Българска търсачка и начална страница

Сандра Браун
В името на любовта

Първа глава

Мъжът допи шампанското си и постави изящната кристална чаша върху сребърната табла, сръчно поднесена му от минаващия наблизо сервитьор в смокинг, който тутакси му предложи друга чаша от пенливата течност и изчезна в шумната тълпа.
Рийвс Грант отпи глътка от шампанското, като се чудеше защо въобще го бе взел. Нямаше желание да пие. Изведнъж всичко стана някак тъжно. Скъпото питие дори остави метален вкус в устата му. Присмехулните му зелени очи обходиха с лека досада тълпата от известни и важни особи, събрали се на августовското парти.
Позастаряваща, но все още красива френска филмова звезда показно се беше отпуснала на ръката на новия си съпруг — петролен магнат от Тулса, Оклахома. Западногермански състезател по ски спускане, спечелил златен медал на олимпийските игри, настойчиво ухажваше една нацупена, но чувствена средиземноморска принцеса, която старателно го пренебрегваше. Дизайнер от Ню Йорк и «неговата компаньонка и протеже», облечени в крещящо розови официални костюми, забавляваха групичка любопитни слушатели с пикантна историйка за бивша манекенка, напълняла с двадесет килограма и дошла при тях за дрехи, които да прикрият наедрялата й фигура.
Всички присъстващи до един бяха богати, известни или важни. Или по една или друга причина бяха считани за изключително популярни.
Домакинът на пищното тържество с достойнство поздравяваше гостите. Висок, силен и гъвкав, той приличаше на швейцарски индустриалец, притежаващ несметно богатство, какъвто всъщност и беше. С русата си коса и сини очи си осигуряваше стабилна позиция в класацията на най-красивите мъже на света.
Отказвайки да повярва на очите си, Рийвс Грант внимателно премести погледа си върху жената, която стоеше до милионера. Тя беше облечена в зашеметяваща дълга бяла рокля. «За Бога, бяла!» — помисли си той с неприязън.
Изминалите двадесет и четири часа не бяха изтрили от съзнанието на мъжа спомена за нейната красота. Плътно прилепналата рокля от «Диор» не можеше да се сравни с ничия друга. Огърлицата около тънката й шия, инкрустирана с опали и диаманти, беше толкова скъпа, колкото и бижутата, с които бяха окичени и другите жени в салона, но с простотата си ги превъзхождаше.
Косата й като че ли беше фризирана твърде обикновено за подобен род събирания. Не беше пусната и свободна, както Рийвс я бе виждал, а прибрана във висок кок. Изглежда, фибите трудно придържаха тази тъмна, гъста и лъскава коса и няколко кичура бяха успели да се освободят. И най-малкият допир — този на мъжка ръка, щеше да превърне косата във водопад в ръцете на щастливеца.
«По дяволите! Какво ми става?» — помисли си той. Беше изгубил ума си напълно. Като някакъв мазохистичен глупак не можеше да откъсне поглед от нея. Въпросите се въртяха в главата му: «Какво правеше тя снощи в книжарницата? Какво търси тук? Между всички тези хора? С този мъж?» Малкият, скромен апартамент над книжарницата и тази просторна зала с позлатен и покрит с фрески таван, с мраморен под и блещукащи полилеи нямаха нищо общо помежду си. Тя не принадлежеше на този свят. Мястото й беше в онази миниатюрна кухничка, пропита с аромата на току-що сварено кафе. Той сякаш я виждаше как се свива в ъгъла на малкото диванче с възглавница, притисната до гърдите й… По дяволите!
Остави чашата с недопитото шампанско на една масичка и намести фотоапарата «Никон», който висеше на кожена връв около врата му. Дотолкова бе привикнал да го носи, че го възприемаше като част от тялото си, затова не му се струваше неподходящ дори когато беше облечен в официален костюм. Гостите, свикнали да бъдат фотографирани, не му обръщаха внимание, докато си проправяше път между тях. Беше впил поглед в нежния профил на жената, която в момента се ръкуваше с един белгийски дипломат.
Тя се наведе към мъжа, няколко сантиметра по-нисък от нея, и любезно поведе разговор. Думите, които му каза, убягнаха на Рийвс, защото той нагласяше фотоапарата с умението на експерт. Фотографът фокусира обектива върху деликатните й черти. Дипломатът точно целуваше ръката й, когато Рийвс я снима. Автоматичната светкавица я сепна и тя обърна глава по посока на проблясването. Той бързо нагласи отново фотоапарата и сега цялото й лице запълни обектива. Усмивката й беше плаха, срамежлива и смутена, когато натисна копчето. Този път светкавицата блесна право в очите й и за момент я заслепи. Тя примигна няколко пъти със сивите си очи, обрамчени с гъсти мигли, преди да може да вижда отново. Фотографът бавно свали апарата и обвинително я прониза със зелените си очи.
Лицето й застина за момент и любезната й усмивка се стопи. Очите й забележимо се разшириха и потъмняха. Розовото й езиче се стрелна, облизвайки внезапно пресъхналите устни. След това те оформиха учудено «О».
Предната нощ Рийвс бе видял същото учудено и леко уплашено изражение. Тогава валеше. Бурята ехтеше по тесните улички и блъскаше каменните зидове на старите къщи в Люцерн, Швейцария. Дъждът плющеше по главата му.
Но неочаквано бурята загуби значение. Когато видя лицето й през витрината на книжарницата, той сякаш загуби всичките си сетива, освен зрението — то като че ли се изостри, жадно попивайки красотата й.
— О! — възкликна Джордан Хедлок.
Поредният напор на вятъра разтърси стъклата на витрината и тя сепнато притисна тежката книга до гърдите си. Едва сега разбра, че шумът по прозорците не се дължи единствено на бурята. Някой чукаше по стъклото на вратата. Застанала на стълбата, подпряна на лавиците за книги, тя можеше да види входа на магазина. Няколко часа по-рано, при затварянето на книжарницата, беше спуснала плътните щори, затова сега успяваше да различи само силуета, очертаван от проблясващите светкавици. Който и да чукаше така настоятелно, беше достатъчно смел, за да излезе в тази буря.
Сянката подсказваше, че това е мъж. Беше поставил ръцете си на витрината, опитвайки се да надзърне през процепа на щорите. Джордан го чу да ругае с думи, които не трябваше да бъдат изричани дори и в по-мек вариант. После хлопането започна отново, този път далеч по-упорито.
Със сърце, бумкащо почти толкова силно, колкото и юмрукът върху прозореца, Джордан слезе от стълбата, заобиколи кашоните с книги и вестници и се спря на няколко крачки от вратата.
Една светкавица проблесна и освети мъжествената фигура, застанала с леко разкрачени крака и с ръце на кръста. С всяка изминала минута посетителят ставаше все по-нетърпелив. На ръба на нерешителността, тя се опита да прецени възможностите. Да отвори вратата на непознат мъж, който очевидно беше ядосан, и то толкова късно, бе твърде опасно. Но ако беше престъпник, едва ли така шумно щеше да извести своето пристигане. Може би се нуждаеше от помощ. От «Бърза помощ»? Той наистина изглеждаше в беда.
Без колебание тя отиде до вратата и повдигна щората, колкото да надзърне навън. Светлината от книжарницата падна върху широките гърди на мъжа, облечен в памучна риза, прогизнала от дъжда. Беше разкопчана и тя с любопитство проследи мъжествената шия и спря очи на лицето му.
В погледа й проблесна интерес. Изсечените черти на лицето му бяха застинали в мрачна гримаса, но като цяло не изглеждаше заплашителен. Тя внимателно огледа решителната му брадичка, правилния нос, зелените очи и въпросително извитите вежди. Сякаш питаше: «Е, добре, ще отвориш ли тази врата или ще продължаваш да стоиш така, втренчила поглед в мен?»
Да, тя щеше да отвори вратата.
Вдигна щорите, дръпна резето, завъртя месинговата дръжка и отвори. Мъжът едва не стовари върху краката й две чанти, които не бе забелязала. Тупвайки на земята, те опръскаха босите й крака с ледени дъждовни капки и Джордан отскочи бързо назад. Едната беше от кафява кожа, а другата — от тъмносин брезент.
След секунди и мъжът нахлу в стаята, обърна се и затръшна вратата. След това се завъртя, готов да отправи язвителна забележка за колебанието й да отвори, но думите му останаха неизречени при вида на жената.
Известно време те се взираха безмълвно и съсредоточено един в друг, като единствено очите им се движеха, изучавайки лицето на другия. Няколко секунди стояха, затаили дъх, после и двамата задишаха учестено. Единственият друг шум в стаята идваше от падащите капки, които се стичаха от Рийвс и тупваха на пода.
Джордан първа отмести очи, като погледна към малката локвичка, която се образуваше около краката му.
— Имате ли кърпа? — попита той изненадващо.
— Какво? — изхриптя тя, безкрайно смутена и объркана.
— Имате ли кърпа? — повтори мъжът.
— Ооо, да. Аз ще… Един момент…
Тя почти изхвърча от стаята, запали осветлението на стълбището и се изкачи бързо, сякаш дяволът беше по петите й. Грабна една кърпа от най-близката закачалка в банята, но се сети, че вече я е използвала и я захвърли на пода. Проклинайки собствената си глупост, Джордан отвори шкафа за бельо и избра чиста кърпа. После взе още една.
Тя спря за секунда, докато се спускаше по стълбите, пое си дъх и после заслиза далеч по-внимателно и спокойно. Какво й ставаше?
Той стоеше все още пред вратата, като изучаваше старателно лавиците с книги. Мъжът наклони глава, за да прочете едно заглавие и Джордан забеляза как тънки сребристи струйки дъждовна вода се стичат по шията му в яката на ризата.
— Донесох две. Изглежда, ще имате нужда от тях — каза му тя, подавайки му една от хавлиите.
— Благодаря! — лаконично отвърна той, преди да зарови лице в меката тъкан.
Постоя така няколко секунди, след което започна да търка тъмната си разрошена коса. Попи врата си, а после с бързи движения и гърдите си — там, където ризата беше отворена. Гъстите косъмчета се бяха накъдрили от влагата. Джордан бързо отмести поглед.
Мъжът погледна към разрастващата се локва около краката му.
— Направих страхотна бъркотия. Съжалявам.
— Няма нищо. Аз ще оправя. Кой…
— За Бога, пак съжалявам. Казвам се Рийвс Грант — той й подаде ръка, а Джордан едва не отскочи назад. По някакви непонятни причини й се струваше много рисковано да го докосне, дори и при такова приятелско ръкостискане. Не знаеше какъв е този страх, съзнаваше само, че физическият контакт с него може да бъде опасен. И той се оказа такъв. Тя превъзмогна необяснимата си предпазливост и пое протегнатата му ръка. В момента, в който пръстите му обхванаха нейните, сърцето й се сви конвулсивно и за миг си помисли, че никога вече няма да може да си поеме дъх. За нейно огромно облекчение, инстинктът надделя, тя успя да си поеме въздух и промълви:
— Джордан Хедлок.
Въпреки че той нямаше намерение да я пусне, тя издърпа изтръпналата си ръка от хватката му.
— Благодаря ви, че ме пуснахте да вляза — каза той.
— Какво правите навън в такава нощ? Да не би да ме търсите за нещо?
Той се усмихна мрачно.
— Не. Боя се, че не е толкова просто. Пристигнах този следобед, по-точно — привечер. Никога не съм бил в Люцерн, затова исках да поразгледам наоколо, преди да се настаня в хотел. Не взех такси, а се поразходих край езерото, хапнах и после тръгнах из Стария град. Изви се бурята и аз се оказах безнадеждно изгубен — той й се усмихна обаятелно и засрамено, съвсем по момчешки, и тя се разсмя.
— Не бъдете толкова строг към себе си. Лесно е да се загубите из Стария град, ако не знаете пътя.
— Да, но аз съм изпечен пътешественик. Пътувал съм къде ли не по света и съм известен с това, че си «знам пътя». Нали няма да кажете на никого, че тази вечер се провалих? — прошепна той заговорнически.
— Обещавам — приглушено отвърна тя. После попита:
— Какво е това, което ви кара да пътувате по света, господин Грант?
— Аз съм фотожурналист. Повечето време съм на свободна практика, но понякога работя и с новинарски екипи.
Очите й се ококориха, когато проумя чутото.
— Рийвс Грант. Вие сте Рийвс Грант?
Той кимна.
— Виждала съм често ваши фотографии. Чета доста списания — тя се усмихна, сочейки лавиците наоколо. — Работата ви сигурно е интересна?
Той скромно сви рамене:
— Е, поне си плащам наема. Или щях, ако имах постоянен адрес. През повечето време живея на хотел. Както и да е. Трябва да ви кажа, че сякаш Бог ми изпрати вашата книжарница. Около половин час се лутах наоколо в този дъжд и накрая видях светлината от магазина. Не можах да повярвам на бележката на вратата: «Щанд за английски вестници».
Като пътеводна светлина в тъмна нощ е фарът в бурята — драматично изрече той и Джордан отново се засмя.
— Е, малко преувеличавате — каза тя, усмихвайки се, — но все пак се радвам, че можах да ви помогна.
— Имате ли телефон? А бихте ли ми препоръчали и някой хотел, преди окончателно да съсипя пода ви?
— Отговорът ми е «да» и на двата въпроса.
Тя се завъртя към щанда, на който стоеше старомоден касов апарат, и измъкна отдолу телефон и очевидно дълго използван указател.
— Какъв хотел предпочитате? Всички хотели около езерото са отлични, стига да имате пари…
— Разходите ми се поемат от работодателя — каза той с усмивка. — Така че изберете вие.
— Добре — тя вдигна телефонната слушалка и след това измърмори: — О, не.
— Какво става?
— Телефонът не работи. Съжалявам. Понякога, когато има буря…
Гласът й стихна и тя го погледна тъжно. Той сви рамене:
— Не се притеснявайте. Ще си намеря стая, стига да ме упътите.
— Ами дъждът? — попита тя. — Защо не поизчакате?
Думите, които изрече, изненадаха и самата нея, а той леко повдигна вежди в знак на учудване. Прикривайки смущението си, тя побърза да добави:
— Може скоро да спре да вали.
Рийвс погледна през прозореца към все още бушуващата навън буря. Ако въобще нещо се виждаше, това бяха все по-силните светкавици.
— Не се чувствам като мъченик — призна той, — затова ще поостана още малко. Да не ви преча?
— Не, само подреждах някои книги — тя посочи към стълбата.
— Тогава настоявам да ви помогна, докато съм тук.
— О, не, това може да почака…
— Дължа ви го — каза той. — За съжаление дрехите ми са все още мокри.
Тя го погледна. Фината тъкан на синята му риза беше все още влажна и прилепнала около изпъкналите мускули на тялото му. Тесните дънки, също мокри, очертаваха дългите му и стройни бедра.
— Не се притеснявайте. И аз не съм облечена като за гости — каза тя, леко потрепервайки.
Внезапно Джордан си даде сметка за начина, по който изглеждаше. След като бе затворила магазина, бе похапнала, после се бе изкъпала и си бе облякла най-удобните панталони и плетен памучен пуловер. Небрежно беше прибрала с шнола косата си в конска опашка. Краката й бяха боси. А освен това не носеше сутиен — факт, който я караше да се чувства още по-неудобно пред мъжа със зелени очи, критично обхождащи стройната й фигура. Тялото й настръхна от този старателен оглед и Джордан усети как връхчетата на гърдите й надигат меката тъкан на розовия пуловер. Тя се завъртя уплашено, молейки се той да не е забелязал реакцията й.
Защо не бе облякла някоя от всекидневните си поли или поне костюм? Домашните й дрехи само правеха тази странна ситуация да изглежда много по-интимна, отколкото изискваха обстоятелствата.
Тази интимност витаеше във въздуха. Всеки път, когато спреше погледа си върху Рийвс Грант, усещаше някакво предчувствие. Но предчувствие за какво? Всичко й изглеждаше абсурдно, ала тя бе сигурна, че хаосът е само в нейната глава, не и в неговата.
Когато го погледна отново, той беше коленичил, попивайки с хавлията локвата, която се беше образувала.
— Моля ви, не се занимавайте с това — каза тя, докато се качваше по стълбичката с куп книги в ръце.
— Мисля, че дрехите ми малко поизсъхнаха и ако успея да избърша тази вода, няма да се чувствам толкова виновен, че нахълтах така в книжарницата. Тук ли живеете? — изведнъж попита той.
Тя застина за момент, неочаквано разтревожена. После си спомни за кърпите. А и семплото й облекло лесно можеше да го наведе на мисълта, че живее тук.
— Да — отговори тя. — На горния етаж има малък апартамент. Живея тук от три години.
— Три години? — той изглеждаше шокиран. — Вие сте американка?
Това по-скоро беше констатация, а не въпрос, но въпреки това тя му отговори:
— Да, от Средния запад. Преди три години животът ми се промени, тогава заминах за Лондон. Бизнес партньорите на баща ми ми помогнаха да си намеря тази работа. Има верига от подобни магазини из цяла Европа, най-често в малките градове, където е трудно да се открият английски и американски вестници. Ние обслужваме преди всичко говорещите английски туристи.
— Какво промени живота ви преди три години? — попита я Рийвс, сякаш от целия разговор не беше чул нищо друго, освен тези думи, а тя се надяваше именно тях той да не забележи. Изкушаваше се да му каже, че това не е негова работа.
От мястото, където стоеше, тя хвърли поглед към него. Беше подпрял силната си, но с дълги изящни пръсти ръка върху стълбичката, близо до босите й крака. Зелените му очи внимателно я наблюдаваха и чакаха истината.
Джордан извърна очи и промърмори:
— Съпругът ми почина.
С треперещи ръце тя се зае да подрежда книгите на най-горния рафт. Това й отне доста повече от необходимото време.
— Какви са тези книги? — наруши той продължителното мълчание.
— Философия и религия. Последните бестселъри са на най-долната лавица. По-интересните книги трябва да бъдат на по-ниските рафтове — тя го погледна и се усмихна закачливо.
— Добър търговски трик — засмя се той. — Ето, това са последните — подаде й останалите книги и тя се наведе, за да ги вземе.
В същия момент една светкавица проблесна съвсем наблизо и с тихо съскане лампите изгаснаха.
— Джордан! — за момент тя изгуби равновесие, но силните му ръце я обхванаха през кръста и я задържаха да не падне от стълбичката. — Добре ли си? — попита я той в тъмнината.
— Да — прошепна тя.
Усещаше топлите му ръце през тънкия памучен пуловер. Внимателно, опипвайки с крака си стъпалата, Джордан слезе долу.
— Опасявам се, че първите ви впечатления от Люцерн ще бъдат лоши — каза му с разтреперан глас.
Ръцете му все още обвиваха кръста й.
— Напротив, първите ми впечатления са прекрасни — развълнувано й отвърна той.
Тя се сепна — ръцете му се движеха почти незабележимо по тънкия пуловер.
— Ще донеса свещи — промълви Джордан. — Това се случва често — бързо отстъпи. — Ей сега се връщам.
— О, не. Страхувам се от тъмнината — каза той. — Идвам с теб.
Рийвс промуши палеца си в страничната гайка на колана на панталона й и ръката му се отпусна върху извивката на бедрото.
— Ти водиш.
Тя пипнешком си проправяше път между лавиците и кашоните с книги, а той се блъскаше от време на време в нея при опитите си да я следва плътно в тъмнината.
— Трябва да свием вдясно, като се качим на горния етаж. Много е тясно.
— Аз съм точно зад теб — каза той, като постави и другата си ръка върху кръста й.
Отне им няколко минути да се изкачат по тъмното стълбище, чиито стъпала не можеха да се видят дори и на светлината на проблясващите светкавици.
— Стигнахме — каза Джордан с облекчение, като се качиха на втория етаж.
Тя не се страхуваше нито от тъмнината, нито от бурята. Беше уплашена от усещанията, които този мъж предизвикваше у нея с докосванията си.
— Чакай ме тук. Свещите са в кухнята.
— Побързай — отвърна й той.
Тя се засмя и се отправи към шкафчето, където бе оставила резервните свещ и кибрит. Веднага ги намери, опита се да запали клечка, но не успя. Ръцете й трепереха.
— По дяволите! — тихо прокле своята непохватност.
— Какво става? — попита той точно зад гърба й. Стресната от безшумното му приближаване, Джордан изпусна кибрита.
— Изплаших ли те? — загрижено попита Рийвс.
— Да.
— Съжалявам.
— Няма нищо. Не мога да запаля клечката.
Някаква светлина трябваше да разпръсне този мрак. Тъмнината беше абсолютна, плътна и твърде интимна. Неговата близост я караше да се чувства нервна и напрегната.
Той вдигна кибрита от пода. Едно драсване — и клечката се запали.
— Благодаря — промълви тя и поднесе свещта към пламъчето. Погледна го и установи, че лицето му е твърде близо до нейното.
— Няма за какво — отговори й той.
Рийвс леко се наклони към нея и тя застина напрегнато, мислейки си, че ей сега ще я целуне. Вместо това, той духна клечката и димът се разнесе между тях.
Облекчение ли изпита или разочарование? Джордан се извърна бързо и се отправи към вратата, която свързваше миниатюрната кухня с дневната.
— Тук има още свещи — обясни тя.
На слабата светлина бързо прекоси дневната, като спираше, за да запали ароматизираните свещи. Скоро цялата стая се окъпа в мека светлина.
— Явно наистина имаш свещи — подразни я той при вида на дузината трепкащи пламъчета. Беше застанал на вратата на кухнята.
— Всъщност са за украса, но както виждаш, понякога са от голяма полза.
Тя стоеше смутена, срамежливо събрала боси крака и стеснително сключила ръце пред гърдите си. «И сега какво?»
— Искаш ли кафе? — попита Джордан.
— Ами електричеството?
— Имам газова печка.
— Чудесно. Предложението ми харесва.
Тя тръгна към него, като взе със себе си една по-голяма свещ, поставена на месингов свещник. Фотографът се отдръпна и тя се шмугна в кухнята.
— Не се чувствай задължена да ме забавляваш — каза й той, докато тя пълнеше джезвето с вода, — но някак си не ми харесва да се лутам като в лабиринт без никаква светлина наоколо.
Джордан се усмихна през рамо и сложи няколко лъжици кафе във водата.
— Каква американка ще бъда, ако не окажа помощ и не предложа гостоприемство на един сънародник? Откъде си, Рийвс?
_Рийвс, а не господин Грант?_
— Отраснал съм в Калифорния. После постъпих в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Започнах да работя като фотограф още докато учех в колежа.
Тя запали газта и сложи джезвето върху котлона.
— Виж, ще бъде ли много нахално, ако се преоблека? Все още дрехите ми са доста влажни.
— Да… Имам предвид — не! Няма да е нахално. Сигурно не ти е много удобно?
— Ще сляза долу и ще се преоблека в книжарницата.
— Няма нужда. Използвай банята. Ето ти свещ, иди долу и си вземи багажа.
Джордан бързо отиде до дневната и му донесе свещ.
— Благодаря — отвърна й той и се отправи към стълбището.
Той, изглежда, си беше възвърнал увереността, а само допреди няколко минути се препъваше, вкопчен в нея, сякаш животът му зависеше от това. След минута се върна. Тя го упъти през спалнята към банята, надявайки се, че не е разхвърляно. Със сигурност имаше една мокра хавлия на пода, но другото? Когато човек живее сам, обикновено не обръща голямо внимание на това дали е подредено.
Той се върна точно когато кафето кипна. Беше облякъл дънки, бледожълта риза и бе бос.
— Кафето ухае чудесно — каза й от вратата.
— Заповядай, седни. Ще го донеса. Тази кухня е тясна дори и за един човек.
Когато тя влезе с подноса с кафе, сметана, захар, две лъжички, чашки и чинийки, го завари изтегнат на дивана, потънал във възглавниците в ъгъла.
Джордан постави всичко върху ниската масичка, която представляваше стъклен плот, подпрян на два керамични слона. Сипа димящото ароматно кафе в чашата му и попита:
— Нещо друго?
— Не. На повечето места, където съм бил, такъв лукс не съществува, така че съм свикнал да пия каквото ми предложат.
Той отпи глътка от горещата течност.
— Ако не ме лъже вкусът, това е американско кафе.
Тя се усмихна.
— На всеки три месеца родителите ми изпращат по пакет.
— Ммм, много е вкусно — премлясна той.
Джордан сипа кафе и на себе си и седна на другия край на дивана. За разлика от него, който беше протегнал дългите си крака напред, тя подви своите.
— Какво друго ти липсва от дома? — въпросът му прозвуча небрежно, дори нехайно, но не прикриваше ли той нещо повече от повърхностно любопитство?
— Удобствата, ресторантите за бързо хранене, сапунените опери.
Той се засмя.
— Това, кажи-речи, е всичко. Липсват ми родителите, въпреки че миналата година дойдоха да ме видят. Люцерн е красив град. Швейцарците са интелигентни, трудолюбиви и любезни хора. Пътувала съм почти из цяла Европа. Някой ден бих искала да пиша за това. Ами ти, Рийвс, рядко си в Щатите, нали? Какво ти липсва?
«Не и някоя жена», помисли си тя, когато той започна да изброява маловажни неща. Нямаше да е така, ако имаше приятелка. На меката трепкаща светлина на свещите косата му, падаща безразборно на кичури, придоби кестеняв оттенък. Точно под очите му имаше ситни бръчици — факт, който беше убегнал от вниманието й на флуоресцентното осветление в книжарницата. Взети поотделно, чертите му едва ли можеха да се определят като красиви. Носът му беше твърде тънък. Устните — доста широки. Брадичката пък — прекалено изострена. Но очите му бяха невероятно зелени и обрамчени с гъсти и дълги мигли. Всичко това го правеше страхотно привлекателен. Неговата мъжественост плашеше: нито една жена не можеше да му устои.
Носеше дрехите си небрежно. Новата риза, която не си беше направил труда да закопчее догоре, както и предишната, разкриваше гъстите къдрави косми на гърдите му, което го правеше още по-сексапилен.
Джордан осъзна, че е замълчала.
— Още кафе? — каза тя, опитвайки се да си поеме достатъчно въздух, за да произнесе ясно въпроса.
— Не, благодаря.
Отново настъпи тишина. Той я наблюдаваше от разстояние. Непреднамерено, по-скоро машинално се пресегна над възглавницата, която ги разделяше, и хвана ръката й, поставена върху бедрото. Тя не се отдръпна.
Свещите хвърляха сенки върху стените на уютното помещение. Едната стена не беше измазана и се виждаха старите тухли, което правеше стаята да изглежда някак особена. Графики в тънки месингови рамки бяха окачени наоколо. Определено бяха подбрани с вкус. Високите широки прозорци на едната стена бяха покрити с пердета в златисто и кафяво. Дамаската на дивана и възглавничките, небрежно сложени върху едно кафяво кресло, бяха в същия десен. Дървеният под, блестящ и потъмнял от годините, не беше покрит с нищо, за да не се засенчва неговата красота.
— Твоят апартамент ми харесва.
Палецът му се движеше хипнотично около китката, после се плъзна малко по-надолу, за да погали дланта й. Той не гледаше стаята, а устните й.
— Благодаря — дрезгаво отвърна тя. — Сама… го обзаведох. Сложих нова дамаска на възглавничките на дивана.
— Чудесни са — каза Рийвс, но очите му не бяха в дивана, а оглеждаха гърдите й.
Тя конвулсивно преглътна, когато погледът му се върна на лицето й и срещна нейните замъглени сиви очи. Никога през живота си Рийвс не беше запленяван така от нечии очи. Цветът им беше особен — светлосив, но уникалността им идваше най-вече от тъмносините кръгчета, които обкръжаваха ириса. Бяха красиви и поради друга причина: те излъчваха живот. Сините линии, ограждащи сивите ириси, се стесняваха и разширяваха от вълнуващите я чувства, като даваха възможност да надзърнеш в душата на тази жена. Изведнъж най-важното нещо за Рийвс Грант стана желанието да узнае всички тайни, които криеха тези омайващи очи.
Той се вгледа в тях и видя собственото си отражение. Копнееше да проникне отвъд тяхната бариера, за да узнае всичките й мисли. Рийвс се приближи до Джордан.
Сърцето й тупкаше силно и тя си помисли, че той може да го чуе или да види как повдига пуловера, опънат върху стегнатите й гърди. Погледът му я притегляше, тялото му излъчваше топлина, а ръката му сякаш бе станала по-гореща, докато милваше нейната.
Като се бореше с импулса си да се приближи по-близо до него, тя задърпа ръката си, опитвайки се да я освободи. Рийвс не я пусна лесно. С рязко движение Джордан се откопчи и каза:
— Ще отнеса това в кухнята, ако не искаш повече кафе.
Тя стана и взе подноса. Треперещите й пръсти едва не го изтърваха.
— Мисля да проверя пак телефона — каза той без ентусиазъм.
Беше оставила таблата върху кухненската маса и тъкмо влизаше в дневната, когато Рийвс постави слушалката на телефона.
Погледна я със съжаление и изрече:
— Все още не работи.
Навън отново прогърмя.


Втора глава

— Защо не останеш тук? — каза тя, преди да осмисли дали предложението е разумно.
Знаеше, че Рийвс иска да чуе точно това. От момента нататък последствията бяха непредвидими. Очевидните рискове бяха без значение. Това беше най-правилното нещо, което можеше да направи в подобна ситуация.
— Помислих си, че никога няма да ми предложиш — широка усмивка озари лицето му.
За да не си направи погрешно заключение от току-що казаното, тя добави:
— Можеш да спиш в спалнята. Аз ще спя тук, на дивана.
— В никакъв случай — изрече той с галантен поклон, — дамите трябва винаги да спят в леглата си. Аз ще съм на дивана.
— Та ти дори няма да се събереш на него — опита да се противопостави тя.
— Ако само можеше да видиш местата, на които съм спал по време на работата си, щеше да знаеш колко удобна ми се вижда тази кушетка.
— Е, ако си сигурен…
— Сигурен съм.
— Добре. Можеш да се измиеш в банята, докато ти приготвя леглото.
— Слушам! — той отдаде чест, после взе едната чанта и отиде в банята.
Но почти веднага се върна, за да вземе свещ. Усмихна се иронично и се отправи обратно.
Джордан бързо донесе одеяла и чаршафи от шкафа в спалнята. Засмя се, когато го чу да си тананика, докато се миеше.
Бързо превърна дивана в удобно легло. Потупа възглавницата и й сложи чиста калъфка. Изпъваше за пореден път одеялото, когато Рийвс влезе в стаята.
— Да си миеш зъбите на светлината на свещ е невероятно романтично преживяване — провлачено изрече той.
Все още бе облечен, а яката на ризата му беше мокра. Джордан, проявявайки разум, не обърна внимание на забележката му.
— Имаш ли нужда от нещо друго? — меко попита тя.
Рийвс остави чантата до краката си, после направи три крачки и се озова съвсем близо до нея.
— Не. Ще съм ти благодарен за гостоприемството до края на дните си, моя малка американска братовчедке.
Преди да осъзнае какво става, ръцете му обхванаха раменете й, той се наведе и я целуна шумно и съвсем приятелски по устните. «Какво толкова?», помисли си тя.
Но Рийвс не се отдръпна. Ръцете му все още обгръщаха раменете й — по-точно, милваха ги. Устните му потърсиха нейните. Дъхът му се сля с нейния и почти незабележима влага напои устните им.
Възприемайки скованата й неподвижност като покана, той я целуна още един-два пъти, после задържа устните си върху нейните. Увеличи натиска, докато най-накрая я целуна истински. Колко лесно би било да приеме милувката му, да се отпусне в силните му обятия, да погълне топлината, която излъчваше.
Но твърде крепката му прегръдка я стресна. Тя не му се противопостави. Уплаши се от собствената си липса на воля. Щеше да бъде абсолютна капитулация да отстъпи пред него. А точно това нямаше да допусне. Ръцете й се вдигнаха на раменете му и Джордан нерешително го отблъсна. Той се отдръпна.
— Лека нощ — промърмори Рийвс и впи поглед в нея.
— Лека нощ — отвърна тя, взе една свещ и забърза към спалнята.
Затвори вратата зад гърба си и се подпря на нея. Пое си дълбоко дъх. Когато се почувства по-добре и пулсът й възвърна нормалния си ритъм, отиде в банята.
Намаза лицето си с крем, изми си зъбите и пусна косата си. Направи всичко машинално, защото в главата й беше пълна бъркотия, мислеше единствено за решението, което бе взела. На какво ли щяха да бъдат способни ръцете му, ако развихреше страстта си? Ръцете, които милваха раменете й, подсказваха, че могат много повече.
«Глупости! — упрекна тя себе си и се върна в спалнята със свещта. — Той просто беше любезен. А това бе само благодарствена целувка. Приятелска. Като между сънародници. Нищо повече.»
Джордан сложи свещта на нощната масичка, махна кувертюрата и отметна пъстрите чаршафи. Разкопчаваше панталона си, когато чу вратата зад гърба й да се отваря тихо.
Светлина хвърляше единствено свещта върху масичката в хола, но тя успя да различи, че Рийвс е само по долнище на пижама. Силуетът му изпълни вратата, той изпъна ръце и се подпря на рамката.
Тя се вторачи в него с някаква смесица от страх и вълнение. Сърцето й затуптя лудо. Напразно се опита да успокои неочакваната възбуда, която я обзе. Почувства се безпомощна, заклещена в ситуация, от която не можеше да избяга. А искаше ли въобще да избяга?
— Ще викаш ли? — попита той тихо и се приближи до нея.
— Не знам — откровено отвърна Джордан, клатейки глава отчаяно.
Беше само на няколко крачки от нея. Тя съвсем ясно виждаше красивото му тяло и разбра, че този мъж разбужда женските й инстинкти, както никой друг не го беше правил.
— Не, не мисля — прошепна Джордан.
Той обхвана лицето й и го наклони, за да я целуне. Тя затвори очи и промълви:
— Не, няма да викам.
Този път нямаше и следа от колебание. Рийвс искаше да я целуне. Разтвори устни и отхвърли всякакви съмнения относно желанието си. Той покри нейните, а тя, без да се съпротивлява, прие страстта му.
Езикът му чувствено се отърка в нейния, после се втурна навътре, за да опознае тайните на нейната уста. Ръцете му я обгърнаха. Плъзгайки се по гърба й, се спряха на тънката й талия. Рийвс я придърпа до себе си и телата им се притиснаха. Устните му нежно я докосваха, избягвайки нейните, и това я възбуждаше. Рийвс страстно я целуна, когато от гърдите й се изтръгна слаба, дълго потискана въздишка.
Джордан сключи ръце зад врата му. Без да се пускат, те се отпуснаха върху леглото и потънаха във възглавниците.
Рийвс вдигна глава и я погледна с трескаво горящи очи. Говореше бързо неща, които явно дълго бе таил у себе си. А сега бе настъпил моментът и той не искаше да го пропусне.
— Косата ти е толкова красива — тъмна и лъскава — той прокара пръсти през копринените й кичури. — Кожата ти е такава, че не се нуждае от грим. А очите ти… Господи, ти си прекрасна, Джордан! Целуни ме пак! Моля те!
Не се нуждаеше от повече подканяне. Тя разроши кестенявата му коса и го придърпа към себе си. Устните им се сляха с еднакво силно желание. Бяха влажни и горещи, сякаш се опитваха да утолят някаква ненаситна жажда.
Рийвс страстно целуна бузата й, после прокара кадифения си език по меката част на ухото й. С върха на пръстите си Джордан нежно изследваше твърдите мускули на раменете му, докато той обсипваше с целувки шията й. Той внимателно плъзна ръце между телата им и обхвана гърдите й, които настоятелно зовяха за вниманието му.
— Рийвс — промълви тя и изви тялото си нагоре.
Внезапно осъзна какво всъщност върши. Само допреди един час не беше виждала този мъж, а сега беше с него в леглото, позволявайки му, не — умолявайки го да я целува и милва със съкровена интимност. Това не бяха приятелски ласки. Тя се любеше с този непознат мъж! Полудяла ли беше? Трябваше да го спре. Веднага.
Рийвс пъхна ръце под пуловера, за да се наслади на пищните й гърди.
— Рийвс, моля те… Не — умоляваше го тя, — не… Аз не мога. Не трябва…
— Но аз мога, Джордан. Никога преди не съм се чувствал по този начин.
Изведнъж пуловерът беше съблечен и тя остана да лежи, изложена на пламенния му поглед.
— Господи! — промълви той, а очите му я изгаряха.
Започна да я милва нежно. С обожание и учудване наблюдаваше как гърдите й отвръщат с готовност и нетърпение на ласките му.
Смутена от погледа му и от собствените си усещания, Джордан затвори очи. Устните му се озоваха върху гърдите й. Зърната им се втвърдиха от сладкото потрепване на езика му и тя извика името му.
Той повдигна глава и попита с тревога:
— Заболя ли те?
— Не, не — въздъхна тя, обхвана лицето му и го придърпа към себе си.
— Джордан — прошепна той, — толкова си вкусна.
Милувките му я измъчваха и възбуждаха едновременно. Тя разбра, че е загубена. Битката беше приключила още преди да е започнала. Той беше победителят, защото всъщност нямаше противник. Тя беше завоювана. Джордан го желаеше толкова силно, колкото и той нея. Рийвс събу панталоните й и изхлузи бикините, после се изправи и с едно бързо движение се освободи от пижамата. Легна до нея и я притисна до себе си.
Ръцете му се плъзнаха по сатенената й кожа надолу по ханша, по бедрата й, после и между тях. Неговата въздишка се сля с нейната, когато докосна женствеността й. Тя беше готова и очакваше милувките му. Рийвс я окуражи:
— Джордан, чувствам се прекрасно, толкова невероятно, чудесно.
Пръстите му бяха вълшебни. Тялото й се изпълни с неописуем екстаз. Пламенни целувки обсипаха гърдите й. Той продължи да се отърква о нея. Всяко движение я караше да се задъхва, да го умолява да продължи. Тя се вкопчи в него. Повече не можеше да издържа. Рийвс се претърколи върху нея, възпря за секунда желанието си, колкото да я попита:
— Джордан, има ли някаква причина, поради която не искаш да се любим?
Да! Имаше стотици причини. Хиляди. Едно друго лице изникна в съзнанието й, но тя отхвърли видението. Толкова силно го желаеше, че нищо друго нямаше значение. Рийвс я беше целувал, беше я милвал, както никой друг досега. Беше разбудил спящата й страст, не можеше да го отрече. Това наистина не трябваше да се случва, но се случи. И тя го искаше.
Джордан поклати глава:
— Не, няма такава причина.
Телата им се сляха в едно. Опиянена от удоволствие, тя извика името му.
— Да, Джордан, да! — шепнеше той в ухото й. — Така е добре. Прекрасно е.
Въпреки че бяха замаяни от страст, и двамата осъзнаха правотата на думите му. Телата им се движеха в хармония, сякаш не бяха за първи път заедно. Отдадоха се изцяло един на друг. Никакви бариери не съществуваха, задръжките паднаха.
Не бързаха.
Всяко движение целеше да достави на другия удоволствие. Всяка ласка беше нежна и провокираща, задоволяваща желанието им. Те се опияняваха от близостта си. Накрая страстта им избухна, достигнала своя връх. Рийвс подпря глава на нейното рамо, а тя го притисна до себе си тържествуващо.


— Не разбирам — тя се притисна по-близо до него и зарови лице в гърдите му.
— Какво има за разбиране? — попита нежно той. Рийвс я прегърна с една ръка, докато с другата нежно галеше косата й.
— Сякаш това не бях аз. Аз никога… Не съм била с друг мъж, откакто почина съпругът ми — смутено призна тя.
Вероятно нямаше да й повярва. Не звучеше убедително.
Рийвс повдигна глава от възглавницата и се взря в лицето й, осветявано от свещта на нощната масичка. После помилва страните й.
— Не трябва да се оправдаваш, нито да се извиняваш за това. Мисля, че така или иначе разбрах.
Тя вдигна очи и го погледна.
— Толкова ли бях несръчна? — попита го Джордан.
— Беше съвършена — нежно я целуна по устните. — Но физически… личеше си, че не си била често с мъж.
Тя скри лице в рамото на Рийвс. Той тихичко се засмя на смущението й. Лежаха мълчаливи и доволни, наслаждавайки се на топлината и уханието на телата си, на докосванията и близостта си. Гласът му беше тих и нежен, когато я помоли:
— Разкажи ми за съпруга си.
Ръката й, галеща гърдите му, спря.
— Оженихме се, когато завърших колежа. Бяхме заедно четири години. Той загина при автомобилна катастрофа.
— Съжалявам. Сигурно е било ужасно.
Тя въздъхна:
— Когато почина, бяхме разделени, Рийвс. Чарлс беше търговски агент, но без особен успех. Сменяше работа след работа, преследваше химери, никога не мислеше реалистично. Следвах го през годините от град на град, от щат в щат, като винаги се надявах, че ще успея да окача пердетата, преди да се прибере вкъщи с поредната си идея, която налагаше пак да се местим. Най-накрая се уморих от този скитнически живот и го напуснах. Намерих си работа към един вестник — пишех статии на социални теми. Не беше много забавно, но поне имах сигурност. Чарлс ме умоляваше да се върна при него, но аз отказвах. Исках да ми обещае, че ще се установим някъде. Загина след няколко месеца.
Рийвс въздъхна и я придърпа по-близо до себе си.
— Надявам се, не се чувстваш виновна, че си го напуснала.
Тя се засмя сухо:
— Укорявах се, но след смъртта му негова приятелка ме посети и виновно си призна, че са били любовници дълго преди да се разделим.
— Звучи така, сякаш е бил същински герой — саркастично вметна Рийвс.
— Недей да съдиш така Чарлс. Никой не можеше да му помогне, дори и самият той.
— Мисля, че си много великодушна — прошепна Рийвс.
Повдигна брадичката й и леко я целуна.


Той буквално я изхвърли от себе си и се изправи сепнато в леглото, когато лампите внезапно светнаха. Двамата осъзнаха какво е станало и избухнаха в смях.
— Преживял съм войни и наводнения, гладувал съм, а ето че сега едва не получих инфаркт — той се хвана за главата по момчешки и изглеждаше очарователен.
— Колко е часът? — попита тя.
Рийвс погледна часовника си.
— Малко след два.
— Е, повредата беше отстранена за рекордно кратко време — през смях отбеляза Джордан.
— Стой, където си. Аз ще отида да загася лампите.
— Така? — попита тя.
Седна в леглото и го погледна учудено, когато той прекрачи захвърлената на пода пижама.
Той бавно отмести поглед към гърдите й и очите му заискриха похотливо. Намръщи се и попита подигравателно:
— Нещо против ли имаш?
— Не и ако побързаш — палаво му се усмихна Джордан.
— Ненаситно момиче — подразни я той и излезе от стаята.
Джордан се отпусна върху възглавниците, подпря глава на ръцете си и се протегна. Въздъхна дълбоко, със задоволство. Лека усмивка заигра по устните й, когато погледът й обходи стаята, която сякаш се бе променила след идването на Рийвс Грант.
Очите й се спряха за миг върху шишенцата с парфюм «Лилак», поставени на тоалетката, и отминаха нататък. После се върнаха на тях, за да ги разгледат по-внимателно. Хелмут. Хелмут й беше подарил колекцията от кристал миналата седмица без никакъв повод.
Когато Рийвс я беше попитал дали има причина, за да не се любят, в съзнанието й за миг изникна образът на Хелмут. Това, че прекара тази нощ с Рийвс, беше нечестно спрямо него. Какво да направи?
Да каже на Рийвс за Хелмут? Наистина това не го засягаше, но не беше ли по-добре да му открие всичко още в началото? Началото на какво? Нямаше основание да мисли, че отношенията им ще се задълбочат. Може би най-добре щеше да бъде да не казва нищо, поне докато Рийвс не разкрие намеренията си.
Не, точно сега нямаше да му казва нищо.
Но когато Рийвс се върна в стаята и угаси лампата, тя разбра, че иска да бъде откровена с него. Той се мушна в леглото и я прегърна.
— Рийвс — обърна се тя към него. — Рийвс…
— Загасих всичко. Ще оставим ли тази последна свещ да гори? Няма да те виждам, ако останем съвсем на тъмно — гласът му беше дрезгав.
Устните му потърсиха шията й и той я зацелува.
— Рийвс?
— Хм?
— Искам да… ах! Рийвс, моля те… нека поговорим.
Ръцете му обходиха гладкия й корем, а устните му пърхаха над гърдите, чиито връхчета настръхнаха с копнеж.
— Наистина ли искаш да говорим? Точно сега? — попита той миг преди да се впие в устните й. Напористият му език не й позволи да отрони и дума. Но това вече нямаше значение. Забрави какво искаше да му каже.


Хелмут Екхерт протегна ръка към Рийвс Грант и възкликна:
— Господин Грант, почти не съм ви видял, откакто пристигнахте. Надявам се, че си взехте от храната и напитките.
Усмивката сияеше на красивото му лице и той съвсем не си даде сметка за напрежението, което се възцари между фотографа и Джордан.
— О, да, господин Екхерт. Забавлявам се чудесно. С всяка изминала минута — все повече — очите му се плъзнаха към Джордан, която беше побледняла, но стоически стоеше до Хелмут.
— О, извинявай, скъпа — извини се Хелмут и хвана ръката й. — Господин Грант, представям ви госпожица Джордан Хедлок. И тя е американска гражданка, но, надявам се, не за дълго.
Хелмут се усмихна с обожание на Джордан, която с изпито и бледо лице подаде ръка на Рийвс. Той обаче не побърза да й отвърне. В главата й нахлу кръв и тя почувства, че ще припадне. Устните й пресъхнаха. Със сигурност той нямаше да каже и дума за предната нощ. Не можеше да бъде толкова безчувствен. Бавно ръката му пое нейната, пръстите му я обвиха и той я разтърси за поздрав.
— За мен е удоволствие, госпожице Хедлок — меко каза той.
— Благодаря — измърмори Джордан.
— В близките няколко дни ще виждаш често Рийвс, скъпа. Всъщност мога ли да ви наричам така? Той е ангажиран да направи мой портрет за едно американско списание. Фотожурналист е — каза Хелмут.
— Запозната съм с работата на господин Грант — тихо промълви Джордан. После смело вдигна поглед и срещна дръзките зелени очи, впити в нея. — Видях статията ви за ИРА в «Таймс». Беше изчерпателна и интересна. Разглеждате реалистично такава деликатна тема, но влагате и състрадание.
— Благодаря, госпожице Хедлок. Мисля, че този път работата ми няма да е толкова потискаща. С голямо нетърпение чаках да се запозная с господин Екхерт. Убеден съм, че американските читатели ще харесат темата за един от най-богатите мъже в света.
— Бих искал и Джордан да бъде включена в статията, Рийвс. Всъщност можете да приготвите фотоапарата си. След няколко минути ще обявя нашия годеж.
Джордан се извъртя към него и стреснато прошепна:
— Хелмут! Защо… Защо не ми каза?
— Защото исках да е изненада — ослепителна усмивка разкри белите му зъби. — И защото ако те бях предупредил, щеше да измислиш друга причина, за да отложиш неизбежното. Така или иначе ще станеш госпожа Екхерт, скъпа. Въпрос на време е. Съгласна ли си да се омъжиш за мен?
При последната им екскурзия до Зермат, след като в продължение на часове я тормози с шеговити въпроси, тя уморено се беше съгласила да помисли върху предложението му за женитба. Беше решила да поговорят по-късно. Трябваше разумно да му обясни, че не е готова да се омъжи повторно. Но моментът за разговор никога не настъпи и ето сега той щеше да обяви скорошния им годеж. Ами Рийвс? Господи, нима това ставаше в действителност?
Красивата рокля, която Хелмут настоя да й купи за този прием, неочаквано й се стори неудобно тясна. Залата изведнъж й се видя претъпкана. А шампанското, което беше изпила, сякаш изгаряше стомаха й и заплашваше да излезе навън. Главата й се пръскаше. И отгоре на всичко, Рийвс през цялото време стоеше до нея и я наблюдаваше злостно.
Когато Хелмут помоли за внимание, Джордан имаше чувството, че всичко е насън. Постепенно разговорите заглъхнаха, чиниите, богато отрупани с храна, бяха оставени настрани, гостите любезно обърнаха глави към своя домакин.
— Сигурен съм, че повечето от вас са виждали Джордан и преди. Удоволствие е за мен тази вечер да ви съобщя, че тя скоро ще стане моя съпруга.
Вълна от различни емоции се втурна към тях. Жените я гледаха със завист, мъжете — с възхищение, други, развълнувани повече от собствените си любовни истории, проявиха слаб интерес.
Джордан изпита ужас от вторачените им погледи.
Сякаш беше изпаднала в транс. Хелмут я привлече и целомъдрено я целуна по устните. Осъзна, че отнякъде блесна светкавица на фотоапарат. Рийвс я снимаше как целува друг мъж.
Хелмут заговори отново:
— За да скрепя нашия годеж, подарявам на Джордан този пръстен.
Измъкна от джоба си кадифена кутийка и я отвори. Извади платинен пръстен с най-големия и крещящ диамант, който Джордан беше виждала някога. Взе студената й, отпусната лява ръка и го постави на пръста й. Тежеше ужасно, сякаш някой й бе поставил верига с топуз на края. Тя го погледна и болезнено се усмихна. Няколко пъти проблесна светкавицата на фотоапарата.
Искаше й се да се обърне към Рийвс и да го накара да спре. Да му каже, че това, което се случва, не е истина, че то няма значение или някаква връзка със събитията от снощи. Но той продължаваше да снима непрекъснато. Гостите на вълни се отправиха към нея, за да я поздравят и да огледат пръстена й.
Рийвс видя как Джордан обезумяло се вкопчи в ръката на Хелмут. Кръвта забушува във вените му. Едва се въздържаше да не я грабне и да я разтърси, докато тя не му каже да спре. А после, когато се почувства разкаяна и помоли за милост и прошка, да я целуне и да я накара да разбере, че принадлежи само на него. Но, уви, тя продължаваше безпомощно да се държи за Хелмут. Никога досега Рийвс не беше изпитвал такава ревност и гняв.
Той наблюдаваше Хелмут, който наведе глава, за да може Джордан да прошепне нещо в ухото му. Устните й почти го докосваха и Рийвс си спомни какво е усещането за това. Тя промълви нещо и после Грант прочете по устните му: «Разбира се, мила.»
Рийвс пъхна ръката си в джоба, търсейки друг обектив, но вместо това напипа един филтър. При гледката на Хелмут, който целуваше полуотворените й устни, пръстите му неволно се свиха. Стъклото се счупи и го поряза, но той не усети болка.
Едва след като извади ръката си и видя кръвта, която капеше от трите му пръста, осъзна, че се е наранил, и побърза да вземе една салфетка от масата. Хелмут правеше друго съобщение, очевидно по молба на годеницата си:
— Дами и господа, като се има предвид, че всички тук сме приятели и че няма представители на пресата, от името на Джордан ви моля да не разгласявате на вестниците за нашата предстояща сватба. Напълно обяснимо е, че бъдещата ми съпруга не иска вестта да бъде разпространена, преди да съобщи на родителите си в Съединените щати.
Рийвс пропусна хората, които обсъждаха прекрасната двойка, покрай себе си. Наблюдаваше как Джордан приема пожеланията им за щастие. Една едра, пълна матрона, отрупана с бижута, я сграбчи в задушаваща прегръдка. Погледите им се срещнаха над огромните рамене на жената.
Дявол да я вземе! Сиво-сините й очи го гледаха умоляващо. Бяха широко отворени, уплашени, завладяващи. Как се осмеляваше да го прави на глупак и после да го гледа така! Погледът му остана все така студен, но безразличието му беше само привидно. Дори и сега не беше сигурен дали предпочита да я зашлеви по лъжливата уста, или да я повали на пода и да я люби с дива страст. Самата мисъл за това усили напрежението в слабините му и то стана почти непоносимо.


Джордан потъна изнемощяло в едно кресло със сатенена дамаска. С отсъстващ поглед обходи скъпите мраморни плочи под сребристите си сандали. Една от тънките каишки се беше впила болезнено, оставяйки червена ивица върху кутрето й. Копнееше да събуе обувката и да остане боса, също както предната вечер. Ах, предната вечер…
Наблюдаваше как прислужниците и сервитьорите разчистват безпорядъка след партито. Един попиваше разсипано шампанско, друг изпразваше кристалните пепелници в медно кошче. Помощници отнасяха табли с празни чинии и употребявани салфетки.
Рийвс и Хелмут бяха застанали до масата и си говореха приятелски. Фотографът напълни устата си с шепа фъстъци, после отметна глава назад и се изсмя шумно на някаква шега на Хелмут.
Как беше успяла тя, Джордан Хедлок, да се окаже в такова безизходно положение? Ако само бе попитала Рийвс какво го бе довело в Люцерн! Нима това не беше логичен въпрос? Ако само беше споменал, че работи върху портрета на един швейцарски предприемач. Защо въобще не стана дума за ангажимента му? Ех, ако… Само ако…
Какво ли щеше да се случи снощи, ако Рийвс знаеше, че тя е повече или по-малко «обвързана» с Хелмут Екхерт? Щеше ли това да промени нещо?
Хелмут беше с почти десет години по-възрастен от Рийвс, далеч по-богат и държеше нещата здраво в ръцете си. Наблюдавайки внимателно двамата мъже, тя забеляза, че Рийвс се държи с Хелмут като с равен. Не се смущаваше нито от богатството, нито от властта, която притежаваше.
И двамата бяха красиви. Хелмут притежаваше класическата красота на русокосите модели и можеше спокойно да краси рекламна брошура за пътешествие из Алпите. Тялото му беше силно и стегнато благодарение на часовете, които прекарваше в собствената си спортна зала и с личния си масажист.
Фигурата на Рийвс сякаш беше здрава по природа и не се нуждаеше от допълнителни упражнения. Движенията му бяха грациозни, естествени и намекваха за сила. Беше типичен американец.
Джордан следеше с възхищение всеки негов жест, потръпваше от гръмкия му смях, от леко провлачения му говор. С нежност, породена от спомена, тя го наблюдаваше как прибира фотоапарата си в предпазния калъф и се ръкува с Хелмут. Забеляза, че пръстите на едната му ръка са увити в салфетка. Наранен ли беше?
Миналата нощ тези ръце я бяха милвали, докато тя не започна да изнемогва от възхитителното им докосване. Бяха откликвали на желанията й и бавно я бяха довели до върха на удоволствието. Устните му бяха блуждали страстно по тялото й.
Думите, които й бе нашепвал, бяха толкова възбуждащи, както и любовта му. Чарлс — съпругът й, не отронваше и дума, докато се любеха. Тя не бе предполагала какво опияняващо въздействие ще упражнят върху тялото и душата й тези несвързани слова.
Снощи думите му я бяха възхвалявали. А какво ли си мислеше за нея сега?
Хелмут и Рийвс се приближиха. Тя примигна, за да скрие сълзите си, заплашващи да бликнат, и опита да се усмихне. Получи се нескопосно подобие на усмивка.
— Скъпа, съжалявам, че те накарах да чакаш толкова дълго — каза Хелмут. — Имам важни дела утре и се налага да прегледам някои документи. Рийвс предложи да те изпрати до дома.


Трета глава

Джордан погледна Рийвс, после бързо се обърна към Хелмут:
— Не е необходимо. Мога и сама да се прибера, след като стигнем до кея.
— Твърдо не, госпожице Хедлок — спокойно изрече Рийвс. — Обещах на Хелмут да не ви изпускам от очи, докато не се приберете в дома си.
Джордан изпита силно желание да го зашлеви. Той нарочно й се подиграваше. Докато Хелмут й донесе наметалото и официалната чанта от дрешника, Грант високомерно я оглеждаше от главата до петите, небрежно облегнат на една мраморна колона.
— Готова ли си, Джордан? — учтиво попита Хелмут.
— Да.
Домакинът настоя да ги придружи до края на имението, което беше разположено на собствения му остров в езерото на Люцерн и се простираше върху няколко акра. Замъкът на Хелмут представляваше тухлена, боядисана в бяло сграда с дограма и кепенци от тъмно дърво. Въпреки семплата си архитектура, беше истинска забележителност. Интериорът бе прекрасен, а градината — образец на парковото изкуство.
Той поведе Джордан и Рийвс през украсената със статуи морава, надолу по каменните стъпала към пристана. Хелмут я целуна за лека нощ, а униформеният лодкар им помогна да се качат на разкошната моторница. Той често наемаше лодки за вечерите, които да отвеждат гостите му до брега, но те не бяха луксозни, нито приличаха на тази.
Джордан и Рийвс се настаниха на палубата, а кормчията включи двигателя и те се отделиха от пристана. Хелмут им помаха за довиждане, докато накрая изчезнаха в тъмнината, оставяйки след себе си само диря от пръски.
Джордан, седнала изправено в един шезлонг, леко потрепери от студения нощен въздух. Сгуши се в сатенената си, дълга до петите пелерина. Избягваше погледа на мъжа до себе си. Лодкарят им обърна гръб, зает да насочва лодката през гладката повърхност на езерото, и останаха почти сами.
Някъде в тъмнината се чу драсване на кибритена клечка, а после Джордан видя и пламъка до върха на една цигара. Рийвс загаси клечката и добросъвестно я хвърли в кофата с пясък на блестящата палуба. Всмукна дълбоко от цигарата и тя долови острата миризма на тютюн, когато той изпусна дима.
— Не знаех, че пушиш — тихо отбеляза тя.
Паузата беше твърде дълга и Джордан си помисли, че или не я е чул, или е решил да не й обръща внимание. Най-накрая той отвърна:
— Не пуша. Отказах ги преди години. Току-що започнах отново.
— Ооо!
Рийвс се извъртя и застана с лице към Джордан. Наблюдаваше я сурово със студените си зелени очи, после дръпна още веднъж от цигарата. Проклинайки кашлицата, която го задави, захвърли фаса. Той изсъска, докосвайки водата.
— Това ли е всичко, което можеш да кажеш? «Ооо!»?
— Рийвс, моля те, аз…
— Спести ми драматичните обяснения — остро я прекъсна. — Не е необходимо, уверявам те. По време на онази буря се потъркаляхме в леглото. Беше много романтично, много приятно. Аз се забавлявах. Ти също. Това е всичко — и разтвори ръце, за да покаже, че въпросът е приключен.
Думите му я засегнаха дълбоко, но тя ги преглътна, защото беше по-заинтересована от напоената с кръв салфетка.
— Какво е станало с ръката ти? — попита Джордан.
— Какво? — вълнението му беше очевидно. Мускулите му се стегнаха и опънаха дрехите му. — Какво? — отново я попита разпалено, защото не очакваше подобен отговор.
— Какво е станало с ръката ти?
Рийвс я погледна ядосано и смутено, после се вгледа в ръката си, сякаш я виждаше за първи път.
— О, ъъъ… порязах се. Няма нищо.
— Но тя кърви.
— Вече не.
— Сигурен ли си? Може би…
— Казах, че е добре.
— Нека да видя.
— Ще оставиш ли на мира проклетата ми ръка! — сопна й се той.
Изправи се, пъхна ръце в джобовете на панталона си, после се отправи към парапета на палубата и се облегна на него. Дишаше тежко и раменете му се надигаха от усилието. Едва сега Джордан разбра колко е ядосан.
Остана дълго там, като удряше с юмруци полираното дърво и се взираше над водата към приближаващите светлини на Люцерн. Тя мълчеше, загледана в гърба му. Искаше й се да му каже за отношенията си с Хелмут, но състоянието му в момента не беше подходящо за подобни успокоителни обяснения. Щеше да остави яда му да отшуми и след това да се опита да му разясни положението.
Тя подскочи, когато той бързо се завъртя и я погледна.
— Не става въпрос за това, че страдам от скрупули да спя с годеницата на друг — презрително й каза. — Ти ме излъга, Джордан, а аз мразя лъжата.
— Не, не съм…
— Какво би си помислил Хелмут, ако знаеше за снощи? А? Щеше ли диамантът върху пръстена ти да бъде мъничко по-малък? А може би той знае? Сигурно така си го омаяла, че пренебрегва случайните ти похождения? Може би те дели с приятелите си?
— Млъкни! — извика тя, скочи от стола и едва не загуби равновесие, препъвайки се по люлеещата се палуба. — Не си прав. Щях да ти кажа за Хелмут тази сутрин, но ти си беше тръгнал. Когато се събудих, чудех се дали съм сънувала, или съм имала кошмар. Бях с един нежен и чувствителен мъж, който се превърна в грубиян и се измъкна с първите лъчи на слънцето. Жена за една нощ? На такава ли ти приличам?
Сълзи изпълниха очите й. Тя яростно ги избърса с ръка. Не искаше да му обяснява колко изоставена се беше почувствала, когато се събуди късно на другия ден и откри, че си е тръгнал, без дори да остави бележка. Ако не личеше още отпечатъкът от тялото му на чаршафите и не се усещаше ароматът на мъжки парфюм, би си помислила, че просто е сънувала.
Но не беше — върху тялото й още личаха следите от предната вечер. Устните й бяха леко изранени и подпухнали от пламенните му целувки. Гърдите й горяха от спомена за неговите ласки. Ако се съсредоточеше, можеше да си припомни точно усещането, когато беше проникнал дълбоко в нея. Не! Това беше твърде истинско.
— Върнах се отново следобед, но те нямаше. Твърде удобно — отвърна й той. — Или беше вътре през цялото време, докато чуках на вратата като разочарован Ромео?
Да, тя беше в къщата. Някъде следобед, засрамена и покрусена от това, което се бе случило, Джордан затвори магазина и се качи горе да полегне. Не беше спала много предната нощ. Хелмут й се обади, за да й каже, че един от служителите му ще дойде да я вземе и да я придружи през Стария град до кея. Там щеше да я чака лодка. Трябваше да вземе със себе си дрехите за приема и да се преоблече в замъка, където Хелмут беше приготвил един апартамент за нея.
Току-що бе затворила телефона, когато чу, че някой чука на входната врата. Скришом надзърна през спуснатите щори на прозореца в спалнята към улицата. Сърцето й подскочи, когато видя блестящата от слънцето коса на Рийвс. Той натисна настоятелно дръжката на вратата, после почука по-силно. Дори извика името й и погледна нагоре към прозореца. Джордан отскочи точно навреме и той не я видя.
Защо не отиде да отвори вратата? Какво я накара да остане там? Срам? Притеснение? Може би на дневна светлина нямаше да я намери толкова привлекателна? Или той нямаше да й се стори толкова красив? Отхвърли тази мисъл. Той бе най-страхотният мъж, когото беше виждала. Щеше да е такъв и на дневна светлина, и на свещи. Какво я възпря да не слезе долу, да отвори широко вратата и да се хвърли в прегръдките му?
Страх.
Последните няколко години беше живяла и се беше оправяла сама. Учеше се от собствените си грешки, празнуваше собствените си успехи. Пазеше се от външни намеси. Веднъж беше оставила живота си в ръцете на мъж и всичко завърши пагубно. Когато окончателно напусна Чарлс, взе решение никога вече да не се доверява на друго човешко същество. Ненавременната смърт на съпруга й я беше предпазила от разочарованието на нещастния брак. След това тя не допусна да се привърже към друг мъж до такава степен, че да стане зависима от него.
Хелмут я преследваше от месеци, но тя беше внимателна и не се поддаде изцяло на увлечението му. Същата тази предпазливост не й позволи да се втурне по стълбите и да прегърне Рийвс с цялото щастие, с което неговото присъствие я изпълваше.
Господи, тя се бе любила с този мъж. За няколко кратки часа животът й беше в неговите ръце. Беше му отдала всичко — подсъзнателно, разбира се. И ако това не пораждаше страх, то какво друго? Затова, когато го видя да пъха под вратата й набързо надраскана бележка върху листче, което бе измъкнал от джоба си, реши, че никога повече не иска да го вижда.
След като си тръгна, Джордан полетя надолу по стълбите и взе бележката. С треперещи пръсти я разтвори и зачете:

«Скъпа Джордан,
Прости ми, че се измъкнах, без да ти кажа довиждане, но ти спеше така сладко, че сърце не ми даде да те събудя. (Признавам, че надзърнах под одеялото. Красива гледка!) Исках да си наема стая — отседнах в «Европа» — и да се приведа в приличен вид, преди отново да почукам на вратата ти. За съжаление беше избрала неподходящо време да излезеш. Ще бъда зает рано вечерта по работа, но ако си вкъщи, може да намина. Спомените от предишната нощ ще ме карат да горя… До скоро…
Рийвс»

Твърдото й решение да не го вижда повече се изпари яко дим. Щеше да преживее някак си един от онези «малки, интимни коктейли за близки приятели», които Хелмут организираше. Щеше да изчака достатъчно дълго време, а после под предлог, че я боли главата, щеше да се прибере у дома, за да се срещне с Рийвс. Той вероятно щеше да я попита къде е ходила. Тогава ще му каже за Хелмут, но ще му обясни, че от нейна страна няма никакъв ангажимент. Той ще й каже, че е доволен и разбира. Ще я прегърне, ще я целуне.
Най-добрите планове на мишките и котката…
— Измисли нещо по-добро, Джордан — острите му думи я върнаха отново в реалността. Тя фокусира замаяния си поглед върху него.
Вятърът беше разрошил косата му, а очите му светеха страшно — изглеждаше, сякаш дяволът се беше вселил у него.
Очевидно си мислеше, че се опитва да скалъпи някаква история за отсъствието си от книжарницата следобед.
Джордан отговори откровено:
— Да, бях там, Рийвс.
Изглеждаше изненадан от отговора и резките му черти леко се смекчиха.
— Тогава си мислех, че повече не трябва да се виждаме.
— О, да, става неудобно, когато се жениш за един от най-богатите мъже и едновременно с това си намираш любовник. Хората започват да говорят.
— Не! — тя тупна с крак в яда си. — Не знаех, че Хелмут ще обяви годежа ни тази вечер.
— Но вие бяхте неофициално сгодени, нали?
— Не. Да, но не точно… Той…
— Да? — попита Рийвс и кръстоса ръце пред гърдите си — арогантна поза, която я дразнеше.
Джордан облиза устни и се опита да приглади назад няколко кичура, които бяха паднали на лицето й.
— Бъди разумен, Рийвс! Не виждаш ли, че не съм част от това? — помоли тя, като посочи към замъка, който бяха напуснали.
— Да, но скоро ще се омъжиш за него. Добро постижение за една продавачка от Айова.
Тя пренебрегна сарказма в думите му и продължи:
— Един ден Хелмут дойде в магазина, за да си купи вестник. Поприказвахме си. Беше чаровен, забавен. Нищо не очаквах. Но същата вечер, точно когато затварях, той намина отново и ме покани на кафе.
— Знаеше ли кой е той? — остро попита Рийвс.
— Мислех, че съм го виждала някъде… — уклончиво отвърна тя. После се вгледа в проницателните му очи и осъзна, че е безсмислено да го лъже. Въпреки че едва ли щеше да я разбере правилно. — Да — каза. — Знаех кой е.
— Аха.
Нещо по-силно от гнева й в момента я възпря да го зашлеви по хитрата, самодоволна физиономия. Тя преглътна яда си и продължи спокойно:
— Следващите няколко дни Хелмут идваше в книжарницата. Говорехме си. После ме покани на вечеря и аз приех. Започнахме да се виждаме по-често докато…
Тя се колебаеше как да продължи. Той я подтикна.
— Продължавай, Джордан. Аз съм заинтригуван.
— Започна да ме ухажва — подаръци, цветя, скъпи дрънкулки, които никога не съм искала.
Рийвс я изгледа злобно.
— И какво получаваше Хелмут в замяна на тези «скъпи дрънкулки»? В името на любовта.
— Нищо! — възкликна тя.
В този миг лодката се блъсна в коловете на кея и Джордан политна към Рийвс. Той я хвана със силните си ръце и я притисна към гърдите си. Прегръдката му не бе нежна. Беше я стиснал в желязна хватка, а лицето му, наведено над нейното, бе изкривено от отвращение.
— Наистина ли мислиш, че съм толкова глупав да повярвам, че мъж, богат и изтънчен като Хелмут, няма да се възползва?
Той направи движение към нея по начин, който не оставяше съмнение за смисъла на думите му. Намекът му я засегна и унизи. Тя се извърна и се отскубна от него. През стиснати зъби изрече:
— Пусни ме! Никога повече не ме докосвай!
Лодкарят се приближи тихо и Рийвс бавно свали ръце от раменете й. Тя се отдалечи, за да вдигне чантичката си, избягвайки любопитния поглед на кормчията. С крайчеца на очите си видя Рийвс да премята през рамо фотоапарата си.
Веднага след като слезе на кея с помощта на лодкаря, Рийвс скочи зад нея и отново я хвана за ръката.
— Казах ти да не ме докосваш.
Тя опита да се освободи от хватката му. Можеше да си спести усилията — той беше много по-силен от нея.
— Обещах на Хелмут да те изпратя до дома ти, а аз никога не лъжа.
Скритата обида в думите му я жегна. Тя се опита да му отвърне остро, но неочакваната му реплика я спря:
— Как, по дяволите, можем да стигнем оттук до книжарницата?
Беше твърдо решен да я придружи до вкъщи. Най-доброто, което Джордан можеше да направи, бе да се съгласи. Посочи направо и каза:
— На втората улица трябва да свием вляво.
Вървяха мълчаливо покрай къщите. Скоро улиците се стесниха и се превърнаха в лабиринт от алеи, по които можеха да се движат само пешеходци. Рийвс вървеше с широки и твърди крачки, а Джордан ситнеше зад него. Краката я боляха ужасно, но да бъде проклета, ако се оплаче или го помоли да намали ход.
С облекчение видя магазина си зад ъгъла. Приближиха се до вратата. Рийвс остави фотоапарата да се изхлузи от рамото му и го положи на земята. Преди Джордан да усети какво става, той я прикова към стената с тежестта на тялото си. Китките й бяха здраво хванати от двете страни на главата й.
— Едно трябва да ти призная, Джордан. Ти си страхотна актриса. Може би си сгрешила професията — гласът му беше измамно мил, а топлият му дъх галеше премръзналите й страни. — Тези големи сиви очи, изпълнени с девствена плашливост. Тези искрени декларации, че съм единственият мъж след съпруга ти — неочаквано думите му прозвучаха горчиво.
Той отметна назад глава и присви очи.
— Господи, какъв глупак бях — засмя се без капка веселост.
Рийвс я погледна. Наклони лицето си към нейното и почти го докосна.
— Чувствам се така, сякаш съм се хванал на въдицата ти.
Очите му се плъзгаха по лицето й и внимателно го изучаваха.
— А ти продължаваш да си играеш на «познай това какво е» — дрезгаво промълви Рийвс. — Много си трогателна. Проблясъкът на сълзи в проклетите ти сиви очи, невинното изражение, треперещите устни.
Той я целуна и последните му думи бяха заглушени. Беше целувка, която трябваше да я нарани и унизи. Рийвс не усети съпротива и устните му станаха настоятелни. Миг колебание — и тя прие нашествието на езика му. Той отпусна китките й и Джордан се възползва от свободата да обхване врата му и да погали косата му.
Той разтвори пелерината и плъзна ръка по тялото й — милваше я, леко я стискаше, наслаждавайки се на стегнатите й форми. Притисна се плътно до нея, усещаше я цялата. Джордан му отговори с чувствено движение и дъхът му секна.
Тя се изпълни с желание, когато почувства през дрехите си силата на неговата мъжественост. Отвръщаше необуздано на ласките му. Всички грозни обвинения, които той й отправи неоснователно, се стопиха от страстните му целувки.
Пръстите му си проправиха път до гърдите й. Той нежно ги масажираше, палецът му описваше кръгове около настръхналите й зърна под сатенената рокля. Продължи опияняващо да я възбужда, а устните му обсипваха с горещи целувки голото й рамо, после слязоха надолу, за да целунат сгъвката на лакътя й, а след това и дланта й. Джордан въздъхна, опря се на стената, като милваше косата му с любов. Прималяла от ласките му, тя се усмихна нежно. Неочаквано той обърна ръката й и видя диамантения пръстен.
С приглушен глас Рийвс каза:
— Сама виждаш, Джордан. Единствената разлика между теб и момичетата, които продават телата си по улиците, е в цената, която искаш.
Думите му не съответстваха нито на нежните му ласки, нито на мекия глас, с който ги изрече, и тяхното значение й убягна за миг. Когато през мъглата от страст осмисли репликата му, тя си помисли, че болката в гърдите й със сигурност ще я убие.
Грубите му слова я изтръгнаха от летаргията, сякаш някой я беше полял със студена вода. Той все още държеше ръката й и се усмихваше самодоволно. Джордан му зашлеви шумна плесница.
За миг Рийвс се вцепени и не реагира. После на лицето му се изписа ярост, и то толкова ужасна, че Джордан си помисли, че той може да я убие. Вместо това, той се отдръпна бързо.
Без да каже нищо, дори без да я погледне, Грант преметна фотоапарата си през рамо и изчезна в нощта.


— Книжарница за английска литература — отговори Джордан по телефона. Беше късно сутринта на следващия ден.
— Здравей, скъпа — изрече Хелмут с равния си, обработен тембър. — Как си тази сутрин? Хареса ли ти снощният прием в твоя чест?
— Здравей, Хелмут — отговори Джордан. — Мога да ти отделя малко време. Имам клиенти. Да, партито ми хареса. Само че ми се искаше да обсъдим предварително…
— Знам какво ще кажеш и ти се извинявам за това, че поех нещата в свои ръце. От опита си в бизнеса знам, че когато се изправиш пред неподатлив клиент, понякога е добре да насилиш събитията. Обикновено това дава добър резултат, както в случая.
— Не, Хелмут. Ние трябва…
— Един момент, скъпа. Какво, Рийвс?
Рийвс беше с Хелмут и слушаше разговора. От яд ръцете й се разтрепериха. Какъв невъзможен мъж!
— Джордан, Рийвс ти казва «добро утро» и се надява, че краката вече не те болят — Хелмут тихо се засмя по телефона.
Значи през цялото време, докато бързаха към дома й, той е знаел, че краката я болят.
— Още нещо, преди да затвориш. Рийвс ще е с мен през по-голямата част от деня, ще дойде в офиса и ще присъства на събранието на борда на директорите следобед. А довечера иска да ни снима в спокойна, типично швейцарска атмосфера. Мислех си да отидем в «Щаткелер». То е за туристи, знам, но е най-подходящото!
— Звучи чудесно и съм сигурна, че господин Грант ще се забавлява, но аз трябва да откажа. Аз…
— Глупости. Той специално помоли да дойдеш с нас. Иска да ни снима заедно, нали все пак скоро ще станеш моя съпруга.
Проклятие! Рийвс разиграваше някакъв фарс. Сигурно обичаше пиесите на Нийл Саймън. А сега превърна нея и Хелмут в неохотни участници в тази комедия.
— Хелмут, моля те. Аз…
— Нещо лошо ли се е случило, Джордан? — веселият му глас изведнъж стана разтревожен. — Звучиш угрижено тази сутрин. Добре ли си? Може би трябва да намина и…
— Не! — рязко отвърна тя.
Последното нещо, което искаше, бе Рийвс да узнае, че е разстроена. А и не желаеше Хелмут да я вижда с тези тъмни сенки под очите — неоспоримо доказателство за безсънна нощ. Можеше да си направи погрешни заключения. Нямаше да разбере, че просто иска да бъде оставена на мира. Ала със сигурност щеше да разбере прищевките на една жена, затова каза:
— Не, всичко е наред — звучеше като закачливо дете. — Просто се чудех какво да си облека довечера. Никога не съм била снимана от фотограф с репутацията на господин Грант — почти се задави от абсурдните си думи, но Хелмут се засмя от другата страна.
— Притеснява се какво да облече — чу го да казва на Рийвс.
Тя се развълнува, а тънките й пръсти стиснаха по-силно телефонната слушалка.
— Скъпа, ти изглеждаш прекрасно каквото и да облечеш. Но все пак си сложи нещо по-обикновено. Ще дойдем да те вземем около осем. Засега довиждане — той затвори, преди тя да успее да му отговори.
Хелмут имаше навика да прекъсва връзката, когато сметнеше, че разговорът е приключил.
Тя постави телефонната слушалка на мястото й и направи сметката на двамата американци на средна възраст. Жената си беше купила два криминални романа от Агата Кристи и един брой на «Чувствена жена», а мъжът — книга за Джеймс Бонд, списание «Луд» и вчерашния «Чикаго трибюн». Чудесата никога не свършваха.
Денят премина бързо. Работата беше уморителна. Беше краят на септември и летният туристически сезон вече приключваше. Такова оживление се очакваше по-късно, с пристигането на туристите, дошли заради зимните спортове. Джордан щеше да продава вестници, карти, списания и книги. Щеше да слуша тревожни истории за малкото сняг, паднал почти навсякъде в Европа, за вкуса и здравословните проблеми от питейната вода, за тесните пътища и за щурия начин, по който чужденците караха автомобилите си. Понякога Джордан ненавиждаше сънародниците си, защото често бяха сприхави, груби, критично настроени и мрачни.
В шест тя заключи книжарницата, сложи табелата «Затворено» и пусна щорите на вратата. Уморено се изкачи по стълбите. Имаше два часа, за да се приготви за изпитанието довечера, но не беше сигурна, че те ще й стигнат. Имаше чувството, че никога няма да е готова.
Тя се потопи в дълбоката тясна вана. Неволно се замисли как Рийвс успява да се побере в хотелските вани с тези широки рамене. После реши, че най-вероятно взема само душ.
Побърза да изхвърли от съзнанието си мисълта за него и започна да прехвърля наум гардероба си. Какво да облече? Накрая се спря на мека вълнена пъстра пола и пуловер. Полата беше разкроена и модна, а и подхождаше на черните й велурени ботуши. Като цяло облеклото й би изглеждало съвсем обикновено, ако не беше триъгълният шотландски шал. Тя го преметна през едното си рамо и го пристегна с широк златист колан. Краищата му почти стигаха до подгъва на полата. Спретнатата «продавачка», както Рийвс я беше нарекъл, сега приличаше повече на първокласен модел. И наистина Джордан си беше купила тоалета на Ив Сен Лоран от един парижки бутик миналата година.
Разпусна кока си и косата й се разпръсна върху раменете, обрамчвайки красивото й лице. Напарфюмира се с «Норел».
На вратата се почука. Тя грабна бързо сивото си велурено палто и чантата, подхождаща на ботушите й, и се втурна надолу.
Вратата изскърца леко, когато я отвори.
— Здравей, скъпа. Току-що казах на Рийвс, че бих искал да те убедя да дойдеш да живееш с мен в замъка и да зарежеш този мрачен малък магазин и апартамента.
Хелмут я целуна по бузата и хвана ръцете й, отбелязвайки доволно, че тя носи годежния пръстен.
— Уви, Рийвс, тя е много морална и е голям инат. Отказва ми категорично подобно нещо, докато не се оженим.
Въпреки желанието си да остане спокойна, Джордан се ядоса. Наистина с Хелмут бяха спорили за отказа й да живее с него преди сватбата. Тя твърдеше, че причината е нуждата й от свобода. Всъщност истината беше, че не бързаше да се люби с Хелмут. Неговите нежни и страстни прегръдки й бяха приятни, но не можеха да накарат сърцето й да подскочи. Така както…
Джордан бързо погледна Рийвс, който беше повдигнал недоверчиво вежди. «Мисли каквото искаш. Истина е. Аз не съм се любила с него» — искаше й се да му каже.
Винаги си беше представяла, че Хелмут ще прави любов с нея със същата лаконичност на думи и действия, с която въртеше бизнеса си. Щеше да пристъпи направо към въпроса, без да отделя повече от необходимото време. Нямаше да има ласки и целувки — нито преди, нито след това. Нямаше…
Джордан дойде на себе си и спокойно изрече:
— Здравей, Хелмут — изправяйки се на пръсти, тя нежно го целуна по устните. После високомерно се обърна към Рийвс: — Добър вечер, господин Грант.
Той се приближи и хвана ръката й за поздрав. Хелмут нямаше как да разбере — освен от шокираното изражение на Джордан, че палецът на Рийвс галеше дланта й.
— Предвид обстоятелствата, мисля, че е по-добре да си говорим на «ти». Не си ли съгласна, Джордан?


Четвърта глава

Думите му я сепнаха и тя не каза нищо, учудена от дързостта му. После осъзна, че всъщност само двамата бяха наясно с обстоятелствата.
Хелмут приветливо се намеси:
— Той е прав, Джордан. Рийвс ще бъде постоянно с нас през следващите дни, а може да поиска да снима и само теб. Затова е по-добре да си говорите на «ти».
Джордан се подразни от присмехулната усмивка на Рийвс.
Хелмут загърна раменете й с палтото. Вечерите, дори и в такава ранна есен, бяха доста хладни. Тръгнаха надолу по алеите, докато стигнаха до улицата, където ги чакаше шофьорът на Хелмут със сребриста лимузина «Мерцедес».
Джордан се оказа притисната между двамата мъже, потънала в черната кожена седалка. Хелмут хвана ръката й, отпусната върху бедрото му, но не това я притесняваше, а мъжът от другата й страна. Рийвс отново бе с дънки, беше облякъл спортно яке на Пиер Карден в карамелен цвят над бежова риза, опъната по широките му рамене. Носеше излъскани каубойски ботуши. Изглеждаше облечен съвсем подходящо за случая.
Когато се наведе през нея, за да поговори с Хелмут, тя долови свежото ухание на парфюма му.
Джордан седеше притихнала, заслушана в гласа на Рийвс, докато той обсъждаше някои страни на бизнеса с Хелмут, които намираше за интересни. Говореше убедително и интелигентно. Случайно дясното й рамо се оказа на топло и сигурно под ръката му. Жестикулирайки, той неволно докосна гърдите й.
Джордан притаи дъх и обърна очи към Рийвс, който я погледна тревожно и напрегнато. Почувства облекчение, когато колата намали ход и спря.
«Щаткелер» беше известен ресторант с нощен клуб в Люцерн. Почти всички туристически обиколки на града включваха и посещение на това място. Притежаваше простовата, но притегателна атмосфера, беше винаги шумен. Докато редовните клиенти ядяха лакомо специалитета на заведението — фондю, което представляваше разтопено сирене, поднесено в по-захабени чинии — група музиканти в национални носии ги забавляваха.
Мъжете бяха облечени в сиви велурени панталони, обточени с тъмнозелена кожа, и бели ризи с дълъг ръкав, а на мускулестите си от планинското катерене крака носеха три четвърти чорапи с червени пискюли. Жените бяха в блузи с пъстри бродерии, черни, украсени с дантела кадифени жакети и разкроени поли.
Пееха с типичните извивки, характерни за швейцарските песни, играеха народни танци и свиреха на огромните и единствени по рода си алпийски рогове — и всичко това съпроводено от ентусиазираната подкрепа на публиката. Рийвс свали капачето на обектива със светкавична бързина, която учуди Джордан. Смени лещите, филтрите и лентата и запечата образа на току-що проходило момиченце с розови бузки и къдрава руса коса. То бе изцапало малката си устичка с шоколад и пляскаше въодушевено в ритъма на приятната алпийска мелодия.
— Кой знае — каза Рийвс, като отново се обърна към масата, отговаряйки на забележката на Хелмут за интереса му към детето, — може да продам снимки за Алпите на «Нешънъл Джиографик». А освен това момиченцето е достатъчно сладко, за да украсява някой плакат. Както и да е, аз наистина много обичам децата. Те са страхотен обект за фотографа — прибра апарата си и потърка с нетърпение ръцете си, после с апетит се нахвърли върху мекото топено сирене и препечения хляб.
Хелмут сипа по малко бяло вино в чиниите им и го разбърка със сиренето. Скоро и тримата бяха в добро настроение и се смееха на историите, които Рийвс разказваше.
— Ще пием ли кафе, преди да изпратим Джордан? — попита Хелмут, след като напуснаха шумния нощен клуб.
— Звучи чудесно.
Хелмут махна на шофьора си да ги последва с колата, а те извървяха пеш няколкото пресечки до ресторанта, разположен на крайбрежната улица. Не рискуваха да останат на открито и влязоха в тихото изискано помещение. Явно Джордан и Хелмут бяха чести посетители тук, защото оберкелнерът ги поздрави.
— Знам, че Джордан иска горещ шоколад. А ти, Рийвс?
— Кафе — отвърна той.
Сервитьорът донесе поръчката. Джордан веднага отпи от димящата чаша с пухкав каймак от бита сметана. Бе започнала истински да харесва млечните произведения едва след като дойде в Швейцария. Никъде по света не можеше да се намери нещо подобно. Облиза с връхчето на езика си пяната по устните си, но беше пропуснала капчица от битата сметана и когато се облегна назад в стола, Рийвс я забеляза. Без да се замисли, той протегна ръка, избърса ъгълчето на устните й и после облиза пръстите си. Погледите им се срещнаха и двамата се усмихнаха на интимността, породена от този спонтанен жест.
Хелмут палеше цигарата си и не разбра причината за неочакваното мълчание. Думите му нарушиха тишината:
— Разбрах, че Джордан има един порок. Луда е по швейцарските шоколади. Опасявам се, че като остарее, ще стане доста дебела.
— Няма! — възкликна тя.
Двамата мъже се засмяха на бурната й реакция. Смутена, Джордан се зае с горещия си шоколад, а Хелмут и Рийвс отпиваха от кафето.
— Защо не покажеш на Рийвс моста? — предложи годеникът й.
— Какво? — бързо попита тя, очевидно сепната.
— Вече знаеш историята толкова добре, колкото и аз. Ще поседя тук, ще си поръчам второ кафе и ще изпуша още една цигара, а вие се разходете. Рийвс, ти още не си виждал моста, нали?
Рийвс не гледаше Хелмут, а Джордан. Най-накрая отговори:
— Не, не съм го виждал отблизо. Би ми било интересно да науча всичко за него.
Джордан му хвърли изпепеляващ поглед и каза на Хелмут:
— Можем да почакаме, докато изпиеш кафето, и после да отидем заедно.
— Скъпа, знаеш, че поначало мразя да обикалям забележителности. Бъди любезна с Рийвс заради мен.
— Добре — отвърна тя и рязко се изправи с желанието да изпълни по-бързо задължението си. — Да вървим — каза неприветливо, но не дотолкова, че да събуди подозрения у Хелмут.
Джордан се пресегна за палтото си, но Рийвс беше по-бърз и го взе от свободния стол. Помогна й да се облече.
— Ще се върнем скоро — каза тя, като постави ръка на рамото на Хелмут.
— Не е необходимо. Мога да изпуша и две цигари — погали той ръката й.
Фотографът отвори вратата на ресторанта и Джордан бързо се шмугна навън покрай него, пъхнала ръце в джобовете си и прегърбила рамене от студ. Смело пресече улицата точно пред един туристически автобус и почти тичешком стигна до другия тротоар.
Рийвс я настигна и я хвана за лакътя.
— Доста ветровита разходка ще бъде.
— Не се опитвай да фамилиарничиш с мен, особено след нещата, които каза снощи.
— Никак не си любезна — упрекна я той с напевен глас.
Тя стисна зъби.
— Искаше да видиш моста, добре, ще ти покажа проклетия мост — после троснато попита: — Защо просто не отказа на Хелмут и не остана, за да си пушите цигарите?
— Отново отказах пушенето — той й се усмихна. — Освен това наистина искам да видя моста.
Вече бяха стигнали до единия от двата покрити моста, които се простираха над Рьос. Реката разделяше града на две: на запад беше новата, а на изток — старата част. Те застанаха на дървения мост, а бистрата вода под краката им клокочеше и бучеше.
С отегчен и равен глас Джордан заобяснява:
— Мостът е бил построен през средновековието. Ако погледнеш нагоре, ще видиш много плочици. От двете страни на всяка плочка има по една рисунка, отразяваща събитие от местната история. Рисунките датират от началото на седемнадесети век.
— Много интересно — равнодушно вметна Рийвс.
— Езерото Люцерн покрива площ около четиридесет квадратни мили. Граничи с четири швейцарски кантона. То…
— Джордан — сурово изрече той и я обърна към себе си. — Защо не живееш с Хелмут?
— Не е твоя работа — извика тя и гласът й отекна в покрива на моста. После отново прошепна: — Не е твоя работа.
— Не, моя е.
— Не, не е.
— По дяволите, моя е!
Той стискаше ръцете й и независимо от дебелото палто, хватката беше болезнена. Тя се дръпна и едва тогава Рийвс осъзна колко силно я държи. Веднага я пусна. Джордан продължи надолу по моста, сякаш въобще не бяха говорили за нещо друго.
— Защо? — настоя той.
Тя се извъртя, за да го погледне, доволна, че наоколо няма никой.
— Защото не искам. Не смятам, че е добре да живееш с някого без брак.
Рийвс повдигна недоверчиво веждите си. Разстроена, тя продължи:
— Това, което се случи онази нощ, беше… случайност. Не съм го планирала, нито пък ти. То просто… се случи.
Джордан не го поглеждаше, но не се и отместваше от него. Сякаш я привличаше като магнит. Можеше да усети погледа му, който сякаш се опитваше да проникне в мислите й, докато се взираше във върховете на ботушите му.
— Тогава ти казах, че не съм… не съм се любила с друг. Ако не си ми повярвал онази нощ, няма да ми повярваш и сега. Всъщност това не ме интересува.
Но я интересуваше.
— Обичаш ли го?
— Хелмут ли?
— Да не би да има и друг?
Тя въздъхна с отегчение.
— Не. Няма друг.
Рийвс напълно я объркваше. Не можеше да мисли ясно, особено когато стоеше толкова близо до нея. С треперещи пръсти разтри челото си, което започваше да пулсира от обзелото я напрежение.
— Не обичам Хелмут. Поне не по този начин. Той е забавен, чаровен, мил и, разбира се, богат. Не отричам, че бях поласкана, когато ми обърна внимание. Наистина. Всяка жена би била поласкана. Не разбираш ли, Рийвс? — погледна го умолително. — Аз съм нова тук, а той може да има всичко, което си поиска. Сякаш си играе с хората. Почива в луксозни курорти, купува импулсивно и със стръв. За него съм като нова играчка. Не съм богата, нямам реактивен самолет, нито пък съм известна личност. Когато се умори от мен, всичко ще приключи.
— Ако това е истина, защо се съгласи да се омъжиш за него?
— Никога не съм приемала в истинския смисъл на думата, просто не му отказах категорично. Откакто осъзнах, че съм просто временно развлечение за него, не съм поставяла въобще въпроса. Ако бях спорила непрекъснато, само бих засилила желанието му да ме има. Разбираш ли? Хелмут, въпреки очарованието си, е непоколебим, когато иска нещо. Той чува само това, което желае. Не ми е дал възможност да му кажа как се чувствам.
— А ти как се чувстваш? Имам предвид, ако новото се превърне утре в старо, как ще се почувстваш, ако си права и той те зареже?
— Казах ти, никога не съм възнамерявала да се омъжвам за него. Всъщност не съм мислила да се омъжвам за когото и да било.
— Защо? Заради Чарлс?
— Донякъде да.
— Донякъде? Нещо против брака ли имаш?
Благочестивият му тон я жегна.
— Не — рязко отвърна тя. — А ти? Ти също не си женен — после, сякаш я порази гръм, уплашено го попита: — Не си женен, нали?
— Не, не съм. Бях, но преди много време.
— И какво стана?
— Ще се повторя ли, ако кажа: «Не е твоя работа»?
Тя се усмихна:
— Вероятно.
Рийвс тихо се засмя, а после каза сериозно:
— Тя не разбираше защо трябва да ходя във Виетнам, за да правя някакви си снимки, както наричаше работата ми. Подаде молба за развод скоро след като заминах. Бяхме женени по-малко от година.
— О!
Джордан се обърна, отиде до парапета на моста и се заслуша в бушуващата вода.
— Джордан — когато й проговори, беше толкова близо, че почти я докосваше. — Джордан.
— Да?
— Погледни ме!
Не! Знаеше, че ако го направи, ще пожелае да го прегърне. По необясними причини се страхуваше да го погледне, както се боеше да го докосне онази нощ, когато трябваше да се ръкуват. Тогава направиха грешка, така щеше да се получи и сега. Рийвс имаше работа и амбиции, които бяха коренно различни от нейните. А тя имаше свое местенце, което ревниво пазеше. Боеше се да допусне някой да наруши спокойствието, което с толкова труд си бе извоювала.
Рийвс я хвана за раменете и я извъртя към себе си. Повдигна брадичката й — жест, който Джордан вече познаваше.
— Харесва ми как си се облякла.
Това бе последното нещо, което очакваше да чуе.
— Благодаря — промълви смутено.
— Изглеждаш страхотно, когато си облечена. Разбира се, малко е неудобно, защото не мога да виждам тялото ти — разкопча палтото й и я погледна. — Харесваш ми повече в панталон и пуловер, както бе облечена онази нощ, защото подчертаваха формите ти.
Той наклони глава и я зацелува по шията, а Джордан опита да се отдръпне.
— Рийвс — едва прошепна тя, — недей.
Протестът й беше толкова слаб, че фотографът дори не му обърна внимание.
— Спомних си как изглеждаше с онзи светлорозов пуловер и се сетих как изглеждаше и без него — гласът му потрепери.
Докосваше лицето й с леки целувки. Ръцете му се плъзнаха под шала, търсейки извивката на гърдите й. Когато ги помилва, въздишката му на задоволство се сля с нейната.
Рийвс прошепна, скрил глава в косата й:
— Харесва ми начинът, по който се обличаш, по който се движиш. Обичам да гледам как се храниш, как пиеш. Особено горещ шоколад. Обожавам гласа ти, начина, по който ми отвръщаш, по който ме докосваш. Обожавам уханието на тялото ти, вкуса му…
— Рийвс, не трябва да правиш това. Не е редно — изрече тя приглушено под настоятелния натиск на устните му.
— Остави ме да те докосвам, да те целувам, а после ми казвай, че не трябва — промълви той, докато милваше гърдите й. — А сега ми кажи, че не е редно.
Когато устните му се впиха в нейните, беше невъзможно да измисли, а камо ли да изрече някаква разумна причина, за да му откаже. Целувките му я изгаряха и Джордан беше обзета от изпепеляваща страст.
Той я обгърна и я притисна към себе си, продължавайки да гали гърдите й.
— Защо носиш сутиен? — оплака се той и леко захапа меката част на ухото й.
— Аз…
— Няма значение — прошепна Рийвс. — Той не ми пречи да те усещам.
— Рийвс — тя едва продума, опиянена от страстта му, която сякаш я бе оплела в паяжина.
— Да?
— Рийвс… — промълви отново.
В тъмнината се чу шум от приближаващи се стъпки, а после и гласът на Хелмут, който викаше:
— Джордан, Рийвс?
Сепнаха се и замръзнаха. Рийвс я изгледа спокойно и хладно, очаквайки реакцията й. Джордан се смути. Не изпитваше любов към Хелмут, но не искаше да го нарани или унижи. Той нямаше да понесе подобен удар. Затова се отдръпна от Рийвс, оправи дрехите си и се отправи по посока на гласа.
— Тук сме, Хелмут.
— Тръгнахте отдавна и си помислих, че може да сте се загубили — каза той весело, като се приближи към тях.
— Не, ние… току-що разказвах на Рийвс една от легендите за Вилхелм Тел, които научих от теб — смотолеви тя.
Хелмут не забеляза смущението й.
— Сигурно си измръзнала, скъпа. Трепериш. Закопчей си палтото. Може би е време да те изпратим до дома. Хареса ли ти разходката, Рийвс?
Непоносимо дълги секунди минаха, преди той да отговори. Джордан стаи дъх и го погледна умоляващо. Стресна се от слабия проблясък в очите му, който сякаш я прониза.
— Да — отговори фотографът. — Историята е много поучителна и занимателна. Все пак мога да се усъмня в истинността на всичко, което Джордан ми разказа. Някои от легендите звучат доста странно.
Нещо заседна в гърлото й. Той не й вярваше! Защо?
Хелмут тихо се засмя:
— Признавам, че част от легендите за местните ни герои са твърде пресилени.
— Наистина пресилени — потвърди Рийвс.
Той ги остави на края на моста, като обясни, че предпочита да се прибере пеш до хотела.


— Мислиш ли, че ще се справиш? — притеснено попита Джордан младия мъж.
Той се усмихна уверено.
— Смятам, че ще се справя с магазина, докато отсъствате, госпожице Хедлок.
Младежът беше счетоводител и работеше в един от офисите на Хелмут. Миналата вечер, докато я изпращаше, годеникът й съобщи, че на следващия ден трябва да се срещнат за закуска.
— Планирахме нещо като експедиция с Рийвс. Ще ходим до Пилат…
— Хелмут — прекъсна го тя, — аз имам много работа. Двамата с Рийвс ще трябва да минете утре без мен.
Беше ядосана и разстроена от случилото се на моста. А сега чуваше, че ще трябва да понесе още един ден с мъжа, който продължаваше да й се присмива и да я наранява. В един миг споделяше с него най-съкровените си мисли, а той я слушаше с искрена съпричастност. В следващия я целуваше така, сякаш от това зависеше животът му. А после, когато тръпнеше от желанието, което бе разпалил у нея, грубо я пренебрегваше, обвинявайки я в лъжа.
Достатъчно. Не искаше да го вижда повече, камо ли да прекара още един ден с него.
— Няма да мога да дойда утре — твърдо каза Джордан.
— Разбира се, че ще дойдеш — противопостави й се Хелмут с обичайната си самоувереност. — Ще изпратя някой да се погрижи за магазинчето ти вместо теб. Няма за какво да се тревожиш. Така ще можем да се забавляваме цял ден.
Вмешателството на Хелмут в живота й стана изведнъж непоносимо. Ако така се опитваше да направлява своята годеница, какво ли щеше да стане, когато се омъжеше за него? Снизходителната му забележка за «магазинчето» й беше обидна. Тя вършеше чудесна работа. Компанията даваше книжарницата й за пример на останалите. Гордееше се с услугите, които осигуряваше на говорещите английски туристи. Защо тогава Хелмут така омаловажаваше нещата?
— Не искам да отсъствам утре, Хелмут. Трябва да съм тук — упорито каза Джордан. — Може би си мислиш, че книжарницата в сравнение с твоя концерн е дреболия, но тя е много важна за мен.
— Джордан — меко изрече Хелмут, — засегнах те и съжалявам — тонът му беше снизходителен, сякаш говореше на вироглаво дете. — Не бъди глупава. Моля те, скъпа. Ако не дойдеш с нас, Рийвс ще си помисли, че не го харесваш или че си прекалено стеснителна. Все пак, когато станеш моя съпруга, ще те фотографират непрекъснато.
Точно в този момент Джордан трябваше да му съобщи, че въобще няма намерение да става негова съпруга и спокойно да му върне пръстена. Вместо това, тя се замисли върху думите на Хелмут за Рийвс. Нямаше да си помисли, че е срамежлива, а че е страхливка. Ако не отидеше с тях, можеше да реши, че се крие от него, защото се срамува или се бои. Нямаше да му достави това удоволствие.
— Добре, Хелмут — каза тя разсеяно, а мъжът я целуна бегло по бузата. — Ще дойда. Къде и кога ще се срещнем?
Бяха уговорили времето и мястото и сега Джордан даваше последни указания на счетоводителя. Мрачно си помисли, че когато се върне, продажбите сигурно ще бъдат повече от когато и да било и че ще намери магазина в далеч по-добро състояние от това, в което го беше оставила.
Вървеше през алеите, предвидливо взела и кожената си шуба за ски. Беше ясна и слънчева утрин, но на връх Пилат щеше да бъде доста по-студено. Черните й джинси и червеното меко поло прилепваха по тялото й и очертаваха съблазнително формите й. Джордан беше пъхнала и шапка в джоба на шубата си, в случай че й станеше студено на върха.
Хелмут и Рийвс я чакаха в ресторанта, докато закусваха обилно. Джордан изпи едно кафе и после си поръча горещ шоколад със сметана.
Мъжете бяха облечени също така обикновено, при все че разбирането на Хелмут за «обикновено» бе доста различно — беше с панталони, спортно сако, кашмирен пуловер и палто от тюленова кожа. Рийвс се бе облякъл така, сякаш щеше да обхожда скотовъдната си ферма — като типичен каубой, само дето нямаше шапка. След като приключи със закуската, докато чакаше Хелмут да допуши цигарата си, той провери екипировката си.
Рийвс беше поздравил сърдечно Джордан и я целуна по бузата след Хелмут. Тук беше Европа. Всички се целуваха. Хелмут не си помисли нищо лошо. Напротив, радваше се, че американският фотожурналист очевидно намира годеницата му за привлекателна.
Но Джордан не прие леко целувката. Сърцето й затуптя лудо и тя трябваше да си наложи да бъде твърда, за да не залитне, когато Рийвс се отдръпна.
Грант също беше показал удивително самообладание. Той жадуваше да я прегърне силно и да целуне примамливите й устни. Бързата целувка не му бе достатъчна, само разбуди желанието му за нещо повече.
Тримата предизвикаха лек смут у хората, когато се качваха на лифта от подножието на връх Пилат. Шофьорът на Хелмут им проправяше път в тълпата. Туристите и местните хора бяха заинтригувани от Рийвс и неговия фотоапарат и с любопитство ги наблюдаваха, докато те най-накрая успяха да си намерят места в една от малките кабинки. Рийвс сложи фотографското си оборудване на свободното място до себе си, а Хелмут и Джордан седнаха срещу него.
— Колко време ще пътуваме с лифта? — попита той, проверявайки светломера си, като го вдигна пред очите им.
— Двадесетина минути — отвърна Хелмут, — после ще слезем на междинната станция и ще вземем друг лифт, с по-големи кабини от тези, които побират към четиридесет човека. С него ще стигнем до върха. Общо ще ни отнеме около четиридесет и пет минути.
Рийвс леко пребледня, когато кабинката на лифта се оттласна напред. Заиздигаха се към планината, която се извисяваше като страж над Люцерн и езерото.
Рийвс ги снимаше, като през цялото време им говореше, забавляваше ги, опитвайки се да ги накара да забравят за фотоапарата. Джордан оцени таланта му, отпусна се и започна да се държи естествено.
— Вие сте чудесен обект — беше коментарът му, след като смени филма и прибра апарата в калъфа. — Ще ви направя още няколко снимки, когато стигнем върха.
— Погледни назад, Рийвс — каза Хелмут, — виж езерото. А сега вдясно — това е моят замък.
Джордан си помисли, че Рийвс се поколеба, преди да погледне зад гърба си приказната панорама на града и езерото, останали далеч назад.
— Да, красиво е — с потреперващ глас отвърна той и извърна очи.
Джордан едва се сдържа да не се засмее. Рийвс се страхуваше от височината. Не погледна отново назад, а остана с очи, вперени към планината, която се губеше някъде над главите на спътниците му. След миг чуха гласовете на група туристи, изкачващи склона. Джордан се надвеси над перилата на откритата кабинка, помаха им и ги поздрави весело. Рийвс остана неподвижен като скала и се вкопчи в стола си.
Стигнаха до междинната станция и почакаха малко, докато се прехвърлят в една от по-големите кабини. Качиха се заедно с други туристи и Хелмут веднага застана до широките прозорци.
Рийвс изостана малко и зае място в средата на кабината. Джордан се усмихна и се спря до него.
— Трябваше да ни кажеш, че се боиш от височината — подразни го.
— Не се боя. Ужасен съм — призна той, надсмивайки се над страха си.
— Можехме да спрем — каза тя.
Фотографът погледна през прозореца на кабинката към върха на планината и преглътна мъчително. Върхът беше обвит с мъгла, а ужасяващо тънкото въже, което му приличаше на конец, се губеше някъде в облаците.
— Не. Ще се оправя, щом усетя твърда земя под краката си. Все още мога да издържа.
— Но ти пътуваш предимно със самолет, нали? Как се оправяш тогава?
— Обикновено с помощта на здрав колан. А после започвам да чета за хора, които така добре се закопчавали, че при евентуална злополука ставали абсолютно безпомощни и не можели да се спасят. И това е още по-ужасяващо. Дори кокалчетата на ръцете ми побеляват от стискане — засмя се закачливо: — Освен ако не се хвана за някого.
Той се присегна и хвана ръката й, на която бе преметнала кожената си шуба, и леко я стисна. Тя му отвърна и двамата се усмихнаха един на друг. Рийвс погледна към Хелмут, който приказваше любезно с две млади жени, очевидно туристки.
Рийвс се наведе, за да остави на пода на кабинката калъфа с фотоапарата си. Когато се изправи, докосна леко бузата й с устните си.
— Рийвс, Хелмут е с нас — меко му напомни тя.


Пета глава

— Той не те наблюдава внимателно. Ревнува ли те? — Джордан погледна Хелмут, който тъкмо даряваше жените с ослепителна усмивка.
— Не. Твърде самоуверен е, за да си помисли, че бих се интересувала от някой друг.
— Той е глупак.
Думите му прозвучаха напрегнато и Джордан се взря в зелените му очи, излъчващи нещо, което не можеше да определи.
— Нито един мъж не трябва да приема красивата жена като даденост.
Очите му се спряха на устните й. Бяха полуотворени и той ясно си припомни какво беше усещането, когато се целуваха. Беше целувал много жени, но в момента, в който милувките секнеха, ги забравяше.
Но не и Джордан. Знаеше точно какъв вкус щяха да имат устните й, ако я целунеше сега. Веднъж преодолял първоначалната й плахост, Рийвс беше учуден от необуздания начин, по който му отвръщаше. Това не беше преструвка. Сякаш страстта й дремеше дълбоко у нея и изведнъж беше изригнала, а той беше щастливият подбудител на това освобождаване.
А може би беше част от ролята, която играеше? Очите му се впиваха в нейните, но не откриха там измама. Рийвс беше сигурен, че ако в момента я прегърне, тя няма да се съпротивлява. Но какво би означавало за нея това? Играеше ли си с него? Съзнаваше ли властта, която упражняваше върху мислите и тялото му?
Не се усети как изрече:
— А ти си красива жена, Джордан.
Устните й леко потрепнаха.
— Наистина ли мислиш така?
— Да. А освен това си храбра. Вече за втори път ми спасяваш живота. Първия път — по време на бурята, а сега — на тази коварна планина.
Тонът му беше закачлив и тя мило отвърна:
— Тази отоплена, удобна, технически усъвършенствана кабина едва ли може да се нарече коварно място.
— Обаче бурята беше страховита.
— Да — отстъпи тя. — Но знаеш поговорката «При буря всяко пристанище е добро».
Той се засмя:
— Не е точно така. Съмнявам се, че ако беше някоя посивяла бабичка, щях… да ти благодаря… по същия начин.
— Значи го направи от благодарност.
Рийвс все още се усмихваше, но изражението му стана интимно, нежно, меко.
— Не. Благодарността няма нищо общо с това.
Кабината се разтресе, докато спираше, и двамата се блъснаха един в друг. Рийвс изстена леко, когато ръката й, все още държаща неговата под шубата, несъзнателно се притисна до тялото му. Джордан ахна и го погледна виновно, разбрала какво е докоснала. Тълпата, нетърпелива да слезе, се изви около тях и за няколко дълги, агонизиращи секунди те не можеха да се движат, плътно заобиколени от хората.
— Съжалявам — прошепна тя и срамежливо вдигна очи към него.
Страните й поаленяха.
— Не е необходимо да ми се извиняваш.
Ъгълчетата на устните му се извиха в провокираща усмивка и сърцето болезнено затупа в гърдите й.
Когато кабината се поопразни, Рийвс пусна ръката й и се насочиха към плъзгащите се врати.
Хелмут целуна ръцете на туристките и каза на френски:
— Надявам се да прекарате забавно ваканцията си.
Те развълнувано му отвърнаха нещо, кокетно пърхайки с мигли, после му махнаха за сбогом.
— Ето къде сте били — каза той на Джордан и Рийвс, които току-що слизаха. — Прекарах много приятно. Симпатични девойки. А вие забавлявахте ли се?
Джордан едва не се задави, но Рийвс отговори спокойно:
— Беше вълнуващо.
Тя добре знаеше какво точно има предвид той. Очите му светнаха закачливо и Джордан не успя да прикрие леката си усмивка.
Върхът беше обвит в облаци. Ако някой застанеше неподвижно дори за миг, щеше да усети ледената мъгла върху лицето си. Времето обаче не пречеше на веселото настроение. От високоговорителите се разнасяше силна музика. Туристите се щураха наоколо, търсеха подаръци в магазинчетата, поръчваха си сандвичи и напитки, опитвайки се да намерят свободни места на масите, пръснати из площадката. Мелодичен глас на интервали осведомяваше за тръгването на лифта.
Рийвс направи няколко снимки на Хелмут на фона на покритите със сняг планински върхове.
След като приключи, седнаха на закрито в едно кафене и Хелмут поръча капучино за тримата.
— Е, сега вече мога да се похваля, че съм бил на един от върховете на Алпите — каза Рийвс.
— Това не е точно върхът — вметна Хелмут.
— Какво?
Джордан му обясни:
— За да достигнеш върха, трябва да се изкачиш по онази стълба на още около шестдесет стъпки височина. Горе има платформа.
Рийвс сякаш загуби интерес, но тя започна да го увещава:
— Хайде. Нека да отидем.
— Да се изкатерим догоре? — попита той напрегнато.
— Да!
Той я погледна изпод вежди и промърмори:
— Не мисля така.
— Би трябвало да отидеш, Рийвс — съгласи се Хелмут. — Гледката си заслужава.
Грант се колебаеше, отпи още една глътка от капучиното и после каза:
— Аз не…
— Да не би да се боиш? — подигравателно го попита Джордан.
— Не — изръмжа Рийвс.
— Добре, тогава да вървим.
Тя се изправи и се загърна по-плътно в кожената си шуба, която беше облякла веднага щом слезе от кабината на лифта. Извади плетената си шапка от джоба и си я сложи.
Рийвс наистина нямаше избор.
— Добре — измърмори той, стана и облече астраганеното си палто.
— Ти няма ли да дойдеш, Хелмут? — попита го Джордан, тъй като той не се изправи.
— Не. Вие, деца, идете сами. Докторът ме предупреди, че мъж на моята възраст трябва да го кара по-полека.
Рийвс и Джордан се засмяха. Съвсем не приличаше на грохнал старец, както си седеше, отпиваше капучино, кръстосал крака в мокасини «Гучи».
Джордан почти насила издърпа от кафенето Рийвс, който междувременно беше успял да овеси фотоапарата около врата си.
— Иде ми да те удуша. Не искам да ходя там — каза й той, докато прекосяваха площадката до стълбите, които щяха да ги изведат на върха.
— Каза, че не се страхуваш. Поне докато чувстваш твърда земя под краката си.
— Излъгах.
— Няма от какво да се притесняваш. Платформата е леко наклонена, а най-близкото плато е само на триста метра по-надолу.
Той забележимо пребледня, но тя само се засмя и го поведе напред. Бяха се изкачили едва до половината, но спряха, за да си поемат дъх в разредения въздух. Рийвс я погледна сериозно, хвана я за ръката и тържествено заяви:
— Джордан, искам да запомниш това, ако нещо се случи с мен.
— Рийвс!
— Обещаваш ли? — нетърпеливо я попита той.
— Добре — отвърна му. — Обещавам!
— Ако залитна и полетя от върха на планината, опитай се да измъкнеш фотоапарата и да ме снимаш.
Тя замахна с юмрук към него, но той избегна удара, смеейки се, хвана свитата й десница и я придърпа към себе си.
— Дявол такъв! — извика тя. — Мислех, че говориш сериозно.
— Съвсем сериозно. Можеш да спечелиш «Пулицър» с такава снимка.
Тя се извъртя престорено надменно. Продължиха да се смеят, докато с усилие се изкачваха нагоре.
Когато стигнаха върха, Рийвс бързо се огледа наоколо и каза:
— Много е красиво.
След това се обърна отново към стълбите. Джордан се протегна и го хвана за лакътя.
— Недей така. Не съм се изкатерила дотук, за да се върна веднага.
Беше студено, затова тя закопча шубата си и пъхна ръце в обточените с кожа джобове. Облегна се на парапета, а от устата й излизаше пара.
— Стой там — заповяда й Рийвс, докато нагласяше на фокус фотоапарата си. Приближи се, после отстъпи, първо постави «Никон»-а си хоризонтално, а после — вертикално. Копчето защрака неспирно. Джордан обичаше да го гледа как се движи, накланяйки се, изправяйки се, как се навежда назад, а после — напред. Беше като танц. — Страхотна си, Джордан. Харесваш ми в това червено. Отива ти много с бялата и черна кожа на шубата. Пуловер и шапка на черно-бял фон. Чудесно!
Той продължи да й говори, докато правеше серия снимки:
— Страните ти са порозовели от студа, а и тези кичури черна коса, които се подават изпод шапката. Прекрасно. Издишай сега, за да видя дъха ти. Добре. Леко обърни глава наляво. Така. Наведи малко брадичка. Усмихни се. А сега си замислена. Перфектно!
Когато филмът свърши, покри обектива. После внимателно тръгна към парапета.
— На Хелмут сигурно няма да му хареса да види толкова много мои снимки в статия, която е за него — каза Джордан.
Рийвс се приближи до нея, помълча и после рече:
— Хелмут никога няма да види тези фотографии. Те са само за мен.
После я целуна. Дори не се и опитаха да се преструват, че не го желаят. Тя се отпусна в прегръдката му охотно и наведе глава, за да посрещне устните му. Дъхът им почти замръзна във въздуха, когато се целунаха, но устните му бяха горещи и все още имаха вкуса на коняка, който бе прибавил към капучиното си.
Джордан плъзна ръце под разкопчаното му палто, загали гърба му и бавно изучаваше мускулите, които се очертаваха под меката фланела.
— Давам ти само десет или петнадесет минути, за да спреш с това — каза той, докато я целуваше.
— Не, ще спра още сега — отговори му Джордан и се отдръпна от него.
Милувките им бяха станали смущаващо интимни, а наоколо имаше и други туристи.
— По дяволите! — изруга той тихо.
Тя се засмя и го попита:
— Кое е най-ужасното положение, в което си изпадал по време на работа?
Прехвърли темата на разговор върху далеч по-обикновени неща, защото ръцете му започнаха да я галят твърде чувствено.
— Пфу! Това е труден въпрос. Във Виетнам беше като в ада, а и миришеше така. В Камбоджа беше отвратително. Но най-ужасно беше в Ел Салвадор. Никога през живота си не съм бил толкова уплашен. Всички първо стреляха, а после питаха на коя страна си всъщност.
— Рийвс, защо го правиш? Та журналистите ги убиват също като войниците! — тя потрепери, представяйки си го ранен и облян в кръв.
Той повдигна рамене:
— Не знам. Изпитвам вътрешна необходимост, но ми е трудно да я обясня. Трябва да бъда в центъра на събитията, иначе ще пропусна да направя най-добрата снимка, снимката на десетилетието.
Тя не го разбра добре, но поклати замислено глава:
— Знам, че си печелил много престижни награди заради работата си, но коя е любимата ти фотография, тази, която харесваш най-много?
— Още не съм я направил — каза той.
Джордан трябваше да разбере от начина, по който я притисна към парапета, и от ниския, напрегнат глас, че този въпрос вече не го интересува.
— На любимата ми снимка ще бъдеш ти. Гола.
— Рийвс! — изрече тя и се огледа крадешком, като се надяваше, че никой друг не говори английски.
— Да видим как ще я направя — с престорена безпристрастност заговори той. Беше примижал и я преценяваше съсредоточено. — На някоя поляна с цветя? Не, твърде сладникаво е, твърде невинно.
— Много ти благодаря. Аз…
— Или върху черни сатенени чаршафи, легнала по гръб, с ръце под главата — размишляваше той.
— Рийвс, би ли…
— Не, това е твърде… твърде крещящо. Няма да ти подхожда. Не е в твоя стил. Нека помисля.
Погледна я косо и тя усети как се изчервява цялата. Думите му бяха твърде дръзки. Не трябваше да го оставя да й говори по такъв начин. Все пак перспективата да му позира беше много привлекателна и вълнуваща.
— Сетих се! — каза бавно Рийвс. — Ще лежиш на широко легло. Ще те снимам през тюл — така ще изглеждаш по-ефирна. Ще си обърната срещу обектива. Да бъдеш ли покрита с нещо или не? — мислеше гласно. — Най-добре ще е да си гола. Едната ти ръка ще бъде изпъната пред тялото, а другата — положена на гърдите. Само едната ти гърда…
— Рийвс — промълви тя и зарови лице в гърдите му.
— Косата ти ще е разрошена, сякаш току-що си се събудила. Някой е влязъл в стаята. Това е любовникът ти. Очите ти са широко отворени и мълчаливо питащи дали ще те люби. Но ти знаеш отговора — гласът му стана дрезгав и лицето му се надвеси над нейното. — Отговорът е: «Да! Да!»
Притисна я и жадно я зацелува. Стон на неудовлетвореност се отрони от устните му и Рийвс я прегърна още по-силно. Джордан изохка, но дори така опиянен, той разбра, че едва ли е от страст. Бързо се отдръпна и попита:
— Какво има?
— Фотоапаратът ти — изплака тя жално.
Той погледна надолу и видя апарата си, притиснат към гърдите й.
— Извинявай. Не разбрах, че е там.
— Аз също, но за кратко.
Изправи се на пръсти и леко го целуна по устните.
— Рийвс, трябва да се връщаме.
Той огледа страховития алпийски пейзаж и със съжаление отвърна:
— Знам. Аз… — замълча и се ослуша. — Какво, за Бога, е това?
Джордан също чу звука и се усмихна. За негов ужас, тя тръгна покрай парапета, като се надвесваше над него. После спря. Не знаеше какво вижда, защото облаците ги отделяха от земята долу.
— Какво?
— Виж! — възкликна тя. — Бързо ела тук, докато мъглата не ги е скрила отново.
Посочи към билото на планината и през облаците, около сто стъпки по-надолу, той успя да види зелено планинско пасбище. Огромно стадо беше излязло на паша.
— Говеда? — озадачено я попита.
— Млекодайни крави. Това беше звукът от чановете им — обясни му тя.
— Мислех, че тези тежки звънци на дебели кожени, върви са сувенири, които само туристите си купуват — отвърна Рийвс, продължавайки да се взира в странната, но живописна картина.
— Сувенири са, но са и много полезни. Кравата трудно би се изгубила в планината, ако носи такъв звънец. А и стадото обикновено следва онази, която носи най-големия чан.
— Не го знаех — каза той. Погледна я внимателно и промълви: — За миг си помислих, че съм толкова близо до рая, че чувам ангелски песни.
— Всъщност си доста близо. Връх Пилат е…
— Нямах предвид надморската височина.
Страните й поаленяха. Огледа се наоколо и се запъти към стълбите. Рийвс хвана ръката й.
— Знам какво имаше предвид — беше единственото, което му каза тя.
За разнообразие на връщане решиха да се качат на зъбчатата железница, която се движеше по склона на планината. Хелмут предложи и Рийвс с облекчение прие.
Хенри — шофьорът — ги чакаше с лимузината на железопътната станция.
— Мислех, че ще се върнем с ферибота — каза Джордан разочаровано. — Знам, че отнема много време, но пък винаги е забавно.
— Тогава идете с Рийвс, ако искате да се качите на ферибота — благосклонно рече Хелмут. — Лично аз предпочитам удобствата на колата и шофирането на Хенри. Днес достатъчно се правих на турист.
После се обърна към Рийвс:
— Как мислиш? С ферибота ли ще се върнеш? Поне един час ще ви отнеме да стигнете до Люцерн.
— Добре — отвърна Рийвс. — В колко часа е срещата с италианския фабрикант?
— В четири.
— Ще се върна с ферибота, ако нямаш нищо против: искам да натрупам повече впечатления.
— Съгласен съм. Иди с Джордан, а после я изпрати до дома й и ела в офиса. Имаш достатъчно време.
— Няма ли все пак да дойдеш с нас, Хелмут? — попита Джордан, едва прикривайки радостта си, че ще остане насаме с Рийвс.
— Не, скъпа. Добре се забавлявах днес, но пренебрегнах някои неотложни дела. Така ще мога да наваксам. До скоро — каза той и нежно я целуна.
Устните му бяха хладни и твърди, съвсем различни от тези на Рийвс — топли и чувствени. Милувката на Хелмут не можеше да я разтърси, да я накара да се разтрепери.
— Ще ти се обадя по-късно, скъпа.
— Добре. Благодаря ти за прекрасната сутрин — каза тя, засрамена от неискреността си, защото не Хелмут бе допринесъл за чудесното й прекарване.
Той им помаха за довиждане, докато се качваше в лъскавия мерцедес. Останаха сами.
Рийвс се нареди на опашката за билети. Хората ги блъскаха, но те не забелязваха нищо друго, освен самите себе си. Панически бързащата да се качи на ферибота тълпа ги извади от унеса им.
Смеейки се, успяха да намерят в суматохата малка маса на горната палуба и се настаниха собственически на нея. Натрупаха палтата си върху един от столовете, а Рийвс сложи оборудването си на другия, така че никой да не поиска да седне при тях. Рийвс взе сандвичи и бонбони от един монетен автомат и кафе от закусвалнята на долната палуба. Седнаха на малката маса, като се гледаха и не забелязваха мотаещите се наоколо туристи, честите спирания, разговорите на различни езици. Денят беше чудесен, езерото беше лазурно и спокойно. Но дори и времето да бе лошо, едва ли биха го забелязали, защото те имаха очи само един за друг.
— Разкажи ми за себе си. Как беше моминското ти име между другото? — Рийвс се присегна и хвана ръката й.
— Симс. Защо? — попита го с усмивка.
Той вдигна рамене и се засмя по момчешки:
— Не знам. Просто съм любопитен. Искам да знам всичко за теб.
Тя погледна стеснително към сплетените им ръце. Помисли си за вълнуващия живот, който водеше Рийвс, за другите жени, които той срещаше всеки ден, и собственият й живот изведнъж й се стори съвсем незначителен.
— Няма нищо особено за разказване. Мисля, че знаеш всичко, което си заслужава.
— Разкажи ми за семейството ти.
Тя се усмихна.
— Родителите ми са прекрасни. Татко е регионален представител на една издателска къща. Мама винаги е била домакиня.
— Имаш ли братя и сестри?
— Имах, но почина при раждането, когато бях малка.
— Каза ми, че си била омъжена четири години.
Тя кимна.
— Защо нямахте деца?
— Чарлс не искаше.
— Но ти — да.
Да не беше ясновидец? Смутено сведе глава.
— Да, исках да имам деца. Сега виждам, че не е било предопределено.
Желанието й да създадат истинско семейство беше повод за раздори между нея и Чарлс. Той не искаше деца, които само да му се пречкат. «Когато си стъпя на краката, ще имаме достатъчно време за деца.» Но това време никога не дойде и Джордан не успя да изгради семейството, за което толкова копнееше. Връщайки се назад, тя реши, че така е било по-добре. Не искаше детето й да израсне в атмосферата на несигурност, характеризираща брака й. Джордан вдигна очи и срещна съсредоточения поглед на Рийвс.
Той ясно видя тъгата в очите й, затова насочи разговора в друга посока:
— Родителите ти имаха ли нещо против да дойдеш тук?
Тя се замисли, а пръстите й милваха ръката му, покрита със светлокафяви косъмчета.
— Да, сигурна съм, че бяха против. Но не казаха нищо, за да ме спрат. Мисля, че разбираха защо трябва да ги напусна. За малко, разбира се. Освен това семейството ни никога не е имало излишни пари. Не ме лишаваха от нищо, но си мисля, че се чувстваха виновни, защото не можаха да си позволят да ме изпратят в Европа, след като завърших, както направиха родителите на някои мои съученички. Докато следвах в колежа, дори работех, за да си помагам.
Тя погледна в далечината, отвъд искрящите сини води на езерото. Наоколо му се издигаха ниски хълмове, които все още зеленееха, а тук-там се виждаха причудливи бунгала. Тази очарователна гледка я изпълни с носталгия по дома и семейството й. Никой не можеше да издържи далеч от родината си, без да затъгува. Тя сякаш се разбуди и отново погледна Рийвс, който я наблюдаваше внимателно.
— Ами ти? Имаш ли семейство?
— Баща ми почина. Майка ми се омъжи повторно за един прекрасен господин, пенсиониран бакалин, който се отнася с нея като с кралица. Имам по-малка сестра, която учи право. Господ да помага на юридическата система, когато започне да практикува — засмя се Рийвс.
Разговаряха за живота, за миналото и настоящето и часът неусетно изтече. Всеки, който ги видеше, щеше да разбере, че са влюбени. През цялото време не поглеждаха никой друг, сякаш не забелязваха хората наоколо.
Разговорът им секна изведнъж и Рийвс се възползва от паузата.
— Джордан, искам да ми кажеш едно нещо — тонът му беше сериозен и тя почувства безпокойство.
— Да? — колебливо го попита.
— Знаеш ли кога ще слезем от този ферибот?
Тя се разсмя. Той също. Двамата продължиха да се смеят, доволни, че са заедно. Сивите й очи чак се насълзиха от продължителния смях.
— Следващата спирка е нашата. Време е да се приготвим.
Слязоха по мостика, хванати за ръце, все още разговаряйки интимно. Джордан случайно погледна напред и видя Хенри, шофьора на Хелмут, който внимателно оглеждаше тълпата. Тъкмо се измъкна от прегръдката на Рийвс, който беше преметнал ръка през рамото й, и шофьорът ги забеляза.
— Госпожице Хедлок, имам съобщение за вас — каза й униформеният служител, когато тя се изправи прел него. — Господин Екхерт ме помоли да ви закарам до дома ви. Той е поканен на вечеря от един съдружник и би желал да го придружите. Каза да се облечете официално. Ще дойде да ви вземе в седем и половина.
Докато говореше, ги поведе през тълпата към паркираната кола. Отвори им вратата, за да се качат. Джордан не знаеше какво да прави и със смутено и безпомощно изражение се обърна към Рийвс. Бяха се уговорили той да дойде в апартамента й след срещата с Хелмут, защото нямаше никакви планове за вечерта. Какво да прави?
— Рийвс?
Искаше й се той да каже, че всичко е наред, че разбира. Вместо това, очите му, доскоро усмихнати, станаха леденостудени. Устата му се присви в горчива усмивка. Стоеше и я гледаше.
Джордан нервно облиза устни и каза:
— Аз… аз трябва да тръгвам. Той… Може би по някое време довечера ще имам възможност да поговоря с него. Аз…
— Няма нищо, Джордан. Няма значение — каза той студено и твърдо. — Разбирам прекрасно — тонът му обаче подсказваше, че нищо не е разбрал. Беше бесен. Изопнатите черти на лицето му го доказваха.
Хенри мина напред и се поклони леко:
— Аз ще ви закарам до офиса на господин Екхерт веднага щом изпратим госпожица Хедлок до апартамента й.
— Не, благодаря ти, Хенри — отказа Рийвс предложението. Въобще не гледаше шофьора, все още наблюдаваше втренчено Джордан. — Винаги взимам сам решенията си.
Без да отрони и дума повече, той бавно тръгна през тълпата, бързаща да се качи на ферибота, преди да отплава.


Шеста глава

Вечерта й се стори безкрайна. Домакини на събирането бяха бизнесмен от Стокхолм и съпругата му. Освен Джордан и Хелмут, присъстваха още две двойки. Беше замислено като светско събитие, но всъщност основната причина беше бизнесът.
След като вечерята приключи, гостите се преместиха от частната трапезария на хотел «Палас» в апартамента на домакина. Мъжете седнаха до игралната маса и започнаха да обсъждат преимуществата на търговското обединение. Жените, които нямаха нищо общо помежду си — дори не говореха един и същи език, се опитваха да не се отегчават взаимно до смърт. Джордан имаше елементарни познания по немски — езика, на който говореха другите жени — затова някои страни на разговора й убягваха. Това дори не й беше неприятно, защото вниманието й въобще не бе заето със скучния разговор.
Хелмут най-накрая се ръкува с гостите и се приготви да си тръгва. Точно навреме, защото Джордан започна да си мисли, че не ще издържи и минута повече в тази стая. Многобройните бизнес дела на годеника й не я интересуваха. Странно беше, че настоя Рийвс да й разкаже за работата си следобед на ферибота. Той споделяше с нея преживяванията си, а тя сякаш попиваше всяка дума.
А сега беше отегчена, уморена, разсеяна и безкрайно нещастна при мисълта за Рийвс, който ядосано се шмугна в тълпата, отдалечавайки се от нея.
Тя не знаеше дали е разочарована или ядосана. Времето, прекарано с него на върха на планината и на ферибота, беше прекрасно. За съжаление чудесният ден не премина в още по-чудесна вечер. Не можеше да отрече, че Рийвс Грант я възбужда, провокира нейната сдържаност и я прави много по-податлива — нещо, което друг мъж не можеше да постигне. Именно чувствата й към него го правеха опасен, защото вече придобиваше сила над нея. Да не би да очакваше, че тя ще откаже срещата с Хелмут? Може би му се искаше да каже на годеника си, че няма да вечеря с него. Как е възможно, при положение че вече е приел поканата и от нейно име!
Беше ядосана, но трудно можеше да каже точно на кого. Сърдеше се на Хелмут заради начина, по който се опитваше да я командва. Гневеше се и на Рийвс, защото предполагаше, че може да разполага с времето й. Дразнеше се, че бе позволила да се превърне в пионка в ръцете на двама решителни и твърдоглави мъже — ситуация, в която не искаше да изпада отново. Дори не и в името на любовта.
В асансьора Хелмут й обясняваше плюсовете и минусите от евентуалното сливане, а Джордан мислеше, че всеки момент ще се разкрещи, ако той не млъкне. Какво я интересуваха сделките му? Нямаха никакво значение за нея. Допреди няколко дни бе живяла спокойно, без почти никакви перипетии. А сега животът й сякаш се преобърна. Нищо не бе така сигурно, както преди. Нищо не бе съвсем ясно. Решенията й вече не бяха точни. Животът й се превърна в хаос, и то откакто се появи Рийвс Грант.
Асансьорът безшумно спря, когато достигнаха фоайето на хотела, и двамата слязоха. Хелмут тъкмо й помагаше да се облече, когато Джордан видя мъжа и жената, които влязоха през широките врати.
Жената беше около двадесет и пет годишна, червенокоса, стройна и много красива. Бе облечена шокиращо. Дългите й слаби крака бяха очертани от прилепналите зелени сатенени панталони, а свободната блуза в същия цвят, обшита с пайети, разкриваше дръзко съблазнителната й гръд.
«Грозно — помисли си Джордан. — Да, определено е грозно и безвкусно облечена.»
Рийвс, за разлика от момичето, изглеждаше прекрасно. Носеше сиви панталони от каша и морскосиньо спортно сако. Бялата му копринена риза беше разкопчана до средата на гърдите. Черни мокасини «Бали» се подаваха изпод ръба на панталона. Бе облечен в скъпи, но семпли дрехи, сякаш искаше да каже: «Не давам пукната пара за традициите ви.»
Пулсът й се ускори. Бе ядосана колкото на него, толкова и на себе си, защото реагираше така на дръзката му сексуалност. Дори когато се възхищаваше от добре скроените дрехи, мислеше за тялото му, което разпалваше у нея изпепеляваща страст.
Двойката се беше запътила към бара. Хелмут извика през фоайето на елегантния хотел:
— Рийвс, Рийвс Грант!
Джордан трепна. Напразно се надяваше, че ще успеят да си тръгнат, без да ги забележат.
Рийвс рязко извърна глава, видя ги и на устните му грейна обезоръжаваща усмивка.
— Здравейте, Хелмут, Джордан!
Ръката му остана около кръста на червенокосата му компаньонка.
— Какво правите тук?
— Бяхме на официална вечеря — обясни Хелмут.
— О, да! — Рийвс щракна с пръсти. — Спомням си, че спомена нещо подобно.
«Лъже», помисли си Джордан. Той знаеше много добре какво правеха тук. Откакто Хелмут ги извика, Рийвс нито веднъж не я беше погледнал в очите.
— Позволете да ви представя… ъъъ, Даян? Да, Даян… ъъ…
— Мофет — подсказа му жената и го сръчка с лакът в ребрата, сякаш му казваше: «Ах, ти, лошо момче!»
Джордан сви юмруци. «Не може ли тази жена да се държи на краката си? Трябва ли така да се обляга на Рийвс?»
— Да, Даян Мофет — каза фотожурналистът и тържествуващо погледна Джордан. — Даян, това са госпожица Хедлок и господин Екхерт. Даян е моя съгражданка. От Лос Анджелис е. Беше щастлива случайност, че се срещнахме днес следобед.
Джордан не можеше да понася злорадото му изражение и затова извърна очи към жената, която се хилеше глупаво.
— Здравейте, госпожице Мофет — поздрави я тя с хладна учтивост.
— Здрасти. Много ми харесва роклята ви — нахално отвърна момичето.
— Благодаря — Джордан знаеше, че тази рокля е впечатляваща, затова я облече. Беше от черен сатен, без ръкави, с дълбоко деколте. Кръстът й беше пристегнат с тъмнорозов колан. Косата й беше опъната в нисък кок. Диамантените обици бяха единственото й бижу — освен пръстена на Хелмут, разбира се.
— Тръгнали сме за бара да пийнем по чашка преди лягане. Ще ни бъде приятно, ако дойдете с нас — дръзко каза Рийвс.
Джордан едва не се задави. Такава ярост закипя в гърдите й, че почти я задуши. Мъжът срещу нея беше без всякакви задръжки. Как смееше? Как смееше да се хване с друга жена толкова скоро след като се бяха разделили? Или може би това му беше навик? Далече от очите, далеч от сърцето? А отгоре на всичко бе достатъчно нагъл, за да се прави на обиден, и то само няколко часа по-рано!
Хелмут се обърна към нея и я попита:
— Джордан?
— Изморена съм, Хелмут. Денят ми беше доста тежък — разходката в планината, ферибота — гласът й звучеше унило, очевидно искаше да откаже поканата.
Всъщност споменът за близостта между нея и Рийвс — на лифта, на върха на планината и по-късно — я накара да се почувства виновна, гърлото й се стегна и тя едва можа да произнесе думите.
— Моля да ни извините, Рийвс, госпожице Мофет — Хелмут изискано се поклони. — Изглежда, дамата ми е уморена. Най-добре ще е да я изпратя до дома й.
Той се усмихна любезно, ръкува се с Рийвс и после целуна ръка на госпожица Мофет. Тя се изкиска.
— Тогава ви пожелавам лека нощ — каза Рийвс.
— Лека нощ — измърмори Джордан, като се осмели да го погледне.
Беше грешка. Устните му бяха присмехулно извити, а изразът в очите му определено беше подигравателен. Сякаш искаше да й каже: «Страхливка!»
Облегната на ръката на Хелмут, тя високомерно вдигна брадичка, но сърцето й се късаше. През цялото време е била права. Той очевидно търсеше рамо приключения. Нощта, която прекараха заедно, значеше за него толкова, колкото и вечерта с тази червенокоса глупачка.
Джордан почти се свлече върху задната седалка на лимузината и остана мълчалива през цялото време, докато пътуваха за дома й. Чувстваше се паднала духом. Чудеше се защо. Нима този мъж бе станал толкова важен за нея, че само мисълта за него с друга жена я правеше нещастна?
Тя не проговори и през краткия път до апартамента й, който извървяха с Хелмут през Стария град. Той отдаде мълчанието й на умората.
Мълчеше, а съзнанието й трескаво препускаше. Спореше със себе си. Трябваше да каже на Хелмут, че няма намерение да се омъжва за него, и то още сега. Беше я попитал по-рано тази вечер дали е уведомила родителите си за годежа им. Уклончиво му бе напомнила колко заети бяха през последните два дни. Хелмут просто гореше от нетърпение по-скоро да обяви официално годежа им.
Но не беше готова за подобен разговор точно тази вечер. Той нямаше да приеме спокойно отказа й. Щеше да й зададе въпроси, на които трябваше да отговори, а не беше сигурна дали ще успее. Затова реши, че ще говори с Хелмут, когато се почувства по-силна, когато изличи Рийвс от съзнанието си. А дотогава…
На вратата равнодушно прие прегръдката му. Годеникът й беше красив и мъжествен, бе имал много любовни връзки. Но защо целувките му не я вълнуваха? Ръцете му я докосваха, но не с онази сила, която говореше едновременно за страст и за нежност. Когато я прегръщаше, тя нямаше чувството, че е половинката от едно цяло.
Той си тръгна и тя се изкачи по тъмните стъпала. Беше потисната и се упрекваше, че не изпитва по-силни чувства към Хелмут. Той винаги се държеше мило с нея, а сега я спасяваше и от по-нататъшно обвързване с безскрупулен мъж като Рийвс Грант. Трябваше да му е благодарна за това. Нали?
Джордан си легна и се опита да съсредоточи вниманието си върху Хелмут и неговата щедрост. Но съзнанието й решително отхвърли подобен опит. Единственото, за което можеше да мисли, беше Рийвс и тази глупачка Даян, която се бе увесила на ръката му. Дали я докосваше, дали я целуваше? Казваше ли й същите думи, които шепнеше и на нея през нощта, когато се любиха? Не! Не можеше да го понесе. Щеше да полудее само при мисълта, че той се люби с тази жена. Трябваше да съсредоточи вниманието си върху нещо друго.
Родителите й. Книжарницата. Горещ шоколад.
Рийвс. Рийвс. Рийвс.
Тъкмо се унасяше, когато си спомни колко на топло и сигурно се чувстваше в прегръдките му въпреки студеното, мъгливо и мрачно време горе в планината.
— Здравей — промълви унесено Джордан в слушалката. Телефонът беше звънял дълго, преди да осъзнае, че не сънува. Пипнешком опита да го намери и събори на пода една книга и будилника.
— Джордан? Да не спиш?
— Бил? — тя се прозя, произнасяйки името на началника си от Лондон. — Аз… да… колко е часът?
— Съжалявам, бебчо, но исках да се обадя и да ти изкажа поздравленията си. Ей, това е страхотна новина. Някой ден искам да кажеш на чичо Бил как успя да му завъртиш главата.
Тя грешеше. Сигурно беше сън. Нямаше ни най-малка представа защо шефът й се обажда толкова рано сутринта и приказва глупости.
— За какво говориш? — попита го, заровила глава във възглавницата.
— Хайде, кукличке, аз съм чичо Бил. Прочетох за годежа ти в «Таймс». Какъв удар! Хелмут Екхерт! Кога е голямото събитие? Поканен ли съм на сватбата? Обещавам да се държа добре. Няма да се напия, няма да се оригвам шумно, няма да говоря цинизми и да ругая. Няма…
— Бил — прекъсна го Джордан, внезапно обезпокоена. — Каза, че си чел за годежа ми с Хелмут в «Таймс». Кога?
— Снощи.
Джордан застина.
— Сигурен ли си? Имам предвид, как е възможно?
— Не знам, бебчо, но го пише черно на бяло на трета страница. В момента вестникът е пред мен и освен това съм абсолютно трезвен. Има статия в две колони за вашия роман, която завършва с биографиите ви. Авторът разказва историята като приказката за Пепеляшка — знаеш, красивата продавачка и красивият принц.
Устата й пресъхна и ръцете й се разтрепериха.
— Хм… кой е авторът на статията?
— Джеймс Паркър. Той е репортер за телеграфна агенция «Ю Пи Ай».
— «Ю Пи Ай»? — извика тя недоверчиво. Историята вероятно щеше да обиколи целия свят, а като се имаше предвид известността на Хелмут, беше почти сигурно. — Каза, че в статията има и подробен разказ за моя живот?
— В детайли, бебчо. Детството ти, семейството — цялата история.
Когато Бил й спомена за статията, за миг в главата й се породи смътно съмнение. Постепенно то се превърна в твърдо убеждение. Кой друг знаеше за нейното минало? На кого беше разказвала напоследък за живота си? Кой я беше подканял с въпроси, на които тя даваше откровени отговори? Кой от хората, които познаваше, беше свързан с журналистиката?
Рийвс Грант.
— Трябва да вървя, Бил! — каза тя бързо и скочи от леглото.
— Само за минутка, миличка. Искам да ти кажа да не се безпокоиш за книжарницата. Заместникът ти ще пристигне след няколко седмици.
— Заместникът ми! — тя изумено седна. — Заместникът ми?
— Да, разбира се, кукличке. Някак си не виждам жената на един милиардер да работи в книжарница. А ти? Ще обикаляш из целия свят и…
— Бил, не разбираш — каза Джордан, опитвайки да се успокои. — Аз няма да се омъжа за Хелмут Екхерт. Въобще няма да се омъжвам за никого.
— Но тук пише…
— Не ми пука какво пише! — ядосано възкликна тя. — Няма да се омъжа за него. Цялата история е грешка. Виждам се с него, това е всичко.
— А какво ще кажеш за огромния годежен пръстен с диамант, който носиш според репортера?
Тя въздъхна и потърка челото си.
— Нося го, но…
— Добре. Тогава?
— Аз… това… О, за Бога, Бил, много е трудно за обяснение. Просто ми повярвай. Няма да се омъжвам, така че можеш да задържиш «заместника» в Лондон. А сега трябва да вървя.
— Чакай малко, Джордан — отново я прекъсна той.
От другата страна на линията се чу дълбока въздишка, която не предвещаваше нищо добро. После Бил каза тихо:
— Миличка, това няма да е толкова лесно. Виждаш ли, старият Бауерман ме преследва от месеци да намеря работа на дъщеря му някъде на континента. Омръзнали й били събиранията на чай и ловът на лисици и неочаквано решила да започне работа. Нищо сериозно, просто иска да се занимава с нещо. Когато снощи прочетох статията за теб, реших, че твоята работа е идеална за нея. Така че се обадих на стареца…
— И предложи на дъщеря му моето място — довърши вместо него.
— Е, нещо такова… ъъ…
— Какво такова?
— Ами, ъъ… обещах й твоето място.
Възцари се тягостно мълчание. Джордан беше потресена. Това, което Бил току-що й каза, не можеше да е истина. Но беше. Щеше да загуби работата си заради дъщерята на господин Бауерман. Старецът беше собственик на издателска къща, както и на веригата магазини за периодичен печат на английски език, където работеше и тя. Подобни неща ставаха непрекъснато в света на бизнеса, но не бяха се случвали на Джордан Хедлок. Затова новината я засегна. И всичко бе заради Рийвс Грант.
— Ей, кукличке, съжалявам, обаче…
— Няма нищо, Бил. Сега трябва да тръгвам. Обади ми се по-късно.
Без да дочака отговора му, тя затвори телефона. За няколко безкрайно дълги секунди остана неподвижна, с ръка върху телефонната слушалка, като й се искаше всичко, което бе чула, да е лъжа. Но не беше. Съобщение за сватбата, която никога нямаше да се състои, бе се появило в печата из целия свят. Освен това беше уволнена.
Умислена, Джордан прехвърляше последиците от подлата постъпка на Рийвс. Обзе я малко позакъсняла ярост. Стисна юмруци и маникюрът й остави дълбоки следи по дланите.
— Копеле! — изсъска тя.
Скочи от леглото, захвърли нощницата и извади от чекмеджето чифт дънки. Нахлузи ги бързо. Свали дебел пуловер от закачалката в дрешника и го навлече. Не си сложи чорапи и обу мокасините си на босо.
Наплиска с вода ръцете и лицето си, изми си зъбите, сложи съвсем лек грим и вчеса набързо гъстата си коса.
Изтича от банята в спалнята, грабна якето и портмонето си и се втурна надолу по стълбите. Заключи вратата на книжарницата и забърза по алеята в здрача на ранното утро.
Нямаше таксита, така че трябваше да извърви пътя пеш. Нямаше нищо против. Гневът и решителността я бяха заредили с такава енергия, че дори усили крачка. Дъхът й замръзваше във въздуха, но тя не усещаше студа, крачейки бързо по улиците на Люцерн.
Хотелите на крайбрежната улица бяха тихи и смълчани. Нямаше нито един човек на широките им веранди, които обикновено късно следобед бяха препълнени — хората пийваха по нещо и се наслаждаваха на пейзажа.
Фоайето на хотел «Европа» беше празно, като се изключеха двете прислужници, които лъскаха огледалата и бършеха праха по мебелите. Администраторът подреждаше картоните за регистрация. Джордан се запъти към него и подпря ръце върху гладкия мраморен плот.
— В коя стая е господин Рийвс Грант? — попита тя.
Служителят вдигна въпросително вежди и внимателно огледа небрежното й облекло.
— Моля? — запита той недоверчиво.
Неговата предпазливост накара Джордан да стане по-внимателна. Усмихна му се омайващо.
— Знам, че изглеждам като плашило, но съм карала цяла нощ. Искам да го изненадам. Той е… мой приятел — подметна преднамерено смутено. — Нали разбирате? — премигна с очарователните си сиви очи и мъжът се разтопи.
— Аз… Да, разбира се. Той… ъ-ъ… нека да погледна. Стая 429. Да му позвъня ли?
— Не! — бързо отвърна Джордан.
После наведе срамежливо глава, като преглътна отвращението си от думите, които щеше да изрече.
— Искам да го изненадам.
Администраторът се усмихна разбиращо. Явно беше истински романтик.
— Асансьорът е вдясно — прошепна й заговорнически.
— Благодаря — изрече през рамо Джордан, докато бързо пресичаше фоайето на хотела.
Асансьорът, който й се стори изнервящо бавен, най-накрая дойде. Джордан влезе и натисна бутона за четвъртия етаж. Докато се изкачваше, повтаряше обидните думи, с които щеше да го засипе.
Вратите се отвориха и тя се понесе като хала надолу по коридора. Разбра, че е сбъркала посоката, завъртя се, тръгна обратно и най-накрая намери стаята му. Почука на вратата нетърпеливо. Звукът проехтя из тесния коридор. Щеше да е късметлийка, ако никой не се покажеше, за да провери кой вдига такъв шум толкова рано сутринта.
Обитателят на стая 429 не даваше признаци да е чул нещо, затова Джордан почука още веднъж, този път далеч по-настоятелно. Чу се шумолене на чаршафи и на нея й хрумна, че може би той не е сам.
Сърцето й болезнено се сви, но тя вирна брадичка. Беше дошла да му каже какво точно мисли за него и въобще не я интересуваше дали ще има и публика.
Решението я изпълни със сила и тя заблъска по тежката дървена врата. Отвътре се дочу приглушена ругатня и проскърцване на матрак, а после и леки стъпки, които доближиха вратата.
— Да? — звучеше по-скоро като войнствено изръмжаване, отколкото като въпрос.
— Отвори! — беше единственото, което му каза.
След моментно колебание се чу прищракване и вратата се открехна. Джордан я бутна, за да влезе, и веднага погледна към леглото. Беше празно и тя си отдъхна с облекчение. Продължи навътре изправено, с твърда походка.
— Заповядай — сухо каза той иззад гърба й.
Джордан се извъртя и се изправи с лице срещу него, изпълнена със справедливо негодувание и решена да му се накара така, че той накрая да я моли на колене за прошка.
Но Рийвс не играеше честно. Беше гол.
Кестенявата му коса беше разрошена и няколко кичура бяха паднали върху челото му. Беше застанал в арогантна поза — с ръце на кръста. Този мъж беше страхотен противник. Особено за жена, която се бореше едновременно за живота си и срещу силното си влечение към него.
Въобще не беше предполагала, че може да го завари гол. Знаеше, че ще спи, но така… Сега цялата й решителност се изпари пред завладяващата му мъжественост. Обходи с очи гърдите му, премести поглед по-надолу, където косъмчетата преминаваха в тънка линия.
Краката му бяха дълги, стройни и силни. Той излъчваше мъжка сила. Какво да направи? Как можеше въобще да спечели срещу него? Сигурно я смяташе за глупачка, задето нахълта в стаята му.
Тя не откъсваше очи от него, а Рийвс продължи широко да се прозява, като възпитано прикриваше устата си с ръка. Тази безгрижност я ядоса, както нищо друго досега, и яростта й всеки момент щеше да избухне. Обаче Рийвс не й даде възможност. Попита я:
— Не мислиш ли, че си твърде агресивна? Майка ти не ти ли е казвала, че само мъжете искат да бъдат завоеватели?
— Дявол да те вземе! — избухна тя. — Как можа да извършиш такава подлост? Никога не съм срещала толкова безчувствен човек като теб.
Той я погледна развеселен. Мина покрай нея, взе часовника си от нощното шкафче, видя колко е часът и седна на леглото.
— Какво съм направил толкова рано сутринта, че си ми така ядосана?
— О, моля те, престани да се преструваш. Знаеш какво си направил. Подлата ти постъпка няма равна на себе си. Разказах ти целия си живот…
Тя продължи тирадата си, а той се облегна на възглавниците, сви крак и подпря ръка върху коляното си. Джордан извърна поглед от него и попита несигурно:
— Би ли си облякъл нещо?
— Не.
Отново го погледна.
— Ти си жалък.
— Аз? — попита той. — Аз? Ти беше тази, която нахлу в стаята ми по никое време. Изкара ме от леглото. Аз спя без дрехи и нямам никакво намерение да се обличам.
— Държиш се неприлично.
Рийвс я огледа и на лицето му се изписа похотлива усмивка:
— И си мисля за неприлични неща.
Джордан скръцна със зъби. Нямаше да му достави удоволствие, затова се направи, че не чува провокиращата му реплика. Отмести поглед от голото му тяло и подреди мислите си. Попита го:
— Познаваш ли човек на име Джеймс Паркър?
Рийвс изглеждаше изненадан от въпроса й, но отговори бързо:
— Да. Репортер е за «Ю Пи Ай» извън Лондон.
— Ти му се обади вчера и разказа всичко за мен и Хелмут. А сега резултатът на твоя труд е на трета страница в «Таймс». Ако магазинът ми работеше в неделя, щях да ти продам един брой — саркастично изрече тя.
Рийвс поклати глава и уморено прокара пръсти през косата си.
— Джордан, аз не съм…
— Вчера ти нарочно ме подтикваше да ти разкажа за себе си, любопитстваше за личния ми живот и миналото ми. Добре ме изпързаля, господин Грант. Не съм и подозирала, че просто си вършиш работата.
— Джордан…
— По-добре да ми беше казал какво искаш. Щях дори да ти съдействам. Не беше необходимо да се опитваш да ме убедиш с целувки. Или така си вършиш най-добре работата? Като я смесваш с удоволствието?
Сълзи на огорчение замъглиха очите й и Джордан яростно ги избърса.
Рийвс вдигна ръка, за да я прекъсне.
— Чакай да видим дали съм разбрал правилно. Значи Джим е написал статия за вашия годеж в «Таймс» и ти си мислиш, че аз съм му дал тази информация?
— Ти си го направил!
— Не, не съм аз, Джордан.
— Трябва да си ти — извика тя. — Недей да лъжеш повече, бездруго съм отвратена от твоето двуличие.
Той скочи от леглото и здраво я хвана за раменете.
— Точно ти не ми говори за двуличие — изрече Рийвс през зъби, — защото най-добре знаеш какво е. Това е, когато една жена се прегръща с мъж, а е сгодена за друг. И отгоре на всичко заявява на доверчивия будала, че такъв годеж въобще няма. Не ме обвинявай, че разигравам театър, Джордан. Самата ти можеш да даваш уроци на Сара Бернар.
Тя опита да се освободи от силната му хватка, но не успя.
— Аз не съм сгодена с Хелмут. Ти го знаеш.
— Така ли? Каза, че не си обвързана с него, но всеки път, щом щракне с пръсти, хукваш послушно. Звучи твърде ангажиращо, не е ли вярно?
— Не желая да го нараня — извика тя. — Искам да бъда честна. Но ти не знаеш нищо за честността, нали? Държиш винаги да си победител, дори и с цената на жертви, без да те интересува кого си наранил. Всичко, което искаш, е да прекараш приятно, да направиш хубави снимки и да съчиниш интересна история.
Рийвс я повдигна, извъртя я и я хвърли върху леглото. Легна отгоре й и я затисна, като прикова ръцете й от двете страни на главата й.
— Не съм му давал проклетата информация — каза той, като натъртваше на всяка дума и продължаваше да стиска с всичка сила китките й. — Не съм.
Джордан успя да се поразмърда. Очите й бяха широко отворени, изпълнени със страх и недоверие, но той я погледна спокойно. Тя облиза пресъхналите си устни и попита:
— Тогава кой?
— Може да е всеки. Имаше около петдесет-шестдесет човека на събирането онази вечер, когато ги помоли наивно да не разпространяват информация за вашия годеж. Това винаги поражда клюки, Джордан. Могли са да го съобщят на дузина репортери, жадни за сензации. Джордан не можеше да се откопчи от хватката му и да избяга от истината. Затвори очи.
— Но Бил каза, че авторът е знаел много подробности за мен — опита да му се противопостави тя. — Вчера…
— Хелмут не ги ли знае също? Нима не си му разказвала случки и преживявания от живота си? Той може да ги е споделил с някого и така нататък, и така нататък, докато са стигнали до някой талантлив репортер, който е написал изчерпателна история въз основа на тези нищожни факти.
Джордан се помъчи да си припомни последните няколко месеца. Струваше й се, че в думите на Рийвс има нещо вярно. Или това беше истината?
Той сякаш четеше мислите й.
— Признавам, че вчера, след като слязохме от ферибота, се разгневих. И знам, че доказателствата срещу мен изглеждат неопровержими. Но ако го бях направил, щях да поема отговорността или вината, или каквото и да е там. Но не съм аз, Джордан. Кълна се!
Тя отвори очи и изненадано откри, че той е съвсем близо до нея. Дори можеше да преброи луничките по лицето му, които ту изчезваха, ту се появяваха отново.
— Спа ли с онова момиче?
Въпросът й свари и двамата неподготвени. Джордан въобще нямаше намерение да го пита, но думите просто се изплъзнаха.
За момент Рийвс изглеждаше объркан, после поклати глава и се засмя тихо.
— С тази глупачка? — презрително попита той. — Вярно, не съм живял като монах цели тридесет и пет години, но имай малко доверие в мен, Джордан — усмихна й се. — Срещнах я тук, в бара, и я повлякох към «Палас». Хелмут ми беше споменал на срещата в офиса, че официалната вечеря ще се състои там. Скоро след като си тръгнахте, аз я зарязах. Никога не съм чувал толкова циничен език от устата на жена.
— Защо искаше да те видя с нея?
Ръцете й бяха свободни и тя загали гърдите му. Той се размърда върху нея и сведе глава.
— Ти как мислиш? — прошепна до ухото й. Устните му се заиграха с меката му част.
— Защото искаше да те ревнувам? — попита тя плахо.
— Точно така.
— О, Рийвс — въздъхна Джордан. — Дойдох тук, готова да ти издера очите, а сега… — гласът й потрепери от милувките, с които обсипваше шията й. — Много бързаш. Никога не мога да те настигна. Караш ме да се ядосвам, а после ме оставяш объркана. Не си като другите мъже, които съм срещала. Какво ще правя с теб?
Той вдигна глава и я погледна.
— Имам идея — каза й.
— Не! — възкликна тя и се опита да го отблъсне от себе си. Когато разбра, че е безполезно, започна да върти глава наляво-надясно, но устните му я преследваха безмилостно. — Рийвс, какво стана с нас преди…
— Не може да се обясни.
— Да… Имам предвид, не. Беше грешка. Не знам как аз…
Устните му най-накрая се озоваха върху нейните и той ги обсипа с леки целувки. Джордан се опита да заговори отново:
— Аз… не можем… не трябва…
— Можем и трябва.
— Не. Аз не искам.
— Голяма лъжкиня си.
На Рийвс му омръзнаха тези глупости и впи устни в нейните, заглушавайки опитите й за протест. Двамата се зацелуваха със страст, която не можеха да прикрият. Езикът му се плъзна по полуотворените й устни, погали ги, а после се втурна навътре, за да вкуси от сладостта й.
Най-накрая се отдръпна, и то само за да си поеме дъх. Джордан зарови глава във възглавницата, а устните му обхождаха шията й и дразнеха ухото й.
— Рийвс — прошепна тя, — харесва ми това легло.
— Защо?
— Защото още пази топлината на тялото ти и ухае на теб.
— О, Господи! — промълви той.
Обгърна я и я повдигна. Нетърпеливо изхлузи якето й и бавно започна да съблича пуловера й, като откри корема й, после гърдите, раменете и най-накрая го измуши през главата. Тя се освободи от ръкавите, смеейки се заедно с него.
Рийвс захвърли блузата настрани и прикова очи в гърдите й, които примамливо се бяха открили пред него. С връхчетата на пръстите си проследи извивките им.
— Какви красиви гърди! — гласът му беше дълбок и плътен.
Плъзна ръце надолу и ги обхвана в шепите си, притисна ги, наслаждавайки се на пищността и топлината им. Палците му докосваха тъмнорозовите зърна.
— Харесва ми — промълви той, когато те настръхнаха.
Джордан се изви назад и се задъха от удоволствие. Той нежно обгърна шията й и горещите му устни се впиха в нейните, докато продължаваше да милва гърдите й.
Отначало Джордан си помисли, че потъва под опияняващите му целувки, но после осъзна, че той отново я е положил на леглото. Главата й потъна във възглавницата. Рийвс откъсна устни от нейните, но само за да обсипе с целувки шията и гърдите й. Засмука връхчето на едната й гърда, като се опиваше от сладостта му. Езикът му се стрелкаше леко, възбуждаше я и й доставяше неописуемо удоволствие.
Тя потрепери под него.
— Джордан, желая те. Желая те още откакто си тръгнах онази сутрин след бурята. Най-трудното нещо, което съм правил през живота си, беше да те оставя в онова легло. Господи, толкова те исках вчера, че чак ме болеше.
Той се надигна. Не откъсна дори за миг очи от нейните, докато нежно разтвори краката й и се намести между тях. Телата им прилепнаха, сякаш бяха едно цяло.
— Усещаш ли колко те желая? — попита той.
— Да — каза тя и се притисна към него.
— О-о, Джордан… искам те!
Устните му се впиха в нейните. Звукът от разкопчаването на ципа беше единственият шум, който се чу в стаята. Рийвс събу дънките й и бавно плъзна ръце по корема й, а после и под дантелените й бикини.
Той въздъхна.
— Толкова си мека, толкова женствена. Имам нужда от теб, Джордан. И ти се нуждаеш от мен. И то сега.
Нежно и внимателно я докосна, а тя несъзнателно се притисна към милващите я пръсти и изстена, покорена от ласките му:
— Да, Рийвс. Сега.
— Джордан, искам да знаеш…
Пронизителното иззвъняване на телефона прекъсна думите му.


Седма глава

Рийвс цветисто изруга, когато телефонът иззвъня за втори, а после и за трети път. И двамата застинаха, вторачени един в друг. Тя се усмихна тъжно, примирено. Той се отдръпна от нея и рязко вдигна слушалката.
— Грант — каза троснато. Извърна поглед към нея, като чу кой му се обажда. — Здравей, Хелмут.
Джордан покри лицето си с ръце и се извърна. Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите й.
— Не, не ме събуди — отговори Рийвс. — Бях станал.
Грубостта му не й убегна. А може би така трябваше. Презрителният му тон беше умишлен.
Тя се изправи от другия край на леглото, бързо вдигна пуловера си и го навлече. Без да погледне Рийвс, обу дънките си и с треперещи, непослушни пръсти се опита да пооправи косата си. Джордан отиде до прозореца и се загледа невиждащо към езерото, което проблясваше под първите лъчи на слънцето. Вкопчи се в шнура на завесата, когато чу Рийвс да казва:
— Опита ли да се свържеш с Джордан?
Тя се извърна и срещна студените му зелени очи. Той беше опрял телефонната слушалка до ухото си и безмълвно я питаше какво да отговори. Един поглед върху изнурената й физиономия — и разбра. Сивите й очи го молеха да не казва на Хелмут, че е тук. Присви устни в горчива усмивка, но гласът му остана спокоен, когато отговори:
— Вероятно още не се е събудила.
Слушаше, като едновременно наблюдаваше Джордан, която все още стоеше неподвижно до прозореца.
— Звучи чудесно. Къде ще се срещнем?… Добре… След час… Да. До скоро.
Рийвс продължи да държи слушалката дълго след като Хелмут бе затворил, пронизвайки Джордан с неумолим поглед. После прехвърли слушалката в другата си ръка и я постави върху телефона.
Наведе се, със замах вдигна якето й от пода и после отиде до вратата. Застана там — едната му ръка на кръста, а в другата — протегната напред, държеше якето й. Тя разбра намека. Вдигна брадичка, придавайки си нахакан вид, и се отправи към него. На няколко крачки от вратата той й хвърли дрехата така яростно, че тя трябваше бързо да вдигне ръце и да я хване.
— Твоят годеник — ядно проговори — предлага днес да отидем в планината. Мисля, че трябва да се прибереш у дома като добро момиче и да почакаш да ти позвъни след двадесетина минути. Той винаги се държи като истински джентълмен — дава ти още малко време за сън.
Подигравката в думите му беше болезнена и сърцето й се сви. А той още не беше свършил:
— Ще се видим след около час. Срещата ни е тук, пред входа на хотела.
Тя мина покрай него. Точно когато понечи да отвори вратата, Рийвс добави:
— Не забравяй да звучиш сънена и изненадана от обаждането.
Джордан го стрелна с очи и отвори вратата. Почти беше излязла в коридора, когато той я сграбчи за лакътя и я извъртя.
— За това, че ме събуди, няма да получиш дори чаша кафе — язвителната му забележка звучеше презрително.
Преди да успее да му отговори, той я избута навън и затръшна вратата зад гърба й.
Джордан бързаше да се прибере вкъщи. Администраторът обслужваше един гост на хотела, така че не я забеляза, когато мина покрай него и излезе.
Чувстваше се унизена. Почти останала без дъх, тя се прибра точно когато телефонът иззвъня. Думите на Рийвс още звучаха в главата й, затова тя напук вдигна телефона и весело каза:
— Добро утро.
— Скъпа, ти вече си станала? — попита Хелмут.
Думите му й донесоха облекчение: предпочиташе да му каже истината, вместо да го лъже.
— Да. Станах отдавна. Бил ми се обади рано сутринта — обясни тя.
— Имам една идея — каза Хелмут и я покани на разходката в планината.
— Звучи чудесно — ентусиазирано отвърна тя.
— Така каза и Рийвс.
О, господи! Нима? Да. Беше отговорил точно по същия начин.
— Можеш ли да се приготвиш до девет часа? — попита Хелмут. — Уговорих се с Рийвс да се срещнем в «Европа». Ще имаш ли нещо против да дойдеш сама?
Знаейки, че вече е извървяла целия този път в сумрака на ранното утро, тя едва сдържа истеричния си смях.
— Не, нямам нищо против — отвърна сдържано.
— Тогава ще се видим там, скъпа — той затвори телефона по обичайния си рязък начин.
Джордан машинално се облече. Остана със същите дънки, като ги напъха в туристическите обувки, които си бе купила скоро след като дойде в Люцерн. Планинският туризъм беше широко разпространен начин за прекарване на свободното време.
Отиде в банята и съблече спортния пуловер. Гърдите й бяха зачервени там, където наболата брада на Рийвс я беше ожулила. Опита се да си възвърне дълбокото възмущение, но за неин срам, вместо това, си спомни за ласките му. Ясните следи от милувките му я накараха да потръпне от удоволствие. Лицето й все още носеше белезите от страстта му. Устните й имаха същия подпухнал, леко нацупен вид, който се постигаше с много целувки. Гримът, който си бе сложила рано сутринта, беше леко размазан. Тя бързо почисти лицето си и започна отначало.
Когато приключи с гримирането, върза косата си на конска опашка. Нарочно си сложи сутиен, а после облече риза със закопчана догоре яка и морскосин пуловер с остро деколте. Нищо от облеклото не подчертаваше женствеността й. Беше най-доброто, което можа да избере от гардероба си.
Денят обещаваше да е ясен и топъл, затова тя остави шубата си и взе копринено яке в цвят каки, подплатено с поплин. Напъха необходимите й неща в раница. Беше готова.
Този път улиците бяха оживени. Хелмут и Рийвс я чакаха във фоайето на хотела. Бяха седнали на удобните столове и пиеха кафе.
Тя внимателно огледа Рийвс, докато Хелмут я прегръщаше със свойствената му фамилиарност. Промърмори «добро утро» и побърза да се отдръпне от него.
— Ти ми се сърдиш — неочакваните думи на Хелмут не звучаха като въпрос.
— Какво? — попита тя смутено.
— Нашият годеж. Тайната излезе наяве, скъпа моя. Всичко е написано във вестниците и вече се знае в Европа, а може би и в Щатите. Съжалявам. Очевидно някои от моите гости не могат да пазят тайна — хвана ръката й и я стисна окуражително.
Тя се престраши да погледне Рийвс, но той съсредоточено почистваше обектива на фотоапарата със старание, което бе малко пресилено.
— Аз…
— Надявам се, не си много ядосана — прекъсна я Хелмут. — Лично аз се радвам, че целият свят знае, че ми принадлежиш.
Собственическите му думи я жегнаха, но тя реши да не прави сцени пред Рийвс, затова каза:
— Както и да е, станалото — станало.
Хелмут целуна дланта й, изправи се и попита:
— Искаш ли да закусиш нещо, скъпа? Имаме достатъчно време. Освен това в кухнята на хотела ни приготвят обяд.
— Горещ шоколад и кроасан, моля — каза тя, остави раницата на стола до Рийвс и седна на съседния.
Двамата мъже я оставиха да се храни и заспориха за цените на петрола, които «ОПЕК» беше увеличила. Това й даде възможност необезпокоявано да огледа Рийвс. Беше облечен със сиви къси кожени панталони и бял плетен пуловер. Беше обул тъмнозелени три четвърти чорапи, които отиваха на панталона, и кафяви туристически обувки с червени връзки. Светложълто яке лежеше върху калъфа на фотоапарата. Изглеждаше страхотно привлекателен. Утринният бриз разрошваше кестенявата му коса, която блестеше на слънцето. Той погледна към вълнистата повърхност на езерото и премрежи очи, закривайки ги с тъмни извити мигли. Несъзнателно почеса долната част на ухото си, докато слушаше внимателно Хелмут. Внезапно тя осъзна, че го обича.
Разбира се, бе невъзможно. Мъже, жизнени и привлекателни като Рийвс, можеха да се видят само на кино. Те не се срещаха в ежедневието на една продавачка в книжарница. Но не беше така. Тя не го беше срещнала. Той просто се втурна в живота й като хала. В този момент тя разбра, че се е влюбила в него още в мига, в който го бе зърнала за първи път. Ако не беше така, нямаше да се държи по този начин тогава. Това, че бе се любила с него, беше непривично за нея. Беше го направила, без да може да си обясни защо, но сега разбра — от любов. Ако Хелмут не се беше обадил тази сутрин, тя сигурно още щеше да бъде в леглото му.
За Рийвс нещата стояха по-различно. Той не беше подтикван от някакви емоции. Намираше я за привлекателна — да. Искаше да се люби с нея — добре. Но скоро след като напуснеше Люцерн, щеше да я замени с някоя друга жена — от друг град, в чужда държава, на друг континент.
Джордан не живееше с илюзии. Балоните, колкото и да бяха красиви, се пукаха лесно. Пясъчните замъци пък ги отмиваше приливът. Рийвс щеше да я изостави и къде ще се озове тя тогава? Без Хелмут, защото скоро щеше да му каже, че няма да се омъжи за него. Без работа, защото въпреки че Бил я харесваше, предпочиташе да си запази благоразположението на господин Бауерман.
Без Рийвс.
Горещи горчиви сълзи напълниха очите й. Тя обърна глава към езерото, в което се отразяваше слънцето. Така можеше да обясни влагата в очите си, ако случайно някой забележеше. Не трябваше да позволява на Рийвс да разбере. Да се държи хладно с него беше трудно, ако не и невъзможно, но тя трябваше да го направи. Той не трябваше въобще да отгатне нейните чувства. След време щеше да разказва на приятелите си, че е била привлекателна и «лесна», но поне нямаше да може да им каже, че е била глупачка.
Тя виновно подскочи, когато Хелмут произнесе името й.
— Приключи ли? — попита я той, като имаше предвид изстиналата кифличка и горещия шоколад.
— А… да. Мисля, че не съм много гладна.
— Тогава да тръгваме.
Хелмут взе кошницата, която човек от персонала на хотела му беше донесъл. Поведе ги по стръмните стъпала надолу към очакващата ги лимузина.
— Джордан, ти не каза нищо за облеклото на Рийвс. Прилича на местен, нали? — попита я Хелмут.
Тя погледна фотографа, сякаш го виждаше за пръв път, и весело отвърна:
— Да, наистина.
Рийвс се усмихна.
— Вчера ходих по магазините и си купих ето това — посочи кожените си панталони. — Надявам се само коленете ми да не измръзнат — усмивката му бе по момчешки закачлива.
Сърцето на Джордан затуптя по-силно и тя забрави решението, което беше взела преди малко.
Погледна към дългите му стройни крака с добре оформени мускули. Коленете му бяха покрити с тъмни къдрави косми. Спомни си как ги целуваше през онази дъждовна нощ, когато бяха заедно за първи път. Беше коленичила до него, после се наведе. Косата й се разпиля върху хълбоците му. Той хвана копринените й кичури и каза колко му харесва да докосват кожата му. После облегна буза на бедрото му. Тя погледна Рийвс и болезнена топлина се разля по тялото й. Изглежда, той си припомни същото, защото зелените му очи проблеснаха. Враждебността от тази сутрин изчезна и те се усмихнаха един на друг със спомена за малката си тайна.
Рийвс продължи да я наблюдава. Постепенно лъчезарният блясък в очите й потъмня, а усмивката й стана тъжна и после се стопи. Тя бързо се извърна.
Сложиха калъфа на фотоапарата, раницата й и кошницата за пикника в багажника на колата и седнаха на задните седалки. Хенри ги закара до удобно място, откъдето щяха да започнат изкачването. Наклонът беше малък, а и щяха да минават само през поляни.
— Не е много трудно — каза Хелмут, като им се усмихна ободрително.
И наистина не беше, дори натоварени с багаж. Семейства с малки деца се катереха нагоре по хълмовете, наслаждавайки се на неделния излет. Влюбени двойки, заинтересувани повече от себе си, отколкото от физическите упражнения, вървяха прегърнати. Група младежи играеха нещо като футбол. Един риташе топката няколко метра нагоре, а когато тя се търкулнеше обратно, друг я риташе отново и така нататък.
Изглеждаше доста изтощително, а и Хелмут потвърди, че е така.
Около два часа те се изкачваха, като спираха от време на време, за да си починат, докато накрая стигнаха до полянка в гората и решиха, че е идеалното място за обяд. Хелмут беше взел одеяло от багажника на колата и сега го постла върху тревата.
Джордан свали раницата от гърба си и я сложи на земята. Рийвс също остави калъфа на фотоапарата, но след като извади внимателно «Никон»-а си. Седна на одеялото и започна да снима Джордан и Хелмут на фона на планината.
Починаха си малко, като си бъбреха и се подкачаха взаимно за липсата на физически сили и за изтощението си. Джордан реши да разопакова кошницата.
Нетърпеливи ръце посягаха към чиниите в момента, в който ги изваждаше. Ненадейно към тях се приближиха двама мъже. Бяха облечени в спортни шорти и потници и носеха туристически обувки, които не подхождаха на лекото им облекло.
Притеснен, единият от тях си пое дълбоко дъх и попита Хелмут на немски:
— Вие ли сте господин Екхерт?
Хелмут, полуизлегнат на одеялото, се изправи и отговори утвърдително. Младежът посегна към ластика на шортите си и извади плик, леко овлажнял от просмукалата се в него пот.
Хелмут го гледаше учудено, затова момчето побърза да обясни:
— Вашият шофьор ми го даде, за да ви го донеса. Аз съм маратонец и тренирам. Когато разбра, че ще се изкачвам, ме помоли да ви намеря и да ви предам това съобщение — той погледна към спътника си, който кимна утвърдително.
— Благодаря — каза Хелмут и бръкна в джоба на панталона си. Докато се ръкуваше с младежите, пъхна в ръцете им по една банкнота.
Момчетата се сбогуваха и продължиха нагоре. Хелмут разпечата плика и прочете кратката бележка. Приглушено изруга.
— Ще ме извините, но трябва да се върна в града. Един от нашите самолети е изчезнал някъде над Канада. Трябва да съм там, ако успеем да осъществим връзка.
— Разбира се — каза Джордан и бързо започна да прибира храната обратно в кошницата.
Хелмут хвана ръцете й.
— Не, Джордан. Чувствам се ужасно заради случилото се. Не искам да развалям и вашия ден. Ти и Рийвс останете и се наслаждавайте на пикника.
— Но, Хелмут — опита да му се противопостави тя.
— Нищо не може да направите, скъпа. Нито пък аз. Наистина. Ала трябва да бъда там, в случай че стане най-лошото.
— Но…
— Настоявам. Рийвс, наслаждавай се на деня. Не ми се искаше да ви изоставям. По дяволите!
— Не се извинявай, Хелмут. Надявам се, че със самолета и екипажа всичко ще е наред.
— Аз също — промълви Джордан.
Хелмут я целуна нежно по устните и каза:
— Ако мога, ще ти се обадя по-късно вечерта, скъпа.
— Аз ще се погрижа да върна кошницата в хотел «Европа» и ще изпратя Джордан до дома й — обеща Рийвс.
— Благодаря ти, приятелю — Хелмут, който вече мислеше само за работата си, се обърна и забърза надолу, изчезвайки между високите борове.
Джордан остана загледана след него, осъзнавайки, че още веднъж остава насаме с Рийвс. Той също си даваше сметка, че са сами. Напрежението помежду им бе осезаемо. Тя се боеше да го погледне в очите, защото не знаеше в какво настроение е той. Накрая Рийвс наруши тягостната тишина.
— Хайде, захващай се, жено! Направо умирам от глад — каза той и отново отвори капака на кошницата.
— Да си чувал нещо за правата на жените? — тросна се тя.
— Ъхъ. Чия беше тази безумна идея? — намръщи се той.
Все пак й помогна да разопаковат храната. За тяхна радост представата на Хелмут за пикник беше доста необичайна. В кошницата имаше буркани със сребърни капаци, пълни с пастет, черен хайвер, пушена сьомга и пушени стриди. Печеното пиле беше изчистено от костите. Имаше и други лакомства: туршия, маслини, яйца и консервирани плодове. Няколко меки бели хлебчета със златиста хрупкава корица бяха увити в ленени кърпи. Необезмасленото сирене и бучката масло още не се бяха размекнали от топлината. За десерт имаше шоколад и различни пастички. От едната страна на кошницата, за да стоят изправени, бяха поставени бутилка бяло немско вино, бутилка коняк и пълен термос с кафе. Чинии от китайски порцелан, ленени салфетки и сребърни прибори бяха опаковани и сложени на дъното на кошницата.
— Господи! — възкликна Рийвс. — За кого е приготвено всичко това?
— Единственото, за което си мисля в момента, е как е успял да донесе всичко това дотук. Нямаш представа колко е тежка кошницата.
— Благодарен съм му, че не ме помоли да му помогна.
Ядоха до пръсване. Пийнаха доста вино, затова Джордан предложи да запушат бутилката, вместо да се опитват да я довършат и после да се клатушкат на връщане. Тя изяде швейцарския шоколад. Той хапна две пастички, като облизваше сметаната, останала по пръстите му.
Бяха наченали всичко, затова внимателно опаковаха остатъците от храната и ги прибраха в кошницата. Когато най-накрая приключиха, Джордан се изправи и се протегна.
— Трябва да се разходя малко, за да смеля всичко това.
— Добра идея. Бих искал да се изкачим малко по-нагоре.
— Кой ще носи кошницата? — попита тя.
Рийвс смръщено погледна към кошницата, осъзнавайки, че обядът им съвсем не я е направил по-лека.
— Ще сключим сделка — предложи той. — Ако носиш калъфа с фотоапарата, аз ще взема кошницата.
— Добре — прие тя.
— Сигурна ли си? Той е доста тежък.
— Раницата ми е лека. Мисля, че ще се справя.
Като се натовариха така, че да им е удобно, тръгнаха нагоре. Тревата отстъпваше постепенно и земята стана камениста, въпреки че все още бяха в гората и наклонът не бе голям. Имаше и други туристи, при все че повечето бяха останали по-надолу.
— Рийвс? Занимавал ли си се някога сериозно с планинско катерене? — попита го тя, почти останала без дъх, когато той застана до нея.
— Шегуваш ли се? — и мрачно я стрелна с очи. Тя се засмя:
— О, да. Бях забравила за твоята акрофобия.
— Всеки, който тръгне да катери такава планина, без да има основателна причина, е луд.
— Но сега не се притесняваш, нали? — попита го.
— Не. Това не е като да висиш на въжето и да търсиш безопасно място, където да стъпиш и… Господи, направо ми призлява, като си помисля.
— Може би ти призлява, защото стана студено — отбеляза тя. — Ще си облека якето.
Джордан остави чантата с принадлежностите му на една равна скала и смъкна раницата от гърба си. Извади якето си и го облече.
— Няма ли да си сложиш нещо и ти?
— Не. Пуловерът ме топли и все още не ми е студено.
Продължиха нагоре, като говореха рядко, за да запазят равномерното темпо на изкачване, но им ставаше все по-трудно да дишат отмерено.
— Аз… мисля… Мисля, че… трябва… да си почина — изрече тя задъхано.
— Добра идея — съгласи се той и се строполи върху земята под един бор. — Всъщност бях готов да спра още преди двадесет минути, но самочувствието ми на силен мъж щеше да е непоправимо наранено, ако пръв бях помолил да спрем.
— Това щеше да изложи нещо повече от мъжествеността ти.
В момента, в който изрече думите, вече съжаляваше, защото бяха признание за това колко много я привлича. Джордан се изчерви, когато той я погледна любопитно.
— Така ли? — подигравателно я попита. — Какво точно имаш предвид? Кажи ми!
— Не и докато си жив — заядливо изрече тя. — Много си суетен, за да ти кажа.
Все още усмихнат и без да обръща внимание на думите й, той извади одеялото от кошницата и го постла под дървото.
— Да си починем, преди да тръгнем обратно.
Джордан седна и се облегна на ствола на бора, като въздъхна уморено, но и доволно. Без да я попита, Рийвс легна по гръб, като положи глава в скута й.
— Лека нощ — каза той и затвори очи. Тя се покашля:
— Хм, господин Грант.
Той отвори очи, премрежени от гъсти мигли.
— Някой да ти е разрешил да легнеш така? — попита го тя.
— Полага ми се най-удобната поза за почивка, защото трябва да нося по-тежкия багаж — оправда се той.
— Но ти си по-силен. Ти си мъж, а аз — жена.
— Забелязах — лениво отвърна Рийвс и насочи очи към гърдите й.
Джордан побърза да се върне отново на предишната тема:
— Трябва да правя две крачки за една твоя. Краката ти са по-дълги.
— Твоите пък са по-стегнати, макар да не изглеждат така — той протегна ръка зад главата си, плъзна я под дънките и обхвана прасеца й. Деликатните мускули се напрегнаха под натиска на пръстите му. — Всъщност — продължи искрено — цялата ти фигура е стегната и добре сложена.
Сърцето й заби по-учестено. Тя бързо отмести очи, а после, неспособна да устои на изкушението, го погледна отново. Той й се усмихваше.
— Анатомията едва ли е най-подходящата тема за разговор — строго каза Джордан.
— Аз пък мисля, че е. Откакто онази нощ отвори вратата и ме покани да вляза, единственото нещо, за което мога да мисля, е твоето тяло.
— Това е нездравословно.
— Хм. Напротив, кара ме да се чувствам в превъзходна форма. Много силен. Понякога смущаващо силен.
Джордан прехапа устни и погледна встрани. «Не му позволявай да говори така за теб — заповяда си тя. — Стани. Премести се. Махни се оттук.» Но тогава той се засмя, бързо целуна дланта й, после по-бавно.
Мисълта да издърпа ръката си или да избяга се разтопи от лекото докосване на влажните му устни.
Гледаше го как хапе нежно тънката й китка и отново я заля вълна от любов.
— Рийвс? — прошепна тя.
Ако беше извикала, едва ли щеше да привлече така вниманието му.
— Да? — попита той и я погледна.
— Не можех да ти позволя да кажеш на Хелмут, че съм в стаята с теб. Разбираш защо, нали?
Той въздъхна и призна:
— Да. Тогава бях бесен, но… — няколко дълги секунди гледа към далечината, а после се обърна към нея: — А той ме нарече приятел преди малко.
Това беше признание. Той й казваше, че разбира лоялността й.
Рийвс се надигна на лакът и се обърна с лице към нея.
— Джордан, нека да не говорим за Хелмут поне днес. Съгласна ли си?
— Рийвс…
— Моля! Само днес. Утре ще бъде вече безсмислено.
Беше му лесно да каже това. Можеше просто да си събере багажа и да си тръгне. Нямаше чувство за вина, нито угризение на съвестта, нито разкаяние. Докато тя…
Очите му мълчаливо я умоляваха. Тя не можеше да му откаже.
— Добре — каза му, докато всъщност в главата й се въртеше «не».
Той посегна към нея и свали шнолата от конската й опашка. Освободена, косата се разпиля върху лицето и раменете й. Рийвс се усмихна и отново легна в скута й.
— Целуни ме — каза той.
Зарът беше хвърлен.
Тя дори не помисли да му откаже. Наведе се и го целуна по устните. Той не помръдна. Нито приемаше, нито отблъскваше милувката й, просто лежеше неподвижно. Рийвс очевидно я предизвикваше — нещо, което тя не можеше да отмине просто така.
Джордан плъзна ръка под пуловера по широките му гърди. Загали топлата плът, поигра си с косъмчетата, после помилва раменете му. С полуотворени устни зацелува лицето му така леко, че той можеше да си помисли, че сънува. Както лежеше със затворени очи, трудно можеше да отгатне къде ще бъде следващата, лека като перце милувка.
Джордан целуваше слепоочията му, веждите, клепачите, носа, скулите, брадичката, но го правеше безразборно, така че всяка следваща ласка беше като неочакван дар. Зацелува устните му.
Той прошепна името й.
Езикът й галеше долната му устна, а пръстите й напипаха твърдото зърно на гърдите му и го замилваха. Рийвс изпъшка леко, рязко обхвана шията й и я придърпа към себе си. Разтвори устни под сладката ласка на езика й.
— Имаш вкус на шоколад — промърмори той между целувките.
— Съжалявам.
— Харесва ми. Толкова си вкусна.
— Ти също.
Продължиха да се целуват, а ръката й проследи тънката нишка косъмчета, губеща се в панталоните му.
— Знаеш ли как ме караш да се чувствам, като правиш това? — прошепна той дрезгаво.
Изведнъж тя осъзна какво върши и се сепна. Измуши ръка от пуловера му, застана изправено и започна да оправя косата си. Дишаше учестено. Той също.
— Не се оплаквах — очите му игриво примигваха.
— Да. Знам. Просто не разбирах какво… това… аз… — чувстваше се объркана от силните емоции и от пулсиращото напрежение дълбоко у себе си.
Той положи ръката й на гърдите си и я захлупи със своята.
— Нека подремнем малко, а после ще се върнем.
— Добре.
Тя въздъхна и подпря глава на кората на дървото, но поради някаква причина не й беше неудобно. Вероятно се дължеше на тежестта, която чувстваше в скута си, на топлия влажен дъх, който усещаше през дрехите върху корема си, на равномерното силно тупкане на сърцето му под ръката си.
Хвърли последен поглед към Рийвс, после затвори очи. Само след секунди дишането и на двамата стана дълбоко и те заспаха.
Не се събуди от шум, а по-скоро от пълната тишина. Отвори бавно очи, опитвайки да си спомни къде се намира. Сънят й беше дълбок и ободрителен, но тя сякаш продължаваше да сънува — дори и будна. Двамата с Рийвс бяха под бора, но всичко друго извън широките клони на дървото беше покрито с бял прашец. Сякаш се бяха озовали в някаква приказна страна. Наоколо се въртяха бели звездички.
Тя погледна към Рийвс и няколко от белите кристалчета, промъкнали се през игличките на бора, паднаха върху миглите й. Джордан вдигна глава и се заоглежда. Неочаквано осъзна какво вижда и се сепна. Това не беше сън.
— Рийвс — извика тя, побутвайки го. — Вали сняг!


Осма глава

— Какво?
Той се изправи толкова рязко, че почти удариха челата си.
— Господи, виж това! — Рийвс протегна ръце, за да улови снежинките, танцуващи около него.
— Какво ще правим? — разтревожено попита Джордан.
— Да правим? Какво имаш предвид?
— Рийвс, ние сме в планината, а това е снежна буря. Как ще слезем долу?
Той се усмихна и я прегърна.
— По същия начин, по който се изкачихме. Не изглежда чак толкова ужасно. Ако побързаме, ще се оправим. Толкова рано през сезона вали ли сняг?
Джордан гледаше как се сипе снегът и осъзна, че пътят им надолу ще бъде доста опасен.
— Във високите части на планините понякога вали. Долу, в долината, вероятно не е паднала и снежинка.
— Тогава скоро ще се измъкнем оттук. Хайде да се приготвяме.
Рийвс говореше съвсем спокойно и се опитваше да я убеди, че са извън опасност, но тя забеляза как скришом поглежда снега, явно опитвайки се да прецени колко силно вали. Вятърът духаше силно, а температурата сякаш падаше с всяка изминала минута. Земята беше побеляла.
Безмълвно и бързо събраха вещите си. Джордан сложи раницата на гърба си и преметна през рамо калъфа с фотоапарата. Рийвс я загърна с одеялото.
— В случай че ти стане много студено.
Повдигна брадичката й и й намигна. Опитваше се да я предпази от паниката, която я обземаше, но тя остана ужасно разтревожена. Измъкнаха се изпод защитата на клоните и бурята ги подхвана с пълна сила.
Остави Рийвс да води. Той вървеше напред, а тя го следваше колкото може по-близо, препъвайки се. През няколко метра той се обръщаше, за да види дали тя е зад него. Вятърът заглушаваше думите им, затова си разменяха само знаци.
Обикновено спускането от планината не беше трудно. Сега обаче пътеката се губеше в снега, земята беше замръзнала на места и ходенето беше опасно. Вятърът брулеше лицата им, насълзяваше очите и те не виждаха почти нищо.
Рийвс й махна да го последва под един бор, който им предложи временно прикритие.
— Мислиш ли, че се движим в правилна посока? — извика той.
Джордан изтръпна. През цялото време бе вървяла подире му, без да обръща внимание откъде минават. Беше съсредоточена единствено върху това да поставя единия си крак пред другия и да внимава да не се подхлъзне и да падне.
— Не знам, Рийвс. Може би е правилната посока, но…
Той видя страха в очите й, прегърна я и каза:
— Хей, не се тревожи. Ще намеря начин да се измъкнем оттук. Студено ли ти е?
— Не — излъга тя.
Не можеше да се оплаква, че замръзва, когато беше скрита под одеялото, а той беше само с тънко яке над пуловера, къси панталони и чорапи.
— Готова ли си? — попита я.
Тя кимна.
— Кажи ми, ако трябва да спрем пак.
Отново кимна и го последва в бурята.
Джордан не знаеше колко време се лутаха в заслепяващия ги сняг, борейки се с вятъра и с ледените късчета, които шибаха лицата им. Това не беше просто сняг. Беше истинска снежна виелица.
Тя се чувстваше изтощена. Дишаше учестено и с усилие, дробовете й горяха. Краката я боляха и трепереха, а мускулите й се бяха схванали от студа.
Беше сигурна, че всеки момент ще падне, но Рийвс я хвана за ръката и я издърпа към себе си. Отново беше зад него. Тъкмо щеше да помоли да намалят ход, когато забеляза, че той е сменил посоката. Движеха се встрани. Джордан вдигна глава и надзърна изпод одеялото. На сиво-белия фон се очертаваше тъмна сянка. Беше някаква колиба. Чувстваше краката си като от олово, но въпреки това ускори крачка. За минута се добраха дотам и се облегнаха на олющената стена на малката постройка. Поеха си въздух и почакаха, докато пулсът им се успокои.
Без да отмества гръб от стената, Рийвс обърна глава и погледна Джордан.
— Как си? — от усмивката му сякаш й стана по-топло.
Тя опря глава на рамото му и промърмори:
— Добре.
— Дай да видим дали ще успеем да влезем в… каквото и да е това.
— Барака за инструменти. Има ги по целия склон на планината — обясни тя. — Ако някой има пасбище във високите части на планината, използва тези колиби, за да държи оборудване и храна. Така не трябва непрекъснато да се изкачва и слиза.
— Гениално! Бих разцелувал нашия фермер.
Тя се усмихна, въпреки че положението им не бе леко.
Рийвс бутна вратата и установи, че дори не е заключена.
— Доверчив човек — беше коментарът му, докато влизаше в колибата. — Хей, страхотна е, Джордан, ела!
Тя пристъпи през ниската врата и огледа внимателно стаята. Стените бяха груби, но здрави и сигурни. Имаше няколко сечива, подпрени в единия ъгъл, а в другия — разглобен плуг. Дървено ведро беше окачено на кука на едната стена. А отсреща, точно срещу вратата, имаше стара печка «Франклин».
— Мисля, че са ни очаквали.
Рийвс се засмя, докато прекосяваше стаята, потърквайки доволно ръце, и коленичи, за да огледа печката.
— Има и дърва — ентусиазирано каза той.
Джордан се усмихна щастливо, защото беше на сигурно вътре в колибата, а не се луташе безпомощно навън в бурята. Свали одеялото от главата си и разпусна косата си. Простря го върху сечивата в ъгъла, като се надяваше скоро да изсъхне. Мирисът на мокър вълнен плат се смеси с тежката сладникава миризма вътре в стаята, но в този момент й се струваше, че се намира в рая.
Рийвс се изправи и избърса саждите, полепнали по ръцете му от печката. Няколко минути останаха така, загледани един в друг. Бяха преминали през мъчително изпитание и бяха оцелели. И тъй като трудностите сближават хората — дори и да са непознати — това заздрави тяхната връзка.
Тя направи несигурна крачка към него и се озова в прегръдката му. Рийвс я притисна към себе си, сякаш никога вече нямаше да я пусне. Зарови лице в косата й, прошепвайки неясни думи, но тя разбра чувството, което изразяваха. Джордан го прегърна през кръста и се притисна силно в него. По страните й се стичаха сълзи, но тя ги избърса в мекия му пуловер.
— Какво има? — попита той грижовно и повдигна брадичката й. — Сълзи? Нима не ти харесва идеята да бъдеш сама тук с мен? Хм? — усмихна се нежно.
— Бях уплашена, Рийвс.
— Не казах ли, че ще се погрижа за теб? Не ми ли повярва?
— Да, но аз…
— Всичко е наред — успокои я той и отметна косата й от бледото, угрижено лице. — Аз също бях малко уплашен, но бях сигурен, че нещо ще се случи и то стана. Така ти се отплатих за това, че ме спаси през онази гръмотевична буря.
Тя се притисна отново в него, като се наслаждаваше на силата му, която сякаш се преливаше у нея и я стопляше.
— Нямаше нужда — игриво пламъче просветна в сиво-сините й очи, когато го погледна. — Бих направила същото за всекиго.
Той я отблъсна леко от себе си, но продължаваше да я държи за ръцете.
— Нима искаш да те изритам по малкото дупе навън във виелицата? — попита я, като смръщи заплашително вежди.
— Ще го направиш ли? — отвърна тя, като го изгледа предизвикателно.
Рийвс се усмихна широко и я придърпа към себе си.
— Не, за Бога! Знаеш, че няма да го направя.
Страстни устни изгориха нейните. Ръцете му дръзко се плъзнаха по тялото й, докосваха я, желаеха я. Джордан остана без дъх, но устните му бяха безпощадни, не приемаха нищо друго, освен пълно подчинение. Когато най-накрая Рийвс се отдръпна, тя залитна към него.
— Предавам се! — въздъхна Джордан.
Той се засмя тихо:
— Сега сме квит. Просто помни, че следващия път, когато се окаже, че сме корабокрушенци на самотен остров, ти ще трябва да ме спасяваш — целуна я бързо. — А сега е по-добре да обиколим наоколо и да видим какво ще намерим. Ти донеси нещата отвън, а аз ще се опитам да запаля печката. Надявам се, че коминът не е запушен — размишляваше на глас, докато проверяваше кюнците.
Тя внесе раницата, кошницата и фотоапарата, които бяха оставили под тесния навес. Докато той се суетеше около печката, подреждаше дървата и се опитваше да запали клечките кибрит, които някой услужливо беше оставил на лавицата, тя внимателно разгледа сечивата. Зад тях откри две платнища. Бяха малко мухлясали и прашни, но щяха да й послужат да застеле пода. Джордан ги простря близо до огъня, който Рийвс най-накрая бе успял да запали.
— Ако сме пестеливи, дървата ще ни стигнат засега. Ще отида да видя дали навън няма още. Ако не се лъжа, тази барака е служила и преди за същите цели. А с ведрото сигурно са носели вода. Хващам се на бас, че наблизо има ручей. Ще се опитам да го открия.
— Не! — извика Джордан напрегнато. — Рийвс, моля те, не излизай.
— Ще се оправя. Ще гледам да не изпускам колибата от очи. Трябва да намеря вода, преди да се е стъмнило.
— Колко е часът? — попита тя. Навън вече бе сумрачно.
— Минава седем. Как съм могъл да спя толкова дълго? — запита се той.
— Беше се отпуснал.
Рийвс смръщи вежди и я погледна дяволито.
— Е, да, някои части от тялото ми се бяха отпуснали, докато други…
— Рийвс! — смъмри го тя нежно.
Той откачи ведрото от куката, смеейки се.
— Ще се върна скоро. А ти стой тук и ме чакай.
— Бъди внимателен.
Рийвс я помилва по бузата.
— Обещавам. Целуни ме за довиждане.
Джордан се надигна на пръсти и го целуна.
Без да продума повече, той излезе навън във виелицата и затвори вратата зад себе си. Джордан остана сама. Обиколи неспокойно стаята, като се ослушваше за стъпките му. Отиде до печката, взе една цепеница от купчината, но се сети, че трябва да ги пестят, и я остави обратно.
Провери одеялото. Беше още влажно, затова го премести по-близо до огъня. Беше нервна, а това правеше въпроса, който си задаваше отпреди час, само по-натрапчив. «Защо трябваше да пия толкова вино на обяд?»
— Няма да мисля за това — каза си на глас.
Но колкото и да се опитваше да не мисли, чувстваше се все по-неудобно. Най-накрая реши, че има едно-единствено разрешение. Трябваше да излезе навън.
На вратата почти се разколеба, като чу фученето на вятъра. И за да не се откаже, бързо я отвори, излезе и после я затръшна зад себе си. Борейки се с вятъра, заобиколи бараката. Отстрани имаше лек наклон и дърветата бяха изсечени. Реши, че е твърде открито, затова отиде отзад, където имаше малък навес, под който бяха складирани дървата за огрев и по-тежките земеделски инструменти. Прескочи оградата и се скри между две купчини дърва.
Когато свърши, закопча дънките си и въздъхна облекчено. Бързо изтича обратно.
Бе се навела, за да се предпази от брулещия вятър, и не видя Рийвс, който почти се сблъска с нея. Рязко вдигна глава. Той я гледаше диво, устните му бяха стиснати тревожно. Сграбчи я силно. Препъвайки се, те се върнаха по собствените си стъпки и влязоха в бараката, затваряйки бързо вратата. Той все още я държеше здраво.
— Господи, Джордан, никога повече не прави така — гласът му трепереше. — Изплаши ме до смърт.
Рийвс се отпусна върху платнището и си пое дълбоко дъх.
Джордан не беше сигурна какво точно е направила, но смотолеви:
— Аз… съжалявам… Не съм…
— Върнах се, а теб те нямаше. Реших, че си тръгнала да ме търсиш. Направо полудях.
Той се протегна, хвана ръката й, дръпна я да седне до него и я прегърна силно.
— Къде беше?
— Трябваше да отида до тоалетна.
Той се засмя, вече успокоен.
— Въобще не се сетих.
Тя се облегна на него.
— Донесе ли вода?
— Да — той посочи пълното ведро, което беше оставил до печката. — Но като имам предвид тревогата, която ми причини, няма да пиеш вода.
— Тиранин!
— Точно така. Аз съм ревнив деспот.
Целуна я жадно.
— Това е моят замък. Не забравяй.
— По-добре се дръж мило с мен. Знам къде има още дърва — високомерно каза Джордан.
Той я щипна по носа.
— Аз също. Намерих ги, когато излизах.
— Оо! — тя се нацупи, преструвайки се на разочарована. — Тогава ви моля, Ваше превъзходителство, да ми кажете какво да направя, за да запазя вашето благоразположение — така комично пърхаше с мигли, че Рийвс трябваше да прехапе устни, за да не избухне в смях.
Той се изтегна на платнището, като се подпря на лакти.
— Не знам. Но ще си помисля, докато ми сервирате вечерята.
— Да, Ваше величество — тя се поклони, но когато вдигна глава, му се изплези.
— Тридесет камшика — осъдително я посочи с пръст.
Джордан коленичи примамливо близо до него.
— О, великодушни господарю, умолявам ви да имате милост — наведе се над него.
— Много добре. Тридесет камшика или тридесет целувки.
Джордан преценяващо примижа, изгледа го косо и сбърчи чело.
— Тридесет камшика — дръзко отговори. Моментално беше повалена по гръб и затисната от тялото му.
— Промених решението си — никаква милост — изръмжа той, преди да я целуне.
Това, което започна като игра, скоро стана сериозно. Тя обви ръце около врата му. Погълна ги море от страст и дълго време не успяха да изплуват.
Рийвс целуваше леко лицето й.
— Джордан?
— Хм?
— Умирам от глад.
— Колко романтично.
— Трябва да си поддържам силите — заоправдава се той.
— За да можеш да се спуснеш от планината.
Очите му проблеснаха закачливо.
— О, какво ли щях да правя без теб! И тъй като сигурно скоро ще ме зашлевиш, бих искал да ти кажа, че спускането от планината е само едно от нещата, които възнамерявам да върша.
Джордан се изчерви до корените на косата си. Бързо скочи на крака.
— Ще приготвя вечерята. Поне ще можем да се нахраним до насита.
Одеялото бе почти сухо, но Джордан реши да не го разстила. Можеха да вечерят и на платнището. Рийвс съблече пуловера си. Беше си махнал якето още когато се върна отвън.
— Ще извиниш грубите ми обноски, но смятам да го съблека. Доста се уморих, докато донеса водата.
Опита се да гледа на другаде, а не към него, но не успя. Наблюдаваше го как мокри носна кърпичка с вода от ведрото и мие лицето, врата и гърдите си. Това й напомни как се бършеше с кърпата онази нощ, когато го приюти.
Нима беше само преди четири дни? Четири дни! А вече бяха толкова близки. Тя познаваше израженията на лицето му, гласа му, жестовете — всичко й бе толкова познато, сякаш бяха заедно от години.
Но те не бяха заедно от години, а само от няколко дни. От часове. Мисълта я разтърси. Тя го обичаше, но той можеше всеки момент да си отиде от живота й също така неочаквано, както се бе появил. Още при следващото важно събитие щеше да се запъти натам, за да го заснеме. А тя щеше да остане сама, живеейки само с горчиво-сладките спомени.
Лицето й сигурно изразяваше чувствата, които я вълнуваха, защото когато се обърна, Рийвс се доближи и попита:
— Джордан? Нещо не е наред ли?
Смутена, че я бяха разкрили, тя започна да заеква:
— Н-не. Аз… аз… Ти се изми, а аз вероятно изглеждам ужасно.
Тя прекрачи платнището и взе раницата, обръщайки се с гръб към него.
— Ще ми дадеш ли минутка?
— Не е необходимо да бързаш. Аз ще сипя виното.
— Ще ми позволиш отново да пия вино? — попита тя през рамо, докато събличаше пуловера.
— Да, но умерено — отвърна й той с престорена строгост.
Джордан извади огледалцето си, благодарна, че го беше взела заедно с другите неща. Страните й бяха достатъчно свежи и не се нуждаеха от руж. Бяха порозовели от вятъра и студа. За да не се напукат, намаза ги с малко хидратантен лосион. Очите й блестяха, като отразяваха огъня, така че не се наложи да ги гримира. Бързо намаза устните си с гланц и енергично среса косата си.
За щастие беше взела и малко шишенце «Норел». Напръска шията и гърдите си. Огледа се критично и реши, че не изглежда зле за човек, загубил се в планината. Колебливо разкопча първите три копчета на блузата си. Вече не изглеждаше толкова строга. Когато се обърна, Рийвс подсвирна. Тя се засмя:
— Благодаря. Знам, че не заслужавам такъв щедър комплимент, но все пак го оценявам.
— Изглеждаш страхотно — каза топло той, а очите му подсказваха, че говори истината.
Хранеха се бавно и когато утолиха глада си, Рийвс предложи:
— Може да оставим кошницата до вратата, така ще запазим месото и сиренето.
— Как мислиш, колко ще продължи бурята? — попита Джордан.
Той вдигна рамене:
— Не знам. Но като се има предвид, че е първата за сезона, сигурно няма да е за дълго. Ще обсъдим положението на сутринта.
Негласно решиха да не говорят за завръщането си. Тази колиба им предоставяше уюта си и те можеха да останат сами, далеч от останалия свят. Щяха да говорят за това, когато му дойдеше времето. Засега бяха благодарни на бурята, че правеше престоя им тук необходимост.
Не споменаха за Хелмут, при все че и двамата осъзнаваха, че той сигурно е обезумял от тревога за тях. Какво ли щеше да си помисли за това, че са прекарали нощта заедно? Нямаше значение. Всъщност нищо друго нямаше значение, освен че са сами.
— Виж! Още шоколад! — възкликна Джордан щастливо и го извади от кошницата.
Рийвс го измъкна от ръцете й.
— Нека този път и аз да го опитам. Ти изяде всичко на обяд.
— Не е вярно, взе си две парченца — опроверга го тя.
— Нима ги броиш? — подразни я той и вдигна шоколада, така че да не може да го стигне.
Най-накрая се споразумяха и си го поделиха. Тя му подаваше парченце след парченце, а когато пръстите й станаха лепкави от шоколада, той ги облиза.
Джордан го наблюдаваше как нежно смуче връхчетата на пръстите й. Езикът му ги облизваше бавно. Някакво гъделичкане премина през гърлото й и се сля с тръпката, обхванала тялото й.
— Никога не съм знаела, че да ядеш шоколад е толкова еротично преживяване — прошепна тя.
— А аз никога не съм виждал жена, която да е толкова сексапилна, без дори да се опитва да изглежда така.
Усмихнаха се.
— По-добре да приберем храната — измърмори тя, допряла устни до неговите.
Той прошепна: «Добре» — и стана, за да й помогне. Когато прибра всичко и сложи кошницата до вратата, Джордан се върна, носейки термоса с кафе и коняка.
— Не знам дали кафето е още топло, но ще разберем — развинти капачката на термоса и от него се понесе ароматът на прясно кафе. — Топло е!
Сипа на двамата, като добави във всяка чаша по малко коняк, а Рийвс опъна изсъхналото одеяло върху платнището. Събуха обувките и чорапите си и протегнаха босите си крака към печката, която весело бумтеше.
Джордан отпиваше бавно от кафето, а конякът приятно я затопляше.
— Май се понапивам — меко изрече тя и се облегна на Рийвс. Беше седнала между краката му, опряла гръб на гърдите му.
— Добре. Мисля да се възползвам от това.
Тя го тупна по коляното, а той извика.
— Какво има? — разтревожено го попита. После забеляза ожулената, зачервена кожа на коляното му. — О, Рийвс. Надявам се, че коленете ти не са премръзнали.
— Не, просто са се напукали.
— Чакай, имам нещо, което ще ти помогне.
Тя изпълзя по одеялото към раницата си и взе пластмасовото шишенце с лосиона, който бе използвала, за да намаже лицето си.
— Ще пари ли? — подозрително попита той.
— Като огън.
— Не, благодаря — отвърна й и отмести краката си.
Тя се засмя и се протегна, за да го хване.
— Ах, ти, страхливецо. Само се шегувах. Това ще успокои болката.
Внимателно нанесе лосиона върху зачервената кожа. После тихо се закикоти.
— Какво толкова смешно има? — попита раздразнено той.
— Никога не бях мазала с лосион космати крака.
Рийвс понечи да си придаде вид на обиден, но не успя, затова и двамата избухнаха в смях. След като го намаза, Джордан остави лосиона встрани и пак се изтегнаха, загледани в пламъците, наслаждавайки се на тишината. Внезапно Рийвс каза:
— В такъв момент ми трябва само една цигара. Всъщност не ми липсва самата цигара, а усещането за отпускане — въздъхна тежко. — Предполагам, че ще се наложи да намеря нещо друго, с което да запълня ръцете си.
Още преди да довърши, премина към действие. Плъзна ръка под тялото й и я обгърна, докосвайки гърдите й. Тя се сгуши в него.
— И тъй като повдигна темата, това е ръката, която беше порязал, нали?
Отмести я и видя червените белези върху трите му пръста. Целуна ги един по един.
— Джордан, направи ми услуга — промърмори той, заровил лице в косата й.
— Каква — законна или незаконна?
— По-късно ще уточним. Молбата ми е съвсем простичка.
— Каква?
— Ще свалиш ли това? — той взе лявата й ръка и посочи големия диамантен пръстен.
Обясненията бяха излишни. Тя знаеше колко много го наскърбява символът на обвързаността й с Хелмут. Изхлузи пръстена и го прибра в едно джобче на раницата.
Без да продума, се върна в прегръдките му. Той я обърна към себе си. Леко обхвана лицето й и я придърпа, за да я целуне. Милувката бе толкова нежна, че всички бариери, които беше изградила в съзнанието си, се срутиха. Каквото и да носеше бъдещето, тази вечер принадлежеше само на нея и на Рийвс. Да иска една нощ от целия си живот не беше много. Каквато и да бе цената, Джордан бе готова да я плати.
Щеше да понесе последствията, щеше да си плати за щастието, но по-нататък. Не сега, когато езикът му изучаваше устата й. Не сега, когато ръцете му я галеха с такава страст, че главата й се замая.
— Джордан — прошепна нежно Рийвс и леко я отблъсна от себе си, — искам да те видя цялата — пръстите му решително и сръчно се справиха с копчетата. Борейки се с нарастващото болезнено желание, той внимателно смъкна ризата от раменете й.
Погледът му се спря на гърдите й. Полупрозрачният дантелен сутиен беше мечта за всеки воайор. Той не скриваше, а подчертаваше всичко. Лъскавата материя правеше кожата й да блести. Розовите й зърна напираха подканящо изпод стегнатата дантела, предизвиквайки го да ги целуне.
Той беше готов да направи всичко за нея. Промуши палци под сатенените презрамки и плавно ги плъзна по раменете, по ръцете й, като се наслаждаваше на изваяните й гърди, които постепенно разкриваха своята прелест.
Най-накрая търпението му беше възнаградено — те се откриха пред него. Рийвс разкопча сутиена и го захвърли настрани.
Джордан не помръдваше, само наблюдаваше лицето му и нежното му страстно изражение. Изпълни я опияняващо и победоносно чувство, че може да предизвика такива емоции у него. Ако я беше помолил, щеше да разкъса сутиена. Но и двамата знаеха, че така е далеч по-добре.
Така както познавачът се гордее с качествата на виното, като изучава цвета, опиянява се от аромата му и го разклаща в чашата, преди да отпие първата глътка, така и Рийвс откриваше прелестите й.
Очите му се плъзгаха по тялото й, наслаждаваха се на гладката кожа, на нежния цвят на зърната, на прекрасните извивки, които подчертаваха нейната женственост. Ръцете му последваха погледа му. — Толкова си красива — неочаквано изрече той. Тъмната му коса погъделичка кожата й, когато наклони глава, за да целуне гърдите й бавно и леко. Имаха цяла нощ.
Без да продумат, се изправиха. Рийвс се освободи набързо от дрехите си, а тя срамежливо изхлузи дънките, като все пак остави дантелените бикини.
Легнаха в едната половина на одеялото и се завиха с другата. Рийвс я придърпа към себе си. Нетърпеливо тя обгърна лицето му и го притегли. Зацелуваха се жадно. Главата й се замая от страстта, която се излъчваше от него, и тя се вкопчи в раменете му, за да не пропадне в удивителната бездна, която я съблазняваше и мамеше.
— Желая те, Джордан — думите му едва се чуха, защото обсипваше с целувки гърдите й. Напъпилите й от желание зърна го зовяха. Езикът и устните му я изпълваха с наслада.
— Не спирай — прошепна тя, когато Рийвс отмести устни от тръпнещите й гърди, но молбата й остана нечута.
Той зацелува корема й.
— Рийвс… — изстена тя. Тялото й се изпълни със сладка тръпка от настойчивите му ласки.
Той свали бикините и ги захвърли настрани. Докато я целуваше, плъзна ръка между бедрата й и я замилва там, където тя копнееше да усети неговата страст.
Започна нежно да я докосва, но скоро пръстите му станаха настоятелни.
— Страхотно… чувствам се страхотно, Джордан, погледни ме, моля те… Искам да ме гледаш, докато те докосвам. Прекрасно.
Тя откликваше на всяка негова дума и се приближаваше към кулминацията, която неговите устни и ръце й обещаваха.
— Кажи, че ме желаеш — прошепна той.
— Да… — глухо отвърна тя.
— Кажи го, Джордан. Кажи ми го!
Покри я с тялото си и тя усети силата на желанието му.
— Желая те, Рийвс — потръпна от признанието. — Моля те!
Той проникна в нея, зарови глава в уханните й коси и зашепна нежно:
— Не се движи. Усещай ме, както съм в теб… не знаеш колко е хубаво.
— Покажи ми…
И той го направи!


Девета глава

— Каква искаш да станеш, като пораснеш?
Тя се засмя и се притисна силно до него. Целуна го.
— Не мислиш ли, че вече съм пораснала? — измърка и леко го ухапа.
— Да, пораснала си точно където трябва — той помилва гърдите й.
Страстта им беше уталожена, поне временно. Бяха се сгушили под одеялото. Подът беше твърд, но те не забелязваха неудобството. Изпразнената раница на Джордан беше увита в пуловера на Рийвс и им служеше за възглавница. Сухите цепеници в печката пукаха и съскаха весело. Златистите отражения на пламъците танцуваха по стените.
— Възнамеряваш ли да останеш в книжарницата до края на живота си?
— Не мога. Уволниха ме.
Той спря да я гали.
— Уволнена? Кога? Защо?
Тя се засмя леко.
— Да — е отговорът на първия въпрос. На втория — тази сутрин. А причината е, че шефът ми е прочел историята за годежа ми с Хелмут и предположил, че повече няма да имам нужда от работа. Още преди мястото ми да е «изстинало», дъщерята на шефа го наследява — весело отвърна тя.
— Ах, кучи… Постъпил е отвратително. Не се учудвам, че ми беше толкова ядосана тази сутрин. Съжалявам, Джордан. Мога ли да ти помогна? Има ли нещо, което мога да направя за теб?
— Не. В началото бях разстроена, съкрушена. Но сега — мушна крака си между неговите бедра, — сега вече няма голямо значение. С работата в Люцерн постигнах целта си. След смъртта на Чарлс имах нужда да живея, да работя и да дишам свободно, без намесата на разни добронамерени приятели и на моите родители. Времето, което прекарах тук, беше като тригодишна ваканция. Сега трябва да си намеря нещо друго — по-предизвикателно и по-сериозно.
— Ще се върнеш ли в Щатите?
Двамата старателно избягваха да споменават за Хелмут и ролята му в бъдещия живот на Джордан. Той беше там, някъде дълбоко в съзнанието им, но те не искаха да говорят за него. И Рийвс, най-накрая явно приел за истина настойчивите й обяснения, че няма да се омъжи за швейцареца, попита за завръщането й в Америка.
— Вероятно, при все че не знам точно къде ще отида — отвърна тя. — Смятам да си намеря някое тихо и спокойно местенце, където да се установя и да пиша. Винаги съм искала да правя точно това.
— И какво ще пишеш?
— Секс наръчници — саркастично му отговори.
— Какво-о?
— Да.
Смях разтресе гърдите му, на които Джордан се бе облегнала.
— О, да? — той я завъртя и тя се озова отгоре му.
— А това изисква много проучвания, нали?
— Готова съм да пожертвам каквото е необходимо — подразни го и се наведе да го целуне. — Искаш ли да си морско свинче?
— Уинк.
Тя се преви от смях.
— Морските свинчета не правят «уинк», глупчо.
— Така ли? А какво правят?
Тя му показа и въпросът за бъдещето им беше забравен.
— А после, след като първият ти секс наръчник стане бестселър, тогава какво?
Завити в одеялото, те лежаха, обърнали се срещу огъня.
— Никога няма да напиша секс наръчник — сръга го тя в ребрата.
— Това ще бъде загуба за целия свят. Ти си голям експерт — той я целуна по носа. — Какво ще пишеш?
— Полезни съвети за американци, които пътуват из Европа. Фантастика. Още не съм решила. Най-важното обаче е да се установя някъде и да намеря «мястото си във Вселената». Ами ти?
— Предполагам, че ще продължа да кръстосвам света с верния си фотоапарат.
— О-о!
Изглежда, целите им бяха толкова противоположни, колкото изтокът и западът. Отново темата за предстоящото беше забравена. Той я взе в прегръдките си. Извън стените на тази колиба двамата нямаха общо бъдеще.
— Умирам от глад — прошепна Рийвс в ухото й.
Лежаха, сплели крака и ръце.
— Имаш неутолим апетит.
— Знам. А освен това винаги съм гладен.
Тя повдигна глава и се вгледа в закачливите му зелени очи.
— За един и същи апетит ли говорим?
— Ооо, но ти говориш за ядене.
Тя го повали по гръб и се измъкна изпод одеялото.
— Какво искаш за закуска? Пушени стриди или пастет?
— Тц.
— Какво ще кажеш за хляб и масло?
— Това звучи по-добре.
Тя извади хляба и маслото от кошницата и се върна при него. Обилно намаза с масло една филия, а после му я подаде, докато той мързеливо я наблюдаваше.
— Ти не си ли гладна? — попита я, като видя, че тя не приготви нищо за себе си.
— Не. Но не забравяй, че ако се наложи да останем тук още няколко дни, ми се полага филия хляб с масло допълнително.
Докато Рийвс дъвчеше, Джордан си играеше с ушите му. После спусна ръце надолу, масажирайки врата и раменете му.
— Справяш се много добре — отбеляза той и отхапа лакомо от хляба.
Джордан се подразни, задето той приема толкова спокойно предизвикателните й милувки. Решително загали с връхчетата на пръстите си гърдите му, подразни зърната му. Рийвс преглътна с мъка.
— Предполагам, няма да се съгласиш да се занимаваш с нещо друго, докато закусвам, нали? — попита той пресекливо.
Тя се усмихна дяволито, поклати глава в знак на несъгласие и се приближи към него. Косата й омайващо се разпиля по раменете му. Наведе глава и започна да дразни с език зърната на гърдите му, настръхнали от ласките й.
— Джордан — задъха се той. — Господи, прекрасно е. Откъде… откъде си го научила?
— Инстинкт — прошепна тя.
— Бог да благослови майката природа!
Не можа да продума нищо повече. Продължи да целува гърдите му, докато галеше тялото му.
Дъхът му секна. Напрегнат, Рийвс усети как тя зарови пръсти в косъмчетата на корема му, а после ги плъзна по-надолу. От гърлото му се откъсна лека, почти болезнена въздишка и той се отпусна върху одеялото.
— Харесва ли ти? — промълви Джордан.
— Нима трябва да питаш?
— Искам да ми го кажеш.
Рийвс отвори очи и се вгледа в напрегнатото изражение на лицето й. Изглеждаше като девица, невинна и нервна в желанието си да му достави удоволствие. Той се усмихна и обгърна лицето й.
— Да, да. Искам да ме докосваш, Джордан.
Покри устните й със своите. Загали гърдите й, после ги зацелува.
Рийвс вече познаваше желанията на тялото й и разбра, че тя е готова да го приеме. Проникна в нея дълбоко, още по-дълбоко, изпълваше я цялата, повече от всякога сигурен, че трябва да направи точно това. Той сякаш се почувства по-богат, по-силен, по-смел и за първи път през живота си позна и духовните висоти на любовта, а не само физическите.
— Аз наистина говорех сериозно първата нощ — промълви той дрезгаво в ухото й.
— Какво? — беше по-скоро въздишка.
— Никога не съм се чувствал така, Джордан.
Стигнаха до върха и той унесено заповтаря името й. Затова не чу тихите слова, които Джордан прошепна:
— Обичам те, обичам те, обичам те.


— Джордан? Будна ли си?
— Да.
— Навън се развиделява.
— Така ли?
— Да.
Рийвс се размърда леко и повдигна глава.
— Виждам светлината през процепа на вратата — жената до него не помръдна и той остана така, облегнал брадичка на главата й. — Вече не духа.
Тя въздъхна тежко и се сгуши в него.
— Мислиш ли, че бурята е спряла? — думите й имаха далеч по-дълбоко значение от това, което и двамата искаха да признаят.
— Да — на него също не му се мърдаше оттук, но нерешително изрече: — Наистина трябва да ставаме и да се обличаме.
— Предполагам, че си прав.
Вкопчиха се един в друг и сляха устни с отчаяна страст. И двамата знаеха, че идилията е свършила. Някой щеше да ги потърси.
Хелмут.
Станаха и се облякоха в мълчание, като неочаквано започнаха да се държат срамежливо един към друг. След часове неистова любов изведнъж си обърнаха гръб. Разговорите, които водеха, когато се осмеляваха въобще да проговорят, бяха банални. Затова престанаха да се измъчват. Всичко, което можеха да си кажат, бе вече казано.
Рийвс отвори вратата и погледна навън. Планината беше покрита с немного дебел сняг. Беше облачно, но без да е потискащо. Виелицата беше отслабнала и само лек ветрец полюшваше клоните на боровете, покрити със сняг.
— Мисля, че лесно ще се спуснем, щом веднъж се ориентираме. Няма да бързаме.
— Добре — отвърна тя равнодушно.
Докато Рийвс засипваше огъня, Джордан сгъна платнищата и ги сложи там, откъдето ги бе взела.
Той облече якето си и го закопча. Настояваше Джордан да наметне одеялото, въпреки че едва ли щеше да й е толкова студено, след като бурята бе преминала. Разпределиха си багажа, както и предния ден, и напуснаха убежището си.
Тя внимателно огледа стаята, като се преструваше, че проверява дали не са забравили нещо. Всъщност искаше да запечата всичко в съзнанието си, да го съхрани в паметта си завинаги. Сълзи напълниха очите й, докато излизаше от бараката, после бавно пое след Рийвс.
Стигнаха лесно до гората, като внимаваха по пътя. Скоро след като я прекосиха, видяха и спасителния отряд, който се изкачваше по склона на планината. Бяха около 30-40 човека, вървящи в колона. Рийвс спря и огледа групата с иронична усмивка.
— Само като ги погледна — и веднага мога да кажа, че тази грижлива операция е дело на Хелмут.
Джордан не му отвърна, само премести калъфа с фотоапарата от едното на другото рамо и го последва. Какво да каже на Хелмут? Ще я попита ли той за нощта? Или може би и без това се досещаше? Със сигурност, ако тя и Рийвс се погледнеха, истината за преживяното щеше да излезе наяве.
Колкото повече се приближаваха към спасителния отряд, толкова по-дълбоки ставаха бръчките по лицето на Рийвс. В очите му вече не проблясваха пламъчетата на страстта. Те сякаш отразяваха снега наоколо — бяха ледени.
Заля я вълна от страх, която беше по-болезнена и от физическите усилия, които полагаше. Някъде дълбоко в себе си се бе надявала, че двамата ще успеят да примирят амбициите си, да направят компромис с плановете си за бъдещето. Великолепието на предишната нощ не можеше така лесно да бъде забравено.
— Видяха ни — Рийвс я сепна.
Той бавно остави тежката кошница на земята и размаха ръце високо над главата.
Джордан видя как един от мъжете ентусиазирано им отвърна. Беше облечен с яркочервена грейка и напъхал тесните си черни панталони в ски обувки. Без съмнение бе Хелмут. Наблюдаваше го как се обръща и освобождава повечето мъже, тъй като очевидно Рийвс и Джордан бяха в безопасност. Продължи да се изкачва с останалите десетина мъже.
— Да ги изчакаме тук — предложи Рийвс и с облекчение остави багажа на земята.
Джордан направи същото. Сгъна одеялото и го сложи върху една равна скала. Двамата седнаха.
Мълчанието, възцарило се между тях, ставаше с всяка изминала минута все по-тягостно. Най-накрая Рийвс се размърда, погледна я бързо и пак отвърна очи.
— Джордан, за снощи… — и въздъхна.
«Ето, започва се — помисли си тя. — Началото на края. Не прави сцени. Недей да плачеш или да си скубеш косите.»
— Аз… Аз никога не съм си мислил, че това отново ще се случи. След онази буря, когато научих, че си сгодена, заклех се да те забравя. Но после ми каза, че няма да се омъжиш за Хелмут и… онзи ден на планината, а после и вчера сутринта… и това, което последва…
— Нека да не говорим за снощи, Рийвс, моля те — сълзи напълниха очите й, но тя се овладя и не се разплака.
Той я попита бързо:
— Тогава знаеш как се чувствам?
Да, тя знаеше. За нея събитията от снощи бяха повратна точка в живота й. Дори и понякога да се съмняваше, че е взела правилното решение да не се омъжва за Хелмут, вече бе сигурна, че сватба няма да има. Бе глупаво да се влюбва в Рийвс, който нямаше други ангажименти, освен да заснеме и опише поредното световно събитие, но тя го обичаше. Мисълта да се омъжи за друг беше абсурдна.
За Рийвс обаче това беше просто един епизод — кратък, приятен промеждутък. Намираше я мила, привлекателна и — тя преглътна — услужлива. Той бе постъпил така, както и всеки друг мъж при същите обстоятелства. Да търси нещо повече от страст в действията му беше глупаво, безсмислено и погрешно.
Тя потули въздишката си.
— Да, знам какво значи за теб, Рийвс — отвърна му със спокойствие, което не изпитваше.
— Добре — отговори й той, видимо облекчен.
В този момент видяха Хелмут, приближаващ се към тях. Изразът на лицето му, въпреки умората, беше щастлив.
— Джордан, искам да знаеш, че ще си тръгна веднага. Довечера заминавам за Париж.
Думите на Рийвс я пронизаха. Нищо друго не бе й причинило такава болка. Толкова скоро искаше да се отърве от нея. Раздялата щеше да бъде бърза, решителна и окончателна.
Джордан въобще не го погледна. Нямаше да му позволи да види сълзите й, както и никога нямаше да му каже как разби сърцето й. Душата й умираше, но щеше да го запази за себе си, нямаше да го сподели с никого. Той не трябваше никога да узнае, че тя го обича.
Без да се колебае, докато не бе станало твърде късно, Джордан скочи и се втурна презглава надолу по хълма.
— Хелмут — извика тя.
Нека Рийвс да си мисли, че за нея това, което се случи между тях, бе просто начин да запълни времето си. Нека си мисли, че се връща при богатия си годеник. Нека си мисли най-лошото за Джордан Хедлок. Но никога да не разбере, че тя го обича.
Хелмут я чакаше с протегнати ръце и когато тя се хвърли в прегръдките му, помисли, че сълзите, облели лицето й, са сълзи на радост.
— Скъпа моя, скъпа моя — успокоително каза той, като я потупа по гърба. — Всичко е наред. Вече си в безопасност. Сигурно е било ужасно?
Ужасно? Тя едва не избухна в истеричен смях. Беше като в рая, като в недостижими места. Да. Но в никакъв случай не беше ужасно.
— Аз… Аз просто се радвам да те видя — каза тя, сгушила се в него. Затвори очи и забрави за всичко друго.
Хелмут нареди на един от мъжете да донесе нещо топло за пиене. Очевидно беше изпълнил поръчката, защото скоро той поднесе към устните й сребърна чаша.
— Ето, скъпа, пийни си. Това ще те стопли.
Горещото кафе беше смесено с коняк и тя се задави от първата глътка. Годеникът й я потупа леко по гърба.
— Бавно, мила, бавно. Няма да тръгнем обратно, преди да си готова. Тази вечер не се предвижда буря. Чувствам се ужасно виновен, че не проверих прогнозата за времето вчера. Можех да предотвратя този кошмар.
Тя беше доволна, че двамата с Рийвс не са виновни за последиците от виелицата. Така никой нямаше да им търси сметка. Бяха станали жертви на случайността.
— Рийвс, изглеждаш здрав и силен въпреки изпитанието — поздрави го Хелмут.
Джордан не се обърна, въпреки че чу стъпките му, скърцащи по снега.
— Някой да даде на този мъж нещо за пиене — нареди Хелмут. — С нетърпение очаквам да чуя как успяхте да оцелеете през нощта и изглеждате, сякаш нищо не се е случило.
Джордан леко се извъртя в прегръдката на годеника си и видя как Рийвс получи чаша с топло питие.
Той отпи от кафето и благодари на Хелмут и помощника му.
— След като се наобядвахме обилно, двамата с Джордан решихме да се поразходим и да се изкачим по-нагоре в планината. Седнахме да си починем за малко и… — той замълча, погледна Джордан, която бе сгушена в Хелмут. Зелените му очи я пронизваха и тонът му стана суров, когато продължи: — … заспахме, а когато се събудихме, вече валеше сняг.
Накратко описа лутането им обратно, докато открият колибата.
— За щастие намерихме убежище там.
Рийвс я погледна отново и тя видя враждебността и презрението, които излъчваха очите му. Обърна се към Хелмут:
— Бяхме благодарни на милостивия фермер и на твоята кошница с храна.
Хелмут се засмя и потупа Рийвс по рамото.
— Благодаря ти, че си се грижил за момичето ми вместо мен.
Джордан потръпна от думите, но се осмели да погледне към Рийвс. Лицето му изразяваше презрение.
— Тя е жена, на която е лесно да се угоди.
Единствено тя разбра скритата в думите му обида, но далеч повече я засегна пренебрежението, което показваше. Сякаш беше разкъсала дрехите му и го бе преследвала из онази барака, докато накрая той й се бе отдал. Не беше точно така!
Тя се обърна към Хелмут и го попита:
— А какво стана с твоя самолет?
Той я погали нежно по бузата.
— Типично за теб, мила, да се тревожиш за проблемите на другите, когато си имаш свои. Пилотът ми успял да приземи аварийно самолета. Екипажът и товарът са невредими.
— Толкова се радвам — каза тя.
Той взе ръката й и понечи да я целуне, но неочаквано възкликна:
— Джордан, къде е пръстенът ти? Надявам се, не си го изгубила в бурята.
— Не, той… аз…
Тя погледна безпомощно към Рийвс, но лицето му бе безизразно, сякаш беше изсечено от камък. Зелените му очи проблясваха ледено.
— В раницата ми е — най-накрая успя да промълви тя.
— Донеси ми я — Хелмут посочи към раницата и един мъж веднага му я подаде.
Беше само въпрос на време кога ще го открие. Най-накрая отвори ципа на едно от многобройните джобчета и намери диамантения пръстен. Сложи го на отпуснатата ръка на Джордан и тя усети студенината на метала. После той каза с голямо задоволство:
— Ето. Всичко е наред.
Но не беше така. Тя вдигна печално очи към Рийвс, но мястото, където стоеше допреди малко, беше празно. Хелмут я прегърна и я поведе надолу. През рамото му успя да зърне Рийвс, който се отдалечаваше бързо от тях, спускайки се по склона. Съзнавайки, че може би го вижда за последен път, тя прошепна:
— Моя любов, ти си моят живот. Ще те обичам вечно.
Дочувайки думите й, Хелмут я прегърна по-силно. Беше разбрал погрешно за кого се отнасят.


Десета глава

— Благодаря ти, че дойде, Хелмут — каза Джордан и затвори вратата на книжарницата. Постави табелата «Затворено» и спусна щорите.
— Скъпа, измъкна ме от много важна среща.
Беше очевидно раздразнен за това, че беше го повикала настоятелно с молба незабавно да се срещнат.
— Признавам, че съм малко объркан. Не разбирам какво толкова спешно има.
— Извинявай, Хелмут, но не исках да отлагам повече тази среща.
Тя го поведе нагоре по стълбите към апартамента си и запали осветлението във всекидневната. Предложи му стол и седна на дивана.
— Хелмут, аз няма да се омъжа за теб.
Ето, каза го. Не беше чак толкова трудно. Нямаше болка. Защо не го беше казала по-рано?! Не я заплашваше наказание. Не крещеше насреща й, за да я накара да промени решението си. Всъщност той не правеше нищо, просто седеше и я гледаше безучастно, сякаш Джордан неочаквано бе загубила ума си.
Когато най-накрая проумя думите й, наведе се напред в стола и започна да се взира в лицето й, търсейки признаци на умствено разстройство.
— Скъпа, ти не си добре. Със сигурност не искаше да кажеш това. Не разсъждаваш много ясно. Може би…
— Добре съм, Хелмут. Всъщност не съм се чувствала толкова добре от доста време насам. И исках да кажа точно това. Аз няма да се омъжа за теб.
С типичния си управнически маниер, той се облегна назад в стола и кръстоса крака.
— Ти си се променила от онази нощ, в която се загуби в планината. Преживя голям стрес, който сигурно те е травматизирал. Знаеш, че такива неща се случват. Мисля, че ако ти дам достатъчно време, ще се възстановиш и ще започнеш отново да мислиш логично.
Толкова беше самоуверен, че Джордан се засмя нежно и поклати глава:
— Не, Хелмут. Бях взела решение да не се омъжвам за теб преди това. Няма да го променя.
Той замълча. Дълго време премисляше, взираше се в непоколебимото й изражение. Най-накрая попита:
— Скъпа, но защо?
— Хелмут, аз съм много привързана към теб. Преживяхме щастливи мигове заедно. Никога не ще мога да ти се отблагодаря за щедростта, нито пък ще забравя нежността ти.
Джордан се изправи и заобиколи диванчето. Поглади с пръсти облегалката и продължи:
— Но аз не те обичам по начина, по който една жена би трябвало да обича съпруга си. Сватба без любов — това няма да е честно спрямо теб, а и спрямо мен. Ние сме твърде различни — и в буквален, и в преносен смисъл. Аз никога няма да мога да се приспособя към твоя свят.
— Нека аз преценя това, Джордан — отвърна той.
Тя се усмихна.
— Не се съмнявам в проницателността ти и в способността ти да вземаш ръководни решения, но тук става въпрос за чувства. Аз не съм ти подчинена, за да определяш мястото ми в твоя концерн.
— Така ли изглежда? Съжалявам. Никога не съм възнамерявал да те превърна в нещо, което не си. Нито пък съм искал да се чувстваш така.
— Което ме навежда на друго — каза тя. — Вероятно ще си помислиш, че се отклонявам от въпроса. Аз не съм като другите жени, които си ухажвал. Но колко време ще продължи увлечението ти? Кога ще се отегчиш от мен?
— Аз те харесвам такава, каквато си, Джордан.
— За цял живот? — въпросът направо го стъписа. Бързо отмести поглед встрани и Джордан разбра, че думите й го накараха да се замисли за нея, както никога досега. — Имах един ужасен брак. Стига ми толкова. Не искам да те направя нещастен.
— Няма — каза той убедено.
— Точно така ще стане, Хелмут. Аз копнея за спокойствие. Бившият ми съпруг ми обеща дом и деца, стабилност и сигурност, но никога не го изпълни. Твоите възможности и способности далеч превъзхождат неговите, но аз скоро ще се уморя от трескавия ти начин на живот. Аз съм просто старомодно американско момиче, в което дълбоко са вкоренени традициите на Средния запад. Обожавам времето, прекарано тук, Хелмут, и не бих пропуснала подобни преживявания, но трябва да си отида у дома. Моля те, прости ми, ако съм те разочаровала. Така е най-добре. Сигурна съм.
— Ако смяташе, че от това няма да излезе нищо, защо тогава прие предложението ми? — попита той с аристократично високомерие.
— Нима съм го приела? Официално? — подразни го тя.
За първи път от началото на разговора той се усмихна. Това обаче беше мрачна усмивка.
— Всъщност не си. Свикнал съм да постигам своето — добави с обичайната си суетност — и не ми е хрумвало никога, че няма да искаш да се омъжиш за мен.
Тя се засмя:
— Хелмут, ти си истинско съкровище — извади кадифената кутийка от джоба на ризата си и отиде до него. — Ето пръстена ти.
— Предполагам, няма да искаш да го запазиш просто като символ на моето възхищение.
Джордан се усмихна, но поклати глава в знак на отрицание.
— Ах, вие, американците! Такива безупречни пуритани! — беше подигравка, но не груба.
— Моралът на средната класа.
— Съвсем точно — отвърна живо той. — С архаични и идеалистични идеи за любовта и брака.
Хелмут погледна кутийката в ръката си. Сбърчи чело съсредоточено, сякаш се опитваше да си припомни нещо.
— Джордан, твоето решение няма нищо общо с американския журналист, нали?
— Хелмут, това е абсурдно — весело отвърна тя, но сведе глава и се обърна настрани, за да не забележи помътнелите й от болка очи. — Искаш ли нещо за пиене?
Той не обърна внимание на въпроса й.
— Джордан, погледни ме!
Тя се подчини. Обърна се бавно и той видя болката, изписана на измъченото й лице. Стоеше сковано, сякаш се опасяваше, че ако се отпусне за миг, ще се разпадне.
Той въздъхна:
— Ааа, ето какво било.
— Не е това, Хелмут. Той няма нищо общо — скептичният и проницателен поглед, с който я изучаваше, й подсказа, че не й вярва. — Кълна ти се, че не съм го виждала от онази сутрин в планината.
— Това обаче едва ли има връзка с чувствата ти, мила моя. Сега, като се замисля, си спомням, че при последното интервю, което той настоя да направи същия следобед, беше в състояние на крайна възбуда. Какво се случи в онази колиба, в която се приютихте през нощта, Джордан?
— Нищо.
— Лъжеш ме.
Да, наистина го лъжеше. Нещо се бе случило. Тя сякаш бе започнала нов живот, но той продължи твърде кратко — само няколкото часа, прекарани с Рийвс. През последните две седмици вършеше всекидневните си задължения като робот. Опитваше се все пак да отговаря на безбройните въпроси на клиентите спокойно и учтиво.
Въпреки хаоса в главата й, Джордан се опита да обмисли някакъв план за бъдещето — нали дъщерята на Бауерман скоро щеше да пристигне. Но не успя. Единственото, за което можеше да мисли, бе настоящият ден. А за да го преживее, й трябваха максимални усилия и концентрация.
Тя се отпусна на дивана и безучастно се загледа в ръцете си. По потъването на възглавниците разбра, че Хелмут е седнал до нея. Хвана студените й ръце.
— Ти си влюбена в него — проницателно изрече той.
Тя тъжно кимна. Сълзи изпълваха очите й, когато го погледна отново.
— Хелмут, кълна се, че бях решила да не се омъжвам, преди още да срещна Рийвс Грант.
— Вярвам ти, но не в това е въпросът, нали? Знае ли за твоите чувства?
— Не.
— Джордан, ти си най-странната жена, която познавам. Защо не му каза? Нима очакваш той да предположи?
— Не. Хелмут, за него няма никакво значение дали знае или не. Той… той не… изпитва същите чувства към мен. Ние искаме съвсем различни неща.
— Трудно ми е да повярвам. Но ще бъде голям глупак, ако те изостави. Трябва да му се обадя незабавно.
— Не! — извика тя и сграбчи ръцете му. — Обещай ми, че няма да се опитваш да се свържеш с него. След ден-два си отивам у дома. Там ще се оправя.
Той я погледна със съмнение.
— Получих писмо от него. Предвижда се статията му да бъде публикувана в началото на следващата година. Пише, че ще ме уведоми кога точно.
Не можа да се сдържи и попита:
— Откъде е писмото?
— Париж.
Джордан въздъхна:
— Да, той ми каза, че ще замине за там.
— Джордан…
— Добре съм, Хелмут. Наистина — и се усмихна далеч по-весело, отколкото се чувстваше.
След малко го изпрати. Той се обърна, топло я прегърна и я целуна по двете страни.
— Моя скъпа Джордан. Беше ми приятно да бъда с теб. Спомням си, че те срещнах за първи път точно в тази стая. Винаги когато минавам оттук, ще изпитвам тъга. Все пак сигурна ли си, че не искаш да се омъжиш за мен?
— Да, сигурна съм — спокойно отвърна тя. — Ти ми разкри един нов свят, Хелмут, разшири кръгозора ми. Научих много неща от теб.
— Аз съм страхотно магаре — каза той.
Беше толкова необичайно за него да говори подобни неща за себе си, че Джордан се засмя и попита:
— Защо?
Той я притисна по-силно.
— При първа възможност трябваше да те завлека в леглото, а не да обръщам внимание на протестите ти. Никога няма да си го простя.
— Беше заинтригуван, защото постоянно ти отказвах, нали? — меко попита тя. — Рано или късно обаче щеше да се откажеш и да си тръгнеш.
— Недей да бъдеш толкова сигурна — прошепна й, докато сините му очи нежно я изучаваха.
Той се покашля.
— Кога си тръгваш?
— Не зная точно. Бил трябва да ми съобщи тези дни.
— Ще мога ли да те видя пак, преди да заминеш? — ласкаво я попита Хелмут.
Джордан тъжно се усмихна.
— Не мисля. Така ще бъде по-добре, Хелмут.
— Както винаги, прагматична. Здравият разум е една от добродетелите ти, Джордан.
Тя отново се засмя:
— Това не беше много мил комплимент. Къде изчезнаха всички поетични словоизлияния, с които ме обсипваше?
Той също се засмя, но после изведнъж стана сериозен:
— Не ме разбирай погрешно. Проницателният ти ум далеч не намалява красотата ти — за последен път я придърпа към себе си и прошепна в ухото й: — Не оставяй обаче винаги да те води здравият разум, Джордан. Най-чудесните неща в живота си съм постигнал, защото съм рискувал.
Той я целуна по устните и си тръгна.


— По дяволите! — измърмори Джордан и се върна обратно по стълбите. Само преди минута беше затворила книжарницата и бе загасила осветлението. А ето че закъснял клиент чукаше настойчиво на вратата.
Беше уморена. Последния месец се опитваше да приведе книжарницата в ред, преди да пристигнат Бил и господин Бауерман. А вечер, след като затвореше, събираше личните си вещи и ги опаковаше в кашони. Днешният ден беше особено тежък. На главата й се бе изсипал пълен автобус с възрастни туристи от Детройт и всички искаха да им обърне специално внимание. Когато си тръгнаха, почти бяха изпразнили щандовете и тя отново трябваше да прави отчет. За капак на всичко, някой явно пренебрегваше табелката «Затворено».
Ядосана, тя превъртя ключа и отвори широко вратата.
— Вече е зат… — думите й секнаха и тя ококори широко очи.
На прага стоеше Рийвс, облегнат нехайно на външната стена. Очите му отразяваха буреносните облаци, скупчени над главите им. В същия момент закапаха първите капки дъжд.
— Очевидно винаги когато идвам насам, започва да вали — отбеляза той и се шмугна покрай нея.
Тя беше толкова стъписана от неочакваната му поява, че дори не се опита да го спре. Долната й челюст увисна и ръцете й безпомощно се отпуснаха. Беше шокирана.
— К-к-какво правиш тук? — изхриптя Джордан.
— Дойдох да ти помогна да си събереш багажа — той остави калъфа с фотоапарата и спортната чанта на пода и съблече астраганеното си палто. — Имаш ли нещо за ядене? Направо умирам от глад.
Без да каже нищо повече, Рийвс се извърна и миг по-късно стъпките му се чуха откъм стълбите. Тя го последва, все още скептично настроена към нахалното му нахлуване. Качи се горе, а той вече бе в кухнята, ровейки из хладилника.
— Фъстъчено масло? Само това ли имаш? — попита я разочаровано. — Предполагам, ще трябва да вечеряме навън.
— Рийвс! — изрева тя и стисна заплашително юмруци. — Какво правиш тук?
Той я погледна съчувствено.
— Джордан, повтаряш се. Вече ме попита същото.
— И ти не отговори.
— Да, така е. Защото ти казах, че дойдох да ти помогна да си опаковаш багажа. Заминаваш след няколко дни, нали?
Рийвс спокойно си отряза филия от изсъхналия хляб и я намаза с втвърденото фъстъчено масло. Тя се чудеше. Какво очакваше той от нея? Не знаеше защо е тук, но се ядосваше все повече с всяка изминала минута, откакто го видя.
Джордан измъкна филията от ръцете му, преди да е успял да отхапе и залък, и я хвърли на масата.
— Рийвс, не знам какво правиш тук, но искам да ме оставиш на мира. Как се осмеляваш да се появиш пред очите ми по този начин?
Много се беше разсърдила. Но думите на Рийвс набързо охладиха яда й. Той промърмори:
— Направи сандвича ми на нищо — и посочи филията, паднала върху плота с маслото надолу. — Такава своенравна ли ще си останеш, когато се оженим?
Да се оженим? Думите проехтяха из кухничката и забучаха в главата й. Това окончателно сломи опитите й да се отбранява. Джордан изнемощяло се опря на масата и го загледа невярващо. Рийвс вдигна филията, внимателно я огледа и след като реши, че не е чак толкова замърсена, отхапа голям залък.
— Ти си луд! — каза тя. — Какво значи това «когато се оженим»?
— Знаеш много добре — отвърна той с пълна уста. — «Събрали сме се тук, за да свържем в брак тези двама млади…» и така нататък, и така нататък. Цветя. Свещи. Хлипащи майки. Просто женени.
— Но…
— Ти вече не си сгодена за Хелмут, нали?
Тя поклати глава, без да продума.
— Мисля, че не си. Вчера, тъкмо се разхождах по «Шанз-Елизе», когато почти не се блъснах в един павилион. Напоследък пиех повечко и затова походката ми не беше много стабилна, тъй де, малко криволичех — доверително й призна той. — Както и да е, натъкнах се на един вестник със скандална снимка на Хелмут на първа страница. Беше преметнал ръка през кръста на някаква италианска контеса, чиито финансови средства, заедно с физическите й данни, й отваряха всички врати. Инвестирах няколко франка и си купих този боклук. След пет чаши горещо черно кафе и един леденостуден душ бях сигурен, че съм изтрезнял, затова седнах и прочетох статията. Според нея Хелмут и контесата обикалят из Европа, изживявайки бурна любовна история. Тогава предположих, че вече си свободна и можеш да се омъжиш за мен. Помислих си, че е по-добре да изчакаме, докато се върнем в Щатите, за да скрепим официално, тъй да се каже, нашата връзка. Знам, че родителите ти, а и моята майка…
— Рийвс! — извика тя и прекъсна бръщолевенето му. После каза по-спокойно: — Ти не можеш да дойдеш просто така и да ми съобщиш, че ще се женим.
— А защо не? Ние се обичаме, нали? — вдигна ръка и потри челото си. — Разбира се! Предпочиташ да те попитам официално, нали? Добре — вдигна рамене. — Ще се омъжиш ли за мен, Джордан? С мен е лесно да се живее. Всичките ми зъби са на място и не се нуждая от зъболекар. Физически съм здрав. Умственото ми състояние е сравнително добро. Отказах пушенето два пъти. Пия умерено — последните няколко седмици не се броят. Къпя се поне веднъж на ден. Освен това съм очарователен. Страхотно привлекателен съм и…
— Скромен.
Той тържествено кимна в знак на съгласие.
— Да — и скромен.
Това направо я довърши. Тя се разсмя. Една огромна крачка — и той беше до нея. Обгърна я и я притисна към гърдите си. Наклони главата й назад, за да я погледне в очите, и косата й погъделичка пръстите му. Закачливото изражение беше изчезнало и той беше смръщил вежди от безпокойство.
— Това «да» ли означава?
В този момент не можеше да мисли нито за нещастния си брак с Чарлс, нито за решителността си да бъде самостоятелна. Единственото нещо, което имаше значение, бе, че Рийвс се върна в живота й. След ужасните седмици, които бе преживяла без него, въобще не възнамеряваше да го пусне да си отиде отново.
— Как мога да откажа на такова романтично предложение?
— Не можеш. А и аз няма да ти позволя.
Той нежно изучаваше чертите на любимото лице.
— Чувствах се, сякаш бях в ада, Джордан. Онази нощ, по време на бурята, когато открих книжарницата ти, не предполагах, че ще ми се случи подобно нещо. Но то се случи — в момента, в който те видях. Никога не съм мислел, че ще се влюбя така, но когато стана, направо загубих ума си. Трябваше да те имам, да си моя — той нежно я целуна. — Господи, колко ми липсваше!
Тя разтвори устни под натиска на неговите. Езикът му се стрелна и докосна нейния. Чувстваха се толкова близки — усещане, което бяха изпитали още при първата си среща. Джордан премаля от нежността му и остана безпомощна, подчинявайки се на умелите му устни. Желанието, което таеше у себе си, избухна още с първите ласки. Устните й му отвръщаха страстно. Тя се приближи по-близо до него, наслаждавайки се на усещането, припомнящо й колко добре си пасваха. Рийвс й отвърна с нежна целувка.
След ненаситните милувки той леко я отблъсна.
Обхвана лицето й и се вгледа в изумителните сиво-сини очи.
— Джордан, защо се затича към Хелмут онази сутрин, когато слизахме от планината? — мекият тон, с който зададе въпроса, само подсилваше значимостта му.
Тя знаеше, че трябва да му отговори.
— Не можех да позволя да разбереш колко много те обичам, Рийвс. Та ти току-що ми беше казал, че отиваш в Париж. Помислих си, че се опитваш да приключиш историята безболезнено, да ми покажеш, че това, което се случи между нас, е без значение.
— Но аз те попитах дали знаеш какво изпитвам. Ти ми отговори, че знаеш.
— Реших, че това бе приятно преживяване за теб и че не искаш да се обвързваш.
— Ах, ти, глупаче — смъмри я той. — Ако се опиташ да си припомниш, ще разбереш, че това едва ли беше най-подходящото място и време да ти кажа, че искам да съм с теб завинаги. Смятах веднага щом приключа работата си в Париж, да се върна за теб. Мислех, че се подразбира от само себе си. А вместо това, ти се втурна в прегръдките на Хелмут и отново прие проклетия диамантен пръстен, който така мразех.
— О, Рийвс. Следващия път недей да бъдеш толкова потаен.
— Няма да има следващ път, защото ще трябва да се омъжиш за мен, Джордан — нетърпеливо каза той, като я прегърна през кръста и я придърпа към себе си.
— Защо? Да не би да си бременен?
Хвана косата й и игриво я дръпна назад.
— Не, но ще работя упорито, за да те направя теб бременна, ако това е условието да се омъжиш за мен — предупреди я той. — Всъщност идеята много ми харесва. Само си помисли за снимките, които ще направя на теб и бебетата.
— Бебетата?
— Да. Онези малки същества, които се въртят непрекъснато и плачат през по-голямата част от времето.
— Твърде стара съм, за да имам тепърва деца — опита да му противоречи тя.
— Затова е по-добре още отсега да заработим по въпроса — изръмжа той и я поведе към спалнята.


— Имаш ли нещо против да се омъжиш за мен? — попита я той, докато чувствено целуваше дланта й.
Бяха нахвърляли безразборно дрехите си върху кашоните и се прегръщаха на леглото, което веднъж вече бяха споделяли.
Навън валеше дъжд.
— Да, имам безкрайно много против — промърмори тя, опряла глава на гърдите му, докато пръстите й се движеха лениво по бедрото му. — Но един мъдър човек ми каза веднъж, че не трябва да оставям винаги да ме води здравият разум и че понякога е необходимо да се рискува. Е, мисля, че ти си разумен риск.
Повдигна брадичката й и я погледна.
— Този мъдър човек случайно да се казва Хелмут Екхерт?
— Случайно — да.
— Знаех си — подсмихна се тихичко Рийвс. — Дай му на Хелмут да оправя нещата.
— Имаш предвид…
— Същото ми каза и на мен. Обади се в хотела последната вечер, когато си приготвях багажа. По необясними причини ми каза, че е по-добре да побързам и да се довлека тук, за да се оженя за теб, преди някой по-умен да ме изпревари. А когато му съобщих, че се готвя да направя точно това, той ми отвърна: «Добро момче» — и затвори телефона.
Засмяха се.
— Той винаги е обичал да поема нещата в свои ръце.
— Аз също обичам да държа нещата в свои ръце — каза Рийвс и дланите му покриха пищните гърди на Джордан. Тя се отпусна назад, давайки му пълна свобода. Той зарови глава в тях, нежно целувайки ги. — Разсейваш ме — каза й.
Тя инстинктивно се изви към него, усещайки, че е възбуден.
— От какво? — попита го и се притисна в него.
— От новината, която исках да ти съобщя. Имам нова работа.
Очевидно сега не беше момент за обяснение, затова той добави:
— Ще ти кажа по-късно.
Но Джордан го пусна на минутата и го отблъсна. Той запримигва.
— Не може ли да продължиш с това, което правеше, и да ме слушаш едновременно?
— Не, защото няма да можеш да говориш, ако продължим.
— Във всеки случай — не и особено членоразделно. По дяволите! Добре. Ще ти кажа набързо — положи глава върху гърдите й и продължи: — Една издателска къща от Ню Йорк ме преследва от години. Иска да направя сборник с фотографии и есета за събитията от последното десетилетие, които да покажат творческия ми път. Отидох в Париж, за да се срещна с главните им редактори, които бяха там на панаира на книгата. Както и да е, за да бъда възможно най-кратък, очевидно съм отразявал събития, с които е интересно хората да се запознаят, така че сключих договор. Как ти звучи?
— Рийвс! — извика ентусиазирано Джордан. Изправи се, като го лиши от удобното място, на което беше опрял глава. — Това е чудесно. Не се ли радваш?
— Аха — призна той, леко смутен. — Ще ми платят добре, а същевременно ще трябва да направя преоценка на всичко, което съм видял, чул или преживял през тези години. Някои от събитията са изключително важни и си заслужава да бъдат описани. Но не мислиш ли, че двама писатели в едно семейство са много?
Тя прокара любящо пръсти през разрошената му коса и отвърна:
— Не, бих преживяла всичко с теб. Идеята за книгата е страхотна. Ще ти помагам, с каквото мога.
— Добре. Аз пиша с много правописни грешки, но сега това е без значение… — Рийвс се опита да я положи на леглото, но не успя.
— Още не съм свършила. Къде ще живеем?
Той тихо промърмори нещо.
— Още не съм решил. Имаш ли нещо против Вашингтон и околностите? Във Вирджиния има доста хубави местенца — после иронично добави: — Освен това президентското семейство е изключително фотогенично. А и по-следващата година ще се провеждат отново избори.
Джордан разтревожено сбърчи чело и сиво-сините й очи потъмняха.
— Рийвс, няма ли да ти липсват пътуванията и преживяванията, свързани с тях?
Той я прегърна силно.
— Не. С опита и препоръките, които имам, никога няма да остана без работа, но по-младите фотографи имат повече сили да обикалят света. А и знам колко много искаш да се установиш някъде и да имаш дом. Аз желая същото. Бях съвсем сериозен, когато ти казах, че искам да снимам теб и децата, които ще имаме.
Този път тя не се възпротиви, когато я бутна върху възглавниците.
— Аз също бях сериозна, когато казах, че съм стара.
— Глупости! Погледни се как изглеждаш — изучаваше тялото й с блеснали очи. — Прекрасна си — наведе се, за да я целуне. — Някой ден ще се заема да преброя ерогенните ти зони. Без съмнение ще ми отнеме часове. Прекрасни часове.
Пламенно зацелува гърдите й.
— Нима ще лишиш едно бебе от удоволствието да докосва тези гърди?
Езикът му накара зърната й да настръхнат с болезнено желание. Рийвс продължи да си играе с тях. Тя изстена от удоволствието, което й доставяха страстните му ласки.
Ръцете му галеха тялото й. Спуснаха се бавно към центъра на нейната женственост. Тя беше готова и копнееше за ласките му. Устните му се присъединиха към милувката на ръцете му, той я целуна там и тя извика, изпълнена с щастие, че обича и че е обичана.
— Обичам те, Джордан — прошепна той и тя страстно го обгърна.
Телата им се сляха.
— Казвал ли съм ти някога, че ще бъдеш чудесна майка?
— По-добре ми кажи нещо друго.
Той се движеше плавно, а тя се понадигна, за да усеща изцяло всеки съблазнителен тласък. Рийвс плъзна ръце между телата им и погали гърдите й.
— Толкова любов криеш у себе си, Джордан. Бъди щедра. Нека да си имаме дете.
Той я привлече към себе си.
— Рийвс, знаеш, че те обичам. Искам да съм твоя.
— Ти си моя. Завинаги — тя се притисна до него по-силно. Тръпка разтърси тялото й. — Джордан, никога няма да ти се наситя.
В същия момент страстта й избухна и я изпрати, стенеща, в безкрая на удоволствието. Но той беше с нея, прегръщаше я, споделяше усещанията й. Почувства как неговата мъжественост я изгаря и разбра, че той казва истината.
Тази любов заслужаваше наследник.

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.