Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Брандън Сандърсън
Елантрис



Пролог

Някога Елантрис беше красив. Наричаха го града на боговете: център на могъщество, просветление и магия. Посетителите разказваха, че самите камъни светят с вътрешна светлина и градът е пълен с чудни вълшебства. Нощем Елантрис сияеше като голяма сребърна клада и се виждаше от огромно разстояние.
Колкото и да бе величествен Елантрис, неговите обитатели не му отстъпваха. Те имаха блестящи бели коси, а кожата им беше в сребрист метален цвят. Елантрисците сияеха като самия град. Според легендите бяха безсмъртни, или поне почти. Телата им се лекуваха бързо и бяха благословени със сила, бързина и разум. Можеха да извършват магии с просто махване на ръката. Хора от цял Опелон се тълпяха в Елантрис, за да получат лечение, храна и мъдрост. Гражданите му бяха божества.
И всеки можеше да стане такъв.
Процесът се наричаше шаод. Трансформацията. Случваше се ненадейно, обичайно нощем, когато животът забавяше ход. Шаодът можеше да вземе просяк или занаятчия, благородник или воин. Когато това се случваше, животът на късметлията започваше отново. Той зарязваше предишното си съществуване и се местеше в Елантрис. Там, където можеше да живее в охолство, да управлява мъдро и да бъде почитан за цяла вечност.
Вечността приключи преди десет години.


Първа част
Сянката на Елантрис

1.

Принц Раоден от Арелон се събуди рано сутринта, без да осъзнава, че е прокълнат завинаги. Той се надигна сънено и примигна на сутрешната светлина. През отворените прозорци можеше да види грамадния град Елантрис в далечината. Суровите му стени хвърляха сянка над малкото градче Кае, където живееше Раоден. Стените бяха невероятно високи, но зад тях принцът виждаше върховете на рухналите кули, които загатваха за изчезналото вече могъщество.
Изоставеният град изглеждаше по-мрачен от обичайно. Раоден се взря в него за момент, след което отклони поглед. Огромните стени на Елантрис бе невъзможно да се игнорират, но жителите на Кае се стараеха да правят точно това. Беше твърде болезнено да си спомнят красотата на града и да се чудят как преди десет години благословията на шаод се бе превърнала в проклятие…
Раоден поклати глава и се измъкна от леглото. Беше необичайно топло за толкова ранен час. Той не почувства никакъв хлад, докато се намяташе с робата и дърпаше въженцето за прислугата, за да си поръча закуска.
Още нещо странно. Беше гладен, много гладен. Направо настървен. Никога не закусваше обилно, но тази сутрин откри, че няма търпение храната да пристигне. Накрая реши да изпрати някого да провери защо се бави.
— Йен? — извика той в мрачните покои.
Нямаше отговор. Раоден се намръщи леко заради липсата на сеона. Къде ли беше Йен? Принцът се надигна и очите му отново се насочиха към Елантрис. Кае изглеждаше като незначително село в сянката на огромния град.
Елантрис. Масивна черна грамада. Вече не беше град, а по-скоро труп на селище. Раоден потръпна леко.
На вратата се почука.
— Най-сетне. — Раоден се приближи и я отвори. Отвън стоеше старата Елао с поднос с плодове и топъл хляб.
Подносът се изплъзна от пръстите на слугинята и падна на земята, когато принцът посегна да го вземе. Раоден замръзна, а металическото дрънчене изкънтя в тихия коридор.
— Милостиви Доми! — прошепна Елао. Очите й бяха ужасени, а треперещата й ръка се плъзна към коратския амулет на врата й.
Раоден понечи да направи крачка напред, но слугинята отстъпи уплашено и размаза парче пъпеш в бързината да избяга.
— Какво? — сепна се принцът. След това зърна ръката си. Скритото от сенките в стаята сега се виждаше на трептящата светлина от коридора.
Раоден се обърна и разбута мебелите от пътя си, докато стигна до високото огледало на стената. Зората вече хвърляше достатъчно светлина, за да огледа добре отражението, което се взираше в него. Отражение на непознат.
Сините очи бяха същите, макар и разширени от ужас. Но косата му се бе изсветлила от пясъчнокафяво до сиво. А кожата беше още по-зле.
Лицето в огледалото бе обсипано с тъмни петна, като синини.
Петната можеха да означават само едно.
Шаодът го беше посетил.


Портите на Елантрис се затвориха зад него с гробовен тътен. Раоден се подпря на тях, замаян от последните събития.
Сякаш спомените му принадлежаха на друг човек. Баща му, крал Ядон, дори не го погледна в очите, когато нареди на жреците да го подготвят и да го хвърлят в Елантрис. Всичко беше извършено бързо и тихо. Ядон не можеше да си позволи да се разчуе, че престолонаследникът е станал елантрисец. Преди десет години шаод щеше да направи от Раоден бог. Ала сега вместо да превръща хората в сребристи божества, ги правеше болнави чудовища.
Раоден поклати невярващо глава. Шаод се случваше на други хора — непознати и далечни. Хора, които заслужаваха проклятие. Не на престолонаследника на Арелон. Не на Раоден.
Град Елантрис се простираше пред него. Високите стени бяха осеяни със стражници и в тях пазеха войници, чиято цел бе не да отблъскват враговете на града, а да пречат на жителите му да побегнат. След реод всеки посетен от шаод биваше хвърлян да гние в Елантрис. Падналият град се бе превърнал в огромна гробница за тези, чиито тела бяха забравили как се умира.
Раоден си спомни как бе стоял на тези стени и бе гледал ужасяващите жители на Елантрис точно както войниците го наблюдаваха в момента. Тогава градът му се струваше далечен, въпреки че беше съвсем близо. Беше се зачудил дори какво ли ще е да се разходи из потъмнелите му улици.
Сега щеше да разбере.
Раоден се притисна към портата за миг, сякаш да премине през метала и да пречисти тялото си от покварата. Сведе глава и изстена тихо. Искаше да се отпусне на мръсните камъни и да лежи, докато не се събуди от съня. Но знаеше, че никога няма да се събуди. Жреците бяха казали, че този кошмар ще трае вечно.
Нещо отвътре го подтикна да тръгне напред. Знаеше, че трябва да продължи да се движи, защото ако спреше, щеше просто да се предаде. Шаодът бе взел тялото му. Нямаше да позволи да му отнеме и разсъдъка.
Така че той превърна гордостта си в щит срещу отчаянието, обезсърчението и най-вече самосъжалението, вдигна глава и погледна проклятието в очите.


Преди, когато стоеше на стените на Елантрис и гледаше отгоре обитателите му, виждаше мръсотията, покриваща града. Сега буквално бе потопен в нея.
Всяка повърхност, от стените на сградите до пукнатините между паветата, бе покрита със слой мръсотия. Мазното вещество убиваше останалите цветове и сливаше всичко в смес от песимистично черно и кафяво-зеленикавия оттенък на канализация.
Раоден беше мяркал неколцина от обитателите на града. Сега можеше и да ги чуе. Десетина елантрисци бяха налягали по вонящите павета на площада. Мнозина стояха, незаинтересовани или неразбиращи, в локви мътна вода, остатък от снощния дъжд. И стенеха.
Повечето бяха тихи, мрънкаха под нос или пъшкаха от някаква невидима болка. Но една жена в далечния край на площада пищеше мъчително. След малко и тя замлъкна, останала без дъх или без сила.
Повечето носеха свободни парцаливи одежди, не по-малко мръсни от улиците. Раоден се загледа и разпозна облеклото. Самият той бе с бяла погребална одежда. Дълги ивици плат, съшити в свободна роба. Платът по ръцете и краката му вече бе покрит с петна от допира до градската порта и каменните колони. Раоден заподозря, че скоро ще е неразличим от останалите обитатели на Елантрис.
„Ето в това ще се превърна. Вече се почна. След няколко седмици ще съм поредният отхвърлен труп, подсмърчащ в някой ъгъл.“
Някакво движение в далечния край на площада го изтръгна от самосъжалението. Неколцина елантрисци клечаха в сянката на един праг точно срещу него. Не можеше да различи ясно силуетите им, но очевидно очакваха нещо. Усещаше, че погледите им са вперени в него.
Раоден вдигна длан, за да заслони очите си, и си спомни, че държи малка кошница. В нея бяха ритуалните коратски дарове за отвъдното, или в този случай за Елантрис. Самун хляб, малко зеленчуци, шепа зърно и стъкленица с вино. Обикновено даровете бяха по-пищни, но дори жертвите на шаод не биваше да остават без нищо.
Раоден отново погледна към фигурите на прага и се сети за слуховете за бруталната жестокост в Елантрис. Сенките не помръдваха, но втренчените им погледи го изнервяха.
Пое си дъх и тръгна покрай градската стена към източния край на площада. Силуетите още го наблюдаваха, но не тръгнаха след него. След малко вече не ги виждаше, а след още няколко крачки се шмугна в една от страничните улички.
Въздъхна, имаше чувството, че е избегнал нещо, макар да не знаеше точно какво. Увери се, че никой не го следи, и постепенно се почувства глупаво заради тревогите си. Все още не бе видял нищо, което да потвърди слуховете за Елантрис. Раоден поклати глава и продължи напред.
Вонята беше почти непоносима. Вездесъщата мръсотия имаше тежък дъх на загнила плесен. Раоден беше толкова отвратен от миризмата, че почти настъпи съсухрения старец, който се бе присвил до стената на сградата. Човекът изстена жално и протегна тънката си ръка. Раоден погледна надолу и изтръпна. „Старецът“ всъщност беше младеж на около шестнайсет години. Лицето му беше мръсно и на петна, но определено детско. Принцът отстъпи неволно назад.
Момчето сякаш усети, че ще изтърве шанса си, и протегна отчаяно ръка.
— Храна? — простена то с уста, в която липсваха половината зъби. — Моля?
Ръката се смъкна, сякаш останала без сила, и тялото се отпусна до студената каменна стена. Очите продължаваха да се взират в Раоден. Тъжни, изпълнени с болка очи. Раоден беше виждал просяци във външните градове, а вероятно бе заблуждаван и от шарлатани. Но това момче определено не се преструваше.
Принцът извади хляба от ритуалната кошница и го подаде на момчето. Изненаданото изражение бе по-обезпокоително от отчаянието, което бе заместило. Това създание бе изоставило всяка надежда и просеше по-скоро по навик, без да очаква каквото и да е.
Раоден се обърна, за да продължи по малката уличка. Надяваше се, че щом напусне главния площад, ще намери по-малко мизерни места. Може би мръсотията тук се дължеше на присъствието на повече хора. Само че грешеше. Уличката беше покрита с не по-малко боклуци от площада, а дори с повече.
Отзад се чу приглушен шум. Раоден се завъртя изненадано. Няколко тъмни фигури се бяха скупчили над нещо в началото на уличката. Просякът. Раоден потръпна, докато петимата мъже се боричкаха за самуна хляб, без да обръщат внимание на отчаяните викове на момчето. Накрая един от новодошлите явно се ядоса, защото стовари тоягата си върху главата на младежа. Чу се пукот, който отекна над уличката.
Мъжете излапаха хляба и се обърнаха към Раоден. Той отстъпи назад. Явно бе прибързал със заключението, че не го следят. Петимата тръгнаха към него, а той се завъртя и побягна.
Чуваше зад себе си шума от стъпките на преследвачите. Уплаши се, нещо, което не му се бе случвало като принц. Тичаше трескаво и очакваше да остане без дъх и да усети болка отстрани, както се случваше обикновено, щом се претовареше. Този път не стана така. Вместо това изпита невероятна умора, стори му се, че ще се срине всеки миг. Усещането беше мъчително, все едно животът му се отцеждаше постепенно.
Раоден хвърли отчаяно кошницата зад себе си. Движението наруши баланса му, той се спъна в някаква пукнатина на улицата и политна към купчина натрупани сандъци. Изгнилата дървесина се натроши и омекоти падането му.
Раоден се надигна бързо и се отърси от треските. Преследвачите вече не му обръщаха внимание. Петимата мъже бяха коленичили в боклука и събираха разпилените зеленчуци и зърно от паветата и локвите. Раоден усети как му се повдига, когато един от тях бръкна в цепнатина в паважа и натика в устата си половин шепа, в която имаше повече мръсотия, отколкото зърно.
По брадичката му потече кафява слюнка, устата му приличаше на казан с вряща кал, забравен на огнището.
Друг от мъжете осъзна, че Раоден ги наблюдава. Съществото изръмжа и посегна към забравената тояга, оставена до него. Принцът заопипва трескаво за някакво оръжие и намери една летва, която не бе толкова изгнила, колкото останалите. Стисна несигурно оръжието и си придаде заплашително изражение.
Нападателят спря. Радостен вик зад него привлече вниманието му. Един от останалите бе намерил виното. Последвалата борба накара шайката напълно да забрави Раоден. След миг четиримата гонеха петия, който беше достатъчно късметлия или глупав да се измъкне със скъпоценния алкохол.
Принцът се отпусна сред останките. Ето в какво щеше да се превърне…
— Явно забравиха за теб, суле — отбеляза нечий глас.
Раоден подскочи и се огледа. Мъж с плешива глава, която отразяваше сутрешното слънце, се беше излегнал на близките стъпала. Сега определено беше елантрисец, но личеше, че преди трансформацията не е принадлежал към арелонската раса като Раоден. По кожата му имаше характерните черни петна от шаода, но естественият й цвят бе тъмнокафяв.
Принцът се подготви да посрещне евентуална заплаха, но мъжът не излъчваше животинския бяс, нито осакатяващата слабост на останалите. Беше висок и здрав, с проницателни очи на тъмнокожото лице. И гледаше замислено към Раоден.
Принцът въздъхна с облекчение.
— Радвам се да те видя, който и да си ти. Започнах да мисля, че всички тук са умиращи или откачени.
— Не можем да умираме — отвърна мъжът и изсумтя. — Ние сме вече мъртви, коло?
— Коло. — Чуждите думи и силният акцент му бяха смътно познати. — Не си от Арелон, нали?
Мъжът поклати глава.
— Аз съм Галадон, от суверенната държава Дуладел. Но в момента съм от Елантрис, царство на мръсотията, лудостта и вечното изкупление. Радвам се да се запознаем.
— Дуладел ли? — възкликна Раоден. — Но шаод засяга само хора от Арелон. — Той се наведе да изтупа изгнилите трески от себе си. Болката в натъртения пръст го накара да се намръщи. Беше покрит с мръсотия и противната воня на Елантрис вече се носеше от него.
— Дуладелци са със смесена кръв, суле. Арелонска, фьорденска, теодска. Имаме от всичко. Аз…
Раоден изпсува тихо и го прекъсна.
Галадон повдигна вежди.
— Какво стана, суле? Влезе ти треска на лошо място? То не че има хубави места за тая работа.
— Палецът ми! — Раоден закуцука по хлъзгавите павета. — Нещо не е наред. Спънах се и паднах, но болката не отминава.
Галадон поклати тъжно глава.
— Добре дошъл в Елантрис, суле. Вече си мъртъв, тялото ти не оздравява, както би трябвало.
— Какво? — Раоден се просна на земята до стълбите на Галадон. Пръстът продължаваше да го боли, също толкова силно, колкото и в мига на удара.
— Всяка болка, суле — прошепна Галадон. — Всяко порязване, охлузване, натъртване ще останат с теб, докато не се побъркаш от страдание. Както казах, добре дошъл в Елантрис.
— Как го търпиш? — попита Раоден и заразтрива палеца си, ала без полза. Толкова глупава, дребна контузия, но трябваше волево да спира напиращите сълзи.
— Никак. Или сме много внимателни, или свършваме като рулосите на площада.
— Площадът… Идос Доми! — Раоден се надигна и тръгна по уличката. Откри просяка в началото й, на същото място. Беше още жив… в известен смисъл.
Очите на момчето се взираха нагоре, а зениците му трепереха. Устните му мърдаха, но не излизаше звук. Вратът му бе напълно премазан и имаше дупка, през която се виждаха гръбнакът и гръклянът. Момчето се опитваше да диша неуспешно.
Внезапно Раоден реши, че палецът му не е толкова зле.
— Идос Доми! — Стомахът му се надигна и той извърна глава. Подпря се на стената на сградата, опитвайки да сдържи напъните и да не увеличи мръсотията на улицата.
— Този си е отишъл — каза равнодушно Галадон, след като приклекна до просяка.
— Колко? — Раоден млъкна, защото отново му се повдигна. Той се пльосна звучно в мръсотията, пое си дълбоко дъх няколко пъти и продължи: — Колко време ще живее така?
— Явно още не разбираш, суле — отвърна Галадон с тъжен глас. — Той не е жив. Нито пък ние. Затова сме тук, коло? Момчето ще остане така завинаги. Нали това значи „завинаги прокълнат“.
— Нищо ли не можем да направим?
Галадон сви рамене.
— Можем да пробваме да го изгорим, при положение че успеем да запалим огън. Телата на елантрисците горят по-добре от труповете на нормалните хора и някои смятат, че това е по-подходяща смърт за нас.
— И… — Раоден все още не можеше да се насили да погледне към момчето. — Ако го направим, какво ще стане с него… с душата му?
— Той няма душа — отвърна Галадон. — Поне така казват свещениците. Корати, дерети, джескер, всички религии са съгласни. Ние сме прокълнати.
— Това не отговаря на въпроса ми. Дали болката му ще изчезне, ако го изгорим?
Галадон се загледа в момчето. Накрая само сви рамене.
— Според някои, ако ни изгориш, отрежеш ни главите или унищожиш някак напълно телата, спираме да съществуваме. Според други болката ще продължи. Ще се носим безумно наоколо и ще изпитваме само агония. И двете възможности не ми харесват, затова гледам да се пазя цял, коло?
— Да — прошепна Раоден. — Коло. — Той се обърна, събирайки кураж да погледне към раненото момче. Голямата рана зееше срещу него. От нея бавно капеше кръв, сякаш течността стоеше във вените като застояла вода в локва.
Раоден изтръпна и докосна гърдите си.
— Нямам сърцебиене — осъзна той за пръв път.
Галадон го изгледа сякаш изказването бе напълно идиотско.
— Суле, ти си мъртъв, коло?
В крайна сметка не изгориха момчето. Не само че им липсваха средства да запалят огън, но и Галадон бе против.
— Не можем да вземем подобно решение. Ами ако наистина няма душа? Ако спре да съществува, като изгорим тялото му? За мнозина съществуването в агония е по-добро от несъществуването.
Затова зарязаха тялото на мястото му. Галадон, без да се замисли, а Раоден, защото не можеше да се сети за нищо друго. Но усещаше болката от вината по-силно, отколкото натъртения палец.
Галадон очевидно не се интересуваше дали Раоден го следва, върви в друга посока, или зяпа особено интересните мръсни петна по стената. Едрият тъмнокож мъж се върна по същия път, като заобикаляше лежащите в канавката тела, обърнал гръб на Раоден с пълно безразличие.
Принцът опита да събере мислите си, докато гледаше дуладелеца. Беше подготвен за живот в политиката и за вземането на бързи решения. Беше време за едно от тях. Реши да се довери на Галадон.
В дуладелеца имаше нещо, което го правеше симпатичен въпреки слоя песимизъм, дебел почти колкото мръсотията по земята. Не беше само мъдростта и спокойното му държане. Раоден бе зърнал очите му, когато видя страдащото момче. Галадон твърдеше, че приема неизбежното, но очевидно тъжеше заради това.
Дуладелецът се върна на предишното си място на стъпалата и приседна. Раоден си пое дъх решително и застана пред него с очакване.
Галадон вдигна поглед.
— Какво?
— Имам нужда от помощта ти, Галадон — каза Раоден и клекна пред стъпалата.
Галадон изсумтя.
— Това е Елантрис, суле. Няма такова нещо като помощ. Тук ще намериш само болка, лудост и много мизерия.
— Казваш го така, сякаш си вярваш.
— Търсиш на грешното място, суле.
— Ти си единственият човек в съзнание, който не се опита да ме нападне. Действията ти говорят по-убедително от думите.
— Може би не съм те наранил, защото знам, че нямаш нищо ценно.
— Не ти вярвам.
Галадон сви рамене сякаш искаше да каже „не ме интересува на какво вярваш“. Подпря се на стената и затвори очи.
— Гладен ли си, Галадон? — попита тихо Раоден.
Очите на мъжа се отвориха рязко.
— Чудех се кога крал Ядон храни елантрисците — усмихна се Раоден. — Не съм чувал да се пращат припаси в града, но си мислех, че се прави. Все пак, нали жителите оставаха живи. Не разбирах. Щом жителите на този град съществуват без сърцебиене, значи може да се оправят и без храна. Разбира се, това не означава, че гладът изчезва. Тази сутрин бях зверски гладен и още съм. Ако съдя по очите на мъжете, които ме нападнаха, положението става още по-лошо.
Раоден бръкна под погребалната си роба, извади нещо и го показа на Галадон. Парче сушено месо. Дуладелецът се опули и лицето му придоби заинтересуван вид. В очите му се появи частичка от същия дивашки пламък. По-контролиран, но все пак го имаше. Раоден осъзна за пръв път колко много залага, като разчита на първото си впечатление от дуладелеца.
— Откъде го намери? — попита бавно Галадон.
— Падна от кошницата, докато свещениците ме водеха насам, затова си го прибрах. Искаш ли го?
Галадон не отговори веднага.
— Защо си мислиш, че няма да те нападна и да ти го взема? — Думите не бяха хипотетични. Част от Галадон наистина обмисляше подобно действие. Но все още не бе ясно колко голяма част.
— Ти ме нарече суле, Галадон. Нима ще убиеш човек, когото наричаш приятел?
Дуладелецът беше запленен от малкото парче месо. Явно не усещаше, че от ъгълчето на устата му се стича малка капка слюнка. Той погледна към Раоден, който ставаше все по-неспокоен. Очите им се срещнаха, погледът на Галадон проблесна и напрежението изчезна. Дуладелецът се засмя високо.
— Нима говориш нашия език, суле?
— Само няколко думи — отвърна скромно Раоден.
— Образован човек? Добър ден за Елантрис! Добре, коварен руло, какво искаш?
— Трийсет дни. Да ме разведеш наоколо за трийсет дни и да ми предадеш познанията си.
— Трийсет дни ли? Суле, ти си каяна.
— Доколкото разбирам — Раоден понечи да си прибере месото, — единствената храна тук пристига с новодошлите. Хората сигурно се настървяват доста, при толкова гладни уста и толкова оскъдни ресурси. Човек би предположил, че гладът е влудяващ.
— Двайсет дни — отвърна Галадон и в гласа му се прокрадна частица от предишното напрежение.
— Трийсет, Галадон. Ако ти не искаш да ми помогнеш, ще намеря някой друг.
Галадон изскърца със зъби.
— Руло — промърмори той и протегна ръка. — Трийсет дни. За твое щастие нямам сериозни планове за следващия месец.
Раоден се засмя и му подхвърли месото.
Галадон го хвана във въздуха. Понечи инстинктивно да го натика в устата си, но спря и внимателно го прибра в джоба.
— Е, как да те наричам?
Раоден се спря. Може би беше по-добре да не разкрива, че е кралска особа.
— Суле е добре.
Галадон се засмя.
— От потайните си. Ясно. Е, да вървим. Време е за парадната обиколка.


2.

Щом слезе от кораба, Сарене откри, че вече е вдовица. Новината беше шокираща, но не толкова опустошителна, колкото можеше да се очаква. Все пак никога не беше виждала съпруга си. Всъщност, когато напусна дома си, двамата с Раоден бяха само сгодени. Предполагаше, че кралство Арелон ще изчака със сватбата, поне докато не пристигне. В нейната родина бе прието и двамата партньори да присъстват на церемонията.
— Никога не съм одобрявал тази клауза в брачното споразумение, милейди — каза спътникът на Сарене, светещо кълбо с размерите на диня, което се носеше около нея.
Тя тропна раздразнено с крак, докато гледаше как носачите товарят багажа й на каретата. Брачното споразумение беше чудовищен документ от петдесет страници и според една от клаузите му годежът беше правно обвързващ, ако някой от двамата починеше преди сватбената церемония.
— Това е нормална клауза, Аше — подчерта тя. — Така споразумението се запазва, ако нещо се случи с някого от участниците. Но досега не съм виждала да влиза в сила.
— До днес — отговори светещото кълбо с дълбок и отчетлив глас.
— До днес — призна Сарене. — Откъде да знам, че принц Раоден няма да издържи петте дни, през които прекосявах морето Фьорден? — Тя замълча и се намръщи замислено. — Аше, цитирай ми клаузата. Искам да знам какво точно пише.
— „Ако се случи член на горепосочената двойка да бъде прибран от Милостивия Доми преди уречената дата, годежът ще се смята за еквивалентен на брак във всички правни и социални аспекти.“
— Няма за какво да се хване човек, нали?
— Боя се, че не, милейди.
Сарене се намръщи, скръсти ръце и потупа бузата си с показалец, без да откъсва поглед от носачите. Ръководеше ги висок, хилав мъж с уморени очи и отпуснато изражение. Дворцовият служител Кетол беше единственият посрещач, изпратен от крал Ядон. Точно Кетол я бе уведомил „с прискърбие“, че годеникът й бил „покосен от коварна болест по време на пътуването й“. Беше го изрекъл със същия безизразен тон, с който командваше носачите.
— Значи — уточни Сарене, — според законите вече съм принцеса на Арелон.
— Точно така, милейди.
— И вдовица на човек, когото не съм срещала.
— Отново сте права.
Сарене поклати глава.
— Татко ще умре от смях, като разбере. Никога няма да спре да ми се подиграва.
Аше примигна с леко раздразнение.
— Милейди, кралят никога няма да реагира с насмешка на толкова скръбно събитие. Смъртта на принц Раоден несъмнено е натъжила много кралското семейство на Арелон.
— Да, толкова много, че дори не могат да посрещнат новата си дъщеря.
— Може би, милейди — отбеляза Аше, — крал Ядон щеше да дойде, ако го бяхте предупредили, че пристигате.
Сарене се намръщи, но сеонът беше прав. Ранната й поява, няколко дни преди основната сватбена делегация, беше планирана като изненада за принц Раоден. Тя искаше да прекара поне няколко дни насаме с него. Уви, секретността се бе обърнала срещу нея.
— Аше, арелонците колко дни след смъртта погребват човека?
— Не съм сигурен, милейди — призна Аше. — Напуснах Арелон отдавна, а и съм живял тук съвсем малко, така че не помня всички подробности. Но според обучението ми арелонските обичаи са подобни на тези в родината ви.
Сарене кимна и махна към служителя на крал Ядон.
— Да, милейди? — попита Кетол мързеливо.
— Има ли бдение за принца?
— Да, милейди. Пред коратския храм. Погребението ще е тази вечер.
— Искам да видя ковчега.
Кетол зяпна.
— А… негово величество нареди да ви заведа при него незабавно…
— Тогава няма да се бавя на бдението — отвърна Сарене и тръгна към каретата.


Сарене огледа критично препълнената погребална шатра, докато чакаше Кетол и носачите да й разчистят път към ковчега. Трябваше да признае, че всичко е безупречно — цветята, даровете, молещите се коратски свещеници. Единственото странно нещо бе голямата блъсканица.
— Определено има много хора тук — каза тя на Аше.
— Принцът беше много харесван, милейди — отвърна сеонът и закръжи до нея. — Според нашите данни той е бил най-популярната публична личност в страната.
Сарене кимна и тръгна по прохода, който Кетол й бе разчистил. Ковчегът на принц Раоден беше в центъра на шатрата, а около него имаше кордон от стражи, които не допускаха тълпата твърде близо. Докато вървеше, виждаше, че хората наистина тъгуват.
Значи беше вярно. Народът го е обичал.
Стражите се отдръпнаха и я оставиха да стигне до ковчега. По него имаше изрязани аони — символи на надежда и покой — според религията корати. Целият ковчег беше ограден с отрупани с храна подноси, дар от името на покойника.
— Може ли да го видя? — обърна се тя към дребен свещеник с любезно изражение.
— Съжалявам, дете. Болестта на принца беше много неприятна. Кралят настоя да му позволим достойнство в смъртта.
Сарене кимна и обърна гръб на ковчега. Не беше сигурна какво очаква да почувства, заставайки пред предполагаемия си жених. Беше странно… раздразнена.
Реши да не се съсредоточава над емоцията и се обърна да огледа шатрата. Изглеждаше твърде официално. Хората очевидно бяха тъжни, но шатрата, даровете и украсата бяха някак… стерилни.
Млад и здрав мъж като Раоден да умре от кашляща треска. Случваше се, но не чак толкова често.
— Милейди?… — обади се тихо Аше. — Нещо не е наред ли?
Сарене махна на сеона и тръгна към каретата.
— Не знам — отвърна тя тихо. — Според мен има нещо нередно, Аше.
— Вие сте подозрителна по природа, милейди — отбеляза Аше.
— Защо Ядон не е на бдението на сина си? Кетол каза, че имал дворцов съвет. Свиква съвет сякаш смъртта не го засяга. — Сарене поклати глава. — Говорих с Раоден, преди да тръгна от Теод, и той изглеждаше добре. Нещо не е наред, Аше, и искам да знам какво.
— Олеле… Милейди, баща ви ми заръча да не ви позволявам да се забъркате в неприятности.
Сарене се усмихна.
— Невъзможна задача. Ела, трябва да се срещнем с новия ми баща.


Сарене се обърна към прозореца на каретата и загледа града, докато пътуваше към двореца. Стоеше тихо и мислеше за едно-единствено нещо.
„Какво правя тук?“
Пред Аше се държеше уверено, но притежаваше талант винаги да прикрива тревогите си. Наистина беше любопитна за смъртта на принца, но се познаваше добре. Голяма част от любопитството беше опит да се разсее от странното усещане и признанието каква е в действителност: дългуреста, грубовата жена, почти прехвърлила най-добрите си години. Беше на двайсет и пет и трябваше да е омъжена много отдавна. Раоден беше последният й шанс.
„Как посмя да умреш, принце на Арелон!“ Мислите бяха недостойни, но иронията не й убягваше. Естествено, че този мъж, когото можеше наистина да хареса, щеше да умре преди да се срещнат. Сега беше сама в непозната държава, обвързана политически с крал, на когото нямаше доверие. Беше потискащо и самотно чувство.
„Била си самотна и преди, Сарене. Ще се оправиш. Намери си някакво занимание. Предстои ти да опознаеш цял нов двор. Наслади се на разнообразието.“
Тя въздъхна и върна вниманието си към града. Въпреки че имаше солиден опит в дипломатическия корпус на баща си, никога не бе посещавала Арелон. След падането на Елантрис държавата беше поставена под неофициална карантина от останалите кралства. Никой не знаеше защо мистичният град е прокълнат, но всички се тревожеха, че болестта може да се разпространи.
Но Сарене остана изненадана от великолепието на Кае. Градските булеварди бяха широки и добре поддържани. Хората по улиците имаха хубави дрехи, не се виждаха никакви просяци. От едната страна на улицата вървяха няколко облечени в сини роби коратски свещеници, които водеха странна, облечена в бяло фигура. Тя изгледа процесията с любопитство, докато групата не се скри зад ъгъла.
Според гледките Кае не отразяваше предполагаемите икономически затруднения на Арелон. Каретата мина покрай оградени имения в най-различни стилове. Някои бяха с големи крила и остри покриви според дуладелската архитектура. Други приличаха на замъци с каменни стени, сякаш директно пренесени от войнолюбивата страна Фьорден. Но всички те споделяха едно и също излъчване — на богатство. Народът можеше и да гладува, но аристократите в Кае явно не обръщаха внимание.
Естествено, над града продължаваше да виси една притеснителна сянка. Огромните стени на Елантрис се извисяваха в далечината и Сарене потръпна, когато погледна към тъмните, застрашителни камъни. Цял живот слушаше истории за Елантрис, за едновремешните чудеса и за чудовищата, които населяваха улиците му в момента. Независимо от пищните къщи и богатството, този монумент продължаваше да свидетелства, че не всичко в Арелон е наред.
— Чудя се защо изобщо живеят тук? — промърмори Сарене.
— Милейди?
— Защо крал Ядон е построил двореца си в Кае? Защо е избрал да е толкова близо до Елантрис?
— Подозирам, че причините са чисто икономически, милейди — отвърна Аше. — По северното крайбрежие има само две достъпни пристанища и това е по-доброто.
Сарене кимна. Заливът, където река Аредел се вливаше в океана, беше идеален за пристанище. Но все пак…
— Може причината да е политическа — усмихна се Сарене. — Ядон взе властта в смутни времена. Може да е решил, че ако се държи близо до старата столица, ще засили авторитета си.
— Може би, милейди — съгласи се Аше.
Не че имаше значение. Очевидно близостта до Елантрис не влияеше на шансовете да бъдеш взет от шаод.
Тя погледна към Аше, който се носеше над седалката до нея. Все още не бе видяла сеон по улиците на Кае, макар че създанията уж бяха сътворени от древната магия на Елантрис и бяха по-разпространени в Арелон, отколкото в родината й. Ако примигнеше, можеше да различи светещия аон в центъра на светлината на Аше.
— Поне споразумението е валидно — каза накрая Сарене.
— Стига да останете в Арелон, милейди — отвърна Аше с дълбок глас. — Така гласи брачният договор. Докато стоите тук и сте вярна на съпруга си, крал Ядон трябва да спазва съюза с Теод.
— Да съм вярна на мъртвец — въздъхна Сарене. — Е, все пак трябва да остана, със или без съпруг.
— Както кажете, милейди.
— Имаме нужда от този съюз, Аше. Фьорден разпростира влиянието си с невероятно темпо. Преди пет години щях да кажа, че няма за какво да се тревожим. Че свещениците на Фьорден никога няма да придобият влияние в Арелон. Но сега… — Сарене поклати глава. Рухването на Дуладелската република бе променило толкова неща. — Не трябваше да страним от Арелон през последните десет години, Аше — продължи тя. — Сигурно нямаше да се озова в тази ситуация, ако бяхме изградили здрави връзки с новата арелонска власт преди десет години.
— Баща ви се боеше, че техните политически неприятности може да навредят на Теод. Да не говорим за реод. Никой не беше сигурен дали болестта на Елантрис няма да засегне и нормалните хора.
Каретата намали и Сарене въздъхна, зарязвайки темата. Баща й знаеше, че Фьорден представлява опасност и старите съюзи трябва да се затвърдят. Затова беше дошла в Арелон. Вратите на двореца се отвориха. Със или без приятели, беше пристигнала и Теод разчиташе на нея. Трябваше да подготви Арелон за предстоящата война. Война, която беше неизбежна от момента на падането на Елантрис.


Новият баща на Сарене, крал Ядон от Арелон, беше кльощав мъж с грубовато лице. Той говореше с няколко администратори, когато Сарене се появи, и не й обърна внимание почти петнайсет минути. Чак тогава й кимна. Като цяло това не й пречеше, защото й даваше възможност да огледа мъжа, на когото се бе заклела в подчинение, но достойнството й беше леко накърнено. Дори само статутът й на принцеса на Теод трябваше да й осигури, ако не величествено, то поне бързо посрещане.
Още в началото нещо привлече вниманието й. Ядон не изглеждаше като човек, който скърби за загубата на син и наследник. Нямаше следи от тъга в очите, нито умореното изражение, което обичайно съпътстваше загубата на любим човек. Всъщност в цялата атмосфера в двореца нямаше и намек за траур.
Нима Ядон беше безсърдечен? Или пък умееше да контролира отлично емоциите си?
Годините в двора на баща й я бяха превърнали в познавач на характери. Бяха й казали да стои в дъното на помещението и да чака, така че не можеше да чуе думите му, но действията и маниерите й подсказваха доста. Ядон говореше твърдо, даваше отривисто заповеди и понякога потупваше с тънкия си пръст по документите на писалището. Явно беше силна личност с определени идеи как се вършат нещата. Това не беше лош знак. Сарене реши колебливо, че може и да се сработи с този човек.
Съвсем скоро обаче мнението й се промени.
Крал Ядон й махна. Тя прикри внимателно раздразнението си и пристъпи с благородно смирение. Кралят я прекъсна по средата на реверанса.
— Никой не ни уведоми, че си толкова висока — обяви той.
— Милорд? — вдигна поглед Сарене.
— Е, единственият, на когото щеше да му пука, вече го няма. Ешен! — извика той и незабележимата женица в ъгъла на помещението подскочи. — Заведи я в покоите й и й намери някакво занимание. Бродерия или с каквото там се забавлявате вие жените. — След тези думи кралят й обърна гръб и насочи вниманието си към следващата си аудиенция — с група търговци.
Сарене застина насред реверанса, шокирана от неучтивостта на Ядон. Само дългогодишното обучение в двора я предпази от това да зяпне. Кралица Ешен, съпругата на Ядон, се приближи и хвана ръката й бързо, но несигурно. Ешен беше слабовата и нисичка, кестеняво-русата й коса бе започнала да посивява.
— Ела, дете — повика я с писклив гласец. — Да не губим времето на краля.
Сарене й позволи да я изведе през една от страничните врати.
— Милостиви Доми — промърмори тя на себе си. — В какво се забърках?
— Много ще ти хареса, когато розите цъфнат. Накарах градинарите да ги засадят, така че ще можеш да ги миришеш, без дори да се навеждаш от прозореца. Поне да не бяха толкова големи.
— Розите ли? — намръщи се объркано Сарене.
— Не, скъпа — продължи кралицата, без да си поема дъх. — Прозорците. Няма да повярваш колко ярко блести слънцето сутрин. Накарах ги, градинарите де, да ми намерят оранжеви, защото обожавам оранжево, но досега са донесли само бледожълти. Казах им, че ако исках жълто, щях да ги накарам да садят абертини. Трябваше да видиш как се извиняваха. Сигурна съм, че догодина ще ми намерят и оранжеви. Не мислиш ли, че ще е прекрасно, скъпа? Разбира се, прозорците са си твърде големи. Може пък да ги накарам да зазидат един-два.
Сарене кимна, смаяна от кралицата, не от разговора. Преди мислеше, че лекторите в академията на баща й са майстори в това да не казват нищо с максимално много думи, но Ешен ги слагаше в джоба си. Кралицата скачаше от тема на тема като пърхаща пеперуда, но никога не се задържаше достатъчно, за да се получи диалог. Всяка тема имаше потенциал за интересен разговор, но тя не оставяше достатъчно време на Сарене да вмъкне дори кратка реплика.
Принцесата си пое дъх, за да се успокои, и призова търпението си. Не можеше да вини кралицата за държанието й. Всички характери бях дар от Доми. Кралицата беше чаровна по собствения си глуповат начин. За съжаление след запознанството с кралската двойка Сарене започваше да подозира, че ще й е трудно да си намери политически съюзници в Арелон.
Още нещо я притесняваше. Нещо в държанието на Ешен. Никой не говореше толкова много, колкото кралицата. Тя не млъкваше и за миг. Сякаш жената се чувстваше неудобно около Сарене. Внезапно принцесата осъзна какво става. Ешен говореше по всяка възможна тема, освен най-важната — смъртта на принца. Сарене присви очи с подозрение. Не можеше да е сигурна заради леконравния характер на кралицата, но тя се държеше прекалено весело за жена, загубила сина си.
— Ето стаята ти, скъпа. Разопаковахме ти нещата и добавихме още. Имаш дрехи във всички цветове, даже жълто, макар че не мога да си представя защо ще го носиш. Ужасен цвят. Не че косата ти е ужасна, разбира се. Не, русото не е като жълтото. Както и конят не е зеленчук. Още нямаме кон за теб, но може да ползваш всеки от кралската конюшня. Имаме много добри животни, ще видиш. Дуладел е прекрасен по това време на годината.
— Разбира се — отвърна Сарене и огледа стаята. Беше малка, но отговаряше на вкуса й. Твърде обширното пространство можеше да е също толкова потискащо, колкото и теснотията.
— Така, ще имаш нужда от тези, скъпа. — Ешен посочи купчина дрехи, които не висяха на закачалки като останалите, сякаш бяха доставени по-късно. Всичките рокли имаха един и същ цвят.
— Черно? — попита Сарене.
— Разбира се. Ти… ти си… — Ешен се запъна.
— В траур — осъзна Сарене. Тя тропна с крак раздразнено. Черното не беше от любимите й цветове.
Ешен кимна.
— Можеш да облечеш някоя от тях на погребението довечера. Службата ще е чудесна. Аз се погрижих. — Сетне отново заговори за любимите си цветя, след което премина на неприязънта си към фьорденската кухня. Сарене я избута нежно, но твърдо към вратата, докато кимаше учтиво. Щом стигнаха до коридора, се оправда, че е уморена от пътуването, и затвори вратата, прекъсвайки дрънкането на кралицата.
— Това ще ми писне твърде бързо — промърмори си Сарене.
— Кралицата наистина има рядък талант за разговори, милейди — съгласи се дълбок глас.
— Какво откри? — попита Сарене и започна да преглежда черните рокли, докато Аше влиташе през отворения прозорец.
— Не намерих толкова много сеони, колкото очаквах. Помня, че едно време градът гъмжеше от нас.
— И аз го забелязах. — Сарене вдигна една рокля пред огледалото, но поклати глава и я остави. — Явно нещата тук вече са различни.
— Така е. Съгласно инструкциите ви, разпитах останалите сеони какво знаят за ненавременната кончина на принца. За съжаление те не искаха да обсъждат събитието. Смятат, че е твърде злощастно принцът да умре тъкмо преди сватбата.
— Особено за него — измърмори Сарене и се съблече, за да изпробва една рокля. — Аше, става нещо странно. Мисля си, че принцът може да е убит.
— Убит ли, милейди? — Аше прозвуча неодобрително и примигна за момент. — Кой би сторил подобно нещо?
— Не знам, но… има нещо странно около смъртта му. Виж кралицата например. Не изглеждаше отчаяна, докато говорехме. Човек би предположил, че ще е поне малко наскърбена, след като синът й е умрял вчера.
— За това си има просто обяснение. Кралица Ешен не е майка на принц Раоден. Той е син на първата жена на Ядон, която е починала преди дванайсет години.
— Кога се е оженил за нея?
— След реод. Няколко месеца след като взе престола.
Сарене се намръщи.
— Все още съм подозрителна — реши тя и посегна несръчно да закопчае роклята. След това се огледа критично в огледалото. — Е, поне ми става, макар че изглеждам бледа. Боях се, че ще ми стигне до коленете. Арелонските жени са неестествено ниски.
— Щом казвате, милейди — отвърна Аше.
И двамата знаеха, че на арелонските жени им нямаше нищо. Дори в Теод Сарене беше с една глава по-висока от нормалното. Баща й я наричаше Леки, като тънката летва, която маркираше голлинията на любимия му спорт. Въпреки че бе понаедряла със съзряването си, тя си оставаше неоспоримо дългуреста.
— Милейди — прекъсна размишленията й Аше.
— Да, Аше?
— Баща ви очаква да говори с вас. Мисля, че заслужава да научи новините.
Сарене кимна, потискайки въздишката си, а Аше започна да пулсира с ярка светлина. След малко кълбото се разтопи и оформи глава. Крал Евънтео от Теод.
— Ене? — Устните на светещата глава се раздвижиха. Баща й беше едър мъж с овално лице с двойна брадичка.
— Да, татко. Тук съм. — Баща й стоеше пред подобен сеон, вероятно Дио, който се бе преобразил в светеща проекция на нейната глава.
— Нервна ли си преди сватбата? — попита нетърпеливо Евънтео.
— Ами… за сватбата… — започна бавно тя. — По-добре отмени посещението си следващата седмица. Няма за какво да идваш.
— Какво?
Аше беше прав, баща й не се засмя, като научи, че Раоден е мъртъв. Вместо това светещото лице се разтревожи и гласът му стана загрижен. Притесненията му нараснаха, след като Сарене обясни, че смъртта я обвързва колкото и истинската сватба.
— О, Ене, съжалявам. Знам колко много очакваше от този брак.
— Глупости, татко. — Евънтео я познаваше твърде добре. — Дори не съм виждала мъжа. Как да имам очаквания?
— Не си го срещала — поправи я баща й с успокояващ тон, — но сте си говорили чрез сеони, а и изчете всичките му писма. Познавам те, Ене. Ти си романтичка. Нямаше да се съгласиш, ако не беше убедена, че може да обикнеш Раоден.
В думите му имаше истина и Сарене отново се почувства самотна. Беше изкарала пътуването през морето Фьорден с нервност, породена от очакванията и колебанията за срещата с бъдещия си съпруг. Разбира се, с повече очаквания, отколкото колебания.
Беше пътувала извън Теод много пъти, но винаги с придружители. Този път бе дошла сама, преди сватбената делегация, за да изненада Раоден. Беше изчела писмата му толкова пъти, та имаше чувството, че вече го познава. Образът, който си бе изградила, бе на сложна и чувствителна личност, с която нямаше търпение да се срещне.
А вече не можеше. Чувстваше се не само самотна, а и отхвърлена. Нежелана. През всичките тези години търпеливият й баща не знаеше, че мъжете в родината й я избягват. Повечето бяха притеснени от прямия й и дори арогантен характер. Най-сетне бе открила мъж, който желаеше да я приеме, и Доми й го беше отмъкнал в последния момент.
Сарене се поддаде на емоциите, които сдържаше с всички сили след слизането от кораба. Беше доволна, че сеонът предаваше само чертите й, защото щеше да се ужаси, ако баща й можеше да види сълзите по бузите й.
— Това е глупаво, татко. Беше просто политически брак и всички го знаехме. Сега страните ни имат не само общ език. Кралските династии са сродени.
— О, скъпа… — прошепна баща й. — Малката ми Сарене. Толкова се надявах, че нещата ще се получат. Не знаеш как се молехме с майка ти да намериш щастие там. Идос Доми! Не трябваше да се съгласяваме.
— Щях да те накарам, татко. Имаме твърде голяма нужда от съюз с Арелон. Флотът ни не може да удържи безкрайно дълго Фьорден от бреговете ни. Вирн вече командва цялата сворденска флота.
— Малката Сарене вече е пораснала — изтъкна баща й през сеонната връзка.
— Пораснала и омъжена за труп. — Сарене се засмя леко. — Може и да е за добро. Не мисля, че принц Раоден щеше да отговаря на представите ми. Трябва да видиш баща му.
— Чувал съм слухове. Надявах се да не са верни.
— О, верни са. — Сарене остави недоволството от арелонския монарх да унищожи скръбта. — Крал Ядон явно е най-неприятният човек, когото съм срещала. Почти не ми обърна внимание, преди да ме прати, според думите му, да плета или с каквото там се занимават жените. Ако Раоден прилича на баща си, значи е по-добре, че е мъртъв.
Настъпи пауза, преди баща й да отговори.
— Сарене, искаш ли да се прибереш? Мога да анулирам договора, без значение какво ще излезе от споразумението.
Предложението беше изкусително, повече отколкото искаше да признае. Тя помълча.
— Не, татко — поклати глава накрая. — Трябва да остана. Това си беше моя идея и смъртта на Раоден не променя факта, че имаме нужда от този съюз. Пък и ако се върна, ще наруша традицията. И двамата знаем, че Ядон вече ми е баща. Няма да е правилно да ме приемеш обратно.
— Винаги ще ти бъда баща, Ене. Доми да прокълне традициите. Теод е винаги отворен за теб.
— Благодаря, татко — промълви Сарене тихо. — Имах нужда да го чуя. Но все още мисля да остана. Поне засега. Пък и може да е интересно. Имам си цял двор с нови хора за манипулиране.
— Ене… — обади се баща й колебливо. — Този тон ми е познат. Какво си замислила?
— Нищо. Просто има няколко неща, в които искам да си навра носа, преди да се откажа напълно от този брак.
Настъпи пауза, след което баща й се засмя.
— Доми да ги пази. Нямат си представа какво им натресохме. Пощади ги, Леки. Не искам след месец министър Наолен да ми каже, че крал Ядон е постъпил в коратски манастир, а арелонците са те избрали за монарх на негово място.
— Добре — усмихна се вяло Сарене. — Ще му дам поне два месеца.
Баща й отново избухна в характерния си смях, което й подейства по-добре от всичките утешителни думи и съвети.
— Ене, чакай малко — каза й, щом се успокои. — Нека да викна майка ти. И тя искаше да говори с теб. — Той се подсмихна отново. — Направо ще припадне, като й кажа, че вече си успяла да видиш сметката на бедния Раоден.
— Татко! — извика Сарене, но той вече бе тръгнал.


3.

Народът на Арелон не поздрави спасителя си, когато той пристигна. Беше обидно, но не и неочаквано. Жителите на Арелон, особено живеещите в близост до прочутия град Елантрис, бяха известни с безбожното си, дори еретично поведение. Хратен идваше, за да промени това. Имаше три месеца, за да покръсти цялото кралство, иначе Светият Джадет, Господар на сътворението, щеше да ги унищожи. Най-сетне бе дошло време Арелон да приеме истините на деретската религия.
Хратен слезе по трапа. Отвъд кейовете, на които кипеше непрестанна товаро-разтоварна дейност, се простираше град Кае. Малко по-натам Хратен виждаше извисяващите се каменни стени на древния Елантрис. От другата страна на Кае, вляво, земята се издигаше във възвишения, които преминаваха в планините Датреки. Зад гърба му пък беше океанът.
Хратен не беше особено впечатлен. В предишните векове около Елантрис имаше четири градчета, но сега бе останал само Кае, настоящата столица. Градът беше твърде неорганизиран и разпрострян, за да бъде добре защитен. Единствената фортификация бе стена, висока пет стъпки, която само маркираше границите му.
Отстъплението в Елантрис щеше да е трудно и не особено ефективно. Сградите на Кае щяха да предоставят чудесно прикритие за настъпваща армия, а някои от тях буквално се допираха до стените на Елантрис. Арелонците не бяха нация, привикнала към война. Въпреки това от всички кралства на континента Сикла, или Опелон, както го наричаха местните, само Арелон бе избегнал поглъщането от Фьорденската империя. Разбира се, това бе нещо, което Хратен възнамеряваше да промени скоро.
Хратен се отдалечи от кораба. Присъствието му предизвика доста вълнение в тълпата. Хамалите спираха работа и го гледаха с явно учудване. Разговорите секваха, щом хората го зърнеха. Хратен не забавяше ход, но нямаше затруднения, защото народът се дърпаше бързо от пътя му. Може би заради очите му, но по-вероятно заради доспехите. Кървавочервената, сияеща кована броня на имперски върховен жрец беше застрашителна гледка, дори за привикналите.
Започваше да се чуди дали ще трябва сам да търси деретския храм в града, когато зърна червена фигура да си пробива път през тълпата. Скоро се появи набит, оплешивяващ мъж в червена деретска роба.
— Милорд Хратен! — подвикна той.
Хратен спря и позволи на Фьон, главния артет на Кае, да се приближи. Мъжът изпухтя и обърса челото си с копринена кърпичка.
— Ужасно съжалявам, ваша милост. Според регистъра се очакваше да пристигнете с друг кораб. Не разбрах, че сте тук, докато не започна разтоварването. Боя се, че се наложи да оставя каретата назад. Нямаше как да я прекарам през тълпата.
Хратен присви очи недоволно, но не каза нищо. Фьон продължи да дрънка още малко, преди да реши да го поведе към деретския храм, без да спира да се извинява за липсата на транспорт. Хратен последва дебеличкия си водач с умерена крачка и видимо недоволство. Фьон подтичваше край него и от време на време махаше на минувачите и ги поздравяваше. Хората отвръщаха, поне преди да видят Хратен с развято кърваво наметало и впечатляваща броня. След това замлъкваха и го следяха с очи, докато не подминеше. Както и трябваше да бъде.
Храмът беше висока каменна сграда с ярки червени гоблени и остри кули. Тук поне витаеше малко от величието, с което бе свикнал. Вътре обаче го очакваше обезпокоителна гледка — множество народ, зает в някакви социални дейности. Хората се шегуваха и говореха, без да обръщат внимание, че се намират в осветена сграда. Това беше твърде много. Хратен вече бе чул докладите. Сега виждаше и потвърждението.
— Артет Фьон, съберете жреците. — Това бяха първите му думи, откакто бе стъпил на арелонска земя.
Артетът подскочи, сякаш изненадан, че най-сетне чува почитаемия си гост.
— Да, милорд. — Той махна на тълпата да се разотива.
Отне дразнещо дълго време, но Хратен изтърпя с безизразно лице. Щом хората си тръгнаха, той се обърна към жреците. Бронираните му стъпала зачаткаха по каменния под на храма. Думите му бяха насочени директно към Фьон.
— Артет — започна той, използвайки деретската му титла. — Корабът, с който пристигнах, ще тръгне за Фьорден след час. Искам да заминете с него.
Фьон зяпна разтревожено.
— Какво…
— Говори фьорденски, човече! — извика Хратен. — Нима десет години сред арелонските еретици са те покварили толкова, че да забравиш родния си език?
— Не, не, ваша милост — смънка Фьон, минавайки на фьорденски. — Но аз…
— Достатъчно — прекъсна го Хратен отново. — Нося заповеди лично от вирна. Изкарахте твърде дълго сред арелонската култура. Забравили сте святото си призвание и спирате прогреса на империята на Джадет. Тези хора нямат нужда от приятел, а от свещеник. Деретски свещеник. Като ви гледа човек как се мазните, ще реши, че сте корати. Ние сме тук не за да обичаме хората, а за да им помагаме. Трябва да заминете.
Фьон се подпря на една колона. Очите му бяха оцъклени, а крайниците лишени от сила.
— Но кой ще остане главен артет в храма, милорд? Другите жреци са твърде неопитни.
— Това са съдбовни времена, артет. Аз ще остана в Арелон, за да ръководя лично делата ни тук. Дано Джадет ми проводи успех.


Очакваше кабинет с по-добра гледка, но храмът, въпреки цялото му великолепие, нямаше втори етаж. За щастие градината беше добре поддържана и кабинетът, старата стая на Фьон, гледаше към подрязан плет и подредени цветни лехи.
След като изхвърли картините, предимно пасторални пейзажи, и множеството вещи на Фьон, стаята започна да добива достойната подредба, подходяща за един деретски гьорн. Трябваха й само няколко гоблена и може би един-два щита.
Хратен кимна и насочи вниманието си към свитъка на писалището. Заповедите му. Даже не смееше да ги пипне с недостойните си ръце. Беше ги изчел безброй пъти, бе запечатал физическата им форма и теологичното им значение в душата си.
— Милорд… ваша милост? — повика го тих глас на фьорденски.
Хратен вдигна поглед. Фьон влезе в помещението и се просна на колене, допирайки чело в пода. Гьорнът се усмихна, знаеше, че покорният артет не може да види лицето му. Може би все още имаше надежда за него.
— Говори — нареди Хратен.
— Съгреших, милорд. Не служих според плановете на нашия бог Джадет.
— Грехът ти е в твоята немарливост. Мързелът е унищожил повече нации от всяка армия и е погубил повече души дори от ереста на Елантрис.
— Да, милорд.
— Въпреки това трябва да заминете, артет — продължи Хратен.
Раменете на мъжа увиснаха леко.
— Нима няма надежда за мен, милорд?
— Това са арелонските глупости, а не фьорденската гордост. — Хратен посегна и хвана рамото му. — Стани, братко! — нареди той.
Фьон вдигна поглед с нова надежда.
— Умът ти може да се е покварил с арелонски мисли, но душата ти е още фьорденска. Ти си от избраниците на Джадет. Всеки има място за служба в империята му. Върни се в родината, иди в някой манастир, докато не си припомниш забравеното, и отново ще ти се даде шанс да служиш.
— Да, милорд.
Хратен го стисна по-силно.
— Трябва да разбереш нещо, преди да заминеш, артет. Пристигането ми е по-голяма благословия, отколкото си представяш. Ти не виждаш всички помисли на Джадет. Не смей да се колебаеш в неговите дела. — Той замълча, докато обмисляше следващото си действие. В крайна сметка реши, че този мъж все още има стойност. Хратен имаше уникалния шанс да премахне арелонската поквара в душата му с един удар. — Артет, погледни на масата. Прочети свитъка.
Фьон зърна лежащия на писалището документ. Хратен пусна рамото му, за да може да се приближи и да го прочете.
— Това е официалният печат на вирна! — възкликна Фьон, щом вдигна свитъка.
— Не само печата, артет. Това е и неговият подпис. Този документ е написан лично от негово светейшество. Това не е просто писмо, а свето писание.
Фьон се опули и пръстите му затрепериха.
— Лично от вирна? — Той осъзна най-сетне какво държат недостойните му ръце и пусна документа на писалището с тих писък. Очите му обаче не се отделяха от писмото. Той зачете трескаво като умиращ от глад човек, разкъсващ парче месо. Само малцина имаха възможност да прочетат нещо, написано лично от свещения император, пророка на Джадет.
Хратен му остави време да го прочете, после още веднъж и отново. Щом Фьон вдигна очи накрая, в тях се четеше разбиране и благодарност. Жрецът беше достатъчно интелигентен. Осъзнаваше какво щеше да се иска от него, ако бе останал начело на храма в Кае.
— Благодаря — измърмори Фьон.
Хратен кимна благосклонно.
— Можеше ли да го направиш? Можеше ли да изпълниш заповедта на вирн?
Фьон поклати глава, стрелкайки с очи пергамента.
— Не, ваша милост. Нямаше да мога… Дори нямаше да оцелея с подобно нещо на съвестта си. Не ви завиждам, милорд. Вече не.
— Върни се във Фьорден с благословията ми, братко. — Хратен взе малък плик от писалището. — Дай го на тамошните жреци. Това е писмо от мен, с което нареждам да приемат преназначението ти с полагащата се почит за един служител на Джадет. Те ще те изпратят в манастир. Може би някой ден отново ще ти поверят храм. Някъде в рамките на Фьорден.
— Да, милорд. Благодаря, милорд.
Фьон се оттегли и затвори вратата зад себе си. Хратен се приближи до писалището и извади друг, идентичен плик, като този, който му бе дал. Подържа го за момент, след което го допря до пламъка на една от свещите. Думите в него, които осъждаха артет Фьон като изменник и предател, нямаше да излязат наяве и горкият любезен жрец никога нямаше да узнае с каква опасност се бе разминал.


— Ще позволите ли, милорд гьорн? — попита смирено кланящият се жрец, нисш дорвен, който бе служил при Фьон през последното десетилетие. Хратен махна с ръка, позволявайки му да се оттегли. Вратата зад него се затвори тихо.
Фьон беше вкарал сериозна поквара сред подчинените си. Дори малката слабост можеше да причини сериозни щети за двайсет години, а проблемите на Фьон не бяха никак малки. Човекът беше мързелив до немарливост. Управляваше храма без ред, кланяше се на арелонската култура, вместо да внесе сила и дисциплина. Половината жреци в Кае бяха безнадеждно покварени, включително и онези, които бяха пристигнали само преди шест месеца. През следващите месеци Хратен трябваше да изпрати мнозина обратно във Фьорден. Освен това трябваше да избере нов главен артет сред малцината останали.
На вратата се почука.
— Влез — каза Хратен. Той събеседваше с жреците един по един, за да прецени доколко са покварени. Засега нямаше много поводи за положителни впечатления.
— Артет Дилаф — представи се новодошлият.
Хратен вдигна поглед, името и говорът бяха фьорденски, но акцентът беше малко странен. Звучеше почти…
— Ти си от Арелон? — възкликна изненадано Хратен.
Жрецът се поклони с необходимото почитание, но в очите му се четеше предизвикателство.
— Как стана жрец на Дерет?
— Исках да служа на империята — отвърна мъжът с тих, но напрегнат глас. — Джадет ми даде начин.
Хратен осъзна, че това в очите му не е непокорство, а религиозен плам. В деретската религия нямаше много фанатици. Подобни хора се привличаха повече от налудничавия хаос на джескерските мистерии, а не от военизираната дисциплина на Шу-Дерет. Но лицето на този човек гореше с фанатична страст. Това не беше съвсем лошо. Хратен не харесваше подобна липса на контрол, но фанатиците бяха полезни инструменти.
— Джадет винаги ни дава начини, артет — каза Хратен внимателно. — Може ли по-подробно?
— Срещнах един деретски жрец преди дванайсет години в Дуладел. Той ме обърна във вярата. Даде ми книгите „До-Кесег“ и „До-Дерет“, прочетох ги за една нощ. Той ме изпрати в Арелон, за да помагам с покръстването на сънародниците ми. Установих се в Рейн. Проповядвах там седем години, докато не чух, че се строи храм в Кае. Превъзмогнах ненавистта си към елантрисците, тъй като знаех, че Джадет ги е наказал с вечно проклятие, и дойдох тук, за да се присъединя към фьорденските си братя. Доведох последователите си с мен. Половината вярващи в Кае са от Рейн. Фьон беше впечатлен от старанието ми. Той ме въздигна в ранг артет и позволи да продължа с проповедите си.
Хратен потърка брадичка и изгледа арелонския жрец.
— Знаеш, че артет Фьон е постъпил грешно.
— Да, милорд. Един артет не може да издига други до собствения си сан. Когато говоря с хората, не казвам, че съм деретски жрец, а само учител.
Тонът му намекваше, че е много добър учител.
— Какво мислиш за артет Фьон? — попита Хратен.
— Беше недисциплиниран глупак, милорд. Мързелът му възпираше растежа на царството на Джадет в Арелон и се подиграваше с нашата религия.
Хратен се усмихна. Дилаф не беше от избраната раса, но очевидно разбираше доктрината и културата на вярата им. Но пък стремежът му можеше да е опасен. Дивото напрежение в очите му беше почти неконтролируемо. Трябваше да го наблюдава отблизо или да се отърве от него.
— Изглежда, че артет Фьон е постъпил поне веднъж правилно, макар да не е разполагал с нужните права — отсъди Хратен. Очите на Дилаф заблестяха още повече. — Произвеждам те официално в артет, Дилаф.
Мъжът се поклони, докосвайки земята с чело. Маниерите му бяха перфектно фьорденски, а и Хратен не беше чувал чужденец да говори толкова чисто светия език. Можеше наистина да се окаже полезен. Все пак обичайното оплакване срещу Шу-Дерет бе, че фаворизира само фьорденците. Един арелонски жрец можеше да демонстрира, че всички са еднакво добре дошли при Джадет. Е, разбира се, фьорденците бяха по-добре дошли от останалите.
Хратен се поздрави, че е създал толкова полезен инструмент, напълно доволен до мига, в който Дилаф не вдигна очи. Страстта бе още там, но имаше и още нещо. Амбиция. Хратен се намръщи леко, чудейки се дали не е бил манипулиран.
Можеше да направи само едно.
— Артет, заклел ли си се като нечий одив?
Изненада. Дилаф се опули и в очите му пробяга несигурност.
— Не, милорд.
— Добре. Значи ще те направя мой.
— Милорд… аз, разбира се, съм ваш покорен слуга.
— Нещо повече от това, артет. Ти ще си мой одив, а аз твой хроден. Ще ми принадлежиш телом и духом. Ако следваш Джадет, ще го следваш чрез мен. Щом служиш на вирн, служиш на мен. Каквото мислиш, правиш, казваш, ще е по мое указание. Ясно ли е?
В очите на Дилаф се разгоря огън.
— Да — изсъска той. Страстта не му позволяваше да откаже подобно предложение. Ниският му ранг на артет щеше да остане непроменен, но като одив на гьорн щеше да увеличи неизмерно могъществото и уважението си. Щеше да бъде роб на Хратен, но това щеше да го издигне още повече. Най-нормалното фьорденско нещо. Амбицията беше втората емоция, която Джадет приемаше с готовност, след отдаването.
— Добре — каза Хратен. — Първата ти заповед е да проследиш Фьон. След малко трябва да се качи на кораб към Фьорден. Искам да се увериш, че ще го направи. Ако реши да се измъкне по някаква причина, трябва да го убиеш.
— Да, гьорн. — Дилаф излезе от стаята. Най-сетне имаше цел за ентусиазма му. Хратен просто трябваше да го държи насочен в правилната посока.
Хратен поседя за миг след излизането на арелонеца, после тръсна глава и се върна към бюрото. Свитъкът все още лежеше на мястото, където бе паднал от недостойните ръце на Фьон. Хратен го вдигна с усмивка и почит. Не беше от хората, които държаха на вещите. Имаше много по-големи цели от трупането на безполезни вехтории. Но понякога попадаше на толкова уникални неща, че се наслаждаваше на простия факт, че са негово притежание. Човек не държеше такива предмети заради ползата или за да впечатлява останалите, а защото беше привилегия. Свитъкът беше нещо такова.
Беше изписан пред него, лично от ръката на вирн. Откровение от самия Джадет. Свето писание, само за един човек. Малцина виждаха наместника на Джадет, а дори за гьорните беше рядкост да присъстват на лична аудиенция. Да получиш заповеди от неговата ръка… Това беше невероятно преживяване.
Хратен отново погледна светото писание, въпреки че отдавна бе наизустил всички подробности.

Чуйте словата на Джадет чрез неговия слуга вирн Вулфден Четвърти, крал и император.
Върховни жрецо и сине наш, желанието ти се сбъдна. Иди при западните еретици и им предай последното ми предупреждение. Империята ми е вечна, но търпението ми се изчерпа. Вече няма да лежа в каменната си гробница. Идва времето на империята и славата ми ще заблести като второ слънце от Фьорден.
Езическите нации на Арелон и Теод твърде дълго загрозяват моята земя. Триста години жреците ми служат сред покварените от Елантрис и само малцина чуха повика им. Върховни жрецо, знай, че верните ми воини са готови и чакат само заповед от моя вирн. Имаш три месеца, за да покръстиш народа на Арелон. След това светите воини на Фьорден ще се спуснат като хищници и ще изкоренят скверния живот от тези, които не чуват думите ми. Остават само три месеца до унищожаването на тези, които се опълчват на империята ми.
Времето на възнесението ми приближава, синко. Бъди корав и последователен.
Думите на Джадет, Господар на сътворението, предадени от неговия слуга вирн Вулфден Четвърти, император на Фьорден, пророк на Шу-Дерет, владетел на светото кралство на Джадет и регент на сътворението

Най-сетне бе дошло времето. Само две нации още се съпротивляваха. Фьорден бе възвърнал старата си мощ, загубена преди векове при рухването на първата империя. Само Арелон и Теод се съпротивляваха на фьорденското владение. Този път с подкрепата на могъщия Джадет Фьорден щеше да победи. Цялото човечество щеше да е под управлението на вирна и Джадет щеше да се въздигне от подземния си трон, за да властва във великолепие и величие.
И Хратен щеше да е отговорен за това. Покръстването на Арелон и Теод беше непосредствената му задача. Имаше три месеца, за да промени религията на цяла култура. Монументален проект, но бе жизнено важно да успее. В противен случай армиите на Фьорден щяха да унищожат всичко живо в Арелон, а Теод щеше да го последва. Двете държави бяха разделени от море, но бяха еднакви като раса, религия и непокорство.
Хората още не знаеха, но Хратен бе единственото нещо, което стоеше между тях и тоталното унищожение. Бяха се съпротивлявали срещу Джадет с арогантно непокорство твърде дълго. Хратен беше последният им шанс.
И някой ден щяха да го нарекат свой спасител.


4.

Жената пищя, докато не се умори. Викаше за помощ, за милост, за Доми. Дращеше по вратата с нокти и оставяше следи по мръсотията. Накрая се свлече на земята и започна да потръпва, докато ридаеше тихо. Раоден гледаше агонията й и си мислеше за неговите болки — натъртения палец и загубата на предишния живот.
— Няма да я чакат дълго — прошепна Галадон и стисна силно рамото на принца, за да го възпре.
Жената се надигна с олюляване и се огледа замаяно, сякаш бе забравила къде се намира. Направи една несигурна стъпка наляво и се подпря на стената, сякаш това бе последната връзка с външния свят, а не бариерата, която го ограждаше.
— Готово — каза Галадон.
— Просто така? — попита Раоден.
Галадон кимна.
— Избра добре, доколкото можа. Гледай.
В насрещната алея се раздвижиха сенки. Раоден и Галадон наблюдаваха от порутена каменна сграда, една от многото на входния площад на Елантрис. Сенките се превърнаха в мъже, които приближиха жената с решителни, спокойни стъпки. Един посегна и взе кошницата с даровете. Жената нямаше сили да се съпротивлява и просто се свлече отново. Раоден усети как пръстите на Галадон се впиват в рамото му, защото несъзнателно бе направил крачка напред, за да се противопостави на крадците.
— Не е добра идея. Коло? — прошепна Галадон. — Запази куража за себе си. Щом почти припадна от натъртения палец, представи си как ще се почувстваш, като ти счупят смелата главица с някоя тояга.
Раоден кимна и се отпусна. Жената беше ограбена, но сякаш не я заплашваше допълнителна опасност. Въпреки това го болеше да я гледа. Не беше девойка. Имаше едрата фигура на жена, която е раждала и знае как да управлява домакинство. Майка, а не девица. Силните черти на лицето говореха за придобита мъдрост и кураж, и заради това сякаш го заболя още повече. Щом подобна жена можеше да бъде сломена от Елантрис, каква надежда имаше за Раоден?
— Казах ти, тя направи добър избор — продължи Галадон. — Остана без храна, но пък няма никакви рани. Ако беше завила надясно като тебе, суле, щеше да се изложи на съмнителната милост на хората на Шаор. Ако беше тръгнала направо, тогава Аанден щеше да има право на храната й. Левият избор определено е най-добър. Хората на Карата взимат даровете, но нараняват рядко. По-добре да си гладен, отколкото да изкараш следващите няколко години със счупена ръка.
— Няколко години ли? — Раоден се завъртя и погледна високия си тъмнокож спътник. — Нали каза, че раните ни ще траят вечно.
— Така предполагаме, суле. Ако намерим някой елантрисец, който да е запазил разсъдъка си вечно, може би ще успеем да докажем теорията.
— Колко издържат хората тук?
— Година, може би две — отвърна Галадон.
— Какво?
— Реши, че сме безсмъртни, нали? Само защото не остаряваме, ще живеем вечно?
— Не знам. Ти каза, че не може да умрем.
— Не можем — кимна Галадон. — Но раните, охлузванията, натъртените палци се натрупват. Човек има предел на поносимост.
— Нима се самоубиват? — попита тихо Раоден.
— Това не е вариант. Не, повечето просто лежат и мърморят или пищят. Бедните руло.
— Ти откога си тук?
— Няколко месеца.
Това беше поредният шок върху вече претрупаната купчина.
Раоден бе предположил, че Галадон е в Елантрис поне от няколко години. Дуладелецът говореше така, сякаш бе живял тук с десетилетия и се оправяше изумително добре в огромния град.
Раоден погледна към площада, но жената вече бе изчезнала. Можеше да е слугиня в двореца на баща му, жена на богат търговец или проста домакиня. Шаод не признаваше класи и прибираше всички еднакво.
Жената бе потънала в ямата, наречена Елантрис. Все трябваше да има с какво да й помогне.
— Всичко това за един хляб и няколко смачкани зеленчука — промърмори Раоден.
— Може да не ти изглежда много, но почакай няколко дена. Единствената храна тук пристига с новодошлите. Изчакай малко, суле. И ти ще изпиташ нуждата. Трябва да си много силен, за да устоиш на глада.
— Ти успяваш — отбеляза Раоден.
— Не особено добре, а пък и съм тук само от няколко месеца. Кой знае до какво ще ме докара гладът след година.
Раоден изсумтя.
— Поне изчакай да ми свършат трийсетте дни, преди да се превърнеш в диво животно. Няма да ми е приятно, ако не си изработиш стойността на говеждото.
Галадон спря за миг, след което се засмя.
— От нищо ли не се боиш, суле?
— По-скоро от всичко тук. Просто не обръщам внимание на факта, че съм ужасе`н. Ако осъзная колко съм уплашен, сигурно ще опитам да се скрия в цепнатините между паветата. Разкажи ми повече за тези банди.
Галадон сви рамене, дръпна се от счупената врата и придърпа един стол. Огледа критично краката, след което се отпусна внимателно на него. Краката изскърцаха и той се изправи мигновено. Бутна стола ядосано и се разположи на пода.
— Елантрис има три сектора, суле, и три банди. Пазарът се владее от Шаор. Видя няколко от неговите хора вчера, но бяха твърде заети да ядат храната ти от земята, за да се представят. В двореца се разпорежда Карата. Тя освободи учтиво жената от даровете й днес. Последният е Аанден. Той прекарва повечето си време в университета.
— Образован човек?
— Не, опортюнист. Първи е осъзнал, че много от старите текстове в библиотеката са написани на пергамент. Древните класики се превърнаха в настоящ обяд. Коло?
— Идос Доми! — възкликна Раоден. — Това е варварство! Старите свитъци на Елантрис съдържат безброй оригинални творби. Те са безценни!
Галадон го погледна тъжно.
— Суле, да повтарям ли думите си за глада? За какво ти е литература, щом стомахът те боли така, че ти текат сълзи от очите?
— Това е ужасен аргумент. Двестагодишната агнешка кожа едва ли има добър вкус.
Галадон сви рамене.
— По-добра е от слузта. Според слуховете Аанден е привършил свитъците преди няколко месеца. Опитали да варят книги, но не се е получило.
— Изненадан съм, че не са пробвали да сварят някого от тях.
— О, пробвано е — отвърна Галадон. — За щастие по време на шаод с нас се случва нещо. Явно плътта на мъртвите няма добър вкус. Коло? Всъщност е толкова гадна, че никой не може да я погълне.
— Добре, че поне канибализмът е отпаднал като опасност — подхвърли сухо Раоден.
— Казах ти, суле. Гладът подтиква хората към странни постъпки.
— И това оправдава всичко, така ли?
Галадон мъдро реши да не отговаря.
— Говориш за глада и болката сякаш не може да им се устои — продължи Раоден. — Все едно всичко е позволено, щом гладът те подтиква. Така се превръщаме в животни.
Галадон поклати глава.
— Съжалявам, суле. Такава е действителността.
— Не трябва да е такава.
Десет години не бяха достатъчно. Дори при високата влажност на Арелон трябваше да мине повече време, преди градът да западне толкова. Елантрис изглеждаше като изоставен от векове. Дървото гниеше, тухлите се ронеха, дори каменните сгради бяха започнали да поддават. И навсякъде имаше слой от кафявата слуз.
Раоден бе почнал да свиква с ходенето по хлъзгавите неравни павета. Опитваше да се пази чист от слузта, но задачата бе непосилна. Всяка стена и ръб, до които се допреше, оставяха следа по него.
Двамата тръгнаха бавно по широката улица. Тротоарите бяха доста по-големи от тези в Кае. Елантрис беше строен с размах и макар отвътре да не можеше да се прецени лесно, Раоден започваше да осъзнава колко огромен е градът. Двамата вървяха от часове, а според Галадон до целта им все още имаше голямо разстояние.
Все пак те не бързаха. Това беше едно от първите неща, на които го научи Галадон. В Елантрис трябваше да се внимава. Дуладелецът правеше всичко с абсолютна прецизност, а движенията му бяха спокойни и отпуснати.
Дори и най-незначително малко одраскване се натрупваше към постоянната болка.
Колкото по-внимателен бе човек, толкова по-дълго щеше да си запази разсъдъка. Затова Раоден вървеше след него и се мъчеше да копира внимателната походка. Щом решеше, че цялото това напрягане е излишно, беше достатъчно да хвърли един поглед към множеството фигури, налягали по канавките и тротоарите, и решителността му се връщаше.
Хоеди. Така ги наричаше Галадон. Тези жители, които се бяха предали на болката. Те бяха загубили разума си и животът им бе безкрайно мъчение. Рядко помръдваха, макар някои да бяха запазили инстинкта си да лежат в сенките. Повечето бяха тихи, макар че малцина мълчаха напълно. Раоден чуваше мрънкането, хлипането и стоновете им. Повечето си повтаряха едно и също. Мантра, която съпровождаше страданието им.
— Доми, Доми, Доми…
— Толкова красива, преди бях толкова красива…
— Стига, стига, стига. Нека да спре…
Раоден се напрягаше да не ги чува. Гърдите започваха да го болят сякаш страдаше с бедните, неизвестни нещастници. Ако им обръщаше внимание, щеше да полудее много преди болката да го принуди.
Като се опитваше да отклони мислите си в друга посока, неизменно се сещаше за предишния си живот.
Дали приятелите му щяха да продължат с тайните сбирки? Дали Кайн и Роял щяха да удържат групата заедно? Как ли се справяше най-добрият му приятел Лукел? Раоден току-що се бе запознал с новата му жена и сега никога нямаше да види първото им дете.
Още по-лошо, това го подсещаше за собствения му брак. Никога не беше срещал бъдещата си съпруга, макар че бяха говорили многократно през сеони. Дали наистина беше толкова умна и интересна, колкото изглеждаше? Никога нямаше да разбере. Ядон сигурно бе прикрил трансформацията на сина си, бе обявил, че е умрял. Така Сарене нямаше да дойде в Арелон. Щом научеше новината, щеше да си остане в Теод и да потърси друг съпруг.
Поне да я беше видял веднъж. Но тези мисли бяха безполезни. Вече беше елантрисец.
Реши да се съсредоточи над самия град. Трудно можеше да се повярва, че преди Елантрис е бил най-красивото място в Опелон и дори на света. Сега виждаше само слуз, гниене и ерозия. Но под мръсотията си личаха останки от предишното могъщество. Кула, отломки от красив барелеф, параклиси и големи имения, колони и арки. Преди десет години този град сияеше с мистичен блясък. Град в снежнобяло и златно.
Никой не знаеше какво е причинило реод. Според някои теории, предимно на деретските жреци, падането на Елантрис беше причинено от Бог. Преди реод жителите бяха като полубожества и се отнасяха към останалите религии с безразличието на господар, оставящ кучето си да обира остатъци от пода. Красотата на Елантрис и могъществото на обитателите му спираше околното население да се присъедини към Шу-Кесег. Защо да търсиш невидима сила, когато божествата живеят в съседство? Раоден помнеше, че падението бе придружено с буря. Самата земя се бе разтресла, а в южната провинция бе зейнала огромна бездна. Елантрис бе загубил своята слава, а жителите му се бяха променили от белокоси, сияйни същества в петнисти и плешиви създания. Сякаш страдаха от някаква ужасна болест в последен стадий. Елантрис бе спрял да блести и бе помръкнал.
При това само преди десет години. Десет години не бяха достатъчно. Камъните не трябваше да рухват за толкова кратко време. Мръсотията не можеше да се събере толкова бързо. Особено с крайно малко жители, повечето от които дори не се движеха. Сякаш самият Елантрис се опитваше да умре. Град, извършващ самоубийство.
— Пазарът на Елантрис — обяви Галадон. — Това беше едно от най-величествените места на света. Търговци от цял Опелон идваха да продават екзотични стоки на местните. Освен това човек можеше да си купи по-ценните елантриски магии. Не всички бяха безплатни. Коло?
Намираха се на сграда с плосък покрив. Някои от жителите предпочитаха такива вместо куполи или наклонени, защото на тях можеха да си правят градинки. Кварталът пред тях беше като останалите, мрачен и порутен. Раоден можеше да си представи шарените сергии по улиците, но сега бяха останали само покрити със слуз парцали.
— Може ли да се приближим? — попита принцът и се наведе от ръба, за да огледа пазара.
— Можеш, стига да искаш, суле — отвърна Галадон уклончиво. — Но аз оставам тук. Хората на Шаор обичат да гонят минувачите. Едно от малкото удоволствия, които са им останали.
— Добре тогава, разкажи ми повече за Шаор.
Галадон сви рамене.
— На такова място мнозина търсят лидер. Някой, който да ги извади от хаоса. Както в повечето общества, и тук най-силните взимат властта. Шаор изпитва удоволствие да контролира другите и по някаква причина най-дивите и неморални елантрисци се събират край него.
— И той прибира даровете от една трета от новодошлите? — попита Раоден.
— Е, самият Шаор рядко се занимава лично с това, но да. Неговите хора имат право на една трета от даровете.
— Защо са направили компромис? Ако хората му са толкова неудържими, както казваш, какво ги е убедило да спазват подобна сделка?
— Останалите банди не са по-малки, суле — обясни Галадон. — Навън хората са убедени в своята безсмъртност. Ние сме по-големи реалисти. Човек рядко печели победа без поне няколко рани, а тук дори две одрасквания може да ти донесат по-мъчителна агония от бързо обезглавяване. Хората на Шаор са диви, но не са пълни идиоти. Няма да се бият, ако нямат сериозни шансове за огромна награда. Ти реши, че физиката ти е спряла вчерашния нападател, нали?
— Не бях сигурен — призна Раоден.
— Дори най-малкият намек, че си готов на съпротива, може да ги отблъсне, суле. Удоволствието да те измъчват не си струва риска да получат някой случаен удар.
Раоден потръпна при тази мисъл.
— Покажи ми къде живеят другите банди.
Университетът и дворецът бяха един до друг. Според Галадон Аанден и Карата поддържаха крехко примирие, включващо стражи и от двете страни. Двамата отново се насочиха към един плосък покрив, като се изкачиха по доста съмнително стълбище.
Раоден за малко да падне, когато едно от стъпалата изскърца под него, но гледката отгоре си струваше усилията.
Дворецът на Елантрис беше достатъчно грамаден, за да събуди възхищение въпреки упадъка. Всяко от петте крила имаше купол с величествен шип. Само средният купол бе останал незасегнат и се извисяваше гордо. Най-високата постройка, която Раоден бе виждал.
— Това трябва да е точният център на Елантрис — кимна Галадон към кулата. — Преди можеше да се изкачиш по стълбите и да видиш целия град. Сега аз не бих посмял. Коло?
Университетът също бе обширен, но по-малко впечатляващ. Имаше пет-шест продълговати сгради с големи пространства между тях. Вероятно градини, които отдавна бяха изядени до корен от гладуващите обитатели.
— Карата е най-строгият и най-спокойният водач. — Галадон погледна към университета. Погледът му беше странен, сякаш виждаше нещо, което убягваше на Раоден. Обясненията му продължиха с характерния тон като че устата му не усещаше, че умът се е отплеснал някъде. — Тя не допуска често нови членове и е крайно териториална. Хората на Шаор може да те подгонят, ако си на тяхна земя, но само ако им се занимава. Карата не търпи натрапници. Но пък ако я оставиш на мира, и тя не те тормози. Почти никога не наранява новите, когато им взима храната. Днеска я мярна. Винаги се появява лично. Може би не вярва на хората си.
— Вероятно — съгласи се Раоден. — Какво друго знаеш за нея?
— Не много. Водачите на банди обикновено не приказват наляво-надясно.
— И ти ли почна да се отнасяш леконравно? — усмихна се Раоден.
— Ти ми влияеш лошо, суле. Мъртвите нямат повод за веселие. Единственото нещо, което знам за Карата, е, че не й харесва особено в Елантрис.
— Че на кого му харесва? — намръщи се Раоден.
— Всички го мразим, суле, но малцина имат куража да се опитат да избягат. Вече са хващали Карата три пъти в Кае, все около двореца. Още един път и жреците ще я изгорят.
— Какво търси в двореца?
— Не беше така любезна да ми обясни. Според хората се опитва да убие крал Ядон.
— Краля ли? Че какво ще постигне с това?
— Отмъщение, разплата, хаос. Все добри причини, когато си вече погубен. Коло?
Раоден се намръщи. Може би заради живота покрай баща му, който беше параноично обсебен от вероятни покушения, се беше разглезил, но убийството на краля не му се струваше като вероятна цел.
— Ами другият водач?
— Аанден ли? — попита Галадон. — Твърди, че е бил благородник, преди да го хвърлят тук. Май барон. Опитва да се наложи като монарх на Елантрис и е ядосан, че Карата контролира двореца. Събира придворни, твърди, че ще нахрани поддръжниците си, макар засега да са получили само няколко сварени книги, и прави планове да нападне Кае.
— Какво? — учуди се Раоден. — Да нападне?
— Не е сериозен — отвърна Галадон. — Но е добър в пропагандата. Твърди, че има план да освободи Елантрис, и това му осигурява последователи. Въпреки това е жесток. Карата наранява само хората, които се промъкват в двореца. Аанден раздава присъди, когато му скимне. Според мен, суле, не е много в ред.
Раоден се намръщи. Ако този Аанден беше барон, вероятно го познаваше. Но пък името му беше непознато. Навярно Аанден бе излъгал или си бе избрал ново име при пристигането в Елантрис.
Раоден огледа зоната между двореца и университета. Нещо беше привлякло вниманието му. Нещо толкова обикновено, че нямаше да го погледне втори път, ако не беше първото в Елантрис.
— Това кладенец ли е? — попита той несигурно.
Галадон кимна.
— Единственият в града.
— Как така?
— Има вътрешни водопроводи, суле, благодарение на аондорската магия. Не е имало нужда от кладенци.
— А този за какво е?
— Мисля, че са го ползвали за религиозни церемонии. Някои от службите изискват прясно извадена вода от реката.
— Значи река Аредел минава под града.
— Разбира се. Къде другаде да отиде. Коло?
Раоден присви очи замислено, но не каза нищо повече. Докато гледаше към града, забеляза малка топка светлина, която се носеше по улицата. Сеонът кръжеше безцелно и от време на време се въртеше в кръг. От това разстояние не можеше да види аона в центъра му.
Галадон забеляза втренчения му поглед.
— Сеон — отбеляза дуладелецът. — Срещат се из града.
— Значи е вярно? — попита Раоден.
Галадон кимна.
— Когато господарят бъде взет от шаод, сеонът полудява. Много от тях се носят из града. Не говорят, само кръжат безцелно.
Раоден извърна очи. Откакто беше хвърлен в Елантрис, избягваше да мисли за собствения си сеон, Йен. Беше чувал какво става със сеоните, щом господарите им станеха елантрисци.
Галадон погледна към небето.
— Скоро ще вали.
Раоден вдигна поглед, но не видя нито един облак.
— Щом казваш.
— Повярвай ми. По-добре да се приберем, освен ако не искаш да си мокър следващите дни. Тук е трудно да запалиш огън. Дърветата са твърде влажни и изгнили, за да горят.
— Къде ще отидем?
Галадон сви рамене.
— Избери си къща, суле. Има голям шанс да е необитаема.
Предишната вечер бяха спали в една изоставена постройка, но сега Раоден се присети за нещо.
— Галадон, ти къде живееш?
— В Дуладел — отвърна незабавно мъжът.
— Говоря за сега.
Галадон се замисли и го погледна несигурно. След това сви рамене и му махна да го последва по нестабилното стълбище.
— Ела.


— Книги! — възкликна развълнувано Раоден.
— Не трябваше да те водя тук — измърмори Галадон. — Сега никога няма да се отърва от теб.
Галадон го бе довел в нещо, което приличаше на изоставена изба, но всъщност бе доста различно. Тук въздухът бе по-сух, въпреки че бе под земята, а и беше по-хладно. Галадон извади фенер от една ниша и го запали с кремък и желязо, сякаш за да разсее предишните опасения за огъня. Светлината разкри изненадваща гледка.
Приличаше на кабинет на книжовник. По стените бяха нарисувани аони — мистичните древни знаци на аонския език, и имаше няколко рафта с книги.
— Как откри това място? — попита нетърпеливо Раоден.
— Случайно се натъкнах — сви рамене Галадон.
— Всички тези книги… — Раоден взе една от полицата. Беше малко мухлясала, но се четеше нормално. — Галадон, това може да ни научи на тайните на аоните! Замислял ли си се?
— Аоните ли?
— Магията на Елантрис. Казват, че преди реод елантрисците са създавали могъщи магии, като просто рисували аони.
— О, говориш за това ли? — Едрият тъмнокож мъж вдигна ръце.
Започна да очертава символ във въздуха, аона Део, и пръстът му остави светеща следа.
Раоден се опули и книгата падна от изтръпналите му пръсти. Аоните. Според историята само елантрисците можеха да отключват тяхната сила. Могъществото им уж беше изчезнало заедно с падението на Елантрис.
Галадон се усмихна през блестящия символ, който висеше във въздуха между тях.


5.

— Милостиви Доми — възкликна Сарене. — Този откъде се взе?
Гьорнът крачеше през тронната зала с характерната за ранга си арогантност. Носеше кървавочервената броня на деретски върховен жрец, а екстравагантното алено наметало се развяваше зад него, но поне нямаше оръжие.
Костюмът имаше за цел да впечатлява и въпреки мнението на Сарене за гьорните вършеше работа. Разбира се, беше предимно декоративен. Дори във военизираното общество на Фьорден малцина можеха да се разхождат така свободно, облечени с цяла кована броня. Металът вероятно беше тънък и лек и в битка нямаше да е от особена полза.
Гьорнът мина покрай нея, без да й обърне внимание, съсредоточен върху краля. Беше млад за подобен ранг, някъде в началото на четирийсетте, и в подрязаната му черна коса почти нямаше следи от сиво.
— Нали знаехте, че в Елантрис има дерети, милейди. — Аше висеше както обикновено около нея, един от двата присъстващи сеона. — Защо се изненадвате от присъствието на фьорденски жрец.
— Това е истински гьорн, Аше. В цялата империя Фьорден са само двайсет. В Кае има някакъв процент вярващи, но не чак толкова, че да заслужават посещение от върховен жрец. Гьорните са крайно натоварени.
Сарене гледаше как мъжът крачи през залата, прорязвайки път през хората като птица през облак мушички.
— Ела — каза тя на Аше и тръгна по периферията на помещението. Не искаше да изпусне думите на гьорна.
Нямаше нужда да се тревожи. Щом мъжът заговори, твърдият му глас отекна в цялата тронна зала.
— Крал Ядон — кимна той леко вместо да се поклони. — Аз съм гьорн Хратен и нося послание от вирн Вулфден Четвърти. Той смята, че е време двете ни нации да споделят нещо повече от обща граница. — Говореше с мелодичен, но явен фьорденски акцент.
Ядон вдигна глава от документите с почти открито мръщене.
— Какво още иска вирнът? Вече подписахме търговска спогодба.
— Негово светейшество се бои за душите на народа ви, ваше величество — отвърна Хратен.
— Ами нека ги покръсти. Позволил съм пълна свобода на вашите жреци да проповядват в Арелон.
— Хората реагират твърде бавно, ваше величество. Те имат нужда от подтик или знак. Вирнът смята, че е време лично вие да приемете Шу-Дерет.
Този път Ядон не си направи труд да скрива раздразнението в гласа си.
— Вече вярвам в Шу-Корат, жрецо. Ние служим на един и същ Бог.
— Дерет е единствената истинска форма на Шу-Кесег — отвърна мрачно Хратен.
Ядон махна небрежно.
— Не ме интересуват споровете между двете секти. Върви проповядвай на невярващите. Все още има много арелонци, които се придържат към старата религия.
— Не бива да отхвърляте предложенията на вирна така безгрижно — предупреди го гьорнът.
— Жрецо, пак ли трябва да минаваме през това? Заплахите ти са напразни. Фьорден няма истинско влияние от двеста години. Сериозно ли мислиш, че ще ме стреснеш с могъществото ви от едно време?
Хратен присви опасно очи.
— Фьорден е много по-могъщ отпреди.
— Наистина ли? — заяде се Ядон. — Къде ви е голямата империя? Къде са армиите? Колко страни сте завладели през последния век? Може би един ден ще осъзнаете, че империята ви рухна преди триста години.
Хратен замръзна, след което повтори официалното си кимване и се завъртя, а наметалото му се развя заплашително.
За съжаление молитвите на Сарене не се сбъднаха и той не се спъна в наметалото, докато вървеше към вратата. Преди да излезе, Хратен се обърна и погледна разочаровано тронната зала. Вместо на краля, погледът му попадна на Сарене.
Очите им се срещнаха за момент и пролича учудването му от необичайната й височина и русата теодска коса. След това мъжът излезе, а в залата започнаха сто едновременни разговора.
Крал Ядон изсумтя и се върна към документите си.
— Той не вижда — прошепна Сарене. — Не осъзнава.
— Кое, милейди? — попита Аше.
— Колко опасен е този гьорн.
— Негово величество е търговец, а не истински политик. Той не вижда нещата като вас.
— Въпреки това. — Сарене говореше тихо, така че само Аше да я чува. — Крал Ядон трябва да е достатъчно опитен, за да разбере, че поне думите на Хратен за Фьорден са истина. Вирновете са много по-могъщи, отколкото преди векове, дори в разцвета на старата империя.
— Трудно е да се вгледаш отвъд военната мощ, особено когато си относително нов монарх. Крал Ядон не може да прецени, че жреците на Фьорден са много по-влиятелни от която и да е армия.
Сарене потупа бузата си замислено.
— Е, Аше, поне сега няма нужда да се притесняваш, че ще забъркам сериозна беля с благородниците на Кае.
— Съмнявам се, милейди. Какво друго бихте направили?
— О, Аше — измърка сладко тя. — Защо да се занимавам с некомпетентни аристократи, като мога да премеря сили с истински гьорн? — Сетне продължи по-сериозно: — Вирнът подбира висшите си жреци добре. Ако Ядон не внимава, както изглежда, този Хратен ще му покръсти целия град, преди да се усети. Каква полза от саможертвения ми брак, ако Арелон се предаде на враговете ни?
— Може би преувеличавате, милейди — каза Аше и запулсира. Репликата беше позната. Сеонът често я употребяваше.
Сарене поклати глава.
— Този път не. Това беше тест, Аше. Сега Хратен ще смята, че е оправдано да предприеме действия срещу краля. Вече се убеди, че Арелон се управлява от еретик. Ще се опита да подкопае властта му и управата на кралството ще рухне за втори път в рамките на десет години. Само че този път отгоре няма да изплува търговската класа, а деретското жречество.
— Значи ще помогнете на Ядон? — попита Аше с весел тон.
— Той е мой суверен.
— Макар да мислите, че е нетърпим?
— Всичко е по-добро от фьорденско господство. А и може да съм сгрешила за Ядон. — Взаимоотношенията им не се развиваха добре след срамното посрещане. Ядон практически я бе пренебрегнал напълно на погребението на Раоден, което я устройваше. Така можеше да наблюдава за странности в церемонията. За съжаление събитието бе разочароващо обикновено и никой благородник не се бе издал с отсъствието си или с твърде виновен вид.
— Да… — продължи тя. — Може пък да се разберем, като не си обръщаме никакво внимание.
— Какво, в името на горящия Доми, търсиш пак в залата ми, момиче! — извика кралят зад нея.
Сарене вдигна раздразнено очи към небето, а Аше се засмя тихо, докато тя се обръщаше към Ядон.
— Моля? — попита принцесата с най-невинния си тон.
— Ти! — посочи я Ядон. Беше в разбираемо лошо настроение, макар че според слуховете той рядко имаше добро. — Не разбра ли, че жените нямат място тук, освен ако не бъдат повикани?
Сарене примигна объркано.
— Никой не ми казвал това, ваше величество. — Постара се да изглежда максимално малоумно.
Ядон измърмори нещо за глупавите жени и поклати глава заради очевадната липса на разбирателство.
— Само исках да разгледам картините — каза Сарене с треперещ глас, сякаш след миг щеше да се разплаче.
Ядон вдигна длан, за да прекъсне тирадата й, и се обърна към документите. Сарене едва удържа усмивката си, докато бършеше очи и се обръщаше уж към картините.
— Това беше неочаквано — каза тихо Аше.
— После ще се оправя с Ядон — измърмори Сарене. — В момента имам по-големи тревоги.
— Не вярвах, че ще видя деня, в който точно вие ще се поддадете на женския стереотип. Дори да е само преструвка.
— Какво? — изпърха с клепачи Сарене. — Аз да се преструвам?
Аше изсумтя.
— Така и не разбрах как вие сеоните издавате подобни звуци. Нямате нос, как тогава сумтите?
— С дългогодишна практика, милейди — отвърна Аше. — Наистина ли ще трябва да понасям хленченето ви всеки път, когато разговаряте с краля?
Сарене сви рамене.
— Щом очаква да бъда глупава, ще бъда такава. По-лесно е да манипулираш хората, когато предполагат, че си толкова тъп, та не можеш да запомниш името си.
— Ене? — чу се глас зад нея. — Ти ли си? — Гласът беше басов и пресипнал, странно познат. Сякаш човекът беше постоянно прегракнал, но досега не бе чувала някой прегракнал да вика толкова силно.
Сарене се обърна колебливо. Грамаден мъж, по-висок, широк, обемист и мускулест, отколкото изглеждаше възможно, си пробиваше път през тълпата. Носеше син копринен жакет — Сарене потръпна, като си представи колко какавиди са отишли за направата му — и панталони с надиплени крачоли по арелонската мода.
— Ти си! — възкликна мъжът. — Мислехме, че ще дойдеш чак другата седмица!
— Аше — прошепна тя. — Кой е този ненормалник и какво иска от мен?
— Изглежда познат, милейди. Съжалявам, но паметта ми вече не е толкова добра.
— Ха! — Огромният мъж я притисна в мечешка прегръдка. Беше странно чувство. Тялото й беше смачкано от голямото шкембе, а лицето й — натиснато в мускулестите гърди. Тя устоя на напъна да се дръпне с надеждата, че мъжът ще я пусне, преди да припадне. Аше сигурно щеше да повика помощ, ако видеше, че лицето й почервенява.
За щастие човекът я освободи много преди да почне да се задушава, и я хвана за раменете.
— Променила си се. Когато те видях за последно, ми стигаше до коленете. — Той огледа високата й фигура. — Е, не че някога си ми била само до коленете, но да речем, до кръста. Майка ти все повтаряше, че ще станеш много висока!
Сарене поклати глава. Гласът беше познат, но не можеше да го свърже с чертите. Обикновено имаше добра памет за лица… Освен…
— Шишо Кай? — попита тя колебливо. — Милостиви Доми! Какво е станало с брадата ти.
— Арелонските благородници не носят бради, малката. Не съм си пускал от години.
Той беше. Гласът беше по-различен, обръснатото лице непознато, но очите бяха същите. Помнеше широките кафяви очи, винаги готови да се засмеят.
— Шишо Кай — промърмори тя. — Къде ми е подаръкът?
Чичо й Кайн се засмя, макар че дрезгавият му глас повече приличаше на ръмжене. Това бяха първите й думи при всяко посещение. Чичо й винаги носеше екзотични подаръци, достатъчно екстравагантни, за да впечатлят и дъщерята на краля.
— Боя се, че този път нямам подарък, малката.
Сарене се изчерви. Преди да успее да измисли някакво извинение, Шишо Кай я прегърна през рамото и започна да я дърпа към изхода на тронната зала.
— Ела, да те запозная с жена ми.
— Жена! — стресна се Сарене. Не беше виждала Кайн от десет години, но помнеше поне едно нещо. Чичо й беше заклет ерген и женкар. — Шишо Кай се е оженил?
— Не само ти порасна през последното десетилетие — изхриптя чичо й. — А и колкото и да е сладко да ми викаш Шишо Кай, може би вече трябва да ме наричаш чичо Кайн.
Сарене се изчерви отново. Шишо Кай беше собственият й вариант на произнасяне, защото не можеше да каже „ч“ като малка.
— Как е баща ти? — попита едрият мъж. — Предполагам, че се държи подходящо царствено.
— Добре е, чичо. Но сигурно ще се изненада, като разбере, че се подвизаваш в двора на Арелон.
— Той знае.
— Не, мисли, че при последното пътуване си се установил на някой от далечните острови.
— Сарене, ако си толкова умна, колкото беше като малка, трябва да си се научила да различаваш истината от историите.
Изявлението я поля като студен душ. Помнеше смътно как един ден бе видяла кораба на чичо й да заминава и бе попитала баща си кога ще се върне. Евънтео беше отвърнал с намръщено лице, че Шишо Кай потегля на много, много дълго пътешествие.
— Но защо? — попита тя. — През цялото време си живял на няколко дни път от нас и не дойде да ни видиш?
— Това е история за друг път, малката — каза Кайн и поклати глава. — Сега е време да се запознаеш с чудовището, което успя да плени чичо ти.
Съпругата на Кайн не приличаше на чудовище. Всъщност беше една от най-красивите възрастни жени, която Сарене бе виждала. Даора имаше силно лице с издялани като на статуя черти и добре поддържана кестенява коса. Изобщо не приличаше на жена, която би се забъркала с чичо й. Но пък спомените на Сарене датираха отпреди десет години.
Голямото имение, наподобяващо замък, не беше изненада. Чичо й беше търговец и винаги носеше скъпи дарове и екзотични дрехи. Не само беше по-малкият син на краля, но и много добър в работата си.
И явно продължаваше да е добър. Беше се завърнал в града едва тази сутрин и затова Сарене не го бе засякла на погребението.
Най-голямата изненада бяха децата. Вече знаеше, че е женен, но не можеше да си представи шантавия Шишо Кай като баща. Представите й се разбиха в момента, в който Кайн и Даора отвориха вратата на трапезарията.
— Татко е вкъщи! — чу се млад, момичешки глас.
— Да, татко се прибра — потвърди Кайн многострадално. — И не, не ти нося нищо. Нямаше ме само за няколко минути.
— Няма значение, че не носиш нищо. Просто искам да ям. — Момичето беше на около десет, но имаше сериозен глас, почти като на възрастен. Носеше розова рокля с бяла панделка и имаше руса коса.
— Кайсе, кога не искаш да ядеш? — попита кисело момчето до нея, което изглеждаше почти идентично.
— Сарене — обяви Кайн, — запознай се с братовчедите си Кайсе и Даорн. Двете най-големи главоболия в живота на бедния ти чичо.
— Стига де, татко. Знаеш, че щеше да полудееш от скука без тях — каза мъж, който се появи от далечната врата. Беше със среден арелонски ръст, тоест с няколко сантиметра по-нисък от Сарене, стройно тяло и изключително красиво лице. Косата му беше разделена на път и се спускаше от двете страни на лицето. До него стоеше жена с черна коса и изучаваше Сарене с леко присвити устни.
Мъжът се поклони леко.
— Ваше височество — каза той със съвсем лека усмивка.
— Синът ми Лукел — обясни Кайн.
— Синът ти ли? — възкликна Сарене. Можеше да приеме малките деца, но Лукел изглеждаше по-голям от нея. Тоест…
— Не — поклати глава Кайн. — Лукел е от предишния брак на Даора.
— Не че това ме прави по-малко негов син. — Лукел се усмихна широко. — Няма да зарежеш отговорността за мен толкова лесно.
— Дори самият Доми не би посмял да поеме отговорност за теб. Както и да е, това до него е Джала.
— Дъщеря ти? — попита Сарене, докато Джала правеше реверанс.
— Снаха — обясни тъмнокосата жена със силен акцент.
— Ти си от Фьорден? — изненада се Сарене. Косата беше само намек, но името и акцентът го доказваха.
— От Сворден — поправи я Джала. Не че имаше значение. Малкото кралство си беше практически провинция на Фьорден.
— Двамата учехме в университета на Сворден — обясни Лукел.
— Оженихме се миналия месец.
— Поздравления. Добре е, че не съм единствената младоженка в стаята. — Сарене искаше да прозвучи лековато, но не можа да скрие горчивината в гласа си. Усети голямата лапа на Кайн на рамото си.
— Съжалявам, Ене — каза нежно той. — Не исках да го споменавам. Заслужаваш по-добра съдба. Винаги си била весела като дете.
— Не е голяма загуба — отвърна Сарене с безразличие, което не изпитваше. — Все пак не го познавах, чичо.
— Въпреки това — включи се Даора. — Сигурно е било голям шок.
— Може да се каже — съгласи се Сарене.
— Ако ще помогне — продължи Кайн, — да знаеш, че принц Раоден беше добър човек. Един от най-добрите ми познати. Ако беше по-запозната с арелонската политика, щеше да знаеш, че не използвам тези думи често, когато говоря за двора на Ядон.
Сарене кимна. Беше донякъде щастлива, че е преценила правилно Раоден по писмата. Друга част от нея смяташе, че ще й е по-лесно, ако продължава да мисли, че принцът прилича повече на баща си.
— Стига приказки за умрели принцове — чу се настойчив глас от масата. — Ако не вечеряме скоро, татко ще спре да се оплаква от мен, защото ще умра.
— Да, Кайн — съгласи се Даора. — По-добре върви в кухнята да се увериш, че манджите няма да загорят.
Кайн изсумтя.
— Всичко се движи по график. Невъзможно е… — Едрият мъж спря, помириса въздуха, изруга и излезе бързо от стаята.
— Чичо Кайн ли готви вечерята? — изуми се Сарене.
— Чичо ти е един от най-добрите готвачи в града, скъпа — обясни Даора.
— Чичо Кайн? — повтори Сарене. — Готвач?
Даора кимна сякаш това бе всекидневие.
— Кайн е посетил повече места от всеки арелонец и е събрал всякакви рецепти. Мисля, че тази вечер готви някакво ястие от Джиндо.
— Това значи ли, че скоро ще ядем? — настоя Кайсе.
— Мразя джиндоска храна — оплака се Даорн. — Твърде е пикантна.
— Ти не харесваш нищо, ако не е сладко — подразни го Лукел и разроши косата му.
— Даорн, върви да повикаш Адиен.
— Още ли имате? — ахна Сарене.
Даора кимна.
— Последният. Братът на Лукел.
— Сигурно спи — обади се Кайсе. — Адиен винаги спи. Сигурно, защото умът му е само наполовина буден.
— Кайсе, момичетата, които говорят така за братята си, си лягат без вечеря — заплаши я Даора. — Даорн, заминавай.
— Не приличаш на принцеса — подхвърли Кайсе. Момичето седеше на стола до Сарене. Трапезарията беше уютна и приличаше на кабинет, с ламперия от тъмно дърво и най-различни реликви от пътешествията на Кайн.
— Как така? — попита разсеяно Сарене, докато се опитваше да установи как се ползват странните джиндоски прибори за хранене. Имаше две пръчки, едната заострена, а другата с плосък край. Останалите ги употребяваха рутинно и Сарене не искаше да се оплаква.
Или щеше да се научи, или да остане гладна. Второто изглеждаше по-вероятно.
— Ами първо, твърде висока си — продължи момичето.
— Кайсе — смъмри я майка й заплашително.
— Е, вярно е. Според книгите принцесите трябва да са деликатни. Не съм сигурна какво точно значи, но не мисля, че тя е деликатна.
— Аз съм от Теод — изтъкна Сарене и успешно набучи нещо, което приличаше на маринована скарида. — Там всички са високи.
— И татко е от Теод, Кайсе — включи се Даорн. — Знаеш, колко е висок.
— Но татко е дебел — отбеляза момичето. — Ти защо не си дебела?
Кайн се появи от кухнята и халоса дъщеря си по главата с подноса за сервиране.
— Така си и мислех — измърмори той, заслушан в металическото кънтене. — Главата ти дрънчи на кухо. Това обяснява всичко.
Кайсе разтърка темето си и се върна към храната, но продължи да мърмори.
— Все пак принцесите трябва да са по-дребни. Освен това уж имат добри маниери, а братовчедката Сарене изтърва половината храна на пода. Кой е чувал за принцеса, която не знае как се използват пръчици май пон?
Сарене се изчерви и погледна към чуждоземните прибори.
— Не я слушай, Ене — засмя се Кайн и сервира ново ухаещо ястие на масата. — Това е джиндоска храна. Готви се с толкова мазнина, че ако половината не падне на пода, значи има нещо нередно. Скоро ще свикнеш с пръчиците.
— Може да ползваш лъжица — предложи услужливо Даорн. — Адиен винаги яде така.
Сарене отклони поглед към Адиен — беше слабоват младеж наближаващ двайсетте. Беше блед и имаше странно, притеснително изражение. Ядеше някак сковано и неконтролируемо. Докато се хранеше, си мърмореше, май числа. Сарене беше виждала и преди такива хора, които не бяха съвсем наред.
— Татко, храната е прекрасна. — Лукел отклони вниманието от брат си. — Мисля, че не си ни готвил досега това ястие със скаридите.
— Нарича се хай ко — отвърна Кайн с пресипналия си глас. — Научих го от един пътуващ търговец миналата година, докато още учеше в Сворден.
— Шестнайсет милиона четиристотин хиляди седемстотин седемдесет и две — измърмори Адиен. — Толкова крачки има до Сворден.
Сарене се сепна, но останалите не му обърнаха внимание и тя реши да последва примера им.
— Наистина е чудесно, чичо. Не си представях, че може да си готвач.
— Винаги ми е харесвало — обясни той, докато се настаняваше на стола си. — Щях да ти правя разни неща, но главната готвачка на майка ти си беше втълпила, че кралските особи нямат място в кухнята. Опитах се да изтъкна, че всъщност кухните ми принадлежат отчасти, но тя така и не ми позволи да припаря там.
— Не ти е направила услуга — каза Сарене. — Нали не готвиш само ти?
Кайн поклати глава.
— Не, за щастие. Даора също се справя много добре.
Сарене примигна изненадано.
— Значи си нямате постоянен готвач.
Кайн и Даора поклатиха глави едновременно.
— Татко е нашият готвач — добави Кайсе.
— Никакви слуги ли нямате? — продължи да пита Сарене. Беше решила, че липсата на прислуга е заради желанието на Кайн да изкарат вечерта в по-задушевна атмосфера.
— Никакви — отговори Кайн.
— Но защо?
Кайн погледна жена си и после отново Сарене.
— Нали знаеш какво се случи преди десет години?
— Реод? Наказанието?
— Да, но знаеш ли какво означава то?
Сарене се замисли и сви леко рамене.
— Краят на Елантрис.
Кайн кимна.
— Сигурно никога не си виждала елантрисец. Беше твърде малка, когато дойде реод. Трудно е да се обясни как се промениха нещата след това бедствие. Елантрис беше най-красивото място на света. Повярвай, бил съм навсякъде. Беше монумент от светещ мрамор и лъскав метал, а жителите му изглеждаха от същия материал. След това пропаднаха.
— Да, изучавала съм го — кимна Сарене. — Кожата им е станала на тъмни петна, а косата е почнала да пада…
— Това може да се научи от книгите, но не си го преживяла. Не знаеш какъв ужас настана, когато хората видяха как божествата им падат. Това унищожи управлението на Арелон и страната потъна в хаос. — Той замълча за момент. — Слугите започнаха революцията, Сарене. Щом господарите им паднаха, слугите се обърнаха срещу тях. Според сегашните благородници точно доброто отношение към нисшата класа ги е подтикнало да свалят бившите си господари при първата проява на слабост. Според мен беше просто страхът. Смес от невежия страх, че елантрисците имат някаква ужасна болест, и от ужаса, че някой, когото си почитал, се срива пред очите ти. Слугите причиниха повечето щети. Първо на малки групи, а после в унищожителни масови безредици. Убиваха всеки елантрисец, до когото се докопаха. Най-могъщите бяха първи, но след това продължиха и с по-слабите. Не се ограничаваха само с елантрисците, нападаха роднини, приятели и дори хора, назначени на важни постове. Двамата с Даора гледахме ужасено и се радвахме, че в семейството ни няма елантрисци. След тази нощ така и не посмяхме повече да си вземем прислуга.
— Пък и не ни трябва — допълни Даора. — Ще се изненадаш колко много работа може да свърши човек.
— Особено когато има две деца за по-гадните задачи — обади се Кайн с мазна усмивка.
— Само за това ли ставаме? — засмя се Лукел. — Да чистим пода?
— Единствената причина да има човек деца — отвърна Кайн. — С майка ти заченахме Даорн само защото ни трябваше някой за нощните гърнета.
— Татко, моля те — намеси се Кайсе. — Опитвам се да ям.
— Милостивият Доми да е на помощ на клетника, който прекъсне вечерята на Кайсе — подсмихна се Лукел.
— Принцеса Кайсе — поправи го момичето.
— О, значи малката ми дъщеричка вече е принцеса? — попита развеселено Кайн.
— Щом Сарене е принцеса, значи и аз съм. Нали си й чичо? Значи и ти си принц. Нали така?
— Да, така е. Но официално вече нямам титла.
— Сигурно са те изгонили, защото си говорил за нощни гърнета по време на вечеря. Принцесите не правят така. Това са ужасни маниери.
— Разбира се — потвърди Кайн с приветлива усмивка. — Чудно как не съм се усетил преди.
— Е — продължи Кайсе. — Ако ти си принц, дъщеря ти е принцеса.
— Боя се, че не е точно така — обади се Лукел. — Татко не е крал, така че децата му ще са барони или графове, а не принцове.
— Вярно ли? — попита разочаровано Кайсе.
— Боя се, че да — отвърна Кайн. — Но повярвай ми. Който твърди, че не си принцеса, не е чувал как мрънкаш, като дойде време за лягане.
Момичето се замисли за момент, несигурно как да приеме този коментар. Накрая просто се върна към вечерята. Сарене не й обръщаше внимание. Умът й бе зациклил на момента, в който чичо й призна, че вече няма официална титла. Миришеше на политика. Мислеше си, че знае всички събития от последните петдесет години в Теод, но не бе чувала, че Кайн официално е лишен от титла.
Преди да зададе повече въпроси, през прозореца се появи Аше. Заради вълнуващата вечеря Сарене почти бе забравила, че го е пратила да следи гьорн Хратен.
Кълбото светлина увисна колебливо във въздуха.
— Милейди, прекъсвам ли ви?
— Не, Аше. Ела да се запознаеш с роднините ми.
— Имаш си сеон! — възкликна изумено Даорн. Сестра му беше толкова поразена, че за първи път само мълчеше.
— Това е Аше — обясни Сарене. — Той служи на фамилията ми от двеста години и е най-мъдрият сеон, който познавам.
— Милейди, преувеличавате — отвърна Аше, но заблестя по-силно.
— Сеон… — промълви тихо Кайсе, забравила за вечерята.
— Винаги са били редки — намеси се Кайн. — Сега повече отвсякога.
— Откъде го имаш? — поинтересува се Кайсе.
— От майка ми. Тя ми предаде Аше, когато се родих. — Предаването на сеон беше един от най-скъпите подаръци.
Някой ден тя щеше да избере нов повереник за Аше. Планираше това да е някое от децата й или внуците. Към момента обаче подобна възможност изглеждаше крайно малко вероятна.
— Сеон — повтори Кайсе с почуда. След това се обърна към Сарене с блеснал поглед. — Може ли да си поиграя с него след вечеря?
— Да си играе с мен ли? — попита Аше несигурно.
— Може ли, моля, братовчедке Сарене? — настоя Кайсе.
— Не знам — отвърна Сарене с усмивка. — Помня някакви коментари за височината ми.
Всички се засмяха при разочарованото изражение на момиченцето. В този момент, сред смеха им, за пръв път след като бе напуснала дома си преди седмица, Сарене почувства, че напрежението й почва да си отива.


6.

— Опасявам се, че няма никаква надежда за краля. — Хратен скръсти ръце на нагръдника си и погледна замислено към тронната зала.
— Ваша милост? — не разбра Дилаф.
— Крал Ядон — обясни Хратен. — Надявах се, че ще мога да го спася. Въпреки че не очаквам аристокрацията да ме последва без съпротива. Твърде дълбоко са затънали. Може би, ако ги бяхме натиснали веднага след реод. Разбира се, по онова време още се страхувахме, че болестта на елантрисците може да е заразна.
— Джадет повали Елантрис — заяви пламенно Дилаф.
— Да. — Хратен не си направи труда да погледне към по-ниския мъж. — Но понякога Джадет използва естествени процеси да наложи волята си. Една болест би убила еднакво и арелонци, и фьорденци.
— Джадет ще защити избраниците си.
— Разбира се — съгласи се Хратен разсеяно и хвърли последен разочарован поглед от коридора към тронната зала. Беше направил предложението, защото знаеше, че най-лесният начин да спаси Арелон е като покръсти владетеля му, но не очакваше Ядон да реагира благосклонно. Ако можеше кралят да разбере колко страдание ще избегне с една проста смяна на вярата…
Вече беше твърде късно. Ядон беше отхвърлил официално Джадет. Бе наложително да се даде пример. Но Хратен трябваше да действа внимателно. Все още имаше ярки спомени от дуладелската революция, смъртта, кръвопролитието, хаоса. Трябваше да избегне подобен катаклизъм. Хратен беше строг и решителен мъж, но не харесваше насилието.
Но пък разполагаше само с три месеца и може би нямаше друг избор. Ако искаше да успее, вероятно щеше да се наложи да провокира бунт. Още смърт и хаос, ужасни неща за страна, която не се бе оправила от последната революция. Империята на Джадет нямаше да седи безучастно само защото няколко неуки аристократи не желаеха да приемат истината.
— Явно очаквах твърде много от тях — измърмори Хратен. — Все пак те са само арелонци.
Дилаф не реагира на коментара му.
— Артет, видях една странна личност в тронната зала — каза Хратен, докато вървеше покрай слугите и скулптурите, без да им обръща внимание. — Може би ще ми помогнеш да я идентифицирам. Беше по-висока от арелонците, а косата й е по-светла от местното кестеняво. Изглежда е пришълка.
— Какво носеше, ваша святост? — попита Дилаф.
— Черно. Черна рокля с жълт колан.
— Това е новата принцеса, ваша милост — изсъска Дилаф с внезапна злоба.
— Нова принцеса ли?
— Пристигна вчера, по същото време като вас. Трябваше да се омъжи за Раоден, сина на Ядон.
Хратен кимна. Не беше присъствал на погребението на принца, но бе чул за него. Ала не знаеше нищо за въпросния брак. Явно годежът беше скорошен.
— Останала е тук въпреки смъртта на принца?
Дилаф кимна.
— За нейно съжаление спогодбата валидизира брака въпреки смъртта.
— Аха. Откъде е тя?
— От Теод, ваша милост — изръмжа Дилаф.
Хратен кимна, разбираше омразата в гласа на Дилаф. Въпреки близостта на еретичния Елантрис Арелон все пак можеше да се надява на изкупление. Теод обаче беше родината на Шу-Корат, лъжовната секта на Шу-Кесег, бащинската религия на Шу-Дерет. Денят, в който Теод паднеше под властта на Фьорден, щеше да е наистина изключително радостен.
— Теодската принцеса може да е проблем — подсмихна се Хратен.
— Нищо не може да устои на империята на Джадет.
— Артет, ако нищо не можеше да й устои, вече щяхме да владеем целия свят. Джадет е щастлив да ни позволи да му служим и ни прославя, като огъва глупавите пред волята ни. А от всички глупаци на света теодците са най-опасни.
— Как една жена може да е опасна за вас, ваша святост?
— Ами, на първо място, бракът означава, че Теод и Арелон имат кръвна връзка. Ако не внимаваме, ще трябва да се бием едновременно с двете държави. Хората са по-склонни да се правят на герои, когато разполагат със съюзници.
— Разбирам, ваша милост.
Хратен кимна и излезе на открито.
— Гледай внимателно, артет, и ще те науча на най-важния урок. Малко хора го знаят, а още по-малко могат да се възползват от него.
— Какъв урок? — попита Дилаф, който продължаваше да върви плътно зад него.
Хратен се усмихна леко.
— Ще ти покажа как може да се унищожи нация. Средствата, с които слугите на Джадет могат да съборят кралство и да вземат под контрол душите на хората.
— Нямам търпение, ваша милост.
— Добре. — Хратен погледна в далечината към огромната стена на Елантрис. — Заведи ме там. Искам да видя падналите господари на Арелон.
Първото му впечатление от Кае беше колко незащитен е градът. Сега, като стоеше на стената на Елантрис, Хратен виждаше, че даже е надценил жалките фортификации на Кае. От външната страна на стената на Елантрис имаше широки терасирани стълби, които даваха достъп чак до върха. Бяха със здрава каменна конструкция и нямаше начин да се унищожат бързо. Ако жителите на Кае се оттеглеха в Елантрис, нямаше да са защитени, а хванати в капан.
Нямаше стрелци. Градската стража на Елантрис бе въоръжена с дълги и тежки копия, негодни за хвърляне. Крачеха гордо в жълто-кафявите си униформи без доспехи и явно се смятаха за по-висши от простото градско опълчение. Доколкото Хратен бе чул, стражата дори не беше нужна да държи елантрисците вътре. Създанията почти не се опитваха да избягат, а стената беше твърде голяма, за да се патрулира ефективно. Стражата беше повече за хорските очи, отколкото действителна военна част. Жителите на Кае се чувстваха по-спокойни в покрайнините на Елантрис, като знаеха, че войниците наблюдават града. Хратен подозираше, че при военен конфликт членовете на стражата щяха да имат затруднения да защитят себе си, камо ли населението на Кае.
Арелон беше като узрял плод, чакащ да бъде откъснат. Хратен беше чувал за хаоса след падането на Елантрис и за безбройните богатства, плячкосани от величествения град. Повечето богатства сега бяха в Кае, където аристокрацията живееше практически без охрана. Освен това се носеха слухове, че голяма част от ценностите, които бяха или твърде големи, или още неизнесени, преди Ядон да наложи изолация на града, все още се намира зад забранените стени на Елантрис.
Само суеверието и трудният достъп пазеха Елантрис и Кае от нашественици. По-малките банди бяха наплашени от страховитите слухове. По-големите бяха под контрола на Фьорден и нямаше да нападнат без заповед, или пък бяха подкупени от местните благородници. Но и в двата случая това едва ли щеше да продължи дълго.
Това беше и основната причина, поради която Хратен смяташе, че е оправдано да предприеме по-сериозни действия да наложи фьорденски контрол и закрила над Арелон. Нацията беше като яйце, балансиращо на планински връх и чакащо първия порив на вятъра, за да се търкулне надолу по скалите. Ако Фьорден не завладееше кралството скоро, то щеше да рухне поради множество различни проблеми. Некадърно управление, изтощена работническа класа, религиозна нестабилност и изчерпани ресурси. Всички тези неща се надпреварваха за крайния удар.
Мислите му бяха прекъснати от задъхано дишане зад него.
Дилаф застана от другата страна на стената и се надвеси над Елантрис. Очите му бяха опулени като на човек, ударен в корема, а зъбите стиснати. Хратен очакваше от устата му да почне да излиза пяна.
— Мразя ги — прошепна Дилаф с почти недоловим глас.
Хратен се приближи. Стената не беше издигната с военна цел и нямаше бойници, а парапет за безопасност от двете страни. Хратен се подпря на него и загледа Елантрис.
Нямаше кой знае какво да се види. Беше попадал и на по-обещаващи бедняшки бърлоги. Сградите бяха толкова западнали, че сякаш по чудо още имаха покриви, а миризмата беше отвратителна. В началото реши, че нищо не би могло да живее в такава обстановка, но после мярна няколко фигури близо до едната сграда. Клечаха с разперени ръце, сякаш се гласяха да застанат на четири крака. Един погледна нагоре и даде на Хратен възможност да види елантрисец за пръв път.
Беше плешив и сякаш имаше тъмна кожа като благородническата класа на Джиндо. При по-внимателен поглед обаче се виждаха сивите петна по лицето като големи лишеи на скала. Хратен се намръщи и се надвеси през парапета. Не можеше да види очите на съществото, но знаеше, че са диви и трескави, стрелкащи се като на уплашено животно.
Съществото продължи със своите другари — по-скоро глутница. Значи това правеше реод. Превръщаше боговете в зверове. Джадет бе извадил същността на душите им на показ. Според деретската философия единственото нещо, което отличаваше хората от животните, беше религията. Хората можеха да служат на империята на Джадет; животните служеха само на нагоните си. Елантрисците бяха най-крайната проява на човешката арогантност: бяха решили, че са богове. Така бяха заслужили съдбата си. При други обстоятелства Хратен щеше да ги остави да изстрадат наказанието си.
Само че сега се нуждаеше от тях.
Той се обърна към Дилаф.
— Артет, първата стъпка към контролирането на една нация е проста. Намираш на хората кого да мразят.


— Артет, разкажи ми повече за тях — настоя Хратен, когато се върнаха в кабинета му в храма. — Искам да знам всичко.
— Те са гнусни, зли създания — изсъска Дилаф. — Само като мисля за тях, ми става лошо и усещам покварата. Всеки ден се моля за тяхното унищожение.
Хратен затвори вратата недоволно. Явно беше възможно човек да е твърде страстен.
— Артет, разбирам, че имаш силни чувства — каза той строго, — но ако ще бъдеш мой одив, трябва да превъзмогнеш предразсъдъците си. Джадет ни е дал елантрисците с някаква цел, но не мога да открия каква е, ако отказваш да споделиш нещо полезно.
Дилаф примигна изненадано. След това, за пръв път след посещението на стените, в очите му се появи искрица разум.
— Да, ваша милост.
Хратен кимна.
— Виждал ли си Елантрис, преди да падне?
— Да.
— Наистина ли беше толкова красив?
Дилаф кимна намусено.
— Светеше, поддържан от ръцете на робите.
— Роби ли?
— Всички арелонци бяха роби на Елантрис, ваша милост. Елантрисците бяха фалшиви богове, които обещаваха спасение в замяна на пот и труд.
— А легендарните им способности?
— Лъжи, също като божествеността. Внимателно изработени трикове, с които да печелят уважение и страх.
— След реод е имало хаос, нали?
— Хаос, убийства, безредици, паника. След това търговците взеха властта.
— А елантрисците? — попита Хратен, сядайки зад бюрото си.
— Останаха малцина — отвърна Дилаф. — Повечето бяха убити по време на безредиците. Останалите бяха затворени в Елантрис, както и хората, взети от шаод след това. Вече ги видяхте как изглеждат, противни и нечовешки. Кожата им е нашарена с тъмни белези, сякаш някой е махнал плътта, разкривайки мрака отдолу.
— А трансформациите? Продължиха ли и след реод?
— Продължиха, ваша милост. Случват се из цял Арелон.
— Защо ги мразиш толкова, артет?
Въпросът дойде внезапно и Дилаф помълча малко да обмисли отговора си.
— Защото са покварени.
— И?
— Те ни излъгаха, ваша милост. Обещаваха вечност, но не успяха да запазят дори собствената си божественост. Слушахме ги векове, а накрая се превърнаха в противни и безсилни сакати създания.
— Мразиш ги, защото са те разочаровали? — уточни Хратен.
— Не мен, народа ми. Аз бях последовател на дерет много преди реод.
Хратен се намръщи.
— Значи си убеден, че в елантрисците няма нищо неестествено, освен факта, че Джадет ги е прокълнал?
— Да, ваша милост. Както казах, те си заслужиха тази съдба с многото си лъжи.
Хратен поклати глава и стана, за да си свали доспехите. Дилаф понечи да му помогне, но гьорнът го спря.
— Тогава как си обясняваш промяната на обикновени хора в елантрисци, артет?
Дилаф нямаше отговор.
— Омразата е отслабила способността ти да виждаш, артет. — Хратен подпря бронята на стената до писалището и се усмихна. Току-що му бе хрумнало нещо брилянтно. И тази част от плана му пасна точно на мястото си. — Предполагаш, че само защото Джадет не им е дал способности, те са си нямали никакви.
Дилаф пребледня.
— Това, за което говорите, е…
— Не е богохулство, артет. Доктрина. Има и други свръхестествени сили освен нашия Бог.
— Свракисите — каза тихо Дилаф.
— Да. — Свракисите. Душите на мъртвите, които мразеха Джадет и се изправяха срещу всичко свято. Според Шу-Дерет нямаше нищо по-зло от душа, която бе захвърлила своя шанс за спасение.
— Мислите, че елантрисците са свракиси? — удиви се Дилаф.
— Смята се, че свракисите могат да контролират телата на злите хора. — Хратен разкопча набедрениците. — Трудно ли е да се повярва, че през цялото време са владели телата на елантрисците, маскирайки ги като божества, за да заблуждават глупавите и неверниците? — В очите на Дилаф проблесна светлина. Явно концепцията не беше нова за артета.
Внезапно вдъхновението на Хратен вече не му изглеждаше толкова брилянтно.
Дилаф го изгледа за момент и отвори уста.
— Вие не вярвате в това, нали? — Гласът му беше доста обвинителен като за обръщение към хроден.
Хратен прикри внимателно неодобрението си.
— Няма значение, артет. Връзката е логична и хората ще я приемат. В момента те виждат жалките останки на някогашната аристокрация. Не ги мразят, а ги съжаляват. От друга страна, всеки мрази демоните. Ако изкараме елантрисците демони, ще имаме успех. Ти вече ги мразиш, което е добре. Но за да накараме и другите да се присъединят, трябва да им дадем по-добри основания от „разочароваха ни“.
— Да, ваша милост.
— Ние сме религиозни хора, артет, и трябва да имаме религиозни врагове. Елантрисците са нашите свракиси, без значение дали са обладали душите на отдавна мъртви злодеи, или на живи хора.
— Разбира се, ваша святост. Ще ги унищожим ли? — На лицето на Дилаф се изписа нетърпение.
— Рано или късно. Но засега ще ги използваме. Ще видиш, че омразата може да сплоти хората по-бързо и по-крепко от набожността.


7.

Раоден мушна с пръст. Въздухът заблестя. Пръстът му оставяше светеща следа сякаш рисуваше с боя по стената, само дето нямаше нито стена, нито боя. Движеше се внимателно, стараеше се да не трепери. Нарисува черта, дълга около педя, от ляво надясно. След това продължи надолу леко накриво. После вдигна пръст от невидимото платно и добави точка в центъра. Тези елементи — две линии и точка, бяха в основата на всички аони.
Продължи да рисува същите три неща под различен ъгъл, като добави и няколко диагонални линии. Финалният резултат наподобяваше пясъчен часовник или две кутии една върху друга, които леко се стесняваха в допирната точка. Това беше аонът Аше, древният символ за светлина.
Знакът се освети за момент сякаш пулсираше от живот, след което примигна като човек, поемащ последния си дъх. Аонът изчезна, а светлината му замръкна постепенно.
— Доста по-добър си от мен, суле — призна Галадон. — Обикновено правя едната черта твърде дълга или твърде наклонена и проклетията се разпада, преди да свърша.
— Не би трябвало да е така — оплака се Раоден. Беше изминало цяло денонощие, откакто Галадон му бе показал как да рисува аони, и принцът използваше почти всеки момент да се упражнява. Всички опити обаче завършваха по един и същи начин, аоните изчезваха без видим ефект. Първият му сблъсък с легендарната магия на Елантрис беше катастрофално разочароващ.
Най-изненадващото бе колко лесно е всичко. В невежеството си бе решил, че аондор, магията на аоните, ще изисква някакво напяване или ритуал. Цяло десетилетие без магията бе породило всякакви слухове. Според някои, предимно деретски жреци, тази магия беше шарлатанство, а други, отново предимно дерети, твърдяха, че изкуството е еретичен ритуал, използващ зли сили. Истината бе, че никой, дори жреците, нямаше идея какво точно представлява аондор. Всички практикуващи бяха повалени от реод.
Галадон твърдеше, че са нужни само стабилна ръка и добри познания за аоните. Само елантрисците можеха да рисуват светещите символи и затова никой външен не знаеше колко просто е всичко. Без напеви, жертвоприношения, специални отвари и съставки. Всеки, взет от шаод, можеше да използва аондор, стига да знаеше необходимите символи.
Само че не работеше. Аоните уж трябваше да правят нещо — нещо повече от това да примигват и изчезват. Раоден имаше детски спомени за Елантрис — хора, летящи във въздуха, невероятни прояви на мощ, лекуване. Като малък си бе счупил крака и въпреки неодобрението на баща му, майка му го заведе в Елантрис. Една жена с блестяща коса беше оправила костите му с просто махване с ръка.
Тя бе нарисувала аон, точно както и той сега се опитваше, и символът бе освободил мощна магия.
— Трябва да правят нещо — настоя Раоден, този път по-високо.
— Едно време, суле, но не и след реод. Това, което отне живота на елантрисците, унищожи и могъществото на аондор. Сега можем само да рисуваме красиви символи във въздуха.
Раоден кимна и очерта собствения си аон — Рао. Четири кръга и един широк квадрат в центъра, съединени с линии. Аонът реагира като останалите, засвети сякаш щеше да освободи енергията си, след което изчезна със свистене.
— Разочароващо. Коло?
— Много — призна Раоден и придърпа един стол, за да седне. Все още се намираха в подземния кабинет на Галадон. — Трябва да ти кажа нещо. Когато те видях как нарисува първия аон във въздуха, забравих за всичко — мръсотията, страданието, дори за палеца.
Галадон се усмихна.
— Ако аондор работеше, елантрисците щяха да продължат да владеят Арелон, със или без реод.
— Знам. Просто се чудя какво е станало. Какво се е променило?
— Целият свят се чуди, суле. — Галадон сви рамене.
— Трябва да има връзка — настоя Раоден. — Промяната в Елантрис, начинът по който шаод превърна хората в демони вместо в богове, неефективността на аондор…
— Не си първият, който мисли по този въпрос. Изобщо. Но едва ли ще намерим отговор. Могъщите в Арелон са доволни от сегашната обстановка.
— Знам, повярвай ми. Ако има някаква тайна, трябва да я открием сами. — Раоден огледа малката лаборатория. Стаята беше изумително чиста, без следи от външната слуз и имаше уютната обстановка на кабинет в имение.
— Може би отговорът е тук, Галадон — продължи Раоден. — Някъде в тези книги.
— Може — съгласи се мъжът без ентусиазъм.
— Защо не искаше да ме доведеш тук?
— Защото мястото е специално, суле. Не виждаш ли? Ако се разчуе, няма да посмея да изляза от страх, че ще го разграбят.
Раоден кимна и започна да крачи из стаята.
— Тогава защо ме доведе?
Галадон сви рамене, сякаш сам не беше сигурен. Накрая реши да отговори.
— Не си първият, който смята, че в книгите може да има отговор. Двама мъже могат да четат по-бързо.
— Вероятно два пъти по-бързо — усмихна се Раоден. — Тук защо е толкова тъмно?
— Защото сме в Елантрис, суле. Човек не може да иде до пазара и да си купи масло за лампата, като му свърши.
— Е, все някъде трябва да има. В града сигурно е имало складове.
— Ех, суле — поклати глава Галадон. — Още не разбираш, нали? Това е Елантрис, градът на боговете. За какво са им на тях такива прости работи като лампи и масло? Виж стената.
Раоден се обърна. На стената до него имаше метална плоча. Беше нащърбена от времето, но все още се виждаше гравираният аон Аше, същият, който бе нарисувал преди малко.
— Тези плочи са светели по-ярко и стабилно от всяка лампа, суле — обясни Галадон. — Елантрисците ги пускали и загасяли с едно докосване. Не са им трябвали лампи с масло, защото са си имали достатъчно надежден източник на светлина. По същата причина няма въглища, пещи и дори кладенци. Водата е текла по тръби в стените. Без аондор този град е практически негоден за обитаване.
Раоден потърка плочата с пръст и усети линиите на аона Аше.
Нещо катастрофално се бе случило. Нещо бе изгубено само за десет кратки години. Толкова ужасно, че земята се бе разцепила и боговете бяха паднали. Но без да разбере как работи аондор, не можеше да проумее какво е причинило катаклизма. Обърна се и огледа двете етажерки с книги. Едва ли в някоя от тях щеше да има директни обяснения за аондор. Но все пак бяха написани от елантрисци и бе възможно магията да е спомената на места.
Това можеше да отведе внимателния читател до вникване в механизма на аондор. Може би.
Мислите му бяха прекъснати от остра болка в стомаха. Не беше като глада, който чувстваше едно време. Стомахът му не къркореше. Но болката оставаше и даже ставаше по-настойчива. Започваше да разбира защо това, наред с другите болки, можеше да превърне хората в животните, които го бяха нападнали първия ден.
— Ела — обърна се той към Галадон. — Трябва да свършим нещо.
Площадът беше като през предния ден: мизерия, стенещи клетници и високи неприветливи порти. Слънцето бе извървяло три четвърти от пътя. Беше време за новите изгнаници в Елантрис.
Раоден го оглеждаше от покрива на една сграда. Осъзна, че този път има нещо различно. На върха на стената забеляза малка група хора.
— Кой е този? — поинтересува се Раоден и посочи високата фигура, застанала на площадката над портите. Мъжът беше разперил ръце, а кървавочервеното му наметало плющеше на вятъра. Думите му не се чуваха от такова разстояние, но очевидно викаше.
Галадон изръмжа изненадано.
— Деретски гьорн. Не знаех, че има такъв в Арелон.
— Гьорн? Тоест висш жрец? — Раоден присви очи да разгледа по-подробно фигурата, застанала високо над тях.
— Изненадан съм, че един от тях е дошъл толкова далече на изток. Те мразеха Арелон още преди реод.
— Заради елантрисците?
Галадон кимна.
— Но не само заради обожествяването им, независимо какво говорят. Деретите мразят вашата страна, защото армиите им така и не намериха начин да прекосят планините и да ви нападнат.
— Какво ли прави там горе? — зачуди се Раоден.
— Проповядва. Какво друго да правят жреците? Сигурно твърди, че всичко това е наказание от неговия бог. Изненадан съм, че не се сетиха по-рано.
— Хората си го мислят от години. Но досега никой не проявяваше кураж да го изрече открито. Тайно се боят, че елантрисците ги изпитват и един ден ще се завърнат с пълното си могъщество, за да накажат неверниците.
— Още ли? — ахна Галадон. — Мислех, че подобни вярвания са изчезнали за десет години.
Раоден поклати глава.
— Дори в момента мнозина се молят това да стане, а други се боят от завръщането им. Градът беше силен, Галадон. Не знаеш колко красив беше преди.
— Знам, суле. Не съм живял цял живот в Дуладел.
Гласът на жреца премина в кресчендо и той отправи последен порой от крясъци, преди да се завърти и да изчезне от поглед. Дори от това разстояние се усещаше гнева и омразата в гласа на гьорна. Галадон беше прав. Този мъж определено не ги благославяше.
Раоден поклати глава и свали поглед към портите.
— Галадон, какъв е шансът и днес да доведат някого?
Мъжът сви рамене.
— Трудно е да се каже, суле. Понякога минават седмици без новодошъл, но съм виждал и по петима за един ден. Ти дойде оня ден, жената вчера, кой знае. Може би Елантрис ще има нова плът за трети пореден път. Коло?
Раоден кимна и загледа портата очаквателно.
— Суле, какво възнамеряваш да правиш? — попита Галадон неловко.
— Възнамерявам да изчакам.


Новодошлият беше възрастен мъж, в края на четирийсетте, с мършаво лице и нервен поглед. Щом портите се затвориха зад него, Раоден слезе от покрива и направи няколко крачки по площада. Галадон го последва с разтревожено изражение. Явно подозираше, че Раоден е замислил нещо глупаво.
И беше прав.
Новодошлият се взираше тъжно в портата. Раоден го изчака да направи случайната стъпка, която щеше да реши чия ще е привилегията да го ограби. Мъжът продължаваше да се оглежда нервно. След още няколко минути той направи колеблива стъпка надясно. Същата посока, която бе избрал и Раоден.
— Хайде — каза принцът и тръгна напред. Галадон изстена и промърмори нещо на дуладелски.
— Теорен? — подвикна Раоден, избирайки едно от популярните имена.
Мършавият мъж се извърна изненадано, след което се огледа с объркване.
— Теорен, наистина си ти! — Раоден го прегърна през рамо. След това продължи с по-тих глас. — Приятелю, имаш две възможности. Или ще правиш каквото ти кажа, или онези мъже в сенките ще те подгонят и пребият.
Човекът хвърли тревожен поглед към сенките.
За щастие в този момент хората на Шаор решиха да се раздвижат и фигурите им се показаха на светло, а дивите им очи бяха втренчени гладно в новодошлия.
Това беше достатъчно.
— Какво да правя? — попита мъжът с треперещ глас.
— Бягай! — нареди Раоден и се втурна по една от алеите.
Човекът нямаше нужда от подканяне. Беше толкова бърз, че Раоден се притесни да не го изпревари и да се изгуби някъде. Отзад се чу сподавено възклицание, щом Галадон проумя какво се случва. Едрият дуладелец нямаше проблеми да ги настигне. Въпреки прекараното в Елантрис време той беше в доста по-добра форма от Раоден.
— Какво, в името на Долокен, си мислиш, че правиш, глупако?
— Ще ти кажа след малко — отвърна кратко Раоден, за да пести силите си, докато тича.
Дъхът му не свършваше, но тялото започваше да се уморява. Усети предвестниците на прималяването и осъзна, че от тримата той е най-бавният бегач. Но пък единствен знаеше къде отиват.
— Надясно! — изкрещя той и новият и се втурна по страничната алейка. Двамата го последваха, както и биячите, които ги следваха неотклонно. За щастие, целта им не беше далече.
— Руло — изпсува Галадон, когато осъзна къде отиват. Беше една от къщите, които му бе показал предния ден, тази с нестабилните стълби. Раоден се втурна през вратата и нагоре по стълбището, като на няколко пъти щеше да падне, защото стъпалата поддаваха. Щом стигна на покрива, използва цялата си останала сила, за да избута останките от глинено-тухлен разсадник върху стълбите, след като спътниците му ги прекосиха. Изгнилата конструкция не можа да понесе тежестта и се срути на земята с трясък.
Галадон погледна критично към дупката. Хората на Шаор се бяха скупчили долу, а настървението им беше притъпено за миг от реалността.
— Сега какво, гений? — повдигна вежди Галадон.
Раоден се приближи до новия, който пъхтеше от качването по стълбите. Принцът прибра част от даровете му и хвърли останалото на глутницата отдолу. Чуха се звуци от борба, мъжете се сбиха за храната.
Раоден се дръпна назад.
— Да се надяваме, ще осъзнаят, че няма какво повече да ни вземат, и ще си тръгнат.
— А ако не го направят? — натърти Галадон.
Раоден сви рамене.
— Нали можем да живеем вечно без вода и храна?
— Да, но предпочитам да не изкарвам вечността на покрива на тази къща. — Галадон изгледа новодошлия и като придърпа Раоден настрани, прошепна: — Суле, каква беше тази работа? Можеше да им хвърлиш храната още на площада. Защо изобщо го „спаси“? Хората на Шаор може би нямаше да го наранят.
— Нямаше как да сме сигурни. Пък така той смята, че ми дължи живота си.
Галадон изсумтя.
— Е, сега имаш още един последовател на евтината цена да враждуваш с една трета от престъпниците на Елантрис.
— Това е само началото — усмихна се Раоден. Въпреки смелите думи не беше съвсем сигурен в действията си. Беше изумен как натъртеният палец продължава да го боли, а и си беше одрал ръцете, докато събаряше стълбата.
Не беше толкова болезнено като палеца, но заплашваше да отвлече вниманието му от плана. „Продължавай да се движиш. Продължавай да работиш. Не позволявай на болката да поеме контрол.“
— Казвам се Мареше — обясни новодошлият. — Бижутер съм.
— Бижутер — измърмори недоволно Раоден и скръсти ръце. — Няма да ни е от полза. Какво друго умееш?
Мареше го погледна възмутено, сякаш забравил, че преди минути трепереше от страх.
— Бижутерството е много полезен занаят, господине.
— Не и в Елантрис. — Галадон се приближи към дупката, да види дали бандитите са се махнали. Явно не бяха, защото хвърли доста злобен поглед към Раоден.
Принцът го пренебрегна демонстративно и се обърна към Мареше.
— Какво друго умееш?
— Всичко.
— Това е доста общо, приятелю. Може ли малко по-определено?
Мареше вдигна ръка в драматичен жест.
— Аз съм майстор. Занаятчия. Мога да правя всичко, защото Доми ми е дал душа на творец.
Галадон изсумтя от позицията си до стълбището.
— А обувки? — попита Раоден.
— Обувки ли? — попита Мареше с леко засегнат тон.
— Да, обувки.
— Предполагам, че да. Те едва ли изискват уменията на истински занаятчия.
— И истински иди… — започна Галадон, но Раоден го прекъсна.
— Майстор Мареше — каза принцът максимално дипломатично. — Хората пристигат в града само с погребална роба. Ако човек може да прави обувки, ще е много полезен.
— Какви обувки? — попита Мареше.
— Кожени. Но няма да е лесно. Елантрисците не могат да си позволят грешки. Ако обувките не стават, ще направят пришки. Пришки, които никога няма да се излекуват.
— Как така никога? — промълви Мареше притеснено.
— Вече сме елантрисци, Мареше — обясни Раоден. — Раните ни не зарастват.
— Не зарастват?…
— Искаш ли пример, занаятчио? — намеси се Галадон. — Може да се уреди лесно. Коло?
Мареше пребледня и погледна към Раоден.
— Явно не ме харесва много.
— Глупости. — Раоден го прегърна през рамо и го завъртя настрани от ухилената физиономия на Галадон. — Той си е такъв.
— Щом казвате, господарю…
Раоден помълча малко.
— Наричай ме Дух. — Това беше значението на аона Рао.
— Господарю Дух. — Мареше присви очи. — Изглеждаш ми познат.
— Никога не сме се виждали. Кажи сега за обувките…
— Значи трябва да пасват перфектно, без никакви неудобства?
— Знам, че звучи трудно. Ако не е по силите ти…
— Няма такова нещо. Ще го направя, господарю Дух.
— Чудесно.
— Не си тръгват — обади се Галадон отзад.
Раоден изгледа едрия дуладелец.
— Е, и какво? Не е като да имаме спешна работа. Тук даже е доста приятно. Стой спокойно и се наслаждавай.
От облаците над тях се разнесе гръм и Раоден усети първата капка.
— Страхотно — изръмжа Галадон. — Вече се наслаждавам.


8.

Сарене реши да не приема поканата на чичо си да живее при него. Изкушаваше се да остане при семейството му, но се боеше, че ще изгуби позицията си в двора. Дворецът беше фонтан от информация, преливащ от благороднически клюки и интриги. Ако искаше да се противопостави на Хратен, трябваше да бъде информирана.
Затова на следващия ден, след срещата с Кайн, тя взе триножник и бои и се цопна право в средата на тронната зала на Ядон.
— Какво, в името на Доми, правиш тук, момиче! — възкликна кралят, който се появи с обичайната си тълпа прислужници.
Сарене вдигна поглед от платното и се направи на изненадана.
— Рисувам, татко. — Тя махна с четката и червената боя опръска незащитеното лице на канцлера.
Ядон въздъхна.
— Виждам, че рисуваш. Защо го правиш тук?
— О — отвърна Сарене невинно. — Прерисувам картините ти, татко. Много ми харесват.
— Прерисуваш?… — Ядон я погледна изумено. — Но…
Сарене завъртя платното с горда усмивка и показа на краля нещо, което смътно напомняше на една от картините му с цветя.
— О, в името на Доми! — изръмжа Ядон. — Щом искаш, рисувай, момиче. Но не го прави в средата на тронната ми зала!
Сарене се опули, примигна няколко пъти, след което придърпа стола и статива си до една колона и продължи да рисува.
Ядон изръмжа.
— Искам… уф, Доми да го вземе! Не си заслужава усилията.
Кралят се завъртя и тръгна към трона, нареждайки на секретаря си да продължат с първата петиция — спор между двама благородници за някаква собственост.
Аше долетя до платното й и заговори тихо.
— Мислех, че ще ви прокуди от двора, милейди.
Сарене поклати глава и се поздрави вътрешно с усмивка.
— Ядон е избухлив и лесно се пали. Колкото повече се убеждава, че съм безмозъчна, толкова по-малко ще ми се меси. Ще знае, че няма да го разбера и само ще се ядосва.
— Почвам да се чудя как такъв човек е докопал престола — отбеляза Аше.
— Добър въпрос — призна Сарене и потупа бузата си. — Макар че може би го подценяваме. Може да не е добър крал, но очевидно е изключителен търговец. За него аз съм изчерпан ресурс. Получил си е споразумението и вече не го интересувам.
— Не съм убеден, милейди. Изглежда твърде тесногръд, за да запази трона си за дълго.
— И вероятно ще го загуби — отсъди Сарене. — Подозирам, че онзи гьорн е дошъл за това.
— Добро предположение, милейди — каза Аше с дълбокия си глас. Той се доближи до платното и застина пред намацаните петна и кривите линии. — Ставате по-добра, милейди.
— Не се подигравай.
— Не, наистина, ваше височество. Когато почнахте преди пет години, никога не можех да позная, какво рисувате.
— И какво е това сега?…
Аше направи пауза.
— Купа с плодове? — предположи той с надежда.
Сарене въздъхна раздразнено. Обикновено беше добра с каквото се захванеше, но тайните на рисуването й се изплъзваха. Беше изумена от липсата си на талант и бе продължила упорито да се опитва. За съжаление художествените техники отказваха да се преклонят пред кралската й воля. Беше майстор в политиката, роден лидер и дори разбираше от джиндоска математика. Но беше ужасен художник. Не че това я спираше. Все пак беше неоспоримо инатлива.
— Някой ден нещата ще се наместят и ще успея да предам на платното това, което е в главата ми.
— Разбира се, милейди.
Сарене се усмихна.
— Дотогава да се преструваме, че съм почитател на някое от сворденските течения в крайния абстракционизъм.
— А, да. Школата на креативната заблуда. Много добре, милейди.
Двама мъже бяха дошли да представят случая си пред краля. Двамата си приличаха, носеха модни жакети над дантелени ризи и панталони с натруфени крачоли. Сарене се заинтересува от третия мъж, който бе доведен от дворцовата стража. Беше незабележителен светлокос човек, облечен в прости кафяви дрехи.
Беше очевидно недохранен и в очите му се четеше безнадеждност, което притесни Сарене.
Спорът се отнасяше до селянина. Очевидно той бе избягал от единия благородник преди три години, но бе заловен от втория. Вместо да го върне, благородникът го бе пратил да работи. Спорът всъщност не беше заради селянина, а заради децата му. Човекът беше женен от две години и му се бяха родили две деца по време на престоя му при втория благородник. Аристократите се караха за собствеността върху децата.
— Мислех, че робството е незаконно в Арелон — каза тихо Сарене.
— Така е, милейди — отвърна объркано Аше. — Не разбирам.
— Говорят за фигуративна собственост, братовчедке — чу се глас до нея. Сарене надникна изненадано иззад платното. Лукел, големият син на Кайн, стоеше усмихнат до триножника й.
— Лукел! Какво правиш тук!
— Аз съм един от най-богатите търговци в града, братовчедке — обясни той, след което заобиколи и погледна картината й с повдигнати вежди. — Имам постоянен достъп до двора. Изненадах се, че не ме видя, като влезе.
— Тук ли беше?
Лукел кимна.
— В дъното. Възобновявах някои стари познанства. Доста време отсъствах от града.
— Защо не ми се обади?
— Стана ми интересно какво правиш — отвърна той с усмивка. — Не мисля, че досега някой е окупирал центъра на тронната зала за ателие.
Сарене усети, че се изчервява.
— Получи се, нали?
— Прекрасно. Което не може да се каже за рисунката. — Той помълча. — Това е кон, нали?
Сарене се намръщи.
— Къща?
— Не е и купа с плодове, милорд — обади се Аше. — Вече я питах.
— Е, тя каза, че това е копие на картина в залата. Ако изредим всичките, все ще отгатнем.
— Брилянтна идея, господарю Лукел — одобри Аше.
— Достатъчно — изръмжа Сарене. — Онази насреща е. Нея гледах, докато рисувах.
— Онази? — възкликна Лукел. — На нея има цветя.
— И?
— Какво е това тъмното в средата на твоята?
— Цветя — отвърна Сарене.
— Аха. — Лукел погледна отново картината й, след което пак модела. — Щом казваш, братовчедке.
— По-добре ми обясни правния проблем на Ядон, преди да се ядосам, братовчеде — каза Сарене със заплашителен сладникав тон.
— Добре. Какво те интересува?
— Според нашите познания в Арелон робството е незаконно, но онези мъже повтарят, че селянинът е тяхна собственост.
Лукел се намръщи и погледна спорещите аристократи.
— Робството е незаконно, но вероятно не за дълго. Преди десет години тук нямаше селяни и благородници, само елантрисци и всички останали. След това нещата се измениха и хората вече нямат своя земя, минаха под феодално господство и сега са крепостни селяни, нещо, което наподобява древния фьорденски строй. Скоро ще станат само собственост.
Сарене се намръщи. Самият факт, че кралят изслушваше такъв случай и се замисляше да отнеме децата на човека, за да защити честта на някакъв благородник, беше чудовищен. Уж обществото се бе издигнало над тези неща. Селянинът гледаше с помръкнал поглед сякаш светлината бе избита систематично от очите му.
— По-лошо е, отколкото се опасявах.
Лукел кимна.
— Първото нещо, което направи Ядон, щом взе престола, бе да премахне индивидуалното земевладение. Арелон нямаше армия, но Ядон можеше да ангажира наемници и да принуди хората. Обяви, че цялата земя принадлежи на короната и награди тези търговци, които го бяха издигнали, с владения и титли. Само неколцина, като баща ми, имаха достатъчно пари и земи, така че кралят да не смее да ги пипне.
Сарене усети как отвращението от свекъра й се засилва. Преди Арелон се хвалеше, че е най-напредналото и щастливо общество на света. Ядон го беше смачкал и превърнал в нещо, което дори Фьорден не ползваше вече.
Сарене изгледа краля и се обърна към Лукел.
— Ела — каза тя и дръпна братовчед си настрани, за да говорят по-открито. Виждаха краля, но бяха достатъчно далече от останалите групички, за да не бъдат подслушани. — С Аше си говорихме по-рано. Как изобщо е успял да вземе трона?
Лукел сви рамене.
— Ядон е… сложна личност, братовчедке. В някои отношения е тесногръд, но умее да се справя с хората. Точно това го прави и успешен търговец. Беше начело на местната гилдия преди реод. Беше най-великият мъж в региона, без да е пряко свързан с Елантрис. Търговската гилдия беше автономна организация, която не се спогаждаше добре с елантрисците. Те осигуряваха безплатна храна за хората, което улесняваше живота на населението, но вредеше на търговците.
— Защо не са внасяли други неща? — учуди се Сарене. — Не хранителни стоки?
— Елантрисците можеха да сътворят почти всичко, братовчедке. И макар повечето им произведения да не бяха безплатни, те осигуряваха материали на доста по-ниски цени, особено с премахването на транспортните разходи. Накрая търговската гилдия сключи споразумение и накара Елантрис да осигурява само най-необходимите неща на населението. Така гилдията можеше да внася по-скъпите стоки и да ги продава на по-заможните граждани, които по ирония бяха и членове на гилдията.
— А след това се случил реод — каза Сарене, вече започваше да разбира.
Лукел кимна.
— Елантрис падна и търговската гилдия начело с Ядон остана най-могъщата организация в четирите външни града. Членовете й бяха богати и се познаваха с останалите заможни хора. Фактът, че имаха търкания с Елантрис, заздрави репутацията им в очите на народа. Ядон беше естественият избор за крал. Това обаче не означава, че е особено добър монарх.
Сарене кимна. Седналият на трона Ядон най-сетне бе взел решение относно случая. Той обяви, че беглецът ще бъде върнат на първия благородник, а децата остават за втория.
— Защото са били хранени и отгледани от настоящия си господар.
Селянинът не протестира, само сведе очи. Сарене се натъжи. След това мъжът вдигна поглед и в него се четеше нещо отвъд покорството. Омраза. Имаше достатъчно дух за тази могъща емоция.
— Това няма да продължи дълго — каза тихо тя. — Хората няма да го търпят.
— Работническата класа е живяла векове във фьорденската феодална система — отбеляза Лукел. — А с тях са се отнасяли по-лошо, отколкото с животните.
— Да, но те са били родени в нея. Хората в древен Фьорден не са познавали друга система. За тях феодализмът е бил единствената реалност. Тукашните хора са други. Десет години не са толкова много. Арелонските селяни помнят, че доскоро техните господари са били обикновени търгаши. Знаят, че е имало и по-добър живот. И по-важното, знаят, че управлението може да се срине и слугите да станат господари. Ядон ги е натоварил твърде много, твърде бързо.
Лукел се усмихна.
— Говориш като принц Раоден.
Сарене млъкна.
— Познаваше ли го добре?
— Беше най-добрият ми приятел — кимна тъжно Лукел. — Най-страхотният човек, когото познавах.
— Разкажи ми за него — помоли тя с тих глас.
Лукел се замисли малко и заговори с почит.
— Раоден правеше хората щастливи. Човек можеше да се вкисне от неприятностите си, а принцът с оптимизъм и няколко думи умееше да го накара да проумее, че се тревожи за глупости. Освен това беше много умен. Знаеше всички аони и ги рисуваше прецизно. Непрекъснато измисляше странни философии, които само татко разбираше. Дори след като завърших сворденския университет, не можех да схвана половината му теории.
— Звучи невероятно.
Лукел се усмихна.
— Не го биваше само на карти. Винаги губеше на туледу, дори когато играехме на вързано за вечерята. Щеше да е ужасен търговец, хич не му пукаше за парите. Беше готов да загуби само защото знаеше, че изпитвам удоволствие от тръпката. Не съм го виждал тъжен или гневен, освен когато посещаваше външните плантации. Често се срещаше с хората. След това се връщаше в двора и изразяваше мнението си прямо.
— Обзалагам се, че кралят не е бил очарован — вметна Сарене с тънка усмивка.
— Направо полудяваше. Опитваше всичко, за да го накара да мълчи, но не се получаваше. Принцът се противопоставяше на всяка кралска заповед. Като престолонаследник имаше право да изразява мнението си пред краля. Принцесо, не знаеш какво е сгълчаване, докато не си видяла Раоден в действие. Беше толкова строг на моменти, че даже камъните трепереха.
Сарене се отпусна назад, представяйки си с наслада как Ядон е порицаван от сина си пред целия двор.
— Липсва ми — добави тихо Лукел. — Тази страна има нужда от Раоден. Беше започнал да полага основите за промяна. Имаше много сподвижници сред благородниците. Сега групата се разпада без водачеството му. С татко се опитваме да ги задържим, но мен ме нямаше толкова дълго, че съм изтървал нещата. А малцина от тях вярват на татко.
— Защо така?
— Винаги е имал репутация на размирник. Пък и няма титла. Отказа всички предложения на краля.
Сарене се намръщи.
— Чакай малко. Мислех, че чичо Кайн е против краля. Защо Ядон ще му дава титли?
Лукел се усмихна.
— Ядон няма избор. Цялото му управление е изградено върху богатството. Татко е много заможен, а според закона парите са равни на благородство. Кралят е глупаво решил, че всички богаташи ще мислят като него и няма да има опозиция, ако раздава титли на влиятелните. Отказът на татко директно подкопава властта на Ядон и кралят го знае. Ако дори един богаташ не е благородник, системата на арелонската аристокрация е дефектна. Старият Ядон се спича всеки път, щом татко се появи в двора.
— Значи трябва да идва по-често — каза Сарене злобно.
— Татко често си намира причини да намине. Двамата с Раоден се срещаха почти всеки ден тук, за да играят шинда. Ядон се мръщеше, че го правеха в тронната му зала, но според законите дворът бе отворен за всеки поканен от сина му и нямаше как да ги изхвърли.
— Явно принцът е имал талант да използва собствените закони на краля срещу него.
— Едно от най-добрите му качества — усмихна се Лукел. — Раоден успяваше да извърти всеки нов декрет, така че да се обърне срещу баща му. Ядон опитваше постоянно през последните пет години да измисли как да обезнаследи Раоден. В крайна сметка Доми реши този проблем вместо него.
Доми или някой наемен убиец… Подозренията на Сарене нарастваха.
— Кой ще го наследи сега?
— Не е съвсем сигурно. Ядон сигурно се надява да има нов син. Ешен е достатъчно млада. Иначе би трябвало да са някои от по-могъщите херцози. Лорд Телрий или лорд Роял.
— Тук ли са? — попита Сарене и огледа тълпата.
— Роял не е. А онзи там е херцог Телрий. — Лукел кимна към един помпозен мъж в другия край на помещението. Беше строен и изпънат. Щеше да е красив, ако не беше облечен толкова натруфено. По дрехите му бяха пришити скъпоценни камъни, а пръстите му бяха отрупани със злато и сребро. Мъжът се обърна и Сарене видя, че лявата страна на лицето му е загрозена от масивен лилав родилен белег.
— Да се надяваме, че няма да вземе трона — продължи Лукел. — Ядон е твърдоглав, но поне се оправя с финансите. Скъперник е, докато Телрий е развейпрах. Обича парите и тези, които му ги дават. Щеше да е най-богатият човек в Арелон, ако не пилееше толкова. Сега е на трето място след краля и херцог Роял.
Сарене се намръщи.
— Кралят щеше да обезнаследи Раоден и да остави страната без наследник? Не е ли чувал за гражданска война?
Лукел сви рамене.
— Очевидно предпочиташе да рискува, отколкото да остави Раоден начело.
— Не иска свободата и съчувствието да провалят дребната му монархийка — заключи Сарене.
— Точно.
— Тези благородници, които са симпатизирали на Раоден. Срещат ли се още?
— Не. — Лукел се намръщи. — Страх ги е да продължат без протекциите на принца. Все пак убедихме неколцина да се видим за последно утре. Но се съмнявам, че ще излезе нещо.
— Искам да дойда — каза Сарене.
— Те не харесват нови хора, братовчедке — предупреди я Лукел. — Напоследък са подозрителни, знаят, че срещите ни може да се тълкуват като измяна.
— Нали уж е последно събиране. Какво толкова ще стане, ако се присъединя? Ще откажат да дойдат пак ли?
Лукел се замисли, след което се усмихна.
— Добре, ще кажа на татко и той ще намери начин да те вмъкне.
— Може да му кажем на обяд. — Сарене погледна разочаровано към картината си за последно и започна да прибира боите.
— Значи ще дойдеш да обядваш с нас?
— Чичо Кайн обеща фьорденска кухня. Пък и след днешната гледка не мисля, че мога да седя тук и да гледам правосъдието на Ядон. Ще започна да го замерям с картини, ако ме ядоса още малко.
Лукел се засмя.
— Това вероятно не е добра идея, нищо че си принцеса. Хайде, Кайсе ще умре от радост, че идваш. Татко винаги готви по-добре, ако имаме гости.


Лукел беше прав.
— Тук е! — изпищя Кайсе възторжено, щом я видя. — Татко, трябва да сготвиш!
Джала се появи от близката врата, за да целуне и прегърне съпруга си. Прошепна му нещо на фьорденски и Лукел се усмихна, търкайки нежно рамото й. Сарене ги изгледа със завист и стисна зъби. Беше принцеса на Теод. Нямаше право да се оплаква от необходимостта от държавни бракове. Доми беше отнел съпруга й, преди да го види, защото очевидно искаше умът й да е остър по други причини.
Чичо Кайн се появи от кухнята, тикна книгата в престилката си и я поздрави с една от мечешките си прегръдки.
— Значи не можа да не дойдеш. Няма как да се устои на магическата кухня на Кайн, а?
— Не, татко. Тя просто е гладна — обяви Кайсе.
— О, така ли? Сядай, Сарене. Обядът ще е готов след малко.
Обядът беше почти като предишната вечеря. Кайсе се оплакваше, че става бавно, Даорн опитваше да се държи по-зряло от сестра си, а Лукел ги тормозеше, както се полагаше на всеки голям брат. Адиен се появи по-късно и продължи да си мърмори някакви числа. Кайн изнесе димящите плата и се извини за отсъствието на съпругата си, която бе ангажирана с нещо друго.
Храната беше вкусна, а разговорът приятен. Поне докато Лукел не реши да осведоми фамилията за художническите напъни на Сарене.
— Мисля, че твори в някакъв неоабстракционизъм — обяви братовчед й с напълно сериозен тон.
— Така ли? — попита Кайн.
— Да. Но не знам какво иска да внуши, като изобразява цветя с кафяво петно, смътно наподобяващо кон.
Сарене се изчерви, щом останалите се засмяха. Но не беше свършило. Аше избра момента, за да я предаде и той.
— Нарича се школа на креативната заблуда — обясни сеонът с дълбокия си официален глас. — Вярвам, че принцесата се наслаждава, създавайки изкуство, което изобщо не може да бъде разбрано.
Кайн почти щеше да падне от смях. Тормозът на Сарене приключи, защото темата се отметна към нещо, което предизвика известен интерес у нея.
— Няма школа на креативната заблуда — информира ги Кайсе.
— Няма ли? — попита баща й.
— Не. Има импресионисти, неорепрезентатори, абстрактно деривативни и ревивационисти. Само това са.
— Така ли? — попита Лукел с усмивка.
— Да. Имаше движение на реалистите, но те са същите като неорепрезентаторите. Смениха само имената, за да звучат по-надуто.
— Стига се фука пред принцесата — измърмори Даорн.
— Не се фукам — изпуфтя Кайсе. — Аз съм образована.
— Фукаш се — настоя Даорн. — Освен това школата на реалистите не е същата като на неорепрезентаторите.
— Даорн, спри да се заяждаш със сестра си — нареди Кайн. — Кайсе, спри да се фукаш.
Кайсе се намръщи и сърдито си замърмори нещо неразбираемо.
— Какво прави? — попита объркано Сарене.
— Ругае на джиндоски — обясни небрежно Даорн. — Винаги прави така, когато загуби спор.
— Мисли, че не е срамно, ако говори други езици — добави Лукел. — Сякаш това доказва, че е по-интелигентна от останалия свят.
Потокът от думи на русото момиче смени звученето си. Сарене осъзна изненадано, че Кайсе говори на фьорденски.
Освен това не беше свършила. В края на тирадата й имаше кратък, но категоричен изблик на нещо, звучащо като дуладелски.
— Колко езика владее? — попита с изумление Сарене.
— Четири-пет. Освен ако не е научила още някой, докато ме нямаше. Но скоро ще трябва да спре. Според сворденските учени човек може да овладее шест езика, преди мозъкът му да почне да се обърква.
— Една от целите на Кайсе е да ги опровергае — обясни Кайн с пресипналия си глас. — Както и да изяде цялата храна в Арелон.
Кайсе изсумтя обидено и се върна към яденето.
— Двамата са много… информирани — каза Сарене.
— Не се впечатлявай — посъветва я Лукел. — Скоро учиха за изкуството и двамата се състезават кой ще надмине другия.
— Въпреки това.
Кайсе продължаваше да мърмори нещо над чинията си.
— Какво каза? — попита Кайн с твърд тон.
— Ако принцът беше тук, щеше да ме послуша. Той винаги вземаше моята страна.
— Само се шегуваше — изтъкна Даорн. — Това се нарича сарказъм.
Кайсе му се изплези.
— Той мислеше, че съм красива, и ме обичаше. Чакаше да порасна, за да може да се ожени за мен. Тогава щях да стана кралица и да ви хвърля в тъмницата, докато не признаете, че съм права.
— Нямаше да се ожени за теб, глупачке — намръщи се Даорн. — Той се ожени за Сарене.
Кайн забеляза как племенницата му посърна при споменаването на принца и смълча децата със строг поглед. Но вредата бе нанесена. Колкото повече научаваше за него, толкова повече мислеше за нежния му глас, пътуващ стотици мили чрез сеоните, за да говори с нея. Помнеше писмата му, в които описваше живота в Арелон и как подготвя място за нея. Беше толкова развълнувана, че реши да подрани с цяла седмица.
Но явно пак бе закъсняла.
Може би трябваше да послуша баща си. Той се колебаеше за този брак, макар да знаеше, че Теод има нужда от силен съюз с новото арелонско управление. Двете страни имаха еднакво расово и културно наследство, но не поддържаха дълбоки контакти през последните десет години. Бунтовете след реод заплашваха всеки, свързан с елантрисците, в това число и теодската аристокрация. Но Фьорден беше разширил границите си отново, този път предизвиквайки колапса на Дуладелската република, и Теод трябваше да възстанови старите съюзи, иначе щеше да се изправи сам срещу ордите на вирна.
Това бе подтикнало Сарене да предложи брака. Баща й беше против в началото, но после склони поради чисто практични причини. Нямаше по-силна връзка от кръвното сродяване, особено с престолонаследник. Нормално беше договорът да забранява на Сарене да се омъжи отново. Раоден беше млад и здрав, и всички предполагаха, че ще живее още десетилетия.
Кайн каза нещо.
— Какво, чичо?
— Питам дали искаш да видиш нещо из Кае. Вече си тук от няколко дена. Време е да те разведем. Сигурен съм, че Лукел ще го стори с удоволствие.
Стройният мъж вдигна ръце.
— Съжалявам, татко. С радост ще покажа града на красивата ни братовчедка, но двамата с Джала трябва да сключим една сделка за износ на коприна към Теод.
— Двамата ли? — възкликна изненадано Сарене.
— Разбира се. — Лукел остави салфетката и се надигна. — Джала е страхотна в пазарлъците.
— Това е единствената причина да се ожени за мен — призна сворденската жена с плътния си акцент и лека усмивка. — Лукел е търговец. Гледа да извлече печалба от всичко, дори от брака.
— Точно така. — Лукел се засмя и подаде ръка на съпругата си. — Това, че е умна и красива, не е от значение. Татко, благодаря за обяда. Беше прекрасен. Приятен ден.
Двойката ги напусна, без да спира да се гледа в очите.
Даорн се направи, че му се повдига.
— Татко, говори с тях. Толкова са лигави, че чак ми се отяжда.
— Скъпият ни брат е съвсем изкуфял — съгласи се Кайсе.
— Търпение, деца. Лукел е женен само от месец. Дайте му още малко време и ще се оправи.
— Надявам се — каза Кайсе. — Направо ми се повдига. — Всъщност според Сарене й нямаше нищо. Момичето продължаваше да яде все така лакомо.
Адиен си мърмореше неговите неща. Явно нямаше какво друго да каже, освен изброяването на числа и по някоя дума, която звучеше като „Елантрис“.
— Бих искала да разгледам града, чичо. — Брътвежът на момчето й напомни нещо. — Особено Елантрис. Искам да знам за какво толкова са се прехласвали по него.
Кайн потърка брадичка.
— Е, близнаците може да ти го покажат. Знаят как се стига до Елантрис, а и така няма да ми досаждат известно време.
— Близнаци ли?
— Така ги нарича Лукел — усмихна се Кайн.
— На нас не ни харесва — обади се Даорн. — Не сме близнаци, дори не си приличаме.
Сарене погледна двете руси деца с почти еднакви решителни изражения и се усмихна.
— Наистина никак.


Стените на Елантрис се извисяваха над Кае като намръщен страж. Щом доближиха подножието им, Сарене осъзна колко са внушителни. Беше посещавала Фьорден и бе впечатлена от укрепените му градове, но те не можеха да се сравняват с Елантрис. Стените бяха толкова високи и гладки, че очевидно не бяха сътворени от човешки ръце.
По тях бяха изрисувани големи, сложни аони, много от които не беше виждала, а си мислеше, че е доста образована.
Децата я доведоха до масивно стълбище от външната част на стената. Стълбите имаха арки и множество междинни площадки, от майсторството на изработката им лъхаше царственост. Освен това излъчваха… арогантност. Очевидно бяха част от оригиналния план и доказваха, че масивните стени не са за защита, а по-скоро за отделяне.
Само безкрайно уверени хора щяха да построят толкова масивно укрепление и да добавят стълби от външната му част.
Тази увереност беше неоправдана, защото Елантрис бе паднал. Макар че не под натиска на нашественици, а от нещо друго. Нещо неразбираемо. Реод.
Сарене спря на един каменен парапет, приблизително по средата, и погледна към Кае. Градчето стоеше като малко братче пред огромния Елантрис и опитваше да изглежда впечатляващо, но без успех. Сградите щяха да са внушителни на друго място, но изобщо не можеха да се сравнят с величието на бившата столица.
Красив или не, трябваше да се съсредоточи над Кае. Дните на Елантрис бяха отминали.
Няколко светещи кълба се носеха край стената. Първите сеони, които виждаше наоколо. В началото се развълнува, но после си спомни историите. Преди сеоните не се влияеха от шаод, но това се бе променило с падането на града. Ако сега човек бъдеше взет от шаод, то сеонът му развиваше някаква лудост. Тези около стената кръжаха безцелно като загубени деца. Очевидно се събираха в града, след като господарите им бяха паднали.
Тя отклони поглед, кимна на децата и възобнови изкачването. Кае беше нейната цел, но все още искаше да види Елантрис. Имаше нещо в него — размерите, аоните, репутацията, които трябваше да погледне лично.
Докато се изкачваше, прокара ръка по един издълбан в стената аон. Линиите бяха широки колкото дланта й. Между каменните блокове нямаше цепнатини. Точно както бе чела, сякаш стената бе направена от една огромна скала.
Но вече не беше в идеално състояние. Близо до върха бе изронена на много места. Даже имаше големи откъртени парчета, оставили назъбени рани, като гигантски хапки. Въпреки това беше много впечатляващо, особено гледката отгоре.
— Олеле! — възкликна Сарене, усещайки, че се замайва.
Даорн я дръпна за роклята.
— Не стой на ръба, Сарене.
— Добре съм — каза тя. Въпреки това го остави да я издърпа назад.
Аше се приближи, пулсирайки разтревожено.
— Може би не е добра идея, милейди. Знаете, че имате проблем с височините.
— Глупости — отвърна тя и се овладя. Забеляза, че недалеч по протежението на стената имаше голяма тълпа. Над хората се извисяваше единичен глас, чиито думи не можа да различи.
— Какво става?
Близнаците се спогледаха объркано.
— Не знам — отвърна Даорн.
— Тук обикновено има само стражи — добави Кайсе.
— Хайде да погледнем. — Сарене не беше сигурна, но сякаш разпознаваше акцента. Щом приближиха тълпата, подозренията й се оправдаха.
— Гьорнът! — възкликна възбудено Кайсе. — Исках да го видя. — Тя започна да се провира през хората. Сарене чу раздразненото мърморене, докато момичето си пробиваше път към предната част.
Даорн погледна сестра си с копнеж и направи крачка напред, след което се обърна към Сарене и реши да остане с нея като съвестен водач.
Сарене бе по-сдържана от младата си братовчедка, но беше решена да чуе отблизо думите на Хратен. Затова започна да си пробива път през тълпата, учтиво, но решително, бутайки малкия си страж, докато не излезе отпред.
Хратен беше застанал на една бойница. Беше с гръб към тълпата, но под ъгъл, така че думите му да се чуват.
Речта очевидно бе предназначена за присъстващите, а не за онези отдолу.
Сарене дори не хвърли поглед към Елантрис. Щеше да го разглежда после.
— Вижте ги! — нареди Хратен, сочейки града. — Те загубиха правото си да бъдат хора. Те са животни, нямат воля и желание да служат на Джадет. Те не познават Бог и служат само на страстите си.
Сарене се намръщи. Според Шу-Дерет разликата между човек и животно бе в човешката способност да се служи на Бог, или Джадет на фьорденски. Доктрината й беше позната. Баща й се бе погрижил да получи сериозно образование. Но не можеше да разбере защо един гьорн би си губил времето с елантрисците. Какво щеше да постигне, заклеймявайки общество, което вече бе безвъзвратно рухнало? Поне едно беше ясно. Щом гьорнът имаше причина да проповядва срещу Елантрис, то беше неин дълг да го защити. Можеше да блокира кроежите на врага си, макар да не ги разбираше още.
— Всички знаят, че животните са много по-нисши от човека в очите на Джадет. — Речта на Хратен се извисяваше към кулминация.
Сарене видя шанса си и го сграбчи. Тя затвори очи, придаде си объркано изражение и запита с най-пискливия си невинен гласец:
— Защо?
Хратен млъкна. Беше отправила въпроса си в точния момент, паузата между две изречения. Гьорнът се запъна заради неудобното запитване, загуби ритъма си. Обърна се със строг поглед да види кой го е прекъснал така глупаво. Насреща му стоеше смирената и объркана Сарене.
— Какво защо? — настоя Хратен.
— Защо животните са под хората в очите на господин Джадет?
Гьорнът стисна зъби при израза „господин Джадет“.
— Защото за разлика от хората те могат само да задоволяват страстите си.
Стандартният следващ въпрос щеше да е: „Но и хората задоволяват страстите си“, което щеше да му даде възможност да обясни разликата между божи човек и пропаднал грешник. Сарене обаче не играеше по правилата.
— Чувала съм, че господин Джадет възнаграждава арогантността — каза тя объркано.
Гьорнът я погледна подозрително. Въпросът беше твърде добре поставен, за да идва от толкова глупав човек, за каквато тази жена се представяше. Хратен знаеше, или поне подозираше, че тя си играе с него. Въпреки това трябваше да отговори на въпроса, ако не заради нея, то заради тълпата.
— Джадет възнаграждава амбицията, а не арогантността — подбра внимателно думите си.
— Не разбирам. Амбицията не задоволява ли собствените ни страсти? Защо господин Джадет би я възнаградил?
Хратен губеше публиката и го осъзнаваше. Въпросът беше вековен теологичен аргумент срещу Шу-Дерет, но тълпата не разбираше от древни догматични вражди. Хората виждаха, че някой е задал въпрос, на който Хратен не може да отговори достатъчно бързо и убедително, и вниманието им се притъпяваше.
— Арогантността е различна от животинското — заяви строго Хратен, използвайки високата си позиция, за да поеме контрол над разговора. — Ако човек служи на империята на Джадет, ще бъде бързо възнаграден тук и в отвъдното.
Беше майсторски опит. Успя да отклони темата и да привлече вниманието на тълпата към нова идея. Всички се интересуваха от награди. За негово нещастие Сарене не беше приключила.
— Значи, ако служим на Джадет, страстите ни ще бъдат удовлетворени?
— Единствено вирн служи на Джадет — каза Хратен, докато се чудеше как най-добре да й отвърне.
Сарене се усмихна. Надяваше се, че той ще допусне тази грешка. Едно от основните правила на Шу-Дерет гласеше, че само един човек може да служи пряко на Джадет. Религията беше съвсем военизирана и приличаше на древното феодално управление на Фьорден. Човек служи на тези над него, които от своя страна служат на господарите си, и така докато се стигне до вирн, който служи пряко на Джадет. Всички служеха на империята, но само един бе достатъчно свят, за да общува директно с Бог. Това често пораждаше обърквания и жреците внасяха пояснения, както бе сторил и Хратен.
За негово съжаление обяснението й предоставяше нова възможност.
— Никой не може да служи на Джадет ли? — попита тя объркано. — Даже вие?
Беше глупав аргумент, по-скоро изопачаване на думите му, отколкото истинска атака по Шу-Дерет. В нормален религиозен спор Сарене нямаше шанс срещу истински гьорн. Но целта й не бе да обори учението му, а само да провали речта.
Хратен вдигна очи, осъзнавайки грешката си. Цялото му планиране беше пропаднало и тълпата се бе люшнала в нова посока.
Гьорнът се опита да прикрие грешката, като насочи разговора в по-познати води, но Сарене държеше тълпата с типичния похват на жена на ръба на истерията.
— Ох, какво ще правим? — поклати глава тя. — Боя се, че тези жречески работи са много сложни за простите хорица като нас.
Това сложи край. Хората започнаха да говорят помежду си и да се разпръскват. Повечето се смееха на ексцентричността на жреците и мъглявите теологични правила. Сарене забеляза, че мнозина са благородници. Сигурно гьорнът бе положил сериозни усилия, за да ги докара на стените на Елантрис. Усети, че се усмихва заради проваления сложен план.
Хратен гледаше как организираната му церемония рухва. Реши да не говори повече. Явно разбираше, че ако се развика в този момент, ще причини повече щети, отколкото добро на каузата си.
За нейна изненада гьорнът отклони поглед от тълпата и й кимна признателно. Не беше точно поклон, но бе най-изпълненият с уважение жест, който бе получавала от деретски жрец. Признание, че битката е спечелена от достоен противник.
— Играете опасна игра, принцесо — каза й тихо той.
— Ще разберете, че съм добра в игрите, гьорн — отвърна тя.
— Тогава до следващата партия. — Той махна на ниския светлокос жрец до него да го последва надолу по стълбите. В очите на другия мъж нямаше нито респект, нито толерантност. Те горяха с такава омраза, че Сарене чак потръпна. Зъбите му бяха стиснати и тя имаше чувството, че мъжът едва се удържа да не я сграбчи и да я хвърли от стената.
Започна да се замайва само при мисълта за това.
— Този ме притеснява — обади се Аше до нея. — Виждал съм и преди такива и нямам добри спомени. Толкова зле построен язовир ще се скъса.
Сарене кимна.
— Той не е от Фьорден. Прилича на слуга на Хратен.
— Да се надяваме, че гьорнът може да контролира кучето си, милейди.
Тя тъкмо кимна и прозвуча внезапен смях. Кайсе почти се търкаляше по земята. Едва бе сдържала веселието си, докато гьорнът се махне.
— Сарене — изкикоти се задъхано тя. — Страхотно. Изглеждаше толкова глупава! А лицето му… Почервеня повече, отколкото татко, като види, че съм му изяла всичките сладки. Направо заприлича на бронята си!
— Не ми хареса изобщо — обади се Даорн тъжно. Стоеше до отворената част на парапета и гледаше към слизащия надолу Хратен. — Беше много… твърд.
— Не разбра ли, че само се правиш на глупава?
— Вероятно — отвърна Сарене и изтупа розовата рокля на момичето. — Но нямаше как да го докаже и трябваше да се преструва, че съм сериозна.
— Татко каза, че гьорнът е тук да ни покръсти в Шу-Дерет — допълни Даорн.
— Така ли?
Даорн кимна.
— Бои се, че Хратен ще успее. Тазгодишната реколта не била добра и много хора са останали без храна. Ако късната сеитба не даде плод, зимата ще е трудна, а в трудни времена хората са склонни да слушат човек, който проповядва промяна.
— Баща ти е мъдър, Даорн. — Сблъсъкът й с Хратен беше дребна работа. Хората бяха лекомислени и бързо щяха да забравят днешния дебат. Но речта беше част от някакъв по-голям план, свързан с Елантрис, и Сарене трябваше да разбере какви са намеренията му. Тя си спомни първоначалната причина да се качи до тук и хвърли поглед към града.
Очевидно в миналото е бил красив. Видът на сградите, разположението на улиците, всичко беше… премислено. Изкуство с грандиозни мащаби. Но сега арките бяха паднали, куполите рухнали, а на някои стени явно не им оставаше много.
Но едно беше очевидно. Едно време Елантрис е бил красив.
— Толкова са тъжни — промълви Кайсе и застана на пръсти, за да надникне през парапета.
— Кой?
— Те. — Момичето посочи към улиците.
Долу имаше хора, прегърбени фигури, които почти не помръдваха. Бяха скрити в сенките. Сарене не чуваше стоновете им, но можеше да ги усети.
— Никой не се грижи за тях — допълни Кайсе.
— А какво ядат? — попита Сарене. — Все някой ги храни. — Почти не различаваше подробности, но това си бяха хора. Поне приличаха на хора. Беше чела доста объркващи неща за Елантрис.
— Никой — осведоми я Даорн, застанал от другата й страна. — Никой не ги храни. Всички трябва да са мъртви. Долу няма нищо за ядене.
— Сигурно все си намират нещо — възрази Сарене.
Кайсе поклати глава.
— Те са мъртви, Сарене. Нямат нужда от храна.
— Може да не се движат много, но очевидно не са мъртви — обори я принцесата. — Виж, онези там са прави.
— Не, Сарене. Мъртви са. Нямат нужда от храна, не спят, не стареят. Всички са мъртви. — Гласът на Кайсе бе нехарактерно тъжен.
— Откъде знаеш толкова много за тях. — Сарене мислеше, че думите й са плод на детско въображение. Но май тези деца бяха много добре информирани.
— Знам — настоя Кайсе. — Повярвай ми, мъртви са.
Сарене усети как космите й настръхват, но реши да не се поддава на мистицизма. Вярно, елантрисците бяха странни, но не бяха мъртви. Сигурно имаше друго обяснение.
Тя погледна отново към града, опитвайки да забрави обезпокоителния коментар на Кайсе. Очите й се спряха на две фигури, които не изглеждаха толкова жалки, колкото останалите.
Единият имаше видимо по-тъмна кожа. Двамата стояха на един покрив и изглеждаха по-жизнени, за разлика от останалите елантрисци. Имаше нещо… различно в тези двамата.
— Милейди? — чу се загриженият глас на Аше и тя осъзна, че доста се е надвесила през парапета.
Сарене погледна стреснато надолу и видя колко високо се намират. Погледът й се разфокусира и започна да губи равновесие, привлечена от замъглената земя.
— Милейди! — гласът на Аше я изтръгна от замайването.
Сарене залитна назад и клекна, обгръщайки коленете си с ръце. Пое си дълбоко дъх няколко пъти.
— Ще се оправя, Аше.
— Щом се възстановите, махаме се оттук — нареди сеонът с твърд глас.
Сарене кимна.
Кайсе изсумтя.
— Като се има предвид ръстът й, човек би решил, че е привикнала към височини.


9.

Ако Дилаф беше куче, сигурно щеше да ръмжи. И даже да му излиза пяна от устата. Артетът се държеше по-зле от обикновено, откакто бяха слезли от стената на Елантрис. Хратен се обърна назад към града. Бяха стигнали почти до храма, но огромните стени на Елантрис все още се виждаха зад тях. Някъде там беше дразнещата жена, която бе успяла да го победи някак си.
— Беше чудесна — не можа да се сдържи Хратен. Като всеки от народа си, той имаше непоклатими предразсъдъци към теодците. Теод беше изгонил деретските жреци от пределите си преди петдесетина години заради едно дребно недоразумение и вече не им позволяваше достъп. Кралят почти бе стигнал дотам да изгони фьорденския посланик. Нямаше нито един теодец, който да е приел Шу-Дерет, а кралската фамилия беше известна със заклеймяването на всичко, свързано с деретите.
Въпреки това беше освежаващо да срещне някого, който с такава лекота да провали церемонията му. Хратен проповядваше от толкова отдавна и бе постигнал такова майсторство в манипулирането на тълпите, че почти не срещаше предизвикателство.
Миналогодишният му успех в Дуладел бе доказал, че човек дори може да събори държава, ако е достатъчно упорит.
За съжаление в Дуладел почти нямаше съпротива. Местните бяха твърде отворени и приемащи, за да предложат истинско предизвикателство. Накрая Хратен бе почувствал разочарование, докато управлението на държавата рухваше в краката му. Беше някак твърде лесно.
— Да, наистина е впечатляваща.
— Тя е по-прокълната и от останалите — изсъска Дилаф. — Принадлежи на единствената раса, мразена от Джадет.
Значи това го измъчваше. Мнозина във Фьорден приемаха, че за теодците няма надежда. Това бяха глупости. Просто оправдание, което допълваше историческата вражда с верска омраза. Но мнозина го приемаха и очевидно Дилаф бе един от тях.
— Джадет мрази само тези, които му вредят — поправи го Хратен.
— Те го мразят.
— Повечето дори не са чували името му, артет. Кралят, да. Той е прокълнат заради действията си срещу деретските жреци. Но на простите хора дори не е даден шанс. Щом Арелон падне под властта на Джадет, тогава ще мислим как да се справим с Теод. Страната няма да издържи дълго, при положение че целият цивилизован свят е обърнат срещу нея.
— Те ще бъдат унищожени — предрече Дилаф с гневен поглед. — Джадет няма да чака нашите жреци да пробият непоколебимите сърца на теодците.
— Бог Джадет може да се появи, само когато целият свят е под властта на Фьорден. — Хратен спря да съзерцава Елантрис и се обърна да влезе в храма. — Това включва и Теод.
Отговорът на Дилаф беше тих, но думите прозвучаха властно в ушите на Хратен.
— Може би — прошепна артетът. — Но има и друг начин. Бог Джадет ще се възвиси, когато всичко живо бъде обединено в неговата вяра. Теодците няма да ни пречат, ако ги унищожим. Щом последният теодец издъхне и всички елантрисци бъдат изгорени от лицето на Сикла, всички хора ще са във властта на вирна. Тогава Джадет ще дойде.
Думите бяха обезпокоителни. Хратен беше дошъл да спаси Арелон, а не да го изгори. Можеше да се наложи да подкопае монархията и да пролее малко благородническа кръв, но така щеше да спечели изкупление за цяла нация. За Хратен обединението на хората означаваше да обърне вярата им, а не да избие несъгласните.
Но може би похватът му беше грешен. Търпението на вирна не изглеждаше по-голямо от това на Дилаф. Тримесечният срок го доказваше. Хратен внезапно почувства припряност. Вирнът държеше на думата си. Ако Хратен не успееше да покръсти Арелон, страната щеше да бъде унищожена.
— Велики Джадет… — прошепна той, споменавайки името на божеството. Нещо, което правеше само в най-свещените случаи. Прав или грешен, не искаше кръвта на цяло кралство, па било то и еретическо, да тежи на съвестта му.
Трябваше да успее.
За щастие загубата от теодското момиче не беше толкова голяма, колкото тя си мислеше. Щом стигна до уреченото място, голяма зала в една от най-добрите странноприемници на града, поканените благородници вече го очакваха. Проповедта на стените на Елантрис беше малка част от плана да покръсти тези мъже.
— Здравейте, лордове — кимна им почтително Хратен.
— Не се преструвай, че всичко е наред, жрецо — каза Айдан, един от младите и гласовити благородници. — Обеща ни, че думите ти ще ни донесат могъщество. Според мен внесоха само могъщо объркване.
Хратен махна с ръка пренебрежително.
— Речта ми замая едно празноглаво момиче. Според хората принцесата не може да различи коя е лявата и коя е дясната и ръка. Не съм и очаквал да разбере проповедта ми. Лорд Айдан, не ми казвайте, че и вие сте объркан.
Айдан се изчерви.
— Не, разбира се, милорд. Просто не разбирам как от един разговор ще станем по-могъщи.
— Силата идва с опознаването на враговете. — Хратен тръгна през стаята, следван както винаги от Дилаф, и си избра място. Някои жреци предпочитаха да стоят прави, защото изглеждаха по-внушително, но Хратен бе открил, че е по-добре да седи. Така често караше слушателите да се чувстват неудобно, особено тези, които стояха прави. Човек сякаш държеше по-добре нещата под контрол, когато не се налагаше да се извисява над слушателите.
Айдан и останалите също започнаха да сядат. Хратен опря лакти на облегалките и изгледа публиката си мълчаливо. Веждите му се намръщиха леко, щом мярна едно от лицата в дъното. Възрастен мъж, към края на четирийсетте, с богати дрехи. Най-запомнящата се черта бе големият лилав белег на врата и лицето.
Хратен не беше канил херцог Телрий на срещата. Херцогът бе един от най-влиятелните благородници в Арелон, а жрецът се придържаше към младежите. Смяташе, че има по-малък шанс да спечели властимащите на своя страна. Младите нямаха търпение да се издигнат и бяха по-лесни за манипулиране. Хратен трябваше да говори по-внимателно тази вечер и можеше да изгради ценен съюз.
— Е — не издържа накрая Айдан под строгия му поглед. — Кои са те? Кои са нашите врагове?
— Елантрисците — изрече простичко Хратен. Усети как Дилаф се напрегна до него, щом спомена думата.
Айдан се засмя и погледна към неколцина от спътниците си.
— Елантрисците са мъртви от десет години, фьорденецо. Не представляват никаква заплаха.
— Не, млади милорде. Те са живи.
— Ако изобщо може да се каже.
— Не говоря за жалките клетници в града — поясни Хратен. — Говоря за елантрисците в съзнанието на хората. Кажи ми, Айдан. Познаваш ли хора, които мислят, че елантрисците ще се завърнат един ден?
Смехът на Айдан замря, щом се замисли над въпроса.
— Властта на Ядон изобщо не е абсолютна. Той е по-скоро регент, а не крал. Хората не очакват да ги управлява дълго. Те чакат благословените елантрисци да се завърнат. Според мнозина реод е фалшиво наказание, просто изпитание, за да се види кои ще останат верни на старата религия. Всички сте чували как се говори шепнешком за Елантрис.
В думите на Хратен имаше истина. Беше в Кае от няколко дни, но бе направил добро проучване. Малко преувеличаваше, но знаеше, че подобни мнения съществуват.
— Ядон не вижда опасността — продължи полека Хратен. — Не вижда, че управлението му по-скоро се търпи, отколкото приема. Докато хората имат ярки спомени за могъществото на Елантрис, те ще се страхуват. А докато се страхуват повече от нещо друго, отколкото от краля си, вие няма да имате могъщество. Титлите ви идват от монарха и вие сте обвързани с него. Ако той е безсилен, и вие нямате реална власт.
Вече го слушаха внимателно. Всеки благородник таеше неизличима несигурност. Хратен не беше срещал аристократ, който да не се бои поне малко, че селяните се присмиват зад гърба му.
— Шу-Корат не разпознава опасността — продължи Хратен. — Коратите не заклеймяват публично елантрисците и така подхранват хорските надежди. Може да е в разрез със здравия разум, но народът иска да вярва, че Елантрис ще се възстанови. Спомнят си неговото величие, подхранват го с истории през тези десет години. Човек предпочита да вярва, че по друго време, на друго място е било по-добре, отколкото тук и сега. Ако искате пълна власт над Арелон, мои благородни приятели, трябва да изкорените глупавите надежди на народа си. Трябва да намерите начин да ги освободите от хватката на Елантрис.
Младият Айдан кимна ентусиазирано. Хратен недоволно сви устни. Младокът менеше мнението си твърде лесно. Както винаги най-устатият не беше сериозен проблем. Хратен престана да му обръща внимание и огледа останалите. Те бяха замислени, но не убедени.
По-възрастният Телрий стоеше в дъното и търкаше рубина на пръстена си, гледайки Хратен с развеселено изражение.
Несигурността им беше добър знак. Нямаше полза от мъже като Айдан. Тези, които се печелят лесно, се губят още по-бързо.
— Кажете ми, мъже на Арелон, пътували ли сте в източните страни? — Хратен реши да смени темата ловко.
Последваха няколко кимвания. През последните години мнозина арелонци посещаваха държавите от бившата Фьорденска империя. Хратен подозираше, че местната аристокрация, по-несигурна от останалите, се опитваше да покаже културната си изтънченост, като се сближаваше с тях, като кралство Сворден например, което се смяташе за културен център на Изтока.
— Щом сте посетили могъщите държави, тогава знаете какво влияние имат тези, които се съюзяват с деретските жреци.
„Влияние“ всъщност беше меко казано. На изток от планините Датреки нито един крал не можеше да управлява, ако не се вречеше на Шу-Дерет, а най-желаните и изкусителни държавни длъжности се поверяваха на тези, които показваха най-голяма отдаденост на Джадет.
В думите му имаше завоалирано обещание и без значение за какво друго щяха да си говорят и какви аргументи щеше да изтъкне, това щеше да му спечели тяхната подкрепа. Не беше тайна, че деретските жреци се интересуваха силно от политика. Повечето хора знаеха, че ако спечелят благоволението на църквата, почти сигурно ще си осигурят и политическа победа.
Точно това обещание очакваха да чуят тези благородници и затова възраженията на теодското момиче не им бяха повлияли. Аристократите не се интересуваха от теологични спорове. За тях нямаше разлика между Шу-Дерет и Шу-Корат. Те просто искаха гаранции, че внезапните прояви на набожност ще бъдат възнаградени с веществени облаги.
— Стига празни приказки, жрецо — обади се Рамиър, друг от младежите. Беше втори син на дребен барон. Имаше остър нос и репутация на прям човек, която очевидно бе заслужена. — Искаме обещания. Казваш ли, че ако станем дерети, ще получим по-големи владения?
— Джадет възнаграждава последователите си — отвърна неопределено Хратен.
— И как ще възнагради нас? — настоя Рамиър. — Шу-Дерет няма власт в това кралство, жрецо.
— Джадет има власт навсякъде, млади приятелю. — Гьорнът реши да забави следващите им искания. — Вярно е, че все още има малко последователи в Арелон. Но светът е динамичен и малцина могат да устоят на империята на Джадет. Спомнете си Дуладел, приятели. Арелон остана незасегнат просто защото не си направихме труда да го покръстим. — Лъжа, но относително скромна. — Първият проблем е Елантрис. Ако го премахнем, хората ще се насочат към Шу-Дерет. Шу-Корат е твърде спокоен, твърде ленив. Джадет ще плени сърцата им и те ще потърсят модели на поведение сред аристокрацията. Хора със същите идеали като тях.
— И тогава ли ще бъдем възнаградени? — продължи да упорства Рамиър.
— Хората няма да търпят управници от различна вяра. Както се вижда от съвременната история, кралете и монархиите не са вечни.
Рамиър се отпусна и са замисли над думите му. Хратен трябваше да е внимателен. Вероятно само част от тези мъже щяха да го подкрепят, а не трябваше да дава на останалите доказателства, които да се ползват срещу него.
Крал Ядон може и да не се интересуваше от религията, но нямаше да го търпи, ако усетеше, че проповедите му подтикват към измяна.
По-късно, когато се увери, че е убедил колебаещите се благородници, щеше да им даде по-конкретни предложения. А каквото и да говореха враговете му, на обещанията на Хратен можеше да се вярва. Никак не обичаше да работи с хора, чиято вяра можеше да бъде купена, но догмите на Шу-Дерет гласяха, че амбицията трябва да се възнаграждава. Пък и беше добре да има репутация на почтен дори само за да може да лъже в крайно необходими случаи.
— Ще е нужно време, за да се изкорени цяла религия и да се въведе нова — усмихна се Уорн, кльощав мъж с платиненоруса коса. Беше известен с набожността си. Хратен беше изненадан, че е решил да дойде с братовчед си Айдан на тази среща. Явно убежденията му не почиваха на дълбока религиозност, а на политически амбиции. Ако го спечелеше на своя страна, той щеше да допринесе сериозно за каузата на Хратен.
— Ще се изненадате, млади лорд Уорн. Доскоро Дуладел беше център на една от най-старите световни религии. Сега, според нашите книжовници, тя е напълно унищожена, поне в чистата й форма.
— Да, но падането на джескерската религия и Дуладелската република са неща, които назряваха от години, може би от векове.
— Но не може да оспорите, че когато промяната дойде, тя се случи светкавично — отвърна Хратен.
Уорн направи пауза.
— Така е.
— Падането на Елантрис беше също така светкавично — добави Хратен. — Промяната може да се случи мигновено, но тези, които са подготвени, може да спечелят сериозно от нея. Казвате, че падането на джескерската вяра назрявало от години. Е, аз ще ви кажа, че коратската религия е в упадък от също толкова време. Едно време имаше много последователи на изток. Сега е ограничена до Теод и Арелон.
Уорн се замисли. Изглеждаше интелигентен човек и приемаше логиката на Хратен. Може би гьорнът бе подценил арелонската аристокрация. Повечето бяха безнадеждни като краля, но изненадващо голям брой от останалите показваха потенциал. Явно осъзнаваха колко крехка е позицията им. Народът гладуваше, владетелите бяха неопитни, а пълното внимание на Фьорден бе насочено към тях. Щом бурята удареше, повечето арелонци щяха да са изненадани като животни, заслепени от ярка светлина. Но тези неколцина благородници вероятно си струваха спасяването.
— Лордове, надявам се, че ще прецените предложението ми с повече мъдрост от краля си. Времената са трудни и тези, които нямат подкрепата на църквата, ще видят, че животът ще е тежък в предстоящите месеци. Помнете кого и какво представям.
— Помнете Елантрис — изсъска Дилаф зад него. — Не забравяйте кладенеца на покварата, който трови земята ни. Те спят и чакат, мъдри, както винаги. Искат да ви придърпат в прегръдките си. Трябва да прочистите света от тях, преди те да го сторят с вас.
Настана неудобна тишина. Избликът на артета бе разстроил ритъма на Хратен. Гьорнът се облегна назад и сплете пръсти, давайки знак, че срещата е приключила. Благородниците започнаха да напускат с угрижено изражение. Знак, че разбират трудния избор, пред който ги е поставил. Хратен ги изучаваше, подбираше с кои ще е безопасно да се свърже отново. Айдан беше негов и щеше да доведе неколцина от антуража си. Вероятно щеше да спечели и Рамиър, стига да се видеха насаме и да му обещае сериозна подкрепа. Имаше още неколцина, сред тях и Уорн, който го гледаше с нещо като респект. Да, с този можеше да се постигнат големи неща.
Бяха политически слаба, относително незначителна пасмина, но все пак си бяха начало. Щом Шу-Дерет набереше сила, все по-влиятелни благородници щяха да застават зад Хратен. Щом страната рухнеше под политическата нестабилност, икономическите трудности и военната заплаха, Хратен щеше да възнагради последователите си с позиции в новото управление. Ключът към успеха все още стоеше в дъното и гледаше мълчаливо. Лицето на херцог Телрий беше спокойно, но екстравагантната му репутация загатваше за голям потенциал.
— Милорд Телрий, може ли за момент — помоли Хратен, докато се изправяше. — Имам специално предложение, което може да ви заинтересува.


10.

— Суле, не мисля, че това е добра идея — прошепна Галадон без ентусиазъм, клякайки до Раоден.
— Тихо — нареди принцът и надникна иззад ъгъла към двора. Бандите бяха чули за привличането на Мареше и смятаха, че той опитва да събере собствена група. Предишния ден, когато Раоден и Галадон се появиха да изчакат някой новодошъл, завариха голяма група от хората на Аанден да ги причаква. Срещата не беше приятна. За щастие двамата се измъкнаха без счупвания и натъртени пръсти, но този път Раоден възнамеряваше да бъде по-внимателен.
— Ами ако пак ни причакват? — попита Галадон.
— Сигурно е така — отвърна Раоден. — Затова говори по-тихо. Хайде.
Раоден се плъзна край ъгъла и влезе в алеята. Пръстът го болеше, а също и ожулените длани и една нова синина на ръката. В добавка гладът дебнеше като демон отвътре.
Галадон въздъхна.
— Не ми е писнало от смъртта, че да я оставям за сметка на съществуване в постоянна агония. Коло?
Раоден се обърна и го погледна с разбиране.
— Галадон, някой ден ще се отървеш от вродения си песимизъм и Елантрис ще рухне от изненада.
— Песимизъм? — засегна се Галадон, докато принцът продължаваше да се промъква напред. — Аз? Песимист? Дуладелците са най-лъчезарните и лекомислени хора в Опелон! Всеки ден… Суле? Не смей да ме загърбваш, докато ти обяснявам!
Раоден не му обърна внимание. Опитваше се да не обръща внимание и на болките, без значение колко неприятни бяха. Новите му кожени обувки помагаха значително. Въпреки съмненията на дуладелеца Мареше бе сътворил продукт, който да отговаря на занаятчийската му гордост. Обувките бяха със здрава подметка, а кожата от подвързиите на книгите на Галадон ги правеше меки и удобни отвътре.
Раоден огледа двора, надникна внимателно иззад ъгъла. Хората на Шаор не се виждаха, но вероятно се спотайваха наблизо. Портите на града се отвориха и принцът подскочи. И днес щеше да има новодошъл. Само че този път, за негова изненада, градската стража избута не една, а три загърнати в бяло фигури.
— Трима? — възкликна Раоден.
— Шаод е непредвидим, суле — подхвърли Галадон, допълзявайки зад него.
— Това променя всичко — отвърна раздразнено Раоден.
— Добре. Да ги оставим на другите. Коло?
— Какво? Да пропуснем такава хубава възможност? Галадон, направо ме разочароваш.
Дуладелецът измърмори нещо неразбираемо и Раоден го потупа успокоително по рамото.
— Не се бой, имам план.
— Вече?
— Трябва да действаме бързо. Всеки миг някой от тримата ще направи крачка и възможността ще изчезне.
— Долокен — промърмори Галадон. — Какво ще правиш?
— Нищо. За сметка на това ти ще се разходиш по площада.
— Какво? — възкликна Галадон. — Суле, пак си каяна. Ако изляза на площада, бандитите ще ме видят!
— Именно. — Раоден се усмихна. — Постарай се да тичаш много бързо, приятелю. Не искаме да те хванат.
— Говориш сериозно — каза Галадон с нарастващо подозрение.
— За жалост. Тръгвай. Поведи ги наляво, а аз ще свърша останалото. Ще се срещнем там, където оставихме Мареше.
Галадон изсумтя, че това не си струва всичкото сушено месо на света, но се остави Раоден да го избута на площада. След миг откъм къщата, където се спотайваха хората на Шаор, се разнесе ръмжене. Диваците изскочиха, напълно забравили за новодошлите, заслепени от омразата към мъжа, който им се бе подиграл преди няколко дни.
Галадон хвърли последен гневен поглед към Раоден и хукна по една улица, повеждайки бандитите след себе си. Раоден изчака за миг, след което хукна към центъра на площада, правейки се на по-задъхан, отколкото беше в действителност.
— Накъде побягна? — подвикна той на обърканите новаци.
— Кой? — попита един от тях.
— Едрият дуладелец! Бързо, човече! Накъде отиде? У него е лекарството.
— Лекарство ли? — възкликна изненадано мъжът.
— Аха. Рядко е, но сигурно има достатъчно за всички ни, ако ми кажеш накъде отиде. Не искате ли да се махнете оттук?
Новодошлият вдигна трепереща ръка и посочи накъде бе изчезнал Галадон.
— Хайде! — подкани ги Раоден. — Ако не побързаме, ще ни се изплъзне! — След това хукна.
Тримата останаха объркани за момент, след което го последваха. Така първите им стъпки бяха на север, което ги правеше собственост на бандата на Шаор. Другите групи само ги изгледаха ядосано, докато се отдалечаваха.


— Какво умееш? — попита Раоден.
Жената сви рамене.
— Казвам се Мааре, милорд. Аз съм проста домакиня. Нямам специални умения.
Раоден изсумтя.
— Ако си като останалите домакини, сигурно имаш повече умения от всички нас. Можеш ли да тъчеш?
— Разбира се, милорд.
Раоден кимна замислено.
— А ти? — обърна се той към единия мъж.
— Аз съм Райл, работник съм, милорд. Бях строител в плантацията на господаря.
— Мъкнал си тухли?
— В началото, милорд. — Мъжът имаше широки ръце и простовато лице, но погледът му беше остър и интелигентен. — С години се учих от майстора. Надявах се, че господарят ще ми разреши да му стана чирак.
— Доста си възрастен за чиракуване — отбеляза Раоден.
— Знам, милорд, но се надявах. Вече малцина селяни имат надежди, дори толкова простички.
Раоден кимна отново. Мъжът не говореше като селянин, но в Арелон бе така. Преди десет години в страната имаше множество възможности и населението бе поне относително грамотно. Много от благородниците в двора на баща му се оплакваха, че грамотните селяни не стават за работа, забравяйки умишлено, че допреди десет години и те са били част от тази класа.
— Добре, ами ти? — обърна се Раоден към последния.
Мъжът беше мускулест и носът му изглеждаше да е чупен поне десетина пъти. Той погледна принца колебливо.
— Преди да отговоря, искам да знам защо да го правя.
— Защото ти спасих живота.
— Не разбирам. Какво стана с другия човек?
— Ще се появи след малко.
— Но…
— Ние не го преследвахме в действителност. Просто опитвахме да ви измъкнем от опасността. Мареше, обясни им, моля те.
Занаятчията се притече на помощ. Той започна да разказва за пристигането си преди два дни, като използваше изразителни жестове. Изкара, че е бил в смъртна опасност, преди Раоден да се появи и да го спаси. Принцът се усмихна. Мареше имаше мелодраматична душа. Гласът му се издигаше и снижаваше като добре композирана симфония. Като го слушаше, дори Раоден започна да вярва, че е извършил нещо невероятно благородно.
Мареше свърши с изявлението, че Раоден е надежден, и ги окуражи да му се доверят. В крайна сметка дори навъсеният мъж започна да го гледа с уважение.
— Казвам се Сейолин, лорд Дух — представи се той. — Бях войник в личния легион на граф Еондел.
— Познавам Еондел — кимна Раоден. — Добър човек. Беше войник, преди да получи титла. Сигурно си добре обучен.
— Ние сме най-добрите войници в страната, милорд — отвърна гордо Сейолин.
Раоден се усмихна.
— Не е трудно да си от най-добрите в нашата бедна родина. Но бих изправил легиона на Еондел срещу която и да е войска. Знам, че хората му са честни, дисциплинирани и обучени. Такъв е и командирът им. Титлата на Еондел е едно от малкото интелигентни неща, които Ядон стори.
— Доколкото разбрах, милорд, кралят не е имал избор. — Сейолин се усмихна и се видя, че в устата му липсват няколко зъба. — Еондел събра сериозно състояние, като даваше под наем войската си на короната.
— Вярно е — засмя се Раоден. — Е, Сейолин, радвам се, че си с нас. Професионален войник с твоите умения ще ни накара да се почувстваме в по-голяма безопасност.
— Както заповядате, милорд. — Сейолин стана сериозен. — Обричам ви меча си. Не разбирам от религия, знам само простите молитви и не проумявам какво става тук, но всеки, който говори добро за лорд Еондел, за мен е добър човек.
Раоден потупа ветерана по рамото, без да обръща внимание, че човекът не разполага с меч, който да обрече.
— Оценявам и приемам закрилата ти, приятелю. Но те предупреждавам, че това е тежка задача. Все по-бързо си създавам врагове и ще ни трябва голяма бдителност, за да не бъдем изненадани от атака.
— Разбирам, милорд — каза почтително Сейолин. — Кълна се в Доми, няма да ви подведа.
— Ами ние, милорд? — попита строителят Райл.
— Имам сериозни планове и за вас. Погледни нагоре и кажи какво виждаш?
Райл вдигна очи към небето.
— Нищо, милорд. Трябва ли да виждам нещо?
Раоден се засмя.
— Не, Райл. Това е проблемът. Покривът на тази сграда е рухнал от години. Въпреки това тя е една от най-големите и най-слабо засегнатите сгради, които намерих. Имаш ли някакъв опит в правенето на покриви?
Райл се усмихна.
— Определено, милорд. Имате ли материали?
— В това е сложността, Райл. Дървесината в Елантрис е или натрошена, или изгнила.
— Наистина е проблем — призна строителят. — Може би, ако изсушим дървото и го смесим с глина…
— Няма да е лесна работа — каза Раоден.
— Ще се постараем, милорд — увери го Мааре.
— Добре — кимна одобрително Раоден. Самочувствието му и тяхната несигурност ги караше да го слушат. Все още не беше лоялност. Но може би с времето щеше да спечели доверието им. — Мареше — продължи той, — моля те, обясни на новите ни приятели какво значи да си елантрисец. Не искам Райл да падне от покрива, преди да разбере, че счупването на врата няма да го отърве от болката.
— Добре, милорд. — Мареше гледаше храната на новодошлите, която бе подредена в една относително по-чиста част на сградата. Гладът вече почваше да му влияе.
Раоден подбра няколко неща, след което кимна.
— Разделете си останалото и го изяжте. Няма смисъл да го пазим. Гладът ще се появи незабавно, затова по-добре го задоволете, преди да се настървите.
Четиримата кимнаха и Мареше започна да им обяснява ограниченията на живота в Елантрис, докато разпределяше храната. Раоден го изгледа за миг, след което се обърна да помисли.
— Суле, моята хама щеше да е доволна. Все се оплакваше, че не се движа достатъчно.
Раоден вдигна поглед и видя влизащия Галадон.
— Добре дошъл, приятелю — усмихна се принцът. — Тъкмо почвах да се тревожа.
Галадон изсумтя.
— Не се тревожеше, като ме избута на площада. Виждал съм червеи на куката, с които се отнасят по-добре. Коло?
— Но ти си толкова фантастична примамка. Пък и се получи. Прибрахме новите и ти се върна без никакви синини.
— Което сигурно никак не се харесва на псетата на Шаор.
— Как успя да се измъкнеш? — попита Раоден и му подаде парчето хляб, което бе заделил за него. Галадон го изгледа, разчупи го на две и му върна едната половина, но принцът махна с ръка.
Дуладелецът сви рамене, сякаш му казваше, че може да си гладува, щом желае, и почна да ръфа хляба.
— Изтичах в една сграда с рухнали стълби и се измъкнах през задната врата — обясни той с пълна уста. — Хвърлих няколко камъка на покрива, щом хората на Шаор влязоха. Решиха, че съм приложил онзиденшния номер. Сигурно още ме чакат отдолу.
— Хитро.
— Някой не ми остави друг избор.
Галадон продължи да яде мълчаливо, докато слушаше другите, които обсъждаха „важните си задачи“.
— Кога ще им кажеш? — попита тихо той.
— Кое?
— На новите, суле. Караш ги да мислят, че са жизнено важни, както постъпи с Мареше. Обувките са хубаво нещо, но не и въпрос на живот и смърт.
Раоден сви рамене.
— Хората работят по-добре, когато мислят, че са важни.
Галадон замълча за миг, сетне продължи:
— Те са прави.
— Кои?
— Другите разбойници. Събираш си собствена банда.
Раоден поклати глава.
— Галадон, това е само малка част от нещата. Никой не прави нищо в Елантрис. Хората се боричкат за храна и се самосъжаляват. Градът има нужда от насока.
— Ние сме мъртви, суле. Каква насока да имаме, освен да страдаме.
— Ето това е проблемът. Всички са убедени, че животът им е свършил, защото сърцата им не бият.
— Ами обикновено това е знакът, суле — отвърна сухо Галадон.
— Не и в нашия случай, приятелю. Трябва да се убедим, че можем да продължим. Не шаод ни причинява всичката болка. Виждал съм хора отвън, които са загубили надежда и душите им са също толкова смачкани, колкото и на нещастниците на площада. Ако възстановим поне частичка надежда, то животът им ще се подобри значително. — Той подчерта „животът“, като гледаше Галадон право в очите.
— Останалите банди няма да стоят и да зяпат как отмъкваш даровете, суле. Ще им писне от нас доста скоро.
— В такъв случай трябва да се подготвим. — Раоден кимна към голямата сграда. — Това е добра база, не мислиш ли? Има голямо помещение в средата и стаички отзад.
Галадон погледна намръщено нагоре.
— Можеше да избереш сграда с покрив.
— Знам — отвърна Раоден. — Но тази подхожда на целите ми. Чудя се каква ли е била.
— Църква. Коратска.
— Откъде знаеш? — изненада се Раоден.
— На такава прилича, суле.
— Защо ще има коратска църква в Елантрис? — опъна се принцът. — Елантрисците си бяха божества.
— Но лекомислени божества. В Елантрис имаше огромен храм на Корат, най-красивият по рода си. Построен е в знак на дружба с народа на Теод.
— Странно. — Раоден поклати глава. — Богове от една религия да построят светилище на Доми.
— Нали ти казах. Елантрисците бяха небрежни богове. Не се интересуваха дали ги почитат. Бяха уверени в своята божественост. Поне до реод. Коло?
— Явно знаеш много, Галадон — отбеляза принцът.
— Това пък откога е грях? — изпухтя дуладелецът. — Живял си цял живот в Кае, суле. Вместо да ме питаш откъде знам, почуди се защо ти си толкова неук.
— Прав си. — Раоден погледна настрани. Мареше беше дълбоко затънал в обяснения за опасностите на живота в Елантрис. — Като гледам, няма да свърши скоро. Ела, има нещо, което искам да проверя.
— Ще се тича ли? — попита Галадон с кисел глас.
— Само ако ни забележат.


Раоден разпозна Аанден. Не беше лесно, защото шаод го бе променил, но принцът помнеше лица. Така нареченият барон беше нисък мъж с едро шкембе и видимо изкуствени увиснали мустаци. Аанден не изглеждаше като благородник, но същото се отнасяше и за повечето познати на принца аристократи.
Всъщност Аанден не беше барон. Мъжът, който седеше на златен трон и властваше над двор от болнави елантрисци, се казваше Таан. Беше един от най-добрите скулптори на Кае, преди шаод да го повали, но не беше от благородно потекло. Разбира се, и бащата на Раоден беше прост търговец, преди съдбата да го направи крал. Явно Таан се бе възползвал от подобна възможност в Елантрис.
Годините не бяха особено милостиви към него. Мъжът дърдореше неразбираемо на останалите клетници в двора си.
— Луд ли е? — попита Раоден, клекнал до прозореца, през който шпионираха.
— Всеки се справя със смъртта по собствен начин, суле — прошепна Галадон. — Според слуховете лудостта му е съзнателно решение. След като влязъл в Елантрис, се огледал и решил, че не може да се справи с това, ако е нормален. Обявил се за барон Аанден и започнал да раздава заповеди.
— И хората го следват?
— Някои — отвърна Галадон и сви рамене. — Може да е луд, но такъв е и останалият свят. Поне в очите на хората, хвърлени тук. Коло? Аанден има власт. А и кой знае, може наистина да е бил барон.
— Не е. Беше скулптор.
— Познаваш ли го?
— Виждал съм го веднъж — потвърди Раоден и погледна подозрително към Галадон. — Откъде си чул слуховете за него?
— Не може ли да се отдалечим, суле? — попита дуладелецът. — Не ми се ще да участвам в някой от фалшивите му процеси и екзекуции.
— Фалшиви ли?
— Всичко е фалшиво, освен брадвата.
— Аха. Добра идея. Е, видях достатъчно.
Двамата мъже се отдалечиха и щом се озоваха достатъчно далеч от университета, Галадон отговори на въпроса му.
— Говоря с хората, суле. Така събирам информация. Много от хората са хоеди, но има и достатъчно адекватни, за да се говори с тях. Точно голямата ми уста ме вкара в беля с теб. Ако си бях мълчал, щях да си седя и сега необезпокояван на стълбите, а не да шпионирам един от най-опасните хора в града.
— Може би — съгласи се Раоден. — Но нямаше да се забавляваш толкова. Щеше да си скован от скука.
— Благодаря, че ме освободи, суле.
— На твоите услуги.
Принцът се замисли за план, ако Аанден реши да го потърси. Вече беше свикнал с ходенето по неравните слузести улици. Натъртеният пръст го бе мотивирал да го стори. Освен това започваше да приема мръсните стени и мизерията за нормални и това го притесняваше повече, отколкото мръсотията в началото.
— Суле — обади се Галадон. — Защо искаше да видиш Аанден? Нямаше как да знаеш, че ще го познаеш.
Принцът поклати глава.
— Ако Аанден беше барон в действителност, щях да го позная незабавно.
— Сигурен ли си?
Раоден кимна разсеяно.
Галадон помълча малко, докато изминаха още няколко пресечки, и заговори с внезапно разбиране.
— Суле, не съм много добър с тези аони, които цениш толкова много, но ако не се лъжа, аонът за „дух“ е Рао, нали?
— Да — отвърна колебливо Раоден.
— И кралят на Арелон имаше син на име Раоден?
— Така е.
— А ти, суле, твърдиш, че познаваш всички барони в Арелон. Очевидно имаш добро образование и си свикнал да даваш заповеди.
— Може да се каже — призна Раоден.
— И отгоре на всичко се нарече Дух. Много подозрително. Коло?
Раоден въздъхна.
— Трябваше да си избера друго име, нали?
— Долокен, момче! Излиза, че ти си престолонаследникът на Арелон?
— Бях престолонаследник, Галадон — поправи го Раоден. — Загубих титлата, когато умрях.
— Нищо чудно, че си такъв досадник. Цял живот се мъча да избегна кралските особи, а накрая се озовах до теб. Горящ Долокен!
— Стига де. Не съм истинска кралска особа. Няма и едно поколение.
— Това е достатъчно — изтъкна унило Галадон.
— Ако ще те утеши малко, баща ми не смяташе, че мога да управлявам. Опитваше всячески да ме държи далече от трона.
Галадон изсумтя.
— Страх ме е да си помисля кого ли Ядон смята годен да управлява. Баща ти е идиот, без да се обиждаш.
— Не се обиждам — сви рамене Раоден. — Надявам се, че ще запазиш самоличността ми в тайна.
Галадон въздъхна.
— Както желаеш.
— Добре. За да направя нещо добро за Елантрис, трябва да събера последователи, но искам да ме следват, защото харесват какво правя, а не от криворазбран патриотизъм.
Галадон кимна.
— Можеше да ми кажеш, суле.
— Сам спомена, че не трябва да говорим за миналото си.
— Вярно.
Раоден помълча известно време.
— Знаеш какво означава това.
Галадон го изгледа подозрително.
— Какво?
— Сега, след като научи кой съм аз, трябва да ми кажеш кой си бил ти. Така е справедливо.
Галадон не отговори веднага. Почти стигнаха до църквата, преди да отвори уста. Раоден забави крачка, за да даде време на приятеля си да говори, преди да пристигнат при другите. Нямаше защо да се тревожи обаче. Изявлението на Галадон беше кратко и отсечено.
— Бях фермер — каза той учтиво.
— Фермер? — Раоден очакваше нещо повече.
— И овощар. Продадох нивите и купих ябълкова градина, защото смятах, че ще е по-лесно. Все пак не трябва да сееш наново всяка година.
— И? — полюбопитства Раоден. — По-лесно ли беше?
Галадон сви рамене.
— Струва ми се. Но познавам неколцина зърнопроизводители, които биха спорили с мен цяла вечер. Коло? — Едрият мъж го погледна преценяващо. — Не мислиш, че ти казвам истината, нали?
Раоден се усмихна и разпери ръце.
— Съжалявам, Галадон, но просто не ми приличаш на фермер. Имаш подходяща фигура, но си твърде…
— Интелигентен? Суле, виждал съм фермери с толкова остър ум, че могат да ожънат нивата с него.
— Не се съмнявам. Но макар да са интелигентни, тези хора са слабо образовани. Ти си учен, Галадон.
— Книгите са чудесно нещо, суле. Мъдрият фермер може да намери време за четене, ако живее в Дуладел, където хората са свободни.
Раоден сбърчи вежди.
— Значи държиш на фермерската история?
— Вярна е, суле. Преди да стана елантрисец, бях фермер.
Раоден сви рамене. Може би. Галадон бе предрекъл дъжда и имаше някои практични умения. Но очевидно оставаше още нещо, което не бе готов да сподели.
— Добре — каза признателно Раоден. — Вярвам ти.
Галадон кимна, показвайки, че е доволен да зарежат темата. Каквото и да криеше, нямаше да го сподели днес. Раоден се възползва от възможността да го попита за нещо, което му бе направило впечатление от първия ден в Елантрис.
— Галадон, къде са децата?
— Деца ли, суле?
— Да, щом шаод удря безразборно, би трябвало да поваля и деца.
Дуладелецът кимна.
— Така е. Виждал съм да хвърлят бебета, които едва са проходили.
— И къде са те? Виждам само възрастни.
— Елантрис е сурово място, суле — каза Галадон, докато влизаха в порутената църква. — Децата не издържат много.
— Да, но… — Раоден спря, защото зърна нещо с периферното си зрение. Обърна се изненадано.
— Сеон — посочи Галадон, като видя светещата топка.
— Да. — Сеонът влетя бавно през отворения таван и започна да прави мързеливи кръгчета около двамата мъже. — Много е тъжно как се носят из града в това състояние. Аз… — Той присви очи в опит да види какъв е аонът в центъра на мълчаливия сеон.
— Суле? — подкани го Галадон.
— Идос Доми — прошепна Раоден. — Това е Йен.
— Сеонът ли? Познаваш ли го?
Раоден кимна и протегна ръка с отворена длан. Сеонът я докосна за момент, след това се отдалечи бавно и полетя из стаята като безгрижна пеперуда.
— Йен беше мой сеон. Преди да ме хвърлят тук. — Виждаше аона му в центъра. Символът беше някак… слаб. Светеше неравно, сякаш части от него бяха потъмнели… Като петната по кожата на елантрисците, осъзна Раоден, докато Йен се отдалечаваше. Сеонът се насочи към стената на църквата и се блъсна в нея. Светещата топка замря за момент, сетне се завъртя и се понесе в друга посока. В движенията имаше нещо странно. Сякаш едва се държеше във въздуха. Клатеше се постоянно и често се въртеше замаяно в кръг.
Раоден усети как стомахът му се свива, като видя какво е останало от приятеля му. Избягваше да мисли за Йен откакто бе влязъл в Елантрис. Знаеше какво става със сеоните, щом господарите им паднеха от шаод. Надяваше се да е унищожен, както се случваше понякога.
Поклати глава.
— Йен беше толкова мъдър. Не познавах по-умно същество, човек или сеон…
— Съжалявам, суле — вметна тъжно Галадон.
Раоден отново разпери ръка и сеонът се приближи послушно, както правеше едно време, когато принцът още не беше научил, че сеоните са по-ценни като приятели, отколкото като слуги.
Зачуди се дали го разпознава, докато се върти във въздуха. Или пък просто жестът му е познат? Сигурно никога нямаше да разбере. Сеонът постоя над дланта му за секунда, после изгуби интерес и отплува отново.
— О, скъпи, приятелю — прошепна Раоден. — А си мислех, че шаод е бил жесток към мен.


11.

Само петима се отзоваха на поканата на Кайн. Лукел се мръщеше от яд.
— Раоден събираше по трийсет души, преди да умре — обясни красивият син на търговеца. — Не очаквах да дойдат всички, но пък само петима? Почти не си струва загубата на време.
— Достатъчно са, сине — каза Кайн и надникна от кухненската врата. — Може да са малцина, но са най-добрите. Това са петима от най-могъщите мъже в държавата, да не споменаваме, че са сред най-интелигентните. Раоден умееше да привлича умни хора край себе си.
— Кайн, стара мечко — извика един от мъжете в трапезарията. Беше възрастен, с посивяла коса и носеше строга военна униформа. — Ще ни храниш ли, или не? Доми ми е свидетел, че дойдох само защото чух, че ще има печен кетатум.
— Прасето се пече в момента, Еондел — подвикна Кайн. — Предвидил съм ти двойна порция. Успокой стомаха си още малко.
Мъжът се засмя от сърце и се потупа по корема, който беше плосък и стегнат като на два пъти по-млад човек.
— Кой е този? — попита Сарене.
— Графът на плантация Еон — обясни Кайн. — Лукел, иди да нагледаш прасето, докато с братовчедка ти поклюкарстваме за гостите.
— Добре, татко. — Лукел взе ръжена и отиде в дъното на стаята, където беше огнището.
— Еондел е единственият, освен Раоден, който открито се е противопоставял на краля без последствия — продължи Кайн. — Истински военен гений е и разполага с малка лична армия. Само двеста мъже, но крайно добре подготвени.
Сетне посочи към мъж с тъмнокафява кожа и деликатни черти.
— Този до Еондел е барон Шуден.
— От Джиндо? — попита Сарене.
Чичо й кимна.
— Семейството му се е установило в Арелон преди около век и са натрупали състояние от насочването на джиндоските търговски кервани. Когато Ядон дойде на власт, им предложи титла, за да продължат с керваните. Бащата на Шуден почина преди пет години, но синът е много по-голям традиционалист. Според него методите на Ядон противоречат на Шу-Кесег и затова идва на нашите срещи.
Сарене потупа бузата си, докато го изучаваше.
— Ако и сърцето му е джиндоско като кожата, може наистина да се окаже могъщ съюзник.
— И съпругът ти мислеше така — вметна Кайн.
Сарене сви устни.
— Защо продължавате да споменавате Раоден като мой съпруг? Знам, че съм омъжена. Няма нужда да го подчертавате.
— Знаеш, но още не го вярваш — отвърна Кайн с дрезгавия си глас.
Или не видя въпроса на лицето й, или реши да го пренебрегне, защото продължи да обсъжда гостите, сякаш не бе направил дразнещата забележка.
— До Шуден е херцог Роял от плантацията Ял — посочи Кайн най-възрастния мъж в помещението. — Владетел е и на пристанището Ялд, втория по богатство град. Той е най-могъщият човек в стаята, а вероятно и най-мъдрият. Но е против предприемането на действия срещу краля. Роял и Ядон са били приятели още преди реод.
Сарене сбърчи вежди.
— Тогава защо идва?
— Той е свестен човек — обясни Кайн. — Въпреки приятелството знае, че управлението на Ядон е пагубно за страната. Подозирам, че идва и от скука.
— Занимава се с изменнически съзаклятия, защото му е скучно? — възкликна невярващо Сарене.
Чичо й сви рамене.
— Когато си тук от толкова дълго, става трудно да си намериш интересни занимания. Херцогът е така затънал в политиката, че сигурно не си ляга, ако не е замесен в поне пет сложни интриги. Беше губернатор на Ялд още преди реод. Единственият управник, назначен от елантрисците, който остана на власт и след безредиците. Направо е безумно богат. Крал Ядон държи първото място само като включва и държавните данъци към собствената си печалба.
Сарене огледа херцога, докато мъжете се смееха на един от коментарите на Роял. Не приличаше на останалите възрастни политици, които бе виждала. Беше буен, а не сдържан и почти палав, вместо достолепен. Въпреки крехкото си телосложение доминираше в разговора, а бялата му коса подскачаше, когато се смееше. Мъжът до него обаче не изглеждаше запленен от компанията на херцога.
— Кой седи до херцог Роял?
— Едрият мъж ли?
— Едър? — Сарене повдигна вежда. Човекът беше толкова дебел, че коремът му преливаше от стола.
— Така се описваме ние, дебелаците — отвърна чичо й с усмивка.
— Чичо — усмихна се мазно Сарене. — Ти не си дебел. Ти си… закръглен.
Кайн се засмя дрезгаво.
— Добре. Закръгленият господин до Роял е граф Ейхан. Няма да предположиш, като ги гледаш, но двамата с херцога са много добри приятели. Или пък са много стари врагове. Все не мога да запомня.
— Има голяма разлика — отбеляза Сарене.
— Не особено. Двамата се боричкат от толкова време, че вече не знаят какво биха правили един без друг. Трябваше да ги видиш, когато осъзнаха, че са на една страна в тази конспирация. Раоден се смееше с дни след първата среща. Беше се свързал с всеки поотделно, за да си осигури подкрепата им, и те се появиха на първата среща, вярвайки, че са надхитрили другите.
— А защо продължават да идват?
— Ами, явно са съгласни с нашата гледна точка. В добавка се наслаждават на компанията си. Или пък просто искат да се държат под око. — Кайн сви рамене. — Във всеки случай ни помагат, така че не се оплакваме.
— А последният? — попита Сарене. Човекът беше слаб, с оплешивяваща коса и доста шавливи очи. Останалите не демонстрираха нервност. Те се смееха и говореха, сякаш обсъждаха птици, а не измяна. Докато той се въртеше неудобно на стола и непрекъснато се оглеждаше сякаш търсеше най-лесния път за бягство.
— Едан — каза Кайн и сви устни. — Барон на южната плантация Тай. Никога не съм го харесвал, но вероятно е един от най-силните ни поддръжници.
— Защо е толкова нервен?
— Системата на Ядон разчита на алчността. Колкото по-добре финансово е един благородник, толкова по-висока титла ще получи. Затова дребните аристократи се боричкат като деца и изстискват поданиците си, за да увеличат владенията си. Системата също така окуражава и финансовите машинации. Едан никога не е бил особено богат. Владенията му граничат с Бездната, а земята там не е много плодородна. Той направи някои рисковани инвестиции, за да увеличи богатството си, но ги загуби. Сега няма достатъчно средства да си покрие благородническата титла.
— Значи може да я загуби?
— Не „може“, направо ще я загуби при следващото събиране на данъци, когато Ядон разбере колко е обеднял. Едан има три месеца да открие златна мина в задния си двор или да събори кралската система за прехвърляне на титли.
Кайн почеса лицето си, сякаш търсеше мустаци, които да подръпне замислено. Сарене се усмихна. Бяха минали десет години откакто нямаше брада, но старите навици се изкореняваха трудно.
— Едан е отчаян — продължи Кайн. — Отчаяните хора са склонни на безразсъдни постъпки. Не му вярвам, но от всички в стаята той се моли най-горещо да успеем.
— И какво значи това? Какво по-точно се опитват да постигнат тези мъже?
Кайн сви рамене.
— Биха направили всичко, за да се отърват от тази глупава система, която ги принуждава да доказват богатството си. Благородниците са си благородници, Ене, те се притесняват за мястото си в обществото.
Разговорът им беше прекъснат от глас в трапезарията.
— Кайн — провикна се херцог Роял, — за толкова време можехме сами да си отгледаме прасета и да ги заколим.
— Хубавите ястия стават бавно, Роял — подаде глава от кухнята Кайн. — Ако мислиш, че ще се справиш по-добре, заповядай.
Херцогът го увери, че не е необходимо. За щастие нямаше нужда от повече чакане. Кайн обяви, че прасето е готово, и нареди на Лукел да разреже месото. Сервираха и останалите ястия. Истински пир, който щеше да задоволи дори Кайсе, ако баща й не я беше пратил заедно с другите деца в къщата на леля им тази вечер.
— Още ли държиш да се присъединиш към нас? — попита Кайн, когато влезе в кухнята за последното блюдо.
— Да — отвърна твърдо Сарене.
— Тук не е Теод — предупреди я Кайн. — Тукашните мъже са… по-традиционни. Смятат, че не е редно жена да се замесва в политиката.
— И това го казва мъж, който готви в къщата? — подразни го Сарене.
Чичо й се усмихна.
— Имаш право — отвърна с хриптящия си глас. Някой ден трябваше да разбере какво се е случило с гърлото му.
— Мога да се оправя, чичо. Роял не е единственият, който харесва предизвикателствата.
— Добре. — Кайн взе димящото плато с боб. — Да влизаме. — Поведе я към трапезарията, остави платото на масата и махна с ръка. — Господа, сигурен съм, че познавате моята племенница Сарене, нашата принцеса.
Сарене направи реверанс на херцог Роял и кимна на останалите, преди да заеме мястото си.
— Чудех се за кого е допълнителният стол — промърмори старият Роял. — Племенница, а, Кайн? Значи имаш връзки с теодския трон?
— Стига де! — намеси се весело дебелият Ейхан. — Не се прави, че не знаеш. Нали Кайн е брат на стария Евънтео? Шпионите ми го откриха преди години.
— Просто съм учтив, Ейхан — отвърна херцогът. — Признак на лоши маниери е да развалиш изненадата на някого само защото имаш добри шпиони.
— Е, също така е неучтиво да водиш външни хора на подобна среща — отбеляза Ейхан. Гласът му беше все така весел, но очите гледаха сериозно.
Всички се обърнаха към Кайн, но вместо него отговори Сарене.
— Човек би предположил, че след като сте намалели толкова, милорди, ще оцените всяка допълнителна подкрепа, без значение колко е непозната или женствена.
Мъжете се смълчаха и десет чифта очи се впериха в нея през дима от блюдата на Кайн. Сарене усети, че се напряга заради неодобрителните им погледи. Всички съзаклятници знаеха, че всяка грешка може да доведе до бързо унищожаване на семействата им. Човек не се замесваше леко в измяна в страна, където спомените за последния бунт бяха пресни.
Накрая херцог Роял се засмя и смехът му разтърси крехкото тяло.
— Знаех си! — обяви той. — Скъпа, никой не може да е толкова глупав, колкото се прави. Дори кралицата не е толкова празноглава.
Сарене прикри нервността си с усмивка.
— Вярвам, че грешите за кралица Ешен, ваша милост. Тя е просто… енергична.
Ейхан изсумтя.
— Щом така го наричаш. — После видя, че никой друг не започва, и първи си сипа от храната. Роял не последва съперника си. Веселието не бе премахнало тревогите му. Херцогът скръсти ръце и изгледа Сарене с проницателен поглед.
— Може да сте чудесна актриса, скъпа — каза той, докато Ейхан се пресягаше пред него, за да си вземе от рулцата, — но не виждам причина да присъствате на тази среща. Не е ваша вината, но сте млада и неопитна. Нещата, които ще кажем тази вечер, са опасни за слушане и още по-опасни за запомняне. Един ненужен чифт уши, без значение колко е красива главата, няма да ни е от помощ.
Сарене присви очи, опитвайки да прецени дали херцогът я провокира или не. Роял бе един от най-трудните за разчитане хора, които бе срещала.
— Ще откриете, че никак не съм неопитна, милорд. В Теод не крием жените си зад завеса от гоблени и бродерии. Изкарала съм години в дипломатическия корпус.
— Сигурно. Но едва ли сте запозната из основи с деликатната политическа ситуация в Арелон.
Сарене сбърчи вежди.
— Милорд, често необремененият нов поглед е полезен за всяка дискусия.
— Не бъди глупава, момиче — намеси се все още нервният Ейхан, докато продължаваше да пълни чинията си. — Няма да рискувам безопасността си само за да докажеш колко си освободена.
Сарене се сети за поне десетина остри отговора. Докато се чудеше кой ще е най-остроумният, в дебата се намеси нов глас.
— Моля ви, милорди — каза младият джиндосец Шуден. Думите му бяха изречени меко, но отчетливо. — Отговорете на един въпрос. Дали „момиче“ е подходяща титла за жена, която при съвсем лека разлика в обстоятелствата щеше да бъде наша кралица?
Вилиците замръзнаха на път към устите и Сарене отново се оказа център на вниманието. Този път вече я гледаха малко по-приветливо. Кайн кимна и Лукел се усмихна окуражително.
— Предупреждавам ви, милорди — продължи Шуден, — дали ще я приемете, или ще я отхвърлите, си е ваша работа, но не се отнасяйте с неуважение. Арелонската й титла не е по-непоклатима или по-измислена от нашите. Ако отхвърлим един, трябва да отхвърлим всички.
Сарене се изчерви и вътрешно се сгълча. Беше забравила за най-силния си коз, брака с Раоден. Беше теодска принцеса цял живот и тази позиция бе крайъгълен камък на същността й.
Но вече не беше просто Сарене, дъщеря на Теод, беше съпруга на престолонаследника на Арелон.
— Възхищавам се на предпазливостта ви, милорди — каза тя. — Имате сериозна причина да сте внимателни. Загубихте покровителя си. Единственият човек, който можеше да ви осигури известна защита. Но все пак си спомнете, че аз съм негова съпруга. Не мога да заместя принца, но все още имам връзки с трона. И не само с този, а и с други.
— Това е много хубаво, Сарене — възрази Роял. — Но връзките и обещанията няма да са ни от голяма помощ, ако се изправим пред гнева на краля.
— Малката помощ е по-добра от никаква, милорд — контрира Сарене. След това продължи с по-мек и ненападателен тон: — Милорд херцог, никога няма да познавам мъжа, за когото се омъжих. Според чичо ми всички вие сте уважавали и обичали Раоден, а аз, която трябваше да го обикна истински, дори не можах да го срещна. Това начинание, в което сте се включили, е било неговата страст. Искам да съм част от нея. Ако не мога да познавам Раоден, поне ме оставете да споделя неговите мечти.
Роял я изгледа за секунда и тя осъзна, че преценява доколко е искрена. Херцогът не можеше да се залъже с престорена сантименталност. Накрая той кимна и започна да реже свинското си.
— Не съм против да остане.
— Нито аз — присъедини се Шуден.
Сарене погледна към останалите. Лукел се усмихваше открито, а възрастният наемник лорд Еондел почти се бе просълзил.
— Съгласен съм с дамата.
— Е, щом Роял я допуска, аз би трябвало да възразя заради принципа — засмя се Ейхан. — Но за щастие явно съм малцинство. — Намигна й с широка усмивка. — Пък и ми писна да гледам все същите грозни физиономии.
— Значи остава? — попита изненадано Едан.
— Остава — каза Кайн. Чичо й не беше докоснал храната си. Не беше единственият, Шуден и Еондел също не бяха почнали да ядат. Щом дебатът приключи, Шуден произнесе кратка молитва и се наведе над чинията си.
Еондел пък чакаше Кайн да отхапе първата хапка. Факт, който Сарене наблюдаваше с интерес. Въпреки че Роял бе с най-висок ранг, срещата бе в дома на чичо й. Според традициите привилегията беше негова. Въпреки това само Еондел изчакваше. Останалите явно бяха свикнали да са най-важните по време на вечеря и не се замисляха кога да започнат да ядат.
След напрегнатия дебат дали Сарене има място сред тях лордовете побързаха да подхванат по-непротиворечива тема.
— Кайн, това е най-добрата храна, която съм опитвал през последните десет години, — обяви Роял.
— Засрамваш ме, Роял — отвърна чичо й. Той очевидно не си правеше труда да нарича останалите с титлите им, но никой нямаше нищо против.
— Съгласен съм с лорд Роял, Кайн — добави Еондел. — Никой в страната не може да се мери с теб.
— Арелон е обширен, Еондел. Не ме хвали толкова. Току-виж намериш някой по-добър и ме разочароваш.
— Глупости — каза Еондел.
— Не мога да повярвам, че правиш всичко сам — намеси се Ейхан и поклати кръглата си глава. — Абсолютно съм сигурен, че някъде отзад се крие армия от джадорски готвачи.
Роял изсумтя.
— Ейхан, ако е необходима армия от готвачи, за да те нахранят, това не означава, че на останалите не ни стига и един. — Херцогът се обърна към Кайн. — Все пак е странно, че правиш всичко съвсем сам. Защо не си наемеш помощник?
— Готвенето ми харесва, Роял. Защо да деля с някого удоволствието?
— Пък и краля го заболява сърцето всеки път, щом чуе, че толкова богат човек като баща ми се занимава с проста дейност като готвене — добави Лукел.
— Хитро — съгласи се Ейхан. — Неподчинение чрез самообслужване.
Кайн вдигна ръце невинно.
— Милорди, знам само, че човек може да се грижи за семейството си и без помощ, без значение колко се предполага, че е богат.
— Предполага ли се, приятелю? — засмя се Еондел. — Малкото, което виждаме, е достатъчно за баронска титла. Нищо чудно, ако разкриеш с какво разполагаш наистина, да не се наложи да се тревожим за Ядон. Ти ще станеш крал.
— Предположенията ти са малко преувеличени, Еондел — отговори Кайн. — Аз съм обикновен човек, който обича да готви.
Роял се усмихна.
— Обикновен човек, който обича да готви и чийто брат е крал, племенницата му е дъщеря на двама крале, а жена му е високопоставен благородник в нашия двор.
— Какво да направя, като съм роднина на важни хора. Милостивият Доми ни изправя пред различни изпитания.
— Като стана дума за изпитание — започна Еондел и се обърна към Сарене. — Ваша милост реши ли какво ще направи за вдовишкото изпитание?
Сарене се намръщи, напълно объркана.
— Какво изпитание, милорд?
— Ами… вашето… — Достолепният лорд се огледа смутено.
— Говори за вдовишкото изпитание — обясни Роял.
Кайн поклати глава.
— Не казвай, че очакваш да го направи, Роял. Тя дори не е виждала Раоден. Недопустимо е да я караме да носи траур, още по-малко да се подлага на изпитания.
Сарене започна да се дразни. Колкото и да харесваше изненадите, не й се нравеше посоката на разговора.
— Някой ще ми обясни ли, моля ви, за какво изпитание става дума? — настоя тя с твърд тон.
— Когато някоя арелонска благородничка овдовее, очаква се да извърши ритуал — обясни Шуден.
— И какво трябва да направя? — намръщи се Сарене. Не й харесваше да остава с неизпълнени задължения.
— О, раздават се храна и дрехи на бедните — махна пренебрежително с ръка Ейхан. — Никой не очаква нещо повече. Просто една от старите традиции, които Ядон реши да запази. Елантрисците правеха нещо подобно, когато някой от техните си отидеше. Аз лично никога не съм харесвал този обичай. Според мен не трябва да окуражаваме хората да чакат смъртта ни. Не е добре аристократът да е най-обичан, когато умре.
— Според мен традицията е добра, лорд Ейхан — възрази Еондел.
Ейхан се засмя.
— Естествено, Еондел. Толкова си консервативен, че дори чорапите ти са по-традиционни от нас.
— Не мога да повярвам, че никой нищо не ми е казал — продължаваше да се дразни Сарене.
— Е, може би някой щеше да го спомене, ако не прекарвахте цялото си време в палата или в къщата на Кайн — продължи Ейхан.
— А къде да ходя?
— Арелонският двор е добър, принцесо — намеси се Еондел. — Според мен имаше поне два бала откакто пристигнахте, а в момента се готви трети.
— А защо никой не ме кани? — попита тя.
— Защото сте в траур — обясни Роял. — Пък и се канят само мъже, които на свой ред водят сестри и съпруги.
Сарене се намръщи.
— Вие сте толкова изостанали.
— Не изостанали, ваше височество — поправи я Ейхан. — Просто традиционалисти. Ако искате, може да уредим някой да ви покани.
— Това няма ли да изглежда непристойно? — попита Сарене. — Още не е минала и седмица, откакто съм вдовица, а отивам с някой ерген на празненство?
— Има право — каза Кайн.
— Защо не ме заведете всички? — досети се Сарене.
— Ние ли? — учуди се Роял.
— Да, вие — потвърди тя. — Достатъчно възрастни сте, така че хората няма да клюкарстват много. Просто ще запознавате приятелката си с дворцовия живот.
— Много от тези мъже са женени, ваше височество — уточни Шуден.
Сарене се усмихна.
— Какво съвпадение, аз също.
— Не се притеснявай за честта ни, Шуден — каза Роял. — Аз ще разглася намеренията на принцесата и стига да не се появява твърде често само с един от нас, няма да има проблеми.
— Значи е решено — обяви Сарене с усмивка. — Ще очаквам покани, господа. Жизнено важно е да присъствам на тези празненства. Ако искам да се впиша в Арелон, трябва да опозная аристокрацията.
Всички се съгласиха и разговорът се насочи към предстоящото лунно затъмнение. Сарене осъзна, че въпросът за мистериозното изпитание не бе разкрил кой знае колко информация. Трябваше да притисне Кайн за подробности.
Само един човек не се наслаждаваше на разговора и храната. Лорд Едан бе напълнил чинията си, но опита само няколко хапки. Бъркаше различните ястия в обща смес, нямаща нищо общо с шедьоврите на чичо й.
— Мислех, че се разбрахме да няма повече срещи — заяви накрая той, натрисайки се в разговора като елен сред глутница вълци. Останалите млъкнаха насред дума и се обърнаха към него.
— Бяхме решили да не се срещаме за известно време, лорд Едан — поясни Еондел. — Никога не сме смятали да престанем напълно.
— Трябва да си доволен, Едан — заяви Ейхан, размахвайки вилица с набодено парче свинско. — Най-вече ти имаш интерес тези срещи да продължат. Колко остава до плащането на следващите данъци?
— Мисля, че ще е на първи еостек, лорд Ейхан — обади се услужливо Еондел. — Кажи-речи след три месеца.
Ейхан се усмихна.
— Благодаря, Еондел. Много е полезно да си наоколо. Винаги знаеш всичко с точност. Както и да е… Три месеца, Едан. Как си с парите? Нали знаеш колко са съвестни кралските бирници…
Едан се разшава заради грубите шеги на графа. Явно беше наясно с неприятностите си, но сякаш се опитваше да ги забрави с надеждата, че ще изчезнат. Вътрешната му борба бе изписана на лицето, а Ейхан очевидно се забавляваше да го гледа.
— Господа — намеси се Кайн. — Не сме се събрали да се джафкаме. Не забравяйте, че всички можем да спечелим от реформите, както и стабилност за страната и свобода за хората.
— Все пак добрият барон повдигна належащ въпрос — каза херцог Роял и се облегна на стола. — Въпреки обещанията за помощ от младата дама, ние сме много уязвими без Раоден. Хората обичаха принца, дори Ядон да бе разбрал за срещите ни, нямаше да посмее да предприеме нещо.
Ейхан кимна.
— Вече нямаме силата да се противопоставим на краля. Преди бяхме събрали влияние и почти достатъчно от благородниците, за да излезем наяве. Сега вече нямаме нищо.
— Все още имате мечта, милорд — обади се тихо Сарене. — Това не е нищо.
— Мечта ли? — засмя се Ейхан. — Мечтата беше на Раоден, милейди. Ние просто искахме да видим къде ще ни отведе.
— Не ви вярвам, лорд Ейхан — намръщи се Сарене.
— Може би ваше величество ще ни каже каква е тази мечта — намеси се Шуден, но тонът му не беше нападателен.
— Вие сте интелигентни хора, уважаеми лордове. Имате разума и опита да прецените, че страната не издържа на натоварванията, на които я подлага Ядон. Арелон не е предприятие, че да се управлява с железен юмрук. Не е само произвеждане на продукция и отчисляване на разходите. Мечтата е в Арелон хората да работят с краля, а не срещу него.
— Чудесно наблюдение, принцесо — каза Роял, но тонът му беше пренебрежителен.
Той се обърна към останалите и продължиха да говорят, учтиво пренебрегвайки Сарене. Бяха й позволили да остане на срещата, но очевидно не възнамеряваха да я оставят да участва в дискусията. Тя се облегна назад с раздразнение.
— Да имаш цел, не значи, че имаш средствата да я постигнеш — изтъкна Роял. — Вярвам, че трябва да изчакаме. Нека старият ми приятел се натика сам в ъгъла, преди да му помогнем.
— Но Ядон ще унищожи Арелон през това време, ваша милост — възрази Лукел. — Колкото повече чакаме, толкова по-трудно ще е възстановяването.
— Не виждам друга възможност — вдигна ръце Роял. — Не можем да продължаваме да се противопоставяме на краля така.
Едан подскочи леко на мястото си и по челото му потече пот. Явно започваше да осъзнава, че въпреки опасността срещите бяха по-добър избор от това да чака Ядон да му отнеме титлата.
— Имаш право, Роял — призна намръщено Ейхан. — Първоначалният план на принца няма да проработи. Не можем да притиснем краля, ако не разполагаме поне с половината благородници и техните състояния.
— Има и друг начин, господа — обади се колебливо Еондел.
— Какъв, Еондел? — попита херцогът.
— Ще ми трябват две седмици, за да изтегля легиона от патрулирането по пътищата. Финансовото могъщество не е единствената сила.
— Наемниците ти не могат да устоят на армиите на Арелон — намръщи се Ейхан.
— Военната сила на Ядон е по-малка от войските на съседните кралства, но е достатъчна за твоите неколкостотин войници. Особено ако кралят мобилизира и градската стража на Елантрис.
— Прав сте, лорд Ейхан — съгласи се Еондел. — Но ако ударим бързо, докато Ядон не подозира, можем да превземем двореца и да задържим краля като заложник.
— Хората ти ще трябва да се сражават в палата — намеси се Шуден. — Новото управление ще се роди от кръвта на старото, както и Ядон наследи смъртта на Елантрис. Просто ще подготвиш ново падение, лорд Еондел. Щом една революция изпълни целите си, започва да кипи следващата. Кръвопролития, убийства и преврати само биха довели до задълбочаването на хаоса. Трябва да има начин да убедим Ядон, без да предизвикваме анархия.
— Има — заяви Сарене. Раздразнените им погледи се обърнаха към нея. Все още предполагаха, че само ще слуша. Трябваше да са по-наясно.
— Съгласен съм — отклони вниманието си от нея Роял. — Да изчакаме.
— Не, милорд — контрира го Сарене. — Съжалявам, но не това е отговорът. Видях хората в Арелон и въпреки че в очите им има надежда, тя отслабва. Ако дадете време на Ядон, той ще пречупи селяните, както желае.
Роял се намръщи. Вероятно се надяваше да поеме контрола в отсъствието на Раоден. Сарене прикри доволната си усмивка. Роял я бе приел пръв и не можеше да й откаже правото да говори. В противен случай щеше да признае, че е сгрешил, оказвайки й подкрепа.
— Говорете, принцесо — подкани резервирано възрастният мъж.
— Милорди — започна искрено Сарене. — Вие търсите начин да съборите системата на Ядон. Система, която приравнява богатството с умението да управляваш. Вие твърдите, че е глупава и нечестна, и е мъчение за арелонския народ.
— Да — потвърди вежливо Роял. — И?
— Щом системата е толкова лоша, защо се притеснявате за събарянето й? Защо не я оставите да рухне сама?
— Какво искате да кажете, лейди Сарене? — попита заинтригувано Еондел.
— Обърнете създанието на Ядон срещу него и го накарайте да признае грешката си. Тогава бихте могли да изградите по-стабилно и задоволително управление.
— Интересно, но невъзможно — заяви Ейхан и поклати множеството си брадички. — Може би Раоден щеше да успее, но сега сме твърде малко.
— Не, броят ви е идеален. — Сарене стана и закрачи край масата. — Всъщност трябва да накараме останалите аристократи да ви завидят. Няма как да се получи, ако твърде много са на наша страна.
— Говорете — подкани я Еондел.
— Какъв е най-големият проблем на системата на Ядон? — попита Сарене.
— Че окуражава господарите да се отнасят с поданиците си брутално — отвърна Еондел. — Кралят заплашва благородниците с отнемане на титлата, ако не произвеждат достатъчно. На свой ред лордовете се отчайват и си го изкарват на народа.
— Безскрупулен метод — съгласи се Шуден. — Основава се на алчност и страх, а не на лоялност.
Сарене продължи да крачи край масата.
— Някой поглеждал ли е производствените статистики на Арелон за последните десет години?
— Има ли подобно нещо? — учуди се Ейхан.
Сарене кимна.
— В Теод има. Ще се изненадата ли, ако видите, че производството на Арелон е спаднало, откакто Ядон е на власт?
— Никак — отвърна Ейхан. — Имахме доста неприятна декада.
— Кралете сами си създават неприятности, лорд Ейхан — продължи Сарене. — Най-тъжното в системата на Ядон не е това, което причинява на хората, нито че унищожава морала на страната. Най-жалкото е, че извършва тези неща, без да прави благородниците по-богати. В Теод нямаме роби, а се справяме съвсем добре. Даже и Фьорден вече не използва крепостни селяни. Открили са по-добър метод. Знаят, че човек ще работи по-продуктивно, ако го прави за себе си.
Сарене направи пауза, за да осмислят думите й. Лордовете я гледаха замислено.
— Продължете — каза Роял.
— Наближава сеитба, милорди. Предлагам ви да разделите земята между селяните си. Дайте им ниви и обещайте, че могат да задържат десет процента от продукцията. Кажете им, че дори ще им позволите да си купят къщите и земята, на която са построени.
— Това ще е много трудно, принцесо — възрази Роял.
— Още не съм приключила — каза Сарене. — Трябва да храните хората си добре. Осигурете им дрехи и провизии.
— Ние не сме зверове, милейди — предупреди я Ейхан. — Някои лордове издевателстват над населението, но ние не бихме допуснали такива сред нас. Нашите хора имат храна и топли дрехи.
— Може да е вярно, милорд — не се предаде Сарене, — но народът трябва да почувства, че го обичате. Не ги продавайте на другите аристократи. Нека селяните знаят, че се грижите за тях, и тогава ще ви дадат сърцата и потта си. Не бива само малка част от населението да просперира.
Сарене стигна до стола си и застана зад него. Лордовете мислеха, което беше добре, но също така бяха и уплашени.
— Ще е рисковано — осмели се да каже Шуден.
— По-рисковано от атакуването на Ядон с армията на лорд Еондел ли? — попита Сарене. — Ако не се получи, ще загубите малко пари и ще посмачкате гордостта си. Ако планът на почитаемия генерал не успее, ще изгубите главите си.
— Има право — съгласи се Ейхан.
— Така е — присъедини се Еондел. В очите му се четеше облекчение. Въпреки че бе войник, той не желаеше да се сражава със сънародниците си. — Ще го направя.
— Лесно ти е на теб, Еондел — разшава се Едан. — Винаги можеш да накараш легиона да работи на нивите, ако селяните са мързеливи.
— Хората ми патрулират по пътищата на държавата, лорд Едан — изръмжа Еондел. — Тяхната служба е незаменима.
— И ти получаваш чудесно възнаграждение за това — процеди Едан. — Единственият ми доход идва от фермите. Земите ми изглеждат обширни, но точно по средата им е проклетата пропаст. Няма място за мързелуване. Ако не засея и не обера картофите, ще загубя титлата си.
— Вероятно ще я загубиш при всяко положение — усмихна се услужливо Ейхан.
— Стига, Ейхан — нареди Роял. — Едан има право. Как да сме сигурни, че селяните ще произвеждат повече, ако им дадем такава свобода?
Едан кимна.
— Арелонските селяни са мързеливи. Единственият начин да ги накараш да работят е чрез сила.
— Не са мързеливи, милорд — възрази Сарене. — Гневни са. Десет години не са много време и хората още помнят как сами са си били господари. Обещайте им свобода и те ще работят здраво, за да я постигнат. Ще се изненадате колко по-продуктивен е свободният човек в сравнение с роба, който мисли само за следващото си ядене. Вие на тяхно място кое бихте избрали.
Благородниците се усмихнаха на думите й.
— В това, което казвате, има смисъл — отбеляза Шуден.
— Доказателството на лейди Сарене е мъгляво — каза Роял. — Преди реод времената бяха други. Елантрисците осигуряваха храна, а земята можеше да оцелее без селска класа. Вече не можем да си позволим такъв лукс.
— Тогава ми помогнете да намерим доказателство, милорд — предложи Сарене. — Дайте ми няколко месеца и ще го създадем.
— Ще… обмислим думите ви.
— Не, лорд Роял, вземете решение сега — настоя Сарене. — Вярвам, че над всичко останало вие сте патриот. Знаете кой е правилният ход. Не казвайте, че не изпитвате вина за това, което се причинява на тази страна.
Сарене погледна въодушевено към Роял. Старият херцог я бе впечатлил, но нямаше как да знае дали изпитва срам за състоянието на Арелон. Разчиташе на впечатлението си, че той е добър човек и че за дългия си живот е осъзнал колко е пропаднала страната. Падането на Елантрис беше катализаторът, но алчността на благородниците бе истинският унищожител на някога могъщата нация.
— Всички бяхме заблудени от обещанията на Ядон за богатство — намеси се Шуден с мек и разумен глас. — Аз ще последвам съвета на нейно височество. — Мъжът с кафява кожа се обърна към Роял и кимна. Съгласието му даваше шанс на херцога да се съгласи, без да накърни гордостта си.
— Добре — въздъхна възрастният благородник. — Ти си умен мъж, лорд Шуден. Щом смяташ, че този план може да успее, ще те последвам.
— Предполагам, че нямам избор — въздъхна Едан.
— По-добре, отколкото да се чака, лорд Едан — отбеляза Еондел.
— Така е. Съгласен съм.
— Значи останах само аз — осъзна Ейхан. — Олеле. Какво да правя?
— Лорд Роял се съгласи почти насила, милорд — подкачи го Сарене. — Не ми казвайте, че и вие ще сторите същото.
Ейхан се засмя и тялото му се разтресе.
— Какво чудесно момиче си само! Е, предполагам, че трябва да се съглася с цялото си сърце и да ви кажа, че тя с била права от самото начало. Така, Кайн, моля те, не ми казвай, че си забравил десерта. Чувал съм страхотни неща за твоите сладкиши.
— Да забравя десерта? — изхриптя чичо й. — Ейхан, обиждаш ме. — Той се надигна и тръгна към кухнята.


— Добра е, Кайн. Може би даже по-добра от мен. — Гласът на херцог Роял. Сарене замръзна. Беше отишла до тоалетната, след като всички се сбогуваха, и очакваше, че са си заминали.
— Тя е много специална млада жена — съгласи се Кайн. Гласовете идваха от кухнята. Сарене се приближи тихо и спря пред вратата.
— Почти ми измъкна контрола, а още не мога да преценя къде сгреших. Трябваше да ме предупредиш.
— И да те оставя да се измъкнеш ли, Роял? — Кайн се засмя. — Мина доста време, откакто някой, включително Ейхан, те е поставял натясно. Добре е човек да осъзнава, че могат да го изненадат понякога.
— Накрая за малко да се провали — отбеляза Роял. — Не обичам да ме притискат в ъгъла, Кайн.
— Беше преценен риск, милорд — каза Сарене и влезе.
Херцогът изобщо не се стресна от появата й.
— Ти почти ме заплаши, Сарене. Така не се печели съюзник, особено кисел старец като мен. — Кайн и херцогът споделяха шише фьорденско вино и маниерите им бяха още по-свободни, отколкото на вечеря. — Няколко дена нямаше да навредят на плана ни, а аз със сигурност щях да те подкрепя. Смятам, че обмисленото, добре преценено обвързване е по-продуктивно от фалшивите пророчества.
Сарене кимна и си наля вино в една чаша, преди да седне.
— Разбирам, Роял. — Щом той можеше да зареже формалностите и на нея не й пречеше. — Но останалите гледат към теб. Вярват на твоята преценка. Имах нужда не само от твоята подкрепа, която знаех, че ще получа. Исках открито признание. Останалите трябваше да видят, че приемаш плана, преди да се съгласят. След няколко дни нямаше да има същото въздействие.
— Може би — съгласи се херцогът. — Едно е сигурно. Ти отново ни даде надежда. Преди ни свързваше Раоден, а сега ти зае мястото му. Аз и Кайн не можехме да го сторим. Кайн отказва титла от твърде дълго време. Каквото и да говорят, хората искат да ги води благородник. А аз… Те знаят, че помогнах на Ядон да създаде това чудовище, което бавно поглъща страната ни.
— Това беше отдавна, Роял. — Кайн потупа възрастния херцог по рамото.
— Не. — Роял поклати глава. — Както каза принцесата, десет години не са много за една нация. Имам огромна вина.
— Ние ще се поправим — успокои го Кайн. — Планът е добър. Може би по-добър от този на Раоден.
Роял се усмихна.
— Щеше да му бъде добра съпруга, Кайн.
— Така е. И още по-добра кралица. Но пътищата на Доми са неведоми за нас, смъртните.
— Не съм сигурна, че Доми ни го отне, чичо — промърмори Сарене над виното си. — Не сте ли мислили, че някой може да е причинил смъртта на принца?
— Отговорът на този въпрос граничи с измяна, Сарене — предупреди я Кайн.
— Повече от останалите неща, които обсъждахме тази вечер?
— Просто обвинявахме краля в алчност, Сарене — отвърна Роял. — Убийството на собствения му син е съвсем друга работа.
— Помислете. — Сарене махна рязко с ръка и почти разсипа виното си. — Принцът е противоречал във всичко на баща си. Присмивал му се е, заговорничел е зад гърба му и е имал любовта на хората. Освен това всичко, което е казал за Ядон, е вярно. Един монарх може ли да си позволи да остави жив подобен човек?
— Собственият му син? — Роял поклати невярващо глава.
— Подобни неща са се случвали и преди — изтъкна Кайн.
— Така е — съгласи се херцогът. — Но не знам дали принцът беше чак такъв проблем, какъвто го изкарвате. Раоден не беше бунтовник, а по-скоро критик. Не е твърдял, че баща му не трябва да е крал, а че страната е в опасност, което е самата истина.
— Не изпитахте ли поне малко подозрение, като чухте за смъртта му? — попита Сарене и отпи замислено от виното си. — Случва се в удобен момент. Ядон разполага със съюз с Теод, а няма нужда да се тревожи, че Раоден ще има наследници.
Роял погледна Кайн, който сви рамене.
— Може би трябва да помислим над това.
Херцогът кимна със съжаление.
— Какво да сторим? Да потърсим доказателство, че Ядон е екзекутирал сина си?
— Знанието ще ни даде сила — обяви Сарене.
— Съгласен — отвърна Кайн. — Но само ти имаш неограничен достъп до двореца.
— Ще поразгледам и ще видя какво може да се открие.
— Възможно ли е да не е мъртъв? — попита Роял. — Не е трудно да се намери двойник за ковчега. Треската обезобразява сериозно.
— Възможно е — каза Сарене колебливо.
— Но не го вярваш.
Тя поклати глава.
— Когато монарх се опитва да премахне съперник, обикновено го прави, както трябва. Има твърде много истории за изгубени наследници, които се появяват от гората след двайсет години, за да си възвърнат трона.
— Може би Ядон не е толкова жесток, за колкото го смятате — каза Роял. — Преди беше свестен човек. Не чак добър, но в никакъв случай лош. Просто алчен. Нещо стана с него през последните години. Промени се. Все пак си мисля, че има достатъчно човечност, за да не убие собствения си син.
— Добре — кимна Сарене. — Ще пратя Аше в кралските тъмници. Той е толкова съвестен, че ще научи и имената на плъховете.
— Твоят сеон ли? — осъзна Роял. — Къде е той?
— Пратих го в Елантрис.
— Елантрис ли? — учуди се Кайн.
— Фьорденският гьорн се интересува от Елантрис по някаква причина — обясни Сарене. — А аз никога не пренебрегвам нещо, което е интересно за жреците.
— Изглеждаш твърде угрижена за този жрец, Ене — каза Кайн.
— Не е жрец, чичо — поправи го Сарене. — Истински гьорн.
— Все пак е един човек. Какви беди може да предизвика?
— Питай Дуладелската република. Мисля, че това е същият гьорн, който беше замесен в онова бедствие.
— Няма доказателства, че рухването е причинено от Фьорден — обади се Роял.
— В Теод има, но никой не ни вярва. Доверете ми се, когато ви казвам, че този гьорн може да е по-опасен от Ядон.
Коментарът предизвика пауза в разговора. Тримата продължиха да пият мълчаливо, докато не се появи Лукел, който бе отишъл да прибере майка си и другите деца. Той кимна на Сарене и се поклони на херцога, преди да си налее чаша вино.
— Виж се само — каза той, сядайки до Сарене. — Уверен член на мъжкия ни клуб.
— По-скоро водач — отбеляза Роял.
— Къде е майка ти? — попита Кайн.
— Ще дойде — обясни Лукел. — Не бяха свършили, а я знаеш каква е. Всичко трябва да се прави както трябва, без бързане.
Кайн кимна и глътна виното си.
— Тогава да почваме да разтребваме, преди да се е прибрала. Нека не вижда каква кочина оставиха благородните ни приятели в трапезарията.
Лукел въздъхна и изгледа Сарене, толкова красноречиво, че тя разбра мечтата му да живее в по-традиционна къща със слуги или поне жените да вършат домакинската работа. Кайн вече се бе захванал с почистването и синът му нямаше друг избор, освен да го последва.
— Интересно семейство — подхвърли Роял зад тях.
— Да. Малко са странни, дори по нашите стандарти.
— Кайн е живял дълго време самостоятелно — отбеляза херцогът. — Свикнал е да прави сам нещата. Веднъж нае готвачка, но се ядоса на методите й. Помня, че жената напусна, преди той да събере сили да я уволни. Тя твърдеше, че не може да се работи в такава взискателна атмосфера.
Сарене се засмя.
— Звучи доста типично.
Роял се усмихна и заговори по-сериозно.
— Сарене, наистина сме късметлии. Ти може би си последният ни шанс да спасим Арелон.
— Благодаря, ваша милост — каза Сарене и се изчерви, без да иска.
— Страната няма да изтрае дълго. Няколко месеца, може би половин година, ако имаме късмет.
Сарене се намръщи.
— Мислех, че искахте да изчакате. Нали така казахте на останалите.
Роял махна с ръка.
— Според мен малко може да се постигне с тяхна помощ. Едан и Ейхан са твърде противоречиви, а Шуден и Еондел са неопитни. Исках да ги баламосам, докато с Кайн решим какво да правим. Боя се, че плановете ни се въртяха около… по-опасни методи. Но сега имаме нов шанс. Ако планът ти успее, макар да не съм напълно убеден, може да забавим рухването. За десет години управлението на Ядон е насъбрало инерция. Ще е трудно да променим посоката за няколко месеца.
— Мисля, че може да се справим, Роял — усмихна се Сарене.
— Гледай да не прекаляваш, млада госпожице. — Роял я изгледа. — Не се втурвай, ако имаш сила само за ходене, и не блъскай стени, които не поддават. И най-важното, не блъскай някъде, където е достатъчно побутване. Днес ме натика в ъгъла. Аз все още съм горделив старец. Ако Шуден не бе ме подкрепил, не знам дали щях да намеря достатъчно смирение, за да се съглася пред останалите присъстващи.
— Съжалявам. — Сарене се изчерви по друга причина. Имаше нещо в този могъщ, но приветлив стар херцог, което я караше отчаяно да желае да спечели уважението му.
— Просто бъди внимателна — продължи Роял. — Ако този гьорн е толкова опасен, колкото твърдиш, то из Кае се раздвижват могъщи сили. Не им позволявай да смачкат Арелон.
Сарене кимна, а херцогът се облегна и допи виното от чашата си.


12.

По-рано в кариерата си Хратен изпитваше трудност да приеме чуждите езици. Фьорденският беше избран от Джадет и беше свещен, а останалите бяха скверни. Но как тогава можеше да покръсти тези, които не го говореха? Дали трябваше да им говори на родните езици, или да ги принуди да изучат първо фьорденски? Беше глупаво да иска от цяла нация да научи нов език, преди да им позволи да чуят за империята на Джадет.
Така че, когато трябваше да избира между сквернословието и неопределеното забавяне, той избираше първото. Вече говореше аонски и дуладелски, а знаеше и няколко думи на джиндоски. Така проповядваше на хората на родните им езици, макар това да продължаваше да го притеснява в известна степен. Ами ако никога не се научат? Ако решат, че не им трябва фьорденски, защото могат да се молят на Джадет и на родните си езици? Подобни мисли не спираха да се въртят в главата му, докато проповядваше на жителите на Кае. Не че му липсваше насока и отдаденост. Просто изнасяше тази реч за хиляден път и бе придобил рутина.
Говореше почти несъзнателно, повишавайки и понижавайки тон на нужните места в древното изкуство, което смесваше молитвите с театъра.
Когато ги подканяше, те отговаряха с радостни овации. Когато заклеймяваше, се споглеждаха засрамено. Когато повишаваше глас, грабваше вниманието им, а когато го сваляше почти до шепот, ги запленяваше още повече. Сякаш контролираше вълните на океана. Емоциите на тълпата прииждаха като покрит с пяна прилив.
Той завърши с пламенно подканяне да служат на империята на Джадет, да се закълнат като одиви или крондети на някой от жреците и да станат част от веригата, която ги свързва с Бог. Обикновените хора служеха на артети и дорвени, те от своя страна на градори, градорите на рагнати, рагнатите на гьорни, гьорните на вирн, а вирн служеше на Джадет. Само грагдетите, главите на манастири, не влизаха в тази верига, но системата беше стриктно организирана.
Всеки знаеше на кого точно трябва да служи и така тълпата не се притесняваше за повелите на Джадет, които често бяха над нейното разбиране. Те просто трябваше да служат максимално съвестно на своя артет и Джадет щеше да е доволен.
Хратен слезе от подиума удовлетворен. Проповядваше едва от няколко дни, а храмът беше препълнен и хората стояха прави отзад, защото скамейките бяха заети. Само неколцина от дошлите възнамеряваха да сменят вярата си. Повечето идваха, защото Хратен бе модна новост. Но те щяха да се върнат. Колкото и да се убеждават, че са само любопитни и интересът им няма нищо общо с религията, щяха да се върнат.
Шу-Дерет щеше да набере сила в Кае и хората от първите срещи щяха да станат по-важни. Те щяха да се хвалят на съседите си, че първи са открили религията и са продължили да присъстват на сбирките. Гордостта и впечатляващите церемонии на Хратен щяха да смачкат колебанията и скоро хората щяха да се закълнат на някой от артетите.
Налагаше се да избере нов главен артет. Беше отложил решението за известно време, за да види как се справят останалите жреци. Но времето му намаляваше. Скоро местното паство щеше да е твърде голямо, за да може да го наглежда лично, като се имаше предвид колко планиране и проповядване го очакваше.
Хората в дъното започнаха да напускат храма. Внезапен глас зад него ги спря. Хратен погледна изненадано към подиума. Срещата трябваше да приключи след неговата проповед, но някой мислеше различно.
Дилаф бе решил да говори.
Дребният арелонец закрещя с пламенна енергия. Тълпата се смълча за секунди и хората се върнаха по местата си. Бяха виждали Дилаф с него и вероятно неколцина знаеха, че е артет, но досега не бе говорил публично. Нямаше как да го пренебрегнат.
Той не спазваше нито едно от правилата на ораторството. Не варираше тоновете на гласа си и не гледаше публиката в очите. Не стоеше спокойно на подиума, за да държи слушателите под контрол, а подскачаше и ръкомахаше диво. Лицето му лъщеше от пот, а очите бяха трескави и изцъклени.
Ала хората го слушаха.
Слушаха го по-внимателно, отколкото Хратен. Следваха подскоците му, запленени от необичайните методи.
Речта на Дилаф съдържаше една тема: омраза към Елантрис. Хратен долови как в тълпата се разгаря фанатизъм. Страстта на Дилаф действаше като катализатор. Като мухъл, който се разпростира бързо, щом намери влага. Скоро цялата публика споделяше омразата му и крещеше при всяко заклеймяване.
Хратен гледаше загрижено и с известна завист. За разлика от него Дилаф не беше обучен в най-добрите школи на Изтока. Но дребният жрец притежаваше нещо, което липсваше на Хратен. Страст.
Хратен беше разсъдлив мъж. Организиран, внимателен и загрижен за подробностите. И точно това в Шу-Дерет — организираното управление и логичната философия — го беше привлякло към жречеството. Той не се съмняваше в църквата. Нямаше как нещо толкова добре организирано да не е право.
Въпреки лоялността си обаче Хратен никога не бе изпитвал това, което изразяваше Дилаф. Не изпитваше толкова силна омраза, че чак да плаче, нито толкова силна любов, че да рискува всичко в нейно име. Винаги вярваше, че е съвършеният последовател на Джадет; че Бог има нужда от спокойствие, а не от неудържим плам. Но този път се чудеше дали наистина е така.
Дилаф имаше повече власт над публиката отколкото бе придобивал Хратен някога. Омразата му към Елантрис не беше логична, а дива и ирационална, но хората не се интересуваха.
Хратен можеше да им обяснява с години за благата на Шу-Дерет, без да предизвика подобна реакция. Опита да се успокои, че силата в думите на Дилаф няма да трае, че ще потъне в рутината на всекидневието. Но дълбоко в себе си просто изпитваше завист. Какво не беше наред, че за трийсет години служба на Джадет не бе почувствал нито веднъж емоциите, които Дилаф изпитваше през цялото време? Накрая артетът замлъкна. Аудиторията остана притихнала за дълго след речта му. След това всички заговориха развълнувано и започнаха да напускат храма. Дилаф се смъкна със залитане от подиума и приседна на една от челните скамейки.
— Добра работа — чу се глас до Хратен. Херцог Телрий бе наблюдавал службата от лична ложа, отстрани на храма. — Добър ход, да накараш дребния жрец да говори след теб, Хратен. Малко се притесних, защото на хората им доскуча. Младежът обаче им привлече вниманието.
Хратен скри раздразнението си, че Телрий използва името, а не титлата му. Щеше да поправи това неуважение по-късно. Също така реши да не коментира въпросното доскучаване на публиката по време на речта му.
— Дилаф е необикновен млад мъж — отговори гьорнът. — Всеки спор има две страни, лорд Телрий: логична и страстна. Трябваше да атакуваме и двете страни, за да постигнем успех.
Херцогът кимна.
— Е, милорд, обмислихте ли предложението ми?
Телрий се поколеба за миг, после кимна отново.
— Изкушаващо е, Хратен. Много изкушаващо. Не знам дали някой в Арелон би могъл да откаже. Да не говорим за мен.
— Добре, ще се свържа с Фьорден. До седмица трябва да сме готови с приготовленията.
Телрий кимна. Родилният белег на врата му изглеждаше като синина в сенките на храма. Херцогът махна към многобройната си свита и излезе през страничната врата на храма, изчезвайки в сумрака. Хратен изчака вратата да се затвори и отиде при Дилаф, който продължаваше да лежи на скамейката.
— Това беше неочаквано, артет. Трябваше да ме предупредиш.
— Не беше планирано, милорд — обясни Дилаф. — Внезапно почувствах нуждата да говоря. Беше само във ваша подкрепа, хроден.
— Разбира се — съгласи се неохотно Хратен. Телрий беше прав. Избликът на Дилаф беше полезен. Колкото и да искаше да го сгълчи, не можеше. Щеше да пренебрегне задълженията си към вирн, ако не използваше всички инструменти за покръстването на Арелон, а Дилаф бе доказал, че е ценен инструмент. Щеше да се наложи артетът да говори и на бъдещите служби.
Дилаф отново не му бе оставил избор.
— Е, станалото станало — отвърна Хратен с добре преценено пренебрежение. — И явно им хареса. Може някой път пак да ти позволя. Но трябва да си знаеш мястото, артет. Ти си мой одив, не действаш, преди да ти наредя. Ясно ли е?
— Напълно, милорд Хратен.


Гьорнът затвори тихо вратата на покоите си. Дилаф го нямаше. Хратен никога не би му позволил да види какво щеше да се случи. Поне в това можеше да се почувства по-висш от младия жрец. Дилаф никога нямаше да се издигне до висшите нива и да научи това, което бе достъпно само на гьорните и вирн.
Хратен седна на стола си и се подготви мълчаливо. След половинчасова медитация се почувства достатъчно готов за действие. Пое си внимателно дъх, стана и отиде до големия сандък в ъгъла на стаята. Беше нарочно покрит със сгънати гоблени. Хратен ги премести почтително и бръкна под ризата си за златната верижка. На нея висеше малък ключ. Той отвори сандъка и извади отвътре малка метална кутия.
Кутията беше с размер на четири книги и тежеше доста. Стените бяха от яка стомана, а на капака имаше малък циферблат и няколко дръжки. Механизмът беше изработен от най-добрите фьорденски ключари. Само Хратен и вирнът знаеха комбинацията, която отваряше кутията.
Хратен завъртя циферблата и ръчките в комбинацията, която бе запомнил веднага след издигането си в гьорн. Тя не бе записана никъде. Щеше да е много срамно за религията, ако някой извън най-висшето жречество узнаеше какво има вътре.
Ключалката изщрака и Хратен вдигна капака решително. Вътре имаше малка светеща топка.
— Имате ли нужда от мен, милорд? — попита сеонът с нежен женски глас.
— Тихо! — нареди Хратен. — Знаеш, че не ти е позволено да говориш.
Топката примигна смирено. Хратен не беше отварял кутията от месеци, но сеонът не показваше непокорство. Тези същества, или каквото там бяха, демонстрираха изключително подчинение.
Сеоните бяха най-големият шок, щом го издигнаха до гьорн. Не се изненада толкова, че създанията са истински, макар че мнозина в Изтока ги смятаха за мит. По него време Хратен вече знаеше, че по света има неща, които са необясними за нормалните хора. Спомените му за ранните години в Дакор все още го караха да потръпва от ужас.
Не. Изненадата бе породена от това, че вирнът бе решил да използва езически магии, за да разшири империята на Джадет. Самият вирн му бе обяснил необходимостта от сеоните, но на Хратен му бяха нужни години, за да ги приеме. Все пак логиката го убеди. Както се налагаше да знае езическите езици, за да проповядва, така и вражеските създания можеха да се окажат полезни.
Естествено, само най-светите и с най-силен самоконтрол жреци можеха да използват сеоните без поквара. Гьорните с тяхна помощ поддържаха връзка с вирна от далечните страни, при това крайно рядко. Незабавната комуникация на огромно разстояние си заслужаваше цената.
— Свържи ме с вирна — заповяда Хратен. Сеонът се издигна леко и започна да се свързва с личния сеон на вирна, който бе наглеждан през цялото време от ням прислужник.
Хратен огледа създанието, докато чакаше. Сеонът кръжеше търпеливо. Винаги се държеше почтително, а и останалите гьорни никога не оспорваха лоялността им. Според тях в основата на сеоните бе заложено да са в подчинение на господарите си, дори те да ги ненавиждаха.
Хратен не беше съвсем сигурен. Сеоните можеха да се свързват с останалите като тях и очевидно не им трябваше сън. Какво ли правеха, докато господарите им спяха? Какви ли тайни обсъждаха? По едно време почти цялата аристокрация на Дуладел, Теод, Арелон и дори Джиндо разполагаше със сеони.
Колко ли тайни бяха видени и може би предадени през годините от незабележителните светещи кълба? Той поклати глава. Добре, че тези дни бяха отминали. Сеоните бяха в немилост заради връзките си с Елантрис, а и нямаше как да се размножават с изчезването на магията, така че ставаха все по-редки. Щом Фьорден завладееше западните земи, едва ли вече щеше да има свободно разхождащи се сеони.
Неговото създание започна да се разлива като вода и изобрази гордото лице на вирна.
Благородните остри черти го изгледаха.
— Тук съм, синко — долетя гласът на вирна.
— О, велики господарю, избран от Джадет, император в неговата светлина — отвърна Хратен и се поклони.
— Говори, мой одив.
— Имам предложение относно един от лордовете на Арелон, велики…


13.

— Ето го — възкликна Раоден. — Галадон, ела тук! — Едрият дуладелец остави собствената си книга и повдигна вежди. След това стана с обичайната си мудност и се приближи до Раоден.
— Какво намери, суле?
Раоден посочи книгата без корица. Намираха се в коратската църква, която се бе превърнала в тяхна база. Галадон държеше да остави малката си обител в тайна, затова бяха домъкнали необходимите книги тук, за да не показва убежището си на останалите.
— Суле, това не мога да го прочета — оплака се Галадон, докато се взираше в книгата. — Написано е изцяло с аони.
— Точно затова ми привлече вниманието — обясни Раоден.
— Разчиташ ли ги? — попита Галадон.
— Не — усмихна се принцът. — Но виж какво имам. — Той вдигна друга книга без корица, чиито начални страници вече бяха омазани с мръсотия. — Речник на аоните.
Галадон изгледа първата книга критично.
— Суле, не разпознавам и една десета от аоните на тази страница. Имаш ли представа колко време ще ти трябва да я преведеш?
Раоден сви рамене.
— По-добре, отколкото да търсим насоки в другите книги. Ако прочета за още една фьорденска местност, направо ще повърна.
Галадон изръмжа на коментара му. Явно собственикът на книгите се вълнуваше от география, защото поне половината томове засягаха темата.
— Сигурен ли, че тази ни трябва? — попита дуладелецът.
— Получил съм начално обучение в четене на аони, приятелю — каза Раоден и посочи един символ в началото на страницата. — Тук пише аондор.
Галадон кимна.
— Добре, суле. Не ти завиждам за задачата. Животът щеше да е доста по-лек, ако сънародниците ти бяха изобретили по-кратка азбука. Коло?
— Аоните са си азбука — изтъкна Раоден. — Просто е невероятно сложна. Няма да ми отнеме чак толкова време. Скоро ще почна да си припомням наученото.
— Суле, понякога си дразнещо оптимистичен. Значи вече може да върнем другите книги обратно? — В гласа му имаше нетърпение. Книгите бяха ценни. Раоден го беше убеждавал цял час, преди да го склони да вземат кориците им, и виждаше, че едрият мъж се притеснява от мръсотията в Елантрис, която цапаше страниците им.
— Няма проблем. — Останалите книги не бяха за аондор. В някои от тях може би също имаше указания, но Раоден не вярваше, че ще са толкова полезни, като тази пред него. Стига да успееше да я преведе.
Галадон кимна и започна да събира книгите, след това наостри уши, като чу скърцането на покрива. Беше убеден, че рано или късно цялата конструкция ще падне право върху лъскавото му теме.
— Не се притеснявай, Галадон — закачи го Раоден. — Мааре и Райл знаят какво правят.
Галадон се намръщи.
— Напротив, суле, не знаят. Доколкото помня, нито един от тях нямаше представа какво да прави, преди да ги натовариш с покрива.
— Имам предвид, че са компетентни. — Раоден погледна нагоре със задоволство. За шест дена бяха ремонтирали голяма част от покрива. Мареше бе изобретил глиноподобна комбинация от дървесина, почва и вездесъщата слуз. Сместа, заедно с не толкова изгнилите греди и парчета плат, бе достатъчна за ако не добър, то поне сносен покрив.
Раоден се усмихна. Болката и гладът продължаваха да го мъчат, но нещата се развиваха добре и почти можеше да забрави за натъртванията и охлузванията.
През прозореца на дясната страна се виждаше най-новият член на групата му, Лорен. Мъжът работеше в пространството зад църквата, което вероятно беше градина. Той разполагаше с новоизработени кожени ръкавици и събираше камъните и боклуците, за да разчисти почвата отдолу.
— Това пък за какво е? — попита Галадон, проследявайки погледа му.
— Ще видиш — усмихна се загадъчно принцът.
Галадон изпухтя, грабна наръч книги и излезе от църквата. Дуладелецът беше прав в едно, не можеха да разчитат, че ще имат нови попълнения всеки ден, както очакваше първоначално. Преди пристигането на Лорен бяха изминали пет дни, без вратите да трепнат. Раоден имаше голям късмет, че попадна на Мареше и останалите в толкова кратък период.
— Лорд Дух — чу се колеблив глас.
Раоден вдигна поглед и видя непознат мъж на прага. Беше хилав, леко изгърбен и изглеждаше привикнал на покорство. Раоден не можеше да е сигурен за възрастта му. Шаод състаряваше всички. Все пак имаше чувството, че този мъж е наистина възрастен. Ако още имаше коса, щеше да е бяла, а кожата му щеше да е сбръчкана, много преди шаод да го вземе.
— Да? — попита заинтригувано Раоден. — Какво да направя за теб?
— Милорд… — започна мъжът.
— Казвай — подкани го принцът.
— Ами, ваше благородие, чух разни неща и се чудех дали ще позволите да се присъединя към вас.
Раоден се усмихна и се приближи до мъжа.
— Разбира се, че можеш. Какво си чувал?
— Ами… — Възрастният елантрисец потръпна нервно. — Според слуховете тези, които ви следват, не гладуват. Говори се, че имате тайна, която премахва болката. В Елантрис съм почти от година, милорд, и контузиите ми са твърде много. Реших, че мога да си опитам късмета при вас, иначе трябва да си намеря канавка и да се присъединя към хоедите.
Раоден кимна и го потупа по рамото. Продължаваше да чувства натъртения си палец. Беше посвикнал, но болката си оставаше. Заедно с нея вървеше и стърженето в стомаха.
— Радвам се, че дойде. Как се казваш.
— Кахар, милорд.
— Добре, Кахар, с какво се занимаваше преди шаод?
Погледът на човека се замъгли, сякаш се връщаше в много древен спомен.
— Бях чистач, милорд. Мисля, че метях улиците.
— Чудесно! Точно такъв ми трябва. Мареше, отзад ли си?
— Да, милорд — чу се гласът на кльощавия занаятчия.
Главата му се показа след миг.
— Успяхме ли да съберем малко от снощната дъждовна вода?
— Разбира се, милорд — отвърна гордо Мареше.
— Добре, покажи на Кахар къде е.
— Естествено. — Мареше махна на мъжа да го последва.
— Какво да правя с водата, милорд? — попита Кахар.
— Време е да спрем да живеем в мръсотия. Слузта, която покрива Елантрис, може да бъде изчистена. Виждал съм такива места. Не се пресилвай, но почисти сградата. Искам да измиеш и изстържеш всяко петънце.
— Тогава ще ми покажете ли тайната? — попита Кахар с надежда.
— Довери ми се.
Кахар кимна и тръгна след Мареше. Усмивката на Раоден изчезна, щом мъжът се изгуби от погледа му. Най-трудната част от водачеството в Елантрис беше да поддържа оптимизма, за който го закачаше Галадон. Тези хора, дори новодошлите, бяха опасно близо до загубата на надежда. Смятаха, че са прокълнати и че нищо не може да спаси душите им от изгниването, покосило града. Раоден трябваше да преодолее дългогодишните предразсъдъци, заедно с вечно присъстващите болки и глад.
Той не се имаше за крайно весела личност. Но в Елантрис бе открил, че реагира на отчаянието с упорит оптимизъм. Колкото по-лошо ставаше, толкова по-уверен бе, че ще се оправи без оплаквания. Но тази наложена веселост му струваше доста. Усещаше, че останалите, дори Галадон, започват да зависят от него. Единствено той не можеше да покаже болката си. Гладът го прорязваше като ято насекоми, опитващо да си проправи път извън тялото му, а няколкото контузии блъскаха по решителността му с безмилостно упорство.
Не знаеше колко би издържал. Само след седмица и половина в Елантрис бе събрал толкова болка, че му беше трудно да се концентрира.
След колко време щеше да се предаде напълно? Или пък щеше да се превърне в полузвяр като хората на Шаор? Един въпрос го плашеше най-вече. Когато рухнеше, колко ли хора щеше да повлече със себе си? Въпреки всичко трябваше да носи товара си. Никой друг нямаше да заеме мястото му и неговите хора щяха да попаднат в робството на собствената си агония или на уличните биячи. Елантрис имаше нужда от него. Ако цената беше пълно изтощение, така да бъде.
— Лорд Дух! — разнесе се притеснен глас.
Раоден вдигна поглед, а разтревоженият Сейолин влетя в помещението. Кривоносият наемник бе изработил копие от полуизгнило дърво и остър камък, и се бе нагърбил със задачата да патрулира около църквата. Лицето му беше набръчкано от тревога.
— Какво става, Сейолин? — попита разтревожено Раоден. Човекът беше опитен войник и не се плашеше лесно.
— Приближава група въоръжени мъже, милорд. Преброих дванайсет и имат метални оръжия.
— Метални? В Елантрис? Не знаех, че има такива.
— Приближават бързо, милорд. Какво ще правим, след малко ще се появят?
— Тук са.
Група мъже се провря през отворената врата на църквата. Сейолин беше прав, неколцина имаха метални оръжия, макар остриетата да бяха нащърбени и ръждиви. Групата изглеждаше заплашително, а начело бе позната, поне относително, фигура.
— Карата — изрече името й Раоден. Лорен трябваше да се падне на нея, а той го бе отмъкнал. Явно сега идваше да се оплаче. Е, беше въпрос на време.
Принцът изгледа Сейолин, който се накланяше напред, сякаш нямаше търпение да пробва самоделното копие.
— Стой мирно — нареди му.
Карата беше напълно плешива заради шаод и бе прекарала в града достатъчно време, че кожата й да се набръчка. Въпреки това имаше гордо лице и решителен поглед. Очи на човек, който не се е поддал на болката и няма намерение да го прави скоро. Носеше тъмна дреха от парчета кожа. Добре ушита като за Елантрис.
Карата огледа църквата, новия покрив и членовете на бандата на Раоден, които се взираха напрегнато през прозореца. Мареше и Кахар стояха неподвижно в дъното на помещението.
Накрая Карата се обърна към Раоден.
Тишината бе заредена с напрежение. След като го гледа известно време, главатарката разпореди на хората си:
— Разрушете сградата, прогонете ги и счупете няколко кокала. — След тези думи се обърна, за да излезе.
— Мога да те вкарам в двореца на Ядон — прошепна й тихо Раоден.
Карата замръзна.
— Нали това искаш? — продължи той. — Градската стража те е залавяла в Кае. Няма да те търпят дълго. Изгарят елантрисците, които бягат често. Ако наистина искаш да влезеш в двореца, мога да те вкарам.
— Никога няма да се измъкнеш от града — процеди Карата и го изгледа скептично. — Наскоро удвоиха стражата. Заради някаква кралска сватба. Не съм се измъквала от месец.
— Мога да те вкарам в града — настоя Раоден.
Карата го изгледа с подозрение. Не ставаше дума за цена. И двамата знаеха, че единственото му искане е да ги оставят на мира.
— Отчаян си — изтъкна тя.
— Така е. Но съм опортюнист.
Карата кимна бавно.
— Ще се върна привечер. Или ще изпълниш обещанието си, или моите хора ще счупят крайниците на всички тук и ще ги оставят да гният в агония.
— Разбрано.


— Суле, аз…
— Не мисля, че това е добра идея — довърши Раоден с усмивка. — Да, Галадон, знам.
— Елантрис е голям град — продължи дуладелецът. — Има много места, на които Карата няма да ни открие. Все пак не може да се разпростре твърде нашироко, защото Шаор и Аанден ще я атакуват. Коло?
— И после какво? — попита Раоден, докато изпробваше въжето, измайсторено от Мареше с помощта на няколко парцала. Май щеше да удържи тежестта му. — Не само Карата няма да ни открие, а и останалите. Хората тъкмо научиха за нас. Ако се преместим, няма да се разраснем.
Галадон се умърлуши.
— Суле, а трябва ли да се разрастваме? Трябва ли да правиш нова банда? Няма ли вече достатъчно главатари?
Раоден погледна едрия дуладелец загрижено.
— Галадон, наистина ли мислиш, че формирам банда?
— Не знам, суле.
— Нямам желание за власт, Галадон — заяви Раоден равнодушно. — Тревожа се за живота. Не за простото оцеляване, а за самия живот. Тези хора са мъртви, защото са се предали, а не защото сърцата им не бият. Смятам да променя това.
— Суле, невъзможно е.
— Както и вкарването на Карата в двореца на Ядон. — Раоден започна да навива въжето на ръката си — Ще се видим, като се върна.


— Какво е това? — попита Карата подозрително.
— Градският кладенец — обясни Раоден и се надвеси над каменната стена. Кладенецът беше дълбок, отдолу се чуваше ромона на водата.
— Очакваш да изплуваме ли?
— Не. — Раоден завърза въжето за един ръждив метален лост близо до кладенеца. — Ще се оставим на течението. По-скоро то ще ни носи, отколкото да плуваме.
— Това е лудост. Реката тече под земята. Ще се удавим.
— Няма да се удавим. Както обича да казва моят приятел Галадон: „Вече сме мъртви, коло?“.
Карата не беше убедена.
— Река Аредел минава точно под Елантрис и продължава към Кае — обясни принцът. — Пресича града и заобикаля двореца. Просто трябва да се оставим да ни отнесе дотам. Вече опитах да задържа дъха си. Издържах половин час и дробовете изобщо не ме заболяха. Вече нямаме кръвообращение и дишането ни служи единствено за говорене.
— Това може да погуби и двама ни — предупреди го Карата.
Раоден сви рамене.
— Гладът ще ни повали след няколко месеца така или иначе.
Карата се усмихна леко.
— Добре, Дух, ти си първи.
— С удоволствие — съгласи се Раоден, макар да не изпитваше нищо подобно в момента. Но идеята си беше негова. Той поклати глава, прекрачи стената и започна да се спуска. Въжето свърши, преди да достигне водата. Той си пое дълбок, макар и ненужен дъх и се пусна.
Реката беше шокиращо студена. Течението заплашваше да го издърпа, но Раоден успя да се хване за един камък и извика Карата. Гласът й се разнесе от мрака над него.
— Дух?
— Тук съм. Въжето свършва на десетина стъпки от водата, ще трябва да се пуснеш.
— А после?
— После реката продължава под земята. Усещам как течението ме влече. Да се надяваме, че каналът е достатъчно широк. Иначе ще останем отдолу завинаги.
— Можеше да го споменеш, преди да се спусна — каза нервно Карата. Въпреки това се разнесе плисък, последван от леко изръмжаване, и тялото й премина покрай принца.
Той се помоли на милостивия Доми и позволи на водата да го повлече.


Раоден не опитваше да плува. Номерът беше да се държи в средата, за да не се удря в каменните стени на тунела. Справяше се доколкото можеше в пълния мрак, разперваше ръце, за да се насочва.
За щастие скалите бяха изгладени от времето и само се отъркваше в тях, без да се наранява.
Мина цяла вечност в тихото подземие. Сякаш плуваше в самия мрак, без да може да говори, напълно сам. Може би така изглеждаше смъртта. Душата ти да се носи вечно в мрачната бездна.
Течението се промени и го задърпа нагоре. Раоден вдигна ръце, за да се предпази от тавана, но не напипа нищо. Главата му се подаде над водата и почувства хладния вятър. Примигна объркано, докато се ориентира — звездите и редките улични лампи хвърляха съвсем слаба светлина. Все пак беше достатъчна, за да се окопити и може би да възвърне разсъдъка си.
Продължи да се носи по течението. Реката се разшири, щом излезе на открито, и течението силно се забави. Усети как някой се приближава към него и понечи да заговори, но дробовете му бяха пълни. Закашля се неудържимо.
Една ръка го стисна за устата и задуши кашлицата до гъргорене.
— Тихо, глупако — изсъска Карата.
Раоден кимна и се опита да овладее пристъпа. Може би не трябваше да се отвлича с теологични размисли в мрака, а да си държи устата затворена.
Карата освободи устата му, но продължи да го държи, докато се носеха през град Кае. Магазините бяха затворени, но по улиците имаше патрули. Двамата продължиха да се носят, докато не достигнаха северния край на града, където каменният дворец на Ядон се издигаше в нощта. Те доплуваха до брега, без да промълвят и дума.
Дворецът беше мрачно, грубовато укрепление, пример за несигурността на Ядон. Бащата на Раоден не беше страхлив. Даже често бе дързък, когато трябваше да е по-предпазлив. Това му беше донесло успех в търговията с Фьорден, но го проваляше като крал. Единственото нещо, което разпалваше параноята му, бе сънят.
Кралят се ужасяваше, че убийците някак може да се промъкнат и да го убият, докато спи. Раоден си спомняше как баща му се тревожеше за това почти всяка вечер. Поемането на властта само бе разпалило тези страхове и Ядон бе укрепил солидната си къща с батальон от стражи. Войниците живееха близо до покоите му, за да могат да реагират навременно:
— Добре — прошепна Карата, докато гледаше как стражите обикалят по бойниците. — Успя да ни измъкнеш, сега ни вкарай.
Раоден кимна и опита да изпразни дробовете си колкото се може по-тихо. Действие, което се основаваше предимно на приглушено повръщане.
— Не кашляй много — предупреди го Карата. — Иначе ще раздразниш гърлото и гърдите си и цяла вечност ще имаш чувството, че си настинал.
Раоден изстена и се надигна.
— Трябва да стигнем до западната стена — изхриптя той.
Карата кимна. Тя вървеше бързо и тихо за разлика от него, като човек, свикнал с опасността. На няколко пъти вдигаше ръка предупредително, за да изчакат патрулите да отминат. Така стигнаха до западната стена на двореца без неприятности.
— Сега какво? — попита тихо тя.
Раоден се спря. Глождеше го един въпрос. Защо Карата искаше достъп до двореца? Доколкото бе успял да я прецени, не беше от хората, които държаха на отмъщението. Беше груба, но не и злобна. Ами ако грешеше? Ако все пак искаше да пролее кръвта на Ядон?
— Е? — подкани го Карата.
Реши, че няма да я остави да убие баща му. Колкото и лош крал да беше, не можеше да й позволи да отнеме живота му.
— Искам да ми отговориш на един въпрос.
— Сега ли? — раздразни се тя.
Раоден кимна.
— Трябва да знам защо се опитваш да влезеш в двореца.
Тя се намръщи в тъмното.
— Не си в позиция да поставяш условия.
— Нито пък ти можеш да ми откажеш. Ако вдигна шум, и двама ни ще заловят.
Карата помълча, явно преценяваше дали ще го направи наистина.
— Виж — продължи Раоден. — Кажи ми само едно. Възнамеряваш ли да навредиш на краля?
Карата го погледна в очите и поклати глава.
— Нямам работа с него.
Дали трябваше да й повярва? Дали имаше избор? Той отмести клоните на храстите около стената и натисна един камък. Плочата потъна с тихо стържене и земята пред тях се разтвори.
Карата сбърчи вежди.
— Таен проход? Колко удобно.
— Ядон е параноичен по отношение на съня си — обясни Раоден и пропълзя в тесния проход. — Този тунел му дава последен шанс за бягство, ако бъде нападнат в покоите си.
Карата изсумтя и го последва в дупката.
— Мислех, че подобни неща съществуват само в приказките.
— Ядон си пада по тях.
След няколко крачки проходът се разшири и Раоден опипа стената, докато не намери фенер с кремък и стомана. Запали го и пусна тънък лъч светлина, колкото да разкрие тесния прашен тунел.
— Имаш доста обширни познания за двореца — отбеляза Карата.
Раоден замълча, защото не знаеше какво да отговори, без да се издаде.
Баща му беше показал прохода, когато принцът беше дете, и приятелите му веднага решиха, че е неудържимо притегателен. Въпреки забраните, че тунелът е само за спешни случаи, двамата с Лукел си играеха вътре с часове.
Естествено, сега проходът му се струваше по-тесен. Имаше място колкото да минат.
— Ела — каза той, като вдигна фенера и тръгна странично. Пътят до стаята на Ядон не беше дълъг. Тунелът всъщност беше доста къс, въпреки че въображението му говореше друго. Проходът се издигаше остро към втория етаж и водеше право в кралските покои.
— Това е — каза Раоден, щом стигаха до края. — Ядон си е легнал и въпреки параноята си спи доста дълбоко. Може би тъкмо здравият му сън я причинява. — Той отвори вратата, която бе покрита с гоблен. Голямото легло на Ядон беше тъмно и тихо, но на светлината от открехнатия прозорец се виждаше, че кралят наистина е там.
Раоден се напрегна, взрян в Карата. Жената удържа на думата си. Тя дори не погледна към спящия крал, а продължи към вратата. Раоден въздъхна облекчено и я последва.
Тъмният коридор свързваше покоите на Ядон със стаите на стражите. Десният проход водеше към казармата, а левият към стая със стражи и останалата част от двореца. Карата тръгна право към казармата, а босите й крака не издаваха нито звук по каменния под.
Раоден я последва и нервността му се върна. Беше решила да не убива баща му, но се насочваше към най-опасната част от двореца. Един по-силен звук и щяха да се появят десетки войници.
За щастие промъкването по каменния коридор не изискваше специални умения. Карата отваряше тихо вратите по пътя им и ги оставяше леко открехнати, така че Раоден да се промушва, без да ги докосва.
Коридорът се преля в друг, който водеше към жилищни помещения. Покоите на нисшите офицери и стражите, които имаха семейства. Карата посегна към една врата. Беше на единична стая на семеен страж. Звездната светлина осветяваше легло до едната стена и дрешник до другата.
Раоден потръпна нервно, чудейки се дали Карата не иска да докопа оръжието на някой спящ страж. Това беше лудост. От друга страна, промъкването в покоите на параноичен крал не беше признак за умствена стабилност.
Карата продължи напред и Раоден осъзна, че не е дошла за оръжието на стража, защото него го нямаше. Леглото беше празно, чаршафите измачкани. Карата се спря пред нещо, което не бе забелязал в началото. Дюшек на пода, на който спеше дребна фигурка, очевидно дете. Чертите и полът му не се различаваха в мрака. Карата коленичи до детето и остана неподвижна за момент.
След това махна на Раоден да излизат и затвори внимателно вратата. Принцът вдигна вежди въпросително и тя му кимна. Можеха да си тръгнат.
Измъкването вървеше в обратен ред. Раоден се провираше през вратите, а Карата го следваше и ги затваряше. Принцът почувства облекчение колко лесно се развиват нещата, поне докато не се озоваха в коридора пред покоите на Ядон.
Един мъж стоеше от другата страна на вратата и тъкмо посягаше към дръжката. Изгледа ги смаяно.
Карата се стрелна край Раоден. Уви ръка около врата на мъжа, запуши устата му и сграбчи китката на десницата, която посягаше към меча. Стражът беше по-едър и по-силен от елантриското й тяло и блокира опита да бъде спънат.
— Спри! — изсъска Раоден и вдигна заплашително ръка.
Двамата го изгледаха раздразнено, но спряха да се борят, щом видяха какво прави.
Пръстът на Раоден се движеше във въздуха и след него се появяваше светеща черта. Принцът продължи да рисува, докато не изобрази един аон — Шео, символа за смърт.
— Ако мръднеш, ще умреш — каза тихо той.
Очите на стража се оцъклиха от ужас. Аонът светеше над гърдите му и хвърляше сенки по стените в сумрачния коридор. Символът примигна както винаги и изчезна.
Светлината обаче бе достатъчна, за да разкрие елантриското лице на Раоден.
— Знаеш какви сме ние.
— Милостиви Доми! — прошепна мъжът.
— Аонът ще остане през следващия час — излъга Раоден. — Ще виси невидим, където го нарисувах, и ще чака само да помръднеш. Ако го направиш, ще те унищожи. Разбра ли?
Мъжът се вцепени, а по ужасеното му лице изби пот.
Раоден откопча колана с меча му и го завърза на кръста си. След това се обърна към Карата.
— Хайде.
Жената се притискаше до стената, където я бе бутнал стражът, и го погледна с неразгадаемо изражение.
— Хайде — повтори Раоден по-настойчиво.
Карата кимна и възвърна самообладанието си. Отвори вратата на кралските покои и двамата изчезнаха по обратния път.


— Не ме позна — каза Карата на себе си, а в гласа й бяха примесени тъга и веселие.
— Кой? — попита Раоден. Двамата бяха приклекнали пред входа на един магазин в центъра на Кае да починат малко, преди да продължат обратно към Елантрис.
— Стражът. Съпругът ми от предишния живот.
— Съпругът ти?
Карата кимна.
— Живяхме заедно дванайсет години, а сега ме е забравил.
Раоден осмисли набързо изминалите събития.
— Значи стаята, в която влязохме…
— Това беше дъщеря ми — отговори Карата. — Съмнявам се, че някой й е казал какво наистина се е случило с мен. Просто исках… тя да знае.
— Остави й бележка ли?
— Бележка и спомен — обясни Карата тъжно, макар че в елантриските й очи нямаше сълзи. — Огърлицата ми. Успях да си я взема, без жреците да разберат, миналата година. Винаги съм искала да й я оставя. Помъкнаха ме толкова бързо… Дори не можах да се сбогувам.
— Знам. — Раоден я прегърна през рамото. — Знам.
— Отнема ни всичко. Отнема всичко и ни оставя с нищо.
В гласа се разпали жар.
— Както Доми пожелае.
— Как е възможно да го казваш? — озъби се тя. — Как споменаваш името му след всичко, което ни причинява?
— Не знам — призна Раоден, почувствал се неловко. — Просто знам, че трябва да продължим да се борим. Ти поне успя да видиш дъщеря си.
— Да — отвърна Карата. — Благодаря. Тази вечер ми направи огромна услуга, принце.
Раоден замръзна.
— Да, познах те. Живях дълго време в двореца със съпруга ми. Пазехме баща ти и цялото семейство. Познавам те от дете, принц Раоден.
— През цялото време ли знаеше?
— Не през цялото — каза Карата. — Но от известно време. Когато разбрах, не знаех дали да те мразя, че си роднина на Ядон, или да тържествувам, че те е застигнала справедливостта.
— И какво реши?
— Няма значение. — Карата изтри сухите си очи инстинктивно. — Ти изпълни уговорката ни напълно. Моите хора няма да ви закачат.
— Това не е достатъчно, Карата — изтъкна Раоден и се надигна.
— Настояваш да промениш пазарлъка ни ли?
— Не настоявам за нищо — заяви принцът и й подаде ръка, за да се изправи. — Но ти знаеш кой съм и можеш да предположиш какво се опитвам да направя.
— Ти си като Аанден — каза Карата. — Искаш да властваш над Елантрис, както баща ти властва над тази прокълната земя.
— Днес всички ме преценяват погрешно — усмихна се криво Раоден. — Не, Карата. Не искам да властвам над Елантрис. Искам да му помогна. Виждам град, пълен с хора, които се самосъжаляват. Хора, които са се примирили да са такива, каквито ги вижда останалият свят. Не е нужно Елантрис да бъде подобна дупка.
— Как би могъл да го промениш? — възрази Карата. — След като нямаме храна, хората ще се бият и ще се унищожават, за да задоволят глада си.
— Значи трябва да ги нахраним.
Карата изсумтя.
Раоден посегна към джоба на парцаливата си дреха и извади малка торбичка. Беше празна, но я пазеше нарочно.
— Карата, разпознаваш ли това?
Очите на жената блеснаха с желание.
— Вътре има храна.
— Каква?
— В тези торбички има зърно от жертвените дарове на всеки нов елантрисец.
— Не просто зърно, Карата — вдигна пръст Раоден. — Царевица за посев. Церемонията изисква зърното да е годно за сеене.
— Сеене ли? — прошепна Карата.
— Събирам го от новодошлите — обясни Раоден. — Останалото не ме интересува. Само царевицата. Можем да я посеем, Карата. В Елантрис няма чак толкова много хора. Можем да изхраним всичките. Бог знае, че имаме достатъчно свободно време да се грижим за няколко ниви.
Карата го изгледа онемяла от изненада.
— Никой не е пробвал подобно нещо — промърмори тя объркано.
— И аз така разбрах. Изисква се проницателност, а хората в Елантрис са твърде заети с непосредствения глад, за да мислят за утрешния. Възнамерявам да променя това.
Карата отклони поглед от торбичката към лицето му.
— Изумително.
— Хайде. — Раоден прибра кесийката под парцаливите си дрехи, след което скри откраднатия меч. — Почти стигнахме портите.
— Как възнамеряваш да се върнем?
— Само гледай.
Докато вървяха, Карата спря пред един тъмен дом.
— Какво? — прошепна Раоден.
Карата посочи. От вътрешната страна на прозореца имаше самун хляб. Не можеше да я вини. Усещаше и как неговият глад го пробожда. Дори в двореца се оглеждаше за нещо за ядене.
— Не можем да рискуваме, Карата.
Жената въздъхна.
— Знам. Просто… толкова е близо.
— Магазините са затворени, а къщите са заключени — каза Раоден. — Няма какво да сторим.
Карата кимна и тръгна неохотно напред. Завиха зад ъгъла и приближиха широките порти на Елантрис. До тях имаше схлупена къщурка със светещи прозорци. Вътре се виждаха няколко стражи, а жълтите им униформи на градската стража на Елантрис сияеха на лампите. Раоден се приближи и почука на прозореца с юмрука си.
— Извинете — каза учтиво той. — Ще отворите ли вратите, моля?
Войниците, които играеха карти, скочиха разтревожено и се развикаха, щом разпознаха елантриските му черти.
— Побързайте — нареди Раоден властно. — Взех да се уморявам.
— Какво правите отвън? — настоя един от мъжете, явно офицер, докато останалите грабваха оръжията си. Неколцина насочиха острите си копия към гърдите на Раоден.
— Опитваме да се върнем обратно — отвърна принцът нетърпеливо.
Един от стражите вдигна копието си.
— Не бих го направил на твое място — каза му принцът. — Освен ако не искате да обяснявате как сте убили елантрисец извън града. Нали трябва да ни пазите вътре. Доста ще пострадате, ако хората разберат, че бягаме под носовете ви.
— Как избягахте? — попита офицерът.
— Ще ти кажа друг път. Сега по-добре ни вкарай в града, преди да събудим квартала и да настане паника. И не се приближавай много-много. Все пак шаод е доста заразен. — Войниците отстъпиха назад. Едно бе да наблюдават елантрисците, а съвсем друго, да се изправят пред говорещ труп. Офицерът не знаеше какво да стори и нареди да отворят вратите.
— Благодаря, добри човече — кимна Раоден с усмивка. — Вършиш чудесна работа. Ще видим дали не може да ти издействаме повишение. — Той подаде ръка на Карата и пристъпи в Елантрис сякаш войниците бяха почетна стража, а не пазачи на затвор.
Карата не удържа смеха си, щом портата се затвори зад тях.
— Изкара го така, все едно желаем да сме тук. Сякаш е привилегия.
— Точно така трябва да се чувстваме. Щом ни затварят в Елантрис, можем да се престорим, че това е най-величественото място на света.
Карата се усмихна.
— Непокорен си, принце. Харесва ми.
— Благородството е в характера, а не само в произхода. Ако се държим сякаш животът тук е благословия, ще забравим за колко жалки се мислим. Карата, моля те да направиш няколко неща за мен.
Тя повдигна вежди.
— Не казвай на никого кой съм. Искам лоялността към мен да се основава на уважение, а не на титлата ми.
— Добре.
— Второ, не разкривай подземната река.
— Защо?
— Защото е опасно — отвърна Раоден. — Познавам баща си. Ако започнат да залавят твърде много елантрисци в града, ще ни унищожи. Единственият ни шанс е да се самоиздържаме. Не можем да рискуваме да се промъкваме в града за всяко нещо.
Карата го изслуша, след което кимна в знак на потвърждение.
— Добре. — Замълча за момент и каза: — Принц Раоден, искам да ти покажа нещо.


Децата бяха щастливи. Повечето спяха, но няколко бяха будни. Кикотеха се и си играеха. Естествено, всички бяха плешиви и носеха белезите на шаод. Явно не им пречеше.
— Значи тук са били — възкликна Раоден с интерес.
Карата го въведе в стаята, която се намираше дълбоко в двореца на Елантрис. Едно време тук се събираха лидерите на града. Сега беше превърната в детска стая.
Няколко души наблюдаваха децата и погледнаха Раоден с подозрение. Карата му каза:
— Когато за пръв път се озовах тук, видях децата, сгушени в сенките, плашещи се от всичко наоколо, и си помислих за малката ми Опаис. Олекна ми на сърцето, щом почнах да им помагам. Показах им любовта си и те останаха при мен. Всички хора тук са оставили по някое дете навън. — Карата погали загрижено една малка главица. — Децата ни обединяват и ни пазят да не се поддадем на болката. Храната, която събираме, е за тях. Някак си издържаме на глада по-добре, като знаем, че сме нахранили тях.
— Не бих помислил… — започна Раоден, докато гледаше как две момиченца си играят, пляскайки дланите си.
— Че ще са толкова щастливи ли? — довърши Карата. Тя му махна и двамата се отстраниха, за да не бъдат чути. — И ние не го разбираме, принце. Изглежда, се справят по-добре с глада от нас.
— Детският ум е изненадващо устойчив.
— Явно издържат и на доста болка — продължи Карата. — Натъртвания и охлузвания. Все пак накрая се пречупват като останалите. В един момент детето е щастливо и игриво. След това пада за пореден път и умът му се предава. Имам и друга стая, далеч от тази, пълна с деца, които само лежат и хленчат.
Раоден кимна, след което й зададе въпрос.
— Защо ми ги показваш?
Карата помълча, преди да отговори.
— Защото искам да се присъединя към теб. Преди служех на баща ти въпреки мнението си за него. Сега ще служа на сина, но от сърце. Ще приемеш ли верността ми?
— За мен е чест, Карата.
Тя кимна и се обърна към децата с въздишка.
— Нямам още много време, лорд Раоден — прошепна жената. — Боях се какво ще стане с децата, когато рухна. Тази мечта, тази налудничава идея, че Елантрис може да произвежда храна и да превъзмогне болката, ми вдъхва надежда. Искам да видя как ще я постигнеш. Не вярвам, че ще успееш, но поне ще ни промениш към по-добро.
— Благодаря — отвърна Раоден и осъзна, че поема огромна отговорност. Карата беше живяла година с грижите, които той тепърва започваше да усеща. Тя беше уморена. Виждаше се в очите й. Сега, когато й дойдеше времето, можеше да се оттегли. Беше предала тежестта си на него.
— Благодаря — каза Карата, взряна в децата.
— Кажи ми — продължи Раоден след кратък размисъл. — Наистина ли щеше да потрошиш костите на хората ми?
Карата не отвърна в началото.
— Ти ми кажи, принце. Какво щеше да направиш, ако бях опитала да убия баща ти тази нощ?
— По-добре да не отговаряме и на двата въпроса.
Карата кимна, а в погледа й се четеше мъдрост.


Раоден се усмихна, когато пред портата на църквата зърна едрата фигура, която го чакаше да се върне. Угриженото лице на Галадон беше осветено от малкия пламък на фенера му.
— Светлина, която да ме насочва към дома, приятелю? — попита Раоден от мрака.
— Суле! — извика Галадон. — Долокен, не си ли мъртъв?
— Разбира се, че съм — засмя се принцът и потупа приятеля си по рамото. — Всички сме. Поне ти така разправяш постоянно.
Галадон се усмихна.
— Къде е жената?
— Изпратих я до дома й, както се полага на един джентълмен — отвърна Раоден и влезе в църквата.
Мареше и останалите вътре се изправиха.
— Лорд Дух се завърна! — викна ентусиазирано Сейолин.
— Сейолин, нося ти подарък. — Раоден извади меча изпод парцалите си и го подхвърли на войника.
— Какво е това, милорд?
— Копието ти е много добро, като се има предвид с какви материали разполагаше, но мисля, че имаш нужда от нещо по-сериозно, ако ще воюваме.
Сейолин извади острието от ножницата. Мечът не беше нищо особено, но в нищетата на Елантрис си беше истинско съкровище.
— Няма никаква ръжда — възкликна изумено Сейолин. — И е гравиран със символа на личната гвардия на Ядон!
— Кралят мъртъв ли е? — развълнува се Мареше.
— Нищо подобно — махна небрежно Раоден. — Нашата мисия беше от лично естество и не включваше убийства. Но стражът, на когото е мечът, сигурно е доста ядосан.
— Обзалагам се — изсумтя Галадон. — Значи вече не трябва да се тревожим за Карата?
— Не — усмихна се Раоден. — Нейната банда дори ще се присъедини към нас.
Хората ахнаха изненадано при това съобщение и Раоден помълча малко, преди да продължи.
— Утре ще посетим двореца. Карата има нещо, което искам всички да видите. Нещо, което трябва да се покаже на целия Елантрис.
— Какво, суле? — попита Галадон.
— Доказателство, че гладът може да се победи.


14.

Сарене имаше талант за бродиране почти колкото и за рисуване. Не че това я спираше да опитва. Колкото и да напираше да участва в така наречените мъжки дейности, тя отчаяно се опитваше да покаже, че може да бъде женствена и изтънчена като останалите дами. Нямаше вина, че не й се получава.
Тя вдигна бродерията. Трябваше да изобразява червено птиче, кацнало на клон и отворило уста да запее. За съжаление сама си бе нарисувала модела, така че нещата не стояха добре поначало. Това, заедно с неумението да спазва линиите, бе произвело нещо, наподобяващо повече на размазан домат, отколкото на птица.
— Много добре, скъпа — похвали я Ешен. Само неудържимо бъбривата кралица можеше да направи такъв комплимент без сарказъм.
Сарене въздъхна, остави бродерията в скута си и взе кафяв конец за клона.
— Не се притеснявай, Сарене — окуражи я Даора. — Доми дава различни таланти на всеки, но винаги възнаграждава упорството. Продължавай да се упражняваш и ще се научиш.
Сарене се намръщи. Бродерията на Даора беше майсторски шедьовър. Цяло ято птички, дребни, но с всички подробности, се въртяха в короната на величествен дъб. Жената на Кайн беше въплъщение на аристократичните добродетели.
Тя не ходеше, а се носеше с изящни и спокойни движения. Устните й бяха червени, а очите тайнствени, но гримът бе майсторски положен. Беше достатъчно възрастна да излъчва достойнство и достатъчно млада, за да е още красива. Накратко, беше от онези жени, които Сарене щеше да мрази, ако същевременно Даора не бе и най-любезната и интелигентна дама в двора.
След кратко мълчание Ешен започна да говори както винаги. Кралицата сякаш се плашеше от тишината и постоянно бъбреше или караше останалите да го правят. Другите жени от групата я оставяха води. Нямаха никакво желание да се борят с нея за контрол над разговора.
Групата се състоеше от десет жени. В началото Сарене избягваше срещите им, защото се бе съсредоточила в политическия живот. След това осъзна, че жените също са важни. Клюките им разпространяваха новини, които бе неуместно да се обсъждат в официална обстановка. Сарене не можеше да си позволи да остане извън кръга, но й се искаше да не разкрива, колко е неумела.
— Чух, че лорд Уорн, син на барона на плантация Кие, е имал интересно религиозно преживяване — поде Ешен. — Познавах майка му. Много приятна жена. Много разбираше от плетене. Догодина, когато пуловерите се върнат на мода, ще накарам Ядон да ги носи. Кралят не може да си позволява да пренебрегва модата. Косата му е твърде дълга.
Даора издърпа един шев.
— И аз чух слуховете за младия Уорн. Странно е как след години отдаденост на Корат се е врекъл внезапно на Шу-Дерет.
— Те са си една и съща религия — заяви безгрижно Атара. Жената на херцог Телрий беше дребна дори по арелонските стандарти и имаше кестеняви къдрици до рамото. Дрехите и бижутата й бяха най-скъпите в стаята, знак за екстравагантността на съпруга й, а в бродериите й липсваше въображение.
— Не го казвай пред жреците — предупреди я Сийден, съпругата на граф Ейхан. Тя беше най-едрата от присъстващите и почти съперничеше на мъжа си. — Според тях спасението на душата ти зависи от това дали наричаш Бог Доми или Джадет.
— Двете религии имат доста разлики — намеси се Сарене, като се опитваше да прикрие разкривената си бродерия от останалите.
— Може би, ако си жрец — засмя се тихичко Атара. — Но за нас тези неща нямат почти никакво значение.
— Разбира се — съгласи се Сарене. — Все пак ние сме само жени. — Тя вдигна поглед и се усмихна скришом на реакцията, предизвикана от изявлението й. Може би жените на Арелон не бяха толкова тихи и покорни, колкото смятаха мъжете.
Тишината продължи само миг, преди Ешен отново да вземе думата.
— Сарене, а с какво си убиват времето теодските жени?
Сарене вдигна изненадано вежди. Не очакваше кралицата да зададе толкова прям въпрос.
— За какво питате, ваше величество?
— Какво правят? — повтори Ешен. — Чувала съм разни неща, както и за Фьорден. През зимата ставало толкова студено, че дърветата замръзвали и избухвали. Вярно, така е по-лесно да се цепят. Чудя се дали може да стане по команда.
Сарене се усмихна.
— Намираме какво да правим, ваше величество. Някои бродират, а други се захващат с различни занимания.
— Например? — попита Торена, неомъжената дъщеря на лорд Ейхан. Сарене не можеше да си представи как огромните Ейхан и Сийден са създали толкова крехко дете. Торена обичайно мълчеше на тези срещи, а в големите й кафяви очи се четеше огромна интелигентност.
— Ами, кралският двор е отворен за всички — отвърна Сарене спокойно. Сърцето й обаче туптеше радостно. Ето такава възможност чакаше.
— И можеш да слушаш случаите? — попита Торена, а пискливият й глас прозвуча още по-заинтригувано.
— Често — потвърди Сарене. — После мога да ги обсъждам с приятелите си.
— Биете ли се с мечове? — попита пълната Сийден с развълнувано лице.
Сарене се сепна леко. Вдигна поглед и видя, че почти всички са вперили очи в нея.
— Защо питате?
— Така говорят за жените в Теод, скъпа — обясни спокойно Даора, единствената, която продължаваше да бродира.
— Да — продължи Сийден. — Казват, че жените в Теод се убиват една друга за развлечение на мъжете.
Сарене повдигна вежди.
— Нарича се фехтовка, лейди Сийден. Практикуваме го за собствено развлечение, а не да забавляваме мъжете, и определено не се избиваме. Използваме мечове, но върховете им са притъпени, и носим защитна екипировка. Не съм чувала за по-сериозна контузия от навехнат глезен.
— Значи е вярно? — възкликна изумено дребната Торена. — Наистина използвате мечове.
— Някои от нас — призна Сарене. — На мен ми допадаше. Фехтовката е любимият ми спорт. — Очите на жените заблестяха кръвожадно като на хрътки, които са били заключени твърде дълго в тясно помещение. Сарене се надяваше да пробуди интереса им към политиката и да ги подтикне да участват в управлението на страната, но явно трябваше да подходи твърде деликатно. Нуждаеше се от по-директен подход.
— Мога да ви науча, ако желаете — предложи тя.
— Да се бием? — изуми се Атара.
— Разбира се. Не е толкова трудно. И моля ви, лейди Атара, нарича се фехтовка. Дори най-снизходителните мъже се напрягат малко, като се замислят за биещи се жени.
— Не можем… — започна Ешен.
— Защо? — попита Сарене.
— Кралят не обича дуелите, скъпа — обясни Даора. — Сигурно си забелязала, че никой от благородниците не носи меч.
Сарене се намръщи.
— Щях да попитам за това.
— Според Ядон е твърде просташко — каза Ешен. — Боят е за селяните. Той ги е изучавал дълго. Добър владетел е, а добрият владетел трябва да разбира от много неща. Може да каже какво е времето в Сворден през цялата година. Неговите кораби са най-бързите и яките в търговията.
— Значи никой от мъжете не умее да се бие? — изуми се Сарене.
— Само лорд Еондел и може би лорд Шуден. — Торена се изчерви и изви очи нагоре при споменаването на Шуден. Младият тъмнокож благородник беше фаворит в двора. Неговите деликатни черти и безупречни маниери пленяваха множество сърца.
— Не забравяйте принц Раоден — добави Атара. — Май накара Еондел да го научи, но само за да раздразни баща си. Винаги правеше такива неща.
— Чудесно — възкликна Сарене. — Щом мъжете не умеят да се бият, кралят не може да възрази, ако ние се учим.
— Как така? — попита Торена.
— Нали казва, че това е долно занимание — обясни Сарене. — Щом е така, идеално е за нас. Все пак ние сме само жени. — Тя се усмихна дяволито и изражението й се разпространи по повечето лица в стаята.


— Аше, виждал ли си ми меча? — попита Сарене, застанала на колене до леглото.
— Меча ли, милейди? — попита Аше.
— Няма значение. После ще го намеря. Ти какво откри?
Аше примигна леко, сякаш се чудеше каква ли бъркотия замисля, преди да й отговори.
— Боя се, че нямам много за докладване, милейди. Елантрис е много деликатна тема и не научих почти нищо.
— Всичко ще ни е от полза. — Сарене се обърна към гардероба. Тази вечер щеше да отиде на бал.
— Повечето хора в Кае не искат да говорят за града, милейди. Сеоните не знаят много, а тези в Елантрис вече не могат да отговарят на въпросите ми. Опитах да поговоря със самите елантрисци, но повечето се уплашиха, а останалите ме молеха за храна, сякаш бих могъл да им донеса. Накрая се оказа, че най-добрият източник на информация са войниците на стената.
— Чувала съм за тях. — Сарене огледа дрехите си. — Най-елитната част на Арелон.
— Както сами се описват, милейди — отвърна Аше. — Съмнявам се, че повечето от тях знаят какво да правят в битка, но разбират доста от пиене и карти. Също така поддържат униформите си в безупречен вид.
— Типичната церемониална стража. — Сарене прехвърли черните рокли и потръпна при мисълта да облече отново подобна безцветна ужасия. Колкото и да уважаваше паметта на Раоден, не желаеше да носи повече черно.
Аше се поклати във въздуха.
— Боя се, че най-елитната част на Арелон не е особено славна, милейди. Но поне са най-информирани относно Елантрис.
— И какво ти казаха?
Аше се приближи до шкафа, докато тя продължаваше да рови из дрехите.
— Не много. Хората в Арелон не искат да говорят със сеони както едно време. Спомням си, че народът ни обичаше. А сега са… резервирани, почти уплашени.
— Защото ви свързват с Елантрис — обясни Сарене и погледна с копнеж роклите, които бе донесла от Теод.
— Знам, милейди. Но ние нямаме нищо общо с падането на града. Няма защо да се страхуват от сеоните. Иска ми се… Както и да е. Въпреки упорството им успях да изтръгна малко информация. Явно елантрисците губят не само външния си вид, когато ги удари шаод. Според стражите човек забравя напълно какъв е бил преди и се превръща в нещо като животно. Това е вярно до известна степен за сеоните в Елантрис.
Сарене потръпна.
— Но елантрисците могат да говорят. Нали са ти поискали храна?
— Така е — потвърди Аше. — Не приличаха и на животни. Клетниците само стенеха и плачеха. Смятам, че са загубили ума си.
— Значи шаод предизвиква психическа и физическа трансформация — отсъди разумно Сарене.
— Явно, милейди. Според стражите градът се управлява от няколко деспотични лордове. Храната е толкова ценна, че елантрисците нападат всеки, който я притежава.
Сарене се намръщи.
— А как се изхранват?
— Никак, доколкото виждам.
— Тогава как живеят? — учуди се Сарене.
— Не знам, милейди. Може би в града цари законът на джунглата и силните живеят от слабите.
— Никое общество не може да издържи дълго така.
— Не вярвам, че имат общество, милейди. Те са нещастни, прокълнати същества, които вашият бог е забравил, а останалата част от страната се старае да последва примера му.
Сарене кимна замислено. След това съблече черната си рокля и измъкна дреха от дъното на дрешника. С усмивка представи новия си тоалет на Аше.
— Какво мислиш? — завъртя се тя. Роклята беше от плътна златиста материя, която сияеше почти като метал. Бе гарнирана с черни дантели и имаше висока отворена яка като на мъжките дрехи. Яката беше от по-твърда тъкан, както и маншетите. Ръкавите бяха широки, също като долната част, която се спускаше до пода и скриваше краката й. Беше от онези рокли, които я караха да се чувства царствено. Дори принцесите имаха нужда от припомняне на произхода си от време на време.
— Не е черна, милейди — отбеляза Аше.
— Тук има черно — възрази Сарене и посочи дългото наметало отзад. То беше част от роклята, втъкано около врата и сякаш израстваше от дантелите.
— Мисля, че наметалото не е достатъчно за вдовишка рокля, милейди.
— Ще стигне. — Сарене се огледа в огледалото. — Ако облека още една от роклите, които Ешен ми даде, ще се побъркам и ще трябва да ме хвърлят в Елантрис.
— Сигурна ли сте, че предницата е… подходяща?
— Какво? — попита Сарене.
— Деколтето е доста изрязано, милейди.
— Виждала съм и по-предизвикателни, даже тук, в Арелон.
— Да, милейди, но те са за неомъжените жени.
Сарене се усмихна. Аше винаги бе много чувствителен по отношение на приличието.
— Все някога трябва да я облека. Досега не съм имала възможност. Получих я от Дуладел, точно преди да отпътувам от Теод.
— Както кажете, милейди. — Аше запулсира леко. — Искате ли да открия нещо друго?
— Посети ли тъмницата?
— Да — отвърна сеонът. — Съжалявам, милейди. Нямаше скрити килии с прегладнели принцове. Ако Ядон е затворил сина си някъде, не е бил достатъчно глупав, че да го остави в собствения си дворец.
— Е, трябваше да проверим — въздъхна Сарене. — Не очаквах, че ще откриеш нещо. Може би трябва да потърсим кой е държал ножа.
— Така е. Защо не изкопчите някаква информация от кралицата? Ако принцът е убит от външно лице, може да знае нещо.
— Опитах, но Ешен е… не е трудно да изкопчиш информация от нея, а да задържиш вниманието й на една тема… Изобщо не разбирам как жена като нея се е омъжила за Ядон.
— Подозирам, че уговорката е била по-скоро финансова. Голямата част от капитала на Ядон е дошъл от бащата на Ешен.
— Това обяснява нещата. — Сарене се усмихна, зачудена какво ли си мисли Ядон за уговорката. Беше изкарал много пари, но му се налагаше да търпи с десетилетия бъбренето на Ешен. Може би затова беше принципно раздразнен от жените. — Както и да е — продължи тя. — Не мисля, че кралицата знае нещо за Раоден. Но ще продължа да опитвам.
— А аз какво да правя? — избоботи Аше.
Сарене спря.
— Напоследък се замислих за чичо Кайн. Татко вече не говори за него. Чувал ли си да е бил лишаван официално от наследство?
— Не знам, милейди — отвърна Аше. — Може би Дио знае. Той работи по-близо до баща ви.
— Виж дали можеш да изровиш нещо. В Арелон сигурно има слухове по темата. Все пак Кайн е сред най-влиятелните хора в Кае.
— Да, милейди. Нещо друго?
— Да — сбърчи нос Сарене. — Намери някой да разкара черните рокли. Реших, че няма да ми трябват повече.
— Разбира се, милейди — отговори Аше със страдалчески тон.


Сарене гледаше през прозореца на каретата, докато наближаваше имението на херцог Телрий. Според слуховете Телрий беше доста щедър с поканите и ако се съдеше по броя на каретите, тази информация беше вярна. Цялото имение бе осветено от комбинация от фенери, факли и странни цветни пламъци.
— Херцогът не е спестил нищо — отбеляза Шуден.
— Какво е това, лорд Шуден? — попита Сарене и кимна към един от ярките пламъци, който гореше на висок метален прът.
— Специални камъни, внос от юг.
— Горящи камъни? Нещо като въглища?
— Изгарят доста по-бързо от въглищата — обясни младият джиндоски благородник. — И са изключително скъпи. Телрий е похарчил цяло състояние, за да освети алеята — Шуден се намръщи. — Това е твърде екстравагантно, дори за него.
— Лукел спомена, че херцогът е прахосник — подхвърли Сарене, спомняйки си за разговора в тронната зала.
Шуден кимна.
— Но е много по-умен, отколкото другите предполагат. Херцогът харчи лесно, но обикновено има скрита цел.
Сарене видя как младият барон се умисля, явно опитвайки да отгатне каква ли би била тази цел.
Имението се пръскаше от народ. Жени с ярки рокли и мъже със строги костюми, каквато беше моментната мода. Гостите бяха съвсем малко повече от облечените в бяло слуги, които разнасяха храна и напитки, и подменяха фенерите.
Шуден помогна на Сарене да слезе от каретата и я въведе в главната зала с отработена походка за минаване през тълпи.
— Нямате представа колко съм доволен, че предложихте да дойдете с мен — призна Шуден, докато влизаха. В единия край на помещението свиреше голям оркестър и двойките или танцуваха в средата, или си говореха в периферията. Залата беше ярко осветена с цветни светлини. Камъните горяха по постаменти и врати. На някои от колоните бяха закрепени цели вериги от малки свещи, които сигурно трябваше да се подменят през половин час.
— Кому е нужно това, милорд? — попита Сарене, докато оглеждаше пищно украсената зала. Въпреки че бе принцеса, не беше виждала подобно разточителство. Светлината, музиката и цветовете я упояваха.
Шуден проследи погледа й, без да се вслушва във въпроса.
— Човек не би предположил, че тази страна е на ръба на унищожението — промърмори той.
Изявлението му я порази. Имаше причина Сарене да не е виждала подобно великолепие. Баща й беше мъдър управник и никога нямаше да позволи подобно пилеене на ресурси.
— Не е ли винаги така? — попита Шуден. — Тези, които най-малко могат да си позволят екстравагантност, са най-решени да харчат.
— Вие сте мъдър мъж, лорд Шуден — каза Сарене.
— Не, просто се опитвам да вникна в същността на нещата. — Той я поведе към страничната галерия, за да си вземат напитки.
— За какво говорехте преди?
— Моля? — попита Шуден. — А, обяснявах как ще ми спестите доста притеснения тази вечер.
— Защо? — Сарене пое чашата си с вино.
Шуден се усмихна леко и отпи от своята.
— Много дами по една или друга причина ме намират за доста… привлекателен. Повечето няма да знаят коя сте и ще стоят настрани, преценявайки новата конкуренция. Възможно е дори да успея да се насладя на тази вечер.
Сарене повдигна вежди.
— Толкова ли е зле?
— Обикновено се налага да ги разгонвам с тояга — отвърна Шуден и й подаде ръка.
— Човек би решил, че изобщо не възнамерявате да се жените, милорд — усмихна се Сарене и прие протегнатата ръка.
Шуден се засмя.
— Нищо подобно, милейди. Мога да ви уверя, че съм доста заинтересуван от тази възможност, поне теоретично. Но ми е много трудно да намеря жена в двора, от чието глупаво бръщолевене да не ми се повдига. Елате, ако съм прав, ще си намерим по-интересни места от главната зала.
Шуден я поведе през тълпата. Въпреки коментарите той се държеше доста учтиво с жените, които напираха да го поздравят. Назоваваше всички по име, което показваше дипломатичност и добро възпитание.
Уважението на Сарене нарастваше, докато гледаше реакцията на околните. Никой не гледаше намръщено или презрително, както бе обичайно в така нареченото висше общество. Шуден беше харесван мъж, макар да не бе душата на компанията. Популярността му идваше не от умението да забавлява, а от свежата искреност. Шуден говореше учтиво, но винаги честно. Екзотичният произход му позволяваше да каже неща, които другите не смееха. Накрая се озоваха в по-малка стая на горния етаж.
— Ето тук — каза доволно Шуден и я въведе.
Вътре свиреше по-малък, но по-добър струнен оркестър. Украсата бе по-семпла, но слугите носеха подноси с по-екстравагантно изглеждаща храна. Сарене разпозна много от лицата от двора, включително най-важното.
— Кралят — възкликна тя, като забеляза Ядон в един ъгъл. Ешен стоеше до него в тясна зелена рокля.
Шуден кимна.
— Ядон не би пропуснал такова празненство, въпреки че е организирано от херцог Телрий.
— Не се ли разбират?
— Разбират се чудесно. Просто са в една и съща сфера на търговията. Ядон има търговска флота във Фьорденско море, както и Телрий. Това ги прави конкуренти.
— Все пак ми се струва странно — изтъкна Сарене. — Баща ми никога не ходи по подобни мероприятия.
— Защото е по-улегнал, лейди Сарене. Ядон все още е опиянен от властта си и използва възможностите да й се наслаждава. — Шуден се огледа. — Вижте тази стая например.
— Стаята ли?
Той кимна.
— Когато Ядон се появи на подобен бал, той избира странично помещение и оставя най-влиятелните хора да гравитират около него. Благородниците са свикнали. Домакинът обикновено наема втори оркестър и прави второ празненство. Ядон твърди, че не иска да се среща с хора, които са твърде нископоставени. Тази зала е само за херцози и по-влиятелни графове.
— Но вие сте барон — отбеляза Сарене, докато двамата навлизаха в стаята.
Шуден се усмихна и отпи от виното.
— Аз съм специален случай. Семейството ми принуди Ядон да ни даде титла, докато останалите ги придобиха предимно с богатство и просия. Мога да си позволя повече свободи от останалите барони, защото двамата с краля знаем, че съм го спипал натясно. Въпреки това обикновено мога да прекарам тук около час. След това търпението му се изчерпва. Разбира се, тази вечер няма проблеми.
— Защо?
— Защото съм с вас — обясни Шуден. — Не забравяйте, лейди Сарене. Вие сте с по-висок ранг от всички в помещението освен кралската двойка.
Сарене кимна. Като дъщеря на крал бе свикнала да е важна, но не можеше да се пригоди към важността на титлите в Арелон.
— Присъствието на Ядон променя нещата — прошепна тя, щом кралят я забеляза.
Очите му се плъзнаха по роклята, установиха липсата на черен цвят и лицето му помръкна.
Сарене си призна, че може би идеята й не е била толкова добра. Внезапно нещо друго привлече вниманието й.
— Този пък какво прави тук? — прошепна тя при вида на червената фигура, стояща като белег след празнуващите.
Шуден проследи погледа й.
— Гьорнът ли? Идва на всеки бал, откакто пристигна. Появи се на първия без покана и се държа толкова наперено, че след това никой не смее да пропусне да го покани.
Хратен говореше с малка група благородници, а червените доспехи и наметало контрастираха с по-светлите им дрехи. Гьорнът се извисяваше почти с цяла глава над останалите, а нараменниците му бяха широки по една стъпка. Като цяло беше трудно да остане незабелязан.
Шуден се усмихна.
— Самочувствието му е впечатляващо. Първата вечер започна да говори с един от херцозите, без да обръща внимание на краля. Явно Хратен смята, че титлата му на гьорн е равна с тази на останалите.
— На изток кралете се кланят на гьорните — напомни Сарене. — А в присъствието на вирна направо пълзят.
— И всичко това произлиза от един възрастен джиндосец — отбеляза Шуден и смени празните им чаши с пълни от подноса на един минаващ прислужник. Виното беше доста по-добро. — Винаги ми е било интересно как вашите хора успяха да изкривят ученията на Кесег.
— Нашите хора ли? — възмути се Сарене. — Аз вярвам в Корат, не ме причислявай към гьорна.
Шуден протегна ръка.
— Извинявам се. Не исках да ви обидя.
Сарене се замисли. Шуден говореше езика като местен и живееше в Арелон, затова бе решила, че и той е корат. Явно бе сбъркала. Баронът беше от Джиндо и семейството му вероятно изповядваше Шу-Кесег, бащината религия, от която бяха произлезли Корат и Дерет.
— Но Джиндо вече вярва в Дерет — продължи тя на глас.
Шуден помръкна и изгледа гьорна.
— Чудя се какво ли е мислил великият учител, когато двамата му ученици са тръгнали да проповядват на север. Кесег учи на единство. Но какво иска да каже? Единство на разума, както предполага моят народ? Единство на любовта, както твърдят вашите жреци? Или единство на подчинението, както вярват деретите? Чудно как човечеството е успяло да усложни безкрайно една толкова проста концепция.
Той поклати глава.
— Както и да е. Да, милейди, Джиндо е деретска държава. Сънародниците ми позволиха на вирна да реши, че сме покръстени, защото не искат да се бият. Сега вече мнозина оспорват това решение. Артетите станаха твърде взискателни.
Сарене кимна.
— Съгласна съм. Шу-Дерет трябва да бъде спрян, това е изкривяване на истината.
Шуден помълча малко, преди да я поправи:
— Не казах това, лейди Сарене. В същността на Шу-Кесег е приемането. Има място за всички учения. Деретите обаче смятат, че са единствено прави. — Той погледна към Хратен. — Този обаче е опасен.
— Защо точно той, а не останалите?
— Посетих една от проповедите му — обясни Шуден. — Не говори от сърцето си, лейди Сарене, а от разума. Търси бройката на покръстените, а не същността на вярата им. Това е опасно.
Той изгледа спътниците на Хратен.
— Онзи там също ме притеснява. — Посочи един мъж с толкова руса коса, че изглеждаше почти бяла.
— Кой е той? — поинтересува се Сарене.
— Уорн, първият син на барон Диолен. Не би трябвало да е в тази стая, но явно използва връзките си с гьорна. Уорн беше доста набожен преди, а сега твърди, че е получил видение от Джадет да се покръсти в Шу-Дерет.
— Дамите споменаха за това. — Сарене огледа Уорн. — Не му ли вярвате?
— Винаги съм подозирал, че набожността му е показна. Той е склонен да търси изгода, а религиозността му донесе известност.
Сарене продължи да гледа белокосия с притеснение. Беше млад, но излъчваше силен самоконтрол. Покръстването му беше опасен знак. Колкото повече такива хора събираше Хратен, толкова по-трудно щеше да й е да го спре.
— Не трябваше да чакам толкова много — каза тя.
— За кое?
— Да тръгна по балове. Хратен има цяла седмица преднина.
— Държите се, сякаш сте в лична вражда с гьорна — усмихна се Шуден.
Сарене остана сериозна.
— Лична вражда със залог вероизповеданието на няколко държави.
— Шуден! — чу се глас зад тях. — Виждам, че ти липсва обичайната тълпа обожателки.
— Добър вечер, лорд Роял. — Баронът се поклони леко на възрастния мъж. — Да, благодарение на дамата ми. Успях да избегна неприятностите тази вечер.
— Ах, прекрасната принцеса Сарене. — Роял целуна ръката й. — Явно страстта ви към черното е намаляла.
— Никога не е била особено силна, милорд — отвърна тя с реверанс.
— Представям си — усмихна се Роял, след което отново се обърна към Шуден. — Надявах се да не си разбрал какъв късметлия си. Мислех да ти открадна принцесата, за да поразгони и моите пиявици.
Сарене погледна възрастния мъж с изненада.
Шуден се засмя.
— Лорд Роял вероятно е единственият ерген в Арелон, който е по-желан и от мен. Не че завиждам. Негово благородие отклонява част от вниманието към мен.
— Ти? — възкликна Сарене, гледайки кльощавият старец. — Жените искат да се омъжат за теб? — Тя си спомни за маниерите и добави „милорд“, като се изчерви заради невъзпитания коментар.
Роял се засмя.
— Не се притеснявайте, млада Сарене. Не се обиждам. Мъжете на моята възраст не са особено привлекателни. Скъпата ми Еолдес почина преди двайсет години, а нямам деца. Трябва да оставя състоянието си на някого и всички неомъжени момичета в държавата го осъзнават. Някоя трябва само да ме изтърпи няколко години, да ме погребе и да си намери страстен млад любовник, с когото да изхарчи парите ми.
— Милорд е твърде циничен — отбеляза Шуден.
— Милорд е реалист — изсумтя Роял. — Макар че, признавам, идеята да напъхам някоя от тези млади повлекани в леглото си е изкушаваща. Всички си мислят, че съм твърде стар, за да изпълнявам съпружеските си задължения, но грешат. Щом ще ми крадат състоянието, ще трябва да си го заработят.
Шуден се изчерви, а Сарене избухна в смях.
— Знаех си. Вие сте един стар перверзник.
— Самообявил се при това — усмихна се Роял. Той погледна към Хратен и смени темата: — Как се справя нашият свръхброниран приятел?
— Дразни ме със самото си присъствие, милорд — призна Сарене.
— Наблюдавайте го — заръча Роял. — Дочух, че внезапното увеличаване на приходите на нашия скъп домакин не е чист късмет.
Шуден се намръщи подозрително.
— Херцог Телрий не се е вричал в Дерет.
— Не и открито — съгласи се Роял. — Но според източниците ми двамата имат вземане-даване. Едно е сигурно. В Кае не е имало подобно празненство и херцогът го организира без видима причина. Човек почва да се чуди какво иска да ни каже с демонстрацията на богатството си.
— Интересна мисъл, милорд — отбеляза Сарене.
— Сарене? — чу се гласът на Ешен от другия край на стаята. — Скъпа, ще дойдеш ли тук?
— О, не! — Сарене погледна към кралицата, която й махаше да се приближи. — За какво ли ме вика?
— Заинтригуван съм да разбера — отвърна Роял с блеснал поглед.
Сарене се приближи до кралската двойка и направи учтив реверанс. Шуден и Роял я последваха дискретно и спряха достатъчно близо, че да могат да слушат.
Ешен се усмихна.
— Скъпа, тъкмо обяснявах на съпруга си за сутрешната идея. Онази за упражненията, нали се сещаш? — И тя кимна ентусиазирано на краля.
— Какви са тези глупости, Сарене? — попита той. — Жени да си играят с мечове?
— Негово величество не иска да надебелеем, нали? — попита невинно Сарене.
— Не, разбира се, че не — отвърна кралят. — Можете просто да ядете по-малко.
— Но аз толкова обичам упражненията, ваше величество.
Ядон си пое раздразнено дъх.
— Сигурно има и някаква друга форма, с която да се поддържате?
Сарене примигна, престори се, че ще се просълзи.
— Ваше величество, занимавам се с това от дете. Едва ли кралят има нещо против глупавите женски забавления.
Монархът я погледна изпитателно. Може би се беше престарала.
Сарене докара най-идиотския си поглед и се усмихна.
Той поклати глава.
— Уф, прави каквото щеш, жено. Не искам да ми разваляш вечерта.
— Кралят е много мъдър — поклони се Сарене и се отдалечи.
— Бях забравил за това — прошепна Шуден, щом се събраха отново. — Този фарс сигурно ви е доста досаден.
— Понякога е полезен. — Щяха да се оттеглят, когато Сарене забеляза как един куриер се приближава до краля. Тя дръпна ръката на Шуден, показвайки, че иска да изчака още малко и да разбере какво се случва.
Куриерът прошепна нещо в ухото на Ядон и очите на краля се разшириха гневно.
— Какво!
Мъжът понечи да продължи да шепне, но Ядон го бутна назад.
— Говори, човече. Не издържам с това шепнене.
— Случило се е тази седмица, ваше величество — обясни мъжът.
Сарене се приближи.
— Странно — чу се глас с лек акцент.
Хратен стоеше наблизо. Не гледаше към тях, но говореше така, че кралят да го чуе.
— Не мислех, че един монарх ще дискутира важни дела там, където слабоумните могат да го чуят. Такива хора се объркват от всякакви нови събития и не е хубаво да им се причинява подобно нещо.
Повечето гости около нея сякаш не бяха чули коментара на гьорна. За разлика от краля. Ядон погледна към Сарене, след което сграбчи пратеника за лакътя и го поведе навън от стаята, зарязвайки обърканата Ешен. Хратен засече погледа на Сарене, усмихна се леко и се обърна към спътниците си.
— Можете ли да повярвате? — раздразни се Сарене. — Направи го нарочно!
Шуден кимна.
— Често собствените ни заблуди се обръщат срещу нас, милейди.
— Гьорнът е добър — каза Роял. — Винаги е майсторство да използваш номерата на някого като свое предимство.
— Често съм откривал, че независимо от обстоятелствата е най-добре да бъдеш себе си — допълни Шуден. — Колкото повече лица се опитваме да носим, толкова повече се объркваме.
Роял кимна с усмивка.
— Вярно. Може би скучно, но вярно.
Сарене почти не ги слушаше. Смяташе, че тя манипулира, а не осъзнаваше, че това й носи негативи.
— Фарсът е проблемен — призна тя. След това въздъхна и се обърна към барона. — Но трябва да продължавам, поне пред краля. Макар че, честно казано, едва ли щеше да ме гледа по друг начин, без значение как се държа.
— Вероятно сте права — съгласи се Шуден. — Кралят е доста тесногръд по отношение на жените.
Монархът се върна след няколко минути, а настроението му явно бе влошено от получените новини. Куриерът се отдалечи с видимо облекчение, а в този момент в стаята се появи нова фигура.
Херцог Телрий носеше помпозни червено-златисти одежди, а пръстите му бяха отрупани със скъпоценни камъни. Сарене го наблюдаваше внимателно, но той не се присъедини към Хратен, дори не даде вид, че забелязва присъствието му. Сякаш нарочно избягваше жреца и се правеше на примерен домакин, като спираше при различните групички.
— Прав сте, лорд Роял — каза Сарене.
Роял се откъсна от разговора си с Шуден.
— А?
— Херцог Телрий — кимна Сарене към човека. — Има нещо между него и гьорна.
— Телрий е опасен — каза Роял. — Никога не съм успявал да разбера мотивацията му. Понякога изглежда, че иска само да трупа пари. Друг път…
Той замлъкна, защото Телрий забеляза, че го гледат, и насочи вниманието си към тяхната групичка. Усмихна се и приближи заедно с Атара.
— Лорд Роял — поздрави с гладък и почти равнодушен тон. — Добре дошли. Ваше височество, мисля, че не съм ви представен официално.
Роял му оказа честта. Сарене направи реверанс, а Телрий отпи от виното си и продължи да говори с херцога. Демонстрираше сериозно… безразличие. Малко благородници се вълнуваха от темите на разговора, но поне се правеха на заинтригувани от благоприличие. Телрий не си даваше зор. Тонът му беше равнодушен, макар да не бе чак обиден, а маниерите — отпуснати. Той напълно пренебрегна Сарене, преценил, че тя не е от особена важност.
Накрая херцогът се отдалечи и тя го изгледа с раздразнение.
Най мразеше да я пренебрегват. Тя въздъхна и се обърна към спътника си.
— Добре, лорд Шуден, искам да водя светски живот. Хратен има една седмица преднина, но проклет да е Доми, ако му позволя да ме победи.


Беше късно. Шуден искаше да си тръгва от часове, но Сарене продължаваше да снове, създавайки запознанства като откачена. Караше барона да я представя на всички и скоро лицата и имената се размиха в мъгла. С времето щеше да ги опознае.
Накрая позволи на Шуден да я върне в двореца, доволна от вечерта. Благородникът й пожела уморено лека нощ и подхвърли, че е доволен, че на следващия бал е ред на Ейхан.
— Компанията ви е прекрасна — обясни той, — но просто не мога да ви насмогна!
Сарене призна, че и на нея й е трудно. Толкова й се спеше от умората и виното, че едва си държеше очите отворени.
В коридора се чуха викове.
Тя се намръщи, а като зави зад ъгъла, видя, че стражите сновяха наоколо и крещяха, с което като цяло се излагаха.
— Какво става? — попита тя.
— Някой е проникнал в двореца тази вечер — обясни един от тях. — Право в спалнята на краля.
— Някой пострадал ли е? — притесни се мигновено Сарене. Ядон и Ешен си бяха тръгнали часове преди нея.
— Не, хвала на Доми — отвърна стражът, след което се обърна към двама войници — Изпратете принцесата до стаята й и останете на пост пред вратата.
Сарене въздъхна. Глъчката на стражите и тракането на доспехите и оръжията им, докато патрулираха по коридорите, едва ли щяха да й позволят да поспи, колкото и да бе уморена.


15.

Нощем, когато всичко потънеше в мрак, Хратен почти виждаше величието на Елантрис. Под обсипаното със звезди небе порутените сгради скриваха отчаянието си и се превръщаха в спомени. Спомени за град, построен с грижовност и майсторство, където всеки камък бе произведение на изкуството. Спомени за кули, които се извисяваха, гъделичкайки звездите в небето, и за куполи, широки като хълмове.
Но всичко беше илюзия. Под величието имаше поквара, която сега се виждаше ясно. Колко лесно заблуждаваха ересите, покрити със злато. Колко лесно се приемаше, че външната сила значи вътрешна праведност.
— Сънувай, Елантрис — прошепна Хратен и закрачи по стената, ограждаща града. — Помни какъв беше и опитвай да скриеш греховете си под покрова на мрака. Утре слънцето ще изгрее и истината ще лъсне отново.
— Милорд? Казахте ли нещо? — Хратен се обърна. Не беше забелязал патрулиращия страж. Мъжът носеше тежкото копие на рамото си, а факлата му бе почти догоряла.
— Не, просто размишлявах на глас.
Войникът кимна и продължи обиколката си. Вече бяха свикнали с Хратен, който посещаваше стените всяка вечер и се отдаваше на размишления. Тази нощ имаше по-специална цел, но по принцип обичаше да идва тук просто за да остане сам. Не беше сигурен защо градът го привлича. Отчасти заради любопитството. Не беше виждал Елантрис в пълния му разцвет и не разбираше как нещо, дори толкова величествено, бе устояло първо на военната, а после на религиозната мощ на Фьорден.
Освен това се чувстваше отговорен пред хората, или по-скоро съществата, които живееха вътре. Използваше ги като враг, за да обедини последователите си. Изпитваше вина. Доколкото виждаше, елантрисците не бяха дяволи, а клетници, поразени от ужасна болест. Те заслужаваха жалост, а не заклеймяване. Но щяха да се превърнат в дяволи, защото това беше най-лесният и безболезнен начин да обедини Арелон. Ако настроеше хората срещу управлението, както бе сторил в Дуладел, щеше да има смърт. Така също щеше да има кръвопролития, но се надяваше да са по-малки.
Какви ли не грижи трябваше да понесе в служба на Джадет. Нямаше значение, че действаше в името на църквата и спасяваше хиляди души. Разрушенията, които бе предизвикал в Дуладел, мачкаха душата му като мелничен камък. Хора, които му вярваха, бяха мъртви и цялото общество бе потопено в хаос.
Но Джадет изискваше саможертви. Какво е съвестта на един човек в сравнение със славата на Неговото властване? Какво беше малко вина, когато цяла нация беше обединена под внимателното око на Джадет? Хратен не можеше да премахне белезите, но бе по-добре да страда един човек, отколкото цял народ да упорства в ерес.
Той обърна гръб на Елантрис и се загледа в мигащите светлини на Кае. Джадет му даваше нова възможност. Този път щеше да направи нещата различно. Щеше да избегне революцията и кръвопролитията от обръщането на едната класа срещу другата. Хратен щеше да упражни натиска внимателно, Ядон щеше да се огъне и да бъде заменен от някой по-послушен.
След това благородниците щяха да се покръстят лесно. Единствените пострадали, жертвените агнета в плана му, щяха да са елантрисците.
Беше добра стратегия. Знаеше, че може да свали арелонската монархия лесно, защото вече бе слаба и пропукана. Народът беше толкова потиснат, че щеше да приеме ново управление, преди да разбере за свалянето на Ядон. Без революции. Всичко щеше да е чисто.
Освен ако не направеше грешка. Беше посетил фермите и градчетата около Кае. Знаеше, че хората не могат да се подчиняват още дълго. При възможност щяха да се надигнат и да изколят цялата благородническа класа. Това го изнервяше, основно защото знаеше, че ако се случи, ще извлече полза. Логичният гьорн щеше да яхне разрухата като могъщ жребец и да я използва, за да накара цялата нация да повярва в Дерет.
Хратен въздъхна и продължи разходката си. Тази част от стената беше почистена от стражите, но ако продължеше нататък, щеше да стигне до места, омазани с мръсотия и слуз. Не беше сигурен какво я причинява, но цялата стена, без сектора при портата, бе покрита с нея.
Преди да стигне до мръсните участъци, забеляза групичка мъже. Всички носеха наметала, макар нощта да не бе студена. Може би смятаха, че така изглеждаха по-незабележими. В такъв случай може би херцог Телрий не трябваше да носи толкова скъпо лилаво наметало със сребърни бродерии.
Хратен поклати глава при тази проява на материализъм. С какви ли не хора трябваше да работи, за да изпълни целите на Джадет… Херцог Телрий не свали качулката си и не се поклони подобаващо, докато жрецът приближаваше. Хратен не го и очакваше от него.
Все пак херцогът кимна на стражите си да ги оставят насаме.
Хратен се приближи и се облегна на парапета, взрян в град Кае. Светлините примигваха. В града имаше толкова много богаташи, че навсякъде разполагаха със свещи и масло за лампи. Хратен беше посещавал някои големи градове, които нощем помръкваха като Елантрис.
— Няма ли да ме попитате защо поисках да се срещнем? — започна Телрий.
— Имате колебания за плана ни — отвърна простичко Хратен.
Телрий се сепна, изненадан, че жрецът го разбира толкова добре.
— Ами, да. Щом знаете, сигурно и вие имате колебания.
— Никакви — отговори Хратен. — Маниерите и тайната среща, която поискахте, ви издават.
Телрий се намръщи. Този мъж бе свикнал да доминира във всеки разговор. Затова ли се притесняваше? Дали Хратен го бе обидил? Жрецът го погледна в очите и разбра, че не това е причината. В началото Телрий нямаше търпение да се договори с Фьорден и определено се наслаждаваше на празненството, което бе организирал. Какво се бе променило? Хратен не можеше да си позволи да пропусне такава възможност. Само да имаше повече време. От трите месеца му оставаха по-малко от осемдесет дни. Ако разполагаше с година, щеше да работи по-деликатно и прецизно. За съжаление не можеше да си позволи такъв лукс. Прямата атака с помощта на Телрий му осигуряваше най-добър шанс за гладка промяна на властта.
— Кажете, какво ви тревожи? — подкани Хратен.
— Ами — започна колебливо херцогът, — не съм сигурен, че искам да работя с Фьорден.
Хратен повдигна въпросително вежди.
— Преди нямахте такива колебания.
Телрий го изгледа изпод качулката. На бледата лунна светлина родилният му белег изглеждаше като продължение на сенките и му придаваше обречен вид, или поне щеше, ако екстравагантният костюм не съсипваше впечатлението.
Телрий се мръщеше.
— На празненството тази вечер чух много интересни неща, гьорн. Вие ли сте били в Дуладел преди рухването?
Това значи.
— Бях там.
— И сега сте тук — каза Телрий. — Защо се чудите, че аристократите се притесняват от тази новина? Цялата управляваща класа на Дуладел беше изклана по време на революцията! Според моите източници вие сте имали сериозен пръст в цялата работа.
Може би мъжът не беше толкова глупав, за колкото го мислеше. Притесненията на Телрий бяха основателни. Хратен трябваше да говори деликатно. Той кимна към стражите на херцога, които се бяха дръпнали настрани.
— Откъде намерихте тези мъже, милорд?
Телрий го изгледа.
— Това какво общо има?
— Отговорете ми.
Херцогът се обърна към войниците.
— Вербувах ги от градската стража на Елантрис за мои телохранители.
Хратен кимна.
— И с колко такива стражи разполагате?
— Петнайсет.
— Как преценявате уменията им?
Телрий сви рамене.
— Предполагам, че ги бива. Не съм ги виждал да се бият.
— Сигурно никога не са се били. Войниците в Арелон нямат действителен опит.
— Какво намеквате, гьорн? — попита херцогът сприхаво.
Хратен се обърна към поста на градската стража, осветен в далечината от факлите в основата на стената.
— Стражата е от около петстотин души, нали? Да кажем, седемстотин? Ако включите стражите в Кае и личната охрана на благородниците, стават към хиляда. Дори да прибавите легиона на лорд Еондел, разполагате с под хиляда и петстотин войници в околността.
— И? — попита Телрий.
Хратен се завъртя.
— Наистина ли мислите, че вирнът има нужда от революция, за да поеме контрол над Арелон?
— Вирнът няма армия. Фьорден разполага само със скромен защитен контингент.
— Не говоря за Фьорден — продължи Хратен. — Говоря за вирна, регента на Сътворението, водача на Шу-Дерет. Хайде, лорд Телрий, нека говорим честно. Колко войска има в Хровел? В Джадор? В Сворден? В останалите източни държави? Тези хора са дерети. Мислите ли, че няма да се надигнат при команда от вирна?
Телрий замълча.
Хратен кимна, видял разбирането в очите на херцога. Човекът обаче не осъзнаваше и половината. Вирнът даже нямаше нужда от чуждите армии, за да завладее Арелон. Малцина, освен най-висшите жреци, знаеха за втората, по-голямата сила, с която разполагаше: манастирите. От векове деретските монаси се обучаваха за война, убийства и… други изкуства. Защитата на Арелон беше толкова слаба, че вероятно страната можеше да бъде превзета от монасите на един манастир.
Хратен потръпна, когато си представи какво ще стане, ако… монасите от Дакор се изсипят над беззащитния Арелон. Той погледна към ръката си, където под доспехите все още носеше белези от престоя си там.
Разбира се, нямаше как да обясни тези неща на Телрий.
— Милорд — заговори Хратен честно. — Аз съм в Арелон, защото вирнът иска да даде на народа ви шанс за мирно покръстване. Ако желаеше да смачка страната ви, щеше да го направи. Вместо това изпрати мен. Единственото ми намерение е да сменя вярата на народа.
Телрий кимна бавно.
— Първата стъпка на този план е да се уверя, че управлението е благосклонно към деретската кауза. Това изисква смяна на управлението и нов крал на трона.
— Значи ми давате дума? — попита херцогът.
— Вие ще се възкачите на трона — каза Хратен.
Телрий кимна. Очевидно това чакаше да чуе. Досега обещанията на Хратен бяха мъгляви, но повече не можеше да протака. Думите му даваха доказателство, че се опитва да подкопае управлението, но това беше премерен риск, а Хратен бе много добър в подобни сметки.
— Има хора, които ще ви се противопоставят — предупреди го Телрий.
— Например?
— Онази жена, Сарене. Глуповатото й поведение е очевидна преструвка. Според информаторите ми проявява интерес към действията ви и тази вечер на празненството разпитваше доста.
Държанието на Телрий го изненада. Човекът изглеждаше толкова надут и претенциозен, ала явно имаше доза компетентност. Това можеше да е както предимство, така и недостатък.
— Не се бойте за момичето — каза Хратен. — Вземете парите, които ви осигурихме, и изчакайте. Скоро ще се появи възможност. Чухте ли новините, които кралят получи тази вечер?
Телрий се замисли, после кимна.
— Нещата се задвижиха, както обещах. Сега трябва да имаме търпение.
— Много добре — отвърна Телрий. Все още имаше съмнения, но логиката на Хратен и твърдото обещание явно бяха достатъчни да му повлияят. Херцогът се поклони леко с несвойствен респект. След това махна на телохранителите си да тръгват.
— Херцог Телрий — спря го Хратен, защото му хрумна нещо.
Херцогът се завъртя.
— Войниците ви имат ли още приятели в градската стража на Елантрис?
Телрий сви рамене.
— Предполагам.
— Удвоете заплащането им — прошепна Хратен, така че телохранителите да не го чуят. — Говорете добре за стражата и им позволявайте да прекарват известно време с бившите си другари. Може би ще е полезно в бъдеще да се знае, че сте човек, който възнаграждава лоялните.
— Вие ли ще платите допълнителните заплати? — попита внимателно Телрий.
Хратен завъртя очи.
— Щом се налага.
Телрий кимна и се отдалечи с войниците си.
Гьорнът се обърна, облегна се на парапета и погледна към Кае. Трябваше да изчака малко, преди да започне слизането.
Телрий още се притесняваше да признае официално Дерет и да се обвърже публично с Хратен. Мъжът се тревожеше прекалено, но може би за момента бе по-добре да изглежда религиозно консервативен.
Споменаването на Сарене обезпокои Хратен. По някаква причина дръзката теодска принцеса бе решила да му се противопоставя, макар че не й бе дал повод. Беше донякъде иронично. Тя не осъзнаваше, че Хратен не й е злостен враг, а истински съюзник. Народът й щеше да смени вярата си по един или друг начин. Или щяха да приемат хуманните методи на Хратен, или да бъдат смазани от армиите на Фьорден.
Жрецът се съмняваше, че някога би успял да я убеди в тази истина. Виждаше недоверието в очите й. Тя никога нямаше да повярва на думите му. Мразеше го с онази ирационална омраза на човек, който подсъзнателно осъзнава, че вярата му е по-нисша. Коратската религия бе изтляла в източните нации — така, както щеше да изчезне в Арелон и Теод. Шу-Корат беше слаб, липсваше му твърдост. Шу-Дерет бе силен и могъщ. Приличаха на две растения, които се бореха за една почва. Шу-Дерет щеше да задуши Шу-Корат.
Хратен изчака достатъчно време, преди да се обърне и да тръгне към стълбите, водещи към Кае. Тъкмо да почне да слиза, чу издумтяване и спря изненадано. Сякаш някой току-що бе затворил градската порта.
— Какво става? — попита Хратен стражите, стоящи под една мигаща факла.
Войниците свиха рамене, а единият посочи две фигури, които вървяха по мрачния площад.
— Явно са хванали някакви бегълци.
Хратен се намръщи.
— Това често ли се случва?
Стражът поклати глава.
— Повечето са твърде малоумни, за да бягат. От време на време някой опитва да се измъкне, но винаги го хващаме.
— Благодаря — отвърна Хратен и ги остави, за да започне дългото спускане. В дъното на стълбището беше главната казарма. Капитанът беше вътре, а очите му бяха подпухнали, сякаш току-що се бе събудил.
— Проблеми ли има, капитане? — попита Хратен.
Мъжът се обърна изненадано.
— О, вие ли сте, гьорн. Не, няма проблеми. Просто един от лейтенантите е постъпил неправилно.
— Пуснал е елантрисците обратно в града?
Капитанът се намръщи, но кимна. Хратен го беше виждал няколко пъти и не пропускаше да му бутне по някоя монета.
Мъжът беше почти негов.
Хратен извади кесията си.
— Капитане, следващия път ще ви предложа нещо друго.
Очите на войника блеснаха, щом започна да вади златните вирнинги с лика на вирн Вулфден.
— Искам да проуча един от тези елантрисци по теологични причини — обясни Хратен и остави купчината монети на масата. — Ще съм ви благодарен, ако следващият заловен се озове в храма ми, преди да бъде хвърлен в града.
— Това би могло да се уреди, милорд — отвърна мъжът и прибра монетите от масата с нетърпелив жест.
— Разбира се, никой не трябва да научава — предупреди го Хратен.
— Разбира се, милорд.


16.

Веднъж Раоден бе опитал да освободи Йен. Тогава беше още малък и невеж, но изпълнен с добри намерения. Тъкмо беше учил за робството и по някаква причина си бе втълпил, че сеоните са държани против волята им. В него ден се беше разплакал пред Йен и бе настоял сеонът да приеме свободата си.
— Но аз съм свободен, млади господарю — бе отвърнал Йен на плачещото момче.
— Не си — бе възразил Раоден. — Ти си роб и правиш каквото ти кажат.
— Правя го, защото го искам, Раоден.
— Защо? Не желаеш ли да си свободен?
— Искам да служа, млади господарю — бе отвърнал Йен, пулсирайки потвърдително. — Моята свобода е да бъда тук, с теб.
— Не разбирам.
— Гледаш на всичко с очите на човек, млади господарю — бе отвърнал Йен с мъдрия си глас. — Виждаш ранг и различия. Подреждаш света, така че всичко да получи място под или над теб. За сеоните не съществува горе и долу, за нас са важни хората, които обичаме.
— Но на теб дори не ти плащат! — бе се троснал Раоден.
— Напротив, млади господарю. Плащат ми с бащина гордост и майчина любов. С удоволствието да те гледам как растеш.
Бяха минали години, преди Раоден да разбере напълно думите му, но ги бе запомнил завинаги. Докато слушаше безбройните коратски церемонии за обединяващата сила на любовта, бе започнал да гледа на сеоните по нов начин. Не като на слуги или дори приятели, а като нещо по-дълбоко и могъщо. Сякаш бяха проявление на Доми, отражение на божията любов. Чрез службата си те бяха много по-близо до небесата, отколкото предполагаемите им господари можеха да разберат.
— Най-сетне си свободен, приятелю — каза Раоден с тъжна усмивка, докато гледаше как Йен кръжи наоколо. Все още не можеше да предизвика никаква реакция у сеона, макар че Йен сякаш предпочиташе да се навърта край него. Каквото и да бе сторил шаод, не бе отнел само гласа му. Явно самият му разсъдък бе рухнал. — Мисля, че знам какво му има — обърна се към Галадон, който стоеше в близката сянка. Двамата бяха на един покрив, намиращ се на няколко сгради встрани от църквата. Кахар ги бе помолил да освободят обичайния си кабинет. Старецът чистеше яростно, откакто се бе присъединил към групата им, и бе време за финалния напън. Тази сутрин бе изгонил всички присъстващи настойчиво, за да може да привърши.
Галадон вдигна очи от книгата.
— На кого? На сеона ли?
Раоден кимна. Лежеше по корем до ръба и продължаваше да гледа към Йен.
— Аонът му е непълен.
— Йен — произнесе замислено Галадон. — Значеше лечение, коло?
— Точно така. Само че сега аонът му е непълен. Линиите са прекъснати, а на места цветовете са избледнели.
Галадон изръмжа, но не каза нищо. Той не се интересуваше чак толкова от аони и сеони. Раоден погледа към Йен още малко и се върна към книгата за аондор. Не можа да се задълбочи в четенето, защото Галадон реши да подхване своя тема.
— Какво ти липсва най-много, суле? — попита дуладелецът замислено.
— Най-много? От външния свят ли?
— Коло — потвърди Галадон. — Какво щеше да вземеш със себе си тук, ако можеше.
— Не знам. Не съм се замислял, а ти?
— Къщата ми — отвърна Галадон, отдаден на спомени. — Сам си я построих, суле. Отсякох всяко дърво, сложих всяка дъска, заковах всеки пирон. Беше красива. Никой палат не може да се сравни с труда на двете ти ръце.
Раоден кимна, представяйки си къщата. Какво ли свое притежание желаеше толкова силно? Като син на крал имаше много неща. Отговорът, който му хрумна, изненада дори него.
— Писма. Щях да взема едни писма.
— Писма ли, суле? — явно и приятелят му не очакваше такъв отговор. — От кого?
— От едно момиче.
Галадон се засмя.
— Жена, суле? Не си представях, че си романтик.
— Само защото не подсмърчам жално като герой от дуладелските ви романси, не значи, че не мисля за тези неща.
Галадон вдигна ръце в защитен жест.
— Не се прави на Делусе Ду, суле. Просто съм изненадан. Кое е това момиче?
— Щях да се женя за нея — обясни Раоден.
— Сигурно е била страхотна жена.
— Сигурно — съгласи се Раоден. — Иска ми се да я бях срещнал.
— Не си ли я виждал?
Раоден поклати глада.
— Само си пишехме, приятелю. Тя живееше в Теод. Всъщност бе дъщеря на краля. Започна да ми праща писма преди година. Пишеше толкова красиво и остроумно, че нямаше как да не отговоря. Продължихме да си кореспондираме пет месеца, а после тя ми предложи.
— Тя ти е предложила? — възкликна Галадон.
— Най-невъзмутимо — отвърна Раоден с усмивка. — Разбира се, имаше и политически мотиви. Сарене искаше здрав съюз между Теод и Арелон.
— И ти прие?
— Бе добра възможност — обясни Раоден. — След реод Теод се държи на разстояние от нас. Освен това писмата й бяха опияняващи. Последната година беше… трудна. Баща ми сякаш бе твърдо решен да съсипе страната, а не е много търпелив към размирниците. Всеки път, когато ми се струпваха твърде много грижи, получавах писмо от Сарене. Тя също имаше сеон и след официалния годеж започнахме да си говорим редовно. Обаждаше се вечер, а гласът й се носеше от Йен и ме запленяваше. Понякога държахме връзката отворена с часове.
— Какво разправяше за подсмърчащите романтични герои? — усмихна се Галадон.
Раоден изсумтя и се върна към книгата.
— Та така. Ако можех да избера нещо, щях да взема писмата. Бях много развълнуван от сватбата, макар че този съюз беше предизвикан най-вече от деретската инвазия в Дуладел.
Настъпи мълчание.
— Какво каза, Раоден? — наруши го Галадон с тих глас.
— За писмата ли?
— Не. За Дуладел.
Раоден се замисли. Галадон твърдеше, че е влязъл в Елантрис преди няколко месеца, но дуладелците често преиначаваха. Републиката беше паднала преди около половин година…
— Мислех, че знаеш — каза Раоден.
— Кое, суле? — настоя Галадон. — Кое да знам?
— Съжалявам, Галадон — промълви Раоден със съчувствие и се надигна. — Дуладелската република рухна.
— Не — сепна се Галадон с разширени очи.
Принцът кимна.
— Имаше революция, като тази в Арелон преди десет години, но по-кървава. Републиканската класа бе унищожена и се установи монархия.
— Невъзможно… Републиката беше силна. Всички вярвахме толкова много.
— Нещата се променят, приятелю. — Раоден стана и го потупа по рамото.
— Не и републиката, суле — промърмори Галадон с невярващ поглед. — Ние сами си избирахме управниците. Защо да протестираме срещу тях?
Раоден поклати глава.
— Не знам, нямаше много информация. В Дуладел се възцари хаос и фьорденските жреци успяха да вземат властта.
Галадон се втренчи в него.
— Това значи, че Арелон е в опасност. Винаги сме държали деретите далеч от границите ви.
— Осъзнавам го.
— А какво стана с джескер. Какво стана с религията ми?
Принцът само поклати глава.
— Все трябва да знаеш нещо!
— Сега официална религия е Шу-Дерет — каза тихо Раоден. — Съжалявам.
Дуладелецът сведе очи.
— Значи е изчезнала.
— Все още ги има мистериите — добави плахо Раоден.
Галадон се намръщи, погледът му стана суров.
— Мистериите не са същото като джескер, суле. Те са подигравка със свещеното. Перверзия. Само чужденците, които нямат никакво познание за дор, ги практикуват.
Раоден постави ръка на рамото на тъгуващия мъж, защото не знаеше как да го утеши.
— Мислех, че знаеш — каза той, чувстваше се безпомощен.
Галадон само изръмжа и се загледа настрани с умърлушен вид.


Раоден го остави на покрива. Едрият дуладелец искаше да тъгува насаме. Принцът се върна в църквата, погълнат от мислите си. Но видът й го изтръгна от тях.
— Кахар, прекрасно е! — възкликна, докато се оглеждаше изумено.
Старият мъж го погледна от ъгъла, който чистеше. На лицето му се изписа гордост. В църквата нямаше слуз, а само чист бяло-сив мрамор. Светлината влизаше през западните прозорци и осветяваше целия храм с почти божествено сияние. Всички повърхности бяха покрити с плитки релефи. Изящните резби се бяха изгубили под мръсотията. Раоден докосна един от миниатюрните шедьоври. Лицата на хората бяха толкова подробно гравирани, че сякаш бяха живи.
— Невероятни са — прошепна той.
— Дори не знаех, че са там, милорд — каза Кахар и докуцука при него. — Не ги видях, докато не почнах да чистя, а после останаха в сянката, докато не привърших с пода. Мраморът е толкова гладък, че можеш да се огледаш в него, а прозорците са разположени по най-добрия начин.
— Цялото помещение ли е пълно с релефи?
— Да, милорд. Всъщност това не е единствената подобна сграда. Често се срещат стени и мебели с подобни резби. Сигурно са били нещо обичайно в Елантрис преди реод.
Раоден кимна.
— Все пак беше градът на боговете, Кахар.
Старецът се усмихна. Ръцете му бяха черни от мръсотията и от колана му висяха пет-шест парцала, но беше щастлив.
— Сега какво, милорд? — попита той нетърпеливо.
Раоден се замисли бързо. Кахар беше атакувал мръсотията в храма с устрема на жрец, пречистващ грях. За пръв път от месеци, дори може би от години, се бе почувствал нужен.
— Нашите хора почнаха да се настаняват в околните къщи — каза Раоден. — Каква полза от тукашното почистване, ако внасят мръсотия всеки път, когато влязат?
Кахар кимна колебливо.
— Паветата са проблем. Това е голяма задача, милорд. — Очите му обаче издаваха, че не е обезсърчен.
— Така е — съгласи се Раоден. — Но нямаме друг избор. Човек, който живее в мизерия, се чувства мизерно. Трябва да бъдем чисти, ако искаме да издигнем собствената си самооценка. Ще се справиш ли?
— Да, милорд.
— Добре. Ще ти пратя помощници, за да стане по-бързо. — Бандата на Раоден се бе разраснала сериозно през последните дни, след като хората научиха за обединението с Карата. Много от самотните елантрисци, които бродеха по улиците като призраци, бяха започнали да се присламчват в последен отчаян опит да избегнат лудостта.
Кахар се обърна да огледа църквата за последно, а на сбръчканото му лице бе изписано задоволство.
— Кахар — повика го Раоден.
— Да, милорд?
— Научи ли я? Тайната?
Кахар се усмихна.
— Не съм бил гладен от дни, милорд. Това е най-изумителното усещане на света. Вече дори не обръщам внимание на болката.
Принцът кимна и Кахар се отдалечи. Мъжът търсеше магическо освобождение от мъката си, но бе открил нещо много по-просто. Болката губеше сила, когато имаше по-важни задачи. Кахар нямаше нужда от отвара или аон, за да се спаси. Просто му трябваше занимание.
Раоден тръгна през светещата зала, като се наслаждаваше на различните скулптури.
Когато стигна до края на един релеф, спря. Камъкът беше празен и внимателно излъскан от Кахар. Беше толкова чист, че можеше да зърне отражението си.
И остана зашеметен. Лицето, което го гледаше от мрамора, беше непознато. Досега често се чудеше защо толкова малко хора го разпознават. Като принц на Арелон, лицето му бе известно и в много от външните плантации. Предполагаше, че хората просто не очакват принцът да е в Елантрис, и затова не свързват Дух с Раоден. Сега обаче, виждайки промените по лицето си, разбра, че има и други причини.
Все още се бе запазил намек за предишните му черти. Но промените бяха драстични. Бяха минали само две седмици, а косата бе опадала напълно. Типичните петна, които преди бяха розови, сега сивееха. Кожата му се бе сбръчкала леко, особено около устните, а очите бяха почнали да хлътват.
Преди да го споходи трансформацията, си представяше елантрисците като живи трупове с гниеща и разкапана плът. Но не беше така. Елантрисците запазваха плътта си и формата на фигурата, макар че кожата им се набръчкваше и потъмняваше. Бяха по-скоро като изсъхнали тръстики, отколкото като разложени трупове. Въпреки че трансформацията не беше толкова огромна, колкото предполагаше, беше шокиращо да я види върху себе си.
— Изглеждаме жалки, нали? — попита Галадон от прага.
Раоден вдигна поглед и се усмихна окуражително.
— Би могло да бъде и по-зле, приятелю. Ще свикна с тези промени.
Галадон изръмжа и пристъпи в храма.
— Чистачът е свършил добра работа, суле. Това място изглежда почти непокътнато от реод.
— Най-хубавото нещо, приятелю, е как чистачът се освободи в процеса на работа.
Галадон кимна и застана до него, взрян в голямата група хора, която разчистваше градината отвън.
— Взеха да идват на тълпи, нали, суле?
— Чуват, че предлагаме нещо повече от живот в алеите. Вече дори не трябва да гледаме портите. Карата ни води всеки нов, когото спаси.
— Как възнамеряваш да им намираш занимания? — поинтересува се Галадон. — Градината е голяма, а вече почти я разчистиха.
— Елантрис е огромен град, приятелю. Ще им намерим работа.
Дуладелецът изгледа работещите хора с неразгадаем поглед. Явно беше превъзмогнал мъката, поне за момента.
— Като стана дума за работа — започна Раоден, — искам и ти да свършиш нещо.
— За да не мисля за болката ли, суле?
— Може и така да се каже. Но проектът, който ще ти възложа, е по-важен от чистенето на слузта. — Раоден го поведе към дъното на помещението и измъкна един разхлабен камък от стената. Бръкна вътре и извади десетина малки торбички с царевица. — Като фермер как преценяваш качеството на тези семена?
Галадон взе едно зрънце, огледа го с интерес и го превъртя в пръстите си, преценявайки цвета и твърдостта му.
— Не е зле. Не е от най-добрия сорт, но бива.
— Наближава време за сеитба, нали?
— Като гледам колко топло е напоследък, май е дошло.
— Хубаво — кимна Раоден. — Царевицата няма да изтрае в дупката, а не искам да рискувам, като я оставя на открито.
Галадон поклати глава.
— Няма да се получи, суле. В земеделието е нужно време, преди посевите да дадат реколта. Тези хора ще изкоренят кълновете в първия удобен момент.
— Не мисля. — Раоден подхвърли няколко зърна на дланта си. — Почват да променят мисленето си, Галадон. Виждат, че вече не е нужно да живеят като животни.
— Мястото е малко за достатъчни добиви — възрази Галадон. — Това тук е за неголяма градина.
— Достатъчно е за семената, с които разполагаме. Догодина ще имаме повече царевица и ще потърсим ново място. Чувам, че градините на двореца са големи, може да използваме тях.
Галадон поклати глава.
— Проблемът в изявлението ти е „догодина“, суле. За нас няма да има друга година. Коло? Хората в Елантрис не издържат толкова дълго.
— Елантрис ще се промени — заяви Раоден. — Ако нас ни няма, тези след нас ще засеят за следващия сезон.
— Все още се съмнявам, че ще излезе нещо.
— Ти щеше да се съмняваш и че слънцето изгрява, ако не го виждаше всеки ден — подхвърли Раоден с усмивка. — Опитай поне.
— Добре, суле — въздъхна Галадон. — Предполагам, че трийсетте ти дни не са изтекли все още.
Принцът се усмихна, подаде му царевицата и го потупа по рамото.
— Помни, миналото не е необходимо да се превръща и в бъдеще.
Галадон кимна и прибра семената в скривалището им.
— Няма да ни трябват още няколко дни. Поне докато не измисля как да изорем почвата.
— Лорд Дух! — подвикна Сейолин от покрива, където си беше измайсторил вишка. — Някой приближава.
Раоден се надигна, а Галадон побърза да намести камъка. След миг един от хората на Карата нахлу в църквата.
— Милорд, лейди Карата ви моли да отидете при нея незабавно!


— Ти си глупак, Даше! — извика Карата.
Даше, едрият мускулест мъж, който й беше заместник, просто продължи да намества оръжията си.
Раоден и Галадон стояха объркани на портите на двореца. Поне десетина от мъжете в коридора — една трета от силите на Карата — се гласяха за битка.
— Ти продължавай да мечтаеш с новия си приятел, Карата — сопна й се Даше. — Аз няма да чакам повече. Не и докато той продължава да заплашва децата.
Раоден се приближи и застана до един слабоват, нервен мъж на име Хорен. Той беше от хората, които избягваха конфликти, и вероятно поддържаше неутралитет в този спор.
— Какво става? — попита го тихо Раоден.
— Един от съгледвачите на Даше чул, че Аанден планира да нападне двореца тази вечер — отвърна шепнешком Хорен, докато гледаше как водачите се карат. — Даше искаше да удари Аанден от месеци и тази вест му дава чудесно оправдание.
— Водиш тези мъже към нещо, по-лошо от смъртта, Даше — предупреди го Карата. — Аанден има повече хора от теб.
— Но няма оръжия. — Даше тикна ръждивия меч в ножницата и той изскърца. — В университета имаше само книги, а тях отдавна ги изядоха.
— Добре си помисли какво правиш — подкани го Карата.
Даше се обърна, а на широкото му лице бе изписана пълна честност.
— Помислих, Карата. Аанден е луд. Няма как да сме спокойни, докато действа по границата ни. Ако ударим ненадейно, възможно е да успеем да го спрем. Само тогава децата ще са в безопасност.
Даше махна на мрачния си отряд. Групата тръгна решително към вратата.
Карата погледна Раоден, а лицето й се гърчеше от гняв и болка.
— Това е по-лошо от самоубийство, Дух.
— Така е — съгласи се Раоден. — Толкова малко сме, че не бива да губим хора. Дори тези, които следват Аанден. Трябва да го спрем.
— Той вече тръгна. — Жената се облегна на стената. — Познавам Даше добре. Няма как да го спрем.
— Отказвам да приема това, Карата.


— Суле, ако нямаш нищо против, че питам, какво, в името на Долокен, планираш?
Раоден подтичваше до Галадон и Карата, като едва успяваше да поддържа темпото им.
— Нямам идея — призна той. — Все още мисля по въпроса.
— И аз така предположих — измърмори Галадон.
— Карата, по кой маршрут ще тръгне Даше? — попита принцът.
— До университета има една сграда — каза тя. — Задната стена е рухнала и се е образувал проход. Сигурна съм, че Даше ще пробва да се промъкне оттам. Вярва, че Аанден не знае за него.
— Заведи ни — помоли Раоден. — Но избери друг маршрут. Не искам да се натъкнем на Даше.
Карата кимна и пое по една странична улица. Сградата, за която говореше, беше ниска и само с един етаж. Една от стените беше толкова близо до университета, че Раоден не можеше да проумее замисъла на архитекта. Къщата не изглеждаше добре, покривът надвисваше ужасно и цялата конструкция заплашваше да рухне всеки момент.
Тримата се приближиха внимателно и надникнаха. Рухналата стена им се падаше отляво, а отдясно се виждаше друга врата.
Галадон изпсува тихо.
— Не ми харесва тази работа.
— Нито на мен — откликна Раоден.
— Не говоря само за разрушението, суле, това е капан. Виж. — Галадон посочи поддържащите греди. Раоден се вгледа и видя следи от прясно рязане по проядената дървесина. — Постройката е нагласена да се събори.
Раоден кимна.
— Явно Аанден е по-информиран, отколкото Даше предполага. Дано да забележи опасността и да избере друг подход.
Карата поклати глава.
— Даше е добър човек, но не е много умен. Ще нахлуе право оттук, без да се огледа дори.
Раоден изпсува и коленичи до прага замислено. Нямаше време, вече се чуваха приближаващите гласове. След миг Даше се появи през дясната врата.
Раоден извика, като си пое дълбоко дъх:
— Даше, спри! Това капан. Сградата ще се срути!
Даше спря, но половината от хората му вече бяха вътре. Откъм университета долетя тревожен вик и зад отломките на съборената стена се появиха мъже. Мустакатият Аанден държеше брадва. Той скочи в стаята с вик и вдигна оръжието към подпорната греда.
— Таан, спри! — изкрещя Раоден.
Аанден спря насред замаха, шокиран да чуе истинското си име. Половината от фалшивия му мустак висеше и заплашваше да се отлепи.
— Не преговаряй с него! — извика Даше, докато хората му се изтегляха. — Той е откачен.
— Не, не мисля така. — Раоден погледна Аанден в очите. — Този човек не е луд, просто е объркан.
Аанден примигна няколко пъти, ръцете му продължаваха да стискат напрегнато брадвата. Принцът трескаво търсеше решение и очите му се спряха на голямата каменна маса в центъра на помещението. Той стисна зъби, помоли се мълчаливо на Доми и пристъпи в къщата.
Карата се сепна, а Галадон изруга цветисто. Покривът изскърца зловещо.
Аанден бе готов да замахне. Очите му следяха как принцът застава в центъра на стаята.
— Прав съм, нали? Не си луд. Чух какви ги бръщолевиш пред придворните си, но всеки може да играе. Лудият не се сеща да свари пергаментите и да залага хитри капани.
— Аз не съм Таан. Аз съм Аанден, барон на Елантрис!
— Щом искаш. — Раоден започна да бърше масата с ръкава си. — Макар да не разбирам защо би предпочел да си Аанден, а не Таан. Все пак това е Елантрис.
— Знам! — извика Аанден. Мъжът не се владееше добре. Брадвата можеше да се стовари във всеки момент.
— Наистина ли? — хвърли му поглед през рамо Раоден. — Наистина ли разбираш какво значи да живееш в Елантрис, града на боговете? — Той отново се приведе над масата и продължи да търка с гръб към Аанден. — Елантрис, град на красота, на изкуство… на скулптори. — Принцът отстъпи назад и посочи почистената маса. Тя беше покрита с резби, също като стените на храма.
Аанден се опули и отпусна брадвата.
— Този град е мечтата на каменоделеца, Таан — продължи Раоден. — Чувал ли си как творците отвън оплакват изгубената красота на Елантрис? Тези сгради са монументално произведение на изкуството. Искам да знам кой в подобна ситуация би избрал да бъде барон Аанден, а не скулпторът Таан.
Брадвата издрънча на пода. Аанден беше зашеметен.
— Виж стената до теб, Таан — подкани го тихо принцът.
Мъжът се обърна и докосна покритите със слуз резби. Ръката му затрепери, щом започна да ги бърше.
— Милостиви Доми — прошепна той. — Прекрасно е.
— Помисли за възможностите, Таан — каза Раоден. — Само ти от всички скулптори по света можеш да видиш Елантрис. Само ти можеш да оцениш красотата му и да се учиш от майсторите му. Ти си най-големият късметлия в Опелон.
Треперещата ръка откъсна фалшивия мустак.
— А аз щях да го унищожа — промълви Аанден. — Щях да съборя къщата.
Той сведе глава и заплака. Раоден въздъхна, но забеляза, че опасността не е отминала все още. Хората на Аанден бяха въоръжени с камъни и стоманени пръти. Даше и неговите мъже влязоха отново в помещението, убедени, че няма да се срути.
Раоден беше точно между двете групи.
— Спрете! — нареди им, вдигайки ръце. Мъжете спряха, очите им се стрелкаха нервно. — Какво правите, бе хора? Нима осъзнаването на Таан не ви показа нищо?
— Мръдни се, Дух — предупреди го Даше и размаха меча.
— Няма — заяви Раоден. — Зададох ви въпрос. Нищо ли не научихте от случилото се?
— Ние не сме скулптори — сопна се Даше.
— Това е без значение — заговори Раоден. — Не разбирате ли каква прекрасна възможност имате? Вие живеете в Елантрис. Тук притежаваме нещо, което никой навън не може да постигне. Свободни сме.
— Свободни ли? — възкликна някой от групата на Аанден.
— Да, свободни. Откакто свят светува човек се бори да напълни корема си. Храната е най-отчаяният стремеж, първата и последната мисъл на животинското ни съзнание. Преди да мечтае, човек трябва да яде, и преди да обича, да напълни стомаха си. Но ние сме различни. С цената на малко глад можем да бъдем свободни от оковите, държащи хората от мига на сътворението.
Мъжете сведоха оръжия, но Раоден не беше сигурен дали разбират думите му, или са само объркани.
— Защо да се бием? — продължи той. — Защо да се убиваме? Отвън воюват за богатства, с които в крайна сметка купуват храна. Воюват за земи, на които отглеждат храна. Яденето е източникът на всяка борба. Но ние нямаме тези потребности. Нямаме нужда от дрехи и подслон, за да се топлим. Телата ни продължават да живеят, дори да не ядем. Това е невероятно!
Групите все още се гледаха враждебно. Философските разсъждения не ги впечатляваха.
— Оръжията в ръцете ви — посочи Раоден. — Те принадлежат на външния свят. Нямат място в Елантрис. Титлите и класите са идеи за други места. Чуйте ме! Толкова сме малко, че не можем да си позволим да изгубим някого. Струва ли си? Цяла вечност в болка за няколко мига на освободена омраза.
Думите проехтяха в сградата. Най-сетне един глас разчупи напрежението.
— Аз ще се присъединя към теб. — Таан се изправи на крака. Гласът му трепереше леко, но лицето му бе решително. — Мислех, че трябва да съм луд, за да живея в Елантрис, но лудостта ми попречи да видя красотата му. Хора, свалете оръжията.
Те не се подчиниха на заповедта.
— Казах да ги свалите. — Гласът на Таан стана твърд, а ниската му закръглена фигура придоби сурово излъчване. — Все още аз ви водя.
— Барон Аанден ни водеше — възрази един от мъжете.
— Аанден беше глупак — въздъхна Таан. — Както и всеки, който го следва. Слушайте този човек. В думите му има повече царственост, отколкото в целия ми фалшив двор.
— Откажете се от гнева — замоли ги Раоден. — Позволете ми да ви дам надежда.
Зад гърба му се чу дрънчене. Даше хвърли меча си на камъните.
— Днес не мога да убивам — каза той и се обърна. Хората му погледнаха мъжете на Аанден за миг и последваха водача си. Мечът остана да лежи в средата на стаята.
Аанден-Таан се усмихна на принца.
— Който и да си, благодаря ти.
— Ела с мен, Таан — каза принцът. — Трябва да видиш една сграда.


17.

Сарене влезе в балната зала на двореца, носеше голяма черна торба.
Няколко от жените вътре нададоха възклицания.
— Какво? — попита тя.
— Дрехите ти, скъпа — поясни Даора. — Жените тук не са свикнали на подобни неща.
— Приличат на мъжки дрехи! — Двойната брадичка на Сийден се разклати трескаво.
Сарене погледна изненадано към сивия си панталон и отново към събраните жени.
— Е, нали не очаквахте да се бием с рокли? — Ако съдеше по израженията им, май точно това очакваха.
— Хич няма да ти е лесно, братовчедке — предупреди я Лукел и седна в далечния край на помещението.
— Лукел? — сепна се Сарене. — Ти какво правиш тук?
— Напълно съм убеден, че това ще е най-забавното събитие през седмицата. — Той се изтегна на стола и сплете длани зад главата си. — Не бих го пропуснал за всичкото злато на вирна.
— Нито пък аз — обяви Кайсе. Момиченцето мина покрай Сарене и се насочи към столовете. Даорн се шмугна край нея и я изпревари, заемайки избраното място. Кайсе тропна ядосано с крак по пода, но осъзна, че всички столове са еднакви, и седна на друг.
— Съжалявам. — Лукел сви засрамено рамене. — Натресоха ми ги.
— Скъпи, дръж се добре с брат си и сестра си — сгълча го Даора.
— Да, майко — отговори мигновено той.
Сарене се обърна към предполагаемите си ученици, леко разсеяна от неочакваната публика. Всички жени от бродерийния кръг бяха дошли. Дори достолепната Даора и празноглавата кралица Ешен. Дрехите и поведението на Сарене може би ги смущаваха, но гладът им за независимост беше по-голям.
Сарене пусна торбата на пода, отвори я и извади един от учебните мечове. Дългото, тънко острие излезе с металическо стържене и жените се дръпнаха назад.
— Това е сир. — Сарене замахна няколко пъти във въздуха. — Познат е също като кмиър и джедавер, в зависимост от страната. Тези мечове са изработени първоначално в Джадор като леко въоръжение за съгледвачи, но излезли от употреба след няколко десетилетия. След това били възприети от джадорските аристократи, които ги ценели заради лекотата и изяществото. Дуелите са много популярни в Джадор, а лекият стил на фехтовка със сир изисква голямо майсторство.
Тя допълваше думите си с мушкания и замахвания. Движения, които едва ли щеше да използва в бой, но поне изглеждаха много добре като демонстрация. Жените бяха запленени.
— Дуладелците първи решиха да превърнат фехтовката в спорт, а не в средство да убиеш съперника си в ухажването на една и съща дама. Те поставят този предпазител на върха и затъпяват острието. Спортът бързо добил популярност сред републиканците. Страната спазва постоянен неутралитет, така че подобна форма на бой, която не води до сериозни последствия, е много привлекателна. Заедно с обезопасяването на оръжието те въвели правила, които забраняват удари в определени части на тялото. Фехтовката не е позната в Арелон, защото елантрисците не одобрявали всичко, свързано с войната, но намерила добър прием в Теод, с една значителна разлика. Превърнала се в женски спорт. Мъжете предпочитат по-силовите предизвикателства, като двубой с два меча или меч и копие. Но пък сирът е идеален за жените. Лекото острие ни позволява да използваме напълно сръчността си. — Тя се усмихна на Лукел. — И да покажем по-голямата си интелигентност.
Сарене извади втория меч и го подхвърли към младата Торена, която стоеше в челото на групата. Кестенявото момиче го хвана с объркан поглед.
— Защитавай се — нареди Сарене и вдигна острието си, заставайки в атакуваща поза.
Торена вдигна меча несръчно и опита да имитира стойката й. Щом Сарене нападна, момичето изостави позата с изненадан писък и започна да размахва оръжието с две ръце. Принцесата отклони меча й лесно и я чукна между гърдите.
— Мъртва си — обясни Сарене. — Фехтовката не изисква сила, тя разчита на умения и прецизност. Използвай само едната ръка, така ще имаш по-добър контрол и обсег. Завърти се малко настрани. Така можеш да мушкаш на по-голямо разстояние и си по-трудна мишена.
Сарене извади сноп тънки летви, които бе поръчала по-рано. Бяха лош заместител на мечовете, но щяха да свършат работа, докато дворцовият ковач изработи учебни оръжия. Принцесата ги раздаде на всички жени и започна да ги учи как да мушкат.
Беше трудна работа. По-тежка, отколкото очакваше. Смяташе се за приличен фехтовач, но явно самото притежаване на знания не значеше, че може да ги предадеш лесно. Жените държаха мечовете по начини, които тя мислеше за невъзможни. Махаха диво, плашеха се от остриетата и се препъваха в роклите си.
По някое време Сарене ги остави да се упражняват. Нямаше да им позволи учебни двубои поне докато не получеха маски и защитно облекло. Тя въздъхна и седна до Лукел.
— Изтощаваща работа, а, братовчедке? — Той явно се наслаждаваше да гледа как майка му размахва меч, облечена с рокля.
— Нямаш представа. — Сарене обърса челото си. — Сигурен ли си, че не искаш да пробваш?
Лукел вдигна ръце.
— Може да съм устат, но не съм глупав. Крал Ядон ще загърби всеки мъж, който се замеси в подобни унизителни дейности. Ако си Еондел, нямаш проблеми, но аз съм обикновен търговец. Не мога да си позволя да загубя кралското благоволение.
— Естествено. — Сарене наблюдаваше как жените се мъчат да усвоят мушкането. — Май не съм добър учител.
— По-добър от мен поне — сви рамене Лукел.
— Аз щях да се оправя по-добре — осведоми ги Кайсе от мястото си. Момиченцето явно започваше да скучае заради еднообразните упражнения.
— Наистина ли? — попита сухо Лукел.
— Разбира се. Тя не им обясни как да заемат правилна стойка и дори не зачекна турнирните правила.
Сарене повдигна вежда.
— Откъде разбираш от фехтовка?
— Прочетох една книга — обяви гордо Кайсе. Обърна се и тупна ръката на Даорн, който я ръчкаше с една от учебните пръчки на Сарене.
— Тъжно, но сигурно казва истината — въздъхна Лукел. — Само за да те впечатли.
— Кайсе е най-интелигентното дете, което съм виждала — призна Сарене.
Лукел сви рамене.
— Умна е, но не се възторгвай чак толкова. Все още си е дете. Може да разбира като възрастен, но действа като малко момиче.
— Въпреки това е изумителна. — Сарене се загледа в двете играещи си деца.
— О, да — съгласи се Лукел. — Прочита книга за няколко часа, а талантът й за езици е невероятен. Понякога ми е жал за Даорн. Старае се много, но в повечето случаи не може да се мери с нея. Кайсе обича да доминира. Но умни или не, те си остават деца и отглеждането им е тежка задача.
Кайсе беше отнела оръжието на брат си и го гонеше из стаята, като го размахваше в пародия на методите, които Сарене бе показала. Очите на принцесата се насочиха към вратата. Тя беше открехната и двама души наблюдаваха упражненията.
Жените замръзнаха, щом лордовете Шуден и Еондел, осъзнали, че са забелязани, влязоха в помещението. Двамата бяха с голяма разлика във възрастта, но много добри приятели. Смятаха ги за аутсайдери в Арелон. Шуден бе чужденец с тъмна кожа, а Еондел бе бивш войник, макар и издигнал се много впоследствие.
Дори жените да бяха недоволни от присъствието на Еондел, то появата на Шуден ги екзалтира. Фехтовачките се изчервиха, когато си дадоха сметка, че красивият лорд ги е наблюдавал. Някои от по-младите момичета започнаха да си шепнат развълнувано.
На свой ред Шуден се притесни от вниманието.
Еондел не обръщаше внимание на реакциите им. Той се разходи и преценяващо огледа трениращите. След това взе една летва, зае позиция и изпълни серия от мушкания и замахвания.
След като изпита оръжието, кимна, остави го и се приближи към жените.
— Хвани го ето така — обясни той и нагласи пръстите на една от тях. — Стискаш го твърде много, така губиш гъвкавост. Сложи си палеца отгоре, за да го държиш в правилната посока. Стъпка назад и мушкане.
Атара се подчини, разстроена, че Еондел се е осмелил да я докосне.
Мушкането й беше право и добре прицелено. Факт, който изненада най-вече самата нея.
Еондел продължи да коригира стойки, хватове и позиции. Даваше индивидуални съвети на всяка жена. Само след няколко минути атаките им станаха по-фокусирани и точни, отколкото Сарене мислеше, че е възможно.
Еондел се дръпна назад с доволен вид.
— Надявам се, че не ви обидих с моята намеса, ваше височество.
— Никак даже, милорд — увери го Сарене, макар да я прободе известна завист. Трябваше да се държи по женски и да признае по-голямото умение.
— Очевидно сте талантлива — каза възрастният мъж. — Но нямате голям опит в преподаването.
Сарене кимна. Еондел беше военен командир. Сигурно десетилетия наред бе обучавал новобранци.
— Знаете доста неща за фехтовката, милорд.
— Интересна ми е, а и съм посещавал Дуладел много пъти. Местните отказваха да признаят бойните умения на човек, ако не разбира от фехтовка, без значение колко битки е спечелил.
Сарене се изправи и посегна към учебните сирове.
— Искате ли двубой, милорд? — Тя опря едно от остриетата в дланта си.
Еондел я погледна изненадано.
— Аз… не съм се дуелирал с жена, ваше височество. Не мисля, че ще е уместно.
— Глупости. — Тя му подхвърли другия меч. — Защитавайте се.
След това нападна, без да му дава повече шанс да възрази. Еондел залитна, изненадан от внезапната й атака. Воинското му обучение взе връх и той започна да парира ударите й с изумително майсторство. Сарене бе предположила от думите му, че познанията му по фехтовка са теоретични. Грешеше.
Еондел се включи в двубоя решително. Оръжието му свистеше във въздуха толкова бързо, че бе почти невъзможно да се види. Само дългогодишните тренировки позволяваха на Сарене да го парира. Стаята се огласи от дрънченето на оръжията и жените спряха, за да проследят напрегнатата битка на инструкторите.
Сарене не бе свикнала да се дуелира с толкова добри противници. Еондел беше висок колкото нея, което премахваше всякакво предимство в обсега, а и разполагаше с опита и рефлексите на човек, прекарал целия си живот по бойните полета. Двамата се въртяха из залата, използваха жени, столове и всичко останало, за да пречат на атаките на противника. Мечовете им свистяха и дрънчаха, спускаха се за удар или се извиваха за париране.
Еондел беше твърде добър. Можеше да го удържи, но бе толкова затруднена да се защитава, че не можеше и да помисли за атака. Потта се стичаше по челото й. Сарене осъзна, че всички в помещението ги наблюдават.
В този миг нещо в Еондел се промени. Позата му се отпусна леко и Сарене удари инстинктивно. Затъпеното й острие проби защитата му и го докосна по врата. Еондел се усмихна леко.
— Нямам друг избор, освен да се призная за победен, милейди.
Сарене се засрами, защото разбра, че се е оставил да го победи, за да не накърни авторитета й пред другите.
Еондел се поклони, а принцесата се почувства много неловко.
Двамата се отправиха към дъното на залата и приеха чаши от Лукел, който ги поздрави за представлението. Докато пиеше, Сарене внезапно осъзна нещо. Досега мислеше за времето си в Арелон като за състезание, нещо като повечето й политически интриги. Сложна, но все пак приятна игра.
Оказа се различно. Еондел я бе оставил да победи, защото искаше да защити авторитета й. За него това не бе игра. Арелон беше неговата държава, неговият народ и той щеше да стори всичко, за да ги защити. Този път бе различно. Ако се провалеше, нямаше да загуби търговски права или строителен договор. Щеше да погуби живот. Истински хора. Тази мисъл бе доста отрезвяваща.
Еондел погледна в чашата си и изви вежди скептично.
— Само вода ли е? — попита той Сарене.
— Водата е добра за вас, милорд.
— Не съм много сигурен. Откъде я взехте?
— Преварена е, след което е прелята няколко пъти, за да възвърне вкуса си. Не бих позволила на жените да започнат да залитат от пиене, докато опитват да тренират.
— Арелонското вино не е много силно, братовчедке — отбеляза Лукел.
— Достатъчно силно е — възрази тя. — Пийте, лорд Еондел. Не искам да се обезводните.
Еондел се подчини, макар изражението му да си остана неодобрително.
Сарене се обърна към ученичките си, за да продължат тренировките, но откри, че вниманието им е заето с нещо друго. Лорд Шуден се бе дръпнал в единия край на залата. Беше затворил очи и се движеше грациозно. Мускулите му се стягаха, докато ръцете описваха фигури, а тялото ги следваше. Движенията бяха бавни и прецизни, но по кожата му лъщеше пот.
Беше като танц. Шуден правеше дълги стъпки, краката му се повдигаха във въздуха с опънати пръсти, преди да стъпи на пода. Ръцете се движеха постоянно с напрегнати мускули сякаш се бореше с някаква невидима сила.
Постепенно той ускори темпото. Движеше се все по-бързо. Стъпките станаха подскоци, а ръцете му се мятаха като камшици из въздуха.
Жените гледаха мълчаливо с опулени очи и отворена уста.
Единственият шум идваше от свистенето на въздуха при светкавичните движения и тропота на краката му.
Той завърши внезапно, приземявайки се след поредния скок. Краката му тупнаха в пода, а ръцете останаха разперени с разтворени длани. Той сгъна ръце навътре, като две затварящи се тежки порти, и долепи дланите. След това се поклони и издиша дълбоко.
Сарене изчака малко, преди да смотолеви:
— Милостиви Доми, вече изобщо няма да се концентрират.
Еондел се засмя тихо.
— Шуден е интересен младеж. Непрекъснато се оплаква, че жените го преследват, но не може да издържи да не се изфука. Въпреки всичко си остава мъж, при това млад.
Сарене кимна. Шуден завърши ритуала си и се засрами, като осъзна колко внимание е привлякъл. Той сведе поглед, мина покрай жените и се присъедини към Сарене и Еондел.
— Това беше… неочаквано — подхвърли принцесата, докато Шуден приемаше чаша с вода от Лукел.
— Извинете, лейди Сарене — отвърна той между глътките. — От вашите тренировки ми се прииска да се упражнявам. Мислех, че останалите се заети и няма да ми обърнат внимание.
— Жените винаги ти обръщат внимание, приятелю. — Еондел поклати сивокосата си глава. — Другия път, когато се оплакваш, че те преследват, ще ти припомня това малко фиаско.
Шуден се изчерви отново и кимна примирено.
— Какво беше това упражнение? — попита любопитно Сарене. — Не съм виждала нищо подобно.
— Нарича се чайшан — обясни Шуден. — Загряващо упражнение за фокусиране на ума и тялото, когато се приготвяш за битка.
— Впечатляващо — обади се Лукел.
— Аз съм аматьор — скромно сведе глава Шуден. — В Джиндо има хора, които го правят толкова бързо, че чак ти се завива свят.
— Е, добре, дами — обяви Сарене и се обърна към жените, които продължаваха да зяпат Шуден. — Ще благодарим на лорд Шуден за демонстрацията по-късно. Сега трябва да упражнявате мушканията. Не мислете, че ще ви се размине само с неколкоминутна тренировка!
Тя взе сира, за да възобнови обучението, а в залата се разнесоха няколко недоволни стона.


— Утре ще са много схванати — усмихна се Сарене.
— Милейди, казвате го с такава страст, сякаш се наслаждавате на тази възможност. — Аше пулсираше леко, докато говореше.
— За тях ще е добре — сви рамене Сарене. — Повечето са толкова разглезени, че най-сериозната болка, която са изпитвали, е убождане с игла.
— Съжалявам, че изпуснах тренировката — каза Аше. — Не съм виждал чайшан от десетилетия.
— Виждал си и преди ли?
— Наблюдавал съм много неща, милейди — отговори Аше. — Сеоните живеят дълго.
Сарене кимна. Вървяха по една улица в Кае, а в далечината се извисяваха огромните стени на Елантрис. Уличните търговци разпознаваха по роклята, че дамата е от двора, и трескаво й предлагаха стоките си. Кае съществуваше, за да поддържа арелонската аристокрация и да се грижи за помпозните й вкусове. Непрекъснато й тикаха позлатени чаши, екзотични подправки и екстравагантни дрехи, от които й се повдигаше.
Доколкото знаеше, тези търговци бяха единствената средна класа в Арелон. Те се състезаваха за благоразположението на краля и вероятно таяха надежда за титла за сметка на конкуренцията, селяните и собственото си достойнство. Арелон се превръщаше в страна на ужасяващ комерсиализъм. Успехът и провалът вече не носеха само богатство и бедност, а определяха вероятността човек да бъде продаден във виртуално робство.
Сарене разбутваше търговците, макар че усилията й не ги обезкуражаваха. Изпита облекчение, когато най-сетне зави зад ъгъла и видя коратския храм.
Устоя на желанието да измине с тичане последната отсечка и запази равномерна крачка, докато не стигна до портите на широката сграда.
Пусна няколко от последните монети, които бе донесла от Теод, в кутията за подаяния и тръгна да търси свещеника. Чувстваше се уютно в храма. За разлика от деретските църкви, които бяха строги и официални, украсени с щитове, копия и по някой гоблен, коратските бяха по-разчупени. По стените висяха завеси, дарение от по-заможните вярващи, под тях имаше саксии с растения, напъпили в настъпващата пролет. Таванът беше нисък и без купол, но прозорците бяха достатъчно широки, така че помещението не изглеждаше мрачно.
— Здравей, дете — чу се глас отстрани. Жрецът Омин стоеше до един от прозорците и гледаше към града.
— Здравейте, отче Омин. — Сарене направи реверанс. — Притеснявам ли ви?
— Не, разбира се. Как си? Липсваше ми на снощната литургия.
— Съжалявам, отче. — Сарене се изчерви леко. — Трябваше да присъствам на един бал.
— Аха. Не чувствай вина, дете. Създаването на познанства не трябва да се подценява, особено когато си в нов град.
Сарене кимна и мина покрай скамейките, за да застане до ниския жрец. Дребният му ръст не се забелязваше често. Омин беше издигнал подиум до олтара и така увеличаваше ръста си, докато проповядваше. Но сега, докато стоеше до него, Сарене виждаше колко се извисява. Беше твърде нисък дори за арелонец и едва стигаше до гърдите й.
— Притеснява ли те нещо, дете? — попита Омин. Беше почти плешив и носеше свободна роба, пристегната на кръста с бял колан. Имаше поразителни сини очи, а на светлата дреха се открояваше нефритен коратски медальон с аона Оми.
Беше добър човек. Нещо, което не можеше да каже за много хора, дори сред жреците.
Някои от теодските свещеници я дразнеха много. Омин беше разсъдлив и бащински грижовен, макар да имаше досадния навик да се отплесва в мисли. Понякога се разсейваше толкова, че минаваха минути, преди да забележи, че събеседниците му го чакат.
— Не бях сигурна кого да попитам, отче — поде Сарене. — Трябва да направя вдовишко изпитание, но никой не ми обяснява какво е това.
— Аха. — Омин кимна с лъскавата си плешива глава. — Наистина е объркващо за един чужденец.
— Защо никой не ми обяснява?
— Церемонията е полурелигиозна, останала е от дните, когато Елантрис управляваше тук. Всичко, свързано с града, е табу в Арелон, особено за вярващите.
— И как да разбера какво се очаква от мен? — попита раздразнено Сарене.
— Не се гневи, дете — отговори с успокояващ тон Омин. — Табу е, но само по обичай, не според доктрината. Не мисля, че Доми би имал нещо против да задоволя любопитството ти.
— Благодаря, отче — въздъхна Сарене с облекчение.
— След като съпругът ти е починал, очаква се да покажеш мъката си открито, иначе хората ще решат, че не си го обичала.
— Но аз не го обичах. Дори не го познавах.
— Въпреки това е уместно да изпълниш изпитанието. Мащабът на вдовишкото изпитание показва колко важен е бил съюзът и колко уважаваш съпруга си. Ако се прескочи, би било лош знак.
— Но това не е ли езически ритуал?
— Не точно. — Омин поклати глава. — Елантрисците го въведоха, но няма нищо общо с тяхната религия. Просто е акт на милосърдие, който се е превърнал в традиция.
Сарене повдигна вежди.
— Честно казано, изненадана съм как говорите за елантрисците, отче.
Очите на Омин заблестяха.
— Това, че деретските артети мразят елантрисците, не значи, че и Доми ги мрази. Не вярвам, че те бяха богове. Мнозина имаха голямо самомнение, но имах доста приятели сред тях. Шаод вземаше и добри, и лоши, егоисти и състрадателни. Някои от най-благородните хора, които познавах, живееха в града. Много ми е мъчно за това, което ги споходи.
Сарене замълча за миг.
— Доми ли беше, отче? Той ли ги прокълна, както разправят?
— Всичко се случва по волята на Доми, дете. Но не мисля, че „проклятие“ е точната дума. Понякога Доми праща бедствия на света, друг път заразява невинно дете с ужасна болест. И това не са проклятия, както и случилото се с Елантрис. Просто така е устроен светът. Всичко трябва да се развива и понякога развитието е право нагоре. Някои падат, други се издигат. Някои страдат, а други имат късмет. Това е единственият начин да се научим да разчитаме един на друг. Ако някой е благословен, за него е привилегия да помага на изпадналите в затруднение. Единството се постига с борба, дете.
Сарене се замисли.
— Значи не мислите, че елантрисците, доколкото са останали, са дяволи?
— Свракис, както ги наричат фьорденците? — Омин се развесели. — Не, макар че новият гьорн проповядва така. Боя се, че неговото учение ще посее само омраза.
Сарене потупа бузата си замислено.
— Може би това цели.
— Какво ли се опитва да постигне?
— Не знам — призна тя.
Омин поклати глава отново.
— Не мога да повярвам, че някой последовател на Бог, дори гьорн, би направил подобно нещо. — Той се загледа отнесено, с леко намръщено изражение.
— Отче? — закачи го Сарене. — Отче?
При второто дръпване Омин поклати глава, сякаш изненадан, че още е тук.
— Съжалявам, дете. За какво говорехме?
— Така и не ми дообяснихте какво е вдовишкото изпитание — напомни му тя. Дребният жрец наистина се отплесваше лесно.
— А, да. Вдовишкото изпитание. Накратко казано, очаква се да извършиш нещо добро за страната. Колкото повече си обичала съпруга си и колкото си по-издигната, толкова по-впечатляващо трябва да е изпитанието. Повечето жени раздават храна или дрехи на бедните. Но ако го приемаш лично, толкова по-добро впечатление ще създадеш. Изпитанието е вид служба, средство, с което да се смирят високопоставените.
— Но откъде да намеря пари? — Все още не беше решила как да поиска издръжка от новия си баща.
— Пари ли? — изненада се Омин. — Ами ти си една от най-богатите личности в Арелон. Не го ли знаеш?
— Какво?
— Ти наследи имението на принц Раоден, дете. Той беше много богат. Баща му се грижеше за това. Според системата на крал Ядон няма как престолонаследникът да не е богат, поне колкото един херцог. По същата причина би било крайно срамно, ако снаха му не е изключително заможна. Просто трябва да поговориш с кралския ковчежник. Сигурен съм, че той ще се погрижи за теб.
— Благодаря, отче — отдъхна си Сарене и прегърна топло дребния мъж. — Трябва да вървя.
— Винаги си добре дошла, дъще. — Омин отново се загледа към града. — Затова съм тук. — Само след миг той бе забравил за присъствието й, отпътувал към необятните дълбини на разума си.


Аше я чакаше навън и кръжеше около вратата с характерното си търпение.
— Не знам защо се притесняваш — каза му Сарене. — Омин харесва Елантрис, нямаше да има нещо против, ако влезеш.
Аше запулсира леко. Не беше влизал в коратска църква, откакто преди години лично патриархът Сейналан го бе изгонил от една.
— Няма нищо, милейди. Струва ми се, че каквото и да разправя жрецът, и двамата ще се чувстваме по-добре, ако не се виждаме.
— Не съм съгласна. Но няма да споря. Чу ли нещо от разговора ни?
— Сеоните имат добри уши, милейди.
— Изобщо нямате уши — отбеляза тя. — Какво мислиш?
— Звучи като добър начин милейди да набере популярност в града.
— И аз така реших.
— Още нещо, милейди. Двамата говорехте за деретския гьорн и Елантрис. Миналата нощ, докато наглеждах града, забелязах гьорн Хратен на стената. Вече го засичам няколко пъти. Държи се доста приятелски с капитана на градската стража.
— Какво ли се опитва да постигне? — притесни се Сарене.
— И аз се чудя, милейди.
Сарене се намръщи, замислена какво знае за действията на гьорна и Елантрис. Не можеше да направи връзка. Но пък й хрумна нещо. Може би можеше да разреши един от проблемите си и едновременно с това да затрудни гьорна.
— Може би не е нужно да съм наясно какво цели, за да му попреча.
— Със сигурност би било полезно, милейди.
— Не мога да си позволя този лукс. Гьорнът иска хората да намразят елантрисците. Значи моята работа е да му се противопоставя.
— Какво планирате, милейди?
— Ще видиш — усмихна се тя. — Първо, да се върнем в покоите ми. От доста време искам да се чуя с баща ми.


— Ене? Радвам се, че се обади. Притеснявах се за теб. — Светещата глава на Евънтео висеше пред нея.
— Можеше да ме потърсиш по всяко време, татко — отвърна Сарене.
— Не исках да ти досаждам, скъпа. Знам колко цениш независимостта си.
— Независимостта е на второ място пред дълга. Нациите рухват. Нямаме време да се тревожим за чувствата си.
— Ще се поправя — засмя се баща й.
— Какво става в Теод, татко?
— Нещата не вървят на добре. — Гласът на Евънтео помръкна. — Времената са опасни. Потуших нов култ на джескерски мистерии. Винаги се появяват, щом наближи затъмнение.
Сарене потръпна. Участниците в мистериите бяха странни хора и баща й не обичаше да се разправя с тях. В гласа му се долавяше резервираност. Явно още нещо го измъчваше.
— Има още, нали?
— Боя се, че да, Ене — призна баща й. — Нещо по-лошо.
— Какво?
— Нали познаваш Ашгрес, посланика на Фьорден?
— Да — намръщи се Сарене. — Какво е направил? Заклеймил те е публично?
— Не, нещо по-лошо. — Баща й се угрижи съвсем. — Тръгна си.
— Тръгна си? От страната ли? След всичките усилия на Фьорден да създаде отново дипломатическо представителство?
— Точно така, Ене. Помъкна целия си антураж, изнесе прощална реч на кея и замина. Имаше нещо тревожно в цялата работа.
— Това не е добре — съгласи се Сарене. Фьорден се държеше догматично по отношение на присъствието си в Теод. За да си тръгне, Ашгрес бе получил лично нареждане от вирна. Сякаш се бяха отказали от Теод завинаги.
— Уплашен съм, Ене. — Думите я сразиха повече от всичко. Баща й беше най-силната личност, която познаваше.
— Не бива да говориш така.
— Само пред теб, Ене — каза Евънтео. — Искам да разбереш колко сериозна е ситуацията.
— Знам. Разбирам. Тук, в Кае, има гьорн.
Баща й изпсува, което не си позволяваше пред нея.
— Мисля, че мога да го удържа, татко — продължи бързо Сарене. — Двамата вече се дебнем.
— Кой е?
— Казва се Хратен.
Баща й изпсува още по-вулгарно.
— Идос Доми, Сарене! Знаеш ли кой този? Хратен е гьорнът, който е служил в Дуладел шест месеца преди рухването на републиката.
— Досетих се, че е той.
— Трябва да се махнеш, Сарене. Този човек е опасен. Знаеш ли колко хора загинаха в дуладелската революция? Имаше десетки хиляди жертви.
— Знам, татко.
— Изпращам ти кораб. Ще се окопаем тук, където нито един гьорн не може да проникне.
— Няма да тръгна, татко — каза Сарене решително.
— Сарене, помисли логично. — Евънтео заговори тихо и настойчиво, както правеше, когато искаше да я накара да свърши нещо. Обикновено успяваше. Беше един от малцината, който можеше да я убеди. — Всички знаят, че арелонското управление е трагично. Ако този гьорн е повалил Дуладел, няма да има проблем да стори същото в Арелон. Не може да се надяваш, че ще го спреш, щом цялата страна е срещу теб.
— Татко, трябва да остана, независимо от ситуацията.
— Каква лоялност им дължиш? — изтъкна Евънтео. — Съпруг, когото не познаваше? Народ, който не е твой?
— Аз съм дъщеря на техния крал.
— И тук си дъщеря на крал. Каква е разликата? Тук хората те познават и уважават.
— Те ме познават, татко, но за уважението… — Сарене се почувства неудобно. Старите чувства започнаха да вземат връх. Чувствата, който я бяха накарали да напусне родината си на първо място, да зареже всичко в полза на чуждата страна.
— Не разбирам, Ене. — Баща й изглеждаше наранен.
Сарене въздъхна и затвори очи.
— О, татко, ти така и не го видя. За теб бях наслада, красивата ти и интелигентна дъщеря. Никой не смееше да ти каже какво наистина мисли за мен.
— За какво говориш? — настоя той, използвайки кралския си тон.
— Татко. Аз съм на двайсет и пет, пряма, съобразителна и често безочлива. Сигурно си забелязал, че никой не ми поиска ръката.
Баща й замълча за момент.
— Мислил съм по въпроса — призна накрая той.
— Бях неомъжената дъщеря на краля, трън, който никой не искаше да докосва. — Сарене опитваше безуспешно да прикрие горчивината в гласа си. — Мъжете се присмиваха зад гърба ми. Никой не смееше да се ангажира романтично с мен, защото щеше да стане обект на подигравки.
— Мислех, че просто си независима. Че не мислиш никого за достатъчно достоен.
Сарене се засмя сухо.
— Ти ме обичаш, татко. Никой родител не би признал, че детето му е непривлекателно. Истината е, че никой не желае интелигентна жена.
— Не е вярно — възрази баща й незабавно. — Майка ти е брилянтна.
— Ти си изключение и затова не можеш да го осъзнаеш. Силната жена не е предимство в този свят, дори в Теод, за който винаги съм твърдяла, че е по-напред от останалите страни. Но няма голяма разлика. Казват, че дават свобода на жените си, но всъщност така изтъкват, че свободата е тяхна, щом могат да я раздават. В Теод съм стара мома. В Арелон съм вдовица — продължи тя. — Има огромна разлика. Колкото и да обичам Теод, ще трябва да живея постоянно със съзнанието, че никой не ме иска. Тук поне мога да се убеждавам, че някой някога ме е желал, дори само по политическа причина.
— Може да ти намерим жених.
— Не мисля, татко. — Сарене поклати глава и седна на стола. — Теорн вече има деца и съпругът ми няма шанс да седне на трона, а това беше единствената причина някой да помисли за женитба с мен. Държавите под деретски контрол не биха се сродили с нас. Така остава само Арелон, а брачният договор ми забранява да се омъжвам отново. Не, наистина няма кой, татко. По-добре да се възползвам от положението си тук. Поне мога да си спечеля уважение, без да се притеснявам как действията ми ще се отразят на брачните перспективи.
— Разбирам — каза баща й. Можеше да долови недоволството в гласа му.
— Татко, нали не трябва да ти напомням да не се тревожиш за мен? Имаме много по-големи проблеми.
— Няма как да не се тревожа за теб. Ти си единствената ми дъщеря.
Сарене поклати глава, решена да смени темата, преди да заплаче. Беше засрамена, че е унищожила идиличната му представа за нея, и се чудеше как да смени темата на разговора.
— Чичо Кайн е тук, в Кае.
Успя. Чу как баща й си поема остро дъх от другата страна на сеона.
— Не искам да чувам името му, Ене.
— Но…
— Не.
Сарене въздъхна.
— Добре, разкажи ми за Фьорден. Какво планира вирнът, според теб?
— Този път наистина нямам представа. — Евънтео позволи да бъде отклонен от темата. — Сигурно е нещо голямо. Навсякъде започват да затварят границите пред търговците ни, а посланиците взеха да изчезват. Замислям се да ги призова обратно.
— Ами шпионите?
— Изчезват почти толкова бързо. Не съм успявал да вкарам някого във Велдинг от месеци. Само Доми знае какво кроят вирнът и гьорните. Изпращането на шпиони във Фьорден тези дни е истинско самоубийство.
— Но го правиш въпреки това — каза тихо Сарене, доловила болката в гласа му.
— Налага се. Това, което открият, може да спаси хиляди, макар че от това не ми става по-леко. Иска ми се да можехме да внедрим някого в Дакор.
— В манастира ли?
— Да — потвърди Евънтео. — Знаем с какво се занимават другите манастири. Ратбор обучава убийци, Фелдор — шпиони, а останалите — войници. Дакор обаче ме притеснява. Чувал съм ужасяващи неща за този манастир. Не мога да повярвам, че някой, дори деретите, са способни на такива неща.
— Това значи ли, че Фьорден се готви за война?
— Не знам. Засега не изглежда, но кой знае. Вирнът може да ни изпрати многонационална армия по всяко време. Малката ми утеха е, че той едва ли знае, че го осъзнаваме. За съжаление това ме поставя в трудна позиция.
— Как така?
В гласа на баща й се усети колебание.
— Ако вирнът обяви свещена война, това ще е краят на Теод. Не можем да устоим на обединените източни страни. Ене, няма да стоя и да гледам как колят хората ми.
— Обмисляш капитулация ли? — ядоса се Сарене.
— Кралят има дълг да закриля народа си. Ако трябва да избирам между обръщане на вярата и унищожение, мисля, че ще трябва да избера покръстването.
— Ще станеш като безгръбначните джиндосци.
— Те са мъдри хора, Сарене — заяви баща й твърдо. — Направиха каквото бе нужно, за да оцелеят.
— Но това значи да се предадеш!
— Значи, че трябва да сторя необходимото. Засега няма да правя нищо. Докато има две нации, които все още се държат, имаме надежда. Но ако Арелон падне, ще бъда принуден да се предам. Не можем да се борим с целия свят. Както една песъчинка не може да се пребори с океана.
— Но… — гласът на Сарене заглъхна. Виждаше затрудненията на баща си. Военната съпротива срещу Фьорден щеше да е напълно безмислена. Обръщане или смърт — и двете бяха неприятни, но покръстването очевидно оставаше логичният избор. Един вътрешен глас я убеждаваше, че смъртта си струва, ако би доказала, че истината е по-силна от физическата мощ. Трябваше да се погрижи баща й да не се изправя пред такъв избор. Ако успееше да спре Хратен, можеше да спре и вирна. Поне за известно време.
— Със сигурност оставам, татко — обяви тя.
— Знам, Ене. Ще бъде опасно.
— Разбирам. Но ако Арелон падне, предпочитам да съм мъртва, вместо да гледам какво ще се случва в Теод.
— Внимавай и дръж гьорна под око. О, и ако случайно разбереш защо вирнът потопява корабите на Ядон, ми кажи.
— Какво? — изуми се Сарене.
— Не знаеш ли?
— Какво да знам? — настоя тя.
— Крал Ядон загуби почти цялата си търговска флота. Според официалните доклади това е дело на пирати, останки от флотата на Дрезгавия Дреок. Но според моите информатори е намесен Фьорден.
— Това било значи!
— Кое?
— Преди четири дни бях на бал — обясни Сарене. — Един слуга достави съобщение на краля, което го разстрои сериозно.
— Времевият период съвпада. Аз разбрах преди два дена.
— Защо му е на вирна да потапя мирни търговски съдове? — зачуди се Сарене. — Освен ако… Идос Доми! Ако кралят загуби приходите си, ще е лесно да загуби и трона!
— Верни ли са тези глупости, че титлите са обвързани с парите?
— Напълно. Ядон отнема титлите, ако семействата не могат да поддържат приходите си. Ако загуби собствените си средства, това ще унищожи основата на управлението му. Хратен може да го замени с друг. Човек, който ще по-благосклонен към Шу-Дерет, тогава няма да има нужда от революция.
— Звучи правдоподобно. Ядон сам си го проси, като използва толкова нестабилна система за управление.
— Сигурно е Телрий. Затова е изхарчил толкова пари за бала. Херцогът искаше да демонстрира финансова стабилност. Не бих се учудила, ако е покрил разходите си с планина от фьорденско злато.
— Какво ще правиш?
— Ще го спра — отвърна Сарене. — Въпреки че ми е неприятно. Ядон наистина не ми харесва.
— За жалост явно Хратен ни е избрал съюзниците.
Сарене кимна.
— Оставил ми е Елантрис и Ядон. Незавидна позиция.
— Всички се стараем максимално, като използваме даденото от Доми.
— Говориш като жрец.
— Напоследък намирам причини да се обърна към религията.
Сарене се замисли за момент, преди да отговори.
— Мъдър избор, татко. Ако Доми иска да ни помогне, сега е моментът. Краят на Теод ще е край и на Шу-Корат.
— Може би за известно време — отвърна баща й. — Истината не може да бъде победена. Въпреки че хората го забравят често.


Сарене лежеше в леглото, загасила лампите. Аше висеше в далечния край на стаята, но светлината му бе приглушена, така че изглеждаше като рисунка на аон върху стената.
Разговорът с баща й беше приключил преди час, но последствията щяха да витаят в ума й с месеци. Никога не обмисляше капитулацията, но сега изглеждаше почти неизбежна. Знаеше, че вирнът едва ли ще остави баща й да управлява, дори да смени вярата си. Също така знаеше, че Евънтео с готовност ще даде живота си, за да не страдат поданиците му.
Замисли се за собствения си живот и смесените спомени от Теод. В кралството бяха нещата, които обичаше най-много — баща, брат и майка.
Горите около пристанищната столица Теоин също й бяха скъп спомен. Помнеше как снегът покриваше земята. Една сутрин видя всичко обвито в красив слой лед. Дърветата изглеждаха като блестящи скъпоценности в зимното утро.
Но Теод й напомняше за болката и самотата. За изключването от обществото и униженията, на които я подлагаха мъжете. Още от ранни години бе доказала, че има остър ум и още по-остър език. Двете неща я отличаваха от останалите жени. Не че те не бяха интелигентни, просто бяха достатъчно мъдри да го крият, докато не се омъжат.
Не всички искаха глупави жени, но малцина се чувстваха удобно край някоя, която бе видимо по-умна от тях. Когато Сарене осъзна какво си е причинила, малцината, които можеха да я поискат, бяха вече женени. Тя разбра какво е мнението за нея в двора и се ужаси, когато научи колко й се присмиват. След това ставаше само по-лошо, а тя остаряваше. В земя, където всички бяха сгодени до осемнайсет, тя бе стара мома на двайсет и пет. Висока, суха и сприхава стара мома.
Самообвиненията й бяха прекъснати от шум. Не идваше от коридора или прозореца, а от нейната стая. Тя се надигна със затаен дъх, готова да скочи. След това осъзна, че шумът идва от стената. Намръщи се объркано. От онази страна нямаше никакви стаи. Това беше фасадата на двореца. Прозорецът й гледаше към града.
Шумът не се повтори и Сарене реши, че е нормално изпукване на сградата, и се опита да поспи въпреки тревогите си.


18.

Дилаф изглеждаше някак разсеян, когато влезе през вратата. След това зърна елантрисеца, седящ на стол пред бюрото на Хратен. Шокът почти щеше да го убие.
Хратен се усмихна. Дилаф беше затаил дъх, очите му се пулеха, а лицето придобиваше цвета на бронята на гьорна.
— Хругат Джа! — извика изненадано Дилаф, прибягвайки до фьорденската ругатня.
Хратен сбърчи вежди при това избухване. Не заради обидата, а от смайване, че това са първите думи на Дилаф. Артетът явно наистина бе потънал дълбоко във фьорденската култура.
— Поздрави Дирен, артет. — Хратен посочи към черно-сивото лице на елантрисеца. — И бъди така добър да не използваш името на Джадет като ругатня. Това е един фьорденски навик, който ми се иска да не беше възприемал.
— Елантрисец!
— Да — потвърди Хратен. — Много добре, артет. И не, не можеш да го изгориш на клада.
Хратен се облегна леко назад и се усмихна, докато Дилаф се мръщеше на елантрисеца. Беше го извикал, знаейки напълно каква реакция ще получи, и се чувстваше малко виновен. Това все пак не можеше да му попречи да се наслади на момента.
Накрая Дилаф го изгледа жлъчно, макар че бързо маскира погледа си с трудно наложено подчинение.
— Защо той е тук, хроден?
— Реших, че ще е добре да опознаем лицето на врага, артет. — Хратен се надигна и отиде до уплашения елантрисец. Естествено, двамата жреци говореха на фьорденски. Мъжът ги гледаше объркано, а в очите му се мяркаше животински страх.
Хратен клекна и огледа демона си.
— Дилаф, всичките ли са плешиви? — попита той заинтригувано.
— В началото не — отвърна артетът кисело. — Имат си коса, когато коратските кучета ги подготвят за влизане в града. Кожата също е по-бледа.
Хратен посегна и докосна бузата на мъжа. Кожата му беше груба и грапава.
Елантрисецът го гледаше уплашено.
— Тези черни петна са характерни, нали?
— Това е първият знак, хроден — отвърна Дилаф по-спокойно. Или беше свикнал със съществото, или първичният изблик на омраза бе преминал в търпеливо, тлеещо отвращение. — Обикновено се случва през нощта. Когато прокълнатият се събуди, по тялото му има тъмни петна. Кожата им добива сиво-кафяв оттенък след време, като на този тук.
— Като кожата на балсамиран труп — отбеляза Хратен. Беше посещавал няколко пъти университета в Сворден и знаеше, че пазят тела за обучение.
— Много подобно — съгласи се тихо Дилаф. — Кожата не е единственият знак, хроден. Вътрешностите им също са изгнили.
— Откъде знаеш?
— Сърцата им не бият. И умовете им не работят. Има истории от началните дни, преди всички да бъдат хвърлени в града. За няколко месеца изпадат в кома. Едва помръдват и само стенат от болка.
— Болка ли?
— Болката на душите им, които Джадет изгаря — обясни Дилаф. — Натрупва се в тях, докато не погълне съзнанието им. Това е тяхното наказание.
Хратен кимна и загърби елантрисеца.
— Не трябваше да го пипате, хроден — каза Дилаф.
— Нали сам каза, че Джадет ще защити вярващите. Защо да се страхувам?
— Доведохте злото в храма, хроден.
Хратен изсумтя.
— Дилаф, знаеш, че в тази сграда няма нищо свято. В страна, която не се е посветила на Шу-Дерет, не може да се освещава земя.
— Разбира се — съгласи се Дилаф. В очите му се разгаряше възбуда.
Този поглед започна да изнервя Хратен. Може би щеше да е добре да съкрати престоя на артета в тази стая.
— Извиках те, защото искам да направиш приготовленията за литургията довечера. Аз съм зает. Искам да разпитам този елантрисец.
— Както наредите, хроден. — Дилаф продължаваше да гледа към съществото.
— Свободен си, артет — каза твърдо Хратен.
Дилаф изръмжа тихо и излезе от стаята, за да изпълни заръките.
Хратен се обърна към елантрисеца. Съществото не изглеждаше безумно, както твърдеше Дилаф. Капитанът на стражата, който го бе довел, даже бе споменал името му, което намекваше, че може да говори.
— Разбираш ли ме, елантрисецо? — попита Хратен на аонски.
Дирен се сепна, след което кимна.
— Интересно — усмихна се Хратен.
— Какво искате от мен? — попита мъжът.
— Само да отговориш на няколко въпроса. — Хратен отиде до бюрото си и седна. Продължи да изучава съществото с любопитство. Никога не беше виждал подобна болест.
— Имате ли… имате ли храна? — попита елантрисецът. В очите му проблесна дива искра при тези думи.
— Обещавам, че ако отговориш на въпросите ми, ще те върна в Елантрис с кошница, пълна с хляб и сирене.
Това привлече вниманието на елантрисеца и той кимна отривисто.
Значи е гладен. Какво беше казал Дилаф? Че няма сърцебиене? Може би болестта засягаше метаболизма. Сърцата биеха толкова бързо, че бе невъзможно да се долови пулс, и това някак засилваше апетита?
— Дирен, с какво се занимаваше, преди да те хвърлят в града?
— Бях селянин, милорд. Работех в плантация Аор.
— От колко време си елантрисец?
— Вкараха ме през есента — отвърна Дирен. — Седем месеца? Осем? Вече не броя…
Значи предположението на Дилаф, че съществата изпадаха в кома след няколко месеца, беше неправилно. Хратен се замисли каква ли полезна информация можеше да извлече от този мъж.
— Как е в Елантрис? — попита жрецът.
— Ужасно, милорд. — Дирен сведе поглед — Има банди. Ако навлезеш в територията им, те гонят и може да те наранят. Никой не го обяснява на новодошлите. Ако си невнимателен, може да се озовеш на пазара… Това е лошо. А има и нова банда. Така казаха някои познати. Четвърта банда, по-могъща от останалите.
Банди. Това намекваше за поне примитивно общество. Хратен се намръщи. Ако бандите наистина бяха толкова жестоки, може би можеше да ги използва като пример за свракис пред последователите си. Но докато говореше с послушния Дирен, той реши, че е по-добре да ги заклеймява от разстояние. Ако част от елантрисците бяха безобидни като това същество, жителите на Кае щяха да се разочароват от подобни демони.
С напредването на разпита Хратен осъзна, че Дирен не знае много повече. Не можеше да обясни какво е шаод, защото му се бе случил през нощта. Твърдеше, че е мъртъв, каквото и да значеше това, и че раните му не заздравяват. Дори показа на Хратен няколко охлузвания. Раната не кървеше и Хратен реши, че кожата просто не е зараснала добре.
Дирен не знаеше нищо за елантриската магия. Твърдеше, че е виждал как другите правят магически рисунки във въздуха, но нямаше понятие как. Знаеше само, че е гладен, много гладен. Повтори това на няколко пъти, както и че се бои от бандите.
Хратен беше доволен, че е научил това, което искаше. Елантрис беше жестоко място, но разочароващо с човешките си методи. Той повика капитана на стражата.
Мъжът влезе и се поклони сервилно. Носеше дебели ръкавици и изръчка елантрисеца от стола му с дълга пръчка. Капитанът прие нетърпеливо кесията с монети и обеща на Хратен, че ще купи на съществото кошница с храна. След това подкара затворника си през вратата, разминавайки се с Дилаф. Артетът изгледа разочаровано как плячката му си заминава.
— Всичко готово ли е? — попита Хратен.
— Да, хроден. Хората вече започнаха да пристигат.
— Добре. — Хратен се облегна назад и сплете пръсти замислено.
— Нещо притеснява ли ви, хроден?
Гьорнът поклати глава.
— Просто планирам тазвечерната проповед. Мисля, че е време за следващата стъпка от плана ни.
— Следващата стъпка ли, хроден?
Хратен кимна.
— Мисля, че вече установихме позицията си към Елантрис. Хората винаги ще намерят демони около себе си, особено ако им дадеш необходимата мотивация.
— Да, хроден.
— Артет, не забравяй, че нашата омраза има цел.
— Тя обединява последователите ни и им дава общ враг.
— Точно така. — Хратен облегна лакти на бюрото. — Но има и друга цел. Не по-малко важна. След като дадохме на хората нещо за мразене, трябва да изградим връзка между Елантрис и нашите врагове.
— Шу-Корат — усмихна се зловещо Дилаф.
— Отново си прав. Коратските жреци подготвят новите елантрисци. Те са в основата на милостта, която тази страна оказва на падналите богове. Ако намекнем, че коратската толерантност прави от жреците симпатизанти, омразата на хората към Елантрис ще се пренасочи към Шу-Корат. Техните жреци ще имат два варианта. Или да приемат нашите обвинения, или да се присъединят към нас срещу Елантрис. Ако изберат първото, народът ще се обърне срещу тях. Ако направят второто, ще попаднат под теологичния ни контрол. След това с няколко прости трика ще ги накараме да се изложат, така ще изглеждат безсилни и незначителни.
— Чудесно — каза Дилаф. — Но ще стане ли достатъчно бързо? Имаме толкова малко време.
Хратен се сепна и изгледа усмихнатия артет. Откъде знаеше за крайния срок? Нямаше как, сигурно просто предполагаше.
— Ще се получи. Монархията е нестабилна, а религията разклатена и хората търсят ново водачество. Шу-Дерет ще е като скала сред подвижните пясъци.
— Чудесна аналогия, хроден.
Хратен не можеше да разбере дали Дилаф му се подиграва, или говори сериозно.
— Артет, имам задача за теб. Искам ти да направиш връзката на днешната литургия. Да настроиш хората срещу Шу-Корат.
— Няма ли да го сторите вие?
— Аз ще говоря втори и ще им предложа логика. Ти разпалваш страстите, а недоверието към Шу-Корат трябва да се зароди в сърцата им.
Дилаф кимна и наведе глава в знак, че приема задачата. Хратен махна с ръка, показвайки, че разговорът е приключил, и артетът отстъпи, като затвори вратата зад себе си.


Дилаф говореше с характерния си фанатизъм. Бе се покачил на подиум извън храма, защото вече се събираха твърде много хора. Топлите пролетни вечери бяха подходящи за подобни прояви, а залезът и факлите създаваха чудесна комбинация от светлина и сянка.
Хората го слушаха напрегнато, макар че често се повтаряше. Хратен се подготвяше за службите с часове, като смесваше внимателно повторението за затвърждаване и оригиналността за поддържане на интереса.
Дилаф пък просто говореше. Нямаше значение, че повтаря все същите заклеймявания към Елантрис и монотонните възхвали на империята на Джадет. Хората го слушаха. След първата седмица Хратен успя да заглуши собствената си завист и я замени с гордост.
Докато слушаше проповедта на артета, той се поздрави за неговата ефективност.
Дилаф се придържаше към указанията му. Започна с нормалните хули към Елантрис, после смело започна да сипе обвинения към Шу-Корат. Тълпата се водеше по него и позволяваше емоциите й да бъдат пренасочени. Всичко се развиваше по плана на Хратен, нямаше нужда да изпитва завист. Гневът на артета бе като река, отклонена от Хратен към тълпата. Дилаф имаше талант, но Хратен бе майсторът зад него.
Поне така си мислеше, докато артетът не го изненада. Церемонията се развиваше добре и гневът на Дилаф насаждаше у тълпата омраза към всичко коратско. Но това се промени, когато Дилаф се върна отново на Елантрис. В началото Хратен не се усети. Дилаф имаше навика да се отплесва в проповедите.
— Внимавайте! — извика внезапно Дилаф. — Вижте свракис! Вижте очите му и намерете форма за вашата омраза! Разпалете огъня на Джадет, който гори във всички ви!
Хратен се смрази. Дилаф махна към единия край на сцената, където внезапно лумнаха две факли. Елантрисецът Дирен беше вързан за кол и стоеше с наведена глава. По лицето му имаше нови рани.
— Вижте врага! — изпищя Дилаф. — Вижте го! Той не кърви! Във вените му няма кръв, а сърцето в гърдите не бие. Нали философът Грондкест казва, че хората са равни, защото всички са свързани от кръвта? Ами тези, които нямат кръв? Как да ги наречем?
— Демони! — извика някой от тълпата.
— Дяволи!
— Свракис! — изкрещя Дилаф.
Хората се разпалиха и започнаха да крещят обвинения към окаяната жертва. Елантрисецът изпищя диво, животински. Нещо в него се беше променило. При разговора с Хратен отговорите му бяха неохотни, но ясни. Сега в очите нямаше разум, а само болка. Гласът му стигна до Хратен през виковете на тълпата.
— Унищожете ме! — молеше съществото. — Спрете болката! Унищожете ме!
Гласът изтръгна Хратен от вцепенението. Мигновено осъзна нещо: не можеше да позволи на Дилаф да убие този елантрисец пред публиката. Веднага си представи как тълпата ще се разбеснее и ще изгори създанието в пристъп на масова ярост. Това щеше да провали всичко. Ядон не би позволил публична екзекуция, дори когато жертвата бе от Елантрис. Миришеше твърде много на хаоса отпреди десет години, който беше съборил предишното управление.
Хратен седеше отстрани на подиума заедно с другите жреци. Тълпата напираше към сцената, а Дилаф стоеше отпред, разперил ръце.
— Трябва да бъдат унищожени! — пищеше артетът. — Всичките! Пречистени от свещения огън!
Хратен скочи на подиума.
— И така ще стане! — извика той, прекъсвайки дребния жрец.
Дилаф млъкна. Обърна се и кимна към един от другите свещеници, който държеше факла. Сигурно си мислеше, че Хратен не може да попречи на екзекуцията, без да подрони собствения си авторитет пред тълпата.
„Не и този път, артет. Няма да ти позволя да правиш, каквото си искаш.“
Не можеше да противоречи на Дилаф, защото иначе щеше да покаже, че в редиците им има разцепление.
Но можеше да изопачи думите му. А това беше една от основните му специалности.
— Но с какво ще помогне това? — извика той, опитвайки да заглуши шумната тълпа. Хората се бутаха напред в очакване на екзекуцията и сипеха проклятия по елантрисеца.
Хратен стисна зъби, избута Дилаф и взе факлата от ръцете на другия жрец. Чу как Дилаф изсъска раздразнено, но не му обърна внимание. Ако не овладееше тълпата, тя щеше да се втурне и да се разправи лично с елантрисеца.
Хратен протегна факлата и започна да я размахва ритмично, карайки хората да вият от удоволствие.
Постепенно между виковете започна да настъпва тишина.
— Пак ви питам, хора! — извика той, когато тълпата замълча, подготвяйки се за нов крясък.
Хората се заковаха.
— Какво добро ще ни донесе убийството на това същество?
— Това е демон! — изкрещя някой от тълпата.
— Да! — съгласи се Хратен. — Но вече е измъчен. Лично Джадет го е проклел. Чуйте как моли за смъртта си! Това ли искате да направим? Да изпълним желанието му?
Хратен изчака напрегнато. Някои от хората викаха по навик, но други се замисляха. Настъпи объркване и част от напрежението се стопи.
— Свракисите са наши врагове — заговори той овладяно, а гласът му доби твърдост, вместо плам. Думите му продължиха да успокояват тълпата. — Но не е наша работа да ги наказваме. Това е дело на Джадет! Ние имаме други задачи. Това същество, този демон е нещото, към което коратските свещеници настояват да изпитвате жалост! Чудите се защо Арелон е беден в сравнение с източните нации? Заради коратските глупости. Затова ви липсват богатствата и благополучието на Джиндо и Сворден. Коратите са твърде благи. Не е наша работа да унищожим това същество, но не е наша работа и да се грижим за него! Не трябва да ги съжаляваме и да ги търпим да живеят в толкова величествен и богат град като Елантрис.
Хратен загаси факлата и махна на жреца да стори същото с онези, осветяващи бедния елантрисец. Светлината изчезна, съществото се скри от поглед и тълпата почна да се укротява.
— Запомнете — продължи гьорнът. — Коратите се грижат за елантрисците. Дори сега се дърпат, когато ги попитате дали тези създания са демони. Страх ги е, че градът ще се върне към старата си слава, но ние знаем. Знаем, че Джадет ги е прокълнал. Няма милост за прокълнатите! Шу-Корат е причина за вашите беди. Религията поддържа и закриля Елантрис. Няма да се отървете от проклятието, докато коратските жреци имат власт в Арелон. Затова вървете! Кажете на приятелите си какво научихте и ги накарайте да отрекат коратската ерес!
Настъпи тишина. Хората завикаха одобрително, насочили недоволството си в друга посока. Хратен ги гледаше внимателно, докато не започнаха да се разпръсват. Омразата им почти бе преминала. Хратен въздъхна с облекчение. Нямаше да има нощни нападения над коратски жреци и храмове. Речта на Дилаф беше твърде бърза и страстна, за да нанесе трайни щети. Беше успял да предотврати бедствието.
Хратен се обърна и погледна към Дилаф. Артетът бе слязъл от сцената, щом изгуби контрол, и сега гледаше как тълпата се разотива с видим гняв.
Искаше да превърне всички в яростни фанатици по свое подобие. Но омразата им щеше да премине бързо, беше моментна. Хората имаха нужда от повече. Трябваше им знание, не само истерия.
— Артет — повика го Хратен сурово. — Трябва да поговорим.
Жрецът сведе гневния си поглед и кимна. Елантрисецът продължаваше да пищи за смърт. Хратен махна на двама други свещеници.
— Вземете създанието и елате в градината.
Сетне се обърна към Дилаф и кимна към портата в дъното на деретския храм. Артетът се подчини и тръгна към градината. Хратен го последва, подминавайки объркания капитан на стражата.
— Милорд? — обади се мъжът. — Младият жрец ме настигна, преди да се върна в града. Каза, че искате съществото обратно. Сгреших ли?
— Няма нищо — отвърна учтиво Хратен. — Връщай се на служба. Ние ще се погрижим за елантрисеца.


Елантрисецът посрещна пламъците с желание въпреки ужасната болка, която сигурно причиняваха. Дилаф стоеше отстрани и гледаше трескаво, макар ръката на Хратен да бе пуснала факлата върху полятото с масло същество.
Хратен гледаше как мъжът гори, а болезнените крясъци постепенно бяха заглушени от бушуващия огън. Тялото гореше лесно, твърде лесно.
Гьорнът почувства лека вина, че е предал Дирен, макар да бе глупаво. Елантрисецът може би не беше дявол, но със сигурност бе прокълнат от Джадет. Хратен не му дължеше нищо.
Въпреки това съжаляваше, че изгаря съществото. За нещастие побоят на Дилаф явно го бе подлудил и нямаше как да го върнат в града в това състояние. Пламъците бяха единственият избор.
Хратен гледаше очите на клетника, докато огънят не го погълна напълно.
— Пламтящият огън на недоволството на Джадет ще ги прочисти — прошепна Дилаф, цитирайки „До-Дерет“.
— Само Джадет може да съди, чрез единствения си слуга, вирн — отвърна Хратен с друг пасаж от същата книга. — Не трябваше да ме принуждаваш да убивам това същество.
— Беше неизбежно — заяви Дилаф. — Всички трябва да се преклонят пред волята на Джадет, а той повелява Елантрис да изгори. Просто следвах съдбата.
— Почти изтърва тълпата от контрол с крясъците си, артете — озъби се Хратен. — Бунтът трябва да бъде внимателно планиран и изпълнен, иначе ще се обърне срещу създателите си, а не само срещу враговете им.
— Аз… увлякох се. Но убийството на един елантрисец нямаше да предизвика безредици.
— Не знаеш това. А и какво щяхме да правим с Ядон?
— Че той защо би бил против? — учуди се Дилаф. — Според собствените му заповеди избягалите елантрисци могат да бъдат изгаряни. Никога не би се застъпил за тях.
— Но може да се опълчи срещу нас! Не биваше да показваш това същество на службата.
— Хората заслужават да знаят какво трябва да мразят.
— Хората още не са готови — скастри го сурово Хратен. — Трябва да държим омразата им под контрол. Ако започнат безредици в града, Ядон ще спре проповедите ни.
Дилаф присви очи.
— Говорите като че ли опитвате да избегнете неизбежното, хроден. Вие подклаждате омраза, нима ще отречете отговорността си за смъртта, която тя ще предизвика? Омразата и недоволството не могат да останат под контрол за дълго, все някъде ще намерят отдушник.
— Но това ще стане, когато поискам аз — заяви студено Хратен. — Наясно съм с отговорността, артет, макар да се съмнявам дали ти я разбираш. Преди малко каза, че убийството на този елантрисец е по волята на Джадет, а ти просто си следвал съдбата, извивайки ми ръцете. Е, кое ще е вярно? Смъртта, която ще предизвикам, мое дело ли ще е, или Божия воля? Как ти ще си невинен служител, а аз трябва да поема пълна отговорност за жителите на този град?
Дилаф издиша шумно. Знаеше, че е победен. Поклони се учтиво и влезе в храма.
Хратен го изгледа с нарастващ гняв. Действията на Дилаф бяха глупави и импулсивни. Дали се опитваше да подрони властта на Хратен, или просто действаше с фанатична страст? Ако беше второто, то безредиците бяха по вина на Хратен. Точно той се чувстваше горд по-рано колко полезен инструмент е създал от Дилаф.
Гьорнът поклати глава и въздъхна. Тази вечер бе победил, но напрежението между двамата растеше. Не можеха да си позволят открити спорове. Слуховете за разцепление сред деретите щяха да подронят авторитета им.
Даде си сметка обаче, че трябва да предприеме нещо за артета. Дилаф започваше да се превръща в пречка.
Взе решение и се приготви да тръгва. Очите му попаднаха на овъглените останки на елантрисеца. Не можа да удържи потръпването.
Доброволното приемане на пламъците връщаше някои спомени, които отдавна се бе опитал да прогони. Спомени за болка, жертва и смърт.
Спомени за Дакор.
Той загърби изпепелените кости и влезе в храма. Имаше още работа тази вечер.


Сеонът се издигна от кутията си, подчинявайки се на командата на Хратен. Гьорнът се смъмри наум. Използваше създанието за втори път в рамките на седмица. Не биваше да разчита прекалено на сеона. Но нямаше друг начин да изпълни целта си. Дилаф беше прав: времето беше оскъдно. Беше прекарал две седмици в Арелон, както и една преди това в път. Оставаха му само седемдесет дни и въпреки числеността на тълпата тази вечер бе покръстил съвсем малка част от нацията.
Само един факт му даваше надежда. Арелонската аристокрация беше концентрирана в Кае. Да се стои извън двора, бе политическо самоубийство. Ядон даваше и взимаше титлите с охота и аристокрацията трябваше да се върти около него, за да поддържа позициите си. Вирн нямаше да се интересува дали Хратен е покръстил населението. Ако аристокрацията се преклонеше, държавата щеше да се смята за деретска.
Гьорнът имаше шанс, но го чакаше много работа. Мъжът, на когото се обаждаше, имаше важна задача. Той не беше гьорн, което правеше употребата на сеон доста необичайна. Но пък вирнът не беше забранил изрично свързването с други хора и Хратен действаше рационално.
Сеонът се задейства и скоро в светлината му се появи ушатото мише лице на Фортон.
— Кой е? — попита мъжът на фьорденски диалект, който се употребяваше в Хровел.
— Аз съм, Фортон.
— Милорд Хратен? — възкликна изненадано събеседникът му. — Милорд, отдавна не сме се чували.
— Знам, Фортон. Добре ли си?
Мъжът се засмя, но смехът му бързо премина в хриптене. Фортон имаше хронична кашлица, причинена според Хратен от различните вещества, които обичаше да пуши.
— Разбира се, милорд — отвърна Фортон и се изкашля. — Кога не съм бил добре?
Фортон винаги беше доволен от живота, вероятно точно заради различните вещества, които пушеше.
— Какво да направя за вас?
— Имам нужда от един от твоите еликсири.
— Разбира се, разбира се. С какви свойства да е?
Хратен се усмихна. Фортон беше несравним гений и затова бе склонен да търпи ексцентричността му. Мъжът не само имаше сеон, но и беше страстен последовател на мистериите — дегенерирала форма на джескерската религия, срещана в провинциалните райони. Хровел беше официално деретски, но по-голямата част от страната беше пълна с примитивни малки селца, които се контролираха трудно.
Много от селяните участваха с еднакъв устрем в деретските служби и в среднощните церемонии на мистериите. Самият Фортон беше мистик, но винаги се правеше на истински дерет, когато говореше с Хратен.
Гьорнът обясни какво иска и Фортон го повтори. Мъжът беше често дрогиран, но имаше талант в смесването на отвари, отрови и еликсири. Хратен не познаваше втори като него из Сикла. Една от отварите му бе излекувала Хратен, след като веднъж бе отровен от политически съперник. Смяташе се, че за бавнодействащата отрова няма антидот.
— Няма проблем, милорд — обеща Фортон с плътния си диалект. Въпреки че общуваше с хровелци от години, Хратен все още ги разбираше трудно. Беше сигурен, че повечето не подозираха, но във Фьорден съществуваше истинска и чиста форма на езика им.
— Добре.
— Да. Само трябва да смеся две формули, с които вече разполагам — продължи Фортон. — Колко ще ви трябва.
— Поне две дози. Ще ти платя обичайната цена.
— Истинското ми заплащане е знанието, че служа на Джадет — отвърна набожно човекът.
Хратен удържа пристъпа на смях. Знаеше, че жителите на Хровел са оплетени в мистериите. Бяха неприятна форма на вероизповедание, смесица от няколко религии с отклонения като жертвоприношения и ритуали за плодовитост, за да ги направят по-привлекателни. Но с Хровел щеше да се занимава друг път. Хората се подчиняваха на вирна и бяха твърде политически незначителни, за да представляват проблем за Фьорден. Разбира се, душите им бяха в сериозна опасност. Джадет не бе склонен да прощава на невежите.
Друг път, повтори си Хратен. Друг път.
— Кога ще ви трябва тази отвара? — попита мъжът.
— В това е проблемът, Фортон. Трябва ми незабавно.
— Къде сте?
— В Арелон.
— Браво. Милорд най-сетне е решил да покръсти тези неверници.
— Да. — Хратен се усмихна леко. — Твърде дълго търпяхме тези арелонци.
— Ваша милост не можеше да е по-далече. Дори да приготвя отварата тази нощ и да я пратя утре, пак ще пътува поне две седмици.
Хратен се намръщи, но нямаше друга възможност.
— Действай, Фортон. Ще ти се отплатя за припряността.
— Истинският последовател на Джадет ще стори всичко за империята Му, милорд.
Човекът поне познаваше деретската доктрина.
— Има ли нещо друго, милорд? — попита Фортон и се изкашля леко.
— Не. Захващай се за работа и прати отварата колкото се може по-бързо.
— Да, милорд. Започвам веднага. Търсете ме по всяко време.
Хратен се намръщи. Беше забравил за заблудата. Познанията на Фортон не бяха чак толкова всеобхватни. Той не знаеше, че гьорнът разполага със сеон, и си мислеше, че Хратен се моли на Джадет, а Бог предава думите му чрез създанията. Сякаш Бог Джадет се занимаваше с пощенски услуги.
— Лека нощ, Фортон. — Хратен прикри недоволството в гласа си.
Фортон беше наркоман, еретик и лицемер, но си оставаше безценен източник. Гьорнът беше решил отдавна, че щом Джадет търпи слугите му да използват сеони, не би възразил и ако Хратен използва хора като Фортон.
Все пак Джадет бе създал всички хора, дори еретиците.


19.

Град Елантрис сияеше ослепително. Самите камъни светеха, сякаш в тях гореше огън. Рухналите куполи бяха възстановени, а гладката им повърхност лъщеше. Заострените им върхове пробождаха въздуха като лъчи светлина. Стената вече не беше преграда, защото портите бяха постоянно отворени. Тя служеше не за защита, а за основа. Беше част от града, неделим елемент, без който Елантрис нямаше да бъде цял.
Сред цялото това великолепие се движеха елантрисците. Телата им сияеха със същата вътрешна светлина като града. Кожата им беше бледосребърна. Не металическа, а… чиста. Косата им беше бяла, но не износеното сиво-жълтеникаво на старостта. По-скоро ослепителното бяло на нажежен метал, без примеси, могъща и сияйна белота.
Походката им също бе зашеметяваща. Жителите се движеха из своя град със съзнанието за пълен контрол. Мъжете бяха симпатични и високи, дори ниските. Жените бяха неотразимо красиви, дори по-пълните. Движеха се, без да бързат, и поздравяваха минувачите. Въпреки това излъчваха мощ. Тя струеше от очите и движенията им. Лесно се разбираше защо тези създания са почитани като богове.
Нямаше как да се сбъркат и аоните. Древните символи покриваха града: бяха издълбани в стените, нарисувани по врати и табели. Някои бяха просто знаци, а не руни с магическо приложение. Други очевидно имаха енергия. Из целия град бяха разпръснати метални плочи, гравирани с аона Тия. Често гражданите заставаха до някоя от тях и докосваха символа с ръка. Тялото им проблясваше и изчезваше с ярка светлина, пренесено в друг край на града.
Сред цялото това великолепие се движеше едно семейство от Кае. Дрехите им бяха богати, речта изискана, но кожата им не светеше. В града имаше и други обикновени хора. Не чак толкова, колкото елантрисците, но все пак достатъчно. Това успокояваше момчето и му даваше усещане за нещо познато.
Бащата го носеше, държеше го здраво и се оглеждаше недоверчиво. Не всички обожаваха елантрисците, някои изпитваха подозрения. Майката стискаше ръката на съпруга си с напрегнати пръсти. Никога не бе идвала в Елантрис, макар да живееше в Кае от десетина години. За разлика от бащата тя бе по-скоро нервна, отколкото недоверчива. Боеше се за раната на сина си като всяка майка, чието дете е на прага на смъртта.
Внезапно момчето усети болка в крака. Беше изгаряща и ослепителна, идваше от инфектираната рана и строшената бедрена кост. Беше паднало от високо и кракът му се бе счупил с такъв пукот, че костта бе разкъсала кожата и се бе подала навън.
Баща му бе наел най-добрите лекари, но те не можаха да спрат инфекцията. Наместиха костта, доколкото можаха, при все че бе счупена на поне десетина места. Дори без инфекцията момчето щеше да куца до края на живота си. След инфекцията… оставаше само ампутация. Докторите дори се бояха, че е късно и за тази мярка. Раната беше доста високо и инфекцията сигурно се бе разпространила в тялото. Бащата бе поискал да му кажат истината.
Знаеше, че синът му умира. Затова бе дошъл в Елантрис въпреки недоверието към боговете, което изпитваше цял живот.
Занесоха момчето в една сграда с купол. То почти забрави болката, когато портите се отвориха навътре безшумно, сами. Баща му спря на прага, сякаш премисляше действията си, но майката го задърпа настойчиво. Мъжът кимна, сведе глава и влезе.
От аоните по стените бликаше светлина. Приближи се жена с дълга бяла коса и окуражително усмихнато сребърно лице. Тя не обърна внимание на недоверчивия баща и пое детето със съчувствие. Положи го на меко легло и протегна ръка над него, а дългият й показалец посочи към нищото.
Жената задвижи бавно ръка и въздухът засвети. Зад пръста й се появяваше светлина. Беше като пукнатина във въздуха, която сияеше с наситена енергия. Сякаш река от светлина се опитваше да проникне през малката цепнатина. Момчето усещаше как енергията напира да се освободи, но това бе позволено само на малка част от нея. Беше толкова ослепителна, че едва различаваше нещо друго.
Жената продължи внимателно да движи пръста си и довърши аона Йен. Но символът беше по-сложен. В сърцевината бе познатият аон за лекуване, но отстрани имаше още линии и извивки. Момчето сбърчи вежди. Беше научило аоните и му се струваше странно, че тази жена внася толкова драстични промени в рисунъка им.
Красивата жена добави последните щрихи и аонът засия още по-наситено. Момчето усети изгаряща топлина, първо в крака, а после и в тялото. Започна да пищи, но внезапно светлината изчезна. То отвори очи изненадано. Образът на аона все още блестеше в ума му. Примигна и погледна надолу.
Раната беше изчезнала. Нямаше дори белег.
Но все още изпитваше болка. Тя го прогаряше така, че чак душата му трепереше. Трябваше да е изчезнала, но все още бе тук.
— Почивай, малкият — каза жената с топъл глас и го побутна назад.
Майка му плачеше от щастие и дори баща му изглеждаше доволен. Момчето искаше да им изкрещи, че нещо не е наред. Кракът му не бе излекуван. Болката все още присъстваше.
Не! Нещо не е наред! Но не можеше. Не можеше да говори…


— Не! — извика Раоден и се надигна внезапно. Примигна няколко пъти объркан в тъмното. Пое си дълбоко дъх и докосна главата си. Болката си стоеше. Беше толкова силна, че вече влияеше и на сънищата му. Имаше десетина дребни охлузвания и натъртвания, въпреки че бе в Елантрис от само три седмици. Усещаше ясно всяка една от тях, а всичките заедно организираха могъща атака срещу разума му.
Раоден изстена, наведе се напред и стисна крака, борейки се с болката.
Тялото му вече не се потеше, но усещаше, че трепери. Стисна силно зъби срещу настъпващата агония. Постепенно и мъчително започна да си възвръща самоконтрола. Отблъсна болката и успокои измъченото си тяло. Накрая спусна крака и се изправи.
Ставаше все по-зле. Знаеше, че не би трябвало да е чак така. Все пак не бе изкарал в Елантрис и месец. Освен това останалите обясняваха, че болката е стабилна, а при него идваше на вълни. Винаги готова да го връхлети в момент на слабост.
Раоден въздъхна и отвори вратата на стаята си. Все още му бе странно, че елантрисците трябва да спят. Сърцата им не биеха и нямаха потребност да дишат. За какво им беше да спят? Другите не можеха да отговорят. Истинските експерти бяха загинали преди десет години.
Затова Раоден спеше и сънуваше. Беше на осем, когато счупи крака си. Баща му не искаше да го води в града. Ядон таеше подозрения към Елантрис още преди реод. Но майка му, която бе починала преди дванайсет години, бе настояла.
Като дете не бе осъзнал колко близо е бил до смъртта. Но бе усетил болката и красивия покой на премахването й. Помнеше красотата на града и обитателите му. Ядон се бе изказал остро за Елантрис на връщане и Раоден бе оспорил думите му разпалено.
Това беше първият път, когато бе се противопоставил на баща си. След това имаше безброй случаи.
Раоден влезе в главната зала на храма, а Сейолин напусна поста си пред покоите му и застана зад него. През последната седмица войникът бе събрал група доброволци и бе формирал стражеви отряд.
— Сейолин, знаеш, че съм поласкан от вниманието — каза Раоден. — Но наистина ли е необходимо?
— Лордовете имат нужда от почетна стража, лорд Дух — отвърна войникът. — Не е правилно да се разхождате сам.
— Аз не съм лорд, Сейолин — възрази Раоден. — Просто съм водач. В Елантрис няма благородници.
— Разбирам, милорд — кимна Сейолин, без да вижда парадокса в думите си. — Но градът е опасен.
— Както кажеш, Сейолин. Как върви сеитбата?
— Галадон свърши с оранта. Вече е организирал хора за сеитбата.
— Не трябваше да спя толкова. — Раоден погледна през прозореца и се увери колко се е вдигнало слънцето. Излезе от сградата, следван от Сейолин, и тръгна по калдъръмената пътечка към градината. Кахар и хората му бяха почистили камъните, а Дахад, един от мъжете на Таан, бе използвал познанията си, за да ги пренареди.
Сеитбата беше в разгара си. Галадон надзираваше работата внимателно, а острият му език бързо посочваше всяка грешка. Въпреки това дуладелецът изглеждаше странно спокоен. Някои хора се занимаваха със земеделие, защото нямаха избор, но Галадон явно наистина изпитваше наслада.
Раоден помнеше ясно първия ден, когато го бе изкушил със сушеното месо. Тогава болката на приятеля му бе едва контролирана. Принцът се бе уплашил от дуладелеца на няколко пъти през първите дни.
Сега това бе изчезнало. Раоден го виждаше в очите и стойката му. Галадон бе открил „тайната“, както казваше Кахар. Отново се бе взел в ръце. Сега Раоден трябваше да се бои само за себе си.
Теориите му работеха по-добре от очакваното, но се отразяваха благотворно на всички други, освен на него. Беше дал цел и покой на десетките хора, които го следваха, но не можеше да го стори и за себе си. Болката все още го изгаряше. Изтезаваше го всяка сутрин, щом станеше, и оставаше с него през целия ден. Имаше повече цели от всеки друг и бе твърдо решен да успее да въздигне Елантрис отново. Дните му бяха наситени с работа и нямаше време да се самосъжалява. Но при него не се получаваше. Болката продължаваше да се натрупва.
— Милорд, внимавайте! — изкрещя Сейолин.
Раоден подскочи и се обърна към ръмжащия, гол до кръста елантрисец, който налиташе в тъмния коридор. Принцът едва успя да отстъпи назад, когато дивакът замахна с ръждиво желязо към главата му.
Отнякъде изсвистя стомана и мечът на Сейолин парира удара. Нападателят се обърна към новия си враг. Ала движенията му бяха твърде бавни. Опитната ръка на Сейолин го промуши право в гърдите. Войникът знаеше, че подобна рана не би спряла елантрисец, затова замахна мощно и отсече главата на нападателя.
Нямаше кръв.
Трупът се свлече на земята, а Сейолин поздрави Раоден с меча си и се усмихна с беззъбата си уста. След това се обърна срещу групата диваци, които нахлуваха от близката улица.
Раоден залитна назад.
— Сейолин, не! Твърде много са!
За щастие хората на Сейолин бяха чули глъчката. Само след секунди Даше и трима други се присъединиха, за да отблъснат атаката. Биеха се в редица, за да блокират пътя към градината, и действаха с координацията на обучени войници.
Хората на Шаор бяха повече, но гневът им не можеше да се мери с бойните умения. Те нападаха поединично и бързо биваха посечени. Битката приключи след миг и оцелелите нападатели се разбягаха.
Сейолин почисти острието си внимателно, след което заедно с другите отдаде чест на Раоден.
Цялото сражение бе протекло толкова бързо, че принцът още не се бе осъзнал.
— Добра работа — каза само той.
Отстрани се чу изръмжаване. Галадон бе коленичил до обезглавеното тяло на първия нападател.
— Сигурно са чули, че имаме царевица — каза дуладелецът. — Горките руло.
Раоден кимна тъжно, взрян в повалените диваци. Четирима лежаха на земята и стискаха раните си, които щяха да са фатални, ако не бяха елантрисци. В момента само ги караха да стенат измъчено. Раоден почувства познато пробождане. Познаваше тази болка.
— Това не може да продължава — заяви тихо той.
— Не виждам как ще го спреш, суле — изсумтя Галадон. — Това са хора на Шаор. Дори той не може да ги контролира напълно.
Раоден поклати глава.
— Няма да спася жителите на Елантрис, за да се избиват по цял ден. Няма да изградя общество, основно на смъртта. Последователите на Шаор може да са забравили, че са хора, но аз не съм.
Галадон се намръщи.
— С Карата и Аанден имаше късмет. Шаор е друг случай, суле. У тези мъже не е останала и частица човечност. Не можеш да се разбереш с тях.
— Значи ще трябва да им върна разсъдъка — реши Раоден.
— И как ще го направиш, суле?
— Ще намеря начин.
Принцът коленичи до един от ранените. Стори му се, че го е срещал наскоро. Не беше сигурен, но май беше един от хората на Таан, с които се бяха сблъскали, когато осуети нападението на Даше.
Значи беше вярно. Стомахът на Раоден се сви. Част от последователите на Таан се бяха присъединили към него, но повечето отказаха. Според слуховете мнозина от тях бяха тръгнали към пазарския квартал, за да се влеят в бандата на Шаор. Не беше толкова странно. Все пак бяха следвали очевидно налудничавия Аанден. Обстановката в бандата на Шаор не беше много по-различна.
— Лорд Дух? — обади се колебливо Сейолин. — Какво да правим с тях?
Раоден погледна тъжно към повалените.
— Вече не представляват опасност за нас. Сложете ги при другите.


След успеха с Аанден и присъединяването на част от бандата му Раоден бе започнал нещо, което искаше да стори от самото начало.
Бе започнал да събира падналите елантрисци.
Прибираше ги от улици и канавки. Претърсваше здрави и рухнали сгради, търсеше всеки мъж, жена и дете, които се бяха предали на болката. Градът беше огромен, а хората му малко, но досега бяха открили стотици. Събираха ги във втората почистена от Кахар сграда. Голяма, просторна постройка, която първоначално възнамеряваше да използва за срещи. Хоедите пак щяха да страдат, но така поне нямаше да се валят в мръсотията.
А и нямаше да са сами. Раоден караше хората си да ги посещават. Обикновено имаше поне двамина, които се въртяха край тях, говореха им успокоително и полагаха грижи, доколкото бе възможно. Не беше кой знае какво, а и никой не издържаше за дълго край тях, но Раоден се убеждаваше, че е за добро. Спазваше собствения си съвет и посещаваше залата на падналите поне веднъж на ден. Струваше му се, че хоедите се подобряват. Все още стенеха, ръмжаха или гледаха с празен поглед, но по-шумните се бяха успокоили. Преди в залата се носеха болезнени писъци, а сега само тихи стонове и мърморене.
Раоден вървеше тъжно между тях, докато пренасяха един от посечените диваци.
Прибраха само четиримата ранени. Раоден бе наредил да изгорят обезглавения от Сейолин. По всичко личеше, че елантрисците умираха, когато бъдеха обезглавени. Поне очите им не мърдаха и не опитваха да говорят, щом главата се отделеше от тялото.
Раоден се заслуша в тихото мрънкане на хоедите.
— Красива, преди бях толкова красива…
— Живот, живот, живот, живот, живот…
— О, Доми, къде си? Кога ще се свърши? О, Доми…
Обикновено си налагаше да престане да ги слуша след няколко минути, иначе щяха да го подлудят, или по-лошо, да пробудят собствената му болка. Йен също бе там и се носеше над лежащите тела. Сеонът прекарваше много време в тази стая. Беше странно, но и някак подходящо.
Тъжната група излезе от залата, всеки потънал в собствените си мисли. Раоден зърна дупката в робата на Сейолин и възкликна:
— Ранен си!
— Няма нищо, милорд — отвърна безразлично Сейолин.
— Подобна скромност е чудесна навън, но не и тук. Приеми извиненията ми.
— Милорд — заговори сериозно Сейолин. — Това, че съм елантрисец, ме прави само по-горд от раната. Получих я, защитавайки нашите хора.
Раоден обърна измъчен взор към залата.
— Това те изпраща все по-близо…
— Не, милорд, не мисля така. Тези хора са се предали на болката, защото нямат цел. Мъчението им се дължи на липсата на смисъл да живеят. Тази рана боли, но болката ми напомня, че съм я получил с чест. Не мисля, че това е лошо.
Раоден изгледа стария войник с уважение. Навън човекът сигурно щеше да се пенсионира. В Елантрис изглеждаше като всички останали. Човек можеше да отгатне възрастта му само по мъдростта.
— Говориш мъдро, приятелю — каза Раоден. — Приемам саможертвата ти със смирение.
Разговорът им беше прекъснат от шляпане на крака по паважа. След миг се появи Карата. Краката й бяха омазани със слуз от улицата. Кахар щеше да се ядоса. Бе забравила да се избърше и сега внасяше мръсотия по чистите павета.
На Карата очевидно не й бе до това в момента. Тя огледа бързо групата да се увери, че никой не липсва.
— Чух, че Шаор ни е нападнал. Има ли жертви.
— Петима. Все от техните — отвърна Раоден.
— Трябваше да съм с вас — изруга тя. През последните дни коравата жена надзираваше местенето на нейните хора в района на църквата. Беше се съгласила, че обединената група ще е по-ефективна, а и районът на църквата бе по-чист. Странно, но никога не й бе хрумнала идеята да разчисти двореца. За повечето елантрисци слузта бе неделима част от живота.
— Имаш по-важни задачи — успокои я Раоден. — Пък и нямаше как да знаеш, че Шаор ще атакува.
Карата сви устни недоволно, но продължи с групата без повече приказки.
— Погледни, суле — усмихна се Галадон до него. — Нямаше да повярвам, че е възможно.
Раоден проследи погледа на дуладелеца. Таан беше коленичил на улицата и разглеждаше фреските по една ниска стена с детско изумление. Дебелият бивш барон беше изкарал последната седмица в систематизиране на всяка скулптура, резба и фреска около църквата. Според собствените му думи вече бе открил десетина нови техники. Промените у Таан бяха забележителни, както и липсата на интерес към водачество. Карата все още имаше респект в групата си — бе приела Раоден за началник, но бе запазила голяма част от властта си. От своя страна Таан изобщо се бе отказал да дава заповеди. Беше твърде зает с изследванията си.
Неговите хора, които бяха решили да се присъединят към Раоден, явно нямаха нищо против.
По думите на скулптора около трийсет процента от неговия „двор“ се бяха присламчили на групички към Раоден. Принцът се надяваше, че останалите са избрали да останат самостоятелни. Безпокоеше се при мисълта, че седемдесет процента от многочислената банда са се присъединили към Шаор. Разполагаше с хората на Карата, но нейната група поначало си беше най-малобройната, макар и най-ефективната от трите. Шаор разполагаше с най-много хора, но им липсваше единство и мотивация, за да атакуват останалите. Досега си изкарваха кръвожадността на случайните новодошли.
Но вече не. Раоден не приемаше договорки с диваците и нямаше да им позволи да измъчват невинните. Карата и Сейолин посрещаха всеки новодошъл и го отвеждаха в безопасност при Раоден. Хората на Шаор оставаха на сухо и вероятно нещата щяха да се влошат още повече.
Трябваше да направи нещо с тях. Но това бе проблем за друг ден. За момента възнамеряваше да се върне към проучванията си.
Щом стигнаха до храма, Галадон отново се зае със сеитбата, хората на Сейолин възобновиха патрулите, а Карата реши да се върне в двореца въпреки предишните си протести. Скоро останаха само Раоден и Сейолин.
Заради успиването и битката половината му ден бе минал, така че Раоден се зае решително с проучванията. Галадон се занимаваше с градината, Карата евакуираше двореца, а на него се падаше задачата да научи колкото се може повече за аондор. Все повече се убеждаваше, че древната магия на символите пази тайната за падането на Елантрис.
Пресегна се през отворен прозорец и взе книга от масата в стаята. Досега не беше извлякъл толкова полезна информация, колкото се надяваше. Книгата не беше ръководство с инструкции, а по-скоро обзор на странни и нежелани прояви на аондор. За съжаление беше изключително сложна. В нея се даваха примери какво не би трябвало да се случи, така че Раоден трябваше да прилага реверсивен метод, за да схване логиката.
Засега бе разбрал твърде малко. Очевидно аоните бяха само отправна точка, най-простите фигури, чието начертаване даваше ефект. Точно като разширения лечителски символ от детството му, истинската аондор започваше с базов аон и добавяне на допълнителни символи, предимно точки и черти. Тези допълнения бяха настройки за свиване или увеличаване фокуса на енергията. С подобно рисуване опитният лечител можеше да посочи кой крайник да бъде излекуван, по какъв начин и как точно да бъде отстранена инфекцията.
Колкото повече четеше, толкова повече разбираше, че аоните не са мистични символи. По-скоро бяха като математически изчисления. Всеки елантрисец можеше да рисува аони, потребни бяха само точна ръка и начално познание, но истинските майстори внасяха множество модификации и допълнения около централния аон, бързо и прецизно. За съжаление книгата предполагаше, че читателят има задълбочени познания в аондор, и не се спираше на началните методи. Малкото илюстрации бяха толкова сложни, че Раоден не можеше да каже кой е основният аон, без да погледне в текста.
— Само да беше обяснил какво значи „да се канализира дор“! — възкликна той, изгубил търпение при един особено дразнещ пасаж, в който фразата се повтаряше непрекъснато.
— Дор ли, суле? — обърна се Галадон, отклонявайки внимание от сеитбата. — Звучи като дуладелски термин.
Раоден се надигна. В книгата „дор“ не беше отбелязан с аон, а с фонетична транскрипция. Сякаш наистина думата идваше от чужд език.
— Галадон, прав си! — извика той. — Изобщо не е на аонски.
— Разбира се. Не може да е аон. Има само една гласна.
— Това е доста простичко обяснение, приятелю.
— Но е вярно. Коло?
— Да. Предполагам, че е така — съгласи се Раоден. — Това не е важно. Въпросът е в „дор“. Какво значи тази дума?
— Ами, ако е същата дума, има връзка с джескер.
— Какво общо имат мистериите с това? — попита Раоден подозрително.
— Долокен, суле! — изруга Галадон. — Казах ти, че джескер и мистериите не са едно и също! Това, което в Опелон наричат джескерски мистерии, има по-малко общи неща с дуладелската религия и от Шу-Кесег.
— Разбрах — вдигна ръце Раоден. — Кажи ми за дор.
— Трудно е за обяснение, суле — въздъхна Галадон и се облегна на импровизирания плуг, който се състоеше от кол и няколко камъка. — Дор е невидимата енергия, която е във всичко, но не може да бъде докосната. Не влияе на нищо, но контролира всичко. Защо текат реките?
— Защото водата се притегля надолу, както и всичко останало. Ледът в планините се топи и трябва да отиде някъде.
— Правилно — кимна Галадон. — Но въпросът е друг. Какво кара реките да искат да текат?
— Не знаех, че им е необходима причина.
— Но е така и дор е тяхната мотивация. Според джескер само хората имат способността или проклятието да не виждат дор. Знаеш ли, че ако отгледаш едно птиче без родителите му, в къщата си, то пак ще се научи да лети?
Раоден сви рамене.
— Как се учи, суле? Кой му обяснява?
— Дор ли? — попита колебливо Раоден.
— Точно така.
Раоден се усмихна. Обяснението беше твърде религиозно-мистично, за да е от полза. Но след това се сети за съня си и спомените за отдавнашните събития. Когато лечителката рисуваше аона, сякаш зад пръста й се появяваше цепнатина във въздуха. Раоден все още усещаше хаотичната енергия зад тази цепнатина. Масивната сила, която си пробиваше път чрез аона към него. Искаше да го погълне, да го пречупи, докато не стане част от нея. Внимателно конструираният аон бе канализирал тази енергия в приложима форма, така че да излекува крака на Раоден, а не да го унищожи.
Тази сила си беше реална. Имаше я и в аоните, които рисуваше, макар да бе слаба.
— Това е то… Галадон, ето затова сме още живи!
— Какво се раздрънка, суле? — Галадон вдигна търпеливо поглед от работата си.
— Ето затова продължаваме да живеем, макар телата ни да не работят вече! — развълнува се Раоден. — Не разбираш ли? Ние не ядем, но имаме енергия да се движим. Има някаква връзка между дор и елантрисците. Тя храни телата и ни дава енергия да оцеляваме.
— Но защо не ни дава достатъчно, та сърцата да бият и кожата да не посивява? — попита със съмнение Галадон.
— Защото е съвсем малко — обясни Раоден. — Аондор не работи. Енергията, която е задвижвала града, е намаляла до минимум. Но важното е, че не е изчезнала. Все още можем да рисуваме аони, макар да са слаби и да не правят нищо. Разумът ни продължава да работи, макар че телата са се предали. Просто трябва да намерим начин да върнем пълната й сила.
— О, само това ли? — погледна го насмешливо Галадон. — С други думи, трябва да поправим счупеното.
— Предполагам — отговори сериозно Раоден. — Важното е да осъзнаем, че между нас и дор има връзка. Не само това. Би трябвало да има връзка между самата земя и дор.
Галадон се намръщи.
— Защо мислиш така?
— Защото аондор се е развила само в Арелон. Според текста, колкото повече се отдалечаваш от Елантрис, толкова по-слаба е мощта му. Освен това шаод взима само арелонци. Е, понякога взима и теодци, но само ако по това време живеят в Арелон. Хм, и по някой дуладелец явно.
— Не бях забелязал.
— Има връзка между земята, населението и дор, Галадон. Не съм чувал фьорденец да бъде взет от шаод, без значение колко дълго е живял в Арелон. Дуладелците са смесена раса, наполовина джиндосци, наполовина аонци. Къде се намираше фермата ти.
— В северната част, суле — намръщи се приятеля му.
— Тоест на границата с Арелон — обяви триумфално Раоден. — Има нещо общо със земята и с родството ни.
Галадон сви рамене.
— Може и да има смисъл, но аз съм прост фермер, суле. Какво разбирам от такива работи?
Раоден изсумтя и реши да не реагира на този коментар.
— Но защо? Каква е връзката? Може би фьорденците са прави и наистина Арелон е прокълнат.
— Гради колкото си искаш хипотези, суле — каза Галадон и се обърна, за да възобнови работата си. — Но не виждам никакъв емпиричен материал.
— Добре. Ще спра да правя хипотези веднага щом ми кажеш откъде един прост фермер, знае думата „емпиричен“?
Галадон не отговори, но Раоден бе сигурен, че е чул тихото му кискане.


20.

— Да видим дали ви разбрах, скъпа принцесо — каза Ейхан и вдигна дебелия си пръст. — Искате да помогнем на Ядон? Явно съм много глупав, мислех, че не го харесваме.
— Така е — съгласи се Сарене. — Финансовото подпомагане на краля няма нищо общо с чувствата ни.
— Боя се, че ще трябва да подкрепя Ейхан, принцесо — намеси се Роял, разпервайки ръце. — Каква е тази внезапна промяна? Защо да помагаме на краля точно сега?
Сарене стисна зъби раздразнено. След това зърна блясъка в погледа на стария херцог. Той знаеше. Според слуховете херцогът разполагаше с не по-лоша шпионска мрежа от някои крале. Явно беше наясно какво цели Хратен. Беше задал въпроса не за да я провокира, а за да й даде възможност да обясни. Сарене издиша бавно, благодарна за тактичната намеса.
— Някой потапя корабите на краля — започна тя. — Логиката потвърждава информацията на шпионите на баща ми. Флотата на Дреок Дрезгавия не може да е отговорна за това. Повечето му кораби са били унищожени преди петнайсет години, когато е опитал да превземе Теод. Останалите са се разпилели през годините. Вирнът е заповядал нападенията.
— Добре, по това сме съгласни — кимна Ейхан.
— Също така Фьорден оказва финансова помощ на херцог Телрий — продължи Сарене.
— Нямате доказателства за това, ваше височество — отбеляза Еондел.
— Наистина нямам — призна Сарене и тръгна между столовете по младата пролетна трева. Бяха решили да проведат тази среща в градините на коратския храм в Кае и нямаше маса, която да обикаля. Сарене бе седяла в началото, но в един момент не издържа и стана. Беше й по-лесно да говори права. Знаеше, че е нервен навик, но пък височината й придаваше известен авторитет. — Но логиката го доказва — изтъкна тя. Еондел реагираше добре на всяко нещо, свързано с „логика“. — Всички бяхме на празненството на Телрий миналата седмица. Сигурно е похарчил за този бал повече, отколкото хората изкарват за една година.
— Екстравагантността невинаги е признак на богатство — отбеляза Шуден. — Виждал съм разорени хора, които пилеят последните си пари, за да създадат илюзия, че всичко е наред. — В думите му имаше истина. Присъстващият на тази среща барон Едан правеше точно това.
Сарене се намръщи.
— Направих някои проверки. Тази седмица имах доста свободно време, защото никой не си даде зор за срещата въпреки спешната нужда. — Благородниците не посмяха да я погледнат в очите при тези й думи. Най-сетне бе успяла да ги събере. За съжаление Кайн и Лукел имаха ангажимент и не присъстваха. — Според слуховете през последните две седмици сметките на Телрий са набъбнали драстично. Пратките към Фьорден му носят фантастични печалби, без значение дали праща екзотични подправки или кравешка тор.
— Но херцогът не се е обявил за дерет — посочи Еондел. — Все още ходи на коратските литургии.
Сарене потупа бузата си замислено.
— Ако Телрий демонстрира открито връзки с Фьорден, печалбите му ще бъдат съмнителни. Хратен е твърде ловък, за да действа толкова прозрачно. Много по-умно е Фьорден да остане встрани от херцога, така Телрий ще изглежда религиозно консервативен. А е много по-лесно за един традиционен корат да узурпира трона, отколкото за един дерет.
— Първо ще вземе трона, а после ще изпълни договорката с вирна — съгласи се Роял.
— Точно затова трябва да се погрижим Ядон да почне да печели отново, възможно най-скоро — каза Сарене. — Нацията е в криза. Напълно е възможно Телрий да докара по-големи доходи от Ядон, дори след данъците. Съмнявам се, че кралят ще абдикира. Но ако Телрий направи преврат, останалите благородници може да го подкрепят.
— Какво ще кажеш, Едан? — присмя се Ейхан на нервния барон. — Не само ти може да изгубиш титлата си след няколко месеца. Старият Ядон ще те последва.
— Моля ви, граф Ейхан — намеси се Сарене. — Наш дълг е да не допуснем това да се случи.
— Какво искате да сторим? — попита изнервено Едан. — Да пратим дарове на краля ли? Аз нямам излишни пари.
— Никой няма, Едан — заяви Ейхан и положи ръце на внушителния си търбух. — Ако бяха излишни, нямаше да са ценни, нали?
— Знаеш за какво става дума, Ейхан — сгълча го Роял. — А и принцесата едва ли говори за дарове.
— Всъщност, господа, очаквам предложения. — Сарене разпери ръце. — Аз съм политик, не търговец. Признавам, че съм аматьор в печеленето на пари.
— С дарове няма да стане. — Шуден подпря брадичката си замислено. — Кралят е горд, че е спечелил богатството си с пот, работа и коварство. Няма да приеме подаяния, дори за да запази трона си. Пък и търговците са природно подозрителни към подаръци.
— Може да му кажем истината — предложи Сарене. — Може би тогава ще приеме помощта ни.
— Няма да ни повярва. — Роял поклати побелялата си глава. — Кралят приема нещата буквално, Сарене, дори повече от нашия скъп лорд Еондел. Генералите понякога мислят абстрактно, за да разгадаят замислите на противника. Сериозно се съмнявам Ядон да е имал и една абстрактна мисъл през живота си. Кралят приема нещата за такива, каквито изглеждат, особено ако съвпадат с представите му.
— Точно затова лейди Сарене го заблуди с предполагаемата си липса на разум — съгласи се Шуден. — Той очакваше да е глупава и след като се вписа в представите му, я забрави, въпреки че тя преиграваше ужасно.
Сарене реши да пусне покрай ушите си този коментар.
— Пиратите са нещо познато — взе думата Роял. — Те съпътстват мореплавателната търговия. В известен смисъл всички търговци са пирати. Но в управлението е различно. В очите на Ядон няма смисъл едно кралство да потапя кораби, пълни с ценни стоки. Той никога не би нападнал търговски съд, дори да обяви война. А и според него Арелон и Фьорден са добри приятели. Той първи позволи на деретските жреци да проповядват в Кае и даде на гьорн Хратен всякакви права, достъпни за благородник. Съмнявам се да го убедим, че вирнът се опитва да го свали.
— Може да опитаме да натопим Фьорден — предложи Еондел. — Да стане очевидно, че нападенията са дело на вирна.
— Ще отнеме твърде много време, Еондел. — Ейхан поклати гушите си. — А и Ядон вече няма много кораби. Едва ли ще рискува да ги прати в тези води отново.
Сарене кимна.
— Ще е много трудно да разкрием връзката с вирна. Сигурно използва сворденски кораби за тази задача. Фьорден няма кой знае какъв флот.
— Дреок Дрезгавия не беше ли от Сворден? — намръщи се Еондел.
— Чувал съм, че е от Фьорден — каза Ейхан.
— Не — обади се Роял. — Май беше от аонската раса, нали?
— Както и да е — прекъсна ги Сарене нетърпеливо, опитвайки да върне темата към същността, докато обикаляше градината. — Според лорд Ейхан кралят не би рискувал корабите си отново, но все трябва да ги прати нанякъде.
Ейхан кимна в знак на съгласие.
— Не може да си позволи да спре. Пролетта е много добър сезон за търговия. Хората са търпели цяла зима скучни цветове и още по-скучни роднини. Щом снеговете се стопят, готови са да похарчат малко. Сега цената на боядисаната коприна е най-висока, а това е една от най-хубавите стоки на Ядон.
— Тази нападения са бедствие. Ядон губи не само корабите, а и печалбата, която щеше да натрупа от продажбата на коприна, да не говорим за другите стоки. Много търговци почти се разоряват, защото се презапасяват със стока, която биха продали по-късно.
— Негово величество стана алчен — каза Шуден. — Купуваше все повече кораби и ги тъпчеше с колкото коприна поемат.
— Всички сме алчни, Шуден — отговори Ейхан. — Не забравяй, че твоето семейство натрупа състояние с износ на подправки от Джиндо. Вие дори не пренасяхте стока, просто построихте пътища и събирахте такси от търговците.
— Нека го кажа иначе, лорд Ейхан — поправи се Шуден. — Кралят се остави алчността да го заслепи. Всеки добър търговец трябва да се подготви за бедствия. Никога не изпращай това, което не можеш да си позволиш да загубиш.
— Добре казано — съгласи се Ейхан.
— Както и да е — намеси се Сарене. — Ако кралят е останал само с два кораба, те трябва да донесат солидна печалба.
— „Солидна“ не е точен термин, скъпа — посочи Ейхан. — По-скоро „невероятна“. Нужно е чудо, за да може Ядон да се възстанови от тази катастрофа. Особено преди Телрий да го унижи непоправимо.
— Ами ако сключи споразумение с Теод? — подхвърли Сарене. — Изключително изгоден договор за коприната?
— Може би — сви рамене Ейхан. — Умна идея.
— Но невъзможна — възрази херцог Роял.
— Защо? — настоя Сарене. — Теод може да си го позволи.
— Защото Ядон не би приел никога такъв договор — обясни херцогът. — Той е твърде опитен търговец, за да приеме сделка, която изглежда прекалено добра, за да е реалистична.
— Съгласен съм — кимна Шуден. — Кралят няма да има нещо против да изкара голяма печалба от Теод, но само ако е убеден, че ви прекарва.
Останалите закимаха. Джиндосецът беше най-млад в групата, а бързо доказваше, че е умен поне колкото Роял, ако не и повече. Това, заедно с демонстрираната честност, му носеше репутация, несвойствена за годините му. Човек, който съчетаваше честност и схватливост, наистина имаше голяма сила.
— Трябва да помислим над това допълнително — каза Роял. — Но не твърде дълго. Проблемът трябва да се реши преди плащането на данъците, иначе ще се разправяме с Телрий, а не с Ядон. Колкото и да е лош старият ми приятел, с Телрий ще е по-зле. Особено ако разполага с подкрепата на Фьорден.
— Постъпихте ли както ви посъветвах със сеитбата? — попита Сарене, докато благородниците се готвеха да си тръгват.
— Не беше лесно — призна Ейхан. — Надзирателите и дребните благородници се противопоставиха.
— Но го сторихте.
— Да — потвърди той.
— Както и аз — допълни Роял.
Шуден и Едан кимнаха мълчаливо.
— Започнахме да сеем миналата седмица — обади се Едан. — Кога ще има резултат?
— За ваше добро, милорд, да се надяваме, че в следващите три месеца — каза Сарене.
— Това време е достатъчно, за да се прецени каква ще е реколтата — добави Шуден.
— Все още не разбирам какво значение има дали хората ще мислят, че са свободни, или не — вметна Ейхан. — Количеството на семената е еднакво, така че и реколтата трябва да е същата.
— Ще се изненадате, милорд — обеща Сарене.
— Може ли да тръгваме — попита настойчиво Едан. Все още се дразнеше, че Сарене ръководеше срещите.
— Още нещо, милорди. Имам идея за вдовишкото си изпитание и искам да чуя какво мислите.
Мъжете се размърдаха неловко и се спогледаха неспокойно.
— Стига де — намръщи се Сарене. — Вие сте големи хора. Преодолейте детинския си страх от Елантрис.
— Това е много деликатна тема в Арелон, милейди — каза Шуден.
— Явно Хратен не се притеснява от това — отвърна тя. — Всички знаете какво прави той.
— Създава паралел между Шу-Корат и Елантрис — кимна Роял. — Опитва да настрои хората срещу коратските жреци.
— И ще успее, ако не го спрем — изтъкна Сарене. — За целта трябва да престанете с лигавщините и преструвките, че Елантрис не съществува. Градът е сериозна част от плана на гьорна.
Мъжете се спогледаха многозначително. Смятаха, че тя обръща твърде голямо внимание на гьорна. За тях проблемът беше в управлението на Ядон, а религията оставаше на заден план. Не разбираха, че във Фьорден религията и войната бяха едно и също.
— Трябва да ми се доверите — продължи Сарене. — Кроежите на Хратен са важни. Казвате, че кралят вижда нещата конкретно. Е, с Хратен е точно обратното. Той вижда всичко като потенциал и целта му е да направи от Арелон поредния фьорденски протекторат. Ако използва Елантрис срещу нас, трябва да предприемем нещо.
— Накарайте дребния коратски жрец да се съгласи с него — предложи Ейхан. — Ако са на една страна, гьорнът няма да може да използва града срещу религията.
— Омин не би го направил, милорд — поклати глава Сарене. — Той не мисли злото на елантрисците и никога не би ги нарекъл дяволи.
— Не може ли просто… — започна Ейхан.
— Милостиви Доми! — прекъсна го Роял. — Ейхан, никога ли не ходиш на служба? Човекът не би го сторил.
— Ходя — отвърна графът безразлично. — Просто си мислех, че би се съгласил да направи услуга на кралството. Ще го възнаградим подобаващо.
— Не, милорд — настоя Сарене. — Омин е духовник, при това добър и искрен. За него истината не е обект на дебати и търгуване. Боя се, че нямаме избор. Трябва да застанем на страната на Елантрис.
Няколко лица, включително на Еондел и Едан, помръкнаха при тези й думи.
— Това няма да е лесно за изпълнение, лейди Сарене — предупреди я Роял. — Може да изглеждаме инфантилни, но тези четирима мъже са сред най-интелигентните и широко скроени хора в Арелон. Щом те се изнервят при мисълта за Елантрис, представете си отношението на останалите.
— Трябва да променим тези представи, милорд — изтъкна принцесата. — Вдовишкото изпитание ми дава възможност. Ще занеса храна на елантрисците.
Този път накара да ахнат дори Шуден и Роял.
— Добре ли чух, скъпа? — попита Ейхан с треперещ глас. — Ще отидете в Елантрис?
— Да — отговори твърдо Сарене.
— Трябва да пийна нещо. — Ейхан отпуши манерката си с вино.
— Кралят няма да го позволи — намеси се Едан. — Той не разрешава дори на стражата да влиза в града.
— Прав е — съгласи се Шуден. — Няма да минете през портите, ваше височество.
— Оставете краля на мен — заяви Сарене.
— Номерата ви няма да минат този път, принцесо — предупреди я Роял. — Нищо на света няма да убеди Ядон да ви пусне в града.
— Ще измисля нещо. — Сарене се опита да изглежда по-сигурна, отколкото беше. — Това не е ваша грижа, милорди. Просто искам да ми обещаете, че ще ми помогнете.
— Да помогнем?… — заекна колебливо Ейхан.
— Да раздам храната в Елантрис — обясни Сарене.
Графът се опули.
— Да ви помогнем? — повтори той. — Вътре?
— Искам да развенчая митовете за града — каза Сарене. — За целта трябва да убедя аристокрацията да влезе и да се увери, че елантрисците не са ужасяващи.
— Съжалявам, че ще противореча — намеси се Еондел. — Но, лейди Сарене, а ако наистина са ужасяващи? Ако всичко, което казват за Елантрис, е истина?
Тя се замисли.
— Не мисля, че са опасни, лорд Еондел. Виждала съм града и жителите му. Страшен е само начинът, по който се отнасят с тях. Не вярвам в историите за чудовища и канибализъм. Те са просто мъже и жени, към които се отнасят несправедливо и с предразсъдъци.
Еондел не изглеждаше убеден, нито пък останалите.
— Вижте, ще вляза първа, за да проверя. Искам да се присъедините към мен след първите няколко дни.
— Защо ние? — изстена Ейхан.
— Защото трябва да се започне отнякъде — обясни Сарене. — Ако вие ме последвате в града, останалите ще се почувстват глупаво. Аристократите имат групова нагласа. С вашата подкрепа сигурно ще убедя повечето да влязат с мен поне веднъж. И сами ще видят, че в Елантрис няма нищо ужасно. Че жителите му са просто бедни окаяници, които нямат какво да ядат. Можем да победим Хратен с простата истина. Трудно е да демонизираш някого, след като си видял сълзите на благодарност в очите му, когато си го нахранил.
— Така или иначе, няма смисъл — противопостави се Едан, а ръката му потрепери при мисълта да влезе в Елантрис. — Кралят никога няма да й позволи.
— А ако го направи? — попита Сарене бързо. — Тогава ще дойдете ли, Едан?
Баронът примигна изненадано, усетил, че е попаднал в капан. Тя чакаше отговора му, но той упорито мълчеше.
— Аз ще дойда — обяви Шуден.
Сарене се усмихна. За втори път първи й оказваше подкрепа.
— Щом Шуден ще го направи, едва ли останалите ще се унижим да откажем — заключи Роял. — Издействайте си разрешение, принцесо, и тогава ще говорим допълнително.


— Може би проявих прекален оптимизъм — призна Сарене пред кабинета на Ядон. Двамата стражи отпред я изгледаха с подозрение.
— Имате ли план, милейди? — попита Аше. Сеонът беше прекарал срещата отвъд оградата на храма, за да се увери, че никой не подслушва, но бе чул всичко.
Сарене поклати глава. Беше демонстрирала самоувереност пред Ейхан и другите, но сега разбираше колко неоправдано е било. Нямаше представа как да накара Ядон да я пусне в Елантрис. Нито как да приеме помощта им.
— Говори ли с татко? — попита тя.
— Да, милейди — отвърна Аше. — Каза, че ще ви окаже пълна финансова подкрепа.
— Добре. Да вървим тогава. — Тя пое дъх и тръгна към войниците. — Искам да говоря с баща си.
Стражите се спогледаха.
— Наредено ни е…
— Това не се отнася за семейството, войнико… — настоя Сарене. — Ако кралицата поиска да говори със съпруга си, и нея ли ще отпратите?
Стражите се намръщиха объркано. Ешен вероятно не идваше на посещения. Сарене бе забелязала, че бъбривата кралица страни от съпруга си. Дори глупавите жени не обичаха да им го натякват в лицето.
— Отвори вратата, войнико — нареди Сарене. — Ако кралят не желае да говори с мен, ще ме изхвърли, и следващия път ще знаете да не ме пускате.
Стражите се поколебаха и Сарене побърза да мине между тях, като си отвори вратата сама. Войниците явно не бяха свикнали да се разправят с твърдоглави жени, особено от кралското семейство, и я оставиха.
Ядон вдигна поглед от бюрото. Сарене за пръв път го виждаше да носи очила. Той ги свали и се надигна, като удари раздразнено с длан по бюрото, при което се разпиляха няколко документа.
— Не ти е достатъчно да ме дразниш пред хората, та реши да дойдеш и в кабинета ми ли? — извика той. — Ако знаех какво глупаво момиче си, изобщо нямаше да се съгласявам на този договор. Махни се, жено, и ме остави да работя.
— Виж какво, татко — заговори с усмивка Сарене. — Ще се престоря на интелигентен човек, способен да води що-годе смислен разговор, ако и ти го направиш.
Ядон се опули за миг и почна да почервенява.
— Раг Доми! — Това беше толкова груба ругатня, че Сарене я бе чувала само два пъти през живота си. — Ти ме измами, жено. Мога да те обезглавя, че ме правиш на глупак.
— Ако вземеш да обезглавяваш децата си, татко, хората ще почнат да задават въпроси. — Тя проследи внимателно реакцията на краля, надяваше се на някакъв намек за изчезването на Раоден, но остана разочарована. Ядон не обърна никакво внимание на коментара й.
— Трябва да те върна на Евънтео веднага.
— Чудесно, с радост ще си отида — излъга тя. — Но ако си замина, ще изгубиш търговското споразумение с Теод. Това може да е проблем, като се има предвид колко злощастно се развива търговията ти с коприна във Фьорден.
Ядон стисна зъби при тези думи.
— Внимавайте, милейди — прошепна Аше. — Не го дразнете прекалено. Мъжете често поставят гордостта над разума.
Сарене кимна.
— Мога да ти покажа изход, татко. Предлагам ти сделка.
— Защо да приемам оферти от теб, жено? — изръмжа той. — Тук си от почти месец, а чак сега разбирам, че си ме лъгала през цялото време.
— Ще ми се довериш, татко, защото загуби седемдесет и пет процента от флота си заради пиратите. След няколко месеца може да загубиш и трона си, ако не ми се довериш.
Ядон се изненада от знанията й.
— Откъде разбра всичко това?
— Всички го знаят, татко — подхвърли Сарене небрежно. — Целият двор клюкарства. Очакват да паднеш при следващото плащане на данъците.
— Знаех си! — Ядон се разгневи и започна да ругае придворните, които нямаха търпение да го свалят.
Сарене примигна изненадано. Беше го казала колкото да извади Ядон от равновесие, но не очакваше толкова силна реакция. Да не би да беше параноик? Защо никой досега не го бе забелязал? Скоростта, с която Ядон се възстанови, й показа, че той крие параноята си доста умело. Явно неочакваната й забележка бе отслабила контрола му.
— Искаш да предложиш сделка, така ли? — попита с овладян глас кралят.
— Да. В Теод в момента се търси коприна. Може да се изкарат големи печалби, ако се продаде направо на краля. Като се има предвид и роднинската връзка, можеш да уговориш Евънтео да ти даде еднолични права за страната.
Ядон се намръщи подозрително, ала гневът му се уталожи, щом надуши пазарлък. Но незабавно започна да се оглежда за скрити уловки. Сарене стисна зъби ядосано. Точно както бяха казали другите. Ядон нямаше да приеме офертата й, защото му изглеждаше като измама.
— Интересно предложение — призна той. — Но се боя, че…
— Естествено, ще поискам нещо в замяна — прекъсна го Сарене, докато мислеше трескаво. — Да го наречем комисионна от посредничеството между теб и Евънтео.
Ядон я зяпна.
— Каква комисионна? — попита той предпазливо. Размяната беше съвсем различна от подаряването. Тя може да се обмисли, прецени и донякъде да й се има доверие.
— Искам да вляза в Елантрис — обяви Сарене.
— Какво?
— Трябва да изпълня вдовишкото изпитание. Затова ще занеса храна на елантрисците.
— Какви мотиви имаш за нещо подобно, жено?
— Религиозни причини, татко — обясни Сарене. — Шу-Корат учи да помагаме на най-нуждаещите се, а те предизвиквам да намериш същества в по-окаяно положение.
— Не може и дума да става — отсече Ядон. — Влизането в Елантрис е забранено със закон.
— Закон, който ти си измислил, татко — отбеляза Сарене. — И само ти можеш да направиш изключение от него. Помисли внимателно, богатството и дори тронът ти може да зависят от отговора ти.
Ядон изскърца със зъби и се замисли.
— Искаш да носиш храна в Елантрис, така ли? За колко време?
— Докато не реша, че задълженията ми като съпруга на принц Раоден са изпълнени — отвърна тя.
— Сама ли ще ходиш?
— Ще приема всеки, който реши да ме придружи.
Ядон изсумтя.
— Ще ти е трудно да намериш някой кандидат.
— Това си е мой проблем.
— Първо фьорденският дявол почна да разбунва тълпите, а сега ти ще сториш същото.
— Не, татко — поправи го Сарене. — Искам точно обратното. Хаосът ще облагодетелства само вирна. Вярвай в каквото си искаш, но единствената ми цел е да видя стабилност в Арелон.
Ядон продължи да мисли.
— Не повече от десет души на един път, без охраната — каза той накрая. — Не искам да започнат поклонничества. Ще влизате един час преди обяд и ще си тръгвате един час след обяд. Без изключения.
— Дадено — съгласи се Сарене. — Можеш да използваш сеона ми, за да се свържеш с крал Евънтео и да уточните подробностите по сделката.


— Милейди, трябва да призная, че това беше доста хитро. — Аше се носеше до нея в коридора, водещ към покоите й.
Сарене бе останала да посредничи по сделката между баща си и Ядон. В гласа на Евънтео се долавяше надежда, че дъщеря му знае какво прави. Беше добър крал, но изобщо не ставаше за търговец. Поддържаше цяла армия от писари, които следяха кралските финанси. Ядон усети слабостта му и се нахвърли като раздразнен хищник. Само присъствието на Сарене му бе попречило да измъкне целия данъчен бюджет на Теод покрай тази сделка. Сега купуваха коприната му само четири пъти по-скъпо, отколкото струваше. Накрая кралят направо сияеше и сякаш почти бе простил на Сарене, че го бе водила за носа.
— Хитра? — възкликна Сарене невинно. — Аз?
Сеонът се засмя тихичко.
— Има ли човек, когото да не можете да манипулирате, милейди?
— Баща ми. Той ме побеждава три от пет пъти.
— Той казва същото за вас, милейди — отбеляза Аше.
Сарене се усмихна и влезе в стаята си, за да се приготви за лягане.
— Не беше чак толкова хитро, Аше. Трябваше да се досетим, че проблемите ни практически се разрешават един друг — предложение без уловка и молба без условия.
Аше измърмори недоволно, докато летеше в кръг из стаята и отбелязваше колко е разхвърляна.
— Какво? — Сарене свали черната панделка от рамото си, единствения траурен знак, който продължаваше да носи.
— Стаята не е почистена, милейди — обясни Аше.
— Е, аз не съм разхвърляла много — изпуфтя Сарене.
— Не, ваше величество е много подредена — съгласи се Аше. — Но дворцовите прислужници не си изпълняват задълженията. Принцесите заслужават внимание. Ако им позволите да не си гледат работата, скоро ще спрат да ви уважават.
— Мисля, че се впрягаш твърде много, Аше. — Тя поклати глава и съблече роклята, за да си сложи нощница. — Нали уж аз трябваше да съм подозрителната?
— Говоря за слугите, а не за благородниците, милейди. Вие сте умна жена и чудесен политик, но страдате от слабостта на класата си. Не обръщате внимание на мнението на прислугата.
— Аше! — запротестира Сарене. — Винаги съм се отнасяла любезно към слугите на баща ми.
— Не се изразих както трябва, милейди. Вярно е, нямате предразсъдъци. Но не обръщате внимание какво мисли за вас прислугата, интересувате се само от мнението на аристокрацията.
Сарене си сложи нощницата, без да покаже и следа от сприхавост.
— Винаги съм опитвала да бъда честна.
— Да, милейди, но вие сте благородничка. Възпитана сте да не забелязвате тези, които работят край вас. Просто ви напомням, че ако прислужниците не ви уважават, това може да е толкова пагубно, колкото и ако лордовете спрат да го правят.
— Добре — въздъхна Сарене. — Схващам. Извикай Меала. Ще я питам дали знае нещо по въпроса.
— Веднага, милейди.
Аше полетя към прозореца. Сарене го спря, преди да излезе.
— Аше? Хората са обичали Раоден, нали?
— Според всички сведения, милейди. Знае се, че винаги се е вслушвал в мнението им.
— Той е бил по-добър принц, отколкото аз съм принцеса, нали? — Гласът й заглъхна.
— Не бих казал, милейди — отвърна Аше. — Вие сте много мила жена и се отнасяте добре с прислугата. Не се сравнявайте с Раоден. Помнете, че вие не сте се готвели да управлявате страна и популярността ви сред народа не е била от значение. Принц Раоден е бил престолонаследник и съответно е бил длъжен да разбира чувствата на поданиците си.
— Казват, че давал надежди на народа. — Сарене се умисли. — Селяните търпели властта на Ядон, защото знаели, че един ден Раоден ще седна на трона. Страната щеше да рухне преди години, ако принцът не обикаляше и не повдигаше духа на хората.
— А сега го няма — каза тихо Аше.
— Да, няма го — съгласи се Сарене с разсеян тон. — Аше, трябва да побързаме. Имам чувството, че не се справям. Че страната се е насочила към пропаст каквото и да правя. Все едно съм в подножието на хълм и виждам как огромна скала се търкаля към мен, а се опитвам да я отклоня, като я замерям с камъчета.
— Дръжте се, милейди — насърчи я Аше с дълбок, успокоителен глас. — Вашият Бог няма да гледа безучастно как Теод и Арелон страдат под петата на вирна.
— Надявам се, че и принцът гледа — каза Сарене. — Той дали щеше да се гордее с мен, Аше?
— Много, милейди.
— Просто искам да ме приемат. — Още като го изрече, осъзна колко глупаво звучи. Беше изкарала две десетилетия и половина, обичайки една страна, без да усеща насрещна обич. Теод я уважаваше, но тя бе уморена от уважение. От Арелон искаше нещо по-различно.
— Ще го направят, Сарене — обеща Аше. — Дай им време и ще стане.
— Благодаря, Аше. — Тя въздъхна тихо. — Благодаря, че слушаш меланхолните излияния на едно глупаво момиче.
— Милейди, вие сте силна пред кралете и жреците, но всеки човек има притеснения и колебания. Ако ги таите в себе си, ще ви унищожат и ще ви смачкат така, че в сърцето ви няма да покълне нито една емоция.
След тези думи сеонът излетя през прозореца, за да търси прислужницата.
Когато Меала се появи, Сарене се бе успокоила. Вече не плачеше, а бе умислена. По някой път несигурността й ставаше прекомерна. Аше и баща й винаги я подкрепяха в тези трудни моменти.
— Олеле! — възкликна Меала, като видя състоянието на стаята. Беше слаба и доста млада. Сарене определено не очакваше да изглежда така. Повече й приличаше на някой от писарите на баща й, отколкото на главна прислужница.
— Съжалявам, милейди — извини се Меала с кисела усмивка. — Съвсем ми излезе от ума. Днес изгубихме още едно момиче и изобщо не се сетих, че вашата стая спадаше към задълженията й.
— Загубихте ли? — попита загрижено Сарене.
— Избяга, милейди — обясни Меала. — Не би трябвало да напускат, ние сме крепостни, също като селяните. Но по някаква причина имаме проблем с прислужниците. Доми знае защо. Никъде в страната не се отнасят по-добре с прислугата.
— Колко сте изгубили досега? — попита Сарене с любопитство.
— Тази беше четвъртата за годината — отвърна Меала. — Ще изпратя някого незабавно.
— Не. Няма смисъл тази вечер. Просто се погрижи да не се повтаря.
— Разбира се, милейди. — Меала направи реверанс.
— Благодаря.


— Ето го пак! — възкликна Сарене и подскочи в леглото. Аше мигновено засия с пълна мощ и се раздвижи край стената.
— Милейди?
— Тихо! — нареди Сарене и притисна ухо към каменната стена до прозореца, слушайки стържещите звуци. — Какво мислиш?
— Мисля, че вечерята на милейди се бунтува — осведоми я учтиво Аше.
— Определено се чу шум. — Сарене не обърна внимание на закачката. Аше винаги ставаше преди нея сутрин, но не обичаше да го безпокоят, когато спеше.
Тя посегна и взе пергамента от нощната масичка. След това драсна една черта с въглен, защото не й се занимаваше с писалки и мастило.
— Виж. — И протегна хартията към Аше. — Звуците винаги се появяват в едни и същи дни от седмицата: маедал и опедал.
Аше се приближи и погледна бележката. Сияещият му аон бе единственото осветление в помещението.
— Чули сте звуците общо четири пъти. Два пъти в маедал и два в опедал — каза той скептично. — Това не е достатъчно да се твърди, че винаги са в едни и същи дни, милейди.
— Мислиш, че ми се причува. — Сарене остави бележката на масата. — А уж сеоните имали отличен слух.
— Не и когато спим, милейди — отвърна Аше, намеквайки, че точно това трябва да прави в момента.
— Сигурно има проход — реши Сарене и почука по каменната стена.
— Щом казвате, милейди.
— Казвам. — Тя се надигна и огледа прозореца. — Аше, виж колко е дебела стената. — Наведе се и протегна ръка през прозореца. Пръстите й едва напипаха външния ръб. — Наистина ли е необходимо да е толкова дебела?
— Така дава по-добра защита, милейди.
— Както и пространство за проход.
— Много тесен, милейди — уточни Аше.
— Вярно. — Сарене коленичи, за да огледа долния ръб на прозореца. — Извит е нагоре. Проходът е конструиран така, че да минава между прозорците на първия и втория етаж.
— Но единственото нещо в тази посока…
— Са кралските покои — довърши Сарене. — Че къде другаде да води проходът?
— Нима твърдите, че кралят се отправя на тайни нощни визити два пъти седмично, милейди?
— Точно в единайсет часа. — Сарене изгледа големият стенен часовник в ъгъла. — Винаги по едно и също време.
— Каква причина има кралят да прави нещо подобно?
— Не знам. — Сарене потупа бузата си замислено.
— Олеле — промърмори Аше. — Милейди пак е замислила нещо, нали?
— Както винаги — направи тя сладка муцунка и се върна в леглото. — Намали светлината, някои от нас се опитват да спят тук.


21.

Хратен седеше на бюрото си, облечен с червена деретска роба вместо с обичайните доспехи. Почукването на вратата беше очаквано.
— Влез.
Появи се артет Теред. Той беше истински фьорденец, здрав, висок, тъмнокос и с квадратна форма на лицето. Все още поддържаше мускулите от обучението в манастира.
— Ваша милост — каза мъжът и падна на колене в истински знак на уважение.
— Артет. — Хратен сплете пръсти пред себе си. — Откакто съм тук, наблюдавам местните жреци. Впечатлен съм от твоята служба за царството на Джадет и реших да ти предложа поста на главен артет в този храм.
Теред вдигна изненадан поглед.
— Ваша милост?
— Мислех да изчакам новата група жреци, преди да избера — обясни Хратен. — Но както казах, ти ме впечатли. Затова реших да ти предложа поста.
А и нямаше време за чакане. Трябваше му някой да ръководи храма, за да може да се съсредоточи над другите задачи.
— Милорд… — заекна артетът, очевидно зашеметен. — Не мога да приема поста.
Хратен замръзна.
— Какво? — Никой жрец нямаше да откаже подобно повишение.
— Съжалявам, милорд — промълви мъжът и сведе поглед.
— Каква е причината за това решение, артет? — настоя Хратен.
— Няма причина ваша милост. Просто… не би било редно да приема. Позволете да се оттегля.
Хратен махна с ръка. Бе обезпокоен. Амбицията беше първостепенна фьорденска черта. Как мъж като Теред бе загубил гордостта си толкова бързо? Нима Фьон наистина бе успял да разклати храма в Кае толкова дълбоко? Или… зад отказа му имаше нещо друго? Един глас в него нашепваше, че Фьон няма нищо общо. Явно Дилаф бе замесен в отказа на Теред.
Мисълта вероятно беше параноя, но Хратен се захвана със следващата задача. Трябваше да се справи с Дилаф. Въпреки историята с елантрисеца Дилаф набираше популярност сред останалите жреци. Хратен бръкна в чекмеджето и извади малък плик. Беше направил грешка с Дилаф. Беше възможно да се канализира фанатичната омраза, но в момента нямаше нито времето, нито енергията. Съдбата на цялото кралство зависеше от способността му да се фокусира, а не бе преценил колко внимание му отнема Дилаф.
Това не можеше да продължава. Светът на Хратен бе основан на контрол и предсказуемост, а религията бе упражнение по логика. Дилаф бе като врящ съд с вода върху неговия лед. Накрая и двамата щяха да се изтощят и отслабят взаимно, да бъдат отнесени като пара на вятъра. А след тях Арелон щеше да загине.
Хратен си сложи доспехите и излезе от помещението. Няколко вярващи се молеха мълчаливо, а наоколо обикаляха заети свещеници. Куполите и одухотворената архитектура бяха привични. Тук трябваше да се чувства най-удобно. Но Хратен твърде често се отправяше към стените на Елантрис. Повтаряше си, че ходи там, защото предоставят чудесна гледка към Кае, но знаеше, че има и друга причина. Отчасти стоеше там, защото знаеше, че е единственото място, където Дилаф не би отишъл доброволно.
Стаята на артета бе малка ниша, подобна на тази, в която живееше Хратен, когато заемаше същия пост. Дилаф вдигна поглед от бюрото, щом гьорнът бутна простата дървена врата.
— Хроден? — Дилаф се изправи изненадано. Хратен рядко посещаваше покоите му.
— Артет, имам много важна задача. Не мога да я поверя на никого друг.
— Разбира се, хроден — каза покорно Дилаф и сведе глава. Въпреки това очите му се присвиха подозрително. — Служа отдадено, защото знам, че съм брънка във веригата, водеща към самия Джадет.
— Да — кимна небрежно Хратен. — Артете, искам да доставиш едно писмо.
— Писмо ли? — Дилаф го изгледа объркано.
— Да — продължи равнодушно Хратен. — Жизнено важно е да предадем на вирна за напредъка ни тук. Написал съм доклад, но въпросите, за които се отнася, са крайно деликатни. Ако попадне в чужди ръце, ще нанесе непоправими щети. Избрах теб, като мой одив, да го доставиш лично.
— Но пътуването ще отнеме седмици, хроден!
— Знам. Ще се наложи да се оправя без помощта ти през това време, но ще се утешавам, като знам, че си на важна мисия.
Дилаф сведе очи и опря длани на масата.
— Ще направя каквото повелява моят хроден.
Хратен се намръщи леко. Дилаф нямаше изход. Клетвата между хроден и одив беше изключително обвързваща. Когато единият нареждаше, другият се подчиняваше. Въпреки това Хратен очакваше повече съпротива. Някакъв номер. Опит Дилаф да се измъкне от задачата.
Мъжът прие писмото с очевидно покорство. Може би към това се стремеше поначало. Да влезе във Фьорден. Като одив на гьорн щеше да получи уважение и дори власт на Изток. Може би единствената причина да го дразни бе, за да се измъкне от Арелон.
Хратен се обърна и тръгна към главната зала на храма. Нещата бяха минали по-безболезнено, отколкото очакваше. Въздъхна с облекчение и закрачи с по-голяма увереност към покоите си.
Зад него се разнесе глас. Беше на Дилаф. Говореше нормално, но достатъчно силно, за да го чуе.
— Изпрати куриери — нареди той на един от дорвените. — Утре сутрин тръгваме за Фьорден.
Хратен щеше да продължи. Почти не го интересуваше какво е замислил Дилаф, стига да заминеше. Но беше прекарал твърде дълго на този пост, за да се превърне в политическо животно, така че не можеше да подмине подобно изявление. Особено от Дилаф.
Хратен се завъртя.
— Ние ли? Заповядах само на теб, артет.
— Да, милорд — поклони се Дилаф. — Но нали не очаквате да оставя моите одиви.
— Одиви?
Като официален член на църквата, Дилаф имаше право да закълне свои одиви, продължавайки веригата, свързваща всички, към Джадет. Но Хратен не очакваше такова нещо. Как бе намерил време?
— Кой, Дилаф? — попита остро той. — Кого си направил свой одив?
— Неколцина са, хроден — отвърна уклончиво жрецът.
— Имената, артет.
Дилаф започна да изброява. Повечето жреци имаха един-двама одиви, а някои гьорни събираха докъм десетина. Дилаф имаше над трийсет. Хратен го слушаше зашеметен. И ядосан. Дилаф бе успял да направи по някакъв начин свои одиви най-полезните му поддръжници. Включително Уорн и мнозина други аристократи.
Дилаф свърши с изброяването и сведе покорно предателските си очи към пода.
— Интересен списък — каза бавно Хратен. — И кого мислиш да вземеш с теб?
— Ами всичките, милорд — заяви невинно Дилаф. — Ако писмото е толкова важно, както намеквате, трябва да му осигурим надеждна защита.
Хратен затвори очи. Ако Дилаф помъкнеше всички изброени хора, щеше да го остави без подкрепа. Стига да тръгнеха. Клетвата на одив беше много обвързваща. Повечето вярващи, включително някои жреци, приемаха по-свободната позиция на крондет. Крондетът се вслушваше в съветите на своя хроден, но не бе морално задължен да се подчинява на заповеди.
Дилаф имаше властта да накара одивите си да тръгнат с него за Фьорден.
Хратен нямаше контрол върху действията на артета спрямо заклетите му последователи. Ако им наредеше да останат, щеше да наруши сериозно протокола. Но ако Дилаф опиташе да ги вземе, щеше да предизвика бедствие. Тези мъже бяха нови в Шу-Дерет и не знаеха каква власт над себе си са предоставили на Дилаф. Ако той опиташе да ги подкара към Фьорден, сигурно щяха да откажат.
А ако се случеше нещо подобно, Хратен щеше да е длъжен да ги отлъчи до един. Така Шу-Дерет в Арелон щеше да рухне.
Дилаф продължаваше приготовленията си, сякаш не бе забелязал вътрешната битка на началника си. Не че имаше голям конфликт, Хратен знаеше какво трябва да стори.
Дилаф беше нестабилен. Може би блъфираше, но бе напълно възможно да унищожи усилията на Хратен от чиста злоба.
Гьорнът стисна зъби, докато не го заболяха челюстите. Беше успял да го спре да екзекутира публично елантрисеца, но Дилаф явно бе отгатнал следващия му ход. Не, той не искаше да ходи във Фьорден. Беше нестабилен, но много по-подготвен, отколкото Хратен очакваше.
Хратен нареди на пратеника да чака. Ако човекът излезеше от храма, всичко щеше да е загубено.
— Артет, промених си решението.
— Хроден? — Дилаф подаде глава от вратата си.
— Няма да ходиш във Фьорден.
— Но, милорд…
— Няма да се оправя без теб — от лъжата чак го заболя стомахът. — Намери някой друг да занесе съобщението.
Хратен се извъртя и закрачи към покоите си.
— Както винаги съм ваш покорен слуга — прошепна Дилаф, но акустиката на помещението докара думите му право в ушите на гьорна.


Хратен избяга отново.
Трябваше да помисли и да прочисти съзнанието си. Беше изкарал няколко часа в кабинета си, ядосан на Дилаф и на себе си. Накрая не можеше да издържа повече и тръгна из нощните улици на Кае. Както обикновено се насочи към стената на Елантрис. Търсеше височината, сякаш издигането щеше да му покаже по-добра перспектива на живота.
— Дайте някоя монета, господарю — чу се глас.
Хратен спря изненадано. Беше толкова отплеснат, че не бе забелязал парцаливия просяк в краката си. Мъжът беше стар и с лошо зрение, защото примигваше в мрака. Хратен се намръщи, осъзнал, че това е първият просяк, който вижда в Кае.
Един младеж, облечен не по-добре от стареца, се показа зад ъгъла. Момчето замръзна и пребледня.
— Не него, стар глупако! — изсъска то и се обърна към Хратен. — Простете, милорд. Баща ми е изкуфял и понякога си мисли, че е просяк. Моля ви, простете ни.
Момчето се приближи, за да дръпне ръката на стареца.
Хратен вдигна длан заповедно и младежът пребледня още повече. Гьорнът коленичи до стария мъж, който се усмихваше с полусенилно объркване.
— Кажи ми, старче, защо в града няма просяци?
— Кралят забранява просията, добри ми господарю — изхриптя мъжът. — Ако стоим по улиците, разваляме впечатлението за просперитет. Като ни заловят, връщат ни по фермите.
— Говориш твърде много — предупреди го младежът. По уплашеното му лице личеше, че е готов да зареже стареца и да побегне.
Възрастният просяк не беше свършил.
— Да, добри ми господарю. Не бива да позволяваме да ни хванат. Затова се крием извън града.
— Извън града ли? — учуди се Хратен.
— Нали знаете, че не е само Кае. Преди около Елантрис имаше четири града, но останалите бяха изоставени. Говори се, че нямало достатъчно храна за толкова хора. Крием се в руините.
— Много ли сте? — попита Хратен.
— Не, не много. Само тези, които съберат смелост да избягат от фермите. — Старецът се загледа замечтано. — Не винаги съм бил просяк, добри господарю. Работех в Елантрис. Бях дърводелец, един от най-добрите. Но не ме бива особено за земеделец. Кралят сгреши. Изпрати ме на полето, но бях твърде стар, за да работя. Затова избягах и дойдох тук. Понякога търговците ни дават пари. Но можем да просим само вечер и никога от висшите благородници. Не, господине, те ще кажат на краля. — Старецът се намръщи, сякаш за пръв път осъзна защо младежът е толкова нервен. — Вие не приличате на търговец, добри ми господарю — каза той колебливо.
— Не съм. — Хратен пусна кесия с монети в ръката му. — Това е за теб. След това добави още една кесия. — Това е за останалите. Лека вечер, старче.
— Благодаря, добри ми господарю! — извика мъжът.
— Благодари на Джадет.
— Кой е Джадет, добри ми господарю?
Хратен склони глава.
— Скоро ще узнаеш, старче. По един или друг начин, ще узнаеш.


На стената на Елантрис духаше силен вятър и развяваше палаво наметалото на Хратен. Беше хладен вятър, откъм океана, и миришеше на солена вода и морски живот. Хратен стоеше между две факли, облегнат на парапета и гледаше към Кае.
Градът не беше голям, не и когато го сравнеше с огромната площ на Елантрис, но можеше да е по-добре укрепен. Усети как се завръща старото му неодобрение. Мразеше да е на места, които не можеха да се защитават. Може би беше част от стреса покрай тази мисия.
Кае беше осветен от улични лампи, включително и тези, поставени по старата граница на града. Стената образуваше съвършен кръг. Толкова съвършен, че сигурно щеше да го изуми, ако беше в друг град. Тук просто беше още един спомен за отминалото величие на Елантрис. Кае се бе разпрострял отвъд стената, но старата граница оставаше — пръстен от огньове около центъра на града.
— Преди беше много по-хубаво — произнесе глас до него.
Хратен се обърна изненадано. Беше чул приближаващите стъпки, но мислеше, че е поредният патрулиращ страж. Вместо това забеляза нисък, плешив арелонец в проста сива роба. Омин, главата на коратската църква в Кае.
Омин се приближи до него и загледа града.
— Разбира се, по това време управляваха елантрисците. Падането на града може би бе добро за душите ни. Но въпреки това си спомням онези дни със страхопочитание. Знаеш ли, че никой в Арелон не оставаше без храна? Елантрисците можеха да превърнат камък в царевица и кал в месо. Като се сблъсквам с тези спомени, се чудя. Възможно ли е дяволите да сторят толкова добро? Изобщо биха ли го искали?
Хратен не отговори. Просто стоеше с ръце на парапета, а вятърът развяваше косата му. Омин замълча.
— Как ме намери? — попита накрая Хратен.
— Знае се, че прекарваш вечерите тук — обясни дребният жрец. Той едва успяваше да подпре ръце на парапета. Дилаф беше нисък, но пред този мъж изглеждаше като гигант. — Поддръжниците ти казват, че идваш тук и планираш как да унищожиш злите елантрисци. А според критиците ти изпитваш вина, защото обричаш хора, които са вече прокълнати.
Хратен се извъртя и погледна ниския мъж в очите.
— А ти какво казваш?
— Нищо — отвърна Омин. — За мен няма значение защо изкачваш тези стъпала, Хратен. Но се чудя защо проповядваш омраза към елантрисците, когато лично ти ги съжаляваш.
Хратен не отвърна веднага, а потропа с металната си ръкавица по каменния парапет.
— Не е толкова трудно, щом свикнеш — каза накрая той. — Човек може да се принуди да мрази, ако пожелае, особено ако е убеден, че е в името на по-голямото добро.
— Потискането на малцина води до спасение на мнозинството? — попита Омин с лека усмивка, сякаш смяташе концепцията за безумна.
— Не се подигравай, арелонецо — предупреди го Хратен. — Имаш малко възможности и двамата знаем, че най-безболезнената е да се съгласиш с мен.
— Да проповядвам омраза, която не изпитвам? Никога няма да сторя това, Хратен.
— Тогава ще останеш незначителен — отвърна простичко гьорнът.
— Така ли трябва да бъде?
— Шу-Корат е кротка и ленива религия, жрецо. Шу-Дерет е жизнена и динамична. Ще ви помете като наводнение в застоял водоем.
Омин се усмихна отново.
— Хратен, държиш се така, сякаш истината би могла да бъде повлияна с просто упорство.
— Не говоря за истини и лъжи, а за неизбежност. Не може да се изправите срещу Фьорден, а където властваме ние, се вярва в Шу-Дерет.
— Човек не може да отдели истината от действията. — Омин поклати плешивата си глава. — Неизбежно или не, истината се издига над всичко. Тя не зависи от това, кой има по-голяма армия, кой изнася по-дълги проповеди и с колко жреци разполага. Може да бъде избутана надолу, но винаги ще изплува. Истината е единственото нещо, което не може да бъде сплашено.
— А ако истината е в Шу-Дерет? — настоя Хратен.
— Тогава ще надделеете. Но не дойдох, за да споря с теб.
— О? — Хратен повдигна вежди.
— Не. Дойдох, да ти задам един въпрос.
— Питай, жрецо, и после ме остави на мислите ми.
— Искам да знам какво стана — започна Омин с изпитателен поглед. — Какво стана, Хратен? Какво стана с вярата ти?
— Вярата ми ли? — попита изненадано гьорнът.
— Да — отвърна Омин с почти напевен тон. — Все някога си вярвал, иначе нямаше да прекараш толкова време като жрец, че да станеш чак гьорн. Но по някое време си я загубил. Слушал съм проповедите ти. В тях има логика, пълно разбиране и решителност. Но не виждам вярата и се чудя какво е станало с нея.
Хратен пое бавно въздух през стиснатите си зъби.
— Махай се — процеди той, без да поглежда към жреца.
Омин не отвърна и той се завъртя. Арелонецът вече бе заминал и се отдалечаваше по стената сякаш бе забравил за присъствието му.
През тази нощ Хратен остана дълго време на стената.


22.

Раоден пропълзя и надникна предпазливо иззад ъгъла. Потеше се и постоянно посягаше да обърше челото си, с което само размазваше черна слуз по него. Коленете му трепереха леко, докато се притискаше към изгнилата дървена ограда и се оглеждаше за опасност.
— Суле, зад теб!
Раоден се обърна, изненадан от предупреждението на Галадон, и се хлъзна по коварните павета. Падането го спаси, защо усети изсвистяването във въздуха над себе си. Нападащият дивак изпсува, ядосан, че е пропуснал целта, и се заби в оградата, от която се разхвърча изгнила дървесина.
Раоден се надигна. Дивакът се движеше по-бързо. Беше плешив и почти гол, събаряше останалата част от оградата с ръмжене, като побесняло куче.
Тоягата на Галадон го удари право в лицето. Мъжът залитна, а Галадон се наведе, взе едно паве и премаза главата му. Дивакът не се надигна повече.
— Стават все по-силни, суле — каза Галадон и пусна павето. — Сякаш почти не обръщат внимание на болката. Коло?
Раоден кимна.
— Не са успявали да спипат новодошъл от седмици. Отчайват се и все повече заприличват на животни. Чувал съм за воини, които изпадат в такава ярост, че не обръщат внимание дори на смъртните рани.
Галадон сръчка тялото на нападателя с тоягата си, за да се увери, че мъжът не се преструва.
— Може би най-сетне са открили истинската тайна за спиране на болката — каза тихо Раоден.
— Просто се отказват от човешката си същност — отвърна Галадон и поклати глава, докато продължаваха да се промъкват през бившия пазар на Елантрис.
Минаваха покрай купчини с керамични и метални плоскости, гравирани с аони. Преди тези предмети имаха чудотворно въздействие и струваха безбожно скъпо. Сега бяха просто препятствия, които Раоден трябваше да заобикаля, за да не вдигне шум.
— Трябваше да вземеш Сейолин — каза тихо Галадон.
Раоден поклати глава.
— Сейолин е чудесен войник и добър човек, но хич не го бива в промъкването. Дори аз мога да го чуя. Пък и щеше да настоява да вземем повече стражи. Отказва да повярва, че мога да се грижа сам за себе си.
Галадон погледна към падналия нападател и се усмихна саркастично.
— Както кажеш, суле.
Раоден също се усмихна леко.
— Добре де — призна той. — Можеше да ни е от полза. Но неговите хора щяха да ме предпазват. Мислех си, че съм зарязал това отношение в двореца на баща ми.
— Хората пазят ценностите си — сви рамене Галадон. — Да не беше ставал толкова незаменим. Коло?
— Прав си — въздъхна Раоден. — Хайде.
Те млъкнаха и продължиха с промъкването. Галадон го бе разубеждавал с часове, щом принцът сподели плана си да се промъкнат при Шаор.
Дуладелецът твърдеше, че е рисковано, опасно, безсмислено и истински глупаво. Но не беше склонен да позволи на Раоден да тръгне сам. Принцът знаеше, че е рисковано, безсмислено и всичко останало. Хората на Шаор щяха да ги разкъсат, без дори да се замислят — буквално, като се имаше предвид умственото им състояние.
През последната седмица бяха направили още три опита да превземат градината. Стражите на Сейолин събираха все повече рани, а хората на Шаор ставаха по-диви. Раоден поклати глава. Бандата му растеше, но повечето от последователите му бяха физически слаби. Хората на Шаор бяха плашещо силни и до един корави воини. Гневът им даваше сила и последователите на Раоден не можеха да ги удържат още дълго.
Трябваше да открие Шаор. Беше сигурен, че ако успее да поговори с човека, ще намерят компромис. Твърдяха, че Шаор никога не участвал лично в нападенията. Всички наричаха бандата „хората на Шаор“, ала никой не помнеше да е виждал главатаря лично. Може би беше поредният маниак, неразличим от останалите. Или пък се бе присъединил към хоедите отдавна и бандата продължаваше без главатар.
Все пак нещо му подсказваше, че Шаор е жив. А може би просто искаше да го повярва. Трябваше му противник, срещу когото да се изправи. Диваците бяха твърде разпилени, за да бъдат победени лесно, а и превъзхождаха значително като бройка последователите на Раоден. Трябваше Шаор да съществува, да може да бъде убеден и да контролира хората си, иначе групата на Раоден бе загазила сериозно.
— Вече сме близо — прошепна Галадон, когато достигнаха крайната улица.
Чуха някакъв шум и изчакаха търпеливо да отмине.
— Банката — посочи Галадон голямата сграда отсреща. Стените бяха по-тъмни от обичайния оттенък на слузта. — Елантрисците са издигнали тази сграда, за да има къде местните търговци да съхраняват парите си. Банка в Елантрис е била много по-сигурна от банка в Кае.
Раоден кимна. Някои търговци, като баща му например, нямаха доверие на елантрисците. Те предпочитаха да държат богатството си извън града, което в крайна сметка се бе оказало разумно.
— Мислиш ли, че Шаор е вътре?
Галадон сви рамене.
— Ако аз трябваше да избирам база, щеше да е тази. Голяма, внушителна сграда с добра защита. Идеална е за щаб.
Раоден кимна.
— Да вървим.
Банката определено беше обитаема. Слузта по входа беше изтрита от множество стъпки, а отвътре се носеха гласове. Галадон погледна въпросително и принцът кимна. Двамата влязоха.
Вътрешността бе по-потискаща и от фасадата, дори за Елантрис. Вратата на трезора, гравирана с аона Едо, бе отворена и отвътре се чуваха гласове. Раоден си пое дъх, готов да предизвика последния от бандитските главатари.
— Донесете храна — долетя писклив глас.
Раоден замръзна. Протегна врат да надникне и се дръпна изненадано. В дъното на трезора върху купчина златни кюлчета стоеше младо момиче в неопетнена розова рокля.
Имаше дълга руса коса на аонка, но кожата й беше черно-сива като на останалите елантрисци. Пред нея бяха коленичили осем парцаливи мъже, разперили ръце в знак на обожание.
— Донесете храна! — повтори момичето с настоятелен глас.
— Обезглавете ме и ме хвърлете в Долокен — изруга Галадон. — Какво е това?
— Шаор — промълви изуменият Раоден. В този миг осъзна, че момичето се взира към тях.
— Убийте ги! — изпищя Шаор.
— Идос Доми! — извика принцът, след което се завъртя и побягна към вратата.


— Суле, ако не беше вече мъртъв, щях да те убия — каза Галадон.
Раоден кимна и се облегна уморено на стената. Ставаше все по-слаб. Галадон го бе предупредил. Мускулите на елантрисците атрофираха към края на първия месец. Упражненията не можеха да помогнат. Умът продължаваше да работи и плътта не гниеше, но тялото смяташе, че е мъртво.
Двамата се бяха отървали със стария трик — качиха се по една порутена стена и се скриха на покрива. Диваците бяха като псета, но определено нямаха обоняние. Минаха покрай скривалището им поне пет-шест пъти, но така и не погледнаха нагоре. Имаха хъс, но не бяха особено интелигентни.
— Шаор е малко момиче — каза все още шокираният Раоден.
Галадон сви рамене.
— И аз не го разбирам, суле.
— О, аз разбирам, просто ми е трудно да повярвам. Видя ли как бяха коленичили пред нея? Това момиче, Шаор, е техният бог. Жив идол. Регресирали са към по-примитивен живот и са приели по-примитивна религия.
— Внимавай, суле — предупреди го Галадон. — Мнозина казват, че и джескер е примитивна религия.
— Е, добре. — Раоден с жест го подкани да продължат. — Трябваше да кажа „по-проста“. Открили са нещо необичайно — дете с дълга руса коса, и са решили, че трябва да го почитат. Издигнали са го на олтар и то има искания към тях. Момичето иска храна и те му носят. След това то ги благославя.
— Ами косата?
— Това е перука — обясни Раоден. — Познавам момичето. Беше дъщеря на един от най-богатите херцози в Арелон. Така и не й порасна коса, затова бащата й подари перука. Явно жреците не са се сетили да я махнат, когато са я хвърлили тук.
— Кога е била взета от шаод?
— Преди две години — отвърна Раоден. — Бащата, херцог Телрий, се опита да го скрие. Винаги е твърдял, че е умряла от диония, но се носеха много слухове.
— Очевидно са верни.
— Очевидно. — Раоден поклати глава. — Виждал съм я само няколко пъти. Дори не помня как се казва. Беше нещо, свързано с аона Сой. Сойн или нещо такова. Помня само, че беше най-разглезеното и непоносимо дете, което съм виждал.
— Сигурно е идеална богиня. — Галадон направи саркастична гримаса.
— Е, прав беше за едно. Говоренето с Шаор няма да помогне. Навън беше нетърпима, а тук сигурно е десетократно по-зла. Знае само, че е много гладна, а тези мъже й носят храна.
— Добър вечер, милорд — поздрави един от стражите, когато завиха зад ъгъла и навлязоха в тяхната част на града, или Нови Елантрис, както бяха почнали да го наричат хората. Стражът, млад мъж на име Дион, стискаше здраво самоделно копие. — Капитан Сейолин се притесни, когато разбра, че сте изчезнали.
— Ще му се извиня, Дион — обеща принцът.
Двамата с Галадон свалиха обувките и ги оставиха при останалите мръсни чифтове до стената, след което си обуха нови.
Имаше и кофа с вода, за да измият слузта. Дрехите им бяха все още мръсни, но нямаше какво да се направи. Платове рядко се намираха въпреки издирвателните експедиции на Раоден.
Беше невероятно колко много неща бяха открили. Повечето вещи бяха изгнили, но Елантрис бе огромен. С малко организация и мотивация бяха намерили множество полезни вещи, от метални глави за копия, до все още годна за употреба мебелировка.
С помощта на Сейолин Раоден бе отцепил защитима част от града в Нови Елантрис. Към нея водеха само единайсет улици, а през половината периметър имаше стена, чиято оригинална цел им убягваше. Раоден бе поставил стражи на всяка улица, за да наблюдават за нападатели.
Системата ги предпазваше засега. За щастие хората на Шаор нападаха на малки групи. Ако стражите на Раоден получеха достатъчно бързо предупреждение, те успяваха да се прегрупират и да отблъснат атаката. Но ако Шаор организираше мащабна атака от различни посоки, можеше да се стигне до бедствие. Групата на Раоден, която се състоеше от жени, деца и слаби мъже, нямаше да устои на дивите същества. Сейолин преподаваше бойни умения на годните хора, но се ограничаваше до най-простите тренировки, защото щетите от обучението щяха да са по-сериозни от нападенията на Шаор.
Хората не очакваха да се стигне до сериозни сблъсъци. Раоден чуваше какво говорят за него. Те вярваха, че лорд Дух ще намери начин да привлече и Шаор на своя страна, както бе сторил с Карата и Аанден.
Раоден усети, че му прилошава, когато тръгнаха към църквата. Болката от многобройните охлузвания и натъртвания се стовари отгоре му със задушаващ натиск. Сякаш тялото му бе погълнато от изпепеляващ огън, който унищожаваше плътта, костите и душата.
— Провалих ги — каза тихо той.
Галадон поклати глава.
— Невинаги успяваме от първия път. Коло? Ще намериш начин. Изобщо не вярвах, че ще стигнеш чак дотук.
— Бях късметлия. — Глупав късметлия. Болката продължаваше да го блъска.
— Суле? — Галадон го изгледа загрижено. — Добре ли си?
„Трябва да съм силен. Те имат нужда да съм силен.“ Той изстена наум, изтласка агонията и се усмихна слабо.
— Добре съм.
— Досега не си изглеждал така, суле.
Раоден поклати глава и се подпря на стената на близката сграда.
— Ще се оправя. Просто се чудех какво да правим с Шаор. Не можем да се разберем, а не можем и да победим само със сила…
— Все ще измислиш нещо — окуражи приятеля си Галадон, зарязвайки обичайния си песимизъм.
„Или ще загинем. Този път наистина.“ Ръцете му се уморяваха да стискат ъгъла на стената.
Раоден въздъхна и се оттласна от стената, а камъкът се изрони под пръстите му. Обърна се и огледа изненадано стената. Кахар я бе почистил скоро и белият мрамор лъщеше на слънцето освен на отчупеното място.
— Май си по-як, отколкото мислиш? — подсмихна се Галадон.
Раоден повдигна вежди и докосна отчупения камък. Той продължи да се рони.
— Камъкът е мек като пемза!
— Това е Елантрис — сви рамене Галадон. — Тук всичко загнива.
— Да, но и мраморът ли?
— Всичко. Включително хората.
Раоден удари отчупената част с друг камък и се посипаха нови парченца.
— Галадон, всичко е свързано някак си. Дор е свързан с Елантрис, както и с Арелон.
— Но защо дор би причинил това, суле? — Галадон поклати глава. — Защо ще унищожава града?
— Може би не е дор — замисли се Раоден. — Може би е неговата липса. Магията е била част от града. Всеки камък светел със собствена светлина. След което енергията е изчезнала и градът е останал кух. Като празната раковина на раче, което е станало твърде голямо. Камъните са празни.
— Как може камъните да са празни? — попита насмешливо Галадон.
Раоден отчупи ново парче мрамор и го стри между пръстите си.
— Ето така, приятелю. Камъкът е бил толкова омагьосан с дор, че е отслабнал непоправимо при реод. Този град наистина е труп, духът му е изчезнал.
Разговорът им бе прекъснат от приближаването на изтощения Мареше.
— Милорд Дух! — извика той.
— Какво има? — разтревожи се Раоден. — Нова атака?
Мареше поклати глава с объркан вид.
— Не. Нещо различно, милорд. Не сме съвсем сигурни. Май има нашествие.
— От кого?
Мареше се усмихна леко и сви рамене.
— Мислим, че е принцеса.


Раоден бе коленичил на покрива. Галадон беше до него. Бяха превърнали тази сграда в наблюдателен пункт на портите. Оттук се виждаше съвсем добре какво се случва на площада.
На стените на Елантрис се бе събрала тълпа. Портите бяха отворени. Този факт беше достатъчно изумителен. Обичайно хвърляха новите и бързаха да затворят, сякаш стражите се бояха.
Пред отворените врати имаше още по-разтърсваща гледка. В центъра на площада имаше голяма каруца, теглена от коне, а около нея се бяха струпали добре облечени мъже. Само един човек не изглеждаше притеснен — висока жена с дълга руса коса. Носеше кафява рокля, а на лакътя й бе превързана черна панделка. Едната й ръка галеше успокоително врата на изнервения кон. На лицето с остри черти имаше интелигентни очи, които разглеждаха мръсния площад с пресметливо изражение.
Раоден въздъхна.
— Виждал съм я само през сеон — промърмори той. — Не осъзнавах, че е толкова красива.
— Познаваш ли я, суле? — попита изненадано Галадон.
— Мисля, че съм женен за нея. Това трябва да е Сарене, дъщеря на крал Евънтео от Теод.
— Какво прави тук? — зачуди се Галадон.
— По-интересното е какво прави тук заедно с десетина от най-важните аристократи на Арелон? Възрастният мъж в дъното е херцог Роял. Според мнозина това е вторият по могъщество човек в кралството.
Галадон кимна.
— А младият джиндосец сигурно е Шуден, барон на плантация Каа?
Раоден се усмихна.
— Мислех, че си обикновен фермер.
— Керванджийският път на Шуден минава през центъра на Дуладел, суле. Всички в страната знаят името му.
— Аха. Виждам също графовете Еондел и Ейхан. Какво, в името на Доми, е планирала тази жена?
Принцеса Сарене приключи с огледа на Елантрис сякаш в отговор на въпроса му. Тя тръгна към каруцата и разгони нервните благородници с пренебрежително махване. След това дръпна платнището и разкри товара.
Каруцата бе отрупана с храна.
— Идос Доми! — изруга Раоден. — Галадон, загазихме.
Галадон го изгледа намръщено. В очите му се четеше глад.
— Какви ги дрънкаш, в името на Долокен, суле? Това е храна и интуицията ми нашепва, че тя ще ни я даде. Какво му е лошото?
— Сигурно това е вдовишкото й изпитание — досети се Раоден. — Само на чужденец би му хрумнало да дойде в Елантрис.
— Суле, кажи какво мислиш — сръга го настойчиво Галадон.
— Времето е неподходящо — обясни Раоден. — Нашите хора тъкмо придобиха чувство на независимост. Започват да мислят за бъдещето и да отхвърлят болката. Ако някой им даде храна сега, ще забравят останалото. За известно време ще бъдат сити, но вдовишкото изпитание трае няколко седмици. След това ще се върнат към глада, болката и самосъжалението. Моята принцеса може да унищожи всичко, което успяхме да постигнем.
— Прав си — осъзна Галадон. — Почти бях забравил колко съм гладен, докато не видях храната.
Раоден изстена.
— Какво?
— Какво ще стане, когато Шаор научи за това? Нейните хора ще нападнат каруцата като глутница вълци. Нямаме представа какво ще се случи, ако убият някой граф или барон. Баща ми търпи елантрисците, защото не мисли за тях. Но ако убият някого от благородниците му, може да реши да ни унищожи.
По уличките около площада започваха да се промъкват хора. Все още ги нямаше тези на Шаор. По-скоро бяха елантрисците, които се скитаха из града като сенки. Все повече от тях се присъединяваха към Раоден, но сега заради безплатната храна никога нямаше да спечели останалите. Щяха да продължат да скитат безцелно, изгубени в болка и отчаяние.
— О, любима принцесо — прошепна Раоден. — Сигурно имаш добри намерения, но раздаването на храна на тези хора е най-лошото, което можеш да сториш.


Мареше ги чакаше в подножието на стълбите.
— Видяхте ли я? — попита той нетърпеливо.
— Да — каза Раоден.
— Какво иска?
Преди принцът да отговори, откъм двора долетя твърд женски глас.
— Ще говоря с тираните на града — тези, които се наричат Аанден, Карата и Шаор. Явете се пред мен.
— Какво?… — възкликна изненадано Раоден.
— Тя е учудващо добре информирана — отбеляза Мареше.
— Е, информацията й е малко остаряла — добави Галадон.
Раоден стисна зъби, докато мислеше трескаво.
— Мареше, изпрати куриер до Карата. Нека да ни чака в университета.
— Да, милорд. — Мъжът махна на пратеника.
— Нека Сейолин и половината му хора също дойдат — допълни Раоден. — Трябва да се оглеждаме за хората на Шаор.
— Мога да ги повикам лично, ако пожелаете, милорд — предложи Мареше, винаги готов да впечатли.
— Не — спря го Раоден. — Ти трябва да се поупражняваш да бъдеш Аанден.


23.

Еондел и Шуден настояха да я придружат. Еондел държеше ръка на меча си — винаги го носеше, без да се съобразява с мнението на арелонския елит — и гледаше с еднакво подозрение и водача им, и отряда от градската стража, който ги охраняваше. Стражите полагаха всички усилия да изглеждат пренебрежително спокойни, сякаш всеки ден се разхождаха из Елантрис. Въпреки това Сарене усещаше напрежението им.
В началото всички възразяваха. Било немислимо да се остави да бъде въвлечена във вътрешността на Елантрис, за да се срещне с деспотите. Но Сарене бе решена да докаже, че градът е безвреден. Нямаше как да откаже краткото пътуване, щом искаше да убеди останалите благородници да минат през портите.
— Почти стигнахме — обясни водачът. Беше висок мъж, почти колкото нея. Сивите петна по кожата му бяха малко по-светли от на останалите, но Сарене не знаеше дали просто е бил по-блед преди, или не е прекарал много време в Елантрис. Имаше овално лице, което щеше да бъде хубаво, ако шаод не го бе унищожил. Не беше слуга; движеше се твърде наперено. Сарене подозираше, че мъжът само се преструва на прост пратеник, а всъщност е доверено лице на някой от бандитските главатари.
— Как се казваш? — попита тя, като внимаваше да запази неутрален тон. Човекът принадлежеше към една от бандите, които властваха в града и поробваха новодошлите, според информаторите на Аше.
Мъжът не отвърна веднага.
— Наричат ме Дух — каза той след известен размисъл.
Името му отиваше, подчертаваше, че сега е призрак на предишното си съществуване.
Наближиха голямата сграда, в която според Дух се намираше университетът на Елантрис. Сарене огледа наоколо критично. Сградата беше покрита със странната зелено-кафява слуз като всичко останало и въпреки предишното си величие сега беше само руина. Принцесата се поколеба, когато водачът им влезе в постройката. Според нея горният етаж имаше сериозно намерение на падне.
Тя се обърна към Еондел. Възрастният мъж потърка брадичката си замислено. После сви рамене и й кимна. Сякаш искаше да каже: „Щом стигнахме дотук…“.
Сарене заряза мислите за нестабилния таван и поведе групата от приятели и войници. За щастие не трябваше да навлизат навътре. В дъното на първата стая стояха няколко елантрисци, а тъмните им лице едва се различаваха на оскъдната светлина. Двама бяха стъпили върху останките на каменна маса и се извисяваха леко над останалите.
— Аанден? — попита Сарене.
— И Карата — отвърна втората фигура, явно жена, макар че плешивата глава и набръчканото лице не я отличаваха от останалите. — Какво искате от нас?
— Мислех, че двамата сте врагове — каза Сарене подозрително.
— Наскоро открихме ползата от съюза — обади се Аанден. Беше нисък мъж с предпазливи очи, а лицето му потръпваше като на гризач.
Надутото му излъчване бе точно според очакванията на Сарене.
— А онзи, когото наричат Шаор? — попита принцесата.
Карата се усмихна.
— Една от въпросните ползи.
— Мъртъв ли е?
Аанден кимна.
— Вече ние властваме в Елантрис, принцесо. Какво искате от нас?
Сарене не отговори веднага. Според плана си трябваше да настрои тримата водачи един срещу друг. Сега трябваше да представи нещата по друг начин пред този съюз.
— Искам да ви подкупя — каза тя направо.
Жената повдигна вежди с интерес, а мъжът изпуфтя.
— За какво са ни твоите подкупи, жено?
Сарене познаваше тази игра. Аанден се преструваше на незаинтересуван, човек, който няма досег със сериозната политика. Беше срещала много такива, докато служеше в дипломатическия корпус на баща си, и й бяха омръзнали.
— Вижте. Нека бъдем откровени. Очевидно не сте много добри в блъфирането, така че продължителните преговори ще са само загуба на време. Искам да дам храна на хората в Елантрис, а вие ще се противопоставите, защото смятате, че това ще отслаби властта ви. В момента сигурно се чудите как да наложите контрол над моите дарове.
Мъжът се размърда неловко и Сарене се усмихна.
— Затова ще ви подкупя. Какво искате, за да оставите хората да получат храната без проблеми?
Аанден примигна, очевидно не бе сигурен как да реагира. Но жената заговори твърдо.
— Имате ли писар да запишете исканията ни.
— Имам. — Сарене махна на Шуден да извади хартия и въглен.
Списъкът бе голям — по-обширен, отколкото очакваше, и включваше доста странни неща. Предполагаше, че ще поискат оръжия и дори злато.
Вместо това исканията на Карата започнаха с платове, различни семена, метални плоскости, дървесина, слама и завършиха с масло. Съобщението беше ясно. Властта в Елантрис не зависеше от силата и богатството, а от контрола над първичните ресурси.
Сарене се съгласи учтиво. Ако се занимаваше само с Аанден, щеше да подбие малко цената, но Карата беше твърда и непоклатима. От онези хора, които нямаха търпение за големи пазарлъци.
— Това ли е всичко? — попита Сарене, докато Шуден записваше последните неща.
— Като за първите няколко дни — отвърна Карата.
Сарене присви очи.
— Добре. Но искам да спазвате едно условие. Няма да забранявате на никого да идва на площада. Управлявайте колкото искате, но нека хората да страдат с пълни стомаси.
— Имате думата ми — потвърди Карата. — Няма да спирам никого.
Сарене кимна и даде знак, че срещата е приключила. Карата й даде водач, но този път не беше Дух. Той остана и се приближи към двамата главатари, докато Сарене излизаше от сградата.


— Добре ли се получи, милорд? — попита нетърпеливо Мареше.
— Перфектно — отвърна Раоден и проследи с доволен поглед излизащата принцеса.
Мареше се усмихна скромно.
— Да, милорд. Постарах се. Нямам опит с актьорството, но мисля, че представих един решителен и суров лидер.
Раоден погледна Карата. Грубоватата жена едва се удържаше да не се изсмее. Само мнителният занаятчия беше чудесен: нито решителен, нито суров. Хората отвън смятаха, че в Елантрис властват груби и крадливи разбойници. Карата и Мареше бяха изиграли точните образи, които принцесата и спътниците й очакваха.
— Тя заподозря нещо, суле — отбеляза Галадон, който стоеше в сенките отстрани.
— Да, но още не знае какво не е наред. Нека си мисли, че „Аанден“ и Карата й кроят някой номер. Това няма да навреди.
Галадон поклати глава, а плешивото му теме блесна на оскъдната светлина.
— С каква цел? Защо не я заведохме в църквата, за да й покажем кои сме ние всъщност?
— Искаше ми се, Галадон — отвърна Раоден. — Но не бива да издаваме нашата тайна. Хората в Арелон толерират Елантрис, защото жителите му са жалки. Ако открият, че възстановяваме обществото си, страховете им ще избуят. Тълпа страдащи окаяници е едно, а легион от безсмъртни чудовища, съвсем друго.
Карата кимна мълчаливо. Вечно скептичният Галадон само поклати глава, сякаш не знаеше какво да мисли.
— Е, определено е решителна. Коло? — каза той.
— Решителна е — съгласи се Раоден и продължи развеселено: — Май не ме хареса много.
— Мисли, че си лакей на тираничен деспот — отбеляза Карата. — За какво да те харесва?
— Така е. Но смятам да добавим клауза в договора, според която да присъствам на всички доставки. Искам да държа под око щедрата принцеса. Не е от онези, които правят нещо без вътрешен мотив, и се чудя защо е решила да проведе изпитанието си точно в Елантрис.


— Добре мина — каза Еондел, докато гледаше как водачът им се връща в Елантрис.
— Лесно се измъкнахте — добави Шуден. — Нещата, които искат, няма да струват много.
Сарене кимна леко и потърка дъските на каруцата с пръсти.
— Мразя да преговарям с такива хора.
— Може би ги съдите твърде строго — продължи Шуден. — Не приличат на тирани, а на хора, които се опитват да се справят с много труден живот.
Сарене поклати глава.
— Шуден, трябва да чуеш някои от историите на Аше. Според стражите, щом се появи някой нов, бандите му се нахвърлят като акули. Всички ресурси отиват при водачите, а останалите живеят на ръба на гладната смърт.
Шуден повдигна вежди и огледа стражите — източник на информацията й. Мъжете се бяха облегнали лениво на копията си и гледаха с безразличие как благородниците разтоварват каруцата.
— Добре де — призна Сарене и му подаде една щайга със зеленчуци. — Сигурно не са най-надеждният източник, но пред нас имаме доказателство. — Тя махна към фигурите в страничните улички. — Виж празните погледи и нервните стъпки. Тези хора живеят в страх, Шуден. Виждала съм същото в Хровел, Фьорден и на още много места. Знам как изглежда потиснатият народ.
— Вярно. — Шуден пое щайгата. — Но лидерите не ми изглеждаха много по-добре. Може би не са потисници, а еднакво страдащи.
— Може би — повтори със съмнение Сарене.
— Милейди — запротестира Еондел, щом тя вдигна нова щайга. — Дръпнете се и оставете на нас. Така не е прието.
— Ще се оправя, Еондел — възрази тя и подаде щайгата на него. — Неслучайно оставих слугите. Искам всички да участваме. Това включва и вас, милорд — махна към Ейхан, който се бе скатал на сянка край портата.
Ейхан въздъхна и се заклати към каруцата. Денят беше изключително горещ като за ранна пролет, но дори жегата не можеше да изсуши вездесъщата елантриска слуз.
— Надявам се, че оценяваш саможертвата ми, Сарене — възкликна дебелият Ейхан. — Тази мръсотия ми съсипа наметалото.
— Така ти се пада. — Сарене му подаде кутия с варени картофи. — Казах ти да си облечеш нещо евтино.
— Нямам нищо евтино, скъпа. — Ейхан пое кутията с тъжен поглед.
— Искаш да кажеш, че наистина си дал пари за онази роба, с която беше на сватбата на Неоден? — засмя се Роял. — Дори не знаех, че съществува подобен оттенък на оранжевото.
Графът се намръщи и остави кутията до каруцата. Сарене не подаде товар на херцога, който стоеше встрани. Преди няколко дена в двора се бе вдигнала олелия, когато забелязаха, че той куца.
Според слуховете бил паднал една сутрин, докато ставал от леглото. Заради напереното му поведение понякога забравяха, че е наистина стар.
Сарене влезе в ритъм и започна да подава кутиите, поради което не забеляза веднага новия човек, който се бе включил. Докато вземаше една от последните все пак вдигна поглед и видя на кого я дава. Почти щеше да я изтърве от изненада, когато го разпозна.
— Ти! — възкликна тя изумено.
Елантрисецът, когото наричаха Дух, се усмихна и пое кутията от вдървените й пръсти.
— Чудех се кога ще се усетите, че съм тук.
— От колко време…
— О, преди десетина минути. Пристигнах тъкмо като почнахте.
Дух остави кутията при останалите. Сарене го гледаше онемяла от каруцата. Явно бе объркала тъмните му ръце с тези на Шуден.
Някой прочисти гърлото си и тя осъзна, че Еондел чака за кутия. Побърза да му подаде една.
Зачуди се защо ли мъжът е дошъл. Твърдеше, че господарят му наредил да дойде и да наблюдава раздаването. Явно Аанден й вярваше толкова, колкото и тя на него.
Сарене подаде последните две кутии и скочи от каруцата. Стъпи на паветата под лош ъгъл и се подхлъзна в мръсотията. Започна да залита и изписка, размахала ръце.
Някой я сграбчи и я изправи.
— Внимавайте — предупреди Дух. — Ходенето в Елантрис изисква известен опит.
Сарене се отскубна от услужливата му прегръдка.
— Благодаря — прошепна тя, доста неподходящо за принцеса.
Дух повдигна вежди и се приближи към арелонските аристократи.
Сарене въздъхна и разтърка лакътя си, където я бе хванал. Докосването му бе странно нежно. Тя разтърси глава, за да прогони тази мисъл.
Вниманието й трябваше да се насочи към по-важни неща. Елантрисците не се приближаваха.
Бяха дошли още, някъде около петдесетина, но се спотайваха като птици по сенките. Имаше деца, но повечето бяха на неопределена възраст. Сбръчканата кожа ги караше да изглеждат като Роял. Никой не смееше да приближи до храната.
— Защо не идват? — попита Сарене объркано.
— Страх ги е — обясни Дух. — И са недоверчиви. Всичката тази храна им прилича на мираж, на илюзия, каквато сигурно ги е разочаровала множество пъти. — Той говореше нежно, дори със съчувствие. Не звучеше като деспотичен бандитски главатар.
Дух посегна и взе една ряпа от близката щайга. Вдигна я леко, сякаш самият той се съмняваше в реалността й. В очите му се четеше стръвен глад на човек, който не е ял като хората от седмици. Сарене осъзна, че той е гладен също като останалите въпреки високия му ранг. Но бе изчакал търпеливо да разтоварят десетки кутии с храна.
Дух вдигна ряпата и я захапа. Зеленчукът изхрущя в устата му и Сарене си представи лютивия възгорчив вкус. Но в очите му се четеше истинска наслада.
Явно неговото действие даде кураж на останалите, защото те тръгнаха напред. Градската стража се сепна и обгради Сарене и другите, насочвайки заплашително копия напред.
— Оставете пространство край кутиите — нареди Сарене.
Стражите се отдръпнаха, за да позволят на елантрисците да се приближават по няколко наведнъж. Принцесата и лордовете започнаха да раздават храна на опашката.
Дори Ейхан спря да се мръщи и започна да работи мълчаливо.
Сарене го видя как подава торба на едно момиченце с плешива глава и набръчкани устни. Детето се усмихна с неподправена невинност и се отдалечи. Ейхан скришом обърса сълза, преди да продължи.
„Получава се“, помисли Сарене с облекчение. Щом можеше да разчувства Ейхан, щеше да успее и с останалите от двора.
Забеляза, че Дух стои в края на тълпата. Подпираше замислено брадичката си и я изучаваше. Беше… разтревожен. Но защо? Защо трябваше да се тревожи? В този миг, докато гледаше очите му, Сарене осъзна истината. Той не беше слуга. Беше главатарят и по някаква причина искаше да го скрие от нея.
Затова Сарене постъпи както винаги, когато някой опитваше да скрие нещо от нея. Реши да открие какво е то.


— В него има нещо, Аше — каза тя пред двореца, докато празната каруца се отдалечаваше. Не можеше да повярва, че за цял следобед бяха раздали едва по три порции храна на човек. До утре на обяд щяха да са свършили, ако не и по-рано.
— В кого, милейди? — Аше наблюдаваше раздаването от върха на стената, застанал близо до Ядон. Разбира се, бе поискал да я придружи, но тя бе забранила. Сеонът беше основният й източник на информация за Елантрис и главатарите, затова не искаше да издава връзката между тях.
— Водачът — обясни Сарене и влезе през окичения с гоблени вход на двореца. Ядон си падаше твърде много по гоблените, поне за нейния вкус.
— Онзи Дух ли?
Сарене кимна.
— Преструва се, че следва заповедите на другите, но не е слуга. Аанден непрекъснато го гледаше, докато преговаряхме, сякаш търсеше одобрение. Възможно ли е да сме объркали имената на водачите?
— Възможно е, милейди — призна Аше. — Но елантрисците, с които говорих, бяха сигурни. Поне десетина пъти чух да споменават Карата, Аанден и Шаор. Никой не говореше за човек на име Дух.
— Приказвал ли си с тях в последно време?
— Бях насочил усилията си към стражите. — Аше изви настрани, защото един куриер притича край него. Хората имаха навика да пренебрегнат сеоните, което щеше да е обидно за човешки служител. Аше го приемаше без оплакване и дори не прекъсна диалога.
— Елантрисците не споделиха нищо, освен имената, милейди. За разлика от тях стражите имаха собствено мнение. По цял ден не правят нищо, само гледат града. Свързах наблюденията им със събраните имена и така изготвих доклада си.
Сарене спря и се облегна на една мраморна колона.
— Той крие нещо.
— Олеле — измърмори Аше. — Милейди, не мислите ли, че се престаравате? Решихте да се опълчите на гьорна, да освободите жените в двора от мъжко потисничество, да спасите икономиката на Арелон и да нахраните Елантрис. Може би трябва да оставите тайните на този мъж на мира.
— Прав си — кимна Сарене. — Твърде заета съм, за да се занимавам с Дух. Затова ти ще откриеш какво е намислил.
Аше въздъхна.
— Върни се в града — продължи Сарене. — Няма нужда да навлизаш навътре. Край портите се въртят достатъчно хора. Разпитай за Дух и за съюза между Аанден и Карата.
— Да, милейди.
— Чудя се дали не подценихме Елантрис.
— Не знам, милейди — каза Аше. — Това е много варварско място. Видях няколко зверства лично и последиците от предишни набези. Всички в града имат рани, а като чувам как стенат, явно много от тях са сериозни. Сигурно често се бият.
Сарене кимна отнесено. Не можеше да спре да мисли за Дух и как изобщо не приличаше на варварин. Той бе успокоил лордовете, бе разговарял с тях с лекота, сякаш не бе прокълнат, а те — хората, които са го затворили. Към края на следобеда почти бе взела да го харесва, макар да се притесняваше, че я разиграва.
Затова се държеше сдържано и дори студено с него, напомняйки си, че мнозина убийци и тирани изглеждаха приветливи, стига да го искаха.
Но сърцето й подсказваше, че този човек е искрен. Той криеше нещо, но наистина се опитваше да помогне на Елантрис. И по някаква причина бе загрижен за нейното мнение за него. Сарене тръгна към покоите си, опитвайки усилено да се убеди, че и тя не е загрижена какво той мисли за нея.


24.

Хратен се потеше в кървавочервената си броня заради яркото слънце. Поне се утешаваше, че представлява впечатляваща гледка с блестящите доспехи, застанал на стената. Естествено, никой не гледаше към него. Хората бяха насочили вниманието си към теодската принцеса и раздаването на храна, което бе организирала.
Решението й да влезе в Елантрис бе шокирало града, а това, че кралят й бе позволил, още повече. Стените на Елантрис се напълниха отрано с народ. Търговци и благородници се тълпяха по протежението на парапета. Идваха с изражението на хора, дошли да гледат сворденски бой с акули. Навеждаха се напред за по-добра видимост, защото предполагаха, че ще се случи истинско нещастие. Според общото мнение диваците щяха да разкъсат принцесата мигновено, а след това да я изядат.
Хратен наблюдаваше с примирение спокойното приближаване на елантрисците, които отказваха да изядат поне един страж, камо ли принцесата. Демоните му не желаеха да влизат в ролята си и по лицата на тълпата се четеше разочарование.
Ходът на принцесата беше майсторски и покосяваше мита за дяволите му с бруталната коса, наречена истина. След като аристократите на Сарене бяха доказали куража си, влизайки в Елантрис, гордостта щеше да подтикне и други да го сторят. Омразата към елантрисците щеше да се изпари. Хората не можеха да се боят от създания, които съжаляваха.
След като стана очевидно, че днес няма да има изядени принцеси, хората загубиха интерес и започнаха да слизат надолу в стабилен, недоволен поток. Хратен повървя с тях до подножието на стълбите, след което се насочи към деретския храм в Кае. Скоро до него спря една карета. Познаваше аона на вратичката: Рий.
Херцогът очевидно не беше доволен.
— Предупредих те за жената. Сега хората няма да намразят Елантрис, а ако това не стане, няма да намразят и Шу-Корат.
Хратен махна с ръка.
— Усилията на момичето са без значение.
— Изобщо не съм убеден.
— Колко би могла да продължи така? — запита Хратен. — Няколко седмици, най-много месец? В момента действията й са новост, но скоро интересът ще отшуми. Съмнявам се, че мнозина благородници ще се присъединят в бъдеще, дори да продължи с храненията.
— Но щетата е нанесена — изтъкна Телрий.
— Едва ли — възрази Хратен. — Лорд Телрий, минаха само няколко седмици, откакто съм в Арелон. Да, жената ни причини малка спънка, но това е дреболия. И двамата знаем, че аристократите са непостоянна тълпа. Как мислиш, колко време ще им трябва да забравят посещенията в Елантрис?
Телрий не изглеждаше убеден.
Хратен реши да опита друга тактика.
— Пък и моята работа в Елантрис беше само малка част от плана. Трябва да се фокусираме върху нестабилността на Ядон и срама, който ще изпита при следващото плащане на данъците.
— Кралят е сключил някакви нови договори с Теод — каза Телрий.
— Няма да са достатъчни да покрият загубите му — отвърна пренебрежително Хратен. — Финансите му са изчерпани. Аристокрацията няма да стои зад крал, който настоява тя да поддържа определено ниво на богатство, но не спазва собствените си стандарти. Скоро ще започнем да разпространяваме слухове за трудностите на Ядон — продължи гьорнът. — Повечето висши аристократи са и търговци. Те имат начини да наглеждат конкуренцията. Ще разберат колко зле е Ядон и ще започнат да се оплакват.
— Оплакванията няма да ме качат на трона — изтъкна Телрий.
— Напротив — настоя Хратен. — Също така ще намекнем, че ако станете крал, ще осигурите изгодно търговско споразумение с Изтока. Ще ви предоставя нужните документи. Ще има достатъчно пари за всички, нещо, което Ядон не успя да осигури. Хората знаят, че страната е на ръба на финансова криза. Фьорден може да ви измъкне от нея.
Телрий кимна бавно.
Хратен въздъхна наум. „От това разбираш, а?“ Щом не можеше да покръсти аристокрацията, поне можеше да я купи.
Тактиката не беше толкова сигурна, но щеше да мине пред Телрий, докато измислеше по-солиден план. Щом се разбереше, че кралят е фалирал, а Телрий е богат, имаше и други… възможности за натиск, с които да се направи лесна, макар и внезапна, смяна на управлението.
Принцесата беше блокирала грешната интрига. Ядон щеше да падне, докато тя раздава храна на елантрисците и се мисли за много хитра, че е провалила плановете му.
— Предупреждавам те, Хратен — изрече внезапно Телрий. — Аз не съм деретска марионетка. Водя се по кроежите ти, защото спази обещанието си да ми осигуриш богатство. Но няма да седя безучастно и да се оставям да ме водиш за носа.
— Не бих и помислил подобно нещо, ваше благородие — отвърна спокойно Хратен.
Телрий кимна и подвикна на кочияша да спре. Не бяха минали и половината път до деретския храм.
— Имението ми е в тази посока — каза ядосано Телрий и посочи напречната улица. — Можеш да продължиш пеша.
Хратен стисна зъби. Някой ден трябваше да научи този мъж как да се държи към деретските жреци. Но засега просто слезе от каретата.
С оглед на компанията и без това предпочиташе да върви пеш.


— Не съм виждал подобна реакция в Арелон — отбеляза един жрец.
— Съгласен съм — отговори събеседникът му. — Служа в Кае повече от десетилетие и никога не сме имали повече от няколко покръствания на година.
Хратен мина покрай тях на влизане в храма. Бяха дребни жреци и нямаше да им обърне внимание, ако не говореха с Дилаф.
— Наистина мина време — съгласи се Дилаф. — Макар че помня преди години, когато пиратът Дреок Дрезгавия нападна Теод, пак имаше вълна от покръствания в Арелон.
Хратен се намръщи. Нещо в думите на Дилаф го притесни. Продължи да върви, но хвърли поглед към артета. Дреок Дрезгавия бе нападнал Теод преди петнайсет години. Беше възможно Дилаф да помни събития от детството си, но откъде щеше да знае как са вървели покръстванията? Явно беше по-възрастен, отколкото Хратен предполагаше. Много повече. Той се замисли за лицето на Дилаф. Беше му дал около двайсет и пет години, но по лицето му си личаха белези от възрастта. Почти незабележими. Явно артетът бе от онези късметлии, които изглеждаха много по-млади. Арелонският жрец се правеше на неопитен, но кроежите и плановете му издаваха скрита зрелост. Дилаф бе много по-опитен, отколкото се правеше.
Но какво значеше това? Хратен поклати глава и отвори вратата на покоите си. Властта на Дилаф се увеличаваше, защото Хратен не можеше да намери подходящ и ревностен кандидат за нов главен артет. Още трима бяха отказали поста. Вече не подозираше, а бе сигурен, че Дилаф има нещо общо.
„По-стар е, отколкото предполагам. И печели влияние над жреците в Кае от много време.“
Дилаф твърдеше, че много от първите вярващи са дошли с него от южен Арелон. Преди колко време бе пристигнал в Кае? Очевидно по времето на Фьон, но и старият артет бе тук отдавна.
Дилаф явно бе в града от години. Сигурно през цялото време бе печелил влияние и авторитет сред останалите. Като се имаше предвид фанатичната му вяра в Шу-Дерет, несъмнено се бе сдушил с най-консервативните и твърди артети.
Точно тези, които Хратен бе оставил в града при първоначалното прочистване. Беше отпратил по-малко отдадените, които вероятно бяха обидени и притеснени от фанатизма на Дилаф.
Без да иска, беше разчистил пътя в полза на арелонския жрец.
Хратен седна на бюрото си, обезпокоен от това разкритие. Нищо чудно, че не можеше да намери нов главен артет. Тези, които бяха останали, познаваха Дилаф добре. Или се страхуваха да приемат поста, или бяха подкупени, за да не се пречкат.
И все пак бе невъзможно да е обсебил чак всички.
Трябваше да продължи да търси. Все някога един от жреците щеше да приеме поста.