Българска търсачка и начална страница

Джералд Даръл
Двама в степта
 

Първа част
Страната на дългия бял облак


Той имаше четиридесет и два сандъка, всички внимателно подредени, и на всеки един от тях ясно бе написано името му.
                                                                                                                                     Луис Карол — „Ловът на таласъма“


Ние възнамерявахме да проникнем незабелязано в Нова Зеландия, да огледаме и заснемем онова, което ни се искаше, и да се измъкнем също така незабелязано от там. Когато обаче нашият параход пристигна в Оклънд, разбрахме, че Управлението по природните ресурси, предупредено вече за нашето пристигане, е подготвило чудовищна програма за престоя ни. Първото указание за това бе появилият се на борда на парахода възнисък и набит мъж (напомнящ мускулестия Туидълдъм) с кръгли, невинни, бебешко сини очи и широка усмивка на лицето.
— Аз съм Брайън Бел от Управлението по природните ресурси — заяви той, сграбчи ръката ми и я стегна като че в желязно менгеме. — Управлението ми възложи да ви придружавам из Нова Зеландия и да се убедя, че сте видели всичко, което сте искали.
— Управлението е изключително любезно — отвърнах аз, — но всъщност не искам да безпокоя…
— Аз докарах вашия „Ландроувър“ от Уелингтън — прекъсна ме решително Брайън. — Вчера се видях с двама ваши колеги от Би-Би-Си. Те ще дойдат да се срещнат с вас.
— Това е много любезно… — започнах аз.
— Освен това — продължи Брайън, като че не бях казал нищо, и ме хипнотизира със сините си очи, — съставил съм ви програма. Зачертайте онова, с което не сте съгласни.
Той ми подаде цяла връзка изписани на пишеща машина листа, нещо средно между програма за официална кралска визита и планове за гигантски военни маневри. Програмата изобилствуваше от увлекателни предложения и указания като: „5 юни, 17.00 часа, оглед на кралските албатроси, Нос Тайароа“. Интересно, питах се изумено аз, вероятно и на албатросите е връчена подобна програма, в такъв случай те положително ще прелетят в стройни редици край мен и ще свият крила в знак на поздрав. Въпреки тези примамливи мисли малко се поразтревожих — никак не ми се искаше пътешествието ми из Нова Зеландия да се изроди в онова неприятно за мен екскурзионно пътуване по предварително определен маршрут. Въпреки това, преди да успея да изкажа каквото и да е мнение по въпроса, Брайън погледна часовника си, намуси се страшно, промърмори нещо под носа си и изчезна бързо от погледа ми. Стиснал здраво солидната програма в ръце, аз се облегнах, леко зашеметен, на перилата. Точно в този момент се появи Джеки
— Що за тип беше онзи човек с кафявия костюм, с когото говореше? — попита тя.
— Някой си Брайън Бел — отвърнах аз и й подадох програмата. — Той е от Управлението по природните ресурси. Изпратен е специално да организира нашия престой. Разбираш ли, нашия, с главно „Н“.
— Ако не се лъжа, на тебе точно това не ти се искаше! — каза Джеки.
— Именно — отвърнах мрачно аз.
Тя прегледа набързо програмата и повдигна многозначително вежди.
— Тези хора да не смятат, че ще годинясваме тук?
В този момент Брайън се върна и аз го представих на Джеки.
— Много ми е приятно — произнесе разсеяно той. — Така-а-а, целият ви багаж е вече на брега. Уредих всичко с митницата. Сега ще го натоварим и тръгваме за хотела. Назначил съм първата пресконференция за единадесет часа, а втората — за два и половина. Довечера имате интервю по телевизията, но за него е рано да се тревожим още отсега. Ако сте готови, можем да тръгваме.
Подтиквани от Брайън, ние излетяхме в пълно умопомрачение на брега и през следващите няколко часа попаднахме в такъв водовъртеж, в какъвто не бях изпадал никога до тогава. Когато пристигнахме в хотела, Брайън ни предаде в ръцете на представителя на отдела за информация, Тери Игън — дребен човечец с месести бузи, весел вид и приятен нрав.
— Оставям ви на Тери — обяви Брайън. — Ще се видим по-късно. Имам да свърша още нещичко.
Чудех се какво още нещичко има да свърши? Може би почетен караул от десет хиляди киви, които щяха да застанат в кордон из улиците на Оклънд? Макар и да познавах Брайън Бел много кратко време, аз не се съмнявах, че той е в състояние да организира дори и това.
Брайън ни остави и едва изчезна от погледите ни, нахълта първата тълпа журналисти. Хаосът нарастваше с всяка измината минута. Снимаха ни от всички допустими ъгли, а нашите изявления, дори и най-тъпите, се слушаха с такова благоговение, като че бяха изричани от двама велики мъдреци. След това последва дългоочакваната, но твърде кратка обедна почива и всичко започна отначало.
Късно следобед, когато си отидоха и последните журналисти, аз се вкопчих за Тери, както удавник за сламка.
— Тери — помолих го с прегракнал глас, — няма ли някое приятно и тихо местенце, където да можем да глътнем нещичко и да помълчим поне десетина минутки… някоя блажена нирвана, забранена за журналисти?
— Има — отвърна, без да се замисли Тери. — Ще те заведа… зная точно такова място.
— Докато вие се почерпите, аз ще се окъпя — каза Джеки.
— Добре, няма да се бавим — отвърнах аз. — Иска ми се нещо, което да поуспокои малко разклатените ми нерви. Ако още някой ме запита какво ми е впечатлението от Нова Зелания, ще започна да крещя.
— А! — възкликна Джеки — какво отговори на онази журналистка, която ти зададе този въпрос? Не успях да чуя.
— Той отговори, че малката част от пристанището, която успял да зърне, е просто прелестна — отвърна Тери и се закиска.
— Не биваше да й отговаряш по този начин — произнесе укорително Джеки.
— Защо? Глупавият въпрос заслужава глупав отговор.
— Хайде — подкани ме Тери, — и двамата имаме нужда да си разквасим устата.
Тръгнах след Тери, излязохме от хотела и закрачихме надолу по улицата. Свихме няколко пъти и Тери хлътна в една кафява врата. Последвах го, зажаднял за мира и спокойствието на очакващия ни рай.
Моите несигурни първи стъпки в Нова Зеландия ще отдавам винаги на факта, че ме запознаха твърде рано с понятието „лочене в пет часа“. В това понятие, като си помислите, има нещо възхитително пасторално, може дори да се каже идилично. Веднага си представяте картината на тлъсти, но изгладнели, току-що измити прасета, които нетърпеливо и признателно лочат топла ярма, донесена от мазолестите, но добри ръце на някой добродушен селянин, лъчезарен син на майката — Земя.
А колко далеч е истината от тази картина!
„Лоченето в пет часа“ е непосредственият резултат от идиотските закони за продажба на спиртни напитки в Нова Зеландия. За да не се напиват хората, пивниците се затварят в шест часа, непосредствено след като завърши работният ден на учрежденията. Ето защо веднага след излизане от работа всички се втурват като бесни към най-близката пивница и правят отчаяни опити да погълнат колкото се може повече бира във възможното най-кратко време. От всички мерки за борба против алкохолизма, които познавам, тази е най-безсмислената.
Раят на спокойствието, в който ме примами Тери, се намираше в разгара на „лоченето в пет часа“ и представляваше невъобразима гледка. Десетки зажаднели новозеландци обсаждаха бара в гъсти редици, разговаряха гръмогласно помежду си и се наливаха колкото се може по-бързо с бира. За да се ускори максимално пълненето на чашите, бирата се наливаше от дълъг маркуч с монтиран на върха му кран. Когато поставяха с трясък празните чаши върху бара, келнерът притичваше и бързо ги напълваше. Цялата операция не бе никак лесна и като че повече бира се разливаше върху бара, отколкото в чашите.
Бързо-бързо ме представиха на неколцина посетители, чиито имена не успях да чуя, и веднага те ми поднесоха по чаша бира. По едно време пред мен имаше осем чаши и тъй като в ръцете си държах още три, престанах да се ръкувам с когото и да било. От време на време като че по даден сигнал някой се провикваше: „Пийте, пийте, след минута затварят!“ От бирата и шума започна да ме цепи главата. Едва успях да изпия осмата чаша бира и в тази минута, като че по знак на зъл вълшебник, на тяхно място изникнаха нови осем. Новозеландското гостоприемство е щедро, но уморително. Внезапно се раздаде оглушителен звън на огромен меден звънец; като че се раздрънча обезумяла пожарникарска кола. Помислих, че в пивницата е избухнал пожар и дори си представих смътно как ще гасят пламъците с бълващия бира маркуч. В този момент забелязах, че Тери ме гледа печално.
— Съжалявам, Джери, затварят — произнесе тъжно той — трябваше да дойдем по-рано.
— Да, ужасно сбъркахме — излъгах го аз. Едва си пробихме път до улицата и се прибрахме, олюляващи се, в хотела, където Тери ме остави. Джеки изглеждаше възмутително свежа и отпочинала след банята.
— Почерпихте ли се? — попита тя.
Без да благоволя да й отговоря, аз се тръшнах върху леглото и затворих очи.
Тъкмо се унасях в блажена дрямка, на вратата се потропа и влезе Брайън Бел. В очите му гореше организаторски пламък.
— Здравейте! — поздрави бодро той. — Поотдъхнахте ли си?
— Чувствувам се така — отвърнах горчиво аз, — като че по чудо съм се спасил от удавяне в необикновено голяма бъчва с малвазия.
— Отлично — каза Брайън, като всъщност не се и опита да ме разбере. — А сега, тъй като утре сутринта тръгваме много рано и няма да ви се отдаде друга възможност, навярно ще се съгласите да отидем да видим кривоклюните. Имаме достатъчно време преди телевизионното предаване.
Усвоил съм един от основните закони на живота: искаш ли да научиш нещо ново, трябва да признаеш своето невежество. Кажете „не зная“, хората ще се изпотрепят да ви обясняват и показват, и в следващия миг всичко ви просветва.
— Какво е това кривоклюн? — попитах аз.
Кръглите сини очи на Брайън се закръглиха още повече от невежеството, което демонстрирах, но неговото добро възпитание го възпрепятствува да каже каквото и да е.
— Това е малка блатна птичка — започна да обяснява внимателно той като на недоразвито двегодишно момченце, — назована така поради обстоятелството, че човката й е извита на една страна. Среща се единствено в Нова Зеландия. Сега са останали твърде малък брой от тези птички — според мен, макар и да нямаме съвсем точни данни, едва ли надхвърлят 5000. На самия бряг на морето живее малка колония. Предлагам да прескочим да я видим.
Който и да е естествоизпитател, дори изпаднал в моето положение, не би устоял на предложението да види птица с извърната настрани човка, така че след малко покрайнините на Окланд останаха зад нас и ние излязохме на открито. Колкото по-нататък отивахме, толкова повече ме завладяваше някакво угнетяващо чувство; заобикалящата ни природа наподобяваше досущ приятния и леко хълмист пейзаж на пограничния район между Дорсет и Девон: обрасли със сочна зеленина хълмисти склонове, изпъстрени от белите като маргаритки овчи стада; малки, грижливо оградени с жив плет ниви, с невисоки, възпиращи ветровете гъсталаци; дори край пътя излитаха скорци, косове и дроздове, а високо над главите ни висеше чучулига и изпълняваше своята вечерна песен. Да биеш, изпълнен с огромно желание, целия този дълъг път от Англия дотук, за да се окажеш във втора Англия, ми се стори крайно изтънчено мъчение, което в допълнение на погълнатата бира се оказа почти непоносимо. Когато заподскачахме с колата по някакъв коларски път, устремени към морския бряг, аз изпаднах в потиснато настроение и започнах да се чудя за какъв ли дявол сме се домъкнали чак до Нова Зеландия. Ако от сега нататък щяхме да срещаме само косове и чучулиги, по-добре да си бяхме останали в Англия.
Брайън намали хода на Ландроувъра, премина през стадо овце, които затресоха гъстото си руно и се разбягаха на всички страни, и спря до един жив плет. Зад плета се простираше неравна и туфеста земя, преминаваща в гладка ивица от засъхнала тиня, последвана на свой ред от чакълест бряг, плискан от водите на сиво и неприветливо море. Брайън ни обясни, че кривоклюните обикновено се хранели на дълга чакълеста ивица земя отляво на нас, но по време на прилива, когато ивицата останела под водата, те се премествали на равния тинест участък, разположен точно пред нас. Колкото и да напрягахме зрението си, не виждахме никакви птици. Брайън промърмори сърдито подобно на всеки организатор, комуто нещо не върви, и закрачи бавно надолу покрай живия плет. Ние го последвахме. Духна остър и студен вятър, заръмя леко и в главата ми нахлуха мисли за топла баня и меко легло. Брайън неочаквано спря и вдигна бинокъла към очите си.
— А! — възкликна победоносно той. — Ето ги! Не точно там, където трябваше да бъдат, но все пак ги открих.
Насочих бинокъла, накъдето показваше Брайън. В първата минута не видях нищо друго, освен голямо пространство неприветлива сива тиня, без каквито и да е признаци на живот. След това забелязах нещо като огромен воален шал, който се развяваше върху тинята, като че духан от силен вятър. Огледах го по-внимателно. Оказа се истински конгломерат от нагъсто скупчени малки птички, изпълняващи странни въртеливи движения, в резултат на които всички постоянно мърдаха, но оставаха по местата си. Ние се намирахме твърде далеч и не виждахме с какво се занимават, затова тръгнахме предпазливо през неравната земя, която ни отделяше от тях, и успяхме да се доближим на около шестдесетина метра, без да ги обезпокоим ни най-малко. Едва тогава видяхме ясно с какво се занимават. Това бяха най-необикновените групови действия на птици, наблюдавани някога от мен.
Дребни като попадийките, кривоклюните имаха синкавосиво оцветени гърбове и бели коремчета. Напреко на главите, непосредствено над очите им, преминаваше бяла ивица, а под брадите си носеха съвсем черни лигавчета. Малките им човки бяха извити надясно и наподобяваха градинарски ножици. Комбинацията на техните закръглени като кубета глави и тъмните им очи ги караше да изглеждат някак си необикновено чипоноси. Тяхното поведение ме заинтересува много повече, отколкото необикновената форма на човките им. Върху площ от петдесетина квадратни метра се трупаха петдесетина птици; застанали на един крак, всички бяха извърнали глави към вятъра. Забелязах също така, че всяка птица се намираше на около тридесетина сантиметра от своите съседи. Те стояха накокошинени, мигаха с тъмните си очи, едва устояваха с крехките си телца на напора на вятъра и изглеждаха невероятно печални. Неочаквано и без никаква видима причина една от тях, както си стоеше на един крак, подскочи петдесетина сантиметра напред. Това, разбира се, наруши стройния ред на цялата група, наложи се съседите на подскочилата птица също да се преместят, след тях — останалите и така нататък. По този начин, на определени интервали от време всичките птици се раздвижваха, но всяка запазваше точно определеното си място в групата. Колкото и внимателно да наблюдавах, не успях да разбера причината на този неочакван изблик на движение, защото те нито играеха, нито се хранеха. Птиците стояха като отчаяни, бедни сирачета и от време на време, за да разсеят скуката, започваха странна игра на „дама“.
Смятало се, по думите на Брайън, че необикновената форма на клюна помага на птиците при хранене. Кривоклюните много лесно пъхат своя чудноват клюн под камъните, където търсят дребни раковинки и други морски животинки, с които се хранят.
Ние наблюдавахме около час апатичните, движещи се и подскачащи кривоклюни и макар през цялото време сред тях да кипеше оживена дейност, групата като цяло се бе преместила едва около метър от мястото, където я видяхме за първи път. Колкото и увлекателна гледка да представляваха птиците, настана време да си отиваме. Качихме се с нежелание в Ландроувъра и поехме обратно под дъжда към Оклънд. Чувствувах странно успокоение от вида на кривоклюните. Те представляваха истинско знамение, че в края на краищата ние все пак сигурно щяхме да видим някои интересни неща в Нова Зеландия.


Първа глава
Гейзери, уеки и каки


Ако срещнем страшната птица Джабджаб, трябва да напрегнем всички сили, за да се справим с нея.
                                                                                              Луис Карол — „Ловът на таласъма“

На следващата сутрин станахме безбожно рано (още се чувствувах махмурлия от „лоченето“), скоро след това напуснахме Окланд и отново потънахме в „английската“ природа с обикновените тягостни изгледи на скорци, дроздове и косове, които донякъде оживяваха пейзажа. Брайън шофираше колата и вършеше това, както и всичко, с което се наемеше, изключително добре. Моята симпатия и уважение към него растяха ежедневно и щяха да се засилват през следващите няколко седмици, които прекарахме заедно с него. Той се оказа спокоен и находчив човек и, най-важното, познаваше превъзходно работата си. Безпокоеше се най-много от всичко да не би оцелелите местни видове новозеландски диви животни да изчезнат от лицето на земята в резултат на недостатъчно строги и действени закони или мерки. По време на пътуването той ми съобщи за всички затруднения на Управлението по природните ресурси в неговите усилия да спаси онова, което е останало от фауната на Нова Зеландия.
Преди всичко, обясняваше Брайън, трябва да се има предвид, че Нова Зеландия геоложки е съвсем млада страна и повечето нейни скални формации са изключително меки. На някои места камъкът буквално може да се натроши с ръка. Тази мека скала е покрита с тънък почвен слой, защитен на много места от гори, а по върховете — от разни видове треви. Хората от племето „ловци на моа“ били първите заселници на Нова Зеландия, наречени така, защото главният източник на съществуването им бил ловът на вече изчезналата, наподобяваща щраус птица, наречена моа. Макар да палели и секли горите, ловците на моа не им нанесли особено голяма вреда. След това се появили маорите и започнали да изтребват ловците на моа. При маорите горите и пасищата пострадали много повече от пожари и сечи. Накрая пристигнали европейците и се заели така последователно с работата си, че скоро огромни пространства останали без гори и трева. Започнали да се появяват голи и разядени от ерозията места. Една от първите (и без съмнение най-глупавата) грижа на ранните заселници се състояла в пренасяне на животни и птици от „старата родина“. Дотогава природата (която изобщо си знае много добре работата) била изработила чудесно равновесие в животинския свят. Бозайници не се срещали, с изключение на малък брой прилепи, имало няколко вида малки, чудесно оцветени и безвредни влечуги, и множество красиви птици. До появата на хората, по-точно на европейците, Нова Зеландия представлявала същински рай за птиците: гъсти гори, пасища, изобилие от насекоми и фактически липса, на каквито и да е хищници. В този хармоничен рай били заселени косове, дроздове и скорци, диви патици, неми лебеди, полски чучулиги, фазани, зеленики, горски завирушки, домашни врабчета, сипки, кадънки и овесарки. Това са само част от европейските видове, в допълнение на които се появили и някои екзотични птици, като индийски майни, белогърби свраки, розови папагали и черни лебеди. Неудовлетворени от този акт на престъпна глупост, европейците заселили и следните бозайници: благороден елен, елен — лопатар, японски елен, вирджински елен, горско дребно кенгуру, дива коза, американски лос, индийски елен, непалски планински козел тар, вапити, явански елен, руса. Междувременно, разбира се, заселниците продължили да изсичат горите и да унищожават тревата. Естествената среда се нарушила, появила се конкуренция с непознати дотогава животни и не е чудно защо редица чудесни новозеландски птици изчезнали напълно, а останалите започнали постепенно да намаляват. Много уникални видове птици живеели из малките островчета по крайбрежието и макар и необезпокоявани, техният брой не бил особено голям. Много от тези птици изчезнали напълно в резултат на преднамерено или случайно заселване на котки, които впоследствие подивявали, или на овце и кози, които също водели свободно съществуване и унищожили растителността, т.е. естествената среда на птиците. Дори и сега по думите на Брайън Управлението по природните ресурси полагало големи усилия да избави островите от вредителите, преди някои от птиците да са станали жертва в тази неравна борба. По пътя Брайън непрестанно подкрепяше своите думи с най-красноречиви примери.
— Погледнете — казваше той, спираше колата край пътя и сочеше някой гол хълм. Оголена от тревата, а впоследствие и от горния почвен слой, меката му скала се свличаше като лавина в долината под него. Ето ви пример на прекалено унищожаване на тревата от тревопасните животни. Пашата на овце е забранена над триста метра надморска височина, но забраната не се спазва. А какво се получава в резултат на това? Тревата изчезва; връхният слой почва изчезва, скалата се напуква и започва да се рони право надолу в долината. Това свличане причинява завиряване на водата, тя пък от своя страна измива почвата на долината, която на пръв поглед не е заплашена от нищо.
От време на време той спираше в покрайнините на гората и ни показваше млади фиданки, „опръстенени“ от докараните в страната елени — елените изгризват в кръг нежната кора на стволовете им и по този начин ги унищожават. Най-ироничният пример представляваха може би телеграфните и телефонните стълбове, по средата на които бяха заковани някакви цинкови огърлици.
— Против опосумите са — обясни Брайън. — На някакъв умник му хрумнало, че опосумите имат красиви кожи и се заел да ги отглежда. Той внесъл животни от Австралия и започнал работа. От това, разбира се, не излязло нищо. Сега представляват същински бич. Те не само изяждат пъпките, младите фиданки и кората на дърветата, но се катерят по електрическите стълбове, измират от електрическия ток, причиняват късо съединение и оставят цели градове без осветление. Ето защо се налага на електрическите стълбове да се монтират тези метални огърлици, които пречат на опосумите да се катерят по тях.
Към десет часа пристигнахме в малък градец, разположен на брега на езерото Уангейп. Тук трябваше да се срещнем с режисьора Крис Парсън и оператора Джим Сандерс. Спряхме пред малко кафене наблизо до езерото, но от тях нямаше и помен. Брайън погледна сърдито часовника си.
— Нищо не разбирам — каза разтревожено той, — трябваше вече да са пристигнали.
— Може да са отишли към езерото! — предположих аз.
— Не е изключено — произнесе неуверено Брайън, — но нали се уговорихме да се срещнем пред кафенето! Все пак да отидем да проверим.
Ние оставихме Ландроувъра и се изкачихме до върха на обраслия с трева хълмист склон, който се извисяваше над езерото. Слънцето блестеше на ясносиньото небе и гледката беше чудесна. Всъщност тук имаше две, дори три големи езера, съединени помежду си от много тесни „канали“ и изпъстрени с множество обрасли с дървета и тръстика островчета. Леко хълмистата местност около бреговете на езерото бе потънала в ярко смарагдова зеленина, осеяна тук-там с групички тополови дървета, чиито обгорели от слънцето корони едва-едва започваха да се багрят в златистокафяво. Погледът ми обаче бе прикован от повърхността на езерото — върху него плуваха по отделно или на огромни флотилии такова гъмжило черни лебеди, че просто онемях. От време на време някои от тях се вдигаха лениво във въздуха и политаха след отраженията си над гладката повърхност на водата. Имаше толкова много лебеди, че беше невъзможно да се определи дори приблизителният им брой: накъдето и да погледнеше човек, навсякъде плуваха или летяха лебеди, цялата повърхност на езерото като че непрестанно се движеше. Изглеждаше просто невероятно, че тази огромна маса от птици намира достатъчно храна дори и сред тези огромни водни простори.
— По наши пресмятания — каза накратко Брайън — лебедите в това езеро наброяват десет хиляди. Ние, разбира се, от време на време организираме отстрел, за да не се размножават прекалено много, но това е празна работа.
— Предполагам, че ако ги нямаше тези пълчища от австралийски натрапници, езерото щеше да гъмжи от новозеландски патици — попитах аз.
Брайън сви рамене.
— Да — отвърна той, — езерото би било чудесно за патици. Но както вече ви казах, това е бедата на Нова Зеландия. Ние докарахме всички тези проклети животни и сега сме безсилни пред тях. В това се състои и един от главните проблеми на нашето Управление.
Първите черни лебеди пристигнали през 1864 г. в Нова Зеландия от Австралия и ако се съди по лебедите в езерото под нас, те се бяха приспособили чудесно към новата за тях обстановка. Най-лошото при тези красиви и грациозни птици е, че се хранят близо до брега (преди всичко с водни растения) и естествено доставят храната си от по-голяма дълбочина, отколкото патиците. По този начин те обрекли патиците на глад, а като замърсили водата и бреговете, окончателно ги пропъдили. В езерото под нас нямаше нито една патица — докъдето ни достигаше погледът, не виждахме нищо друго, освен черни лебеди.
Моите размишления за човешката глупост бяха прекъснати от боботенето на автомобилен двигател. Ние се спуснахме по склона към пътя и видяхме Крис и Джим да се измъкват от колата.
— Здравейте! Здравейте! — извика Крис с необичайно за него въодушевление и се спусна към нас.
Крис е човек със среден ръст и черна коса. Под гъстите му клепачи блестят зелени очи, а на носа му би завидял и Уелингтънският херцог. Обикновено сдържан и спокоен, той не можеше да се нарадва на това свое първо голямо пътешествие в чужбина и при здрависване едва не ни изкълчи ръцете.
Операторът Джим е нисък брюнет с красиво и фино изваяно лице, каквото може да се види по римските медальони, и с една от най-чаровните и подкупващи усмивки, каквито може да си представи човек. Той говореше лек и приятно гърлен западноанглийски, едно от онези привлекателни английски произношения, които събуждат представа за приятни неща, за затихнали по здрач пчелни кошери или за прохладна ябълкова градина в горещ летен ден.
— Ама че работа! — възкликна Крис със самодоволен вид, като че сам е сътворил Нова Зеландия. — Ако преди два месеца някой ми беше казал, че ще се срещнем на бреговете на езерото Уангейп, в сърцето на Нова Зеландия, и то точно навреме…
— Вие не дойдохте навреме — прекъсна го строго Брайън. — Закъсняхте половин час.
— Нищо подобно — възмути се Крис, — пристигнахме преди половин час, но след като не ви заварихме тук, отидохме нагоре по пътя и направихме няколко панорамни снимки на езерото.
— А, така ли! — възкликна малко поуспокоен Брайън. — Хайде да изпием по чашка чай, а след това ще се спуснем към езерото.
На чашка чай и огромна купчина препечен хляб обсъдихме с Крис какво да снимаме, когато слезем до езерото. Темата на програмите, които се канехме да подготвим, бе, разбира се, опазването на природата. Искаше ни се да покажем какво се върши за опазването на дивите животни в посетените от нас страни, като се постараем да изтъкнем необходимостта от опазване не само на животните, но и на заобикалящата ги среда. Тъй като не познавах страните, които посещавахме, това ме затрудняваше, ето защо веднага след пристигането ни се мъчех да узная колкото се може повече по интересуващите ме въпроси, за да съставя някакъв що-годе сценарий за Крис и Джим.
— По пътя от Окланд насам — казах аз — се опитвах да изкопча от Брайън всичко, каквото знае, и според мен трябва да се постараем да осветлим следните проблеми: първо, невероятно глупавото внасяне на животни в Нова Зеландия, повечето от които впоследствие са се превърнали в истинска напаст — тукашните черни лебеди са уместен пример за това; второ, изменението на средата, което дава своето отражение както върху хората, така и върху животните, а това е повсеместното изсичане на горите в миналото и унищожаването на тревата, което се извършва днес от тревопасните. Довечера ще нахвърлям един сценарий по тези въпроси, но според мен непременно трябва да заснемем лебедите. Така и така са ги заселили тук, превърнали са се във вредители, това е така, но в същото време са изключително ефектни и безкрайно грациозни. Какво ще кажете?
Крис, както винаги в моменти на размисъл, притвори очи като ястреб, отдръпна се зад огромния си нос и прие изражението на страдащ от неправилно храносмилане лама.
— Хм! — изсумтя накрая той. — Предпочитам първо да видя сценария, но както каза, внесените тук животни са се превърнали във вредители и очевидно ще играят важна роля в него, затова смятам, че трябва да заснемем колкото се може повече материал за лебедите.
— Черни лебеди има и в Бристолския зоопарк — отвърна с пълна уста Джим. — Пречеше ли нещо да ги заснемем там? За какъв дявол сме се дотътрили чак до Нова Зеландия… харчим на вятъра пари… Една бърза обиколка из Бристолската зоологическа градина и шапка на тояга!
— Не му обръщай внимание! — произнесе с достойнство Крис. — Операторите, с редки изключения, са недодялани и груби.
— А-ха! — възкликна Джим — аз поне зная, че съм недодялан и в това се състои моето предимство пред теб. Винаги съм казвал: Опознай преди всичко себе си. Я погледнете Крис, живурка си със сума ти недостатъци, без да се усети поне за един от тях. И това е хубавото, греши колкото можеш. Нищо не се знае, току-виж се появи изневиделица някой и се заеме с твоето превъзпитание. За къде сме тогава?
— Засилил се е някой да се заеме с твоето превъзпитание! — отвърна със съкрушителен тон Крис.
Не след дълго се спуснахме по една разбита пътека до езерото. Застанал край голяма лодка с мощен извънбордов двигател, там вече ни очакваше надзирателят. Разопаковахме кинокамерата и звукозаписвателната апаратура и ги поставихме в лодката. Хенри запали двигателя и ние се плъзнахме бързо по огледалните води на езерото по посока на най-голямата група лебеди. Искаше ни се първо да заснемем излитащи лебеди, защото ни се струваше, че по този начин ще покажем най-нагледно огромния им брой. Хенри насочи лодката към един участък, където водата просто не се виждаше от гъстата маса на струпаните птици, форсира до крайност двигателя и когато от най-близките птици ни отделяха само стотина метра, изключи го и остави лодката да се движи по инерция. Цялото птиче сборище се опита час по-скоро да се отдалечи от нас, но лодката се движеше по-бързо и скоро най-плахите излетяха във въздуха. Това причини истинска паника и в следващите няколко секунди пет — шестстотин лебеда с отчаяни усилия се помъчиха да се откъснат от водата. Пепелявосивата и черна перушина, клюновете и краката с цвят на червен восък представляваха великолепна гледка, когато лебедите разпениха смълчаните води на езерото при своето излитане. След като се извисиха във въздуха и закръжиха над главите ни, плясъкът на размахващите им се крила наподобяваше аплодисментите на публика, претъпкала огромна и вибрираща концертна зала. Изтеглили дълги шии, птиците кръжаха над нас и като че в небето се рееха стотици черни кръстове, само белите връхчета на крилата им блестяха като малки пламъчета на фона на черната перушина. Скоро синьото небе над езерото се изпълни с кръжащи лебеди, също като че някой разпръсна в него безброй огромни черни конфети. Човек изпитваше страх при това пищно карнавално шествие, защото осъзнаваше, че е резултат на безотговорното внасяне в страната само на няколко двойки от тези птици преди малко повече от сто години. Едва ли можеше да се намери по-убедителен пример за това, какви груби грешки може да допусне човекът, ако започне да се бърка в работите на природата.
Ние продължихме да се движим шумно насам-натам по повърхността на езерото и срещнахме няколко по-млади лебеди, твърдо решили да не се поддадат на всеобщата паника. Те плуваха невъзмутимо и спокойно, както подобава на лебеди. Свили прилежно крила, сливащи се с останалото оперение, телата им наподобяваха раковина, над която елегантно се извиваха шиите им, приели формата на буквата S. Постепенно обаче, с приближаването на лодката, безпокойството им нарастваше, те разтваряха все повече и повече крила, заопъваха шии, докато съвсем ги изправиха. Лодката ги наближаваше все повече и лебедите издадоха недоволни крясъци, разпениха водата със силни удари на крилата и излетяха сред облаци от пяна, повлекли блестящо алените си крака след себе си.
В края на краищата заснехме всичко, което искахме, и се насочихме към брега. Едва пристигнахме, разбунените черни облаци на лебедите се спуснаха отново върху повърхността на езерото и когато кацаха върху тъмната водна шир, по нея като че се плъзгаха дълги стрели. Напълно доволни от снимките, ние опаковахме апаратурите, пресушихме още един грамаден чайник, изядохме огромно количество препечен хляб и пристъпихме към следващия етап от нашето пътешествие.
Целта ни този път представляваше един град, наречен Роторуа, несъмнено най-необичайният и най-несигурният град в света, защото откъдето и да го погледнеш, излиза, че е построен върху същински кратер на вулкан.
При влизане в Роторуа, както и в много други новозеландски градове, човек има чувството, че е попаднал в Холивуд сред декорите на каубойски филм. Струва ви се, че ако свърнете зад дървените къщи по главната улица, ще установите, че такива къщи не съществуват, защото всичко е бутафория. Най-забележителното при влизане в Роторуа е вонята, която отначало приписвате на милиони развалени яйца, а след две-три вдишвания определяте безпогрешно като чудесен аромат на сяра. Всеки човек с тънко обоняние я чувствува изключително силно, струва му се дори, че може да я докосне. Съществуват и други зловещи белези, които подсказват, че градът се различава напълно от останалите. Тук-там по тротоарите, дори сред чакълестата настилка по средата на улиците се виждат пукнатини, от които излизат игриви струйки бяла пара, също като че са заровили малка парна машина, която продължава да работи. Това придава на улиците някаква ужасяваща привлекателност, която понякога може да се окаже опасна. Брайън ни разказа, че малко преди нашето пристигане някакъв човек си поправял мазето и когато замахнал с кирката, без да иска, направил отвор, от който бликнала гореща пара и го убила. В старанието си той бил засегнал, така да се каже, главната артерия на някой вулкан, за което заплатил с живота си. Когато чу всичко това, Джим настоя най-категорично да се откажем от планираното пренощуване в Роторуа и да продължим към следващия град, но никой не го послуша.
— Вие просто не сте с ума си — убеждаваше ни той. — Помнете ми думите, утре сутринта ще намерят в леглата ни само варено месо. А вонята! Как може човек да сложи нещо в уста при тази воня? Всичко вони на сяра.
Трябва да призная, че той бе абсолютно прав — всичко, което вкусихме в Роторуа, излъчваше силния и познат аромат на развалени яйца. Аз се опитах безуспешно да обясня, че храната във всеки обикновен новозеландски хотел печели от този аромат.
Когато уредихме въпроса с прехраната и пренощуването, Брайън ни поведе да разгледаме, както той се изрази, „минералните извори“. Честно да си призная, не изпитвах особено желание да ги видя, защото това название, поне за мен, е свързано с възпоминания за ужасни места, където стари и немощни мъже и жени се придвижват в инвалидни колички от един до друг извор, кашлят, храчат и поглъщат най-отвратителната вода (ако се съди по вонята й), бликнала от недрата на земята. За всеки, който смята, че времето на знахарството отдавна е преминало, би било крайно поучително да посети за кратко време едно от тези места. Скоро обаче се убедих, че под „минерални извори“ Брайън разбира нещо съвсем друго, и останах много доволен, че ги видях. Онова, което ни показа той, бе просто удивително. Ние отидохме до покрайнините на града, оставихме Ландроувъра и се спуснахме пеш до една долина. Вонята на развалени яйца изведнъж се усили хиляди пъти, а въздухът се овлажни и се затопли. Ние свихме по пътеката и като че ненадейно се пренесохме милиони години назад в дните, когато Земята е била още съвсем млада, неоформена и топла. Ето скалите тук се огъваха и начупваха в най-причудливи форми, а от пръснатите по тяхната повърхност дупки и пукнатини бликаха от време на време, като пулсираща от скъсана артерия кръв, струи пара — някои малки, други високи до два, два и половина метра, подчинени на някакви загадъчни тласъци, породени в недрата на земята. Струйки пара лениво се виеха дори и над най-малките пукнатинки на скалите, затова въздухът бе пропит от влага и предметите едва прозираха през трептящия воал на парата. Някои от по-големите гейзери изхвърляха в продължение на десетина минути стълбове пара, достигащи четири — пет метра височина, след което всичко загадъчно утихваше, за да се поднови след малка пауза, придружено от чудновато бучене и свистене. Ако случайно попаднете върху някой от тези отвори по време на изригване, това може да ви струва живота, тъй като температурата дори на пръскащите от гейзерите водни капки превишава чувствително температурата на водата, с която обикновено се миете.
Ние преминахме внимателно през хлъзгавия и малко опасен участък и се озовахме на брега на малко поточе. Обвито от пара, то бълбукаше весело в каменистото си корито. Температурата на водата надвишаваше тридесетина градуса. Пресякохме поточето, упътихме се надолу по долината и неочаквано се озовахме сред калните басейнчета. Те ми се видяха особено интересни и около половин час буквално не можех да се откъсна от тях. Басейнчетата варираха на големина: едни заемаха доста големи площи, други приличаха на малки кръгли масички. И цветът им беше различен — от бледия цвят на кафе с мляко до плътното тъмнокафяво. Цветът и съставът на тези басейнчета наподобяваше цвета и състава на врящ млечен шоколад. Калта наистина като че вреше. В действителност, макар и гореща, тя не вреше, но това впечатление се създаваше от малките струйки пара, които си пробиваха път нагоре през лепкавата маса. Повърхността на басейнчетата изглеждаше гладка и съблазнителна, като че подканяше всеки да бръкне с лъжица и да започне да яде. Върху неподвижната повърхност изведнъж се издуваше малко мехурче, голямо колкото яйце на кос. То се увеличаваше бавно и ставаше колкото топка на пинг-понг, дори колкото портокал, ако калта бе достатъчно гъста. После мехурът се пукаше, издаваше силно и интересно „глап“, образуваше се миниатюрен „лунен кратер“, който постепенно се запълваше и басейнчето отново ставаше гладко, после се събираше нова пара и представлението се повтаряше отначало. В някои басейнчета, където парата напираше по-бързо навън, шест — седем мехурчета се подреждаха в кръг и буквално „запяваха“ заедно. Това ми заприлича много на камбанен звън, защо мехурчетата се различаваха по големина и при пукването си даваха различни звуци. Парата си пробиваше път на равни промеждутъци от време и тумбестите мехури изпълняваха своя мелодия: „глоп… плип… глаг… плип… сплоп… плип… глаг… плип… сплоп… плип“ и така нататък. Всичко беше толкова очарователно, че се привеждах ту над едно, ту над друго басейнче и се заслушвах, прехласнат, в изпълнението на тези оркестри от мехурчета. Току-що бях открил една изключително талантлива група от седемнадесет „музиканта“, които изпълняваха нещо особено хармонично и сложно, което по мое убеждение можеше да съчини само един Бах, и се чудех как да ги склоня да подпишат договора, за да ги заведа в Англия да изнесат концерт във Фестивал Хол (да кажем под диригентството сър Малкълм Сарджент), когато ме върнаха отново грубо на земята. Крис изникна от мъглата с вид на леко откачен Данте и извика:
— Хайде, моето момче, стига си се забавлявал с кални кюфтета. Открих шест подредени в редица гейзера. Изригват фантастично. Искам да заснема как ти и Джеки минавате пред тях.
— Винаги ти идват очарователни идеи! — отвърнах горчиво аз, откъснах се от пеещите мехурчета и го последвах в мъглата. Наистина подредени почти в една линия, шест високи четири — пет метра гейзера, бликаха весело, подсвиркваха и си подвикваха един на друг.
— Ето ги! — заяви гордо Крис. — Сега искам двамата с Джеки да минете пред тях от онази скала и да спрете ето тук.
— Ще получим ли премия за опасен труд? — попита Джеки.
Сив воал ситни водни капчици покриваше тъмните й коси и тя изглеждаше преждевременно побеляла.
— Ще получите премия само ако изригне Голямата Берта — ухили се Крис.
— Какво представлява Голямата Берта? — попитах аз.
Крис посочи голям отвор в скалите, близо до мястото, през което ни караше да преминем.
— Голямата Берта се намира в този отвор — обясни той. — Изглежда, тя е най-големият от тукашните гейзери, но изригвал съвсем нередовно, веднъж на десет — петнадесет години. Казват, че когато изригнел, изхвърлял струята на петнадесетина метра височина. Гледката сигурно е великолепна! — В гласа му прозвуча тъжна нотка и аз го погледнах изпитателно в очите.
— Дай да се разберем — отвърнах аз. — Нямам ни най-малкото желание да се навъртам, при каквито и да е обстоятелства край петнадесетметров гейзер.
Двамата с Джеки заехме определеното ни от Крис място и зачакахме търпеливо, докато приготвят кинокамерата и звукозаписващата апаратура, после по негов сигнал тръгнахме през скалите. Малките гейзери зад нас бликаха весело и създаваха наистина впечатляващ фон.
Едва изминахме половината път, земята под нас се разтресе, разнесе се шум, наподобяващ оригване на Гаргантюа, последвано от свистене, после Голямата Берта изхвърли неочаквано струя вряща вода, дебела колкото ствола на дърво, която се стрелна нагоре точно над главите ни. Струята се извисяваше все по-нагоре и по-нагоре, после върхът й се пречупи, тя се разпръсна като фонтан й ни поръси с горещи капки вода. Двамата с Джеки си плюхме на петите и побягнахме. Не си спомням да съм бягал толкова бързо от времето, когато ме подгони едно разгневено гну. Ние дотичахме, запъхтени, до подскачащите от възторг Крис и Джим, докато Брайън стоеше с широка и горда усмивка на лицето, като че лично бе организирал изригването на Голямата Берта.
— Великолепно! — извисяваше глас Крис над свистенето на Голямата Берта. — Просто великолепно! По-добре от това не можеше да се измисли.
Ние с Джеки приседнахме на един влажен камък да си поемем дъх и се спогледахме.
— Вашият живот е безкрайно интересен, мистър Даръл — каза той. — Истински ви завиждам.
— Наистина, същински безкраен празник от вълнения и удоволствия — отвърнах аз, избърсах мокрото си от водата лице и се опитах да запаля цигара с овлажнена клечка кибрит.
— Не разбирам от какво сте недоволни — каза Крис. — Вие се намирахте съвсем настрани.
— Не в това е работата — отвърнах аз. — Ти ме уверяваше, че този дяволски гейзер изригвал веднъж на стотина и няколко си там години. Представи си, че в изблик на младежки ентусиазъм бях решил да седна върху отвора? Щеше да ми направи такава клизма, че от втора нямаше никога вече да имам нужда.
Докато Крис и Джим направиха от различни ъгли няколко нови снимки на Голямата Берта, ние с Джеки се полюбувахме още малко на калните басейнчета, след което прибрахме съоръженията и се измъкнахме от долината. На върха се спрях и огледах отново обърканите и изкривени скални формации, стълбовете свистяща пара, блесналите кални басейнчета, очертанията на които сега се губеха сред гъстата мъгла, причинена от изригването на Голямата Берта. Целият пейзаж наподобяваше картина от Густав Доре и аз не бих се удивил, ако зад някоя скала изведнъж се покажеше динозавър, тръгнал да се потопи в някой от калните басейни.
След като пренощувахме в Роторуа (въпреки мрачните предсказания на Джим нито един от нас не се свари в леглото си), отново се отправихме към Уелингтън, разположен в най-крайната точка на Северния остров. След няколкочасово пътуване, по време на което ни дойде до гуша от внезапните викове: „Гледайте!“, за да зърнем само някоя горска завирушка или сипка, Брайън свърна по един път покрай брега на голямо и спокойно, заобиколено от могъщи дървета езеро, където накрая успяхме да видим новозеландски птици. Разбира се, и това езеро гъмжеше от черни лебеди, но техният брой все пак не бе толкова голям, че да прогони напълно местните обитатели, така че ние изскочихме въодушевени от Ландроувъра и след малко, въоръжени с камери и бинокли, всички се заеха със своята работа: Крис и Джим снимаха, Джеки, Брайън и аз наблюдавахме птиците, като Брайън ги идентифицираше и описваше накратко техния начин на живот и разпространение. Най-често срещани и най-красиви се оказаха райските птици. Няколко двойки от тях се хранеха в плитчините на десетина метра от нас. Една от най-забележителните особености при тях е разликата между мъжката и женската. На пръв поглед те като че са представители на два абсолютно различни вида. Главата, вратът и гърдите на мъжкия са блестящо черни; гърбът също е черен, с изящно бели резки, докато отдолу е ярко лисичо рижав, също с тънки бели резки. Женската е пълна противоположност на мъжкия — и тя като него има черен гръб, осеян с бели резки, но гърдите и долните й части са лисичо рижави с бели резки, а главата и вратът — съвсем бели. За първи път виждах толкова красиви птици и от началото взех женската за мъжка, защото нейното оцветяване я караше да изпъква повече, но Брайън ме разочарова. И все пак твърде любопитно е, че женската е много по-ярко украсена от мъжкия, в края на краищата на нея се пада опасното задължение да седи в гнездото, когато защитната окраска е от особено голямо значение.
След райските патици най-често срещаният новозеландски вид е черното зимно бърне. Много по-внимателни от останалите, тези птици плуваха на малки групички далеч от брега, така че трябваше да се задоволим да ги наблюдаваме само с бинокъл. Малки, добре сложени, с къси и тъпи човки, те плуваха енергично и дяволито. Имаха черни глави и шии с възморав блясък отгоре и зелен отдолу. Телата им над „ватерлинията“ също бяха черни. Тази мрачна перушина се освежаваше чудесно от белия кант на крилата, сиво-синята човка и светложълтите очи.
След като прекарахме няколко приятни часа край езерото, ние се качихме на Ландроувъра и продължихме нашето пътешествие към Уелингтън. Там ни настаниха в един хотел. Подобно на всички посетени от нас новозеландски хотели и този принуждаваше гостите да изпитват нужда от всичко необходимо. Това бе в пълен контраст със сърдечната и неподправена любезност, с която ни посрещаха навсякъде в Нова Зеландия.
На следващата сутрин станахме рано и се отправихме към морето. Брайън настоя, преди да напуснем Северния остров, непременно да посетим Капити, малко островче, разположено край брега, превърнато в резерват за птици. Отегчен от непрестанните ми оплаквания по повод на скорците и дроздовете, той ме уверяваше, че на остров Капити ще видя типични представители на новозеландските птици. Пристигнахме до морския бряг и паркирахме Ландроувъра на плискания от пенестите вълни пясъчен плаж. Капити се простираше точно срещу нас — продълговат, гърбат остров, обрасъл с гъсти гори. На бледата утринна светлина той изглеждаше мрачен, суров и неприветлив. Джим огледа пенестите вълни и измери с поглед разстоянието между брега и острова.
— А как ще отидем дотам? — попита възбудено той. — Ще го преплуваме ли?
— Не, не. Джордж Фокс, пазачът на острова, ще дойде да ни вземе с катер — отвърна Брайън и погледна часовника си. — След малко ще дойде.
Разтоварихме цялата си екипировка и я струпахме на брега. След малко видяхме как от края на острова се отдели малка точка и затанцува върху вълните към нас. Джим наблюдаваше с растяща тревога приближаването на подскачащата лодка.
— Ще ме хване морска болест — обяви той със задгробен глас.
— Глупости! — отвърна Крис. — На това вълнение ли му казваш, впрочем как ще ти прилошее на това толкова късо разстояние?
— Веднъж, когато още бях войник, ме хвана морска болест в камиона при преминаването на Рейн — отвърна с чувство за достойнство Джим.
Възцари се кратка тишина, през която се помъчихме да осмислим необикновеното изявление.
— Не искам да изглеждам по-глупав, отколкото съм в действителност — казах внимателно аз, — но никак не ми стана ясно как те е хванала морска болест, когато си се намирал във военен камион, и то по време на преминаването на Рейн, да не би това да е бил камион — амфибия?
— Не — обясни Джим, — преминахме по понтонен мост, разбираш ли? И докато преминавахме, понтонът непрекъснато се клатушкаше нагоре-надолу.
— И после? — възкликна нетърпеливо Крис.
— Какво после; хвана ме морска болест — отвърна просто Джим.
Аз му стиснах мълчаливо ръката.
— Гордея се — казах аз, — че се запознах с храбрец, пресякъл по понтонен мост река с военен камион, без да обръща внимание на сковалата го морска болест. Сега ми е напълно ясно защо спечелихме войната.
В това време катерът пресече прибоя и се вряза с леко свистене в пясъка. От малката кабинка излезе нисък и набит мъж с обгоряло от слънцето лице и ясни сини очи, скочи през борда във водата и тръгна към нас. Това бе Джордж Фокс. Оказа се въздържан и мълчалив, но скоро се убедих, че обичайното му отношение към хората е съвсем друго. Чисто и просто през последно време на неговия остров нахлули безчет „природолюбители“, за да видят птиците, и повечето от тях били истински грубияни. Естествено Джордж посрещал всяка нова група любители на природата и снимачи с кинокамери с известно подозрение, докато не си покажели истинския лик.
Катерът се впусна отново да пресича весело половината миля, която отделяше Капити от сушата. Джим седна в кабината и мрачното му лице излъчваше лошо предчувствие. Все пак успяхме да се доберем до малкия кей, преди да му се е случило някакво голямо нещастие. Отблизо островът изглеждаше още по-неприветлив. Над нас се извисяваха стръмни склонове, покрити с необичайно глухи и пусти тъмнозелени букови гори. Разтоварихме апаратурата и я помъкнахме по тясна пътека на горе по хълма. Докато крачехме през гъстата и мрачна гора, до ушите ни достигнаха удари на барабани.
Също като че някой пигмей, скрит от лявата ни страна в гъсталака, биеше тихичко своя там — там. Барабанните удари кънтяха няколко секунди и секнаха. След малка пауза друг пигмей, скрит някъде отдясно, отвърна с кратко барабанене на ударите. Внезапно навсякъде около нас заудряха там — тами, като че съобщението бе прието и разбрано. Заехтяха сложни звуци, разменяха се въпроси и отговори, захвана се сложен разговор.
— Скоро ли ще ни нападнат пигмеите? — запитах Брайън, защото звуците наподобяваха поразително удари на там — там, довеждащи някое малко племе до истинско военно изстъпление.
Брайън се усмихна.
— Казах ви, че тук ще видите истински новозеландски птици — отвърна той. — Това са уеки, едни от най-любопитните птици в Нова Зеландия. Винаги искат да разберат кой и защо е пристигнал на острова. След малко ще ги видите.
Ние продължихме да се изкачваме по пътеката и неочаквано излязохме на открито и огряно от слънцето място, на което се издигаше спретнатата малка къщичка на Джордж Фокс. Посрещна ни сестра му и веднага покори сърцата ни, като ни предложи топло кафе и домашен кейк. Както седяхме на слънце, отдадени на богатото угощение, изведнъж забелязах как зад една скала надникна кафява глава, огледа ме любопитно с големите си тъмни очи и изчезна.
— Брайън — казах аз, — някаква кафява птица току-що подаде глава иззад онази скала.
— Да — отвърна Брайън с пълна уста, — уека. След малко всички ще се съберат тук. Новото неудържимо ги привлича.
Неуспял още да изрече всичко, от храстите надникна друга глава, огледа ни проницателно и внимателно се отдръпна. Известно време те ни наблюдаваха по този начин, ту надничаха иззад някоя скала, ту от гъсталака на папратите. След няколко минутно внимателно оглеждане решиха, че не ги застрашаваме с нищо. Изведнъж, като че по магически начин, ние се оказахме заобиколени от уеки. Те се трупаха около нас и изкачаха от най-невероятни места, изучаваха най-внимателно апаратурата, почукваха леко по кожените чанти и пълните с филми тенекиени кутии, разглеждаха с наклонени встрани глави триножниците и нито за миг не преставаха да разговарят на своя „там — тамов“ език досущ като митничари, подозиращи ни в контрабанда. Тези красиви и малко печални на вид птици ми приличаха на огромни дърдавци. Имаха и типичната за дърдавците походка: изпънали любопитно напред вратове, те пристъпваха внимателно с големите си крака по земята, като че страдаха от мазоли. Горната половина от телата им бе оцветена в приятно златистокафяв оттенък, напръскана тук-там с черно, а вратовете и долните части — в сиво; през очите им преминаваше сива ивица. Имаха червени клюнове и крака, а очите, които отдалече изглеждаха съвсем тъмни, всъщност се оказаха приятно червеникавокафяви.
След като огледаха критично апаратурата, уеките пристъпиха към проучване на нашите дрехи и обувки. Те почукваха леко с клюнове по краката ни, разхождаха се невъзмутимо между нас и непрестанно си бърбореха помежду си. Когато чуете този звук отблизо, убеждавате се, че притежават необикновена вентрилоквистка способност: виждате как уеката започва да барабани в краката ви, а оставате с впечатление, че звукът идва някъде отдалеч. Скоро разбрахме, че спокойствието на тези птици е привидно. Достатъчно бе да им подхвърлите шепа трохи, за да се разрази позорна свада с много блъскане и сърдито барабанене.
Уеките не се отделиха от нас през цялото време, докато се намирахме на Капити. Те сновяха наоколо като малки кафяви джуджета, бъркаха се във всичките ни работи, пречкаха се в краката ни и непрестанно бърбореха. Бяха очарователни приятели, но малко ни дотягаха с присъствието си.
От началото ни се стори, че уеките са единствените обитатели на Капити, но след като извадихме апаратурата и монтирахме камерите и триножниците, появиха се и други птици. На малката масичка, скована от Джордж Фокс за хранене на птиците, първа кацна да си клъвне нещичко птицата — камбанка. Преди това тя се криеше известно време в листака на близките дървета и ни забавляваше с великолепен концерт от звуци, изпълнявани като че на флейта — първични, плавни и прекрасни звуци. Когато се появи и самата птица, всички останахме разочаровани. На пръв поглед приличаше поразително на най-обикновената европейска зеленика, от която се отличаваше само по тъмнопурпурната си глава. След като похапна и утоли жаждата си, тя кацна на едно клонче току над масичката за хранене, и изнесе още един кратък концерт. Тя така леко и виртуозно свиреше на своята възхитителна флейта на Пан, че човек великодушно й прощаваше невзрачния външен вид.
Следващата птица буквално ме порази със своята външност, защото си я представях съвсем по друг начин. Беше новозеландски гълъб. Той описа лениво и самодоволно един кръг над къщата, после кацна на поляната и започна да се храни на метър — два от мене. Не зная защо, но винаги ми се е струвало, че новозеландският гълъб прилича на обикновения гривяк, най-вече за това, че притежава изисканата окраска на гургулицата. Ни най-малко не очаквах да видя тази огромна и блестяща птица, два пъти по-едра от гривяка и с великолепна окраска, която би направила чест на най-живописния представител на тропическите плодни гълъби. Главата, шията и горната част на гърдите пламтяха в ярко златистозелен цвят с медни като платина отблясъци по перата, докато гърбът бе пурпурен с кестеняв оттенък и същата медна патина. По-ниската част на гърба, трътката и част от опашката излъчваха метално зелен цвят, докато на опашката и по крилата имаше бронзово зелени пера. В цялост опашката беше кафява със зеленикави оттенъци. Като връх на всичко това, половината от клюна откъм основата бе кървавочервена, а другата половина — жълта, докато клепачите му бяха оцветени в червено. Като че не гълъб, а облечена в най-пищните си тоалети вдовствуваща херцогиня се разхождаше наоколо. В сравнение с него тревата изглеждаше еднообразна и безцветна.
Все още продължавах да се любувам на гълъба, когато се показа туи. От самото начало стана ясно, че се появи истински представител на изкуството. Той изскочи внезапно от храстите, нечакан и елегантен, облечен в метално зелена перушина, излъчваща тук-там пурпурни отблясъци. Върху зелената перушина от горната страна на шията му лежаха дълги и тънки, прилични на косми бели пера, а на гърлото си носеше две малки пухчета от бели перца досущ като изискано завързана вратовръзка, на която би завидял и най-върлият поклонник на модата. На големина туи е колкото кос, само че косът е по-пълничък и малко нескопосан, докато туи е строен веселяк и пристъпя с лекотата и изяществото на професионален танцьор. Той ни поогледа набързо, завъртя глава наоколо и си избра място за своето изпълнение. От наша гледна точка едва ли можеше да избере по-подходящо място. Той кацна на едно сухо голо клонче на около пет-шест метра от нас, където изпъкваше чудесно на фона на белезникавото небе. После хвърли бърз поглед, за да се увери, че сме готови, и запя. Още с пристигането ни в Нова Зеландия ми превъзнасяха до небесата певческите способности на туи, но в която и страна да отиде човек, навсякъде си имат любима птичка и хората се кълнат, че по-добра от нея няма никъде по земята, затова се научих да се отнасям с леко подозрение към всичките тези истории. След като послушах около пет минути пеенето на туи, реших, че новозеландците не са преувеличили нищо, напротив, оказаха се по-скромни — за първи път слушах такова разнообразно и майсторско изпълнение. Мелодични трели, ромон и гукане се съчетаваха изкусно с други странни звуци, напомнящи хриплива кашлица или кихане. Примесването на подобни звуци към трели така, че да звучат в пълна хармония с тях, е израз на съвършено изкуство.
Очаровани от пеенето на туи, ние почти забравихме какво всъщност дойдохме да видим в Капити, докато Брайън не ни напомни за това. Ставаше дума за ято кака, големи новозеландски папагали, населяващи гората, но същевременно научени да идват, когато бъдат повикани. Джордж влезе за малко в къщичката и се върна с шепа лепкави сухи фурми. Ние приготвихме камерите, а той застана близо до масичката за хранене на птиците и започна да кани папагалите.
— Тука, тука — провикна се гръмогласно той и думите му проехтяха над обраслите с гори склонове, — тука, тука, Хенри, Люси… тука, тука, милички, тука… Хенри… Люси… тука, тука!
Близо пет минути викаше напразно и изведнъж високо над зелената гора се появи мъничко петънце, което размахваше бързо крила и летеше стремително към нас. Каката пикира над къщичката и кацна майсторски върху тенекиения й покрив. Там можех добре да я разгледам с бинокъла. Това бе много голяма птица с издължен и възтънък за папагалите извит клюн. Главата й отпред беше сива, а цветът на ограждащата очите перушина преминаваше от оранжево-червено отгоре до кървавочервено отдолу. Отпред главата бе кафява, но особено копринено кафява — с безброй нежни оттенъци, а перата по гърба — кървавочервени. Горната половина на гърдите имаше сива окраска, постепенно преливаща в кървавочервено по корема и под опашката. Птицата се опита да тръгне по ръба на покрива, но пристъпваше с типичното за папагалите клатушкане и един-два пъти се подхлъзна и изпляска с крила, за да запази равновесие. Тогава забелязах, че долната част на крилата й е яркочервена и с кафяви ивици. Като пристъпваше внимателно по ръба, папагалът стигна до улуците. Тук се залови по-стабилно и пристъпи малко встрани, докато си намери удобно място, от което можеше спокойно да ни огледа.
В продължение на няколко минути той ни наблюдаваше съсредоточено със светлокафявите си очи, без да обръща внимание на молбите на Джордж, който се мъчеше да го накара да слезе долу. След това очевидно реши, че ще изглеждаме по-добре, ако ни погледне под друг ъгъл, и увисна с главата надолу. След като вися така около десетина минути папагалът сметна, че независимо от чудноватия ни вид ние сме напълно безопасни, разпери крила и се спусна като кълбо върху масичката за хранене. Той запристъпя важно — важно и започна да се храни с парченца фурми, които Джордж и аз му подхвърляхме. Докато се занимавахме с него, от гората се показаха две други каки и спектакълът се повтори. Те тръгнаха по покрива, огледаха ни от всички възможни ъгли и накрая също се спуснаха върху масичката. Един от последните посетители беше наскоро излюпено папагалче. То грабна парченце фурма и развълнувано се върна веднага на покрива на къщичката. Върху масата останаха родителите му, които си разправяха нещо кресливо пред лепкавите фурми. Мъжкият дотолкова се въодушеви, че за най-голямо удоволствие на Крис подхвръкна и кацна върху главата ми. Скоро дойдох до извода, че да носиш голям и тежък папагал с изключително остри нокти върху главата, който при това рони в косата ви полусдъвкани фурми, в никакъв случай не може да се счита най-добрият начин за наблюдаване на птици. В същото време и острият му клюн изглеждаше силен, ето защо непрестанно му подавах фурми от страх да не вземе да ми откъсне ухото. Докато занимавах мъжкия, Джордж ми разказа историята на каките.
Ятото, което пристигало редовно при масичката за хранене, когато ги повиквал, наброявало седемнадесет птици. За съжаление в деня на нашето посещение повечето от тях вероятно се намирали на отвъдната страна на острова, където не се чували гръмогласните викове на Джордж. От началото това „парти“ се посещавало само от две-три каки, които живеели в гората недалеч от къщичката. Птиците скоро разбрали, че хората от къщичката са не само напълно безопасни, но дори им поднасят най-разнообразни и вкусни неща, които не се намират в гората, така, че за кратко време станали най-редовни посетители на масичката за хранене. Слухът за тази щедрост скоро се разнесъл по цялата клюкарска мрежа (или равностойната на нея система при птиците) и на бърза ръка седемнадесет каки започнали да се трупат по покрива на къщичката, стига някой човек да повиши глас.
Докато Джордж разказваше всичко това, аз наблюдавах с интерес малкото папагалче, което продължаваше да се държи несигурно върху покрива и не му достигаше смелостта да слезе долу при своите родители, пляскаше с крила и издаваше жалени звуци. Когато женската се нахрани до насита с фурми, тя събра няколко парченца в клюна си, подхвръкна на покрива и започна да ги тъпче в широко отворената уста на своето дете. От възбуда папагалчето дишаше тежко като астматик и така енергично пляскаше с крила, че едва не падна от покрива. Майката нахрани малкото на четири пъти, докато то започна да гледа важно и замислено. Точно тук запасът на Джордж от фурми се свърши и каките, след като огледаха масичката внимателно, за да се уверят, че нямаме повече фурми, отлетяха по посока на гората. Малкото летеше с хриптене, хленчеше след тях и приличаше на разглезено дете.
Дневната светлина намаля и стана невъзможно да се снима, затова прибрахме неохотно апаратурата и се простихме с Капити. Когато катерът се насочи през пролива към сушата, аз погледнах острова, очертал черните си силуети върху бледия златистозелен фон на залеза. Помислих си, че дивите птици на Капити не са чак толкова необикновени. Ако птиците и животните се оставят на мира по целия свят и те разберат, че могат да се доверяват на хората, с които се срещат, тогава целият свят щеше да се изпълни с много Капити; всъщност с малко повече усилия цялата земя би могла да се превърне в един гигантски Капити. Това би било прекрасно! Уви, казах си тъжно аз, тази мечта едва ли някога би могла да се осъществи.


Втора глава
Триокият гущер


Уви, на пръв поглед картината не се хареса на отряда, навсякъде околовръст се виждаха само пропасти и зъбери.
                                                                                                                                               Луис Карол — „Ловът на таласъма“


От Уелингтън ние се отправихме за Южния остров с параход и докато се наслаждавахме на прелестите на морското пътешествие, Брайън ни разказа, че на този остров имало две неща, свързани с два успешни примера в борбата за опазване на фауната, които особено му се искало да видим. Преди всичко колонията кралски албатроси на нос Тайароа и след това мястото, на което жълтооките пингвини вият своите гнезда. Освен тях, продължи той, и в очите му блеснаха фанатичните пламъчета на добрия организатор, ще посетим островчето, обитавано от най-удивителните влечуги на света — туатарите. Откъдето и да се погледнеше, тази програма би съблазнила всеки уважаващ себе си натуралист, ето защо слязохме на Южния остров, препълнени от въодушевление.
Докато се придвижвахме към полуостров Отагу и нос Тайароа, убедихме се, че Южният остров се различава напълно от Северния, макар и тази разлика да бе тънка и едва доловима. Южният остров ми се струваше по-див и по-слабо населен, макар че на него имаше също толкова ферми и обработваеми земи. Навярно това се дължеше на обстоятелството, че през цялото време се чувствуваше присъствието на могъщите назъбени чукари, които се простираха във верига по продължение на едната страна на острова; дори когато не се виждаха, човек чувствуваше тяхното присъствие. Известно време пътят минаваше край брега на морето и на отделни места се откриваха изумително девствени пейзажи. Могъщи вълни заливаха брега, отрупан със сиви плочести камъни, наподобяващи вкаменени книги от библиотеката на исполин. По някои от камъните забелязахме малки групи тюлени — едни лежаха на слънце, а други се хвърляха от камъните в ревналите водовъртежи и човек се чудеше как оставаха живи.
Полуостров Отаго се простираше недалеч от град Дунедин, а на самия му връх се намираха нос Тайароа и албатросите. Ние влязохме в Дунедин, взехме Стен Кларк, надзирател на резервата за албатроси, и продължихме към полуострова — твърде сурово място, изгърбено като преобърната лодка и заобиколено от отвесни скали. Върху самата гърбица на полуострова, обрасла с висока трева, гола и брулена от ветровете, кралските албатроси (едни може би от най-ефектните морски птици) бяха основали своето кралство.
Историята на този резерват е изключително интересна. Стен, висок, тих и благ човек, ми разказа, изпълнен с гордост, как спасили кралските албатроси. Обикновено тези птици избират внимателно своите места за размножаване — уединени острови, заобиколени от бушуващи води, където не се страхуват от хищници, в това число и от най-опасния от всички — човека. Но между 1914 и 1919 г. било забелязано, че над полуостров Отаго летят кралски албатроси и че кацат на нос Тайароа; като че проверявали дали мястото е подходящо за кралски ясли. През 1919 г. там било намерено първото яйце, което възбудило изключително много орнитолозите, защото за първи път кралски албатрос гнездял на главния остров на Нова Зеландия. Някой си доктор Ричдейл и отделението на Кралското географско общество в Отаго направили всичко по силите им, за да спасят птиците от две опасности: първо, от онези хора, които крадат яйцата, развалят гнездата или избиват с камъни птиците (просто е чудно колко много такива идиоти има по земята), и второ, от истинските любители, които шарели нагоре-надолу, разглеждали мътещите птици, яйцата и малките пиленца и без да съзнават, че тревожат албатросите, създавали условия завинаги да отлетят оттам. Освен от хората албатросите били заплашвани от котки, кучета и порове, които унищожавали не малко птиченца; дори зайците, от една страна, привличали хищниците, а от друга, унищожавали растителността и почвата, но въпреки всичко от нос Тайароа през 1938 г. във въздуха се вдигнал първият млад кралски албатрос. След това управлението на пристанището в Отаго и Министерството на вътрешните работи помогнали на резервата, а по инициатива на клуба „Ротъри“ жителите на Дунедин събрали 1250 лири стерлинги, което дало възможност на Стен да стане надзирател на резервата. Наложнло се да оградят избраното от птиците място за гнездене, за да се прекрати достъпът на външни лица; макар и тази мярка да не допаднала на много от хората, които помогнали за създаването на резервата, тя се оказала напълно необходима. Колонията постепенно нараснала и сега тук гнездят дванадесет двойки. Ако птиците се оставят на спокойствие, колонията ще се увеличи още повече, албатросите ще свикнат да се доверяват на хората и едва тогава ще се разреши свободният достъп на посетителите до тях. Пускат ли се сега големи групи в резервата, те ще изплашат птиците и ще унищожат плодовете на търпеливо положения в продължение на много години труд. Стен отключи катинара, пропусна ни през внушителната врата и ни поведе по тясна пътечка, залъкатушила през тревата до самия ръб на скалите. Далеч под нас сивееше като стомана морето, над разбунената му от вятъра повърхност се рееха много морски птици — чайки, морелетници и най-различни видове корморани. Пътечката започна постепенно да се вие нагоре към върха и туфите трева ставаха все по-големи, изпъстрени тук-там със съвсем нов торф. Стен изведнъж се спря и посочи с ръка: от едната страна на пътечката, само на няколко метра от нас, на земята лежеше нещо, което на пръв поглед наподобяваше огромна пухена топка. Когато я огледахме по-отблизо, оказа се малко албатросче. То клечеше с царствен вид върху случайно нахвърляни клонки, които кралският албатрос си въобразява с умиление, че са гнездо. Птиченцето наподобяваше тлъстичка пуйка и цялото бе покрито с нежен, снежнобял мъх, на фона на който изпъкваха чудесно огромните му тъмни очи и жълтият като банан клюн. То седеше неподвижно в гнездото и ни наблюдаваше като възмутено пухче. Когато го наближихме, албатросчето започна да нервничи, после се изправи с големи усилия на огромните си плоски стъпала, вдигна крила над гърба и затрака с клюн като с кастанети. Докато го снимахме, ние се стремяхме да се държим на известно разстояние от него; доближехме ли повече, щеше да изхвърли струйка черна и ужасно миризлива течност върху двама ни и върху безупречно бялата си гръд — това е единственото му средство за защита.
Когато оставихме птиченцето на спокойствие, тръгнахме по-нагоре по пътечката и върху равно парче торф открихме ново гнездо, приютено на завет зад купчина безразборно натрупани камъни. Птичето от това гнездо се оказа много по-флегматично от предишното, то просто ни стрелна с поглед и продължи да се занимава с трудната задача, която си бе поставило. При строежа на гнездото неговите родители бяха разпръснали доста клонки наоколо и малкото сега се забавляваше, като проверяваше колко далеч може да се протегне, без да става от мястото си, да грабне една клонка и да я прибави към останалите от гнездото. Птичето очевидно се занимаваше отдавна с тази работа, защото по земята, непосредствено около гнездото, нямаше нито една клонка и то се привеждаше все повече и повече, като рискуваше да се претърколи от гнездото като обвита в пух футболна топка.
Аз легнах върху торфа извън обсега на неговата струя и започнах да наблюдавам как прилежно се труди на строежа на своето гнездо. Скоро запасът от клонки се свърши, птичето се завъртя в гнездото, за да се убеди, че не може да достигне нито една нова клонка, после се понамести и се загледа пред себе си, като че обмисляше някакъв печален и важен въпрос. Тогава намерих една доста дълга клонка, пресегнах се внимателно напред и му я подадох. Албатросчето впери за миг поглед в мен, сякаш ме проучваше, после се наведе напред и пое деликатно клончето с клюн, като имаше вид на изтънчена аристократка, поемаща поувехнал букет цветя от ръцете на сополиво селянче. То задържа клончето за миг, след това го пъхна внимателно в едната страна на гнездото, която явно смяташе, че не е така, както трябва. Насърчен от неговата снизходителност, аз взех друга клонка, придвижих се още по-близо и му я предложих. То моментално я пое и явно се въодушеви. В началото пъхна вейката в едната страна на гнездото, после реши, че не й е там мястото, измъкна я и я постави другаде. След два-три опита то остана доволно от направеното и устреми очаквателен поглед в мен: колкото и отвратителен да му се виждах, като събирач на вейки явно притежавах някакви качества. Десетина минути по-късно албатросчето прибави няколко нови вейки към гнездото си и ми позволи да се приближа на около метър от него, без да насочи струята си срещу мен. След половин час станахме най-близки приятели, дори ми разреши да пренаредя една — две от клонките, които не бе поставило, както трябва (едната дори бе вмъкнало по грешка под крилото си). Наблюдавах закръгленото пухкаво птиче, което така прилежно поправяше гнездото си, и ми се струваше невероятно, че един ден ще се превърне в красива бяла птица с черни крила и жълт клюн, която щеше да се рее с лекота над вълните, разперила крила на повече от три и половина метра широчина. След девет години, когато той (а може би тя?) достигнеше своята зрелост, щеше да си намери партньорка и двамата щяха да долетят отново на нос Тайароа да построят своето гнездо и да отгледат своето пухкаво птиче. Двамата родители щяха да мътят яйцето и да се грижат за своята рожба; когато албатросчето пораснеше и можеше вече да се грижи само за себе си, те щяха да отлетят в морето, за да се върнат отново след две години и да повторят всичко от самото начало. Кралските албатроси се свързват в двойки за цял живот, като най-старият в колонията е на тридесет и пет години, но бавното достигане до зрелост, дългото мътене (единадесет седмици, един от най-дългите срокове при животните), както и обстоятелството, че на всеки две години отглеждат само по едно птиченце, означава в края на краищата, че създаването на колония албатроси е бавен процес и изисква много голямо търпение.
Разделихме се с нежелание с птиченцата и поехме надолу по пътечката. Тогава далеч на хоризонта зърнахме един от родителите. Той плуваше като черно-бял кръст над сивото море, спускаше се и се рееше във въздуха леко като хвърлен камък върху лед — нито едно размахване на крила, само едва забележимо извиване на тялото, за да могат големите му крила най добре да се възползуват от въздушните течения. Ние се спряхме и наблюдавахме този изящен полет, докато птицата се отдалечи толкова много, че престанахме да я виждаме дори с бинокъл. Тогава махнахме още веднъж на албатросчетата за сбогом и напуснахме резервата.
Нашият път продължи след това покрай брега на полуострова до една местност, която според Стен представляваше любимо място за гнездене на жълтоокия пингвин. Той е един от най красивите представители на семейството на пингвините, срещан някога често в отделни области на крайбрежията с подходящ климат, но изчезнал навсякъде, където се появил човекът. Жълтооките пингвини обичат да гнездят по-далеч от брега, в гората или сред гъсталаците; под прикритието на дънери или скали те свиват удобни гнезда от клонки и жилава трева. Хората изсекли горите и гъсталаците, за да има пасища за техните безценни овце, и по този начин на много места лишили пингвините от тяхната естествена среда за гнездене, ето защо броят им започнал да намалява. Прибавете към всичко това фермерите и разните други хора, които ограбват гнездата, чупят яйцата и избиват беззащитните родители, и пред вас ще изпъкне в миниатюра цялата картина на онова, което се извършва из целия вят със стотици безобидни видове птици, бозайници и влечуги.
Стен ни заведе в една голяма овцеферма. От морето я отделяха високите скали на полуострова, но в тази си част местността изобилствуваше със спускащи се към водата долчинки, обрасли гъсто с точно такива храсталаци, сред които обичат да гнездят пингвините. Фермерът (положително сред най-просветените фермери в Нова Зеландия) се съгласил да остави долчинките такива, каквито са си, и те се превърнали в своеобразен резерват за птиците; освен това, тъй като живеел там, приел да изпълнява и длъжността на безплатен пазач на резервата. Преди тази разумна и хуманна стъпка броят на жълтооките пингвини бил намалял застрашително на няколкостотин екземпляра; в резултат на оказаната им закрила техният брой още през първите години нараснал и сега е достигнал около две хиляди. Стен се безпокоеше, че може би няма да успеем да зърнем нито една птица, тъй като сезонът на размножаването бе преминал, а жълтооките пингвини ловели през по-голямата част от времето си риба в морето. Спуснахме се по една от долчинките и в края на краищата се озовахме на обширен плаж, буквално осеян с изгладени от морето камъни, драпирани с дълги зелени морски водорасли. Ние си проправяхме път през камъните и поглеждахме внимателно както нагоре към долчинките, така и към морето — не знаехме откъде можеха да се покажат пингвините. Изтече половин час и освен няколкото прелетели край нас чайки и корморани не зърнахме нищо друго. Започнах да мисля, че за първи път, откакто се намирахме в Нова Зеландия, нямаше да ни провърви да открием онова, което ни се искаше да заснемем. Неочаквано стъпилият върху един голям камък Стен посочи с ръка към морето.
— Ето един! — възкликна тържествено той. — Плува към брега!
Двамата с Брайън побързахме да се покачим върху хлъзгавия камък до него.
— Да, да — заяви самодоволно Брайън. — Ще излезе на брега на петдесетина метра оттук.
Изпълнен с надежда, напрегнах поглед по посока на морето, но очите ми не можеха да се сравнят с тези на Брайън и Стен, и едва когато вдигнах бинокъла, успях да забележа нещо. В началото зърнах само една глава, която от това разстояние наподобяваше наръч слама, заплувал бързо към брега.
Ние изчакахме търпеливо на камъка, докато пингвинът достигна плитчините и се измъкна на сушата на около петдесетина метра от нас, както предрече правилно Брайън. Той зашляпа през плажа с типичната за пингвините решителност. По съвета на Стен ние изчакахме да се изкачи на ниското, водещо към долчинката възвишение, преди да го пресрещнем. Той премина през плажа и стигна до безразборно разхвърляните големи и малки камъни, оформящи това „възвишение“, зад които започваше слаб наклон, обрасъл с трева и храсталаци. Помислих, че ще премине между камъните, но вместо това той спря пред един от тях, събра сили, скочи и застана тържествуващ отгоре му, поклащайки се като леко пиян. След това прецени разстоянието между камъка, на който стоеше, и съседния, и отново скочи, попадайки отгоре му повече в резултатна късмет, отколкото на точната си преценка. И така той продължи своя път напред, като скачаше лудешката от един камък на друг. От време на време не преценяваше точно разстоянието, падаше върху камъка, олюляваше се за миг, разтваряше крила, за да запази равновесие, но след това се хлъзгаше грациозно по него и изчезваше от погледите ни. След малко той отново се появяваше, покатерваше се пак върху камъка и повтаряше своя номер. И сега нямам представа, защо избра този сложен и уморителен метод за достигане на своята цел. Ако беше преминал между камъните, щеше да пристигне много по-бързо и с много по-голямо собствено достойнство. Пингвинът се отдалечи достатъчно много от морето и дори да ни забележеше, нямаше да разполага с достатъчно време да избяга, така че се отправих нагоре към възвишението, пропълзях под храстите и се добрах до мястото, където смятах, че в края на краищата ще се появи. Легнах на тревата и се постарах да наподобявам колкото може повече заобикалящата ме растителност. Пресметнах, че пингвинът ще достигне малкото възвишение на около пет — шест метра от мястото, на което се намирах.
Аз лежах, вперил нетърпелив поглед, към мястото, на което смятах, че ще се появи, и кроях разни планове, как най-лесно да го заловя, за да му направим снимки в едър план, когато главата му неочаквано се появи над едно стръкче трева само на около метър и нещо от мен. Не мога да кажа кой от двама ни се учуди повече. Пингвинът ме гледаше и просто не вярваше на очите си, а аз го зяпах с отворена уста, защото до тогава го бях виждал само от разстояние и не подозирах, че е толкова красив. Перушината върху главата му бе ярко жълта, като всяко перо се прорязваше от по една черна черта по средата; петното около окото, което преминаваше в цяла ивица, опасваща главата до другото око, блестеше в жълтозелено; по кафявия си клюн имаше сивосинкави петна, а очите му бяха бледо лимоненожълти. Лежах и не смеех да мръдна. Надявах се да ме вземе за камък или храст, макар и да чувствувах, че възможността за това е нищожна. Все пак жълтоокият ме оглежда известно време с явно подозрение, въртеше глава на всички страни, за да се увери дали не изглеждам иначе, ако ме погледне под друг ъгъл. Накрая реши, че сигурно представлявам някоя чудновата и безобидна останка от потънал кораб. Пингвинът се изкачи с последни усилия на височинката, спря се задъхан и размаха нагоре-надолу крила. Сега успях да видя, че гърбът му е бледо сивосинкав, а крилата — черни, с жълт кант по краищата. Нагръдникът му трептеше от такава чистота и неопетнена белота, че всеки производител на перилни препарати би пролял сълзи от умиление при вида на такова зрелище. Големите му плоски и розови стъпала бяха въоръжени с необикновено дълги кафяви нокти, които, предполагам, му помагаха много при неговите разходи върху камъните. След като постоя достатъчно и си отдъхна, той се обърна и закрачи решително нагоре по долината. Изправих се безшумно, настигнах го с няколко скока и го сграбчих. С едната си ръка го стиснах здраво за врата, защото бях убеден, че клюнът не му служеше само за украшение. В момента, в който го хванах, той извърна глава, погледна ме ужасено и изкряска уплашено. Аз му заговорих ласкаво, стиснах тлъстото му тяло под мишницата и като продължавах да го държа здраво, спуснах се на плажа, където ме очакваха останалите. След като всички изказаха възхищението си от моя пленник и направихме необходимите снимки, ние останахме с надеждата, че той ще ни помогне да го заснемем и на кинолента. Вече го снимахме на излизане от морето, но сега ни се искаше да го заснемем в едър план по време на скачането му по камъните. За наше най-голямо удоволствие той се държа превъзходно. Ние го поставихме върху пясъка само на няколко крачки от камъните и той веднага се отправи към тях. В продължение близо напет минути го снимахме как скача от камък на камък. Макар и навярно да му се струваше, че върши това с грацията на дива коза, от време на време падаше по очи, или се претъркулваше назад, размахваше отчаяно крила и изчезваше в някоя пролука. Когато заснехме всичко, което искахме, решихме, че след старателното му изкачване на възвишението би било непочтено да го караме да върши всичко откачало, затова го взех и го пренесох доста далеч нагоре по долината в първоначално поетото от него направление. Поставих го върху тревата, а той вдигна глава и въпросително ме погледна. Лекичко и приятелски го тупнах отзад и той направи няколко неуверени крачки напред, после пак се обърна, като че се чудеше дали си заслужава да върви, ако имах намерението да тръгна след него и отново да го заловя. Аз обаче стоях неподвижно и той реши, че вече не го грози никаква опасност, потъна с бързи крачки в гъсталака и като стъпваше внимателно върху тревните туфи, скоро изчезна от погледа ми. Докато гледах след него, аз си мислех колко безсърдечен трябва да бъде човек, за да избива тези красиви и безобидни птици или пък да ограбва гнездата им. В края на краищата едно ме успокояваше: тук, на този все още див морски бряг с обрасли с дървета и извисяващи се направо от морето долини, пингвините се намираха в пълна безопасност.
Ние се върнахме в Дунедин, оставихме Стен у дома му, после насочихме Ландроувъра обратно по пътя, по който току — що пристигнахме. Целта ни този път бе Пиктон — пристанище на самия край на Южния остров, откъдето щяхме да тръгнем за остров Брадърз.
На другата сутрин се спуснахме до кея на Пиктон и открихме лодката, която щеше да ни отведе до Брадърз. Оказа се малко, неугледно на вид катерче с рулева рубка като кибритена кутийка. Окиченият като коледно дърво с апарати Джим я огледа с явно безпокойство.
— С това коритце ли ще пътуваме? — попита той.
— Да. Не ти ли харесва? Лодчицата е много симпатична — отвърна Джеки и аз забелязах как собственикът на катера се намръщи.
— Много е малко — каза Джим. — При това няма каюти.
— Ще пътуваме само два-три часа. За какъв дявол са ти притрябвали каюти?
— Все пак трябва да има къде да отидеш, ако започне да ти се повръща — отвърна Джим с достойнство.
— А ти повръщай направо през борда — произнесе безсърдечно Крис.
— В такива случаи предпочитам да съм сам — отвърна Джим.
— Тогава завий главата си с някое палто — не мирясваше Кри.
— Хайде, хайде, да тръгваме — подкани ни Брайън, като притичваше напред-назад и пренасяше вещите.
Натоварихме апаратурата, след което се покатерихме и ние. Капитанът отблъсна катера от брега, запали двигателя и ние се понесохме по водите на залива Кралица Шарлота. Нашата лодчица подрипваше в оставената след катера следа като коте, затичало се подир опашката на майка си.
Спокойните води на залива наподобяваха светлосиньо огледало, в което се отразяваха издигащите се от двете му страни хълмисти кафявозелени и поизсъхнали от слънцето брегове. Ние се струпахме на малката палуба в носовата част и като се препичахме на слабите слънчеви лъчи, напрягахме погледи да открием някакви птици. Тук се отличи Брайън — неговото феноменално зрение му позволяваше да открива и опознава птиците много преди нашите очи да се приспособят към сребърносините отражения на водата. За щастие повечето от птиците, на които попаднахме, не бяха наплашени и ни допускаха близо до себе си, след което се разпръсваха. Първият и най-обикновен вид бяха буревестници, лястовички, малки и изящни чернокафеникави птички, отдолу бели и с пепелявосиви петна по главите. Птиците плуваха на малки групички от по четири — пет, разрешаваха ни да се приближим на пет — шест метра до тях, после се вдигаха над водата, политаха бързо и на зигзаг над нея, и крилата им пърхаха бързо-бързо като на лястовички, откъдето идваше и името им. Ние се стараехме да направим колкото се може по сполучливи киноснимки на буревестниците, когато Брайън обърна вниманието ми към някакъв тайнствен объл предмет, който плуваше върху повърхността на водата.
— Пингвин — обясни накратко той.
Погледнах недоверчиво закръгления предмет — той не приличаше ни най-малко на някоя от птиците, които бях виждал дотогава. Топката неочаквано се извърна и забелязах, че има клюн. Това наистина бе пингвин. Той плуваше под водата, над нея като перископ на подводница стърчеше само главата му. Когато катерът приближи, видяхме в прозрачната вода тяло то му, което се придвижваше с помощта на крилата и стъпалата. Сбъдна се една моя отдавнашна мечта — накрая срещнах син пингвин, най-дребния представител на това необикновено семейство. Тантурестите дребни птички достигат едва около четиридесет сантиметра на височина; те имат безупречни, блестящо бели нагръдници, а цялата им останала перушина притежава чудесен тъмносин цвят, подчертан още повече от чисто белия кант по външната страна на крилата му. Пингвинът, след който се движехме, изглеждаше повече предпазлив, отколкото изплашен, защото разрешаваше на катера да го доближи на десетина метра, след което се стрелваше като торпедо напред и оставаше след себе си следа от сребърни мехурчета. После той изскачаше далеч пред нас на повърхността и ни оглеждаше с любопитство, докато отново го настигахме. След известно време към него се присъединиха шест — седем нови пингвина и в продължение на няколко минути ни предвождаха като почетен екскорт. Прелестни малки птички! Колкото повече ги гледахме, толкова повече ги обиквахме, макар и скоро да се убедихме, че голямата близост с тях действува неприятно на нервите.
Катерчето пухтя около час из залива, после заобиколихме носа и видяхме входа на залива. Зад него се простираше пролива Кук, през който излизахме в открито море. Ярко синята му вода, напръскана с белите петна и дългите ивици на разбиващата се пяна, не приличаше ни най-малко на спокойната и синя шир на залива.
— Изглежда, ще имаме малко вълнение — провикна се весело капитанът.
Джим, който дотогава лежеше по гръб и блажено се усмихваше, се надигна и погледна тревожно напред.
— Боже господи! — промълви той. — Там ли отиваме?
— Мен ме безпокои друго — забеляза Брайън. — При силно вълнение няма да можем да слезем нито на Хуайт Рокс, нито на Брадърз.
— Това пък мене никак не ме безпокои — каза Джим. — Я да се връщаме и да снимаме пак пингвините.
— Какво говорите, та това вълнение ли е? — успокои ни капитанът.
Точно в този момент пресякохме демаркационната линия, разделяща спокойните води на залива от буйните води на пролива Кук. В същия миг подобно на подплашен жребец катерчето се опита да се изправи на главата си и както седяхме на предната палуба, отгоре ни се изля истински дъжд от морска вода. Ние скочихме като един на крака и побързахме да се наблъскаме в малката рулева рубка, която все пак ни осигуряваше някакъв подслон.
— Това е лудост, абсолютно безумие! — извика отчаяно Джим и като се стремеше да запази равновесие, изтри капките морска вода от обектива на кинокамерата.
— Малко е бурно — каза с доволен вид капитанът, — сигурно ще ни бъде трудничко при слизане на Хуайт Рокс, иначе всичко е наред.
— А как ще отидем дотам? — попита Джим.
— С лодката — отвърна капитанът.
Джим хвърли поглед през кърмата. В този момент малката, завързана с въже лодчица изчезна напълно зад една вълна.
— Трудничко — повтори замислено Джим. — За първи път чувам такова изкусно извъртане на истината.
Макар и за привикналите да пътуват с малки лодки вълнението да не представляваше нищо особено, за онези, които страдаха от морската болест, изглеждаше, че са попаднали сред истински тайфун. Въпреки всичко разбирах капитана — без надеждно закотвяне в такова време наистина щеше да е трудно да акостираме до една почти отвесна скала. Не след дълго през побелелите от солта илюминатори на рулевата рубка зърнахме очертанията на Хуайт Рокс и аз се убедих напълно, че слизането на брега ще бъде много трудно. Над водата се издигаше средно голяма пирамида с широк връх. Повърхността на скалата беше побеляла от изпражненията на цели поколения морски птици, което й придаваше вид на недобре оформена и недобре глазирана коледна торта. Капитанът заобиколи островчето и приближи към малка вдлъбнатинка, която дори с най-голямо преувеличение не би могла да се нарече залив. Той забави колкото се може хода и помощникът му притегли с въжето лодката до силно разлюляното катерче. Да се прехвърлиш при такова вълнение от катера в лодката беше истинско геройство, но да го направиш натоварен с тежка и фина апаратура изискваше ловкостта на маймуна и когато Джим се препъна, аз бях уверен, че ще цопне с главата напред в морето и повлечен от тежестта на своя товар, ще изчезне бързо към дъното. Един след друг Крис, Джим, Брайън и аз бяхме превозени до подножието на скалата и свалени на малък плаж с размерите на средна по големина маса; когато и четиримата заедно с апаратурата се събрахме там, не остана място за абсолютно нищо друго.
Брайън ни обясни, че кралските корморани гнездят на малка равна площадка на самия връх на Хуайт Рокс и за да попаднем там, налагаше се да се изкачим по скалата, в подножието на която се намирахме в момента. Джим огледа почти вертикалната стена и вдигна очи чак до небето. Изкачването всъщност не представляваше никаква трудност — повърхността на скалата бе издълбана и проядена до такава степен от ветровете и дъждовете, че в нея имаше хиляди дупки, за които човек можеше да се закрепи с ръце и крака. Опасността идваше от състава на самата скала: крехкият и чуплив камък се ронеше като бисквита, всъщност с гола ръка от нея можеха да се откъртят големи късове, ето защо се налагаше всяка вдлъбнатинка да се проверява по два пъти, преди някой да се залови или да пъхне крака си в нея. Опасността се засилваше и от това, че вятърът бе изиграл ролята и на точилар, изострил всяка издатина на скалата като острието на ножче за бръснене. Полека-лека ние се изкачихме по скалата и когато достигнахме върха и надникнахме към другата страна, вятърът ни посрещна с такава сила, че едва не ни издуха заедно с апаратурата в морето. Върхът, на който се намирахме, се извисяваше на около петдесетина метра над морето. Над вълните надясно от нас се издаваше плочест камък, наподобяващ ковчег, а наляво на шестдесетина метра се простираше разяденият гребен на скалата, завършващ с равна площадка с размери петнадесет на шест метра, където се намираше колонията на кралските корморани. По скалата, между гнездата, бяха накацали около двадесетина птици и когато подадохме глави над ръба на скалата, те се отдръпнаха на другия край, излетяха и закръжиха над нас. На крилата на всяка от тях проблясваха като фарове на лека кола по две кръгли бели петна. Птиците описваха все по-големи и по-големи окръжности, издигаха се нагоре и се превърнаха в точки на фона на синьото небе. Брайън ни уверяваше, че скоро ще се върнат, а Джим прецени мигновено възможностите, които предлагаше ситуацията, изпълзя и легна върху подобната на ковчег издатина отдясно въпреки нашите протести, че скалата е рохка, камъкът може да се отчупи под тежестта на тялото му и да падне от петдесетина метра височина в морето. Това си е характерно за Джим: повечето време той се стреми да ви убеди, че е последният страхливец, но вземе ли камерата в ръце, способен е на такива рискове, от които ви настръхва косата. И така ние се сгушихме под напора на хапещия вятър, помъчихме се да се оприличим колкото се може повече на скалата и зачакахме завръщането на кралските корморани. През това време аз насочих бинокъла към гнездата и започнах да ги разглеждам. Кръгли и около шестдесет сантиметра в диаметър, високи около двадесетина сантиметра, те бяха направени от растения и водорасли, слепени с птичи секрети, и тъй като секретите се наслагваха всяка година, някои от гнездата се извисяваха чувствително над останалите. Хуайт Рокс, разбира се, е лишен от всякаква растителност и е гол като билярдна топка, затова птиците събират строителния материал за своите гнезда от съседните острови. Имената на растенията, използувани от кормораните за строежа на гнездата им, като че са заимствани от Луис Карол: клонки от таупа, пореч и индийска смокиня.
Кормораните се забавиха и Брайън започна да се безпокои. Времето се разваляше и ние трябваше или да се връщаме на катерчето, без да сме ги заснели, или да рискуваме, като го пуснем да си замине, а ние останем на Хуайт Рокс. Втората възможност не се нравеше на никого, дори най-закаленият спартанец едва ли би се съгласил да прекара дори и една нощ на скалата. Точно тогава забелязахме връщащите се и кръжащи в небето корморани. На фона на черната им перушина ослепително ярко се открояваха техните необикновени петна, наподобяващи автомобилни фарове. Те слизаха все по-ниско над скалата, докато най-смелият от тях се спусна бързо и кацна при гнездата. Неговият пример окуражи останалите и след няколко минути те го последваха.
Докато камерата на Джим жужеше тихо, аз имах предостатъчно време да наблюдавам птиците с бинокъл. На големина бяха колкото европейската олуша, но с типичната за семейството на кормораните вертикална стойка; имаха красиви метално синьозелени гърбове и бели нагръдници, а голата кожа около основата на клюна и очите им беше оцветена в блестящо оранжево и синьо. Размахали крила, те ходеха, като се поклащаха, около гнездата, поставяха отгоре им морски водорасли и от времена време, ако не ги забележеха, отмъкваха хубави парчета строителен материал от гнездата на съседите. В един от ъглите на площадката пораснало вече птиче, но все още със сивата си „юношеска“ перушина, преследваше с недоволни крясъци майка си из гнездото и с отворена уста и пърхащи крила настояваше да получи нещо за ядене. Най-сетне, отегчена от това непрестанно преследване, майката се спря и отвори клюн; с радостен и пронизителен крясък малкото се хвърли напред и главата и част от врата му потънаха в нейното гърло. При това то така яростно пляскаше с крила, че тя с труд запазваше равновесие. Като че малкото имаше намерение да разкъса своята майка. Накрая, когато тя очевидно повърна всичко, с което разполагаше, птичето измъкна неохотно глава, приклекна, започна да потраква с клюн и да издава слаби самодоволни писукания, придружени от оригвания. Майката се дръпна с явно облекчение настрани, измъкна набързо парче водорасло от съседното гнездо и се зае да поправя своето собствено.
Вятърът се усили и далече под нас виждахме как катерчето плува около острова, подскача и се клатушка върху вълните. Ние заснехме всичко, което искахме, и благоразумието изискваше да напуснем Хуайт Рокс, докато това все още бе по силите ни. Слизането се оказа много по-рисковано от изкачването, но в края на краищата, изподраскани и останали без душа, но невредими, се добрахме до мъничкия плаж. Когато се качихме в катера, малка група кралски корморани се вдигнаха от скалата, прелетяха над нас, направиха един кръг и отново кацнаха върху скалата. Чудех се колко ли още щяха да просъществуват тези чудесни морски птици; в целия свят те разполагат само с две места за гнездене, при което Хуайт Рокс едва ли би могло да се нарече желана обител — всяка година алчните ветрове и морските вълни унищожават голяма част от него. Освен това в Нова Зеландия съществуват няколко различни вида корморани и според рибарите едни от тях нанасят вреда на риболовното стопанство, поради което тяхното унищожаване е разрешено в някои райони и един от тези райони се намира в съседство с Хуайт Рокс. Обикновеният рибар не е естествоизпитател и едва ли може да отличи кралския корморан от останалите видове, в края на краищата това малко го интересува. Той знае, че кормораните унищожават рибата и по тази причина трябва да се избиват, така че бъдещето на кралския корморан, най-меко казано, е неясно.
Катерчето пухтя около половин час и през зацапаните от водните пръски илюминатори на рулевата рубка зърнахме на хоризонта две каменни гърбици, напомнящи много на тези на двугърба камила. Аз излязох на палубата и насочих бинокъла към нашата следваща цел: по-малката от гърбиците беше гола и необитаема скала, единствено белите къдри на прибоя в основата й оживяваха малко картината: затова пък на по-голямата забелязах някаква растителност и на единия край на острова — високият силует на фара. Ето как изглеждал Брадърз и тук (ако успеехме да слезем на брега) се надявах да видя влечугото, известно под названието сфенодон пунктатус или туатара. Брайън изпрати своевременно телеграма на Алън Райт, обслужващ с още двама души фара, с която го молеше да ни даде подслон за два дни и да залови две туатари. Втората молба се обясняваше с това, че времето на нашия престой в Нова Зеландия приближаваше към своя край и тъй като нямахме възможност да прекараме повече от два дни на Брадърз, не ни се искаше да си губим времето в тичане с кинокамера подир неуловимите туатари. Получихме лаконичен отговор, че Алън Райт че готов да ни подслони и ще се постарае да уреди нещо с туатарите, в същото време той питаше дали Брайън не може да заложи вместо него един десетак за и против един кон на име Хай Джннкс, чиито шансове за победа в предстоящите надбягвания били деветдесет и девет към едно. Брайън остана много доволен от телеграмата, но аз възприех несериозния й ток за лошо предзнаменование. В края на краищата пристигнахме и не оставаше нищо друго освен да изчакаме и да видим какво ще се случи.
Когато приближихме до по-големия от двата Брадърз, видяхме издигащи се направо от морето отвесни скали, високи около седемдесет метра. На малка площадка на горния ръб на скалата стоеше приведен малък кран, наподобяващ, както всички кранове, сюрреалистичен жираф. Катерчето се насочи към скалите точно под крана, в основата на който зърнахме трима души. Те някак си разсеяно ни махнаха с ръце и ние отвърнахме на поздрава.
— Предполагам — казах на Брайън, — че с помощта на този кран изкачват горе провизиите си!
— С този кран изкачват всичко на острова — отвърна Брайън.
— Всичко ли? — прекъсна го Джим. — Какво имате предвид под „всичко“?
— Ами че, ако искате да отидете на острова, трябва да използувате крана. По скалата води и една пътечка, но при такова време слизането на брега е невъзможно. Сега ще спуснат мрежата и за миг ще ви изкачат до горе.
— Да не искате да кажете, че ще ни изкачват нагоре по скалата с мрежата? — удиви се Джим.
— Точно така — отвърна Брайън.
В този момент капитанът на катерчето изключи двигателите и ние се залюшкахме върху синьозелените води на седем — осем метра от назъбените скали, връз които връхлетяваше разпененият прибой. Високо над главите ни се виждаше стрелата на крана, а на края на изключително несигурното на вид корабно въже се люлееше нещо, наподобяващо гигантско серкме за риба. Кранът заскрибуца, застена и заскимтя така, че звуците достигнаха до слуха ни през вятъра и ударите на прибоя, и мрежата започна да се спуска надолу. Джим ми отправи безмълвен страдалчески поглед и трябва да призная, че напълно му съчувствувах. Аз не понасям височините, така че на мен също не ми се искаше да ме издигат върху скалата с мрежа, закачена на кран. Ако се съдеше по издаваните от него звуци, той бе доживял почтена възраст, без да е виждал смазка в продължение на много години. Увит в дебелото си вълнено палто, Крис приличаше поразително на недоволния херцог Уелинттън. Той разви огромна организаторска дейност, при това с онзи фанатичен блясък в очите, който припламваше винаги в погледа на Брайън при подобни положения.
— Слушай, Джим — разпореди се той, — ти се изкачваш пръв, монтираш камерата до крана и снимаш Джери и Джеки в момента, в който ги издигат. Аз се изкачвам след тебе и правя снимки на катера от мрежата. Заедно с апаратурата последни се изкачват Джери и Джеки. Ясно ли е?
— Не е ясно — отвърна Джим. — Защо да се качвам пръв? Представи си, че цялата тази дяволия вземе та се скъса точно когато стигна горе? Виждаш ли скалите отдолу?
— Ако се скъса, ще разберем, че кранът не е сигурен и ще се върнем в Пинктон — отвърна мило Джеки.
Джим й хвърли изпепеляващ поглед и пристъпи с нежелание към мрежата, която успяха вече да спуснат върху малката палуба на катерчето. Капитанът махна с ръка, разнесе се ужасно скърцане на измъчен до крайност метал и отчаяно вкопчен за бавно въртящата се мрежа, Джим започна леко и тържествено да се издига във въздуха.
— Дали ще му стане лошо в мрежата, както му става лошо, когато пътува по море? — попита Джеки.
— Сигурно — отвърна безсърдечно Крис. — Доколкото ми е известно, на него му става лошо, когато пътува с параход, с влак, с лека кола, със самолет, когато е далеч от дома си, така че не виждам защо да не му стане лошо и сега, в мрежата.
Джим бе изминал вече половината път, мрежата продължа ваше да се върти бавно в кръг, а той гледаше с пребледняло лице през отворите й.
— Чавка е изпила акъла на всички ни — долетя до нас гласът на Джим през шума на прибоя и адското скърцане на крана. Той продължаваше да крещи, убеден съм, язвителни думи по наш адрес, когато мрежата се скри зад ръба на скалата.
След малко тя се появи отново и се спусна върху палубата. Крис прекрачи стоически в нея. Той пъхна носа си и обектива на камерата през един от отворите и едва мрежата се откъсна от палубата, започна да снима. Издигаше се все по-нагоре и не преставаше нито за миг да снима, когато неочаквано, точно по средата между катера и върха на скалата, мрежата замръзна на едно място. Ние не откъсвахме обезпокоените си погледи от нея, но изминаха близо пет минути, без да се случи каквото и да е, с изключение на това, че Крис продължазаше да се върти заедно с мрежата и да описва все по-малки окръжности.
— Какво ли се е случило? — попита Джеки.
— Не зная. Може би Джим е спрял крана, за да си отмъсти на Крис.
Едва изрекъл тези думи, кранът заработи отново, Крис продължи своя величав полет във въздуха и изчезна зад ръба на скалата. След това разбрахме, че Джим поставил триногата и камерата по такъв начин, че Алън Райт нямал възможност да обърне стрелата. Алън останал с впечатление, че операторът искал да снима именно от това място и оставил Крис да се клатушка във въздуха точно по средата на пътя. Едва когато Джим се отдръпнал от камерата, намерил си подходящ камък, наместил се удобно върху него, измъкнал от джоба си блокче шоколад и започнал, да го дъвче, Алън разбрал, че напразно е оставил Крис да се поклаща като фея от приказките във въздуха. Махнали камерата и триногата, и когато свалили Крис на площадката, той запитал гръмогласно защо са го задържали толкова дълго време във въздуха.
Мрежата спуснаха отново, натоварихме апаратурата и двамата с Джеки заехме неохотно местата си.
— Това няма да ми достави ни най-малко удоволствие — каза убедително Джеки.
— Дострашее ли те, затвори си очите.
— Работата не е във височината — отвърна тя и повдигна глава, — безпокои ме въжето.
— Мене пък въжето най-малко ме безпокои — отвърнах бодро аз. — Та то години наред е издигало нагоре товари.
— Точно това имах предвид и аз — отвърна мрачно тя.
— Късно е вече — заключих философски аз.
Кранът издаде своя покъртителен вой и ние се понесохме нагоре със скоростта на експресен асансьор. Широките отвори на мрежата създаваха неприятното чувство, че сме изстреляни във въздуха без никаква опора под краката си, и тъй като мрежата непрестанно се въртеше, ние виждахме как вълните се разбиват върху назъбените скали под нас. Катерчето приличаше на детска играчка, а върхът на скалата ни се струваше по-висок от Еверест. Накрая достигнахме ръба на скалата, стрелата на крана се обърна и най-безцеремонно ни спуснаха върху камъните.
Докато се измъквахме от мрежата и изваждахме струпаните апарати, към нас приближи набитият мъж, който управляваше крана, и се здрависа. Имаше изпъстрено с лунички лице, яркосини очи и рижава коса.
— Аз съм Алън Райт — представи се той. — Приятно мие да се запозная с вас.
— Изживяхме мигове — казах аз и хвърлих поглед към крана, — през които си мислехме, че нашата среща няма да се състои.
— Какво говорите! — засмя се Алън. — На крана може да се разчита напълно, само когато е малко повече натоварен, започва да скрибуца, иначе всичко е наред.
През последната част от пътя до фара превозихме апаратурата с една продълговата вагонетка, теглена нагоре по склона от лебедка с телено въже. Останалите решиха да вървят нагоре пеша, а на мене ми се прииска да се повозя на вагонетката и се настаних върху нашето снаряжение. Някъде по средата на пътя се обърнах назад и изведнъж осъзнах, че този начин на пътуване не е по-безопасен от пътешествието с мрежата — скъсаше ли се въжето, което теглеше вагонетката, тя щеше да полети назад заедно с товара си, в това число и моя милост, и да излети през ръба на скалата като ракета. Когато спряхме до фара, въздъхнах облекчено.
След като разтоварихме благополучно апаратурата в една дървена къщичка, която щеше да ни служи за спалня и работилница, аз се обърнах нетърпеливо към Алън.
— Кажете ми, успяхте ли да ни заловите някоя туатара?
— Разбира се — отвърна небрежно той. — Всичко е наред.
— Чудесно! — възкликнах въодушевено аз. — Мога ли да я видя?
Алън озадачено ме погледна.
— Разбира се. Елате с мен.
Той поведе Джеки, Крис и мен към малка барачка недалеч от нашата къщичка, отключи вратата и широко я разтвори. Всички пъхнахме вътре глави.
По едно или друго време съм изживявал какви ли не зоологически изненади, но не си спомням друг случай, при който да съм бивал така поразен, както при надникването в барачката на остров Брадърз. Очаквах да видя една туатара, а целият под беше буквално осеян от тези влечуги. Тук имаше от дълги около шестдесет сантиметра прадядовци до дванадесетина сантиметрови новородени. Алън ме погледна и прие изписалата се по лицето ми изненада за израз на ужас.
— Надявам се, че не съм се престарал — каза тревожно той. — Вие не ми казахте колко големи туатари са ви необходими, та реших да наловя всякакви.
— Скъпи приятелю — едва успях да произнеса аз, — едва ли можехте да ми доставите по-голямо удоволствие. Мислех си колко щастлив ще бъда, ако успея да зърна поне една туатара, а вие сте ми наловили цяла гвардия. Просто невероятно! Много ли време ви отне тяхното залавяне?
— Ни най-малко — отвърна Алън. — Снощи улових всичките. Отложих цялата работа за последния момент, защото не ми се искаше да ги държа затворени толкова дълго време. Надявам се, че ще ви стигнат за филма?
— А колко са на брой? — попита Крис.
— Около тридесет — отвърна Алън.
— Какво пък… ще се помъчим да минем и с тридесет — заключи снизходително Крис.
Ние отидохме до фара в превъзходно настроение, хапнахме чудесно и се върнахме в пълната с туатари барачка, за да подберем звездите за нашия филм. Крайно интересно бе да седя, приведен в мрака, и заобиколен от любопитни туатари. Всички малки бяха шоколадовокафяви — защитна окраска, докато пораснат напълно; онова, което ме учуди, бяха багрите на възрастните. Дотогава бях виждал само от онези туатари, които живеят затворени в отделенията за влечуги на различните зоологически градини, където се поддържа постоянна температура 27–30 градуса, абсолютно неподходяща за нещастните затворници, които от мъка стават мръснокафяви. Тези току-що заловени туатари сочеха ясно как трябва да изглеждат туатарите, а според мен те изглеждаха прекрасно. Основната окраска на кожата им е зеленикаво кафеникава, изпъстрена нагъсто със сивкавозелени и жълтозелени петна и резки; по гърбовете си, от главата до опашката, имат гребен, който у женските е по-широк и по-силно изразен — състои се от малки триъгълничета бяла кожа, наподобяващи плътна хартия. Опашката е украсена с твърди шипове с една и съща форма и докато на цвят те не се различават от опашката, гребените са бели, като че току-що изпрани. Мъжките имат масивни, царствени глави и огромни тъмни очи, напомнящи очите на кукумявка. След дълго обмисляне се спряхме на три екземпляра: един великолепен мъжкар, един младеж и една много мила и красиво оцветена женска. Останалите заключихме в барачката: първо, не биваше да ги освобождаваме преди падането на мрака и, второ, ако някоя от „звездите“ успееше да избяга по време на снимките, щяхме да разполагаме с достатъчен брой дубльори. Нашите опасения се оказаха напразни. Туатарнте се държаха прекрасно пред камерите и направиха всичко, което очаквахме от тях.
За непосветения човек туатарата прилича на огромен и внушителен на вид гущер; една от причините, която кара естествоизпитателите като мен да изпадат в лудешки възторг от нея, е, че тя изобщо не е гущер. Всъщност тя дотолкова се различава от гущерите по своята структура, че след нейното откриване бе създаден специален подклас, наречен Ринхоцефалия, или казано на обикновен език — Хоботоглави. Освен създаването на новия подклас, скоро се откри, че туатарата е истинско, живо и напълно реално праисторическо чудовище. Тя е последният представител на една някога широко разпространена група животни, населявали Азия, Африка, Северна Америка и дори Европа. Повечето от откритите скелети са от триаса и са на около двеста милиона години, по тях може да се съди за голямото сходство между хоботоглавите от онова време и днешните туатари; обстоятелството, че е преживяла всичките тези години, без да се промени, прави туатарата един от най-големите консерватори на света. Друга особеност, която развихря въображението при това чудесно животно е, че притежава „трето око“, което се намира върху главата, по средата между двете истински очи. За него се е вдигал голям и излишен шум, но освен туатарите теменно око притежават още няколко вида гущери и други животни.
Малката туатара се излюпва от яйцето с истински клюн на върха на носа си (който й помага да си пробие път през наподобяващата пергамент черупка) и теменното око се вижда съвсем ясно на върха на главата й. То представлява голо петно, обкръжено от люспи, и напомня цвете с листенца. Върху окото постепенно израстват люспи и при възрастните екземпляри то повече не се забелязва. Правени са много опити да се установи дали това око всъщност е от някаква полза за туатарата; върху него е въздействувано с лъчи с разна дължина на вълните, проверявано е дали реагира на топлина, но всички резултати са се оказали отрицателни. Туатарата така си и живее с три очи — истинска загадка за биолозите и радост за онези естествоизпитатели, имали щастието да я видят. Някога тези влечуги са се срещали и из двата главни острова на Нова Зеландия, но твърде отдавна са унищожени и сега са се запазили в малък брой само на няколко пръснати из крайбрежието островчета (подобно на Брадърз), където съвсем правилно се радват на пълната защита от страна на новозеландското правителство.
Ние завършихме снимането към залез слънце и неочаквано разбрахме, че Брадърз не представлява само две полуголи каменни гърбици, населени единствено от служителите на фара и от туатарите. На малки групички започнаха да се появяват дребни пингвини, които плъпнаха нагоре по скалите към своите дупки. От време на време те се спираха, обръщаха назад глави и издаваха силен рев, напомнящ рева на малки и изпаднали в бурна радост магаренца. След това започнаха да долитат малки и нежни, наподобяващи лястовички буревестници. Туатарите са си създали приятелско съжителство с тези птици; буревестниците издълбават дупки за яйцата си, а туатарите се настаняват в тях и живеят в чудесно разбирателство с птиците. Работата се състои в това, че буревестниците ловят почти през целия ден риба и всъщност използуват дупката само нощем, освен когато мътят. Туатарите, от друга страна, излизат точно тогава на лов за бръмбари, щурци и други насекоми, така че когато дневната смяна на буревестниците лети привечер обратно към къщи, нощната смяна на туатарите излиза от квартирите. Това съжителство е достойно за възхищение, макар и да е много странно. Туатарите са напълно способни да изкопават сами дупките си (и в много случаи постъпват точно така), в същото време буревестниците като че нямат нищо против това нахлуване на туатарите в гнездата им. Още не е напълно изяснено дали туатарите не проявяват неблагодарност към буревестниците, като изяждат яйцата и малките им, но не е за учудване, ако правят това, защото влечугите не са чак толкова съвестни. Едва слънцето докосна хоризонта и пингвините започнаха да прииждат на тълпи на брега; във въздуха като призрачни сенки се зареяха буревестниците, започнаха да се завират из ниската растителност, след което някак си смутено и бързо се пъхаха в своите дупки. След като се скриха под земята, те захванаха да си говорят с високи хрипове, писъци и да гугукат като гълъби. Дупките се намираха много близо една до друга и до ушите ни достигаха двадесет или тридесет едновременни разговора. Всичко това, съчетано с рева на пингвините, караше буквално целия остров да трепери под краката ни. Най-близките гласове звучаха, разбира се, най-силно, но като се вслушвахме по-внимателно, чувахме как целият остров вибрира като гигантска арфа от този непреставащ подземен хор.
Слънцето потъна в морето, небето припламна в кървавочервени багри, които бързо угаснаха, после притъмня, покри се с безброй звезди и бдителният жълт лъч на фара започна да се върти бавно в кръг. По-късно, след богата вечеря, уморени, но доволни от извършената през деня работа, ние се отправихме към нашата къщичка. Докато моите приятели се уточняваха кой къде да спи, аз взех едно фенерче и тръгнах край ръба на скалата. Буревестниците и пингвините продължаваха да кряскат с неотслабваща енергия. В светлината на моя фенер неочаквано попадна една туатара. Огромният мъжкар с щръкнал по дължината на гърба му бял гребен вдигна могъщата си глава и впери огромните си очи в мен. Моментално изгасих фенерчето, тъй като спокойно можех да го разглеждам на лунната светлина. В продължение на няколко минути той остана неподвижен, после тръгна бавно и с огромно достойнство между храстите. Земята около мене трептеше от цвъртенето, стоновете, писъците и пърхането на птиците, а туатарата крачеше величествено през своето осветено от луната царство като някакъв дракон. След малко тя отново се спря, погледна ме надменно, впрочем не толкова надменно, защото природата е надарила туатарата с „полуусмихваща“ се уста, и изчезна в храстите.
Аз се отправих с уморени крачки към нашата къщичка. Моите приятели се бяха вече свили в походните си легла.
— А! — обади се Джим и подаде глава изпод цяла грамада от най-малко двадесетина одеяла — нали се интересуваш от птици, Джери? Сигурно ще се зарадваш много, че под пода си имаме за съседи два пингвина.
Едва изрече тези думи, и под краката ми се разнесе хриплив рев, толкова силен, че разговорът стана невъзможен. Ако не бяхме така изморени, нямаше да можем да заспим от него, защото пингвините изпълняваха своя дует в продължение на цялата нощ на интервали от по пет минути. Все пак, помислих си аз и закрих глава с една възглавница, заслужаваше си да видя как туатарата премина с такова великолепно равнодушие към човека през храстите на острова, на своя остров.


Трета глава
Изчезналата птица


А долината ставаше все по-тясна, а вечерта все по-тъмна.
                                                               Луис Карол — „Ловът на таласъма“


През 1948 г. в Нова Зеландия бе направено откритие, което разтърси по невероятен начин света на орнитолозите и го пробуди от обичайното за него сънливо състояние. Беше открита (по-точно, отново открита) една изчезнала птица, която вече петдесет години се смяташе за заличена от земята. Името на тази птица е Ноторнис мантели или такахе, а нейната история е една от най-чудните в аналите на орнитологията.
Първата такахе била открита през 1850 г. и веднага възбудила любопитство и у най-уравновесените натуралисти от онова време. Маорите от Северния и Южния остров познавали добре тази птица, но на Северния остров тя била известна единствено от вкаменелостите. На Южния остров, разказвали маорите, особено край бреговете на двете големи ледникови езера Те Анау и Манапоури, се срещала извънредно много, и то в такива количества, че маорите всяка година организирали през зимата лов, когато снегът принуждавал птиците да се спускат от планините и да търсят храна из по-ниските места. Когато тук се появили европейците, намирали се само фосилни останки от птиците. След това, през 1849 г. на остров Резолюшън в пролива Даски група ловци на тюлени заловили за първи път жива такахе и постъпили с нея така, както обикновено в такива случаи, — изяли я. Две години по-късно открили друга такахе, нея я сполетяла същата участ, но за щастие кожите и на двете птици били взети от някой си господин на име Монтели, който ги изпратил на Музея по естествена история в Лондон. След това такахе изчезнала отново за двадесет и осем години така мистериозно, както се и появила. През 1879 г. близо до езерото Те Анау отново хванали един екземпляр, а през 1878 г. в същия район едно куче заловило нова такахе. Изглеждало, че такахе, подобно на една друга знаменита нелетяща птица, наречена додо, окончателно е изчезнала; изминали петдесет години, а от нея нямало и следа.
Намерил се обаче някой си доктор Дж. Б. Орбел, който не повярвал, че такахе е споделила участта на додо, и през 1948 г. тръгнал да я търси с експедиция. Мястото; на което се спрял, в случая представлявало една ледникова долина, разположена високо в планините откъм западните брегове на езерото Те Анау. Експедицията завършила с неуспех. Като изключим, че забелязал необичайни следи от птици и чул необикновени птичи гласове, Орбел не открил никакви доказателства за съществуванието на такахе. Това не го обезкуражило и след седем месеца отново се върнал при същата долина и там намерил малка колония от неуловимата птица. Всеки естествоизпитател мечтае да направи такова откритие, но щастието се усмихва само на един сред милиони, така че аз отлично разбирам изпитаното от доктор Орбел удоволствие, когато зърнал за първи път истинска, жива такахе, и дори му завиждам. Още на следващия ден след голямото откритие вестниците из целия свят разтръбили на видно място за повторното откриване на такахе. Правителството на Нова Зеландия, опасявайки се от внезапно нахлуване на екскурзианти, орнитолози и разни други пътешественици в малката долина, които биха изплашили птиците, се занимало с похвална бързина с въпроса и моментално обявило целия район за огромен резерват, забранен за всички, освен за официално изпратени учени или естествоизпитатели, като дори и техните посещения поставило под свой контрол и под контрола на Управлението по природните ресурси. По такъв начин такахе (които според доктора наброявали някъде между тридесет и четиридесет птици) най-после намерили сигурност и спокойствие в своя резерват с площ от седемстотин квадратни мили.
Непосредствено след нашето пристигане в Уелингтън се запознах с Гордън Уилямс, който по време на повторното откриване на такахе работел като биолог в новозеландското Управление по природните ресурси. Той ми разказа втората половина от историята на такахе, която в известно отношение е дори по-забележителна от първата.
Независимо от това, че целият район бил обявен за резерват и достъпът на външни лица до него бил забранен, птиците не били застраховани от опасности в своята уединена долина. Преди всичко броят им бил толкова нищожен, че някое неочаквано нахлуване на доведените в страната белки и невестулки можело напълно да ги изтреби. Същото би могло да стане и в резултат на увреждането на дърветата, причинявано от докараните елени и опосуми, защото така се изменяла цялата обитавана от птиците среда. Ето как над местните новозеландски птици отново надвиснала заплаха от внесените животни. Да се организира патрулиране и да се следи хищниците, елените и опосумите да не проникват в долината очевидно не било възможно, така че останала само една възможност за осигуряване безопасността на птиците — създаването на развъдник; това не било така лесно, както изглеждало на пръв поглед. За целта преди всичко се налагало да се подбере район, съответствуващ напълно на долината на такахе; след това трябвало да се спечели общественото мнение, защото голям брой доброжелатели не разбирали цялата сложност на проблемите и застрашаващата новооткритите птици опасност, и се обявили против „затварянето на такахе в клетки“. Първата задача била решена, като бил намерен много подходящ район в планината Брюс на около седемдесет мили от Уелингтън, а общественото мнение в края на краищата се убедило, че всичко се прави само за доброто на птиците. Така се родила „Операция такахе“. След това, обясни Гордън Уилямс, започнало най-трудното. По онова време съществувал един-единствен достъп до долината — минавало се нагоре по бреговете на езерото Те Анау, после се изкачвали стръмни, гъсто обрасли с гори склонове, пресичал се изключително труден район, за да се достигне до разположения на седемстотин и петдесет метра височина тесен пролом, който водел право в долината. Трябвало да се преодолеят много трудности (както се убедили и участниците в предишни те експедиции), дори за да се снеме филм или да се съберат научни данни; но да се изкачите до горе, да заловите живи такахе и да ги свалите отново долу било истински подвиг, пред който немеели дори най-изпечените ловци на диви животни. При тези трудности станало очевидно, че за залавянето и транспортирането на възрастни птици не можело да става и дума; доставянето на всичко до долината и от нея, ставало само във вързопи, а възрастните птици едва ли можели да издържат подобно пътешествие. Оставал един изход — да се заловят пиленца. Това решение на свой ред повдигало безброй нови проблеми; на първо място за пиленцата трябвало да се намери мащеха. Сметнали, че известната на всички домашна дребна кокошка — бантамка е идеална за тази цел. Но дори най-флегматичната бантамка едва ли щяла да приеме охотно да й пъхнат току-така няколко малки такахе под крилата, за да ги топли. Стигнало се до решението да се вземат яйца от такахе, върху които да насадят някоя бантамка. Тогава пък изтъкнали, че дори и най-кротката и преливаща от майчини чувства бантамка едва ли би клекнала да мъти, ако я блъскат и друсат по целия път до долината на такахе и обратно. Мрачно настроение и отчаяние обзело вдъхновителите на „операция такахе“, пренасянето на птиците изглеждало невъзможно. Тогава някой (подозирам самия Уилямс, който просто „изгарял“ по този план) предложил бантамките да се „обработят психологически“, с други думи няколко бантамки трябвало да се научат, при каквито и да е обстоятелства да седят в гнездото и да мътят яйцата. Цялата работа изисквала много време, но си заслужавало да се опита. От стотина или повече бантамки подбрали едва няколко, които се отличавали или с пълна тъпота, или с крайно флегматичен характер, и се заели да ги тренират така, като че се обучавали в курс за птици — диверсантки. Всяка кокошка поставили в отделна картонена кутия с по няколко яйца. След като кокошките свикнали да седят постоянно в тях, започнали да ги подлагат на най-различни тласъци, с които им предстояло да се справят по време на пътуването си до долината и обратно. Кутиите били раздрусвани, пускани по земята, превозвали ги с леки коли по разровени пътища, качвали ги по влакове, бързоходни катери и самолети. Бантамките с по-неустойчив характер започнали постепенно да се предават и да напускат своите яйца; в края на експеримента останали само три. От тях избрали една по простата причина, че един нисък клон ударил по време на пътуването кутията с яйцата, в която се намирала, и кутията паднала от покрива на колата (елемент от тренировката, който не бил включен в програмата). Кутията се търкаляла няколко метра по земята и се спряла с дъното нагоре. Когато я отворили, кокошката продължавала да мъти с мрачна решимост яйцата, при това всичките били здрави, очевидно тя ги е защитавала с тялото си от ударите. Ето как изборът паднал върху тази съвестна бантамка и тя станала най-важният участник в експедицията под названието „операция такахе“.
Тази операция трябва да е струвала много нерви на участниците. Преди всичко те нямали и представа дали кокошката, която се държала толкова примерно долу, ще се държи по същия начин горе в планината; освен това прекрасно разбирали, че неуспехът на тяхната мисия ще предизвика такъв протест у сантиментално настроената общественост, при който възможността им да предприемат нов опит се свеждала до нула. За тяхна чест и огромна радост всичко преминало много гладко. Събрали яйца от такахе, бантамката седнала с непреклонна решимост отгоре им и като изчакали за всеки случай един ден, групата пристъпила към рискованото слизане по опасния склон към езерото Те Анау. Когато достигнали бреговете на езерото, там вече ги очаквал бързоходен катер, който превозил безценния товар до най-близкото шосе, после натоварили кокошката и яйцата на лека кола и бързо ги откарали в Пинктон, от където самолет ги пренесъл до Уелингтън; ново пътуване: лека кола и накрая вярната бантамка и нейните яйца се настанили благополучно в резервата на планината Брюс. След това героично и изпълнено с големи вълнения пътешествие, за членовете на експедицията не оставало нищо друго, освен да изчакат излюпването на яйцата и да се молят да не излязат запъртъци. В определения срок се излюпили две пиленца и членовете на експедицията и бантамката дори, леко се възгордели. Те сметнали, че постигнали най-после очаквания успех. Точно в този момент неочаквано препятствие смутило радостта им. Мащехата естествено се отнасяла към малките пиленца като към свои собствени. Тя ги водела след себе си, разривала енергично гнилите листа и кълвяла откритите лакомства, като наивно си представяла, че пиленцата ще последват нейния пример, но малките такахе се различавали от малките бантамки — те следвали смутено своята втора майка, писукали от глад, но не можели да усвоят бантамския начин на хранене. Станало ясно, че женската такахе хранела сама своите малки, а не ги учела да се хранят сами, както правела кокошката. При това храненето на пиленцата се оказало не толкова просто, защото се установило, че малките такахе не стоят с отворени човки пред своята майка, както обикновено постъпват другите пиленца; майката им подава храната в своя клюн, а малките я взимат отстрани. В края на краищата измислили един приемлив метод: на върха на обикновен молив набождали мухи месарки и други подобни деликатеси и малките такахе ги поемали. Благодарение на този метод на хранене, на майчината любов и топлина, с които ги ограждала нощем бантамката, малките такахе растели и заяквали. И така, независимо от необикновената птица, тази история сама за себе си не можеше да не възбуди у нас желание да видим жива такахе в нейната естествена среда, затова веднага след нашето пристигане в Уелингтън поисках разрешение да посетим долината, придружени, разбира се, от Брайън, за да има гаранция, че няма да задигнем яйца или да отнесем под палтата си някоя двойка от тези птици. Накрая за мое най-голямо удоволствие ние получихме разрешението и се отправихме към езерото Те Анау. Както вече казах, долината по онова време се достигала само пешком, но сега имаше сравнително удобен превоз. Сядате в малко хидропланче, което излита от Те Анау, то ви издига на шестстотин и няколко метра височина и каца в малкото езеро, заемащо по-голямата част от долината. Брайън поръча самолета, но трябваше да изчакаме двадесет и четири часа, затова отседнахме в разкошен хотел, разположен на брега на Те Анау, наподобяващо голям и красив шотландски морски залив, и се отдадохме на насладата от великолепната кухня, превъзходните вина, първокласното обслужване и удобства. Обикновените новозеландски хотели са толкова отвратителни, че този държавен хотел ни хареса особено много.
— Възползувайте се от случая — каза Брайън, когато обсъждах с метрдотела оттенъка на червения „Шатобриан“, който исках да си поръчам. — Горе в планината ни очакват сурови условия.
В резултат на неговото предупреждение вместо две поръчах три бутилки вино.
Следващото утро ни поднесе две неприятни изненади. Първо — чухме, че малка група ловци на елени е заела хижата в долината на такахе; при това положение за Джеки нямаше място и тя не можеше да дойде с нас. Второ — доста съмнително бе дали и ние ще можем да излетим. Над Те Анау надвиснаха черни облаци и видимостта за летене над такъв район стана крайно недостатъчна. Цялата сутрин крачехме по бреговете на езерото и проклинахме лошото време. По обяд малко се проясни, но не предвещаваше нищо хубаво. Точно тогава се появи Брайън, който през цялото време поддържаше телефонна връзка с въздухоплавателната база. По лицето му играеше самодоволна усмивка.
— Хайде! — подкани ни той. — Да пренесем екипировката до пристана. След половин час ще ни вземат.
— Превъзходно! — възкликна Крис. — А времето подходящо ли е за полети?
— Не съвсем — отвърна небрежно Брайън, — но казват, че е по-добре да рискуваме и да тръгнем сега, отколкото да чакаме облачността да се засили до такава степен, че проникването в долината да стане невъзможно. Пилотът също смята, че трябва веднага да тръгваме.
— Възхитително! — каза с въодушевление Джим и се обърна към Джеки.
— Не съжаляваш ли, мила, че няма да дойдеш с нас? Да се издигнеш в тези облаци и да търсиш долина, която изобщо не се вижда, и ако кацнеш в нея, да претършуваш всичко заради някаква птица, която също няма да можеш да видиш? Цялото наше пътешествие е безкраен низ от трепети и вълнения. Не бих ги заменил за нищо на света!
Ние пренесохме екипировката до пристана и едва там Брайън ни обясни, че хидропланчето е малко и освен пилота може да вземе само двама пътници.
— Добре — каза Крис. — Ти, Джим, тръгваш пръв с апаратурата…
— Защо винаги започваш с мен — запита възмутеният Джим. — Няма ли сред нас и други доброволци?
— Постарай се да снемеш колкото се може повече филм по време на полета до долината — продължи Крис, без да обърне ни най-малко внимание на възмущението на Джим. — Там монтираш камерата и снимаш нашето пристигане.
— А ако ме стоварят там и после не могат да ме върнат? — попита Джим. — Помислихте ли за това? Ще ме набутат в някаква затънтена долина, пълна със свирепи птици… без храна… без приятели… И когато след десетина години отидете там на разходка и намерите в мъглата моя бял скелет… „Това е старият Джим“, ще кажете вие… „Добро момче беше… не е лошо да изпратим една пощенска картичка на жена му“. Проклети, безчувствени изверги!
— Не се безпокой, Джим — утеши го Джеки. — Ако тръгнеш пръв с провизиите, на твое разположение остават бутилките с уиски на Джери.
— А! — възкликна Джим и лицето му просия. — Това е съвсем друго нещо. Щом има какво да се пие, не възразявам да почакам. След малко до ушите ни достигна раздразнено жужене, хидропланчето се показа и забръмча към нас. Целият му вид и издаваният от него звук напомняха на ядосано водно конче. То кацна плавно върху водата, направи завой и приближи бавно към пристана. Докато товарехме екипировката, Джим запита пилота, кой от братята Райт е той и дали смята, че летателните апарати ще заменят с течение на времето конете. Накрая успяхме да натикаме все още съпротивляващия се Джим в кабината, самолетът се плъзна по повърхността на езерото, издигна се във въздуха и остави след себе си диря от бяла пяна и малки вълнички. След половин час самолетът се върна; сега бе ред на Крис да тръгне с останалата снимачна апаратура. Пилотът съобщи, че условията в долината били напълно подходящи за кацане и излитане, но облаците се сгъстявали и трябвало да побързаме. Крис полетя към Джим, а ние с Брайън закрачихме по пристана и поглеждахме тревожно към черните облаци, които с всяка измината секунда ставаха все по-гъсти и по-черни. Хидропланът се завърна, ние скочихме бързо в него и се понесохме по езерото.
Езерото Те Анау е дълго, ние доста време летяхме над водата и наблюдавахме от двете си страни неговите стръмни, гъсто обрасли с гори склонове. В гората растяха главно букови дървета, а букът има тъмнозелени листа, затова издигащите се към небето планини изглеждаха навъсени и зловещи. Пилотът направи вираж и приближи още повече единия склон, който сега ни се стори още по-мрачен и зловещ. Аз реагирам на полетите като всички нормални хора, с други думи, винаги съм твърдо убеден, че в някоя критична минута или пилотът ще умре от разрив на сърцето, или пък двете крила ще се откъснат, ако не по време на полета, то при излитане или кацане, но това се отнася само до големите самолети. В малките самолети се чувствувам съвсем на сигурно място — тук примерно разликата е като да пътуваш с много мощна лека кола или с велосипед. Паднеш ли от велосипед, смяташ, че няма сериозно да се нараниш, затова и аз винаги изпитвам смешното, но утешително чувство, че катастрофата с малък самолет е нещо, което едва ли се забелязва, две-три натъртвания и толкова. Нашият пилот обаче все повече приближаваше самолета към извисилия се над нас склон и аз започнах да се съмнявам дали катастрофата с малкия самолет е така безболезнена, както винаги съм си я представял. Неочаквано се случи онова, от което се страхувах години наред: пилотът изгуби контрол върху самолета, който направи остър вираж и се насочи право към склона. В началото си помислих, че просто ще се издигне и ще прелети над него, но той продължаваше упорито да лети напред. Вече различавахме съвсем ясно върхарите на отделните дървета, които приближаваха с обезпокоителна скорост към нас. Тъкмо се бях примирил с мисълта за неминуемата ни гибел в резултат на маневрите на летеца — дърветата приближиха на стотина метра до нас, — в склона се появи тясна цепнатина (с друг термин не може да се опише) и ние се пъхнахме в нея. Тази цепнатина представляваше дефилето, което водеше до долината Такахе и свързваше горното езеро с Те Анау. От двете страни на дефилето се издигаха високи и влажни урви, обрасли с гъсти букови гори, а самото то бе широко едва колкото да се промъкне самолетът. На едно място дърветата приближиха дотолкова крилата на самолета, че, кълна се, ако можех да се наведа навън, щях да откъсна шепа листа. За щастие дефилето не беше много дълго и само след около половин минута ние се измъкнахме невредими от него, и пред нас се ширна долината Такахе.
Тази долина се простира около три мили на дължина и има овална форма. Ограждат я стръмни склонове с гъсти букови гори. Дъното й е удивително равно и по-голямата му част се заема от спокойните и плитки води на езерото Орбел. Езерото, разбира се, се разстилаше откъм страната на дефилето, по което пристигнахме, а на другия край на долината се ширеха огромни ливади с полевица. От самолета се откриваше изумително красива гледка: в далечината на фона на смръщеното и бурно небе се виждаха по-високите върхове на хребета Мърчисън, всеки един с назъбена снежна корона; спускащите се към долината склонове излъчваха мрачен тъмнозелен цвят, освежен тук-там от по-бледи, сивкаво зеленикави петна; сребристото езеро изглеждаше като полирано, ливадите с полевица преливаха в златисти и яркозелени багри на слабите слънчеви лъчи, които се мъчеха безуспешно да пробият тъмните облаци. За да можем да кацнем, ние прелетяхме до края на долината, после завихме и се върнахме обратно. Друг начин нямаше. Когато самолетът започна да слиза все по-ниско и сребристите води на езерото се приближаваха стремително към нас, пилотът реши, че именно сега тази информация особено ме интересува, и съобщи лаконично, че езерото е дълго около хиляда и двеста метра — точно колкото са необходими за кацане (при условие, че си направи добре сметката). При най-малката грешка в пресмятанията машината щеше да прескочи грациозно над ръба на езерото и оттам — в дефилето, по което току-що пристигнахме. Аз си представих отлично цялата тази картина, когато докоснахме водата и се понесохме по езерото, оставяйки след себе си разширяващ се равнобедрен триъгълник от сребристи малки вълнички. Ние успяхме да спрем на около тридесетина метра от края на езерото. Пилотът изключи двигателя и ни се усмихна през рамо.
— Пристигнахме — съобщи той. — Долината Такахе.
Той отвори вратичката на хидропланчето и моментално ме порази абсолютно пълната тишина. Ако до ушите ни не достигаше едва доловимият плясък на водата около поплавъците на хидроплана, човек можеше да помисли, че внезапно е оглушал. Тишината така плътно обхващаше всичко наоколо, че дори преглътнах няколко пъти, като смятах, че ушите ми са заглъхнали от промяната на височината. Джим снимаше нашето пристигане от брега на около шестдесетина метра от нас и ние чувахме жуженето на неговата камера така ясно, като че се намираше до нас. Тишината въздействува върху всички и ние снижихме неволно гласове; когато започнахме да разтоварваме багажа, и най-слабият причинен от нас звук многократно се засилваше. За пренасяне на багажа до брега имаше само един начин: да събуем обущата и чорапите, да навием нагоре крачолите на панталоните и да нарамим вързопите на гърба си. Излизането от самолета и нагазването в близо половинметровата и ледено студена вода е преживяване, за което не искам да си спомням. Никога дотогава не ми е минавало през ума, че водата може да е толкова студена, без при това да се е превърнала в лед. Двамата с Брайън направихме по два тура, преди да пренесем всичко, и за това време краката ми от колената надолу така изтръпнаха, че престанах изобщо да ги чувствам. Също като че бяха ампутирани. При това изпуснах едната си обувка в езерото, от което настроението ми ни най-малко не се повиши. Застаналият зад Джим и камерата Крис имаше вид на изнемощял лама.
— Слушай, Джери — извика той. — Имаш ли нещо против да преминеш още веднъж. Не ми харесва ъгълът, под който направихме снимките.
Изгледах го стръвнишки и зъбите ми затракаха от студ.
— Разбира се, нямам нищо против — отвърнах саркастично аз. — Стига да пожелаеш, мога да си сваля дрехите и да преплувам езерото. Искаш ли? Достатъчна е само една твоя дума. Казват, че с всичките тези нови лекарства пневмонията се лекувала бързо и не представлявала никакъв проблем.
— Само че този път премини по-бавно — отвърна Джими и се ухили. — Също като че ти доставя истинско удоволствие. Разбра ме, нали?
Аз им махнах заканително с ръка, после с Брайън взехме нещата си и се отправихме с тежки стъпки обратно към самолета. Най-после Крис остана доволен от снимките и ни разреши да излезем от езерото. Пилотът ни махна с ръка за сбогом, хлопна вратичката на кабината, придвижи се до края на езерото, след което се понесе с рев към нас. Хидропланът прелетя на двадесетина метра над главите ни и се скри в дефилето; шумът на двигателя постепенно заглъхваше, после дърветата го приглушиха, накрая изчезна съвсем и тишината отново ни обгърна; долината изведнъж стана някак си пуста и самотна.
От другата страна на езерото, точно срещу мястото, на което се намирахме със струпания багаж, зърнахме малка и стара колибка, не по-голяма от тези, в които се съхраняват градински инструменти. Тя се издигаше на края на гората, точно там, където започваше ограждащата езерото полевица.
— Какво е това? — полюбопитствува Джим.
— Хижата — отвърна Брайън.
— Какво, да не би в нея да живеем? — попита недоверчиво Джим. — Та в нея няма място за един човек, а за четирима да не говорим.
— Довечера ще бъдем седем души в нея — отвърна Брайън. — Не забравяйте ловците на елени.
— Да, да, впрочем къде са те? — попитах аз, защото колибата изглеждаше напълно изоставена и над дългия и тънък комин (взет като че от някоя допотопна парна машина) не излизаше дори тънка струйка дим.
— Отишли са някъде из планината — отвърна Брайън. — Смятам, че до довечера ще се върнат.
Когато се добрахме до колибата, тя се оказа помещение, приблизително три метра широко и четири дълго. На единия му край стояха два дървени нара, взети като че от някой неизвестен и противен концентрационен лагер. От едната си страна колибата имаше голям прозорец с огледално стъкло, същински неочакван разкош, от който се откриваше величествен изглед към цялата долина, а срещу наровете се намираше огнището. От пръв поглед ни се стори, че след като внесем цялата екипировка, всички ние, в това число и ловците, ще трябва да спим отвън. След много спорове и пролята пот успяхме някак си да подредим целия багаж така, че наровете и малка част от пода да останат свободни. Независимо от това, на всички ни стана ясно, че за седем души, меко казано, ще се окаже изключително тясно. Ловците ни бяха оставили на масата забодена с карфица бележка, с която ни поздравяваха и ни съобщаваха, че са ни приготвили дърва за горене и вода. За това им останахме безкрайно благодарни. Докато Джим и Крис преглеждаха камерата и звукозаписващата апаратура, двамата с Брайън опънахме набързо едно въженце над огнището, окачихме разни мокри дрехи на него, запалихме огъня и поставихме чайника.
Небето ставаше все по-черно, долината — по-тъмна, а над езерото плъзнаха парцаливи кълба мъгла. Запалихме лампите и се заехме на тяхната мека, жълта светлина да приготвяме вечерята. След малко дочухме гласове. Стори ми се, че се разговаря пред хижата и излязохме навън. В мъглата на около четвърт миля от нас едва успяхме да зърнем три фигури, които се придвижваха покрай брега на езерото. Подвикнахме си за поздрав, после влязохме, сложихме чайник и за ловците, които след петнадесетина минути пристигнаха при нас.
Винаги е погрешно да се твърди, че даден човек е типичен представител на своята нация, защото в една и съща страна се срещат най-различни типове. И въпреки това според мен тримата ловци бяха типични новозеландци. Високи и мускулести, те имаха обрулени от вятъра и изпечени от слънцето ръце и лица. С грубите си ризи, панталони от рипсено кадифе и високи обуща, със спуснати над очите изпомачкани шапки, те нямаха много добър външен вид. Ловците не носеха окървавени трупове на животни, но това не ме учуди, защото Брайън ми обясни, че елените оставали там, където ги убивали. За да регулира броя на такива вредители, като елените и опосумите, Управлението по природните ресурси трябвало да наеме огромен брой ловци, за която цел не разполагало със средства. Имало обаче много ловци — любители, от които Управлението набирало своите сътрудници, поемало разходите им и им разрешавало да ловуват из онези райони, в които броят на вредителите нараствал извънредно много. Така че ловът, от който току-що се завръщаха ловците (очевидно не особено сполучлив, защото успели да убият само шестнадесет елена), постигнал две цели: ловците, от една страна, начесали ловната си краста, а от друга, намалили броя на елените в долината, за да не се размножат дотолкова, че да унищожат напълно такахе. След като се нахранихме добре и се напихме до насита с чай, ние седнахме край лумналия огън (нощта беше изключително студена) и аз отворих една от бутилките с шотландско уиски, която предвидливо бях взел със себе си.
На следващата сутрин станахме вдървени и изкривени от необикновените пози, които трябваше да заемаме през нощта върху пода на хижата, и приготвихме закуската. Мъглата обгръщаше плътно долината — на два-три метра от прага на хижата не се виждаше нищо, но Брайън вярваше, че след изгрев-слънце ще се изясни. След закуската се разделихме с ловците, които поеха през мъглата надолу по дефилето към Те Анау, където ги очаквала лодка. Компанията им беше приятна, но тяхното заминаване ни зарадва, защото спечелихме малко от оскъдната и така необходима ни свободна площ.
Прогнозата на Брайън се потвърди. Към осем часа мъглата се вдигна дотолкова, че се откри по-голямата част от езерото и заобикалящите я висини. Денят обещаваше да бъде чудесен и ние закрачихме, преливащи от добро настроение, по края на езерото към широката и обрасла с полевица ливада, където по думите на Брайън били открити първите гнезда на такахе. Както вече казах, ние се отправихме в прекрасно настроение, защото обгърнатото в бяла мъгла и потънало в опалесцентна светлина езеро изглеждаше много по-малко, отколкото бе в действителност, а нашата цел ни се струваше на не повече от половин час път. Скоро се убедихме, че долината на Такахе е измамна. Аз ловувам вече дълги години в различни краища на света, но не си спомням да съм се чувствувал някъде толкова неудобно, колкото по време на нашия престой в долината Такахе и този първи ден представляваше чудесен пример за онова, с което трябва да се справи всеки ловец на такахе. Ще започна с облаците: те се прехвърляха през планинските хребети, оглеждаха долината и решаваха, че тук могат добре да си отдъхнат, спущаха се полека-лека надолу, също като на забавена кинолента, обгръщаха ни заедно с целия околен пейзаж и ни измокряха до мозъка на костите. Това все пак представляваше по-малка неприятност. Полевицата растеше на огромни, високи до кръста и с цвят на небетшекер храсти, които като гъби се пълнеха обилно с вода, с която ни обливаха щедро, когато си проправяхме път сред тях. Към всички тези удоволствия трябва да прибавим и торфения мъх. Плътният, яркозелен мъх се разстилаше като прекрасен скъп килим между храстите на полевицата, изглеждаше гладък като игрище за кегли и приятен за ходене. Той наистина беше плътен, на места до двадесет и пет сантиметра, и кракът потъваше в него като в разкошен и пухкав килим, но потъваше така, че не можеше да излезе, и трябваше да се измъква с големи усилия, преди да се направи следващата крачка. Като капак на всички трудности мъхнатият килим растеше върху вода, така че при всяка крачка обувката не само се пълнеше с вода, но при измъкването на крака от мъха се разнасяше плясък, който отекваше като изстрел в долината. След като крачихме по този начин в продължение на половин миля, според мен на петдесет мили разстояние около нас не остана нито една такахе, която не бе предупредена за нашата поява и придвижване. Метър след метър си проправяхме път край брега на езерото и през ливадата с полевица. От време на време напускахме полевицата и се пъхахме за малко в буковата гора; през този период на годината, когато не мътят, любимо място на такахе е именно граничната линия между полевицата и гората. Влага покриваше тъмните, сиво-зелени стволове на дърветата, както и малките тъмнозелени листа. Тук-там клоните бяха украсени като с гирлянди от дълги кичури лишеи, напомнящи причудливи коралови образувания. На пръв поглед лишеите изглеждаха бели — отдалеч дори се създаваше впечатление, че някои от дърветата са покрити със сняг, — но като се огледат по-отблизо, виждаше се, че фините и сложно преплетени филиграни бяха оцветени в нежни и приятни сиво-зеленикави багри.
Целия ден си проправяхме с усилие път през мократа полевица и мрачната букова гора с нейните марсиански кичури от лишеи. Премръзнали от студ и измокрени до кости, открихме какво ли не, освен такахе. На едно място намерихме пресни гранки и се струпахме около тях с онези смесени чувства, с които Робинзон Крузо открил знаменитите следи от човешки крака; открихме места, на които птиците неотдавна се бяха хранили и бяха накъсали с човките дългите стъбла на полевицата; по земята намерихме дори празни гнезда, направени от стъбла на полевица, скрити изкусно зад големи туфи трева; по едно време Брайън дори заяви, че чувал крясъци на такахе, но тъй като се свечеряваше и долината утихна дотолкова, че игла да се изпуснеше, пак щеше да се чуе, ние решихме, че по този начин той искаше малко да повдигне духа ни. След това облаците се прихлупиха над главите ни, светлината стана недостатъчна за снимки дори и да имаше какво да снимаме. Ние достигнахме вече края на долината и Брайън предложи да се връщаме, защото, както живо обясни той, ако в долината неочаквано се спуснеше облак, имаше опасност да се заблудим и да прекараме цялата нощ в мократа до пояс полевица, като при това описваме все по-малки окръжности. Подгонени от мрачната перспектива, ние тръгнахме с неприятни чувства по шляпащите си следи през ливадата и брега на езерото. Когато се добрахме изморени, премръзнали, мокри и оклюмали до хижата, към която предния ден се отнесохме с такова пренебрежение, тя ни се стори безкрайно разкошна. Да свалиш мокрите дрехи от себе си, да седнеш пред ярко лумналия огън и да си пийнеш горещ чай, подправен щедро с уиски, беше истинско блаженство и скоро след това ние вече смятахме, че днешният ден е бил просто едно изключение. Лошото време беше принудило такахе да се укриват повече от обикновено. Ние се убеждавахме, че на следващия ден долината ще гъмжи от такахе.
Нашият ентусиазъм малко се помрачи, но не секна, когато мокрите чорапи на Джим (окачени внимателно да съхнат на опънатото над огъня въженце) цопнаха с убийствена точност в тенджерата, когато Брайън разбъркваше замислено супата. Все пак супата не стана по-лоша от добавката на тази твърде необикновена подправка, затова пък Джим получи нов повод за оплакване и той се залови с голямо усърдие за него.
На следващото утро времето изглеждаше още по-лошо в сравнение с предния ден, но ние навлякохме, треперейки от студ, все още неизсъхналите си дрехи и отново закрачихме по брега на езерото. Достигнахме повторно ливадата и попаднахме в ледените прегръдки на полевицата и торфения мъх, повторно открихме следите на такахе, но от самите птици нямаше и помен. Късно следобед времето още повече се развали и ние съвсем паднахме духом. На следващия ден си тръгвахме и изглеждаше ужасно досадно да изминем толкова дълъг път, да се намокрим от глава до пети, да студуваме и в края на краищата — за нищо. Въпреки всичко птиците се намираха някъде наоколо: имаше прегризани стъбла от полевица, както и пресни гранки. Отвратителните птици си играеха с нас на криеница, но в подобна местност и в настроението, в което изпаднахме, не ни беше до никакви игри. И точно тогава, след като малко преди това се подхлъзнах и паднах тежко върху пласт особено лепкав и мокър торфен мъх, Брайън вдигна ръка и даде знак да запазим тишина. Замряхме на местата си, без да смеем да си поемем дъх, а в това време краката ни бавно и сигурно потъваха в мъха.
— Какво става? — прошепнах накрая аз.
— Такахе! — отвърна Брайън.
— Сигурен ли сте? — попитах аз, защото освен плясъка при моето падане не чух нищо друго.
— Да — отвърна Брайън. — Ослушвайте се и ще ги чуете.
Ние се намирахме в края на долината, на около двадесетина метра от линията, от която буковата гора започваше да се изкачва стръмно нагоре към планината. Тук полевицата растеше по-висока и по-гъста, отколкото в останалите претърсени от нас места. Премръзнали и мокри, ние застанахме, без да продумаме думичка, и се ослушвахме. Неочаквано между буките от дясната ни страна чухме звука, за който спомена Брайън. Това беше дълбок, пулсиращ, барабанен звук, много подобен на този, издаван от каките на остров Капити, само че несравнимо по-силен и с някакъв дълбок алтов тембър. Първо се чуха седем-осем барабанни удара, последва кратка пауза, след което се разнесе нова серия, само че малко от по-далечно разстояние. Нещо се раздвижи в полевицата пред нас, а след това и по-близо, в буковата гора. Съвсем забравили, че Крис и Джим мъкнат камерата и триногата и мъчно се придвижват, ние двамата с Брайън се промъкнахме тихичко към мястото, където забелязахме движенията. Казвам тихичко, защото точно така се стремяхме да пристъпваме, но моят свръхчувствителен слух го възприе като шум на страдащи от изкривени нокти хипопотами, които шляпат тежко в огромен казан, напълнен с много гъста овесена каша. Малко по малко ние се приближихме до мястото, където забелязахме движението. На около пет-шест метра. Пред нас; неочаквано полевицата трепна и ние замръзнахме на местата си. След секунда отново тръгнахме предпазливо напред. Тревата пак трепна и аз пристъпих малко встрани. Ненадейно зад голяма туфа полевица изскочи една такахе.
Това, което видях, напълно ме порази. Дотогава познавах такахе само по черно-бели снимки и смятах, че на големина е колкото европейската водна кокошка, с тъмна и изпъстрена с точки перушина като на уеката, но пред мен стоеше птица, едра като голяма пуйка, само че по-закръглена от нея, блеснала подобно на скъпоценен камък на фона на тъмните букови листа и бледожълтата полевица. Мощният й клюн, наподобяващ клюна на сипката, бе аленочервен, краката — също; главата и гърдите преливаха в топло морскосиньо, а гърбът и крилата — в опушено зелено. Птицата стоеше с широко разтворени крака сред полевицата, наклони към мене глава и започна да издава своите барабанни звуци. Аз я наблюдавах с възхищение, а тя мене с най-голямо недоверие. След като ме проучи внимателно, такахе отпусна глава и без да бърза, с огромно достойнство, заобиколи една туфа полевица и се изгуби от погледа ми. Аз трябваше да изчакам неподвижно на мястото си, тя по всяка вероятност щеше отново да се появи, но така много ми се искаше да не изпускам от поглед тази великолепна птица, че направих няколко крачки към нея. С това провалих всичко. Тя се обърна и погледна уплашено, издаде нисък, тревожен звук и се затича бързо, макар и малко несръчно, да потърси убежище сред буковите дървета. Тя изчезна в мрака на дърветата и колкото и внимателно да пристъпвахме, не успяхме да зърнем повече птици; до ушите ни достигаха само потайно пращене и развълнувано барабанене. Облаците се спуснаха толкова ниско над нас, че Брайън настоя да се върнем в хижата. Премръзнали и мокри, но доволни, че щастието в края на краищата ни се усмихна, макар и не чак толкова благосклонно, ние тръгнахме обратно през полевицата и покрай брега. Почти стигнахме края на езерото и от топлината на хижата ни отделяше около половин миля (виждахме дори как над високия комин се вие приветлив дим), Брайън се обърна назад.
— Погледнете! — каза той. — Страхувах се да не попаднем на това.
Над обраслите с гори хребети в противоположния край на долината току-що се бе показал огромен сив облак. Ние спряхме и вперихме погледи. Облакът се прехвърли през хребета и се спусна с невероятна скорост надолу по склоновете към долината. Само за няколко секунди участъкът, в който видяхме такахе, изчезна напълно; още няколко секунди и меката сива лапа захлупи ливадите с полевица от другата страна на езеро о; след това облакът се сплеска, разпростря се над спокойната повърхност на езерото и се понесе бързо към нас, като поглъщаше цялата долина по пътя си. Стигнахме вратата на хижата точно когато първите валма на облака започнаха да се увиват около телата ни. Ние отворихме с чувство на облекчение вратата и се обърнахме назад. Долината Такахе бе напълно заличена, като че никога не е съществувала — пред нас се изправяше бяла стена от кълбяща се сива мъгла. Убедихме се, че ни е провървяло изключително много и мъглата не успя да ни хване на другия край на езерото. Когато облакът обгърна стъклото на хижата с леденото си дихание, ние натрупахме сухи дърва върху огъня, съблякохме мокрите дрехи, излегнахме се на розовата светлина на пламъците и започнахме да си пием чая, смесен по равно с уиски; всеки от нас изпитваше посвоему голямо удовлетворение не само че успяхме да видим такахе, но и че измамихме стихията.
— И така — обърна се накрая Брайън, — утре слизаме до Те Анау, после ще тръгнем за планината Брюс, където ще направите чудесни снимки на такахе. След като надживяха бантамката, такахе се опитомиха дотолкова, че станаха почти като домашни птици.
— Едно не мога да разбера — каза Джим, — защо, вместо да се блъскаме чак дотук и да рискуваме да си лепнем по някоя пневмония, не тръгнахме веднага за планината Брюс?
— Нямаше да бъде достоверно — отвърна строго Крис. — Ние трябва да покажем истинската жизнена среда на птицата… да предадем същинската атмосфера на обстановката.
— Аз вече почувствувах обстановката — отвърна Джим и дълбокомислено изстиска около половин чаша вода от единия си чорап.
На следващата сутрин нямаше и следа от облаци и цялата долина блестеше като кристал на слънчевата светлина. Ние събрахме багажа си и тръгнахме рано; слизането до Те Анау, където ни чакаше лодката, изискваше доста време. Докато си проправяхме път през влажната букова гора, препъвахме се и се подхлъзвахме върху дебелия килим от изгнили и мокри дъбови листа, аз се възхищавах от търпението и умението на малката група мъже, които са се катерили по тези почти отвесни склонове, понесли на гърбовете си една бантамка, предопределена да спаси такахе. Когато паднах за трети път и се плъзнах по задник няколко десетки метра надолу, аз си пожелах на ум в света да има повече такива хора, посветили и сили, и време за спасяване на застрашените видове.
След като видяхме такахе в собствената им долина, аз очаквах с нетърпение Брайън да ни заведе на планината Брюс, където живееха доставените с такъв голям труд от долината птици. Резерватът, разбира се, е държавен и представлява обширен зелен участък, ограден грижливо и засят с полевица. Тук живеят на пълна свобода порасналите вече такахе. Когато влязохме в заградения участък, от такахе нямаше и следа, но едва дочули гласовете ни, те изскочиха от гъсталаците и се затичаха към нас, навели ниско глави и зашляпали по земята с огромните си крака. Те се скупчиха около нас, започнаха да се карат и да се блъскат и едва ли не се покачиха на колената ни в желанието си по-скоро да се доберат до донесените от нас банани. Отблизо тяхната окраска се оказа още по-блестяща, отколкото си я представях — зеленикаво — златистите и пурпурни багри на копринената им перушина блестяха ослепително на слънцето. Изпитвах истинско удоволствие, че живи такахе се трупат като домашни птици в краката ни и се хранят от ръцете ни, но и през ума не и минаваше, че ме очаква още по-голяма радост.
В един от ъглите на землището на такахе се издигаше голям птичарник във формата на полумесец. Толкова се бяхме залисали с такахе, че не обърнах никакво внимание на тази постройка, докато не надникнах случайно в нея. Освен някакви пръти и наръчи трева, в птичарника нямаше нищо друго и аз реших, че е изоставен. Като се откъснах с труд от такахе, които бяха напълно убедени, че някъде все още крия банани, аз попитах Брайън дали птичарникът е строен за малките такахе.
— Не — отвърна гордо Брайън, — това е какапориум.
— Какво е това какапориум? — попитах внимателно аз.
— Това е място — обясни Брайън, без да сваля очи от лицето ми, — в което има какапо.
Думите на Брайън ми подействуваха така, като че съвсем небрежно ми съобщаваше за конюшня, пълна с разноцветни еднорози, защото какапо е не само една от най-редките новозеландски птици, но и една от най-необикновените, която отдавна мечтаех да видя, но смятах за невъзможно.
— Да не би да искате да кажете — попитах аз, — че в птичарника има какапо и досега не сте ми казвали и дума за това?
— Точно така — отвърна Брайън. — Изненада!
— Заведете ме да го видя — казах аз, разтреперан от вълнение. — Веднага ме заведете!
Развеселен и доволен от моята бурна реакция, Брайън отвори вратата на птичарника и ние влязохме вътре. В един от ъглите стоеше дървен сандък, почти затрупан от голяма купчина сух пирен. Приближихме внимателно, разровихме пирена и от около половин метър разстояние вперих поглед в истински, жив какапо.
Другото име на какапо е папагал — кукумявка и това название е много уместно, защото дори професионални орнитолози могат да бъдат извинени, ако вземат на пръв поглед тази птица за кукумявка. Тя е голяма, по-голяма от кукумявката, а перушината й е красиво оцветена в сиво-зелено, изпъстрено с черно. Има широко и плоско като на кукумявка „лице“ с две огромни черни очи. Птицата ме погледна с цялата свирепост на престарял полковник, събуден в своя клуб от пиян младши офицер. Освен необикновения си външен вид какапо притежава две други особености. Първо, лети рядко и доста неумело, по голямата част от времето си прекарва в бягане по земята, и то съвсем не по папагалски; второ, като връх на всичко това води нощен живот. В диво състояние и по време на своите нощни обиколки птицата прави малки пътечки през тревата и погледната отгоре, обитаваната от нея местност изглежда гъсто осеяна от преплитащи се селски пътища. Докато снимахме сърдитото какапо, Брайън ми каза, че съществуването й в диво състояние е в сериозна опасност, толкова сериозна, че тази птица може би е последното останало какапо. За всеки, дори за онзи, който не се интересува ни най-малко от птици, това е тъжна и неприятна мисъл, особено когато се има предвид, че какапо не е единствена сред птиците, бозайниците и влечугите в света, над които е надвиснала тази ужасна опасност. Вероятно единствената надежда за спасението на какапо и такахе се крие в резервати като този в планината Брюс; колкото повече страни се заемат с подобни строежи, толкова по-добре.
След като заснехме цялата история на такахе, ние възнамерявахме да посветим останалите ни три последни дни в Нова Зеландия на Уелингтън и неговите околности, като направим снимки, в случай че открием нещо интересно. Но съдбата в образа на дребен човечец, когото срещнахме в един бар, препречи пътя ни и осуети всички наши планове.
Откакто се намирахме в Нова Зеландия, две неща съвсем разваляха спокойствието и настроението на Крис. Първо, не му се отдаваше да направи приличен звукозапис, на каквото ида било — в момента, в който изваждаше магнетофона и го включваше, птицата отлиташе, профучаваше лека кола, над главите ни изтрещяваше самолет, духваше силен вятър или се случваха хиляди неща, които не му даваха възможност да направи записа. Второ, където и да отидехме в Нова Зеландия, хората ни питаха какво сме снимали, и когато им отговаряхме, те възкликваха удивено:
— Как, нима не сте заснели кеа?… Що за филм сте направили за Нова Зеландия без кеа… без този клоун на снежните планини, така го наричаме… толкова лесно може да ги снимате… те са питомни по природа, навсякъде можете да ги намерите.
Възможно е други хора да са срещали навсякъде тези големи и ярко оцветени папагали, но дотогава ние не успяхме да зърнем дори една птица и това разгневи ужасно Крис. Когато този дребен нещастник ни запита какво сме заснели дотогава и аз започнах да му ги изреждам, лицето на Крис отново заприлича на лама.
— Какво? — попита учудено дребният човечец. — Не сте снимали кеа?
— Не — отвърна Крис и вложи в тази скромна думичка толкова студенина, че от нея можеше да се образува малък айсберг.
— Трябва да се качите на планината Кук — каза дребният човечец, без да съзнава, че се движи по ръба на пропастта. — Току-що се връщам от там, пълно е с такива птици. Не можеш да оставиш нещо, веднага се хвърлят отгоре му и го разкъсват на парчета. Истински клоуни… заслужава си да направите всичко възможно, за да ги снимате.
Побързах да напълня чашата на Крис.
— Да, разбира се, ще направим всичко възможно — отвърнах аз.
— Точно така — заяви неочаквано Крис със силен и решителен глас. — Още утре заминаваме за планината Кук.
Той изпразни на един дъх чашата си и огледа сърдито слисаните ни лица.
— Това е невъзможно — отвърна Брайън. — Нямаме време.
— Няма да си тръгна от Нова Зеландия, докато не снимам кеа — излая Крис.
Какво можехме да направим след този ултиматум? Отидохме на планината Кук. Настанихме се отново в чудесен държавен хотел с великолепен изглед към планината и ледника Тасман и скоро се впуснахме в безумно търсене на кеа. Всички ни уверяваха, че няма по-просто нещо от това; околните долини и възвишения гъмжали от кеа. Просто нямало да можем да паркираме колата си, защото кеа щели да се спуснат отгоре и да я разглобят на части като умопобъркани автомонтьори. Не се искало нищо друго, освен да се изкачим, където си искаме нагоре по планината, и да викаме: „кеа… кеа… кеа…“, като подражаваме техния вик, и те щели да се стекат от всички посоки към нас. Така и постъпихме. Още в деня на нашето пристигане се отправихме към върха и започнахме да се въртим около него с колата, спирахме при всяка възможна цепнатина в леда и всяка скала и викахме, както ни съветваха: „кеа… кеа… кеа…“, но голият пейзаж тънеше в безмълвие. Тази вечер, независимо от превъзходното вино и чудесната пъстърва на скара, Крис седеше с вид на раздразнена камила, забравила пътя към най-близкия извор.
На следващата сутрин се вдигнахме безбожно рано. Потънали в унило мълчание, поехме към подножието на планината Кук, където се намира ледникът Тасман, и възобновихме търсенето на кеа. Пътят в тази странна, с вид на лунен пейзаж местност, напомня изсъхнало речно корито и завършва до ръба на една скала; под нея се простира огромният ледник, а нагоре се извисява заснеженият връх на планината. Тук ледникът бе широк и представляваше мощен и грапав пласт, съдържащ подобно на кейк най-различен пълнеж, който събираше по пътя си: отломки от скали, камъни, дънери и без съмнение безброй замръзнали трупове на кеа. Застанали над него, ние го чувахме как скърца, стене, хрущи и пълзи милиметър по милиметър надолу по долината, за да се срещне с морето.
Извисихме гласове над шума от ледника, в голия пустинен пейзаж се разнесоха нашите викове: „кеа“ и от всички страни се понесе подигравателно ехо. Неочаквано и за наше най-голямо удоволствие отнякъде изскочи истински кеа и кацна на островърха скала извън обсега на камерата. От възбуда очите на Крис щяха да изскочат от орбитите си. Той запълзя нагоре към птицата и продължаваше да крещи хрипливо: „кеа… кеа…“. Птицата хвърли поглед към това разчорлено същество с лунатичен поглед, изникнало кой знае как от ледника, издаде изпълнен с недоумение и ужас крясък, и моментално отлетя. Едва се съвзехме от неприличния смях, който спонтанно ни напуши, и разбрахме с удивление, че Крис е окрилен от първата си среща с кеа, и то в нейната естествена среда. Той смяташе успеха си за вързан в кърпа и ние се заехме да снимаме уводните кадри. Под „уводни“ Крис разбираше кадрите, показващи пристигането на Ландроувъра до ледника, нашето излизане от него, крясъците ни „кеа… кеа…“, както и няколко кадъра от околната природа. След това щяхме да заснемем в едър план кеа и да монтираме двете части. Правенето на филми е многостранна и объркана работа, при която често пъти се налага да се заснеме краят, а едва след това — началото. Разтоварихме цялата апаратура, монтирахме камерата и тъй като щеше да има и звукозапис, Крис извади тържествено магнетофона и го постави върху купчина камъни.
След дълго тичане насам-натам с разни кабели и микрофони той обяви, че е готов. Нашата задача беше много проста: да откараме Ландроувъра до определено място, да слезем от него и да започнем да викаме „кеа“. Камерата щеше да запечата движенията ни, а магнетофонът да увековечи за потомството отразените от планината наши гласове. Както вече споменах, по-глухо и запустяло място от това едва ли можеше да се намери. Не се виждаха ни хора, ни постройки, нямаше дори животни, затова останахме безкрайно учудени, когато след слизането от Ландроувъра дружно викнахме „кеа“ и дочухме внезапно невъобразимо силно дрънкане, като че наблизо някой от заводите на Форд беше обхванат от пълна лудост — вой, стържене и грохот на пресилен до краен предел механизъм. Недоумявахме кой издава този шум и от къде идва. Виждахме само приклекналия край магнетофона Крис със слушалки на ушите и с израз на неописуемо страдание върху лицето.
След това, иззад голяма купчина срутени камъни изскочи колосално превозно средство, същинският пра — прадядо на днешните булдозери, огромна колкото половин къща машина, която се заклати с гръм и трясък към нас. На малка седалка на самия й връх бе кацнал дребен човечец с прошарена коса, който като че едва се справяше с управлението на машината. Когато булдозерът ни наближи, човечецът ни махна приветливо с ръка. Крис дръпна ядосано слушалките от ушите си, размаха като обезумял ръце и се спусна към чудовищната колесница.
— Изключете двигателя! — изкрещя той. — Правим звукозапис.
— Какво? — извика в отговор човечецът и превключи скоростите със смразяващо кръвта скърцане.
— Снимаме филм… не можете ли да изключите двигателя? — ревеше Крис с почервеняло от гняв лице.
— Говорете по-силно… не чувам! — обясняваше човечецът.
— Изключете тази проклета бракма… Изключете я! — изкрещя Крис и му се закани с юмрук.
Човечецът го погледна замислено, изтръгна от скоростната кутия още едно кратко, но терзаещо слуха съзвучие, наведе се напред, натисна някакъв превключвател и огромната машина утихна.
— Та какво ми говорехте? — попита той. — Много съжаля вам, но от тук не Ви чувам добре, малко е шумничко.
Целият разтреперан, Крис пое дълбоко въздух.
— Не може ли за няколко минути да спрете тази… тази… машинария? Разбирате ли, снимаме филм и правим звукозапис.
— А, филми ли? — запита заинтригуван човечецът. — Разбира се, мога да я изключа.
— Благодаря Ви — отвърна с разтреперан глас Крис и се върна при магнетофона.
Едва постави слушалките на ушите си и даде знак да започваме, и чудовищната машина отново оживя, само че сега човечецът по някакъв магически начин я накара да тръгне назад и тя бавно се скри зад купчината камъни, откъдето преди малко се появи. С лице, придобило цвета на презряла праскова, Крис захвърли слушалките на земята, изрече няколко цветисти фрази, каквито нито един режисьор на Би-Би-Си не би трябвало да знае, а още по-малко да употребява, и се спусна след гигантската ма шина. След миг отново се възцари благословена тишина и Крис се появи зад купчината камъни, като триеше потта от челото си.
— А сега — произнесе хрипливо той, — да опитаме още веднъж.
Този път успяхме да заснемем кадрите, но епизодът с булдозера повлия пагубно върху нервите на Крис и през целия ден той подскачаше като уплашена сърна при най-малкия шум. Настроението му остана непроменено и от това, че не видяхме нито един кеа и се върнахме в хотела, обладани от най-мрачни чувства. Вероятно сме имали ужасно потиснат вид, защото нашата очарователна камериерка, от племето маори, се развълнува и твърде деликатно ни запита дали не се е случило нещо лошо. Зарадвани, че намерихме благоразположен слушател, всички заговорихме едновременно. Когато нашият брътвеж малко поутихна и можа да се разбере за какво става дума, тя ни погледна удивено.
— Кеа? — попита зашеметена от учудване тя. — Вие сте искали да снимате кеа? Защо не ми казахте по-рано?
— Защо? — попита подозрително Крис.
— Пет диви кеа идват всяка сутрин в задния двор на хотела — отвърна тя. — Храня ги с хляб и масло. Пристигат най-редовно всяка сутрин.
Представете си нашето положение след тези думи.
На следващата сутрин, още преди разсъмване, ние вече кръстосвахме из задния двор на хотела, въоръжени с камери, магнетофони и богат запас от хляб и масло, което по някакъв тайнствен начин бе успяло да остави следи върху почти цялата ни апаратура и дрехи; и наистина, щом се вдигна утринната мъгла и се появи порозовелият от първите слънчеви лъчи заснежен връх Кук, дочухме силни крясъци откъм скалите в долната част на планинския склон, издигащ се непосредствено зад хотела. Те всъщност напомняха крясъците, които ние се опитвахме да издаваме с риск да се разболеем от остър ларингит, но звучаха някак си първично, мелодично и буйно, което изобщо не можехме да постигнем. Скоро се появиха и петте кеа. Те се спуснаха върху покрива на хотела, заразхождаха се нагоре-надолу по него, наблюдаваха ни и от времена време се обаждаха: „кеа… кеа… аррар“. С важната си и надменна походка (като че бяха господари на цялата вселена), съчетана с честите им и еднообразни крясъци, те ми напомняха подозрително на малка група фашисти. На пръв поглед приличаха много на каките, които видяхме на остров Капити, но когато слънцето се издигна по-високо на небосклона, разбрах, че макар и да си приличаха по форма, те се различаваха напълно по своята окраска. Основният цвят на перушината на кеа е истинска симфония на зеленото, като се започне от тревисто — зеленото и се свърши със сивкаво — зеленото, но с някакъв пурпурен оттенък в него, който от разстояние ги прави да изглеждат съвсем тъмни. Долната част на крилата им е оцветена в изумителен огнено — оранжев цвят и когато птицата ги разпери или излети, за миг се създава впечатлението, че цялата се обвива в пламъци.
Най-после кеа попаднаха в обсега на кинокамерата и ни изнесоха чудесно представление. Те поглъщаха в огромни количества хляб и масло, тичаха по водосточните тръби на хотела висяха надолу с главата и кряскаха, после започваха една след друга да се пързалят по наклонения покрив, също както малките деца се пързалят с шейна. Те кряскаха, деряха си гърлата, лапаха допълнително хляб и масло и накрая направиха сериозен, но безуспешен опит да смъкнат брезентовия покрив на Ландроувъра. Уморени от това инженерно занимание, две от птиците излетяха и закрещяха силно и пронизително „кеа“ пред прозорците на все още спящите гости на хотела, докато останалите събориха една купчина картонени кутии, която откриха пред задния двор на хотела; необуздани, шумни, дяволити, но очарователни птици. Докато наблюдавах как две от тях с изпоцапани от хляба и маслото клюнове се боричкаха коя по-напред да се хлъзне надолу по покрива, как си крещяха оскърбително една на друга с разчорлени гребени и размахващи се крила, при което оранжевата им перушина проблясваше на слънцето и те приличаха на буен огън, помислих си колко жалко, че много хора в Нова Зеландия считат тези обаятелни птици за обществен враг номер едно. Кеа се е пристрастила към лойта на овцата — домашното животно, което за новозеландеца е по-скъпо от родната му майка.
Няма съмнение, че когато открие овча кожа или труп на овца, кеа си устройва истинско пиршество с нейната лой, но фермерите твърдят, че това не е всичко, че кеа всъщност нападала и убивала живи овци заради лойта им. Съществуват достоверни случаи, при които отделни птици действително постъпват така, но дали това е типично за всички и ако е така, дали те причиняват такава голяма вреда, каквато сочат фермерите, е въпрос, който все още не е научно изследван. Опитайте се да изтъкнете това на средния овцевъд или пък добавете, че си заслужава да се жертвуват няколко овци заради удоволствието да виждате около себе си кеа, и ще си навлечете сериозна беля върху главата. Въпреки това голямата, красива, шумна, своенравна и палава кеа е олицетворение на дивата планинска природа на Нова Зеландия. С този весел и безобразен клоун може да се гордее всеки. Вместо това — както за много неща, които украсяват нашия живот — е определена цена за главата й и птицата бива убивана там, където я намерят.
Като прощална винетка от Нова Зеландия ви предлагам следната картина: на заден план се вижда планината Кук с раздърпана по краищата шапка от розов сняг; вълма от лениво плъзнала по склоновете й утринна мъгла обгръща нежно огромните скали и скрива от погледа оставените от последните свличания рани; на този фон ято кеа летят бързо и стремително като стрели с блеснали на слънцето крила и веселите им крясъци: „кеа… кеа… кеа“ кънтят между древните скали и ехото ги разнася навред.


Втора част
Таванът на света

Различавайки онези, които имат пера и хапят, от онези, които имат мустаци, а дращят.
                                                                                                      Луис Карол — „Ловът на таласъма“



Пристигането

Славният и сигурен параход „Ванганела“, на борда на който отплувахме от Нова Зеландия, без съмнение принадлежеше към най-очарователните морски съдове, с които бях пътувал до тогава. След като поразмислих, дойдох до извода, че е проектиран от някоя скъперническа кинокомпания, стремила се да обедини колкото се може повече стилове в един и същ параход — като се започне от елизабетинския и се стигне до двадесетте години на нашето столетие с тяхната гладка, лишена от всякакви украшения мебелировка (не бяха забравени и най-лошите образци на френските крале, а между другото и английските Едуардовци). Където и да отидеше човек, натъкваше се на врати с надписи: „салон на Тюдорите“, „стая с палми“. Заслужаваше си да се пътува с този параход, та макар и само заради колоните с мозайка в столовата, очарователни със своята подчертана вулгарност. В този кошмар, сътворен от някой специалист по корабна вътрешна архитектура, ние срещнахме Герт.
След като се наобядвахме и изказахме възхищенията си по повод на мозаечните колони, отидохме да пием кафе в някакво помещение, наподобяващо шекспировска библиотека — с дъбови греди и подвързани броеве на „Пънч“ с пожълтели корици. Докато пиехме кафето, започнахме да изучаваме с опитно око нашите спътници. След няколкогодишно пътуване с разни параходи човек си изработва своеобразно шесто чувство и може да определи кой от пътниците ще се окаже досаден, кой ще се опита да ви подлъже да играете всевъзможни игри на борда и така нататък. След дълго и внимателно оглеждане аз се обърнах към Джеки.
— Има само една личност, която заслужава внимание — заявих твърдо аз.
— Коя? — попита Крис, който бе новак в тази игра.
— Седнала е ей там, под тюдоровската грейка.
Крис и Джеки огледаха моята избраничка и се обърнаха удивени към мен. Нямах основание да ги обвинявам, още от пръв поглед избраната от мен жена наподобяваше среден на ръст хипопотам, облечен изцяло в розово и с руса перука, която спокойно можеше да конкурира нива с презряла пшеница. Малките й тлъсти пръсти, по които проблясваха много пръстени, стискаха чаша, струва ми се с джин, а устремените й в пространството кръгли сини очи бяха толкова силно гримирани, че й придаваха кукленско изражение.
— Ти си побъркан! — възкликна убедено Крис.
— Той си пада по блондинките — обясни Джеки.
— Ще ви докажа, че съм прав, — заявих аз и се отправих към моята избраница, която продължаваше да съзерцава тъжно дъбовите греди.
— Добър вечер — поздравих аз, — извинете за безпокойството, имате ли огънче?
— За какъв дявол Ви е притрябвало моето огънче — полюбопитствува тя. — Преди пет минути забелязах как запалихте проклетата си цигара със запалка.
Говореше с нисък и глух тембър, резултат от дългогодишна обработка на гласните струни с джин. Моментално осъзнах, че съм подценил бдителността на моята приятелка.
— Просто ми харесахте — признах си аз — и ми се прииска да се чукнем.
— Божичко, да ме харесате на тази възраст! — отвърна учудено тя. — Вие сте просто един проклет нахалник!
— Моля Ви се, не се безпокойте — побързах да й обясня аз, — оттатък седи моята съпруга.
Жената помести едва-едва масивните си задни части и протегна врат да огледа по-добре нашата маса, закрита от една крайно неприятна на вид аспидистра.
— Добре — отвърна тя и лицето й се озари от неочаквано закачлива и необикновено мила усмивка. — Ще се чукна с вас… Вие поне приличате на живи хора… на кораба са се събрали все едни проклети флегматици.
Тя се изправи на крака и тръгна с полюляваща се походка пред мене. След като се представихме, тя се намести с труд на стола и добродушно ни се усмихна. Когато поднесоха напитките, тя взе своята чаша и високо я вдигна.
— За ваше здраве!
Жената отпи дълбока глътка, сподави слабо женско оригване, попи устни с крайчеца от дантелена кърпичка и се настани така стабилно на стола, че според мен само експлозия можеше да я помръдне от него.
— Чудесно е да си сред приятна компания — заяви твърде високо тя, за да я чуят и от съседната маса. — Тъкмо си мислех, че на кораба са се събрали все едни тъпи копелета, и изведнъж изникнахте вие.
От този момент плаването ни на „Ванганела“ стана ужасно забавно. Герт надмина далеч моите очаквания. Три пъти омъжвана, сега вдовица, изпробвала през всичките прекарани в Австралия години всевъзможни професии, между които и толкова противоположните на лекарска помощничка и барманка. В последната професия заслужено й провървяло и сега притежавала собствена кръчмичка в един отдалечен край на Австралия. Най-много ни плениха нейните медицински познания. Сигурно нещастният лекар, който я бе наел за своя помощничка, много скоро се е оказал на границата на пълното нервно разстройство, защото тя бе напълно убедена в неговата абсолютна неспособност като диагностик и че всичко, което предписвал на своите пациенти, се основавало на неправилните диагнози и повърхностните му познания за функциите на човешкия организъм. Затова пък нейната реч бе изпъстрена с чудесен букет от неуместни медицински термини, без съмнение научени от нейния нещастен работодател.
— Липсваше му всякакво самочувствие, там му беше грешката — довери ни тя. — Страшно готино момче, но без капка самочувствие. Постоянно му казвах: „Вие, шефе, нямате самочувствие, винаги прехвърляте проклетата вина на другите“. Идва веднъж една жена при него. Не успяла да се опази. Голяма работа, ще кажете вие, но той я праща на геолог.
— Къде? — попитахме ние, предвкусвайки удоволствието от отговора.
— На геолог… нали ги знаете… онези проклетници, които смятат, че знаят всичко за женските вътрешности… ръчне ви по яйчниците и прас пет лири в джоба.
Герт се оказа великолепна по почти всички медицински въпроси.
И така благодарение на Герт и изисканата обстановка на парахода нашето пътуване премина много приятно и наподобяваше пътуването на Алиса в страната на чудесата, докато накрая „Ванганела“ влезе тържествено в пристанището на Сидни. Една от пасажерките с неопределена възраст парадираше през цялото време на нашето пътуване с единственото си достойнство пред всеки срещнат мъж и си спечели крайното неодобрение на Герт. Случи се така, че тази жена, понесла въпросното достойнство пред себе си, заслиза по мостчето непосредствено пред нас. В този момент Герт надникна със закръгленото си розово лице през перилата на парахода, за да ни каже „последно сбогом“ и зърна пристъпващата пред нас (щедро надарена от природата или от постиженията на модата) жена. Герт присви устни и докато жената продължаваше да слиза с изпъчена походка по мостчето, върху лицето й се изписа безкрайно неодобрение. После Герт се обърна към нас и ни смигна.
— В Австралия пристигнаха първокачествени млечни жлези — прогърмя весело гласът й.
Всичко това представляваше сигурна основа за успеха ни в Австралия.


Четвърта глава
Лироопашати и дърволази


Те го търсеха, без да жалят време и сили, те го преследваха с надежда и с оръжие.
                                                                                                      Луис Карол — „Ловът на таласъма“


Всички се влюбихме още от пръв поглед и всеотдайно в Австралия. Ако, не дай си боже, се наложи някога да се задържа на едно място, от всички посетени от мен страни ще си избера Австралия.
От Сидни до Мелбърн пътувахме под ослепително синьо небе, осеяно с малки пухкави облачета. Около нас се разстилаше вълнообразна и избелена от слънцето степ, по която тук-там прозираше ръждивочервена пръст. На отделни места наоколо се издигаха горички от евкалиптови дървета и отдалеч стволовете им блестяха на слънцето като побелели кости. Необикновено красиви и изящни, тези дървета огъват стволове и клони по най-невероятен начин, също като че изпълняват някакъв фантастичен танц. Кората на някои от по-старите от тях се белеше и висеше надолу като огромни, наподобяващи бради гирлянди, а отблизо новата кора преливаше в розови отблясъци и създаваше впечатление на жива плът. Привечер на втория ден спряхме да пием чай. Сред безкрайната златиста степ се извисяваше група мъртви евкалипти с ослепително бели като корали стволове и клони, а между тях се виеше разбитият червен път, по който преминахме с Ландроувъра. Залязващото слънце обвиваше целия пейзаж в нежна златиста омара и изведнъж, кой знае откъде, изникна ято от шест розови какаду. Те връхлетяха от небето и накацаха по сухите клони над главите ни. На тази светлина и на фона на блестящото бяло дърво тези птици изглеждаха невероятно красиви с белите си гребени, бледо пепеляво — сиви крила и сивкаво-розови тела и глави. Те се разхождаха бавно по клоните, наподобявайки малко влечугите, което е характерно за семейството на папагалите, надничаха надолу към нас, бърбореха си несвързано и наежваха гребени. Ние ги наблюдавахме неподвижно и след малко те решиха, че сме безопасни, и се спуснаха към земята като обрулени от вятъра сивкаво-розови венчелистчета на роза. Птиците кацнаха върху червената земя, упътиха се бавно към оставената от автомобилната гума дълбока следа, в която проблясваше дъждовна вода, и жадно се напиха. След това една от тях откри сред тревата някаква вкусна хапка и се завърза позорна схватка, кой пръв ще я овладее. Те закрещяха едни срещу друг с отворени човки, въртяха се в кръг и размахваха пепеляво — сивите си крила. Накрая излетяха бързо като стрели и на фона на синьото небе останаха да проблясват само светлите им гърди. Розовите какаду, или както тука ги наричат „гала“, са сред най-дребните, но най-красивите австралийски какаду и докато наблюдавах тяхното реене във въздуха, чудех се как им позволява сърцето на някои да стрелят потях, макар и да знаех, че в някои области ги смятат за вредители и ежегодно отстрелват големи количества от тях.
Колкото повече наближавахме Мелбърн, толкова повече застудяваше, а при пристигането ни в града захладня като в манчестърски ноемврийски ден. Поради глупостта си не бях никак подготвен за подобно време. Въобразявах си, че Австралия е страна с вечно слънце, макар че един само бегъл поглед върху картата и няколко прости изчисления биха ми доказали, че не съм прав. За щастие носехме достатъчно дрехи с оглед на суровия климат на Нова Зеландия, които сега се оказаха добре дошли.
Най-много мечтаехме да видим и ако е възможно, — да заснемем лироопашати птици и двуутробни опосуми. Лироопашатите птици като че са от най-ефектните австралийски птици и аз знаех, че мелбърнското Управление по природните ресурси е създало за тях резерват в Шерудската гора, но дори когато за дадено животно е създаден резерват, това все още не означава, че там то може лесно да се види и да се снима. Началникът на управлението мистър Батчър смяташе, че всичко ще мине успешно, и ни предаде в опитните ръце на мис Айра Уотсън, която изучаваше лироопашатите и познаваше отлично целия район. Айра ни беше запазила стаи в един малък хотел, разположен на границата на резервата, и в едно ясно и прохладно утро, натоварени с цяла грамада багаж, ние се отправихме на път. Докато се настанявахме в хотела и разопаковахме вещите си, целият свят беше обвит в сива мъгла и дребен дъждец, а температурата спадна доста под нулата. Ние взехме апаратурата и разтреперани от студ, последвахме с нежелание Айра в гората, за да търсим лироопашати.
В гората растяха огромни стари евкалиптови дървета. Застинали в елегантни пози, те се бяха загърнали в шалове от парцалива обелена кора. Между тях растеше гигантска дървесна папрат. Нейните дълги и провиснали от върховете листа наподобяваха пищен зелен фонтан. Цялата гора тънеше в мъгла и мрак, и най-слабият шум отекваше като в запустяла катедрала. Айра ни поведе по тясна и лъкатушеща пътека, която ни изведе на нещо като широка просека през гората, обрасла с дървесна папрат и ниска растителност. Струпахме нашата екипировка на малка полянка и тръгнахме да търсим лироопашати.
Птицата лира всъщност не е чак толкова ефектна на вид — по външност тя наподобява безцветен женски фазан. Прелестта й се крие в опашката, която се състои от две дълги и изящни бели пера, огънати под формата на древна лира. Като че за да подсили правдоподобността на тази прилика, пространството между огромните лироподобни пера е изпълнено с ажурна плетеница от фини бели перца, наподобяващи струните на лира. В началото на брачния сезон мъжките си избират място в гората, което превръщат в танцова площадка. Те почистват площадката със силните си нокти и натрупват изгнили листа в средата така, че се образува нещо като сцена. Когато приключи всичко това, мъжкият започва своята брачна игра, която по пищност едва ли може да се сравни с нещо друго. С помощта на опашката и гласа си той се старае да съблазни всички женски лироопашати птици в околността и ако те останат равнодушни към неговата опашка, положително се трогват от песните му. Той е непостижим подражател и включва в своя репертоар не само песни на други птици, но и различни допадащи му звуци, и не мислете, че в резултат на това се получава какофония, напротив, представлението е просто възхитително.
Ние си проправяхме известно време път през влажните храсти и открихме много следи от лироопашати — бразди от ноктите им в изгнилите листа и изпражнения — което ни окуражи. След това попаднахме на една от танцовите площадки, чиито размери ме поразиха — тя беше около два и половина метра в диаметър, а естрадата в средата се издигаше на около осемдесет сантиметра.
— Това е площадката на стария Споти — обясни Айра, той е една от най-старите и най-опитните тукашни птици. Надявам се, че ще го намерим, можем да го снимаме най-лесно от всички останали.
Ние продължихме да се движим сред дървесната папрат, но от стария Споти и останалите лироопашати нямаше и следа. Не след дълго стигнахме малка долчинка с огромни кръгли камъни, облечени в зелени шуби от мъх, между които растеше гъста дървесна папрат. Помежду камъните се провираше и ромолеше малко поточе. Тук-там по неговите извивки се бяха образували малки площадки от бял пясък. Докато оглеждахме това поточе, зърнахме първата лироопашата. Пристъпващата отпред Айра неочаквано спря и вдигна ръка. Ние я приближихме внимателно и тя посочи пясъчна площадка на около петдесетина метра пред нас. Наклонила леко глава на една страна, върху нея стоеше лироопашата и ни наблюдаваше с големите си и блестящи тъмни очи. Огромната й опашка се разстилаше зад нея като разкошна къдрава и колосана дантела. След като ни оглежда известно време, лироопашатата реши, че сме безопасни, слезе грациозно от пясъчната площадка, закрачи между дебелите стволове на дървесната папрат и от време на време се спираше и разравяше енергично изгнилите листа с големите си крака. Известно време я следвахме с надеждата, че ще промени посоката на движението си и ще излезе на просеката, защото в долчинката бе доста тъмно за правене на снимки, но лироопашатата търсеше съсредоточено храна и потъваше все по-дълбоко в мрака на гората. Обстоятелството, че видяхме лироопашата, ни въодушеви необикновено и ние се върнахме на просеката в много добро настроение. След като се стоплихме с по чаша горещо кафе, разделихме се и започнахме да оглеждаме краищата на гората по продължение на просеката.
Толкова бяхме съсредоточени в търсенето на лироопашати, че срещата с други горски обитатели ни изненада напълно. Първи се появиха три закръглени малки кукабури, или „смеещи се глупаци“, както наричат в Австралия тези гигантски рибарчета. Трите бяха кацнали самодоволно едно до друго на един клон, с блестяща шоколадово — сива перушина и с красиви сини петна по крилата. Маската от черни пера около очите им придаваше напълно вид на три малки възпълнички момченца, които си играят на бандити. Когато ни забелязаха, те започнаха за наше удивление рязко да цвъртят, спуснаха се на пътеката на няколко крачки пред нас, заподскачаха, заиздаваха хрипливи звуци, запърхаха с крила и разтвориха умолително широките си човки. Запозната повече от нас с порядките на Шерудската гора, Айра извади невъзмутимо голяма бучка сирене от джоба си и ние започнахме да храним разкряскалите се малки пиленца с това неочаквано лакомство. Най-сетне, натъпкани със сирене (и след като се убедиха, че не разполагаме с повече), те излетяха тежко на мястото на устроената от тях засада и зачакаха нови жертви.
Следващият обитател на гората се появи още по-неочаквано от кукабурите. Стоях мрачен пред храстите и се чудех накъде ще е най-добре да тръгна, за да открия лироопашати, когато се разнесе тихо пращене на клони и от храстите изведнъж се показа едро сиво животно на височина колкото голям булдог. Веднага познах, че това е вомбат. В миналото (когато работех като пазач в зоопарка Уипснейд) преживях дълга и пламенна любов с едно от тези очарователни животни и оттогава чувствата ми към него не са охладнели. На пръв поглед те приличат на коали, но са по-набити и наподобяват повече мечки, тъй като са приспособени да живеят по земята. Имат къси и силни, леко изкривени крака и походката им е досущ мечешка; затова пък в главите приличат на коали — с кръгли като копчета очи, носове като парченца плюш и разбъркани космички по краищата на ушите. Появилият се от храсталаците вомбат се спря за миг и кихна силно, и някак си тъжно. После се разтърси и затътри бавно плоските си крака нагоре по пътеката към мен, също като мече — играчка, разбрало, че децата повече не го обичат. Съвършено унил, без да забелязва нищо пред себе си, той продължаваше да приближава към мен, напълно погълнат от някакви мрачни мисли. Аз стоях неподвижно на мястото си и животното ме забеляза едва когато приближи на два-три метра от краката ми. За мое удивление то не се втурна обратно в гората, дори не забави хода си. Доближи краката ми и започна да проучва, леко заинтригуван, панталоните и обувките ми. После кихна още веднъж, въздъхна сърцераздирателно, изблъска ме безцеремонно и продължи нагоре по пътечката. Тръгнах след него, но то скоро свърна от пътечката в гората и го изгубих. Попитах Айра и тя ми каза, че вомбатът от десетина години се ползувал със славата на старейшина на гората. Често го виждали денем — нещо съвсем необичайно за нощните животни като него. Той се отнасял съвсем равнодушно към посетителите на гората, както постъпи и с мен. Очевидно бе решил, че ако на тези тромави двуноги човешки същества им се иска да се скитат из неговата гора и да разглеждат разните му там кряскащи птици, това си е тяхна работа, стига да не занимават и него с това.
Целият следобед бродехме безуспешно из гората с надеждата да открием лироопашати в удобен за снимане участък. Такива птици имаше много, но всички се спотайваха в най-тъмните дебри на гората. Върнахме се ядосани, премръзнали и прегладнели в хотела.
На следващия ден (беше неделя) времето малко се пооправи и окрилени от надежда, ние се отправихме отново към гората. Айра малко ни обезкуражи. Тя ни съобщи, че в неделен ден хората обичали много да посещават резервата и птиците можели да се окажат по-страхливи, отколкото бяха всъщност. Тя продължаваше да настоява, че е най-добре да насочим вниманието си към стария Споти, затова се отправихме към най-хубавата от танцовите му площадки, която успяхме да открием, разположена сред горска полянка с високи до пояс храсти. Тук имаше прекрасни условия за снимане, стига Споти да вземаше решение да използува през този ден площадката. Изглежда, че нашият план щеше да се осъществи. Едва се разположихме и старият Споти се появи. С изключение на това, той не направи абсолютно нищо, постоя неподвижно няколко минути с празен поглед и отново се скри в гората. През цялата сутрин той постъпи така шест пъти и при всяко негово появяване ние се захващахме за апаратурата и заставахме нащрек, досущ като разтреперани от вълнение териери пред дупката на някой плъх; всичко остана напразно. На седмия път Споти приближи към нас и започна да кълве сирене, но при най-малкия намек от наша страна да изпълни нещо той се оттегляше с горделиви стъпки в гората. Продължихме търпеливо да чакаме, а през това време по пътеката край нас преминаваше поток от екскурзианти — възрастни дами, млади девойки, групи от бойскаути; всички вървяха с надеждата да зърнат танца на лироопашатите. Прекрасно е, мислех си аз, да съществува подобен резерват, в който да идват толкова много граждани на излет и само от няколко метра разстояние да могат да наблюдават едно от най-необикновените представления в света на птиците. Хората преминаваха на тълпи край нас, понесли пакети със сандвичи и евтини фотоапарати, поздравяваха ни с „добро утро“ и се интересуваха къде танцуват птиците. Отговорихме малко хапливо, че и самите ние бихме желали да узнаем това. Колкото и да чакахме, от Споти нямаше и следа. След малко откъм гората се дочу пращене и пред очите ни изскочи възрастен свещеник със смачкана панама на главата, притиснал към гърдите си торба с провизии. Когато ни видя, той се спря, нагласи очилата си, усмихна ни се благо, после приближи на пръсти да разгледа дългите криволичещи кабели, звукозаписната апаратура и кинокамерите, които проблясваха студено, изправени като марсиански чудовища върху своите триноги.
— Лироопашати ли искате да снимате? — обърна се той към нашата унила група.
— Да — отвърнахме ние, потресени от неговата проницателност.
— Гората гъмжи от лироопашати — каза той с енергичен жест, — гъмжи… Никога не съм виждал толкова много птици. Всъщност там трябва да отидете… ей там.
Когато си тръгна, изпълнил своето добро дело за през деня, Джим въздъхна дълбоко.
— Ако в обсега на камерите се появи някоя лироопашата, сам ще й извия врата — заяви той и добави: — Това се отнася и за всякакви си там свещеници.
Измина още един час. Крис се разхождаше нагоре-надолу като Уелингтънския херцог в навечерието на битката при Ватерло, когато съвсем неочаквано и в почти един и същи миг се случиха две неща: в гората, на триста — четиристотин метра от нас, екна песен на лироопашата. Джим тихо изруга, скочи на крака, грабна една от кинокамерите и се понесе нататък. Едва изчезна от погледите ни, пред нас като гръм от ясно небе изникна старият Споти и се отправи с решителни стъпки към своята танцова площадка.
— По-живо, по-живо! — изстена Крис и грабна резервната кинокамера. — Ти ще трябва да направиш записа.
Той се втурна през храстите към края на танцовата площадка и започна да монтира като умопобъркан камерата, докато в същото това време аз го следвах по петите, омотан във влачещи е подире ми жици. По-скоро в резултат на късмет, отколкото на добра организация ние успяхме да поставим апаратурата, преди да ни е изпреварил Споти. Настанихме се на около два метра от сцената; не смеехме да приближаваме повече, за да не изплашим птицата. Крис натисна бутона, камерата забръмча и същия миг, като че очакваха именно този сигнал, листата на папратта се разтвориха и старият Споти стъпи върху танцовата площадка. Той спря за малко, изгледа ни с царствен поглед, после се покачи върху направената от изгнили листа сцена и започна своето представление.
Аз очаквах нещо ефектно, но изпълнението на стария Споти блестеше с такова великолепие, че с мъка се съсредоточавах върху звукозаписа. Той издаде отначало два-три звука, изпълнени като че на флейта, за да прочисти гърлото си, след това отпусна малко крила, вдигна опашка над главата си, която блесна като водопад от бяла перушина, отметна назад глава и от гърлото му се разля такава чиста и виртуозна песен, която трудно се подава, на каквото и да е описание. Наред с трелите, фиоритурите и плътните контраалтови тонове аз разпознах резкия и звънлив смях на кукабурата, цвъртенето на австралийския ширококрил скакалец (наподобяващо свистенето и пукота на пастирски камшик) и един звук, който може да се сравни само със звука, издаван от напълнена с дребни камъчета тенекиена кутия и търкулната след това по скалист склон. Колкото и да е чудно, всички тези странни и немелодични звуци така изкусно се преплитаха с основната мелодия, че я украсяваха, вместо да я развалят. Бях окачил много подходящо микрофона (поне така си мислех) само на около метър от мястото, на което пееше старият Споти, но когато погледнах записващото устройство, установих с ужас, че може да се пръсне от силата на приемания от микрофона звук. Аз размахах като луд ръце към Крис и се опитах да му обясня случилото се. Не смеех да му говоря от страх да не се запише гласът ми върху лентата. На всяка цена, обяснявах аз с жестикулации, микрофонът трябва да се отмести малко назад. Крис хвърли ужасен поглед върху танцуващата стрелка на записващото устройство и кимна с глава. Сега пред мене възникнаха два проблема: налагаше се да преместя микрофона, без да смущавам стария Споти, но при това положение влизах в обсега на кинокамерата. Принудих се да пропълзя под нея като червенокож индианец. Легнах внимателно по корем и запълзях напред, но веднага разбрах, че специално за мен по земята са разпилени всичките видове тръни на Австралия. Напразно се безпокоях за Споти. Като истински актьор, той бе дотолкова погълнат и очарован от своето собствено изпълнение, че стига да исках, можех да му оскубя всичките пера от опашката, без дори да забележи това. При мисълта, че можеше да се отърси от опиянението, наподобяващо това на Нарцис, и да преустанови изпълнението си, аз трябваше все пак да отдръпна бавно и внимателно микрофона. Точно в тази минута прозрях една от основните истини в живота: впиващият се бавно в плътта ви трън, причинява безкрайно повече болка от онзи, който се забива мигновено. В края на краищата успях да издърпам микрофона до място, където нямаше вече опасност да се разпадне от мощния глас на Споти. Четвърт час клечахме в неудобни пози с Крис, докато Споти си изливаше душата. Прозвуча възхитителна контраалтова финална трела, Споти отпусна опашка, пооправи малко крила, излезе с горделива походка от танцовата площадка и се скри в храстите.
Крис се обърна към мен и ме погледна с леко разтворени очи и израз на неверие, който винаги се появява върху лицето му, когато нещата вървят, както трябва.
— Струва ми се, че стана добре — обобщи всичко той със своето ненадминато майсторство да омаловажава нещата.
Като измъкнах най-разнообразни образци от австралийската растителност от областта, разположена непосредствено около пъпа ми, изправих се на крака и внимателно го погледнах.
— Да, и аз мисля, че стана добре — съгласих се аз. — Разбира се, къде-къде по-добре щеше да е, ако го бяхме уговорили да подпише договор и го заведем в Бристол, та да повтори всичко отново в студиото.
Крис ми отправи изпепеляващ поглед, после прибрахме апаратурата и се върнахме при просеката.
— Успяхте ли да снимате нещо? — попита развълнувано Джеки.
— Да, направихме нещичко — отвърна Крис с вид на престарял държавник, който не иска да признае, че нито той, нито партията му разбират каква е всъщност неговата политика, — но все още не е известно какво ще се получи.
— Приличаше на игра на зарове — обясних аз на Джеки — и всички шансове бяха против нас. Имахме само едно предимство: намирахме се на около метър и половина от смахнатия лироопашат, който изпълни целия си номер; нямаше как да се приближим повече, защото певецът можеше да глътне микрофона, но както казва и Парсън, това е типичен случай на безразборно снимане в натура.
Крис ми хвърли злостен поглед. В този миг от храстите изскочи с ленива походка Джим, засвиркал весело, но фалшиво с уста. Той ни се усмихна добродушно, постави кинокамерата на земята и любовно я помилва.
— Всеки кадър е истинско малко съкровище — каза той. — Не се тревожи, Крис… всичко е вързано в кърпа… заснех го от игла до конец… повярвай на Джим.
— Какво си заснел? — попита подозрително Крис.
— Всички съкровени тайни в живота на лироопашатите — отвърна небрежно Джим. — Отивам, а те тичат насам — натам, тропат с крака и се държат като смахнати. Откакто бях в Двореца на танците в Слау, не съм виждал подобно нещо.
— Какво си заснел? — повтори рязко Крис.
— Ами нали ти казах — отвърна Джим, — всичко. Как лироопашатите тичат бързо наоколо и тресат една срещу друга опашки. Докато вие тука се мотаете, аз се пъхнах в шубраците е и направих, каквото трябваше. Спасих нашия филм. Все пак всички ще си поделим по равно наградата на телевизията.
Измина доста време, докато накараме Джим да ни обясни простичко и накратко какво всъщност е успял да заснеме. Оказа се, че това са най-сполучливо направените по време на експедицията кадри.
Възмутен от нежеланието на лироопашатите да ни съдействат в нашата работа, Джим се пъхнал в храсталаците веднага, след като чул техните гласове, и попаднал на сцена, видяна от шепа хора и от нито един кинооператор. В една долчинка с достатъчно добра за снимане светлина той открил един мъжки лироопашат, преминал строго очертаната гранична линия на своя съсед. В резултат на това Джим станал свидетел на необикновено зрелище. Собственикът на територията вдигнал над главата си своята наподобяваща воал опашка и пристъпил готов за бой напред, залюлял се насам-натам с наклонена встрани глава и затропал с крака. Всичко приличало много на война между червенокожи индианци. Другата птица разбирала, че се е натрапила, но за да запази престижа си, също се настроила войнствено, вдигнала опашка над главата си и също се заклатила и затропала с крака. И двете птици започнали да издават силни, звънливи и обидни крясъци. Опашките скривали напълно птиците и те наподобявали одушевени и искрящи водопади, изпод които се подавали по чифт крака, а перата на опашките им шумели като брулени от вятъра есенни листа. Накрая нарушителят сметнал, че е защитил своята чест, и се оттеглил, след което ликуващият Джим се върнал при нас. И така въпреки непрестанния дъжд и ужасните студове, все пак успяхме да снимаме лироопашатите.
Нашата следваща задача бе да се опитаме да снимаме двуутробните опосуми. Това дребно и твърде очарователно животинче неочаквано изчезнало (поне така изглеждало) от лицето на земята. Първоначално го открили през 1894 г. и го познали от няколкото запазени в музеите кожи, после се изгубило и тъй като областта, в която се подвизавало, била малка, всички останали с убеждението, че е изчезнало завинаги. През 1948 г. за удивление на скептично настроените естественици в евкалиптовата гора недалеч от Мелбърн била открита малка колония двуутробни опосуми. Точното място се пазело в тайна от страх да не би естественици и екскурзианти, водени от най-добри подбуди, да се струпат там и да нарушат спокойствието на района.
Ето защо реакцията на мистър Батчър изобщо не ме учуди, когато в отговор на молбата ми, че ни се иска много да снимаме двуутробни опосуми, той ме измери с поглед, изпълнен с еднаква доза подозрение и съчувствие. Той обясни, че макар и района на двуутробния опосум да бил приблизително известен, не се знаело нищо за големината му, нито пък за броя на животните в него, следователно съществувала опасност да скитаме със седмици из този район, без да зърнем нито един опосум. Аз още чувствувах до мозъка на костите си студената влага на Шерудската гора, но се усмихнах храбро и заявих, че това няма никакво значение, стига да съществува и най-малката възможност да видим това загадъчно двуутробно. Разбира се, добавих аз, ние ще запазим в тайна точното му местообитание, а ако ни се отдаде да заснемем, макар и няколко кадъра от опосума, това би било равносилно на огромно постижение за нас, понеже ще подпомогне идеята за опазване на природата, която се стараем да изразим чрез филма. Ако мистър Батчър си отвори устата и благоволи да ни съобщи точното местонахождение, ние сме напълно готови, продължавах аз (като се позовавах безцеремонно на Джеки, Крис и Джим), да скитаме нощи наред, стига да можем да хвърлим поне един поглед на двуутробен опосум.
Дали му направи впечатление моята глупост или верността към дълга ми, а може би и едното, и другото не зная, но мистър Батчър въздъхна печално, съобщи, че ще се разпореди да ни изпратят в района на двуутробните опосуми заедно с един млад учен, който всъщност открил наново изчезналото животно, но не гарантирал, за каквито и да е резултати. Все пак, в случай че не станело нищо, той ми предложи да го последвам, имал нещо да ми покаже. Мистър Батчър ме заведе в голямата лаборатория на управлението, изпълнена с потопени в спирт екземпляри от най-различни животни, с карти, диаграми и други характерни за научната работа предмети, и спряхме пред малка, вертикална клетка, наподобяваща шкафче, с вратичка от телена мрежа. Той отвори вратичката, пъхна вътре ръка и за безкрайно мое учудване извади от малката клетка два тлъстички, с огромни очи и извънредно добродушни двуутробни опосума.
Всичко това бе толкова невероятно и вълнуващо, като че ми подариха съвсем неочаквано додо или новородени динозавърчета. Животинчетата приклекнаха в дланите ми, меки като пухчета, замърдаха носове и уши и ме гледаха с големи и тъмни очи, още леко замъглени от безцеремонното прекъсване на сладката им дрямка. На големина бяха колкото галаго, с лъскава и мека като на къртици козина, с красиви шарки от пепеляво — сиво, бяло и черно; космите на пухкавите им опашки бяха толкова нежни, че приличаха на стъклени нишки. Имаха закръглени, пълни и добродушни лица и малки, изящни лапички. Когато се поразсъниха, те седнаха на задните си лапи в дланите ми, сериозни и улегнали, и приеха с чувство на снизхождение две брашнени червейчета. Мистър Батчър ми обясни, че когато открили наново тези обаятелни зверчета, сметнали, че ще бъде разумно да заловят една двойка и да се опитат да я приучат да живее в клетка, в случай че с малката колония стане някакво нещастие. След като се любувахме известно време на малките двуутробни, ние се разделихме със съжаление с тях и ги поставихме обратно в клетката да продължат прекъснатия си сън. После мистър Батчър ни представи на Боб Уонерк, висок, красив и изключително плещест млад австралиец. Боб се занимавал с изучаване на двуутробните опосуми, ни каза той, и щяло да му бъде много приятно да ни заведе до тяхната последна крепост, без да гарантира, че ще успеем да видим нещо. Отвърнахме, че всичко ни е напълно ясно и че неведнъж сме имали подобни случаи в нашата практика.
Нощта, когато Боб пристигна да ни заведе при двуутробните опосуми, се оказа безлунна и ужасно студена. Четиримата се сгушихме в Ландроувъра и затракахме със зъби от студ, въпреки че навлякохме отгоре си всичко, което успяхме да намерим. Ние поехме след колата на Боб, излязохме от Мелбърн и известно време се движехме по равна и открита местност. След това пътят започваше да се извисява нагоре и навлязохме в глуха и висока евкалиптова гора. На светлината на фаровете дърветата изглеждаха още по-причудливо изкривени, отколкото обикновено. Колкото повече се изкачвахме нагоре, толкова по-студено ставаше.
— Посетете слънчева Австралия! — произнесе замислено Джим. — Нали помните рекламите? Страната, в която винаги е тридесет градуса на сянка и всички имат кафяв слънчев загар. Истинско мошеничество!
— Според мене точно така мислят в Англия — съгласих се аз. — Никога не съм смятал, че може да е толкова студено.
— Да имаше няколко бутилки топла вода, грейка или нещо такова — дочу се гласът на Джеки, приглушен от кожуха, в който се бе увила.
Настана кратка тишина, през която се помъчих да си спомня дали поставих бутилка уиски в багажа.
— Веднъж — унесе се в спомени Джим — запалих едно легло със сешоар за коса.
Всички поехме безмълвно тази информация и се чудехме как Джим е успял да извърши подобно нещо. Накрая не издържахме и се предадохме.
— И как стана това? — попитах аз.
— Току-що се бях оженил. С жена ми наехме мебелирана стая. Хазайката ни беше същинска стара кучка, знаете ги тези жени: това не може, онова не може, ума ми взе. Настана кучешки студ, а освен сешоара на жена ми нямаше с какво да затоплим леглото. Стана обаче фантастично! Слагаш по една възглавница от двете страни на леглото, сешоара по средата, хвърляш отгоре юргана и шапка на тояга, след половин час леглото се затопля екстра.
Джим млъкна и печално въздъхна.
— Една вечер — продължи той — нещо се обърка. Преди да разберем какво става и… фшът — цялото легло пламна. Пламъци, облаци дим, перушина във въздуха. Уплашихме се повече от хазайката, отколкото от всичко останало. Разбереше ли какво се е случило, щеше посред нощ да ни изхвърли от къщи. Плиснах вода върху леглото, та дано угася огъня, но това само засили бъркотията. Половината нощ чистихме стаята, а другата половина прекарахме върху столовете. На следващия ден измъкнах тайно дюшека и купих нов. От тогава никакви електрически прибори! Слагам си в леглото бутилки с топла вода и толкова.
Ние се изкачихме доста високо в планината и потънахме дълбоко в евкалиптовата гора, на порядъчно голямо разстояние от Мелбърн. После колата на Боб се отби встрани от главното шосе, тръгнахме по някакъв изровен черен път, водещ като че в недрата на гората, и след двеста — триста метра достигнахме полянка с малка колибка. Тук спряхме и едва измъкнахме особите си и екипировката от колата. Боб носеше няколко ловджийски фенера (от тези, които се закрепват с каишка върху главата и се захранват от закачена на кръста батерия) и ние си ги окачихме. След като подготвихме апаратурата, подредихме се в индийска нишка и закрачихме по изровения път към вътрешността на гората. Вървяхме бавно и внимателно, от времена време спирахме, ослушвахме се и осветявахме наоколо с фенерчетата. Навсякъде цареше пълна тишина. Евкалиптовите дървета, танцували като че преди миг вихрен и необуздан танц, сега, при нашето появяване, бяха застинали недоверчиво на едно място. Игла да паднеше, щеше да се чуе; носеше се само слабото шумолене на листата под краката ни. Ние изминахме около половин километър сред тази странна тишина; също като че ли се намирахме в пещера, разположена дълбоко в недрата на земята, и наоколо ни стърчаха не евкалиптови дървета, а причудливи сталагмити. След малко Боб спря и кимна с глава.
— От това място в продължение на около половин километър се простира участъкът, в който обикновено ги срещаме — прошепна той, после унило добави: — Ако изобщо ги срещнем сега.
Ние се придвижихме бавно напред и неуспели да преминем и няколко метра, Боб застина неочаквано на едно място и насочи лъча на фенерчето към земята на около пет-шест метра пред себе си. Застанахме като заковани по местата си и затаихме дъх. От храстите пред нас се разнесе леко шумолене и едва доловим звук като шушнене. Боб стоеше неподвижно и осветяваше наоколо като същински фар. Известно време не се случи нищо, само шумоленето продължаваше, както преди, и точно тук, на светлината на неговото фенерче, се появи едно от най-необикновените зверчета, каквито бях виждал дотогава. На големина колкото заек, то имаше издължен и сумтящ нос, блестящи като мъниста очи и остри, дяволски ушета. Неговото тяло беше покрито от грубовата, жълто — кафеникава козина, а опашката му наподобяваше опашката на плъх. Зверчето се тътреше бавно през окапалите листа, а носът му непрестанно душеше. От време на време то спираше и ровеше изгнилите листа с изящните си малки лапички, явно търсеше насекоми.
— Какво е това? — прошепна Джеки.
— Дългонос бандикут — отвърнах й, също шепнешком.
— Я не се занасяй — изсъска тя. — Точно ми кажи!
— Да не съм му измислил аз името — троснато й отвърнах аз. — Така го наричат.
А дългоносият бандикут, без да подозира изразеното от жена ми неверие, се придвижваше сега през купчина окапали листа и ги разравяше с нос като необикновен на вид булдозер. Неочаквано той седна на земята и в продължение на около минута се чеса много енергично и съсредоточено. След като си отдъхна по този начин, той постоя още няколко секунди като в транс, внезапно се изкиха силно, после продължи да рови листата и се скри в храстите.
Ние преминахме напосоки още няколкостотин метра и се озовахме на оградена от огромни дървета полянка. Там за втори път се убедихме, че гората не е така безжизнена, както изглеждаше. Застанали на полянката, ние насочихме лъчите на фенерчетата към върхарите на няколко евкалиптови дървета и внезапно на светлината блеснаха като огромни рубини четири очи. Придвижихме се внимателно на по-удобна позиция и зърнахме животните, на които принадлежаха блесналите очи. На пръв поглед приличаха на двойка огромни черни катерици с дълги и гладко вчесани опашки; телата им се подаваха наполовина от една хралупа в ствола, образувана след отчупването на огромен клон. Обезпокоени от светлините, те изскочиха от хралупата и застанаха на един отклоните, давайки ни по този начин възможност да ги разгледаме по-добре. Приликата им с катериците се оказа само външна. Имаха пухкави, с формата на листа уши, кръгли, едва наподобяващи на котки лица и малки като копчета нослета; по продължение на страните им се простираше кожена ципа и когато животните седяха, както в момента, тя бе нагъната по ребрата им като завеса. Разбирах, че това са някакъв вид опосуми, но не можех да ги определя.
— Какви са тези животни? — попитах шепнешком Боб.
— Големи летящи опосуми — отвърна той също шепнешком. — Принадлежат към най-едрите летящи опосуми… тук се срещат много. Почакайте, може би ще ми се удаде да ги накарам да полетят.
Той вдигна от земята една клонка и я приближи до ствола на дървото. Опосумите го наблюдаваха с интерес. Когато стигна основата на дървото, Боб нанесе два силни удара с клона по ствола му и тозчас благоразположението на опосумите се замени със същинска паника. Те се затичаха нагоре-надолу по клона и записукаха помежду си като две стари моми, открили мъж под леглото си. Явно не им идваше на ум, че се намират на двадесетина метра над Боб и нямаше от какво да се страхуват. Боб заблъска отново по ствола на дървото и опосумите изпадаха във все по-голяма паника, докато единият от тях издаде нещо като котешко мяукане и скочи във въздуха. При скачането си от клона той разпери до крайност и четирите си лапи, кожената ципа покрай тялото му се изпъна и се превърна в „крила“, а зверчето придоби формата на кутия за обувки, като главата му щръкна отпред, а опашката — от задната й страна. Изключително ловко, подобно на опитен планерист, опосумът изпълни сложни фигури, прелетя над полянката и кацна с лекотата на хартиено хвърчило върху ствола на друго дърво, разположено на около двадесет и пет метра от първото. Другият опосум го последва, прелетя със същите движения през въздуха и накрая кацна на дървото при първия, само че малко по-ниско от него. Когато се събраха заедно, те започнаха да се изкачват нагоре по ствола и се скриха в гъстия листак на върха на дървото. Полетът на тези две мили създания ми направи много силно впечатление, особено разстоянието, което прелетяха, но Боб ми каза, че всъщност не е чак толкова голямо, известни били случаи, при които с един полет преминавали около 100 метра, а на шест последователни полета — и до 600 метра.
Макар животните, които видяхме, да бяха много интересни, ние все още не бяхме попаднали на нашата главна плячка, затова продължихме да навлизаме все по-дълбоко в гората. Придвижвахме се толкова бавно и така криволичехме през храсталаците, като ги осветявахме, че ни се струваше, че сме изминали километри, а всъщност от мястото на тръгването ни отделяха едва около петстотин метра. На едно дърво открихме ново зверче, но тревогата беше лъжлива — изясни се, че е малък летящ опосум. На светлината на фенерчетата той приличаше много по големина и външен вид на двуутробен опосум, но доказа своята принадлежност, когато скочи във въздуха и се зарея между клоните като вдигната от огнище прашинка. Наближаваше един часа след полунощ и бе толкова студено, че не чувствувах ни ръцете, ни краката си, също като че бяха ампутирани. Вече мечтаех за пламтяща камина и топло уиски, когато Боб спря на място и насочи лъча на своето фенерче към група млади евкалипти пред нас, после направи бързо три крачки встрани и освети листака от новото място. Светлината неочаквано спря върху някаква точка и ние зърнахме пълничък и пухкав двуутробен опосум, легнал абсолютно невъзмутимо на една клонка на около три-четири метра от нас.
Макар и в мелбърнската лаборатория на Управлението по природни ресурси да бях виждал вече живи опосуми, това не намали вълнението ми при срещата с това рядко двуутробно, клекнало сред листака на родните му евкалиптови дървета. Аз държах лъча на фенерчето си върху него и поглъщах и най-малките негови подробности. Зверчето стоеше с едната си страна към нас и мигаше с огромните си тъмни очи, като че ли искаше да покаже, че силната светлина му пречи; след малко то се опита да седне върху клончето и да приглади мустачки, обаче клончето се оказа много тясно, то се подхлъзна, но успя да се залови с предни лапи за него. Животното увисна и се замъчи да се залови със задни лапи за клончето също като шишкав и крайно неопитен акробат, който се упражнява за първи път на трапец. В края на краищата то успя да се изкачи горе, отдъхна си малко и тръгна бавно и замислено надолу по клончето, после, без каквото и да е предупреждение и с необикновена за неговата закръгленост бързина и подвижност скочи, прелетя около два метра във въздуха и кацна леко като перце на друго клонче. И тук за най-голяма наша радост пристигна неговата съпруга. Тя изскочи тичешком от листака и двамата се поздравиха с цяла серия тънки и стремителни цвъртения. След това тя приклекна на клончето и се зае да приглажда козинката на своя повелител, а той седеше неподвижно и самодоволно. И двамата не обръщаха никакво внимание нито на светлините, нито на приглушения ни разговор, но точно в този момент аз стъпих невнимателно върху една съчка и тя изпращя като изстрел на малко оръдие. Двата опосума замръзнаха по средата на една нежна прегръдка, после се обърнаха и светкавично потънаха с три грациозни скока в мрака на гората. Аз проклех глупостта си, но се утеших с мисълта, че щастието щедро ни се усмихна и видяхме тези редки, малки животинчета и не само ги видяхме, но наблюдавахме десетина минути техния личен живот. Ние се върнахме обратно до полянката при колите и влязохме в малката колибка. Скоро разпалихме буен и ароматичен огън от евкалиптови дърва, насядахме около него и започнахме да възвръщаме към живот крайниците си с помощта на топло уиски и вода, подправени щедро със захар. Накрая, когато отново се почувствувахме хора, а бузите ни поруменяха от плъзналата към тях топлина, ние се качихме в Ландроувъра и поехме обратно по дългия път за Мелбърн. Не бих заменил тази вечер за целия свят!


Пета глава
Дърво, пълно с коали

„Тялото му е тромаво, умът — плитък“ (така говореше често нощният пазач).
                                                               Луис Карол — „Ловът на таласъма“


Температурата в кабината на Ландроувъра надхвърляше тридесет градуса и ние изнемогвахме от горещина, прах и умора. Зад нас остана дълъг път: след като тръгнахме от Мелбърн, пресякохме Нови Южен Уелс, преминахме границата и влязохме в Куинсланд. Контрастът между тукашното синьо, безоблачно небе и палещо слънце и ледения дъжд, който се изливаше от горе ни в Мелбърн, се оказа особено рязък. Никой от нас не дръзваше да се оплаче, защото само двадесет и четири часа преди това проклинахме студа и се молехме поне за малко слънце. Сега го имахме в изобилие и потта се стичаше на ручейчета по лицата ни. Пътят започна да се спуска плавно надолу към някаква долина с шумяща гора от евкалиптови дървета с розови стволове. Край пътя стоеше четлива табелка с надпис:

Внимание, шофьори! Нощем пътя се пресича от коали!

Разбрах, че приближаваме нашата цел — резервата на Дейвид Флей в Барен Пайнс.
Дейвид Флей е може би един от най-известните натуралисти в Австралия. Години наред той се грижи и пише за удивителната австралийска фауна и между другото е и първият човек, отгледал изкуствено птицечовки. Отдавна бях чувал за дейността на Дейвид Флей и ми се искаше много да се запозная с него. Дългогодишен ръководител на резервата Хилвил във Виктория, той напуснал неотдавна тази длъжност, заминал за Куинсланд и основал свой собствен резерват на Златния бряг — ивицата слънчеви плажове, известна като Австралийската Ривиера. След половинчасово пътуване с колата ние преминахме край три нови предупредителни знака за коали и пристигнахме до красив дом, сгушен в склона на една долина, обрасла с евкалиптови дървета, храсти и растения, между които пламтяха разноцветни субтропически цветя. Позвънихме и зачакахме смирено; след малко се появи и самият Дейвид Флей.
Ако може да се каже за някой, че е типичен австралиец, то това положително е Дейвид Флей. Той е олицетворение на всичко онова, което си представя човек за австралиеца, и което всъщност почти никога не среща. Висок повече от метър и осемдесет сантиметра, отлично сложен, макар и не прекомерно мускулест, той бе по-скоро жилав, отколкото тромав мъжага. Имаше загоряло и обветрено лице, добри и умни сини очи, в които блестяха лукави пламъчета. Портретът на типичния „оси“ се дооформяше напълно от стетсъновската шапка, която му придаваше вид на човек, току-що завърнал се от загадъчно нападение върху някой пограничен населен пункт. Той ни поздрави сърдечно и същевременно с някаква приятна свенливост. Много хора, успели да се прославят като Дейвид, са склонни да изграждат по-високо мнение за себе си, отколкото заслужават делата им, но Дейвид се държеше толкова скромно и деликатно, че наистина беше истинско удоволствие да се беседва с него. Той не се хвалеше никога с постиженията си, а говореше само за своите животни, които според него представлявали най-важното нещо в живота. Освен че отглежда птицечовки, — постижение, голямо само по себе си — Дейвид отглежда и развъжда толкова много дребни и редки австралийски двуутробни, че никой в света не може да се сравни с него по това, както и по огромните знания, които е натрупал.
Много от животните на Дейвид — кенгура, валаби, ему и др. се отглеждат в просторни оградени места, в които посетителите могат да влизат през автоматично затварящи се врати. По този начин те остават, така да се каже, в една и съща клетка с животните. Тази идея е чудесна, защото им предоставя възможността да влязат в по-непринудени отношения с животните, които са дошли да видят. Дейвид взе едно голямо ведро, пълно с корички хляб, и ме заведе в най-голямата кошара, обитавана от смесена група животни — кенгура, валаби, ибиси и един млад казуар на име Клод. Висок около метър, с тяло, покрито от наподобяваща косми перушина, невчесвана като че от години, откровено казано той приличаше на лошо изработена перушинена четка за прах. Имаше здрави като на щраус крака, човка като на патенцето Доналд на Уолт Дисни и решителен и властен поглед. Макар и значително по-дребен от кенгурата и валабитата, с които живееше в една кошара, нямаше никакво съмнение, кой е тук господарят. Ние с Дейвид седнахме върху ствола на едно повалено дърво и започнахме да разпределяме донесеното от нас угощение. Мигновено ни заобиколи цяла тълпа кенгура и валабита, които пъхаха нетърпеливо, но внимателно муцуни в ръцете ни, за да получат от хлебните корички. Клод стоеше в най-отдалечения край на кошарата и ако се съдеше по изражението му, размишляваше върху греховния свят; изведнъж го осени мисълта, че има опасност да пропусне безплатно раздаваната храна. Той се отърси от обхваналия го захлас, устреми се с дълги скокове към нас и зашляпа силно по земята с огромните си стъпала. Когато достигна заобиколилите ни животни, той започна да си пробива път към предната редица, като чисто и просто изритваше всяко изпречило му се кенгуру или валаби. Те очевидно бяха навикнали на подобни нападения и много ловко отскачаха в критичния момент встрани по пътя му. По едно време Клод реши да използува и двата си крака, за да изрита едно огромно сиво кенгуру, но кенгуруто (и то много страхливо) се извърна на една страна и Клод се пльосна заднешком на земята. Със святкащи от ярост очи той скочи на крака и се нахвърли с такава решимост върху групата от двуутробни, че всички се разбягаха като пилци. Всяко едно от големите кенгура можеше да убие Клод само с един добре насочен удар, но доброто възпитание не им позволяваше да постъпят така. След като прогони своите съперници, Клод се върна при нас и започна да поглъща коричките хляб с такава бързина, че човек едва ли може да повярва всичко това, ако не го види със собствените си очи. След малко кенгурата и валабитата започнаха да се връщат едно подир друго при нас и Клод се видя принуден да прекратява от време на време своето угощение и да ги прогонва. Възрастните казуари достигат почти метър и половина на височина и аз неволно си помислих, че ако Клод продължи и занапред да се държи така войнствено с останалите животни, ще бъде по-разумно с течение на времето да го преместят в отделна кошара.
В следващото заградено място Дейвид държеше група от ему — големи и мудни птици с крайно тъп и самодоволен вид. Един бял ему със светлосини като тинтява очи седеше в гнездо с четири яйца. Семейният живот на тази птица ще достави удоволствие и на най-войнствено настроените феминистки; след като се наслади на брачния живот, женската снася яйцата си и скоро забравя за цялата тази жалка работа. Мъжкият построява гнездото (ако това може да му се припише като достойнство), пренася яйцата в него и сяда предано върху тях, не слага нищо в човката докато мъти, а когато се излюпят пиленцата, грижи се за тях, дока те пораснат дотолкова, че да се справят сами. А женската през това време се развлича преспокойно в евкалиптовите горички — същинско върховно постижение на еманципацията.
Много ми се искаше да видя яйцата, които бялото ему мътеше толкова старателно. Дейвид ми каза да вляза в кошарата и чисто и просто да го избутам от гнездото — бил напълно опитомен и нямало да се обиди ни най-малко от това. Дотогава и през ума не ми минаваше колко усилия ще са необходими, за да се избута едно запъващо се ему от гнездото му, когато е решило да си остане в него. Преди всичко то като че тежи цял тон и второ, просто няма къде да го хване човек. Емуто си седеше безразлично в гнездото и колкото и да се борех с тромавото му тяло, не постигнах нищо, с изключение на няколкото шепи пера, които му отскубнах. Накрая опрях колене о гърдите му и като ги използувах за лостове, успях да го вдигна на крака и да го избутам, после, преди да се е върнал отново, се приведох бързо над яйцата, като че се канех самият да продължа да ги мътя. Емуто стоеше зад мен и замислено ме наблюдаваше. Независимо от уверенията на Дейвид, че е опитомено, аз не го изпусках от очи, защото, нищо не му пречеше да ме ритне с крак и да ме изпрати на бърза ръка на онзи свят, а аз не мога да си представя по-унизителна смърт за един натуралист от тази — да загине от крака на една птица.
Дългите около петнадесетина сантиметра яйца като че бяха направени от красива тъмно — маслиненозелена теракота с някакви изпъкналости по повърхността на черупката, наподобяващи барелеф. Погълнат от разглеждането на яйцата, аз за миг забравих напълно за съществуването на законния собственик на гнездото и с ужас установих, че се е възползувал от случая и незабелязано се е доближил до мен. Внезапно почувствах как огромното му тяло се притиска в гърба ми и аз едва не паднах върху яйцата, после емуто постави дългата си шия върху рамото ми, обърна глава и ме погледна доброжелателно в очите от около двадесетина сантиметра разстояние, издавайки в същото време някакъв дълбок гърлен звук, също като че полудял танцьор с войнишки ботуши изпълняваше жив танц върху огромен меден барабан. Без да зная как да се оправя с това настъпление, аз останах неподвижен и вперих поглед в сините хипнотизиращи очи на птицата. Тя извъртя обратно глава, като че да провери дали, погледнат отдолу нагоре, не изглеждам по-симпатичен. Емуто издаде отново своя барабанящ звук, след това заби крака в пясъка и ме бутна настойчиво към гнездото — очевидно смяташе, че трябва да си поделим семейното му задължение, но мен ме чакаше друга работа и нямах намерение да седя върху яйца от ему. Бавно, за да не го обидя, аз се изправих на крака и се отдръпнах. Емуто ме изпрати с печален поглед; видът му подсказваше, че не е очаквал подобно отношение от мен. След това се изправи, разтърси шумно перушина, като че в листака на стар дъб духна летен бриз, пристъпи към гнездото и внимателно се сниши върху скъпоценните яйца.
Когато се съвзех от любовните пориви на емуто, Дейвид ме поведе да видя едни екземпляри, с които той с право се гордееше извънредно много; ставаше дума за неговата размножаваща се колония от тайпани — едни от най-отровните змии в Австралия. Отглеждането на змии само за себе си е трудно, а да ги държите и да отглеждате от тях потомство е голямо постижение, но когато се грижите и развъждате такива редки и страхливи змии като тайпаните, това е същински подвиг. Тайпанът е третата по големина отровна змия в света (отстъпва само на кралската кобра и на черната мамба) — на дължина достига до три и половина метра. Само един от големите екземпляри може да отдели до триста милиграма отрова, неприятно голяма доза за човека, в случай че при ухапване змията я впръсне в кръвта му. Тази доза е два пъти по-голяма от дозата отрова, отделяна от която и да е друга австралийска змия, и се вкарва в тялото на жертвата с помощта на дълги около един и половина сантиметра зъби.
Питомците на Дейвид се излежаваха в елегантни пози в своята благоустроена клетка и изглеждаха великолепно. Отгоре телата им имаха цвета на излъскана мед, също като че бяха току-що полирани, а отдолу бяха шанжанено — седефени. Главите им бяха светлокафяви. Тънките шии и огромните блестящи очи подчертаваха красотата и гибелния характер на тайпаните. Дейвид ми разказа за вълнуващите минути, преживени от него при залавянето на тези змии, при това не само вълнуващи, но и опасни, защото тайпанът е в състояние да умъртви с едно ухапване кон, и то в продължение само на пет минути. Той ми показа стройната двуметрова красавица Александра, гордата майка, която всяка година снасяла редовно по двадесет яйца. Дейвид събирал яйцата, поставял ги в специален инкубатор и след сто и седем дни от тях се излюпвали змийчета. Забележителното в случая е, че яйцата са с размери шест на четири сантиметра, а от тях се излюпват дълги до половин метър змийчета; тайпаните явно знаят как да постигнат невъзможни неща. Дейвид редовно „дои“ своите змии и изпраща на серумната лаборатория на организацията тяхната отрова, от която приготвят противозмийски серум, спасил вече живота на доста хора, имали нещастието да бъдат ухапани от тайпани. „Доенето“ се извършва по следния начин: взима се чаша или друг стъклен съд и се покрива с марля, после се хваща змията, отваря й се устата и отровни те зъби се забиват през марлята. След това отровата започва да капе в стъкления съд.
В този миг звънецът пред къщата иззвъня повелително и два австралийски жерава от близката клетка разпериха крила, насочиха клюнове към небето, започнаха да тръбят и да изпълняват някакъв лудешки танц.
— Чаят е готов — съобщи накратко Дейвид. — Когато чуят звънеца, винаги започват да танцуват. Ако желаете да ги снимате, моментът е много подходящ.
Жеравите изпълняваха своя буен танц, а ние пиехме чай и наблюдавахме красивите птици с мека тъмносива перушина и ярки червени и жълти петна по главите. По подобие на повечето жерави и те танцуваха превъзходно, изпълняваха изящни подскоци, пируети и поклони. Когато живеят на свобода, австралийските жерави понякога се събират на големи групи и устройват своеобразен птичи бал, танцуват и подскачат със своите партньори под синьото небе; това е гледка, която по мнението на много хора представлявала едно от най-необикновените зрелища в Австралия.
След чая Дейвид ни поведе да видим животното, на което дължи по-голямата част от своята известност — удивителната птицечовка. Макар и за птицечовката да е писано ад нозеум, тя е такова необикновено същество, че си заслужава да припомним още веднъж нейните поразителни качества. Тя има еластичен клюн и плавателни ципи между пръстите по подобие на патицата; тялото й е покрито с къса и необикновено мека козина, като на къртицата; късата й наподобяваща весло опашка напомня за бобъра; задните крака на мъжкия са въоръжени с шпори, в които има отрова, не по-малко опасна от тази на змиите. Като капак на всичко казано досега, птицечовката е бозайник (което означава, че е топлокръвна и храни малките си с мляко), но въпреки това малките се излюпват от яйца. Между другото, тя няма цицки като останалите бозайници, а специално място с гъбеста кожа, откъдето отделя млякото, което малките лочат, а не сучат. Птицечовката е изключително месоядна и се храни с пресноводни рачета, червеи и ларви, като за една нощ изяжда от тези деликатеси количество, равно на собственото й тегло. Изумителният й апетит е една от многото причини, поради които нейното отглеждане при изкуствени условия е изключително трудно.
Двойката птицечовки на Дейвид бе настанена в специално построен „птицечовкарник“. Той представляваше голям и плитък басейн, на единия бряг на който се намираха „спалните“ помещения — неголеми сандъци, настлани със сено и съединени с водата чрез дълги дървени тунелчета, облицовани отвътре с пореста гума. Това се прави, защото когато живеят на свобода, птицечовките изкопават много тесни канали, така че при движението си по тях към местата за спане, излишната влага от козината им се отнема чрез допира със стените на канала. Когато са затворени, както установил Дейвид, най-подходящо се оказало да постави сено в тунелчетата или да ги облицова с пореста гума, за да изпълняват същата функция; ако птицечовката попадне с мокра козина в помещението за спане, тя неминуемо настива и умира. Когато пристигнахме в „птицечовкарника“, животните ги нямаше в басейна и нашият любезен домакин отвори спалното помещение, пъхна ръка в сеното и измъкна от там една птицечовка да я разгледаме.
Макар и никога да не бях виждал жива птицечовка, аз я познавах от филми и снимки, знаех своеобразния й анатомичен строеж, броя на снасяните от нея яйца, с какво се храни и т.н. Всъщност струваше ми се, че познавам много добре птицечовката, но едва когато видях извиващото се в ръцете на Дейвид животинче, мигновено разбрах, че от всичките ми многогодишни проучвания не съм научил абсолютно нищо за индивидуалността на птицечовката. Извивката на човката й придаваше някаква благо душна и постоянна усмивка, а кръглите кафяви и наподобяващи копчета очи излъчваха ярката й самобитност. Откровено казано, приличаше много на една от милите родственички на Доналд Дък, облечена с кожено палто, поне с три номера по-голямо от нормалното. Човек очаква, че всеки момент ще започне да квака и всъщност издаваният от нея звук напомня много на недоволно мърморене на сърдита разклопана квачка. Дейвид постави птицечовката на земята и тя тръгна, поклащайки се като новородено на видра, и започна да души с любопитство всичко, което й попаднеше на пътя.
Дейвид не само отглежда и развъжда птицечовки (той е първият човек в света, който се занимава с това), но на два пъти се е нагърбвал с рискованата задача да придружава птицечовки до Нюйоркското зоологическо дружество. Страшно е дори да се помисли за всички организационни трудности при едно подобно начинание: осигуряването на хиляди червейчета, рачета и жабчета; изработването на специален птицечовкарник; бавната и внимателна подготовка на животните за пътешествието, защото птицечовките са необикновено впечатлителни и при най-малкото вълнение престават да се хранят и умират. Доказателство за способностите и търпението на Дейвид е това, че и при двата случая откарал успешно животните и те дълги години живели благополучно в САЩ.
— Знаете ли, по време на войната в Англия се разнесе твърде странен слух — казах аз на Дейвид. — Ако не се лъжа, трябва да е било около 1942 г. Някой ми каза, че Лондонският зоопарк очаквал да получи птицечовка, но после не чух нищо по вече и предполагам, че се е оказало само слух. Знаете ли нещо за това?
— Не беше слух — отвърна Дейвид и се усмихна. — Това е действителен случай.
— Как — учудих се аз, — в разгара на световната война да се превози птицечовка през толкова морета?
— Точно така — отвърна Дейвид, — звучи малко налудничаво, нали? Съвсем неочаквано, посред войната, на Уинстън Чърчил изведнъж му се приискала птицечовка. Дали е смятал да повдигне с нея духа на хората, да направи сполучлив пропаганден ход, или пък чисто и просто е искал да си има птицечовка, не зная; така или иначе, Мензис се обърна към мен и ми възложи да уловя едно животно, да го науча да живее в плен и да го подготвя за пътешествието. Хванах чудесен млад мъжки екземпляр и след като цели шест месеца полагах грижи за него, реших, че е готов за пътуване. Дадох указания на един човек от кораба, който щеше да гледа животното и дори го снабдих с куп писмени наставления. Целият екипаж се заинтересува страшно от тази работа и ми оказа всестранна помощ. В края на краищата птицечовката тръгна на път с „Порт Филип“.
Девид замлъкна, погледна замислено надолу към птицечовката, която се мъчеше да прегризе обувката му, наведе се, вдигна я внимателно за опашката и я пусна в „спалното помещение“.
— Знаете ли — продължи той, — те превозили птицечовката през Тихия океан, преминали Панамския канал, пресекли Атлантика и когато им останали още два дни път до Ливърпул, появили се подводници. Наложило се, разбира се, да хвърлят подводни бомби. Както вече ви казах, птицечовката е крайно темпераментна и чувствителна към шумове. Тътенът на подводните бомби прелял чашата на търпението му и животинчето умряло. Представяте ли си, само на два дни път от Ливърпул!
Цялата тази история ми прозвуча като великолепен пример на донкихотщина. Разделеното на две човечество води една от най-жестоките войни в историята, а Чърчил, с неизменната си пура, настоява упорито от другия край на света да му донесат птицечовка (помислете си само!), а в другия край на света Дейвид обучава внимателно и търпеливо млада птицечовка и я подготвя за дългото пътуване през кипналите от подводници морета. Колко жалко, че тази история не е завършила щастливо! Но дори да бе станало така, какъв своеобразен каприз е проявен по онова време! Съмнявам се дали Хитлер, дори в минути на умствено просветляване, би проявил такова великолепно чудачество — да поиска птицечовка в разгара на войната.
След като в продължение на три дни снимахме и се радвахме на очарователната компания на Дейвид и неговата съпруга, ние прибрахме с нежелание апаратурата и тръгнахме отново на път към Мелбърн. Управлението по природните ресурси бе организирало за нас лов на коали, който никак не ми се искаше да пропуснем, а по пътя през Нови Южен Уелс се надявахме да видим една от най-чудните птици на Австралия — мали. Сбогувахме се с Дейвид и неговата съпруга, напуснахме чудесния му резерват и поехме по дългия път към Мелбърн.
Първото спиране направихме в малкия градец Грифитс в сърцето на Нови Южен Уелс. Близо до градчето се намира един доста голям район с мали и там именно се надявахме да зърнем тази птица. В Грифитс ни посрещна Бивън Бауън от Организацията за научни и промишлени изследвания (ОНПИ). Под ръководството на Хари Фрит, ръководител на Отдела за изследване на природните ресурси на тази организация, Бивън се занимаваше с проучване особеностите на размножаването и екологията на птицата мали, така че той щеше да бъде наш водачи консултант.
Мали представлява шумак от евкалиптови дървета, високи от два до четири метра, на места израснали толкова близо едно до друго, че клоните им се преплитат и образуват безкраен балдахин. Макар и на пръв поглед шумакът Мали да изглежда пуст, сив, сух и лишен от каквито и да е обитатели, всъщност това е един от най-интересните типове ландшафт в Австралия — много видове насекоми и птици, които не се намират никъде друга де, са се приспособили към тази до известна степен неблагоприятна среда. Подобно на много изолирани групи острови в света (Галапагоските например), развили свои собствени уникални видове, и шумакът на Мали, разпрострял се като островна верига през целия континент, е създал специфична своя фауна. И несъмнено най-интересният вид, населяващ този шумак, е птицата мали — красива, на големина колкото пуйка, която (ако използувам описанието на Хари Фрит) си построява инкубатор. За нещастие ние попаднахме в шумака на Мали не по времена брачния сезон, но въпреки това имахме щастието да видим както инкубатор, така и неговите собственици.
Сиво-зеленият шумак на Мали, през който пътувахме с колата, се оказа горещ, безмълвен и очевидно лишен от всякакви живи същества. След като преминахме известно разстояние, Бивън спря колата и заяви, че е по-добре да изминем пеш останалата част от пътя, тъй като така щяла да ни се отдаде по-голяма възможност да видим птицата мали, ако изобщо в тази част се намирали такива птици. Точно по време на кратката разходка установих, че шумакът на Мали не е чак толкова пуст и лишен от живот, както изглеждаше на пръв поглед. При нашето приближаване от листака се понесе пърхане на крила и бронзокрили гълъби излетяха, обезумели от страх, във въздуха; под краката ни между окапалите листа плъзнаха дребни и грациозни кафяви гущерчета със златисти опашки. Аз преобърнах някакъв изгнил дънер и открих притаен под него малък, черен и изключително злобен скорпион с човеконенавистен изглед. Когато гребнах с ръка пръст под дънера, извадих две необикновено дребни твари. На пръв поглед приличаха на златни змийчета, дълги около десетина сантиметра и тънки като кибритени клечки, но при по-внимателно оглеждане се забелязваха четири нежни недоразвити крайника, поместени в някакви вдлъбнатинки на кожата от двете страни на тялото им. Оказаха се гущерчета; те не използуват при движение краката си, държат ги отстрани на телата, а се придвижват подобно на змиите. Останах във възторг от моята находка, но Крис напираше да вървим и изгаряше от нетърпение да се счепка с птицата мали, ето защо върнах неохотно гущерчетата в тяхното земно леговище и продължихме пътя си.
След малко излязохме на малка полянка, в средата на която се издигаше нещо като кратер, изровен от малка, но мощна бомба. Окръжността на дупката не надвишаваше отвора на малка кофа за смет, затова пък обкръжаващият я земен насип достигаше около четири метра в диаметър. Бивън обясни, че всъщност това е „инкубатор“ и ни разказа тайните на земните насипи. През зимата мъжката мали (понякога с помощта на женската) изкопава огромния кратер, после пълни ямата с гнила растителност и внимателно я засипва отгоре с пясък. Под действието на дъжда и слънцето растителността започва да ферментира и скоро температурата във вътрешността на „инкубатора“ се повишава. След това мъжкият разравя гнездото, женската идва, снася яйцата и ги подрежда на няколко реда в гнилата растителност с тъпия връх нагоре, след което мъжкият внимателно ги зарива с пясък. Ако птицата мали беше влечуго, с това мъжкият щеше да приключи своята работа: той чисто и просто щеше да си отиде и да остави яйцата да се излюпят от топлината на слънчевите лъчи, но в сравнение с влечугото, мали се грижи повече за яйцата и им осигурява постоянна температура от 35 градуса по Целзий. Това може да ви се стори непосилна задача за една птица, но мъжката мали се справя отлично с нея — или езикът или меката мембрана в клюна (още никой не е успял да установи това) му служи като вроден термометър, с помощта на който измерва с поразителна точност температурата в гнездото. И така ден след ден той се грижи за гнездото, пъха отворения си клюн в пясъка, измерва температурата и в зависимост от това, дали е повишена или понижена, отнема или прибавя част от застаналия отгоре материал; ежедневно в продължение на шест или седем месеца наблюдава гнездото и следи скъпоценните яйца да не се изстудят или изпекат. Предаността му към дълга е поразителна. Скупчат ли се дъждовни облаци и всичко започне да предвещава буря, мъжкият се втурва към своето гнездо, струпва като побеснял пясък върху него и прави по този начин нещо като покрив, по който водата се оттича. Опитайте се да изровите яйцата с лопата, мъжкият ще се появи в същата минута, ще застане развълнуван до вас и ще започне да връща пясъка обратно с крака в гнездото с бързината, с която вие го изваждате. В крайна сметка упоритият труд на мъжкия се възнаграждава и яйцата се излюпват, но излязло веднъж от черупката, пиленцето се оказва затиснато от над половин метър топъл пясъчен слой, през който се налага да си пробие път. Това е бавен и уморителен процес — на птиченцето са необходими от два до петнадесет часа, за да стигне до повърхността. И когато, съвсем изнемощяло и безпомощно, то се измъкне от „инкубатора“, обикновено изпълзява до най-близката сянка, където остава да си почине и да набере сили. След два часа птиченцето е в състояние да тича много бързо, а след двадесет и четири часа може вече да лети.
Веднага след като разгледахме насипа, Бивън ни поведе да търсим птици по-нататък в глъбините на шумака на Мали. След като претърсвахме безуспешно шубраците в продължение на около час и се канехме да се откажем, той неочаквано спря и посочи с ръка. Сред малка полянка пред нас стояха две птици мали и ни наблюдаваха подозрително. Те имаха мек и приятен розово-сив оттенък, а гърбът, крилата и опашките им бяха украсени с червеникавокафяви, медно-златисти и сиви петна. Под клюна, върху гърдите, се спущаше нещо като широка вратовръзка със същите шарки. Те бяха много по-красиви, отколкото си ги представях и страшно ми се прииска да се доближа повече до тях. Започнахме да се промъкваме през храсталаците, но едва преминахме няколко метра, и птиците се изплашиха. Минута-две те пристъпваха неспокойно насам-натам, след това тръгнаха с тържествената изисканост на леко разтревожени пуйки около коледните празници и скоро се скриха от погледите ни. Страшно е, като си помисли човек — не се ли вземат решителни мерки, още през следващите десетина години, тази чудна птица положително ще изчезне от лицето на земята. Внесените в страната лисици плячкосват до известна степен „инкубаторите“ и крадат яйцата, но много по-опасна е конкуренцията от страна на наводнилите шумака на Мали зайци и овце, които унищожават растенията и семената, използувани от птиците за храна. Тези ненаситни и непридирчиви към храната животни променят цялата екология на областта. При това положение птиците не могат повече да намират храна и са принудени или да отидат на друго място (ако изобщо такова място съществува), или да умрат от глад. Напоследък възникна и нова опасност, последица от развитието на селското стопанство. По-рано шумакът на Мали е представлявал неразорана целина, защото почвата била смятана за неплодородна, но днес, след откриването на нови химични торове, се създава възможност по тези места да се отглежда пшеница. Това означава, че обширни райони от този шумак, които са служили досега за убежище на птицата мали, ще бъдат разчистени и засадени, а птиците ще изчезнат. Прогресът, разбира се, не може да се спре, но нима в името на този прогрес трябва непременно да се унищожава всичко по нашия път? Птицата мали е една от най-чудните птици в света и дори само заради това заслужава да живее. Не малко време и сили са били употребени, за да се привлече вниманието на обществеността и да се поставят под защита някои други представители на австралийската фауна и това е напълно правилно; не е ли възможно да се направи същото добро дело и за птицата мали, като за радост на бъдещите поколения се запази и тя, и нейната характерна околна среда?
Недалеч от Грифитс станахме очевидци на гледка, която подчертава с потресаваща сила необходимостта от опазване на животните. Успоредно на шосето на една ограда от бодлива тел, обикаляща огромна нива, висяха двадесет и осем клиноопашати орела. Бяха ги разстреляли и разпънали надолу с главата върху оградата — същинска птича Голгота. Повечето бяха току-що оперени млади птици. Докато снимахме тази ужасна гледка, край нас премина камион с австралийци.
— Не си губете времето — извикаха те, — това тук е нищо!
— Какво искат да кажат? — попитах Бивън. — Според мен двадесет и осем убити клиноопашати орела представляват голям улов.
— Не, те нямат предвид това — отвърна тъжно Бивън. — Понякога можете да видите по петдесет и повече орли, окачени така по оградите.
Клиноопашатият орел е голяма и силна птица и без съмнение нанася вреди на земеделските стопани, като отвлича част от агнетата им, така че съвсем очевидно броят на тези хищници трябва да се контролира. Макар и клиноопашатият орел да е много разпространен в момента, какви са неговите възможности за запазване, ако това унищожаване продължи и в бъдеще? В света съществуват малко видове, чиято хитрост и плодовитост им дава възможност да се справят с подобно унищожаване на техните редици.
Силно потиснати от това кърваво зрелище, ние продължихме пътя си към Мелбърн, където се надявахме да заснемем един пример на успешна борба за спасяване на фауната, в който главната роля щеше да се изпълнява от най-известното австралийско животно — мечката коала.
Разбира се, коалата не е никаква мечка, а двуутробно животно, което носи малките си в торбичка подобно на други австралийски животни. В миналото избивали масово коалата заради кожата й. Едва ли има по-лесна жертва от нея; тя не се страхува от човека, седи преспокойно на дървото и гледа надолу как ловците избиват нейните събратя. През 1924 г. страната изнесла над два милиона кожи от коали. Това безотговорно избиване станало по време, когато сред коалите избухнала някаква загадъчна вирусна болест, която покосявала стотици животни, така че за много кратко време те се оказали на границата на пълното изчезване. За щастие, преди да е станало твърде късно, правителството се намесило и приело строги закони за запазване на коалите. Така малко по малко и с течение на годините броят на коалите отново нараснал. Сега трудността с тях е, че се размножават много бързо, пренаселяват даден район и изяждат наличната храна. При тези обстоятелства Управлението по природните ресурси се намесва и организира лов, при който излишният брой коали се залавят и се пренасят в друг район, преди да са измрели от глад.
Ловът щеше да се състои в една евкалиптова гора недалеч от Мелбърн, в някаква местност, носеща странното название Каменните борове. В един сив, ветровит и дъждовен ден ние се срещнахме с група ловци на коали, пристигнали с голям товарен автомобил и необходимата екипировка, включително голям брой дървени клетки. С течение на годините Управлението по природните ресурси бе разработило превъзходен метод за ловене на мечките, с който не им причиняваха никаква вреда, а и ловците се предпазваха от ухапвания. Ловното съоръжение се състои от дълъг сгъваем прът, на върха на който е закрепен клуп със специален възел, така че клупът не може да се затяга около врата на коалата и да я задуши. Другата съществена част на съоръжението е кръглото платно, наподобяващо платната, използувани от пожарникарите при спасяване на хора от горящи сгради. Процедурата на лова е следната: откривате коалата, нахлузвате клупа на врата й (на което тя охотно се съгласява), след това я дръпвате от дървото и тя пада върху опънатия от останалите ловци брезент.
Ние нарамихме снаряженията, закрачихме между дърветата и не след дълго попаднахме на пет коали, между които три майки със своите новородени. Те седяха спокойно по дърветата, гледаха разсеяно към нас и не проявяваха признаци на тревога. Трябва да кажа със съжаление, че през този ден си изградих изключително лошо мнение за интелекта на коалите; също като филмови звезди с красива външност, но без капка ум в главите. Първо заловихме един едър мъжкар, който не само позволи да му нахлузим клупа, но през цялото време ни наблюдаваше със сияещ поглед, очевидно, без да се досеща за нашите намерения. Когато почувствува, че клупът малко се позатегна, той се хвана здраво със закривените си нокти за дървото и заръмжа хрипливо като същински тигър. Въжето се опъваше все повече, той пусна ствола на дървото и тупна върху брезента, след което ние се заехме с „приятната“ работа, свързана със свалянето на клупа от врата му и с вкарването на животното в една от транспортните клетки. Онези, които си представляват, че коали те са тъпи и безобидни същества, би трябвало да се опитат да свалят клуп от врата им. Коалата ръмжеше и се зъбеше, посягаше с острите си като ножчета за бръснене нокти и бе готова да хапе при всеки опит да я приближим. Накрая, след много усилия, успяхме да натикаме свирепо ръмжащия звяр в клетката. За два часа заловихме цялата групичка от осем коали, вкарахме ги в клетките и поехме към новото място, където щях ме отново да ги пуснем на свобода. Интересното бе, че когато отворихме клетките и изтърсихме коалите на земята, те останаха по местата си и впериха очи в нас, затова ги подгонихме към дърветата. Бързо и леко те се покатериха по гладките им стволове, настаниха се между клоните и изведнъж вдигнаха силна врява като обидени деца. Една от любопитните особености на коалите, която се надявахме да снимаме, но за нещастие не успяхме, е начинът, по който отбиват своите малки. Когато малката коала напусне торбичката и може вече да премине на по-твърда храна, нейната майка с помощта на някаква вътрешна алхимия вместо изпражнения отделя мека каша от полусдъвкани евкалиптови листа, наподобяваща консервираните бебешки храни. Малката коала се храни с тази каша, докато порасне дотолкова, че да може сама да дъвче доста коравите евкалиптови листа. Това без съмнение е един от най-чудните начини, прилагани от животните при отбиване на техните малки.
Макар и прекрасни на вид, коалите ме разочароваха с липсата на всякаква индивидуалност и с вялото си отношение към живота изобщо. Но как им дава сърце на ловците да стрелят по тези доверчиви, мили и безобидни животинчета заради техните кожи, е нещо, което умът ми не може да побере.
Когато заснехме успешно целия лов на коали и аз превързах палеца си, на който една глупава коала (защото исках да й помогна да се качи по дървото) изгриза месото почти до костта, ние тръгнахме към Канбера. Там ОНПИ разполага с голяма научноизследователска станция и богата сбирка от най-различни видове двуутробни, с които се надявах да направим интересни снимки. Видяното и заснетото в Канбера представлява едно от най-удивителните зрелища, на които съм присъствувал в моя живот и което стана всъщност съвсем случайно.


Шеста глава
Чудното изкачване


В миг и страшилището диво (като че в спазма) скочи в бездната.
                                                              Луис Карол — „Ловът на таласъма“

Австралийската фауна представлява такъв проблем, пред който нито един уважаващ, себе си натуралист не може да остане равнодушен. Някой си беше нарекъл Австралия „таванския етаж на света“ т.е. мястото, където се изхвърлят всички остарели предмети; това сравнение е остроумно, но не е съвсем точно. Двата най-интересни разряда в Австралия са еднопроходните и двуутробните. Еднопроходните са най-примитивните бозайници, запазили много особености, които показват, че бозайниците произхождат от влечугите. На пръв поглед те приличат на обикновени бозайници: дишат с бели дробове, покрити са с козина, топлокръвни са, но главната и най-удивителна черта, която са наследили от влечугите, е тази, че снасят яйца, а след излюпването на малките ги хранят с мляко. Най-известна сред еднопроходните е, разбира се, птицечовката; друг представител на същия разряд е ехидната — онова странно и покрито с игли същество, което прилича на гигантски марсиански таралеж с дълга, изострена зурла и силни, закривени нокти на предните лапи.
Двуутробните притежават редица забележителни черти, най-известната от които без съмнение е, че по-голямата част от тях имат много кратка бременност и раждат малките си почти в ембрионално състояние. Новороденото само намира пътя до торбичката на своята майка, където продължава неговото развитие. Двуутробните са необикновено примитивни създания и щастието им се състои в това, че сухопътният мост, по който на времето са проникнали в Австралия, впоследствие е бил разрушен, защото останалите обикновени бозайници (тигри, леопарди, лъвове и т.н.) биха се справили за кратко време с тях. Затова пък развитието на тези откъснати от останалия свят и разполагащи с цял континент животни, тръгнало по най-удивителната линия — получило се нещо като успоредна еволюция; вместо огромните стада копитни животни, развили се в Африка, Азия и Америка, нишата на тревопасните тук се заела от кенгурата и валабитата. Там, където в другите части на света обитават лемури и катерици, в Австралия се заселили опосуми и хвърчащи катерици. Еквивалент на язовеца тук станал вомбатът, а хищниците се представляват от тасманския вълк — всъщност това не е вълк, а торбесто животно, приличащо поразително на своя двойник. По този начин двуутробните не само се приспособили към различните екологични ниши, но и по поведение и външност започнали напълно да приличат на родствените им в другите части на света животни. Така например малките медояди на пръв поглед наподобяват точно някои от по-дребните видове мишки, вомбатът прилича на язовеца, тасманският вълк — на член от семейството на кучетата. Съществува дори и ивичест мравояд, с който картината става още по-пълна. Като пример на еволюцията австралийският континент със своите еднопроходни и двуутробни не е по-малко удивителен от Галапагоските острови, които тласнаха въображението на Дарвин да създаде своята еволюционна теория.
До идването на човека двуутробните са водили доста идилично съществуване. Имало е, разбира се, някакви хищници, като тасманския вълк, клиноопашатия орел и по-голямата боа, но по начало двуутробните са живеели почти необезпокоявани от никого. Появили се обаче аборигените и с тях (предполага се) и кучето динго, изключително коварен хищник, който заедно със своя господар за кратко време се превърнал във враг номер едно на австралийската фауна. Макар и кучето динго да се плодяло и разпространявало все повече, то не повлияло особено много на равновесието в природата; не го нарушили и аборигените — не били чак толкова много, но с пристигането на белия човек настъпили черни дни за двуутробните. Не само че безмилостно ги избивали, но в обитаваната от тях среда нахлули внесените в страната животни, като европейската лисица и заека. Лисицата действувала като хищник, а заекът започнал да съперничи на тревопасните двуутробни в храната. След това се появила овцата и тогава големите двуутробни си спечелили лоша слава, станали съперници на овцата, а овцата била по — важна за човека. Фермерите разработили много нови райони, дотогава сухи и неподходящи за нищо друго, освен за кенгурата и валабитата, прокопали кладенци и сондажни ями и създали тучни пасища за своите овце. За голяма досада на фермерите кенгурата и валабитата също оценили високо техния труд и се втурнали към новите райони в количество, колкото били овцете, а в отделни случаи и по-големи от тях. Ето как възникнала „опасността от кенгурата“.
За да се регулира броят, на което и да е диво животно, необходими са познания по основите на неговата биология; ако чисто и просто то започне да се избива, това може не само да постави под заплаха неговото собствено съществуване, но и да причини огромни щети на цялата екологична структура на страната. Небиологичният подход към тези проблеми, приложен в редица краища на света, имал в миналото катастрофални последици. Затова ако едно животно се превърне във вредител, трябва да се постараете да научите всичко, каквото можете за него, както се казва, да „опознаете противника си“. Точно затова е създаден и Отделът за природни ресурси към ОНПИ. Когато едно животно се обяви за вредител, ОНПИ се намесва и проучва най-внимателно целия проблем. Всъщност той действува в ролята на върховен съдия, защото в много случаи обявеното за вредител животно се оказва след проучването не чак толкова вредно. Тази организация има в Канбера голяма лаборатория, където едно от извършваните в момента изследвания е съсредоточено върху два вида кенгуру — голямото червено кенгуру и голямото сиво кенгуру, така че ние се отправихме точно там, за да получим достоверна информация за бъдещата съдба на двете най-големи и най-импозантни двуутробни в света.
Научноизследователският колектив работи под ръководството на Хари Фрит — един от най-изтъкнатите австралийски биолози, известен между другото и със своите блестящи екологични изследвания на различни австралийски патици и гъски, в това число и на птицечовката. Набит мъж с къдрава коса, изпечено и обветрено от слънцето и вятъра лице, той имаше такива ехидни очи, каквито не бях виждал от много дълго време. В работата си е суховат, язвителен и лаконичен. Той вече ни бе помогнал с писма (и с кратка беседа, проведена с Крис по пътя му за Нова Зеландия) и благодарение на неговите съвети до момента нашите снимки станаха много сполучливи. Сега ни се искаше да заснемем няколко епизода от извършеното в Канбера, но се нуждаехме от разрешението и поддръжката на Хари. Аз не го бях виждал преди това и когато ни въведоха в неговия кабинет, стори ми се много приятен, но същевременно внушаващ голям страх. Останах с впечатлението, че ако направя една малка и невярна стъпка, той ще ми запуши веднага устата и аз ще получа от него толкова подкрепа, колкото и от Монт Еверест. Когато му разказах, че искаме да заснемем няколко епизода от тяхната работа, Хари ме погледна навъсено.
— Ще ви заведа долу при кошарите — каза той — и ще ви запозная с момчетата. Нямам нищо против да заснемете някои епизоди, но момчетата имат думата затова. Страшно много са заети и сами трябва да решат искат ли да жертват част от времето си. Ако ви кажат да се измитате, няма да мога да направя нищо за вас.
След това окуражително се усмихна.
С надеждата, че „момчетата“ ще се окажат малко по-дружелюбни ние го последвахме до кошарите, в които бяха държани и развъждани различни видове кенгура и валаби. Тук се запознахме с Джеф Шармън — висок и изключително обаятелен австралийски учен, един от най-големите специалисти в света по биологията на двуутробните. Когато ни натика, така да се каже, в устата на вълка, Хари отиде да си гледа работата, а мен остави сам да се оправям с Джеф Шармън. За мое щастие това се оказа много по-лесно, отколкото предполагах. Джеф беше не само обаятелна личност, но и безкрайно влюбен в своята работа човек. Той разговаряше на драго сърце за нея с всеки, който проявеше и най-малък интерес.
— Ние събираме информация, която ни помага при изучаване на дивите популации. С други думи, измерваме малките в торбичката на майката и следим растежа им. Въз основа на това съставяме криви на растежа, по които определяме възрастта на уловените от нас малки, живеещи в диво състояние — обясни ми Джеф. — Ние оглеждаме и зъбите им. Това е много важно, защото по степента на израстване и на изтриване на зъбите също може добре да се определи възрастта на кенгуруто. Това ни дава известна представа за действителния възрастов състав на всяка една популация, която води диво съществуване. След като установим всичко при лабораторни условия, ние излизаме на полето и търсим някои от дивите популации кенгура, маркирана предварително, за да можем да я идентифицираме. При всяко залавяне изследваме зъбите им и наблюдаваме дали и зъбите на живеещите в диво състояние никнат като на нашите.
— А каква е плодовитостта на женското кенгуру? — попитах го аз.
— Ужасна! — отвърна Джеф. — Също като поточна линия на някой Фордов завод. Женската може да е бременна, да носи друго увиснало на бозката си в торбичката и да има трето, излязло вече от торбичката, но продължаващо да суче от нея.
Попитах Джеф как се ражда кенгуруто — нещо, което винаги ме е удивлявало, и отговорът просто ми взе ума.
— А, раждането — отвърна небрежно той. — Имам го заснето на малка лента, мога да ви го покажа.
Заковах се на мястото си и го погледнах втренчено.
— Вие сте успели да го заснемете на филм? — попитах аз, като не вярвах на ушите си. — Винаги съм смятал, че малцина са онези, които са имали възможност да наблюдават раждане, да не говорим за онези, които са го заснели на филм.
— Да, струва ми се, че ние сме го заснели за първи път — отвърна той. — У нас всичко е разработено до тънкости. Можем да предскажем с точност до няколко часа момента, в който ще роди женската.
Крис и Джим по това време стояха в друга кошара и флиртуваха с едно много мило и преждевременно развито валаби. Аз се втурнах към Крис.
— Крис, знаеш ли какво току-що ми каза Джеф Шармън?
— Какво? — попита безучастно Крис и продължи да флиртува с валабито.
— Току-що ми каза, че имал филм за раждане на кенгуру!
— Така ли? — произнесе Крис, леко озадачен от моето вълнение; по лицето му се разбираше, че не вижда нищо особено в съществуването на филм за раждане на кенгуру. — И какво от това?
— Как, „какво от това“ — възмутих се аз. — Ти, тъпоглавецо, не разбираш ли, че само шепа хора са виждали как се ражда кенгуру, а никой досега не го е заснемал на филм? Всъщност, струва ми се, Джеф е първият човек, успял да направи това.
— Хм! — изсумтя Крис и малко му просветна — много ли е интересно?
— Разбира се, че е интересно — отвърнах аз. — При раждане малкото е голямо колкото лешник, фактически е зародиш и за да попадне в торбичката на майка си, трябва само да пропълзи целия път до нея.
— Изглежда, че от това ще излезе интересен епизод — отвърна Крис и малко се въодушеви. — Как мислиш, ще ни разреши ли Джеф да използуваме неговия филм?
Ние се отправихме към Джеф, който бе извадил едно голо и противно на вид кенгуру от торбичката на неговата майка и съсредоточено го претегляше в платнено чувалче.
— Джеф — обърнах се аз ласкаво към него, — бихте ли ни дали онова филмче за раждането на кенгуруто?
— Разбира се, — отвърна, без да се замисли той, но моментално попари моите надежди — първо говорете с Хари.
— На всяка цена — казах му аз, — точно това се канех да направя. Но кажете, ако филмчето не се окаже подходящо, има ли възможност да заснемем този епизод отново?
— Естествено, това е проста работа, няколко от женските скоро ще раждат, но отново не бих могъл да направя нищо без разрешението на Хари.
— Но — намесих се аз, за да изясня нещата докрай — ако Хари се съгласи, вие няма да имате нищо против, нали?
— Ни най-малко — отвърна Джеф. — С удоволствие ще ви помогна.
С Хари се бяхме уговорили да обядваме заедно и по време на храненето аз отбягвах ловко разговора за раждането на двуутробните, докато той не изгълта няколко агнешки котлета и не изпи около един литър бира, след което изразът му се омекоти. Едва тогава поех дълбоко въздух и започнах.
— Хари, Джеф Шармън ми каза, че притежавате филм зараждане на кенгуру.
Хари ми хвърли неприязнен поглед.
— Да — отвърна внимателно той.
— Дали е възможно да извадим копие от него и да го включим в нашия филм? — попитах аз.
— Защо да не е възможно — отвърна Хари, — страхувам се обаче, че решение по този въпрос трябва да вземе Джеф.
— О! — възкликнах аз. — Тогава всичко е наред. Джеф е съгласен, но искаше да има Вашето разрешение.
Хари прие всичко това и в очите му блесна малка искрица.
— Но да предположим — и аз побързах да му налея нова чаша бира, — че филмът не е напълно подходящ за телевизията?
— Да предположим… и тогава?
— Има ли възможност да го заснемем отново?
— Предполагам — отвърна сухо Хари, — че вече сте получили съгласието на Джеф Шармън?
— До известна степен — признах си аз, — но той каза, че Вие имате последната дума.
— Аз не възразявам — отвърна Хари. — Ако Джеф смята, че снимките няма да попречат на работата му и може да организира всичко, аз нямам нищо против.
От гърдите ми се отрони дълбока въздишка на облекчение и погледнах Крис със светнало лице.
— Това, мило момче, — казах му аз — ще представлява върховият момент на филма. Стига само да успеем да го заснемем!
След обяда отидохме тържествуващи при Джеф Шармън да му съобщим, че Хари е дал своето съгласие. Джеф много се зарадва и веднага монтира прожекционен апарат в своя кабинет, за да ни покаже така желания и очакван филм. Филмът обаче ни разочарова; макар и да показваше подробностите, важни за Джеф като учен, той се оказа неподходящ за нуждите на телевизията. Налагаше се да приведем в действие план номер две: да заснемем целия епизод отново.
— Според мен Памела е най-подходяща — каза Джеф и се загледа в едно сиво кенгуру с големи очи, което грабеше бързо моркови с предните си като на маймуна лапи и ги дъвчеше енергично. — Тя ще роди приблизително след седмица, но ако това не стане, ще прибегнем до Мерилин или Марлен, чийто срок идва малко след нейния.
— Как ще постъпим тогава? — попитах аз.
— Разбирате ли — обясни Джеф, — първият признак е когато женската започне да си почиства торбичката. Това става обикновено няколко часа преди самото раждане. Ако се намирате някъде наблизо, ще ви звъннем по телефона и ще имате достатъчно време да включите светлините и камерите.
— Камерите и светлините няма ли да я изплашат? — попита Крис.
— Не — отвърна Джеф. — Тя е много спокойно животно.
Започна период на изчакване. Ние се въртяхме около Памела като бъдещи нетърпеливи бащи и снимахме всяко нейно движение. Но тъй като, освен раждането (дано ни се усмихнеше щастието да го заснемем) имахме желание да представим пълна картина на всички проблеми на кенгуруто, Хари и Бивън Бауън ни заведоха на един „участък“ недалеч от Канбера (малко стопанство от 200 хиляди акра), където те изучаваха друг аспект от биологията на кенгуруто.
— Ние се стараем да разберем няколко различни неща — започна да ни разказва Хари, докато подскачахме с колата по избелената от слънцето трева между евкалиптовите дървета. — Преди всичко ни интересува въпроса за придвижването на групите кенгура — какво разстояние изминават, да речем, за една седмица или за един месец. За това съществува само един начин: ние ги залавяме и ги маркираме, за да се разпознават от разстояние с бинокъл. Слагаме им цветни нагръдници с номера. Сега ще видите как правим това. Другият въпрос, който искаме да изясним, е дали кенгуруто избира своята храна. Вземете например Източна Африка — това е територия, която изхранва голямо количество най-различни тревопасни животни и причината, поради която не са я превърнали досега в огромна прашна пустиня, е, че те подбират храната си; даден вид антилопи например се хранят с определени растения и не докосват останалите, служещи на свой ред за храна на друг вид антилопи. А когато се появи нов вид, който изяжда всичко наред, биологичното равновесие се нарушава и се поставя начало на ерозията. Пакостите в Източна Африка до голяма степен се дължат на безчислените стада мършави и крайно неприятни говеда и кози, които изяждат всичко пред очите си. Възможно е да открием и тук подобно нещо. Възможно е да установим, че кенгуруто също подбира храната си и всъщност причинява много по-малка вреда на страната, отколкото зайците и овцете, макар че ако това се потвърди, ще си отворим адски много работа да убеждаваме овцевъдите в това.
Той се позамисли и после се засмя.
— Спомням си, отидох веднъж на север — започна да разказва той — да убеждавам стопаните, които отглеждат ориз, че свраковата гъска не е чак такъв голям вредител, какъвто я изкарваха, и на няколко пъти щяха просто да ме линчуват. Един път някакъв мъжага ме измъкна от колата и щеше да ме размаже, ако Бивън не беше с мене.
— Не знаех, че борбата за опазване на животните може да се окаже кръвопролитна — забелязах аз.
— Може би ще ви се стори чудно — каза Хари, — но съвсем очевидно кенгуруто представлява проблем. Познавам ферми, където броят на кенгурата е три пъти по-голям от броя на овцете. Без съмнение това наврежда на овцевъдите и все пак нещо трябва да се предприеме. Ние се надяваме, че ще успеем да повлияем върху размножаването на кенгуруто и тогава няма да се наложи да го унищожаваме. Според мен, ако се научим да регулираме успешно броя им, няма причина кенгуруто и овцата да не водят съвместно съществуване.
Доста време се движехме покрай ограда с бодлива тел и на края на огромното поле, видяхме странно съоръжение. Покрай оградата бе построено нещо като фуния. За една страна й служеше самата ограда с бодливата тел, а другата бе направена от телена мрежа. Този фуниеобразен вход водеше до малка заградена площадка приблизително около триста квадратни метра.
— Това — каза Хари — е капанът. Начинът за залавяне на кенгурата е следният: първо откривате кенгурата, после лекичко ги подгонвате така, че да тичат все покрай оградата. Постепенно увеличавате скоростта, но много внимателно — бързате ли, ще ги изплашите, ще прескочат оградата и ще избягат. Главното е да изберете такава скорост, че да могат да бягат все покрай оградата и през фуниеобразния вход да попаднат в капана, след което се налага да хукнете като луд и да ги заловите, преди да са прескочили оградата на капана. Той се наведе през прозореца и даде някакви нареждания на Бивън, който шофираше другия Ландроувър, след което и двете коли тръгнаха, закръжиха из ограденото място и затърсиха кенгура. Движението с над петдесет километра в час по изровен терен и провирането между евкалиптови дървета не е от най-приятните удоволствия. Първо подплашихме група ему и те постъпиха по характерния за тях глупав начин — не побягнаха встрани, а обхванати от ужас, пресякоха пътя ни. Оказали се точно пред колите, те изпаднаха в същинска истерия и вместо да свърнат наляво или надясно, заподскачаха пред нас и техните огромни стъпала допираха клюновете им в стремежа им да се отърват по-скоро от нас. След малко достигнахме до една ограда и за мое най-голямо учудване те не направиха дори опит да се спрат, а се хвърлиха право в нея. Едно ему успя да се провре и остави цял облак пера след себе си, но друго се удари странично в бодливата тел и тя го отхвърли назад. Емуто се олюля, втурна се отново напред и този път успя, остави само цяла купчина пера, достатъчни да напълним малка възглавничка с тях.
— Ето защо фермерите не обичат ему — каза Хари, — повреждат ужасно много оградите им.
Продължихме да се движим още около четвърт час и неочаквано Бивън изсвири с клаксона. Обърнахме към него глави и зърнахме стадо от десетина сиви кенгура, застанали неподвижно край малка горичка; те ни наблюдаваха с щръкнали уши. Хари направи светкавичен завой около едно дърво, насочи колата и ние се понесохме право към кенгурата. Бивън тръгна от другата страна и им отряза пътя за отстъпление. Когато ги наближихме, те мръднаха неохотно от местата си, но с приближаването на колите се изплашиха и не на шега побягнаха. Удивителна гледка представляваха тези животни, които правеха огромни скокове и използуваха опашките си за орган на равновесие. Набързо ги заобиколихме, те заподскачаха по продължение на оградата към капана и двете коли веднага развиха бясна скорост. Не съм вярвал, че в такава местност може да се кара с осемдесет километра в час. Налагаше се не само да се държим здраво по местата, за да не изхвръкнем от колата през открития покрив или предното стъкло, но и да сме постоянно готови за резките завои около многобройните ниски дървета, с които бе осеяна местността. Кенгурата изпаднаха в същинска паника и макар някои от тях да спираха и да правеха опити да прескочат оградата, ние увеличавахме скоростта и осуетявахме намеренията им. Зърнахме и капана. Още едно усилие на двата Ландроувъра и изплашените до смърт кенгура префучаха през фунията и попаднаха в ограденото място. Рязко натискане на спирачките, скок от Ландроувърите и всички се втурнахме към оградените и обикалящи в кръг животни. Кенгуруто може да се улови сигурно само по един начин — като го сграбчите здраво за опашката и на всяка цена се пазите от грамадните му задни крака, с които спокойно може дави изпрати на онзи свят. След това животното започва да подскача на място, докато се умори или докато не ви се притече на помощ някой приятел и не го хване за друга част на тялото. Ние също постъпихме така и успяхме да ги заловим. Слънцето припичаше безмилостно, бедните същества дишаха тежко и се обливаха в пот от горещината и умората. На вратовете на всички кенгура нахлузихме внимателно чисти целулоидни яки с различни цветове и номера, след което едно по едно ги изведохме от капана и ги пуснахме да си вървят по пътя. Повечето от тях незабавно и с явно облекчение побягваха, но едно малко кенгуру застина на мястото си с втренчен в пространството поглед веднага щом го поставихме на земята. Хари приближи зад него и го тупна лекичко отзад, но кенгуруто моментално се извърна яростно и се захвана безкрайно интересен боксов мач. Хари се опитваше да прогони кенгуруто, а то — да му върне удара. Тъй като кенгуруто бе два пъти по-ниско от Хари, в нападението на двуутробното прозираше дързостта, проявена от Давид в двубоя му с Голиат. В края на краищата кенгуруто реши, че няма да му се отдаде да изтърбуши Хари, и заподскача с нежелание да догони останалите.
Тъй като остана много малко време до раждането, ние се преселихме в един мотел, удобно разположен на около километър от лабораторията. И точно тогава Памела започна да ни разиграва като маймуни. Три дни наред ни устройваше серии от лъжливи тревоги и винаги подбираше умело такова време за тях, че да въздействуват най-зле върху нервната ни система. Посред обяда, влезли в банята или току-що унесени в сладък сън, ние получавахме неочаквано и светкавично съобщение от Джеф, че по всички признаци Памела започвала да ражда. Ако се случеше да се къпем или да сме заспали, ние започвахме да се обличаме с лудешка бързина, изскачахме бясно на двора с цялото си снаряжение, натъпквахме се в Ландроувъра и потегляхме със страхотен рев на двигателя. Нашето странно поведение озадачи собственика на мотела и останалите гости и те започнаха да ни оглеждат подозрително. Наложи се като своеобразна самозащита да им обясним какво вършим, след което всички проявиха голям интерес към нашия проблем и се втурваха с поощрителни възгласи към прозорците, докато ние летяхме към Ландроувъра, изпускахме разни вещи по земята и се препъвахме един други по пътя. Ние пристигахме до кошарата и виждахме как Памела си дъвче някакво лакомство, и ни поглежда леко озадачена, че сме си направили труда отново да я посетим.
Най-после, една вечер, както се хранехме, собственикът на мотела връхлетя в столовата и ни съобщи, че Джеф Шармън току-що позвънил по телефона и казал, че този път Памела съвсем сигурно щяла всеки миг да роди. Ние изхвърчахме като ракети от столовата, изпратени с добри пожелания и викове „Успех!“ на останалите гости, обърнахме една бутилка вино и разпиляхме като есенни листа салфетките си по пода. Изгарящ от нетърпение, Крис потегли така светкавично с Ландроувъра, че единият ми крак беше още на земята, когато даде газ; с невероятно усилие, при което едва не си пречупих гръбнака, успях да се вмъкна в колата и ние полетяхме по пътя към лабораторията.
— Този път непременно ще роди — заяви Джеф, когато пристигнахме. — Абсолютно съм сигурен.
Памела едва ли можеше да улучи по-подходящо време. Беше тъмно като в рог, ужасно студено и подгизнало от росата. Инсталирахме набързо дъговите лампи и поставихме камерите. Памела седеше, опряла гръб в оградата, и почистваше торбичката си. Тя вършеше всичко много внимателно с предни лапи. Когато е празна, торбичката отделя някакво лепкаво вещество, наподобяващо ушна кал, и Памела точно него чистеше в момента, като същевременно приглаждаше с нокти окосмената вътрешност на торбичката. Ние я заснехме как върши всичко това, после седнахме и я зяпнахме очаквателно. Тя почиства още около половин час торбичката си, после унило се огледа, отиде с подскоци до другия край на кошарата и започна да яде.
— Струва ми се, че ни остава още много малко да чакаме — каза Джеф.
— Сигурен ли сте, че това не е поредната лъжлива тревога? — попитах аз.
— Не, не — отвърна Джеф, — този път всичко е наред. Тя нямаше толкова старателно да си чисти торбичката, ако не й предстоеше да ражда.
Ние треперехме от студ, гледахме към Памела, а тя движеше ритмично челюсти и на свой ред ни наблюдаваше.
— Да влезем в колибката и да почакаме — предложи Джеф, — вътре е малко по-топло. Ако ви премръзнат ръцете, няма да се справите с камерите.
Ние се натъпкахме в малката колибка и за радост на цялата компания аз измъкнах бутилка уиски, която предвидливо носех със себе си. Между глътките излизахме поред и хвърляхме по един изпълнен с надежди поглед към Памела, но обстановката си оставаше непроменена.
— Ама работа! — обади се Джим. — Да седиш цяла нощ, без да мигнеш, да се наливаш с уиски и да чакаш да се роди някакво си кенгурче. За първи път ми се случва подобно нещо.
— Тъкмо ще има с какво да си попълниш колекцията от главозамайващи случки в твоя живот — каза Крис — подобно на онези със сешоара и как те хванала морска болест върху понтонния мост.
— Какви са тези сешоари и понтонни мостове? — заинтересува се Джеф.
Обяснихме му, че Джим не е кой да е смъртник и че е преживял редица най-необикновени приключения.
— Накарайте го да ви разкаже как е натикал велосипеда си в комина — предложих аз.
— Какво? — учуди се Джеф. — В комина ли? Че как е успял да направи това?
— Лъже! — възмути се Джим. — Никога не съм правил такова нещо.
— Спомням си много добре, че ми го разказа — възразих аз. — Забравил съм подробностите, но помня, историята беше крайно забавна.
— Но как сте успели — и Джеф приложи своя задълбочен научен подход — да натикате велосипед в комин?
— Той лъже, наистина ви казвам — отвърна Джим. — Никога не съм имал велосипед, как мога да го натикам тогава в някакъв си комин?
Джеф и неговите сътрудници останаха напълно убедени, че Джим наистина е напъхал велосипеда си в комина, но от скромност просто не желае да разкаже случката, и цял час правеха разни догадки как е успял да извърши този подвиг, а при всяка нова догадка Джим все повече и повече се ядосваше.
Джим си отдъхна едва когато един от сътрудниците на Джеф се показа на вратата и извика:
— Бойна тревога! Да тръгваме!
Ние изскочихме бързо от колибката и заехме местата си. Памела се движеше неспокойно из кошарата, явно не се чувствуваше добре. После тя изкопа плитка дупка, седна в нея, облегна се на оградата, а опашката й остана на земята между краката. Седя известно време в това положение, после явно отново й прилоша, полежа няколко секунди на една страна, след това стана и се поразтъпка. Върна се повторно при дупката и от ново седна в предишната поза. Тя изобщо не се смущаваше от светлината на дъговите лампи, двете кинокамери и впитите в нея очи на десетината зрители.
— Време е да включвате камерите — каза Джеф.
Камерите зажужаха и като по даден сигнал бебето се роди в същата секунда. То падна върху опашката на Памела и остана да лежи там — розово-бяло петънце, не по-голямо от нокъта на малкия ми пръст.
Макар и да знаех приблизително какво ще стане, цялата гледка представляваше най-удивителното и невероятно зрелище, което бях виждал през всичките години, откакто се занимавах с животни. Новороденото представляваше същински зародиш, появил се на бял свят 33 дни след зачатието. Малкото беше сляпо, с преплетени задни крака и напълно безпомощно, но независимо от това изхвърлено в света. С това не се свършваше всичко; сега на малкото предстоеше да се покатери по козината на Памела до корема й и да открие там входа на торбичката. Все едно, че слепец със счупени крака трябваше да се изкачи пълзешком през гъста гора до Монт Еверест; при това малкото не получаваше абсолютно никаква помощ от Памела. Ние забелязахме (и нашият филм може да потвърди това), че майката, въпреки разпространяваните твърдения, не проправя пътя на малкото, като облизва козината си. Веднага след раждането си, с необикновени движения, наподобяващи много движенията на рибите, малкото напусна опашката на майка си и започна да си пробива път през козината. Памела просто не му обръщаше внимание. Тя се приведе и облиза долните си части и опашката, а след това се зае да почиства мястото зад пълзящото мъниче, което очевидно оставяше мокра следа по козината й. Езикът й премина на няколко пъти върху малкото, но съм убеден, че това бе по-скоро случайно, отколкото преднамерено. Бавно и упорито пулсиращото дребосъче се предвижваше през гъстата козина. От момента на раждането до момента, в който откри торбичката, изминаха десетина минути. Това, че същество с тегло около един грам (колкото тежат пет-шест карфици) е в състояние да направи подобно изкачване, само по себе си е истинско чудо, но достигнало веднъж ръба на торбичката, на малкото му предстои още една задача. Торбичката има размерите на голяма дамска пазарска чанта. Кенгуруто — лилипут трябва да се вмъкне в нея и да претърси огромен окосмен район, за да открие зърното. Това търсене може да му отнеме около двадесетина минути. Намерило веднъж зърното, малкото се залепва за него, след което то се издува в устата му. Малкото така здраво се хваща за зърното, че ако се опитате да го дръпнете от него, нежните тъкани в устата му се разкъсват и бликва кръв. В миналото това е създало абсолютно погрешното впечатление, че малките на кенгуруто се раждат върху зърната, тоест, че се развиват от самото зърно — нещо като своеобразна пъпка.
Малкото се прехвърли през ръба на торбичката и изчезна във вътрешността й; настана време да изключим камерите и светлините. Ние заснехме забележителни и уникални кадри. Крис и Джим изпаднаха в истински възторг. За мен това остана като незабравимо преживяване и аз съм сигурен, че дори и най-коравосърдечният враг на кенгурата измежду овцевъдите щеше да остане дълбоко впечатлен от непреклонната решимост на новороденото да се справи с тази херкулесовска задача. Появило се полуоформено на света и принудено да извърши такова удивително изкачване, малкото според мен си извоюва заслужено правото да се настани в своята подплатена с козина и снабдена с млечен бар бебешка количка. Аз най-искрено се надявам, че в резултат на извършваната от Хари Фрит, Джеф Шармън и останалите техни сътрудници дейност, ще се намери начин да се спаси от пълно изчезване най-голямото двуутробно в света.


Трета част
Изчезващите джунгли


Разбира се, за бобъра беше най-добре да се снабди със стара ризница.
                                                                        Луис Карол — „Ловът на таласъма“



Пристигането

Седях под едно обсипано с огромни пурпурни цветове дърво и посръбвах замислено бира, когато до ушите ми достигна боботенето на моторна лодка. От високата стръмна скала се откриваше изглед към огромна, няколко хиляди мили гора, същински персийски килим със зелени, червени, златисти и червеникавокафяви шарки, а точно под мен, между стръмни брегове, кафява и блестяща, се извиваше като змия река Тембелинг. Всъщност седях пред една странноприемница на границата на най-големия национален парк на Малая — огромен горски масив, разпрострял се на всички посоки.
Сръбнах си отново от бирата и се заслушах във все по-усилващото се боботене на извънбордовия мотор на лодката. Кои ли бяха новите гости? Лодката се показа и се насочи към разположения под мен пристан. Доколкото видях, тя бе претъпкана от компания необикновено развеселени сики, които, за да разнообразят монотонното пътешествие нагоре по реката, не много благоразумно, затова пък от душа си бяха пийнали някаква опиваща течност. Интересно ми беше да ги наблюдавам как слизат с несигурни крачки, шегуват се, заливат се от смях и поемат нагоре по хълма. Когато преминаха край дървото, под което седях самотно, те ме поздравиха вежливо, с жестове и поклони. Аз също се поклоних и им махнах с ръка. Те продължиха пътя си към друга малка странноприемница, издигнала се сред дърветата на няколкостотин метра от първата. Последен от групата остана един сик, който даде някакви несвързани наставления на лодкаря и се запъти задъхан нагоре по склона. Приблизително шестдесетгодишен човек с приятна външност и великолепна, като на дядо Мраз брада, той бе килнал малко встрани тюрбана си.
— Добър вечер, добър вечер! — поздрави той, когато приближи, махна с ръка и приветливо ми се усмихна. — Чудесен ден, нали?
Същия този топъл, задушен и безуспешен за мен ден прекарах сред ужасно бодливи храсти, а пиявици почти изсмукаха всичките ми жизнени сокове, но не ми се искаше да огорчавам новия си познат.
— Чудесен! — извиках аз в отговор.
Той доближи задъхан до мен и ми се усмихна.
— Дошли сме тук на риба — обясни ми той.
— Наистина ли? Има ли много риба из тези места?
— Чудесна, чудесна! — отвърна той. — Най-доброто място за риба в цяла Малая.
Гостът огледа моята чаша бира с вид на човек, който никога през живота си не е виждал подобно нещо, но е готов да поеме всякакъв риск.
— Ще пиете ли една бира? — предложих му аз.
— Драги господине, Вие сте твърде любезен — отвърна той и побърза да седне.
Поръчах на келнера и той донесе голяма халба бира, която новият ми познат сграбчи така здраво, като че се боеше да не му избяга.
— За Ваше здраве! — пожела той и на един дъх изпразни халбата до половина, после се оригна замислено и избърса пяната от мустаците си с белоснежна носна кърпичка.
— Чувствувах голяма нужда да сръбна нещичко — послъга ме той, — издушихме се по време на пътуването.
В продължение на половин час гостът ми изнесе твърде сложна и безкрайно увлекателна лекция върху риболовното изкуство и аз наистина съжалих, когато накрая се изправи несигурно на крака и съобщи, че трябва да си отива.
— Разрешете ни да отвърнем на Вашето гостоприемство — настоя той. — Нали ще дойдете към шест часа в нашата къщичка да пийнем по чашчица, а?
Имах вече известен опит от това „пийване по чашчица“ със сики и знаех, че подобно пиене продължава обикновено до малките часове, но той така настоятелно ме молеше, че щеше да е наистина долно да му откажа. И тъй приех поканата и той се отправи със залитащи стъпки, като ми махаше приятелски през рамо. След малко при мен дойдоха Джеки и Крис.
— С кого говореше? — попита Крис. — С дядо Мраз ли?
— С един крайно занимателен сик — обясних му аз, — покани ме на чашка в шест.
— Надявам се, че си отказал — разтревожи се Джеки, — знаеш какво представляват тези пиянски оргии.
— Да, зная — отвърнах аз, — но сърце не ми даде да му откажа. Не се тревожи, Крис ще дойде да ме измъкне в седем часа.
— Защо пък непременно аз? — запита недоволно Крис. — Аз съм режисьор, а не странстващ емисар на Дружеството на трезвениците.
В шест часа, изкъпан и преоблечен, аз се представих в малката странноприемница и бях радостно приет от групата на рибарите. Бяха пет души: четирима високи, добре сложени мъже и един дребничък и сериозен на вид човек с очила в огромни рогови рамки. След като се представихме един на друг, те ми наляха такава огромна чаша, че аз мислено благослових моята предвидливост да поканя Крис да ме измъкне. Естествено завърза се разговор за риболов и за снимане на животни. Когато изчерпахме тези теми, възцари се кратка пауза, през която вдигнахме чаши за втори път. Съвсем неочаквано (и до ден-днешен не разбрах как стана това) заговорихме за хомосексуализъм. Превъзходна и пребогата тема за разговор и ние основно я разнищихме; започнахме с Оскар Уайлд и Петроний, после обсъдихме сонетите на Шекспир и „Арабски нощи“ на Бъртън и преминахме към „Кама Сутра“ и „Благоуханната градина“. Точно на това място се появи Крис, но го бутнаха на един стол, втикнаха му чаша в ръка и това не повлия ни най-малко на плавния ход на нашите мисли. Сериозният човечец с огромните очила през цялото време стискаше здраво чашата си и оглеждаше внимателно всеки говорител, но от устата му не се отронваше и думичка. Накрая (след като обсъдихме подробно причините за упадъка и загиването на Римската империя) разбрахме, че темата е изчерпана и се възцари тишина. Като че дребничкият очакваше именно този голям за него момент. Той се приведе напред, погледна ме съсредоточено и леко се изкашля, за да прочисти гърлото си. Всички се обърнахме очаквателно към него.
— А според мен, господин Даръл — произнесе авторитетно той и обобщи с една-единствена хаплива фраза всички наши дълбокомислия — според мен всеки човек трябва да си има свое собствено хоби.


Седма глава
Певци по дърветата


От бърлогите изскочиха пълзящи твари и ги заоглеждаха с удивление.
                                                                           Луис Карол — „Ловът на таласъма“


Резерватът Таман Негара (наричан по-рано „Крал Джордж V“) е създаден през 1937 г. Той представлява гигантски масив девствена гора с повече от четири хиляди квадратни километра площ, разположен на границата на държавите Келентан, Пахан и Тренгану. За обикновения посетител е леснодостъпна само малка част от резервата, останалата може да се изследва, но това е свързано с огромни трудности. Ето защо там все още съществуват напълно неизследвани райони. В пределите на резервата, стига да ви се усмихне щастието, можете да срещнете почти всички представители на фауната на малайските джунгли. Една от неговите най-важни функции се състои в това, че служи за убежище на малкото оцелели суматренски носорози, чийто брой вероятно не надвишава няколкостотин. Подобно на всички останали азиатски носорози суматренските също са били безжалостно изтребвани заради роговете им, които били стривани на прах и изпращани по море за Китай, където прахът бил продаван на фантастични цени на разни престарели, грохнали или безплодни мъже, искрено вярващи, че той ще събуди половите им желания. Непонятно е защо жителите на тази ужасно пренаселена страна губят и време, и енергия за подобно занятие, но именно поради това вярване почти всички азиатски видове носорози се намират на границата на пълното изтребление. Тъй като вече е много трудно да се намерят там, сега започна избиването на носорозите в Африка.
Това, че резерватът гъмжеше от диви животни, не означаваше абсолютно нищо за нас. Трудностите в тази гъста и изключително висока гора се свеждаха не само до установяване на контакти с животните, но и до самото им снимане. Постепенно ние си създадохме представа за обитателите на резервата и за тяхното ежедневие. Имаше например едно малко стадо гаури — мощен и красив вид диви бикове с шоколадовокафява или черна козина, бели крака и изящно извити и плътни бели рога. Сутрин пасяха из малки полянки, докато слънцето заприжуряше, после се отдръпваха под сянката на дърветата в по-прохладните горски дебри, дремеха замислено до привечер, когато горещината преминаваше, вдигаха се отново на крака и бродеха цяла нощ из гората да търсят храна. Гаурът е едро и силно животно и изпада много бързо в бясна ярост, затова има малко неприятели, достатъчно храбри да се счепкат с него. Най-опасните му врагове са, разбира се, тигърът и леопардът. По всичко личи, че тигърът е вече на изчезване в Малая, но леопардът все още е сравнително широко разпространен. Докато тигърът в отделни случаи се нахвърля и върху силни гаури, по-дребният и по-слаб от него леопард обикновено предпочита да напада младите гаури; в гората обаче се намира много по-достъпен дивеч, отколкото гаурите.
За по-голямата част от горските обитатели, нощта бе време за бодърствуване. След залез-слънце падаше много кратък сумрак и гората и небето се заливаха от бледа, почти прозрачна ярко зелена светлина. По небето изведнъж се появяваха малки черни точици и започваха да се носят като огромни облаци черен пушек над върхарите на дърветата. Това бяха големи летящи кучета, които хвърчаха със силни крясъци да търсят храна във вътрешността на резервата. Те висяха по цял ден с главата надолу на едно сухо дърво на около три километра надолу по течението на реката. Така и не разбрах с какво ги привличаше това обезлистено дърво, но те си висяха на големи гроздове по него и приличаха на недобре разтворени чадъри под палещите лъчи на слънцето; от време на време разперваха крила и започваха енергично да си веят, за да разхладят телата си. Когато летящите кучета се издигнеха с крясъци и плясъци на крила във въздуха и политаха като разкъсани облаци към местата за хранене, това означаваше, че е започнала нощната смяна.
Разтъпкваха се гаури; тигри и леопарди се прозяваха, протягаха се и душеха апетитните и вълнуващи аромати на гората. От своите скривалища излизаха мънички, с цвета на махагон миши сърнички с изящна защитна окраска от бели петна и ивици, с нежни и тънки като моливчета крачета. Любима плячка на всеки хищник, те живеят в състояние на изключително напрежение, граничещо с истерия, и просто проблясват между листата и ниската растителност. При най-слабия шум или движение се стрелват с такава бързина, че окото едва ги следва и човек се чуди кой ще е този ловък хищник, който ще се опита да ги улови. Горе, сред зеления балдахин на гората, дневният хор на налудничавите и неуморими музиканти на цитри — цикадите — отстъпваше вече мястото си на по-реномирания оркестър на дървесните жаби; други животни също се пробуждаха с мисълта за ядене. Дървесните мишки, наподобяващи катерици, само че с дълги и остри личица и малки розови нослета, непрестанно трептящи като стрелките на гайгерови броячи, пробягваха по клоните на дърветата и преминаваха от дърво на дърво по лианите, виещи се между дърветата като миниатюрно планинско шосе. Простено е, ако на пръв поглед вземете дървесната мишка за несполучлива кръстоска между катерица и плъх, но ще се удивите, възможно е дори да се възмутите, ако някой ви каже, че пред вас стои ваш родственик, защото дървесната мишка е свързана с многобройната група на приматите, включващи всички: от лемурите до човекоподобните маймуни и от аборигените до членовете на парламента. Нещо повече, от такова низше животно като дървесната мишка е произлязла цялата група на приматите, но когато ги видите как се пъхат насам-натам из върховете на дърветата, бърборят си нещо една на друга или пък хрускат бръмбари със самонадеяността на дебютанти, ще разберете, че не изпитват от това никакво угризение на съвестта.
И тлъстият лори, който прилича на малко сребристорозово мече — играчка, се оказа сред нощните скитници. Огромните му като на бухал очи стрелкаха така налудничаво иззад храстите, като че той се намираше на границата на пълното и остро нервно разстройство. Това впечатление се усилваше от ивицата тъмна козина, която ограничаваше очите на зверчето и създаваше впечатление, че са посинели и двете. Лори обикновено се придвижва с отпуснатата походка на престарял и необикновено пълен свещеник, страдащ от ангина пекторис и криво израснали нокти на краката. Тези мудни движения му помагат да се добере по-лесно до своята жертва, но те са твърде измамни; опитайте се само да уловите лори на дървото и той ще развие поразителна скорост.
След лори се появяваше бинтуронгът — странно създание, наподобяващо лошо изтъкано килимче, с уши като пискюлчета и интересни, малки скосени очи. То пристъпва тежко като същински сомнамбул по клоните на дърветата и при всяка стъпка използува своята хватателна опашка като котва. Неговата „мелница“ мели всичко: плодове, зелени орехи, дървесни жаби, новоизлюпени птици, яйца; апетитът му е голям. Бинтуронгът също принадлежи към нещастните животни, на които китайците приписват вълшебни качества, така че кръвта, костите и вътрешните му органи се търсят извънредно много. В резултат на това броят на миролюбивите, безобидни и абсолютно лишени от каквито и да е магически качества животни, непрестанно намалява.
Когато всички горски обитатели вече са на крака, появяват се и последните, но в никакъв случай не най-маловажни животни — слоновете. През горещия ден те стоят унесени в мисли и поклащат тела в някое прохладно местенце в гората, но сега се оживяват и се упътват като огромни сиви сенки към местата за хранене. Те се придвижват толкова леко през храсталаците, че до ушите ви достига само едва доловимо шумолене на листа, подухвани като че от слаб ветрец. Понякога се промъкват толкова тихо и предпазливо през преплетения гъсталак, че откривате присъствието им само по звука, над който нямат власт, — силното продължително и звучно къркорене на коремите им. Слоновете обожават водата и дори най-възрастните се разиграват като котета при вида й.
Ние имахме възможност да наблюдаваме и да снимаме една стара слоница с нейното малко, което доведе привечер до един поток да се поразхладят. Тя пристъпи в плитчините, спря и се замисли, като че проверяваше температурата на водата, после направи още няколко крачки и бавно легна. В това време малкото се спусна с труд по стръмния бряг, дойде до потока и издаде смешен възторжен вик, напомнящ фалцета на малък тенекиен ловджийски рог. След това то се втурна през водата към майка си; тя се излежаваше и изливаше спокойно вода върху главата и гърба си. За слоницата тук, разбира се, бе плитко, но не и за малкото, което изобщо не се изплаши. То потъна във водата, но хоботът му остана да стърчи като перископ над нея. Когато стигна до майка си, покатери се с радостни крясъци по влажния й хълбок. След това започна да си играе на нещо, наподобяващо нашето гмуркане. Слончето се потопяваше, започваше да кръжи около майка си и да я напада от разни страни под водата, а тя потапяше хобот във водата, хващаше го за ухото и го измъкваше на повърхността. Наблюдавахме ги около час, докато се стъмни и очертанията им започнаха да се губят в мрака, но въпреки това малкото продължаваше да играе с неотслабваща енергия.
Когато зората се разпукваше с алени, златисти и сини ивици над гората, повечето нощни животни бяха вече в своите хралупи и дупки по дървета и пещери, а на сцената се появяваха дневните животни. Зазвучаваше могъщ птичи хор; между капките на сутрешната роса се обаждаше ту една, ту друга цикада, настройваха се за участие в големия концерт, който щяха да изнесат по време на най-горещите часове на деня. След това в гората внезапно се разнасяше най-характерния за нея звук — буйните и ликуващи крясъци на гибоните. Тези дървесни певци се срещат навсякъде, веселите им крясъци се носят по цял ден, преминават в кресчендо, което на свой ред се заменя от истерично хихикане. Най-едрият от семейството на гибоните е сиамангът — огромна, черна маймуна; гърлото й по време на пеенето се издува като грейпфрут и от него излиза удивителен по своя резонанс звук.
Единственият ден, в който ни се усмихна щастието да зърнем сиаманги, остана паметен за нас в много отношения. Още рано сутринта Крис настоя на всяка цена да снима мен и Джеки на върха на един хълм, разположен надолу по течението. Нито аз, нито Джеки успяхме да го убедим, че такива кадри могат да се заснемат успешно и на по-достъпни места, но накрая ние се отправихме по течението с голямо кану, снабдено с извънбордов двигател. Слязохме на продълговат и чакълест бряг, нарамихме тежката екипировка, навлязохме в гората и започнахме изкачването. С всяка измината крачка ставаше все по-стръмно, а на нас — все по-топло. Ниската растителност на малайските гори изобилствува с най-бодливите и най-злостните храсти, каквито съм виждал през живота си. Наоколо ви трептят невинно нежни, светлозелени папратовидни растения. Те са толкова крехки на вид, че една грубо изказана дума ви се струва предостатъчна да ги пречупи и унищожи, затова ги отстранявате, изпълнен с нежност, от пътя си, но в същия миг установявате, че долната част на всеки от тези невинни на вид листа е обсипан със закривени и остри като игли шипове. Растението забива моментално тези растителни куки във вашата плът или дрехи и колкото повече се дърпате, толкова по-дълбоко се впиват, накрая, облети в кръв, започвате да се чувствувате като мъченик от периода на ранното християнство. Джим попадаше много по-често от мен в плен на тези отвратителни растения, ето защо се придвижвахме бавно нагоре по хълма. От време на време се налагаше да спираме и да помагаме на Джим да се освободи от тях, като същевременно се стараехме да му запушваме устата, за да не изплаши с виковете си животните, които може би щяхме да успеем да видим. Най-сетне, окървавени и мокри от пот, ние излязохме на малка полянка на самия връх на хълма и седнахме да си починем.
Повечето от малайските гори гъмжат от пиявици, но поради някаква неизвестна нам причина тази полянка бе особено пренаселена, и то с два пъти по-кръвожадни пиявици. Когато седнахме, наоколо не се виждаше нито една от тях. Дали установяват присъствието на човека по вибрациите, причинявани от неговите стъпки или пък го подушват, е нещо, което не успях да разбера, но едва се отпуснахме и запалихме по цигара, от околните храсти изпълзя същински жив килим от пиявици и започнаха да преминават върху листата като малки черни гъсеници. От време на време се спираха, изправяха се и въртяха наоколо глави, като че търсеха да уловят някакви миризми във въздуха. Където и да се отидеше в гората, от пиявиците нямаше спасение, оставаше само надеждата, че няма да успеят да се промъкнат до някое потайно кътче на тялото ви. Те преминаваха през най-малките пролуки с такава лекота, че дори не подозирате присъствието им, докато не откриете черните им, издути от изсмуканата кръв тела, увиснали като дребни смокинки по вас. Два са начините, чрез които можете да се справите с тях (при условие че сте ги открили по вас): да ги докоснете с върха на запалена цигара или да ги посипете с щипка обикновена сол. И двата начина на нападение принуждават пиявиците да се отпуснат и да паднат. Ако постъпите необмислено и ги издърпате, челюстите им остават във вашата плът и за награда получавате чудесна гнояща рана. И така, докато седяхме и се мъчехме да си поемем дъх, пълчищата пиявици буквално ни погълнаха.
— Прелестно! — произнесе с горчивина Джим. — Като по чудо спасих няколко грама кръв от онези проклети храсталаци, а сега тези отвратителни гадини ще ги изсмучат от тялото ми.
Настроението му изобщо не се повиши, когато Крис съобщи с понижен глас, че върхът на хълма не бил подходящ за снимките, които смятал да направи. Ние събрахме екипировката си и заслизахме с несигурни крачки надолу по хълма, понесли на гърбовете си пълен товар от пиявици. Когато достигнахме брега, свалихме дискретно дрехите си и с помощта на запалени цигари се изпощихме един друг от пиявиците.
— А сега — каза Джим, като си обуваше панталоните, — каква ли прелестна изненада ни е приготвил Крис? Можем да преплуваме и реката, а Джери? Ако ни потръгне, току-виж ме срещнал и крокодил. Ще се получи вълшебен епизод!
— Всъщност мисля си — произнесе бавно Крис, — че ако преминете с кану по тези бързеи, ще получим твърде вълнуващи кадри.
Погледнах посоченото от него място: огромни кафяви скали прерязваха реката като стари и потъмнели зъби. Скалите притискаха водата и тя се блъскаше, разбиваше се и струеше в поредица от бързеи, като че изхвърляна от пожарникарски маркуч.
— Да не си побъркан? — обърнах се аз към нашия режисьор.
— Ни най-малко — отвърна Крис, — на вид е много по-страшно, отколкото в действителност.
— Вярно! — отвърна възторжено Джим — и представяш ли си какво вълнение ще изпиташ, когато след преминаването ти съобщи, че тези кадри изобщо не са му били нужни?
След като поспорихме известно време, предоставихме разрешението на въпроса на лодкаря. Останах неприятно изненадан, че прие с удоволствие да преведе лодката през бързеите. Какво можеше да се направи при това положение? Джим и Крис заеха места край камерата, а ние с Джеки се настанихме в кануто и потеглихме. Още сутринта, на тръгване, лодката ми се стори твърде несигурна, но колкото повече наближавахме бързеите, толкова повече губех вяра в нейната сигурност и плавателни качества. Лодкарят явно изпитваше огромно удоволствие от цялата тази работа, действуваше енергично с пръта и от време на време издаваше буйни гибонски крясъци, изразяващи очевидно joie de vivre, която ние с Джеки изобщо не споделяхме. Тъй като управляваше лодката с пръта откъм кърмата, а ние седяхме близо до носа, щом навлязохме в праговете, отгоре ни се изляха потоци от водни пръски. Големи свистящи вълни блъснаха лодката, погълнаха ни в обятията си и за тридесетина секунди се намокрихме до мозъка на костите, също като че бяхме преплували през бързеите. За мое удивление преодоляхме невредими каменната преграда и навлязохме в по-спокойни води.
— Великолепно! — крещеше Крис и подскачаше като луд по брега, — а сега повторно всичко от началото, за да ви заснемем в едър план.
Като мърморехме под носа си нецензурни изрази по адрес на нашия режисьор, ние форсирахме за втори път бързеите.
— А сега — заяви Джеки след второто ни успешно преминаване — на мен ми стига толкова. Заведете ме обратно да се преоблека.
Крис моментално надуши надигащата се буря и веднага се съгласи.
— Ще оставим Джеки в странноприемницата — обяви той, — а ние ще отидем нагоре по потока да направим още няколко снимки.
Джим ми хвърли многозначителен поглед.
Оставихме измокрената ми и разгневена съпруга в странноприемницата, а ние се отправихме отново срещу течението. След около половин час извънбордовият двигател изпука непривично на няколко пъти и заглъхна. В настъпилата напрегната тишина Джим изсвири с уста няколко такта от песента: „За изпадналите сред морето в беда“.
— Какво му стана? — запита Крис и погледна възмутено двигателя.
— Спря — отвърнах аз.
— Разбрах това — каза той, — но защо?
В това време лодкарят се нахвърли с израз на недоумение върху двигателя и започна да го разглобява с гаечен ключ. Накрая измъкна с радостна усмивка някаква част от вътрешните му органи, която дори и аз веднага схванах, че е безнадеждно счупена. Той съобщи, че трябва да се върне до странноприемницата, за да я подмени с нова.
— Няма смисъл да се връщаме с лодкаря — предложи Крис. — Ще почакаме тук.
— Един от нас ще отиде с него — заявих твърдо аз. — Не за първи път ми се случват подобни номера. Ще се разприказва с жената на най-добрия си приятел и после няма да се мярка поне три дни пред очите ни. Предлагам ние с теб да останем тук със снаряжението, а Джим да се върне с него.
Разтоварихме снаряжението върху пясъчния бряг и изпратихме с погледи лодката с Джим, която се спусна плавно надолу по течението.
Двамата с Крис седнахме на пясъка, обърнахме гръб на реката и се задълбочихме в обсъждане на епизодите, които се надявахме да заснемем, ако Джим се завърнеше с кануто. Не обръщахме абсолютно никакво внимание на околната среда и онова, което се случи след това, подействува и на двама ни като шок. Аз извърнах глава да хвърля фаса от цигарата си в реката и изведнъж на около пет метра зърнах огромна и смъртоносна на вид кралска кобра, заплувала с голяма скорост към нас. На дължина трябва да беше около три метра, а главата и шията й се издигаха петнадесетина сантиметра над водата; по израза на големите й блестящи очи разбрах, че има доста раздразнителен характер. Ако продължеше движението си в същото направление, неминуемо щеше да излезе на брега точно между Крис и мен. Макар и да съм страстен естественик, с удоволствие бих се отказал от подобно интимно общуване с кралската кобра.
— Пази се! — изкрещях аз и скочих на крака.
Крис хвърли ужасен поглед през рамо, също скочи на крака и двамата побягнахме бързо по пясъчния бряг.
Точно тук, съгласно най-добрите литературни образци за джунглите, кралската кобра трябваше злобно да засъска, да се хвърли върху нас и да се увие няколко пъти около тялото на Крис; в секундата, в която тя трябваше да забие отровните си зъби в пулсираща му вратна вена, аз трябваше да извадя пистолета си и да пръсна главата й. Без съмнение щеше да стане точно така, но ми пречеха три неща: първо, нямах пистолет; второ, кобрата очевидно не беше прочела съответната книга за джунглата, и трето, тя се изплаши не по-малко от нас. Заплувала спокойно нанякъде по нейна си работа, тя се насочи към чудесен и приветлив пясъчен бряг, на който стърчаха два прогнили пъна. Неочаквано и за голям неин ужас пъновете се превърнаха в две човешки същества. Ако може да се говори за змийско изражение, то кобрата остана просто смаяна. Тя задействува всичките си възможни начини за спиране, изскочи почти половин метър на брега, замря на място и няколко секунди не сваляше погледа си от нас. Утешаваше ме мисълта, че смъртта от ухапването на кобра според цялата прочетена от мен литература по херпетология, е напълно безболезнена; кобрата обаче нямаше желание да хаби скъпоценната си отрова за нас. Тя се обърна и се стрелна с пълна скорост нагоре по течението. На около тридесетина метра от нас изпълзя на брега и моментално се пъхна в гората, като че я гонеха по петите.
— Ето — казах аз на Крис, — ти сам се убеди колко смъртоносни са кралските кобри. Нахвърлят се, без какъвто и да е повод върху хората.
— Какво искаш да кажеш? — не ме разбра Крис. — Змията се изплаши толкова от нас, колкото и ние от нея.
— Точно така, но кралската кобра си е извоювала славата на змия, която напада без причина.
— Жалко, че Джим не беше с нас — произнесе замислено Крис, — щеше цял ден да мънка за това.
Когато Джим се върна с кануто, ние преминахме още четири — пет километра нагоре по потока и слязохме на брега да изследваме гората и да проверим дали е подходяща за замислените от нас снимки. Неуспели да изминем и двеста метра, от гребена на един хълм отдясно се разнесе истинска какофония от дивашки крясъци. Макар и да напомняше крясъците на гибони, какофонията бе по-мощна и тоновете по-дълбоки, при това всеки крясък завършваше със странен, тътнещ звук, като че някой биеше барабан с пръсти.
— Сиаманг! — съобщи лодкарят и в очите на Крис пламна фанатично огънче.
— Да се опитаме да приближим и да снимаме няколко кадъра — прошепнах аз.
Ние се заизкачвахме внимателно по хълма, като се стараех ме да вдигаме колкото се може по-малко шум, но когато мъкнете голяма екипировка и сте ограден от растения, обсипани обилно с разни шипове и кукички, трудно е да се придвижвате тихо. Сиамангнте изглеждаха твърде увлечени в своите вокални занимания и не ни обръщаха никакво внимание. Когато приближихме дърветата, на които смятахме, че се намират, те продължаваха да пеят. Точно когато се приготвихме да ги видим, пеенето рязко прекъсна и в гората се възцари такава тишина, че шумът на нашето придвижване наподобяваше тръгнали без посока танкове. Лодкарят неочаквано спря като закован на мястото си и посочи нагоре към дърветата със своето мачете.
— Сиаманг! — повтори той с доволен вид.
В короната на едно елегантно дърво на двадесетина метра над нас седеше група от пет сиаманга: възрастни самец и самка, две малки и едно новородено. Катраненочерната им козина блестеше на слънцето, а те седяха безгрижно на клоните, отпуснали безжизнено дългите си ръце с тънки пръсти. Разпределението на групата ме заинтересува: мъжкият седеше на голям клон с лице към останалите четири животни, които от своя страна се бяха настанили в редица на друг клон малко по-ниско от него и на около четири метра встрани. Също като че се готвеше да им изнесе кратка научна лекция за древната сиамангска музика. За да не си въобразяваме, че сме се промъкнали незабелязано до него, той от време на време ни поглеждаше и повдигаше вежди, като че нашият неугледен външен вид не му беше неприятен. В края на краищата той като че се примири с мисълта, че аудиторията се е попълнила с нови посетители, затова отново съсредоточи вниманието си върху своето семейство. Аз го наблюдавах с бинокъл и видях, че поразмърда задника си върху клона, настани се по-удобно, отвори уста и запя.
Първите три-четири вика бяха кратки и отривисти, а през това време с гърлото му ставаше нещо удивително. След всеки вик, то се раздуваше все повече, като че сиамангът напомпваше въздух в необикновената си гърлена торбичка, която при издуването си пламна в розово сред тъмната му козина. Най-накрая торбичката достигна желаните от него размери и той започна истински да пее. Интересното бе, че след всеки, ако може така да се каже, куплет, торбичката спадаше, а всеки следващ напомпваше отново въздух в нея. Очевидно необикновената вокална торбичка издаваше странното барабанене в края на всеки куплет и доколкото разбрах, то произлизаше от издишвания през тази резонаторна кутия въздух. След завършване на песента настъпваше кратка пауза, през която неговото семейство, слушало го дотогава с възхита, не сваляше очи от него. След това женската, или някое от малките, поддържани от време на време и от новороденото, издаваха пронизителни и отривисти крясъци, които прозвучаваха като аплодисменти, и предполагам, се приемаха като аплодисменти от страна на мъжкия, за щото той отново захващаше нова песен. Това продължи около четвърт час; след всяка пауза семейството го насърчаваше и той се разпалваше все повече, също като изпълнител на популярни песни, настройващ се за последната песен, с която покорява окончателно своите почитатели. Когато стигна до нея, той най-напред протегна дългите си ръце и започна да къса листа от околните клони, после заподскача на място под непрестанно засилващите се аплодисменти на неговото семейство. Увлечен от всичко това, сиамангът се впусна да тича напред — назад по клона, отпуснал ръце и разхлабил китки, с присъщото за гибоните мило кокетство. При тази гледка семейството му изпадна в екстаз. След това той пристъпи към изпълнението на финала; скочи във въздуха, падна като камък десетина метра с напълно отпуснати ръце и крака и изведнъж, когато помислихме, че е настъпил краят му, протегна небрежно ръка, сграбчи клонката, покрай която минаваше, увисна като черно и космато махало на нея и изля душата си в песента.
Срещата с този прилежен и очевидно щастлив хор от сиаманги ми достави огромно удоволствие. Всички явно се отнасяха много сериозно към музикалните си занимания и всецяло им се наслаждаваха. На човек му ставаше приятно, като си помислеше, че в този огромен горски резерват никога нямаше да изчезнат групите сиаманги, които си пееха весело един на друг в беседките от зелени листа.


Осма глава
Ясли за великани


Той скачаше и подрипваше, той се препъваше и се влачеше, докато не рухна без сили на земята.
                                                                                                                      Луис Карол — „Ловът на таласъма“


Правенето на филми е особен вид дейност и аз изобщо не се учудих, когато три дни след нашето отпътуване от Националния парк се оказах качен на върха на една стълба, Крис и Джим лежаха в тревата под мен, а Джеки и няколко други лица стояха в кръг като играчи на крикет в момент на подаване. Причина за тази твърде странна постъпка стана едно от най-любопитните животни, което бях виждал дотогава.
От Малая се отправихме към град Дангън, разположен на източното крайбрежие, където се надявахме да видим едно от най-големите влечуги в света, но по пътя се натъкнахме на друго, по-малко влечуго, не по-безинтересно от първото. Известно време пътувахме през гориста и планинска местност с толкова много остри завои, каквито не бях виждал през живота си. Завоите бяха толкова многобройни и следваха така начесто един след друг, че легналият отзад в Ландроувъра Джим ни помоли да спрем. Той се бе излегнал сред снаряжението като същински римски император; сходството се засилваше от факта, че притискаше към гърдите си огромен ананас, купен от едно село, през което току-що преминахме. Лицето му излъчваше болезнено зелен цвят.
— Какво ти става, за бога? — попита Крис.
— Повдига ми се — отвърна стеснително Джим.
— Боже господи! — възкликна Крис. — Има ли нещо, от което да не ти се повдига?
— Аз не съм виновен — отвърна обидено Джим. — От тези непрестанни завои е. Тъкмо стомахът ми застане в права линия, и ти правиш отново някой дяволски завой.
— Хайде да спрем за малко — предложи Джеки, — може и да обядваме.
Джим й хвърли страдалчески поглед.
— Мислиш ли, че мога да сложа и троха в устата си? — попита той.
— Гладна съм — отвърна безжалостно Джеки.
Ние извадихме храната, седнахме край пътя и започнахме да се храним, а през това време Джим стоеше с извърната встрани глава. След като си похапнахме студено месо и ананас, полегнахме да си отдъхнем и сред дърветата, малко по-надолу по пътя, забелязах две необикновени на вид птици. Грабнах бинокъла и тръгнах към тях. Когато ги наближих, видях, че по върховете на дърветата се любеха две ракетоопашати дронго. На големина колкото косовете, тези птици имат закръглени гребени, две от външните пера на опашките им са силно издължени и завършват с кръгло разширение, наподобяващо ракета за тенис; отдолу са синьозелени с метални отблясъци, а отгоре — черни с матов блясък. Те подскачаха с танцови стъпки една след друга по клоните и опашките им описваха зад тях чудесни криви, после излитаха нагоре във въздуха и се спускаха една срещу друга; през цялото време ракетоподобните им опашки приличаха на два непрестанно преследващи ги необикновени и заоблени бръмбара. От време на време те си кряскаха нещо с ниски и хрипливи гласове.
Докато ги наблюдавах, малък бледосивкав гущер привлече вниманието ми; той сновеше нагоре-надолу по задната част на ствола на дървото и облизваше потоците дървесни мравки, плъпнали нагоре към своите гнезда. Стори ми се безцветен и безинтересен и тъкмо се канех да насоча отново бинокъла към дронго, гущерът направи нещо, в резултат на което, фигуративно казано, подскочи като ужилен във въздуха: неочаквано изпод брадата му изскочи триъгълно бяло парче, наподобяващо корабно платно. В продължение на няколко секунди той ту прибираше, ту изваждаше бързо това „платно“, след което се хвърли във въздуха от кората на дървото. Когато започна да пада към земята, от двете страни на тялото му внезапно изскочиха две крила като на пеперуда, които задържа разперени, и с тяхна помощ прелетя леко около петдесетина метра. Едва тогава разбрах, че безинтересният на вид гущер, от който тъкмо се канех да извърна поглед, е едно от най-удивителните влечуги в света, което отдавна мечтаех да видя. Известно е под името Draco volans — летящ дракон и от момента на нашето пристигане в Малая разпитвах непрестанно за него. Никой не можеше да ми каже нищо положително; споменаваха неопределено, че можел да се види, от което ставаше ясно, че дори да прекарам и петдесет години в Малая, пак може да не зърна и един летящ дракон, после моментално променяха темата на разговора. И ето сега пред мен стоеше истински, жив летящ дракон, който с отчаяние смятах, че никога няма да видя. От гърдите ми се изтръгна такъв отчаян стон, че тримата ми спътници мигновено се спуснаха към мен по пътя, но докато пристигнат, Draco volans отново излетя и изчезна в гората.
— Какво се е случило? — попита Джеки. Тя очевидно реши, че ме е ухапало някое опасно животно.
— Draco volans, Draco volans — отвърнах аз.
Те озадачено ме погледнаха.
— Какво е Draco volans? — попита Джеки.
— Летящ гущер — отвърнах нетърпеливо аз, — един гущер току-що летеше от дърво на дърво.
— Слънчев удар — обясни разсъдливо Джим. — Допуснах го още когато заговори за това.
— Казвам ви, че беше тук. Прелетя от това дърво хей до онова, а когато дотичахте тук, той се скри в гората.
— Полегни си! — предложи Джим. — Сега имаш нужда от това. Ще ти изстискам малко ананасов сок на челото.
Въпреки моите протести никой не искаше да ми повярва, тъй като и те смятаха летящия гущер за митично същество. Ние продължихме пътя си и аз не им давах и минута покой, непрестанно бърборех за летящите гущери.
В края на краищата спряхме да пренощуваме в един малък градец, където за наша най-голяма радост получихме подслон от чудесното семейство на Алън. След размяната на предварителните любезности разговорът ни се върна отново на летящия гущер и Джефри Алън (превъзходен фотограф — анималист) се заслуша с леко недоумение в нашия саркастичен разговор.
В края на краищата той не издържа.
— Защо вдигате толкова врява за летящия гущер? — заинтересува се той.
Ако не беше наш домакин, щях да го поваля на земята само с един удар, но той ни даде подслон, а отгоре на това ми наля едно изключително голямо уиски и аз усмирих гнева си.
— Отдавна мечтаех да видя летящ гущер — обясних му спокойно аз. — Откакто съм пристигнал тук, непрестанно разпитвам наляво — надясно за летящи гущери, но научих толкова, колкото ако бях разпитвал монаси от някой манастир, принадлежащ към ордена на мълчаливците. Неочаквано по пътя за насам видях такъв гущер, но тези малоумници, с които съм принуден да пътувам; не ми повярваха.
— Не разбирам защо не вярват — отвърна небрежно Джефри, — моята градина е пълна с летящи гущери.
— Какво! — възкликнах аз, без да вярвам на ушите си. — Във Вашата градина ли казвате?
— Да, в моята — потвърди Джефри. — Десетки гущери летят по цял ден в нея.
— Това са тропиците — обърна се съвсем сериозно Джим към Крис, — рано или късно взимат ума на всички.
— Смятате ли, че може да ги снимаме? — попитах аз Джефри.
— А защо да не може — отвърна той. — Вярно, много са подвижни, но утре сутринта ги огледайте и решавайте сами за себе си.
На другата сутрин, още призори, замъкнах Джеки, Джим и Крис в градината и за най-голямо мое удоволствие се убедих, че Джефри ни бе казал самата истина. Накъдето и да се обърнехме, от дърво на дърво, подобно на книжни лястовички прелитаха летящи гущери. Стиснал здраво камерата, Джим се мъчеше да ги снима по време на полет, а ние удряхме с пръчки по стволовете на дърветата и се стараехме да ги накараме да летят към него. След около два часа всички плувнахме в пот от умора, а Джим засне само около половин метър лента и ни увери, че по-сполучливи кадри на напълно чисто небе едва ли някога е снимал.
— Безполезно е — заяви той. — Докато уловя някоя проклета твар във визьора и наглася фокуса, тя вече каца на земята. Страхувам се, че няма да направим нищо.
— Има само един изход — обадих се аз, — да уловим някой гущер.
— И какво ще го правим, като го уловиш? — запита Крис.
— Ето какво! — обясних аз. — Ще се кача на горния етаж на къщата и ще го хвърля през прозореца на стаята, когато Джим обяви, че е готов.
— Хм… — изсумтя скептично Крис, — впрочем, да опитаме.
Въоръжени с бамбукови пръчки с въжени примки на върховете, ние се втурнахме през следващите два часа да ловим летящи гущери. В края на краищата успяхме да хванем два, оказали се по-глупави от останалите, след което се отправихме към верандата да изпием по една напълно заслужена чашка, преди да се заемем със снимането им. Това ми даде възможност да разгледам отблизо нашите пленници.
Торбичката под гърлото им имаше формата на издължена и нежна ягода. Тя обикновено е свита и не се вижда. Когато обаче гущерът иска да направи впечатление (доколкото разбрах, това бяло украшение се използува само когато е застрашена неговата територия), той я напълва с въздух и тя ту се издува, ту спада в разстояние приблизително на една секунда. Крилата са още по-необикновени — ребрата на влечугото са удължени и върху тях, както върху спиците на чадър, се държи тънката ципа на крилата. Когато не се използуват, крилата са прибрани към тялото, този път като сгънат чадър, и са толкова тънки и нежни, че просто не се забелязват. Летящият дракон наподобяваше поразително праисторическо чудовище; като гледах как при докосване разтваря и прибира крила, не бе трудно да си представи човек как еволюцията постепенно е превърнала подобните влечуги в известните на всички ни днешни птици.
Когато утолихме жаждата си и се поразхладихме, ние започнахме да се приготвяме за снимането на нашите гущери. За да получим сполучливи кадри от полета и крилата на дракона, налагаше се да го снимаме на фона на небето. Ето защо Крис и Джим легнаха в пълна готовност с камерите на полянката, а Джеки, Джефри и неговата жена Бети застанаха малко по-далеч, за да могат да заловят отново гущера, преди да е успял да избяга. След като разпределих всички по местата им, аз се качих горе в спалнята, измъкнах един гущер от буркана, в кой то бе затворен, и по сигнал, даден от легналите под мен на земята оператори, го хвърлих във въздуха. Драконът моментално разпери крила и прелетя над поляната, където Джефри ловко го залови отново. Резултатът обаче не задоволи операторите, така че се наложи да се изкача още веднъж до спалнята и да хвърля гущера от прозореца. След двадесет и петото хвърляне и на гущера, и на мене ми дойде до гуша, направихме почивка и докато пиехме ледено студена бира, обсъдихме отново проблема.
Цялата беда се състоеше в това, че когато хвърлях гущера от прозореца на спалнята, камерата улавяше малко късче небе със силуета на гущера. Прозорецът явно не решаваше въпроса.
— А ако вземем една подвижна стълба? — предложи Джефри. — Тя може да се поставя, където пожелаете.
Въодушевени от идеята, ние нахълтахме в килера на Джефри и измъкнахме две крайно разнебитени триметрови стълби. Ако някой ни наблюдаваше отстрани, без да знае какво вършим, можеше да бъде извинен, ако вземеше просторната градина на Джефри за филиал на местната психиатрична болница. Двамата с Крис нарамихме с несигурни крачки наподобяващите жирафи стълби, пред нас пристъпваше Джим и от време на време лягаше по гръб, а след нас — Джефри, Джеки и Бети, понесли най-различни необходими предмети от нашето снаряжение, както и двата поставени в буркан от сладко гущера. След като обиколихме три пъти градината, Джим си избра подходящо място, ние изправихме стълбата и се приготвихме за действия. Настана пладне и цяла Малая се нагорещи до такава степен, че човек просто се топеше от горещина.
Гол до кръста, на главата с огромна и много стара сламена шапка, заета ми от Джефри, аз стиснах здраво в ръка единия от летящите дракони и започнах да се изкачвам по стълбата. Тя застена, заскърца, разклати се и аз изпитах целия страх на новаците, дръзнали да заобиколят за първи път нос Хорн с яхта. Като се уверих, че постовете за залавяне на гущера са по местата си, а Крис и Джим са легнали вече по гръб под мен, аз хвърлих дракона във въздуха. Нямах възможност да наблюдавам неговия полет, тъй като стълбата не понасяше резки движения и в резултат на моето майсторско хвърляне на дракона, цялата й несигурна конструкция се разклати застрашително. Когато успях да я укротя, видях, че Крис се изправя на крака и доволно ми се усмихва.
— Отлично! — възкликна той, — но ми се струва, че за по-сигурно трябва да го повторим още няколко пъти.
Започнах да съжалявам, че споменах изобщо за тези летящи гущери, целият следобед прекарах под палещите лъчи на слънцето, поклащах се като неопитен цирков артист на върха на стълбата и от време на време хвърлях гущери във въздуха. Накрая Джим съобщи, че е доволен от постигнатото, ние се оттеглихме в прохладната къща и взехме по един душ, като преди това подарихме свободата на нашите две кинозвезди. Изнемощели до крайност от цялата процедура, те нямаха никакво желание да бягат, чисто и просто седяха на клона на едно дърво и не сваляха сърдитите си погледи от нас.
За сведение целият епизод (а той стана прекрасен), траеше около петнадесетина секунди на екрана, при това никой не ни изказа писмена похвала за това постижение. Надявам се, че онези, които мечтаят да станат фотографи — анималисти, ще имат предвид този отрезвителен пример, преди още да са избрали тази професия.
Разковничето при пътешествието из Малая е да не изпадате в отчаяние от фериботите. В повечето тропически страни реките и потоците образуват сложна и преплетена система също като кръвоносните съдове на човешкото тяло. За да се доберете до целта на вашето пътуване, може да ви се наложи да пресечете петдесетина водни прегради; плитките преодолявате с весело нехайство, като вдигнете два големи фонтана от мътна вода с предницата на вашето превозно средство; пред по-дълбоките сигурно ще се наложи да ви издърпат, и то при условие, че боговете на дъждовете се окажат милостиви към вас; действително широките и могъщи реки обаче, в които като че тече лепкаво шери, се пресичат само с ферибот. Фериботите подобно на автобусните линии са различни в различните части на света; необикновеното на малайските се състои в това, че когато пристигнете до реката, те винаги се намират на противоположния й бряг и се налага да чакате половин час и повече. Понякога скучното чакане се освежава от гледката на разположените по двете страни на пътя (на който паркирате колата си) прелестни мангрови дървета, всяко едно опиращо се на причудливо преплетени коренища, потопени във възхитително лепкава и смрадлива кал. Какво ли не живее там! На местата, където морето идва съвсем близо и водата в блатото е възсолена, се срещат риби — скокливци — чудни риби, чиито глави приличат поразително на хипопотамски. И по поведение наподобяват хипопотамите, понеже обичат да се излежават на повърхността на водата и да наблюдават наоколо с изпъкналите си очи, като почти не показват телата си. Рибите — скокливци си имат свои дарби, те са способни да всеят тревога и униние във вашите души още при първата ви среща с тях, стига да принадлежите към онези хора, които са убедени, че истинското място на рибата е под водата. Гладката като ледена пързалка повърхност на тинята под корените на мангровите дървета представлява чудесен терен за тях: те се измъкват от водата и се носят по тинята, като от време на време дори се покачват върху сплетените като кошници корени на дърветата.
Другите често срещани поселници на тази благоуханна територия са разноцветните като пеперуди раци — сигналисти, които си изкопават леговища в тинята. Покрай бреговете на тропическите реки винаги се срещат участъци с влажна почва, където се трупат огромно количество пеперуди: те утоляват бавно жаждата си и от време на време отварят и затварят крила, при което сивата на вид почва лумва внезапно като разноцветен фойерверк. Раците — сигналисти също изпълняват подобни естетически функции в мангровите блата. Те се измъкват, блеснали на слънчевата светлина, от своите дупки, придвижват се тихо напред, размахват непрестанно огромните си щипци и с този единствен жест примамват женските или плашат съперниците си. От време на време спират и лакомо тъпчат порции кал в устата си, от която извличат малки водорасли за прехрана. Те смешно наподобяват седнали в мръсна кал лакомци, които се хранят твърде изящно с клечки. Цялата картина е съвсем необикновена; вие приближавате до обширен участък блестяща кал и от многобройни дупки върху гладката й повърхност като че светват безброй разноцветни лампички. После се привеждате, започвате търпеливо да чакате и най-сетне от една, втора и трета дупка виждате как се подават щипци; бавно и изключително предпазливо раците се измъкват от своите сигурни убежища и веднага застиват по местата си, за да се убедят, че опасността е преминала. Те блестят като миниатюрни и армирани алени, лилави, зелени и жълти лампички. Макар и да стоят неподвижно и да проверяват дали не ги грози някаква опасност, големите им щипци непрестанно трептят нервно напред и назад. Ако продължите да стоите неподвижно, в края на краищата те събират смелост и тръгват по калта; първо, поемат най-смелите и когато започнат да се хранят, без да им се случи нищо неприятно, по-страхливите неочаквано бликват като порой от отворите и еднообразната, сива и смрадлива кал, в която сте вперили поглед, се преобразява внезапно в калейдоскопичен персийски килим. Гледката наистина притежава целия чар на калейдоскоп — доскучае ли ви да наблюдавате една шарка, достатъчно е да вдигнете ръка и моментално, като магия, пред вас отново блясва гладката повърхност на сивата тиня. Раците се оттеглят толкова бързо в своите дупки, че едва ги забелязвате (подобно на вълшебна дъска за деца с възможно най-сложните и красиви цветни шарки, които можете да изтриете с едно-единствено движение на ръката).
За мое най-голямо учудване след шестото или седмото прекачване на ферибота моите спътници престанаха да проявяват какъвто и да е интерес към раците — сигналисти и рибите — скокливци. Те крачеха напред-назад по брега, мърмореха нещо под носа си и се оплакваха, че фериботът пресичал много бавно реката. Аз се помъчих да ги успокоя, като им обясних, че моряците не бързат, понеже проявяват напълно оправдана за тези места бдителност. Те посрещнаха моето обяснение с известно недоверие и аз им разказах как преди около две седмици огромен автобус, претъпкан с весели и безгрижни малайци, бил натоварен на някакъв ферибот, който неочаквано се преобърнал и около три четвърти от седналите в автобуса пътници се издавили. Джим моментално пожела да узнае дали не можем да отидем до нашето предназначение по суша.
Едва на петнадесетия ферибот се домогнахме до първите указания за съществуването на влечугото, заради което пропътувахме такъв дълъг път. Фериботът се забави малко повече от обикновено и раците — сигналисти от околните блата престанаха да привличат вниманието ни. Край пътя забелязах малка колибка. В нея хлътваха разни хора, които след това отново се появяваха, понесли в ръце привлекателни на вид бутилки. Тъй като всички изпитвахме страшна нужда да глътнем нещо течно и освежително, предложих на Джеки да изследваме този феномен. Аз, разбира се, не се надявах, че в покритата с палмови листа колиба ще се намери нещо екзотично, като бира например, но тъй като стана пладне и бяхме пътували в продължение на няколко часа, подготвих се да преживеем дори с кока-кола. Прекрачихме прага на малката колиба и за мое учудване разбрах, че това всъщност е добре подредена бакалница, притежаваща дори голям хладилник, който жужеше в дъното, зареден щедро с превъзходно изстудена бира. Докато чакахме да ни обслужат, забелязах на края на тезгяха голяма чиния с нещо като огромни и износени от много игра топки за тенис на маса.
— Погледни там! — казах развълнувано на Джеки.
Тя огледа подозрително белите топки.
— Какво е това?
— Това — отвърнах аз и взех една от тя — са яйца на Дермохелис кориацея.
— Какво, какво? — попита тя.
— Това е съществото, заради което изгубихме толкова време, сили и пари, за да можем да го зърнем — отвърнах аз. — Това е яйце от кожеста костенурка.
Кожестата костенурка е не само едно от най-големите, но и едно от най-интересните влечуги в света. Тя достига около три метра на дължина и тежи приблизително един тон. За разлика от останалите представители на този подклас с твърда рогова черупка, нейният гръб е покрит с кожа и има няколко изпъкнали кости по средата, които подсказват родствените й връзки с костенурките. Сведенията за това огромно и твърде тъжно същество са съвсем оскъдни. То се храни с риба и друга морска храна, а понякога и с морски водорасли; в миналото вероятно е било много по-разпространено, отколкото днес. По времето на нашия престой в Малая съществуваха само три места за размножаване на кожести костенурки: в Пуерто Рико, в Цейлон и в Малая (там, накъдето се бяхме отправили и ние). За нещастие на кожестата костенурка яйцата й са много вкусни, затова местата за размножаване в Пуерто Рико и Цейлон били подложени на поголовно разграбване, в резултат на което костенурката избягала от там. По този начин брегът на Дангън в Малая е последното място в света, където все още съществуват ясли за кожести костенурки. Изпитвах силното желание да ги видя по две причини: първо, не попаднете ли на кожеста костенурка, когато излиза на брега да снася яйца, вие може изобщо да не я видите и, второ, малайското правителство току-що въвело изключително остроумен начин за опазване на костенурките, поради което ми се искаше много да разбера доколко е ефикасен.
Брегът, за който става дума, представлява пясъчна ивица, дълга около осем до десет километра; правото да събира яйцата на костенурките принадлежало на някакъв местен жител и това му носело добър доход, понеже тези яйца се смятат за голям деликатес. Но както и повечето хора, концесионерът се интересувал единствено от непосредствената печалба и дори не се замислял за това, че постепенно, година след година, той убива костенурките, които му снасят златните яйца. Точно тук се намесило правителството, подпомогнато и от Дружеството на малайските естествоизпитатели. Решили всяка година да закупуват определено количество гнезда по текуща пазарна цена, яйцата се събирали и след излюпването малките се пускали на свобода. По този начин се запазили интересите и на двете страни; кожестата костенурка била спасена, а семейството на собственика — осигурено. На книга подобни решения за защита на фауната изглеждат напълно разумни и прогресивни, но от собствен горчив опит знаех, че и най-сполучливият закон за опазване на животните на практика търпи много често провал.
Ентусиазирани при вида на яйцата, ние преминахме набързо последния етап от пътуването и пристигнахме в малкото и чисто градче Дангън. От различни доклади знаехме, че за снимките на костенурките ни е необходимо осветление, защото те излизат само нощем на брега. Осигуряването на достатъчно осветление на един бряг, отстоящ на около петдесет — шестдесет километра от най-близкия източник на електроенергия, беше за нас голям проблем, преодолян с любезното решение на Министерството на селското стопанство на Малая, което изпрати в Дангън един нисък, почти овален електротехник с преносим генератор. Електротехникът се срещна с нас, усмихна ни се любезно и ни съобщи, че ни е запазил стаи в един китайски хотел, най-добрия според него в града. Този хотел наистина се оказа чист и спретнат, макар и до известна степен спартански; на мен и Джеки ни се усмихна щастието и ние попаднахме в стаята до банята.
Умишлено казвам „усмихна ни се щастието“, понеже това съседство с банята ми даде възможност да изследвам научно чистоплътността на китайците. Стената, която отделяше нашата стая от банята, свършваше на петнадесетина сантиметра от тавана, така че ние чувахме всяко движение и можехме да определим как посетителят на банята изразходва всяка отделна капка вода. Първите двама посетители бързо, но все пак достатъчно се плацикаха и излязоха, като си подсвиркваха весело с уста, но третият се оказа съвсем специален човек.
Той се втурна тичешком в банята, като че преследван по петите от някой неприятел, затръшна и заключи вратата толкова енергично, че дръжката положително е останала в ръцете му. Това бе предостатъчно да прикове вниманието ми — аз седнах като омагьосан на леглото и се заслушах в издаваните шумове. След като се заключи, близо пет минути той дишаше така тежко, като че очакваше всеки миг неговият неприятел да разбие вратата. Да не би пък да го преследваше някоя тайна малайска банда, помислих си аз? Ами ако открия окървавения му труп, увиснал на окачалката за пешкири, когато вляза в банята? В края на краищата той преодоля страха си, защото упражненията му по дълбоко дишане престанаха и той се зае, доколкото разбирах, да удря по ваната. През стената се разнесоха странни, звучни, подобни на камбанен звън тонове — резултат от ударите, които нанасяше на порцелановата вана. Това продължи известно време и тъкмо реших да почукам на стената и да му кажа, че това не е най-разумният начин да се скрие от преследващата го банда, той утихна. Следващите му занимания, доколкото схващах, се сведоха до измиване на пода със суха четка за дъски; това продължи доста дълго време. След като удря по ваната и чегърта по пода, той най-накрая пусна водата. Възцари се пълна тишина, чуваше се само шуртенето на водата и аз си представих как стои безмълвен, ужасен и гледа с втренчен поглед пълнещата се с вода вана.
След четвърт час започнах да се безпокоя. Дори и най-голямата вана не би могла да побере толкова много вода, без да прелее. Заоглеждах се разтревожено в пода на нашата стая, но не открих следи от просмукана влага. Да не би пък да сее удавил? Да почукам ли на вратата на банята? Може би след отварянето на крановете се е подхлъзнал, паднал е и сега лежи по очи във ваната. Тревогата ми за неговата съдба малко попремина, когато човекът спря неочаквано крановете, след което (не съм сигурен, тъй като не го виждах със собствените си очи) като че скочи във ваната поне от седем метрова височина. Трябваше само да чуете трясъка и плясъка на водата! Слисани от картината, рисувана от нашето въображение за онова, което ставаше зад стената, ние с Джеки приседнахме, овладени от нервно напрежение на ръба на кревата, посръбвахме бира и чакахме следващото откровение. Не се наложи да чакаме дълго. Човекът издаде серия от силни, сподавени звуци, като бивол, наслаждаващ се на живота в някоя огромна локва, и започна да изхвърля нагоре във въздуха цели фонтани вода, която падаше със силен плясък обратно във ваната. Убеден съм до ден днешен, че сигурно си е служил с тенджера или някой подобен съд, тъй като и най-големите човешки длани не могат да загребат такова голямо количество вода и да я изхвърлят във въздуха. Когато влезе в банята и се заключи, аз погледнах случайно часовника си и сега, когато отново го погледнах, разбрах, че бе изминал повече от половин час. Той продължи още три четвърти час да пръхти, бълбука и да плиска вода.
— Какво прави, за бога? — попита Джеки.
— Това навярно е някой необикновено едър китаец — предположих аз.
— Но той не се къпе, а просто разплисква водата.
Измина още половин час, но шумът не стихваше.
— Невъзможно е да се къпе толкова дълго време — произнесе убедително Джеки.
— Нали все пак върши нещо — казах уверено аз. — Помогни ми да преместим този шкаф до стената, ще се кача да надникна.
— Не бива да правиш това!
— Защо не бива? — възразих аз. — Това е научно изследване. Ще спечеля слава и богатство с една статия по въпроса в „Ланцет“.
— Неприлично е да надничаш през стени, когато хората се къпят — заяви твърдо Джеки.
— Мислиш ли, че ще помогне, ако му изпея „Сторми уедър“? — попитах аз.
— Не — отвърна Джеки — но ми се иска да разбера какво прави.
Без дори да подозира за нашия зловещ интерес към неговите занимания, китаецът продължаваше да шляпа и да бълбука като пийнала русалка. Неочаквано се възцари пълна тишина.
— Слава богу! — възкликна Джеки — най-сетне привърши.
— Или е свършил, или е изплискал водата от ваната — добавих аз.
Дълго продължи тягостната тишина, нарушавана от време навреме от дълбоко дишане. Внезапно, ние дори се сепнахме от това, той отвори душа до край и отново засумтя и забълбука под него.
— Повече не мога — не издържах аз, — ще избутам шкафа до стената и ще погледна. Господ ми е свидетел, и аз обичам да седя в банята, но ти сама разбираш, този тук не излиза вече два часа.
Въпреки протестите на Джеки аз преместих шкафа почти до стената, когато за мое най-голямо разочарование китаецът затвори душа, отвори вратата и напусна светкавично банята, като че разбрал за моите намерения. Аз се втурнах към вратата на нашата стая и я отворих, решен поне да зърна този азиатски любител на водните процедури, но в коридора нямаше никой.
Това произшествие ми подействува така силно на нервите, че през останалите дни на престоя ни в хотела и в почивките между снимките аз слухтях на площадката пред стълбите с надеждата да видя този неуловим ориенталски чистник. Дори преместих шкафа до стената и натрупах отгоре му книги; всичко беше напълно готово, но единствения човек, когото видях над стената, се оказа къпещият се под душа Крис — зрелището беше толкова непривлекателно, че се отказах от целия експеримент.
Същият този следобед закарахме нашия закръгленичък електротехник с неговия генератор на брега на костенурките. Брегът се намираше на няколко мили от Дангън, в съседство с малко рибарско селище, в което живееха събирачите на яйца. Дългата крайбрежна ивица бе посипана с блестящ пясък, а по краищата й се издигаха палми. Събирачите на яйца ни уведомиха, че костенурките няма да се появят преди седем часа вечерта, но след това бихме могли да ги очакваме всяка минута. Когато костенурката снася яйца, нищо не е в състояние да я отклони от това занимание; вие можете дори да я докосвате с ръка, без това да й прави каквото и да е впечатление, но когато пълзи през пясъка или дълбае дупката си, е по-добре да не бъде смущавана, защото се връща моментално в морето и изчезва в него. Това означава, че след като открихме костенурка, трябваше да я последваме по пясъка до мястото, където щеше да изкопае дупката си, да нагласим генератора и когато започне да снася, да включим светлините и да започнем снимките. Тъй като пясъчното пространство беше голямо, а не разполагахме с предварителни указания, на кое място костенурката ще излезе от водата, налагаше се да мъкнем пеш генератора на разстояние до половин километър и повече. Ние извършихме пробно бягане, за да проверим какво ще се получи, и в този момент реших, че думата „преносим“, свързана с този генератор, представлява най-големият евфемизъм, какъвто бях чувал дотогава. Преди всичко генераторът като че тежеше най-малко един тон, а имаше само две малки дръжчици, за които човек не можеше дори да се хване. Прибавете към това средната дневна температура в Малая и факта, че на всяка стъпка кракът ви потъва до глезена в рохкавия пясък, и ще разберете защо много скоро се оказахме на границата на истеричния припадък.
Оставихме електротехника и неговото дяволско изобретение в селото, а ние се върнахме да обядваме в Дангън, след което, в шест и половина часа, се натоварихме с цялото снаряжение на Ландроувъра и се отправихме към брега на костенурките. Падна чудесна, топла и безлунна вечер, идеална за костенурките. Когато пристигнахме до селото, видяхме край пътя отговорника, няколко събирачи на яйца и нашия закръглен електротехник. Всички се разскачаха и замахаха развълнувано с ръце. Изясни се, че току-що се появила голяма женска костенурка и сега пълзяла нагоре по пясъка на около триста метра от нас. Невероятен късмет! Запъхтени под тежестта на преносимия генератор и камерите, ние хукнахме след събирачите на яйца, които бяха открили костенурката. След малко задъхани, плувнали в пот и целите покрити с пясък (всеки от нас падна поне по веднъж), пристигнахме до мястото, на което костенурката снасяше своите яйца.
Аз знаех, че морските костенурки са много големи, но не очаквах да видя такава грамада. Като че на брега лежеше преобърната с дъното нагоре лодка. Имаше глава като на голямо куче, огромните и очи с гъсти като на филмова звезда мигли съзерцаваха печално пространството. С помощта на задните си перки, поразително подвижни и приличащи на ръце, тя изкопа в пясъка яма, повече от метър широка и половин метър дълбока. След това сви внимателно перки, изгреба влажния пясък и направи чашкообразен отвор за яйцата си. Изкачването по брега и изкопаването на дупката струваха големи усилия на костенурката и тя започна да се задъхва и тежко да хрипти, от време на време преустановяваше работа, почиваше си и издаваше продължителни сърцераздирателни въздишки. Слузта, която обикновено навлажнява очите й и ги предпазва от морската вода, сега се изливаше обилно от тях. Тя се стичаше надолу по лицето и увисваше на дълги, блестящи нишки. Съчетани със съкрушителните й въздишки, те създаваха впечатление, че в душата на костенурката бушува безизходна мъка. Черупката й изглеждаше много интересна, по цвят и форма наподобяваше добре смазано седло, само поредицата малки пирамидални костици в средата нарушаваха илюзията.
Костенурката се труди около половин час, след това извършеното, изглежда, я удовлетвори и тя промени малко положението си така, че опашката и задната част на тялото й останаха над дупката. Внезапно, без каквито и да е видими усилия тя започна да снася яйцата. В гнездото падна първото яйце, бяло и лепкаво, проблясващо на светлината на лампата като огромна перла. След кратка пауза последва цял залп от яйца, които падаха бързо в гнездото като гигантски ледени зърна от градушка. Повечето от тях бяха с размери на билярдни топки, но тук-там имаше и по-малки, като топки за тенис на маса или дори като стъклени топчета за игра. Не зная дали от тези дребни яйца се, е излюпило нещо, но от около деветдесетте снесени яйца поне десетина — петнадесет имаха деформации. След като снесе яйцата, тя започна да засипва гнездото с пясък, като си служеше предимно със задните перки, и от време на време спираше, за да отъпче пясъка. Когато засипа добре яйцата, пусна в ход и предните си перки. С движения, напомнящи косене, костенурката загребваше пясъка с широките си като гребла перки, хвърляше го зад себе си и го тъпчеше със задните перки. Когато запълни цялата яма, тя я покри с огромното си тяло, за да отъпче пясъка. След това се придвижи около метър напред и започна да хвърля, както й дойде, пясък назад с предните перки. В началото не разбрах смисъла на тази маневра, но след това съобразих, че тя просто замаскирваше мястото. Гладката и равна площадка щеше веднага да се забележи върху пясъка, докато под разпръснатия отгоре пясък гнездото много скоро нямаше да се отличава от обкръжаващия го терен. Доволна, че е заличила всички свои следи, костенурката помъкна огромното си триметрово тяло надолу по пясъчния бряг. Бавният и труден процес й отне около половин час. Тя правеше дълги почивки, въздишаше, отваряше уста, издуваше мехурчета, а по дългите струйки слуз под очите й се полепваха все повече песъчинки. Накрая тя достигна водата и една връхлитаща вълна изми лицето й. Костенурката полежа неподвижно няколко минути, наслаждаваше се на допира с водата, после се плъзна напред по влажния пясък. Вълните се заразбиваха над нея и внезапно я откъснаха от пясъка. От огромна и несръчна костенурка тя се превърна в ловко и бързо същество. Обърна се настрани, махна дръзко с едната си перка за сбогом и отплува бързо и грациозно в морето.
Същата нощ излязоха още няколко костенурки. Около полунощ заснехме това, което искахме, и уморени, но щастливи се завърнахме в Дангън.
На следващото утро отидохме на същия бряг, за да заснемем всичко, което се прави за запазването на кожената костенурка. Методът представляваше новост и се прилагаше едва от един сезон. Операцията се ръководеше от един сътрудник на Министерството на рибното стопанство, който ми обясни цялата система. Както вече казах, гнездата се закупуваха по пазарна цена от концесионерите, след това внимателно се разкопаваха и яйцата се пренасяха в друг, ограден участък от пясъчния бряг. Тук на същата дълбочина се изкопаваше нова дупка, яйцата се поставяха в нея и отгоре внимателно се засипваха с пясък така, че да се възпроизведат условията на истинското гнездо. След това всяко гнездо се отбелязваше с малък дървен кръст, върху който се записваше датата на снасянето на яйцата, техният брой и по-късно броят на излюпените костенурки. В резултат на всичко това ограденият участък със своите редици от малки, тържествено забити в пясъка дървени кръстове наподобяваше военно гробище за лилипути. Предната година били заровени около осем хиляди яйца в деветдесет и пет гнезда, от които се излюпили повече от три хиляди костенурки. При естествени условия костенурките, след като се излюпят, сами се измъкват на повърхността и се втурват колкото се може по-бързо през пясъка към морето. По силата на някаква загадъчна телепатия повечето океански хищници, като акулите и баракудите, изглежда, знаят кога се излюпват малките вкусни костенурки, нареждат се из плитчините като някаква кръвожадна бариера, която малките трябва да преодолеят, ако искат да останат живи. Много загиват, а като се има предвид и масовата кражба на яйцата, бъдещето на кожената костенурка изглеждало твърде мрачно. За да се заобиколят ненаситните акули и баракуди, всеки един от тези малки „военни гробове“ при наближаване на времето на люпене се заграждал с мрежа да не избягат малките костенурки. След това събирали костенурките в кошници и други съдове и с катер на министерството ги извеждали на три до пет километра навътре в морето, където ги пускали на голямо разстояние една от друга. Така се увеличавали шансовете им да оживеят.
При излюпването си костенурчетата не приличат на своите масивни родители. Дълги около десетина сантиметра, те изглеждат много мили в своите раирани ярко зелени и жълти одежди. Никой не знае колко време им е необходимо, за да достигнат зрелост, но се предполага, че изминават двадесет до тридесет години, преди да пораснат дотолкова, че да се завърнат на родния бряг и да изкопаят своите собствени гнезда.
Предприетите от малайците мерки са много успешни и аз се надявам, че така ще бъде и занапред. Просторният и бял пясъчен бряг в Рантау ще бъде винаги една сигурна ясла за тези морски исполини.


Равносметката


Незабележимо и внезапно изчезна — защото таласъмът беше призрак.
                                                                       Луис Карол — „Ловът на таласъма“


Ето че завърши нашето пътешествие, по време на което изминахме повече от 70 хиляди километра през три страни и срещнахме десетки удивителни животни. Чувствувам, че като отделих повече внимание на животните, отколкото на всичко останало, съм създал може би малко едностранчива и твърде благоприятна картина за тяхното опазване. Ще се помъча да поправя своята грешка.
Преди всичко, какво представлява опазването на животните? Това е не само спасяването от гибел на такива видове, като такахе, двуутробния опосум или кожестата костенурка — тази работа е важна, но представлява само част от проблема. Безсмислено е да се опази този или онзи вид, ако не се опази естествената му среда. Изменете или унищожете тази среда и видът неминуемо ще загине, също като че сте го отстреляли. Опазването на животните означава запазването на горите и пасищата, реките и езерата, дори моретата. Това е жизнено необходимо не само за спасяването на фауната изобщо, но и за бъдещето на самото човечество — обстоятелство, което, изглежда, не се взема предвид от много хора.
Ние сме получили в наследство една неизразимо красива и многообразна градина, но бедата е, че сме ужасно лоши градинари. Не сме се потрудили да се запознаем дори с най-елементарните методи на градинарството. С пренебрежителното си отношение към нашата собствена градина ние подготвяме в недалечно бъдеще истинска световна катастрофа, равносилна на атомна война, при това я подготвяме с благодушното самодоволство на малоумно дете, нарязващо с ножици картина от Рембранд. Година след година ние създаваме прашни пустини и ерозирани райони из целия свят, като освен това изсичаме горите и разрешаваме на селскостопанските животни да унищожават тревата по пасищата, замърсяваме с промишлени отпадъци една от нашите най-жизнени потребности — водата, множим се с упоритостта на сивия плъх и недоумяваме защо храната не достига за всички. Откъснали сме се от природата така, понеже си въобразяваме, че сме богове. Подобно превъзнасяне никога не е носело добро.
Средният човек се отнася абсолютно егоистично към света, в който живее. Когато показвам моите животни на посетителите, един от първите въпроси, които неизменно ми задават (и то, когато животното е с непривлекателна външност), е: „Каква е ползата от него?“, подразбирайки каква е собствената им полза от животното. На подобен въпрос може да се отговори с друг въпрос: „А каква е ползата от Акропола?“ Нима животното непременно трябва да носи някаква полза на човечеството, за да има право на съществуване? Изобщо, задавайки въпроса: „Каква е ползата от него?“, те искат животното да оправдае собственото си съществуване, без те да са оправдали своето.
Картината на опазването на животните, която видях в Нова Зеландия, ми беше до болка позната. Малобройни групи от предани на своето дело, недостатъчно платени и претоварени от работа хора водят истинска битка против равнодушието на обществото и софистиката на политиците и представителите на крупния капитал. Общо казано, хората са апатични, защото не си дават сметка за размаха на бедствието. Най-опасното в целия проблем е политическата апатия, понеже работата се свежда до въпроси, които се решават само на високо равнище. Повечето политици няма да рискуват своята кариера заради закрилата на животните. Преди всичко, те не смятат това за толкова важно и, второ, отнасят се към дейците на опазването на животните с пренебрежението, с което се отнасят към бръщолевиците на някоя стара мома за нейния любим китайски мопс. Не кой да е, а един министър, член на правителството, ми заяви в Нова Зеландия, че няма да е голяма беда, ако част от гнездящите на един остров албатроси напуснат своята колония. Причината според него се криела в това, че островът се намирал далеч на юг и онези, които се интересували от албатроси, нямало да отидат чак до там, така че заслужавало ли да се безпокои за всичко това?
Отговорих му, че в Европа съществуват не малко картини и скулптури, които едва ли ще имам възможност да видя, но въпреки това не бих предложил да се унищожат, изхождайки от това обстоятелство. Ако обаче се натъквате на подобно отношение на правителствено равнище, на какво могат да се надяват тогава дейците по опазването на животните? Някой ще каже много успокоително: „Но нали съществуват големи национални паркове, в които дивите животни се намират в пълна безопасност?“ Малко са хората, които разбират, че повечето от тези национални паркове не са чак толкова неприкосновени. Достатъчно е в тях да се открие например злато, калай или диаманти, и съответното правителство моментално ще разреши да се започне миньорска работа. Какво ще стане тогава с този резерват? Това не е лъжлива тревога, защото подобни неща са се случвали в миналото. Всъщност, докато пиша тези редове, в Нова Зеландия е направено предложение да се предприемат миньорски работи на един от островите, който се смята за най-важен резерват в страната, последно убежище на уникални видове птици. На много места животните се радват на пълна закрила, но ловът им е забранен само на книга. Това е чисто формална защита, която не се осъществява на дело поради простата причина, че в резултат на равнодушие или липса на средства не съществува какъвто и да е механизъм за спазване на законите. Все едно да се каже: „Не убивайте съседа си, но речете ли да направите това, няма да ви попречим, понеже не разполагаме с полиция“.
В последно време хората започват постепенно да осъзнават колко важно е опазването на дивите животни и на естествената им среда. За голям брой видове (названията им биха се поместили на страниците на два дебели тома) тази грижа вече е излишна. В редица други случаи броят на оцелелите видове е намалял до такава степен, че са необходими херкулесови усилия, за да бъдат спасени.
Този проблем особено много ме е вълнувал през целия ми живот. Струва ми се, че ако се вземат подходящи мерки, в много случаи биха могли да се запазят както животните, така и естествената им среда, но в редица други случаи това, поне засега, е невъзможно. Убедителен пример в това отношение е случаят с безкрилия дърдавец на остров Инъксесибл от архипелага Тристан-да-Куня. Дребната птица се среща единствено на този остров с площ около десетина квадратни километра. Не можете да я откриете в никоя друга част на света. Тя се опазва много строго на книга и това е чудесно, но един мой приятел, голям орнитолог и служител във флотата, разказва, че като пристигнал със своя военен кораб в Тристан-да-Куня, между различните сувенири, които местните хора донесли на борда и ги предложили за продан на моряците, се срещали и зле препарирани безкрили дърдавци. Ако се вземе предвид, че общият брой на тази птица не надхвърля няколкостотин екземпляра, тъй като размерите на естествената им среда не са в състояние да осигурят съществуването на повече, представяте ли си какви щети нанася това плячкосване? В Тристан-да-Куня няма инспектор по дивеча, който би защитил безкрилия дърдавец — нерентабилно е да се назначава такъв служител. Случайно заселени плъхове, прасета или някои други любимци на човека на този малък къс земя ще унищожат за няколко седмици или месеци безкрилия дърдавец така безвъзвратно, както е унищожен и додо. Ето в какво се състои целият проблем. Как да се спаси в този случай дърдавецът? Може да обявите острова за резерват, но плъховете, прасетата и котките за нещастие може и да не дочуят за това и докато не се назначи човек (а това струва пари), не съществува никаква сигурност, че резерватът няма да се окаже ново въздушно обещание. Ако все пак дърдавецът трябва да бъде спасен, той се нуждае от сигурно убежище на такова място, на което би могъл да живее и да се размножава, без да се страхува от двукраки или четирикраки хищници.
Случаят с безкрилия дърдавец не е изолиран. В света съществуват още хиляди застрашени от същата опасност видове. На някои места се унищожава естествената им среда, на други хората ги изтребват до такава степен, че възпроизводството им не може да заличи загубите, на трети ги заплашва фактът, че в родната им страна съществува пълно невежество по въпроса за опазване на животните, и това просто не вълнува хората.
По едно време на предложението изчезващите животни да се залавят и да се отглеждат на затворено, се възпротивяваха всички доброжелателни, но объркани защитници на животните, които простодушно вярваха, че когато са на свобода, животните водят идилично съществуване. Полека-лека дори тези хора осъзнаха, че в отделни случаи това е единственият възможен начин за спасяването на даден вид. За последните сто години съществуват много убедителни примери в това отношение. Еленът на отец Давид например се е въдел само в градините на императорския дворец в Пекин. С цената на значителни усилия (понеже бамбуковите прегради в онези дни са били по-плътни от днешните) няколко екземпляра от тези забележителни елени били докарани в Европа. И се оказало за добро, защото по време на въстанието на боксерите, стадото от градините на императорския дворец било заклано и изядено. С цената на големи грижи и усилия покойният дук на Бедфорд събрал няколкото разпръснати из разни европейски зоологически градини екземпляра и сформирал малко стадо в Уобърнското абатство. С течение на годините стадото се разраснало и сега наброява около 400 екземпляра. Двойки за разплод са изпратени на повечето от големите зоологически градини из целия свят, а неотдавна една двойка се отправи отново и за Китай.
Може да се спомене успехът и с европейския бизон, хавайската гъска, северноамериканския бизон и за много други. Най-пресен и ярък е примерът с арабския орикс. Преследван и обезпокояван от арабите, които го гонели с бързи коли, въоръжени с картечници, та дори и със самолети, броят на това великолепно животно намалял дотолкова, че за всички станало ясно: ориксът бил обречен. Не съществували никакви закони за неговата защита и арабите изобщо не се безпокоели от това, че ще изчезне завинаги. Няколко от оцелелите екземпляри били заловени и изпратени в Америка, където сега успешно се размножават. В бъдеще, ако отношението към опазването на животните в тяхната родина се промени, може би няколко двойки за разплод ще се отправят да заселят отново местата, по които ориксът е бил унищожен.
Когато разсъждават за даден вид, хората винаги се заблуждават от техния брой. „Та от тях има много“, казват обикновено те, само защото са видели някъде 150 животни, но никога не им минава през ума, че това може би са последните 150 екземпляра от този вид. Дори и най-многобройният вид може да се изтреби много бързо. Пример за това е странствуващият гълъб. Той се срещал в Северна Америка в непознат, за която и да е част на света брой. По скромни преценки някои ята наброявали до 2 230 272 000 птици. Когато нощували, под тежестта им се чупели огромни клони от дърветата. Тук съществува известно малко оправдание, ако се каже, че броят им е бил голям. По тази причина започнали да стрелят безмилостно по тях. Събирали яйцата и избивали малките, пак защото били много. Последният странствуващ гълъб умрял в безбрачие през 1914 г. в зоологическата градина в Цинцинати. Ако на някого му беше дошло на ум да вземе четири — пет екземпляра от този плодовит вид и да ги отгледа, странствуващият гълъб нямаше да изчезне. А след това, когато отношението към опазването на животните в Северна Америка се промени, гълъбът можеше отново да се върне у дома.
Дейците по опазването на животните и зоологическите градини едва напоследък осъзнаха тези житейски факти и се разбра, че предназначението на повечето от тези градини е не само да служат за развлечение и проучвания, че основна тяхна задача е да отглеждат застрашените от изчезване животни. Зоологическите градини всъщност трябва да се превърнат в резервати, които да предотвратят от изчезване стотици видове животни.

 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.