Българска търсачка и начална страница

 

Имало едно време един овчар, Петър му било името. Веднъж, като си пасял стадото, из гората изскочил един голям вълк с желязна глава и зъби като ханджари. Лигите му текат по гърдите, облизва се и вика:
— Е, Петре, лягай да те ям!
Петър се помолил:
— Недей, Вълчо, да ме ядеш сега. В неделя ми е сватбата. Остави ме да се повеселя, че тогава, ако щеш, изяж ме с парцалите.
— Харно! Ще почакам до неделя — съгласил се вълкът, защото си помислил: «На сватбата ще се събере много свят. Тогава ще изям не само Петра, ами и булката, и стария сват.»
Върнал се Петър дома, подсвирква си. За зло не мисли — зер измами веднъж вълка, ще го измами и втори път. Застягал се за сватбата. Ала в неделя, когато сватбарите минавали с невястата през гората, изскочил изневиделица вълкът с желязната глава и страшно изревал:
— Слез, Петре, от каруцата! Първом тебе ще изям.
За да спаси невястата и сватбарите, младоженецът скочил от каруцата и хукнал да бяга през гъсталака. Звярът — по него: чатка яростно със зъби и вие:
— Стой! Не се мори напразно, няма да ми убегнеш.
Цял ден тичал Петър, тичал с все сила, език изплезил до пъпа. Почнало да се здрачава. И когато вече душа не му останало, ненадейно съзрял една колибка. Втурнал се вътре, залостил вратата, а вълкът останал навън да ръмжи и да се заканва.
Отдъхнал си овчарят, озърнал се — гледа пред огнището клечи една стара баба, кашица си вари. Тя била майката на златното слънце. Петър й казал «добър вечер» и й целунал ръка.
— Какво те води в тая дива гора, синко? — попитала го бабичката.
— Неволя, бабо: гони ме вълкът с желязната глава да ме изяде.
— Ух, да го порази поразията! Ама ти му се не бой. Той тук не смее да влезе. Седни и се отмори.
На заранта Петър погледнал през прозорчето — не видял звяра. Помислил си, че му е омръзнало да чака и си е отишъл. Стегнал се овчарят да се връща дома. А Слънчовата майка му подала една червена кърпа и рекла:
— Вземи тая кърпа, чедо! Ако пътят ти пресече вода, махни с кърпата — водата ще се раздели и ти ще си минеш по сухо; ако ли пък ти се изпречи гора или скала, направи същото и те ще се разтворят. Като минеш отвъд, махни пак с кърпата и всичко ще се събере, както си е било.
Взел Петър кърпата, поблагодарил на добрата старица и си тръгнал.
Щом отминал малко, колкото гласът му да не се чува до колибката, из храсталака изскочил вълкът с желязната глава и се втурнал подире му. Побягнал Петър. Тича, тича, само петите му се мяркат. Стигнал до една голяма река. Махнал с кърпата, реката се разделила на две страни и той минал по сухото й дъно като по пътечка. Щом отишъл на отвъдния бряг, махнал пак с кърпата и реката се събрала, затекла си както преди. А кръвникът останал на другата страна, задъхан, разпенен, налютен до немай-къде.
Тръгнал си овчарят по-полечка — отървал се, мисли, от чудовището.
Ала вълкът се качил нагоре по реката, намерил по-тясно място и скочил във водата. Макар главата да му тежала, успял да преплува, защото бил много як. Спуснал се да догони овчаря. Този го съзрял отдалеч и пак си плюл на петите. Тичал, тичал, а вълкът аха да го настигне. Ненадейно Петър съзрял една колибка. Втурнал се вътре и залостил вратата. Останал вълкът навън да ръмжи, да вие и да се заканва. Огледал се нашият човек — една бабичка меси прясна питка. Тя била майката на сребърния месец. Нечаканият гостенин я поздравил и й целунал ръка, а тя го попитала:
— Какво те води в тая дива гора, синко?
— Вълкът с желязната глава ме гони да ме изяде, та се скрих при теб.
— Стой тук и се не бой. Той не ще посмее да влезе при мен.
Майката на месеца опекла питата. Вечеряли и легнали да спят.
На заранта Петър погледнал през прозорчето, не видял вълка и си рекъл: «Е, тоя път нечестивецът сигурно се уморил и отчаял — отишъл си е.» Стегнал се да си ходи. А бабичката му подала колкото било останало от питката и му заръчала:
— Вземи я! Настигне ли те нощ на неверно място, не се бой — легни да спиш, а питката под главата си сложи. Като се събудиш, ще видиш какво ще бъде.
Поблагодарил й овчарят, сбогувал се и тръгнал. Не бил извървял бог знае колко, из гъсталака изскочил пак оня проклетник и се втурнал да го гони.
Хукнал Петър да бяга по-бърже от вятъра, а вълкът — по него; из устата му пяна пада на парцали. Тичал Петър, тичал, насреща му се изпречила една столетна гора, много гъста — мравка в нея не може да пролази. Махнал той с червената кърпа, дърветата се разстъпили. Минал като по широк път. Махнал пак с кърпата, дърветата се събрали, както си били преди.
Ама вълкът имал желязна глава с железни челюсти и железни зъби. Почнал да гризе дърветата; гризе ги и ядно ръмжи, трески хвърчат на разни страни. Дърво по дърво вълкът свалял, път си проправял. Ала гората била голяма, неизбродна.
Пък Петър като излязъл из гъсталака, помислил си, че вече звярът не може да го стигне. Смрачило се и легнал да спи като положил питката под главата си. На разденване се събудил. Гледа: около него стоят лъв, мечка и рис, весело помахват опашки — пазят го. Разчупил овчарят питката на три, дал на всеки звяр по равно. Сетне тръгнал за дома, а те — подире му.
Вървели, вървели, на залез слънце стигнали до една колибка. Влезли. Вътре седи на столче стара баба, нищо не върши, палците си кърши и нещо мърмори.
— Добър вечер, стара майко! — поздравил Петър. — Може ли да преспя при теб?
— А ти кой си, откъде си дошъл в тая дива гора? — фъфли бабата с беззъбата си уста и поглежда неканените гости изкриво.
— Ах, не питай, бабо! Гонеше ме вълкът с желязната глава. Искаше да ме изяде. Едва се отървах.
И Петър й разправил своите патила, без и на ум да му мине, че тая баба била майката на неговия зъл враг. Накрай рекъл:
— Затворих го в една гъста-прегъста гора. Скоро няма да се измъкне оттам.
— Ами ти, синко, как я премина? — подпитала го лукавата старица.
Петър извадил червената кърпа и й разправил какво тя прави.
— Ако искаш да преспиш у мене — рекла бабата, — трябва три дни да ми пасеш овцете. Услуга за услуга!
Ще, не ще, съгласил се овчарят да пасе три дни бабините овце, че навън било вече много тъмно и страшно.
Навечеряли се, легнали да спят. Петър сложил кърпата под възглавницата си и заспал. А проклетата Вълчова майка, щом той захъркал, тихичко измъкнала кърпата, още по-тихичко излязла навън, размахала я — освободила сина си от непроходимия гъсталак.
Притичал вълкът с желязната глава, разлютен, очите му от злост светкавици хвърлят. Пита майка си:
— Какво да направя, че да изям този овчар, който ме накара половината земя да пробягам, за да го гоня?
Старицата го научила:
— Ще изкопаем в кошарата една яма. Ти ще се скриеш вътре, а аз ще я покрия с клони. Утре, като отиде овчарят и почне да дои овцете с гръб към тебе ти ще го издебнеш и ще го глътнеш.
Така и направили: в тъмната доба среднощна изкопали ямата; вълкът се спотаил вътре, а майка му го покрила с клони.
На заранта тя накарала Петра да издои овцете. Отишъл той, а подире му тръгнали лъвът, мечката и риса — не го оставят верните животни, пазят го. Подушили те, че вълкът е в ямата, легнали въз клоните и не мърдат. Издоил овчарят овцете, вълкът нищо не могъл да му стори.
Извел Петър овцете на паша, а вълкът се измъкнал из ямата още по-разлютен отпреди и рекъл на майка си:
— Не можах да го изям, че го пазиха три силни звяра. Достраша ме от тях да не ми скъсат кожуха. Трябва да измислиш нещо, да ги надхитриш.
— Харно! — рекла вълчовата майка. — Иди в гората и стой там. Утре, когато овчарят поведе стадото на паша, ще му кажа да остави зверовете дома да ме пазят. Сетне зная какво да правя.
На втората заран, когато Петър се наканил да изкара овцете, злата баба му се примолила:
— Остави, синко, твоите животни при мен, да ме пазят, че ме е страх да седя сама. Аз добре ще ги нахраня.
Не му се щяло на Петър да се дели от верните си другари. Ала старата все настоявала. Накрай той си помислил, че вълкът с желязната глава вече го няма, злото е минало — съгласил се. Тръгнал сам с овцете. Щом стигнал донякъде, съпикасал своя лют враг, че го дебне по петите. Зарязал овчарят стадото, хукнал да бяга. Бягал, бягал, тъкмо чудовището да го настигне, покатерил се на едно голямо дърво.
Дошло онова страшно страшилище под дървото, почнало да гризе дънера. Гризе го с железните си зъби и ръмжи:
— Сега вече не ще ми убегнеш!
Гризал, гризал, запукало дървото. Видял Петър, че скоро ще рухне. Събул единия си цървул и го хвърлил на кръвника.
— Изяж, Вълчо, цървула ми, пък аз ще викна да обадя на горските зверове, че е настъпил сетния ми час.
Тъй рекъл Петър. И докато вълкът дъвчел жилавия му цървул, провикнал се с цяло гърло. Дочул го рисът, че той имал най-остро ухо. Рекъл на лъва и на мечката:
— Чини ми се, че господарят ни вика.
— Ами! — отвърнали му те. — Бабата ти натъпка търбуха с тлъсто ядене, сега дремеш и ти се счуват разни работи.
Вълкът с желязната глава изял цървула и пак загризал дървото. Гризе и ръмжи:
— Слез, Петре, да те изям с остри зъби! Че ако ми се притъпят зъбите о дървото, повече ще те мъча, дорде те разкъсам.
Дървото се люшнало, а-ха да падне. Петър хвърлил и втория си цървул.
— На, Вълчо! Изяж и другия ми цървул. Пък аз ще викна да обадя на горските птици, че е настъпил сетния ми час.
Тъй рекъл Петър и викнал с цяло гърло. Чула го мечката и дума:
— Чини ми се, че господарят ни вика.
— Я мълчи и ти! — сгълчал я лъвът. — Натъпка си търбуха, сега дремеш и лош сън сънуваш.
Изял вълкът и втория цървул. Петър му хвърлил калпака си и викнал за трети път така, че огласил гората. Сега и лъвът го чул:
— Наистина, че господарят ни вика — рекъл. — Тичайте да му помогнем!
Хвърлили се трите верни животни към вратата. Тя заключена и залостена здраво. Бърже-бърже почнали да ровят под прага. Изровили една дупка, измъкнали се. Спуснали се с всички сили по гласа на господаря си и пристигнали тъкмо на време: дървото вече се люшкало и пращяло отвред, всеки миг ще рухне.
Нахвърлили се трите звяра връз вълка с желязната глава и го разкъсали на такива залци, че мравка да може да ги влачи. Сетне, дорде Петър слезе от дървото, те изтичали в колибата — видели сметката и на злата баба.
Върнал се овчарят в колибата да си дири червената кърпа, която вълчовата майка му беше откраднала. Намерил не само кърпата си, ами и цяла ракла, пълна догоре с жълтици и безценни камъни.
Натоварил Петър вълчовото имане на гърбовете на лъва, мечката и риса и подкарал бабините овце пред себе си. Пристигнали си в селото и вдигнали сватбата, защото булката го чакала — толкова много вяра имала в него.
И пиенето било като от река загребано, и кумовите пити — от брашното на десет мелници, а даровете — за тях да не говорим.
И заживели младите от харно по-харно, но и своите трима приятели от гората никога не забравили.