Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



 Вътрешно чувство - Аманда Куик

 
 
 
В края на царуването на кралица Виктория.
Скелетът лежеше върху сложно инкрустирано и позлатено легло, в центъра на древната лаборатория, станала гробница на алхимика. Двеста годишните кости,все още бяха наметнати с части от дрехи, останали от това, което несъмнено бяха най-скъпите одежди от  коприна и кадифе. Ръкавици и чехли, избродирани със златни и сребърни конци, обвиваха костите на ръцете и краката, и им придаваха зловещ вид от плът и кръв.
- Шивачът му, трябва да го е обичал, - каза Габриел Джоунс.
- Само защото клиентът е алхимик от това не следва, че не притежава усет за модата, - отбеляза Кейлъб Джоунс.
Габриел погледна дрехите на братовчед си, а след това огледа и собственото си облекло. Панталоните и ленените ризи, които носеха, бяха покрити с прах и мръсотия, но дрехите, както и  ботушите, бяха ръчна изработка и елегантни до съвършенство.
- Семейна черта, - каза Габриел.
- Прави едно приятно допълнение към легендата за Джоунс, - съгласи се Кейлъб.  
Габриел се приближи до леглото и вдигна фенера по-висока. В светлината на факлите той можеше да види тайнствените алхимични символи за живак, сребро и злато, които украсяваха широкия подгъв на дрехите на скелета. Подобни символи бяха издълбани на дървените табли. Седна на пода до леглото до тежкият сейф. Двата века, бяха корозирали  кутията отстрани, но капака беше покрит с тънък лист метал, неподатлив на корозия.
-  Злато, - помисли си Габриел. С чисто нова носна кърпа, той се наведе  да обърше  праха, който покриваше капака. Светлината блестеше по потъналият в зеленина декоративен дизайн и някакъв загадъчен Латински символ бе гравиран върху тънкият лист злато.
- Това е удивително. Това място никога не е било открито и разграбено в някакъв момент през последните двеста  години, -  каза той.
- По всички сметки, алхимикът е имал редица съперници и врагове по време на живота си. Да не говорим за всички членове на Обществото Аркейн и семейство Джоунс, който го търсеха в продължение на десетилетия.
- Алхимикът, добре заслужава репутацията си на интелигентен и потаен мъж, - напомни Кейлъб.
- Друга семейна черта, - съгласи се Габриел. Определено имаше мрачни нотки, в гласа му.
Той и братовчед му бяха различни в много отношения, отбеляза Габриел.
Кейлъб беше склонен да изпада често в дълги мълчания. Той предпочиташе да прекарва времето си насаме в неговата лаборатория. Нямаше търпение с посетители, гости или някой друг, който очаква минимално количество  цивилизованост и няколко социални контакти. Габриел,винаги  по-отворен и по-малко мрачен от двамата, напоследък се криеше в личната си библиотека за продължителни периоди от време. Той знаеше, че се стреми не само към знания, но използваше това и за отвличане на вниманието, може би дори искаше да избяга от действителността с изследванията си. И двамата бягаха, всеки по свой собствен начин, от тези аспекти на природата им, които биха могли да бъдат класифицирани като ненормални, помисли си той. Съмняваше се, че някой от тях ще намери каквото и да е, докато се крие в лабораторията или библиотеката. Кейлъб разгледа една от старите книги.
- Ще се нуждаем от помощ за опаковане на тези реликви.
- Можем да наемем мъже от селото, каза Габриел.
Автоматично той започна формулирането на план за действие, за да се погрижи за товаренето и доставката на съдържанието на лабораторията на алхимика. Изготвянето на планове за действие бе нещо,с което той се справяше добре. Баща му казваше,не един път, че възможността да се създава стратегии, е тясно свързана с необикновената му Дарба. 
Габриел, обаче, предпочиташе да мисли за нея, като за проява на част от него,която е повече нормална, отколкото паранормална. Той отчаяно искаше да повярва, че наистина е логичен, рационален, човек на модерната епоха,а не някой примитивен, нецивилизован и върнат към по-ранен етап от еволюцията. Той бутна настрана тревожните мисли  и се концентрира върху  схемата си за превоз на мощите. Най-близкото село бе на няколко мили по-далеч. То беше много малко и без съмнение,  дължеше оцеляването си през вековете, на контрабандния бизнес. Това бе една общност, която знаеше как да се пазят тайни,особено когато  имаше  пари. Обществото Аркейн би могло да си позволи да купи мълчанието на селяните. Отдалеченото място по крайбрежието, което алхимикът бе избрал за малката си крепост- лаборатория бе пусто дори и днес. Двеста години преди това е било още по-диво и по-изолирано, помисли си той.
Лабораторията-гробница  бе скрита под земята, под останките на древен, порутен замък. Когато той и Кейлъб най-накрая бяха успели да отворят  вратата на лабораторията, преди малко, тя се изпълнени с  мъртвешки вятър. Той го удари в гърба, закашля се и се задъха.
По взаимно съгласие, те решиха да изчакат  атмосферата в камерата, да се обнови от свеж океански бриз, преди да влезнат. След като влязоха, те откриха стая, обзаведена като за провеждане на научно изследване. Древните, подвързани с кожа томове,  напукани и износени, облицована лавица за книги. Двата свещника, стояха в готовност, в очакване на  светлина. Двеста годишни стари апарати, които един  алхимик използва за извършване на експериментите си, бяха спретнато подредени  на дълъг тезгях. Стъклена колба спечена с мръсотия. Метални парчета, горелка и духало - задръстени с ръжда.
- Ако има нещо, от най-голямо значение тук, без съмнение ще бъде в този сейф, - каза Кейлъб. - Аз не виждам ключ. Да напънем ключалката сега,или да изчакаме, докато  се върнем в Къщата на Аркейн?
- По-добре да разберем какво има вътре, - каза Габриел.
Той приклекна до тежкият сандък и разгледа желязната заключалка.
- Ако имаме  късмет вътре да има скъпоценни камъни или злато,ще е необходимо да се вземат допълнителни мерки за защита на съдържанието му по пътя за вкъщи.
- Ще имам нужда от някои инструменти, за да надзърна и отворя този капак.
Габриел погледна скелета. Един железен предмет се подаваше частично скрит под едната ръкавица на ръката.
- Мисля, че виждам ключа, - каза той.
Наведе се и внимателно, вдигна ръкавицата с пръсти, за да извади ключа. Имаше мек звук  и шумолене. Ръката се отдели от китката. Той се оказа снабден  с ръкавица, пълна с кости.
- По дяволите, - промърмори Кейлъб.
- Говориш за тръпките на ужас по гръбнака. Мислех, че подобно нещо се случва само в романите.
- Това е просто един скелет, - каза Габриел, поставяйки ръкавицата и съдържанието й  на старото място.
- Двеста годишен скелет.
- Но се случи, това да е скелетът на Силвестър Джоунс, алхимикът, нашият прародител и основател на Обществото Аркейн, -  каза Кейлъб.
- От всичките ми изводи,този човек е бил  много хитър и много опасен. Той може да не хареса,че сме открили неговата лаборатория след всичките тези години. Габриел се наведе до сейфа.
- Ако е смятал, че не желае навлизане в личния му живот, не е трябвало да оставя улики за местонахождението на това място в тази серия от писма, които е написал, преди да умре.
Писмата бяха в архивите на Обществото, докато не ги беше изровил преди няколко месеца и успя в разчитането на частния код на алхимика. Той опита ключа в ключалката и  разбра,че тя няма да отвори кутията.
- Твърде много ръжда, - обяви той.
- Вземи инструментите.
Десет минути по-късно, работейки заедно, те успяха да надзърнат в отвореният сейф. Капака се наддигна неохотно. Тежки стонове се излъчваха от пантите. Но нямаше експлозии, пожар на мига или други неприятни изненади. Габриел и Кейлъб  се наведоха и погледнаха в кутията. Габриел обърса малко прах и погледна надолу в сейфа.
- Толкова за идеята за намиране на съкровище от злато и скъпоценни камъни, - каза Кейлъб.
- За щастие не извършихме тази експедиция с надеждата за откриване на съкровище, - съгласи се Габриел.
Единственият предмет вътре в сейфа бе малък подвързан с кожа бележник. Той взе книгата и я отвори с голямо внимание.
- Подозирам, че това ще съдържа формулата,за която алхимика намеква в неговите документи и писма. Той сигурно е смятал, че е много по-важна от злато и скъпоценни камъни.
Пожълтелите страници бяха изпълнени с почерка на алхимика, на  загадъчен латински. Кейлъб се наведе напред за да види по-отблизо привидно безсмислената бъркотия от букви, цифри, символи и думи, които  обхващаха първата страница.
- Това е написано с друг от неговите проклети частни кодове, -каза той, клатейки глава.
Габриел обърна една от страниците.
- Любовта към тайни и кодове е една традиция, която членовете на Обществото Аркейн поддържат с голям ентусиазъм в продължение на два века. Аз никога не съм срещал по-голям куп от обсебени и усамотени чудаци в живота ми, отколкото членовете на Обществото.
Габриел затвори бележника грижливо и срещна погледа на Кейлъб.
- Има някои, които биха казали, че ти и аз сме също толкова ексцентрични, ако не и повече от който и да е от членовете на Обществото.
- Ексцентричен, може би не е точната дума за нас. - Челюстта на Кейлъб се напрегна.
- Ексцентричен не е най-подходящата дума. Но не мога да открия по-подходящ термин - въздъхна Кейлъб
Габриел не възрази. Когато бяха по-млади, той се наслаждаваше на своите странности, като приемаше специалните дарби за даденост. Но в зряла възраст, им беше дал различна, много по-предпазлива перспектива. Сега, за да стане живота още по-труден за Габриел, той се занимаваше с модерно мислещият си баща, превърнал се в ентусиазиран поддръжник на теориите на г-н Дарвин. Иполит Джоунс искаше да види неговият наследник оженен възможно най-скоро. Габриел заключи, че баща му тайно желае да открие дали необичайният вид паранормална чувствителност на сина му ще се окаже наследствена черта.
Да пукна, ако си позволя да бъда принуждаван да участвам в експеримент, в еволюцията,си мислеше Габрие Що се отнася до намиране на жена, той предпочиташе сам да направи своя лов. Погледна към Кейлъб.
- Дали някой го засяга, че сме членове на едно общество, което е населено от потайни, усамотени чудаци, които са обсебени с тайнства?
- Не е наша вината, - заяви Кейлъб, огъвайки един от старите инструменти на тезгяха. Ние просто изпълняваме нашите синовни задължения, още от когато сме били въведени в Обществото. Знаеш толкова добре, както и аз, че бащите ни биха били възмутени, ако бяхме отказали да се присъединят към тяхната ценно Общество. Освен това, не сме в състояние да се оплакваме. Ти беше този, който ме убеди да се съглася да премина проклетата церемония.
Габриел погледна надолу към черно-златния пръстен с оникс,който носеше на дясната си ръка. Камъкът беше щампован с алхимичен символ за пожар.
- Аз съм добре запознат с това, - каза той.
Кейлъб издиша тежко. - Съзнавам, че си почувствал огромен  натиск, за да се присъединиш към Обществото, като се имат предвид обстоятелствата.
- Да. Габриел затвори тежкият капак на кутията и проучи тайнствените думи, гравирани върху листа злато.
- Надявам се, това да не е някакво алхимично проклятие. Който посмее да отвори този сейф ще умре от ужасна смърт до изгрева на слънцето, или нещо подобно.
- Това вероятно е проклятие или поне някакъв вид предупреждение.
Кейлъб вдигна рамене. - Старите алхимици са известни с такива неща, но ти и аз сме мъже на модерната епоха, нали? Ние не вярваме в този вид глупости.
***
Първият човек умря три дни по-късно. Неговото име бе Ригс. Той беше един от селяните, които Габриел и Кейлъб наеха да опаковат съдържанието на гроба на алхимика и да го натоварят на вагони за транспорт. Тялото бе открито в стара алея близо до доковете. Ригс е бил намушкан два пъти. Първият удар беше в гърдите му. Вторият настрани от гърлото му. Голяма част от кръвта се бе просмукала около старите камъни. Бе убит със собствения му нож. Той лежеше до него, а острието бе тъмно.
- Казвах ти, че Ригс е самотник, който имаше склонност за пиене, блудстване и свади в механите, - каза Кейлъб.
- Що се отнася до местните, той е щял да достигне лошият край рано или късно. Предполага се, че най-накрая  е влязъл в битка с противник, който е по-бърз или има по-голям късмет, от него. Той погледна към Габриел, изчака, но не проговори.
Примирил се с неизбежното, Габриел клекна до тялото. Неохотно той вдигна ножа за дръжката, фокусира вниманието си върху оръжието на убийството и се подготви за шока от ледената вълна в съзнанието, която знаеше, че го чака. Все още голяма част от убийствената енергия бе по дръжката на ножа. Убийството е било извършено само преди няколко часа.. Силни усещания все още струяха от дръжката на острието, което бе достатъчно за да възпламени студена тръпка дълбоко в него. Всичките му сетива се отвориха. Той стана,като че ли  по-предпазлив,  по необясним метафизичен начин. Тревожната част бе, че загряваше кръвта му  и елементарното желание да ловува, Той пусна ножа бързо, без да позволи  да тропа по камъните и се изправи на крака. Кейлъб го наблюдаваше внимателно.
- Е?
- Ригс не е бил убит от непознат. Който и да е бил, е бил обсебен от внезапен гняв или паника, - каза Габриел.
Разсеяно той сви в юмрук ръката, която бе използвал, за да хване ножа. Жестът бе автоматичен, напразен опит да прогони спиращото дъха петно на злото и желанието да ловува и като че ли вярваше в него.
- Който го е срещнал в тази алея е дошъл тук със съзнателното намерение да го убие. Всичко беше много хладнокръвно.
- Ревнив съпруг или стар враг, може би.
- Това е най-вероятното обяснение, - съгласи се Габриел. Но той усещаше тръпки по косата на гърба на врата му. Тази смърт не бе несвързано събитие. -Като се има предвид репутацията на Ригс, без съмнение ще имаме крайно заключение. Мисля обаче, че трябва да направите опис на съдържанието на кашоните.
Келъб изви вежди.
- Вярваш ли, че Ригс може да е откраднал един от артефактите и да се е опитвал да го продаде на някой, който след това го е убил?
- Може би.
- Мисля, че се съгласихме, че е имало много малко в лабораторията на алхимика, което да струва много пари, да не говорим за човешкия живот.
- Нека да уведомяват местните власти и след това отворете кашоните, - каза тихо Габриел. Той се обърна и тръгна бързо към тясната алея, като искаше да увеличи колкото се може повече разстоянието между себе си и изблика на насилие. Желанието за лов все още бе под контрол, но той усети, че му шепне мрачно, призовавайки го да се отвори, че е друг аспект  на неговата природа, част от него, и че се страхува,че е всичко друго, но не и модерен.
***
Отне известно време, за да се провери всяка от реликвите, които бяха внимателно опаковани и подготвени за изпращане със списъка на артефакти, които Габриел и Кейлъб бяха направили. В крайна сметка,бе установено,че само един елемент  липсва.
- Той е взел проклетия бележник, - каза Кейлъб, отвратен.
- Това няма да бъде забавно - да се обясни загубата на някой от бащите ни, да не говорим за Съвета.
- Ние го улеснихме, защото отворихме капака. Той не е трябвало да се труди много усилено, за да вземе бележника. Но защо някой би го искал? Най-много, това е просто интересен научен артефакт, изпълнен с заблудени брътвежи на един луд стар алхимик. Това е от историческо значение само за членовете на Общество Аркейн, и то само защото СилвестърДжоунс е бил основател  на Обществото.
Кейлъб поклати глава.
- Изглежда, че може да има някой, който наистина вярва, че формулата ще работи. Някой, който е готов да убие за нея.
- Е, едно нещо е сигурно. Ние сме свидетели на началото на ново допълнение към легендите на Обществото Аркейн. Кейлъб трепна.
- Проклятието на Силвестър Алхимика?
- Има определена брънка към това, не мислиш ли?
 
Глава 1
 
Два месеца по-късно...
Той бе човекът, който бе чакала, любовника, който бе предназначен да я люби. Но първо искаше да го снима.
- Не, - каза Габриел Джоунс. Той прекоси богато обзаведената библиотека, вдигна  гарафата с бренди и сипа по една здравословна доза от съдържанието в две чаши
- Не ви доведох тук в Къщата на Аркейн за да ме снимате, Мис Милтън. Знам че сте заети да снимате събираните от Обществото реликви и артефакти. Аз може да имам прояви на вдетиняване, но ми харесва да мисля, че още не съм готов да бъда класифициран като артефакт от древността.
Габриел не беше стара реликва, помисли си  Венеция. Всъщност, тя усети в него силата и увереността на един мъж в разцвета на силите си. Той имаше вид, че е на подходяща възраст, за да  възпламени силни пожари на незаконни страсти в нея. Тя бе чакала достатъчно дълго, за да намери най-подходящия човек за тази задача. По стандартите на обществото, бе преминала възрастта, когато една дама може разумно да се очаква да сключи брак. Отговорностите бяха нейни от година и половина, когато родителите й бяха убити при влакова катастрофа и подпечатаха съдбата си. Малко почтени господа бяха нетърпеливи да вземат за съпруга, една жена в края на двайсетте, чиято единствена подкрепа беше от брат и сестра и една неомъжена леля. В светлината на поведението на баща си, тя имаше сериозни опасения за брака като институция и особено брак на всяка цена. Но тя не искаше да живее до края на живота си без да знае какво е истинска физическа страст. Една жена в нейното положение, мислеше си Венеция, имаше право да планира собственото си ухажване. Обекта на съблазняването - Габриел беше голямо предизвикателство, защото тя не притежаваше никакъв практически опит в това. Вярно е, че имаше няколко по-малки флиртове тук и там през годините, но нито един не доведе до нещо повече от няколко експериментални целувки. Истината е, че никога не беше срещала  мъж, който си струва риска от незаконна афера. След смъртта на родителите си, необходимостта да се избегне  скандал бе станала дори още по-важна. Финансовата сигурност на семейството й изцяло зависеше от кариерата й на фотограф. Тя не трябваше да прави нищо, за да я застраши. Но това вълшебно време в Къщата Аркейн буквално падна в скута й, като подарък, който тя никога не бе очаквала да получи.
Бе дошъл по най-баналният начин, помисли си тя.
Член на мистериозното Общество Аркейн видял фотографската й работа в Бат и я препоръчал официално на управителният съвет на Обществото. Съветът, изглежда, бе твърдо решен да има съдържанието на своя музей, запечатан на снимки. Комисията по Доходите й предлагаше безпрецедентна възможност да изживее най-съкровените си романтични фантазии.
- Не бих поискала допълнителна такса за Вашият портрет, - каза тя бързо.
Таксата, която бе платена предварително ще покрие всички разходи. И много повече, помисли си тя, опитвайки се да не разкрие своето задоволство. Тя все още бе заслепена от невероятно красивата сума, която Общество Аркейн бе вложило в нейната сметка в банката. Неочакваното предложение буквално щеше да промени бъдещето на малкато й семейство. Но тя не мислеше, че би било разумно да обясни, това на Габриел. Изображението бе всичко в професията й, както леля Беатрис никога не се поколеба да посочи. Тя трябваше да даде на своя клиент  впечатлението, че работата си струва всяка стотинка от огромната сума, която й бе  платена. Габриел се усмихна хладно, със загадъчна усмивка и й подаде едната от чашите. Когато пръстите му докоснаха нейните, малка тръпка премина по нервите й. Не за първи път, усещаше това. Тя никога не бе срещала  мъж като Габриел Джоунс. Той имаше очи на древен магьосник. Те бяха изпълнени с тъмни, необясними тайни. Пламъците, които се издигаха в масивното каменно огнище, хвърляха златна светлина през равното и гладко лице на мъжа. То бе издълбано от мощни природни сили. Той се премести с опасно, хищническо движение, и изглеждаше невероятно мъжествен и елегантен с красиво подбраните му черно-бели вечерни дрехи.
Общо взето, помисли си тя, той изглеждаше  доста добра за това, което имаше в предвид.
- Цената не е проблем, мис Милтън, и  аз съм сигурен, че сте били добре осигурена, - каза той.
Засрамена, тя набързо глътна брендито и се молеше, сумрачното осветление да прикрие червенината й. Разбира се разходите не бяха проблем, помисли си тя, огорчена. Съдейки от мебелите, които я заобикаляха, Общество Аркейн очевидно, бе споходено от огромен късмет. Тя бе пристигнала в разпадащата се купчина от камъни с название Къщата Аркейн, преди шест дни, докарана с модерен, частен превоз, който Габриел беше изпратил да я посрещне на гарата в селото. Масивният кочияш беше с намусен вид, и говореше много малко след потвърждаване на самоличността си. Той бе вдигнал стативите, както и сухите плочи, и разливащите  се химикали толкова лесно, като че ли в тях  не се съдържа нищо друго освен пера. Тя бе настояла да носи сама своята камера. Пътуването от гарата бе отнело почти два часа. Нощта се бе спуснала и  Венеция беше неспокойна и наясно с факта, че се движи по-дълбоко и по-дълбоко в далечния, на пръв поглед необитаем пейзаж. През цялото време на прехода тя бе мълчалива. Къщата бе разположена върху предната част на стара къща, която е била построена върху развалините на още по-древно абатство. Това всичко, я правеше неспокойна и тя трудно прикриваше усещанията, които преминаваха през нея. Дори започна да се чуди, дали не бе направила голяма грешка, като се съгласи да се включи в задачата. Всички договорености  бяха проведени по пощата. Малката й сестра, Амелия, която работеше като неин асистент, планираше да я придружи. Но в последната минута Амелия хвана лоша настинка. Леля Беатрис, беше загрижена за това, че Венеция тръгна сама да завърши поръчката, но в крайна сметка това щеше да й спечели финансова стабилност. След като голямата сума пари бе депозирана в банката, Венеция никога не бе считала да изоставя проекта. Изолирания район на Къщата на Аркейн й донесе няколко съмнения, но първата и среща с Габриел Джоунс, потуши част от тях. Когато тя бе въведена първата вечер, от почти безшумната икономка, неговото присъствие внесе силна емоция в нея. Усещането бе така остро, че възбуди и развълнува всичките и сетива, включително много специалния вид визия, която тя пазеше в тайна от всички, с изключение на членовете на собственото си семейство. Това беше, когато вдъхновение. Часът за великият план на съблазняването бе ударил. Това бе правилният човек, точното място и точното време. След като напуснеше Къщата на Аркейн, бе много малко вероятно, отново да срещне Габриел Джоунс. Дори ако по някаква случайност той пресечеше пътя  й в бъдеще, тя усети, че той ще бъде достатъчно джентълмен, за да запази тайните й. Тя подозираше, че и той  има някои собствени. Нейното семейство, клиенти и съседи в Бат никога нямаше да разберат какво се е случило тук, помисли си тя. Докато беше в Къщата на Аркейн тя бе в структура извън общество, по  начин, какъвто никога не би била отново. До днес се  осмеляваше да се надява, че въпреки липсата на всякакъв практически опит, прелъстяването на Габриел Джоунс върви добре. Тя знаеше от случайните погледи на топлина, че има изненада в очите му и енергия вълнуваща аурата му, която бързо ги обгръща, когато са в една и съща стая, и че той е привлечен от нея. През последните няколко дни седяха на дълги, интимни вечери стимулирали  широк кръг от разговори край огъня. Те закусваха заедно сутрин, и обсъждаха  плановете за фотографиите на следващият ден. Габриел изглежда  се наслаждаваше на компанията й толкова, колкото и тя на неговата. Имаше само един проблем. Това беше нейната шеста нощ тук, в Къщата на Аркейн и до този момент Габриел не се опита дори да я вземе в обятията си, камо ли да я пренесе на горния етаж в една от спалните. Вярно е, че имаше мимолетни, невероятно вълнуващи малки интимности:допира на неговата топла, силна ръка върху лакътя и, привидно неволно докосване, непринудена, чувствена усмивка, която обещаваше повече, отколкото тя би издала. Информацията бе изключително мъчителна, за да бъде тя сигурна, но не беше и това, което някой би нарекъл окончателни индикации, че той я желаеше достатъчно, за да прави луда, страстна любов с нея. Тя започваше да се тревожи, че е извън играта. След няколко дни щеше да напусне Къщата завинаги. Ако не направеше скоро нещо, мечтите щяха да останат нереализирани.
- Вие сте направили отличен напредък с работата си тук, - каза Габриел.
Той отиде до предната част на прозорците, гледайки лунна нощ навън
- Смятате ли, че ще бъдете в състояние да завършите по график?
- Най-вероятно, -  призна тя. За съжаление, добави тихо.
Тя би дала много да намери извинение, да се забави.
- С цялото слънчево греене, на което се радваме през последните няколко дни, имате много малко проблеми с осветлението.
- Светлината винаги е най-голяма загриженост за един фотограф, нали?
- Да.
- Мълвата от селото е, че времето се очаква да се задържи така.
Още лоши новини, помисли си тя мрачно. Лошото време бе единствената причина тя да помисли за удължаване на престоя си.
- Колко хубаво, - каза тя учтиво.
Времето изтичаше. Чувството за отчаяние я сграбчи. Габриел може и да изпитваше желание към нея, но се оказа твърде много джентълмен за да действа. Нейните планове, за поне една нощ на незаконна страст започнаха да се изпаряват пред очите й. Тя трябваше да действа. Безразсъдно изгълта последната част от брендито. То изгори вътрешностите й, но й даде смелостта, да се изправи на краката си. Тя остави чашата настрана с такава сила, че се чу звън, когато тя се удари в масата. Това е. Сега или никога. Дали щеше да бъде ужасен, ако тя просто се хвърлеше в прегръдките му? Най-вероятно. Всеки истински джентълмен щеше да бъде напълно шокиран от такова непристойно поведение. Тя бе по-скоро ужасена от мисълта, за себе си. Какво ще стане, ако той я отхвърли? Унижението би било непоносимо. Тази ситуация изискваше финес. Тя помоли за вдъхновение. Отвън, лунната светлина се стелеше по терасата.
Това придава много романтичен вид, помисли си тя.
- Говорейки си за атмосферни условия, - каза Венеция, като си придаде весел вид, -не стана ли мъничко топло тук? Аз излизам да взема малко свеж въздух, преди времето да се развали. Ще се присъедините към мен, сър?
Тя тръгна към стъклените врати, които се отваряха към терасата и се надяваше, че го прави по подходящо страстен начин.
- Да, разбира се, - каза Габриел.
Емоциите й се надигнаха. Това можеше да проработи. Той я последва до вратата и я отвори. Когато тя излезе на каменната тераса, студеният въздух и хладната нощ я удариха с неочаквана сила. Нейният оптимизъм спадна надолу. Толкова за брилянтната й тактика, помисли си тя. Тази ниска температура едва ли ще доведе Габриел до състояние на топла страст.
-Трябваше да си взема наметка, - каза тя и скръсти ръце под гърдите си, за да се стопли.
Габриел качи единият си ботуш върху ниската каменна стена, която обграждаше терасата и погледна нощното звездното небе като познавач.
- Кристално ясното небе тази вечер, е още един признак, че наистина ще се наслаждаваме на достатъчно слънчева светлина утре, - каза той.
- Прекрасно.
Той я погледна. На лунната светлина тя можеше да види, че той се усмихваше със загадъчна усмивка. Боже мили, той беше развеселен от лошият й опит за съблазняване? Това бе още по-изтощително  от страха, че може да я отхвърли. Тя се загърна още по-здраво и си представи фотографския портрет който щеше да направи на Габриел, ако й бе дадена възможност. Щеше да има оттенъци на сила, мощ, сянка в окончателното изображение, помисли си тя, отражения на невидима тъмна енергия, която се излъчваше от него. Това знание не я тревожеше. Тя знаеше, че метафизичния мрак, който пламва около Габриел е доказателство за силната му воля и самоусъвършенстване. Това не бе тревожната енергия, която се излъчва от болен мозък. Тя беше зървала тези особени, страшни нюанси от време на време сред някои хора на които правеше портрети. Предишният й опит никога не успя да я остави с извратено чувство за отвращение и страх. Габриел Джоунс бе много, много по-различен. Тя се замисли за нощта и неуспешният опит за съблазняване. Нямаше да спечели нищо като стои тук и трепери. Тя можеше да се признае за победена и да се оттегли обратно в топлата библиотеката.
- Ти замръзваш, - заяви Габриел. - Позволи ми.
За нейно учудване, той разкопча елегантното палтото.Следващото нещо, което тя разбра, бе че той наметна тежката дреха върху раменете й. Фината вълна и остатъчната топлина на тялото му, я затоплиха незабавно. Тя си пое дъх и долови следа от миризмата му. Не очаквай прекалено много от тази  ситуация, помисли си тя. Той просто е джентълмен. Въпреки това, интимността на ситуацията бе невероятно вълнуваща. Тя искаше да се вкопчи в палтото и никога да не се прибира.
- Трябва да Ви кажа, че намирам тази фотографска сесия доста интригуваща, - каза тя, сгушена дълбоко в палтото. Както от художествена така и от образователна гледна точка. Нямах представа, че Обществото Арейн  съществува,до преди да пристигна тук.
- Общата политика на членовете на Обществото е да избягват всякакъв вид публичност.
- Бяхте достатъчно ясен, - каза тя. - Знам, че не е моя работа и не мога да помогна, но се чудя защо Обществото е толкова погълнато от поддържането на воал на тайнственост.
- Отдай го на традиция. Габриел се усмихна отново. - Обществото е основано преди около двеста години от алхимик, който е  бил обсебен от тайнствата. През годините, членове са запазили същата нагласа.
- Да, но това е съвременната епоха. Никой не приема на сериозно алхимията в наши  дни. Дори в края на шестнадесети век се е считала за едно от тъмните изкуства, а не за истинска наука.
- Науката винаги е била тъмна в крайностите си, мис Милтън. Границата между познат и непознат е изключително трудно, да се определи. Днес онези, които изследват тези неясни неща наричат това, което правят психическо или метафизично изследване. Но в действителност, те са просто съвременни алхимици, плаващи под нов флаг.
- Обществото Аркейн се занимава с парапсихични изследвания? - попита тя стреснато. За миг си помисли, че може да не й отговори на въпроса. Но след това той наведе глава.
- Това е вярно, - каза той.
Венеция се намръщи.
- Простете ми, но в този случай, манията за секретност изглежда много странна. В края на краищата, психическото изследване е уважавана област на проучване в наши дни. Защо ли? Казват, че в Лондон може да се присъства на сеанс всяка нощ от седмицата и има огромен брой списания, занимаващи се с психични изследвания,които се публикуват  всеки месец. 
- Болшенство от членовете на Обществото Аркейн гледат на онези, които твърдят, че притежават психически сили като на измамници, шарлатани и мошенници.
- Разбирам.
- Изследователите от Аркейн вземат работата си много насериозно, - добави Габриел. - Те не искат да се асоциират с мошеници и измамници.
Стана ясно и от тона на гласа му, че и той имаше подобни силни възгледи, помисли си тя. Това със сигурност не бе времето да обяви, че тя можеше да види аурата му. Тя дръпна краищата на палтото по-плътно около себе си и се оттегли в безопасността и неприкосновеността на личния си живот и на собствените си тайни. Последното нещо, което искаше да направи беше да допусне любовника й да си помисли, че тя е шарлатанин или измамник. Въпреки това, не можеше да остави темата без някакъв малък протест.
-Лично, - каза тя, -   аз предпочитам да поддържам отворен ум.Определено не смятам, че всички, които твърдят, че притежават паранормални сетива са лъжци и измамници.
Той обърна главата си, за да я погледне.
- Не ме разбирайте погрешно, Мис Милтън. Членовете на Обществото са повече от готови да се допуснат възможността, че някои хора  притежават паранормални сетива и способности. Тази възможност е причината Обществото Аркейн все още да съществува.
- Ако фокуса на Обществото е психичното в природата, защо то е придобило толкова странни артефакти в музея в Къщата на Аркейн?
- Античните предмети в колекцията се предполага да имат някаква метафизично значение, било то реално или въображаемо. Той вдигна рамене.  - Мисля, че е по-безопасно да се каже, че в повечето случаи, е вярно последното. Така или иначе,за  всяка реликва има изследвания и историческо значение, доколкото се отнася до Обществото.
- Трябва да Ви кажа, че много от артефактите са изключително неприятни, дори въздействат по някакъв начин.
- Наистина ли, Мис Милтън? - попита той съвсем тихо.
- Моите извинения, сър, - каза тя прибързано.      - Не исках да обидя Вашия вкус или на другите членове на Обществото.
Той се забавляваше.
- Никога не се страхувайте да кажете каквото мислите, мис Милтън, аз не съм толкова лесно обидчив, както често се случва.Вие сте проницателна жена. Артефактите тук в Къщата на Аркейн не са били събирани с оглед на елегантност или художественост. Всеки от тях е тук за целите на научно изследване.
- Защо Обществото реши да снима колекцията?
- Има много членове в цяла Великобритания и в други части на света, които искат да видят предметите, но не са в състояние да направят пътуване до Къщата на Аркейн. Магистърът на Обществото нареди да бъде използван фотограф за заснемане на реликвите, така че тези, които не могат да ги видят очи в очи да бъдат в състояние да проучат снимките.
- Дружеството планира да издаде снимките под формата на албуми, които могат да бъдат разпръснати между членовете?
- Това е целта, да, - каза той. Но Обществото не иска снимките, да се предоставят на  любопитни хора  и на широката общественост. Ето защо, от гледна точка на нашето споразумение ние ще влезем във владение на негативите. По този начин броят на произведените отпечатъци може да бъде строго контролиран.
- Разбирам, че нашето споразумение е много необичайно. До тази фотосесия моята практика е да задържа всеки негатив който създам.
- Ценя Вашето нежелание да променяте своя обичаен режим. Веждите му леко се повдигнаха. - Но аз вярвам, че Обществото си плаща достатъчно в този случай.
Тя се изчерви. - Да.
Той се размърда леко в сянката, като кракът му се спусна от ниската стена. Това беше най-обикновено движение, но някак си затвори пространството между тях, засилвайки чувството за интимност по начин, който я накара да пулсира. Той протегна едната си ръка и леко стисна ревера на палтото, което тя носеше.
- Доволен съм че сте очарована от нашите финансови разпоредби.
Тя пристъпи и усети силните му пръсти, изкусително близо до гърлото си. Това определено не бе случаен вид докосване, помисли си тя. - Надявам се, че ще бъдете достатъчно доволни от моята работа.
- Видях достатъчно през последните няколко дни, за да осъзная, че сте отличен фотограф, мис Милтън.Снимките, които сте създали, са изключително ясни и подробни, във всяко едно отношение.
Тя преглътна, като се стремеше да добие вид на опитна жена. - Магистърът е казал, че иска да бъде в състояние да види всеки надпис и линия на гравюрата на  артефактите.
- Детайлността и яснотата са от най-голямо значение. Той стисна двата ревера на палтото и я привлече по-близо. Тя дори не се опита да се съпротивлява. За това бе копняла през последните няколко дни и нощи, напомни си тя. Не биваше да изгуби самообладание в този момент.
- Намирам работата ми тук съвсем... стимулираща, - прошепна тя, взирайки се в устните му.
- Така ли?
- О, да. Тя не можеше да диша. Той я дръпна малко по-близо.
- Ще бъде ли нахално от моя страна да заключа, че ме намирате не по - малко стимулиращ?, - попита той. - Или аз тълкувам погрешно ситуацията между нас?
Вълнението проблеснало през нея, беше по-ярко от блясъка на магнезиевите ленти които от време на време, използваше за осветлението на снимките си. Устата й пресъхна.
- Смятам, че сте доста стимулиращ, г-н Джоунс.
Тя се наведе по-близо, отвори устните си, приканвайки го да я целуне. Той най-сетне отговори. Устните му се затвориха върху нейните, бавно,  търсещо. Чу се мек, накъсан  звук и тогава,окуражена, тя обви ръце около врата му, като че ли държеше нещо драгоценно. Топлото палто се смъкна от рамене й, но тя не му обърна внимание. Дрехата вече не беше необходима. Габриел я държеше здраво притисната до него. Топлината на тялото му и невидимата енергия на аурата му я обгърнаха. Целувката бе извън най-смелите й мечти и фантазии. Имаше много неща за Габриел, които оставаха загадка, но най-сетне знаеше, че желанието му за нея е много реално. Нейният план за съблазняване бележеше успех.
- Мисля, че е време да влезем вътре. Габриел  прочисти гърлото си. Той я вдигна на ръцете, като че ли беше в безтегловност и се промъкна през отворената врата на гостоприемно осветената библиотека.
 

Глава 2
 
Той я постави на крака пред огъня. Държейки устата й като пленник със собствените си устни, той разкопчаваше куките в предната част на  корсажа на роклята. Тя потръпна отново, независимо от топлината на огъня в огнището и изведнъж много се зарадва че самата тя, както и много други жени считаше корсетите за нездравословни и неудобни. Щеше да е неудобно, наистина, да седи тук, докато Габриел  развързва връзките на корсета, помисли си тя. Странно дезориентирана и малко нестабилна, тя инстинктивно опря ръце на раменете му. Когато усети плътните мускули под тъканта на ризата, непозната топлина се разля вътре в нея. Импулсивно тя сви ръце, и заби ноктите си в него. Габриел се усмихна бавно.
- Ах, скъпа мис Милтън, вярвам, че ще ме подлудите тази вечер.
Тежката рокля падна, преди тя дори да разбере, че е намерил копчетата. Тъмно пурпурните поли, лежаха в краката й. Тя се обърна рязко и взе дълбоко  дъх, когато ръката му обхвана гърдите й. През тънкото си ленено бельо тя чувстваше пръстите му, които се движеха внимателно срещу зърната на гърдите й. Следващото нещо, което осъзна бе че косата й се спуска по земята около голите и рамене. Той бе свалил фибите, помисли си тя. Осъзна, че независимо от факта, че това бе нейното съблазняване, той вършеше цялата работа досега. Но като светска жена, тя трябваше да направи нещо по-сериозно. Хвана единия край на папийонка му и я измъкна трудно. Твърде трудно. Габриел се засмя дрезгаво 
- Искаш да ме удушиш преди да сме започнали тази задача ли, мис Милтън?
- Съжалявам, - прошепна тя ужасена.
- Позволете ми.Той ловко отвърза вратовръзката. Тя висеше от пръстите му и след това, за нейно учудване, той леко я усука около гърлото и. В светлината на огъня, очите му потъмняха от емоции. Тя знаеше, че това е желание. В рамките на още няколко минути, черната копринена вратовръзка беше всичко, което тя носеше. Затвори очи осъзнавайки, че е гола пред мечтания си любовник.
- Много си красива, - каза той целувайки гърлото й.
Знаеше, че е далеч от истината, но изведнъж се почувства доста красива заради силата на гласа му и атмосферата на стаята
- И вие сте, - изтърси тя очаровано. Той се засмя тихо, вдигна я и я настани върху кадифените възглавнички на дивана. Замаяна от вълните на възбуда и усещането пулсиращо през нея, тя затвори очи. Дивана подаде под тежестта му. Тя чу че един от ботушите му се удари в пода, после другия. Той стана от дивана. Тя отвори очи навреме, за да го види как смъква ризата си. В златната светлина на огъня тя можеше да забележи, че той е силно мускулест. Габриел събу панталоните си и ги хвърли настрани. Когато се обърна към нея, тя замръзна при вида на възбудата на тялото му. Той също застина.
- Какво има?, - попита той.
- Нищо, -успя да каже тя. Не можеше да му признае, че това е първият път, когато вижда един възрастен мъж гол изправен пред нея. Една светска жена щеше да бъде запозната със ситуация като тази, напомни си тя.
- Мислите ли, че гледката е неприятна? - попита той, все още без да се движи.
Тя си пое дълбоко дъх и му отвърна с трепереща усмивка.
- Намирам Вашата гледка за много... стимулираща, - прошепна тя.
- Стимулираща. Той звучеше така, сякаш  не знаеше какво да мисли за това. Тогава се усмихна със загадъчна усмивка. - Помня, че използвате този термин, за да опишете работата си тук, в Къщата на Аркейн. Означава ли това, че бихте искали да настроите вашата камера, преди да продължим?
- Г-н Джоунс.
Той се приближи към нея с нисък мъжки смях. Легна върху нея, плъзна мускулестото си бедро между краката й. Дишаше горещо,шептеше съблазнителни и шокиращи думи срещу голата кожа на гърдите й. Тя реагира импулсивно, не с думи, защото вече не можеше да говори, а с тялото си. Извърна се и се изви под тежестта му, която я притискаше. Много скоро той престана да говори. Дишането му стана по-сурово. Усещаше мускулите му да се стягат под ръцете й.Силен трепет премина през нея. Усещанията бяха толкова интензивни, че не можеше дори да изчака и секунда за да се шокира отново, когато той се наведе  и я погали между бедрата. Тя имаше нужда от него. Да я докосва по този начин. В действителност, тя се нуждаеше от повече, много повече.
- Да, - прошепна тя. - Да.
- Всичко, - той прошепна дрезгаво. - Всичко което поискаш. Трябва само да поискаш.
Той я погали, докато тя се молеше за освобождаването, което не можеше да опише. Когато той пъхна пръст в нея чувството за неотложност стана непоносимо. Тя разбра, че подобно усещане ще получи и когато го язди. Той изпъшка, сякаш го болеше някъде дълбоко вътре. Вече не я докосваше с изящната нежност на  любовник джентълмен. Вместо това я завладяваше, измъчваше, изискваше. Тя се бореше с битката на чувствата си.
- Ти си създадена за мен, - каза той внезапно, като че думите се изплъзнаха от него. - Ти си моя.
Това бе твърдение, а не проява на обич. Посочване на безспорен факт. Той хвана лицето й между ръцете си.
- Кажи го. Искам да кажеш, че си моя.
- Аз съм твоя. За тази вечер, добави тихо. Тя прокара ноктите си върху гърба му. Енергията се завъртя около тях. Аурата ми, помисли си тя с някаква далечна част на съзнанието си, някак си се слива с неговата, за да  създаде невидима метафизична буря, която бе обхванала и двамата. Когато  присви очи леко, осъзна, че паранормалното й зрение не е на фокус. Светлината  и сянката се обръщаха  обратно отново и отново. Габриел помръдна на една страна, за да се доближи до нея. Той се гмурна наведнъж и влезе в нея с едно единствено движение. Разкъса я болка.Тя разби чувствения транс в който плуваше.
Габриел замръзна, всеки негов мускул се напрегна.
- По дяволите, -промълви той. Вдигна глава и я погледна с очи, които бяха толкова опасни, колкото тъмната бе аурата му.
- Защо не ми каза?
- Защото знаех, че ще спрете, ако го сторех, -  прошепна тя. Прекара пръсти през косата му. - А аз не исках да спирате.
Той изпъшка.
- Венеция. Но енергията, която се  бе генерирала между тях се издигаше пак. Габриел приближи устни  към нейните за целувка, която беше като подпечатване на владение,притежание както и  на страст. Когато той я освободи, тя си пое нестабилно дъх, положи малко усилия, за да се приспособи към интимната инвазия.
- Не, - каза Габриел. - Движи се. Той звучеше така, сякаш  имаше проблеми с дишането. Тя се усмихна леко, обви ръце около врата му и го придърпа по-плътно до нея.
- Осъзнавате ли,че Вие ще платите за това, -  каза той.
- Надявам се.
Той започна да се оттегля много бавно.
- Не. Тя се стегна около него, опитвайки се да го задържи дълбоко вътре в нея.
- Няма да ходя никъде, - каза той. Думите бяха обещание и вкусна заплаха. Той се върна в нея, изпълваше я, разтягаше я до краен предел. Тя искаше още отчаяно, но не можеше да вземе повече от него. Без предупреждение голямото напрежение вътре в нея я доведе до непреодолими вълни на удоволствие, толкова силни, че  граничеха с болка. С тържествуващ рев, Габриел  я прониза за последен път. Кулминацията му причини такъв психически огън и изригна с такава могъща сила, че той бе изумен, че цялата къща не се обгърна в пламъци.
 

Глава 3
 
Усети Габриел да се размърдва доста по-късно. Той се изправи бавно и сложи ръка върху гърдите й. Загледа се дълго време в светлината на огъня, преди да  наведе глава и да я целуне леко.След това се изправи на крака. Взе бельото й и й го подаде. После посегна към панталоните си.
- Мисля, - каза той, - че ми дължиш обяснение.
Тя смачка ленената риза между пръстите си.
- Раздразнен сте, защото не Ви споменах, че никога не съм правила подобно нещо преди.
Той  я погледна замислено, почти развеселено. -Раздразнен не е  точната дума. Радвам се да зная, че не сте правили  нещо подобно преди, с друг мъж, но трябваше да съм наясно с това от самото начало.
Тя се бореше с ризата. - Ако бях споменала щяхте ли да продължите с проекта?
- Да, сладка моя. Без съмнение.
Тя го погледна стреснато. - Вярно ли е?
- Това е вярно. Той се усмихна леко. - Но си мисля, че щях да вложа повечко финес.
- Аз....
Той наблюдаваше  лицето й на светлината на огъня. - Това  шокира ли Ви?
- Не съм сигурна. Да, мисля, че ме шокира.
- Защо? Мислехте че съм безупречен  джентълмен, нали?
- Ами, да - призна тя.
- И аз вярвах, че може би сте светска дама. Изглежда, че и двамата сме вярвали в тези малки  заблуди.
- Малки заблуди? - повтори тя хладно.
- Не че има значение сега. Той закопча панталоните си.
- Кажете ми, какво ви накара да решите да ме съблазните.
Толкова за проявата финес. Тя се притесни, че е била толкова прозрачна.
- Като се има предвид възрастта ми и обстоятелствата, ми стана ясно, че  едва ли някога ще се оженя, - каза тя. Честно казано, сър, аз и  не виждам причина на земята, поради която да се отрека  от страстта през останалата част от живота ми. Ако бях мъж, никой не би очаквал от мен да остана неомъжена завинаги.
- Права сте, разбира се. Когато става въпрос за някои неща, Обществото формулира различен вид  правила за мъжете и за жените.
- Въпреки това, има правила. Тя въздъхна. -Човек ги приема като даденост. Аз имам отговорности към семейството. Трябва да бъда внимателна, за да избегна скандал, който може да съсипе кариерата ми  на фотограф. Това е единственият ни източник на доходи.
- Но когато пристигнахте в Къщата на Аркейн разбрахте че ситуацията предлага възможност за провеждане на грандиозен експеримент  на незаконната страст, така ли?
- Да. Тя облече роклята си. Затвори  куките. - Вие не изглеждахте като ситуация, сър. Всъщност, изглеждахте съвсем готов да участвате заедно с мен в  моя експеримент.
- Бях наистина, съвсем готов.
- Е, осъществихме го. Облекчена от логиката си, тя успя да се усмихне.
- Няма нужда за който и да е от нас да бъде загрижен за това, което се случи тук тази вечер. Скоро ще тръгнем по различни пътища. Когато се върна у дома в Бат, ще бъде като че ли всичко е било сън.
- Не знам за Вас, - каза Габриел изведнъж доста мрачно, - но мисля, че аз имам нужда от малко чист въздух.
- Не се обиждайте, сър, но мъжете винаги ли са мрачни след правенето на любов?
- Аз случайно притежавам доста деликатни чувства. Той я хвана за ръката и я поведе към терасата. Палтото, което й бе дал да носи по-рано, лежеше на една смачкана купчина върху камъка. Той го взе и го положи  още веднъж на раменете й.
- Сега, - каза той, хващайки я за  реверите, за да я задържи неподвижно. -  За тази  твоя теория, че това, което се случи тук тази вечер скоро ще бъде нищо повече от една мечта.
- Какво за това?
- Имам новина за теб, мила. Ситуацията между нас е малко по-сложна, отколкото смятате, че е.
- Не разбирам, - прошепна тя.
- Повярвай ми, аз съм наясно с това. Но не мисля, че тази вечер е най-подходящия момент за подробни обяснения. Утре ще бъде достатъчно добре. Той наведе главата си да я целуне отново. Този път тя не можа да се откаже от прегръдката. Несигурността я заля. Може би в края на краищата правеше ужасна грешка. Нрава на Габриел изглежда беше избухлив и нестабилен. Отгоре на всичко, той се държа изключително странно за човек, който току-що се бе любил със страст. Откъде пък можеше да знае какво правят мъжете след такива събития? Устата му покри нейната. Тя отвори очите си, опря ръце на раменете му и го побутна  силно. Това бе като да се опитваш да помръднеш настрана планина. Габриел не помръдна, но не вдигна глава.
- Ще ми откажеш ли една целувка за лека нощ ?- попита той.
Не му отговори. Тя искаше първо да види аурата му. Тя можешe да й даде някаква представа за истинските му емоции. За втори път нейната същност се колебаеше между нормално и паранормалното. Светлината и сянката се размениха. Нощта изглеждаше като фотографски негатив. Габриел, изведнъж се виждаше ясно. Но това стори някой друг. Стресната, тя погледна към тъмната гора зад градината.
- Какво е това? - попита тихо Габриел.
Тя осъзна, че той веднага е разбра, че става нещо нередно.
- Има някой там в гората, -каза тя.
- Един от слугите, - предложи той, като се обърна за да погледне.
- Не.
Имаше много малко служители в Къщата на Аркейн. През последните няколко дни, любопитството й за това  място я бе принудило да види всички други аури. Който и да е бил там в гъстите дървета бе непознат за нея. Появи се и втора аура,заставайки бързо зад първата. Нямаше смисъл да се опитва да опише това, което видя на Габриел Нека мисли, че нейното зрение е особено силно Това беше, в известен смисъл и истината.
- Двама са, -  каза тя тихо. - Придържат се към сенките. Мисля, че се промъкват към зимната вратата.
- Да, -  каза той. - Мога да ги видя.
Тя го погледна с удивление. Аурите на нарушителите бяха видими за паранормалните сетивата, но тя не можеше да повярва, че Габриел може да види двамата мъже, като използва само обичайното си зрение. Много малко лунна светлина проникваше в гората, която опасваше Къщата на Аркейн. Нямаше време да го разпита. Той вече се движеше.
- Ела с мен. Той се обърна, хващайки я за раменете. Тя се вкопчи  в палтото, за да го задържи на раменете. Той се обърна и я поведе бързо обратно през френските прозорци в топлата библиотеката
- Къде отиваме? - попита тя малко задъхано.
- Няма начин да знаем кои са тези двамата и какво търсят тук. Искам да си далеч от това място веднага.
- Моите неща...
- Забрави ги. Няма време да се опаковат.
- Моят фотоапарат, - опита се да спре тя. - Не мога да го оставя.
- Можете да си купите друг с парите платени  ви за тази фотосесия. Това бе вярно но мисълта да остави ценното си оборудване, да не говорим за дрехите и роклите, които беше донесла със себе си в Къщата на Аркейн,не й се понрави.
 - Г-н Джоунс, какво става тук? Със сигурност  преувеличавате. Ако  предупредим служителите Ви, те ще бъдат в състояние да направят нещо, така че тези крадци да не влезнат вътре.
- Много се съмнявам, че тези двамата са обикновени крадци. Габриел спря до бюрото и  дръпна кадифеният звънец. Той даде три кратки, остри нареждания.
- Това ще е достатъчно за слугите. Те имат инструкции за този вид извънредни положения. Той отвори най-долното чекмедже на бюрото и бръкна в него. Когато се изправи, Венеция видя, че държи пистолет в ръката си.
- Следвай ме, - нареди той. - Ще бъдем в безопасност, далеч от тук, а после ще се справя с нарушителите.
Хиляди въпроси изникнаха в ума й, но не ги зададе, игнорирайки недвусмисления тон на заповедта. Каквото и да се случваше тук, Габриел очевидно смяташе, че е повече от един взлом  в къщата. Тя подхвана краищата на тежките си поли и забърза след него. Предположи, че  ще се отправят към вратата, която водеше до дългата централната зала. Но Габриел я изненада и отидоха до класическа статуя на гръцкия бог, който стоеше близо до библиотеката и се премести с едно от каменните оръжия. Приглушен стон на тежки панти, се чу някъде  от вътре в стената. Една част от дървената ламперия се отвори навън, за да се разкрие тясно стълбище. Виждаше само първите няколко стъпала. Останалото потъваше надолу в тъмнината. Габриел вдигна фенера, който бе поставен в горната част на стълбището и лекият жълт блясък на лампата се разпространи в основата под стъпките. Той изчака тя да пристъпи предпазливо на най-горното стъпало преди да затвори стената зад тях
- Внимавай, - каза Габриел  някъде от дълбините. - Тези стъпала са много стари. Те датират от най-древната част на манастира.
- Къде водят?
- Към скрит тунел, който някога е служил на абатството като маршрут за евакуация в случай на атака, - каза той.
- Какво ви кара да смятате, че тези двама крадци са нещо повече от обикновените главорези?
- Много малко хора извън членовете на Обществото са наясно, че Къщата на Аркейн съществува, да не говорим за точното й местоположение. Ще Ви припомня, че бяхте докарана  тук през нощта в затворената карета. Можете ли да намерите пътя обратно?
- Не, призна тя.
- Когато някой дойде до Къщата на Аркейн, винаги пристига по подобен начин. И все пак тези двама злодеи очевидно знаят къде отиват и къде са. Затова трябва да приема, че са повече от обикновени крадци, които вероятно търсят домакинство за да го ограбят.
- Разбрах Ви.
Габриел достигна до дъното на стъпалата. Венеция едва не се спъна в него. Светлината на фенерите освети каменните стени на коридор. Миризмата на влажна пръст и изгнила растителност беше тежка, а неприятното шумолене се наслагваше в сенките  и ръбовете от онази епоха. Светлината блесна  за кратко и освети малки, зли очи. Плъхове, помисли си Венеция, и реши че това само добавя нюанса, необходим за завършване на сцената на готически ужас. Тя вдигна полите си малко по-високо, така че да може да вижда точно там, където бяха краката й.
- Насам, - наредиГабриел.
Тя го последва по ниския, сводест тунел, притичвайки за да го настигне. Габриел трябваше да държи главата си ниско, за да се избегне неприятните срещи с камъните. Нова вълна от безпокойство премина през нея. Проходът изглежда се стесняваше около нея. Тя се бореше с паниката, принуждавайки себе си да се концентрира върху притичването след Габриел.
- Добре ли си?, - попита той.
- Много е задушно тук, - каза тя задъхано.
- Още малко остана, - обеща той.
Тя не можеше да отговори. Беше твърде заета с придържането на полите си,сякаш носеше камъни и от паниката в мозъка й която заплашваше да я настигне. Тунелът се изви  няколко пъти. Точно когато беше сигурна, че  ще започне да крещи безсмислено, коридорът свърши в плътна стена от камък.
- О господи, - прошепна тя, спирайки. - Ще бъде добре да ви предупредя, че не мисля, че мога да се върна през този ужасен тунел.
- Няма нужда да се връщате, каза Габриел. - Достигнахме дестинацията. Той протегна ръка и дръпна тежък железен лост, вградени в камъка. Когато го дръпна част от стената се плъзна встрани. Хладният  нощен въздух навлезе в прохода. Венеция си пое дълбоко дъх, треперейки от облекчение. Габриел пристъпи през отвора с пистолет в ръка.
- Уилард? - той се провикна леко.
- Тук съм, сър. Обемиста фигура се извиси  в сенките. Венеция позна кочияша, който я взе от жп-гарата и я докара до Къщата на Аркейн. Беше го виждала няколко пъти през последните  дни.
- Отлично, - Габриел каза
- Имате ли пистолет?
- Да, сър.
- Г-жа Уилард в безопасност ли е?
- Тя е в каретата, сър. Скантън и Добс ви очакват на входа на Големият трезор, в съответствие с плана, който ни дадохте.
- Ще закарате Мис Милтън и г-жа Уилард до селото. Останете с мис Милтън  докато се качи на сутрешния влак
- Да, сър.
Габриел отново се обърна към Венеция и понижи гласа си
- Сбогом, сладка моя. Ще те открия, когато приключа с тази работа. Помниш ли какво ми каза тази вечер, когато лежеше в обятията ми. Ти си моя.
Тя не можеше да повярва на ушите си. Той възнамеряваше да я видя отново? Втрещена, тя отвори устата си да попита кога и къде ще се срещнат, но Габриел не й даде възможност да говори. Той я целуна веднъж.Това бе целувка на мъж, който трудно забравя. Преди да успее да се възстанови, той се сля с тъмнината на входа на тунела. Тя се съсредоточи за кратко. Светът се превърна в негатив на снимка. Тя улови с един последен поглед в тъмното, мощната аура на Габриел, и след това той изчезна. Преди да може да се съсредоточи,стената се затвори и я остави сама с Уилард.
- Оттук, Мис Милтън, - каза Уилард. Тя погледна твърдата каменна стена.
- Ще бъде ли в безопасност?
- Г-н Джоунс знае как да се грижи за себе си.
-  Може би трябва да го придружите.
- Г-н Джоунс не обича хората да не се подчиняват на заповедите му, мис Милтън. Работил съм за него достатъчно дълго, за да знам, че е най-добре да се направи това което той казва. Хайде сега. Пътят обратно към селото е много дълъг.
Неохотно тя  му позволи да я заведе до затворената карета. Икономката вече беше вътре Тя не проговори, когато Венеция седна срещу нея. Уилард затвори вратата и се качи върху капрата Превозното средство се олюля под тежестта на огромното му телосложение. Тя чу удар на камшик. Конете скочиха напред и друсането бутна Венеция назад в дълбините на тапицирана седалка. Дърпала завесата, тя гледаше каменната стена, през която Габриел бе изчезнал докато я загуби от поглед. Не след дълго превоза зави зад един ъгъл. Малко по-късно тя осъзна че все още е облечена с палтото на Габриел. Потъна по-дълбоко в него, вдъхвайки успокояващият аромат.
Говорим за изключително лош момент, си помисли Габриел. Дразнеше се от усложнението, в ледено очакване на лова. Той се връщаше през древния тунел. Вечерта вървеше много добре, наистина, и той се забавляваше от съблазняването  неимоверно, въпреки че бе имало  и няколко изненади в хода на събитията. Ако имаше дори и минимално количество правосъдие във вселената, в момента той щеше да придружава Венеция Милтън в уютната й  спалня. Изпита съжаление, че се налага да я отпрати, но като се има предвид сериозността на положението, нямаше друг избор. Не знаеше кои са нарушителите или колко опасно може да се окаже.Но самият факт, че са открили Къщата на Аркейн и сякаш знаеха пътя, беше много лошо съвпадение. Стигна до скритото стълбище и се изкачи бързо. На върха се спря и се ослуша преди отварянето на тайния панел. Всичките му сетива бяха напълно отворени. В тази повишена концентрация на съзнанието, той можеше да открие плячката си и да  предвиди действията й по начина, по който само един истински хищник може. Той бе така погълнат от мислите си да се опитва да реши как и кога да каже на Венеция цялата истина за тяхното положение, че не долови веднага нарушителите. Факта, че тя ги забеляза първа бе малко неудобно, така да се каже. Очевидно вниманието му беше концентрирано другаде. Въпреки това, беше учудващо, че тя бе в състояние да ги види в тъмната гора обкръжаваща Къщата на Аркейн. Трябваше да я пита следващия път, когато се срещнат. Психическата страна на неговата природа без съмнение щеше да се окаже доста полезна  в борбата, каквото и да се случеше тук тази вечер, но това бе една неприятна реалност. Не можеше да използва паранормалните си сетива, без да се поддава на опиянението от лова. Инстинктите вече бушуваха в него, запалваха кръвта му. Баща му бе убеден, че психическите сетива представляват ново, по-напреднало развитие при хора. Но Габриел тайно се зачуди дали в неговия случай не бе обратното. Може би той в действителност беше някаква отживелица. Когато  беше в това състояние най-дълбокият му страх бе, че под скъпите дрехи и блясъка на образованието, всъщност е нещо обратно на един истински модерен човек. Чудеше се дали, в действителност, не проявява качества и характеристики, които могат да бъдат описани само като първобитни. Ако теориите на г-н Дарвин бяха правилни, какво щеше да прави,чудеше се той. Имаше две причини поради които искаше Венеция да е на  голямо разстояние тази вечер. Първата бе да се гарантира нейната безопасност, както и тази на г-жа Уилард. Но втората причина бе, да не го види, докато ловува. Ловувунето не е нещо, което би направило добро впечатление на бъдещата му съпруга.
         
 
Глава 4
 
Бат. Една седмица по-късно.
- Г-н Джоунс е мъртъв. Венеция гледаше ужасена, малките обяви във вестника. Тя имаше чувството, че вътрешностите й се преобърнаха. -Невъзможно. Не може да бъде вярно.
Леля й, Беатрис Сойер, шестнадесетгодишната й сестра, Амелия и девет годишният й брат, Едуард,я погледнаха през закуската си. Беше само една малка бележка закътана до корабоплавателните новини. Венеция разбра, че почти бе пропуснала цялата обява. Потресена, тя я прочетете отново, този път на глас за да я чуят и другите на масата.
Фатален огън и злополука в северният край. Тялото на един човек на име Габриел Джоунс е било открито след опустошителен пожар в къща, известна сред местните хора като абатството. Трагичните събития, настъпили на 16-то число на месеца. Г-н Джоунс бе намерен мъртъв сред колекция от древни реликви, очевидно починал, когато един от тежките артефакти се преобърнал и го ударил по главата. Смята се, че в момента на смъртта си жертвата се е опитвала да спаси антиките от огъня, който обхванал помещенията. Много от предметите били унищожени в пламъците. Тялото бе идентифицирано от икономката и съпруга й. Двамата казали на властите, че г-н Джоунс е бил в абатството малко преди страшния пожар, отнел живота му. Нито един от служителите не знаеше много за техния работодател. И двамата заявиха, че той е бил  ексцентричен.
Зашеметена, Венеция остави вестника и погледна спътниците си. - На шестнадесети напуснах Къщата на Аркейн. Не е възможно. Той каза, че ще се срещнем отново. Той каза, че има неща, които трябва да обсъдим. 
- Наистина ли? - Амелия бе заинтригувана. Нейното красиво лице се изпълни с любопитство.
- Какво беше това, че иска да говори с теб?
Венеция се върна към настоящето с много  волята. -Не знам.
Беатрис се намръщи към нея през очилата си. - Добре ли си, скъпа?
- Не, каза Венеция. Аз съм в състояние на шок.
- Вземи се в ръце, скъпа, добави Беатрис. На нейното кръгло лице се изписа загриженост и нотка на укор. - Вярно е, че е шокиращо да изгубиш богат, изключителен клиент. Но вие се познавате само бегло с господина,от няколко дни. Той нали плати предварително?
Венеция сгъна хартията с голямо внимание. Пръстите й трепереха. - Благодаря ти, лельо Беатрис, - каза тя тихо.
- Както винаги, все пак има начин да погледнеш нещата в перспектива.
Беатрис бе дошла да живее със семейството на Венеция, при пенсионирането си като гувернантка и веднага се посвети на една безкрайна поредица от художествени начинания. Тя беше в домакинството, когато Венеция, Амелия и Едуард получиха ужасната новина за катастрофата на влака, отнел живота на техните родители. Беатрис присъстваше и на последвалите неща - цялата трагедия и финансова катастрофа.
- Никога не си казвала, че си развила силни чувства към г-н Джоунс, - възкликна Амелия, и очите й се разшириха. - Ти беше в неговата компания в продължение на няколко дни, дори не и седмица. И ни увери, че той е бил абсолютен джентълмен.
Венеция реши  да не отговори на този въпрос.
- От това, което ни каза, - допълни Беатрис, - и от тези двама служители, посочени във вестника г-н Джоунс изглежда е бил потаен до ексцентричност.
- Не бих използвала термина ексцентричен за да го опиша, - отвърна Венеция.
Едуард погледна с интерес. - Какъв термин би използвала?
- Извънредно интригуващ. Венеция замълча, търсейки в ума си друг термин. Непреодолим. Мистериозен. Очарователен. Когато видя стреснатите изражения по лицата на другите, тя осъзна колко много е разкрила.
- Наистина, скъпа, - гласът на Беатрис се изпълни с безпокойство. -  Вие сякаш сравнявате г-н Джоунс с една от онези странни реликви, които  казваш, че си снимала в неговия музей.
Едуард достигна сладкото.
- Е, г-н Джоунс наистина ли е покрит с нечетливи надписи и прикрито неразгадаеми кодов, като на антиките описани в музея?
- В известен смисъл, да, - потвърди Венеция. Тя вдигна кафеварката, която стоеше до чайника. Предпочиташе чай, но когато усетеше тревожност или притеснение, тя пиеше кафе следвайки теорията, че ще укрепне нервите си. - Той със сигурност е човек забулен с мистерия.
Амелия се намръщи. - Разбирам, че си разстроена от тази новина, но леля Беатрис е права. Имай в предвид, че г-н Джоунс е просто един клиент, Венеция.
- Това може да е вярно, но аз ще ви кажа още нещо. Венеция наля кафе в чашата си. - Ако той наистина е мъртъв, най-вероятно е бил убит, или е станал жертва на злополука. Споменах ви за двамата разбойници, които се опитваха да влязат в къщата онази нощ и аз си тръгнах. Подозирам, че те са отговорни за огъня и, доста вероятно, за смъртта на    г-н Джоунс. Трябва да се проведе задълбочено разследване.
Беатрис се поколеба. - Нямаше нищо написано за нарушители и новините са само за огън и фатален инцидент с участието на артефакти. Сигурна ли си,че двамата души, които сте видели в гората онази нощ, са били крадци?
- Те със сигурност бяха злодеи, това мога да ви кажа, - добави тихо Венеция. Нещо повече, г-н Джоунс стигна до същото заключение. Всъщност, той беше още по-загрижени за тези мъже, отколкото бях аз. Ето защо, настоя да бъда ескортирана извън помещенията чрез таен тунел.
Едуард дъвчеше препечена филийка. - Бих искал и аз съм видял този тунел.
Всички се обърнаха към него.
Беатрис изглеждаше замислена. - Местните власти биха провели разследване, ако е имало признаци на насилие или взлом.
Венеция разсеяно разбърка сметаната в кафето си.
- Не мога да разбера, защо не се споменава за нападателите във вестника.
- И какво е станало със служителите, които са идентифицирани тялото на г-н Джоунс? - Попита Едуард с лукав израз израз. -  Със сигурност те щяха да кажат нещо за злодеите на властите. - той замълча за момент. - Ако наистина са замесени престъпници, винаги е така. Всички погледнаха към него.
Хм, - Венеция промърмори. Това е много добра точка, Едуард. Чудя се защо служителите са  пропуснали да споменат за нарушителите.
Беатрис изсумтя леко като дама. - Не забравяйте, че четете само една малка част от новините за събитията. Като се има предвид естеството на пресата, доста вероятно е, в този доклад да има редица неточности.
Венеция въздъхна. - В този случай, ние вероятно никога няма да узнаем това, което наистина се е случило онази нощ.
- Е, мисля, че е безопасно да се каже със сигурност, че г-н Джоунс вече не е на този свят, -допълни Беатрис. Това е може би единственото нещо, за което пресата е права. Съмнявам се, че ще имаме  някакви по-доходни фотографски сесии за това тримесечие.
Габриел Джоунс не може да е мъртъвq-мислеше си Венеция. Тя щеше да го разбере. Не би ли? Започна да пие от силното кафе. Внезапна мисъл я осени и чашата й остана във въздуха.
- Чудя се какво е станало с негативите и щампите, които направих за г-н Джоунс, докато бях в Къщата на Аркейн?
Амелия сви рамене.
- Те вероятно са били унищожени в огъня.
Венеция бе мислила върху това.
- Другото нещо, за което не се споменава във вестника е за фотографа, който е бил в имението през нощта, в която г-н Джоунс е бил убит.
- За което, можем да бъдем изключително благодарни, - каза Беатрис с видимо чувство на облекчение. Последното нещо, от което се нуждаем, е да бъдем въвлечени в разследване на убийство, особено сега, когато финансовото ни положение започва да изглежда солидно и стабилно.
Венеция остави чашата си точно върху чинийката от китайски порцелан.
- Благодарение на Габриел Джоунс и парите  изплатени по-рано.
- В действителност, - Беатрис додаде, -  разбирам, че новината за смъртта на г-н Джоунс дойде като удар за теб. Но това промени нещата за нас. Нашето бъдеще е в Лондон. Нашите планове се осъществяват. Трябва да продължим напред.
- Разбира се, - каза разсеяно Венеция.
- Клиентите идват и си отиват, Венеция, - Амелия добави услужливо. Професионалните фотографи не могат да си позволят да се привързват към всеки един от тях.
- Освен това, - каза Беатрис, врязвайки се направо във въпроса за  бизнеса, -мъжът е мъртъв. Каквато и да е истината за събитията в Къщата на Аркейн, това вече не ни засяга. Сега, нека се върнем към по-неотложни въпроси. Реши ли за името, което ще приемеш, когато отвориш галерията в Лондон?
- Все още съм за с г-жа Рейвънскрофт, - каза Амелия. - Това е  така романтично, не мислиш ли?
- Аз предпочитам г-жа Хартли-Прайс, -  обяви Беатрис. Имам по-голямо предпочитание към него.
Едуард се намръщи. - Аз все още мисля, че г-жа Ланселот е най-доброто име от всички.
 Амелия сбърчи нос. - Чел си твърде много приказки за Артур.
- Ха, - отвърна той. - Виж кой го казва. Знам много добре, че искаш тази глупава госпожа Рейвънкрофт заради името на романа, който четеш.
- Работата е там, - Венеция го прекъсна твърдо, -че не мога да се олицетворя с някое от тези имена. По някаква причина те изглежда не се вписват с мен, ако разбирате какво искам да кажа.
- Ще трябва да скоро да вземеш решение, -  каза Беатрис. Не можеш да се казваш г-жа Милтън Не и когато брат ти и сестра ти също се наричат Милтън. Хората ще си помислят, че Амелия и Едуард са твоите деца, а не брат и сестра. Не би го направила. Обсъждали сме това много дълго, - отбеляза Амелия. Няма друг избор освен да влезеш в бизнеса като вдовица.
- Вярно е, - каза Беатрис. Неомъжена дама, ненавършила тридесет ще имат много големи проблеми с привличането на правилния вид клиентела. В допълнение, ще бъде трудно да се прави бизнес с мъже без да се създаде погрешно впечатление. Статута ти на вдовица ще ти донесе известна почтеност, която е невъзможно да бъде  постигната по друг начин.
- Разбирам, - каза Венеция. Тя се изправи в стола си. -  Отделих на въпроса за новото си име много внимание и взех решение.
- Кое име избра? - Попита Едуард.
- Ще се нарека г-жа Джоунс, - каза Венеция. Амелия, Беатрис и Едуард се загледаха в нея, с отворени устата.
- Ще приемеш името на починалия си клиент?- попита изумено Беатрис.
- Защо не? – учуди се Венеция. Дълбок копнеж се надигна в нея. - Кой ще се досети някога, че г-н Габриел Джоунс е моето вдъхновение? В крайна сметка, Джоунс е изключително често срещано име.
- Това е вярно, - Амелия каза замислено. Трябва да има стотици, дори хиляди Джоунс в Лондон.
- Точно така.
Венеция се запали от собствената си идея. -Никой, никога няма да си помисли, да направи връзка между мен и господина от Къщата на Аркейн, който някога е бил, съвсем за кратко, мой клиент. За да станат нещата по-достоверни, трябва да  измислим една вълнуваща история, за да обясним, защо г-н Джоунс вече не е сред живите. Трябва да казваме че той е изчезнал на някакво далечно, чуждо място.
-Предполагам, че така повече си пасва от моя  начин, - Беатрис се замисли. -  В крайна сметка, ако не беше Габриел Джоунс и тези огромни суми, които ни плати авансово, ние нямаше да заговорим за новото ни финансово начинание.
Венеция усети влага да напира в очите й. Тя примигна твърдо, няколко пъти, но усещането за парене не спираше. - Трябва да ме извините, - каза тя рязко.
Изправи се на крака и тръгна около масата към вратата.
- Току-що се сетих, че трябва да направя поръчка за нова доставка на сухи плочи. Усещаше разтревожените погледи на семейството си, но никой не се опита да я спре. Тя забърза по стълбите към малката спалня във взетата под наем къща и влезе в стаята. Затвори вратата зад себе си и погледна в гардероба в далечния край на стаята. Бавно прекоси пространството, отвори вратата на гардероба и извади палтото, което държеше вътре. Сложи го върху едната  си ръка и приглади скъпия плат по начина, по който го бе правила много пъти след завръщането си от Къщата. Занесе палтото до леглото, легна и остави  сълзите си да текат.
***
След известно време емоциите й бяха изцедени до крайна точка и тя вече не чувстваше почти нищо. Изправи се и избърса очи. Това беше достатъчно. Не можеше да си позволи безполезни чувства и романтични мечти. Бе единствената  опора на семейството си. Тяхното бъдеще зависеше изцяло от способността й да изгради кариера като фотограф в Лондон. Не можеше да си позволи да се разсейва,заради смелите планове,които тя и другите бяха направили. Успехът щеше да изисква много упорита работа, интелигентност и усет към детайлите. Леля Беатрис беше права, помисли си тя, прибирайки  просълзено палтото. Нямаше причина да бъде прекалено сантиментална заради един мъртъв клиент. Тя познаваше, Габриел само от няколко дни и в края на краищата прави любов с него само веднъж. Той беше една фантазия  в полунощ, нищо повече. Тя остави палтото обратно в гардероба и затвори вратата.
                                        
 
Глава 5
 
Три месеца по-късно...
- Не претендирам да разбера как се е случило, -  каза Габриел, но изглежда съм се сдобил с жена.
- По дяволите. Кейлъб прекоси библиотеката с няколко дълги, нетърпеливи крачки и  спря от другата страна на бюрото. - Това ли е идеята ти за шега, братовчеде?
- Мисля, че ме познаваш достатъчно добре, за да знаеш, че не си правя шеги когато става въпрос за бъдещата ми съпруга. Габриел се  наведе напред, опря двете си ръце върху работния плот, за да прочете статията. Той се изправи и се обърна вестника, така че Кейлъб да види малките обяви. Кейлъб вдигна страницата и прочетете на глас:
Фотографска изложба бе  проведена на Ноктън Стрийт
В четвъртък вечерта голяма тълпа изпълни новите фотографски изложбени зали на Ноктън Стрийт. Показаните снимки са пример,че фотографията е сред най-добрите и най-ярките примери на изкуството на снимането. Бяха представени различни традиционни категории, включително пейзажи, натюрморти, архитектурни пана и портрети. Всички произведения бяха с изключителна красота и сила и напълно заслужено фотографа им може да бъде приветстван като създател на истинско изкуство. Но според становището на критиците, снимките, които грабнаха зрителите са четирите фотографии, включени в каталога, озаглавен Сънища. Въпреки че бяха изложени в категорията "архитектура", снимките са забележителни с това, че съчетават портрети, архитектура и метафизични  качества, които могат  да бъде описани само като сън. Една от снимките заслужено взе първа награда. Г-жа Джоунс, фотографката, сътворила спечелилилата картина, можеше да се види в тълпата. Съвсем нов участник на фотографската сцена в Лондон.Тя се доказа пред зрителите с голям успех. Списъка й от клиенти, вече включва някои от най-претенциозните членове на обществото. Елегантната вдовица беше облечена в дълбок траур, както си е обичайно. Нейната елегантна черна рокля подчертаваше  лъскавата й тъмнокестенява коса и кехлибарени очи. Това беше подчертано и от някои от присъстващите, че фотографката е толкова драматична, колкото и която и да е от нейните снимки. Трогателната преданост на г-жа Джоунс в паметта на покойния й съпруг, загинал трагично, докато двойката била на меден месец в Дивия Запад, е добре позната във фотографските среди. Дамата даде да се разбере, че след като е загубила голямата любов на живота си, тя никога няма да обича отново. Цялото внимание, чувства и емоции, сега са отдадени на работата й и  усъвършенстване на изкуството на фотографията. Това бе голяма новина за ценители и колекционери.
- По дяволите, - Кейлъб вдигна поглед от статията. Твърдите черти на лицето му се стегнаха още повече. - Наистина ли вярваш, че това е същият фотограф, който си наел да заснеме колекцията на  Къщата на Аркейн?
Габриел прекоси библиотеката и спря в предната част на високите прозорци. Той скръсти ръце зад гърба си и загледа обляната от дъжд градина.
- Това може да е съвпадение.
- Знам как обичаш съвпаденията.
- Трябва да бъдем реалисти. Какви са шансовете,  три месеца след като Мис Милтън е била наета да фотографира сбирката на Къщата Аркейн, друга жена със същия цвят на косата и очите, да развива  фотографски бизнес в Лондон? Знаех, че Мис Милтън беше много развълнувана от размера на таксата, която получи от Съвета. Разбрах, че има планове за парите, големи планове, въпреки че не ми се довери.
- Не можеш да бъдеш сигурен, че това е същият фотограф.
Габриел погледна вестника през рамото му.
- Прочети тези коментари. Критикът нарича работата й поразителна и мощна. Той казва, че тя има един вид метафизично въздействие. Това описва снимките на  Мис Милтън съвсем точно. Тя е един брилянтен фотограф, Кейлъб. И ето и името.
- Ако си прав, какво може да я е подтикнало да си смени името на Джоунс?
Може би тя бе бременна с детето му, помисли си Габриел. Тази мисъл го зашемети, предизвиквайки прилив на притежание и защитен инстинкт, който  дори не бе осъзнал, че има до този момент. На върха на възможностите му дойде и осъзнаването, че Венеция бе взела името му, за да износи почтено бременността си.Може би беше уплашена. Той реши да не говори за потенциалния проблем с Кейлъб.
- Мога само да  предположа, че тя е стигнала до заключението, че ще бъде по-добре да осъществява кариерата си в образа на вдовица, - каза той. Знаеш ли колко е трудно за една жена да работи и да си изкарва прехраната с професията си. Още по-трудно е за една привлекателна жена.
Зад него настъпи мълчание. Габриел се обърна и разбра,че Кейлъб го наблюдава със замислен  израз.
- Мис Милтън е привлекателна, нали? - попита спокойно Кейлъб.
Габриел вдигна вежди. - Не е лесно да се каже каква е.
- Разбирам, - каза Кейлъб. Все още не си отговорил на въпроса ми. Защо, тя е избрала да използва фамилното име на Джоунс, когато е решила да мине за вдовица?
- Много вероятно, защото е удобно.
- Удобно, - повтори Кейлъб.
- Сигурно е видяла съобщението, което се появи в някои от вестниците, след събитията в Къщата на Аркейн, - обясни Габриел. Очевидно е стигнала до заключението, че тъй като аз вече няма да използвам името Джоунс, тя може го вземе.
Кейлъб погледна надолу към вестника.
- Това е жалко при тези обстоятелства.
- Това е повече от жалко. Габриел се извърна към прозореца. Това е потенциална катастрофа. Най-малкото хвърля нашите внимателно подготвени планове в хаос.
- И без това нашият план не вървеше толкова добре. - посочи Кейлъб. -  Все още не сме открили никаква следа от крадеца.
- Следата наистина изстива, - съгласи се Габриел. Слаб импулс на енергия премина през него.Но мисля, че това е на път да се промени.
Кейлъб присви очи. - Ще се обзаложиш ли за това със собствения си братовчед.
- Не виждам голям избор.
- Ако можеш да изчакаш един месец ще бъда в състояние да ти помогна.
Габриел поклати глава. - Това не може да чака. Не  и сега, когато е замесена и  Венеция. Имаш собствени  отговорности, с които да се заемеш. И двамата знаем, че те са също толкова важни, както и този въпрос.
- Страхувах се, че точно това ще се случи.
Габриел тръгна към вратата. - Аз ще замина за Лондон на разсъмване. Чудя се какво ли ще каже скърбящата ми вдовица, когато открие, че нейният съпруг е съвсем жив.
 

Глава 6
 
Нямаше нищо друго освен един мъртъв съпруг,излизащ от  гроба си, за да съсипе една прекрасна сутрин на Венеция.Тя  прикова погледа си  в заглавията на Флаинг Интележенсер :
Съпруг на известна фотографка,
считан за мъртъв се завръща
статия от Гилбърт Отфорт- кореспондент
За мен е  удоволствиепърви  да  Ви съобщя, че г-н Габриел Джоунс, за който се считаше, че е загинал по време на медения си месец в американския Запад,  се е върнал невредим в Лондон. Читателите ще се радват да научат, че г-н Джоунс е не друг,а съпруг на известната в обществото  фотографка г-жа Венеция Джоунс. Г-н Джоунс говори накратко с кореспондента ни,скоро след благополучното пристигане в  нашия град. Той обясни, че след като е претърпял тежък пристъп на амнезия след  инцидента в Дивия Запад, скитал в продължение на няколко месеца. През това време не е бил в състояние да определи самоличността си, и да извести  властите. Но сега, паметта му и здравословното му състояние,са  напълно възстановени, заяви той с най-голям ентусиазъм, и едва ли би могъл да изчаква повече,за да се събере с любимата си съпруга. Изтъкнатата г-жа Джоунс, която привлече вниманието на ценителите на фотографията, е потънала в дебрите на  мрака на овдовяване в продължение на почти една година. Предаността й към паметта на съпруга, когото смята за мъртъв,докосна сърцата на всички  нейни клиенти и тези, които се възхищават на работата й. Човек може само да си представи степента на радост и наслада, която ще се запали  в сърцето на дамата, когато открие, че нейният съпруг е жив и се е върнал.
-Станала е  ужасна грешка, -  прошепна Венеция, втрещена.
 Беатрис погледна над намазаната с масло филийка препечен хляб.
-Каквото има скъпа? Изглеждаш така, сякаш току-що си видяла призрак.
 Венеция потръпна. -Моля те, не използвай тази дума.
 - Коя дума? - попита Амелия.
-Призрак, - каза  Венеция.
Едуард спря по средата на дъвченето. -Ти  призрак ли видя, Венеция?
- Едуард, не говори с пълна уста, -каза Беатрис разсеяно.
 Едуард послушно преглътна последната  намазана с масло препечена филийка.
-Опиши ми  призрака, Венеция. Беше  ли прозрачен? Може ли да се  види направо през него? Или е  като солиден,  истински човек?
-Не видях призрак, Едуард, -  каза твърдо Венеция. Тя бе наясно, че  трябва да потисне слуховете незабавно, ако искаше да има каквато и да е надежда за ограничаване  на безгранично любопитство на брат си.
-Има грешка в сутрешните вестници, това е всичко. Грешките са доста често срещани в пресата.Това беше всичко, помисли си тя, една ужасяваща грешка. Но как можеше да се случи подобно нещо?
 Амелия я наблюдаваше в очакване. - Какво видя във вестниците, че те разстрои така?
 Венеция се поколеба.
-Споменава се за скорошното завръщане на г-н Габриел Джоунс.
 Амелия, Беатрис и Едуард се втренчиха в нея, зашеметени.
-Какво, каза по дяволите?- ако Беатрис не се контролираше, щеше да е още по- бледа.
 Амелия изглеждаше много притеснена. -За бога сигурна ли си за името?
Венеция й подаде вестника от другата страна на масата. - Прочетете го сами.
 Амелия грабна вестника от нея.
-Нека да  видя. -  Едуард скочи от стола си и  застана зад рамото на Амелия. Заедно те прочетоха обявата във вестника.
-О, Боже, -каза Амелия.
-О, това е наистина много обезпокоително. - изражението на Едуард премина в тежко разочарование.
-Тук  не се казва нищо за призрак. Пише, че г-н Габриел Джоунс, който е трябвало да бъде мъртъв, всъщност е жив. Това не е същото като призрака на някой.
-Не- Венеция подготвяше  кафеварката.Това не е. За съжаление, добави тя под носа си. Със ситуация, свързана с призрак щях много по-лесно да се справя.
-Това е много странно, нали?- Едуард продължи замислено.Тук пише, че  г-н Джоунс не  е починал в Дивия Запад. Това е  в приказката, която създадохме за нашия г-н Джоунс.
-Много странно, наистина, -  каза Венеция, хващайки кафеварката.
 Беатрис достигна до вестника. -Нека видя това, моля те.
 Амелия й го подаде, без да каже и дума. Венеция  видя как леля й чете малката обявява за живота на Габриел Джоунс, който наскоро се е завърнал в Лондон.
-О,Небеса, -  каза Беатрис, когато свърши. Подаде обратно вестника на Венеция. Очевидно не можеше да каже нищо друго и тя  повтори-О,небеса.
-Трябва да е грешка, -  трудно промълви Амелия. -Или може би някаква странна случайност.
-Може да е грешка, - отбеляза Венеция. - Но това е със сигурност не е случайно. Цялото общество знае как станах вдовица.
-Мислите ли, че по някаква странна съдба, това е истинският г-н Джоунс?- попита неспокойно Беатрис.
Всички я погледнаха.Чувството на Венеция за силен страх се засили.
-Ако това е истинският г-н Джоунс, -отбеляза Беатрис -той най-вероятно ще бъде доста раздразнен, като открие, че  се представяш  за вдовицата му.
 Тя замълча и се намръщи.
-Внимавай с кафето, скъпа.
 Венеция погледна надолу и видя, че  току-що бе препълнена чашата си. Кафето се беше разляло над ръба и плисна в чинийката. Предпазливо постави чайника настрана.
-Мисля за скандала, който ще последва, ако се разчуе, че си се  преструвала за  вдовицата на един господин, който никога не ти е бил истински  съпруг, -каза Амелия.
-Това ще бъде по-лошо, отколкото, когато открихме истината за татко. Най-малкото, бяхме в състояние да запазим тайната. Но това положение ще създаде сензация във вестниците, ако се разчуе.
-Бизнесът ще бъде разрушен, -каза Беатрис с гробовен глас. -  Ще станем отново бедни. Венеция и Амелия ще бъдат принудени да станат гувернантки.
-Спри. -Венеция вдигна  дланта си. -Не отиде ли твърде далече с подобни спекулации. Който и да е този човек, той не може  реално да бъде г-н Джоунс.
-Защо не?- Попита Едуард с подчертана логика. Може би обявата във вестника, че г-н Джоунс е убит докато се е опитвал да спаси антиките при пожара в къщата не е истинска.
 Първоначалния шок  замря. Венеция установи, че може отново да мисли ясно.
-Причината поради която съм сигурна, че това реално не може да бъде г-н Джоунс, -  каза тя, - е, защото,  съм прекарала доста време с него в Къщата на Аркейн и научих, че той е един много затворен в себе си джентълмен. За бога, той дори принадлежали към едно общество, чиито членове са обсебени от тайни.
-Какво общо има ексцентричността му  с това?- попита неразбиращо Беатрис.
 Венеция се облегна на стола си, доволна, от собствените си разсъждения.
-Повярвай ми,  един случаен разговор с  членовете на пресата, особено  с репортер от клюкарски парцал като Интелиженсер Флайтънър, е последното нещо, което реално г-н Джоунс ще направи. Всъщност господинът когото срещнах в Къщата ще направи всичко възможно за да  избегне такава среща.Дори не ми позволи да го снимам.
Амелия сви устни. -Ако случаят е такъв, тогава  трябва да приемем, че някой друг е избрал да се представя като нашия г-н Джоунс. Въпросът е защо?
 Беатрис се намръщи.
-Може би един от конкурентите си е измислил тази история, за да създаде неудобна ситуация и да  навреди на бизнеса.
 Амелия кимна бързо.
-Ние всички знаем, че успеха ти  не е добре посрещан от всички членове  на фотографската  общност на Лондон. Това е конкурентна професия и има много хора, които не биха се поколебали да  намалят конкуренцията.
-Като онзи неприятен човек на име Бъртън, например, -  каза Беатрис мрачно.
-Да, - промълви Венеция.
 Беатрис погледна над ръба на очилата си.
-Знаеш ли, сега ми се струва ми,че не би трябвало да изключваш Харолд Бъртън като човека пуснал скандалните думи в пресата, просто за да започнат клюки за теб.
-Леля Беатрис е права, -каза Амелия. - Г-н Бъртън е ужасно създание. Всеки път, когато  си помисля за снимките, които  е оставил на прага ни, искам да го удуша.
-И аз искам това, - извика яростно Едуард.
-Ние не знаем кой и дали г-н Бъртън е бил човекът, оставил тези снимки, - намеси се Венеция. -  Въпреки, че  трябва да призная, една от тях със сигурност носи неговия печат. Той е много добър фотограф, в края на краищата и  има доста приятен стил.
-Омразен малък червей, -  промърмори Беатрис.
- Да, - каза Венеция. -  Но някак си не го виждам да  се вписва в схемата на тази интрига.
 -Какво мислиш,че става? - попита Беатрис.
Венеция забарабани леко с пръсти по масата.
-Струва ми се, че всеки, който е решил да се представи като г-н Габриел Джоунс има предвид някакво  изнудване.
-Изнудване. -Беатрис се втренчи в нея с ужас.
- Какво за бога, ще правим? - попита Амелия.
- Какво е изнудване? – не се стърпя Едуард, гледайки лицата им.Това е писмо, написано на черна хартия ли?
-Това няма нищо общо с хартия и мастило, -каза Беатрис бодро- Поне не пряко. Няма нищо. Ще ти обясня всичко малко по-късно. Тя се обърна към Венеция. - Не разполагаме с достатъчно пари, за да платим на изнудвач. Инвестирали сме всичко  в тази къща и галерията. Ако това е опит за изнудване, ние сме съсипани.
Това беше съвсем вярно, мислеше си Венеция.Бяха  използвали почти всяка стотинка от щедрата сума  предварително платена от Обществото на Аркейн.Взеха под наем малка къща в града на Сътън Лейн,а другото вложи в галерията на ул. Брейбидж. Венеция отпи още една глътка кафе, надявайки се да получи някакво вдъхновение.
-Струва ми се, че това е една от онези ситуации, в които трябва да се борим с огъня с огън. -  каза тя най-сетне. -Може би трябва да отида в пресата.
-Ти си  луда, -  удивено каза Амелия. - Целта ни е да потушим слухове, а не да разбунваме.
Венеция погледна отново вестника, запомняйки  името на кореспондента, който бе сътворил скандалната статия.
-Какво ще стане, ако  информирам този г-н Гилбърт Отфорт, че е измамник и си прави ужасна шега с една предана вдовица?
 Беатрис примигна два пъти и след това рязко се обърна и се замисли.
-Знаеш ли, това е брилянтна концепция, Венеция. Кой може да ти противоречи? Ти си  вдовицата на Габриел Джоунс, в края на краищата. Познаваш го по-добре от всеки друг. Ако този измамник не  може да докаже своята идентичност, обществеността ще бъде на твоя страна.
Амелия се съгласи  за момента. - Може да свърши работа. Твоята известност може да бъде в наша полза.Трябва да се  предвиди и възможността за разпалване на голям обществен интерес и симпатия към Венеция. Защото любопитството, само по себе си,ще доведе  много потенциални клиенти в галерията. Всеки обича сензациите.
Венеция се усмихна бавно, когато  планът се оформи.
Той просто може да проработи.
Приглушеният звън на  чукчето на вратата отекна в антрето и стъпките на г-жа Тренч,която се втурна  да отвори вратата.
 -Кой за бога би се отбил в този час? - попита Беатрис.Пощальонът  вече мина.
На вратата се появи г-жа Тренч. Нейното широко лицето беше нетипично зачервено от вълнение.
-На вратата има един джентълмен, - обяви тя. -Той казва, че името му е г-н Джоунс. Помоли да види жена си, ако искате  да  повярвате. Каза, че нейното име е г-жа Венеция Джоунс.Не знаех какво да правя. Единственото нещо, което можех да се сетя да кажа, е, че ще видя, дали дамата  си е у дома.
Венеция беше втрещена-Много е дързък. Не мога да повярвам, че ще се появи  на прага ни по този начин.
-Мили Боже - Амелия прошепна. - Да извикаме ли полицията?
-Полицията?- зачервеното от вълнение  лице на г-жа Тренч,се изпълни с тревожност. -Вижте, когато се съгласих да заеме този пост не се споменаваше за опасности.
-Успокойте се, г-жо Тренч, - каза  Венеция бързо. -  Сигурна съм, че няма да е необходимо да викаме полицаите. Моля, поканете господина в кабинета ми. Ще се присъединя към него след малко.
-Да, госпожо. Г-жа Тренч побърза да се отдалечи.
Амелия изчака икономката да изчезне, преди  да се наведе напред и да каже тихо -Нали не възнамеряваш да се изправиш срещу този изнудвач, Венеция.
-Как е възможно дори да помислиш такова нещо?- поиска да узнае Беатрис.
-Трябва да открием възможно най-много за това,с  което сме се захванали, - каза  Венеция, опитвайки се да покаже нужното спокойствие-.Винаги е важно да се опознае врагът.
- В този случай, ние сме принудени да се  запознаем с този човек, -  заяви Амелия, и започна да става от стола си.
- Разбира се, -съгласи се Беатрис. -  Аз също ще дойда да ви помогна да се защитим, Венеция.Едуард.
- Мисля, че  ще бъде най-добре, ако и тримата чакате тук, докато аз разговарям с  нашия посетител
-Венеция, не можеш да отидеш там сама, -  настояваше Беатрис
-Аз съм тази, която натресе  тази проблем върху главите ни, като избрах да използвам името на г-н Джоунс. Венеция смачка салфетката си и се изправи на крака. -  Сега е  моя отговорност да открия решение на проблема. Освен това, този самозванец,без съмнение ще разкрие повече от истинските си намерения, ако смята,че трябва да се справя само с един човек.
-Така е, -  призна Беатрис. - От опит знам,че човек, който се озовава сам с жена,обикновено е склонен да вярва, че има надмощие.
Едуард се намръщи. - Защо лельо Беатрис?
-Нямам представа, скъпи, -  Беатрис каза разсеяно. - Предполагам, че е така, защото те често са малко по едри. Много малко знаят,че имат нужда от повече интелигентност, а не от мускули.
-Проблема е, -  каза Амелия разтревожено, - че този човек може да представлява заплаха за тебе Венеция. И в подобна ситуация, размерът  наистина има значение.
-Не мисля, че ще  се опита да ме нарани, -  каза Венеция. Тя поклати черните поли на роклята си. -Който и да е той и независимо от неговите планове,  е  малко вероятно да ме убие в тази къща.
-Защо си толкова сигурна в това? - попита Едуард с любопитство.
-Е, първо няма  да има печалба от това си действие. Венеция се смръщи. - Човек трудно може да  изнудва  мъртва жена.
Тя заобиколи масата и тръгна към вратата.
-В допълнение, ще има твърде много свидетели на престъплението.
-Наистина, - Беатрис се съгласи с неохота. Независимо от това, трябва да обещаеш да извикаш, ако усетиш, че  е на път да се направи нещо нередно, -каза Амелия
-Ще донеса един от ножовете от кухнята, само за всеки случай, -каза Едуард и се втурна към летящата врата, която разделяше трапезарията от кухнята.
-Едуард, не можете да вземете всички ножове, -  извика Беатрис след него.
Венеция въздъхна. -Надявам се, да не се стига до използването на ножове.
Тръгна  бързо по коридора.Гняв, страх и решителност се бореха в нея. Последното нещо, което им бе необходимо, бе изнудвач, помисли си тя. Като че ли нямаше достатъчно проблеми с които да се справя  в момента. Работата,фотографиите, които бяха изпратени  анонимно и я държаха будна през нощта. Спря се пред затворената врата и извърши малкото проучване. Г-жа Тренч се въртеше  неспокойно.
-Показах му кабинета, госпожо.
- Благодаря ви, Г-жо Тренч. Икономката й отвори вратата.
Венеция си пое дълбоко дъх, съсредоточи ума си.Част от нея, която си позволи да погледне отвъд нормалните граници на човешкото зрение,се впусна  в изследването.
 

Глава 7
 
В паралелния свят, който я обкръжи, тя видя аурата на човека много по-ясно, отколкото лицето му. Спря, смаяна.Аурите на всички хора  са уникални но най-вече тази на Гейбриъл Джоунс. Контролирана сила,  мощ и тъмна енергия  се разгоряха около него.
-Г-жа Джоунс, предполагам, -промълви Габриел. Той стоеше до прозореца, а лицето му беше в сянка. Звука на гласа му я накара да изгуби концентрация. Венеция примигна. Светът се върна към нормалните си нюанси и цветове.
- Ти си жив - прошепна тя.
-Да, в интерес на истината, - отговори Габриел-.Виждам, че новината дойде като неприятен шок за вас. Простете ми, но  трябва да призная,че ще бъда малко по-свободен при тези обстоятелства.
Всичко в нея я подтикваше да се хвърли в обятията  му, да го докосне и вдиша аромата му; да се наслаждава на идеята, че той наистина е жив. Но бе парализирана от огромните размери на бедствието, което ги заплашваше. Тя преглътна.
-Статията във вестника съдържа някои фактологични грешки. Никога не вярвайте на всичко, което четете във вестниците, г-жо Джоунс.
-О,господи.С голямо усилие на волята, тя успя да стигне до бюрото. Седна тежко на стола. Не можеше да откъсне очи от него. Той беше жив.
-Трябва да Ви кажа, сър, че  съм щастлива да науча, че сте в добро здраве.
-Благодаря ви. Той остана на мястото си на  фона на прозореца. -  Простете ми, мадам, но се чувствам принуден при тези обстоятелства, да Ви попитам... добре ли сте?
Тя примигна. -  Да, разбира се. Доста добре, благодаря ви.
-Виждам.
Дали не  чу разочарование в гласа му?
-Очаквахте  да ме намерите неразположена? - Попита тя, объркана.
-Бях загрижен, че може да е имало някои последици от нашата по-ранна комуникация, -  каза той сериозно.
 Със закъснение осъзна, че той се чуди дали тя е била бременна. От топло й стана доста студено.
-Предполагам, че се чудите, защо взех назаем фамилното Ви име, -промърмори тя
-Със сигурност мога да разбера, защо сте решили да влезете в бизнеса като вдовица. Това е хитро решение, като се има предвид,мнението на обществото към неомъжените жени. Но да. Ще призная,че изпитвам известно любопитство относно това.Защо именно моето фамилно име?Просто въпрос на удобство?
-Не.Беше, защото заключих, че Джоунс е толкова често срещано име и никой няма да забележи връзката?
- Не съвсем.
 Тя стисна писалката много здраво в дясната си ръка.
-Всъщност,  направих избора  си по сантиментални причини.
Тъмните му вежди се надигнаха. - Наистина ли? Помислих си, че  е имало нужда да криете нещо от личен характер.
-Ваше  беше решението  да ме използвате, за да снимам колекцията на Къщата на Аркейн.Щедрата такса, която получих за този проект ми позволи да отворя галерията си тук в Лондон Мислех, че като  взема вашето име, би било уважение към Вас.Нещо като почит.
-Почит.
-Много, много голяма почит, -  подчерта тя. -Никой извън семейството не знае за това.
-Не мога да си спомня,  някой някога  да ме е почитал, само защото, сметката му е била платена предварително.Ниският, тъмен, отекващ глас изпрати студена вълна към нея. Той не звучеше весело.
 Тя остави писалката върху попивателна, наведе се напред и скръсти ръце.
-Г-н Джоунс, моля, повярвайте ми, като ви казвам, че искрено съжалявам,за цялата тази ситуация.Наясно съм, че нямах абсолютно никакво право да се възползвам от фамилното Ви име.
-Възползвам е доста интересна дума при тези обстоятелства.
-Въпреки това, -  каза тя, разочаровано, - трябва да отбележа, че проблемът, който се появи тук, никога не би бил на лице, ако се бяхте въздържали да дадете малко по-подробно интервю, на кореспондента на Флаинг Интелиженсер.
-Да се въздържа?
- Може ли да Ви попитам защо сте говорили с него? Ако си бяхте стояли тихо, бихме могли да преминем през това доста по-мъдро. Съществуват доста на  брой Джоунс по света. Никой не би направил връзка между Вас и мен.
-За съжаление се страхувам, че не можем да бъдем сигурни за това предположение.
-Не ставайте смешен. Тя разплете  ръцете си и  ги разтвори широко. -Ако не бяхте говорили пред пресата, никой не би трябвало да обърне и  най-малкото внимание на съвпадението в имената ни.Но за съжаление, Вие съобщихте на репортера, че очаквате с голям ентусиазъм да се завърнете при жена си която е фотографка.
 Той кимна с глава. -Да, мисля, че казах нещо в този смисъл.
-Не се обиждайте, сър, но трябва да ви попитам защо, в името на всичко, което сте- нормален и разумен, толкова лекомислено споделяте с репортера такова нещо? Наистина, какво си мислехте?
Той я погледна за миг. Тогава  прекоси стаята и застана директно пред нея.Наведе  се  заплашително над бюрото и каза необезпокоено:
-Мислех си, г-жо Джоунс, че усложнихте неимоверно живота ми и е твърде вероятно,с тази си постъпка,да се поставите в смъртна опасност. Ето какво си мисля.
 Тя се облегна назад много бързо. - Не разбирам.
-Думата опасност или думата усложнявам не успяхте да разберете?
 Бузите й почервеняха. -Разбирам напълно смисъла на сложните  думи, особено като се има предвид контекста им.
-Отлично. Имаме известен напредък.
 Тя се намръщи. -В какво се изразява опасността?
-Този аспект на въпроса е доста сложен.
 Тя подпря треперещите си ръце върху попивателна. -Може би ще бъдете така добър да ми обясните, сър.
 Той издиша тежко, обърна се  и тръгна към прозореца. -Ще се опитам, въпреки че ще отнеме известно време.
-Предлагам Ви да преминем направо към същината на проблема.
Той се спря и погледна в малката градина.
-Спомняш ли си нощта когато избягахме от Къщата на Аркейн през тайния тунел?
-Едва ли мога  да забравя инцидента. Една мисъл я зашемети. - Това ми напомня, че тъй като очевидно сте жив, кой беше мъжът, чието тяло бе намерено в музея? Икономката и градинаря го бяха идентифицирани като Габриел Джоунс.
-Това бе един от нападателите, които забелязахме да се промъкват  през гората онази нощ. Със съжаление трябва да кажа,че  другият се  измъкна, въпреки че не успя с артефакта, който той и неговият спътник  планираха да откраднат.Беше доста тежък и имаше нужда от двама мъже,които да го носят.
-Статията  във вестника спомена, че е имало инцидент в музея, -  осмели се да сподели тя - Имаше нещо общо с тежък артефакт,който  пада върху нещастната жертва, доколкото си спомням.
-Вярвам, че това е начина, по който е настъпила смъртта.
-Не разбирам. Защо Уилърд е определил самоличността на мъртвеца  като вашата?
-Персоналът в Къщата е много добре подготвен, -каза безизразно Габриел. -И много добре платен.
 Служителят е излъгал, помисли си тя. Нова ледената тръпка пропълзя надолу по гръбнака й. Тя се чувстваше така, като че ли бе нагазила  в много дълбоки и много тъмни води. Наистина не искаше  да знае повече тайни за Обществото Аркейн. Но в опита си, да запази блажено невежество по отношение на потенциалния проблем имаше различни неприятни последици.
-Мога ли да  предположа, че не е имало никакъв пожар и че  артефактите не са били унищожени? - попита тя.
-Не е имало пожар и антиките  са в отлично състояние, въпреки че много от тях  бяха преместени в Големият Трезор за съхранение.
 - Какво се надявате да постигнете, като оставихте да се разбере в пресата, че Вие сте човекът, който смятат за убит? - попита тя.
-Целта е да се откупи известно време и да се обърка злодея, който е изпратил онези двама мъже Къщата на Аркейн. Това е древна стратегия.
-Бих си помислила, че залавянето на тези злодеи е работа на полицията.
 Той  обърна главата си и я погледна със  загадъчна усмивка.
-Сигурно сте научили достатъчно за ексцентричността на Обществото,за да осъзнаете, че последното нещо, което биха искали да направят, е да намесят полицията в делата на Обществото. Проследяването на злодея е моя задача.
-Защо Обществото е избрало Вие да извършвате  такова разследване за тях? - попита тя подозрително.
Устата му се изкриви в усмивка и той каза с чувство за хумор. - Може да се каже, че съм наследил този проблем.
- Не разбирам.
-Повярвайте ми, г-жо Джоунс, наясно съм с този факт, но за съжаление, за да ви обясня пълната  опасност,  пред която можем  да бъдем изправени,  ще трябва да Ви кажа някои от най-ревниво  пазените тайни на Обществото Аркейн.
-Честно казано, сър, бих предпочела да не го правите.
-Никой  от нас няма друг избор. Не  и сега, когато сте избрали да наричате себе си г-жа Джоунс. Погледна я с магьосническите си  очите. -Ние сме мъж и жена, в края на краищата,и между нас не трябва да има никакви тайни.
Имаше чувството, че  белите й дробове се разкъсват и не може да диша. Отне й няколко секунди, за да се стегне и проговори:
-Това не е подходящият момент, в който да се отдадете  на очевидно изкривеното си чувство за хумор, сър.Искам обяснение и  го искам веднага.Мисля, че го заслужавам.
- Много добре. Както казах,  повече или по-малко съм наследил тази ситуация.
- Как се случи това?
Той започна бавно да кръстосва стаята, спря се  пред една от двете фотографии в рамки, които висяха на стената. Разгледа снимката на тъмнокосата жена и след това се обърна към портрета на стабилен, жизнерадостен човек.
-Баща ти? - попита Габриел.
-Да, той и майка ми починаха преди година и половина в катастрофа. Направих двете снимки, малко преди да починат.
-Моите съболезнования.
-Благодаря ви. Тя замълча многозначително. - Та казваш?
 Той продължи да крачи. -Казах ти, че преследвах индивида, който е изпратил крадците в Къщата на Аркейн.
-Да.
-Не споменах какво искаха да откраднат.
-Един от най-ценните артефакти. Предполагам.
 Той се спря, обърна се и погледна назад към нея.
-Изключително странният аспект в тази история е, че тези мъже се опитаха да вземат реликва,която не се смята за особено ценна в научен или паричен аспект.Беше един тежък, двеста годишен сейф. Може би си го спомняш. Капакът е инкрустиран с лист злато и е изписан с дизайн на растителни листа и един пасаж на латински.
Порови се в спомените си из многото странни  елементи в колекцията на Обществото,които бе снимала. Не беше трудно да се припомни сейфа. -Спомням си го, -каза тя. -  казахте, че не е счетен за особено ценен, но какво става със златото на капака?
Той вдигна рамене. -Това е само един тънък лист.
 Тя прочисти гърлото си. -Не се обиждай, г-н Джоунс, но такива неща са относителни. Златото си  е злато, в края на краищата. Кутията може да се е оказала  много по-ценна за беден, гладен крадец, отколкото  за Вас или другите членове на Обществото.
-Крадецът,търсещ само  финансова изгода, щеше да се опита да вземе един от по-малките, инкрустирани  със скъпоценности артефакти, а не кутия толкова тежка,че да изисква двама мъже, за да я вдигнат.
-Разбирам какво имате предвид, -каза тя бавно. - Добре тогава, може би крадецът е предположил, че има нещо с огромно значение вътре в сейфа.
-Кутията беше празна и отключена, тъй като нещата, които някога се намираха вътре, бяха откраднати преди няколко месеца.
-Простете  ми, г-н Джоунс, но изглежда, че Обществото има доста сериозен проблем, с опазването на  своите старини.
-Трябва да призная, че напоследък това не прилича на  случаят в който бях замесен.
Тя  игнорира тази странна забележка. -Какво беше това, което първоначално е било съхранявано  в сейфа?
-Кожен бележник.
-Това ли е всичко?
-Повярвайте ми и аз съм толкова озадачен като Вас, -  каза той. -Позволете ми да обясня. Сейфа  и бележника са били част от съдържанието на тайна лаборатория, построена от известен алхимик, живял през втората половина на седемнадесети век. Алхимика умира вътре скрит в лабораторията си-гробница. Мястото стои неоткрито два века.В крайна сметка лабораторията бе открита и разкопана.
-Как бе открита? - попита тя.
-Двама членове на Обществото успяха в разчитането на някои кодирани писма, които алхимика пише,малко преди да изчезне в лабораторията си за последен път. В писмата е  имало съвети и кодове, които са разгадани.
-Тези двама членове на Обществото, които току-що споменахте, -  каза тя. -те  ли бяха тези, които изкопаха лабораторията?
-Да.
-Един от тези двама души сте Вие,нали?- предположи тя.
Той спря да броди неспокойно и я погледна. – Да. Другият мъж е братовчед ми. Бяхме възхитени  да осъществим проекта, тъй като алхимика е  наш семеен прародител. Освен това  се смята за основател на Обществото Аркейн.
-Разбирам.Продължавай.
-Алхимикът е бил убеден, че притежава някои психически таланти. Прекарва години за да  работи по формула за подобряване на способностите си. Бил е обсебен от изследванията си. Посочва в  някои от последните си  писма, че е бил  близо до усъвършенстване на  формулата. Габриел се премести  на една страна. -Братовчед ми и аз подозираме, че това е съдържал бележника, който беше откраднат от сейфа.
-За бога,за всеки  който има здрав разум би  било толкова глупаво да повярва в това.Както и да повярва, че алхимик,  живял преди два века е разработил формула за повишаване на психическите  таланти?
-Не знам, -  каза Габриел. -Не мога да ви кажа много. Който и да е той  обаче е готов да убие за тази проклета формула.
Хлад премина по гръбнака й. - Някой е бил убит, заради  този древен бележник?
-Един от работниците, които помогнаха за пакетирането на нещата със съдържанието на лабораторията.Очевидно  е бил подкупен да вземе бележника от сейфа и да  го достави на някого. Тялото на работника бе намерено по-късно  в една алея. Той бе убит с нож.
 Тя преглътна. -Колко  страшно.
-Братовчед ми и аз прекарахме значителен период от време, опитвайки се да разберем, кой е подкупил работника и го е убил, но следата изчезна почти веднага, - продължи Габриел. - После, преди три месеца тези двама мъже дойдоха в Къщата на Аркейн и се опитаха да откраднат сейфа.
-Не разбирам. Крадецът вече притежава бележника на алхимика, защо  ще поема риск да  изпрати двама  мъже  в Къщата на Аркейн, за да откраднат кутията, в която е бил съхраняван?
-Това, г-жо Джоунс, е чудесен въпрос, - каза Габриел. –Въпрос на който и аз все още нямам отговор.
-Не мисля,че има много въпроси без отговор, сър.
-Има наистина и  се опасявам, че ако не намерим отговорите скоро, някой друг може да умре.
 

 Глава 8
 
Новините оказаха  ефект върху яркото, изразително лице на. Венеция Ясно бе че, беше ужасена. Габриел изрази съжаление от  необходимостта да я плаши, но това беше за нейно добро.Трябваше да я накара да разбере, че положението е изключително сериозно. Веждите й се повдигнаха нагоре:
-Къде е братовчед Ви, човекът, който Ви помогна при разкопките?
-Кейлъб бе извикан от  дома на предците си поради жизненоважни въпроси,касаещи  семейния бизнес. Страхувам се, че оставам единствено аз да приключа задачата за проследяване на тефтера  и лицето, което го е откраднало.
 Тя прочисти гърлото си. -Не се обиждай, сър, но  имали  ли сте никакъв опит в този вид  дейности?
-Не е голяма работа. Такъв  вид проблеми не се срещат често в Къщата на Аркейн. Аз съм учен и изследовател, а не детектив.
 Тя въздъхна. –Разбирам.
 Беше толкова  удовлетворяващо да бъде отново в нейно присъствие, помисли си той. Тя бе още по-разкошна, отколкото в сънищата му през последните месеци. Модерно изрязаната  черна рокля, която носеше, без съмнение представляваше сериозна пречка за интимност, но вместо това в ума му тя създаваше удивително чувствен ефект. Светлата част на  корсажа на роклята оформяше  в квадратна рамка грациозните й гърдите. Плътно прилепналата рокля подчертаваше примамливите извивки на талията и ханша й. Полите се бяха повдигнали и разкриваха пред  погледа му нежен глезен. Интимната обстановка  предразполагаше към дискретно  докосване. Разбра, че въпреки всичките й фотографски дарби, тя бе в блажено неведение относно еротичната си поза.,Беше едно съблазнително предизвикателство, облечена в цветовете на нощта. Някои мъже биха могли да бъдат поставени на разстояние от женската решителност.А тя излъчваше решителност, помисли си той. Но тези обстоятелства  го възбудиха толкова много, колкото и гледката на този изящен малък глезен.
-Някакъв напредък при проследяването на крадеца? - попита тя.
Очевидно беше подозрителна към способностите му в този случай, -  помисли си той.
-За съжаление трябва да кажа, че  не съм много по-близо до развръзката сега, отколкото бях в нощта,когато крадците се опитаха да откраднат сейфа от Къщата на Аркейн, -призна той.
Тя затвори очи за миг. –Точно от това се страхувах.
-За последните три месеца братовчед ми и аз работихме  по теория, която включва  опит за кражба от член на Обществото Аркейн, който е успял да скрие самоличността си. Но се съмнявам дори,  в това предположение.За съжаление, ако някой извън Обществото се интересува от формулата, ще се занимавам с много по-голям брой потенциални заподозрени.
-Не може да е твърде голям. Съмнявам се, че дори  има огромен брой хора, които знаят за съществуването на  алхимика, камо ли, че лабораторията му е открита и разкопана. Още по-малко някой  ще даде и една стотинка за един сто-двеста-годишен бележник
-Мога само да се надявам, че сте права.Задържа погледа й с очите си,  желаейки да й потвърди сериозността на ситуацията. -Венеция,  трябва да Ви кажа, че  не съм никак доволен,откакто научих за  участието Ви в тази афера.
-И аз не съм много очарована от информацията,която получих. Както сте забелязали,  имам бизнес който да ръководя, г-н Джоунс.Не мога да си позволя да бъда въвлечена в скандал, свързан с алхимия, убийства и мъртъв съпруг, който е показал изключително лош вкус да се върне от гроба.Бизнеса ми може да бъде разрушен. Ако аз се съсипя, семейството ми също ще бъде разрушено. Разбирате ли ме, сър?
- Да.Давам Ви думата си, че ще направя всичко по силите си, за да защити репутацията Ви, докато този въпрос не приключи, но не ме карайте да си тръгне от тук или от това домакинство. Съществуват твърде много опасности.
-Защо точно аз да съм в опасност? - попита тя, очевидно раздразнена.
 - Защото сте избрали да се представяте в обществото като вдовицата на Габриел Джоунс.
-Ако не бяхте говорил с репортера...
- Венеция, аз говорих с репортера, защото трябваше  бързо да се вземат мерки. След като разбрах  за това, което сте направили, нямах голям избор, освен да предприеме незабавни стъпки, за да Ви защити.
-От кого?- настоя тя.
-От човека, откраднал формулата и  опитал се да открадне сейфа.
-Защо му е на  този злодей да се интересува от мен?
-Защото, -  каза Габриел с подчертана точност, -  ако злодеят узнае за  Вас може да Ви свърже с мен. Той най-вероятно ще заподозре, че не всичко е както изглежда. Без съмнение ще започне да се чуди, дали някой ловец е все още по петите му.
Веждите й се събраха и тя му  хвърли деликатен поглед. –Ловец ? Това е  доста странен избор на думи.
 Габриел усети как челюстта му проскърца.
-Думите  не са  важни в момента.Това което искам да кажа е, че трябва да приемем, че най-вероятно, рано или късно ще привлечете вниманието на злодея. Само въпрос на време е. Има прекалено много улики.
-Какво ще иска от мен? Аз съм просто един фотограф.
-Фотографът, който засне артефактите в Къщата на Аркейн, -каза Габриел замислено. -  Фотографката, която твърди, че е омъжена за мен.
 Очите й се разшириха. -Аз все още не разбирам.
Но  започва да  разбира, помисли си той. Можеше да го види в очите й.
-Злодеят иска сейфа,по някаква причина, -продължи той. Той знае, че след неуспешния опит да го открадне от Къщата на Аркейн, ще е още по-малко вероятно да го вземе сега,когато е скрит в Големият Трезор. Трябва да е осъзнал, че не може  вече да сложи ръцете си върху него. Но също така  знае, че е възможно да съществува  снимка на кутията.
 Тя прочисти гърлото си. –Разбирам.
-Веднъж осъзнавайки  че сте фотографът, който е правил снимки на мощите,  може  и да  заключи, че Вие притежавате негативите. Повечето фотографи, както някога посочихте, пазят негативите на собствената си работа.
-О,господи!
-Виждате ли защо, може да се окажете  в опасност, г-жо Джоунс?
-Да. Тя затвори пръстите си  върху писалката. -Но какво предлагате?
-Ако крадецът е решил да ви нападне, както подозирам, той най-вероятно ще се навърта наоколо някъде в околността, опитвайки се да определите дали наистина сте вдовицата ми, ако аз все още съм жив.
-Как можете да сте сигурен в това?
-Това бих направил аз на негово място.
Очите и се разшириха. Той пренебрегна стреснатият й  израз.
-Във всеки случай, ако доводите ми са правилни, може да бъдем в състояние да  идентифицираме  злодея, преди да направи повече поразии.
-Какво ще правите, сър? Охрана на предната и задната врата? Разпит на  всеки клиент, който иска да му направя портрета ? За бога, със сигурност можете да видите, че подобни действия ще доведат до доста слухове и спекулации. Просто не мога да си позволя подобен  вид известност.
-Имам  идея за доста по-фин подход.
-Ще обявите, на член на пресата например, за  изумителното си завръщане и неизчерпаем ентусиазъм от перспективата да бъдете отново с булката си.Това е един фин начин?
-Ще Ви напомня, че Вие сте тази,която се възползва от ситуацията в която се намираме.
-Ха,не се опитвайте да ми припишете това, сър. Как можех да зная, че сте имали намерение да фалшифицирате  смъртта си?-тя започна да се изправя на краката си точно пред него -Вие никога не си направихте труда да ми изпратите нещо като писмо или телеграма,което да ми позволи да знам, че сте жив и здрав, нали?Погледна към него и разбра, че е бесен.
-Венеция!
- Как  мислите,  се почувствах, когато взех онзи вестник и прочетох, че сте мъртъв?
-Не исках да Ви намесвам в тази афера, -каза той твърдо. - Не се свързах с Вас, защото  си помислих, че ще е по-безопасно по този начин.
 Тя изправи рамене. -Това е много лошо извинение.
Той усети как нервите му да започват  да се опъват.
-Ти беше тази, която каза, че не иска никой да знае, за нощта ни заедно в  Къщата на Аркейн. Вашият план, доколкото си спомням, беше да имате кратка афера и никога  да не поглеждате назад.
Устата й увисна. Тя се отпусна обратно в стола си.
-Това е нелепо. Не мога да повярвам, че спорим върху факта, че сте жив.
 Той се поколеба, притеснен от настроението й. -Разбирам, че  сте  шокирана.
Тя скръсти ръце и го погледна. -Какво точно,  искате от мен, г-н Джоунс?
-Да изиграете  ролята, която сте измислили за себе си.Представете ме пред лондонското общество като съпруг.
Тя не каза нищо. Просто си седеше там, гледайки го,сякаш беше полудял.
-Това е прост, ясен план, -увери я той. Нищо сложно. Новината  вече е в пресата.Аз изумително съм се завърнал. Трябва само да подкрепяте тази история. Като Ваш съпруг,ще бъда в отлично състояние не само да ви защитя, но и да заловя  крадеца, който може да  обикаля из околността.
-Нищо сложно за  всички. Тя трепна. -Кажете ми. сър, как ще се преструвам, че имам жив съпруг, когато положих големи усилия, да гарантирам на света, че той е мъртъв?
-Съвсем просто. Ще се настаня тук с Вас и вашето семейство. Никой няма да постави под въпрос нашата връзка.
Тя примигна. -Възнамерявате да се причислите към това домакинство?
- Вярвате или не,но ще  има и такива, които ще намерят за  доста необичайно и шокиращо,ако в действителност настоявате, Вашият съпруг да си наеме квартира в другата част на града.
Тя почервеня цялата. -  Да, добре, при тези обстоятелства. Не виждам друг начин на действие. Не можете да преместите тук, сър.
-Бъди разумна, г-жо Джоунс. Знаеш как е, дома на мъжа е неговата крепост и така нататък и така нататък. Общество ще бъде ужасено, ако  ме принудите да живея някъде другаде.
-Тази къща е почти крепост, -  каза тя. -Но ние сме я  пренаселили, тъй като сме доста. Всяка спалня е заета.
-А слугите?Те  къде спят?
-Имаме само една слугиня, икономката, г-жа Тренч. Тя има малка всекидневна свързана с кухнята. Вие не можете да ме помолите да я накарам да се откаже от нея. Тя ще ми връчи предизвестие за напускане. Знаете ли колко трудно е да се намери добра икономка?
-Трябва да има някъде място, където мога да спя. Уверявам ви. Аз не съм претенциозен. Прекарал съм голяма част от живота си в пътуване из чужди климати.  Свикнал  съм да живея по-спартански.
Венеция се загледа  за един много дълъг миг.
- Е, има една стая, която не е заета, -каза тя в крайна сметка.
-Сигурен съм, че става.Той погледна към вратата. -Сега, след  всичко това, може би трябва да ме представиш на останалите членове на семейството. Вярвам, че те са там, в залата. Те, без съмнение са доста нетърпеливи да разберат, какво се случва тук.
 Тя се намръщи. -  Откъде знаеш, че са там? Няма значение.Изправи се, заобиколи бюрото и прекоси стаята. Когато отвори вратата, Габриел видя малката  група от заинтересовани лица: икономката, по-възрастна дама, която имаше вид на неомъжена  леля, доста млада дама около шестнадесет години и едно момче, което бе на около девет или десет.
-Това е г-н Джоунс, - заяви Венеция. - Той ще остане при нас за известно време. Групичката  в залата, огледа Габриел с изрази, които варираха от учудване до голямо любопитство. -Леля ми, мис Сойер, -  каза,  Венеция, - сестра ми, Амелия, брат ми, Едуард, и нашата икономка, г-жа Тренч.
-Дами, -  Габриел се поклони учтиво. Той се усмихна на Едуард, който държеше странно  изглеждащ кухненски нож с двете си ръце. -Ах, дами,завладявате сърцето ми.
 

Глава 9
 
-Ти го изпрати на тавана?- Амелия спусна подноса с инструменти за ретуширане. -Но той е твой съпруг.
-Оказва се,едно голямо недоразумение. Венеция хвана ръба на голяма метална стойка, която задържеше  фона на изрисувана италианска градина. -Г-н Джоунс не ми е съпруг.
 - Да, разбира се, знам, -намеси се Амелия. Това което трябва  е, хората да  вярват, че той е твой съпруг.
-Тази история, -  Венеция, теглеше  фона в позиция зад стола, -  не е по  моя вина.
-Въпрос на лично мнение, ако  ме питаш. Амелия започна да сортира голям набор от подпори. -Какво ще си помислят съседите, ако  открият, че си скрила г-н Джоунс на тавана?
- Не е, като да съм имала много голям избор. Венеция пусна  стойката с фона и отстъпи назад, за да погледне резултатите. -Със сигурност не съм на път, да се откажа от спалнята си  и да се настаня на тавана. Нито пък ще позволя на теб, или Едуард,или леля Беатрис да се преместите  на горния етаж, това  не би било правилно.
-Съмнявам се, че г-н Джоунс би искал да причини  неудобство на всеки от нас до такава степен и на всяка цена, -  каза Амелия. Тя избра  една италианска ваза от асортимента на инвентара. - Той изглежда като абсолютен  джентълмен.
-Само когато му е угодно, -  промърмори мрачно Венеция. Тя все още  усещаше съчетанието на яростно напрежение и тревога, които бликаха от нея след първоначалната радост от откритието, че Габриел е жив.Не й отне дълго време, за да  разбере, че Габриел не се  е върнал при  нея, защото иска да бъде отново в нейната компания О, не, -помисли си тя, той бе кацнал на прага им тази  сутрин, само защото беше  убеден, че тя се е намесила с неговата схема, за залавянето на крадеца. Този път тяхното съдружие беше ясно.Това беше бизнес афера,а за Габриел бе въпрос на стратегия. Тя не трябваше да забравя, че  няма да му позволи да разбие сърцето й за втори път.
Амелия се замисли. -  Предполагам, че няма  нужда съседите  да открият, че съпругът ти  живее на таванското помещение. Може да решат да направят  обиколка на къщата.
- Разбира се, не. Венеция прекоси студиото, монтира камерата  на  един статив. Тя провери как изглежда  сцената. Благодарение  на експертната оценка на  Беатрис като художник, италианската градина изглеждаше впечатляващо реално, чак до класическата статуя на Хермес и грациозните руини на римския храм. Няколко допълнения, като вазата  например щяха да довършат  желания ефект. Наема на галерията, намираща се  в непосредствена близост  до Сътън Лейн, бе по-висок от този на къщата, в която всички те  живееха.Беше на много по-модерна  улица. Венеция и другите са се съгласиха, че цената си струва. Мястото беше от решаващо значение за  имиджа  с който се представяха пред света. Помещенията, които бяха избрали първоначално са представлявали елегантна малка двуетажна градска къща. Собственикът на имота я превръща в пространство за двете фирми. Горният етаж, достъпен с отделен вход, в момента бе вакантен. Венеция, Беатрис и Амелия избраха предните  стаи на приземния етаж за изложбата и продажбите на галерията. Стените  облицоваха  със лица от фотографиите на Венеция, за да могат клиентите да ги разглеждат и купуват. Тъмната стая, складовото помещение и съблекалните за клиентите заемаха  оставащото пространство. Самото студио първоначално е  било малка оранжерия. Стъклените  стени и покриви позволяваха прилив на естествена светлина при хубаво време. Когато бе изправена пред необходимостта да прави портрети при мъгливото или облачно време, Венеция увеличаваше  слабата светлина с газови лампи и изгарянето на магнезиеви панделки. Напоследък беше мислила доста, върху това да инвестира в малко, газово динамо, така че да може да експериментира с нови електрически светлини. До този момент  не беше изобщо впечатлена от слабата светлина разпръсквана от малки крушки, а и те бяха доста скъпи. В същото време, се смяташе за изключително щастлива, че е открила малка къща със стая със стъклени стени. Много от нейните колеги бяха запалени,  да работят в тъмни, конвертирани салони, дневни и други слабо осветени помещения, които правеха невъзможно снимането  в лошо време. В отчаянието си,голям брой фотографи прибягваха до използването на взривни пиротехнически прахове, изработени от магнезий смесен с други съставки. За разлика от стационарно изгаряне,което може да се постигне с лента от чист магнезий, обаче, прахът бе опасно непредсказуем. Фотографските  списания постоянно бяха  пълни със статии, свързани с унищожаването на домовете, сериозни наранявания и смъртни случаи, дължащи се на употребата на такива фалшиви прахове.  За контролиране на естествената светлина в оранжерията, Венеция, Амелия и Беатрис бяха  проектирали сложна система от пердета работеща с  въжета и ролки. Няколко големи, с форма на чадър устройства, покрити с различни цветни покривки и разнообразие от декори спомагаше за разпространението на светлината. Огледалата и  полираните отразяващи повърхности, даваха възможност за създаване на интересни художествени ефекти.Имаше насрочени две фотосесии за този ден. Клиентите бяха богати дами, с препоръки  от друг доволен клиент, г-жа Чилкот. Независимо от обезпокоителните събития от сутринта, Венеция бе твърдо решена да даде всичко от себе си.Репутацията й на  моден фотограф растеше бързо. Нямаше нищо,дори изтъкнат член на Обществото, което да  гарантира бъдещият й бизнес.
-Готова ли си  с дамската съблекалня?- попита Венеция.
-Да. Амелия взе вазата от другия край на стаята и я позиционира до стола. Почистиха я тази сутрин.
 Дамската  съблекалнята изискваше зашеметяващи инвестиции от гарнирана с мрамор маса, кадифени завеси, килими и огледала.Заслужаваше си ги. Венеция знаеше, че няколко от новите й клиенти поръчват портрети въз основа на клюки за малкото бижу в което бе превърнала тази стая.
-Чудя се колко ли време ще отнеме на г-н Джоунс да намери злодея, когото търси, - каза Амелия замислено.
-Оставено на собствените ми мисли, се опасявам, че това може да отнеме цяла вечност, -каза Венеция- Той призна, че  има много малко опит в този сорт неща. Също така заяви, че не е имал късмет до този момент, въпреки че е търсил  крадеца в продължение на три месеца. Изглежда, че ще трябва да му помогна.
Вратът  на Амелия се изви. -  Ще му помагаш с разследването ?
-Да. -  Венеция направи малка корекция на статива. -Ако не го направя, никога няма да се отървем от него. Не може да го оставим да живее на тавана за неопределено време.
-Г-н Джоунс наясно ли е, че имаш намерение да му помагаш в намирането на този опасен човек?
- Не съм говорила с него за плановете си, -  каза Венеция. -  Едно нещо днес,друго утре и не сме имали възможност да обсъдим въпроса в дълбочина.Ще го спомена по-късно тази вечер, след приключването на изложбата. Той настоява да ме придружи на събитието.
Амелия я погледна. -  Хм.
-Сега пък какво?
-Ще си  призная, че имам само бегъл поглед върху г-н Джоунс, -каза Амелия. Но  ми се струва, че той няма да бъде ентусиазиран да приема съвети и насоки.
-Това е твърде лошо. Венеция измести един от чадърите. Негов беше  изборът да живее в нашия дом. Ако  желае да живее с нас,  ще бъде задължен да слуша моето мнение.
-Говорейки за фотографската изложба тази вечер, -  допълни Амелия -очаквам, че ще има много голяма тълпа. Всички ще бъдат изключително любопитни заради чудотворното завръщане на покойния г-н Джоунс.
-Запозната съм добре с това, -каза Венеция.
-Ами  роклята ти? Целият ти гардероб е  в черно, защото трябваше да бъдеш вдовица. Нямаш модни рокли в други цветове.
-Ще нося това, което бях планирала да нося тази вечер. Венеция направи още
Една малка корекция на чадъра. -Черната рокля с черни рози от сатен на деколтето.
-Отдавна изгубен съпруг се връща и заема таванските помещения,а вдовицата му продължава да носи черно. Амелия поклати глава. -  Всичко това изглежда доста странно, ако питате мен.
-Г-н Джоунс е доста странен, -заключи Венеция.
Амелия я изненада с многозначителна усмивка. - Има и такива които, ако са  наясно с необичайните ти  способности,скъпа сестро, без съмнение ще  заключат, че и ти си  доста странна.
Венеция променени статив за последен път.
-Поне имам къщата  и добрите си  нрави, да скрия странностите си от  лицето  на обществеността
 

Глава 10
 
-Надявам се, че не го приемате лично, сър. Запъхтяна малко,от дългото изкачване до върха на къщата, г-жа Тренч отвори вратата на тавана.
-Сигурна съм, че единствената причина, г-жа Джоунс да ви постави в тази ужасна малка стая,е защото тя не е на себе си в момента. Ще промени решението си, след като се възстанови.
-Това е интересно наблюдение, г-жо Тренч, - каза Габриел. Заедно с Едуард, той ловко се премести  между една от  колоните в малкото, тясно пространство. -Когато разговарях с г-жа  Джоунс преди малко, я намерих  точно такава, каквато  я помня, изцяло отдадена да командва. Той погледна Едуард, който бе на другия край на тежкия му багаж.
- Нека  го оставим ето тук.
-Да, сър, -каза Едуард. Той внимателно свали своя край от багажа на пода, очевидно доволен, че е бил помолен да съдейства в тази  мъжествена задача. Г-жа Тренч отвори избелелите завеси на един прозорец.
-Сигурна съм, че  нервите на г-жа Джоунс са доста разбити от шока от завръщането Ви, сър. Както разбирам ситуацията, тя е била млада  булка на медения си месец, когато са Ви разделили от  нея. Такова нещо  има огромен ефект върху нежните чувства на една дама. Просто й дайте малко време да се адаптира.
- Оценявам съвета Ви, г-жо Тренч. Габриел изтупа ръцете си и кимна към Едуард. -  Благодаря ви, за Вашата помощ.
-Вие сте добре дошли, сър. Едуард се усмихна срамежливо -Не се притеснявайте, че сте тук на тавана. Не сме открили никакви паяжини или мишки. Знам, защото  идвам тук понякога да си  играя в дъждовните дни.
-Успокоихте съзнанието ми. Габриел окачаше дългото си сиво палто на пирон. Г-жа Тренч изсумтя.
-Разбира се, че няма паяжини или мишки, нито ще има още дълго време, доколкото аз съм отговорна за  чистота в това домакинство.
-Имам пълно доверие във вас,г-жо Тренч, - каза Габриел.
-Благодаря Ви, сър. Тя  опря големите си, уморени от работа ръце на бедрата си и огледа тясното легло. Тогава тя отправи  поглед към Габриел, давайки му  пълна оценка от главата до петите. -Беше ме страх от това.
-Страх от това, от кое г-жо Тренч?
-Това легло е твърде малко за Вас, сър. Няма да  Ви бъде удобно на него.
-Става за сега, г-жо Тренч.
Тя въздъхна с  недоволна въздишка. –Сигурно  бившите наематели са настанявали гувернантка в тази стая.Не е правилно да се сложи главата на домакинството тук.
-Харесва ми тази стая.
 Едуард отиде до прозореца и махна с ръка, за да покаже върховете  на покривите,които се виждаха през стъклото. -От тук можете да видите целия път до парка. Във ветровити дни има много хвърчила във въздуха и понякога има фойерверки в нощта.
Габриел разпери ръце и се усмихна на г-жа Тренч. - Ето това е г-жо Тренч. Това определено е най-добрата спалня в цялата къща.
 Г-жа Тренч поклати глава. - Това  изобщо  не е подходящо, но  има какво да се направи за него. Да  оставим това настрана за  момента. Сега, прочее, закуската обикновено се сервира  в осем, така че г-жа Джоунс  да може да тръгне  по-ранно за галерията.Г-жа Джоунс харесва утринната светлина за своята  работа. Вечерята  е в седем, така, че Мастър Едуард да може да се присъедини към семейството,а как да впишем в това Вашият график, сър?
-Така е добре, г-жо Тренч. Той не искаше да види  реакцията на  Венеция, ако промени нещо толкова основно за  едно домакинство като  времето за хранене
-Много добре. Г-жа Тренч тръгна към вратата. -Позволете ми да знам, ако има нещо, с което да бъда полезна.
-Благодаря ви, г-жо Тренч. Икономката излезе, оставяйки Габриел насаме с Едуард. Когато вратата се затвори, Едуард каза тихо.
-Знам, че не сте наистина съпруг на сестра ми, сър. Венеция  ми обясни всичко.
-Тя ли?
Едуард кимна бързо. - Тя казва, че  ще трябва да се преструвам, докато сте тук.
- Имате ли нещо против?
- Ни най-малко, -каза Едуард. -Ще бъде забавно да сте тук, истински.
 -Истински?
-Да,аз помогнах на Венеция де  се отърве от Вас, разбирате ли?И сега това,че сте тук,все едно го е  превърнало в реалност.
-Мисля, че схващам същността. Габриел се наведе, за да отвори багажа си. - Кои части от моята история си измислил?
-Съчиних  за Вас малко от историята със скалите в Дивия Запад и че сте пометени от буйна река, -  каза Едуард,изправяйки гордо раменете  си. -Хареса ли Ви?
- Ти си умно момче.
-Благодаря Ви! Венеция искаше да разказва, че сте били застреляни от банда престъпници по време на влаков обир.
-Очарователно. Кажи ми, че  щях да умра като истински герой на Дивия Запад, борейки се до смърт и пистолета ми е празен.
 Едуард се намръщи. - Не си спомням, дали имаше пистолет.
-Тя  е възнамерявала да ме изпрати, да се изправя пред банда престъпници, невъоръжен? Габриел отвори багажа. –Искала е да бъде съвсем сигурна, че не бих оцелял.
- Мислех си, че е отлична история, но леля Беатрис  каза, че е много зловещо за интелигентна компанията. Тогава на Венеция й дойде  идеята, че сте били стъпкани от стадо диви коне.
-Това звучи изключително неприятно. И кое е това, което ме спаси от тази съдба? –попита Габриел
- Амелия заяви, че тъй като и  Венеция е трябвало да бъде на медения си месец, трябва да умрете по  по-романтичен начин.
-Тогава сте измислили идеята за това, да ми падне скала върху главата?
-Да. Много се радвам, че Ви харесва.
-Това е доста брилянтна идея. Габриел бръкна в багажа и извади кожен комплект, който съдържаше  принадлежностите му за бръснене. - Ако бях застрелян от разбойници или стъпкан от диви коне щеше да бъде малко по-трудно да се обясни завръщането ми в домакинството.
Едуард прекоси малката стая,за  да се запознае със съдържанието на чантата. -  Мисля, че бихме измислили нещо. Ние винаги  го правим.
Габриел се изправи и постави комплекта за бръснене на умивалника. Той се обърна, за да огледа Едуард.Не би било  лесно за момчето, без значение колко е интелигентно,  да  поддържа измамата, че по-голямата му сестра е вдовица. - Изглежда си   доста  голям експерт в игрите наужким, -каза Габриел.
-Аз съм.
-Може би можеш да ми дадеш някои съвети за това кое  как да става?
- Разбира се, сър. -Едуард погледна почтително към  вътрешността на чантата. -Това все пак  понякога е трудно. Трябва да бъдете много внимателен, когато има и други хора наоколо, особено г-жа Тренч. Тя не  трябва да знае тайните ни.
От опита си, Габриел знаеше, че  обикновено е невъзможно да се предотврати изучаването на тайните на едно семейство от слугите. Беше удивително, че Венеция и другите са успявали да заблудят всички през трите месеца,които живееха  в Лондон.
Съмняваше се, че  ще бъдат в състояние да поддържат измамата за неопределено време.
-Ще бъда много внимателен, -  обеща той. Бръкна отново в багажа и извади купчина сгънати ризи. Внимавайки да избегне ниско, наклонения таван, той поставя ризите  в стария, очукан гардероб. Едуард наблюдаваше всяко негово движение, очарован.
-Може би някой ден, когато не сте прекалено зает, можем да отидем до парка и да пуснем едно хвърчило?
 Габриел го погледна. –Да направим какво?
-Това могат да правят едно момче и съпруга на сестра му,нали? Едуард започва да изглежда неспокоен.
Габриел вдигна  едната си ръка срещу скосения таван. - Кога за последен път, си ходил в парка?
-Ходя там понякога с леля Беатрис,Венеция или Амелия, но никога не съм пускал хвърчило. След това, някои от другите момчета ме попитаха дали бих искал да изиграя една игра с тях, но леля Беатрис каза, че не бива.
-Защо не?
-Не бива  да говоря много с хората, особено  с другите деца. Едуард се намръщи.Всички  се страхуват, че може да забравя и да кажа на някой,някоя от  тайните ни.
 Всеки път, когато Едуард използваше думата тайна, той използваше множествено число. Колко тайни, криеше момчето? -Трябва да е било трудно да разказваш, че сестра ти е вдовица през последните няколко месеца, - попита Габриел.
-Мастър Едуард? Гласът на г-жа Тренч прозвуча от подножието на стълбата за тавана. -  Леля Ви ме изпрати да Ви кажа, че не трябва да се притеснява г-н Джоунс. Слезте в кухнята. Ще ви отрежа парче от пая от сливи.
Едуард извъртя очи, но отиде послушно, ала неохотно към вратата. Когато стигна, спря и погледна назад към Габриел. -  Всъщност, това не е много трудно,  да се преструваме,че Венеция е вдовица, -каза той. -  Тя носи черни рокли  всеки ден, сам ще видите.
Габриел кимна. -  Мога да разбера как  облеклото й оставя  следа всеки ден.
-Мисля, че е друга тайната, за която  всички се тревожат, -  най-сетне обясни Едуард, - за татко. Той се обърна и изчезна през вратата. Габриел застана за известно време неподвижен с вратовръзки в ръка, и слушаше звука от стъпките на Едуард по стълбите. Това наистина бе къщата на тайните, помисли си той. Но коя ли къща нямаше по няколко?
 

Глава 11
 
Нямаше  повече умрели риби.Тези плуваха точно под повърхността,с бледи кореми, блестящи в матово сребрист цвят на светлината на газовата лампа Новият аквариум бе масивен в сравнение с предишните резервоари. Големината и дълбочината на трите вани, поставени една до друга, бяха като произведение на  изкуството, от дърво и стъкло, което се поддържаше от здрава метална рамка. Предната част на водоема бе направена от стъкло.Подводната джунгла от водни растения беше сложена за предоставяне на хранителни вещества и естествено укриване на плячката от хищника. Убиецът вдигна мрежата и загреба  мъртвата риба.Изследването на телата  бе необходимо, за да се изключи заболяване или някаква друга естествена причина, но и от сегашният  вид на нещата,беше ясно,че новите видове растения очевидно не произвеждаха достатъчно кислород. Половината от рибата в аквариума беше умряла през последните два дни.Възпроизвеждането на Дарвиновият свят в минисфера се беше оказало много по-сложно, отколкото човек би предполагал.Законите на природата изглеждаха толкова ослепително ясни и недвусмислени, когато човек счита, че са в абстрактна форма, но на практика имаше толкова много променливи- температура, време, болест, доставки на храна.Дори и случайният  късмет влизаше  в играта, когато човек се занимава с реалния свят.Но независимо от променливите, законите са неизменни и всеобхватни.От всички останали най-великият закон беше-само по-силния оцелява. Убиецът забеляза с особено задоволство и очевидното следствие:-само най-приспособените заслужено  оцелеят и просперират.Природата разбира се, се грижи да сме сигурни, че  и плячката  ползва някои защити. Необходимо е  да се поддържа баланс в края на краищата. Къде биха били всички хищници, ако нямаше плячка? Но не можеше да има съмнение, коя група бе предпочитана и възобновявана от безмилостните и неумолими сили на естествения подбор.Знанието, че природата е наредила да има хищници и плячка беше силно удовлетворяващо.Очевидно бе, че силната страна имаше пълното право, отговорност и съдба, да доминира и да контролира слабите.Да покаже състрадание или милост се считаше за естествена слабост.Силните също имаха задължение- да наблегнат върху силните си черти, с които  са били надарени. Намирането на подходяща половинка, здрава жена, която също притежава превъзходни характеристики, беше неизменно.
Първият му избор на приятелка се оказа пълно разочарование, - мислеше си убиецът. Но сега  бе съвсем сигурен, че  има друг, по-подходящ избор- една жена, която по всяка вероятност беше надарена с  уникални таланти, които той искаше да предаде в  потомството си.Дългогодишната традиция в Обществото на Аркейн бе известна на всеки от Обществото Той знаеше, че Габриел Джоунс не би избрал някоя маловажна жена за фотограф: една жена без пари и социални връзки,ако тя не притежава силни психически способности подобни  на собствените му. Убиецът постави мъртвата риба на операционната маса и посегна за ножа.Очите, които блестяха с хладнокръвна, нечовешка липсата на емоция го наблюдаваха от вътрешността на потъналата в папрат стъклена фасада  на Фарадеевият кафез,който покриваше една от стените на стаята.Насекомите, влечугите и  другите водни видове,затвърждаваха последният  пример за  великите сили на естествения подбор в най-чистата му форма, -  помисли си убиецът. Нямаше чувства, никакви емоции, семейни връзки.Нямаше страст или политика в тези популации. Животът бе сведен до най-основните елементи- убиваш или ще бъдеш убит. Той се приближи до рибата. Неуспешните експерименти винаги бяха смущаващи, но винаги имаха някакво значение.
 

Глава 12
 
-Кристофър Фарли  без съмнение,е много задължен към вас тази вечер, г-н Джоунс- Адам Хароу разклати шампанско в чашата си с мързеливи движения на едната  ръка. - Имайте предвид,  че щеше да е пълно с хора дори и без Вашето присъствие,заради превъзходните снимки на жена Ви. Въпреки това,  подозирам, че новината за изумителното Ви завръщане, направи много за увеличаване на размера на тълпата.
Габриел насочи вниманието си далеч от снимката в рамка,  която разглеждаше  и погледна  лениво  слабият, млад мъж, който се бе приближил до него. Венеция го запозна с Хароу,веднага след пристигането им в изложбената зала. След това бе пометена от тълпа от лица, които  разделени по равно бяха колеги, почитатели и просто любопитни хора.Сега тя бе притисната от тях в  другата част на стаята. Габриел скоро откри, че  ще бъде сам тази вечер.На повърхността си изложбата бе социално мероприятие, но под искрените разговори за изкуството на фотографията и най-новите клюки, съпругата му имаше да върти бизнес. За щастие Хароу се оказа интересен спътник. Гласът му беше нисък и култивирани. Той се позиционираше хладно и усмихнато едновременно, което го правеше да изглежда като  джентълмен, свикнал на най-доброто от всичко- от клубовете и любовниците, до изкуството и виното. Панталоните му и острата  яка на ризата бяха по  последен стил.Светлата му  кестенява коса замазана по челото, блестеше с разумно количество добавен брилянтин.Чертите на Хароу бяха фини, почти деликатни.Те навяваха на  Габриел мисли за безсмътните и красиви рицари от картините на Бърн-Джоунс.Спомняйки си името на художника, Габриел осъзна  още веднъж колко често срещано  име  бе Джоунс. Нищо чудно, че Венеция бе стигнала до извода,че никой няма да забележи още една Джоунс в Лондон.
- Предполагам, че Фарли е лицето, отговорно за тази изложба? -попита Габриел.
-Да, - Хароу отпи глътка шампанско и остави чашата. - Той е джентълмен със повечко  средства, който се превърна в нещо като патрон на фотографската общност. Известен е  като щедър към тези, които сега  започват с фотографията.Дори поддържа добре заредена тъмна стая тук, за фотографи, които не могат да си позволят собствено оборудване и химикали.
-Разбирам.
-Фарли е допринесъл значително за идеята, че фотографията заслужава да се счита за истинско изкуство, - Хароу повдигна деликатното си чело. -За съжаление, тази гледна точка все още е доста спорна, в някои кръгове.
-Аз, бих го отрекъл,гледайки тълпата тук тази вечер, -каза Габриел. Ярко осветената Изложбена зала,бе натъпкана с добре облечени посетители. На разположение на гостите разхождащи се из стаята,имаше чаши с шампанско или лимонада.Те разглеждаха  снимките, които висяха по стените. Снимките в изложбата  бяха дело на различни фотографи и бяха разделени в конкурсни категории: Селски пейзажи, Портрети,Паметници на културата в Лондон, и художествени теми. Венеция се представяше със снимки в категориите  портрети и паметници. На Габриел му хрумна,че Хароу можеше да бъде полезен източник на информация. Ако крадецът се движеше в бизнес средите на  Венеция, той може би бе  тук тази вечер.
-Бих  оценил, ако  ме просвети за самоличността на някои от присъстващите  тук тази вечер, -  каза Габриел. -Съпругата ми изглежда се познава с доста количество хора.
Хароу погледна иронично  и после вдигна рамене. - За мен ще  бъде удоволствие. Не познавам всички, разбира се, но мога да Ви посоча някои от по-знатните фигури. Той кимна с брадичката си към двойка на средна възраст. - Лорд и лейди Недерхамптън. Те се смятат за ценители на изкуството. Фактът, че  са тук тази вечер дава на тази изложба значителен престиж.
-Не разбирам, -каза Габриел.
Хароу се  усмихна мимолетно. - Не съм Ви казал, че години преди това Лейди Недърхамптън  е била актриса. Всички в изисканото общество много  удобно забравиха за нейният  произход, поради факта, че тя вече е омъжена за Господин Недерхамптън.
-Сигурен съм, че актьорското майсторство действа като отлична подготовка за преместване в изисканото общество.
Хароу се засмя. - Без съмнение това наистина е един свят на маски и фалшиви фасади, нали? Той кимна към друга жена. -Натруфената жена в розово в далечния край на стаята е г-жа Чилкот. Нейният съпруг услужливо почина  преди две години, оставяйки й огромно състояние. Тя беше един от първите клиенти на жена Ви и оттогава изпрати няколко от нейните приятели при нея.
-Трябва да не  забравя да бъда много любезен с дамата, когато ни запознават.
Хароу погледна преценяващо  тълпата и замълча. - Виждате  ли възрастния господин с бастун? Този, който изглежда така, сякаш може да падне всеки един момент? Това е Лорд Акланд.
 Габриел премести погледа си към  прегърбен, побелял, силно  мустакат мъж, който бе в компанията на много по-млада, поразително привлекателна жена. В допълнение към бастуна, Акланд стискаше  ръката на дамата по начин, който предполагаше, че се нуждае от допълнителна подкрепа. Двойката се любуваше на снимка от раздел  Портрети. - Виждам го, -каза Габриел.
-Акланд се  пенсионира от служба  преди години. Никога не е имал наследник. Състоянието му ще отиде при някои далечни роднини.
-Освен ако, прекрасната дама, която го придържа, може да го убеди да се ожени за нея?-попита Габриел.
-Това е клюка, разбира се.Разправят,че Акланд е сенилен и в много лошо здравословно състояние, но изглежда, че той надхитрява смъртта и прекрасното създание е на негова страна.
-Удивително,какво може да направи една красива жена  за един човек, дори когато лекарите му са се отказали от всякаква надежда, -  каза Габриел.
- Наистина е така. Дамата със забележителните терапевтични сили е г-жа Розалинд Флеминг.
 Тонът на  Хароу се  бе променил, забеляза Габриел. Неоспоримостта и подигравателната нотка бяха изчезнали. На негово място се появи  студенина и любезност
- Какво се е случило с г-н Флеминг? -попита. Габриел
-Отличен въпрос, - каза  Хароу. - Дамата, разбира се е, вдовица.
Габриел направи собствено разследване на залата.Ловецът в него, търсеше не  плячка,а проверяваше участниците  в конкурса.Някои  изглеждаха така, сякаш можеха да бъдат  хищници в рамките на цивилизованите си фасади. - Какво ще кажеш за самотният  мъж,който е близо до саксийните палми?, -  попита той. -  Не мисля,че е тук с намерението за случайни разговори.
 Човекът стоеше  в непосредствена близост до центъра, сякаш  заемаше отделно пространство в стаята.За  Габриел беше ясно,че който нарушеше това  пространството бе в огромна  опасност. Хароу погледна в тази посока и се намръщи малко.
-Това е Уилоус. Не мога да Ви кажа много за него. Появи се на сцената преди няколко месеца. Той е колекционер на предмети на изкуството.Много е затворен,но очевидно притежава огромно богатство. Мисля, че закупи  някои от фотографиите на
г-жа Джоунс  за личния си музей.
- Женен ли е?
-Не,каза Хароу. -Най-малкото,ние не мислим  че е.
 Габриел се чудеше за ние, но инстинктите му подсказваха  да не пита. Той си отбеляза наум  името и се върна към претърсването на  стаята, набелязвайки  други, които стояха настрана и генерираха потенциално опасна енергия. В течение на следващите няколко минути, той добави още три имена в списъка си.Хароу  продължи коментара си. Обърна специално внимание на хората,за които Хароу каза,че купават снимките на Венеция.
-Поздравявам Ви за знанията за обществените клюки, -каза той, когато Хароу в крайна сметка приключи.
-Човек научава някои неща в  клуба си. - Хароу отпи още една глътка шампанско. - Знаете как е.
-За известно време бях извън града, -  напомни Габриел. -Страхувам се, че съм извън строя. Това бе вярно, помисли си той. Почти никой в усамотението на семейство Джоунс не се интересуваше от обществените клюки. Това  му служеше добре сега, защото  можеше да се движи в света, с много малък риск да бъде разпознат.
- Да, разбира се, -каза Хароу. -И после е дошъл този ужасен случай на амнезия,  след инцидента. Това не е помогнало на паметта Ви.
 Габриел разбра, че е отвел разпита твърде надалеч. Хароу бе започнал да става любопитен. Това не бе добре. -Не, -  съгласи се той.
-Кога за първи път си спомнихте, че сте имали жена?-попита Хароу.
-Мисля, че паметта ми се появи една сутрин, когато бях  седнал да закуся в един хотел в Сан Франциско, -каза Габриел, импровизирайки. Изведнъж ми просветна, че няма наоколо жена, която  да ми налива чая. Струваше ми се, че трябва да има една  някъде. И тогава всичко си дойде на мястото като ослепителна светкавица.
Хароу повдигна вежди. –Трябва да е бил доста тежък този  удар в главата, за да накара човек да забрави г-жа Джоунс.
-В действителност, -   Габриел въздъхна, -  със съжаление мага да  кажа,че заравянето дълбоко с главата напред в един каньон ще има същият ефект. Той погледна в другия край на стаята, където Венеция стоеше в центъра на група хората.Сънуващото момиче, най-новата снимка в серията Сънища, висеше на стената зад нея. Снимката бе мрачна картина на спящо момиче, облечено в прозрачен бял воал.По-рано Габриел бе погледнал снимкато по-отблизо и позна в модела Амелия. Панделката за първото място висеше на карфица до снимката.Хароу проследи погледа му.
-Не мога да не спомена, но забелязвате ли, че г-жа Джоунс  все още е облечена в черно, въпреки завръщането Ви към живите.
-Спомена нещо, че няма модни рокли в други цветове, -  каза Габриел. - Нямаше време да  купува нова рокля за събитието тази вечер.
-Тя без съмнение ще очаква с нетърпение да замени всичко, което е траурно с нови цветни рокли.
Габриел отмина тази забележка без коментар. Той имаше предчувствие, че Венеция няма да бърза да се втурва  веднага към шивачката, за да отпразнува завръщането му. В този момент,един от мъжете в тълпата около Венеция, се наведе малко по-близо до нея и прошепна нещо в ухото й.Тя го възнагради с усмивка.На Габриел му се прииска да пресече стаята,да изтръгне гръкляна на мъжа  и да го изхвърли на улицата.Хароу го погледна.
-Трябва да сте били доста разочарован да откриете, че г-жа Джоунс има предварително планиран ангажимент,  за тази вечер.
-Моля да ме извините?- каза разсеяно Габриел.Вниманието му все още бе насочено към човека, който се беше навел толкова близо до Венеция.
-Много се съмнявам, че всеки съпруг, който е бил отделен от булката си за такъв дълъг период от време би искал  с нетърпение да прекара първата нощ у дома, вместо на  изложба от фотографии.Хароу разменяше ролите, мислеше си Габриел. По-младият мъж сега задаваше въпросите.
- За мен е щастие,че снимките на жена ми са зашеметяващи, -каза Габриел.
- Точно така. Жалко,че същото не може да се каже за повечето от другите снимки на изложбата тази вечер.Хароу се обърна отново към снимката на стената. -  Работата на г-жа Джоунс има определена, изтънчена власт над зрителя. Нейните снимки принуждават да се вгледаме в сцената.
 Габриел изучаваше снимката,на  която Хароу се възхищаваше. Той би я вписал в категорията "архитектура". За разлика от другите снимки, висящи до него, имаше една човешка фигура в сцената. Една жена- отново Амелия,бе вкопчила едната си ръка в шапката и бе застанала пред сводестият каменен вход на древна църква. Сцената предизвикваше завладяващ ефект.
-Изглежда така,като че ли дамата е призрак, който е избрал да покаже присъствието си в нашето време, -наблюдаваше я Хароу. Тя ободрява зловещата, готическа  архитектурата на църквата.Не сте  ли съгласен?
- Да, наистина, - каза Габриел, обръщайки гръб на картината, за да погледне към главата на Уилоус на входната врата.
 - Г-жа Джоунс успява да дари всичките си снимки с необяснима чувствителност, -  продължи Хароу. -Знаете ли, аз гледах  работите й стотици  пъти и  все още не мога да определя самоличността на факта, който ме пленява. Веднъж я попитах,как  постига дълбоко емоционално въздействие върху зрителя.
Уилоус изчезна. Габриел се обърна отново към Хароу.
-И какво каза тя?, -  попита той.
-Само, че това има нещо общо с осветлението, - отговори Хароу.
-Разумен отговор. Габриел сви рамене. -Изкуството на фотографа е  в тайната да улавя светлината и сянката и  съхраняването им върху хартиен носител.
Красивата  устата на Хароу се изкриви. - Всеки фотограф ще ви каже, а и аз ще призная,че има голяма доза истина в това твърдение. Разбира се, че осветлението е изключително трудна и сложна задача, която изисква интуиция и артистично око, както  в случая на работите на г-жа Джоунс.Склонен съм да вярвам, че има и някакъв друг талант.
- Какъв вид талант? -попита Габриел, внезапно заинтригуван.
Хароу разглеждаше снимката на призрачната дама.
-Такъв, сякаш за първи път вижда нещо уникално в моделите  си, нещо, което не е очевидно. След това тя използва всеки аспект на науката и изкуството на фотографията, за да  намеква това дори и качеството на готовата картина.
 Габриел хвърли друг поглед към картината на Амелия в църквата.
-Нейните снимки са нейната  тайна, -каза той.
Хароу му хвърли един съмнителен  поглед. - Моля да ме извините.
 Габриел се замисли за снимките на  Венеция, взети от Къщата на Аркейн.Тя бе уловила някакъв елемент на мистерия във всеки артефакт, дори когато бе създавала последователен изобразителен запис. - Снимките на жена ми показват всичко, дори когато  скриват, -  каза той. Удивително колко лесно думите” жена ми”се появиха на  устните му. - Това  привлича окото. Хората, в края на краищата, винаги са най-заинтригувани от това, което е  забранено да се знае,нали?
-О, да, разбира се, -  каза тихо Хароу. Съблазънта на забраненото.
- Няма нищо по-интересно, отколкото строго пазена тайна, нали?
-Не, - Хароу наклони главата си  внимателно-Това е точно. Трябваше да се сетя  по-рано. Снимките на жена ти са тайни.
Гейбриъл отново погледна към снимката и сви рамене. -Мислех, че е очевидно.
-Точно обратното. Вие трябва само да прочетете  мненията, написани от критиците за да откриете, че думите не успяват да опишат привлекателността на снимките на жена Ви. В действителност, тя е критикувана в пресата именно поради тези си теми, които не са болезнено ясни.
-Тя има критици?
Хароу  се засмя. -Звучите доста раздразнен. Мога да Ви спестя време и енергия. Там, където има изкуство, то следва, че ще има и критици Това е природата на нещата. Той погледна към другия край на стаята. –Има един  пример близо до шведската маса. Габриел проследи погледа му.
 - О, да, г-н Отфорт,репортер  на Флаинг Интелиженсер. Срещали  сме се.
-Да, той създаде  вдъхновяващ разказ за изумителното Ви завръщане, в сутрешния вестник, но едва ли ще бъдете доволен да четете претрупания преглед на работата на г-жа Джоунс в утрешното издание.Сигурен съм в това.
-Очаквам с нетърпение да прочета за наблюденията му от тази вечер, -  каза Габриел.
-Ах… Отвращението на  Хароу бе ясно. - Не си губете времето. Уверявам ви, че притежавате по-добро вникване в нещата,на върха на малкият си пръст,отколкото, този човек има в целия си мозък Всъщност, ще отида по- далеч и ще кажа, че имате повече артистична интуиция, отколкото по-голяма част от колекционерите,които познавам. Той тактично замълча. –Това не може да се каже  за по-голямата част от съпрузите.
- Благодаря Ви, но имам впечатлението, че нещо ми убягва.
-Искам да кажа, сър, че повечето господа във Вашето  положение, които се завръщат  у дома, за да открият, че жените им са започнали  бизнес ще бъдат много малко  удовлетворени.
- Вярно е, -каза Габриел. Венеция, Беатрис и Амелия вървяха по  много тънка линия с тяхната галерия. Светът се бе променил значително през последните петдесет години, но някои неща се променяха  по-бавно от други. Имаше още много малко професии, които бяха достъпни за жените. Работа на фотограф, не би била подходяща за една дама, отгледана в почтените обществени  кръгове. А нямаше съмнение, че Венеция и нейното семейство бяха дошли от такива кръгове. -Съпругата ми е художник, -  каза той.
Хароу се стегна. -  Няма нужда да ме заплашвате, сър. Баз обиди, уверявам ви. Аз съм голям почитател на изкуството на жена Ви.
 Габриел отпи от шампанското от чашата в ръката си и не каза нищо.
-Моля, повярвайте ми, когато Ви казвам това, че съм искрен, сър.Хароу се премести предпазливо и се приближи отново. -Всъщност, аз съм поразен от вашите модерни разбирания. Дано повечето  съпрузи са толкова напреднали в мисленето си, като Вас.
-Харесва ми, да считам себе си човек на модерната епоха, каза Габриел.
 

 Глава 13
 
Вениция долови  още един поглед от Харолд Бъртън, точно когато  се извиняваше на  група любители  на фотографията, които се бяха събрали около нея. Тя се опита да го последва през тълпата. Това не беше лесно.Загуби следите му за момент и след това отново го забеляза. Той беше в далечния край на изложбената зала, в близост до една странична врата. Видя го да гледа плахо наоколо два или три пъти, преди да изтича към вратата. О, не, не, помисли си Венеция. Нали няма да ми избяга и този път.Досадно малко човече. Тя набързо повдигна черните  поли на роклята си  и се подготви да притича  възможно най-бързо до вратата,през която Бъртън просто изчезна. Агата Чилкот  се материализира на пътя й. Тя бе обгърната в розово. Тежките гънки на няколкото слоя розови поли каскадно се спускаха надолу сред суматоха от воали, толкова  широки, за да задържат огромна  ваза с цветя.Масивна огърлица от розови камъни пълнеше пазвата й, изложена от деколтето на роклята. Цветът на сложно навитата плитка, която седеше като корона на върха на главата на Агата бе в много по-тъмен нюанс на кафявото, отколкото останалата част от посивелите й коси. Фалшивата плитка бе здраво захваната  с няколко броя фиби.инкрустирани със скъпоценни камъни.  Агата бе богата жена и с  добри социални връзки.Разполагаше  с голяма част от времето си. Тя пропиляваше  часове за събиране и обменяне на сочни клюки, които се носеха в най-добрите кръгове в Лондон. Венеция усети голяма благодарност към нея. Агата бе  една от първите й важни клиенти. Дамата беше толкова впечатлена от портрета си,преобразена като  Клеопатра,  че тя веднага  я препоръчва на приятелите си.
-Скъпа ми г-жо Джоунс, четох  изумителната новината за завръщането на мъжа Ви в сутрешните вестници. Агата стигна до  Венеция и ефективно блокира пътя й напред. - Трябва да преливате от емоции, когато сте научили, че г-н Джоунс е жив.
-Това беше изключително стряскащ инцидент, уверявам Ви. Венеция, се опита да заобиколи  учтиво  Агата.
-Аз съм  изумена, че сте се почувствали в състояние да присъствате на изложбата тази вечер, -  продължи с префърцулена, сериозна загриженост Агата.
-Защо, по дяволите да я пропусна? Аз съм в отлично здраве. Венеция се надигна  на пръсти, опитвайки се да надникне над главите на тълпата, за да огледа дали Бъртън се беше върнал в стаята. Никога не съм се съмнявала, че ще бъда в състояние да присъствам.
-Наистина ли?, -  Агата прочисти гърлото си. Човек би си помислил, че след този  шок на нервите, който получихте  днес,  ще  чувствате необходимост от прекарване на известно време на легло, за да се възстановите.
- Глупости, г-жо Чилкот. Венеция преметна черният си  копринен шал няколко пъти и се опита да държи под око страничната врата.Човек не може да си позволи случай на разбити нерви, да  попречи на  изпълнението на  един от ангажиментите му.
Агата погледна през залата, където изправен,Габриел  говореше с белокосия, очилат Кристофър Фарли, спонсор на изложбата. -Възхищавам се на силата на духа Ви, мила моя, -каза Агата.
-Благодаря ви. Човек е това, което трябва да бъде. Надявам се, че ще ме извините, г-жо Чилкот.
 Агата силно повдигна вежди. - Но дори да  се чувствате достатъчно силна да поемате вашите ангажименти, човек би си помислил, че г-н Джоунс може да е имал други представи, за това как да мине тази първа вечер.
Венеция спря, озадачена от забележката. Нямаше начин, Агата  да бъде наясно с плановете на Габриел,за следите за откриването на крадеца. -Моля да ме извините? - каза тя предпазливо. -Защо г-н Джоунс да  има други идеи?
-Човек би очаквал, че такъв очевидно здрав, мъжествен джентълмен, който е бил принуден да се откаже от естествените чувства на един  любящ съпруг за продължителен период от време, би  имал силното желание да прекара първата вечер тук, в Лондон, у дома си.
-У дома?
-В лоното на семейството му, така да се каже. -  Агата плесна с ръцете  си  пред собствената си впечатляваща пазва. -  За подновяване на интимната връзка със съпругата си.
Думите най-накрая удариха Венеция със силата на една неприятна изненада. Усещаше внезапна топлина върху бузите си.Тръпки преминаха  през нея. Дали всички в стаята спекулираха относно статута на интимната им връзка с Габриел и се чудеха, защо не  прекарват вечерта заедно, в леглото? Тя се концентрира толкова съсредоточено върху  разнообразните  трудности,пред които бе изправена, че  дори не разгледа възможността хората да бъдат очаровани от романтичните последиците на нейното положение.
-Няма нужда да се притеснявате за тази част, г-жо Чилкот. Тя показа същата  светла, успокояваща усмивка, с която дари Агата,  уверявайки  жената,че голямата бенка на брадичката й няма да се появи в завършения портрет на Клеопатра. - Г-н Джоунс и аз водихме прекрасен разговор по-рано днес. Обменихме си всички новини.
-Разговор? Но скъпа моя,в крайна  сметка във Флаинг Интелиженсер бе посочено, че г-н Джоунс очаква с нетърпение да се събере с Вас.С най-голям ентусиазъм.
 - Хайде сега, г-жо Чилкот. Вие сте светска жена. Сигурна съм, че сте наясно, че дори и най-пламенните и  ентусиазирани връзки  не трябва да бъдат и загуба  на време.
- Както и да е, г-жо Джоунс, но  не можех да не забележа, че г-н Джоунс прекара по-голямата част от вечерта от другата страна на тази зала.
-Какво от това?
-Човек би си помислил, че той би  искал да си тръгне от тук  тази вечер.
-Уверявам Ви, г-н Джоунс е напълно способен да се забавлява.
Агата й хвърли един стоманен поглед. - Наистина ли?, - и рязко смекчи изражението си. - О, мисля, че разбирам проблема.
-Няма проблем, г-жо Чилкот.
 - Глупости, скъпа моя. Не е нужно да се срамувате. Напълно логично е да  очаквате,че може да съществува определено физическо неудобство между женени лица, които са били принудени да бъдат разделени за толкова дълго време.
-Да, разбира се. -  Венеция се възползва от обяснението. -Много неудобно.
-Особено при тези обстоятелства, Агата додаде  деликатно.
-Обстоятелства?
-Спомних си слуха, че г-н Джоунс е изчезнал по време  на медения ви месец.
-Точно така, - каза Венеция. –Изчезна без някой от нас да забележи. Отрони се  скала.Той падна в дълбок каньон. Реката бе буйна. Тяло не бе намерено. Смятан бе за  мъртъв. Много трагично, но такива неща се случват, нали знаете. Особено на места като Дивия запад.
-Което означава, че сте имали много малко възможности да се приспособите към съпружеските си задължения, мила моя.
Устата на  Венеция пресъхна. -Моите съпружески задължения?
 Агата я потупа по ръката. -Вие  без съмнение сте доста напрегната и неспокойна тази вечер.
-Нямате си на  представа колко, г-жо Чилкот.
-Защото, няма да се изненадам ако откриете, че имате някои от същите трепетни усещания, каквито сте имали по време на медения си месец.
-Да, наистина.Венеция изобрази щастлива усмивка. - За щастие, г-н Джоунс много уважава  моите нежни чувства.
-Радвам се да чуя това, г-жо Джоунс. Въпреки това,се  надявам,да приемите някои  съвети от по-стара и може би по-мъдра жена.
-Не мисля, че ситуацията изисква  съвети, много ви благодаря.
-Уверявам ви, скъпа моя,че един здрав, мъжествен джентълмен, който се  събира с невестата си след продължително отсъствие, ще има определени физически изисквания.
 Венеция се втренчи в нея, като ударена от гръм. - Физически изисквания?
 Агата се наведе съвсем близо и сниши глас. –Ще Ви посъветвам да изпълнявате напълно естествените му нужди, мила моя. Може би не искате г-н Джоунс, да потърси помощ някъде  другаде.
-О,господи, -  Венеция почувства мозъка си съвсем изпразнен.
-Мога да разбера от изражението на лицето Ви, че не сте имали много  възможности да  свикнете със съпружеските си задължения, преди ужасният инцидент на г-н Джоунс.Агата потупа китката на  Венеция с ветрилото си. -Трябва да ми се доверите, когато Ви казвам, че изпълняването на съпружеските  задължения, не е толкова просто, както някои биха искали да повярваме. Тя намигна. - Не, когато съпругът Ви  е толкова здрав и мъжествен като г-н Джоунс. Агата се усмихна любезно, обърна се и изчезна в тълпата.Венеция най-накрая успя да затвори устата си.С усилие на волята тя се съвзе и продължи към целта си.Сега тя много добре осъзнаваше скритите и любопитни погледи, насочени към нея. Хората наистина спекулираха с интимните аспекти на връзката й с Габриел, помисли си тя. Лицето й пламна. Иронията на ситуацията  я накара да стисне зъби. Не можеше да понесе да издържи много дълги, самотни, безсънни нощи  прекарани със спомени за една нощ в ръцете на нейния  фантастичен  любовник и тихо да приеме загубата,за това, какво би могло да бъде. Сега  знаеше, че Габриел Джоунс,бе изцяло отдаден на работата си за Аркейн и никога не би се замислил какво може да й причини новината за смъртта му. Наистина, мъжете могат да бъдат безмозъчни същества.Когато стигна до страничната врата, през която Бъртън бе изчезнал, тя се спря да погледне назад, където Габриел стоеше преди няколко минути, говорейки с Кристофър Фарли. Вече не можеше да го види. Може би беше излязъл навън за малко свеж въздух.Трябваше да използва това за да го види насаме. За съжаление  имаше по-важна задача. Можеше само да се надява, че Бъртън не е напуснал изложбената зала, докато тя бе длъжна да обсъжда брачните си задължения с г-жа Чилкот.Отвори вратата и се измъкна от ярко осветената зала в тъмния коридор.Затвори вратата и застана тихо за момент, очаквайки очите й да се приспособят към дълбоките сенки. Имаше достатъчно лунна светлина.Процеждаше се  през високите прозорци на стълбището в края на коридора, за да разкрие редица затворени врати.Опита се да чуе стъпките на Бъртън, но всичко, което  можеше да улови бе слаб, приглушен шум от тълпата от другата страна на стената.Тръгна бавно напред, чудейки се,защо Бъртън бе дошъл тук. Това не бе първото й посещение на изложбената зала на Фарли.Идвала бе зад кулисите няколко пъти през последните седмици, за да се обсъжда бизнеса си. Кристофър Фарли проявяваше интерес към работата й, още от самото начало, когато  му бе донесла някои свои снимки, за да проучи почвата.Той я посъветва за  финансовата страна на нещата и я запозна с някои от първите й важни клиенти. В замяна на това тя му остави някои от нейните снимки да се излага и да продават.От срещите си с Фарли, тя имаше общ поглед за разположението на залите и кабинетите по този етаж. Коридора, по който тръгна бе прорязан от друг в средата. Фарли държеше голям офис в другия коридор.Отиде тихо в ъгъла и погледна надолу към друга още по-тъмна зала. Газовата лампа не просветваше през  вратата на кабинета на Фарли. Сиянието на луната от прозорците вътре в стаята водеше до появата на  по-дълбоките сенки. Съседната стая бе офис, използван от двама от служителите на Фарли. Той също бе заключен. Тя се обърна към главния коридор. Знаеше, че в тази посока има три офиса, голям килер и тъмна стаичка. Служителите на фирмата, използваха тъмната стая, за да направят допълнителни разпечатки на някои от снимките, които се предлагаха за продажба в изложбените зали. Фарли бе известен също с милосърдието си.Той канеше талантливи, но бедни фотографи,  да  използват съоръженията му.Не можеше да си представи,защо Харолд Бъртън ще влиза в склада или тъмната стая. Той имаше своя собствена, малка галерия и притежаваше собствено  оборудване. Възможно бе, разбира се, Бъртън да е искал да се измъкне от изложбата по стълбите в края на коридора. Но ако е искал да си тръгне,би било много по-бързо да излезе през главния вход, който се намираше на оживена улица. Стълбището в края на коридора,по който тя тръгна я  доведе до алея. Ако Бъртън бе напуснал сградата по тези стълби, можеше да се откаже от всички усилия, да се изправи срещу него тази вечер. Но имаше и друга възможност. Етиката на Бъртън не бе от най-висока класа, напомни си тя. Може би той беше влязъл в кабинета на Фарли,за  да се огледа наоколо.Нямаше никакво съмнение,че информацията за клиентите на фирмата,стоеше заключена в тази стая.Бъртън би използвал всичко, което може да му донесе потенциална печалба. Преместваше се възможно най-тихо, за да не открият местонахождението й.Стигна до  коридора, който водеше до кабинета на Фарли.Направи две стъпки в тъмнината и чу слаб звук от отваряне на врата в другия коридор. Тя бързо се обърна, възнамерявайки да се втурне обратно, за да хване  Бъртън. Но проблясък на ледена интуиция я накара да се поколебае. Ако това бе Бъртън, той се държеше по много потаен начин.Можеше само да се чуди какво бе открил.Имаше нужда от всяко,дири и малко предимство,което можеше да получи.Пристъпи на пръсти обратно в пресечната точка на двете зали и спря точно в главния коридор. Гласовете на гостите в изложбената галерия изведнъж зазвучаха смътно.Беше изнервящо да си сам в тъмнината.Чуха се стъпките  в другия коридор. Бъртън не беше в нейната посока. Той вървеше към задните стълби. След още няколко секунди щеше да изчезне. Ако не действаше сега, той щеше да избяга.Но нещо я върна обратно.Не се страхувам от Бъртън, каза си тя.Беше ядосана, от това, което  той бе направил, но не се уплаши. Защо сега се колебаеше?Събра полите си, направи още една крачка напред и се наведе съвсем леко към другата зала. Мътната лунна светлина освети силуета на мъж с дълго палто и висока шапка.Той се движеше бързо, далече от нея, крачеше целенасочено към стълбището.Не е Бъртън, реши тя. Този човек беше по-висок. Той не вървеше по начин, който характеризираше походката на Бъртън. Вместо това, се плъзгаше с гладка, координирана, изненадващо добра лекота,внушаваща сила и мощ.Различаваше се и от начина, по който Габриел се движи, помисли си тя.Съсредоточи се напрегнато,в движещата се фигура, като че ли бе обект,който щеше да снима, опитвайки се да зърне на аурата му. Светлината и сянката си смениха местата. Коридорът се превърна в негатив. Пулсиращата аура на човека се появи в края на залата.Топли и студени нюанси на енергия проблясваха в тъмнината. Страхът премина  през нея. През годините беше виждала много различни аури, но никоя не я бе тревожила така.В този момент разбра,че вижда непостоянна, бушуваща енергия бликаща от някакво странно чувство на похот.Интуитивно усети, че няма жена която да бъде завладяна от такова болно желание. Молеше се, никога да не научи естеството на това, което чудовището  искаше,за да задоволи ужасния си  глад. За нейно облекчение фигурата потъна надолу по стълбите и изчезна. За няколко секунди тя остана в светлината на свързващата зала.Чувсваше се твърде разконцентрирана,за да се движи. После си спомни  за Харолд Бъртън.Догади й се.Тръгна по  коридора, надолу  към тъмната стаичка.
-Г-н Бъртън?- почука веднъж на вратата. Нямаше никакъв отговор. - Вие ли сте там? Мълчанието я накара да настръхне.Нямаше нужда от  повече бавене. Дълбоко в себе си знаеше,че нещо ужасно се е случило вътре в тъмната стаичка.Усети, че няма значение колко е трудно и почука пак.Харолд Бъртън вероятно нямаше да отговори. Завъртя бравата и отвори вратата много бавно. Някой беше дръпнал тежката завеса, която обикновено  покриваше малкия прозорец на тъмната стаичка.Проблясъците  на лунната светлина осветиха проснатата неподвижна фигура на Бъртън. Той лежеше с лице нагоре на пода, загледан към тавана.
-О,господи боже! Тя приклекна до него,надигна полите си и премери  пулса с треперещи пръсти.От гърлото на Бъртън не излизаше дъх. Кожата му е вече беше неестествено студена.Тогава тя видя бутилката с бренди и преобърнатата чаша на тезгяха.Течността  капеше над ръба и се плискаше по пода.Можеше да помирише спиртните изпарения.
-Какво, по дяволите, става тук? Гласът на Габриел бе нисък и опасен.
Тя скочи на крака и се завъртя, едва успявайки да заглуши писъка си. - Какво правиш тук?-тя ахна.
-Забелязах, че напуснахте залата. Когато не се върнахте в разумен период от време, реших да видя какво Ви задържа.
Венеция видя, че едната му ръка стискаше много плътно дръжката на вратата. Нещо странно се случваше.Тя се съсредоточи за кратко и видя пулсациите  на тъмна енергия в атмосферата около него.
-Добре ли си?, -попита той.
Когато тя не отговори веднага, той пусна дръжката на вратата и сграбчи китката й. - Отговори ми, - каза тихо. - Добре ли си?
-Да.Тя се овладя с усилие.Нормалното й зрение се върна на фокус. - Да,добре съм.
Той се обърна към газената лампа на близката маса и погледна надолу към тялото. - Кажи ми,кой е този човек, -попита той.
-Харолд Бъртън. Той е фотограф.
-И ти дойде тук,за да се срещнеш с него?-въпросът бе отправен с ледено студен тон.
-Не, -  каза тя, треперейки леко. -Е, да.Не.Не точно. Не по този начин.Тя изостави обяснението. - Току-що влязох в стаята и го намерих.
-Има ли раната?
-Не мисля. Няма кръв.
-Не е умрял от естествена смърт, -каза Габриел.
Тя се чудеше как може да е толкова сигурен в това. - И аз мисля така, - съгласи се тя.
Той я погледна. - Какво знаеш за това?
-Някой е бил в тази стая, точно преди да пристигна. Мисля, че той може да има нещо общо с това. Най-малкото, вероятно ще знае какво точно се е случило тук.
- Видя ли този човек? -попита Габриел.Гласът му се извиси.
-Зърнах го бегло.Той слизаше по стълбите.
-Позна ли го?
-Не.
-Той видя ли те? Въпросът бе много по-належащ, отколкото  предишния.
Тя поклати глава. - Сигурна съм, че той не ме забеляза. Както казах, той се придвижваше надалеч от мен. Бях в другия коридор, като го видях иззад ъгъла.Сигурна съм че той не ме видя.Дори не спря.
Габриел пристъпи към тезгяха, където разлятото бренди капеше.
-Не пипай течността, -каза тя бързо. - Или стъклото.
Той спря и погледна назад към нея-Защо не? - попита той. Повечето мъже биха били ядосани от идеята една жена да дава нареждания при такива обстоятелства. Очакваше се дамите да се подадат на истерия, когато са изправени пред ситуация, свързана с намирането на мъртви тела.Но Габриел не  постави под въпрос здравият й разум или добрата преценка,осъзна тя.Той просто искаше да разбере,защо го предупреди да седи далеч от разлятото бренди.Тя си пое дълбоко дъх.
-Има  две възможности.Погледна празната чаша и проснато тяло на Бъртън. -Предполагам, че може да е самоубийство. Това със сигурност е обичайното обяснение в случаи като този. Но от това, което знам за Харолд Бъртън, е трудно да повярвам, че е отнел собствения си живот.
-Какво искаш да кажеш, обичайното обяснение в случаи като този?
- Подозирам, че властите ще намерят, че г-н Бъртън е изпил чаша бренди,отровена с цианид.
 Габриел сви едната си ръка в юмрук и след това я отвори отново с малък, бърз жест, сякаш се мъчеше да се отърве от нещо неприятно, което се беше вкопчило в пръстите му.Обзе я любопитство.Едно  неспокойно движение на човек, който обикновено се контролира толкова добре.
-Мисля че, -  каза той, -е по-добре да ми кажеш какво точно правиш в тази стая.
-Това е малко сложна история.
-Предлагам да свършим с това бързо, преди да повикаме полицията.
-О. Небеса! Полицията! Да, разбира се.Щеше да се тревожи за потенциален скандал по-късно, помисли си тя. Обясни, съвсем накратко, за двете снимки, които й бяха изпратени  анонимно. - Не съм сигурна какво е целял  Бъртън,но ми хрумна,че като че ли се опитва да ме сплаши,за да изоставя бизнеса си или още по-лошо.
-По-лошо?
-Чудя се, дали не е използвал снимките като прелюдия към изнудване, -призна си тя.
-Снимките  компрометиращи ли са?
- Не. Те са просто... изнервящи. Може би трябва да ги видите да  разберете.
-Ще ми ги  покажеш по-късно.Но няма да говориш за тези снимки с полицията.
-Но те могат да бъдат улики.
-Но също са и  възможен мотив за убийството, Венеция
Последствията от това, което току-що чу, я зашеметиха.Изведнъж почувства леко  прималяване. -Полицията може да заключи, че съм убила Бъртън, защото вярвах, че той ми  е изпратил тези ужасни снимки?, -  прошепна тя.
-Не се безпокойте, г-жо Джоунс.Ще  предприема стъпки,които да гарантират, че Вие не сте заподозряна в тази афера.
Безпокойство разбунтува стомаха й. -  Но дори и да не кажа на полицията за снимките, факта, че съм  била сама в коридора за известно време е доста обезпокояващ. Аз открих тялото.Не мога да докажа, че тук е имало някой друг,преди да пристигна. Какво ще  попречи на властите да заподозрат, че не съм дала на Бъртън цианида ?
-Дори, ако полицията реши, че това е случай на убийство, а не на самоубийство, мисля, че е по-безопасно за тях да не поставят под съмнение невинността ти.
Недоволството й растеше от хладното и властно отношение на Габриел. -  Какво ви прави толкова сигурен, сър?
-Защото има някой, който може да ви осигури перфектно алиби, - каза Габриел  търпеливо.
-Наистина ли? И кой точно е този човек?
Той разпери ръце. - Вашият любим, наскоро завърнал се от гроба съпруг, разбира се.
- Но аз не разполагам с.. - тя млъкна рязко. -  О !Ти.
-Да, г-жо Джоунс.Аз. Намерили сме  тялото заедно,излизайки от изложбената зала да получим малко усамотение.Сигурен съм, че всички ще разберат.
-Да разберат?
-Ако си спомняте,това е първата ми вечер у дома след нещастния инцидент,от който пострадах по време на медения ни месец.Мисля,че е необходимо, човек в моето положение, да  прекара дори няколко минути насаме с булката си, от която е бил разделен за толкова дълго време.
 

Глава14
-Има причина, поради която фотографията отдавна е известна като едно от черните изкуства.Венеция се отпусна на един стол пред камината и бавно свали ръкавиците си. -Две причини, всъщност.
-Използването на цианид е една от тях?- Габриел хвърли палтото си през на бюрото.Той не си свали вечерното сако, но разхлаби вратовръзката си и разкопча горната част на ризата.Венеция бе забележително спокойна, като се има предвид изпитанието,което току-що бе преживяла, но той можеше да види признаците на тревожност и напрежение.Раменете й стояха изправени.
-Да, -  каза тя.От години,фотографските списания роптаят срещу практиката за използване на калиев цианид като фиксиращ агент.Тя постави черните си ръкавици, много прецизно, на една малка масичка.Но все още не е измислена напълно приемлива и безопасна алтернатива.
-Химикала, който сте използвали в Къщата на Аркейн? Мисля, че го наричахте хипо...
-Хипосулфидна сода.Използва се от  най-ранните години на средните векове, но  винаги има и такива, които настояват, че цианидът е по-подходящ за целта. Освен това, преди новите сухи плочи да станат достъпни преди няколко години, цианидът е бил много полезен за премахване на черното оцветяване от килимите и ръцете, както и всичко останало създадено от течна сребърна баня.
-Проблема с черното оцветяване е другата причина фотографията да е известна като черното изкуство,нали?
Тя кимна мрачно. -До съвсем неотдавна се казваше, че  фотографа може да се разпознае по пръстите. Те често са почернели от използването на сребърен нитрат, от който се приготвяха  старите колоидални плочи.Аз започнах кариерата си едва след появата на готовите търговски- сухи плочи, така че не трябваше да се справям с проблема на сребърните петна.
-Има хора, които все още редовно  използват цианид,нали?
-За съжаление, да. Той си остава основен елемент в много от тъмните стаички. Разбира се, никой няма да си помисли, че е странно, да се намери цианид по ръцете на г-н Фарли.
 Габриел клекна пред камината и забеляза малък,тлеещ  пламък. -Забелязал съм,че от време на време във вестниците  пише за отравяне на фотографи с цианид.
-Не само фотографи. Много често жертвата е някой друг от домакинството. Дете, което пие от течността от любопитство, например, или млада девойка, паднала духом след неуспешна любовна афера. Понякога семейното куче,се  оказва убито.Не се знае колко хора са си отишли или от злополука или нарочно от отровата.
 Габриел се изправи на крака и отиде до масата, където държеше гарафата с бренди. - Човек би си помислил, че ако Бъртън бе търсил бърза смърт, той би взел направо цианида. Вместо това, той бе смесил отровата със силно спиртно питие.
Тя възрази. - Някои  ще кажат, че  вероятно си  е мислил, че така ще бъде по-лесно .
-Вярно е. Габриел се замисли върху силните, смущаващи вълни на насилие, които  се излъчваха от вратата на тъмната стаичка на г-н Фарли. -Както споменах по-рано, аз съм  напълно съгласен с вашето заключение по отношение на събитията тази вечер. Бъртън е бил убит.
-Била е необходима само една глътка, -каза тя тихо. -Силната доза цианид убива много бързо.
 Той вдигна бутилката с бренди и наля от съдържанието в две чаши.Когато приключи, той се загледа в чашите за няколко секунди. - Тази мисъл дава само едната част от решението,нали?- попита той, вдигайки чашата.
Тя погледна брендито което той държеше. -Да, така е. Тя разплете ръцете си и взе брендито. Той можеше да види, че  пръстите й трепереха все така леко.Отпусна се в другия фотьойл и погълна част от съдържанието на чашата си. Венеция си пое дълбоко дъх, сбърчи нос и погълна своето на един дъх.
 Той бе впечатлен. - Не бих искал да развиеш пристрастяване към добрите питиета.
-О,боже, не.
-Такъв е живота от време на време.
-Разбира се.
 Те седяха мълчаливо за известно време, съзерцавайки огъня. Габриел почувства тишината на къщата.Беше доста след полунощ. Когато той и Венеция пристигнаха по-рано у дома  те откриха, че всички останали си бяха легнали, включително и  г-жа Тренч. Това  също беше добре. Нямаше да има достатъчно време за да им обясняват за случая. Той наклони главата си към облегалката на стола и се замисли за разговора с полицията. - Оставам с впечатлението, че детективът клони силно към теорията, че Бъртън е извършил самоубийство, -каза той.
-Това със сигурност е най-простото обяснение. Но не за човека, когото видях да напуска стаята, малко преди да открия тялото.
-Не, -  каза той. - Не и за него. Детективът  разпита Венеция доста сериозно  за фигурата, която бе видяла на стълбището, но тя не беше в състояние да му осигури нещо полезно от описанието си. От своя страна, Габриел, едва ли можеше да  твърди, че  е усетил  прояви на насилие по дръжката на вратата. Детективът би го сметнал за  луд. Усещанията бяха безполезни като средство за идентификация. Те бяха доста силни, но  биха могли да принадлежат на всеки, който бе отишъл в стаята на убийството. Той погледна към Венеция. - Ти каза, че си последвала Бъртън от изложбената зала тази вечер, защото искаш да се изправиш срещу него заради смущаващите снимки, които смяташ, че ти е изпратил.?
-Да.
-Имаш ли представа, защо би направил такова нещо?
Тя въздъхна. - Предположих, че е така, защото ми завижда.
-Той  ревнува успеха ти?
-Това беше единственият мотив до който успях да достигна. Тя отпи още една малка глътка от брендито. - Г-н Бъртън беше много огорчен човек.Талантът му като фотограф, никога не е бил правилно оценен или признат.Ще видите,че това е много конкурентен бизнес.
-Останах с такова впечатление тази вечер.
-Способността да се правят добри снимки е само част от това, което е необходимо за  да се създаде репутация, която привлича модни клиенти. Тези, които се движат във високите кръгове са склонни да бъдат изключително непостоянни. Един успешен фотограф трябва да предлага определен стил и усещане за изключителност. Трябва да създава впечатлението, че не е реално в търговията, така да се каже,а по-скоро  клиента ползва  нечии артистични таланти.
-Нека да предположа, -  каза Габриел. - Бъртън не се е вписвал в този вид.
-Не.
-Трябва да има много други успешни фотографи, които правят по-добър бизнес   в сравнение с него. Защо той  е определил теб като обект на завист?
-Мисля, че защото аз съм жена, -  каза тя тихо. - В мислите  му беше достатъчно лошо, че е  по-назад от другите мъже,а да има и жена на сцената и да се издигне  с незабавен успех, го вбеси.Причака ме  един или два пъти и ме информира, доста безцеремонно, че това не е професия за жена.
-Кога пристигнаха неприятните снимки?
-Първата снимка бе оставена на прага, по-рано тази седмица. Втората дойде два дни по-късно. Заподозрях веднага Бъртън. Знаех, че ще бъде на изложбата тази вечер. Бях решила да поискам обяснение от него. Тя затвори очи и потърка слепоочията си. -Сега, не знам какво да мисля. Той очевидно има вземане-даване с човека, който го е убил.
 Габриел протегна краката си към огъня. - Имате ли понятие, кой би искал да го убие?
Тя отвори очи и направи гримаса. -Освен аз ли, искаш да кажеш?Мога да ви кажа само, че Бъртън не е най-милият човек. Той беше  неетичен, интригант, които се премести в по-ниските нива на фотографската общност.Има малка галерия в неизисканата част на града, но аз не знам как успява да си изкарва прехраната,да ви кажа истината.
 Габриел залюля чашата си с две ръце. -Бих искал да видя изпратените до вас фотографии.
 Тя остави чашата настрана, стана и прекоси стаята.Застана до бюрото. Габриел  гледаше как извади  малък ключ от нежната  чанта, която висеше от кръста на роклята. Тя използва ключа, за да отвори чекмеджето и извади две снимки. Без да каже и дума,  се върна в другия край на стаята, седна и му подаде една от снимките. Той държеше снимката с лицевата страна надолу.Остана така няколко секунди, чувствайки  с част от него, която би могла да възприеме неща, които другите сетива не могат. Имаше слаб шепот на гняв и възмущение, но той беше почти сигурен, че са били оставени от Венеция.От тях струеше усещане за самоконтрол. Под тези излъчвания, които не бяха  бледи,имаше оставена от друг,страстна емоция, който можеше да се опише единствено като вманиачена ярост.Почти бе сигурен, че усещането е било оставено от човека, уредил снимките да бъдат оставени на прага на Венеция.Обърна снимката и я огледа на светлината на огъня. - Това е тази, която пристигна първа,нали?, -  попита той.
-Да.Снимката бе безобидна на пръв поглед, но определено болезнена.Тя изобразяваше мрачна сцена на погребален кортеж, начело с черната катафалка на погребението, оборудвана с екип от черни коне. Превозното средство стоеше пред железните порти на гробището. Мрачни масивни паметници, крипти и надгробни украси  се виждаха през решетките на високата ограда около него. Това бе възможно само когато се разгледа картината внимателно.Едва не пропусна да види една жена, облечена в модерна черна рокля и черна шапка с широка периферия, която стоеше от едната страна на сцената.Студено усещане,пропълзя в корема на Габриел. –Ти?, -  попита той тихо.
-Да.Гробището от снимката се намира на близко разстояние от тази улица.Преминавам през него всеки ден, когато ходя в галерията.Тя подаде втората снимка.Той я взе от нея, спирайки за кратко отново да  види дали може да открие някакви силни усещания. Останките от гнева на  Венеция и огромно  възмущение.Но този път имаше и нещо друго.Страх. Под този слой, емоцията на същата нездрава мания, се появи както при първата снимка. Обърна снимката. Този път видя богато украсен паметник. За няколко секунди  не можа да разбере  смисъла на сцената. Тогава  видя името, изписано върху камъка. Хладината в корема му се превърна в лед.
"В памет на Венеция Джоунс" -той прочете на глас.
Венеция се намръщи. - Отличен пример за това, което може да бъде постигнато от човек, който е специалист в изкуството на ретуширане на фотографии. След като снимката пристигна, Амелия и аз отидох на гробищата, за да се видим дали този конкретен паметник се намира там.
-Намерихте ли го?
-Да. Тя преплете  пръстите си плътно. -Гравираното име на камъка, обаче, е Робърт Адамсън.
-Който и да е той, Харолд Бъртън е бил гаден кучи син.
 Тя отпи още малко бренди. - Това е  и моето мнение.
Той отново погледна първата снимка..И тази ли е била ретуширана?
-Не, аз бях там в предната част на гробището този ден.Връщах се от обичайната си разходка в парка.Минах през портите, точно както на погребалният кортеж пристигна. Тя се поколеба. - Знам, че това  звучи така, сякаш съм доста параноична, но напоследък имах чувството, че Бъртън ме следи.
 Габриел сложа снимките на масата до стола. - Съвсем сигурна ли си,че той ги е снимал?
Тя хвърли поглед към снимките. - Толкова сигурна, колкото мога да бъда без абсолютно доказателство. Има нещо в стила и сцената. Бъртън  всъщност бе много добър фотограф.Виждала съм някои от работите му. Той има особен талант за архитектурни теми. Първата картина,  на кортежа, очевидно е била снимана непринудено.Не бих могла да  идентифицирам фотографа, като имам предвид само една поза.Но втората снимка е направена с голямо внимание.
 Габриел проучи снимката на надгробния камък. - Виждам какво имаш предвид. Ъгъл, който използва, е доста драматичен. Осветлението също е удивително и точно в неговия стил. Що се отнася до надписа, Бъртън е доста опитен в ретуширането.
 Венеция поклати глава. - Мисля, че се опитва да впечатли мен, както ме плаши с тази втора снимка.Иска да ми покаже, че е по-голям експерт с камерата, отколкото съм аз.
-Каза, че си почувствала,че Бъртън те следи?
-Не го видях този ден, когато е снимал погребалния кортеж, но го забелязах няколко пъти в продължение на  дни.Изглежда, се мъчеше да скрие  близостта си.
-Опиши ми случаите, когато си го видяла.
-Забелязах го, най-малко два пъти в парка, недалеч от тук.Винаги стоеше на  разстояние и се престори, че да не ме вижда.След това една сутрин Амелия и аз отидохме да  пазаруваме на Оксфорд Стрийт.Сигурна съм, че  забелязах Бъртън там.Беше се облегнал на вратата на един магазин. Когато се опитах да го доближа,за да го попитам какво прави там, той изчезна в тълпата.Първо, предположих, че различните инциденти са случайни. Но през последните няколко дни,започнах да се чувствам като плячка, дебнена от ловеца.Тя сви устни. - Стана доста смущаващо,да ви разказвам това.
 И може би се появи още един мотив за убийство в очите на Скотланд Ярд, мислеше си  Габриел. - Ако полицията ни разпитва отново по въпроса за смъртта на Бъртън, няма да споменаваме, че той може би ви е следял, -каза той на глас, -  ясно ли е?
 Тя го погледна с вторачен поглед. -Имате ли нещо против,да ви задам един въпрос,г-н Джоунс?
-Зависи от въпроса, разбира се.
-Изглежда  има  някои доказателства - тя спря, за да посочи с пръст, -  не  много, но няколко късчета от информация, които посочват мен, като възможен заподозрян в тази ситуация.
-Забелязах.
-Вие сте наясно, че имах няколко минути, преди да ме намерите с тялото на Бъртън.Достатъчно време, в което да  налея в чашата бренди и да добавя цианид. Защо сте толкова сигурен, че не съм го убила?
 Той си помисли  колко да й каже.Комбинация от интензивна физическа сила и тъмнина се бяха отпечатали върху вратата на тъмната стая и вътрешното пространство.Той бе усетил мания, нездрава възбуда и страх, всичко смесено заедно в кипяща отвара, в която би било невъзможно да се оправи. Знаеше, че това, което бе усетил са няколко слоя от последните емоции на посетителите на стаята. Бъртън сигурно бе докосвал дръжката на вратата най-малко веднъж. Убиецът също. Както и Венеция. Между  тях тримата,се образуваше хаотична смес от емоции.Беше сигурен в едно нещо: Венеция не бе убиецът.Беше твърде близо до нея,твърде интимно,по време на пребиваването им в Къщата на Аркейн.Щеше да знае, ако тя бе в състояние да извърши жестоко, хладнокръвно убийство. - Каза, че някой друг е излизал от стаята, преди да стигнеш там, -каза той. - Вярвам ти.
-Благодаря. Благодаря за доверието. Но може ли да попитам защо сте толкова сигурен, че ви казвам истината?
-Нека просто да кажем, че след прекараното време заедно в Къщата на Аркейн мисля, че ви познавам достатъчно добре, за да имам вяра във вашата честност. Това бе истината, макар и не пълна.
-Радвам се да знам, че сте останали с такова впечатление за моя характер, -  каза тя сухо.
Тя не му повярва, осъзна той. Достатъчно честност, той знаеше, че и тя крие тайни. - Наистина, госпожо, -  каза той. И няма да има абсолютно никаква трудност, да се придържаме към версията за събитията, която дадохме на полицията и която без съмнение ще се появи в сутрешните вестници
-Вестниците.Дори не помислих за този аспект на ситуацията.Тази вечер на изложбата бе г-н Отфорт от Флаинг Интелиженсер.Не мога  да си представя как ще изглежда тази история в пресата.
-Ще се справим с това по-късно. В момента,съм далеч по-заинтересован  да открия,защо  излъга мен  и  полицията тази вечер, когато  каза, че не  си разпознала човека, измъкващ се по стълбите.
 

Глава 15
 
 Въпросът я хвана напълно неподготвена, тъй като бе непредвиден Тя  обърна главата си много бързо, за да го погледне.В очите й се четеше изумление и тревога. Все едно я извади от някакво тайно скривалище.
-Но аз не го познах, -  каза тя твърде бързо. - Казах ти,че дори и да го бях видяла по отблизо най-вероятно намаше да го позная.
 Габриел се изправи на крака, вдигна ръжена и разбута огъня. –Видяла си  нещо, -  каза той меко.
-Един мъж, облечен с дълго палто и  шапка.Казах ти, че не е много.Тя замълча и после добави замислено, - Поне аз мисля, че е мъж.
 Това наблюдение  привлече вниманието му. -  Не си сигурна?
-Всичко, което мога да кажа с абсолютна увереност е, че човека, когото видях, беше облечен като джентълмен. Както казах и на детектива, той беше строен, над среден  ръст, но светлината беше много слаба за да забележа някакви други подробности.
-Намирам за много интересно, че дори вярваш във  възможността, убиецът да е жена, -каза той оставяйки настрана ръжена. - Като се има предвид мъжкото облекло, малцина биха поставили под въпрос предположението, че лицето, което си видяла,може и да не е било на мъж.
-Ако разгледаме въпроса откъм всички страни, е ясно, че един от най-лесните начини да се прикриеш е да наденеш облеклото на противоположния пол.Тя се замисли. -  Има една стара теория, която приема, че отровата е избор на оръжие на убийството на жената.
-При тези обстоятелства, не мисля, че можем да имаме много доверие на тази теория. В този случай, жертвата е фотограф и честно казано, цианида е очевидния избор от страна на убиеца.
-Разбирам доводите ти.
 Той отпусна едната си ръка на полицата на камината. - Сигурна ли си, че бягащата фигура не те забеляза?
-Абсолютно, -каза тя. -Той не погледна назад, докато го наблюдавах. Дори и да беше,  не би могъл да ме види.
-Защо ?
-Тъй като бях в най-тъмната част на коридора и надничах иззад ъгъла. Почти нямаше светлина зад мен. Убиецът бе този, който бе осветен и то само минимално.
- Звучиш много сигурно.
 Устата й се изви в мрачна усмивка. - Бих искала да ви напомня, че съм фотограф, сър.Уверявам ви, че съм направила внимателно проучване на ефектите на светлината и сянката.
-Не се съмнявам във Вашата професионална експертиза, госпожо.Той  срещна погледа й. -Но  трябва да ви попитам отново, какво  видя тази вечер,но не го спомена на полицията?
Тя сплете  пръстите си плътно. - Много сте  настоятелен. Какво ви кара да мислите, че  съм видяла нещо повече, отколкото казах на детектива или на вас?
-Наречете го мъжка интуиция. По време на нашата твърде кратка афера в Къщата на Аркейн, научих няколко неща за вас, г-жо Джоунс. Едно от тях е, че когато става въпрос за правене на снимки, често показвате  това, което другите не могат. И  все още се чудя как  видяхте онези двама мъже в гората през нощта
-Забелязах ги, когато се появиха на лунна светлина.
-Не лунна светлина проникваше през онези дървета, но  ще оставя това настрана за сега. Като се има предвид сериозността на положението ни, не мога да позволя да загърбим нещата толкова лесно. Много бих оценил истината.Така че,ще попитам отново- какво видя  тази вечер?
 Нейният отговор дойде след  толкова дълго време, че той започна да мисли, че тя ще откаже да му се довери. Не можеше да я вини, помисли си той. Тя не  му дължеше нищо. Но това го смути по някаква причина.Тя не го смяташе за достоен довереник. Осъзна, че  иска тя да му се довери отново, по начина, по който изглежда му се доверяваше в къщата на Аркейн. -  Нищо което знам за беглеца  няма да влезе в каквато и да е употреба на полицията, -  каза тя тихо.
-Да?
 Тя срещна погледа му. -Без съмнение ще помислите,че имам твърде голямо въображение или халюцинации, ако ви кажа истината. В най-добрия случай, ще заключите, че съм голяма измамница.
Той направи две крачки към нея, сложи ръцете си на раменете й и я изправи на крака. - Уверявам ви, че нищо което  кажете,няма да ме доведе до което и да е от тези заключения.
-Наистина ли?Скептична усмивка премина през лицето й. - Защо сте толкова сигурен в това?
 Той затегна хватката на ръцете си. - Вие,като че ли забравяте, че сме прекарали няколко дни заедно, преди около три месеца.
 -Не, г-н Джоунс, не съм забравила. Нито за момент.
-Нито пък аз.Вече ви казах, че нямам съмнения относно вашата личност. Същото е вярно, когато става въпрос и за здравия Ви разум.
-Благодаря ви.
-Но има още една причина, поради която  много вероятно ще повярвам на всичко, което сте решили да ми каже, -  каза той.
-И каква  е причината, сър?
-Искам твърде много, за да си позволя да имам някакви съмнения, които да ни разделят.
Устните й се разделиха. - Г-н Джоунс. Разпитът трябваше да продължи по-късно. Мина  твърде дълго време. Той вече не може да устои на изкушението.Наведе глава и плени устните й.
 

Глава 16
 
 Шокът от прегръдката разпали всичките й сетива. След всичките тези седмици и месеци на несигурност и мисълта,че ако Габриел беше жив, той не беше дошъл при нея.Той я целуваше отново.Прегръдката му беше още по-вълнуваща, отколкото тя бе запомнила.Топлината на тялото му, вкуса на устните  му, вълнуващата сила на ръцете му разпали силно вълнение, дълбоко в нея.
-Имаш ли понятие, -  Габриел прошепна, - колко нощи съм лежал буден, представяйки си какво би било като те целуна отново?
-Как мислиш, се чувствах аз? Бях съкрушена, когато прочетох за така наречената злополука.Не можех да накарам себе си да го повярвам. Бях убедена, че си жив. Казвах си, че ако си мъртъв, някак бих го разбрала.Но не получих вест от вас.
-Съжалявам, скъпа.Наклони се на една страна леко и издърпа главата й назад, така че да има достъп до шията й. -Кълна се, че никога не съм искал да научите  новината за моята смърт. Откъде можех да знам, че ще публикуват такава малка история във вестниците в Лондон? Мислех, че сте в безопасност в Бат.
-Вие трябваше  да се свържете с мен, -настоя тя.
-Прости ми, -  каза той в ухото си. -Мислех, че тази проклета задача ще завърши преди няколко седмици и ще мога да дойда при вас, без да предизвиквам опасност.Той прокара пръсти през косата й.Фибите паднаха тихо на килима. Интимността на ситуацията я накара да потръпне.Тя стисна раменете му и почувства мускулите му под белия ленен плат на ризата му.Косата й падаше на раменете. Следващото нещо, което осъзна бе, че пръстите му бяха на копчета върху предната част на роклята й.Мисълта, че той е на път да я съблече предизвика трепети на паника в нея. Всичко се случваше много бързо, помисли си тя. Габриел се държеше така, сякаш  я искаше, но  не трябваше да забравя, че се бе върнал при нея по причини,които не включваха любов. Освен това,тук не бе отдалечената, усамотена Къща на Аркейн, където никой нямаше да разбере какво се е случило между тях. Габриел  вече не бе безопасна фантазия,на която да се наслади, без да предизвиква бедствие.Бяха в личното й студио,за бога! Амелия, Беатрис и Едуард бяха на горния етаж. Г-жа Тренч спеше в малката си стая, в близост до кухнята.Всеки един от тях можеше да се събуди,да чуе звуците и дойде да погледне.Те бяха в реалния свят, напомни си тя. Нещата бяха различни. Габриел вече разкопчаваше корсажа на роклята й. Устните му бяха върху нейните, разсейващи и дезориентиращи.Тя потрепери, затвори очи и се притисна към него, за да запази равновесие.
-Не се лъжа,нали?- изхриптя той.Гласът му бе загрубял от желание.
-За какво?- тя успя да пророни.
-За вечерта в Къщата на Аркейн. Ти искаше да бъдеш в ръцете ми. Ти ме искаше.
През нея премина несигурност.Онази  нощ той бе съвършен, или почти. Но тази вечер не беше.Усещанията бяха  напълно погрешни и Габриел вече не бе загадъчния, таен любовник, който можеше да бъде удобно скрит от поглед. Той живеше горе на тавана, за Бога.Трябваше  да се  изправи срещу него на закуската утре сутринта.Пред  цялото домакинство.
-Да, -прошепна тя. - Но онова беше тогава,а сега е друго.
 Той не се успокои. -Има ли някой друг?Казвах си, че няма да загубиш интерес към мен за толкова кратък период от време.Но трябва да  си призная, че тази вечер, когато изчезна от изложбената зала, се чудех, дали съм преценил правилно ситуацията.
Да прецени правилно ситуацията.Изглежда имаше необичаен избор на фрази, помисли си тя. Да прецениш правилно е термин, използван, когато човек е направил  стратегия, която се е объркала.Да прецениш правилно не е дума използвана от  любовник. Поне не мислеше, че е такъв сорт дума. Тя отдръпна ръцете си от врата на Габриел и сложи дланите си върху гърдите му.
-Има ли някой друг? - попита той отново, без да променя интонацията. В светлината на огъня очите му бяха опасно загадъчни.
-Не, -  призна тя. - През последните три месеца бях претоварена със заминаването за  Лондон и установяването на  бизнеса ми тук. Не съм имала време да  намеря някой друг. Не това е проблема.
 Той се усмихна. Усещаше напрежението в мускулите си. - Разбирам, -каза той, галейки шията й с пръсти. - Събитията от тази вечер, явно са разтърсили нервите ти.
 Това беше добро извинение, както всяко друго, реши тя. -Да, точно така. Тя заотстъпва назад. –Извинете ме, сър. Днес се случиха много потресаващи събития. Може да се каже, че те изглежда ме заляха като  голям порой. Шока от завръщането ви. Странната мистерия с формулата на алхимика Откриването на тялото на Бъртън.Просто бе твърде много.Не вярвам, че разсъждавам  ясно, като здравомислещ човек  при тези обстоятелства.
 Устните му се извиха иронично. - Напротив, г-жо Джоунс, това е една от онези редки ситуации, в които нещата не трябва да зависят изцяло от логиката и ясната мисъл. Той леко отпусна краищата на корсажа на роклята. -Независимо от това, аз не бих ви притискал при такива обстоятелства.Нуждаете се от време, за да се възстановите от това, което нарекохте серия от удари.
 - Точно така, сър.  Тя се вкопчи  в корсажа на роклята си, без да знае дали да бъде облекчена или наранена от неговите разсъждения. Ако страстите му наистина се бяха пробудили яростно преди малко, нямаше ли да се опитва да бъде  малко по-убедителен?
-Оценявам вашата чувствителност.Той се наведе леко напред и докосна устните й. -Аз не съм толкова чувствителен колкото прагматичен, мила, -  каза той, четейки мислите й.  -Когато  в крайна сметка отново правим любов, не бих искал да таите някакви съмнения или  да съжалявате след това.
 Тя не беше сигурна как да приеме това.Тази вечер всичко във връзката им сякаш изведнъж се потопи в мъгла. Нещата бяха много по-прости, когато той беше само фантазия.
-Ще ви пожелая лека нощ, сър.Държейки корсажа на роклята с две ръце, тя се забърза към вратата. -В допълнение към проблема с разбитите ми нервите, съм доста изтощена. Това последното бе много вярно, помисли си тя.Чувстваше се странно уморена. Но  също така имаше чувство, че сънят ще дойде трудно тази вечер.
-Още едно нещо, преди да тръгнете, г-жо Джоунс. Хладнокръвната изтънчена  команда накара ръката й да замръзне върху дръжката на вратата.Погледна към него  предпазливо. Той се изправи  на фона на светлината на огъня, мрачно чувствен и завладяващ с отворената си  риза и развързана вратовръзка. Нова вълна на безпокойство премина през нея.
-Да? -Каза тя учтиво.
- Не отговори на въпроса ми.Той отиде до малката масичка,където държеше брендито, вдигна гарафата и напълни чашата си. -  Това, което сте видели тази вечер, когато убиецът е избягал надолу по стълбите ?
Той няма намерение да се откаже от този фронт,осъзна тя. Имаше чувство, че, след като веднъж набележи жертвата, Габриел Джоунс рядко изоставя всякакво търсене.Като ловец, който причаква плячката, помисли си тя. Изображението бе смущаващо.Необяснимо, вълнуващо. Изглеждаше така, сякаш я предизвикваше. Тя се замисли  за отговор, силно изкушена да избегне директния контакт.Беше  малко вероятно да й повярва, ако се опита да му обясни необичайния си талант, помисли си тя. Но беше заинтригувана от факта, че той бе достатъчно проницателен, за да осъзнае, че е възприела нещо отвъд обикновеното. Малко хора от приближените й, мъже или жени, биха предположили нещо. Част от нея бе любопитна да разбера как ще реагира на истината. - Съмнявам се как ще приемете това, -  каза тя, като се подготвяше за  скептицизма, -но видях аурата  на психичната енергия  на  бягащия мъж.
Чашата  в ръката му спря на половината път. - По дяволите, -каза той накрая, много тихо. - Подозирах, че има нещо  такова, но не можех да бъда сигурен.
- Моля ? 
- Няма нищо. Кажи ми за тези аури, които виждаш.
 Тя беше подготвена за недоверие, а не за разумен въпрос. Отне й време да се съсредоточи. - Те се появяват под формата на вълни от енергия, които пулсират около личността, -  каза тя.
-Виждате ли тези аури около всеки срещнат? Това трябва да е малко объркващо.
-Не ги виждам, освен ако не се концентрирам и не направя усилие, за да ги разчета. След това,все едно се появява негативен образ на света.В тази светлина,аз виждам аурата.
-Интересно.
-Не очаквам да разбереш какво се опитвам да ти кажа, но мога да те уверя, че ако се натъкна на убиеца отново и  го погледна с вторият ми поглед, най-вероятно ще го разпозная.
-Може би сега? - попита той тихо.
Не знаеше какво да прави с такъв въпрос, затова се отправи напред, нетърпелива да завърши обяснението си. -Виждате ли, защо не  казах нищо за  това на човека от Скотланд Ярд.Съмнявам се много, че той щеше да ми повярва.Видя как се отнасяше с мен.Предположи, че съм станала жертва на шока и едвам  балансирам на ръба на истерията.
-Вярно е. Габриел се облегна на ръба на бюрото си. - Той отправяше  повечето от въпросите си към мен,нали?
- Защото сте мъж.
-И както, той смята и твой съпруг.
-Това също. Тя направи гримаса. - Дори ако  доброволно бях дала информацията за аурата на бягащия мъж, това не би направило добро впечатление на детектива.Няма смисъл да описвам психическата енергия на човек, на някой, които не може да го възприеме.
 Габриел я погледна за миг. - Казваш, че аурите са различни?
- Да.Те определено  различават  един човек от друг. Участващите цветове, които виждам са различни.Но не мога да ви кажа имената на нюансите и оттенъците, защото те не отговарят на тези,които виждам с нормалното си зрение.Изобретила съм си собствен речник, за да ги опиша, но това няма да ви помогне. Има и още нещо.Интензивността и моделът на психическата енергия са специални за всеки човек.
-Можете ли, да  определите пола на дадено лице от неговата аура?
-Не Ето защо, не мога да кажа със сигурност, че бягащата фигура е била на мъж или жена.
-Зависи от вида на индивида и наклонностите,нали?
 Това, помисли си тя, беше много проницателен въпрос. -Понякога тези аспекти, ако  са достатъчно силни, са удивително ярки, да.
- Какво научихте за характера на човека, който видяхте в коридора тази вечер?-, попита той.
 Тя си пое дълбоко дъх. - Ако този човек беше  животно, щях да заявя, че той е  хищник.Създание, което убива, когато смъртта отговаря на неговите цели. В животинското царство, такива зверове заемат полагащото им се място. Те убиват само за да живеят.Но и сред хората има такива.Ние наричаме такъв човек  чудовище.
 Габриел остана неподвижен. Всички емоции се изпариха от лицето му. -Разбирам, -  каза той. - Чудовище.
-По този начин ми се яви бягащата фигура. Хладнокръвен и много страшен. Честно казано, надявам се, никога да не намеря повод да срещна него или нея отново.
 Той не каза нищо.От тъмната тишина, която се излъчваше от него, косата  й на тила настръхна , точно както по-рано, когато бе видяла убиеца да бяга от мястото на престъплението.
-Лека вечер, г-н Джоунс, -  каза тя.
-Лека нощ, Венеция.
Тя излезе в коридора, затвори вратата и забърза към стълбището.Летеше нагоре по стълбите,сякаш бе преследвана от  хищника, който се опита да опише на Габриел. Когато стигна до безопасността на спалнята си, остана без дъх. Погледна се в огледалото на тоалетката и се шокира.Косата й бе разбъркана, роклята  отворена,а под  очите й имаше тъмни  сенките.Чувствеността на собствения й образ я разтърси до сърцевината на  съществото й.Това е видял Габриел, помисли си тя.Обърна се с гръб към огледалото и бързо се съблече. Няколко минути по-късно, облечена с нощница, тя се плъзна между завивките и загаси лампата.Чакаше и слушаше напрегнато тихите звуци на къщата.Не чу Габриел да се качва по стълбите до тавана. Но в крайна сметка  чу някакъв слаб шум над главата и разбра, че той е отишъл да си легне.Не беше, докато тя се плъзгаше в един тъмен, неспокоен сън.Задаваше си въпросите, които я тревожеха откакто Габриел бе пристигнал.Беше ясно, че той се нуждае от сътрудничество в изпълнението на задачата си. Щеше ли да се опита да я съблазни за да постигане  целите си? В този миг смесицата от объркани емоции, се  разкри с кристална яснота. Ситуацията между нея и Габриел Джоунс бе станала объркваща и смущаващо именно защото  вече не го контролираше. В  Къщата на Аркейн тя бе създала всички неписани правила, за тяхната авантюра.Тя бе съблазнила Габриел.И той  изпълни  една нейна много лична мечта за перфектната романтична интерлюдия. Но сега Габриел бе установил всички правила.Трябваше  наистина да бъде много внимателна.
 

Глава 17
 
На тавана проскърцаха стъпки. Габриел избърса  пяната за бръснене от лицето си, хвърли кърпата настрана и прекоси малкото, тясно пространство, за да отвори вратата.Пред него стоеше Едуард. Ръката на момчето бе  повдигната учтиво да почука.
-Добро утро, -каза Габриел.
-Добро утро, сър. Едуард го погледна открито любопитен. - Не сте завършили бръсненето си.
-Не съвсем.
-Г-жа Тренч ме изпрати да ви кажа, че закуската ще бъде готова в рамките на няколко минути.
-Благодаря ви.Ще вървя  напред  и ще търся  домашно приготвена храна. Ще бъда готов след миг. Той се извърна от вратата и взе чиста риза от едно от колчета стърчащо от  стената
-Ще ви чакам, - Едуард доброволно пристъпи в стаята. - Мога да ви покажа пътя към залата за закуска.
-Бих оценил това, -  каза Габриел. Ще ме спасиш от разхождане  из цялата къща. Гледаше  Едуард в огледалото, докато закопчаваше ризата си. Момчето се огледа, изучавайки всяка вещ,която Габриел бе разопаковал.Прояви особено внимание към нещата за бръснене, подредени на умивалника.
-Татко държеше бръснарските си пособия в кожен комплект, много подобен на твоят, - каза Едуард.
-Така ли? Габриел закопча последното копче на ризата и се замисли дали се изисква вратовръзка за закуска или не. Когато  бе у дома,винаги слизаше  на закуска само с удобна риза. Но неговото бе ергенско домакинство.
-Да, -  каза Едуард.
-Баща ти сигурно  много ти липсва?
 Едуард кимна. За момент той замълча. Габриел метна вратовръзката си около яката и завърза коприната с ръка. Едуард наблюдаваше отблизо процеса на връзване.
-Татко беше инвеститор, - изтърва се той.
-Беше?
-Пътуваше много до Америка. Но когато си беше в къщи, ме водеше на риболов и ми показваше как да правя много неща.
-Това е, което бащите трябва да правят. - каза Габриел.
-Съпругът на сестра ти,също може да прави такова нещо, нали?
 Габриел го погледна. -Да, -  каза той.Той може.
 Едуард засия. -Знам, че би трябвало да бъде  тайна и вие не сте истински съпруг на сестра ми но докато се преструваме мислех, че може би ще ми покажете някои от нещата, които татко не е имал шанс да ми покаже.
-Не виждам защо не, -каза Габриел.
-Отлично, -  Едуард се ухили. - Вие не трябва да се тревожите. Както ви обясних, сър, аз съм много добър в пазенето на тайни.
- Да, знам.
-Имам много опит,откакто мама и татко отидоха на небето, - каза Едуард с нотка на гордост. По някакъв начин, преструвайки се, че сте съпруг на сестра ми е тайна подобна на тайната за  татко.
-Разбирам.
-Папа беше голяма мъгла.(big mist)
 Габриел не разбра. - Голяма мъгла?
-Така се  нарича един джентълмен, който има повече от една жена.
-Двуженец (bigamist),  -каза Габриел тихо.Спомни си снимката на  човека кипящ от живот,която висеше на стената в кабинета на Венеция. Тази информация обясняваше много неща, мислеше си той.
-Татко имаше друга жена и деца в Ню Йорк, където развиваше бизнес и ходеше два пъти годишно.Ние не знаехме за него, докато мама и татко  бяха убити във влакова катастрофа.Щом татко беше двуженец, това означава, че Венеция и Амелия и аз не сме му истински  деца.
-Грешиш. Едуард. Независимо от обстоятелствата на отношенията между родителите ви, вие сте истински деца на баща ви.
-Леля Беатрис казва,че сме нещо болни (ill) - Едуард се затрудни върху думата. Ill нещо.
- Нелегитимни (illegitimate)?
-  Да, това е. Във всеки случай, след смъртта на мама и татко, ние открихме, че г-н Клийтън е изчезнал с парите, които е трябвало да дойдат при нас. Леля Беатрис казва, че това е огромно бедствие, защото липсата на удобен, уважаван доход ще се превърне в недостатък в очите на света. Тя каза, че ако не беше работата на  Венеция с фотографията, ние всички щяхме, много вероятно да излезем на улицата.
Габриел вече знаеше, че Венеция издържа  цялото семейство, но това обясняваше, защо тя е била длъжна да поеме такава огромна отговорност. - Кой е г-н Клийтън? - попита той.
-Довереният човек на татко. Той открадна нашето наследство. Татко винаги ни казваше, че ако се  случи нещо ужасно с него, ще бъдем добре финансово. Само че  не сме, защото г-н Клийтън взе парите и избяга.
-Копеле!-изруга  Габриел
-Да, знам, че съм копеле. -  долната устна на Едуард трепереше. - Това е друга дума за нелегитимни, нали ? Леля Беатрис, Венеция и Амелия не мислят, че мога да го разбера, но чух леля Беатрис да казва на  Венеция и Амелия, че хората ще ме наричат така, ако смятат, че татко наистина не е женен за мама.
 Габриел клекна пред момчето -Имах предвид г-н Клийтън, не теб Едуард.
 Едуард набърчи челото си. -  Г-н Клийтън незаконен ли е?
-Нямам представа. Но това няма значение, защото използвах погрешна дума да го опиша.Да си  копеле не е лошо нещо, то е просто факт. Както да си с червена коса или сини очи. Това не изгражда характера на въпросното лице. Разбираш ли?
-Мисля, че да.
 -Обърни ми внимание сега, защото  ще ти кажа нещо, което баща ми ми каза, когато бях на твоята възраст. Може да го помниш винаги, защото това е много важно.
-Да, сър.
-Няма  значение дали баща ти е имал някога законен брак с майка ти. Вие не сте отговорни за това, което той е направил. Но вие сте отговорни за това, което правите. Всеки човек трябва да се погрижи за собствената си чест, и да я спазва. Това е, което е важно.
- Да, сър.
Габриел  се изправи и сложи ръката си на рамото на Едуард. Той насочи момчето към вратата. -  Сега,след като изяснихме това,да отидем долу за закуска.
- Да, да вървим.Едуард се ухили широко.Изглеждаше малко по-щастлив, отколкото беше преди малко. - Обикновено в сряда за закуска имаме само масло, яйца и препечени филийки, но  г-жа Тренч каза, че щом има мъж в къщата, днес ще има и пушена  сьомга. Тя казва, че мъжете се нуждаят от повече вещества в храната си.
-Г-жа Тренч очевидно е мъдра жена. Габриел излезе през вратата и тръгна надолу по тесните тавански стълби На площадката Едуард го погледна.
-Не ми каза, коя е  точната дума, сър.
-Точната дума, за какво?
- За г-н Клийтън. Каза,че  копеле не е правилната дума за да го опишеш.
-Точно така.
- Каква е правилната дума,тогава?
Габриел се вживя в задълженията на роднина. - Ще ти кажа правилната дума, но  трябва да имаш в предвид, че един джентълмен не я използва, когато наблизо има дами. Ясно ли е?
Очите на Едуард блестяха в очакване на перспективата да се сдобие с тайни мъжествен познания. -  Да, сър. Обещавам, че няма да я повторя пред леля Беатрис или сестрите ми.
-Не трябва да я използваш и  в присъствието на г-жа Тренч,нали. Тя е почтена жена и  държи на  добрите маниери като леля ти и сестрите ти
-Много добре. Обещавам да не я използвам и около г-жа Тренч.
-Подходящият термин за описание на г-н Клийтън е кучи син.
- Кучи син, -повтори Едуард внимателно, явно искаше да го запомни правилно. -  Означава ли това,че  майка му е  кучка?
-Не, - каза Габриел. - Това би било обида за всички женски кучета.
 

Глава 18
 
-Вие двамата сте открили тялото на г-н Бъртън по време на изложбата снощи?-попита. Беатрис Сложи едната си ръка към гърдите си и се поклащаше на стола си. - Казвате, че вероятно е бил убит? Боже,господи!Съсипани сме! Шока и ужаса в гласа й, накараха Габриел да вдигне поглед от пушената си сьомга.Погледна Беатрис, която седеше на противоположния край на дългата маса. Не беше негова идеята да седи начело на масата, но г-жа Тренч,даде ясно да се разбере, че според нея се очаква той да заеме тази позиция, че според изискванията на  обществото това е правилното място на стопанина на къщата. Когато Венеция мина през вратата малко по-късно, облечена в черно, той веднага разбра, че седеше на стола, който  обикновено заема тя. - Не мисля, че това ще се окаже убийство, -  каза Габриел. Той погледна към Едуард. - Бихте ли ми подали сладкото от ягоди?
-Да, сър. Едуард отговори с пълна уста. Той чинно връчи сладкото на Габриел. - Господине, как изглежда убит човек?
-Едуард. -  Беатрис го прекъсна. - Това е напълно достатъчно. Човек не говори за такива неща на масата за закуска.
-Но лельо Беатрис, ти си тази, която  повдигна въпроса.
 Беатрис въздъхна. -Яж си яйца и не прекъсвай възрастните, когато те разговарят. Едуард се върна към яйцата си, но Габриел знаеше, че момчето е попило всяка дума от разговора.Темата за жестокото убийство на хора не се пренебрегваше толкова лесно.
-Лельо Беатрис, -  каза спокойно Венеция, -моля те, не изпадай в паника. Ситуацията е под контрол.
-Как може да говориш така?- Беатрис се обърна към нея. - Говорим за един голям скандал. Защото разчуе ли се, че сте открили тялото на изложбата снощи няма да има край на клюките за вас.
-Опасявам се,че това вече е факт. Амелия влезе в стаята, размахвайки копие на Флаинг Интелиженсер. - И никога няма да се досетите кой е написал статията.
Венеция  направи физиономия и достига до кафеварката. - Г-н Отфорт?
-Абсолютно същият.Амелия седна до Едуард. Това е една вълнуваща статия. Очаквам всеки  да я прочете тази сутрин.Доста рядко се намира труп на фотографска изложба и това  променя всичко.
-Обречени сме, - нареждаше Беатрис.Ще бъдем принудени да опразним тази прекрасна къща, и да се откажем от галерията. Ще загубим всичко!
Габриел погледна Амелия. -  Защо не ни прочетете статията ?
-Разбира се.Амелия прочисти гърлото си. -
 
   Шокиращи събития на  фотографска изложба   от Гилбърт Отфорт
 
Тялото на един фотограф е било открито по време на изложба на фотографии във вторник вечерта.Починалият е бил идентифициран като г-н Харолд Бъртън,от Грийнстоун Лейн.Смята се, че липсата на успех на г-н Бъртън в избраната от него област, заедно с неотдавнашните финансови неуспехи и  дългове, го карат да вземе избор и да погълне цианкалий.Тялото е било открито,съвсем случайно от г-жа Джоунс, добре известен фотограф.Нейният съпруг, г-н Джоунс, е бил с нея, когато са се натъкнали на трупа.Читателите на тази статия ще си  припомнят, че г-н Джоунс,едва наскоро се завърна в Лондон в ръцете на любящата си съпруга, след като е бил смятан за мъртъв в продължение на една година. Излишно е да казвам,че откриването на тялото на г-н Бъртън хвърли покров от мрак над изложбата на г-жа Джоунс, чиито поразителни снимки,спечелиха възхищението на всички присъстващи.Тя бе доста объркана.Хората бяха загрижени, че  може да припадне. Тя бе  нежно ескортирана от  залата от всеотдайния си съпруг.
-О, за бога, -  развика се  Венеция. - Не бях  в близост до припадък.
- Мисля, че фактът, че си била доста объркана и, че е трябвало да бъдеш нежно ескортирана от залата е хубаво хрумване, - обяви Амелия и остави настрана вестника. Съгласна съм с г-н Джоунс. Не мисля, че тази новина ще създаде някакви сериозни проблеми. Всъщност,не бих се изненадала, ако привлече още няколко клиенти. Хората ще бъдат по-любопитни от всякога за мистериозната фотографка - вдовица.
-Бивша вдовица, -коригира я  Габриел.
-Да, разбира се, -  заяви Амелия, разбърквайки  яйцата в чинията си. - Простете ми, сър, не трябва да забравям чудотворното ви завръщане. Е това е последната брънка в живота на легендарната и мистериозна г-жа Джоунс.
-Щастлив съм да услужа, -  каза Габриел.
 Беатрис събра вежди и се намръщи. - Не разбирам.Тя погледна Габриел. Мисля, че казахте, че г-н Бъртън е бил убит.
-Това определено беше заключението ни когато Венеция и аз намерихме трупа. - каза Габриел.
- Но статията във вестника ясно твърди, че г-н Бъртън е отнел собствения си живот. -  Това е така, нали?
Габриел обмисляше тази информация, докато вземаше нова хапка от сьомгата. -  И не се споменава за бягащата фигура, която Венеция видя в коридора. Интересно. Чудя се,дали полицията пази някои детайли в тайна с надеждата за откриване на  убиецът,който смята,че престъплението му е останало незабелязано, или  те наистина вярват  че смъртта на Бъртън е самоубийство.
-Може би има друго обяснение, - додаде  Венециа. - Г-н. Джоунс, снощи Вие и аз се занимавахме предимно със собствената си ситуация. Забравихме, че е имало някой в сградата, който е имал всички основания,да се опита да гарантира, че изложбената зала,няма да бъде опетнена със скандала от убийство.
-Разбира се, - каза Беатрис веднага. - Кристофър Фарли, спонсора на  изложбата.  Г-н Фарли е много влиятелен джентълмен, както в арт средите, така и в обществото. Няма да съм изненадана да науча, че той е в състояние да  приложи  натиск на полицията и да ги накара да обявят съмнение за убийство в самоубийство.
Така или иначе,мислеше си Габриел,имаше един проблем по-малко върху плещите  си днес.Факта, че репортерът не е научил, че Венеция е видяла някой да бяга от мястото на престъплението, означава, че по всяка вероятност убиецът не знае за Венеция.
Венеция погледна към него с хладна резервираност. - Какви са плановете Ви за днес, г-н Джоунс?
Чудеше се колко дълго тя възнамерява да се обръщам към него с такива старомодни  формалности. -  Направих списък на нещата които се случиха.Той извади едно листче от джоба си и го сложи на масата. -  Първо, ще ви дам негатива  на снимката на сейфа, който направихте в Къщата на Аркейн.Ще оценя,ако се заемете с него  възможно най-скоро.
Тя наклони главата си. - Добре. Какво ще правите със снимката?
-Вече  разчетохме един  кодиран пасаж, написан на капака на сейфа.Това е просто един списък от билки, които не означават нищо за мен или за братовчед ми.Не мога да си представя как това може да бъде важно. Но има един член на Обществото Аркейн тук, в Лондон, който е изучавал голяма част от научните изследвания от документите на алхимика. Може би той ще бъде в състояние да направи нещо с надписа, който обгражда имена на билките.
-Планирате да му покажете снимката на сейфа? - Попита Едуард
-Да, - каза Габриел. - Но за да бъде безопасно, в случай, че г-н Монтроуз, който е в доста напреднала възраст,я изгуби  или  попадне в неподходящи ръце, ми се иска тя да бъде леко ретуширана. Искам да променя името на една или две от билките. Възможно ли е това?
- Мога да го направя, -  предложи Беатрис.
- Благодаря ви. Аз ще кажа на г-н Монтроуз, разбира се,какво липсва, така че той ще има нужната информация, с която да работи.
Едуард се усмихна с възхищение. -  Това е много умен ход, сър.
-Опитвам се, -  каза Габриел. - Но трябва да призная, че не очаквам, че Монтроуз ще бъде в състояние да ми каже нещо ново,което братовчед ми или аз вече не сме открили. Въпреки това, той може да бъде в състояние да ми помогне в друг аспект от моето търсене.
-Какъв?- попита Венеция
Той я погледна. -Монтроуз е отговорен за поддържането и записването на броя  и ролите на  членовете на Обществото Аркейн за всяка година. Записите му включват, не само имената на тези, които са въведени в обществото, но и имената на техните близки.
Венеция се намръщи леко. - Разширявате  разследването си, като  включвате семействата на членовете?
-Да. Той се облегна назад, с кафе в ръка. –Разширявам списъка със  заподозрените и включвам роднините на онези членове, които биха могли да знаят за разкопките на лабораторията на алхимика.В допълнение,взех имената на някои от присъстващите в изложбената зала снощи. Любопитен съм да видя, дали някой от тях  има връзки с Обществото Аркейн.
Израза на Беатрис се изпълни с тревога. - Убеден ли сте,че  крадецът когото  търсите следи Венеция?
-Да., -  каза той -Съжалявам да го кажа, но се страхувам, че е много вероятно. Ето защо, почувствах, че е необходимо да се върна от гроба.
-Има едно сигурно нещо, -Беатрис взе дълбоко въздух. - Ако злодея е в близост до Венеция, най-вероятно ще получи цялото ви внимание.Той би трябвало да знае кой сте.
-Да, -каза Габриел. - Доста вероятно.
Венеция остави вилицата си. Мрачно разбиране освети очите й. - Мислите, че сега, когато сте тук, злодея ще пренасочи вниманието си върху вас.Надявате се  да го отклоните от мен.
Габриел сви рамене и посегна към друга препечена филийка. Беатрис изведнъж се ободри. -  Да, разбира се. Това е перфектен замисъл. Каква брилянтна тактика, г-н Джоунс. Защо злодея да обръща  внимание на Венеция сега,след като сте тук? Крадецът естествено ще  предположи, че ако някой знае нещо за кода на сейфа,то това сте вие. В края на краищата, Венеция е само фотограф.
-Това е елементарен план, - призна.Габриел -Но от моя опит знам,че те обикновено са най-добрите.
 Венеция се съсредоточи върху храната. Той забеляза, че тя не погледна към другите които бяха облекчени от заключението на Беатрис.Чудеше се, дали е ядосана, което означаваше, че  е загрижена за неговата безопасност. Не беше  лесно да я  гледа как си тръгва от студиото миналата нощ. Всичко вътре в него  копнееше да я задържи. Не разбираше ли тя, че те си принадлежат?Беше ли забравила обета,даден във  вихъра на страстта онази нощ,в Къщата на Аркейн?
Аз съм твоя.
 

Глава 19
 
Малката овехтяла галерия на Харолд Бъртън бе потънала в мрак. Изглеждаше така сякаш  по някакъв начин разбираше, че притежателят няма да се върне и да отвори вратите. Гъстата мъгла не правеше нищо, за да се разведри атмосферата,помисли си Венеция. Тя стоеше точно пред входа на галерията на Бъртън.Беше ранен следобед, но мъглата бе толкова дебела, че едва можеше да различи малкия магазин.Вдигна очи към прозорците на стаите над галерията. Нямаше и помен, че има някой там горе.Тези стаи без съмнение бяха частните покои на Бъртън.Взе решението да дойда тук днес импулсивно, оставяйки Амелия и Мод, менаджерката на галерията,да избират модел за следващия портрет от успешните мъже от серията на Шекспир. Възможността,  Бъртън да е направил и други нейни фотографии,които не бе имал време да остави на прага й преди да умре, я  тревожеше откакто се събуди.Не знаеше какво злият Бъртън може да е направил, с инструментите си  за ретуширане преди преждевременната си смърт.Не можеше да си позволи подобни неудобни снимка в ръцете на  своите конкуренти, или още по-лошо,пред прага на клиенте си.Движението не бе натоварено. Магазините от двете страни на галерията на Бъртън бяха отворени, но  имаше малко клиенти. Двама влюбени,които бяха навън се впуснаха в гъстата мъгла  като изгубени призраци, толкова загрижени да не се блъснат в стените или  да се препънат в павета, че  не забелязаха Венеция,която дебнеше до  вратата.Разбра, че облечена в черно от главата до петите и с лице забулено от черен воал, тя е почти невидима.Изчака един празен файтон да се придвижи бавно в мъглата, и след това  прекоси алеята към галерията.Не бе изненадана да открие, че входната врата на магазина е здраво заключена.През всички прозорци нахлуваше тъмнина. Бъртън сигурна бе заключил преди да пристигне в изложбената зала и преди сблъсъка му с убиеца му снощи.Тръгна към ъгъла, обърна се  и излезе на тясна алея, предназначена за зареждане на магазините.Мъглата изглеждаше още по-плътна в този тесен проход.Намери задната врата на галерията и откри, че тя също  бе заключена.Извади остър шперц и се зае с работата. Човек става доста по-сръчен с инструменти и механични устройства, когато има  кариера на фотограф, помисли си тя. Стана й ясно, че едно от тях е винаги да може да импровизира. Вратата се отвори. Тя замълча, хвърли един последен поглед наоколо, за да е сигурна, че няма никой, който  да я види  да влиза в магазина. Нищо не помръдваше в морето от мъгла, което заливаше алеята.Премествайки се  тихо, тя влезе в задната стая на галерията и затвори вратата.Спря се за миг, оглеждайки претрупаното, изпълнено с мрак пространство. Стаята бе пълна с обичайните принадлежности, които използват фотографите. Кутии от стари негативи бяха струпани до тавана.Декори в различни цветове и дизайни бяха подпрени до стената. Много стар и паянтов стол,с един счупен крак, заемаше ъгъла. Чифт малки дамски обувки бяха сгушени под стола. Обувките бяха излезли от мода най-малко преди две години.Неочакван пристъп на съчувствие премина през нея.Горкият Бъртън. Той или не беше разбрал, колко е важно да си  в час с най-новите модни линии или не е бил в състояние да си позволи, да замени обувките, когато са се променили стиловете.Тя  имаше три чифта дамски обувки в  галерията си. Всички те бяха в най-модния стил и значително по-елегантни от тези  на Бъртън. Но те имаха  нещо общо с обувките на Бъртън.бяха с най –малкия номер.Бе съвсем сигурна, че Бъртън е инвестирал в обувките по същата причина, която я накара да  купи три чифта обувки, твърде малки дори за всеки един от семейството й. Деликатните, елегантни обувки се оказваха изключително полезни, когато човек се сблъскваше с клиент, който желаеше портрет в цял ръст и не искаше да показва собствените си големи стъпала.Тя просто поставяше малките обувки в предната част на краката  и подреждаше полите на роклята така, че да се подават само малките върхове на обувките. Това  я спаси от много ретуширане. На близката маса лежаха две фотографии в рамки. Стъклото на рамките бе разбито.Тя се приближи любопитно, за да разгледа по-добре. С един поглед осъзна дълбочината на враждебност на Бъртън към нея. Снимките показваха сцени от Темза. Тя разпозна и двете. Бъртън  ги включи в една от изложбите на Фарли. Собствените й  изгледи на реката при зазоряване  взеха първото място  в това шоу. Бъртън беше бесен онази нощ, когато  напусна залата.Можеше да си представите връщането му обратно тук в галерията с фотографиите под мишница.Много вероятно бе хвърлил снимките върху работната маса с такава сила, че стъклото се бе разбило.Не си бе направил труда да почисти счупените парчета. Може би  е изпитвал някакво перверзно удоволствие да ги гледа всеки ден,за да му напомнят колко много  мрази г-жа Джоунс.Обърна се от обезпокоителната сцена към тезгяха.С върха на обувката си,закачи предмет, който лежеше на пода. Желязото издрънча върху дървени дъски под краката й. Звукът беше неестествено силен в още по-неестественото мълчание. Тя замръзна, сърцето й заби учестено. Успокой се!- помисли си тя. Няма начин някой извън тази галерия  да e чул шума. След няколко секунди,пулса й се забави. Тя погледна надолу и видя дълга  желязна скоба. В дните на драгеротипите  такива устройства са били широко използвани за осигуряване на човека когото снимат, така че той или тя  да не се движат, докато се прави снимката. Появата на нови, по-бързи филмови ленти и подобрени камери, направили скобите ненужни от техническа гледна точка, но много фотографи, все още  разчитаха на тях, за да се поддържа перфектно фотомодела.Беше голямо изкушение да се използва скобата  за глава, когато фотографираш шавливо,малко момче.Тя прекоси стаята и отвори вратата. Вонята на силни химикали, които твърде дълго са били съхранявани в лошо проветриво място, едва не я събори.Бъртън игнорираше  всички добри съвети от фотографските списания по отношение на безопасното съхранение на химикали в тъмната си стая, помисли си тя. Нищо чудно, че  вечно имаше кашлица. Вероятно се е заключвал тук в продължение на часове  и в даден момент,е вдишвал концентрирани изпарения  в малкото, затворено пространство, където нямаше циркулация на свеж въздух. Тя въздъхна. Това бе често срещан проблем в нейната и без това изпълнена с опасности професия.Подържа вратата широко отворена за миг,за да могат най-лошите  изпарения да се разсеят.След това влезе  в тъмната стаичка. Мъждива светлина идваше  под ъгъл в малкото пространство, разкривайки тавата за промиването и бутилки с химикали. Оборудването на Бъртън бе блестящо и съвсем ново на вид,  забеляза тя,както и от най-доброто качество. Някои от бутилките на рафта, все още бяха неразпечатани. В стаята беше толкова тъмно, че  едва не пропусна да забележи,един дървен сандък, съхраняван под тезгяха. Приведе се над него и го отвори. Вътре имаше няколко сухи негативи с табелки.Трябваше  да погледне само един, за да разбере какво бе това, което бе открила.Не чу издайническите стъпките зад нея.Когато силна мъжка ръка покри устата й, беше твърде късно, за да изкрещи. Мъжът я повдигна за да я изправи на крака и тя грабна единственото потенциално оръжие, което бе на разположение- набор от клещи, използвани за отстраняване на отпечатъци от химичните бани.
 

Глава 20
 
-Не викай, - каза в ухото й Габриел, -никакви звуци. Тя се отпусна с облекчение, кимна трескаво и пусна  клещите. Той извади ръката си от устата й и я завъртя. В сянката на тъмната стаичка, той изглеждаше много голям и много ядосан.
-Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш тук?- попита  с глас, който беше прекалено мек. - Мислех, че ще прекараш деня в галерията.
Тя се съвзе с усилие. - Аз трябва да ти задам този въпрос.Струва ми се, че спомена, че отиваш да говориш с един възрастен член на Обществото Аркейн, тази сутрин.
-Вече говорих с Монтроуз. Бях на път обратно към Сътън Лейн, когато реших да  спра на този адрес.
- Какво очаквахте да откриете тук?  - попита предпазливо тя.
-Бях любопитен да науча повече за Бъртън.
-Защо,за бога? Със сигурност неговата смърт не е свързана с липсващата формула.
 Габриел не каза нищо.
Нещо диво запърха в стомаха й. -Или е?
-Отговорът е,може би не, - добави той.
Тя прочисти гърлото си. - Не мога да не забележа, че  изразът може би, оставя известно място за размисъл.
-Както винаги, госпожо, вие сте изключително проницателна. Той погледна в дървения сандък. - Виждам,  негативите на снимките, на които си снимана ти.
-Да.
-Разгледах ги. С изключение на гробището и паметника с името ти върху него, всички други изглеждат доста безобидно. Има снимки, на които идваш от пекарната,влизаш в галерията,говориш с клиенти, все от този сорт.
 Тя потръпна. - Завист. Бъртън трябва да е бил вдъхновен от някаква странна мания към мен.
-Лично аз, започвам да се чудя дали  наистина е бил обсебен от идеята за теб, -каза Габриел.
 - Какво искаш да кажеш?
-Смятам факта, че Бъртън  те е следил за няколко дни и след това е намерен мъртъв в непосредствена близост до теб за много тревожен.Най-меко казано.
-Какво?Казаното се блъсна в нея. –Я,чакайте, сър. Да не би да казвате, че смъртта на г-н Бъртън може да бъде свързана с мен?
-Това е едната възможност.Не мога да го потвърдя без допълнителни доказателства.
-Искам да ви напомня, сър, че аз съм единственият човек, до този момент, който е имал мотив да убие бедният Бъртън Като се има предвид факта, че не съм го направила,  трябва да приемем, че някой друг го е убил поради напълно различна причина.
-Може би.
-Отново тази дума, -  каза тя. - Къде, ако смея да запитам, е недостатъка на моя аргумент?
-Мотивите ви са отлични, сладка моя, но разчитат на странни  съвпадения. Никога не съм бил любител на такива обяснения.
Дразнеше се  да го чуе, да я нарича сладка моя по такъв безцеремонен начин. Изглеждаше така, сякаш тяхната връзка,е напреднала до точката, където такава фамилиарност беше нормална и логична.
 Той я погледна. - Все още не си  ми казала, защо  избра това място и влезе с взлом тази сутрин. ?
 Тя  ядно стисна зъби. - Не съм счупила нищо.Просто си поиграх малко с фибата си и вратата се отвори. Тя спря внезапно. –Ти как влезе?
-Аз също си поиграх малко. Той кимна към вратата на другата стая. -Но направих още нещо.Зключих, след като бях вътре, за да  предотвратя възможността някой да влезе при мен без предупреждение.
-Много добра идея, -  каза тя, поразен от логиката му. - Трябва да я запомня за в бъдеще.
-В бъдеще, -натърти умишлено Габриел, - ще обсъждаш каквито и да било планове за този род дейност с мен, преди да ги извършваш.
-Защо да го правя? - попита тя. - Без съмнение ще се опитвате да ме разубедите да не ги извършвам.
-В случай, че не сте забелязали, г-жо Джоунс, това е отличен начин да бъдеш арестувана.Детектива, който ни интервюира снощи не беше склонен да  ни разглежда като заподозрени за смъртта на Бъртън, но неговата гледна точка и нещата могат да се променят, ако ни открият в ситуация като тази.
-Бях много внимателна да не ме забележат.И в отговор на вашия въпрос, дойдох тук, защото ме беше страх, че Бъртън може да има други снимки с мен и  да ги е ретуширал така,че да се окажат неудобни, в ръцете на моите конкуренти.
- Тази мисъл също ми хрумна, -  каза той.Освен  привидно безвредно изглеждащите негативи в този сандък,открих, че няма други ваши снимки.
-Слава богу. Тя вдигна очи към тавана. - Какво ще кажете за жилището ?
-Нищо не възбуди  интереса ми там. Той вдигна дървения сандък и излезе от тъмната стая. - Хайде, ще вземем тези снимки с нас и да ги разгледаме по-обстойно, след като и двамата сме на безопасно разстояние от това място.
 Тя се влачеше след него, възнамерявайки да го последва до задната врата.Спря, когато забеляза кутията за сухите плочи, намираща се на съседната маса. Името на производителя й бе познато. Поръчваха си плочите, от една и съща фирма. - Това  е интересно, -каза тя под носа си. Едната й ръка бе  на дръжката на вратата,но той я гледаше от другия край на стаята.
-Какво има?
-От всички изводи, Бъртън  едва едва изкарва, прехраната си  с фотография, а оборудването му и химикалите в тъмната стая са съвсем нови и скъпи. Нещо повече, тази опаковка на плочи е от най-големия размер, предоставен от производителя. Тя струва значителна сума пари.
-Бъртън очевидно е приел работата си сериозно. Без съмнение е решил да инвестира малко пари,в плочи и оборудване.
-От слуховете, които чух, той няма доход, който  да му позволи такова разточителство. Тя посочи  с един пръст  пода и  погледна в стаята. - Чудя се дали си е купил нов фотоапарат?
-Има камера на статива в другата стая, -  каза Габриел. - Не се вгледах внимателно в нея.
Тя влезе в предната стая на галерията. Бъртън беше направил композиция от  един стол и прост фон на позиция възползваща се от  малкото светлина идваща през мръсните прозорци. Един поглед към обемистата камера на статива бе достатъчен. -Това определено е много стар модел, -  каза тя, заобикаляйки  около щанда.Очевидно не е изкарвал достатъчно пари за да си купи нова.Тя спря при вида на шапката поставена  на рафта под тезгяха.
-Венеция, не отлагай повече, -  каза Габриел. - Крайно време е и двамата да  напуснем това място.
-Още една минутка, сър, това е всичко, от което се нуждая.Тя вдигна шапката. Беше много по-тежка от всяка  друга шапка.
-Какво, по дяволите, правиш с това?- попита Габриел и звучеше доста  заинтригуван.
-В случаите,когато забелязвах,че Г-н Бъртън ме гледа, той беше с тази шапка, но  винаги я носеше под мишница. Никога не съм го  виждала да я сложи на главата си. Тя  обърна шапката с главата надолу и се усмихна със задоволство. - И това е причината.
-Какво има там?
-Скрита камера. Тя обърна шапката, така, че да може да види устройството вградено вътре. - Съвсем нов модел. Направена от” Кроудър”. Те използват отлични лещи. Това трябва да е много скъпа.
-По дяволите! Габриел остави дървения сандък и взе шапката с камерата. Разгледа я отблизо. - Никога не съм виждал нещо подобно.
-Ние  професионалистите ги наричаме детективски камери.Конструирани са по различен таен начини.Виждала съм камери,скрити във вази, куфарчета и други предмети.
-Значи това е начина по който те е снимал  без да разбереш.
-Да.
 Габриел постави шапката-камера на рафта, вдигна сандъчето и се отправи пак към задната врата.
-Сигурно се изкарват доста пари, като се правят тайно снимки?
-Да, -  каза тя и го последва. - Имайте предвид,че в детективска работа, камерата все още  има ограничено значение, но очаквам, че след време, тя ще се превърне в основна част от бизнеса.
-Кой  плаща за тайно направените снимки?
-Само разгледайте възможностите, г-н Джоунс. Представете си колко много жени ще платят, за да получат снимки на техните съпрузи женкари, когато въпросните господа са в компанията на своите любовници.Друга възможност са всички подозрителни мъже, които се страхуват че жените им може да се срещат с други мъже. Финансовия потенциал е практически неограничен.
-Някога, някой забелязвал ли е, г-жо Джоунс, че имате определено циничен поглед към брака?
-Предпочитам да мисля, че имам реалистичен поглед.Тя замълча. - Но поне си  отговорих на един въпрос, който ме притесняваше за г-н Бъртън.
-Сега вече знаете как е  успял да си  закупи  ново оборудване и консумативи.
-Да.Влезнал е в бизнеса със скрита камера.
 ***
В малкта къща на Сътън Лейн, Венеция сложи и последния  негатив обратно в дървения сандък.Облегна се на стола зад бюрото и погледна Габриел -Ти беше прав, сър, - каза тя. - С изключение на една ретуширана снимка, няма нищо тревожно в другите.
-Освен факта,че проследяват всяко твое влизане и излизане, хората с които си се срещала през последните няколко дни, - каза тихо Габриел.Или Бъртън е имал много странна мания към теб или  някой го е наел за да те следи.
 

Глава 21
 
Амелия седеше с Мод Хокинс, менаджера на галерията, в една малка стая в непосредствена близост до изложбената.Те проучаваха младия мъж в тога в римски стил,който стоеше пред тях. Мод бе само година по-възрастна от Амелия. Дъщеря на икономката и иконом, тя бе твърдо решена да не следва родителите си в работното поприще.Кандидатства за работа в галерията  Джоунс, веднага след като бе отворена и беше наета незабавно. Мод бе интелигентна, ентусиазирана и  имаше подход към клиентите. Мъжът в тогата се казваше  Джерами Кингсли. Той бе последният от тримата кандидати, които  се  бяха повлияли след рекламата във вестника. Първите двама се оказаха неподходящи, но в Джерами имаше хляб, реши Амелия. Тя можеше да разбере, че и Мод  чувства  същото. Джерами беше висок и рус,със сини очи и силна квадратна челюст. Той изглеждаше много красив в тога,дори мъничко неловко. Дрехата разкриваше мускулестите му ръце и широк гръден кош,както и мощни рамене. Джерами изкарваше прехраната си в конюшна Годините на обръщане на сено, обгрижването на едрите коне и бутането на колички,бяха направили чудеса мислеше си, Амелия. Тя сведе погледа си от Джерами и записа нещо върху парче хартия. Мъжествени рамене. Венеция харесваше това. Когато вдигна очи, забеляза, че Мод продължаваше да се взира в Джерами, като че ли той беше голяма и много вкусна торта. - Благодаря ви, господин Кингсли, -  каза Амелия. - Това е всичко за сега.Може да се върнете в съблекалнята и да смените  дрехите си.
-Моля за вашето извинение, госпожице. Благородното чело Джеръми се изпълни с нарастваща тревога. - Но дали, ще участвам, госпожице?
Амелия погледна Мод. - Мисля, че  ще стане добре, -  каза Мод. - Изглежда много добре в тога, нали?
Джерами я дари с благодарна усмивка. Мод също се усмихна.
-Съгласна съм.Амелия остави молива и погледна към Джереми. - Не виждам никаква причина, г-жа Джоунс да не  ви намери приемлив, като Цезар, г-н Кингсли, но разбира се, тя ще направи окончателния избор, когато се запознае с теб. -
- Да, госпожице.Благодаря ви, госпожице. Джереми бе силно  развълнуван. - Ще направя всичко по силите си, за да ме одобри, ще го направя.
-Много добре, -каза Амелия,с г-жа Джоунс ще се видите в три часа на двадесет и трети. Ако тя ви одобри,тогава ще направим и снимките.Процесът ще отнеме най-малко два часа,възможно е и по-дълго.Г-жа Джоунс е много прецизна с направените от нея снимки.
-Разбирам, госпожице.
-Трябва да бъдете точен, -  добави Мод.Г-жа Джоунс е изключително заета дама. Тя не обича да чака своите модели.
-Няма нужда да се притеснявате за това, госпожице, -  каза Джеръми тръгвайки към съблекалнята. - Ще бъда тук навреме.Той изчезна зад тежката завеса в червено и златно,която прикриваше мъжката съблекалня. Няколко минути по-късно, той се появи отново,с неудобните,купени от магазина дрехи. Амелия си призна,че с тога изглеждаше много по-добре.Виждаше,че и Мод почувства същото. Джереми каза още няколко думи на благодарност и се втурна отвън на улицата. Амелия и Мод се върнаха в изложбената стая.
-Вярвам, че г-н Кингсли ще бъде много фин Цезар, -каза Амелия.
- Да, госпожице, със сигурност  и това е факт. Мод потри ръце. - Очаквам продажбите да бият дори снимката на" Хамлет ", от преди няколко седмици.Друго си е  мъж в тога, не си ли съгласна?
-Да,но  трябва да ти кажа, че ще бъде трудно да надмине" Хамлет ". Амелия спря пред една от рамките със снимки,окачени на стената. Мрачната, екзотична снимка бе портрет на много красив мъж, който привличаше  зрителя със съблазнителните си очи на романтичен поет. Тъмната му къдрава коса беше разрошена по много интересен начин. Хамлет носеше бяла риза, която бе отворена по средата, надолу до гърдите му. Бе обут в тъмни, плътно прилепнали панталони и блестящи, високи кожени ботуши. Приличаше повече на грандиозен изследовател,а не на обреченият принц.Той бе седнал на позлатен стол.Единият му крак бе изцяло протегнат,в такава поза, че клиентите жени го намираха за неустоим.Едната му ръка бе положена елегантно  върху облегалката на стола.В другата си ръка, държеше черепа на Йорик.Не беше лесно да се открие човешки череп, спомни си Амелия.Мод най-накрая успя да закупи един от  резервните на малък театър.
-Идеята за снимането на" Хамлет "с риза, наполовина разкопча, бе повече от  брилянтна, -каза Амелия.
 Мод се усмихна скромно, възхищавайки се на снимката. - Просто ми мина през ума.
 Амелия погледна следващият портрет в редицата.Той показваше друг, изключително красив млад мъж, облечен в древен италиански стил. Откриването  на череп бе трудно,помисли си Амелия, но намирането на  стара италианска яка,беше значително по-голямо предизвикателство. Усилието беше възнаградено. Кой би могъл да си представи, че клиентките ще  намерят човек с такава яка за толкова завладяващ?-Можем само да се надяваме, че нашият Цезар ще е успешен колкото и „Хамлет", каза Амелия. - Но не се надявам, да  достигне  успеха, който имахме с „Ромео".
-Той все още е най-продавания, -съгласи се Мод, изучавайки италианската яка. Аз продадох двадесет копия миналата седмица. Ще трябва да  направим още в най-скоро време.
 - Е, това е „Ромео”, в края на краищата.
-Междувременно, -  каза Мод, иззад щанда. - Получих съобщение от един господин,който пита дали г-жа Джоунс е на разположение, за да направи снимка на  приятелката му. Изпратих й  съобщението за насрочената утре среща. Всички подробности,са записани в книгата.
-Благодаря ти, Мод. Кой е клиентът?
-Могъщият лорд Акланд, -  каза Мод. - Той иска г-жа Джоунс да снима една дама на име г-жа Розалинд Флеминг.
 

Глава 22
 
-Трябва да сте изпаднали в голям шок,откривайки, че съпругът Ви е жив, г-жо Джоунс. Усмивката на Розалинд Флеминг беше хладна. - Човек може само да си представи ефекта върху нервите ви,когато мъртвият Ви мъж се е появил на прага Ви.
-Доста стряскащо бе, разбира се. Венеция бутна малката статуя в по-различна позиция до стола на Розалинд и забърза към нея с камерата. - Но човек трябва да се приспособява към малките неудобства в живота,нали?Не се чу и звук от Розалинд.
-Неудобства?- Розалинд промърмори много тихо.
 Амелия, застанала точно зад Розалинд с ярък бял чадър, направи бързо,  малък жест  на предупреждение с ръка. Венеция получи съобщението. Позовавайки се на историята за завръщането,за една съпруга се предполага,че неудобство е малко неуместно казано.Отбеляза си наум, в бъдеще да бъде по-предпазлива. Ако не се объркаше едно нещо, то се  объркваше друго, когато  работеше с клиенти.Винаги бе  трудно да се концентрира върху случаен разговор с модела, когато човек се опитва да направи снимка. Независимо от това беше необходима част от процеса. Ако не си говореше с моделите те ставаха непокорни и напрегнати.Като че ли нямаше достатъчно проблеми,по-рано през деня,докато работеше извън студиото. Розалинд даде ясно да се разбере, че не е особено заинтересована от снимката си. Тя обясни, че това е идея на лорд Акланд, и че тя е само участник,заради него. Въпреки това, подобно на всеки друг модел на възраст от пет нагоре, когото Венеция бе срещала, за Розалинд беше достатъчно ласкателно да има собствен портрет. За тази цел тя настоя да бъде фотографирана в собствения си дом, заобиколена от някои от най-скъпите си вещи. Тъмносинята вечерна рокля,която бе избрала за случая беше по последна мода: много френска и с много ниско изрязано деколте.Носеше цяло състояние в бижута.Диаманти  блестяха около гърлото й, висяха от ушите й и сияеха в сложно фризираната й коса. Розалинд дори беше избрала стол, на който да позира.Беше силно позлатен и имаше обезпокоителна прилика с трон. Високият таван на стаята беше толкова богат и елегантен както и самата  Розалинд. Антични урни и статуи стояха на мраморни постаменти.Златистите кадифени завеси бяха хванати със златни крила и се влачеха  по дебелия килим. Два часа по-рано Габриел и Едуард й помогнаха да внесе необходимото техническо оборудване, включително камера, плочи, стативи, чадъри и отразяващи щитове от наетата карета.Когато превозното средство тръгна по улицата Венеция случайно  погледна назад.Тя видя Габриел да стои на стъпалата.Изглеждаше доволен. Осъзнаваше, че той е  видимо щастлив щом тя се занимава цяла сутрин с фотография. Нямаше  съмнения, че по такъв начин, той може да продължи своите разследвания, без да се налага да се чудя какво ли прави тя.Знаеше, че още е ядосан от посещението й вчера в галерията на Бъртън.Снимките в домовете на клиентите, винаги бяха тежка работа. За щастие библиотеката на Розалинд бе добре осветена от естествена светлина. Независимо от това, бе необходимо осветлението да се използва правилно и беше ясно, че Розалинд губи търпение. Разговорът стана все по-личен. Венеция започна да се чуди, дали Розалинд  умишлено я дразни.Може би така облекчаваше скуката си.
-Няма нужда да подбирате думите си пред  мен, г-жо Джоунс. Розалинд издаде гърлен кикот. –Моята женитба бе по същото време. Нямам нищо против да Ви кажа, че се наслаждавам на овдовяването много повече, отколкото на брака ми.
 Венеция не можа да измисли подходящ отговор на този коментар, така че продължи на по-безопасна тема. - Бихте ли мръднали дясната си ръка сантиметър или два на ляво?Да, така е добре. Амелия, премести чадъра по-близо до г-жа Флеминг. Имам нужда от повече светлина върху лявата страна на лицето й. Искам да подчертая, елегантността на профила й.Никога не болеше да ласкаеш модела,мислеше си Венеция.
-Така ли?, - попита Амелия,нагласяйки чадъра.
-Много по-добре е, благодаря ти, -каза Венеция.Погледна отново през визьора. Този път се концентрира за кратко, нещо,което винаги правеше точно преди да снима. Светлината и сянката се обърнаха. Аурата на Розалинд Флеминг светна пулсираща и интензивна енергия.Розалинд не гореше от  нетърпение,осъзна Венеция.Тя гореше от яд. Най-добре бе да приключва с това възможно най-бързо. - Моля, не мърдайте, г-жо Флеминг, - каза Венеция.Щракна снимката.Всички инстинкти я подтикваха да се измъкне от къщата на Розалинд възможно най-бързо, но професионалния здрав разум я възпря. - Ще бъде най-добре да направим още една снимка, ако нямате нищо против,г-жо Флеминг.
- Много добре, щом Вие настоявате.
 Венеция извади използваната фотографска  плоча от камерата, сложи  друга и снима. - Отлично, -  каза тя, облекчена,че свърши. - Мисля, че ще бъдете доста доволна от резултатите.
-Кога ще бъдат готови снимките?, - попита Розалинд, показвайки малко ентусиазъм.
-В момента съм доста заета, но мога да ги подготвя за понеделник идната седмица.
-Ще изпратя прислугата за тях, -каза Розалинд.
 Венеция кимна към Амелия, която, очевидно усещаше нарастващото напрежение в атмосферата и бе започнала да опакова чадърите, огледалата и отразяващите щитове.
-Ще трябва лакеят да ви помогне с оборудването, -  заяви Розалинд. Тя се плъзна по килима до бюрото и дръпна  кадифен звънец.
-Благодаря Ви, -промърмори Венеция, снемайки фотоапарата от статива.
-Това, което е вярно за съпрузите е, че  изискват  много време и внимание, -каза Розалинд, връщайки се на предишния разговор. - Няма значение колко са богати.Имат една неприятна черта, да се оплакват за парите, които човек харчи за жизненоважни потребности като рокли и обувки.Дори не мигват,когато купуват скъпи бижута за  любовниците си, но нека жена му да поиска дори и най-малката  дрънкулка няма да има край на караниците.
Венеция замълча,разглобявайки статива. - Извинете, госпожо, но  мисля, че би било най-добре да сменим темата. Сигурна съм, че не го осъзнавате, но сестра ми, Амелия, е само на шестнадесет. Човек не обсъжда такива неща пред младите дами на тази възраст.
 Амелия издаде странен, наполовина задавен звук и се престори, че е много заета с отразяващите щитове. Венеция знаеше, че  се опитва да задуши смеха си.
-Простете ми, -заяви Розалинд. Тя се усмихна  с ледената си усмивка и проучи Амелия, сякаш не я бе забелязала досега. -Нямах никаква представа, че е толкова млада. Трябва да призная,че изглежда доста зряла за възрастта си и много опитна в работата си. Тя се обърна към Венеция. - Вие очевидно сте я  обучили добре. Кажете ми, г-жо Джоунс, къде се научихте да снимате? Розалинд току-що й хвърли ръкавицата. Венеция контролираше нервите си с усилие.
-Фотографията е изкуство и професия, както знаете, г-жо Флеминг, -  каза тя спокойно. - Баща ми, ми подари първият ми фотоапарат и ме инструктира в основните техники, малко преди да умре. Щастлива съм с това, че леля ми е великолепен художник. Научих много за състава и използването на светлината и сянката от нея.
-Предполагам, че г-н Джоунс трябва да е бил повече от  удивен,да открие, че жена му  е създала  фотографски бизнес, докато той се е скитал из Дивия Запад със загубена памет.
-Г-н Джоунс, - отвърна Венеция, -е много модерно мислещ съпруг,с  доста напредничави идеи.
-Наистина ли?Не знаех, че има такова същество,като съпругс модерно мислене. Вратата на библиотеката се отвори.Появи се лакей облечен с ливрея. 
- Да,госпожо?
Розалинд махна с ръка към купчината  фотографски принадлежности. - Може да изнесете това оборудване навън Хенри.И извикайте превоз на г-жа Джоунс и нейната помощничка.
-Да, госпожо. Хенри се наведе и взе статива.Венеция грабна ценната си камера.
-Аз ще нося фотоапарата, -  каза тя.
-Да, госпожо.Натоварен с апаратурата, лакеят тръгна към вратата.
-Още  нещо, Хенри, - додаде Розалинд.
 Хенри се спря. -Да, госпожо?
-Наясно съм, че г-жа Джоунс и сестра й бяха поканени в тази къща през предната врата, но вие ще ги изведете през задния вход, използван от търговците. Ясна ли съм?
 Хенри се изчерви. - Ъъъ, да, госпожо.
Амелия изпадна в шок. Тя погледна Венеция за да се ориентира. Венеция разбра достатъчно. - Хайде, Амелия. Тя вдигна камерата и тръгна към вратата на библиотеката. Амелия грабна чадърите и забърза след нея. Хенри вървеше отзад. Венеция спря за малко на вратата и позволи на Хенри и Амелия, да минат покрай нея в коридора. Когато те излязоха, тя погледна назад към Розалинд. - Приятен ден, г-жо Флеминг, -  каза тя. -Ще бъде изключително интересно да видя как изглеждате на Вашата снимка. Както знаете, критиците ми казват, че имам усет за улавяне на същността на истинския характер на модела.
 Розалинд я погледна по начина, по който пепелянката дебне мишката, която възнамерява да погълне
-Очаквам само съвършенство от вас, г-жо Джоунс, -каза тя.
Венеция се усмихна спокойно. - Разбира се.Аз съм художник, в края на краищата. Тя се обърна на пети и излезе от слабо осветената зала. Хенри и Амелия я чакаха, несигурни и напрегнати. Венеция незабавно се обърна надясно и тръгна към парадната врата. - Оттук, Амелия. Хайде, Хенри.
- Извинете, госпожо, -  прошепна Хенри смутено. - Съжалявам, госпожо, но входа на търговците е в другия край на къщата.
-Благодаря ви, Хенри, но ние  бързаме да напуснеме и ще бъде много по-бързо, ако използваме предната врата, -  каза Венеция. -Вече знаем пътя, ще видите.
-Не знам какво да направя, -Хенри притича безпомощно след нея разнасящ оборудването.
 В края на дългия коридор Венеция се спря и се обърна,за да погледне назад по протежение на коридора. Розалинд, очевидно осъзнавайки, че заповедта й бе пренебрегната,се появи от библиотеката. Тя стоеше в мрака на светлия проход. - Какво си мислиш, че правиш?- каза тя със стиснати от ярост устни.
-Тръгваме си през предната врата, разбира се, -  отговори Венеция. - Ние сме професионалисти, в края на краищата.Импулсивно, тя се концентрира за миг и отвори сетивата си за другия спектър. Аурата на Розалинд се фокусира- топла и хаотична от силата на гнева й.Тя не бе просто ядосана,проумя Венеция. Тя ме мрази. - Има още  едно нещо, което трябва да знаете, г-жо Флеминг, -  каза Венеция, връщайки си нормалното  зрение. - В галерията на Джоунс се гордеем с нашите умения за ретуширане.Ето защо и най-обикновените лица могат да се направят да изглеждат изключително атрактивно на снимка.Тя замълча за да подсили ефекта. - Процесът може, разбира се, лесно да се обърне.Това бе дръзка заплаха и доста рисковано. Но тя никога не бе срещала модел, който да иска да изглежда непривлекателно в една фотография. Като се има предвид буйната красота на Розалинд и очевидната й суета, изглеждаше разумно да  предположи, че тя ще намрази идеята за своя лоша снимка, независимо от  чувствата й към фотографа.
 Розалинд се стегна. - Използвайте  входната врата, щом трябва, г-жо Джоунс. Това обаче не променя фактите. Вие не сте нищо друго освен една умна, нечестна магазинерка, която е успяла да улови фантазиите на харата, примамвайки ги с фотографски трикове и илюзии. На изисканото общество скоро ще му доскучае от Вас и ще потърси други места за развлечение. Кой знае? Може би един ден и Вас ще Ви принудят  да изпиете чаша бренди,отровена с цианид. Тя се обърна и се затича към библиотеката, затръшвайки вратата след себе си.
Венеция затаи дъх, наясно, че цялата се тресе. Усещаше ледената пот под корсажа на роклята си.Взе всичко, което можеше да носи и премина  останалата част от пътя към предната зала. Амелия и Хенри я чакаха там.Една прислужница седеше до вратата. Тя изглеждаше нервна и объркана. Венеция я дари с лъчезарна усмивка и се спусна към нея. - Вратата, ако обичате, -каза тя бодро.
-Да, госпожо.Тръгна напред, дръпна и отвори вратата.
Захванала много здраво фотоапарата, Венеция премина през входа към предните стъпала. Амелия вървеше точно зад нея,а  Хенри тромаво след тях, борейки се с фотографската техника. Каретата стоеше в края на улицата.Коня и водача бяха задрямали. Хенри подсвирна силно. Шофьорът се изправи в отговор и плесна юздите. Превозното средство избоботи и спря в предната част на голямата къща. Хенри качи оборудването, помогна на Венеция и Амелия  и затвори вратата. Капандурата на покрива на кабината се отвори. Шофьорът погледна въпросително.
-Галерия Джоунс, улица Брейсбридж, моля, - каза Венеция.
- Да, госпожо.  Капандурата се затвори.
Настана странна  тишина. Тогава Амелия избухна в  смях. Тя се разсмя толкова силно, че накрая трябваше да се плеска с едната си ръка през устата си. -Не мога да повярвам, какво  направи, -тя най-накрая успя да проговори.
-Нямах избор, - съобщи Венеция. - Ако позволя да бъда изхвърлена през входа за търговци, щетите за нашия бизнес ще са непоправими.Ще бъде само  въпрос на време преди да се разпространи клюката, че  не ни считат за  достатъчно модни да използваме централният вход.
-Знам.Но трябва да ти кажа, че начина, по който заплаши да ретушираш снимките на г-жа Флеминг, за да я накараш да изглежда непривлекателна, беше брилянтен ход.
-Можем само да се надяваме, заплахата да проработи.
-Как може да се провали?- Амелия разтвори ръцете си. - Дори и  да откаже да вземе снимката,ще знае, че притежаваме нейна лоша фотография. Можем да направим всичко, което ни хареса с нея, включително и създаването на незавиден портрет,който да краси галерията.Ще го види  целия свят.Знаеш какво усещане  щеше да предизвика.
-За съжаление  не можем да направим такова нещо. Моята заплаха бе нищо друго,освен блъф.
-Какво искаш да кажеш? Г-жа Флеминг заслужава такава съдба след начина, по който се държа с нас.
-Отмъщението може да бъде много сладко, -каза Венеция, -  но винаги се връща да ни преследва. И в този случай, би било особено опасно. Ако покажем една непривлекателна снимка, на очевидно много красивата госпожа Флеминг, различните клиенти ще премислят два пъти преди да ме наемат да им направя портретите.
-Ще се страхуват, че може да изглеждат направо грозни. Амелия направи гримаса. Да, разбирам гледната ти точка. Толкова за отмъщението. Жалко.Въпреки че, г-жа Флеминг със сигурност си заслужава да бъде третирана така грубо, както тя ни третира.
 Венеция погледна към улицата. - Въпросът е, защо?
-Защо тя ни третира грубо?
-Защо тя ме мрази? Видях я в тълпата по време на изложението онази вечер, но ние дори не бяхме представени една на друга до днес. Какво съм направила,за да изпитва  такава силна неприязън към моята личност?
 

Глава 23
 
 Габриел седеше с Венеция и Беатрис в малкия салон, който гледаше към Сътън Лейн. Голямата кана с кафе, предоставена от г-жа Тренч стоеше на масата до дивана.  С очила, кацнали на носа й, Беатрис,полагаше спретнати бодове  на една жълта роза върху бродерията от гергефа си. Венеция пиеше кафето си реейки поглед. Беше ясно, че перипетиите от градската къща на Розалинд Флеминг я оставиха  разстроена  и притеснена. Професията на фотографа, съдържаше редица опасности,мислеше си Габриел.Клиентите бяха взаимно свързани и можеха да унищожат всеки  със злонамерен клюки. - Това, което не мога да разбера, -  Венеция, свали чашата си, -е,защо г-жа Флеминг се съгласи да бъде снимана от мен.
-Мисля си, че е съвсем очевидно, -  каза Беатрис.Тя разгледа розата. - Ще използвам тъмен златен конец за вътрешността на цветето.
 Габриел повдигна вежди към Венеция. Тя поклати глава, много слабо, което показва, тя не знаеше какво мислеше леля й. Той прочисти гърлото си. - Мис Сойер,да  не би да искате  да кажете, че г-жа Флеминг се е съгласила да бъде снимана от Венеция, защото това е модерно и трябва да се направи?
-Не, разбира се. Беатрис се разрови из  шевната чанта, очевидно търсеше тъмна златна нишка. - Има още няколко  модни фотографи в Лондон. Очевидно е, че Розалинд Флеминг е приела  портрета от Венеция, защото не е имала избор.
-Моля да ме извините?, -  Габриел я подкани да продължи. Беатрис се вгледа в него над ръба на очилата си.
-Нейният любовник,лорд Акланд, иска снимката за спомен.Той е човекът, който уреди фотосесията и той е този, който ще плати за крайния резултат.
 Венеция,успокоено вдигна чаената чаша във въздуха.Задоволство от осъзнатото проблесна през лицето й. - Да, разбира се. Права сте ,лельо Беатрис. Трябваше да се сетя, направо за това.
 Габриел я погледна и след това насочи  вниманието си към Беатрис. - Мис Сойер, искате да кажете, че г-жа Флеминг си е направила портрета, само за да угоди на любовника си?
-Казвам, че  не е имала друг избор, освен да го моли, г-н Джоунс. Беатрис  намери конеца. -Може би, човек като Вас, не разбира истинската същност на отношенията, в който участва Розалинд Флеминг.
-Няма нищо загадъчно във връзката им.Той вдигна рамене. -Тя е любовница на лорд Акланд, според г-н Хароу.
-Точно така. Беатрис въздъхна. - Жена, в позицията на г-жа Флеминг, може да се преструва пред света, че има голяма степен на свобода,на  която една омъжена дама не може и да мечтае да се наслаждава, но случая не е такъв.Тя, в действителност,е ограничена в много отношения и със сигурност по-уязвима към капризите на господина, който плаща сметките й.
 Венеция погледна Беатрис с внезапна разбиране. - С други думи, ако лорд Акланд настоява за направата на неин портрет, тя не е имала алтернатива,освен да участва
-За да бъде успешна като любовница, една жена трябва да бъде умна, чаровна и завладяваща, по всяко време, -каза Беатрис.Може да се заблуждава и да вярва, че тя  манипулира връзката, но се спотайва дълбоко, знаейки, че ако  не отговаря на любовника си по всякакъв начин, може да бъде заменена.
 Габриел вдигна вежди.–Вие  направихте отлична характеристика, мис Сойер.
-Но това не обяснява напълно,защо г-жа Флеминг изпитва такава дълбока неприязън към мен, каза Венеция,сбръчквайки вежди. - Разбира се, може да е раздразнена от факта, че  трябва да отдели време от социалните си кръгове, за да позира за портрета. Въпреки това,реакцията й, изглеждаше доста крайна.
- Не и ако вземеш в предвид разликата в позицията си, -  каза Беатрис. -В действителност, нейната неприязън към теб ми се струва крайно разумна.
-Как можеш да кажеш такова нещо?- Венеция поиска да узнае. - Не съм направила нищо, за да я обидя.
Усмивката на Беатрис бе странна смесица от иронично забавление и сериозност. -  Не виждаш ли, скъпа? Ти я обиждаш само с това, което си.Една жена, която е превърнала в успех  собственият си бизнес и не  зависи от мъж, който да я подкрепя и издържа.
-Ха!Венеция направи гримаса. - Съдейки по дрехите  и бижутата й, както и обзавеждането на дома й в града, тя се справя много по-добре във финансова гледна точка като любовница на Акланд, отколкото аз някога ще мога да се надявам да направя с фотографията.
- Да, но тя е изправена пред дилемата,че изгуби ли утре Акланд,трябва да го смени с друг любовник,нали?- каза тихо Беатрис.В допълнение освен доходите си, тя ще загуби това, което  без съмнение цени най-високо.
 Габриел скръсти ръце на гърдите си. –Статута си в обществото.
 Беатрис кимна. - Точно така. Г-жа Флеминг  изглежда няма никакви важни социални или семейни връзки  и нито един независим източник на доходи. Общество я намира красива и забавна,заради богатият лорд Акланд. Но ако той изгуби интерес към нея, или ако най- лекомислено,  падне и умре утре,изисканото лондонско общество ще я захвърли веднага, само ако не си намери друг господин, който ще я държи на същата висота. В допълнение на това, за един жена с професията на г-жа Флеминг часовникът тиктака. Тя не става по-млада, нали?
-Предполагам, че е вярно.Венеция се обърна  към Габриел със съзерцателен поглед. - Имаше нещо друго, което ми се стори странно.Г-жа Флеминг прекара по-голяма част от времето си да ме дразни за това, колко жалко е, че съпругът ми се е върнал от гроба.Каза някои доста остри забележки за факта, че е много по-добре да бъдеш вдовица,а не  омъжена.
 Габриел повдигна вежди. - Надявам се,  не планираш да ме убиеш  за втори път, г-жо Джоунс.Разбрах от младият Едуард, че едвам съм се отървал от прострелване до смърт от разбойници и стъпкване от диви коне. За мое щастие,съм паднал в каньон и съм бил в състояние да оцелея, но ако съчиниш още по-дяволски заговор, може би ще имам затруднения да се върна обратно.
 Тя се изчерви.Финните й вежди се събраха. - Това не е смешно, сър.Уведомих г-жа Флеминг, че  имаш модерно мислене  и си друг вид съпруг, който има възвишени идеи за брака.
Чудеше се как ли ще реагира Венеция, ако знаеше колко примитивни бяха мислите му, когато се отнасяше за нея.
 Тя направи гримаса. - За съжаление тази информация послужи само за да я възмути повече.
-Защото Вие се наслаждавате на най-доброто от двата свята, мила моя, -каза Беатрис. - Имате  независимостта си и кариерата си и съпруг, който не е обезпокоен от което и да е от тези условия.Тя рязко затвори чанта за бродерия и се изправи на крака. - Е, каквото е сторено, е сторено.Най-жалкото е, че г-жа Флеминг проявява такава силна неприязън към Вас, Венеция. Можем само да се надяваме,че това няма да има неприятни последици.
Венеция вдигна чашата си от чинията много внимателно. - Мислиш ли, че не съм била права да настоявам да излезем през входната врата на къщата на г-жа Флеминг, лельо Беатрис?
-Абсолютно не. Нямаше и следа от съмнение в гласа на Беатрис. - Казах ти, когато за първи път се впусна в кариерата си на фотограф, че ако веднъж дадеш възможност на своите клиенти да се отнасят с теб като с по-ниско стоящ, Галерията на Джоунс незабавно ще загуби своя престиж. Сега, след всичко това, трябва да  поговоря с г-жа Тренч. Страхувам се, че тъй като сега  имаме мъж в къщата, тя е полудяла и напълно е забравила, че имаме бюджет за храната.
-Вината е изцяло моя,Мис Сойер. Огорчен, Габриел й отвори вратата. -  Трябваше да преценя, че присъствието ми тук  нанася допълнителни разходи на домакинството ви.Досега бях зает с други въпроси. Уверяваме Ви, че ще дам своя принос към бюджета си още този следобед.
-Няма да правите  такова нещо, -каза Беатрис. - Вие сте гост и като такъв не се очаква да плащате за стая и храна.
- О, но аз не съм гост, госпожо.Наясно съм,че ви се натрапих. Ще покрия разходите за квартирата си.
-Ако толкова настоявате, -  каза Беатрис с интонация на дама на която правят голяма услуга.
-Да, госпожо.
Тя го дари с доброжелателна усмивка и излезе от стаята. Именно тогава,  Габриел осъзна, че случайното споменаване на нарушения бюджет на домакинството не е било толкова  случайно,както тя се принуди да изкара. Той затвори вратата и се обърна.Видя малка, многозначителна усмивка  в ъгълчетата на устните на Венеция.
-Можеше просто да ме помоли за пари, -каза той сухо.
 Венеция поклати глава. - Невъзможно.Леля Беатрис е твърде горда. Но имах предчувствие, че рано или късно, ще зачекне темата за бюджета на домакинството. Леля ми е била гувернантка в продължение на много години.Пословично  известено е,че това е  ниско платена професия, която изисква едно сериозно разпределяне на финансите.
Той отиде до прозореца и се загледа в сянката,която  дърветата хвърляха по платното. - Откритието, че г-н Клийтън,довереният човек на баща ви,  е избягал с парите, които е трябвало да наследите, след смъртта на родителите ви,без съмнение е върнало много от нейните стари тревоги по отношение на финансите.
Зад него се мълчеше. - Едуард ви е разказал  за г-н Клийтън,нали? - попита тя най-накрая.
- Да. Той ме информира и, че баща ви е бил двуженец.
-Разбирам. Последва още една дълга пауза. - Ти и Едуард, изглежда сте станали доста близки за много кратък период от време.
 Той се обърна и я погледна. -Не бива да виниш  брат си,заради доверието му  в мен, Венеция. Едуард не е  нарушил никаква тайна.Това е неговото разбиране, за ролята ми на твой съпруг.Сега аз съм от семейството ви и за мен няма тайни.Той предполага, че аз съм друг актьор в тази пиеса,която всички вие играете с такъв голям успех.
-Как мога дори да го виня за това?Тя въздъхна. - Горкият Едуард.Носи голяма тежест върху малките си рамене. Знам, че му е много тежко от време на време.
-Трябва да знаете,че тайните които сте помолили Едуард да пази, не са чак толкова страшни като някои други.
-Предполагам, че е вярно. Устните й се стегнаха. - Леля Беатрис ми е разказвала някои истории от дните си като гувернантка, които са кошмарни.Казва, че  имало доста нередности в някои от така наречените почтени домакинства, в които е била наета.Някои са били толкова ужасни, че е била принудена да подаде оставката си повече от един път.
-Вярвам й. Няма нужда да се притеснявате за Едуард. Той ще оцелее. Но в същото време, може би е разумно да му дадете малко повече свобода.Изрази желание да отидете в парка и да пуска хвърчила и да играе игри с други момчета.
-Знам.Водим го в  парка толкова често, колкото можем,но леля Беатрис се страхува, че ако той се сприятели с момчета на неговата възраст,по невнимание може да разкрие истината за татко.
-Не мисля, че е необходимо да се тревожите по този въпрос.Тайни има във всяко семейство и децата, са удивително добри в пазенето им.
Тя примигна, като че ли той беше казал нещо, което я  изненада. Тя присви очи съвсем слабо, по в начин,който  той започваше да разпознава.
Той се усмихна. - Може би се опитвате да разчетете аурата ми?
Тя се изчерви. - Можеш да разбереш?
 - Да.Чудиш се,дали нямам няколко семейни тайни и какви ли са те?
-И тази мисъл мина през ума ми.
-Отговорът,е да, разбира се.Всички имат Но,тъй като моите тайни не представляват заплаха за вас или вашето семейство, вярвам, ще ми позволи да ги задържа за себе си.
Тя се обагри в още по розов оттенък. - За бога, не исках да любопитствам.
- Да,любопитстваше, но  ще оставим това така за сега. Разполагаме с други, по-належащи проблеми.
-Един от които, -каза тя, възвръщайки самообладанието си, - може да се окаже г-жа Флеминг.
Той подпря рамо на стената и скръсти ръце. - Не мисля, че тя ще посмее да ви причини неприятности. Не и докато лорд Акланд е почитател на Вашето изкуството. Той може да е изкуфял стар инструмент, но  е източникът на нейните финанси. Леля ти  посочи,че  никой не знае това по-добре от г-жа Флеминг.
-Не сте видели това, което аз видях днес,поглеждайки я през  камерата.
-Разчитала си  аурата й?
- Да.Не казах на леля Беатрис, защото знаех, че тя само ще се тревожи, но истината е, че това, което г-жа Флеминг чувства към мен не е просто завист или дори неприязън. Тя ме мрази. Вярва, че аз стоя между нея и нещо, което тя много иска.Тя ме разглежда като пряка заплаха.Това просто няма никакъв смисъл.
 Усети как всичко вътре в него стегна. - Колкото повече ми разказваш,толкова повече съм склонен да се съглася. Може би трябва да се опитаме да разберем малко повече за Розалинд Флеминг.Г-н Хароу изглеждаше донякъде запознаят с нейната история.
-Хароу знае много за почти всеки член на изисканото общество, -каза Венеция ободрено. - А каквато информация не притежава,  знае как да я открие.Ще му изпратя веднага съобщение.Сигурна съм, че ще ми помогне.
- Много добре.Това бе всичко необходимо, помисли си той. Брънките в тази заплетена  мистерия  ставаха  прекалено сложни.
 Венеция го погледна. – разговаряхте ли с г-н Монтроуз?
-Отидох да го видя, докато  снимахте г-жа Флеминг.Както и аз така и той не можа да види нищо необичайно или смислено в списъка от билки на капака сейфа, или на дизайна на листа.Освен  това, имената на тези, които видях на изложбата на Фарли, включително и г-н Уилоус, се оказаха невинни по една или друга причина.
-Какво ще правите сега?
-Помолих го да се концентрира върху имената на онези членове на Обществото Аркейн, които са починали през последните няколко години.
- Защо сте се интересувате от мъртвите членове? - попита тя.
-Хрумна ми, че може би човека,когото се мъча да заловя, вече не е член на обществото, тъй като  вече не е сред живите.
 Тя се успокои. - Какво искаш да кажеш?
-Базирам се на себе си.Инсценирайки собствената си смърт, исках да създам паника в съзнанието на опонента си. Какво ще стане, ако той е направил същото?
-Усещам много тайни, г-н Джоунс.
Той се усмихна. - Трябва да притежаваш физическа сила, г-жо Джоунс.
 

Глава 24
 
Отговорът от Хароу дойде неочаквано бързо. Бележка и пакета пристигнаха на задната врата на къща на Сътън Лейн в пет часа следобед. Венеция пресрещна младото момче, което донесе пратката и след това тръгна нагоре по стълбите. Когато  пристигна на площадката, гласът на Габриел я спря по средата на  крачката.
-Какво носиш? - попита той от сенките на тавански стълби.
Тя погледна нагоре.Държеше  кутията много плътно и го наблюдаваше как се приближава към нея. Мъжът има навика да се появява винаги когато човек  не желае и очаква да бъде зает другаде,  размишляваше тя.
-Получих бележка от Хароу.Споменава, че е намерил някой, който може да ми помогне с информация за г-жа Флеминг. Хароу е уредил  да се срещна с него  тази вечер.
-Разбирам. Габриел спря пред нея. Той също носеше пакет.Беше  под мишницата му, увит в кафява хартия и странно оформен. - Кога тръгваш?
-Хароу предлага, да пристигна към девет.
Габриел кимна. -Ще ви съпроводя.
-Няма нужда да  променяте плановете си, - каза бързо тя.
-Това не е твой проблем.
-Уверявам те, че ще бъда в пълна безопасност.
-Осъзнавам, че Хароу ти е приятел и нямам съмнения в доверието си към теб, но трябва да те придружа, особено след като не си запозната лично с лицето, с което ще се срещнеш.
 Тя  прегърна пакета и каза строго. - Понякога  звучиш раздразнено като истински съпруг, сър.Един от онези, които нямат  модерно мислене.
-Смачкан съм от лошото ви  мнение, но  ще се стремя да се усъвършенствам. Облегна се на парапета и погледна небрежно към пакета,който тя държеше. - Не, че сте експерт по въпроса за това как  трябва да се държат истинските съпрузи.
 В нея се надигна гняв. - Ако намеквате, че тъй като баща ми не е бил в законен брак с майка ми, аз не знам нищо за правилното съпружеско  поведение,грешите.
 Той трепна. - Нямах това предвид.Позовавах се на факта, че никога не сте били женени.
-О! Тя се отпусна. Любопитството й замени моментния гняв. А вие,сър?
-Не, Венеция.Никога не съм имал жена. Като се има предвид липсата на  опит,мисля че  се справям доста добре в дебрите на брака, нали? Което не значи,че някои аспекти на  нашата връзка не могат да претърпят подобрение. Той посочи кутията,която тя държеше. - Подарък?
-Дрехи, които ще облека тази вечер.
-Нова рокля? Надявам се, че не е  черна. Ако не махнете траура скоро, хората ще започнат да си мислят, че не сте доволна, че  съпруга ви се върна.
-Черното ми стана отличителна черта, сър.Тя погледна към пакета му. – А ти къде си се запътил?
-Имам среща в парка с брат ти.
 

 Глава 25
 
-Това е най-красивото хвърчило на света, сър.Очарован Едуард се загледа нагоре. - Вижте, колко високо лети.По-високо, отколкото  другите хвърчила. Габриел огледа хвърчилото,което бе купил по-рано същия ден. Хвърчилото  улови вятъра. Едуард с нетърпение се  наслаждаваше на играта и бързо беше усвоил техниката на пускане на хвърчила.
Момчето бе интелигентно, помисли си Габриел, както и всички останали в семейството на Милтън. - По-добре  го прибери малко, посъветва го той. -  Не  искаме да се закачи на онези дървета.
-Да, сър. Едуард се концентрира трудно върху управлението на хвърчилото. Доволен, че хвърчилото е под контрол, Габриел се възползва от възможността да проучи претъпкания парк. Някои от пейките бяха заети от детегледачки и гувернантки, облечени в тъмни рокли. Те си приказваха помежду си, докато децата си играеха на прости игри.По-големите момчета пускаха хвърчила или играеха на криеница между дърветата. Той предположи, че  има само няколко възрастни мъже.Беше прав. Тези, които се виждаха, бяха по-големи братя, чичовци или бащи, придружаващи по-младите членове на семейството си. Мъжът в сиво кафявото палто и панталони, се открояваше, по простата причина, че бе сам.Той седеше на една от пейките,с шапка смъкната ниско до очите му. От разстоянието си,гледаше група  момчетата,които играеха с топка. Половин час по-късно, Едуард неохотно свали хвърчилото обратно на земята. Габриел му показа как да го опакова, така че  опашката да не се усуква.
-Беше много забавно, сър. -  ухили се Едуард. -Моето хвърчило бе най-доброто днес в парка.Летеше по-добре от всички други и  не се разби в дърветата.
-Ти се справи като истински експерт.С крайчеца на окото си Габриел видя, как човекът от пейката се изправи на крака и тръгна да върви бавно, бавно след тях.Всички те се върнаха до Сътън Лейн.Кафявото палто, изоставаше на дискретно разстояние. Когато Габриел и Едуард пристигна на входната врата г-жа Тренч я отвори.
-Ето Ви и Вас мастър Едуард.Тя му се усмихна. - Хареса ли Ви пускането на хвърчилото?
-Много. Стискайки го внимателно в двете си ръце, Едуард погледна към Габриел. -Благодаря Ви, сър. Можем ли да отидем отново в парка някой ден?
 Габриел разроши косата му с една ръка. -Не виждам, защо не.
-И може би ще поиграем карти някоя вечер? Амелия и аз сме много добри в игрите на карти.
-Ще си помисля за това. Едуард блестеше по-ярко и от газова лампа,когато достигна до стълбите.
Габриел погледна г-жа Тренч. - Моля Ви, кажете на г-жа Джоунс, че ще се върна скоро. Имам да изпълня едно задължение.
-Да, сър. Тя е в салона. Ще я уведомя.
 Той се върна  по предните стъпки и тръгна по улицата с бързо темпо.Мъжът с кафявото палто  трябваше да побърза, за да го държи под око, помисли си той. На ъгъла,рязко се обърна надясно.Той бе сигурен, че преследвача не можеше да го види и  се шмугна в тесен проход,който водеше до служебния вход между две редици къщи. Прилепи се към стената и зачака.Преследвача се втурна напред  миг по-късно. Габриел го хвана за ръката и го завлече в тесния проход.Блъсна го до тухлената стена.
 - По дяволите, какво мислиш, че правиш? –Мъжът с кафявото палто изпищя. Очите му се разшириха от страх, когато видя пистолета в ръката на Габриел.
 - Защо ме преследваш?- попита Габриел.
-Виж какво,  не знам за какво говориш.Преследвача не откъсваше очи от пистолета. - Кълна се.
-В такъв случай не си ми от голяма полза,нали?
 Устата на преследвача се отпусна. - Не можете да ме застреляте.
-Защо не?
-Нямате никакво право.Аз съм невинен човек.
-Обясни ми в какво си невинен.
-Просто си върша  ежедневната работа.Той сви  рамене. - Аз съм фотограф, сър.
-Не виждам никаква камера
-Фотографите не винаги се разхожда с фотоапарат в ръка.
-Вярно е.Открих, че понякога  се разхождат с камери, маскирани като шапки. Габриел погледна сивкавата шапка на преследвача.Протегна се и я свали.Вътре нямаше камера.
-Виждате,че не лъжа, -  изграчи мъжът с кафявото палто. - Не може просто да... Една фигура излезе от  входа. Габриел и мъжът обърнаха глави. Габриел усети прилив на раздразнение от прекъсването.Преследвача таеше някаква надежда за  помощ.
-Г-н Джоунс? Венеция тръгна бодро напред.Вдигна полите на черната си рокля, за да не помете улицата. - Какво, по дяволите, става тук? Г-жа Тренч ми каза, че сте имали някакъв проблем за решаване.Имах сериозни подозрения, относно тази потайност.
-Познавате ме толкова добре, скъпа. Габриел въздъхна. - Наистина  ще трябва да започнете да ме наричате с малкото ми име в един от тези дни, мила.Той кимна към мъжа с кафявото палто. - Познавате ли този човек?
-Да, разбира се. Тя наклони благосклонно глава. - Добър ден и на вас г-н Суиндън.
Суиндън докосна нервно шапката си. - Г-жо Джоунс.Прекрасна, както винаги. Положително светите в черно.
-Благодаря Ви.Тя се обърна към Габриел,със стоманен поглед. - Какво става тук?
-Аз зададох на г-н Суиндън същия въпрос, каза Габриел. - Гледаше Едуард и мен в парка, докато пускахме хвърчилата.После  той ни проследи до вкъщи и аз се оказах доста  любопитен да науча,защо.
- Това е ужасно недоразумение, г-жо Джоунс.Суиндън се обърна към Венеция. - Бях наоколо,за да глътна малко свеж въздух, и г-н Джоунс, очевидно е стигнал до заключението, че го шпионирам.
-Простете, г-н Суиндън, - каза Венеция, - но и аз достигам до същото предположение. Вие не живеят в тази част на града.
Суиндън прочисти гърлото си. - Имам клиент в квартала.
-На кой адрес? - попита Габриел.
 Лицето на Суиндън стана призрачно бяло. - Ъ-ъ...
-Нямате клиент, -каза Габриел.
-Загубих се, опитвайки се да намеря адреса, - промърмори Суиндън.
Определено започна да  става смел сега.Присъствието на Венеция, му даваше  увереност,помисли си Габриел.Суидън без съмнение бе убеден, че е в безопасност  когато тя е наоколо. - В такъв случай, - каза Габриел,като го хвана за ръката, -  позволете ми да Ви придружа обратно, до по-познатата част на града. Знам пряк път.Минава през един доста опасен квартал и има някои отдалечени алеи и обиколка на доковете.Но не се страхувайте!Аз имам пистолет.
-Не, - Суиндън беше ужасен. - Няма да ходя никъде с Вас. Не му позволявайте да ме отведе, г-жо Джоунс. Умолявам ви.
-Може би просто трябва да отговорите  на въпросите му, - каза Венеция внимателно. - Ако го направите, обещавам, че няма да позволя на г-н Джоунс да Ви нарани.
 Габриел повдигна вежди, но се въздържа от коментар.
Суиндън се сви в себе си. - Просто исках да видя,дали сте открили името на новия клиент на Бъртън.Не можете да ме обвинявате за това.
 Габриел чакаше спокойно. -  Какъв клиент?
Суиндън примирено въздъхна. - Преди време, Бъртън реши да разшири бизнеса си. Той никога не е имал много късмет в света на изкуството или портретите,знаете това. Но преди около две седмици си купи една много хубава камера за детективи. Попитах го как е постигнал това. Каза, че има много богат клиент, който го бил наел да следи някой наоколо и да направи няколко снимки.
-Той разказа ли Ви за новата си  работа? - попита Габриел
Суиндън  кимна. -  Бъртън бе доста горд от новият си успех.Хвалеше се с това.
 -Бяхте ли  негов приятел?
Суиндън бе озадачен от този въпроса. -  Бъртън нямаше приятели, -разсъждаваше той. Смятам, че е най-доброто което някога постигаше беше загриженост.Познавахме се откакто започнахме във фотографския бизнес. Бяхме партньори в началото.
Правихме  добри фотографии за известно време.
-Да разбирам, че  работата  някога е била доста печеливша?-попита Венеция.
-Така беше наистина.Суиндън продължи с копнеж. - За няколко години изглежда всички  искаха да имат своя снимка с дух зад себе си. Бъртън и аз бяхме много добри в работата си, ако мога така да се изразя. Нито веднъж не пропаднахме. За съжаление имаше твърде много неопитни фотографи в снимането на духове. Те постигаха целите си с измами.Това донесе на целия бизнес лоша репутация и в крайна сметка обществото  загуби вярата си в нас.
-Бих се поинтересувала, дали  знаете някои от техниките, използвани за производството на снимки с духове, - запита Венеция. - Направих някои собствени експерименти  и получих доста интересни резултати, но никога не бях напълно удовлетворена.
На Габриел, това му прозвуча малко като разговор на двама фотографи, обменящи информация за професията.Той погледна  предупредително Венеция.Тя се направи,че не забелязва.
-Има най-различни начини, да се сложи дух в картината, - каза Суиндън,превръщайки се в експерт.Номерът е да сте сигурни, че клиентът няма как да  открие, че крайният резултат е една илюзия, разбира се. Бъртън и аз бяхме доста добри, за да впечатлим дори и най-скептично настроените психологични изследователи. Подредихме ги добре.
Габриел  плъзна единият си крак леко напред и застана  между Суиндън и Венеция. Суиндън се отдръпна малко назад, сякаш изненадан да го види все още тук.
-Вижте, - промърмори Суиндън възмутено. - Аз само отговарях на въпросите на дамата.
-Предпочитам, да отговаряш на моите въпросите, - каза Габриел.
 Бъртън примигна няколко пъти и се опита да опре гърба си в тухлите. - Разбира се, сър.
- Какво развали партньорството Ви с Бъртън? - попита Габриел.
- Парите, естествено.Суиндън поклати тъжно  глава. - Не успяхме да се споразумеем как да ги изкарваме или да ги харчим.Спорехме ден и нощ.Беше по-лошо, отколкото да си  женен.Тогава Бъртън отима малко проблеми с хазарта. Това беше краят.Тръгнах си по пътя и той по неговия
-Но сте поддържали връзка?
- Както споменах,познавахме се от дълго време.
-Знаете ли името на лицето, което е платило на Бъртън,да следи някой, -попита Габриел.
-Не, - каза бързо Суиндън.Твърде бързо. Очите му се стрелна към Венеция и след това се плъзнаха надалеч.
-Обекта беше г-жа Джоунс, нали?, - попита Габриел.
Венеция изтръпна.Тя се обърна към Суиндън. - Знаели сте, че г-н Бъртън ме снима тайно?- попита тя.
Суиндън започна отново да нервничи. -  Бъртън поиска няколко съвета в тази насока.Не дойде веднага и не спомена имена, нали разбирате. Но аз сам достигнах до изводите. Страхувам се,че тази задача му носеше удовлетворение.Със съжаление трябва да Ви кажа, че той не Ви уважаваше много, г-жо Джоунс.
-Да, -  каза през зъби Венеция. - Бях наясно с това.
-Не сте виновна, -каза прибързано Суиндън. -  Бъртън таеше презрение към нежния пол, като цяло.Специално към Вас таеше особена неприязън.След като се появихте  на сцената и взехте първа награда в  изложбата,в която и той участваше.
Габриел проучваше Суиндън. - Не Ви ли дойде наум  да предупредите г-жа Джоунс, че Бъртън я следи и снима с детективската си камера?
-Не исках да се намесвам, -  каза Суиндън. -  Не беше моя работа.
-Знаете ли, че освен за този мистериозен клиент, Бъртън е правил снимки и за  лична употреба ?- продължи тихо Габриел. - Снимки, които той използва за да се опита да изплаши г-жа Джоунс?
 -Ами, сега,като го споменахте, -промърмори Суиндън. - Бъртън ми каза, че задачата му е дала идея,как да изплаши малко г-жа Джоунс. Каза, че ще направи няколко снимки, свързани с гробището  и ще ги ретушира по-специален начин, който да разстрои нервите на г-жа Джоунс. Но съм сигурен, че това е било просто шега, доколкото разбрах.
Венеция присви очи. - Просто  шега.
Суиндън въздъхна. - Както Ви споменах, той Ви беше сърдит, госпожо.
Габриел го наблюдаваше. -  Тези две снимки не  са имали нищо общо с работата му за клиента?
Суиндън поклати глава. - Не мисля.Доколкото разбрах,го правеше да се забавлява,докато снима дамата.
-Продължавайте с историята,Суиндън, - каза Габриел.
-Нямам какво повече да кажа. -  Суиндън повдигна лицето си. - Когато прочетох за смъртта на Бъртън в сутрешните вестници,разбрах веднага какво се е случило.
- Знаеше, че не се е самоубил?-Венеция се намръщи. –Вярвал си, че той е бил убит?
- Напълно сигурно. -  увери я Суиндън.
Разгневена,Венеция го погледна. -  Мислиш, че аз съм убила г-н Бъртън, нали?
- Не, не! Г-жо Джоунс, Кълна се..
-За бога, защо да  убивам бедния човек, -  отсече тя.
-Разбира се, че не сте, г-жо Джоунс, -  каза бързо Суиндън. - Не се притеснявайте, няма да разпространявам подобни клюки.
-Мъдро решение, - намеси се Габриел. - Този вид клюки могат да доведат до намирането на  човека в реката,в някоя тъмна нощ.
Суиндън се дръпна назад разтревожено. - Предупреждавам Ви да не ме заплашвате.
-Но това е толкова забавно!- каза Габриел. - Както често се случва, аз съм склонен да Ви повярвам, когато казахте, че не мислите г-жа Джоунс за отровителката на Бъртън.
- Благодаря ви, сър.Суиндън звучеше облекчено.
- Вие мислите, че аз съм този, който е сложил цианид в брендито на Бъртън, -заключи тихо Габриел.
Суиндън почервеня. - Беше само нелепо предположение от моя страна, уверявам Ви. Не бих си и помислил да го спомена на някого.
Венеция проговори  шокирано. - Какво,става по дяволите ? Тя погледна към Суиндън.Аз бях следена от г-н Бъртън.Защо си мислите, че г-н Джоунс го е убил?
-Мога да отговоря вместо него,скъпа. Габриел не сваляше очи от Суиндън. - Едва ли е тайна, че току-що съм се върнал в Лондон при своята съпруга.Суиндън  предполага, че след като сте ме открили на прага си,Вие сте се сринали.Силно объркана сте ми довери, че един човек на име Бъртън ви причинява неприятности. Аз, разбира се, незабавно Ви защитавам,като предпазвам вас и себе си от потенциален скандал. Отървавам се от Бъртън при първа възможност. Това става онази нощ на изложба на Фарли.
- Както казах, - промърмори Суиндън, - това е само една теория.
- След това, Вие сте стигнали до заключението, -  продължи Габриел, -  че, след като съм дал на Бъртън голяма доза  цианид, някак си съм открил името на мистериозния му богат клиент..
Суиндън се изкашля леко. - Едно напълно разумно нещо, което е трябвало да се направи.
 Венеция го погледна, объркано. -Защо г-н Джоунс ще се интересува от името на анонимения клиент на г-н Бъртън?
-Защото, знаейки кой е клиента, наел Бъртън да ви следва,мога да се свържа с него и да предложа Вашите услуги на мястото на Бъртън, -  обясни търпеливо Габриел. - В края на краищата, Вие сте във фотографския бизнес, мила. Защо да не се възползваме от внезапната смърт на Бъртън и да продаваме Вашите професионални умения на  неговият щедър клиент?
-Ние?- повтори Венеция зловещо.
Габриел игнорира въпроса.Той се обърна към Суиндън. - Решили сте, че ако ме шпионирате за известно време, рано или късно ще Ви отведа до неизвестният клиент. След като научехте самоличността му,сте планирали да отидете при него и да му дадете малък бонус- че аз съм най-вероятния убиец на Бъртън.Щяхте да му обясните колко е  опасно,да излезе наяве, че определено лице е наело Бъртън, да прави снимки на г-жа Джоунс.
-Г-н Суиндън,това щеше да е изнудване!- възкликна Венеция.
Суиндън се сви. - Г-жо Джоунс, уверявам ви,че никога не съм имал намерение да изнудвам някого.
-Не вярвам на това. - каза Венеция. - Вашите планове за влизането Ви в изнудваческия бизнес не ме интересуват, г-н Суиндън.Но как смеете да предполагате, че сега,след като съм възвърнала съпруга си, не съм в състояние да управлявам собствените си дела?
Суиндън изглеждаше нервен и разтревожен.Беше доста объркан. -  Но г-н Джоунс се е прибрал.Със сигурност той ще държи под око бизнеса Ви.
Тя направи крачка към него и сложи ръце на кръста си. -  Аз съм собственик на Галерия Джоунс. Взимам всички решения, свързани с нея. Уверявам ви, че не разчитам на г-н Джоунс или друг човек, за да се отърва от неприятни конкуренти.
-Не, не, не, разбира се.Суиндън се промъкна настрани покрай стената, опитвайки се да създаде някакво разстоянието между себе си и във Венеция.
-Аз не съм убила Бъртън. Тя му изпрати очарователна, заплашителна усмивка. -  Въпреки това, ако в някакъв бъдещ момент,стане необходимо да се предприемат такива драстични действия срещу конкурент,повярвайте ми аз съм напълно подготвена да се справя с това. Човек не се нуждае от съпруг за такова нещо, сър.
Суиндън пребледня. -  Не ме възприемате като конкурент,нали  г-жо Джоунс. В действителност, ние се движим в съвсем различни среди на фотографският свят.
-Наистина, сър. Венеция вдигна ръката си и посочи към улицата. - Тръгвайте, веднага. Не искам  пак да Ви видим някъде в околностите.Аз или г-н Джоунс.
-Ясно, госпожо. Разбирам.Суиндън веднага побягна.
Венеция изчака, докато той изчезна зад ъгъла на сградата, преди да се обърне назад, за да се изправи срещу Габриел. - Какъв абсолютно вбесяващ,нищожен човек, -  каза тя.
Той се усмихна. - Ти беше много впечатляваща, сладка моя.Много впечатляваща, наистина.Не вярвам, че ще имаме повече проблеми от това естество.
-Кажете ми истината, сър.Знаехте ли, че всички  в момента мислят,че поради новопридобитият си  съпруг, вече не мога да нося отговорност за собствените си дела? Че вече не съм в състояние да вземам важни решения? Че сега се обръщам към вас за  всички неща?
-С една дума ли?Да.
-Точно от това се страхувах.
Габриел постави пистолета обратно в джоба на палтото си. - Съжалявам,но в очите на общественото мнение Вие се превърнахте от елегантна, мистериозна вдовица в една послушна, доверчива жена.Която, съвсем естествено, иска мнението на съпруга си по всички критични въпроси.
Тя затвори очи. - Не можете да си представите колко влудяващо е това.Венеция повдигна миглите си. - Г-жа Флеминг беше права.Овдовяването е привилегия.
-Спомнете си, че аз съм много модерно мислещ съпруг.
- Това не е смешно, г-н Джоунс.
- Нито е най-новото разкритие, - каза той.Габриел престана да се усмихва. - Вече знаем със сигурност, че Бъртън не те е следил за свои собствени цели, поне не изцяло. Някой го е наел да го направи.
-Крадеца, който е откраднал формулата?
- Подозирам, че е така.Той я хвана за ръката и тръгна по улицата.Ще ти напомня, че той не е просто крадец. Той е убиец, който вече е убил най-малко два пъти.
 

 Глава 26
 
-Изчакайте, да видите вечерните дрехи на Венеция, сър.Едуард едва се сдържаше да не се разсмее. - Ще бъдете изумен.
Габриел се загледа в момчето в огледалото на тоалетната масичка Едуард беше изпълнен с ентусиазъм.Той и Амелия бяха много потайни цялата вечер, обменяха си бегли усмивки и веднъж или два пъти изригваха в кикот. Беатрис се бе опитала да ги усмири с няколко строги погледа, но не бе постигнала голям успех.Венеция се престори, че  игнорира подводните течения на масата. Беше се извинила и се кача горе, за да се облича за срещата с приятеля на г-н Хароу, веднага след като г-жа Тренч отсервира десерта.Едуард и Амелия отидоха  в салона, за да играят карти, оставяйки Беатрис насаме с Габриел в трапезарията. Беатрис смачка салфетката си и я сложи на масата.
-Може би трябва да ми отделите малко време, за да обсъдим необичайната ситуация, в която се намираме, г-н Джоунс, -  каза тя.
-Естествено,Вие сте загрижена за Венеция.Той скръсти ръце на масата. - Уверявам Ви, че ще се погрижа тя да не пострада от тази афера с формулата.
-Не само аферата с липсващата формула ме безпокои, сър.
-Искрено съжалявам, че донесох неприятности в това домакинство Мис Сойер.
 Беатрис се намръщи. –Наясно съм, че Вие не сте този, който е създал това странно положение. Венеция, бе тази която реши да използва фамилното  име на Джоунс, в края на краищата.
-Тя не е могла да предположи за свързаните с това рискове. Уверявам ви, че  правя всичко по силите си, за да поправя нещата.
-И когато поправите нещата, г-н Джоунс? Какво ще  се случи тогава?
Той стана и прекоси стаята, за да дръпне стола й. - Не съм сигурен, че разбирам  въпроса Ви, госпожо.
Беатрис се изправи на крака. - Изглежда забравяте, сър,че в очите на света,вие сте съпруг на моята племенница.
-Повярвай ми,доста  наясно съм с този факт.
Веждите й се повдигнаха. -  Добре тогава, как  предлагате да решим този проблем, когато откриете крадеца ?
-Признавам, че и аз все още не съм неясно с това.Късметлия съм,че много малко стада диви коне,тичат из Лондон. Все още, разбира се, има опасност да бъда застрелян от банда престъпници от Дивия Запад, но имам всички основания да избягам тази съдба.
- Какво очаквате да се случи, г-н Джоунс?
-Надявам се, че  ще бъда в състояние да убедя Венеция да превърнем брака си в истински.
Изненадата на Беатрис бе огромна.Тя погледна лицето му. - Искрен ли сте, сър?
-Да.Той се усмихна леко. - Пожелайте ми късмет, мадам?
Тя го гледаше вторачено известно време.Вярвам, -  каза тя в крайна сметка, - че ще се нуждаете от него. Венеция не е склонна да проявява доверие в мъжете. Баща й,е виновен за това.Съжалявам да го кажа.Но тя го обичаше много,както и той нея. Всъщност, той обичаше всичките си деца. Но не можем да пренебрегнем факта, че когато всичко бе казано и направено Х.Х. Милтън бе живял двойствен живот. Това семейство  плати скъпо за неговото двубрачие,за действията и лъжите му.
-Разбирам.
**
Едуард се приближи до тоалетната масичка, за да гледа как Габриел вързва папийонката си. - Венеция ни помоли да не казваме с какво ще бъде облечена тази вечер, защото трябва да бъде изненада. Но тя не  каза, че не можете да се опитате да отгатнете.
-Да видим. Габриел  подпъхна златисточерният маншет през отвора на илика.Ще   облече дреха с цвят, различен от черния?
Това изглеждаше обърка Едуард.После лицето му просветна. -  Ще има черно в облеклото й.
-Но не всичко ще е черно?
Едуард поклати глава, гледайки го лукаво. - Ще има и  други цветове
-Зелено?
- Не
-Синьо?
Едуард се изкиска. -  Не.
-Червено?
 Едуард се срина на леглото, смеейки се. - Никога няма да се досетите, сър.
- Тогава може и да се предам и да се подготвя за изненадата.Габриел се извърна от огледалото и взе вечерното си палто и шапката. - Готови ли сте?
- Да, сър. Едуард излетя към вратата, дръпна я, отвори и полетя надолу по стълбите. Габриел го последва с по-улегнал ход, наслаждавайки се на перспективата за една прекрасна вечер.Наистина, той и Венеция,излизаха заедно само за да разговарят за Розалинд Флеминг с  познатият на г-н Хароу. И не можеше да спори срещу факта, че все още бяха изправени пред една голяма  мистерия и опасности. Въпреки това, той щеше да бъде сам в каретата с Венеция за дълго време тази вечер.И тя си бе купила нова рокля за случая.Кръвта затуптя по-силно във вените му. Когато стигна до последното стъпало, той видя Едуард и Амелия в антрето. Очакването трептеше  във въздуха. Двамата  стрелнаха лукавите си погледи в неговата посока. Това семейство бе експерт в пазенето на тайни, помисли си той, развеселен. Но очевидно тайната на новата рокля на Венеция, бе страшно вълнуваща за Едуард и Амелия.
-Чух,че каретата е на входната врата, - обади се Беатрис от канапето. -  Венеция, скъпа,  време е да тръгвате.
-Готова съм, лельо Беатрис, -съобщи Венеция от вътрешността на спалнята си.
 Габриел я чу да слиза по стълбите, преди да я види.Той едва успя да регистрира факта, че има нещо определено необичайно в звука на стъпките й, когато тя влезе.
-Добър вечер, г-н Джоунс.Погледна го одобрително от главата до петите. - Трябва да Ви кажа, че шивача Ви може да се гордее.
Беше съвсем наясно, че Едуард и Амелия чакаха със затаен дъх, шокираната му реакция от облеклото на Венеция.Той я огледа по същия начин.От отлично изрязаните черни панталони, бялата риза и папийонката до  черното вечерно палто. - Трябва да ми дадете името на шивача си, г-жо Джоунс, каза той. - Вярвам, че той може би е още по-квалифициран от моя собствен.
 Венеция се засмя. –Да вървим, сър. Нощта едва сега започва.Тя сложи висока шапка на върха на късата си, тъмнокоса перука, завъртя бастуна си по екстравагантен начин и слезе по стълбите. Г-жа Тренч се появи от кухнята и избърса ръцете си в престилката си. Тя поклати глава, когато видя Венеция.
-Не,отново!- каза тя, като звучеше сякаш си подаваше  оставката. - Помислих си, че сега,когато има мъж в къщата, ще забравете за този сорт глупост.
 Едуард скочи да отвори входната врата. Венеция излезе навън,слезе по стълбите и изчака каретата.Габриел излезе през вратата след нея. -Успя ли да Ви изуми, сър?- Едуард попита нетърпеливо.
-Едно от нещата,на които най-много се възхищавам на Вашата сестра е, че тя никога не престава да ме изненадва, -  каза Габриел.Вратата се затвори зад него. Приглушения смях на Амелия и Едуард го преследва през целия път надолу по стълбите
 

Глава 27
 
-Поздравления, г-н Джоунс,каза Венеция.Много добре се справихте с шока. Подозирам,че Едуард и Амелия са доста разочаровани от евентуалния Ви провал да паднете мъртъв при вида на една дама в облекло на джентълмен.
Габриел се беше излегнал в ъгъла на възглавниците на каретата и погледна към Венеция.Тя седеше срещу него. Лампите не светеха и двамата бяха прикрити в сенките. -Маскировката е много добра, -каза той. –Успяхте дори  да промените походката, до известна степен. Косата ви е добре скрита под тази перука, но не можете да прикриете миризмата си. Бих Ви познал навсякъде, по всяко време,и в най-тъмната нощ.
-Но аз използвах одеколон, който се прави специално за господа.
 Той се усмихна. - Не  вашият одеколон е останал в паметта ми. Това е Вашата същност,която е много женска.
Тя се намръщи. - Сигурна съм, че никой не е разбирал, че съм жена, когато съм излизала облечена така и преди.
-Колко често излизате облечена като мъж?
-Само два пъти, -призна тя. - Дрехите принадлежат на Хароу.Той ги променя, за да ми стават.Също така избира перуката да ми отива.
-Мъжкото облекло  стои доста интересно върху вас, но може ли да попитам, защо почувствахте необходимост, да се облечете като джентълмен ?
-Ще се срещна с Хароу и приятелят му в техния клуб. Не бих искала да не ме допуснат там, ако пристигнех на вратата, облечена като жена. Знаеш как е с клубовете на джентълмените. Не би описала реакцията му като шокиран,реши тя, но със сигурност  е бил изненадан от тази информация.
-Били сте в  клуба и преди?
-По друг повод, -  казва тя безгрижно. - Следващият път, когато носех тези дрехи, Хароу и аз присъствахме на театрална постановка,а след това в края на вечерта бяхме на ресторант. Тя се усмихна. - Роля,която една уважавана дама не може да си позволи. Беше много образователен опит, уверявам ви.
-Можете да се шегувате с това?
-Смятам, че беше интригуващо приключение, -каза тя. - Имате ли представа колко удивително различен свят се появява, когато минеш през него като мъж?
-Не съм се замислял много.
-Една жена е толкова свободна, когато се представя за джентълмен.Не са само  дрехите, въпреки че можете да ми повярвате, когато ви кажа, че панталоните и палтата са далеч по практични, отколкото дори най-леките  летни рокли.Мога да тичам доста лесно в тези дрехи, ако се окаже необходимо. Опитвали ли сте някога да тичате с дълга рокля?
-Не мога да кажа, че  имам такъв опит.
-Повярвайте ми, изключително трудно е. Корсажите и  фустите са толкова тежки. Склонни  са да се усукват около глезените и не можете да си представите как бастите пречат на равновесието,когато човек бяга бързо.
-Кога открихте, че е необходимо да бягате,облечена с рокля?
 На устата й блесна многозначителна усмивка. - Преди около три месеца, доколкото си спомням.
Той трепна. - Разбира се. Когато те изведох от Къщата на Аркейн през тайния тунел. Прости ми. Никога не смятах колко трудно  трябва да е било за теб онази нощ. Всичко, което ме интересуваше беше, че успя да се справиш.Направи го доста добре.
-Мисля си, че сте имали други проблеми на главата си тогава
-Да.Той разгледа отново скандалното й облекло и го видя  с други очи. - Разбираш,че тази вечер може да доведе до скандал и бедствия. Какво ще стане, ако тайната ти бъде открита от някои от членовете на клуба тази вечер?
Тя му отправи загадъчна усмивка. -Моите тайни са безопасност в клуб Янус.
 ***
Доста по-късно каретата спря пред красиво имение.От прозорците  блестеше топла светлина. Обширните градини от всички страни осигуряваха неприкосновеността на личния живот.Облечен в ливрея лакей слезе по мраморните стъпала, за да отвори вратата на каретата. Габриел погледна Венеция. -Това е клуб Янус?
-Да. Тя взе шапката си  и бастуна. - По-добре да сляза първа, така че да не забравите и да се опитвате да ми помогнете.
-Толкова много малки неща, за които да внимавам.
-Просто ме следвайте, -каза тя.
Той се усмихна. Въпреки сериозността на начинанието им  тази вечер, беше очевидно, че Венеция се забавляваше.Той не бе виждал  този светъл, искрящ поглед и настроение,от времето им прекарано заедно в Къщата на Аркейн. Дрехите  и приключението я преобразиха поне за тази вечер. Лакеят отвори вратата, но  не спря. - Добър вечер, господа, -каза той. - Мога ли да ви помогна?
-Имаме среща с г-н Хароу, -обяви Венеция  с по-нисък и гърлен глас. - Името е Джоунс.
- Да, сър, г-н Джоунс. Лакеят отвори широко вратата. - Г-н Хароу ми каза да  очаквам вас и вашият спътник.
 Венеция скочи леко на земята. Тя имаше право, помисли си Габриел, че с костюма, тя със сигурност се движеше по-лесно.В действителност,  наблюдавайки я да взема мраморните стъпала пред него, тя изглеждаше доста чаровна в мъжки дрехи. Той се чудеше дали  осъзнава колко добре очертава  тясната й талия и извайва формата на бедрата й този панталон. По някакъв странен начин мъжкото облекло й служеше  да подчертае женствеността си, поне в очите му. В горния край на стъпалата друг лакей отвори голяма, тъмно зелена врата и ги пропусна в коридора, осветен от масивен полилей.Тих разговор прозвуча от стаята в ляво. Габриел погледна през вратата и видя част от елегантно обзаведена библиотека. Господата, облечени във вечерни дрехи, се бяха разположили в стаята,с чаши бренди или порто в ръка. - Г-н Хароу Ви чака горе.Вас и вашият приятел, г-н Джоунс, -каза един лакей на Венеция. - Оттук, моля. Той ги поведе към огромно стълбище. Габриел тръгна рамо до рамо с Венеция. Когато стигнаха до горе,той долови мирис от цигарен дим.
-Стаята  за пушачи, е малко по-надолу, оттук, -  обясни Венеция. - от другата страна е стаята за игра на карти.
- Това някога е било частна резиденция,нали? Огледа се наоколо.
-Да. Мисля, че собственика отдава под наем помещенията на управителя на клуба Янус.
Лакеяг ги поведе по дългия коридор и спря пред една затворена врата в далечния край.Той почука два пъти. Габриел автоматично осъзна,че между двата удара имаше пауза.Малка, но наподобаваше на парола, помисли си той. - Влезте,  обади се от вътре нисък глас. Лакеят отвори вратата. Габриел видя един мъж,който стоеше пред огъня, с гръб към вратата.Хароу бе подпрян на ръба на голямо бюро, с единия крак качен небрежно на него. Подобно на всички останали в клуба и двамата господа носеха черно-бяло вечерно облекло.
-Г-н Джоунс и неговият партньор, - съобщи лакея.
- Благодаря ви, Албърт.Хароу се усмихна на Венеция и Габриел. - Здравейте, господа. Позволете ми да ви запозная с г-н Пиърс.Пиърс се обърна с лице към тях. Той беше нисък,с квадратно лице и твърда с черна коса,прошарена от няколко сребърни нишки. Изумително ярки, тъмносини очи гледаха Габриел и го преценяваха.
-Г-н Джоунс, - каза Пиърс с глас, който показваше постоянен прием на бренди и пушене на пури.Той погледна развеселено Венеция. -  И г-н Джоунс.
Габриел кимна с глава. -  Пиърс.
 Венеция също кимна веднъж. -  Благодаря ви за поканата, г-н Пиърс.
-Моля, седнете, -каза Пиърс. Той махна с ръка към  столовете и след това седна. Венеция се отпусна върху един от кадифените тапицирани столове. Габриел забеляза, че тя несъзнателно седеше много изправена, сякаш бе напрегната и това й пречеше да се облегне по-удобно назад.Някои навици трудно  се забравят, помисли си той. Вместо да седне на предложения му стол, той застана пред огъня и подпря едното си рамо на мраморния плот на камината.Нещо дълбоко от инстинктите му,му попречи да седне сред  непознати хора. Човек се движеше много по-бързо ако бе изправен.Никога не се знаеше кога е необходимо да изчезнеш бързо.
Венеция погледна Пиърс. -Г-н Хароу,обясни ли Ви, защо искаме да говорим с вас, сър?
Пиърс подпря лакти на облегалката на стола. - Искате да научите нещо повече за Розалинд Флеминг.
-Да, - потвърди Венеция. Изглежда тя изпитва голяма неприязън към мен, без някаква видима причина. Любопитен съм да знам защо.
Хароу се изправи от  бюрото и отиде до гарафата с бренди. - По-специално, г-н Пиърс, те биха искали да знаят, дали знаете нещо за Розалинд Флеминг, което може да доведе до мисълта,че тя е опасна.
-Почти сигурен съм, че отговорът на този въпрос е" да ", - отговори Пиърс.
 Габриел усети прилив на психична енергия.Той погледна към Венеция.От нея също се излъчваше напрежение.
-Трябва да ви кажа, че  не мога да ви предложа никакви  доказателства,които да подкрепят подозренията ми, - продължи Пиърс. Той потупа два пъти с пръсти.Мрачна усмивка озари лицето му. - Ще  призная също, че много искам да се сдобия с някои доказателства, в подкрепа на моите изводи.Огънят изпращя след тишината, която последва това съобщение.Хароу подаде на всички по чаша с бренди,без да коментира.
 Габриел пое чашата си и погледна Пиърс. -  Имаме нужда от малко повече информация,г-н Пиърс, -каза той.
-Разбирам. Пиърс погледна Габриел над сключените си пръсти. - Ще ви кажа какво знам. Когато за първи път се спомена за Розалинд Флеминг, тя все още не бе станала любовница на лорд Акланд.Подвизаваше се с друго име.Живееше друг живот  като практикуваше ясновидство.
Стресната, Венеция спря чашата си пред устата. - Била е медиум?
-Тя предлагаше разнообразини услуги, - каза Пиърс, -  включително сеанси и демонстрации на  писане под хипноза. Въпреки това, нейната специалност бе  частна линия за консултации.Срещу определена такса, обещаваше  съвети и насоки за бизнес. Информацията която имаше, тя твърдеше, че придобива от другата страна.
-Какво име е използвала за тази кариера?, - попита Венеция.
- Шарлот Блис, -отвърна Пиърс.
 Габриел се вгледа в него. -Как  научихте толкова много за нея?
-Мой много близък, личен приятел,чул за нейните невероятни психически сили. Пиърс се загледа в огъня. - Приятелят ми не вярваше в такива неща, но си мислеше, че ще бъде доста забавно да присъства на демонстрации на Шарлот Блис.Дойде си силно впечатлен от способностите на жената и веднага си уреди поредица от частни консултации.
-За какво каза,че го  консултират? -попита Венеция.
-Страхувам се, че това е личен въпрос. Пиърс вдигна брендито си и отпи.
 Пиърс беше от хората,които позеха тайните си здраво завързани, помисли си Габриел.Всичко, свързано с него или неговите приятели,вероятно представляваше за него личен въпрос. Самият факт, че бе готов да говори с непознати тази вечер,беше  индикация за това колко силно ненавиждаше Шарлот Блис. - Предполагам, - каза Габриел, - че г-жа Блис е взела от приятеля Ви огромна такса,а след това му е разказала само глупости.
Пиърс го погледна.
За Габриел бе интересно да видя студения гняв, който пламна в  сините очи на Пиърс. В този момент той разбра, че Пиърс не би имал никакви скрупули да убие  жената,наричаща се сега Розалинд Флеминг.
-Моят приятел беше доволен от съветите, който получи, -  заяви  Пиърс с изключително равен тон, което само  засили действието на ледения му поглед. - Той направи инвестиции на базата на този съвет.
- Какво се случи? - попита Венеция.
- Един месец по-късно той получи  първата си бележка за изнудване.
Габриел видя как чашата в ръката на Венеция потрепери.Хароу също го забеля. Той ловко я изтръгната от пръстите й,и я постави на масата до стола си.Тя не бе наясно с тези незначителни действия.Цялото й внимание беше насочено към Пиърс.
-Вярвате ли, че г-жа Блис е изпратила бележката за изнудване на Вашия приятел? - попита тя.
-Тя бе единственият заподозрян, доколкото бях запознат.Но признавам си, че не можах да разбере как е придобила изобличаващата информация. Виждате ли, изнудвача намекна на моя приятел за неща, които бяха известни  само на двама други човека. Може би един,защото другият е мъртъв.
-Кой е този, който е все още жив?- попита Габриел.
Пиърс изпи брендито си и остави чашата настрана. - Аз.
 Габриел асимилира това за миг. -Предполагам, че ти не си изнудвача?
 Пиърс стисна зъби. - Не.Много харесвам  приятеля си.Не бих му навредил.
И ще направиш  всичко, за да го защитиш, мислеше си Габриел.
-Защо сте толкова сигурен, че г-жа Блис е виновна? –попита Венеция.
 Пиърс почука върховете на пръстите си отново. -  Времето на изнудване.
-Само това ли ?
Пиърс вдигна рамене. - Това беше всичко, което имах. Това и  моята интуиция.
Интуиция усъвършенствана от известен опит в опасни дела,помисли си Габриел.
- Какво направи вашият приятел, след като получи бележката за изнудване?- попита Венеция.
- За съжаление,не можах да го убедя, че г-жа Блис е най-вероятния изнудвач. Той отказа да повярва на това.Пиърс поклати глава. - Вместо това, той се обърна към нея за съвет.
Габриел повдигна вежди. -  Тя му е казала да плати на изнудвача, нали?
-Да. Устните  на Пиърс се свиха. –Вече бях извън играта. Но също така знаех, че  ужасната тайна на приятеля ми е разкрита.Веднага разбрах,че има само две възможности.
Габриел завъртя чашата си с бренди. - Да плати на изнудвача или да премахне човека в който се съмнява че е изнудвача.
 Хароу се втрещи от изненада. Очите на Венеция, се разшириха.
 Пиърс погледна Габриел с нещо подобно на одобрение. Той наведе глава с жест на уважение.
Хищник в преклонение пред друг хищник, помисли си Габриел. - Но очевидно не сте изпратили г-жа Блис на лична визита в света на духовете, - продължи той на глас. Означава ли това, че вашият приятел е платил на изнудвача?
-Не, -  заяви Пиърс категорично.
-Какво промени мнението му?
- Господин Акланд го промени.Пиърс изпи повечето от брендито.
Венеция погледна  лицето му. -  Как се е намесил той?
Пиърс я погледна. - Моят приятел и аз се опитвахме да формулираме план за действие, когато г-жа Блис изведнъж изчезна.
-Обикновен трик, -  каза Габриел.Нали е претендирала,че притежава парафизически сили.Невидимостта сред тях ли е била?
-Всичко, което мога да ви кажа е, че къщата й бе изпразнена през нощта, -каза Пиърс. - Никой не знаеше къде е отишла.Хрумна ми, че може би някоя от другите  жертви на изнудване е предприела ефективни действия. Също така, беше възможно, да се  е притеснила за собствената си безопасност и да е решила да офейка.
-Какво ще кажете за заплахите за изнудване?- попита Венеция
-Вече ги няма.Проблема на моя приятел изчезна като с магическа пръчка.Пиърс щракна с пръсти.
Хароу прочисти гърлото си. -  Но две седмици по-късно,една много загадъчна, много скъпо изглеждаща вдовица, на име г-жа Розалинд Флеминг се появи в някои много високи социални кръгове.Беше под ръка с лорд Акланд.
-Наистина, имаше някои малки промени, - допълни Пиърс.Първото нещо бе косата й-имаше различен цвят.Но най-силната  трансформация бе в стила й но обличане. Като г-жа Блис, тя  провеждаше сеансите си,облечена в скромни, невзрачни рокли, направени от скучни материи.Но като г-жа Флеминг нейните рокли са в най-новия френски стил. И, разбира се, има диаманти.
-Лорд Акланд, очевидно е много щедър човек, каза замислено Венеция.
Пиърс изсумтя. - Човекът е изкуфял стар глупак.
- Но много богат изкуфял стар глупак,напомни Хароу.
-Приятелят ми  и аз бяхме в недоумение, -  продължи Пиърс. - Това беше всичко в края на краищата.Но е напълно възможно, да съм сбъркал в моите подозрения. Може би г-жа Блис или г-жа Флеминг,както сега тя нарича себе си, не ни е изнудвала.
-Какво стана после?- попита Венеция.
-Нищо. Пиърс се премести леко една страна. - Г-жа Флеминг  се появяви в обществото за първи път преди няколко месеца. Към днешна дата не е имало още бележки за изнудване.Но  ще си призная, че моят приятел е все още на тръни. Заплахата  винаги остава,разбирате ли?
-Колко е зловещо, -  прошепна Венеция.
Пиърс се загледа в огъня. - Моят приятел  внимава и избягва до колкото е възможно г-жа Флеминг, но те се движат в едни и същи социални кръгове. Наскоро той се изправи лице в лице с нея в театъра.
-Това трябва да е било притеснително, - каза Венеция. -Какво е направил ?
-Престорил се е, че не я познава, разбира се.Пиърс се усмихна студено. - Това значително помогна.Тя върна жеста му и се престори, че също не го познава. Не знаем,какво би станало, ако реакция й бе различна или ако тя наистина  бе осъзнала  кой е той.
-Защо да не може да разпознае една от своите жертви?-попита Габриел.
-Срещата беше мимолетна,а осветлението доста слабо, -обясни Пиърс.Разминаха се по коридора пред една от ложите.Той замълча. - Но тази конкретна вечер, приятелят ми беше облечен по малко по-различен начин, отколкото когато той се консултираше с нея. Вие знаете как е.Когато видиш някой, който е извън същността си, така да се каже.
-Човек вижда това,каквото очаква да види, -  каза Габриел оглеждайки Венеция в мъжките й дрехи.
Хароу приседна отново на ъгъла на бюрото си.Той погледна първо  Габриел, а след това и Венеция. - Двамата изглеждате изключително разтревожени от г-жа Флеминг, - отбеляза той.
-Да, -  каза тя.
-Имате ли нещо против да ни кажете защо?-попита Хароу.Жалко,че лорд Акланд е решил Вие да снимате  г-жа Флеминг, но едва ли е изненадващо. В края на краищата,той е зашеметен от любовницата си,а вие сте много модерен фотограф. Изглежда естествено, че той би искал Вие да я снимате.
-Неестествения аспект на въпроса е,защо г-жа Флеминг е пропита изцяло с ирационална омраза към моята личност, -каза Венеция. - Леля ми си мисли, че г-жа Флеминг просто ревнува, защото аз имам печеливша кариера, докато тя е принудена да разчита на одобрението на лорд Акланд, за финансовата си сигурност. Но аз съм сигурна, че има нещо повече от това.
-Какво те кара да мислиш така?- попита Пиърс, като се намръщи леко.
Тя поклати глава. - Не мога да ви дам логичен отговор. Може би това е само предчувствие.Трудно ми е да повярвам, че някой може да не ме харесва толкова много, когато не съм направила нищо да го обидя.
-Бъртън също не те харесваше особенно, -  припомни й Хароу.
-Да, но в този случай имаше някакво обяснение. Очевидно, г-н Бъртън не е харесвал жените кото цяло и  по-специално мен, тъй като му бях конкурентка. Но реакцията на г-жа Флеминг, за мен задминава всякакви граници.
-Напълно Ви разбирам. Пиърс отново сплете пръстите си. Той погледна към Габриел. - Моят съвет,колкото и да струва, е да бъдете нащрек през цялото време. В предишната си работа, г-жа Флеминг, много умело е изтръгвала най-дълбоките тайни на хората.Моят приятел няма никаква представа за това как тя е научила тайната му.
-Със сигурност, трябва да има някаква представа за това,как я е научила, -каза Габриел.
 Пиърс издиша силно. -  Всъщност не.Трябва да ви кажа, че въпреки моя  скептицизъм по отношение на всички тези шарлатани и измами, които твърдят,че притежават психически дарби, понякога се чудя дали Розалинд Флеминг действително не притежава някакъв паранормален талант. Моят приятел се кълне, че единственият начин да изтръгне тайната от него е, ако тя наистина е имала достъп до другата страна на съзнанието му. Или пък...
-Или какво?- попита Венеция.
Пиърс сви широките си рамене. - Или пък тя, може да чете мислите на хората.
 

Глава 28
 
Венеция наблюдаваше тъмната улица през прозореца на каретата, докато светлините на клуб Янус изчезнаха в мъглата.Габриел не бе говорил много,след като оставиха Хароу и Пиърс.Тя знаеше, че той също обмисля обезпокоителните новини, които обсебиха съзнанието й след смущаващ разговор. -Очевидно, г-н Пиърс е човек на логиката и разума и не иска да повярва, че Розалинд Флеминг действително притежава някакви психически сили, - каза тя бавно. - Но и двамата знаем, че такива способности  съществуват. Какво е вашето мнение?
-Мисля, - каза Габриел, - че това, което чухме, е друго удивително съвпадение или гениален план.
Тя се усмихна кисело. - Мога да се досетя, кого подозирате.
Той намали лампите в каретата и вътрешността на превозното средство потъна в сянка.Тя знаеше, че той не иска да допусне някой  преминаващ покрай каретата да я види и разпознае в мъжкото облекло.Шанса за това бе малък, мислеше си тя. Улиците бяха потънали в мъгла.Изумена бе, че шофьорът и конете намираха пътя обратно към Сътън Лейн.Една мисъл я удари и изпрати дълбока, студена тръпка през цялото й тяло. -Ако г-жа Флеминг притежава някаква психична дарба, трябва да разгледаме и възможността,че тя по някакъв начин е прочела мислите ми когато я снимах, -прошепна Венеция.
- Успокой се.Четенето на мисли е салонен трик, нищо повече.
Тя отчаяно искаше да приеме негово успокоение. -  Как може да си сигурен в това?
-Записите от Къщата на Аркейн за такива изследвания са много обширни. Те обхващат около двеста години и  отразяват десетилетия експерименти. Никога не е имало данни, че един човек може да чете мислите на друг човек.
-Но има толкова много неща, които не са известни за психическите таланти.
Той вдигна рамене. - Предполагам, че човек трябва да мисли, че всичко е възможно. Въпреки това, в този случай си мисля, че има много по-просто обяснение за необичайните способности на г-жа Флеминг, да научава тайни от съзнанието на човек, без жертвата да е наясно с това.
-Какво е обяснението?
- Тя може и да е  много опитен хипнотизатор.
Венеция бе мислила за това. -  Ето една интересна идея.Със сигурност ще обясни повечето от нещата. Ако г-жа Флеминг може да постави човек в транс, за да разкрие личните му тайни, той може и да няма никакъв спомен от случило се, след като излезе от транса.
-Следователите от Аркейн са направили значителни изследвания в областта на хипнотизъма, тъй като някои смятат, че това е форма на психически талант.Дарбата има обаче и своите недостатъци, от това, което съм чел. Не всеки може да бъде хипнотизиран. Някои хора могат да бъдат поставени в транс доста лесно. Други са недостъпни за хипнотизатора.
-Много добре осведомен сте,когато става въпрос за психични таланти, Габриел.
-Бях отгледан от баща, който е посветил целия си живот на тази тема. Повечето от роднините ми са доста наясно в тази област. Може да се каже, че психическото изследване е семеен бизнес.
-Това е доста необичайна работа.
Той се усмихна. - Да, така е.
-Ако г-жа Флеминг е хипнотизатор, това би обяснило как тя набелязва жертвите си и научава техните тайни.Но това не я свързва с кражбата на формулата на алхимика.
-Признавам си,че и аз не забелязах непосредствена връзка, освен ако не..
-Освен ако не е, какво?
-Членовете на Обществото Аркейн често изследват тези, които твърдят, че притежават психични дарби.Възможно е, някой член на Обществото да е правил проучване за г-жа Флеминг.
Тя се изправи рязко на седалката, когато проумя за какво става въпрос. - И по време на сеанса с хипноза да е разкрил информацията за намирането и възстановяването на  формулата?
-Това е изключително невероятна възможност, -предупреди я Габриел.Дори  г-жа Флеминг да е откраднала формулата,няма да бъде в състояние да  разчете кода на алхимика.Трябва да ми се довериш,когато  твърдя,че никой извън Обществото не разполага с достъп до бележките на основателя, и само на шепа от членовете вътре в Обществото е било позволено да ги проучват през годините.
Венеция слушаше разсеяно тракането на колелата и тропота на копита. Каретата напредваше бавно през тежката мъгла. - Ако г-жа Флеминг участва в аферата с откраднатата формула, -каза тя след известно време, -  тогава наистина може да си бил прав,че съм привлякла вниманието й с избора си на фамилно име.
-Да.
- Сега,след като ти се появи на сцената, подозренията й ще се потвърдят. Тя със сигурност знае кой сте и че  търсите крадеца на формулата.
-Но  има и всички основания да смята, че нейната собствена идентичност като крадец е в безопасност, -каза Габриел. - В края на краищата, тя не е свързана с Обществото по никакъв начин.Ще  предположи, че нямам никаква причина да я подозирам.
-Тя може и да е крадецът, - каза Венеция, -но мога да ви уверя, че тя не е човека, когото видях да напуска тъмната стая в която бе убит Бъртън.Видях аурата на г-жа Флеминг, когато я снимах.Тя не е същата като тази на бягащия мъж.
-Съвсем сигурна ли си?
-Напълно. Помисли върху това за момент. - Няма да се изненадам ако открием, че е използвала някой друг да  убие Бъртън. Това е опасна работа.Нова вълна от чувства премина през нея. - Горкият г-н Бъртън. Той е мъртъв, отчасти заради мен. Ако не бе приел тази работа да ме следи и да прави мои снимки,можеше да е жив.
Габриел  внезапно се размърда и я улови. Той се наведе напред и сграбчи двете й китки.Големите му ръце покриха нейните. -  Не, -каза той спокойно, - не мисля, че носите каквато и да е отговорност в тази насока. Харолд Бъртън е мъртъв, защото  е приел да работи за много опасен човек, който го е използвал за да нахлуе в личния ти живот. Той трябва да е  знаел, или се е досетили, че клиентът му не таи добри чувства към теб.Няма да стигна дотам,  да кажа, че той получи това, което заслужаваше.Но няма да ти позволя да се чувстваш вина по този въпрос.
Тя се усмихна леко. -  Благодаря ти, Габриел.
-Знаеш ли, -  каза той, измамно сладко, - че това е вторият път,когато сме в карета и ти ме наричаш с малкото име.Харесва ми как звучи от устните ти.
Вълнуващата, съблазнителна енергия, която винаги трептеше в атмосферата, когато бе с Габриел, рязко се усили.Венеция усещаше силата на ръцете му увити толкова нежно и здраво около китките й. Той използва хватката си, за да я дръпне малко по-близо до себе си.Устата му покри нейната.Мислеше си,че познава целувките му достатъчно добре,за да не се стряска от собствената си реакция към него, но грешеше.Опита се да контролира прилива на горещо желание и дълбоката топлината, която заплашваше да стопи вътрешностите й.
Държейки устата й все още в плен на своята, той освободи една от китките си, за да пусне завесите на каретата.Свали перуката й и започна да сваля всичките й фиби,за да докосне косата й.Каретата се изпълни с опияняваща интимност.Това бе нейната гибел. Превозното средство внезапно се превърна в кораб, плаващ бавно през неизследваното море на нощта и мъглата.Беше същото както в Къщата на Аркейн, помисли си тя. Беше  свободна.Не трябваше да мисли за миналото или бъдещето. Нямаше  заплаха  Едуард или Амелия случайно да се натъкнат на шокиращата сцена.Да видят по-възрастната си сестра оплетена в прегръдката на незаконната страст.Нямаше притеснения относно  леля Беатрис или  кариерата й. Когато косата й падна на раменете,  чу Габриел да издава нисък, дрезгав стон. Ръцете му се стегнаха около нея. Той я целуна силно, дарявайки я с опияняващо усещане. Когато тя се откъсна от замайващата мъгла,  осъзна, че той е свалил вечерното й палто и го е захвърлил настрани върху седалката.С няколко бързи ефективни ходове,Габриел се отърва от собственото си палто. Когато  се обърна към нея, той посегна към  папийонката й. Пръстите му трепереха малко, докато  развързаше възела й. Той наистина я искаше, помисли си тя. Каквото и друго да имаше, това  не беше хладнокръвно съблазняване. Те изгаряха в огньовете на взаимна страст.Той свали бавно вратовръзката. Ръката му се плъзна по колосаната  бяла риза на Венеция.Тя  му се усмихна. -Знаеш ли, никога не съм имал повод да  събличам дама,облечена в мъжки дрехи. Това е по-голямо предизвикателство, отколкото можех да се очаквам.Правя все едно същото като на себе си,но в обратна посока.
Забележката му се прие със звънлив смях. Силно окуражена, тя дръпна краищата на собствената си папийонка. -  Позволи ми да ти покажа, прошепна тя.Този път тя развърза вратовръзката си с повече умения, отколкото бе използвала онази нощ в Къщата на Аркейн.Вече имаше малко практика със свалянето на мъжки дрехи, благодарение на приключенията й с Хароу. Габриел отговаряше на всяко нейно докосване, като ускоряваше темпото с което я събличаше.Тя не осъзна, че той беше свалил ризата й, докато не усети ръката му върху гърдите си. Притисна раменете му до  себе си. Той наведе глава, за да я целуне по шията. Всичко в нея се стегна.Разнесе се топлина. -  Габриел, -прошепна тя. Пъхна ръцете си под ризата му и положи длани върху гърдите му. Той се облегна назад на седалката и я хвана за бедрата.Наведе се надолу и свали обувките и. Чу ги как изтрополяват на пода на каретата. Следващото нещо, което осъзна бе,че  панталоните й бяха смъкнати и той махаше бельото й.  И следващите дрехи изчезнаха в сенките на другата седалка. Когато тя  остана само по разкопча бяла риза, Габриел я целуна,така,сякаш живота му зависи от това. Тя трепна леко, когато усети топлата му длан върху вътрешността на голото си бедро.Почти беше забравила колко вълнуващо бе усещането да я докосват по този начин. Почти.Той премести ръката си по-високо.Дланта му се затвори над нея. Тя си пое рязко дъх, почувсвала топлата влага между краката си.
-Вече си влажна  за мен, - каза той, наполовина със страхопочитание, наполовина тържествуващ. - Не знаеш, колко много пътико пъти съм си представял това отново и отново, колко пъти съм мечтал за това.Устата му  обхвана нейната- увещавайки, настоявайки за още.Тя бе пометена от горещите пламъци  на желанието. Той я помести,разделяйки  краката й и я постави, така че тя седна, яхвайки бедрата му. Коленете й се опряха върху кадифените възглавници. Стресната от странната позиция, тя стисна раменете му, за да запази равновесие.Той изви едната си ръка около бедрото й и я плъзна между краката й,за да ги раздели.Започва да милва,гали и да проучава тайните й  наново и наново. Всяко докосване изглеждаше по-интимно и по-непоносимо вълнуващо от последното.Концентрира се върху малката издатина между цепките й.Галеше я с палеца си, докато тя не усети,че полудява.В сърцевината на тялото й се зароди огромно напрежение.Обхвана я усещането за необратимост. - Не мога да издържа, -  успя да изрече, вкопчвайки  пръстите си в раменете му.Твърде силно е.
- Не е достатъчно, -каза той. -  Все още не. Искам да почувствам удоволствието ти, когато дойде.
Тя осъзна смътно, че той  разкопчаваше собствените си панталони. Тогава почувства безспорното доказателство за ожесточената му възбудата,притиснато до вътрешната страна на бедрата й.Наведе се и уви пръсти около тежката му дължина. Той прошепна нещо горещо,тъмно и опасно в ухото й. Тя го стисна леко. Той пое дълбоко дъх.Навеждайки глава, тя захапа леко голото му рамо със зъби.През него премина тръпка.
-Тази игра се играе от двама, -  предупреди я той,правейки наистина удивителни неща с ръката си. Тя трябваше да се бори, за да си поеме дъх.Напрежението беше извън контрол. Без предупреждение надигащата се в нея се буря се отприщи с ослепителни вълни на усещане. Тя щеше да извика от удоволствие, но преди звукът  да излезе от устните й, Габриел я дръпна надолу, върху тежката си ерекция.Изпълни я с един единствен удар.Тя беше подготвена за болка, подобна на тази, която се появи първият път, но такава нямаше.Само едно вълнуващо стягане, което засили последните вълни на нейното освобождаване. Всички й сетива реагираха на огромната психическа и физическа връзка.Дори нямаше време да се концентрира и да види в тъмното,ярката светлината от аурата на Габриел.Изригването в пределите на кабината изпълни малкото пространство.То се сля с енергията на собствената й аура и създаде усещане за зашеметяваща,съкрушителна интимност. Когато той достигна до кулминацията си малко по-късно огромните невидими вълни на енергията станаха още по-високи. Тя   по-скоро почувства,отколкото чу началото на тържествуващия рев на Габриел. Той започна като  нисък тътен в гърдите му.Осъзна, че въпреки че кочиаша няма паранормални сетива, необходими да възприемат като горящи факли аурите им, много вероятно бе да е чул виковете.В последният момент, тя успя да покрие устата на Габриел със собствената си уста.Рева се превърна в приглушен звук на триумф и мъжко удовлетворение.
***
Доста по-късно, тя се размърда в ръцете му.Звука от тракането на колелата и постоянният тропот на копита,я увери, че те все още са в безопасност.Затворени в магическия свят вътре в кабината на каретата. Габриел се беше излегнал в ъгъла на седалката с вида на лъв добре заситен след успешен улов.Той се наддигна, за да помръдне завесата.Газовите лампи блеснаха в мъглата. - Задминаваме  гробището.Скоро ще  бъдем на Сътън Лейн, -проговори той,докато я наблюдаваше.
Венеция изведнъж осъзна,че единственото нещо върху нея,бе разкопчаната бяла риза. Паниката я връхлетя. -  Мили Боже, -  извика тя. -Не мога да се поява  на входната врата в това състояние.Измъкна се  от ръцете му,седна на отсрещната  седалка и започна като луда да събира дрехите си. Не беше лесно де се  обличаш в тясна, тъмна карета. Габриел оправи  собствените си дрехи с няколко добре отмерени движения и след това се облегна назад, за да гледа с интерес,как се бори с дрехите. След миг-два  наблюдение на борбата й с папийонката, той протегна ръка за да я върже.
-Позволете ми да ви помогна, г-жо Джоунс, -той наблегна върху фалшивото й име и повдигна главата й рязко нагоре.
-Габриел... -  започна тя, без абсолютно никаква представа за това,какво да каже.
-Ще говорим за това сутринта, -каза той. Гласът му бе странно нежен, но думите звучаха като команда, а не като предложение.
Искри на гняв премахнаха тревогата,която изпитваше при мисълта за пристигането си у дома полугола. - Надявам се, че не се съжалявате за това, което се  случи между нас, -каза тя, пъхайки косата си под шапката.Ще съсипете всичко, ако си го мислите.
-Моля ?
 Тя въздъхна. -  Трябва да ви кажа, че когато бяхме в Къщата на Аркейн, направих всичко възможно да ви съблазня.
-Да, и бяхте извънредно добра в работата си, ако мога така да се изразя.Радвах се страшно много на това.
Тя знаеше, че се изчервява. -  Да, добре.Това, което се опитвам да кажа, е, че докато бяхме заедно в Къщата на Аркейн  исках да ви примамя да правим любов.
-Какъв бе смисълът?
-Въпросът е, че там нещата бяха различни.
-Различни?
-Бяхме двама души заедно на далечно, уединено място.
-Освен  служителите, -  каза той.
Тя се намръщи. - С изключение на служителите, разбира се. Но те бяха толкова дискретни. Започна да нервничи.Това бе ужасно. - Беше като че ли сме били изхвърлени  на тропически остров.
-Не си спомням да е имало палмови дървета.
 Тя не му обърна внимание. - Опитвам се да ви обясня, че за първи път в живота си в този  кратък отрязък от време бях свободна. Не трябваше да се притеснявам за възникване на скандал. Не трябваше да се пазя да не шокирам моята възрастна леля или да дам лош пример на сестра ми или брат ми.Къщата на Аркейн,мястото и времето, което бях там,бе  в друго измерение,  далече от реалния свят. Ти и аз бяхме единствените хора в тази друга сфера.
-Освен  служителите.
-Е, да.
-А сега за палмовите дървета, които изглежда не мога  да си спомня.
-Вие не приемате това насериозно, нали?
-А трябва ли?
-Да, това е изключително важно. Тя ставаше все по-раздразнена. - Това, което се опитвам да кажа, е, че тази вечер е подобна на онази.
-Не съм съвсем сигурен в това. За начало нямаше палмови дървета.
-Забрави за проклетите палми.Опитвам се да обясня, че това, което се случи в Къщата на Аркейн и което се случи тази вечер в каретата прилича на сън,който трае до  зори и не  се помни, в светлината на деня.
- Всичко това звучи много поетично,сладка моя, но какво, по дяволите, означава това?
-Това означава, -  каза тя студено, -  че няма да обсъждаме този въпрос по-нататък. Ясно ли е?
Каретата избоботи и спря. Венеция хвана  бастуна си и бързо се обърна, за да надникне през прозореца.Чу се малко, но ясно тупване. Габриел прочисти гърлото си. -  Може би искате да гледате, къде удряте с бастуна си.
Тя осъзна, че в нервната си възбуда,случайно бе ударила крака му. - Моля да ме извините, -каза тя, напълно покрусена.
Той разтри коляното си с една ръка и отвори вратата с другата. -  Не е необходимо да се притеснявате. Съмнявам се, че това ще доведе до нещо повече от леко накуцване.
Лицето й почервеня и тя го последва.Забърза нагоре към стълбите на входа. Габриел спря и хвърли няколко монети на кочиаша. Когато тя отвори вратата със своя ключ, откри успокоена, че останалата част от домакинството е в леглата си.На последно място искаше  тази вечер да се изправи пред семейството и да отговаря на въпроси за това, което е открила в Клуб Янус. Нужно й бе време, за да  възстанови самообладанието си.Добрата почивка през нощта щеше да оправи нещата.Тя влезе в  антрето.На масата имаше плик  и тя го вдигна. Беше адресиран до Габриел. - Това е за теб, -  каза тя и му го подаде.
-Благодаря ти. Той затвори вратата, взе плика и го погледна за кратко. - От Монтроуз е.
-Може би най-накрая е открил нещо  интересно за членовете на Обществото в регистрите.
 Габриел разтвори плика и извади бележка. Той го гледаше  мълчаливо за няколко секунди.
-Е?- подкани го тя.
-Написано е с един от частните кодове, използвани от членовете на Обществото Аркейн за лична кореспонденция.Ще ми отнеме известно време да го дешифрирам. Ще поработя върху него тази вечер и ще ти разкажа за това, което съдържа по време на закуска.
-Но, ако това е кодирано съобщение, трябва да е нещо много важно.
-Не е задължително. Устата му се изви кисело и той прибра бележката. Като се има предвид маниакално- потайният характер на по-голяма част от членовете на Обществото, всяко съобщение, изпращано от една държава до друга е кодирано. Тази бележка от Монтроуз е вероятно нищо повече от искане за среща с мен утре, за да обсъдим напредъка му.
-Ще ми кажете веднага, ако е нещо важно, нали?
-Разбира се, съгласи се той твърде лесно. -  Но сега мисля, че е време да се качвам  горе в леглото си.Беше дълъг и натоварен ден.
-Да, наистина. Тя започна да се качва нагоре по стълбите, опитвайки се да измисли нещо неангажиращо -Мисля, че  вечерта бе доста продуктивна,нали?
-По  най-различни начини. -развеселен отвърна той.
Тя почервеня цялата от сексуалната забележка. Слава богу, аплиците по площадката бяха изгасени. - Говорех за информацията, която събрахме за г-жа Флеминг- каза тя строго.
-И за това също, - съгласи се той.
 Тя го погледна през рамо. - Не би  могло да ни помогне, но се чудя каква ли тайна крие приятеля на г-н Пиърс
-Вероятно е най-добре, никога да  не  научим отговора на този въпрос, - каза Габриел.
-Може и да сте прав.Тя помълча за кратко и после сви рамене. -  Независимо от това, мисля, че мога да се досетя за тайната.
-Ти вярваш, че тайната има нещо общо с факта, че Пиърс и неговият приятел принадлежат към клуб, чиито членове са жени, които се появяват облечени като мъже?- Габриел прозвуча повече развеселен, отколкото шокиран.
Тя се обърна и сграбчи парапета. -  Ти знаеше за клуб Янус?
-Не и докато не се озовахме там., -призна той. - Но веднъж пристигайки,никак не бе трудно да се разбере,че нещата са малко по-необичайни. –
-Но как разбра?
-Казах ви, жените миришат различно. Всеки мъж, който се озовава заобиколен от голяма група  жени, независимо от това как са облечени, ще бъде наясно с този факт рано или късно. Подозирам, че обратното също е вярно.
- Хм.Тя се замисли, че за кратко време. -  Знаехте ли, че Хароу е жена, когато се запознахте с него по време на изложението?
-Да.
- Вие сте много по-проницателен от повечето хора. - каза тя – Хароу се подвизава като джентълмен в обществото от известно време.
-Как стигнахте до запознанство с нея? Или може би  трябва да  кажа с него.
-Винаги  говоря за Хароу като за мъж.Тя сбърчи нос. - По-лесно е да се запази тайната му, ако го направя.Да отговоря на въпроса ви.Той ме потърси да го снимам  скоро след като открих галерията си.Беше един от първите ми клиенти,  в интерес на истината.
-Разбирам.
-В процеса на подготовка за снимката разбрах, че той е тя, така да се каже. Хароу веднага осъзна, че аз знаех. Дадох му думата си, че ще запазя тайната му. Не мисля, че той ми се довери изцяло отначало, но след известно време станахме приятели.
-Хароу е разбрал, че знаете как се пазят тайни.
- Да. Изглежда знае много за тези неща.
-Разбирам, каза Габриел.
Тя се намръщи. - Какво не е наред?
 Той вдигна рамене. -Намирам за интересно, че Хароу си е създал неприятности  да потърси  за снимка един нов, неизвестен фотограф, който все още не е привлякъл вниманието на обществото.
-Вече имах една успешна изложба в галерията на г-н Фарли, -  каза тя, разтревожена от посоката на неговите разсъждения. - Там Хароу видя за първи път моята работа. Наистина,сър, не може да го подозирате,че е въвлечен в тази афера с  формулата.
- В този момент съм склонен да подозирам, всички
Странен хлад премина през нея. -  Дори мен?-тя попита неспокойно.
Той се усмихна. - Ще се коригирам. Щях да кажа всички, освен вас.
Тя си позволи да се отпуснете малко. - Трябва да ми обещаете, че ако все пак срещнете Хароу или г-н Пиърс или някой от другите членове на клуба, ще запазите  тайните им от останалия свят. -помоли тя.
-Уверявам ви, Венеция, аз също, знам как да пазя тайни.Нещо в тихо изречените думи изпрати друга тревожна тръпка през нервните й окончания.
Това предупреждение ли беше  или обещание?- чудеше се тя.Спря на площадката. -Лека нощ.
-Лека нощ, Венеция. Спи добре.
Тя се забърза по коридора към усамотението на спалнята си.
 ***
 Известно време по-късно тя се събуди изведнъж.Все едно че заспалият й мозък   регистрира някаква промяна в атмосферата на  къщата. Тя полежа тихо за малко, ослушвайки се напрегнато. Може би Амелия, или Беатрис,или Едуард бяхя влезли  в кухнята за късна вечерна закуска.Не разбра какво  я накара да избута завивките настрана и да премине през студения под до прозореца. Точно навреме, за да  види призрачната фигура на човек, или  дух,изчезващ в мъглата на градината. Луната бе изгряла, но дебелата мъгла, не позволяваше да се види дори желязната порта, която водеше към алеята.Тя със сигурност знаеше къде е портата,но човекът под прозореца се  движеше към нея по много уверен начин. Вървеше безпогрешно към целта си, като че ли  притежаваше нощни  сетива,като на котка от джунглата тръгнала на лов, помисли си тя. Той можеше буквално да вижда в тъмното. Нямаше нужда да се концентрира, за да види аурата му. Тя знаеше, че е Габриел.Секунда, две по-късно той изчезна от градината в нощта. Къде е тръгнал в този час и защо напусна  къщата по този  начин? Имаше ли нещо общо с посланието от Монтроуз. Мислеше си за последните думи на Габриел  към нея. Уверявам ви, Венеция, аз,също зная как да пазя тайни.
 

Глава 29
 
Габриел излезе от файтона и плати на шофьора. Той изчака, докато превозното средство  изчезна в мъглата, преди да се върне до ъгъла.Влезе в малкия парк и спря в гъстите сенки на дърветата.Постоя там за известно време, наблюдавайки улица. Имаше много малко движение в този час, в този тих квартал.Газови лампи осветяваха малки кръгчета мъгла в предната част на всяка врата, но те отделяха твърде малко  светлина. Когато се увери, че не е бил проследен, той напуска парка и тръгна през мъглата до входа на алеята.Промъкването през тесния проход бе като влизане в мистериозна малка  джунгла.Тъмнината на нощта и мъглата бяха по-тежки тук.Тихи  звуци изпълваха алеята. Странни миризми  замърсяваха атмосферата. Той се приближи внимателно,  за да  избегне ехото на собствените си стъпки, но също така за да бъде сигурен, че  не е изгубил нюх заради вредната  воня от разлагащи се боклуци, осеяли пътя му.Мислено преброи железните порти, докато достигна тази  в средата на  реда, отбелязана като адреса на Монтроуз.Той проучи прозорците. Всички освен един бяха тъмни.Зад осветения прозорец,заперден със завеси се виждаше горния етаж.Ако  не беше тънката пролука от завесите нямаше да се вижда нищо.Светеше кабинета на Монтроуз. Докато  наблюдаваше, той видя едва доловима промяна  на ръба на завесата.Мислеше си  за съобщението, което  го чакаше в къщата на Сътън Лейн. Беше го взел  и за няколко минути  го дешифрира.Когато приключи с задачата, психическите му сетива, вече възбудени от  любенето в каретата, се сблъскаха с някои тревожни факти.
Мисля, че е най-добре,да се срещнем възможно най-скоро. Моля ви, елате  на моя адрес при първа възможност, независимо от часа. Съветвам ви да не казвате нищо на никого.Ще бъде най-добре за всички заинтересовани страни.Ако не се наблюдава,на моята улица. Входа към градината. М.
Добре, че не  дешифрира бележката пред Венеция. Габриел осъзна, че тя е твърде проницателна. Можеше да заподозре секретния характер на съобщението, дори и да бе успял да запази подробностите за себе си. Тя би  забелязала загрижеността му и веднага щеше да го отрупа с въпроси.Само за да бъде в безопасност.Той изчака докато не бе сигурен, че  е заспала.Излезе през задната врата.
Габриел спря пред вратата и потърси бравата. Пръстите му напипаха  студеното желязо.Енергията премина през дланта му и разпали  паранормалните му сетивата. Шока от усещането го зашемети.Енергията беше много свежа. Някой с намерение за хладнокръвно насилие бе минал през тази врата съвсем наскоро.Инстинктите му на ловец се разбушуваха от предизвикателството. Когато бе сигурен,че отново има контрол над сетивата си, той извади пистолет от джоба си и сграбчи резето за втори път. Вратата се отвори.Чу се леко проскърцане на пантите.С пистолет в ръка, той се шмугна в  градината. Светлината от осветения прозорец на горния етаж  отново се размърда. Той погледна точно на време, за да види че светлината изчезва от кабинета. Ако това бе убиецът, възможно бе Монтроуз  вече да е мъртъв. Злодеят без съмнение ще напусне къщата през задната врата.Логичното нещо, което трябваше да направи, бе да го чака да излезе от къщата и да се опитва да го хване.Но какво щеше да  стане, ако чудовището все още не бе завършило мисията си? Какво щеше да стане, ако Монтроуз беше жив? Може би имаше още време. Габриел отстранени ботушите си и се подготви за това което знаеше,че ще стане.Той сложи  предпазливо ръка върху дръжката на вратата на кухнята.Този път бе готов за  паранормалната енергия. Единственият ефект  върху психическите му сетива,бе  да ги увеличи. Желанието за лов в него беше толкова силно, сега, както по-рано вечерта бе желанието да прави любов с Венеция. Вратата беше отключена. Той я отвори много бавно, молейки се, пантите да не скърцат. Въпреки  най-добрите му усилия, се чу слаб звук, но той се съмняваше, че някой горе, с нормален слух би уловил мекия звук.Стоя  заслушан за миг.Нямаше издайнически прилив на стъпките или скърцане на дъските над главата му. По-важното- нямаше мирис на скорошна смърт.Това означаваше, че Монтроуз бе все още жив.В този край на коридора бе много тъмно. Но когато погледна към противоположния,  видя бледата светлина на уличните лампи филтрирана през тесните стъкла.Главното стълбище беше  в този край на коридора, но за да го използва, той трябваше да се изложи на слабата светлина, която се излъчваше през стъклото. Нямаше смисъл да рискува живота си, мислеше си Габриел.Знаеше, че има стълби за прислугата и тук на гърба на къщата.Той бе виждал икономката на  Монтроуз да ги използва. С отличното си нощно зрение можеше да използва  стълбите до кухнята Той стисна рамката на вратата предпазливо, очаквайки друг проблясък на кипящата енергия. Но нищо не изгори  сетивата му. Убиецът не бе дошъл оттук. Ако той бе на горния етаж, беше използвал главното стълбище. В това имаше смисъл, мислеше си. Габриел Защо злодея да се мъчи  с тесните стълби, предназначени за прислугата? Той тръгна нагоре ослушвайки се напрегнато. Имаше някой в къщата.Някой, който нямаше право да бъде тук. Можеше да го усети. Но нищо не се движеше в тишината. Когато стигна до последното стъпало, той се озовава в друга стая Тя беше слабо осветена от лунната светлина,процеждаща се през прозорците на главното стълбище. Ако някой чакаше  в коридора,той не дишаше и не се движеше.Габриел се плъзна вътре с насочен пистолет.Никой не се хвърли към него.Това най-вероятно не бе добър знак, помисли си той. Не  само  той ловуваше  тук тази вечер.Злодея го изчакваше в засада. Той знаеше, че кабинета на Монтроуз бе светеше, когато пристигна в градината преди малко. Беше разположен от дясната му страна,на гърба на къщата.Там  където той стоеше, можеше да види, че вратата на тази стая беше затворена. Нямаше никой  зад него, помисли си той. Трябваше да отвори вратата. Тръгна надолу по коридора до вратата на кабинета и застана неподвижен за няколко секунди,търсейки информация от всичките си сетива.В стаята имаше някой. Той докосна дръжката на вратата много леко. Друга гореща вълна от енергия премина през него. Убиецът бе влизал в кабинета.Дръжката поддаде лесно в дланта му. Той се прилепи към стената и отвори вратата. Нямаше светкавица от взривяването на барут. Никой не се втурна към него с нож.Но в кабинета имаше някой.Беше сигурен в това. Той приклекна ниско и надникна предпазливо през ръба на вратата.Не се нуждаеше от психическите си сетива, за да види силуета на мъж, седнал на един стол близо до прозореца. Монтроуз се размърда тромаво и издаде приглушен звук. Габриел осъзна, че старецът е завързан за стола и не може да говори.
 -Ммммхх. Облекчение заля Габриел. Монтроуз бе жив. Той огледа бързо  стаята. Монтроуз бе  единственият обитател  на стаята,но интуицията му на ловец го предупреждаваше, че убиецът е все още вътре в къщата. Без да обръща внимание на отчаяните звуци,които  Монтроуз издаваше, той насочи вниманието си обратно към тъмния коридор.Видя очертанията на най-малко още три врати от другия край на стаята.Срещу стената се издигаше тесен правоъгълен предмет.Маса, помисли си той, с чифт свещници на върха.
A-а –ллмк....Монтроуз промърмори отново.
 Гейбриъл не отговори. Притискайки  гърба си към стената, той се впусна  по коридора. Когато достигна до първата затворената врата, той сложи ръката си върху дръжката.Не усети никаква психическа енергия, която е била оставена наскоро. Убиецът не бе влязъл в тази стая. Той се промъкна до отсрещната стена и отиде към следващата затворена врата. Когато докосна дръжката, усети твърде познатата вълна на зла енергия. Обзе го очакване.Той ритна вратата навътре и едновременно с това се хвърли на пода с  пистолета  ръцете си.Лек полъх  на усещане зад него му  доказа, че е преценил неправилно.Току-що проверената и отхвърлена врата се бе отворила. Той едва успя да се регистрира грешката си, когато усети  безшумен прилив на приближаваща  смърт. Нямаше време да стане на крака.Изви се на лявата си страна и се опита да насочи пистолета си към приближаващата се заплаха.Беше твърде късно. Като някакъв демон от кошмар, една тъмна фигура изскочи от дълбоките сенки на другата спалня. Габриел успя само да види, че лицето на разбойника бе закрито от маска от тъмен плат.На слабата светлина идваща от далечния край на коридора, блесна острието на нож. Нямаше  време за размисъл.Когато  дръпна спусъка, Габриел знаеше че  ще  пропусне целта си. Той може  само да се надява, че изстрелът ще разсее нападателя. Пистолета от голямо разтояние не вършеше никаква работа.Толкова за оригиналния план.Силният звук заглуши изостените му сетива за слух.Остра миризма на  дим и барут изпълни стаята. Нападателят не помръдна. Габриел осъзна,че крадеца се промъква към него с голяма прецизност.Знае, че съм тук на пода.Но не може да ме види толкова ясно, колкото аз мога да го видя.Нямаше  време за по-нататъшен размисъл. Нападателят го ритна силно с един крак. Ударът блъсна  Габриел в рамото, ръката му незабавно се вцепенен. Той чу,че пистолета изтрака на пода и се плъзна далече от него. В следващия миг нападателя се устреми надолу с нож,насочен към корема на Габриел. Габриел се извъртя рязко на една страна, да  избегне колкото се може атаката. Острието проблесна за миг и тупна на пода. Нападателят бе принуден да отскочи бързо, за да се освободи. Възползвайки се от времето, Габриел скочи на крака. Той сви пръстите си безсилно,опитвайки се да си възвърне чувствителността им.Нападателят намери ножа на пода и скочи  отново в атака.Габриел отстъпи назад,увеличавайки разстояние между тях, докато търсеше  някакво оръжие.С крайчеца на окото си зърна масата в края на коридора. Използва здравата си ръка и хвана една от тежките сребърни свещници, декориращи масата.Нападателят атакува отново.Той очакваше  Габриел да започне да отстъпва към стълбището. Но Габриел се хвърли настрани, вместо да отстъпва назад. Стигна до стената.Нападателят се  завъртя с ужасяваща скорост, но Габриел  вече атакуваше със свещника.Силата на на тежкия свещник удари предмишницата на убиеца, близо до китката. Мъжът изсумтя от болка. Ножът отскочи на пода. Габриел замахна отново, целта му бе главата на крадеца. Мъжът избегна удара инстинктивно, препъвайки се назад. Габриел тръгна към него.Нападателя се завъртя бързо и се отправи към главното стълбище. Габриел пусна свещника,сграбчи  ножа и се втурна след опонента си.Крадеца имаше преднина три  крачки.Но той скочи надолу по стълбите,държейки с една ръка  парапета, за да се предпази от силен удар в главата. Стигна в подножието на стълбите, дръпна  входната врата и избяга в нощта. Всички инстинкти на Габриел  го зовяха да продължи лова. Но логиката и разума достигнаха до  мъглата от усещания. Той стигна до края на стълбището и тръгна към вратата.Загледа се към улицата за миг, опитвайки се да се определи посоката, в която  убиецът избяга. Но  нощта  и мъглата,поглнаха всички следи на бягащия мъж. Габриел затвори  вратата и се качи обратно горе.Тръгна по  коридора към кабинета.Запали лампата и отстрани парцала от устата на Монтроуз.Той изплю кърпата и погледна Габриел със загрижен  поглед. -
-Опитах се да ти кажа,че  злодея премина през свързващата врата между тези две стаи. Той посочи с главата  към страничната стена на кабинета.Нападателя не е излизал от тук.Стоеше и чакаше в другата спалня.
 Габриел погледна към вратата,която бе пренебрегнал по-рано, докато бързо проучаваше  стаята. Помисли си за това, как бе толкова сигурен, че екстасензорните му усещания за допир ще му предоставят уликите, необходими за определяне на  местоположението на убиеца.
-Твърде  много разчитам на  психичните си способности, -каза той.
-Психичните сетивата не заместват логиката и здравия разум, - изръмжа Монтроуз.
-Знаете ли, г-н Монтроуз, звучите точно като баща ми, когато говорите така.
-Има нещо, което трябва да знаете, - допълни Монтроуз. -Който и да бе крадеца, той взе снимката на капака на сейфа, която ми даде. Видях го да я скрива в ризата си, докато Ви чакаше. Изглеждаше изненадан да я намери, но очевидно беше много доволен.
 

Глава 30
 
 -Какво  казахте на полицията?- попита Венеция.
-Истината, -каза Габриел. Той изпи глътка от брендито,което току-що си наля. -  Почти цялата истина.
 Монтроуз прочисти гърлото си. - Разбира се, намалихме тежестта на показанията си като им спестихме информацията, която би била съвсем безполезна за тях. Обяснихме им, че един нарушител и влязал в къщата ми, завързал ме е и ми е  апушил устата.Тръгнал е да търси ценности, когато Габриел пристигна и го изгони.
-С други думи, не сте споменавали формулата на алхимика, - попита Венеция. Тя не си направи труда да прикрие раздразнението си.
 Монтроуз и Габриел се спогледаха. - Не видях такава необходимост, честно казано, -  каза Монтроуз спокойно. - Това е работа на Обществото на Аркейн, в края на краищата.Полицията не може да направи много по въпроса.
- Не видяхте такава необходимаст,а? - Венеция забарабани с пръсти по облегалката на стола си. -Вие двамата  почти не бяхте убити тази вечер. Как можете да твърдите,че няма причина да споменете на полицията за евентуален мотив?Нервите й никога няма да бъдат както преди, помисли си тя. Когато Габриел влезе в къщата преди малко, разрошен и насинен,със жестоките пламъци от битката,отразени в очите му, тя не знаеше дали да плаче от облекчение или да скочи срещу него като жена от простолюдието.Само възпитанието и факта,че  Монтроуз беше с него,  я бяха спрели да направи това.С един поглед разбра всичко, което трябваше да разбере.Беше им се случило нещо ужасно.Щеше  да има достатъчно време за лекцията си по-късно, каза си тя. Цялото домакинство бе будно и се качи в малкия салон. Тя беше с халат и чехли. Така бяха и Амелия и Беатрис. Едуард, след като бе чул суматохата, се втурна по стълбите с пижамата си, за да  види за какво се вълнуват всички. Беатрис бе представила всички на Монтроуз. За всеобщо облекчение  тя обяви, че вредата не е голяма. Г-жа Тренч се луташе напред и назад между кухнята и салона,за да провери дали господата се нуждаят от нещо друго. Парче месо, пай може би,за да си възвърнат силата. Венеция й благодари и я помоли да се върнете в леглото. Когато г-жа Тренч неохотно си отиде, Венеция наля чай на всички, въпреки че Габриел изглеждаше по-заинтересован от голямата чаша бренди  в ръката си.
-Работата е там, че не можем да определим какъв е бил мотива на злодея, -  каза  успокояващо Габриел. - Можем само да предположим,за  намеренията му. Докато не достигнем до същността на въпроса, наистина не  можем да кажем много на полицията.
 Венеция погледна Монтроуз. - Разбрахте ли нещо за  нарушителя, сър?
-Много малко. Монтроуз изсумтя тихо. - Дори не бях разбрал, че той е  в къщата, докато не ме изненада в кабинета ми.В началото мислех, че е просто крадец. Той ме завърза за стола, запуши ми устата и след това се зае да претърсва стаята. Веднага след като видя снимката на сейфа той остана много доволни.Каза обаче, че  очаква Габриел,който е тръгнал към мен.
Габриел разсеяно потърка челюстта си. - Трябва да е заловил съобщението,което ми изпратихте по-рано, сър.
Гъсти вежди на  Монтроуз се събраха. -  Какво съобщение?
 Всички погледнаха към него.Монтроуз се обърка още повече.
-Не сте ли изпращали съобщение до г-н Джоунс?- попита Венеция
- Не. -  отвърна Монтроуз, -  нямам  голям напредък в изследванията си за членовете на семействата свързани с  Обществото.Съжалявам да го кажа. Всеки път, когато забележа нещо,някой който може да бъде възможен заподозрян за Габриел, се оказва, че  е починал или живее  някъде далече.
Ужасен страх  пропълзя през Венеция. Тя се обърна към Габриел. - Посланието е било предназначено да ви примами в къщата на г-н Монтроуз, така че злодея да се опита да те убие, -  прошепна тя.
Беатрис,Амелия и Едуард се втренчиха в Гейбриъл. - Всъщност,той възнамеряваше да убие и двама ни с г-н Монтроуз, -каза Габриел.Тонът му  предполагаше, че планът за двойното убийство беше смекчаващо вината обстоятелство, което го оставя неудовлетворен. Венеция искаше да блъска с юмруци по гърдите му заради  чувството си за безпомощност.
 Монтроуз прочисти гърлото си и каза извинително. - Сред малкото неща, които натрапника  ми каза е, че той възнамерява да подпали къщата, след като приключи с Габриел. Планирал бе да използва газ. Съмнявал се някой да не го помисли за злополука. Разбира се, че не би било в състояние да се докаже убийство. Подобни инциденти са често срещани.
Беатрис потръпна. - Вярно е.Толкова много хора не успяват да вземат подходящи предпазни мерки с лампите  на газ. Е, сър,  трябва да кажа,че  вие сте щастливец, че злодеят не Ви е убил хладнокръвно, докато е  чакал пристигането на г-н Джоунс.
-Човекът обясни, че  не може да направи това, -  каза Монтроуз.
Амелия наклони главата си леко. - Да не казвате,че той е имал скрупули за убийството ви, сър?
-Никакви, -  увери я весело Монтроуз.Той твърдеше, че миризмата на кръв и смърт ще предупреде Габриел веднага щом отвори вратата на къщата. Мисля, че той се страхуваше, че при една такава ситуация, Габриел ще направи  нещо интелигентно и ще  потърси полиция, преди  да влезе вътре и да разследва.
-Мисля, че е необходимо да се спомене, че е много малко вероятно, г-н Джоунс да направи такова интелигентна нещо, -  промърмори мрачно Венеция. - Доста по вероятно е,той да се втурне направо вътре,за да разбере какво се е случило.
Габриел се забавляваше. -  Точно както ти направи онази нощ.Втурна се сама  в тъмната стаичка на изложбената зала и откри трупа на Бъртън?
Тя се изчерви. - Това беше изцяло друга ситуация.
-Наистина ли?, -той вдигна вежди. -Кое беше по-различно?
- Няма значение, -каза тя, с колкото се може повече леден тон в думите си.
Беатрис се взря в Монтроуз над ръба на очилата си. - Разбирам,че злодея, е искал  да убие и двама ви с г-н Джоунс, но защо е планирал да подпали къщата ?
 Венеция видя как Монтроуз и Габриел се спогледаха озадачено.Не знаеше достатъчно за  мистериозните тайни на Обществото Аркейн. -Какво става тук?- попита тя.
 Габриел се поколеба и след това издаде тих стон. -Това е  нещо, което трябва да се направи с лице което има важни връзки, -  каза той.Възниква значително по-голям риск, когато убиеш някой, който притежава влиятелни приятели или роднини.
-Да, разбирам какво искаш да кажеш, -  каза  Венеция. -  Ако вие и г-н Монтроуз бяхте намерени убити, има голяма вероятност да се направи обширно разследване от страна на полицията. Убиецът без съмнение е бил наясно с това и се е надявал да покрие следите си, като остави труповете на жертвите си, да бъдат изгорени от един обикновен пожар,предизвикан от изтичане на газ.
Монтроуз се засмя. Едуард го наблюдаваше с любопитство. - Какво е толкова забавно, сър ?
Монтроуз вдигна озадачено вежди към него. - Съмнявам се, че някой би обърнал прекалено много внимание на убийството на един възрастен мъж, които не излиза много и който няма важни социални връзки. Но въпроса, щеше да е съвсем друг, ако Габриел Джоунс бе намерен мъртав.Ада щеше да се отвори,когато убиеца платеше за тази смърт. Извинете езика ми, дами.
Настъпи кратко  мълчание. Венеция погледна към Габриел.лицето му  беше още по-мрачно лице, отколкото  преди малко. -  Какво, -каза Беатрис умишлено спокойно, -  искате да кажете с това г-н Монтроуз?
-Да, -добави Амелия. - Всички  доста харесваме г-н Джоунс, разбира се, но  не мисля, че можем да бъдем това, което някой би нарекъл влиятелни приятели. Съмнявам се, че полицията щеше да обърне голямо внимание на всеки  от нас, ако се бяхме опитали да настояваме за пълно разследване.
Монтроуз бе сериозно объркан от реакцията им. -  Под влиятелни приятели, имах предвид съвета на Обществото на Аркейн и разбира се самия Магистър. Уверявам ви, че щеше да се окаже огромен натиск, ако се разбереше, че  наследника на Магистъра на Обществото е бил убит.
 

 Глава 31
 
 -Мисля, -  каза хладнокръвно Венеция, -  че  е по-добре да обясните точно, кой сте, г-н Джоунс.
Той знаеше, че ще трябва да се справи с това рано или късно.Надяваше се да го отложи за известно време, но съдбата беше срещу него.Цялото домакинство го гледаше. Монтроуз съвсем се обърка.
-Наистина ли ще станете следващия Магистър на Обществото Аркейн, сър? - попита Едуард, очевидно очарован от идеята.
-Не и докато баща ми не реши да се пенсионира, - каза Габриел. - Страхувам се,че това е един от онези старомодни церемониални постове, които се предават от член на член в семейството.
Монтроуз се изкашля и се задави с чая си. Беатрис му подаде салфетка. -  Благодаря Ви, мис Сойер, -промърмори Монтроуз през салфетката. - Церемониален пост. Ха. Изчакайте, докато баща ви чуе това,  Габриел.
-Какво ще правите като Магистър  на Обществото?- Едуард продължи да пита заинтригуван. - Ще носите меч?
Монтроуз, който бе създал проблема,обръщаше огромно внимание на чая си и мълчеше.
-Не, -каза Габриел. - Няма включен и меч, за щастие.В по-голямата си част е доста скучно.
Монтроуз отвори устата си за да опровергае това твърдение. Габриел му изпрати леден поглед. Монтроуз се върна към чая си. -  Ще провеждам нужните срещи, -  обясни Габриел на Едуард.Ще преглждам имената на тези, които са препоръчани за членство, ще  създавам комитети за наблюдение на различни области на изследванията и така и така нататък.
-О !-Едуард не си направи труда да прикрие разочарованието си. - Това звучи доста скучно
- Да, точно така, -каза Габриел.
 Венеция не изглеждаше напълно убедена, забеляза той. Не и след това, което бе видяла като реликви и артефакти, намиращи се в Къщата на Аркейн. Той знаеше, че тя  бе силно чувствителна към остатъчната психична енергия, излъчвана от някои от тях. Време бе да смени темата, реши той. -Поради събитията от тази вечер, ситуацията се  промени, -  каза той тихо. -Вече не мисля,че тази къща е безопасна.Ясно е,че убиецът е  готов да  използва другите като пионки в неговата игра.Не мога да бъда тук  всяка минута през деня и през нощта, за да ви защитя.Трябва да бъда спокоен за да продължа разследването си. Поради това ще е необходимо да  предприемем определени мерки.
Венеция го наблюдаваше внимателно. - Какви мерки?
-Утре сутринта всички от къщата  ще се подготвите за продължителен престой в провинцията, -  каза той. - Ще хванете следобедния влак до крайморското селце Греймур. Това включва и вас, сър, -добави той обръщайки се към Монтроуз. - Ще изпратя телеграма.Ще бъдете настанени при хора, които познавам и които ще  се грижат за вас. Там ще сте на безопасно място.
Венеция го погледна втрещено. -  Какво, по дяволите искате да кажете, сър?
- Какво ще стане с галерията? -попита тревожно Амелия. Венеция има няколко важни срещи тази седмица.
-Вашата менажерка, Мод, ще управлява галерията. - каза Габриел. -  Тя може да разсрочи определените срещи.
Едуард скочи  високо нагоре. -  Обичам влаковете. Взехме един,когато дойдохме тук в Лондон. Може ли да си опаковам хвърчило, сър?
-Да, - каза Габриел. Той държеше под око Венеция.Тя приличаше на вулкан, който всеки момент ще изригне.
-Не, -  каза тя. - Това е невъзможно. Или по-скоро,трябва да кажа, че  аз не мога да напусна Лондон. Беатрис, Амелия и Едуард могат да бъдат изпратени за известно време, но не мога да отменя моите фотосесии. Ексцентричните клиенти не оценяват този вид неща. Освен това имам и друга изложба следващият вторник вечер. Тя е най-важната от всички досега.
Знаеше,че няма да бъде лесно,мислеше си Габриел. - Не можем да продължаваме така, Венеция, -каза той. - Вашата безопасност и безопасността на семейството Ви е  най-важния приоритет в този момент.
Тя изправи раменете си. -  Оценявам загрижеността ви, сър.Съгласна съм напълно, че Едуард, Амелия и Беатрис трябва да бъдат защитени. Но аз имам и други приоритети на които трябва да  обърна внимание.
-Какви приоритети? - попита той.
-Бъдещето на професионалната ми кариера, -  каза тя.
-По дяволите, къде е здравия ви разум?Не може да слагате  интересите на вашият бизнес над  собствената си безопасност.
-Вие не разбирате, г-н Джоунс, -каза тя. - Тези срещи,които искате да отменя и тази изложба,са от решаващо значение за финансовата сигурност на семейството ми. Вие не можете да очаквате от мен да наруша графика си. Има твърде много риск в това.
 Той я погледна през малкото разстояние което ги делеше. - Разбирам рисковете за кариерата ти. Но твоя живот е по-важен.
-Осъзнавам това, г-н Джоунс,но не мога да загърбя някои факти.
-Какви факти? Той почти бе загубил и малкото му останало търпение.Усети, че Венеция се бори също толкова трудно да  задържи избухването си.
-След като  намерите своята липсваща формула,Вие най-вероятно ще изчезнете отново, г-н Джоунс, - каза тя. - Леля Беатрис, Амелия, Едуард и аз ще останем отново сами.И сляп да бяхте, сър,щяхте да разберете,че печалбите от моите фотографии  са единственото нещо,което стои между нормалното ни съществуване и един живот на  бедност.Не мога да поставя това бъдеще на риск.Не трябва да искате от мен да направя това.
-Ако въпроса  е в парите,  ще се погрижа за това,да не потънете в бедност в бъдеще.
-Не  приемаме благотворителност, сър, -  каза тя твърдо. - Нито можем да си позволим да бъдем поставени в положение на зависимост от парите на един господин, който няма силна връзка с това семейство. Открихме несигурността на подобна ситуация, след като баща ми бе убит.
 Габриел усети гневният  си пристъп.Аз не съм  баща ви,  искаше да извика той. Всяка частица от волята му,се мъчеше да за държи гнявният му изблик. - Настоявам да отидете в провинцията с другите, Венеция, -  каза той с тон, който осъзнаваше,че бе твърд като камък.
Тя се изправи на крака, стиснала реверите на халата си  и се обърна към него на светлината на огъня. - Г-н Джоунс, може ли да ви напомня, че вие нямате никакво право да настоявате за нещо. Вие сте гост тук, а не господар на тази къща.
Със същия ефект можеше да го зашлеви през лицето, помисли си той. Болката премина през него.Тя се сля със студената енергия, останала от битката с убиеца. Той не каза нищо.Не се доверяваше на себе си,за да каже една проклета дума. Никой друг в стаята  не помръдна.Дори и  много леко. Знаеше, че всички бяха шокирани от конфронтацията. Никой не знаеше какво да каже и как да реагира. Едуард изглеждаше уплашен. Тихата битка се водеше изглежда  цяла вечност, но в действителност  продължи само няколко секунди. Без да каже нито дума повече, Венеция се обърна и излезе в коридора. Габриел чу стъпките й. Когато достигна до стълбите, тя се затърча. Миг по-късно той чу вратата на спалнята й да се затваря. Всички останали в салона, също я чуха. Всички се обърнаха  към него.
- Сър? - попита неуверено Едуард. - Какво ще стане с Венеция?
Амелия преглътна шумно, видимо  разстроена. - Аз я познавам много добре, сър. Ако тя усеща, че трябва да остане тук, в Лондон, няма да  можете да направите нищо, за да я убедите в противното.
-Тя се ангажира да се грижи за това семейство, г-н Джоунс, -  каза тихо Беатрис. Нищо няма да бъде в състояние да я откъсне от това, което тя приема като отговорност за семейството си.Дори и живота й да е изложен на риск.
Той погледна към всички  тях. - Аз ще се грижа за нея, -каза той.
Напрежението изчезна.Той знаеше, че бе дал  тържествена клетва и тя бе приета.
-Тогава всичко ще бъде наред., -  каза Едуард.
 

 Глава 32
 
Габриел наметна палтото си върху  рамената и излезе в забулената от мъгла градина. Той трябваше да се движи, да дебне, каквото и да е,за да прогони ледените вълни и безпокойството,които  все още изгаряха кръвта му.Ловецът вътре в него, сякаш  очакваше друг злодей да изскочи от сенките.Може би дори мислейки разумно,имаше нужда от друга такава среща.Енергията в него търсеше освобождение под формата на акт на насилие или на страст.Всяко едно от двете щеше да свърши работа. Но нито едно  от тях не беше на разположение, така че той се разхождаше. Спора с Венеция само  влоши положението.Той се нуждаеше от тъмнината и тишината на нощта, за да му помогне да подреди мисли си,да успокои дивият звяр в него и да му позволи да си възвърне контрола. Зад него къщата утихна.Всички бяха по леглата си.Стаите бяха пълни. Той щеше да дели тази вечер,таванската стая с Монтроуз. Монтроуз беше настоял, да се прибере в дома си.Но след тазвечерното премеждие, Габриел не желаеше да го излага на риск за втори път.Не знаеше какво може да направи  убиецът сега,когато планът му бе осуетен. Габриел премина по малката каменна тераса и продължи по пътеката, която се виеше между градината.Знаеше от самото начало, че ще бъде трудно да се справя с Венеция, напомни си той. Всъщност, дори харесваше нейното предизвикателство. Но дълбоко в себе си винаги бе мислел, че при една конфронтация между тях, той може да наложи волята си.Не бе мъжката  арогантност, която  го доведе до това убеждение.Дори простият факт, че той е мъж,а тя е жена и следователно трябва да му се подчинява.Напротив, той бе сигурен, че в условията на криза тя ще го слуша, по простата причина, че е доста интелигентен и ще осъзнае, че той се опитва да я защити. Но той не бе  взел в предвид факта, че тя има своите отговорности и задължения.Беше сбъркал.Изводите до които достигна не  подобриха настроението му. Кухненската врата скръцна леко.
-Габриел?- Венеция звучеше плахо, като че ли си мислеше, че може да я нападне. - Добре ли си?
Той се спря и погледна назад към нея през мъглата.Чудеше се дали тя не виждаше  аурата му. Нямаше друг начин да го види през тежките мъгливи пари. - Да, -  каза той.
-Видях те от прозореца на спалнята ми.Страх ме беше, че си тръгвате отново.
Дали тази възможност действително я тревожи? -чудеше се той. - Почувствах нужда от малко свеж въздух, -  каза Габриел.
Тя се приближи към него бавно, но без да се двоуми.Знаеше точно къде отива. Може би виждаше аурата му, помисли си той,за да я използва докато го търси. -Бях загрижена за вас, -  каза тя. -Вие сте в странно настроение,откакто се прибрахте тази вечер.Не сте на себе си. Това трябваше да се очаква след премеждията в къщата на г-н Монтроуз.
Ледена светкавица проблесна през него. - Грешите, Венеция.Със съжаление трябва да ви информирам, че съм в действителност, много на себе си  тази вечер. Твърде много, така да се каже.
 Тя се спря на крачка от него. -  Не разбирам.
-Ще бъде най –добре,ако се върнете в леглото.
Тя пристъпи малко по-близо.Той забеляза, че  все още бе облечена с уютния халат от по-рано. Ръцете й бяха увити плътно около нея. -  Кажи ми, какво не е наред, -казва тя каза, изненадващо нежно.
-Знаеш  какво не е наред.
- Разбрах, че се ми се ядосахте, защото не се съгласих да напусне Лондон утре, но  не вярвам, че това е единствената причина за сегашното ви състояние. Нерви? Пренапрежение заради ужасната среща тази вечер?
Той се изсмя остро. -  Моите нерви. Да. Това  без съмнение е логично обяснение, както всяко друго.
-Габриел, моля те кажи ми защо се държиш така?
Стената вътре в него  се разпадна без предупреждение. Може би се случи, защото той я желаеше толкова много или може би,защото самоконтрол му бе стигнал до краен предел тази вечер. Какъвто и да бе случаят, той повече не можеше да крие тайните си. -Дявол да го вземе!Триста ада !- каза той. - Казваш, че искаш  да научиш истината? Тогава ще я чуеш.
Тя не каза нищо.
-Това,на което си свидетел, е аспект на природата ми.Прекарал съм целият си съзнателен живот в опит да го скрия. През повечето от времето, успявам. Тази вечер, обаче, по време на битката в къщата на Монтроуз,звярът избяга от клетката си за известно време.Ще ми отнеме известно време да  го върна под ключ.
-Звярът? Какво, по дяволите, говориш?
-Кажи ми, Венеция, запозната ли си с теорията на г-н Дарвин?
Настъпи  момент на остро мълчание. Мъглата около него стана по-студена. - Донякъде, -каза тя накрая много внимателно.
-Баща ми е очарован от понятията на г-н Дарвин за естествения подбор и ги приема много сериозно. Но аз със сигурност не съм никой учен.
- Нито пък аз, но съм проучвала работите на Дарвин и трудовете на други учени, които изказват мненията си  по темата аа това, което той нарича "атавистични прояви". Е има логика и простота в тази теорията.
-Баща ми обичаше да казва, че това е отличителен белег за всички велики прозрения. Повечето от членовете на Обществото Аркейн са убедени, че паранормалните таланти представляват латентни сетивата в човечеството, които трябва да бъдат проучени, изследвани и насърчавани в нашия вид. В случая, като например способността ти да виждаш аури.Може би те са прави. Къде е вредата при разчитане на аура?
-Какво искате да ми кажете?
- Аз също притежавам определени паранормални сетива.Той изчака  нейната реакция.
 Не след дълго тя проговори. -  Подозирах, нещо такова.Усетих енергията в теб, когато бяхме в Къщата на Аркейн,а след това отново  тази вечер в каретата. И си спомних как се справихте с онези двама мъже в гората преди три месеца.Забелязах как се придвижвате в градината по-рано тази вечер.Така сякаш можете да виждате в тъмното.
-Усетила си моите психични способности?
- Да. Въпреки,че те са твърде прикрити.
-Най -точното определение за тях е котка на лов за мишки. Див звяр е по-добър термин. Когато  използвам екстрасензорните си сетива ставам съвсем друг вид създание, Венеция.
- Какво искаш да кажеш?
-Какво става, ако паранормалните сетива,които аз притежавам не са по-развити от силите на естествения подбор,а по-скоро точно обратното?Ако са деградирали?
 Тя направи крачка напред. - Не, Габриел, не трябва да говориш по този начин.
-Какво ще стане, ако ти кажа,че моята способност е да откривам психичните вълни от енергия на другите от нашия вид, които са пълни с насилие?Това всъщност е някакъв атавистичен белег,нали?В действителност в процеса на естествения подбор ние сме загубили сетивата,които ни позволяват да се движим нощем с лекотата и да ловуваме.Великите сили на естествения подбор! Какво ще стане, ако аз съм някаква отживелица нещо, което не принадлежи на тази модерна епоха? Какво ще стане, ако ти кажа,че съм чудовище?
-Спри,чуваш ли ме? Тя се долепи до него с една единствена крачка. - Няма да говориш такива глупости.Ти не си чудовище.Ти си човек. Ако притежаването на паранормални способности те прави  звяр,то тогава аз също не съм човек. Вярваш ли в това?
- Не.
-Тогава твоята логика е погрешна,нали?
-Не разбираш какво се случва с мен, когато отворя паранормалните си сетива.
-Габриел,признавам, че и аз не  разбирам точното естеството на нашите метафизични способности. Но това е толкова странно! Аз не разбирам и как  мога да видя, чуя, вкуся или помириша нещо. Не знам защо и как сънувам и не мога да разбера какво се случва вътре в мозъка ми, когато чета книга или  слушам музика. Дори не мога да обясня защо изпитвам  удоволствие от фотографията. Нещо повече, учените и философите също не могат да  дадат  отговорите, или поне засега.
-Да, но всеки може да направи тези неща, които ти описа.
- Това не е вярно. Някои не притежават едно или друго усещане и със сигурност няма двама души,чиито сетива работят по един и същ начин, или в същата степен. Ние всички знаем, че двама души могат да разглеждат  една и съща картина, или да ядат една и съща храна,или да миришат едно и също цвете и всеки ще опишете усещанията си по различен начин.
-Аз съм различен.
- Ние всички сме различни по някакъв начин. Какво е толкова странно в идеята, че някои психични сетива са просто по-напреднали версии на нормалните сетива, които вече притежаваме?
Тя не разбира, помисли си той. -  Кажи ми, Венеция, когато отвориш паранормалните си  сетива, това влияе ли ти по някакъв начин? - попита той тихо.
Тя се поколеба. -Не съм мислила точно за това, по този начин.Но, да, влияе ми.
Това го спря за миг. -  Какво става?
-Когато се концентрирам за да видя аурата на човек, другите ми сетива отслабват, -каза тя тихо. - Светът около мен изглежда губи цвят. Това е като да гледаш  негатив на снимка. Ако се опитам да  преместя образа,все едно преминавам през пейзаж, където всичко е обърнато.Всички светлини са сенки и обратно.Доста е дезориентиращо,така да се каже.
-Това, което аз изпитвам, е далеч по-тревожно.
 -Кажи ми какво чувстваш, когато отвориш  сетивата си, -попита  тя спокойно, като че ли обсъждаха интересна част от естествената история.
 Той прекара едната си ръка през косата, търсейки правилните думи.Никога не бе обсъждал това с никого, освен с Кейлъб, и то само по заобиколен начин, който бе оставил много недоизказани неща и от двамата. - Когато се срещна с прясна проява на  насилие, като че ли взимам мощен наркотик, -каза той бавно.Хищника надделява вътре в мен.Все едно  съм принуден да  ловувам.
-Казваш, че  насилието предизвиква това усещане в теб?
 Той кимна. - Мога да използвам екстасензорните си способности, без да предизвикват у мен желание за ловуване, но когато се сблъсквам с физически следи от друг човек,който е проявил насилие, тъмната страст заплашва да ме залее. Ако бях хванал човека, който влезе в къщата на Монтроуз тази вечер, бих могъл да го убия без колебание. Единствената причина,да му позволя да живее, бе защото исках някои отговори от него. Това е погрешно. От мен се очаква да бъде модерен, цивилизован човек.
-Той е бил  звяра, не ти.Бил си вкопчен в битка за живота си и живота на г-н Монтроуз.Не е чудно, че емоциите ти бяха превъзбудени.
-Това не са цивилизовани емоции. Те ме обсебват като тъмна страст. Какво ще стане, ако някой ден не съм в състояние да контролирам усещанията си? Какво ще стане ако аз стана като мъжът в къщата на Монтроуз?
-Нямаш нищо общо с него, -каза изненадващо ожесточено тя.
-Опасявам се,че не си права, -  каза той тихо. - Аз и той имаме доста общи неща. Той, както и аз  може да вижда в тъмното и е много, много бърз в движенията. Нещо повече, той знаеше достатъчно за моите способности, за да ми заложи  хитър капан, като оставя фалшиви следи из къщата, които да следвам. Аз и той  сме  от един и същ вид, Венеция.
Тя обхвана лицето му между дланите си. -  Габриел, кажи ми, след като той избяга,  чувстваш ли желание да убиеш някой друг?
Въпросът нямаше смисъл за него. -Какво?
-Плячката ти избяга. Усетие ли импулс да намериш друга жертва?
Озадачен, той поклати глава. -  Ловът свърши.
-Не се ли страхуваше, че ще навредиш на г-н Монтроуз, докато все още си под влиянието на този хищнически похот?
-Защо, по дяволите, бих искал да нараня Монтроуз?
 Тя се усмихна в тъмното. - Дивият звяр не прави разлика между жертвите си, докато е под влияние на инстинктите си. Само един цивилизован човек прави това.
-Но аз не се чувствам цивилизовано. Това  се опитвам да обясня.
-Да ти кажа ли,защо никога не ти е минавало през ума  да нараниш Монтроуз или някой друг,след като престъпника е избягал?
Той бе извън контрол и малко замаян. -Защо ?
-Призован си бил да ловуваш, защото си бил принуден да защитаваш това, което е под твоя защита. Ето защо си отишъл в къщата тази вечер.  В някои моменти можеш да бъдеш изключително упорит и доста арогантен, Габриел, но никога не съм се съмнявала, че ще изложиш  живота си на риск, за да защитиш другите.
Той не знаеше какво да каже, така че замълча.
-Научих много за теб от момента, в който се срещнахме, -  продължи тя.Онази нощ в Къщата на Аркейн ти предпази мен и икономката като ни отведе надалеч. Избягваше всякакъв контакт с мен, защото не искаше да ме въвлечеш в опасност благодарение на старомодното си чувство за чест. Когато благоволи да се появиш на прага ми, бе защото си се почувствал длъжен да ме защитиш.Добави нови доказателства за тази черта на характера си, тази вечер, когато отиде да спасяваш г-н Монтроуз и когато  реши да изпратиш семейството ми в провинцията.
-Венеция..
-Страховете ти са неоснователни, -каза тя. –Ти не си див звяр, който се поддава на своята кръвожадност.Ти си рицар по душа.Тя се усмихна. - Няма да стигна дотам, че да те наричам ангел-хранител, макар и  името ти да е Габриел, но ти си роден да  пазиш и защитаваш.
Той я хвана за раменете. - Ако това е вярно, защо искам да се нахвърля срещу теб от  момента от който излезе от къщата, тази вечер? Защо  всичко за което мога да мисля в момента е да съблека халата ти,да те положа на земята и да потъна дълбоко в теб ?
Нейните ръце погалиха  лицето му. - Ти не ме завлече в леглото по-рано, защото  не е  правилното място или правилното време. И двамата знаем, че няма да правиш любов с мен тук, в градината тази вечер.Ти контролираш всичките си страстите, сър.
-Не можеш да си сигурна в това.
-Сигурна съм. Тя се изправи на пръсти и докосна устните му в лека целувка. -  Лека нощ, Габриел. Ще се видим на сутринта. Опитай се да поспиш.
Тя се обърна и тръгна към къщата. Както винаги, тялото му реагира на предизвикателството, което му отправи. -  И още нещо, -каза той тихо. Тя се спря на вратата.
- Да?
-Просто от любопитство, какво  ми попречи да те поставя на земята и да правя любов с теб тази вечер тук,в градината?
-Как какво.Тази вечер е доста влажно и хладно тук, разбира се. Не е удобно нито здравословно.На сутринта щяхме да се събудим с тежък  ревматизъм или лоша настинка. Тя отвори вратата и изчезна в коридора. Нейният мек смях беше като екзотичен парфюм. Отекваше дълго след като тя си отиде.Това му донесе желаната топлина. Малко по-късно той си проправяше път нагоре по стълбите към малката стая на тавана.Монтроуз се  размърда леко в сянката на малкото легло
-Това вие,ли сте Джоунс? - попита той.
-Да, сър. Той разгърна одеялата,които г-жа Тренч бе оставила на един стол и си направи леглото на пода.
-Не,че ми е работа, разбира се, - каза Монтроуз, -но трябва да призная, че съм мъничко объркан.Нещо против, да попитам защо спиш тук на тавана?
Габриел започна да разкопчава ризата си. -  Това е малко сложно, сър.
-По дяволите, ти си женен мъж. И  трябва да отбележа, г-жа Джоунс изглежда доста добре. Защо не сте долу с нея?
Габриел преметна скъсаната риза на гърба на стола. - Обясних Ви, че  с г-жа Джоунс се оженихме тайно и много бързахме.Веднага след това се разделихме заради инцидента в Къщата на Аркейн.Не  сме имали възможност да се приспособим един към друг като съпруг и съпруга.
-Ааа.
-Шокът от всички потресаващи инциденти напоследък, естествено имаше дълбок ефект върху нейните нежни чувства.
-Не се обиждайте,но тя не ми изглежда толкова  деликатна. Изглежда доста стабилна.
-Тя се нуждае от време, за да се приспособи към идеята да бъде омъжена жена.
- Все пак казвам, че ситуацията изглежда изключително странно.Монтроуз се настани върху възглавниците. -  Но  предполагам, че така е модерно сега.По мое време нещата не се правеха по този начин.
-Чувал съм, че е така, сър, -отвърна Габриел. Той се настани на твърдото импровизирано легло и скръсти ръце зад главата си.През целият си съзнателен живот той бе правил най-доброто да контролира и ограничава екстрасензорните си умения.От негова гледна точка той ги възприемаше със страх,защото бяха нещо различно от човешките навици, нещо, което някой ден можеше да се окаже опасно. Но тази вечер, само с няколко думи, Венеция го освободи от страховете му.Време беше да започне да използва способностите си, помисли си той
 

Глава 33
 
Розалинд Флеминг се наведе напред и се вгледа по-внимателно в позлатеното огледало на гардеробната си.Тревога и ярост преминаха през нея.Вече нямаше никакво съмнение.Тънки, фини линии бяха започнали да се появяват в ъглите на очите й. Тя се втренчи в образа си, принуждавайки  се да се изправи срещу това, което  знаеше.Срещу  реалността на собственото си бъдеще Пудрата  и ружа щяха да послужат за известно време.В най-добрият случай, още две или три години. Тогава красотата й бавно и неизбежно щеше да избледнее. Мислеше си,че външният й вид е един от  двата й  големи приоритета. Когато  пристигна в Лондон за първи път, тя наивно смяташе, че  красотата й ще се окаже най-полезна,докато изграждаше стратегията си. Но тя скоро откри недостатък в плана си.Привличането на погледа на господата, които са от богатите среди, се оказа много по-трудно, отколкото си мислеше. Такива мъже имаха безброй красиви жени под ръка.За щастие тя имаше  достатъчно късмет, за да  привлече вниманието на един заможен човек,но бързо беше научила, че те са като малките момчета: лесно им доскучава от техните играчки и могат лесно да бъдат привлечени от по-нови, по-красиви, по-млади играчки.Вторият й приоритет- таланта да хипнотизира и изнудването  й помогнаха доста. Уменията да си изкарва прехраната, като практикува спиритически сеанси не бяха много обещаващи да й помогнат да получи богатство и социален статус.Тя не можеше да чака повече.В Лондон бе пълно с привлекателни жени, на всяко обществено ниво и гъмжеше от шарлатани и измамници, които твърдяха че притежават паранормални сили.Конкуренцията бе жестока и в двете насоки.Дори истински надарен хипнотизатор като нея не можеше да  постигне  много.Проблемът беше, че не можеше да  подновява и засилва командите, дадени на някого, за да го накара да прави каквото тя поиска.Това бе усърден труд,  твърде често завършващ с провал. През последните няколко месеца бе започнала да вярва, че късмета й най-сетне бе проработил. Тя сякаш имаше всичко- достъп до огромни финансови ресурси, позиция в обществото.Но  блестящата, златна мечта беше на ръба да се превърне в кошмар Тя знаеше точно кой е виновен за това: Венеция Джоунс.
 

Глава 34
 
Независимо от факта, че всички  си бяха легнали доста късно, закуската бе сервирана рано на следващата сутрин. Веднага след като закуската приключи, Беатрис стана от масата. - Време е да опаковаме, -каза тя. -Хайде, Едуард, Амелия. Имаме да свършим толкова много неща, преди да тръгнем за  гарата. Чу се шум от разместване на столове и всички те побързаха да излязат от стаята. Когато  напуснаха трапезарията, Монтроуз се изправи на крака. - Ще изпратя бележка до моята икономка. Тя ще пристигне в къщата ми, за да започне работата си  и без съмнение ще се чуди къде съм.Ще я помоля да опакова багажа ми вместо мен,за да мога да го взема по пътя за гарата.
 Венеция остави чашата си. - Можете да използвате кабинета ми, за да напишете съобщението, сър.
-Благодаря ви, г-жо Джоунс, -  каза той и изчезна в коридора.
 Венеция се озова сама с Габриел. Тя го погледна предпазливо дали се готви за нов  аргумент срещу нея. Габриел не изглеждаше в настроение за още една кавга.Тя  забеляза, че имаше синини под очите и когато посегна към вестника, по-рано сутринта, ранената му ръка трепна.Но иначе беше  в изключително добро настроение. - Как се чувстваш? - попита тя, наливайки си втора чаша чай.
-Като че ли съм бил прегазен от файтон. Той си взе последната препечена филийка. - Като излючим това,добре, благодаря.
- Може би трябва да прекараш деня в леглото.
-Това звучи доста скучно, -каза той с пълна уста. - Освен ако, разбира се, имаш намерение да го прекараш с мен.Но  трябва да те предупредя,че  леглото на тавана няма да ни побере и двамата. Най-вероятно ще бъдем принудени да използваме твоето легло.
 - Наистина, сър, такава забележка не се прави на масата за закуска.
-Трябва ли да я оставя  за вечеря?
Тя изръмжа. -Изглежда си в отлично настроение за човек, който само преди няколко часа се опасяваше, че е на път да се превърне в грабител.
Той отхапа още една хапка от препечената филийка.Изглеждаше замислен. - Не си спомням да съм използва думата грабител. Но си права, г-жо Джоунс,  чувствам се много по-добре тази сутрин.
-Радвам се много за това. Какво предлагаш да правим днес?
- Наред с другите неща, възнамерявам да се направя някои задълбочени изследвания на Розалинд Флеминг.
-Как ще стане това?
-Много бих искал да поговоря с някой от слугите й.Те винаги знаят повече за техните работодатели, отколкото повечето хора предполагат. Ако е възможно, ще се опитам да намеря начин да вляза в къщата й.Може би под прикритието на търговец.
-Възнамеряваш да се маскираш?
 Той се усмихна. -За разлика от теб, скъпа моя, аз не се унижавам да  използвам  входа за слугите.
 Венеция бавно остави чайника. - Това ще бъде изключително рисковано.
 Той вдигна рамене. -Ще бъда предпазлив.
Тя се замисли за момент за плана. - Каза, че лицето, с което си се сблъскал в къщата на г-н Монтроуз е било мъж.
-Без съмнение.Мога да усетя разликата. Но  съм убеден, че Розалинд Флеминг участва в тази афера.
Тя се намръщи. -Като се имат предвид последните събития,се чувсвам  объркана. Защо си в такова весело настроение тази сутрин. Човек би си помислил, че си прекалил с джина на г-жа Тренч.
 Той се усмихна със загадъчна усмивка.Пиеше кафето си. Венеция реши да не продължава  темата. Имаше, напомни си тя, по-належащи въпроси. - Обмисли ли възможността,  г-жа Флеминг да е наела някой да  убива вместо нея?Човекът, който видя снощи,може да е нейният убиец, -  каза тя.
Габриел наклони главата си. - С малко повече късмет, той ще направи още един опит да се справи със задачата си.
 Тя се изправи, силно разтревожена. -Габриел, не трябва съзнателно да ставате мишена за убиеца. Каза,че той може да притежава психични таланти, подобни на твоите.
-Да. Хумора на Габриел изчезна. На негово място се появи студено очакване. -И ако е истина, че притежаваме  един и същи вид екстрасензорни способности,мисля, че мога да направи някои предположения.
-Какви?
- Той може да е нает или да не е от Розалинд Флеминг, но така или иначе,той  има свои собствени цели и собствена  стратегия. Мисля, че е малко вероятно, отново да направи опит да  убива, освен ако не преследва собствените си цели. Също така е малко вероятно, да приема поръчки от някой друг, освен ако не отговарят на същите тези цели.
Тя го наблюдаваше внимателно. -  Звучиш съвсем сигурен в тези предположения.
-Също така мога да кажа, че той няма да приеме последната нощ като поражението. Подозирам, че сега  гледа на мен не само като човек, който трябва да бъде премахнат, защото съм затруднил задачата му.Приема ме по-скоро като противник. Съперник или конкурент, ако щеш. Той и аз,  двама  хищници, които се борят за територия. Само единият може да оцелее.
 Тя усети как косата на тила й настръхна. -  Не говори така, -каза тя тихо, но яростно. - Казах ти миналата нощ,че  не си хищник, Габриел.
-Няма да навляза в нов дебат по темата дали не съм грабител или див звяр, -отвърна  той. -  Но в едно нещо съм абсолютно сигурен.
-Какво е то?
-Мога да мисля като такъв.
 

Глава 35 
 
Габриел все още гледаше лицето на Венеция,очаквайки реакцията й, когато чу  на улицата шум от спираща карета.Приглушеният  звук на  чукчето от входната вратата  дойде миг по-късно.Стъпките на г-жа Тренч отекнаха в коридора.
-Чудя се кой ли може да бъде в този час?-проговори  Венеция.
 Вратата се отвори и  силен мъжки глас прогърмя по коридора. –Къде по дяволите е нашата нова снаха?.
 Венеция замръзна. Габриел погледна към вратата на трапезарията, примирил се с неизбежното. - Живота ми беше толкова прост и добре подреден, -каза той на Венеция.
-Имаше време, когато можех да очаквам с нетърпение да прекарам цяла сутрин насаме с книгите си.
-Това в коридора,баща ти ли е?-учуди се Венеция.
-Опасявам се, че да. Майка ми,без съмнение ще бъде с него. Те са неразделни.
- Какво правят  вашите родители тук?
-Сигурно някой добронамерен човек им е  изпратил телеграма.
Г-жа Тренч се появи на вратата доста  объркана. -Г-н и г-жа Джоунс са тук и искат да Ви видят, госпожо, -  започна тя.
-Няма нужда от формалности, -изрева зад нея Иполит Джоунс. -  Ние сме едно семейство.
Г-жа Тренч се изниза от погледа му. Габриел се изправи на крака. Майка му мина първа през вратата. Атрактивна и дребна, Марджъри Джоунс бе модерно облечена в синя рокля, която акцентираше на черно –сребристата й коса. Иполит се издигаше зад нея.С неговите изсечени черти, блестящи зелени очи и дълга до раменете, снежно бяла грива той  успяваше да направи страхотно впечатление. С крайчеца на окото си,Габриел погледна Венеция, когато тя видя неговите родители. Изглеждаше така, сякаш  бе видяла двойка призраци.
-Добър ден на Вас,майко, - поздрави Габриел. Той кимна към баща си. - Сър.
-Какво, по дяволите  ти се е случило? -попита Марджъри като погледна лицето му. - Изглеждаш така, сякаш си учавствал в сбиване.
-Ударих се в една врата, -каза Габриел. - На тъмно.
- Но ти  виждаш много добре на тъмно, -  каза Марджъри.
-Ще ти обясня по-късно, майко. Той ги представи  бързо, като Венеция нямаше време да  каже нищо. Тогава  се обърна към родителите си. -Това е изненада, -  каза той спокойно. -Не ви очаквахме.
 Марджъри го погледна с нотка на укор. - Какво очакваш да направим след като получихме телеграма от леля ти Елизабет.Тя ни информира, че сте  избягали? Знам, че си зает с тази задача с липсващата формула, но със сигурност можеше да  намериш време, да изпратиш на  родителите си бележка или телеграма.
-Какво има в предвид леля Елизабет,като казва избягали?-попитаГабриел.
-Братовчед ти Кейлъб,споменал нещо  за плана ти да се омъжиш за фотографката, която дойде в  Къщата на Аркейн да снима антиките, -каза Иполит с подозрително самодоволна усмивка. - Сякаш имаше известно объркване относно реалната дата на сватбата. Решихме да дойдем направо в Лондон, за да видим какво се случва с теб.
-Представете си изненадата ни, когато открихме, че вие и вашата прекрасна булка вече сте започнали брачния си живот, - сподели Марджъри щастливо.
-Кейлъб!- каза Габриел. -Да, разбира се. Трябваше да се досетя. Майко, страхувам се, че е станало известно объркване по отношение на приставането.
Марджъри се усмихна топло на Венеция- Добре дошла в семейството, скъпа моя. Не можеш да си представиш как копнех Гейб да си намери правилната за него жена. Бяхме почти се отказали от надеждата. Нали така, Иполит?
Иполит се засмя и се залюля на петите си. -  Казах ти, че мис Милтън е най-подходящия за него.
-Да,наистина, скъпи., -  каза Марджъри.
-Ха.А ти каза, че не трябва да се бъркам в личните дела на сина ни. Къде по дяволите мислиш, че щяхме да сме сега, ако не бях направил точно това?
Венеция  беше изпаднала в някакъв вид транс. Тя беше на краката си, но стискаше ръба на масата, като че ли  се боеше,че коленете й  ще поддадат.
-Ти си абсолютно прав, Иполит, -каза Марджъри. Тя се обърна към Габриел. - Но аз наистина ще протестирам срещу този прибързан брак. Исках за вас голяма сватба. Сега, когато сме лишени от това, трябва да ми позволите да организирам един достоен прием във ваша чест. Не може да допуснем хората да си помислят, че  не сме щастливи с новата си снаха.
Венеция издаде приглушен звук.Габриел видя, че тя се взираше в Иполит. -  Аз Ви познавам, господине, -  тя  звучеше замаяно. -Купихте няколко снимки от мен в Бат.
-Наистина купих, -  съгласи се той. - Прекрасни снимки.В минутата която те срещнах и видях работата ти,разбрах че ти и  Гейб сте един за друг. Отне ми малко време да  организирам нещата така, че ти да снимаш колекцията на Аркейн. Съветът може да бъде доста старомоден, когато става дума за използване на съвременни технологии като снимки,но аз съм Магистъра, в края на краищата.
-Персоналът  отваря градската ни  къща, -  обяви Марджъри. - Не сме я използвали от години, но няма да отнеме твърде много време да я направят обитаема.
-Майка ти доведе малка армия от служители с нас във влака, тази сутрин, -  обясни Иполит.
По стълбите се чуха стъпки. Едуард пристигна пръв, нетърпелив да види какво се случва. Амелия се появи след него и погледна с огромно любопитство. Беатрис се появи отзад.Изглеждаше притеснена. - Не знаех, че имаме посетители, -каза тя.
Марджъри се обърна към нея. - Моите  най-искренни  извинения,че се натрапваме в такъв ранен час.Но мисля,че не е проблем щом сме от семейството. Надявам се нямате нищо против.
-Семейството? Беатрис се взря в нея през очилата си. -  Може би сте попаднали  на погрешен адрес.
-Да, - каза Венеция с доста отчаян глас.Погрешен адрес. Ето какво е всичко това. Някаква ужасна бъркотия.
Всички я игнорираха. - Ние сме само четирима - сестрите ми, леля ми и аз, -обясни Едуард  на Марджъри. - Нямаме  друго семейство. Той хвърли бърз поглед към Габриел. - Не и реално семейство.
 Иполит разроши косата на Едуард с едната си ръка. -Имам новина за вас, млади човече, -каза той. - Имаш много повече членове на семейството вече. И ви уверявам, ние сме съвсем реални.
 

Глава 36
 
-Стана голяма катастрофа!Венеция закрачи към далечния край на малкия кабинет. Когато  се блъсна в библиотеката, тя се обърна и тръгна обратно в посоката, от която току-що бе дошла.Пълна катастрофа.
Габриел я наблюдаваше седнал на един стол близо до прозореца.Чудеше се  как да се справят със ситуацията.Семейството се  успокои, когато родителите му се  върнаха в градската си къщата, но настроението на Венеция, бе опасно. Той избра да се уповава на разума и логиката. -Погледни от положителната му страна, - предложи той.
Тя му хвърли на унищожителен поглед. - От положителната страна.
-Само си помисли, сладка моя.. Вече не е необходимо да  изпращаме Беатрис, Амелия, Едуард и Монтроуз в провинцията. Говорих с баща ми, когато видях каретата. Обясних му какво се е случило. Той и аз се съгласихме, че всички ние ще се преместим в градската ни къща и ще останем там, докато тази загадка с формулата приключи.
Тя беше втрещена. -  Ще  се преместим в къщата на родителите ти?
-Всички ще бъдат в пълна безопасност, уверявам те, -каза той. Както баща ми отбеляза,  имат голям персонал, който ще държи под око  нещата. Всички служители са били с родителите ми отдавна. Те са лоялни и добре обучени.Не можем да искаме по-добри пазачи.
Тя замълча. Той не беше изненадан. Безопасността на семейството й преди  всичко.Това бе от първостепенно значение за нея. - Но какво ще стане с нас? Тя плесна с ръце зад гърба си и продължи да крачи. -Вашите родители смятат, че сме женени. Чу майка си. Тя планира прием, за бога.
Той протегна краката си и погледна върховете  на ботушите си. -  Аз ще съобщя новината на родителите ми този следобед. Те ще разберат, че е било необходимо да се преструвам, че сме женени.
Тя се намръщи. - Не съм толкова сигурна.
-Повярвай ми, баща ми е много запален по възстановяване на липсващата формула. Той ще приеме каквато и да е стратегия.
-Той също е доста запален по идеята да се ожениш. Също така и майка ти.
Той сви рамене. -  Ще се оправя с тях.
-Говорете за разплитане на заплетена паяжина, -каза тя,  барабанейки с пръсти.
 Той се усмихна. - За щастие, вашето семейство,както и моето са експерти, когато става въпрос за пазенето на тайни.
 

Глава 37
 
- Какво, по дяволите значи, че не сте сключили брак с г-жа Джоунс?Иполит  спря в средата на парка и се завъртя, за да се изправи срещу Габриел. -  Вие живеете в нейната къща,  като неин съпруг. Майка ти и аз бяхме информирани, че двамата се появявате  публично като почтенни младоженци.
Въпреки уверенията, които бе дал на Венеция, той знаеше, че това няма да мине гладко, напомняше  си Габриел.Тя направи още една обиколка на стаята и след това се срина в стола зад бюрото си. Той  покани Иполит да го придружи на разходка в парка за да поговорят.Познаваше баща си достатъчно добре,за да очаква фойерверки, когато чуе  новината за фалшивия брак. Той не бе разочарован. Иполит бе на път да избухне в пламъци от ярост. - Наясно съм как изглежда ситуацията, сър, - каза Габриел.
-Настоявам да знам какво се случва тук, Гейб. Майка ти ще бъде шокирана, когато  открие, че си се представял като съпругът на г-жа Джоунс.
-Искате ли да узнаете истината? Позволете ми да Ви обясня. Разказа на Иполит бързо и обобщено за събитията. Изражението на баща му премина  през широк спектър от емоции, като се започне с възмущение и завърши с учудване.
-Господи, -  каза неохотно Иполит, очарован от разказа. - Не съм си и помислял, че насиненото око е в резултат от удар на врата в тъмното.
- Е,  беше съвсем тъмно и имаше някои врати.
Иполит седна на близката пейка и стисна двете си ръце около дръжката на бастуна си. -  Вие смятате, че това е дело на г-жа Флеминг.
-Надявах се да реша целият този проблем,преди Вие и Майка да се върнете от Италия.
-И някакъв неизвестен човек с подобен на твоя талант е замесен в кражбата на формулата?
-Да. Габриел седна, наведе се напред и скръсти ръце  между коленете си. –Не мога да си обясня  как г-жа Флеминг и нейният съдружник са научили за формулата, да не говорим защо някой ще изпраща двама мъже, за да се опитват да откраднат сейфа. Смятам да продължа проучванията си, но в същото време трябва да съм сигурен, че Венеция и семейството й, както и Монтроуз са в безопасност.
-Ще ги преместим  в градската ни  къща, - каза  Иполит. - Няма нужда да се притесняваш за това.Къщата е доста сигурна.Ще бъдат така защитени,както в крепост.
-Аз също се нуждая от вашата помощ, сър.
-Сега ли?Иполит изглеждаше доволен. -  Какво искаш да направя?
-Г-жа Флеминг сигурно знае кой съм аз.Но не мисля, а и е много малко вероятно,  някога да е срещала теб. Исках да я проследя днес и ако има начин да вляза в къщата й в града и да се огледам наоколо.
-Ах, -каза Иполит.Ентусиазма блестеше в зелените му очи. - Искаш  да си поиграя на  шпионин вместо теб?
-Това ще ми даде възможност да  направя някои разследвания в друга област.
-Каква друга посока?
-Мислих много,след срещата си с нарушителя в къщата на Монтроуз снощи. Какво знаеш за лорд Акланд?
-Не е много. Иполит се замисли за кратко. -Той се появи  в обществотопреди  години,доста отдавна, когато  ухажвах майка ти. Срещнахме се на някои от баловете  и соаретата.Членувахме в едни и същи клубове. Не вярвам,  той някога да се е женил.
- Има ли някаква възможност, да е бил член на Обществото Аркейн или да е тясно свързан с някой от членовете?
-Господи, не, -каза Иполит, много изненадан. -  Мъжът въобще не го влечеше науката. Той бе известен комарджия и женкар в младите си години. Последното,което чух,е че се е поддал на сенилността и е на смъртния си одър.
-Спасяваш доста хора, казвайки ми това
 

 Глава 38
 
-Защо е този внезапен интерес към лорд Акланд? -попита Венеция Тя седна срещу Габриел в неосветената кабина на каретата, наблюдавайки улицата пред имението на Акланд.Прозорците на приземният етаж на голямата къща бяха осветени, но завесите бяха  плътно затворени.Навън гъстата мъгла отразяваше  блясъка на уличните лампи и създаваше  зловеща и неземна атмосфера. Венеция бе облечена в мъжкото си облекло, което  носеше в клуб Янус. Тя и Габриел  седяха  неподвижно в кабината в продължение на почти час.Беше съвсем сигурна, че както  коня, така и водача бяха задрямали преди известно време.
-Предположих, че той е неволен съучастник на г-жа Флеминг в тази афера, - каза Габриел. - Източника на пари и възможността за издигане  в обществото. Но Хароу и баща ми, ми казаха, че са останали с впечатлението, че  преди няколко месеца,лорд Акланд не само губи разсъдъка си, но е и тежко болен.
-За какво си мислиш?, - попита тя.
-В хода на  разговора с баща ми този следобед,си помислих, че може би новооткритата издръжливост на лорд Акланд се дължи на терапевтично влияние на г-жа Флеминг.
Ледена тръпка,която нямаше нищо общо с  мъглата премина по цялото й тяло. -  Да не би да намеквате, че някой може да се представя като лорд Акланд?
-Като помислиш,един изкуфял стар глупак в плен на прекрасна интригантка  е отлична маскировка,нали?
- Но ако той не е истинският лорд Акланд, кой е той и как е заел мястото на Акланд?
-Ето един логичен  въпрос, - каза Габриел. -Все още не знам със сигурност, дали човекът, който живее в тази къща е измамник. Това  бих искал да  установя тази вечер. С малко късмет, той ще се отправи за да посети очарователната г-жа Флеминг за няколко часа или може би ще отскочи до клуба си. Ако е така, се надявам, че  ще имаш възможност да видиш аурата му.
-Мислиш ли, че съм го виждала и преди? - попита тя притеснено.
-Да.
-Един от моите  клиенти за снимка, може би?
-Тихо!- прошепна Габриел. Светлините  вътре в къщата изгаснаха. Или Акланд се е отправил към горния етаж в леглото си или излиза навън.Тя се обърна към имението. Предната врата се отвори. Единствената останала светлина беше  в антрето. Силуета на Акланд се очерта в тъмнината.. После той се обърна,изгаси  лампата и тръгна  към стълбите.Той се спря, за да затвори вратата, преди да започне своя бавен, нестабилен ход надолу по улицата. Когато стигна до тротоара,изсвири.В отговор се появи файтон.Дойде иззад ъгъла, и тръгна към Акланд. Венеция осъзна, че след няколко секунди, превозното средство ще бъде между нея и Акланд и ще блокира нейните сетива. Тя се съсредоточи.Всичко вътре в нея бе все още тъмно, мъглата от  екстрасензорния свят се превърна в негативно фотографско изображение. Срещу нея бе  мощната аура на  Габриел.Контролирани  мрачни  импулсни. Улови  смътно и неясно  аурата на водача на насрещно движещият се файтон.Тя танцуваше в един хаотичен модел и Венеция осъзна, че кочиаша бе пиян.Фокусира се върху изгърбената фигура на Акланд, който се бе облегнал тежко на бастуна си, докато чакаше файтон да спре. Призрачна енергия кипеше около него.
Интензивните, смущаващи нюанси на тъмнината, които нямаха дори имена, вледениха  кръвта й.
 -Венеция?- каза тихо Габриел. Тя примигна, пое дълбоко дъх и се върна към нормалното си зрение. Файтона спря пред Акланд. Той се покатери бързо в  кабината  и превозното средство тръгна надолу по улицата. Гейбриъл се наведе напред и обви пръстите си около китката й. -Добре ли си?
- Да, - успя да каже.Осъзна, че  трепереше. -  Да,  добре съм.
-Той е убиеца, нали?- попита Габриел. Във всяка дума се усещаше сигурността  на ловеца, който бе забелязал плячката си. - Този,който видя да бяга от тъмната стая, където бе отровен Харолд Бъртън ?
Тя сключи ръцете си. - Да.
-Акланд беше на рецепцията с г-жа Флеминг онази нощ. Двамата напуснаха залата преди Бъртън да изчезне. Но Акланд лесно би могъл да се върне в изложбената зала с помощта на стълбите, които водеха до алеята от страната на сградата.
-Трябва да си е уредил среща с Бъртън в тъмната стая, - каза Венеция.
-Подозирам, че Акланд  или който  играе ролята му е бил мистериозния богат клиент на Бъртън.Той му е плащал да те следи и да следи хората с които се срещаш.
-Какво ще правим сега? Нямаме доказателства за нищо.
Габриел я пусна. Той се облегна назад на седалката и проучи  тъмното имение със замислено изражение. -  Няма слуги, -каза той най-накрая.
- Моля ?
-Имаме една огромна  къща.Очевидно немощен старец, който живее в нея, заможен, при това. И няма кой да затвори вратата,да изключи осветлението или да потърси файтон.
Тя разгледа голямата, обвита в мъгла къща. -  Може би е дал на персонала почивка за през нощта?
-Мисля си, че е по-вероятно, да не позволява на слугите си да остават в къщата през нощта, защото се страхува, че те могат да открият  тайните му, -каза Габриел. Той отвори вратата на каретата.
Разтревожена, тя сложи ръка на рамото му. -  Какво правиш?
 Той погледна надолу към ръката си, сякаш бе изненадан,че тя го докосва. - Отивам да видя дали мога да вляза в  къщата и да огледам.
- Недей!
-Никога няма да получа по-добра възможност.Провря се покрай нея. - Ще инструктирам кочиаша  да те отведе направо в къщата на родителите ми.Там ще бъдеш в безопасност.
-Габриел, това не ми харесва.
-Тази работа трябва да приключи колкото е възможно по-бързо. Той замълча достатъчно дълго, за да я целуне силно по устата, а след това се измъкна леко  на тротоара.Затвори вратата, говори накратко с водача на впряга и се плъзна в дълбоките сенки на нощта. Венеция погледна назад когато каретата се изтърколи надолу по улицата. Тя не можеше да види никаква следа от Габриел, дори и от аурата му. Той изчезна като дим в мъглата.
 

 Глава 39
 
Влизането в имението, изискваше да счупи малкия квадратен прозорец на  вратата. Той знаеше, че когато парчетата бъдат открити от човека наричаш себе си лорд Акланд,той ще осъзнае, че някой е проникнал в къщата. Интериорът на къщата бе потънал в тъмнината, но почти всяка повърхност, всяка дръжка на вратата и всяко перило носеше остатъчната енергия на човек, способен да убива. Тъмните психични импулси разпалиха  паранормалните му способности и възбудиха сетивата му.Беше  наясно с цялата заобикаляща го действителнокт.Слуха и зрението му се изостриха,когато тръгна надолу по коридора.Усета му за миризма се изостри. Усети силен полъх на влага, неприятна воня на гниеща  растителност.Имението миришеше на блато.Миризмата не идваше от кухнята Може би една от баните бе плесенясала. Той хвърли един бърз поглед в кухнята, но  нищо не задържа интереса му там или в съседния килер.Премина към главната зала и откри гостната стая. Мебелите бяха покрити с чаршафи. Малко по-късно откри, че същото беше и в библиотеката. Имаше само една шепа  стари книги по рафтовете.Чекмеджетата на бюрото бяха празни. Сякаш Акланд живееше тук като призрак.От  слабата улична светлина,проникваща през прозорците на стълбището и собственото си екстрасензорно зрение  той не усети трудност да се изкачи по стълбите.Неприятната влага и миризмата на гнило стана още по-силна след като  приближи площадката. Подуши  и улови аромата на земята и нещо друго. Умряла риба.Силното любопитство го накара да  последва мириса на вредни изпарения надолу по коридора и спря пред затворена врата. Нямаше никакво съмнение,  че миризмата идваше от другата страна на вратата.Изглеждаше му смътно познато. Някакъв спомен от младините му се мерна през мислите му. Мястото миришеше на гигантски аквариум, помисли си той, такъв в който нещата не вървяха на добре. Той отвори вратата бавно и се озова в стая, която някога без съмнение,е служила за главна спалня. Големи, сложно проектирани Фарадееви кафези,стояха  на тезгяси из цялата стая.През стъклените куполи, той можеше да види различни миниатюрни пейзажи.Папратите бяха доминиращата форма на растителен живот.Вътре имаше и други неща.Нещо помръдна зад стъклото на най-близката клетка. Когато  се приближи, той улови блясък на студени, искрящи, нечовешки очи, които го гледаха.Измамникът Акланд очевидно се правеше на естественик. Той се обърна към аквариума.Беше най-големият, който някога бе виждал, почти колкото малко езерце.Резервоара беше допълнително подсилен от едната страна от дебело стъкло. Дори и с екстрасензорното си зрение, той не можеше да види дъното на аквариума.Запали една лампа и я вдигна във въздуха. Две малки мъртви риби плуваха точно под повърхността.Нямаше значение как местеше  светлината.Не можеше да види повече от един инч  във водата, тъй като резервоарът бе обрасъл с водни растения. Те формираха истинска джунгла и създаваха  навес на повърхността. Той вдигна лампата и погледна наоколо.Шмаше бюро,близо до прозореца. Книги изпълваха малката библиотека. За разлика от тези на долния етаж, те бяха без прах и явно използвани. Когато се приближи,  прочете заглавията на някои от тях.Позна броеве от естествената история и текстове  на Дарвин, за Произхода на видовете. Ако Акланд имаше  тайни те щяха да бъдат в тази стая,си мислеше той.Започна  методично да търси някакво сигурно място за скривалище. Тъкмо повдигаше  ъгъла на  килима, когато чу слаб звук на долния етаж. Някой отвори вратата.
 

 Глава 40
 
Венеция се препъна през задната врата на къщата. Китките й вързани  плътно зад нея я боляха.Трябваше да се пребори с паниката, която заплашваше да я задуши.  Мъжът, който я бе отвлякъл от каретата се беше представил като Джон Стилуел, но  все още носеше бяла перука, фалшиви мустаци и старомодно облекло, като част от маскировката на лорд Акланд. За разлика от Акланд, Стилуел беше доста по-млад, навлизащ в зрелите си години. Той бе използвал пистолет, за да принуди кочиаша да  спре, но Венеция бе зърнала и закътан в специална обвивка нож,под палтото му. Той бутна Венеция  в коридора пред него. Тя изгуби равновесие и се просна на пода.
-Моите извинения,г-жо Джоунс. Забравих,че не можете да виждате в тъмното, както преданият Ви съпруг и аз.Стилуел се обърна. Наведеде се и издърпа Венеция  на крака. - Мисля, че мога вече да Ви отвържа и да махна парцала от устата., -  каза той. Тази къща е строена много здраво. Съмнявам се, че някой отвън на улицата ще ви чуе, ако извикате. Въпреки това, ако направите такъв опит, аз ще Ви прережа гърлото. Разберахте ли? Тя кимна веднъж, вбесено. Стилуел развърза устата й. Тя го заплю, задъхвайки се за въздух. - Имаш си компания, Джоунс! Стилуел, се засмя гръмко. -  Доведох  очарователната ти булката. Трябва да  кажа, че има отличен шивач. Мълчанието продължи. - Покажи  се преди да изгубя  търпение и да я изкормя като риба! Гласът му прогърмя в голямата къща. Не последва отговор.
-Закъсня, -каза Венеция. -  Г-н Джоунс явно вече е намерил формулата и си е тръгнал.
-Невъзможно. Стилуел я хвана за ръката и я дръпна по  коридора. - Няма начин,  да я намери.Не и за такъв кратък период от време.
Тя сви небрежно рамене. -Тогава може би  се е отказал и си е тръгнал.
- Хайде излез, Джоунс.Стилуел извика доста силно този път. - Когато всичко е казано и направено, това вече е просто въпрос на сделка. Искам оригиналната версия на снимката,която г-жа Джоунс направи на сейфа. Веднага след като разгледах онази, която взех от къщата на Монтроуз,разбрах че е била ретуширана. Наистина ли мислите, че можете да ме заблудите толкова лесно?
-Убий ме и ще загубиш единственият си коз, -каза Венеция,мъчейки се  да запази  гласа си спокоен. - Г-н Джоунс ще Ви преследва като подивял звяр,какъвто сте.
-Тихо!- изсъска Стилуел. Той със сигурност не искаше да го наричат звяр, помисли си тя. - Знам, че той е тук, - каза Стилуел. Той дръпна Венеция към стълбището. -Видях го когато каретата обикаляше в кръг около къщата.Наблюдавах го. Знаех, че  стигаше  все по-близо до тайната ми, че аз не съм лорд Акланд.
-Бил е тук, но сега си е тръгнал, -  каза тихо Венеция.
-Не !Той няма да си тръгне, докато не намери това, за което е дошъл. Знам как мисли. Ние сме еднакви, ти видя това.
-Не, -каза Венеция, - изобщо не сте еднакви.
- Вие сте права, г-жо Джоунс. Може би, при тези обстоятелства, щяхте да се радвате, че  грешите. В края на краищата, скоро аз ще заема мястото си на Ваша половинка, в леглото.Той се засмя. -  Може би, в тъмното, няма да забележите разликата.
Тя беше толкова шокирана, тя не може да намери думи. Той наистина бе луд, помисли си Венеция. Когато стигнаха до площадката  на стълбите,  тъмнината я погълна. Тя спря рязко. - Каква е тази ужасна  миризма на мухъл? - попита тя. - Трябва да наредите на прислугата да почиства канализацията по-често.
 Стилуел я бутна напред. Той спря пред една врата, която Венеция трудно можеше да види в дълбоките сенки. Когато отвори вратата, зловонната миризма стана още по-силна. -Добре дошли в моята лаборатория, г-жо Джоунс. Той я бутна бързо в стаята и със свободната си ръка запали газовата лампа на стената Светлината проникна само слабо в тъмнана стая.Далечните ъгли  останаха забулени в сенките.Но Венеция можеше да огледа достатъчно добре, за да осъзнае, че Габриел не се виждаше никъде. Може би той наистина бе намерил формулата и си бе тръгнал, помисли си тя.
-Гадно копеле!-изкрещя Стилуел. - Отказвам да повярвам, че го е намерил. Не и толкова бързо. Не и сега.Тук е последното място, където някой би търсил.
 Венеция се огледа неспокойно. Голям аквариум окупираше центъра на стаята.Той бе пълен с растителност. Повечето от неприятните миризми се излъчваха от него Но Фарадеевите кафези поставени до стените,  я караха да настръхне. Тя смяташе, че не може да бъде по-уплашена, но в този момент  разбра, че е сгрешила. - Какво има в тези кафези?, -попита тя.
-Една интересна сбирка от дребни хищници, -каза Стилуел и я бутна напред. Човек може да научи толкова много наблюдавайки същества, които не са обременени с ограниченията на цивилизацията.
Тя осъзна, че той я дърпа към  от най-голямата клетка.Тя стоеше на желязна стойка. Виждаха се екзотични папрати и едни злобни, нечовешки очи,които я наблюдаваха през стъклото. Стилуел я дърпаше да мине покрай масивен аквариум. Венеция погледна надолу и видя завеса от широки зелени листа и няколко мъртви риби точно под повърхността. Водата беше толкова тъмна, че тя не видя нищо друго.
-Смятам, че е трудно да повярвате, но изглежда, че ситуацията се  промени, г-жо Джоунс. - каза Стилуел. - Ще трябва да се крием за известно време. Вие ще ме придружите, разбира се. Ще Ви се наложи да убедите г-н Джоунс да ми предаде неподправена снимка на сейфа.
-Какво  толкова важно има в този сейф?, - попита тя.
-Той съдържа списък на съставките,от  които се прави антидота, разбира се. Думите му бяха пропити с чувство на неудовлетвореност и гняв.
-За какво говорите?
 -Дяволската формула работи, както отбелязва и алхимика, но само за кратък период от време.Това  всъщност е бавна отрова. Основателят на Обществото Аркейн е бил подло копеле, наистина. Той е написал съставките за антидота на капака на сейфа, знаейки, че всеки, който се опита да открадне формулата по всяка вероятност ще остави тежкият сейф.
Лекото движение на водата я накара да погледне отново надолу. Тя видя,че водните растения се размърдват и нещо голямо излиза на повърхността.Искаше да изкрещи, но нямаше време.Чудовищно създание се промъкваше между растенията и  тинята и се надигаше от дълбините на аквариума. Стилуел реагира удивително бързо, но изгуби миг заради  изненадата си. Той се завъртя за да се изправи срещу заплахата. Създанието от аквариума се приземи върху него. Пистолетът в ръката на Стилуел, гръмна. Стъклото на една от клетките се прясна. Венеция залитна на една страна и се изправи срещу ръба на аквариума. Тя видя Габриел да взема пистолета от ръката на  Стилуел и да го бута към тежката дървена рамка. Стилуел изсумтя от болка. Оръжието се приземи на пода и се плъзна под  счупения стъклен кафез. Стилуел се изви, достигайки джоба на  палтото си.
-Той има нож, -  извика Венеция Никой от тях не  я чу. Те бяха вкопчени  в свирепа битка.Отвратителен звук от юмруци забиващи се в плът отекна от другия край на стаята.Студени,подобни на скъпоценни камъни очи,я гледаха от вътрешността на стъклото.Венеция заобиколи аквариума хуквайки към пистолета. Точно когато  клекна, за да издърпа оръжието изпод счупената клетка, нещо се раздвижи зад стъклото. Тя се дръпна назад инстинктивно.Малка змия изпълзя от парчетата стъкло.Тя се приземи на пода.Елементарния инстинкт да търси укритие я принуди да се стрелне под рафта и да спре, когато се сблъска с пистолета.Нави се около цевта, като че ли, диреше закрила. Венеция отстъпи назад, треперейки, и се обърна.Търсеше някакъв предмет, който може да използва, за да убие змията и да грабне оръжието. Тя разбра, че Стилуел  се е съвзел.Държеше нож в ръката си. Той се втурна към Габриел, който се беше проснал на пода.Венеция гледаше с ужас. Тя бе твърде далеч, за да се направи нещо, но Габриел вече се движеше.Изправи се рязко на крака.Искрящото острие разсече въздуха  и влезе около сантиметър между  ребрата му.Удара остави Стилуел извън баланс за миг. Габриел вдигна един крак  и го засили към  бедрото на другия мъж. Стилуел изкрещя и падна на колене. Ножът се изплъзна и падна по пода. Габриел се наведе  и го взе. Стилуел запълзя назад към  счупения кафез, провря ръката си  и посегна за пистолета. Венеция никога не бе виждала  змия да атакува.Стана  твърде бързо в тъмното и под счупения кафез.Стилуел изкрещя от ужас.Той осъзна,че е бил ухапан.Дръпна ръката си изпод кафеза и бясно размаха пръсти. Габриел спря предпазливо, с ножа в ръка.
-Не, не, не може да бъде. -  прошепна Стилуел После се взря отчаяно към кафеза. -  Кой? Кой беше?
Венеция видя, че в неистовото си размахване  на ръцете,той бе  ударил змията. Имаше нещо нередно с начина, по който тя се гърчеше. Габриел тръгна към змията. Хода му приличаше поразително на този на пепелянката.Той настъпи  усукващото се създание  с обувката си  и използва ножа на Стилуел, да отреже главата й. Aбсолютна тишина изпълни стаята. Стилуел се поизправи, стискайки ръката си. Той гледаше  Габриел,с пепеляво лице.
-Мъртъв съм., -  каза той глухо-Ти спечелили. След цялото  ми планиране, всичките ми внимателно изградени стратегии,ти спечели. Това не бе начина, по който  трябваше да свърши всичко, нали знаеш.Аз бях по-силния. Аз бях този, който трябваше  да оцелее.
-Ще повикам лекар, - прошепна  Венеция.
Стилуел я изгледа презрително,с разярен поглед. - Не си губете времето. Няма лек за отровата.Той изохка, сгърчи се и падна назад.Повече не помръдна. След миг Габриел се наведе надолу,за да провери пулсациите на врата му. Когато  погледна нагоре, Венеция знаеше от изражението на лицето му,че Стилуел е мъртав.Малко по-късно Габриел сложи  чифт тежки ръкавици, намерени на работната маса и предпазливо отвори скрития панел, вграден в долната част на Фарадеевия кафез, от който изпълзя отровната змия.
-За да няма други  изненади, -обясни той на Венеция.Бръкна вътре и внимателно извади стар бележник с кожена подвързия.
- Формулата? - попита тя.
 -Да.
 

Глава 41
 
Събраха се в библиотеката на градска къща на родителите му на следващата сутрин, за да обсъдят събитията от последните няколко дни. Последните останки от ловната му страст, които бяха завладяли кръвта му, избледняха. Габриел ясно чувстваше новите контузии по тялото си.Това му напомняше, че бе позволил на Стилуел да доближи толкова близо до Венеция,че да може да я нарани.Тези мисли спохождаха  съня му. Вече пиеше  третата си чаша силно кафе. - Освен формулата на алхимика, Венеция и аз намерихме дневника на Стилуел и бележки, свързани с експериментите му, -  каза Габриел. –Бил е привърженик на Дарвиновата теория.Притежавал е психични способности, подобни на моите.
 Венеция изви вежди с досада. - Както посочих,не еднократно, сходството във екстрасензорните ви способности не означава нищо. Двамата сте различни като деня и нощта
 Марджъри й връчи усмивка на горещо одобрение. -  Точно така, скъпа.
- Каква е връзката на г-н Стилуел с Обществото Аркейн?- попита Едуард. - Как е успял да научи за формулата?
Монтроуз прочисти гърлото си. -Мисля, че мога да ти отговоря на този въпрос, млади човече. Когато чух името на Стилуел някои факти, дойдоха на мястото си, нали така, Иполит?
Иполит кимна мрачно. - Бащата на Джон Стилуел, беше Огден Стилуел.Той беше в Управителния съвет на Обществото за известно време.Подаде оставка по причини, които никога не обясни на останалите от нас. Притежаваше същите психични таланти като синът си.Да се върнем на въпроса.Той беше обсебен от разчитането на частните кодове на основателя Силвестър Джоунс.
- Какво се е случило с него?- попита Амелия.
 Иполит въздъхна. -За съжаление трябва да кажа, че Огден Стилуел бе известен ексцентрик в едно общество, населено с чудаци. Към края на живота си той ставаше все по-затворен в себе си, страхлив и параноичен.Загуби контакт с всичките си познати от Обществото.В крайна сметка  научихме за смъртта му и го отбелязахме като  починал в регистрите ни.
-Какво е станало със сина му, този Джон Стилуел ?- попита Беатрис.
-Това е мястото, където историята се оказва доста сложна, - отговори Монтроуз. -  Регистрите  показват, че Огден Стилуел е имал син,на име Джон, който загива преди около една година.
-Малко преди да проследи мен и Кейлъб до лабораторията на алхимика и да открадне формулата, -каза Габриел. - Беше скрил следите си много добре. Кейлъб и аз, в края на краищата, търсихме  заподозрян с връзки в Обществото на Аркейн, който все още е  жив.
-Стилуел допълнително размъти следите ни,след  като е убил лорд Акланд и е приел самоличността му, -продължи Монтроуз.
-Защо го е направил?- попита Амелия.
 Иполит я погледна. - Отчасти, защото се е нуждаел от нова самоличност, напълно различна от собствената му. Това става като се представя за изкуфял старец. Но има и друга причина, поради която той е избрал Акланд за своя жертва.
-Най-старата причина в света, -  каза Марджъри бодро. - Парите. Когато Стилуел е  станал лорд Акланд, той, естествено, получава достъп и до богатството на Акланд.
-Нуждаел се е от пари, за да продължи експериментите си, -каза Габриел. - Но го е влечала  и  тръпката да се показва маскиран в обществото. Той вижда себе си като вълк в овча кожа. Ловец,който  броди, незабелязано и дебне  плячката си.
-Защо се обвързва с Розалинд Флеминг? - попита Беатрис.
 Габриел се страхуваше точно от този въпрос. Той преглътна кафето си  и остави чашата.Много внимаваше да не погледне към Венеция. - Стилуел вижда себе си като по-добър, по-високо развит човек.Почувствал е, че е негов дълг да създаде потомство, което има психически таланти. Така той търси достойна половинка.
-А! Иполит се обърна замислено. - Напълно естествено, предполагам.
Габриел го изгледа. Иполит примигна няколко пъти и след това се изчерви.
-Човекът е бил луд, разбира се, - каза Иполит бързо.
 Габриел въздъхна и се облегна на стола си. - Стилуел е тръгнал на лов за подходяща половинка.Сред стотиците жени в Лондон, които твърдят, че притежават екстрасензорни способности. В хода на своето търсене той открил жената, която познаваме като Розалинд Флеминг.Преди  това известна като  Шарлот Блис.
Очите на Едуард се разшириха. - Дали г-жа Флеминг наистина притежава някакви  психични сетива?
-Не сме сигурни, -  каза Габриел. - И  Стилуел също не е бил, най-накрая на живота си. Той пише, че тя  най-вероятно е опитен хипнотизатор.
-Стилуел,в крайна сметка е стигнал до заключението, че тя притежава някои елементарен психични таланти, които й позволяват да  подобри силата на  хипнотичния й  транс, - каза Иполит. - Но той вярва, че нейните способности са доста слаби.
-Какъвто и да е случаят, -  продължи Габриел, -тя е убедила Стилуел за таланта си, поне за известно време. Той бил много впечатлен от някои демонстрации на т.нар. Четене на мисли и решил, че тя ще бъде отлична половинка От своя страна, г-жа Флеминг била развълнувана да се сдобие с толкова богат любовник, дори и ако тя е трябвало  да се преструва, че е стар и изкуфял.
-За съжаление на г-жа Флеминг, -  каза Иполит, - Стилуел станал подозрителен  спрямо  твърденията й,че притежава паранормални сетива. По същото време, той най-накрая успял да разчете формулата.
-И открива  един пасаж в края на бележника, който предупреждава, че еликсира на алхимика,който засилва действието на паранормалните сетива, в действителност е бавна отрова.Тя може да докара човек до  лудост, ако не се взема едновременно с противоотровата, - допълни  Габриел.
-В бележника се споменава, че формулата на  противоотровата е гравирана върху капака на сейфа, - каза Иполит. -Така Стилуел изпраща двама мъже в Къщата на Аркейн да го откраднат.
 Монтроуз кимна. - Стилуел е знаел местоположението на Къщата и точното място на музеят,защото баща му бе член на Съвета и е предал информацията на сина си.
-Аз бях в състояние да предотвратя кражба на сейфа, -  каза Габриел, -но  в този момент осъзнах, че крадецът е много решителен и трябва да бъде спрян. Така че прехвърлих сейфа в Голямото Хранилище на Къщата на Аркейн и после пуснах слуха, че кутията е била унищожена при пожар в помещенията.Както и аз. Мислех, че ще предизвикам злодея,като го заблудя и го накарам да излезе от скривалището си. Вместо това, той се прикри още по- дълбоко.
Иполит залюля чашата си в ръцете.
-Стилуел пише в дневника си, че въпреки това е приел новините за смъртта на Габриел с известно подозрение.Вероятно, защото той самият е фалшифицирал  собствената си смърт и е знаел  колко лесно се постига това.Все пак вярва, че е  победен в стремежа си да получи противоотровата.Решава да се откаже от усилията си, да възстанови формулата на антидота.
 Венеция сбърчи нос. - И тогава някоя си г-жа Джоунс се появи на сцената в Лондон.Една вдовица, която  случайно е и фотографка. Подозренията на Стилуел се събуждат  веднага, не само защото съм използвала името Джоунс, но и защото е знаел, че един фотограф е бил нает наскоро,за да снима колекцията от антики в  Къщата на Аркейн.Допринесъл е и факта, че Габриел е мъртъв, а аз съм вдовица.
-Комбинацията от случайности, предизвиква неговите ловни инстинкти, -  каза Габриел. -Точно както и моите.Стилуел подозира, че ако Венеция е човекът, който е снимал колекцията, може да има снимка на сейфа,която той  да  използва, за да разчете формулата  на антидота. Но също така знае, че Обществото Аркейн никога не би позволило на фотографа да съхранява копия от снимките,които е направил.Да не говорим за негативите. Все пак, той решава, че може би си заслужава  времето и усилията,  да държи под око Венеция.
-Така че той  наема Харолд Бъртън, за да я следи за известно време и да разбере какво се случва, -каза Амелия.
Беатрис се намръщи. -Откъде е знаел, че Къщата на Аркейн е наела фотограф?
-Имайте предвид, че Стилуел е знаел местоположението на Къщата, -  каза Габриел. - Двамата мъже, изпратени да откраднат сейфа са наблюдавали абатството за ден или два, от  близкия хълм.С помощта на телескоп са видели Венеция да прави снимки на терасата на някои от артефактите.
-Харесвам естествената светлина, когато мога да я използвам, -  каза иронично Венеция.
-Във всеки случай, -заключи Гейбриъл, - единият натрапник, който избяга онази нощ е докладвал на Стилуел, че е имало фотограф в имението.
 Иполит поклати глава с отвращение. -Джон Стилуел е считал себе си за съвременен човек на науката. Той е бил очарован от теориите на  Дарвин, защото е мислел, че те потвърждават  убеждението му,че той е висш,съвършен  вид. Това е тъжно и погрешно.
- Със сигурност е, -  каза Едуард, твърде радостен. - Само погледнете каква беше неговата съдба.Оказа се,че в края на краищата, могъщият г-н Стилуел бе сразен от най-обикновена усойница.
 Всички погледнаха към него. Габриел започна да се смее. - Добре казано, Едуард. Добре казано, наистина.
-Това, в края на краищата е интересен пример за деликатния баланс на природата, -замислено сподели Беатрис. - Изглежда, че работата с еволюцията може да бъде доста по-сложна, отколкото Джон Стилуел е вярвал.
Изражението на Едуард придоби сериозна загриженост. -Какво ще се случи с насекомите и рибите, които г-н Стилуел е отглеждал  в лабораторията си?
 Габриел направи гримаса. -Мога да  кажа,от лични наблюдения,че  много малко риба бе останала в аквариума.
 Венеция потръпна. - За ваше щастие, сър. Не се знае какви опасни същества е развъждал г-н Стилуел в този резервоар.
-Що се отнася до  насекомите  и змиите, - намеси се Иполит, - ще се свържа с мой сътрудник, който е естествознател. Той ще се погрижи за животните. Очаквам,че повечето от тях  ще се окажат в колекцията му.
- Добре тогава, този случай почти приключи, нали? - Марджъри обяви със задоволство. -Злодеят е мъртъв.Формулата е възстановена. Единственият нерешен проблем изглежда е г-жа Розалинд Флеминг.
-Когато  разгледам въпроса за тяхното сътрудничество, -  каза Венеция, -тя е просто още една от жертвите на Джон Стилуел. Но  още се чудя,защо изпитва такава голяма неприязън към мен.
-Мога да ти отговоря на този въпрос, -каза Габриел. Той скръсти ръце върху бюрото. - Това е бележника на Стилуел.
-Е?- подкани го Венеция.
-Разбра се, че Стилуел е започнал да се съмнява във психичните таланти на г-жа Флеминг. Но колкото повече е научавал за  г-жа Джоунс, толкова повече той се е убеждавал, че тя може да притежава силни, истински паранормални способности.
 Венеция подскочи. -Той е писал за мен?
 Едуард се намръщи. - Искаш да кажеш, че г-н Стилуел е решил, че иска да се ожени за Венеция, вместо за г-жа Флеминг?
-Той  е започнал да формулира такъв план, когато аз се възстановявах от ужасното си падане в каньона.Възвърнах паметта си и се върнах у дома в ръцете на любящата си съпруга, -  каза Габриел.
-Разбирам, -пророни Венеция. -  Розалинд Флеминг ме е мразела, защото се е страхувала, че губи любовта на Джон Стилуел. Тя е знаела, че той  обмисля как да я замени с мен.Ревнувала е.
 Беатрис кимна. - Казах ти, че жена в нейното положение винаги е наясно, че  бъдещето й виси на косъм.
-Но каквото е навело Джон Стилуел на мисълта, че може да притежавам някакви психични таланти?- попита Венеция.
Габриел погледна баща си. - Мисля, че е най-добре Вие да отговорите на този въпрос, сър.
-Разбира се, - каза Иполит. Ентусиазмът изгря в очите му. - Стилуел е мислел,че, наистина сте били  омъжене за Габриел.Така, че е много вероятно,да притежавате истински екстрасензорни сетива.
 Венеция се обърка. -Не виждам защо,той автоматично ще стигне  до това заключение.
-Защото всички в Съвета на Обществото, включително и Огден Стилуел, са наясно, че  в Обществото има силна традиция, - обясни Иполит. - Наследника на Магистъра винаги си търси жена, която притежава психични таланти.Като моята  собствена,например. Той се усмихна към Марджъри. - Вземете  жена ми.Скъпа, никога повече не искам да играя карти с теб. Тя може да види това, което държиш в ръцете си толкова ясно, като че ли ,картите са нарисувани на обратната страна.
 Марджъри се усмихна любезно. - Това беше полезен талант в младите ми дни, трябва да призная. Служи за привличане на интереса,нали  Иполит.
Той се усмихна с обич. - Изгубих цяло състояние преди да разбера,какво ме е сполетяло.
-Какво?- Венеция бе ужасена. - Г-н Джоунс, искате да ми кажете, че сте ме избрали за булка на сина си, просто защото виждам аури?
-Не бях съвсем сигурен за естеството на таланта ти, -  каза той. - Но знаех, че имаш някакъв психически елемент в природата си, който ще допълни Габриел.
-Разбирам, -  каза мрачно Венеция.
 Със закъснение Иполит  осъзна, че може би е сбъркал с изказването си. Той погледна безпомощно към Марджъри, търсейки някаква насока. Марджъри погледна твърдо Венеция. –Одобрявам действията  на съпруга ми по този въпрос, -  каза тя тихо. -  Иполит се интересуваше само от щастието на Гейб. Таланти на Гейб  му причиниха много страдание през годините. Той  все още е отдалечен и изолиран. Прекарва все повече време с книгите си. Съпругът ми и аз се бояхме, че ако  не си намери жена, които  може да разбере и приеме Физически аспекти на неговата природа, той никога няма да познае истинската любов.
-Беше очевидно, че Гейб няма никакъв късмет да си намери подходяща жена, -  каза сериозно Иполит. Затова аз се заех с тази задача.
Никой не проговори.
-Мисля, че, - Марджъри се изправи на крака, - е най-добре да оставим Габриел и Венеция да обсъждат това насаме. Тя тръгна да излиза от библиотеката и полите на роклята й пометоха килима с царствена грация. Без да кажат и дума, всички, с изключение на Венеция я последваха.
Отстъплението беше доста бързо, отбеляза Габриел. В действителност, бе чудно, как всички не се стъпкаха  по пътя към вратата.
 

Глава 42
 
Гейбриъл я погледна през бюрото. - Ще се омъжиш ли за мен?, -  попита той.
 Венеция беше зашеметена и остана безмълвена. Тя беше готова да се впусне в  лекция и да изброява всички негови прегрешенията си.Но простият въпрос обърна света й с главата надолу.
-Преди да отговориш на въпроса ми, -  каза той, -  искам да ме чуеш.Наясно съм, че срещата ни в Къщата на Аркейн е била уредена от баща ми. Но в собствена защита, мога да кажа само, че аз не съм знаел това в началото.Не разбирах, какво се  случва, докато не започнах да се съмнявам, че притежаваш  психически способности. Баща ми, разбира се,е усетил веднага, когато те е срещнал и е купил някои от твоите снимки.
-Защо казваш,че той веднага е разбрал? - попита тя,след миг се разсейване.
 Габриел се усмихна. -Това е неговият  талант. Той може да усети екстрасензорните способности на другите.
-Разбирам.
-Вярно е, че той е голям поддръжник на теориите на г-н Дарвин, и  също така е вярно, че има  дългогодишна традиция в Обществото Аркейн.Тя гласи,че който поема поста Магистър на Обществото,трябва да си намери жена, която също  притежава някакви паранормални таланти.Аз обаче заявих твърдо, че няма да се обвържа с тази традиция.
-Така ли?
-Да. Нещо повече, родителите ми, ме подкрепиха в това решение. Но тогава баща ми те намери и изпрати при мен.И ти ме прелъсти в една нощ на страст, която ще помня през останалата част от живота си.
 Тя погледна надолу към стиснатите си ръцете. -Нямах право да правя това. Но  бях толкова сигурна, че ти си правилният човек и че Къщата на Аркейн е  правилното място.
- Да, знам. Вече ми обясни за тропическият остров.
Тя знаеше, че  цялата е почервеняла. -  Това е много неудобно, сър.
-Нещата ,Венеция,са такива.Въпреки,че общо  взето бях изненадан от плана на баща ми, стигнах до заключението, че той е прав.
- Какво? –скочи тя на крака, -  Искаш  да се омъжиш за мен, заради моите психични способности! Да не би да намекваш, че ние сме двойка  животни от рода на овцете, които трябва да се чифтосат, защото всеки от нас притежава необичаен вид  вълна, която може да бъде предадена на нашето потомство?
-Не! Той стана и застана срещу нея пред бюрото. - Това прозвуча зле.Позволи ми да ти обясня.
-Какво толкова има за  обясняване?
- Аз не искам да се оженя за теб, защото си в състояние да видждаш аури. Дяволът го вземе, каква основа за брак ще бъде това?
-Много лоша.Така мисля, -  каза тя.
- Способността ти да  виждаш аури е подобна на това какъв е цвета на косата ти, доколкото зависи от мен. Интересно е,но можеш  да бъдеш сигурна, че не е причината да искам да се оженя за теб.
- Е,каква е тогава? Защо искаш да се омъжиш за мен?
Челюстта му се стегна. -  Има безброй много причини.
-Назовете една.
 -Налице е очевидния факт, че в очите на света вече сме женени.
Тя беше смазана. - С други думи,  ще бъде удобно и за двама ни да  превърнем измислицата в действителност?
-Казах, че има много причини.Споделяме взаимно уважение и възхищение. В допълнение,на това ние взаимно се стимулираме.
-Стимулираме?
-Това са твои думи, г-жо Джоунс. Бих искал да ти напомня, че си постави за цел да ме съблазниш, когато се срещнахме за първи път, защото  ме намираше за  стимулиращ. Този аспект на моята природа се е променил?
-Не, -  призна тя.
Той заобиколи бюрото и я хвана за раменете с двете си ръце. -Смятам, че ти си също толкова стимулираща за мен. Мисля, че знаеш,че ме привличаш..
-Габриел!
-.. интелектуално и физически, както и метафизически, - увери я той.
-Габриел, тихо. Тя сложи пръсти на устните му, за да го накара да замълчи. -  Вярвам ти, когато  каза, че не ме молиш да се омъжа за теб,за да угодиш на баща си или защото искаш да почетеш  традицията на Обществото Аркейн.
Той се усмихна бавно. -  Тогава имаме напредък.
Тя поклати глава. - Подозирам, че искаш да се омъжа за теб, защото се чувстваш отговорен за всичко, което се  случи.
Той престана да се усмихва. -  Какво искаш да кажеш?
-Фактът, че, макар и аз да те съблазних първия път, аз бях девствена.В допълнение,ти се чувстваш отговорен за опасността на която бях изложена аз и семейството ми, защото снимах архивите на Аркейн.Ти си  почтен човек, Габриел. Много почтен човек.Напълно естествено е че ще поемеш задълженията си към мен, защото ти виниш себе си за изминалите  събития.
Въпреки думите й, той започна да се усмихва със потайна съблазнителна усмивка. - Ти не си разбрала,сладка моя, -  каза той.
-Моля ?
- Позволих си да бъда съблазнен в началото на тази история, защото вече бях достигнал до заключението, че ти си единствената жена за мен.Влюбих се в теб, в нощта когато пристигна в Къщата на Аркейн с ценните си фотоапарати в ръце.
Тя беше шокирана и остана почти без дъх. -  Наистина ли?
-Когато се помъчи  да ме съблазниш, разбрах, че и ти си била привлечена от мен, но не мислеше за дългосрочно обвързване.Казах си, че ако съм много умен и използвам времето ни заедно, ако те оставя да ме съблазнеш, мога и да съм в състояние да те накарам да се влюбиш в мен.
-О, Габриел!
- Имах стратегия.Стратегия на ловец, ако щеш.Тогава се появиха двамата нарушители и всичко се превърна в хаос. Поне за известно време.Но сега нещата отново ни притискат. Така.Ще те попитам отново.Ще  се омъжиш ли за мен?
- Разбираш, че Амелия, Едуард и Беатрис са част от пакета, нали?, -каза тя, нетърпелива да даде яснота.
-Разбира се. Те са семейството ти. Мисля, че доста ме харесват, нали?
Тя се усмихна. - Доста са  привързана към теб.
Той улови ръката й и я целуна. -  Какво ще кажеш ти, любов моя? Ти привързана ли си към мен?
По тялото й се разля огромна топлина и тя се почувсва толкова лека.Мислеше си как краката й дори докосват земята. - Обичам те  с цялото си сърце, -прошепна тя.
Венеция чу,че вратата на библиотеката се  отваря,когато Габриел я придърпа в прегръдките си. Тя обърна глава и видя Беатрис, Амелия, Едуард, Марджъри, Иполит и г-н Монтроуз да се тълпят пред вратата.
-Съжалявам за прекъсването, -  каза Иполит, -  смятахме, че ще е по-добре да видим как напредват нещата тук.
Габриел погледна към групата на бъдещото си семейство. - Щастлив съм да докладвам, че скоро ще се изнеса от онзи таван.
 

Глава 43
 
На следващият ден Венеция бе в слънчево си  студио в задната част на галерията. Тя приготвяше сцената за един седящ портрет, когато Габриел се появи.
-Изглежда, че Розалинд Флеминг, използвайки различно име,си е закупила билет за параход, който е отплавал за Америка тази сутрин, -  каза той.
-Слава богу! Венеция се изправи бършейки  ръцете си. - Съвсем сигурно ли е?
- Говорих с чиновника, който й е продал билета. Той потвърди описанието  на г-жа Флеминг.Разпитах също и двама работници на доковете, които са помагали на една дама с външността на г-жа  Флеминг с  очевидно огромното й количество багаж. Баща ми отиде до дома й днес.Къщата е била освободена. А слугите му казали, че господарката им е заминала за продължителен престой в Америка. Те не знаят кога ще се върне.
Венеция се замисли за това. -  Бягството в Америка е най-логичното нещо което може  да направи.Стилуел е мъртъв.Тя е загубила много.Вече няма да получава скъпи подаръци  и пари от него.Не може да се движи и в богатото обществото. Единственият избор би бил,да си смени името  и да се върнете отново към кариерата си на хипнотизатор.
-Имай в предвид, че в Америка, тя ще бъде в състояние да получи едно ново начало и  ще има огромна тълпа хора за изнудване. -  каза сухо Габриел.
- Без съмнение.
-Нещо ми подсказва.... че Розалинд Флеминг може да се погрижи отлично за себе си.
 
 
Глава 44
 
Следващият следобед,Венеция тръгна по обичайният си маршрут покрай гробището към галерията.В едната си  ръка  носеше чадър.Книгата й за насрочените срещи беше под другата.Съобщението от Мод  пристигна малко преди обяд.То гласеше:
Г-жо Джоунс, много важна личност  поиска да се срещне с вас в  четири часа този следобед в галерията.Резервира поредица от портрети на дъщерите си и би желал да обсъдите темите за снимките.Той предпочита да бъдат Вдъхновяващи дами от историята. Моля, изпратете ми съобщение, ако времето не е удобно.
Венеция  намери времето за доста удобно.С безпогрешен инстинкт, Мод  идентифицираше  много важните персони. Тя спря от изненада, когато видя, че завесите прикриваха прозорците на галерия Джоунс. Малкият знак  за затворено висеше от другата страна на стъклото на вратата.Нямаше още четири часа. Мод  без съмнение се бе измъкнала за няколко минути, за да се поглези с чаша чай и да хапне нещо  преди да пристигне новият клиент. Венеция избра ключа от верижката, прикрепен към талията на роклята й. Нейното безпокойство се засили, когато тя отвори вратата на магазина и влезе вътре. Мълчанието би трябвало да е нормално, но поради някаква неясна причина изглеждаше погрешно.
-Мод? Тук ли си?Чу се лек шум от задната стая. Успокоена, Венеция бързо заобиколи тезгяха. -Мод? Ти ли си? Тя хвана ръба на завесата, която отделяше предната част  на магазина от склада и я дръпна. Мод беше на пода в ъгъла. Тя бе вързана и със запушена уста.Втренчи се  във Венеция с уплашен, неистов поглед. –О,боже мой, -  прошепна Венеция. Тя тръгна напред. Мод поклати глава бурно и промърмори нещо неразбираемо. Твърде късно Венеция осъзна, че се опитва да я предупреди за нещо. Усети движение вдясно. Розалинд Флеминг излезе иззад купчина  картонени кутии, съдържащи рамки и снимки на мъже от серията Шекспир. Тя беше облечена от главата до петите в дълбок траур, който, осъзна Венеция, я прави добре маскирана. Розалинд вдигна тежкия си черен воал върху козирката на черната си шапка.Държеше  малък пистолет в ръката, покрита с черна ръкавица. - Доста интересна двойка  вдовици сме, -констатира Венеция.
-Чакам Вас, г-жо Джоунс, - каза Розалинд. - Не искам да напускам града без моята снимка. Надявам се,че е станала добре.
Невидим психически вятър раздвижи косата на тила на  Венеция.Не бе просто вида на пистолета, който нарушава сетивата й. Имаше нещо странно в очите на Розалинд. Те блестяха неестествено
-Мислех,че сте на кораба, който отплава за Ню Йорк вчера, - проговори  Венеция, за да спечели време.
Розалинд се усмихна студено. –Наистина си купих билет. Но  е за друг кораб,който  отплава утре.Много лесно мога да убедя чиновника на друга корабна компания, че ми е продал билет за  вчера.
-А двамата работници на дока?
-Те просто повярваха, че ми помагат.
-Хипнотизирала си  тримата и си им сложила спомени в главата. Боже мой, Розалинд, със сигурност си извървяла дълъг път от дните си като незначителен медиум.
 Розалинд престана да се усмихва. -  Аз не съм цирков хипнотизатор. Никога не съм била. Аз притежавам  психически талант на хипнотизатор.
-А, много елементарен талант, според бележките на Стилуел.
-Това не е вярно.Пистолета в ръката на Розалинд, трепереше със силата на внезапната й ярост. - Той щеше да се ожени за мен, докато не се появи ти.
-Щеше ли?
- Да. Аз бях истинската му половинка. Той никога не се съмняваше в това,  докато не се появи  г-жа Джоунс. Той те искаше, защото бе убеден, че Габриел Джоунс, те е  избрал за жена. Той вярваше, че Джоунс ще се ожени само за жена, притежаваща силни психически способности.
-Мислех, че предпочиташ статута си на вдовица. Веднъж изтъкна всички предимства пред мен в най-малки подробности, доколкото си спомням.
-Това би било различно, с Джон Стилуел.
- Защото под маската на лорд Акланд, той можеше да ви даде две неща, които не бихте могли да получите без брак : сигурно място в обществото и достъп до огромно състояние.
-Аз заслужавам място в обществото, - каза Розалинд яростно. - Баща ми беше лорд Бенчер. Трябваше да съм богата наследница. Трябваше да ме признае заедно с дъщерите си. Трябваше да се обучавам в най-добрите училища. Трябваше да се оженя в най-висшите кръгове.
-Но ти си незаконно родена и това променя всичко, нали? Повярвай ми, разбирам твоята позиция. Какво ще правиш сега, когато плана ти да станеш Лейди Акланд е отишъл яко дим?
-Вие сте тези, който съсипаха плановете ми.Ти  и Габриел Джоунс. Но аз се борих  за пътя си нагоре по обществената стълба веднъж и  ще го направя отново. Този път обаче, ще  опитам късмета си в Америка, където трябва  просто  да  мина за вдовицата на богат британски лорд.Чувала съм,че титлите са много популярни в Америка.
-Бъди разумна. Ако ме оставиш тук сега можеш да избягаш.Но ако ме убиеш те уверявам, че Габриел ще те преследва, без значение колко далеч заминеш или колко пъти си смениш името. Ловът е нещо,в което Габриел е много добър.Той е по-добър, отколкото някога е бил Джон Стилуел. Забележи, кой от тях  оцеля.
-Да, знам. Лицето на Розалинд се изкриви.Трескавият поглед в очите й се засили. - Джон подозираше, че той и Габриел Джоунс имат еднакви паранормални таланти. Уверявам те, не искам да прекарам остатъка от живота си,оглеждайки се назад. Затова съм предвидила твоята смърт и тази на  момичето, да изглеждат като поредният  фотографски инцидент. Разбирам,че има много такива.Мод издаде приглушен звук. Розалинд я игнорира. Тя махна с пистолета. –Отивайте  в тъмната стая, г-жо Джоунс.
-Защо?
-Там ще намерите бутилка етер.Розалинд се усмихна. -  Всеки знае колко е опасен. Чувам, че в тъмната стаичка често стават пожари и експлозии.
-Аз не се използвам етер.Той е необходим за старите колоидални плочи, но не и за новите сухи плочи.
-Никой няма да узнае какво химическо вещество всъщност е запалило огъня, - каза нетърпеливо Розалинд.
-Етера е лесно запалим и експлозивен. Вероятно ще се самоубиеш докато убиваш  Мод и мен, ако се опиташ да го възпламениш, -предупреди я  Венеция с усмивка.
 Розалинд беше ужасена. - Разбирам, че запалването на огън в тъмната стая е изключително рискована дейност. Следователно, вие ще го направите вместо мен, г-жо Джоунс.
-Не може да вярвате, че ще ви помогна с  действия, които ще доведат до собствената ми смърт и смъртта на Мод. Не, г-жо Флеминг. Вие ще трябва да го направите сама.
-Точно обратното. Мога да ви накарам да направите каквото пожелая. Нещо повече, ще го направите на драго сърце.
-Знам, че хипнотизирането не става в ситуация, в която обектът не желае да бъде хипнотизиран.Мога да ви уверя, че аз не желая.
-Вие сте права, г-жо Джоунс, -  каза тихо Розалинд. -  Виждате ли, аз приемах от формулата.
Устата на Венеция пресъхна. - Какво искаш да кажеш?
-От еликсира на алхимика, разбира се. Джон подготви партида,използвайки рецептата от коженият бележник. Той не знаеше, че аз знаех за това. Видях го да съхранява определено количество от него в един шкаф в лабораторията си. Когато разбрах, че той е решен да Ви  има,отидох до къщата, докато той бе далеч и пих от лекарството. Розалинд се намръщи. -  Вкусът му беше ужасен, но знаех, че тази сутрин, ще проработи.
-Не знаете ли защо Стилуел не е  пиел от еликсира?
Розалинд вдигна рамене. -  Подозирам, че е загубил самообладание. Той се страхуваше да експериментира върху себе си.
-Той не е  пиел от  формулата, защото е открил, че е бавно действаща отрова. Той е искал да бъде сигурен, че  притежава противоотровата, преди да изпие еликсира.
-Лъжеш!
-Защо ще лъжа за подобно нещо?-попита Венеция.
-Защото си мислиш, че можеш да ме убедиш да не те убивам, ако ми обещаеш,че ще ми  предоставиш антидота.Много умен ход, г-жо Джоунс, но не си мислете, че  съм глупава.
-О небеса!Изглежда Стилуел е бил потаен до последно. Той дори не ти се е доверявал. Но предполагам, че това е трябвалода се очаква, като се има предвид неговата природа.
-Това не е вярно, -заяви Розалинд.Той ми се доверяваше. Той щеше да се ожени за мен.
-Стилуел и доверие в някой? Чуй ме, Розалинд. Аз ти казвам истината. Лекарството на  алхимика може да работи за известно време, но скоро ще започнеш да полудяваш.
- Не ти вярвам, -заяви Розалинд.Очите й горяха като въглени. - Опитваш се да ме манипулираш, но това не върши работа. Ще те принудя да признаеш истината.
- Как?
Розалинд се усмихна студено. - Ето така.
През сетивата на Венеция премина огромна енергия.Удари я с такава скорост и сила, че тя се строполи на колене. Полите на роклята й се разляха около нея.Имаше болка, но различна от всички други,които някога бе чувствала.Нервите й сякаш бяха докоснати от електричество. Ако това продължеше дълго, тя щеше да бъде тази, която полудява, помисли си тя. -Сега ще бъдете в състояние да говорите само истината, г-жо Джоунс. Вие ще ми кажете каквото искам да знам.
Венеция потърсили убежище в единственото място, където можеше да се сети, в паранормалното.Все още на колене, борейки се мъглата от болката, тя се насили да погледне Розалинд Флеминг, все едно поглежда  през обектива на камерата си. Съсредоточи се. Светът около нея се превърна в негативно изображение. Болката беше различна. Тя все още бе силна, но се бе преобразувала в  познат вид енергия. Тя може да  се пази от тази енергия.Около фигурата на  Розалинд се появи аура.Ярка и силна,както я помнеше  Венеция.Но имаше и нов нюанс по краищата на видението. Един метафизичен цвят, който показваше ясно нездрав аспект. Отровата  вече беше започнала да засяга Розалинд.
-Формулата  на алхимика отровна ли е? -попита Розалинд.
-Не, -  ахна Венето.
-И аз мислех така. Това е всичко, което е необходимо да знаете. Сега ще станете и ще тръгнете към тъмната стая.
 Венеция се изправи бавно, почти загубила равновесие. Винаги й бе неудобно да се движи в нормалния свят, когато го разглеждаше от това, друго измерение. Поддържането на концентрацията й, докато се опитва да се движи и да разговаря по нормален начин бе почти невъзможно.Можеше само да се надява, че Розалинд щеше да отдаде липсата на координация и кратките отговори на хипнотичния плен. Тя стигна до вратата на тъмна стая и я отвори бавно. Розалинд я последва, но тя беше внимателна и поддържаше значително разстояние между тях.
-Справяте се  много добре, г-жо Джоунс, - каза Розалинд. –След не много дълго, всичко ще свърши. Сложих един фитил  на скамейката до бутилка етер.Запали го и създай пламък.
Венеция погледна бутилката. Продължаваше да стои. Тя бръкна за фитила и успя да го събори на пода.
- Вдигни го, -  заповяда Розалинд,  точно пред вратата. - По- бързо.
Венеция се наведе, за да вдигне фитила.След което го бутна  под тезгяха, който беше под мивката. Тя пропълзя след него.
-Вземи фитила, по дяволите.От позицията си извън вратата, Розалинд не можеше да види нищо друго, освен полите на роклята на Венеция,и че тя взема фитила и се мъчи да се изправи. Венеция стисна ръба на тезгяха за да запази равновесие.Един стъклен буркан, използван за измерването на някои от нейните химикали стоеше близо до мивката. В зловещия обърнат свят, в който тя плуваше,той бе почти невидим. Ако тя не знаеше, че е там,  не би го забелязала.Скри буркана  сред гънките на роклята си, вдигна фитила и отиде бавно обратно до тезгяха.
-Запали огъня и побързай., - нареди Розалинд.Искам да бъда сигурна,че си го запалила, преди да си тръгна.Не искам никакви грешки.
На взрива на психическа енергия, който придружи командата, Венеция отговори с нова вълна от психична защита.. За един миг тя загуби  концентрация си. Светът щракна обратно на фокус.Болка премина  през сетивата й. Тя наложи цялата си воля да се премести отново в негативния свят.Сърцето й биеше толкова силно,че тя се чудеше, дали Розалинд не го чува.С гръб към отворената врата, Венеция сложи стъкления буркан на тезгяха до бутилката с етер. Розалинд  не беше в състояние да го види от мястото си. Венеция щракна запалката и запали фитила.Тя не се обърна.
-Много добре, г-жо Джоунс.Неестествено вълнение и очакване, вибрираха  в гласа на Розалинд. - Сега трябва да ме слушате много внимателно. Ще изчакате, докато чуете входната врата на магазина да се отваря и затваря и тогава ще залеете наоколо с бутилката с етер. Ясно ли е?
- Да. -  каза глухо Венеция.
-Ще излеете  етер на пода и след това ще се докоснете  пламъка на фитила до етера.
-Да., - каза отново Венеция.
-Но вие не трябва да отваряте бутилката, докато аз не излезна на улицата, -  подчерта, Розалинд. -  Ние не искаме никакви нещастни инциденти, нали?
-Не.Венеция беше с гръб и се обърна към Розалинд.Вдигна буркана и го запрати към пода в краката си. Той падна и избухна бурно.Нейните  поли скриха парчетата от буркана от погледа на Розалинд, но звука на счупено стъкло беше много силен.
-Какво беше това?- изпищя  Розалинд. - Какво  падна?
-Бутилката с етер, -каза спокойно Венеция. - Не усещате ли миризмата на изпаренията? Те са много силни. Тя се обърна със запаления фитил  в ръка, и погледна към Розалинд много стабилно през пламъка. -  Да го запаля ли вече?
-Не!, -изпищя Розалинд. Тя тръгна  назад. - Не, не още. Изчакайте, изчакайте, докато си тръгна.
Бурята от  енергия,която заливаше сетивата на Венеция, рязко спря. Розалинд бе загубила контрол над психичната енергия. Венеция се наведе към пода, доближавайки фитила.
-Спри !- изпищя Розалинд. - Ти си толкова глупава. Трябва да изчакаш, докато не изляза.
Венеция продължи да доближава пламъка към пода. - Казват, че дори парите на етера, сами по себе си са силно експлозивни, -отбеляза тя със същия  глас. -  Те са доста силни. Това няма да отнеме много време.
-Не!Гняв премина през лицето на Розалинд Тя вдигна пистолета с двете си ръце.
 Венеция осъзна, че Розалинд ще дръпне спусъка Тя се хвърли настрани. Пистолета изгърмя. Оглушителен шум изпълни малкото пространство. Леденостудена болка преряза ръката на Венеция. Вече извън равновесие, тя падна на пода и инстинктивно се опитваше да държи нависоко фитила. Розалинд се завъртя и избяга през вратата. Венеция чу, предната врата на магазина да се отваря.
-Не бързайте за моя сметка, -  каза от другата стая Габриел
-Пусни ме, -Розалинд извика паникьосано. -Това място ще се взриви като факла  всеки един момент.
 Габриел дръпна завесата.Венеция видя, че той бе хванал Розалинд за шията. Пистолетът беше в другата му ръка. Той погледна към Венеция. -Ти кървиш.Пусна Розалинд и тръгна напред, издърпа малък нож и голяма бяла кърпа от джобовете на  палтото си. Венеция погледна надолу към ръката си.Ръкава на роклята бе напоен с кръв.Беше зашеметена.Единственото нещо,за което можеше да се сети, че има някакъв смисъл бе пламъка. Тя духна фитила на свещта.
Розалинд я гледаше объркано. -Вие не сте в транс.
-Не, - каза Венеция. Габриел приклекна до нея и разпори  с ножа,  ръкава на роклята.
-Етера.., -  прошепна Розалинд.
-Никога няма да отворя бутилка с етер близо до открит огън, -отговори Венеция.
 Розалинд се завъртя и се затича, изчезвайки през завесата. Габриел  се откъсна  за кратко от своята задача. Венеция усещаше страстта на ловеца, излъчваща се от него на вълни.
-Твоята   плячка избяга, -каза тя сухо.
Той насочи вниманието си обратно към ранената й ръка. -   Имам други приоритети в момента.
-Да, -  каза тя, усмихвайки се малко,въпреки изгарящата болка. –Ти си  преди всичко покровител и защитник на тези,които се намират под твоя опека.
Очите му срещнаха нейните. -  Нищо не е по-важно за мен от теб.
Това бе истина, помисли си тя.Той вярваше на  всяка дума.
Тя искаше да му каже, че чувството е взаимно, но  започна да й прималява. Надяваше се да  не  припадне.
 Габриел огледа раната на ръката й. - Доста е плитка, благодаря на Бога.Но все пак трябва да отидем на лекар.Ще трябва да бъде добре почистена и превързана.
Тази информация й върна силите. Една мисъл я порази. -  Габриел, г-жа Флеминг пиеше формулата на алхимика.
-Много жалко. Той се концентрира върху увиването на кърпата около ръката й.
- Ами противоотровата?
-Търде късно е. Току-що завърших дешифрирането на последния пасаж от формулата на алхимика. Той гласи, че противоотровата работи само ако  се  смесва с формулата и се приема по същото време.
                           
 
 Глава 45
Шест дни по-късно 
 
Венеция и Габриел се срещнаха с Хароу в парка. Хароу държеше брой на Флаинг Интелиженсер под мишница. Той погледна към Венеция със загриженост. -Добре ли си?
- Да.Тя му се усмихна успокоително. -  Няма признаци на инфекция. Лекарят ми каза, че ръката ми ще се излекува бързо.
-Видяхте ли новината?- попита Хароу.
Габриел кимна. –Извадили са тялото на г-жа Флеминг от реката преди два дни. Самоубийство. Очевидно, тя е скочила от мост.
-Можем само да се надяваме,че властите са прави и  това не е друг от триковете на нейния психически талант да хипнотизира, -казаГабриел.
 Хароу  повдигна вежди. -  Не беше трик.
Абсолютната сигурност в направеното изявление озадачи Венеция. - Как може да сте сигурни?, -попита тя.
-Г-н Пиърс взе мерки, за да види тялото лично. Той искаше да бъде сигурен, че няма грешка.
-Разбирам, -каза тя.
-Говорейки за  г-н Пиърс, -продължи Хароу, - той ме помоли да предам неговата благодарност на Вас и на г-н Джоунс.Каза, да ви предам че ви е задължен.Ако някога  някой от вас се нуждае от нещо и ако това е по силите му,ще го получите.
Венеция погледна смутено към Габриел.
-Моля Ви, благодарете на г-н Пиърс от наше име, - отвърна  Габриел.
Хароу се усмихна с хладнокръвна, ефирна усмивка. - Ще го направя. Междувременно вярвам,че ще се видим на следващата фотографска изложба.
-Ще  Ви очакваме с нетърпение, -  увери го Венеция.
-Приятен ден и на двама ви. Хароу наклони главата си с изтънчен жест и тръгна през парка.
Венеция забеляза, че Габриел наблюдаваше Хароу със замислено изражение. - За какво си мислиш?, -попита тя.
-Мисля си, че отровата на алхимика работи много бързо.Според бележника, трябва да се взема няколко дни, преди да насъпи състояние на лудост и меланхолия.
-Като се има предвид естеството на лекарството, се съмнявам, че алхимика е бил в  състояние да провежда много експерименти, -каза Венеция. - Продължителността на приемане на  еликсира, преди да се превърне в отрова, може да е само оценка от негова гледна точка.
-Може би, -съгласи сеГабриел. Той не сваляше очи от Хароу.
Тя се обърна и проследи неговия поглед. Хароу почти изчезна в горичката, но когато  се концентрира, тя  зърна аурата му. Тръпки преминаха през гръбнака й. -Габриел, -каза тя изведнъж. - Смятате ли, че г-н Хароу е много добрият приятел на г-н Пиърс? Лицето,което г-жа Флеминг се е опитвала да изнудва?
-Мисля, че това е много интересна теория. Усмивката на Габриел бе студена. -Но  нямам интерес да я доказвам. Пиърс може би притежава  собствени психически сили, но ловеца в мен ми казва, че той е напълно способен да защитава това, което цени. Мисля, че има  най-малко едно правдоподобно обяснение ,защо формулата на алхимика е действала толкова бързо, в случая на г-жа Флеминг.
-И ти ли предполагаш, какво аз предполагам?
-Да.Най-просто казано : няма да бъда изненадан,ако науча, че г-н Пиърс е предприел стъпки,за да бъде сигурен, че Розалинд Флеминг наистина е скочила от моста.
 

 Глава 46
Два дни по-късно
 
 Иполит тръгна към библиотеката на градската си  къща, размахвайки тесте с карти- Току-що загубих  близо двадесет паунда от г-ца Амелия и младият Едуард, -изрева той.
Габриел вдигна поглед от вестника. - Предупредих Ви да не играете карти с тази двойка.
Иполит се ухили.Удовлетворението се излъчваше от него на вълни. -  Защо не ми казахте, че те двамата проявяват признаци на психически способности?
-Знаех, че ще го разберете съвсем скоро.
-Разбрах го веднага щом седнах да играя с тях, разбира се.Иполит се засмя. -  Бих могъл да почувствам енергията около масата. Тя е изумителна. Мис Амелия вече е доста развит талант. Младият Едуард все още навлиза в собствените си сили. Не, че мога да определя какъв вид  талант ще има, но  ще бъде интересно да  разбера.
-Напътстването на тези двамата,докато  развиват техните екстрасензорни умения ще ви даде нещо с което да запълвате свободното си време. Габриел  обърна нова страницата на вестника. -  Ще Ви трябва ново хоби, след като приключихте със търсенето на съпруги.
 Венеция влезе в библиотеката със снимка в ръка. - Добър ден, господа. Искате ли да видите най-новото попълнение сред мъжете след сериите на” Шекспир”? Мисля, че „Цезар” ще бъде доста популярен.
Габриел се изправи на крака да я поздрави. Той погледна надолу към снимката  на „Цезар”. Човекът на снимката бе рус.Имаше фигура по която повечето дами биха въздишали. Моделът имаше изключително добре очертани мускули. Голяма част от тези мускули бе на показ. - С какво, по дяволите е облечен?- попита Габриел
-Тога, разбира се, - каза Венеция. - Какво друго би носил Цезар?
-Мили Боже, Венеция, този човек е полугол.
-Това е класическата римска мода.
-По дяволите !Ти всъщност си снимала човек, който не носи нищо друго освен оскъдна тога?
-Не забравяй, скъпи,че  фотографията е изкуство. Полуголи и напълно голи хора  доста често се срещат в изкуството.
- Те определено няма да се  срещат често в твоето изкуството.
-Сега, Габриел- Иполит прочисти гърлото си. -  ще ви оставя двамата сами,за да  обсъждате тънкостите на фотографското изкуство. Младият Едуард и аз ще пускаме  хвърчила в парка.
                      
 
Глава 47
 
Те прекараха първата си брачна нощ сами в къщата на Сътън Лейн. Знаейки, че младоженците имат нужда от неприкосновеността на личния си живот, Марджъри Джоунс покани Беатрис, Амелия и Едуард да отседнат в градската им къща.
 Венеция чакаше мъжа си в леглото, свенливо облечена в дълга до глезените нощница. Усети,че е необяснимо срамежлива и повече или по- малко нервна. Това бе нелепо, помисли си тя. Те са били заедно и преди това. Защо беше толкова напрегната? Тя трепереше леко, когато Габриел отвори вратата и влезе в стаята. Носеше тъмен халат, а косата му беше още влажна от банята. Нейният съпруг, помисли си тя. Тя беше негова  жена. Той спря по средата на стаята и я погледна със питащ поглед.
-Какво има?, -попита той.
-Смятам, че ми е трудно да повярвам, че сме женени, -призна тя. -Имаше дни, когато мислех, че никога няма да те видя  отново. Не и в този живот,не и на всяка цена.
Той се усмихна и се приближи към леглото. -  Колко странно. Аз знаех от самото начало, че  ще бъдем заедно.
-Наистина ли?
Той развърза колана  на халата си. - Помниш ли  нощта,когато се любихме  в Къщата на Аркейн?
-Не мога да я забравя.
-Спомняш ли си,че ми каза, че си моя?
Тя се изчерви. -  Да.
Той хвърли халата  настрани, дръпна завивките и се качи при нея. - Ако зависеше от мен,това бе истинската ни брачна нощ, г-жо Джоунс.
Той бе прав, помисли си тя. Тази нощ те бяха подпечатали връзката помежду си.  Булчинските й тревоги се изпариха.Тя отвори ръцете си и го прегърна. -  Знаех си, че ти си правилният мъж, -  прошепна тя.
-Но мислеше само за една нощ заедно.А аз градях стратегия, която да продължи цял живот. Той легна до нея.
Правиха любов бавно.Габриел я докосваше по начин, който би я шокирал в светлината на деня. Но тук, в сенките на спалнята, тя бе възбудена от обхваналата ги интимност. Постепенно любенето се превърна в чувствена битка. Тя ставаше по-смела и по-дръзка. В един момент  го пое в устата си. Пръстите му стиснати в косата й.
-Достатъчно,сладка моя.Дишането му бе грубо и с усилие.Той се мъчеше  да запази контрол.
-Не виждам никаква причина да  спирам, -каза тя тихо.
Без предупреждение той обърна позициите им и легна върху нея.За отмъщение, тя впи нокти дълбоко в гърба му. Той се засмя и залови китките й.Прикова ги към леглото от двете страни на главата й.
-Носих белезите ти от онази първа вечер в Къщата на Аркейн цели два дни, -каза той.
Тя му се усмихна в тъмното, наясно, че той може да я види съвсем ясно. - Така ли?
-Струва ми се, че ти казах,че ще дойде момент в който ще си платиш.
- Обещания, обещания...Следващото нещо, което разбра бе, че той  освободи китките й и се плъзна надолу по дължината на тялото й.Разтвори устните й  и погали топлото й ядро. Когато той я целуна там, тя се сгърчи от шок и вълнение. Той я покри и  потъна  дълбоко в нея. Заедно те достигнаха до разтърсващите вълни на кулминацията, губейки се в споделените пожари на психичната енергия, сексуална страст и любовта.
 ***
Доста по-късно, той се отпусна на възглавниците и я положи  близо до себе си. Чувстваше се напълно задоволен, помисли си той.Щастлив и пълен с енергия.Обичан и  обичащ.
-Мислиш ли, че имаш нещо против, вече да не си вдовица?- попита той.
Венеция се засмя и се пресегна да докосне лицето му с любящи пръсти.
-Изглежда има някои предимства да си съпруга, в края на краищата.
 
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра
.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!







Добави в любими

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.

Вътрешно чувство от Аманда Куик - Онлайн книги от Napred.BG
5 (1)


Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?


Имало едно време двама верни приятели, които си работили в Интернет и правили сайтове. Всичко вървяло добре до деня, в който стотици техни сайтове били изтрити от Google и останали безполезни, скрити за света. Двамата търсили причината за провала под дърво и камък и открили, че Google ги е наказал, защото използвали дизайн в бяло и червено, който се използвал и от "лоши" сайтове. И тогава разбрали, че компанията, която печели 30+ милиарда долара/година от рекламите в търсачката си, не желае да отвори в България 10-20 работни места за редактори, които да следят какво става, а оставя компютри и дори статистика да решават съдбата на хора и бизнеси.

Двамата приятели били много разочаровани от това отношение към малка България... И решили, че "може, по-иначе може"...
Napred.bg е "разбираща търсачка" и ще ви дава точно това, което търсите, и нищо друго. Ако не може да ви предложи нищо по-умно, просто ще отивате в резултатите на Google за вашето търсене. Няма какво да загубите с ползването на българската търсачка, затова просто я опитайте :)

Ние разчитаме на всички вас... разчитаме да подкрепите българското и човешкото пред чуждото, автоматизираното и комерсиалното.
И ако повярвате в идеята, Napred.bg ще бъде хубаво място, от което да стартирате вашия ден в Интернет, тръгвайки напред и нагоре!

Александрина и Калин

seo melbourne

domino online

poker88

poker online Terbaik Indonesia

judi poker online

Abv | Начална страница и търсачка Напред.БГ ползва хостинг от ICN.BG | Napred.BG е наследник на букмаркинг сайта Lubimi.com (Любими.ком)

Посветихме 1+ година, за да направим Napred.BG най-добрата търсачка за българите. Споделете ни!
Направи Napred.BG начална страница - подкрепи хубав БГ проект!