеше да се успокои и да се усмихне.
— Напразно се опитвам да се вразумя: все плача за нищо… Ето, виждаш ли, пак почвам… Прости ми. Глупава съм. Стара съм. Нямам вече сили. Нищо не ми се ще. Не съм годна вече за нищо. Бих искала и мен да ме погребат заедно с всички тия неща…
Той я притискаше като малко дете до сърцето си.
— Не се измъчвай, почини си, не мисли вече…
Тя започна малко по малко да се успокоява.
— Глупаво е, срам ме е… Какво ми става? Но какво ми става?
Старата труженица не можеше да разбере защо енергията й внезапно се беше прекършила и се чувствуваше унижена дълбоко в себе си. Той се престори, че не забелязва нищо.
— Малко умора, мамо — каза й, стараейки се да придаде на гласа си безразличен тон. — Няма ти нищо, ще видиш…
И той обаче беше разтревожен. Свикнал беше да я вижда още от детските си години бодра, примирена, устояваща безмълвно на всички изпитания и това униние го плашеше.
Помогна й да нареди пръснатите по пода вещи. От време на време тя задържаше в ръцете си някой предмет, но той нежно го вземаше от ръцете й и тя не се противеше.


От този ден той се стараеше да бъде по-често с нея. Щом свършеше работата си, вместо да се затвори в стаята си, отиваше при нея. Разбираше, че е самотна и няма сили да издържи самотата: опасно беше да я изоставя сама в такова състояние.
Сядаше вечер до нея край отворения прозорец, който гледаше към улицата. Светлините по полето бавно гаснеха. Хората се прибираха по домовете си. Прозорците на къщите в далечината светваха. Хиляди пъти бяха наблюдавали това, а скоро нямаше да го виждат повече. Разменяха си откъслечни думи. Припомняха си взаимно всички дребни неща, които ставаха обикновено вечер и ги предвиждаха с жив интерес. Понякога дълго мълчаха. Или Луиза започваше без видим повод да разказва нещо, несвързана история, хрумнала й случайно. Езикът й постепенно се развързваше, понеже сега чувствуваше до себе си едно любещо сърце. Тя се насилваше да говори. Трудно й се удаваше: беше свикнала да стои настрана от близките си; смяташе мъжа си и синовете си много умни, за да говорят с нея. Не смееше да се намесва в разговорите им. Почтителната загриженост на Кристоф беше за нея нещо ново, безкрайно сладко, но я плашеше. Тя търсеше думите си, изразяваше се с мъка, изреченията й оставаха недовършени, неясни. Понякога се срамуваше от приказките си; поглеждаше сина си и спираме посред разказа си. Той обаче стискаше ръката й тя се чувствуваше насърчена. Кристоф беше пропит от обич и състрадание към тази детска и същевременно майчинска душа, до която бе търсил защита като дете и която сега на свой ред търсеше опора в него. И нейните разкази, съвсем безинтересни за всеки друг освен него, тези незначителни възпоминания за дългия й посредствен и безрадостен живот, които изглеждаха безкрайно ценни на Луиза, му доставяха скръбна наслада. Понякога се опитваше да я прекъсне. Страхуваше се да не би тези спомени да я натъжат още повече и я подканваше да си легне. Тя разбираше намерението му и му казваше с признателен поглед:
— Не, уверявам те, добре ми стана, нека постоим още малко.
И те оставаха до дълбока нощ, когато целият квартал заспиваше. Тогава си казваха лека нощ, тя леко облекчена, защото се бе разтоварила от част от мъката си, той с натежало сърце от това ново бреме, прибавено към собственото.
Денят на преместването им наближаваше. Предната вечер останаха по-дълго от друг път в неосветената стая. Не разговаряха. От време на време Луиза простенваше: «Ах, божичко!» Кристоф се мъчеше да отклони вниманието й към хилядите подробности, свързани с предстоящото преместване. Тя не искаше да си легне. С много обич я принуди. Но сам той, след като се качи в стаята си, остана дълго буден. Наведен от прозореца си, той се взираше в подвижните тъмни талази на реката в подножието на къщата. Чуваше вятъра в клоните на високите дървета в градината на Мина. Небето беше черно. Нито един минувач по улицата. Заваля студен дъжд. Ветропоказателите скриптяха. Дете заплака в съседна къща. Нощта притискаше със смазваща печал земята и душата. Часовникът отмерваше приглушено монотонно часовете, половинките и четвъртинките, които се отронваха един след друг в мрачното безмълвие, нарушавано само от дъждовните капки, падащи по покривите и паветата.
Тъкмо когато най-сетне се реши да си легне, с премръзнало сърце и тяло, прозорецът под него се затвори. Вече в леглото, той си помисли скръбно, че за бедните е жестоко да се привързват към миналото: те нямат право на минало като богатите. Те нямат дом, нямат нито едно кътче на земята, където да подслонят спомените си: вятърът отвява радостите и скърбите им, всичките им дни.


На другия ден пренесоха под проливния дъжд бедната си покъщнина в новото жилище. Фишер, старият тапицер, им зае каручката и коня си; и самият той дойде да им помогне. Те обаче не можаха да отнесат всичките си мебели, защото апартаментът, в който отиваха, беше много по-малък от досегашното им жилище. Кристоф трябваше да убеди майка си да остави по-старите и ненужните. Не беше лесно. И най-непотребните й бяха скъпи: маса без един крак, счупен стол, тя не искаше да изостави нищо. Наложи се Фишер с авторитета си на стар приятел на дядото да подкрепи едва ли не сърдито доводите на Кристоф и даже, тъй като беше добросърдечен и разбираше мъката й, да й обещае да запази в склада си някои от тези скъпоценни отломки, докато може да си ги вземе обратно. Тогава тя с разбито сърце се съгласи да се раздели с тях.
Двамата братя бяха предупредени за преместването, но Ернст дойде да съобщи предната вечер, че няма да може да им помогне, а Родолф се мярна за миг по обяд. Той погледа малко как товарят покъщнината, даде няколко съвета и си отиде улисан в работата си.
Шествието тръгна по калните улици. Кристоф държеше за юздата коня, който се хлъзгаше по мокрите павета. Луиза вървеше до сина си и се мъчеше да го запази от дъжда с чадъра си, защото непрекъснато валеше. После започна тъжното настаняване във влажния апартамент, още по-мрачен поради сивите отблясъци на надвисналото небе. Те щяха да изпаднат в страшно униние, ако хазаите им не бяха проявили внимание към тях. Още щом каручката си отиде и струпаха покъщнината си в стаята, смазани от умора, разнебитени, Кристоф и Луиза се отпуснаха отмалели в падащата нощ кой на сандък, кой на денк, но в същия миг чуха сухо покашляне по стълбата. На вратата им се потропа. Влезе старият Ойлер. Той се извини тържествено, че безпокои скъпите си наематели и добави, че за да отпразнуват щастливото им пристигане, се надява те да благоволят да вечерят заедно с тях. Луиза, потънала в своята печал, искаше да откаже; и Кристоф не беше особено изкушен от това семейно тържество, но старецът настоя и като си помисли, че за майка му ще бъде по-добре да не прекарва сама с мислите си първата вечер в новия дом, Кристоф я накара да приеме.
Те слязоха на долния етаж, където завариха събрано цялото семейство: старецът, дъщеря му, зет му Фогел и внуците му, момче и момиче, малко по-малки от Кристоф. Всички се засуетиха около тях, пожелавайки им добре дошли, като се осведомиха дали не са уморени, доволни ли са от стаите, имат ли нужда от нещо, задавайки им множество въпроси, от които Кристоф, объркан, не разбра нищо, защото те говореха всички едновременно. Супата беше вече поднесена: седнаха на масата. Врявата обаче не стихна. Амалия, дъщерята на Ойлер, тутакси се зае да постави Луиза в течение на всички местни особености, описа й топографията на квартала, навиците и предимствата на къщата им, в колко часа минава млекарят, в колко часа става самата тя, разказа й за различните доставчици и колко им плаща. Не я остави на мира, докато не й обясни всичко. Луиза, полузадрямала, се мъчеше да прояви интерес към сведенията й, но забележките, които се осмеляваше да вмъкне от време на време, доказваха, че не е разбрала нищо и предизвикваха възмутени възклицания от страна на Амалия и двойно по-подробни обяснения. Бившият писар Ойлер пък обясняваше на Кристоф трудностите на музикалната кариера. Другата съседка на момчето, Роза, дъщеря на Амалия, говореше още от началото на вечерята така словоохотливо, че не й оставаше време да диша нормално. Тя се задъхваше посред някое изречение, но тутакси продължаваше. Фогел, мрачен, се оплакваше от яденето и по този повод възникнаха бурни пререкания. Амалия, Ойлер и момичето прекъсваха собствените си монолози, за да вземат участие в спора. Препираха се безконечно дали има много сол в рагуто, или е безсолно; вземаха се един друг за свидетели и естествено всеки беше на особено мнение, презирайки вкуса на другия и смятайки, че той единствен е нормален и разумен. Биха могли да спорят по този въпрос до второ пришествие.
Най-сетне всички изпаднаха в единодушие, когато заговориха за тежкия живот. Топло заоплакваха неприятностите на Луиза и Кристоф, като похвалиха с трогателни думи неговото сърцато държане. Охотно припомниха не само злощастията на наемателите си, но и своите собствени, както и неприятностите на приятелите си и на всичките си познати. В крайна сметка единодушно признаха, че добрите на този свят са винаги нещастни и че радостта е само за егоистите и непочтените. Заключиха, че животът е тъжен, че би било по-добре човек да умре, ако божията воля не е да живеем, за да страдаме. Тъй като тези мисли не бяха далеч от песимистичното настроение на Кристоф, той започна да цени повече хазаите си и затвори очи за дребните им недостатъци.
Когато се качи отново с майка си в неоправената стая, и двамата се чувствуваха уморени и тъжни, но не толкова самотни. И докато Кристоф, загледан в нощта, тъй като не можеше да заспи поради умората и шума на квартала, слушаше тежките коли, които разклащаха стените и смущаваха равното дишане на семейството, заспало на долния етаж, той се мъчеше да си внуши, че ще бъде ако не щастлив, то поне по-малко нещастен тук, сред тия добри хора, малко досадни, вярно, но борещи се със същите трудности, както и те; разбираха ясно него и майка му, а и на него му се струваше, че ги разбира.
Най-сетне се унесе в сън, но бе неприятно събуден още в зори от гласовете на хазаите си, които започнаха да се карат, докато нечия ядосана ръка отчаяно натискаше помпата, за да измие после обилно двора и стълбището.
Юстус Ойлер беше дребно прегърбено старче с неспокойни сърдити очи, зачервено лице, надиплено и грапаво, беззъба уста и зле поддържана брада, която постоянно мачкаше с ръка. Основно добросърдечен, склонен да умува, дълбоко нравствен, той се разбираше доста добре с дядото на Кристоф. Хората твърдяха, че приличал на него. Наистина той принадлежеше към същото поколение и беше закърмен със същите принципи. Само че му липсваше здравият физически живот на Жан-Мишел: с други думи, макар и да мислеше като него по много въпроси, всъщност беше различен от него, защото най-съществената отлика между хората е техният темперамент, а не толкова идеите им. И каквито и изкуствени или действителни подразделения да налага умът, хората всъщност се делят на здрави и нездрави. Старият Ойлер не спадаше към първите. Той говореше за морал като дядото на Кристоф, но неговият морал беше друг, защото той няма здравия стомах и дробове, нито жизнерадостта на Жан-Мишел. Всичко в него и домашните му имаше по-пестеливи и по-оскъдни размери. Четиридесет години чиновник, сега пенсионер, той страдаше от печалното бездействие, така тежко за старците, несъумели да запазят за стари години някаква възможност за духовен живот. Всичките му вродени или придобити привички, както и професионалните му навици му придаваха нещо дребнаво и невесело, проявяващо се в различна степен у всяко от децата му.
Зет му Фогел, чиновник в дворцовата канцелария, беше около петдесетгодишен. Висок, едър, напълно плешив, с очила със златни рамки, прилепнали до слепоочията му, напълно здрав на вид, си въобразяваше, че е болен и сигурно беше болен, макар и очевидно не от всичките болести, които си приписваше. Беше обаче озлобен от глупавата си работа, а организмът му страдаше от седящия живот. Много работлив между другото, нелишен от способности, притежаващ дори известна култура, той беше жертва на абсурдния съвременен живот и както мнозина чиновници, приковани към бюрата си, изпадаше под властта на демона на ипохондрията. Един от клетниците, наричани от Гьоте «ein trauriger ungriechischer Hypochondrist» — «мрачен, макар и не античен хипохондрик», като ги жалеше и същевременно грижливо отбягваше.
Амалия не реагираше нито по единия, нито по другия начин. Здрава, шумна и дейна, тя не проявяваше съчувствие към оплакванията на мъжа си. Грубо го хокаше. Но когато хората живеят заедно, никоя сила не може да удържи. Щом в едно семейство единият е неврастеник, има големи изгледи няколко години по-късно да зарази и другия. Макар по навик и вътрешна потребност да се гневеше на Фогел, Амалия в следващия миг почваше да окайва повече и от него състоянието му. Така че минавайки без никакъв преход от упреци към жалби, тя съвсем не му действуваше добре, напротив, влошаваше болестта му, като вдигаше оглушителен шум за най-малката дреболия. В края на краищата тя не само окончателно разнебитваше клетия Фогел, ужасен от размерите, които придобиваха собствените му оплаквания, повторени като ехо от нея, но разстройваше всичко живо, включително и себе си. И тя на свой ред свикна да се вайка неоснователно за здравето си, макар то да бе желязно, както и за здравето на баща си, дъщеря си и сина си. Това се превръщаше в мания: понеже постоянно говореше на тази тема, почваше сама да си вярва. Най-малката хрема се посрещаше трагично. Всичко бе повод за безпокойство. Нещо повече, дори когато всички бяха здрави, тя пак се тормозеше, мислейки за евентуалното разболяване. Така животът й протичаше в непрекъснат тормоз. Впрочем това не се отразяваше особено на общото им здравословно състояние. Изглежда дори, че постоянните вайкания му действуваха благотворно. Всички ядяха, спяха и работеха както винаги: ритъмът на живота им не се забавяше. Дейната Амалия не се задоволяваше да снове от сутрин до вечер из къщата: трябваше всички други да се трудят заедно с нея и цял ден разместваха мебели, миеха плочи, търкаха паркети, тичаха насам-натам, говореха високо, всичко беше във вечен трепет и движение.
Двете деца, смазани от нейния шумен авторитет, който не оставяше никого на мира, като че ли смятаха за напълно естествено да й се подчиняват. Момчето Леонхард имаше хубавичко неизразително лице и сдържани обноски. Момичето Роза, русо, с доста хубави сини очи, нежни и топли, би могло да бъде приятно особено със свежия си тен и с добросърдечното си изражение, ако не беше възголемичкият и лошо оформен нос. Той утежняваше лицето на девойката и му придаваше глуповат израз. Роза напомняше портрет на Холбайн от Базелската галерия — дъщерята на бургместера Майер: седнала с наведени очи с ръце на колене, с бледи, разпуснати по раменете коси, сякаш притеснена и засрамена от грозния си нос. Само че Роза пет пари не даваше, никак не се смущаваше и непрекъснато дърдореше. Резкият й глас постоянно ехтеше. Тя все разказваше нещо вечно задъхана, като че ли времето нямаше да й стигне да каже всичко, въпреки че и майка й, и баща й, и дядо й непрекъснато й се караха, вбесени по-скоро, че им пречи да говорят самите те. Защото тия прекрасни хора, добри, честни, предани — истински порядъчни — имаха почти всички добродетели с изключение на една, която обаче е очарованието на живота — умението да мълчат.


Кристоф си налагаше търпение. Скръбта беше смекчила буйния му неотстъпчив нрав. Сблъскването с жестокото равнодушие на изтънчените души го караше да чувствува по-осезателно стойността на честите, лишени от изящество и дяволски досадни хора, но затова пък отличаващи се със строго нравствени схващания за живота. Понеже живееха без радост, той си въобразяваше, че живеят и без слабости. Решил веднъж, че са прекрасни и трябва да ги хареса, той се стараеше като истински германец да се убеди, че действително му харесват. Само че мъчно му се удаваше. Липсваше му толкова удобният немски идеализъм, който не иска да види и не вижда неприятното, за да не наруши хармоничните си преценки и блаженото си съществуване. Напротив, когато обичаше някого, в стремежа си да го обича пълно, без задръжки, Кристоф виждаше най-ясно недостатъците му: това се дължеше на някаква неосъзната честност, на неудържима потребност от истина, която го правеше по-прозорлив и по-взискателен спрямо тези, които му бяха най-скъпи. Затова той скоро изпита глухо раздразнение от недостатъците на хазаите си. Те и не мислеха да ги прикриват. Обратно на това, което се наблюдава обикновено, те изваждаха на показ най-непоносимите си страни, запазвайки дълбоко в себе си най-хубавото. Така поне си въобразяваше Кристоф и обвинявайки се в несправедливост, се опита да преодолее първите си впечатления и да открие прекрасните им качества, които те така грижливо криеха.
Постара се да завърже разговор със стария Юстус Ойлер, който само това чакаше. Той изпитваше тайна симпатия към момчето, спомняйки си дядо му, който го обичаше и възхваляваше. Само че добрият Жан-Мишел притежаваше в по-висока степен от Кристоф щастливата способност да се самозаблуждава относно приятелите си. И Кристоф скоро се убеди в това. Напразно се опита да измъкне от Ойлер спомени за дядо си. Успя да получи само една безцветна, доста окарикатурена представа за Жан-Мишел и да чуе абсолютно безинтересни откъслеци от разговори. Разказите на Ойлер започваха неизменно по един и същ начин.
— Както казвах на горкия ти дядо…
Той не си спомняше нищо друго. Не беше чул нищо освен собствените си думи.
Може би и Жан-Мишел го бе слушал така. Повечето приятелства са, кажи-речи, съдружия на взаимна любезност, които позволяват да говориш с друг човек за себе си. Жан-Мишел поне, колкото и простодушно да се отдаваше на радостта си да говори, беше винаги готов да раздава наляво и надясно благоразположението си. Интересуваше се от всичко. Винаги съжаляваше, че не е на петнадесет години, за да види чудните изобретения на новите поколения и да има дял в техните мисли. Той притежаваше най-ценното качество в живота: свежо любопитство, неувяхващо с годините и възраждащо се с всяка зора. Не беше достатъчно талантлив, за да използува този ценен дар, но колко много талантливи хора биха могли да му завидят за него! Повечето хора умират на двадесет или тридесет години: минат ли тази възраст, те се превръщат в собственото си отражение. През целия си останал живот си подражават като маймуни, повтарят все по-механично и по-изкълчено това, което са казали, направили, мислили или обичали по времето, когато са _съществували_.
Старият Ойлер беше _съществувал_ преди толкова много време, той беше _съществувал_ така кратко, че това, което беше запазил от себе си, беше доста оскъдно и малко смешно. Не знаеше и не желаеше да знае нищо извън някогашния си занаят и семейния си живот. Имаше по всички въпроси готови мнения, които датираха от юношеските му години. Въобразяваше си, че разбира от изкуство, но се ограничаваше до няколко общопризнати имена и не пропускаше да повтори отново един и същи превзети формули по техен адрес: всичко останало за него изобщо не съществуваше. Когато му говореха за съвременни музиканти, той не слушаше и заговаряше за друго. Твърдеше, че бил страстен любител на музиката и молеше Кристоф да му посвири. Но щом Кристоф, хванал се на уловката му един-два пъти, почнеше да свири, старецът се разбъбряше високо със снаха си, като че ли музиката удвояваше интереса му към всичко, което стоеше извън нея. Страшно ядосан, Кристоф ставаше посред парчето: никой не забелязваше това. Само няколко стари мелодии — три или четири, — едните много хубави, другите отвратителни, но всички еднакво признати, се радваха на привилегията да бъдат изслушани сред относителна тишина и пълно одобрение. Още от първите ноти старецът изпадаше във възторг и очите му се насълзяваха не толкова от удоволствието, което вкусваше, колкото от спомена на вкусеното някога удоволствие. В края на краищата Кристоф ужасно намрази тези пиеси, макар че някои от тях, например «Аделаида» от Бетховен, му бяха много мили: старецът постоянно си тананикаше първите тактове и не пропускаше да заяви: «Виж, това е музика!», сравнявайки я презрително с «цялата тази противна съвременна музика, в която няма мелодия». Истината е, че той изобщо не я познаваше.
Зет му, по-образован, следеше развитието на изкуството; това беше обаче още по-лошо, защото той пък влагаше в преценките си дух на постоянно отрицание. Всъщност не му липсваше нито вкус, нито здрав ум, но той не можеше да се реши да се възхити от нещо модерно. Сигурно със същата охота щеше да подценява Моцарт и Бетховен, ако бе живял по тяхно време, или щеше да признава заслугите на Вагнер и Рихард Щраус, ако те бяха умрели преди един век. Поради лошото си самочувствие отказваше да приеме, че и днес, докато той е жив, може да има велики хора: тази мисъл му беше непоносима. Беше страшно озлобен от проваления си живот и държеше да си внуши, че участта на всички негови съвременници е същата, не можеше да бъде другояче, а ако някой вярва или твърди противното, е едно от двете: или глупак, или шегобиец.
Затова говореше за всяко ново величие само с горчива ирония. Тъй като не беше глупав, съумяваше да открие още при пръв досег слабите и смешни страни. Всяко ново име го караше да настръхва недоверчиво; преди да знае каквото и да било или именно защото не знаеше нищо, беше вече склонен да критикува. Доброто му разположение към Кристоф бе лесно обяснимо: той си въобразяваше, че малкият мизантроп намира живота лош също като него, като между другото е лишен от гений. Нищо не сближава повече дребните болнави и недоволни души както общата им безпомощност. Нищо също не допринася повече за възвръщане на вкуса към доброто здраве и живота у хора, които са всъщност здрави и създадени за живот, както близостта с този тъп песимизъм на посредствени и болни духом хора, които отричат щастието на другите, защото сами те са нещастни. Кристоф изпита върху себе си това положително въздействие. Не беше далеч от мрачните мисли на Фогел, но се учудваше, че ги чува от неговата уста и те започнаха да му се струват чужди: нещо повече, ставаха му противни; оскърбяваха го.
Още повече го възмущаваше държането на Амалия. Добрата жена всъщност само прилагаше на практика теориите на Кристоф за дълга. Тази дума не й слизаше от устата по всеки повод. Тя работеше без отдих и изискваше всеки да работи като нея. Но работата й съвсем не целеше да направи другите и нея самата по-щастливи; напротив, можеше дори да се каже, че главната й цел бе да затрудни живота на всички и да го направи възможно най-злочест в името на свещения дълг. Нищо не би могло да я накара да прекъсне поне за миг свещенодействието си в домакинството, тази пресвета институция, която у толкова много жени измества всички други нравствени и обществени задължения. Тя щеше да се сметне загубена, ако в същите дни, в същите часове не би изтъркала паркета, не би измила прозорците, не би излъскала дръжките на вратите, не би изтупала килимите, не би разместила столовете, масите, гардеробите. Влагаше в шетането си много показност. Като че ли бе въпрос на чест. Та нали между другото много жени по същия начин си представят и защищават своята чест. Тя е един вид мебел, която трябва да се поддържа добре полирана, хубаво излъскан паркет, студен, твърд и… хлъзгав.
Изпълнението на задачата й не правеше госпожа Фогел по-мила. Тя се вкопчваше настървено в дребнавите домакински грижи, като че ли те бяха задължение, наложено от бога. Същевременно презираше жените, които не правеха като нея, които си почиваха, които съумяваха между работата да се порадват малко на живота. Тя тормозеше дори в собствената й стая Луиза, която от време на време сядаше посред работата си, за да помечтае. Луиза въздишаше, но й се подчиняваше със смутена усмивка. За щастие Кристоф не знаеше нищо за това. Амалия чакаше той да излезе, за да нахълта в апартамента им; досега тя не се бе захващала направо с него: той не би понесъл. Тя извикваше у него притаена враждебност. Най-малко обаче й прощаваше страхотния шум, който го вбесяваше. Потърсил убежище в стаята си — ниско малко помещение към двора — с херметично затворен прозорец, въпреки липсата на въздух, за да не чува трополенето из къщата, той все пак не успяваше да се защити достатъчно. Неволно следеше свръхвъзбуден най-малките шумове под себе си; и когато отвратителният глас, който минаваше през стените, се издигнеше отново след кратко затишие, обземаше го ярост — започваше да крещи, да тропа с крак, отправяше й през стената цял куп ругатни. В общата врява нищо не се забелязваше: другите мислеха, че композира. Пращаше госпожа Фогел по дяволите. Всяко уважение и почит биваха забравяни. В такива моменти му се струваше, че би предпочел най-безсрамната и най-глупавата жена, стига само да мълчи, пред ума и порядъчността, пред всички добродетели, ако са съчетани с толкова шум.


Ненавистта му към шума го сближи с Леонхард. Сред общата врява този младеж единствен оставаше невъзмутим, никога не повишаваше глас, говореше коректно и сдържано, като избираше думите си и не бързаше. Вечно кипящата Амалия нямаше търпение да го изчака да завърши мисълта си. Всички се оплакваха от мудността му. Но той никак не се трогваше. Нищо не можеше да наруши спокойното му и почтително държане. Кристоф беше особено привлечен от Леонхард, откакто бе узнал, че се готви да стане духовник. Това живо възбуждаше любопитството му.
По същото време Кристоф имаше твърде странно отношение към религията. Сам не би могъл да го анализира точно. Никога не беше имал време да се замисли сериозно по този въпрос. Не беше достатъчно просветен, а и премного беше погълнат от житейските трудности, за да може да вникне и да сложи ред в мислите си. Буен по природа, той минаваше от една крайност в друга, от дълбока вяра до пълно отрицание, без да се замисля, че изпада в противоречие със самия себе си. Когато беше щастлив, почти не се сещаше за бога, но беше склонен да вярва в него. Когато беше нещастен, мислеше за него, но, кажи-речи, не вярваше; невъзможно му се струваше бог да допуска злочестините и неправдата. Впрочем тези противоречиви състояния не го занимаваха особено много. Всъщност той беше премного религиозен, за да мисли често за бога. Живееше в неговото лоно и нямаше нужда да вярва в него. Това е благоприятно за слаби по природа хора или омаломощени от анемичен живот. Те се стремят към бога, както растението се стреми към слънцето. Умиращият се вкопчва за живота, но ако носиш в себе си и слънцето, и живота, какво би търсил навън?
Кристоф навярно никога нямаше да се занимава с тези въпроси, ако живееше сам. Обществените задължения обаче го караха да се замисля над тези детински и ненужни проблеми, които заемат неоправдано голямо място в живота, където човек се сблъсква на всяка крачка с тях и е принуден да вземе становище. Като че ли една здрава, преливаща от сила и отзивчивост душа няма да върши хиляди други по-важни неща, отколкото да се безпокои дали бог съществува, или не… Ако поне всичко се свеждаше до това! Съвсем не! Трябва да вярваш в бог с определени размери и форма, с точно определен цвят или раса! Кристоф изобщо не се замисляше за това! Исус не заемаше почти никакво място в съзнанието му. Това не значеше, че не го обича: обичаше го, когато се сетеше за него, но никога не мислеше за него. Понякога се упрекваше, домъчняваше му, не проумяваше защо не се интересува повече. А при това ходеше на църква, всичките му близки също, дядо му четеше постоянно библията, самият той следеше редовно църковната служба и я отслужваше, така да се каже, защото беше органист. Изпълняваше задачите си усърдно и добросъвестно. Но на излизане от църквата би се почувствувал затруднен, ако трябваше да каже за какво е мислил. Почна да чете евангелието, за да добие по-ясна представа; то го увлече, достави му дори удоволствие, но като всяка интересна и добре написана книга, а не като нещо, различно от другите книги, които никой не би нарекъл свещени. Ако искаме да бъдем искрени, трябва да признаем, че той обичаше Исус, но изпитваше много по-силна обич към Бетховен. И на органа си в «Сен-Флориан», акомпанирайки неделната литургия, внимаваше повече за свиренето си, отколкото за службата, и беше по-набожен в дните, когато свиреше Бах, отколкото Менделсон. Някои церемонии го довеждаха до пламенен екстаз. Но дали в такива мигове обичаше бога или музиката, както го беше закачил неблагоразумно един свещеник, шегувайки се с него, без да подозира в какъв смут ще го хвърли с остроумията си. Друг не би обърнал внимание на такава забележка и не би променил нищо в начина си на живот — толкова хора предпочитат да не съзнават мислите си! — Кристоф обаче се измъчваше от властна потребност от искреност, която събуждаше в душата му угризения по всеки повод. А веднъж породени, ставаше му невъзможно да се отърси от тях. Той се терзаеше, въобразяваше си, че е двуличен вярваше ли, или не вярваше?… Не разполагаше нито с материални, нито с интелектуални възможности — необходими са познания и свободно време, — за да разреши сам въпроса. А трябваше да го разреши, иначе щеше да бъде безверник или лицемер. А не беше способен да бъде нито едното, нито другото.
Поразпита плахо хората около себе си. Всички като че ли вярваха непоколебимо. Кристоф изгаряше от любопитство да чуе доводите им. Но това не му се удаваше: почти никога не получаваше точен отговор; винаги му отговаряха уклончиво. Някои го смятаха горделивец и му заявяваха, че по тези въпроси не се спори, че хиляди хора, по-умни и по-добри от него, са вярвали, без да спорят, и той трябва да стори чисто и просто като тях. Някои дори се засягаха, като че ли, задавайки им подобен въпрос, той им нанасяше лична обида. И все пак те едва ли вярваха така твърдо. Други повдигаха рамене и казваха с усмивка: «Че какво ще ти навреди, ако вярваш?» А усмивката им означаваше: «Толкова е удобно!…» Кристоф презираше от цялата си душа точно тези.
Той се опита да сподели безпокойството си с един свещеник; този опит обаче го обезсърчи. Не можа да разисква сериозно с него. Макар и да се държеше любезно, събеседникът му даде да почувствува, че в действителност той и Кристоф съвсем не са равни. Като че ли Кристоф предварително беше приел безспорното му превъзходство и се бяха договорили, че спорът им не може да мине отвъд границите, определени от него, освен с риск да се наруши приличието: той превръщаше разискването им в съвсем безобидна игра на отбиване на ударите. Щом Кристоф пожелаеше да отиде по-далеч и да зададе въпроси, които не се харесваха на достопочтения свещеник, той се измъкваше с покровителствена усмивка или с латински цитати и бащински го заклинаше да се моли и пак да се моли, та дано бог го просветли. Кристоф си отиде след разговора унижен и наранен от снизходителния му тон. С право или не, никога повече не би прибягнал до услугите на свещеник. Охотно приемаше, че духовните лица го превъзхождат с ума си и свещеническия си сан, но когато се спори, няма значение нито превъзходството, нито титлите, нито възрастта, нито името. Едно е важно: истината, а пред нея всички са равни.
Затова той беше щастлив, че среща младеж на своите години, който вярва в бога. Самият той искаше също само това и се надяваше, че Леонхард ще успее да го убеди. Той го заговори пръв. Леонхард отговори кротко както винаги, но без особена охота: в нищо не влагаше особена охота. Понеже не можеха да водят продължителен разговор в къщи, без Амалия или старецът да ги прекъснат, Кристоф му предложи да се поразходят вечерта, след като се нахранят. Леонхард беше добре възпитан и не отказа, макар че с удоволствие би си спестил разговора. Отпуснат и ленив по природа, той се боеше от ходенето, от разговорите, от всичко, което изискваше известно усилие от него.
Кристоф не знаеше как да подхване. След две-три неловки изречения на съвсем безразлични теми, той зачекна едва ли не грубо въпроса, който таеше в сърцето си. Попита Леонхард дали действително възнамерява да стане свещеник и дали това му доставя удоволствие. Леонхард, затруднен, го погледна неспокойно, но като видя, че Кристоф няма враждебни намерения, се успокои.
— Да — отвърна той. — Нима може иначе?
— Ах! — възкликна Кристоф. — В такъв случай вие сте много щастлив!
Леонхард почувствува отсянка на завист в гласа на Кристоф, която приятно го поласка. Държането му тутакси се промени, той стана излиятелен, лицето му се проясни.
— Да — призна той. — Щастлив съм.
Той сияеше.
— Как постигате това? — попита Кристоф.
Преди да отговори, Леонхард предложи да седнат на една тиха пейка в галерията на манастира «Сен-Мартен». Оттам се виждаше единият ъгъл на малкия площад, ограден с акации, и отвъд града полето, окъпано във вечерна мъгла. Рейн течеше в подножието на хълма. Старо изоставено гробище, потънало под вълна от треви, дремеше край тях зад затворената си решетка.
Леонхард заговори. С блеснали от задоволство очи той каза, че е много приятно да избягаш от живота и да намериш убежище, където да бъдеш винаги на завет. Кристоф, чиито пресни рани още кървяха, изпитваше страстно желание за забрава и покой. То обаче беше примесено със съжаление.
— И все пак не ви ли е мъчно да се откажете напълно от живота? — попита той с въздишка.
— О — отвърна невъзмутимо другарят му. — И за какво да съжаляваме? Та нима животът не е тъжен и грозен?
— Има и хубави неща — възрази Кристоф, загледан в красивата вечер.
— Има няколко хубави неща, но те са малко.
— Колкото и малко да са, те все още са много за мене!
— Какво от това? Трябва само малко здрав разум: какво предлага животът? Малко хубаво и много лошо; какво ще получим, ако се откажем от него? Нито хубаво, нито лошо на земята, но затова пък после — вечно блаженство: има ли място за колебание?
Тази аритметика не допадна много на Кристоф. Толкова пестеливо съществуване не бе по вкуса му. Все пак той се мъчеше да се убеди, че така е по-разумно.
— Значи — попита той с лека насмешка, — няма опасност да се оставите да ви съблазни един час наслаждение?
— Каква глупост, когато знаеш, че това е само един час, а после те чака цяла вечност!
— Нима напълно вярвате в тази вечност?
— Естествено.
Кристоф го заразпитва. Той тръпнеше от желание и надежда. Ако Леонхард най-сетне можеше да му даде неоспорими доказателства, за да повярва! С какво увлечение самият той би се отказал от всичко останало, за да го последва в призванието му!
Горд отначало с ролята си на апостол и убеден между другото, че съмненията на Кристоф са мними и ще отстъпят благопристойно още при първите му доводи, Леонхард прибягна до светите писания, до авторитета на евангелието, до чудесата, до традицията. Но започна да помръква, когато Кристоф, след като го послуша малко, го прекъсна с думите, че отговаря на въпроса му с въпрос и няма защо да му излага именно това, което го кара да се съмнява, а да му каже как да излезе от съмнението си. Леонхард бе принуден да установи, че Кристоф е много по-болен, отколкото изглеждаше, и ще се остави да бъде убеден само със силата на логиката. Той все още си мислеше, че Кристоф се представя за свободомислещ (Леонхард въобще не можеше да си представи, че някой може искрено да бъде такъв). Така че не се обезсърчи и въоръжен с пресните си познания, се позова на ученото в училище. Той изрече едно след друго доста авторитетно, макар и безредно, метафизическите доказателства за съществуването на бога и за безсмъртието на душата. Кристоф, с напрегната мисъл и сбръчкано чело от усилието, се потеше безмълвно: караше го да повтори думите си, мъчеше се добросъвестно да вникне в смисъла им, да проследи разсъжденията му. После изведнъж избухна, заяви, че Леонхорд се подиграва с него, че всичко това са само игрословици, шеги на сладкодумци, които фабрикуват думи и се забавляват после, като сами си вярват, че тия думи нямат някакво съдържание. Леонхард, засегнат, го увери най-горещо, че авторите които цитира, са съвсем добросъвестни. Кристоф повдигна рамене и заяви, проклинайки, че ако те не са шегобийци, тогава са противни литератори и пак поиска доказателства.
Когато Леонхард разбра смаян, че Кристоф е неизлечимо засегнат от безверието, той загуби интерес към него. Спомни си, че му бяха препоръчали да не си губи времето в спорове с неверници — или най-малкото, когато те упорствуват да не вярват. Има опасност в такива случаи човек да смути сам себе си без никаква полза за другия. По-добре е да изостави нещастника на божията воля: ако бог иска да го просветли, той ще съумее да го стори, а ако ли не, кой смее да се опълчи на волята му? И така Леонхард не се настърви да го оборва. Той само каза кротко, че засега не може да направи нищо, защото никой довод не е годен да покаже пътя, докато някой е решен да не го вижда.
«Да желае! — мислеше си горчиво Кристоф. — Значи, бог ще съществува, защото аз ще желая да съществува! Значи, смъртта няма да съществува, ако ми се прииска да я отрека!… Уви!… Колко е лесен животът за тези, които не чувствуват нужда да видят истината, които могат да я видят такава, каквато им се иска, и да си измайсторят удобни блянове, които сладко да ги приспят!» Кристоф беше сигурен, че никога не би могъл да спи в такова легло!…
Леонхард продължаваше да говори. Той пак беше подхванал любимата си тема: прелестите на съзерцателния живот. На тази безопасна почва беше неизчерпаем. С тръпнещия си от удоволствие монотонен глас изреждаше радостите на живота с вяра в бога, извън и над света, далеч от шума, за който говореше с неочаквана ненавист — ненавиждаше го почти толкова, колкото и Кристоф, — далеч от грубостите, от подигравките, далеч от дребните неволи, които ни терзаят всеки ден, в топлото и безметежно гнездо на вярата, откъдето съзерцаваш умиротворен несгодите на чуждия, далечен живот. Докато го слушаше, Кристоф съзираше колко егоизъм се крие в такава вяра. Леонхард долови това, той побърза да се обясни по-добре. Съзерцателният живот не е бездеен, напротив: човек върши много повече чрез молитвата, отколкото чрез действието; какво би представлявал светът без молитвата? Те изкупват греховете на другите, поемат техните прегрешения, предлагат им своите заслуги, застъпват се пред бога за света.
Кристоф го слушаше безмълвно, с растяща враждебност. Той чувствуваше у Леонхард лицемерието на неговия отказ от живота. Не беше толкова несправедлив, че да припише това лицемерие на всички вярващи. Знаеше, че отказът от живота е за малък брой хора невъзможност да живеят, раздиращо отчаяние, зов към смъртта, а у други — още по-малко на брой — страстен екстаз… (Колко ли време трае това?…) У повечето хора обаче не е ли той резултат на хладното размисляне на души, жадуващи по-скоро за собственото си спокойствие, отколкото за щастието на другите или за истината? И ако искрените сърца съзнават това, колко ли страдат от подобно оскверняване на техния идеал!…
Леонхард, съвсем щастлив, излагаше сега красотата и хармонията на света, гледан отвисоко, от божествените висини: долу всичко беше мрачно, несправедливо, скръбно; гледано отгоре, всичко ставаше светло, лъчисто, добре подредено. Светът приличаше на идеално сглобен часовников механизъм…
Кристоф слушаше вече съвсем разсеяно. Той се питаше: «Дали наистина вярва, или си въобразява, че вярва?» Обаче собствената му вяра, страстният му копнеж за вяра си оставаше непоклатим. Той не можеше да бъде накърнен от духовната посредственост и от жалките доводи на глупец като Леонхард…
Нощта се спускаше над града. Пейката, на която бяха седнали, тънеше в сянка; звездите припламваха, бели изпарения се носеха над реката, щурци пееха под дърветата на гробището. Забиха камбаните: отначало само една, най-тънката, се заоплаква като птичка, заразпитва небето; после се обади втората, с една терца по-ниско, и смеси своя глас с нейната жалба; най-сетне и най-дебелата, с една квинта по-долу, сякаш им отговори. Трите гласа се сляха. Сякаш грандиозен кошер забръмча в подножието на кулите. Сърцето и въздухът потръпваха. Кристоф, сдържайки дъха си, си мислеше колко е бедна музиката на музикантите в сравнение с този океан от звуци, в който гърмят хиляди същества: някаква дива фауна, свободният свят на звуците в сравнение с уловения, опитомен и студено дефиниран от човешкия мозък музикален свят. Той се губеше в тази безкрайност от звуци, без брегове, без граници…
А когато мощното звънтене секна, когато сетните трепети угаснаха във въздуха, Кристоф се пробуди. Той се огледа зашеметен… Всичко му се струваше непознато. Всичко около него, в него се беше променило. Нямаше вече бог…
Както самата вяра, така и загубата й често се приема като милост свише, като внезапно просветление. Разумът няма никаква заслуга; достатъчно е нещо най-дребно: една дума, миг тишина, камбанен звън. Разхождаш се, мечтаеш, не очакваш нищо. Внезапно всичко рухва. Виждаш се ограден от развалини. Сам си. Не вярваш вече.
Ужасен, Кристоф не проумяваше защо и как бе станало това. Също както напролет се отприщват ледовете по реката…
Гласът на Леонхард продължаваше да нарежда, по-еднообразен от свиренето на щурците. Кристоф не го слушаше вече. Напълно се стъмни. Леонхард млъкна. Изненадан от неподвижността на Кристоф, тревожен от напредналия час, Леонхард предложи да се приберат. Кристоф не му отговори. Леонхард го хвана за ръка. Кристоф се сепна и го погледна с невиждащи очи.
— Кристоф, трябва да се връщаме! — каза Леонхард.
— Върви по дяволите! — кресна яростно Кристоф.
— Господи! Кристоф! Какво съм ви направил? — попита страхливо смаяният Леонхард.
Кристоф се опомни.
— Да, имаш право, драги — каза той по-кротко, — не зная какво ме прихвана. Върви си с бога! Върви си с бога!
Той остана сам. Сърцето му се изпълни с отчаяние.
— Ах, господи, господи! — извика той, кършейки ръце, вдигнал страстно глава към черното небе. — Защо вече не вярвам? Защо не мога вече да вярвам? Какво стана в мене?…
Имаше огромно несъответствие между рухването на вярата му и разговора, който малко преди това беше водил с Леонхард — очевидно беше, че този разговор съвсем не беше го предизвикал, както крясъците на Амалия и смешните недостатъци на хазяите му не бяха причина за разклащането на нравствените му принципи, започнало от няколко дни. Това бяха само поводите. Този смут не идваше отвън. Той го носеше в себе си. Някакви непознати чудовища се размърдаха в сърцето му, той не смееше да се вгледа в мислите си, за да види право в лицето нещастието си… Нещастието си ли? Нещастие ли беше това? Някаква умора, опиянение, сладостна тревога го изпълваха. Той не принадлежеше на себе си. Напразно се опитваше да се опре на довчерашния си стоицизъм. Всичко се рушеше наведнъж. Той внезапно възприе обширния свят, палещ и див, неизмеримия свят… колко по-голям е той от бога!…
Това усещане трая само едно мигновение. Но равновесието на предишния му живот занапред беше нарушено.
Само на един член на семейството Кристоф не беше обърнал ни най-малко внимание: малката Роза. Тя не беше никак хубава, Кристоф също, но беше особено взискателен към външния вид на другите. Той притежаваше спокойната жестокост на младежите, за които грозната жена не съществува, освен ако е минала възрастта, когато вдъхва нежни чувства и има право само на сериозно, спокойно, почти благоговейно отношение. Впрочем Роза не се отличаваше с никакво особено дарование, макар и да не беше глупава. При това и тя страдаше от словоохотливост, затова Кристоф я отбягваше. Той изобщо не си беше дал труд да я опознае, преценявайки, че няма нищо интересно в нея. Хвърлил й беше само един поглед.
А тя струваше повече от много други момичета; струваше най-малкото повече от толкова обичаната Мина. Беше добра девойка, лишена от кокетство и суетност, която до пристигането на Кристоф не си беше дала сметка, че е грозна или не се тревожеше от това. Защото и околните не й обръщаха внимание. Ако се случеше дядо й или майка й да й го натякнат, когато й се караха, Роза го вземаше на шега: не вярваше, а и не му отдаваше никакво значение. Те също. Нали и други момичета, също толкова грозни, а може би и повече, бяха намерили някой да ги обикне! Немците изпитват завидно снизхождение към физическите несъвършенства: те могат да не ги забелязват; могат даже да успеят да ги разкрасят чрез услужливото си въображение, което намира неочаквано сходства между дадено лице и най-прочутите образи на женска хубост. Ако малко бихте притиснали стария Ойлер, той би заявил, че неговата внучка притежава носа на Юнона. За щастие той беше прекалено голям мърморко, за да прави комплименти. А Роза, равнодушна към формата на носа си, влагаше честолюбие само при изпълнение на прословутите домакински обязаности съгласно установения ред. Всичко, на което я бяха научили домашните й, беше за нея свято като словата на евангелието. Понеже почти не излизаше от дома си, тя не разполагаше с много данни за сравнение, възхищаваше се простодушно от близките си и вярваше всичко, което те казваха. Възторжена, доверчива и не много взискателна, ти се мъчеше да влезе в тон с лошото настроение, което цареше в къщата, и повтаряше покорно песимистичните разсъждения, които чуваше. Имаше извънредно предано сърце — винаги мислеше за другите, опитваше се да им достави удоволствие, споделяше грижите им, отгатваше желанията им, чувствуваше нужда да обича, без да очаква взаимност. Естествено домашните й злоупотребяваха с тази нейна склонност, макар и да бяха добросърдечни и да я обичаха: човек винаги е склонен да злоупотребява с любовта на преданите хора. Толкова бяха сигурни в нейното внимание, че дори не го ценяха: каквото и да направеше, очакваха още повече от нея. Освен това Роза беше несръчна, скована, припряна, с резки момчешки движения, с възторжени изблици, които завършваха злополучно. Ту счупена чаша, ту съборена кана, ту шумно затръшната врата и цялата къща надаваше възмутен вой срещу нея. Постоянно навиквана, девойката се сгушваше в някой ъгъл и плачеше. Сълзите й бързо пресъхваха. Тя пак се разсмиваше и разбъбряше без сянка от злопаметност спрямо когото и да било.
Пристигането на Кристоф беше значително събитие в живота на Роза. Често бе слушала да се говори за него: Кристоф подхранваше клюките в градчето, беше един вид местна знаменитост. Името му често се повтаряше в разговорите на семейството им особено по времето, когато беше още жив старият Жан-Мишел; горд с внука си, той пееше хвалебствия за него пред всичките си познати. Роза беше зървала веднъж-дваж на концерт младия музикант. Когато узна, че ще дойде да живее у тях, тя плесна с ръце. Строго смъмрена за тази липса на добро държане, тя съвсем се смути. Не виждаше нищо лошо в изблика си. В толкова еднообразния й живот идването на нов наемател беше непредвидено развлечение. Тя живя последните дни преди преместването им в трескаво очакване. Умираше от страх, че къщата няма да им хареса и се постара да направи апартамента колкото се може по-привлекателен. Занесе дори сутринта преди настаняването малко букетче цветя върху камината, като пожелание за добре дошли. Колкото до самата себе си, съвсем не се погрижи да изглежда по-добре. И от пръв поглед Кристоф я видя грозна и лошо облечена. Тя съвсем не го прецени така, макар и да имаше пълно основание, защото Кристоф, капнал от умора, облечен небрежно, беше по-грозен, отколкото обикновено. Роза обаче, неспособна да помисли нещо лошо за когото и да било — тя считаше дядо си, баща си и майка си за съвършено красиви, — не можеше да не види Кристоф такъв, какъвто искаше да го види, и се възхити най-чистосърдечно от него. Много се смути, когато той седна до нея на масата и за нещастие смущението й се изрази с потока думи, който още в първия миг отчуждиха Кристоф от нея. Тя не забеляза това и тази първа вечер се запечата в паметта й като светъл спомен. Сама в стаята си, след като Кристоф и майка му се прибраха, тя чуваше стъпките на новите наематели над главата си и този шум радостно отекваше в душата й: струваше й се, че къщата оживява.
На другия ден за пръв път се погледна с тревожно внимание в огледалото. Без да съзнава колко голямо е нещастието й, тя смътно го предусети. Помъчи се да прецени една по една чертите си, но това не й се удаде. Изпълниха я тъжни опасения. Въздъхна дълбоко и реши да поправи облеклото си. Успя само да се загрози още повече. Хрумна й дори по-злополучна мисъл: отрупа Кристоф с предупредителните си грижи. В наивното си желание да вижда непрекъснато новите си приятели и да им оказва услуги, тя все се качваше и слизаше по стълбите, носеше им ненужни вещи и упорствуваше да им помага, като не преставаше да се смее, да бъбри и да говори високо. Само нетърпеливият глас на майка й, която я викаше, можеше да прекъсне усърдието и приказките й. Кристоф се чумереше: ако не бяха благородните решения, които беше взел, кой знае колко пъти би избухнал. Издържа търпеливо два дни. На третия затвори вратата си с ключ. Роза потропа, извика, разбра, слезе смутена и вече не се качи. Когато я срещна, той й обясни, че бил зает със спешна работа и не можел да я прекъсне. Тя се извини смирено. Не можеше да си прави никаква илюзия, че невинните й аванси са напълно безуспешни: те постигаха дори обратна цел и отдалечаваха Кристоф от нея. Той вече дори не си даваше труд да скрие лошото си настроение. Не слушаше, когато тя говореше и даваше воля на нетърпението си. Тя чувствуваше, че бъбренето й го дразни и успяваше, с голямо усилие на волята си, да замълчи известно време вечерта, но навикът беше по-силен от нея — скоро започваше пак да дрънка и думите й се лееха в надпревара, като разпенен поток. Кристоф я зарязваше посред някое изречение. Тя не му се сърдеше. Яд я беше на самата нея. Смяташе се глупава, скучна, смешна. Всички нейни недостатъци й се струваха огромни, искаше да ги преодолее. Но беше отчаяна от неуспехи на първите си опити, казваше си, че никога няма да може, че няма сила. Все пак опитваше отново.
Имаше обаче и други недостатъци, срещу които беше безсилна. Какво можеше да стори срещу грозотата си? Тя вече не се съмняваше, че е грозна. Увереността за това нещастие проблесна ярко пред очите й, когато се гледаше веднъж в огледалото: като че ли я порази мълния. Естествено тя и в този случай преувеличаваше бедата, виждаше носа си десет пъти по-голям, струваше й се, че той заема цялото й лице. Не смееше вече да се покаже, идеше й да умре. Но младостта притежава такава способност да се уповава, че тези пристъпи на обезсърчение бяха краткотрайни. Тя си въобразяваше в следващия миг, че се е излъгала; опитваше се да се убеди — и дори успяваше понякога, — че носът й е съвсем обикновен, почти доста добре оформен. По усет тогава, макар и доста несръчно, тя опита няколко детински хитрини, започна да се вчесва така, че да открие по-малко челото си, за да не подчертава толкова несъответствието между чертите си. Не влагаше кокетство. Нито една любовна мисъл не се мяркаше в главата й или поне тя не си даваше сметка. Не искаше почти нищо: само малко приятелство, но Кристоф не изглеждаше склонен да й даде дори и него. Роза си мислеше, че би била напълно щастлива, ако той благоволеше поне да й каже, когато се срещнеха, едно приятелско и добросърдечно добър ден или добър вечер: погледът на Кристоф беше обикновено толкова суров и студен! Тя оставаше вледенена. Той не й казваше нищо неприятно, но тя би предпочела упреци пред това жестоко мълчание.
Една вечер Кристоф седеше пред пианото си и свиреше. Той се беше настанил и тясна таванска стаичка, на най-горния етаж, за да не го смущава толкова шумът. Роза го слушаше развълнувана отдолу. Тя обичаше музиката, макар и да имаше лош вкус, тъй като никога не го бе обработвала. Докато майка й беше край нея, тя стоеше в своя ъгъл, наведена над ръкоделието си и изглеждаше погълната от работата си. Душата й обаче се сливаше със звуците, които идваха отгоре, и тя не искаше да пропусне нито един от тях. Щом Амалия излезеше, за да купи нещо наблизо, Роза скачаше, захвърляше ръкоделието и се покатерваше с разтуптяно сърце до прага на таванската стаичка. Тя задържаше дишането си, долепила ухо до вратата. Стоеше така, докато майка й се върне. Отиваше на пръсти, като се пазеше да не вдига шум, но понеже не беше особено сръчна и винаги бързаше, едва не се изтърколваше по стълбата. Веднъж, както слушаше, наведена напред с долепена до бравата буза, тя загуби равновесие и бутна вратата. Така се обърка, че не можа да си поеме дъх. Пианото рязко спря. Тя нямаше сили да избяга. Тъкмо се изправяше, когато вратата се отвори. Кристоф я видя, изгледа я разярен, после, без да й каже нито дума, я отстрани грубо от пътя си и слезе разгневен по стълбата. Върна се чак за вечеря, не обърна никакво внимание на отчаяните й погледи, които молеха за прошка, държа се все едно, че тя не съществува, и няколко седмици почти напълно престана да свири. Роза проля тайно не малко сълзи. Никой не забеляза това; никой не й обръщаше внимание… Тя молеше пламенно бога… за какво? И сама не знаеше. Имаше нужда да довери скърбите си. Беше сигурна, че Кристоф я ненавижда.
Ала въпреки всичко тя се надяваше. Достатъчно беше да й се стори, че Кристоф й засвидетелствува най-малкия интерес, че слуша думите й, че стиска по-приятелски, отколкото обикновено, ръката й…
Няколко неблагоразумни приказки на домашните й окончателно пуснаха в ход въображението й в тази безнадеждна насока.


Цялото семейство изпитваше голяма симпатия към Кристоф. Това едро шестнадесетгодишно момче, сериозно и самотно, с високо съзнание за задълженията си, вдъхваше на всички едва ли не уважение. Пристъпите му на лошо настроение, упоритото му мълчание, мрачното му изражение, грубото му държане съвсем не изненадваха никого в семейството. Самата госпожа Фогел, която считаше всички артисти за безделници, не смееше да го укори по свойствения си нападателен начин, че се прозява, наведен неподвижно над двора от таванския си прозорец с часове, докато съвсем се стъмни, защото знаеше, че по цял ден се изморява с уроци. Тя се държеше внимателно с него, защото лелееше една мечта, която никой не казваше открито, но всички отгатваха.
Роза беше доловила някои странни погледи, разменяни между родителите й, както и тайнствените шушукания, когато тя заговореше с Кристоф. Отначало не им обърна внимание. После се заинтересува и развълнува. Гореше от желание да знае какво казват, но не смееше да ги пита.
Една вечер се беше качила на пейката в градината, за да развърже опънатото между две дървета въже за сушене на бельото и се опря на рамото на Кристоф, за да слезе. Точно в този миг погледът й срещна погледите на дядо й и на баща й, които, опрени до стената на къщата, пушеха лулите си. Двамата мъже си намигнаха и Юстус Ойлер прошепна на Фогел:
— Хубава двойка ще стане от тях двамата.
Фогел забеляза, че момичето слуша и го сбута с лакът; дядото заглуши доста сръчно забележката си с едно звучно: «Хм! Хм!», което можеше да се чуе на двадесет крачки около тях. Кристоф беше обърнат гърбом и не забеляза нищо. Но Роза така се смути, че забрави, че скача от пейката, и си изви крака. Тя щеше да падне, ако Кристоф не я беше задържал, като проклинаше и себе си вечната й несръчност. Тя се удари много лошо, но не показа нищо, почти не мислеше за болката, а само за току-що чутите думи. Отиде в стаята си. Всяка стъпка й причиняваше болка, но тя се сдържаше, за да не се издаде. Сладостно смущение я изпълваше. Отпусна се на стола до леглото си и зарови лице в завивките. То гореше. В очите й имаше сълзи, но тя се смееше. Срамуваше се, идеше й да се скрие вдън земя, не успяваше да събере мислите си. Кръвта биеше в слепоочията й, чувствуваше остри болки в глезена, беше изпаднала в трескав унес. Чуваше неясно шумовете отвън, крясъците на децата, които играеха на улицата. Думите на дядо й кънтяха в ушите й. Тръпки пробягваха по тялото й, тя се смееше тихичко, червеше се, заровила лице в пухения юрган, молеше се, благодареше, копнееше, страхуваше се — беше влюбена.
Майка й я извика. Тя се опита да стане. При първата стъпка изпита толкова непоносима болка, че едва не припадна. Виеше й се свят. Помисли си, че ще умре, нямаше нищо против да умре, а същевременно искаше да живее, да живее заради обещаното щастие. Майка й най-сетне дойде и скоро цялата къща беше вдигната на крак. Скараха й се по стар навик, превързаха я, сложиха я да легне и тя се унесе под въздействието на физическата болка и съкровената си радост. Сладка нощ… Най-малките спомени от тези пленителни безсънни часове останаха свети за нея. Тя не мислеше точно за Кристоф, не съзнаваше за какво мисли. Беше щастлива.
На другия ден Кристоф, считащ се малко отговорен за произшествието, дойде да пита как е и за първи път й засвидетелствува някакво внимание. Тя беше цялата признателност и благославяше навехнатия си крак. Готова беше да страда цял живот, за да изпитва винаги такава радост. Наложи се да остане на легло няколко дни, без да мърда. Тя ги прекара, предъвквайки думите на дядо си и разсъждавайки върху тях, защото съмнението беше вече в нея. Дали беше казал: «ще стане…», или «би станало…»
И дали изобщо беше възможно да е казал такова нещо? Да, той го каза, беше сигурна… Как? Нима не виждаха, че е грозна и Кристоф не може да я понася?… Толкова беше приятна надеждата! Тя стигна дотам да се пита за себе си, може би не е чак толкова грозна, колкото си мисли. Повдигаше се от стола, за да се види в огледалото, закачено отсреща, и съвсем се обърка. В крайна сметка дядо й и баща й умееха по-добре да преценяват от нея: човек не може да бъде съдник на самия себе си… Божичко! Нима е възможно?… Ами ако случайно… ако без да подозира… е всъщност хубава!… Може би тя преувеличава антипатията на Кристоф. Равнодушното момче, след като беше проявило известен интерес на другия ден след падането й, не се безпокоеше вече за нея; забравяше да пита как е, но Роза го извиняваше: той беше зает с толкова много неща! Как би могъл да мисли за нея! Не трябва да се съдят артистите като обикновените хора…
И все пак, колкото и да беше примирена, тя неволно чакаше с разтуптяно сърце една блага дума от него, когато той минеше край нея. Само една дума, само един поглед… Въображението й вършеше останалото. В началото любовта се нуждае от толкова малко! Достатъчно е да видиш любимия, да го докоснеш мимоходом. Такава способност за бленуване избликва от душата в тия мигове, че тя едва ли не е достатъчна, за да създаде любовта. Най-малката дреболия я хвърля в екстаз, какъвто тя мъчно намира по-късно, когато, станала по-взискателна, защото е по-задоволена, притежава вече обекта на своите въжделения.
Роза живееше, без никой да подозира каквото и да било, в роман, измислен изцяло от нея — Кристоф сигурно я обича тайно, не смее да й го признае от свян или друга някаква глупава сантиментална или романтична причина, която се нравеше на въображението на малката гъска. Тя строеше върху тази основа безкрайни истории, напълно невероятни; сама съзнаваше това, но умишлено си затваряше очите; лъжеше сама себе си със сладост по цели дни и нощи, наведена над ръкоделието си. Забравяше дори да говори: целият поток от думи се изливаше вътре в нея като река, която внезапно изчезва под земята. Там обаче той се лееше на воля! Какви словоизлияния! Какви безмълвни диалози, които никой друг освен нея не чуваше! Понякога устните й мърдаха като на хората, които, за да разберат думите, които четат, имат нужда да изговорят тихичко сричките си.
Когато се опомнеше от бляновете си, Роза се чувствуваше щастлива и тъжна. Тя знаеше отлично, че действителността не беше такава, каквато си я разказваше, и все пак отблясъкът на това въображаемо щастие я топлеше и тя заживяваше с повече вяра в хубавото. Не губеше надежда да спечели Кристоф.
Без да признае пред себе си, тя се залови с това. С верния усет, присъщ на голямото чувство, несръчното и невежо момиче съумя тутакси да намери правилния път, за да стигне до сърцето на своя любим. Тя не се обърна направо към него. Щом обаче оздравя и можеше отново да се движи из къщата, тя се сближи с Луиза. Използуваше и най-малкия предлог. Сещаше се да й оказва хиляди дребни услуги. Когато излизаше, не пропускаше да се нагърби и с нейните покупки. Спестяваше й тичането по магазините, споровете с доставчиците, носеше й вода от помпата в двора, вършеше дори част от домакинската й работа, миеше прозорците, търкаше паркета въпреки възраженията на Луиза, засрамена, че не върши сама работата си, но така изтощена, че нямаше сили да откаже помощта на Роза. Кристоф го нямаше в къщи по цял ден. Луиза се чувствуваше изоставена и компанията на шумното сърдечно момиче й беше ползотворна. Роза се настаняваше в стаята й. Донасяше ръкоделието си и двете жени започваха да разговарят. С неловки хитрувания девойката се мъчеше да доведе разговора до Кристоф. Чувствуваше се щастлива само като чуеше да се говори за него, само като произнасяха името му. Ръцете й трепереха, тя избягваше да вдигне очи. Луиза, очарована, че може да говори за своя мил Кристоф, разказваше дребни случки от детството му, незначителни и малко смешни; нямаше опасност Роза да ги прецени така: за нея беше истинска радост и неописуемо вълнение да си представя Кристоф като малко дете с глупостите и миловидността на тази възраст. Майчината нежност, която се таи в сърцето на всяка жена, се смесваше сладостно у нея с другото й чувство. Тя се смееше от сърце с овлажнели очи. Луиза беше умилена, че Роза й засвидетелствува такова внимание. Тя отгатваше смътно какво става в сърцето на момичето, но не издаваше нищо. Това я радваше: единствена в къщата тя знаеше точната цена на това моминско сърце. Понякога млъкваше и се заглеждаше в нея. Учудена от мълчанието, Роза вдигаше очи от ръкоделието си. Луиза й се усмихваше. Роза се хвърляше в обятията й с внезапна страст и скриваше лице на гърдите на Луиза. После отново се залавяха с ръкоделието си и продължаваха разговора, като че ли нищо не се беше случило.
Вечер, когато Кристоф се прибираше, Луиза, признателна за грижите на Роза и изпълнявайки простичкия си план, безспир хвалеше добросърдечието й. Той виждаше благотворното й влияние върху майка му, чието лице постепенно се разведряше. Кристоф й благодареше горещо. Роза започваше да заеква и побягваше, за да скрие вълнението си. Така тя изглеждаше хиляди пъти по-умна и по-симпатична на Кристоф, отколкото ако му говореше. Той започна да я гледа с не толкова предубедени очи и не скри изненадата си, като забеляза у нея качества, които не бе подозирал. Роза предугади това. Тя виждаше, че неговото хубаво чувство към нея се засилва и си въобразяваше, че то ще се превърне в любов. Повече от всякога се отдаде на мечтите си. Почти беше готова да вярва с прекрасната самонадеяност на младите, че това, което желаеш с цялото си същество, в края на краищата се сбъдва. Пък и какво безумно имаше в нейното желание? Та нали Кристоф повече от всеки друг би трябвало да почувствува нейната доброта и топлата й потребност от предана обич?
Кристоф обаче не мислеше за нея. Той я ценеше, но тя не заемаше никакво място в мечтите му. Той имаше съвсем други грижи в този момент. Не можеше да се познае. В него се извършваше страхотно превращение, което помиташе всичко и коренно променяше цялото му същество.


Кристоф беше в плен на крайна умора и безпокойство. Чувствуваше се отпаднал без причина, ставаше с натежала глава, очите му, ушите му, всичките му сетива бяха странно възбудени, като че бе пиян. Невъзможно му беше да се съсредоточи. Мисълта му скачаше от предмет на предмет, изтощително трескава. Безспирно сменящите се представи го зашеметяваха. Най-напред отдаде състоянието си на преумора и пролетна възбуда. Пролетта обаче отминаваше, а неговото неразположение само нарастваше.
Поетите, които обичат да се изказват изящно за всичко, наричат това състояние юношески вълнения, болест на Керубино, пробуждане на любовното желание в младежкото тяло и сърце. Като че ли може така да се омаловажи тази страшна криза на цялото същество, което се разкъсва, умира и се възражда, този катаклизъм, в който всичко — вяра, мисъл, дейност, целият живот като че ли едва не загива и наново разцъфва в гърчовете на страданието и радостта.
Бурни сили бушуваха в душата му. И той наблюдаваше техния кипеж, безпомощен да се бори с него, със смесица от любопитство и погнуса. Съвсем не проумяваше процеса, който се извършваше в него. Цялото му същество се разпадаше. Прекарваше по цели дни в изтощително затъпяване. Истинско мъчение беше да работи. Нощем сънят му беше тежък и разпокъсан, с чудовищни сънища и пристъпи на страстно желание: някакъв звяр се беше вмъкнал буйно в него. Изгарящ в огън, плувнал в пот, той се гледаше ужасен. Опитваше се да се отърси от грозните безумни мисли и се питаше дали не полудява.
И денем не се чувствуваше защитен от животински пориви. В душата му зееше бездна: нямаше за какво да се залови, не можеше с нищо да прегради настъплението на хаоса. Всичките му бойни доспехи, всичките му укрепителни стени, чийто четворен пояс го ограждаше така гордо — бог, изкуството, надменността му, нравствената му вяра, — всичко рухваше, разпадаше се на части. Виждаше се гол, легнал, без да може да помръдне, като труп, полазен от гъмжаща гад. Понякога го разтърсваха пристъпи на бунт: какво бе станало с волята му, с която толкова се гордееше? Напразно я призоваваше: подобно на усилията, които полагаме насън, когато съзнаваме, че сънуваме и искаме да се събудим; удава ни се само да преминем от един сън в друг, като оловна маса, и да почувствуваме още по-осезаемо задушаването на окованата си душа. Накрая започваше да му се струва по-малко мъчително да престане да се бори. Примиряваше се, отдаден на апатичен и отчаян фатализъм.
Редовният поток на живота му като че ли беше нарушен. Ту изтичаше в подземни пукнатини и едва не изчезваше, ту избликваше с неравна сила. Веригата на дните се беше скъсала. Посред равното им поле зейваха тъмни дупки, в които потъваше съзнателното му същество. Кристоф присъствуваше като външен зрител. Всичко и всички — включително и самият той — му ставаха чужди. Продължаваше да ходи на работа, да изпълнява задълженията си, но като автомат. Струваше му се, че механизмът на живота му може да спре всеки миг: зъбците на колелата не съвпадаха вече. На масата с майка си и хазяите, в оркестъра сред музикантите и публиката главата му внезапно се изпразваше: той гледаше изумен кривящите се лица около себе си, не проумяваше нищо и се питаше: «Каква връзка има между тези същества и…» Не смееше дори да каже: «… и мене?»
Защото вече не знаеше дали съществува. Говореше и му се струваше, че гласът му излиза от друго тяло, движеше се и наблюдаваше жестовете си отдалече, отвисоко — от върха на някаква кула. Прокарваше ръка по челото си с невиждащ поглед. Можеше да извърши най-изумителни постъпки.
Това се случваше главно когато беше най-изложен на чуждите погледи, когато беше задължен да се контролира повече. Например през вечерите, когато отиваше в замъка или когато свиреше пред публика. Внезапно го обхващаше властна потребност да направи гримаса, да каже нещо непристойно, да се изплези на великия херцог или да ритне някоя дама. Веднъж цялата вечер, докато дирижираше, се бореше с желанието си да се съблече пред публиката. Щом се помъчи да прогони тази мисъл, тя тутакси стана натрапчива. Необходима му беше цялата воля, за да не отстъпи. След тази идиотска борба завърши концерта плувнал в пот и с изпразнена глава. Наистина полудяваше. Достатъчно му беше да си помисли, че не трябва да направи нещо и желанието да го извърши започваше да го преследва настойчиво и влудяващо като фикс-идея.
Така животът му се превърна в поредица от безумни пориви и пропадания в празното пространство. Яростен вихър в пустиня. Откъде вееше той? Какво представляваше тази лудост? От коя бездна излизаха желанията, които терзаеха плътта и мозъка му? Той беше като лък, изпънат до счупване от престъпна ръка — срещу коя непозната цел? — и захвърлен после като непотребна вещ. На какви сили бе плячка? Не смееше да задълбочи този въпрос. Чувствуваше се победен, унизен, избягваше да погледне поражението си в лицето. Беше уморен, безволев. Разбираше сега хората, които до неотдавна презираше: хората, които не искат да видят неприятната истина. В тези часове на унищожение, когато си спомнеше за изминалото време, за изоставената работа, за загубеното бъдеще, леден ужас го вдървяваше. Той обаче не реагираше и малодушието му намираше оправдания отчаяното съзнание за това нравствено унищожение. Вкусваше горчива наслада да не се съпротивява — като отломка от корабокрушение, влачена от водата. Имаше ли смисъл да се бори? Нищо не съществуваше: нито красиво, нито добро, нито бог, нито живот, нито каквото и да било битие. Когато вървеше по улиците, внезапно изпитваше чувството, че губи почва под нозете си; нямаше вече нито земя, нито въздух, нито светлина, а и него самия го нямаше: нямаше нищо. Той залиташе, главата му го теглеше напред, едва успяваше да се задържи и да не падне. Мислеше си, че ще умре внезапно поразен. Мислеше си, че вече е умрял…
Кристоф сменяше кожата си. Кристоф сменяше душата си. Той виждаше, че от него се смъква износената и повехнала душа от детството му, но не подозираше, че израства нова, по-млада и по-силна. Както тялото ни се променя с течение на живота, така се променя и душата ни. Тази метаморфоза невинаги се извършва бавно и постепенно: има кризисни часове, когато всичко се подновява без преход. Възмъжалият младеж се сдобива с нова душа. Старата умира. В тези тревожни часове новото същество израства наведнъж. Всичко е пред него. Единият живот умира, но другият е вече роден.
Една нощ той беше сам в стаята си, облакътен на масата пред запалената свещ. Обърнат беше с гръб към прозореца. Не работеше. От седмици вече не можеше да работи… Всичко се въртеше вихрено в главата му. Беше подложил на преоценка всичко наведнъж: религия, морал, изкуство, целия си живот. И в това пълно разпадане на духовния му свят, без никакъв ред, без никаква метода, се беше нахвърлил безразборно на книгите от разнородната библиотека на дядо си или на Фогел: теоложки, научни, философски, често само единични томове, без да разбира нищо, защото всичко му бе непознато. Не можеше да дочете докрай нито една книга, губеше се по средата на четенето в бленувания, в безкрайни блуждения, от които излизаше уморен и смъртно тъжен.
Тази вечер беше потънал в подобно изтощително съзерцание. Всичко живо в къщата спеше. Прозорецът му беше отворен. Ни най-малък полъх от двора. Гъсти облаци стягаха в обръча си небето. Кристоф гледаше затъпял догарящата в свещника свещ. Не можеше да си легне. Не мислеше за нищо. Съзнанието за небитието все повече и повече се задълбочаваше в него. Мъчеше се да не вижда бездната, която го привличаше. Въпреки волята си обаче се навеждаше на ръба й и вперваше очи в бездънната й нощ. Хаосът се движеше в празното пространство, мракът гъмжеше. Обзе го тревога, по гърба му полазиха тръпки, цял настръхна, вкопчи се за масата, за да не падне. Очакваше сгърчен нещо неизразимо, някакво чудо, някакъв бог…
Внезапно в двора зад него, подобно на отворен яз, рукна пороен дъжд, тежък, гъст, отвесен. Неподвижният въздух потрепери. Сухата втвърдена земя зазвънтя като камбана. И силният мирис на пламтяща и топла пръст, мирис на звяр, дъх на цветя, плодове и влюбена плът нахлу в стаята с вопъл на ярост и наслаждение. Кристоф, унесен, напрегнат с цялото си същество, беше разтърсен от дълбока тръпка. Застина… Воалът се разкъса. Блесна ослепителна светкавица. И той видя в този проблясък в бездънната тъма, видя — той беше бог. Бог беше в него. Той събори тавана на стаята, стените на къщата; границите на видимото се пропукаха; той изпълни небето, вселената, небитието. Светът се втурна в него като водопад. Обзет от ужас и възторг пред този страхотен катаклизъм, Кристоф също падна, отнесен от вихъра, който помиташе и смачкваше като сламки законите на природата. Загубил дъх, той беше опиянен от това пропадане в бога… Бог-бездна! Бог-въртоп! Пламнало огнище на битието! Ураган на живота! Безумие да живееш — без цел, без спирачка, без основание — заради изстъплението да живееш!


Когато кризата стихна, той потъна в дълбок сън, какъвто отдавна не познаваше. Събуди се на другия ден с виене на свят. Чувствуваше се омаломощен, като че ли беше препил. Дълбоко в сърцето му обаче все още грееше отблясъкът на мрачната и мощна светлина, която го бе поразила като мълния предната вечер. Опита се да я разпали наново в себе си. Напразно. Колкото по-усилено я търсеше, толкова повече тя му се изплъзваше. От този миг той се напрягаше безспир с цялата си енергия, за да извика отново на живот мимолетното видение. Безплодни усилия. Състоянието на екстаз не се подчиняваше на заповедта на волята му.
Все пак този пристъп на мистично бълнуване не остана единствен; той се повтори няколко пъти, но нито веднъж така силно, както първия път. Случваше се винаги в мигове, когато Кристоф най-малко го очакваше, в продължение на няколко кратки секунди, които настъпваха ненадейно — докато вдигне очи, докато протегне ръка и видението се разсейваше, преди да има време да осъзнае, че го е осенило. После се питаше дали не е сънувал. След пламтящия болит, който се беше разгорял през първата нощ, сега той виждаше само светъл прах; бегли слаби светлинки, които очите му едва улавяха в техния полет. Но те се появяваха все по-често; най-сетне започнаха да обграждат Кристоф с вечен, блед ореол, в който съзнанието му се разтопяваше. Всичко, което можеше да го отвлече от това полубълнуващо състояние, го дразнеше. Невъзможно му беше да работи: дори и не мислеше за работа. Всяко общуване с хората му опротивя. А най-много от всички му опротивяха най-близките същества — дори собствената му майка, — защото те изявяваха повече права над душата му.
Не се застояваше в къщи, свикна да прекарва цялото време навън, прибираше се едва когато падне нощта. Търсеше усамотение в полето, за да се отдаде на воля, като маниак, на натрапчивите си мисли. Но на въздух, който му действуваше пречистващо, при допира със земята, обсебващите мисли разслабваха възела си, загубваха призрачността си. Пак бе екзалтиран, дори двойно по-силно, но това не беше вече опасно бълнуване, а здраво опиянение на цялото му същество: тялото и духът му бяха пияни от сила.
Той откри отново света, като че ли никога досега не го беше виждал. Изживя сякаш отново детството си. Струваше му се, че някой беше произнесъл вълшебните думи: «Сезам, отвори се!» Природата радостно пламтеше. Слънцето кипеше. Бистрото небе, прозрачната река, всичко течеше. Земята стенеше и димеше от нега. Растенията, дърветата, насекомите, неизброимите живи твари бяха искрящи езици на буйния огън на живота, който извиваше пламъци във въздуха. Всичко се наслаждаваше и ликуваше.
И тази радост беше негова. Тази сила беше негова. Той никак не се отделяше от останалия свят. Досега, дори в щастливите детски дни, когато наблюдаваше природата с пламенно и очаровано любопитство, другите земни твари му се струваха малки затворени вселени, страшни или смешни, без връзка с него, неразбираеми. Нима беше действително уверен, че те чувствуват, живеят? Бяха просто странни механизми; и с присъщата несъзнателна жестокост на децата Кристоф беше разкъсвал на парчета нещастни насекоми, без да му мине през ума, че страдат — заради удоволствието да се любува на смешните им гърчения. Веднъж се беше наложило вуйчо Готфрид, така невъзмутим обикновено, да изтръгне с възмущение от ръцете му една муха, която той изтезаваше. Детето отначало се беше опитало да се изсмее, после се беше заляло в сълзи, заразено от вълнението на вуйчо си: започнало беше да проумява, че неговата жертва действително е живо същество и че е извършил престъпление. Дори впоследствие вече да не измъчваше животинките, все пак не изпитваше към тях някакво благоразположение; минаваше край тях, без да се опита да разбере какво става в мъничките им телца. Страхуваше се едва ли не да мисли по този въпрос: той му напомняше някакъв лош сън. А ето че сега всичко се проясняваше. Тези тъмни съзнания се превръщаха на свой ред в светли огнища.
Легнал в тревата, гъмжаща от животинки, под сянката на дърветата, бръмнали от насекоми, Кристоф наблюдаваше трескавото оживление на мравките, дългоногите паяци, които сякаш танцуват, ходейки, подскачащите на една страна скакалци, тежките, забързани бръмбари и голите червеи, гладки, розови, с разтеглива кожа, изпъстрена с бели люспички. Или пък, сложил ръце под главата, със затворени очи, слушаше невидимия оркестър, рояците насекоми, кръжащи френетично в някой слънчев лъч около уханните ели, фанфарите на комарите, органа на осите, дивите пчели, бръмчащи като камбани по върховете на дърветата, и божествения шепот на люшкащите се дървета, нежния трепет на зефира в клоните им, шушненето на полягащите треви, напомнящи диплещо се под полъха на вятъра гладко чело на езеро или шумолене на лека рокля и любовни стъпки, които се приближават, отминават и се стопяват във въздуха.
Той чуваше вътре в себе си всички тези шумове, всички тези звуци. Един и същ жизнен поток течеше в тия животинчета, от най-малкото до най-голямото: в него се къпеше и той. Така че и той беше едно от тия същества, в които течеше тяхната кръв, чуваше братския отглас на радостите и мъките им, неговата сила се сливаше с тяхната, както в реката се вливат хиляди ручейчета. Той изчезваше сред тях. Гърдите му едва не се пръсваха от напора на премного големия обем въздух, който разтрошаваше прозорците и нахлуваше в заключения дом на неговото сърце. Промяната беше прекалено рязка: след като навред беше съзирал само небитие, след като се беше занимавал само със собственото си съществуване, усещайки, че то му се изплъзва и разпада на капчици като дъжд, ето че откриваше навред безпределното и безмерно Същество, сега, когато копнееше да забрави себе си, за да се възроди чрез вселената. Струваше му се, че излиза от гробница. Той плаваше с наслаждение в живота, който течеше като пълноводна река; увлечен от нея, той се чувствуваше напълно свободен. Не съзнаваше, че сега беше по-малко свободен от когато и да било, че никое същество не е свободно, че дори законът, който управлява вселената, не е свободен, че единствена смъртта — може би — е нашата освободителка.
Но какавидата, която излизаше от задушния си пашкул, се протягаше с наслада в новата си обвивка и още не бе имала време да опознае границите на новия си затвор.
Заредиха се нови дни. Златни и трескави, тайнствени и чаровни, както когато беше дете и откриваше за първи път едно по едно окръжаващите го неща. Живееше от зори до здрач във вечен мираж. Изостави всякакви занимания. Добросъвестното момче, което години наред не беше пропуснало, дори болно, нито един урок, нито една репетиция в оркестъра, изнамираше всеки миг несъстоятелни предлози, за да изклинчи от работа. Не се боеше да излъже. Нямаше никакви угризения. Стоическите принципи на живота, на които досега охотно подчиняваше волята си: морал, дълг, му се струваха сега лъжливи, неоснователни. Ревнивият им деспотизъм беше сразен от природата. Здравата, силната, свободната човешка природа, това е единствената добродетел: по дяволите всичко останало! Можеше да се смееш от жал при вида на дребнавите правила на благоразумно поведение, които обществото украсява с името морал и в които то си въобразява, че може да затвори живота. Смешни къртичини, жалки мравуняци! Животът се наема да ги вразуми. Достатъчно е само да мине властно, за да помете всичко…
Преливащ от енергия, Кристоф беше обхванат от време на време от желание да руши, гори, чупи, да насити със слепи и престъпни деяния силата, която го задушаваше. Тези пристъпи завършваха обикновено с внезапен отлив: той избухваше в плач, просваше се на земята, целуваше пръстта, готов беше да забие зъби, ръце в нея, да утоли глада си, да се смеси с нея; трепереше от треска и от копнеж.
Една вечер младежът се разхождаше покрай някаква горичка. Очите му бяха пияни от светлина, виеше му се свят. Намираше се в това екзалтирано състояние, когато всяко живо същество и всеки предмет изглеждат преобразени. Кадифената вечерна светлина прибавяше и своето вълшебство. Пурпурни и златни лъчи се преплитаха в дърветата. Фосфоресциращи проблясъци избликваха сякаш от ливадите. Небето лъхаше нега и нежност като човешки поглед. Една девойка сновеше в съседна ливада. По блуза и къса фустичка, с гола шия и ръце, тя събираше с гребло сеното и го трупаше на купчини. Имаше късо носле, широки скули, закръглено чело, а косите й бяха прибрани с кърпа. Залязващото слънце багреше мургавата й кожа, подобна на глина, която сякаш поглъщаше последните лъчи на деня.
Тя омая Кристоф. Опрян на един бук, той я наблюдаваше със страстно внимание, докато тя се приближаваше до края на гората. Всичко друго изчезна за него. Момичето не му обръщаше внимание. То вдигна за миг равнодушния си поглед: той видя яркосини очи на обгореното й лице. Девойката мина толкова близо до него, че когато се наведе, за да прибере сеното, той зърна през открехната й риза русия мъх по врата и гърба й. Тъмното желание, което напираше в него, избухна ненадейно. Той се нахвърли на нея, сграбчи я за шията и талията, извърна главата й назад и впи устни в открехнатата й уста. Целуна сухите й напукани устни, усети зъбите й, които го ухапаха гневно. Ръцете му пробягваха по грубите й китки, по мократа от пот риза. Девойката се мъчеше да се отскубне. Той я притисна по-плътно, идеше му да я удуши. Тя се освободи, извика, заплю го, изтри устни с ръка и го посипа с ругатни. Той я пусна и побягна през нивята. Тя запрати камъни подире му, като продължаваше да излива порой от грозни епитети. Той пламтеше не толкова поради това какво тя можеше да каже или да помисли, а поради собствените си мисли. Внезапният му несъзнателен изблик го изпълваше с ужас. Какво беше сторил? Какво щеше да прави? Доколкото проумяваше постъпката си, тя му вдъхваше само отвращение. Ала това отвращение го изкушаваше. Той се бореше срещу самия себе си, не знаейки къде е истинският Кристоф. Някаква сляпа сила го връхлиташе, той напразно бягаше — бягаше от себе си. Какво ще направи тя с него? Какво ще направи той утре… след един час… докато прекоси тичешком разораната нива, докато излезе на пътя?… Ще стигне ли дотам? Няма ли да се спре, да се върне назад, да изтича при момичето? Ами тогава?… Той си спомни за мига на самозабрава, когато го беше уловил за гърлото. Всички деяния бяха възможни. Всички деяния бяха равни едно на друго. Дори престъплението… Да, дори престъплението… Метежът в сърцето му го караше да се задъхва. Когато излезе на пътя, се спря, за да си поеме дъх. Момичето разговаряше в далечината с друго момиче, привлечено от виковете му. С ръце на хълбоците, те гледаха подире му и се смееха високо.
Той се прибра, затвори се в стаята си и няколко дни не мръдна. Излизаше дори в града само когато беше принуден. Избягваше плахо всеки повод да излезе извън вратите, да поскита в полята; боеше се да не срещне отново там вихъра на лудостта, който беше връхлетял на него, както ураганът в затишие пред буря. Въобразяваше си, че стените на града могат да го предпазят от него. Не знаеше, че за да се прокрадне неприятелят, е достатъчна само една незабележима пролука между затворените капаци, колкото да се промъкне човешки поглед.


II
Сабин

В едно крило на къщата, от другата страна на двора, в партера, живееше млада двадесетгодишна жена, вдовица от няколко месеца. Имаше малко момиченце. Госпожа Сабин Фрьолих беше също наемателка на стария Ойлер. Заемаше дюкянчето, което гледаше към улицата и две стаи към двора, като ползуваше малка квадратна градина, отделена от двора на Ойлер само с телена ограда, по която се виеше бръшлян. Тя рядко се мяркаше там. Детето се забавляваше само, като от сутрин до вечер обръщаше пръстта. Градината си растеше на воля за голямо неудоволствие на стария Юстус, който обичаше добре изравнените алеи и красивия порядък в природата. Той се беше опитал да направи забележка на наемателката си по този повод; вероятно именно заради това тя не се мяркаше вече в градината, но и не променяше нищо в нея.
Госпожа Фрьолих държеше малък галантериен магазин, който би могъл да има добра клиентела, понеже се намираше на търговската улица, в сърцето на града, но тя и с това се занимаваше толкова, колкото и с градината. Вместо да върши сама домакинската си работа както подобава, според госпожа Фогел, на всяка жена, която се уважава, особено когато материалното й положение не позволява и дори не извинява безделието й, тя беше наела прислужница, едно петнадесетгодишно момиче, което идваше по няколко часа сутрин, за да почисти стаите и да пази магазина, докато младата жена се излежаваше лениво в леглото или се бавеше с тоалета си.
Кристоф понякога я съзираше през прозорците, когато тя сновеше из стаята боса, по дълга нощница или седеше с часове пред огледалото си. Тя беше толкова немарлива, че забравяше дори да пусне пердетата. А когато се сетеше, беше толкова нехайна, че не си правеше труд да ги дръпне. По-свенлив от нея, Кристоф се отдалечаваше от прозореца, за да не й пречи. Изкушението обаче беше силно. Леко изчервен, той поглеждаше крадешком голите, възслаби ръце, уморено повдигнати около разпуснатите коси, сключените пръсти зад тила, застинали в това положение, докато изтръпнат и тя ги отпусне. Кристоф си внушаваше, че неволно наблюдава тази приятна гледка и че тя не смущава музикалните му съзерцания; той обаче се пристрастяваше към нея и накрая почна да губи толкова време, докато я гледаше, колкото и тя, докато се занимаваше с тоалета си. Не че беше голяма кокетка: напротив, беше по-скоро небрежна обикновено и не влагаше в облеклото си грижливостта, с която се отличаваха Амалия или Роза. Тя се застояваше пред тоалетната си масичка просто от леност: при всеки фуркет, който забиваше в косата си, си почиваше от това голямо напрежение, като се цупеше болезнено в огледалото. Дори в края на деня тоалетът й не беше окончателно завършен.
Често прислужницата си отиваше, преди Сабин да се е приготвила, а ето че някой клиент позвъняваше на вратата на магазинчето й. Тя го оставяше да звъни и той я извикваше един-два пъти, преди тя да се реши да стане от стола. Появяваше се усмихната, пак без да бърза, търсеше нехайно искания артикул и ако не го намереше, след като порови малко, или ако — и това се случваше — трябваше да се помъчи да го достигне: например да пренесе стълбата от единия край на помещението до другия, те казваше невъзмутимо, че тази стока се е свършила вече. И понеже не се стараеше да постави в ред магазинчето си или да поднови стоките, които липсваха, клиентите й се уморяваха и се обръщаха към други доставчици. Без лошо чувство. Как би могъл човек да се сърди на това мило създание, което говореше тихо и не се трогваше от нищо! Каквото й да й кажеха, тя оставаше безразлична и това се чувствуваше толкова ясно, че хората нямаха смелост да се оплачат: те си тръгваха, отговаряйки с усмивка на нейната пленителна усмивка, но не стъпваха повече при нея. Тя не се смущаваше. Продължаваше да се усмихва.
Приличаше на млада флорентинка. Вдигнати вежди, добре изписани, сиви полуотворени очи зад гъсти мигли. Долните клепачи леко подпухнали, с малки бръчици. Мъничкото носле беше вирнато и леко извито накрая. Малка дъгичка го отделяше от горната устна, полуизвърната нагоре в уморена усмивка. Долната устна беше въздебеличка. Закръгленият й овал напомняше детински сериозните лица на мадоните на Филипо Липпи. Тенът й не беше много чист, косите, светлокафяви с безредно пръснати букли и изкривен кок. Беше дребна, с тънки кости и лениви движения. Облечена не особено грижливо — разкопчан жакет, откъснати копчета, грозни, изтрити обувки, — не много чистоплътна на вид, тя очароваше с младежката си миловидност, с нежността и вродената си гальовност. Когато излезеше да подиша чист въздух на вратата на магазинчето си, младите минувачи я поглеждаха с удоволствие и макар и да нехаеше за тях, тя не пропускаше да забележи погледите им. Очите й тогава придобиваха признателното и радостно изражение на всяка жена, когато чувствува, че я гледат със симпатия. Като че ли казваше: «Благодаря!… Още! Още! Погледнете ме!…»
Колкото и да й беше приятно да се харесва, никога обаче в своята леност не положи и най-малкото усилие за това.
Беше повод за възмущение на Ойлер. Всичко в нея ги дразнеше: мързелът й, безредието на дома й, небрежното й облекло, любезното й безразличие към забележките им, вечната й усмивка, безочливото спокойствие, с което беше посрещнала смъртта на съпруга си, което проявяваше при неразположение на детето си, към неуспешните си сделки, към големите и малки неприятности на ежедневния живот, без ни най-малко да измени скъпите си привички, вечното си безделие — всичко в нея ги дразнеше: най-лошото беше, че се харесваше въпреки недостатъците си. Госпожа Фогел не можеше да й прости именно това. Като че ли Сабин се държеше нарочно така, за да подложи с поведението си на иронично опровержение установените традиции, истинските принципи, безсмисления дълг, работата без удоволствие, движението, шума, кавгите, оплакванията, здравия песимизъм, който беше смисъл на съществуването на семейство Ойлер, както и на всички порядъчни хора, и превръщаше живота им в преждевременно чистилище. Фактът, че една жена, която не знаеше какво значи труд и през целия божи ден не пипваше нищо, си позволяваше да им се присмива с безочливото си спокойствие, докато те се пребиваха от работа като каторжници, и че свръх всичко хората й дават право — това минаваше границите, можеше направо да те обезсърчи в желанието ти да бъдеш почтен!… За щастие имаше още няколко разумни хора на земята! Госпожа Фогел се утешаваше с това. Разменяше с близките си впечатленията от ежедневните наблюдения на младата вдовица, чийто живот дебнеха през спуснатите й щори. Тези клюки съставляваха голямото развлечение на семейството вечер около масата. Кристоф ги слушаше разсеяно. Той беше така свикнал с желанието на Фогелови да разнищват поведението на съседите си, че вече не им обръщаше внимание. Впрочем той познаваше само тила и голите ръце на Сабин, а те, макар и доста приятни за гледане, не му позволяваха да си състави окончателно мнение за нейната личност. Все пак той беше преизпълнен със снизхождение към нея и воден главно от дух на противоречие, й беше благодарен, че не се харесва на госпожа Фогел.


След вечеря, когато беше много топло, не можаха да останат в задушния двор, където слънцето печеше цял следобед. Единственото място в къщата, където можеше донякъде да се диша, беше откъм улицата. Ойлер и зет му понякога сядаха на прага на къщата заедно с Луиза. Госпожа Фогел и Роза се мярваха само за миг: домакинската работа ги задържаше в къщи; госпожа Фогел влагаше особено честолюбие да покаже, че няма време за шляене: тя заявяваше достатъчно високо, за да я чуят всички, че хората, прозяващи се пред портите си, без да правят нещо с десетте си пръста, просто й късат нервите. Тъй като не можеше — за голямо нейно съжаление — да ги принуди да се занимават с нещо, тя предпочиташе да не ги вижда и се прибираше да шета ожесточено. Роза се чувствуваше задължена да прави като нея. За Ойлер и Фогел, където и да се намираха, все ставаше течение и понеже се страхуваха да не настинат, се качваха горе. Те си лягаха много рано и имаха чувството, че светът ще пропадне, ако променят съвсем малко навиците си. От девет часа нататък пред вратата оставаха само Кристоф и Луиза. Тя стоеше по цели дни в стаята си и вечер Кристоф си налагаше, когато можеше да й прави компания, да я принуди да подиша чист въздух. Тя в никакъв случай не би излязла сама: уличният шум я плашеше. Деца се гонеха с крясъци, кучетата от квартала им отговаряха със своя лай. Някъде свиреха на пиано, малко по-далеч на кларнет, а в съседната улица надуваха рог. Обаждаха се различни гласове, хора сновяха на групи пред домовете си. Луиза би се почувствувала загубена, ако останеше сама сред тази бъркотия. Но седнала до сина си, тя й доставяше едва ли не удоволствие. Шумът постепенно затихваше. Децата и кучетата си лягаха първи. Групичките оредяваха. Въздухът ставаше по-чист. Възцаряваше се тишина. Луиза разказваше с колебливия си слаб глас клюките, които беше научила от Амалия или Роза. Те не представляваха особен интерес за нея, но не знаеше за какво друго да говори със сина си, а чувствуваше нужда да се доближи до него, да му каже нещо. Кристоф съзнаваше това и се преструваше, че се интересува от примките й, но всъщност не ги слушаше. Той се унасяше неусетно и си припомняше изживяното през деня.
Една вечер, както си седяха така и майка му говореше, вратата на галантерийното магазинче се отвори. Женски силует излезе безшумно и седна пред прага. Няколко стъпки деляха столът на жената от Луиза. Тя беше седнала там, където сянката беше най-гъста. Кристоф не можеше да види лицето й, но веднага я позна. Унесът му се разсея. Тънкият силует не помръдваше. Въздухът се стори по-приятен на Кристоф. Луиза не беше забелязала идването на Сабин и продължаваше да бъбри полугласно. Кристоф я слушаше по-внимателно, чувствуваше дори нужда да изкаже и собствени мисли, може би за да бъде чут от младата жена. Леко отпусната, тя беше кръстосала крака с ръце на коленете. Гледаше пред себе си и като че ли нищо не чуваше. На Луиза й се доспа. Тя се прибра. Кристоф й каза, че ще остане още малко.
Беше почти десет часът. Улицата опустя. Последните минувачи се прибираха един след друг. Съседите затваряха шумно капаците на магазинчетата си. Осветените прозорци примигваха и угасваха. Само един-два още се бавеха: потъмняха и те. Тишина… Те бяха сами, не се гледаха, сдържаха дъха си, като че ли не знаеха, че са един до друг. От далечното поле долиташе уханието на окосени ливади, а от съседния балкон се носеше миризмата на саксия с шибой. Въздухът беше неподвижен. Млечният път течеше над главите им. Вдясно — кървавият Юпитер, над един комин — Давиловата кола кривеше осите си, в бледозеленото небе звездите разцъфваха като маргаритки. Единадесет часът прозвъни в кварталната църква и другите църкви наоколо повториха с ясни или пресипнали гласове, а от къщите се обадиха глухите стенни часовници или задавените кукувички.
Те се сепнаха рязко в унеса си и едновременно станаха. Преди да се приберат и двамата си кимнаха с глава, без да продумат. Кристоф се качи в стаята си. Запали свещта, седна пред масата, уловил глава в ръцете си, и дълго стоя така, без да мисли за нищо. После въздъхна и си легна.
Когато стана на другата сутрин, той се приближи несъзнателно до прозореца и погледна към стаята на Сабин. Пердетата бяха пуснати. Те си останаха пуснати цялата сутрин. И от този ден нататък беше все така.


На следната вечер Кристоф предложи на майка си пак да седнат пред вратата на къщата. Той привикна да прави това. И Луиза се радваше: тя се безпокоеше, когато той се прибираше в стаята си веднага след вечеря, като затваряше прозореца и капаците. Малката безмълвна сянка също седна на обичайното си място. Те се поздравиха с бързо кимване, без Луиза да забележи. Кристоф разговаряше с майка си. Сабин се усмихваше на дъщеря си, която си играеше на улицата. Към девет часа тя отиваше да я сложи да спи, после пак се връщаше безшумно. Когато се забавеше малко повече, Кристоф започваше да се безпокои, че въобще няма да дойде вече. Ослушваше се в шумовете, долитащи от къщата, в смеха на момиченцето, което не искаше да заспи; различаваше шумоленето на роклята на Сабин малко преди тя да се появи на прага на магазинчето си. Тогава чак извръщаше очи и заговаряше по-оживено с майка си. Понякога имаше чувството, че Сабин го гледа. И той от своя страна й хвърляше бегли погледи. Но очите им никога не се срещаха.
Детето послужи за връзка помежду им. То тичаше по улицата с други деца. Те се забавляваха всички заедно, като дразнеха едно кротко куче, което дремеше с муцуна между лапите си. То полуотваряше от време на време зачервеното си око и отегчено ръмжеше. Тогава децата се разбягваха с писъци от страх и удоволствие. Момиченцето надаваше пронизителни викове и се оглеждаше назад, сякаш някой го гонеше: хвърляше се на скута на Луиза, която се смееше нежно. Луиза задържаше до себе си детето и му задаваше различни въпроси; така в разговора се включваше и Сабин. Кристоф никога не се намесваше. Не говореше със Сабин. И тя не му говореше. По негласно споразумение те се преструваха, че не се забелязват. Но той не пропускаше нито думичка. Мълчанието му се струваше враждебно на Луиза. Сабин не мислеше така; той обаче я смущаваше и объркваше леко отговорите й. И тя се прибираше под някакъв предлог.
Цяла седмица Луиза беше хремава и пазеше стаята. Кристоф и Сабин се озоваха сами. Първия път това ги изплаши. За да възвърне самообладанието си, Сабин взе дъщеря си на скута и я обсипа с целувки. Кристоф, много смутен, не знаеше дали да се преструва, че не вижда какво става край него, както досега: беше трудно. Макар и да не бяха си казали още нито дума, те се познаваха благодарение на Луиза. Той се опита да каже две-три изречения. Думите обаче засядаха на гърлото му. Момиченцето и този път ги избави от затруднението им. Играейки на криеница, то се въртеше около стола на Кристоф; той го улови и го прегърна. Кристоф не обичаше особено децата, но му стана необяснимо приятно, когато прегърна точно това дете. Момиченцето се задърпа, погълнато от играта си. Кристоф го закачи, то го ухапа по ръката, тогава той го остави да се плъзне на земята. Сабин се смееше. Гледайки детето, двамата размениха няколко незначителни фрази. После Кристоф се опита — почувствува се задължен — да завърже разговор. Само че не беше словоохотлив по природа, а и Сабин не улесняваше задачата му. Тя се задоволяваше да повтаря думите му.
— Хубаво е тази вечер.
— Да, великолепна вечер.
— В двора просто не можеше да се диша.
— Да, в двора беше задушно.
Разговорът стана мъчителен. Под предлог, че е време да прибере детето, Сабин влезе в къщата. И повече не се мярна.
Кристоф се побоя да не би и следващите вечери да постъпи така, за да не остава насаме с него, докато Луиза я няма. Стана обаче точно обратното и на следващия ден самата Сабин се опита да го заговори. Тя правеше това по-скоро с усилие на волята си, отколкото с удоволствие. Чувствуваше се, че се мъчи да намери тема за разговор и сама се отегчава от въпросите, които му задава: между въпросите и отговорите им настъпваха обезкуражителни мълчания. Кристоф си припомни първите мигове, прекарани насаме с Ото. Със Сабин темите за разговор бяха още по-ограничени и освен това тя не беше така търпелива, както Ото. Когато видя, че не им се удава да разговарят с лекота, тя не настоя: нужни бяха големи усилия и затова предпочете да се откаже. Млъкна, той също.
Скоро вечерта отново стана много приятна. Мракът донесе спокойствие, а сърцата им подновиха мечтите си. Сабин бавно се люлееше на стола си, бленувайки. Кристоф гонеше своите блянове край нея. Не си казваха нищо. След половин час, говорейки сам на себе си, Кристоф изказа полугласно възторга си от опияняващия аромат, донесен от топлия ветрец; на улицата бе оставена количка с ягоди. Сабин отвърна с две-три думи. Пак млъкнаха. Вкусваха цялото очарование на безкрайните си мълчания, на безразличните си думи. Бяха в плен на една и съща мечта, изпълнени от една и съща мисъл. Каква точно? Не съзнаваха, не си я признаваха. Когато часовникът прозвъни единадесет часа, те се разделиха усмихнати.
На следващия ден дори не се опитаха да разговарят: подновиха така милото мълчание. Сегиз-тогиз някоя едносрична дума им помагаше да се убедят, че мислят за едни и същи неща.
Сабин се разсмя.
— Колко по-хубаво е — възкликна тя, — когато не се насилваме да говорим! Хората се чувствуват задължени да разговарят, а това е така досадно!
— Ах — промълви Кристоф задушевно, — защо всички не бяха на вашето мнение!
И двамата се засмяха. Сетиха се за госпожа Фогел.
— Горката жена! — забеляза Сабин. — Колко е уморителна!
— А тя самата никога не се уморява! — отвърна Кристоф нажален.
Думите и изражението му развеселиха Сабин.
— Нима ви се вижда забавно? — поде той. — Лесно ви е на вас, вие сте на завет от приказките й!
— Надявам се! Заключвам се в жилището си!
Тя се смееше тихо, почти беззвучно. Кристоф я слушаше очарован в безмълвието на нощта. Той вдъхна с наслада свежия въздух.
— Ах! Колко е приятно да се мълчи! — каза той и се протегна.
— И колко излишно е да се говори! — отвърна тя.
— Да — призна Кристоф. — Хората се разбират така добре.
И между тях пак настана мълчание. Тъмнината не им позволяваше да се видят. И двамата се усмихваха.
Все пак, макар и да чувствуваха едно и също, когато бяха заедно — или поне си въобразяваха, че е така, — те не знаеха нищо един за друг. Сабин никак не се тревожеше. Кристоф беше по-любопитен. Една вечер той я запита:
— Обичате ли музиката?
— Не — отвърна тя простичко. — Тя ме отегчава. Не разбирам абсолютно нищо.
Тази откровеност го очарова. До гуша му бяха дошли лъжите на хора, които твърдяха, че са луди по музиката, а умираха от скука, когато слушаха някое музикално произведение: струваше му се едва ли не добродетел, ако някой не я обича и си го признае. Заинтересува се дали Сабин чете нещо.
— Не — отвърна тя. Нямала книги.
Кристоф й предложи своите.
— Сериозни ли са? — попита тя леко разтревожена.
— Не особено, ако не желаете сериозни. Стихове.
— Но стиховете са сериозни!
— Тогава романи.
Тя се нацупи.
— Не ви ли са интересни?
Да, интересни й били, само че винаги били прекалено дълги. Никога не й стигало търпение да стигне до края. Забравяла началото, прескачала цели глави и губела нишката. Тогава захвърляла книгата.
— Няма що, много сте любознателна!
— Ами! — И това било много за някаква измислена история. Тя запазвала любознателността си за други неща, а не за книгите.
— Може би обичате театър?
— А, само това не!
— Не бихте ли отишли на театър?
— Не. — Било много топло. Имало много хора. По-добре й било у дома. Заболявали я очите от силната светлина, а и актьорите били отвратителни.
По този въпрос той беше съгласен с нея. Но в театъра имаше и нещо друго, самите пиеси!
— Да — промълви тя разсеяно, — само че аз нямам време.
— Но какво правите от сутрин до вечер?
Тя се усмихна.
— Могат да се правят толкова различни неща!
— Вярно е — съгласи се той. — Имате магазин.
— О! — възкликна тя невъзмутимо. — Търговията не ме интересува особено.
— Може би тогава вашата дъщеричка поглъща цялото ви време?
— О, не. Горкото дете! То е много послушно. По цял ден се залъгва съвсем само.
— Ами тогава?
Той се извини за нескромния си въпрос, но на нея й беше забавно.
— Има толкова, толкова много неща!
— Но какво точно!
Тя не можеше да му отговори. Имала най-различни занимания. Да стане сутрин, да се стъкми, да помисли за обеда, да приготви вечерята, да вечеря, да мисли какво ще яде, преди да си легне, да подреди малко стаята… И ето че денят отминава… А същевременно нали трябва да й остане малко време, през което да не прави нищо…
— А не ви ли е скучно?
— Никога!
— Дори когато не правите нищо?
— Главно когато не правя нищо. Това е много по-добре, отколкото ако правя нещо, което ми е скучно.
Те се спогледаха смеешком.
— Колко сте щастлива! — промълви Кристоф. — Аз не умея да не правя нищо.
— Струва ми се, че много добре можете да правите това.
— От няколко дни се опитвам да го науча.
— Няма що, ще успеете.
Сърцето му беше умиротворено и спокойно, след като беше разговарял с нея. Достатъчно му беше да я види. Безпокойствието му, раздразнението, нервното напрежение, което притискаше сърцето му, всичко се уталожваше.
Нищо не го тревожеше, докато разговаряше с нея. Той не смееше да си признае това, но щом биваше край нея, обхващаше го някакво сладостно вцепенение, той едва не задрямваше. Нощем спеше, както никога досега не беше спал.


Когато се връщаше от работа, хвърляше поглед вътре в магазинчето. Рядко не зърваше там Сабин. Те се поздравяваха усмихнати. Понякога тя стоеше на прага и те разменяха няколко думи; или пък той открехваше вратата, извикваше момиченцето и пъхваше в ръчичката му кесийка бонбони.
Един ден се реши да влезе вътре. Каза, че уж има нужда от копчета за сакото си. Тя започна да търси, но не намери. Всичките й копчета бяха разбъркани: невъзможно й беше да се оправи. Малко й стана неприятно, че той видя този безпорядък. Кристоф пък се забавляваше и се наведе любопитно, за да разгледа по-добре.
— А, не! — протестира тя, опитвайки се да закрие чекмеджетата с ръка. — Не гледайте! Тук е такава бъркотия!
Тя пак затършува, но Кристоф й пречеше. Тя се ядоса и затвори чекмеджето.
— Не мога да намеря. Идете при Лизи, на съседната улица. Тя сигурно има. Тя има всичко, което човек иска.
Той се засмя на чудесното й търговско умение.
— Нима й изпращате така всичките си клиенти!
— Бога ми, не ми се случва за първи път — призна си тя весело. Беше обаче малко засрамена.
— Много е досадно да подреждам — поде тя. — Всеки ден отлагам за другия… Но утре сигурно ще подредя.
— Искате ли да ви помогна? — запита Кристоф.
Тя отказа. С удоволствие би приела, но не смееше, боеше се от клюки, а и унизително й беше.
Продължиха разговора си.
— Ами копчетата ви? — подсети тя Кристоф след малко. — Няма ли да отидете при Лизи?
— За нищо на света! — възкликна Кристоф. — Ще почакам, докато подредите!
— О — каза Сабин, забравила вече заричането си, — не бива да чакате толкова дълго!
Този неин искрен изблик много го развесели.
Кристоф се приближи до затвореното чекмедже.
— Ще ми позволите ли сам да потърся?
Тя изтича към него, за да му попречи.
— Не, не, моля ви се, сигурна съм, че нямам!…
— А аз се обзалагам, че имате!
И още при първия си опит той извади тържествуващ копчето, което търсеше. Имаше нужда и от други. Искаше да продължи да тършува, но тя изтръгна кутията от ръцете му и засегната се зае сама да търси.
Денят преваляше. Сабин се приближи до прозореца. Кристоф седна на няколко крачки от нея. Момиченцето се покатери на коленете му. Той се преструваше, че слуша бърборенето му и отговаряше разсеяно. Гледаше Сабин, а тя чувствуваше, че той я наблюдава. Беше се навела над кутията с копчетата; той виждаше тила й и част от бузата й. Докато я гледаше, забеляза, че тя се изчервява. Той също се изчерви.
Детето не преставаше да бърбори. Никой не му отговаряше. Сабин вече не помръдваше. Кристоф не виждаше какво прави тя: беше сигурен, че не прави нищо, че дори не гледа кутията в скута си. Мълчанието се проточи. Момиченцето обезпокоено се изплъзна от коленете на Кристоф и запита:
— Защо не казвате нищо?
Сабин се обърна рязко и го притисна в ръцете си. Кутията се разсипа на пода. Момиченцето издаде радостни викове и запълзя на четири крака да събира копчетата, които се търкаляха под мебелите. Сабин отиде пак при прозореца и опря лице до стъклото. Беше като че ли цяла погълната от гледката навън.
— Довиждане — промълви Кристоф смутен.
Тя не се обърна и отвърна съвсем тихо:
— Довиждане.


В неделя следобед къщата опустяваше. Цялото семейство отиваше на църква за вечерната служба. Сабин изобщо не ходеше. Кристоф я упрекна шеговито веднъж, когато тя седеше пред вратата си в малката градинка, докато звучните камбани се надпреварваха да я приканват. Тя отговори в същия тон, че само сутрешната литургия е задължителна, а не и вечерната: следователно било излишно и дори нескромно да се проявява прекалено религиозно усърдие. Предпочитала да си мисли, че бог не само не й се сърди, а е доволен от нея.
— Вие преобразявате бог по ваше подобие — каза Кристоф.
— Толкова би ми било досадно на негово място! — заяви тя напълно убедено.
— Сигурно нямаше да се занимавате много със света, ако бяхте на негово място.
— Бих искала само едно: да не се занимава с мен!
— Навярно тогава светът би вървял по-добре! — каза Кристоф.
— Шт! — извика Сабин. — Ние богохулствуваме.
— Не виждам нищо нечестиво в твърдението, че бог ви прилича. Сигурен съм, че това би го поласкало.
— Ще млъкнете ли! — каза Сабин полушеговито, полусърдито.
Тя почти се уплаши да не би бог да се скандализира и побърза да отклони разговора.
— Освен това неделя следобед е единственото време през седмицата, когато мога спокойно да се порадвам на градината.
— Да — съгласи се Кристоф. — Тях ги няма.
Те се спогледаха.
— Каква тишина! — възкликна Сабин. — Не сме привикнали на нея… Като че ли не сме на същото място…
— О! — извика Кристоф гневно. — Има дни, когато ми иде да я удуша!
Нямаше нужда да обяснява за кого говори.
— Ами другите? — попита Сабин весело.
— Вярно — каза Кристоф отчаяно. — И Роза е същата.
— Горкото момиче! — промълви Сабин.
И двамата млъкнаха.
— Ех, защо не беше винаги така спокойно, както сега!… — въздъхна Кристоф.
Тя вдигна към него засмените си очи и пак ги сведе. Кристоф забеляза, че е заета с нещо.
— Какво правите?
(Бръшляновата завеса между двете градини го отделяше от нея.)
— Не виждате ли? — каза тя, повдигайки дървената гаванка от скута си. — Чистя грах!
Сабин въздъхна дълбоко.
— Та това не е неприятно! — каза той смеешком.
— Напротив — отвърна тя. — Убийствено е постоянно да се занимаваш с яденето си!
— Бас държа — каза той, — че ако можеше, вие бихте се лишили по-скоро от вечеря, отколкото да се морите да я приготвите.
— Естествено! — възкликна тя.
— Почакайте! Ще ви помогна.
Той прекрачи плета и се приближи до нея.
Тя беше седнала на стол пред входа на жилището си. Той приседна на едно стъпало в краката й. Вземаше от диплите на роклята й, събрана на скута й, зелени шепи шушулки и сипваше малките зелени топчета в гаванката, която Сабин държеше между коленете си. Той гледаше към земята. Виждаше черните чорапи на Сабин, които подчертаваха глезените и крачетата й, едното полуизлязло от обувката. Не смееше да вдигне поглед към нея.
Въздухът беше тежък. Небето — съвсем бяло, прихлупено, без ни най-малък полъх. Нито едно листо не трепваше. Градината беше оградена с високи стени: светът свършваше до тях.
Детето беше излязло с една съседка. Те бяха сами. Не си говореха нищо. Не можеха вече да кажат нищо. Без да гледа, той вземаше от скута на Сабин нови шепи грах; пръстите му трепереха, докосвайки я. Те срещнаха между свежите гладки шушулки пръстите на Сабин, които също трепереха. Не можеха да продължат. Застинаха неподвижно, без да се гледат: тя с извърната назад глава, открехнала уста, отпуснала ръце; той, седнал в краката й, облегнат на нея. Чувствуваше до рамото и ръката си топлия крак на Сабин. И двамата дишаха с мъка. Кристоф притискаше длани до каменното стъпало, за да ги разхлади: едната му ръка докосна крака на Сабин и остана върху него, без да може да се откъсне. Тръпки пробягваха по телата им. Едва ли не им се виеше свят. Ръката на Кристоф притискаше мъничките пръсти на крачето на Сабин. А тя, обляна от ледена пот, се навеждаше към него.
Познати гласове ги изтръгнаха от опиянението им. Те потрепериха. Кристоф се изправи и с един скок мина от другата страна на плета. Сабин събра шушулките в полата си и се прибра в къщата. Той се обърна от двора; тя беше на прага. Погледнаха се. Дъждовни капчици зазвъняха по листата на дърветата… Тя затвори вратата. Госпожа Фогел и Роза се връщаха… Той се качи в стаята си…
Докато бледият ден гаснеше, удавен в потоци дъжд, той стана от масата си, движен от непобедим порив; изтича към затворения прозорец и простря ръце към отсрещния прозорец. В същия миг зад стъклата, в полумрака на отсрещната стая, видя, стори му се, че видя Сабин, която също му протягаше ръце.
Той се спусна извън стаята си. Слезе по стълбата, изтича към живия плет. Канеше се да го прескочи с риск да го видят; когато обаче погледна към прозореца, на който тя му се беше появила, видя, че капаците са затворени. Къщата изглеждаше заспала. Той се поколеба. Старият Ойлер го зърна от мазето и го извика. Той се върна назад. Стори му се, че е бълнувал.


Роза не закъсня да забележи какво става. Тя беше доверчива и не познаваше още ревността. Готова беше да даде всичко и не искаше нищо в замяна. Ако обаче се примиряваше тъжно с факта, че Кристоф не я обича, никога не беше си представяла той да обича друга жена.
Веднъж току-що бе завършила след вечеря един скучен гоблен, над който работеше от месеци насам. Почувствува облекчение и изпита желание да се отърси малко от майчиното иго и поне веднъж да отиде да поговори с Кристоф. Щом майка й обърна гръб, тя се възползува от случая и се измъкна от стаята. Излезе на пръсти като провинена ученичка. Радваше се, че ще изненада Кристоф, който й беше заявил презрително, че никога няма да свърши гоблена си. Забавно й беше да го изненада на улицата. Горката девойка! Колкото и да познаваше чувствата на Кристоф, все беше склонна да съди за удоволствието, което хората би трябвало да изпитат, като я видят, по собственото си удоволствие да ги срещне.
Тя излезе. Пред къщата бяха седнали както обикновено Кристоф и Сабин. Сърцето на Роза се сви. Но тя не се задълбочи в това първо усещане и весело подвикна на Кристоф. Острият й глас го стресна неприятно в тихата нощ като фалшива нота. Той трепна на стола си и лицето му се сгърчи недоволно. Роза победоносно размахваше гоблена под носа му. Кристоф я отблъсна нетърпеливо.
— Свърших го! Свърших го! — настояваше момичето.
— Чудо голямо! Защо не започнете веднага друг! — отвърна сухо Кристоф.
Роза се опечали. Цялата й радост помръкна.
Кристоф поде заядливо:
— А когато избродирате тридесет и станете съвсем стара, ще можете поне да кажете, че не сте си пропилели живота!
На Роза й се доплака.
— Божичко! Колко сте зъл, Кристоф! — промълви тя.
Кристоф се засрами и й каза нещо мило. Тя се задоволяваше с толкова малко, че тутакси доверието й се възвърна; и се разбъбри още по-словоохотливо и по-високо. Не можеше да говори тихо, викаше с все гърло, следвайки привичките на дома. Въпреки усилието си Кристоф не можа да скрие лошото си настроение. Отначало й отговори раздразнено с няколко едносрични думи; после изобщо престана да й отговаря, обърна й гръб и започна да скърца със зъби и да се върти неспокойно на стола при всяка нейна по-високо изречена дума. Роза разбираше, че го дразни, съзнаваше, че трябва да млъкне, но не можеше да спре и бъбреше все по-силно. Сабин, безмълвна в мрака, присъствуваше с насмешливо безразличие на тази сцена. После уморена, съзнавайки, че вечерта е провалена, тя стана и се прибра. Кристоф забеляза, че си е отишла, когато вече я нямаше. Той тутакси стана и дори без да се извини, също изчезна с едно сухо лека нощ.
Останала сама на улицата, Роза гледаше сломена затворената зад него врата. Сълзи избликнаха от очите й. Тя се прибра бързо, качи се в стаята си, съблече се припряно, без да вдига шум, за да не бъде принудена да разговаря с майка си, и щом се пъхна под завивките, се разхълца. Не се опитваше да разсъждава върху случилото се; не се запитваше дали Кристоф обича Сабин, дали Кристоф и Сабин не могат да я понасят; знаеше само, че всичко е загубено, че животът няма вече смисъл, че й остава само да умре.
На другата сутрин способността й да разсъждава се възвърна заедно с вечната отчайваща надежда. Като си припомни случилото се предната вечер, тя се убеди, че напразно му отдава такова значение. Естествено Кристоф не я обича; тя се примиряваше с този факт, запазвайки дълбоко в душата си непризнатата високо мисъл, че въпреки всичко в края на краищата ще го накара да я обикне, тъй като самата тя го обича много. Но от къде на къде си бе въобразила, че има нещо между Сабин и него? Нима той би могъл, умен, какъвто беше, да обича едно толкова незначително същество, чиято безличност и посредственост бяха очевидни за всички? Роза се успокои, ала все пак започна да следи Кристоф. Целия ден не забеляза нищо, тъй като нямаше какво да види; Кристоф обаче разбра, че тя го дебне, и го обзе необяснимо раздразнение. Като връх на всичко тя се появи вечерта пак и седна решително край тях на улицата. Повтори се сцената от предната вечер. Само че този път Сабин не изчака толкова дълго и побърза да се прибере. Кристоф стори същото. Роза не можеше повече да се залъгва: присъствието й беше нежелано. Но злочестата девойка все още се опитваше да се заблуди. Тя не схващаше, че най-лошото беше да се мъчи да им наложи присъствието си и с обичайната си несръчност продължи в същия дух и през следващите дни.
На другия ден Кристоф, с Роза, седнала до него, напразно очакваше Сабин.
А по-следващия ден Роза се озова сама. Другите двама се отказаха от борбата. Тя обаче не спечели нищо освен озлоблението на Кристоф, вбесен, че го лишава от скъпите вечери — единственото му щастие. Той й прощаваше още по-малко, защото, погълнат от собствените си чувства, дори не помисляше да разгадае чувствата на Роза.
Те отдавна бяха известни на Сабин: тя знаеше, че Роза ревнува, преди дори да знае дали самата тя е влюбена; обаче не казваше нищо. И с вродената жестокост на всяка хубава жена, която се чувствува сигурна в победата си, присъствуваше безмълвна и подигравателна на безплодните усилия на неумелата си съперница.


Останала господарка на бойното поле, Роза наблюдаваше печално резултата от тактиката си. Най-доброто за нея беше да не упорствува и поне за момента да остави Кристоф на мира: тя направи точно обратното. И тъй като най-лошото, което можеше да стори, беше да му говори за Сабин, постъпи именно така.
За да разбере какво мисли той, тя му каза с разтуптяно сърце, че Сабин е хубава. Кристоф потвърди сухо, че е много хубава. Макар Роза да предвиждаше отговора му, който сама бе предизвикала, сърцето я заболя, когато го чу. Тя знаеше, че Сабин е хубава, но никога не беше обръщала внимание на този факт. За пръв път я погледна с очите на Кристоф: видя тънките й черти, малкото носле, устата, сочното тяло, изящните движения… Ах! Каква болка!… Какво не би дала да влезе в това тяло! Ясно й беше, че всеки ще го предпочете пред нейното!… Нейното тяло!… С какво се бе провинила, за да го има? Колко много й тежеше то! Колко грозно й се виждаше! Беше й направо омразно. И като си помислеше, че само смъртта ще я отърве от него!… Беше прекалено горда и прекалено смирена, за да се оплаче, че не е обичана; нямаше никакво право на това и тя се опитваше да се принизи още повече. Но природата й се бунтуваше… Не, не беше справедливо!… Защо това тяло беше нейно, а не на Сабин?… И защо Кристоф обичаше Сабин? С какво бе го заслужила тя?… Роза я виждаше без капка снизхождение — мързелива, небрежна, егоистка, безразлична към всички, нехаеща за дома си, нито за детето си, нито за когото и да било, влюбена единствено в себе си, живееща само за да спи, да лентяйствува и да не върши нищо… И именно това се харесваше… харесваше се на Кристоф… на Кристоф, който беше така строг, на Кристоф, който умееше да преценява, на Кристоф, когото тя уважаваше и от когото се възхищаваше най-много. А, не! Прекалено несправедливо беше! И прекалено глупаво!… Как Кристоф не виждаше всичко това? Тя не можеше да се въздържи да не направи сегиз-тогиз някоя нелюбезна забележка по адрес на Сабин. Не го правеше нарочно. Това просто беше по-силно от нея. Винаги съжаляваше после, защото беше добросърдечна и не обичаше да злослови за никого. Съжаляваше още по-горчиво, защото по този начин си навличаше жестоки отговори, които показваха колко много е влюбен Кристоф. В такива случаи той никак не я щадеше. Наранен в чувството си, и той гледаше да нарани: и отлично му се удаваше. Роза не отвръщаше и си отиваше с наведена глава, стиснала устни, за да не се разплаче. Казваше си, че тя си е виновна, че е получила заслуженото, тъй като е причинила мъка на Кристоф, нападайки любимата му жена.
Майка й не беше така примирителна. Тази жена, която забелязваше всичко, не закъсня да види вечерните разговори на Кристоф с младата им съседка: не беше трудно да се отгатне романът. И старият Ойлер го подуши. Плановете, които двамата бяха кроили тайно да оженят някой ден Кристоф за Роза, срещаха пречка. Това им се струваше едва ли не лично оскърбление от страна на Кристоф, макар той да не знаеше, че разполагат с него без да са го уведомили. Деспотичната Амалия не допускаше някой да мисли различно от нея и й се струваше скандално Кристоф да не се съобразява с презрението, което тя неведнъж бе проявявала спрямо Сабин.
Повтаряше му го най-безцеремонно. Всеки път, когато той беше в дома им, тя изнамираше повод да говори за съседката им: казваше най-оскърбителни неща, които най-много можеха да засегнат Кристоф и при зоркия поглед и развързан език това й се удаваше много лесно. Жестокият инстинкт на жената, превъзхождаща толкова много мъжа в изкуството да причинява зло както и да върши добро, я караше да набляга не толкова на леността на Сабин и на нравствените й недостатъци, колкото на нейната нечистоплътност. Нескромното й тършуващо око търсеше доказателства през стъклата чак вътре в къщата, в тайните на тоалета на Сабин, и тя ги излагаше на показ с грубо задоволство. Когато от благоприличие не можеше да каже всичко, оставаше да се подразбират много повече неща.
Кристоф бледнееше от срам и гняв, побеляваше като платно и устните му трепереха. Роза, предвиждайки какво ще стане, умоляваше майка си да престане; тя се опитваше дори да защити Сабин. Но единственият резултат беше още по-голямата нападателност на Амалия.
И Кристоф скачаше рязко от стола си. Той удряше с юмрук по масата и изкрещяваше, че е недостойно да се говори така за една жена, да се дебне в дома й, да се изваждат на показ недостатъците й. Трябваше човек да е много зъл, за да се опълчи срещу това добросърдечно, очарователно и безобидно създание, което живееше уединено, не вредеше никому и не злословеше по ничий адрес. Но те много се лъжеха, ако си въобразяваха, че по този начин й вредяха: правеха я само още по-симпатична и изтъкваха добротата й.
Амалия чувствуваше, че е прекалила, но нравоучението на Кристоф я оскърбяваше и пренасяйки спора на друг терен. Тя заявяваше, че е много лесно да се говори за доброта и че с тази дума се извинява всичко. Дявол взел го! Много удобно е да минаваш за добър, когато никога не се занимаваш с нищо и с никого и не изпълняваш задълженията си!
Кристоф отвръщаше, че първият дълг е да направиш приятен живота на другите, а има хора, за които дългът се свежда само до грозното, грубото, досадното, което притеснява свободата на другите, което наранява и засяга ближния, домашните, собственото семейство и собствената личност. Дано бог ни пази като от чума от подобни хора и от подобен дълг!…
Спорът се изостряше. Амалия ставаше много жлъчна. Кристоф не й отстъпваше. А резултатът беше, че Кристоф нарочно започна да се показва все със Сабин. Почукваше открито на вратата й. Разговаряше оживено и се смееше с нея. Избираше умишлено миговете, когато Амалия или Роза можеха да го видят. Амалия си отмъщаваше със злостни думи. Но сърцето на невинната Роза се разкъсваше от изтънчената жестокост на Кристоф; даваше си сметка, че той ги ненавижда, че иска да си отмъсти, и проливаше горчиви сълзи.


Така Кристоф, който толкова много бе страдал от неправдата, се научи да кара другите да страдат незаслужено.


Известно време след това братът на Сабин, дърводелец в Ландег, малко селище на няколко левги от града, празнуваше кръщенето на сина си. Сабин беше кръстница. Тя накара да поканят и Кристоф. Той не обичаше тези празници, но заради удоволствието да ядоса Фогелови и да бъде заедно със Сабин прие с готовност.
Сабин си достави лукавото наслаждение да покани и Амалия и Роза, убедена, че те ще откажат. Така и стана. Роза умираше от желание да приеме. Тя не мразеше Сабин, понякога дори сърцето й преливаше от обич към нея, защото Кристоф я обичаше; искаше й се да й каже това, да се хвърли на шията й. Но там беше майка й и тя трябваше да следва примера й. Почерпи твърдост в гордостта си и отказа. Когато те заминаха и си ги представи заедно, щастливи един с друг. Как се разхождат в този миг из полето в чудния юлски ден, докато тя стои затворена в стаята с купчина бельо за кърпене, до майка си, мърмореща както винаги недоволно, стори й се, че се задушава. Проклинаше честолюбието си. Ах, ако не беше вече късно!… Уви, ако не беше късно, тя щеше да постъпи пак по същия начин. Дърводелецът изпрати каруцата си, в която бяха поставени дървени пейки, за да доведе Кристоф и Сабин. Пътем те взеха и някои други гости. Червените гроздове на калните по пътя и на черешите из полето блестяха на слънцето. Сабин се усмихваше. Бледото й лице беше порозовяло от чистия въздух. Кристоф държеше на коленете си малкото момиченце. Не се опитваха да разговарят помежду си, говореха със съседите си, все едно с кого и за какво: всеки от тях бе доволен, че чува гласа на другия, че се возят в една и съща каруца. Разменяха си погледи, изпълнени с детинска радост, когато си показваха някоя къща, дърво, минувач. Сабин обичаше полето, но почти никога не излизаше вън от града: неизлечимата й леност не й позволяваше никаква разходка. Повече от година не беше ходила вън от града. Затова се радваше на най-малките неща, които виждаше. Те не бяха нови за Кристоф, но той беше влюбен в Сабин и подобно на всички влюбени виждаше всичко през нейните очи, чувствуваше всеки неин радостен трепет и дори преувеличаваше възторга й: отъждествявайки се със Сабин, той си въобразяваше, че и тя е като него.
Когато пристигнаха в мелницата, завариха в двора всички обитатели на чифлика и другите гости, които ги посрещнаха с оглушителна врява, към която се присъединиха кокошките, патиците и кучетата. Мелничарят Бертолд, рус здравеняк с ъгловата глава и рамене, толкова едър и пълен, колкото Сабин бе крехка, вдигна сестричката си на ръце и я постави нежно обратно на земята, като че ли се боеше да не я прекърши. Кристоф скоро забеляза, че по-малката сестра правеше по стар навик каквото си ще с този гигант и че братът, макар да се подиграваше тромаво с нейната леност, прищевки и многобройни недостатъци, беше готов да целува краката й. Тя бе свикнала с тези отношения и ги намираше естествени. Намираше всичко естествено и от нищо не се учудваше. Не правеше нищо, за да я обичат: това й се струваше съвсем просто, а и ако не я обичаха, пет пари не даваше — именно затова запленяваше всички.
Кристоф направи още едно откритие, което не му достави толкова голямо удоволствие: за кръщенето беше необходим и кръстник, който има известни права над кръстницата и съвсем не е склонен да се откаже от тях, когато кръстницата е млада и хубава. Той внезапно разбра това, когато един чифликчия с къдрави коси и халки на ушите се приближи смеешком до Сабин и я целуна по двете бузи. Вместо да си каже, че е глупак, щом е забравил този обичай, и че ще бъде двойно по-глупав, ако се засяга от него, доядя го на Сабин, сякаш тя нарочно го беше примамила в устроена от нея клопка. Лошото му настроение се засили, когато ги разделиха по време на церемонията. Сабин се извръщаше от време на време в шествието, което лъкатушеше из ливадите, и му хвърляше приятелски погледи. Той се преструваше, че не я вижда. Тя чувствуваше, че е сърдит и се досещаше защо, но пет пари не даваше: това я забавляваше. Дори да се скараше истински с любимия си, въпреки мъката, която би изпитвала, тя не би положила и най-малкото усилие, за да разсее недоразумението: заслужаваше ли си толкова труд? Всичко щеше да завърши добре, като се уреди от само себе си.
На масата, седнал между мелничарката и една дебела девойка с червени бузи, която вървеше до него по време на церемонията, Кристоф реши да погледне съседката си и понеже не му се стори съвсем неприемлива, започна да я ухажва шумно, за да привлече вниманието на Сабин и да си отмъсти. Успя да привлече вниманието й, само че Сабин не ревнуваше за нищо и от никого: стига само да я обичат, беше й безразлично дали ще обичат, или не и други. Вместо да се засегне, тя беше очарована, че Кристоф се забавлява. Усмихна му се най-пленително от другия край на масата. Кристоф се обърка: за него бе вън от съмнение, че й е напълно безразличен и пак изпадна в сърдито мълчание, от което не можа да го изтръгне нищо, нито закачките, нито пълните чаши. Накрая, полузадрямал, се запита ядосан какво търси сред това безкрайно пиршество и не чу, че мелничарят предлага разходка с лодки, за да изпрати до стопанствата им някои свои гости. Не видя и Сабин, която му правеше знак да отиде при нея, за да се качат на същата лодка. Когато се сети, нямаше вече място за него; трябваше да се качи на друга лодка. Тази нова несполука нямаше да подобри настроението му, ако не беше разбрал скоро, че почти всичките му спътници ще слязат по пътя. Тогава той се разведри и се държа мило с тях. Впрочем този приятен следобед по реката, удоволствието да гребе, веселието на добрите хорица най-сетне разпръснаха лошото му настроение. Тъй като Сабин не беше там, той се отпусна и без никакви задръжки се смя заедно с другите.
Бяха настанени в три лодки. Те плаваха наблизо една до друга, като се опитваха да се надминат. Отправяха си една на друга радостни закачки. Когато лодките се докосваха, Кристоф срещаше усмихнатия поглед на Сабин и не можеше да не й се усмихне също: бяха се помирили. Защото той знаеше, че на връщане ще бъдат заедно.
Започнаха да пеят песни на четири гласа. Всяка група, като се редуваха, изпяваше една строфа, а всички в хор подемаха припева. Лодките си отговаряха като ехо, отдалечени една от друга. Звуците се плъзгаха като птици по водата. От време на време някоя лодка се сближаваше до брега: един-двама селяни слизаха; те оставаха на брега и махаха на отдалечаващите се лодки. Групата се разпадаше. Гласовете се отделяха един след друг от общия концерт. Накрая Сабин, Кристоф и мелничарят останаха сами. Те се върнаха в една и съща лодка по течението на реката. Кристоф и Бертолд държаха греблата, но не гребяха. Седнала отзад, срещу Кристоф, Сабин разговаряше с брат си, а гледаше Кристоф. Този диалог им даваше възможност да се гледат безпрепятствено. Никога не биха могли да сторят това, ако лъжливите думи секнеха. Те сякаш казваха: «Аз не гледам вас.» Погледите обаче мълвяха: «Кой си ти? Кой си ти? Ти, когото обичам… Ти, когото обичам, какъвто и да си!…»
Небето се заоблачаваше, мъгли пълзяха над ливадите, реката димеше, слънцето угасна сред изпаренията й. Тръпнеща, Сабин зави главата и раменете си с тънкия си черен шал. Тя изглеждаше уморена. Когато лодката се плъзна край брега под дългите клони на върбите, затвори очи: дребното й личице беше съвсем бледо; устните й се бяха присвили болезнено; тя не помръдваше и като че ли страдаше или беше страдала, а сега бе мъртва. Сърцето на Кристоф се сви. Той се наклони към нея. Тя отвори очи, забеляза неспокойния му въпросителен поглед и му се усмихна. Сякаш го огря слънчев лъч. Той попита полугласно:
— Да не би да сте болна?
Тя поклати отрицателно глава.
— Студено ми е.
Двамата мъже я завиха с палтата си. Загърнаха добре краката й, коленете, подвиха дрехите около нея, както се подгъва одеялцето в креватчето на малко дете. Тя се остави покорна, като им благодареше с очи. Заваля ситен летен дъжд. Мъжете уловиха веслата и загребаха бързо, за да се приберат. Тежки облаци угасиха небето. Реката влачеше мастилени води. Тук-там из полето светваха прозорците на къщите. Когато пристигнаха в мелницата, валеше проливно и Сабин беше премръзнала.
Запалиха буен огън в кухнята и почакаха да отмине дъждът. Но той ставаше все по-пороен, задуха и силен вятър. Трябваше да изминат три левги с каруцата до града. Мелничарят заяви, че няма да остави Сабин да се върне в такова време и предложи и двамата да прекарат нощта в чифлика му. Кристоф се колебаеше, запита с поглед Сабин, но тя бе втренчила упорито очи в пламъците на огнището. Като че ли се боеше да не би да повлияе на решението на Кристоф. Но когато той каза «да», тя обърна зачервеното си лице — дали от отблясъците на огъня? — и той видя, че е доволна.
Каква чудна вечер… Дъждът беснееше навън. Огънят отпращаше в черния комин рояци позлатени искри. Бяха насядали край него. Причудливите им сенки се движеха по стената. Мелничарят показваше на дъщеричката на Сабин как се правят сенки с ръце. Детето се смееше, но не беше съвсем спокойно. Наведена към огъня, Сабин го подклаждаше машинално с тежката маша. Тя се чувствуваше малко отпаднала и се усмихваше унесено, като поклащаше, без да слуша, глава в отговор на приказките на снаха си, която й разказваше за своите семейни работи. Кристоф, седнал в мрака, до мелничаря, дърпаше лекичко косите на детето и не сваляше поглед от усмивката на Сабин. Тя знаеше, че той я гледа. Не бяха имали случай да си кажат нищо цялата вечер, нито да се погледнат очи в очи, но и не се мъчеха да го сторят.


Прибраха се да спят рано. Стаите им бяха съседни. Между тях имаше врата. Кристоф несъзнателно провери: резето беше откъм страната на Сабин. Той си легна и се помъчи да заспи. Дъждът шибаше стъклата. Вятърът виеше в комина. Някаква врата се блъскаше на горния етаж. Тополата пред прозореца се огъваше и прашеше под напора на урагана. Кристоф не можеше да затвори очи. Мислеше, че е под същия покрив, съвсем близо до нея. Само една стена ги разделяше. В стаята на Сабин не се чуваше никакъв шум. Но му се струваше, че я вижда. Повдигнал се в леглото си, той я зовеше тихо през стената, шепнеше й нежни и страстни думи и му се струваше, че чува любимия глас — тя му отговаряше, повтаряше му думите, с които той я зовеше полугласно. Не съзнаваше вече дали той изговаря и въпросите, и отговорите, или действително и тя говори. При един по-силен неин зов не можа да устои: Скочи от леглото, доближи се пипнешком до междинната врата — не смееше да я отвори, чувствуваше се спокоен зад тази затворена врата. Тъкмо когато докосна дръжката, видя, че вратата се отваря…
Остана поразен… Затвори я тихичко отвори я пак, пак я затвори. Та нали преди малко беше залостена? Да, беше сигурен в това. Кой тогава я бе отворил? Сърцето му биеше толкова силно, че се задушаваше. Той се облегна на кревата; приседна на него, за да си поеме дъх. Страстта просто го смазваше. Тя му отнемаше възможността да вижда, да чува, да направи най-малкото движение; цялото му тяло трепереше. Той се ужасяваше от непознатата радост, която призоваваше от месеци и която бе тук, до него, без нищо повече да го дели от нея. Буйното влюбено момче изпита внезапно само страх и отвращение пред осъществените си копнежи. Срамуваше се от желанието си, срамуваше се от онова, което се канеше да извърши. Премного обичаше, за да се осмели да се наслаждава на любимата, тази мисъл по-скоро го плашеше: беше готов да стори всичко, за да избегне подобно щастие. Любов, любов! Възможна ли беше тя с цената на оскверняването на любимата?…
Той се върна при вратата треперещ от любов и страх, с ръка на ключалката — не смееше да отвори.
А от другата страна на вратата, боса на плочите, зъзнеща от студ, се беше изправила Сабин.
Те се колебаеха така… Колко време? Минути? Часове?… Не знаеха, че стоят така двамата, а всъщност знаеха. Протягаха си ръце, той, смазан от толкова силна любов, че нямаше смелост да влезе, тя, зовяща го, чакаща го и трепереща да не би той да влезе… А когато той най-сетне се реши, тя малко преди това бе бутнала отново резето…
Тогава той си каза, че е луд. Натисна с все сила вратата. Започна да я умолява, долепил устни до ключалката:
— Отворете!
Той зовеше тихичко Сабин по име; тя можеше да чуе задъханото му дишане. Сабин продължаваше да стои зад вратата неподвижна, вледенена, тракаща със зъби, без да има сила нито да отвори, нито да си легне…
Ураганът продължаваше да стене в дърветата и да блъска вратите на къщата… Те се върнаха всеки в леглото си със сломени тела, с изпълнени с печал сърца. Петлите пропяха с прегракнали гласове. Първите проблясъци на зората осветиха изпотените стъкла. Тъжна, бледа зора, удавена в упорития пороен дъжд…
Кристоф стана веднага щом чу гласове. Слезе в кухнята, заговори със стопаните. Бързаше да замине, а се страхуваше да се озове сам със Сабин. Изпита едва ли не облекчение, когато мелничарката му каза, че Сабин е болна, изстинала по време на разходката предишния ден и нямало да замине същата сутрин.
Връщането на Кристоф беше злокобно. Отказал беше да пътува с кола и се прибра пеш през мокрото поле в жълтеникавата мъгла, която обгръщаше земята, дърветата и къщите с погребален саван. Не само светлината, и животът като че ли беше угаснал. Всичко изглеждаше призрачно. Самият той сякаш беше призрак.


В къщи го посрещнаха сърдити лица. Всички бяха възмутени, че е прекарал нощта бог знае къде със Сабин. Той се затвори в стаята си и започна да работи. Сабин се върна на другия ден и също се затвори в стаята си. Стараеха се да не се срещат. Времето беше дъждовно и студено: и единият, и другият не излизаха. Виждаха се зад затворените прозорци. Сабин седеше загърната край огъня, замислена. Кристоф не вдигаше глава от ръкописите си. Поздравяваха се през стъклата с лека студенина и се преструваха, че наново са погълнати от заниманията си. Не си даваха сметка какво точно чувствуват: сърдеха се един другиму, сърдеха се на себе си, сърдеха се на обстоятелствата. Отпъждаха от мисълта си нощта в мелницата: червяха се от нея и не знаеха дали се срамуват от безумието си, или загдето го бяха преодолели. Мъчително им беше, когато се видеха: видът им извикваше спомени, от които искаха да избягат, и по взаимно съгласие и двамата се оттеглиха в стаите си, за да се забравят напълно. Това обаче беше невъзможно и те страдаха от глухата враждебност помежду им. Изражението на затаено недоволство, което бе прочел веднъж по леденото лице на Сабин, преследваше Кристоф, а и тя страдаше много от мислите си: колкото и да се бореше с тях, колкото и да ги отричаше, не можеше да ги пропъди. Прибавяше се и срамът, че Кристоф е отгатнал какво става в нея, както и срамът, че се е предложила… срамът, че се е предложила, а не се е отдала.
Кристоф прие охотно предложението да изнесе няколко концерта в Кьолн и Дюселдорф. Приятно му беше, че ще прекара две-три седмици далеч от къщата. Подготовката на тези концерти и композирането на новата творба, която искаше да изсвири, погълна изцяло вниманието му и той най-сетне забрави досадните спомени. Те започнаха да се заличават и от съзнанието на Сабин, потънала отново в еднообразния си живот. И двамата започнаха да мислят равнодушно един за друг. Дали действително се бяха обичали? Съмняваха се и Кристоф бе готов да замине за Кьолн, без дори да се сбогува със Сабин.
Но в навечерието на отпътуването му една незначителна случка пак ги сближи. Беше един от тия неделни следобеди, когато всички отиваха на църква. Кристоф също беше излязъл, за да довърши приготовленията си за пътуването. Седнала в мъничката си градина, Сабин се топлеше на последните лъчи на слънцето. Кристоф се прибра: той бързаше и първият му порив, когато я видя, беше да я поздрави и да отмине. Но нещо го задържа тъкмо когато минаваше край нея: дали нейната бледност или някакво неопределимо чувство? Угризение, боязън, обич?… Той се спря, обърна се към Сабин и облегнат на оградата на градината, й каза добър ден. Без да отговори, тя му подаде ръка. Усмивката й преливаше от доброта — доброта, каквато той никога друг път не беше виждал у нея. Жестът й сякаш казваше: «Мир между нас…» Той улови ръката й над плета, наведе се и я целуна. Тя не се опита да я отдръпне. Идеше му да падне на колене, да извика: «Обичам ви!» Изгледаха се безмълвно, не си казаха нищо. След малко тя освободи ръката си, извърна глава. Той също се обърна, за да скрие смущението си. После пак се погледнаха с успокоени очи. Слънцето залязваше. По студеното, ясно небе проб