Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Колийн Маккълоу
Господари на Рим  — Антоний и Клеопатра

 
I
Антоний на изток
41-40 г. пр.Хр.
 
1.
 

Квинт Делий не беше войнолюбив, нито пък се проявяваше като герой по време на битка. Съсредоточаваше се върху това, в което го биваше най-много — да съветва тъй ловко силните на деня, че да ги накара да приемат идеите му като техни собствени.
Затова след Филипи, където нито се бе отличил, нито бе предизвикал недоволството на командирите си, Делий реши да присламчи незначителната си личност към Марк Антоний и да замине на изток.
Абсолютно невъзможно беше да избере Рим. Там всичко неизменно се свеждаше до вземане на страна в свирепите и разтърсващи битки между мъже, твърдо решени да контролират — не, Квинте, бъди честен! — твърдо решени да управляват Рим. След убийството на Цезар от Брут, Касий и останалите всички очакваха, че най-близкият му племенник Марк Антоний ще наследи неговото име, богатството му и буквално милионите му клиенти. А какво бе сторил Цезар? Беше написал завещание, с което оставяше всичко на осемнадесетгодишния си праплеменник Гай Октавий! Документът дори не споменаваше Антоний и той така и не успя да се оправи от този удар — толкова сигурен беше, че ще нахлузи високите червени ботуши на Цезар. Но както можеше да се очаква, Антоний нямаше никакво намерение да се задоволи с второто място. Отначало младокът, както всички наричаха Октавиан, не го безпокоеше. Антоний бе мъж в разцвета на силите си, прочут пълководец и водач на голяма сенатска фракция, докато Октавиан имаше вид на болнав юноша, когото можеш да смачкаш със същата лекота, с която стъпкваш бръмбар. Само че нещата не се развиха по този начин и Антоний не бе намерил начин да се справи с коварното момче със сладникаво личице, зад което се криеше интелект и мъдрост на седемдесетгодишен старец. Повечето римляни бяха уверени, че Антоний, който бе прочут прахосник и отчаяно се нуждаеше от богатствата на вуйчо си, за да погаси дълговете си, е участвал в заговора срещу Цезар. Поведението му след покушението само подкрепяше това виждане. Той не направи опит да накаже убийците — тъкмо обратното, на практика ги постави под защитата на закона. Но Октавиан, който бе страстно привързан към Цезар, постепенно подкопа авторитета на Антоний и го принуди да започне да ги преследва. Как успя да постигне това? Като подкупи значителна част от легионите на Антоний, спечели римската тълпа и отмъкна трийсетте хиляди таланта от военната каса на Цезар — при това тъй ловко, че дори Антоний не успя да докаже, че той е крадецът. След като се сдоби с войници и средства, Октавиан остави Антоний без избор и той бе принуден да го приеме като равен. След това Брут и Касий направиха опит да заграбят властта. Несигурни съюзници, Антоний и Октавиан прехвърлиха легионите си в Македония и посрещнаха силите на Брут и Касий при Филипи. Голямата победа за Антоний и Октавиан не бе решила спорния въпрос кой в крайна сметка ще стане Първенецът на Рим, некоронованият цар, който само привидно поддържа илюзията, че Рим е република, управлявана от върховната камара — Сената — и няколкото народни събрания. Заедно, Сенатът и римският народ. Senatus populusque Romanus, SPQR.
Мислите на Делий продължиха да лъкатушат нататък. Както можеше да се очаква, победата при Филипи бе заварила Марк Антоний без ясна стратегия как да отстрани Октавиан от уравнението на властта. Антоний бе като природна стихия — страстен, импулсивен, избухлив и не особено предвидлив. Имаше огромно лично обаяние и привличаше хората с типично мъжките си качества — смелост, Херкулесово телосложение, заслужена репутация на голям любовник и достатъчно ум, за да се прояви като силен оратор в Сената. Слабостите му обикновено се прощаваха, защото бяха също тъй мъжки — търсене на плътски удоволствия и необмислена щедрост.
Той реши проблема с Октавиан като раздели римския свят помежду им, с изключение на един незначителен дял за Марк Лепид, първожрец и водач на голяма сенаторска партия. Шейсетте години на ту засилваща се, ту затихваща гражданска война бяха довели Рим до разорение. Жителите му — както и останалите италийци — изнемогваха от ниските доходи, недостига на зърно и растящото убеждение, че управляващите ги първенци са колкото продажни, толкова и некадърни. Тъй като нямаше намерение да се прости с положението си на народен герой, Антоний реши да вземе лъвския пай и да остави разлагащите се останки на чакала Октавиан.
И тъй, след Филипи победителите си бяха разделили провинциите в полза по-скоро на Антоний, отколкото на Октавиан, който получи най-неапетитните части — Рим, Италия и големите острови Сицилия, Сардиния и Корсика. Там се отглеждаше зърното за отдавна изгубилите способността да се изхранват самостоятелно италийци. Тактиката подхождаше напълно на характера на Антоний — така той се погрижи Рим и Италия да виждат единствено физиономията на Октавиан, докато вестите за собствените му славни деяния прилежно обикаляха из града и полуострова. Така Октавиан обираше омразата, а самият той се оказваше неустрашим герой далеч от централната власт. Колкото до Лепид, той получи другата житница — затънтената провинция Африка.
О, Марк Антоний наистина бе получил лъвския пай! И то не само от провинциите, но и от легионите. Липсваха му единствено пари, но очакваше да ги изцеди от Изтока, тази неуморима златна кокошка. Естествено, беше си осигурил и трите Галии. Макар да се намираха на запад, те бяха напълно усмирени от Цезар и осигуряваха достатъчно средства за бъдещите му кампании. Многобройните галски легиони се командваха от доверените му генерали и Галия можеше да мине и без личното му присъствие.
Цезар бе убит три дни преди да потегли на изток, за да завоюва приказно богатото и могъщо Партско царство. Смяташе с награбеното отново да изправи Рим на крака. Възнамеряваше да отсъства за пет години и бе планирал кампанията с целия си легендарен гений. А сега, след смъртта му, Марк Антоний щеше да бъде този, който щеше да покори партите и отново да изправи Рим на крака. Той беше разучил внимателно плановете на Цезар и бе решил, че те напълно разкриват таланта на старото момче, но това не му пречеше да ги усъвършенства. Една от причините да стигне до това заключение бе природата на хората, които тръгваха на изток с него. Всички до един бяха угодници и ласкатели и много добре знаеха как да се заиграват с едрата риба в лицето на Марк Антоний, толкова податлив на хвалби и подмазване.
За жалост Квинт Делий все още не бе спечелил неговото внимание, макар че съветите му можеха да бъдат не по-малко ласкателни и да действат като балсам за егото на Антоний. Така че докато яздеше окаяното конче по Виа Игнация, с насинен задник и схванати крака, Квинт Делий все още очакваше шанса си. Той още не го бе споходил, когато Антоний се прехвърли в Азия и спря в Никомедия, столицата на провинция Витиния.
Всички дребни владетели и царе, клиенти на Рим на изток бяха усетили по някакъв начин, че великият Марк Антоний ще се насочи към Никомедия, и се тълпяха в най-добрите странноприемници или на лагер в околностите на града. А той бе прекрасен в своя сънен залив. Повечето хора бяха забравили колко го обичаше мъртвият Цезар. Но именно затова Никомедия все още изглеждаше преуспяваща — Цезар я бе освободил от данъци, а бързащите на запад към Македония Брут и Касий не бяха стигнали толкова далеч на север, за да я разграбят, както бяха сторили със стотици градове от Юдея до Тракия. Така че дворецът от розов и пурпурен мрамор, в който се бе настанил Антоний, можеше да предложи на легат като Делий мъничка стая, в която да прибере багажа и главния си прислужник, освободения роб Икар. След като приключи с това, Делий се зае да разучи какво става и да си осигури място, достатъчно близо до Антоний, за да може да участва в разговора по време на вечеря.
Царете пълнеха залите с пепеляви лица и прескачащи от страх сърца, защото бяха подкрепили Брут и Касий. Дори царят на Галатия, Дейотар, който бе най-възрастен от всички и бе прекарал най-дълго време на престола, си бе направил труда да пристигне, съпровождан от двамата от синовете си — по всяка вероятност любимците му, реши Делий. Попликола, близкият приятел на Антоний, му го посочи, но скоро си призна, че се предава — лицата бяха прекалено много, а той не бе прекарал достатъчно дълго на изток, за да разпознае всички.
Със сдържана усмивка Делий тръгна сред групичките хора в чуждоземни облекла. Очите му проблясваха при вида на големите изумруди и тежките златни накити по фризираните им глави. Разбира се, гръцкият му бе на висота, така че можеше да разговаря с тези абсолютни владетели на страни и народи и усмивката му ставаше все по-широка при мисълта, че въпреки изумрудите и златото всеки от тях бе дошъл тук да засвидетелства раболепно почитта си към своя върховен господар — Рим. Рим, който нямаше цар, който обличаше висшите си магистрати в проста, поръбена с пурпур бяла тога и ценеше железния пръстен на някои от сенаторите повече от цял куп златни пръстени. Железният пръстен означаваше, че родът на този, който го носи, е участвал във властта в продължение на петстотин години — мисъл, която накара бедния Делий машинално да скрие своя златен сенаторски пръстен в гънките на тогата си. Досега никой от неговия род не бе ставал консул, никой не бе заемал високо положение не преди петстотин, а дори и преди сто години. Цезар бе носил железен пръстен, но не и Антоний. Родът на Антониите не беше достатъчно древен. И железният пръстен на Цезар бе преминал у Октавиан.
Въздух, въздух! Трябва му глътка чист въздух!
Дворецът бе построен около огромна градина с перистил и фонтан в средата на дълъг, плитък басейн. Фонтанът, изграден от чисто бял пароски мрамор, бе украсен с русалки, тритони и делфини и се отличаваше с това, че не е бил боядисан така, че да имитира действителните цветове. Ваятелят на величествените създания определено е бил истински майстор. Като изтънчен познавач, Делий бе силно привлечен от фонтана и не забеляза, че някой го е изпреварил и се е настанил в обезсърчена купчина върху широкия му ръб. Когато Делий приближи, човекът вдигна глава. Вече беше прекалено късно да избегне срещата.
Другият бе чужденец, при това знатен — носеше скъпа роба от пурпурен тирски брокат, изкусно обшита със златни нишки, а върху черните му лъскави къдрици, извиващи се като змии, се мъдреше малка златотъкана шапчица. Делий бе виждал достатъчно азиатци и знаеше, че лъскавината на къдриците не се дължи на мръсотия, хората от Изтока имаха обичай да ги покриват с благоуханни мазила. Повечето от царствените молители вътре бяха гърци, чиито родове живееха от векове на Изток, докато този бе местен — Делий беше сигурен в това, тъй като в Рим живееха мнозина като него. Естествено, далеч не всички се обличаха в тирски пурпур и злато! Те бяха сдържани люде, предпочитащи домашнотъкани платове в тъмни цветове. Въпреки това не можеха да се сбъркат. Мъжът на ръба на фонтана беше юдей.
— Мога ли да се присъединя? — попита Делий на гръцки и се усмихна очарователно.
На изсеченото лице на непознатия също се появи очарователна усмивка, а покритата му с блестящи пръстени и с безукорен маникюр ръка се протегна.
— Разбира се. Аз съм Ирод Юдейски.
— А аз — Квинт Делий, римски легат.
— Шумотевицата вътре не ми понесе — каза Ирод и ъгълчетата на дебелите му устни увиснаха надолу. — Пфу! Някои от онези неблагодарници не са се къпали, откакто акушерките им са ги избърсали с мръсни парцали.
— Нарече се Ирод. Без «цар» или «принц» пред името?
— А би трябвало да има! Баща ми се казваше Антипатър, принц на Идумея и дясна ръка на царя на юдеите Хиркан. Убиха го блюдолизците на съперника му за трона. Прекалено много се харесваше на римляните, в това число и на Цезар. Но аз се погрижих за убиеца — с нескрито задоволство каза Ирод. — Гледах го как умира, въргаляйки се в купчина разлагащи се миди в Тир.
— Ужасна смърт за юдей — отбеляза познавачът Делий. Заразглежда Ирод по-подробно, завладян от неговата грозота. Макар да нямаха нищо общо помежду си, Ирод страшно приличаше на близкия приятел на Октавиан, Меценат — и двамата напомняха на жаби. Изпъкналите очи на Ирод обаче не бяха сини като на Меценат, а черни и със стъкления блясък на обсидиан. — Доколкото си спомням — продължи Делий, — цяла Южна Сирия подкрепи Касий.
— В това число и юдеите. А аз съм му лично задължен, макар че Рим на Антоний го нарича предател. Той ми позволи да се разправя с убиеца на баща си.
— Касий бе воин — замислено рече Делий. — Ако и Брут беше такъв, битката при Филипи можеше да приключи и по друг начин.
— Птичките казват, че Антоний също е бил спъван от нескопосан партньор.
— Ама че гръмогласни птички имало — отбеляза Делий и се ухили. — А какво чуруликат за Марк Антоний, Ироде?
— Може би си забелязал петте рошави врабчета сред пауните вътре?
— Не, не бих казал. Всички ми приличаха на пауни.
— О, но те са вътре, моите пет врабци от Синедриона! Пазят своята изключителност, като стоят колкото се може по-настрана от останалите.
— В такъв случай са се заврели в някой ъгъл зад по-дебела колона.
— Така е — призна Ирод. — Но щом се появи Антоний, ще се хвърлят напред с вопли и ще се заудрят по гърдите.
— Още не си ми казал защо си тук.
— Всъщност тук има повече от пет врабчета. Наблюдавам ги като ястреб. Искат да се видят с триумвира Марк Антоний и да изложат каузата си пред него.
— А каква е тя?
— Че плета интриги против законния наследник и че аз, гоят, съм успял да се присламча достатъчно близо до цар Хиркан и семейството му, за да бъда разглеждан като кандидат-зет на царица Александра. Това е съкратената версия, за излагането на пълната ще са нужни години.
Делий го зяпна и проницателните му лешникови очи примигнаха.
— Гой? Стори ми се, каза, че си юдей.
— Не и според Мойсеевия закон. Баща ми се оженил за набатейската принцеса Кипрос. Арабка. И понеже юдеите броят произхода по майчина линия, децата на баща ми са гои.
— Тогава… какво се надяваш да постигнеш тук?
— Всичко, ако ми се позволи да направя, каквото трябва да се направи. Юдеите се нуждаят от тежък крак върху шиите си — питай, който си поискаш губернатор на Сирия, откакто Помпей Велики я направи провинция. Искам да бъда цар на юдеите, независимо дали им се харесва или не. И мога да стана. Ако се оженя за хасмонейска принцеса, която да е пряка потомка на Юда Макавей. Децата ни ще бъдат юдеи, а аз смятам да имам много деца.
— Значи си дошъл да говориш в своя защита? — поинтересува се Делий.
— Да. Пратеничеството на Синедриона ще твърди, че аз и цялото ми семейство трябва да бъдем прогонени под страх от смъртно наказание. Но няма да се осмелят да го направят без позволението на Рим.
— Е, това едва ли има особено значение, щом сте подкрепили изгубилия Касий — жизнерадостно отвърна Делий. — Антоний ще трябва да избира между две партии, застанали на неподходящата страна.
— Но пък баща ми подкрепяше Юлий Цезар — отвърна Ирод. — Значи трябва да убедя Марк Антоний, че ако ми позволи да живея в Юдея и да заема престола, винаги ще подкрепям Рим. Той беше в Сирия преди години, по времето на губернатора Габиний, така че трябва да е наясно колко непокорни са юдеите. Но дали ще си спомни, че баща ми е помогнал на Цезар?
— Хмм — измърка Делий и примижа към искрящите струи вода, бликащи от устата на един делфин. — И защо да си спомня тъкмо това, щом доскоро ти самият си бил човек на Касий? А доколкото разбирам, такъв е бил и баща ти преди смъртта си.
— Бива ме за защитник, мога да отстоявам каузата си.
— Стига да ти бъде дадена тази възможност — Делий стана и топло се ръкува с Ирод. — Желая ти успех, Ирод Юдейски. Ако имам възможност да ти помогна, ще го направя.
— И ще видиш, че мога да бъда много благодарен.
— Глупости! — разсмя се Делий, докато се отдалечаваше. — Всичките ти пари са на гърба ти.
 

Марк Антоний беше забележително въздържан, откакто потегли към Изтока, но шейсетте души от обкръжението му очакваха, че Никомедия ще види как изригва един истински сибарит. Това мнение се споделяше от трупата музиканти и танцьорки, които набързо пристигнаха от Бизанциум при новината за гостите у съседите. Всеки Дионисиев веселяк от Испания до Вавилония беше чувал името Марк Антоний. А ето че за всеобщо изумление Антоний бе отпратил трупата с торба злато и бе останал трезвен, макар и с тъжна, излъчваща копнеж физиономия на грозното си и същевременно красиво лице.
— Това не може да стане, Попликола — с въздишка се обърна той към най-добрия си приятел. — Видя ли колко много владетели и владетелчета се бяха наредили край пътя, докато идвахме? Как изпълниха залите в мига, когато икономът отвори вратите? И всички са тук, за да изпреварят Рим — и мен. Е, нямам намерение да им позволя да го сторят. Не съм избрал Изтока, за да остана измамен и всички тези богатства да ми се изплъзнат. Затова ще раздавам правосъдие от името на Рим със свежа глава и спокоен стомах. — Захили се. — Луций, помниш ли физиономията на Цицерон, когато повърнах върху тогата ти на трибуната? — Нов смях, последван от свиване на рамене. — Работа, Антоний, работа! — апострофира той сам себе си. — Приветстват ме като новия Дионис, но скоро ще разберат, че от време на време мога да бъда и кисел като дъртия Сатурн. — Червено-кафявите очи, прекалено малки и близко разположени, за да се харесат на скулптор портретист, проблеснаха. — Новият Дионис! Богът на виното и удоволствията! Да си призная, сравнението доста ми харесва. А най-доброто, което можеха да измислят за Цезар, бе просто да го обявят за бог.
Попликола познаваше Антоний, откакто бяха момчета, и предпочете да замълчи, вместо да каже, че според него бог означава нещо повече от бог на това или онова, основната му грижа бе Антоний да продължава да управлява, така че посрещна речта му с облекчение. Това беше типично за Антоний. Можеше да спре с гуляите — понякога за месеци наред, особено когато се събудеше чувството му за самосъхранение. Явно сега бе станало точно това. И беше прав — нашествието на дребни владетели означаваше беди и здрава работа, така че Антоний трябваше да ги опознае лично и да прецени кои от тях трябва да запазят троновете си, а кои — да ги изгубят, с други думи, кои управници бяха най-добри за Рим.
Всичко това означаваше, че за Делий имаше смътна надежда да постигне целта си, като се доближи повече до Антоний в Никомедия. Тогава на сцената се появи Фортуна с решението, че угощението се отлага от следобеда за по-късно. И докато блуждаеше сред шейсетте римляни в трапезарията, незнайно защо погледът на Антоний се спря върху Квинт Делий. У него имаше нещо, което му се харесваше, макар да не можеше да определи какво точно, може би успокояващият факт, че Делий бе способен да се размаже като балсам и по най-неприятния въпрос.
— Хей, Делий! — изрева той. — Ела при нас с Попликола!
Братята Децидий Сакса се наежиха наред с Барбаций и неколцина други, но никой не каза нито дума, докато поласканият Делий пусна тогата си на пода и се настани на средната кушетка на п-образния триклиниум. Докато един слуга вдигаше тогата и я сгъваше (трудна задача), друг свали сандалите и изми краката му. Делий не допусна грешката да узурпира locus consularis, то се полагаше на Антоний, а Попликола щеше да се настани в средата. Мястото на Делий бе в самия край на кушетката — най-непривлекателното от всички, но пък каква привилегия за него! Усещаше погледите на другите върху себе си и опитите им да проумеят какво точно бе сторил, за да спечели подобно внимание.
Храната беше добра, но недостатъчно римска — прекалено много агнешко, безвкусна риба, подозрителни подправки, непознати сосове. Имаше обаче и роб с хаван, а щом един римлянин можеше да добави щипка прясно смлян чер пипер, всичко ставаше за ядене, дори германското варено говеждо. Лееше се самоско вино, макар и доста разредено. Веднага щом забеляза, че Антоний пие повече вода, отколкото вино, Делий започна да прави същото.
Отначало не говореше нищо, но след като основните блюда бяха вдигнати и дойде ред на десертите, Антоний се оригна шумно, потупа плоския си корем и въздъхна със задоволство.
— Е, Делий, какво мислиш за цялата тази тълпа царе и принцове? — дружелюбно попита той.
— Много странни хора, Марк Антоний. Особено за човек, който никога не е стъпвал на Изток.
— Странни? Такива са, и още как! Коварни като канални плъхове, по-многолики от Янус и криещи толкова остри ками, че няма и да усетиш как са се забили между ребрата ти. Странно, че подкрепиха Брут и Касий против мен.
— Всъщност не е чак толкова странно — обади се Попликола, който си падаше по сладкото и сега шумно поглъщаше порция сусамени семена с мед. — Същата грешка направиха и по времето на Цезар — подкрепиха Помпей Велики. Ти действаше на Запад, също като Цезар. Не те познаваха що за човек си. Брут беше нищожество, но определено са намерили някаква магия у Гай Касий. Успя да избегне гибелта с Крас при Кара, после управлява Сирия невероятно добре на зряла трийсетгодишна възраст. Касий си беше от добро тесто.
— Така е — съгласи се Делий. — Светът им е ограничен до източния край на Нашето море. Нямат представа какво правят испанците и галите в западната му част.
— Вярно — Антоний се намръщи към сладникавите блюда на ниската маса пред кушетката. — Попликола, измий си лицето! Направо се чудя как ти понася тази медена каша.
Попликола се загърчи към края на кушетката, а Антоний погледна към Делий. Изражението му казваше, че разбира много от онова, което легатът се мъчеше да скрие — немотията, положението на новоиздигнал се, болезнената амбиция.
— Някой от каналните плъхове привлече ли вниманието ти, Делий?
— Един, Марк Антоний. Юдей на име Ирод.
— А! Розата сред петте бурена.
— Неговата метафора беше птича — ястребът сред петте врабци.
Антоний се разсмя дълбоко и гръмогласно.
— Е, при наличието на Дейотар, Ариобарзан и Фарнак май няма да ми остане много време за половин дузина свадливи юдеи. Все пак нищо чудно, че петте бурена мразят нашата роза Ирод.
— Защо? — попита Делий и на лицето му се изписа благоговеен интерес.
— На първо място, регалиите. Юдеите не се кичат със злато и тирски пурпур — това е срещу законите им. Никакви царски одежди, никакви изображения, цялото злато отива в техния Храм в името на целия народ. Крас заграби две хиляди таланта злато от Храма, преди да тръгне да покорява Партското царство. Юдеите го проклеха и той умря по най-позорен начин. После дойде Помпей Велики да иска злато, а след него и Цезар. Сега те се надяват, че аз няма да сторя същото, но много добре знаят, че ще го направя. Подобно на Цезар, ще им поискам същата сума, която поиска и Касий.
Делий сбърчи чело.
— Аз не… ъъъ…
— Цезар поиска същата сума, която поискал Помпей Велики.
— Аха, ясно! Моля да извиниш невежеството ми.
— Всички сме тук, за да се учим, Квинт Делий, а ти ми се виждаш доста бърз в ученето. Е, разкажи ми за онези юдеи. Какво искат бурените и какво — розичката Ирод?
— Бурените искат Ирод да бъде прогонен под страх от смъртно наказание — отвърна Делий, изоставяйки птичите метафори. Щом Антоний предпочиташе своята, тъй да бъде. — Ирод пък иска Рим да му позволи с декрет да живее свободно в Юдея.
— И от кого ще има по-голяма полза за Рим?
— От Ирод — без колебание каза Делий. — Може и да не е юдей според техните закони, но иска да ги управлява, като се ожени за някаква принцеса с подходяща кръв. Успее ли, според мен Рим ще се сдобие с верен съюзник.
— Делий, Делий! Нима наистина си мислиш, че Ирод може да бъде верен?
Сатирската физиономия на Делий се изкриви в пакостлива усмивка:
— И още как, щом е за негов интерес. Тъй като знае, че народът, който иска да управлява, го мрази достатъчно, за да го убие при най-малката възможност, Рим винаги ще служи на интересите му по-добре от собствените му поданици. Докато сме негови съюзници, той ще бъде в безопасност от всичко, с изключение на отровата или засадата, а не си го представям да хапне нещо, което не е било проверено най-щателно, нито пък да тръгне да се разхожда без изключително добре платени телохранители чужденци.
— Благодаря ти, Делий!
Попликола отново цъфна помежду им.
— Един проблем по-малко, така ли, Антоний?
— Да, с известна помощ от страна на Делий. Слуга, разчисти стаята! — викна Антоний. — Къде е Луцилий? Трябва ми Луцилий!
 

На следващия ден петимата членове на еврейския Синедрион се озоваха на първо място в списъка молители, прочетен от вестителя на Марк Антоний. Самият Антоний бе облякъл своята поръбена с пурпур тога и носеше неукрасен жезъл от слонова кост, символ на военната му власт, изглеждаше наистина внушително. До него беше любимият му секретар Луцилий, принадлежал преди на Брут. Дванадесет ликтори в алени дрехи стояха наредени от двете страни на курулното му кресло от слонова кост и придържаха снопове пръчки с втъкната в тях брадва между краката си. Подиумът ги издигаше над тълпата.
Водачът започна да държи реч на добър гръцки, но с толкова витиеват и превзет стил, че му отне цяла вечност да обясни кои са те и защо са изминали целия дълъг път, за да се срещнат с триумвира Марк Антоний.
— Ох, я млъквайте! — най-неочаквано излая Антоний. — Млъквайте и се прибирайте у дома си! — Грабна един свитък от Луцилий, разви го и го размаха свирепо. — Този документ бе намерен сред книжата на Гай Касий след Филипи. В него се казва, че единствено първият съветник на цар Хиркан по онова време, Антипатър, и синовете му Фазаил и Ирод са успели да съберат известно количество злато за каузата на Касий. Юдеите не предложили нищо друго, освен чаша отрова за Антипатър. Като оставим настрана факта, че златото е отишло за погрешна кауза, за мен е ясно, че юдеите хранят далеч по-голяма любов към златото, отколкото към Рим. Когато аз стигна до Юдея, ще се промени ли нещо? Не, разбира се! В този Ирод виждам човек, готов да плаща на Рим дължимите данъци и такси, които, следва да припомня на всички ви, отиват за запазването на мира и добруването на собствените ви земи! Когато сте давали на Касий, вие просто сте финансирали неговата войска и флот! Касий беше богохулен предател, заграбил онова, което по право принадлежи на Рим! Какво, Дейотарс, разтрепери ли се вече? Така и трябва!
Бях забравил колко умел оратор е, помисли си Делий. Използва юдеите, за да съобщи на всички останали, че няма да прояви никаква милост.
Антоний се върна на темата:
— В името на Сената и римския народ постановявам, че Ирод, брат му Фазаил и цялото му семейство са свободни да живеят в която си пожелаят римска земя, в това число и в Юдея. Не мога да забраня на Хиркан да се нарича цар на своя народ, но в очите на Рим той е чисто и просто етнарх. Юдея вече не е една земя, а пет малки окръга в южната част на Сирия и ще си остане такава и занапред. Хиркан може да задържи Йерусалим, Газара и Йерихон. Синът на Антипатър Фазаил ще бъде тетрарх на Сепфора. Синът на Антипатър Ирод ще бъде тетрарх на Амат. И му мислете! Ако в Южна Сирия започнат каквито и да било неприятности, ще смажа юдеите като мидени черупки!
«Успях, успях! — мислено изкрещя Делий, като преливаше от щастие. — Антоний послуша мен!»
 

Ирод стоеше до фонтана, но лицето му бе изопнато и побеляло, без нито следа от радостта, която очакваше да види Делий. Какъв беше проблемът? Бе дошъл тук като просяк без родина, а щеше да си тръгне като тетрарх.
— Не си ли доволен? — попита го Делий. — Та ти спечели без дори да ти се наложи да защитиш позицията си!
— Защо му трябваше на Антоний да издига и брат ми? — сприхаво отвърна Ирод, сякаш говореше на някого, който не беше тук. — Постави ни на равна нога! Как мога да се оженя за Мариамне, щом Фазаил не само ми е равен, но е и по-голям от мен? Сега той ще се ожени за нея!
— Хайде, хайде — помъчи се да го успокои Делий. — Всичко това тепърва предстои, Ирод. Засега приеми решението на Антоний като нещо повече от онова, на което си се надявал. Той застана на твоя страна. На врабците току-що им подрязаха крилата.
— Да, Делий, разбирам това, но този Марк Антоний е хитроумен мъж! Иска онова, което искат всички далновидни римляни — равновесие. Да ме постави сам на равна нога с Хиркан не е достатъчно. Двамата с Фазаил ще сме на едното блюдо, а Хиркан — на другото. Колко умен си само, Марк Антоний! Цезар беше гениален, а от теб се очакваше да си дръвник. Но ето че попадам на друг Цезар!
Делий гледаше как Ирод се отдалечава, а умът му работеше трескаво. Между онзи кратък разговор по време на вечерята и днешната аудиенция Марк Антоний беше проучил това-онова. Именно затова бе повикал Луцилий! «Ама че измамници бяха тези двамата, той и Октавиан! Изгориха всички книжа на Брут и Касий! И аз като Ирод бях сметнал Антоний за образован дръвник. А той не е такъв, в никакъв случай не е.» — помисли си Делий и рязко пое дъх. Тъкмо обратното — оказа се хитър и умен. Ще сложи ръка на целия Изток, ще издига един и ще сваля друг, докато царствата клиенти и сатрапиите не станат изцяло негови. Не на Рим. Негови. Беше пратил Октавиан обратно в Италия с такава голяма задача, че да пречупи младия и болнав младок. А ако случайно това не станеше, Антоний щеше да бъде готов.
 

2.
 
Когато Антоний напусна столицата на Витиния, всички дребни владетели, с изключение на Ирод и петимата членове на Синедриона тръгнаха с него. Те все така декларираха верността си към новите управници на Рим, все така твърдяха, че Брут и Касий са ги измамили, излъгали, принудили — ай, ай, ай, насилили! Тъй като не притежаваше особен афинитет към източните вопли и ревове, Антоний не направи онова, което бяха сторили Помпей Велики, Цезар и останалите — да покани най-важните от молителите да вечерят с него и да пътуват в свитата му. Не, през целия път от Никомедия до Анкира — единственото подобие на град в Галатия, Марк Антоний се преструваше, че царствените особи, тътрещи се след лагера му, не съществуват.
Тук, сред тревистите равнини на страната с най-добри пасища след Галия, той бе принуден да отседне в двореца на Дейотар и да се мъчи да се държи приятелски. Четирите дни на такива усилия му дойдоха в повече, но през това време Антоний информира домакина, че ще задържи царството си — поне за момента. Неговият втори любим син, Дейотар Филаделф, бе дарен с дивата планинска Пафлагония (никому непотребна), а най-любимият му син Кастор не получи нищо. Изводът, който старият цар трябваше да си направи от това, вече бе непосилен за гаснещите му умствени способности. За всички римляни около Антоний това означаваше, че в крайна сметка в Галатия ще има драстични промени, които няма да бъдат от полза за никого от Дейотаридите. За информация относно царството Антоний се обръщаше към секретаря на стария цар — знатен галатянин на име Аминт, който бе млад, добре образован, експедитивен и с бистър ум.
— Най-сетне се отървахме от част от хрантутниците! — със задоволство отбеляза Антоний, след като римската колона потегли за Кападокия. — Онзи излиятелен идиот Кастор дори си бе довел приятел, който да реже ноктите на краката му. Да не повярваш, че от воин като Дейотар може да се пръкне такъв завършен педераст.
Говореше на Делий. Той вече яздеше дореста кобила със спокоен, равен ход и бе отстъпил киселото конче на Икар, на когото доскоро бе писано да върви пеш.
— Фарнак и свитата му също ги няма — рече Делий.
— Ха! Изобщо не трябваше и да идва — извиха се презрително устните на Антоний. — Баща му беше по-голям мъж, а дядо му — още по-голям.
— Великият Митридат ли имаш предвид?
— Че да не би да има някой друг? Той беше мъж, който едва не победи Рим. Страховита работа.
— Но Помпей Велики го надви с лекота.
— Дрън-дрън! Лукул го победи. Помпей Велики само обра плодовете. Имаше навик да прави така. А накрая стана жертва на собственото си тщеславие. Започна да вярва на собствения си образ за пред тълпата. Да се перчи пред всички, римляни и чужденци, и да си мисли, че може да победи Цезар!
— Ти би могъл да победиш Цезар без проблеми, Антоний — каза Делий без капка угодничество в гласа си.
— Аз ли? Само ако всички богове се сражаваха на моя страна! Цезар беше единствен по рода си и няма нищо позорно да се признае това. Той командва повече от петдесет сражения и не изгуби нито едно. Бих победил Помпей Велики, ако беше още жив… или Лукул, че дори и Гай Марий. Но Цезар? Александър Велики би си счупил врата с него.
В гласа му — лек тенор, доста изненадващ за такъв едър мъж — не се долавяше негодувание. Нито пък чувство за вина, помисли си Делий. Антоний приемаше нещата по типичния за римляните начин — понеже не бе вдигнал и пръст срещу Цезар, можеше да спи спокойно нощем. Заговорничеството и машинациите не бяха престъпление дори когато благодарение на тях се извършваше такова.
 

Пеейки енергично походните си песни, двата легиона и многобройната кавалерия на Антоний навлязоха в издълбания от клисури район на голямата червена река Халис. Нейната красота надхвърляше въображението на римляните с наситено червените скали и изтерзаните отвесни стени и скални корнизи. От двете страни на широкия поток, който все още течеше мудно, имаше достатъчно равна земя — снеговете по високите върхове все още не се бяха разтопили. Именно това бе причината Антоний да пътува по суша към Сирия. През зимата морето бе прекалено опасно за плаване, а и той предпочиташе да остане с хората си, докато не се увери, че го харесват повече, отколкото предишния си командир Касий. Бе мразовито, но хапеше само когато задухаше вятър, а в дъното на клисурите обикновено беше спокойно. Въпреки цвета си водата бе годна за пиене и за хора, и за коне. Централна Анатолия не беше гъсто заселен район.
Евсебия Мазака се намираше в основата на огромния вулкан Аргей, побелял от сняг и безмълвен от незапомнени времена. Мрачно, малко и бедно градче, всички го ограбваха открай време, защото царете му бяха слаби и твърде стиснати, за да поддържат войска.
Именно тук Антоний започна да осъзнава колко трудно ще бъде да изстиска още злато и съкровища от Изтока. Брут и Касий бяха разграбили всичко, което Митридат Велики бе пропуснал. Това здравата го вкисна и го накара да прегледа заедно с Попликола, братята Децидий Сакса и Делий жреческото царство Ма при Комана, недалеч от Евсебия Мазака. Нека оглупелият цар на Кападокия и умопомрачително некадърният му син да треперят в опразнения си дворец! Може би в Комана щеше да намери куп злато под някоя невинно изглеждаща каменна настилка — жреци, предали царете си на смърт, щом станало въпрос да запазят имането си.
Ма бе инкарнация на Кубаба Кибела, Великата майка Земя, управлявала всички богове и богини, когато човечеството тепърва се учело да разказва историята си край лагерните огньове. През неизброимите години тя бе изгубила силата си навсякъде, с изключение на двете Комани — едната в Кападокия, а другата на север в Понт и в Песин, недалеч от мястото, където Александър разсякъл Гордиевия възел с меча си. И двете се управляваха като независими владения, царете им бяха и първожреци, и двете бяха оградени от планини като понтийски череши в купа.
Отказвайки с презрение охраната, Антоний с четиримата си приятели и множество прислужници влезе в примамливото селце Кападокийска Комана и с одобрение огледа хубавите домове, градините, обещаващи изобилие на цветя през пролетта, и величествения храм на Ма. Той се издигаше върху невисок хълм, беше заобиколен от брезова горичка, а от двете страни на павираната улица, водеща право към земния дом на Ма, растяха тополи. От едната страна се намираше дворецът. Подобно на храма, дорийските му колони бяха боядисани в синьо с алени основи и капители, стените зад тях бяха в много по-тъмни нюанси на синьото, а дървените плочки, покриващи покрива — с позлатени ръбове.
Пред двореца ги очакваше някакъв младеж, който тъкмо излизаше от юношеската възраст. Беше облечен в зелени одежди, а бръснатата му глава бе покрита от кръгла златна шапка.
— Марк Антоний — представи се Антоний, след като слезе от сивия си жребец на петна и метна поводите на един от тримата слуги, които бе взел със себе си.
— Добре дошъл, повелителю Антоний — с нисък поклон отвърна младежът.
— Достатъчно е да ме наричаш просто Антоний. В Рим нямаме повелители. Как ти е името, момко?
— Архелай Сисен. Аз съм царят — жрец на Ма.
— Не си ли малко млад за цар?
— По-добре прекалено млад, отколкото прекалено стар, Марк Антоний. Заповядай в дома ми.
Посещението започна с изкусна словесна фехтовка, в която по-младият и от Октавиан Архелай Сисен се оказа достоен противник на Антоний и той искрено се възхити на майсторството му. Сигурно с радост би се съгласил да толерира и Октавиан, ако той не беше наследник на Цезар.
Но макар сградите и пейзажът да бяха твърде приятни за римското сърце, един час според водния часовник бе достатъчен да открият, че каквото и богатство да бе притежавала Ма от Комана, от него вече не бе останала и следа. Намираха се само на петдесет мили от столицата на Кападокия и приятелите на Антоний бяха готови да потеглят по изгрев-слънце на следващия ден, за да се върнат при легионите и да продължат похода.
— Ще бъде ли обида за вас, ако майка ми също присъства на вечерята? — почтително попита царят — жрец. — Заедно с по-малките ми братя?
— Колкото повече бъдем, толкова ще е по-весело — отвърна Антоний. Добрите обноски преди всичко. Вече бе намерил отговорите на някои важни въпроси, но нямаше да е зле да види що за семейство бе създало този интелигентен, самостоятелен и безстрашен момък.
Архелай Сисен и братята му представляваха прекрасно трио, остроумни, изтънчени познавачи на гръцката литература и философия и дори с известни познания по математика.
Всичко това обаче бе забравено в мига, в който в помещението влезе Глафира. Подобно на всички посветили се на Великата Майка момичета, тя бе встъпила в служба на тринадесетгодишна възраст, но не за да разстеле постелката си в храма и да предложи девствеността си на първия хвърлил й око мъж, както всяка година правеха девойките на нейната възраст. Глафира беше от царско потекло и можеше да избира партньора си. Очите й бяха грейнали при вида на един гостуващ римски сенатор, който зачена Архелай Сисен, без изобщо да подозира какво е направил. Тя беше едва на четиринадесет, когато роди момчето. Следващият й син бе от царя на Олба, потомък на стрелеца Тевкър, сражавал се заедно с брат си Аякс в Троянската война. А бащата на третия беше красив никой, превозващ стадо говеда с един керван от Мидия. След това Глафира запаса колана си и посвети цялата си енергия на отглеждането на момчетата. Сега беше на тридесет и четири и изглеждаше с десет години по-млада.
Макар Попликола да се чудеше какво я е накарало да присъства на вечеря, почетният гост на която е прочут любовчия, Глафира си даваше много добре сметка какво прави. Похотта не влизаше в плановете й, посветилата се на Великата майка отдавна бе отхвърлила похотта като нещо долно. Не, тя искаше за синовете си нещо повече от едно миниатюрно жреческо царство! Беше решила да сложи ръка на колкото се може по-голяма част от Анатолия и ако Марк Антоний бе такъв, какъвто го представяха слуховете, сега бе нейният шанс.
Антоний шумно пое дъх — каква красавица само! Висока и гъвкава, с дълги крака, умопомрачителни гърди и лице, на което би завидяла и Елена — чувствени червени устни, кожа, нежна като листче на роза, сияйни сини очи под дълги тъмни вежди и абсолютно права коса като от лен, спускаща се по гърба й като лист ковано злато. Не носеше никакви накити, може би защото не притежаваше нито един. Синята й гръцка дреха беше от проста вълна.
Попликола и Делий бяха изхвърлени от кушетката тъй бързо, че едва успяха да се задържат на крака. Огромната длан вече потупваше мястото, където те се бяха излягали преди миг.
— Ела при мен, прелестно създание! Как ти е името?
— Глафира — каза тя, изу филцовите си чехли и изчака слугата да обуе краката й в топли чорапи. После се опъна върху кушетката, но достатъчно далеч от Антоний, за да не му позволи да я прегърне — а по всичко личеше, че той копнееше тъкмо за това. Явно слуховете бяха верни, като го описваха като неособено изискан любовник — поне доколкото можеше да се съди по поздрава му. «Прелестно създание, как пък не! Той приема жените като приятно удобство, но аз, твърдо реши Глафира, трябва да се постарая и да стана по-приятно удобство от коня му, от секретаря, дори от нощното му гърне. А ако зачена от него, ще принеса жертва на Богинята да е момиче. Момичето на Антоний ще може да се омъжи за царя на партите — какъв съюз само! Какво щастие, че сме научени да смучем с вагините си по-добре, отколкото блудницата с устата си! Ще го превърна в свой роб».
 

И така Антоний остана в Комана до края на зимата и когато в началото на март най-сетне потегли към Киликия и Тарс, той взе Глафира със себе си. Неговите десет хиляди пехотинци нямаха нищо против неочаквания отпуск. Кападокия бе пълна с жени, чиито мъже бяха изклани по бойните полета или отведени в робство. И тъй като легионерите можеха да обработват земята толкова добре, колкото и да воюват, почивката им хареса. Навремето Цезар ги бе наел по поречието на река Пад в Отсамна Галия и Кападокия не се различаваше много от родината им, освен с по-високия си релеф. Оставиха след себе си добре обработена и засята земя, няколко хиляди заченати полуримлянчета и още толкова благодарни жени.
Спуснаха се по един добре поддържан римски път между два високи планински рида и се потопиха в огромни ароматни гори от бор, лиственица и ела. В ушите им непрекъснато звучеше грохот на вода, а при прохода Киликийски порти пътят стана толкова стръмен, че на всеки пет крачки бяха направени стъпала. Слизането беше същинска наслада, ако обаче се бяха катерили нагоре, уханният въздух несъмнено щеше да бъде изпълнен с цветисти латински сквернословия. Снегът вече се топеше бързо и притоците на Киднус вряха и кипяха като огромен котел, но след като преминаха Киликийските порти, пътят стана по-лек, а нощите — по-топли. Вече бързо се спускаха към брега на Нашето море.
Тарс, който се намираше на брега на Киднус на около двайсет мили във вътрешността, им дойде като удар. Подобно на Атина, Ефес, Пергам и Антиохия, градът беше познат на повечето римски благородници, пък било и от съвсем кратки посещения. Невероятно богат, същински скъпоценен камък. Но в минало време. Касий бе наложил такъв налог на града, че след като бяха претопили всеки златен и сребърен предмет, жителите бяха принудени постепенно да продават в робство самите себе си, като започнаха от най-бедните и продължиха неотклонно нагоре. Когато Касий най-сетне се бе уморил да чака и бе отплавал с петстотинте таланта злато, които бе успял да събере Тарс, от някогашните половин милион свободни граждани бяха останали само няколко хиляди. Но не за да се наслаждават на богатството си — то бе изчезнало безвъзвратно.
— Богове, как само мразя Касий! — извика безкрайно разочарованият Антоний. — Щом е сторил това на Тарс, какво ли е станало със Сирия?
— Горе главата, Антоний — отвърна Делий. — Не всичко е изгубено.
Той вече бе постигнал целта си и се бе утвърдил като основен източник на информация за военачалника. Нека Попликола се радва на позицията си на най-близък приятел! Той, Квинт Делий, напълно се задоволяваше да бъде човекът, чието мнение се цени най-много, и точно в този мрачен момент разполагаше с полезен съвет.
— Тарс е важно средище и търговски център на цяла Киликия, но при появата на Касий Киликия Педия останала колкото се може по-настрана от града. Тя е богата и плодородна, а досега нито един римски губернатор не е успял да я обложи с данъци. Областта се управлява от разбойници и арабски ренегати, които отмъкват далеч повече, отколкото е награбил Касий. Защо не пратиш войските си там и не видиш какво ще намерят? Ти самият можеш да останеш тук. Постави Барбаций за командир.
Съветът беше добър и Антоний го знаеше. За предпочитане бе теглото по изхранването на войниците да се поеме от киликийците, отколкото от бедния Тарс, особено щом там има разбойнически крепости за разграбване.
— Разумен съвет, който смятам да послушам — отвърна Антоний. — Но това далеч не е достатъчно. Сега разбирам защо Цезар бе така твърдо решен да покори партите — от тази страна на Месопотамия няма истински богатства. Ох, проклет да е Октавиан! Опразни военната каса на Цезар, червеят му с червей! Докато бях във Витиния, във всички писма от Италия се твърдеше, че умирал в Брундизиум и че нямало да изкара и десет мили по Апиевия път. А какво казват сега тук? Че кашлял и се давил по целия път до Рим, а там се заел да се подмазва на представителите на легионите. Реквизирал обществената земя навсякъде, където поддържали Брут и Касий, когато не върти задника си пред сбирщината маймуни като Агрипа пред педераст!
«По-добре да го отклоня от темата за Октавиан, че ще забрави трезвеността и ще започне да вика за неразредено вино», помисли си Делий. Лукавата кучка Глафира не помагаше особено — бе прекалено заета да урежда синовете си. Затова Делий цъкна съчувствено с език и умело върна Антоний обратно към въпроса как да се намерят пари в разорения Изток.
— Има една алтернатива на партите, Антоний.
— Антиохия? Или пък Тир и Сидон? Касий е докопал най-напред тъкмо тях.
— Да, но не е успял да стигне до Египет. — Делий остави думата «Египет» да се отрони от устните му като капка сироп. — Египет може да купи и продаде Рим. Всеки, който е чувал някога Марк Крас, знае това. Касий тъкмо се канел да нахлуе в страната, когато Брут го повикал към Сарди. Вярно, за жалост, взе четирите легиона на Алиен в Сирия. Царица Клеопатра не може да бъде обвинявана заради това, но пък и не помогна нито на теб, нито на Октавиан. Мисля, че бездействието й може да се оцени на десет хиляди таланта глоба.
— Как ли пък не! — изсумтя Антоний. — Това са напразни мечти, Делий.
— Определено не са! Египет е приказно богат.
Антоний слушаше с половин ухо, докато преглеждаше писмото от войнствената си съпруга Фулвия. Жена му се оплакваше от коварството на Октавиан и описваше несигурното му положение с безцеремонни и цветисти изрази. Сега, беше надраскала тя със собствения си почерк, бил моментът да се насъскат Италия и Рим срещу него! Луций бил на същото мнение и дори започвал да събира войска. Дрън-дрън, помисли си Антоний, който познаваше брат си прекалено добре, за да повярва, че е способен дори да смята със сметало. Луций начело на бунт? Не, той просто събира хора за големия си брат Марк. Вярно, беше избран за консул тази година, но негов колега бе Вация, който щеше да движи нещата на практика. Жени! Защо Фулвия просто не се посвети на възпитанието на децата си? Отрочето й Клодий вече беше пораснало и поело по своя път, но все още оставаше синът й от Курион, както и собствените му две момчета.
Естествено, Антоний вече знаеше, че трябва да отложи експедицията срещу партите най-малко за още една година. Кампанията бе невъзможна не само поради недостига на средства, но и от необходимостта да държи под око Октавиан. Най-добрите му генерали — Полион, Гален и верният стар Вентидий, трябваше да останат на запад с основната част от войските му, само за да следят младока. Той пък му беше писал с молба да използва влиянието си и да отзове Секст Помпей, който кръстосваше морските пътища и крадеше житото на Рим като обикновен пират. Толерирането му не било част от споразумението им, недоволстваше Октавиан. Нима Марк Антоний бе забравил как двамата бяха седнали след Филипи и бяха разпределили задълженията между триумвирите?
«Спомням си, естествено — мрачно си помисли Антоний. — Именно след победата ми при Филипи видях сякаш в кристално кълбо, че Западът не може да ми предложи достатъчно слава, за да засенча Цезар. Затова трябва да смажа партите».
Свитъкът от Фулвия падна на писалището и се нави.
— Сериозно ли смяташ, че Египет може да осигури толкова пари? — попита Антоний и погледна съветника си.
— Разбира се! — охотно отвърна Делий. — Само си помисли, Антоний! Злато от Нубия, океански перли от Тапробан, скъпоценни камъни от Арабския залив, слонова кост от Африканския рог, подправки от Индия и Етиопия, монопол върху папируса в цял свят и повече зърно, отколкото могат да изядат жителите му. Приходите на Египет са шест хиляди златни таланта годишно, а личните доходи на владетеля — още толкова!
— Явно добре си се подготвил — отбеляза Антоний и се ухили.
— И то с повече готовност, отколкото когато бях ученик.
Антоний стана и отиде до прозореца, от който се откриваше изглед над агората към пристанището, където корабните мачти пронизваха безоблачното небе. Не че забелязваше нещо, беше потънал в спомени за дребното мършаво създание, което Цезар бе настанил в една мраморна вила от погрешната страна на Татко Тибър. Как само беснееше Клеопатра, че са я оставили извън града! Естествено, не пред Цезар, той не би търпял женски избухвания. Зад гърба му обаче картината бе съвсем друга. Всичките му приятели се редуваха да й обясняват, че като помазана царица има религиозна забрана да влиза в Рим. Това обаче далеч не сложи край на оплакванията й! Беше хилава като пръчка и нямаше никакви причини да се предполага, че се е позакръглила при завръщането си у дома след смъртта на Цезар. Как само се бе зарадвал Цицерон на вестта, че корабът й е потънал! И как посърна, когато се разбра, че слухът е неверен! «Както се оказа, това бе най-малката му грижа — никога не трябваше да си позволява да говори в Сената срещу мен! Все едно сам си бе подписал смъртната присъда. След екзекуцията му Фулвия бе пробила с писец езика му, преди да изложа главата му на трибуната. Фулвия! Ето това е жена! Никога не съм се интересувал от Клеопатра, нито веднъж не си направих труда да посетя прочутите й вечерни пиршества — на тях се събираха прекалено много умници и всякакви учени, поети и историци. И всички онези богове с животински глави в стаята й за молитва! Вярно, никога не съм разбирал напълно Цезар, но страстта му по Клеопатра е най-голямата загадка от всички».
— Добре тогава, Квинт Делий — рече на глас Антоний. — Ще заповядам на египетската царица да се яви пред мен в Тарс и да отговори на обвинението, че е помагала на Касий. Ти лично ще й го кажеш.
«Колко хубаво!» — мислеше си Делий, докато на следващия ден поемаше към Антиохия, откъдето щеше да продължи покрай брега на юг към Пелузиум. Беше поискал да му се осигури нужната тържественост и Антоний бе отстъпил и му беше дал една малка армия придружители и два конни ескадрона като лична охрана. Жалко, но място за носилки нямаше! Пътуването щеше да се проточи прекалено дълго за нетърпеливия Антоний, който му бе дал един месец да стигне до намиращата се на хиляда мили от Тарс Александрия. Това означаваше, че Делий трябва да бърза. В края на краищата, нямаше представа колко време ще му е необходимо, за да убеди царицата да се подчини на призива на Антоний и да се яви пред трибунала му в Тарс.
 

3.
 
Подпряла брадичка на ръката си, Клеопатра следеше наведения над табличките Цезарион и надзираващия го Созиген. Не че синът й се нуждаеше от него — Цезарион рядко се объркваше и никога не допускаше правописни грешки. Оловната тежест на мъката се премести в гърдите й и я принуди да преглътне болезнено. Да гледа сина на Цезар бе като да гледа самия Цезар, който на тази възраст сигурно е бил двойник на момчето — висок, изящен, златокос, с дълъг гърбав нос и пълни весели устни с деликатни гънки в ъгълчетата. Цезар, Цезар! Как успявам да живея без теб? Че и онези варвари римляните са те изгорили! Когато дойде моето време, до мен в гробницата няма да има Цезар, който да ме вдигне и да ме поведе в Царството на Смъртта. Събрали пепелта ти във ваза и изградили някаква мраморна уродливост, в която да я държат. Приятелят ти Гай Маций избрал епитафа, който да бъде гравиран със злато върху полирания черен камък — VENI-VIDI-VICI. Но аз така и не видях гроба ти, нито пък искам да го видя. Остана ми единствено огромната буца мъка, която никога не се разсейва. Дори когато успявам да заспя, тя си остава в мен и ме преследва в сънищата ми. Дори когато погледна сина ни, тя е тук и се надсмива над очакванията ми. Защо никога не си мисля за щастливите времена? Нима е присъщо на загубата да се оставиш на празнотата на днешния ден? Откакто убедените в собствената си правота римляни те убиха, светът ми се превърна в пепел, която никога не ще се смеси с твоята. Мисли затова, Клеопатра. И плачи.
Мъките бяха много. Първо — и най-лошо — Нил не се разля. Три години поред животворната вода не заливаше нивите, не размекваше пръстта и семената. Народът гладуваше. После чумата бавно плъзна по дължината на реката от Праговете към Мемфис и началото на Делтата, откъдето се разклони по ръкавите и каналите, за да стигне и до Александрия.
«А аз винаги вземах неправилни решения — помисли си тя. — Досущ като цар Мидас в женски образ на златния си трон, разбрах прекалено късно, че хората не могат да ядат злато. За никакво количество злато не успях да убедя сирийците и арабите да тръгнат по Нил и да съберат делвите със зърно, очакващи на всеки пристан. Остана да стои там, докато не изгни. Освен това нямаше достатъчно хора за ръчно напояване на нивите и реколтата се провали. Замислих се за трите милиона жители на Александрия и реших, че само една трета от тях могат да бъдат нахранени, така че издадох указ, лишаващ юдеите и метеките от граждански права. Измряха гърци и македонци — хората, заради които загърбих останалите. Накрая остана предостатъчно зърно за оцелелите — юдеи и метеки, а също и гърци и македонци. Върнах им гражданството, но те вече ме мразят. Взех погрешни решения. Показах се лош владетел без напътствията на Цезар.
След по-малко от два месеца синът ми ще стане на шест години, а вече съм бездетна и безплодна. Няма си сестра, за която да се ожени, нито брат, който да заеме мястото му, ако го сполети нещо. Толкова много нощи се любихме с Цезар в Рим, а ето че не заченах. Изида ме е проклела».
Забързано влезе Аполодор. Златната верижка, показваща сана му, подрънкваше тихо.
— Господарке, пристигна спешно писмо от Питодор Тралски.
Ръката й се отпусна надолу, брадичката се вирна.
— Питодор? — намръщи се Клеопатра. — Какво иска?
— Във всеки случай, не и злато — обади се Цезарион и се ухили над табличките си. — Той е най-богатият човек в провинция Азия.
— Гледай си смятането, момче! — сгълча го Созиген.
Клеопатра стана от стола си и отиде до откритата част в стената, където имаше повече светлина. При по-внимателно взиране в зеления восък се виждаше малък храм и думите PYTHO TRALLES по края. Да, печатът приличаше на истински. Счупи го и разви свитъка. Личеше си, че никой писар не се е запознал със съдържанието му — почеркът беше прекалено неравен.
 
Фараоне и царице, дъще на Амон-Ра,
Пиша като човек, който обичаше Божествения Юлий Цезар дълги години и уважаваше привързаността му към теб. Макар да знам, че имаш съгледвачи, които да те държат в течение със ставащото в Рим и римския свят, едва ли някой от тях е близък довереник на Марк Антоний. Разбира се, ще научиш, че миналия ноември Антоний отиде от Филипи в Никомедия и че се срещна там с много царе, принцове и етнарси. На практика той не стори нищо, за да промени положението в Изтока, но въпреки това заповяда незабавно да му бъдат изплатени двайсет хиляди таланта сребро. Размерът на данъка потресе всички ни.
След като посети Галатия и Кападокия, той пристигна в Тарс. Последвах го с двете хиляди сребърни таланта, събрани с общи усилия от етнарсите на провинция Азия. Антоний ни попита къде са останалите осемнадесет хиляди. Мисля, успях да го убедя, че подобна сума е изключено да се събере, но отговорът му бе същият, с който вече започвахме да свикваме — да му платим данъка за девет години напред и да си вървим по живо, по здраво. Сякаш сме скътали за черни дни данъци за десет години! Тези римски губернатори просто не могат да слушат.
Моля да ми простиш, велика царице, че те товаря с нашите несгоди, но те не са причината да пиша тайно това писмо. Искам да те предупредя, че само след няколко дни ще бъдеш посетена от някой си Квинт Делий, схватливо и коварно човече, успяло да се намърда сред фаворитите на Марк Антоний. Съветите, които шепне в ухото му, целят напълването на военната каса на военачалника, тъй като Антоний жадува да постигне онова, което Цезар не доживя да направи — да покори партите. Киликия Педия се прочиства от край до край, разбойниците са изгонени от бърлогите им, а арабите са преследвани из цял Аман. Доходно занимание, но недостатъчно. Затова Делий предложи на Антоний да те призове в Тарс и да те глоби десет хиляди златни таланта като поддръжница на Гай Касий.
С нищо не мога да ти помогна, скъпа царице, освен да те предупредя, че в този момент Делий пътува на юг. Може би това предупреждение ще ти даде време да измислиш как да се справиш с него и с господаря му.
 
Тя върна свитъка на Аполодор, затвори очи и прехапа устна. Квинт Делий? Името не й звучеше познато, следователно нямаше достатъчно тежест в Рим, за да привлече поне мъничко вниманието й — Клеопатра никога не забравяше имена и лица. Сигурно е поредният Ветий — издънка от низините с умения в ласкателствата и подмазването, точно от типа, който би се харесал на простак като Марк Антоний. О, него го помнеше! Грамаден и як, с мускули като на Херкулес, плещи като планини, противно лице, нос, мъчещ се да докосне щръкналата нагоре брадичка през малката уста с дебели устни. Жените припадаха по него, защото се предполагаше, че има гигантски пенис — ама че причина за припадъци! Мъжете го харесваха заради откритото му искрено държане и самоувереността му. Но Цезар, с когото бяха близки роднини, постепенно бе започнал да се разочарова от него. Тя беше сигурна, че това бе основната причина Антоний да посещава дома й рядко. Оставен да управлява Италия, беше изклал осемстотин граждани на Форума — престъпление, което Цезар така и не му прости. Тогава Марк Антоний се опита да спечели войниците му и стигна до подстрекаване за бунт, което разби сърцето на Цезар.
Естествено, агентите й я бяха уведомили, че според мнозина Антоний е участвал в заговора за убийство на Цезар, макар тя самата да не бе сигурна в това. В едно извънредно писмо до нея Антоний обясняваше, че нямал друг избор, освен да игнорира убийството и се кълнеше, че ще отмъсти на извършителите, макар и да разбира подбудите им. В същото писмо той я уверяваше, че веднага след като Рим се успокои, ще представи Цезарион на Сената като един от главните наследници на Цезар. За една съсипана от мъка жена подобни думи бяха като балсам. Тя искаше да му повярва! Не, разбира се, той не казваше, че Цезарион трябва да бъде признат според римския закон като римски наследник на Цезар! А само това, че правото му върху трона на Египет ще бъде утвърдено от Сената. Така или иначе, синът й щеше да се изправи пред същите проблеми, от които се бе измъквал баща й, и никога нямаше да бъде сигурен за трона си, защото според римляните Египет всъщност принадлежеше на Рим. Тя самата беше сигурна в това, докато Цезар не влезе в живота й. А сега него го нямаше и племенникът му Гай Октавий бе узурпирал повече власт, отколкото бе получавал който и да било осемнадесетгодишен хлапак в историята на света. Спокойно, лукаво, бързо. Отначало мислеше за младия Октавиан като за евентуален баща на още деца, но той я беше отблъснал с едно кратко писмо, което Клеопатра и до днес помнеше наизуст.
Марк Антоний, онзи с червеникавите очи и чупливата червеникава коса, приличаше на Цезар толкова, колкото Херкулес приличаше на Аполон. И ето че сега бе обърнал очите си към Египет — но не за да спечели владетелката му. Единственото му желание бе да напълни военната си каса с богатствата на страната. Е, това нямаше да се случи. Никога!
— Цезарионе, иди да подишаш малко чист въздух — каза енергично тя. — Созигене, трябваш ми. Аполодоре, намери Ха'ем и го доведи. Време е за съвещание.
Когато говореше с такъв тон, никой не си позволяваше да възразява — най-малко синът й, който веднага стана и подсвирна на кученцето си — малко животинче на име Фидон.
След като всички се събраха, Клеопатра връчи свитъка на Ха'ем.
— Прочети го — отсечено рече тя. — Всички го прочетете.
— Ако Антоний докара легионите си, ще разграби Александрия и Мемфис — каза Созиген и подаде писмото на Аполодор. Никой няма дух да се съпротивлява срещу чумата. Нито пък разполагаме с достатъчно войска. Златни статуи за претопяване — колкото искаш.
Ха'ем бе върховен жрец на бога — създател Птах и любимец на Клеопатра от десетгодишна. Жилавото му кафяво тяло бе увито от зърната на гърдите до средата на прасците в ослепително бяла ленена дреха, а на врата си носеше сложна плетеница от верижки, кръстове, медальони и нагръдник, символи на високия му пост.
— Антоний няма да претопи нищо — твърдо рече той. — Ще идеш в Тарс, Клеопатра, и там ще се срещнеш с него.
— Като слугиня? Като боязлива мижитурка? Като бито псе?
— Не, като могъща владетелка. Като царица Хатшепсут, тъй велика, че наследникът й унищожил картушите й. Въоръжена с цялата хитрина и коварство на предшествениците си. Тъй като Птолемей Сотер е бил брат на Александър Велики, във вените ти тече кръвта на много богове. Не само на Изида, Хатор и Мут, но и на Амон-Ра по две линии — от страна на фараоните и от Александър Велики, негов син, и самият той — бог.
— Разбирам накъде бие Ха'ем — замислено рече Созиген. — Този Марк Антоний не е Цезар, така че може да бъде измамен. Трябва да го впечатлиш и да го накараш да ти прости. Когато пристигне, Квинт Делий ще се опита да те сплаши. Но ти си царица на Египет и никой простосмъртен няма силата да те накара да изпиташ страх.
— Ох, станалото — станало! — нетърпеливо рече Клеопатра. Седна отново на мястото си, внезапно обхваната от тъга. — Никой не може да сплаши фараона, но… Ха'ем, кажи на Тах'а да погледне листенцата на лотоса в нейната купа. От Антоний може и да има някаква полза.
Созиген я погледна стреснато.
— Царице!
— Стига, Созигене, Египет е по-важен от всяко отделно същество! Проявих се като лоша владетелка, Озирис ме наказа неведнъж и дваж! Да не мислиш, че ме е грижа що за човек е онзи Марк Антоний? Ни най-малко! Антоний е от рода на Юлиите. Ако купата на Изида каже, че в него има достатъчно юлианска кръв, то може би ще успея да взема от него повече, отколкото той е в състояние да вземе от мен.
— Ще го сторя — рече Ха'ем и се изправи на крака.
— Аполодоре, речната баржа на Филопатър ще издържи ли плаване до Тарс по това време на годината?
Главният дворцов управител се намръщи.
— Не съм сигурен, царице.
— Тогава я извади от пристана и я пусни в морето.
— Дъще на Амон-Ра, та ти имаш много кораби!
— Но Филопатър е построил само два, а океанският изгни преди сто години. Ако искам да впечатля Антоний, трябва да пристигна в Тарс с величие, каквото не е виждал нито един римлянин. Дори и Цезар.
 

За Квинт Делий Александрия бе най-чудният град на света. Дните, в които Цезар едва не го разруши, бяха седем години назад в миналото и досега Клеопатра никога не бе жънала подобна слава. Всички сгради покрай Царския булевард бяха възстановени, потъналият в пищна зеленина Хълм на Пан се издигаше над проснатия в полите му град, свещеният участък на Серапис бе възстановен в коринтски стил, а изумителните храмове и обществените сгради по Канопиевия булевард, където навремето с грохот бяха пълзели обсадните кули, омаловажаваха чумата и глада. Всъщност, помисли си погрешно Делий, докато наблюдаваше града от върха на Хълма на Пан, поне в този случай великият Цезар бе преувеличил нанесените от него опустошения.
Все още не се бе видял с царицата, която била на обиколка из Делтата да нагледа работилниците за папирус, както високопарно му обясни някакъв надменен чиновник на име Аполодор. Така че го бяха отвели в отредените му покои (доста луксозни) и в общи линии го бяха оставили да се оправя сам. За Делий това не означаваше просто обикаляне и зяпане на забележителности, той неизменно вземаше със себе си писар, който водеше записки с широкия си стилус върху восъчни таблички.
При Сема Делий се засмя радостно.
— Пиши, Ластене! Гробницата на Александър Велики и на тридесет и няколко Птолемеи се намира в район, облицован с изключително качествен син мрамор с тъмнозелени шарки… Двадесет и осем златни статуи в естествен размер… Един Аполон на Праксител, оцветен мрамор… Четири оцветени мраморни творби на неназован майстор в цял ръст… Картина на Зевксис на Александър Велики при Иса… Портрет на Птолемей Сотер от Никий… Това е достатъчно. Останалите не са чак толкова добри.
При Серапеума Делий заскимтя от удоволствие.
— Пиши, Ластене! Статуя на Серапис, висока около трийсет стъпки, изработена от Бриаксис и изрисувана от Никий… Скулптурна група от слонова кост на деветте музи от Фидий… Четиридесет и две златни статуи в цял ръст… — Спря, подраска с нокът една златна Афродита и се намръщи: — Някои, ако не и всички, са позлатени, а не… ъъъ… от чисто злато… Бронзов колесничар и коне от Мирон… Достатъчно! Не, просто добави «и тъй нататък, и тъй нататък…» Посредствените работи са прекалено много, за да се изброяват.
Спря на агората пред огромната композиция от четири коня, изправили се на задните си крака, които теглеха колесница. Колесничарят беше жена — и то каква жена само!
— Пиши, Ластене! Бронзова квадрига, според надписа водена от жена на име Билистиха… Достатъчно! Всичко останало тук е съвременно — прекрасно изработено, но не представлява интерес за ценителите. Хайде, Ластене, върви!
И продължи да обикаля из града, а следващият го по петите писар ръсеше след себе си восъчни стърготини като курешки. Прекрасно, прекрасно! Египет е невъобразимо богат, ако видяното в Александрия можеше да се смята за мерило. «Но как да убедя Марк Антоний, че ще получим повече, ако продадем всички тези неща като произведения на изкуството, вместо да ги претопим? Вземи само гробницата на Александър Велики — един-единствен кристален блок, прозрачен като изворна вода! Как само ще изглежда в храма на Диана в Рим! Ама че смешен дребосък е бил този Александър! С длани и стъпала като на дете, а на главата му — нещо като жълта вълна. Разбира се, това е восъчна кукла, а не истинско тяло — но пък нали е бог, би трябвало да го направят голям поне колкото Антоний! В Сема плочите са достатъчно, за да покрият пода на богат дом в Рим — сигурно на стойност сто таланта, ако не и повече. А композицията от слонова кост на Фидий с лекота би се продала и за хиляда таланта».
Царският квартал представляваше такава плетеница от дворци, че Делий се отказа да ги разграничава един от друг, а градините сякаш нямаха край. Изящни малки заливчета разнообразяваха брега извън пристанището, а в далечината се виждаше белият мраморен вълнолом, свързващ остров Фарос със сушата. О, а фарът! Най-високата постройка на света, по-висока дори от Родоския колос. «А аз смятах Рим за хубав — рече си Делий. — После видях Пергам и реших, че е по-хубав, а при вида на Александрия съм потресен. Просто потресен. Антоний е идвал тук преди двайсет години, но никога не съм го чувал да говори за това място. Сигурно е бил прекалено зает да лудува, за да му обърне внимание.»
 

Повикаха го на аудиенция при царица Клеопатра на следващия ден, което също бе чудесно. Той вече бе приключил пресмятанията си на стойността на града и Ластен бе записал всичко на папирус, в два екземпляра.
Най-напред усети въздуха, изпълнен с опияняващи благоухания, каквито не бе срещал досега. После зрението надделя над обонянието и Делий зяпна към златните стени, златния под, златните статуи, златните столове и маси. При повторно вглеждане установи, че златото е всъщност тънко като лист покритие, но въпреки това помещението сияеше като обедно слънце. Двете стени бяха покрити със странни двуизмерни изображения на хора и растения, изпълнени в пищни цветове. Липсваше единствено тирското пурпурно. От него не се забелязваше и следа.
— Всички да поздравят двамата фараони, Повелители на Двете господарки — Горен и Долен Египет, Властелини на острицата и пчелата, Деца на Амон-Ра, Изида и Птах! — с цяло гърло извика главният дворцов управител и удари пода с тоягата си. Разнесе се глух звук, който накара Делий да преразгледа мнението си за тънкото покритие. Подът звучеше солидно.
Седяха на два богато украсени трона — жената на върха на златния подиум и момчето едно стъпало по-долу. Бяха облечени в странни одеяния от фино плисиран бял лен, а на главите си носеха огромни украшения от червен емайл върху конус от бял емайл. На шиите им имаше широки огърлици с великолепни скъпоценни камъни в златен обков, гривни на ръцете, широки пояси от скъпоценни камъни около кръста, златни сандали на краката. Лицата им бяха покрити с дебел слой грим — нейният бял, на момчето — ръждивочервен, а очите им бяха така тежко очертани с черни линии и цветни фигури, че се плъзгаха като зъбати риби, нямащи нищо общо с човешкото око.
— Квинт Делий — рече царицата (Делий нямаше представа какво означава думата «фараон»), — приветстваме те с добре дошъл в Египет.
Делий бързо се окопити.
— Тук съм като официален посланик на император Марк Антоний с приветствия и поздрави към двата трона на Египет — отвърна той.
— Колко впечатляващо — каза царицата и очите й зловещо се раздвижиха.
— Това ли е всичко? — попита момчето, чиито очи проблясваха още по-ярко.
— Ъъъ… за съжаление, не, твое величество. Триумвирът Марк Антоний желае да се явиш в Тарс, за да отговориш на обвиненията срещу теб.
— Обвинения ли? — попита момчето.
— Твърди се, че Египет е помагал на Гай Касий, с което е сложил край на статута си на приятел и съюзник на римския народ.
— И това е обвинение, така ли? — попита Клеопатра.
— При това много сериозно, твое величество.
— Тогава ще идем в Тарс и ще отговорим лично. Можеш да ни оставиш, Квинт Делий. Ще бъдеш уведомен, когато сме готови да потеглим.
И това беше всичко! Никакви покани за вечеря, никакво представяне пред двора — разбира се, че би трябвало да има двор! Никой източен владетел не би могъл да оцелее без неколкостотин подлизурковци, които да му (или й) повтарят колко е великолепен (или великолепна). А ето че Аполодор твърдо го изпращаше към изхода, явно за да бъде оставен да се оправя, както знае!
— Фараонът ще плава до Тарс, така че имаш две възможности, Квинт Делий — рече главният дворцов управител. — Можеш да пратиш хората си по суша и да пътуваш с тях, или да ги пратиш по суша и да се качиш на някой от царските кораби.
«Аха! — помисли си Делий. — Явно някой ги е предупредил, че идвам. В Тарс има шпионин. Аудиенцията е била просто постановка, замислена да ме постави на място — както и самия Антоний.»
— Ще пътувам по море — надменно отвърна той.
— Мъдро решение. — Аполодор се поклони и се отдалечи, оставяйки Делий да си тръгне забързано и да успокои нервите и нараненото си самочувствие. Как смееха? Не му беше дадена никаква възможност да прецени женските прелести на царицата, нито дори да се убеди лично дали момчето е наистина син на Цезар. Бяха като две изрисувани кукли, по-странни и от дървената играчка, която дъщеря му разнасяше из къщата, сякаш бе истинско бебе.
Навън припичаше. Делий реши, че няма да е зле да се топне в очарователното заливче до двореца, в който бе настанен. Не можеше да плува (странно за римлянин), но водата му стигаше до глезените и беше безопасно. Спусна се по няколкото варовикови стъпала и се настани на един камък, за да развърже сенаторските си сандали.
— Искаш да поплуваш ли? Аз също — разнесе се бодър глас, детски и същевременно плътен. — Най-приятният начин да се отървеш от цялата тази гадост.
Стреснатият Делий се обърна и видя момчето — цар, останало само с препаска около кръста. Лицето му бе все още покрито с боя.
— Ти плувай, аз само ще пошляпам на плиткото — рече Делий.
Цезарион влезе навътре, докато водата стигна до кръста му, след което се хвърли напред и смело заплува към дълбокото. Гмурна се и когато се появи, лицето му представляваше странна смес от черно и ръждивочервено. После отново се потопи и изскочи.
— Боята се разтваря дори и в солена вода. — Сега момчето бе нагазило до хълбоците и търкаше усилено лицето си.
И ето че пред него се появи Цезар. Никой не можеше да се усъмни в бащата, след като види сина. Нима затова Антоний искаше да го представи на Сената и да настоява момчето да бъде признато за цар на Египет? Ако всеки римлянин, който беше познавал Цезар, видеше това момче, то щеше да събере клиенти по-бързо, отколкото корабният корпус — раковини. Марк Антоний искаше да извади от равновесие Октавиан, който можеше само да подражава като маймуна на Цезар с дебелите си ботуши и заучени жестове. Цезарион беше истински. А Октавиан — пародия. Ама че умно от страна на Марк Антоний! Да свали Октавиан, като покаже на Рим Цезар. Ветераните направо щяха да се разтопят при вида му, а всеки знаеше колко силни са те.
 

Клеопатра, която се бе освободила от владетелския грим по по-консервативен начин с купа топла вода, избухна в смях.
— Аполодоре, това е невероятно! — възкликна тя, подавайки листата на Созиген. — Как успя да се сдобиеш с това? — попита тя, докато учителят на сина й преглеждаше текста и се подсмихваше.
— Писарят му предпочита парите пред статуите, дъще на Амон-Ра. Изработи едно допълнително копие и ми го продаде.
— Чудя се дали Делий е инструктиран? Или просто се опитва да покаже на господаря си, че си заслужава хляба?
— Второто, твое величество — отвърна Созиген, като бършеше очите си. — Що за безумие! Статуя на Серапис, изрисувана от Никий? Та той е бил мъртъв много преди Бриаксис да излее бронза в калъпа. Освен това е пропуснал един Аполон на Праксител в гимназиона — «скулптура без особена артистична стойност», представете си само! Квинт Делий, ама че си глупак!
— Хайде да не го подценяваме само защото не може да направи разлика между Фидий и неаполитанско гипсово копие — каза Клеопатра. — От списъка ми става ясно, че Антоний отчаяно се нуждае от пари. Пари, които нямам абсолютно никакво намерение да му дам.
Влезе Ха'ем, съпроводен от жена си.
— Тах'а, най-сетне! Какво казва купата за Антоний?
Прекрасното гладко лице си остана безизразно, Тах'а бе жрица на Птах и едва ли не от раждането си бе обучавана да не издава емоциите си.
— Лотосовите цветчета образуваха фигура, каквато не съм виждала досега, дъще на Ра. Колкото и пъти да ги пусках във водата, фигурата винаги си оставаше същата. Да, Изида одобрява Марк Антоний като баща на децата си, но това няма да бъде лесно и няма да се случи в Тарс. А в Египет, единствено в Египет. Семето му е разхвърляно твърде тънко, трябва да бъде хранен със соковете и плодовете, които подсилват мъжкото семе.
— Ако фигурата е тъй необичайна, майко Тах'а, защо си сигурна какво казват цветчетата?
— Защото отидох в свещения архив, фараоне. Моите тълкувания са едва последните за три хиляди години.
— Трябва ли да откажа пътуването до Тарс? — обърна се Клеопатра към Ха'ем.
— Не, фараоне. Виденията ми казват, че то е необходимо. Антоний не е Богът на Запада, но във вените му тече донякъде същата кръв. А това е достатъчно за нашите цели — да не допускаме съперник на Цезарион! Той се нуждае от сестра, за която да се ожени, и от неколцина братя, които да му бъдат верни поддръжници.
Влезе Цезарион, оставяйки след себе си мокра диря.
— Мамо, току-що разговарях с Квинт Делий — рече той и седна на една кушетка, докато неодобрително мърморещата Хармия забърза навън да намери кърпи.
— Наистина ли? Сега? Къде? — с усмивка попита Клеопатра.
Големите очи, по-зелени от Цезаровите и не така пронизващи, се присвиха весело.
— Когато отидох да поплувам. Шляпаше във водата. Представяш ли си? Шляпаше! Сподели, че не можел да плува и от признанието му разбрах, че никога не е бил contubernalis в някоя по-важна армия. Той е войник само на думи.
— Интересен разговор ли проведохте, синко?
— Баламосах го, ако това имаш предвид. Подозираше, че някой ни е предупредил за идването му, но когато го оставих, вече беше сигурен, че ни е сварил неподготвени. Започнал да се съмнява заради вестта, че отплаваме. Затова споменах, че през април изваждаме всички кораби от пристанищата, ремонтираме ги и упражняваме екипажите. Какво щастливо съвпадение само! Така му казах. По-добре да пътуваме, вместо да кърпим течащи кораби.
А още няма навършени шест години, помисли си Созиген. Това дете бе благословено от всички богове на Египет.
— Не ми харесва това «ние» — намръщи се майката.
Грейналото лице посърна.
— Мамо! Не говориш сериозно! Ще дойда с теб… та аз трябва да дойда с теб!
— Някой трябва да управлява докато ме няма, Цезарионе.
— Не и аз! Прекалено съм малък!
— Достатъчно си голям. Точка. Никакъв Тарс за теб.
Решителната присъда жестоко нарани петгодишното момче. Неутешима мъка заля Цезарион с болка, каквато може да изпитва единствено дете, лишено от някакво ново и жадувано приключение. Избухна в сълзи, а когато майка му понечи да го успокои, се изтръгна от ръцете й толкова яростно, че тя залитна. После момчето излезе тичешком от стаята.
— Ще му мине — уверено рече Клеопатра. — Колко е силен само, нали?
Дали наистина ще му мине? — питаше се Тах'а, която бе видяла един различен Цезарион — подгонен, раздвоен, болезнено самотен. Той е Цезар, а не Клеопатра, и тя не го разбира. Не шансът да се перчи като дете-цар го бе накарал да желае така страстно пътуването до Тарс, а възможността да види нови места, да се освободи от напрежението, натрупано в малкия свят, в който живееше.
 

Два дни по-късно царският флот се събра в Голямото пристанище. Гигантският съд на Филопатър бе завързан на кея в малкото прилежащо заливче, наричано Царското пристанище.
— Богове! — зяпна към него Делий. — Нима всичко в Египет е най-голямото в целия свят?
— Харесва ни да си мислим така — отвърна Цезарион, който поради известни само на него причини вече си бе развил навик да следва неотстъпно римлянина.
— Но това е баржа! Ще се преобърне и ще потъне!
— Не е баржа, а кораб — каза Цезарион. — Корабите имат килове, а баржите нямат — продължи той като училищен наставник. — А килът на «Филопатър» е изработен от огромен кедър, отсечен в Ливан — по онова време Сирия е била наша. «Филопатър» е построен по всички правила, с килсон и плоскодънен корпус. Под палубата има помещения. А виждаш ли там? И двата реда гребла са изнесени на външни рамки. Не е от най-тежките кораби, дори с рамките. Мачтата му е висока сто стъпки, а капитан Агатокъл реши да остави триъгълното платно на борда в случай, че се вдигне наистина добър вятър. Виждаш ли главата на носа? Това е самият Филопатър, който се движи пред нас.
— Много неща знаеш — промълви Делий, който не разбираше кой знае колко от кораби. Лекцията не промени особено положението.
— Корабите ни стигат чак до Индия и Тапробан. Мама ми обеща, че като порасна, ще ме заведе до Арабския залив да гледаме как отплават. Как ми се иска да замина с тях! — Внезапно момчето се напрегна и се приготви за бягство. — Бавачката ми! Пълна гадост е да имаш бавачка!
И побягна, твърдо решено да се изплъзне на нещастното създание, което нямаше никакъв шанс да го стигне.
 

Малко след това при Делий дойде един слуга. Време беше и той да се качи на кораб, но не на «Филопатър». Делий не знаеше дали да се радва, или да съжалява, корабът на царицата несъмнено щеше да изостане далеч зад другите, независимо от луксозната обстановка.
Делий не знаеше, но корабостроителите на Клеопатра бяха направили промени в съда, който се държа изненадващо добре в морето. От носа до кърмата бе дълъг повече от триста и петдесет стъпки, а най-голямата му ширина беше четиридесет стъпки. Преместването на двете редици гребци във външните рамки бе увеличило пространството под палубата, но фараонът не можеше да се намира в съседство с работниците. Ето защо в помещенията бяха настанени над сто и петдесетте души, които плаваха с «Филопатър». Повечето от тях бяха обезумели от ужас само при мисълта за морско пътешествие.
Старата каюта на кърмата беше превърната в пълновластно владение на фараона, помещението бе достатъчно голямо за една просторна спалня, втора за Хармия и Ирас и трапезария с двадесет и една кушетки. Аркадата от колони с капители във формата на лотос си остана на място и свършваше пред мачтата на издигнат подиум, покрит с фаянсови плочки и поддържан от по една нова колона във всеки ъгъл. Пред него беше приемната, сега по-малка, за да се освободи място за покоите на Созиген и Ха'ем. А пред всичко това, хитроумно скрит в предната част на кораба, се намираше откритият готварски район. При плаванията по реката храната се приготвяше в повечето случаи на брега, огънят винаги представляваше риск за дървен кораб. Но в морето подобни удобства не съществуваха.
Клеопатра бе взела със себе си Хармия и Ирас — две светлокоси жени с несъмнено македонско потекло, нейни спътнички още от детството. Тяхно задължение бе да подберат трийсетте момичета, които да съпроводят царицата до Тарс. Те трябваше да бъдат с красиви лица и съблазнителни тела, но не биваше да са блудници. Заплащането им бе десет златни драхми — малко състояние, но не парите ги убедиха да се изправят пред неизвестното, а дрехите, които трябваше да облекат в Тарс — ефирни златни и сребърни тъкани, брокат с проблясващи в него метални нишки, прозрачен лен във всички цветове на дъгата и толкова фина вълна, че залепваше за краката, сякаш беше мокра. От робските пазари в Пелузиум бяха закупени дузина фини и красиви момчета и петнадесет много високи варвари с божествени тела. Всеки мъж бе облечен във фустанела с бродерии, приличащи на опашката на паун. Клеопатра беше решила, че паунът ще бъде основната тема на «Филопатър» и похарченото за паунски пера злато бе повече от достатъчно да разплаче Антоний.
 

Флотът отплава в първия ден на май и щом вдигнаха платна, «Филопатър» надменно показа високата си кърма на останалите. Северозападният вятър, който бе характерен за тази част на морето и би могъл да попречи на пътуването им на север, не духаше по това време на годината. Свеж югоизточен бриз издуваше платната и неимоверно облекчаваше труда на гребците. Нито една буря не ги принуди да потърсят убежище в някое пристанище и лоцманът на борда на «Филопатър» разпозна без колебание сирийския бряг. Щом стигнаха нос Хераклея срещу върха на опашката на Кипър, той се яви пред Клеопатра.
— Твое величество, имаме два избора — рече лоцманът, застанал на колене.
— И какви са те, Паламеде?
— Да продължим покрай сирийския бряг до нос Розик и оттам да пресечем Исикския залив до устията на големите реки на Киликия Педия. Това означава пясъчни наноси, плитчини и забавяне.
— А каква е алтернативата?
— Да продължим оттук през открито море почти на северозапад, евентуално с попътен вятър, докато не стигнем брега на Киликия някъде при устието на река Киднус.
— Колко време ще прекараме в открито море, Паламеде?
— Трудно е да се каже, твое величество, но вероятно около десетина дни. Реките на Киликия Педия са се разлели, което ще бъде допълнителна пречка, ако се придържаме към брега. Но трябва да кажа, че вторият избор е рискован. Една буря или промяна на вятъра може да ни запрати навсякъде от Либия до Гърция.
— Ще рискуваме и ще продължим през открито море.
 

И неочаквани от татко Нептун в широките простори на неговото царство, речните богове на Египет се оказаха достатъчно силни, за да отведат безпогрешно флота до устието на Киднус. А може пък татко Нептун, който бе римски бог, да бе сключил някаква сделка с египетските си събратя. Каквато и да беше причината, на десетия ден на май флотът се събра при наносната ивица на реката. Времето не бе подходящо да продължат, тъй като течението на придошлата река се беше засилило. Сега дойде време гребците да заслужат надниците си! Проходът беше отбелязан ясно с оцветени колове, между които неуморно работеха баржи и разчистваха пясъка и тинята. Никой от корабите не газеше прекалено дълбоко, най-вече дундестият «Филопатър», който бе проектиран за речно плаване. Въпреки това Клеопатра заповяда другите да минат пред нея. Искаше Делий да има време да предупреди Антоний за пристигането й.
Делий намери Антоний отегчен и нетърпелив, но все още трезвен.
— Е? — настоятелно попита той и го изгледа настойчиво. Едрата му ръка посочи затрупаното със свитъци и листа писалище. — Виж това там! Само сметки и лоши новини! Успя ли? Клеопатра идва ли?
— Клеопатра е тук, Антоний. Пристигнах с флота й, който в момента акостира надолу по реката. Двайсет триреми, всички военни — боя се, че няма да се стигне до търговия.
Столът изскърца по пода, Антоний стана и отиде до прозореца. Движенията му накараха Делий за пореден път да си даде сметка колко грациозен може да бъде едрият мъж.
— Къде е? Надявам се да си казал на началника на пристанището да й осигури най-добрия кей.
— Да, но ще отнеме известно време. Корабът й е дълъг колкото три гръцки бойни галери от миналото, така че не може да се намести между два вече акостирали кораба. Началникът на пристанището трябва да премести седем съда. Не подскача от радост, но ще го стори. Наредих му от твое име.
— Кораб като за титан, така значи? Кога ще го видя? — намръщено попита Антоний.
— Утре сутринта, около един час след изгрев — Делий въздъхна доволно. — Тя дойде, без да роптае, и с огромна свита. Мисля, че иска да те впечатли.
— Значи ще се постарая да не успее. Самонадеяна свиня!
 

Именно затова на следващия ден, докато слънцето се подаваше плахо над дърветата на Тарс, Антоний препусна на един кафяв кон към отсрещния бряг на Киднус, загърнат в кафяво наметало и без нито един спътник. Винаги е преимущество пръв да видиш врага, на това го бяха научили дългите войнишки години редом с Цезар. Как сладко ухаеше въздухът! «Какво правя в този съсипан град, когато има походи за предприемане и битки за печелене? — запита се Антоний, макар че много добре знаеше отговора. — Тук съм, за да видя дали царицата на Египет ще отговори на призива ми. И дали другата самонадеяна свиня, Глафира, ще започне да ми досажда по начина, доведен до съвършенство от източните жени — сладникаво, сълзливо, обилно подправено с въздишки и хленч. Ех, какво ли не бих дал за Фулвия! Когато тя досажда, човек знае, че му се досажда — с ръмжене, със зъбене, с крясъци! Тя няма нищо против да получи и шамар през ухото — стига мъжът да няма нищо против да получи драскотини от ноктите й за отмъщение».
А, ето едно добро място! Обърна се настрани, скочи от коня и тръгна към плоската скала, която се издигаше на няколко стъпки над брега. Седнал на нея, щеше да вижда идеално как корабът на Клеопатра акостира на кея. Намираше се на по-малко от петдесет крачки от речното корито. Беше толкова близо до ръба, че можеше да различи гнездото на някаква малка пъстра птичка под стряхата на един склад край пристанището.
«Филопатър» изпълзя нагоре по реката със скоростта на бързо крачещ пешеходец и накара Антоний да зяпне много преди да се изравни с него. Той успя да види фигурата на носа сред мъглив златен ореол — тъмнокож мъж с бяла пола, нагръдник и пояс от злато и скъпоценни камъни и огромно украшение на главата в червено и бяло. Босите му крака пореха вълните, а с дясната си ръка размахваше златно копие. Изображенията на човешки фигури на носа на кораб не бяха рядкост, но Антоний никога не беше виждал толкова масивни и така неразривно свързани с корпуса. Този мъж — може би някакъв цар от миналото? — сякаш беше самият кораб и го теглеше след себе си като развяващо се наметало.
Всичко изглеждаше златно. Корабът беше позлатен от ватерлинията до самия връх на мачтата, а всичко, което не беше в злато, бе боядисано в сини и зелени тонове и посипано със златен прах като паунски пера. Покривите на кабините бяха покрити с фаянсови плочки в ярки сини и зелени цветове и цяла аркада от колони с капители във вид на лотос се простираше по палубата. Дори греблата бяха златни! И навсякъде блестяха скъпоценни камъни! Само корабът струваше най-малко десет хиляди златни таланта!
Лъхнаха благовония, зазвучаха лири и флейти, запя невидим хор, прелестни момичета в прозрачни одежди хвърляха цветя от златни кошници, красиви момчета в поли от паунски пера увиснаха със смях на белоснежни завеси. Издутото платно, което помагаше на гребците в борбата с течението, бе по-бяло от бялото, а върху него бяха избродирани две преплетени глави — на кобра и лешояд — и странно око, от което капеше издължена черна сълза.
Навсякъде се виждаха паунски пера, но най-пищните бяха около високия златен подиум пред мачтата. Там на трон седеше жена облечена в паунски пера, а на главата й се мъдреше същата червено-бяла корона като на мъжката статуя на носа. От скъпоценните камъни на широката огърлица раменете й проблясваха, също толкова широк златен пояс обхващаше и кръста й. На гърдите си държеше кръстосана овчарска гега и боздуган от злато и син лазулит. Лицето й беше покрито с толкова тежък грим, че бе напълно невъзможно да се различат чертите му, които впрочем бяха абсолютно безизразни.
Корабът мина достатъчно близо покрай Антоний, за да забележи колко широк беше той и колко майсторски изработен. Палубата беше покрита със зелени и сини фаянсови плочки в тон с тези на покривите. Кораб — паун и царица — паун. Е, помисли си внезапно обхванат от гняв Антоний, ще видим кой ще се дуе повече в Тарс!
Препусна в галоп към моста, скочи от коня пред вратата на губернаторския дворец и влезе енергично вътре, крещейки на слугите си.
— Тога и ликтори, веднага!
 

И когато царицата изпрати управителя на покоите си да съобщи на римския военачалник за пристигането й, на евнуха Филон бе отговорено, че Марк Антоний се занимава с държавни дела на агората и ще може да види Нейно величество едва на следващия ден.
Всъщност Антоний бе взел това решение преди дни. Трибуналът на агората бе оповестен официално, така че когато зае мястото си, той видя точно онова, което очакваше — стотина тъжители, най-малко още толкова адвокати, неколкостотин зрители и няколко десетки продавачи на напитки, закуски, лакомства, слънчобрани и ветрила. Дори през май в Тарс беше горещо. Това бе причината съдът да бъде разположен под ален навес с надписи SPQR на всеки няколко стъпки по украсените с пискюли краища. Самият Антоний седеше на курулното си кресло от слонова кост на върха на каменния трибунал, с дванадесет облечени в алено ликтори от двете му страни и Луцилий пред една затрупана със свитъци маса. Най-необичайният актьор в представлението беше един посивял центурион, който стоеше в единия ъгъл на трибунала. Той носеше ризница от златни люспи, златни наколенници, ковчеже с phalerae, armillae и торкви, а главата му бе увенчана със златен шлем, чийто ален гребен от конски косъм се развяваше настрани като ветрило. Вниманието на публиката обаче бе привлечено не от пълното с награди за достойни постъпки сандъче, а от дългия галски меч, който центурионът държеше между краката си с опрян в земята връх. Оръжието напомняше на гражданите на Тарс, че Марк Антоний има imperium maius и може да екзекутира всекиго по всякакъв повод. Хрумнеше ли му да издаде заповед за екзекутиране, центурионът щеше да я изпълни на място. И, разбира се, Антоний не възнамеряваше да екзекутира мухи или паяци — азиатците бяха свикнали да ги управляват хора, колещи и бесещи най-редовно според прищевките си, така че имаше ли смисъл да ги разочарова?
Някои от делата бяха интересни, а други дори и забавни. Антоний ги разглеждаше с онази ефективност и безпристрастност, които сякаш бяха присъщи на всички римляни, независимо дали са от простолюдието или от аристокрацията. Те бяха хора, които разбират закона, метода, рутината и дисциплината, макар Антоний да не бе чак толкова надарен с тези изконни римски качества. Въпреки това той се заемаше със задачата с жар, а понякога и със злост. Внезапно вълнение сред публиката разсея тъжителя точно когато се канеше да прехвърли случая на скъпо платения си адвокат. Марк Антоний завъртя глава и се намръщи.
Тълпата се бе разделила с благоговейни въздишки, за да стори път на малка процесия, водена от кафяв като орех мъж с бръсната глава, бяла дреха и цяло състояние от златни верижки на шията. Зад него вървеше Филон в сини и зелени одежди и деликатно гримирано лице, тялото му проблясваше от скъпоценни накити. Двамата обаче бледнееха пред следващото зад тях — просторна златна носилка с покрив от фаянсови плочки и паунски пера върху четирите стълба в ъглите, в ръцете на осем огромни здравеняци, черни като грозде и с пурпурен грим. Те носеха поли в цветовете на паунски пера, златни огърлици и гривни, и ослепителни златни немеси на главите.
Царица Клеопатра изчака да поставят внимателно носилката на земята и без чужда помощ пъргаво се измъкна навън и приближи стъпалата на римския трибунал.
— Марк Антоний, извика ме в Тарс и ето ме тук — изрече тя с ясен висок глас.
— Името ти не фигурира в списъка на делата за днес, госпожо! Ще трябва да се обърнеш към секретаря ми, но бъди сигурна, че ще се погрижа да си на първо място утре сутринта — отвърна Антоний с дължимата на един монарх любезност, но без капка уважение.
Вътрешно Клеопатра кипеше. Как смее някакъв си римски селянин да я третира като всеки друг! Беше дошла на агората да му покаже какъв простак е, да демонстрира огромното си влияние и авторитет на жителите на Тарс, които щяха да оценят положението й и нямаше да погледнат с много добро око на Антоний, задето на практика се беше изплюл върху нея. Не се намираше на Форума, а стоящите пред него не бяха римски търговци (всички те бяха напуснали района като безперспективен). Тези хора се родееха с александрийците, бяха чувствителни към прерогативите и правата на монарсите. Да имат нещо против да бъдат разблъсквани, за да сторят път на царицата на Египет? Та те щяха да се гордеят с тази чест! Всички се бяха изсипали на кея да се възхитят на «Филопатър» и дойдоха на агората, очаквайки делата им да бъдат отложени. Несъмнено Антоний си мисли, че те ще оценят по достойнство демократичните му принципи и намерението му първо да се заеме с тях, но начинът на мислене на Изток бе доста по-различен. Хората бяха шокирани, объркани и не погледнаха с добро око на военачалника. Като стоеше така смирено в подножието на трибунала му, Клеопатра ясно показа на жителите на Тарс колко арогантни са римляните.
— Благодаря ти, Марк Антоний — рече тя. — Ако нямаш планове за вечеря, може би ще ми направиш компания на кораба? Да кажем, по здрач? По-приятно е да се вечеря, след като отмине жегата.
Той впери поглед надолу към нея, в очите му проблясваха гневни искри. Тя някак си бе успяла да го злепостави — той виждаше това в лицата на хората от тълпата, които се кланяха уважително и стояха на разстояние от царската особа. В Рим щяха да се струпат около нея, а тук? Такова нещо явно беше немислимо. Проклета жена!
— Нямам планове за вечеря — рязко отвърна той. — Можеш да ме очакваш по залез.
— Ще пратя носилката си, император Антоний. Ако желаеш, вземи със себе си Квинт Делий, Луций Попликола, братята Сакса, Марк Барбаций и още петдесет и пет от приятелите си.
Клеопатра скочи пъргаво на носилката, носачите вдигнаха прътите и я обърнаха — тя не беше просто кушетка, а имаше пиедестал и балдахин, за да може намиращият се в нея да се вижда.
— Продължавай, Меланте — каза Антоний на тъжителя, когото пристигането на царицата бе сварило насред изречението.
Обърканият Мелант се обърна безпомощно към скъпо платения си адвокат и разпери объркано ръце. Онзи показа високия си професионализъм, като продължи със случая, сякаш не бе имало никакво прекъсване.
 

На слугите им трябваше известно време да намерят достатъчно чиста туника за вечеря, тогите бяха прекалено тежки и трябваше да се свалят. Ботушите — любимите му обувки — също не бяха подходящи заради многото връзки. О, и венецът за храброст! Цезар беше носил дъбовите си листа при всички публични събития, но единствено изключителната доблест по време на битка на младини му бе спечелила тази привилегия. Подобно на Помпей Велики, Антоний никога не беше носил венец, колкото и храброст да беше показал.
Носилката го очакваше. Като се преструваше, че всичко е една голяма забава, Антоний се качи в нея и нареди на свитата си от смеещи се и шегуващи се приятели да го съпровожда. Носилката беше обект на възхищение, но не колкото носачите, които бяха истинска рядкост, дори и най-големите и разнообразни робски пазари не предлагаха чернокожи мъже. В Италия те бяха толкова малко, че скулпторите буквално се нахвърляха върху тях, пък и бяха главно жени и деца, не така чистокръвни като носачите на Клеопатра. Красотата на кожата им, прекрасните лица и изпълнената им с достойнство осанка бяха завладяващи. Каква сензация щяха да бъдат в Рим! Макар че, помисли си Антоний, тя несъмнено ги беше взела със себе си, докато живееше там. Просто не съм ги виждал.
Забеляза, че подвижният мост е златен, с изключение на перилата от най-рядко цитрусово дърво, а фаянсовата палуба бе обсипана с розови листенца, от които се разнасяше едва доловимо ухание. Всеки пиедестал, върху който се мъдреше пълна с паунски пера златна ваза или безценно произведение на изкуството, бе от хризоелефантин — изящно обработена слонова кост, инкрустирана със злато. Прекрасни момичета, чиито гъвкави крака се виждаха през прозрачните роби, ги поведоха по палубата между колоните към голяма златна порта, украсена с барелеф от изкусен майстор. Зад нея имаше огромно помещение с широко отворени прозорци, за да уловят всеки полъх на вятъра. Стените му бяха от цитрусово дърво с невероятно сложна и великолепна инкрустирана украса, а подът бе целият покрит с розови листенца.
«Подиграва ми се! — помисли си Антоний. — Подиграва се на мен!»
Клеопатра го очакваше, облечена в ефирни одежди, чиито цветове варираха от тъмнокехлибарено отдолу до бледожълто отгоре. Стилът не беше гръцки, нито пък римски или азиатски, а нещо нейно — дрехите й бяха пристегнати в кръста и се разширяваха надолу, а горната част прилепваше към тялото й и подчертаваше малките й гърди. Тънките й ръце се губеха под пищните ръкави, стигащи до лактите, за да се виждат многобройните й гривни. Около шията й имаше златна верижка с окачена клетка от фина златна нишка, в която се виждаше една-единствена перла с големината и цвета на ягода. Погледът на Антоний моментално се закова върху нея, той ахна и изумените му очи се вдигнаха нагоре към лицето й.
— Познавам тази дрънкулка — рече той.
— Да, със сигурност я познаваш. Преди години Цезар я даде на Сервилия, за да я подкупи, когато развали годежа на Брут с дъщеря си. Но Юлия умря, а след нея и Брут, а Сервилия остана без пари по време на гражданската война. Старият Фаберий Маргарита я оцени на шест милиона сестерции, но когато отиде да я продава, тя поиска десет милиона. Глупава жена! Трябваше да платя двадесет милиона, за да стане моя. Но както разбрах, десетте милиона не са й стигнали, за да погаси дълговете си. Брут и Касий изгубиха войната и това я лиши от част от състоянието й, а Вация и Лепид измъкнали останалото. — Гласът на Клеопатра звучеше леко развеселено.
— Вярно е, че в момента тя е затворничка на Атик.
— Чух също, че жената на Цезар се е самоубила.
— Калпурния ли? Баща й Пизон искаше да я омъжи за някакво парвеню, склонно да плати цяло състояние за привилегията да чука вдовицата на Цезар, но тя не би го допуснала. Пизон и новата му жена направиха живота й кошмарен, а и на нея не й се искаше да се изнесе от Domus Publica. Преряза вените си.
— Горката жена. Винаги съм я харесвала. Всъщност харесвах и Сервилия. Не можех да понасям съпругите на парвенютата.
— Теренция на Цицерон, Валерия Месала на Педий и Фабия на Хирций. Напълно те разбирам — ухили се Антоний.
Докато разговаряха, момичетата настаняваха сащисаните му спътници на отредените им кушетки, а самата Клеопатра хвана Антоний за ръка, отведе го до централната кушетка и го настани на locus consularis.
— Имаш ли нещо против да се лишим от третия сътрапезник? — попита тя.
— Ни най-малко.
Веднага след като заеха местата си, пристигнаха първите ястия — такъв набор от лакомства, че някои видни чревоугодници в свитата му изръкопляскаха от удоволствие. Малки птички, които се ядяха заедно с костите, яйца, пълнени с невероятни пастети, скариди на скара, скариди на пара, скариди на шиш с гигантски мариновани гъби, стриди и миди, събрани набързо по брега, и стотина други също толкова възхитителни блюда, приготвени да се ядат с пръсти. После дойде ред на основното ястие — цели агнета на шиш, петли, фазани, месо от крокодилчета (великолепно е, ентусиазирано обясняваха чревоугодниците), яхнии и задушени меса с непознати подправки и цели печени пауни, наредени в златни подноси с всичките им пера, поставени точно по местата им, и с разперени опашки.
— Първият печен паун в Рим бе сервиран от Хортензий на един пир — отбеляза Антоний и се разсмя. — Цезар каза, че имал вкус на стар войнишки ботуш, само дето ботушът не бил така жилав.
Клеопатра се засмя.
— Не се съмнявам! Дай на Цезар грах, леблебия или леща, сготвена с буца солено свинско, и ще го направиш щастлив. Определено не беше добър познавач!
— Веднъж натопи хляба си в гранясало масло и въобще не забеляза.
— Но ти, Марк Антоний, оценяваш добрата храна.
— Да, понякога.
— Виното е от Хиос. Не бива да се пие разредено.
— Смятам да остана трезвен, госпожо.
— Това пък защо?
— Защото човек трябва да е с ума си, когато си има вземане-даване с теб.
— Приемам това като комплимент.
— Възрастта не те е разхубавила — каза той, докато пристигаха десертите. Явно изобщо не го вълнуваше как една жена ще приеме подобна забележка.
— Моят чар никога не е бил във външния ми вид — невъзмутимо отвърна тя. — За Цезар най-привлекателни бяха гласът ми, умът и царствената ми особа. Особено харесваше това, че схващах чуждите езици със същата лекота като него. Той ме научи на латински, а аз него — на разговорен и класически египетски.
— Латинският ти е безупречен.
— На Цезар също. Затова и моят е такъв.
— Не водиш сина му.
— Цезарион е фараон. Оставих го да управлява.
— Петгодишно дете?
— Почти на шест, запътил се е към шейсетте. Чудесно момче. Предполагам, че смяташ да спазиш обещанието си и да го представиш на Сената като наследник на Цезар в Египет? Трябва да има безусловно право върху трона. Това означава, че на Октавиан трябва да бъде показано ясно, че той не представлява заплаха, а е просто добър цар клиент с наполовина римска кръв, която не може да му послужи особено в Рим. Бъдещето на Цезарион е в Египет и Октавиан трябва да бъде накаран да осъзнае това.
— Съгласен съм, но моментът не е подходящ Цезарион да бъде воден в Рим за ратифицирането на договорите ни с Египет. В Италия има размирици и не мога да се меся на Октавиан в потушаването им. Той наследи Италия като част от споразумението ни при Филипи. Единственото, което искам от полуострова, са войските.
— Като римлянин, не се ли чувстваш донякъде отговорен за това, което се случва там? — леко се намръщи тя. — Нима е благоразумно и политически обосновано да се остави Италия да страда толкова много от глада и икономическите разногласия между търговци, земевладелци и ветерани? Нима не трябваше ти, Октавиан и Лепид да останете в Италия и да решите проблемите й на първо място? Октавиан е просто момче и няма мъдростта и опита, за да се справи успешно. Защо не му помогнете, вместо да го спъвате? — Клеопатра се разсмя рязко и тупна възглавничката си. — Всъщност това не ме интересува, но продължавам да мисля за хаоса, в който Цезар остави Александрия, та трябваше да накарам всички жители да работят заедно, вместо да враждуват помежду си. Не успях, защото не разбирах колко опустошителни са вътрешните борби. Цезар ме предупреждаваше, но аз не бях достатъчно умна, за да послушам съвета му. Но ако подобно нещо се случи отново, вече ще знам как да действам. Сега виждам, че това което става в Италия е подобно на събитията в моята страна. Забрави разликите си с Октавиан и Лепид, действайте заедно!
— По-скоро бих предпочел да умра, отколкото да си мръдна пръста, за да помогна на момчето! — отвърна през зъби Антоний.
— Народът е по-важен от някакво си надуто хлапе.
— Не, не е! Надявам се Италия да гладува и ще направя всичко по силите си, за да допринеса за това. Именно затова толерирам Секст Помпей и адмиралите му. Благодарение на тях Октавиан не може да нахрани Италия, а колкото по-малко данъци плащат търговците, толкова по-малко пари има Октавиан, за да купува земи за ветераните. Щом земевладелците въртят нещата, Октавиан да му мисли.
— Но Рим изгради империя благодарение на народа на Италия от река Пад на север чак до върха на Брутиум. Нима не си даваш сметка, че като настояваш да събираш войници от Италия, всъщност признаваш, че никъде другаде не могат да се намерят по-добри от тях? А ако страната гладува, те също ще гладуват.
— Не, няма — моментално отвърна Антоний. — Гладът само ще ги накара отново да постъпят в армията. Той ще им помогне.
— Но не и на жените, които раждат момчета и бъдещи отлични войници.
— Плаща им се, а те пращат парите у дома. Гладуват безполезните — освободените гръцки роби и стариците.
Изтощена, Клеопатра се отметна назад и затвори очи. Познаваше много добре емоциите, които можеха да доведат човек до убийство. Баща й беше удушил собствената си голяма дъщеря, за да се закрепи на трона, а щеше да убие и нея, ако Ха'ем и Тах'а не я бяха скрили в Мемфис, докато порасне. Но самата идея преднамерено да стовариш глад и болести на народа си й беше абсолютно чужда. Тези страстни враждуващи мъже притежаваха безпощадност, която сякаш не знаеше граници — нищо чудно, че Цезар бе умрял от техните ръце. Личният им престиж и престижът на фамилиите им означаваше за тях повече от цели народи. В това отношение те бяха по-близки с Митридат Велики, отколкото биха искали да си признаят. Бяха готови да нагазят в море от кръв, ако това означаваше гибел за врага на фамилията. Все още упражняваха политиката на миниатюрен град държава и явно нямаха представа, че някогашният полис се е превърнал в най-могъщата военна и търговска машина в историята. Александър Велики бе завладял повече земи, но след смъртта му неговата държава изчезна като дим в небето. Римляните покоряваха мъничко тук и мъничко там, но отдаваха придобитото на Рим за още по-голяма слава на идеята за Рим. И в същото време не разбираха, че Италия е по-важна от личните им вражди. През цялото време Цезар й беше повтарял едно и също — че Италия и Рим са едно цяло. Марк Антоний явно не би се съгласил с подобно твърдение.
Все пак тя вече разбираше малко по-добре що за човек е военачалникът до нея. Но беше прекалено уморена, за да продължи вечерта! Щеше да има още вечери и ако на готвачите им е писано да полудеят от опити да измислят нови ястия, тъй да бъде.
— Моля да ме извиниш, Антоний. Ще си лягам. Остани колкото пожелаеш. Филон ще се погрижи за теб.
Миг по-късно беше изчезнала. Намръщен, Антоний се зачуди дали да не остане, но накрая реши да си тръгне. Утре вечерта той щеше да даде банкет в нейна чест. Странен дребосък! Също като онези момичета, които се докарваха до кожа и кости точно на възрастта, когато трябва да ядат. Но докато онези бяха анемични и слаби създания, Клеопатра беше много силна. Как ли се справя Октавиан с дъщерята на Фулвия от Клодий? — запита се той, внезапно развеселен. Това се казва кльощаво момиче! Сигурно и по един комар имаше повече месо, отколкото по нея.
 

Поканата на Клеопатра за втората вечеря дойде на следващия ден. Антоний тъкмо тръгваше към агората, уверен, че царицата този път няма да се представи пред съда. Приятелите му бяха преяли с чудесата на снощното пиршество и след кратка закуска от хляб и мед, той пристигна на площада по-рано, изненадвайки тъжителите. Част от него все още протестираше яростно срещу посоката, в която тя бе повела сериозния им разговор, а още не бяха стигнали до въпроса защо бе взела страната на Касий. Предполагаше, че нещата ще останат така още ден-два, но фактът, че Клеопатра явно не беше уплашена, не вещаеше нищо добро.
Когато се върна в губернаторския дворец да се изкъпе и обръсне за вечерното пиршество на борда на «Филопатър», Антоний завари полегнала на една кушетка Глафира, която го очакваше.
— Не бях ли поканена снощи? — поинтересува се тя с тъничък глас.
— Не беше.
— А тази вечер?
— И тази.
— Може би трябва да пратя на царицата кратка вест и да й съобщя, че имам царска кръв и съм твоя гостенка в Тарс? Ако го сторя, поканата й със сигурност ще се отнася и за мен.
— Би могла, Глафира, но и така няма да стигнеш доникъде — отвърна внезапно развеселеният Антоний. — Събирай си багажа. Утре по изгрев-слънце те пращам обратно в Комана.
Сълзите й рукнаха като безмълвен дъжд.
— Ох, стига си циврила, жено! — Извика Антоний. — Ще получиш каквото искаш, но не сега. А ако продължиш да подмокряш кушетката, ще останеш с празни ръце.
 

Едва на третата вечер и третата вечеря на борда на «Филопатър» Антоний спомена Касий. Така и не можеше да си обясни как готвачите й успяваха да представят все нови и нови ястия, но приятелите му бяха изпаднали в такъв екстаз от вкуснотиите, че не им оставаше много време да следят какво прави двойката на lectus medius. Помежду им определено не прехвърчаха любовни искри и при липсата на този дразнител прекрасните момичета бяха далеч по-вълнуващи — макар някои от гостите да се захласваха повече по момченцата.
— Няма да е зле утре ти да дойдеш в двореца за вечеря — рече Антоний, който се бе нахранил добре и трите пъти, но не се беше показал като ненаситник. — Готвачите ти заслужават почивка.
— Щом искаш — безразлично отвърна тя, огледа придирчиво ястията и си избра порция врабчета.
— Но преди да почетеш квартирата ми с царското си присъствие, твое величество, най-добре ще е да изясним въпроса с помощта, която си оказала на Гай Касий.
— Помощ ли? Каква помощ?
— Нима не смяташ четирите римски легиона за помощ?
— Скъпи мой Марк Антоний — провлечено и уморено рече тя, — тези четири легиона заминаха на север под командата на Аул Алиен, за когото ми казаха, че е легат на Публий Долабела, по онова време законен губернатор на Сирия. Александрия се намираше под заплахата на глада и чумата, така че с радост предадох оставените от Цезар легиони на Алиен. Ако той е решил да премине на другата страна, след като е прекосил границата със Сирия, вината за това не може да бъде стоварена върху мен. Флотът, който пратих на теб и Октавиан, претърпя крушение при буря. Няма да откриеш никакви записи, че съм оказала такава помощ и на Гай Касий, нито, че е получил пари, зърно или други войски от мен. Признавам, че наместникът ми в Кипър Серапион е пратил помощ на Брут и Касий, но ще се радвам да го видя екзекутиран. Действал е на своя глава и това го прави предател. Ако не го екзекутираш ти, ще го направя аз на път към дома.
— Хм — намръщено изсумтя Антоний. Знаеше, че всичко, казано от нея, е истина, но това не беше негов проблем. Проблемът му бе как да извърти думите й така, че да приличат на лъжи. — Мога да намеря роби, които с готовност ще свидетелстват, че Серапион е действал по твоя заповед.
— По собствена воля или след изтезания? — хладнокръвно попита тя.
— По собствена воля.
— Срещу една мъничка част от златото, за което ламтиш повече и от Мидас. Стига, Антоний, да говорим открито! Аз съм тук, защото твоят приказен Изток е разорен благодарение на римска гражданска война и изведнъж Египет ти е заприличал на огромна гъска, способна да снася още по-огромни златни яйца. Е, отвори си очите най-сетне! — озъби му се тя. — Египетското злато принадлежи на Египет, който се радва на статута на приятел и съюзник на римския народ и винаги е оправдавал оказаното му доверие. Ако искаш златото на Египет, ще трябва да го изтръгнеш от мен със сила, начело на войската си. И дори тогава ще останеш разочарован. Жалкото списъче на Делий на съкровищата в Александрия е само едно златно яйце от цялата купчина. Но тя е толкова добре скрита, че никога не ще я намериш. Нито пък ще успееш да изтръгнеш тайната с мъчения от мен или от жреците, които единствени знаят къде се намира.
Това определено не бяха думи на човек, който може да бъде сплашен!
Антоний се вслушваше и за най-малък трепет в гласа на Клеопатра, следеше за напрежение в ръцете й, но не откри и следа от нервност. И по-лошо — от няколкото споменавания на Цезар знаеше, че съкровището на Птолемеите наистина е скрито така хитроумно, че никой не би могъл да го открие, освен ако не знае къде точно да търси. Несъмнено нещата от списъка на Делий можеха да докарат десетина хиляди таланта, но на него му беше нужно много повече. А само походът по суша или море до Александрия щеше да струва няколко хиляди таланта. Проклета жена! Не мога дори да я напердаша, за да я накарам да се огъне. Значи трябва да намеря друг начин. Клеопатра не е Глафира.
 

Рано на следващата сутрин на «Филопатър» бе изпратена вест, че празненството, което дава Антоний вечерта, ще бъде карнавал. «Ще ти подскажа — пишеше в бележката. — Ако дойдеш като Афродита, ще те посрещна като новия Дионис, твоят естествен партньор в празнуването на живота».
Така че Клеопатра се облече по гръцка мода — свободно падаща одежда в розово и кармин. Тъмнокафявата й коса бе прибрана по обичайния начин — разделена на множество плитки от челото до тила, събрани отзад на малък кок. Хората се шегуваха, че прилича на кората на пъпеш — което не бе много далеч от истината. Жена като Глафира би могла да каже на Антоний (стига да е виждала Клеопатра във фараонските й регалии), че тази семпла прическа й позволява да носи с лекота двойната червено-бяла корона на Египет. Тази вечер обаче царицата бе облечена в лъскав къс воал от сплетени цветя и беше избрала да украси с цветя шията, тялото и кръста си. В едната си ръка държеше златна ябълка. Костюмът й не беше особено привлекателен, но това не притесняваше Марк Антоний — той не се славеше като ценител на женското облекло. Всъщност основната цел на дадения от него «карнавал» бе да покаже себе си от най-добрата си страна.
В ролята си на новия Дионис Антоний беше гол от кръста нагоре и от средата на бедрата надолу. Слабините му бяха скрити под неубедително парче тънка пурпурна тъкан, под която внимателно ушита превръзка подчертаваше огромната кесия, побрала прочутите му гениталии. На четиридесет и три той все още беше в разцвета на силите си и херкулесовата му фигура си оставаше непокътната от ексцесиите, които не си позволяваха дори и мъже на два пъти по-малко години. Прасците и бедрата му бяха масивни, но глезените оставаха тънки, а гърдите му изпъкваха над плоския мускулест корем. Само главата му изглеждаше странно, защото вратът му бе дебел като на бик и я правеше да изглежда съвсем малка. Момичетата, които царицата беше взела със себе си, го погледнаха, ахнаха и едва не припаднаха от желание.
— Виж ти, гардеробът ти не е от най-богатите — отбеляза равнодушно Клеопатра.
— Дионис не се е нуждаел от много. Заповядай, вземи си грозде — отвърна той и й подаде чепка.
— А ти си вземи ябълка — рече тя и протегна своята ръка.
— Аз съм Дионис, а не Парис. «Парис, хубавецо, съблазнителю на женски сърца» — изрецитира той. — Виждаш ли? Чел съм Омир.
— Направо съм без думи от възхищение — Клеопатра се настани на кушетката, той й бе предложил locus consularis — жест, който не се хареса особено на педантите в свитата му. Жените са си жени.
Беше се пробвал, но разголеното му тяло изобщо не бе впечатлило Клеопатра. Каквото и да ценеше тя, явно не беше плътската страна на любовта, това поне бе ясно. Всъщност царицата прекара по-голямата част от вечерта в игра със златната си ябълка. Сложи я в бокал с розово вино и се наслаждаваше как синьото стъкло придаваше на златото неуловим пурпурен оттенък, особено когато разбъркваше съдържанието с лакирания си пръст.
Накрая отчаяният Антоний реши да заложи всичко — та нали тя беше Венера!
— Влюбвам се в теб — рече той и погали ръката й.
Клеопатра се отдръпна, сякаш за да прогони досадно насекомо.
— Gerrae — изръмжа тя.
— Не са глупости! — обидено възрази той и се изправи. — Ти си ме омагьосала, Клеопатра.
— Богатството ми те е омагьосало.
— Не, не! Нямаше да ме е грижа, дори да беше просякиня!
— Gerrae! Щеше да ме прегазиш, сякаш не съществувам.
— Ще ти докажа любовта си! Заръчай ми нещо!
Отговорът й дойде моментално.
— Сестра ми Арсиное потърси убежище в храма на Артемида в Ефес. В Александрия официално й е произнесена смъртна присъда. Екзекутирай я, Антоний. Мъртва ли е, ще спя по-спокойно и ще те харесвам повече.
— Имам по-добро предложение — отвърна той и усети как по челото му избива пот. — Позволи ми да те любя — тук и сега!
Главата й се наклони и разлюля воала от цъфнали цветя. На внимателно наблюдаващия от мястото си Делий тя заприлича на подпийнала цветарка, твърдо решила да продаде стоката си. Едното й златисто око се затвори, докато другото продължаваше да гледа изпитателно Антоний.
— Не в Тарс — отвърна накрая тя. — И не докато сестра ми е жива. Ела в Египет с главата на Арсиное и ще си помисля.
— Не мога! — възкликна той. — Затрупан съм със задачи! Защо мислиш, че стоя трезвен? В Италия назрява война, проклетото момче се справя по-добре, отколкото можеше да се очаква… Не мога! Пък и как е възможно да искаш главата на собствената си сестра?
— С удоволствие. Тя самата от години се домогва до моята. Ако плановете й успеят, ще се омъжи за сина ми, след което тутакси ще ми я отсече. Кръвта й е чиста Птолемеева и е достатъчно млада, за да роди деца, щом Цезарион порасне достатъчно. Аз пък съм внучка на Митридат Велики — мелез. А синът ми е още по-голям мелез. За мнозина в Александрия Арсиное означава завръщане на истинската владетелска кръв. Ако искам аз да остана жива, тя трябва да умре.
Клеопатра се плъзна от кушетката, захвърли воала и изскубна венците с туберози от кръста си.
— Благодаря за прекрасното празненство и за посещенията ти на борда. «Филопатър» не е бил свидетел на подобни забавления през последните сто години. Утре двамата с него ще отплаваме обратно към Египет. Ела да ме видиш там. Иди да видиш и сестра ми в Ефес. Голяма веселба ще бъде. Ако харесваш харпии и горгони, направо ще се влюбиш в нея.
 

— Може би си я уплашил, Антоний — рече Делий, който бе посветен в част от разговора на следващия ден, след като «Филопатър» спусна златните си гребла във водата и потегли към дома.
— Да съм уплашил нея? Тази студенокръвна пепелянка? Как ли пък не!
— Тя тежи най-много един талант, а ти — най-малко четири. Може пък да си е помислила, че ще я смажеш — Делий захихика. — Или пък че ще я чукаш до смърт! А и нищо чудно да има основания.
— Мътните да го вземат! И през ум не ми мина!
— Ухажвай я с писма, Антоний, и изпълнявай задълженията си като триумвир на изток от Италия.
— Да не би да се опитваш да ме притискаш, Делий?
— Не, разбира се, че не! — побърза да отговори той. — Просто ти напомням, че царицата на Египет вече не е на хоризонта ти, докато други хора и събития са.
Антоний помете свитъците от масата с рязко движение и Луцилий моментално се спусна на четири крака и започна да ги събира.
— До гуша ми дойде от този живот, Делий! Нека Изтокът да си гние. Време е за вино и жени.
Делий погледна надолу, Луцилий погледна нагоре и говорещите им погледи се срещнаха.
— Имам по-добра идея — рече Делий. — Защо през лятото не отхвърлиш всичката си работа и не прекараш зимата в двора на царица Клеопатра в Александрия?
 

4.
 
Нил не се разливаше вече четвърта поред година. Единствената радостна новина бе, че преживелите чумата покрай реката изглежда вече бяха неуязвими за нея, както и тези по Делтата и в Александрия. Тези хора бяха по-издръжливи и здрави.
Созиген бе осенен от идея и издаде указ от името на фараона, с който заповядваше най-ниските части на бреговете на реката да бъдат прокопани с още пет стъпки. Ако от горното течение дойдеше вода, тя щеше да се събере в предварително подготвените огромни езера. Навсякъде около тях бяха разположени задвижвани с крака водни колела, готови да насочат водата към плитките канали, извиващи се из пресъхналите ниви. И когато настъпи средата на юли и водата при разливането достигна Лактите на смъртта, реката се надигна точно колкото да изпълни езерата. Това беше далеч по-лесно в сравнение с ръчното напояване при традиционния шадуф, при който единствената кофа трябваше да се потапя в самата река.
А хората си оставаха хора и пред лицето на смъртта, раждаха се бебета, населението се увеличаваше. Но Египет нямаше да гладува.
Заплахата от страна на Рим засега отмина. Агентите докладваха, че от Тарс Антоний продължил към Антиохия, посетил Тир и Сидон и се отправил по море към Ефес. Там пищящата Арсиное била измъкната от светилището, за да бъде предадена на меча. Първожрецът на Артемида за малко да я последва, но Антоний, който се отвращаваше от кървавите разправи на азиатците, се намеси по молба на етнарха и го пусна да се върне невредим в светилището. Главата на Арсиное нямаше да бъде част от багажа на Антоний, ако той посетеше Египет, тя трябваше да бъде изгорена цяла. Тя беше последната истинска наследничка на Птолемеите и със смъртта й заплахите за Клеопатра ставаха с една по-малко.
— Антоний ще дойде през зимата — каза с усмивка Тах'а.
— Антоний! Майко, та той не е Цезар! Как ще понеса ръцете му върху мен?
— Цезар беше единствен. Не можеш да го забравиш и аз те разбирам, но трябва да престанеш да го оплакваш и да се погрижиш за Египет. Какво значение имат ръцете му, щом той притежава кръвта, за да даде на Цезарион сестра, за която да се ожени? Монарсите не сключват брак за собствено удоволствие, а заради държавите си и за запазване на династията. Ще свикнеш с Антоний.
Всъщност най-голямото безпокойство на Клеопатра през лятото и есента беше Цезарион, който още не й бе простил, че го изостави в Александрия. Той беше безупречно учтив, учеше усърдно, четеше доброволно в свободното си време, ходеше на уроци по езда и се упражняваше във военно дело и атлетика, като се изключат юмручният бой и борбата.
— Татко казва, че онова, с което мислим, се намира в главата и че никога не трябва да се занимаваме със спортове, които я излагат на опасност. Затова ще се науча да използвам гладиуса и дългия меч, ще стрелям с лък и прашка, ще се упражнявам в мятане на пилум и хаста, ще тичам, ще прескачам препятствия и ще плувам. Но няма да се бия с юмруци и няма да се боря. Татко не би го одобрил, каквото и да казват инструкторите. Казах им да се въздържат и да не бързат да ти се оплакват. Нима моите заповеди са по-маловажни от твоите?
Тя беше прекалено заета да се възхищава на това колко добре е запомнил Цезар, за да чуе посланието в последните му думи. Баща му беше умрял преди Цезарион да навърши четири.
Но не споровете около спорта и другите подобни грижи я тормозеха отвътре. Това, което не й даваше мира, беше неговата отчужденост. Тя не можеше да го укори, че не й обръща внимание, когато му говори и особено когато му нарежда нещо, но синът й я бе изключил от личния си свят. Явно беше, че изпитва постоянно негодувание срещу нея и тя не можеше да подмине това като нещо маловажно.
«Ох — извика мислено Клеопатра, — защо винаги вземам погрешни решения? Ако знаех до какво ще доведе оставането му тук, щях да го взема със себе си в Тарс. Но едно морско пътуване щеше да означава да изложа на опасност династията. Невъзможно!»
После агентите й съобщиха, че положението в Италия се е изострило и е на път да стигне до открита война. Основните подбудители били свадливата жена на Антоний Фулвия и брат му, консулът Луций Антоний. Фулвия успяла да оплете прочутия с изчакването и непостоянството си Луций Мунаций Планк и го омагьосала да прехвърли ветераните си, които бил настанил около Беневентум (два пълни легиона), към нейната армия. След това убедила онзи аристократичен дръвник Тиберий Клавдий Нерон, когото Цезар тъй презираше, да вдигне робски бунт в Кампания — доста неподходяща задача за човек, който никога през живота си не бе разговарял с роб. Не че не се опитал — просто не знаел как точно да започне.
Тъй като нямал друга официална позиция, освен тази на триумвир, Октавиан започнал предпазливо да кръжи около Луций Антоний, докато двата легиона, които консулът успял да събере, се придвижвали през полуострова към Рим. Третият триумвир, Марк Емилий Лепид, също повел два легиона към града, за да накара Луций да се оттегли. Но в мига, в който видял проблясването на доспехи по Виа Латина, Лепид зарязал Рим и войските си и ги предал на ликуващата Фулвия (и на Луций, когото народът имал склонността да забравя).
Изходът всъщност зависел от пръстена големи армии около Италия, командвани от най-добрите генерали на Антоний, негови близки приятели и политически поддръжници. Гней Азиний Полион държеше Отсамна Галия със седемте си легиона. Оттатък Алпите чакаше Квинт Фуфий Гален с единадесет легиона, а Публий Вентидий бе разположил седемте си легиона при крайбрежна Лигурия.
 

Есента беше настъпила. Антоний се намираше в недалечната Атина и се наслаждаваше на забавленията, които можеше да предложи този най-изтънчен от градовете. Полион му писа, Вентидий му писа, Гален му писа, Планк му писа, Фулвия му писа, Луций му писа, Секст Помпей му писа, а Октавиан му пишеше буквално всеки ден. Антоний не отговори на нито едно от писмата — беше се отдал на далеч по-приятни занимания. Така — както се досети Октавиан — той изпусна големия си шанс веднъж завинаги да смаже наследника на Цезар. Ветераните бяха размирни, никой не плащаше данъци и Октавиан успя пряко сили да събере едва осем легиона. Всеки главен път от Бонония на север до Брундизиум на юг кънтеше от ритмичните стъпки на подкованите легионерски caligae, повечето от които принадлежаха на заклети врагове на Октавиан. Флотилиите на Секст Помпей контролираха Тусканско море западно от Италия и Адриатическо на изток от полуострова, като прекъсваха доставките на зърно от Сицилия и Африка. Ако беше надигнал туловището си от плюшената атинска кушетка и бе повел открито всички тези стихийни сили срещу Октавиан, Антоний щеше да го премаже с лекота. Но той предпочете да не отговаря на писмата и да не предприема нищо. Октавиан си пое дъх с облекчение, а враговете му приеха, че Антоний е прекалено зает с удоволствията, за да се занимава с други неща.
А в Александрия Клеопатра четеше многобройните доклади, палеше се, не я свърташе на едно място и обмисляше дали да не пише на Антоний и да го подбуди да се включи в Италийската война. Това определено щеше да премахне заплахата за Египет! В крайна сметка не му писа, а и да беше го направила, усилията й щяха да бъдат напразни.
 

Луций Антоний се придвижваше на север по Виа Фламиния към Перузия — великолепно градче, кацнало високо на едно плато насред Апенините. Натъпка се с шестте си легиона зад градските стени и зачака следващите стъпки не само на Октавиан, но и на Полион, Вентидий и Планк. Изобщо не му хрумна, че последните трима няма да му се притекат на помощ — а би трябвало да го сторят като хора на Антоний!
Октавиан бе проявил проницателност, поставяйки начело на войските си своя духовен брат Агрипа. Когато решиха, че нито Полион и Вентидий, нито Планк възнамеряват да спасяват Луций, двамата младежи издигнаха масивни обсадни съоръжения и по цялото плато на Перузия. Градът бе откъснат от всякакви продоволствия, а с наближаването на зимата нивото на водата започна да намалява и тя ставаше все по-малко и по-малко.
Фулвия се намираше в лагера на Планк и ругаеше с пълна сила вероломството на Полион и Вентидий, които се бяха събрали на много мили оттук. Ругаеше и самия Планк, но той я търпеше, тъй като бе влюбен в нея. Емоционалното й състояние бе тревожно и нестабилно — в един момент фучеше и сипеше проклятия, а в следващия се втурваше да събира още войски. Но онова, което я ядеше най-много, бе разразилата се с нова сила омраза към Октавиан. Надменното кутре бе върнало жена си, дъщеря й Клодия, обратно при Фулвия като virgo intacta. Какво щеше да прави с това мършаво момиче, което само ревеше и отказваше да яде? Във военен лагер? А най-лошото беше, че Клодия е лудо влюбена в Октавиан и обвиняваше майка си, че съпругът й я е изоставил.
 

Към края на октомври Антоний беше заприличал на Етна пред изригване. Колегите му усетиха издайническите трусове и се опитваха да го избягват, но това бе невъзможно.
— Делий, ще прекарам зимата в Александрия — обяви той. — Марк Сакса и Канидий да останат с войската в Ефес. Луций Сакса, можеш да дойдеш с мен до Антиохия — правя те губернатор на Сирия. Там има два легиона войници на Касий, които ще ти бъдат достатъчни. Като начало се постарай сирийските градове да разберат, че искам данъци. И то сега, а не по-нататък! Щом са плащали на Касий, ще плащат и на мен. Засега няма да правя други размествания — провинция Азия е спокойна, Цензорин се справя добре в Македония и не виждам нужда от нов губернатор на Витиния. — Антоний тържествуващо разпери ръце над главата си. — Почивка! Новият Дионис ще си даде подобаваща почивка! И какво по-добро място за целта от двора на Афродита в Египет?
Не писа и на Клеопатра. Тя узна за пристигането му единствено благодарение на агентите си, които успяха да я предупредят две nundinae по-рано. За тези шестнадесет дни изпрати кораби да търсят храни, каквито не се намираха в Египет — от сочната шунка на Пиренеите до огромни пити сирене. Макар обикновено да не фигурираше в менюто, дворцовите кухни можеха да приготвят garum за пикантните сосове, а неколцината свинари, отглеждащи сукалчета за римските жители на града, изведнъж успяха да продадат цялата си стока. Купуваха се пилета, гъски, патици, пъдпъдъци и фазани, макар че по това време на годината не можеше да се намери агнешко. Виното също трябваше да бъде и хубаво, и в изобилие. В двора на Клеопатра то почти не се употребяваше, а и самата царица предпочиташе египетската ечемична бира. За римляните обаче трябваше да има вино, вино и пак вино.
 

Из Пелузиум и Делтата се носеше слух, че в Сирия е неспокойно, макар че никой нямаше конкретни сведения за какво точно става въпрос. Разбира се, при юдеите всичко вреше и кипеше. Когато Ирод се върна от Витиния като тетрарх, и двете фракции на Синедриона — фарисеите и садукеите — нададоха вой до небето. Фактът, че брат му Фасаел също бе тетрарх, като че ли нямаше особено значение. Ирод бе мразен, а Фасаел — толериран. Някои юдеи крояха планове да свалят Хиркан от трона и да сложат на негово място племенника му, един хасмонейски принц на име Антигон. При неуспех пък щяха най-малкото да лишат Хиркан от първосвещенически сан и да дадат поне това на Антигон.
Но Марк Антоний можеше да пристигне всеки момент и Сирия не получи от Клеопатра вниманието, което заслужаваше. Събитията там будеха известна тревога просто защото бе съседна страна.
Най-силно я вълнуваше кризата със сина й. На Ха'ем и Тах'а бе заръчано да отведат Цезарион в Мемфис и да го държат там, докато Антоний не си тръгне.
— Няма да ида — много спокойно рече Цезарион с вдигната брадичка.
Не бяха сами и това я раздразни.
— Фараонът го заповядва! — отвърна му грубо. — Затова ще заминеш.
— Аз също съм фараон. Най-великият жив римлянин след убийството на баща ми ще ни посети и ще го приемем както подобава. Това означава, че фараонът трябва да присъства в двете си въплъщения, мъжко и женско.
— Недей да спориш, Цезарионе. Ако се наложи, ще наредя да те отведат в Мемфис под стража.
— Хубаво зрелище ще бъде за поданиците ни!
— Как смееш да се държиш така нахално с мен!
— Аз съм фараон, помазан и коронован. Аз съм син на Амон-Ра и на Изида. Аз съм Хор. Аз съм Повелител на Двете господарки и Властелин на острицата и пчелата. Моят картуш е над твоя. Не можеш да ми отречеш правото да седя на трона си, освен ако не тръгнеш на война срещу мен. И ще седя на трона си, когато посрещнем Марк Антоний.
Помещението беше толкова тихо, че всяка дума, разменена между майка и син, отекваше звънко в позлатените греди. В ъглите дискретно стояха слуги, Хармия и Ирас бяха тук, Аполодор стоеше на мястото си, а Созиген се бе надвесил над масата и четеше нещо. Липсваха единствено Ха'ем и Тах'а, които с радост планираха заниманията на любимия им Цезарион в светилището на Птах.
На лицето на момчето се четеше инат, синьо-зелените му очи гледаха твърдо като полирани камъни. Приликата му с Цезар никога не се бе проявявала толкова очевидно. Позата му беше спокойна, без стиснати юмруци или забити в пода крака. Той беше казал своето, сега на ход бе Клеопатра.
Тя седеше на мястото си и мислите й трескаво препускаха. Как да обясни на този упорит непознат, че постъпва така за собственото му добро? Ако останеше в Царския квартал, щеше да се сблъска с куп непознати неща — богохулства и простащини, жестокост и грубост, повръщащи лакомници и обсебени от страст хора, сношаващи се направо върху кушетките или подпрени на стената — все неща, които носеха семената на покварата и ярките илюстрации на един свят, за който синът й беше все още твърде млад. Клеопатра помнеше много добре детските си години в същия този дворец. Как развратният й баща опипваше своите катамити и оголваше гениталиите си, за да ги целуват и смучат, как танцува пиянски и свири с глупавата си флейта начело на поредната процесия голи момчета и момичета. А в същото време тя се криеше някъде и се молеше да не я открие и изнасили за удоволствие. Или пък да я убие като Береника. Баща й имаше ново семейство с младата си полусестра, спокойно можеше да мине без момичето от сродницата на Митридат. Затова и годините в Мемфис с Ха'ем и Тах'а оставаха в паметта й като най-прекрасните през целия й живот — безопасни, сигурни, щастливи.
Пиршествата в Тарс бяха доста добър пример за начина на живот на Марк Антоний. Вярно, той самият оставаше сдържан, но само защото имаше насреща си жена, която освен другото беше и монарх. Иначе беше напълно безразличен към поведението на приятелите си, а някои от тях се бяха забавлявали по най-безсрамен начин.
Но как да каже на Цезарион, че не може — не бива — да остава тук? Инстинктът й казваше, че Антоний ще забрави всякакви задръжки и съвсем ще се въплъти в ролята на новия Дионис. Освен това се падаше и братовчед на сина й. Ако Цезарион се намираше в Александрия, двамата не можеха да бъдат държани отделно един от друг. А беше повече от очевидно, че Цезарион мечтае да се срещне с великия воин, без изобщо да разбира, че въпросният воин може да се представи и като велик гуляйджия.
Затова тишината се проточи, докато накрая Созиген прочисти гърлото си и отмести стола си назад, за да стане.
— Ваши величества, мога ли да говоря? — попита той.
— Говори — заповеднически отвърна Цезарион.
— Младият фараон вече е шестгодишен, но въпреки това все още се намира в пълен с жени дворец. Единствено в гимназиона и на хиподрума той влиза в света на мъжете, при това на свои поданици. Преди да го заговорят, те са длъжни да се проснат по очи пред него. Той не вижда нищо странно в това — той е фараон. Но при посещението на Марк Антоний младият фараон ще има възможност да се срещне с мъже, които не са негови поданици и няма да паднат по очи пред него. Които ще разрошат косата му, ще го пернат закачливо, ще се шегуват с него. Като мъж с мъж. Фараоне Клеопатра, зная защо желаеш да изпратиш младия фараон в Мемфис, разбирам…
— Достатъчно, Созигене! — рязко го прекъсна Клеопатра. — Забравяш се! Ще довършим разговора, след като младият фараон напусне помещението — а това ще стане веднага!
— Няма да изляза — отвърна Цезарион.
Созиген продължи, като видимо трепереше от ужас. Работата му — както и главата му — беше изложена на опасност, но все пак някой трябваше да го каже.
— Твое величество, не можеш да отпратиш младия фараон — нито сега, за да завършим разговора, нито по-късно, за да го защитиш от римляните. Синът ти е коронован и помазан фараон и цар. На години може и да е дете, но ще стане мъж. Време е да се среща свободно с мъже, които не падат по очи пред него. Баща му беше римлянин. Време е той да научи повече за Рим и римляните, защото по времето, когато живееше в Рим, е бил бебе.
Клеопатра усети как лицето й пламва и се запита дали емоциите й са се изписали върху него. Ох, мътните го взели ужасното хлапе! Защо му трябваше да се сопва пред всички! Хем много добре знаеше какви клюкари бяха слугите — след час целият дворец щеше да знае за разправията, а до утре новината щеше да е плъзнала из града.
Беше изгубила. Всички присъстващи го знаеха.
— Благодаря ти, Созигене — каза тя след много дълго мълчание. — Оценявам съвета ти. Той е напълно уместен. Младият фараон трябва да остане в Александрия и да се срещне с римляните.
Момчето не започна да вика или да подскача от радост. Само кимна царствено и погледна майка си с безизразни очи.
— Благодаря ти, мамо, че реши да не започваш война.
Аполодор побърза да изведе всички от помещението, в това число и младия фараон. Щом остана насаме с Хармия и Ирас, Клеопатра избухна в сълзи.
— Това трябваше да се случи — каза винаги практичната Ирас.
— Беше много жесток — обади се сантименталната Хармия.
— Да, жесток беше — отвърна през сълзи Клеопатра. — Всички мъже са жестоки, такава им е природата. Не желаят да се поставят наравно с жените. — Избърса лицето си. — Изгубих мъничка част от властта си — той я изтръгна насила от мен. Когато стане на двадесет, цялата власт ще бъде негова.
— Да се надяваме, че Марк Антоний е мил — каза Ирас.
— Видя го в Тарс. Там видя ли ти се мил?
— Да, когато ти му позволяваше. Беше несигурен и затова фучеше така.
— Изида трябва да го вземе за свой съпруг — с премрежен поглед въздъхна Хармия. — Кой мъж би могъл да бъде груб с Изида?
— Вземането за съпруг не означава отказване от властта. Изида ще разбере това — рече Клеопатра. — Но какво ще каже синът ми, когато разбере, че майка му се кани да го дари с пастрок?
— Бързо ще свикне — каза Ирас.
 

Флагманският кораб на Антоний — огромна квинкверема с висока кърма и заплашително стърчащи на всички страни катапулти — бе насочен да акостира на Царското пристанище. На кея, застанали под официален златен балдахин, го очакваха двете въплъщения на фараона, но без да са накичени с фараонските регалии. Клеопатра носеше проста роба от розова вълна, а Цезарион бе облечен в гръцка туника с цвят на овесена каша, поръбена с пурпур. Беше искал да облече тога, но Клеопатра му бе казала, че никой в Александрия не може да покаже на дворцовите шивачки как да ушият подобна дреха. Реши, че това е най-добрият начин да му спести новината, че няма право да носи тога, тъй като не е римски гражданин.
Ако целта на Цезарион бе да открадне предназначените за майка си овации, той определено беше успял. Когато Антоний слезе по подвижния мост на кея, погледът му си остана прикован в момчето.
— Богове! — възкликна той, когато стигна до тях. — Цезар от главата до петите! Момче, та ти си негово живо изображение!
Макар да знаеше, че е висок за възрастта си, Цезарион внезапно се почувства съвсем дребен, Антоний беше грамаден! Това обаче изгуби значение веднага щом гигантът се наведе, вдигна го без всякакво усилие и го настани на лявото си рамо, а мускулите му се издуха под многобройните гънки на тогата. Вървящият зад него Делий сияеше. На него бе оставена задачата да поздрави Клеопатра и да върви редом с нея по кея, загледан в избързалата напред двойка. Златокосата глава на момчето се отметна назад и то се разсмя на някаква шега на военачалника.
— Май се харесаха — отбеляза Делий.
— Май да — с безизразен тон отвърна тя. След малко изпъна рамене. — Марк Антоний е довел по-малко приятели, отколкото очаквах.
— Има много за вършене, твое величество. Зная, че Антоний се надява да се срещне с някои александрийци.
— Тълкувателят, Писарят, Главният съдия, Счетоводителят и Командирът на нощната стража го очакват с нетърпение.
— Счетоводителят ли?
— Това са само названия, Квинт Делий. Да бъдеш един от тези петима означава да си с чисто македонско потекло, което може да се проследи до приближените на Птолемей Сотер. Това са александрийските аристократи. — Гласът на Клеопатра звучеше развеселено. В края на краищата, какво е Атик, ако не счетоводител, и от къде на къде някакъв си римлянин от патрицианска фамилия ще гледа презрително на него? — За тази вечер не сме предвидили прием — продължи тя. — А само скромна вечеря единствено за Марк Антоний.
— Не се съмнявам, че това ще му хареса — любезно отвърна Делий.
 

Когато Цезарион вече не можеше да държи очите си отворени, майка му решително го изпрати в леглото и нареди на слугите да я оставят насаме с Антоний.
В Александрия нямаше истинска зима — за нея напомняше единствено лекото захлаждане след залез. Антоний го намери за възхитително след по-суровия климат на Атина. Чувстваше как се отпуска истински за първи път от месеци насам. А и господарката на дома бе интересен събеседник за вечеря — когато успееше да се вреди с някоя дума. Цезарион бе засипал Антоний със зашеметяващо разнообразни въпроси. Как изглежда Галия? Какво всъщност представляваше битката при Филипи? Какво е да командваш армия? И тъй нататък, и тъй нататък.
— Изтощи те — рече сега тя и се усмихна.
— По-любопитен е от врачка, преди да ти предскаже бъдещето. Но е много умен, Клеопатра. — На лицето му се изписа отвращение. — И той е преждевременно развит като другия наследник на Цезар.
— Когото не можеш да понасяш.
— Меко казано. По-скоро го ненавиждам.
— Надявам се, че ще намериш сили у себе си да харесаш сина ми.
— Много по-добър е, отколкото очаквах. — Присви очи и погледът му обходи светилниците из помещението. — Тук е твърде светло — рече той.
В отговор Клеопатра се надигна от кушетката, взе щипците и изгаси всички лампи, с изключение на онези, които не светеха право в лицето на Антоний.
— Главата ли те боли? — попита тя, докато се връщаше на мястото си.
— Всъщност, да.
— Искаш ли да си легнеш?
— Не, стига да мога да полежа тук и да разговаряме.
— Разбира се, че можеш.
— Не ми повярва, когато ти казах, че се влюбвам в теб, но говорех истината.
— Имам сребърни огледала, Антоний, и те ми казват, че не съм от типа жени, в които се влюбваш. Като Фулвия например.
Той се ухили и малките му бели зъби проблеснаха.
— И Глафира, макар че така и не я видя. Възхитително творение.
— Което явно не си обичал, щом говориш така за нея. Към Фулвия обаче изпитваш любов.
— По-скоро съм свикнал с нея. В момента ми създава неприятности с войната й срещу Октавиан. Напразно начинание, а и зле ръководено.
— Много красива жена.
— Вече отмина разцвета на силите си, на четиридесет и три е. Доста годинки й се натрупаха.
— Родила ти е синове.
— Да, но са още прекалено малки, за да знаят от какво тесто са замесени. Дядо й е Гай Гракх — велик мъж, така че се надявам да имам добри момчета. Антил е на пет, а Юл е все още бебе. Добра кобила е Фулвия. Четири деца от Клодий — две момичета и две момчета, едно момче от Курион, че и моите.
— Птолемеите също се множат добре.
— Как можеш да кажеш това, като си единственото пиле в гнездото?
— Аз съм фараон, Марк Антоний, което означава, че не мога да се сношавам със смъртни. Цезар беше бог и затова ми подхождаше. Заченахме бързо Цезарион, но… — тя въздъхна — само него. И то не поради липса на желание и опити, бъди сигурен.
Антоний се разсмя.
— Не разбирам защо не ти го е казал.
Тя се напрегна и вдигна глава да го погледне. Големите й златни очи отразяваха пламъка на лампата зад него.
— Какво не ми е казал?
— Че не искаше да зачеваш още деца от него.
— Лъжеш!
Изненадан, Антоний също вдигна глава.
— Лъжа ли? Защо да го правя?
— Откъде да знам какви са причините? Просто съм сигурна, че лъжеш!
— Говоря истината. Погледни в себе си, Клеопатра, и ще разбереш, че е така. Как би могъл Цезар да стане баща на момиче, на което да се ожени синът му? Той беше римлянин до мозъка на костите си, а римляните не одобряват инцеста. Те не допускат брак между племенници и чичовци или лели, а какво остана за братя и сестри. Дори връзката между първи братовчеди се смята за рискована.
Рухването на илюзиите й я блъсна като огромна вълна — Цезар, в чиято любов бе така уверена, я беше мамил през цялото време! Всички месеци в Рим, изпълнени с надежди и молитви за нова бременност, която така и не се състоя — и той е знаел, знаел е! Богът на Запада я беше лъгал, при това заради някакъв глупав римски предразсъдък! Тя стисна зъби и дълбоко в гърлото й се надигна ниско ръмжене.
— Лъгал ме е — глухо изрече тя.
— Защото смяташе, че няма да го разбереш. Сега виждам, че е бил прав — отвърна Антоний.
— Ако ти беше на негово място, щеше ли да постъпиш така с мен?
— Ами… — започна Антоний и се претърколи, за да се доближи по-плътно до нея, — моите чувства не са така изтънчени.
— Съсипана съм! Той ме е мамел, а аз го обичах толкова много!
— Станалото — станало. Цезар е мъртъв.
— А аз трябва да водя с теб същия разговор, който навремето водих с него — рече Клеопатра и крадешком избърса очите си.
— Какъв разговор? — попита той, докато пръстът му се плъзгаше по ръката й.
Този път тя не се дръпна.
— Нил не се разлива вече четири години, защото фараонът е безплоден. За да излекува народа си, фараонът трябва да зачене дете с божествена кръв във вените си. Твоята кръв е кръвта на Цезар — по майчина линия си от рода на Юлиите. Молих се на Амон-Ра и Изида и те ми казаха, че ще погледнат благосклонно на едно дете от твоето семе.
Подобни думи едва ли можеха да се нарекат обяснение в любов! Как се очакваше да отговори един мъж на такова лишено от страст обяснение? И дали той, Марк Антоний, искаше да се забърка в афера с тази студенокръвна дребна жена? Жена, която наистина вярваше в това, което бе казала. Все пак, помисли си той, да заченеш богове на земята ще бъде ново изживяване — особено в очите на стария Цезар, фамилния педант на тема дисциплина!
Хвана ръката й, поднесе я до устните си и я целуна.
— За мен ще бъде чест, царице. И при все че не мога да говоря от името на Цезар, аз наистина те обичам.
«Лъжец, лъжец! — изкрещя сърцето й. — Ти си римлянин и не обичаш нищо извън Рим. Но аз ще те използвам, както Цезар използва мен.»
— Ще споделиш ли ложето ми, докато си в Александрия?
— С удоволствие — отвърна той и я целуна.
Беше приятно, не бе изпитание, както си беше представяла. Устните му бяха прохладни и гладки и при това първо колебливо докосване той не пъхна език в устата й. Беше просто допир на устни в устни, нежен и чувствен.
— Ела — каза тя и взе една лампа.
Спалнята й беше наблизо, намираха се в личните покои на фараона. Той смъкна туниката си (нямаше превръзка отдолу) и развърза фльонгите, които задържаха дрехата й на раменете. Тя се свлече подобно на локва в краката й и Клеопатра седна на ръба на леглото.
— Кожата е добра — промърмори той, докато се излягаше до нея. — Няма да ти причиня болка, царице моя. Антоний е добър любовник и знае как да дари любов на крехки малки създания като теб.
И наистина знаеше. Съвкупяването им беше бавно и изумително приятно, тъй като той милваше тялото й с умели ръце и обръщаше възхитително внимание на гърдите й. Противно на уверенията си, той определено щеше да й причини болка, ако не беше раждала, макар че я възбуди до полудяване, преди да проникне в нея, и знаеше как да използва огромния си член по какви ли не начини. Остави я да достигне върха преди него и силата на оргазма й я изуми. Приличаше й на предателство спрямо Цезар, но пък и Цезар беше предал нея, така че какво значение имаше? А най-хубавото от всичко беше, че Антоний по абсолютно никакъв начин не й напомняше за Цезар. Каквото имаше с Антоний, си беше само с него. Различно бе и откритието, че малко след като свършиха, той беше отново готов за нея. Тя започна да се смущава да брои оргазмите си. Нима беше толкова зажадняла? Отговорът бе очевиден. Сега монархът Клеопатра бе отново жена.
 

Цезарион се развълнува от факта, че тя бе приела великия Марк Антоний за свой любовник. В това отношение далеч не беше наивен.
— Ще се омъжиш ли за него? — ликуващо попита той.
— След време може би — отвърна тя с облекчение.
— Защо не още сега? Та той е най-могъщият човек на света.
— Защото е прекалено рано, синко. Нека първо разберем дали любовта ни ще издържи на отговорностите на брака.
Що се отнася до Антоний, той сияеше от гордост. Клеопатра не беше първата владетелка, с която бе лягал, но бе най-важната до този момент. Освен това бе открил, че сексуалните й умения са някъде между тези на професионалната блудница и съвестната римска съпруга. Това му допадаше. Когато е на път да започне връзка, продължаваща повече от една нощ, мъжът не се нуждае нито от едната, нито от другата крайност, така че Клеопатра беше идеална.
Всичко това вероятно обясняваше настроението му първата вечер, когато възлюбената му го забавляваше така щедро. Виното бе превъзходно, водата — доста горчива, така че защо да се добавя вода и да се разваля чудесната реколта? Антоний изостави добрите си намерения, без дори да осъзнае, че е успял да се напие по най-щастливия и безпомощен начин.
Александрийските гости, всички до един македонци от най-знатно потекло, отначало го гледаха объркано, но после внезапно решиха, че могат да си позволят малко разпуснатост. Писарят — огромен мъж със също толкова огромно самомнение — започна да вика и да се киска след първата гарафа, после награби една минаваща слугиня и започна да я люби. Не след дълго примерът му беше последван от останалите александрийци, които доказаха, че ни най-малко не отстъпват на римляните, щом става дума за участие в оргия.
За изумената (и трезвена) Клеопатра това беше неочакван урок. За щастие Антоний изглежда не забеляза, че тя не се включва във веселието — беше прекалено зает да пие. Може би поради огромното количество погълната храна виното не успя да го превърне в безпомощен глупак. Созиген, който бе донякъде по-вещ в тези въпроси от царицата, се беше погрижил в един по-уединен ъгъл да бъдат поставени нощни гърнета и купи, за да могат гостите да се облекчават през всяко отвърстие. Освен това бе приготвил и стъкленици с настойки, които да облекчат страданията им на другия ден.
— Ах, как се забавлявах само! — изрева Антоний на следващата сутрин, здравето му беше невиждано. — Хайде да го повторим следобед!
 

И тъй за Клеопатра започнаха два месеца на безкрайни гуляи. И колкото по-диви ставаха пиршествата, толкова повече им се радваше Антоний и толкова по-добре се чувстваше. Созиген имаше задачата да измисля новости, с които да разнообразява буйните веселия. В резултат на това пристигащите в Александрия кораби стоварваха на брега музиканти, танцьори, акробати, мимове, джуджета, изроди и фокусници от цялата източна част на Нашето море.
Антоний обожаваше номерата, които понякога граничеха с жестокост. Обожаваше да лови риба, обожаваше да плува сред голи момичета, обожаваше да кара колесници — нещо, което в Рим бе забранено за благородник, обожаваше да ловува крокодили и хипопотами, обожаваше лудориите, обожаваше мръсните стихове, обожаваше карнавалите. Апетитът му беше огромен — десетки пъти на ден ревеше с пълно гърло, че умира от глад, Созиген бе споходен от блестящата идея винаги да разполагат с готови за сервиране ястия и огромни количества най-добро вино. Хрумването му имаше незабавен успех и Антоний, след като целуна шумно дребния философ, го нарече първенец сред добрите другари.
Александрия не можеше да протестира срещу петдесетината пияни мъже, които търчаха нагоре-надолу из улиците и танцуваха под светлината на факлите, блъскаха шумно по вратите и се препъваха с шумни крясъци и смях. Някои от тези досадници бяха сред висшите управници в града, а съпругите им стояха по домовете си, плачеха и се питаха защо царицата позволява подобни неща.
А царицата позволяваше, защото нямаше друг избор, макар самата тя да не участваше от сърце във веселбите. Веднъж Антоний я предизвика да пусне перлата на Сервилия, която струпаше шест милиона сестерции, в чаша оцет и да я изпие — вярването, че перлите се разтварят в оцет бе широко разпространено. Клеопатра знаеше как стоят всъщност нещата и изпълни желанието му, макар че изпиването на оцета не беше по силите й. На следващия ден перлата украсяваше цяла-целеничка шията й. Номерата с риболова също нямаха край. Тъй като нямаше късмет като рибар, Антоний плащаше на гмуркачи да закачат жива риба на кукичката му. После изваждаше мятащите се създания и се перчеше с постиженията си, докато един ден уморената от евтините му номера Клеопатра не заръча на един гмуркач да закачи на кукичката разложена риба. Той обаче прие номера добросърдечно — такъв си беше по природа.
Цезарион наблюдаваше развеселен лудориите, но не поиска да участва в тях. Когато Антоний бе в настроение, двамата яхваха един кон и изчезваха на лов за крокодили или хипопотами, като оставяха Клеопатра да се измъчва от страх, че ще види сина си смазан от огромни лапи или разкъсан от дълги жълти зъби. Но на Антоний трябваше да се отдаде дължимото — той пазеше момчето от опасности и му осигуряваше чудесни изживявания.
— Харесваш Антоний — каза тя на сина си към края на януари.
— Да, мамо. Много. Нарича се новият Дионис, но всъщност е Херакъл. Може да ме държи с една ръка, представяш ли си? И хвърля диска на половин стадий!
— Не съм изненадана — сухо отвърна тя.
— Утре ще идем на хиподрума. Ще се возя с него в колесницата му — с четири коня, най-трудната за управляване.
— Надбягванията с колесници не са подобаващо развлечение.
— Знам, но е толкова забавно!
Какво можеше да се отговори на подобно нещо?
Синът й растеше неудържимо през последните два месеца. Созиген беше прав. Мъжката компания го бе освободила от леката префиненост, която не беше забелязвала у него, докато той не я изгуби. Сега Цезарион вървеше наперено из двореца и се мъчеше да реве като Антоний, правеше страшно смешни имитации на пийналия си Счетоводител и очакваше всеки следващ ден с увлечение и жар, каквито не бе показвал досега. Освен това беше силен и подвижен, а военните игри му идваха отвътре — хвърляше копие със смъртоносна точност, запращаше стрелите право в центъра на мишената, въртеше гладиуса с вещината и енергията на легионер ветеран. Също като баща си можеше да препуска в галоп на гърба на неоседлан кон с ръце зад гърба.
Самата Клеопатра се питаше колко още може да издържа Антоний в ролята си на гуляйджия. Тя беше постоянно уморена, имаше пристъпи на гадене и гледаше да не се отдалечава от нощното гърне — всички признаци на бременност, макар и прекалено ранна, за да я изтощава или да се забелязва. Ако Антоний не престанеше в най-скоро време с лудориите си, трябваше да му каже да продължи самичък. Макар и да беше силна за дребното си женско тяло, бременността й вземаше своето.
 

Дилемата й се разреши в началото на февруари, когато царят на партите нахлу в Сирия.
Ород беше стар, годините му на военачалник бяха отдавна отминали и интригите, които предизвикваше огромното му наследство, не му даваха покой. Един от начините да се справи с амбициозните си синове и различните фракции беше да осигури война на най-агресивните от тях. А каква по-добра война от тази срещу римляните в Сирия? Най-силният му син беше Пакор, следователно именно той трябваше да поведе войската. И този път цар Ород се изхитри — заедно с Пакор потегли и Квинт Лабиен, който си бе закичил прякора Партски. Той беше син на най-великия маршал на Цезар, Тит Лабиен, й бе предпочел да избяга в двора на Ород, вместо да се подчини на победителя на баща си. Размириците в Селевкида на Тигър предизвикаха и спорове за това как могат да бъдат победени римляните. При предишните сблъсъци, включително и при унищожаването на армията на Марк Крас при Кара, партите бяха разчитали основно на конните стрелци — селяни без доспехи, обучени да се оттеглят в галоп, сипейки след себе си убийствен дъжд от стрели — похват, станал прочут като «партски изстрел». Когато Крас падна при Кара, командващият партската войска генерал бе един женствен и гримиран принц на име Сурен, който бе измислил начин конните му стрелци да не останат без стрели — беше приготвил цели кервани със стрели и ги бе пратил на хората си. За съжаление успехът му беше тъй бляскав, че Ород го заподозря в аспирации към трона и нареди да го екзекутират.
От онзи ден бяха минали повече от десет години, но още се водеха разгорещени спорове кой всъщност бе спечелил битката при Кара — лековъоръжените стрелци или катафрактите. Облечени в броня от главата до петите, катафрактите яздеха огромни коне, които също бяха покрити с плетени ризници. В основата си спорът беше социален — конните стрелци бяха обикновени селяни, докато катафрактите произлизаха от знатни семейства.
Затова когато Пакор и Лабиен поведоха армията към Сирия в началото на февруари в годината на консулите Гней Домиций Калвин и Гней Азиний Полион, партските отряди в нея бяха единствено катафракти. Благородниците бяха спечелили борбата.
Пакор и Лабиен пресякоха Ефрат при Зеугма и там се разделиха. Лабиен и наемниците му се насочиха на запад през Аман към Киликия Педия, а Пакор поведе катафрактите на юг към Сирия. Двете войски пометоха всичко по пътя си, макар че агентите на Клеопатра в северната част на Сирия обръщаха повече внимание на Пакор, отколкото на Лабиен. Вестите бързо стигнаха до Александрия.
Антоний изчезна веднага щом научи това. Нямаше дълги сбогувания и тържествени клетви във вечна любов.
— Той знае ли? — попита Тах'а.
Нямаше нужда да уточнява, Клеопатра знаеше много добре какво искаше да каже жрицата.
— Не. Нямах възможност — той просто изрева за доспехите си и подгони хората си. — Тя въздъхна. — Корабите му трябва да отплават за Берит, но той не беше сигурен във ветровете и реши да не рискува да тръгва по море. Надява се да стигне до Антиохия преди флота.
— Какво не знае Антоний? — попита Цезарион, който беше страшно разстроен и раздразнен от заминаването на своя герой.
— Че през секстилий ще си имаш братче или сестриче.
Лицето на сина й грейна и той заскача радостно.
— Братче или сестриче! Мамо, мамо, това е страхотно!
— Е, това поне ще разсее ума му от Антоний — промърмори Ирас на Хармия.
— Но не и нейният — отвърна Хармия.
 

Антоний тръгна в бърз изтощителен марш към Антиохия, привикваше местните владетели, докато преминаваше през земите им в Южна Сирия, и понякога им раздаваше заповеди направо от коня.
С тревога научи от Ирод, че юдеите са разделени, една голяма група недоволни дори предпочитаха да се подчинят на партите. Водач им бе хасмонейският принц Антигон, племенник на Хиркан, но не симпатизираше на царя и римляните. Ирод не уведоми Марк Антоний, че Антигон вече се пазари с партските пратеници за придобивките, които желаеше — трона и първосвещеническия пост. Той не се интересуваше особено от тези тайни сделки или от настроенията в Синедриона. Така Антоний продължи на север, без да подозира колко сериозно бе положението в Юдея. Този път Ирод бе хванат неподготвен — беше прекалено зает да пресече домогванията на брат си Фазаил към ръката на Мариамне, за да забележи каквото и да било друго.
Тир бе непревземаем и можеше да падне само отвътре. Вонящият му провлак, задръстен от цели планини разлагащи се ракообразни, защитаваше това средище на производството на пурпурна боя като че ли беше остров. Зад стените не се намериха предатели, нито един жител на града не пожела да праща пурпурна боя на партския цар на цена, определена от самия него.
В Антиохия Антоний завари Луций Децидий Сакса да крачи нервно нагоре-надолу. По наблюдателните кули върху масивните градски стени се бяха покатерили хора, които се мъчеха да разгледат какво става на север. Пакор следваше коритото на Оронтес и не беше много далеч. Братът на Сакса дойде от Ефес, в града се стичаха и много бежанци. Прогонен от Аман, царят — разбойник Таркондимот разказа на Антоний, че Лабиен се справял блестящо и сигурно вече е стигнал Тарс и Кападокия. Антиох от Комагене, владетелят на клиентското царство северно от Аман, бил на път да се отметне от верността си към Рим. Докато го слушаше, Антоний започна да харесва Таркондимот — макар и разбойник, мъжът беше умен и доста способен.
Прегледа двата легиона на Сакса и малко се успокои. Някогашни войници на Гай Касий, легионерите бяха способни и много опитни на бойното поле.
Далеч по-тревожни бяха новините от Италия. Брат му Луций бе заклещен и обсаден в Перузия, а Полион се беше оттеглил към блатата при устието на Пад! Пълно безумие! Силите на Полион и Вентидий неколкократно превишаваха тези на Октавиан! Защо не помагаха на Луций, питаше се Антоний, напълно забравил, че не бе отговорил на молбите им за напътствия — беше ли войната на Луций част от политиката на Антоний, или не?
Е, колкото и сериозна да бе ситуацията на Изток, Италия беше много по-важна. Антоний отплава за Ефес с намерение колкото се може по-скоро да продължи към Атина. Трябваше да научи още подробности.
 

Монотонността на първия етап от пътуването му даде време да помисли за Клеопатра и фантастичната зима в Египет. Богове, как само се нуждаеше от подобна почивка! А и царицата угаждаше на всяка негова прищявка! Наистина я обичаше, както обичаше всички жени, с които бе прекарвал повече от един ден. И щеше да продължи да я обича, докато тя не направеше нещо, което да го вкисне. Макар че Фулвия бе сторила далеч повече от това, ако в откъслечните новини за Италия имаше нещо вярно. Единствената жена, любовта към която можеше да преживее и хиляди прегрешения, бе майка му — несъмнено най-глупавата жена в историята на света.
Както бе характерно при повечето благородни фамилии, бащата на Антоний не прекарваше много време в Рим, така че Юлия Антония бе — или се очакваше да бъде — тази, която скрепява семейството в едно цяло. Трите момчета и двете момичета не я бяха направили по-зряла, тя си оставаше ужасяващо тъпа. Парите според Юлия растяха по лозите, дори слугите бяха далеч по-умни от нея. Не беше щастлива и в любовта. Първият й съпруг и баща на децата й бе предпочел да се самоубие, вместо да се върне в Рим и да отговаря на обвиненията в предателство заради некадърното командване в една война срещу критските пирати. Вторият пък бе екзекутиран на Форума заради участието си в бунта на Каталина. Всички тези събития се случиха по времето, когато Марк, най-големият от децата й, навърши двадесет. Двете момичета бяха толкова едри и грозни като типични Антонии, че бяха омъжени за богати парвенюта, за да вкарат пари във фамилията и да финансират кариерите на момчетата, които растяха без всякакъв контрол. После Марк натрупа огромни дългове и трябваше да се ожени за една богата провинциалистка на име Фадия, чийто баща й бе осигурил зестра от две хиляди таланта. Богиня Фортуна като че ли се усмихна на Антоний — Фадия и децата, които му беше родила, умряха при една лятна чума и го оставиха свободен да се ожени за друга наследница — първата си братовчедка Антония Хибрида. От брака им се роди едно дете — момиче, което не бе нито умно, нито красиво. Когато Курион бе убит и Фулвия остана свободна, Антоний се разведе с братовчедка си и се ожени за нея. Това беше поредният доходоносен съюз — Фулвия бе най-богатата жена в Рим.
Детството и младежките му години трудно можеха да се нарекат нещастни, още повече че Антоний никога не бе наказван. Единственият, който можеше да контролира Юлия Антония и момчетата й, беше Цезар, който реално не бе глава на Юлиите, а просто най-силният член на фамилията. През годините Цезар ясно бе показал, че ги харесва, но той не беше лесен човек, а и момчетата не го разбираха. Фаталната липса на дисциплина, съчетана с нечуваната му страст към разврата, в крайна сметка отдалечиха Цезар от Марк Антоний. Той на два пъти се показа като човек, на когото не можеше да се вярва, а за Цезар и един път бе твърде много. И той изплющя с камшика си — болезнено.
Чак до този момент, когато стоеше облегнат на борда и гледаше играта на слънчевите зайчета по излизащите от водата мокри гребла, Антоний не бе сигурен дали е възнамерявал да участва в заговора за убийството на Цезар. Поглеждайки назад, той бе склонен да мисли, че не е вярвал наистина, че хора като Гай Требоний и Децим Юний Брут притежават нужната предприемчивост или достатъчно натрупана омраза, че да се решат на подобна постъпка. Марк Брут и Касий нямаха чак такова значение — те бяха просто фигурантите на преден план, а не истинските подбудители. Да, заговорът категорично бе дело на Требоний и Децим Брут. И двамата мъртъвци. Долабела бе измъчвал Требоний до смърт, а един галски вожд лиши Децим Брут от главата му срещу торба злато, осигурена от самия Антоний. Разбира се, това доказваше, че той самият не беше наистина заговорничил да убие Цезар! Въпреки това отдавна беше решил, че лично за него един Рим без Цезар ще бъде далеч по-приятно място за живеене. И най-голямата трагедия беше, че това наистина щеше да е така, ако не се бе появил Гай Октавий, наследникът на Цезар. Който, едва на осемнадесет, се зае веднага да прибере наследството си — рисковано начинание, което го накара на два пъти да поема срещу града преди двадесетия си рожден ден. Вторият поход му осигури избирането за старши консул, след което имаше нахалството да принуди противниците си Антоний и Лепид да се срещнат с него. В резултат на това се постави началото на Втория триумвират — тримата мъже, заели се да възстановят републиката. Трима диктатори вместо един, с (поне на теория) равна власт. Изолирани на един остров на река в Отсамна Галия, Антоний и Лепид постепенно осъзнаха, че този младок, който бе едва наполовина на техните години, можеше да ги направи на нищо със своето коварство и безпощадност.
Антоний не можеше да признае пред себе си дори и в най-мрачните моменти, че дотук Октавиан беше демонстрирал колко проницателно бе предпочитанието на Цезар към него. Болнав, млад, прекалено хубавичък, същинско мамино детенце, Октавиан бе успял да задържи главата си над водата, която би трябвало да го удави. Може би това се дължеше отчасти на името на Цезар (което използваше до последно) и отчасти — на сляпата вярност на млади мъже като Марк Випсаний Агрипа, но не можеше да се отрече, че основните заслуги за оцеляването и успехите на Октавиан принадлежаха само и единствено на него самия. Антоний често се шегуваше с братята си, че Цезар е загадка. В сравнение с Октавиан обаче той бе прозрачен като водата на Марциевия акведукт.
 

5.
 
Когато през май Антоний пристигна в Атина, губернаторът Цензорин бе зает да отблъсква варварските нашествия в Северна Македония и не можеше лично да посрещне повелителя си. Антоний не бе в добро настроение — оказа се, че приятелят му Барбаций всъщност не е никакъв приятел. Още щом бе научил, че Антоний си прекарва чудесно в Египет, Барбаций бе изоставил поста си в Ефес и бе повел легионите си към Италия. Там пък успял още повече да размъти водите, които Антоний не си бе направил труда да разчисти. Споделените пред Полион и Вентидий новини бяха накарали единия да се оттегли в блатата на Пад, а другия — да се тутка нерешително в непосредствена близост с Октавиан, Агрипа и Салвидиен.
Източник на повечето от тези изключително неприятни новини от Италия бе Луций Мунаций Планк, Антоний го свари настанен в апартамента на главния легат в атинската резиденция.
— Цялото начинание на Луций Антоний е катастрофа — рече Планк, като внимателно подбираше думите си. Трябваше някак да предаде точни сведения, без да се постави в лоша светлина, тъй като за момента не виждаше начин да премине на страната на Октавиан, което бе единствената друга възможност. — В навечерието на Нова година перузианците се опитаха да пробият обсадните стени на Агрипа, но без успех. Нито Полион, нито Вентидий се решиха да атакуват армиите на Октавиан, макар да го превъзхождаха многократно. Полион твърдеше, че… ъъъ… не бил сигурен какво точно искаш да стори, а Вентидий не желаеше да следва ничии заповеди, освен тези на Полион. След като Барбаций отвори дума за твоите… ъъъ… пиянски оргии — това са негови думи, не мои! — Полион така се отврати, че отказа да рискува живота и легионите си, за да измъкне брат ти от Перузия. Градът падна малко след Нова година.
— А къде беше ти с легионите си, Планк? — попита Антоний и в очите му заиграха застрашителни искри.
— По-близко до Перузия от Полион и Вентидий! Насочих се към Сполеций да оформя южната челюст на клещите, но стратегията така и не се осъществи. — Той въздъхна и сви рамене. — Освен това Фулвия беше в лагера ми, а тя е страшно трудна. — Вярно, обичаше я, но повече обичаше собствената си кожа. В края на краищата, Антоний нямаше да екзекутира Фулвия за предателство. — Агрипа има нахалството да открадне двата ми най-добри легиона, можеш ли да си представиш? Бях ги изпратил да помогнат на Клавдий Нерон в Кампания, когато онзи ги пресрещнал и им предложил по-добри условия. Да, Агрипа победи Нерон с моите два легиона! Нерон бе принуден да избяга при Секст Помпей в Сицилия. Изглежда в Рим някои започнали да кроят убийства на съпруги и деца, защото жената на Нерон Ливия Друзила взела невръстния си син и избягала при съпруга си.
Тук Планк се намръщи, явно несигурен как да продължи.
— Давай, Планк, давай нататък!
— Ъъъ… твоята почитаема майка Юлия избяга с Ливия Друзила при Секст Помпей.
— Ако бях спрял да мисля за нея, а не спирам, защото полагам усилия, точно такова нещо можеше да се очаква от нея. Ама че в чудесен свят живеем! — Антоний сви юмруци. — Жени и майки живеят във военни лагери и се държат така, сякаш знаят кой край на меча за какво служи… пфу! — Положи видимо усилие, за да се овладее. — Брат ми… предполагам, че е мъртъв, но все още не си намерил кураж да ми го кажеш, нали, Планк?
Най-сетне можеше да съобщи добра новина!
— Не, не, скъпи ми Марк! В никакъв случай! Когато Перузия отвори порти, един местен големец прояви прекален ентусиазъм относно големината и великолепието на погребалната си клада и целият град изгоря до основи. По-лоша катастрофа и от обсадата. Октавиан екзекутира двадесет видни граждани, но не наложи наказание на войниците на Луций. Включиха ги в легионите на Агрипа. Луций помоли за прошка и я получи. Октавиан го направи губернатор на Оттатъшна Испания и той замина на часа. Мисля, че беше щастлив.
— Назначаването му беше ли утвърдено от Сената и римския народ? — попита Антоний, който почувства облекчение, но в същото време гореше от ярост. Проклетият Луций! Винаги се опитваше да надскочи големия си брат Марк и все не успяваше.
— Беше — отвърна Планк. — Някои възразиха.
— Любимата трактовка на плешивия форумен демагог?
— Ъъъ… ами, да, тази фраза беше използвана. Мога да ти съобщя и от кого. Луций обаче беше консул миналата година, а чичо ти Хибрида е цензор, тъй че повечето присъстващи решиха, че Луций заслужава прошката и назначението. Би могъл да проведе една хубава малка война с лузитаните и да триумфира, когато се прибере.
Антоний изсумтя.
— Значи се е измъкнал от кашата по-леко, отколкото заслужава. Пълна идиотия от началото до края. Макар да съм склонен да се обзаложа, че Луций просто е изпълнявал заповеди. Това беше война на Фулвия. Тя къде е?
Кафявите очи на Планк се ококориха.
— Тук, в Атина. Избягахме заедно. Отначало не смятахме, че Брундизиум ще ни позволи — както винаги, жителите му са страстни привърженици на Октавиан — но предполагам, че са получили инструкция да ни позволят да напуснем Италия, стига да не вземаме войски със себе си.
— И тъй, установихме, че Фулвия е в Атина, но къде точно?
— Атик й предостави своя дом тук.
— Колко великодушно от негова страна! Такъв си е нашият Атик, винаги е харесвал да има позиции и в двата лагера. Но какво го кара да си мисли, че ще се радвам да видя Фулвия?
Планк остана безмълвен, несигурен какъв точно отговор иска да чуе Антоний.
— Какво друго се случи?
— Не смяташ ли, че това е достатъчно?
— Не, освен ако не е всичко.
— Ами, след Перузия Октавиан остана без пари за финансиране на действията си, макар че някак успява да плаща на войниците достатъчно, за да ги задържи на своя страна.
— Явно военната каса на Цезар се изпразва бързо.
— Наистина ли смяташ, че я е присвоил?
— Разбира се, че я е присвоил! Какво прави Секст Помпей?
— Блокира морските пътища и ограбва цялото зърно от Африка. Адмиралът му Менодор нападна Сардиния и изхвърли Лурий. Това означава, че Октавиан няма друг източник на зърно, освен онова, което може да купи от Секст на силно завишени цени — по двадесет и пет до тридесет сестерции на модий. — Планк тихо изсумтя от завист. — Точно там са всички пари — в ковчежетата на Секст Помпей. Какво смята да прави с тях? Да превземе Рим и Италия ли? Мечти! Легионите обичат големите награди, но няма да се бият за човек, който държи хамбарите им празни и ги обрича на гладна смърт. Поради това, смея да заявя — продължи Планк със замислен тон, — на Секст му се налага да набира избягали роби и да назначава за капитани свои либертини. Въпреки това един ден ще се наложи да му вземеш със сила парите, Антоний. Не го ли сториш ти, ще го направи Октавиан. А ти повече се нуждаеш от средства.
Антоний се изсмя презрително.
— Октавиан да спечели морска битка срещу човек с опита на Секст Помпей? Със съюзници като Мурк и Ахенобарб? Ще се разправя със Секст Помпей, когато му дойде времето, но засега няма да предприемам нищо. Той ще е провалът на Октавиан.
 

Фулвия очакваше с нетърпение съпруга си. Знаеше, че изглежда чудесно. Макар няколкото сиви косъма да не се забелязваха в гъстата й, лъскава кестенява коса, тя беше накарала слугинята да ги изскубне, преди да се облече по последната мода. Тъмночервената й одежда обгръщаше заоблеността на гърдите й и падаше право надолу, напълно скривайки изпъкващия корем и обезформения кръст. Да, доста добре се справям с възрастта си — помисли си Фулвия, докато се гласеше. Все още съм една от най-красивите жени в Рим.
Естествено, знаеше за веселата зимна ваканция на Антоний в Александрия, Барбаций се беше раздрънкал наляво и надясно. Но това беше мъжка работа и не я засягаше. Ако се беше заиграл с някоя високопоставена римлянка, нещата щяха да стоят по друг начин. Фулвия щеше да покаже ноктите си моментално. Но когато мъжът отсъства с месеци, а понякога и с години, нито една здравомислеща римска съпруга няма да си помисли лошо за него, ако е решил да се освободи от напрежението. А скъпият Антоний имаше слабост към царици, принцеси и всякакви чужденки с благороден произход. Спането с тях го караше да се чувства като цар дотолкова, доколкото беше допустимо за един римски републиканец. Фулвия бе срещала Клеопатра в Рим преди убийството на Цезар и разбираше, че именно титлата и властта й са привлекли Антоний. Физически египтянката дори не напомняше знойните и здрави жени, които той предпочиташе. Освен това Клеопатра беше невероятно богата, а Фулвия познаваше мъжа си — той щеше да се домогва до парите й.
Затова когато икономът на Атик се появи да й каже, че Марк Антоний е в атриума, Фулвия се тръсна, за да оправи диплите си, и забърза по дългия аскетичен коридор от покоите си към мястото, където я чакаше съпругът й.
— Антоний! Ох, сладък мой, как се радвам да те видя! — извика тя от прага.
Той изучаваше една великолепна картина с начумерения Ахил край корабите му и се обърна, когато чу гласа й.
Фулвия не разбра какво точно се случи — движенията му бяха прекалено бързи. Усети оглушителна плесница по бузата, от която се просна на пода. После той се надвеси над нея, вплел пръсти в косата й, и я затегли да се изправи. Плесниците се сипеха по лицето й, болезнени поне колкото юмручните удари на нормален мъж. Зъбите й се разклатиха, един се счупи.
— Ах ти, тъпа женска! — изрева той, без да престава да я удря. — Тъпа, тъпа женска! За кого се мислиш, за Гай Цезар ли?
Кръв се лееше от устата и носа й и Фулвия, която винаги бе посрещала с ярост и хъс всяко предизвикателство на пълния със събития живот, сега беше безпомощна и потресена. Някой пищеше, явно беше тя, защото слугите дотичаха от всички посоки, хвърлиха по един поглед и изчезнаха.
— Идиотка! Курва! Какво целиш с тази война срещу Октавиан от мое име? С прахосването на парите, които бях оставил в Рим, Бонония и Мутина? С това, че купи легиони, само за да бъдат изгубени от такива като Планк? Че живея във военен лагер? За коя се мислиш, та смяташ, че хора като Полион са длъжни да ти се подчиняват? Жена? Да тормози и баламосва брат ми от мое име? Той е малоумник! Винаги е бил малоумник! Ако се нуждаех от още доказателства за това, фактът, че го замести жена щеше да е достатъчен! Не заслужаваш дори презрение!
Изплю се яростно и я запрати грубо на земята. Без да престава да пищи, тя запълзя настрани като наранено животно. Сега сълзите й се лееха по-бързо от кръвта.
— Антоний, Антоний! Мислех, че ще ти доставя удоволствие! Маний каза, че ще останеш доволен! — пресипнало извика тя. — Продължавах борбата ти в Италия, докато ти беше зает на Изток. Маний така каза!
Фулвия изрече думите на пресекулки. Щом чу «Маний», яростта му внезапно утихна. Неговият освободен роб грък. Същинска змия. Всъщност не знаеше колко е гневен. Докато не я видя, нямаше представа как яростта се бе трупала в него през целия път от Ефес. Може би ако беше постъпил, както възнамеряваше първоначално, и бе потеглил към Атина направо от Антиохия, нямаше да бъде толкова вбесен.
В Ефес злословеше не само Барбаций, при това не единствено за зимата с Клеопатра. Носеше се дори злостната шега, че вкъщи Антоний обличал женски дрехи, а Фулвия се разхождала в доспехи. Други пък хихикаха, че поне един от Антониите води война, пък бил той и жена. Той трябваше да се преструва, че не чува всички тези подхвърляния, но гневът му растеше. Цялата история, разказана от Планк, не помогна, мъката, която го бе разяждала, докато не научи, че Луций е добре и в безопасност — също. Брат им Гай бе убит в Македония и само екзекутирането на убиеца донякъде бе уталожило болката. Той, най-големият брат, ги обичаше.
А любовта към Фулвия си бе отишла завинаги, помисли си Антоний, докато гледаше надолу към нея. Тъпа, тъпа женска! Да носи доспехи и публично да го кастрира!
— До утре да си се махнала от тази къща — рече той, сграбчи китката й, повлече я по пода и я остави седнала под Ахил. — Атик да запази милосърдието си за заслужилите. Още днес ще му пиша. Не може да си позволи да ме обиди, без значение колко е богат. Ти си позор като съпруга и жена, Фулвия! Вече не искам да имам нищо общо с теб. Незабавно ще те уведомя за развода.
— Но… — захлипа тя, — но аз избягах без никакви пари и имущество, Марк! Трябват ми пари, за да живея!
— Обърни се към банкерите си. Ти си богата и sui iuris жена. — Извика прислугата. — Почистете я и я изритайте оттук! — заповяда на иконома, който едва не припадна от страх. После се обърна на пети и излезе.
Фулвия седя облегната на стената дълго време, като почти не си даваше сметка за ужасените момичета, които миеха лицето й и се опитваха да избършат кръвта и сълзите. Доскоро се бе присмивала на новините за различни жени е разбити сърца, сигурна беше, че ничие сърце не може да бъде разбито. А ето че нещата се бяха променили. Марк Антоний бе разбил нейното така, че нищо не можеше да го възстанови.
 

Новината за отношението на Антоний към съпругата му бързо обходи Атина, но малцина изпитаха особено съчувствие към Фулвия, която бе извършила непростимото — бе узурпирала мъжки прерогативи. Отново започнаха да се разправят историите за делата й на Форума, когато се бе омъжила за Публий Клодий, наред със сцените, които бе устройвала пред вратите на Сената и вероятното й съучастничество с Клодий, когато той оскверни ритуалите на Бона Деа.
Антоний не го беше грижа какво се говори в Атина. Като римлянин, той знаеше, че живеещите в града римляни няма да си помислят нищо лошо за него.
Освен това бе зает с мъчителната задача да пише писма. Първото, адресирано до Тит Помпоний Атик, беше рязко и кратко. В него се съобщаваше, че император Марк Антоний, триумвир, би бил благодарен, ако получателят не си пъха носа в делата на Марк Антоний и престане да има каквото и да било общо с Фулвия. Второто беше до Фулвия и я информираше, че бракът им е прекратен заради нейното неприсъщо за жена поведение и че й се забранява да вижда двамата си сина от него. Третото беше до Гней Азиний Полион. Антоний питаше какви са тези истории в Италия и ще бъде ли така добър да поддържа легионите си готови за поход на юг в случай, че населението на Брундизиум, което обича Октавиан, откаже на него, Марк Антоний, влизането в страната? Четвъртото писмо беше до етнарха на Атина, с което му благодареше за гостоприемството и верността на града към подходящите (подчертано) римляни, ето защо за император Марк Антоний, триумвир, е удоволствие да дари Атина с остров Егина и някои прилежащи по-малки острови. Реши, че това сигурно ще направи атиняните щастливи.
Сигурно щеше да напише още писма, ако не беше пристигнал Тиберий Клавдий Нерон, който му се представи официално веднага след като настани жена си и едва проходилия си син в една добра квартира наблизо.
— Пфу! — възкликна Нерон с яростно разширени ноздри. — Секст Помпей е същински варварин! Макар че какво друго може да се очаква от член на парвенюшки род от Пиценум? Нямаш представа какво представлява щабът му — плъхове, мишки, гниещи боклуци. Не посмях да изложа семейството си на вонята и болестите, макар че това не беше най-лошото, което можеше да предложи Помпей. Още не се бяхме настанили, а някои от така наречените му «адмирали» започнаха да душат около жена ми — наложи се да отрежа парче от ръката на един дребосък! И представяш ли си, Помпей дори защити мръсника? Казах му какво мисля за него и качих Ливия Друзила и сина си на следващия кораб за Атина.
Антоний слушаше и разсеяно си припомни мнението на Цезар за Нерон — най-милата дума, която използваше по негов адрес, беше ineptus. От премълчаното Антоний реши, че Нерон е пристигнал в леговището на Секст Помпей, надувал се е като петел, заяждал се е за щяло и нещяло и накрая е станал толкова нетърпим, че Секст просто го е изхвърлил. Трудно можеше да се намери по-непоносим сноб от Нерон, а Помпеите бяха много чувствителни относно произхода си.
— И сега какво смяташ да правиш, Нероне? — попита той.
— Да живея с наличните ми средства, които не са безгранични — сурово отвърна онзи и мрачното му сатурново изражение като че ли се изпълни с още повече гордост.
— А жена ти? — лукаво подпита Антоний.
— Ливия Друзила е добра съпруга. Прави каквото й се каже, а това е повече, отколкото можеш да кажеш за твоята жена!
Типично Нероново изпълнение. Сякаш беше напълно лишен от вътрешния наставник, който да го предупреждава, че е по-добре да остави някои неща неизказани. «Трябваше да я прелъстя! — яростно си помисли Антоний. — Какъв ли живот живее, омъжена за този малоумник!»
— Доведи я на вечеря, Нероне — радостно рече той. — Приеми това като икономия — ще пратиш готвача си на пазара чак утре.
— Благодаря ти — отвърна Нерон и изправи дългото си върлинесто тяло. Отдалечи се, придържайки тогата си с лявата си ръка, като остави Антоний да се подсмихва тихо.
Появи се Планк. На лицето му беше изписан ужас.
— Ох, мътните го взели! Какво прави Нерон тук?
— Освен да обижда всеки срещнат ли? Подозирам, че е станал нежелан в щаба на Секст Помпей и му е било казано да се махне. Можеш да дойдеш на вечеря и да споделиш с мен радостта от компанията му. Ще доведе жена си, която явно е ужасно отегчителна, щом го търпи. Коя всъщност е тя?
— Негова братовчедка… всъщност доста близка роднина. Баща й е Клавдий Нерон, осиновен от прочутия народен трибун Ливий Друз, откъдето е и името й. Нерон е син на брата на Друз, Тиберий Нерон. Разбира се, тя е наследница — фамилията на Ливий Друз има доста пари. Навремето Цицерон се надяваше, че Нерон ще се ожени за неговата Тулия, но тя предпочете Долабела. Лош съпруг в много отношения, но поне беше весел тип. Ти не се ли движеше в същите кръгове, когато Клодий бе жив?
— Да. Прав си, Долабела беше много добра компания. Но не Нерон е причината за това твое изражение, Планк. Какво има?
— Пратка от Ефес. Аз също получих, но твоята е от братовчед ти Каниний, така че сигурно казва повече — рече Планк, седна на клиентския стол и го загледа със светнали очи.
Антоний счупи печата, разви писмото на братовчед си и дълго чете, като се мръщеше и ругаеше под нос.
— Иска ми се повече хора да се бяха вслушали в предложението на Цезар и да слагат точка над началото на нова дума — оплака се той. — Аз вече го правя, Полион, Вентидий и дори Октавиан също, колкото и да не ми се иска да го призная. Така непрекъснатите драсканици се превръщат в нещо, което може да се разчете почти от пръв поглед.
Продължи нататък с четенето, накрая въздъхна и остави свитъка.
— Има ли начин да бъда едновременно на две места? — попита той Планк. — По принцип би трябвало да съм в провинция Азия и да се готвя да отвърна на атаката на Лабиен, а вместо това съм принуден да стоя в близост до Италия и да държа легионите си на бойна нога. Пакор е нахлул в Сирия и всички дребни владетелчета са заложили на партите, дори и Амблих. Каниний казва, че легионите на Сакса преминали на страната на Пакор и Сакса бил принуден да избяга в Апамея, а оттам продължил с кораб към Киликия. Оттогава никой не е чувал за него, но се носят слухове, че брат му бил убит в Сирия. Лабиен пък е зает да опустошава Киликия Педия и Източна Кападокия.
— И, естествено, не разполагаме с легиони на изток от Ефес.
— Боя се, че няма да има легиони и в Ефес. Провинция Азия ще трябва сама да се погрижи за себе си, докато не успея да оправя бъркотиите в Италия. Вече пратих заръка на Каниний да прехвърли легионите в Македония — мрачно рече Антоний.
— Това ли е единственият ти начин на действие? — попита внезапно пребледнелият Планк.
— Определено. Решил съм до края на годината да се справя с Рим, Италия и Октавиан, така че легионите ще се разположат на лагер около Аполония. Появят ли се в Адриатика, това ще бъде знак за Октавиан, че смятам да го смажа като буболечка.
— Марк — изплака Планк, — на всички им е дошло до гуша от граждански войни, а ти започваш нова! Легионите няма да се сражават!
— Моите легиони ще се сражават за мен — отвърна Антоний.
 

Ливия Друзила влезе в губернаторската резиденция с обичайното си спокойствие, свела кадифени клепачи над очите си — знаеше, че те са най-красивата й черта. Крий ги тогава! Естествено, вървеше малко зад Нерон, както подобава на една добра съпруга — а Ливия Друзила се бе зарекла да бъде такава. След като чу какво е сторил Антоний на Фулвия, реши никога да не допуска да попадне в подобно положение. За да надене доспехи и да размахва меч, една жена трябваше да бъде Хортензия, а тя го бе сторила само за да покаже на управниците в държавата, че римските жени, от най-видните до най-незначителните, никога няма да се съгласят да плащат данъци, щом нямат право да гласуват. Хортензия спечели сблъсъка — безкръвна победа, за най-голямо смущение на триумвирите Антоний, Октавиан и Лепид.
Това не означаваше, че Ливия Друзила смята да си мълчи плахо. Тя просто се преструваше на дребна, смирена и свенлива. В нея гореше огромна амбиция, която обаче си оставаше неразвита — тя нямаше представа как да я овладее и да я превърне в оръжие. Естествено, бе възпитана по типично римски тертип, което означаваше никакви неприсъщи за жените волности, никакво самоизтъкване и никакви явни манипулации. Нямаше желанието да бъде като майката на Гракхите Корнелия, почитана от някои жени като истинска римска богиня, защото бе страдала, беше родила и отгледала децата си, бе преживяла смъртта им и при това не беше се оплаквала много. Не, Ливия Друзила усещаше, че трябва да има и друг път към върха.
Бедата беше, че трите години брак й показаха повече от ясно, че този път изключва Тиберий Клавдий Нерон. Подобно на повечето момичета с високо положение, тя не познаваше много добре бъдещия си съпруг, знаеше само, че е неин близък роднина. При няколкото им срещи нищо в него не бе предизвикало у нея каквито и да било емоции, като се изключи презрението заради глупостта му и инстинктивното отвращение от него. Самата тя беше мургава и се възхищаваше на мъже със златиста коса и светли очи. Беше интелигентна и се възхищаваше на мъже с голям ум. Нерон не можеше да се похвали нито с едното, нито с другото. Ливия бе на петнадесет, когато баща й Друз я омъжи за първия й братовчед Нерон, а в дома, в който израсна, нямаше приапски стенописи или оформени като фалос лампи, от които едно момиче да научи това-онова за плътската любов. Затова бракът й с Нерон я разтърси. Той също предпочиташе златокоси и светлооки любовници. Онова, което го привличаше у жена му, бе благородният й произход и богатството.
Как обаче да се отърве от Тиберий Клавдий Нерон, когато бе твърдо решена да бъде добра съпруга? Изглеждаше невъзможно, освен ако някоя друга не му предложеше по-изгоден брак, а това беше много малко вероятно. Будният ум й показа още в самото начало на брака им, че хората не обичат Нерон, търпят го единствено заради патрицианския произход и вървящото с него право да заема всички постове, които Рим можеше да предложи на благородниците си. А как само я отегчаваше! Бе слушала много истории за най-големия враг на Цезар Катон Утикенски и неговата безтактност и бъбривост, но той й се струваше възвишено божество в сравнение с Нерон. Така и не заобича и сина, който му бе родила на десетия месец след сватбата. Малкият Тиберий бе смугъл, кльощав, висок, сериозен и лицемерно морален още на двегодишна възраст. Беше си създал навика да критикува майка си, защото бе чул баща си да прави същото, и за разлика от повечето деца, бе прекарал живота си в компанията на баща си. Ливия Друзила подозираше, че Нерон предпочита да държи нея и малкия Тиберий близо до себе си в случай, че някой красавец с цезаров чар реши да постави на изпитание добродетелността на съпругата му. Ама че досада! Нима глупакът не проумяваше, че тя никога няма да се унизи по подобен начин?
Ограниченият в рамките на дома живот, който бе водила, докато Нерон не се захвана с катастрофалната кампанийска афера на страната на Луций Антоний, едва й позволяваше да зърне някой от прочутите мъже, за които говореше цял Рим. Не беше виждала с очите си Марк Антоний, Лепид, Сервилий Вация, Гней Домиций Калвин, Октавиан и дори Цезар, който умря, когато тя бе на петнадесет. Затова днешният ден бе вълнуващ за нея, макар да не го издаваше по никакъв начин. Щеше да вечеря със самия Марк Антоний, най-силния човек в целия свят!
Това удоволствие едва не я подмина, когато Нерон откри, че Антоний е един от онези безобразни типове, които позволяват на жените да се излягат на мъжките кушетки.
— Ако на жена ми не бъде даден стол, ще си тръгна! — с обичайната си тактичност заяви Нерон.
Ако Антоний вече не бе намерил дребното овално лице на Нероновата съпруга за омагьосващо, това изказване щеше да предизвика мощен рев и изригване. Антоний обаче само се ухили и заповяда да донесат стол за Ливия Друзила. Когато го донесоха, той нареди да го поставят срещу неговото място на кушетката. Тъй като вечерящите мъже бяха само трима, Нерон нямаше как да възрази — все пак не беше скрита някъде зад ъгъла. Мнението му за просташката природа на Антоний обаче се затвърди от факта, че го бе забутал в края на кушетката, а бе поставил един надут никаквец като Планк по средата.
Свалянето на наметалото разкри, че Ливия Друзила носи светлобежова рокля с дълги ръкави и висока яка, но нищо не можеше да скрие прелестите на фигурата й или безупречната й, подобна на слонова кост кожа. Дълга и черна като нощта, със същия индигов нюанс в блясъка си, косата й бе вчесана скромно, прибрана назад, за да прикрие ушите, и завързана на тила. А лицето й бе възхитително! Малка, сочна червена уста, огромни очи с дълги черни мигли като ветрила, розови бузи, малък, но орлов нос — и всичко това съчетано в едно истинско съвършенство. Тъкмо когато Антоний започна да се дразни, че не може да различи какъв цвят са очите й, тя премести стола си и върху тях падна тънък лъч светлина от следобедното слънце. Изумително! Бяха много тъмносини, но по един вълшебен начин набраздени с тънки белезникави нишки. Никога преди не бе виждал такива прекрасни — и малко плашещи — очи. Ливия Друзила, направо ще те изям! — рече си той и се зае да я накара да се влюби в него.
Непосилна задача. Тя не беше свенлива, отговаряше на всичките му въпроси открито и същевременно въздържано, не се боеше да пуска лек коментар, когато такъв се налагаше. Обаче така и не повдигна сама тема за разговор и не каза или стори нищо, което да даде на подозрителния Нерон повод да я обвини в своеволие. Не че това щеше да има някакво значение за Антоний, стига да видеше в очите й поне мъничка искрица интерес към него. Но искрица нямаше. Ако беше по-схватлив, щеше да разбере, че едва забележимата сянка, пробягваща от време на време през лицето й, бе израз на отвращение.
Да, той може да набие здравата една сгрешила жена, реши Ливия Друзила, но не както би го сторил Нерон — хладнокръвно и напълно пресметливо. Антоний щеше да го направи с голяма ярост, а после, дори и когато гневът му е преминал, нямаше да съжалява, защото простъпката е била наистина непростима. Повечето мъже биха го харесали, повечето жени биха го пожелали. Животът през онези няколко дни в леговището на Секст Помпей в Агригентум бе срещнал Ливия Друзила с пропаднали жени и тя бе научила много за любовта, мъжете и секса. Изглежда жените предпочитаха мъже с големи пениси, защото с тях можеха по-лесно да достигнат върха, каквото и да означаваше това (така и не беше разбрала — боеше се да попита, защото рискуваше да й се присмеят). Беше наясно обаче, че Марк Антоний е прочут с огромните размери на детеродния си комплект. Е, може пък и така да беше, но тя не можеше да открие у него нищо, което да й хареса или за което да му се възхищава. Особено след като си даде сметка, че той се опитва с всички сили да предизвика отклик от нейна страна. Доставяше й огромно удоволствие да му отказва това получи малък урок как една жена може да се сдобие с власт. Без интриги с някой Антоний, чиито страсти бяха мимолетни и всъщност не така важни.
 

— Какво мислиш за големеца? — попита я Нерон, докато се прибираха у дома под огненото зарево на залеза.
Ливия Друзила примигна, обикновено съпругът й не я питаше какво мисли за когото и каквото и да било.
— Благороден произход, плебейски характер — отвърна тя. — Вулгарен нерез.
— Доста категорично изказване — отвърна той със задоволство в гласа.
За първи път от началото на връзката им тя се осмели да му зададе политически въпрос:
— Съпруже, защо си се захванал с вулгарен нерез като Марк Антоний? Защо не избра Цезар Октавиан, който според всички описания не е нито нерез, нито вулгарен?
За момент той замръзна, после се обърна и я изгледа повече с изненада, отколкото с раздразнение.
— Произходът е по-важен и от едното, и от другото. Антоний е от по-добър род. Рим принадлежи на мъже с достойни предци. Те и само те трябва да имат право да заемат високите длъжности, да управляват провинции и да водят войни.
— Но Октавиан е племенник на Цезар! Нима произходът на Цезар е съмнителен?
— А, Цезар имаше всичко — произход, блестящ ум, красота. Най-възвишеният от възвишените патриции. Дори плебейската му кръв бе най-добрата — майка от Аврелиите, баба от Марциите, прабаба от Попилиите. А Октавиан е самозванец! Има капка кръв на Юлиите, но всичко останало е боклук. Кои са Октавиите или Велитриите? Абсолютно никои! Някои Октавии може и да будят уважение, но не и Велитриите. Един от прадедите на Октавиан е бил майстор на въжета, а друг — пекар. Дядо му пък бил лихвар. Ниско, ниско! Баща му изкара късмет с втория си брак за племенницата на Цезар. Макар че тя бе опетнена — баща й беше богат никой, който си купи сестрата на Цезар. По онова време Юлиите нямали пари и трябвало да продават дъщерите си.
— Един племенник не е ли една четвърт Юлий? — дръзко попита тя.
— Дребният позьор е праплеменник! Една осма Юлий. Останалото е бълвоч! — излая Нерон, който вече започваше да се сгорещява. — Така и не мога да разбера какво е обсебило великия Цезар, за да избере за свой наследник момче без потекло. Но можеш да бъдеш сигурна в едно, Ливия Друзила — аз самият никога не ще се свържа с такива като Октавиан!
«Виж ти — помисли си Ливия Друзила, без да се обажда повече. — Затова значи толкова много римски аристократи ненавиждат Октавиан! Като патрицианка с най-чиста кръв, аз също би трябвало да се отвращавам от него, а ето че той ме интригува. Издигнал се е много високо. Възхищавам му се за това, защото го разбирам. Може би от време на време Рим трябва да създава нови благородници. Възможно е дори великият Цезар да е осъзнавал същото, когато е подготвял завещанието си».
Заключенията й за причините Нерон да подкрепя Марк Антоний бяха доста опростени — но пък такива бяха разсъжденията и на самия Нерон. Ограниченият му интелект не се развиваше изобщо. Натрупаните години не му помогнаха да стане нещо повече от онова, което е бил като младеж, служил под командването на Цезар. Всъщност Нерон беше толкова отчайващо тъп, че си нямаше никаква представа защо Цезар не го харесваше. Голяма работа, от едното влиза, от другото излиза, както казваха галите. Когато си от най-добра порода, какви недостатъци биха могли да ти намерят другите благородници?
 

Марк Антоний имаше чувството, че първият му месец в Атина е изпълнен с жени, нито една от които не бе достойна за безценното му време. Но беше ли времето му наистина толкова скъпо, щом не носеше плодове? Единствената добра новина дойде от Аполония по Квинт Делий, който му съобщи, че легионите са пристигнали на западното крайбрежие на Македония и са радостни, че са се разположили в по-поносим климат.
Веднага след Делий пристигна Луций Скрибоний Либон и доведе една жена, която със сигурност бе в състояние да съсипе настроението на Антоний — майка му.
Тя се втурна в кабинета му, ръсейки фиби, семена за птицата, която слугинята й носеше в кафез след нея, и нишки от дългите пискюли, пришити от някаква полудяла шивачка към ръбовете на дългия й шал. Сивите кичури на косата й вече бяха повече от златистите, а очите й — абсолютно същите, каквито ги помнеше открай време — непрекъснато пълни със сълзи.
— Марк, Марк! — изкрещя тя и се хвърли насреща му. — Ах, скъпо мое момче, мислех си, че никога вече не ще те видя! Какъв ужасен период преживях! Мизерна стаичка във вила, в която денем и нощем ехтяха звуците от невъобразими постъпки, хлъзгави от храчки и съдържание на нощни гърнета улици, пълно с буболечки легло, без нормална баня…
С много увещания и успокояващо шъткане Антоний успя да я настани на един стол и да я усмири — доколкото изобщо някой бе в състояние да усмири Юлия Антония. Едва когато потокът сълзи намаля горе-долу до обичайния си дебит, той успя да види кой е влязъл в помещението след майка му. А! Най-мазният от всички мазници, Луций Скрибоний Либон. Не прилепнал за Секст Помпей — беше закрепен за него, за да накара киселата лоза да ражда сладко грозде.
Дребен и мършав, Либон имаше лице, което подчертаваше неадекватния му ръст и издаваше природата на звяра в него — алчен, страхлив, амбициозен, неуверен, егоистичен. Мигът му настъпи, когато големият син на Помпей Велики се влюби в дъщеря му, разведе се с Клавдия Пулхра, за да се ожени за нея и принуди Помпей Велики да го издигне на подходящ пост, както подхожда на тъст на сина му. След като Гней Помпей последва баща си в смъртта, по-малкият син, Секст, се ожени за вдовицата. В резултат на това Либон командваше флоти, а сега играеше ролята на неофициален пратеник на господаря си Секст. Жените от фамилията на Скрибониите се справяха доста добре. Сестрата на Либон се бе омъжвала за двама богати и влиятелни мъже, единият от тях бе патрицият Корнелий, от когото имаше дъщеря. Макар сега да встъпваше в трийсетте и да се ползваше с лоша слава (два пъти вдовица не беше шега работа), Либон не се отчайваше и продължаваше да й търси трети съпруг. С миловидната си външност, доказана плодовитост и зестра от двеста таланта сестра му Скрибония като нищо можеше да се омъжи отново.
Антоний обаче не се интересуваше от жените на Либон, неговите собствени не му даваха мира.
— Защо ми я домъкна? — попита той.
Либон ококори светлобежовите си очи и разпери ръце.
— Скъпи ми Антоний, че къде да я дяна?
— Можеше да я пратиш в собствения й дом в Рим.
— Отказа и изпадна в такава истерия, че бях принуден да избутам Секст Помпей от стаята — иначе щеше да я убие. Повярвай ми, отказа да тръгне за Рим и все врещеше, че Октавиан ще я екзекутира за предателство.
— Да екзекутира братовчедка на Цезар? — не повярва на ушите си Антоний.
— Че защо не? — най-невинно запита Либон. — Та той обяви извън закона цезаровия братовчед Луций, брата на майка ти.
— С Октавиан заедно обявихме Луций извън закона! — озъби се Антоний. — Обаче не го екзекутирахме! Трябваха ни парите му, това беше всичко. Майка ми няма нищичко, така че не е в опасност.
— Тогава ти й го кажи! — изръмжа в отговор Либон. В края на краищата, именно на него се бе наложило да търпи Юлия Антония през продължителното плаване.
Ако някой от двамата беше погледнал към нея — а те не го сториха, — щеше да види, че в пресъхналите сини очи се таи коварство и че украсените с пищни обеци уши се напрягат, за да не пропуснат нито дума. Макар да беше пословично глупава, Юлия Антония много добре знаеше как да се грижи за себе си и бе убедена, че ще бъде много по-добре при големия си син, отколкото затворена в Рим без никакви средства.
Междувременно бяха пристигнали икономът и прислужницата, на лицата им бе изписано известно безпокойство. Без ни най-малко да се трогне от страха им, че ще ги натоварят с поредния проблем, Антоний с благодарност им предаде майка си, като през цялото време я уверяваше, че няма намерение да я праща в Рим. Накрая всичко приключи и в кабинета отново се възцари мир. Антоний се отпусна в стола си и въздъхна с облекчение.
— Вино! Имам нужда от вино! — викна той и рязко скочи на крака. — Червено или бяло, Либоне?
— Добро и силно червено, благодаря. Без вода. Нагледах се на достатъчно вода през последните три нундина. Мисля, че ще ми стигне за половин живот.
Антоний се ухили.
— Напълно те разбирам. Придружаването на майка ми трудно може да се нарече излет. — Напълни един голям бокал почти до ръба. — Ето, това би трябвало да притъпи болката. Десетгодишно хиоско.
Известно време цареше тишина, докато двамата заровиха муцуни в чашите си и премлясваха доволно.
— Е, Либоне, какво те води в Атина? — наруши мълчанието Антоний. — Само не казвай, че е майка ми.
— Прав си. Майка ти беше удобно извинение.
— Не и за мен — изръмжа Антоний.
— Иска ми се да знам как го правиш — с приповдигнат тон рече Либон. — Гласът ти е лек и висок, а само за миг може да се превърне в дълбоко гърлено ръмжене и бучене.
— Че и по-лошо. Забравяш рева. Не ме питай как го правя. Не знам. Просто се получава. Ако искаш да чуеш рева ми, продължавай да шикалкавиш и да избягваш въпроса.
— Ъъъ, не, не е нужно. Макар че ако позволиш да продължа още малко по темата за майка ти, съветвам те да й дадеш достатъчно пари и да я пуснеш на обиколка из най-добрите магазини в града. Направиш ли го, нито ще я видиш, нито ще чуеш за нея. — Либон се усмихна към мехурчетата по ръба на чашата. — Откакто научи, че брат ти Луций е получил прошка и е пратен в Испания с проконсулски правомощия, стана по-лесна за издържане.
— Защо си тук? — отново попита Антоний.
— Секст Помпей реши, че няма да е зле да се видим.
— Така ли? И с каква точно цел?
— Сключване на съюз срещу Октавиан. Обедините ли се, можете да го смажете на кайма.
Малката пълна уста се нацупи, Антоний извърна поглед.
— Съюз срещу Октавиан… Имай милост, Либоне, кажи ми защо аз, един от тримата, натоварени от Сената и римския народ с възстановяването на републиката, трябва да се съюзявам с човек, който с нищо не е по-добър от пират?
Либон трепна.
— Секст Помпей е губернатор на Сицилия в пълно съгласие с mos maiorum! За него триумвиратът не е нито законен, нито подобаващ, той осъжда проскрипциите, които го поставиха извън закона, да не говорим за лишаването му от собственост и наследство! С действията си в морето цели единствено да убеди Сената и римския народ, че е заклеймен несправедливо. Анулирай обявяването му за hostis, отмени всички възбрани, наказателни мерки и запрещения, и Секст Помпей ще престане да бъде… ъъъ… пират.
— И си мисли, че ако ми помогне да отърва Рим от Октавиан, ще ходатайствам пред Сената да свали всички наложени му присъди и забрани?
— Точно така.
— Да смятам ли, че предлага да започнем открита война? Ако може, още утре?
— Хайде, стига, Марк Антоний, цял свят вижда, че рано или късно между теб и Октавиан ще се стигне до размяна на удари! И тъй като от двама ви (изключвам Лепид) ти имаш imperium maius над девет десети от римския свят и контролираш легионите и приходите му, какво друго може да се получи от сблъсъка ви, освен открита война? Вече повече от петдесет години историята на републиката е история на непрекъснати граждански войни. Нима наистина вярваш, че Филипи сложи край на всичко това? — Гласът на Либон беше мек, изражението му — спокойно. — Секст Помпей се умори да бъде извън закона. Иска онова, което му се полага — възстановяване на гражданските му права, позволение да наследи имуществото на баща си, възстановяването на въпросното имущество, консулска длъжност и доживотни проконсулски правомощия в Сицилия. — Либон сви рамене. — Има и още, но мисля, че това ще бъде достатъчно.
— А какво предлага в замяна на всичко това?
— Ще контролира и прочисти морето като твой съюзник. А опростиш ли Мурк, ще разполагаш и с неговите кораби. Ахенобарб казва, че е независим, макар и да се надува като… пират. Секст Помпей ще ти гарантира също и зърно за легионите ти.
— Това си е направо искане на подкуп.
— Това да или не означава?
— Няма да се занимавам с пирати — рече Антоний с обичайния си лек тон. — Можеш обаче да кажеш на господаря си, че ако двамата с него се срещнем на вода, очаквам да ме остави да продължа, накъдето съм се запътил. Стори ли го, ще видим.
— По-скоро да, отколкото не.
— По-скоро нищо — засега. Не се нуждая от Секст Помпей, за да смажа Октавиан, Либоне. Ако Секст си мисли друго, определено греши.
— Но ако решиш да прехвърлиш войските си от Македония в Италия през Адриатика, няма да ти хареса да ти се пречкат чужди кораби.
— Адриатика е територия на Ахенобарб, а той няма да ми пречи. Не съм впечатлен.
— Значи Секст Помпей не може да се нарече твой съюзник? И не се наемаш да се застъпиш за него в Сената?
— Категорично не, Либоне. В най-добрия случай може да очаква от мен да не го преследвам. А заема ли се, той ще бъде направеният на кайма. Кажи му, че може да си задържи зърното, но че очаквам да ми го продава на обичайната цена на едро — пет сестерции на модий и нито ас повече.
— Доста тежко предложение.
— Мога да си го позволя. В изгодна позиция съм. За разлика от Секст Помпей.
«Доколко тази коравосърдечност се дължеше на увисналата на врата му майка? — запита се Либон. — Казах на Секст, че идеята не е добра. Но той не искаше и да чуе.»
В кабинета влезе Квинт Делий, хванал подръка друг мазник — Сенций Сатурнин.
— Виж кой пристигна току-що от Агригентум с Либон — радостно изчурулика Делий. — Антоний, да ти е останало още от хиоското?
— Пфу! — отвърна Антоний и изруга. — Къде е Планк?
— Тук съм, Антоний! — рече Планк и тръгна да прегърне Либон и Сенций Сатурнин. — Не е ли чудесно?
И още как, кисело си помисли Антоний. Четирима сладникави бърборковци.
 

Прехвърлянето на армията на адриатическото крайбрежие на Македония бе започнало просто като ход, целящ да сплаши Октавиан. Антоний бе зарязал всякакви идеи за война с партите преди стабилизирането на доходите от провинциите. Отначало смяташе да остави легионите си в Ефес, но посещението му там го накара да промени решението си. Каниний бе прекалено слаб, за да контролира толкова много старши легати в отсъствието на братовчеда Антоний. Освен това идеята да подплаши Октавиан беше прекалено примамлива, за да й устои. Обаче изведнъж всички решиха, че войната, която се очакваше да избухне между двамата триумвири, най-сетне започва. Антоний неочаквано се озова пред сериозна дилема. Не беше ли по-добре да смаже Октавиан още сега? В сравнение с обичайните кампании тази щеше да бъде доста евтина. А и той разполагаше с достатъчно транспортни кораби, за да прехвърли легионите си през тясното море до дома, където можеше да привлече на своя страна и войските на Октавиан и да освободи Полион и Вентидий — а само от тях щеше да получи още четиринадесет легиона. И още десет след разгрома на Октавиан. А онова, което бе останало от хазната, щеше да влезе във военната му каса.
Въпреки това не беше сигурен… Когато съветът на Либон за майка му се оказа верен и Антоний така и не я видя повече, той се отпусна малко. Атинската му кушетка беше удобна, войската бе доволна в Аполония, така че времето щеше да му подскаже как да постъпи. Изобщо не му мина през ума, че е отлагането на решението си показваше на света, че не знае как да действа оттук нататък.
 

II
Октавиан на запад
40-39 г. пр.Хр.
 
6.
 
Любимият му Рим изглеждаше тъй стар и уморен… От Велия Октавиан виждаше Форума и хълма Капитолий зад него. Обърнеше ли се на другата страна, погледът му щеше да се плъзне през Церолийското мочурище по Свещения път чак до Сервиевата стена.
Той обичаше Рим със страст, която бе чужда на иначе хладнокръвния му и безстрастен характер. Вярваше, че божественият град няма достоен съперник на този свят. Изпитваше ярост при мисълта, че блясъкът му бледнее пред Атина, както светлината на луната се губи в лъчите на слънцето, че в най-добрите си години Пергам е бил далеч по-красив, че в сравнение с Александрия Рим приличал на галски опидум! Нима бе вина на града, че храмовете му се рушат, че обществените сгради тънат в мръсотия, че площадите и градините са занемарени? Не, виновни бяха хората, които управляваха от негово име, защото те се интересуваха повече за собствената си репутация, отколкото за славата на града, който ги беше създал. Рим заслужаваше много повече и ако зависеше от Октавиан, щеше да го получи. Разбира се, имаше и изключения — издигнатата от Цезар величествена базилика на Юлиите, шедьовърът на неговия форум, базиликата на Емилиите, архивът на Сула. Но дори на Капитолия величествени храмове като този на Юнона Монета отчаяно се нуждаеха от ремонт. От яйцата и делфините на Големия цирк до светилищата и фонтаните на кръстовищата си, бедният Рим приличаше на западащ дрипав старец, виждал и по-добри времена.
Ако разполагахме с поне една десета от парите, които прахосахме във войни помежду си, Рим нямаше да има равен по красота, помисли си Октавиан. А къде отидоха всички тези пари? Често си задаваше този въпрос и имаше само един повече или по-малко основателен отговор — в кесиите на войниците, за да бъдат прахосани или спестени, в зависимост от човека, в кесиите на производителите и търговците, които печелеха от подстрекаване към войни, в кесиите на чужденците и в кесиите на онези, които воюваха помежду си. Но ако последното беше вярно, помисли си той, тогава защо аз нямам никаква печалба?
«Виж например Марк Антоний — продължиха в същия курс мислите му. — Беше откраднал стотици милиони, и то повече, за да поддържа хедонистичния си начин на живот, отколкото за да плаща на легионите си. А колко милиона беше дал на така наречените си приятели, за да заприлича на голяма клечка? Добре де, и аз откраднах — сложих ръка на военната каса на Цезар. Ако не го бях сторил, сега нямаше да съм жив. Но за разлика от Антоний не съм пропилял нито един ас. Всяка сума, която вадя от тайната си съкровищница, отива за нещо смислено — като за заплащането на армията ми от агенти. Не бих могъл да оцелея без тях. Трагедията е, че не мога да похарча нищо за самия Рим. По-голямата част от парите отиват за огромните допълнителни награди за легионите. Същинска бездънна яма с може би едно-единствено предимство — тя разпределя личното богатство по-равномерно в сравнение с миналите времена, когато плутократите са се брояли на пръсти, а войниците нямали достатъчно доходи, за да попаднат дори в петата класа. Това вече не е така».
Очите му се напълниха със сълзи и форумът се замъгли. «Цезар, ах, Цезар! Какво ли още щях да науча от теб, ако беше все още жив? Антоний им даде възможност да те убият — бил е съучастник в заговора, знам го в душата си. Уверен, че ще бъде твой наследник, отчаяно нуждаещ се от огромното ти състояние, той се е поддал на ласкателствата на Требоний и Децим Брут. Другият Брут и Касий бяха никои, просто обикновени фигуранти. Както мнозина преди него, Антоний жадува да бъде Първенецът в Рим. И щеше да стане, ако ме нямаше мен. Но аз съм тук и той се страхува, че ще узурпирам титлата, както името и парите на Цезар. Прав е да се страхува. Богът Цезар — Divus Julius — е на моя страна. Ако искам Рим да благоденства, аз трябва да спечеля тази борба! А същевременно се заклех никога да не воювам срещу Антоний. И ще спазя клетвата си».
Лекият южен ветрец на ранното лято разроши буйната му златна коса. Хората забелязаха най-напред нея, после и самоличността на притежателя й. Зяпнаха го, повечето намръщени. Като единственият останал в Рим триумвир, той обираше повечето обвинения за трудните времена — за скъпия хляб, еднообразната храна, високите наеми, празните кесии. Но на всяка намръщена физиономия той отвръщаше с цезарова усмивка — тъй въздействаща, че мръщенето също се превръщаше в усмивка.
Антоний обичаше да се разхожда с броня дори и в Рим. Октавиан пък винаги носеше своята поръбена с пурпур тога, в която изглеждаше дребен, крехък и грациозен. Дните на ботушите с високи подметки бяха отминали. Рим вече го знаеше като несъмнен наследник на Цезар и мнозина го наричаха така, както сам се наричаше — Divi Filius, или Синът на Божествения. Това си оставаше най-голямото му преимущество въпреки неговата непопулярност. Хората можеха да се мръщят и мърморят, но майките и бабите им гугукаха и изпадаха във възторг. Октавиан бе прекалено хитър политик, за да не обръща внимание на влиянието на майките и бабите.
Мина от Велия през покритите с лишеи стари колони на Порта Мугония и се спусна от Палатин в не толкова модерната му част. Навремето домът му бе принадлежал на прочутия адвокат Квинт Хортензий Хортал, постоянен противник на Цицерон в съдилищата. Антоний бе обвинил сина му за смъртта на брата си Гай и го бе включил в проскрипциите. Това не разтревожи особено Хортензий, който беше умрял в Македония, но тялото му все пак бе хвърлено пред паметника на Гай Антоний. Подобно на повечето римляни, Октавиан много добре си даваше сметка, че гибелта на отчайващо бездарния Гай Антоний бе благословия за всички.
Domus Hortensia представляваше много голяма и луксозна къща, горе-долу с размерите на двореца на Помпей Велики в Карини, на който сложи ръка Антоний. Когато научи за постъпката му, Цезар накара братовчед си да го плати. След смъртта му обаче Антоний спря да плаща. Октавиан пък не искаше толкова показна къща, че да я наричат дворец, а просто нещо достатъчно голямо, за да може да изпълнява едновременно ролята на жилище и на работно място. На търговете след проскрипциите домът на Хортензий му се падна за два милиона сестерции — малка част от реалната му стойност. Подобни неща често се случваха на такива търгове, когато едновременно се продаваха много първокласни имоти.
И докато наблъсканите къщи от модната страна на Палатин се състезаваха за изглед към Форума, Хортензий не бе проявявал интерес към градския пейзаж. Далеч по-важно му е било пространството. Като виден любител на рибите, той имаше огромни басейни със златни и сребърни рибки и дворове и градини, характерни по-скоро за вилите оттатък Сервиевата стена — като двореца, който Цезар бе построил за Клеопатра в подножието на Яникул. Неговите дворове и градини бяха легендарни.
Domus Hortensia се издигаше върху високата петдесет стъпки скала, надвиснала над Големия цирк. Там в дни на паради или на състезания с колесници над сто и петдесет хиляди римляни се блъскаха по скамейките, за да се наслаждават на зрелището и да крещят с пълно гърло. Без изобщо да погледне цирка, Октавиан влезе в дома си през градината и басейните зад нея и продължи към огромната приемна, която Хортензий така и не беше използвал — толкова немощен е бил, когато е била пристроена.
Октавиан харесваше подредбата на дома си — кухните и помещенията за слугите бяха в отделна постройка, където се намираха и отходните места с банята за робите. Тоалетната и банята за собственика, семейството му и гостите бяха в основната сграда и бяха облицовани със скъп мрамор. Подобно на повечето подобни съоръжения на Палатин, те бяха разположени над подземен поток, който се вливаше в огромната Клоака Максима. За Октавиан това бе основна причина да купи този domus. Той беше изключително потаен човек, особено що се отнася до изпразването на червата и пикочния си мехур. Никой не биваше да види, никой не биваше да чуе! Същото важеше и когато се къпеше, а това се случваше най-малко веднъж на ден. Затова военните кампании бяха мъчителни изпитания за него, поносими единствено благодарение на Агрипа, който успяваше да му осигури уединение при всеки възможен случай. Самият Октавиан не знаеше защо е толкова чувствителен на тази тема, тъй като по принцип беше добре сложен, може би защото без подходящо натъкмени дрехи всички мъже бяха уязвими.
Посрещна го прислужникът му, който излъчваше безпокойство. Октавиан мразеше и най-малките петънца по туниката или тогата си и това правеше тежък живота на човека, който бе зает непрекъснато с тебешира и оцета за почистване.
— Да, можеш да вземеш тогата — каза отсъстващо Октавиан, освободи се от нея и влезе във вътрешната градина с перистил, в която се намираше най-красивият фонтан в Рим — Амфитрион яздеше колесница във формата на раковина, теглена от изправени коне с рибешки опашки. Оцветяването му беше тъй живо, че подобните на бурени коси на водния бог проблясваха и искряха в зеленикаво, а кожата му бе като мрежа от мънички сребристи люспи. Скулптурата се намираше в средата на кръгъл басейн. Само бледозеленият мрамор от новите каменоломни в Карара беше струвал на Хортензий десет таланта.
Мина през двойната бронзова порта е барелефни сцени с лапити и кентаври и влезе в залата, която вместваше кабинета му в едната половина и трапезарията — в другата. Оттам мина в огромния атриум, чийто имплувиум под комплувиума в покрива проблясваше като огледало под лъчите на високото слънце. Накрая, след още една двойна бронзова врата, излезе на лоджията — огромната открита тераса. Хортензий беше харесал идеята за навес срещу палещите лъчи на слънцето, бе издигнал серия подпори над част от терасата и бе засадил лози, които да пълзят по тях. С годините те се бяха провесили по рамката като пъстро убежище, от което по това време на годината висяха чепки светлозелени мъниста.
Четирима мъже седяха в големи столове около една ниска маса. Кръгът се затваряше от пети стол, който бе празен. На масата имаше две кани и няколко чаши от най-проста апулийска керамика — никакви златни бокали и александрийски стъклени гарафи за Октавиан! Каната с вода беше по-голяма от другата, в която бе сипано много леко искрящо бяло вино от Алба Фуцентия. Никой познавач не би погледнал презрително на това питие — Октавиан обичаше да поднася най-доброто от всичко. Но не понасяше разточителството и вносните стоки. Твърдеше, че произведеното в Италия е превъзходно и не е нужно да се парадира снобски с вина от Хиос, килими от Милет, боядисана вълна от Хиераполис и гоблени от Кордуба.
Октавиан приближи незабелязано с котешка стъпка и спря за момент на прага, за да огледа своя «съвет на старейшините», както го бе нарекъл Меценат. — Шегата се състоеше в това, че най-старият от групата — Квинт Салвидиен — беше едва на тридесет и една. Пред тези четирима мъже — и единствено пред тях — Октавиан изричаше гласно мислите си, всъщност не всички. Тази привилегия бе запазена за Агрипа, негов връстник и духовен брат.
Двадесет и три годишният Марк Випсаний Агрипа бе надарен с външност — мечта за всеки римски благородник. Висок колкото Цезар, много мускулест и същевременно строен, с необикновено и същевременно красиво лице, чиито вежди изпъкваха под широкото чело, и с волева брадичка, поставена решително под строгата уста. От гъстите вежди и миглите трудно можеше да се забележи, че дълбоко поставените му очи имат цвят на лешник. Но произходът на Агрипа беше тъй невзрачен, че един Тиберий Клавдий Нерон би се изсмял презрително — кой изобщо е чувал за фамилия Випсаний? Най-вероятно беше самнитска, ако не апулийска или калабрийска. Във всеки случай — италийски боклук. Единствено Октавиан напълно оценяваше дълбочината и широтата на ума му, който се справяше с какво ли не — командване на армии, строеж на мостове и акведукти, измисляне на всякакви приспособления и инструменти, които правеха живота по-лек. Тази година Агрипа беше градски претор, отговаряше за всички граждански съдебни процеси и възлагаше криминалните дела на различните съдилища. Тежка работа, но не достатъчно, за да го удовлетвори — той пое също така част от задълженията и на едилите. От въпросните персони се очакваше да се грижат за сградите и различните услуги в града. След като ги нарече тайфа жалки мързеливци, Агрипа лично се зае с въпросите на водоснабдяването и канализацията за голям ужас на концесионерите, с които градът обикновено сключваше сделки. Говореше сериозно за мерките, които трябва да се вземат, за да не се допусне каналите да прелеят при прииждането на Тибър, но се боеше, че няма да успее да се погрижи за това тази година — за целите на това начинание трябваше да се направи подробна карта на много мили канали и тръби. Той все пак успя да свърши известна работа по Аква Марция, най-добрия от съществуващите акведукти в Рим, и в момента издигаше нов — Аква Юлия. Рим можеше да се похвали с най-добрата вода в света, но населението на града се увеличаваше и времето ги притискаше.
Агрипа бе предан до смърт на Октавиан, но не сляпо, а напълно съзнателно. Познаваше слабите и силните му страни и страдаше за него, както самият Октавиан не бе страдал себе си. Не ставаше въпрос за амбиция. За разлика от почти всички «нови римляни» Агрипа наистина разбираше с цялото си същество, че именно Октавиан по правото на произхода си трябва да остане на преден план. Негова бе ролята на fides Achates и той винаги щеше да бъде на разположение на Октавиан, който можеше да го издигне далеч отвъд истинския му социален статус. — А каква по-добра съдба от тази да бъде вторият в Рим? За Агрипа това беше повече, отколкото заслужаваше който и да било «нов римлянин».
Тридесетгодишният Гай Цилний Меценат беше етруск, който можеше да проследи родословието си до дълбока древност. Предците му били господари на Арециум — оживено речно пристанище на завоя на Арн, където се срещат Аниевият, Касиевият и Клодиевият път, свързващи Рим с Отсамна Галия. Поради известни само на него причини той се бе отказал от фамилното си име Цилний и се наричаше просто Гай Меценат. Любовта му към изтънчения живот личеше в леко закръглената му фигура, но при нужда той бе в състояние да предприеме изтощителни пътувания заради Октавиан. Лицето му приличаше малко на жабешко, тъй като светлосините му очи бяха леко изпъкнали — екзофталмия, както го наричаха гърците.
Той беше прочут с остроумието и уменията си на разказвач. Умът му беше задълбочен като на Агрипа, но устроен по различен начин — Меценат обичаше литературата, изкуството, философията, риториката и колекционираше не стари грънци, а нови поети. Както шеговито бе отбелязал Агрипа, той не би могъл да ръководи и бой с възглавници в бордей, но пък знаеше как да го прекрати. Досега никой не бе намерил по-сладкодумен и убедителен говорител, нито по-способен да интригантства и заговорничи в сенките зад курулното кресло от Меценат. Той също се беше примирил с първенството на Октавиан, макар мотивите му да не бяха тъй чисти като тези на Агрипа. Меценат беше сив кардинал, дипломат, търговец на човешки съдби. Можеше да забележи и най-мъничката цепнатина, безболезнено да пъхне на слабото място сладки думи и да предизвика рани, по-тежки от раните на всеки кинжал. Опасен човек беше Меценат.
Квинт Салвидиен, най-възрастният от всички, беше от Пиценум — онова гнездо на демагози и политически нищожества, създало светила като Помпей Велики и Тит Лабиен. Той обаче не беше спечелил лаврите си на Форума, а на бойното поле, където се представяше по-добре от всички. Беше безупречен в лице и тяло, а главата му бе увенчана с рошава яркочервена коса, спечелила му прякора Руфус, и проницателни сини очи. Таеше в себе си големи амбиции и бе привързал кариерата си към опашката на Октавиановата комета като най-бърз начин да достигне върха. От време на време родната жилка се размърдваше в него и го караше да се чуди дали да не премине на другата страна, ако подобен ход му изглеждаше благоразумен. Салвидиен нямаше намерение накрая да се окаже сред изгубилите и понякога се питаше дали Октавиан наистина има необходимите качества за победа в наближаващия сблъсък. Благодарността му бе малка, а лоялността — никаква, но беше успял да прикрие това тъй умело, че Октавиан, а и не само той, нямаше ни най-малка представа за истинските му мотиви. Пазеше се добре, но понякога се чудеше дали Агрипа не го подозира. Затова в негово присъствие винаги много внимаваше какво говори и как постъпва. Що се отнасяше до Меценат, кой можеше да знае какво усеща този мазен аристократ?
Тит Статилий Таурус, на двадесет и седем, беше най-маловажният от всички и съответно знаеше най-малко за идеите и плановете на Октавиан. Също военен, той и изглеждаше точно такъв — висок, здрав и с доста белези по лицето — подуто ляво ухо, следа от острие по лявата вежда и бузата, счупен нос. Въпреки това си оставаше красив мъж с коса като пшеница, сиви очи и непринудена усмивка, която силно контрастираше с репутацията му на педантичен по отношение на дисциплината командир на легиони. Той изпитваше ужас от хомосексуализма и не би общувал с никого с подобни наклонности, независимо колко благороден е произходът му. Като войник отстъпваше на Агрипа и Салвидиен, но не много. Липсваше му техният гений и способност за импровизиране. Относно лоялността му място за съмнение нямаше, преди всичко, защото Октавиан го омайваше. Безспорните таланти и блестящите качества на Агрипа, Салвидиен и Меценат бяха нищо в сравнение с необикновения ум на наследника на Цезар.
— Здравейте — рече Октавиан и тръгна към празния стол.
Агрипа се усмихна.
— Къде беше? Да гледаш влюбено Рим ли? Към Форума или на Авентин?
— Към Форума. — Октавиан си сипа вода, пи жадно и въздъхна. — Мислех си какво ще правя, когато имам парите да дам на Рим онова, което заслужава.
— Гледай да не си останеш само с мисленето — иронично подхвърли Меценат.
— Така е. Все пак, Гай, не размишлявам напразно. Това, което намисля сега, няма да е нужно да измислям по-нататък. Знаем ли с какво се е захванал нашият консул Полион? А Вентидий?
— Спотайват се в източната част на Отсамна Галия — отвърна Меценат. — Говори се, че скоро ще тръгнат на юг по Адриатическото крайбрежие, за да помогнат на Антоний да стовари легионите си, които сега са се разположили около Аполония. Полион има седем, Вентидий още толкова, а Антоний — десет. Здрав пердах ни очаква.
— Аз няма да воювам срещу Антоний! — извика Октавиан.
— Не ще се наложи — ухили се Агрипа. — Техните войници няма да се бият срещу нашите, залагам живота си.
— Съгласен съм — обади се Салвидиен. — Дошло им е до гуша от войни, които не разбират. Каква е разликата за тях между племенника на Цезар и братовчеда на Цезар? Навремето са били войници на Цезар — това помнят. Благодарение на навика му да премества войниците както му падне, за да закърпи една или друга част, сега те се идентифицират с Цезар, а не с легиона си.
— Те се бунтуваха — с твърд тон рече Меценат.
— Само за Девети може да се каже, че се разбунтува директно срещу Цезар, и то благодарение на десетина корумпирани центуриони на заплата при приятелчетата на Помпей Велики. За останалите вината е на Антоний. Той ги подбуди към това, не друг! Той държеше центурионите пияни и купуваше говорителите им. Той ги обработваше! — с презрение каза Агрипа. — Антоний е пакостник, а не политически гений. У него няма и помен от изтънченост. Как иначе би му дошло на ум да стовари войските си в Италия? Та това е просто безсмислено! Да си му обявявал война? Или Лепид да го е сторил? Прави го, защото се бои от теб.
— Антоний не е по-голям пакостник от Секст Помпей Велики Благочестиви, да го наречем с цялото му име — отвърна Меценат и се разсмя. — Чух, че изпратил татко Либон в Атина да моли Антоний да се съюзят и да те смажат.
— Откъде научи това? — рязко попита Октавиан и се изправи на мястото си.
— Подобно на Одисей, имам шпиони навсякъде.
— Аз също, но това е нещо ново за мен. Какво е отговорил Антоний?
— Нещо като не. Няма официален съюз, но няма да пречи на действията на Секст, стига да са насочени против теб.
— Колко мило от негова страна. — Необичайно красивото лице се намръщи, погледът му стана напрегнат. — Както е от моя да дам на Лепид шест легиона и да го пратя да управлява Африка. Антоний знае ли вече за това? Моите агенти твърдят, че не е научил.
— Моите също — рече Меценат. — Но няма да се зарадва на новината, Цезаре, това е сигурно. След убийството на Фангон Антоний си мисли, че Африка му е в кърпа вързана. В края на краищата, кой брои Лепид? А ето че след смъртта на новия губернатор Лепид се появява на сцената. С четирите легиона в провинцията и шестте, които взе със себе си, той изведнъж става силен участник в играта.
— Знам това! — рязко отвърна хванатия натясно Октавиан. — Лепид обаче мрази Антоний много повече, отколкото мен. Тази есен ще прати жито в Италия.
— След загубата на Сардиния ще имаме нужда от него — обади се Таурус.
Октавиан погледна към Агрипа.
— Нямаме кораби, така че трябва да си построим. Агрипа, искам да оставиш задълженията си в града и да тръгнеш на обиколка из полуострова, от Тергесте до Лигурия. Поръчай хубави и здрави бойни галери. Ще ни трябва флот, за да победим Секст.
— С какво ще им платим, Цезаре? — попита Агрипа.
— С последните талпи.
Таен отговор, който не означаваше нищо за останалите трима, но бе кристално ясен за Агрипа. Той кимна. «Талпа» бе кодовата дума, която двамата използваха, когато имаха предвид военната каса на Цезар.
— Либон се върна с празни ръце и Секст се… ъъъ… засегна. Не достатъчно, за да нападне Антоний, но все пак е обиден — рече Меценат. — Либон не хареса Антоний в Атина повече, отколкото би го харесал където и да било другаде, така че сега той е врагът, който сипва отрова за Антоний в ушите на Секст.
— И какво толкова го е обидило? — полюбопитства Октавиан.
— Мисля, че след отстраняването на Фулвия се е надявал да намери трети съпруг за сестра си. Какъв по-хитър начин за спояване на един съюз от брака? Горкият Либон! Шпионите ми казват, че е налапал въдицата със страшна сила и премислял какви ли не варианти. Но до тази тема така и не се стигнало и той потеглил обратно към Агригентум силно разочарован.
— Хммм — Златните вежди се сключиха, дългите мигли се спуснаха над забележителните очи на Октавиан. Внезапно той плесна с длани коленете си и погледна решително. — Меценате, приготвяй се! Заминаваме за Агригентум на среща със Секст и Либон.
— С каква цел? — поинтересува се Меценат, на когото мисията никак не му се хареса.
— Твоята цел е да сключиш примирие със Секст, което да осигури на Италия зърно през есента, при това на разумна цена. Ще направиш всичко необходимо, за да успееш. Ясно ли е?
— Дори ако се опре до брак?
— Дори и това.
— Тя е прехвърлила трийсетте, Цезаре. Дъщеря й Корнелия е почти на възраст за омъжване.
— Хич не ме интересува колко стара е сестрата на Либон! Всички жени са устроени по един и същи начин, така че какво значение има възрастта? Поне, за разлика от Фулвия няма да има клеймото на проститутка.
Никой не коментира факта, че след две години дъщерята на Фулвия й бе върната като девственица. Октавиан се беше оженил за момичето, за да успокои Антоний, но така и не бе спал с него. Това обаче не можеше да се случи със сестрата на Либон. Щеше да му се наложи да спи с нея, желателно с резултат. По отношение на всичко, свързано с плътта, Октавиан бе благочестив като Катон Цензора, така че му оставаше само да се моли Скрибония да не е грозна или разпусната. Всички впериха погледи в мозаечните плочки на пода, преструвайки се на глухи, неми и слепи.
— Ами ако Антоний опита да се прехвърли в Брундизиум? — попита Салвидиен, колкото да смени темата.
— Брундизиум е здраво укрепен и той няма да успее да прекара и един кораб през веригата на пристанището — рече Агрипа. — Лично огледах укрепленията на града, Салвидиене. Знаеш го много добре.
— Но може да акостира някъде другаде.
— Което несъмнено ще стори, но дали с всичките си войски? — Октавиан изглеждаше напълно спокоен. — Все пак, Меценате, искам да се върнеш от Агригентум със скоростта на мълнията.
— Ветровете са насрещни — рече Меценат с мрачен глас. Кой би поискал да прекара част от лятото в помийна яма като онова сицилианско леговище на Секст Помпей?
— Още по-добре, ще се върнеш по-бързо. Колкото до отиването дотам — гребете! Вземи кола до Путеоли и наеми най-бързия кораб и най-добрите гребци, които успееш да намериш. Плати им двойно. Тръгвай, Меценате, тръгвай!
И така групата се раздели. Остана само Агрипа.
— Според последните ти проверки колко легиона можем да изправим срещу Антоний?
— Десет, Цезаре. Макар че нямаше да има значение, дори да бяха три или четири. Нито една от страните няма да се бие. Непрекъснато го повтарям, но всички са глухи, с изключение на теб и Салвидиен.
— Аз те чух, защото в това се съдържа спасението ни. Отказвам да повярвам, че съм победен. — Октавиан въздъхна и се усмихна печално. — Ох, Агрипа, дано онази сестра на Либон да е поносима! Досега не съм имал особен късмет със съпругите.
— Защото са били подбрани от друг и са представлявали просто политически ход. Един ден, Цезаре, ще си избереш сам съпруга и тя няма да бъде Сервилия Вация или Клодия. Или пък Скрибония, ако сделката със Секст излезе успешна. — Агрипа прочисти гърлото си и го погледна неспокойно. — Меценат знаеше, но ме остави аз да ти кажа новините от Атина.
— Новини ли? Какви новини?
— Фулвия си е прерязала вените.
Дълго време Октавиан не каза нищо и остана неподвижно, забил поглед в Големия цирк, докато Агрипа не си помисли, че се е пренесъл на някакво място отвъд този свят. Цезар беше същински възел от противоречия. Дори вътрешно Агрипа никога не мислеше за него като за Октавиан, макар че бе първият, който започна да го нарича с новоприетото му име. Никой не можеше да бъде по-студен, по-твърд или по-безжалостен от него, а ето че сега бе повече от очевидно, че тъгува за Фулвия — жената, която ненавиждаше.
— Тя беше част от римската история и заслужаваше по-добър край — рече най-сетне Октавиан. — Прахта й пристигнала ли е вече? Има ли гробница?
— Доколкото знам, и двата отговора са не.
Октавиан стана.
— Ще говоря с Атик. Между нас да си остане, но той никога не би я погребал както подобава на положението й. Децата й от Антоний не са ли съвсем малки?
— Антил е на пет, а Юл — на две.
— Значи ще помоля сестра си да ги наглежда. Трите й собствени не са достатъчни за Октавия, тя винаги се е грижела и за нечии чужди.
«В това число и за децата на собствената ти полусестра Марция — мрачно си помисли Агрипа. — Никога няма да забравя онзи ден на височините на Петра, когато се канехме да се срещнем с Брут и Касий — Цезар седи и по лицето му се стичат сълзи, оплаква смъртта на майка си. А тя не е мъртва! Тя е съпруга на доведения му брат Луций Марций Филип. Още едно от неговите противоречия — може да тъгува за Фулвия и в същото време да се преструва, че майка му не съществува. О, знам защо. Тя остана в траур само един месец, преди да започне връзка с доведения си син. Нещата можеха и да се потулят, ако не беше забременяла. През онзи ден в Петра Октавиан бе получил писмо от сестра си, която го умоляваше да разбере годежа на майка им. Но той не можа. За него Атия беше курва, неморална жена, която не заслужаваше да бъде майка на добрия си син. Затова принуди нея и съпруга й да се оттеглят във вилата на Филип в Мизенум и им забрани да стъпват в Рим — заповед, която така и не отмени, макар че сега Атия е болна, а момиченцето й е постоянно под грижите на Октавия. Един ден всичко това ще го преследва, макар сега да не го вижда, както не поглежда и полусестра си. Прекрасно дете, красиво като всеки Юлий, въпреки че баща й е толкова тъмен».
После от Оттатъшна Галия дойде писмо, което прогони всички мисли за Антоний и мъртвата му жена от главата на Октавиан и отложи датата на сватбата, която Меценат му уреждаше в Агригентум.
 
Почитаеми Цезаре, пиша, за да те уведомя, че моят обичан баща Квинт Фуфий Гален умря в Нарбон. Зная, беше на петдесет й девет години, но се намираше в добро здраве. Изведнъж падна мъртъв. Всичко стана за миг. Като главен легат, сега командвам единадесетте легиона, разположени в Оттатъшна Галия — четири в Агендикум, четири в Нарбон и три в Гланум. В момента Галия е спокойна, след като миналата година баща ми потуши един бунт на аквитаните, но не ми се мисли какво може да се случи, ако галите надушат колко съм неопитен в командването. Сметнах за по-правилно да съобщя на теб вместо на Марк Антоний, макар че двете Галии са негови. Той е прекалено далеч. Моля те да изпратиш нов губернатор с нужния военен опит, който да поддържа мира тук. Колкото по-бързо, толкова по-добре, тъй като бих желал лично да върна праха на баща си в Рим.
 
Октавиан четеше и препрочиташе простото съобщение, а сърцето му трептеше в гърдите му. Поне този път трепетът беше радостен. Най-после съдбата да погледне благосклонно на него! Кой можеше да си помисли, че Гален ще умре?
Изпрати да повикат Агрипа, който се бе заел да приключи задълженията си на градски претор, за да може да пътува за по-дълго време. Градският претор нямаше право да отсъства от Рим за повече от десет дни.
— Забрави дреболиите! — викна Октавиан и му подаде писмото. — Чети и се радвай!
— Единадесет легиона ветерани! — ахна Агрипа, който моментално разбра важността на новината. — Трябва да стигнеш Нарбон преди Полион и Вентидий да са те изпреварили. Те са по-близко, така че се моли новината да не стигне бързо до тях. Младият Гален далеч не е от соя на баща си. — Агрипа размаха писмото. — Само си представи! Оттатъшна Галия е на път да падне в скута ти, без да е вдигнато и едно копие!
— Вземаме Салвидиен с нас — каза Октавиан.
— Мъдро ли е това?
Сивите очи го изгледаха изненадано.
— Какво те кара да подлагаш на съмнение мъдростта ми в това решение?
— Нищо конкретно, с изключение на това, че губернатор на Оттатъшна Галия е много силна позиция. На Салвидиен може да му се завърти главата. Предполагам, че смяташ да му дадеш командването?
— Да не го предпочиташ ти? Твое е, ако искаш.
— Не, Цезаре, не го искам. Твърде далеч е от Италия и от теб. — Агрипа въздъхна и сви обезкуражено рамене. — Не мога да измисля нищо друго. Таурус е прекалено млад, а на останалите не можеш да се довериш, че ще се справят с беловаките и свебите.
— Салвидиен ще се справи — уверено каза Октавиан и потупа най-добрия си приятел по ръката. — Тръгваме утре по зазоряване и ще пътуваме, както е пътувал божественият ми баща — с двуколка с четири мулета и непрекъснато в галоп. Това означава, че ще се движим по Емилиевия и Домициевия път. За да сме сигурни, че няма да имаме проблем с честата смяна на мулетата, ще вземем и ескадрон германски конници.
— Трябва да си вземеш постоянни телохранители, Цезаре.
— Не сега, зает съм. А освен това нямам и достатъчно пари.
 

Агрипа си тръгна и Октавиан прекоси Палатин до уличката Кливус Виктория и дома на Гай Клавдий Марцел Млади, който му беше девер. Доста неадекватен и нерешителен консул в годината, в която Цезар прекоси Рубикон, Марцел беше брат и първи братовчед на двама мъже, чиято омраза към Цезар не се поддаваше на разумно обяснение. Беше се спотайвал в Италия, докато Цезар воюваше с Помпей Велики, и бе награден с ръката на Октавия, след като Цезар излезе победител. За Марцел съюзът бе смесица от любов и целесъобразност, брак с фамилията на Цезар означаваше закрила за самия него и за значителното богатство на Клавдий Марцел, което сега беше изцяло негово. И той наистина обичаше жена си като безценно бижу. Октавия му беше родила момиче — Марцела Старша, момче, което всички наричаха Марцел, и второ момиче — Марцела Младша, известна също и като Селина.
Къщата бе неестествено смълчана. Марцел беше много болен — толкова, че иначе любезната му съпруга бе издала железни заповеди относно реда и тишината в къщата.
— Как е той? — попита Октавиан и целуна сестра си по бузата.
— Лекарите казват, че е въпрос на дни. Ракът е много голям и буквално изяжда вътрешностите му.
Големите изумрудени очи се напълниха със сълзи, които по-късно щяха да напоят възглавницата й. Наистина обичаше мъжа, който й бе избрал вторият й баща с пълното одобрение на брат й. Родът му не бе патрициански, а от много стар и почтен плебейски произход, което правеше Марцел Млади подходящ съпруг за жена от Юлиите. Цезар бе онзи, който не го харесваше и не одобряваше двойката.
Станала е още по-красива, помисли си брат й и му се прииска да можеше да сподели мъката й. Макар да бе дал съгласието си за този брак, той никога не бе приел истински мъжа, който притежаваше любимата му Октавия. Освен това си имаше планове, а смъртта на Марцел Млади можеше да ги подпомогне. Октавия щеше да превъзмогне загубата. Четири години по-възрастна от него, тя бе типичен представител на Юлиите — златна коса, очи със сини оттенъци в тях, високи скули, красива уста и изражение на сияйно спокойствие, което привличаше хората. А най-важното беше, че бе щедро одарена с дар, присъщ за повечето жени от рода — правеше мъжете си щастливи.
Селина беше новородена и Октавия се грижеше сама за нея — радост, която не можеше да остави на някоя дойка. Това обаче означаваше, че почти нямаше възможност да излиза и често се налагаше да остави посетителите. Подобно на брат си, Октавия беше скромна едва ли не до крайност и не би допуснала да оголи гръдта си и да накърми детето си пред друг мъж, освен съпруга си. Още една причина, поради която Октавиан я обичаше. За него тя бе въплъщение на богинята Рим и той си бе дал дума, когато стане безспорен господар на града, да издигне нейни статуи на обществени места — чест, която по принцип не се полагаше на жени.
— Мога ли да видя Марцел? — попита Октавиан.
— Каза — никакви посетители, в това число и ти. — Лицето й се изкриви. — От гордостта е, Цезаре. Гордостта на изрядния човек. Стаята му мирише, независимо колко я чистят слугите и колко благовония изгарям. Лекарите я наричат миризма на смърт и казват, че не може да се премахне.
Той я прегърна и целуна косата й.
— Мила моя сестро, какво мога да направя за теб?
— Нищо, Цезаре. Ти утешаваш мен, но нищо не може да утеши него.
Нямаше резултат, налагаше се да бъде брутален.
— Трябва да замина надалеч най-малко за един месец — рече той.
— А! — възкликна тя. — Наложително ли е? Той няма да издържи и половин месец!
— Да, наложително е.
— Кой ще уреди погребението? Кой ще намери гробар? Кой ще намери подходящ човек за прощална реч? Родът ни е вече толкова малък! Войни, убийства… Може би Меценат?
— Той е в Агригентум.
— Тогава кой е останал тук? Домиций Калвин? Сервилий Вация?
Октавиан повдигна брадичката й и я погледна право в очите. Устата му беше стисната, на лицето му се четеше прикрита болка.
— Мисля, че трябва да бъде Луций Марций Филип — отмерено рече той. — Не ми е любимец, но е единственият, който няма да накара хората да говорят. Тъй като никой не вярва, че майка ни е мъртва, какво значение може да има? Ще му пиша, че може да се върне в Рим и да се настани в дома на баща си.
— Ще се изкуши да завре заповедта в гърлото ти.
— Ха! Не и той! Ще си затрае. Та той прелъсти майката на триумвира Цезар, Сина на Божествения! Благодарение на нея спаси кожата си. Как само ми се иска да му скалъпя обвинение в предателство и да го използвам като заплаха за епикурейския му дворец! Дори моето търпение си има граници и той много добре го знае. Ще си затрае — повтори Октавиан.
— Искаш ли да видиш малката Марция? — попита Октавия с треперещ глас. — Толкова е сладка, наистина!
— Не, не искам! — рязко отвърна Октавиан.
— Но тя ни е сестра! Кръвта ни свързва, Цезаре, дори от страната на Марциите. Бабата на Божествения Юлий бе Марция.
— Не ме интересува, ако ще да е била и самата Юнона! — грубо отвърна Октавиан и излезе.
 

Горката, горката! Беше си тръгнал, преди да му каже, че двете момчета на Фулвия от Антоний засега са приети в домакинството й. Когато отиде да ги види, беше открила с ужас, че двамата дребосъци са оставени без никакъв надзор и че десетгодишният Курион съвсем е подивял. Е, тя нямаше властта да го вземе под крилото си и да го укроти, но пък можеше да вземе Антил и Юл като проста проява на доброта. Горката Фулвия! Дух на форумен демагог, затворен в женска обвивка. Приятелката на Октавия Филия твърдеше, че Антоний е пребил жена си в Атина и дори я е ритал, но Октавия просто не можеше да повярва. В края на краищата, познаваше добре Антоний и го харесваше много. Симпатиите й донякъде се дължаха на факта, че той много се различаваше от останалите мъже в живота й, да имаш вземане-даване само с блестящи, ловки и коварни мъже можеше да бъде изтощително. Животът с Антоний несъмнено е истинско приключение, но пък да бие жена си! Не, никога не би направил това! Никога.
Върна се в детската стая, за да поплаче тихичко, като се погрижи Марцела, Марцел и Антил, които бяха достатъчно големи, да не забележат сълзите й. Все пак, помисли си тя и донякъде се развесели, ще бъде чудесно мама отново да се върне в живота й! Тя страдаше от някаква болест на костите и бе принудена да прати малката Марция в Рим при Октавия, но скоро щеше да е съвсем наблизо и ще може да види дъщерите й. Кога ли брат й Цезар ще я разбере? И ще я разбере ли изобщо? Някак не й се вярваше. В неговите очи мама бе сторила непростимото.
Мислите й се насочиха отново към Марцел и тя незабавно отиде в стаята му. На четиридесет и пет, когато се бе оженил за Октавия, той беше мъж в разцвета на силите си, строен, добре поддържан, много образован и хубав по цезарски начин. Безсърдечието на Юлиите му беше напълно чуждо, но притежаваше известно коварство, благодарение на което бе успял да избегне залавянето, когато Италия полудя по Божествения Юлий, и си бе осигурил прекрасен брак, който го приобщи чист и неопетнен към лагера на Цезар. За това трябваше да благодари на Антоний — нещо, което не забрави нито за миг. Затова и Октавия го познаваше добре — Антоний бе чест гост в дома им.
А сега прекрасната двадесет и седем годишна съпруга виждаше един болен мъж, разяждан от нещо, което го дъвчеше и унищожаваше отвътре. Любимият му роб Адмет седеше край леглото му и държеше приличната на кука ръка на Марцел, но при влизането на Октавия стана бързо и й отстъпи мястото.
— Как е той? — прошепна тя.
— Заспа от маковия сироп, господарке. Нищо друго не помага за болката, за съжаление. А сиропът страшно замъглява ума му.
— Знам — рече Октавия, докато се настаняваше. — Хайде, иди да се нахраниш и да поспиш. Няма да усетиш как отново ще настъпи твоята смяна. Иска ми се да позволяваше и други да се редуват, но е непреклонен.
— Ако аз умирах така бавно и болезнено, господарке, бих искал да видя подходящо лице, когато отворя очите си.
— Точно така, Адмет. Хайде, върви, моля те. Яж и поспи. Каза ми, че те освобождава в завещанието си. Ще бъдеш Гай Клавдий Адмет, но се надявам да останеш при мен.
Твърде развълнуван, за да може да отговори, младият грък само целуна ръката на Октавия.
Минаха часове. Тишината бе нарушена само когато бавачката донесе Селина, за да бъде накърмена. За щастие тя беше кротко бебе и не плачеше много силно дори когато бе гладна. Марцел продължаваше да спи в забвение.
После се размърда и отвори тъмните си замаяни очи. Погледът му се изясни, когато видя жена си.
— Октавия, любов моя! — изграчи той.
— Марцел, любов моя — отвърна тя със сияйна усмивка и стана, за да вземе чаша сладко разредено вино. Той отпи малко от тръстиковата сламка. После Октавия донесе купа вода и кърпа. Свали лененото покритие от кожата и костите му, махна изцапаната пелена и започна да го мие с лека като перце ръка, като му говореше нежно. Където и да се намираше в стаята, очите му я следваха неотлъчно, светнали от любов.
— Не бива старци да се женят за млади момичета — каза той.
— Не съм съгласна. Ако младите момичета се омъжват за млади мъже, те никога няма да пораснат и да поумнеят, защото и двамата са еднакво зелени — отвърна тя и взе купата. — Готово! По-добре ли се чувстваш?
— Да — излъга той и в следващия момент се загърчи от болка. — Юпитер, Юпитер! Боли, как боли само! Сиропът, къде ми е сиропът?
Тя му даде сироп от мак, седна и го загледа как спи, докато Адмет не дойде да я смени.
 

Меценат установи, че задачата му е твърде лесна, тъй като Секст Помпей бе страшно обиден от реакцията на Марк Антоний на предложението му. «Пират», и още как! Склонен на мимолетен заговор против Октавиан, но не и публично да обяви съюз, самият Секст Помпей никога не се бе възприемал и нямаше да се възприема като «пират». След като откри, че му харесва да е в морето и да командва триста-четиристотин бойни кораба, той започна да гледа на себе си като на един морски Цезар, който просто не можеше да изгуби сражение. Да, непобедим на вода и голям претендент за титлата Първенец на Рим. В това отношение се страхуваше и от Антоний, и от Октавиан, които бяха още по-силни претенденти. Затова се нуждаеше от съюз с един от тях срещу другия, за да намали броя на съперниците. От трима да ги направи двама. Всъщност той никога не бе срещал Антоний. Не бе успял да се смеси дори с тълпата пред вратите на Сената, когато Антоний мяташе гръм и мълнии срещу републиканците в качеството си на верен на Цезар народен трибун. Шестнайсетгодишните имат по-интересни занимания, а пък и Секст нямаше политически интереси нито тогава, нито сега. А когато се срещна с Октавиан в едно малко пристанище в извивката на Италианския ботуш, откри, че могъщият му противник е всъщност двадесетгодишно хлапе с миловидна физиономия, докато той самият бе на двадесет и пет. Първото, което му хрумна за Октавиан, беше, че вижда роден престъпник, който винаги ще избягва ситуации, в които биха могли да го поставят извън закона. Бяха се споразумели за това-онова, после Октавиан бе продължил по суша към Брундизиум, а Секст бе отплавал. Оттогава съюзите се бяха променили, Брут и Касий бяха победени и мъртви, а светът принадлежеше на триумвирите.
Не можеше да се възхищава на късогледството на Антоний в решението му да се установи на изток. Всеки с поне мъничко ум щеше да види, че Изтокът е капан, че златото е стръвта, закачена на ужасната му кука. Господството над света щеше да попадне у този, който контролира Италия и Запада, а това беше Октавиан. Разбира се, това бе най-тежката и най-непопулярна задача. Именно затова Лепид бе взел шестте легиона на Луций Антоний и се бе скатал в Африка, откъдето можеше да следи развоя на събитията и да събира още войски. Поредният глупак. Да, Октавиан беше най-опасният от всички, защото не се бе уплашил да поеме най-тежкия товар върху себе си.
Ако се бе съгласил на официален съюз, Антоний щеше да улесни Секст в борбата му за Първенец на Рим. Но не, той бе отказал да се свърже с някакъв си пират!
— Тъй да бъде — рече Секст на Либон и го погледна с каменните си тъмносини очи. — Просто ще ни отнеме повече време да изтощим Октавиан.
 

— Скъпи ми Секст, никога няма да успееш да изтощиш Октавиан — каза Меценат няколко дни по-късно, когато пристигна в Агригентум. — Той няма слаби места, към които да се насочиш.
— Как ли пък не! — озъби се Секст. — Като начало, той няма кораби и адмирали, които да си заслужават това име. Страшна работа — да праща беззъби гръцки роби като Хелен да ми отнемат Сардиния! Между другото, той е при мен. В безопасност и непокътнат. Кораби и адмирали — две слабости. Няма пари — станаха три. Врагове на всяка крачка — четири. Да продължавам ли?
— Това не са слабости, а недостатъци — отвърна Меценат и лапна лъжица мънички скариди. — Ах, превъзходни са! Защо са много по-вкусни от онези, които ям в Рим?
— По-мътни води, повече храна.
— Знаеш много неща за морето.
— Достатъчно, за да ми е ясно, че Октавиан не може да ме победи в него, дори и да намери кораби. Организирането на морска битка само по себе си е изкуство, а по една случайност аз съм най-добрият в тази област в цялата римска история. Брат ми Гней беше изключителен, но не можеше да се мери с моята класа. — Секст се облегна назад и го погледна самодоволно.
«Какво е особеното на това поколение младежи? — запита се очарованият Меценат. — В училище учим, че никога няма да има друг Сципион Африкански, друг Сципион Емилиан, но двамата бяха отделени с поколения един от друг, всеки уникален за своето време. А днес не е така. На младежите им се дава възможност да покажат на какво са способни, толкова много мъже на по четиридесет-петдесет години загинаха или отидоха в доживотно изгнание. Та този тип тук няма и тридесет».
Секст излезе от самодоволното си съзерцание.
— Трябва да кажа, Меценате, че съм разочарован, задето господарят ти не дойде лично да се види с мен. За прекалено важен ли се мисли?
— Не, бъди сигурен — отвърна Меценат с най-мазния си тон. — Праща ти искрените си извинения, но в Оттатъшна Галия стана нещо, заради което присъствието му там е задължително.
— Да, чух. Сигурно съм научил преди него. Оттатъшна Галия! Какъв рог на изобилието ще стане негов! Най-добрите легиони от ветерани, зърно, шунка, солено свинско, захарно цвекло… Без да броим сухоземния път до двете Испании, макар че той все още не държи Отсамна Галия. Но ще я получи със сигурност, когато Полион реши да поеме консулските си регалии, макар да се носи слух, че това няма да стане скоро. Говори се, че Полион е повел седемте си легиона надолу по Адриатическото крайбрежие, за да помогне на Антоний при дебаркирането му в Брундизиум.
Меценат го погледна изненадан.
— Че защо му е на Антоний военна помощ, за да се прехвърли в Италия? Като старши триумвир, той има правото да идва и да си тръгва когато си пожелае.
— Не и ако Брундизиум е замесен. Защо жителите на града мразят толкова много Антоний? Биха плюли върху гроба му, ако можеха.
— Той беше много суров с тях, когато Божественият Юлий го остави да преведе останалите легиони през Адриатика в годината преди Фарсала — отвърна Меценат, без да обръща внимание на помръкналото лице на Секст при споменаването на битката, в която баща му бе смазан, а светът — променен завинаги. — Антоний е неразумен, а най-неразумен беше именно по онова време, когато Божественият Юлий му дишаше във врата. Освен това дисциплината му не беше особено стегната. Беше оставил легионерите да правят каквото си искат — и те изнасилваха и грабеха. А когато Божественият Юлий го направи началник на конницата, той изля голяма част от злобата си към Брундизиум върху Брундизиум.
— Това обяснява нещата — рече Секст и се ухили. — Все пак ми прилича малко на нападение, когато един триумвир пристига заедно с цялата си армия.
— Демонстрация на сила, знак за император Цезар…
— За кого?
— За император Цезар. Не го наричаме Октавиан. И Рим не го нарича така. — Меценат го погледна сдържано. — Може би затова Полион не дойде в Рим, дори след като бе избран за младши консул.
— А ето и една още по-неприятна новина за император Цезар, отколкото Оттатъшна Галия — сприхаво рече Секст. — Полион е спечелил Ахенобарб на страната на Антоний. Как ли ще му се хареса това!
— Ах, на една страна, на друга страна — възкликна Меценат, но без да влага много чувства. — Единствената страна е страната на Рим. Ахенобарб е луда глава, Секст, и ти много добре го знаеш. Той не е на ничия страна, освен на своята. Дай му да вилнее нагоре-надолу из мъничкото си моренце и да се прави на Татко Нептун. Това несъмнено означава, че ще имаш повече вземане-даване с него в бъдеще, нали?
— Не знам — отвърна Секст с непроницаема физиономия.
— По-конкретно, онзи многоок и многоуст лешояд Слухът твърди, че в последно време не сте в много любовни отношения с Луций Стаций Мурк — рече Меценат, насочвайки своята ерудиция към една неспособна да го оцени по достойнство публика.
— Мурк иска да командва наравно с мен — изтърси Секст, преди да успее да задържи езика си зад зъбите. Това бе проблемът с Меценат — примамваше слушателите си с приказки и по някакъв неясен начин се превръщаше от Октавианов човек в най-доверен приятел. Раздразнен от себе си, Секст се опита да излезе от положението със свиване на рамене. — Естествено, няма да стане, нямам му вяра. Аз успявам, защото винаги сам вземам всички решения. Мурк е козар от Апулия, който си въобразява, че е римски благородник.
«И кой само го казва — помисли си Меценат. — Значи сбогом, Мурк, така ли? Догодина по това време ще е мъртъв, обвинен в едно или друго прегрешение. Този надменен млад негодник не търпи равни. Затова и предпочита да назначава за адмирали освободени роби. Романът му с Ахенобарб няма да продължи много време след като онзи го нарече парвеню».
Все полезна информация, но не заради нея беше дошъл тук. Меценат заряза скаридите, и лова на новини и се захвана с истинската си задача — да обясни недвусмислено на Секст Помпей, че трябва да даде на Октавиан и Италия шанс да оцелеят. За Италия това означаваше пълни стомаси, за Октавиан — да се задоволи с онова, с което разполага.
 

— Секст Помпей, не е моя работа да съдя теб, пък и когото и да било другиго — най-искрено рече Меценат два дни по-късно. — Не можеш да отречеш обаче, че в Сицилия и плъховете се хранят по-добре от хората в родната ти Италия, от Пиценум, Умбрия и Етрурия до Брутиум и Калабрия. За шестте години след Мунда си натрупал милиарди сестерции от препродажба на зърно, така че не парите са ти целта. Но ако искаш, както сам твърдиш, да накараш Сената и римския народ да възстановят гражданството ти и всички свързани с него права, то определено ще ти трябват силни съюзници вътре в Рим. Всъщност само двама души имат необходимото влияние, за да ти помогнат — Марк Антоний и император Цезар. Защо така твърдо си заложил на Антоний, който е по-неразумен и, ако смея да кажа, по-ненадежден от император Цезар? Антоний те нарече пират и не изслуша предложенията на Луций Либон. А ето че сега император Цезар ти отправя предложение. Нима това не показва неговата откритост към теб, желанието му да ти помогне? Никога няма да чуеш от устата на император Цезар определения като пират и други подобни! Заложи на него! Антоний не се интересува, от теб, тук спор няма. Ако трябва да избираш между две страни, по-добре избери правилната.
— Добре — раздразнено отвърна Секст. — Ще заложа на Октавиан. Искам обаче конкретни гаранции, че ще действа в моя полза в Сената и пред събранията.
— Император Цезар ще го направи. Какво доказателство за добрата му воля би те задоволило?
— Какво ще каже за сродяване с моето семейство?
— Ще го приеме с огромна радост.
— Да разбирам ли, че няма съпруга?
— Няма. Нито един от браковете му не бе консумиран. Беше на мнение, че дъщерите на проститутките сами ще станат такива.
— Надявам се, че ще приеме тази, която му предлагам. Тъстът ми Луций Либон има сестра, многоуважаема вдовица. Можеш да я вземеш с правото да се върне обратно.
Изпъкналите очи се разшириха още повече, сякаш новината за дамата го бе заинтригувала до дъното на душата.
— Секст Помпей, за император Цезар това ще бъде огромна чест! Чувал съм за нея — тя е във висша степен подходяща.
— Ако бракът се състои, ще оставя свободен пътя на африканските кораби. И ще продавам моето зърно на всички кандидати от Октавиан до най-дребния търговец за тринадесет сестерции на модий.
— Нещастно число.
Секст се ухили.
— За Октавиан — може би, но не и за мен.
— Никога не можеш да си сигурен — тихо рече Меценат.
 

Когато видя Скрибония, Октавиан тайно остана доволен, но никой от малцината присъстващи на сватбата не го забеляза — лицето му беше сериозно, а зорките очи с нищо не издаваха чувствата му. Да, наистина беше доволен. Скрибония не изглеждаше на тридесет и три, а колкото него — на следващия си рожден ден той щеше да стане на двадесет и три. Косата и очите й бяха тъмнокафяви, гладката й кожа — чиста и бяла като мляко, лицето — красиво, фигурата — безупречна. Не носеше огненото и шафраненото на девствената невяста, а бе избрала полупрозрачни розови материи върху вишневочервена фуста. Малкото думи, които размениха по време на церемонията, показаха, че не е стеснителна, но не е и от приказливите, а от по-нататъшния им разговор стана ясно, че е образована, доста начетена и че владее гръцки далеч по-добре от него. Може би единственото качество, което будеше опасения у него, беше чувството й за хумор. Самият Октавиан не можеше да се похвали с такова и се боеше от онези, които го имат, особено ако бяха жени — откъде можеше да е сигурен, че не му се надсмиват? Все пак Скрибония едва ли щеше да сметне съпруга си — син на бог и с такова високо положение — за особено забавен и смешен.
— Съжалявам, че те отделям от баща ти — рече той.
Очите й затанцуваха.
— Аз пък не, Цезаре, Той е един стар досадник.
— Така ли? — стреснато попита той. — Винаги съм смятал, че отделянето от бащата е тежък удар за една жена.
— Този удар ме е улучвал два пъти преди теб, Цезаре. И всеки следващ път е по-поносим от предишния. Вече е по-скоро потупване, отколкото плесница. Освен това никога не съм си представяла, че третият ми съпруг ще бъде прекрасен млад мъж като теб. — Тя захихика. — Мислех си, че в най-добрия случай мога да се надявам на някой осемдесетгодишен момък.
— О! — едва успя да произнесе той, напълно объркан.
Тя реши да се смили над него и да продължи разговора.
— Чух, че деверът ти Гай Марцел Млади е умрял. Кога ще мога да изразя съболезнованията си на сестра ти?
— Да, Октавия съжалява, че не може да присъства на сватбата, но е погълната от скръбта. Честно казано, и аз не знам защо точно. Мисля, че емоционалните крайности са непристойни.
— О, не са непристойни — меко каза тя. Наученото за него я смая. Беше си представяла Цезар донякъде като Секст Помпей — нагъл, самонадеян, незрял, типичен мъжкар, смрадлив. Вместо това бе открила хладнокръвието на достопочтен консул с красива външност, която много й се хареса. Блестящите му сребристи очи го правеха още по-поразителен, но я гледаха без никаква страст. За него това също беше трети брак и ако фактът, че бе пратил предишните си съпруги недокоснати обратно на майките им имаше някакво значение, то явно политическите му невести бяха приети по необходимост и оставени в склада, за да бъдат върнати в същия вид, в който ги беше получил. Баща й не й беше казал, че се е обзаложил със Секст Помпей — Секст смяташе, че Октавиан няма да консумира брака, докато Либон вярваше, че ще го направи заради народа на Италия. Така че ако съюзът дадеше резултат, Либон щеше да спечели огромна сума. Новината за облога я накара да избухне в смях, но вече познаваше достатъчно Октавиан и не посмя да му разкаже. Ама че странен тип. Чичо му, Божественият Юлий, би споделил веселбата, ако научеше. А у племенника му нямаше и искрица от нея.
— Можеш да видиш Октавия по всяко време — каза й той, — но бъди готова за много сълзи и много деца.
Това бе всичко, което успяха да си кажат, преди новите й прислужници да я сложат в леглото.
 

Къщата беше много голяма, облицована бе със скъп разноцветен мрамор, но новият й собственик не си бе направил труда да я обзаведе подобаващо и да окачи картини на местата, които очевидно бяха предназначени за целта. Леглото беше твърде малко за такава огромна спалня. Тя нямаше представа, че Хортензий бе ненавиждал мъничките кабинки, в които спяха римляните, поради което собствената му спалня беше с размерите на работен кабинет.
— Утре слугите ще те настанят в личните ти покои — каза той, докато лягаше до нея в пълна тъмнина. Беше угасил свещта на прага.
Това бе първият признак за присъщата му скромност, която щеше да се окаже тъй трудна за преодоляване. Скрибония вече на два пъти бе споделяла брачното ложе и очакваше опипване, побутване и пощипване — напъни, които имаха за цел да я възбудят, но така и не успяваха.
Това обаче не важеше за Цезар (трябва, трябва, трябва да запомни да го нарича Цезар!). Леглото беше прекалено тясно, за да не усети голото му тяло до нейното, но въпреки това той не направи никакъв опит да я докосне по друг начин. После най-неочаквано се покатери върху нея, разтвори краката й с помощта на коленете си и пъхна пениса си в съвсем сухото й влагалище, което бе абсолютно неподготвено за ставащото. Това обаче не го отказа. Той продължи, докато не достигна тихомълком до края. После се махна от нея и от леглото, промърмори, че трябва да се измие, и напусна стаята. Дълго време не се върна и тя остана да лежи объркана, след което извика на прислугата да донесе светлина.
Намери го в кабинета му, седнал зад очукано старо бюро, затрупано със свитъци и отделни листа под дясната му ръка, която държеше просто тръстиково перо. Писецът на баща й Либон беше със златно покритие и перла на върха. А ето че Октавиан… Цезар… явно не се интересуваше от подобни показни дреболии.
— Съпруже, добре ли си? — попита тя.
Той бе вдигнал поглед към приближаващата светлина. Сега я дари с най-милата усмивка, която бе виждала някога.
— Да — отвърна.
— Отвратих ли те?
— В никакъв случай. Беше много мила.
— Често ли правиш това?
— Кое?
— Ами… ъъъ… често ли работиш, вместо да спиш?
— Непрекъснато. Обичам спокойствието и тишината.
— А аз те обезпокоих. Съжалявам. Повече няма да се повтори.
Той отсъстващо наведе глава.
— Лека нощ, Скрибония.
Едва часове по-късно вдигна отново глава и си спомни кратката среща. И с огромно облекчение си помисли, че харесва новата си съпруга. Тя разбираше границите и ако заченеше от него, съюзът със Секст Помпей щеше да се задържи.
 

Октавия далеч не бе онова, което бе очаквала — това установи Скрибония, когато отиде да изрази съболезнованията си. За своя изненада откри снаха си радостна и без никакви сълзи. Учудването й явно се бе изписало в очите, защото Октавия се разсмя и я настани в един удобен стол.
— Малкият Гай ти е казал, че съм смазана от мъката.
— Малкият Гай?
— Цезар. Все не мога да се отърва от навика да го наричам Малкия Гай, защото така го виждам — като скъпо малко момченце, което все се тътри по петите ми и не спира да ми досажда.
— Много го обичаш.
— До полуда. Но в последно време е станал толкова велик и важен, че големите сестри и техните галени обръщения някак не са на мястото си. Ти обаче имаш вид на разумна жена, така че се надявам да не издаваш какво говоря за него.
— Няма и сляпа съм. Че и глуха.
— Жалкото е, че той така и нямаше истинско детство. Астмата го мъчеше толкова ужасно, че не можеше да дружи с другите момчета или да участва във военните упражнения на Марсово поле.
Скрибония я погледна объркано.
— Астма ли? Какво е това?
— Задушава се, докато лицето му не почернее. Едва не умира. Ах, ужасна гледка е! — Погледът на Октавия сякаш се бе вперил в някакъв стар и познат ужас. — Най-зле е, когато въздухът е прашен или конете вдигат пушилка. Затова Марк Антоний може да каже, че Малкият Гай се е крил в блатата при Филипи и не е допринесъл с нищо за победата. Истината е, че е била страхотна суша. Бойното поле се губело в облак прах и суха трева — същинска смърт. Единственото място, където Малкият Гай можел да намери облекчение, били мочурищата в равнината и морето. Той преживява твърденията, че е избягал от битката, по-тежко, отколкото аз — загубата на Марцел. Повярвай ми, никак не ми е леко да го кажа.
— Но хората биха го разбрали, ако знаеха! — възкликна Скрибония. — Аз също съм чувала тази измислица и просто приех, че е истина. Защо не е издал брошура или нещо подобно?
— Гордостта не му позволява. Благоразумието също. Хората не искат висши магистрати, които могат да умрат рано. Освен това Антоний атакува пръв. — Октавия погледна отчаяно. — Не е лош човек, но самият той е толкова здрав, че не може да търпи онези, които са болнави или по-крехки. За Антоний астмата е постановка, удобно извинение за страхливостта. Всички сме роднини, но сме различни, а Малкият Гай е най-различният. Напрегнат е до краен предел. Астмата е симптом за това, така твърди египетският лекар, който се грижеше за Божествения Юлий.
Скрибония потрепери.
— Какво да правя, ако започне да се задушава?
— Сигурно никога няма да го видиш — отвърна Октавия, която съвсем ясно забелязваше, че снаха й се влюбва в Малкия Гай. Не можеше да го избегне, макар да бе ясно, че в крайна сметка ще й причини мъка. Скрибония беше мила жена, но неспособна да омае нито Малкия Гай, нито император Цезар. — В Рим дишането му обикновено е нормално, освен ако няма суша. Тази година беше спокойна. Не се тревожа за него, когато е тук. Ти също не бива да се тревожиш. Той знае какво да прави при пристъп, а освен това Агрипа е винаги до него.
— Строгият млад мъж, който стоеше до него на сватбата.
— Да. Не приличат на близнаци — рече Октавия с тона на човек, който е успял да разгадае някаква главоблъсканица. — Помежду им няма никакво съперничество. По-скоро Агрипа сякаш се побира в Малкия Гай. Понякога, когато децата са особено немирни, ми се иска да можех да се разделя на две. Е, Малкият Гай е успял в това отношение. Марк Агрипа е другата му половина.
Преди да напусне дома на Октавия, Скрибония видя децата й — цяло племе, към което Октавия се отнасяше, сякаш всички бяха родени от собствената й утроба. Научи също, че следващия път, когато дойде, ще види и Атия — свекърва си. Освен това задълба по-дълбоко в тайните на необикновената фамилия. Как беше възможно Цезар да се преструва, че майка му е мъртва? Колко голяма бе гордостта и надменността му, че не можеше да извини разбираемата грешка на една иначе безупречна жена? Според Октавия майката на император Цезар, Син на Божествения, беше самото съвършенство. Постъпката му говореше много за това какво очаква той от една съпруга. Горките Сервилия Вация и Клодия — и двете девственици, но недостойни заради морално недостойните си майки.
И все пак, докато се връщаше към дома, съпровождана от двама гигантски и свирепи на вид германски телохранители, тя се отдаде на размисли. Можеше ли да го накара да я заобича? Ох, дано да успее! «Утре — твърдо реши тя — ще принеса жертва на Юнона Спасителката за бременност, на Венера Еруцина, за да му доставям удоволствие в леглото, на Добрата богиня за здрав плод и за всеки случай на Вейовис, ако случайно се случи нещо. А също и на Спес, или на Надеждата».
 
7.
 
Октавиан се намираше в Рим, когато от Брундизиум дойде вестта, че Марк Антоний с два легиона се е опитал да влезе в пристанището, но бил отблъснат. Веригата била вдигната, войници заели укрепленията. Брундизиум не го е грижа какви титли има чудовището Антоний, казваше се в писмото, нито пък дали Сенатът е наредил да му бъде позволено да слезе на сушата. Тъй като единственото друго пристанище, способно да поеме двата легиона, бе Тарент в другия край на Петата, забавен, яростният Антоний трябваше да стовари хората си в много по-малките пристанища около Брундизиум и по този начин да пръсне силите си.
— Трябвало е да продължи към Анкона — каза Октавиан на Агрипа. — Там би могъл да се срещне с Полион и Вентидий и вече щеше да е поел към Рим.
— Би го направил, ако беше сигурен в Полион — отвърна Агрипа. — А той не е.
— Значи вярваш в писмото на Планк и дрънканиците за съмнения и недоволства? — попита Октавиан и размаха един лист.
— Да.
— Аз също — рече Октавиан и се ухили. — Планк е поставен натясно — би предпочел Антоний, но иска да си остави пътека и до мен, ако случайно се наложи да прескочи оградата и да мине на другата страна.
— Разполагаш с твърде много легиони около Брундизиум, за да може Антоний да събере хората си преди пристигането на Полион. А съгледвачите ми казват, че това няма да се случи поне още един нундин.
— Достатъчно време, за да стигнем до Брундизиум, Агрипа. Нашите легиони около Минуциевия път ли са разположени?
— По възможно най-добрия начин. Ако иска да избегне сражението, Полион ще трябва да се насочи към Беневентум и по Апиевия път.
Октавиан остави писеца и събра книжата си в спретнати купчинки — кореспонденция с групи и отделни хора, чернови на закони и подробни карти на Италия. Стана.
— Е, тогава да тръгваме към Брундизиум. Готови ли са Меценат и моят Нерва? Как стои въпросът с неутралния?
— Ако не се беше заровил в бумагите, щеше да знаеш — отвърна Агрипа с тон, с какъвто само той се осмеляваше да му говори. — Готови са от дни. И Меценат успя да уговори неутралния Нерва да се присъедини.
— Отлично!
— Но защо той е толкова важен, Цезаре?
— Защото когато единият брат избра Антоний, а другият мен, неутралитетът остана единственият начин за фракцията на Кокцей Нерва да продължи да съществува, ако между Антоний и мен се стигне до размяна на удари. Антониевият Нерва умря в Сирия и от неговата страна се получи празнина. Празнина, която кара Луций Нерва да плувне в пот — стиска ли му да я запълни? Накрая се отказа, макар че не избра и мен. — Октавиан се подсмихна. — Тъй като жена му размахва камшика, той си остава вързан за Рим и съответно — за неутралитета.
— Всичко това ми е известно, но тъкмо то поражда въпроса.
— Ще получиш отговор, ако замисълът ми успее.
 

Онова, което накара Марк Антоний да скочи от удобната си атинска кушетка, бе едно писмо от Октавиан.
 
Скъпи мой Антоний, за мен е голяма мъка да ти предам новината, която току-що получих от Оттатъшна Испания. Брат ти Луций умрял в Кордоба малко след като заел поста си губернатор. Според всички многобройни доклади, които прочетох по въпроса, просто паднал и умрял. Без да се мъчи, без да изпитва болка. Лекарите твърдят, че причината за нещастието била в мозъка — аутопсията показала голям кръвоизлив в основата му. Бил е кремиран в Кордоба, а прахът му ми бе изпратен заедно с множество документи, които подробно обясняват обстоятелствата около края му. Пазя всичко това за теб. Моля, приеми искрените ми съболезнования.
 
Писмото бе подпечатано с пръстена на Божествения Юлий.
Естествено, Антоний не повярва на нито една дума, с изключение на факта, че Луций е мъртъв. Още на следващия ден бързаше към Патра, а на север бе пратена заповед два легиона незабавно да потеглят от Аполония. Останалите осем бяха в пълна готовност да бъдат натоварени към Брундизиум при първо повикване.
Ама че наглост, Октавиан пръв да научи новината! И защо не бе чул нито дума за това преди да получи писмото? Четеше посланието като хвърлено в лицето му предизвикателство — прахът на брат ти е в Рим, ела да го вземеш, ако ти стиска! Стиска ли му! Юпитер Най-добър и Всемогъщи, и още как!
Едно уведомително писмо от Планк до Октавиан полетя от Патра, където разяреният Антоний се принуди да чака потвърждение, че двата му легиона са потеглили. Писмото замина (ако Антоний знаеше съдържанието му, щеше да си остане в Гърция) заедно с рязката заповед на Антоний към Полион да потегли с легионите си надолу по Адриатическия път. В момента те се намираха във Фанум Фортуне, откъдето Полион можеше да тръгне към Рим по Фламиниевия път или покрай Адриатическото крайбрежие към Брундизиум. Треперещ от страх, Планк умоляваше Антоний да тръгне с неговия кораб — смяташе, че шансовете му да се промъкне покрай позициите на Октавиан са по-големи на италианска земя. Вече отчаяно му се искаше да не беше пращал онова писмо — откъде можеше да е сигурен, че Октавиан няма да разкрие съдържанието му на Антоний?
Чувството за вина го превърна в докачлив и неспокоен спътник и когато насред Адриатика се появи флотът на Гней Домиций Ахенобарб, Планк напълни гащите и едва не припадна.
— Антоний, с нас е свършено! — изплака той.
— От ръцете на Ахенобарб? Как ли пък не! — отвърна Антоний и ноздрите му се разшириха. — Планк, май си се насрал!
Планк се омете, а Антоний изчака пристигането на лодката, която се бе насочила към кораба му. Знамето му продължаваше да се вее на мачтата, макар че Ахенобарб бе свалил своето.
Дундест, тъмен и плешив, Ахенобарб се покатери пъргаво по въжената стълба и тръгна към Антоний, ухилен до уши.
— Най-сетне! — сприхаво извика той и го прегърна. — Тръгнал си към онази противна дребна буболечка Октавиан, нали! Моля те, кажи, че си тръгнал!
— Тръгнал съм — отвърна Антоний. — Да се задави в собствените си лайна дано! Планк току-що се насра при вида на корабите ти, а аз го смятам за по-голям куражлия от Октавиан. Знаеш ли какво е направил онзи? Убил е Луций в Оттатъшна Испания, след което има нахалството да ми съобщи, че е горд притежател на праха му! Предизвиква ме да ида и да го взема! Да не е полудял?
— С теб съм в студ и в пек — с дрезгав глас рече Ахенобарб. — Корабите ми са твои.
— Добре — отвърна Антоний и се освободи от продължителната прегръдка. — Може да ми потрябва голям кораб със здрав бронзов клюн, който да разбие веригата на пристанището на Брундизиум.
Дори кораб с шестнадесет реда гребла и тежащ двадесет таланта бронзов клюн не би могъл да скъса веригата, опъната на входа на пристанището. Всъщност Ахенобарб нямаше съдове и наполовина на тези размери. Веригата бе опъната между два бетонни вълнолома с желязна арматура, а всяка бронзова брънка беше дебела длан и половина. Нито Антоний, нито Ахенобарб бяха виждали такава чудовищна преграда, нито пък тъй радостно население, надаващо тържествуващи викове при вида на безплодните им опити да скъсат бариерата. Докато жените и децата крещяха и дюдюкаха, мъжете подлагаха квинкверемата на Ахенобарб на убийствен дъжд от стрели и копия и в крайна сметка я принудиха да се отдалечи.
— Не мога! — викна Ахенобарб и се разрида от ярост. — Ох, само да ми паднат! Откъде се е появило това? Старата верига беше десет пъти по-слаба!
— Онзи апулийски селянин Агрипа я е подменил — успя да каже Планк, който вече бе сигурен, че гащите му не миришат. — Когато тръгнах да търся убежище при теб, жителите на града побързаха да се похвалят. Агрипа е укрепил това място по-добре от Илион. В това число и стените, които гледат към сушата.
— Чака ги бавна смърт — изръмжа Антоний. — Ще набуча магистратите на колове през задниците и ще ги вкарвам навътре по един пръст на ден.
— Ох! — възкликна Планк и трепна при мисълта за подобна разправа. — Сега какво ще правим?
— Ще чакаме легионите и ще ги стоварим където можем на север и на юг — отвърна Антоний. — Щом Полион се натутка и дойде, ще пометем това окаяно място от лицето на земята, ако ще и десет пъти по-дебели стени да е издигнал Агрипа. След обсада, предполагам. Знаят, че няма да бъда милостив с тях. И ще се съпротивляват до последно.
 

Така Антоний се оттегли на острова срещу входа на пристанището, за да изчака Полион и да се опита да разбере какво е станало с Вентидий, от когото нямаше ни вест, ни кост.
Секстилий свърши, минаха и септемврийските нони, но времето си оставаше достатъчно горещо, за да превърне престоя на острова в мъчително изпитание. Антоний крачеше напред-назад, Планк го гледаше как крачи. Антоний ръмжеше, Планк размишляваше. Мислите на Антоний нито за миг не се отделяха от брат му Луций, Планк също се спираше надълго и нашироко на една тема, макар и по-завладяваща — Марк Антоний. Защото сега виждаше у него нови черти и гледката не му харесваше. Прекрасната, великолепна Фулвия навестяваше и напускаше мислите му — тъй храбра и свирепа, тъй… тъй интересна. Как можеше Антоний да удари жена, при това собствената си съпруга? Внучката не на друг, а на самия Гай Гракх!
Прилича на малко дете с майка си, помисли си Планк, докато бършеше сълзи. Трябваше да е на изток и да воюва с партите — това беше задължението му. А вместо това е в Италия, сякаш не му стига смелост да я напусне. Октавиан ли не му дава покой? Или чувството за несигурност? Дали дълбоко в себе си Антоний вярва, че може да спечели лавровия венец? Вярно, храбър е, но командването на армии не изисква задължително храброст. Това е по-скоро интелектуално упражнение, изкуство, талант. Божественият Юлий беше гений в това отношение, а Антоний бе негов братовчед. «Но подозирам, че за него командването е по-скоро бреме, отколкото удоволствие. Подобно на Помпей Велики, той така се ужасява от провал, че не би предприел нищо, ако няма числено превъзходство. А то е налице в Италия с войските на Полион, Вентидий и собствените му легиони от другата страна на тясното море. Достатъчно, за да смажат Октавиан, въпреки че сега той притежава единадесетте легиона на Гален в Оттатъшна Галия. Доколкото знам, те все още са там под командването на Салвидиен, който пише редовно на Антоний и се опитва да мине на негова страна. Дреболия, която спестих на Октавиан.
Онова у Октавиан, което така плаши Антоний, е геният на Божествения Юлий. Не, не като военачалник! А като човек с безкраен кураж — същият онзи кураж, който Антоний започва да губи. Да, страхът му от провал расте, а в същото време Октавиан става все по-предизвикателен, рискува, залага на непредвидими резултати. Антоний е в неизгодно положение спрямо него, а щеше бъде в още по-неизгодно, ако беше останал да се занимава с партите. Дали изобщо някога ще започне онази война? Оплаква се от липса на пари, но дали това е причината за нежеланието му да се заеме с това, което би трябвало да прави? Ако не воюва, ще изгуби доверието на Рим и римляните — и той много добре знае това. Затова Октавиан е неговото извинение да остане на Запад. Премахне ли Октавиан, ще разполага с толкова легиони, че би могъл да разбие четвъртмилионна войска. А пък Божественият Юлий с шестдесет хиляди бе успял да победи повече от триста хиляди. Заради гениалността му. Антоний иска да бъде господар на света и Първенец в Рим, но не може да измисли как да стигне дотам.
И сега крачи — напред-назад, напред-назад. Несигурен е. Трябва да вземе неотложни решения, а е несигурен. Не може да намери и отдушник в прочутите си «несравними веселби» — ама че нелепа шега, да нарече приятелчетата си в Александрия Обществото на несравнимите веселяци! А сега ето го тук в положение, в което не може да се отдаде на гуляи и да забрави всичко. Дали и останалите са разбрали като мен, че запоите на Антоний са просто проява на вътрешната му слабост?
Да — реши Планк, — време е за смяна на страните. Но мога ли да го сторя сега? Съмнявам се — по същия начин, по който се съмнявам в Антоний. Подобно на Антоний, и на мен не ми стиска».
 

Октавиан знаеше всичко това с много по-голяма увереност от Планк, но все пак не можеше да предвиди как ще се завърти жребият сега, когато Антоний се намираше при Брундизиум. Беше заложил всичко на легионерите. После представителите им дойдоха да му кажат, че няма да се сражават срещу войските на Антоний, били те неговите собствени, на Полион или на Вентидий. Новина, която го остави премалял от облекчение. Оставаше само да разбере дали войниците на Антоний ще се сражават за него.
Отговорът дойде два нундина по-късно. Войниците под командването на Полион и Вентидий нямаше да се изправят срещу събратята си по оръжие.
Седна да напише писмо на Антоний.
 
Мой скъпи Антоний, намираме се в безизходно положение. Легионерите ми отказват да участват в междуособици, твоите също. Казват, че са войници на Рим, а не на един човек, бил той и триумвир. Казват, че дните на големите премии са минало. Съгласен съм с тях. Още след Филипи разбрах, че вече не можем да уредим различията си на бойното поле. Може и да притежаваме върховна власт, но за да я упражняваме, трябва да имаме верни войници. А ги нямаме.
Ето защо предлагам, Марк Антоний, всеки от нас да избере един човек за свой представител, който да се опита да намери решение от това положение. Като неутрален участник, честен и безстрастен и според двама ни, бих посочил Луций Кокцей Нерва. Можеш спокойно да оспориш избора ми и да посочиш друг. Мой представител ще бъде Гай Меценат. Нито ти, нито аз няма да участваме в срещата. Присъствието ни там би означавало само разпалване на духовете.
 
— Коварен плъх! — изрева Антоний, смачка писмото и го запрати на земята.
Планк го вдигна, изглади го и го прочете.
— Марк, това е логическото решение на затрудненото ти положение — заекна той. — Моля те, помисли само за момент къде си и срещу какво си се изправил. Предложението на Октавиан може да се окаже мехлем, който да излекува наранените чувства и на двете страни. Повярвай ми, това е най-добрата алтернатива.
 

Същите думи повтори няколко часа по-късно и Гней Азиний Полион, който пристигна с едно бързо корабче от Бариум:
— Хората ми няма да се бият, твоите също — с равен тон рече той. — Аз не мога да променя решението им, ти също не можеш, а според всички доклади, които получавам, Октавиан е в същото положение. Легионите са взели своето решение, така че от нас зависи да намерим достоен изход от положението. Казах на хората си, че ще уредя сключване на примирие. И Вентидий е постъпил така. Хайде, Марк, съгласи се! Това не е поражение.
— Всичко, което позволява на Октавиан да се измъкне от ноктите на смъртта, е поражение — упорито рече Антоний.
— Глупости! Неговите войници са толкова непокорни, колкото и нашите.
— Той дори не е готов да се изправи срещу мен! Иска всичко да направят посредници като Меценат! Разпалване на духовете ли? Ще му дам аз едно разпалване! Изобщо не ми пука какви ги говори, ще ида на малката му среща и ще отговоря лично!
— Той няма да присъства, Антоний — рече Полион, без да откъсва поглед от Планк, който завъртя очи към небето. — Имам далеч по-добро предложение. Приеми го. Нека ида като твой представител.
— Ти ли? — не повярва на ушите си Антоний. — Ти?
— Да, аз! Антоний, консул съм от осем месеца и половина, а не съм имал възможност да ида в Рим и да си взема консулските регалии — отвърна Полион, който започна да губи търпение. — В качеството си на консул аз съм по-високопоставен от Гай Меценат и нищожния Нерва, взети заедно! Наистина ли мислиш, че ще позволя на невестулка като Меценат да ме измами? Наистина ли?
— Предполагам, че не — рече Антоний, който започна да се предава. — Добре, съгласен съм. Но при някои условия.
— Кажи ги.
— Да съм свободен да вляза в Италия през Брундизиум и да ти бъде позволено безпрепятствено да идеш в Рим и да поемеш консулските си задължения. Да запазя правото си да набирам войски в Италия. И пратените в изгнание да могат незабавно да се върнат по домовете си.
— Не ми се вярва да има проблеми — рече Полион. — А сега сядай и пиши, Антоний.
 

Странно, помисли си Полион, докато яздеше по Мунициевия път към Брундизиум. Винаги успявам да бъда там, където се вземат важни решения. Бях с Цезар — със самия Божествен Юлий! — когато прекоси Рубикон, после и на онова речно островче в Отсамна Галия, когато Антоний, Октавиан и Лепид се съгласиха да си поделят света. А сега ще председателствам поредното паметно събитие — Меценат не е глупак и няма да възрази аз да ръководя нещата. Какъв късмет за един съвременен историк!
Макар сабинският му род да бе неизвестен преди неговото издигане, Полион имаше достатъчно голям интелект, за да стане един от любимците на Цезар. Добър войник и още по-добър командир, той се бе издигнал покрай Цезар, когато той стана диктатор, и до убийството му неговата лоялност никога не бе поставяна под въпрос. Твърде прагматичен и лишен от романтика, за да застане на страната на наследника на Цезар, на него му остана един-единствен човек — Марк Антоний. Подобно на мнозина като него, той беше сметнал осемнадесетгодишния Гай Октавий за пълно недоразумение и изобщо не можеше да разбере какво толкова би могъл да види човек като Цезар в такова хубавичко момче. Освен това бе сигурен, че Цезар не беше очаквал да умре толкова скоро — беше здрав като войнишки ботуш — и че Октавиан бе посочен само временно за наследник, просто като средство да отстрани Антоний, докато реши окончателно дали да остави всичко на него. И да види какво ще излезе от едно мамино синче, което отричаше съществуването на майка си. А ето че Съдбата и Фортуна произнесоха тежката си присъда върху Цезар и позволиха на групичка огорчени, завистливи и късогледи мъже да го убият. Сега Полион скърбеше за това въпреки способността му да записва настоящите събития безпристрастно и обективно. Проблемът бе, че по онова време Полион нямаше идея какво ще направи Цезар Октавиан с неочакваното си издигане. Че кой би могъл да предвиди стоманения характер и дързостта на неопитния младеж? Полион отдавна си беше дал сметка, че Цезар е бил единственият, който бе видял от какво тесто е замесен Гай Октавий. Но дори когато започна да разбира какво се крие у Октавиан, за Полион, като човек на честта, бе твърде късно да застане на негова страна. Антоний не беше по-добър, а просто алтернативата, която гордостта допускаше. Въпреки недостатъците му — а те не бяха малко — Антоний поне беше мъж.
Знаеше съвсем малко за Октавиан, а същото се отнасяше и за главния му представител Гай Меценат. Във всяко едно физическо отношение Полион бе среден човек — на ръст, телосложение, цвят на кожата, привлекателност. Подобно на повечето такива хора, особено когато външността върви редом със силен интелект, той не се доверяваше на онези, които определено не бяха средни в един или друг аспект. Ако не беше толкова суетен (ботуши с високи подметки, представете си само!) и хубав, Октавиан щеше да се радва на далеч по-добри позиции в очите на Полион непосредствено след убийството на Цезар. Същото се отнасяше и за Меценат — закръглен, с безлично лице и изпъкнали очи, богат и разглезен. Усмихваше се превзето, преплиташе пръсти, цупеше устни, изглеждаше развеселен, когато нямаше нищо смешно. Позьор. Все дразнещи, отвращаващи качества. А ето че сам бе предложил да преговаря с този позьор, защото знаеше, че след като се успокои, Антоний щеше да избере за свой представител Квинт Делий. А това не биваше да се случва. Делий бе прекалено продажен и алчен за подобни деликатни преговори. Възможно бе Меценат да е също тъй продажен и алчен, но доколкото можеше да се разбере, Октавиан не беше допуснал много грешки при подбора на приближените си. Салвидиен беше грешка, но дните му бяха преброени. Алчността винаги е била противна на Антоний и той без абсолютно никакви угризения щеше да се отърве от него, след като престане да му бъде от полза. Меценат обаче не беше направил никакви предложения, а и притежаваше едно качество, на което Полион се възхищаваше — обичаше литературата и бе енергичен патрон на неколцина обещаващи поети, сред които Хораций и Вергилий — най-добрите стихоплетци от Катул насам. Единствено това подхранваше у Полион надеждата, че може да се стигне до приемливо и за двете страни споразумение. Но как един прост войник като него можеше да издържи на храната и питиетата, които щеше да му предложи познавач като Меценат?
— Предполагам, нямаш нищо против проста храна и силно разредено вино? — попита Меценат в мига, когато Полион пристигна в изненадващо скромната къща в покрайнините на Брундизиум.
— Благодаря, тъкмо това предпочитам — отвърна той.
— Не, аз ти благодаря, Полионе. Мога ли преди да пристъпим към работа да споделя, че се възхищавам на прозата ти? Казвам го не за да те лаская — не ми се вярва да си податлив на изкуството на блюдолизците, — а защото е самата истина.
Смутен, Полион тактично, но леко пропусна комплимента и се обърна да поздрави третия от групата, Луций Кокцей Нерва. Неутрален ли? Че как е възможно човек като него да бъде нещо друго, освен неутрален? Нищо чудно, че жена му го биеше.
Докато вечеряха яйца, салата, пиле и прясно опечен хрускав хляб, Полион откри, че харесва Меценат, който като че ли бе изчел всичко от Омир до латински светила като Цезар и Фабий Пиктор. Хрумна му, че ако имаше нещо, което да липсва във всеки военен лагер, това бяха задълбочените разговори на литературни теми.
— Разбира се, стилът на Вергилий е елинистически, но пък същото важи и за Катул — ах, какъв поет само! — с въздишка рече Меценат. — Знаеш ли, имам си една теория.
— И каква е тя?
— Че най-лиричните представители на поезията и прозата имат галска кръв. Или те, или предците им са от Отсамна Галия. Келтите са лирични хора. А също и музикални.
— Съгласен съм — рече Полион, радостен, че в менюто няма сладкиши. — Като не броим Iter — забележителна поема! — у Цезар по принцип не може да се намери поезия. Изящен латински, но в същото време прост и пестелив. Авъл Хирций беше достатъчно дълго с него, за да направи чудесни имитации на стила му в коментариите, които Цезар така и не доживя да напише, но пък му липсва сръчността на истинския майстор. У Хирций обаче има неща, които не могат да се намерят у Цезар. Като например какво накара Тит Лабиен да премине на страната на Помпей Велики след Рубикон.
— Е, не може да се нарече отегчителен автор — рече Меценат и се разсмя. — Богове, а що за напаст е Катон Цензора! Сякаш съм принуден да слушам приказките на някоя девица за многообещаващ млад политик на трибуната.
Разсмяха се непринудено, докато Нерва Неутралния, както го кръсти Меценат, тихо подремваше.
 

На сутринта се заеха за работа в една гола стая, обзаведена само с голяма маса, два дървени стола с облегалки за гърба, но не и за ръцете, и курулно кресло от слонова кост. При вида му Полион примигна.
— Твое е — рече Меценат, настани се на един от дървените столове и направи знак на Нерва да седне на другия срещу него. — Знам, че все още не си го заел официално, но ти си младши консул тази година и това означава, че трябва да водиш срещата и да седиш на почетното място.
Хубав и много дипломатичен ход, помисли си Полион, докато се настаняваше начело на масата.
— Ако искаш секретар, който да води бележки, разполагам с човек — продължи Меценат.
— Не, не, ще го направим сами — рече Полион. — Нерва ще бъде секретар и ще води бележки. Владееш ли бързопис, Нерва?
— Да, благодарение на Цицерон. — Доволен, че има какво да прави, Нерва взе лист фанийски папирус, избра си писец и установи, че някой вече се бе погрижил да приготви мастило.
— Ще започна с обобщаване на положението — стегнато започна Полион. — На първо място, Марк Антоний не е доволен от начина, по който Цезар Октавиан изпълнява задълженията си на триумвир. Първо, не се е погрижил за изхранването на народа на Италия. Второ, не е сложил край на пиратските действия на Секст Помпей. Трето, не е оземлил голяма част от ветераните, както им се полага. Четвърто, за италийските търговци са настъпили тежки времена. Пето, италийските земевладелци са разгневени от драконовските мерки, към които е прибягнал, за да осигури земя на ветераните. Шесто, повече от дузина градове из цяла Италия са лишени незаконно от общинските им земи, отново за да се оземлят ветераните. Седмо, вдигнал е данъците до непоносими нива. И Осмо, напълнил е Сената със свои доверени лица.
На второ място, Марк Антоний не е доволен от начина, по който Цезар Октавиан узурпира властта и легионите на една от неговите провинции — Оттатъшна Галия. И управлението, и войските там са прерогатив на Марк Антоний, който трябваше да бъде уведомен за смъртта на Квинт Фуфий Гален и да назначи нов губернатор, а също така да разполага с единадесетте легиона както намери за добре.
На трето място, Марк Антоний не е съгласен да се води гражданска война на територията на Италия. Защо, пита той, Цезар Октавиан не изясни различията си с покойния Луций Антоний по мирен начин?
На четвърто място, Марк Антоний не е доволен, че му бе отказан достъп до Италия през Брундизиум, главното адриатическо пристанище, и се съмнява, че градът не се подчинява и на намиращия се в Италия триумвир — Цезар Октавиан. Марк Антоний смята, че Цезар Октавиан е наредил градът да не го приеме, въпреки че не само има право да влиза в Италия, но и да води легиони със себе си. От къде на къде Цезар Октавиан смята, че тези легиони са тук, за да се води война? Може Антоний да ги води на полуострова, за да ги разпусне.
На пето място, Марк Антоний не е доволен, че Цезар Октавиан не желае да му позволи да набира нови войски в Италия и Отсамна Галия, както му се полага по закон.
Това е всичко — завърши Полион. Бе произнесъл всичко това, без нито веднъж да направи справка с бележките си.
Меценат бе слушал невъзмутимо, докато Нерва драскаше — явно се справяше добре, тъй като нито веднъж не помоли Полион да повтори казаното.
— Цезар Октавиан беше изправен пред невъобразими трудности в Италия — каза Меценат с тих и приятен тон. — Прости ми, ако не ги подреждам по номера в твоя стегнат стил, Гней Полион. Не притежавам подобна безмилостна логика — моят стил ме кара да бъда повече разказвач.
Когато Цезар Октавиан стана триумвир на Италия, на островите и на двете Испании, той откри една празна хазна. Беше принуден да конфискува или да купи със собствени средства достатъчно земя, на която да засели над сто хиляди ветерани. Два милиона югера! Именно затова той конфискува земите на осемнадесетте муниципии, които подкрепиха убийците на Божествения Юлий — едно добро и справедливо решение. А когато събра достатъчно пари, той купи земя от собствениците на латифундии под предлог, че се държат експлоататорски, като оставят за пасища огромни площи, които навремето са се обработвали с рало. Не бе засегнат нито един отглеждащ зърно земеделец, тъй като Цезар Октавиан се надяваше да види голям подем в местното производство след разделянето на латифундиите на парцели за ветераните.
Непрекъснатите набези на Секст Помпей лишиха Италия от зърното, отглеждано в Африка, Сицилия и Сардиния. Сенатът и римският народ са започнали да нехаят за производството на зърно, тъй като смятат, че винаги ще могат да си го набавят от задморските владения. Но Секст Помпей показа, че една зависеща от вноса на зърно страна е уязвима и може да бъде изнудвана. Цезар Октавиан няма пари и кораби да се справи със Секст Помпей, нито пък да нападне Сицилия, неговата база. Затова той сключи договор с него и дори се принуди да се ожени за сестрата на Либон. Ако е вдигнал данъците, това е, защото нямаше друга възможност. Тази година Секст Помпей продаваше зърното за тридесет сестерции на модий — зърно, което вече бе купено и платено от Рим! Цезар Октавиан трябваше да намери отнякъде по четиридесет милиона сестерции на месец, представи си само! Почти петстотин милиона на година! За да плаща на Секст Помпей, един обикновен пират! — извика така разпалено Меценат, че на лицето му се изписа страст — нещо наистина рядко за него.
— Повече от осемнадесет хиляди таланта — замислено рече Полион. — Естествено, сега ще кажеш, че сребърните мини в Испания тъкмо са започнали да работят, когато цар Бокх е нахлул с войските си, така че мините са били отново затворени и хазната е стигнала до просешка тояга.
— Именно — каза Меценат.
— Да приемем, че сме прочели това. Как върви историята ти нататък?
— От времето на Тиберий Гракх Рим разделя земи, на които настанява първо бедните, а след това ветераните.
— Винаги съм смятал — прекъсна го Полион, — че най-голямата грешка на Сената и народните събрания беше отказът да се изплащат на ветераните пенсии към онова, което са спестили от заплатите си. Когато консули като Катул и Скавър отказали на Гай Марий пенсии за безимотните войници, той ги дарил със земя от свое име. Това е станало преди шейсет години и оттогава ветераните винаги очакват награда от командирите си, а не от самия Рим. Ужасна грешка. Именно тя осигури на генералите сила, която никога не би трябвало да им се дава.
Меценат се усмихна.
— Ти разказваш историята ми вместо мен, Полионе.
— Моля за извинение, Меценате. Моля, продължи.
— Цезар Октавиан не може да освободи Италия от Секст без помощ. Многократно се обръщаше с молби към Марк Антоний, но той явно е или глух, или неграмотен, тъй като не отговори на нито едно негово писмо. После дойде ред на междуособиците — война, която не е провокирана по никакъв начин от Цезар Октавиан! Той смята, че истинският подбудител на бунта на Луций Антоний — защото на нас в Рим това ни прилича именно на бунт — е някой си освободен роб на име Маний, от клиентите на Фулвия. Маний успял да убеди Фулвия, че Цезар Октавиан е… ъъъ… откраднал онова, което по право принадлежи на Марк Антоний. Много странно обвинение, на което тя повярвала и на свой ред убедила Луций Антоний да вдигне легионите, които бе събрал от името на Марк Антоний, и да поеме с тях към Рим. Мисля, че няма нужда да казвам нещо повече по тази тема, освен да уверя Марк Антоний, че брат му не е бил преследван, а му бе позволено да приеме проконсулските си правомощия и да стане губернатор на Оттатъшна Испания.
Меценат се зарови из свитъците пред себе си, намери един и го размаха.
— Това е писмото, написано от сина на Квинт Фуфий Гален и адресирано не до Марк Антоний, както би трябвало, а до Цезар Октавиан. — Подаде го на Полион, който го прочете с лекотата на високообразован човек. — Цезар Октавиан го сметна за тревожно, тъй като то издаваше слабостта и нерешителността на Гален Младши. Полионе, ти си ветеран от Оттатъшна Галия и съм сигурен, че не е нужно да ти казвам колко опасни могат да бъдат дългокосите гали и колко бързо могат да надушат един неуверен губернатор. Именно затова и единствено затова Цезар Октавиан реши да действа бързо. Просто се налагаше да постъпи така. Знаейки, че Марк Антоний е отдалечен на хиляда мили, той сам се нагърби незабавно да замине за Нарбон и да назначи за временен губернатор Квинт Салвидиен. Единадесетте легиона на Гален са точно там, където бяха и преди — четири в Нарбон, четири в Агендикум и три в Гланум. Какво лошо има в тези действия на Цезар Октавиан? Той постъпи като приятел, като колега триумвир, като човек на място.
Меценат въздъхна и погледна опечалено.
— Смея да твърдя, че най-правдивото обвинение, което може да се отправи към Цезар Октавиан, е че се оказа неспособен да контролира Брундизиум. На града бе наредено да допусне Марк Антоний да слезе на брега с колкото легиона пожелае, било то за една приятна отпуска или за кратко разпускане. Брундизиум просто отказа да се подчини на Сената и римския народ. Цезар Октавиан се надява, че ще успее да убеди жителите му да прекратят с непокорството си. И това е всичко — завърши със сладка усмивка Меценат.
Сега дойде ред на споровете, но без страсти и враждебност. И двамата знаеха истината за всеки повдигнат въпрос, но също така бяха наясно, че трябва да бъдат верни на господарите си, поради което решиха, че е най-добре да спорят колкото се може по-убедително. Октавиан определено щеше да прочете внимателно бележките на Нерва, а ако Марк Антоний не го стореше, можеше най-малкото да разпита подробно Нерва за срещата.
Накрая, точно преди октомврийските нони, Полион реши, че им стига толкова.
— Виж какво — рече той, — ясно е, че начинът, по който се уредиха нещата след Филипи, е неефективен. Марк Антоний се изпълни с огромно самомнение и започна да презира Октавиан заради поведението му на бойното поле. — Обърна се към Нерва, който тъкмо започваше да пише. — Нерва, да не си посмял да записваш това! Време е да бъдем честни, а тъй като великите мъже не обичат честността, най-добре е да не научават това. Не трябва да позволиш на Антоний да те изнуди, ясно ли е? Изпортиш ли и една дума, с теб е свършено. Лично ще ти видя сметката. Разбра ли ме?
— Да! — изписука Нерва и бързо остави писеца.
— Страхотно! — рече Меценат и се ухили. — Продължавай, Полионе.
— В сегашния си вид триумвиратът е нелеп. Как Антоний изобщо може да допусне, че е в състояние да бъде на няколко места едновременно? А точно това се случи след Филипи. Той искаше лъвския пай от всичко, като започнеш от провинциите и стигнеш до легионите. И какво се получи? Октавиан наследи доставянето на зърно и Секст Помпей, но без да разполага с флот, за да усмири Секст, а още по-малко да прехвърли войски, способни да овладеят Сицилия. Ако беше военен — а той не е, нито пък се опитва да бъде, — Октавиан щеше да знае, че освободеният му роб Хелен — явно доста убедителен тип — не би могъл да завоюва Сардиния. И то най-вече защото не разполага с достатъчно транспортни кораби. Всъщност не разполага с никакви кораби. Провинциите бяха разделени по възможно най-безумния начин. Октавиан получи Италия, Сицилия, Сардиния, Корсика, Оттатъшна и Отсамна Испания. Антоний получи целия Изток, но това не му е достатъчно. Затова сложи ръка и на двете Галии, а също и на Илирик. Защо? Защото в Галиите има много легиони на бойна нога, които нямат желание да се разпуснат. Познавам много добре Марк Антоний, добър другар е, храбър и щедър. Когато е във върховата си форма, никой не може да се мери с него по способности и ум. Но в същото време е лакомник, неспособен да усмири апетита си, каквито и екзотични неща да поглъща. Партите и Квинт Лабиен си развяват конете из цяла Азия и из голяма част от Анатолия, а ние седим тук, в покрайнините на Брундизиум.
Полион се протегна, после отпусна рамене.
— Меценате, наш дълг е да оправим нещата. Но как? Като теглим черта между Запада и Изтока и поставим Октавиан от едната страна, а Антоний — от другата. Лепид може да си задържи Африка, това няма смисъл да се коментира. Разполага с десет легиона там и е в пълна безопасност. Не отричам, че за Октавиан остава далеч по-тежката задача, защото му остава Италия — обедняла, обезсилена и гладна. Нито моят господар има пари, нито твоят. Рим е на крачка от разорението, а Изтокът е толкова изтощен, че не може да плаща достатъчно данъци. Антоний обаче не вижда нещата по този начин, значи трябва да бъде убеден. Предлагам Октавиан да получи по-добри доходи, като му се даде властта над целия Запад — Оттатъшна и Отсамна Испания, цяла Оттатъшна Галия, Отсамна Галия и Илирик. Река Дрина е естествена граница между Македония и Илирик, така че може да стане и граница между Запада и Изтока. Ясно е, че Антоний ще си запази правото да набира войски в Италия и Отсамна Галия наравно с Октавиан. Във връзка с това Отсамна Галия трябва да стане неразделна част от Италия във всяко едно отношение.
— Браво на теб, Полионе! — възкликна Меценат, като се усмихваше широко. — Не бих могъл да го кажа по-добре от теб. — Той шеговито потръпна. — Най-малкото защото не бих посмял да говоря по такъв начин за Антоний. Да, приятелю, наистина много добре казано! Сега ни остава единствено да убедим Антоний да се съгласи. Не предвиждам никакви възражения от страна на Цезар Октавиан. Той преживя ужасни дни напоследък, а и пътуването извън Рим отново влоши астмата му.
— Астма ли? — объркано го погледна Полион.
— Да. Едва преживява пристъпите. Именно затова се кри в блатата при Филипи. Заради прахта и пушека във въздуха!
— Разбирам — бавно рече Полион. — Разбирам.
— Това е неговата тайна, Полионе.
— Антоний знае ли?
— Разбира се. Нали са братовчеди, винаги е знаел.
— Какво ще каже Октавиан за позволението изгнаниците да се върнат по домовете си?
— Няма да възрази. — Меценат като че ли се замисли за нещо, после продължи: — Трябва да знаеш, че Октавиан никога не ще тръгне срещу Антоний, макар да не съм сигурен дали ще успееш да убедиш Антоний в това. Край на гражданските войни. Той ще се съобрази с това, Полионе. Нали точно затова сме тук. Каквито и да са провокациите, Октавиан няма да вдигне ръка срещу друг римлянин. Неговият път е пътят на дипломацията, на масата за срещи, на преговорите.
— Не съм предполагал, че гледа по такъв начин на нещата.
— Точно по такъв начин гледа, Полионе. Точно по такъв.
 

Убеждаването на Антоний да приеме условията, които Полион бе очертал пред Меценат, отне цял нундин. През цялото време имаше гневни тиради, блъскане по стената, сълзи и викове. После той започна да се успокоява. Яростните му пристъпи бяха тъй опустошителни, че дори човек със силата на Антоний не можеше да издържи на подобно темпо повече от нундин. След яростта той изпадна в депресия, а накрая и в отчаяние. И точно когато достигна дъното, Полион нанесе удара си — или сега, или никога. Някой от типа на Меценат не би могъл да се справи с Антоний, но войник като Полион — човек, когото Антоний уважаваше и обичаше — знаеше точно какво да прави. Освен това се ползваше и с доверието на някои твърди привърженици в Рим, които при нужда щяха да застанат решително на негова страна.
— Добре, добре! — извика обезсърченият Антоний, без да престава да скубе косите си. — Ще го сторя! Сигурен ли си за изгнаниците?
— Абсолютно.
— Настоявам за някои неща, които не си споменал.
— Кажи ги сега.
— Искам да ми бъдат пратени пет от единадесетте легиона на Гален.
— Мисля, че няма да има проблем.
— И няма да се съглася да обединя силите си с Октавиан за прочистване на морето от Секст Помпей.
— Това не е много мъдро, Антоний.
— Ще ме попиташ ли дали ме е грижа? Ни най-малко! — грубо отвърна Антоний. — Трябваше да назнача Ахенобарб за губернатор на Витиния. Бесен е заради условията на съглашението, а това означава, че нямам достатъчно кораби, за да се справя без Секст. Така че той остава в случай, че ми потрябва. Искам това да е ясно.
— Октавиан ще се съгласи, но няма да е особено радостен.
— Всяко нещо, което го прави нещастен, е добре дошло за мен!
— Защо не споменаваше за астмата на Октавиан!
— Пфу! — плю Антоний. — Той е момиче! Само момичетата се разболяват, без значение от какво. Астмата му не е извинение.
— Неотстъпчивостта ти по отношение на Секст Помпей може и да ти струва нещо.
— Какво да ми струва?
— Не знам — намръщи се Полион. — Просто ще ти струва.
 

Октавиановата реакция на условията беше коренно различна. «Интересно колко много се промени лицето му през последните дванадесет месеца — помисли си Меценат. — Надраснал е предишната си детска хубост, макар че си остава красив. Немирната му коса е по-къса, стърчащите уши вече не го вълнуват особено. Най-голяма обаче е промяната в очите му, най-чудните очи, които съм виждал някога — толкова огромни, блестящи, сребристосиви. Винаги са били абсолютно непроницаеми, никога не са издавали мислите или чувствата му, а ето че зад съвършенството им вече може да се види и твърдостта на камък. И устата, която мечтая да целуна, макар да знам, че никога не ще ми бъде позволено, е станала по-твърда, по-напрегната. Вероятно това означава, че е пораснал. Пораснал? Та той никога не е бил момче! Девет дни преди октомврийските календи навърши двадесет и три. А Марк Антоний е на четиридесет и четири. Наистина чудо.»
— Щом Антоний отказва да ми помогне срещу Секст Помпей, ще трябва да си плати — рече Октавиан.
— Но как? Няма начин да го принудиш.
— Напротив, има. И тъкмо Секст Помпей ми го осигури.
— По-точно?
— Брак — рече Октавиан с напълно спокойно лице.
— Октавия! — ахна Меценат. — Октавия…
— Да, сестра ми. Вдовица е, така че няма пречки.
— Но десетте месеца траур още не са минали.
— Шест вече минаха и цял Рим знае, че не е бременна — смъртта на Марцел беше дълга и мъчителна. Няма да е трудно да получи опрощение от жреческите колегии и седемнайсетте племена, които гласуват в религиозните комиции. — Октавиан се усмихна самодоволно. — Всички те са готови на какво ли не, само и само да предотвратят една война между Антоний и мен. Всъщност май в аналите на Рим няма да се намери брак, който да се радва на по-голяма популярност.
— Той няма да се съгласи.
— Антоний ли? Та той би си легнал и с крава.
— Чуваш ли се какво говориш, Цезаре? Знам колко много обичаш сестра си, а в същото време си готов да й натресеш Антоний? Та той е пияница и бие съпругите си! Октавия е най-милата, най-сладката, най-добрата жена в Рим. Дори народът я обожава, както обожаваше дъщерята на Божествения Юлий.
— Оставам с впечатлението, че ти искаш да се ожениш за нея, Меценате — лукаво рече Октавиан.
Меценат се наежи.
— Как можеш да се шегуваш с нещо толкова… толкова сериозно? Харесвам жените, но в същото време ги съжалявам. Водят толкова еднообразен живот, единствената им стойност е в брака — най-доброто, което можеш да кажеш за римското правосъдие, е, че позволява на повечето от тях да контролират собствените си средства. Изхвърлянето им в периферията на обществения живот може да тежи на Хортензии и Фулвии, но не и на Октавия. Ако й тежеше, сега нямаше да седиш така самодоволен и сигурен в послушанието й. Не е ли време да бъде оставена да се омъжи за онзи, за когото наистина желае?
— Няма да я принуждавам, ако това намекваш — отвърна непреклонно Октавиан. — Не съм глупак, нали разбираш, и след Фарсала съм присъствал на достатъчно семейни вечери, за да знам, че Октавия е повече от наполовина влюбена в Антоний. Така че ще приеме участта си с готовност. Всъщност дори с радост.
— Не мога да повярвам!
— Така е. Изобщо не мога да разбера какво толкова виждат жените в мъжете, но в това отношение повярвай на думата ми — Октавия си пада по Антоний. Това и собственият ми брак със Скрибония ми подсказаха тази идея. Не се съмнявам и в Антоний, щом стане дума за вино и биене на жени. Може наистина да е нападнал Фулвия, но явно провокацията е била наистина голяма. Въпреки цялата си напереност той е доста сантиментален към жените. Октавия ще му хареса. Направо ще започне да я обожава, също като простолюдието.
— Не забравяй египетската царица. Няма да е верен съпруг.
— Че кой мъж в далечни земи е верен? Октавия няма да го обвинява заради това, тя също не е вчерашна.
Меценат вдигна ръце и се оттегли да размишлява върху неприятната участ на дипломата. Нима Октавиан наистина очакваше, че той, Меценат, ще проведе тези преговори? Е, нямаше да го направи! Да хвърли бисер като Октавия на свиня като Антоний? Никога! Никога, никога, никога!
 

Октавиан нямаше намерение да се лишава точно от тези преговори, щеше да им се наслаждава. Антоний вече трябваше да е забравил сцената в шатрата му след Филипи, когато Октавиан бе настоявал за главата на Брут — и я беше получил. Омразата на Антоний порасна толкова много, че замъгли отделните събития. Беше достатъчна сама по себе си. Октавиан също така не очакваше, че бракът с Октавия ще заличи тази омраза. Може би някой поетично настроен човек като Меценат би приел, че мотивът на Октавиан е именно такъв, но той самият бе прекалено здравомислещ, за да се надява на чудеса. След като Октавия станеше жена на Антоний, тя щеше да прави точно онова, което щеше да иска той. Промяната на отношението на съпруга й към Октавиан щеше да бъде последното нещо, с което би се заела. Не, Октавиан се надяваше с този съюз да засили надеждите на обикновените римляни (а също и на легионерите), че опасността от война е отминала. И щом настъпеше денят, когато зажаднелият за нещо ново Антоний зарежеше съпругата си, той щеше да падне в очите на милиони римски граждани. Тъй като се бе заклел никога да не започва гражданска война, Октавиан трябваше да унищожи не auctoritas — официалното обществено положение — на Антоний, а неговата dignitas — репутацията, която имаше благодарение на личните си постъпки и постижения. Когато богът Цезар пресече Рубикон, той го бе сторил, за да защити своята dignitas, която ценеше повече и от живота си. Изтриването му от официалната история и анали на Републиката и изпращането в доживотно изгнание беше по-лошо и от гражданска война. Е, Октавиан не беше замесен от такова тесто, за него гражданската война бе по-голямо зло от позора и изгнанието. Естествено, не беше и военен гений, който със сигурност да победи. Подходът на Октавиан бе да разяжда репутацията на Марк Антоний, докато не се стигне до положение, в което той вече да не представлява заплаха. И тогава звездата на Октавиан щеше да продължи да се издига, докато именно той, а не Антоний, стане Първенец на Рим. Това нямаше да се случи за една нощ, може би щяха да минат много години. Но Октавиан можеше да си позволи да чака, той беше с двадесет и една години по-млад от Антоний. А какво го очакваше само — дълги години в опити да изхрани Италия и да намира земя за непрекъснатия поток ветерани!
Той знаеше слабостите на Антоний. Богът Цезар вече щеше да чука на портата на двореца на цар Ород в Селевкида на Тигър. А къде беше Антоний? Обсаждаше Брундизиум, който все още се намираше в собствената му страна. Колкото и да разправя, че го прави, за да защити авторитета си на триумвир, той всъщност беше тук, защото не смееше да остане в Сирия и да се бие с партите. Колкото и да говореше, че едва ли не самичък е спечелил битката при Филипи, Антоний много добре си даваше сметка, че не би могъл да победи без легионите на Октавиан. А те бяха съставени от хора, на чиято вярност можеше да разчита не той, а Октавиан.
«Готов съм да дам почти всичко — помисли си Октавиан, след като бе написал писмото до Антоний и го бе пратил по куриера. — Готов съм да дам почти всичко, само Фортуна да ми даде нещо, с което да пратя Антоний към собствената му гибел. Октавия не е това нещо, нито пък евентуалният му отказ да се ожени за нея, стига да реши да я отхвърли, след като е опитал от добротата й. Знам, че Фортуна ми се усмихва — неведнъж ми се е случвало да се отървавам на косъм. И всеки път именно късметът ме е измъквал от бездната. Като жаждата на Либон да намери знатен съпруг за сестра си. Като смъртта на Гален в Нарбон и малоумния му син, който се обърна към мен вместо към Антоний. Като смъртта на Марцел. Като шанса да имам Агрипа, който да командва армиите вместо мен. Като разминаването ми със смъртта всеки път, щом пристъпите на астмата ме оставят без дъх. Като военната каса на Божествения Юлий, благодарение на която не съм разорен. Като жителите на Брундизиум, отказващи да пуснат Антоний, дано Татко Либер, Слънцето и Земята ги дарят с мир и благодат в бъдеще. Не съм заповядвал на града да прави каквото и да било, а още по-малко пък съм провокирал Фулвия да започне война срещу мен. Горката Фулвия!
Всеки ден принасям жертва на дузина богове и най-вече на Фортуна да ми дадат оръжие, с което да победя Антоний по-бързо, отколкото ще го стори възрастта му. И това оръжие съществува. Знам го със сигурност, както знам, че аз съм избраникът, който ще постави Рим твърдо на крака и ще постигне дълъг мир по границите на държавата. Аз съм Избраникът, за когото пише поддържаният от Меценат Вергилий и за когото всички предсказатели твърдят, че ще въведе града в златния век. Божественият Юлий ме направи свой син и аз ще оправдая доверието му и ще завърша започнатото от него. Не мога да създам онзи свят, който би изградил той, но със сигурност ще му доставя радост и удоволствие. Фортуна, дай ми още от прочутия късмет на Цезар! Дай ми оръжието и отвори очите ми, за да го разпозная, когато го видя!»
 

Отговорът на Антоний пристигна по същия куриер. Да, бил готов да се срещне с Цезар Октавиан под флага на примирието. «Но ние не сме във война! — помисли си Октавиан, внезапно останал без дъх, но не заради нов пристъп на астма. Как работи умът му, щом е решил, че сме врагове?»
На следващия ден Октавиан потегли на гърба на дарения от народа Юлиев кон — дребен, но много хубав, с кремав косъм и тъмна грива и опашка. Заради ездата той не можеше да носи тога, а тъй като не искаше да изглежда войнствен, реши да облече бяла туника с широката пурпурна сенаторска ивица през дясното рамо.
Естествено, Антоний бе в неизменните си доспехи със сребърен обков. Отпред на бронята му бе изобразен Херкулес, побеждаващ Немейския лъв. Беше с пурпурна туника и пурпурен командирски плащ, макар че по право наметалото му трябваше да е алено. Както винаги, изглеждаше добре и във форма.
— Къде са ти високите ботуши, Октавиане? — попита той и се ухили.
Макар Антоний да не бе помръднал, Октавиан протегна дясната си ръка тъй демонстративно, че той нямаше друг избор, освен да се здрависа. Стисна толкова силно, че едва не счупи крехките му кости. Октавиан изтърпя болката, без да трепне.
— Влез — покани го Антоний и повдигна завесата пред входа на шатрата си. Фактът, че беше избрал да остане в шатра, вместо да се настани в по-трайна постройка, показваше увереността му, че обсадата на Брундизиум няма да се проточи.
Централното помещение на шатрата беше просторно, но много тъмно след спускането на завесата. За Октавиан това бе индикация за предпазливостта на Антоний. Опасяваше се, че лицето му ще издаде неговите емоции. Това не безпокоеше Октавиан. Той се вълнуваше не от лицата, а от мислите, тъй като именно с тях трябваше да има вземане-даване.
— Много съм поласкан, че стигнахме до етапа да очертаем някакво съглашение — рече той, погълнат от един стол, който беше прекалено грамаден за дребната му фигура. — Смятах, че най-добре е двамата лично да разрешим въпросите, по които не сме съвсем единни.
— Изтънчено казано — отвърна Антоний и отпи голяма глътка от бокала вино, което демонстративно бе разредил преди това.
— Прекрасен предмет — отбеляза Октавиан, докато въртеше собствената си чаша в ръка. — Къде е произведена? Обзалагам се, че не е в Путеоли.
— В някоя александрийска стъкларница. Обичам да пия от стъкло, то не задържа аромата на предишните вина, за разлика и от най-добрата керамика. — Антоний се намръщи. — А металът има вкус на… метал.
Октавиан примигна.
— Богове! Не съм предполагал, че си такъв ценител на нещо, което просто задържа вино.
— Сарказмът няма да те доведе до никъде — отвърна Антоний, без изобщо да се обиди. — Царица Клеопатра ми каза всичко това.
— А, да, това обяснява нещата. Александрийски патриот.
Лицето на Антоний грейна.
— И с пълно право! Александрия е най-прекрасният град на света, оставя Пергам, че дори и Атина да тръпнат в сянката му.
Едва отпил, Октавиан остави чашата си като опарен. Още един глупак! Защо превъзнася красотата на някакво място, когато собственият му град е заприличал на нищо поради немарливост и липса на загриженост?
— Можеш да вземеш колкото искаш от легионите на Гален, това е ясно — излъга той. — Всъщност, нямам нищо против което и да било от условията ти, с изключение на отказа ти да ми помогнеш да прочистя морето от Секст Помпей.
Намръщен, Антоний стана и дръпна завесата на входа — явно беше решил, че в крайна сметка трябва да вижда по-добре лицето на противника си.
— Италия е твоя провинция, Октавиане. Аз да съм те молил да ми помагаш да управлявам своите?
— Не, не си, но пък и не си давал на римската хазна полагащия се дял от данъците. Сигурен съм, че не е нужно да напомням на един триумвир, че хазната би трябвало да се пълни от данъци и да плаща на провинциалните губернатори суми, с които да издържат легионите и да финансират обществените предприятия — невъзмутимо рече Октавиан. — Естествено, много добре разбирам, че никой губернатор, още по-малко пък триумвир, просто събира онова, което изисква хазната — той винаги иска повече и задържа излишъка за себе си. Достойна и древна традиция, против която не мога да кажа нищо лошо. Аз също съм триумвир. Ти обаче не си пратил нищо в Рим за двете години управление. Ако го беше сторил, вече да съм купил корабите, които ми трябват, за да се справя със Секст. Може да ти харесва да използваш пиратски кораби за свой флот, тъй като след Филипи всички подкрепили Брут и Касий адмирали избраха да станат пирати. Аз самият също бих ги използвал, стига да не бяха направили гуши за моя сметка! И в този момент те много успешно демонстрират на Рим и Италия, източник на най-добрите ни легионери, че един милион войници не са в състояние да помогнат на двама триумвири без кораби. Ти можеше да имаш зърно от източните си провинции, с което да напълниш търбусите на войниците си! Не аз съм виновен, че си позволил на партите да пометат всичко, с изключение на Витиния и провинция Азия! Реално те спасява Секст Помпей. Докато ти изнася да поддържаш добри отношения с него, той ще ти продава зърното на Италия на прилична цена — при това зърно, смея да ти напомня, което е купено и платено от римската хазна! Да, Италия е моя провинция, но единственият ми източник на пари са данъците, които трябва да изстискам от всички римски граждани, живеещи на полуострова. А те не стигат за кораби и за купуване на откраднатото жито от Секст Помпей — продава го за тридесет сестерции за модий! И тъй, ще попитам отново — къде са данъците от Изтока?
Антоний го слушаше и яростта в гърдите му растеше.
— Изтокът е разорен! — изкрещя той. — Няма нищо за даване!
— Не е вярно и това го знае и най-простият римлянин в цяла Италия — възрази Октавиан. — Например Питодор Тралски ти донесе две хиляди таланта сребро в Тарс. Тир и Сидон ти платиха още по хиляда. Плячкосването на Киликия Педия пък ти донесе още четири хиляди. Общо сто седемдесет и пет милиона сестерции! Това са факти, Антоний! Добре известни факти!
«Защо изобщо се съгласих да се видя с този окаян, дребен никаквец? — запита се Антоний, като се въртеше неспокойно. — Постигна надмощие само с напомнянето, че каквото и да направя на Изток, то по един или друг начин се научава от всеки римски гражданин в Италия. Без да го изрича, направо ми каза, че репутацията ми страда. Че все още търпя критики, че Сенатът и римският народ могат да ме лишат от всичките ми длъжности. Да, мога да тръгна към Рим, да екзекутирам Октавиан и да се обявя за диктатор. Но нали именно аз бях онзи, който вдигна толкова шум при разобличаването на диктатурата! Брундизиум показа, че легионерите ми няма да се бият срещу войниците на Октавиан. Само това е достатъчно, за да може дребната пепелянка да седи тук и да ме предизвиква, без изобщо да крие враждебността си».
— Значи не съм особено популярен в Рим — мрачно рече той.
— Честно казано, Антоний, изобщо не си популярен. Особено след като започна обсадата на Брундизиум. Позволи си да ме обвиняваш, че аз съм подучил жителите на града да не те пуснат, но много добре знаеш, че не е така. Защо да го правя? Нямам никаква полза от това! В крайна сметка успя да посееш лудостта на страха в Рим и сега градът очаква, че ще тръгнеш към него. Но ти не можеш да го направиш! Собствените ти легиони няма да ти позволят. Ако наистина искаш да спасиш репутацията си, трябва да се докажеш пред Рим, не пред мен.
— Няма да се съюзя с теб срещу Секст Помпей, ако натам биеш. Разполагам само със сто бойни кораба в Атина — излъга Антоний. — Не са достатъчно за целта, тъй като ти нямаш нито един. Нещата стоят така, че Секст Помпей предпочита мен пред теб и аз няма да го провокирам по какъвто и да било начин. Засега той не ми пречи.
— Не очаквах, че ще ми помогнеш — спокойно отвърна Октавиан. — Не, по-скоро си мислех за нещо, което ще видят всички римляни, от върха до дъното.
— И какво е то?
— Да се ожениш за сестра ми Октавия.
Антоний зяпна невярващо мъчителя си.
— Богове!
— Какво толкова необичайно има? — тихо попита Октавиан и се усмихна. — Аз самият неотдавна сключих подобен брачен съюз. Сигурен съм, че го знаеш. Скрибония е много приятна — добра жена, хубава, плодовита… Надявам се бракът ми с нея да държи Секст мирен, поне за известно време. Но тя не може да се сравнява с Октавия, не мислиш ли? Предлагам ти праплеменницата на Божествения Юлий, позната и обичана от всички слоеве в Рим, както бе обичана и Юлия, прекрасна на външен вид, невероятно мила и внимателна, грижовна съпруга и майка на три деца, сред които едно момче. Ожени се за нея и Рим ще приеме, че не му мислиш нищо лошо.
— Защо мислиш, че ще го направи?
— Защото да бъдеш жесток към съкровище като Октавия означава да бъдеш чудовище в очите на всеки римлянин. И най-безмозъчните от тях не биха простили лошо отношение към Октавия.
— Разбирам. Да, разбирам — бавно рече Антоний.
— Е, значи се споразумяхме?
— Споразумяхме се.
Този път Антоний стисна ръката на Октавиан по-нежно.
 

Договорът от Брундизиум бе подписан на дванадесетия ден на октомври на градския площад в присъствието на ликуващите граждани, които хвърляха цветя в краката на Октавиан и се контролираха достатъчно, за да не плюят по Антоний. Вероломствата му не бяха нито забравени, нито простени, но този ден бележеше победа за Октавиан и за Рим. Нямаше да има нова гражданска война. А това радваше разположените около града легиони повече и от гражданите на Брундизиум.
— Е, какво ще кажеш? — обърна се Полион към Меценат, докато пътуваха по Апиевия път в теглена от четири мулета двуколка.
— Ще кажа, че Цезар Октавиан е майстор интригант и далеч по-добър дипломат от мен.
— На теб ли ти хрумна да предложиш на Антоний най-любимата му сестра?
— Не, не! Идеята беше негова. Явно съм смятал, че вероятността да се съгласи на подобно нещо е толкова малка, та подобно нещо изобщо не ми е минавало през ума. А когато ми го каза в деня, преди да потегли към Брундизиум, си помислих, че ще прати мен да направя предложението. Бррр! Тръпки ме побиха! А ето че тръгна самият той. Сам, без спътници.
— Не би могъл да те прати, защото е трябвало да го направи лично. Само той би могъл да изрече подобно нещо. Доколкото разбирам, е посочил на Антоний, че е изгубил обичта и уважението на повечето римляни. И то по такъв начин, че Антоний му е повярвал. А после ловкият дребен хуй — извинявай! — ловкият дребен… ъъъ… пор му предложил възможност да си възстанови репутацията, като се ожени за Октавия. Блестящо!
— Напълно съгласен — отвърна Меценат, опита се да си представи Октавиан като хуй или пор и се усмихна.
— Веднъж пътувах с Октавиан в една двуколка от Отсамна Галия до Рим след обявяването на триумвирата — замислено рече Полион. — Той беше едва на двадесет, но говореше като достопочтен консул. За доставките на зърно и за това как заради Апенините за Рим било по-лесно да се снабдява със зърно от Африка и Сицилия, отколкото от Отсамна Галия. Цитираше числа и статистики като някакъв опитен градски чиновник. При това не се опитваше да се измъкне, а обмисляше и пресмяташе какво трябва да се направи. Да, това беше наистина паметно пътуване. Когато Цезар го направи свой наследник, си помислих, че няма да оцелее и няколко месеца. А пътуването ми показа, че съм грешил. Никой няма да го убие.
 

Атия съобщи новината на Октавия и избухна в сълзи.
— Мило мое момиче! — изплака тя и увисна на врата й. — Неблагодарният ми син те е предал! Теб! Единствената на света, която смятах недостижима за машинациите му, за безсърдечието му!
— Мамо, по-конкретно, моля! — отвърна Октавия, като й помагаше да седне. — Какво ми е сторил Малкият Гай?
— Сгодил те е за Марк Антоний! Животното, което риташе жена си! Чудовище!
Поразена, Октавия се свлече на стола и зяпна майка си. Антоний? Ще става жена на Марк Антоний? Шокът бе последван от бавно пълзяща топлина, която изпълни цялото й тяло. Клепачите й моментално се спуснаха, за да скрият очите й от Атия, която бе приключила с плача и започваше да се разгорещява.
— Антоний! — изпищя майка й достатъчно силно, за да накара слугите да пристигнат тичешком в стаята, само за да бъдат отпратени нетърпеливо. — Антоний! Шопар, долен боклук, ъъъ… ъъъ… ох, направо нямам думи да го опиша!
А в същото време Октавия си мислеше — нима най-сетне ми се е усмихнало щастието и ще се омъжа за онзи, когото желая? Благодаря ти, благодаря ти, Малки Гай!
— Антоний! — ревеше Атия и в ъгълчетата на устните й изби пяна. — Мило мое момиче, трябва да събереш смелост и да кажеш не! Не на него и не на ужасния ми син!
«А аз мечтаех за него толкова дълго, тъй безнадеждно, така тъжно — мислеше си Октавия. — Навремето, когато беше в Италия и идваше на гости на Марцел, винаги намирах предлог да присъствам и аз».
— Антоний! — виеше Атия и блъскаше с юмруци по облегалката на стола си — бум, бум, бум! — Направил е повече копелета, отколкото всеки друг мъж в историята на Рим! И една вярна кост няма в него!
«Седях, без да свалям очи от него и се молех на Спес да го видя отново в близките дни. И в същото време внимавах да не се издам. А сега това?»
— Антоний! — изскимтя Атия и очите й отново се напълниха със сълзи, когато безсилието надделя. — Бих могла да го умолявам до идното лято, но предателският ми син няма да ме изслуша!
«Ще му бъда добра съпруга, ще бъда такава, каквато поиска да бъда, няма да се цупя на любовниците му, нито ще го умолявам да замина с него на изток. Там има толкова много жени, всички далеч по-опитни от мен! Ще му омръзна, чувствам го до дъното на душата си. Но нищо не ще отнеме спомените ми за времето, което съм прекарала с него. Любовта разбира и прощава. Бях добра съпруга на Марцел и скърбях за него, както скърби добрата вдовица. Но сега се моля на всички богини на Рим да остана с Марк Антоний до края на живота си. Защото той е моята истинска любов. След него няма да има никой друг. Никой…»
— Тихо, мамо — рече на глас Октавия и отвори блесналите си очи. — Ще направя каквото казва брат ми и ще се омъжа за Марк Антоний.
— Но ти не си собственост на Гай, ти си sui iuris! — Едва сега Атия разгада изражението на прекрасните изумрудени очи и ахна. — Богове! Та ти си влюбена в него!
— Ако любов означава да копнея за докосването и доброто му име, значи трябва да съм влюбена — рече Октавия. — Знаеш ли кога ще се сключи бракът?
— Според Филип Антоний и безсърдечният ти брат са се споразумели в Брундизиум, че няма да има гражданска война. Цялата страна е полудяла от радост, така че двамата решиха да превърнат пътуването си до Рим в спектакъл. Тръгнали са по Апиевия път към Теанум, а оттам ще продължат по Латинския път. Явно няма да пристигнат до края на октомври. Сватбата ще се състои малко след това. — Лицето на майка й се изкриви. — Моля те, скъпа дъще, откажи! Ти си самостоятелна, съдбата ти е в собствените ти ръце!
— Ще приема с радост, мамо, независимо какво казваш и как ме молиш. Знам що за човек е Антоний и това не променя ни най-малко нещата. Той винаги ще има любовници, но пък и никога не е имал добра съпруга. Виж ги само — продължи Октавия, опитвайки се да убеди майка си, — първо Фадия, необразована дъщеря на търговец на всичко, от роби до зърно. Разбира се, никога не съм я виждала, но явно е била толкова грозна, колкото и тъпа. Антоний обаче не се развел с нея, а просто се прибирал рядко в дома си. Родила му син и дъщеря, блестящи малчугани според мнението на всички. Фадия и децата й умрели от летен паралич, за който Антоний не може да бъде обвинен. После дошъл ред на Антония Хибрида, дъщеря на човек, който измъчвал робите си. Казват, че тя също измъчвала своите, но Антоний «избил това от главата й». Можеш ли да го упрекваш заради това, че е излекувал жена си от такъв отвратителен навик? Помня я смътно, а също и детето. Горкото момиченце, беше толкова дебело и невзрачно… и донякъде слабоумно, което бе далеч по-лошо.
— Така се получава, когато се жениш за близки роднини. Сега Антония Младата е на шестнадесет, но никога няма да си намери съпруг, дори и без потекло — мрачно рече Атия и изсумтя. — Жените са глупачки! Антония Хибрида изпадна в депресия, след като Антоний се разведе с нея. Направи го с най-жестоки думи, а тя въпреки това го обичаше. Такава ли съдба искаш? А?
— Независимо дали го е обичала или не, факт е, че Антония Хибрида не е била интересна съпруга, мамо. Докато Фулвия беше, въпреки всичките й недостатъци. Но това го приписвам на прекалено многото й пари, на онзи самостоятелен статут, за който все ми повтаряш, и на първия й съпруг, Публий Клодий. Той я насърчаваше да се изявява на Форума и да се държи не както подобава на една благородна жена. Но и тя не беше много лоша до Филипи, когато се оказа, че Антоний ще остане години наред на изток и не смята да се връща в Рим. Освободеният й роб Маний я оплете в мрежите си и започна да я обработва. Нея и Луций Антоний. Но накрая тя плати цената, а не Луций.
— Твърдо си решила да му намираш оправдания — въздъхна Атия.
— Не са оправдания, мамо. Просто искам да кажа, че никоя от жените на Антоний не е била добра съпруга. А аз смятам да бъда идеалната съпруга, каквато би одобрил дори и онзи ужасен стар фанатик Катон Цензора. Мъжете използват проститутките и любовниците, за да задоволят плътските си потребности и да получат облекчението, което не могат да получат от съпругите си, защото съпругите не би трябвало да знаят как да задоволят плътски един мъж. Ако знаят, стават обект на подозрения. Като добродетелна съпруга, аз ще живея по същия начин, по който и всяка друга добродетелна жена. Но ще се погрижа всеки път, когато видя Антоний, да се покажа интелигентна, интересна събеседница и човек, с когото да му е приятно да прекара времето си. В края на краищата съм израснала в дом на политици, слушала съм мъже като Божествения Юлий и Цицерон и съм много добре образована. Освен това ще бъда чудесна майка на децата му.
— Ти вече си чудесна майка на децата му! — язвително рече Атия, напълно отчаяна от думите на дъщеря си. — Обзалагам се, че още щом се ожените, ще поискаш да се заемеш с онова ужасно момче Гай Курион! Тогава ще видиш какво те чака!
— Още не се е родило детето, което да не мога да укротя — рече Октавия.
Атия стана, като кършеше ревматичните си ръце.
— Ето какво ще ти кажа, Октавия. Не си толкова защитена от изкушенията, колкото си мислех. Май в теб има повече от Фулвия, отколкото подозираш.
— Не, аз съм напълно различна, макар да знам какво се опитваш да ми кажеш — с усмивка отвърна Октавия. — Забравяш, мамо, че съм кръвна сестра на Малкия Гай, а това означава, че съм една от най-умните жени, раждани някога в Рим. Умът ми даде самочувствие, което досега не съм демонстрирала пред никого, дори пред Марцел и пред теб. Но Малкият Гай много добре знае какво се крие в мен. Нима си мислиш, че не знае за чувствата ми към Марк Антоний? Малкият Гай не пропуска абсолютно нищо! И няма нищо, което не би използвал, за да придвижи напред собствената си кариера. Той ме обича, мамо. Това би трябвало да ти каже всичко. Малкият Гай да ме принуди да сключа брак, който не желая? Не, мамо. Никога.
Атия въздъхна.
— Е, така и така съм тук, нека поне видя съдържанието на детската ти стая, преди да се е увеличило още повече. Как е малката Марция?
— Започва да показва истинския си нрав. Много е своеволна. Определено никой не би я принудил да се омъжи против волята си!
— Чух слухове, че Скрибония е бременна.
— Аз също. Направо чудесно! Нейната Корнелия е добро момиче, така че и това дете сигурно ще бъде такова.
— Е, още е прекалено рано да се каже дали ще бъде момче или момиче — отсече Атия, докато вървеше към стаята, от която се чуваше бебешки плач, детски кикот и разправии. — Макар да се надявам да е момиче, за доброто на Малкия Гай. Има такова високо самомнение, че няма да погледне добре на син и наследник от такава майка. Ще се разведе с нея при първа възможност.
Слава на боговете, че детската беше наблизо! «На път сме да нагазим в опасни води — помисли си Октавия. — Горката мама, винаги в периферията на живота на Малкия Гай, все подминавана, винаги игнорирана».
 

8.
 
Когато кавалкадата най-сетне стигна до Рим, Марк Антоний вече беше в много добро настроение. Тълпите на всяка стъпка по пътищата го посрещаха възторжено — всъщност толкова възторжено, че започваше да се чуди дали Октавиан не бе преувеличил непопулярността му. Подозрението се засили, когато всеки действащ сенатор излезе с пълните си регалии, за да поздрави не Октавиан, а именно него. Проблемът беше в това, че не можеше да е сигурен. Ясно се виждаше облекчението, което изпитват Италия и Рим при новината за предотвратената гражданска война. Може би договорът от Брундизиум бе накарал всичките му някогашни поддръжници отново да застанат изцяло на негова страна. Ако можеше да се промъкне инкогнито в Италия и Рим преди месец, сигурно щеше да чуе всякакви обиди и хули по свой адрес. А ето че сега се колебаеше между съмнението и въодушевлението, балансираше внимателно и ругаеше Октавиан само под нос и по навик.
Перспективата да се ожени за сестра му не го притесняваше, а всъщност допринасяше за доброто му настроение. Макар че по своя воля никога не би погледнал на нея като на съпруга, той винаги я бе харесвал, намираше я за физически привлекателна и дори мъничко завиждаше на приятеля си Марцел за късмета да я има в леглото си. От Октавиан бе научил, че е взела Антил и Юл след смъртта на Фулвия, което подкрепи впечатлението му, че като човек е толкова добра, колкото е лош брат й. Подобно нещо често се случваше във фамилиите — можеше да погледне дори себе си спрямо Гай и Луций. Всички бяха с физиката на Антоний, но я разваляха — Гай с тътрещата се походка, а Луций — с плешивата глава. Само той бе наследил ума на Юлиите. Макар да пръскаше най-безгрижно семето си, Антоний харесваше децата си, които познаваше, и току-що му хрумна една блестяща идея за Антония Младата, която съжаляваше по свой начин. Всъщност след пристигането му в Рим децата заеха мислите му още повече. В града го очакваше писмо от Клеопатра.
 
Мой скъпи Антоний, пиша това писмо през секстилските иди и времето е толкова хубаво, че ми се иска да беше тук и да му се наслаждаваш с мен и с Цезарион, който ти праща много поздрави и благопожелания. Той расте много бързо и срещата му с римските мъже (и най-вече с теб) му се отрази невероятно добре. В момента чете Полибий, след като захвърли писмата на Корнелия, майката на Гракхите — там няма нито войни, нито вълнуващи събития. Разбира се, научил е книгите на баща си наизуст.
Не знам къде точно ще те настигне писмото ми, но рано или късно ще те намери. Чувам, че си в Атина, а в следващия момент научавам, че се намираш в Ефес или дори в Рим. Няма значение. Пиша ти, за да ти благодаря, че дари Цезарион с братче {s}и{/s} сестриче. Да, имам близнаци! Раждат ли се в рода ти? Защото в моя не се срещат. Разбира се, много съм щастлива. С един удар ти осигури продължаването на династията и съпруга за Цезарион. Нищо чудно, че водите на Нил се покачиха до Лактите на изобилието!
 
Колко добре ме познава само, помисли си Антоний. Дава си сметка, че не чета дълги писма и затова се изразява кратко. Виж ти, виж ти! Свършил съм си чудесно работата. Не едно, а цели две. Но за нея те са просто добавки за закрепване на положението на Цезарион. Любовта й към сина на Цезар не познава граници.
Бързо надраска отговора си.
 
Скъпа Клеопатра, каква чудесна новина! Не един, а двама малки Антонии, които да следват големия брат Цезарион точно както моите братя следваха мен. Много скоро ще се оженя за Октавия, сестрата на Октавиан. Приятна жена, че и голяма красавица. Срещала ли си я в Рим? Бракът решава засега трудностите ми с Октавиан и ще донесе мир на страната, която не би подкрепила нова гражданска война. Октавиан също не би я подкрепил, ако може да се вярва на казаното от Меценат. Това би трябвало да означава, че мога да смачкам Октавиан, само че войниците са част от всеобщия заговор за недопускане на гражданска война. Моите легионери отказват да се бият с неговите и обратно. Без войниците си генералът е импотентен като евнух в харем. Като стана въпрос за потентност, няма да е зле някой път отново да се търкулнем в папируса. Дотегне ли ми, очаквай да пристигна в Александрия за едно несравнимо преживяване.
 
Така. Това би трябвало да свърши работа. Антоний сипа разтопен червен восък в края на листа и притисна в него пръстена си — Херкулес Непобедимия и надпис IMP.M.ANT.TRI около него. Беше поръчал печата след онази среща на островчето в Отсамна Галия. В действителност обаче копнееше за възможност да замени M.ANT. с DIV.ANT. от Divus Antonius, но това беше малко вероятно, докато Октавиан беше жив.
Естествено, трябваше да иде до domus Hortensia за ергенското си парти. Самодоволството на Октавиан така го раздразни, че не се сдържа да не го жегне.
— Какво е мнението ти за Салвидиен? — попита той домакина си.
Октавиан го погледна като зашеметен при споменаването на името. За мен си е най-обикновено лайно, помисли си Антоний.
— Най-добрият от добрите! — възкликна Октавиан. — Справя се изключително добре в Оттатъшна Галия. Ще получиш петте си легиона веднага щом му се отвори възможност да ги освободи. Беловаките ни създават доста неприятности.
— Нямам предвид това. Ама че си глупак, Октавиане! — презрително рече Антоний. — Най-добрият от добрите се канеше да мине на моя страна в нашата несъстояла се война. И това е едва ли не откакто пристигна в Оттатъшна Галия.
На лицето на Октавиан не се изписа нищо — нито изненада, нито ужас, дори когато сияеше от добронамереност към Салвидиен, очите му не участваха в ролята. Всъщност участвали ли бяха изобщо някога? Антоний не можеше да си спомни подобен момент. Очите му никога не издаваха какво си мисли в действителност. А просто… наблюдаваха. Наблюдаваха държането на всеки един, в това число и на самия него, сякаш те и умът зад тях се намират на двайсетина крачки от тялото. Как е възможно две тъй сияещи очи да бъдат толкова непроницаеми?
Октавиан заговори спокойно, едва ли не стеснително:
— Смяташ ли, че поведението му може да се определи като измяна?
— Зависи от какъв ъгъл го погледнеш. Да преминеш от страната на един високопоставен римлянин на страната на друг със същото положение може да бъде… ъъъ… предателско, но не е измяна. Ако обаче въпросното поведение цели разпалване на гражданска война между двамата, то несъмнено е измяна — отвърна ликуващият вътрешно Антоний.
— Имаш ли веществени доказателства, че Салвидиен трябва да бъде съден за maiestas?
— Колкото искаш.
— Ако те помоля, би ли ги предоставил в съда?
— Разбира се — с шеговита изненада отвърна Антоний. — Това е мой дълг към колега триумвир. Осъдят ли го, оставаш с един много добър генерал по-малко — какъв късмет за мен, а? Естествено, имам предвид, ако имаше гражданска война. Защото аз лично не бих го приел в редиците си, Октавиане, да не говорим да го направя свой легат. Нали ти самият казваше, че предателите могат да се използват, но никога не бива да се харесват или да им се вярва? Или това бяха думи на божественото ти татенце?
— Няма значение кой го е казал. Салвидиен трябва да замине.
— От другата страна на Стикс или в доживотно изгнание?
— От другата страна на Стикс, предполагам. Но не на комициите — прекалено публично ще бъде. В Сената, при затворени врати.
— Добро решение! — рече Антоний и реши да завърти ножа в раната. — Но това означава доста трудности за теб. Ще трябва да пратиш Агрипа в Оттатъшна Галия, тъй като сега тя е твоя. Ако беше моя, щях да избирам между неколцина — да кажем, Полион или някой друг. А сега ще мога да пратя Полион да освободи Цензорин в Македония, а Вентидий — да задържи Лабиен и Пакор, докато не се заема лично с партите.
— Нищо не ти пречи още сега лично да се заемеш с тях! — не му остана длъжен Октавиан. — Какво, да не би да те е страх да се отдалечиш от мен, от Италия и от Секст Помпей, точно в този ред?
— Имам всички основания да се намирам в близост и до тримата!
— Нямаш абсолютно никакви основания! — рязко отвърна Октавиан. — Няма да воювам с теб при никакви обстоятелства, но ще се разправя със Секст Помпей при първия удобен момент.
— Споразумението ни забранява това.
— Как ли пък не! Секст Помпей бе обявен за държавен враг и е записан като hostis — закон, в чието приемане участваше и ти, да не си забравил случайно? Той не е губернатор нито на Сицилия, нито на каквото и да било, а е най-обикновен пират. Като curator annonae на Рим аз съм длъжен да го преследвам. Той пречи на доставките на зърно.
Стъписан от настъпателността на Октавиан, Антоний реши да прекрати разговора, ако това изобщо можеше да се нарече разговор.
— Е, успех — подигравателно рече той и закрачи към Павел Лепид, за да провери слуха, че братът на триумвира наистина щял да се жени за дъщерята на Скрибония Корнелия. «Ако е вярно, сигурно се мисли за изкусен политик — помисли си Антоний. — Само че това няма да му осигури нищо, освен огромната й зестра. Октавиан ще се разведе със Скрибония веднага щом победи Секст, което означава, че трябва да се погрижа този ден никога да не настъпи. Даде ли се на Октавиан голяма победа, цяла Италия ще започне да го боготвори. Дали дребният червей си дава сметка, че една от причините да оставам толкова близко до Италия е за да поддържам името Марк Антоний живо в умовете на италийците? Разбира се, че го осъзнава.»
Октавиан се приближи до Агрипа.
— Отново сме в беда — унило рече той. — Антоний току-що ми каза, че нашият скъп Салвидиен от месеци поддържал контакт с него и смятал да мине на негова страна. — Очите му станаха тъмносиви. — Признавам, дойде ми като удар. Не предполагах, че Салвидиен е чак толкова голям глупак.
— За него това е напълно логичен ход, Цезаре. Той е червенокос тип от Пиценум — кога си срещал някой такъв, на когото може да се вярва? Направо умират да са едри риби в голямото море.
— Това означава, че ще трябва да изпратя теб да управляваш Оттатъшна Галия.
Агрипа го погледна потресен.
— Цезаре, не!
— Какво друго ми остава? Означава също, че в близко бъдеще няма да мога да се заема със Секст Помпей. Късметът е за Антоний, както винаги.
— Пътьом мога да обиколя корабостроителниците между Коза и Генуа, но след това ще трябва да продължа по Емилиевия път към Плаценция — няма да имам време непрекъснато да се придържам към крайбрежието. Цезаре, ще минат цели две години, преди да мога да се върна, ако свърша добре работата!
— Трябва да я свършиш добре. Не искам никакви нови въстания на дългокосите и си мисля, че Божественият Юлий е сгрешил, че е оставил друидите на мира. По всичко изглежда, че именно те са в основата на броженията.
— Така е. — Лицето на Агрипа се проясни. — Имам идея как да държим белгите в подчинение.
— Как? — полюбопитства Октавиан.
— Ще заселим германците убии по галския бряг на Рейн. Всяко племе от нервните до треверите ще бъде заето да ги прогонва и няма да има време да се бунтува. — Погледът му се зарея замечтано. — Как ми се иска да повторя действията на Божествения Юлий и да премина в Германия!
Октавиан избухна в смях.
— Агрипа, ако искаш да дадеш урок на свебите, не се съмнявам, че ще го сториш. От друга страна, убиите са ни нужни, така че защо не им дадем по-добра земя? Те са най-добрите конници, с които някога е разполагал Рим. Мога само да кажа, скъпи мой приятелю, че съм много радостен, че избра мен. Бих понесъл загубата на стотици Салвидиеновци, но не и на единствения и неповторим Марк Агрипа.
Агрипа грейна и протегна импулсивно ръка към ръката на Октавиан. Знаеше, че му е верен до смърт, но обожаваше, когато Цезар оценяваше този факт с дума или дело.
— По-важният въпрос е с кого ще ме заместиш, докато аз съм в Оттатъшна Галия.
— Статилий Таурус, разбира се. Вероятно и Сабин. Калвин, естествено. Корнелий Гал е умен и надежден, стига да не му се налага да се бори с някоя поема. Карин в Испания.
— Осланяй се предимно на Калвин — отвърна Агрипа.
 

Подобно на Скрибония, Октавия не сметна за подобаващо да носи алено и шафран на сватбата. С характерния си добър вкус избра блед тюркоаз — цвят, за който знаеше, че й отива — и към изящната рокля добави великолепната огърлица и обеците, подарени й от Антоний, когато бе дошъл да я види в дома на покойния Марцел Млади ден преди церемонията.
— Ах, Антоний, прекрасни са! — ахна тя, докато разглеждаше възторжено бижутата. Изработената от масивно злато огърлица представляваше тясна ивица, богато инкрустирана с безупречни тюркоази. — Нито едно петънце не помрачава красотата на камъните!
— Помислих си за тях, когато си спомних цвета на очите ти — отвърна Антоний, поласкан от искрената й радост. — Клеопатра ми ги даде като подарък за Фулвия.
Тя нито извърна поглед, нито очите й помръкнаха поне мъничко.
— Наистина са прекрасни — повтори и се повдигна на пръсти, за да го целуне по бузата. — Ще ги сложа утре.
— Предполагам, че не са били по вкуса на Клеопатра — продължи необмислено Антоний. — Тя получава купища подаръци. Може да се каже, че ми е дала ненужни дрънкулки. Не получих нищо от парите й — завърши горчиво той. — Тя е… ох, извинявай.
Октавия отвърна с усмивката, с която посрещаше поредната пакост на малкия Марцел.
— Можеш да говориш както ти харесва, Антоний. Не съм някоя невинна девица.
— Наистина ли нямаш нищо против да се ожениш за мен? — попита той, тъй като смяташе, че е редно да го направи.
— От години те обичам с цялото си сърце — отвърна тя, без да се опитва да крие чувствата си. Някакъв инстинкт й казваше, че му харесва да бъде обичан, че това го предразполага и той да отвръща с любов — а тя отчаяно се нуждаеше от нея.
— Никога не бих се сетил! — отвърна слисаният Антоний.
— Разбира се, че не би се сетил. Вях съпруга на Марцел, вярна на клетвите си. Любовта ми към теб беше нещо друго, нещо съвсем отделно и много лично.
Той усети познатото свиване в корема, телесната реакция, която го предупреждаваше, че започва да се влюбва. Фортуна беше на негова страна дори и в това. Утре Октавия щеше да бъде негова. Нямаше да е нужно да се безпокои, че може да хвърли око на друг мъж — не бе поглеждала към него през седемте години, в които бе съпруга на Марцел Млади. Не че изобщо някога се бе тревожил за жените си, и трите му бяха верни. Но четвъртата бе най-добрата от всички. Изящна, стройна и елегантна, от рода на Юлиите, истинска републиканска принцеса. Само мъртвец би останал равнодушен.
Наведе се и я целуна по устата с внезапен прилив на страст. Леко замаяна, тя отвърна, но се спря навреме и се отдръпна.
— Утре — рече Октавия. — А сега ела да видиш синовете си.
Детската не беше много голяма и на пръв поглед сякаш бе препълнена с малки деца. Набитото му войнишко око наброи шест хлапета на пода и едно, което риташе в люлката си. Прекрасно светлокосо момиченце на около две годинки изрита свирепо мургаво и красиво петгодишно момче по глезена. То естествено отвърна, като я бутна с отворена длан. Момичето тупна на дупето си и ревна с пълно гърло.
— Мамо, мамо!
— Щом причиняваш болка, Марция, трябва да очакваш да ти отвърнат със същото — рече Октавия без капка съчувствие. — А сега спри да ревеш или ще те натупам, задето си започнала нещо, което не можеш да завършиш.
Останалите четири деца — три горе-долу на годините на момчето и едно малко по-малко от русата кавгаджийка — бяха видели Антоний и стояха със зяпнали уста, също като Марция побойницата и нейната жертва Марцел, както го представи Октавия. Петгодишният Антил помнеше смътно баща си, но не бе съвсем сигурен кой точно е гигантът, докато Октавия не му обясни. Тогава той просто впери поглед в него, прекалено уплашен да протегне ръце за прегръдка. Двегодишният Юл пък ревна, когато гигантът тръгна към него. Октавия се разсмя, вдигна го и го даде на Антоний, който не след дълго успя да го накара да се усмихне. В същия миг Антил протегна ръце за прегръдка и също бе вдигнат във въздуха.
— Чудесни дребосъци, нали? — попита тя. — Ще станат големи като теб, когато пораснат. Хем нямам търпение да видя как ще изглеждат в кираси и птериги, хем се ужасявам от това, защото тогава няма да се грижа за тях.
[ Ивици от дебела кожа или дебел плат, обикновено припокриващи се като пера (откъдето идва и названието), висящи над пояса и от раменете. — Б.пр.]
Антоний отговори нещо, но умът му бе другаде. Марция не му даваше мира. Марция? Марция? Чия е тя и защо наричаше Октавия мама? Всъщност Антил и Юл също я наричаха така. Детето в люлката, русо като Марция, беше най-малката й дъщеря Селина. Но чия е Марция? Приличаше на Юлия, иначе щеше да реши, че е далечна братовчедка, спасена от някаква ужасна участ от обсебената на тема деца жена. А тя несъмнено беше обсебена.
— Моля те, Антоний, ще ми дадеш ли Курион? — умолително го погледна Октавия. — Не смеех да го взема без твое позволение, но той определено се нуждае от сигурност и надзор. Вече е почти на единадесет и е съвсем подивял.
Антоний примигна.
— Взимай хлапето, Октавия, но защо ти е да се нагърбваш с още едно?
— Защото е нещастен, а никое момче на неговата възраст не бива да е нещастно. Липсва му майка му, не обръща внимание на учителя си — между другото, много глупав и неподходящ човек — и най-често можеш да го видиш да досажда на Форума. След още една-две години ще започне да краде кесии.
Антоний се ухили.
— Е, неговият баща и мой приятел правеше куп пакости навремето! Курион Цензора, неговият баща, беше стиснат ограничен тиранин, който обичаше да го заключва. Аз му помагах да се измъкне и заедно всявахме хаос. Може пък този Курион да се нуждае тъкмо от теб.
— О, благодаря ти! — Октавия затвори вратата на детската сред хор от протести. Явно прекарваше по-дълго време с децата и сега те обвиняваха гиганта, че и Антил и Юл покрай него.
— А коя всъщност е Марция? — попита той.
— Моя полусестра. Майка ми е родила първата си дъщеря — мен — на осемнайсет, а Марция — на четиридесет и четири.
— Искаш да кажеш, че е на Атия от Филип Младши?
— Да, разбира се. Дойде при мен, защото мама не можеше да се грижи подобаващо за нея. Ставите й са подути и ужасно я болят.
— Но Октавиан никога не е споменавал за съществуването й! Знам, че се държи сякаш майка му е мъртва, но пък да има полусестра! Богове, та това е нелепо!
— Всъщност, две полусестри. Не забравяй, че баща ни има момиче от първата си жена. Сега тя наближава петдесетте.
— Да, но…! — Антоний продължи да клати глава като боксьор, на когото ударите са дошли в повече.
— Стига, Антоний, знаеш го брат ми! Колкото и да го обичам, все пак виждам недостатъците му. Прекалено чувствителен е на тема положение, за да иска да има полусестра, по-млада с двайсет години от него — колко неприлично! Освен това смята, че Рим няма да го приеме сериозно, ако младостта му се подчертае на всеослушание от съвсем невръстна сестра. Още повече, че Марция бе зачената толкова скоро след смъртта на горкия ни втори баща. Рим отдавна е простил прегрешението на мама, но Цезар никога няма да го направи. Освен това Марция се озова при мен преди да проходи и хората изгубиха бройката. — Тя се засмя. — Онези, които влязат в детската, я приемат за моя дъщеря, защото прилича на мен.
— Наистина ли чак толкова обичаш децата?
— Обичам е твърде слаба дума, с която прекалено често се злоупотребява. Бих дала живота си за едно дете, честна дума.
— Без да те е грижа чие е то.
— Точно така. Винаги съм смятала, че децата са възможността на хората да извършат нещо героично в живота си — да се опитат да разберат, че всичките им грешки са поправени, вместо да се повтарят.
 

На следващата сутрин слугите на покойния Марцел Млади отведоха децата до мраморния дворец на Помпей Велики в Карини. Обречените да останат и да се грижат за дома на Марцел Млади плачеха, защото се разделяха с господарката си. Къщата вече принадлежеше на малкия Марцел, но щяха да минат години, преди той да заживее в нея. Антоний, който бе изпълнител на завещанието, реши да не я дава под наем, но секретарят му Луцилий беше много стриктен надзирател и иконом. Нямаше начин да допусне мястото да западне.
По здрач Антоний пренесе новата си съпруга през прага на двореца, както бе видял Помпей да пренася Юлия през същия праг към шестте години блаженство, завършили със смъртта й при раждане. Дано не споделя същата участ, помисли си Октавия, леко зашеметена от лекотата, с която съпругът й я вдигна, след което я остави, за да получи огъня и водата и да прекара ръцете й през тях, с което тя ставаше господарка на домакинството. А то се състоеше сякаш от най-малко сто слуги, които гледаха, въздишаха, тихо говореха и ръкопляскаха. Господарката Октавия се славеше като най-милата и разбрана жена, живяла някога тук. По-възрастните от тях и особено икономът Егон си мечтаеха, че дворецът ще разцъфти отново като по времето на Юлия. За тях Фулвия бе твърде взискателна и същевременно не проявяваше интерес към домакинските въпроси.
Октавия не пропусна да забележи, че брат й изглеждаше колкото поласкан, толкова и самодоволен, макар да не разбираше защо точно. Наистина, той се надяваше по този начин да запълни пропастта между себе си и Антоний, но какво би могъл да спечели, ако бракът се провали, както несъмнено смятаха всички присъстващи? А още по-плашещо беше предчувствието на Октавия, че Цезар разчита на този провал. Е, зарече се тя, това няма да стане по моя вина!
Първата й нощ с Антоний бе неописуемо удоволствие, далеч по-голямо от всичките й нощи с Марцел Млади, взети заедно. Новият й съпруг харесваше жените — това личеше по начина, по който я докосваше и сам той мъркаше от удоволствие, че е близо до нея. По някакъв начин успя да я освободи от всичките й задръжки, посрещаше ласките и въздишките й с изумителна радост, оставяше я да го изследва, както никога досега не беше изследван. За Октавия той бе съвършеният любовник, чувствен и същевременно страстен, а не загрижен единствено за собственото си удоволствие, както беше очаквала. Думите и действията на любовта се сливаха в огнено блаженство, тъй прекрасно, че от очите й потекоха сълзи. Когато най-сетне се унесе в замаян и възторжен сън, тя бе готова да умре за него със същата готовност, с която би дала живота си и за дете.
А на сутринта разбра, че Антоний е разчувстван не по-малко от нея. Когато тя се опита да стане от леглото и да се заеме със задълженията си, всичко започна отново, този път още по-прекрасно, защото вече се познаваха малко по-добре, и по-дълбоко, защото тя вече осъзнаваше от какво се нуждае, а той беше готов да й го даде с радост.
 

«Ах, великолепно! — помисли си Октавиан, когато видя младоженците два дни по-късно на една вечеря у Гней Домиций Калвин. — Прав бях, те са толкова противоположни, че направо са се омагьосали един друг. Сега просто трябва да изчакам да се отегчи от нея. А това ще стане. Ще стане! Трябва да принеса жертва на Квирин, за да я изостави заради някоя чужденка, а не римлянка, и на Юпитер, Най-добрия и Всемогъщия, Рим да спечели от неизбежния разрив. Виж го само как излъчва любов, как е пропит от нея! Самата сантименталност, сякаш е петнайсетгодишно момиче. Как само презирам хората, поддаващи се на тази тривиална и отвратителна болест! Подобно нещо никога няма да се случи с мен, в това поне съм сигурен. Умът ми управлява емоциите, аз съм неуязвим за подобни сладникави изпълнения. Как може Октавия да се влюби в него? Ще го задържи в плен най-много за две години, не по-дълго. Нейната доброта и природната й чистота са нещо ново за него, но той не е нито добър, нито чист, интересът му към нея ще отслабне, а накрая ще се изгуби в типичната Антониева страст към разврата.
Ще направя всичко възможно да разглася колкото се може по-надалеч за този брак, ще пусна агентите си да приказват непрекъснато за него във всеки град, градче и село в Италия и Отсамна Галия. Досега защитаваха моята кауза, като изброяваха пороците на Секст Помпей и напомняха за безразличието на Марк Антоний към нещастията на собствената му родина. Тази зима обаче ще запеят нова песен — не толкова за самия брак, колкото за госпожа Октавия, сестрата на Цезар и олицетворение на идеала за римска матрона. Ще издигна толкова нейни статуи, колкото мога да си позволя, и ще продължавам да добавям нови и нови, докато полуостровът не застене под тежестта им. Много добре си го представям! Октавия, непорочна и добродетелна като озлочестената Лукреция, Октавия, заслужаваща повече уважение от весталка, Октавия, укротителката на безотговорния простак Марк Антоний, Октавия, която сама спаси страната си от злините на гражданската война. Да, Октавия Целомъдрената трябва да получи всички овации! И когато агентите ми си свършат работата, Октавия Целомъдрената ще бъде толкова близко до богиня, колкото е Корнелия, майката на Гракхите! И когато Антоний я изостави, всеки римлянин и италиец ще го заплюе като скот, като безсърдечно чудовище, управлявано единствено от похотта.
Само да можех да виждам бъдещето! Само да знаех коя е жената, заради която Антоний ще напусне Октавия Целомъдрената! Ще принеса жертва на всяко римско божество да бъде някоя, която всеки римлянин и италиец да може да мрази. Ако мога, ще прехвърля вината за поведението на Антоний върху нея. Ще я представя порочна като Кирка, суетна като Елена Троянска, злонамерена като Медея, жестока като Клитемнестра, смъртно опасна като Медуза. И дори да не е като тях, ще я направя въплъщение на всички заедно. Ще впрегна агентите си в нова кампания, ще създам от тази незнайна жена демон по същия начин, по който ще направя от сестра си богиня.
Има и други начини да се справиш с някого, освен войната — такова прахосване на живот и средства! Колко струва само една война! Все пари, които би трябвало да отидат за още по-голямата слава на Рим.
Пази се от мен, Антоний! Но няма да го направиш, защото ме смяташ за безполезен женчо. Вярно, не съм Божественият Юлий, но въпреки това съм достоен наследник на името му. Покрий очи, Антоний, бъди сляп. Ще се добера до теб дори ако трябва да заплатя с щастието на любимата си сестра. Ако майката на Гракхите не бе имала изпълнен с болка и мъка живот, римските жени нямаше и до днес да полагат цветя на гроба й. Същото ще важи и за Октавия Целомъдрената».
 

9.
 
Замаян от гледката на триумвира Антоний и триумвира Октавиан, вървящи заедно като добри стари приятели, Рим ликуваше през цялата зима и приветстваше идването на Златния век, който всеки момент щеше да почука на вратата. Въодушевлението се подсилваше и от факта, че съпругите на триумвира Антоний и на триумвира Октавиан бяха бременни. Издигнат тъй високо в етера на съзидателните метаморфози, че не знаеше как да слезе обратно на земята, Вергилий написа своята Четвърта еклога и предрече раждането на младенеца, който ще спаси света. По-циничните пък се обзалагаха кой ще е Избраникът — синът на Антоний или синът на Октавиан, никой и за миг не си помисли за дъщери. Началото на Десетата епоха нямаше да бъде поставено от момиче, това беше ясно.
Не че всичко вървеше чак толкова добре. Носеха се слухове за тайния процес срещу Квинт Салвидиен Руфус, макар че единствено сенаторите знаеха какви доказателства са представени и какво са казали Салвидиен и адвокатите му в защита. Присъдата потресе всички. Доста време бе минало, откакто римски гражданин бе осъден на смърт за измяна. Изгнания — колкото искаш, проскрипции — също, но нито един официален процес в Сената не бе завършил със смъртна присъда. Такава не можеше да се наложи на римски гражданин, откъдето идваше и падението — първо трябваше да му се отнеме гражданството, а след това — и главата. С делата за измяна се занимаваше специален съд и макар да не функционираше от години, той все още фигурираше в таблиците. Тогава защо бе цялата тази потайност, защо делото се гледаше от Сената?
Малко след края на Салвидиен Ирод бе видян да разхожда своя костюм в тирски пурпур и злато по улиците на Рим. Той беше отседнал в най-скъпата странноприемница в града (на ъгъла на Кливус Орбиус) и от разкошния си апартамент бе започнал да изпраща щедри дарове за някои нуждаещи се сенатори. Молбата му да бъде обявен за цар на юдеите беше надлежно представена в Сенакулума преди едно съвещание, на което едва се събра кворум благодарение на подаръците и присъствието на Марк Антоний до него. Така или иначе, цялото начинание беше хипотетично, тъй като Антигон бе цар на юдеите с одобрението на партите и нямаше изгледи да бъде детрониран в близко бъдеще, а дори и да ги нямаше партите, огромното мнозинство юдеи подкрепяха Антигон.
— Откъде взе всичките тези пари? — попита го Антоний, докато влизаха в Сенакулума — мъничка постройка, долепена до Храма на съгласието в подножието на Капитолий. Тук Сенатът приемаше чужденците, които не се допускаха в сградата.
— От Клеопатра — отвърна Ирод.
Масивните юмруци се стиснаха.
— Клеопатра ли?
— Да, какво те учудва толкова?
— Тя е прекалено стисната, за да дава пари на когото и да било.
— Но синът й не е, а той я управлява. Освен това трябваше да се съглася да й се отплатя с доходите от йерихонски балсам, когато стана цар.
— О!
Ирод получи своето senatus consultum, с което официално се посочваше като цар на юдеите.
— Сега ти остава само да си извоюваш царството — рече Квинт Делий по време на превъзходната вечеря, готвачите на странноприемницата бяха прочути.
— Знам, знам! — наежено отвърна Ирод.
— Защо си го изкарваш на мен? — учуди се Делий. — Да не би аз да съм оскубал Юдея?
— Защото си под носа ми и тъпчеш търбуха си със свински цици, като че ли някой те гони! Да не мислиш, че Антоний някога ще си вдигне задника да се бие с партите? Дори не споменава за партска кампания.
— Не може. Трябва да бъде наблизо, за да държи под око онова сладко момче, Октавиан.
— Ох, цял свят знае това! — нетърпеливо рече Ирод.
— Като стана въпрос за сладки неща, Ирод, какво стана с надеждите ти за Мариамне? Антигон не я ли е омъжил вече?
— Не може той самият да се ожени за нея, защото й е чичо, а прекалено се страхува от роднините си, за да я даде на някой от тях. — Ирод се ухили, претърколи се по гръб и плесна дундестите си ръце. — Освен това тя не е при него. А при мен.
— При теб ли?
— Да, успях да я изведа и да я скрия малко преди падането на Йерусалим.
— И това ако не е хитро! — Делий си набеляза поредния деликатес. — Май ще си взема и от пълнените орехчета.
 

Тези и различни други инциденти бледнееха пред истинския, все още нерешен проблем, пред който се бе изправил Рим от смъртта на Цезар насам — доставката на зърно. Секст Помпей тържествено обеща да бъде добър, но започна да напада корабите и да прибира товарите им преди още да се е втвърдил восъкът под договора от Брундизиум. Той ставаше все по-дързък и дори започна да напада Италия там, където имаше повече хамбари, и да отмъква зърно, за което никой и не подозираше, че може да бъде изложено на опасност. Когато цената на зърното скочи на четиридесет сестерции за шестдневен порцион, в Рим и в останалите италийски градове започнаха бунтове. За най-бедните имаше безплатни дажби, но Божественият Юлий бе намалил получателите им наполовина (до сто и петдесет хиляди души) с въвеждането на имуществен ценз. Но това, крещяха бесните тълпи, беше когато зърното се продаваше по десет сестерции за модий, а не по четиридесет! Списъкът на получателите на безплатни дажби трябвало да се разшири и да включва хората, които не могат да си позволят да плащат четворна цена. Когато Сенатът отхвърли това искане, броженията станаха толкова сериозни, че започнаха да напомнят за времето на Сатурнин.
Ситуацията беше доста неудобна за Антоний — наложи му се лично да се увери колко болезнен е станал проблемът със зърното, като същевременно си даваше много ясно сметка, че именно той бе оставил ръцете на Секст Помпей развързани.
Потискайки въздишката си, Антоний изостави надеждите да използва скътаните двеста таланта за удоволствия, както беше намислил. Вместо това купи с тях достатъчно зърно, за да нахрани сто и петдесет хиляди души допълнително, като по този начин си спечели незаслужени хвалебствия от страна на простолюдието. Откъде беше дошъл този неочакван късмет? Не от друг, а от Питодор Тралски. Антоний беше предложил на плутократа дъщеря си Антония Младата — грозновата, дебела и умствено недоразвита — в замяна на двеста таланта в брой. Питодор, който все още бе в разцвета на силите си, моментално прие предложението. Врещейки като осиротяло теле, Антония Младата потегли към Трал. Врещейки като осиротяла крава, Антония Хибрида се постара цял Рим да научи какво е сполетяло дъщеря й.
— Каква презряна постъпка! — възкликна Октавиан, който по всякакъв начин се мъчеше да жегне неприятеля си.
— Презряна? Презряна ли? Първо, тя ми е дъщеря и мога да я оженя за когото поискам! — изрева Антоний, изненадан от тази нова проява на дързост от страна на Октавиан. — Второ, с парите за нея купих зърно за два пъти повече граждани за месец и половина! И това ако не е неблагодарност! Ще ме критикуваш, когато си родиш дъщеря, способна да направи за простолюдието и една десета от това, което направи моята!
— Дрън-дрън! — презрително отвърна Октавиан. — Преди да дойдеш тук и лично да видиш какво става, смяташе да задържиш парите и да изплатиш все по-големите си дългове! Горкото момиче нямаше никаква възможност да разбере какво я чака! Можеше поне да пратиш майка й с нея, вместо да я оставиш в Рим да оплаква загубата й пред всеки, който е готов да я изслуша!
— Откога си станал толкова състрадателен? Посрано нищожество!
И докато Октавиан се задъхваше от отвращение от тази обида, Антоний напусна тъй вбесен, че дори на Октавия й бе трудно да го успокои.
 

Тогава на сцената излезе Гней Азиний Полион, който вече беше пълноправен консул, след като принесе жертва, положи клетва и официално пое длъжността си. Беше се питал как да увековечи двата месеца, които му оставаха, и сега вече имаше решение — като се опита най-сетне да вразуми Секст Помпей. Нещо му подсказваше, че синът на великия пълководец донякъде е прав за себе си. Седемнадесетгодишен, когато баща му бе убит в Египет, на по-малко от двадесет, когато по-големият му брат загина след Мунда, той беше безсилен, а отмъстителният Сенат и римският народ го прокудиха да живее като престъпник и му отнеха възможността да поеме имуществото на фамилията си. Единственото, което бе нужно, за да се избегне сегашната противна ситуация, бе сенаторски декрет, позволяващ му да се върне у дома и да наследи положението и богатството на баща си. Положението му обаче беше нарочно очерняно, за да се укрепи това на враговете му, а богатството бе отдавна погълнато от проточилата се гражданска война.
«Въпреки това — помисли си Полион, когато извика Антоний, Октавиан и Меценат на съвещание в дома си — може би ще успея да накарам триумвирите да разберат, че трябва да се направи нещо».
— В противен случай — каза той над чашата разредено вино в кабинета си — няма да мине много време и всички в тази стая ще загинем от ръцете на тълпата. И тъй като тълпата няма представа как да управлява, в Рим ще се появят нови господари — хора, чиито имена не мога дори да предположа, които ще се издигнат от дъното до нечувани висоти. Не искам да завърша живота си по този начин. Предпочитам да се оттегля с лавров венец на главата и да пиша историята на бурните ни времена.
— Какъв чудесен подбор на фрази — промърмори Меценат, когато двамата по-високопоставени от него не отговориха.
— Какво точно искаш да кажеш, Полионе? — след дълго мълчание попита Октавиан. — Че след като понасяхме години наред този безотговорен крадец, след като видяхме хазната опразнена заради него, трябва сега да обърнем другия край и да го възхваляваме? Да му кажем, че всичко му е простено и че може да се прибере у дома? Как ли пък не!
— Хайде сега — обади се Антоний, като се мъчеше да се държи държавнически. — Малко грубо подхождаш. Полион е прав, че Секст всъщност не е чак толкова лош. Аз лично винаги съм имал подобно чувство, Октавиане, и именно затова е нежеланието да смачкам хлапето… така де, младия мъж.
— Ах ти, лицемер такъв! — викна Октавиан. Никой не го беше виждал толкова разгневен. — Лесно ти е да бъдеш смирен и състрадателен, инертна буца лой! Прекарваш си зимите в разврат и гуляи, а аз се чудя как да изхраня четири милиона души! И къде са парите, с които да го направя? В съкровищниците на онова жалко, лишено от собственост хлапе, срещу което била извършена невероятна несправедливост! Именно съкровищници, толкова много е изстискал от мен! А когато изстисква от мен, Антоний, той изстисква от Рим и Италия!
Меценат се пресегна и постави ръка върху рамото на Октавиан. Жестът изглеждаше нежен, но пръстите се забиха толкова силно в плътта, че Октавиан трепна и се помъчи да се освободи.
— Не съм ви събрал, за да се занимавам с личните ви разногласия — решително се намеси Полион. — Повиках ви, за да видим дали можем да намерим начин да се справим със Секст Помпей, който да ни излезе по-евтино от една морска война. Отговорът е преговори, а не открит конфликт! Очаквах поне ти да разбереш това, Октавиане.
— По-скоро съм готов да сключа договор с Пакор и да му дам целия Изток — отвърна Октавиан.
— Започваш да говориш така, сякаш не искаш да се намери решение — обади се Антоний.
— Искам да се намери решение! Единственото! И по-точно — да бъдат изгорени всичките му кораби, до последния, да се екзекутират адмиралите, екипажите и войниците му да бъдат продадени в робство, а на него да му се позволи да емигрира в Скития! Защото докато не се съгласим, че трябва да се направи именно това, Секст Помпей ще продължи да измъчва Рим и Италия както му се хареса! Този подлец няма нито душа, нито чест!
— Полионе, предлагам да изпратим някого при Секст и да поискаме среща… може би в Путеоли? Да, Путеоли звучи добре — рече Антоний, излъчвайки доброжелателство.
— Съгласен съм — обади се Октавиан и реакцията му сепна всички, дори Меценат. Значи избухването му е било нарочно, а не спонтанно? Какво е намислил?
Малко след като Октавиан се съгласи без възражения на срещата в Путеоли, Полион реши да смени темата.
— Ти ще имаш грижата, Меценате — рече той. — Аз лично смятам незабавно да замина като проконсул в Македония. Сенатът може да назначи временни консули до края на годината. Един нундин в Рим ми е достатъчен.
— Колко легиона искаш? — попита Антоний, доволен, че може да обсъжда нещо, което безспорно беше по неговата специалност.
— Шест ще бъдат достатъчни.
— Добре! Това означава, че мога да дам единадесет на Вентидий, за да отвоюва Изтока. Засега ще трябва да задържи Пакор и Лабиен, където са. — Антоний се усмихна. — Добрият стар работяга Вентидий.
— Може би дори по-добър, отколкото предполагаш — суховато рече Полион.
— Ха! Ще повярвам, щом го видя с очите си. Не блесна особено, когато брат ми беше заклещен в Перузия.
— Нито пък аз, Антоний! — озъби се Полион. — Може пък бездействието ни да е свързано с определен триумвир, който не отговаряше на писмата ни.
Октавиан стана.
— Тръгвам, ако нямате нищо против. Само споменаването за писма е достатъчно да ми напомни, че имам стотици за писане. В моменти като този ми се иска да имах способността на Божествения Юлий да държи заети четирима секретари едновременно.
След като Октавиан и Меценат си тръгнаха, Полион изгледа свирепо Антоний.
— Проблемът ти, Марк, е че си мързелив и несериозен — заяде го той. — Ако в най-скоро време не си размърдаш задника и не направиш нещо, после може да се окаже късно за каквото и да било.
— А твоят проблем, Полионе, е че си непоносим педант.
— Планк започна да мърмори, а е водач на партия.
— Да си мърмори тогава в Ефес. Може да стане губернатор на провинция Азия. И колкото по-скоро, толкова по-добре.
— А Ахенобарб?
— Да продължи да си управлява Витиния.
— А какво ще правим с клиентските царства? Дейотар е мъртъв и Галатия съвсем рухна.
— Не се безпокой, имам нещо наум — самодоволно рече Антоний и се прозя. — Богове, как само мразя Рим през зимата!
 

10.
 
Договорът от Путеоли със Секст Помпей беше сключен в края на лятото. Антоний се надяваше, че съглашението няма да стане всеобщо достояние, но Октавиан знаеше, че Секст няма да постъпи като достоен човек. В сърцето си той си оставаше пиценски военачалник, деградирал до пират и неспособен да удържи на думата си. В замяна на свободния достъп на корабите със зърно до Италия Секст официално се признаваше за губернатор на Сицилия, Сардиния и Корсика. Освен това получаваше Пелопонес, хиляда сребърни таланта и правото да бъде избран за консул през идните четири години, като на следващата година консул трябваше да бъде Либон. Всеки с мозък по-голям от грахово зърно разбираше, че всичко това е фарс. Сигурно си умираш от смях, Секст Помпей, помисли си все още вбесеният Октавиан.
През май Скрибония роди момиче, което Октавиан нарече Юлия. В края на юни Октавия също роди дъщеря — Антония.
Според една от клаузите на договора със Секст Помпей оцелелите осъдени на изгнание получаваха право да се приберат в родината си. Сред тях беше и Тиберий Клавдий Нерон, според когото договорът от Брундизиум не му гарантираше достатъчно закрила. Ето защо той продължаваше да стои в Атина, докато най-сетне реши, че може да се прибере сравнително безнаказано в Рим. Не му беше лесно, тъй като състоянието му бе на път съвсем да се стопи. Донякъде вината за това беше негова, тъй като бе инвестирал доста непредпазливо в компаниите на публиканите, които събираха данъците от провинция Азия и бяха изхвърлени оттам, след като Квинт Лабиен и неговите партски наемници нахлуха в Кария, Писидия и Ликия — най-доходоносните области. Всъщност вината за това не беше изцяло негова, макар че един разумен човек би останал в Италия и лично би се разпореждал с богатството си, вместо да остави всичко в ръцете на безскрупулни гръцки либертини и бездейни банкери.
И тъй, Тиберий Клавдий Нерон се прибра в началото на есента и бе толкова притеснен финансово, че се оказа неподходяща компания за жена си. Средствата едва му стигнаха да наеме една носилка и открита количка за багажа си. Макар да бе позволил на Ливия Друзила да сподели скромното му превозно средство, тя отказа, без да обяснява причините за това — първо, носачите бяха толкова хилави и слаби, че едва можеха да вдигнат носилката заедно с Нерон и сина му, и второ, тя не можеше да понася близостта на съпруга си и детето. Времето беше чудесно — топло слънце, прохладен ветрец, много сянка, омайна миризма на треви и ароматни билки, които селяните отглеждаха, за да прогонят вредителите през зимата. Нерон предпочиташе да се движи по пътя, докато Ливия Друзила вървеше край него, където маргаритките бяха като килим под краката й, а ранните ябълки и късните круши можеха да се берат от сведените клони на овощните дръвчета. Стига да не се откъсваше от погледа на Нерон в носилката, светът беше неин.
Оставиха Апиевия път при Теан Сидицийски и свиха по Латинския път, минаващ през вътрешността. Онези, които продължаваха към Рим през Помптинските блата рискуваха живота си, тъй като в района върлуваше треска.
Малко преди Фрегела спряха в един скромен хан, който можеше да предложи добра баня — нещо, което Нерон поръча с нетърпение.
— Не изпразвайте водата, след като приключим със сина ми — нареди той. — Жена ми може да я използва.
Когато влязоха вътре, той я изгледа намръщено. Ливия Друзила разтревожено се запита какво ли е издало лицето й, но продължи да стои мълчалива и смирена в очакване на поредната проповед — дългият опит й подсказваше, че предстои тъкмо това.
— Приближаваме Рим, Ливия Друзила, и искам от теб в никакъв случай да не прекаляваш с разходите — заръча той. — Догодина малкият Тиберий ще има нужда от педагог — твърде неприятен разход, но от теб зависи дотогава да спестиш достатъчно, за да понесем по-леко товара. Никакви нови дрехи, никакви накити и абсолютно никакви специални слуги като фризьорки и козметички. Ясно ли е?
— Да, съпруже — покорно отвърна Ливия Друзила и мислено въздъхна. Не защото й се искаше нова прическа или нещо подобно, а защото отчаяно копнееше за мирен и спокоен живот без постоянни натяквания. Искаше пристан, където да може да чете каквото си поиска, да избере меню независимо от цената и да не бъде държана отговорна за кражбите на робите. Искаше да бъде добре облечена и накитена, да вижда как лицата на хората грейват при споменаване на името й. Също като Октавия, благородната жена на Марк Антоний, чиито статуи се издигаха на пазарите на Беневентум, Капуа и Теан Сицицийски. В края на краищата, какво повече бе направила тя, освен да се омъжи за триумвир? А ето че хората я боготворяха и се молеха някой ден да я видят по пътя между Брундизиум и Рим. Бяха луди по нея, приписваха й заслугата за настъпилия мир. Какво ли не би дала да е като Октавия! Но кой се интересуваше от жената на някакъв си патриций, ако името му е Тиберий Клавдий Нерон?
Той се взираше объркано в нея. Ливия Друзила излезе от унеса си със стряскане и облиза устни.
— Имаш да казваш нещо ли? — хладно попита той.
— Да, съпруже.
— Тогава говори, жено!
— Очаквам второ бебе. Отново син, предполагам. Симптомите са същите, каквито бяха когато забременях с Тиберий.
Първо дойде шокът, последван незабавно от гняв. Устата му се изкриви, зъбите му изскърцаха.
— Ох, Ливия Друзила! Не можа ли да направиш нещо? Не мога да си позволя второ дете, особено втори син! По-добре се обърни към Добрата богиня и помоли за лекарство веднага щом стигнем Рим.
— Боя се, че е малко късно за това, господарю.
— Мътните да го вземат! — яростно изруга той. — Колко време е минало?
— Мисля, че почти два месеца. Лекарството трябва да се вземе през първите шест нундина, а аз съм вече в седмия.
— Въпреки това ще го вземеш.
— Разбира се.
— Само това ми липсваше! — извика той и разтърси юмруци във въздуха. — Махай се, жено! Махай се и ме остави да се изкъпя на спокойствие!
— Още ли искаш Тиберий да се присъедини към теб?
— Тиберий е моята радост и утеха, разбира се, че искам!
— Значи мога да се разходя да разгледам стария град?
— Мен ако питаш, и от някоя скала можеш да се хвърлиш!
 

Фрегела беше град призрак от осемдесет и пет години, опустошен от Луций Опимий заради бунт срещу Рим по времето, когато полуостровът бе раздробен на отделни италийски държавици, размесени с «колонии» римски граждани. Несправедливостта на това надменно отношение в крайна сметка бе принудила италийските държавици да се обединят и да опитат да отхвърлят римското иго. За разразилата се тежка война имаше много причини, но тя избухна след убийството на дядото — осиновител на Ливия Друзила, народния трибун Марк Ливий Друз.
Може би защото знаеше всичко това, внучката му се движеше сред рушащите се стени и все още изправени постройки, като се мъчеше да преглътне сълзите си. Как смееше да се отнася така с нея Нерон! Как можеше да обвинява за бременността нея, която никога не би влязла в леглото му, ако имаше такава възможност? Установи, че погнусата й се бе засилила неимоверно след като напуснаха Атина. Покорната съпруга си оставаше все така покорна, но ненавиждаше всеки миг на смиреност.
Тя знаеше за дядо си, но нямаше представа, че преди петдесет години Луций Корнелий Сула се бе разхождал на същото място, бе размишлявал за извършеното клане, бе гледал алените макове, подхранвани от италийска и римска кръв, гладките сводове на черепите с жълти маргаритки в кухите орбити като някакви кокетни очи, и си беше задавал въпроса, на който не можеше да отговори никой смъртен — защо тръгваме на война срещу собствените си братя? И също като него разхождащата се Ливия Друзила забеляза през сълзи как един римлянин приближава към нея и се запита дали вижда привидение или истински човек. Отначало се огледа бързо за евентуално скривалище, но той приближаваше. Накрая тя се отпусна на барабана на една колона, върху който навремето бе сядал Гай Марий, и зачака непознатият да стигне до нея.
Той бе облечен в обшита с пурпур тога, а главата му бе увенчана с буйна златиста коса. Походката му беше грациозна и уверена, а тялото под широките одеяния — младо и стройно. Тя успя да фокусира лицето му едва когато той стигна само на няколко крачки от нея. Много гладко, красиво, напрегнато и в същото време нежно, със сребристи очи. Ливия Друзила впери поглед в него и устата й зяпна.
Октавиан също имаше нужда от уединение. Понякога хората го изтощаваха, без значение колко добри бяха намеренията им и въпреки безспорната им вярност. Старата Фрегела се намираше в близост до Фабратерия Нова — градче, което се бе появило след войната. Той вдигна лице към безоблачното небе, за да попие слънчевите лъчи и да остави ума си да се рее безцелно — удоволствие, което рядко можеше да си позволи. Тези развалини бяха странно примамливи, може би защото тънеха в тишина, бръмчене на пчели вместо човешка реч, едва доловима песен на някоя пойна птица вместо виковете на уличния музикант. Спокойствие! Така прекрасно, тъй жадувано!
Внезапно го обзе чувство на самота — може би именно защото позволи на ума си разкоша на свободата. За първи път в забързания си живот си даде сметка, че никой не е край него само заради него — е, без Агрипа, разбира се, но нямаше предвид това. А някой като майка или съпруга, липсваше му възхитителната и безкористна всеотдайност, която Октавия даваше на Антоний или, ох, проклета да е, майка му — на Филип Младши.
Не, не бива да мисли за Атия и нейното безчестие! По-добре да мисли за сестра си, за най-милата римлянка, живяла някога. Защо грубиян като Антоний получаваше такава благодат? Защо и той да си няма своя Октавия, пък била и по-различна от сестра му?
Усети, че още някой се разхожда из каменните руини на Фрегела — жена, която го забеляза и отначало бе готова да побегне, но после се отпусна на един барабан на колона и остана да седи неподвижна, а сълзите по бузите й проблясваха под лъчите на слънцето. Отначало я помисли за привидение, но поспря за миг и се увери, че е истинска. Омайно, деликатно лице се обърна за момент към него, след което заби поглед в земята. Двете й прекрасни ръце потрепваха, свити в скута, не ги украсяваха никакви накити, но нищо друго не говореше за скромен произход. Тя беше благородна дама, усещаше го със сърцето си. Някакъв инстинкт в него изведнъж се освободи, нададе възторжен вик и той внезапно разбра божественото послание — тя му беше пратена, беше божествен дар, който той не можеше — не биваше! — да подминава. Едва не извика на глас към божествения си баща, след което поклати глава. Говори с нея, развали магията!
— Преча ли? — попита той с прекрасна усмивка.
— Не, не! — припряно отвърна тя, докато бършеше последните сълзи от лицето си. — Не!
Той седна в краката й и загледа нагоре към нея с питащо изражение. Изумителните му очи изведнъж станаха много нежни.
— За момент си помислих, че си богинята на пазара, а сега виждам мъка, която сигурно е заради съдбата на Фрегела — рече той. — Но ти не си богиня — засега. Някой ден ще те направя такава.
Какви замайващи думи! Тя не го разбра и дори реши, че е малко луд. Но се бе влюбила за миг, по-бързо от удар на мълния.
— Имах малко свободно време и реших да разгледам развалините — рече тя със стегнато гърло. — Толкова са спокойни… а аз така се нуждая от спокойствие!
Последните й думи бяха изпълнени с копнеж.
— Да, след като хората са приключили с това място, то се е отърсило от целия си ужас. Излъчва спокойствието на смъртта, но ти си твърде млада, за да се готвиш за нея. Прачичо ми Гай Марий навремето се срещнал сред тази пустош с друг мой прачичо, Сула. Нещо като почивка. Нали разбираш, и двамата били заети да превръщат и други места в подобия на Фрегела.
— И ти ли си правил така? — попита тя.
— Не преднамерено. Предпочитам да строя, вместо да разрушавам. Макар че сигурно никога няма да възстановя Фрегела. Тя е моят паметник за теб.
Отново лудост!
— Шегуваш се, не заслужавам такова нещо.
— Как бих могъл да се шегувам, след като видях сълзите ти? Защо плачеше?
— От самосъжаление — призна си тя.
— Отговор на добра съпруга. А ти си добра съпруга, нали?
Тя погледна простата си венчална халка.
— Опитвам се да бъда, но понякога ми е трудно.
— Не би било, ако аз бях твоят съпруг. Кой е той?
— Тиберий Клавдий Нерон.
Той рязко пое дъх.
— А! Онзи. А ти коя си?
— Ливия Друзила.
— От чудесна стара фамилия. При това и наследница.
— Вече не. Зестрата ми я няма.
— Искаш да кажеш, че Нерон я е изхарчил.
— Да, след като избягахме. Всъщност аз съм Клавдия от Нероните.
— Значи съпругът ти е и твой първи братовчед. Имате ли деца?
— Едно, на четири години. — Черните й мигли се сведоха надолу. — И още едно в утробата ми. Трябва да взема лекарството.
Богове, какво ми става? Защо разказвам това на напълно непознат?
— А искаш ли да го вземеш?
— И да, и не.
— Защо да?
— Защото не харесвам съпруга си и първородния си син.
— А защо не?
— Защото имам чувството, че вече няма да мога да родя. Добрата богиня ми проговори, докато й принасях жертва в Капуа.
— Тъкмо идвам от Капуа, но не те забелязах там.
— Нито пък аз теб.
Настъпи мълчание, сладко като мед и изпълнено със спокойствие. Едва доловимата песен на чучулигите и бръмченето на насекомите в тревата бяха неизменна част от него, сякаш самата тишина се състоеше от пластове.
Омагьосана съм, помисли си Ливия Друзила.
— Бих могла да седя тук цяла вечност — прошепна тя.
— И аз, но само ако си с мен.
Уплашена, че той ще се опита да я докосне и че няма да има сила да го отблъсне, тя разруши магията и заговори оживено:
— Носиш toga praetexta, а си твърде млад. Означава ли това, че си някое от протежетата на Октавиан?
— Не съм протеже. Аз съм Цезар.
Тя скочи на крака.
— Октавиан? Ти си Октавиан?
— Отказвам да отговарям на това име — рече той, но не гневно. — Аз съм Цезар, Синът на Божествения. Един ден ще стана Цезар Ромул с декрет на Сената и одобрението на римския народ. След като победя враговете си и остана без съперник.
— Съпругът ми е твой заклет враг.
— Нерон ли? — Той се разсмя, искрено развеселен. — Нерон е никой.
— Той е мой съпруг и господар на съдбата ми.
— По-скоро искаш да кажеш, че си негова собственост. Познавам го! Много мъже не правят разлика между жените си и животните или робите. Много жалко, Ливия Друзила. Смятам, че една съпруга трябва да бъде най-безценен колега на мъжа, а не говореща стока.
— Така ли гледаш ти на жена си? — попита тя, докато ставаше забързано. — Като на колега?
— Не и на настоящата. Горката, няма нужния ум за това. — Тогата му беше малко размъкната и той я дръпна, за да се приведе в ред. — Трябва да вървя, Ливия Друзила.
— И аз, Цезаре.
Обърнаха се и закрачиха към хана.
— Пътувам към Оттатъшна Галия — рече той на разклонението на пътеката. — Очертаваше се дълъг престой там, но не и след като те срещнах. Ще се върна преди края на зимата.
Усмихна се и белите му зъби блеснаха ярко на фона на загорялата кожа.
— И когато се върна, Ливия Друзила, ще се оженя за теб.
— Аз вече съм женена и съм вярна на клетвата си. — Тя се изпъна с накърнено достойнство. — Аз не съм Сервилия, Цезаре. Няма да престъпя клетвите си дори заради теб.
— Точно затова ще се оженя за теб! — Той тръгна по лявото разклонение, без да се обръща назад, макар че гласът му се чуваше съвсем ясно. — Аха, а Нерон никога не би се развел с теб, за да ти позволи да се омъжиш за мен, нали? Ама че ужасна ситуация! Какво ли решение може да се намери?
Ливия Друзила се взираше дълго в посоката, в която беше изчезнал. Мина време, преди да бъде в състояние отново да заповяда на краката си да вървят. Цезар Октавиан! Разбира се, всичко беше куп глупости, доколкото знаеше, той казваше подобни неща на всяка хубава млада жена, която му се изпречваше. Властта кара мъжете да се смятат за неустоими — Марк Антоний беше чудесен пример с опитите му да я прелъсти. Единственият проблем беше, че тя бе отвратена от Антоний, а ето че се влюби в съперника му. Един поглед й беше достатъчен, за да си загуби главата.
Когато поднесе яйца и мляко на свещената змия в светилището на Добрата богиня в Капуа, тя бе изпълзяла от дупката си, покрита със златни от слънчевите лъчи люспи. Вкуси от млякото и погълна двете яйца, а после вдигна клиноподобната си глава и я загледа с неподвижните си студени очи. Ливия Друзила посрещна погледа й без страх, чу я да й говори на някакъв непознат език вътре в нея и протегна ръка да я погали. Змията бе докоснала с брадичка пръстите й, езикът й се стрелкаше напред-назад, напред-назад… какво й казваше? Мъчеше се да си спомни, сякаш гледаше през гъста мъгла, и в съзнанието й изплува посланието — че ако е готова да принесе жертва, Добрата богиня ще я дари с целия свят. Това се бе случило в деня, в който се увери, че наистина е бременна. Никой дотогава не беше виждал свещената змия. Тя чакаше падането на нощта, за да излезе за млякото и яйцата. А ето че се яви на Ливия под яркото слънце — дълга златна змия, дебела колкото ръката й. Добра богиньо, Добра богиньо, дари ме със света и ще възстановя култа към теб, какъвто е бил преди да се намесят мъжете!
 

Завари Нерон да чете куп свитъци. Щом влезе, той вдигна глава и я изгледа заплашително.
— Твърде дълга разходка за някой, който е вървял цял ден.
— Разговарях с един мъж сред руините на Фрегела.
Нерон се вцепени.
— Съпругите не разговарят с непознати мъже!
— Не беше непознат. А Цезар, Синът на Божествения.
Думите й предизвикаха диатриба, която Ливия Друзила бе чувала толкова много пъти, че можеше спокойно да остави съпруга си с обяснението, че смята да използва банята, преди водата да е изстинала съвсем. Което и направи, макар че трябваше да събере кураж, след като видя плаващите по повърхността люспи мъртва кожа и мазни петна и долови вонята на пот. Доколкото познаваше Нерон, той най-вероятно бе уринирал във водата, а за малкия Тиберий беше повече от сигурна. С помощта на един парцал събра колкото може от отпадъците, преди да се потопи в хладката вода. И тайничко си помисли, че с радост би зарязала съпружеските си добродетели заради всеки мъж, който й предложи свежа, гореща, ароматна баня в чудесна мраморна вана, която да ползва единствено тя. А след като успя да прогони от ума си урината и боклуците, започна да си мечтае, че този мъж е Цезар Октавиан и че той наистина мислеше онова, което бе казал.
 

А той мислеше онова, което беше й казал, макар че здравата се ругаеше по пътя към дома на дуумвира във Фабратерия заради най-нескопосаното обяснение в любов, което бе правил някога.
«Виждаш ли какво се получава, когато изкушаваш боговете? — запита се той с крива усмивка. — Презирах сладникавата сантименталност и наричах слабаци мъжете, които твърдяха, че още при първия поглед са били поразени от стрелата на Купидон. А ето ме сега със стърчаща от гърдите стрела, удавен от любов по момиче, което дори не познавам. Как е възможно? Как мога аз, така рационален и безстрастен, да се поддам на едно чувство, противоречащо на всичко, в което вярвам? Това е възмездие от някой бог, не би могло да е друго! Иначе просто няма смисъл! Аз съм рационален и безстрастен! Защо тогава чувствам този невероятен порив на… на… любов? Ох, направо е непоносимо! Пожелах да поема всичките й беди на своите рамене, да я задуша с целувки, да бъда с нея до края на живота си! Ливия Друзила. Съпругата на претенциозен сноб като Тиберий Клавдий Нерон. Поредният Клавдий, от същата малка кошница. Разклонението на Клавдиите с прозвище Пулхер ражда чудати, независими и своенравни консули и цензори, докато Нероните са известни с това, че създават само нищожества. И този Нерон е нищожество — горделив, инатлив, дребнав мъж, който никога няма да се съгласи да се разведе с жена си по повеля на Цезар Октавиан».
Лицето й танцуваше пред очите му, подлудяваше го. Пъстри очи, черна коса, кожа като сметана, сочни червени устни. А може би беше просто сексуално привличане? Нима страдаше от същото заболяване, което непрекъснато сгорещяваше Марк Антоний? Не, абсолютно невъзможно! Колкото и чуждо да му беше това чувство, за появата му трябваше да има по-добра причина от най-обикновен сърбеж между краката. «А може би — мислеше си Октавиан, докато двуколката го връщаше към Рим — всеки от нас си има естествена половинка и аз съм намерил своята. Като гургулиците. Съпруга на друг мъж, при това бременна. А ето че няма никакво значение. Тя е моя — моя!»
 

Не след дълго откри, че няма с кого да сподели тайната си, дори да му се искаше да го направи. Корабите вече пристигаха необезпокоявани в Путеоли и Остия, цената на зърното падна до нормалните си стойности поне за тази година и Антоний бе решил да се върне в Атина и да вземе Октавия и дечурлигата със себе си. Октавия може би беше единственият човек, с когото би могъл да сподели ужасната си емоционална дилема, но тя преливаше от щастие с Антоний и подготовката на пътуването я бе погълнала изцяло. И едното, и другото означаваше, че може да се разприказва неволно пред съпруга си, а той нямаше да се поколебае да го направи за посмешище. Ха-ха-ха, Октавиане, как можеш да се водиш по хуя си! Направо чуваше подигравките му. Затова отписа домакинството на Антоний и се запита дали Агрипа не може да му помогне с някой мъдър съвет, когато пристигне в Нарбон край испанската граница, на един месец път от Рим.
Състоянието му го измъчваше, защото страстта някак не подхождаше на човек, чиито мисловни навици се характеризираха с хладна логика и решително потискане на емоциите. Объркан, тормозен, горящ от желание, Октавиан изгуби апетит и беше на път да се прости и с разсъдъка си. Отслабна видимо, сякаш някой го бе напъхал в нагорещена пещ, и вече дори не можеше да започне да мисли на гръцки. Мисленето на гръцки бе прищявка, нещо, което правеше с желязна решителност именно защото беше така трудно. А ето че сега имаше да диктува петдесет писма на гръцки, а се налагаше да го прави на латински и да заповяда рязко на секретарите си да превеждат сами.
 

Меценат не беше в Рим, може би за добро, което означаваше, че в навечерието на заминаването му за Оттатъшна Галия Скрибония трябваше да събере кураж да каже нещо.
Тя беше много щастлива от спокойната си бременност и роди Юлия бързо и леко. Мъничката дъщеря беше безспорно прекрасна със светложълтите си коси и големите сини очи, които бяха прекалено светли, за да потъмнеят през идните месеци. Тъй като нямаше никакви радостни спомени от Корнелия, Скрибония се зае да се грижи за бебето, изпълнена с още повече любов към своя сдържан и педантичен съпруг. Фактът, че той не я обичаше, не бе причина за мъка — отнасяше се добре с нея, уважаваше я, винаги беше безупречно любезен и обеща, че веднага щом се възстанови напълно от раждането, ще я посети отново в леглото. Дано следващото е момче! — помоли се тя и принесе дарове на Юнона Спасителката, Великата майка, и на Спес.
Нещо обаче се бе случило с Октавиан на връщане към Рим от посещението му в тренировъчните лагери около стария военен град Капуа. Скрибония си имаше очи и уши, които й казаха това, но разполагаше и с неколцина слуги, сред които Гай Юлий Бургундин, който бе иконом на Октавиан и внук на Бургунд, любимия германски либертин на Божествения Юлий. Макар че винаги оставаше в Рим като иконом на domus Hortensia, сред клиентите на Октавиан имаше толкова много негови братя, сестри, братовчеди, лели и чичовци, че винаги някой от тях бе около патрона, където и да се намираше той. И ето, разказа пълният с новини Бургундин, че Октавиан излязъл да се разходи във Фрегела и се върнал в състояние, в което никой не го беше виждал досега. Сигурно го бе посетил някой бог според теорията на самия иконом, но предположението му бе само едно от многото.
Скрибония се опасяваше от умствено разстройство, защото спокойният и прибран Октавиан бе станал докачлив, сприхав и критичен за неща, на които обикновено не обръщаше внимание. Ако го познаваше добре като Агрипа, тя щеше да види у него всички признаци на отвращение от самия себе си — и щеше да бъде права. А вместо това тя се опита да му напомни, че му е нужна повече сила и затова трябва да се храни по-добре.
— Трябва ти сила, скъпи, затова яж повече — каза тя по време на една особено богата вечеря, която лично беше избрала. — Утре заминаваш за Нарбон, а там няма да ти поднесат любимите ти ястия. Моля те, Цезаре, яж!
— Млък! — рязко я сряза той и слезе от кушетката. — Мери си приказките, Скрибония! Започваш да ставаш заядлива. — Спря, спуснал единия си крак надолу, докато слугата се мъчеше да надене обувката му. — Хмм! Хубава дума! Наистина заядлива, ужас — заядлива, поредната заядливка!
 

Тя не го видя повече. На сутринта чу шума от заминаването му. Изтича обляна в сълзи навън и едва успя да зърне златната му коса, преди да изчезне в двуколката, гюрукът бе вдигнат заради дъжда. Цезар напускаше Рим и градът плачеше.
— Тръгна, без да се сбогува с мен! — извика тя към Бургундин, който стоеше със сведен поглед до нея.
Икономът извади някакъв свитък, като избягваше погледа й.
— Господарке, Цезар ми заповяда да ти дам това.
 
С настоящото се развеждам с теб.
Основанията ми са — заядливост, старост, лошо държане, несъвместимост и екстравагантност.
Заръчах на иконома си да те премести заедно с детето ни в стария ми дом на Волските глави край Курия Ветерес, където ще живееш и ще отгледаш дъщеря ми, както подобава на високия й произход. Трябва да бъде много добре образована, а не да преде и тъче. Банкерите ми ще ти изплащат подходяща издръжка и ще можеш свободно да се разпореждаш с цялата си зестра. Не забравяй, че мога да прекратя това щедро решение във всеки един момент и ще го сторя, ако чуя слухове за неморално поведение. Случи ли се подобно нещо, ще те върна на баща ти, лично ще се заема с отглеждането на Юлия и ще ти забраня да я виждаш.
 
Писмото беше подпечатано със сфинкс. Внезапно онемяла, Скрибония го остави да се изплъзне между пръстите й, отпусна се на мраморната пейка наблизо и скри лице между коленете си, като се помъчи да не припадне.
— Всичко свърши — каза тя на стоящия наблизо Бургундин.
— Да, господарке — меко каза той, харесваше я.
— Но аз не съм сторила нищо! Не съм заядлива! Не съм нито едно от ужасните неща, които споменава! Старост! Та аз още нямам трийсет и пет!
— Цезар заповяда да бъдеш преместена още днес, господарке.
— Но аз не съм сторила нищо! Не съм заслужила подобно отношение!
«Бедна господарке, ти го раздразни — помисли си Бургундин, който като клиент бе задължен да си държи езика зад зъбите. — Ще разгласи пред целия свят, че си заядлива, така че да не можеш да се очистиш от това. Горката господарка! И горката мъничка Юлия».
 

Марк Випсаний Агрипа беше в Нарбон — аквитаните отново създаваха неприятности и трябваше да им покаже нагледно, че Рим все още отглежда най-добрите войници и пълководци.
— Разграбих Бурдигала, но не я опожарих — каза той на Октавиан, който беше пристигнал след мъчително пътуване и пристъп на астма, какъвто не бе имал от цели две години. — Не намерихме никакво злато и сребро, а цяла планина здрави, подковани с желязо колела за каруци, четири хиляди превъзходно сковани бъчви и петнайсет хиляди здрави мъже, които ще бъдат продадени като роби в Марсилия. Търговците потриват ръце от радост — от доста време на пазарите не е имало такава добра стока. Реших, че политически не е добре да поробвам жени и деца, но винаги мога да го сторя, ако пожелаеш.
— Не, ти ако пожелаеш. Печалбата от робите е твоя, Агрипа.
— Не и по време на тази кампания, Цезаре. Мъжете ще докарат две хиляди таланта, които могат да свършат по-добра работа, отколкото да ги прибера в кесията си. Моите потребности са прости, пък и ти винаги ще се погрижиш за мен.
Октавиан се изправи с блеснал поглед.
— План! Имаш план! Сподели го!
В отговор Агрипа стана, извади една карта и я разгъна на непретенциозното си бюро. Октавиан се наведе над нея и видя, че тя изобразява много подробно района около главното пристанище на Кампания Путеоли, на сто мили югоизточно от Рим.
— Ще дойде ден, когато ще разполагаш с достатъчно кораби, за да се справиш със Секст Помпей — каза Агрипа, като се стараеше гласът му да звучи безпристрастно. — Четиристотин, доколкото мога да преценя. Но къде е пристанището, което би могло да приюти и половината от тях? Брундизиум? Тарент? Само че и двата града са отделени от Тусканския бряг от Месинския пролив, а той е под контрола на Секст. Значи не можем да държим корабите си в Брундизиум или Тарент. Да видим тусканските пристанища — Путеоли е претоварен от търговски кораби, Остия се пълни с тиня, Сурентум трябва да се пази за закаляването на железните слитъци от Илва. Освен това те си остават уязвими за нападения по море, дори и да можеха да поберат четиристотин големи кораба.
— Това ми е известно — уморено рече Октавиан. Астмата бе изсмукала силите му. Удари с юмрук картата. — Безсмислено е, безсмислено!
— Има и друга възможност, Цезаре. Мисля си за нея откакто започнах да обикалям корабостроителниците. — Голямата, добре оформена длан на Агрипа се спусна над картата и показалецът посочи двете малки езерца край Путеоли. — Ето го отговора, Цезаре. Лукринското и Авернското езеро. Първото е много плитко и водите му се стоплят от Огнените поля. Второто е бездънно и водата му е тъй студена, че сигурно идва направо от Подземния свят.
— Е, определено е много тъмно и мрачно — обади се Октавиан, който си беше донякъде религиозен скептик. — Никой селянин няма да се съгласи да изсече гората около него от страх да не разгневи лемурите.
— Гората трябва да си иде — отсече Агрипа. — Смятам да съединя двете езера с няколко големи канала. После ще прекъсна дигата между морето и Лукринското езеро. Морската вода ще се влее в каналите и постепенно ще превърне Авернското езеро в солено.
На лицето на Октавиан се изписа възхищение и скептицизъм.
— Но… но дигата е построена върху ивицата земя, която разделя Лукринското езеро от морето, за да може водата да е точно с подходящата температура и соленост за отглеждането на стриди — рече той, загрижен, както винаги, за приходите в хазната. — Пускането на морска вода означава пълно унищожаване на мидарниците… Агрипа, ще накараш стотици производители да поискат гражданството и главата ти!
— Могат да си получат стридите обратно, след като окончателно бием Секст — решително рече Агрипа, без ни най-малко да го е грижа за съсипването на поминъка, който съществуваше по тези места от поколения. — Щом аз мога да разруша нещо, те ще успеят после да го изградят отново. Ако всичко стане както си го представям, Цезаре, ще разполагаме с огромно пространство спокойни защитени води, които да приютят корабите ни. И не само това — ще можем да обучаваме екипажите и войниците в изкуството на морската битка, без дори да се тревожим от евентуално нападение на Секст. Корабите ни могат да минат безнаказано през каналите и да атакуват фланга му.
Новината хвърли Октавиан в шок, сякаш внезапно го бяха потопили в ледена вода.
— Ти си равен на Цезар — бавно рече той, толкова замаян, че забрави да нарече осиновителя си Божествения Юлий. — Това е Цезаров план, истински инженерен шедьовър.
— Аз? Равен на Божествения Юлий? — погледна го слисано Агрипа. — Не, Цезаре, тази идея е плод на здрав разум и осъществяването й ще бъде резултат на тежка работа, а не на инженерен гений. Докато обикалях корабостроителниците, имах много време за размисъл. И забравих едно съществено нещо — корабите не могат да се задвижват сами. Разбира се, разполагаме с известно количество опитни моряци, но може би две трети от новите кораби ще бъдат без екипаж. Повечето от галерите ще бъдат с по пет реда гребла, макар че поръчах и триреми там, където не могат да се строят кораби с дължина двеста стъпки и ширина двайсет и пет.
— Квинкверемите са много тромави — рече Октавиан, разкривайки, че не е пълен невежа по морските въпроси.
— Да, но размерите им са предимство, а освен това могат да носят по два бронзови клюна. Спрях се върху един модифициран вариант с не повече от двама души на гребло на три рамки — две двойни и една единична. Така на палубата ще има достатъчно място за сто войника, а също за катапулти и балисти. Средно това означава по триста гребци на кораб. И още трийсет моряка.
— Започвам да разбирам проблема ти. Но ти, естествено, си му намерил решение. Триста пъти по триста гребци прави деветдесет хиляди. Плюс четиридесет и пет хиляди войници и двадесет хиляди моряци. — Октавиан се опъна като доволен котарак. — Не съм генерал на армии или морски адмирал, но пък съм майстор по чудесната римска наука логистика.
— Значи би предпочел по сто и петдесет войника на кораб вместо сто ли?
— О, нещо такова. Да се нахвърлят върху врага като мравки.
— Двадесет хиляди души ще ми бъдат достатъчни за начало — рече Агрипа. — Имам предвид, за да започна да строя пристанището и да натисна освободените роби, които се мотаят из Италия и търсят латифундии, още неразделени на парцели за ветерани. Ще им плащам с печалбата си от продажбата на роби, ще ги храня и ще им осигуря подслон. Ако ги бива, после мога да ги обуча за гребци.
— Доста стимулираща работа — отбеляза с усмивка Октавиан. — Хитро. Горките нещастници нямат пари да се приберат по домовете си, така че защо да не им предложим покрив над главата и пълен стомах? Иначе рано или късно ще се озоват в Лукания и ще станат бандити. А така е по-добре. — Той цъкна с език. — Ще стане бавно, много по-бавно, отколкото се надявах. Колко време ще е нужно, Агрипа?
— Четири години, Цезаре, като се брои идващата, но не и тази.
— Секст няма да спазва толкова дълго договора. — Гъстите златисти мигли се отпуснаха и скриха очите му. — Особено след като се разведох със Скрибония.
— Мътните да го вземат! Защо го направи?
— Толкова е заядлива, че не мога да живея с нея. Каквото и да поискам, все не й се харесва. И затова досажда. Досажда, досажда, досажда.
Проницателният поглед на Агрипа нито за миг не се отклони от лицето на Октавиан. «Значи е задухал друг вятър? И то от посока, която ми е напълно непозната. Цезар крои нещо, това е повече от ясно. Само че що за планове изискват развод със Скрибония? Заядлива? Досадница? Тия не ми минават, Цезаре. Мен не можеш да преметнеш.»
— Трябват ми няколко души, които да наглеждат работата при езерата — рече той. — Имаш ли нещо против аз да ги избера? Сигурно ще бъдат военни инженери от собствените ми легиони. Ще имат обаче нужда да ги предпазва човек с положение. Пропретор, стига да ти се намери някой свободен.
— Не, имам един свободен проконсул.
— Проконсул? Уви, няма да е Калвин. Жалко, че го прати в Испания. Щеше да е идеален за целта.
— Той е нужен в Испания. Войниците се бунтуват.
— Знам. За всичко е виновен Серторий.
— Серторий беше там преди повече от трийсет години! Как може той да бъде виновен?
— Започнал да набира войници от местните и да ги учи да се бият като римляни. Затова сега испанските легиони са предимно такива — испански. Свирепа сбирщина, но не са закърмени от малки с римска дисциплина. Това е една от причините да не опитвам същия експеримент с галите, Цезаре. Но да се върнем на темата. Кого имаш предвид?
— Сабин. Дори да имаше провинция, която да умолява за нов губернатор (а такава няма), Сабин не би я поел. Иска да остане в Италия и да участва в морските военни действия, когато се стигне до тях. — Октавиан се ухили за момент. — Няма да е приятно да го слушаш, когато разбере, че има да чака още четири години. Не бих му поверил легиони, но мисля, че от него ще стане чудесен началник на инженерите на Порт Юлий. Така ще наречем твоето пристанище.
Агрипа се разсмя.
— Горкият Сабин! Никога няма да преглътне онази изгубена битка, когато Цезар покоряваше Оттатъшна Галия.
— Тогава се е надувал много, надува се и сега. Ще ти го пратя, за да го запознаеш подробно с това, което трябва да се направи. В Нарбон ли ще бъдеш?
— Не, освен ако не побърза, Цезаре. Поемам към Германия.
— Агрипа! Сериозно ли говориш?
— Напълно. Свебите се надигат и вече са започнали да свикват с това, което е останало от моста на Цезар над Рейн. Не че смятам да го използвам. Смятам да построя друг по-нагоре по течението. Убиите ядат от ръката ми, така че не искам те или херуските да имат неприятности. Затова ще трябва да навляза изцяло в територията на свебите.
— И в гората?
— Не. Бих могъл, но войниците се страхуват от Баценис — прекалено тъмна и мрачна гора е. Мислят си, че зад всяко дърво дебне германец, да не говорим за мечките, вълците и зубрите.
— А така ли е наистина?
— Е, поне в известна степен. Не се бой, Цезаре. Ще внимавам.
 

Важно беше наследникът на Цезар да се покаже на галските войски и затова Октавиан остана достатъчно време, за да може да посети всеки от шестте легиона около Нарбон, да върви сред войниците и да им се усмихва с усмивката на Цезар. Мнозина от тях бяха ветерани от Галските войни и отново бяха постъпили в армията, отегчени от еднообразието на цивилния живот.
Това трябва да престане, мислеше си Октавиан, докато правеше обиколките си и чувстваше, че ръката му се превръща в безформена каша от сърдечните ръкостискания. Някои от тези мъже бяха станали сериозни земевладелци след десетина постъпвания в армията. Уволняваха се, получаваха своите десет югера, а на следващата година се връщаха за следващата кампания. Отново и отново, като всеки път трупаха още земя. Рим трябваше да има редовна войска и войниците да служат по двадесет години без прекъсване. И накрая да получават парична пенсия вместо земя. Италия не беше безгранична, а настаняването им в Галиите, Испаниите или във Витиния не им допадаше. Те бяха римляни и копнееха да прекарат старините си в родината. Божественият ми баща настани Десети легион около Нарбон, защото се бяха разбунтували. А къде бяха тези мъже сега? В легионите на Агрипа, разбира се.
Една армия трябваше да бъде там, където е опасността, да бъде готова за бой само за един нундин. Да не се нуждае от претори, които да събират, екипират и обучават набързо войски около Капуа, а след това да ги пращат на хиляда мили оттам, за да се изправят срещу врага. Да, Капуа щеше да остане тренировъчен център, но щом бъде обучен достатъчно добре, войникът незабавно трябваше да бъде изпратен на някоя граница и да постъпи в легиона, който вече е там. Гай Марий допусна в легионите да влизат и хора от простолюдието — как само го мразеха заради това имотните! За тях бедняците не ставаха за войници — нямаха какво да защитават, нито земя, нито собственост. Но ето че те се оказаха по-храбри от състоятелните мъже и римските легиони вече бяха съставени предимно от хора от простолюдието. Навремето пролетариите нямали какво да дават на Рим, освен деца, днес те даваха храбростта и живота си. Блестящ ход, Гай Марий!
Божественият Юлий беше странен тип. Легионерите му го боготворяха много преди да бъде обожествен, а той така и не си направи труда да започне промените, от които армията така се нуждаеше. Всъщност той дори не мислеше за нея като за армия, а като за легиони. Освен това беше конституционалист, не обичаше промени в установеното положение, в mos maiorum. И в това беше грешката му.
Отдавна имаше нужда от нов mos maiorum. Може този израз и да означаваше начина, по който нещата винаги са се правели, но паметта на хората е къса и един нов mos maiorum скоро би се превърнал в почитана реликва. Време беше за нова политическа структура, по-подходяща за управлението на разпрострялата се държава. Мога ли аз, Цезар, Синът на Божествения, да си позволя да бъда заложник на шепа хора, решили да ме лишат от политическата ми власт? Божественият Юлий позволи подобно нещо и трябваше да прекоси Рубикон и да действа като бунтовник, за да се спаси. Но един добър mos maiorum никога не би позволил на хора като Катон Утикенски, разни марцеловци и помпеевци да принудят божествения ми баща да престъпи закона. Един добър mos maiorum би трябвало да го защити, защото той не беше сторил нищо, което онази надута жаба Помпей Велики да не бе правил десетки пъти. Беше класически пример, в който законът казва едно за едната страна и друго — за другата. Сърцето на Цезар бе разбито от петното върху честта му, също както и при бунта на Девети и Десети легион. Нито едно от тези неща нямаше да се случи, ако беше държал по-изкъсо всички, от безумните си политически опоненти до некадърните си роднини. Е, на мен подобно нещо няма да ми се случи! Аз ще променя mos maiorum и начина на управление на Рим така, че да подхожда на мен и на моите нужди. Няма да бъда поставен извън закона. Няма да водя гражданска война. Всичко, което правя, ще бъде напълно законно.
Той разговаря за всичко това с Агрипа на вечерята в последния ден в Нарбон, но не отвори дума за развода си, за Ливия Друзила и за избора, пред който беше изправен. Защото на ярката светлина на лятното слънце ясно виждаше, че Агрипа трябва да бъде държан настрана от емоциите му. Този товар не бе за приятеля му — Агрипа не беше негов близнак, нито божествен баща, а военен и граждански изпълнител, създаден от самия него. Неговата непобедима дясна ръка.
Затова го целуна по двете бузи и се качи в двуколката, за да поеме по дългия път към дома — а той стана още по-дълъг от твърдото му решение да посети всеки легион в Оттатъшна Галия. Всички трябваше да видят и да се срещнат с наследника на Цезар, всички трябваше лично да го познават. Кой знае кога можеше да му потрябва помощта им?
 

Въпреки напрегнатия и изтощителен график Октавиан успя да се прибере доста преди края на годината. Вече бе подредил наум приоритетите си, някои от които бяха неотложни. На първо място в списъка обаче беше Ливия Друзила. Едва след уреждането на този въпрос умът му щеше да е в състояние да се заеме с по-важните неща. Сам по себе си въпросът не беше важен. Неговата тежест се дължеше единствено на собствената му слабост, която не можеше да проумее. Така че трябваше да приключи с всичко това.
Меценат беше отново в Рим, щастливо женен за своята Теренция, чиято пралеля — ужасно грозната вдовица на августейшия Цицерон — напълно одобряваше очарователния мъж от такова добро семейство. По-стара с няколко години от Цицерон, тя вече бе прехвърлила седемдесетте, но продължаваше да управлява огромното си състояние с желязна ръка, а енциклопедичното й познаване на религиозното право й позволи да се измъкне от плащането на данъци. Гражданската война на Цезар срещу Помпей Велики бе съсипала и разорила фамилията й. Единственият останал жив беше синът й — раздразнителен пияница, когото тя презираше. Ето защо в жилавото й старо лоно имаше място за мъж и Меценат се намести идеално там. Кой знае? Може би някой ден щеше да наследи парите й. Все пак тайно сподели с Октавиан мнението си, че дъртата вещица ще надживее всички и ще намери начин да вземе парите със себе си, когато най-сетне настъпи и нейният час.
Така че Меценат бе налице за преговорите с Нерон. Единственият проблем беше, че Октавиан все още не бе признал чувствата си към Ливия Друзила пред никого, дори пред него. Той би го изслушал сериозно, а после щеше да го разубеждава да сключи такъв шантав съюз. А имайки предвид глупостта и неподатливостта на Нерон, Меценат нямаше да има възможност да се наслади и на обичайните си преимущества. За него връзките на Октавиан бяха като отношението му към телесните функции — никой не биваше нито да види, нито да чуе. Боговете не ходят по голяма нужда, а той беше син на бог и някой ден сам щеше да стане бог. Смяташе голяма част от държавната религия за куп кухи фрази, но скептицизмът му не важеше за Божествения Юлий или за собственото му положение, за тях той не мислеше по гръцки образец. Нямаше Божествен Юлий на върха на планината или в храма, който Октавиан му строеше на Форума. Не, Божественият Юлий беше безтелесна сила, чието добавяне в пантеона укрепваше римската власт, римското могъщество и римското военно превъзходство. Част от тази сила бе изпълнила Агрипа, нямаше съмнение в това. Голяма част изпълваше и него самия, чувстваше я как тече във вените му и бе научил трика да сключва пръсти, за да я подсили още повече.
Нима подобен човек можеше да признае слабостта си пред себеподобен? Разбира се, че не. Можеше да признае неудовлетвореността, изпитанията, пристъпите на депресия. Но никога слабостите или недостатъците на характера си. Ето защо и дума не можеше да става да използва Меценат. Трябваше лично да проведе преговорите.
 

Всяка година на двадесет и третия ден от септември Октавиан отбелязваше рождения си ден и сега празнуваше двадесет и четвъртия. Мъгла се бе спуснала над годините непосредствено след убийството на божествения му баща. Не можеше да си спомни как точно бе успял да събере сили и да започне кариерата си. Даваше си сметка, че някои от постъпките му се дължаха на безразсъдството на младостта. Но резултатите бяха добри и именно това имаше значение. Филипи беше като вододел, защото помнеше кристално ясно всичко оттам нататък. Знаеше защо. Защото след битката се бе изправил срещу Антоний и беше победил. Бе отправил просто искане — главата на Брут. Именно тогава бъдещето се разкри пред съзнанието му и той видя пътя, който щеше да измине. Антоний бе отстъпил след представление, изпълнено с ужасяващи ревове и пороища сълзи. Да, беше отстъпил.
Оттогава сблъсъците му с Антоний бяха многобройни, но след всеки следващ Октавиан се чувстваше по-силен, докато накрая започна да казва каквото си мисли, без да му мигне окото. Вече не беше равен на Антоний, надминаваше го. Внезапно се сети за Катон Утикенски — може би защото Божественият Юлий така и не бе успял да го прекърши — и най-сетне разбра онова, което осиновителят му винаги беше знаел — че никой не може да победи човек, който няма представа за недостатъците си. Спокойно можеш да махнеш Катон Утикенски от уравнението и да го замениш с Тиберий Клавдий Нерон. Друг Катон, само че без интелекта на оригинала.
Отиде при Нерон в часа, когато и последният от клиентите му трябваше да си е тръгнал, но преди самият Нерон да излезе за глътка въздух и да види какво става на Форума. Ако беше юрист или известен човек, можеше да се заеме със защитата на някой знатен негодяй, обвинен в присвояване или измама. Но адвокатските му способности не се ценяха особено, той беше на четвърто или пето място в списъка със защитници на приятелите си и напоследък никой не се бе обръщал към него. Обкръжението му бе малко, съставено от некадърни като самия него аристократи, но повечето от тях бяха предпочели да последват Антоний в Атина, отколкото да живеят в Октавиановия Рим с неговите данъци и непрестанни размирици.
Нерон би изпитал неизразимо удоволствие да отпрати един толкова нежелан посетител, но цивилизованото поведение изискваше, а педантичността задължаваше да го приеме.
— Цезар Октавиан — отсечено рече той и се изправи, но без да излезе зад бюрото си или да протегне ръка. — Моля, седни.
Не предложи вино или вода, а просто се отпусна на мястото си и се загледа в противното лице, така гладко и скандално младо. Напомняше му, че самият той е в средата на четиридесетте, а все още не е бил консул, беше претор в годината на Филипи, което определено не би се отразило добре на ничия кариера, най-малко на неговата. Ако не оправеше финансовото си положение, никога нямаше да стане консул, тъй като избирането означаваше сериозни подкупи. Кандидатите за претори за следващата година бяха почти сто и в Сената се говореше за избирането на шейсет, ако не и на повече. Това означаваше, че цял куп бивши претори щяха да се състезават за всяка консулска длъжност цяло поколение напред.
— Какво искаш, Октавиане? — попита той.
Направо към въпроса — така беше най-добре.
— Жена ти.
Отговорът му остави Нерон без думи. Той отвори широко тъмните си очи, зяпна, изхърка, задави се и му се наложи да стане тромаво и да се затича към стомната с вода.
— Шегуваш се — успя най-сетне да изрече задъхано той.
— Ни най-малко.
— Но… но това е нелепо! — И в този момент започна да проумява чутото. Стиснал здраво устни, Нерон се върна зад бюрото и отново седна, стиснал с все сили простата керамична чаша. Позлатените бокали и гарафи отдавна бяха изчезнали от дома му. — Значи искаш жена ми?
— Да.
— Достатъчно лошо е, че е невярна, но с теб…!
— Не е била невярна. Срещнах я само веднъж, сред развалините на Фрегела.
Нерон реши, че искането на Октавиан не е свързано с плътски желания, а е някаква пълна загадка.
— За какво ти е?
— За да се оженя за нея.
— Значи е била невярна! Детето е твое! Проклета да е, проклета да е, никаквица! Е, няма да я получиш лесно, разхайтен боклук! Излезе ли от дома ми, ще я опозоря пред целия свят!
— Тя няма абсолютно никакво провинение, Нероне. Както казах, виждал съм я само веднъж и от началото до края на срещата ни тя се държа напълно благоприлично — такива изискани маниери! Много добър избор си направил, когато си подбирал съпругата си. Именно затова я искам.
Нещо в обикновено непроницаемите очи показваше, че Октавиан говори истината. Мисловните възможности на Нерон бяха натоварени до краен предел и той реши да заложи на логиката.
— Но не е прието някой да тръгне просто така и да иска жените на хората! Това е абсурдно! Какво очакваш да отговоря? Шегуваш се! Такива неща просто не се правят! У теб има жилка благородна кръв, Октавиане, би трябвало да знаеш, че такива неща не се правят!
Октавиан се усмихна.
— Доколкото знам — рече простичко той, — веднъж остарелият Квинт Хортензий отишъл при Катон Утикенски и поискал за жена дъщеря му, дете по онова време. Катон отказал и Квинт поискал някоя от племенниците му. Катон отново отказал, така че онзи поискал съпругата му. И Катон се съгласил. Нали разбираш, съпругите не са от същата кръв, макар че при теб е различно. Онази съпруга била Марция, която е моя доведена сестра. Хортензий платил пребогато за нея, но Катон не взел нищичко. Всички пари отишли у втория ми баща Филип, който все бил на червено. Епикуреец от най-скъпия тип. Може би, ако разгледаш нещата в същата светлина, в която Катон е разгледал искането на Хортензий, молбата ми ще ти се стори по-смислена. Ако предпочиташ, приеми, че подобно на Хортензий в съня ми се е явил Юпитер и ми е казал, че трябва да се оженя за съпругата ти. За Катон това било достатъчно основание. Защо да не бъде и за теб?
Докато слушаше, Нерон бе осенен от нова мисъл — в дома му е влязъл луд! Засега е съвсем кротък, но кой знае дали няма да се разбеснее?
— Ще извикам слугите да те изхвърлят — рече той с надеждата, че думите му не са прозвучали прекалено заплашително и няма да доведат до избухване.
Но преди да отвори уста и да изреве за помощ, гостът се наведе през бюрото и сграбчи ръката му. Нерон замръзна като мишка, хипнотизирана от погледа на василиск.
— Не го прави, Нероне. Или поне ме остави първо да довърша. Не съм луд, имаш думата ми. Като такъв ли се държа? Просто искам да се оженя за жена ти, а това означава, че трябва да се разведеш с нея. Но без да я опозоряваш. Изброй всички останали религиозни причини, и така и двете страни ще запазят честта си. В замяна на това, че ми отстъпваш безценната си перла, аз се наемам да облекча финансовите ти затруднения. Всъщност ще ги прогоня по-добре от самоски заклинател. Е, Нероне, нима това няма да ти хареса? Погледът на Нерон внезапно се отклони, спря върху нещо зад дясното рамо на Октавиан и на ясното му навъсено лице се изписа лукаво изражение.
— Откъде знаеш, че съм финансово притеснен?
— Цял Рим знае — спокойно отвърна Октавиан. — Трябвало е да работиш с банкери като Опий или Балбиите. Наследниците на Флавий Хемицил са измамници, само глупак не може да го види. За съжаление, ти се показваш като глупак, Нероне. На няколко пъти съм чувал божествения си баща да се изразява по този начин за теб.
— Какво става? — извика Нерон, като попиваше разлятата вода с кърпата си, сякаш това дребно занимание можеше да сложи край на объркването от последния четвърт час. — Подиграваш ли ми се? А?
— В никакъв случай, уверявам те. Искам само незабавно да се разведеш с жена си според религиозните основания. — Октавиан бръкна в гънките на тогата си и извади сгънат лист. — Описал съм ги тук, за да ти спестя главоболието да ги измисляш. Междувременно аз ще се заема с жреческата колегия и Петнадесетте относно сватбата, която възнамерявам да отпразнувам колкото се може по-скоро. — Той стана. — Разбира се, няма смисъл да казвам, че запазваш пълно попечителство и над двете си деца. Щом се роди второто, ще ти го изпратя веднага. Жалко, че няма да познават майка си, но нямам никакво намерение да отнемам на един мъж правото върху собствените му деца.
— Ааа… ъъъ… ааа — отвърна Нерон, неспособен да проумее сръчността, с която бе вкаран в тази ситуация.
— Предполагам, че със зестрата й отдавна е свършено — рече Октавиан и в гласа му се долови презрителна нотка. — Ще изплатя дълговете ти — съвсем анонимно. Ще ти осигуря годишен доход от сто таланта и ще ти помогна с подкупите, ако се домогваш до консулска длъжност. Но не мога да ти гарантирам, че ще бъдеш избран. Дори синовете на богове не могат да променят общественото мнение.
Тръгна към вратата, но спря и се обърна.
— Ще изпратиш Ливия Друзила в Дома на весталките веднага щом се разведеш с нея. В момента, в който го сториш, сделката е сключена. Първите ти сто таланта ще бъдат вложени у Балбиите. Добра фирма са.
И излезе, затваряйки тихо вратата след себе си.
Много от случилото се бързо избледняваше, но Нерон продължаваше да седи и да се опитва да проумее онова, което беше по силите му — а то бе най-вече свързано с облекчаването на паричните му проблеми. Макар Октавиан да не го беше казал, здравословното чувство за самосъхранение подсказваше на Нерон, че има две възможности — да се разприказва пред целия свят или да остане ням завинаги. Разприказва ли се, дълговете му щяха да си останат неизплатени и никога нямаше да види обещаната издръжка. Ако си държеше устата затворена, щеше да заеме полагащата му се позиция във висшата класа на Рим — нещо далеч по-ценно от някаква си съпруга. Значи трябваше да си мълчи.
Разгъна листа, който му бе дал Октавиан, и прочете мъчително бавно няколкото къси реда. Да, да, това ще спаси гордостта му! Безупречно от религиозна гледна точка. Защото вече започна да проумява, че ако прокълне Ливия Друзила като невярна съпруга, самият той ще се превърне в рогоносец и посмешище. Старец с палава млада жена, появява се младежът и… Не, за нищо на света нямаше да допусне подобно нещо! Нека светът мисли каквото си иска за разваления брак, той лично щеше да се държи, сякаш става въпрос единствено за религиозни причини. Извади чист лист и започна да пише заявлението за развод. След като приключи, извика Ливия Друзила.
Никой не си беше помислил да й съобщи за посещението на Октавиан, така че тя изглеждаше точно такава, каквато бе винаги — покорна и смирена, самото въплъщение на добрата съпруга. И прекрасна, отсъди той, докато я изучаваше. Да, наистина е прекрасна. Но защо тъкмо тя бе привлякла вниманието на Октавиан? Каквото и парвеню да беше, той щеше да получи това, което иска. Властта привлича жените като пеперуди към пламък, а Октавиан имаше власт. Кое ли е онова нещо у нея, което Октавиан бе усетил само от една среща, а той, Нерон, не бе успял да различи за шестте години брак? Нерон ли е сляп или Октавиан се заблуждава? Второто, несъмнено трябва да е било второто.
— Да, господарю?
Той й подаде заявлението за развод.
— Развеждам се с теб още сега, Ливия Друзила, на религиозни основания. Един стих от новата добавка към сибилинските книги е бил интерпретиран от Петнадесетте като отнасящ се към брака ни, който следва да се разтрогне. Трябва да събереш нещата си и незабавно да отидеш в Дома на весталките.
Шокът я остави без думи, притъпи чувствата й, замая я. Но тя остана неподвижна на мястото си, без да се олюлее, единствено внезапната бледност издаваше силата на удара.
— Мога ли да виждам децата? — попита тя, след като дойде донякъде на себе си.
— Не. Това ще бъде nefas.
— Значи трябва да се откажа и от детето в утробата си.
— Да, веднага щом се роди.
— Какво ще стане с мен? Ще възстановиш ли зестрата ми?
— Не, няма да възстановя зестрата ти или каквато и да е част от нея.
— Тогава от какво ще живея?
— Това вече не е моя грижа. Беше ми заръчано да те пратя в Дома на весталките, това е всичко.
 

Тя се обърна на пета и се върна в малкото си царство, претъпкано с неща, които я отвращаваха — като се започне от хурката и се свърши със стана, на който тъчеше платове, които никой не носеше, тъй като нито я биваше в този занаят, нито имаше желанието да се занимава с него. По това време на годината помещението миришеше. От нея се очакваше да завърже снопчета билки, за да прогони паразитите, но тя закъсняваше вече цял нундин, защото заниманието й беше противно. Колко далеч бяха дните, когато Нерон й даваше няколко сестерции, за да вземе книги под наем от библиотеката на Атик! А сега трябваше само да преде, да тъче и да връзва.
Бебето зарита свирепо — същият като брат си. Укроти се едва час по-късно, като упражненията му бяха за нейна сметка. Скоро коремът й щеше да се разбунтува, щеше да й се наложи да тича до клозета и да се моли никой да не я чуе. Слугите не й обръщаха внимание — бяха достатъчно хитри да забележат, че Нерон не се интересува от нея. Със замаяна глава тя седна на стола пред стана и погледна през прозореца към колонадата и разнебитената перистилна градина зад нея.
— Стой мирно… твар такава! — викна на бебето в утробата си.
И като с магия, блъскането изведнъж спря. Защо не се бе сетила за това по-рано? Сега вече можеше да мисли.
Свобода! При това дойде оттам, откъдето никой не би предположил, най-малко пък тя. Някакъв си стих от последната сибилинска книга! Знаеше, че преди петдесет години Луций Корнелий Сула бе поръчал на Петнадесетте да претърсят света за остатъци от частично изгорените сибилински книги — но какво търсеха тези фрагменти извън Рим? Тя обаче винаги бе смятала това събиране на отвлечени куплети и четиристишия за нещо много далечно, което нямаше нищо общо с обикновените хора и обикновените събития. Земетресения, войни, вражески нашествия, пожари, смърт на велики мъже, раждане на деца, предопределени да спасят света — такива неща вещаеха всички пророчески книги.
Макар да бе попитала Нерон от какво ще живее, Ливия Друзила не се безпокоеше за това. Щом боговете си бяха направили труда да я забележат — а това явно бе тъй — и да я освободят от противния й брак, едва ли щяха да я оставят да падне дотам, че да удовлетворява мъжките нужди около храма на Венера или да умре от глад. Отсядането й в Дома на весталките несъмнено бе временно решение, една весталка ставаше такава на шест или седемгодишна възраст и трябваше да остане девствена през трийсетте години на службата си — защото девствеността й бе символ на щастието на Рим. Освен това, весталките не приемаха жени — явно тя беше наистина специален случай! Нямаше абсолютно никаква представа какво я чака в бъдеще, но и не се опитваше да познае. Достатъчно й беше, че е свободна, че животът й най-сетне има някаква посока.
Имаше малък сандък, в който прибираше няколкото си рокли, докато пътуваше. Когато икономът дойде след по-малко от час и я попита дали е готова да извърви разстоянието от връх Гермал на Палатин до Форума, той беше приготвен и вързан, а тя бе навлякла топло наметало, за да се предпази от студеното време — заплашваше да завали сняг. Обу обувки с високи дървени подметки, за да запази краката си чисти от калта, и забърза колкото можеше след слугата, който мъкнеше багажа й и на висок глас се оплакваше от какво ли не. Слизането по Стълбището на весталките й отне известно време, но после следваше къс равен участък покрай малкия кръгъл храм на Веста до страничния вход на Дома на весталките, заемащ половината от Domus Publica. Там някаква жена предаде багажа й на една здрава прислужница от Галия и я отведе в стая с едно легло, маса и стол.
— Тоалетните и баните са надолу по коридора — каза жената, която явно бе икономка. — Няма да се храниш със светите дами, но ще ти носят храна и напитки тук. Главната весталка каза, че можеш да се упражняваш в градината, но не и когато те са там. Поръчано ми е да те попитам дали ти се чете нещо?
— Да, с най-голямо удоволствие.
— Какви книги предпочиташ?
— Каквото и да е на латински или гръцки, стига светите дами да го намират за подходящо — отвърна добре обучената Ливия Друзила.
— Имаш ли някакви въпроси, господарке?
— Само един. Ще се налага ли да се къпя в използвана вода?
 

Три нундина изминаха в прелестно спокойствие, милвано от нежните снежинки. Ливия Друзила си даваше сметка, че присъствието на една бременна жена сигурно противоречи на всички принципи на домакините й и не направи никакви опити да ги безпокои. Те също не я навестиха нито веднъж, дори и Главната весталка. Прекарваше времето си в четене, разходки в градината и възторжено къпане в чиста, гореща вода. Весталките се радваха на по-добри удобства, отколкото можеше да предложи домът на Нерон. Седалките в тоалетните им бяха мраморни, ваните — от египетски гранит, храната им бе превъзходна. Установи, че виното е неизменна част от менюто.
— Първожрецът Ахенобарб възстановил Атриума на Веста преди шейсет години, а след това първожрецът Цезар построи хипокауста, който отоплява спалните и останалите помещения — обясни икономката и цъкна с език. — Мазето ни беше дадено за архив на завещания, но първожрецът Цезар успя да вземе част от него и да изгради най-добрия хипокауст в Рим. Как ни липсва само!
Един нундин след Нова година икономката й донесе писмо. Ливия Друзила го разви, остави го разпънато между двете порфирени тежести и го прочете — беше лесно, тъй като над първата буква на всяка дума имаше поставена точка. Защо преписвачите на Атик не правеха същото?
 
До Ливия Друзила, любовта на моя живот, поздрави. Както виждаш, аз, Цезар, Синът на Божествения, не съм те забравил след срещата ни във Фрегела. Отне ми известно време да измисля начин да те освободя от Тиберий Клавдий Нерон, без да се стигне до скандали и омраза. Заръчах на либертина си Хелен да прерови новите сибилински книги и да намери стих, който би могъл да се отнася за теб и Нерон. Само по себе си това беше недостатъчно. Той обаче успя да намери и стих, свързан с теб и мен — нещо далеч по-трудно. Чудесен помощник е и от него определено става далеч по-добър учен, отколкото адмирал или генерал — много се радвам, че е отново при мен след едногодишен плен при Секст Помпей. Толкова съм щастлив, че мога да ти напиша това писмо, че се чувствам като Икар, зареял се високо в ефира. Моля те, моя Ливия Друзила, не ме запращай надолу! Отчаянието ще ме убие, ако не го направи самото падане. Ето четиристишието за теб и Нерон:
 
Съпруг и съпруга, черна като нощ,
едно ако са, с всички Рим ще е на нож.
Веднага трябва да бъдат разделени,
че Рим го очакват нещастия големи.
 
В сравнение с него стиховете за нас двамата са като роза от Кампания:
 
Синът на бог, красив и златокос,
ще вземе майка на двама,
черна като нощ, от дом разрушен.
Заедно ще изградят наново града.
 
Харесва ли ти? На мен ми хареса, когато го прочетох. Хелен е много умен и е истински експерт по стари ръкописи. Направих го свой главен секретар.
На седемнадесетия ден на този месец, януари, ти и аз ще сключим брак. Щом показах стиховете на Петнадесетте (аз съм един от тях), те се съгласиха, че тълкуването ми е единственото възможно. Всички спънки и препятствия бяха премахнати и се прие {s}lex curiata{/s}, който одобрява развода ти с Нерон и нашия брак.
Главната весталка Апулея е моя братовчедка и се съгласи да те приюти, докато се оженим. Обещах, че веднага щом изправя Рим на крака, ще отделя весталките от Дома на първожреца в отделна сграда. Обичам те.
 
Тя махна тежестите и остави свитъка да се навие отново, стана и се измъкна през вратата. Каменното стълбище към мазето не беше далеч, забърза по коридора към него и слезе долу, без да я забележи никой. Цялата прислуга в Атриума на Веста бе от робини и свободни жени, в това число и онези, които поддържаха пещите. Да, наистина имаше късмет! Зареждането беше приключило, но все още бе рано горящите въглени да бъдат изгребани в хипокауста, за да затоплят горните етажи. Приближи като сянка най-близката пещ и хвърли писмото в пламъците.
«Защо направи това?» — запита се тя, щом се върна обратно в стаята си, задъхана от вълнението и усилията. «Стига, Ливия Друзила, много добре знаеш защо! Защото те е избрал и никой не бива да заподозре, че толкова бързо те е направил свое доверено лице. Тук има само жени и нищо не остава скрито. Не биха се осмелили да счупят печата му, но щяха да прочетат писмото в мига, в който го оставя без надзор.
Власт! Той ще ми даде власт! Той ме желае, нуждае се от мен, ще се ожени за мен! Заедно ще изградим наново града. Сибилинската книга казва истината, без значение чие перо е написало стиховете. Ако тези два от тях могат да бъдат мерило, то хилядите останали редове несъмнено звучат страшно нелепо. Но пък никой не очаква от една изпаднала в екстаз пророчица да бъде от нивото на Сафо или Катул. Добре обученият ум може да съчини боклуци като тези с лекота.
Днес са ноните. След дванайсет дни ще бъда невяста на Цезар, Сина на Божествения. Не мога да се издигна по-високо. Затова трябва да работя за него с всичките си сили. Защото падне ли той, падам и аз».
 

В деня на сватбата си Ливия най-сетне видя Главната весталка Апулея. Будещата страхопочитание дама още нямаше навършени двадесет и пет години, но подобни неща често се случваха при весталките, няколко жени навършваха почти едновременно тридесет и пет години и трябваше да се оттеглят, оставяйки за свои наследници по-младите. На Апулея й предстояха още най-малко десет години на този пост, но вече беше успяла да се утвърди като благороден тиран. Нито една млада весталка нямаше да бъде обвинена в нечестивост, докато тя беше на власт! Наказанието за подобно провинение бе погребване жива с кана вода и един хляб, но подобно нещо не се бе случвало от много време — весталките много ценяха своето положение и мъжете им бяха толкова чужди, колкото онези странни африкански коне на черни и бели ивици.
Ливия Друзила вдигна поглед, Апулея бе много висока. Главната весталка гледаше мрачно.
— Мисля, разбираш, че ние, шестте весталки, изложихме Рим на огромна опасност, като приехме бременна жена в дома си.
— Разбирам го и ви благодаря.
— Благодарностите са без значение. Принесохме жертви и всичко е наред, но не бихме се съгласили да те приютим, ако беше по молба на друг, а не на сина на Божествения Юлий. Това, че никакво зло не сполетя нас или Рим, е белег за изключителната ти добродетелност, но ще се чувствам много по-добре, ако се омъжиш и се махнеш оттук. Ако първожрецът Лепид беше наоколо, сигурно щеше да ти откаже помощта си, но богинята на домашното огнище Веста казва, че си нужна на Рим. Книгите ни казват същото. — Тя измъкна някаква воняща проста роба с потискащ светлокафяв цвят. — А сега се облечи. Малките весталки ти изтъкаха това от необработена вълна.
— Къде отивам?
— Не много далеч. До храма в Domus Publica, който делим с първожреца. Не е бил използван за публични церемонии, откакто първожрецът Цезар беше положен там за поклонение след жестоката му смърт. Церемонията ще води Марк Валерий Месала Корвин, най-старшият жрец в Рим за момента, но ще присъстват също така фламините и върховният жрец.
Навлякла неприятно боцкащата груба дреха, Ливия Друзила последва облечената в бяло фигура на Апулея през огромните помещения, в които весталките изпълняваха задълженията си — тяхна бе грижата за няколко милиона завещания на римски граждани от цял свят и те можеха да открият всяко едно за по-малко от час.
Една кикотеща се весталка на десетинагодишна възраст сплете косата й на шест плитки и постави на главата й венец от седем вълнени пръстена. След това идваше ред на булото — толкова дебело и грубо, че я направи почти сляпа. Не се полагаше аленочервено и шафран за тази невяста! Тя бе облечена да се омъжи за Ромул, а не за Цезар, Сина на Божествения.
Храмът нямаше прозорци и представляваше бъркотия от черни петна, жълта светлина, ужасяваща святост и, както си представяше Ливия Друзила, бе обитаван от сенките на всеки мъж, оставил следа в религията на Рим през хилядолетието до времето на Еней. Нума Помпилий и Тарквиний Стари се спотайваха тук редом с първожреца Ахенобарб и първожреца Цезар и безмълвно наблюдаваха от мрака на всяка пукнатина.
Той я очакваше съвсем сам, без нито един приятел. Разпозна го единствено по блясъка на косата, отразяваща светлината от огромния златен свещник, на който горяха най-малко сто свещи. Далеч в дъното стояха мъже в пъстри тоги, някои с кръгли къси наметала и островърхи шлемове, обути в обувки без връзки и ремъци. Дъхът й секна, когато най-сетне разбра какво става — това щеше да бъде брак по най-стария обичай — confarreatio. Той се женеше за нея за цял живот, съюзът им не можеше да се разтрогне, за разлика от обикновения брак. Ръцете на Апулея я натиснаха да седне на един покрит с овча кожа стол, докато Върховният жрец правеше същото с Октавиан. В сенките имаше и други хора, но тя не можеше да различи кои бяха. После Апулея в ролята на pronuba метна огромен воал отгоре им. Облечен в обшита с алено и пурпур тога, Месала Корвин събра ръцете им и каза няколко думи на архаичен език, който Ливия Друзила не бе чувала никога. След това Апулия разчупи на две питка от mola salsa и им даде да ядат — противна смес от сол и сухо пшеничено брашно.
Най-лошата част беше жертвоприношението — кървава борба между Месала Корвин и едно мятащо се и квичащо прасе, което не бе упоено достатъчно — кой беше виновен за това, кой не искаше този брак? Бедното животно сигурно щеше да избяга, ако не беше младоженецът, който изскочи изпод воала и го сграбчи за единия крак, като тихо се смееше. Явно ликуваше.
В края на краищата жертвата беше принесена. След като всичко приключи, свидетелите на брака — петима представители на Ливиите и петима на Октавиите — се изнизаха тихомълком. В натежалия от миризмата на кръв въздух се разнесе слаб възглас Feliciter!
Отвън на Свещения път ги очакваше носилка, мъже с факли я настаниха и церемонията потегли в нощта. Ливия Друзила отпусна глава на меката възглавница и затвори очи. Такъв дълъг ден, а тя тъкмо навлизаше в осмия месец! Имало ли е друга жена, изтърпяла подобно нещо? Сигурно беше единствената в историята на Рим.
Задряма, докато носилката се люлееше и скърцаше нагоре по Палатин, и беше заспала дълбоко, когато завесите се дръпнаха и вътре нахлу ярката светлина на факлите.
— Какво? Къде? — объркано запита тя, докато нечии ръце й помагаха да излезе.
— Вече си у дома, господарке — отвърна й женски глас. — Ела с мен. Банята е готова. След това Цезар ще се присъедини към теб. Аз съм главната прислужница, името ми е Софонисба.
— Толкова съм гладна!
— Ще има храна, господарке. Но първо банята — рече Софонисба, докато я освобождаваше от миризливите сватбени одежди.
 

Сънувам, помисли си тя, докато я въвеждаха в огромното помещение, в което имаше маса, два стола и три очукани, тромави кушетки, избутани в ъглите. Октавиан влезе, докато тя се настаняваше на едно от местата. Следваха го неколцина слуги с блюда, чинии, кърпи, купички за изплакване на пръстите и прибори.
— Реших да се храним по селски, седнали на масата. Ако използваме кушетка, няма да мога да те гледам в очите — каза той, докато заемаше другия стол. Собствените му очи, златни от светлината на лампите, светеха свръхестествено. — Тъмносини, с мънички светлобежови ивици. Изумително.
Протегна ръка, взе нейната и я целуна.
— Сигурно умираш от глад, така че не се бави. Ах, това е един от най-хубавите дни в живота ми! Ожених се за теб, Ливия Друзила. Confarreatio. Няма измъкване.
— Нямам никакво намерение да се измъквам — отвърна тя, отхапа едно сварено яйце и продължи със залък хрупкав бял хляб, потопен в зехтин. — Наистина умирам от глад.
— Хапни от пиленцето. Готвачът го заля с мед и вода.
Настъпи тишина. Той също се опита да яде, но не можеше да откъсне очи от нея. Забеляза, че тя се храни много изискано, с изтънчени маниери. И за разлика от грозните му крайници, ръцете й бяха съвършени, деликатните й пръсти завършваха с грижливо оформени овални нокти, които сякаш се рееха във въздуха. Прекрасни, прекрасни ръце! Пръстени, трябва да носи най-красивите пръстени.
— Странна брачна нощ — каза тя, след като не бе в състояние да погълне нищо повече. — Смяташ ли да спиш с мен, Цезаре?
Той я погледна ужасен.
— Не, разбира се, че не! Не мога да си помисля нещо по-отблъскващо — както за теб, така и за мен. Имаме достатъчно време, мъничката ми. Годините са пред нас. Първо трябва да родиш детето на Нерон и да се възстановиш. На колко си години? Колко беше голяма, когато се омъжи за Нерон?
— На двадесет и една съм, Цезаре. Ожених се за Нерон на петнадесет.
— Това е отвратително! Никое момиче не бива да се жени на петнадесет — това не е по римски. Осемнайсет е по-подходяща възраст. Нищо чудно, че беше толкова нещастна. Заклевам се, че няма да бъдеш нещастна с мен. Ще се радваш на свободно време и любов.
Лицето й се промени, стана объркано и разочаровано.
— Имах твърде много свободно време, Цезаре, това е най-голямата ми беда. Четене, писане на писма, предене, тъкане — нищо, което да има значение! Искам да се заема с нещо, с нещо истинско! Нерон държеше няколко прислужници, а Атриумът на Веста беше пълен с жени — дърводелци, мазачи, лекари, зъболекари, имаше дори ветеринарна лекарка, която дойде веднъж да се погрижи за кученцето на Апулея. Завиждах им!
— Надявам се, че кученцето й е било женско — рече с усмивка той.
— И още как. Женски котки и женски кучета. Животът в Атриума на Веста е приятен, поне така мисля. Спокоен и мирен. Но весталките имат работа и тя ги ангажира изцяло, доколкото разбрах от икономката. Всеки ценен човек трябва да има работа, а тъй като аз нямам, то и не струвам нищо. Обичам те, Цезаре, но какво съм аз, когато те няма тук?
— Няма да останеш със скръстени ръце, бъди сигурна. Защо мислиш, че от всички жени избрах тъкмо теб? Защото погледнах в очите ти и видях там духа на истински сътрудник. Искам надежден помощник до себе си, някой, на когото буквално да мога да поверя живота си. Има толкова много неща, за които не ми достига време — неща, които са по-подходящи за жена. И когато си лягаме заедно в леглото, ще търся съвет от жена — от теб. Жените виждат нещата различно и това е важно. Ти си образована и много интелигентна, Ливия Друзила. Повярвай ми, определено няма да те оставя без работа.
Сега беше неин ред да се усмихне.
— Откъде знаеш, че имам всички тези качества? Един поглед в очите говори за безпочвени предположения.
— Бях зает с духа ти.
— Да, това го разбирам.
Октавиан се изправи припряно, после отново седна.
— Канех се да те заведа до онази кушетка, сигурно си изтощена — рече той. — Но на нея няма да си починеш, а само ще се измъчиш още повече. Така че ето и първата ти задача, Ливия Друзила. Обзаведи тази базилика, както подобава на Първенеца на Рим.
— Но купуването на мебели не е женска работа! Това е привилегия на мъжете.
— Изобщо не ме интересува чия привилегия е. Нямам време за подобни неща.
В главата й нахлуха всевъзможни цветови схеми и стилове. Тя грейна.
— Колко пари мога да изхарча?
— Колкото са ти необходими. Рим е беден и аз похарчих голяма част от наследството си, за да облекча несгодите му, но все още не съм стигнал до просешка тояга. Цитрусово дърво, злато и слонова кост, абанос, емайл, карарски мрамор — каквото пожелаеш. — Внезапно той сякаш си спомни нещо и скочи на крака. — Ей сега идвам.
Върна се с нещо, увито в червен плат, и го постави на масата.
— Отвори го, любима съпруго. Това е моят сватбен подарък.
Вътре имаше огърлица и обеци от перли с цвета на луната — седем реда, свързани към две златни пластини, които се закачаха отзад на шията. Всяка обеца имаше по седем перлени висулки, свързани към златна пластинка с кукичка за ухото.
— Ах, Цезаре! — възкликна тя, омагьосана. — Прекрасни са!
Той се ухили, доволен от радостта й.
— Тъй като съм известен с пестеливостта си, няма да ти кажа колко ми струваха, но извадих късмет. Фаберий Маргарита тъкмо се беше сдобил с тях. Перлите са така прецизно подбрани, че според него накитите са направени за царица — вероятно на Египет или на Набатея, тъй като те внасят перли от Тапробан. Тези обаче никога не са украсявали царствена шия и уши, защото са били откраднати. Вероятно преди много време. Фаберий ги намерил на Кипър и ги купил… е, не точно за сумата, която аз платих, но и далеч не евтино. Давам ти ги, защото и старият Фаберий, и аз смятаме, че никой не ги е носил или получавал като подарък. Така че ти си тяхната първа собственица, мила моя.
Тя го остави да закачи огърлицата на шията й, сложи си обеците, след което стана и го остави да й се наслаждава, така изпълнена с радост, че не можеше да говори. Перлата на Сервилия бледнееше пред тези — цели седем реда! Старата Клодия имаше огърлица с два реда, дори Семпрония Атратина не можеше да се похвали с повече от три.
— Време е за лягане — каза той решително и я хвана подръка. — Имаш си свои покои, но ако предпочиташ други — не знам какъв изглед ще предпочетеш — просто кажи на Бургундин, иконома. Харесва ли ти Софонисба? Ще ти бъде ли от полза?
— Попаднала съм в Елисейските полета — отвърна тя и го остави да я води. — Толкова много тревоги и разходи заради мен? Цезаре, погледнах те и те обикнах, а сега знам, че всеки ден с теб ще ме изпълва с още повече любов.
 

III
Победи и поражения
39-37 г. пр.Хр.
 
11.
 
Публий Вентидий беше от Аскулум Пиценум — голям укрепен град на Виа Салария, стария път на солта, свързващ Фирмум Пиценум с Рим. Преди шестстотин години народите от равнината на Лациум се научили да добиват сол от мочурищата на Остия. По онова време солта била рядка и много ценна стока. Скоро търговията преминала в ръцете на търговците от Рим, мъничко градче на брега на река Тибър на петнадесет мили нагоре по течението от Остия. Някои историци като Фабий Пиктор заявяват категорично, че именно солта е превърнала Рим в най-големия и силен град на Италия.
Но дори и да е било така, по време на раждането на Вентидий в едно богато и аристократично местно семейство в годината преди убийството на Марк Ливий Друз, Аскулум Пиценум вече се бе превърнал в център на Южен Пиценум. Разположен в долина между подножието и високите върхове на Апенините, добре защитен от високите си стени срещу нападенията на съседните италийски племена маруцини и пелини, Аскулум беше център на процъфтяващ район с ябълкови, крушови и бадемови горички — а това означаваше, че тук произвеждаха великолепен мед и конфитюри от плодовете, които не можеха да се изпратят свежи на Градинарския форум в Рим. Жените се занимаваха с домашно производство на фини платове в особено привлекателен нюанс на синьото, получаван от едно характерно за района цвете.
Но Аскулум се беше прочул по съвсем друга причина — тук била извършена първата жестокост на Италийската война. Надъхани, че са дискриминирани от римляните, местните жители изклали двеста постоянно живеещи в града римски граждани и един гостуващ римски претор по време на едно представление на пиеса от Плавт. Когато двата легиона под командването на Секст Цезар, чичото на Божествения Юлий, пристигнали да отмъстят за кръвта на съгражданите си, Аскулум затворил порти. Последвала двегодишна обсада. Секст Цезар умрял от белодробно заболяване през много студената зима и бил сменен от Гней Помпей Страбон Карнифекс. Този кривоглед пиценски военачалник много се гордеел от постиженията си, спечелили му прякора Касапина, но щял да бъде засенчен от собствения си наследник — Помпей Велики. Заедно със седемнадесетгодишния си син и неговия приятел Марк Тулий Цицерон Помпей Страбон се заел да демонстрира, че е лишен от всякаква милост. Измислил начин да лиши града от прясна вода, която идвала от водоносен пласт под коритото на река Труенций. Предаването на града обаче далеч не задоволило Помпей Страбон, който бил твърдо решен да научи жителите му, че не бива да убиват римски сановник, като го разкъсват на малки парченца. Бичувал и обезглавил всички мъже в Аскулум на възраст между петнадесет и седемдесет години — упражнение по логистика, което трудно би могло да се изпълни от припрян човек. След като оставил пет хиляди трупа да гният на пазарния площад, Помпей Страбон прогонил от града тринадесет хиляди жени, деца и старци — навън, в лютата зима, без никаква храна и топли дрехи. Именно след тази касапска оргия отвратеният до краен предел Цицерон преминал на служба при Сула на юг.
Тогава малкият Вентидий бил четиригодишен и се разминал с участта на майка си, баба си, лелите и сестрите си, които загинали в апенинските снегове. Той се оказал сред момчетата, които Помпей Страбон пощадил, за да бъдат показани на триумфа му — триумф, който скандализирал всички нормални римляни. Триумфите се празнували за победи над чуждестранни врагове, а не срещу италийци. Хилав, гладен, покрит със синини и рани, малкият Вентидий бил блъскан и побутван по двете мили от Марсово поле до Форума, след което го изритали от Рим на произвола на съдбата. Междувременно станал петгодишен.
Но италийците, независимо дали са пицени или марси, маруцини или френтани, самнити или лукани, са от една раса с римляните и съответно също толкова издръжливи. По пътя Вентидий крадял храна, когато не можел да я изпроси, и накрая се озовал в сабинското градче Реате. Там един мулетар на име Консидий го взел на работа — да чисти конюшните на кобилите за разплод. Тези яки създания били кръстосвани с добре гледани магарета и раждали чудесни мулета. Продавали ги на добри цени на римските легиони, които не можели да съществуват без тях — само за един легион били необходими около шестстотин мулета. Реате бил центърът на тази индустрия, тъй като бил разположен в прочутата с пасищата си котловина Розеа Рура — а всеобщо било мнението, че отгледаните тук мулета превъзхождали всички останали.
Вентидий бил добро момче, жилаво и силно, и не се страхувал от работата. Имал светли къдрици и яркосини очи и скоро открил, че ако погледне жените от имението със смес от копнеж и възхищение, най-вероятно ще получи допълнително храна и одеяла, с които да се завива в гнездото си от ароматно сено.
На двадесет вече бил едър млад мъж с яки мускули от тежката работа и забележителни познания по отглеждането на мулета. Проклетият със син нехранимайко Консидий го направил управител на имението. Синът му пък отишъл в Рим, където виното, хазартът и развратът го довършили. Така Консидий останал с едно дете — дъщеря, която отдавна харесвала Публий Вентидий и накрая дръзнала да попита баща си дали може да се ожени за него. Консидий казал да, а след смъртта му Вентидий станал наследник на петстотин югера в Розеа Рура.
Тъй като бил не само работлив, но и интелигентен, Вентидий постигнал по-голям успех от някои сабини, за които мулетарството било поминък от векове. Успял да оцелее дори през ужасните години, когато езерото, напояващо котловината, било пресушено, за да захрани напоителния канал на производителите на ягоди от Амитернум. За щастие Сенатът и римският народ сметнали мулетата за по-важни от ягодите, така че каналът бил засипан и Розеа Рура отново се превърнала в тучно пасище.
Вентидий обаче не искал да прекара живота си като мулетар. Когато гадетанският банкер Луций Корнелий Балб бил назначен от Цезар за praefectus fabrum, отговарящ за снабдяването на легионите му, Вентидий успял да се сближи с него и си уредил среща с Цезар, пред когото споделил тайните си амбиции — да влезе в римската политика, да стане претор и да командва армии.
— От мен ще излезе посредствен политик, но пък знам как да командвам легиони — казал той.
Цезар му повярвал. Вентидий оставил фермата си за мулета на грижите на най-големия си син и на Консидия и станал един легатите на Цезар, а след смъртта му прехвърлил верността си към Марк Антоний. Така най-сетне получил онова, за което мечтаел през целия си живот.
— Полион е събрал единадесет легиона, а са му нужни не повече от седем — каза му Антоний, преди да напусне Рим. — Аз мога да ти дам единадесет, а Полион ще ти прехвърли четири от своите. С петнадесет легиона и кавалерията от Галатия би трябвало да можеш да се справиш с Лабиен и Пакор. Избери войските си, Вентидий, и не забравяй задачите си. Трябва да задържаш партите, докато не успея лично да дойда. Остави разгрома им на мен.
— Тогава с твое разрешение ще взема за свой главен легат Квинт Попедий Силон — рече Вентидий и се ухили, като се мъчеше да прикрие радостта си. — Той е добър мъж, наследил е военния талант на баща си.
— Чудесно. Тръгни от Брундизиум веднага щом задухат равноденствените ветрове — не тръгвай по Виа Игнация, ще бъде прекалено бавно. Отиди в Ефес и започни кампанията си, като изтласкаш Лабиен от Анатолия. Ако стигнеш през май, ще имаш достатъчно време.
 

Брундизиум нямаше нищо против да свети грамадната си верига и да позволи на Вентидий и Силон да натоварят своите 66 000 души, 6000 мулета, 600 каруци и 600 метателни оръдия на 500-те транспортни кораба, магически появили се неизвестно откъде пред входа на пристанището. Вероятно бяха част от скритите запаси на Антоний.
— Хората ще се тъпчат като сардини в гърне, но няма да се оплакват, че само са се клатушкали по вълните — рече Силон на Вентидий. — Могат и да гребат. Трябва да поберем всичко, дори и артилерията.
— Добре. Заобиколим ли нос Тенар, най-лошото ще е зад гърба ни.
Силон го погледна загрижено.
— Ами Секст Помпей? Той държи Пелопонес и Тенар.
— Антоний ме увери, че няма да се опитва да ни пречи.
— Чувам, че отново се е разшетал из Тусканско море.
— Не ме интересува какво прави в Тусканско море, стига да остави Йонийско на мира.
— Откъде Антоний е успял да намери тези транспортни кораби? Дори Помпей Велики и Цезар не са успявали да съберат толкова.
— Събра ги след Филипи и ги изтегли на брега в Македония и Епир. Много от тях остави в залива Амбракия, където държи и сто бойни кораба. Всъщност Антоний има повече бойни кораби от Секст. За съжаление вече са много износени, въпреки че стояха под навеси. Антоний има огромен флот на Тасос и още един в Атина. Твърди, че атинският му е единствен, но вече знаеш, че не е така. Имам ти доверие, Силоне. Не ме разочаровай.
— Гроб съм, имаш думата ми. Но за какво са му на Антоний всички тези кораби и защо е цялата тази секретност?
Вентидий го изгледа изненадано.
— За деня, когато тръгне на война срещу Октавиан.
— Моля се този ден никога да не настъпи — рече Силон и потръпна. — Секретността означава, че няма намерение да се разправя със Секст. — Изглеждаше объркан и разгневен. — Когато баща ми водел първо марсите, а после всички италийски народи срещу Рим, транспортните и бойните кораби са принадлежали на държавата, а не на отделни военачалници. А сега, когато Италия и Рим са поставени на равни начала, държавата седи на задните скамейки, а военачалниците са се настанили на предните. Има нещо сбъркано, щом хора като Антоний разглеждат държавната собственост като своя. Верен съм му и ще остана верен, но не мога да одобрявам начина, по който стоят нещата.
— Нито пък аз — мрачно рече Вентидий.
— Стигне ли се до гражданска война, винаги страдат невинните.
Вентидий си помисли за собственото си детство и се намръщи.
— Предполагам, че боговете са по-склонни да защитават онези, които са достатъчно богати, за да им принасят жертви. Какво е един гълъб или пиле в сравнение с чисто бял бик? Освен това, Силоне, друго си е да бъдеш римлянин по рождение. И двамата го знаем.
Силон, който бе наследил красотата и неспокойните жълто-зелени очи на баща си, кимна.
— Е, с марсите в легионите ти ще победим на изток. Ще го изчакаме ли? Ти това ли искаш?
— Не. — Погледът на Вентидий беше изпълнен с презрение. — Това е най-големият ми шанс за добра кампания, така че смятам да стигна колкото се може по-надалеч и по-бързо. Ако Антоний иска славата за себе си, трябваше да е тук вместо мен, а не да държи под око Октавиан и Секст. Да не би да си мисли, че всички ние, от Полион до мен, не разбираме как стоят нещата?
— Значи наистина смяташ, че можем да бием партите?
— Можем да се опитаме, Силоне. Виждал съм как командва Антоний и ако не друго, мога да ти кажа, че не е по-добър от мен. Определено не е Цезар!
Корабът се плъзна над потопената верига на изхода и платната му уловиха северозападния вятър.
— Ах, как обичам морето! Сбогом, Брундизиум, сбогом, Италия! — извика Вентидий.
 

В Ефес петнадесетте легиона се разположиха на няколко огромни лагера около пристанищния град, навремето един от най-красивите на света. Къщите му бяха с мраморни фасади, имаше огромен театър, дузина великолепни храмове и комплекс, посветен на Артемида в образа й на богиня на плодородието — именно поради това статуите й я изобразяваха опасана от раменете до кръста с тестиси на бикове.
Докато Силон обикаляше легионите и строго следеше обучението и тренировките, Вентидий си намери една скала с издълбана в нея естествена седалка и се настани там, за да помисли на спокойствие. Беше забелязал един отряд от петстотин стрелци с прашка, изпратени от Полемон, сина на Зенон, който се опитваше да управлява Понт без официалното одобрение на Антоний.
Той наблюдаваше упражненията на стрелците и бе поразен. Не можеше да повярва, че човек е способен да запрати толкова надалеч камък, при това само с помощта на мека кожена прашка. Нещо повече, камъкът летеше с изумителна скорост. Дали силата му беше достатъчна, за да прогони партски конен стрелец от бойното поле? Ето това беше въпрос!
Още от първия ден на планирането на кампанията Вентидий не възнамеряваше да се задоволи с нещо по-малко от триумф. Затова и се тормозеше от мисли за легендарния конен стрелец, който се преструваше, че бяга и в същото време изстрелваше стрелите си назад. С перфектната си логика Вентидий бе приел, че основната маса от партската армия ще се състои от конни стрелци, които никога не се доближаваха достатъчно близко, за да попаднат в ръцете на пехотата. Но може би стрелците с прашки…
Никой не му беше казал, че Пакор дължеше успеха си на катафрактите — воини в броня от главата до петите, яхнали големи коне, също бронирани от главата до коленете. Пакор не разполагаше с никакви конни стрелци. Тази шокираща липса на информация за врага се дължеше на Марк Антоний, който не бе поискал доклад за състава на партските сили. Никой римлянин не се бе поинтересувал от въпроса. Подобно на Вентидий, всички поддръжници на Антоний просто бяха приели, че вражеската войска се състои предимно от конни стрелци и малко катафракти. Партската армия винаги е била такава — защо този път да бъде различно?
И тъй, Вентидий седеше и си мислеше за прашкарите, докато планираше кампания, насочена предимно срещу конни стрелци, които вече не оставаха без стрели дори и при най-продължителните битки.
Ами ако успее да събере всички прашкари на Изтока и ги обучи да запращат камъните си по конните стрелци? Безсмислено е да превръща легионера в стрелец, той би предпочел да бъде бичуван и обезглавен, вместо да забрави за бронята и да замести гладиуса с прашка.
Камъкът обаче не беше подходящ снаряд. Прашкарите не можеха да използват всичко, което им попадне подръка. Те прекарваха много скъпоценно време в претърсване на речните корита за подходящи камъни — гладки, заоблени, тежки около една либра. И ако не удареше някоя чуплива част от тялото и най-вече главата, камъкът можеше да причини болезнено натъртване и синина, но не и дълготрайно нараняване. Вражеският боец можеше да излезе от битката, но след няколко дни щеше да се е възстановил достатъчно, за да участва в поредния сблъсък. Това беше проблемът на камъните и стрелите — те бяха чисти оръжия, а чистите оръжия рядко убиват. Мечът бе мръсно оръжие, покривано с кръвта на всяко тяло, което му попадаше, а ветераните бършеха остриетата си, но никога не ги миеха. Ръбовете им се поддържаха достатъчно остри, за да разрежат косъм. Когато потъваха в плътта, те вкарваха и отрови, които можеха да причинят загнояване и дори смърт.
Е, Публий Вентидий не можеше да изобрети загнояващ снаряд за прашка, но пък можеше да измисли начин да го направи по-смъртоносен. От опита си с полевата артилерия знаеше, че най-големите камъни причиняват най-големи щети не толкова поради собствената си маса, а заради способността си да превърнат в хвърчащи отломки всичко изпречило се по пътя им. Ако един катапулт или балиста е наистина ефикасен, той запраща снарядите си с много по-висока скорост, отколкото оръжие, чиято тетива е влажна или не е била опъната по най-добрия начин. Олово. Една либра олово заема много по-малък обем и от най-твърдия камък със същото тегло. Затова оловото ще набере повече инерция в прашката, която ще се върти по-бързо и ще лети по-надалеч заради по-високата си скорост. А при удар ще промени формата си — ще се сплеска и дори може да образува шип. Оловните снаряди не бяха непознати, но се използваха от лека артилерия и се изстрелваха през градските стени като в Перузия, а това си беше сляпа стрелба със съмнителна полза. Оловно топче, изстреляно от опитен прашкар към цел на около двеста стъпки разстояние, можеше да се окаже нещо изключително ефикасно.
Той заповяда на ковачите да излеят малко такива топчета и ги предупреди, че ако идеята му даде резултат, ще трябва да изработят още хиляди. Главният майстор лукаво намекна, че подобни количества е по-добре да бъдат поръчани на някой частен изпълнител.
— Ще ни одере кожите — рече Вентидий, запазвайки безизразна физиономия.
— Не и ако заръчам на половин дузина калфи да претеглят всяко топче и да го проверяват за неравности, шупли и други дефекти, генерале.
И Вентидий се съгласи, още повече, че главният майстор щеше да осигурява оловото и да се грижи то да не се разваля с добавянето на по-евтин метал като желязото. Понесе торбата към прашкарите, като се смееше под мустак. Никога не можеш да излезеш на глава с един находчив и хитър легионер, независимо колко се мъчиш и колко по-висок пост заемаш. Бяха израснали горе-долу в несгоди като неговите, едва свързвайки двата края, и не биха се уплашили и от триглави кучета.
Водачът на прашкарите Ксенон беше на стрелбището.
— Опитай с това — каза му Вентидий и му подаде топчетата.
Ксенон нагласи малкия снаряд в прашката и я завъртя, докато тя не засвистя над главата му. Последва майсторско пускане, оловното топче полетя с писък и улучи средата на мишената. Двамата отидоха заедно да видят поражението. Прекалено изумен, за да нададе вик, Ксенон слабо изохка.
— Генерале, виж — рече той, когато дойде на себе си.
— Вече виждам.
Снарядът не беше пробил дупка в меката кожа, а бе оставил грамаден отвор с неравни краища и лежеше сред пръсната земя и камъчета.
— Проблемът на мишените ти е, че нямат истински скелет — рече Вентидий. — Подозирам, че резултатът ще бъде различен, ако топчето улучи нещо със скелет. Да пробваме с някое отписано муле.
Докато се намери муле, петстотинте стрелци се бяха струпали възможно най-близо. Разнесе се слух, че римският военачалник е измислил нов снаряд.
— Обърнете го със задницата към стрелеца — нареди Вентидий. — Ще бъде използвано срещу бягащи коне с големината на муле. Свален кон означава свален стрелец. Партите могат да поддържат запаси от стрели, но надали и от коне. Съмнявам се да имат много резервни.
Мулето беше така осакатено, че се наложи веднага да прекратят страданията му. Кожата му бе разкъсана, вътрешностите — направени на пихтия. Когато измъкнаха снаряда от трупа, той вече не беше топче, а приличаше на плосък диск с назъбен край — вероятно от удара в някоя твърда кост.
— Прашкари! — викна Вентидий. — Вече имате ново оръжие!
От всички страни се разнесоха ликуващи викове.
Вентидий се обърна към Ксенон.
— Прати вест на Полемон, че ми трябват още хиляда и петстотин прашкари и хиляда таланта от оловото, останало от сребърните му мини. Току-що Понт се превърна в много важен съюзник на Рим.
Разбира се, нещата не бяха толкова прости. Някои от прашкарите намираха по-малките снаряди по-трудни за мятане, а имаше и такива, които отказваха да признаят предимствата им. Постепенно обаче и най-твърдоглавите станаха майстори в стрелбата с олово и обикнаха новото си оръжие. Помогна също и модифицирането на прашката — беше установено, че оловните топчета я износват по-бързо от камъните.
Стрелците вече бяха доволни от нововъведенията, когато пристигнаха още хиляда и петстотин от Амазия и Синопе. Очакваха се още попълнения и от Амис, който бе малко по-отдалечен. Полемон не беше глупак и разчиташе, че щедростта и експедитивността ще му донесат големи дивиденти в бъдеще.
 

Вентидий не стоеше със скръстени ръце по време на обучението, но и не беше особено доволен от развоя на събитията. Новият губернатор на провинция Азия, Луций Мунаций Планк, се бе установил в Пергам, доста на север от Лабиен, който действаше предимно в Ликия и Кария. Един пергамец на заплата при Лабиен бе успял да се срещне с управителя и да го убеди, че Ефес е паднал и Пергам е следващата цел на партите. Отчаян, неособено смел и податлив на обработка, Планк панически си събра нещата и избяга на остров Хиос, като изпрати вест на все още намиращия се в Рим Антоний, че нищо не е в състояние да спре Лабиен.
«И всичко това, докато настанявам петнадесет легиона около Ефес! — писа Вентидий на Антоний. — Онзи човек е лековерен страхливец и не бива да му се поверяват войски. Не си направих труда да се свържа с него. Реших, че ще е загуба на време».
«Добре сторено, Вентидий — отвърна Антоний с писмо, което пристигна тъкмо когато Вентидий се канеше да поеме на поход с армията си. — Признавам, че направих Планк губернатор, за да се отърва от него — горе-долу както с Ахенобарб във Витиния, само дето онзи не е страхливец. Нека Планк си стои на Хиос, тамошното вино е превъзходно».
Когато видя отговора, Силон се засмя.
— Отлично, Вентидий, само дето оставяме провинция Азия без губернатор.
— Помислих за това — самодоволно отвърна Вентидий. — И тъй като сега Питодор Тралски се пада зет на Антоний, привиках го в Ефес. Може да събира данъците и таксите от името на татко Антоний и да ги праща в хазната в Рим.
— Ооо! — възкликна Силон и се ококори. — Не мисля, че това ще се хареса на Антоний! Заповедта му беше всичко да се изпраща направо на него.
— На мен не ми е давана такава заповед, Силоне. Верен съм на Марк Антоний, но верността ми към Рим е на първо място. Данъците и таксите, събирани от името на Рим, трябва да идат в хазната. Същото се отнася и за трофеите, които печелим. Ако Антоний има възражения, да възразява — но само след като победим партите.
Вентидий беше с повишено самочувствие, защото останалите без водач главатари от Галатия бяха събрали всички възможни конници и чакаха в Ефес, горящи от нетърпение да покажат на този неизвестен римски военачалник на какво са способни добрите ездачи. Десет хиляди, всички твърде млади, за да загинат при Филипи, и страстно желаещи да опазят тревистите си равнини от Квинт Лабиен, който бе твърде наблизо, за да се чувстват спокойни.
— Тръгвам с тях, но не презглава — рече Вентидий на Силон. — Твоята задача е да изкараш пехотата на пътя, остроумнико. Искам легионите да изминават най-малко по трийсет мили на ден по най-краткия път до Киликийските порти. Това означава нагоре по течението на Меандър и през Северна Писидия към Икониум. След това тръгни по пътя на керваните към Южна Кападокия, а оттам продължаваш по римския път до Киликийските порти. Преходът е петстотин мили, разполагаш с двайсет дни. Ясно ли е?
— Напълно, Публий Вентидий — отвърна Силон.
 

Римските военачалници рядко яздеха. Повечето предпочитаха да вървят поради редица причини. Първо, защото е по-удобно — конникът не можеше да намери облекчение за тежестта на краката си, които висяха отпуснати надолу. Второ, пехотинците обичаха да виждат, че командирите им вървят редом с тях, това ги поставяше на равна нога и в буквалния, и в преносния смисъл. Трето, по този начин кавалерията не избързваше. Римските армии се състояха предимно от пехотинци, които бяха ценени най-много. С течение на времето конниците се бяха превърнали в помощна сила, съставена почти изцяло от гали, германци и галатяни.
Вентидий обаче бе отглеждал мулета и затова беше свикнал с ездата. Обичаше да напомня на по-високомерните си колеги, че великият Сула винаги е яздил муле и че е научил бога Цезар да язди още на младини. В случая той искаше да държи изкъсо кавалерията си, водена от един галатянин на име Аминт, навремето секретар на стария цар Дейотар. Ако Вентидий бе прав, Лабиен щеше да отстъпи пред такава голяма сила, докато не намери терен, на който тренираните му по римски образец десет хиляди пехотинци биха могли да се справят с десетте хиляди конници. Подобно място нямаше нито в Кария, нито в Централна Анатолия. Щеше да му се наложи да се насочи към Ликия и Южна Писидия, но това означаваше да прекъсне връзката с партската армия. Инстинктът му — а той беше добър — щеше да го поведе по същия път, който Вентидий бе начертал на Силон, но с няколко дни преди легионите. Десет хиляди конника по петите му щяха да го накарат да се движи прекалено бързо и да изостави обоза, който можеше да се превозва единствено от волски каруци. Той щеше да попадне в ръцете на Силон. Задачата на Вентидий бе да принуди Лабиен да бърза обратно към Киликия Педия и партската армия от другата страна на Аманския хребет, който бе географската граница между Киликия Педия и Северна Сирия.
Имаше само един начин Лабиен да премине от Кападокия в Киликия, тъй като невероятно високият и стръмен Таурус отрязваше Централна Анатолия от всичко. Снеговете на Таурус не се стопяваха през цялата година, а проходите минаваха на височина десет-единадесет хиляди стъпки, особено в района на Антитаурус. Единственото изключение бяха Киликийските порти. Именно там Вентидий очакваше да настигне Квинт Лабиен.
Младите галатянски конници бяха точно на възрастта, която даваше най-добрите и най-храбрите воини — недостатъчно стари, за да имат съпруги и семейства и да не смятат битката с врага за нещо, от което трябва да се страхуват. Само Рим беше успял да превърне мъжете над двадесет в добри войници и именно това бе една от причините за неговото превъзходство. Дисциплина, обучение, професионализъм и ясно съзнание, че всеки един е част от огромна непобедима машина. Вентидий знаеше, че не би могъл да победи Лабиен без легионите си. Целта му беше да блокира ренегата на едно място, да не му позволи да премине през прохода и да изчака пристигането на основните сили. Доверявайки се на Силон, той на практика му бе предал командването в предстоящата битка.
Лабиен постъпи според очакваното. Съгледвачите му бяха съобщили за огромната войска в Ефес, а щом научи името на военачалника, той разбра, че трябва колкото се може по-бързо да се оттегли от Западна Анатолия. Беше награбил доста плячка, тъй като бе посегнал на места, които Брут и Касий не бяха докоснали. Писидия бе осеяна с храмове на Кубаба Кибела и съпруга й Атис, в Ликаония пък имаше светилища и свещени места на богове, забравени от останалия свят, откакто Агамемнон бе управлявал Гърция. Икониум пък беше градче, в което се издигаха храмове на мидийски и арменски богове. Затова Лабиен отчаяно се опитваше да мъкне обоза със себе си, но това се оказа непосилна задача. Изостави го на петдесет мили западно от Икониум. Коларите му бяха твърде ужасени от преследващите ги римски пълчища, за да си помислят да крадат, и избягаха, оставяйки дълга две мили колона от мучащи жадни волове. Вентидий спря колкото да разпрегне добичетата, за да могат да си намерят вода, и продължи напред. Когато след време обозът попадна в хазната, стойността му бе определена на пет хиляди сребърни таланта. Нямаше безценни произведения на изкуството, но затова пък колите бяха пълни със злато, сребро и скъпоценни камъни. «Ще бъде подобаваща украса на триумфа ми» — помисли си Вентидий, докато тялото му се нагаждаше към вървежа на мулето.
 

Районът около Киликийските порти не беше подходящ за коне. Горите от различни иглолистни дървета бяха прекалено гъсти, за да оставят място за трева, а никой кон не би ял от игличките. Ездачите носеха колкото можеха фураж — една от причините, поради които Вентидий не беше бързал много. Войниците му обаче бяха оправни и събираха всяка млада издънка папрат, която можеха да намерят. Стръковете приличаха на Вентидий на авгурски жезъл със завъртулката в края. Така, с фуража и папратта, конете можеха да издържат около десетина дни — достатъчно, ако Силон е проявил нужната твърдост, за да води легионите по тридесет мили на ден. Цезар винаги можеше да накара войниците си да вървят повече, но той бе единствен по рода си. Ах, какъв преход бяха направили от Плаценция, за да помогнат на Требоний и останалите при Агендикум! И каква благодарност — да убиеш спасителя си. Вентидий се изхрачи и плю във въображаемото лице на Гай Требоний.
Лабиен беше стигнал върха на прохода два дни по-рано и бе успял да повали достатъчно дървета, за да се разположи на лагер в римски стил. От трупите бе издигнал високи стени, бе изкопал ровове около периметъра и бе построил кули на равни интервали. Войниците му обаче не бяха римляни, а само обучени по римски образец и затова бяха допуснали грешки при издигането на лагера — бяха претупали нещата, както се изрази Вентидий. Когато пристигна, Лабиен не направи опит да излезе навън и да даде сражение, но пък и Вентидий не беше очаквал подобно нещо. Ренегатът чакаше пристигането на Пакор и неговите парти от Сирия — разсъдлива постъпка, но същевременно и рискована игра на изчакване. Съгледвачите му сигурно вече бяха открили Силон и легионите, също както съгледвачите на Вентидий бяха потвърдили, че на няколко дни езда от Киликийските порти не се виждат никакви парти. Той не се осмеляваше да изпрати хора по-надалеч. Най-радостен беше фактът, че Силон не би могъл да е много далеч, ако се съдеше по скоростта, с която Лабиен бе изградил лагера си.
Три дни по-късно Силон и петнадесетте легиона се спуснаха по склоновете на Таурус. Бяха изпреварили подкрепленията на партите, които бяха принудени да се катерят от крайбрежието при Тарс — изтощителен преход и за коне, и за хора.
— Ето — посочи Вентидий веднага щом се срещна със Силон, нямаха никакво време за губене. — Ще построим нашия лагер над Лабиен, на склона. — Задъвка устната си и взе решение. — Изпрати младия Апий Пулхер и пет от легионите на север към Евсебия Мазака. Десет ще са достатъчни за сражение тук, районът е прекалено насечен за по-мащабни маневри и няма място за голям лагер. Кажи на Пулхер да се разположи в града и да бъде готов за поход при първо нареждане. Тъкмо ще съобщи какво е положението в Кападокия — Антоний иска да знае дали там има някой способен да управлява Ариартид.
Конниците обикновено не се използваха за строеж на лагер, те не бяха римляни и нямаха представа какво да правят. След пристигането на Силон можеше да издигне нещо, което да осигури подслон на войниците му, но не и за дълъг престой. Лабиен беше достатъчно разтревожен, за да се спотайва зад стените си и да гледа нагоре по изсечения склон към бързо растящия лагер на Вентидий. Единственото му заключение беше, че с настаняването си на по-висока позиция Вентидий му оставя път за бягство към Киликия при Тарс — факт, за който Вентидий също си даваше сметка, макар да не бе особено разтревожен. В случая предпочиташе да прогони Лабиен от Анатолия. Това стръмно и осеяно с пънове място бе доста рисковано за решителна битка.
Четири дни след пристигането на Силон се върна един от съгледвачите и съобщи на римските командири, че партите са заобиколили Тарс и са поели нагоре към Киликийските порти.
— Колко са? — попита Вентидий.
— Пет хиляди или някъде там, генерале.
— Всичките стрелци?
Мъжът го погледна объркано.
— Никакви стрелци. Всички до последния човек са катафракти, генерале. Не знаехте ли?
Сините очи на Вентидий срещнаха зелените на Силон. И двамата бяха стреснати.
— Ама че прецакване! — извика Вентидий, след като съгледвачът се махна. — Не, не знаехме! И всичките усилия с прашкарите са били напразни! — Събра кураж и успя да възвърне решителността си. — Е, всичко ще се реши на бойното поле. Лабиен сигурно ни мисли за глупаци, че сме му дали възможност да избяга, но сега съм по-склонен да коля катафракти, отколкото неговите наемници. Кажи на центурионите да се съберат утре по зазоряване.
 

Планът бе разработен грижливо и педантично.
— Не успях да разбера със сигурност дали Пакор лично води армията — каза Вентидий на шестстотинте центуриона, — но задачата ни, момчета, е да прилъжем партите да атакуват нагоре по склона без пехотната подкрепа на Лабиен. Затова ще застанем по стените и ще започнем да псуваме най-грозно партите — на техния език. Имам един човек, който е записал някои думи и фрази. Нека пет хиляди души да ги научат наизуст. Свине, идиоти, курвенски издънки, диваци, кучета, лайноядци, селяндури. Петдесетте от вас с най-силни гласове ще трябва да се научат да викат: «Баща ти е сводник!», «Майка ти е минетчийка!» и «Пакор е свинар!» — партите не ядат свинско и смятат свинята за нечисто животно. Идеята е така да ги вбесим, че да забравят всякакви тактики и да атакуват. Междувременно Квинт Силон ще отвори портата на лагера и ще бутне страничните стени, за да изведе бързо девет легиона. Другата ви задача, момчета, е да кажете на хората си да не се страхуват от онези големи посерковци на големите им коне. Хората ви трябва да настъпят, както настъпват пехотинците на убиите, около и под конете, и да подсичат краката им. Щом конят падне, да забият меча в лицето на конника или в някое друго незащитено място. Ще използвам прашкарите, макар да не съм сигурен, че ще ни бъдат от полза. Това е, момчета. Партите ще пристигнат тук утре рано, така че днес ще учите партски псувни и ще приказвате, без да спирате. Свободни сте и нека Марс и Херкулес Непобедимия са на наша страна.
Битката беше повече от добра, беше чудесна, идеална за настървяване на легионери, които никога досега не бяха виждали катафракт. Бронираните конници изглеждаха по-страховити, отколкото се оказаха всъщност, и реагираха на пороя обиди с ярост, която заслепи всякакъв здрав разум. Полетяха нагоре по осеяния с пънове склон, разтърсвайки земята и крещейки бойните си викове. Някои от конете рухваха на земята, когато ездачите им ги насочваха към някой пън или ги принуждаваха да прескачат изпречили се препятствия. Техните облечени в доспехи противници, съвсем дребни в сравнение с тях, изскочиха от гората от двете страни на лагера и затанцуваха пъргаво сред гората от конски крака, като съсичаха и удряха, превръщайки атаката на партите в хаос от бясно цвилещи коне и объркани конници, абсолютно безпомощни пред ударите по лицата и подмишниците им. Един добър удар с гладиус успяваше да пробие бронята на корема, макар че не се отразяваше много добре на острието.
А за голямо свое удоволствие Вентидий откри, че оловните снаряди успяваха да пробият партските брони и убиваха войниците.
Лабиен пожертва хиляда пехотинци, които бяха оставени да го прикриват, и побягна по римския път към Киликия, благодарен на боговете, че е останал жив — което не можеше да се каже за партите. Около хиляда от тях го последваха, а останалите бяха накълцани на парчета при Киликийските порти.
— Ама че касапница — задъхано рече Силон шест часа след началото на битката, когато всичко беше приключило.
— Как се справихме, Силоне?
— Чудесно. Няколко счупени от копита глави, неколцина премазани от рухнали коне, но като цяло — не повече от двеста жертви. Страхотни оловни glandes! Дори плетена ризница не може да ги спре.
Намръщен, Вентидий обиколи полето, без да се трогва от страдащите наоколо. Те бяха дръзнали да се опълчат срещу мощта на Рим и бяха открили, че това е фатално. Отряд легионери обикаляше купищата мъртви и умиращи и довършваше коне и хора, които нямаха шанс да оцелеят. По-леко ранените бяха малцина и щяха да бъдат задържани за откуп, тъй като катафрактите бяха благородници, чиито семейства можеха да си позволят да платят за живота им. В противен случай пленниците щяха да бъдат продадени в робство.
— Какво ще правим с планината от мъртъвци? — попита Силон и въздъхна. — Почвата тук е дебела най-много една-две стъпки, трудно ще е да ги погребем, а дърветата са твърде сурови и не стават за клади.
— Ще ги завлечем в лагера на Лабиен и ще ги оставим да гният — отвърна Вентидий. — Когато дойде време да се връщаме назад, от тях ще са останали само кости. На мили наоколо няма населени места, а Лабиен е направил достатъчно добри нужници, така че Киднус няма да бъде замърсен. — Той изпухтя. — Но първо ще потърсим плячка. Искам триумфът ми да бъде хубав — никакви македонски имитации за Публий Вентидий.
А тази забележка, помисли си с потайна усмивка Силон, е плесница за Полион, който продължаваше да води същата стара война в Македония.
 

В Тарс Вентидий откри, че Пакор не е участвал в битката — може би това бе една от причините партите толкова лесно да изгубят разума си. Лабиен продължаваше да бяга на изток през Киликия Педия. Колоната му се движеше безредно между останалите без водач катафракти, а сред наемниците се намериха и мърморковци с достатъчно влияние, за да разбунят духовете на по-кротките пехотинци.
— Трябва да продължим по петите му, но този път ти можеш да тръгнеш с кавалерията, Силоне — рече Вентидий. — Аз ще поведа легионите.
— Нима закъснях с идването при Киликийските порти!
— Богове, не! Честно казано, май вече съм стар за дълга езда. Задникът ми е натъртен и имам фистула. Ти ще се справиш по-добре, много по-млад си от мен. Мъжът на петдесет и пет е обречен да използва краката си.
На входа се появи слуга.
— Господарю, Квинт Делий пристигна да се види с теб и моли да бъде настанен.
Сините очи се спогледаха със зелените с един от онези погледи, които могат да си разменят само близки приятели със сходни разбирания, погледи, казващи маса неща без нито една дума.
— Да влезе, но не се безпокой за настаняването.
— Скъпи ми Публий Вентидий! И Квинт Силон! Колко се радвам да ви видя. — Без да изчака покана, Делий се настани на един стол и погледна многозначително към гарафата с вино. — Капчица нещо леко, бяло и искристо няма да ми се отрази зле.
Силон наля и му подаде бокала, като в същото време говореше на Вентидий:
— Ако няма друго, тръгвам да си гледам работата.
— Утре по зазоряване, и за двама ни се отнася.
— Богове, каква съвестност! — обади се Делий, отпи и лицето му се опъна. — Уф! Каква е тази пикня, трето прецеждане ли?
— Не знам, не съм го опитвал — грубо отвърна Вентидий. — Какво искаш, Делий? И за нощувка отседни в хана, защото дворецът е пълен. Утре можеш да се шириш на воля тук. Заминаваме.
Делий вирна обидено нос, поизпъна се и загледа свирепо. След онази паметна вечеря преди две години, когато бе споделил кушетката на Антоний, той беше свикнал с уважителното отношение на останалите до такава степен, че го очакваше дори от корави военни като Публий Вентидий. А ето че такова липсваше! Светлокафявите му очи се срещнаха с очите на Вентидий и Делий пламна. Погледът на генерала беше изпълнен с презрение.
— Така ли било! Това минава всички граници! Имам преториански правомощия и настоявам да бъда настанен незабавно! Изхвърли Силон, ако не можеш да изгониш някого другиго.
— Не бих изхвърлил и най-незначителния редник заради блюдолизец като теб, Делий. Моите правомощия са проконсулски. Какво искаш?
— Нося съобщение от триумвир Марк Антоний — студено отвърна Делий. — И очаквах да го предам в Ефес, а не в такова гнездо на плъхове като Тарс.
— Значи е трябвало да пътуваш по-бързо — отвърна Вентидий без капка симпатия. — Докато си се клатушкал в корабчето си, аз се сражавах с партите. Можеш да пратиш съобщение от мен за Антоний. Кажи му, че бихме армия катафракти при Киликийските порти и че Лабиен бяга. Какво имаш да казваш? Нещо толкова вълнуващо ли?
— Не е мъдро да си разваляш отношенията с мен — прошепна Делий.
— Питай ме дали ми пука. Казвай, каквото ще казваш. Имам работа.
— Заръчано ми е да ти напомня, че Марк Антоний с нетърпение очаква да види колкото се може по-скоро царя на юдеите Ирод поставен на трона си.
На широкото лице на Вентидий се изписа изумление.
— Искаш да кажеш, че Антоний те е пратил чак тук, за да ми предадеш това? Кажи му, че с радост ще поставя тлъстия задник на Ирод на трона му, но първо трябва да изхвърля Пакор и армията му от Сирия, а това може и да отнеме известно време. Въпреки това можеш да увериш триумвир Марк Антоний, че ще имам предвид заръката му. Това ли е всичко?
Надут като пепелянка, Делий вдигна горната си устна и оголи зъби.
— Ще съжаляваш за това свое поведение, Вентидий! — изсъска той.
— Съжалявам, че Рим поощрява духачи като теб, Делий. Махай се от главата ми.
Вентидий излезе и остави кипналия Делий самичък. Как смее някакъв си мулетар да се отнася така с него! Засега обаче ще се наложи да изтърпи стария досадник, реши той, като заряза виното и се изправи на крака. Успял е да разбие партска армия и да прогони Лабиен от Анатолия — новина, която Антоний ще хареса толкова, колкото харесваше и Вентидий. «Възмездието ще почака — помисли си Делий. Видя ли удобен момент, ще нанеса удара си. Но засега ще чакам. Засега».
 

Като командваше галатянските кавалеристи с доблест и проницателност, Квинт Попедий Силон загради Лабиен насред прохода Сирийски порти в планината Аман и зачака пристигането на Вентидий и легионите. Беше ноември, но не бе много студено. Есенните дъждове не паднаха, което означаваше твърда, идеална за сражения земя. Някакъв партски военачалник беше пристигнал на помощ на Лабиен с отряд от две хиляди катафракти от Сирия, но без резултат. За втори път бронираните конни воини бяха насечени на парчета, но този път загина и пехотата на Лабиен.
След едно спиране колкото да напише радостно писмо до Антоний, Вентидий продължи към Сирия, но не откри там никакви парти. Пакор не бе участвал и в битката при Аман, говореше се, че още преди месеци се е прибрал в Селевкида на Тигър, вземайки със себе си Хиркан. Лабиен успя да се добере до Апамея, откъдето взе кораб за Кипър.
— Това няма да му помогне. Мисля, че Антоний постави един от освободените роби на Цезар да управлява острова от негово име — Гай Юлий… ъъъ… Деметрий, точно така. — Вентидий взе един лист. — Прати му веднага това нещо, Силоне. Ако наистина е онзи, който си мисля — паметта ми изневерява, когато става въпрос за гръцки роби — ще претърси острова от Пафос до Саламис по най-прилежния начин.
След това Вентидий пръсна легионите си в няколко зимни лагера и остана да чака какво ще му донесе следващата година. Удобно установил се в Антиохия със Силон в Дамаск, той прекара времето си в мечти за триумфа — перспективата за него ставаше все по-примамлива. Битката при Аман му бе донесла две хиляди сребърни таланта и някои великолепни трофеи, които щяха да украсят парада му. Хапи си задника, Полионе! Моят триумф направо ще издуха твоя.
Зимният отпуск не продължи толкова, колкото Вентидий беше очаквал. Пакор се върна от Месопотамия с всички катафракти, които бе успял да намери — но без конни стрелци. Ирод донесе новината в Антиохия, очевидно я бе научил от някой от хората на Антигон, вкиснат от перспективата за вечно партско владичество.
— Постигнах чудесно разбирателство с човека — един садукей на име Ананиил, който копнее да стане първосвещеник. Аз самият нямам намерение да ставам такъв, така че той би ми свършил идеална работа. Обещах му поста срещу достоверна информация за партите. Накарах го също да подшушне на партските си познати, че след окупирането на северна Сирия смяташ да заложиш капан на Пакор при Ницефориум на Ефрат, защото очакваш, че ще пресече реката при Зеугма. Пакор вече вярва в това и затова ще подмине Зеугма и ще продължи покрай източния бряг на север чак до Самосата. Предполагам, че ще поеме по прекия път на Крас към Билехас. Каква ирония!
Макар да не изпитваше симпатия към Ирод, Вентидий беше съвсем наясно, че алчният никаквец не би постигнал нищо, ако излъже. Каквато и информация да му носеше, тя най-вероятно беше истина.
— Благодаря ти, цар Ирод — отвърна той, без да изпитва отвращението, което предизвикваше у него Делий. Въпреки любезността си Ирод не беше подлизурко, а просто бе твърдо решен да изхвърли узурпатора Антигон и да се възцари над юдеите. — Можеш да бъдеш сигурен, че веднага щом премахна заплахата от партите, ще ти помогна да се отървеш от Антигон.
— Надявам се да не чакам прекалено дълго — каза Ирод и въздъхна. — Наложниците и годеницата ми са изоставени на върха на най-противния чукар на света. Получих вест от брат ми Йосиф, че храната им е на привършване. Боя се, че не мога да им помогна.
— Малко пари ще свършат ли работа? Мога да ти дам достатъчно, за да отидеш до Египет и да осигуриш продукти и транспорт. Можеш ли да се добереш до онзи противен чукар, без да усетят, че напускаш Египет?
Ирод се оживи.
— Лесно мога да се измъкна, Публий Вентидий. Чукарът си има име — Масада — и се намира край Асфалтовото езеро. Керван камили от Пелузиум би могъл да избегне срещите с евреи, идумейци, набатейци и парти.
— Страховит списък — отбеляза Вентидий и се ухили. — В такъв случай те съветвам да направиш това, докато се разправям с Пакор. Горе главата, Ирод! Следващата ни среща ще бъде в Йерусалим.
Ирод успя да запази смирена и колеблива физиономия — доста сериозно постижение от негова страна.
— Аз… ъъъ… как да… към кого да се обърна за средствата?
— Просто се обърни към квестора ми, цар Ирод. Ще му кажа да ти даде каквото поискаш — естествено, в разумни граници. — Яркосините очи проблеснаха. — Знам, че камилите са скъпи, но съм мулетар по професия. Имам доста добра представа колко струва което и да било четирикрако. Просто бъди честен с мен и продължавай да ми носиш информация.
 

Осем хиляди катафракти се появиха от североизток при Самосата и пресякоха зимния Ефрат, докато водите му бяха спаднали. Този път Пакор лично водеше войската си и продължи на запад по пътя към Антиохия през зелена страна, която не представляваше никаква заплаха, както знаеше от предишните набези. Тук водата и тревата бяха в изобилие и с изключение на една планина на име Гиндар теренът бе лек и сравнително равен. Пакор се чувстваше уверен, тъй като знаеше, че всяко селце в района е на негова страна. Когато приближи Гиндар, конниците му се бяха разтегнали на мили след него, бавно напредваха към Антиохия, без да имат представа, че градът отново е в римски ръце. Агентите на Ирод си бяха свършили добре работата, а Антигон, от когото се очакваше да поддържа връзки с Пакор, бе твърде зает да се разправя с онези юдеи, които смятаха римското господство за не чак толкова чуждо.
Един съгледвач пристигна в галоп и докладва, че на Гиндар се е окопала някаква римска армия. Пакор с облекчение събра воините си в боен ред, не му харесваше да не знае къде се намираха римляните.
Той повтори всички грешки, които извършиха подчинените му при Киликийските порти и Аман, все така изпълнен с презрение към пехотинците, дръзнали да се изправят пред бронирани гиганти на бронирани коне. Катафрактите препуснаха нагоре по склона към дъжд от оловни снаряди, които пробиваха броните им от по-големи разстояния, отколкото летяха стрелите. Авангардът на партите се засуети, диво зацвилиха коне, улучени между очите от оловните топчета. И тогава легионерите се хвърлиха безстрашно в битка, промъкваха се между полуделите коне, разсичаха краката им и смъкваха ездачите на земята, за да ги убият с удар в лицето. Дългите копия бяха безполезни в мелето, повечето саби останаха в ножниците. Без надежда да прекара ариергарда през бъркотията отпред и неспособен да открие фланга на римляните, Пакор гледаше с ужас как легионерите се приближават все повече и повече до собствената му позиция на едно малко възвишение. Но въпреки това той се сражава наред с всички останали и се защитаваше до последно. Когато царят падна, оцелелите скочиха от конете и наобиколиха тялото му в опит да го опазят от истинските пехотинци. Привечер повечето от осемте хиляди катафракти бяха мъртви. Малцината оцелели препускаха с все сили към Ефрат и обратно към дома, водейки коня на Пакор като доказателство за смъртта му.
Което не беше точно тъй. В края на битката Пакор беше все още жив, макар и тежко ранен в корема. Един легионер го довърши, свали доспехите му и ги занесе на Вентидий.
 
 
 
Земята беше идеална — писа Вентидий на Антоний, който все още беше в Атина с жена си и люпилото дечурлига.
Ще покажа златните доспехи на Пакор на триумфа ми. Хората ми ме поздравиха три пъти като император на бойното поле, мога да го заявя под клетва, ако пожелаеш. Нямаше смисъл от задържащи действия през цялата кампания, която се разви естествено в трите поредни битки. Разбира се, не можеш да се оплачеш от последствията й. Получаваш една спокойна и мирна Сирия, в която да можеш да подготвиш армиите си — в това число и моята, която ще разположа на зимен лагер около Антиохия, Дамаск и Халкида — за голямата ти кампания срещу Месопотамия.
До мен обаче достигна новината, че Антиох Комагенски сключил договор с Пакор, според който Комагене преминава под властта на партите. Освен това осигурил храна и фураж и така Пакор успял да стигне до Сирия, без да страда от обичайните проблеми, характерни за големите кавалерийски части. Затова възнамерявам през март да поведа седем легиона на север към Самосата и да видя какво има да каже цар Антиох за предателството си. Силон ще се насочи с два легиона към Йерусалим, за да постави цар Ирод на трона му.
Цар Ирод ми помогна неимоверно. Агентите му разпространиха подвеждаща информация сред партските шпиони, което ми позволи да намеря идеалното място, докато партите нямаха представа за местоположението ми. Сигурен съм, че в негово лице Рим разполага с достоен съюзник. Дадох му сто таланта да иде до Египет и да купи провизии за семейството си и семейството на цар Хиркан, които настанил в някакво непревземаемо планинско убежище. Моята кампания обаче донесе трофеи за десет хиляди сребърни таланта, които пътуват към хазната в Рим, докато пиша тези редове. След като отпразнувам триумфа си и трофеите бъдат освободени, печалбата за теб ще бъде значителна. Собственият ми дял от продажбата на роби няма да е много голям, тъй като партите се сражаваха до последния човек. Успях да заловя около хиляда души от армията на Лабиен и ги продадох.
Що се отнася до Квинт Лабиен, току-що получих писмо от Гай Юлий Деметрий от Кипър, който ми съобщава, че е уловил Лабиен и го е наказал със смърт. Лично аз осъждам последното, тъй като не мисля, че някакъв си освободен гръцки роб, пък бил той и на покойния Цезар, има достатъчно правомощия, за да екзекутира. Оставям обаче последното решение на теб, както и трябва да бъде.
Бъди сигурен, че щом стигна Самосата ще накажа сурово Антиох, който загуби статута на Комагене на приятел и съюзник. Надявам се писмото ми да завари теб и семейството ти в добро здраве.
 
 
 
12.
 
Животът в Атина беше приятен, особено след като Антоний изглади разногласията си с Тит Помпоний Атик — най-високо ценения римлянин в Атина, както показваше прозвището му Атик, или атинянин по душа.
По-точно би било да се нарече любител на атински момчета, но тази подробност беше дискретно подминавана от всеки римлянин, дори и от хомофоб като Антоний. Още преди много време Атик си бе създал навика да не удовлетворява страстта си към момчета никъде другаде, освен в хомофилската Атина — тук си бе купил голяма къща и години наред бе много щедър към града. Изключително културен и виден ценител на литературата, Атик имаше хоби, което в крайна сметка му донесе много пари. Той публикуваше произведенията на прочути римски автори от Катул до Цицерон и Цезар. Всяка нова творба бе преписвана в тиражи, вариращи от няколко десетки до няколко хиляди бройки. Сто специално подбрани заради прилежността и точността си писари бяха настанени удобно в една сграда на Аргилетум недалеч от Сената, заети в последно време с поезията на Вергилий и Хораций. Към скриптория имаше пристройка, която играеше ролята на библиотека за книги под наем — концепция, измислена всъщност от братята Сосии, най-големите конкуренти на Атик. Кариерата им в издателската дейност беше по-дълга от тази на Атик, но им липсваше огромното му богатство и трябваше да напредват по-бавно. В последно време от семействата на покойните братя бяха израснали обещаващи млади политици, един от които дори стана старши легат на Антоний.
На средна възраст Атик се омъжи за братовчедката си Цецилия Пилия, която му роди Цецилия Атика, негово единствено дете и наследница на цялото му богатство. Един пристъп на лятна парализа превърна Пилия в инвалид, тя умря малко след битката при Филипи, оставяйки Атик сам да се оправя с Атика. Родена две години преди Цезар да прекоси Рубикон, сега тя бе тринадесетгодишна, отглеждана с обич от изтънчен баща, който не криеше нищо от нея с убеждението, че незнанието само ще я направи уязвима за злонамерените слухове. Въпреки това Атик се тревожеше за единственото си пиленце и тревогите му нараснаха напоследък, когато дъщеря му започна да съзрява. Трябваше в близките пет години да й намери подходящ съпруг.
Забележителната проницателност и дарбата му да поддържа добри отношения с всяка фракция сред горната класа в Рим бе осигурила оцеляването на Атик до този момент, но след смъртта на Цезар светът се бе променил така радикално, че той се боеше както за себе си, така и за добруването на дъщеря си. Единствената му слабост бе съчувствието към западналите римски матрони. Така той се зае да подпомогне Сервилия, майката на Брут и любовница на Цезар, Клодия, сестрата на Публий Клодий и прочута мъжемелачка, и Фулвия, която беше бивша съпруга на цели трима демагози — Клодий, Курион и Антоний.
Застъпничеството за Фулвия едва не го съсипа въпреки позициите му в управлявания от конническото съсловие делови свят на Рим. За един ужасен момент изглеждаше, че всичко — от вноса на зърно до огромните му латифундии в Епир, ще отиде за каузата на Антоний, но след рязкото писмо на триумвира да зареже Фулвия, той направи точно това. Въпреки че я оплакваше горчиво след като тя преряза вените си, съдбата на Атика и богатството му бяха по-важни за него.
Затова когато Антоний пристигна в Атина с Октавия и нейната детска градина, Атик се зае да се подмаже и на двамата. Намери триумвира много по-спокоен и уравновесен и правилно заключи, че причината за това е Октавия. Двамата бяха видимо щастливи заедно, но не като по-младите младоженци, които не желаеха ничия компания, освен тази на половинката си. Антоний и Октавия жадуваха за компания, присъстваха на всяка лекция, симпозиум и мероприятие, което можеше да предложи световната столица на културата, и самите те често даваха приеми. Да, едногодишният брак определено се бе отразил добре на Антоний — по същия начин, по който прочутият простак Помпей Велики се беше поправил след брака си с Юлия, дъщерята — магьосница на Цезар.
Разбира се, старият Антоний все още обитаваше херкулесовата си обвивка — безразсъден, темпераментен, агресивен, хедонистичен и мързелив.
Именно мързелът му заемаше мислите на Атик, докато вървеше по тясната атинска уличка към резиденцията на губернатора. Беше месец април от годината на консулите Апий Клавдий Пулхер и Гай Норбан Флак и Атик знаеше (наред с цяла Атина), че партите са били отблъснати обратно в собствените им земи. Не от Антоний, а от Вентидий. В Рим се говореше, че партските нашествия просто се провалили и пропаднали тъй бързо, че Антоний нямал време да се присъедини към Вентидий в Киликия или Сирия. Атик обаче беше наясно, нищо не бе попречило на Антоний да бъде там, където се водеха боеве. По-точно, нищо, освен най-фаталната му слабост — мързелът, който водеше до постоянно отлагане. Сякаш бе сляп за темпото на събитията и самоуверено си казваше, че всичко ще се случи тогава, когато той каже. Докато Юлий Цезар беше жив и го ръчкаше, тази слабост не изглеждаше тъй фатална, след убийството на Цезар пък с ръчкането се бе заел Октавиан. Но битката при Филипи бе тъй голяма победа за Антоний, че слабостта му внезапно избуя. Същото беше станало, когато Юлий Цезар му бе поверил Италия, щом тръгна да обикаля света и да смаже последния си враг. И какво беше сторил Антоний с тази огромна отговорност? Впрегна четири лъва в колесница, заобиколи се с антураж от фокусници, танцьорки и клоуни и превърна всичко в безкраен празник. Работа ли? Какво е това? Рим се управляваше на самотек, в качеството си на най-главен той можеше да прави каквото пожелае — а именно, да гуляе. Макар да нямаше никакви основания, сякаш беше уверен, че тъй като е Марк Антоний, всичко ще се нареди според неговото желание. А когато това не ставаше, обвиняваше всички, но не и себе си.
Въпреки успокояващото въздействие на Октавия, той не се бе променил особено. Удоволствията винаги се поставяха пред работата. Полион и Меценат бяха очертали по-разумно границите на триумвирите и това би трябвало да даде на Антоний пълна свобода да води армиите си. Но той явно не беше готов за това и извиненията му звучаха фалшиво. Октавиан не представляваше реална заплаха и въпреки оплакванията си Антоний разполагаше с достатъчно пари за водене на война. Легионите му бяха налице, подходящо екипирани и снабдявани със зърно от Секст Помпей. Тогава какво го спираше?
Когато пристигна в резиденцията на губернатора, Атик вече беше успял да се изпълни с характерния за старците кисел гняв. Остана поразен от откритието, че ще вечерят сами с Антоний. Октавия се оттегли с извинението, че едно от децата не се чувства добре. Това означаваше, че няма да може да успокоява и придумва Антоний и да се грижи за доброто му настроение. Със свито сърце Атик осъзна, че го очаква неособено приятна вечеря.
— Ако Вентидий беше тук, щях да го осъдя за измяна! — бяха встъпителните думи на Антоний.
Атик се разсмя.
— Глупости! — рече той.
Антоний се стресна, после загледа унило.
— Да, да. Разбирам защо казваш, че са глупости, но войната срещу партите беше моя! Вентидий престъпи заповедите ми.
— Ти самият трябваше да си в командирската шатра, скъпи ми Антоний! — рязко отвърна Атик. — И тъй като не си бил там, какво ти дава основания да се оплакваш, че заместникът ти се е справил тъй добре, че е минал почти без жертви? По-скоро трябва да принесеш жертва на Марс Непобедимия.
— Той трябваше да ме изчака — упорито рече Антоний.
— Глупости! Проблемът ти е, че искаш да живееш по два различни начина в един и същи момент.
Месестото лице издаде раздразнението му от безцеремонните думи, но в очите на Антоний не се появи червеното пламъче, предвещаващо сурова разплата.
— По два начина ли? — попита той.
— Да. Като най-прочутия мъж на своето време, излизащ на атинската сцена под бурните овации на публиката — това е единият. И като най-прочутия мъж на своето време, водещ легионите си към победата.
— Има много неща за правене в Атина! — възмутено отвърна Антоний. — Не аз не съм в крак с нещата, а Вентидий. Същинска канара, търкулнала се по склона! Дори сега не е готов да почива на лаврите си, а е решил да тръгне със седем легиона нагоре по Ефрат, за да срита Антиох по кокалчетата!
— Знам. Нали ми показа писмото? Не е важно какво прави или не прави Вентидий. Важното е, че ти си в Атина, а не в Сирия. Защо не си го признаеш, Антоний? Вечно бавиш нещата.
В отговор Антоний избухна в смях.
— Ох, Атик! — изрече той, щом дойде на себе си. — Направо си невъзможен! — Внезапно стана сериозен и се намръщи. — В Сената ми се налага да търпя критиките на разни кушетни генерали, но тук не е Сенатът, а ти си търсиш белята.
— Аз не съм сенатор — Атик се беше разпалил достатъчно, за да не чувства страх от този опасен човек. — Политическата кариера е отворена за критиките на всички, включително и на обикновени предприемачи като мен. Повтарям, Марк Антоний, ти вечно бавиш нещата.
— Може и така да е, но аз наистина следвам набелязания план. Как мога да ида по-далеч на изток от Атина, когато Октавиан и Секст Помпей все още ми въртят номера?
— Би могъл да смачкаш и двамата младоци, много добре го знаеш. Всъщност трябваше да си смачкал Секст още преди година и да оставиш Октавиан да си гледа работата в Италия. Не Октавиан е реалната заплаха, Антоний. Секст е циреят, който трябва да се изстиска.
— Секст държи Октавиан зает.
Търпението му се изчерпа. Атик скочи от кушетката и я заобиколи, заставайки лице в лице срещу домакина си от другата страна на отрупаната с храна ниска и тясна маса. Обикновено спокойното му лице бе изкривено от ярост.
— До гуша ми дойде да слушам това! Порасни най-сетне! Не можеш да бъдеш на практика абсолютен владетел на половината свят и да продължаваш да мислиш като ученик! — Атик разтърси юмруци. — Изгубих сума ти скъпоценно време в опити да реша какво ти има, защо не можеш да се държиш като държавник. Сега вече знам. Ти си твърдоглав, бездеен и не толкова интелигентен, за колкото те смятат! Един по-добре уреден свят никога не би те направил свой господар!
Зяпнал, твърде зашеметен, за да може да отговори, Антоний гледаше как гостът му взема обувките и тогата си и се насочва към изхода. После скочи от кушетката и настигна Атик малко преди да стигне прага.
— Тит Атик, моля те! Легни отново, моля те! — Устните му се разтеглиха в неволна усмивка, но все пак успя да не стиска прекалено силно ръката на стареца.
Яростта отшумя. Атик сякаш се сви и се остави да го отведат обратно до кушетката и отново да го настанят на почетното място.
— Съжалявам — промърмори той.
— Не, не, имаш право да кажеш мнението си — твърде приветливо отвърна Антоний. — Поне знам какво си мислиш за мен.
— Сам си го търсеше, разбери. Почнеш ли да използваш Октавиан като извинение, че се мотаеш на запад, а не където ти е мястото, направо ми призлява — рече Атик, докато разчупваше хляба.
— Но онова момче е пълен идиот! Тревожа се за Италия, честна дума.
— Тогава помогни на Октавиан, вместо да му създаваш пречки.
— Никога!
— Той е в тежко положение, Антоний. Благодарение на Секст Помпей зърното от предстоящата жътва май никога няма да стигне до полуострова.
— В такъв случай би трябвало Октавиан да си стои в Рим и да бърка под полата на Ливия Друзила, вместо да прави десант на Сицилия с шейсет кораба. Шейсет кораба! Нищо чудно, че яде пердах. — Огромната, но добре оформена ръка посегна към едно мъничко пиле. Храната като че ли успокояваше Антоний, той се ухили и погледна косо към Атик. — Само ми позволи успешна кампания срещу партите догодина и ще дам на Октавиан цялата помощ, от която се нуждае. — На лицето му се изписа подозрение. — Ти нали не харесваш Октавиан?
— Аз съм неутрален — безпристрастно отвърна Атик. — Той има странни идеи за това как трябва да функционира държавата — идеи, които не са от полза нито за мен, нито за който и да било плутократ. Подозирам, че подобно на Божествения Юлий иска да отслаби Първата класа и горния слой на Втората за сметка на по-долните класи. Е, не на простолюдието, естествено. Октавиан не е демагог. Нямаше да ме е грижа, ако просто използваше по най-циничен начин наивността на народа. Боя се обаче, че той наистина смята Цезар за бог, а себе си — за син на бог.
— Това наблягане на божествеността на Цезар е белег за лудостта му — каза Антоний, който започна да се чувства по-добре.
— Не, Октавиан не е луд. Всъщност май не съм виждал човек с по-здрав разум от неговия.
— Аз може и да съм бавен, но той пък има мания за величие.
— Може и така да е, но се надявам все още да си достатъчно непредубеден, за да видиш, че Октавиан е нещо ново за Рим. Подозирам, че е наел армията агенти из цяла Италия, които с всички сили се мъчат да внушават, че двамата с Цезар са като две капки вода. Също като Цезар той е блестящ оратор с огромно влияние върху тълпата. Амбициите му не знаят граници. И точно затова след някоя и друга година ще се окаже в много трудна ситуация — със сериозен глас завърши Атик.
— Какво искаш да кажеш? — попита обърканият Антоний.
— Когато египетският син на Цезар порасне, ще трябва да посети Рим. Познатите ми от Египет казват, че момчето е досущ като Цезар, при това не само на външен вид. Истинско чудо е. Майка му твърди, че желае единствено да осигури трона на Цезарион и статута приятел и съюзник на римския народ за Египет. Може и да е вярно. Но ако наистина е двойник на Цезар и се покаже в Рим, момчето би могло спокойно да отмъкне града, Италия и легионите на Октавиан, който в най-добрия случай е просто една имитация на Цезар. Ти ще останеш незасегнат, тъй като дотогава така или иначе ще ти се наложи да се оттеглиш — в момента Цезарион е едва деветгодишен. Но след тринайсет-четиринайсет години ще бъде млад мъж. Борбите на Октавиан с теб и със Секст Помпей ще избледнеят пред сблъсъка му с Цезарион.
— Хммм — рече Антоний и смени темата.
 

Доста обезпокоителна вечеря, но в крайна сметка не развали апетита на Антоний. След кратък размисъл той успя да загърби критиките на Атик относно собственото му поведение — откъде старецът можеше да знае пред какви проблеми е изправен във връзка с Октавиан? В края на краищата Атик беше на седемдесет и четири. Въпреки жилавата му и подвижна фигура и деловата прозорливост, старческото слабоумие сигурно вече си казваше думата.
Коментарите на Атик за Цезарион обаче продължаваха да не му дават покой. Антоний се намръщи и мислено се върна към онзи тримесечен престой в Александрия преди повече от две години. Наистина ли Цезарион вече беше почти на девет? Спомняше си едно смело хлапе, готово за всяко приключение, от лов на хипопотам до лов на крокодил. Абсолютно безстрашно. И Цезар беше същият. Клеопатра имаше склонност да се уповава на него въпреки възрастта му, макар това да не бе изненадало Антоний. Тя беше емоционална и невинаги постъпваше мъдро, докато синът й бе… какво? По-надежден, това беше ясно. Но какво друго? Не можеше да определи.
Ох, защо не отделяше повече време на изящното изкуство на кореспонденцията? Клеопатра му пишеше от време на време и Антоний бе забелязал, че разказва предимно за Цезарион, за това колко е умен и как е роден за владетел. Въпреки това не бе обръщал особено внимание, тъй като смяташе думите й за дрънканици на замаяна майка. Все пак той беше женен за Октавия и знаеше много за замаяните майки. Смътно му се прииска да прескочи до Александрия и да види с очите си какъв е станал Цезарион, но в момента това бе невъзможно. Все пак Марк Антоний ужасно би се зарадвал да види, че Октавиан има братовчед, който е много по-страшен противник от него.
Седна и написа писмо на Клеопатра.
 
Скъпо мое момиче, мисля си за теб, докато стоя в Атина, образно казано, импотентен. Бързам да добавя, че все още съм далеч от това състояние и чувствам как малкият ми приятел се събужда от спомените за теб и целувките ти. Както виждаш, Атина се отразява добре на стила ми — тук няма какво друго да правя, освен да чета, да посещавам Академията и други философски свърталища и да разговарям с хора като Тит Помпоний Атик, който ми прави компания на вечеря.
Нима Цезарион наистина скоро ще навърши девет? Знам, че така трябва, но ми става мъчно при мисълта, че съм пропуснал две безценни години от детството му. Повярвай, при първа възможност ще дойда при теб. Близнаците от мен вече трябва да са почти на две — къде отлетя това време? Изобщо не съм ги виждал. Знам, че си нарекла момчето Птолемей, а момичето Клеопатра, но си мисля за тях като за Слънцето и Луната, така че може би когато Ха'ем дойде в двореца, ще наречеш официално момчето Птолемей Александър Хелиос, а момичето Клеопатра Селена? Той е шестнадесетият Птолемей, а тя — осмата Клеопатра, така че би било добре да имат отличителни имена, не мислиш ли?
Догодина със сигурност ще бъда в Антиохия, макар че може и да не ми стигне време да посетя Александрия. Сигурно си чула, че Публий Вентидий превиши правомощията си, като изгони партите от Сирия? Това не ми хареса, тъй като намирисва на високомерие от негова страна. Вместо да постави Ирод на трона, е тръгнал към Самосата — а тя, както разбирам, е затворила портите си и се готви за обсада. Все пак сигурно е не по-голяма от селце, така че едва ли ще е нужен повече от нундин за превземането й.
Октавия е много мила, макар понякога да откривам, че ми се иска да притежаваше някоя от противните черти на брат си. Има нещо застрашително в жена без недостатъци — а тя е тъкмо такава, повярвай ми. Щях да се чувствам по-добре, ако мърмореше от време на време, тъй като знам, че според нея не прекарвам достатъчно време с децата — от които само три са мои. Защо тогава да не си каже? Но тя прави ли го? В никакъв случай! Просто гледа нещастно. Все пак трябва да се смятам за щастливец. В цял Рим няма по-желана жена от нея, всички дълбоко ми завиждат, дори враговете ми.
Пиши и разкажи как я караш и как е Цезарион. Атик направи някои проницателни забележки относно него и Октавиан. Намекна, че в бъдеще Октавиан може да бъде заплаха за сина ти. В никакъв случай не го изпращай в Рим, докато не съм в състояние да го съпроводя. Това е заповед, а ти не се проявявай като Вентидий. Момчето ти твърде много прилича на Цезар, за да бъде прието добре от Октавиан. В Рим ще му трябват съюзници и силна подкрепа.
 
 
 
В края на май Антоний получи писмо от Октавиан на обичайната тема — проблемите със Секст Помпей и доставките на зърно, но този път и с молба за незабавна среща в Брундизиум. Съпровождан само от ескадрон германски конни телохранители, мърморещият Антоний потегли от Атина за Коринт, откъдето щеше да вземе ферибота до Патра. Преди заминаването си обаче той сопнато повтори мъките си пред Делий, започвайки от негодуванията си срещу Вентидий.
— Още стои пред Самосата и продължава онази нелепо проточила се обсада! Това го праща направо в отбора на Цицерон! Цял Рим знаеше, че Цицерон не би могъл да командва и лисица в кокошарник, дори когато Помптин вършеше истинската работа.
— Цицерон ли? — невярващо попита Делий и се разсея от темата, беше твърде млад, за да има спомен от по-ранните подвизи на оратора. — Че кога великият адвокат е водил обсада? За първи път чувам, че се е проявявал като военен.
— Десет години след консулството си замина да управлява Киликия и стана за смях заради една обсада в Източна Кападокия — истинско село на име Пинденис. На двамата с Помптин им отне цяла вечност, докато го превземат.
— Ясно — отвърна Делий, макар изобщо да не можеше да си представи най-отдалечения от военното дело римски консул в ролята на пълководец. — Аз пък имах впечатлението, че Цицерон е бил добър губернатор.
— О, така беше — ако одобряваш човек, който прави така, че римският предприемач да не може да се облагодетелства от провинциите. Но не Цицерон е важен в случая. А Вентидий. Надявам се, като се върна от срещата с Октавиан, вече да е разбил портата на Самосата и да брои плячката.
Делий очакваше Антоний да отсъства много по-дълго, но все пак беше готов с историята си, когато триумвирът на Изтока нахълта в атинската си резиденция, ругаейки Октавиан — младият нахалник не се беше появил на срещата и дори не бе пратил вест какво го е възпрепятствало. Като капак на всичко, Брундизиум отново беше опънал веригата и бе отказал достъп на посетителя. Вместо да се насочи към друго пристанище, Антоний бе обърнал обратно към Атина, сипейки огън и жупел.
Работата му през този период беше свързана предимно с жизненоважните решения кой да управлява всяко от множеството царства и княжества из Изтока, които Рим не управляваше пряко като провинции. Самият Антоний бе твърдо убеден, че моделът на клиентските царства е правилното решение и че няма нужда от допълнителни провинции. Това беше проницателна политика — така местните владетели обираха омразата заради събираните данъци и такси.
Бюрото му беше затрупано с документи за отделните кандидати. Всеки претендент имаше досие, което щеше да бъде проучено най-внимателно. Антоний често искаше допълнителна информация и понякога нареждаше един или друг кандидат да му се яви лично в Атина.
Но ето че не след дълго той отново насочи вниманието си към Самосата и обсадата. Недоволството му от Вентидий растеше все повече.
— Юни е към края си, а от него няма нито вест — намръщено рече Антоний. — Седи си със седемте легиона пред някакво си градче колкото Ариция или Тибур! Това е скандално!
Сега беше времето да си върне за онази унизителна среща в Тарс! Делий нанесе удара си.
— Прав си, Антоний, скандално е. Поне това, което аз чувам.
Изненадан, Антоний фокусира погледа си върху скръбното лице на Делий и раздразнението му отстъпи пред любопитството.
— Какво искаш да кажеш?
— Че вложените от Вентидий средства са скандални. Или поне така казва един мой човек от Шести легион в последното си писмо до мен. Пристигна вчера, изненадващо бързо.
— Какво е името на този легат?
— Съжалявам, Антоний, но не мога да ти го кажа. Дадох дума, че няма да издавам източниците си — Делий говореше меко, с полузатворени очи. — Всичко е строго поверително.
— Можеш ли поне да ми кажеш за естеството на скандала?
— Разбира се. Твърди се, че обсадата на Самосата се е проточила, защото Вентидий е приел подкуп от хиляда таланта от Антиох Комагенски. Антиох се надява, че ако военните действия се проточат, ще заповядаш на Вентидий да вдигне обсадата и да върне легионите обратно.
Потресен, Антоний дълго време не каза нищо. После изсъска през зъби и стисна юмруци.
— Вентидий да приеме подкуп? Вентидий? Не! Информаторът ти се е объркал.
Делий тъжно и скептично поклати малката си глава.
— Разбирам нежеланието ти да повярваш в такива обвинения по адрес на стар боен другар, но ми обясни това — каква полза има приятелят ми от Шести легион да ме лъже? Каква полза има от това? Нещо повече — изглежда, че легатите и на седемте легиона знаят за подкупа. Вентидий изобщо не го криел. Изтокът го е замаял и той мечтае да се върне у дома и да отпразнува триумф. Носят се също слухове, че подправял счетоводните книги преди да ги прати в хазната заедно с трофеите от цялата Кампания. Че успял да потули още хиляда таланта от плячката. Самосата е толкова незначително място, че определено няма да спечели много, така че защо да не се опита да прибере всичко?
Антоний скочи на крака и ревна за иконома си.
— Антоний! Какво смяташ да правиш? — попита пребледнелият Делий.
— Каквото ще направи всеки главнокомандващ, когато заместникът му не оправдае доверието му! — рязко рече Антоний.
Икономът пристъпи плахо в стаята.
— Да, господарю?
— Събери багажа ми заедно с доспехите и оръжията. Къде е Луцилий? Трябва ми.
Икономът побърза да се махне. Антоний закрачи неспокойно напред-назад.
— Какво смяташ да правиш? — отново попита Делий, който вече беше започнал да се поти.
— Да ида до Самосата, разбира се. Можеш да дойдеш с мен, Делий. Бъди сигурен, че ще проуча всичко до най-малката подробност.
Целият живот мина пред очите на Делий, той се олюля, изхърка, падна на пода и се загърчи конвулсивно. Антоний коленичи до него и извика за лекар, който пристигна час по-късно. Междувременно Делий бе сложен на легло, явно в критично състояние.
Антоний не остана при него. Още щом отнесоха Делий, той се зае да дава заръки на Луцилий и лично да се увери, че слугите знаят как да подготвят нещата му за кампанията — колко глупаво, че ординарецът или квесторът му не бяха наблизо!
Влезе Октавия, следвана от лекаря. Лицето й беше загрижено.
— Мили ми Антоний, какво става? — попита тя.
— След по-малко от час тръгвам за Самосата. Луцилий намери кораб, който може да ме откара до Александрийски порти. Това е на Исикския залив. — Намръщи се и се сети да целуне ръката й. — След това ме чакат триста мили по суша, скъпа моя. Задуха ли южният вятър, пътуването ще ми отнеме почти месец, а ако не задуха — най-вероятно два. Добави към това прехода по сушата и се получават три месеца само за да стигна дотам. Ох, проклет да е Вентидий! Предаде ме.
— Не мога да повярвам — рече тя и се повдигна на пръсти, за да целуне бузата му. — Вентидий е почтен човек.
Погледът на Антоний се премести върху лекаря, който бе свел глава и стоеше с треперещи колене.
— Ти пък кой си?
— О, това е Темистофан — отвърна Октавия. — Лекарят, който току-що прегледа Квинт Делий.
Антоний примигна, съвсем беше забравил за Делий.
— А! А, да. Как е той? Жив ли е още?
— Да, господарю Антоний, жив е. Чернодробна криза, предполагам. Успя да ми каже, че трябва днес да замине за Сирия с теб, но не може — твърдо го заявявам. Трябва няколко пъти на ден да му се правят лапи от въглен, меден окис, битум и зехтин, а също така редовно да приема очистително и да му се пуска кръв — каза ужасеният лекар. — Много скъпо лечение.
— Добре, нека тогава да остане тук — отвърна Антоний, макар да беше раздразнен, че Делий няма да може да му посочи раздрънкалия се легат. — За таксата се обърни към секретаря ми Луцилий.
Прегърна и целуна още веднъж Октавия и излезе. Тя остана леко учудена, после сви рамене и се усмихна.
— Е, май това беше последната ни среща до зимата. Трябва да съобщя новината на децата.
Горе настаненият в леглото Делий благодареше на всички богове, че бе проявил достатъчно съобразителност да припадне. Според думите на Темистофан го очакваха доста неудобства, ако не и болка — но това беше ниска цена за избавлението му. Не влизаше в плановете му Антоний да заминава за Самосата — защо му бе да го прави, щом не си беше помръднал и пръста, за да прогони партите? «Може би — реши Делий — няма да е зле да оздравея като по чудо и да прекарам няколко месеца в Рим, като се опитвам да бъда мил с Октавиан».
 

Южният вятър наистина задуха и корабът, който не носеше друг багаж, освен Антоний и нещата му, можеше да си позволи две смени гребци на борда. Вятърът обаче не беше най-подходящият, а капитанът не обичаше откритото море, така че се придържаше покрай брега през целия път от Ликия до Александрийски порти. Антоний не можеше да си намери място. Добре поне, че Помпей Велики бе прочистил всички пирати от тези удобни заливчета и твърдини на Памфилия и Киликия Трахия. Иначе Марк Антоний можеше да бъде заловен и задържан за подкуп като толкова много римляни, в това число и самия Божествен Юлий.
Дори четенето бе трудно, тъй като корабът непрекъснато се люшкаше нагоре-надолу. Макар да нямаше приливи и отливи като в океана, Нашето море бе доста неспокойно и можеше да бъде опасно при буря. Добре поне, че беше лято — най-добрият сезон за корабоплаване. Един от малкото начини Антоний да убие времето бе да играе на зарове с екипажа за жалки сестерции, но дори и тогава гледаше да губи. Обикаляше палубата, поддържаше мускулите си във форма, като вдигаше бъчви с вода и изнасяше други подобни представления пред моряците. Почти не минаваше нощ, в която капитанът да не настоява да спрат в някой залив или да хвърлят котва на пуст плаж. Седемстотин мили със скорост тридесет мили в добрите дни. Понякога Антоний имаше чувството, че ще плава до края на живота си.
Когато всичко му омръзваше, той се облягаше на перилата и вперваше поглед във водата с надеждата да съзре някое гигантско морско чудовище, но най-голямото, което видя, бяха делфините, които лудуваха около кораба, играеха си между кормилните весла и скачаха като морски зайци. Откри, че прекаленото взиране го кара да се чувства самотен и изоставен, изтощен и разочарован, и се запита какво става с него.
Накрая реши, че измяната на Вентидий е унищожила някаква част от душата му и това го изпълни не с обичайната ярост, която бе характерна за борбения му дух, а с черно отчаяние. Да, помисли си той, ужасявам се от срещата с него. Ужасявам се от мисълта, че ще намеря доказателство за вероломството му. Какво мога да сторя? Да го махна, разбира се. Да го пратя в Рим с проклетия му триумф, за който така си мечтае. Но с кого да го заместя? С някое скимтящо псе като Сосий ли? С кого другиго, ако не с него? Канидий го бива. И братовчед ми Каниний. И все пак… щом Вентидий е приел подкуп, защо да не го направят и тези, с които не сме свързани от годините в Оттатъшна Галия и кампаниите на Цезар по време на гражданската война? Аз съм на четиридесет и пет, а останалите са с по десет-петнайсет години по-млади. Калвин и Вация са за Октавиан, също и Апий Клавдий Пулхер, доколкото разбирам — най-важният консул от времето на Калвин. Може би това е разковничето? Невярност. Измяна.
 

Точно след един месец корабът най-сетне пристигна в Александрийски порти и Антоний трябваше да намери коне за слугите си. Самият той бе взел със себе си Клеменция, своя пъстър сив държавен кон, висок и достатъчно силен, за да го издържи. Потегли към Самосата, все така обхванат от мрачно настроение.
Когато стигна Ефрат, градът се издигна пред него като черна тухла. Антоний с изненада откри, че Самосата е голямо населено място със стени като на Амида, тъй като бе принадлежал на асирийците по времето, когато бяха владели тази част от света. Черни базалтови блокове и градеж, наричан от гърците циклопски — гладък и невероятно висок, пред който стенобойните машини и обсадните кули бяха безсилни. Моментално разбра, че Делий го е заблудил, не знаеше само дали го е направил нарочно, или просто е бил подлъган от информатора си от Шести легион. Това не беше кирпичено кападокийско село на някой висок чукар и би представлявало сериозна задача дори за Цезар, чийто обсаден опит бе съвсем различен. По време на Цезаровите войни Вентидий не беше виждал нищо, което би могло да го подготви за това тук.
Въпреки това оставаше някаква вероятност военачалникът да е взел подкуп. Схванат и натъртен, Антоний скочи от Клеменция на централния плац на лагера, недалеч от квартирата на генерала.
Вентидий излезе да види какво е причинило суетнята навън. Той беше едър мъж и изглеждаше на годините си със сивите си къдрици, от които темето му приличаше на астраган. Лицето му грейна.
— Антоний! — извика той и приближи да го прегърне. — Какво, в името на Юпитер, те води в Самосата?
— Исках да видя как върви обсадата.
— А, това ли! — весело се разсмя Вентидий. — Преди два дни помолиха за мир. Портите са отворени и Антиох се измъкна, проклетият му irrumator.
— От страната на даващия, нали?
— Е, поне в това отношение. Във всяко друго е поемащ.
Вентидий предложи на Антоний полеви стол и отиде при гарафите.
— Отвратително червено, още по-лошо бяло или хубава вода от Ефрат?
— Половинка червено и половинка вода. Става ли за пиене?
— Доста е пикантна за вода. Градът няма нито акведукт, нито канализация. Правят кладенци, вместо да пият от реката, а после копаят отходните си ями до кладенците. — Вентидий се намръщи. — Глупаци! Страдат от стомашни разстройства и през лятото, и през зимата. Построих акведукт за моите хора и им забраних да контактуват с местните. Реката е толкова дълбока и широка, че просто отведох каналите на лагера в нея. Участъците за плуване и баните са нагоре, макар че течението е опасно.
След като бе посрещнал госта си както подобава, Вентидий се отпусна в курулното си кресло и впери проницателния си поглед в Антоний.
— Има нещо друго, освен любопитството около обсадата, Антоний. Какво е станало?
— Един човек в Атина ми каза, че си взел от Антиох хиляда таланта подкуп, за да проточиш обсадата.
— Мътните да го вземат! — Вентидий рязко се изправи и радостта в погледа му изчезна. Изсумтя. — Е, щом си тук, значи си повярвал на гадния глист. Кой е той? Мисля, че имам право да знам.
— Първо един въпрос. Имаш ли проблем с командирите на Шести?
Очите на Вентидий се разшириха.
— Шести?
— Да, Шести.
— Антоний, Шести не е тук от април. Силон има проблеми с интронизирането на Ирод и помоли за още един легион. Пратих му Шести.
На Антоний му призля. Стана и отиде до прозореца в кирпичената стена. Всичко му стана ясно, освен едно — защо Делий беше измислил цялата тази история. С какво го беше обидил Вентидий?
— Информаторът ми беше Квинт Делий. Водел кореспонденция с един легат от Шести. Той му бил казал за подкупа и твърдял, че цялата войска знаела.
Вентидий бе бял като платно.
— Антоний, това ме убива! Направо заби нож в сърцето ми! Как можеш да повярваш на един жалък, окаян сводник като Делий, без дори да ми пишеш и да попиташ какво става? А вместо това се явяваш лично! Това означава, че си повярвал на клеветите му. Срещу мен! Какво доказателство ти посочи?
Антоний се насили да се откъсне от прозореца.
— Никакво. Каза, че информаторът му искал да остане анонимен. Но отиде и по-далеч — от обвиненията за подкупа, искам да кажа. Каза, че си подправил счетоводните книги за хазната.
По набразденото лице на Вентидий потекоха сълзи. Генералът се извърна от Антоний.
— Квинт Делий! Блюдолизец, духач, мръсен подмазвач! И ти си изминал целия този път само заради казаното от него? Би трябвало да те заплюя!
— Нямам извинение — нещастно рече Антоний. Искаше му се да можеше да се махне — където и да е, само не тук! — Сигурно е заради живота в Атина. Толкова далеч от действията, затрупан от купища документи, напълно откъснат от всичко… Вентидий, с цялото си сърце те моля за прошка.
— Можеш да ме молиш за прошка до погребалната си клада, Антоний. Все тая. — Вентидий избърса сълзите си с опакото на ръката. — Свършено е между теб и мен. Свършено. Самосата падна, така че хвърлям счетоводните книги на всеки, когото избереш да ги проверява. Няма да намериш никакви несъответствия, описана е и последната бронзова статуетка. Искам да бъда освободен, командире, и да се върна в Рим. Настоявам за своя триумф, но това беше последната ми кампания за Рим. Щом поставя лавровия си венец в краката на Юпитер и ще се прибера в Реате да отглеждам мулета. Рискувах живота си в битки за теб, а единствената ти благодарност е обвинение от такива като Делий. — Той стана и тръгна към една врата. — Квартирата ми е оттатък, но тази нощ няма да нощувам в нея. Можеш да се разполагаш както ти е удобно. Ти ми се доверяваше! А сега това.
— Публий, моля те! Моля те! Не можем да се разделим като врагове!
— Ти не си мой враг, Антоний. Твоят най-лош враг си ти самият, а не някакъв си пиценски мулетар, вървял в триумфа на Страбон преди петдесет години. Именно затова нас, италийците, все ни извозват — в края на краищата, Делий е римлянин. Това прави неговия свят по-добър от моя, това прави него по-добър от мен. До гуша ми е дошло от Рим, до гуша ми е дошло от войни, от полеви лагери, от изцяло мъжка компания. И недей да разчиташ на Силон — той също е италиец и може да вземе подкуп. Ще се върне у дома с мен. — Вентидий си пое дъх. — Успех, Антоний. Изтокът ти приляга, наистина ти приляга. Корумпирани гъзолизци, духачи, мазни ориенталски големци, които лъжат и самите себе си… — Лицето му се изкриви болезнено. — Което ми напомня, че Ирод е тук. Също и Полемон Понтийски, както и Аминт от Галатия. Няма да ти липсва компания, въпреки че Делий прояви страхливост и не дойде.
След като Вентидий затръшна вратата след себе си, Антоний изхвърли разреденото си питие през прозореца и напълни чашата си със силно, леко отровно червено вино.
«Едва ли можеше да е по-отвратително. И едва ли можех да проведа разговора по по-глупав начин. Вентидий е прав — помисли си Антоний и изгълта течността до капка. Когато стана да напълни отново евтината керамична чаша, взе гарафата със себе си. — Да, Вентидий е прав. Някъде във всичко това съм изгубил себе си, посоката си, самоуважението си. Иде ми да се нашибам с камшик! Защо повярвах на Делий? Всичко изглежда толкова отдавна… онзи ден в Атина, когато Делий изля отровата си в жадното ми за новини ухо. Кой е Делий? Как изобщо мога да повярвам на нечии приказки, които изобщо не звучат достоверно, а и не са подкрепени с доказателства? Просто съм искал да повярвам, това е единственото обяснение. Искал съм да видя стария си приятел опозорен. Жадувал съм за това. И защо? Защото води война, която беше моя. Война, която не си направих труда да поведа лично. Защото това означава здрава работа. Станало е традиция в Рим главнокомандващият да обира всички овации. Гай Марий положил началото й, когато му приписали заслугите за залавянето на Югурта. А не е трябвало. Сула свършил всичко — по най-блестящ начин. Марий обаче не можел да понесе да подели славата, така че дори не го споменал в комюникетата си. Ако Сула не беше публикувал спомените си, никой нямаше да разбере истината.
Исках да подготвя кампанията срещу партите през зимата, да запазя последния сблъсък за себе си, след като някой по-добър ги обезсили. А Вентидий открадна мълнията ми. Достатъчно дързък е, за да знае как да го стори — бум и тряс! Край. Колко гневен бях само, колко обезсърчен! Подценявах и него, и Силон, изобщо не ми мина през главата колко добри са всъщност. И точно затова повярвах на Делий. Не може да има друга причина. Исках да унищожа постиженията на Вентидий. Исках да го видя опозорен, може би дори осъден на смърт като Салвидиен. Това беше и мое дело, макар че Салвидиен бе по-некачествен човек, по-лош командир. Бях дотолкова погълнат от Октавиан, че оставих Изтока да се изплъзне от ръцете ми и дадох поводите на Вентидий, верния ми мулетар».
Той заплака, като се люлееше напред-назад на нестабилния стол с кръстосани крака и кожена седалка и гледаше как сълзите му падат във виното. Пиеше собствената си мъка, както черното куче пие кръв. Каква мъка, какво съжаление! Никой вече нямаше да го погледне по същия начин. Честта му бе опетнена и нямаше начин да я изчисти.
Когато час по-късно Ирод се втурна през прага, Антоний бе толкова пиян, че не го позна и изобщо не реагира.
Влезе Вентидий, видя Антоний и се изплю на пода.
— Намери слугите му и им кажи да го сложат в леглото — рязко рече той. — Натам, в моята квартира. Когато дойде на себе си, ще съм прекосил половин Сирия.
И това бе всичко, което Ирод успя да разбере.
 

Антоний му разказа два дни по-късно — трезвен, но все още под влияние на виното.
— Повярвах на Делий — окаяно рече той.
— Да, било е доста необмислено — отвърна Ирод, като се мъчеше да звучи жизнерадостно. — Както и да е, всичко е свършено. Самосата е превзета, Антиох е избягал при персите, а плячката надхвърля всички очаквания. Добър край за една война.
— Как Вентидий е успял да завземе града?
— Той е новатор и това му помогна. Направи гигантска топка от парчета плътно желязо, завърза я на верига и окачи веригата на кула. После впрегна петдесет говеда и издърпа топката зад кулата. Когато веригата се опъна до последно, преряза ремъците между топката и добичетата. Тя полетя като чудовищен юмрук и удари стената с ужасен трясък — чак си запуших ушите. И стената се срути! За един ден събори достатъчно, за да вкара хиляди войници през нея. Оказа се, че освен стената местните жители нямат друга защита. Никакви войници, нищо!
— Чух, че изобретил и оловен снаряд.
— Ужасно оръжие! — възкликна Ирод. После положи длан върху ръката на Антоний. — Хайде, Антоний, сега вече ти си командващ. Трябва поне да огледаш мястото и да видиш какво стори желязната топка. Тези стени са издържали петстотин години, но нищо не може да устои на римската армия. Не ми се виждаш много гладен, но легатите… ъъъ… се мотаят безпомощно наоколо и не знаят какво да правят. Затова устроих вечеря в моя дом. Ела! Ще накарам всички да се почувстват по-добре, включително и ти.
— Главата ми ще се пръсне.
— Нищо чудно, като се има предвид каква пикня си пил. Намерих и по-поносимо вино, ако това искаш.
Антоний въздъхна, протегна ръце и ги погледна.
— Сякаш могат да се справят с всичко, нали? — попита той и потрепери. — А ето че изгубиха контрол.
— Глупости! Една добра трапеза с пресен хляб и крехко месо ще постави всичко на мястото му.
— Какво става в Юдея?
— Почти нищо. Силон е отличен мъж, но два легиона не бяха достатъчни. Докато пристигне третият, Антигон вече се беше окопал в Йерусалим. А той е труден за превземане, доста по-труден от този асирийски гарнизон. Между другото, Вентидий беше много добър с мен.
Антоний трепна.
— Стига си човъркал раната! В какъв смисъл?
— Даде ми достатъчно пари да ида до Египет и да снабдя с продукти Масада, където се намира семейството ми и семейството на Хиркан. Но аз не ставам по-млад, Антоний, а юдеите се нуждаят… ами, от тиран. Вече са започнали да се въоръжават и обучават.
 

Легатите бяха достатъчно тактични и никой не спомена за Вентидий, така че към края на първия нундин в Самосата Антоний вече се чувстваше съвсем като командир. Но провинението пред Вентидий означаваше, че градът пострада жестоко от ръцете Антоний. Цялото население бе продадено в робство в Ницефориум, където бе купено като работна ръка от един представител на новия цар на партите Фраат. Не му достигаха работници, тъй като бе екзекутирал значителна част от своя народ, от най-нисшите до най-знатните. Собствените му синове загинаха първи, но той пропусна един племенник — някой си Монез, който избяга в Сирия и изчезна там. Много дразнещо за Фраат, комуто се харесваше да е цар.
Стените на Самосата бяха разрушени. Антоний искаше да използва материала за мост над Ефрат, но реката беше толкова дълбока и силна, че помиташе камъните като трески. Накрая се задоволи да ги пръсне из целия район.
Когато всичко приключи, нощите бяха започнали да стават мразовити. Антоний свали от трона Антиох, обложи го с тежка глоба и постави на трона брат му Митридат. Публий Канидий бе поставен начело на легионите, които се установиха на лагер край Антиохия и Дамаск. Трябваше да ги подготви за кампания в Армения и Мидия през следващата година — под личното командване на Антоний. Гай Сосий бе назначен за губернатор на Сирия и му бе заръчано да постави Ирод на трона веднага щом зимата отмине.
В Александрийски порти Антоний се качи на кораб, чийто капитан беше готов да излезе в открито море. Раната бавно зарастваше. Вече можеше отново да погледне другите римляни в очите, без да се пита какво си мислят. Трябваше му обаче и сладка женска гръд, в която да зарови главата си! Единственият проблем беше, че сладката женска гръд, за която копнееше, принадлежеше на Клеопатра.
 

13.
 
Когато две години по-късно се върна покрит със слава от Оттатъшна Галия, Агрипа и двата легиона, които бе взел със себе си, се разположиха на лагер на Марсово поле извън померия. Сенатът му беше гласувал триумф, което означаваше, че върху него се налага религиозна забрана да влиза в града. Естествено, Агрипа очакваше Цезар да го посрещне на входа на прекрасната червена шатра, която трябваше да подслони генерала през краткото му изгнание. Само че никакъв Цезар не се виждаше. Нямаше и никакви сенатори. Какво пък, сигурно съм подранил, помисли си Агрипа и нареди на ординареца да внесе нещата му вътре. Самият той твърде много изгаряше от нетърпение да зърне Цезар в далечината, за да стои в шатрата. Очите му можеха да забележат проблясъка на метал от две мили разстояние, така че въздъхна с облекчение, когато видя как от Фонтиналската порта се появи голям отряд въоръжени германски телохранители и тръгна надолу по склона към Правия път. После се намръщи, сред телохранителите имаше носилка. Цезар в носилка? Да не би да е болен?
Макар да бе разтревожен и изпълнен с нетърпение, Агрипа се насили да остане на мястото си и да не се затича към тромавото превозно средство, което най-сетне приближи сред бурята весели викове и поздрави на германците.
Когато отвътре излезе Меценат, Агрипа ахна.
— Вътре — рече върховният манипулатор и се насочи към шатрата.
— Какво има? Какво е станало? Цезар болен ли е?
— Не, не е болен, просто пак е забъркан в каша — Меценат изглеждаше напрегнат. — Домът му е обкръжен от стражи и не смее да се покаже навън. Наложи се да го укрепява, представяш ли си? Стена и ров на Палатин!
— Защо? — попита напълно обърканият Агрипа.
— Нима не знаеш? Не можеш ли да се сетиш? Какво друго може да бъде, освен доставките на зърно? И данъците? И високите цени?
Агрипа мрачно впери поглед в орлите от двете страни на шатрата, украсени с венците на славата.
— Прав си, трябваше да се сетя. Няма ли най-накрая да дойде последната глава от тази безкрайна епопея? Богове, започва да става толкова мъчителна, колкото борбата с Тукидид!
— Плужекът Лепид — който държи шестнайсет легиона под свое командване! — остави Секст Помпей да отмъкне цялата пратка африканско зърно. После пък Менодор се изпокара със Сабин — не му харесвало да бъде под негово управление — и отново премина на страната на Секст. Взе със себе си само шест кораба, но казал на Секст откъде ще мине доставката от Сардиния, така че и тя замина. Сенатът остана без избор и трябваше да купи зърно от Секст, а той определи цена от четиридесет сестерции за модий. Това означава, че държавното зърно ще струва петдесет сестерции за модий, а частните доставчици го продават за шестдесет. Ако държавата иска да купи достатъчно за безплатната дажба, трябва да продава зърното по петдесет на онези, които си го купуват. Щом долните класи и простолюдието научиха това, настана истинска лудница. Бунтове, враждуващи банди… Цезар трябваше да докара един легион от Капуа да пази държавните хамбари, така че кварталът при Портата на тризнаците е пълен с войници, а пристанището е опразнено. — Меценат си пое дъх и протегна треперещите си ръце. — Това е криза, истинска криза.
— А трофеите от триумфа на Вентидий? — попита Агрипа. — Те не могат ли да оправят нещата и да върнат цената до четиридесет сестерции?
— Може би щяха, обаче Антоний настоя да получи половината като триумвир и военачалник на Изтока. Сенатът все още е пълен с негови хора и гласува да му бъдат отпуснати пет хиляди таланта — мрачно отвърна Меценат, страстта му вече бе угаснала. — След като легионите получиха своя дял, останаха само две хиляди. Някакви си петдесет милиона сестерции, а Секст ни е представил сметка за почти петстотин милиона. Цезар помоли да ги плати на части, но Секст отказа. Иска всичко предварително или нямало да даде никакво зърно. След още един месец хамбарите ще се опразнят.
— И абсолютно никакви пари за войната срещу онзи никаквец! — процеди през зъби Агрипа. — Е, аз нося още две хиляди в трофеи. Като се прибавят към останалото от Вентидий, това прави сто милиона от сметката за зърно. Би трябвало да измъкнем всички сенатори насред Форума и да оставим тълпата да ги пребие с камъни до последния! Но, естествено, всички те са избягали от Рим, познах ли?
— Да. Крият се по вилите си. Не само Рим е кипнал. Цяла Италия е в размирици. Казват, че вината не е тяхна и обвиняват лошото управление на Цезар. Проклети да са.
Агрипа тръгна към изхода.
— Това трябва да се прекрати, Меценате. Хайде, да идем при Цезар!
Меценат го зяпна.
— Агрипа! Не можеш! Пресечеш ли померия, ще изгубиш триумфа си!
— Какво е един триумф, щом Цезар се нуждае от мен? Ще го отпразнувам за някоя друга война. — И Агрипа закрачи самичък, все още облечен в доспехите си. Дългите му крака поглъщаха разстоянието. Мислите му бясно препускаха — знаеше, че няма решение, а в същото време духът му настояваше, че такова трябва да съществува. «Цезаре, не можеш да позволяваш някакъв си пират да държи теб и римския народ за заложници! Проклинам те, Секст Помпей, но още повече проклинам Антоний».
На Меценат не му оставаше друго, освен да изпълзи в носилката си и да се надява, че час по-късно ще бъде в дома на Ливия Друзила, съпровождан от въоръжената си охрана. Агрипа, при това самичък! Тълпата ще го разкъса на парчета.
 

Градът вреше, всички магазинчета бяха затворени и със спуснати кепенци. Стените бяха целите в графити. Някои протестираха срещу цените на зърното, но повечето съдържаха цветисти послания по адрес на Цезар, забеляза Агрипа, докато се спускаше по Хълма на банкерите. Виждаха се отделни групички, въоръжени с камъни, сопи и тук-там по някой меч, но никой не го предизвика — той беше воин и това се забелязваше моментално и от най-агресивните. По фасадите и портиците на уважавани банки се стичаха разбити яйца и гнили зеленчуци, въздухът смърдеше на нощни гърнета, които никой не смееше да изпразни в най-близката обществена тоалетна. И в най-ужасните си кошмари Агрипа не бе виждал Рим толкова деградирал, омърсен и обезобразен. Липсваше единствено димът от пожарите — значи безумието все още не бе взело връх. Без да го е грижа за собствената му безопасност, Агрипа си запробива път през крещящата тълпа на Форума. По земята се търкаляха статуи, а многоцветните стени на храмовете бяха почти неразличими от графити и мръсотия. Той стигна стълбището и пое нагоре, като вземаше по четири стъпала наведнъж и изблъскваше всеки изпречил се на пътя му. Прекоси Палатин и ето че пред него се издигна висока, набързо издигната стена, зад която се виждаше редица германски стражи.
— Марк Агрипа! — извика един от тях и вдигна ръка. Мостът над широкия ров бе спуснат, решетката зад него се вдигна. Междувременно към шумните викове «Марк Агрипа!» се прибавиха и радостни възгласи. Агрипа влезе вътре и моментално бе наобиколен от ликуващи убии.
— На стража, момчета! — викна той през рамо, ухили се и продължи покрай покритите със слуз езерца с рибки, през бурените и изоставената градина, превърната в лагер за неособено претенциозните германци.
Вътре веднага видя, че новата съпруга вече е оставила навсякъде своя отпечатък. Домът бе преустроен до неузнаваемост. Агрипа влезе в пищно обзаведено помещение, по стените му блестяха стенописи, плинтовете и хермите бяха облицовани с най-качествен мрамор. Появи се ядосаният Бургундин, но на лицето му се изписа усмивка веднага щом позна кой се осмелява да крачи с подковани ботуши по безценния под.
— Къде е той, Бургундине?
— В кабинета си. Марк Агрипа, така се радвам да те видя!
Да, той наистина бе в кабинета си, но не зад очуканото бюро, оградено от преливащи лавици за книги и картотеки за документи. Бюрото беше огромно, изработено от зелен малахит на ивици. Архивният хаос бе заменен от същия ред, характерен за бюрото на Цезар. Двама писари седяха зад не така пищно украсени, но доста представителни писалища, а трети се мотаеше с куп изписани свитъци в ръце.
Раздразненото лице, което се вдигна да види кой го безпокои, бе състарено и сякаш принадлежеше на четиридесетгодишен човек — не заради бръчки, а от черните петна около уморените очи, смръщените буйни вежди и устата, чиито устни почти не се виждаха.
— Цезаре!
Малахитовата мастилница полетя във въздуха. Октавиан скочи сред разпилените листа и се хвърли през стаята, за да прегърне възторжено Агрипа. В същия миг се сети и отстъпи ужасен назад.
— О, не! Триумфът ти!
Агрипа го прегърна и го целуна по бузите.
— Ще има и други триумфи, Цезаре. Наистина ли си мислеше, че ще остана отвън, когато Рим е толкова разбунен, че не можеш да излезеш от дома си? Цивилните не познават лицето ми, така че ето ме тук.
— Къде е Меценат?
— Носят го насам — ухили се Агрипа.
— Да не искаш да кажеш, че си дошъл без охрана?
— Никоя тълпа не може да се мери с напълно екипиран центурион, а всички ме взеха именно за такъв. Меценат се нуждае от охраната повече, отколкото аз.
Октавиан бързо изтри сълзите си и затвори очи.
— Агрипа, скъпият ми Агрипа! Това е повратната точка, сигурен съм!
— Цезаре? — обади се нечий непознат глас, тих и мъничко дрезгав.
Октавиан се обърна, без да изпуска Агрипа от обятията си.
— Ливия Друзила, животът ми отново е пълен! Марк се прибра у дома.
Агрипа видя дребно овално лице с кожа като слонова кост, плътни устни и огромни, блестящи тъмни очи. Дори да намираше ситуацията за странна, това не пролича в нищо, дори в дълбините на изразителните й очи. После лицето й се озари от искрена усмивка и жената постави ръка върху ръката на Агрипа и я погали нежно, както се гали любим.
— Марк Агрипа, това е чудесно — рече тя и се намръщи. — Но какво ще стане с триумфа ти?
— Отказал се е от него, за да ме види — отвърна Октавиан, като хвана жена си с едната си ръка, а с другата прегърна Агрипа през рамото. — Хайде, да седнем на някое по-закътано и удобно кътче. Ливия Друзила ми осигури най-доброто работно място, но пък изгубих уединението си.
— Новият вид на къщата твоя работа ли е, госпожо? — попита Агрипа, докато се отпускаше в позлатения стол, тапициран с мек пурпурен брокат, и приемаше кристален бокал неразредено вино. Отпи и се разсмя. — Много по-добро е от онова, което сервираше навремето, Цезаре! Да смятам ли, че липсата на вода означава, че празнуваме?
— Няма по-важно нещо от завръщането ти. Тя е същинско чудо, моята Ливия Друзила.
За изненада на Агрипа Ливия Друзила не се оттегли, както подобава на една съпруга. Тя си избра един голям пурпурен стол и седна, като подгъна крака под себе си, прие бокал от Октавиан и кимна в знак на благодарност. Охо! Явно дамата бе посветена в съвещанията!
— Трябва някак да оцелея и още една година като тази — рече Октавиан след наздравицата и остави чашата си. — Освен ако не смяташ, че ще можем да действаме догодина?
— Не, Цезаре, не можем. Според Сабин порт Юлий ще бъде готов най-рано през лятото, а това означава осем месеца за въоръжаване и обучение. Разгромът на Секст Помпей трябва да е толкова пълен, че той никога да не може да се оправи. Само че трябва отнякъде да намерим поне още сто и петдесет бойни кораба. Италийските корабостроителници не могат да се справят сами.
— Има само един, който може да ги осигури. И това е нашият скъп Антоний — горчиво отвърна Октавиан. — Той и само той е причина за всичко това! Сенатът яде от ръката му, не мога да си обясня защо! Човек би си помислил, че тези глупаци ще предпочетат да избегнат агонията. Как ли пък не! Верността им към Марк Антоний е по-важна от стържещите стомаси!
— Нещата не са се променили от времето на Катул и Скавър — каза Агрипа. — На него ли пишеш?
— Да, това правех, когато ти се появи на прага. Прахосвам купища качествен папирус, опитвайки се да подбера подходящите думи.
— Кога си го виждал за последен път?
— Преди повече от година, когато отведе Октавия и децата в Атина. Миналата пролет му писах с молба да се видим в Брундизиум, но той ме изигра — дойде без легионите си, и то толкова бързо, че аз все още бях в Рим и чаках отговора му. Той се върна в Атина и ми прати едно гадно писмо. Заплашваше, че вратът ми ще се запознае отблизо с меча му, ако и на следващата среща му изиграя такъв номер. После замина за Самосата, така че не сме се виждали. Дори не знам дали се е върнал в Атина.
— Да оставим това засега. Какво друго можем да направим за да доставим зърно? Трябва по някакъв начин да изхраним Италия, при това на по-ниска цена от онази, която