Българска търсачка и начална страница

 

 Глава първа

 

— Училище — как беше днес?
— Ученето ме кара да се чувствам невежа — отговори Гейбриъл. — Татко звънял ли е?
Освен факта, че не знаеше къде е баща му, нещо странно ставаше с времето в техния квартал. Тази сутрин, когато излезе от училище с Хана, валеше лек пролетен дъжд, а беше есен.
Докато стигнат до входа на училището, шапките им се покриха със сняг. По обед в двора топлият прожектор на слънцето — внезапно просветнал като лампа — грееше толкова силно, че хлапетата си играеха по ризи.
В късния следобед двамата с Хана забързано крачеха покрай парка към къщи и Гейбриъл се увери, че листата в парка се отлепят от земята и се понасят обратно към дърветата, от които са окапали, а след това отново позеленяват.
С крайчеца на окото си момчето забеляза нещо още по-странно.
Една редица нарциси повдигаха и свеждаха главици подобно покланящи се балерини в края на представление. Когато един нарцис му намигна, Гейбриъл се озърна и сграбчи косматата ръка на Хана, нещо, което винаги правеше с нежелание, особено ако имаше вероятност да го види някой приятел. Но днес беше различно — светът полудяваше.
— Той обаждал ли се е? — попита Гейбриъл.
Хана беше чужденката детегледачка.
— Кой?
— Баща ми.
— Разбира се, не. Отишъл си! Напуснал!
Бащата на Гейбриъл се беше изнесъл от къщи преди три месеца, подтикнат от майка му. Странно, от няколко дни не се беше обаждал, а най-малко от две седмици не се бяха виждали със сина си.
Гейбриъл реши, щом се върнат, да нарисува намигащия нарцис, за да не забрави да каже на баща си за него. Татко обичаше да си пее или да рецитира стихове. „Руси нарциси, през сълзи гледаме/ колко бързо прецъфтявате…“, ще затананика, докато се разхождат.
Според татко магазините, тротоарите и хората кипяха от живот, също като природата, но с по-силно изразена емоционалност, и непрекъснато се променяха подобно на дърветата, водата и небето.
За разлика от момчето, Хана гледаше право напред, като че ли се движеше в шкаф. Разбираше малко английски и когато Гейбриъл й говореше, тя кривеше лице и се мръщеше, сякаш се опитваше да преглътне пепелник. Може би и двамата се учудваха, че едно хлапе говори английски по-добре от нея.
Въпреки че Гейбриъл беше на петнайсет, доскоро баща му редовно го придружаваше от училище до вкъщи, за да го предпази от евентуални изкушения и отклонения. Неотдавна се наложи да му се притече на помощ в опасен момент в един блок наблизо. За щастие татко беше музикант и често разполагаше с излишно време, с твърде много излишно време, казваше майката на Гейбриъл, която бе започнала да намира самия Рекс някак си „излишен“. Да ходи до училището бе единственото сериозно занимание на татко, без да бром ежедневните му посещения в кръчмата, където още няколко родители също обсъждаха света през дъното на халбата.
Двамата с баща му често се отбиваха в кафенета и музикални магазини. Или ходеха да взимат снимките, които Гейбриъл бе направил, проявени в тъмната стаичка на един татков приятел. През шейсетте и седемдесетте години този човек беше известен фотограф в средите на модата и попмузиката. Момичетата с тупирани коси и момчетата в куртки, които бе „обезсмъртил“, както обичаше да се изразява, бяха за Гейбриъл далечни като Дикенсови герои. Приятелят на баща му беше старомоден и рядко работеше. Но с удоволствие говореше за фотография и даваше назаем на момчето много книги, късаше снимки от списанията, като обясняваше какво се е опитал да направи фотографът.
Татко обичаше да казва, че училището е последното място, където човек може да се образова. Извън него обаче, ако си отваряш очите, ще срещнеш учители навсякъде. Единственото, което татко си спомняше от училищните години, беше някакъв плет, измазан с кал, ледения басейн сутрин в девет и с каква скорост се движат глетчерите, и тази скорост е… ами не се сещаше.
Връщането вкъщи обикновено се проточваше. Татко се застопоряваше разкрачен на тротоара и, ръкомахайки в подкрепа на думите си, разпитваше хора, които бегло познаваше, за твърде интимни неща: Колко пиеш? Още ли спите заедно? Обичаш ли я?, и те не само че му отговаряха, за учудване на Гейбриъл, но разказваха и подробности, често пъти приказките им нямаха спиране, а татко слушаше и кимаше. После двамата обсъждаха информацията по пътя към къщи.
Сега татко си беше заминал и живееше някъде другаде. Светът не се бе преобърнал съвсем с главата надолу, но бе застанал под необичаен и опасен ъгъл и във всички случаи беше неспокоен.
Откакто баща му ги напусна, майката на Гейбриъл настояваше Хана да го взима от училище. Мама и бездруго вече се тревожеше за него, но така имаше една грижа по-малко.
Докато двамата с Хана бързаха днес към къщи, зад тях се чу шум — много силен пукот в ушите или може би гръм. Вървяха по предната алея, над тях се спусна облак от дим и градушка и замъгли напълно видимостта. Гейбриъл се спъна в едно стъпало, но добре, че Хана беше пред него. Поне му осигури меко кацане.
Когато се връщаше от училище тези дни, къщата почти ехтеше. Нито един от шумните му родители кавгаджии не идваше да го посрещне на вратата. Обикновено той, мама и татко пиеха „Ърл грей“ и ядяха препечени питки, напоени с масло — „Следобед обичам да си похапвам препечена питка“, подхвърляше винаги татко, реплика, която само можеше да ускори напускането му, — и кейк; падаха си по всичко, което съдържаше сметана и шоколад.
Ето какво се беше случило.
Една вечер преди три месеца Гейбриъл надзърна през прозореца във всекидневната и видя баща си да товари дрехите и китарите си в пикапа на свой приятел. Татко влезе пак в къщата, целуна сина си и после му помаха от улицата.
Гейбриъл изтича до портата.
— Къде отиваш?
— Заминавам — отвърна татко. — За известно време.
— На турне ли?
— Боя се, че не.
— На почивка?
— Не. Не…
— Тогава къде?
— Гейбриъл…
— Да не е заради… лошото ми поведение?
— Сигурно… Я не ставай глупав.
В бързината да си тръгне и нежеланието си да говори татко стоеше там с най-старата си китара под едната мишница и с несесер, куфарче и тромпет под другата. Поради някаква причина на врата му висеше фотоапарат, а също и чанта, от която стърчаха смачкани ризи; джобовете му бяха натъпкани с долни гащета и чорапи; на главата си беше нахлупил няколко вълнени шапки.
— Влизай вътре — каза той. — Стой на топло.
— Кога ще се върнеш?
— По-късно всичко ще ти обясня — отвърна той както винаги, когато нямаше какво да каже.
— Не си отивай — Гейбриъл го хвана за ръката. — Остани още малко. Няма да те прекъсвам, когато говориш дълго.
Баща му отдръпна ръката си.
— Трябва да се изнеса. Майка ти го иска. Ще вдигнеш ли тия чорапи? Не мога да се наведа.
Гейбриъл мушна падналите чорапи в малкия му джоб. Татко се качи в пикапа.
Тъкмо се отдалечаваха, мама изхвърча от къщата и с истерична сила захвърли по пикапа забравен чифт таткови обувки, които колата, движеща се отзад, прегази и смачка. Пикапът спря и татко слезе, за да прибере непотребните сплескани обувки, а Гейбриъл се зачуди дали баща му би се върнал вкъщи.
— Най-много у този човек обичам гърба му — изсумтя мама и затръшна вратата. — А какво ще стане сега, не знам. Ти само ядеш и искаш разни работи!
— Аз? — питаше той. Обикновено тя така му говореше.
— Нямаме никакви пари! — казваше тя.
— Ще трябва да изкараме малко.
— Чудесна идея. Кога започваш работа? — хвърляше му характерния поглед. — В много отношения ти си още дете, а вече си на години. Но не ми се иска да се примиряваш с това, което преживявам.
Трополенето и тракането на шевната машина на майка му бяха звуковият фон на Гейбриъловото детство. В едни по-романтични времена тя се бе захванала с шиене и майстореше тоалети за младите си и прочути приятели от музикалния бизнес, после за групите, за мениджърите и феновете. Правеше им услуга, а и обичаше да се харесва на хората. Ако беше станала дизайнерка като нейния кумир Вивиан Уестуд, може би щеше да пожъне успехи.
През последните няколко години тя издържаше себе си, Гейбриъл и Рекс, като работеше в тясна стаичка в къщата. Шиеше якета за групарите, общите работници и обслужващия персонал. Понякога се налагаше седмици наред да работи по цели нощи, докато ги ушие, и всичко вършеше сама, единствената й компания беше операта по радиото.
Преди няколко години, когато държавата реши, че трябва да поеме по пътя на предприемачеството и започна замаяно да се щура напред-назад също като някой, който току-що се е събудил от прекалено дълъг сън, мама се опита да разшири бизнеса, като взе под наем малко хале и нае няколко безработни. Но поръчките не идваха редовно и тя затъна в дългове. Сега отново работеше сама, шиенето е самотен занаят. Мама търсеше нещо друго. По някакъв начин целият й живот се беше превърнал в „търсене на нещо друго“.
Гейбриъл размишляваше върху идеите, които родителите му обичаха да обсъждат на вечеря. Една от тях беше магазин, в който да се предлагат само сини вещи. Друга беше магазин за пижами.
— Не е трудно да разбереш защо от години не можем да си позволим нов килим — бе рекла мама.
Хрумна им по-добра идея — магазин, в който се отбиваш, за да разтълкуват сънищата ти и да ти предскажат бъдещето. Мама беше подметнала, че това не е чак толкова банално — ако видиш настоящето или миналото в съня, можеш да предвещаеш бъдещето, тъй като за повечето хора настоящето е просто повторение на миналото с по-късна дата. Гейбриъл не беше сигурен колко доходен би могъл да бъде този бизнес, макар сънищата, също като пижамите, да са нещо, което всички употребяват.
— Нощем дори и най-консервативните от нас се превръщат в авангардисти — каза мама.
Гейбриъл бе силно заинтригуван от темата.
— Аз искам да съм авангардист през цялото време — заяви той.
— Ето затова са училищата — обади се баща му. — Да прекършват тоя порив.
Родителите му доста спореха, повтаряйки едно и също отново и отново, всеки път по-високо. Спомняше си, че баща му слагаше разни предмети на неподходящи места по пода с надеждата майка му да се спъне и да си счупи врата.
Ясно беше, че тя пък от своя страна искаше Рекс да се събуди някоя сутрин различен човек, такъв, който печели пари, няма нищо против да чисти, понякога я целува и е по-малко меланхоличен от нея. Твърде високо изискване очевидно.
Гейбриъл не бе виждал майка си толкова възбудена, колкото в деня, в който баща му си замина. Тя отиде в стаята си и затвори вратата. Какво му оставаше на момчето, освен да седне отвън, опитвайки се да рисува, и да я чака? Този момент му напомняше как като дете стоеше на стол до прозореца и чакаше мама да се върне от пазар.
— Когато си отида, няма да можеш да се оправиш без мен — бе казал татко.
— Когато си отидеш, Рекс, много добре ще се оправяме. Душите ни ще ликуват. Ти си пясъкът в нашия летящ балон, скъпи. Ще си живеем по-охолно във всяко отношение — отговори майка му.
Щяха ли наистина?
Стори му се, че чува майка си да отваря прозореца. Дръпна чекмеджетата, хлопна вратата на гардероба. Настъпи твърде дълга тишина. Искаше да повика някого. Но кого? Полицията? Някой съсед? Мама можеше да остане в леглото с дни, даже със седмици. Ако не се препираше с татко, какво ли щеше да прави?
Беше забелязал, също и при родителите на своите приятели, че съществуват различни форми на лудост при мъжете и жените, при майките и татковците. Жените имаха натрапчиви идеи, проявяваха прекомерна раздразнителност, страх и самоненавист, щураха се и се блещеха с повредено вътрешно електричество. Мъжете затъпяваха с алкохол и псуваха, обвиняваха и раздаваха юмруци, изчезвайки в кръчмата, а после в затвора.
Когато се стигнеше до страдание, майката на Гейбриъл (поне тук) подхождаше артистично, прилагайки набор от широкомащабни и същевременно изтънчени ходове. Навлизаше в задушен тунел от мълчание, който попарваше Рекс и Гейбриъл и ги караше да се чувстват като сухи вейки. Или пък използваше думи и вдигаше шум, заредени със сила, която ги запращаше към стената и ги оставяше да треперят дни наред. Какъвто и метод да подбереше, при всички случаи „законният“ й съпруг и син се чувстваха виновни, че тъкмо те — лошите виновни мъже, двамата — са я задушили и смазали.
Докато я чакаше, думите „разбито“ и „семейство“ прозвучаха в главата му. „Той е от разбито семейство“, спомни си как хората казваха с многозначително съжаление по адрес на другите деца. Представи си рисунка, скъсана на две, и къща от картон със забита в нея брадва. Помисли си какво е да ти липсва някой и колко успокояващо е, когато той се завърне. Отсъствието на баща му обаче изглеждаше безкрайно. Гейбриъл не беше изпитвал по-силен гняв. Дори не го бяха попитали за мнението му. Но в кое ли семейство цари демокрация по модел на децата?
Най-накрая вдигна очи. Предусещаше какво щеше да е бъдещето.
Вратата се отвори. Майка му беше с най-тъмните си и ужасяващи дрехи и с най-мрачния си грим. Косата й бе опъната назад.
— Вземи палтата.
— Ново гадже ли ще си хващаш?
— Първо ще си намеря работа. Време е да се размърдаме — той изтича за палтата, а тя добави: — Струва ми се, че ти харесва цялото това вълнуващо раздвижване.
— И на теб също — каза той.
— Може би — отговори тя. — А сега — напред към бъдещето!
Тази вечер и следващата сутрин тя и Гейбриъл обикаляха офиси, магазини и ресторанти и питаха, увещаваха, спореха.
— Не искам да говоря с теб, а с шефа ти! — тросна се мама на нещастния човек, на когото бяха възложили да я отпрати.
Този подход се оказа успешен.
Следващия понеделник майка му започна работа като келнерка в модерен нов бар с фотоьойли, лампиони и големи прозорци, където младите хора можеха да правят това, което най-много обичаха: да изучават себе си и другите в многобройни огледала. Както всички барове днес, и този беше облян в цветна светлина, синя, червена или розова.
— Питаха ме дали имам опит — каза му тя. — И още как, отвърнах им. Аз съм майка и съпруга. Свикнала съм да сервирам на неблагодарни и противни хора.
Беше ходил в този бар, но не му допадаше как младежите с пуловери поло, шушкави якета и кожени панталони щракаха с пръсти към нея и подвикваха: „Извинете!“ или „Келнерката!“, докато тя прелиташе с купчина чинии, закрепени на ръцете ѝ, и изглеждаше така, сякаш се опитва да носи разгънат транспарант. Когато стигнеше тук, Гейбриъл минаваше на другия тротоар. На работа майка му беше като далечна позната.
Новият бар беше знак или за напразна надежда, или за нова посока. В града вече се заселваха не само имигранти от бившите колонии, а и от други страни, имаше представители на всички раси и те живееха врата до врата, без постоянно да се избиват едни други. Този нов международен град на име Лондон горе-долу се крепеше, без да бъде обхващан от прекомерна анархия или корупция. Вероятността обаче да те разберат в който и да било магазин беше малка. Татко веднъж се оплака: „Последния път, когато бях на бръснар, си излязох с една купа кускус, половин грам кока и подстрижка втори номер. А влязох само да се обръсна!“
Техният квартал се променяше. Тази сутрин някакъв човек вървеше по улицата с мухлясал матрак на главата, на който без съмнение щеше да си легне; други бутаха колички от супермаркетите и търсеха изхвърлени боклуци за продаване; а имаше и такива, за които да се издокараш означаваше да се обръснеш или да си сложиш ченето.
В съседство обаче живееха бледи типове от телевизията и те наемаха майстори, които постоянно клатеха глави на предните стълби. Ако не те намушкат по пътя, на ъгъла можеше да попаднеш на прецизен специалист по акупунктура или да вземеш под наем филм със субтитри. В най-новите ресторанти менюто беше непроизносимо и разправяха, че хората си носят речници, като ходят на вечеря. В магазините за деликатеси педали в престилчици предлагаха съмнителни супи за светски вечерни партита. Дори преди десет години в този град трудно се намираше място, където да ти сервират свястно кафе. Сега хората изпадаха в истерия, ако млякото не беше обезмаслено до последната капка мазнина, а кафето не беше обрано в предпочитания квадратен фут от Арабския полуостров.
За запознатите повишаването на цените на къщите предвещаваше всъщност присъствие на филмови екипи. Не минаваше ден без оплетени кабели по тротоара, хора с клипбордове в големи якета, много камиони, както и запалянковци, крадци и завистливи хлапета, привлечени от надменността на твърде малкото, случващо се твърде бавно. Гейбриъл беше едно от тези хлапета. За него думата „Снимаме!“, предшествана от особено интригуващото „Камера — работи!“, предизвикваше хипнотично въздействие. Нямаше търпение самият той да използва тези думи.
Понеже майка му сега беше заета през по-голямата част от деня, а често и вечер, и се връщаше, когато Гейбриъл бе заспал, тя искаше някой да наглежда сина й и да се грижи за домакинството. Беше подхвърлила на една от приятелките си:
— По-скоро бих оставила двегодишно дете само вкъщи, отколкото тийнейджър. Тийнейджърът ще направи повече бели!
Хана, бежанка от бивша комунистическа страна, беше това неуморно око, което спеше заедно с останалата част от тялото й на канапето във всекидневната.
— Защо избра нея? — бе попитал шепнешком Гейбриъл първия път, когато Хана дойде вкъщи.
Беше едра закръглена жена, приличаше на пощенска кутия с къси крака и се обличаше в черно като вдовица.
— Тя е доста по-евтина от теб за издръжка — прозвуча отговорът. — Ти какво очакваше?
— Джули Андрюс. Хана е дебела.
— Знам — смееше се майка му. — Но гледай да се сприятелиш с нея. Ако опознаеш някого, може и да го харесаш.
— Така ли?
— Гейбриъл, опитай се да ми помогнеш, моля те. Никога не съм преживявала по-тежък период. Искам пак да заживеем добре.
Трябваше да обеща, че ще опита. Но мама му нямаше доверие, а би могла. Изглежда й доставяше удоволствие да го наказва, сякаш изпитваше желание да наранява всички около себе си заради това, което се беше случило.
Доколкото Гейбриъл успя да разбере, Хана беше от някакъв град на име Бронхит, през който лъкатушеше река, наречена Инфлуенца. Препоръча им я техен приятел; или може би човекът им беше таен враг. Така или иначе, когато Хана пристигна при тях с източноевропейските си дрехи и с картонения си куфар, нямаше къде другаде да живее.
Практична както винаги, мама обясни:
— Хана, ти ще спиш в хола. Но поне ще имаш покрив над главата, малко джобни пари и храна на корем.
Думите „храна на корем“ се оказаха неразумни.
Хана, чиято единствена квалификация за работа с деца се свеждаше до вероятността самата тя да е била някога дете, поне знаеше как да яде. Беше пристигнала в Англия след три дни дезориентирано пътуване с автобус, възхищавайки се на магистралите на Западна Европа, след което потъна из онези райски места, наречени супермаркети, като се гърчеше от желание и охкаше тихо, все едно бе отворила врата, на която пишеше „Рай“, а не „Теско“. Това, което хората изхвърляха, за нея би било пир.
Хана ядеше като за световно. Всяко количество храна пред себе си тя приемаше като предизвикателство, планина от храна, която да се покори, преглътне и изравни със земята. Веднъж Гейбриъл я завари да изстисква в гърлото си шише доматено пюре.
Понякога, за да я подразни, той подмяташе:
— Ако можеше да избираш от всички храни на света, какво би си хапнала?
— Сладолед — отвръщаше тя със странния си акцент. — Мм… и бургери. Свински крачета. Пайове. Заешко задушено. Мармалад. И… и… и…
Докато описваше любимата си храна с блеснал поглед, влажни устни и задъхана, Гейбриъл скицираше храната. Хана се смееше на картинките и се преструваше, че яде хартията. Веднъж момчето нарисува няколкото й гуши, като сложи на едната цип, от който се подаваше половин наденичка с малко горчица и майонеза на върха. Това я наскърби и разстрои.
Хана много обичаше Гейбриъл да я снима „в Лондон“, както казваше. Напоследък той правеше снимки с евтини фотоапарати за еднократна употреба, които използваше като тетрадки. Харесваше му да снима странни неща: улични ъгли, хора в гръб, стълбове на лампи, витрини на магазини. Изкарваше снимки полароид и рисуваше по тях с химикалка. Не си падаше по твърде подредените, твърде обмислените или изкуствени композиции. Приятелят на баща му увеличаваше някои от снимките на по-голям формат хартия и Гейбриъл драскаше и рисуваше върху тях.
Момчето беше забелязало, че щом вземеше фотоапарата, Хана ставаше бдителна, избърсваше пухкавата си уста, приглаждаше дрехата и оправяше яката си. Снимките, които той правеше, Хана изпращаше вкъщи на семейството си. След това тя се държеше много мило с него.
Мама знаеше, че Хана не е кой знае колко приятна компания. В началото Гейбриъл отказа да се връща вкъщи с нея. Не само защото вече бе голям да го взимат от училище. Не желаеше съучениците му да научават, че тя е неговата детегледачка. В някои училища средната класа, към която Гейбриъл почти принадлежеше, но не съвсем, беше преследвано малцинство и всеки, който имаше лошия късмет да произхожда от това малцинство, правеше усилия да прикрие този факт. Представителите на средната класа бяха обект на толкова силна ненавист, че дори пращаха децата си в свои собствени училища. За щастие в училището на Гейбриъл имаше няколко входа и той спокойно можеше да заобиколи Хана или просто да избяга. Но мама много се ядоса, задето синът й се излага, като кара Хана да го чака не пред училището, а на ъгъла. На път за вкъщи тя вървеше зад него.
— Мисля, че тази жена ни преследва — забелязваше някой от приятелите му.
— Една от кварталните луди — отвръщаше Гейбриъл. — Не й обръщай внимание.
Но Хана винаги му носеше чипс и нещо за пиене и щом се приближаха до къщата, а приятелите му тръгнеха в различни посоки, двамата с Хана се събираха и се връщаха заедно.
Като компенсация, а и за да се изфука с добрата си заплата, мама го заведе в „Шепърдс Буш Емпайър“ на концерт на „Ху“ — любимата й група. Познаваше някого от старото време, който бе свързан с групата, и сега се уредиха със страхотни места на първия ред на балкона.
— Надявам се да е шумно — рече мама на влизане.
Шумно беше. След концерта отидоха да вечерят, а ушите им още бяха заглъхнали. Сякаш беше много отдавна.
Сега Гейбриъл седеше на масата и пиеше чай.
— Аз ще го наглеждам, мамо — беше обещала Хана. — Не се притеснявай, като сокол ще наглеждам непослушното момче.
И тя го наглеждаше. А той гледаше как тя го наглежда. Хана имаше особен поглед, тъй като очите ѝ, вместо да се фокусират в една точка, както е нормално, бяха обърнати в различни посоки. Той се питаше дали Хана би могла да гледа едновременно две програми по телевизията по различни канали в двата края на стаята.
Тя със сигурност можеше да гледа телевизия и в същото време да хвърля по едно око на Гейбриъл, докато мушка варени сладки в тънката малка цепка под носа си. За да „усъвършенства английския си“, както тя се изразяваше, Хана непрекъснато гледаше австралийски сапунени опери и затова малкото английски изречения, които съставяше, изговаряше с бризбейнски акцент.
Дори Гейбриъл да не вършеше нищо нередно, едното й око го следеше. Майка му сигурно бе дала на Хана ненужно предубедени сведения за неприятностите и белите, които синът й е склонен да прави. Но според Хана да си дете означаваше по условие да си виновен за всичко и тези грешки — извършвани непрекъснато — трябваше да бъдат изправяни от възрастните, които никога не грешаха, защото каквото и да правеха, винаги представляваха закона. Хана бе живяла в комунистическа страна и може би затова изповядваше подобни идеи. Където и да ги беше попила, тя би предпочела Гейбриъл изобщо да не мърда; никога повече. Най-много обичаше момчето да не е при нея, а някъде другаде, и ако може да е заспал, но да не сънува.
Детегледачката обожаваше храната, но нейните манджи имаха вкус на мръсни парцали за чинии и на изрязани нокти, натопени в сос от урина и кръв. Гейбриъл мислеше да вземе чинията и да я разбие в стената. Пастата поне щеше да оформи красиво петно на жълтите тапети.
Неговата политика бе да се отнася ужасно с Хана с надеждата, че така ще я пропъди и майка му отново ще започне да се грижи за него. Но ако изцапаше нещо, Хана го караше да почисти. Нацупеше ли се, тя не забелязваше. Ако хленчеше, тя увеличаваше звука на телевизора.
Той отблъсна чинията си. Днес му се въртеше една идея.
— Хей! — подвикна Хана.
— Домашно по френски. _Vous comprendez?_ Ако се обади татко, ще ме извикаш, нали?
— Ако съм свободна.
— Свободна? — засмя се той. — Какво друго би могла да правиш?
— Гледай си носа — каза тя, потупвайки се по челото. — Баща ти няма да се обади. Заминал завинаги.
— Не, Хана. Ти не го познаваш. Не си го виждала.
— Няма да го видя.
— Внимавай какво говориш. Той е бил приятел на „Ролинг Стоунс“. Всъщност е свирил с Лестър Джоунс! Очите му стават големи и се тресе. Може да се върне и да те ухапе някъде, където няма да ти хареса.
— Ами!
Гейбриъл грабна училищната си чанта, взе още няколко неща от стаята си и отиде в спалнята на майка си.
Майка му винаги беше досадно взискателна по отношение на неговите домашни. Не искаше синът й да бъде слаб ученик от страх да не стане човек на изкуството. Дълги години бе живяла сред музиканти, певци, текстописци, дизайнери и продуценти и знаеше колко малко от тях притежават къщи в провинцията със звукозаписни студиа и развъдници за пъстърва. Повечето получаваха помощи за безработни, ходеха на курсове за преквалификация, миришеха на провал или умираха от разочарование. Не беше само липсата на талант, макар че повечето бяха чудовищно бездарни и излъчваха глупост като отрицателна харизма. Малцина притежаваха основната способност да организират и запазят уменията си. Когато беше в добро настроение, майка му подмяташе шеговито, че тя не иска да обезкуражава артистичните способности на Гейбриъл, а напълно да ги смачка и той да се захване с бизнес, да стане лекар или адвокат, та да й е опора „на стари години“.
За момент той застана до прозореца, чудейки се дали по улицата няма да мине някой познат. Затвори очи с надеждата, когато ги отвори, човекът да се появи. Беше вихрено: носеха се облаци, сякаш дърпани от невидими въжета; слънцето и луната се мъдреха заедно на небето и проблясваха. Като че ли времето показваше всичките си лица едновременно. Може би когато този странен период свършеше, нямаше да съществува климат, а огромна празнота.
Съзнанието му явно се бе превърнало в една от психеделичните плочи, които баща му пускаше, затваряйки очи и движейки ръце подобно хипнотизирани змии. Участваше в мистериозна обиколка, която не беше способен да спре.
Дръпна завесите и се покатери на леглото на майка си. За да се отвори повече място в стаята с висок таван, леглото беше на крака, до него водеше малка стълба, а под него бяха разположени маса и стол. В основата на леглото имаше метално чекмедже с ключалка, пълно с козметика с изтекла годност. На лавица до леглото бяха наредени малки и големи книги за изобразително изкуство, които Гейбриъл обичаше да разглежда. Майка му ги беше ползвала преди доста години в художествената академия. Книгите миришеха на мухъл, но това бе съблазнителен парфюм. В тях се разкриваха безброй светове. За разлика от филмите, те не се движеха. Можеше да се изгубиш в цветовете и формите.
Гейбриъл се чудеше как ли би разговарял с хората. Дружелюбният пощальон на Ван Гог, който без съмнение миришеше на цигари, имаше вид на човек, който можеше да ти предложи пространни съвети. Танцьорките на Дега — застанали в богато украсена стая, пред тях груб учител размахваше бастун — приличаха на момичета, които можеха да го заинтригуват. Една от чувствените розови танцьорки сякаш се протегна да поеме ръката му.
В стаята на майка си Гейбриъл беше донесъл скицника си и старата кутия за моливи с метални ъгли, която баща му му подари, преди да ги напусне. В кутията имаше чекмедженца за химикалки, улей за гумички и острилки, както и едно скрито отделение, в което засега нямаше нищо.
През последните няколко дни той правеше работни скици за късометражен филм. Двамата с баща му гледаха „Оливър!“ на режисьора Карол Рийд, един от любимите му мюзикъли, когато беше по-малък. Мошеникът бе първият пънк герой на момчето. На училищния концерт в края на годината версията на Гейбриъл на „Помисли за себе си“, изпълнена с разпрани фракове, цилиндри, кални обувки и очила с оранжеви стъкла, беше бурно аплодирана от наркоманите, педофилите, песимистите и алчните копелета, наречени родители. Гейбриъл си мислеше, че все още е възможно да се направи филм за онези места в Лондон, които повечето хора не познават.
Имаше идея да снима филм със заглавие „Денят на дилъра“. За един млад наркопласьор, използван от своя по-голям брат да разнася стоката, когото впоследствие хващат и вкарват в „изправителна институция“.
Гейбриъл събираше пари за 16-милиметрова камера, но това щеше да отнеме време. Трябваше да намери лампи и филмова апаратура. Не искаше да използва евтини видеоплейъри. Най-добрият му приятел Зак, самохвалко по рождение, който се изживяваше като актьор и певец и нямаше никакви съмнения, че ще успее, щеше да играе главната роля. Хлапетата в квартала щяха да бъдат статисти и да помагат с техниката. Гейбриъл бързаше да направи филма по-скоро, преди Зак да прехвърли подходящата възраст за ролята на хлапето.
Междувременно Гейбриъл виждаше филма в главата си, но се страхуваше, че ще забрави някои епизоди — започнеше ли да работи по филма, всеки ден го осеняваха нови идеи, често пъти спонтанно и обикновено на път за училище, където избледняваха като стенописи, изложени на слънце — и баща му го посъветва да ги нарисува. Заведе го да му купи работни скици — листове с редове от бели квадрати, подобни на филмови кадри, в които се скицира сцената. Под картинките Гейбриъл прилежно записваше диалога и убеди баща си да започне да композира музиката към филма.
Напоследък не бе направил почти нищо. Татко си замина и не че Гейбриъл изгуби концентрацията си — тя идваше и си отиваше както всичко останало; работата беше там, че амбицията му се разколебаваше. Интересът на баща му служеше като малък двигател. Защо човек мисли, че е в състояние да постигне нещо? Само защото някой вярва в него.
Дядото на Гейбриъл, татковият баща, беше бакалин и държеше магазин в предградията. Прекара живота си в обслужване на другите, за които имаше високо мнение. Всеки, прекрачил прага на магазина му, беше по-добър от него. Дядо му беше сдържан човек и принадлежеше към поколение, което смяташе, че децата се разглезват, ако си мил с тях, и в никакъв случай не бива да ги хвалиш. Толкова убеден беше в това, че изобщо не се интересуваше от сина си. Усещането, че е „незначителен“ винаги бе пречило на татко. Той не искаше синът му да се чувства по същия начин.
Гейбриъл си спомняше как баща му се качва в пикапа и заминава Бог знае къде. Тази сцена се повтаряше отново и отново в съзнанието му подобно песен, която не ти излиза от ума. Сещаше се как майка му плаче в стаята си, в спалнята на родителите му, сега опразнена от татковите китари, там-тами и другите музикални инструменти.
Спомняше си също и това как преди няколко месеца баща му дойде да го потърси, след като Гейбриъл бе започнал да се мотае по апартаментите в квартала.
Майка му усилено работеше в стаята си, а татко най-после бе успял да си намери работа в един бар в Осло — свиреше песни от шейсетте, седнал на висок стол, заобиколен от блондинки, припяващи „Бунтар, бунтар, звезда си ти…“.
След училище Гейбриъл се срещаше с по-големи и по-отворени от него тийнейджъри, които бяха завзели един апартамент, известен като „бърлогата“, в някакъв блок наблизо. Мястото беше пълно с откраднати боклуци като черно-бели телевизори, които местните обирджии не можеха да пласират в кварталните кръчми.
Хлапетата гледаха сателитна телевизия заедно с Булзай, вълчака албинос, и шепнешком действаха, съвсем спокойно и делово, впрягайки усилия в най-бленуваната алхимия, позната на човечеството: как да изкарваш пари, без да работиш. Не беше особено трудно. Куп единайсетгодишни малчугани с палта „Томи Хилфигър“ върху униформите цъфваха след училище, за да пазаруват хашиш. Търсенето беше толкова голямо, че едно от по-големите момчета бе отворило щанд в кухнята, известен като „бюфета“, откъдето подаваше блокчета хеш, подобни на парчета стар шоколад.
Отбиваха се и няколко клошари — хлапета от махалата, а също и деца, които се довличаха от север и спяха по детски домове и общежития. Те не само че бяха по-опитни от Гейбриъл, но живееха в сурови, жестоки условия. Ужасни неща се бяха случили на тези беззащитни деца и той си мислеше, че по някакъв начин ще продължат да им се случват.
Въпреки че беше най-обикновено момче или тъкмо заради това, пращаха Гейбриъл по апартаменти, квартири и улични ъгли да разнася пакетчета, които той криеше в долните си гащи и в обувките. Понеже беше „дребосък“, невръстен и бял, и познаваше преките пътеки и скривалищата в квартала, съществуваше по-малка вероятност да го спипа полицията или по-лошо — други бандити. При тези обиколки Гейбриъл понякога тикаше количките на местните млади майки. По-късно му обясниха, че бебешките пелени са натъпкани с торбички ободряващ прах.
За разлика от останалите момчета на неговата възраст, той никога не бе имал постоянна приятелка. Но в бърлогата имаше сексстая. Две-три момичета много се развеселиха от това, че е девствен, и в знак на доброжелателство го метнаха на мърлявия матрак, и Гейбриъл направи сефтето с тях, а докато траеше краткият абсурден ритуал, те се редуваха да държат едно врещящо бебе.
— Тази случка ще я помниш винаги, малкия — беше казало едно от момичетата.
— Да, определено — бе отвърнал той.
Когато баща му се върна от Норвегия и не успя да го намери, се обади на Зак, а също и на други негови приятели от училище. Никой не беше виждал момчето. Разпитвайки навсякъде за сина си, татко обиколи няколко тайни кръчми, където звучеше реге от шейсетте и се играеха карти — по масите бяха натрупани купчини пари, усещаше се застрашително вълнение. Провери и в обществените клубове, в които звучеше „Рок за влюбени“, както и в билярдните, пълни с мошеници, обкичени с ланци и издокарани с маркови дрехи.
Гейбриъл си спомняше как татко влезе в мръсната бърлога и се приближи да го вдигне от пода, опитвайки се да го вдигне на рамо, сякаш беше дете.
— Мога и сам — бе казал синът му. — Пак ще си сецнеш кръста.
Татко носеше китара и едно от по-големите момчета си помисли, че е уличен музикант, който си търси дозата или място за спане. Гейбриъл изхихика вътрешно при мисълта колко неприятно щеше да му стане на татко, ако знаеше това.
Момчето бе впечатлено от смелостта на баща си, който знаеше, че хлапетата презират властта и носят ножове, че и по-лошо. Но когато те си допряха юмруците с баща му и седнаха да поговорят, Гейбриъл видя, че татко може да се разбере с тях човешки.
Изведе го навън и му каза никога повече да не стъпва там, като добави, че е твърде малък за такова запуснато и зловредно място, но след това се смути от изречената забрана. Татко бе осъзнал, че синът му има нужда от друга среда и желае да заживее отделно от родителите си. Гейбриъл трябваше да знае за такива места като бърлогата, рече татко, но според него в този момент синът му още не бе в състояние да се предпази от лоши влияния. Някои хора бяха принудени да водят саморазрушителен начин на живот, но той можеше да доведе до пристрастяване и тогава спасение нямаше.
Татко се беше притекъл на помощ в точния момент: на вратата на бърлогата сложиха решетка и по-големи, по-опасни злодеи започнаха да използват мястото като скривалище. Няколко седмици по-късно Гейбриъл чу в училище, че бърлогата е била обискирана, полицията заповядала на всички да легнат на земята. Полицаите измъкнали навън някои от децата, удряли ги силно в стомаха и ги откарали. Налице бяха множество престъпления, в които можеха да ги обвинят.
След този инцидент Гейбриъл повечето време си стоеше вкъщи и провиненията му, макар и ужасни, бяха най-често плод на въображението му. За щастие те не бяха едно и две, тъй като майка му, почиствайки стаята си, по невнимание му бе направила голям подарък. Беше подпряла на стената в края на леглото му едно огледало в позлатена рамка.
Взирайки се в него един дъждовен ден след училище, той се бе влюбил. Цял живот щеше да изпада в несвяст по този начин! Гейбриъл разбра защо възрастните шепнат и какво крият. Имаше тайна. Светът беше само фасада. Същността се намираше отвъд, отзад и отдолу — скришна фабрика за сънища и истории, изпълнени със странен живот.
Захвана се за работа.
В света с огледални стени, слушайки музиката на Лестър Джоунс, Гейбриъл обичаше да съзерцава себе си как пуши, с шантава шапка и екзотична жилетка, сякаш беше филмов герой. Нагласяше огледалото под определен ъгъл и се преструваше на някой друг, на коя да е жена, която искаше да бъде или да има, особено ако си беше лакирал ноктите на краката в някой нежен цвят и си бе сложил пръстените, герданите и обувките на майка си. Предпочиташе онези с каишките и токчетата, кръстообразни като кинжал или кораб. Сандалите с ниски ходила изобщо не му допадаха. Навярно с тях се свикваше постепенно. За негово съжаление майка му вече не носеше боти.
Когато беше в настроение „за обувки“, различните персонажи, които обединяваше, разиграваха бурни сцени, докато той влетяваше и бързо се отдръпваше от окото на огледалото, цяла театрална трупа в едно тяло. Ако се държеше перверзно, подобно на всички деца, в същото време Гейбриъл беше и филмов режисьор, и сценарист.
Днес обаче не беше в настроение „за обувки“. Сутринта бе метнал чаршаф върху огледалото. Рисуваше му се. Предишната вечер бе гледал телевизия и една мисъл се загнезди в ума му. Доколкото си спомняше, беше нещо от сорта: изкуството е това, което правиш, когато другите излязат от стаята.
Оставен в стаята на майка си, Гейбриъл разлистваше албумите с художниците и изведнъж нещо привлече вниманието му.
Улови се, че разглежда една картина, изобразяваща чифт обувки — изкривени, скъсани, стари работни обувки. Приискаше ли му се да рисува, той често прерисуваше нещо за загрявка. Реши да използва въглен. Започна да скицира и обувките бързо се появиха на листа, контурите им като че ли сами се оформяха, също както правеха краката му, когато тича — без да ги убеждава.
След няколко минути подуши необичайна миризма. Приближи се до вратата да провери дали Хана ни стои пред стаята, понеже около нея се струпваха най-различни аромати, също като скитници край уличен ъгъл. Чуваше я как ходи напред-назад в кухнята на приземния етаж. Може би си боядисваше косата, правеше го веднъж на две седмици, слагаше найлонова торбичка на главата си, която не можеше да спре струйките тъмна боя и те се стичаха по лицето ѝ, докато жената не заприличаше на коледен пудинг.
Не, миризмата не идваше от нея.
Обърна се и видя, че насред стаята се мъдрят обувките, които копираше от албума.
Обиколи ги, а после се приближи и клекна. Миришеха на тор, кал, на провинция и трева.
Вдигна ги, опипа ги, изу своите обувки и ги изпробва на краката си, затътри се няколко крачки и се строполи. Не можеше да спре да се смее от изненада и смайване. Когато му омръзна това, Гейбриъл взе скицника. В средата на листа зееше дупка във формата на обувка. Щом обърна листа, обувките бяха всмукани обратно върху листа и всичко си дойде по местата.
Или напротив?
Той се озърна боязливо. Тайнствен страх се беше промъкнал с шумолене в стаята, също като призрак. Пурпурната топка на дръжката на гардероба наподобяваше едното око на Хана. Може би то се беше отделило от лицето й и долетяло тук, за да шпионира. Окото му напомняше за една картина на Марк Шагал, на която бе нарисувано нещо като плевня с едно огромно всевиждащо кафяво око на покрива. Когато Гейбриъл отвърна на облещения поглед, окото пак се превърна в матова грапава повърхност.
Беше смутен, но възбуден от това, което направи. Не приличаше на опасно умение. Но не беше редно да се набъркваш в магии, нали? Гейбриъл не знаеше. Кой ли знаеше? Родителите и учителите служеха за това да им се доверяваш или най-малкото да спориш с тях. Ако спрат да изпълняват функцията си или като баща му се съсипят от съмнение, кой щеше да определя правилата? Някой беше ли наясно какво се случва?
Както винаги в такъв момент Гейбриъл направи следното: консултира се със своя брат близнак Арчи, без съмнение другата му половина.
Ако съдбата не беше отнела единия близнак, днес в тази стая щяха да седят две еднакви момчета, второто родено няколко мига след първото, вкопчено в петата на братчето си. Гейбриъл щеше да гледа и да говори на себе си и не на себе си, лице в лице със собствените си черти, носени от някой друг.
Вместо това мъртвият брат, живеещ вътре в живата половина, се беше превърнал в магическо и по-проницателно момче — покровител или личен дух на Гейбриъл.
Татко все още разказваше колко горд се е чувствал, когато е тикал двойната количка с двамата си синове по един хълм на път към парка, а вятърът е духал в лицето му. Където и да ги заведеше, те привличаха тълпи и коментари. „Двама на цената на един“, ще каже той, отстъпвайки назад, та хората да погледат неговите момчета, да си поговорят с тях и да ги погъделичкат. „Двойна беля“, ще допълни нежно.
После на две години и половина едното почина от менингит. Чудо беше, рекоха докторите, че другото оцеля.
Можеха ли Гейбриъл и родителите му да преодолеят някога загубата? Дълго време той беше като принц, хвърлен в затвора. Живееше с една загадъчна жена, дала живот на две деца и изгубила едното. Тя можеше да бъде и безразлична, и емоционална. Така и не се научи да предизвиква промяна на едното й състояние в другото, правеше го единствено във въображението си, с него можеше да постигне всичко, освен да общува с хората. Това според него беше най-трудното изкуство.
Гейбриъл бе на четири, когато за малко не се удави в морето, баща му се втурна и го спаси. Тогава мама почти се удави в скръб и ужас. След това тя стана твърде предпазлива с Гейбриъл, като не му позволяваше да живее от страх да не умре. Безпокойството е двигателят, който поддържа хората живи. Слава Богу, съпругът й проявяваше склонност към неблагоразумие и вятърничавост, която помагаше на всички да не се задушат, но мама бе навлязла в някаква зона на страха и не беше по силите й да излезе от нея.
Гейбриъл помнеше Арчи само от многобройните общи снимки на близнаците, окачени в коридора, в спалнята на родителите им и в хола. Никой не докосваше, нито преместваше или говореше за тези скъпоценни фотографии в рамки, но те винаги смущаваха Гейбриъл поради една важна причина. Неговите родители не бяха сигурни кой кой е. Мама твърдеше, че когато Арчи бил жив, само и единствено те можели да ги различават. Но наскоро татко си призна, че веднъж дал на единия два пъти някакво лекарство и че понякога слагали единия в креватчето на другия и обратното, и разбирали за грешката чак на сутринта.
Това караше Гейбриъл да се пита дали постоянно са ги обърквали. Може би той беше Арчи, а Гейбриъл бе умрял. Така или иначе, той живееше с мисълта за отсъствието на брат си и когато видеше близнаци, идеше му да се затича и да каже на тях или на майка им, че и той има брат близнак… само дето е сянка.
— Арчи ще се върне ли? — често питаше той мама, откакто навърши шест. Както винаги в деня на смъртта му бяха ходили на гроба му. На рождения ден на Гейбриъл — на техния рожден ден — също бяха тъжни.
— Не — отвръщаше рязко мама. — Никога няма да се върне.
— Дали ни чува, че си говорим за него?
— Не.
— А може ли да мисли?
— Не.
— А да вижда?
— Не.
— Дори черното?
— Не. Нищо не вижда. Нищо никога няма да види.
— Едновременно в рая и под земята ли е?
— Вероятно. Гейбриъл…
— С приятелите си?
— Гейбриъл, където и да ходим, ние го носим със себе си, той е в умовете ни, но брат ти ще бъде мъртъв завинаги, за вечни времена.
Майка му замлъкваше, свиваше ръце в юмруци и ги отпускаше, все едно се опитваше да задържи вода в дланите си.
Ако Арчи беше в ума му, Гейбриъл имаше с кого да си приказва. Двамата заедно можеха да заговорничат срещу родителите си. Ако Гейбриъл не шаваше и слушаше внимателно, можеше да чуе своя брат близнак, тъй като Арчи се грижеше за брат си, беше разумен и винаги знаеше какво да направи. Понякога Гейбриъл се чувстваше незначителен и извикваше в съзнанието си Арчи, запявайки „Ние двамата“ на „Бийтълс“.
Сега се умълча, за да долови гласа на брат си, който шепнеше в тялото му.
Арчи му казваше да не се страхува. Да продължи да рисува. Ако обектите оживяват, това не се дължи на черна магия, а просто на необичайна дарба, която би могла да се използва. Когато Гейбриъл се колебаеше, Арчи му казваше, че нещата могат да се променят, но той трябва да продължи и да види какво ще стане.
Но първо Гейбриъл щеше да провери дали бе възможно да повтори странното упражнение.
На следващата страница в албума имаше картина на жълт стол. Не бе склонен да приеме, че тези картини, подходящи само за пощенски картички, му харесват. Падаше си по по-зловещите образи: тоалетни, кръв и прободени очни ябълки със заглавие „Пулсация на разреза“ например. Красивите рисунки, които толкова са шокирали хората в миналото, бяха изгубили въздействието си. Но тази картина му пращаше някакви сигнали.
Беше полезно, както промърмори Арчи. Нямаше смисъл да се превземаш. Баща им, който притежаваше голямо любопитство, но почти никакъв вкус, освен за музика, вероятно би го одобрил. Последния път, когато се обади, татко съобщи, че си е намерил къде да живее. Беше наел стая в една голяма къща недалеч от тях.
— Малко е гола и студена — беше рекъл. — Но има легло и…
— И?
— Гардероб.
Имаше нужда от няколко ярки картини.
— Какво каза? Какво каза? — попита майка му, която случайно бе подслушала разговора, без съмнение навеждайки се и долепяйки ухо до вратата.
— Тати си е намерил стая.
— Каква стая?
— Гола и студена.
— О, боже — беше се изкискала мама. — Много ли е студена? Ама той мрази студа.
— Няма на какво да седне.
Представи си как баща му стои прав и чете, яде и гледа телевизия или от време на време се обляга на стената, за да си почине.
Гейбриъл започна да рисува стола и почувства, че му вдъхва живот. Работеше бързо. Все едно пееш песен — захванеш ли песента, не е нужно да мислиш за нея. След като го нарисува и оцвети, затвори очи и после ги отвори.
И ето го.
Момчето прокара ръка по ръбовете и извивките му. Чудейки се дали няма да рухне, предпазливо седна. Беше стабилен и удобен. Гейбриъл стъпи върху него и малко потанцува. Пое тежестта му. На този стол човек можеше да си разположи задника и да се върти насам-натам.
Когато отново взе скицника в ръка и обърна листа, истинският стол изчезна, но остана рисунката.
Колкото повече размишляваше какво бе направил, толкова по-обезпокоително го намираше. Намигащите нарциси се бяха опитали да общуват с него. Мъртви братя говореха вътре в него. Земята със сигурност се бе наклонила и трепереше на оста си. Кой ли щеше да я изправи, преди да се сурне към вечността?
За да провери дали всичко друго си беше както го е оставил, слезе в хола на приземния етаж и завари Хана да гледа телевизия, разногледите й очи току проблясваха в смрачаващата се стая.
— Хана.
Тя се огледа изненадано.
— Ух!
— Какво? — каза той, почти благодарен, че чува гласа на друго човешко същество.
— Бух!
— Правилно, ще се бухна във ваната.
Тя му приготви ваната.
И сам можеше да го направи, но му харесваше тя да се чувства способна. И наистина, бедната женица бе само съвестта на майка му. Понякога се питаше дали мнението му за Хана е по-ниско, отколкото нейното за него.
Тя го наблюдаваше.
— Тези дрехи — на мен дай.
— Какво ще правиш с тях?
— Пера.
— Хана…
— Не, твоя мама казва — три дни твърде дълго без пране на дрехи. Всеки ден ти сменяш дрехи — тя наредила.
— Знаеш, че ми трябват няколко дни, за да се почувствам удобно в каквото и да било. Уморявам се да мисля за чисти дрехи. А и в момента нямам гадже.
— Тук!
Той наметна един халат и й подаде дрехите си.
— Въпреки всичко, както казва татко, не обличай нищо, което се е втвърдило. Той е забавен, Хана.
— Дали?
— Трябва да го чуеш. Ще разбереш, когато някой ден се запознаете.
— Твоя мама говори той е глупак.
— Какво? Глупаво е да го казва.
Мръщейки се, Хана донесе чисти хавлиени кърпи.
Той заключи вратата, изкъпа се набързо и отиде в стаята си, за да продължи с „домашните“. След като Хана го провери и се върна в хола да гледа телевизия, Гейбриъл се шмугна в стаята на майка си. Вдигна албумите от пода, погледна и помисли, боеше се, че ще заплаче.
Нямаше ни най-малка представа кога щеше да си дойде майка му. Беше се отказал да очаква шумоленето на дрехите ѝ, следата от парфюма ѝ, полюшването, падането и гъделичкането на косата ѝ, и ръцете ѝ, които го обгръщаха и го придърпваха към нея. Самюъл Бекет, чиято пиеса беше гледал в училище, изпълнена от трупата на местния театрален колеж, говореше за това: чакането е трудна, изтощителна работа, може би най-лошото наказание, превръщащо хората едновременно в жертви и палачи в съзнанието им.
Откакто татко напусна, а мама си намери работа, тя се бе променила в различни отношения. Като начало се сдоби с нов гардероб.
Късно нощем, когато влизаше да го целуне, носеше голямо палто с кожена яка, бижута и обувки с високи токчета. Придружаваше я симфония от нови аромати: нощният въздух от непознати части на града — той си мислеше, че от нея понякога лъха на Ийст Енд, както и на афтършейв, алкохол и марихуана. Дори късно вечер водеше мъже, които синът й не бе виждал вкъщи преди. Пускаха високо музика, изпразваха бутилки, танцуваха. Сутрин мама забравяше кой е и го наричаше „захарче“.
Сега отново беше в спалнята и лежеше в тъмното. Чу вратата леко да се отваря. Обзе го страх. Днес беше твърде особен ден.
— Гейбриъл… — промълви Хана. — На този свят ли си?
— Засега да.
— Нещо да кажа.
— Мама ще закъснее повече ли?
— Твоя тата обадил се.
— Татко? Той ли беше?
— Да.
— Не искаше ли да говори с мен?
— Предлага съобщение да каже, че ще те вземе утре.
— Ще дойде у нас?
— Води те в него стая.
— Вечерта в квартирата му? Да не би мама да е разрешила?
— Да.
— Спомена ли какво му се е случило? Добре ли е?
— Не. Без повече запитване. Опаковай фланелка и долни гащи.
За първи път щеше да остане при баща си. Отдавна чакаше това.
— Приятен сън — каза Хана. — Мир за мен. Утре.
— Пръждосвай се.
— Какво?
— Английски израз — пръждосвай се в сладки сънища.
— Разбирам. Благодаря. Пръждосай се и ти и Бог благослови твой свеж задник цяла нощ.
— И твоя свеж задник, Хана.

 

Глава втора

 

На другия ден след училище Гейбриъл чакаше до прозореца в хола, а зад него стоеше Хана. Затвори очи, а когато ги отвори, баща му беше на портата.
— Ето го! — извика Гейбриъл. — Ето го! — обърна се към Хана. — Виждаш ли, наистина дойде.
— Без шум — каза Хана, като гледаше татко внимателно.
Макар да знаеше, че мама е на работа, татко не влезе в къщата, а застана на стъпалата с гръб към вратата, потропвайки с крака, а в това време Гейбриъл сложи в раницата си нещата за рисуване и албумите.
Татко беше небръснат, носеше тъмни очила и бе прихлупил вълнената си шапка над очите. Момчето си спомни как мама го предупреждаваше:
— Бъди внимателен. Хората ще те помислят за крадец. Ще те запишат в регистъра на полицията и това ще ти е единственият запис!
— Ей сега ще ти открадна дупето! — беше отговорил той, сграбчвайки я.
В добрите дни той се държеше любвеобилно, като все докосваше, целуваше и прегръщаше.
Под шапката си татко оплешивяваше. Косата, която не бе окапала, прибираше назад с ластиче, намерено на улицата. Останалото бяха разпилени и къдрави косми. Носеше скъсани дънки — „за проветрение“, както казваше — и кецове, които му даваха „лекота и издигане“. Когато се обличаше официално, просто вадеше чифт нови обувки от еднаквите кутии в мазето.
— Хайде да вървим — подкани го татко, отвеждайки го бързо от къщата.
Хана стоеше до прозореца и мънкаше: „Пръждосай се!“
— Цял ден съм въодушевен — каза Гейбриъл. — Две къщи вместо една. Вече ще съм като другите деца.
Той мислеше за децата, на които един от родителите се е изнесъл и се чувства толкова виновен, че постоянно им угажда и ги отрупва с подаръци.
— Не е къща, а апартамент — обясни Рекс.
За изненада на момчето, те не отидоха направо в квартирата на татко, а в галерия „Ви & Ей“ в южен Кенсингтън, минавайки покрай старите делви и гърнетата в трепетно безмълвие, което татко наричаше „медитативно“.
Гейбриъл беше свикнал баща му да го води да види най-новите творби — най-странните неща — на младите художници, които работеха по разни дупки, тавани и изоставени гаражи. Той бе разглеждал глави, направени от кръв, коса и стара кожа, а също и разрязани животни, причудливи снимки на части от тялото. Единственото платно, което видя, беше палатката на Трейси Емин. Гейбриъл бе разбрал, че всичко може да бъде изкуство. Баща му изобщо не се срамуваше да почука на вратата на някой млад художник, на когото се възхищаваше, и да влезе, за да си побъбрят, тъй като знаеше, че художниците умират да говорят за произведенията си. Днес обаче той не изпитваше „любопитство“.
Гейбриъл беше започнал да се занимава сериозно с рисуване преди две години, когато баща му работеше от дъжд на вятър и повечето време си стоеше вкъщи. В семейството никой не се занимаваше с изкуство, но Гейбриъл се насочи към рисуването и правенето на филми може би защото татко никога не бе мислил да се захване с това.
За разлика от повечето музиканти, татко умееше да чете нотите и владееше твърде добре няколко инструмента. Къщата беше пълна с китари. Преди той имаше и саксофон, пиано и комплект барабани. Веднъж в един гараж наблизо беше започнал да си майстори и клавесин.
От четиринайсетгодишна възраст татко свиреше в доста дългокоси, късокоси, а сега предимно плешиви банди. Изпълняваше какви ли не стилове, но пееше само в един стил. Майката на Гейбриъл го наричаше „Джони, който скоро ще се прочуе“. Татко беше достатъчно умен, за да осъзнае, че на неговата възраст или си постигнал успех, забогатял си и те преследват разни адвокати, почитатели и журналисти, както стана с някои от бившите му приятели, или си захванал да правиш нещо друго. „Нещо друго“, разбира се, беше признание на провала, „нещо друго“ беше краят.
По-лошо от това според мама бе да играеш всеки ден билярд в кръчмата с други „старомодни типове с дълги коси и мръсни дънки“ и да заявяваш, че днешната бибипкаща музика не може да стъпи и на малкия пръст на Джими и Ерик. Тази компания от минали величия, която едва съумяваше да води „свързан диалог“, както веднъж отбеляза саркастично Гейбриъл, излизаше от кръчмата само за да посещава сбирките на анонимните алкохолици. Мама, която си спомняше как беше в центъра на рок сцената, не пускаше тия безделници вкъщи. Вечер татко ходеше по домовете на своите другари, за да пие, да импровизира музика и да пуши трева.
Любовта му към музиката никога не бе секвала. Само дето не му плащаха за нея.
Той продължаваше да свири с приятелите си по кръчми, купони и сватби, където никой не ги слушаше, а хора на средна възраст танцуваха, без да движат телата си. Неотдавна ги бяха поканили да свирят в един хотел, докато гостите вечерят. Мястото беше снобско, но поръчаха музика от седемдесетте. Гейбриъл също отиде с тях, за да им помогне да се подготвят, понеже повечето членове на бандата бяха в толкова лоша форма, че едва вдигаха инструментите си.
Бандата на татко свиреше парчета, които милиони фенове обожаваха по времето, когато той беше в групата на Лестър Джоунс, но гостите един по един се изнизаха от ресторанта като бежанци, носейки в ръце чиниите си, а някои все още дъвчейки, докато накрая остана само един червендалест старец, който танцуваше пред групарите. Танцуваше и в един момент се строполи в ръцете на някакъв доктор наблизо.
Понякога татко се потискаше или се изяждаше от завист заради тийнейджърите, не много по-възрастни от Гейбриъл, които изгряваха за кратко по телевизиите, влизаха в чартовете и блясваха в списание „Хелоу!“, а после, ако имаха късмет, изчезваха с добра пачка пари.
От ранна възраст Гейбриъл свиреше на китара и пиано и няколко седмици беше участвал в един училищен състав, който изпълняваше инди-рок. Не умееше да композира песни и не се разви като музикант. Измъченото изражение на татковото лице — татко не понасяше синът му да свири лошо — увеличаваше шансовете за убийство и правеше ученето невъзможно. По-лесно за Гейбриъл беше да не свири, а и бездруго баща му мразеше някой да му пипа инструментите. Гледаше сина си само защото се притесняваше той да не изпусне най-хубавата му китара. Когато за всеобщо облекчение Гейбриъл се отказа от музиката, започна да чувства липсата на нещо голямо и интригуващо.
Един ден майка му го заведе на изложба на стари и нови картини в Британския музей. След това му купи моливи и скицник. Също като баща си Гейбриъл скоро се сдоби със свои „свещени“ предмети, закупени почти без пари от многобройните магазини за втора употреба в квартала: четки за рисуване, моливи, видеокасети, стари фотоапарати „Кодак“. Започна да ги носи в раницата си навсякъде, където ходеше. Ако поставеше, да речем, молив или фотоапарат между себе си и света, разстоянието или пространството провокираше развитието на добри идеи. Той и баща му работеха успоредно, но не се съревноваваха.
Когато времето беше хубаво и татко изпитваше „любопитство“, двамата караха колелета покрай реката. Татко отказваше да напуска Лондон. За него останалата част от страната представляваше пустош, населена със селяни и тъпаци, тънещи в мръсотия и мизерия. Приятно беше, че пътеката минава през доста уединени места и човек се чувства сякаш е в провинцията, а се намира само на няколко мили от глъчката и шумотевицата на града.
Привечер, преди да иде в кръчмата, татко се упражняваше на инструментите, на бас-китарата, на акустичната китара, на електрическата китара, на мандолината, дори на старото си банджо. Казваше, че го гледат укорително и копнеят някой да посвири на тях. Отделяше време на всички.
Татко свиреше, седнал на пода по турски, тананикаше и надигаше бирата, хванал между изцапаните си пръсти ръчно свита цигара, твърдите върхове на пръстите на дясната му ръка — вдясно бе закрепил нотите — пробягваха по прагчетата, а през това време Гейбриъл също работеше. Рисуваше лицето и ръцете на баща си, рисуваше китарите и лицата на училищните си приятели, експериментираше с цветни моливи, с писалка и мастило, с боички — той и татко му заедно, и двамата погълнати от някакво занимание.
В новото му жилище пристигнаха по мръкнало. На момчето му се стори, че баща му иска да идат там колкото се може по-късно. Къщата беше огромна и почти порутена, разделена на дузина малки стаи.
— Великолепна стара сграда с куп оригинални решения — отбеляза татко. — Струва милиони. Моята стая е в надстройката най-горе.
Гейбриъл извади от раницата си фотоапарат.
— Татко, застани там до оная рушаща се колона.
— По-късно. Зарежи сега.
— Тати…
— Зарежи тая работа, ти казах. Сигурно ще забележиш… че тук се навъртат разни странни птици. Много неща можеш да научиш от тях. Малко като в шейсетте е.
— Супер.
— Да.
Баща му говореше за шейсетте години почтително, както другите говореха за „войната“ — време на велики дела и неповторимо въодушевление. Навсякъде всички прозорци бяха отворени и в един „сублимен момент“ бе прозвучал за пръв път „Сарджънт Пепър“ — любимият албум на Господ. Татко често започваше някое изречение с „Един ден през шейсетте…“. Например: „Един ден през шейсетте, когато играех на бесеница с Кийт Ричардс — той беше доста силен противник и обичаше думата „смешен“.
На Гейбриъл му се въртеше идеята да направи филм за татко със заглавие „Един ден през шейсетте“. Предполагаше, че по онова време баща му всъщност е бил твърде млад и е преживял по-малко, отколкото обичаше да изтъква. Но на татковците не им се нрави, когато се съмняват в думите им. Дойде ли реч за тях, изгубват чувството си за хумор.
— Сега си поеми дълбоко въздух — каза Рекс във фоайето. — Наведи глава. С удоволствие ти съобщавам, че няма асансьор. Чудесна възможност за благотворни физически упражнения.
Гейбриъл ходеше с приведена глава и не можеше да не забележи, че избледнелият килим на стълбището е прокъсан и изцапан. Щом вдигна очи, видя, че на всяка стълбищна площадка има тоалетни и подгизнали бани. Пред стаите брадати мъже в роби, тюрбани и фесове като че приказваха отзад напред, използвайки мистериозни езици.
Татко вървеше тромаво след Гейбриъл, като спираше да си почива на всеки завой. Накуцваше, „рана от войната“, която получил — обясняваше понякога на непознати — по време на „революционната борба, чиято цел беше да превърне този свят в по-добро място и навсякъде да се предлага безплатна храна и марихуана“. Всъщност тази „рана“ имаше далеч по-позорна, макар и за някои по-забавна история.
Когато най-после се изкачиха до горе, а татко спря, за да си поеме дъх, и се облегна на влажната лющеща се стена, която остави бяла следа по палтото му, Гейбриъл взе ключовете му и ги пъхна в ключалката. Но ключалката заяждаше, а вратата беше отворена. Протегна нагоре ръка и натисна ключа за лампата.
— Малко уютно стайче — дъхът на татко сякаш стържеше в гърлото му. — Много си е добре, нали? Какво ще кажеш?
Гейбриъл се огледа.
Баща му не беше нечистоплътен, но беше от хората, които ще почистят стаята през юли, а през декември с изненада ще установят, че мръсотията се е върнала. Не че някой можеше да направи нещо повече с тази стая.
Вятърът блъскаше по трополящия прозорец като животно, което се мъчи да се намъкне вътре. Умивалникът в ъгъла беше поръсен с пепел от цигари. Имаше единично легло, покрито с пухен юрган и одеяло.
Гейбриъл не спираше да се пита какво би рекъл Арчи.
— Оригинални решения, а? Какво има в другата стая?
— Каква друга стая? — възкликна учудено Рекс. — Англичаните непрекъснато говорят за имоти. Цената на къщата им е равна на цената на живота им. Биха изтъргували душата си за едно канапе. Виждал ли си ме някога да се привързвам към имущество? Питам те, Гейбриъл, колко стаи му трябват на човек?
— Ами, една, в която да седи, и една, в която…
— Не ми се прави на специалист. Това е най-доброто, което можех да си позволя… с моите пари.
— Твоите приятели идваха ли вече?
— Не. Нито един. Не бих могъл да ги поканя на вечеря. Макар че вече пиша писма. Като по-млад не си представях, че ще стигна дотук. Не че съм толкова глупав. Дори не мога да си обясня как стават тия неща.
— Всичко е наред, татко.
— Много е смущаващо внезапно да усетиш, че животът ти вече свършва, че е твърде късно за всички хубави неща, които си си представял, че ще ти се случат.
— Татко, не е късно.
— Късно е. Опитвам се да приема раздялата като ново начало, но тази стая все ме кара да си мисля, че вече съм бил тук.
— Дежа вю или прераждане? — попита Гейбриъл. — Да не си започнал да вярваш в странни…
— Какво? Не, стига. Като бях дете, така изглеждаха всички места, преди светът леко да се отклони в друга посока…
— През шейсетте?
— Да.
— Супер.
Дрехите на баща му вероятно бяха в гардероба. Колкото до музиката, той си беше донесъл няколко касети и само една акустична китара, а останалите инструменти оставил у един приятел от страх да не му ги откраднат от стаята.
— И какво правиш тук?
— Каквото човек прави навсякъде. Ти ме знаеш — допее ми се, пея си. А сега трябва да те нахраня, че иначе майка ти ще ме обвини… в безобразие. Неспокойна ли беше, че те пуска да дойдеш при мен?
Гейбриъл предпочете да не споделя какво беше казала мама предишната вечер, когато го събуди, за да поговорят за следващия ден. Татко не бил „дисциплинирал“ достатъчно сина си. Гейбриъл бил слаб ученик заради лошия пример на баща си. Мама наела Хана, за да подобри „дисциплината“. Покажел ли процесът признаци на влошаване, мама щяла да предприеме допълнителни „мерки“. А ако татко почнел да пие, докато Гейбриъл му е на гости, „обади ми се“, заръча тя, „и ще те прибера вкъщи. Ако той те потиска или в стаята е прекалено мизерно, звънни ми и веднага идвам.“
— Не беше неспокойна. Мисля, че сега има други планове.
— Какви?
— Не съм много сигурен. Просто нещо друго.
— Добре, тъкмо това ми се ще да направим сега. Да хапнем.
На единичния газов котлон Гейбриъл беше забелязал отворена консерва равиоли с лъжица в нея, почерняла на дъното и вероятно все още топла.
— Чакай — каза Гейбриъл.
Извади от раницата си няколко кабарчета и закачи рисунката с жълтия стол над леглото на баща си.
Съжаляваше, че е копие на друга рисунка. Искаше му се да беше нарисувал нещо свое. Щеше да нарисува нещо свое.
Междувременно жълтият стол вършеше работа.
Това му напомни, че имаше намерение да поговори с татко за „халюцинациите“ и за другите странни сцени и кошмари, разиграващи се в театъра на съзнанието му. Сега видя, че баща му и без това е достатъчно угрижен.
След като закачи рисунката, забеляза, че очите на татко са влажни като стената.
— Вълшебство — продума Рекс. — Ако имам още няколко такива картини, ще се гъделичкам под брадичката, вместо да се опитвам да си прережа гърлото. Ти ми помагаш, ангелче. Надявам се, че каквото и да стане, аз ще ти отвърна със същото. Мисля, че трябва да намерим някой ресторант.
— Супер.
— Стига с това „супер“!
В пицарията Рекс не хапна нищо, изпи една бира и гледаше Гейбриъл, като го разпитваше за училище и за приятелите му. Малкият не беше сигурен дали татко си е загубил апетита. Помисли си, че не може да си позволи да яде.
— Къде беше тия дни? — попита Гейбриъл.
— Съжалявам. Опитвах се да започна новия си живот…
— Защо не се обади? Помислих, че си станал гей.
— Гей? — татко изглеждаше изумен. После се засмя. — Сетих се, че си ми разказвал как бащата на твоя приятел Зак е обърнал резбата. Как един ден се събудил и решил, че иска да спи с момчета. Откъде-накъде пък на мен ще ми се случва такова нещо? Нали той събираше порцеланови чайници? А казваш, че не знаел, че е хомосексуалист! Аз кога съм се занимавал с чайници или с други префърцунени гейски работи?
В главата на Гейбриъл изплува образът на Заковия баща — с изрусени кичури в оредяващата коса, с тясна бяла тениска и пакет „Марлборо“, втъкнат в ръкава.
Зак и Гейбриъл бяха приятели още от първия ден в училище, когато откриха, че не само харесват едни и същи филми и музика, но се очертава да имат и общи врагове.
Родителите на Зак бяха заможни. Баща му беше издател на компютърно списание, а майка му — журналистка. Записаха сина си в държавно училище, а не в частно „заради принципа“. Зак вероятно нямаше да получи кой знае колко ценно знание в училището, но се предполагаше, че поне ще общува с обикновени хора, за пръв и последен път в живота си — образование, за което почти си струваше да се плаща. Някои от другите деца се намираха в същата ситуация: родителите им бяха политици или актьори, или държаха кварталното кино, където Гейбриъл и Зак влизаха без пари. Тези деца ги малтретираха за това, че са „сноби“, сякаш обикаляха бедните квартали и раздаваха подаяния или пък си мислеха, че правят услуга на училището, като го посещават, отбивайки се за по един урок след закуската с родителите си и с децата на други знаменитости в някое шикозно кафене в Нотинг Хил, където модели, продуценти и филмови звезди уговаряха по телефона първите си ангажименти за деня. Хулиганите знаеха, че никой нормален родител — освен ако не е извънредно привилегирован или политически враждебен — не би изпратил доброволно детето си в училището.
Зак никога не беше живял в нищета. Не знаеше какво е. Хората от средната класа изпитваха различни страхове от всички останали. Те никога не се отчайваха заради безпаричие; нямаше опасност да ударят дъното безвъзвратно.
Понякога с Гейбриъл се отнасяха по същия начин, както със Зак. Макар да беше вън от всякакво съмнение, че родителите му не са в състояние да го запишат на друго място, макар баща му да се появяваше в училището не с кола, както някои други родители, а с колело, чакайки отвън с ръчно свита цигара и с вестник, който бе извадил от боклукчийското кошче, Рекс продължаваха да го уважават като „рокзвезда“, понеже беше свирил в групата на все още популярния Лестър Джоунс. Той го приемаше с насмешка и с възторг едновременно. В двора зад гърба на Гейбриъл децата подхващаха песни на Лестър Джоунс.
— Ти си слагаше пайети и грим — каза сега момчето.
— Разбира се! Аз участвах в попгрупа. Хетеросексуалните англичани обичат да се издокарват в рокли. Нарича се пантомима. Така или иначе, аз се възхищавам от бащата на Зак.
— Наистина ли?
— Да промени целия си живот по тоя начин. Това е нещо голямо, великолепно. Странно е, че в днешно време сякаш всички си живеят бохемски, освен хората в правителството, които сигурно са светци. И освен мен — рече важно той. — Доскоро работех.
— Работил си? — учуди се Гейбриъл.
— Изненадваш ме, че си изненадан. Намерих си доходна работа — навън на чист въздух.
— И защо?
— Беше ми мечта. Бях нещо като черноработник. Куриер с колело.
— Какво стана?
— Стори ми се много трудно. Разболях се. Тая работа ме омаломощи. Разстоянията в Лондон се оказаха твърде големи за мен. Нямах си идея, че този град е толкова… вълнообразен.
— В какъв смисъл?
— Хълмист, мамка му. Чувствах, че гърдите ми ще експлодират.
— И отказа ли се?
— Ами… почти рухнах. Сега търся нещо, свързано с умствена дейност.
— Какво например?
— Много въпроси задаваш. Как върви филмът?
— Почти е готов за снимки — излъга Гейбриъл. — Остава ми само да събера пари за камера.
— Де да можех да ти помогна. Ще ти намеря отнякъде камера, обещавам. Едно ни трябва — късмет. Друго какво става вкъщи?
— Дойде една космата детегледачка, казва се Хана.
— Знам. Видях, че ме оглежда. Какво е работила преди? Пускала е газта в Аушвиц ли?
— Всъщност тя е емигрантка. Живее като в някакъв лош сън. Повечето време не знае къде се намира.
— Да, да, съжалявам. И тая жена сигурно се излежава по кожените кресла, дето ги взех на сметка. Дано не ги е изкривила.
— Не. Мама ги размени за ново канапе.
— Разменила ги е? Ти не се ли опита да я спреш?
— Знаеш каква е, като си науми нещо. Изхвърчаха навън! — татко отмести поглед. Гейбриъл продължи: — Сега е на работа, сервитьорства. И това го знаеш.
— Някой идвал ли е?
— В смисъл?
— Вкъщи?
— Само приятелките на мама — Норма, оная дебелата, дето все вика: „Целуни ме, глупчо.“ И другата — Анджи, и оная компания с големите палта и многото шалове.
— Някой, когото не съм виждал? Непознати?
Гейбриъл поклати глава.
— Не, непознати не идват.
Татко допи бирата си.
— Боя се, че ще й бъде трудно да се справя без моите напътствия. Ако се обади за съвет, може и да я отрежа. Един ден ще разбереш, че жените се блазнят от мисълта, че могат да минат и без нас. Но ние им даваме…
— Какво?
— Ъъ… стабилност.
Гейбриъл бутна чинията напред.
— Не искам повече.
Татко дояде пицата и избърса уста с ръкава си.
— Защо ме гледаш така? — попита Гейбриъл.
— Ако не броим косата, одрал си кожата на майка си. А и говориш като нея.
— Не зависи от мен.
— Не, не, разбира се, че не. Хайде.
Когато се върнаха в стаята, Гейбриъл седна на края на леглото. Гледаше акустичната китара на баща си и имаше чувството, че той отдавна не е свирил на нея.
— Татко, ще посвириш ли?
— Не ми се свири. Мисля, че една игра на морски шах ще ни ободри. Преди обичаше да я играеш.
Гейбриъл си спомни как няколко години след смъртта на Арчи попита баща си: „За какво служат песните?“
„За доста неща, едно от които е да ни накарат да се почувстваме по-добре — беше отговорил татко, — когато ни е много тежко.“
Този отговор подтикна Гейбриъл да повярва в нуждата от забавление.
— Искам да нарисувам човек, който свири на китара. Тук имам една рисунка, мога да я копирам. Ако свириш… ще се концентрирам по-добре — каза момчето.
— Наистина ли?
— Моля те.
Картината беше „Слепият китарист“ на Пикасо и изобразяваше съсухрена, печална фигура с дълги крайници, но човекът не свиреше на китарата, а скръбно се бе опрял върху нея.
Докато Гейбриъл я разглеждаше, татко си взе кутийката с бира и една цигара и подхвана със затворени очи тъжна мелодия. Посвири дори на слайд-китара, като обясни по типичния си мил, но неизбежно високопарен начин, че песента е една от най-старите в историята на съвременната музика.
— Когато свириш блус, трябва да обърнеш поглед дълбоко в себе си.
— Аха, ясно.
Гейбриъл отвори скицника и започна да рисува. Когато копираше нещо, понякога променяше оригиналния образ. Този път той развесели тъжния китарист, като го дари със зрение и удоволствие от свиренето.
От стената се разнесе силно думкане.
— Тихо! — извика някой.
— Какво е това? — попита Гейбриъл.
— Тихо!
— Луди — каза татко. — В съседната стая са. Странно място, пълно с откачалки.
— Молим се!
— От шейсетте ли са? — предположи Гейбриъл.
— Няма значение — отговори баща му. — Няма да доживеят до следващия век. — Рекс извика: — Продължавайте с молитвите, тъпаци!
Лицето на татко започна да почервенява. Когато отново издумкаха, Гейбриъл се притесни. Вкъщи баща му хвърляше чинии, книги и плочи, но нищо ценно. С дни се цупеше. Можеше да кръстосва разярен улиците часове наред. Да направи пет крачки по пътя и да намери някого, с когото да спори. Ако беше жена, навярно щяха да казват, че е истеричен. Но хората го смятаха за „сприхав“, което съдържаше оттенък на „артистичност“ и поради това, уви, му прилягаше. Кажеха ли му, че е сприхав, той вдигаше яката си и търсеше огледало, жест, който синът му обичаше да имитира заради майка си, като го допълваше с думите: „Джеймс Дийн от Хамърсмит“. Това винаги разсмиваше мама.
Все пак присъствието на Гейбриъл в живота на татко почти винаги го подбуждаше да проявява най-добрата страна на характера си. Гейбриъл беше единствената му неотстъпна гордост.
Татко хвърли китарата си, свали си едната обувка и заудря по стената с нея.
— Оставете ни на мира! — викна той, подскачайки насам-натам на един крак. — Ако искаш да се разправяме, излез в коридора, шибаняк!
— Върви на майната си! — отговори съседът.
— И ти, и ти! Ще се видим отвън!
Гейбриъл се опита да разсее баща си.
— Виж какво нарисувах!
Беше вдигнал скицника си.
Баща му седна и обхвана главата си с ръце. След малко разгледа рисунката и се усмихна.
— Красива е. Ставаш все по-добър. Дай да излезем от тая дупка.
— Къде ще идем?
— Може да погледаме телевизия, а? Два-три часа тъпотии ще ни успокоят. Нервите ми са опънати като струни на пиано.
— Трябваше да донеса малко касети.
От години двамата гледаха заедно филми. „Абсолвентът“ беше сред любимите им, харесваше им и музиката към него. Когато мама не бе наблизо, на Гейбриъл се разрешаваше да гледа и „Представление“, държаха го в кутия без обложка. Няколко пъти бяха гледали „Кръстникът“, а също и повечето филми на Уди Алън, особено „Изсвири го пак, Сам“. А „Лято с Моника“, „Моят живот като куче“, както и всичко с Лаурел и Харди и филмите на Тарковски знаеха наизуст. Гейбриъл изговаряше диалозите успоредно с филма, а когато си пишеше домашните, пускаше някой филм и намаляваше звука. Всеки кадър, който съдържаше диалог, той гледаше отново и отново, докато запомни фразите. После си представяше сцената със свои герои, които произнасяха измислен от него диалог.
Гейбриъл огледа стаята, чудейки се дали телевизорът и видеото не са скрити в някой шкаф.
— Къде е телевизорът?
— На долния етаж. В тази стая няма телевизор. Щеше да е екстра. Всякакви екстри са изключени. Напълно.
В задимена стая на първия етаж те гледаха програма за префасониране на градината заедно с шепа съсредоточени чужденци, забили нагоре поглед в телевизора, прикрепен и привързан с катинар за железни конзоли на стената.
Не след дълго Гейбриъл го заболя вратът от гледането нагоре.
„Скука“, канеше се да продума момчето, когато забеляза, че баща му дори не гледа в екрана, а подобно на другите мъже като че ли се беше изключил за околния свят.
До вратата се приближи мъж в бяла роба и чехли, извити на върха като въпросителни знаци.
— На телефона.
— Татко — Гейбриъл смушка баща си, който насочи безизразния си поглед към човека с кръвнишките очи.
— На телефона — повтори онзи.
— Кой ли може да е? — обърна се Рекс към сина си. — Не че познавам някого.
— Може да е мама — предположи момчето.
— Тя пък какво ще иска? Да те провери? Ти нали добре се чувстваш тук? А и аз се грижа за теб.
— Така е — потвърди Гейбриъл.
— Лестър — рече мъжът с робата.
Татко се изправи.
— Лестър? Лестър ли казахте?
— Да. Мисля, че го повторих няколко пъти това име.
Татко хвана Гейбриъл за ръката.
— Момчето ми, това е Лестър — обажда ни се Лестър Джоунс — в този момент!
Гейбриъл последва баща си до вратата, като го гледаше как шляпа в антрето. „Раната от войната“, с която всъщност Рекс се бе сдобил — при доста странни обстоятелства — когато беше в групата на Лестър Джоунс, сега като по чудо заздравя.
На прага Гейбриъл внимателно го наблюдаваше как оживено говори с Лестър. Забеляза, че мъжът, който го повика на телефона, не се е прибрал и също гледа баща му от другия край на антрето.
Рекс свърши разговора и затвори телефона.
— Гейбриъл… — поде той.
Мъжът с извитите чехли се приближи до татко, сграбчи го за раменете, блъсна го в стената и поклати пръст. Докато му се заканваше, Рекс се дръпна рязко и си удари ухото. Мина някой и онзи го пусна.
За момент двамата стояха и се зъбеха един на друг. Гейбриъл се канеше да нападне мъжа с юмруци и ритници, но татко му нареди да не мърда от мястото си.
— Не казвай на мама — пребледнял и разтреперан, татко дръпна Гейбриъл встрани. — Това само ще я разтревожи. Обещаваш ли?
— Добре. А този какво искаше?
— Няма значение! Слушай — излезе ни късметът. Знаех си аз. На телефона беше Лестър! Лестър ми се обади!
Ако татко беше на градус, щеше да му разкаже за времето, когато е бил басист в групата на Лестър Джоунс „Ледър пигс“ преди повече от двайсет и пет години и е обикалял света с тях.
Щеше да отвори кутията от обувки, пълна със снимки — на Рекс и Лестър заедно, изрязани от списания и вестници. По това време Лестър беше една от най-големите световни попзвезди, боготворен и слушан от милиони фенове в десетки страни. Мнозина групи имитираха песните и стила му. Както повечето попидоли, Лестър притежаваше най-важните черти — нежност и бруталност едновременно, и не беше сто процента нито мъж, нито жена, постоянно се променяше, като изразяваше себе си чрез различни маски, в които изгубваше идентичността си.
Преди Гейбриъл да се роди, хората в този свят вършеха по-странни неща, отколкото сега. Татко много обичаше да се хвали, че „си е лягал в Мемфис и се е събуждал в Сан Франсиско“. Имаше сребрист костюм, носеше го разкопчан, за да се вижда подскачащият тежък медальон на гърдите му. С подплънки на раменете, върху които падаше къдравата му коса — толкова разкошна, че Гейбриъл се чудеше откъде ли е намерил перуката, — с тъмни сенки, които слагаше на очите си „отгоре-отгоре“, и с обеци, които приличаха на обеците на баба му. Носеше обувки с дебели подметки и това щеше да се окаже фатално.
Мама, тъкмо завършила художествената академия, помагала за костюмите. Така се запознали с татко, тя била коленичила, за да премери дължината на крачолите от вътрешната страна на едни червени сатенени панталони, макар че той си бил поръчал само жилетка с пайети.
Тъкмо обувките с дебелите подметки, тези Айфелови кули на обувните изделия със светкащи лампички на токовете, се оказали пагубни. Лестър и „Ледър пигс“ имали концерт в Северна Финландия. На сцената било тъмно и Рекс, превъзбуден, след като някаква жена от публиката разголила гърдите си, изпробвал едно неблагоразумно танцувално движение. Когато свирел, обикновено не помръдвал. Лестър мятал ръце и крака предостатъчно, за всички от групата.
Изведнъж Рекс си изкълчил глезена. Докато се мъчел да запази равновесие, забелязал, че Лестър му се усмихва, мислейки, че татко танцува. Рекс се сгромолясал и запълзял по сцената като ранено насекомо. Общите работници с грубовати лица тутакси дотърчали до него. Но вместо да го закарат бързо в болница, те се опитали да наместят глезена му, за да може да си довърши концерта, и го подпрели като развалено украшение между няколко микрофона.
Оказало се, че кракът и глезенът на Рекс са счупени. Общите работници предложили да го прихванат с ремъци и да го провесят от тавана и така да виси до края на турнето, почти като кукла на конци. Рекс отхвърлил това унижение. Бандата привършвала турнето, а той се прибрал вкъщи.
Когато Рекс се възстановил, Лестър бил преминал към друг музикален стил, който включвал по-плоски обувки, по-фънк звучене и по-тъмни коси. Рекс пожелал да се върне в бандата, но Лестър натъртено му казал, че вече му трябва различна музика и не толкова космати изпълнители. Татко предложил да си обръсне тялото, но никога повече не свирил с Лестър.
Татко тръгнал по концерти още като тийнейджър. Малко след това започнал да свири. Харесвали му страхът и очакването преди излизане на сцената, както и глъчката и обожанието на публиката. Обичал да ходи в различни градове и концертни зали. Започнал да разбира нуждата на актьорите да играят; знаел, че всяка вечер те го правят по различен начин. Вярвал, че неговата публика също разбира, че изпълненията му са различни, или трудни, или иронични, или такива, каквито ги изискват обстоятелствата.
След добър концерт спретвали купони и вършели щуротии по гримьорните. Татко казваше, че в такива моменти ти сам си си наркотик. Опиянението траело няколко часа, макар че съвсем скоро се налагало отново да свири. Моряшки живот. Рекс мислел, че такъв ще бъде животът му, изолиран от тежките проблеми на всекидневието като готвене или поддържане на сериозна връзка.
Една година след инцидента татко пак хванал пътя — с Чарли Хироу, последовател на Лестър Джоунс, чиято музика се доближаваше до тази на Лестър. Но Рекс остарявал. В бандите, в които свирел, макар и да беше най-завършеният музикант, го слагали отстрани на сцената, в сянка, и той настивал и трябвало да си обува дебели чорапи. Не влизал във видеозаписите, защото бил твърде грозен и лека-полека престанал да влиза и в бандите.
Преди случката с крака татко бил известен като Независимия Фред. За разлика от много музиканти, той рядко пиел или взимал стимуланти. Но след инцидента започнали да го наричат Нервния Рекс. Разправяли, че вече не можел без подкрепа, без питие в ръката.
След разговора с Лестър татко купи няколко бири, за да отпразнуват събитието. Бързо се качиха обратно в стаята и легнаха заедно на единичното легло.
— Обичам да лежа на твърдо легло — каза татко.
— Полезно е за кръста.
— Точно така.
— Татко, ухото ти кърви — Гейбриъл взе мокра кърпа и избърса ухото на баща си. — Не мърдай.
— Наистина беше Лестър Джоунс. Получил ми е писмата.
— Ти си му писал?
— Непрекъснато му пиша. Двамата с мениджъра му лежахме заедно една вечер в затвора. Редовно информирам Лестър какво става в реалния свят.
— А ти откъде знаеш какво става в реалния свят?
— Не бъди нахален.
— Не си ми казвал, че му пишеш.
— Много неща не знаеш за мен. Ходя по кафенетата с другите чичковци и всичко записвам. Децата виждат само малка част от родителите си.
— Хм — отрони Гейбриъл. — Да не се шокирам от теб? Да не се наложи да ходя на психиатър?
— С очите си съм го видял, шушко. Когато родителите се побъркат, тутакси пращат децата си на кушетката. Не стана ли същото със Зак?
— Аха. Една неделя по време на обяд неговия старец изплюл камъчето и веднага пратили Зак на психолекар, който му задавал мръсни въпроси и го посъветвал да изразява себе си.
— И той почнал ли да изразява себе си?
— Толкова много, че майка му забранила да ходи при доктора, а на психиатъра казала да отиде на психиатър. Мислела, че консултациите ще направят Зак по-добър, а не бунтар.
Татко се смееше.
— За твой късмет ние не можем да си позволим подобни смехории. А и ти си прекрасно дете, ангелчето ми — Рекс смени темата: — Поръчали на Лестър да си напише автобиографията. Единственият проблем е, че паметта му е пълна с бели петна. Аз загубих само косата си. Налага се да му припомня колко близки приятели бяхме и как му помагах за записите. На някои от тях звучи и моята китара. Тъкмо аз го насърчавах да бъде смел. „Давай“, казвах му винаги. „Бъди колкото можеш по-луд.“ Все ми напомняше на Орсън Уелс.
— Уелс на по-млади или на по-стари години? Къде ще се срещнеш с него?
— Искаш да кажеш къде ще се срещнем с него?
— И мен ли ще ме вземеш?
— Утре сутринта.
— На училище съм.
Татко се поколеба.
— Образовал си се повече от достатъчно. Лестър е по-важен от алгебрата. Обещай да не казваш на мама — татко започна да си свива джойнт. — Нищо не й разправяй за мен. Кажи й само, че в баща ти има още хляб.
Преди три години тримата отидоха на концерт на Лестър на един футболен стадион. Той, мама и татко цял ден ровиха в разни кутии, за да се облекат в стил ала Лестър, дрехи от седемдесетте и пайети, които мама поставяше. Разбира се, Лестър излезе на сцената с тъмен костюм, макар че беше на високи токове. За Гейбриъл беше потискащо да гледа баща си сред хората, натрапчиво предлагащи билети, и как се провираше напред, блъскайки се в истеричната тълпа, сред боклуци до глезените, заобиколен от фенове с тениски с Лестъровото лице, а татко можеше сега да забива рок на тази сцена.
— Кой беше онзи? — попита Гейбриъл.
— Кой по-точно?
— Дето те притисна към стената. Какво иска от теб?
— Не ме питай. Той просто иска… пари. Преди няколко дни ми услужи с малък заем. Тогава обикалях с колелото за онази компания и мислех, че ще мога да му ги върна.
— А ще можеш ли?
— Май вече всичко ще се нареди.
— Как?
— Лестър ще се погрижи за нас. Сигурен съм. След няколко седмици ще се измъкна оттук. Даже след няколко дни. Ще заживеем като баровци! Решил съм да те заведа до Ню Йорк.
— Ню Йорк!
— Ще навлезем в света на удоволствията! А сега да влизаме в леглото.
Гейбриъл и баща му се съблякоха по бельо и се пъхнаха в тясното легло. Като малък той обичаше да спи между родителите си и те непрекъснато го местеха в студеното му креватче. Сега му се щеше да легне в своето си легло, понеже татко се оригна, пръдна и дръпна юргана към себе си, без да забележи, че на Гейбриъл му остава да се завие само с тънкия чаршаф.
Рекс беше въодушевен и се питаше на глас дали Лестър ще му намери някаква работа в новата банда, с която тръгваше на турне. Или да поиска да чуе някоя от най-новите песни на татко, или даже да напишат заедно нова песен. Когато пушеше трева, татко се размечтаваше.
След това Рекс започна да си фантазира какъв апартамент — в голям жилищен блок с портиер — щеше да си купи с парите от начинанието.
— Един ден — рече татко — искам двамата с теб пак да заживеем заедно.
— Смяташ да се връщаш вкъщи ли?
— Защо? Мама още ли подхвърля, че иска да се върна?
— Не точно.
— Ясно. Много ми се ще да си имам собствено жилище, в което да се прибирам след концерт, и да знам, че понякога и ти си там, синко. Нямам търпение това да се случи.
Гейбриъл се опита да го отклони от тия въображаеми планове, като насочи разговора към музиката.
Татко веднага захвана своя монолог за „Бийтълс“, Джими Хендрикс и „Доорс“, за соул музиката, за Арета Франклин, Нина Симон и „Сюприймс“. Обясняваше как текстът и музиката въздействат едновременно. Говореше за културния и политическия контекст, в който се изпълнява дадена песен.
Когато най-накрая татко заспа, продължавайки да мънка защо брас-секцията в някоя си плоча била по-добра от тази в друга, Гейбриъл най-после се отпусна. Мислеше си за рисуване и за Дега, и за момичетата на Дега. Не можеше да заспи с ерекция. Бързо мастурбира, внимавайки да не изпръска баща си, и се измъкна от леглото.
Чу хлопване на врати някъде долу в къщата. Някой се смееше продължително. Стори му се, че дочува трясък на стъкло и някакъв плъх, който скърцаше под дъските на пода. Под вестника зърна ъгъла на омачкано порносписание и прочете думите „отвъд тъгата“. Сети се за две момчета, чиито майка бяха починали, Ленън и Маккартни, и как в предната стая на къщата на Пол пишат песни цял следобед с китари в скута, и как искат да бъдат най-добрите. Прошепна нещо на Арчи, но дори и той не отвърна.
Всички спяха. Всички бяха в безопасност. Но не и Гейбриъл, не и тази вечер, когато имаше да мисли за толкова много неща.
Отвори прозореца, допуши татковия джойнт и го хвърли на улицата, гледайки как искриците се разпръсват и угасват в мрака.
Седнал на перваза на прозореца до млякото и маратонките на татко, загледан навън в Западен Лондон, той извади скицника и моливите си и нарисува спящия си татко — с отворена уста и с леки похърквания, подобни на мехурчета, които излизаха от устата му в студената стая. В същото време в този град, не много далече, Лестър Джоунс живееше и дишаше, и си мислеше за Рекс. Утре щеше да се срещне и с двамата.

 

Глава трета

 

Гейбриъл се събуди сам в леглото, дръпна настрани мърлявите мрежести пердета и изтри пролука в прозореца. Времето беше ясно и безоблачно.
Предположи, че татко е станал рано, за да се измие и обръсне, преди да се образуват опашки пред баните. Вратата се отвори и Рекс влезе с чай и изстинали препечени филийки, които Гейбриъл, седнал в леглото, изяде бързо.
Момчето почти бе забравило дългото тежко охкане, кашлянето, ломотенето и самоукорителното мърморене, с което сутрин татко слагаше начало на деня. После Гейбриъл си събра багажа, докато баща му обрязваше бакенбардите си с тъпа ножица пред едно мътно огледало. Малкият забеляза, че ръцете на баща му треперят. Еуфорията му от предишната вечер беше изместена от безпокойство — започна да дърпа космите от носа и от ушите си, плезейки език като гущер.
Както се взираше в огледалото, изведнъж каза:
— Виж, и аз имам акне. Тук, под носа ми е пълно с пъпки. Още малко и ще изляза в пенсия, а имам повече пъпки от теб.
Гейбриъл се чувстваше напрегнат, като гледаше баща си.
— Все едно ще ходим на посещение на някой крал или принц — отбеляза той.
— Да, с тази разлика, че Лестър е извоювал позицията си със собствени усилия, а не с усилията на всички останали. Да се чудиш как може да живее по този начин.
— Какво искаш да кажеш?
— Като свободен човек. Той може да си купи къща във всеки град по света. Да разглежда глетчери и пустини, когато му скимне. Да се срещне с когото и да било. Ако поиска, при него ще дотърчат учени, музиканти и психолози. И защо е така?
— Защо?
Татко обясни важно, че Лестър притежава онова единствено нещо, за което всички жадуват, нещо по-рядко от рубин или дори от способността да печелиш пари — силата в центъра на света, която поражда ценните и важните неща. Въображението или талантът. Дарбата.
Никой не бе прозрял, дори и днес, откъде произлизат и как функционират тези умения или сили. Също като любовта, дарбата не ставаше насила, не търпеше потискане, прехвърляне или анализ. Разбира се, този, който успееше да разбере как да я открие и развие, получаваше в отплата повече от всеки друг в човешката история. Как можеха Гейбриъл и баща му да не се уплашат?
— Какво има, татко?
Рекс оглеждаше внимателно сина си.
— Загащи си ризата. Не можа ли да си вземеш по-хубави дрехи?
— Нали дойдох само да те видя.
Рекс дръпна малкия за косата.
— Не се ли решеш?
— Знаеш, че изобщо не я пипам. Суеверен съм!
— Среши се! — нареди татко. Гейбриъл бутна гребена на баща си в тъмнорусия безпорядък и вдигна глава.
— Няма голяма разлика — отбеляза татко.
— Махни тоя джойнт — каза Гейбриъл. — Какво щеше да каже мама? Тя винаги ме предупреждава за тия неща.
— Прав си — съгласи се баща му, скривайки цигарата зад гърба си. — Време е да вървим.
Взеха колелото на татко, което беше завързано с верига за един парапет наблизо, и Гейбриъл се покатери на рамката с раница на гърба. Винаги се качваше на татковото колело или яхаше своето след него.
— Пълен напред — обяви Гейбриъл, както обичаше да прави, когато двамата поемаха нанякъде заедно.
— Приготви се да се разделиш с мустаците си! — отговори татко.
Гейбриъл вече тежеше и се налагаше баща му да се изправи на педалите с вдигната глава, сякаш се опитва да хвърли взор в далечината. Момчето си помисли, че ако си сменят местата, ще се движат по-бързо, но моментът не беше подходящ да рискува да обезкуражи баща си.
Провираха се в уличното движение и стигнаха до по-чист, не толкова занемарен квартал на града, където колите бяха по-бързи, сградите по-красиви, а хората облечени в скъпи дрехи по мярка и с модерни прически.
Татко заключи колелото на уличен стълб в края на улицата. После тръгнаха пеша или „на крак“, както казваше татко. Той не искаше да ги виждат, че пристигат при Лестър с раздрънкано колело, макар Гейбриъл да се чудеше баща му кой по-точно си представя, че ще ги забележи. Не смяташе, че Лестър ги чака на улицата пред хотела.
— Ето тук е — на лицето на татко се изписа почуда. — Виж. Казах ти.
Гейбриъл последва погледа на баща си. На тротоара пред хотела, в който вероятно ги чакаше Лестър, се бе скупчила тълпа.
— Хайде — подкани го Рекс. — Да започваме.
Когато се приближиха, Гейбриъл забеляза, че навалицата се състои от множество мъже и жени на различна възраст, навлекли дрехите, с които Лестър се контеше преди двайсет и пет години, сякаш Господ карикатуристът бе направил така, че след него да се мъкнат пародийни подражатели и по този начин озаптяваше гордостта му.
По-малко биещи на очи, но по-застрашителни бяха двайсетината фотографи с набор от апаратура, прикрепена към тях с каишки. Някои бяха застанали върху будки, за да си осигурят по-добра гледка към обекта, който имаше вид на тухлена стена.
Въпреки че беше слисан от всичко това колкото сина си, на татко му бе и приятно.
— Така беше в старото време, момчето ми — приближаваха се. — Където и да идем, тълпи от народ махаха, крещяха и искаха да ни пипнат.
— Дори и теб ли?
— Опасявам се, че дори и мен, кретен смотан. Аз постигнах успех твърде млад. На двайсет и пет имах всичко, което може да употреби един млад човек, а и доста неща, които не може.
Двамата се поспряха край гъмжилото. Фотографите се обърнаха и впериха погледи в бащата на Гейбриъл, вдигайки своите никони и канони, а обективите им щръкваха.
— Извинете — каза татко.
Никой не помръдна. Озадачена пауза.
— Този кой е? — извиси се глас.
— Кой е? Кой е? — питаха други.
— Никой, никой не е — прозвуча авторитетният отговор най-накрая.
— Никой — повториха като ехо.
Въздишка на разочарование се разнесе сред събралите се.
— Ние не сме никой — Рекс го хвана за ръката и прошепна: — Ако ни попитат нещо… отговаряй „Без коментар“. Разбра ли?
— Без коментар — повтори Гейбриъл.
— Точно така. А щом се срещнем… с Лестър де…
— Да?
— Не приказвай много.
— Да не говоря ли?
— Е, малко може — кожата на татко бе плувнала в пот като стените в стаята му. — О боже — изпъшка той. — Много време мина оттогава!
— Това ли е хотелът?
Гейбриъл виждаше само дълга, тъмна и висока стена със зелена врата.
— А кое друго?
Те се провряха през тълпата. Момчето забеляза, че феновете имат същите лица като Лестъровото, леко променени, сякаш прочутият певец им бе оставил в наследство старото си лице, понеже вече не се нуждаеше от него.
— Без коментар — рече напевно татко.
— Без коментар — промърмори Гейбриъл.
Никой нищо не ги попита.
Вратата се отвори и мъж в сиво я задържа, докато двамата влязат.
— Харолд Стептоу? — попита татко.
— Харолд ви очаква — заяви мъжът.
Рекс прошепна на сина си:
— Лестър винаги използва това име в хотелите.
Прекрачиха прага и вратата се затвори след тях.
Един зад друг, двамата се озоваха в почти празно място.
В хотела цареше дълбока тишина. Беше много изискан и сякаш нямаше какво да нарушава изящната строгост на нищото, натрупано върху нищото, с изключение на бяла ваза на невидим рафт с едно-единствено бяло цвете.
В далечния край дребни фигури с тъмносиви пижами и чехли започнаха бавно да се изправят, досущ китайци, излизащи от хипноза.
Младо момиче тръгна към тях.
— Лестър ви чака — каза тя, бледа, леко задъхана и по-възрастна от момента, когато бе започнала. — Елате насам.
Докато вървяха след нея, Гейбриъл си помисли колко лесно би било да изчезнеш в тази шир на нищото, после забеляза, че момичето следва линия от сиви камъчета по земята. Приближиха една чисто бяла стена и тя изведнъж сви вляво, премина под арка и пое по коридор, където тук-там срещаха бодигардове в черно, охраняващи Лестър от невменяеми фенове, които искаха той да им бъде Бог.
Момичето почука леко на една врата и изчезна.
Отвори самият Лестър, облечен в зелено копринено кимоно.
Той и Рекс се прегърнаха.
— Как е глезенът? — Лестър ги въведе в стаята и се обърна към Гейбриъл: — Рекс разказвал ли ти е какво му се случи?
— Много пъти.
Татко заподскача насам-натам на един крак.
— Оправих се! Сега съм силен като жираф! Виж, готов съм за турне!
Гейбриъл хвана баща си за ръката, за да се укроти.
— Хубаво — рече Лестър. — А аз не съм!
Лицето му беше остро и лъскаво като острие на нож. Едното му око бе кафяво, а другото синьо и изпъстрено с жълти точици.
В друга стая Гейбриъл зърна млада жена с голи крака, която седеше пред огледало, а двама мъже в оранжеви саронги и с клипсове в устата милваха косата ѝ.
Лестър насочи татко към маса в ъгъла.
— Я сега да използвам силната ти памет, маестро — поде той. — Опитвам се да пиша някакви мемоари. Старите запалянковци тук ми помагат да си спомня разни неща. Та значи…
Двамата се заприказваха за старото време, а Лестър си водеше бележки. Гейбриъл си извади скицника и продължи да работи по рисунката на баща си, която беше започнал предишната вечер.
Продължи да гледа Лестър тайно или не толкова тайно.
Как можеше да пише песни, чиито текстове хората по света знаеха наизуст? Защо продължаваха да купуват албумите му? Защо след като той свиреше на живо, феновете се тълпяха през нощта, за да го видят? Как се постигаше такова влияние? Дали се дължеше на Лестъровата коса, която беше несъмнено великолепна, боядисана в рубиненочервено? Или на магията в белите му дълги пръсти със заоблени чисти нокти?
През това време Лестър слушаше спомените на татко, като първо се наведе напред, а после все повече и повече назад. Рекс разказваше как една вечер в Северен Лондон някакъв тип повърнал в собствения си куфар. Лестър, който, изглежда, вътрешно избухваше, търсеше вдъхновение.
— Хей, Рекс! — каза той изведнъж. — Току-що завърших новия си албум. Мисля, че е най-добрият за последните години.
— Слушал съм всичките ти албуми. Нямам търпение да чуя новите ти песни — каза татко.
— Искаш ли сега да ги чуеш?
Татко се смути.
— Стига да си готов. Та значи — продължи той, — Куражлията, Туан китаристът и аз тъкмо се бяхме настанили в онзи хотел и получаваме голяма пратка със суперсилна трева…
— Готов съм и още как — прекъсна го Лестър. — Имам ги на запис — ето ги! — той пъхна касетката в малък касетофон на масата. — Още не сме направили опис на песните. — Грабна лист хартия. — Така ще стане: аз ще пиша заглавието, а под него ти ще драснеш какво мислиш за песента.
— Чудесна идея.
Рекс започваше да се дразни, но какво можеше да направи?
Лестър остави татко до масата с касетофона да гризе някакъв молив и отиде до Гейбриъл. Трябваше да прескача и заобикаля различни по големина листове, които почти скриваха пода и на които имаше надраскани многоцветни бележки, рисунки, завъртулки и стихотворения.
Гейбриъл си спомни от разговорите с баща си, че преди да стане попзвезда, Лестър е бил художник и през годините не е спирал да рисува и да прави изложби.
— На масата ми е тясно — обясни певецът. — Предпочитам да се разгърна на пода. — Гейбриъл усети разноцветния поглед на Лестър върху себе си. — Какво щеше да кажеш?
Момчето се изчерви.
— Мисля, че прилича на детска стая.
Очакваше Лестър да се обиди. В другия край на стаята татко кривеше лице от смущение и страх.
— Нашите ме възпитаха на ред — засмя се Лестър, — но аз се научих да бъда разпилян и неорганизиран, бесен и гръмогласен. Обучение се иска за тая работа! Добрите момчета не постигат нищо! С това си изкарвам хляба — запълвам листове хартия. Виж това! — той се наведе и посочи една рисунка. — Намерих нов тип пастели. Снощи я нарисувах.
— И аз се занимавам с рисуване — каза Гейбриъл.
— Така ли?
Момчето скочи, грабна скицника и показа последния лист.
— Ето, виж.
Лестър погледна рисунката.
— Имаш ли други?
Гейбриъл му подаде скицника. Лестър го прелисти целия.
— Също като теб и аз пиша по рисунките — обясни момчето. — Някои са снимки. Нарисувах тези нарциси за татко и ги сложих до снимките. После написах около тях няколко стихотворения за нарцисите в различни цветове, за да му стане ясно на татко каква е идеята. Всичко става едновременно в главата ми…
— Разположил си всичко това върху листа.
— Да.
— Аз пиша песни, но не знам как се получава — продължи Лестър. — Хрумне ли ми нещо, си го записвам и го вкарвам в песента. Чудно е как въображението вижда нереални неща!
— При мен е същото — каза Гейбриъл. — Понякога си мисля, че полудявам от цялата тая работа.
— О, всички сме луди. Но някои хора раждат интересни идеи в лудостта си. Ти си талантлив. Казвам ти го да си го знаеш. Чий гласа ми и където и да отидеш, помни думите ми.
— Не знам. Просто всеки ден сядам и започвам да го правя.
— Точно така става. Талантът може да е дар, но въпреки всичко трябва да се развива. Въображението е като огън или пещ — постоянно трябва да го разпалваш, да слагаш дърва, да поддържаш горенето. Едно нещо възпламенява друго. Процесът не спира.
— Проблемът е там — изчерви се Гейбриъл, — че копирам картини на други художници. Не знам защо… предполагам, че това ме вдъхновява. Неправилно ли е?
— Важно е какво правиш с откраднатите образи. Ако ползваш някаква идея, като я променяш, значи си струва. Ако просто си я копирал и тя си е останала същата, нищо не си направил.
— А как започваш? — въодушеви се Гейбриъл.
— Ето така.
Лестър взе един пастел и хвърли щрих върху листа, после още един. Написа дума, след нея се появиха други думи.
— Не можеш да си наложиш да ти се присъни сън или да получиш ерекция. Но можеш да се мушнеш в леглото. Аз си записвам всички смахнати образи, които ми минават през главата. Диви прасета, фавни, китари, лица… в сънищата се разиграват най-откачените случки! Ако знам къде отивам, как бих могъл да се изгубя? Когато рисувам, изчезвам. Моето аз го няма. Не знам кой съм. Рисувам и пея, за да се изгубя. Не се ли изгубя, не съм способен да направя нищо. И така два пъти. Веднъж в реалния свят и втори път в спомените и въображението. Ако чуеш най-страхотната музика като „Ягодовите полета“ или „Cosi fan tutte“, или прочетеш най-великите книги като „Хамлет“ например, ще видиш колко странни са, почти свръхесетствени и приказни.
Лестър продължаваше да пише, да оцветява и да скицира. Бялата му ръка чезнеше на фона на белия лист.
— Бързо работиш.
— Колкото мога по-бързо тия дни, за да изпреваря прииждащата скука.
Лестър приближи лицето си до това на Гейбриъл и започна да му разказва за младежките си години, преди да се прочуе и да добие успех, за това колко е трудно да поддържаш жива вярата в себе си, когато няма кой да я потвърди. Най-тежкият период за всеки човек на изкуството.
След малко момчето забеляза, че баща му ги наблюдава от другия край на стаята. Гейбриъл беше толкова погълнат от разговора, че не си даваше сметка колко време е минало.
Татко скочи на крака, сякаш се бе сепнал от някакъв сън.
— Какво ще кажеш, Рекс? — попита Лестър.
— За кое?
— За новите песни. Дълго време съм ги писал. Исках да се получи нещо наистина хубаво. Усеща се развитие, нали? До голяма степен в същия дух като предишните, но и доста различни, не смяташ ли? Писна ми да ми казват, че новите ми песни не могат да се сравняват с онези отпреди двайсет и пет години. Кажи така ли е.
Лестъровото безпокойство беше изненада за Гейбриъл.
Татко като че ли също се тревожеше.
— Хубави са като всичките ти песни. Ако не и по-хубави. Какъв звук! Бива си ги!
— Благодаря ти — Лестър взе листа, погледна го и го обърна. — Нищо не си написал.
— Не. Бях твърде смаян.
— От коя песен по-точно?
— От всички… смайващи са.
— Третата, в която включих тромпет и пиано, ми е любима. А на теб?
Лестър гледаше в татко.
Рекс се поколеба.
— На мен всички ми харесват. Втората, третата. Особено четвъртата. Но мисля, че петата е черешката на тортата. Аз също продължавам да пиша песни. Искаш ли да чуеш някое парче?
— Стига да имам време.
— Разбира се. И без това не си нося китарата. Ще ти изпратя касета на обичайното място — подаде ръка на Лестър. — Хайде да не ти отнемаме повече от времето. Благодаря ти за всичко.
— Моля ти се, приятелю. Беше ми приятно. Да не забравя — искам да ти дам нещо.
— Какво? — усмихна се широко татко. — Нямаше нужда. Скоро положението ще почне да се оправя. В момента работя върху колело — исках да кажа цикъл от песни за любовта, смъртта и прераждането. Триптих. Така ли се произнася? Но аз съм сигурен, че дори и толкова успешен музикант като теб помни какво е да преживяваш труден период…
— Нещо за сина ти — прекъсна го Лестър.
— За момчето? Добре, добре. Какво е?
Лестър вдигна от пода голям лист хартия.
— Ето.
— О!
— Трябва да й сложа заглавие. Според теб, Гейбриъл, как да я нарека?
— Не знам.
Лестър написа „Странно време“ върху картината и посвещение, подписа се, нави я на руло, върза я с ластик и я пъхна под мишницата на Гейбриъл.
— Закачи си я на стената или където искаш. Ще си я гледаш от време на време и ще си спомняш за днешния ден. Все нещо от това, което ти казах, може да ти е от полза. Ако пък не, здраве да е.
— Ще запомня думите ти — рече Гейбриъл.
Лестър сложи ръка на рамото на Рекс.
— Добро момче имаш. Отделяш ли му достатъчно време?
— Преди много години изгубих единия си син и сега не мога да си позволя да изгубя и този. Често сме заедно. Обяснявам му разни неща от политиката, астрономията и други такива. Той постоянно е около мен.
— Вече не — обади се Гейбриъл.
— Какво искаш да кажеш? — попита Лестър.
Татко шареше с поглед наоколо.
— Наложи се да се изнеса… за известно време.
— О, боже, колко жалко. Много добре си спомням Кристин. Нали така се казваше? Веднъж дори я целунах.
— Така ли?
— Преди да станете гаджета, разбира се.
— Да, да.
— Няма да го разочароваш, нали? — каза Лестър; забелязвайки, че татко се сепва, добави: — Аз имам дъщеря. Почти не съм я виждал, докато растеше. Дълго отсъствах по работа.
— При мен няма такава опасност — подхвърли татко.
Лестър се замисли.
— Понякога ми се струва, че се захванах с изкуство, защото само по този начин можех да страня от родителите си. Те се караха, а аз бягах в задната стая да си чета комикси, да си рисувам и да слушам плочи. „She's Got It“ на Литъл Ричард: „Сладко малко момиче, което живее на тая улица/ луд съм, но ви казвам: сладка е… Бива си я.“
Гейбриъл се разгорещи. Пееше им самият Лестър Джоунс!
— Никога не съм спирал да пея тази песен! — продължи той. — И да рисувам! И да нося италиански якета с бели ленени панталони. Да не говорим за ботите „Челси“ и сенките за очи в същия цвят като чорапите ми!
Лестър се разсмя. Гейбриъл и татко взеха да се смеят с него, досущ раболепни царедворци, макар да не вдяваха кое му е смешното. Момчето беше сигурно, че татко завижда на откровената самовлюбеност на Лестър и на това, че можеше да говори за себе си, уверен, че другите го слушат. Като музикант татко навремето беше почти малък цар. По-късно вкъщи поне се грижеха за него. Сега дори грижите ги нямаше вече. Лестър почука по масата с кокалчето на ръката си.
— Ще продължаваме! Напред и само напред!
Вратата се отвори и влезе момичето със сивата пижама.
Лестър помаха и се обърна.
Гейбриъл и баща му последваха момичето през блестящия от чистота лабиринт на хотела.
Когато стигнаха до фоайето, Гейбриъл извади от джоба си ябълка, която беше взел от купата с плодове в стаята на Лестър. Сложи я на пода в центъра на кръг от малки сиви камъчета. Малкото цветно петно щеше да разведрява хората. Двамата с баща му се вляха в тълпата от фотографи и фенове, които потропваха с крака в студа. Момчето се обърна и видя няколко безцветни фигури да подскачат около ябълката, внасяща анархия.
Гейбриъл се запита дали и баща му ще се зарадва на този жест. Преди той си падаше по всичко подривно. Веднъж се беше преоблякъл като Дядо Коледа и заведе сина си и училищните му приятели в един голям магазин в Уест Енд, където започна да раздава играчки на децата. След малко охраната на магазина изгони татко, Гейбриъл и приятелите му, а децата, обидени от това, че добрият старец е арестуван, на свой ред погнаха охраната. Навън всички щяха да се задавят от смях.
Сега моментът не беше подходящ за веселба.

 

Глава четвърта

 

Запровираха се през тълпата — за Гейбриъл беше по-лесно поради ниския му ръст, — момчето извърна глава и видя, че нещо задържа баща му.
Възрастна жена, една от почитателките на Лестър, бе сграбчила с белите си пръсти ръката на татко и го дърпаше към себе си.
— Извинете — каза тя. — Само за една секунда, сър!
— Без коментар — повтори като папагал татко, опитвайки се да се отскубне.
Гейбриъл започна да подскача, за да мерне баща си, като в същото време здраво стискаше картината на Лестър.
— Татко, татко — хайде!
Канеше се да се върне, да хване ръката на баща си и да го отърве. Жената, която трескаво търсеше нещо в паметта си, изведнъж възкликна!
— Рекс, Рекс!
— Коя сте вие? — татко се взираше в старото й лице, като че ли можеше да види друго, по-младо лице отдолу. — Не ви познавам.
— Аз бях там. Видях те как… как…
— Къде сте били? Какво сте видели?
— Във Финландия, когато падна на сцената. Тогава обикалях с групата. Ти беше басист.
— Да, точно така!
— Чудесен плавен стил вадеше на бас-китарата!
— Забелязали сте, така ли?
— Видях те, когато си изкълчи глезена. Чух, че извика. После се строполи на сцената. „О, боже, край“, помислих си, идеше ми да изтичам до теб, да те целуна и да те върна към живота и…
Друг глас от навалицата заглуши жената.
— Басистът на Лестър!
— Свиреше в „Ледър пигс“!
— Рекс! Още е жив!
— Върнал се е от Исландия!
— Идвал е при Лестър! Видели са се!
— Рекс! Рекс!
— Погледнете насам, господин Прасе Рекс! — извика фотограф. — Усмивка за феновете!
— Усмивка, усмивка, усмивка!
Всички бяха обърнали погледи към бащата на Гейбриъл, бутаха се и се блъскаха, за да го видят по-добре. Някои се катереха по гърбовете на другите. Гейбриъл забеляза, че баща му не знае как да приеме вниманието — със задоволство или като унижение.
Жената продължи:
— Вие бяхте най-атрактивното прасе. След Лестър най-много се заглеждах по вас — отбеляза тя не на място.
— Помните ли лъскавия ми костюм с индийския десен? А сребристите ми обувки на сърца?
— О, да, да, спомням си, оо, тези сребристи обувки!
— И червените сатенени…
Гейбриъл разбра, че феновете не дърпат баща му, а желаят да го пипнат, сякаш е в състояние да ги излекува или да ги спаси. За момент Рекс като че ли бе облечен в костюм от ръце.
— Моля, дай ми автограф! — каза жената.
Татко бързо се подписа на тефтера ѝ. Наведе се и целуна жената. В тоя момент останалите фенове заразмахваха тефтерите си към него, хвърляйки се заплашително напред. За миг Рекс потъна в навалицата.
— Бягай! — извика Гейбриъл, когато татковото плешиво теме изплува отново. — Бягай, татко! Бягай!
След като се увери, че баща му куцука и подтичва след него, Гейбриъл се втурна да бяга, освобождавайки се от тълпата и стигайки до обикновената улица с нейните купувачи и служители в офиси. Двамата спряха чак в края на улицата.
Рекс беше пребледнял и се тресеше. Държеше се за гърдите и с мъка продумваше.
— Помислих си, че целия ще ме изядат, а после ще ме изплюят.
— Също като едно време?
— Съвсем като едно време. Макар и по-зле платено.
— Но беше забавно. Чакай само да се разчуе.
— Не казвай на мама.
— Защо?
— По-добре да не знае. Обещаваш ли?
Баща му отключи велосипеда. Гейбриъл извърна поглед към хотела.
Черна кола с тъмни стъкла се появи откъм тухлената стена и се плъзна към тях. Гордият шепот на гумите подсказваше, че возилото едва докосва земята. Феновете на Лестър и фотографите фиксираха колата и се завтекоха след нея, някои падаха и ги тъпчеха, а тефтерите за автографи и химикалките изхвръкваха от ръцете им. Поне загубиха интерес към татко.
Колата мина край тях и Рекс помаха.
— Това е Лестър. Отива на летището.
— Къде ще лети?
— Има си остров, ограден с телена мрежа и лодки със стрелци. Той не е глупав. Винаги е съзнавал, че славата е шепа пяна. Разбрал е също и това, че славата не е кранче, което да отвъртиш или спреш, когато ти скимне. Славата е цената, която трябва да плати за своето изкуство. Лестър не може като нас спокойно да кръстосва улиците — татко обърна поглед надясно и наляво по улицата. — Не че много изпуска.
Не за славата бе предупредил Лестър малкия, докато лежаха заедно на пода. А за завистта. Една от най-мощните движещи сили у човека, по думите на Лестър — завистта и омразата на хората, желанието им да те притежават и да те съсипят. Пред лицето на тази сила според Лестър човек можеше да се изкуши да стане колкото е възможно по-незабележим, да се изличи, да се слее с останалите, да не изглежда по-талантлив от тях. Направиш ли го обаче — опиташ ли се да „изчезнеш“ или да водиш потаен живот, — ще пожертваш собствените си дарби. Лестър му каза още, че е важно да попаднеш на хора, които те подкрепят и те вдъхновяват, и не се подиграват с твоите надежди.
Колата бързо се отдалечи и Гейбриъл си помисли за бледата, самотна фигура в нея, която пишеше, драскаше или навярно си тананикаше с известно задоволство „She's Got It“.
Изведнъж Рекс попита:
— Къде е картината?
Гейбриъл я потупа.
— Тук е, татко. Нищо й няма.
— Добре, добре. Мисля да я задържа. Според мен срещата с Лестър беше много интересна. Дай да идем в някое кафене да си поговорим.
— Аз трябваше да съм на училище — напомни синът му.
— Забравих. Учи ли ти се?
— Стига ми образование за днес.
Татко взе картината и я пъхна под палтото си.
Влязоха в едно кафене и Рекс избърса влажната маса с ръкава си. Махна ластика и разгъна картината. За да я застопори в хоризонтално положение, Гейбриъл сложи шише със сос в единия й ъгъл и бурканче с горчица в другия.
— Не е зле, никак не е зле.
Татко си сложи очилата и заговори с глас на стар търговец, който оценява предмети в телевизионно предаване.
— Нямах възможност да я видя както трябва — продължи той. — Но като я гледам сега, доста е интересна. Помислих си, че е просто скица.
— Не е скица — каза Гейбриъл, навеждайки се напред.
И двамата се увериха, че е цялостна завършена картина, а не скица или нахвърляни щрихи. Лестър вероятно й бе отделил време.
— На теб е посветена. И е подписана — рече татко. — Лестър се държа много мило, както и предполагах. Винаги е бил дружелюбен към мен.
— Хареса ли ти новият му албум?
— Да, да, хареса ми — избъбри той, без да се замисля. — Сигурно малко хора са го чували. Имахме късмет Лестър да ни окаже тази висока чест.
В това време бе дошла сервитьорката и гледаше картината.
— Ти ли я нарисува? — попита тя Гейбриъл. — Хубава е.
— Хубава е, да.
— Да можех и аз така да рисувам.
Момчето вдигна очи към баща си, чудейки се какво става. Той й правеше гримаси и кривеше лице.
— Ние сме братя — Рекс посочи сина си. — Той е по-големият.
Тя прехапа устни.
— Какво да ви донеса?
— Според вас какво ми се пие?
— Едва се държа на краката си — каза троснато тя. — Хайде по-бързо.
— Ти си хайде. Ние сме художници.
— Келяви художници.
— Това е смешно. Кажи го пак. Давай.
Татко не отделяше очи от нея. Гейбриъл поръча горещ шоколад и чийзкейк за двамата.
Рекс я гледаше, докато тя се отдалечи, после каза:
— Ето какво ще направим. Трябва да проверим каква е цената на картината.
— Защо трябва да знаем цената ѝ?
— Мисля, че трябва да я пласираме. Можем да й вземем сносна цена.
— На тази картина?
Рекс кимна.
— Лестър даде ли ти пари? — попита момчето.
— Да не мислиш, че съм се унижавал да му искам? Аз съм музикант, а не просяк. Но можем да направим нещо с рисунката — той се потърка по челото. — Честно да ти кажа, Гейбриъл, раздялата с майка ти ми създаде известни затруднения от финансово естество.
Гейбриъл се сети за мъжа, който бе заплашил баща му, блъскайки го към стената. Татко си удари главата и си нарани ухото. Може би и днес онзи щеше да го сгащи.
— Преди години свирех в една банда с музикант, който сега държи ресторанти, пълни с рокаджийски вещи — златни дискове, фотографии, китари, всякакви стари джунджурии. На младите може да им е любопитно да видят панталоните на някоя рокзвезда. Картината е нова и е оригинална. Смятам, че ще даде добри пари за нея. Ще му я занеса за видим какво ще каже.
Татко започна да свива картината.
— Сега ли? — попита Гейбриъл.
— Май още е отворено. Настъпваме здраво, момчето ми. Така е в живота — изникват възможности, които не можеш да пропуснеш!
— Чуй ме! — удари с ръце по масата синът му. — Чуй ме, татко!
Баща му се изуми.
— Какво ти става, ангелче?
Сложна ситуация. Гейбриъл не знаеше какво да направи. Хрумна му идея. Ако се допита до брат си, Арчи без съмнение щеше да предложи решение, устройващо и двамата.
Гейбриъл затвори за момент очи, но не долови нищо.
Рекс докосна лицето на сина си.
— Гейбриъл, буден ли си?
— Да. Чакай малко…
Може би момчето се престараваше с концентрацията. След миг чу ясния тих глас на брат си. Слушаше и кимаше на себе си. Понякога можеше да се разчита на Арчи.
Татко увиваше ластика около рулото.
— Да ставаме. Ресторантът не е далече.
— Не, татко.
Баща му вдигна поглед.
— Какво?
— Картината е моя.
— Твоя? Разбира се, че е твоя. Нима не съм ти давал всичко, което имам? Какво според теб се опитвам да направя с тая картина?
— Лестър я подари на мен.
Татко нави ръкавите си.
— Виж драскотините! За малко не ме убиха, докато я носех! Тълпата искаше да разкъса дрехите ми и да ме изяде!
— Той не я подари на теб — това бе най-трудният разговор в живота му. Гейбриъл изрече с гласа на Арчи: — Ще я задържа няколко дни.
— Няколко дни!
— Искам да я погледам. Нека й се порадвам.
Баща му го гледаше с раздразнение. Най-накрая кимна и подаде рулото на сина си.
— Ще ми я върнеш ли? — попита Рекс. — Не можеш да оставиш такава ценна вещ да се търкаля из къщи. Нямах намерение да я продавам, ако това си мислиш.
— А какво смяташе да правиш с нея?
— Да получа оценка на стойността ѝ. Нищо повече.
— Ще ти я върна. Обещавам.
— Колко великодушно от твоя страна — каза татко саркастично, — като се има предвид, че ако не беше разправял на Лестър надълго и нашироко да скъпоценните си рисунки, щяхме да се измъкнем от мизерното си положение. А ти накара бедния човек да се престори на заинтригуван…
— Не аз — възрази Гейбриъл. — Лестър говореше.
— Ти го подтикна. Срамно и отблъскващо поведение! Ама и аз защо ли те взех с мен, идиотче такова!
— Успокой се, татко…
— Той с мен не размени и две приказки. Ще е късмет, ако изобщо спомене името ми в мемоарите си! Това беше големият ми шанс, а какво се получи? Останахме си с някаква скапана картина, която ти дори не ми даваш!
Гейбриъл стана и отиде до тоалетната. Когато се върна, картината още лежеше на масата. Татко не беше на стола си.
Той бе притиснал в един ъгъл сервитьорката, която държеше пълна табла, говореше й и в същото време пишеше нещо на парче хартия, което пъхна в джоба на престилката ѝ. Тя се оглеждаше тревожно, сякаш Рекс бе препречил пътя й като бодлив храст, и търсеше пролука, през която да хукне навън.
— Татко! — извика Гейбриъл.
Баща му се обърна. Жената офейка.
— Хе-хе, вече съм в по-добро настроение — обяви татко. — Тя си записа телефонния ми номер! Жените си падат само по едно нещо…
— По какво?
— По мъже, които ги желаят, страстно ги желаят. Запомни го. Видя ли колко ме хареса!
— Сигурен ли си, че не се канеше да извика полиция?
— Защо така смяташ? Какво искаш да кажеш? Че съм един стар мръсен глупак?
— Татко…
— Това ли искаш да кажеш? — лицето на татко беше изкривено в гримаса. Той можеше да флиртува, но не и да очарова. — Прав си. Аз съм си един старец!
— Донякъде.
— Личи ли ми?
— От време на време.
— Тук вътре светлинката още не е угаснала.
— Татко…
Рекс мушна с пръсти корема си и подръпна топката тлъстина.
— Мислиш ли, че трябва да почна малко коремни преси?
— Поне това.
— Знаеш ли какво ме обхвана? Надежда! Глупава надежда! Гейбриъл… толкова съм самотен напоследък!
— Липсва ли ти мама?
— Тя изслушваше монолозите ми, както ги нарича. През всичките години, в които бяхме заедно, тя ме слушаше поне с половин ухо. Толкова много имам да й говоря… Но тя не желае да ме слуша. Изхвърлила е мебелите ми! — татко метна поглед назад към сервитьорката, която стоеше в безопасност зад бара и решително се взираше в друга посока. — Предполагам, че повечето от нас прекарват по-голямата част от живота си в опит да контролират страстта си към други хора.
Гейбриъл пое ръката на баща си.
— Ще видим какво мога да уредя с мама.
— О, благодаря ти. Поне имаме това — каза Рекс, потупвайки картината.
Тъкмо си излизаха, управителят ги настигна със сметката.
— Не сте платили, сър.
Татко се стъписа и потупа бедрата си с две ръце, като че свиреше на странен ударен инструмент.
— Тия панталони са без джобове.
За късмет Гейбриъл имаше малко пари, които мама му беше дала предишния ден.
Привечер Рекс заведе сина си вкъщи. Не бяха стигнали до портата, когато Хана отвори входната врата и застана там, впервайки поглед в двамата.
— Здравей — каза татко.
— Мистър Бънч — отвърна тя, — ден хубав.
— Кажи й още нещо, татко. Нещо смешно.
— Защо?
Гейбриъл го целуна по бузата. Рекс миришеше на пяна за бръснене и на себе си. Миризма, която момчето познаваше от бебе. Тя му напомняше как татко взимаше крачетата му — крачетата на Гейбриъл — и ги търкаше в бодливото си лице, а той се кискаше, врещейки.
— До скоро, тати.
— Надявам се. С теб съм, Гейбриъл.
— И аз.
Татко сложи ръка на рамото му и прошепна:
— Не забравяй, моля те — ще те чакам в стаята ми да донесеш картината. Добре да я пазиш и скоро ми се обади — може утре, като я разгледаш. Всичко, което имам, си ти, а сега и картината.
Странно беше да се сбогува с баща си пред собствената му къща, а после да влезе и да бъде обгрижван от жена, която татко не познаваше, от чужда жена.
Когато Рекс се отдалечи, Гейбриъл забеляза, че въпреки сутрешните усилия дрехите на баща му изглеждаха непрани, а косата му — неподстригана и ужасно чорлава. Тревогите му сякаш леко го прегърбваха. Гейбриъл се надяваше, че всичко ще се оправи при татко му.
Щеше да помисли какво би могъл да направи, за да му помогне.

 

Глава пета

 

Едва-що прекрачил прага на къщата, Гейбриъл се разбъбри, забравяйки, че Хана разбира малка част от думите му. Искаше поне да й покаже картината, но се съмняваше, че творчеството на Лестър е познато в далечната планина Слуз или в планинското градче Бронхит близо до Херния.
Беше напрегнат и уморен. Събитията през последните два дни толкова го бяха възбудили и объркали, че се чувстваше сякаш бе изкарал два рождени дни наведнъж, без торта.
— Къде е мама?
— Какво?
— Мама. Жената, която живее тук. Къде е?
— Работа — осведоми го Хана. — Да купува храна да яде ти, мързелан.
— Забравих. Рано ли ще си дойде или ще закъснее?
— Закъснее.
Още не беше свикнал майка му да не си е вкъщи. Така или иначе, не му се искаше да се мотае, без да върши нищо и тя да му липсва.
Каза на Хана, че има домашни, качи се в стаята на мама и потърси дрехите и гримовете от концерта на Лестър. Не успя да намери дрехите, но изрови износено кимоно, почти като това, с което беше облечен в хотела. Не бе съвсем подходящо за зимата и трябваше да си сложи тениска отдолу, но заприлича на Лестър повече отпреди. После отиде в стаята си, за да си пусне албумите му и да разгледа внимателно картината. Нарисува музиканта и записа в скицника всичко, което си спомняше от думите му днес, например: „Ако знам къде отивам, как бих могъл да се изгубя?“
Надраска няколко скици, за да илюстрира изреченията. Съзнаваше, че не е достатъчно да обожаваш Лестър подобно феновете, които си мислеха, че като си боядисат косата в цвета на неговата коса, ще се сдобият със способностите му. Ако Гейбриъл искаше да постигне нещо сам, то не се ограничаваше само до боядисването на косата. Трябваше да следва Лестъровия пример и да следва свой собствен път.
Събуди се от гъдела на косата ѝ. Като беше бебе, тя винаги така го събуждаше, тръскаше коси върху него, смееше се и го подлудяваше.
— Как беше? — попита тя.
След като се разсъни, той дочу музика от долния етаж. Мама пак беше поканила „приятелите си“ вкъщи. Косата й миришеше на цигари.
— Как беше кое?
Не му се спеше много и беше в състояние да използва класическата юношеска защита: неведение, отричане и лъжа.
— Знаеш какво. Престоят ти при татко.
Тя седна на крайчеца на леглото, отметна завивките и започна да го гъделичка.
— Недей, моля те — изгука той. — Мамо!
— Какво си облякъл?
— Намерих го някъде.
— Все те влече към маскиране. Разкажи сега какво се случи.
— Приятно беше — отговори колкото можеше по-равнодушно.
— Уредил ли си е нещо?
— Не съвсем.
— Значи положението не е добро?
— Не е лошо.
— Какво искаш да кажеш?
— Не знам — парира въпроса Гейбриъл.
— Тогава татко какво ще прави?
— Знаеш го. Има тук-там познати.
Мама изсумтя и се разсмя.
— Като барманите в „Нешвил“? В магазина за алкохол на нашата улица търсеха човек. Там го знаят. Там би могъл да изкарва някакви пари, преди да им ги даде пак за алкохол. Но дали ще се навие? Той пи ли?
— Не бих казал.
— Наркотици?
— Знаеш, че вече не взимам.
— Не ти, глупчо, той! — мама направи жест с ръка, сякаш го удря през лицето. — С това шега не бива.
— Извинявай.
— Ако баща ти продължава да го прави, когато си при него, ще му забраня да те вижда.
Гейбриъл се ослушваше да чуе Арчи, но той си мълчеше.
След натрупания опит с разпитите от страна на родителите му момчето се чудеше дали ще може да развие качества на дипломат. Родителите на Зак скоро се бяха развели и Гейбриъл научи за трудностите на посредника в един развод. Когато запалената лампа на родителското любопитство беше обърната към децата, общо взето, установеният принцип на поведение сред тях не беше по-различен от от този на престъпниците, разпитвани в полицията: „Не казвай нищо. Не издавай нищо — всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу теб.“
Последното нещо, което родителите искаха да чуят, беше истината. Изречеш ли я, можеш да си навлечеш и наказание. Гейбриъл се учеше, но ситуацията беше сравнително непозната.
— Татко не е само такъв. Лестър много се зарадва да го види — улови се, че казва той.
— Кой Лестър? Лестър Джоунс? — попита мама.
— Той ми подари една своя картина.
— Лестър не е виждал баща ти от години. Фантазираш ли? Помня, когато каза на учителката си в училище, че съм паднала във вулкан.
— Не беше ли?
— Може би. Гейбриъл, откъде знаеш, че Лестър много се е зарадвал? Не ми казвай, че и двамата сте ходили при него.
— Да.
— Къде е отседнал?
Синът й започна да описва почти невидимия хотел, но мама не го слушаше. Тя го погледна внимателно.
— Да, наистина сте ходили при Лестър — заключи мама. — Още имаш по очите от моите сенки. Нали?
— Зеленото е нашият цвят, си мисля.
— Не и това крещящо зелено. Нищо няма да излезе от тая работа.
— Сигурно. Но той каза, че съм талантлив.
— Хората от шоубизнеса постоянно дрънкат глупости. Някога казваха същото и за баща ти. Много фънки бил. Кьопав е, ако ме питаш.
— Не останах с впечатление, че Лестър само се преструва на любезен — каза Гейбриъл важно като училищен директор.
— О, така ли? За каква картина говориш? Покажи ми я. Няма такова нещо.
— Кристин! — извика глас от долния етаж. — Има ли още?
— Кой е това? — попита Гейбриъл.
— Един приятел. Трябва да слизам.
Момчето стана от леглото и разви картината. Показа й я, а мама дълго я разглежда.
— Наистина ли е негова? Къде ще я държиш?
— Татко много я харесва. Тя ще разведри стаята му.
— Стаята има ли нужда от разведряване?
— Той дори няма снимка на Арчи.
— Така ли? Съмнявам се дали изобщо вече мисли за него.
— Стените в стаята на татко са толкова мазни, не знам как ще се закрепи — рече момчето.
— Значи не можеш да я окачиш там. О, не, в никакъв случай.
— Но аз първо ще я сложа в рамка.
— Нали каза, че там е мрачно?
— Кристин! — подвикна друг глас.
— А това кой е?
— Друг приятел.
— Мамо, можеш ли да минеш в стаята му и да обереш прахта?
— О, как пък не! — възкликна саркастично тя. — Още утре сутринта. Той има предостатъчно време.
— Не искаш ли да го видиш?
— Защо да искам?
— В кофти форма е — майка му мълчеше. — Мисля, че би искал да те види.
— Не работи, нали? — попита тя.
— В момента не. Зает е… мисли.
— Какво прави? — престори се, че се задавя.
— Премисля нещата — повтори синът ѝ.
— Премисля! Ха, ха, ха! — разсмя се силно. Повтори думата няколко пъти. — Премисля! — на всяко произнасяне на думата майка му виеше неестествено.
Накрая взе картината.
— Ще я взема назаем.
— Мамо…
— Искам да я покажа на приятелите ми — някакви възражения?
— Татко ми помага да решим какво да я правим.
— Бас държа, че ти помага. Какви предложения има?
— Още не знам.
— Тази вечер със сигурност няма да му е необходима. Нито когато и да било, ако аз я взема.
— Какво?
— Моля те, нека им я покажа.
— Но при условие да не дишат в нея.
— Не се притеснявай. Тия типове и бездруго едва дишат.
Кристин взе картината и излетя от стаята.
Гейбриъл нахлузи чехлите си и бързо я последва.
В хола беше доста тъмно, но момчето успя да види, че двамата приятели на мама изливат някакви бутилки в гърлата и върху ризите си възможно най-бързо.
Вратата към тясната кухня беше отворена. Мъждукащият черно-бял телевизор на Хана осветяваше очертанията на солидната й селска фигура, загърната в одеяло.
Двамата мъже спореха.
— Работата е там, че… — говореше единият.
— Случаят е съвсем различен — контрираше другият. — Дрънкаш пълни глупости…
— Сега ще те убедя, Джордж — каза неговият приятел, като му се закани с юмрук. — Стой спокойно и ме чуй.
Мама показа картината като учителка на ученици.
— Вижте това, некадърници. Картина на Лестър Джоунс, рокзвездата. Едно време го познавах. Уших му едни памучни панталони. Беше в така наречения от нас период на „индийския ресторант“.
— Чуйте… — обади се мъжът на име Джордж.
— Знам какво ще кажеш — прекъсна го другият. — И ако го кажеш, ще се бия до смърт, само и само да не го чуя…
Мама изключи музиката, прибра пепелниците и чашите от масата и разположи картината.
Посочи към Гейбриъл.
— Това е синът ми.
— Забравих, да, беше ни казала, че имаш син.
— С какво се е навлякъл? — попита другият.
— С кимоно — обясни мама. — Остави сега това. И така — Лестър Джоунс е нарисувал тази картина за теб, нали, Гейбриъл?
— Не съвсем, мамо. Татко му е стар приятел. Лестър ми каза, че татко е бил един от най-добрите музиканти, с които е свирил. Татко е пишел музиката, наистина. Лестър вече е бил започнал картината, когато двамата отидохме при него…
— Добре, добре. Няма да слушаме лекция, все едно сме в галерия „Тейт“. Знаете ли, че Лестър Джоунс си падаше по мен едно време — каза мама. — Преди години. Мисля, че искаше да станем гаджета.
— Трябвало е за него да се омъжиш — подхвърли единият от мъжете.
— Поне нямаше да си плащам пиенето!
— И нямаше да излизаш с нас — отбеляза другият.
— Хайде — подкани ги тя, — погледнете я!
Двамата мъже послушно се помъчиха да съсредоточат погледи върху картината. Единият усилено разтриваше очи, за да му се проясни гледката.
След малко единият попита:
— Какво е това?
Другият отвърна:
— Зарежи го…
— По-добре само да пее.
— Ама вижте де! — подразнено каза мама. — Само искам да я видите.
Единият смушка другия, за да млъкне. Пулеха се печално и безмълвно в картината, докато горящото въгленче от цигарата на единия падна върху платното като изсъхнало листо. Гейбриъл, който ги наблюдаваше, скочи и очисти пепелта, преди тя да прогори картината. Пепелта излетя в скута на другия мъж.
Гейбриъл съжаляваше. Картината можеше да предизвика голям чудесен пожар. Огънят можеше и него да докопа. Мама щеше да го изгаси, увивайки го в чаршафи като мумия. Той щеше да си почива в леглото седмици наред. Защо беше толкова приятно да си представяш как се разрушават най-ценните неща?
— Добре — обади се мама. — Стига толкова! Друг път! — обърна се към приятелите си: — Така или иначе, талантлив е.
— Лестър може да пее, без съмнения. „Ха, ха, каза клоунът!“
— Не е негова тая картина — категоричен беше другият. Гейбриъл подуши тлеещата пепел в скута на мъжа. — Това е…
— Гейбриъл имах предвид — уточни мама.
— Кой? — не разбра мъжът с горящите панталони. Беше ококорил очи, държеше чатала си с една ръка, а с другата тупаше панталоните.
— Това момче — това момче пред вас!
Мъжете насочиха очи към привидението Гейбриъл. Когато майка му се ядосаше, двамата с баща му обикновено се стряскаха. Но тези тук бяха спокойни и я зяпаха с отсъстващ поглед. Явно бяха взимали нещо, не беше само алкохолът причината да не схванат какво става. Гейбриъл се озадачи. Знаеше това-онова за наркотиците — като всяко хлапе в днешно време, — но все пак не проумяваше защо хората си причиняват тази вреда доброволно.
Кристин се обърна към сина си:
— Ей, хрумна ми нещо! Я им покажи колко си талантлив! Ще ни нарисуваш ли? Да, и тримата, тук, сега! Иди си вземи моливите и нещата. Чудесна идея!
— Не ми се рисува, мамо. Уморен съм, а утре съм на училище! Трябва да си лягам!
— За пръв път говориш така! Не се муси!
— Не може ли само да изпея „Помисли за себе си“?
— Че защо? Ние си имаме музика. Много сме доволни, че Лестър те е похвалил.
— Давай — подвикна единият от мъжете.
Другият се изсмя.
— Хващай се за работа, малкият!
Гейбриъл се качи горе и си взе нещата за рисуване.
Когато се върна, се разположи в ъгъла на стаята и скоро мама и нейните приятели със замрежени погледи, които пиеха, викаха и ходеха в банята да вършат нещо тайно, като че ли забравиха за него.
Той рисуваше бързо с пастели, както сега обичаше, размазвайки контурите с пръст, за да пресъздаде задимената стая. По някаква причина сцената му напомняше за един художник, когото харесваше, Тулуз-Лотрек, който на шестнайсет години вече бил създал петдесет платна и триста скици. Щом си припомни това, Гейбриъл влезе в неговия стил.
След малко майка му се сети за него.
— Дай да погледнем! Добре ли се получи?
Занесе скицника в другия край на стаята и включи една нощна лампа.
Внимателно разгледа рисунката, изобразяваща уморена жена на средна възраст с черни чорапогащи, която дърпа нагоре полата си, и дебели надменни мъже в тесни жилетки, които гледаха снизходително.
Гейбриъл стоеше до нея и забеляза, че мама си бе свалила индийския пръстен, който татко й подари. Не беше годежна халка — във всяко друго отношение двамата живееха като буржоа от търговската класа, но принадлежаха към поколение, което не сключваше брак. Татко бе завел мама да види Тадж Махал и там й купи пръстена. „Не в ресторанта, а в двореца в Индия“, обичаше да уточнява. Гейбриъл не беше виждал досега майка си без пръстена.
Понечи да го отбележи, когато единият от приятелите й каза:
— Напрежението ни убива — давай да видим рисунката!
Приближи се до майката на Гейбриъл, сложи ръка на рамото й и я опипа по задника. На момчето не му харесваше как я докосва, но нямаше търпение да чуе мнението му за рисунката си.
Онзи се изсмя и се обърна към Гейбриъл:
— Не можа ли да ме направиш по-красив, дяволче такова! Приличам на глиган!
— Интересно защо! — вметна другият.
— Гледай пък теб на какво те е направил — каза първият. — Приличаш на пица в микровълнова печка!
Кристин грабна рисунката, сгъна я и я сложи на масата.
— Няма ли да си лягаш, мамо? — попита Гейбриъл.
— Да, да, след малко.
Тя придружи сина си до леглото на горния етаж, като забрави да го целуне, понеже усилено мислеше за нещо друго.
— Тези мъже нямаше да допаднат на татко — каза Гейбриъл.
— Не е негова работа. Вече нищо не е негова работа.
Доста по-късно входната врата се хлопна. Мъжки глас отекна откъм улицата. После се счупи бутилка. Мама влезе в стаята си и всичко отново утихна.
Гейбриъл чу хленчене и излезе на стълбищната площадка. Вратата на мамината стая бе отворена.
Тя седеше на високото легло почти гола, само по бельо и с една обувка. Явно беше изтощена, едва се крепеше. Ръката, с която се подпираше на леглото, все поддаваше. Другата й ръка беше между бедрата.
Гейбриъл дочу глас, но в началото не беше сигурен откъде долита. Най-накрая разбра, че единият от мъжете на пода с клюмнала на гърдите глава си пееше и се мъчеше да си съблече ризата.
Момчето го подкрепи да се изправи.
— Това е на Джордж — изфъфли той, сочейки към леглото. — След малко ще се покатеря и ще завладея. Но първо отивам до тоалетната.
— Насам — упъти го Гейбриъл. — Дай ми ризата си.
— Благодаря, сър. Да не би случайно да сте крадец на ризи?
— Не.
Преди онзи да се опомни къде се намира, момчето го заведе на долния етаж, отвори входната врата и го изблъска на замръзналата улица. Бързо заключи и загаси лампата.
Гледайки как мъжът си разкопчава дюкяна по средата на улицата, Гейбриъл се провикна през пощенската кутия:
— Има външна тоалетна! Ей там вляво! Не забравяй да пуснеш водата! Внимавай — зад теб идва кола!
Не беше виждал майка си толкова пияна. След като тя притихна, Гейбриъл видя, че след малко ще се изтърси на земята. Покатери се по стълбата, обви ръце около нея и издърпа тежкото й тяло навътре в леглото. Тя не усети как синът й навлече горнището на пижамата ѝ, но докато Гейбриъл закопчаваше копчетата ѝ, мама започна да го целува и да го нарича „скъпи“.
— Аз съм, Гейбриъл — каза той.
Устата й бе отворена. Вече дишаше тежко.
Можеше да я нарисува. Не му трябваше скицникът. Щеше да запомни тази сцена.
Гейбриъл зави майка си и я целуна за лека нощ.

 

Глава шеста

 

На следващата сутрин Гейбриъл се събуди преди майка си и започна да се приготвя за училище, а в това време Хана пържеше бъркани яйца и препичаше филийки.
— Как е картината?
Татко вече бе на телефона. От мястото, където стоеше, Гейбриъл виждаше мъжка риза, преметната на облегалката на един стол.
— Добре е.
— Свърши ли с нея?
— Още не.
— Майка ти видя ли я?
— Да.
— Е как така?
— Пъха си носа навсякъде. Нищо не й убягва — каза Гейбриъл.
— Да — съгласи се татко. — Хареса ли ѝ?
— Много.
— Ти какво й каза? — попита Рекс. — Спомена ли за Лестър?
— Да. Нали не съм сбъркал? Тя остана впечатлена от това, татко.
— Сигурен съм. Не си й говорил лоши неща за мен, нали?
— Какво например? Не.
Татко въздъхна.
— Пазиш ли я на безопасно място? Сега някъде до теб ли е?
— О, да. Тук при мен е. Даже… я гледам сега!
— Обади ми се, когато си готов. Днес по-късно може да я взема, след като си дойдеш от училище — татко учтиво добави: — Удобно ли ти е?
— Какво друго ще правиш днес?
— Не знам още. Трябва да видим какво ще излезе.
— Къде е картината на Лестър? — Гейбриъл попита Хана, която си похапваше от тъмносива смес с фъстъчено масло. — Виждала ли си я?
Тя го изгледа озадачено. Не разбираше за какво говори.
За последен път я видя на масата в хола. Но вече я нямаше там. Навярно майка му я бе прибрала в стаята си на съхранение. Едва ли щеше да му е благодарна, ако сега той влезеше при нея и я събудеше.
Отиде на училище, но не внимаваше в часовете. Започваше да си мисли, че е твърде пораснал да ходи на училище или пък самото училище е някак изостанало или старомодно за него. Не му предоставяше достатъчно материал за размишление. Щом започнеше да се концентрира върху някой урок, усещаше, че някъде другаде се случват по-вълнуващи неща.
Тази сутрин учителят го хвана, че си драска филмови бележки в тетрадката, за да не ги забрави, грабна тетрадката му и попита:
— Защо се разсейваш с това, Гейбриъл Бънч?
— Урокът не е достатъчно интересен, за да задържи вниманието ми, сър — отговори той, без да се замисля.
— Не бил достатъчно интересен! Ти какво си мислиш, че е училището — забавление?
— Де да беше, сър. Де да беше.
Другите деца се разсмяха.
Учителят се закани:
— Ще те смажа като купчина тухли.
— Клиентът е винаги прав, сър! — подвикна едно хлапе.
— Един размер пасва навсякъде! Един размер пасва навсякъде! — обади се друго.
— Следвайте инструкциите!
— Не опитвайте това вкъщи!
— Сега извърнете поглед!
— Отиваме на „Уембли“!
Лудница.
Гейбриъл погледна учителя и отговори:
— Това представлявате, сър. Голяма купчина тухли.
— Повтори го, Бънч.
Единствената задача, която Гейбриъл с радост изпълняваше.
Учителят се сдържа и не го удари, но Гейбриъл цяла седмица трябваше да остава след часовете за наказание. Не че щеше да се весне. Зак, който много четеше и използваше сложни думи (дори можеше да напише без грешка „одухотворявам“), му каза да не се притеснява, на системата й липсва въображение и си служи с толкова насилнически методи, че провалът е единственото разграничение. Конформизмът е вид смърт. И както веднъж отбеляза татко, предполага се, че това е училище, а не приют за душевноболни и в никакъв случай затвор.
Изгониха Гейбриъл от час и той остана сам в коридора като куче, принудено да чака стопанина си отвън пред магазина.
— Фашизъм — прошепна Зак, минавайки наблизо. — Звънни ми.
— Ще ти звънна — отговори приятелят му.
Гейбриъл и Зак сега учеха в различни класове и рядко се виждаха. За да избегне неприятностите от това, че беше от средната класа, Зак трябваше да стане библиотекар. Откри, че книгите са много удобни да се скриеш зад тях. Възрастните се отнасяха с уважение към книгите, въпреки че никой не беше обяснил защо.
Зак беше умен. Разбираше ги нещата. Можеше и да се оправя в различни ситуации. „Родителите са смешни, подметна веднъж. Какво искат от нас? Да ги почитаме и да ги слушаме. А те правят ли си труда да ни почитат? Колко често ни слушат и обръщат внимание на желанията ни?“
На Зак също не му беше интересно в училище. Примиряваше се, понеже съзнаваше, че то е само преходен етап. Виждаше колко много неща тепърва го очакват.
Откакто татко напусна, Гейбриъл почти не се беше срещал с приятеля си извън училище. Зак знаеше какво е преживял Гейбриъл — същото му се случи и на него, както и на още няколко деца в класа. Да бъдеш част от „цялостно“ семейство в днешно време означаваше да принадлежиш към някакво малцинство. Но Гейбриъл не желаеше да говори за раздялата. Думите бяха опасни като бомби, както откри, когато веднъж изруга пред майка си. Думите не бяха само описание. Те причиняваха разни неща на хората или караха нещата да се случват, а в момента се случваха предостатъчно събития.
Децата надушваха тиранията, мислеше си той, защото живееха с онези злобни раздразнителни шефове, наречени родители, в режим, в който детските мисли и действия бяха строго ограничавани. Малчуганите бяха анархисти и дисиденти и действаха подмолно, в тайни стаички, опитвайки се да намерят неприкосновено уединение.
В този момент той не се чувстваше като славен анархист.
Край него минаваше учител, който беше разменил досега не повече от пет-шест изречения с Гейбриъл, спря за момент и каза:
— Помня те, Бънч. Нали така ти е името?
— Да, сър.
— Когато дойде при нас, имаше голямо самочувствие. Сега все ми изглеждаш изплашен — учителят докосна лицето му. — Пак се е появил този тик.
— Така ли?
Гейбриъл имаше тик на едното око, което мигаше като затвор на повреден фотоапарат. Когато му напомняха за него, момчето се чувстваше сякаш лицето му е населено от паяци. Насекомите сновяха под кожата му.
— Грижи се за себе си — посъветва го учителят.
— Благодаря, сър.
Щеше да се погрижи за себе си. Преживяването с Лестър беше разкрило пред него друг свят, към който, изглежда, принадлежеше. Нямаше търпение да си го припомни, разглеждайки отново картината.
Този следобед, когато се прибра вкъщи, никъде не успя да я намери, нито в стаята на майка си, нито в своята стая.
Надникна в шкафовете, потърси на едни и същи места по няколко пъти, а после отиде при Хана, която стоеше пред банята.
— Извинявай, Хана — подхвана той делово. — Налага се да изляза на една среща. Ще ти бъда благодарен, ако запазиш вечерята ми топла.
— След минута ще ти загрея задника! — при нужда Хана винаги намираше подходящата фраза. Беше се сприятелила с други детегледачки. Лондон ставаше по-богат, но в същото време в някои отношения все повече заприличваше на град от викторианската епоха. Нейните приятелки сигурно й предаваха опит. — Време за къпане! Вода прелива!
Тя посочи пълната вана.
— Ти се изкъпи! — предложи Гейбриъл. — Една вана добре ще ти дойде!
С още по-голямо изумление Хана видя как момчето си сложи палтото, взе мъжката риза от облегалката на стола и излезе от къщи, заявявайки:
— Каква чудна вечер за разходка!
Тя застана на прага и извика на сносен английски:
— Чакай, чакай! Аз съм отговорна!
— Отивам при мама — каза той. — Не съм дете.
Извърна се и видя, че тя се кани да тръгне по петите му, но скоро я изгуби от поглед.
Майка му работеше през няколко преки и той скоро стигна мястото.
След края на работния ден в бара наставаше шумотевица и се изпълваше с костюмирани служители от офисите. На вратата една сервитьорка се опита да го спре.
— Много си малък!
— Вкарай ме в затвора!
Зърна вътре майка си. Тя стоеше край масата на някакъв човек, който му се стори познат, но не се сещаше къде го е виждал. Странно: тя беше най-важната жена в живота му, а тук изглеждаше незначителна, поредната сервитьорка. И което беше по-лошото — в този момент тя вероятно не мислеше за него.
— Мамо! — извика, изправен на пръсти.
Кристин чу гласа му и вдигна поглед. Изведнъж той беше в състояние да разполага с вниманието ѝ, да я направи пак своя. Чудесна власт.
Тя бързо се приближи.
— Случило ли се е нещо?
— Да.
— Какво? Кажи! Да не ти е зле? — допря ръка на челото му. — Топъл си.
— Разбира се, че съм топъл! Къде ми е картината? Тази, дето ми е подарък от Лестър.
— А, какво било. Затова ли дойде? Това в ръката ти какво е?
— Ризата, която снощи остави единият от ония очарователни мъже.
Тя я взе и я сгъна някак твърде старателно за негово неудоволствие.
— Прибрала съм я на съхранение.
— Благодаря. Но на мен сега ми трябва.
— За какво ти е?
— Моя работа си е.
— Не ми викай. Аз съм самотна майка и ме боли главата!
— Чудно как въобще се държиш на краката си.
Огорчение се изписа на лицето й и той се почувства виновен заради неразумните си прищевки.
Сервитьорката, която се опита да го спре на входа, се приближи до майка му.
— Кристин, чака те клиент!
— Идвам. — После каза на Гейбриъл: — Върви си вкъщи.
— Искам да я погледна — настояваше той.
— Не я съсипвай. Ако всеки почне да я дърпа, ще се повреди.
— Татко ли имаш предвид?
— Той е едно хипи. Тези хора пет пари не даваха за стойността на нещата. Защо според теб сме бедни вече толкова години? Татко не искаше да бъде „материалист“. Сложила съм картината… на сигурно място. Ще ти я дам — разбира се, че ще ти я дам, — но като пораснеш.
— Като порасна! Кога най-после ще стигна подходящата възраст? Когато той ми я даде, бях достатъчно голям. Тя си е моя и това е безспорно.
— Безспорно? Безспорно! — засмя се тя. — Но нали сме семейство?
— Какво ти семейство!
— Можем да я разглеждаме като семейство.
— Аз държа и татко понякога да я гледа.
— Ще си помисля. Той ни напусна. Не ни иска. Защо се изнесе, как мислиш?
Гейбриъл трепереше. Мразеше я, а се боеше от собствената си ярост. Майка му отказваше да го разбере и имаше несериозно отношение към него. Тя дори се дразнеше на гнева му.
— Забелязала съм — каза мама, докато вървяха към вратата, — че идваш тук само когато искаш нещо за себе си. Щом те видях, не знам защо, но си помислих, че идваш да видиш как върви работата ми.
— Как върви работата?
— Какво? Добре. Харесва ми. Веднъж баща ти спомена, че имам манталитет на сервитьорка. Може би е бил прав, а?
Гейбриъл вдигна очи и видя черната пощенска кутия Хана да влита в бара.
— Лошо, лошо момче.
Тя за малко не се строполи и се наложи да се подпре на една маса.
— Благодаря ти, Хана — каза майка му и се върна към поръчките.
— Момче — извика Хана. — Момче — ела тук.
Навън тя го хвана за ръката и се опита да го издърпа през улицата като някой малечко. Той залиташе след нея и си спомни как майка му го влачеше като дете и го пляскаше по крачетата.
На ръба на тротоара Гейбриъл спря и отскубна ръката си от нейната. Докоснеше ли го детегледачката, той щеше да я нокаутира и да понесе последствията.
Наблюдаваше: очите му горяха. Обзе я страх.
— Окей, окей — каза тя. — Върви след мен.
Хана поемаше ту в една, ту в друга посока.
— Накъде? — попита той.
— О, не знам — обърка се тя. — Къде сме?
— В Лондон — отговори момчето. — По-добре ти върви след мен.
Свивайки на ъгъла в края на тяхната улица, Гейбриъл видя, че баща му стои пред къщата. Грабна Хана за ръката и я изтегли зад един микробус.
— Аз оставам тук — прошепна той. — Ти се върни вкъщи. Вижте се с татко.
Хана бе слисана, но направи каквото й нареди момчето. Щом татко забеляза, че тя се приближава, с бърза крачка се отдалечи и зави на ъгъла, без да се обръща.
По-късно Гейбриъл отново потърси картината, но не я намери. Хвана го още по-голям яд на майка му и реши да чака, докато се върне, и тогава да я разпита. Но когато тя си дойде, Гейбриъл чу мъжки глас и реши да изчака да се тръшне входната врата. Но заспа от изтощение.

 

Глава седма

 

Събуди се внезапно, като че някой го разтърси. Светна лампата и се огледа. В стаята нямаше друг човек. Запита се дали не е сънувал смъртта, както някога. Не беше това: Гейбриъл не плуваше в пот и не бе изплашен.
Сякаш дочу глас в далечината. Първо си помисли, че баща му е пред къщата и иска да влезе. Щом се заслуша обаче, разбра, че е гласът на Арчи. Брат му имаше съобщение.
— Какво става, Арчи? — попита тихо Гейбриъл. — Тук съм, ако искаш нещо да ми кажеш. По-добре изплюй камъчето, братле — нямам време за губене.
Арчи заговори.
Съобщи му къде е картината и че трябва да я вземе. Ако сега бяха двамата, добави, тъкмо това щяха да направят, да се впуснат в приключение като близнаците в приказките на Енид Блайтън. Само че имаше малък проблем. Арчи информира брат си, че картината на Лестър е скрита в спалнята на мама и, разбира се, мама спи.
Изглежда това не притесняваше Арчи. Обичайните спънки не представляваха трудност за духовете.
След като Арчи му каза къде е картината, Гейбриъл беше сигурен, че брат му не греши. Само там ще да беше. Трябваше да се досети. Когато се наложеше да се скриват разни неща, мама не проявяваше капка въображение. Или може би подценяваше неговата решителност.
Каква решителност?
Седеше в студената и тъмна стая. Единственият доловим звук бе хъркането на Хана: вятърът на неспокойния й дъх профучаваше под вратата и смръзваше глезените му. На момчето му се щеше да се пъхне под юргана и да заспи. Но макар да проклинаше чувството за хумор на Арчи, не можеше да отрече схватливостта на мъртвото момче.
Гейбриъл трябваше да последва ангелския глас.
Изпуши половин джойнт, отвори вратата на стаята си, излезе навън и се спря на площадката. Вратата на нейната стая беше открехната. Откакто той и Арчи бяха бебета, мама оставяше отворено, за да ги чува, когато плачат.
Бутна вратата и влезе в тъмното. Намираше се в стаята ѝ. Чуваше я как диша. Направи още крачка и се удари в невидима стена, залитна и се стовари на земята.
Протегна ръка и разбра, че се е препънал в някакви обувки, големи обувки, подобни на пънове. Не бяха на майка му. Нейните обувки, както добре знаеше, тя винаги нареждаше в редица под прозореца.
Лежеше на пода в спалнята ѝ, неподвижен като труп и почти толкова весел, притаил дъх. Поне беше долу с лице към пода в стаята, където искаше да бъде сега. Отвореше ли очи, мама нямаше да го види, въпреки че можеше, разбира се, да го подуши.
Наостри ухо и долови, че някой спи при нея. Не само тя можеше да се събуди, но също и другият човек — който и да беше той — и тогава четири гневни очи щяха да го порицаят.
Вътре имаше достатъчно светлина, за да успее Гейбриъл да се довлече по пода до подпорите, на които се крепеше леглото. Там отдолу вече можеше да се ориентира. Децата винаги забелязват какво стои под нещата. Дълго време, също като пехотинците и слугите, те виждат света единствено отдолу, добра позиция, откъдето да наблюдаваш как се случват нещата.
Металното чекмедже беше заключено, но преди време, след известно дърпане и ръчкане, цифровият катинар бе поддал. Само че сега трябваше да го направи тихо. Пипаше колкото може по-бавно и внимателно, но катинарът не помръдваше. Доплака му се. Как щеше да налучка комбинацията? Запази спокойствие и започна трескаво да мисли, а после опита — както, изглежда, го съветваше Арчи — последните четири цифри на телефонния им номер. Не се получи. Тогава пробва рождената година на двамата с брат му. Не са ли повечето майки сантиментални? Отвори се. Той успя. Дръпна чекмеджето.
Картината, свита на руло, си стоеше вътре, точно както предвиди Арчи. Гейбриъл я взе в ръка. Сега оставаше само да се измъкне, без да го усетят. Нямаше да е особено трудно.
Понечи да тръгне, когато чу приглушени гласове и дори кикот. После пружината започна силно да се тресе. Не беше уверен, че ще успее да прекоси стаята и да излезе навън незабелязано. Налагаше се да изчака. Дървените крака на леглото се напрегнаха. Те като че ли стенеха, пукаха и бяха готови да се прекършат. Всичко можеше да се срути върху него! Запуши уши с ръцете си. Беше ужасяващо, но Арчи се държеше здраво за него.
Двама на леглото и двама под него преживяваха някак тази вечер. А татко си беше в стаята недалеч оттук. Дали и той беше буден?
Когато отново стана тихо и двойката възвърна нормалното си дишане, Гейбриъл изпълзя изотдолу, занесе картината в стаята си и я разгъна на масата.
Какво видя в нея? Едно едро лице и няколко други дребни лица, животни, линии, цветове, движение. Непроницаемите неща се опитваха да да се прояснят. Имаше действие в нея, кипеше от действие, както и в песните на Лестър, при които на преден план стоеше запомнящата се мелодия и всички й се наслаждаваха.
Добър начин да гледаш една картина, а и каквото и да било, сякаш ти самият се каниш да я нарисуваш.
Гейбриъл отиде до шкафа с материалите за рисуване.
Нощта превали. Той остана буден до сутринта. Работеше. Трябваше отново да закрие огледалото, защото погледнеше ли в него, не виждаше своето отражение, а това на Арчи, същото лице, но с доловими разлики, които не се наемаше да обясни, макар че вероятно очите на Арчи бяха леко по-раздалечени от тези на брат му. Гейбриъл се сети за стихотворението на Силвия Плат „Огледало“, което беше чел в училище. „Не съм жестоко — само честно — / око на малък бог, четириъгълно.“
За да го държи буден, Арчи му пееше — Моцарт, Синатра, Ела и Джо Кокър. С ръката на брат си върху своята Гейбриъл прерисува картината два пъти. Беше свикнал да копира, знаеше как се прави и му доставяше удоволствие. Сега разполагаше с достатъчно образи за претворяване. Никого нямаше да пропусне!
Сутринта мама го повика на долния етаж.
— Гейбриъл, хайде на закуска!
Един мъж седеше на масата в хола и тръскаше пепелта от цигарата си в чинийка. Гейбриъл трябваше да седне.
— Това е Джордж — представи го мама. — Джордж — Гейбриъл. Не си ли го спомняш?
Двамата се здрависаха.
Кристин шепнеше на Джордж за бара и за кавгата с някакви клиенти. После изпрати Хана на пазар и отиде да се приготви.
— Има ли още чай? — попита Джордж.
На тази светлина Джордж изглеждаше по-млад, отколкото момчето си го спомняше, прехвърлил трийсетте, с дълга тъмна коса и надменни аристократични черти.
— Май да — подсмръкна Гейбриъл.
— Би ли донесъл малко? Не се чувствам много добре. За малко да хвана пневмония оная вечер.
— Какво стана?
— Не си спомням.
Гейбриъл отиде в кухнята и направи чай. Беше уморен. Изкара дълга нощ, а трябваше да ходи на училище.
Усили радиото, прочисти си гърлото, източи шия и се изплю в чая на Джордж. Независимо от това, че добави мляко и захар и го разбърка, сополиво-зеленият чай имаше нездравословен вид.
Джордж беше толкова изтощен, че главата му почти опираше в масата.
Гейбриъл му даде напитката и седна срещу него.
— Какво ще правиш днес, Джордж? — попита го.
— О, идея си нямам. Аз съм художник, така че нищо не се налага да правя, освен да си седя на задника. Не харесваш ли хората на изкуството?
— Мама винаги казва, че не са стока.
— На мен още не ми го е казвала.
— Ще ти го каже — увери го Гейбриъл. — В началото човек доста неща премълчава. Тя например не обича да бъде ограничавана. Повече от всичко обожава свободата. А аз съм й любимецът.
— Уморена е горката. В последните дни не е подвила крак — рече Джордж.
— Така е. Харесва ли ти чаят?
— Да, благодаря.
— Още захар?
— Не.
— Мляко?
Телефонът иззвъня.
— Как си, татко? — попита Гейбриъл.
— Майка ти там ли е?
— Искаш ли да говориш с нея.
Татко се поколеба.
— Нямам нищо против.
— Взима си душ.
Татко като че ли се успокои.
— Значи с теб мога да си поговоря. Ще донесеш ли картината?
— Почти свърших с нея.
— Добре. Ще мина да я взема.
Колко настоятелни стават хората, когато искат нещо!
— Ела — каза Гейбриъл. — Когато ти е удобно, само не сега. Аз ще ти кажа кога.
Джордж сръбна от чая си и започна да кашля и да се дави.
— Боже Господи! — изгъгна той. — Не мога да дишам!
— Кой е това? — поинтересува се татко.
— Хана.
— Тя баритон ли е?
— Да.
— Как пък не. Дай да му кажа нещо на тоя.
— Не ставай глупак, татко.
— Слушай, трябва да ми помогнеш. Не се бави с картината — помоли Рекс.
— Какъв е проблемът?
— Освен че джобните ми са на привършване, не ми остава дълго да живея.
— Болен ли си?
— Западам. Клоня към небитието.
Баща му затвори телефона.
Гейбриъл каза на Джордж:
— Това беше татко. Ще намине.
— Сега ли?
— Може би. Той е музикант.
— Бивш — изсумтя Джордж.
— Човек не губи таланта си. Ако, разбира се, е късметлия да го притежава!
Когато влезе мама, Джордж каза:
— Гейбриъл ми обясни за таланта.
— О, да. Той знае.
— Татко имаше страхотен талант, но преживя нещо ужасно — добави Гейбриъл.
— Да, чух, че паднал по лице — каза Джордж. — Всички го знаят.
— Да му разкажа ли как на татко му се присъни, че го канят в „Ролинг Стоунс“, но като чистач? — поде Гейбриъл. — Трябвало да мете фъстъците на сцената, докато те свирят. После и в гримьорните…
— Остави това — прекъсна го майка му. — Джордж е художник.
Той й се усмихваше.
— Ще те нарисувам, скъпа.
— Не знам.
— Вече се съгласи.
— Не съм напълно уверена.
— Ти си скромна душичка, нали?
— Срамежлива съм. Знаеш, че съм такава, Джордж.
— Знам. Но не винаги си срамежлива, скъпа. Сещам се за оная вечер, когато…
— Престани, моля те.
— Виж тези неща, Гейбриъл.
— Много е малък, Джордж.
— Глупости. Момчетата на неговата възраст са по-опитни от нас. Не съм престарял и си го спомням!
Джордж извади плик с диапозитиви. Гейбриъл отиде до прозореца и ги вдигна на светлината. Бяха рисунки на полуголи, напълно голи и неприлично голи жени с коси в предрафаелов стил; косите им бяха изографисани в неподходящ цвят със спираловидни и хаотични движения на четката.
— Значи се занимаваш с пиар — отбеляза Гейбриъл.
— Какво искаш да кажеш с това? — попита майка му и се обърна към Джордж: — Адски го бива да изтърси нещо смешно.
— Предрафаелов стил — Гейбриъл се прокашля. — С много цветове.
— Харесват ли ти? — попита Джордж.
— Харесва ми да гледам разни неща — отговори Гейбриъл.
— Харесват ли ти момичетата?
— Понякога.
— Имаш ли си гадже?
— Имал съм пет. В момента нямам.
— Защо така?
— Не намирам време за пълноценна връзка.
— Джордж, не го дразни — намеси се мама. — Джордж работи в Италия. В замък на хълм. Покани ни да му идем на гости. Можем да останем колкото си искаме.
— В долината на река Тибър — поясни приятелят на мама. — Близо до мястото, където дванайсетгодишният Джото среща монаха художник Чимабуе, който го взима в своя манастир като чирак. Пръст на съдбата според мен. В моя квартал е пълно с художници и писатели. Вечер, щом захладнее, сядаме на малкия площад. Местният дърводелец изнася телевизор и ние до късно гледаме филми на открито, пушим, пием, спорим.
Гейбриъл кимна.
Джордж посочи към стената.
— Май някои от тия снимки са окачени доста отдавна. Другото момче кое е?
— Почина преди доста години — отговори мама. — Беше близнак на Гейбриъл.
— Боже Господи, значи са били двама? — възкликна Джордж.
— Да — каза мама. — Двама бяха. Сега не са.
Тя си хапеше устната.
— Елвис също е имал близнак. После тялото му надебеляло двойно.
— Наистина ли? — каза Джордж и попита Кристин: — Искаш ли някоя картина?
— О, да — отвърна мама.
— А ти, Гейбриъл?
— Само ако пасва на тапетите.
Джордж се засмя.
— Ти само художник ли си, или си и бояджия? — полюбопитства Гейбриъл.
Джордж промени цвета на лицето си. Кристин хвърли поглед на малкия.
— Мисля, че трябва да поговорим — рече тя.
— Давай — подкани я синът ѝ.
— Кристин… — обади се Джордж. — Нали щяхме да излезем да закусим?
— Да — отговори тя и се обърна към Гейбриъл: — Нямах предвид сега. Трябва да тръгваш на училище. Друг път ще поговорим.
— Ще си го отбележа в тефтера — каза Гейбриъл.
— Много е устат — вметна Джордж. — Ако имах телбод, щях да му зашия устата.
— Така е. Хайде спри, Гейбриъл.
— Какво да спра?
— Това, което правиш.
След като Джордж и мама излязоха от къщи и Гейбриъл ги видя да поемат надолу по улицата, приказвайки и смеейки се, той отиде при своите две копия. Беше доволен от тях. Беше постигнал целта си.
За да отпразнува случая, извади голямата си музикална кутия в „градината“ — вътрешен двор, покрит с бетон и опасан с ограда с телена мрежа най-отгоре, — танцува и пя, докато се строполи.
След това нави едното копие на руло и го остави под леглото на майка си, щраквайки катинара и превъртайки колелцата с цифрите. Оригинала и другото копие пъхна в един шкаф, в който никой не поглеждаше, пълен със стари играчки и книги.
Смяташе, че майка му няма да си направи труда да потърси картината под леглото, тъй като беше твърде заета с работата си и с Джордж, и с приятелите си.
Тази вечер обаче тя влезе в стаята му.
— Знам, че ти е на грижа скъпоценната картина, ангелче — подхвана тя. — Но аз се прибрах, когато ти беше на училище, измъкнах я от мястото, където я бях оставила на съхранение, и я занесох в работата.
— В бара?
— Да я покажа на хората.
— Да се изфукаш — промърмори той.
— Моля?
— Мамо… — избъбри Гейбриъл. — Хареса ли им?
— Казаха, че е прекрасна.
— А цветовете… одобриха ли ги?
— Разправих им как съм ушила панталони по мой модел на Лестър, с кого съм излизала по кафенетата и ресторантите в Челси. Повечето от хлапетата в кухнята са много малки, разбира се, за да знаят имената на хората, с които бях близка. Както винаги останах неоценена. Някои от тях обаче предложиха много добри идеи какво да правим с картината.
— Какво имаш предвид?
— Как да я изложим, за да се вижда най-добре. Междувременно ще я прибера — каза тя, а когато го погледна, се учуди. — Хайде, недей пак с твоите физиономии.
— Няма, мамо. Стига картината да е в безопасност. Това е най-важното. Сигурен съм, че знаеш как да се грижиш за нея.
— Да — отрони тя малко скептично. — Добро момче.
Сърцето му се разтуптя от гордост. Представи си как всички разглеждат картината. В бара се бяха възхитили на неговото копие на Лестъровата картина. Планът му сработи. Никой нищо не подозираше. Майка му беше доволна, той също.
До известна степен Гейбриъл беше станал почитан художник, макар и за момента анонимен, също като един от асистентите на Рубенс.

 

Глава осма

 

Следващият път, когато баща му се обади, Гейбриъл каза, че достатъчно е изучавал и разглеждал картината. Вече беше готов да му я върне.
— Ще ти я донеса след училище, татко. Помня къде живееш.
— Каквото и да правиш, недей много да се разхождаш с творбата. Можеш да я изпуснеш! Не ходи никъде. Идвам да я взема още сега. Сигурен ли си, че си я „изучил“ достатъчно?
— Ами мисля, че…
Преди Гейбриъл да довърши, татко затвори. По-късно сутринта цъфна усмихнат на вратата.
— Какво ще правиш с нея? — попита Гейбриъл, когато донесе картината и му я подаде. Чувстваше се едновременно виновен и горд от копието.
— Ще я окача на стената! Гейбриъл, ти си ангел! — татко я беше разгърнал и я гледаше. — Дори е по-хубава, отколкото я помня.
Той целуна картината.
Гейбриъл попита:
— Не искаш ли да ти помогна да я сложиш в рамка и да я окачиш?
— Не, благодаря!
— Но ти дори нямаш чук!
— Не се тревожи за това, ще използвам оная си работа!
Гейбриъл продължи:
— Защо бързаш толкова? Не искаш ли да си поговорим?
— По-късно. Нещата започват да се нареждат. Чао.
Той видя как баща му подкара колелото си по пътя, пъхнал картината под якето си.
Татко повече не се обади. Гейбриъл предположи, че е зает да урежда новия си живот. След няколко дни обаче по настояване на майка му Хана дойде да го заведе при баща му, където Гейбриъл щеше да прекара деня.
Застанала на прага с голямото си черно палто, тежки обувки и шапка, Хана приличаше на дошла от друго време. Но поне излъчваше достойнство, помисли си Гейбриъл. Останалите стари хора приличаха на изгубени планинари в леките си дрехи за всеки сезон, осеяни с джобове с надписи като „Ейгър“ и „Саут фейс“.
— Да вървим — каза той, докато й помагаше да слезе по стълбите. — И внимавай по пътя да не попадна в лапите на някой наркодилър.
Хана рядко ходеше по-далеч от околните магазини и пазара. Когато я поведе към автобусната спирка и видя как тя се озърта тревожно из суетящата се равнодушна тълпа, в която се чуваха различни езици, Гейбриъл започна да бърбори, без да спира. Хана настояваше да го държи за ръка — не за да го води, осъзна той, а от страх самата тя да не се изгуби.
Докато разглеждаше кварталите през нейните очи — за известно време му беше интересно да си представя, че е в Калкута, — Гейбриъл забеляза, че шофьорът на автобуса, на който те трябваше да се качат на светофара, защото само там той сметна за нужно да намали, е навъсен малоумник, спиращ само когато му извика някой от пътниците, повечето от които седяха със слушалки на ушите. Други говореха шумно по мобилните си телефони, а почти всички останали мърмореха и ругаеха под носа си. Освен това автобусът — заради ремонт на пътя, казаха някои — не мина по обичайния маршрут, а като че ли тръгна почти произволно да обикаля Западен Лондон и разтревожените пътници упътваха шофьора всеки път, щом видеха табела с надпис „ОТКЛОНЕНИЕ“.
Хана беше едра и на улицата се движеше бавно, тътреше крака, докато всички останали се носеха с потока: миг колебание можеше да доведе до убийство. Гейбриъл се стараеше да предотврати тази вероятност.
Когато стигнаха до дома на татко, тя изглеждаше уморена. Но щом чу няколко души на улицата да говорят нейния език, лицето й грейна и Хана понечи да влезе с тях в сградата. Гейбриъл й каза да остане отвън.
— Защо… — продума тя.
— Татко може да е в лошо настроение — обясни той.
Хана тъжно спря на тротоара. Гейбриъл не искаше тя да вижда апартамента на баща му от страх, че няма да се удържи и ще каже на мама, че татко пие бира сред купчина мръсни чинии, пепелници и единствената си лична вещ — картина, нарисувана от бивша рокзвезда.
После Гейбриъл я заведе до автобусната спирка, качи я на автобуса и помоли хората да й кажат къде да слезе. И понеже тя изглеждаше толкова объркана, че той изпита благодарност, задето не е на нейно място, Гейбриъл се наведе към лицето й и я целуна. Хана протегна ръце към лицето му и също го целуна от признателност. Той й махаше, докато уплашеното й лице се изгуби сред потока от коли.
Накрая Гейбриъл се върна в стаята на баща си.
— Ето го и синчето! — весело извика татко. Той лежеше в леглото с дрехите, без панталони, и четеше вестник. — Скъпото ми момче!
— Днес си в добро настроение — отбеляза Гейбриъл. — Какво ще правим? В музей ли ще ходим или на кино? Дават един филм, който ми се гледа — той се потупа по джоба. — Не се тревожи, мама ми даде пари.
— Защо, да не мисли, че аз нямам?
— Тя те познава, татко.
— И смята, че съм развейпрах. Ако ни се гледа филм, можем да го гледаме. Можем да отидем където си поискаме — почти.
— Как така?
— Ще видиш. Подай ми панталоните. Забеляза ли, че са нови?
Гейбриъл се огледа.
— Къде е картината на Лестър?
Баща му енергично стана, но се спъна в няколко разпилени кутии от бира и падна на леглото.
Гейбриъл му помогна да стане и каза:
— По-полека, татко. Запази плонжа за някой стадион.
— Щом намеря шибания под и обувките си, ще ти покажа къде е твоята картина.
— Защо трябва да ходим някъде? Ти каза, че е на стената.
— На стената е. Не непременно на тази. Със сигурност е на стена. Стената си е стена, нали? Да нямаш претенции към стените?
— Случайно имам претенции. Обичам нещата ми да висят по познати стени.
— Искаш ли да я видиш или не?
— Вече не държа толкова.
Татко си обуваше панталоните.
— Боже, кисел си.
— Ти ме направи такъв, мой фънки татко — каза Гейбриъл.
— След минутка ще ти мине. Имаш ли трева?
— Спрях да пуша.
— Мама ли ти каза да спреш?
— От тревата ме хващаше параноя… и все ми се привиждаха странни неща. Столове и разни такива.
— Да, навремето и аз имах параноя. Само че без столове. Нямаше да ми хареса. Столове? От тревата в училище или от тази, дето я отглеждах вкъщи?
— От всяка трева. Започнах много да се губя в съзнанието си и понякога ми се струваше, че няма да се измъкна, все едно съм…
— Да вървим, имам да свърша някои неща.
На излизане Гейбриъл забеляза човека с къдравите чехли, който се заканваше на татко. Той им кимна така, сякаш знаеше всичко за тях.
След кратко пътуване Рекс заключи колелото и те влязоха в ресторант за хамбургери с примигващ неонов надпис, който съобщаваше името му — „Сплитс“.
Момичето на вратата посрещна татко като приятел и го целуна по двете бузи.
— Какво е това място? — попита Гейбриъл. — Какво търсим тук?
— Спийди, който е шеф и собственик, ми е стар приятел. Той се мъкнеше с бандата. Когато бяхме на турне, Спийди ни готвеше. Беше много бавен, защото постоянно обясняваше, че му викат Спийди. Виж го сега, кисне стария си задник в сметана, а ние… само се облизваме!
Гейбриъл гледаше туристите и младежите, дошли в Лондон за през деня, които нагъваха хамбургери, големи колкото топки за ръгби, мелби и сладоледи като айсберги.
— Но, татко…
— Я! Спийди! — възкликна Рекс.
Към тях се устреми човек на средна възраст с леко пожълтяло младежко лице. Спийди имаше хубави зъби и носеше американски тийнейджърски дрехи.
— Това е той, момчето ми — поясни татко.
— Най-после — каза Спийди, взе ръката на Гейбриъл и я погали с дългите си пръсти с маникюр. — И е с руса коса, и то не от калпавото русо! Тези скули могат да те пронижат! Откъде ги е взел?
— Очевидно не от мен — отвърна татко.
— И е приятел на Лестър! Виждам защо.
Спийди се разсмя беззвучно, като отвори уста, наведе глава и източи дългата си набръчкана шия. Гейбриъл предположи, че смехът влиза в професионалните задължения на Спийди и това е най-икономичният начин да го прави.
— Как е скъпият Лестър? — попита Спийди.
При по-внимателен оглед Гейбриъл предположи, че главата на Спийди сякаш е била по-голяма, но се е свила и през годините чертите му са се смалили.
— Все същият готин тип — отговори татко. — Нали ти казах, че онзи ден се видяхме. Сещаш ли се, когато ми даде… онова.
— Онова ли?
— Онова… на стената.
— Да, да. Това ми напомня, че трябва да ти кажа нещо. Само минутка.
— Бакхус с лифтинг на лицето — прошепна татко, когато Спийди изчезна да мляска други лица.
Когато се върна, каза:
— Ела на служебната маса.
Те се качиха по тъмните стълби на платформа над останалата част от ресторанта, където имаше маса, отрупана с вестници, списания, покани и дискове. Една сервитьорка им донесе млечни шейкове и бира.
— А сега — започна Спийди и потри ръце, — ще ти покажа.
— Нямам търпение — каза татко и прошепна на Гейбриъл: — Още не съм я виждал! Не исках да го правя без теб!
— Ще изпаднеш във възторг — отбеляза Спийди. — Картината си я бива!
— Моля? — попита Гейбриъл.
— Тихо — смъмри го татко и взе чашата си с бира. — Почакай и ще видиш, Гейбриъл! — и каза на Спийди: — Много е нетърпелив.
— Правилно — отвърна Спийди. — Ако питаш мен, нищо, за което трябва да чакаш, не си струва чакането.
Поведоха Гейбриъл покрай стена, на която висяха златни плочи и сценични костюми: някои от тях може би бяха дело на майка му. Имаше снимки на заплашителни младежи в крещящи дрехи на „Сатърдей“, момчета, които някога са били герои на други момчета. Имаше и плакати на американски групи и филми, няколко джубокса, застаряващи игрални автомати и механични чифтосващи се зайци в стъклена витрина.
Поставена върху колона в голяма сребърна рамка, обляна в светлина и с надпис отдолу — „Нова творба на Лестър Джоунс“, — стоеше „картината на Лестър“. Имаше и ново име. Сега по неизвестни причини се казваше „Оближи чинията, Найджъл“.
Това беше първата изложена творба на Гейбриъл: за пръв път негова картина висеше на обществено място. Но той скоро се почувства неудобно и не само защото подозираше, че „изкуството“ изважда наяве най-лошото у хората.
— Добре стои, нали? — изкикоти се Спийди. — Това е произведение на изкуството!
— Велико произведение на велико изкуство — добави татко и сложи ръка на рамото му.
— В „Сплитс“, разбира се, всичко е изкуство — продължи Спийди. — И е оригинално. Но това е по-оригинално от другите оригинали, които също са оригинални. Невероятно. А сега с нас е Гейбриъл — добави той, като инстинктивно се обърна към фотоапарата, донесен от момичето, което ги беше посрещнало на вратата.
Снимаха Гейбриъл, Спийди и картината. Тъй като татко не искаше да остане по-назад, последва снимка на татко, Гейбриъл и картината.
— Ще окачиш ли тук някоя от снимките, Спийди? — поинтересува се татко.
— Може — ако излязат хубави.
— Ти имаш много снимки. Трябва ти един старомоден портрет, на който да изглеждаш великолепен, красив и властен.
— Страхотна идея. Всеки може да си направи снимка. Но откъде ще намеря портрет? — Спийди зае последна поза. — Хайде още една усмивка, момчета!
Гейбриъл непрекъснато мълчеше, като час по час поглеждаше към картината.
Той знаеше, че Лестър ще се почувства предаден от това, че са изложили на показ личния му подарък, без да го питат. И не само това. В нощта, когато Гейбриъл се прокрадна в стаята на майка си, измъкна картината изпод леглото и после цяла нощ не спа, той не я копира съвсем точно. Всъщност я „поукраси“ тук-там, добави още цветове, щрихи и няколко експериментални петна. Лестър може и да твърдеше, че изкуството в повечето случаи е кражба, Уилям Бъроуз може и да казваше, че „всички картини са фалшификати“, но те едва ли говореха буквално. Картината не беше особено ценна, но Гейбриъл бе подправил подписа на Лестър — доста добре, както му се струваше. Ако не беше толкова чувствителен, можеше да направи кариера в престъпния свят. Лъснеше ли истината, Гейбриъл щеше здраво да си изпати не само от Спийди, родителите си и Лестър, но и от полицията. Вината беше на Арчи. Ако не беше вече мъртъв, Гейбриъл щеше да го убие.
Спийди продължи:
— Да ви кажа, момчета, някои хора идват само за да видят картината. Истински почитатели на Лестър с коси от седемдесетте. Проблемът е, че навремето Лестър беше малко болен от анорексия и те не ядат толкова, колкото ми се иска. Още добри новини — един от националните ежедневници може да пусне материал за творбата. Как ти се струва, Гейбриъл?
— Гейбриъл! — извика татко. — Чуваш ли?
— Хубаво — каза Гейбриъл. — Направо страхотно.
Спийди продължи:
— Може да използват някоя от снимките, които направихме! Твоите приятели в училище ще останат невероятно впечатлени! Не се ли радваш?
Гейбриъл си сложи слънчевите очила.
— Доволен съм.
— Ама и ти си непукист, а?
— Така е.
— Да — каза татко. — Голям непукист е.
— Това е добре — отбеляза Спийди. — Такова трябва да бъде едно младо и зелено.
— Не съм чак толкова зелен — отвърна Гейбриъл.
— Не, не, разбира се — каза Спийди. — На твоята възраст човек е като на всички възрасти едновременно.
— Точно така — съгласи се Гейбриъл. — Така е.
— Виждаш ли? — възкликна татко. — Казах ти, че Спийди е готин.
— Да — потвърди Гейбриъл.
Когато се върнаха на масата, той взе бирата на баща си и отпи. Спийди енергично го потупа по рамото.
— Какво мислиш?
— Много съм горд… с Лестър — отговори Гейбриъл.
— Добре, добре — каза Спийди. — И аз.
— Наистина, не си ли доволен? — попита татко, като се взираше в очилата на Гейбриъл. — Сега всички могат да я видят. Така е демократично, нали? Разбира се, и ти можеш да идваш, да сядаш тук и да я гледаш, когато поискаш.
— Лестър идва ли тук? — попита Гейбриъл Спийди.
— О, да, да. Идваше преди години — отговори Спийди. — Но не мога да кажа, че е редовен посетител — Гейбриъл въздъхна облекчен. — Приятелите му обаче идват. Като кучета са, идват да наглеждат нещата вместо него.
Накрая, след като поръчаха още пиене и ядене за татко и забелязаха на входа една телевизионна водеща и един футболист, макар и само полузащитник от Първа дивизия, Спийди отпраши нанякъде. Гейбриъл почувства, че диша по-леко и се опита да осмисли цялото значение на случилото се.
— Нещо си мълчалив — отбеляза татко, който енергично лапаше и се наливаше. — Аванта е — добави той с издути бузи.
— Е, и какво? Мисля.
— Благодаря на Бога за това. И окото ти трепка. Знаеш ли защо?
— Добра цена ли ти даде за картината?
— Моля?
— Кажи ми, татко.
Гейбриъл забеляза смущението на баща си. Нямаше намерение да го потиска. Всъщност мислеше, че въпреки това всички са получили каквото искат. Майка му имаше „картина от Лестър“, Спийди имаше „картина от Лестър“, Гейбриъл държеше оригинала в стаята си, а баща му имаше някакви пари.
— Не колкото очаквах или се надявах — каза татко. — Спийди е практичен човек. Но все е по-добре от нищо — той се наведе през масата. — Понякога преживяването е по-важно от няколко драскулки върху лист хартия.
— Какво ще правиш с парите? Ще наемеш апартамент в хубава сграда?
— Апартамент? Може би тоалетна. Или прозорец — без пердета! — баща му се засмя безрадостно.
— За колко време ще ти стигнат парите?
— Запазих малко за теб, но иначе почти ги изхарчих.
— За какво?
— Ядене, пиячка, наем и дългове, които са значителни. Животът навън е скъп. Мама винаги се е грижила за парите. Представа нямах колко струват нещата.
— Какво ще правиш сега?
— Взех още малко назаем от съседа отдолу. Нямах избор. Какво друго можех да направя?
— Как ще му ги върнеш?
— Честно, не знам — отговори татко. — Имах разправия с хазяина и той ми каза да се изнеса. Накрая ще спя на улицата. Ще ме намериш в станциите на метрото да пея „Улиците на Лондон“. Боя се, че това е краят на моя път, ангелче.
— Не можеш ли да живееш при някой приятел?
— За колко време? Така или иначе съпругите не ме искат.
— Защо?
— Казват, че влияя лошо на мъжете им! Аз! Познавам тези хора от години, а те не ме искат в къщите си! Казвам ти, момчето ми, след време човек започва да се нуждае само от спокойствие. За съжаление най-спокойното състояние на ума е щастието, а аз съм много, много далеч от него. Все пак не мисля, че трябва да те товаря с тези неща. Тя вижда ли се с някого?
— Мисля, че не.
— Значи се вижда.
— Не казах това.
— Каза го. Да не е онзи тип, който беше вкъщи, когато се обадих? Често ли се вижда с него? Той спи ли от моята страна на леглото с глава на моята възглавница? — татко въздъхна. — Извинявай, че те питам за такива неща. А и ти откъде ще знаеш?
— Знам. Бях под леглото.
— Къде си бил?
— Майтап.
Татко се наведе, намръщи се и стисна ръце между коленете си.
— Подлудяваш ме, Гейбриъл. Боже! В моята къща ли ще се нанесе? И теб ли ще ми отнеме? Боже, Гейбриъл, наистина не искам да знам. Унищожиха ме. Всички близки хора ме предадоха. Загубих всичко. Довиждане.
— Не, татко.
— Надявам се, че се грижи за нея. На колко години е? По-млад от мен и много активен, предполагам. Тя, майка ти, може да бъде страхотна любовница. Правеше разни неща с ушите ми, с лицето ми, че и с всичко останало, чак косата да ти настръхне. Когато имаше ищах. Но после престана. Всичко престана и тя започна да носи онези широки сиви кюлоти. Така е с любовта, трябва да поддържаш огъня, иначе угасва. Боя се, че този вече угасна.
Гейбриъл не каза нищо.
Татко продължи:
— Каква бъркотия.
Той извърна глава. Гейбриъл му подаде салфетка. Баща му си издуха носа.
— О, татко — промълви Гейбриъл.
— Ако продължаваш да ми дрънкаш как съм те преметнал…
— Не мрънкам!
— Мрънкаш! Винаги можем да си върнем картината.
— Какво? Как? — попита Гейбриъл.
— Спийди каза, че ако размисля, мога да я откупя от него.
— Но никога няма да съберем достатъчно пари.
— А и ще трябва да платим малко повече. Спийди има нюх за някои неща и първото от тях е печалбата. Още пазя част от инструментите в гаража на един приятел. Ще ги продам. Заедно с колелото.
— Тези неща ти трябват.
— Но защо, Гейбриъл, налага ли се да си връщаме картината? Дори ако в хола ми висеше „Мона Лиза“, нямаше да я гледам през цялото време. Истината е, че не знам доколко мога да понеса това.
— Кое?
— Тези душевни рани. Гейбриъл, започвам да губя надежда. Имам нужда от всичките си средства, но никога не съм бил по-беден. Ако щеш вярвай, ти си всичко, което имам! Винаги ми е било прекалено хубаво с теб. Защо не постигнах нищо в живота си? Предпочитах да прекарвам времето си с теб, отколкото да работя или да върша нещо. Ако някой ме попита кой е най-добрият ми приятел, ще кажа, че си ти. Боже Господи!
— Татко, татко, не плачи!
— Да се махаме оттук. Не искам Спийди да ме види как хленча.
— Добре.
Когато свършиха с яденето и се приготвиха да си тръгват, Спийди се приближи към масата.
— Забравих да ви кажа — започна той, — има едно момче, син на мой близък приятел, филмовият продуцент Джейк Амблър. Онзи, който направи „Вечна събота“ и много други страхотни филми.
— Знаем, знаем — каза татко, докато бършеше очите си. — „Вечна събота“ е велик филм. Монтажът по средата и начинът, по който използва музиката за…
— Джейк обича нашите гофрети. Опитахте ли ги? За сладоледа му нямам доверие — за Джейк той е като кокаин. Момчето му свири в една група, имат перспективи за договор със звукозаписна компания и всичко останало, но малкият не е много добър. Стигнал е някакво начално ниво и дотам. Знаеш за какво говоря, Рекс. Веднъж с Джейк си говорехме за Лестър и се сетихме за теб. Джейк те е слушал много пъти. Казах му: „Рекс се отбива тук по работа. Той ми помогна да започна.“
— Така ли си му казал?
— Да. Ти ми предрече преди години: „Спийси ще успее повече от всички ни.“
— Така е. И ти успя, човече. Ти си един от големите… големите мултимилионери на нашето време.
— Много мило, Рекс.
— Как мислиш, защо всички, които познавам, имат повече пари от мен?
— Може би е свързано с факта, че не бачкаш, Рекс — Гейбриъл едва се удържа да не се разсмее. Спийди продължи: — Виж, Джейк знае, без аз да му разправям, че ти си един от най-добрите. Казах му, че няма да имаш нищо против да отидеш у тях и да покажеш на хлапето някой и друг мощен рокендрол акорд…
— Не знам дали мога да му покажа акорди — отговори татко. — Напоследък хората вече не използват инструменти. Всичко става с компютри. Освен това в момента съм доста зает.
— Уау! С какво се занимаваш? — попита Спийди. Погледна Гейбриъл и сбърчи нос. — Предпочитам клюките пред храната.
— Пиша една опера за… — тръгна да отговаря Рекс.
Гейбриъл стисна ръката на баща си.
— Татко, послушай го. Това е добра идея. Моля ви, продължете, господин Спийди.
— Джейк ще плати добре, няма проблем. Колкото повече ти плати, толкова повече ще му хареса. Винаги е така, нали? — Спийди присви устни. — Ще можеш да смениш колелото с нещо по-добро.
— Колелото?
— Виждал съм те с него.
Татко стана.
— Джейк да го духа. Не сме толкова отчаяни, че да работим за прехраната си.
— Напротив — каза Гейбриъл. — Как да не сме?
Татко се запрепъва към вратата.
— Боже, Боже — възкликна Спийди. — Нагоре със задника ли е станал от леглото днес?
— С мама се разделиха.
Спийди кимна.
— Разбирам.
— Моля ви, господин Спийди, какъв е телефонният номер на момчето, което има нужда от уроци?
— Ще ти го дам — Спийди се приближи към него. — Но само ако ми обещаеш нещо. Искам да дойдеш при мен.
— Аз? За какво?
— О, обичам откровените момчета. Гейбриъл, можем да поговорим. Знам какво е.
— Кое знаете какво е?
— Вълненията, които преживяват младите момчета.
— Разбирам. Благодаря — Спийди стоеше неподвижно с химикалката в ръка. Гейбриъл добави: — Ще намина.
— Трябва. Знаеш къде съм. Гарантирам ти, че си заслужава. Ето — той записа на лист хартия името и телефонния номер.
— Още веднъж благодаря.
— Удоволствието е изцяло мое — отговори Спийди. — Имаш приятни обноски. До скоро.
Той се усмихна. Гейбриъл се запита дали Спийди щеше да му се усмихва, ако знаеше истината за „картината на Лестър“. За щастие нямаше нужда да се вижда отново с него.

 

Глава девета

 

На входа на татковата сграда, в компанията на няколко мъже и с дълга броеница в ръка, седеше човекът с къдравите чехли, който беше заел на татко пари. Той отново кимна на Гейбриъл и баща му.
На път за вкъщи татко беше купил няколко кутии бира. Преди да се качи в стаята си и да се напие подобаващо, Гейбриъл го заведе до телефона в коридора и му каза да се обади на филмовия продуцент.
— Сега ли? — повтаряше баща му. — Защо сега?
— Защо не?
— Той е важен човек. Сигурно е в Лос Анджелис при кинозвездите или някъде далеч оттук.
Гейбриъл извади листа хартия от джоба си, набра номера и подаде слушалката на баща си.
— „Биг пикчър филмс“. Ало, ало — обади се гласът отсреща.
— Обажда се Рекс Бънч — прошепна татко. — За добро или за зло.
— Кой? — попита гласът. — Ще ми кажете ли за какво се отнася?
— За китари. И акорди.
— Моля?
За учудване и разочарование на татко накрая го свързаха с Джейк, който каза:
— Много се радвам, че се обаждаш, Рекс…
Гейбриъл доближи ухо до слушалката и чу ентусиазирания глас на Джейк, който говореше как преди години гледал концерт на баща му с Лестър.
— Това бяха моите песни — прекъсна го татко. –С Лестър правехме музиката заедно!
— Невероятно! Още слушам записите ви в колата. Можеш ли да дойдеш днес следобед и да помогнеш на моето момче?
— Бих могъл — каза татко. — Но работата е там, че… — той се впусна да обяснява, че работи върху операта си за прераждането.
— Аха — обади се Джейк. — Все пак благодаря, че се обади. Сигурен ли си, че…
Гейбриъл стисна ръката на баща си и започна да я извива, докато татко се съгласи да даде първия си урок по-късно същия ден.
Гейбриъл беше доволен: това означаваше, че може да отиде с баща си, за да се увери, че той няма да оплеска нещата.
— Защо ме занимаваш с това? — татко с усилие се изкачваше по стълбите. Гейбриъл започна да разбира колко пиян е баща му след посещението при Спийди. — Трябва да си почина, докато още имам легло.
— Да си починеш? Ти нищо не си правил!
— Срещите със Спийди ме изтощават.
Може и да се чувстваше изтощен, но до леглото му имаше оранжева кутия, в която стояха хартийките за цигари, очилата и бележниците му. Татко ритна кутията в другия край на стаята.
— Майната му на всичко, никъде не отивам! — той се просна на леглото и затвори очи. Кутиите бира, едната отворена, бяха на пода наблизо, за да може да ги стигне. — Лека нощ. Извинявай за всичко, хлапе. Угаси лампите. Прости ми и ме целуни.
— Не целувам задници като теб.
— Значи родният ти баща вече е проклет задник?
— Такъв си — отвърна Гейбриъл.
Баща му каза:
— Да имах сили да те напляскам! Сега се омитай и не тряскай вратата, може да падне от пантите и ще трябва да плащам за нея! — татко се засмя на себе си и запя: — Валхала, идвам!
Скоро баща му захърка. Гейбриъл знаеше, че татко няма да се събуди навреме за урока.
Остави го да спи и слезе долу. С всяка крачка, която го отдалечаваше от сградата, той се чувстваше все по-зле. Арчи беше неспокоен, не казваше нищо, но не беше доволен. На Гейбриъл му се прииска да отиде в бара на майка си и да я помоли да вдигне татко от леглото. Но тя не би го направила, беше вдигнала ръце от него. Като всички.
Гейбриъл зачака на автобусната спирка. Реши да брои до сто. Ако автобусът не дойдеше, той щеше да се върне. Започна да брои, обърка се и започна отначало. Реши да брои отзад напред. Автобусът дойде. Гейбриъл се качи и отиде на горния етаж. Не можеше просто да се прибере и да мисли за нещо друго.
Докато автобусът набираше скорост, Гейбриъл тичешком слезе по стълбите и изскочи навън, като ожули коляното и одраска ръцете си. Не можеше да забрави как преди месеци баща му го измъкна от „бърлогата“.
Той се върна, коленичи до леглото и заговори в ухото на татко. За пръв път от месеци баща му изглеждаше спокоен и Гейбриъл не искаше да го стресне.
— Събуди се — каза той. — После ще спиш.
Татко погали Гейбриъл по лицето.
— Сега е после. Сънувах, че съм на летище, но не ме пускат на самолета и аз плача. Гейбриъл, когато спя, не се чувствам пропаднал.
— Знаеш ли какво казва мама?
— На кого му пука? Какво си мисли тя?
— Казва, че си безполезен, прахосник, мързелив и муден. Какво бъдеще ме чака, като те гледам как по цял ден седиш на задника си и се наливаш?
— Така ли казва?
— Казва, че по-добре да не те виждам, ако ще ме депресираш със своята безнадеждност и самосъжаление.
— Как няма да го каже. Всички го казват.
— Аз не. Ако нямам свестен баща, кой ще се грижи за мен? Все още имам нужда от теб, татко. Искам да направиш това за мен.
— Кое?
— Иди при Джейк, както се уговорихте.
— Не съм в настроение, Гейбриъл. Знаеш как се чувствам.
— Щом пристигнеш там, ще се ободриш. Парите ни трябват. Татко…
— Защо се ядосваш?
— Твоята глупост ме ядосва! Дай да си пийна!
— Хей, веднага остави бирата! Тази е най-силната, ще драйфаш! Успокой се, млади човече. Не искам да те гледам такъв!
Гейбриъл отсече:
— Няма да си тръгна, докато не станеш!
— Добре, добре — каза татко. — Разбирам. Моля те, остави бирата.
— Тогава ставай!
— Чакай…
Гейбриъл видя как татко бавно се размърда, сякаш едва сега установяваше, че има тяло. Щом баща му стъпи на крака, Гейбриъл нададе радостен възглас.
Татко започна да хвърля дрехите си из стаята.
— Помогни ми да намеря бръснача. Няма да си прережа гърлото, макар че от няколко дни го обмислям. Ще се избръсна. Ти си единственият човек, за когото бих го направил. На никой друг не давам да ми нарежда!
Гейбриъл тръгна по коридора да търси ютия от съседите, заедно изгладиха бялата риза на татко, като я държаха и обръщаха ръкавите ту на една, ту на друга страна като изследователи, натъкнали се на предмет, какъвто не са виждали досега.
— Вземи да си измиеш зъбите — отбеляза Гейбриъл.
— Мириша ли?
— Пил си. И миришеш на риба.
— Това е то рокендролът.
— Не днес, струва ми се.
— Как се чувстваш сега? — попита Рекс.
— Малко по-добре.
Той накара баща си да излезе доста по-рано, както преди, когато водеше Гейбриъл на училище. Този път татко взе китарата си и понеже не беше далеч, тръгнаха пеша.
През целия път татко хленчеше като кисел тийнейджър.
— За какво му е на някого учител по китара? Това се учи със свирене. Аз се учих от плочите.
— По-полека с философията — предупреди го Гейбриъл. — Съсредоточи мислите си върху петпаундовите банкноти.
— Парите не са всичко. Просто напоследък се чувствам малко отпаднал…
— Пак ли ще ми кажеш, че те боли корем?
— Хората се учат само когато искат да се научат, също както не можеш да ги накараш насила да ядат.
Гейбриъл бързо отвърна:
— Можеш да им предложиш храна, каквато не са яли досега.
Това окуражи татко, но Гейбриъл виждаше, че гордостта му е накърнена от самата възможност за такава работа. Татко искаше да мисли за себе си като за работещ музикант. Преподаването беше смъртта на творчеството и със сигурност на поп-блясъка. Татко трябваше някак да бъде убеден, че е възможно едновременно да се преподава и да се свири по концерти.
Двамата застанаха пред голяма къща с желязна порта като просяци пред средновековен замък. Гейбриъл държеше с една ръка китарата, а с другата ръката на баща си от страх, че той може да избяга.
— Боже — каза баща му. — Никога няма да накараш Джими Пейдж да прави това.
— Ти не си… — Гейбриъл млъкна.
Татко не го чу: гледаше къщата.
— Виж ги колко са изтънчени, сигурно дават пижамите си на химическо чистене.
Портата се отвори автоматично и електронен глас обяви по невидим интерком:
— Моля посетителите да влязат.
В коридора минаха покрай редица прислужници ориенталци в бели униформи с лъскави копчета, в които Гейбриъл виждаше разкривеното отражение на притесненото татково лице. След като получиха инструкции от човек с бял костюм, слугите сключиха ръце пред себе си, сякаш бяха голи и искаха да прикрият срамните си части.
Гейбриъл погледна нагоре към широките вити стълби и си представи как по тях слиза пееща дива в бяла рокля с дълъг шлейф. Наоколо беше оживено като зад кулисите на опера. Слугите и помощниците на продуцента сновяха между просторните стаи с мебели в позлата и кадифе, осветени от тежки полилеи. В къщата явно имаше карнавал, защото по коридорите вървяха момичета в рокли на принцеси и момчета в костюми на пирати, придружавани от бавачките си.
Самото момче, Карло, беше с около две години по-голям от Гейбриъл. При тях го доведе — или по-скоро довлече — жена, която, както Гейбриъл предположи въз основа на познанията си от готическите приказки, беше икономка. Тя се отърва от момчето — ако то беше предмет, щеше да им го подхвърли, а ако й позволяха, несъмнено щеше и да го стъпче — и с облекчение побърза да изчезне.
Карло беше кльощав и късо подстриган, с физиономия на престъпник, облечен с тениска на „Челси“ и скъсани провиснали дънки, краката му бяха боси и мръсни.
— Как си днес? — попита татко. — Това е моето момче, Гейбриъл. Учи в гимназия „Чапман“. Знаеш ли я?
— Тц.
— Ти къде учиш?
— Никъде… ако питаш мен.
— Какво искаш изобщо?
Настъпи мълчание. Накрая момчето каза:
— Татуировка.
— Аха. Къде?
— На топките и около задника.
— Ясно — каза татко. — Интересно. На това място малко хора ще й се радват.
— Откъде знаеш?
— Всъщност не знам. Аз нямам татуировки, но мога малко да свиря на китара.
Карло със сигурност беше добре отгледан, но не можеше да върже две думи, без да сумти и да ръмжи, и му беше трудно да гледа хората в очите.
— Насам, предполагам — измънка той, след като тримата се затътриха по коридора. Обърна се към Гейбриъл: — К'во, идваш ли?
— Искаш ли? — промърмори Гейбриъл.
— Твоя си работа.
Карло тръгна нагоре по стълбите.
— Частно училище — прошепна татко на Гейбриъл. — От онези училища за талантливи родители. Работническата класа поне има обноски. И фен на „Челси“ на всичкото отгоре. Махам се.
— Почакай — Гейбриъл се хвана за баща си с две ръце. — Хайде. Поне да разгледаме.
Те тръгнаха нагоре след Карло към просторна всекидневна с изглед към Темза. Момчето застана с гръб към библиотеката и си показа задника. Библиотеката плавно се премести и отвори врата към неговата част на къщата.
Зад библиотеката Карло имаше две-три стаи, кухня и баня. Тук момчето си беше устроило луксозна кочина: сред купчините с дрехи, списания и дискове Гейбриъл забеляза компютри, барабани, няколко китари и лъскав роял в дъното. Имаше и кошница с няколко дузини слънчеви очила.
Карло седна на един прозорец, обърна се с гръб към тях и проточи врат, сякаш трябваше спешно да нагледа Батърсий.
— Искаш ли да изсвириш нещо… на китарата? — попита татко. — Или ти се прави нещо друго? Не ми дре… — Гейбриъл стрелна с поглед баща си. — Нямам нищо против. Ти решаваш — той гледаше момчето с досада и седеше със закопчано догоре яке.
Карло сви рамене.
Гейбриъл започна да се страхува, чудеше се кога търпението на баща му ще се изчерпи. Ако татко си тръгнеше, това щеше да е краят, учителската му кариера щеше да приключи за двайсет минути. Гейбриъл нямаше представа каква работа би могъл да върши баща му. Вярно, умееше да свири, освен това можеше едновременно да се чеше по гърба и да си бърка в ухото: от това не следваше, че го бива да учи някого да си служи еднакво с двете ръце.
Накрая Карло реши да каже нещо.
— Знаеш ли какъв си ти?
— Какъв съм? — попита татко. — От години се мъча да го проумея.
— Ти си… Ти си…
— Аз седя и чакам, само че на теб не ти стиска да ми кажеш, дребен надувко — обади се татко. — Ако го направиш, ще е досадно, но поне ще има рокендрол.
— Чекиджия — изтърси Карло.
Гейбриъл затаи дъх. Татко му намигна.
Той разкопча калъфа на акустичната си китара и леко задрънка нещо, което звучеше като приятна простичка мелодия.
— Как ти се струва? — попита татко.
— Чекиджия и отрепка — повтори момчето.
— Хей! — намеси се Гейбриъл.
— Какво? — попита Карло. — Искаш нещо да ми кажеш?
— Татко… — започна Гейбриъл.
— „Татко“ — подразни го Карло. — Да ти имам лайняното татенце!
Погледът на Гейбриъл се съсредоточи върху бутилка от кока-кола на масата. Той сплете пръсти и кокалчетата му изпукаха. Карло се хилеше. Гейбриъл тръгна да става, като дишаше тежко. Карло също скочи на крака. Момчетата се приближиха едно към друго и почти допряха лица.
— Е? — попита Карло.
— Е? — повтори Гейбриъл.
— Сядай, Гейбриъл. И ти, Карло — разпореди татко. — Седнете! По-кротко, момчета. По-кротко! Боже, целият се изпотих. Добре.
Когато момчетата седнаха по местата си, Рекс остави китарата и се огледа наоколо с блеснали от злоба очи. Нищо не беше наред и нямаше изгледи да се оправи. В края на краищата „Пъргавите пръсти“ беше свирил с Лестър Джоунс в „Медисън скуеър гардън“. Те забиваха здраво три вечери подред. Никой освен „Стоунс“ не можеше да се мери с тях.
Татко свали якето си, метна бутилката от кока-кола в кошчето и взе една от електрическите китари на момчето.
— Кажи ми нещо, Карло — започна той, — как наричаш това?
— Някои хора му викат китара.
Татко я включи и удари по струните. Те издадоха тенекиен звук.
— Какво е това, по дяволите, хленчеща мишка? — попита той.
Момчето сви рамене.
— Наречи го както щеш, човече, не ми пука.
Татко стана.
Рекс, в много отношения улегнал баща на средна възраст, отстъпи назад, ритна една от скъпите тонколони и ботушът му се заби в нея. След това със сигурност щяха да я изхвърлят.
Татко се усмихна самодоволно при спомена за рокендрол, усили звука до непоносимост и задраска по струните. Взрив от звук и накъсани вибрации пронизаха и тримата като огнени стрели. Момчето, което беше скочило на крака, като че ли залитна от звуковата вълна.
— Защо да шепнем? — каза татко. — Това е дяволска музика. Или се превръща в такава, когато се прави както трябва.
Беше блус, един от любимите на Гейбриъл, „Жесток стар свят“. Татко тропаше с крак и пееше, но те не чуваха нито дума, само виждаха отворената му уста, която напомняше за един от крещящите папи на Бейкън.
Приклекнали, сякаш за да избегнат дъжд от куршуми, в стаята се втурнаха двама прислужници, запушили ушите си с ръце. Те бързо затвориха прозорците и за по-сигурно дръпнаха пердетата. После на бегом прекосиха вибриращата стая, охкайки.
Момчето грабна една китара, усили звука, с размах заби крак в друга колона — поне се беше научил, че агресията е задължителна част от живото изпълнение — и засвири, като следваше учителя си от разстояние.
То докара приличен блусарски звук и когато татко спря да си почине, момчето подхвана ритъма и продължи.
Докато баща му се трудеше, давайки възможност на Карло да свири с него, без да го принуждава да прави нещо конкретно, и момчето постепенно се убеждаваше, че може да се справи, Гейбриъл седеше, гризеше си ноктите и си хапеше бузата. Той никога не се беше тревожил толкова много, колкото за картината на Лестър, макар че засега нямаше нужда да предприема нищо. Лестър можеше и да не разбере веднага за съдбата на картината си и дори след това да не види, че творбата е фалшификат. По-късно Гейбриъл би могъл да му напише писмо. Татко имаше адреса.
Когато станаха да си ходят, Гейбриъл с учудване забеляза, че бащата на Карло стои на вратата. Филмовият продуцент беше нисък, приветлив и плешив, с хубав костюм без вратовръзка. Горното копче на ризата му беше закопчано и адамовата му ябълка сякаш още подскачаше в ритъма на блуса, от което главата му изглеждаше издута като цирей, готов да се пръсне.
По думите на татко, Джейк Амблър беше толкова зает, че хората, които искаха да се срещнат с него, трябваше да сядат в колата му на път за летището или да вървят с него из сградата, докато той яде или ходи до тоалетната.
— Много ти благодаря — каза Джейк, докато вървеше с Гейбриъл и баща му надолу по стълбите и отброяваше банкноти от внушителна пачка, за да ги даде на татко. — Заслужи си ги. Толкова ми беше хубаво, че ми идваше да извадя кожените си панталони.
Татко се обърна и го погледна, като очакваше да види снизхождение. Нямаше нищо такова: човекът го гледаше с благодарност.
— Дано Карло не ти е казал нещо обидно — тихо добави Джейк.
— Какво например?
— Ами… нали знаеш… че си мастурбатор.
— Не — отговори татко. — Не спомена нищо такова.
— Какво облекчение! Не мога да намеря подходящия тон с него. Той е единственият ми син, Рекс. Ужасно е, момчето има странни приумици.
— Така ли?
— Когато заспива, му се струва, че по тялото му лазят мухи. Мисли, че полицията го следи. Изпратихме го при онази терапевтка, при която всички ходят напоследък, онази, която написа книга… Диди Осгуд. Познаваш ли я? Карло много се привърза към нея, но това не му помогна. На нищо не се учи, единственото, което го интересува, е музиката. Или свири, или слуша, през цялото време. Музиката кара хората да се чувстват добре, нали?
— На мен винаги ми е действала по този начин.
— Ще се заемеш ли с него? Моля те.
— Как да се заема?
— Научи го на това-онова, на каквото знаеш, чрез музиката.
— Бих се радвал да помогна, Джейк. Поласкан съм. Но никога досега не съм го правил. Не съм квалифициран.
— Не се тревожи за това. Момчето от години боготвори Лестър. Не го показва, но много се развълнува, като му казах, че ще дойдеш. Ще те приеме, сигурен съм. Моля те, опитай — поне за малко. Ако не се получи, нищо няма да загубим.
— Странно — каза татко. — Знам как се чувства момчето. Години наред и аз почти не говорех. Не понасях край мен да има хора. В главата ми имаше само музика. Нека да помисля.
Татко тръгна и като че ли се замисли, макар че предимно играеше с косата си. Джейк и Гейбриъл го наблюдаваха. Накрая татко се съгласи да идва през ден, за да дава уроци на момчето.
— Не знам какво ще постигна — каза той. — Но нямам нищо против да му покажа някои неща, които знам.
— Радвам се! — възкликна Джейк и стисна ръката му. — Трябва да дойдеш на вечеря. Ще поканя хора, които може би ще ти допаднат. Искаш ли шофьорът ми да те закара? Той и на твое разположение — и на двама ви.
— Не, благодаря — каза Рекс, като изпревари Гейбриъл. — Ние обичаме да ходим пеша. Свикнали сме да стъпваме с двата крака на земята.
Когато Гейбриъл и татко свиха зад ъгъла, Карло ги настигна, пъхна в ръцете на Гейбриъл няколко филма на баща си и прошепна:
— Бива си го твоя баща.
— Благодаря за тия думи — отвърна Гейбриъл.
Татко запали един джойнт и двамата закрачиха в хладния въздух.
— Учудих се, че на запрати това хлапе в другия край на стаята — подхвърли Гейбриъл. — Аз за малко да го направя.
— Забелязах. Лесно можеше да нокаутираш мършавото копеленце. Само че нямаше да създадеш добро впечатление у стареца, ако го беше фраснал с бутилката по главата.
— Не.
— Изобщо не ме подразни — каза татко. — Радвам се, че отидохме. Но сега съм уморен. Не мога да го преживея втори път, дори да ми плащат. Ще звънна и ще кажа, че съм емигрирал в Африка.
— Не, няма да го направиш. Не сме изтърпели всичко това напразно.
— Знаеш ли защо хората стават учители? — попита Рекс.
— Ако съдя по личния си опит, защото обичат другите да ги слушат.
— Това е добра причина да станеш учител, ако имаш какво да кажеш — татко преброи парите три пъти и подсвирна. — Само като си помисля, че през всичките тези години съм давал съвети по баровете безплатно! — и бързо добави: — Знаеш ли, когато момчето започна да ме ругае, си спомних, че майка ми беше начална учителка. Почти го бях забравил. Тя беше отдадена на професията си. Рядко се задържаше у дома, а когато си беше вкъщи, се готвеше за следващия ден. Навсякъде се сблъсквахме с нейни бивши ученици, които я обожаваха, махаха й и я поздравяваха. В училище винаги някое дете искаше да си говори с нея. Мразех това.
— Защо?
— Исках да е само моя. Но тя притежаваше една дарба — знаеше как да показва на децата, че е на тяхна страна.
— И как го е правила?
— Наистина беше на тяхна страна. Не признаваше авторитетите — татко се разхлипа. — Отдавна не се бях сещал за нея. Представяш ли си, това са спомени отпреди четирийсет години. Може би след четирийсет години, дълго след като умра, ти ще си спомниш този момент. Често си мисля как ще ме запомниш. Може би ще направиш филм за мен, а? Как мислиш, кой ще ме играе? Какво ще кажеш за Робърт де Ниро?
— Няма ли да си жив, когато порасна? Искам да останеш с мен завинаги.
— Да, знам. Ще се опитам да остана колкото може по-дълго, приятелче. Но се надявам, че ще умра преди теб. Ти ще имаш син и ще му разкажеш всичко за нашите приключения. За глупостите, които съм вършил… и как съм продал картината ти… и как…
— Да.
— Както и да е. Да идем ли да хапнем? Положението малко се разведрява. Да го отпразнуваме, а?
Той заведе Гейбриъл в хубав италиански ресторант, където двамата се натъпкаха със спагети и сладолед.
Денят беше напрегнат, но за учудване на Гейбриъл татко не беше изтощен. Преподаването му бе вдъхнало сили. Самият Гейбриъл успя временно да забрави за картината. Разбира се, тя продължаваше да виси в „Сплитс“, но Лестър не ходеше там.
— Мама ще се зарадва — каза Гейбриъл по-късно на път за вкъщи.
— За кое?
— За работата ти като учител.
— Ще й кажеш ли?
— По-добре ти да й кажеш — отговори Гейбриъл. — Тя все повтаря, че иска да говори с мен за нещо важно, но никога не намира време.
— Знаеш ли за какво става дума?
Гейбриъл сви рамене.
— За бъдещето, предполагам. Татко, защо не дойдеш у нас?
— Мислил съм за това. Но не мога да вляза в тази къща… мъчително е. Само като мина покрай нея, ми става лошо.
— Иди в бара, където работи мама.
— Мислиш ли, че ще й бъде приятно да говори с мен? Тя е на път да се влюби в друг.
— Няма значение. Не съм срещал по-голям идиот от този тип. Тя само иска да те накара да ревнуваш.
— Така ли? Ще си помисля. Проблемът ми е, че сега нямам нужда от никого. А и тя се държа доста грубо с мен.
— За твое добро е.
— Благодаря ти, Гейбриъл, но досега това с нищо не ми е помогнало.
Гейбриъл целуна баща си.
— До скоро, татко.
— До скоро.

 

Глава десета

 

Една неделна сутрин две седмици по-късно, когато се събуди, Гейбриъл завари Хана със запретнати ръкави и гумени ръкавици на дебелите ръце, с глава, омотана с окъсана кухненска кърпа, нахлузила чифт стари обувки без връзки на баща му. Гейбриъл си помисли, че се е завтекла да изрине купчина ядрени отпадъци, но видя, че тя се кани да чисти всекидневната. Снощи мама имаше гости. Киселият въздух беше тежък и застоял, пепелниците препълнени, столовете разпилени, а на масата имаше бутилки от бира и вино, пакети с чипс и недоядени сандвичи.
Уплашен, че Хана може да му връчи гъба или парцал за прах, Гейбриъл крадешком се промъкна в кухнята. За свое учудване той завари майка си да слуша валс по радиото и да му приготвя пържени яйца за закуска.
— Здравей, ангелче. Днес е хубав ден. Какво ще кажеш да отидем в Кю Гардънс?
Предложението й го стъписа. Гейбриъл вече харесваше Хана, но не му се искаше да прекара деня с нея в задушната къща.
— Ще ходя да плувам с един приятел — отговори той.
— Помислих си, че ще бъде добре да излезем заедно — каза мама.
Гейбриъл и родителите му често ходеха на неделни разходки в Кю Гардънс. Имаха много снимки от там. За последен път бяха ходили в този парк преди около две години.
— Ти и аз? — попита момчето.
— Да.
— Без Джордж?
— Исках да поговоря с теб по един въпрос.
— И без Хана? — учуди се Гейбриъл.
Майка му допря показалец до устните си.
— Не бих постъпила така с теб. Пък и тя иска да свърши малко работа.
На закуска Гейбриъл гледаше скептично майка си. Не беше сигурен, че тя наистина ще излезе от къщи с него.
Накрая двамата казаха довиждане на Хана. Гейбриъл се учуди още повече, когато майка му го хвана за ръка и заяви, че ще отидат до Кю Гардънс с метро. Той не помнеше кога за последно я е виждал да се качва във влак, но тя беше престанала да пътува с метро по ред основателни причини: защото си под земята и имаш усещането, че си погребан жив, защото е мръсно — убийствените газове и отровните миризми могат да те задушат и само убийците и откачалките пътуват по линията Дистрикт Лайн.
Гейбриъл вървеше неспокоен до майка си и усещаше колко се страхува тя. След като се качиха във влака, докато четеше вестника с по-голям интерес, отколкото заслужаваше брой на „Сънди таймс“, майка му тревожно се оглеждаше, но успяваше да запази самообладание. Мястото, което тя си представяше като адско гъмжило, беше полупразен вагон, дрънчащ над широката, красива, мръсна Темза в неделната сутрин.
Когато слязоха, майка му въздъхна облекчено.
— Много смело, нали? — каза.
— Браво, мамо.
— Ще се кача и на самолет. Късно ми е да се плаша от каквото и да било — тя погледна Гейбриъл. — Свали тази качулка…
— Мамо…
— Свали я! Хората ще си помислят, че си наркодилър!
За тях спокойният чист парк Кю Гардънс беше провинция, място, където можеш да помечтаеш.
Мама говореше за любовта на англичаните към градините и къщите и колко досадно й се е струвало това. Но когато попадаше в район на средната класа като Кю, очите й се отваряха и тя разбираше, че иска нещо повече от обрасъл с плевели парцел бетон с прогнили дървени лавици и изгоряла тенджера като тази, която държаха в задната част на къщата. Започнеше ли да печели повече пари, двамата щяха да се преместят.
— Ще си имаме истинска градина — каза мама. — Няма да е голяма, точно колкото да седнем с теб в нея.
И добави, че ще останат там, докато той постъпи в университет.
— Когато бях на двайсет, живеех срещу „Кингс роуд“ и познавах известни хора, бях особнячка, самотна и… — тя търсеше подходящата дума. — Крайна. Не използвах максимално способностите си. В онези дни се утешавах, като си представях, че съм на шейсет. Енергична, винаги добре облечена, но с болни колене, изкривени пръсти на краката и блеснали очи, любителка на френските романи и на Курт Вейл. Ти ще ми носиш цветя и книги. Ще идваш, нали, дори когато имаш по-интересни неща за вършене? Може би ще ми водиш децата си.
— Защо да не идвам? — каза Гейбриъл.
— Децата трябва да разлюбят родителите си. Това е ужасен развод. С моите родители нямаме какво да си кажем, както може би си забелязал. Аз ги напуснах на петнайсет. И въпреки това ще ми се иска да идваш при мен. Какво има?
— Малко ми е странно — отговори Гейбриъл. — Ще чакаш да станеш на шейсет, за да правиш каквото искаш. Защо не можеш да го правиш сега?
— Уместен въпрос. Де да знам.
Докато майка му говореше, Гейбриъл се чувстваше особено, че са заедно сами. Обикновено когато излизаха на разходка, баща му бърбореше, привличаше вниманието към себе си, шегуваше се, пееше.
Нито майката, нито синът го споменаваха, но Гейбриъл постоянно се питаше дали баща му е още в леглото в стаята си, дали има достатъчно пари, за да излезе да закуси. Може би е излязъл на разходка? Все му се струваше, че татко ще се сети да дойде в Кю Гардънс. Ще изскочи иззад пагодата, тримата ще се прегърнат и ще тръгнат заедно.
На връщане към метрото минаха покрай малка книжарница.
— Искаш ли да влезем?
— Да. Може да си намеря нещо за четене — каза Гейбриъл с надежда.
— Избери си каквото поискаш.
— Всичко ли?
— Вземи каквото ти хареса, ще ти го купя. Може да се изненадаш, но аз припечелвам нещичко! Баща ти не ти изпраща никакви пари, въпреки че му писах да ни прати. Имаме да плащаме сметки и ипотеката на къщата, а и твоята издръжка не е евтина.
Той избираше дълго, но майка му чакаше и разглеждаше книгите, предимно в отдела за самопомощ. Както казваше Зак, чуеш ли думата „лечение“, разбираш, че те чакат проблеми с родителите. Терапия или по-лошо, хипноза или други форми на откачена религия. Много членове на клана на Зак вървяха с ръце, изпънати напред, и със затворени очи, за да „пренаредят“ живота си.
Сред ограничения брой заглавия на тема изкуство Гейбриъл намери една книга за портрети. Мама го похвали за избора. Учуди се, че толкова малко съвременни художници се интересуват от човешкото лице и от същността на хората. Това беше тема, до която рокендролът не можеше да се докосне.
С новата книга в ръка Гейбриъл отиде с майка си в едно заведение малко по-нататък и хапна пица. Попита дали може да си поръча онова, което като дете наричаше „облаци“ — мелба. Майка му се съгласи и поиска втора лъжица за себе си.
Гейбриъл забеляза, че тя се оглежда.
— Тук не сервират ли бира?
— Това е кафене. За какво ти е бира?
Майка му прокара ръка по лицето си.
— Винаги правиш нещата по-сложни за мен.
— Знаех си, че вината е моя.
— Не, Гейбриъл.
Той ядеше съсредоточено и след няколко минути осъзна, че тя го наблюдава.
— Ти беше толкова шумно дете.
— Така ли?
— Или може би ми е било трудно с теб. Измъчвах се по други причини. Сега си станал замислен. За какво си мислеше преди малко?
— Дали татко обича повече шоколадов сладолед или сладолед с кафе — Гейбриъл, татко и мама винаги държаха няколко вида сладолед във фризера и често ентусиазирано спореха за предпочитанията си. — Шоколадов, струва ми се. Може би и татко сега яде сладолед… едновременно с нас.
Мама му подаде кърпичката си.
— Избърши се. Уж си голямо момче. Липсва ли ти? Той не е умрял, скъпи ми Гейбриъл.
— Не, само живее в стая под наем.
— Не е катастрофа. Баща ти беше нещастен. Дори не го знаеше. Сега му се наложи да види как се отразява това на останалите.
— Направила си му услуга? — прошепна Гейбриъл. — За пръв път ти е било.
— Не мрънкай. Разбрах, че нещо не е наред, когато престана да мрази всичко. Вече не се оплакваше от нещата, които гледа, яде или слуша. Отдалечаваше се от нас — или поне от мен. Съжалявам, че трябваше да те оставя с Хана — както казваше майка ми, лицето й е като торба с чукове. Но трябваше да продължа напред. Вцепенението — тоест състоянието, при което нещата си остават същите — ме убиваше. И аз допуснах грешки, но не се предадох — тя стана, вдигна ръце и седна. — Погледни ме, не ти ли се струвам по-енергична? Особено след като той ни напусна.
— Татко може да е на работа сега.
— Работа? Гейбриъл, освен всичко друго днес е неделя.
— Той започна да преподава.
— Да преподава ли каза? Какво точно преподава?
Когато видя, че майка му не говори със сарказъм, Гейбриъл обясни, че татко дава уроци по китара на едно момче, което на свой ред го е препоръчало на друго момче, не толкова досадно, с което на татко му е много приятно да работи. Сега дава уроци и на двамата за няколко седмици. „Когато преподавам — казваше татко, — странно, но не повтарям все едно и също нещо. Поразкърших се с тая работа.“
Гейбриъл забеляза, че мама иска да говори за Рекс с някого, който го познава, който ще я разбере. В същото време тя знаеше, че не може да разкрие докрай как се чувства.
— Гейбриъл, мога да си го представя като учител. Баща ти е сприхав и докачлив и сигурно се учудва, че учениците му още не са научили всичко. Но разбира от музика. Когато е в особено настроение, обича да… наставлява. Не съм говорила с Лестър от години, но той беше невероятно жив и енергичен. Може да е вдъхновил баща ти. Със сигурност му е повлиял добре.
Това беше изненадващо щедро.
— Баба, майката на татко, е била учителка — каза Гейбриъл.
Лицето на мама се оживи.
— О, да, така е. Тя те водеше в библиотеката.
— Научила ме е да чета, нали?
— Да, с моя помощ.
— Татко и аз правехме заедно разни неща, но ти все му се караше за някое лепкаво петно на пода във всекидневната.
— Това лепкаво петно стоя със седмици. Краката ми постоянно залепваха за пода. Казах му, че ще залепна завинаги.
— Ти го обезкуражи — Гейбриъл беше чел някъде, че хората казват така, когато са ядосани. — Така или иначе, не мога да ти го простя.
Мама се стресна.
— Защо ми говориш така?
— Заради Арчи.
— Арчи? Сега за брат ти ли ще говорим?
— Да.
— Синът ми е мъртъв. За малко да полудея. Дълго време бях на лекарства…
— Арчи е почти мъртъв.
— Почти! Какви ги приказваш? Гейбриъл…
— Той е част от мен. И ми говори.
— Арчи ти говори? Какво казва?
— Дава ми съвети.
— Това е странно, като се има предвид, че той не беше от най-разговорливите. А сега ми споделяш, че говори с теб. Гейбриъл, по-добре внимавай — докато се усетиш, психиатрите ще почукват с чукчета по коленете ти и ще те питат как се казваш. Баща ти знае ли за това?
— Не.
— Трябва да поговоря с него. Само че ние не си говорим.
— Защо?
— Може и да си проговорим. Не мога да повярвам. Боже мой, какво става с теб? Ама че странен малчуган си!
— Вече не съм малчуган! Отвори си очите!
Мама гледаше Гейбриъл стъписана. Тя издърпа кърпичката от ръката му.
— О, нямаш представа до каква степен хората могат да се подлудят взаимно. Гейбриъл, да не си посмял да ми внушаваш чувство за вина. Родителите винаги имат усещането, че са се провалили. Да си родител е изгубена кауза. Аз съм сама жена, без съпруг, на когото да разчитам, опитвам се да изхраня и двама ни! Самотна майка!
— Самотна майка — повтори Гейбриъл.
— Какво очакваш да направя? Работата не е забавление!
— Ти имаш достатъчно забавления!
— И защо не? — тя тръсна глава, за да се отърси от раздразнението подобно капки дъжд. — Трябва да ти кажа, че ми предложиха нова работа…
— Наистина ли?
— Един човек, казва се Спийди.
— Спийди?
— Да. Толкова ли те интересува?
— Странно име — каза Гейбриъл.
— Той винаги бърза. Срещнах го случайно на едно парти на „Портобело роуд“. Някога бяхме приятели. Той имаше вила край Маракеш, където всички отсядахме. Винаги ходеше с лъскави ризи. Много от онези хора сега са мъртви или луди, или живеят в Уелс. Спийди държи верига от ресторанти за бързо хранене, пълни с рок и поп-джунджурии. Знае за отношенията ми с баща ти и ми съчувства. Мисля, че ще ме вземе на работа. В началото ще бъда сервитьорка. После ще ме повиши. Сигурна съм, че ще стана управител на някой от ресторантите. Добро начало, а? Какво ще кажеш?
— Ъъ… Трябва да помисля.
— Защо? Това не е философски въпрос! Не се ли радваш, че имам нова работа?
Той кимна и попита:
— Ходила ли си в неговия ресторант?
— О, някога ходех. Само на парти, не заради храната, разбира се. По-скоро бих изяла краката си. Но вече ти казах. — Мама стана нетърпелива. — Не ме ли слушаш? Срещнах Спийди на едно парти. Хрумна ми — продължи тя, — че трябва да му покажем картината на Лестър.
— Картината на Лестър?
— Да.
— Защо?
— Той сигурно ще се заинтересува. Но и да не му я покажем, мисля, че трябва да я сложим в рамка. Идната седмица ще се заема с това. Реших, че преди да започна новата работа, можем да отидем до Италия.
— Да видим замъка на Джордж?
— Да.
— Не обичам замъци — категоричен беше Гейбриъл.
— Наистина ли?
— В тях става течение. Искам да поработя върху филма си.
— Добре. Можеш да го направиш там. О, Гейбриъл, ще бъде чудесно да видим малко слънце и море. От толкова време не сме се чувствали добре!
— Аз мога да работя само в Лондон. В тази обстановка ми е най-удобно.
— Така ли? Ти си проклет дявол. Тогава ще трябва да останеш с Хана.
— Мисля да остана с татко.
— Той няма да може да се грижи за теб — изсумтя мама.
— Сам мога да се грижа за себе си.
— Не съм сигурна — каза тя. — Но скоро ще ти се наложи. Напоследък нямах достатъчно време за теб, но много мисля за бъдещето ти.
— Така ли? — попита Гейбриъл, ентусиазиран.
— Знам, че обичаш филми, режисьори, актьори…
— Да, да… Напоследък преливам от идеи. Някога записвала ли си сънищата си? Може би един ден ще намерят начин да ги заснемат!
— Ще бъде интересно — саркастично отбеляза майка му. — Сега обаче с теб трябва да бъдем реалисти. Джордж много ми помага във връзка с бъдещата ти кариера. В края на краищата той е практикуващ художник. Не се смей така.
— Така си е, има нужда от практика — промърмори Гейбриъл.
— А ти трябва да се научиш да слушаш!
— Аз мога едновременно да говоря и да слушам.
— Джордж е наясно със затрудненията. Казва, че целта е да се съчетае това, от което се интересуваш, с възможността да си осигуряваш прехрана до края на живота. Можеш да станеш адвокат в сферата на шоубизнеса.
Мама го гледаше.
— Моля?
Тя продължи:
— Тези адвокати общуват с творци. И не само това, подпомагат творческия процес. Но никога не остават без работа и не излизат от мода. Никога не получават лоши отзиви от критици. Искам да помислиш по въпроса. Междувременно аз ще потърся университет, където можеш да учиш право и да продължиш заниманията си с кино, ако все още те интересува. После ще се срещнеш с един адвокат, приятел на Джордж. Червив е с пари. Всичко ще ти обясни. Защо правиш такива физиономии?
— Не искам да работя в офис — каза Гейбриъл.
— Защо?
— Вляза ли в офис, имам чувството, че никога няма да изляза.
— За какво говориш?
— Ти никога не си работила в офис.
Майка му стана.
— Прекалено много време прекарваш с баща си! Искам да те направя по-уверен. Боя се, че започваш да развиваш нагласа на неудачник! — тя плати сметката и двамата излязоха. — Честно казано — добави мама, — не ми изглеждаш доволен, малък мошенико.
— От какво да съм доволен?
Гейбриъл бързаше след нея колкото можеше. Тя винаги правеше така — вървеше по-бързо от него.
— От новата ми работа и почивката в Италия, и всичко, което се опитвам да правя за теб. Деца! Мислят само за себе си. Аз, аз, аз, а ти само дай. Хората не знаят или поне не казват колко мразят децата си.
Гейбриъл почти не я слушаше. Майка му искаше от него да стане адвокат. Той осъзна, че вече достатъчно се е забъркал със закона. През следващите няколко дни мама щеше да сложи в рамка фалшивото копие на картината на Лестър и да го занесе на Спийди, който щеше да се окаже с две фалшиви копия на една и съща картина от двама членове на едно и също семейство.
Присъдата на Гейбриъл, и без това достатъчно дълга, със сигурност щеше да се увеличи. Спомни си, че в един от съседните блокове живееше човек, който беше лежал в затвора.
— Излязох от кафеза — казваше той.
Този намек за живот извън закона будеше възхищение, но Гейбриъл не помнеше човекът да е споменавал, че на затворниците се позволява да четат по цял ден. Дали можеше да вземе уокмена си? Родителите му щяха ли да идват на свиждане? По колко години лежат фалшификаторите?
Когато се прибраха вкъщи, в главата му бушуваше буря. Трябваше му време, за да обмисли всичко, но се чудеше дали майка му в пристъп на загриженост ще поиска да влязат в галерия или ще го покани да гледа с нея някой от любимите й „ободряващи“ мюзикъли.
За щастие късно следобед тя каза, че трябва да отиде на работа.
— Днес ще изляза малко по-рано — обясни мама. — Трябва да се обадя на един човек и после да се срещнем. Имаш ли нещо против? — виновно попита тя. — Сърдиш ли се?
— Не. Искам да разгледам новата си книга и да порисувам.
— Добре. Впрочем исках да ти дам това.
Мама му подаде една книжка. Гейбриъл погледна заглавието — „Кариера в правото“ — и изтръпна.
— Благодаря — отрони той. — За правото черво ли става въпрос?
— Я стига. Кажи ми какво мислиш. Днес беше чудесен ден, ангелче. Надявам се, че занапред ще прекарваме много време заедно. Ако идем в Италия, ще имаме тая възможност.
— Той ще бъде там.
— Да, Джордж ще бъде там.
— Защо?
— За да бъде с мен, затова! Престани да се оплакваш от всичко — после добави: — Нали този следобед няма да си говориш с Арчи?
— Защо, искаш да го попиташ нещо?
— Гейбриъл… — тя си пое дъх. — Предполагам, че това е поредната ти шега, от която ми се повдига, както и от всичките ти приказки за Арчи. Хайде, дай ми една целувка. Моля те.
— Ето.
— Благодаря.
Когато майка му излезе, Гейбриъл поседя малко в стаята си. Грижливо нарисува една японска ваза, но за разлика от друг път, тя не се материализира. Не че в момента имаше нужда от японска ваза. Беше лесно да си намисляш желания и да си въобразяваш, че те могат да се осъществят. В крайна сметка трябваше да се действа.
Изпита облекчение, когато нищо не се получи. Край на халюцинациите: той искаше да живее в същия свят като останалите хора. Нямаше повече да копира, отсега нататък щеше да прави само оригинални оригинали. Копирането му беше донесло достатъчно неприятности.
Гейбриъл прибра материалите си.
Отиде да потърси Хана, за да й каже, че ще излиза. Когато видя, че тя спи пред телевизора, Гейбриъл се разрови из къщата за пари. С нежелание взе банкнотите, които събираше за камера. Прегледа детските си касички, пребърка джобовете на старите палта, взе парите от продадената хартия за вторични суровини и онези, които беше получил от роднините си за Коледа. Пребърка чантите на майка си и намери банкнота от десет лири.
Беше готов.
Остави бележка, в която съобщаваше, че отива при Зак, и затвори портичката колкото може по-тихо.

 

Глава единайсета

 

До ресторанта на Спийди се стигаше пеша за трийсет минути.
Зад кадифеното въже, ограждащо неприкосновения червен килим пред „Сплитс“, набъбваше нетърпелива опашка. Гейбриъл забеляза, че вътре хората се спират, за да погледат „картината на Лестър“.
Въпреки че беше тръгнал с ентусиазъм, когато пристигна в „Сплитс“, той започна да си мисли, че е най-добре да се прибере вкъщи, да си легне и да захлупи глава с възглавницата.
Тъкмо да поеме обратно, отвън спря лъскава кола и от нея слязоха двама мъже и две жени, които се стараеха да привлекат погледите на останалите. Гейбриъл видя да се приближават до въжето и да ги съпровождат през навалицата до вратата. Той беше сигурен, че ги познава отнякъде, но докато се сети кои са, те се изгубиха от поглед.
Заедно със събралото се множество Гейбриъл наблюдаваше през прозореца как Спийди със ситни крачки изприпка до тях с обувките си на високи токове, проточи шия, за да долепи бъбрещата си уста до лицата им, и ги заведе до една маса.
Настани ги, а когато след две-три минути отново се появи, хвърли поглед към Гейбриъл.
— Искаш ли да влезеш, красавецо? Ще влезеш, нали?
Преди Гейбриъл да свари да каже нещо, Спийди го грабна за ръката, откачи кадифеното въже и поведе момчето през навалицата. На Гейбриъл това му хареса. Помисли си, че може би ще свикне да бъде привилегирован.
Спийди седеше близо до него на „работната си маса“. От това разстояние Гейбриъл можеше да забележи бледия нездрав цвят на лицето му досущ като на дневна луна. Момчето много се радваше на топлото отношение на Спийди към него.
— Какво мога да направя за теб, Гейбриъл?
— Благодаря ви, че свързахте татко с Джейк Амблър. Ходихме у тях и показахме на хлапето му това-онова.
— Така ли? Това хлапе е чалнато, казах ли ти? Разправяха, че отвъртяло шамар на психотерапевта. Единствената музика, която познава, е от упражнението с петте пръста. Ха, ха, ха!
— Няма значение. Това за татко е изход от тежкото положение. Доста се беше депресирал покрай мама и всичко останало. Всъщност отиваше към дъното.
— Много жалко. Знам — тези неща са в състояние да те съкрушат. Та това ли става около теб напоследък?
— Това май.
— Мдаа. Искаш ли сок, приятел? Бира? Сладолед? Не си сигурен? А една келнерка?
Спийди го наблюдаваше.
— Точно сега предпочитам сок.
— Един портокалов сок! — провикна се той към бара, сигурен, че ще го чуят. — Значи просто минаваше наблизо? По всяко време си добре дошъл.
— А опашката?
— Не се притеснявай за това. Направо влизай. Добре изглеждаш. Харесва ми как си разделил косата си на две. Странно — ти си толкова рус, а вашите са тъмнокоси. Отдавна познавам родителите ти. Много свестни хора — не спираше да говори. — Чувстваш се самотен, а? В неделя следобед. Преживял съм безброй самотни неделни следобеди, в които по телевизията няма нищо за гледане, освен „На изток от рая“. Мисля, че някак целият ми живот така се стече, че да прескачам неделните следобеди, след които, разбира се, идва училище в понеделник. Няма какво да ми разправяш — знам как се чувства едно хлапе.
— Така ли?
— Един приятел води школа по творческо писане за младежи и веднъж ми разправя как накарал студентите си да напишат есе за детството си. Всички до един разказали как са били унижавани от родителите си. Виждаш ли?
— Аа — възкликна Гейбриъл. — Значи е нещо обичайно?
— Абсолютно. Виж, виж, Гейбриъл — ей там.
Спийди посочи масата, на която седяха четиримата от лъскавата кола.
— Това е Чарли Хироу. Не го ли позна?
— Той ли е това? Доста по-стар е, отколкото си мислех.
— Аха. Баща ти е свирил с него. До него е училищният му приятел Карим Амир, актьор, наполовина индиец, току-що излязъл от психиатрична клиника. Участвал е в онзи страхотен филм с многото пясък, не му помня името, Джейк Амблър му беше продуцент. Веднъж в „Гага“ имаше кулпарти и Чарли изсвири „Killing for Dada“ със старата си банда. Карим стана и подхвана да пее. — Спийди доближи глава до ухото на Гейбриъл: — И знаеш ли какво — не е клюка — всички го разправят…
— Какво?
— Майката на Чарли и бащата на Карим били любовници преди години. Карим ми каза, че веднъж ги хванал на калъп в задната й градина в Бекънъм.
— Уау. Обичам тия стари истории. Всеки се познава с всеки.
— И ти скоро ще познаваш всички. Така стават нещата. Аз ще се погрижа за това. Тя почина. Мисля, че и бащата. Не съм сигурен. Ще проверя в един стар брой на „Хелоу!“. Искаш ли автографи от тях? Да ви запозная ли? Ще те заведа да те представя.
Гейбриъл хвърли поглед към Карим и Чарли, и двамата толкова фриволни и погълнати от себе си.
— Може би по-късно — каза Гейбриъл. — Хрумна ми нещо. — Той се наведе напред. Арчи беше с него и му вдъхваше сила. — Щеше ми се да погледна картината на Лестър.
— Ето я там, приятелче. Под лампата. Можеш да идваш и да й се наслаждаваш когато пожелаеш. Ще ти сложим фотьойл да ти е по-удобно. Тук е „свърталище“ на художници.
— Лестър Джоунс не подари картината на татко. На мен я подари. Даде ми я, защото му станах симпатичен. Но хората не го знаят, Спийди. Не ставаше дума за пари. Даде ми я безплатно — подарък.
— За какво говориш?
— Лестър ми каза, че съм талантлив.
— Наистина ли? И за какво имаш талант?
— За рисуване. За правене на филми. Знам как да го правя — сигурен съм — и с това смятам да се занимавам. Много от творците в днешно време хич не ги бива. Аз искам да съм най-добрият, господин Спийди.
— Когато пораснеш ли?
— Да. Тогава.
— Уаа. Оценката на Лестър за мен е предостатъчна.
— От татко е дошло, нали разбирате, той също има талант. От него съм го наследил.
— Не. Ако наистина го притежаваш, талантът си е само и единствено твой, не го забравяй. Можеш да наследиш стара вратовръзка, но не и дарба, убеден съм в това — Спийди гледаше момчето. — Да не мислиш, че не съм пробвал да пиша сценарии и да правя филми? Часове наред седях на бюрото, без да шавна, поне на мен ми се струваше, че са минали часове, и нищо не можех да измисля! Досега съм писал само чекове!
— За някои хора фантазирането е съвсем естествено. Не е нужно да се лее пот и кръв. Просто се кефиш и си представяш това-онова!
— С теб може да е така, Гейбриъл. Но с мен не е. Или ако нещо ми дойде в главата, знам, че вече съм го виждал в по-добър филм, отколкото аз бих направил, и няма смисъл да го записвам. Ти си късметлия, господин Гейбриъл — Спийди сниши глас. — Всички идиоти в тоя бар се пънат да пишат сценарии. Нито един няма лоша история в чекмеджето си. Но колко от тях в края на краищата са готови да ги предложат за филмиране? Те може и да са грамотни, но не им е по силите да си изкарват хляба с писане. Ако ти го постигнеш, значи си върхът. Познавам ги аз хората на изкуството. Те са егоисти. Обсебени са от себе си. В желанието за успех няма нищо очарователно, то е постоянна и неутолима жажда. Ето така хората стават звезди.
— Господин Спийди — прекъсна го Гейбриъл.
Момчето забеляза, че за разлика от повечето хора, Спийди говори без прекъсване, но, изглежда, нямаше нищо против събеседникът му да вметне нещо. Когато слушаше, той имаше възможност да огледа ресторанта и да дава знаци с ръце.
— Смятам, че Лестър ще се подразни, ако види картината си тук — продължи Гейбриъл. — Татко не трябваше да ви я продава. Тя всъщност не е негова. Татко е добър човек, но беше отчаян и депресиран и живееше в една дупка. Призна, че е постъпил неправилно. Съзнава, че е допуснал грешка.
Гейбриъл започна да вади всички банкноти и монети от джобовете си и да ги слага на масата.
— Какво правиш?
— Вземете ги, господин Спийди. Моля ви, нека да откупя картината.
— Чакай малко. Лестър щял да се подразни, казваш. И на кого му пука? Да върви по дяволите. Той има всичко, което един мъж може да поиска. Лестър е важна клечка и дори не си плаща данъците. Защо му е да се притеснява за някаква си картина? Като може да си нарисува още. Тази сигурно му е отнела не повече от десет минути. Хайде, двайсет, с думите и каквото е там другото.
— Безпокоя се за картината.
— Как можеш да се безпокоиш за тая проклета картина?
— Не съм сигурен, че е изложена на подходящо място.
— Където се намирам аз, там е подходящото място за която и да било картина. Бъди сигурен в това, скъпи. Какъв е проблемът, Гейбриъл?
— Господин Спийди…
— Ако толкова много си искаш картината, сигурно има причина.
Спийди седеше близо до момчето. Спийди галеше коляното му и ръката му пълзеше нагоре по бедрото. Гейбриъл чу Арчи да пищи. Гейбриъл му каза да не го приема дълбоко. Май беше свикнал да говори така в училище, нали? И по-лоши неща щеше да усвои по-нататък.
— Вие я купихте. Разполагате с много пари. Но все пак, Спийди, какво мога да направя за вас?
— Моля?
— Какво мога да направя за вас?
Спийди допря опакото на ръката си на челото, сякаш загубва съзнание.
— Това, миличък, е въпросът, който чакам цял живот! Ще ми дадеш ли малко време да си помисля? — Спийди бе ококорил очи и се задъхваше. — Ама и ти си хлапе и половина, а! Ха, ха, ха!
Край тяхната маса мина Чарли Хироу и Спийди го хвана за ръката.
— Ей, Чарли, Чарли…
— Какво става, Спийди?
— Запознай се с Гейбриъл. Най-новият ми приятел. — Чарли повдигна вежди. — Не е това, което си мислиш. Казах приятел, не захарче. Баща му е Рекс Бънч, китаристът. Свирил е с теб в „Пуш“.
— Сигурно, ама как да се сетя, като всичко ми е изфирясало — каза Чарли и допря ръка на рамото на Гейбриъл. — А, сещам се нещо. Изнасяхме концерти на открито и вечер, когато застудееше, краката на Рекс изстиваха. Включвахме електрическа печка в гримьорната, та баща ти да се стопли. Щом се сгрееше, вече можеше да свири. Не винаги се държеше изправен на краката си, но го биваше със струните.
— Да, добра жица вадеше. Как е Карим? — попита Спийди.
— Вече е добре. Лестър пише някаква тежка музика за новия му филм. Скоро му се роди син, Харун го кръстиха, викат му Хари. После ще се жени.
— Парти ще има ли?
— Мисля, че да.
— Къде?
— В „Ментал“, ако не бъркам, или може би в „Анус“ — Чарли прошепна: — Спийди…
— Кажи?
— Изпрати онази сервитьорка да ми поиска автограф. Кажи й да се прави, че не разпознава Карим и да не го моли за нищо. Помоли я също така да ме целуне. Твоите момичета раздават целувки, нали?
— Разбира се — Чарли се засмя. — Няма проблем. — Когато музикантът се отдалечи, Спийди каза: — Симпатяга. Няма капка талант, но е суетен колкото Клеопатра! И е акъллия — Спийди посочи с пръст: — В онази витрина са концертните му панталони. — После продължи: — Ясно, Гейбриъл. Разбрах те. Ти ме разчувства, още се вълнувам.
— Е, какво ще кажеш?
— Ако част от мен ти принадлежи, тогава част от теб пък принадлежи на мен. Но коя част? — Спийди изглеждаше опасно замислен. — Какво по-точно искам да направиш за мен?
Спийди тъкмо щеше да го каже, очите му грейнаха и продължиха да греят.
— Защо ме гледате така втренчено? — попита Гейбриъл.
— Усмивка до ушите! — възкликна Спийди. — Слушай сега.
Когато се изприказва, Спийди изправи папката с менюто на масата и направи на Гейбриъл една линия кока „за из път“.
Гейбриъл я опита и след кратко колебание каза:
— Не, благодаря. Настинал съм. Следващия път. Но съм ви признателен за всичко останало.
След няколко минути той видя как една от сервитьорките откачи картината от стената. Уви я в плътна амбалажна хартия, направи дръжка от канап и я подаде на Гейбриъл.
— Заповядайте, сър. Това е за вас. Ще можете ли да я носите?
— Мисля, че да.
Гейбриъл помаха на Чарли и на Карим, но Чарли подписваше парче хартия, а Карим стана и напусна масата.
Спийди стоеше на входа и държеше вратата за Гейбриъл.
— До скоро — рече той. — Нямам търпение.
— До скоро — отговори Гейбриъл. — Аз също.
— Пази се. Няма да ме преметнеш, нали?
— Няма.
— Добре. След две-три седмици ще ти се обадя.
— Ще чакам с нетърпение — каза Гейбриъл.
— Супер.
— Супер.

 

Глава дванайсета

 

Беше на две мили от къщи.
Гейбриъл беше свикнал да се разхожда из града, но сега, в късния неделен следобед, по улиците гъмжеше от съсредоточени купувачи. На места тълпата беше толкова гъста, че той трябваше да спре и да се облегне на някоя стена. Топлите струи въздух, идващи от отворените врати на лъскавите магазини и от решетките на метрото по тротоара, го накараха да се запита дали не се намира в ада. Помисли си, че лесно може да го завлекат в някой магазин, да прелети през пробните и пак да излезе на улицата, без да се докосва до излъскания чамов под.
Картината в рамка беше тежка и неудобна за носене. Тя бе по-дълга от ръката му, а в ъглите ѝ, прокъсали амбалажната хартия, като че ли имаше шипове. Мъкнеше я ту под едната мишница, ту под другата. Известно време я носи върху главата си, но тя политна назад и ако не беше изнесъл рязко единия си крак, щеше да я изпусне.
Кракът му пулсираше, дланите му бяха ожулени и разранени, китките го боляха. Трудно щеше да я провре през вратата на някой двуетажен автобус, ако изобщо успееше да се качи, а и никое такси не би го качило, дори да имаше достатъчно пари. Когато някой си е купил нещо, просто излиза от магазина на улицата и вдига ръка.
Извиваше се наляво-надясно и не знаеше какво да прави. Нямаше да успее да я занесе вкъщи. В каква тежест се превърна този подарък!
Беше толкова уморен, че със сигурност дочу някой да вика името му. Мислеше си, че е приключил с халюцинациите, и в същия миг зърна Зак да жестикулира пред лицето му.
— Гейбриъл, къде се изгуби?
Той с облекчение остави картината на земята.
Зак беше с баща си и с някакъв човек с рошава коса и камуфлажни панталони. Тримата бяха отрупани с пазарски пликове. Бащата на Зак, сега с няколко халки на ушите, пусна пликовете на земята и хвана ръката на младия мъж. Гейбриъл си спомни, че Зак му е казвал, че любовникът на баща му е на възрастта на дъщеря му, по-голямата сестра на Зак. Ако Гейбриъл си мислеше, че животът му напоследък е странен, трябваше просто да го сравни с този на Зак, за да си възвърне чувството за симетрия.
— Никъде, тук съм си — отвърна най-после Гейбриъл.
— Сума ти време не си се обаждал.
— Нямам време.
Донякъде така си беше. Но Зак се подразни.
— Нямаш време за нас, а? — подметна той. — Мисля да почвам филма с Били.
— Защо? Идеята беше моя. Откъде пък се сети за Били? Освен това той е тъпак.
— Така е. Татко има миникамера. Аз си помислих, че си се отказал.
— Че защо да се отказвам?
По бузите на Зак изби руменина.
— Откакто се виждаш с Лестър Джоунс, с тебе вече не може да се говори.
— Това няма нищо общо с филма — каза Гейбриъл. — Знаеш, че се познават с татко от години.
— Да не би да се познавате с Лестър Джоунс? — обади се младият мъж.
— Скоро се запознахме — отговори Гейбриъл.
— Е, той с кого ли не се среща — отбеляза младият мъж.
— Така е — съгласи се Гейбриъл. — Но не и с вас. — Той се обърна към Зак, който се смееше: — Ще намина с работните скици.
— Ще повярвам, когато го видя с очите си — рече Зак.
— Зак… — поде Гейбриъл, като го хвана за раменете. — Повярвай ми, моля те. Искам да направя тоя филм, искам го повече от всичко досега.
— Да бе, да. Писна ми да те чакам, пич.
Гейбриъл осъзна, че мислите му бяха заети единствено с грижите му от последните седмици. Искаше му се да си проясни съзнанието, сякаш съзнанието му току-що се беше завърнало от екскурзия.
— Гледай колко торби — вмъкна се в разговора Заковият баща. — Днес цял ден ни тресе шопинг мания. Ако не профукаме поне хилядарка, после ни е криво.
Гейбриъл така и не схвана дали бащата на Зак живее със семейството си или не. Струваше му се, че понякога живее с някаква жена, друг път с младия си приятел, а от време на време и със съпругата си. Ако животът на възрастните винаги будеше у Гейбриъл недоумение, за него беше абсолютна загадка как един застарял и непривлекателен мъж може да накара някого, без да броим докторите, да го докосне. Татко обаче каза, че му се възхищава, и Гейбриъл също започна да се отнася към Заковия баща по-толерантно.
— Отиваме вкъщи да гледаме тъпата среща между „Тотнъм“ и „Спортинг“ — каза Зак. — Купили сме фланелки и какво ли още не. Защо не дойдеш с нас? — допря глава до ухото на Гейбриъл. — Много ще се радвам, ако дойдеш, братле. Тия влюбени гугутки ще ми скапят настроението, като почнат да се мляскат по време на мача, а в края, когато ония си разменят фланелките, нашите ще си трият задниците един в друг. Знам, че повече ще ги накефи концерт на Барбара Стрейзанд.
Гейбриъл се разсмя.
— Може по-късно да мина. Сега имам малко работа.
— Сигурен ли си?
— Ъхъ. Ще мина бе, спокойно.
— Окей — каза Зак. — Чао, братле.
Почивката добре му дойде. Гейбриъл продължи пътешествието по-обнадежден.
След малко се случи да мине покрай бара, където работеше мама. Не искаше тя да го вижда с картината. Но понеже му се прищя да я мерне — едно зърване на лицето й щеше да го успокои, — застана встрани, така че да не го забележат.
Обикновено лесно я откриваше с поглед, но сега не я виждаше да налива отвисоко струйки алкохол в сребърни чашки, наподобяващи напръстници. Запита се дали изобщо е на работа. Не му се вярваше, че го е излъгала и е отишла при някой друг, най-вероятно при Джордж. Сигурно беше в задната стая.
Няколко човека си излязоха и той я забеляза, че седи на маса в дъното на заведението. Седеше с мъж — баща му.
Гейбриъл се загледа в тези двама обикновени хора, които се подпираха на масата и си говореха. Баща му, нервен човек, който най-често изглеждаше напрегнат, сега беше спокоен. По едно време майката на Гейбриъл се протегна, каза нещо и погали ръката на татко. Двамата бяха като на стара снимка, запечатан миг от миналото. За момент синът им си представи как преди много години мама и татко са се харесали.
Заслони очи с ръка и се помъчи да разбере какво си казват по движението на устните си. Искаше да узнае дали споменават името му. Дали обсъждаха неговите планове за бъдещето или кариерата му на адвокат? Но беше твърде далече от тях, за да долови какво си приказват. Въпреки това се успокои. Щом са заедно и се тревожат един за друг, той можеше да се потревожи отново за своя филм и за това с какво иска да се занимава, след като приключи цялата тази история.
Вдигна картината и продължи тежкото си пътуване, сантиметър по сантиметър, като тътреше крака, сумтеше и чувстваше болка.
Хана каза, че е време да му приготви чая. Не го попита за картината, с която влезе, клатушкайки се, през вратата, докато не влезе в кухнята.
Гейбриъл се беше повдигнал на пръсти на един стол, върху който беше натрупал няколко албума. Мъчеше се да бутне картината в рамка заедно с двете копия навътре в един висок шкаф.
— А така — тя стоеше до стола. Дори го разклати, за да изтъкне колко е силна. — Хванах те като рибка на куката си!
— Хана — не го прави!
— Намислил нещо.
— Хана…
— Чакай само мама да разбере. Ще станеш печено говеждо!
— Не й казвай! — извика момчето, като се чудеше дали в този момент те още разговарят или баща му се е върнал в стаята си.
— Ще й кажа — натърти тя важно. — Нали за това ми дават храна — да казвам разни работи за теб. Повече казване — повече пудинг!
За да запази равновесие, той протегна напред ръце. Глуповата, но необходима позиция.
— Съобщиш ли й за това, ти си уволнена, Хана.
— Пфу! Непослушно момче! Тогава два пъти ще й кажа! Дупето ти ще гори. Шляп, шляп! Ха, ха, ха!
— Да, ама ще кажа на мама, че ти си калпава и жестока детегледачка и по цял ден гледаш телевизия, веднага се връщаш в Бронхит да вадиш репи от замръзналата земя със старите ти изпочупени зъби. Мама много си ме закриля, да знаеш.
Настъпи тишина. Гейбриъл, който още стоеше върху книгите, хвърли поглед към Хана и забеляза, че тя е уплашена. Изрече последните си думи без да мисли, но те някак предизвикаха нужния ефект. Беше напипал слабото място на Хана.
— Не, не — промълви тя. — Моля те, не казвай това.
— Е, ще видим.
— Какво ще видим?
— Как се държиш. Междувременно мисля да хапна нещо. Помогни ми да сляза, моля те.
— Да, да — изпъшка тя, като разтвори ръце, за да го поеме, щом скочи. — Какво ти се яде, момчето ми скъпо?
— Сандвич с фъстъчено масло — сети се най-после той. — Да не забравиш мармалада, меда и млечния шейк.
— Няма, няма — каза тя. — Веднага идвам. Ванилов или ягодов шейк?
— И двата.
— По едно от всичко, ей сега идвам, без закъснение, номер едно. Нещо друго?
Той се замисли.
— Примерно орехов пай и яйчен крем. От него и ти можеш малко да си хапнеш, Хана.
— Мога ли?
Той кимна благородно.
— Благодаря ти — рече тя. — Няма да кажеш, нали?
— Още не съм решил какво да правя с теб, Хана. На моменти поведението ти е малко странно. Малтретирането на деца е тежко престъпление в тази страна. Затворите са претъпкани с плачещи детегледачки, но ще се намери място за още една!
Тя тихо изстена и изчезна да донесе храната.
Току-що му беше донесла горещ шоколад. Той лежеше в леглото и работеше по сценария на своя филм, произнасяше диалозите на глас и в този момент се прибра майка му. Лицето й бе добило състрадателно изражение или както той го наричаше: поглед „гладуващите деца в Африка“.
— О, Гейбриъл, пак ли сам си говориш! Трябва да ти споделя, че се тревожа за теб — мама галеше челото му и милваше бузите му. — Какво правиш?
— Ъъ… работя по филма.
— Как върви?
— Приятно е.
— Когато го завършиш, искаш ли да ти помогна с костюмите?
— Ако имаш желание.
— С удоволствие ще ти помогна — увери го тя. Гейбриъл забеляза, че внушителната сянка на Хана подслушва пред вратата. — Как е Хана? — прошепна майка му.
— Защо питаш?
— Чувствам се виновна, че те оставих с нея целия ден. Тя уважава ли те?
Гейбриъл се поколеба. През пролуката на вратата зърна едното й око да се върти.
— Вече ми харесва — рече той. — Много добре се грижи за мен.
Окото примигна няколко пъти и се навлажни.
— Добре — каза мама. — Между другото, днес не си имал спиритически контакти, нали?
— Моля?
— С Арчи — произнесе внимателно името му. — Покойният ми син. Гласовете в теб, които ти говорят. Нали ми разказа за това. Притесних се…
— Всеки чува гласове, но хората не го споделят с другите. Хората много неща не споделят с другите. Сигурно е просто заради въображението ми.
— Тези гласове не ти говорят често, нали?
— Не. Не толкова често. Поддържаме връзка само при необходимост.
— Сигурно се чувстваш самотен.
— Понякога. А ти?
— Дали се чувствам самотна? Не знам. Ти какво мислиш?
Гейбриъл се чудеше дали ще спомене за срещата й с татко. Странно е колко са потайни родителите, а в същото време държат да знаят всичко за децата си.
— Нещо интересно да се е случило днес?
— Същото като всеки ден — отвърна мама.
За миг Гейбриъл се поколеба дали не е било халюцинация, че ги е видял заедно. Все пак беше убеден, че е истина.
— Някой да е идвал? — попита той.
— Кой например?
— Джордж.
— Не.
— Джордж харесва ли те?
— Харесва му идеята да бъде с по-възрастна жена. Мисли си, че много ще научи от мен. Възможно е. Той ме слуша — гордо заяви тя. — Казва, че съм умна.
— Ласкае те. Но всъщност би предпочел да бъде с жена около неговата възраст, нали? Мислиш ли за татко?
— Малко. Най-добре е да забравим за всичко това и да погледнем към бъдещето.
— Татко ми каза нещо.
— Какво?
— Че въпреки всичко… те обича.
— Не го е казал…
— Напротив!
— На мен отдавна не ми го е казвал. Пиян ли беше?
— Не ставай глупава.
Гейбриъл забеляза, че на лицето й се изписва особено изражение — смесица от удоволствие, изненада и смущение.
— Мислиш ли, че може да се видите… в близко бъдеще.
— Не знам — отговори мама. — Не знам какво да мисля за този човек, наистина не знам.
Друго не я попита.

 

Глава тринайсета

 

Две-три седмици по-късно Гейбриъл с изненада установи, че Хана не го чака на ъгъла след училище. В последно време тя никога не закъсняваше. Той очакваше важно телефонно обаждане, което го изпълваше едновременно с възбуда и страх. Трябваше да разбере дали Хана е приела съобщението.
Вече се беше запътил към къщи, когато видя баща си забързан да пресича улицата, понесъл китарата и чантата с нотите и улисан в разговор по мобилен телефон. Тези дни Гейбриъл два пъти трябваше да се вижда с него, но татко беше отменил срещите. „Нещо“ беше изникнало; той „работеше“.
— Звъннах на Хана и й казах, че аз ще те прибера — обясни татко, като изключи телефона. — После заминавам за Южен Лондон да преподавам.
— Ще ходиш отвъд реката?
— Налага се. Вече обикалям из града и съм във възторг от някои мостове и къщи, чудати улици, Спайтълфиилдс, Брик Лейн, Лондонското сити — като турист. Навън се чувствам крехък като старец, когото лесно могат да катурнат. Но сякаш виждам Лондон за първи път от много години. Нещата отново придобиват цвят. Ще ти кажа какво е времето там на юг. След това ще ходя до един музикален магазин с един човек, който ще си купува китара.
Освен масажисти, наркопласьори, счетоводители, лични инструктори, учители по езици, проститутки, маникюристки, терапевти, вътрешни дизайнери и безброй други подчинени и псевдослужители, и татко беше намерил място на трапезата на богатите. Той им предлагаше музика, също както други им шиеха панталони, оформяха им маникюра или им правеха счетоводни отчети. Ако благосъстоянието пристигаше капка по капка, както разправяха, че става винаги, при Рекс то се настани отведнъж.
На татко много му харесваше как се развива новата му работа, с изключение на най-добре платената от всички длъжности, която той обичаше да твърди, че е приел само от любопитство. Започнал да помага на някакви тузарчета от ситито, които имали група на име „Бум“ и свирели по купони и по сватби на приятели. Татко ги учел как да осакатяват велики песни и им показвал походки ала Чък Бери, пируети ала Пит Таунжънд и жестове ала Кийт Ричардс, които те до този момент практикували единствено в спалните си. Най-неприятната част била ходенето по концерти, първият от които се състоял в провинцията, в една шатра, с гости в официални тоалети и с кални лачени обувки. Въпреки всичко Гейбриъл знаеше, че колкото и да се оправдава татко, трябва да му е харесало шампанското, храната, уважението и другите неизбежни екстри. Следващият път щял да вземе и Гейбриъл със себе си. Според татко щяло да му хареса.
Татко все още бил озадачен от факта, че макар хората да не искали той да свири за тях, имало доста желаещи да се учат от него. За щастие най-много му харесвало — и това го разбрал моментално — да работи с млади хора. Поради причини, които самият той не разбирал, татко можел да ги обгради с вниманието, което те не получавали от своите родители. Днес щял да се вижда с ученичка, препоръчана от Карло — анорексична бивша приятелка на Карло, която се учела да свири на бас, макар че едва го повдигала, както и баща ѝ, който започвал да се учи на китара.
— Тъкмо ходих до библиотеката — каза той. — Вземам книги за преподаване и музика. Четенето е много интересно, да знаеш. Да бях чел повече, вместо да вися пред телевизора или в кръчмата.
— И какво те накара да започнеш да четеш сега?
— Искам да съм с едни гърди пред учениците си. Някои са много умни. Дневникът ми се запълва. Вече записвам часове за новата година.
Гейбриъл се изненада, че баща му изобщо има дневник; доскоро едва ли би имал какво да записва в него. Той дори не ходеше на зъболекар. Преди, за да си купи календар-бележник, изчакваше до март, за да ги намалят наполовина.
— Май ти харесва да преподаваш, а? — попита Гейбриъл. — Как е онова идиотче, дето си мисли…
— Карло ли? Започвам да му хващам цаката. Все едно извеждаш малко дете на разходка. Дребосъците ходят бавно и постоянно спират. Не вървят с твоята скорост. Ти трябва да вървиш в крачка с тях и да следваш техния ритъм. Карло е тунел със зазидан изход… Но се забелязват проблясъци: има неща, които обича да свири и да слуша. Голям образ е. Когато го накарам да се почувства по-добре, когато видя удоволствието в очите му, аз се изпълвам с…
— Удоволствието в очите му?
— Да. И на мен ми става хубаво. С каквото и друго да се занимавам, ученето е нещо здравословно.
— С Карло прекарваш повече време, отколкото с мен — отбеляза Гейбриъл.
Рекс прегърна сина си.
— Божичко, миличък, така ли ти се струва? Самотен ли си напоследък?
През последните две седмици майката на Гейбриъл беше излизала повечето вечери, в които не беше на работа. Виждаше се с Джордж, предположи той. Една нощ изобщо не се прибра. Дойде си рано сутринта и се престори, че тъкмо е станала от сън.
— Как спа? — я беше попитал Гейбриъл.
— Добре, благодаря.
Безпокойството, изписано на лицето ѝ, и скромните дрехи, които обличаше, му подсказваха, че от време на време се вижда и с татко.
Когато си беше вкъщи, с часове говореше по телефона с приятелките си. Развикваше се на Хана за реда в къщата, а после пак излизаше. На Гейбриъл не казваше какво прави — без съмнение за „негово добро“.
И въпреки всичко, става ли въпрос за родителите, всички деца са детективи: действат в тъмното, търсят улики и разследват всяко доказателство, което би могло да помогне в разбулването на загадките. Той бе чул мама да слуша касетите си „Да научим италиански“. Освен това тя разглеждаше книга с картини на Пиеро дела Франческа. Спомняше си как Джордж бе казал, че картината „Бременната мадона“ на Пиеро — младата жена в синя рокля — не е далеч от неговия дворец.
Но неговата „майка тийнейджърка“, както я наричаше, като че ли не се чувстваше добре. Сякаш доста плачеше, отслабваше и бе започнала да натрупва все повече книги с настолна психология; беше напълнила леглото си с опаковки от шоколад, а сутрин пиеше „Тиа Мария“. Все още не беше остаряла, но той започваше да си я представя като старица и образът не съвпадаше с картината, която му бе описала в Кю Гардънс. Беше по-тъжна и по-безнадеждна.
Ядосваше се, че най-често не си е вкъщи. Искаше да я накара да се почувства пренебрегната, но за да я пренебрегва, тя трябваше да бъде до него; не можеш да пренебрегваш човек, който не осъзнава, че е пренебрегван, или който пренебрегва теб. Тя беше решила, че той ще става адвокат, и точка по въпроса. Не смяташе за необходимо синът й да има каквито и да било други интереси.
— Откакто не живея у нас, аз и ти сме някак по-отдалечени, Гейбриъл — продължи татко. — Всеки път, когато се срещнем, се налага да започваме отначало. И трябва да полагаме усилия. Аз сигурно съм ти омръзнал, а и по-добре да си гледам работата. — Татко посочи канавката. — Ангелче, знаеш къде щях да бъда без тази работа.
— Добро ли е заплащането?
— За съжаление да. В края на урока винаги е много смущаващо, когато започнат да драскат по чековете. Идва ми да им кажа: „Ама това за какво е?“
— Само че не им го казваш, нали?
— Мислиш ме за ненормален ли?
— Какво носиш в чантата с нотите?
— Леко е… и е тежко. Петата на Малер.
— Само това ли?
— Ще му изсвиря само адажиетото на това хлапе, може би няколко пъти, за да го попие — каза татко и се потупа по корема.
— Ама нали преподаваше блус китара?
— Влюбих се в Малер.
— Дръж за себе си.
— Хлапето ще разбере тъгата в произведението. А какво според теб да му изсвиря, „Сюприймс“?
— Ти обичаш „Сюприймс“.
— Можеше и по-зле да е. Можеше да го накарам да слуша оня струнен квартет от Барток. Старата музика ме отегчава. Петдесетте, а не шейсетте, са златните години за американската музика. Почти всичко след това е надценено. Според мен попмузиката днес зарежда с енергия единствено младите и педофилите. Но както открих днес, немският писател Гьоте казва: музиката започва там, където свършват думите. За някои хора думите явно обясняват всичко твърде добре. Така че мога само да добавя: при Малер думите изчезват, приятелче!
— Така ли?
Гейбриъл се притесняваше, че учениците на татко ще му се присмиват, така както се присмиват на останалите си учители: ще му се подиграват за влудяващата плетеница от жици около врата му — от уокмена, очилата и телефона му, или за това как си загащва целия корем в панталоните, или пък за навика му да се чеше с нокти и дори за ентусиазма му, когато седи с влажни очи, рухва и се разплаква от някое печално произведение на Малер за сметка на родителите им.
— Искам да го изсвирят на погребението ми. Може и нещо от Майлс. И това адажието.
Споменаването на собствената му смърт за пръв път беше повод за емоционално изнудване, но този път татко представи кончината си като възможност да обсъди любимите си мелодии.
Автобусната спирка беше на няколко метра от къщата им, горе на баира. Тъй като татко днес изглеждаше развълнуван, Гейбриъл реши да почака с него.
Рекс бръкна в джоба си и даде на Гейбриъл малко пари.
— Това е за теб. Преди… все исках… нямах възможност…
Гейбриъл взе една част и понечи да върне останалото.
— Не са ми нужни повече. Само трябва да си платя сметката във видеотеката.
— Вземи ги всичките. На мен ми трябват само за билет. Дай остатъка на мама. Не забравяй да кажеш, че са от мен. Как е старото момиче?
— Не знаеш ли?
— Какво? Може и да знам. Може и да не знам. Помогни ми, Гейбриъл — говори ли за мен с умиление?
— Все още не.
— Щом се излее омразата, за любовта има шанс. Не става ли винаги така? Ти какво ще правиш сега? Искаш ли да пием по едно?
— Татко, какво ти става днес? Гледаш ококорено. Притесняваш се за уроците ли? Ами ако не искат да учат?
— Не е трудно да забележа, че хората ме вземат за садист, маскиран като учител. Ако не искат да учат, седя с тях… и си мисля.
— За какво мислиш?
— Аз ги уча как да слушат това, което се случва в музиката, да чуват какво има в нея. Не можеш да правиш музика, ако не знаеш какви възможности съществуват. Хлапетата разбират това. Те не са ми грижа. До тях лесно намирам път, а и те до мен. Тия, които ми тежат, са по-големите и техните родители. Имаш ли минутка да поговорим? — каза татко. — Хайде само по едно. Не ми е за напиването — просто ми е пресъхнало гърлото. Само да си утоля жаждата.
Татко вече крачеше към старата си квартална кръчма на ъгъла, където не пускаха деца след осем вечерта и където добре познаваха Рекс и Гейбриъл.
Мястото беше пълно с вдетинени мъже от пощата и от местното автобусно депо, вперили погледи в големия телевизионен екран. Сиволиките другари на татко играеха билярд. На Гейбриъл всичките му се струваха еднакви — с тези техни саморъчно свити цигари, халби и вмирисани дрехи. Рядко излизаха на светло, освен за да поседят пред кръчмата в слънчев ден, а вероятността да хапнат нещо зелено беше толкова голяма, колкото да пият нещо синьо или да носят нещо розово.
Едва-що прекрачили прага на кръчмата, халбата на татко цъфна на масата до безалкохолния коктейл на Гейбриъл. Седнаха на обичайната си маса, на която преди Гейбриъл пишеше домашните си, докато татко говореше на бара.
Рекс сякаш в миг се успокои: Гейбриъл се зачуди дали изобщо възнамерява да ходи на урока. Обичаше новата си работа, а винаги изглеждаше така, сякаш всеки момент ще я зареже.
Татко изпи половината халба и облиза устни.
— Исках да кажа… — започна той.
— Една игра, Рекс? — подвикна един от приятелите му, който се бе приближил.
— Не сега, Пат. С малкия съм.
— Гейбриъл — каза Пат. — Рекс, къде се изгуби?
— Работя.
— Работиш?
— Изненадан съм, че се изненадваш, Пат, и ме дразниш. Да, работя. Ще ти обясня, след като си изпия бирата със сина ми.
— Записи?
— Нещо такова — продума татко.
— Нямаш време за старите приятели?
— Пак ще се виждаме — каза Рекс. — Нали знаеш, което лети, ще кацне. Не се притеснявай!
— Да, ама се притеснявам — рече Пат. Сложи ръце на масата и се надвеси над татко. Ноктите му бяха мръсни. — Дължиш ми пари.
— Да, може и така да е — изсмя се татко. — Май че и ти ми дължиш. Тук всеки дължи пари на останалите и никой няма да получи и стотинка!
— Ти работиш — натърти Пат. — А аз не.
— Тази седмица работя, но не нося в себе си излишни пачки, нали така, Гейбриъл? Не бих издържал тази тежест. — Татко продължи: — Пат, а помниш ли как веднъж те попитах дали мога да остана у вас и ти дори не си направи труда да ми отговориш?!
— Не беше по моя вина, приятел. Жената…
— А, така ли? Жената.
— Поне още си имам такава!
— Благодаря ти. Дори предложих да си легна със спален чувал на пода в бараката ти. Сега знам кои са ми приятелите.
— Ти работиш — повтори човекът. — Кого се опитваш да баламосваш…
— Гледай — каза татко раздразнен. — Остави ме за малко на мира, а? С момчето си съм. Просто се разкарай!
— Ама ти ми дължиш пари! — възкликна Пат с тона на жертва на ужасна несправедливост. — Я гледай какво ново сако си облякъл!
Пат посегна и бръкна във вътрешния джоб на татко. Татко изблъска ръката му.
— Няма да ме джобиш! — озъби се татко. — Омитай се веднага!
— Дай ми това, което си е мое! — настояваше Пат.
Всички гледаха. Бяха свикнали с тези сцени и зяпаха доволни. Управителят бръкна под бара и взе бухалката си за крикет.
— Не точно сега — каза татко. — Ще почакаш още няколко дни, нали? Винаги мога да те намеря — тук или по телефона.
— Виж сега… — рече Пат.
Гейбриъл тъкмо вадеше парите, които му беше дал татко.
— А такааа — каза Пат. — Имаш си добро, разумно момче, човече.
— Не, не джобните ти пари — извика татко. — Прибери си ги, Гейбриъл — веднага!
Пат взе парите, целуна ги и каза:
— Мно'о мерси.
Отиде до бара и си поръча питие.
— Копеле! — изкрещя татко. Пат си поклати задника. Рекс се обърна към сина си: — Ще ти се реванширам. Господи, съжалявам. Тия отрепки са пълни идиоти. Не работят, ама всичко биха награбили…
— Татко…
— Тихо!
От джукбокса се носеше „All along the watchtower“ и заглушаваше телевизора. При първите акорди на Джими един от татковите приятели на билярдната маса вдигна поглед. Татко застана в поза, сякаш държи китара, и изкриви физиономия като че в екстаз.
— „Трябва да има някакъв изход оттук“ — запя той. — Ето това беше най-голямата ми мечта. Да сътворя подобна шумотевица и след трийсет години хората още да я слушат. Сигурно ти изглежда доста наивно. Може би всички ние сме превърнали попмузиката и попзвездите в прекалено голям мит и отказваме да разберем какво друго си струва да се прави. Снощи си мислех какъв саморазрушителен период е това и колко много хора доброволно и съвсем излишно са си причинили сериозна вреда. Кои от нас — като изключим Лестър — излязоха с добро здраве и добро разположение на духа?
— Ти.
— Аз? Знам, че съм склонен да се саморазрушавам, но както с всичко останало, и тук не ме бива особено. — Зарови ръка в косата на Гейбриъл. — Градиш ли, или рушиш? Това е всичко, което искам да знам. Не е прекалено късно да кажа, че ти се възхищавам, Гейбриъл.
— На мен? Че за какво?
— Ти правеше училищното списание. Участваше в групата по дебати и в театралната трупа.
— Вече не.
— Не — ти се бунтуваше, но поне участваше. Ти се включи и ще го направиш отново. Няма да рухнеш. Ще стигнеш много по-далеч от мен. Аз се разпаднах на парчета. Знам, че съм интелигентен. Само че всичко се пропиля в отрицателна енергия. Исках да разкъсам всичко. Това беше идеята през шейсетте — да пикаеш на всичко, най-вече на „порядъчния“ свят. Смяташе се за бунтарско. Но всъщност означаваше, че си циник, а ми се ще да не беше така. Нищо не харесвам изцяло. Не съм отворил прозорците на душата си. Не съм допуснал света до себе си. Само ако имах твоя ентусиазъм! Ето това е всъщност амбицията — ентусиазъм с крака. Сигурно Лестър го е забелязал у теб.
— Благодаря, татко. Много си…
— Не, не. Не съм. — Татко се наведе през масата. — Останаха ли ти от ония пари? Да ги изпием. Хайде по още едно — да празнуваме!
— Няма да имаш какво да празнуваш, ако не се появиш на урока си — рече Гейбриъл.
— Забрави го — отсече Рекс. — Халба бира! — викна той.
— Какво щеше да каже майка ти, ако те видеше сега? — попита Гейбриъл. — Тя не се е появявала на училище фиркана до козирката, нали?
— Не е. Прав си. Засрами ме. Това го умееш. Но слушай — преди да ни прекъсне оня глупак, бях започнал да казвам нещо важно. Преди малко по телефона говорих с Джейк. Всъщност той ми даде телефона. „Имаш нужда от телефон, ми каза. Ето ти — вече си бизнесмен.“ „Наистина?, рекох аз. Надявам се да не се е стигнало дотам!“
— Значи той се грижи за теб?
— Прекалено добре. Гейбриъл, той не ме оставя на мира. Канен съм на… на…
— На какво?
— На вечеря. На официална вечеря.
— Супер. Безплатно ядене.
— Не е супер.
Татко обясни, че Джейк Амблър бил възхитен от напредъка на сина си. Момчето дори говорило с него веднъж, без да споменава за мастурбирането. За отплата Джейк поканил татко у тях заедно с други хора, които според него щели да се харесат на татко: артдилър, кинорежисьор, манекенка, която обожавала кожени фетиши, и други.
— Спомена името на режисьора. Гледали сме негови филми. Той беше герой.
— Значи още по-добре!
— Ама за какво говориш? За какво му е да се среща с мен? Ще седя там, ще се потя като кретен и ще се чудя какво да кажа. „С какво се занимавате?“ Хората все задават тоя въпрос на подобни партита. Какво да им отговоря? С какво се занимавам?
— Едно време ми казваше, че истината би била добро начало.
— Гейбриъл, да можеше да дойдеш с мен. Но вечерята не е за деца.
— Защо се притесняваш толкова?
— Не съм нито талантлив, нито успял или идеален. — Той махна с ръка към кръчмата. — Аз съм като тия типове. Само дето ме е срам, че съм обикновен. Талантът е паспорт — осигурява ти достъп до разни места. Без него си за никъде, миличък.
— Но Джейк те харесва — отбеляза Гейбриъл.
— Аз съм единственият възрастен, който може да разговаря с онова негово побъркано изчадие. Защото го слушам. Аз съм добър слушател.
— Че това си е дарба. Колко хора умеят да го правят?
Някакъв човек ги наблюдаваше от бара. Когато Гейбриъл го погледна отново, видя как мъжът се заклати към тях на патерици. Татко изохка.
Мъжът каза:
— Видях те да връщаш пари на Пат.
— Е, и? — попита татко. — Шибанякът взе, че открадна джобните на Гейбриъл. Отвратително!
— Ами аз, Рекс? И аз съм на същото дередже като Пат. Дори една бира не мога да си позволя.
— Божичко, ама за какъв ме взехте, за благотворителна организация? Оставете ме да ида на работа и ще се разплатя с всички след седмица, когато ми платят.
— С мен се разплати сега — настоя мъжът.
— По-късно — тихо рече Гейбриъл.
— Веднага — сопна се онзи. — Погледни ме!
— Всички в тая кръчма ли са лешояди? — възкликна татко.
— Ти се мислиш за нещо повече от нас! Всички човешки същества са равни, дори ако…
— Интересно, че го казваш, човече. Аз съм нещо повече от теб. Без съмнение! Повече съм във всички отношения! И хубав, и известен, и…
— Татко…
— Каквото и да правиш, не ставай като тия тук, Гейбриъл. Нямат шанс да…
— Груб си — рече мъжът. — Ти си един шибан задръстен чекиджия, даже вече бивш…
Преди играта съвсем да загрубее, Гейбриъл стана, вдигна баща си на крака и го издърпа до вратата.
— Ама аз не съм си допил!
— Вън, вън, вън! — рече Гейбриъл и здравата смушка баща си.
— Ега ти дупката — възкликна Рекс, след като излязоха на улицата. Блъскаше по прозореца и показваше през него среден пръст на бившите си приятели. Гейбриъл смутен разбра, че татко не е преодолял тези „пристъпи“.
— Да ви го начукам отзад, братлета! Мухльовци! Да го духате, лигльовци! — крещеше татко. — Гейбриъл, не ти ли приличат на трупове, готови за гроба? Няма да стъпя повече там! Цялата атмосфера е гранива, пропита е с отчаяние и насилие! Не мога да повярвам, че някога съм бил като ония там…
— Не си. Сега работиш.
— Да. Може би. Може би работя. Чувствах се чудесно, докато не прекрачих тоя праг!
— Внимавай! — рече Гейбриъл. — Не си си сложил очилата, но ще ти кажа, че ни преследва!
— Че какво си се запритеснявал, момче? Шибанякът няма крака!
— Не — Пат е, с патерицата на сакатия.
— О, да… вярно… — Татко засенчи очи и се наведе към прозореца. — Ааа, сега виждам! Да бе, това са му жълтите зъби!
Гейбриъл изтича през улицата, а баща му се дотътри след него, като сипеше ругатни.
На автобусната спирка Гейбриъл рече:
— Искам да попиташ Джейк Амблър дали знае някого, който да ми продаде евтино 16-милиметрова камера.
— Божичко, не съм сигурен, че ще стане. Знаеш, че не обичам да изглеждам по-нахален, отколкото съм всъщност. Заради теб ще ме уволнят!
— Може да му е приятно да ни помогне.
— Ще видя — каза татко. — Дори не знам дали ще успея да се добера до тази вечеря без носилка.
— Ще успееш — рече Гейбриъл. — И наистина голяма услуга ще ми направиш, ако говориш с Джейк. В края на краищата, ако не бях аз, изобщо нямаше да преподаваш.
— Благодаря ти, че го изтъкваш, ангелче. А с коя жена ще отида на бала?
— Ама ти за какъв ме взимаш — за сводник ли? Не излизаш ли с момичета?
— Може и да се смееш на стария си, окаян баща, но всъщност майката на един от учениците ми напоследък проявява с нищо непровокиран интерес към мен. Всеки път, когато отида, тя тъкмо се кани да влиза в банята. А е и богата. Но рибата още е в морето.
Автобусът спря до тях и татко се качи.
— Ще си помисля — рече Гейбриъл. — Мисля, че имам една идея!
— Каква?
— Ще видиш!
Гейбриъл остана на спирката и помаха с ръка, докато автобусът не се скри зад ъгъла.
Татко си беше отишъл, но за да се прибере у дома, Гейбриъл трябваше да мине покрай кръчмата. Другият вариант беше да заобиколи по отсрещния тротоар, но това би било унизително. Докато минаваше край прозореца на кръчмата, той лесно можеше да се наведе, за да не го видят, но не искаше. Щом мина, забеляза Пат. Пат излезе на вратата, а Гейбриъл вместо да избяга, се спря.
— Да? — рече Гейбриъл разтреперан.
— Ти не си като него — рече Пат. — Той е лош, много лош човек. Взел пари назаем, а сега не иска да ги връща. Гледай да не ставаш такъв.
— По-добре да съм като него, отколкото като теб, човече.
Пат поклати глава.
— По-късно — каза той.
— Майната ти, нещастник такъв! — изруга Гейбриъл. Пат вдигна ръка. Гейбриъл се изсмя насила.
Хана чакаше на вратата.
— Добре дошъл у дома, господарю Гейбриъл.
— Благодаря ти, Хана. — Радваше се да я види.
— Задъхан си.
— Точно така. Моля те, оправи дивана и да не забравиш да наредиш възглавничките. Определени обстоятелства ме изтощиха. Трябва да си възвърна силите.
— Съжалявам, че прекъсвам твоите мисли, но господин Спийди те търси по телефона.
— Сега ли?
— Да.
— Благодаря ти, Хана. Разговорът ще е личен.
— Ще ти приготвя чая, господарю Гейбриъл. Същият като вчера?
— Не забравяй мармалада, Хана.
— Няма, господарю Гейбриъл. Ето го мармалада! Заедно със сметаната ли го искаш?
— Зарежи сега сметаната, Хана.
— Да, сър!
— Да, господин Спийди? — рече Гейбриъл в телефонната слушалка. — С какво мога да ви помогна?
— Добър ден, Гейбриъл — обади се Спийди. — Съжалявам за закъснението. Как беше в училище?
— И по-зле е било.
— Можеш ли да говориш? Готов ли си?
— Да, сър!
— И аз, миличък. Слушай сега. Ето какво ще направим. Ето значи как ще…

 

Глава четиринайсета

 

Тя дълго щеше да се приготвя. Той щеше да й помогне. Разбра, че събитието е важно, защото мама си бе пуснала „Ride a White Swan“. Сутринта тя извади от гардероба роклята на Оси Кларк — онази, която Кларк уши специално за нея през седемдесетте, когато работеше за него — и я закачи на корниза. Двамата стояха и й се възхищаваха. Днес беше денят за тази рокля, която сега й бе малко тясна в кръста. Потупваше се по корема, или „тумбака“, както го наричаше. Така или иначе, партито вече беше започнало.
Днес щеше да ходи на вечеря у Джейк Амблър с татко, който бе толкова ентусиазиран, че по предложение на сина си покани собствената си съпруга да го придружи.
— Ама че работа.
Мама си слагаше грим в банята. Двамата знаеха, че недалеч от тях татко също се приготвяше в стаята си. Той час по час слизаше тичешком на долния етаж и ги информираше какво прави.
— Когато с Рекс живеехме заедно, той все се мъчеше да ми затвори устата. Сега ме води на това парти, за да приказвам. Чудя се защо така изведнъж настоя да отида!
Най-напред щяха да се срещнат в някакъв шикозен бар, мама щеше да прегледа външния му вид и да го предупреди да не прекалява с алкохола. После щяха да отидат на вечерята. Не знаеше кога ще се приберат. Радваше се, че ще излиза и че след два-три дни ще започне работа в „Сплитс“. Гейбриъл отдавна не я бе виждал толкова въодушевена.
Чувстваха се успокоени след отминалата вечер. За пръв път от доста време Гейбриъл и мама прекараха вечерта заедно. Бяха отишли в пещероподобния, лъскав супермаркет, който скоро отвори врати наблизо и работеше денонощно. Там заедно с хляба можеше да си купиш филми, книги и компютри, да обядваш или да си вземеш цяла риба. Вкъщи си сготвиха и вечеряха. Тя му разреши да си пийне шампанско. После звънна телефонът. Джордж каза, че иска да намине.
— Моля те, ела по-късно — прошепна тя. — След като малкият си легне.
Джордж вероятно беше наблизо, защото след няколко минути почука на входната врата.
Гейбриъл нацупен си отиде в стаята, като предполагаше, че Джордж ще остане да спи у тях и на двамата с мама няма да им бъде приятно да се мотае наоколо. Но мама и Джордж вдигнаха грандиозен скандал. Тя се опита да го склони да идат в кръчмата в края на улицата и там да поговорят, но Джордж, който беше пиян, настояваше да си тръгва с таксито, което чакаше отвън. Галеше мама, като не спираше да повтаря, че е „сложно“.
— Джордж, моля те, кажи ми за какво говориш! Дай ми шанс! Мислех, че връзката ни се развива добре! Ти ми пишеше всеки ден.
— Не съм готов и никога няма да съм готов да понеса проявите на буржоазната почтителност.
— Имаш предвид детето, нали!
— Ти непрекъснато само за него говориш! — извика Джордж и изхвръкна навън.
— Ревнуваш!
— Сигурно. Вие сте едно сплотено малко семейство! Ще се чуем!
Тя изтича след него на улицата, умолявайки го да се върне. Гейбриъл гледаше през прозореца как Джордж я отблъсна, сякаш пъдеше куче, което се опитва да го ухапе.
За момент тя остана да лежи на пътеката пред къщи, отпуснала глава на тротоара. Вдигна очи и видя, че Гейбриъл я гледа, изправи се на крака, тръсна глава и влезе при него. Той я прегърна.
Облякоха си пижамите, мушнаха се в нейното легло, гледаха „Фрейзър“ и ядоха шоколадови бонбони от запасите за „спешни случаи“.
— Ти не го харесваше, нали?
— Съвсем малко — отговори тя.
— Е, ако е прекалено сложно…
— Ти беше „усложнението“.
— Аз бях извинението.
— Млъквай сега, гледай как Фрейзър и Найлс ще…
Гейбриъл ближеше бонбона си.
— Щеше ли да се пренесеш у Джордж, ако той ти беше предложил?
Тя дълго се замисли.
— Може би.
— Дори ако аз не бях съгласен?
Тя го милваше по косата, което той мразеше.
— Не е твоя работа да проваляш живота ми. Грижих се за теб и ти си вече голям. Изпълних дълга си. Сега мога да се погрижа малко и за моя живот, нали?
— Окей, окей — каза той. — Съжалявам, че така стана.
— От друга страна, мисля си, че любовта е увлечение за младите. Ще я карам и без нея — няма друг начин. Но не и без да общувам от време на време.
Сега мама седеше пред тоалетката и си обуваше чорапогащника.
— Кои обувки ще си сложиш? — попита я Гейбриъл.
— Сега ще ти покажа.
Тя взе един плик и извади отвътре чифт лачени обувки.
— Откъде ги имаш?
— Типичните обувки за седемдесетте години. Една колежка колекционира стари дрехи и ми ги даде назаем. Харесват ли ти?
— Отиват ти.
— Мислиш ли?
— О, да.
— Вдигни тия ципове, моля те.
Гейбриъл избърса треперещите си ръце в дънките и направи това, което мама го помоли. Зърна лицето си в нейното огледало, като я наблюдаваше как си намества обувките на краката.
— Сега баща ти щеше да каже: „Коте в чизми“. — Двамата се разсмяха. Тя целуна Гейбриъл. — Утре сутринта ще ти разправям как е минало. Ти какво ще правиш сега?
— Ами, ще си остана вкъщи с Хана — приближи се до прозореца, хвърли поглед наляво и надясно към улицата и се прозя. — Ще догледам филма на Полански и ще си лягам.
— Лека нощ, ангелче.
— Приятно прекарване без мен.
След като мама излезе, Гейбриъл си събра материалите за рисуване и тъкмо се преобличаше, на вратата на стаята му почука Хана.
— Влез.
— Сигурно е станала грешка, господарю Гейбриъл.
— Каква грешка?
— На вратата чака шофьор, а навън е спряла лъскава кола.
— Неуместно е да смяташ, че е станала грешка.
— Какво значи това неумес…
— Виж го после в речника.
Взе си раницата. Беше сложил в нея и една малка кама. Нали беше ходил на училище, знаеше как да се оправя. Не че се притесняваше.
— Гейбриъл, тази кола наистина ли чака за теб?
— Имам важна среща. Нито дума на никого, иначе…
— Не, не, господарю Гейбриъл. Никаква ряпа на хоризонта. Да лъсна ли… обувките ти?
— Не, благодаря, маратонките са ми нови. Би ли ги извадила от кутията, а после нанижи връзките, моля те — после добави: — Тази вечер трябва да направя това, Хана, а ме е страх. Обещал съм. Обаче ме е страх, наистина ме е страх. Досега не ми се е случвало подобно нещо.
— Иди — насърчи го Хана. — Иди и го направи.
— Да. Права си.
— Но не закъснявай.
— Няма. До скоро.
Шофьорът държеше вратата отворена и пое раницата на Гейбриъл. След като се настани на меката, бяла кожена седалка, той мярна Хана да стои на прага с увиснала уста.
— Господине — обърна се Гейбриъл към шофьора, — бихте ли усилили музиката?
Те профучаха по „Уестуей“, после нагоре по „Ледброук гроув“ и „Портобело роуд“, и през ситито. Откараха Гейбриъл в квартал с тесни улици и стари халета. Там живееше Спийди в преустроена промишлена сграда. Тухлите бяха остъргани от мръсотията, а улуците боядисани в синьо.
Качи се с асансьор.
На най-горния етаж Спийди отвори вратата с решетка и го поздрави.
— Добре дошъл, маестро!
— Благодаря, Спийди!
— Разгледай навсякъде! Гледката! Реката! Розовото канапенце! Ох, каталясал съм, от часове чистя къщата. Икономът ми го няма, отиде да си смени пола.
— Аха, ясно.
Гейбриъл премина през завеса с пластмасови мъниста и се озова на площадка с изкуствена трева. По-нататък се мъдреше пухкаво бяло килимче. Предстояха още изненади.
Гостенинът се разхождаше из къщата. Спийди колекционираше предмети, от които всеки нормален човек би се отвратил, мислеше си Гейбриъл — например порцеланови кученца или пластмасови куклички Тачър и всякакви джунджурии с мигащи лампички. Гейбриъл не можеше да схване дали са купени от магазините за сувенири или от галерии. Той обичаше да се обърква. Дори му допадаше да мрази някои неща, но това тук…
— Любопитно ли ти е? — каза Спийди.
Гейбриъл забеляза купчина книги за порнография, изобразително изкуство, архитектура и дизайн. Сякаш виждаше огромен шоколадов кейк. Искаше час по-скоро да го погълне.
— Мога ли да идвам чат-пат при теб? — попита той.
— Винаги си добре дошъл — отговори домакинът.
— Тая музика ми харесва. Какво е това? Все едно тракат влакове.
— Стив Райх.
— Кой?
— Вземи диска — предложи му Спийди. — Татко ти със сигурност го знае.
— Татко си пада по ар-енд-би. Благодаря все пак. Дай да започваме.
— Какво да си сложа, Гейбриъл?
— Любимите ти дрехи. С каквото искаш да се покажеш.
Спийди хвана ръката на Гейбриъл.
— Ох, не знам. Никога не мога да избера. Ела ми помогни.
— Нямам много време — отбеляза гостенинът.
— Ясно — нацупи се Спийди.
Докато Гейбриъл се приготвяше, Спийди отиде да се преоблече. Както си стоеше там, гостенинът се стресна от тайландското момче или момиче с гладка кожа, облечено в саронг и гримирано, което щом зърна Гейбриъл, хукна към банята и повече не се появи.
Когато решиха какво ще си облече, както и цвета на червилото, Спийди зае поза в шезлонга, на който имаше възглавнички с лика на Елвис. Гейбриъл малко се изненада от позата на Спийди, който се бе излегнал с ръка под главата, все едно се печеше на плажа.
Ако така виждаше себе си, така и Гейбриъл щеше да го нарисува. А после, ако Спийди не харесаше картината, негов си проблем.
Разярена мъхната топка пребяга през стаята.
— Тук има плъхове, Спийди.
— Да не си го пипнал! — изписка Спийди. — Искам да нарисуваш и моя красавец Ксавие на картината. Едно време хората са ги рисували заедно с къщите, конете им и всичко останало.
— Не мога да рисувам кучета. Твоето не стои на едно място и ще излезе като таралеж. Спийди, ти и без кучето изглеждаш царствено.
— Наистина ли? Окей, ще ти се доверя за…
— Точно така.
— Но да сме наясно, ангелче, тая картина няма да я качвам на тавана! Ще я изложа на витрината на ресторанта. Искам портретът да прилича на мен, но да е по-хубав. Нали знаеш. Не желая недостатъците ми да бъдат увековечени.
— Че ти какви недостатъци имаш?
— Колко си мил! В момента кой е любимият ти художник?
— Лукиан Фройд.
— Но той е много… реалистичен. А аз съм вегетарианец — Спийди избухна в смях. — Шегуваш се, сто процента. Голям майтапчия си, хлапе. Нали няма да пропуснеш халката?
— Къде е тя?
— Сега ще видиш, бейби. Минутка. Отвори очи.
— Уау!
— Нали ти казах.
— Сигурно боли.
— Това беше идеята. Искаш ли и ти?
— Аз съм решил да се татуирам. Пантера или нещо такова.
— Къде?
— Хайде да не ти обяснявам, Спийди.
— Правилно. Тогава вдигам ципа.
— Вдигни го.
Седнал на стол с дамаска с животни, Гейбриъл искаше да приключи бързо и се захвана с подготвителната част. Разполагаше с няколко часа, понеже майка му щеше да се прибере късно. Трябваше да се върне преди нея, в случай че алкохолът я разнежи и няма кого да вземе в обятията си в два часа през нощта.
— Мога ли да кажа нещо? — пророни Спийди. — Много се вълнувам.
— Ти винаги се вълнуваш.
— Сега е различно. Какво предпочиташ — клюка или автобиография? — Гейбриъл се усмихна, а Спийди продължи: — Значи и двете. Щом ще ме рисуваш, налага се да ме опознаеш. И така, миличък, когато бях на твоята сладка възраст, станах любовник на Джими Макенроу. Тогава той гонеше четирийсетте и беше един от най-добрите поп-мениджъри за времето си. Помоли ме да му асистирам и аз му асистирах, бейби. Запознах се с всички звезди. О, Гейбриъл, аз винаги съм искал да стана звезда. Но така и не успях.
— Спийди, ти си звезда в ресторанта.
— Там съм шефът. Това е друго. Хората искат нещо или ме знаят от миналия път. Джими беше ексцентричен, но тръгна по пътя на доста от нашите хора. И аз натам вървя. Все пак имам доста време. Всички от шоубизнеса идват от гейския ъндърграунд. Знам, че ти не си мека китка, Гейбриъл, което е голяма загуба, но аз няма да ти посегна, бейби. В известен смисъл ти все пак си от нашите.
— Благодаря.
— Когато скъсах с Джими…
Спийди не спираше да дрънка. Държеше се сякаш е на сцена. Ако можеше и да не си проточва постоянно шията, за да поглежда към картината…
— Не мърдай.
— Боли ме — оплака се Спийди. — Не мога да седя неподвижно. Ти трябваше да ми позираш!
Това дразнеше Гейбриъл, но той вече изпитваше толкова силна погнуса след всеки щрих, че му идваше да скъса картината и да я стъпче или да избяга оттук. Съзнаваше, че няма да постигне желания резултат. Вината не беше на Спийди — в него се преплитаха наивност и хитрост, интелигентност и суета и в този смисъл представляваше привлекателен обект за рисуване. Но Гейбриъл започваше да проумява, че всеки опит да се прави изкуство е ограничен от задръжки, страх и самоненавист. Той се блъскаше в заключена врата и вратата бе самият Гейбриъл.
Накрая му стана приятно, като забеляза, че по пода се търкалят десетина смачкани топки хартия. Стига за днес. Повече не можеше. Но знаеше какво да прави сега.
Гейбриъл обяви, че е готов да си върви, а Спийди му каза, че колата го чака отвън, но и той трябва да отиде донякъде. Момчето седна и послуша музика, докато Спийди отново се преоблече.
Колата ги закара до къщата на Джейк Амблър. Вътре светеше, в просторните ярко осветени стаи се движеха фигури.
— Ще влезеш ли? — попита Спийди, щом колата спря. — Ще те запозная с разни хора. Какво има? Страх ли те е?
— Би трябвало, но не ме е страх. Тази вечер всичко ми е позволено. Не си мисли, че не смея да вляза през онази врата и да се забавлявам, да си бъбря с хората часове наред. Но моите родители в момента са вътре, а си мислят, че съм си вкъщи и спя.
— С кого?
— Де да имаше с кого.
— Ама наистина ли мама и татко са заедно вътре? Нали бяха…
— И нито дума по нашия въпрос.
— Заключвам си устата, прибирам си крилата и си бия шут в дупето. Дай целувчица, обръснал съм се.
— Малка, Спийди, в знак на благодарност.
— Мм… мм… ти си ми ванилова възглавничка, бейби — Спийди го гледаше. — Като завършиш картината, ела у нас на вечеря. Имам приятели, които биха се радвали да се запознаят с теб. По-културни са от мен. Аз съм си един глупав стар гей, който сервира хамбургери и не е прочел нито една книга през живота си. Те могат да ти разказват за какво ли не, ще ти отворят очите за много неща.
— Благодаря, Спийди, с удоволствие ще дойда. Внимавай…
Пред тях спря кола. Вратата се отвори и отвътре излезе Лестър, бодър и целеустремен, а след него се показа Карим Амир в черен костюм. Лестър се запъти към къщата. На прага го посрещна Джейк. Гейбриъл зърна в коридора Карло, който гледаше как Лестър се приближава към тях.
Карим отиде до колата на Спийди и провря главата си през прозореца.
— Здравей, слънце — изчурулика Спийди. — Пак ли си пускаш дълга коса? Отива ти.
— Вярно ли?
— О, да. Чудна ти е косата. Това е Гейбриъл. Кинорежисьор. Баща му е свирил с Лестър, а после и с Чарли.
— Късметлия. Приятно ми е, Гейбриъл. — Карим подаде ръка на момчето. — Спийди, влизаме ли? — попита Карим.
— Хайде — Спийди изведнъж се стегна. — О, боже, вижте — самата Мариан Фейтфул! Колко се вълнувам! Ще се отъркам за малко в суперзвезди тая вечер. После отивам на сауна. Там човек може да изкара цяла нощ.
— И аз искам да обиколя тия места.
— Искаш ли? Навсякъде ще те заведа. Ще те взема под крилцето си. Ще поговорим, бейби.
Гейбриъл каза:
— Спийди, Лестър може и да не ме помни, ако случайно се сети за мен, ще му благодариш ли, моля те, от мое име за картината и за това, което ми каза?
— Разбира се.
Спийди се отдалечи заедно с Карим, като се задъхваше и ситнеше крачки.
Гейбриъл слезе от колата и се подпря на парапета пред къщата, вторачи поглед към сияещата като пещ зала, но почти нищо не долови.
— Какво ще кажеш? — обърна се към Арчи. — Не беше зле, а? Чудесна вечер си изкарахме, нали?
За пореден път се запита колко ли различно щеше да бъде, ако Арчи беше жив, и как двамата щяха да си влияят един на друг, да се обичат и да се мразят. Арчи му липсваше.
Гейбриъл видя някакъв прислужник да затваря капаците на прозорците.
Не беше толкова късно, колкото си мислеше, и той помоли шофьора да направят една обиколка из Лондон. Гейбриъл си представяше как решетката на лимузината се хили като озъбена акула, докато поглъщат града. Като пораснеше, щеше да фучи из града с колата си заедно със своите приятели.
Докато минаваха покрай забележителностите, Гейбриъл се замечта за бъдещето, представи си приключенията, които го очакваха, филмите и сценариите. За актьорите, музикантите и продуцентите, с които щеше да работи, за интервютата, които щеше да даде и какво казва по телевизията; мечтаеше си къде ще живее, представи си какви партита ще устройва, удоволствията, по които ще си пада, и жените, които ще среща; питаше се дали ще работи в Америка или не, какви грешки ще допуска, които може да са му за урок, и кои ще избягва. Също като Лестър, непрекъснато щеше да върши очарователни неща!
Колко хубаво място е Лондон, помисли си. Тук всичко може да се постигне! Стига да го желаеш достатъчно силно!
Разбира се, Гейбриъл си представи, че може и да се провали, както баща му напоследък. Много хора искат да станат известни, но колко от тях притежават упоритостта и непоколебимата решимост? За колко хора това се оказва жизнена необходимост и въпрос на живот и смърт? Той беше твърде малък, за да е предпазлив. Преливаше от надежда и от амбицията на неудържимите желания. Беше готов и да се захване за работа. Наскоро му хрумнаха идеи за два-три проекта, но нямаше време да ги обмисли от всички страни. Изгаряше от нетърпение да пише и да рисува. Сега осъзна колко скучно му е било вкъщи. Край на самотата и на грижите за родителите.
Прибра се и си пусна дисковете, които Спийди му даде. Легна си щастлив, но едва затворил очи, му се присъни кошмар.
Седеше в един автобус с майка си и с Арчи край ковчега на татко. Както обикновено, имаше и други пътници. Кондукторът поиска да провери билетите им, но майка му нямаше пари. Семейството не можеше да си позволи да наеме катафалка, с която да откарат тялото на татко в гробищата. После духът на татко седна до тях, като държеше ръката на Арчи и им казваше да не се тревожат. Джордж, приятелят на мама, махаше от прозореца, а около главата си имаше ореол.
Гейбриъл извика, но това не помогна. Никой не чуваше.
Пипна нещо меко. Някакъв човек наяве. Напълно объркан, той се протегна да светне нощната лампа. Но нечия друга ръка го изпревари.
Беше татко в официален костюм и с папийонка — увиснала като прецъфтяващ нарцис. Беше поизмачкан и вонеше на алкохол и цигари. Около устата му имаше трохи от нещо като шоколадов кейк.
— Тъкмо се връщаме от купона. Не се притеснявай. Всичко е наред. Заспивай пак, ангелче.
— Ти си вкъщи. Наистина си ти. Но защо си тук?
— Утре първо на теб ще ти обясня.

 

Глава петнайсета

 

Баща му седеше на масата на обичайното си място, с горчица и масло, а също и с туршия „Бранстън“, кетчуп и сол на една ръка разстояние. Отдолу лежеше вестникът, отворен на спортната страница; татко местеше предметите наоколо, за да прочете статията, която иска. Слушаше „Реквием“ на Верди, докато се чудеше на глас дали „Нотингам форест“ ще се класира в първа лига.
От време на време вдигаше поглед озадачен; за пръв път стоеше вкъщи в присъствието на Хана. Без да иска, тя непрекъснато го разсмиваше. Гейбриъл виждаше колко е нервна по това как поднася храната към устата си и я оставя отново, сякаш не може да повярва, че светът се е килнал за пореден път.
— Странно е, че си ме сънувал, Гейбриъл — подхвърли татко. — Стори ми се, че видях Арчи миналата нощ.
— Какво?
— Седях с приятели, когато изведнъж ми се стори, че близнакът ти ме гледа през прозореца на къщата на Джейк. Дори се извиних на присъстващите, излязох навън и се разходих наоколо. Нямаше никой, разбира се. Странно, а? Между другото, каква е тази работа, дето ти и Арчи си говорите?
Гейбриъл се поколеба, преди да отвърне:
— Той е с мен, татко.
— Естествено, че е с теб. Той е и с мен. Това е мястото на детето, при семейството му.
— Ти говориш ли си с него?
— Всеки ден — Гейбриъл изпита облекчение. Татко продължи: — Не казвай на мама. Това я разстройва.
Когато майката на Гейбриъл се присъедини към тях, Хана стана и прекоси стаята, след което започна да сгъва дрехи с подчертано старание.
— Нямам търпение да разбера как е минало снощи — обади се Гейбриъл. — Получихте ли шампанско на вратата?
— Шампанско и ордьоври, разбира се.
— После какво ядохте?
— Чакай малко. Имам добра новина — отвърна майка му. Тя беше по халат и косата й беше в безредие. Сигурно беше уморена след миналата вечер, но изглеждаше доволна. — Баща ти се притесняваше да попита за камерата. Но аз го направих. Оказа се, че преди години бащата на Карло, Джейк, е бил асистент-оператор и държи в гаража си това, от което се нуждаеш. Ще ти покаже как да я използваш.
— Ще мога ли да започна филма си?
— Той предложи да го да го снимаш през лятото. Дните ще са по-дълги. Ще има повече светлина.
— Пухчо, ти забрави — намеси се татко. Тя се изчерви от обръщението. Отдавна не я бе наричал така. — Още някой беше там миналата вечер. — Вече гледаше към Гейбриъл. — Твой приятел.
— Точно така — потвърди мама. — Лестър Джоунс се появи за по питие. Попита как я караш.
— Наистина ли? — зарадва се Гейбриъл. — Спомена ли нещо друго?
— Ще прави концерт в малка зала в Лондон и ни покани да го посетим в гримьорната.
— Това е страхотно — възкликна Гейбриъл. — Много се радвам. А не каза ли нещо за картината?
— Не — мама наблюдаваше татко с рздразнение. — О, господи — възмути се тя. — Бях забравила какъв шум вдигаш, докато се храниш. Облягаш се на стола — сигурно си мислиш за нещо — и започваш да дъвчеш като животно.
— Бях забравил какъв шум вдигаш, докато говориш — не й остана длъжен татко. — И бях забравил за удоволствията от съвместния живот. Така ли беше през цялото време? — мама сведе глава. — Между другото, Кристин, канех се да те попитам — кой е Джордж?
— Моля? — попита мама.
Гейбриъл и баща му я наблюдаваха.
Татко обясни.
— Миналата нощ Гейбриъл крещеше в съня си за Джордж. Кой е той?
Гейбриъл разбра, че баща му знае кой е. Татко все повече се нервираше.
— Никой — отвърна мама. — Няма никакъв Джордж.
— По-добре да няма. Вярно ли е, Гейбриъл? И не ме лъжи.
Мама се намеси.
— Да не забравиш, че Джейк ни покани на вилата си. Ще монтират новия му закрит басейн и той смята, че ще ни е приятно да го изпробваме.
— И тримата ли? — зарадва се Гейбриъл. — Ще отидем ли?
— Искаш ли?
— Да, мога да работя там.
Татко се изправи.
— Ще видим — заяви той. — Както и да е, нямам време за празни приказки.
Докато Гейбриъл седеше до майка си и я караше да опише храната от предната вечер, както и чиниите, дрехите и разговора, татко взе чантата си и излезе от кухнята.
— Днес имам много работа — обяви той. В подножието на стълбите добави: — Искам да започна, докато съм тук. Ако нямаш нищо против, Кристин.
Мама го гледаше. Не беше сигурна.
— Добре — отвърна тя накрая. — Няма как толкова да навреди — когато татко стигна до спалнята на горния етаж, тя добави: — Поканих го тук, така е, но явно той отново започва да се чувства в свои води.
— Какво лошо има в това?
Тя се изправи и се разходи нервно.
— Обичах го дълго време. Обичах го много повече, отколкото той мен. Но беше безнадеждно. Той сякаш си беше отишъл. Затова се отказах. Сега е решил, че иска да започне отново. А аз тъкмо се канех да започна нов живот.
— Може би сега ще го направите заедно.
— Ставаш лигав, Гейбриъл. Защо мислиш, че съм толкова загубена?
— Дай му шанс. Той се опитва да направи нещо в момента.
— Защо, по дяволите, да го правя? — тя се отпусна малко. — Само ми кажи — прошепни — каква „работа“ върши там горе? Едно време, в добрите стари дни, след закуска ти отиваше на училище, а той четеше вестник на дивана и ме питаше какво има за обяд. Откъде да знам, че не прави същото?
— Ще свири и ще си води бележки за напредъка на ученика си. Има си график. Виждал съм го.
— Приема го много сериозно.
— Решил е, че правенето на музика и говоренето за нея е много терапевтично — отвърна Гейбриъл.
— Как е възможно? Познавам музиканти, които свирят от тийнейджъри и продължават да са пълни боклуци — въздъхна тя. — И все пак забелязал ли си как Рекс почти не куца вече? Баща ти е голям късметлия. Най-после е намерил нещо, в което е добър. Завиждам му.
— Как можеш? За какво?
— Според мен само талантливите хора имат призвание или са значими, докато ние останалите сме роби. Баща ти не е извънредно талантлив и често се парализира отвътре. Но това не означава, че не може да е полезен.
— Той е много полезен — потвърди Гейбриъл. — Вече не е на помощи за безработни. Дори ми даде пари. Може би ще даде и на теб, ако го помолиш мило.
— Мислиш ли? Колко му плащат?
— Не съм сигурен…
— Не знаеш ли? На час?
— Мисля, че е — Гейбриъл й каза цифрата.
— Толкова ли? Не е много повече от това, което получавам аз — отбеляза тя.
— Джейк му плаща повече. Просто дава на татко това, което му се струва, че трябва да даде. Според мен татко не знае колко да очаква. Срам го е да попита.
— Не бива да си подава ръката като просяк. Трябва да изпраща сметка. Ще я правя на компютъра, който ще купим. Обзалагам се, че не плаща никакви данъци. Ще се забърка в проблеми. Аз ще оправя нещата. Сега най-добре да отида да се видя с приятелките си. Днес е ред да пием заедно сутрешното си кафе. Искат да научат клюки за миналата вечер.
Наблизо имаше кафене, където тя и приятелките й се виждаха от години. Говореха си за съпрузи, деца, филми и телевизия; сравняваха какво са си купили на пазара за вехтории и се съветваха една друга.
— Миналата вечер Рекс беше наистина сладък и мил. Държеше ме за ръката — знае, че обичам — каза мама, преди да излезе. — Дори говореше с мен и прояви интерес към онова, което имам да кажа, вероятно защото беше твърде уплашен да говори с друг. Обеща да ми купи нови дрехи. Само ако можеше да е така винаги.
По-късно сутринта, когато татко се появи от спалнята и тръгна за урока на Карло, Гейбриъл го придружи, за да види камерата на Джейк.
Татко имаше махмурлук. По пътя спряха за кафе. Кафенето се намираше на главния път и не беше топло, но седнаха на железните столове отвън, пиха сок и наблюдаваха хората. Татко обичаше да брои побърканите.
— Ето един — сбута той Гейбриъл. — А виж и онзи откачалник, който ломоти и пелтечи! Няма никакъв шанс, горкият.
Явно го успокояваше да вижда, че е по-малко прецакан от други хора.
— Миналата вечер наистина беше хубаво, Гейбриъл — поде Рекс. — Сигурно си предположил, че с майка ти се срещаме по малко, да видим какво е останало помежду ни. Да видим дали се разбираме.
— И?
— Да, разбираме се на моменти. Както и да е, миналата вечер, след като ме покани да се прибера вкъщи с нея, аз се съблякох. Намерих халата й зад вратата, където винаги е висял. Взех си душ, измих си зъбите и всичко останало. Започнах да си мисля: тя е в леглото и ме очаква. Ще е топла, направо ще ври — тя е жена с висок градус нощем — и скоро ще се сгуша до гърба ѝ, до краката ѝ, задника, който е като два реотана. Стъпалата й ще са върху краката ми, ще ме докосва и това е мястото, където искам да съм, да целувам врата ѝ. Извини ме за подробностите, но казвам ти, ангелче, това е, което мъжът иска в края на деня — и по което и да е време от живота, — когато полага уморената си глава. Да знаеш, че една жена те е избрала, че иска да бъде с теб — това е постижение.
— Не живеете заедно.
— Скоро ще видим тая работа — отвърна той и продължи, — хората рядко си пасват идеално. В наши дни те си отиват един от друг твърде бързо. Защо всички трябва да се разделят? Ако преживееш проблемите, без да си отидеш, можеш да откриеш нови неща. Това, че отново съм с нея, е все едно да си имам нова приятелка. Майка ти изстрада много покрай Арчи. Заслужава глътка въздух. Не ми е приятно, че е сервитьорка. Бих искал да я подкрепям финансово, така че да може да прави каквото си иска. Ще съм горд с това — той погледна към Гейбриъл. — Не ме слушаш. Мислиш си за нещо съвсем друго.
— Да. Мога да се концентрирам над нещата, които наистина искам.
— Но още не знам дали ще ме приеме обратно. Трябва да продължа да мисля за това какво може да я съблазни.
След като пристигнаха у Джейк, татко се качи горе с Карло да работят.
Гейбриъл стоеше в коридора, когато самият Джейк, придружен от прислужник в униформа и облечен в костюм и с обувки, които бяха толкова елегантни, всъщност златни пантофи, отведе Гейбриъл в ниския гараж встрани от къщата. Там бяха паркирани два зелени лотуса, ягуар и бентли.
Зад колите Джейк намери голямата камера. Извади я от кутията, разстла лист, отвори сандъчето с инструментите си и разглоби камерата на пода. Искаше да се „запознае отново“ с нея. Докато я сглобяваше повторно, говореше за филмите, заснети с нея, и за известните актьори, които е запечатала. Сетне Джейк попита Гейбриъл за неговия филм. Момчето му разказа историята, като все повече се вълнуваше, докато говореше. Не я беше забравил; всъщност малкият филм бе станал по-ясен в главата му.
— Звучи ми като доста добър съвременен филм — заяви Джейк, кимайки. — А и е пълен със забавни сцени.
След това в кабинета на Джейк, заобиколени от филмови плакати, награди и статуетка „Оскар“, той каза:
— Всеки трябва да има поне един „Оскар“ — потупа той статуетката и показа на Гейбриъл кадри от филми. — Защо не ги вземеш с теб? — попита той, докато ги увиваше в салфетки. — Ще са ти по-полезни, отколкото на мен.
— Джейк, защо не си станал режисьор? — попита Гейбриъл, прибирайки ги в чантата си.
— Добър въпрос — рече Джейк. — Може би защото познавах Джими Хендрикс, докато живееше в Нотинг Хил.
— Какво? — Гейбриъл едва не се задави.
Така обичаше да говори Джейк, да впечатлява хлапето. Все едно някой да каже на Гейбриъл, че е бил на почивка с Шекспир.
— Доста съм стар и неведнъж съм виждал Джими да свири в „Марки“ и разни такива места. Мислех си, никога няма да съм гениален като този тип. Към кого да се обърнем в наши дни за духовно водачество? Не към свещениците, политиците или учените. Остават само хората на изкуството, в които да вярваш. Аз съм страхотен фен на музикантите. Обичам онези творци, които се задъхват по химери. Аз предпочитам да си пуша пура в удобен стол. Губя — когато прави изкуство, човек става по-смел. Сигурно никога не ти е хрумвало, че не можеш да правиш разни неща. Но аз никога не съм смятал, че съм талантлив, нито че имам въображение.
— Къде е отишло?
— Имал съм го някога, така ли мислиш? Като дете може би. Не знам. Пратиха ме на училище. Там трябва да са го прецедили.
— Джейк…
— Нещо те мъчи ли? Днес ми изглеждаш напрегнат.
— Да… Майка ми си е наумила една странна идея.
— Каква? Кажи ми, Гейбриъл.
— Започнала е да смята, че трябва да стана адвокат. Адвокат в сферата на шоубизнеса, нали разбираш. Да правя договори за баскитаристи и такива неща.
— Мда — Джейк като че моментално разбра. Всъщност даже му се стори забавно. — И от мен очакваха да стана адвокат.
— И би ли ми го препоръчал?
Джейк изплези език.
— Какъв е смисълът да правиш нещо, което мразиш?
Гейбриъл отвърна:
— Искам работата ми и животът ми да са едно и също нещо.
— Това е привилегия на успелите — като Лестър Джоунс. Повечето хора не разбират какво искат да правят, докато не стане прекалено късно.
— Или кои искат да са?
— Точно така. Защо да не поговоря с майка ти? Ще я изведа някъде и ще й обясня какви са шансовете ти за успех, ако работиш усилено и се справиш добре.
— Имаш ли време?
— Не мога да се сетя за нищо по-важно от бъдещето на млади хора като теб.
Когато Карло и татко приключиха и слязоха със спокоен вид, Джейк заяви, че щом Гейбриъл порасне достатъчно, ще му намери работа във филм като разносвач.
За изненада на Гейбриъл Джейк удържа на думата си за майка му.
Няколко дни по-късно той се прибра у дома след училище и я завари вкъщи. Лицето й беше зачервено; беше пила, но настроението й беше бодро. Татко правеше чай в кухнята.
— Току-що си дойдох — каза му тя. — Познай какво стана! Джейк ми се обади тази сутрин и ме покани на обяд. През последните няколко седмици имам повече срещи от всякога. Ти къде ще ме заведеш? — провикна се тя към татко.
— Изчакай и ще видиш — отвърна той. — Нали нямаш нищо против да изляза с мама за малко?
— Не, разбира се. Мамо, какво каза Джейк?
— Звънна ми изневиделица и ме покани в „Айви“. Не можех да откажа! Обадих се в работата и казах, че не се чувствам добре. Ама какво място е „Айви“! Толкова се улисах да оглеждам хората наоколо, че почти не чух дума от това, което той каза. Дани ла Рю беше там, изглеждаше страхотно!
— Какво искаше Джейк? — подсети я Гейбриъл.
— Похвали и двете ми момчета. Каза, че Рекс е невероятен учител, задето е събудил хлапето му и всичко останало. А за теб — ами… Явно смята, че от теб няма да стане непременно адвокат. Щяло да бъде загуба.
— Ти какво му отговори?
— Че за мен най-важното е Гейбриъл да не стане като баща си.
Татко не намери думите й за забавни.
Мама се изчерви.
— Джейк обеща да се грижи за теб с каквото може. Като кръстник. Страхотен мъж е този Джейк. Главата му, всъщност цялото му тяло, дявол да го вземе, трябва да слагат върху пощенските марки.
— Тогава ще можеш да го оближеш — вметна татко.
— Гейбриъл — каза мама през смях. — Ще те оставим за малко сам, става ли? Ще се видим по-късно.
Когато родителите му го целунаха и излязоха, Гейбриъл каза на Хана, че също излиза. Тя почти не го чу. Седеше в стола и си пееше и мрънкаше.
Гейбриъл отиде в „Сплитс“, за да скицира и заснеме Спийди в естествената му среда. Той искаше да завърши портрета; мислеше си, че на Спийди ще му бъде приятно ресторантът също да е на картината. Шезлонгът не беше съвсем наред. Щеше да премести главата му на друго място. Не се ли казва това да имаш въображение?
След няколко часа скициране и наблюдение Гейбриъл каза на Спийди, че е приключил с подготвителната работа. Нямаше нужда да го вижда отново — тук той се поколеба — от плът и кръв. След няколко седмици щеше да му даде готовата картина.
Седнал на „работната си маса“, Спийди беше разочарован.
— Но аз обичам да ти позирам, ангелче. Хайде още веднъж, а?
— Съжалявам, Спийди, лицето ти е запечатано в паметта ми.
Спийди плесна с ръце и каза, че няма търпение да види картината.
— Но аз съм само дете и картината може да е ужасна, не знам — предупреди го Гейбриъл.
— Колкото по-ужасна, толкова по-добре! Ха, ха, ха! — засмя се той и попита: — Казал ли си на родителите си какво правиш?
— Не, не съм.
— Така си и помислих. Предполагам, че майка ти няма да има нищо против. Но баща ти едва ли ще хареса картината и никак няма да му стане приятно, че си идвал при мен. Кой знае какво ще си помисли.
— Тогава ще му съобщя, когато съм готов.
— Точно така — Спийди го наблюдаваше. — За какво си мислиш?
— Какво? — попита Гейбриъл. — Мислех си, че ако правех снимки в момента, щях да снимам хората само в близък план. Щях да съм толкова близо, че да хвана част от ухото им, върха на носа или отрязък от кожата. Не бих могъл да ги хвана целите. Защо така? — попита той, убеден, че Спийди знае отговора.
— Прекалено си близо до родителите си. Не можеш да ги видиш — те доминират над теб.
— Да…
— Когато става въпрос за други хора, винаги е трудно да уцелиш разстоянието правилно.
— Да.
— Сега имаш за какво да размишляваш. Да ти извикам ли такси?
— Да, по-добре да се прибирам.
Когато влезе вкъщи, Гейбриъл чу тайнствен звук. Реши, че някого го колят, и влетя в кухнята. Хана ридаеше.
— Хана! Да не е умрял някой? Кажи ми какво е станало!
Тя не продумваше. Направи й чаша чай, даде й малко торта и накрая Хана се предаде.
— По-лошо от умрял! Майка ти и баща ти се събират отново като едно! Баща ти си носи нещата тук.
Беше вярно. На всеки няколко дни татко „случайно“ оставяше нещо вкъщи, „до следващия път“. Мястото започваше да възвръща предишното си състояние.
— Това е само изпитателен период — обясни й Гейбриъл.
— К'во?
— Да видят как върви.
— Ами ако върви добре?
Мама беше обяснила на Гейбриъл, че не може да няма резерви спрямо татко. Не че се съмняваше, че е „израснал“, а по-скоро искаше да провери дали двамата могат да заличат годините на навик, натрупали се помежду им. В края на краищата тя — колкото и да не искаше да си го признае — бе свикнала да възприема татко като „малко глупав“. Имаше навика да не го харесва; навика да го нарича мързелив; навика да се опитва да го притиска да прави разни неща; навика да го смята за неудачник. Той също я виждаше по свой начин, като дребнава заядлива кранта например, с шаблонно мислене.
Имаше много неща, които родителите му трябваше да преодолеят; предстоеше голяма работа и на двама им.
На Гейбриъл му харесваше да си мисли, че тласка нещата напред, като информира мама, че майката на един от учениците на татко толкова се интересува от него, че е решила да взима уроци по музика. Когато татко я попитал: „На какъв инструмент искаш да се учиш?“, тя отвърнала: „О, какъвто и да е, за който се искат четири ръце.“ Дори започнала да подарява на татко подаръци.
— Какви подаръци? — поинтересува се мама.
— О, дреболии — отвърна Гейбриъл отзивчиво.
— Дреболии, а? — промърмори, но не каза нищо повече. Той разбра, че го е преглътнала, когато мама купи на татко нова чанта, в която да носи папките, нотите и книгите си.
— Знам, че няма да ме искат тук повече — продължаваше Хана.
— Винаги някой остава отвън.
— Аз!
— Защо не искаш да си отидеш у дома?
— Не искам! Първо комунистите — сега бандити!
Той й донесе питие и каза:
— Ще говоря с мама по въпроса, ако искаш. Може да ти помогне да се уредиш с нещо друго — хора, които дори са по-добри от нас.
— Наистина ли? О, господарю Гейбриъл, много ще ти бъда благодарна!
Този път тя го целуна.
Родителите му се прибраха късно. Докато Гейбриъл работеше, ги чуваше как шепнат в кухнята долу. Канеше се да слезе и да говори с тях, но гласовете им станаха по-хрипкави, с внезапни затишия, последвани от загадъчни мълчания. Скоро чашите в шкафовете започнаха да дрънчат. След тях прозорците бяха наред. Наближаваше любовна буря.

 

Глава шестнайсета

 

Беше възложено на Гейбриъл да придружи баща си до старата му квартира. Татко не се беше връщал там от няколко дни. Беше отседнал „у дома“.
Когато изкачиха стълбите и бутнаха вратата, татко подуши въздуха и презрително огледа познатия пейзаж. Направи няколко крачки.
— Не желая да докосна дори своите неща. Ще взема да ги зарежа тук. Всичко е покрито с мръсотия. Мама иска да задържа тази стая в случай, че нещата между нас не потръгнат. Но аз мисля, че ще потръгнат, нали?
— Да, струва ми се.
Гейбриъл знаеше, че мама беше продължила да излиза с Джордж. Досети се, че Джордж се е обадил, по скоростта, с която се беше облякла и беше изхвърчала навън. Същата вечер татко позвъни от другия край на Лондон, където работеше. Гейбриъл му каза, че тя е на работа, но татко вече я беше търсил там. Татко продължи да се обажда, докато Гейбриъл си легна и включи телефонния секретар. Тя се прибра късно, но сама, а когато той се промъкна до вратата ѝ, за да надникне вътре, тя беше вперила нещастен поглед в тавана. Това е краят, беше си помислил тогава. Разбра със сигурност, че всичко е приключило, когато тя заряза италианския и започна да си задава въпроса дали е прекалено късно да стане начална учителка.
Татко каза:
— Дори нещата да не потръгнат и тя отново да ме изпъди, няма да се върна в тази стая. Ще спя на улицата или ще живея при някой от учениците ми, ако се стигне дотам. На това място тук е имало моменти — въздъхна той, — когато чувствах, че съм загубил всичко и повече нямам за какво да живея. Онзи път, когато ходихме в ресторанта на Спийди и му продадох картината… Тогава според мен беше най-дълбоката дупка. Надявам се такова нещо да не ти се случва никога, ангелче. Това може да съсипе един мъж.
— Да. Татко, да се захващаме.
— Добре.
Първото нещо, което татко направи, беше да свали картината със стола, която Гейбриъл му беше подарил. Татко я сгъна внимателно и я прибра във вътрешния си джоб.
— Слушай сега — каза той съзаклятнически, — как ще изнесем багажа оттук.
— Моля?
Татко обясни, че тъй като малко закъснява с наема, а няма намерение да го плаща, трябва да използват „аварийния изход“.
Прибраха багажа, свалиха го долу и докато Гейбриъл се правеше на съгледвач, го изнесоха през задната врата на къщата в торби за боклук. През един страничен изход отново се озоваха на улицата. Пикапът, шофиран от стария татков приятел, който беше прибрал вещите му при напускането, пристигна тъкмо когато някакъв човек излезе и ги видя.
Прибраха и останалите таткови вещи от гаража на приятеля му. Същия следобед татковите дрехи, китари и други инструменти, плакати на „Грейтфул дед“ и книги вече бяха отново у дома. Помолиха Хана да помогне; при връщането на всеки отделен предмет тя отронваше по една сълза. Къщата изглеждаше претрупана, а доброто настроение на татко беше досадно.
— Радвам се, че се върнах да поема отново нещата в свои ръце — заяви той и шляпна мама по задника.
— Не обичам да ме пляскаш като старо магаре.
— Стига, Пухчо — каза той. — Не си магаре, ти си моя съпруга.
— Съпруга ли? Ние не сме женени.
— Не се чувствам готов.
— Именно. Още не си пораснал като повечето мъже.
— Просто нямаш чувство за хумор.
— Това е защото никога не казваш нищо смешно.
— Кристин, другите се смеят на шегите ми.
— Дай ми имената и адресите им. Само любезничат, Рекс.
— Защо ще го правят?
— За да им се махнеш от главите по-скоро. Или пък са ти ученици и ти се подмазват…
— Не, уважават ме. Слушай…
Тя каза:
— Май ме хваща мигрена…
Когато Гейбриъл излезе навън и се отдалечи по улицата, гласовете им заглъхнаха зад гърба му. Помисли си, че някога би могъл да пресъздаде историята на родителите си във филм. Само да не се налагаше първо да я преживее реално.
Отиде у Зак, който възкликна:
— Къде изчезна толкова време? Влизай, влизай.
Гейбриъл едва не се строполи вътре.
— Радвам се, че съм тук. Мамка му, отдавна трябваше да дойда.
— Къде беше?
— О, боже, занимавах се с планина от родителски проблеми — въздъхна Гейбриъл.
Зак знаеше от опит колко травмиращо е това занимание. При всяка раздяла на родителите му Зак се опасяваше, че те ще се върнат с още от, както ги наричаше той, „доведените“. Той имаше доведени сестри, братя и чичовци из цял Лондон, както и половин, четвърт и осмина братя и сестри, останки от изконсумирани родителски любови. Понякога се питаше с кого от целия този кръг не е свързан роднински. Майка му например току-що беше родила дете от един бащин приятел, с когото вече не се виждаше.
— Това обяснява нещата — каза Зак. — Страдаш ли? Аз също.
Промъкнаха се навътре в къщата. Скъпите мебели бяха разположени под странни ъгли, по средата на пода беше поставен аквариум със златни рибки, сякаш вещите в къщата бяха стоварени от хамалите преди малко.
— След всяко посещение на специалиста по фън шуй всичко е с главата надолу — обясни Зак. — Казвам ти, родителите са изтрещели.
— Какво искаш да кажеш?
— Смахнати са! Все пак те са просто хора. Всичко им е мътилка на копелетата.
— Моите се събраха отново.
— Живеят заедно? Спят заедно? — Зак го гледаше с възхита. — Как така? Да не го правят заради тебе?
— Моля? Не се ли е случвало с твоите?
— Естествено. Майка ми казваше: „Ако те нямаше тебе, никога нямаше да проговоря с този ненормалник баща ти.“
— Все пак се е омъжила за него.
— Казах й го.
— И тя?
— Точно тогава психиатърът влезе и ме попита дали имам необичайни сънища и сексуални фантазии и аз изтърсих онази история с рибата.
— Не знам — каза Гейбриъл. — Не би ли искал вашите да живеят заедно?
— Това вече е малко вероятно, след като баща ми стана мека китка. В училище децата постоянно ми говорят какви са педалите и тям подобни.
— Да, кофти. Но още по-кофти е, когато си помислиш, че и ние можем да станем като родителите си, не мислиш ли?
— Не съм се замислял за това — отвърна Зак. — Господи, това е някакъв ад, който ни очаква. Според мен човек не трябва да се жени.
— Никога не се жени!
— Само чукай и работи!
— Чукай и работи!
Къщата на Закови беше много по-голяма от тяхната, имаха зимна градина, която гледаше към градината. Гейбриъл нагласи статива си, а Зак се захвана с репликите във филма; беше им приятно да са заедно. Накрая Гейбриъл му каза, че е получил първата си поръчка за картина, портрет на Спийди. Зак беше заинтригуван и по-късно същия ден Гейбриъл взе картината от стаята си и показа на Зак докъде е стигнал.
Зак се дръпна да я разгледа и накрая каза, че картината се получава страхотна. Спийди изглеждаше като розов пудел, спечелил награда. Гейбриъл трябвало да го нарисува с панделка на гърдите или дори на дюкяна.
По-късно, докато Зак четеше на Гейбриъл последния вариант на сценария, а Гейбриъл нахвърляше рисунки и бележки, при тях, както си им беше навикът, нахълта някакво момиче. Рамона беше шестнайсетгодишната приятелка на един от „доведените“ на Зак. Тя имаше вид сякаш би могла да бъде една от танцьорките на Дега. Тъй като Гейбриъл никога не би могъл сам да я заговори нормално, той се посъветва с Арчи, неговият личен душеприказчик.
Арчи каза на Гейбриъл да си затвори устата и да се държи спокойно, съблазнително и любезно. Напомни му за нещо, което беше казал Джейк. „Ако станеш режисьор, не само ще имаш шанса да говориш надълго и нашироко за това колко са скапани другите режисьори, за книгата, която си прочел, или за филмите, които си направил, докато хората те слушат със зяпнали уста, но ще имаш и момичета. Ще разбереш колко много жени харесват камерите.“
Гейбриъл съобщи на Рамона:
— През лятото ще направим късометражен филм. Не искаш ли да участваш — или поне да се явиш на кастинг?
Красивите й устни криеха език на змия.
— Защо си мислиш, че искам да бъда актриса? Да не ти приличам на ексхибиционистка? Дай ми сценария и ще му хвърля едно око.
— Ще му хвърлиш едно око, значи.
— Точно така. Дано не е някакъв боклук.
Гейбриъл я беше зяпнал. Преди да си тръгне, тя го целуна по бузата.
Същата нощ Гейбриъл и Зак до късно работиха над сценария, писаха, правиха списък на актьорите, разиграваха различни сцени и пробваха музика за филма. В моментите, когато Гейбриъл се изкушаваше да изостави проекта за филма, тъй като му се струваше прекалено хаотичен или прекалено незрял, той се сещаше за Лестър, клекнал на колене и лакти на пода, най-сериозно съсредоточен върху правенето на рисунка и няколко думи.
На сутринта, докато Гейбриъл и баща му закусваха заедно, татко се опита да говори за учениците си, което се оказа трудно, тъй като Хана беше решила да изнесе цяло представление. Тя беше паднала на колене и търкаше пода като мъченица в краката на Христос, като от време на време вдигаше умоляващ поглед към своя работодател. Гейбриъл никога досега не беше я виждал да почиства каквото и да е, отдолу или отвътре, но сега човек спокойно можеше да използва вместо чиния коя да е плочка или да оближе всяка фуга. Татко се почувства неловко: макар да беше свикнал жена му да работи в негово присъствие, всеки друг предизвикваше у него неудобство. Все пак той си оставаше привърженик на егалитаризма.
— Благодаря ти, Хана — казваше той — фраза, която беше чул да се използва във филмите от представителите на висшата класа, като се надяваше с това някак да я отпрати. Тя обаче възприемаше тези думи като израз на благодарност, към която скоро се пристрасти, и започна да следва татко навсякъде с леген, пълен с препарати за почистване, в търсене на още признание.
Когато мама се прибра, Гейбриъл отиде при нея и й каза насаме, без излишна подигравка, че досега Хана се е грижила за него добре, но вече не е същата.
— Прав си — отвърна мама. — Тук стана претъпкано. Ще трябва да си отиде.
— Не можеш ли да я уредиш някъде?
— Да. Имам една идея. Ще се обадя по телефона.
После накара Хана да си облече най-хубавите дрехи. Докато двете с притеснената Хана излизаха, мама спомена на Гейбриъл, че Спийди си търси домашна прислужница. Бяха се запътили към неговото жилище.
— Чудесно — каза Гейбриъл и смигна на Хана. — Господин Спийди. Бих го препоръчал в някои отношения.
— Нима? — попита мама. — Че как така?
— Стари познати сме. Татко ни запозна.
— Но защо?
— Просто минахме оттам. И… аз го рисувам.
Беше я убедил да не дава на Спийди своето копие от картината на Лестър, а да я остави за него. Тя се съгласи, но без да знае какво прави той заедно със Спийди.
Сега тя спря и каза:
— Какво правиш?
Той се страхуваше да й каже, не знаеше защо. Сякаш не вярваше, че има право на личен живот или че човек може да скрие нещо от родителите си.
Каза:
— Според мен той изглежда приятно. Получава се доста добре. Използвам много розово и…
— Вече си нарисувал портрет на Спийди?
— Малък. Почти е готов.
— Къде е?
— У Зак. Защо се изненада?
— Нищо, ъъ, особено ли не се е случило?
— Не.
— Странно.
— Не е.
Тя го набюдаваше.
— То си зависи от теб. Не виждам защо да не нарисуваш Спийди, ако ти е приятно. Но защо не си ми казал?
— Беше на работа.
— Ясно — каза тя. — Ти си вече едно независимо мъжле с характер. Това е добре. Така трябва да бъде. — Тя отвори вратата. — Хайде, Хана. Ще те уредя.
Мама все още поклащаше глава.
Когато се върнаха, Хана изглеждаше доволна и започна да си събира багажа. На Спийди му трябваше помощ; щеше да я наеме веднага.
Мама каза:
— Предполагам, че задълженията й ще се свеждат до поддържането на постелката за йога.
— И храненето на кучето.
— Ходил си в апартамента му?
— О, да. Мамо, нямаш ли ми доверие?
— Мисля, че не трябва да ти се доверявам — отвърна тя. — От опит знам, че няма да направиш нищо, което не желаеш. Къде си тръгнал сега?
— У Закови — да работим върху филма.
— Добре, синко, работи и живей.
— Благодаря, така ще направя.
Гейбриъл отиде у Зак да разгледа картината. Понякога сядаше пред нея и я гледаше по цял час. Не беше сигурен, че картината е завършена, но беше толкова уморен от нея, че вече не можеше да я гледа през собствените си очи.
— Мисля, че е готова — каза той най-сетне. — Повече не мога да направя.
Зак помогна на Гейбриъл да я занесат у тях. Гейбриъл имаше нужда от присъствието на Зак, когато я покажеше на мама и татко; мислеше си, че може би ще бъдат по-меки в чуждо присъствие.
Докато Гейбриъл подготвяше картината, мама и Зак седяха на масата и си говореха. Мама винаги беше харесвала Зак и обичаше да клюкарства с него най-вече за неговия особен семеен живот, който тя обичаше да сравнява със своя.
После Гейбриъл се качи при баща си, който пишеше една от своите „студии“, както ги наричаше. Гейбриъл беше забелязал, че татко обича учениците да се обръщат към него с „д-р Бънч“. Това е като „Каунт Бейси“ и „Доктор Фийлгуд“, а? — каза Гейбриъл.
— Нещо такова — отвърна баща му кисело.
Гейбриъл каза:
— Татко, искам да видиш нещо. Една моя картина. Не е нещо велико, но става. Обичам да рисувам, но предпочитам да правя кино.
— Ти си знаеш — отвърна татко. — С каквато и творческа дейност да се занимаваш, аз съм „за“. Какво има на картината?
— Спийди.
— Моят приятел Спийди?
— Да.
— Къде е?
Гейбриъл заведе баща си да я види. Зак и мама бяха там.
— Ето я — каза Гейбриъл.
Татко я погледна, свали си очилата, пак ги сложи, пристъпи напред, после отстъпи назад.
Понеже Спийди мечтаеше да бъде звезда, Гейбриъл беше направил картината във вид на широкоекранен филмов кадър. Беше тясна, като размазан, мигновен бегъл поглед. На заден план, още по-размазани, се виждаха пълният ресторант, футболисти, рок-звезди и забързани сервитьори. Виждаше се и картината на Лестър, окачена на стената.
— Става, нали? — каза Гейбриъл. — Исках да уловя забързаността на Спийди и на заведението. Смятате ли, че…
— Кристин — каза татко, — знаеше ли за това?
— Донякъде — отговори мама. — Учудвам се колко много ми харесва картината. Страхотна е. Това е важното.
— Остави картината — каза татко. — Изобщо не говоря за нея. Говоря за този човек… за Спийди.
— Ти си го запознал със Спийди — каза мама. — Не е ли така?
— Така е, признавам — рече татко. — Гледам да го запознавам с всички. Искам да опознава света. Не искаш да стане като тъпаците, завършващи държавните училища, нали?
— Рекс, за какво говориш? — каза мама. — Май пак се връзваш за някаква глупост.
— Говоря за това защо не се занимава с учение. — Татко се обърна към Гейбриъл и го хвана за ръката. — Видял си се със Спийди без моето знание?
— Рекс — каза мама.
— Искам поне веднъж да каже истината. Боже мили, всичко в този дом се е обърнало с главата надолу, докато ме е нямало! — рече на Гейбриъл. — Ти нищо не знаеш! Човек като Спийди ще ти смъкне гащите с поглед!
— Не се е доближавал до гащите ми.
— Извадил си късмет.
— Татко, а какво мислиш, че прави учителят по религия по цял ден, освен да си пъха ръката където не бива? Викаме му „Божията ръка“. Със Спийди сме приятели.
— Приятел! — присмя се татко. — Нима?
— Доста време те нямаше вкъщи — каза Гейбриъл. — Не знаеш всичко, което се случва.
— Така си е — каза мама.
— Може би ревнуваш, че двамата със Спийди сме си поговорили — добави Гейбриъл.
— Господи! — каза татко. Беше си запушил ушите с ръце. — Какви глупости!
— Но, татко — каза Гейбриъл. — Само кажи какво мислиш за картината! Моля те!
— Остави ме на мира! — каза татко. — Писна ми от картини! Не разбирам какво става!
Мама се засмя. Изпитваше удоволствие да види татко унизен, както и гнева му, който следваше след това.
Татко ги изгледа и излезе навън, бесен, както му беше обичаят. Този път обаче се върна скоро със стреснат и уплашен вид.
— Какво е станало? — попита Гейбриъл.
— Те… те ме подгониха.
— Кой?
Татко влязъл до средата на кръчмата, а любимата му бира вече пристигала, когато израженията на бившите му приятели, извърнали се към него, му напомнили как при последната си среща с тях им показал средния си пръст.
Татко се приближи приведен до прозореца и надигна глава като перископ.
— Гледай. Пат е отвън. Копелето ръкомаха! Иска да изляза!
Мама застана до него.
— Ти си ужасен. Какви здравеняци.
Докато Гейбриъл и татко си седяха вътре, мама излезе и ги засипа с обиди, от които онези веднага подвиха опашки и си тръгнаха.
— Благодаря — целуна я татко.
Татко погледна портрета на Спийди още веднъж и повече не го спомена.
Няколко дни по-късно Гейбриъл и Зак занесоха готовия портрет в апартамента на Спийди, където на вратата ги посрещна Хана.
— Как я караш тук, Хана? — попита я Гейбриъл.
— Хладилник винаги пълен. Мистър Спийди добър към мен — каза тя. — Праща мен уроци по английски. Но куче мръсно.
— Така са нещата тук — отвърна Гейбриъл.
Спийди чакаше в друга стая. Гейбриъл беше увил картината с плат. Двамата със Зак я поставиха на статив, а Хана трябваше да дръпне плата. Моментът настъпи.
— Окей, Спийди — провикна се Гейбриъл. — Когато Спийди се появи с възбуден поглед, Гейбриъл викна: — Давай, Хана!
— Юху! — провикна се тя.
И картината остана гола.
Истинският Спийди беше вдигнал ръце към лицето си; трепереше и се кискаше като ученичка, която очаква оценката от изпита си. Той свали ръцете си, утихна и се загледа продължително в картината. После я заобиколи, сякаш очакваше да открие нещо и на гърба ѝ. Всички чакаха да проговори.
Накрая той каза:
— Но краката ми не са съвсем стъпили на пода.
— Не — каза Гейбриъл. — Но… те не… те не винаги са в пряк досег със земята.
— Не… но можеше да…
— Да какво? Да ги направя по-дълги? Идеята е, че сякаш летиш над всичко — обясни Гейбриъл. — За мен ти се плъзгаш по повърхността, разбираш ли?
— Да. Така е. Все едно обирам каймака.
— Именно.
— Много находчиво.
— Благодаря.
— Аз ти благодаря, Гейбриъл. Хана — шампан!
— Кво?
Гейбриъл въздъхна.
Те пиха шампанско и си стиснаха ръцете.
На другия ден щяха да поставят портрета в рамка и да го окачат в ресторанта.
Спийди щеше да го отпразнува с вечерно парти в чест на Гейбриъл.
— Трябва ли да поканя и родителите ти? — попита той.
— Трябва — отвърна Гейбриъл. — Но дай да измислим някой ден, в който ще бъдат възпрепятствани.
Спийди се засмя.
— Далновиден си — каза. — Далече ще стигнеш.

 

Глава седемнайсета

 

Няколко месеца по-късно семейството се премести в нова къща наблизо. Татко се чувстваше добре, а мама работеше за Спийди, но все пак новата къща беше малка, с пристройка за кухнята и стая с голям прозорец, където татко приемаше учениците си. Реката беше наблизо, отвъд шосето, а отзад къщата гледаше към един парк. Стаята на Гейбриъл бе по-голяма от предишната. Над камината той закачи картината на Лестър в рамка — оригинала, копията с радост унищожи.
Кристин и Рекс спориха за завесите и за цвета на стените. Бяха изхвърлили повечето от старите мебели и в търсене на по-добри мебели на старо по „Голбърн роуд“ те се надвикваха и се препираха.
Щом се случеше нещо неприятно, татко често го обземаше униние и той пропадаше в познатата бездна на параноята, гнева и отчаянието — неговото „убежище“. Но нямаше възможност дълго да стои в него, защото се налагаше да преподава. Дори ако се улавяше, че изпитва необяснима омраза към някои от учениците си, уроците винаги променяха настроението му. Казваше, че от години не са му задавали подобни въпроси, каквито му отправяха учениците. Всеки ден трябваше усилено да мисли, което той приемаше като удоволствие.
Мама и татко сега не се спираха на едно място, е, почти. Налагаше се да ходят на разни събития. Татко обикаляше колежи и театри в страната, организираше „майсторски клас“ и наблюдаваше как хората попиват знанията дори когато той им преподаваше. Все повтаряше, че ще напише учебник — „Как да слушаме“ или „За какво имате ухо“, и непрекъснато си правеше записки. Нито Гейбриъл, нито мама вярваха, че татко някога ще завърши учебника, но не биха се обзаложили и за обратното.
У дома телефонът често звънеше. В къщата идваха учениците на татко, най-често след училище или в събота и неделя. Татко не спираше да говори за учениците си и да се притеснява за напредъка в обучението им. Но не друг, а мама го караше да мисли за посоката, в която да насочва учениците си — в музикално отношение. Той не можеше непрекъснато да „импровизира“. С леко остър тон мама го съветваше да не свири своите произведения — „ето един пример от моите мелодии“ — на учениците си по китара. Не че татко престана да композира музика. Възнамеряваше да постави операта си с учениците, когато му останеше време да я завърши. Сега работеше върху музиката към филма на Гейбриъл.
И мама, и татко работеха, но излизаха повече от преди. В началото Джейк ги снабдяваше с билети, тъй като него го канеха навсякъде, но беше твърде зает. Мама обичаше да се издокарва и плюс поканите, които им даваше Джейк, тя придумваше татко да ходят по театри и галерии, на концерти, изложби и ресторанти, препоръчвани от вестниците. Ако татко беше зает, мама взимаше Гейбриъл.
Мама и татко спореха, но се подкрепяха един друг както никога досега. Двамата бяха на ресторант, когато татко падна на коляно. Мама си помисли, че е изпуснал бележка от химическото чистене, но той й правеше предложение. След като спря да се смее, тя се съгласи да се омъжи за него.
Няколко седмици по-късно се отправиха към ритуалната зала заедно с Гейбриъл, облечен в най-хубавите си дрехи, и по пътя мама все повтаряше:
— Но не съм сигурна, не съм сигурна.
— И аз не съм — казваше татко.
— Тая работа няма да се получи, без да се изпотрепем! — подхвърли мама.
— Млъкнете и двамата — скастри ги Гейбриъл. — Лика-прилика сте.
На сватбеното тържество, организирано от Спийди в една от залите на „Сплитс“, дойдоха приятели, роднини и Хана. Всички важни за тях хора бяха там, с изключение на Арчи, който присъстваше духом. Зак беше изумен и се пукаше от завист. Не бяха много децата, които ходеха на сватбата на родителите си. Спийди бе разположил няколко инстумента върху един подиум. Татко и приятелите му свириха парчета от старото време, всички танцуваха до сутринта.
Когато дойде лятото, Гейбриъл за пръв път застана зад камерата. Той и Зак тъкмо се канеха да заснемат първата сцена от филма на пазара в техния квартал. Притеснена, Рамона ронеше сълзи, облечена в дрехи, които мама й бе избрала, в това число чифт сандали с каишки на висок ток. Хана беше статистка, пазаруваше на заден план и се усмихваше срещу камерата, като си мислеше, че нейните хора вкъщи можеха да я видят. Карло се грижеше за звука, а двама-трима от татковите ученици помагаха за осветлението и техниката. Гейбриъл щеше да монтира филма в къщата на Джейк, с неговата апаратура и под неговото ръководство.
Най-после Гейбриъл погледна през камерата и видя първата сцена точно така, както си я представяше. Беше я отрепетирал. Осветлението бе идеално и всичко си беше на мястото.
Арчи си мълчеше. Беше спокоен и му вдъхваше кураж.
Това бе единственото вълшебство, за което жадуваше Гейбриъл — една споделена мечта, да превръщаш историите във филм. Скоро кадрите щяха да се свържат в обща лента. Не след дълго хората щяха да видят какви образи бе носил в съзнанието си през последните няколко месеца и той нямаше да бъде повече сам с тях.
Увери се, че всички са готови и вдигна ръка.
— Камера — извика той. — Работи! Снимаме!