Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Джеймс Клавел
Вихрушка - Том II

 
Трета част
 
Четвъртък
22 февруари 1979 г.
 
42
 
__Северозападно от Табриз: 11,20 преди обяд.__
 
Високо от планинския склон, седнал на стълбичката на кацналия 212, Ерики можеше да вижда далече в Съветска Армения. Далече долу река Арас течеше на изток към Каспийско море, виейки се през проломи и обозначавайки по-голямата част от съветско-иранската граница. Наляво се виждаше Турция до извисяващия се на пет хиляди и двеста метра връх Арарат. Неговият 212 се намираше недалеч от входа на пещерата, където беше американският секретен подслушвателен пост. „Беше” — помисли си той със злорадство. Когато вчера следобед се беше приземил тук, висотомерът отчиташе две хиляди и шестстотин метра; разнородната група леви федаински бойци, които докара, щурмува пещерата, но американците вече не бяха там. А когато Цимтарга я разгледа, откри, че цялото важно оборудване е унищожено и шифровъчните книги липсват. Много свидетелства за прибързано заминаване, но нищо действително ценно, което да бъде прибрано от остатъците.
— Все пак ще я прочистим — нареди Цимтарга на хората си. — Прочистете я като другите! — И прибави към Ерики: — Можеш ли да се приземиш там? — Той посочи нагоре към мястото, където се издигаха радарните мачти. — Искам да ги демонтирам.
— Не знам — отвърна Ерики.
Гранатата, която му беше дал Рос, все още стоеше прикрепена под лявата му мишница, а ножът му още беше в канията отзад. Цимтарга и похитителите му не го бяха обискирали.
— Ще отида да видя.
— Ние ще отидем да видим, капитане. Заедно ще гледаме — засмя се Цимтарга. — Така няма да се изкушиш да ни напуснеш.
Прелетя до там с него. Мачтите бяха здраво закрепени в дълбоки бетонни легла на северния склон на планината, пред тях имаше малка площадка.
— Ако времето е като днес, ще мине добре, но не и ако излезе вятър. Бих могъл да кръжа и да те спусна долу с въже — усмихна се кръвожадно Ерики.
Цимтарга се разсмя.
— Не, благодаря. Не искам ранна смърт.
— За човек от Съветите, още повече пък от КГБ, не си лош човек.
— Нито пък ти — за финландец.
От неделя, откакто летеше за Цимтарга, Ерики беше започнал да го харесва — не защото, според него, беше възможно да харесваш или да се доверяваш на някой от КГБ. Но Цимтарга беше любезен и честен, беше му дал равен дял от цялата храна. Миналата нощ беше споделил бутилка водка с него и му беше предоставил най-доброто място за сън. Бяха преспали в едно село на двадесет километра на юг, на килими върху мръсния под. Цимтарга беше казал, че макар в по-голямата си част да е в кюрдска територия, селото е тайно федаинско и сигурно.
— Тогава защо продължавате да ме охранявате?
— То е сигурно за нас, капитане, не за теб.
Преди две нощи Цимтарга и охраната му дойдоха за него в двореца на хана тъкмо след като Рос беше тръгнал. Откараха го до авиобазата и в тъмнината, нарушавайки международните правила, той беше летял до планинското село северно от Хвой. Призори събраха пълен хеликоптер въоръжени мъже и отлетяха до първия от двата американски радарни поста. Беше разрушен и обезлюден, също като този.
— Някой сигурно тайно ги е осведомил, че ще дойдем — каза Цимтарга и недоволно изпсува. — Мамка им!
По-късно Цимтарга му съобщи, че между местните се шушнело, че американците се евакуирали преди две нощи, откарани от много големи хеликоптери без отличителни знаци.
— Би било добре да ги хванем, докато ни шпионират. Много добре. Според слуховете тия копелета можели да виждат на хиляди мили навътре у нас.
— Имате късмет, че не са тук — можеше да започне сражение и това щеше да предизвика международен инцидент.
Цимтарга се засмя.
— Това няма нищо общо с нас, нищо. Това щяха да са пак кюрдите, пак техните мръсни дела, банда от главорези, нали? Щяха да обвинят тях. Гадни мръсници, нали? Телата евентуално щяха да бъдат намерени на кюрдска територия. Това щеше да е достатъчно доказателство за Картър и неговото ЦРУ.
Ерики се размърда на стълбичката на хеликоптера, задникът му беше измръзнал на метала; беше потиснат и изтощен. И тази нощ беше спал зле, преследваха го кошмари за Азадех. Не беше спал добре, откакто Рос се появи.
„Аз съм глупак — помисли си за хиляден път. — Знам, но каква полза? Май нищо не помага. Изглежда, летенето ми идва много: прекалено много часове при лоши условия, много нощни полети.” А и Ногър, за когото се тревожеше, мислеше и за Ракоци и убийствата. Ами Рос? Но най-много от всички за Азадех. Дали е в безопасност?
На следващата сутрин се беше опитал да се помирят за нейния Джони Светлите очи.
— Признавам, че бях ревнив. Глупаво е да се ревнува. Заклех се в древните богове на прадедите ми, че мога да живея със спомена ти за него — мога, и ще го направя. — Така беше казал, но произнасянето на думите не го пречисти. — Просто не мислех, че той ще е толкова… такъв мъж и толкова… толкова опасен. Това кукри ще бъде достоен противник на моя нож пуко.
— Никога, скъпи, никога! Толкова се радвам, че ти си ти и аз съм аз и че сме заедно. Как можем да се измъкнем от тук?
— Не всички, не заедно по едно и също време — беше й отговорил честно той. — По-добре ще е войниците да се измъкнат, когато могат. С Ногър и войниците и докато ти си тук — не зная, Азадех. Все още не знам как да избягаме. Ще трябва да почакаме. Може би ще успеем да отидем в Турция…
Погледна на изток към Турция: толкова близка и толкова далечна, докато Азадех беше още в Табриз — тридесет минути по въздуха до нея. Но кога? „Ако бяхме влезли в Турция, ако хеликоптерът ми не беше задържан и ако можех да заредя, можехме да отлетим за Ал Шаргаз, заобикаляйки границата. Ако, ако, ако! Богове на предците ми, помогнете ми!”
Миналата нощ над водката Цимтарга беше сдържан както винаги, но си пийна добре и те разделиха бутилката чаша по чаша до последната капка.
— Имам друга за утре вечер, капитане.
— Добре. Кога ще свършите с мен?
— Ще ни трябват два или три дни, за да приключим тук. После обратно в Табриз.
— После?
— После ще знам по-добре.
Ако не беше водката, Ерики щеше да го напсува. Стана и се загледа в иранците, които струпваха екипировката за товарене. По-голямата част от нея изглеждаше съвсем обикновена. Докато се шляеше по разбития терен и снегът скърцаше под ботушите му, охраната не се отделяше от него. Никакъв шанс да избяга. За пет дни не му се удаде нито един случай.
— Радваме се на твоята компания — засмя се веднъж Цимтарга, отгатвайки намеренията му и ориенталските му очи се присвиха.
Горе имаше няколко души, които работеха по радарните мачти — демонтираха ги. „Загуба на време — помисли си. — Дори и аз знам, че няма нищо специално по тях.”
— Не това е важно, капитане. Моят шеф се радва на изобилието. Поръча да вземем всичко. По-добре повече, отколкото по-малко. Защо трябва да се тревожиш, плаща ти се на час — отново се засмя Цимтарга, вече без подигравка.
Ерики почувствува мускулите на врата си схванати, протегна се и докосна пръстите на краката си; в това положение остави ръцете и главата си да висят свободно, после завъртя глава във възможно най-голям полукръг, оставяйки тежестта й да разтегне сухожилията и мускулите му и да премахне схващането, без да насилва нищо, просто като използваше тежестта й.
— Какво правиш? — попита Цимтарга, приближавайки се към него.
— Страхотно е за болки във врата. — Ерики отново сложи тъмните си очила — без тях отразяващата се в снега светлина беше мъчителна. — Ако го правите два пъти дневно, никога няма да имате болки във врата.
— О, и ти ли имаш болки във врата? Аз… аз вечно съм схванат. Трябва да ходя при хиропраксист* поне три пъти годишно. Това помага, а?
[* Човек, който лекува чрез манипулации по гръбначния стълб и ставите — Б.пр.]
— Гарантирано. Каза ми го една сервитьорка — разнасянето на табли по цял ден им докарва много болки по гърба и врата като на пилотите; това е от начина на живот. Опитайте и ще видите.
Цимтарга се наведе, както беше направил Ерики и раздвижи главата си.
— Не, правите го неправилно. Оставете главата, ръцете и раменете да висят свободно, вие сте много стегнат.
Цимтарга направи това, което му казаха и почувствува изпукване във врата и облекчение на ставите. Изправи се и каза:
— Чудесно е, капитане! Много съм ти задължен.
— Отплата за водката.
— Това струва повече от бутилка вод…
Ерики се вторачи в него с празен поглед — кръвта на Цимтарга бликна от гърдите му от пронизалия го отзад куршум, после дойде едно тра-а-ак-к-к-так-так, последвано от други и иззад скалите и дърветата се изсипаха някакви хора, крещяха бойни възгласи и „Аллах-ул акбар”, стреляха в движение. Атаката беше кратка и яростна и Ерики видя бързото смазване на хората на Цимтарга, слизащи по платото. Неговият пазач — един от малкото хора, които носеха оръжие — откри огън още при първия изстрел, но го улучиха веднага и сега някакъв брадясал тип, застанал над него, го довършваше тържествуващо с приклада на оръжието си. Други атакуваха пещерата. Още стрелба, после отново тишина.
Двама мъже тръгнаха към него и той вдигна ръце с бумтящо сърце, чувствуваше се гол и глупав. Единият от мъжете обърна Цимтарга и стреля отново в него. Другият мина покрай Ерики и отиде до кабината на неговия 212, за да се увери, че никой не се крие там. Мъжът, който беше стрелял в Цимтарга, застана пред Ерики, дишаше тежко. Беше дребен, с маслинено мургава кожа, брадясал, с тъмни очи и коси, облечен в груби дрехи. И вонеше.
— Свали си ръцете — заповяда той на английски със силен акцент. — Аз съм шейх Баязид, главният тук. Необходим си ми ти и хеликоптера.
— Какво искате да правите с мен?
Хората около тях довършваха ранените и смъкваха от мъртвите всичко, което имаше някаква стойност.
— КАЗЕВАК. — Като видя израза на лицето му, Баязид леко се усмихна. — Много от нас работят по петролните кладенци и сондите. Кое е това куче? — Той посочи към Цимтарга.
— Наричаше себе си Цимтарга. Беше от Съветите. Мисля, че беше и от КГБ.
— Естествено, че от Съветите. Естествено, че е от КГБ — всички от СССР в Иран са от КГБ. Документите, моля.
Ерики му подаде картата си. Онзи я прочете и кимна. После за изненада на Ерики му я върна.
— Защо летиш с това съветско куче?
Той слушаше мълчаливо и лицето му потъмня, когато Ерики му разказа как Абдула хан го беше хванал в клопка.
— Никой не бива да дразни Абдула хан. Ръцете на Абдула Жестокия са дълги, дори в земите на кюрдите.
— Вие кюрди ли сте?
— Кюрди — отвърна Баязид. По-добре беше да излъже.
Той коленичи и претърси Цимтарга. Никакви документи, само малко пари, които пъхна в джоба си и нищо друго, освен автоматичния пистолет в кожен кобур и амунициите, които също прибра.
— Зареден ли си напълно с гориво?
— Три четвърти.
— Искам да отида на двадесет километра на юг. Аз ще те насочвам. После вземаме КАЗЕВАК, после отиваме в Резайех, до болницата.
— Защо не в Табриз — по-близо е?
— Резайех е в Кюрдистан. Там кюрдите са сигурни. Понякога Табриз принадлежи на враговете ни — иранците, шаха или Хомейни — без разлика. Отиваме в Резайех.
— Добре. Чуждестранната болница ще е най-добре. Бил съм там преди, а и те имат хеликоптерна площадка. Свикнали са с КАЗЕВАК. Там можем да заредим — те имат хеликоптерно гориво, поне имаха… едно време.
— Добре. Веднага тръгваме.
— А след Резайех?
— Ако ни свършиш работата благополучно, може би ще те освободим да вземеш жена си от Горгон хан. — Шейх Баязид се извърна и извика на хората си да побързат и да се качват на хеликоптера.
— Тръгвайте, моля.
— А какво ще правите с този? — Ерики посочи Цимтарга. — И с другите?
— Зверовете и птиците скоро ще изчистят всичко.
Не им трябваше много време да се качат и да напуснат това място и Ерики се изпълни с надежда. Не беше трудно да намерят малкото селце.
Болната беше стара жена.
— Тя е нашият вожд — поясни Баязид.
— Не знаех, че жените могат да бъдат вождове.
— Защо не, ако са достатъчно мъдри, достатъчно силни, достатъчно умни и от подходящо семейство. Ние, сунитите, не сме леви или еретични говеда шиити, които слагат моллата между човека и Бог. Бог е Бог. Тръгваме веднага.
— Тя говори ли английски?
— Не.
— Изглежда много зле. Може да не издържи пътуването.
— Иншаллах.
Но тя издържа едночасовия полет и Ерики се приземи на хеликоптерната площадка. Болницата беше надстроена, осигурена с персонал и спонсорирана от чуждестранни петролни компании. По целия път той летя ниско, избягвайки Табриз и военновъздушните бази. Баязид стоеше изправен с лице към него до височайшия им вожд, зад гърба му имаше шестима въоръжени мъже. Старицата беше в съзнание, но не помръдваше. Беше вглъбена в силната си болка и не се оплакваше.
Един лекар и няколко санитари пристигнаха на площадката секунди след кацането. Докторът беше облечен в бяло с червен кръст на ръкава палто върху дебели, топли пуловери; беше на тридесетима години, американец, с тъмни кръгове около зачервените очи. Докато другите чакаха мълчаливо, той коленичи до носилката. Старицата леко простена, когато той докосна корема й, въпреки че ръцете му пипаха внимателно. След малко той й заговори успокоително на лош турски. Слаба усмивка премина по лицето й, тя кимна и му благодари. Лекарят направи знак на санитарите, те вдигнаха носилката и я отнесоха. По заповед на Баязид двама от хората му отидоха с нея.
Докторът, пак на турски, се обърна към Баязид.
— Ваше превъзходителство, трябва да ми кажете името и възрастта й и… — той потърси думата — историята, историята на болестта.
— Говори на английски.
— Добре, благодаря ви, ага. Аз съм доктор Нюбег. Боя се, че краят й е близо, ага, пулсът й е почти нула. Тя е възрастна, а бих казал, че има кръвоизлив — кървене — вътрешно. Падала ли е наскоро?
— Говорете по-бавно, моля. Падане? Да, да, преди два дни. Подхлъзна се в снега и падна върху скала, удари си ребрата.
— Мисля, че има вътрешен кръвоизлив. Ще направя каквото мога, но… извинете, не мога да обещая добър изход.
— Иншаллах!
— Вие кюрди ли сте?
— Кюрди… — Наблизо се чу стрелба. Всички обърнаха поглед натам. — Кой стреля?
— Не знам. Постоянно стрелят — отговори докторът неспокойно. — Зелените ленти срещу левите, левите срещу зелените, срещу кюрдите — има много фракции и всички са въоръжени. — Той разтърка очите си. — Ще направя каквото мога за старата госпожа. Може би е по-добре да дойдете с мен, ага, вие можете да ми разкажете подробностите, докато вървим. И тръгна забързано.
— Докторе, имате ли гориво тук? — извика Ерики. Докторът спря и го погледна безучастно.
— Гориво? А, хеликоптерно гориво? Не знам. Цистерната за бензин е отзад. — Той се качи по стълбите до главния вход, полите на палтото му плющяха от вятъра.
— Капитане — нареди Баязид, - вие ще чакате, докато се върна. Тук!
— Но горивото, аз не мо…
— Чакайте тук! Тук! — Баязид се втурна след лекаря. Двама от хората му тръгнаха с него. Двама останаха с Ерики.
Докато чакаше, Ерики прегледа всичко. Резервоарите бяха почти празни. От време на време пристигаха коли и камиони с ранени, които трябваше да бъдат приети от доктора и медицинския персонал. Мнозина оглеждаха хеликоптера любопитно, но никой не се приближи. За това се погрижи охраната. По време на полета до тук Баязид му беше казал:
— От векове ние, кюрдите, се опитваме да станем независими. Ние сме отделен народ, с отделен език, отделни обичаи. Сега може би има шест милиона кюрди в Азербайджан и Кюрдистан зад съветската граница, и в този край на Ирак, и в Турция — почти изсъска той. — От векове ние се борим срещу всички тях, заедно или поотделно. Ние държим планините. Ние сме добри бойци. Салах-ал-дин е бил кюрд. Знаеш ли за него? Салах-ал-дин — Саладин — е бил най-достойният противник на Ричард Лъвското сърце по времето на кръстоносните походи, после става султан на Египет и Сирия и завладява царство Йерусалим през 1187 година, след като разбива кръстоносците.
— Да, знам за него.
— Днес между нас има друг Салах-ал-дин. Един ден ние ще завладеем отново всички свещени места — след като изхвърлим Хомейни, предателя на исляма, на боклука.
— Вие нападнахте от засада Цимтарга и другите и ги очистихте само за да дойдем дотук, така ли? — попита Ерики.
— Разбира се. Те са врагове. Ваши и наши. — Баязид се усмихна криво. — Нищо не става в нашите планини без наше знание. Нашият вожд болен — вие сте наблизо. Ние виждаме американците да напускат, виждаме боклукчиите да идват и ви познахме.
— О! Как?
— Червенокосият мъж с ножа. Неверникът, който убива наемни убийци като въшки, а после му дават принцесата на Горгоните като отплата, пилотът на С-Г. — Тъмните, почти бадемови очи излъчваха учудване. — О, да, капитане, знаем ви много добре. Много от нас обработват дървен материал, други работят на петрола — човек трябва да работи. Въпреки това е добре, че не сте от Съветите или иранец.
— После ще ми помогнете ли, вие и вашите хора, срещу Горгон хан?
Баязид се засмя:
— Вашата кръвна вражда си е ваша, не наша. В момента Абдула хан е с нас. Ние няма да тръгнем против него. Каквото правиш ти, е Божа работа.
В предния двор на болницата беше студено и слабият вятър усилваше студа. Ерики се разхождаше напред-назад, за да поддържа кръвообращението си. „Трябва да се върна в Табриз. Трябва да се върна, а после някак си ще взема Азадех и ще напуснем завинаги.”
Стрелба наблизо стресна и него и охраната му. Зад болничните порти заскърцаха спирачки, чу се дразнещ звук на клаксони, настана някакво объркване. Запритичваха хора. Отново се чу стрелба и онези, които бяха останали в капана на превозните си средства, бързо изскочиха навън и се прикриха или избягаха. Дворът на болницата беше обширен, хеликоптерът заемаше само едната страна. Стрелбата идваше все по-близо. Някои от стъклата на прозорците от последния етаж на болницата се пръснаха. Двамата пазачи се притиснаха към снега зад колесника на вертолета. Ерики кипеше от ярост, че хеликоптерът му е така открит, не знаеше накъде да бяга и какво да прави — нямаше време да излети, а и горивото му беше недостатъчно да отиде, където и да било. След няколко рикошета се сви долу, а схватката отвъд стените се засили.
После тя престана така бързо, както и започна. Хората се измъкнаха от прикритията, клаксоните засвириха и скоро уличното движение се нормализира и стана така досадно, както винаги.
— Иншаллах — каза единият му пазач, после вдигна пушката и пое поста си. Иззад болницата се показа малка подвижна петролна цистерна. Управляваше я млад иранец с широка усмивка. Ерики отиде да го пресрещне.
— Здрасти, капитане — поздрави весело шофьорът със силен нюйоркски акцент, — трябва да ви заредя с гориво. Вашият безстрашен водач шейх Баязид нареди. — Той се обърна към пазачите на турски и те изведнъж се отпуснаха и отвърнаха на поздрава му.
— Капитане, ще напълним догоре. Имате ли допълнителни или специални резервоари?
— Не, само постоянните. Казвам се Ерики Йоконен.
— Разбира се. Рижият с ножа. — Младежът се ухили. — Вие сте един вид легенда в тези краища. Аз ви зареждах веднъж, може би преди година. — Той протегна ръка. — Аз съм Али Бензинджията — Али Реза.
Стиснаха си ръцете и докато разговаряха, младежът започна да зарежда.
— Посещавали сте американско училище? — попита Ерики.
— По дяволите, не. Бях един вид осиновен от болницата преди години, доста преди да бъде построена тази сграда, още като дете. Тогава болницата беше в гетата на източния край на града — нали знаете, капитане, „Само за американци”, „Екс Текс” щаб. — Младежът се усмихна, зави внимателно капачката на резервоара и започна да пълни следващия.
— Първият доктор, който ме прибра, беше Ейб Вайс. Голям човек, просто велик. Той ме взе на работа, учеше ме за сапуна и чорапите, и лъжиците, и тоалетната — по дяволите, на всички видове неирански гимназистки познания за улични плъхове като мен, без роднини, без дом, без име и без нищо. Наричаше ме свое хоби. Той дори ми даде и името. После, един ден, просто напусна.
Ерики мярна бързо скритата болка в очите на младежа.
— Прехвърли ме на доктор Темпълтън и той направи същото за мен. Понякога ми е някак си трудно да преценя кой съм. Кюрд, но не съвсем, янки, но не съвсем, иранец, но не съвсем, евреин, но не съвсем, мюсюлманин, но не съвсем мюсюлманин. — Той сви рамене. — Голяма бъркотия, а, капитане. Светът, всичко. А?
— Да. — Ерики хвърли поглед към болницата.
Баязид слизаше по стълбите с двамата си бойци, вървяха край санитарите с носилката. Сега старата жена беше покрита от главата до петите.
— Напускаме, щом заредим — нареди късо Баязид.
— Моите съболезнования — каза Ерики.
— Иншаллах.
Двамата наблюдаваха как санитарите нагласяват носилката в кабината. Баязид им благодари и те си тръгнаха. Скоро свършиха и със зареждането.
— Благодаря, господин Реза. — Ерики протегна ръка. — Благодаря.
Младежът втренчи очи в него.
— Преди никой никога не ме е наричал господин, капитане, никога. — Той удари юмрук в ръката на Ерики. — Благодаря! Когато и да поискате гориво, ще го имате.
Баязид се качи до Ерики, затегна колана и си сложи наушниците. Двигателите постепенно набираха мощност.
— Сега отиваме до селото, откъдето дойдохме.
— После какво? — попита Ерики.
— Ще се посъветвам с новия вожд — каза Баязид. Мислеше си, че този човек и хеликоптерът ще му донесат голям откуп, било от хана, било от Съветите или дори от неговите собствени хора.
„Моите хора се нуждаят от всеки риал, който можем да вземем.”
 

__Близо до Табриз Едно — в село Абу Мард: 6,16 следобед.__
 
Азадех взе купичката с ориз и купичката с хорищ, благодари на съпругата на старейшината и тръгна през мръсния, омърлян като бунище сняг към колибата, която беше малко встрани. Лицето й беше изпито, кашляше лошо. Почука, после влезе през ниската врата.
— Здравей, Джони. Как се чувствуваш? Някакво подобрение?
— Много съм добре — отговори той.
Но не беше. Първата нощ бяха прекарали в една пещера недалеч от тук, сгушени един до друг, треперещи от студ.
— Не можем да останем тук, Азадех — беше й казал той призори. — Ще измръзнем до смърт. Ще трябва да опитаме как е в базата.
Бяха минали през снега и огледаха базата отдалече. Виждаха двамата механици и от време на време Ногьр Лейн, но навсякъде из базата имаше въоръжени хора. Даяти, мениджърът на базата, се беше преместил в къщата на Азадех и Ерики — и той, и жена му, и децата му.
— Кучи синове и дъщери — изсъска Азадех, като забеляза, че жената беше обула чифт нейни ботушки. — Може би ще можем да се промъкнем в къщата на механиците. Те ще ни скрият.
— Навсякъде ги придружават конвои. Обзалагам се, че имат охрана дори и през нощта. Но кой ги охранява — Зелените ленти, хората на хана или други?
— Не разпознавам никого, Джони.
— Те ни преследват — каза той.
Чувствуваше се много отпаднал, смъртта на Гуенг го измъчваше. И двамата, Гуенг и Тенцинг, бяха с него от самото начало. Появи се и Розмънт. А сега — Азадех.
— Още една нощ на открито и с теб е свършено, с нас е свършено.
— Това е нашето село, Джони. Абу Мард. Било е наше повече от век. Те са предани, зная го. Можем да бъдем в безопасност ден-два.
— С наградата за главата ми? А ти? Нали ще съобщят на баща ти.
— Мога да ги помоля да не го правят. Мога да кажа, че са се опитвали да ме отвлекат руснаците и ти си ми помагал. Това е вярно. Ще кажа, че е трябвало да се крием, докато съпругът ми се върне — той винаги е бил много популярен, Джони, знаеш ли колко хора е спасил през тези години!
Той я погледна, имаше поне дузина възражения.
— Селото е на пътя, почти точно на пътя и…
— Да, разбира се, напълно си прав и ще направим това, което ти решиш, но то опира в гората. Можем да се крием там — никой не би се сетил.
Той видя умората й.
— Как се чувстваш? Имаш ли достатъчно сили?
— Не, но съм добре.
— Можем да заобиколим, да слезем няколко мили по пътя. Трябва да избегнем бариерата, това е много по-безопасно от селото. Е?
— Аз… по-добре, не. Мога да опитам. — Тя се поколеба, после отговори: — По-добре е да не идвам, не днес. Ти върви. Аз ще чакам. Ерики може да се върне днес.
— А ако не дойде?
— Не знам. Ти върви.
Той погледна назад към базата. Гнездо на змии. Да се отиде там, беше самоубийство. От възвишението, на което бяха, той виждаше чак до главния път. Край бариерата все още имаше хора — както и предполагаше, Зелени ленти и полиция, и редица превозни средства, чакащи да напуснат района. „Никой няма да ни качи сега — помисли си той. — Освен заради наградата.”
— Иди в селото. Аз ще чакам в гората.
— Без теб ще ме върнат при баща ми. Познавам ги, Джони.
— И без това вероятно ще те предадат.
— Както Бог желае. Но можем да получим малко храна и топлина, може би дори почивка за през нощта. Можем да се измъкнем призори. Може дори да успеем да вземем кола или камион от тях — каландарът има стар форд. — Тя сподави една кихавица. Въоръжените мъже не бяха далеч. Беше повече от вероятно да има патрули навън, в гората — по пътя насам им се наложи да заобиколят, за да избегнат един от тях.
„Да идем в селото е лудост — помисли си той. — Да заобиколим бариерата ще коства часове на дневна светлина, а през нощта… не можем да останем навън още една нощ.”
— Да вървим в селото — каза той.
Така вчера бяха дошли в селото и Мустафа, каландарът, изслуша историята й, без да поглежда Рос. Новината за пристигането им премина от уста на уста, цялото село веднага я научи и тя беше добавена към другата — за наградата за саботьора и похитителя на дъщерята на хана. Каландарът даде на Рос изоставена колиба с една стая, с мръсен под и плесенясали черги. Беше доста далеч от пътя, в отдалечения край на селото, а той беше забелязал стоманено твърдите очи, сплъстената коса и небръснатата брада, карабината, кукрито и раницата му, натежала от амуниции. Азадех покани в дома си — коптор с две стаи, без електричество и течаща вода. Нужникът беше просто една дупка в земята.
Предната вечер преди мръкване една възрастна жена донесе на Рос топла храна и бутилка вода.
— Благодаря — каза той. Главата го болеше, вече го втрисаше. — Къде е нейно височество?
Жената сви рамене. Беше тромава, сипаничава, с кафяви корени вместо зъби.
— Ако обичате, помолете я да ме приеме.
По-късно изпратиха да го повикат. В стаята на старейшината, наблюдаван от него, съпругата му, част от челядта му и няколко по-възрастни хора, той внимателно поздрави Азадех — така, както един чужденец би трябвало да го направи. Тя, разбира се, беше загърната в чадор и беше коленичила на килима с лице към вратата. Лицето й беше покрито с жълтеникава, нездрава бледност, но той помисли, че може да е от светлината на мъждукащата газена лампа.
— Салаам, ваше височество, добро ли е вашето здраве?
— Салаам, ага, да, благодаря, а вашето?
— Струва ми се, че имам лека треска. — Той видя как очите й се отделиха за момент от килима. — Имам лекарство. Вие имате ли нужда от лекарства?
— Не, не, благодаря.
Пред толкова много очи и уши му беше невъзможно да говори за това, за което искаше.
— Може би ще мога да ви поднеса почитанията си утре? — рече той.
— Мир вам.
— И вам.
Спа дълго, както и тя. С идването на зората селото се събуди, стопанките стъкмиха огньовете, издоиха козите и сложиха зеленчуците да се задушават с малкото, което можеше да ги подсили, освен някоя мръвка или пиле, а в някои колиби — парче козе или овче месо, старо, жилаво и гранясало. Оризът никога не достигаше. В добри времена се хранеха по два пъти на ден — сутрин и преди да се стъмни. Азадех имаше пари и плати за храната им. Това не остана незабелязано. Тя помоли да сложат цяло пиле в тазвечершната гозба и да я поделят сред цялото домочадие, и плати за нея. И това не остана незабелязано. Преди да падне нощта, тя каза:
— Сега аз ще му занеса храна.
— Но, ваше височество, не е редно вие да го обслужвате — възпротиви се жената на каландара. — Аз ще му занеса. Можем да отидем заедно, ако желаете.
— Не. По-добре ще е да отида сама, защо…
— Бог да ни пази, ваше височество. Сама? При мъж, който не ви е съпруг? О, не, това ще бъде неприлично, много неприлично. Аз ще ги занеса.
— Добре, благодаря ви. Както Бог желае. Благодаря ви. Вчера той спомена за треска. Може да е чума. Зная, че неверниците носят отвратителни болести, към които ние не сме привикнали. Аз просто исках да ви предпазя от възможно страдание. Благодаря ви, че ми го спестихте.
Предишната нощ всички в стаята бяха видели лъскавината от пот по лицето на друговереца. Всички знаеха колко отвратителни са неверниците, повечето поклонници на Сатаната и магьосници. Почти всички тайно вярваха, че Азадех е омагьосана, най-напред от Великана с ножа и сега отново от саботьора. Жената на старейшината мълчаливо връчи на Азадех купите и тя отиде през снега до колибата му.
Сега го гледаше в полумрака на стаята с дупка в кирпичената стена вместо прозорец, без стъкло, просто покрита с парче зебло. От нужника навън вонеше — беше точно под прозореца.
— Яж, яж, докато е още топло. Не мога да остана дълго.
— Добре ли си? — Преди тя да дойде, той лежеше с дрехите под едно одеяло и клюмаше, но сега беше седнал с кръстосани крака и буден. С помощта на лекарствата от резервната му аптечка треската беше отслабнала малко, но стомахът му беше неспокоен. — Не изглеждаш много добре.
Тя се усмихна.
— Ти също. Аз съм добре. Яж.
Рос беше много гладен. Супата беше слаба, но той знаеше, че така е по-добре за стомаха му. Усети нов спазъм, но го сподави и той премина.
— Мислиш ли, че можем да се измъкнем? — по пита той между две хапки, опитвайки се да яде бавно.
— Ти би могъл, аз не мога.
Докато дремеше през целия ден, събирайки сили, той се беше опитвал да състави план. Веднъж беше тръгнал да излиза извън селото. Стотици погледи го проследиха, всички го наблюдаваха. Той отиде до края на селото и после се върна обратно. Но беше видял стария камион.
— Какво става с камиона?
— Питах старейшината. Отговори, че не е в ред. Дали излъга или не, не знам.
— Не можем да останем тук още дълго. Сигурно ще дойде патрул. Или пък баща ти ще чуе за нас, или ще му кажат. Единствената ни надежда е да бягаме.
— Или да отвлечем 206 с Ногър.
Той я погледна.
— С всички тези хора там?
— Едно от децата ми каза, че те са се върнали днес в Табриз.
— Сигурна ли си?
— Не съм сигурна, Джони, — Тя потръпна от безпокойство, — Но няма причини детето да лъже. Аз преподавах тук, преди да се омъжа — бях единствената учителка, която някога са имали, и зная, че ме харесваха. Детето мисли, че са останали само един или двама. — Нова тръпка се надигна в нея и тя се почувствува отпаднала.
„Толкова много лъжи, толкова много проблеми през последните две седмици — помисли си Азадех. — Само за две седмици. Толкова много ужаси, откакто Ракоци и моллата нахлуха внезапно при нас с Ерики след сауната ни. Всичко е толкова безнадеждно сега! Ерики, къде си? — искаше да извика тя. — Къде си?”
Рос свърши със супата и ориза и започна да си играе с последното зърно, премервайки шансовете, опитвайки се да състави план. Тя стоеше на колене срещу него и виждаше сплъстената му коса и мръсотията, изтощението и загрижеността му.
— Бедният Джони — промърмори тя и го докосна. — Не ти донесох много късмет, нали?
— Не бъди глупава. Не е твоя вината — за нищо. — Той поклати глава. — За нищо. Слушай какво ще направим: ще останем тук тази нощ, а утре преди разсъмване ще тръгнем. Ще опитаме базата — ако не стане, ще се махнем. Опитай се да накараш старейшината да ни помогне — да си държи устата затворена, жена му също. Всички в селото ще се държат така, както той им разпореди… Поне да ни дадат възможност за старт. Обещай им голяма награда, когато нещата се нормализират, и ето… — Бръкна на тайно място в багажа си, намери златните рупии, десет на брой. — Дай му пет, останалите дръж в случай на нужда.
— Но… а ти? — прошепна тя с широко отворени очи, изпълнена с надежда при толкова голям пишкеш.
— Аз имам още десет — успокои я той и лъжата излезе от устата му съвсем лесно. — За в случай на нужда. Отпуска ги правителството на Нейно Величество.
— О, Джони, мисля, че сега имаме шанс — това са много пари за тях.
Надигна се вятър и зеблото, което покриваше дупката на стената, изшумя. И двамата погледнаха натам. Азадех стана и го нагласи колкото можеше. Не можеше да се покрие целият отвор.
— Не му обръщай внимание — каза той. — Ела и седни. — Тя се подчини и седна по-близо до него от преди. — Вземи. За всеки случай. — Подаде й гранатата. — Просто дръж ръчката надолу, изтегли предпазителя, брой до три и хвърляй. До три, не до четири.
Тя кимна, свали чадора си и прибра гранатата в един от джобовете на скиорското си яке. Тесните й панталони бяха пъхнати в ботушите.
— Благодаря. Сега се чувствам по-добре. По-сигурно. — Неволно го докосна и пожела да не го беше сторила, защото почувствува, че Рос гори. — По-добре… по-добре да тръгвам. Ще ти донеса храна, щом се зазори. После тръгваме.
Той се изправи и й отвори вратата. Навън беше тъмно. Не видяха фигурата, която изчезна от прозореца, но пък усетиха наблюдаващите ги от всички страни очи.
— А Гуенг, Джони? Мислиш ли, че ще ни намери?
— Ще ни търси, където и да е. — Почувствува, че му се повдига.
— Лека нощ, приятни сънища.
— Приятни сънища.
Винаги си го казваха в добрите стари времена. Очите им се докоснаха, сърцата също. И двамата бяха стоплени и същевременно изпълнени с предчувствия. После тя се обърна и тъмният чадор изведнъж я направи почти невидима. Той видя как вратата на старейшината се отвори, тя влезе и след това вратата се затвори. Чу тежкия шум на минаващ недалеч по пътя камион, после на трещяща преминаваща кола, който скоро след това заглъхна. Обхвана го такъв спазъм, че го накара да приклекне. Болката беше силна, но той повърна съвсем малко. Беше благодарен, че Азадех си отиде. Загреба малко сняг с лявата си ръка и се изми. Очите все още го наблюдаваха от всички посоки.
„Копелета” — помисли си той, после се върна в колибата и седна върху грубия сламеник. Смаза кукрито си в тъмнината. Нямаше нужда да го точи — беше го направил преди това. Светлините се отразяваха в острието. Той заспа с ножа, изваден от ножницата.
 

__В двореца на хана: 11,19 вечерта.__
 
Докторът държеше китката на хана и отново измерваше пулса му.
— Трябва много да почивате, Ваше височество — разтревожено говореше той, — и да вземате по едно от тези хапчета на всеки три часа.
— На три часа… да — започна Абдула хан.
Гласът му беше слаб, дишането — тежко. Беше се облегнал на възглавници в леглото, направено върху дебели килими. До леглото му бяха Нажуд, най-голямата му дъщеря, на тридесет и пет години, и Айша, третата му жена, на седемнадесет. Лицата и на двете жени бяха бели. На вратата имаше двама пазачи, а Ахмед беше коленичил до доктора.
— Сега… ме оставете.
— Ще дойда пак призори с линейката и…
— Никаква линейка! Ще остана тук! — Лицето на хана почервеня, нова болка премина през гърдите му. Те слушаха тежкото му дишане. Когато отново можеше да говори, той каза пресипнало.
— Ще стоя тук.
— Но Ваше височество, вече имахте една сърдечна атака, благодарение на Бога, само лека — гласът доктора трепереше. — Трудно е да се каже кога може пак да получите…. Нямам никакви инструменти тук; необходимо ви е незабавно лечение и наблюдение.
— Каквото… каквото ви е необходимо, го донесете тук. Ахмед, погрижи се за това!
— Да, Ваше височество.
Ахмед погледна доктора. Докторът прибра стетоскопа и апарата за измерване на кръвното налягане в старомодната си чанта. На вратата си нахлузи обувките и излезе. Нажуд и Ахмед го последваха. Айша се поколеба. Беше дребна жена, омъжена от две години, имаше син и дъщеря.
Лицето на хана бе нездраво бледно, дишането му приличаше на хриптене. Тя коленичи по-близо до него и хвана ръката му, но той я отблъсна разгневено, заразтрива гръдния си кош и я наруга. Жената се уплаши съвсем.
В хола докторът се спря. Лицето му беше остаряло и набръчкано, по-старо от възрастта му, косите му бяха бели.
— Ваше височество — обърна се той към Нажуд, — по-добре ще бъде да е в болница. Табриз не е достатъчно добро място за него. Техеран ще е по-добре. Той трябва да бъде в Техеран, въпреки че пътуването може… Техеран е по-добре от тук. Кръвното му налягане е прекалено високо, то е високо от години, но, добре, както Бог пожелае.
— Ще донесем тук всичко, което ви е необходимо — каза Ахмед.
— Глупак! — ядосано отвърна докторът. — Не мога да донеса тук операционна зала, амбулатория и антисептични условия!
— Ще умре ли? — попита Нажуд и очите й се разшириха.
— Когато Бог нареди, само когато Бог нареди. Кръвното му налягане е прекалено високо… Не съм вълшебник и не ми достигат толкова много неща. Имате ли представа каква е причината за сърдечната атака — имало ли е кавга или нещо такова?
— Не, не е имало кавга, но сигурно е била Азадех. Отново тя, все тя! — Нажуд закърши ръце. — Избягала е със саботьора вчера сутринта, тя бе…
— Какъв саботьор? — попита докторът изненадан.
— Саботьора, когото всички търсят, врага на Иран. Но аз съм сигурна, че той не я е отвлякъл, сигурна съм, че тя е избягала с него. Та как би могъл да я отвлече от двореца? Само тя е предизвикала гнева на Негово височество — всички сме в ужас от вчера сутринта…
„Глупава вещица! — помисли си Ахмед. — Безумното бурно избухване беше заради хората от Техеран, Хашеми Фазир и говорещия фарси неверни, и заради това, което те искаха от моя господар и това, на което той беше принуден да се съгласи. Толкова дребно нещо — да им предаде един човек от Съветите, престорен приятел, който всъщност е враг — не може да бъде причина да избухне така. Много умно от страна на моя господар да задвижи всичко: вдругиден жертвата се връща през граница в мрежата за жертвоприношението и двамата врагове от Техеран се връщат в мрежата. Скоро моят господар ще решава и тогава аз ще действам. През това време Азадех и саботьорът ще са на сигурно място в селото по волята на господаря — каландарът му прати вест веднага. Малко хора на земята са толкова умни като Абдула хан и само Бог може да реши кога той трябва да умре, а не това куче, докторът.”
— Нека продължим — намеси се той. — Моля да ме извините, ваше височество, но трябва да доведем болногледачка и да докараме лекарства и някои инструменти. Докторе, трябва да побързаме.
Вратата в далечния край на коридора се отвори. Айша беше побледняла още повече.
— Ахмед, Негово височество иска да те види за момент.
Когато останаха сами, Нажуд хвана доктора за ръкава и прошепна:
— Много ли е зле Негово височество? Трябва да ми кажете истината. Трябва да знам.
Докторът вдигна безпомощно ръце.
— Не знам, не знам. Очаквах и нещо по-лошо от… от година и повече. Атаката беше лека. Следващата може да е масивна или лека, след час или след година, не знам.
Нажуд беше изпаднала в паника от момента, когато преди няколко часа ханът беше припаднал. Ако ханът умреше, тогава Хаким, братът на Азадех, беше негов законен наследник. Двамата братя на Нажуд бяха умрели още като малки. Синът на Айша беше едва на година. Ханът нямаше други живи братя, така че наследникът му щеше да бъде Хаким. Но Хаким беше в немилост и лишен от наследство, така щеше да има регентство. Нейният съпруг Махмуд беше старшият от зетьовете. Той щеше да стане регент, освен ако ханът не наредеше друго.
„Защо ще нарежда друго? — помисли си тя и стомахът й отново се превърна в бездънна яма. — Ханът знае, че мога да ръководя мъжа си и да ни направи силни. Синът на Айша — пфу, болнаво дете, болнаво като майка си. Както Бог пожелае, но децата умират. Той не е заплаха, но Хаким — той е заплахата.”
Тя си спомни как отиде при хана, когато Азадех се върна от училището в Швейцария:
— Татко, нося ти лоши вести, но ти трябва да знаеш истината. Подслушах Хаким и Азадех. Ваше височество, тя му каза, че е била бременна, но с помощта на лекар махнала детето.
— Какво?
— Да… да, чух я да го казва.
— Азадех не може… Азадех не може, не може да е направила такова нещо!
— Разпитайте я. Моля ви да не казвате от кого сте го чули! Накарайте я да се закълне пред Бога, разпитайте я, нека да я прегледа лекар, но чакайте, това не е всичко. Противно на вашите желания, Хаким още иска да стане пианист и й каза, че ще избяга, като я помоли да отиде с него в Париж. „И тогава ще можеш да се ожениш за твоя любовник” — така я уговаряше, но тя отвърна: „Татко ще ни върне обратно, ще ни принуди да се върнем. Никога няма да ни позволи да отидем без предварителното му разрешение, никога.” После Хаким повтори: „Аз ще отида. Няма да остана тук и да погубя живота си. Аз тръгвам.” Тя отново рече: „Татко никога няма да ти позволи, никога.” „Тогава е по-добре да е мъртъв” — каза Хаким, а тя рече: „Съгласна съм.”
— Аз… аз не… не вярвам!
Нажуд си спомни как лицето му почервеня и колко се беше изплашила.
— Кълна се в Бога — говореше тя. — Аз ги чух да го казват, Ваше височество, кълна се в Бога. После те решиха, че трябвало да направят план, че тряб… — Тя се сви от страх, когато той й изкряска да го каже точно.
— Той каза точно, Хаким каза: „Малко отрова в халвата му или в питието му, можем да подкупим някой слуга, може би ще можем да подкупим някой от телохранителите му да го убие или да оставим портите отворени през нощта, за да го убият — съществуват хиляди начини някой от стотиците му врагове да го извърши вместо нас, всички го мразят. Трябва да помислим и да бъдем търпеливи…”
Не й беше трудно да изплете лъжата си брънка по брънка, така че скоро сама повярва в нея, както вярваше и сега. Освен клетвата „Кълна се”, всичко това можеше да бъде вярно. „Бог ще ми прости — си рече уверено тя, както си мислеше винаги. — Бог ще ми прости. Азадех и Хаким винаги са ни мразили, нас, останалите от фамилията, желали са нашата смърт, да ни отритнат и да вземат наследството ни, те и майка им, вещицата, която омагьоса баща ни, за да се отвърне от нас през всичките тези години. Осем години той беше под магията й — Азадех така, Азадех иначе, Хаким така, Хаким иначе. Осем години ни пренебрегваше, както и нашата майка, своята първа жена, не ме забелязваше, лекомислено ме омъжи за този дръвник Махмуд, този гнусен, сега импотентен, противно хъркащ дръвник, и така съсипа живота ми. Надявам се съпругът ми да умре, разяден от червеи, но не и преди да стане хан, така че синът ми да стане хан след него. Баща ми трябва да се отърве от Хаким, преди да умре. Бог да го пази жив, за да го направи — трябва да го направи, преди да умре! Азадех също трябва да бъде унижена, отритната, съсипана — даже по-добре да я хванат в прелюбодеянието й със саботьора, о, да, тогава отмъщението ми ще бъде пълно.”
 

Петък
23 февруари 1979 г.
 
43
 
__Близо до Табриз Едно, в село Абу Мард: 6,17 сутринта.__
 
Лицето на Махмуд, ислямско-марксисткия молла, се разкриви от ярост в бледата светлина на утрото.
— Спа ли с този мъж? — извика той. — За Бога, спа ли с този мъж?
Азадех стоеше на колене пред него, обхваната от паника.
— Нямаш право да избухваш в…
— Спала ли си с този мъж?
— Аз… аз съм вярна на моя… моя съпруг — изпъшка тя.
Само допреди малко тя и Рос седяха на чергата в колибата, ядяха бързо храната, която беше донесла, щастливи заедно, готови да напуснат веднага. Каландарът беше приел с благодарност и покорно своя пишкеш — четири златни рупии за него. Петата тя тайно даде на жена му — като ги посъветва да се измъкнат от селото през гората, веднага щом свършат с храната, и я благослови. После вратата се отвори с трясък, чужденците ги нападнаха, преодоляха съпротивата му, измъкнаха и двамата навън, нея блъснаха в краката на Махмуд, а него с удари принудиха да се подчини.
— Вярна съм, кълна се, аз съм вярна.
— Вярна? Защо не носиш чадора си? — извика той срещу нея.
Почти цялото село се беше събрало около тях, всички бяха мълчаливи и уплашени. Половин дузина въоръжени мъже стояха около тях, двама над Рос, обърнат с лице към снега, в безсъзнание, кръв бликаше от челото му.
— Аз бях… с чадора си в колибата, аз… свалих го, докато се хранех.
— Свалила си чадора в колиба със затворена врата, като си се хранила с непознат? Какво още свали?
— Нищо, нищо — отвърна тя, изпадайки все повече в паника и запридърпва незакопчаната си парка. — Аз просто ядях, а той не е непознат, а стар мой… стар приятел на съпруга ми — поправи се тя бързо, но това не остана незабелязано. — Абдула хан е мой баща и вие нямате пра…
— Стар приятел? Ако не си виновна, няма защо да се страхуваш. За Бога, спа ли с него? Закълни се!
— Каландар, изпрати да извикат моя баща, изпрати да го повикат.
Каландарът не се помръдна.
Очите на всички бяха впити в нея. Тя безпомощно гледаше кръвта на снега, нейният Джони стенеше.
— Кълна се в Бога, че съм вярна на съпруга си — извика тя.
Викът й се извиси над всички и проникна в съзнанието на Рос, пробуждайки го.
— Отговори на въпроса, жено! Да или не! В името на Бога, спа ли с него? — Моллата стоеше над нея като болен гарван, селяните чакаха, всички бяха в очакване, дърветата и вятърът, даже Бог.
— Иншаллах!
Страхът я напусна. На негово място дойде омразата. Тя се втренчи в очите на моллата Махмуд и стана.
— В името на Бога, вярна съм и винаги съм била вярна на своя съпруг — произнесе тя. — В името на Бога, да, аз обичах този мъж преди много, много години.
Думите й накараха много от присъстващите да потръпнат, а Рос се ужаси от признанието й.
— Блудница! Развратница! Ти публично се призна за виновна. Ще бъдеш наказана според…
— Не — надвика го Рос и се провлачи на колене, без да обръща внимание на насочените към главата му оръжия на муджахидините. — Вината не е на нейно височество. Аз, аз съм виновен, единствено аз, единствено аз!
— И ти ще бъдеш наказан, невернико, не се бой — увери го Махмуд, после се обърна към селяните. — Вие всички чухте как блудницата призна прелюбодеянието. Вие всички чухте, че неверникът призна прелюбодеянието. За нея има само едно наказание, но него как да накажем?
Селяните чакаха. Моллата не беше техен молла, нито пък на селото им, нито пък истински молла, а ислямско-марксистки. Беше дошъл неканен. Никой не знаеше защо е дошъл, знаеха само, че беше дошъл внезапно като гнева на Бога с левичарите, които също не бяха от тяхното село. Не истински шиити, а луди хора. Нали имамът каза петдесет пъти, че всички тези хора са луди, че само на думи служат на Бога, тайно прекланяйки се пред Сатаната Маркс-Ленин.
— Е? Ще сподели ли той наказанието й?
Никой не му отговори. Моллата и хората му бяха въоръжени. Азадех чувствуваше впитите в нея погледи, но не можеше повече да се помръдне или да каже нещо. Просто стоеше с треперещи колене.
Гласовете идваха отдалеч, даже виковете на Рос:
— Ние не сме под твоята юрисдикция, нито аз, нито тя. Ти оскверняваш името на Бога…
Един от мъжете до него го блъсна грубо и го просна на земята, настъпи шията му с ботуша си и натисна.
— Кастрирайте го, и то веднага — нареди мъжът, но друг му възрази:
— Не, жената го е подмамила. Не видях ли аз как повдигна чадора си пред него вчера в колибата! Виж я сега как прелъстява всички ни. Не е ли наказанието за него сто удара с камшик?
Друг каза:
— Той постави ръцете си върху нея, отрежете му ръцете.
— Добре — съгласи се Махмуд. — Първо ръцете му, след това камшикът. Вържете го!
Азадех понечи да извика срещу това злодейство, но никакъв звук не излезе от гърлото й. Кръвта бучеше в ушите й, повдигаше й се, умът й беше объркан… Те повлякоха нейния Джони, изправиха го на крака, биеха го и го ритаха, за да го вържат за ръцете и краката между гредите, стърчащи от колибата. Спомни си как, когато тя и Хаким бяха деца, той, обзет от бабаитство, взе един камък и го хвърли по една котка, а тя измяучи, претърколи се, после успя да се изправи и вече ранена, се опита да се измъкне, мяучейки през цялото време, докато охраната я застреля, но сега… тя знаеше, че никой няма да я застреля. Втурна се към Махмуд с вик, вдигна ръце да го издере с нокти, но силите я напуснаха и тя припадна.
Махмуд я погледна.
— Сложете я пред тази стена — заповяда той на един от своите хора. — След това донесете чадора й.
Обърна се и погледна селяните.
— Кой е касапинът тук? Кой е касапинът на селото?
Никой не отговори. Гласът му загрубя.
— Каландар, кой е вашият касапин?
Старецът бързо посочи един мъж в тълпата, дребен мъж, в груби дрехи.
— Абрим, Абрим е нашият касапин.
— Иди и донеси най-острия си нож — му нареди Махмуд. — Останалите съберете камъни.
Абрим тръгна да изпълни нареждането. „Както желае Бог” — зашепнаха останалите. Една много възрастна жена говореше:
— Веднъж гледах един такъв случай. Беше в Табриз, тогава бях малка. — Гласът й потрепери. — Прелюбодейката беше жена на търговец, да, сега си спомням, беше жена на търговец. Нейният любовник беше също търговец и те му отсякоха главата пред джамията и след това замерваха нея с камъни. Жените също можеха да хвърлят камъни, ако искат, но не го правеха. Не видях нито една жена да го прави. Дълго време продължи и години наред чувах виковете й.
— Прелюбодеянието е голям грях и трябва да бъде наказано, който и да е грешникът, даже и тя. Коранът казва: сто камшика за мъжа… моллата е законодателят, не ние — обясни каландарът.
— Но той не е истински молла, нали имамът ни предупреди за тяхното злодейство.
— Моллата е молла. Законът — закон — изрече каландарът мрачно. Тайно желаеше ханът да бъде унижен, а тази жена, която внушаваше нови, смущаващи ума мисли на техните деца, да бъде унищожена.
— Вземете камъните.
Махмуд стоеше в снега, без да обръща внимание на студа, на селяните и саботьора, който ругаеше и стенеше и обезумял се опитваше да се отскубне от въжетата и на жената, която стоеше безучастна до стената.
Тази сутрин, преди разсъмване, идвайки да завземе базата, той беше чул за саботьора и че тя е в селото. „Тя е онази от сауната — мислеше си той и гневът му нарастваше, — онази, дето се беше изложила на показ, знатната кучка на прокълнатия хан, който претендираше да ни бъде шеф, а ни предаде. Предаде мен и дори подготви опит за покушение срещу мен предишната нощ, нали стреляха с автомати пред джамията след последната молитва и убиха много хора, но не и мен. Ханът се опита да ме убие, мен, дето ме закриля свещеното слово, което казва, че ислямът заедно с Маркс и Ленин са единствено правият път да се възроди светът.” Той погледна жената, огледа дългите й крака, обути в скиорски клин, косата й — непокрита и разпусната, гърдите — изпъкнали под скиорското яке в синьо и бяло. „Блудница!” Ненавиждаше я, че го изкушава. Един от неговите хора хвърли върху нея чадора й. Тя изстена тихо, но не излезе от вцепенението си.
— Готов съм — каза касапинът, показвайки ножа си.
— Най-напред дясната ръка — нареди Махмуд на хората си. — Вържете го над китките.
Вързаха го здраво с парчета от зебло, откъснати от прозореца. Селяните се блъскаха напред, за да виждат по-добре, а Рос използваше цялата си енергия, за да овладее ужаса, който напираше като могъща сила, виждаше само сипаничавото лице над касапския нож, сплъстените мустаци и брада, празните очи и палеца на човека, изпробващ разсеяно острието. След това очите му се концентрираха. Той видя как Азадех излиза от вцепенението и си спомни.
— Гранатата — извика той. — Азадех, гранатата!
Тя го чу ясно и опипа страничния си джоб, а той викаше отново и отново, привличайки вниманието на всички към себе си. Касапинът се стресна, изруга и пристъпи към него, стисна здраво дясната му ръка, хипнотизиран я премести в едната и в другата посока, задържа ножа, докато решаваше къде да отсече… Азадех имаше достатъчно време да се съвземе, да притича малкото разстояние, да го блъсне в гърба и да го запрати заедно с ножа му в снега. След това се обърна към Махмуд, изтегли запалката и застана до Рос разтреперана, стиснала гранатата в малката си ръка.
— Дръпнете се от него! — кресна тя. — Махайте се!
Махмуд не помръдна. Всички останали с викове и ругатни се разпръснаха, настъпваха се един друг, бързаха да се скрият на сигурно място, да се махнат от площада.
— Бързо тук, Азадех! — извика я Рос. — Азадех!
Тя го чу през замъгленото си съзнание и се подчини, заотстъпва назад към него, наблюдавайки Махмуд, в ъглите на устата й изби пяна. Рос видя как Махмуд се обърна и пристъпи към един от хората си и изстена, защото знаеше какво ще се случи.
— Бързо, вземи ножа и ме развържи — заповяда той, за да отвлече вниманието й. — Не пускай предпазителя. Аз ще ги наблюдавам вместо теб.
Зад нея видя как моллата взема пушката на един от хората си, зарежда я и се обръща към тях. Азадех вече беше взела ножа от палача и се протегна да разреже въжетата на дясната му ръка и той знаеше, че куршумът ще я убие или рани, тя ще изпусне гранатата, после четири секунди очакване и след това забрава и за двамата — но бърза и чиста, без гнусотии.
— Винаги съм те обичал, Азадех — прошепна той и се усмихна, а тя го погледна сепнато и му се усмихна в отговор.
Чу се изстрел от пушка и сърцето му спря, после втори, трети, но те не идваха от Махмуд, а от гората, и сега Махмуд викаше и се гърчеше в снега. След изстрелите се чу глас:
— Аллах-ул-акбар! Смърт на всички врагове на Бога! Смърт на всички левичари! Смърт на всички врагове на имама!
С яростен рев един от муджахидините се хвърли към гората и умря.
Изведнъж останалите побягнаха, падаха един върху друг в паническия си напор да се скрият. За секунди площадът на селото опустя и остана само гъгнещият вой на Махмуд, чалмата беше паднала от главата му. В гората четиричленната екзекуторска група на Туде, която го преследваше от зори го накара да замлъкне с взрив от автоматичен огън. След това и четиримата се оттеглиха навътре, също толкова тихо, колкото бяха дошли.
Объркани, Рос и Азадех гледаха празния селски площад.
— Не може да бъде… не може да бъде… — промълви тя, все още объркана.
— Не изпускай ръчката — заповяда й той пресипнало. — Не изпускай ръчката. Бързо, разрежи въжетата… бързо!
Ножът беше много остър. Ръцете й трепереха, движенията им бяха бавни, но тя разряза въжетата с едно движение, без да го нарани. Веднага щом се освободи, Рос грабна гранатата. Ръцете му бяха изтръпнали и го боляха, но държаха предпазителя здраво. Рос си пое дъх. Олюлявайки се, отиде в колибата, намери кукрито си под одеялото, където беше попаднало след първоначалното сбиване, напъха го в ножницата и взе карабината. Спря се на вратата.
— Азадех, бързо, вземи си чадора и багажа и тръгвай след мен.
Тя го погледна втренчено.
— Бързо!
Тя се подчини като автомат и той я изведе от селото в гората, с гранатата в дясната си ръка, а оръжието в лявата. Бягаха, залитаха и се спъваха четвърт час, после той спря и се ослуша. Никой не ги преследваше. Азадех дишаше тежко зад него. Видя, че е взела багажа си, но е забравила чадора. Бледосиньото й скиорско облекло се открояваше ясно сред снега и дърветата. Той отново се забърза. Тя залиташе след него. Изминаха още стотина метра, все още без проблеми. Нямаше къде да спрат. Сега той продължи по-бавно, чувствуваше страхотна болка в хълбока, от която почти му се повръщаше, нямаше начин да пусне гранатата. Азадех отпадаше все повече. Той намери пътя, който водеше до задната част на базата. Все още не ги преследваха. Близо до възвишението зад къщичката на Ерики той спря, за да изчака Азадех. Стомахът му се преобърна, Рос пропълзя на колене надолу и повърна. Отслабнал, се изправи и се изкачи по възвишението, за да се скрие по-добре. Азадех се изкачваше с мъка, дъхът й излизаше на големи, давещи се, конвулсивни издишвания. Тя се просна на снега до него, повръщаше й се.
Долу при хангара Рос виждаше 206 — един от механиците го миеше. „Добре — помисли си той, — сигурно го подготвят за излитане.” Под навеса на площадката трима въоръжени революционери се бяха струпали на завет от слабия вятър. Пушеха. Никакви признаци на живот в останалата част на базата, въпреки че от комина на къщата на Ерики излизаше пушек, както и от къщата на механиците и от кухнята. Рос виждаше чак до пътя. Барикадата беше все още там, охраняваха я. Имаше няколко задържани коли и камиони. Очите му се спряха отново върху мъжете на верандата и той си помисли за Гуенг и как тялото му беше захвърлено като чувал със стари кокали в мръсотията на полуремаркето, в краката може би на тези или пък на други хора. За момент главата му щеше да се пръсне от обхваналата го ярост. Той се обърна към Азадех. Тя беше преодоляла спазъма си, но все още бе в шок. Едва ли го виждаше. Бузата й беше на ивици от повръщането. Той избърса лицето й с ръкава си.
— Сега вече сме добре. Почини малко и после ще продължим.
Тя кимна, опря се на ръце в снега и потъна в собствения си, личен свят. Той отново се съсредоточи върху базата. Изминаха десет минути. Почти нищо не се промени. Облаците в небето приличаха на мръсно одеяло, пълно със сняг. Двама от въоръжените мъже влязоха в офиса и той ги виждаше от време на време през прозорците. Третият почти не обръщаше внимание на 206. Никакво друго движение. После от кухнята излезе готвачът, изпика се в снега и влезе отново. Мина още време. Един от пазачите излезе от офиса и тежко отиде до фургона на механиците. На рамото му висеше М-16. Той отвори вратата и влезе вътре. След минута се появи пак. С него излезе висок европеец с летателно облекло и още един мъж. Рос разпозна пилота Ногър Лейн и другия механик. Механикът каза нещо на Лейн, после махна с ръка и се върна във фургона. Пазачът и пилотът тръгнаха към хеликоптера.
„Знам вече къде са всички” — помисли си Рос и сърцето му се разтуптя. Гранатата в дясната му ръка му пречеше и той несръчно провери карабината, после извади от раницата последните два запасни пълнителя и последната граната и ги постави в страничния си джоб.
Изведнъж го обзе страх, прииска му се да побегне. „О, Господи, помогни ми да избягам, да се скрия, да плача, да съм в безопасност вкъщи, далеч оттук, където и да е!…”
— Азадех, отивам долу — изрече го насила. — Бъди готова да изтичаш до хеликоптера, щом ти махна или извикам. Готова ли си?
Видя, че тя го поглежда, кимва и прошепва „да”, но не беше сигурен, че го е чула. Повтори отново и й се усмихна окуражаващо.
— Не се безпокой.
Тя кимна мълчаливо.
След това разхлаби кукрито си и се изкачи на хълма като диво животно след плячка. Спусна се зад къщата на Ерики, прикрит от сауната. Чу отвътре детски и женски гласове. С пресъхнали уста се запромъква от прикритие на прикритие зад големите цистерни, купчините тръби и трупи, резервните части за дърворезачките… Приближаваше се до хангара и човека на верандата, който мързеливо наблюдаваше околността. Гранатата пареше ръката му. Вратата на офиса се отвори и оттам излезе човек от охраната, след него друг, по-възрастен, по-едър, гладко избръснат, вероятно европеец. Носеше по-качествено облекло и беше въоръжен с автомат „Стен”. На плътния кожен колан на кръста му висеше ножницата с кукрито на Гуенг.
Рос отпусна предпазителя. Едно, две, три — и той изскочи от прикритието си, хвърли гранатата към мъжете на верандата — на около четиридесет метра от него — и се сви отново зад цистерната, подготвяйки следващата граната.
Те го видяха, за момент застинаха шокирани, а после, преди да успеят да залегнат, за да се прикрият, гранатата избухна, разрушавайки по-голямата част от верандата, уби един от тях, зашемети втория и осакати третия. В същия момент Рос се втурна на открито с вдигната карабина и показалец на спусъка. В другата си ръка стискаше втората граната. На верандата нищо не се помръдваше, но долу, при вратата на хангара, пилотът и механикът се хвърлиха в снега с вдигнати над главата ръце, в паника, а пазачът хукна към хангара и за секунди излезе на открито. Рос стреля, но не улучи, втурна се към хангара, забеляза задната врата и се насочи към нея. Открехна я и бързо се вмъкна вътре. Врагът беше зад машината, насочил оръжието си към другата врата. Рос го простреля в главата, изстрелът отекна в стените от гофрирана ламарина. После побягна към другата врата. През нея можеше да види механика и Ногър Лейн, залегнали в снега близо до 206. Все още зад прикритието си, той им извика:
— Бързо! Колко още врагове има тук? — Не последва отговор. — За Бога, отговорете!
Ногър Лейн погледна нагоре, лицето му беше бяло.
— Не стреляй, ние сме цивилни, англичани! Не стреляй!
— Колко още врагове има тук?
— Бяха… бяха петима… петима… този тук и останалите в… в офиса… мисля, в офиса…
Рос притича до задната врата, хвърли се на пода и погледна оттам. Никакво движение. Офисът беше на петдесет метра — единственото прикритие беше да обиколи около камиона. Скочи на крака и се хвърли към него. В метала изпищяха куршуми. Той забеляза, че автоматичният огън идва от един счупен прозорец на офиса. Зад камиона имаше малко празно пространство, а в него изкоп, водещ към офиса. „Ако стоя зад прикритието, те са мои. Ако знаят, че съм сам и изляза, шансът е на тяхна страна.”
Той изпълзя по корем напред, за да ги убие. Беше тихо. Вятърът, птиците, врагът — всичко чакаше. Сега в изкопа! Напредваше бавно. Приближаваше се. Чу гласове и скърцане на врата. Отново тишина. Още един метър. Още един. Сега! Той се надигна на колене, зарови пръстите на краката си в снега, дръпна запалката на гранатата, преброи до три, скочи, подхлъзна се, едва успя да запази равновесие, запрати гранатата в счупения прозорец покрай човека, който стоеше там с насочено към него оръжие, и се хвърли отново в снега. Експлозията спря автоматичния огън, почти спука тъпанчетата му и той отново скочи и хукна към ремаркето, стреляйки в движение. Прескочи един труп и продължи, стреляйки. Изведнъж автоматът му спря и стомахът му се преобърна… С треперещи ръце извади празния и зареди пълния пълнител, уби стрелящия с автомата и спря.
Тишина. После вик. Той внимателно ритна счупената врата. Човекът, който викаше, беше без крака, обезумял, но още жив. На кръста му беше коженият колан и кукрито, принадлежали някога на Гуенг. Ярост заслепи Рос и той изтръгна ножа от ножницата.
— Взел си го на барикадата? — извика той на фарси.
— Милост! Милост! Милост! — После нещо на чужд език и после пак: — Кой си ти, кой… милост, миии… да, аз убих саботьора… милост, мииии…
Със смразяващ кръвта вик Рос замахна и когато очите му се проясниха, се вторачи в отрязаната глава, която държеше в лявата си ръка. Отвратен, той я пусна и се извърна. За момент не знаеше къде е, после съзнанието му се проясни, ноздрите му се изпълниха със смрадта от кръв и барут, той се огледа.
Базата беше застинала, но към нея тичаха хора от барикадата. Близо до хеликоптера Лейн и механикът все още лежаха неподвижно в снега. Той се втурна към тях, търсейки прикритие.
Ногър Лейн и механикът Арбъри го видяха да идва и изпаднаха в паника — брадясал, със сплъстена коса и диви очи. Вманиачен туземец, муджахидин или федаин, който говореше английски перфектно, а ръцете и ръкавите му бяха опръскани с кръвта от главата, която беше отрязал само преди секунда с окървавения къс меч с един-единствен удар и див рев. Ножът все още беше в ръката му, в ножницата имаше и друг и стискаше карабина. Те се провлачиха на колене с вдигнати ръце.
— Не ни убивай — ние сме приятели, цивилни, не ни уби…
— Млъкнете! Пригответе се за излитане. Бързо!
Ногър Лейн онемя.
— Какво?
— За Бога, бързо — кресна Рос сърдито, вбесен от изражението им, съзнавайки напълно как изглежда. — Ти — той посочи механика с кукрито на Гуенг, — виждаш ли това възвишение там?
— Да… да, господине — задавено отвърна Арбъри.
— Иди горе, колкото можеш по-бързо, там има една жена, доведи я тук… — Той спря. Видя, че Азадех излиза от гората и тича по склона към тях. — Не, иди и доведи другия механик, и побързай, за Бога, копелетата от барикадата ще дойдат всяка минута. Хайде, бързо!
Арбъри побягна вцепенен от ужас — но повече го беше страх от хората, които идваха по пътя. Рос се обърна към Ногър Лейн:
— Казах ти да палиш машината!
— Да… да… господине… тази… тази жена… Азадех ли е, Азадех на Ерики?
— Да. Казах ти да палиш машината!
Никога досега Ногър Лейн не беше подготвял хеликоптер за излитане така бързо, нито пък механикът се беше движил с такава скорост. Азадех все още трябваше да измине стотина метра, а враговете бяха вече прекалено близо. Затова Рос пропълзя под въртящите се витла, застана между нея и тях и изпразни пълнителя си. Те залегнаха. Той хвърли празния пълнител към тях, крещейки ругатни. Няколко глави се надигнаха. Отново огън, този път пестелив. Азадех вече беше близо, но се придвижваше по-бавно. Направи последно усилие и го подмина, залитайки като пияна към задната врата, механиците почти я издърпаха горе. Рос пусна един кратък откос, заотстъпва, пипнешком се качи отпред до пилота и хеликоптерът се издигна и отлетя.
 

44
 
__Военновъздушна база Ковис: 5,20 следобед.__
 
Старк взе картата и я погледна. Асо пика. Той изсумтя — беше суеверен като повечето пилоти, но решително я пъхна сред другите в ръката си. Петимата бяха в неговото бунгало и играеха покер: Фреди Еър, доктор Нът, Поп Кели и Том Локхарт, който беше пристигнал вчера от Загрос Три с товар от запасни части, но прекалено късно, за да се върне обратно. Евакуацията продължаваше. Поради забраната да се лети днес, на Свещения ден, Локхарт щеше да чака до сутринта. В камината гореше огън, но както всеки следобед беше студено. Пред всички имаше купчини от риали: най-голямата пред Кели, а най-малката пред доктор Нът.
— Колко карти, Поп? — попита Еър.
— Една — отговори Кели без колебание и сложи четирите, които държеше, с лице надолу на масата пред себе си. Той беше висок, слабоват мъж с набръчкано лице, рядка светла коса, бивш летец от Кралските военновъздушни сили, малко над четиридесетте. „Поп”* беше прякорът му, тъй като имаше седем деца и едно на път.
[* Татенцето — Б. пр.]
Еър му даде картата тържествуващо. Кели само се втренчи в нея за момент, после, без да я поглежда, я смеси с другите и след това много внимателно си взе картите, втренчи се в тях и ги преплъзна съвсем лекичко, колкото да види само крайчетата им, карта по карта, и въздъхна щастливо.
— Блъфче, а? — каза Еър и всички се разсмяха, освен Локхарт, който гледаше навъсено своите карти.
Старк се намръщи, разтревожен за него, но много доволен, че днес Том е тук. Трябваше да обсъдят секретното писмо на Гавалан, което Джон Хог беше донесъл със 125.
— Хиляда риала за влизане — предложи доктор Нът и всички го погледнаха. Обикновено той залагаше най-много сто.
Локхарт разсеяно разгледа картите си, без интерес към играта. Умът му беше в Загрос и в Шаразад. Миналата нощ Би Би Си беше съобщила за големи сблъсъци по време на Протестния марш на жените в Техеран, Исфахан и Мешед, а бяха насрочени и други демонстрации за днес и утре.
— Прекалено много е за мен — той хвърли картите си.
— Влизам, докторе, и още две хиляди отгоре — съгласи се Старк и увереността на доктор Нът изчезна. Той беше изтеглил две карти, Старк — една, Еър — три.
Кели погледна към кентата си: 4-5-6-7-8.
— Твоите две хиляди, Дюк, и още три отгоре!
— Отказвам се — веднага добави Еър и хвърли две двойки — попове и десетки.
— Не играя — присъедини се доктор Нът облекчено, шокиран от самия себе си, че е избързал толкова, и хвърли трите дами, които му бяха раздали, сигурен, че Старк е направил кента, флош или фул.
— Твоите три, Поп, и още трийсет. Хиляди — изрече Старк мазно. Беше доволен. Беше разделил двойка шестици, за да запази четири купи, стремейки се към флош. Асото пика беше провалило флоша, но беше печеливша карта, ако успееше да блъфира Кели да се откаже.
Всички очи се насочиха към Кели. В стаята се възцари тишина. Даже Локхарт се заинтригува. Старк чакаше търпеливо, лицето и ръцете му бяха като от камък. Увереността на Кели го притесняваше. Чудеше се какво да направи, ако Кели отново вдигне. Знаеше как ще реагира Мануела, ако разбере, че той се кани да заложи седмичната си заплата за провален флош.
„Ще ме изяде с парцалите” — помисли си той и се усмихна.
Кели се потеше. Забеляза неочакваната усмивка на Старк. Беше го хванал веднъж да блъфира, но това беше преди седмици, и то не за тридесет хиляди, а само за четири. „Не мога да си позволя да загубя една седмична заплата, но все пак този мръсник може и да блъфира. Нещо ми говори, че блъфира и мога да заложа седмичната си заплата.” Кели отново провери картите си, за да се увери, че кентата му е наистина кента — разбира се, че е истинска кента, за Бога, и че Дюк блъфира! Почувствува как устата му започва да изрича: „Сега ще се простиш с твоите тридесет хиляди”, но спря и вместо това каза:
— Плащам, Дюк.
Хвърли картите си и всички се засмяха. Освен Старк. Той взе мизите, напъха картите си в тестето и ги разбърка, за да е сигурен, че няма да ги видят.
— Обзалагам се, че блъфираше, Дюк — засмя се Локхарт.
— Аз? Аз с поредния флош? — отвърна невинно Старк сред общия смях. Погледна часовника си. — Трябва да направя огледа. Да свършваме. Ще продължим след вечеря, а? Том, искаш ли да дойдеш с мен?
— Да. — Локхарт облече парката си и последва Старк навън.
При нормални обстоятелства това беше най-хубавата част от деня — точно преди залез слънце, след като летенето е приключило и всички хеликоптери са измити и заредени, готови за следващия ден, а всички очакват да пийнат нещо, да си почетат, да напишат някое писмо, да послушат музика, да се нахранят, да позвънят вкъщи… и след това в леглото.
Проверката на базата мина добре.
— Да се поразходим, Том — предложи Старк. — Кога се връщаш в Техеран?
— Какво ще кажеш за тази вечер?
— Лошо, а?
— От лошо по-лошо. Знам, че Шаразад е била на марша на жените, въпреки че не исках да отива и така нататък.
Предишната нощ Локхарт му беше казал за баща й и всичко за загубата на НВС. Старк се ужаси. И все още беше ужасен и за сетен път благослови късмета си, че не знаеше нищо, когато го залови Хусаин със Зелените си ленти.
— Мак сигурно се е видял вече с Шаразад, Том. Той ще се погрижи за нея.
Когато Локхарт пристигна, те се свързаха с Макайвър — радиостанцията, за разлика от друг път, работеше добре, и го помолиха да се погрижи за Шаразад.
След няколко минути отново щяха да получат полагаемата им се за деня радиовръзка с Главната квартира в Техеран. Майор Чангиз, командирът на базата, им беше казал: „Отсега нататък ще има ограничения всеки ден, но само докато нещата се нормализират. Тогава ще можете да се обаждате, на когото искате.” И въпреки че ги контролираха от главната кула отсреща във въздушната база, връзката ги крепеше и създаваше впечатление, че всичко е нормално.
— След като разчистим Загрос Три в неделя и всички бъдете тук, защо да не вземем още в понеделник 206? Ще го уредя с Мак — каза Старк.
— Благодаря, това ще бъде страхотно. — След като базата му беше закрита, Локхарт формално беше под командването на Старк.
— Не си ли мислил да се махнем оттук с 212 и ти да пилотираш вместо Скот? Щом излезе от Загрос, той няма да има проблеми. Или още по-добре, да тръгнете и двамата. Ще говоря с Мак.
— Благодаря ти, но не. Шаразад не може да напусне семейството си точно сега.
Повървяха известно време. Нощта се спускаше бързо — студена, но свежа. Въздухът миришеше тежко на петрол от голямата рафинерия. Тя все още беше напълно закрита и тъмна. Светеха само високите горящи нефтени кули. В базата, в повечето от бунгалата им, хангарите и кухнята вече светеше — те имаха собствен захранващ генератор, в случай че осветлението загасне.
Майор Чангиз беше заявил на Старк, че сега, когато „революцията приключи и имамът е на власт”, няма начин генераторната система на базата да бъде прекъсната.
„ А левичарите?”
„Имамът нареди да ги унищожат, освен ако не се подчинят на ислямската държава — беше отговорил майор Чангиз строго, дори заплашително. — Левичари, кюрди, чужденци — всякакви врагове. Имамът знае какво да прави.”
Имамът. Беше същото като при разпита пред комитета на Хусаин. Моллата се правеше на полубог. Беше главен съдия и прокурор, а помещението — част от джамията, беше препълнено с враждебно настроени хора на всякаква възраст, всички от Зелените ленти. Петима съдии — и никакви съдебни заседатели.
— Какво знаете за бягството с хеликоптер на враговете на исляма от Исфахан?
— Нищо.
Изведнъж един от другите четирима съдии, всички млади мъже, груби и неграмотни, извика:
— Той е виновен за престъпления срещу Бога и престъпления срещу Иран като експлоататор за американските поклонници на Сатаната. Виновен.
— Не — противопостави се Хусаин. — Това е законен съд, по законите на Корана. Той е тук, за да отговаря на въпросите, а не за престъпления, още не. Той не е обвинен в престъпление. Капитане, съобщете ни всичко, което сте чули за престъплението в Исфахан.
Въздухът в стаята беше зловонен. Старк не виждаше нито едно приятелско лице, вече всички знаеха кой е той, всички знаеха за сражението срещу федаините при Бандар-е Делам Страхът му беше тъпа болка. Знаеше, че сега е сам, зависим от тяхната милост. Той пое дъх и внимателно подбра думите си.
— В името на Бога, най-състрадателния, най-милостивия — започна той така, както започват сурите в Корана, и през стаята се понесе удивен шепот. — Аз самият нищо не знам, не съм видял нищо, с което да имам общо или в което да съм участвал. Бях по това време в Бандар-е Делам. Доколкото знам, никой от моите хора няма нищо общо със случая. На мен ми съобщи Затаки от Абадан, когато се върна от Исфахан. Той ми каза така: „Чухме, че във вторник хора, подкрепящи шаха, всички офицери, са отлетели на юг с хеликоптер, пилотиран от американец. Бог да прокълне всички поклонници на Сатаната.” Това е всичко, което знам.
— Ти си поклонник на Сатаната! — прекъсна го един от съдиите тържествуващо — Ти си американец. Виновен си.
— Аз съм християнин, човек на Книгата*, и вече доказах, че не съм поклонник на Сатаната. Ако не бях аз, тук щеше да е мъртвило.
[* Според Корана „хора на Книгата”, т.е. вярващи в Единния Бог, освен мюсюлманите са и евреите, и християните. — Б. пр.]
— Ако бяхме умрели в базата, щяхме да сме в рая сега — обади се сърдито един от Зелените ленти от дъното на стаята. — Ние вършим Делото на Бога. То няма нищо общо с теб, невернико.
Чуха се одобрителни викове. Изведнъж Старк изрева ядосано.
— В името на Бога и неговия пророк! Аз съм християнин и пророкът ни е дал специални привилегии и протекции. — Той трепереше от ярост, страхът му изчезна, сменен от омразата към това инсценирано съдебно заседание и тяхната слепота и глупост, и невежество, и фанатизъм. — Коранът казва: „О, хора на Книгата, не престъпвайте границата на истината във вашата религия; нито пък следвайте желанията на онези, които вече са се отклонили от пътя и са направили така, щото много други да се отклонят от верния път.” Аз не съм — завърши той рязко, свивайки юмруци — и нека Бог да прокълне онзи, който казва обратното.
Изумени, всички се втренчиха в него, даже Хусаин. Един от съдиите наруши тишината.
— Вие… вие цитирате Корана? Вие четете арабски, както и говорите фарси?
— Не. Не, но…
— Тогава значи имате учител, молла?
— Не. Не, аз го чета…
— Тогава сте магьосник — извика друг. — Как можете да знаете Корана, ако нямате учител, нито пък четете арабски, свещения език на Корана?
— Чета го на английски, собствения ми език.
Настъпи още по-голямо учудване и невярване.
— Това, което казва, е вярно — обади се Хусаин. — Коранът е преведен на много чужди езици.
Настъпи още по-голямо учудване. Млад мъж с изпито лице го погледна с късогледите си очи през счупените си очила с дебели стъкла.
— Ако е преведен на други езици, ваше преподобие, защо не е преведен на фарси за нас, да го четем — ако можем да четем?
— Езикът на свещения Коран е арабски — отговори Хусаин. — За да знае добре Корана, вярващият трябва да чете арабски. Поради това моллите във всички страни учат арабски. Пророкът, възхвала на Името му, беше арабин. Бог му говореше на този език, за да пишат другите. За да знаеш истински Свещената книга, трябва да я четеш така, както е написана. — Хусаин обърна черните си очи към Старк. — Преводът е винаги по-лош от оригинала. Нали?
Старк видя нещо странно в израза му.
— Да — потвърди той. Интуицията му подсказа да се съгласи. — Да, така е. Бих искал да мога да го чета в оригинал.
Отново тишина. Младият мъж с очилата попита:
— Ако познаваш Корана така добре, че да можеш да ни го цитираш като молла, защо не си мохамеданин, защо не си правоверен?
През стаята лак премина шепот. Старк се поколеба, почти в паника, не знаейки как да отговори, сигурен, че грешният отговор ще го окачи на бесилото. Мълчанието продължи, после той се чу да изрича:
— Понеже Бог още не е махнал пердето пред очите ми, нито пък е открил душата ми… След което неволно добави: — Не се съпротивлявам и чакам. Чакам търпеливо.
Настроението в стаята се промени. Сега мълчанието беше любезно, състрадателно. Хусаин меко каза:
— Иди при имама и чакането ти ще свърши. Имамът ще открие душата ти за тържеството на Бога. Аз знам, аз съм седял в краката на имама. Слушал съм имама да проповядва Словото, да твори Закона, разпростирайки Смирението на Бога.
Въздишка премина през стаята и сега всички насочиха вниманието си към моллата, гледаха го в очите и виждаха светлината в тях, чуваха новото в гласа му и нарастващия екстаз в него — даже Старк, който се чувствуваше едновременно вцепенен и радостно възбуден.
— Не дойде ли имамът да открие духа на света? Не се ли появи имамът сред нас, за да прочисти исляма от злото и да го разпространи по целия свят, да донесе посланието на Бога… както ни беше обещано? Да.
Словото му увисна във въздуха. Всички разбраха. Както и Старк.
„Махди” — помисли си той, скривайки шока си. Хусаин навеждаше на мисълта, че Хомейни всъщност е Махди, легендарният дванадесети имам, изчезнал преди векове — шиитите вярваха, че е само скрит от хорските очи — Безсмъртният, за когото Бог беше обещал, че ще се появи отново някой ден, за да управлява съвършения свят.
Всички гледаха втрещени в моллата. Мнозина кимаха, сълзи течаха по лицата на други, всички бяха унесени и удовлетворени и никой, нямаше никой, който да не повярва.
„Боже Господи! — помисли си той втрещен. — Ако иранците дадат на Хомейни този ореол, властта му няма да има край, ще има двадесет, тридесет милиона мъже, жени и деца, безусловно изпълняващи нарежданията му, които с радост ще се хвърлят към смъртта и при най-малкия му каприз — и защо не? Нали Махди ще им гарантира място в рая, ще им го гарантира!”
— Бог е Велик — обади се някой, другите го повториха, заговориха помежду си и напълно забравиха Старк. После се сетиха за него и го пуснаха да си върви с думите:
— Иди при имама, иди и повярвай…
На връщане в лагера краката му бяха странно леки… и сега той си спомни, че никога дотогава въздухът не му беше мирисал по-добре и никога не се бе чувствал така изпълнен с радостта от живота. „Може би, защото бях толкова близо до смъртта — помисли си той. — Бях мъртъв и по някакъв начин ми върнаха живота. Защо? А Том, защо е избягал от Исфахан и Дез Дам, защо е оставил хеликоптера? Има ли причина? Или е било просто късмет?”
Сега в сумрака той гледаше Локхарт, сериозно загрижен за него. Ужасно беше това за НВС, за бащата на Шаразад, ужасно беше, че Том и Шаразад бяха във водовъртеж, от който не можеха да се измъкнат. Скоро и двамата трябваше да избират: да избягат заедно и вероятно никога да не се върнат тук или да се разделят, вероятно завинаги.
— Том, има нещо важно. Много поверително, само между нас. Джони Хог донесе писмо от Анди Гавалан. — Те бяха на безопасно разстояние от базата, разхождаха се по полосата покрай оградата от осем реда бодлива тел, където не можеха да бъдат подслушани. Но даже и сега той говореше тихо. — Анди е силно обезпокоен за нашето бъдеще тук и казва, че обсъжда евакуацията ни, за да съкрати загубите си.
— Не е необходимо — отговори Локхарт бързо и неочаквано рязко. — Нещата се нормализират — трябва да се нормализират. Анди трябва да изтърпи — ние търпим, той също трябва да го направи.
— Той го прави, Том. Но това е просто въпрос на сметки и ти го знаеш, както и всеки. Не са ни плащали за свършената работа от месеци, нямаме достатъчно работа за хеликоптерите и пилотите тук, а той трябва да плаща от Абърдийн. Иран е касапница и имаме неприятности навсякъде.
— Имаш предвид, че понеже Загрос Три е закрит, ще има големи съкращения? По дяволите, не съм виновен, че…
— Почакай, Том. Анди е разбрал по таен канал, че всички чуждестранни авиокомпании, смесени предприятия и какво ли още не, особено хеликоптерите, ще бъдат национализирани много скоро.
Локхарт внезапно се изпълни с надежда. „Това би ми дало идеално извинение да остана тук! Ако те откраднат — национализират — хеликоптерите ни, все още ще имат нужда от обучени пилоти, а аз говоря фарси, мога да обучавам иранци, което те в крайна сметка ще искат. Ами НВС? Пак този НВС — помисли си той безпомощно, — винаги този НВС!”
— Откъде знае, Дюк?
— Според Анди от безпогрешен източник. Това, което той ни моли — теб, Скраг, Руди и мен — е, ако той и Мак успеят да направят добър план, ще можем ли ние заедно с необходимите пилоти да изкараме хеликоптерите в откритото небе над залива?
Локхарт зяпна от изненада.
— Господи, искаш да кажеш просто да излетим? Без разрешение, без нищо?
— Разбира се, но говори по-тихо.
— Той е луд! Как ще се координираме с Ленгех, Бандар-е Делам, Ковис и Техеран? Всички ще трябва да тръгнем по едно и също време и разстоянията ще ни объркат.
— Някак си трябва да стане, Том. Анди реши — или така, или закриване.
— Не мога да повярвам. Компанията оперира по целия свят.
— Според него, ако се закрие Иран, свършваме.
— Лесно му е на него — изрече Локхарт горчиво. — Просто пари. Лесно му е да ни извие ръцете, когато му е добре и е на сигурно, и всичко, което губи, са парите му. Твърди, че ако просто изтегли персонала и остави всичко друго, С-Г ще загине, така ли?
— Да. Точно така.
— Не мога да повярвам.
Старк повдигна рамене. До ушите им долетя слаб зловещ вой, те се обърнаха и погледнаха оттатък базата, към далечния край на тяхната част от летището. На залязващата светлина видяха само Фреди Еър с гайдата му на мястото, където е общо съгласие му беше позволено да се упражнява.
— По дяволите! — ядоса се Старк. — Този звук ме подлудява.
Локхарт не му обърна внимание.
— Няма да направиш тази идиотска контрабанда, защото това ще бъде точно контрабанда. Аз в никакъв случай няма да го направя. — Той видя как Старк сви рамене. — Какво казват другите?
— Още не знаят и засега няма да ги питаме. Както ти казах, то остава само между нас за момента. — Старк погледна часовника си. — Вече е почти време да позвъня на Мак.
Видя как Локхарт потрепери. Вятърът донесе тъжния вопъл на гайдата.
— Как могат изобщо да твърдят, че това е музика! Да ме вземат дяволите, ако знам — после продължи: — Струва си да се обсъди идеята на Анди, Том. Като краен план.
Локхарт не му отговори, чувствуваше се зле, здрачът го дразнеше, всичко беше лошо. Даже и въздухът миришеше лошо, замърсен от близката рафинерия, и му се искаше да е отново в Загрос, високо, близо до звездите, където въздухът и земята не бяха замърсени, цялото му същество отчаяно желаеше да бъде в Техеран, където беше даже по-мръсно — но тя беше там.
— Не разчитай на мен — заяви той.
— Помисли си, Том.
— Така трябва. Аз не участвам, това е лудост, цялата идея. Щом се размислиш и ще видиш, че е смахната история.
— Прав си, стари приятелю — отвърна Старк. Мислеше си кога ли приятелят му ще разбере, че и той, Локхарт, и всички те ще участвуват — по един или друг начин.
 

45
 
__Хотел „Интернационал”, Ал Шаргаз: 6,42 следобед.__
 
— Би ли могъл да го направиш, Скраг? — попита Гавалан към залез слънце.
— Ще е лесно да измъкна моите пет хеликоптера и момчетата от Ленгех, Анди — отговори Скрагър. — Денят ще трябва да е подходящ и да минем незабелязано под радара на Киш, но ще можем да го направим, ако момчетата искат да участвуват в лудорията. Но при всичките ни загуби? Няма начин, невъзможно.
— Би ли го направил, ако е възможно? — попита Гавалан.
Беше пристигнал с днешния полет от Лондон с всички лоши новини в бизнеса от Абърдийн — „Импириъл Еър” упражняваше натиск, подбивайки цените в Северно море, петролните компании ги притискаха, Линбар свикваше специална среща на съвета, за да проучи „възможните” пропуски в управлението на С-Г.
— Би ли го направил, Скраг?
— Само аз без чужда помощ, а всички други в безопасност и без да участвуват? Как ли пък не.
— Ще го направят ли момчетата ти?
Скрагър се замисли за момент и отпи от бирата си. Седяха на маса на една от безупречно чистите тераси, заобикалящи плувния басейн на този най-нов от хотелите в миниатюрното шейхство, наоколо имаше и други гости, но никой наблизо. Въздухът беше благоуханен и свеж, духаше лек ветрец, точно колкото листата на палмите да потрепват и да обещават идеална вечер.
— Ед Воси ще го свърши — ухили се Скраг. — Той притежава достатъчно австралийска крадливост и хъс на янки. Но Вили Ньорхтрайтер не. Ще му е трудно да направи толкова много нарушения, когато не е за неговия задник и не е застрашен. Какво казва Дюк Старк? А Том Локхарт и Руди?
— Все още не знам. Изпратих писмо на Дюк по Джони Хог в сряда.
— Това е опасно, нали?
— И да, и не. Джони Хог е куриер, на който може да се разчита, но е голям проблем да имаш безопасни комуникации. Том Локхарт скоро ще бъде в Ковис — знаеш ли за Загрос?
— Много добре. Ония в планините всички са щури. А какво става със стария Руди?
— Още не знам как да се свържа с него безопасно. Може би Мак ще знае. Утре сутринта пътувам със 125 до Техеран и ще трябва да поговорим на летището. После се връщам направо тук и имам резервация за нощния полет до Лондон.
— Малко насилваш нещата, а, старче?
— Имам няколко проблема, Скраг. — Гавалан гледаше втренчено чашата си, разсеяно въртеше уискито около ледените кубчета. Покрай тях минаваха други гости на хотела. Три от тях бяха момичета по бански със златист тен, дълги черни коси и небрежно преметнати около раменете им хавлии. Скрагър ги забеляза, въздъхна, после отново насочи вниманието си към Гавалан.
— Анди, може би ще трябва до ден-два да върна Касиги в „Иран-Тода”. Старият Джордж се кланя доземи, откакто Касиги се съгласи да плаща по два долара отгоре. Касиги смята, че към Коледа цената ще достигне двадесет долара на варел.
Гавалан се разтревожи.
— Ако наистина стане, това ще предизвика вълна от сътресения във всички индустриализирани страни. Инфлацията отново силно ще нарасне. Предполагам, че ако въобще някой го разбира, това са те.
В момента, в който Скрагър спомена Касиги и „Тода”, той реагира незабавно. „Струан” осигуряваше екипажи и бази за много от корабите, построени от „Тода”, а и бяха стари съдружници.
— Преди години познавах шефа на Касиги Хиро Тода. Споменавал ли го е някога?
— Не, не, никога. Откъде го познаваш? От Япония?
— Не, от Хонконг. „Тода” правеше бизнес със „Струан” — компанията, в която работех. По онова време беше „Тода Шипинг”, главно корабостроене, а не огромният конгломерат, който са днес. — Лицето на Гавалан доби студен израз. — Моето семейство бяха търговци в Шанхай от време оно, но нашата компания беше повече или по-малко пометена през Първата световна война, после се присъединихме към „Струан”. Моят старец беше в Нанкин през тридесет и първа, когато японците го завладяха, после го заловиха в Шанхай точно след Пърл Харбър и така и не успя да се измъкне от лагерите. — Гавалан наблюдаваше отблясъците на чашата си с нарастваща меланхолия. — Загубихме доста тлъсти парчета в Шанхай и Нанкин. Никога няма да им простя за това, което направиха в Китай, никога, но в края на краищата ние трябва да продължаваме, нали? Трябва да заровим един ден томахавката, макар че е най-добре да не забравяме белезите от зъби.
— Това се отнася и за мен. — Скрагър вдигна рамене. — Касиги изглежда свестен.
— Къде е той сега?
— В Кувейт. Утре се връща и трябва да го закарам в Ленгех за консултации.
— Ако отидеш до „Иран-Тода”, мислиш ли, че ще можеш да прескочиш да видиш Руди? Може би и да го подпиташ?
— Точно така, това е добра идея, Анди.
— Когато видиш Касиги, спомени му, че познавам шефа му.
— Разбира се, разбира се, ще го направя. Бих могъл да го питам дали… — Той спря и погледна над рамото на Гавалан. — Виж, Анди, каква прекрасна гледка!
Гавалан се обърна назад, на запад. Залезът беше неземен — кармин и пурпур, кафе и злато обагряха далечните облаци; слънцето, почти на три четвърти под хоризонта, потопяваше в кръв водите на залива. Полъхът на вятъра трептеше в светлината на свещите върху колосаните покривки, вече постлани за вечеря на терасата.
— Прав си, Скраг — съгласи се той веднага. — Сега не е време да бъдеш сериозен, това може да почака. Няма на света гледка, подобна на залеза.
— А? — Скрагър се взираше в него с отсъстващ поглед. — За Бога, нямах предвид залеза, имах предвид тази мацка.
Гавалан въздъхна. Мацето беше Паула Джанкани, току-що излизаше от басейна под тях, с бикини, които бяха по-скоро намек, с искрящи от залеза като скъпоценни мъниста капчици вода по мургавата кожа. Тя изсуши краката, ръцете и гърба си, после отново краката, уви се в ефирна плажна наметка. Изцяло и щастливо съзнаваше, че наоколо няма мъж, който да не оценява високо нейното представление, или жена, която да не й завижда.
— Голям мръсник си, Скраг.
Скрагър се засмя.
— Една радост си имам в този живот, пръч такъв! Ама тази Паула е неповторима.
Гавалан я изучаваше.
— Е, у италианските момичета изобщо има нещо супер специално, но тази млада дама… тя не е удивително красива като Шаразад и няма екзотичната загадъчност на Азадех… но съм съгласен — Паула е голяма работа.
Заедно с всички те я загледаха как минава покрай масите, следвана от лъст, следвана от завист, докато не изчезна в широкото фоайе на хотела. Щяха да вечерят заедно по-късно всички — Паула, Джени, Мануела, Скрагър, Гавалан, Шандор Петрофи и Джон Хог. Самолетът на Паула беше отново в Дубай, няколко мили по-надолу от магистралата, и чакаше разрешение да отлети до Техеран за следващата партида италианци. Джени Макайвър я беше срещнала случайно, докато пазарувала.
Скрагър въздъхна.
— Анди, драги, така ми се ще да я опъна!
— Това няма да ти помогне, Скраг — подсмихна се Гавалан и поръча още едно уиски със сода на идеално огладения, усмихнат сервитьор пакистанец, който дойде незабавно.
Някои от гостите вече бяха елегантно и скъпо облечени за очарователната вечер по последна парижка мода — дълбоки деколтета, колосани бели смокинги — наред със скъпите всекидневни облекла. Гавалан беше в добре скроен светлокафяв тропически костюм, Скрагър — в уставна униформа: бяла риза с къси ръкави, с еполети и ленти, черни панталони и обувки.
— Бира, Скраг?
— Не, благодаря, друже. Ще си допия пиенето и ще се приготвя за вълнуващата Паула.
— Мечтател!
Гавалан се обърна към залеза, чувствайки се сигурен със стария приятел зад гърба си. Слънцето беше вече почти под хоризонта, по-красиво от всякога — напомняше му залезите в Китай едно време, отнасяше го назад към Хонконг, при Кати и Иън, при смеха в Голямата къща на Върха, когато цялото семейство беше здраво и силно, при къщата им на носа при Шек-о, когато бяха млади и заедно, а Мелинда и Скот бяха още деца и дойката се въртеше тихичко около тях… сампани, джонки и кораби от всички размери далече долу в залеза, над море без опасности.
Последното крайче на слънцето потъна в морето. Гавалан тихо, много сериозно изпляска с ръце.
— Какво правиш, Анди?
— А? О, извинявай Скраг. Едно време имахме обичай да ръкопляскаме на слънцето, Кати и аз, в секундата, в която то изчезваше. За да му благодарим, че е гряло, за уникалното представление и за това, че сме живи, за да можем да изпитаме удоволствието от него и от последния път, когато виждаш тъкмо този залез. Като тази вечер. Никога няма да видиш точно този отново.
Гавалан отпи от уискито си, наблюдавайки последното сияние.
— Първият, който ме посвети в тази идея, беше прекрасен човек, станахме добри приятели и още сме. Голяма личност. И жена му също е забележителен човек. Ще ти разкажа някога за тях.
Той обърна гръб на залеза и се наведе над масата.
— Ленгех. Мислиш ли, че е възможно?
— О, да — ако бяхме само ние в Ленгех. Все пак ще трябва да планираме много внимателно. Радарът в Киш е по-опасен от всякога, но можем да се промъкнем под него в подходящ ден. Големият проблем е, че италианският ни наземен екипаж и персонал заедно с наистина приятелски настроения, но разпален комитет и новият ни, неприятелски настроен тип от „Иран Ойл” ще научат за минути, че сме избягали — няма как иначе, щом вдигнем всичките хеликоптери и хора във въздуха. Веднага ще се развикат в Международната организация и те ще дадат сигнал за тревога до всички точки — Дубай, Абу Даби, тук — на практика от Оман, през Саудитска Арабия и Кувейт, чак до Багдад — и ще наредят да ни задържат при кацането. Дори ако всички успеем да се доберем дотук… е, старият шейх е голям човек — и либерален, и приятел, но, по дяволите, той не би могъл да тръгне срещу иранците, когато са прави — а даже и ако не са. Той не може да предизвика битка с Иран, между неговите сунити има голям процент шиити, не толкова лоши като тези от Залива, но по-лоши от доста други.
Гавалан стана, отиде бавно до края на терасата и погледна надолу към стария град — някога голямо пристанище за лов на бисери, пиратска крепост и пазар за роби, търговски център и както Сохар в Оман, наричан Китайското пристанище. Още от древни времена Заливът е бил златната морска връзка между Средиземно море — тогава център на света — и Азия. Финикийските мореплаватели-търговци, които първоначално идвали от Оман, господствали над този невероятно богат търговски път, стоварвайки стоките си от Азия и Индия при Шат-ел-Араб, оттам по къси кервански пътища до своите пазари, за да изградят накрая собствената си, родена от морето Средиземноморска империя, основавайки градове-държави като Картаген, застрашавали дори самия Рим.
Старият, ограден с крепостни стени град беше много красив в гаснещата светлина — плоски покриви, съхранени от модерното строителство, крепостта на шейха, доминираща над всички останали сгради. През годините Гавалан беше успял да опознае стария шейх и се възхищаваше от него. Шейхството беше заобиколено от Емирства, но беше независима, суверенна територия, едва двадесет мили широка, със седем мили брегова ивица. Но на сушата и в морето, в продължение на сто мили до иранската граница, леснодостъпно за сондиране, имаше петролно езеро — милиарди варела. Така че Ал Шаргаз се състоеше от стария град и отделен нов град с дузина модерни хотели и небостъргачи и летище, достатъчно съвременно, за да обслужва големи самолети. По богатство беше нищо в сравнение с Емирствата, Саудитска Арабия или Кувейт, но имаше достатъчно за всички, стига да се използува разумно. Шейхът беше също така мъдър, както практичните му предшественици финикийците и също толкова яростно независим и макар че самият той не можеше да чете и да пише, неговите синове бяха завършили най-добрите университети в света. Той и неговото семейство, както и неговото племе притежаваха всичко, неговата дума беше закон, той беше сунит, а не фундаменталист и толерантен към своите гости и чужденците, при условие че се държат добре.
— Той също не харесва нито Хомейни, нито фундаменталистите, Скраг.
— Да, но въпреки това не се решава да предприеме битка с Хомейни — а това няма да ни помогне.
— Но няма и да ни заболи. — Гавалан се чувстваше пречистен от залеза. — Възнамерявам да наема два транспортни самолета, да ги докарам тук и когато нашите хеликоптери пристигнат, смъкваме витлата, натъпкваме им шкембетата и ги изстрелваме. Ключът е в бързината и планирането.
— Наистина ли имаш намерение да го направиш? — подсвирна Скрагър.
— Всъщност възнамерявам да видя дали можем да го направим, Скраг, и какви са шансовете ни за успех. Ужасно ще е, ако загубим всичките си ирански хеликоптери, екипировката и резервите. Свършени сме. Няма да ни дадат никакви застраховки, а ще трябва да плащаме всичко, което дължим. Ти си съдружник, довечера ще можеш да видиш всичките цифри. Донесох ги за теб и за Мак.
Скрагър мислеше за своя дял в компанията — целия капитал, който имаше, за Нел и своите деца, за внуците си в Сидней и за пасището на Балдун, което беше фамилна ферма за овце и говеда цял век. Но го бяха загубили при голямата суша и той от години искаше да си го върнат.
— Няма нужда да гледам цифрите, Анди. Щом ти казваш, че е толкова лошо, значи е толкова лошо. — Той наблюдаваше шарките по небето. — Виж какво, ще се погрижа за Ленгех, ако можеш да направиш план и ако другите участвуват. Дай след вечеря да седнем да помъдруваме час-два, така че да приключим на закуска. Касиги няма да се върне от Кувейт преди девет сутринта. Все ще измислим нещо.
— Благодаря ти, Скраг. — Гавалан го потупа по рамото, надвесвайки се над него. — Дяволски съм доволен, че си тук, дяволски съм доволен, че беше с нас през всичките тези години. Мисля, че за първи път имаме шанс и че не сънувам.
— Едно условие, приятел — добави Скрагър.
Гавалан веднага застана нащрек.
— Не мога да оправя медицинското ти, ако не е подписано. Няма начин да…
— Стига де! — Махна с ръка Скрагър. — Мръсникът Дънкан не може да направи нищо с моето медицинско — ще успее, когато стана на седемдесет и три. Не, условието е на вечеря ти да седнеш до вълнуващата Паула, Джени — от другата й страна, Мануела — до мен, а този недодялан унгарец Шандор — на другия край на масата заедно с Джони Хог.
— Готово!
— Цар си! Сега не се безпокой, друже. Разкарван съм от достатъчно много генерали в пет войни, така че все съм научил нещо. Време е да се преоблечем за вечеря. Ленгех и без това започва да ми омръзва. — Той се отдалечи — слаб, изправен, стегнат.
Гавалан подаде кредитната си карта на усмихнатия сервитьор.
— Няма нужда, сахиб, само подпишете сметката, моля — каза сервитьорът, после меко добави: — Бих ли могъл да ви посъветвам нещо, ефенди? Когато плащате, не използвайте „Американ Експрес”, тя е най-скъпата за управлението.
Учуден, Гавалан остави бакшиш и си тръгна.
От другата страна на терасата двама мъже наблюдаваха как си отива. И двамата бяха добре облечени, на около четиридесет години, единият беше американец, другият — от Близкия изток. И двамата носеха миниатюрни подслушвателни устройства. Този от Близкия изток въртеше в ръцете си старомодна писалка и когато Гавалан мина покрай добре облечен арабин и много привлекателно европейско момиче, задълбочени в разговор, любопитството му се изостри, насочи писалката към тях и престана да я върти. Двамата мъже веднага чуха гласовете в слушалките си:
— Мила моя, пет хиляди американски долара са много над пазарната цена — говореше мъжът.
— Зависи кои пазарни сили те засягат — отговори тя с приятно средноевропейско произношение и се усмихна спокойно. — Таксата обхваща най-хубавото бельо, което искаш да разкъсаш на парчета, и клизмата, която искаш да ти направим в момента на твоето откровение. Искаш да имаш работа с експерти, а специалните услуги изискват специално третиране… Стига графикът ти да позволява, ще се видим между шест и осем утре вечер…
Гласовете изчезнаха, когато мъжът завъртя капачката с кисела усмивка и сложи писалката на масата. Той беше красив и мургав, вносител и износител на фини килими като поколенията свои прадеди, с американско образование. Казваше се Аарон бен Аарон и беше майор от Израелската специална разузнавателна служба.
— Никога не съм предполагал, че Абду бин Талак е извратен — изрече сухо той.
Другият мъж изсумтя.
— Всички са извратени. Аз пък не мислех момичето за проститутка.
Дългите пръсти на Аарон си играеха с писалката, не искаха да я изпуснат.
— Страхотна джунджурия, Глен, спестява страшно много време. Ех, да имах такава навремето!
— КГБ пуснаха нов модел тази година. Добра за обхват от сто метра. — Глен Уесън отпи от своя бърбън с много лед. Той беше американец, от дълго време търговец на петрол. Истинската му професия бе офицер от ЦРУ. — Не е толкова малка като тази, но е ефективна.
— Можеш ли да вземеш няколко за нас?
— За теб е по-лесно да го направиш, накарай твоите хора да помолят Вашингтон. — Те видяха как Гавалан изчезна във фоайето. — Интересно.
— Какво мислиш? — попита Аарон.
— Че можем да хвърлим британската хеликоптерна компания на вълците на Хомейни, когато поискаме — заедно с всичките им пилоти. Това ще съсипе напълно Толбът, Робърт Армстронг и цялото М-16. Не е лоша идея — Уесън леко се усмихна. — Толбът има нужда от време на време да му се дава урок. Какъв е проблемът на С-Г, мислиш ли, че са прикриваща М-16 операция?
— Не сме сигурни какво се канят да правят, Глен. Подозираме точно обратното, затова мислех, че трябва да ги подслушаш. Прекалено много съвпадения. На пръв поглед те са легитимни, но пък имат френски пилот, Сесон, който спи и издържа тясно свързана с ООП куриерка, Саяда Бертолин, имат и финландец, Ерики Йоконен, тясно свързан с Абдула хан, който сигурно е двоен агент, клонящ повече към КГБ, отколкото към нас и е открит и яростен антисемит; Йоконен е много близък с човек от финландското разузнаване — Кристиан Толонен, който поначало е подозрителен. Семейните връзки на Йоконен го правят идеално законспириран съветски резидент, току-що дочухме слуха, че той е в Сабалан със своя 212 и помага на Съветите да демонтират навсякъде тайните си радарни постове.
— Господи, сигурен ли си?
— Не, казах слух. Но го проверяваме. След това канадецът Локхарт — жената на Локхарт е от известно антиционистко търговско семейство, в момента в апартамента му живеят агенти на ООП…
— Да, но ние чухме, че го изгонили насила, а и не забравяй, че той се опита да помогне на онези поддържащи шаха произраелски офицери да избягат.
— Да, но ги застреляха изневиделица и всички са мъртви, а странно защо, той не е. Валик и генерал Селади щяха сигурно да са в или близо до всяко правителство в изгнание — ние изгубихме още двама много важни резиденти. Локхарт е подозрителен, неговата съпруга и семейството й са за Хомейни, а значи против нас — Аарон се усмихна язвително. — Според теб не сме ли ние големият Сатана? После американецът Старк помага да се потуши атака на федаините при Бандар-е Делам, става голям приятел с друг фанатизиран противник на шаха и израелците, Затаки, който…
— Кой?
— Борец против шаха, интелектуалец, сунит, който организира стачките в нефтените полета на Абадан, взриви три полицейски поста и сега оглавява Абаданския революционен комитет и няма дълго да просъществува. Нещо за пиене?
— Да, благодаря. Същото. Ти спомена Саяда Бертолин — ние също я наблюдаваме. Мислиш ли, че можем да я вербуваме?
— Не бих й се доверил. Най-добре е просто да я наблюдаваме и да видим при кого ще ни заведе. По следите сме на нейния контрольор, но още не можем да го засечем.
Аарон поръча бърбън за Уесън и водка за себе си.
— Да се върнем на С-Г. — И така, Затаки е враг. Старк говори фарси, както и Локхарт. И двамата имат лоша компания. После Шандор Петрофи: унгарски дисидент, семейството му е още в Унгария, друг потенциален конспиратор на КГБ или поне инструмент на КГБ. Руди Луц, немец с близки роднини зад Желязната завеса, винаги подозрителен, Ньорхтрайтер в Ленгех — същия. — Той кимна към мястото, където беше Скрагър. — Старецът е просто опитен убиец, убиец, нает за нас, вас, който и да е, все едно. Гавалан? Ще трябва да накараш хората си от Лондон да го проверят — не забравяй, че той избра всички останали, не забравяй, че е британец — много е възможно цялата му операция да е прикритие за КГБ…
— Няма начин — прекъсна го Уесън внезапно раздразнен. „По дяволите — помисли си той, — защо тези момчета са такива параноици — даже и старият Аарон, който е най-добрият ни тук.” — Всичко си е на място. Няма начин.
— Защо не? Той може да те прави на глупак. Британците са стари майстори в това отношение — като Филби, Маклейн, Блейк и всички останали.
— Като Крос — устните на Уесън се разтегнаха в тънка ивица. — Тук си прав, стари момко.
— Кой?
— Роджър Крос — точно преди десет години, майстор-шпионин, но отдавна погребан.
— Кой беше Крос?
— Бивш шеф и приятел на Армстронг от Специалния отдел на Хонконг в старите времена. Официално незначителен заместник-директор на М-16, но в действителност главният при най-важните операции на Специалната разузнавателна служба. Предател, който беше убит от КГБ по негова молба точно преди да го пипнем, копелето.
— Доказахте ли го? Че те го убиха?
— Разбира се, отровна стреличка от близко разстояние, техен начин на ликвидиране. Бяхме го притиснали в ъгъла, нямаше начин да се измъкне като другите. Бяхме го пипнали. Троен агент. По това време имахме таен агент в съветското посолство в Лондон — човек на име Броднин. Той ни посочи Крос, после изчезна, бедното копеле, някой сигурно го е издал.
— Проклети от Господа британци, те развъждат шпиони като въшки.
— Не е вярно, те имат и велики разузнавачи. А и всички имаме предатели.
— Ние не.
— Не бъди толкова сигурен, Аарон — отвърна Уесън кисело. — Предатели има навсякъде — при всичките ни загуби в Техеран, преди и откакто шахът напусна, трябва да има и друг високопоставен предател от наша страна.
— Толбът или Армстронг?
Уесън трепна.
— Ако е някой от тях, ние просто трябва се махнем.
— Точно това е, което врагът иска да направите — да се махнете и да вървите по дяволите от Близкия изток. Ние не можем и поради това мислим по различен начин — каза Аарон. Очите му бяха тъмни и студени, лицето — неподвижно. Той наблюдаваше Уесън внимателно. — Като стана дума за това, защо на нашия стар приятел полковник Хашеми Фазир ще му се размине убийството на новия терорист от САВАМА генерал Джанан?
Уесън пребледня.
— Джанан е мъртъв? Сигурен ли си?
— Бомба в колата. Понеделник през нощта. — Аарон сви очи. — Защо толкова съжаляваш? От вашите ли беше?
— Можеше да бъде. Ние, ъ…ъ, ние преговаряхме. — Уесън се поколеба, после въздъхна. — Но Хашеми още ли е жив? Мислех, че е в списъка на неотложно осъдените от революционния комитет.
— Беше. Сега не е. Тази сутрин чух, че името му е отстранено, рангът му е потвърден, вътрешното разузнаване е възстановено в предишното си състояние — вероятно всичко е с височайшо одобрение. — Аарон отпи от питието си. — Ако отново се радва на благоразположение след всичко, което направи за шаха и за нас, той трябва да има протекции от много високо.
— От кого? — Уесън видя, че другият свива рамене, преброждайки с очи терасите. Усмивката му изчезна. — Това би могло да означава, че той е работил за аятолаха през цялото време.
— Може би. — Аарон отново се заигра с писалката. — Друга любопитна подробност. Във вторник са видели Хашеми да се качва в 125 на С-Г на техеранското летище с Армстронг; отишли до Табриз и се върнали точно след три часа.
— Проклет да съм!
— Какво излиза от всичко това?
— Господи, не знам, но мисля, че ще е добре да разберем — Уесън снижи гласа си още повече. — Едно е сигурно: за да си върне благоразположението, Хашеми трябва да знае къде са погребани някои много важни тела, а? Такава информация може да се оцени много високо… много високо, да кажем от шаха.
— Шаха? — Аарон започна да се усмихва, но спря, като видя израза на Уесън. — Да не мислиш сериозно, че шахът има шанс да се върне?
— Странни неща се случват, приятелю — заяви Уесън уверено и довърши питието си. „Защо тези хора не разбират какво става по света? — мислеше си той. — Време е да поумнеят и да престанат да мислят толкова едностранчиво за Израел, ООП и целия Близък изток и да ни дадат пространство за маневриране.” — Разбира се, че има шанс, въпреки че е по-добре да се заложи на сина му — щом Хомейни умре и го погребат, ще стане гражданска война, армията ще поеме управлението и те ще имат нужда от фигурант. Реза би бил чудесен конституционен монарх.
Аарон бен Аарон едва скриваше недоумението си, поразен от това, че Уесън все още може да бъде такъв наивник. „След всички години, прекарани в Иран и Залива! — помисли си той. — Как е възможно все още да бъркаш експлозивните сили, разкъсващи Иран?”
Ако беше друг човек, той би го наругал за демонстрираната му глупост, за стотиците пренебрегнати тревожни сигнали, за куповете секретни разузнавателни доклади, събрани с толкова много кръв и захвърлени непрочетени, за годините на молби и увещания на политици, генерали и разузнавателни служби — американски и ирански — предупреждаващи за надигащия се огромен пожар.
Всичко нахалост. Години наред. „Воля божия — помисли си той, — Бог не иска да ни е лесно. Лесно? През цялата ни история, никога не ни е било лесно. Никога, никога, никога.”
Забеляза, че Уесън го наблюдава.
— Какво?
— Почакай и ще видиш. Хомейни е стар човек, няма да доживее годината. Той е стар, а времето е с нас — почакай и ще видиш.
— Ще чакам. — Аарон не искаше да спорят. — Междувременно сегашният проблем: С-Г може да служи за параван на вражески групи. Ако се размислиш, пилотите на хеликоптери, специализирани в петролни съоръжения, могат да бъдат ценни агенти за всички видове саботажи, ако нещата се влошат още повече.
— Сигурно. Но Гавалан иска да е вън от Иран. Нали го чу.
— Може би знае, че го подслушваме, или пък прави някаква маневра.
— Хайде, Аарон. Аз мисля, че всичко е наред при него, а всичко останало е съвпадение — Уесън въздъхна. — Окей, ще го сложа под наблюдение и той дори няма да сере без твое знание, но, по дяволите, ти, старче, и приятелчетата ти виждате врагове под леглото, на тавана, под килима — навсякъде.
— Защо не? Имаме ги много наоколо — познати или непознати, активни или пасивни.
Аарон методично наблюдаваше около себе си, щателно оглеждайки новодошлите, очаквайки врагове, съзнавайки колко много са вражеските агенти в Ал Шаргаз и Залива. „Знаем за враговете ни тук, и в стария град, и в новия, нагоре по пътя за Оман и надолу по пътя за Дубай, Багдад и Дамаск, в Москва, Париж и Лондон, през морето до Ню Йорк, на юг до двата носа и на север до Арктическия пояс — навсякъде, където има хора, които не са евреи. Само евреите не се заподозират автоматично, но дори и тогава трябва да си много внимателен.
Мнозина между избраните не искат Сион, не искат да отиват на война или да плащат за войната, не искат да разберат, че Израел балансира с шаха, единствения ни съюзник в Близкия изток и единствен доставчик на петрол от ОПЕК за нашите танкове и самолети, сега прогонен; не искат да знаят, че сме притиснати до Стената на плача и трябва да се сражаваме и умираме, за да защитим дадената ни от Бога земя на Израел, която си възвърнахме с Божията помощ на такава цена!”
Погледна към Уесън със симпатия, прощавайки му грешките, възхищавайки му се като професионалист, но съжалявайки го: той не беше евреин и поради това беше сред заподозрените.
— Радвам се, че съм се родил евреин, Глен. Това прави живота толкова по-лесен.
— Как?
— Знаеш къде ти е мястото.
 

__В дискотеката, хотел „Шаргаз”: 11,52 вечерта.__
 
В залата имаше предимно американци, англичани и французи, както и няколко японци и други азиатци. Повечето бяха европейци, многократно повече мъже от жените, на възраст, варираща между двадесет и пет и четиридесет и пет години — чуждестранната работна сила в Залива трябваше да бъде млада, силна и за предпочитане неженена, за да оцелее при тежкия безбрачен живот. Неколцина бяха пияни, някои — шумни. Грозни и не толкова грозни, дебели и не толкова дебели, повечето много слаби, разочаровани и избухливи. Малцина шаргазци и други от Залива, но само богатите, поевропейчените, изтънчените и само мъже. Повечето от тях седяха в горната част, пиеха безалкохолни напитки и хвърляха многозначителни погледи, а малкото, които танцуваха на дансинга, бяха с европейки: секретарки, персонал от посолствата, служителки на авиокомпаниите, сестри или друг хотелски персонал — партньори на хонорар.
Паула танцуваше с Шандор Петрофи, Джени — със Скрагър, а Джони Хог беше буза до буза с момичето, с което се бе запознал тази вечер. Полюшваха се бавно.
— Колко време ще останете, Александра? — промърмори той.
— До следващата седмица, само до края на следващата седмица. После трябва да придружа съпруга си в Рио.
— О, но вие сте твърде млада, за да сте омъжена! Съвсем сама ли сте дотогава?
— Да, сама, Джони. Тежко е, нали?
Той не отговори, само я притисна по-силно и благослови късмета си, че е вдигнал книгата, която тя беше изпуснала във фоайето. Мигащите светлини го заслепиха за момент, после забеляза Гавалан в горната част, стоящ до парапета, мрачен и вглъбен в мислите си, и отново почувствува жалост към него. Следобед неохотно беше уредил утрешния нощен полет до Лондон, опитвайки се да убеди Гавалан да си отдъхнат един ден.
— Зная как ви се отразяват непрекъснатите полети, сър.
— Няма проблеми, Джони, благодаря ти. Излитането ни за Техеран остава в десет сутринта.
— О, да, господине. Разрешението ни за излитане е още с предимство — както и чартърът ни по-нататък до Табриз.
— Да се надяваме, че всичко ще мине гладко, само дотам и направо обратно.
Джон Хог почувствува слабините на момичето до своите.
— Ще вечеряш ли утре? Ще се върна около шест.
— Може би, но не преди девет.
— Идеално.
Гавалан гледаше надолу към танцуващите, но едва ли ги виждаше, после се обърна, слезе по стълбите и излезе на приземната тераса. Нощта беше нежна, луната огромна, нямаше облаци. Наоколо се простираха огромни дискретно осветени, грижливо поддържани градини, заобиколени със зидове. По моравите работеха пръскачки.
„Шаргаз” беше най-големият хотел в шейхството. От едната му страна беше морето, от другата — пустинята, основната сграда беше осемнадесет етажна, с пет ресторанта, три бара, салон за коктейли, кафе, дискотека, два плувни басейна, сауни, парна баня, тенискортове, здравен център, търговски център с дузина бутици и антикварни магазинчета, магазин на „Аарон” за килими, фризьорски салони, видеотека, сладкарски магазин, електроника, телекс-офис, машинописно бюро. Стаите и апартаментите, както в повечето модерни европейски хотели, бяха с климатична инсталация, бани и бидета, имаше двадесет и четиричасово обслужване по стаите — главно усмихнати пакистанки, химическо чистене същия ден, моментално гладене, цветен телевизор във всяка стая, филмотека, канал с информация за фондовата борса и сателитна телефонна връзка с всички столици в света.
„Вярно — помисли си Гавалан, — но все пак гето. И въпреки че управниците на Ал Шаргаз, Дубай и Шаржа са либерални и толерантни, така че чужденците си пият в хотелите и дори си купуват спиртни напитки — макар че Бог да ти е на помощ, ако ги препродадеш на мюсюлманин, че нашите жени могат да карат коли, да пазаруват и да се разхождат, няма гаранция, че това ще продължи. На неколкостотин метра оттатък зидовете шаргазците си живеят така, както са живели векове наред, на няколко мили зад границата спиртните напитки са забранени, жените не могат да карат кола и трябва да покриват косата, ръцете и раменете си и да носят шалвари, а там отвъд, в истинската пустиня, хората съществуват в безмилостни условия на живот.”
Преди няколко години беше взел един рейнджроувър и водач и заедно с Макайвър, Джени и новата си съпруга Морийн излязоха в пустинята, за да прекарат деня в един от оазисите оттатък Руб-ал-Хали — Празния квартал. Беше прекрасен пролетен ден. Минути, след като отминаха летището, пътят се превърна в пътека, която бързо изчезна и те се бъхтеха през каменистата пустош под купола на небето. Обяд на открито, после пак нататък — на места песъчливо, на места скалисто, обикаляха пустошта, където никога не валеше и не растеше нищо. Нищо. Пак нататък. Когато спряха и изключиха двигателя, тишината надвисна над тях като физическо присъствие, слънцето ги притисна, пространството ги обгърна.
Нощта беше синьо-черна, звездите — огромни, палатките — хубави и килимите — меки, а тишината стана дори по-голяма, пространството също — толкова много пространство, че беше невъобразимо.
— Мразя я, Анди — беше прошепнала Морийн. — Тя ме плаши до смърт.
— Мен също. Не знам защо, но ме плаши — около палмите на оазиса във всички посоки пустинята достигаше до хоризонта, неземна и надсмиваща се. — Необятността сякаш изсмуква живота от теб. Представи си какво е през лятото!
Тя потрепери.
— Кара ме да се чувствам по-малка от песъчинка. Смачква ме — някак ми е отнела равновесието. Ох, мили, един път ми е достатъчно. Аз съм за Шотландия, Лондон в краен случай, но и никога вече тук.
И тя никога не се върна. „Както и Нел на Скраг — помисли си той. — Не ги осъждай. Достатъчно трудно е за мъже в Залива, а пък за жени…” Той хвърли поглед наоколо. Джени излизаше на терасата, за да подиша чист въздух. Изглеждаше много по-млада, отколкото в Техеран.
— Здравей, Анди. Умник си ти, вътре е толкова натъпкано и задимено, ух!
— Никога не съм бил голям танцьор.
— И аз танцувам единствено когато Дънкан не е с мен. Той е толкова консервативен. — Тя се поколеба: — Мислиш ли, че бих могла с утрешния полет…
— Не — любезно отказа той. — Не още. След около седмица — нека да улегне прахът.
Тя кимна, без да крие разочарованието си.
— Какво отговори Скраг?
— Да, ако участвуват и другите и ако е осъществимо. Добре си поговорихме. И ще закусваме заедно. — Гавалан я обгърна с ръка и я притисна към себе си. Не се тревожи за Мак, ще проверя дали е добре.
— Имам още една бутилка уиски за него, нямаш нищо против, нали?
— Ще я сложа в куфара си — предупредиха ни да не държим никакъв алкохол в багажниците на самолетите. — Няма проблем, ще я занеса.
— В такъв случай май ще е по-добре да не я вземаш сега. — Сериозността му, така необичайна за него, я объркваше. Горкият Анди, на всички беше ясно, че не е на себе си от безпокойство.
— Анди, мога ли да ти дам една идея?
— Разбира се, Джени.
— Използвай този полковник и Робърт, не Армстронг, а виповете, които трябва да превозите до Табриз. Защо не ги помолиш да те изпратят обратно през Ковис, кажи, че трябва да вземеш няколко двигателя за поправка, а? Тогава ще можеш да говориш направо с Дюк.
— Много добра идея. Заслужаваш шестица.
Тя се повдигна на пръсти и го целуна сестрински.
— И ти заслужаваш шестица. Добре, ще се връщам в навалицата — не съм била толкова популярна от войната насам. — Тя се засмя, той също. — Лека, Анди.
Гавалан се върна в хотела си, който беше малко по-надолу по пътя. Не забеляза хората, които го следяха, нито че стаята му е била претърсвана, а книжата му преглеждани, нито пък че сега стаята му се наблюдаваше, а телефонът се подслушваше.
 

46
 
__Международното летище в Техеран: 11,58 по обяд.__
 
Вратата на кабината на 125 се затвори след Робърт Армстронг и полковник Хашеми Фазир. От пилотската кабина Джон Хог вдигна палец на Гавалан и Макайвър, които стояха на пътната настилка до колата, и започна да рулира към пистата, за да излети за Табриз. Гавалан току-що беше пристигнал от Ал Шаргаз и това беше първият момент, когато той и Макайвър бяха сами.
— Какво става, Мак? — попита той.
Зимният вятър вееше дрехите им и развихряше снега около тях.
— Беда, Анди.
— Знам. Кажи бързо.
Макайвър се наведе още по-близо.
— Току-що чух, че има забрана да се лети в очакване на национализацията.
— Какво? — Гавалан изведнъж онемя. — Толбът ли ти каза?
— Не, Армстронг преди малко, когато полковникът беше в тоалетната и бяхме сами. — Лицето на Макайвър се изкриви, той така се притесни, че започна да заеква. — Кучият син ми го каза с мазната си, превзета учтивост: „На твое място не бих разчитал на повече от десет дни — за по-сигурно на седмица — и не забравяй, господин Макайвър, затворената уста не лови мухи.”
— Господи, той знае ли, че кроим нещо?
Порив на вятъра ги засипа със снежен прах.
— Не знам. Просто не знам, Анди.
— А НВС? Спомена ли нещо за него?
— Не. Когато го попитах за документите, той само каза: „Те са на сигурно място.”
— Каза ли кога ще се срещнем днес?
Макайвър поклати глава.
— Ако се върна навреме, ще бъда във връзка. Кучи син! — Той отвори вратата на колата, изтърси снега от дрехите си и се мушна на топло. Стъклата бяха замъглени и Макайвър включи размразяващата система и вентилатора на максимум, отоплението също вече беше на максимум. Пъхна касетката в касетофона, засили музиката, после отново я намали и изруга.
— Какво друго има, Мак?
— Това е почти всичко — измънка Макайвър. — Ерики е бил отвлечен от руснаци или от КГБ и сега е някъде горе, близо до турската граница с 212 и Бог знае какво прави… Ногър мисли, че са го принудили да им помага да прочистват секретните американски радарни постове. Ногър, Азадех, двама от нашите механици и един британски капитан едва са успели да се спасят, като са избягали от Табриз. Върнаха се вчера и сега са при мен — поне бяха, когато тръгнах тази сутрин. Господи, Анди, трябваше да видиш в какво състояние бяха като пристигнаха. Капитанът е същият, който спасил Чарли в Дошан Тапе и когото Чарли зарязал в Бандар-е Пахлави…
— Кой пък е този?
— Секретна операция. Той е капитан в полка на турките — казва се Рос, Джон Рос, той и Азадех бяха доста объркани. Ногър също беше много развълнуван. Но сега поне са в безопасност вкъщи. — Гласът на Макайвър секна. — Съжалявам, но трябва да ти кажа, че загубихме един механик в Загрос, Ефър Джордан, застреляли го…
— Боже Господи! Ефър е мъртъв?
— Да… да, страхувам се, че е така, и синът ти беше ранен… не тежко. — Гавалан пребледня и Макайвър побърза да прибави: — Скот е добре, добре е и…
— Колко тежко?
— Куршум през месестата част на дясното рамо, костите не са засегнати, просто мускулна рана. Жан-Люк каза, че имали пеницилин и други лекарства и че раната била чиста. Скот няма да може да прекара 212 утре до Ал Шаргаз, така че помолих Жан-Люк да го направи и да вземе Скот със себе си, после да се върне в Техеран със следващия полет на 125 и ще го върнем обратно в Ковис.
— Сигурен ли си? Че Скот е само ранен?
— Да, Анди. Сигурен съм.
— По дяволите, какво се е случило?
— Не знам точно. Получих съобщение по предавателя от Старк тази сутрин, той току-що го беше взел от Жан-Люк. Изглежда, в Загрос действат терористи, предполагам същата банда, която нападна „Белисима” и „Роза”, сигурно са се криели из гъсталаците в гората около нашата база. Ефър Джордан Горгон и Скот товарели резервните части в 212 днес призори и били обсипани от куршуми. Бедният Ефър е получил по-голямата част от тях, а Скот само един… — Макайвър видя лицето на Гавалан и отново побърза да прибави: — Жан-Люк ме увери, че Скот е добре, Анди, честно, кълна се в Бога.
— Не си мислех само за Скот — тежко произнесе Гавалан. — Ефър беше с нас почти от самото начало — има три деца, нали?
— Да… Ужасно. — Макайвър натисна педала и подкара колата по снега обратно към офиса. — И всичките май са още ученици.
— Ще направя нещо за тях, веднага щом се върна. Продължавай за Загрос.
— Няма кой знае какво друго. Том не е бил там. Наложило се да пренощува в петък в Ковис. Жан-Люк каза, че не били видели никого от нападателите, никой не ги е видял, изстрелите дошли просто откъм гората — базата и без това е в хаос… Не знам какво ще стане с хеликоптерите — работят извънредно, викат всички отдалечени екипажи и ги прехвърлят на партиди в Шираз, всички са запретнали ръкави, за да могат да се евакуират преди крайния срок, утре при залез слънце.
— Ще успеят ли?
— Горе-долу. Ще измъкнем всичките си танкери и момчетата, повечето от ценните резервни части и всичките хеликоптери в Ковис. Петролните съоръжения ще трябва да останат, но това не е наша отговорност. Бог знае какво ще се случи с базата и петролните кладенци без поддръжката.
— Всичко отново ще подивее.
— Съгласен съм, толкова глупава загуба! Толкова глупава! Питах полковник Фазир, дали не може да направи нещо, а това копеле само се засмя с гадната си усмивка и каза, че му било трудно да разбере дори какво, по дяволите, става в съседния офис в Техеран, а камо ли толкова далеч на юг. Попитах за комитета на летището — дали могат да помогнат. Той каза „не” и че комитетът нямал връзка с почти никой от останалите, даже с Техеран. Каза точно така: „Горе, в Загрос, сред полуцивилизованите чергари, ще е по-добре да правиш каквото ти кажат, освен ако нямаш оръжие или не си иранец, за предпочитане аятолах.” — Макайвър се изкашля и раздразнено издуха носа си. — Копелето не злорадстваше, Анди. Но пък и не беше отчаян.
Гавалан беше поразен — възникваха толкова много въпроси, на които трябваше да се отговори, всичко беше в опасност — и тук, и у дома. Само седмица до второто пришествие? „Благодаря ти, Боже, че Скот… бедният Ефър… Господи Всемогъщи, Скот е прострелян!” Той погледна мрачно през стъклото и видя, че наближават товарната зона.
— Спри колата за момент, Мак, по-добре да говорим насаме, а?
— Да, извинявай, нещо не съм с всичкия си.
— Добре ли си? Имам предвид със здравето?
— О, добре съм, само да можех да се отърва от тази кашлица. Просто… просто ме е страх. — Макайвър го изрече небрежно, но признанието прободе съзнанието на Гавалан. — Не мога да се контролирам, загубих вече един човек и НВС още виси, Ерики е в опасност, всички сме в опасност, С-Г и всичко, за което работихме. — Той стисна кормилото. — Добре ли е Джен?
— Да, да, добре е — отговори Гавалан търпеливо. За втори път отговаряше на този въпрос. Макайвър го беше попитал веднага щом слезе по стълбичката на 125. — Джен е добре, Мак — повтори той това, което беше казал преди. — Говорила е и с Хеймиш, и със Сара, и двете семейства са добре, малкият Ангъс има вече едно зъбче. Всички са добре, всички твои хора, и ти нося една бутилка в куфарчето си, тя ти я праща. Опитала се да убеди Джони Хог да я качи на 125 — скришом в тоалетната — въпреки че казах „не”! Колко жалко! — За първи път той видя проблясък на усмивка по лицето на Макайвър.
— Джен е щура глава, без съмнение. Радвам се, че е там, а не тук, много се радвам, въпреки че е странно. Колко много ни липсват. — Макайвър се загледа напред. — Благодаря ти, Анди.
— Няма защо. — Гавалан се замисли за момент. — Защо да вземаме Жан-Люк за 212? Защо не Том Локхарт? Не е ли по-добре да го измъкнем?
— Разбира се, но той няма да напусне Иран без Шаразад… А има и друг проблем… — Музиката от касетофона спря, той превъртя касетата и я пусна отново. — Не мога да я намеря. Том се тревожеше за нея, помоли ме да отида до дома й, близо до пазара, и аз отидох. Никой не ми отвори, сякаш нямаше никого. Том е сигурен, че е била на протестната демонстрация на жените.
— Господи! Чухме за бунтове и арести по Би Би Си и за нападения на побъркани върху някои жени. Мислиш ли, че е в затвора?
— Моля се на Бога да не е. Чу ли за баща й? О, да, разбира се, нали ти казах последния път, когато бяхме тук. — Макайвър разсеяно изтри прозореца. — Какво би искал да направиш — да изчакаме тук, докато хеликоптерът се върне?
— Не, хайде да отидем до Техеран. Имаме ли време? — Гавалан погледна часовника си. Беше дванадесет и двадесет и пет.
— О, да, имаме да товарим „излишните” запаси. Ако тръгнем веднага, ще имаме време.
— Добре, бих искал да видя Азадех и Ногър… и онзи Рос… и особено Толбът. Можем да минем през къщата на Бакраван, ако имаме късмет, а?
— Добра идея. Радвам се, че си тук, Анди, много се радвам. — Той отпусна педала, колелата поднесоха.
— Аз също, Мак. В действителност и аз никога досега не съм бил толкова сломен.
Макайвър се изкашля насила.
— Лоши ли са новините от къщи?
— Да. — Гавалан бавно изтри влагата от страничното стъкло с опакото на ръкавицата си. — В понеделник има специално съвещание на Съвета на директорите на „Струан”. Аз ще трябва да отговарям на въпросите за Иран. Голяма досада!
— Линбар ще присъства ли?
— Да. Този мръсник ще провали „Ноубъл Хаус”, преди да се махне. Глупаво е да разширява дейността в Южна Америка, когато Китай е на прага на откриването си.
Макайвър се намръщи — остротата в гласа на Гавалан го подразни, но не каза нищо. От години знаеше за тяхната вражда и омраза, за обстоятелствата около смъртта на Дейвид Макструан и за това, колко изненадани бяха всички в Хонконг, когато Линбар зае върховия пост. Все още имаше много приятели в Колонията, които му изпращаха изрезки или последните клюки, или слухове — душата на Хонконг — за „Ноубъл Хаус” и техните врагове, но никога не ги обсъждаше със стария си приятел.
— Извинявай, Мак — каза Гавалан кисело. — Не искам да обсъждаме тези неща или това, което става с Иън, Куилан, Линбар или който и да е друг, свързан със „Струан”. Официално аз вече не съм в „Ноубъл Хаус”. Нека да спрем дотук.
„Добре” — беше си помислил Макайвър тогава и си беше замълчал. Сега погледна Гавалан и си каза: „Годините са пощадили Анди, изглежда също така внушително, както винаги — въпреки всичките му тревоги.”
— Не се тревожи, Анди. Няма нищо, което ти да не можеш да направиш.
— Бих искал да ти повярвам точно сега, Мак. Седемте дни предизвикаха огромен проблем, нали?
— Подценяваш… — Изведнъж Макайвър забеляза, че датчикът за горивото е почти на нула, и избухна: — Някой ми е източил резервоара, докато колата е била паркирана. — Спря и излезе за малко, върна се и затръшна вратата. — Гадните копелета са счупили ключалката. Ще трябва да заредя — за щастие все още са останали няколко пет галонови бидона и подземните резервоари са наполовина пълни с хеликоптерно гориво за спешни случаи. — Той млъкна, съзнанието му беше завладяно от Джордан, Загрос, НВС и седемте дни. Кой ли ще е следващата им загуба? Той изруга наум, после чу гласа на Джени да казва: „Ще го направим, ако поискаме, зная, че можем, зная, че можем…”
Гавалан мислеше за сина си: „Няма да мога да спя спокойно, докато не го видя със собствените си очи. Утре, ако имам късмет. Ако Скот не се върне преди самолета ми за Лондон, ще отложа пътуването и ще замина в неделя, трябва някак да видя Толбът — може би ще може да ми помогне. Господи, само седем дни…”
Макайвър зареди бързо, после излезе от летището и се включи в движението. Ниско над тях прелетя голям реактивен транспортен самолет на военновъздушните сили на САЩ. Кацаше.
— Те обслужват по пет самолета на ден, все още с военни ръководители на полетите… наблюдават Зелените ленти. Всички дават заповеди, после ги отменят, но и без това никой не слуша.
— Британските авиолинии ми обещаха по три места във всеки полет за наши граждани — с багажа. Очакват самолет всеки ден — каза Макайвър.
— Какво искат в замяна?
— Перлите на короната — засмя се Макайвър, опитвайки се да разведри потиснатото им настроение, но шегата прозвуча глупаво. — Нищо не искат, Анди. Мениджърът на Британските авиолинии Бил Шусмит е голям човек и прави големи работи.
Той заобиколи един катастрофирал автобус, застанал напречно на пътя като прилежно паркиран.
— Жените днес отново протестират — говори се, че ще продължават, докато Хомейни не отстъпи.
— Ако се държат заедно, ще бъде принуден да го направи.
— Не знам вече какво да мисля. — Макайвър посочи с палец през прозореца към пешеходците, щъкащи насам-натам.
— Изглежда, мислят, че всичко по света е наред. Джамиите са претъпкани, навсякъде масови демонстрации в подкрепа на Хомейни, Зелените ленти се борят безстрашно с левичарите, които се бият също толкова безстрашно. — Той се изкашля, гърдите му изхриптяха. — Нашите работодатели… е, те просто ми подхвърлят обикновените персийски ласкателства и любезности и никога не знаеш какво мислят в действителност. Сигурно е само, че искат да ни изгонят. — Той се отклони към тротоара, за да избегне челен удар с идващата отсреща кола, влязла в тяхното платно. Беше надула клаксона и караше прекомерно бързо по заснежената улица.
— Гадове! — изруга Макайвър. — Ако не обичах толкова тази стара бричка, щях да я заменя с някой скапан камион и да ги науча аз тях! — Погледна към Гавалан и се усмихна. — Анди, толкова се радвам, че си тук. Благодаря ти. Сега се чувствам по-добре. Извинявай.
— Няма проблеми — успокои го Гавалан, но вътрешно кипеше. — Какво ще кажеш за „Вихрушката”? — попита той, неспособен вече да се сдържа.
— Е, дали ще са седем дни или седемдесет… — Макайвър отново отби от пътя, за да избегне друга катастрофа, отвърна на мръсния жест и продължи: — Ще се правим, че се съгласяваме на всичко и можем да натиснем копчето, ако поискаме, в деня Хикс, след седем дни — не, според Армстронг е по-добре да не разчитаме на повече от седмица, така че нека да бъдат шест, шест дни от днес нататък, следващия петък — петък ще е при всички случаи най-добре, нали?
— Понеже е техният Свещен ден, да, и аз така мисля.
— После прилагаме това, за което се споразумяхме — аз и Чарли. Първи етап: от днес нататък ще изпращаме всички чужденци и резервите, които успеем, по всички възможни начини — със 125, с камион до Ирак или Турция или като багаж и свръхбагаж с Британските авиолинии. Ще се опитам по някакъв начин да накарам Шусмит да увеличи резервациите ни и да получи предимство за багажа ни. Вече успяхме да прекараме два от нашите 212 „за ремонт”, а този от Загрос Едно трябва да отлети утре. Останали са още пет хеликоптера тук, в Техеран: един 212, два 206 и два „Алует”. Изпратихме 212 и алуетите в Ковис уж да обслужат искането на новия шеф за хеликоптери, въпреки че за какво са му, само един Господ знае — Дюк твърди, че не всичките му хеликоптери са заети. Както и да е, ние оставяме нашите 206 тук за камуфлаж.
— Оставяме ги?
— Няма начин да измъкнем всичките си хеликоптери, Анди, независимо кога ще започнем. Два дни преди деня Хикс, следващата сряда, последните от Главната квартира — Чарли, Ногър, останалите пилоти и механици и аз — се качваме на 125 и излитаме от клетката в Ал Шаргаз, освен, разбира се, ако не успеем да измъкнем някои от тях предварително с Британските авиолинии. Не забравяй, че се очаква да сме достатъчно силни — един вътре за един вън. След това…
— Ами документите, разрешенията за излитане?
— Ще се опитам да намеря празни бланки от Киа — ще са ми необходими няколко празни швейцарски чека, той разбира от пишкеш, но същевременно е член на съвета, много е умен, напорист и алчен, но не гори от желание да рискува кожата си. Ако не можем, просто ще си купим достъпа до 125. Извинете ни пред партньорите, Киа или който и да е, когато открият, че сме си отишли, и им кажете, че сме свикали извънредна конференция в Ал Шаргаз — неубедително извинение, но няма значение. С това завършва първият етап. Ако ни попречат, това ще сложи край на „Вихрушка”, тъй като ще бъдем използувани като заложници в замяна на всички хеликоптери, и аз съм сигурен, че ти няма да се съгласиш да ни жертваш. Втори етап: откриваме от…
— А какво ще стане с покъщнината ви? И с всички онези, които имат апартаменти и къщи в Техеран?
— Компанията ще трябва да им изплати справедливи обезщетения. Това ще бъде част от печалбите и загубите на „Вихрушка”. Съгласен ли си?
— Какво ще промени това, Мак?
— Не много. Нямаме друг избор, освен да платим обезщетения.
— Да, да, съгласен съм.
— Втори етап: откриваме отдел в Ал Шаргаз, през което време ще са станали няколко неща. Ти ще си уредил товарен 747 да пристигне в Ал Шаргаз следобеда преди деня Хикс. По това време Старк все някак ще е складирал достатъчно количество четиридесет галонови варели на брега и ще може да прелети през Залива. Някой друг ще е складирал още гориво на някой забравен от Господа остров на Саудитска Арабия или на Емирствата за Старк, ако му потрябва, и за Руди и неговите момчета от Бандар-е Делам — на тях наистина ще им потрябва. Скраг няма проблеми с горивото. Междувременно ти ще си уредил британска регистрация за всички хеликоптери, които планираме „да експортираме”, и ще си получил разрешение да летиш през въздушните пространства на Кувейт, Саудитска Арабия и Емирствата. Аз отговарям за действителните операции на „Вихрушка”. На разсъмване в деня Хикс ти ще ми кажеш „давай” или „недей”. Ако е „недей”, тогава край. Ако е „давай”, аз мога да не изпълня нареждането, ако преценя, че не е разумно. Тогава това също ще бъде краят. Съгласен ли си?
— С две уговорки, Мак. Ще се посъветваш с мен, преди да спреш изпълнението, така както и аз ще се консултирам с теб, преди да кажа „давай” или „недей”, и второ, ако не успеем в деня Хикс, ще опитаме отново на Хикс плюс един и Хикс плюс два.
— Добре. — Макайвър пое дълбоко въздух. — Трети етап: на разсъмване в деня Хикс, или Хикс плюс един, или Хикс плюс два — три дни е максимумът, до който можем да се измъкнем — ще изпратим кодирано съобщение по радиото, което ще гласи: „давай”. Трите бази ще потвърдят и изведнъж всички бягащи хеликоптери ще излетят и ще се насочат към Ал Шаргаз. Вероятно ще има четиричасова разлика във времето на пристигане между Скраг и последния — най-вероятно Дюк — ако всичко върви добре. В момента, в който хеликоптерите се приземят, където и да е извън Иран, ще сменим иранските регистрационни номера с британски и това ще ни направи отчасти легитимни. В момента, в който кацнат в Ал Шаргаз, 747 ще са натоварени и ще излетят с всички на борда. — Макайвър въздъхна. — Просто, а?
Гавалан не отговори веднага, пресяваше плана, виждаше празнините и огромните опасности.
— Добре е, Мак.
— Не е, Анди. Изобщо не е добре.
— Видях вчера Скраг и дълго разговаряхме. Според него „Вихрушка” е възможен и ще участвува, ако е „давай”. Обеща да съобщи на останалите в края на седмицата и ще ме уведоми, но беше сигурен, че ако денят е подходящ, ще може да изведе хеликоптерите и хората си.
Макайвър кимна, но не каза нищо повече, просто продължи да кара. Пътищата бяха заледени и опасни, обикаляше по тесните улици, за да избегне главните пътища — знаеше, че са задръстени.
— Вече сме близо до пазара.
— Скраг каза, че може би ще успее да дойде в Бандар-е Делам през следващите няколко дни, да се види с Руди и да се разберат — писмата са прекалено рисковани. Между другото, той ми даде бележка за теб.
— Какво пише, Анди?
Гавалан се пресегна към задната седалка за куфарчето си. Намери плика и си сложи очилата за четене.
— Адресирана е до М.Д. капитан Макайвър.
— Един ден ще му го върна тъпкано за това гадно „мръсника Дънкан” — закани се Макайвър. — Прочети я.
Гавалан отвори плика, извади писмото заедно с друга бележка, прикрепена към него, и изсумтя:
— Пише само: „Да ти го начукам.” Прибавил е и медицинско. — Той го погледна. — Подписано е от доктор Г. Гернин от австралийското консулство в Ал Шаргаз. Старото копеле има нормален холестерол, кръвно налягане 130/85, нормална захар… Всичко е съвсем нормално, има и послепис: „Ще ти звънна, когато отпразнувам седемдесет и третия си рожден ден, пуяк такъв!”
— Надявам се да го направи, мръсникът му с мръсник, но едва ли, времето не работи за него. Той… — Макайвър натисна внимателно спирачката. Улицата водеше до площада пред джамията на пазара, но изходът беше блокиран от крещящи мъже, много от които размахваха оръжие. Нямаше начин да завие нанякъде или да обърне, така че намали скоростта и спря.
— Пак тия жени — изпъшка той, забелязвайки бушуващата демонстрация. Чу ожесточените крясъци и викове. Задръстването от двете страни на улицата нарастваше, клаксоните виеха сърдито. Нямаше паваж, само пълни с кал и натрупан сняг канавки, няколко улични сергии и минувачи.
Бяха запушени от всички страни. Зяпачите се присъединиха към онези отпред, натискайки се по пътя около колите и камионите. Сред тях имаше хлапаци и младежи, един от тях показа среден пръст на Гавалан през страничния прозорец, друг ритна калника, после още един, после всички се разбягаха сред смях и подигравки.
— Гадни малки копелета! — Макайвър ги виждаше в огледалото. Други младежи се събираха около тях. Прииждаха още хора, блъскаха се… пак враждебни погледи, двама небрежно халосаха колата отстрани с пушките си. Отпред основната част от демонстрацията на жените преминаваше кръстовището, във въздуха се носеше познатото: „Аллах-ул акбаррр…”.
Внезапен трясък ги стресна — един камък удари колата и за малко не улучи прозореца, после цялото купе се залюля — хлапаците и младежите ги наобиколиха и започнаха да скачат по бронята, правеха мръсни жестове. Макайвър кипна, блъсна вратата, просвайки двама от младежите на земята, изскочи навън и се нахвърли върху групата, която се разпръсна моментално. Гавалан също излезе бързо и се втурна към онези, които се опитваха да обърнат колата отзад. Цапардоса един от тях и го просна на земята. Повечето отстъпиха с викове и ругатни сред тълпата, но двама от по-големите се нахвърлиха върху него отзад. Той ги видя, блъсна единия в гърдите, със силен удар зашемети другия и го запрати към един камион, а шофьорът на камиона се засмя и плесна с ръка по таблото. Макайвър дишаше тежко. Младежите от неговата страна бяха избягали по-далеч и крещяха мръсотии.
— Внимавай, Мак!
Макайвър се наведе, камъкът за малко не го улучи по главата и се удари в страничната част на камиона, а младежите, десетина-дванадесет, напираха напред. Макайвър нямаше къде да отстъпи, така че си остана на мястото. Гавалан също притисна гръб към колата. Един от младежите замахна към него с тояга, други трима се приближаваха отстрани. Той се отмести, но дървото успя да го засегне по рамото и той изстена, спусна се към младежа и го цапардоса по лицето, олюля се, подхлъзна се и падна в снега. Останалите се нахвърлиха да го бият… Изведнъж той усети, че вече не бе в снега сред ритащите го крака — някой му помагаше да стане. Беше въоръжен мъж от Зелените ленти. Младежите бяха изправени до стената под дулото на оръжието на друг мъж, а един възрастен молла им крещеше яростно. Отвсякъде прииждаха любопитни. Гавалан се огледа за приятеля си и видя, че и Макайвър е наред, изправен до предницата на колата. После моллата се върна при него и му заговори на фарси.
— Nam zaban-e shoma га khoob namu danan, agha.
— Съжалявам, но не говоря вашия език, ваше преподобие — изграчи Гавалан. Гърдите го боляха.
Моллата, възрастен белобрад мъж, с бяла чалма и черна роба, се обърна и се провикна над глъчката към зяпачите и хората от другите коли.
Един шофьор неохотно слезе от колата си, приближи се, поздрави почтително моллата и после обясни на Гавалан на добър, макар и малко книжен английски:
— Моллата ви информира, че младежите неправилно са ви нападнали, ага, и са нарушили закона и че е ясно, че вие не сте нарушили закона и не сте ги провокирали.
Той отново изслуша моллата за момент, после пак се обърна към Гавалан и Макайвър.
— Той иска да знаете, че Ислямската република се подчинява на неотменните закони на Бога. Младежите са нарушили закона, който забранява да се нападат невъоръжени чужденци, които мирно извършват дейността си.
Шофьорът беше брадат, на средна възраст, с окъсани дрехи. Обърна се към моллата, който сега говореше на висок глас на тълпата и младежите. Одобрението и съгласието бяха всеобщи.
— Вие сте свидетели, че законът е спазен, виновните — наказани и правосъдието — раздадено веднага. Наказанието е петдесет камшика, но най-напред младежите ще молят за вашата прошка и за прошката на всички останали тук.
Насред грохота от близката демонстрация ужасените младежи бяха изтикани и изритани пред Макайвър и Гавалан, коленичиха и унизително замолиха за прошка. После отново ги изблъскаха към стената и започнаха да ги налагат с бичове, с готовност предложени от заинтригуваната, присмиваща им се тълпа. Моллата, двамата мъже от Зелените ленти и избраните от моллата хора изпълниха закона. Безмилостно.
— Господи! — промълви Гавалан отвратен. Шофьорът преводач реагира остро:
— Това е ислямът. Ислямът има един закон за всички хора, едно наказание за всяко престъпление и незабавно правораздаване. Законът е закон на Бога, Недосегаемия и Вечния, а не като във вашия корумпиран Запад, където законите могат да бъдат изкривени и правосъдието да се изопачи и забави в полза на адвокатите, които богатеят за сметка на изопачаването и корупцията и от низостта или нещастието на другите… — Виковете на момчетата го прекъснаха. — Тези кучи синове нямат капка достойнство — рече шофьорът презрително и тръгна към колата си.
Когато наказанието свърши, моллата назидателно поучи онези от момчетата, които бяха все още в съзнание, след това ги освободи и си тръгна със Зелените ленти. Тълпата се разпръсна, оставяйки Макайвър и Гавалан до колата им.
Нападателите им сега представляваха жалка гледка — пребити, окървавени, те стенеха и се мъчеха да се изправят на крака. Гавалан се приближи, за да помогне на един от тях да стане, но младежът се отдръпна ужасен и той се отказа и се върна обратно. Бронята на колата беше огъната, по боята имаше дълбоки драскотини от камъните, които ги бяха улучили. Макайвър изглеждаше състарен.
— Тия копелета си получиха заслуженото — обади се Гавалан.
— Щяха да ни смелят на кайма и да ни видят сметката, ако не се беше намесил моллата — отвърна Макайвър дрезгаво, доволен, че Джени не беше с тях. Не би понесла ударите с камшик по гърбовете на момчетата. Гърдите и гърбът го наболяваха. Той откъсна очи от колата, безсилно отпусна рамене, после забеляза човека, който им беше превеждал — автомобилът му бе наблизо, все още в уличното задръстване. Замькна се с усилие през снега до него:
— Благодаря ви, благодаря, че ни помогнахте, ага — викна той през прозореца, мъчейки се да надвика шума. Колата беше стара и раздрънкана, вътре се бяха натъпкали още четирима души.
Мъжът свали стъклото.
— Моллата попита има ли някой, който да знае английски, аз помагах на него, не на вас — каза той и устата му се разкриви. — Ако не бяхте дошли в Иран да се перчите с материалното си положение, тези глупави младежи нямаше да се изкушат и да ви нападнат.
— Съжалявам, аз просто исках да ви благо…
— И ако не бяха също толкова отвратителните ви филми и телевизия, които превъзнасят безбожните ви улични гангстери и бунтовните ви училища, които шахът внесе по повеля на господарите си, за да корумпира нашата младеж, включително и моя син, и моите ученици — тези бедни глупаци щяха да се подчиняват на закона. По-добре се махайте, преди да са ви хванали и вас в нарушение на закона. — Той вдигна прозореца и сърдито наду клаксона.
 

__В апартамента на Локхарт: 2,37 следобед.__
 
Саяда почука леко на външната врата. Носеше фередже и изпоцапан чадор. Отвътре й отговориха със серия от почуквания. Тя почука пак — четири пъти бързо и още веднъж. Вратата рязко се открехна, Тимур се показа с насочен към нея пистолет и тя се засмя.
— Не се ли доверяваш вече на никого, мили? — попита тя на арабски с палестински диалект.
— Не, Саяда, даже и на теб — отговори той и едва когато се увери, че забулената жена наистина е Саяда Бертолин и че е сама, отвори вратата по-широко, а тя смъкна фереджето и кърпата и се хвърли в обятията му. Той затвори вратата с ритник и отново я заключи.
— Даже и на теб! — повтори той и я целуна жадно. — Закъсня.
— Дойдох навреме. Ти си подранил. — Тя отново се засмя, отскубна се от прегръдките му и му подаде чантата. — Тук са около половината, утре ще донеса останалите.
— Къде са другите?
— В гардероба на Френския клуб. — Саяда Бертолин свали чадора си и се преобрази. Отдолу носеше подплатено скиорско яке и топло кашмирено поло, карирана пола, дебели чорапи и високи кожени ботуши.
— Къде са останалите? — попита тя. Очите му се усмихнаха.
— Отпратих ги.
— Иска ти се да се любим, а? Кога ще се върнат?
— Към залез слънце.
— Чудесно. Първо ще си взема един душ — топла ли е още водата?
— О, да, и парното е включено, и електрическото одеяло. Какъв лукс! Локхарт и жена му са знаели как да живеят. Това е истинска — как е думата на френски? — а, да, garconniere на паша.
Смехът й го стопли.
— Нямаш представа какво удоволствие е горещият душ, мили, много по-хубаво нещо от ваната — да не говорим за останалото. — Тя седна на един стол, за да изуе ботушите ри. — Само че не Локхарт, а старият развратник Яред Бакраван знаеше как да живее — първоначално този апартамент беше предназначен за любовницата му.
— За теб ли? — попита той без злоба.
— Не, мили, той си падаше по млади, много млади. Аз не съм любовница на никого, даже и на съпруга ми. Шаразад ми го каза. Старият Яред умееше да се наслаждава на живота, жалко, че нямаше късмет и умря.
— Той служеше на целта си.
— Това не е изход за такъв мъж. Глупаво беше!
— Той беше прочут лихвар и поддръжник на шаха, въпреки че бе много щедър към Хомейни. Беше престъпил законите на Бога и…
— Законите на фанатиците, мили, на фанатиците — както ние сега нарушаваме всякакви закони, а?
Тя стана и леко го целуна, мина по мекия килим в коридора, пресече спалнята на Шаразад и Локхарт и влезе в луксозната, покрита с огледала баня, пусна душа и постоя, докато чакаше водата да се стопли.
— Винаги съм обичала този апартамент.
Той се облегна на вратата.
— Моите шефове ти благодарят, че им го предложи. Как мина демонстрацията?
— Ужасно. Мъжете са такива животни, сипеха ругатни и мръсотии, размахваха срещу нас разголените си членове и всичко това само защото искаме да сме поне малко равни, да се обличаме, както ни харесва, да се опитаме да бъдем красиви за краткото време, през което сме млади.
Тя отново опита с ръка водата, дали е достатъчно топла.
— Вашият Хомейни ще трябва да отстъпи.
Той се разсмя.
— Никога. И само някои от тях са животни, Саяда, другите просто не знаят нищо по-добро. Къде е твоята цивилизована палестинска търпимост?
— Вашите мъже тук я набутаха в клозетната яма, Тимур. Ако беше жена, щеше да разбереш.
Тя отново опита водата и почувствува, че се затопля.
— Време е да се връщам в Бейрут — не мога да се почувствувам чиста тук. Не съм се чувствала чиста от месеци.
— И аз ще се радвам да се върна. Войната тук свърши, но не и в Палестина, Ливан и Йордания — там са им необходими обучени бойци. Има достатъчно евреи за убиване, трябва да отхвърлим проклятието на ционизма и да завладеем отново Свещените места.
— Радвам се, че ще се върнеш в Бейрут — каза тя. Очите й го приканваха. — На мен също ми наредиха да се прибирам вкъщи. След около две седмици, което идеално ме устройва, защото ще мога да взема участие в още демонстрации. Планираният за четвъртък протестен митинг ще бъде най-големият досега.
— Не мога да разбера защо се вълнуваш толкова. Иран не е твой проблем и всичките ти протести и демонстрации няма да постигнат нищо.
— Грешиш. Хомейни не е глупав. Аз участвам в тях по същите причини, поради които работя за ООП — за дома ни, за равенство на палестинската жена, както и… да, за жените навсякъде. — Кафявите й очи изведнъж пламнаха — никога досега не му беше изглеждала толкова красива. — Жените протестират, мили мой… и в името на Бога на коптите, Единствения Бог, и на твоя Маркс-Ленин, който ти тайно почиташ. Дните на мъжкото господство свършиха!
— Съгласен съм — той се усмихваше. Тя също се засмя с него.
— Ти си шовинист — ти, който уж мислиш различно.
Температурата на водата беше идеална. Тя свали скиорското си яке.
— Хайде да се изкъпем заедно.
— Добре. Кажи ми за документите.
— После.
Тя се съблече без стеснение, както и той, и двамата бяха възбудени, но търпеливи. Отдавна бяха любовници — от три години, още в Ливан и Палестина, и тук, в Техеран. Той я насапуниса, тя него също и започнаха да си играят един с друг, играта им постепенно ставаше все по-интимна и по-чувствена, и по-еротична, докато накрая тя изстена и извика, а после, в момента, когато той проникна в нея, се сляха напълно, сега вече още по-неудържими, достигайки заедно върховния миг… По-късно лежаха един до друг спокойно в леглото, електрическото одеяло ги топлеше.
— Колко е часът? — попита тя сънено с дълбока въздишка.
— Време е за любов.
Тя посегна и го докосна, и той се сви неподготвен. Отдръпна се, после хвана ръката й и я притисна.
— Още не, даже и с теб, моя любов! — прошепна тя, притихнала доволно в прегръдките му.
— Пет минути.
— Не в следващите пет часа, Тимур.
— Един час…
— Два — каза тя с усмивка. — След два часа ти ще си готов отново, но тогава аз вече няма да съм тук — ще трябва да легнеш с някоя от твоите войнишки курви. — Тя потисна една прозявка, след това се протегна като котка.
— О, Тимур, ти си чудесен любовник, чудесен… — Ушите й доловиха шум. — Това душът ли е?
— Да, оставих го да тече. Какъв лукс, а?
— Да, да, така е, но и разточителство.
Тя се измъкна от леглото и затвори вратата на банята, използува бидето, после влезе под душа и запя, миейки косата си, после обви една кърпа около себе си, изсуши си косата с електрическия сешоар и когато се върна, очакваше да го намери заспал след преживяното удоволствие.
Но той не спеше. Лежеше с прерязано гърло, одеялото, което го покриваше наполовина, беше просмукано от кръв, а отрязаните му гениталии бяха прилежно поставени на възглавницата до него. Имаше и двама мъже — стояха и я наблюдаваха. И двамата бяха въоръжени, а пистолетите им имаха заглушители. През отворената врата на спалнята тя видя още един, на пост до външната врата.
— Къде са останалите документи? — попита единият от мъжете на английски с особен акцент. Пистолетът му беше насочен към нея.
— Във… във Френския клуб.
— Къде във Френския клуб?
— В един гардероб. — Тя беше работила прекалено дълго в нелегалност в ООП, беше прекалено опитна в живота, за да се паникьосва. Пулсът й беше спокоен и тя се опитваше да прецени какво да направи, преди да умре. Имаше нож в дамската си чанта. Когато дойде, я беше оставила на нощното шкафче, а сега чантата лежеше захвърлена на леглото, съдържанието й беше изсипано и ножът го нямаше. Никакво оръжие близо до нея, за да й помогне. Нищо, освен време — на залез слънце щяха да се върнат останалите. Hо залез слънце беше още далеч.
— В женското отделение — добави тя.
— В кой гардероб?
— Не знам — няма номера, обикновено всичко ценно се предава на служителката, името се вписва в една книга, която тя после парафира, и се получава обратно при поискване, но само лично.
Мъжът погледна въпросително към другия, който му кимна. И двамата бяха с тъмна кожа и очи, с мустаци и тя не можеше да определи акцента. Биха могли да бъдат иранци, араби или евреи, и от много други места, от Египет до Сирия или на юг до Йемен.
— Облечи се. Ако се опиташ да правиш номера, няма да идеш в ада безболезнено като този мъж — той дори не се събуди. Ясно ли е?
— Да. — Саяда започна да се облича. Нарочно не се опита да се прикрие. Мъжът стоеше до вратата и внимателно я наблюдаваше — не тялото й, а ръцете.
„Професионалисти са” — помисли си тя отчаяно.
— Откъде взе документите?
— От един човек. Не съм го виждала преди…
— Стига! — Думата я преряза като острие, въпреки че беше изречена меко. — Ако се опиташ пак да ни излъжеш, ще отрежа това красиво зърно и ще те накарам да го изядеш, Саяда Бертолин. Една лъжа за опит се прощава, но не и повече. Продължавай.
Страхът й се надигна.
— Казва се Абдула бин Сиба и тази сутрин дойде с мен до старото жилище близо до университета. Заведе ме до апартамента и търсихме там, където ни бяха наредили, и…
— Кой ти нареди?
— Гласът. Гласът по телефона — познавам го само като глас. От… от време на време той ми звъни и ми дава специални инструкции.
— Как го познаваш?
— По гласа, разбира се, и винаги има код. — Тя нахлузи пуловера през главата си и вече бе напълно облечена, оставаха й само ботушите. Автоматичният пистолет със заглушителя не трепна. — Кодът е, че той винаги споменава по някакъв начин предишния ден през първите пет минути, без значение, кой е денят.
— Продължавай.
— Търсихме под дъските на пода и намерихме материалите. Писма, папки, разни книги. Аз ги сложих в чантата си, отидох във Френския клуб и… и после, понеже закопчалката на чантата се счупи, оставих половината там и дойдох тук.
— Къде се срещна с Димитрий Язернов?
— Не съм се срещала с него. Казаха ми само да отида там с Абдула и да се уверя, че никой не ме наблюдава, да намеря документите и да ги дам на Тимур.
— Защо на Тимур?
— Не съм питала. Никога не питам.
— Разумно. Какво ще кажеш за Тимур?
— Не знам точно, освен че… той беше иранец, обучен от ООП за борец за освобождение.
— От кой отдел?
— Не знам. — Зад мъжа се виждаше спалнята, но тя се стараеше да не гледа към леглото и към този мъж, който знаеше прекалено много. От разпита й стана ясно, че може да са агенти на САВАМА, КГБ, ЦРУ, М-16, Израел, Йордания, Сирия, Ирак, даже и на екстремистките групи от ООП, които не признаваха Арафат за водач — всички те биха желали да притежават съдържанието на сейфа на американския посланик.
— Кога се връща французинът, твоят любовник?
— Не знам — отвърна тя веднага, давайки израз на изненадата си.
— Къде е той сега?
— В базата в Загрос. Казва се Загрос Три.
— Къде е пилотът Локхарт?
— Мисля, че е също в Загрос.
— Кога ще се върне тук?
— Имате предвид тук, в този апартамент? Не мисля, че някога ще се върне.
— А в Техеран?
Очите й се насочиха към спалнята, колкото и да се стараеше да я отбягва, и тя видя Тимур. Стомахът й се разбунтува, тя се хвърли към тоалетната и повърна. Мъжът я наблюдаваше безчувствено, доволен, че е пречупил една от бариерите й. Той беше свикнал с тела, реагиращи от само себе си на ужаса. Но дори и сега пистолетът му не я изпускаше и той я наблюдаваше внимателно да не направи някой номер.
Когато спазъмът й премина, тя изплакна устата си, опитвайки се да преодолее повдигането, ругаейки Тимур за глупостта му да изпрати другите навън. „Глупак! — й се искаше да извика, глупаво беше, че ги отпрати, когато си заобиколен от врагове и от дясно, и от ляво, и в центъра! Да не би някога да съм се притеснявала да се любя, когато има хора наоколо, стига вратата да е затворена.”
Тя се опря на тоалетната чиния и загледа враговете си.
— Първо ще отидем във Френския клуб — нареди мъжът. — Ще вземеш останалите материали и ще ми ги дадеш. Ясно ли е?
— Да.
— Отсега нататък ще работиш за нас. Тайно. Ще работиш за нас. Съгласна ли си?
— Имам ли избор?
— Да. Можеш да умреш. Мъчително. — Устните на мъжа се присвиха още повече, очите му станаха като на влечуго. — А след като умреш, ще се погрижим за едно дете на име Ясар Биалик.
Лицето й побеля.
— А, добре! Значи си спомни за малкия си син, който живее в семейството на чичо ти, на улицата на търговците на цветя в Бейрут? — Мъжът се втренчи в нея, после попита: — Е, какво, съгласна ли си?
— Да, да, разбира се — отвърна тя отпаднало. „Невъзможно е да знаят за скъпия ми Ясар, даже мъжът ми не зн…”
— Какво се случи с бащата на детето?
— Той… той беше убит…
— Къде?
— На… на Голанските възвишения.
— Тъжно е да загубиш съпруг само няколко месеца след сватбата — рече мъжът. — На колко години беше тогава?
— Седем… седемнадесет.
— Паметта не ти изневерява. Добре. Ако избереш да работиш за нас, ти, твоят син, чичо ти и семейството му ще бъдете в безопасност. Ако не ни се подчиняваш напълно или се опиташ да ни предадеш, или да се самоубиеш, момчето Ясар ще престане да бъде мъж и да вижда. Ясно ли е?
Тя кимна безпомощно. Лицето й беше посивяло.
— Ако ние умрем, други ще се погрижат да отмъстят за нас. Не се съмнявай в това. Е, сега какво избираш?
— Ще ви служа — и ще се постарая да спася сина си и да отмъстя, но как, как, как?
— Добре, ще ни служиш в името на очите, топките и члена на сина ти!
— Да, мо… моля ви, на кого… на кого служа?
И двамата мъже се усмихнаха. После мъжът с пистолета каза сериозно:
— Никога повече не питай и не се опитвай да разбереш. Ще ти кажем, когато е необходимо и ако е необходимо. Ясно ли е?
— Да.
Мъжът с пистолета развъртя заглушителя и го прибра заедно с оръжието в джоба си.
— Искаме веднага да научим кога се връщат — или французинът, или Локхарт. Твоята задача е да го разбереш. Както и колко хеликоптера имат тук, в Техеран и къде. Ясно ли е?
— Да. Как да се свържа с вас?
— Ще ти дадем телефонен номер. — Очите му помътняха още повече. — Само на теб. Разбра ли?
— Да.
— Къде живее Армстронг? Робърт Армстронг.
— Не знам. — През ума й премина предупредителен сигнал. Говореше се, че Армстронг е обучен убиец, нает от М-16.
— Кой е Толбът?
— Толбът? Служител в британското посолство.
— Какъв служител? Какво работи?
— Не знам. Просто служител.
— Някой от тях любовник ли ти е?
— Не. Те… те ходят понякога във Френския клуб. Просто сме познати.
— Ще станеш любовница на Армстронг. Ясно ли е?
— Аз… ще опитам.
— Имаш две седмици. Къде е жената на Локхарт?
— Мисля… мисля, че е в семейната къща на Бакраван, близо до пазара.
— Ще разбереш със сигурност. И вземи ключ от входната врата.
Мъжът видя, че очите й просветват, и скри учудването си. „Ако това противоречи на скрупулите ти, не обръщай внимание” — помисли си той. — Вземи си палтото, тръгваме веднага.
Докато преминаваше през спалнята към външната врата, коленете й трепереха.
— Чакай. — Мъжът напъха съдържанието обратно в чантата й и после, като че ли се сети в последния момент, небрежно уви онова, което беше на възглавницата, в една от книжните й кърпички и също го сложи вътре.
— Да ти напомня да се подчиняваш.
— Не, моля ви! — Сълзите й потекоха. — Не мога, само това не…
Мъжът тикна чантата в ръцете й.
— Тогава го хвърли.
Нещастна тя се дотътри до банята и го изхвърли в клозета, и отново й се повдигна, повече отпреди.
— Побързай.
Когато отново дойде на себе си, тя го погледна.
— Когато… когато се върнат останалите и открият… ако не съм тук, те… те ще разберат, че… че съм част от онези, които… които са направили това, и…
— Разбира се. За глупаци ли ни мислиш? Мислиш ли, че сме сами? В момента, в който се върнат, те ще са мъртви. И това място прочистено.
 

__В апартамента на Макайвър: 4,20 следобед.__
 
— Не знам, господин Гавалан, не си спомням много, след като оставих Азадех на хълма и влязох в базата, горе-долу до момента, когато пристигнахме тук — разказваше Рос. Той носеше една от униформените ризи на Петикин и черен пуловер, черни панталони и обувки, беше обръснат и спретнат, но лицето му издаваше пълното му изтощение. — Но преди това всичко се случи както… както ви казах.
— Ужасно — въздъхна Гавалан. — Но благодаря на Господа за вас, капитане. Ако не сте били вие, другите щяха да са мъртви. Без вас щяхме да загубим всички. Да пийнем по нещо, дяволски студено е. Имаме малко уиски — той направи знак на Петикин. — Чарли?
Петикин отиде до бюфета.
— Разбира се, Анди.
— Аз няма да пия, благодаря, господин Макайвър — каза Рос.
— А аз ще си пийна, макар че е малко раничко — каза Макайвър.
— И аз — присъедини се към него Гавалан.
Двамата бяха пристигнали съвсем скоро, все още потресени от преживяното и обезпокоени от това, че бяха чукали дълго на вратата на Шаразад, но никой не им отвори. После дойдоха тук. Рос, който спеше на канапето, скочи и стисна огромния си нож. Когато ги видя, прибра оръжието и промълви:
— Извинявайте.
— Няма нищо — небрежно отвърна Гавалан, преглъщайки страха си. — Аз съм Андрю Гавалан. Здравей, Чарли! Къде е Азадех?
— Още спи в другата стая — отвърна Петикин.
— Извинявай, че те стреснах — обърна се Гавалан към Рос. — Какво се случи в Табриз, капитане?
Рос им разказа всичко доста несвързано. Внезапното му събуждане го беше объркало. Главата и цялото тяло го боляха, но се радваше, че може да разкаже какво се беше случило, възстановявайки всичко, запълвайки постепенно празнотите, поставяйки частите на местата им. Освен Азадех. „Не, все още не мога да й намеря мястото.”
Тази сутрин, когато се стресна от кошмарния си полусън, всичко му се беше объркало в главата — реактивни двигатели, оръжия, камъни, експлозии, студ. Вторачи се в ръцете си, за да се увери кое е сън и кое — реалност. После видя някакъв човек, който го гледаше любопитно, и му извика:
— Къде е Азадех?
— Още спи, капитан Рос, тя е в свободната стая оттатък — успокои го Петикин. — Помните ли ме? Чарли Петикин — Дошан Тапе?
Рос претърсваше паметта си. Спомените му се връщаха бавно. Ужасни неща. Огромни бели петна, много големи. Дошан Тапе? Какво за Дошан Тапе? Отиде там да хване хеликоптер и…
— А, да, капитане, как сте? Радвам се… да ви видя. Тя спи ли?
— Да, като бебе.
— Това, че спи, е добре — каза той. Умът му все още не работеше съвсем добре.
— Първо ще пийнем по чашка. После ще вземете един душ и ще се обръснете — ще ви намеря някакви дрехи и бръснарски принадлежности. Вие сте горе-долу моя ръст. Гладен ли сте? Имаме яйца и малко хляб, не е много пресен, но…
— О, не, благодаря, не съм гладен… много сте любезен.
— Дължа ви едно черпене — не, поне десет! Дяволски се радвам, че ви виждам. Слушайте, много ми се иска да разбера какво се случи… добре де, Макайвър отиде на летището да вземе нашия шеф Анди Гавалан. Скоро ще се върнат и ще трябва да им разкажете всичко, а дотогава — никакви въпроси, сигурно сте изтощен.
— Благодаря, да, още ми е… още ми е малко… Спомням си, че оставих Азадех на хълма, после почти нищо не помня, само проблясъци, подобно на сън, докато не се събудих преди малко. Колко съм спал?
— Спите вече около шестнадесет часа. Ногър и двамата ни механици почти ви внесоха на ръце и после и двамата заспахте. Аз и Мак ви съблякохме, поизмихме част от калта и ви занесохме в леглото — страхувам се, че не пипаме особено нежно, но вие така и не се събудихте.
— Азадех добре ли е?
— О, да. Проверих няколко пъти, спи като пеленаче. Какво ста… о, извинете, никакви въпроси! Първо бръснене и баня. Страхувам се, че водата не е много топла, но включих електрическата печка в банята, вече трябва да се е постоплило…
Сега Рос наблюдаваше Петикин, който поднасяше уискито на Макайвър и Гавалан.
— Сигурен ли сте, че няма да пиете, капитане?
— Не, не, благодаря. — Рос несъзнателно хвана дясната си китка и я разтри. Енергията му бързо се изчерпваше, чувствуваше се много уморен.
Гавалан забеляза това и разбра, че няма много време.
— Можете ли да си спомните нещо, което да ни даде представа, къде може да е Ерики?
— Нищо повече от това, което ви казах. Може би Азадех ще може да помогне — името на човека от Съветите беше нещо като Цертага — онзи, с когото Ерики беше принуден да работи на границата. Както ви казах, те я използваха като заплаха и имаше някакви усложнения с баща й и с пътуването, което щяха да предприемат заедно — съжалявам, не мога да си спомня точно. Другият човек, който беше приятел на Абдула хан, се казваше Мжитрик, Пьотър Олег Мжитрик. — Това напомни на Рос за кодираното съобщение на Виен Розмънт за хана, но той реши, че не е работа на Гавалан, нито пък всичките убийства, нито пък бутането на човека под камиона на пътя, нито че един ден ще се върне обратно в селото и ще отсече главите на касапина и каландара, които, ако не беше милостта на Бога и планинските духове, щяха да я пребият с камъни и да го осакатят. Ще го направи, след като докладва, след като види Армстронг или Толбът, или американския полковник, но преди това ще ги попита кой е предал операцията при Мека. Някой го е направил. За момент мисълта за Розмънт, Тенцинг и Гуенг го заслепи. Когато мъглата се разсея, той погледна часовника на камината.
— Трябва да отида до едно място близо до британското посолство. Далеч ли е оттук?
— Не, можем да ви закараме, ако искате. — Гавалан погледна Макайвър. — Мак, хайде да тръгваме… може би ще успея да хвана Толбът. Ще имаме време да се върнем, за да видим Азадех и Ногър, ако е тук.
— Добра идея.
— Може ли това да стане сега? Съжалявам, но се страхувам, че ще заспя отново, ако не го направя.
Гавалан стана и облече тежкото си палто.
— Ще ви дам на заем едно палто и някакви ръкавици — каза на Рос Петикин. Видя как очите му се стрелнаха към коридора. — Да събудя ли Азадех?
— Не, благодаря. Ще… просто ще надникна.
— Втората врата вляво.
Те го проследиха с поглед как върви по коридора, стъпките му бяха безшумни като на котка, как тихо отвори вратата, застана за миг на прага, после затвори отново. Рос взе пушката си и двете кукрита, своето и на Гуенг. Помисли за момент, после постави своя нож на камината.
— В случай, че не се върна — каза той, — кажете й, че това е подарък, подарък за Ерики. За Ерики и за нея.
 

47
 
__В двореца на хана: 5,19 следобед.__
 
Вцепененият каландар на Абу Мард стоеше на колене.
— Не, не, Ваше височество, молла Махмуд ни заповяда, кълна се…
— Той не е истински молла, кучи сине, всички знаят това! За Бога, вие… вие сте се гласели да замервате с камъни дъщеря ми! — крещеше ханът. Дишаше тежко, конвулсивно, лицето му беше станало на петна. — Вие сте се осмелили! Вие сте се осмелили да пребиете моята дъщеря с камъни?!
— Той беше, Ваше височество — прошепна каландарьт, — моллата го реши, след като я разпита и тя призна изневярата със саботьора.
— Ти, кучи сине! Ти подстрекаваше и активно подпомагаше този лъжемолла… Лъжец! Ахмед ми разказа какво се е случило! — Ханът се подпря на възглавниците на леглото си. Зад него стоеше телохранителят му. Ахмед и другите стражи бяха обградили плътно каландара. Нажуд, най-голямата му дъщеря, и Айша, младата му съпруга, седяха отстрани, опитващи се да скрият ужаса си пред неговата ярост и вцепенени от страх, че той може да я прехвърли върху тях. На колене до прага, все още в изпоцапаните от пътуването дрехи и разтреперан от страх стоеше Хаким, братът на Азадех, който току-що беше пристигнал; по нареждане на хана беше натикан тук под стража и слушаше с тиха ярост Ахмед, който обясняваше какво се беше случило в селото.
— Ти, кучи сине — развика се отново ханът, пръскайки слюнка. — Ти си позволил… ти си позволил на онова куче, саботьора, да избяга… ти си позволил да я повлече със себе си… ти си подслонил саботьора, а после… после се осмеляваш да съдиш един от моето… моето семейство и си щял да я пребиеш с камъни… без да поискаш моето одобрение?
— Моллата беше! — завика каландарът. — Моллата!…
— Затвори му устата.
Ахмед го удари силно по едното ухо и за момент го зашемети. После грубо го блъсна пак на колене и изсъска:
— Кажи само още една дума и ще ти отрежа езика.
Ханът се опитваше да си поеме дъх.
— Айша, дай ми… дай ми едно от онези… онези хапчета…
Тя се засуети, все още на колене, отвори флакона, сложи ханче в устата му и я избърса вместо него. Ханът задържа хапчето под езика си, както му беше казал докторът, и в следващия момент спазъмът премина, кънтежът в ушите му отслабна и стаята престана да се люлее. Кръвясалите му очи се върнаха отново върху стареца, който скимтеше и се тресеше неудържимо.
— Ти, кучи сине, значи ти се осмеляваш да хапеш ръката на стопанина си — ти, твоят главорез и твоето гнило село? Ибрим — нареди ханът на един от стражите си, — върни го в Абу Мард и го пребийте с камъни, накарайте селяните да го пребият с камъни, да го пребият с камъни, после отрежете ръцете на касапина.
Ибрим и още един пазач изправиха виещия каландар на крака, накараха го с удари да млъкне и отвориха вратата, но спряха, защото Хаким рязко каза:
— После изгорете селото!
Ханът го погледна, очите му се свиха.
— Да, после изгорете селото — откликна той и задържа погледа си върху Хаким, който отново гледаше към него, опитвайки се да бъде храбър. Вратата се затвори и сега тишината натежа, нарушавана само от дишането на Абдула.
— Нажуд, Айша, вървете си — нареди той.
Нажуд се поколеба, искаше й се да остане и да чуе присъдата, произнесена над Хаким, злорадствайки, че Азадех е била хваната в изневяра и затова ще бъде наказана, щом я заловят. Добре, много добре. Заедно с Азадех ще загинат и двамата — и Хаким, и Червенокосия с ножа.
— Ще дойда веднага, щом ме повикате, Ваше височество — каза тя.
— Можеш да се върнеш в покоите си. Айша, ти чакай в края на коридора.
Двете жени напуснаха. Ахмед затвори вратата със задоволство. Всичко вървеше по плана. Другите двама пазачи мълчаливо чакаха.
Ханът се помести мъчително, посочвайки към тях:
— Чакайте отвън. Ахмед, ти остани.
Когато те излязоха и в голямата студена стая останаха само тримата, той извърна втренчения си поглед отново към Хаким.
— Да се изгори селото, казваш. Добра идея. Но това не извинява твоята измяна, нито тази на сестра ти.
— Нищо не извинява предателството срещу бащата, Ваше височество. Но нито аз, нито Азадех сме ви предали или заговорничели срещу вас.
— Лъжец. Ти чу Ахмед. Тя е признала, че развратничи със саботьора, тя е признала!
— Тя е признала, че го „обича”, Ваше височество, от много, много години. Заклела се е пред Бога, че никога не е извършвала прелюбодеяние или предателство спрямо съпруга си. Никога! Пред тези кучета, кучи синове, и още по-лошо, пред този молла разбойник, какво може да каже една ханска дъщеря? И нали се е опитала да защити твоето име пред тази безбожна сган от лайна?
— Отново тези засукани думи, пак в защита на блудницата, в която тя се е превърнала?
Лицето на Хаким стана пепеляво.
— Азадех се е влюбила, така както и майка ни някога се е влюбила. Ако тя е развратница, тогава ти си развратил моята майка!
Кръвта нахлу отново в лицето на хана.
— Как се осмеляваш да кажеш такова нещо!
— Това е вярно. Ти си спал с нея, преди да се ожените. Защото те е обичала, тя те е пускала тайно в спалнята си, рискувайки по този начин да умре. Рискувала е живота си, защото те е обичала и ти си я молил. Не е ли придумала нашата майка своя баща да те приеме и не убеди ли ти твоя баща да разреши да се ожениш за нея ти, вместо по-големия ти брат, който я е искал за своя втора жена? — Гласът на Хаким се пречупи, той си спомни как майка му умираше; тогава беше на седем, а Азадех на шест, не разбираха много, само, че тя изпитва ужасна болка от нещо, наречено „тумор”, а навън, в двора, стоеше техният баща Абдула, потънал в скръб. — Не се ли застъпваше винаги за теб пред баща ти и по-възрастния ти брат и после, когато брат ти бе убит и ти стана наследник, не те ли помири тя с баща ти?
— Ти не можеш… не можеш да знаеш такива неща, ти беше… ти беше много малък!
— Разказа ни ги старата бавачка Фатме, каза ни го, преди да умре, разказа ни всичко, което можа да си спомни.
Ханът едва го слушаше, потънал също в спомени, припомняйки си злополуката с брат си по време на лов. Така умело беше нагласил всичко — възможно е старата бавачка да е знаела и това и тогава сигурно и Хаким, и Азадех знаят, а това е още едно основание да ги накара да замлъкнат. Спомни си също всички вълшебни мигове, които бе имал с Наптала Красавицата, преди и след женитбата и през дните, преди да започне болката. Не беше изминала и година, откакто се ожениха, когато се роди Хаким, две, когато се появи Азадех, тогава Наптала беше точно на шестнадесет, дребничка, в тялото също като Айша, но хиляди пъти по-красива, с дълга коса като златна паяжина. Още пет божествени години, без повече деца, но това нямаше значение, тъй като имаше вече най-после син — силен, здрав и прав, след като тримата му синове от първата му жена се бяха родили хилави и умряха скоро след раждането, а четирите му дъщери бяха грозни и заядливи. Нали съпругата му беше все още на двадесет и две, в добро здраве, силна и възхитителна като двете деца, които вече беше родила? Имаше още много време за още синове.
После дойде болката. И агонията. И никой лекар в Техеран не можеше да помогне.
— Иншаллах — казаха те.
Никакво облекчение, освен успокоителните, толкова по-силни, колкото повече тя линееше. Бог да й даде мир. Той наблюдаваше Хаким, виждайки структурата на Азадех, която беше копие на майка си, и го слушаше да говори неспирно.
— Азадех само се е влюбила, Ваше височество. Ако тя обича този мъж, не можете ли да й простите? Не беше ли тя само на шестнадесет, когато беше прокудена на училище в Швейцария, както по-късно и аз бях пропъден в Хвой?
— Защото и двамата бяхте вероломни, неблагодарни и злостни! — извика ханът и ушите му отново започваха да кънтят. — Махай се! Ти трябва да… ще стоиш далеч от другите, под стража, докато пратя да те доведат. Ахмед, погрижи се за това, после се върни тук.
Хаким стана, доведен почти до сълзи, съзнавайки какво ще стане и безсилен да го предотврати. Запрепъва се навън. Ахмед даде необходимите нареждания на пазачите и се върна в стаята. Сега очите на хана бяха затворени, лицето му бе съвсем посивяло, дишането му — още по-затруднено отпреди. „Моля ти се, Господи, не го оставяй още да умре” — помоли се Ахмед наум.
Ханът отвори очи и се съсредоточи.
— Трябва да реша нещо за него, Ахмед. Бързо.
— Да, Ваше височество — започна неговият съветник, подбирайки внимателно думите си. — Вие имате обаче двама синове, Хаким и бебето. Ако е било писано Хаким да умре или — той се усмихна странно — да ослепее или осакатее, тогава Махмуд, съпругът на нейно височество Нажуд, ще стане регент, докато…
— Този глупак? Нашите земи и мощ ще бъдат загубени най-много до една година! — Червени петна лумнаха по лицето на хана и той усети, че му е все по-трудно да мисли ясно. — Дай ми още едно хапче.
Ахмед се подчини и му даде да пие вода, като го успокояваше.
— Вие сте в Божиите ръце, ще се оправите, не се тревожете.
— Не се тревожете! — промърмори ханът с болка в гърдите. — Божията воля беше моллата да умре навреме… странно. Пьотър Олег спази своята част от сделката… въпреки че… моллата умря твърде бързо… твърде бързо.
— Да, Ваше височество.
След малко спазъмът отново премина.
— Ка… какво ще ме посъветваш… за Хаким?
За момент Ахмед се престори, че мисли.
— Синът ви Хаким е добър мюсюлманин, би могъл да бъде обучен, той се справи добре с делата ви в Хвой и не избяга, а можеше да го направи. Той не е буен човек — освен за да защити сестра си, нали така? Но това е много важно, защото тук се крие ключът. — Той се доближи и каза меко: — Издайте му декрет за наследник, Ваше висо…
— Никога!
— … поставяйки като първо условие, че той ще пази малкия си брат, както би пазил сестра си, и, второ, сестра му да се върне по своя воля веднага в Табриз. Наистина, Ваше височество, вие нямате действителни доказателства срещу тях, само хорски приказки. Възложете ми да открия истината за него и за нея — и тайно да ви докладвам.
Ханът го слушаше внимателно и се опитваше да се концентрира, въпреки че усилието го преуморяваше.
— А братът е стръвта, за да хванем в капана сестрата — както тя беше стръвта, за да хванем в капана съпруга?
— Както и те двамата са стръв един за друг. Да, Ваше височество, разбира се. Вие се сетихте за това преди мен. В замяна на благосклонността към брата тя трябва да се закълне пред Бога, че ще стои тук и ще му помага.
— Тя ще го направи, о, да, ще го направи.
— Тогава те и двамата ще ви бъдат подръка и вие можете да си играете с тях за собствено удоволствие, давайки или не, според каприза ви, да разберат дали са виновни или не.
— Виновни са.
— Ако са виновни, а аз ще го науча бързо, ако ми дадете всички пълномощия, тогава, по Божията воля, те ще умрат бавно. Вие ще постановите хан след вас да бъде съпругът на Фацула, той не е много по-добър от Махмуд. Ако не са виновни, нека Хаким да остане наследник, което ще гарантира, че тя ще остане. И ако това стане, пак по Божията воля, тя ще бъде вдовица и дори може да се сгоди за този, когото изберете, Ваше височество, за да запази Хаким като ваш наследник — дори за някой от Съветите, ако той избегне клопката, нали?
За първи път днес ханът се усмихна.
Тази сутрин, когато Армстронг и полковник Хашеми Фазир пристигнаха, за да приберат Пьотър Олег Мжитрик, те се престориха на загрижени за здравето на хана, както и той се беше престорил на по-болен, отколкото се чувствуваше в момента. Гласът му беше едва доловим, колеблив и много слаб, така че те и двамата трябваше да се навеждат, за да го чуват.
„Пьотър Олег днес идва тук. Възнамерявах да го посрещна, но го помолих да дойде тук, поради… защото съм болен. Изпратих му съобщение да дойде и той трябва да бъде на границата на залез слънце. При Джулфа. Ако тръгнете веднага, ще имате предостатъчно време… той ще се промъкне през границата с малък съветски въоръжен хеликоптер и ще се приземи близо до една отбивка по пътя от Джулфа за Табриз, където ще го чака колата му… няма начин да се изпусне завоят, той е единствен… няколко километра северно от града… това е единственото отклонение, местността е безлюдна, по-скоро нещо като пътека. Как… как ще го хванете, си е ваша работа и… понеже аз не мога да присъствам, вие ще ми дадете запис на… на разследването, нали?”.
— Да, Ваше височество — бе обещал Хашеми. — Как бихте ни посъветвали да го хванем?,
— Запушете пътя от двете страни на отклонението с два стари, тежко натоварени селски камиона — с дърва или кошове за риба… — пътят е тесен, целият в дупки, и движението е натоварено, така че една засада е лесна работа. Но… но бъдете внимателни, винаги ще се намерят коли на Туде, които да се намесят в негова полза, той е умен и безстрашен мъж… и има капсула с отрова в ревера си.
— В кой от двата?
— Не знам… не знам. Ще кацне към залез слънце. Няма начин да пропуснете отклонението, то е само едно.
Абдула хан въздъхна, унесен в мислите си. Много пъти го бяха взимали със същия хеликоптер, за да отиде във вилата до Тбилиси. Много приятни посещения, изобилна храна, млади жени, услужливи, с пухкави устни, жадни да му харесат — после, ако му провървеше, Вертинска, тази дива котка — и забавата продължаваше.
Забеляза, че Ахмед го наблюдава.
— Надявам се, че Пьотър ще избегне засадата. Да, би било добре за него да… да я има. — Умората го погълна. — Сега ще поспя. Изпрати стражата и привечер, след като хапна, събери „преданото” ми семейство тук и ще осъществим предложението ти. — Той се усмихна цинично. — Мъдрост е да нямаш илюзии.
— Да, Ваше височество. — Ахмед се изправи. Ханът му завидя за гъвкавото мощно тяло.
— Чакай, имаше още… още нещо. — Ханът се замисли за момент и това му се стори странно уморително. — А, да, къде е Рижия мъж на ножа?
— С Цимтарга, горе, близо до границата, Ваше височество. Цимтарга каза, че може би ще отсъства няколко дни. Заминаха във вторник през нощта.
— Вторник? Какъв ден е днес?
— Събота, Ваше височество — отвърна Ахмед, криейки загрижеността си.
— А, да, събота. — Отново го заля вълна от умора. Почувствува лицето си някак особено и вдигна ръка да го изтрие, но усилието беше твърде голямо — Ахмед, открий къде е. Ако се случи нещо, ако получа пак пристъп и съм… тъй де, погрижи се да… да бъда закаран в Техеран, в Международната болница, веднага. Веднага, разбра ли?
— Да, Ваше височество.
— Открий къде е той и… и през следващите няколко дни го дръж наблизо… отмени нареждането на Цимтарга. Дръж този Мъж на ножа наблизо.
— Да, Ваше височество.
Когато стражата се върна в стаята, ханът затвори очи и почувствува как потъва в някакви неизвестни дълбини.
— Няма друг Бог, освен Бог… — промърмори той, силно уплашен.
 

__Близо до северната граница, източно от Джулфа: 6,05 привечер.__
 
Беше към залез слънце. Хеликоптерът на Ерики стоеше под примитивен, набързо сглобен навес, чийто покрив вече беше хлътнал под тежестта на снега, натрупан от виелицата през последната нощ. Ерики знаеше, че машината ще се повреди, ако я оставят дълго при ниски температури.
— Не можете ли да ми дадете одеяла или слама, или нещо, с което да го топля? — беше помолил той шейх Баязид веднага щом се върна от Резайех с тялото на старицата-вожд преди два дни. — Хеликоптерът се нуждае от топлина.
— Нямаме достатъчно дори за нас.
— Ако замръзне, няма да работи — обясни той, ядосан, че шейхът не му позволи да тръгне веднага за Табриз, само на шестдесет мили оттук, и болен от тревога за Азадех; чудеше се и какво се е случило на Рос и Гуенг. — Ако не работи, как ще се измъкнем от тези планини?
Шейхът неохотно беше наредил на хората си да построят този навес и му беше дал няколко кози и овчи кожи, които пилотът беше сложил там, където мислеше, че ще свършат най-добра работа. Едва вчера, рано сутринта, той се опита да тръгне. За негов пълен ужас Баязид му съобщи, че той и неговият 212 ще бъдат освободени срещу откуп.
— Можеш да избираш, капитане. Да бъдеш търпелив и да се разхождаш свободен из селото с охрана, да човъркаш аероплана си — каза Баязид рязко, — или да си нетърпелив и ядосан и тогава ще те вържем като див звяр за кол. Не искам неприятности, капитане, не искам никакви неприятности и кавги. Ще искаме откуп от Абдула хан.
— Но нали ви казах, че той ме мрази и няма да плати откупа.
— Ако той каже „не”, ще търсим откуп другаде. От твоята компания в Техеран, от вашето правителство, може би от съветските ви работодатели. Междувременно ти ще стоиш тук като гост, ще те храним, както се храним ние, ще спиш, както ние спим — ще делим по равно. Или ще си овързан за кол и гладен. При всяко положение ще стоиш тук, докато откупът бъде платен.
— Но това може да продължи с месеци и…
— Иншаллах!
Целият вчерашен ден и половината нощ Ерики се беше опитвал да измисли начин да излезе от капана. Бяха му взели гранатата, но му оставиха ножа. Но пазачите го наблюдаваха постоянно. В тези дълбоки снегове, с пилотски обувки и без зимни приспособления, щеше да е почти невъзможно да слезе в долината, а дори и тогава щеше да бъде в неприятелска страна. Табриз беше едва на тридесет минути път с 212, но пеша?…
— Пак ще вали довечера, капитане.
Ерики се огледа. Баязид беше на крачка от него и той не беше го чул да се приближава.
— Да, още няколко дни такова време и моята птица, моят аероплан няма да може да лети — акумулаторът ще е изтощен и повечето от уредите повредени. Трябва да пусна машината, за да се зареди акумулаторът и да се стоплят двигателите. Кой ще даде откуп, за да измъква от тези планини развален хеликоптер?
Баязид помисли малко.
— Колко дълго трябва да работят двигателите?
— Минимум десет минути на ден.
— Добре. Точно след мръкване ще можеш да го правиш всеки ден, но първо ще ме питаш. Ще ти помогнем да го измъкнеш на открито и ще пуснеш двигателите, но докато работят, ще има пет пушки на пет крачки, в случай че се изкушиш да се измъкнеш.
Ерики се засмя.
— Тогава няма да се изкушавам.
— Добре. — Баязид се усмихна. Беше хубав мъж, въпреки че зъбите му бяха лоши.
— Кога ще изпратите съобщение на хана?
— Вече е на път. В тези снегове е необходим цял ден, за да се слезе до пътя, дори с кон, но до Табриз не е далеч. Ако ханът отговори благосклонно и веднага, може би ще разберем утре, може би — след ден, зависи от снеговете.
— А може би никога. Колко време ще чакате?
— Всички ли хора от Далечния Север са толкова нетърпеливи?
Брадичката на Ерики щръкна.
— Древните богове са били много нетърпеливи, когато са били задържани против волята им, предали са го и на нас. Лошо е да бъдеш задържан против волята си, много лошо.
— Ние сме беден народ и сме във война. Трябва да вземем това, което Единният Бог ни дава. Да бъдеш откупен е древен обичай. — Той леко се усмихна. — Научихме се от Саладин да бъдем рицари с нашите пленници, за разлика от много християни. Християните не са известни с рицарство. Ние… — Слухът му беше по-остър от този на Ерики, а също и очите му. — Там долу, в долината.
Сега Ерики също чу двигателя. Трябваше му само минута, за да разпознае ниско летящия, замаскиран хеликоптер, приближаващ се от север.
— К-16. Въоръжен военен съветски хеликоптер за близки разстояния… Какво прави тук?
— Отива към Джулфа. — Шейхът плю на земята. — Тези кучи синове идват и отиват, където си искат.
— Много ли се промъкват тук?
— Не много, но и един е твърде много.
 

__Близо до отклонението за Джулфа: 6,15 вечерта.__
 
Лъкатушещият през гората страничен път беше затрупан със сняг и не беше разчистен. Имаше само няколко следи от талиги и камиони и тези, направени от стария шевролет, паркиран под боровете на няколко метра от главния път. През биноклите си Армстронг и Хашеми виждаха ясно двамата мъже с топли палта и ръкавици на предната седалка, до отворените прозорци, които напрегнато се ослушваха.
— Не му остава много време — промърмори Армстронг.
— Може би няма да дойде, в края на краищата. — Наблюдаваха от половин час от едно възвишение между дърветата, издигащо се над площадката за приземяване. Колата им и останалите хора на Хашеми бяха разположени на главния път под и зад тях. Беше много тихо, духаше слаб вятър. Няколко птици прелетяха над тях, грачейки жаловито.
— Най-после! — прошепна Армстронг развълнувано. Единият мъж отвори страничната врата и излезе. Сега гледаше в небето на север. Шофьорът включи двигателя. После чуха приближаващия се хеликоптер, видяха как се плъзна по възвишението и се скри в долината, бръснейки върховете на дърветата. Двигателят бавно заглъхна. Направи идеално приземяване сред издигащия се на талази облак сняг. Видяха пилота и човека до него. Пасажерът, дребен мъж, изскочи и отиде да пресрещне другия. Армстронг изпсува.
— Разпознаваш ли го, Робърт?
— Не, това не е Суслов. Не е Пьотър Олег Мжитрик. Сигурен съм. — Армстронг беше горчиво разочарован.
— Да не си е направил пластична операция?
— Не, нищо подобно, той беше едър негодник, як, висок колкото мен. — Наблюдаваха как двамата се срещат и пристигналият предаде нещо на човека от колата.
— Писмо ли беше? Какво му даде той, Робърт?
— Приличаше на пакет, би могло да е писмо. — Армстронг тихо изруга и се съсредоточи върху устните им.
— Какво казват? — Хашеми знаеше, че Армстронг може да разбира говора по движението на устните,
— Не знам, не е фарси или английски.
Хашеми изпсува и настрои и без това идеално фокусирания си бинокъл.
— Прилича ми на писмо.
Мъжът каза още няколко думи и се върна при хеликоптера. Пилотът тутакси включи двигателите и излетя с вихрен завой. Другият мъж се затътри обратно към шевролета.
— Сега какво? — попита вбесеният Хашеми. Армстронг наблюдаваше мъжа, който вървеше към колата.
— Имаме две възможности: да преградим пътя на колата, както бе планирано, и да разберем какво е „това”, като се постараем да обезвредим тези две копелета, преди да го унищожат, но така ще се издадем, че знаем пункта на пристигането на нашия човек — или просто да им се „закачим”, приемайки, че това е известие за хана за определяне на нова дата. — Вече беше превъзмогнал разочарованието си, че Мжитрик не беше паднал в капана.
„В нашата игра трябва да имаш и късмет — напомни си той. — Няма значение, следващия път ще го хванем и той ще ни заведе до предателя, до четвъртия човек, и петия, и шестия, и аз ще пикая на гробовете им, както и на гроба на Суслов, или както там се нарича Пьотър Олег Мжитрик — ако имам късмет.”
— Няма нужда дори да го следим — той ще отиде право при хана.
— Защо?
— Защото той е жизненоважен в Азербайджан, или за Съветите, или срещу тях, така че те ще искат да научат от първа ръка точно колко зле е със сърцето и кого е избрал за регент, докато бебето стане пълнолетно. Нали властта върви с титлата, заедно със земите и богатствата?
— И с тайните шифровани сметки в швейцарските банки — още една причина да дойдат веднага.
— Да, но не забравяй, че в Тбилиси може да се е случило нещо сериозно, и закъснението да се дължи на това — тези от Съюза са също толкова уплашени и разтревожени за Иран, колкото и ние. — Те видяха как мъжът се качва в шевролета и започва да говори на другия. Шофьорът натисна педала и зави към главния път. — Да се върнем при колата.
Обратният път по склона беше лек. Движението по шосето Джулфа — Табриз беше претоварено, много коли пътуваха с включени фарове и нямаше начин жертвата им да се измъкне от засадата, ако бяха решили да я направят.
— Хашеми, съществува и друга възможност — Мжитрик да е разбрал, че е предаден от сина си, и да е изпратил предупреждение до хана, чието прикритие също би отишло на вятъра. Не забравяй, че още не сме разбрали какво се е случило с Ракоци от момента, в който твоят скоропостижно починал приятел генерал Джанан го освободи.
— Това куче никога не би го направило на своя глава — каза Хашеми с крива усмивка, спомняйки си огромната си радост, когато натисна бутона и видя бомбената експлозия, заличила завинаги от света този враг заедно с дома му, неговото бъдеще и минало. — Сигурно го е наредил Абрим Пахмуди.
— Защо?
Хашеми премрежи очи и погледна Армстронг, но не прочете в погледа му скрито коварство.
„Знаеш твърде много тайни, Робърт, знаеш за записите на Ракоци, но най-лошото е, че знаеш всичко за моята „Група Четири” и че помогнах на Джанан да отиде в ада, където скоро ще го придружи ханът, което се полага и на Толбът след някой друг ден, и на теб, стари приятелю, в удобен момент. Трябва ли да ти казвам, че Пахмуди нареди да се накаже Толбът за престъпленията му срещу Иран? Трябва ли да ти казвам, че съм щастлив да направя тази услуга? От години желая отстраняването на Толбът, но така и не се осмелих да тръгна срещу него сам. Сега вината е на Пахмуди, Господ да го изгори дано, и така още един досадник ще се махне от пътя ми. А, да, и самият Пахмуди през идущата седмица — но ти, Робърт, ти си избраният за това убиец, вероятно за да изчезнеш. Не си струва да използвам някои от моите истински убийци за Пахмуди.” Той ликуваше вътрешно, докато се тътреха надолу по склона, без да чувствува студа, без да се тревожи, че Мжитрик не пристигна. „Имам по-важни грижи — мислеше си той. — На всяка цена трябва да запазя моите убийци от „Група Четири” — моята гаранция за земен рай и власт дори над самия Хомейни.”
— Пахмуди е единственият, който може да е наредил освобождаването на Ракоци — продължи Хашеми. — Скоро ще разбера защо и къде е той. Или е в съветското посолство, което е тяхната защитна крепост, или в следствения затвор на CABАМА.
— Или на безопасно място извън страната.
— Тогава сигурно е мъртъв вече — КГБ не търпи предателите. — Хашеми се усмихна язвително. — На какво се обзалагаш?
Армстронг замълча за момент, объркан от необичайния за Хашеми въпрос. Фазир не одобряваше хазарта, както и той самият. Така. Последният път, когато беше заложил, беше в Хонконг през шестдесет и трета, с пари от подкуп, които бяха сложили в чекмеджето на бюрото му. Четиридесет хиляди хонконгски долара — около седем хиляди американски по това време. Против всичките си принципи беше взел подкупа, наричан там „благоуханно ласкателство”, от чекмеджето и го беше заложил същия следобед на конните надбягвания — безумен опит да си възвърне загубите от хазарта на коне и борсата.
Това бяха единствените пари от подкуп, които бе взимал през всичките осемнадесет години служба, въпреки че такива винаги му се предоставяха, предлагани с готовност и в изобилие. Онзи следобед беше спечелил огромна сума и беше върнал парите още преди дарителят — един полицейски сержант, да е забелязал, че са докосвани, и му останаха повече от достатъчно, за да изплати дълговете си. Въпреки това беше отвратен от себе си и ужасен от глупостта си. Никога повече не заложи, нито пък докосна пари от подкуп отново, въпреки че често имаше възможност.
„Ти си страхотен глупак, Робърт — биха казали някои от колегите му. — Малко лесни парици за пенсия няма да ти навредят.”
„Пенсиониране? Какво пенсиониране? Господи, двадесет години полицай в Хонконг, честно и стриктно, единадесет години тук, по същия начин, да помагам на тези кръвожадни глупаци, и всичко е толкова гадно и безнадеждно! Благодаря на Бога, че няма за кого да се безпокоя, освен за себе си, вече нямам жена, нито деца, нито близки, сам съм. Ако хвана проклетия Суслов, който ще ме отведе до един от нашите високопоставени долни предатели, всичко това ще си е струвало усилията.”
— И аз като теб не обичам да се обзалагам, Хашеми, но ако обичах… — Той спря и предложи пакета си с цигари, запалиха. Димът се смеси със студения въздух и се очерта ясно в гаснещата светлина. — … ако обичах, бих заложил на това, че Ракоци е бил пишкешът на вашия Пахмуди за някой съветски шеф, просто за по-сигурно.
Хашеми се засмя.
— С всеки изминат ден все повече заприличваш на иранец. Ще трябва да съм пo-предпазлив. — Вече бяха почти до колата и помощникът му излезе да му отвори задната врата. — Отиваме право при хана, Робърт.
— А шевролета?
— Ще оставим други да го проследят, искам първо да стигна до хана. — Лицето на полковника потъмня. — Просто за да се уверя, че предателят е по-скоро от наша страна, а не от тяхна.
 

48
 
__Въздушната база Ковис: 6,45 вечерта.__
 
Старк изумено се втренчи в Гавалан.
— „Вихрушка” след шест дни?
— Боя се, че е така, Дюк. — Гавалан дръпна ципа на парката си и окачи шапката си на закачалката в коридора. — Исках да ти го кажа лично, съжалявам, това е.
Двамата бяха в бунгалото на Старк. Фреди Еър пазеше отвън, за да са сигурни, че никой не ги подслушва.
— Чух сутринта, че на всичките ни хеликоптери ще бъде забранено да летят в очакване на национализацията. Имаме шест дни да планираме и изпълним „Вихрушка” — ако я направим. Това ще рече, до следващия петък. Събота вече ще бъде време назаем.
— Господи! — Старк разсеяно дръпна ципа на пилотското си яке и затрополи към бюфета, ботушите му оставяха диря от сняг и водни капчици по килима. В дъното на най-долното чекмедже беше последната му бутилка бира. Той я отвори, отля половината в чаша и я подаде на Гавалан.
— Наздраве! — Отпи от бутилката и седна на канапето.
— Наздраве.
— Кой участва, Анди?
— Скраг. Все още не знам за останалите му момчета, но утре ще науча. Мак трябва да дойде с графика и цялостен план от три фази, пълен с пропуски, но възможен. Да речем, че е възможен. А какво става с теб и твоите момчета?
— Какъв е планът на Мак?
Гавалан му разказа.
— Прав си, Анди. Пълен е с пропуски.
— Ако ти трябваше да организираш бягството, как би го направил оттук — при най-дългите разстояния и най-големите трудности?
Старк отиде до летателната карта на стената и посочи линията, която вървеше от Ковис до едно кръстче на няколко мили в Залива, обозначаващо петролна сонда.
— Тази сонда се казва Флотсам, една от редовните ни — каза той и Гавалан забеляза колко суров бе станал гласът му. Ще са ни необходими около двадесет минути, за да стигнем брега, и още десет до клизмата. Аз ще съм складирал гориво на брега, близо до тази точка. Мисля, ме може да се направи, без да предизвика прекалено много подозрения — там са само пясъчни дюни, на цели километри няма никакви жилища, често ходехме там на пикник. Едно „аварийно” приземяване за проверка на оборудването преди излитане над морето няма да заинтригува тези от радара толкова много, макар че стават все по-подозрителни с всеки изминат ден. Ще трябва да складираме по два четиридесет галонови бидона на хеликоптер, които ще стигнат да прелетим Залива, и ще трябва да зареждаме във въздуха.
Беше почти мръкнало. Прозорците гледаха към пистата и отвъд нея — към военновъздушната база. 125 беше паркиран на стоянката в очакване да пристигне цистерната. Беше заобиколен от досадни, нервни Зелени ленти. При положение, че имаха разрешение за излитане за Ал Шаргаз с предимство, зареждането не беше действително необходимо, но Гавалан беше поръчал на Джон Хог да го поиска, което да му даде повече време със Старк. Другите двама пасажери, Арбъри и Дибъл, изпратени в отпуск след бягството им от Табриз, бяха натъпкани между кафезите с резервни части, набързо пакетирани и надписани на английски и фарси: „За незабавна поправка и връщане в Техеран”, и не получиха разрешение да слязат на земята дори да се разтъпчат. Както и пилотите, освен за наземна проверка и за да контролират зареждането, когато пристигне цистерната.
— За Кувейт ли мислиш? — попита Гавалан, нарушавайки мълчанието.
— Да. Кувейт ще е най-добре, Анди. Ще трябва да заредим там и след това да продължим по брега до Ал Шаргаз. Ако питаш мен, бих складирал повече гориво за спешни случаи. — Старк посочи мъничкото петънце на един остров край Саудитска Арабия. — Тук би било добре — по-добре ще е да сме извън територията на Саудитска Арабия, без да казваме какво ще правим. — Той внимателно се взираше в разстоянията. — Островът се казва Джелет, Крастава жаба, и името му пасва идеално. Няма къщи и въобще нищо, но пък има голям риболов. Ние с Мануела ходихме там веднъж-дваж, когато бях базиран в Бахрейн. Аз бих складирал горивото там.
Той свали пилотското си кепе, изтри капчиците от челото си и после пак си го сложи. Лицето му беше по-набръчкано и уморено от обикновено — всички полети бяха по-трудни от обикновено, анулирани и отново разрешавани и после пак анулирани, Есвандиари беше по-противен от обикновено, всички бяха изнервени и раздразнителни, нямаше поща, нито връзка с дома цели седмици. Повечето от хората му, в това число и той, бяха без отпуска и смяна. После допълнителните усложнения с пристигащия персонал и самолетите от Загрос Три… и какво да прави с тялото на Ефър Джордан, когато пристигне утре?
Това беше първият въпрос на Старк, когато се срещнаха с Гавалан на стълбичката на 125.
— Заел съм се с това, Дюк — каза Гавалан с усилие. Вятърът беше десет възела и беше мразовито. — Получих разрешение за 125 да се върне утре и да вземе ковчега. Ще го изпратя обратно в Англия с първия възможен полет. Ужасно. Ще се срещна с жена му веднага щом се върна и ще направя каквото мога.
— Отвратителен късмет! Но слава Богу, че младият Скот е добре, а?
— Да, но е отвратително, че изобщо някой пострада, отвратително. „Какво ли щеше да е, ако това беше трупът на Скот или ковчегът на Скот? — Гавалан се замисли, тези въпроси нямаха край. — Какво, ако беше Скот, можеш ли пак така лесно да разделиш убийствата на категории? Не, разбира се, че не. Най-доброто, което можеш да направиш, е да запалиш една свещ.”
— Чудно, и техеранската контролна служба, и комитетът бяха също толкова шокирани, колкото и ние, и много услужливи. Да вървим да поговорим — нямам, много време. Ето ти пощата за някои от момчетата и писмо от Мануела, тя е много добре, Дюк. Каза да не се тревожиш. Дечурлигата са добре и искат да останат в Тексас. Роднините ти са също много добре — тя ме помоли да ти кажа първо, щом те видя, че… — И тогава Гавалан хвърли бомбата за шестте дни и сега съзнанието на Старк беше замъглено.
— С хеликоптерите от Загрос ще имам три 212, един „Алует” и три 206 и товар от резервни части. Девет пилоти, в това число Том Локхарт и Жан-Люк, и дванадесет механици. Това е доста много за лудория като „Вихрушка”, Анди.
— Зная. — Гавалан погледна през прозореца. Цистерната се влачеше тромаво около 125 и той видя, че Джони Хог слиза по стъпалата. — Колко време трае зареждането?
— Ако Джони не им дава зор, около три четвърти час. Спокойно.
— Не е много време, за да направим план — въздъхна Гавалан. Погледна отново картата. — Но то никога не стига. Има ли съоръжение близо до тази точка, което да е празно и все още затворено?
— С дузини. Съществуват много такива, които са в същото състояние, в което ги оставиха стачниците преди месеци — вратите са заварени… лудост, нали? Защо?
— Скраг каза, че някое от тях може да послужи идеално за складиране на керосин и за зареждане.
Старк се намръщи.
— Не на наша територия, Анди. Той има няколко големи платформи — нашите са предимно малки. Няма нито една, която да приеме повече от един хеликоптер наведнъж, а на нас със сигурност не ни се чака там. Какво каза Скраг?
Гавалан му разказа.
— Мислиш, че ще иде да види Руди?
— Каза, че щял да отиде. Тия дни. Сега не мога да чакам толкова дълго. Можеш ли да намериш някаква причина да слезеш до Бандар-е Делам?
Старк присви очи.
— Разбира се. Може би ще можем да изпратим два от нашите хеликоптери там. Ще кажем, че ги прехвърляме в друг сектор, даже по-добре кажи на новия шеф, че ги даваме под наем за една седмица. Все още можем да получим извънредни разрешителни — докато този кучи син се махне от пътя ни.
— Не можем да летим вече в Иран. Не трябваше да става това нещастие с Джордан и аз дяволски съжалявам, че не наредих да се евакуират седмици преди това. Ужасно съжалявам.
— Не беше твоя грешката, Анди.
— До известна степен е моя. При всяко събитие трябва да се оттегляме. Със или без хеликоптерите. Трябва да се опитваме да спасяваме имуществото, което можем, но без да рискуваме хората.
— Тази лудория ще бъде много рискована, Анди — каза Старк меко.
— Знам. Бих искал да попиташ твоите момчета, дали ще участвуват във „Вихрушка”.
— Няма начин да измъкнем всички хеликоптери. Няма начин.
— Знам, така че предлагам да се концентрираме само върху 212-ките. — Гавалан забеляза, че Старк го гледа с по-голям интерес. — Мак се съгласи. Можеш ли да откараш твоите три?
Старк помисли за момент.
— Два е максимумът, с който мога да се справя — ще имаме нужда от двама пилоти, и, да кажем, един механик на хеликоптер за спешни случаи, и няколко ръце за резервните бидони и зареждането във въздуха — това е минимумът. Ще бъде рисковано, но ако имаме късмет… — той подсвирна беззвучно. — Може би ще можем да изпратим другия 212 на Руди в Бандар-е Делам? Разбира се, защо не, по дяволите? Ще кажа на новия шеф, че съм го дал под наем за десет дни. Ти би могъл да ми изпратиш телекс за потвърждение с молба да ти го прехвърля. Но, по дяволите, Анди, ние все още ще имаме трима пилоти тук и…
Вътрешният телефон на базата иззвъня.
— Проклятие — изръмжа той раздразнено, надигна се и отиде до него. — Така съм свикнал да държа телефоните изключени, че всеки път, когато някой звъни, скачам като попарен, очаквайки Армагедон… Ало, Старк на телефона. Да?
Гавалан го наблюдаваше — висок, сух, силен. „Бих искал и аз да съм толкова силен” — помисли си той.
— А, благодаря — казваше Старк. — Окей… разбира се, благодаря, сержант. Кой?… Разбира се, свържете го. — Гавалан забеляза промяната в гласа му и наостри уши. — Вечерта… Не, не можем, не сега… НЕ! Не можем! Не сега, заети сме. — Той постави слушалката и промърмори: — Кучи син!
— Новоизпеченият шеф иска да се срещне с нас. Задник! „Искам ви двамата горе в моя офис веднага!” — Той отпи малко от бирата си и се почувствува по-добре. — В кулата беше и Вазари, докладваше, че последните ни хеликоптери току-що са кацнали.
— Кой?
— Поп Кели, той беше в района на Флотсам, превозваше няколко души от петролния бранш от сонда на сонда — те са намалели, освен в дебелогъзите комитети, които се интересуват повече от молитвени събрания и инсценирани съдилища, отколкото от добиване на петрол. — Старк потрепери — Казвам ти, Анди, комитетите се подпомагат от Сатаната. — Гавалан отбеляза думата наум, но не каза нищо. Старк продължи. — Те са адът.
— Да, едва не пребиха Азадех. С камъни.
— Какво?
Гавалан му разказа за селото и за нейното бягство оттам.
— Все още не знаем къде, по-дяволите, е Ерики. Видях я, преди да тръгна, и тя беше съвсем… „безжизнена” май е единствената подходяща дума, още не беше излязла от шока.
Лицето на Старк стана още по-мрачно. Той с усилие преодоля гнева си.
— Да приемем, че ще можем да измъкнем всичките 212. А хората? Имаме още трима пилоти и, може би, десет механици, които трябва да измъкнем преди лудорията. Какво ще кажеш за тях? А как стои въпросът с резервните части? Ще оставим три 206 и алуетите… а какво ще правим с покъщнината ни, с банковите ни сметки, апартаментите в Техеран и с детските неща — по дяволите, не само нашите, но и на другите момчета, онези, които се преселват? Ако си тръгнем, всичко ще бъде загубено. Всичко!
— Компанията ще обезщети всички. Не мога да изчисля всичко, но ще изплатим банковите сметки и ще компенсираме останалите загуби. Повечето са минимални, тъй като много от вас си държат парите в Англия и ги теглят, когато им потрябват. През последните няколко месеца — поне откакто банките стачкуват — ние кредитираме всички плащания и допълнителни възнаграждения в Абърдийн. Ще платим за мебелите и личните вещи. Струва ми се, че няма да можем да изнесем по-голямата част от тях по никакъв начин — пристанищата са все още задръстени, на практика няма камиони, железниците не работят, въздушният транспорт почти не съществува. Всички ще бъдат обезщетени.
Старк бавно кимна и довърши бирата до последната капка.
— Дори ако успеем да измъкнем всички 212, ти ще се накиснеш.
— Не. Сметни ги сам — търпеливо обясни Гавалан. — Всеки 212 струва един милион щатски долара, всеки 206 — сто и петдесет хиляди, алуетите са по петстотин хиляди. Имаме дванадесет 212 в Иран. Ако успеем да ги измъкнем, ще бъдем добре, все още в бизнеса и аз ще мога да поема иранските загуби. Много е просто. Бизнесът просперира и дванадесет 212 ще ни помогнат да продължим. Всички резервни части, които успеем да измъкнем, ще са ни допълнителна печалба — и пак трябва да се съсредоточим само върху резервните части за 212. С 212 сме в бизнеса.
Той се опита да запази увереността си, но тя помръкваше. Толкова много прегради трябваше да прескочат, толкова планини да изкачат, толкова клисури да прекосят. „Да, но не забравяй, че и пътешествието от десет хиляди левги започва с една стъпка. Бъди малко китаец — си каза той. — Спомни си детството в Шанхай и старата дойка А Сун, и какво те учеше за китайските идоли — наполовина късмет, наполовина съдба. „Идолът е идол, млади господарю, добър или лош. Понякога можеш да се молиш за добро и да го получиш, понякога не. Но не се доверявай на боговете твърде много — боговете са като хората. Те спят, излизат на обед, напиват се, забравят какво се изисква от тях, лъжат и обещават, и отново лъжат. Моли се за всичко, което желаеш, но недей да зависиш от боговете — разчитай само на себе си и запомни, че боговете не обичат хората, млади господарю, защото хората им напомнят за самите тях.”
— Естествено ще измъкнем момчетата, до последния човек. Междувременно, би ли попитал за доброволци, които да отлетят с твоите два хеликоптера, ако… ако аз натисна бутона на „Вихрушка”? Старк отново погледна към картата.
— Разбира се. Това ще бъдем аз и — или Фреди, или Поп Кели. Другият може да закара 212 при Руди и да се присъедини към неговия план — те не са далече. — Той се усмихна кисело. — Окей?
— Благодаря — отвърна Гавалан със задоволство. — Благодаря. Спомена ли за „Вихрушка” на Том Локхарт, когато беше тук?
— Разбира се. Каза да го изключим, Анди.
— О! — приятното усещане изчезна. — Туйто. Ако той остане, ние не можем да продължим.
— Той тръгва, Анди, независимо дали му харесва, или не — каза Старк. — Той е осъден — със или без Шаразад. В това е трудността, със или без. Той не може да избегне НВС, Валик и Исфахан.
— Предполагам, че си прав. Нечестно е, нали?
— Да. С Том всичко е наред, в края на краищата той ще разбере. Не съм така сигурен за Шаразад.
— Опитахме с Мак да се видим с нея в Техеран. Отидохме до дома й и чукахме поне десет минути. Никой не отвори. Вчера Мак пак ходи. Може би просто не отварят вратата.
— Не е присъщо на иранците. — Старк свали пилотското си яке и го закачи в малкия коридор. — Щом Том се върне утре, ще го изпратя в Техеран, ако е още светло — най-късно в понеделник сутринта. Щях да изясня това с Мак довечера при редовния ни разговор.
— Добра идея. — Гавалан премина на следващия проблем. — Проклет да съм, ако знам какво всъщност да направя за Ерики. Срещнах се с Толбът и той обеща да види какво може да направи, после отидох във финландското посолство и се срещнах с първия секретар Толонен, и му разказах и на него. Той изглеждаше много загрижен — и точно толкова безпомощен. „Това е твърде дива страна и границата е толкова непостоянна, колкото и размириците, метежите и сраженията, които продължават там. Ако КГБ е замесено…” — и млъкна, Дюк, просто ей така, „ако КГБ е замесено…”
— А Азадех? Не може ли нейният баща, ханът, да помогне?
— Изглежда, е имало голям скандал. Тя беше потресена. Помолих я да забрави иранските си документи, да се качи на 125 и да чака Ерики в Ал Шаргаз, но тя сякаш не ме чу. Азадех няма да мръдне, докато Ерики не се появи. Изтъкнах й, че ханът е самият закон — той може да стигне до Иран и да я отвлече отново много лесно, ако поиска. А тя отговори: „Иншаллах.”
— С Ерики всичко ще бъда наред. Бас държа — уверено каза Старк. — Неговите древни богове ще го пазят.
— Да се надяваме. — Гавалан беше останал с парката си. Въпреки това му беше студено. През прозореца успя да види, че зареждането още продължава. — Какво ще кажеш за чаша чай, преди да тръгна?
— Разбира се. — Старк отиде в кухнята. Над мивката имаше огледало, а над газовата печка насреща — стар, овехтял гоблен, поставен в рамка, който един техен приятел беше дал на Мануела като сватбен подарък в църквата. „И да го зачукате хубаво” — така им беше казал… Той се усмихна, спомняйки си как се смяха тогава, после забеляза в огледалото отражението на Гавалан, който седеше умислен пред картата.
„Сигурно съм полудял — помисли си той. — Съсредоточи се върху шестте дни и двата хеликоптера. Как, по дяволите, да очистим базата и при това да се запазим като цяло, защото Анди е прав, че по един или друг начин тук с нас е свършено. Трябва да съм луд да стана доброволец. Но какво, по дяволите? Не можеш да поискаш някой от хората ти да се отзове доброволно, ако ти самият не го направиш. Да, но…”
Входната врата се отвори и Фреди Еър докладва тихо:
— Новият шеф идва насам с един от Зелените ленти.
— Влез, Фреди, и затвори вратата — нареди Старк. Зачакаха мълчаливо. Чу се заповедническо чукане. Той отвори вратата, видя арогантната, подигравателна усмивка на Есвандиари и разпозна веднага младия иранец от хората на молла Хусаин — един от членовете на комитета при разпита му.
— Салаам — поздрави той любезно.
— Салаам, ага — отвърна младежът с плаха усмивка. Беше с мътни напукани очила, износени дрехи и М-16 в ръце.
Внезапно съзнанието на Старк се задръсти и той се чу да казва:
— Мистър Гавалан, мисля, че познавате новоизпечения шеф.
— Името ми е Есвандйари — господин Есвандиари! — натърти иранецът гневно. — Колко пъти трябва да ви се казва? Гавалан, ще подпомогнеш страшно много дейността ви, ако се отървеш от този човек, преди да сме го изхвърлили като нежелан.
При тази грубост Гавалан пламна.
— Е, чакайте малко, капитан Старк е най-добрият капи…
— Ти си перко, а също си и кучи син — избухна Старк, свивайки юмруци. Внезапно стана толкова опасен, че Еър и Гавалан се втрещиха, Есвандиари отстъпи крачка назад, а младежът с очилата зина. — Винаги си бил перко и щях да те нарека Есвандиари или с каквото искаш друго проклето име, ако не беше това, което направи с капитан Еър. Ти си кучи син без акъл и трябва да те махнат, защото вече не вършиш работа, и много скоро ще си изкараш боя!
— Ще те извикам пред комитета ут…
— Ти си жълтошкембест плюскач на камилска тор, така че върви си я изпърди от задника си! — Старк се обърна презрително към младежа с очилата, който все още го гледаше изумено, и без да изпуска такта, превключи на фарси, сега вече с любезен и почтителен глас. — Ваше благородие, казах на това куче — той разклати грубо палеца си към Есвандиари, — че е плюскач на камилски изпражнения, без смелост, който се нуждае от мъже с пушки, за да го защитават, докато нарежда на други мъже да бият и заплашват невъоръжени миролюбиви членове на моята група, противно на закона, и че няма да…
Задушавайки се от ярост, Есвандиари се опита да го прекъсне, но Старк го надвика:
— … и че няма да ми устои като мъж — с нож или сабя, пушка или юмрук — според обичая на бедуините, за да избегне семейна кръвна вражда, както е и според моя обичай.
— Кръвна вражда? Ти си полудял! В името на Бога, каква кръвна вражда? Кръвните вражди са противозаконни… — изкрещя Есвандиари и продължи тирадата си. Гавалан и Еър наблюдаваха безпомощно — не разбираха фарси и бяха напълно объркани от избухването на Старк. Но младият иранец пренебрегна възраженията на Есвандиари, вдигна ръка, все още завладян от Старк и неговите познания, без ни най-малка завист.
— Спрете, ваше превъзходителство — каза той. Очите му зад дебелите стари напукани лещи бяха огромни. Когато настъпи тишина, той се обърна към Старк. — Вие претендирате за древното право на кръвна вражда с този мъж?
Старк усети как сърцето му се пълни с кръв и се чу да казва твърдо:
— Да. — Знаеше, че това е опасна игра на комар, но трябваше да я приеме. — Да.
— Как може един неверник да претендира за такова право? — викна разярен Есвандиари. — Това не е саудитската пустиня, нашите закони забраняват кръв…
— Искам това право!
— Иншаллах — каза младежът и погледна Есвандиари. — Може би този човек не е неверник, не истински. Той може да претендира за каквото желае, ваше превъзходителство.
— Луд ли си? Разбира се, че е неверник и не знаеш ли, че кръвните вражди са противозаконни? Ти, глупако, това е против закона, това е про…
— Ти не си молла — ядоса се младежът. — Ти не си молла, че да казваш кое е закон и кое не е! Затвори си устата! Аз не съм невеж селянин, аз мога да чета и да пиша и съм член на комитета, за да пазя мира тук и сега ти заплашваш този мир. — Той погледна кръвнишки Есвандиари, който отстъпи още една крачка. — Ще попитам комитета и молла Хусаин — обърна се той към Старк. — Шансът да се съгласят е малък, но… както Бог пожелае. Съгласен съм, че законът си е закон и че човек не се нуждае от въоръжени хора, за да бие невъоръжени невинни хора против закона — или дори да наказва злото, колкото и да е лошо. Това е право само на Божията сила. Оставям ви на Божията милост. Той се обърна да си върви.
— Един момент, ага — спря го Старк. Пресегна се и взе една резервна парка, закачена на куката зад все още отворената врата. — Моля ви, приемете този малък дар. Заповядайте.
— Просто не мога да направя това — каза младежът с разширени, изпълнени с копнеж очи.
— Моля ви, ваше превъзходителство, то е толкова незначително, че едва ли си струва да се говори.
Есвандиари отвори уста, но спря, когато младежът погледна към него, а после отново прехвърли вниманието си към Старк.
— Просто не бих могъл да приема — това е толкова скъпо, че ми е невъзможно да го приема от ваше превъзходителство.
— Моля ви — повтори Старк търпеливо, продължавайки формалностите, докато най-накрая не му я подаде, за да я облече.
— Добре, щом настоявате… — измънка младежът, преструвайки се, че не иска, и даде на Еър оръжието си, докато се намъкваше в парката. Другите не разбираха какво става, с изключение на Есвандиари, който наблюдаваше и чакаше, кълнейки се да си отмъсти.
— Чудесна е — каза младежът, вдигайки ципа и чувствайки топлина за първи път от много месеци насам. Никога през целия си живот не беше имал такова палто. — Благодаря ви, ага.
Той забеляза изражението на Есвандиари и отвращението му към него се засили — та не вземаше ли той просто пишкеш, както му се полагаше?
— Ще се опитам да убедя комитета да предостави на ваше височество правото, за което молите — каза той, после доволен излезе във вечерния здрач.
Старк веднага се нахвърли върху Есвандиари.
— Казвай сега какво, по дяволите, искаше?
— Много от бреветите на пилотите и разрешителните за престой са с изтекъл срок и…
— Няма американски или британски бревети с изтекъл срок — само ирански, и те се подновяват автоматично, ако другите са окей! Разбира се, че са с изтекъл срок! Нали вашите офиси са затворени от месеци — извади си главата от задника!
Есвандиари стана червен като цвекло и в момента, в който започна да отговаря, Старк му обърна гръб и за първи път погледна право към Гавалан.
— Очевидно тук е невъзможно да се работи повече, мистър Гавалан. Вече видяхте сам — не ни оставят на мира, пребиха Фреди, отменят решенията ни и въобще не може да се работи с такива лайна. Мисля, че ще трябва да затворите базата за два месеца. Веднага! — добави той.
Изведнъж Гавалан разбра.
— Съгласен съм — отвърна той и поде инициативата.
Старк въздъхна с облекчение, мина край тях и седна. Правеше се на вбесен, а сърцето му препускаше в гърдите.
— Веднага затварям базата. Ще изпратим всички наши хеликоптери и целия персонал някъде другаде. Фреди, вземи няколко души с просрочени отпуски и ги качи на борда на 125 още сега, с багажа им, още сега и…
— Не можете да затворите базата — озъби се Есвандиари. — Нито пък можете…
— Тя вече е затворена, за Бога! — Гавалан се самонавиваше, яростта му нарастваше. — Това са мои хеликоптери и мой персонал, и ние няма да търпим повече целия този тормоз и побоища. Фреди, кой не е вземал отпуск?
Еър безучастно започна да изрежда имена. Есвандиари се стресна. Никак не му беше изгодно да се затваря базата. Нали министър Киа щеше да дойде на посещение в четвъртък и той трябваше да му предложи допълнителен пишкеш? Ако базата се затвореше, всичките му планове рухваха.
— Не можете да изведете нашите хеликоптери от тази зона без моето съгласие — изкрещя той. — Те са иранска собственост!
— Те са собственост на смесеното предприятие, когато е платено за тях — викна в отговор Гавалан, преструвайки се на ядосан. — Възнамерявам да се оплача пред по-висшите власти, че се противопоставяте на прякото нареждане на имама да се нормализира производството. Пречите! Вие…
— Забранявам ви да закривате базата! Ще накарам комитета да вкара Старк в затвора за метеж, ако вие…
— Глупости! Старк, заповядвам ти да затвориш базата! Ей, перко, ти, изглежда, забравяш, че имаме връзки. Ще се оплача направо на министър Киа. Той е наш съветник сега и ще се занимае с вас и с „Иран Ойл”.
Есвандиари пребледня.
— Министър Киа е в… в… в съвета?
— Да, да, в съвета. — За части от секундата Гавалан се слиса. Беше изpолзвал името на Киа, защото беше единственото, което знаеше от сегашното правителство, и се учуди от въздействието, което то имаше върху Есвандиари. Но без да пропуска момента, той енергично използува създаденото преимущество.
— Моят близък приятел Али Киа ще се занимае с всичко това! И с теб. Ти си предател на Иран. Фреди, вземи петима души на борда на 125 веднага. А ти, Старк, изпрати всичките хеликоптери, които имаме, в Бандар-е Делам, щом изгрее слънцето — ама щом изгрее!
— Слушам, сър!
— Чакайте — омекна Есвандиари. Всичките му планове рухваха. — Няма нужда да затваряте базата, мистър Гавалан. Може да е имало недоразумение, дължащо се главно на Петрофи и онзи Затаки. Не съм виновен за този побой, не бях аз! — Той насила запазваше спокойствие, макар че му се искаше да крещи яростно и да ги види всичките в затвора — бичувани, молещи за милост, която никога няма да получат. — Няма причина да се закрива базата, мистър Гавалан. Полетите могат да продължат нормално.
— Затваря се — рече властно Гавалан и хвърли поглед към Старк за потвърждение. — Колкото и да съм против това.
— Да, сър. Прав сте. — Старк беше невероятно почтителен. — Разбира се, вие можете да закриете базата. Можете да прехвърлите хеликоптерите или да ги спрете. Бандар-е Делам се нуждае спешно от един 212 за… за договора с „Иран-Тода”. Може би ще можем да им изпратим един от нашите и да спрем останалите от полети.
— Мистър Гавалан — намеси се бързо Есвандиари, — с всеки изминал ден работата се нормализира. Революцията е успешна и завърши. Имамът е на власт. Комитетите… комитетите скоро ще изчезнат. Ще трябва да обслужваме договорите с „Гърни”, ще са ни необходими двойно повече 212. Колкото до подновяването на изтеклите бревети — иншаллах! Ще изчакаме тридесет дни. Няма нужда да преустановяваме полетите. Няма нужда да бързате, мистър Гавалан, в тази база сте вече дълго време, имате големи инвестиции тук и…
— Аз зная какви са инвестициите ни — отсече Гавалан истински ядосан. Ненавиждаше притворните скрити намерения. — Много добре, капитан Старк, ще приема съвета ви и, за Бога, дано да сте прав. Качете двама души довечера на 125, смяната им ще се върне следващата седмица. Утре изпратете един 212 в Бандар-е Делам — за колко време ще го дадем под наем?
— Шест дни, сър, връщат го следващата неделя.
— Ще се върне в зависимост от положението тук — каза Гавалан на Есвандиари.
— 212 е наш… той е част от оборудването на тази база, мистър Гавалан — поправи се бързо Есвандиари. — Ние го водим в нашите регистри. Той ще трябва да се върне. Колкото до персонала, правилото е, че първо трябва да пристигнат заместващите пилоти и механици, за да сменят тези, които отиват в отпуска, и…
— Тогава ще направим правилата по-гъвкави, мистър Есвандиари, или затварям базата още сега — отсече Гавалан рязко. Надяваше се, че номерът ще мине. — Старк, качи двама души на самолета довечера, а всички други, с изключение на минимално необходимия състав, изпращаш в четвъртък. Ще върнем машината в петък с пълната смяна, ако положението тук се е нормализирало.
Старк забеляза, че яростта на Есвандиари се възвръща, и побърза да се намеси:
— Не е позволено да се лети през Свещения ден, сър. Първо, смяната ще трябва да дойде в събота сутринта. — Той хвърли поглед към Есвандиари. — Не си ли съгласен?
За момент на Есвандиари му се струваше, че ще ексpлодира, потисканата му ярост почти надделяваше над волята му.
— Ако вие… ако се извините за противните имена и гадните си маниери.
Настъпи дълбока тишина. Вратата все още беше отворена, стаята — студена, но Старк чувствуваше потта по гърба си, докато претегляше отговора си. Бяха постигнали толкова много — ако „Вихрушка” трябваше да започне, но Есвандиари не беше глупак и едно бързо съгласие щеше да го направи подозрителен, докато отказът можеше да подложи на опасност по-нататъшните им действия.
— Не се извинявам за нищо, но за в бъдеще ще ви наричам мистър Есвандиари — заяви той.
Без дума да каже, Есвандиари се завъртя на пети и демонстративно напусна. Старк затвори вратата, ризата под пуловера му беше залепнала от пот.
— По дяволите, за какво беше всичко това, Дюк? — попита сърдито Еър. — Луди ли сте?
— Един момент, Фреди — каза Гавалан. — Дюк, ще се съгласи ли тоя перко с това?
— Аз… не знам. — Старк седна. Коленете му трепереха. — Господи!
— Ако се съгласи… ако се съгласи… Дюк, ти беше чудесен! Това беше великолепна идея, великолепна!
— Ти хвана топката, Анди. Ти вкара гола.
— Ако е гол. — Гавалан изтри потта от челото си. Започна да обяснява на Еър и спря, защото телефонът иззвъня.
— Ало? Старк е на телефона… Разбира се, затвори… Анди, кулата е. Макайвър. Вазари пита дали искаш да отидеш там веднага, или ще му позвъниш. Макайвър каза да ти предам, че е получил съобщение от някакъв Ейвисярд.
В контролната зала Гавалан натисна предавателния ключ под изпитателния поглед на Вазари. Почти му прилошаваше от тревога.
— Да, капитан Макайвър?
— Добър вечер, мистър Гавалан, радвам се, че ви хванах. — Гласът на Макайвър се долавяше трудно през смущенията и звучеше уклончиво. — Как ме чувате?
— Горе-долу, капитан Макайвър, продължавайте.
— Току-що получих телекс от Лиз Чен. В него се казва: „Моля, предайте на мистър Гавалан следния телекс от 25 февруари, който пристигна току-що: „Вашата молба е удовлетворена. Подпис: Масон Ейвисярд.” Изпратено е копие в Ал Шаргаз. Край на съобщението.
За момент Гавалан не повярва на ушите си.
— Удовлетворена?
— Да. Повтарям: „Вашата молба е удовлетворена.” Телексът е подписан от Масон Ейвисярд. Какво да отговоря?
Гавалан не успя да скрие избилата по лицето му радостна руменина. Масон беше негов приятел в Авиационната регистрационна служба в Лондон, а молбата беше временно да се впишат обратно в Британските регистри всичките им базирани в Иран хеликоптери.
— Просто потвърдете, капитан Макайвър.
— Можем да продължим с плана.
— Да, съгласен съм. Излитам след няколко минути. Има ли нещо друго?
— Засега не — само обичайното. Ще осведомя капитан Старк довечера в редовното ни време. Радвам се за Масон, успешно кацане!
— Благодаря, Мак, и на теб. — Гавалан щракна ключа и връчи микрофона обратно на младия Вазари. Той беше забелязал лошата контузия, счупения нос и липсващите му няколко зъба. Но не каза нищо. Освен това, което трябваше да каже на това място:
— Благодаря ви, сержант.
Вазари направи знак през прозореца към групата на стоянката, която беше свършила зареждането и вече навиваше дългите маркучи.
— Зареден е напълно, съ… — Той едва възпря автоматичното „сър”. — Светлините, ъ… светлините на пистата не работят, така че е най-добре да тръгнете колкото може по-скоро.
— Благодаря ти. — Гавалан се чувствуваше съвсем замаян, докато вървеше към стълбите. Вътрешният телефон на базата се съживи с пукот.
— Командирът на базата е на телефона. Свържете ме с мистър Гавалан.
Вазари веднага натисна предавателния ключ.
— Да, сър. — Той нервно подаде микрофона на Гавалан, чието безпокойство нарасна. — Май е… извинете, сега е полковник Чангиз.
— Да, полковник? Андрю Гавалан.
— На чужденците е забранено да използуват радиовръзката за кодирани съобщения — кой е Масон Ейвисярд?
— Инженер-проектант — отвърна Гавалан. Това беше първата мисъл, която му мина през главата. „Внимавай, това копеле е умно.” — Аз, разбира се, не…
— Каква беше молбата ви и кой е… — кратка пауза и приглушен глас — … Лиз Чен?
— Лиз Чен е моята секретарка, полковник. Молбата ми беше да… — „Да какво? — искаше му се да извика и после съвсем внезапно отговорът се появи в съзнанието му. — … да запазят конфигурацията на седалките шест реда по две места от всяка страна на пътеката на новия хеликоптер, ъ… Х-63. Производителите искат друга конфигурация, но нашите инженери са убедени, че тази ще подобри сигурността и ще спомага за бързото напускане на хеликоптера в случай на авария… Ще спести също и пари и мно…
— Да, добре — прекъсна го полковникът сухо. — Повтарям да не се използува радиовръзката, освен с предварително разрешение, докато извънредното положение не се отмени и естествено не за кодирани съобщения. Зареждането ви е завършено, разрешено ви е незабавно излитане. Утрешното кацане за вдигане на тялото на пострадалия при нещастния случай в Загрос не е разрешено. Еко Танго Лима Лима може да се приземи в понеделник между 11,00 и 12,00 ч., подлежащо на потвърждение от Главната квартира, което ще се изпрати на радара в Киш. Лека нощ.
— Но ние вече имаме формалното одобрение на Техеран, сър. Моят пилот го предаде на шефа на ръководството ви на полетите веднага щом пристигна.
Гласът на полковника стана още по-строг.
— Разрешителното ви за понеделник подлежи на потвърждение от Главната квартира на Иранските въздушни сили. От Главната квартира на Иранските въздушни сили. Това е иранска въздушна база и вие се подчинявате на правилата и дисциплината на Иранските въздушни сили. Разбрахте ли ме?
След кратка пауза Гавалан каза:
— Да, сър. Разбирам, но ние сме цивилни пило…
— Вие сте в Иран, в база на Иранските въздушни сили и следователно се подчинявате на правилата и дисциплината на Иранските въздушни сили.
Каналът замря. Вазари нервно подреди своето и без това педантично подредено бюро.
 

Неделя
25 февруари 1979 г.
 
49
 
__Загрос — сонда „Белисима”: 11,05 преди обед.__
 
В щипещия студ Том Локхарт наблюдаваше как Джеспер Алмквист, специалистът от „Шлумбергер”, управлява голямата тапа, закачена с метално въже над открития сондаж. Останките на сондата и контейнерите след бомбената атака на терористите бяха разпръснати наоколо, вече наполовина покрити от новия сняг.
— Спусни я — извика младият швед. Помощникът му от малката, отделена кабина веднага задейства повдигача. Непохватно борейки се с вятъра, Джеспер насочи тапата надолу към металната обшивка на кладенеца. Тапата се състоеше от експлозивен заряд над два метални полукапака, закрепени около изолиран с гума пръстен. Локхарт виждаше колко са уморени и двамата. Това беше четиринадесетият кладенец, който покриха през последните три дни, а оставаха още пет. До крайния срок на залез слънце имаше само седем часа, а за всеки кладенец им бе необходимо поне два или три при добри условия, плюс времето за придвижване до площадките.
— Идиотски условия — промърмори Локхарт, изтощен също като тях. Прекалено много летателни часове, откакто Зелената лента от комитета беше постановила крайния срок, прекалено много проблеми: блъскане, за да се закрие цялото поле с единадесетте му площадки, бързане до Шираз да вземе Джеспер, превозване на екипажи до Шираз от зори до мрак, на резервни части до Ковис — и трябваше да решава какво да вземе и какво да остави, невъзможно беше да свърши всичко за толкова кратко време. А отгоре на всичко и ударът със смъртта на Джордан и раняването на Скот.
— Точно така. Дръж я там! — извика Джеспер и забърза обратно през снега към кабината. Локхарт го видя как проверява дълбочината и после натисна едно копче. Последва глуха експлозия. От дупката излезе облак дим. Помощникът му веднага нави останалото въже, натисна клиновете на тръбите да се затворят над изкопната дупка и работата беше свършена. „Експлозивният заряд затваря двата капака един към друг — беше му обяснил Джеспер. — Това натиска гумената изолация към металната обшивка и кладенецът е покрит — добра изолация за една-две години. Когато поискате да го отворим, ще дойдем отново с друг специален инструмент, с който ще пробием тапата, и кладенецът ще бъде като нов. Може би.”
Той изтри лицето си с ръкава.
— Да се измитаме оттук, Том!
Той се дотътри до кабината, изключи шалтера, натъпка всичките кабели на компютъра в куфарчето си, затвори и заключи вратата.
— А какво ще стане с всичките съоръжения?
— Те остават. Кабината е добре. Да се качваме. Замръзнал съм като куче. — Джеспер тръгна към 206, паркиран на хеликоптерната площадка.
— Веднага щом се върна в Шираз, ще отида в „Иран Ойл” и ще ги накарам да вземат разрешение да се върнем и да приберем кабината заедно с другите. Единадесет кабини са огромно капиталовложение, за да ги оставим да си стоят тук, без да работят. В зависимост от времето те могат да издържат около година заключени. Конструирани са така, че да издържат на лошо време, но не и на вандализъм. — Той кимна към руините около тях. — Глупаво е!
— Да.
— Глупаво е! Том, трябваше да видиш директорите от „Иран Ойл”, като им казах, че са ти наредили да напуснеш и че мистър Сера закрива полето. — Светлокосият синеок Джеспер се ухили. — Те заквичаха като заклани прасета и се заклеха, че никакви нареждания на комитета не могат да спрат производството.
— Още не мога да разбера защо те не се върнаха с теб и не отмениха решението на тия копелета.
— Аз ги поканих, а те казаха — следващата седмица. Това е Иран, те никога няма да дойдат. — Той погледна към площадката. — Само този кладенец струва шестнадесет хиляди варела на ден.
Той се настани на лявата седалка до Локхарт, помощникът му, мълчалив бретонец, се качи на задната седалка и затвори вратата. Локхарт пусна отоплението на максимум.
— Следващата сонда е „Мария”, окей?
Джеспер се замисли за момент.
— По-добре да я оставим за накрая. „Роза” е по-важна. — Той потисна още една прозявка. — Имаме да покрием два кладенеца там и един още работещ. Бедните копелета не са имали достатъчно време да измъкнат около два километра тръби, така че ще трябва да го закрием вътре с тях. Идиотска загуба. — Той закопча предпазния колан и се сгуши по-близо до вентилатора.
— Какво ще стане по-нататък?
— Както обикновено — засмя се младият мъж. — Като поискаш да го отвориш, пробиваме тапата и започваме да ловим тръбите една по една. Бавно, досадно и скъпо. — Още една голяма прозявка. Той затвори очи и почти веднага заспа.
Мимо Сера посрещна 206 на сонда „Роза”. Един 212 също беше кацнал на площадката, двигателят му работеше на малък газ. Пилотираше Жан-Люк. Няколко души товареха багаж и се качваха на борда.
— Buongiorno, Том.
— Здрасти, Мимо. Как е? — Локхарт махна за поздрав на Жан-Люк.
— Това са последните от моите хора, освен разпръснатите, които помагат на Джеспер. — Мимо Сера беше капнал от умора. — Нямаше време да измъкнем тръбите от Трета.
— Няма проблеми — ще я затворим както е.
— Si. — Изморена усмивка. — Помисли колко много пари можеш да изкараш, ако ги измъкнеш.
— Две хиляди триста и шестдесет метра! Може би ще ти дадем специална награда. — Засмя се Джеспер.
— Ще ви оставя да се оправяте. Кога да се върна? — попита Локхарт.
Джеспер погледна часовника си. Беше почти пладне.
— Ела в четири и половина. Окей?
— В четири и тридесет съм тук. Слънцето залязва в шест и тридесет и седем. — Локхарт отиде при 212.
Жан-Люк беше доста навлечен, за да се предпази от студа, но все пак успяваше да изглежда елегантен.
— Ще закарам тази група директно до Шираз — те са последните. Освен Мимо и твоя екипаж.
— Добре. Как е долу?
— Пълен хаос. — Жан-Люк гневно изруга. — Предчувствам катастрофа, още по-голяма катастрофа.
— Ти очакваш катастрофа през цялото време, освен когато спиш. Няма за какво да се притесняваш, Жан-Люк.
— Разбира се, че има. — Жан-Люк се загледа за момент в товаренето. Вече беше почти приключило — куфари, войнишки торби, две кучета, две котки и пълен товар от хора, чакащи нетърпеливо. После се обърна, снижи гласа си и каза сериозно: — Том, колкото по-бързо се махнем от Иран, толкова по-добре.
— Не. Загрос е просто изолиран случай. Но както и да е, аз все пак се надявам, че положението с Иран ще се уреди. — Ескадрилата изплува в центъра на съзнанието на Локхарт, също и Шаразад, и „Вихрушка”. „Оставям това на теб, Дюк — бе казал той малко преди да тръгне. — Можеш да уредиш случая по-добре от мен. Аз съм абсолютно против.” — „Да. Това е твоя привилегия. Мак одобри пътуването ти до Техеран в понеделник.” — „Благодаря. Видял ли се е вече с Шаразад?” — „Не, Том, не още.”
„Къде, по дяволите, е тя?” — помисли си той и нова тръпка премина по тялото му.
— Ще се видим в базата, Жан-Люк. Успешно пътуване.
— Напомни на Скот и Родригес да са готови, когато дойда. Трябва да се връщам бързо, ако ще летя до Ал Шаргаз тази вечер.
Вратата на кабината се затръшна, Жан-Люк се огледа наоколо и вдигна палец. Том потвърди, после отново се обърна.
— Излитам. Гледай Скот да се вмъкне на борда тихо, а? Не искам да ме застрелят в небето. Все още твърдя, че Скот беше целта им, никой друг.
Локхарт кимна мрачно и тръгна за 206. Той беше на път от Ковис, когато призори предишния ден се беше случило нещастието. По това време Жан-Люк ставал от сън и по една случайност погледнал през прозореца.
— Двамата бяха един до друг, носеха резервни части и товареха — му беше разказал той веднага щом кацна. — Само чух изстрелите и видях как Джордан се олюля и извика, улучен в главата, а Скот погледна към дърветата зад хангара. После Скот се наведе и се опита да помогне на Джордан — виждал съм достатъчно ранени и знаех, че бедният Ефър беше мъртъв, още преди да докосне снега. Последваха и други изстрели, три или четири, но не бяха от автоматично оръжие, по-скоро наподобяваха М-16 на автоматичен огън. Този път улучиха Скот в рамото, куршумът го завъртя, той падна в снега до Джордан и почти го скри от мен, а Джордан остана между него и дърветата. После стрелбата започна отново — целеха се в Скот, уверен съм.
— Как може да си сигурен, Жан-Люк?
— Сигурен съм. Ефър беше пряко в обсега на обстрела, съвсем точно, и пое всички куршуми — атакуващите не обстрелваха цялата база, просто се целеха в Скот. Грабнах моя пистолет и изскочих навън, не видях никого, но въпреки всичко стрелях към дърветата. Като стигнах до Скот, той се тресеше, а Джордан беше надупчен целият — улучен беше поне на осем места. Закарахме Скот на лекар — той е добре, Том, има рана в рамото, видях я с очите си, но е чиста, куршумът е излязъл.
Локхарт веднага отиде да види Скот във фургона, който служеше за лазарет. Кевин Суини, докторът, каза:
— Той е добре, капитане.
— Да — повтори като ехо Скот. Лицето му беше бяло, май все още беше в шок. — Наистина съм добре, Том.
— Нека да поговоря за момент със Скот, Кевин — помоли Локхарт. Когато останаха сами, той попита тихо:
— Какво се случи, докато ме нямаше, Скот? Видя ли Ничак хан? А някой от селото?
— Не, никой.
— И на никого не си казвал за това, какво се случи на площада?
— Не, не, изобщо не съм. Защо ме питаш всичко това, Том?
— Жан-Люк мисли, че са се целили в теб, а не в Джордан или в базата, само в теб.
— О, Господи! Старият Ефър го е отнесъл заради мен?
Локхарт си спомни колко смутен беше Скот. Настроението в базата беше мрачно, всички още работеха като луди, опаковаха резервните части в сандъци, товареха двата 212, един 206 и „Алуета” за днес, последния ден в Загрос. Единствената светла точка вчера беше вечерята — печен бут от прясно заклан див козел, който Жан-Люк беше приготвил с голямо количество вкусен ирански ориз и хорищ.
— Скарата е страхотна, Жан-Люк — беше го похвалил той.
— Без френския чесън и моето майсторство щеше да има вкус на стара английска овца!
— От селото ли го купи готвачът?
— Не, беше подарък. От младия Дариус — онзи, който говори английски. Той ни донесе цялото животно, заклано в петък, като подарък от жената на Ничак.
Изведнъж месото в устата му се вгорчи.
— От жена му?
— Oui. Младият Дариус каза, че го убила тази сутрин. Mon Dieu, не знаех, че е ловджийка, ти знаеше ли? Какво ти е, Том?
— Подарък за кого?
Жан-Люк се захили.
— За мен и за базата… всъщност Дариус каза: „Това е от каландарката за базата и в благодарност на Франция за помощта й за имама, нека Бог да го пази.” Защо?
— Нищо — беше казал той, но по-късно го беше дръпнал настрана.
— Беше ли там, когато Дариус донесе козела?
— Да, да. Точно бях в офиса и просто му благодарих и… — Лицето на Скот побеля. — Сега, като се замисля, Дариус на излизане каза: „Щастие е, че каландарката е добър ловец, нали?” — Мисля, мисля, че казах: „Да, идеално стреля.” Голяма издънка, нали?
— Да — ако го прибавим към моята. Да ти кажа, сигурно е било организиран капан. И аз също паднах в него — сега Ничак сто на сто знае, че вече двама души могат да свидетелстват срещу селото.
Миналата нощ и целия днешен ден Локхарт мислеше какво да направи, как да измъкне себе си и Скот, но все още не беше намерил решението.
Разсеяно се качи на 206, изчака, докато Жан-Люк отлети и после излетя. Сега летеше над Пролома на грохналите камили. Пътят, който водеше към селото, все още беше затрупан под тонове сняг, довлечен от лавината. „Никога няма да го разкопаят” — помисли той. Върху хълмистото плато пасяха стада кози и овце, пазени от овчари. Под него беше село Яздек. Той го заобиколи. Сградата на училището приличаше на рана в земята, черна сред белотата. На площада имаше селяни. Някои погледнаха нагоре за момент, после се върнаха към работата си. „Няма да ми е жал да напусна — помисли си той. — Не и след като Джордан беше убит тук. Загрос Три никога няма да бъде същата.”
Базата беше в хаос, пълна с хора — последните от превозените от други сонди, които трябваше да заминат за Шираз, а после извън Иран. Ругаещите, изтощени механици събираха резервните части, струпваха сандъците и багажа, който да бъде превозен до Ковис. Преди да успее да излезе от пилотската кабина, цистерната за зареждане вече беше пристигнала с Фреди Еър, наперено седнал на капака. Вчера, по предложение на Старк, Локхарт беше докарал Еър и още един пилот, Клаус Швартенегер, който да замести Скот.
— Сега аз ще го поема, Том — каза Еър. — Ти иди и хапни.
— Благодаря ти, Фреди. Как върви?
— Кофти. Клаус откара още един товар резервни части в Ковис и ще успее да се върне навреме за последния. На залез слънце ще взема „Алуета”, той е пълен догоре и даже малко повече. Какво искаш да вземеш?
— 212. Ще кача Джордан. Клаус може да вземе 206. За Шираз ли тръгваш?
— Да. Имаме още време да стигнем дотам. Мислех си да взема петима пасажери вместо четирима за двата полета, а?
— Стига да са достатъчно дребни — и без багаж, и стига аз да не те видя. Окей?
Еър се засмя, от студа синините му изглеждаха почти морави.
— Те са толкова нетърпеливи, не мисля, че ги е много грижа за багажа им — едно от момчетата от сонда „Мария” каза, че чул изстрели наблизо.
— Сигурно някой от селяните е ходил на лов. — Призракът на жената ловец с нейната мощна пушка, да не говорим за всички кашкаи — до един отлични стрелци, го изпълни с ужас. „Толкова сме безпомощни” — помисли си той, но не даде израз на безпокойството си. — Успешно пътуване, Фреди. — Той отиде в кухнята и си взе малко горещ хорищ.
— Ага — рече готвачът нервно, останалите четирима помощници се бяха струпали около него. — Не сме получавали вече два месеца заплати — какво ще стане със заплатите ни и с нас?
— Вече ти казах, Али. Ще те върнем в Шираз, откъдето си. Днес следобед. Ще се разплатим там и възможно най-скоро ще ти изпратя дължимата ти компенсация за месеца. Ще поддържаш връзка с „Иран Ойл”, както обикновено. Когато се върнем, ще получиш отново работата си.
— Благодаря ви, ага. — Готвачът беше работил за тях около година. Беше слаб, бледен човек, имаше язва на стомаха. — Не искам да остана сред тези варвари — продължи той нервно. — Кога следобед?
— Преди залез слънце. В четири часа започваш да чистиш и ще подредиш всичко добре.
— Но, ага, защо? Веднага щом напуснем, въшливите яздеки ще дойдат и ще разграбят всичко.
— Зная — каза Локхарт уморено, — но ти ще оставиш всичко чисто и подредено и аз ще заключа вратата, и може би те няма да го направят.
— Както Бог пожелае, ага. Но те ще го направят.
Локхарт се нахрани и отиде в офиса. Скот Гавалан беше там — с източено лице, с болезнено отпуснати ръце. Вратата се отвори. Влезе Род Родригес. Около очите му имаше тъмни кръгове, лицето му беше сиво.
— Здравей, Том, не си забравил, а? — запита той нетърпеливо. — Няма ме в декларацията.
— Няма проблеми, Скот. Род отива с HJX*. Заедно с него и Жан-Люк отивате в Ал Шаргаз.
[* Позивна на хеликоптера. — Б.пр.]
— Страхотно, но аз… окей, Том. Мисля, че е по-добре да отида в Ковис. Доктор Нът ще…
— За Бога, ти отиваш в Ал Шаргаз и точка по въпроса!
Скот почервеня от гняв.
— Да, добре, Том. — И излезе.
Родригес наруши мълчанието.
— Том, с HJX ли искаш да го откараме?
— Откъде да знам, по дя… — Локхарт спря. — Извинявай, вече не съм на себе си. Извинявай.
— Няма нищо, Том, всички сме така. Може би е по-добре да го изпратим празен, а?
Локхарт с усилие прогони умората си.
— Не, качи резервния двигател — и всички други резервни части за 212, за да попълним товара.
— Да, така ще е най-добре. Може би ти… — Вратата се отвори и Скот нахълта вътре.
— Ничак хан! Погледнете през прозореца!
По пътя се задаваха поне двадесет души. Всички бяха въоръжени. Други вече се разпръскваха из базата. Ничак хан идваше към ремаркето на офиса. Локхарт отиде до задния прозорец и го отвори.
— Скот, иди в моето бунгало, не стой до прозорците, внимавай да не те видят и не мърдай, докато не дойда да те взема. Бързо!
Скот непохватно прескочи през прозореца и затича. Локхарт затвори прозореца.
Вратата се отвори. Локхарт стана.
— Салаам, каландар.
— Салаам. Видяхме непознати в гората наблизо. Терористите сигурно ще се върнат и затова дойдох да ви пазя. — Очите на Ничак хан бяха сурови. — Както Бог пожелае, но ще съжалявам много, ако умрат и други, преди да напуснете. Ще бъдем тук до залез слънце. — Ничак хан се обърна и излезе.
— Какво каза? — попита Родригес, който не разбираше фарси.
Локхарт му обясни и видя, че Род потрепери.
— Няма проблеми, Род — добави той, прикривайки собствения си страх. Нямаше начин да излетят или да кацнат, без да минат над гората — ниско, бавно и в обсега им. Терористи? Глупости! „Ничак знае за Скот, знае за мен и се обзалагам, че е разположил стрелци навсякъде и ако остане до залез слънце, няма начин да се измъкнем, ще разбере на кой хеликоптер сме. Иншаллах, Иншаллах, но какво, по дяволите, да направя?”
— Ничак хан познава околностите — рече той спокойно. Не искаше да паникьосва Род — страхът и без това витаеше над базата, така че нямаше защо да прибавя още към него. — Той ще ни защитава, Род — ако има врагове. Опакован ли е резервният двигател?
— А? Да, Том, опакован е.
— Погрижи се за товаренето. Ще се видим по-късно. Няма нищо.
Локхарт дълго се взираше в стената. Когато дойде време да се връща в сонда „Роза”, той отиде да намери Ничак хан.
— Може би ще искате да видите, че сонда „Роза” е закрита както трябва, каландар, нали тя е на ваша територия — покани го и макар че възрастният човек не искаше, за огромно негово облекчение той успя да го убеди с ласкателства да го придружи. С каландара на борда той знаеше, че е в безопасност, поне засега.
„Дотук добре — помисли си той. — Трябва да напусна последен. Докато не се измъкнем и аз, и Скот, трябва да действам много умно. Иначе ще изгубим прекалено много: Скот, момчетата, Шаразад — всичко.”
 

__На сонда „Роза”: 5,00 следобед.__
 
Джеспер караше бързо между боровете по пътя към последния кладенец, който трябваше да се покрие. До него седеше Мимо Сера, заварчикът и неговият помощник бяха отзад. Той си тананикаше, най-вече за да не заспи. Платото беше голямо, разстоянието между двата кладенеца — почти километър, природата — девствена и красива.
— Закъсняваме — отбеляза Мимо уморено, гледайки залязващото слънце.
— Ще успеем — отвърна Джеспер. В страничния му джоб беше последният шоколад. Разделиха си го. — Тук много прилича на Швеция — каза той, вземайки завоя. Скоростта го ободряваше.
— Никога не съм бил в Швеция — каза Мимо. — Стигнахме!
Кладенецът беше в открита местност, вече в действие, добивайки около дванадесет хиляди варела на ден — петролното поле беше изключително богато. Над кладенеца имаше огромна колона от тръби и клапи, която го свързваше с основния петролопровод. На шега й казваха Коледното дърво.
— Той е първият, който изкопахме тук — рече Мимо разсеяно. — Преди ти да дойдеш.
Джеспер изключи двигателя. Тишината беше свръхестествена — тук не бяха необходими помпи, за да се извлече нефтът на повърхността, огромното налягане на газа, потиснато от нефтения купол на стотици метри под земята, го правеше вместо тях и щеше да го прави години наред.
— Нямаме време да го запушим както трябва, господин Сера — освен ако не искате да пропуснем посрещането ни.
Италианецът поклати глава и придърпа вълнената си шапка над ушите.
— Колко време ще издържат клапите?
Джеспер повдигна рамене.
— Би трябвало да издържат години — но само ако се наблюдават и проверяват от време на време, не знам. Безкрайно — освен ако газът не се надигне или някой от клапаните или пломбите не са повредени.
— Stronzo!
— Stronzo! — съгласи се Джеспер, направи знак на помощника си и заварчика и тръгна напред.
— Само ще го затворим, няма да го покриваме.
Снегът скърцаше под краката им. Вятърът си играеше с върховете на дърветата. Чуха шума от двигателя на завръщащ се от базата хеликоптер.
— Да свършваме.
Не виждаха хеликоптерната площадка и главната сграда на „Роза”, бяха на шест-седемстотин метра от нея. Мимо раздразнено запали цигара, облегна се на капака на колата и загледа тримата мъже, които работеха прилежно, борейки се с клапите — някои залепнали от студа. Напънаха големия гаечен ключ, за да ги разлепят, после дойде рикошетът на куршум в Коледното дърво и ехото от последвалото „траак”… отекна в гората. Всички замръзнаха и зачакаха. Нищо.
— Видяхте ли откъде дойде? — пошепна Джеспер.
Никой не му отговори. Пак зачакаха. Нищо.
— Да свършваме — подкани ги той и отново напъна с цялата си тежест върху ключа.
Другите пристъпиха да му помогнат. Изведнъж дойде нов изстрел и куршумът премина през предното стъкло на камиона, проби вратата на кабината, счупи екрана на компютъра и няколко електроуреда и излетя през другата врата. После пак настана тишина.
Наоколо нищо не помръдваше. Чуваше се само воят на вятъра и шума от двигателите на хеликоптера, който кацаше.
Мимо Сера извика на фарси:
— Ние просто затваряме кладенеца, ваши превъзходителства, за по-голяма сигурност. Закриваме го и напускаме.
Отново зачакаха. Никакъв отговор. И отново:
— Просто обезопасяваме кладенеца! За Иран — не за нас! За Иран и имама — това е ваш нефт, не е наш!
Отново очакване и никакъв звук, само този на гората. Клоните пращяха. Някъде далеч се обади птица.
— Mamma mia — въздъхна Мимо. Гласът му бе прегракнал от викането. После посегна към ключа, но куршумът профуча покрай лицето му — толкова близо, че той се отдръпна. Ключът се изплъзна от ръкавицата му.
— Всички в камиона! Да изчезваме! — Той отстъпи заднишком и се качи на предната седалка. Другите го последваха. Освен Джеспер. Той вдигна ключа, погледна разрушенията, които нарочно изстреляният куршум беше причинил на неговата кабина и на оборудването му, съзнанието му се замъгли, гневът му избухна, той запрати безсилно ключа към гората и се изправи за момент в цял ръст, знаейки, че е лесна мишена — но изведнъж всичко му беше станало безразлично.
— Лайнари проклети!
— Качвай се в колата — изкрещя Мимо.
— Лайнари проклети! — повтори Джеспер.
Ругатнята го успокои и той се метна на шофьорската седалка. Камионът потегли и когато се изгуби по пътя, по който беше дошъл, стрелба от двете страни на гората обсипа с куршуми Коледното дърво, огъвайки и пробивайки метала, пищейки в снега или небето. После настъпи тишина. След това някой се изсмя и извика:
— Аллааах-ул акбар…
Викът отекна. И после заглъхна.
 

__Загрос Три: 6,38 вечерта.__
 
Слънцето докосна хоризонта. Последните резервни части и багажът вече бяха натоварени. Всичките четири хеликоптера бяха готови — два 212, един 206 и „Алуетът”. Пилотите бяха готови. Жан-Люк се разхождаше нагоре-надолу — излитането бе отложено от Ничак хан, който своеволно се беше разпоредил всички машини да напуснат едновременно, с което направи невъзможно Жан-Люк да стигне до Ал Шаргаз тази вечер. Можеше да стигне до Шираз и да пренощува там, тъй като нощните полети в иранското въздушно пространство бяха забранени.
— Обясни му пак, Том — каза Жан-Люк сърдито.
— Той вече ти каза „не”, на мен също, така че отговорът е „не”, а и без това вече е дяволски късно! Всички ли сте готови, Фреди?
— Да! — извика Еър раздразнено. — Чакаме цял час, че и отгоре!
Локхарт се запъти мрачно към Ничак хан, който беше чул сърдития разговор и наблюдаваше със скрито задоволство объркването на чужденците. До Ничак хан стоеше човек от Зелените ленти — Локхарт предполагаше, че е от комитета — и няколко селяни. Останалите се бяха оттеглили следобед. „В гората” — помисли си той, устата му пресъхна.
— Каландар, ние сме почти готови.
— Както Бог пожелае.
— Фреди, последния товар, веднага! — извика Локхарт. После свали шапката си и всички направиха същото, докато Еър, Родригес и двамата механици изнасяха импровизирания ковчег през снега от хангара и внимателно го натовариха на 212 на Жан-Люк. Когато всичко свърши, Локхарт отстъпи встрани.
— Хората за Шираз на борда.
Той се сбогува с Мимо, Джеспер, заварчика и помощника на Джеспер, докато те се качваха на хеликоптера и се настаниха сред багажа, резервните части и ковчега. Мимо Сера и италианският му заварчик се прекръстиха нервно, после затегнаха предпазните си колани.
Жан-Люк се качи на пилотската седалка, Родригес седна зад него. Локхарт се обърна към останалите.
— Всички на борда!
Внимателно наблюдавани от Ничак хан и Зелените ленти, останалите също се качиха на хеликоптерите. Еър пилотираше „Алуета”, Клаус Швартенегер — 206, всички места бяха заети, резервоарите бяха пълни, багажниците също бяха пълни до горе с карго, външните плъзгащи се транспортери бяха наблъскани с резервни лопатки за машините. 212 на Локхарт беше натъпкан над допустимия максимум.
„Докато стигнем до Ковис, ще сме изразходвали много гориво — но както и да е, целият път е по надолнище” — беше казал Том на всички пилоти на инструктажа.
Сега стоеше сам на снега на Загрос Три, всички бяха в машините със затегнати колани, вратите бяха затворени.
— Запусни! — нареди той. Напрежението му нарастваше. Беше казал на Ничак хан, че сега той е ръководител на полетите.
Ничак хан и Зелените ленти се приближиха до него.
— Младият пилот, онзи, който беше ранен, къде е той?
— Кой? А, Скот? Ако не е тук, сигурно е в Шираз, каландар — каза той и видя как ярост нахлува в лицето на възрастния мъж, а човекът от Зелените ленти зяпна. — Защо?
— Не е възможно! — каза младежът от Зелените ленти.
— Не го видях да се качва, така че трябва да е с някой от предишните полети…
Локхарт трябваше да надвиква нарастващия шум на двигателите, всичките вече на максимална мощност.
— … на предишен полет, когато бяхме на сонда „Роза” и „Мария”, каландар. Защо?
— Не е възможно, каландар — повтори младежът от Зелените ленти изплашено. — Наблюдавах внимателно!
Локхарт пропълзя под въртящите се лопати, отиде до прозореца на пилотската кабина на 212 на Жан-Люк и извади дебел бял плик.
— Вземи, Жан-Люк! Bonne chance — извика той и му го подаде. — Излитай!
За секунди видя проблясък от усмивка и побягна встрани от машината. Жан-Люк включи на максимална мощност, за да излети бързо и хеликоптерът се издигна и отлетя. Вълната от сняг, повдигната от витлата, заля дрехите му и тези на селяните, шумът от двигателите заглуши виковете на каландара.
В същия момент — пак както се бяха уговорили — Еър и Швартенегер запуснаха двигателите си, раздалечавайки се един от друг за безопасност, преди да започнат бавно изкачване към дърветата. Локхарт стискаше палци. После разяреният младеж от Зелените ленти го хвана за ръкава и го завъртя към себе си.
— Вие излъгахте — кресна той. — Излъгахте каландара! Младият пилот не е напуснал! Щях да го видя, наблюдавах внимателно! Кажете на каландара, че сте го излъгали!
Локхарт рязко се отскубна от младежа. Знаеше, че всяка спечелена секунда означава безопасност за приятелите му.
— Защо да лъжа? Ако младият пилот не е в Шираз, значи е още тук! Претърсете лагера, претърсете хеликоптера — хайде, нека първо да претърсим моя хеликоптер! — Той тръгна към 212 и застана при отворената врата. С крайчеца на очите си виждаше 212 на Жан-Люк, вече над върховете на дърветата и машината на Еър — така претоварена, че едва смогваше да лети, а 206 — все още ниско. — Кълна се във всички имена на Бога, нека да го претърсим — викна той. Искаше да отвлече вниманието им от бягащите хеликоптери към себе си и тайно се надяваше, че ще претърсват не неговия хеликоптер, а лагера. — Как може да се крие човек тук? Невъзможно е. А какво ще кажете за офиса и ремаркетата? Може би той се крие в…
Младежът от Зелените ленти свали автомата от рамото си и го насочи към него.
— Кажи на каландара, че си го излъгал, или ще умреш!
Почти без никакво усилие Ничак хан издърпа автомата от ръцете на младежа и го хвърли в снега.
— Аз съм законът в Загрос — не ти! Връщай се в селото!
Уплашен, младежът моментално се подчини. Селяните чакаха и наблюдаваха. Лицето на Ничак хан беше сериозно, малките му очички обхождаха хеликоптер след хеликоптер. Те бяха вече отлетели, но все още в обсега на онези, които той беше поставил на пост около базата — за да стрелят само по негов сигнал, само по негов. Един от по-малките хеликоптери завиваше, изкачвайки се колкото е възможно по-бързо, обикаляйки в голям кръг. „За да ни наблюдава — помисли си Ничак хан, — да види какво ще се случи. Както Бог пожелае.”
„Опасно е да се стреля по машините в небето — беше казала жена му. — Това ще ни навлече гнева долу. Терористите ще го направят — не ние. Младият пилот ни видя, а и говорещият фарси главен пилот знае. Те няма да избягат. Терористите нямат милост, не ги е грижа за законите и реда и кой може да докаже, че не съществуват? Не са ли тези планини свърталище на разбойници от стари времена? Не сме ли преследвали ние тези терористи, доколкото ни позволяват силите? Какво можем да направим, за да предотвратим трагедията?”
И сега пред него беше последният неверник, неговият главен враг, онзи, който го измами и го излъга, и измъкна другия дявол. „Поне този няма да избяга” — помисли си той. Последните лъчи на слънцето изчезваха зад хоризонта. Докато го наблюдаваше, то се скри.
— Мир на душата ти, пилоте.
— И в твоята, каландар, Бог да те пази — рече Локхарт. — Дадох един плик на френския пилот. Видя ли ме?
— Да, да видях те.
— Това беше писмо, адресирано до Революционния комитет в Шираз, с копие до Иранския каландар в Дубай през Голямото море, подписано от младия пилот в мое присъствие. Вътре пише какво точно се е случило на площада в селото, кой какво е направил, на кого, кой е бил застрелян, броя на хората, скочили в камиона на Зелените ленти, преди да отиде в Дефилето на грохналите камили, за това как е бил убит Назири, за вашите…
— Лъжи, всичко е лъжа! В името на Пророка, каква е тази дума убийство? Убийство? Да не сме бандити? Човекът умря — така пожела Бог — каза намусено Ничак хан, съзнавайки, че селяните са зяпнали Локхарт. — Той беше известен поддръжник на сатанинския шах и със сигурност скоро ще се срещнете в ада…
— Може би да, може би не. Може би верният ми слуга, който беше убит тук от страхливия кучи син от засада, вече е казал на Единния Бог и той знае кой казва истината!
— Той не беше мюсюлманин, той не служеше на Исляма и…
— Но той беше християнин, а християните служат на Единния Бог, моят човек от племето беше убит от страхливци от засада — със сигурност лайнари и престъпници, и прокълнати! Истина е, че той беше убит като другия християнин на сондата. В името на Бога и Неговия пророк, тяхната смърт ще бъде възмездена!
Ничак хан повдигна рамене.
— Терористите — изрева той изплашено. — Терористите са го извършили, разбира се, че са били те! Колкото до писмото, всичко е лъжа, лъжа, пилотът беше лъжец, всички знаем какво се случи в селото. Всичко, което казва, е лъжа.
— Още една причина писмото да не се достави на място. — Локхарт внимателно подбираше думите си. — Затова, моля, пазете ме от терористите, докато летя. Само аз мога да спра получаването на писмото. — Сърцето му биеше силно, докато гледаше как старият каландар вади цигара, претегляйки шансовете за и против, и я пали със запалката на Джордан. Чудеше се как може да отмъсти за смъртта на Джордан, тази все още нерешена част от плана, който дотук беше сработил идеално: отвлякоха вниманието на прекалено бдителния Ничак хан, Скот Гавалан се вмъкна в импровизирания ковчег, за да го качат на борда на 212 на Жан-Люк, а увитото тяло на Джордан успяха да сложат в дълъг сандък, в който някога бяха опашните витла, и го натовариха на неговия 212; после беше номерът с писмото и трите хеликоптера излетяха заедно, всичко беше идеално, точно както беше планирано. А сега бе време да приключва. Еър кръжеше над главите им, далеч извън обсега на пушките им.
— Салаам, каландар, нека справедливостта на Бога да бъде с вас — каза той и се насочи към кабината си.
— Нямам контрол върху терористите! — И понеже Локхарт не спря, Ничак хан извика по-силно: — Защо ви трябва да спирате писмото?
Локхарт се метна в кабината. Искаше да избяга, мразеше това място, мразеше каландара.
— Понеже мразя лъжата.
— В името на Бога, няма ли да спрете писмото?
— В името на Бога, ще се погрижа това писмо да бъде изгорено. Справедливостта на Бога да е с вас, каландар, и с яздеките. — Той натисна стартера. Първият двигател се включи, витлата се завъртяха. Пак натисна. Сега се включи вторият двигател. Не откъсваше очи от Ничак хан. „Изгний в ада, старче — помисли си той. — Кръвта на Джордан тежи върху твоята съвест, и тази на Джани, сигурен съм в това, макар че никога не ще го докажа. А може би и моята.”
Изчака. Сега всички стрелки бяха на зелено. „Издигай се!”
Ничак хан гледаше как хеликоптерът се издига във въздуха, поколеба се, после бавно му обърна гръб. „Толкова е лесно да вдигна ръка — мислеше си той, — и толкова скоро неверникът и гърмящото му чудовище ще се превърнат в погребален огън, сипещ се от небето, а колкото до писмото — лъжи, само лъжи… Двама убити? Всички знаят, че сами са виновни за смъртта си. Да не би да сме ги канили? Не, те дойдоха да експлоатират земята ни. Ако не бяха дошли тук, щяха да са още живи в очакване да идат в ада, където им е мястото.”
Очите му не се откъсваха от машината. Имаше още много време. Той пушеше бавно, наслаждавайки се на цигарата, наслаждавайки се на съзнанието, че може да унищожи такава голяма машина само с едно повдигане на ръката. Но не го направи. Спомни си за съвета на каландарката, запали нова цигара от угарката и я изпуши. Чакаше. Скоро омразният шум на двигателите се отдалечи, заглъхна и той видя как малката машина в небето престава да кръжи и се насочва на югозапад.
Когато всички шумове от неверниците затихнаха, Ничак хан реши, че в неговия Загрос отново се е възцарил мир, и каза:
— Изгорете базата.
Скоро пламъците се издигнаха високо. Без съжаление той хвърли запалката в огъня и доволен тръгна към дома си.
 

50
 
__Околностите на въздушната база в Бандар-е Делам: 9,16 преди обед.__
 
Фургонът от Субару с отличителните знаци на „Иран-Тода” на вратите летеше в проливния дъжд по пътя. Чистачките на стъклата подскачаха като луди. Пътят беше осеян с огромни дупки, наводнен на места, шофьорът беше иранец. Скрагър седеше неспокойно зад него, със затегнат предпазен колан, а в дъното радиомеханикът японец се държеше, доколкото можеше. През плискащия проливен дъжд Скрагър виждаше някакъв стар автобус, който се тръскаше пред тях, и покрай него — насрещните коли.
— Минору, кажи му да намали — обади се той. Младият японец се наведе напред и рязко заговори на шофьора на фарси. Онзи кимна безразлично, без да му обръща внимание, натисна с длани клаксона и продължи да го натиска, докато се отклоняваше, изпреварвайки автобуса, даде газ, когато трябваше да намали, удари спирачка, пак ускори и едва успя да мине през стесняващото се разстояние между автобуса и идващата отсреща кола. Клаксоните и на трите превозни средства виеха.
Скрагър отново тихо изруга. Сияейки, шофьорът, млад мъж с брада, отклони вниманието си от пътя и каза нещо на фарси, минавайки през огромна дупка. Водата оплиска стъклото. Минору преведе:
— Казва, че с помощта на Бога след няколко минути ще бъдем на летището, капитан Скрагър.
— С помощта на Бога дано стигнем цели, а не на петдесет парчета.
Скрагър би предпочел да кара сам, но не му беше разрешено, както и на никого от персонала на „Иран-Тода”.
„Считаме, че е правилно, капитан Скрагър, при състоянието на пътищата и правилата, и иранците — беше му обяснил Уотанабе, дежурният инженер. — Но Мохамед е един от нашите най-добри шофьори и е много надежден. До довечера.”
Скрагър с облекчение видя, че наближават летището. Зелените ленти охраняваха входа. Шофьорът не им обърна внимание, просто прелетя покрай тях и заля с потоци вода цокъла на двуетажната сграда на офиса.
— Аллах-ул акбар — рече той гордо.
Скрагър въздъхна облекчено.
— Да, Аллах-ул акбар — повтори той, разкопча предпазния колан, приготви си чадъра и се огледа наоколо.
За първи път беше тук. Голяма площадка, малка кула, някои от прозорците счупени, други заковани с дъски, двуетажната сграда на офиса още по-запусната, с безброй счупени прозорци, ремаркета на компанията С-Г, хубави хангари, сега затворени заради бурята, дупки от куршуми в стените на ремаркетата. Скраг подсвирна, спомни си, че му разказаха за битката тук между Зелените ленти и муджахидините. „Трябва да е било доста по-лошо, отколкото ми го представи Дюк” — помисли си той.
Два двумоторни пътнически самолета на Кралските ирански авиолинии бяха паркирани как да е — надписът „Кралски” беше грубо замазан с черна боя. Гумите им бяха спаднали, прозорците на пилотските кабини бяха изпочупени…
— Безобразие — измърмори той, като видя как дъждът се излива в пилотската кабина. — Минору, сине, кажи на Мохамед да не мърда оттук, докато не се подготвим да тръгваме, окей?
Минору изпълни нареждането, след което последва Скрагър навън в дъжда. Скрагър застана до колата, без да знае къде да отиде. После вратите на ремаркето се отвориха.
— Mein Gott*, Скраг! Знаех си, че си ти! Какво, по дяволите, правиш тук? — Беше Руди Луц. Сияеше. След това той видя и Старк да се приближава до Руди и сърцето му подскочи от радост.
[* Боже мой! (немски). — Б.пр.]
— Здравейте, момчета! — Здрависа се топло и с двамата и за момент и тримата заговориха едновременно.
— Е, добре, Дюк, това беше приятна изненада!
— Какво, по дяволите, правиш тук, Скраг?
— Карай по ред, сине. Това е Минору Фуяма, радиомеханик от „Иран-Тода”. Моето УКВ работеше по пътя насам — аз изпълнявам прекрасния чартър от Ленгех. Минору извади кутията, в колата е, можеш ли да я замениш?
— Няма проблеми. Елате с мен, мистър Фуяма — Руди отиде до съседната врата и извика Фоулър Джойнс, за да се разпореди.
— Страшно се радвам да те видя, Скраг. Имаме да обсъдим много неща — каза Старк.
— Проблемите на времето например и разни вихрушки, а?
— Да, да, бих казал, че времето много ме занимава в последно време. — Старк изглеждаше остарял, очите му оглеждаха базата. Проливният дъжд се засилваше още повече, денят беше топъл и лепкав.
— Видях Мануела в Ал Шаргаз, същата е като преди, красива като картинка — малко е изнервена, но е добре.
Руди отново се присъедини към тях, цапайки в дъжда, и пое обратно към офиса си в ремаркето.
— Няма да летите в такова време, Скраг. Ще пийнеш ли бира?
— Не, благодаря, приятелю, но бих пийнал чаша кафе. — Скрагър го каза автоматично, въпреки че умираше за студена бира. Но още от първия преглед при Нът, скоро след като беше продал „Шейк Ейвиейшън” на Гавалан, докторът го беше предупредил: „Скраг, ако не махнеш пушенето и не намалиш бирата, ще те спрем от полети след една-две години”, и той вече много внимаваше. „Съвсем прав си е докторът — помисли си той. — Никакви цигари, никакъв алкохол, здрава храна и много мацки.”
— Още ли те снабдяват, Руди? В Ленгех става трудно, само дьо Плеси има вино.
— Открих малко на един танкер, на котва в пристанището — извика Руди от кухнята, като сложи чайника на печката. — Спешен случай, моряк с разбита глава и лице. Капитанът каза, че бил паднал, но приличаше повече на тежък побой. Наистина не е за учудване — корабът е на котва от три месеца. Mein Gott, Скраг, видя ли струпването на пристанището на идване? Трябва да има поне стотина кораба — и всички чакат да ги разтоварят или да натоварят нефт.
— Същото е в Харг и по цялото крайбрежие, Руди, навсякъде е задръстено. Пристанищното пространство е затрупано от кошове, бали и… Господ знае с какво, всичко оставено да гние на слънцето или в дъжда. Но стига за това. Какво правиш тук, Дюк?
— Прекарах един 212 от Ковис вчера. Ако не беше времето, щях да тръгна призори — радвам се, че не го направих.
Скрагър усети напрежението в гласа му и се огледа. Не забеляза никой да ги подслушва.
— Проблеми? — Видя, че Старк поклаща глава. Руди включи касетофона. Вагнер. Скрагър мразеше Вагнер.
— Какво става?
— Просто съм предпазлив — тези проклети стени са прекалено тънки. Вече хванах един от персонала да слухти наоколо. Мисля, че повечето от тях са шпиони. После, имаме нов управител на базата — Нумир, казваме му Гадния Нумир. Днес отсъства, иначе трябваше да му обясняваш защо сте трима тук. — Руди снижи гласа си. — Имаме да говорим за вихрушки, Скраг. Но какво правиш тук, защо не ни се обади?
— Дойдох с чартър в „Иран-Тода” заради едно приятелче на име Касиги, голям изкупвач на суров нефт на Сири и важна клечка от „Иран-Тода” — Жорж дьо Плеси го уреди. Тук съм само днес, тръгвам утре рано. Анди ме помоли да мина да те видя и чуя и едва сега успях да дойда. Не можах да се свържа с теб по УКВ — може би заради бурята… Просто исках да се вместя във времето. Не можах да взема разрешение да дойда тук, така че за всеки случай изтеглих една жица от двигателя и поисках „спешен ремонт”. Дюк, каза ли ти Анди какво говорихме в Ал Шаргаз?
— Да, да, каза ми. И сега ти по-добре знаеш, че положението е още по-сериозно. Казали са на Анди, че са ни забранили да летим в очакване на национализацията и имаме само пет дни — само пет сигурни дни. Ако ще го правим, то трябва да стане най-късно до петък.
— Боже Господи! — Скрагър почувствува, че сърцето му се стяга. — Дюк, няма начин да се подготвя до петък.
— Анди каза, че ще изтеглим само 212-ките.
— А?
Старк му обясни какво се беше случило в Ковис и какво се надяват да се случи в петък, ако Анди каже „Давай”.
— Остави „ако” — то. „Когато”. Анди трябва да го направи. Въпросът е ще си заложим ли кожата?
Старк се засмя.
— Ти вече си го направил. Аз казах, че ще участвам само ако всички останали участвуват — с два 212 за мен ще е възможно и при положение, че… е, при положение, че хеликоптерите ни получат британска регистрация, веднага щом се измъкнем, всичко става законно.
— Става, по дяволите — потвърди Руди. — Просто не е законно. Казах ти миналата нощ и Поп Кели се съгласи. Скраг, как са…
— Поп тук ли е?
— Да — отвърна Старк. — Пристигна с мен. — Той обясни защо и после добави: — Хотшот одобри „заема”, двама от нашите се измъкнаха със 125, а останалите са планирани за четвъртък, но не съм толкова сигурен за тях. Полковник Чангиз каза, че за в бъдеще всяко движение на персонала трябва да е предварително одобрено от него, не само от Хотшот.
— Как ще се върнеш?
— Ще взема 206. — Старк погледна навън към дъжда. — Проклет фронт!
— Ще премине до довечера, Дюк — рече уверено Скрагър.
— Как ще измъкнеш хората си, Скраг? — попита Руди.
— Ако трябва да измъкна само моите два 212, това прави задачата много по-проста. Много по-проста. — Скрагър наблюдаваше как Руди пие на големи глътки леденостудената си бира, мехурчетата по кутията блестяха. Жаждата му нарасна. — Петък ще е подходящ ден за лудорията, защото иранците ще са на молитвени събрания или нещо подобно.
— Не съм толкова сигурен, Скраг — отвърна Руди. — В петък те ще имат дежурни на радара — ще разберат, че се подготвя нещо, като видят моите четири хеликоптера да прелитат над залива, да не говорим за твоите три и двата на Дюк. Абадан е много подозрителен, когато става въпрос за хеликоптери — особено след НВС.
— Имаше ли други запитвания за него, Руди?
— Да. Миналата седмица Абаси мина насам — той е пилотът, който го гръмна. Същите въпроси, нищо повече.
— Той знае ли, че брат му е пилотирал НВС?
— Не още, Скраг.
— Том Локхарт е извадил голям късмет! Голям късмет!
— Всички извадихме голям късмет. Досега. Освен Ерики. — Той разказа на Скрагър малкото неща, които знаеха за него.
— Господи, какво ще правим сега? Как ще изпълним „Вихрушка”, щом той ще е още в Иран?
— Не можем, Скраг, така мисля аз — каза Руди. — Не можем да го изоставим.
— Така е, но може би… — Старк отпи от кафето. Знаеше, че е изнервен и може да стане заядлив. — Може би Анди няма да натисне копчето. Междувременно ще се молим на Бога Ерики да се измъкне или да го пуснат до петък. След това Анди ще може. Гадост! Ако зависеше само от мен, да ме вземат дяволите, ако рискувам „Вихрушка”.
— Аз също. — Руди също беше нервен.
— Ако това бяха твоите хеликоптери, твоята компания и твоето бъдеще, обзалагам се, че щеше да го направиш. Зная, че аз бих го направил — Скрагър се ухили. — Аз съм за „Вихрушка”. Трябва да съм за нея, просто заради риска, никоя компания не би ме наела на моята възраст, така че аз трябва да поддържам Мръсния Дънк и Анди Гав, ако искам да продължа да летя. — Чайникът засвири. Той стана. — Аз ще го направя, Руди. А ти?
— Аз ли? Да, разбира се, ако вие и двамата участвате и ако е възможно — но тази работа хич не ми харесва. Направо ти казвам, че ще изведа моите четири хеликоптера само ако наистина преценя, че имаме шанс. Говорихме с другите пилоти нощес, Скраг. Марк Дюбоа и Поп Кели са „за”, Блок и Форсайт отговориха: „Благодаря, не”, така че имаме трима пилоти за четири 212. Казах на Анди да ми изпрати доброволец. — Руди почувствува безпокойството му. — Но, дяволите да го вземат! Трябват ми четирима, за да излетя някак си, всички в едно и също време. Пък и как ще ни дадат разрешение за излитане — Зелените са навсякъде из базата, нашият радиооператор Джахан не е идиот, а пък и това копеле Нумир… — Веждите му се повдигнаха.
— Нямаш проблеми, братче — засмя се Скрагър безгрижно. — Кажи им, че ще направиш парадно прелитане за победоносен салют на Хомейни над Абадан!
— Глупости, Скраг! — Музиката свърши и Руди превъртя касетката. После лицето му стана сериозно. — Но съм съгласен с теб, че Анди ще натисне копчето и че това ще бъде в петък. Що се отнася до мен, бих казал, че ако един от нас напусне, всички ще напуснем — съгласен ли си?
— Ако Анди каже „давай”, аз тръгвам. Трябва да го направя — отговори Скрагър.
 

__Пристанището на Бандар-е Делам: 3,17 следобед.__
 
Фургонът на Скрагър отби от булеварда на огромния шумен град в някаква улица, после зави към площад с джамия. Мохамед шофираше както обикновено, натискаше клаксона почти постоянно. Дъждът беше поотслабнал, но денят все още беше мрачен. На задната седалка Минору дремеше под звуците на радиото. Скрагър гледаше разсеяно напред, имаше да мисли за толкова много неща — планове, кодове, ами Ерики? Бедният стар приятел! Но ако някой можеше да го направи, това беше той. „Заклевам ти се, стари приятелю, ще го направя някак си. Но какво ще стане с работа ти, ако ти или Анди не натиснете копчето? За това ще мисля утре.” Не забеляза полицейската кола, която изскочи от една странична улица, занесе се по хлъзгавата повърхност и се блъсна в тях отзад. Мохамед не можеше да избегне инцидента, а скоростта на полицейската кола, прибавена към тяхната, ги запрати напречно на пътя срещу уличните сергии и тълпата — прегазиха една възрастна жена, главата на друга отхвръкна, имаше много ранени. После колелата попаднаха в канавката и от инерцията колата се преобърна и се блъсна в някаква висока стена. Чу се страхотен трясък на метал.
Скрагър инстинктивно закри лицето си с ръце, но последният удар блъсна главата му в страничната стена и го зашемети за момент. За щастие предпазният колан го защити от истинско нараняване. Шофьорът проби предното стъкло и сега беше наполовина вътре, наполовина вън от колата, тежко ранен. В задната част седалката беше предпазила Минору и той се окопити пръв, радиото все още беше в скута му. Сред виковете и общата бъркотия той успя да отвори вратата и изпълзя навън, прикриван от мелето от пешеходци и ранени. Не му обърнаха внимание — японецът от „Иран-Тода” изглеждаше съвсем нормално на градската улица.
В този момент хората от полицейската кола, която се беше извъртяла полунапречно на пътя със смачкана предница, се втурнаха към тях. Проправиха си път през тълпата до фургона, хвърлиха поглед на шофьора, после отвориха другата врата и измъкнаха Скрагър.
Яростни крясъци „американец”, викове и шум. Скрагър все още беше полузашеметен.
— Бла… благодаря, аз съм… аз съм добре… Но те го държаха здраво и му викаха.
— За Бога… — изпъшка той. — Аз не карах… Какво стана, по дяволите…
Около него беше врява от фарси, паника, гняв. Един от полицаите му сложи белезници, после грубо го избутаха в другата кола, блъснаха го с ругатни на задната седалка и влязоха. Шофьорът потегли.
На другата страна на платното Минору напразно се опитваше да се промъкне през тълпата, за да помогне на Скрагър, но колата изфуча по улицата и той се спря обезсърчен.
 

51
 
__Край Дошан Тапе: 15,30 следобед.__
 
Макайвър шофираше покрай бодливата телена мрежа по празния околовръстен път на военното летище. Амортисьорите бяха разхлабени, а имаше много повече дупки от преди. Единият фар беше напукан и грубо подлепен, червеното стъкло на единия заден стоп липсваше, но двигателят все още издаваше приятен звук и гумите го носеха стабилно по повърхността. Насипи от сняг ограждаха пътното платно. Дори слънчев лъч не проникваше през облачната пелена, която едва ли беше на повече от четиристотин метра и закриваше всичко, освен полите на северните планини. Беше студено и беше закъснял.
От вътрешната страна на предното му стъкло имаше зелен пропуск и забелязвайки го, пъстрата група от Зелени ленти и постът на въздушните сили, разположени около портала, му помахаха и отново се скупчиха около огъня, за да се топлят. Той се отправи към хангара на С-Г. Преди да успее да стигне до него, Том Локхарт излезе през страничната врата, за да го пресрещне.
— Здравей, Мак — поздрави той и бързо се вмъкна в колата. Беше облечен в летателните си дрехи и носеше пилотската си чанта — току-що се беше приземил от Ковис. — Как е Шаразад?
— Съжалявам, че се забавих толкова много, движението беше ужасно.
— Виждал ли си я?
— Не, още не. Съжалявам. — Той забеляза, че Локхарт веднага се напрегна. — Минах отново рано тази сутрин. Някакъв слуга се обади на вратата, но, изглежда, не ме разбра. Ще те закарам там веднага щом мога. — Той отпусна съединителя и зави към портала. — Как беше Загрос?
— Отвратителен, ще ти разкажа след секунда — отговори Локхарт забързано. — Преди да тръгнем, ще трябва да докладваме на командира на базата.
— О, защо? — Макайвър натисна спирачката.
— Не казаха. Оставили са съобщение при секретаря да докладваш на командира, щом пристигнеш. Някакви проблеми?
— Не, доколкото знам. — Макайвър отпусна съединителя и зави обратно. „Сега пък какво ли има?” — помисли си той, потискайки нетърпението си.
— Би ли могло да е НВС?
— Да се надяваме, че не.
— Какво ти е на колата? Катастрофирал ли си?
— Не, просто няколко улични вандали. — Умът му беше в НВС.
— Всеки ден става по-тежко. Някакви новини от Ерики?
— Нищо. Просто е изчезнал. Азадех е много разстроена — седи по цял ден до телефона в офиса.
— Все още ли е при теб?
— Върна се в апартамента си в събота. Моето жилище… малко е тясно. — Макайвър се отправи към сградите в другия край на пистата, карайки внимателно през отломките от неотдавнашната битка, все още разпръснати наоколо: изгорели камиони, преобърната цистерна, обезобразени от куршумите хангари и сгради.
— Разкажи ми за Загрос. — Той слушаше, без да коментира, докато Локхарт свърши. — Ах, какво копеле!
— Да, но Ничак хан не даде знак да стрелят по мен.
— Или по нас. По дяволите, нищо не можехме да направим. Ако го беше сторил, щеше да мине безнаказано. Дяволски трудно е да опровергаеш номера с „терористите”. Мак, когато се добрахме до Ковис, Дюк и Анди имаха свада с Перкото. — Локхарт му разказа за случая. — Но, изглежда, че тази хитрост свърши работа, защото вчера Дюк и Поп закараха 212 на Руди, а тази сутрин Еко Танго Лима Лима пристигна за тялото на Джордан.
— Ужасно. Чувствам се много отговорен за Ефър.
— Считай, че важи за всички. — Отпред вече се, виждаха сградата на главната квартира и външните й постове. — Всички излязохме и качихме ковчега на борда, младият Фреди изсвири на гайдата си погребална песен, но не можехме да направим кой знае колко повече. Странно, но полковник Чангиз изпрати почетен караул от въздушните сили и ни даде приличен ковчег. Иранците са странни, много невероятно. Изглеждаше, че искрено съжаляват. — Локхарт говореше автоматично, почти болен от напрежение при това разтакаване: трябваше да чака в Ковис, после полет дотук и тормозът от иранския въздушен контрол, после липсата на транспорт и безконечното очакване да пристигне Макайвър, а сега и ново забавяне. Какво се е случило с Шаразад?
Бяха съвсем близо до служебната сграда, която беше подслонила командирската свита и офицерския стол, където в миналото двамата много пъти бяха прекарвали приятно времето си.
Преди Дошан Тапе беше елитна база — шахът държеше тук няколко от частните си реактивни самолети. Сега стените на двуетажната сграда бяха надраскани от куршуми и разрушени тук-там от артилерийски огън. Повечето от прозорците бяха изхвръкнали, някои бяха обковани с дъски. Отвън пазеха няколко Зелени ленти и мърляви войници от въздушните сили.
— Мир вам! Негово превъзходителство Макайвър и капитан Локхарт за среща с коменданта на лагера — каза Локхарт на фарси. Един от Зелените ленти им махна да влязат в сградата. — Къде е канцеларията, моля?
— Вътре.
Те се качиха по стъпалата към главния вход. Въздухът бе натежал от миризмата на огън, кордит и канализация. Тъкмо когато стигнаха до последното стъпало, главната врата се отвори с трясък и един молла с няколко Зелени ленти забърза навън, влачейки двама млади офицери от въздушните сили с вързани ръце и разкъсани, много мръсни униформи. Локхарт ахна, разпознавайки единия от тях.
— Карим! — възкликна той и Макайвър също позна младежа — Карим Пешади, братовчеда, боготворен от Шаразад, човека, когото бе помолил да се опита да получи отново разрешение за НВС от кулата.
— В името на Бога, кажи им, че не съм шпионин — викаше Карим на английски. — Том, кажи им!
— Ваше преподобие — обърна се Локхарт към моллата на фарси. — Сигурно има някаква грешка. Този човек е капитан — пилот Пешади, лоялен помощник на аятолаха, поддръжник…
— Кой сте вие? — попита моллата. Беше черноок, нисък и набит. — Американец?
— Казвам се Локхарт, ваше преподобие, канадец съм, пилот на „Иран Ойл”, а това е ръководителят на нашата компания, която е от другата страна на летището. Капитан Макайвър е…
— Откъде познавате този предател?
— Ваше преподобие, сигурен съм, че има грешка, той просто не би могъл да бъде предател. Познавам го, защото той е братовчед на моята съпруга и…
— Вашата съпруга е иранка?
— Да, ваше…
— Вие сте мюсюлманин?
— Не, ваше…
— По-добре е тогава тя да се разведе и така да спаси душата си от оскверняване. Иншаллах! Няма грешка, що се отнася до тези предатели. Не се месете.
Моллата махна към Зелените ленти. Те веднага продължиха надолу по стълбата, влачейки двамата млади офицери, които викаха и твърдяха, че са невинни. Моллата се обърна и тръгна към главния вход.
— Ваше преподобие! — повика го Локхарт настоятелно. — Моля ви, в името на Единния Бог, аз знам, че този мъж е лоялен към имама, добър мюсюлманин, патриот на Иран. Знам, защото той беше един от тези, които тръгнаха срещу Безсмъртните тук, при Дошан Тапе, и помогна на рево…
— Спрете! — Очите на моллата станаха още по-твърди. — Това не е твоя работа, чужденецо. Повече няма да управляват чужденци, чужди закони или контролиран отвън шах. Ти не си иранец, нито съдия, нито законодател. Тези хора бяха дадени под съд и осъдени.
— Моля ви изчакайте, ваше преподобие. Сигурно има някаква грешка, сигурно… — Локхарт се завъртя, тъй като наблизо гръмна залп от пушечни изстрели. Охраната пред входа се взираше към някакви бараки и постройки. От своето място на най-горното стъпало, той не можеше да види това, което виждаха те. После Зелените ленти се появиха отново иззад една от бараките, слагайки оръжията си на рамо, и минаха под строй обратно по стъпалата. Моллата им махна да влязат.
— Законът си е закон — започна той, наблюдавайки Локхарт. — Ереста трябва да се премахне. След като познаваш семейството му, можеш да им предадеш да се молят Бог да им прости, че са приютили такъв син.
— За какво предполагахте, че е бил виновен?
— Не „предполагах”, твое превъзходителство — в гласа на моллата се прокраднаха гневни нотки. — Карим Пешади призна открадването на камион и напускането на базата без разрешение, призна, че е участвал в забранени демонстрации, открито се обяви против бъдещата ни изцяло ислямска държава, открито възразяваше срещу отменянето на антиислямския брачен декрет, открито пропагандираше укази, противоречащи на ислямския закон, беше хванат при подозрителни за саботаж действия, открито осъждаше безусловността на Корана, открито въстана срещу правото на имама да бъде главният съдия — той, който е над закона и е решаващ арбитър на закона. — Моллата придърпа дрехите около тялото си, за да се предпази от студа. — Мир вам. — И тръгна по коридора.
За момент Локхарт замълча, после обясни на Макайвър какво бяха говорили.
— „Заподозрян в саботажни действия”, Том. В кулата ли са го хванали?
— Какво значение има? — отвърна Локхарт горчиво. — Карим е мъртъв — за престъпления против Бога.
— Не, момче — развълнува се Макайвър. — Не против Бог, а против тяхната версия на истината, изричана в името на Бога, когото те никога няма да познаят.
Той изправи рамене и тръгна към вътрешността на сградата. Намериха канцеларията на командира на базата и бяха въведени в нея.
Зад бюрото седеше майор, а до него — моллата. Зад тях имаше голяма фотография на Хомейни — единствената украса на малката, разхвърляна стая.
— Аз съм майор Детами, Макайвър — отривисто изрече майорът на английски. — Това е молла Техрани. — После хвърли поглед на Локхарт и превключи на фарси. — Тъй като негово превъзходителство не говори английски, вие ще ни превеждате. Вашето име, моля.
— Локхарт, капитан Локхарт.
— Моля, седнете и двамата. Негово превъзходителство ме информира, че сте женен за иранка. Как е моминското й име?
Очите на Локхарт се ожесточиха.
— Моят личен живот си е мой личен живот, ваше превъзходителство.
— Един пилот на хеликоптер чужденец в центъра на нашата ислямска революция против властта на чужденците няма личен живот — разгневи се майорът. — Нито пък, който познава предател на държавата. Имате ли нещо, което да криете, капитане?
— Не, не, разбира се, че не.
— Тогава, моля, отговорете на въпроса.
— Вие полиция ли сте? С какво право…
— Аз съм член на комитета на Дошан Тапе — заяви моллата. — Предпочитате ли да бъдете призован официално? Сега? В тази минута?
— Предпочитам да не бъда разпитван за личния ми живот.
— Ако нямате нищо да криете, можете да отговорите на въпроса. Моля, избирайте.
— Бакраван. — Локхарт забеляза, че името оказа въздействие и върху двамата мъже. Започна да му се гади още повече.
— Яред Бакраван — лихварят от пазара? Една от дъщерите му?
— Да.
— Името й, моля.
Локхарт удържа на заслепяващата го ярост, засилила се от убийството на Карим. Искаше му се да изкрещи: „Това е убийство, каквото и да казвате!” — Нейно превъзходителство госпожа Шаразад.
Макайвър наблюдаваше напрегнато.
— За какво е всичко това, Том?
— Нищо. Нищо, ще ти разкажа по-късно.
Майорът отбеляза нещо на лист хартия.
— Какви взаимоотношения имате с предателя Карим Пешади?
— Познавам го от около две години, той беше един от моите ученици пилоти. Пръв братовчед е на съпругата ми — беше пръв братовчед на съпругата ми — и мога само да повторя, че е немислимо той да бъде предател на Иран и исляма.
Майорът направи още една бележка на листа. Писалката силно скърцаше.
— Къде пребивавате, капитане?
— Аз… как да ви кажа. Бях отседнал в дома на Бакраван, близо до пазара. Нашият… нашият апартамент беше реквизиран.
Тишината изпълни стаята, притисна ги. Майорът приключи с писането, после вдигна страницата с бележките и погледна право към Макайвър.
— Първо: никакви чужди хеликоптери не могат да влизат или излизат от въздушното пространство на Техеран без разрешение на главната квартира на въздушните сили.
Локхарт преведе и Макайвър кимна уклончиво. Това не беше нещо ново, освен че комитетът при международното летище в Техеран току-що бе издал официални писмени инструкции от името на Всемогъщия революционен комитет, че единствен той може да одобрява и да дава такива разрешения. Макайвър бе получил разрешение да изпрати останалия 212 и един от своите „Алуети” в Ковис „временно под наем”. „Тъкмо навреме” — помисли си той мрачно, загледан в майора. Питаше се каква бе цялата тази кавга на фарси с Локхарт.
— Второ: изискваме пълен списък на всички хеликоптери, които понастоящем са под контрола ви, къде в Иран са те, номерата на двигателите им и количеството и вида на резервните части на хеликоптерите, които държите на склад.
Локхарт видя как очите на Макайвър се разшириха, но съзнанието му беше заето с Шаразад и с въпроса защо те искаха да знаят къде живее и каква е роднинската й връзка с Карим, така че едва чуваше думите, които превеждаше.
— Много добре — отговори Макайвър. — Това ще ми отнеме малко време заради комуникациите, но ще ви го набавя колкото е възможно по-скоро.
— Ще го искам за утре.
— Не мога да го получа дотогава, ваше превъзходителство, но можете да бъдете сигурен, че ще го имате веднага щом е възможно.
— Трето: всички ваши хеликоптери на територията на Техеран ще бъдат събрани тук, започвайки от утре, и отсега нататък ще оперират само оттук.
— Непременно ще информирам моите шефове в „Иран Ойл” за вашето искане, майоре. Незабавно.
Лицето на майора придоби студен израз.
— Контролът за това е от Военновъздушните сили.
— Разбира се. Ще информирам шефовете си веднага. Това ли е всичко, майоре?
— Относно хеликоптера… — започна моллата и погледна за справка една бележка на бюрото пред себе си — … НВС. Ние ис…
— НВС! — Макайвър остави паниката си да избухне в справедлив гняв, така че Локхарт едва смогваше да превежда всичко. — Сигурността е задължение на Въздушните сили в базата и не знам как са могли да бъдат толкова немарливи, че да позволят НВС да бъде отвлечен. Неведнъж съм се оплаквал от разпуснатостта, от никога неявяващия се патрул и липсата на нощна охрана. Кражба за един милион долара! Незаменим! Аз ще подам иск срещу Въздушните сили за небрежност и…
— Не беше по наша вина — прекъсна го гневно майорът, но Макайвър не му обърна внимание и продължи офанзивата, без да му остави пролука, нито пък Локхарт, който обръщаше тирадата на Макайвър в ирански думи и изрази, подходящи за още по-безпощадна атака срещу измяната на Въздушните сили.
— … невероятна небрежност — бих могъл дори да го нарека обмислено предателство и тайно споразумение с други офицери — да позволят на някакъв непознат американец да влезе в нашия хангар под носа на нашите мними пазачи, да му се даде разрешение да отлети от нашите мними защитници и после да му бъде позволено да ощети великата иранска държава! Непростимо! Това, разбира се, е било предателство, и то предварително планирано от „личности, за които не се знае да имат офицерски ранг”, и аз трябва да по…
— Как си позволявате да подмятате, че…
— Разбира се, това сигурно е било в споразумение с офицер от Въздушните сили — кой контролира базата? Кой контролира ефира, кой седи в кулата? Ние държим отговорни Въздушните сили и аз ще подам тутакси оплакване на най-високо равнище в „Иран Ойл”, настоявайки за възстановяване и… и следващата седмица, следващата седмица ще се обърна за обезщетение към прославения Революционен комитет и към самия имам, да го пази Господ. Сега, ваше превъзходителство, ако ни извините, ние ще вървим по нашите си работи. Мир вам!
Макайвър тръгна към вратата, Локхарт го последва. Макайвър се чувствуваше ужасно, а и го боляха дробовете.
— Чакайте! — нареди моллата.
— Да, ваше преподобие?
— Как ще обясните, че предателят Валик, който „случайно” е партньор на вашата компания и роднина на лихваря и поддръжника на шаха Бакраван, е пристигнал в Исфахан с този хеликоптер, за да вземе и други предатели, един от които е бил генерал Селади, друг роднина на Яред Бакраван — тъст на един от вашите старши пилоти?
Устата на Локхарт пресъхна при тези предвещаващи зла съдба думи, но Макайвър не се поколеба и се върна към атаката:
— Не аз съм назначавал генерал Валик в нашия съвет, той беше назначен от високопоставени иранци съгласно вашия закон, валиден тогава — ние не търсехме ирански партньори, иранският закон беше този, който ни задължаваше да ги вземем, те ни бяха натрапени. Това няма нищо общо с мен. Колкото до останалото — Божа воля!
С бумтящо сърце той отвори вратата и излезе с горда походка, а Локхарт довърши превода, после изрече:
— Салаам! — И го последва.
— Още не сте чули последната ми дума — извика след него майорът.
 

__Близо до университета: 6,07 вечерта.__
 
Те лежаха един до друг на меките килими пред огъня, който весело пламтеше в уютната стая. Шаразад и Ибрахим Киаби не се докосваха, но всеки силно чувствуваше другия. Гледаха огъня и слушаха хубавата модерна музика, идваща от касетофона, потънали в мисли.
— Ти, дар на Вселената — промърмори той, — ти, с рубинени устни и дъх като вино, ти, език на Небесата…
— О, Ибрахим — засмя се тя. — Какво е това „език на Небесата”?
Той се надигна на лакът и я погледна, благославяйки съдбата, която му бе дала възможност да я спаси от умопобъркания фанатик при похода на жените — същата съдба, която скоро щеше да го отведе в Ковис, за да отмъсти за убийството на своя баща.
— Цитирах Омар Хаям — той й се усмихна.
— Не вярвам на нито една дума! Мисля, че ти си го съчинил. — Тя отвърна на усмивката му, после затули очи от блясъка на втренчения му поглед и отново се загледа в жаравата.
Вечерта след първия протестен поход преди шест дни те дълго бяха разговаряли, обсъждайки революцията и намирайки общото в убийствата на бащите си. И двамата бяха самотни, с нищо неразбиращи майки, които само ридаеха и повтаряха „иншаллах”, без да изпитват нужда от отмъщение. Животът им се бе обърнал с главата надолу, подобно на тяхната родина. Ибрахим не беше вече вярващ — освен в целта и силата на народа, а нейната вяра беше разклатена и тя за първи път си задаваше въпроси, недоумявайки как Бог може да позволи такива злини, които бяха довели до такова критично положение, до покварата на страната и нейния дух.
— Съгласна съм, Ибрахим, ние не сме се отървали от един деспот, за да се сдобием с друг. Ти си прав. Деспотизмът на моллите всеки ден става все по-очевиден — говореше тя. — Но защо Хомейни се противопоставя на правата, които ни даде шахът, на тези съвсем умерени права?
— Те са твои неотменни права като човешко същество и не се дават от шаха или от когото и да било — както тялото ти е твое собствено, а не поле за разораване.
— Но защо се противопоставя имамът?
— Той не е имам, Шаразад, само аятолах, мъж и фанатик. Той прави това, което свещенослужителите са правили винаги през цялата история: използува своята версия на религията, за да упоява хората до безчувственост, да ги държи в зависимост и невежество, за да осигури властта на моллите. Нима той не иска само моллите да отговарят за образованието? Нима не претендираме единствено моллите разбират „закона”? Сякаш единствено те имат цялото познание!
— Никога не съм мислила за това така, аз се примирявах толкова много, прекалено много. Но ти си прав, Ибрахим, ти правиш всичко толкова ясно. Ти си прав, моллите вярват само на това, което е в Корана — като че ли това, което е било подходящо за времето на Пророка, мир на душата му, трябва да се прилага днес. Отказвам да съм крепостник без право да избирам и без право да гласувам.
Намираха толкова много общи области на мислене, той — съвременен университетски възпитаник, тя — с желание да бъде съвременна, но несигурна за своя път. Споделяха тайни и копнежи, разбираха се един друг мигновено, използващи едни и същи нюанси, свързани с едно и също наследство — той толкова приличаше на Карим, сякаш бяха братя.
Тази нощ тя беше спала блажено и на следващата сутрин се беше измъкнала рано, за да се срещнат отново и да пият кафе в едно малко кафене. Сложи си чадора за безопасност и секретност. Смяха се много, с причина и без причина, бяха и сериозни. И двамата чувстваха взаимно привличане и нямаха нужда да говорят за това. Последва вторият протестен поход, по-голям от първия, по-добър и с по-малък отпор.
— Кога трябва да се върнеш, Шаразад?
— Аз… казах на майка, че ще закъснея, че ще отида на гости на една приятелка в другия край на града.
— Сега ще те закарам там, а ти можеш да си тръгнеш бързо и тогава, ако искаш, можем да си поговорим още, или още по-добре — един мой приятел има апартамент и няколко чудесни записа.
Това беше преди пет дни. Понякога приятелят му — друг лидер на студентите от Туде, беше с тях, понякога други студенти, млади мъже и жени, не всички комунисти, но с нови идеи, обменяни свободно, опияняващи идеи за живота, любовта и свободното съществуване. От време на време бяха сами. Божествени дни — дни на походи и на разговори, на смях и слушане на записи, и изпълнени с мир нощи у дома близо до пазара.
Вчера — победа. Хомейни беше омекнал, заяви публично, че жените не са принудени да носят чадори, стига да покриват косите си и да се обличат скромно. Последна нощ на празнуване, танцуване от радост в апартамента, всички бяха млади, прегръщаха се… След това отново прибиране у дома. Но миналата нощ сънищата й бяха само за него и нея заедно. Еротични. Докато лежеше полузаспала тази сутрин, тя хем се страхуваше, хем беше възбудена.
Касетата свърши. Беше една от касетите на „Карпентърс” — бавна и романтична. Той я обърна и сега слушаха другата страна, дори по-хубава. „Ще се осмеля ли?” — запита се тя мечтателно, чувствайки погледа му върху себе си. През една пролука в пердетата успя да види, че небето потъмнява.
— Почти е време да вървим — без да мръдне, с трепет в гласа каза тя.
— Джари може да почака — отговори той нежно. Джари, нейната прислужница, беше съучастничка в тайните им срещи.
— По-добре е никой да не знае — беше предупредил той на втория ден. — Дори тя.
— Тя трябва да знае, Ибрахим, иначе аз никога няма да мога да се измъкна сама, никога няма да те видя. Нямам нищо за криене, но аз съм омъжена и това е… — Нямаше нужда да произнася „опасно”. Всеки момент, в който бяха сами, бяха в опасност.
Така че бе вдигнал рамене и се бе помолил на съдбата да я закриля, както правеше той сега.
— Джари може да почака.
— Да, да, тя може, но ние трябва да изпълним няколко поръчки, а моят скъп брат Мешанг няма да чака. — Довечера трябва да вечерям с него и Зара.
Ибрахим се сепна.
— Какво иска той? Да не те подозира?
— О, не, това е просто семейството, само това. — Тя го погледна премаляла. — А твоята работа в Ковис? Ще чакаш ли още един ден, или ще тръгнеш утре?
— Не е спешно — безгрижно отговори той. Беше отлагал и отлагал въпреки предупреждението на контрольора му от Туде, че оставането му в Техеран става опасно.
— Забрави ли какво се случи с другаря Язернов? Чуваме, че е било замесено вътрешното разузнаване. Сигурно са те забелязали около сградата.
— Обръснал съм си брадата, не съм си ходил вкъщи и избягвам Университета. Между впрочем, другарю, по-добре е да не се срещаме за ден-два — мисля, че ме следят. — Той се усмихна, спомняйки си пъргавината, с която другият, поддръжник на Туде от много време, беше изчезнал зад ъгъла.
— Защо се усмихваше, мили мой?
— Нищо. Обичам те, Шаразад — изрече той просто, обхвана гърдите й и я целуна.
Тя отвърна на целувката му, но не напълно. Неговата страст се засили, нейната — също и въпреки че се опитваше да се владее, тя почувствува, че преминава над ръба на пропастта от ласката на ръцете му, от огъня им.
— Обичам те, Шаразад… обичай ме!
Не й се искаше да се дръпне от неговата жар или от ръцете му, нито от притискането на устните му, нито от бумтенето на собственото си сърце. Но го направи, без да знае защо.
— Не сега, мили мой — прошепна тя и спечели време, за да си поеме дъх, а после, когато бумтенето намаля, погледна към него, търсейки очите му. Видя разочарование, но не и гняв.
— Аз не… не съм готова, не за любов, не сега…
— Любовта просто се случва. Ти си в безопасност, Шаразад, твоята любов ще бъде в безопасност с мен.
— Знам, о, да, знам това. Аз… — Тя се намръщи, не разбираше себе си, а само това, че сега не беше моментът. — Трябва да съм сигурна в това, което правя. Сега не съм.
Той поспори със себе си, после се наведе и я целуна, без да й натрапва целувката, съвсем сигурен, че скоро ще бъдат любовници — утре или вдругиден.
— Разумна си както винаги — каза той. — Утре апартаментът ще е на наше разположение. Обещавам. Нека се срещнем както обикновено — кафе на обичайното място.
Стана и й помогна да се изправи. Тя се задържа за него, целуна го и му благодари и той отключи входната врата. Тя мълчаливо се загърна с чадора, целуна го още веднъж и си тръгна, обвита в благоухание. После и това изчезна. Той заключи вратата, върна се в стаята и се обу. Вдигна замислено своята M-16, която стоеше в ъгъла на стаята, и провери затвора и пълнителя. Въпреки очарованието на Шаразад той не си правеше никакви илюзии за реалността и опасностите на своя живот — чакаше го ранна смърт. Вълнението му се разгоря.
„Смърт — помисли си той, — мъченичество. Да дам живота си за справедлива кауза, свободно прегръщайки смъртта, приветствайки я. О, ще го направя, ще го направя! Аз не мога да водя армия, както Повелителя на мъчениците, но мога да въстана срещу сатаните, наричащи себе си молли, и да отмъстя на моллата Хусаин от Ковис за убийството на моя баща в името на фалшиви богове и за оскверняването на революцията на Народа!”
Почувствува нарастващ екстаз, подобно на другия, но по-силен от него.
„Обичам я с цялата си душа, но трябва да тръгна утре. Нямам нужда от бригада с мен, сам ще бъде по-безопасно. Мога лесно да хвана автобус. Трябва да тръгна утре. Трябва, но не мога, все още не. Чак след като се любим…”
 

__Летището на Ал Шаргаз: 6,17 вечерта.__
 
Почти на осемстотин мили на югоизток, от другата страна на залива, Гавалан стоеше на хеликоптерното летище, наблюдавайки захода за кацане на 212. Вечерта беше мека. Слънцето се скриваше зад хоризонта. Виждаше се Жан-Люк в пилотската кабина и един от другите пилоти до него, но не и Скот, както бе мислил и очаквал. Нетърпението му нарасна. Той помаха и щом спирачките задействуваха, нетърпеливо тръгна към вратата на кабината. Тя се отвори и той видя Скот — откопчаваше колана си с една ръка, другата му беше превързана. Лицето му беше бледо и издължено, но, за щастие, невредимо.
— Сине — каза Гавалан. Сърцето му блъскаше от облекчение. Искаше му се да се втурне и да го прегърне, но стоеше на мястото си и чакаше, докато Скот слезе по стъпалата и се озова на пистата до него.
— О, момчето ми, бях толкова разтревожен…
— Не се тревожи, татко. Аз съм много добре, просто много добре. — Скот обгърна, раменете на баща си със здравата си ръка. Успокоителният контакт беше толкова необходим и на двамата, че те забравиха другите.
— Господи, толкова съм щастлив да те видя! Мислех, че днес трябва да си в Лондон.
— Трябваше. Закъснявам с един час. — „Сега мога да се върна, сега, когато ти си в безопасност.” — Заминавам веднага. — Той избърса една сълза, преструвайки се, че е прах, и посочи спрялата наблизо кола. На волана беше Джени. — Не искам да прекалявам с грижите си, но Джени ще те закара направо в болницата — само рентгенова снимка, Скот, всичко е уредено. Никакво оставане там, обещавам ти. Имаш запазена стая в хотела, непосредствено до моята. Става ли?
— Да, татко. Аз, такова… ще глътна един аспирин. Признавам, че се чувствам зле — адски друсаше по пътя… Ти отлиташ ли? Кога ще се върнеш?
— Веднага щом мога. Утре или вдругиден. Ще ти се обадя утре, става ли?
Скот се поколеба, лицето му се разкриви.
— Би ли могъл… може би… може би, би могъл да дойдеш с мен. Ще ти разкажа за Загрос. Ще имаш ли време?
— Разбира се. Лошо ли беше?
— И да, и не. Всички се измъкнахме, с изключение на Джордан, но той беше застрелян заради мен, татко, той беше… — Сълзи напълниха очите на Скот, въпреки че гласът му остана стегнат и овладян. — Не мога да се справя с това… не мога. — Той избърса сълзите си, измърмори една ругатня и го стисна със здравата си ръка. — Не мога да направя нищо, не… не знам как да…
— Не е твоя вината, Скот — успокои го Гавалан, разкъсван от отчаянието на сина си и уплашен за него. — Хайде, ела. Ние ще… нека да тръгваме.
Обърна се към Жан-Люк и извика:
— Ще заведа Скот за рентгенова снимка и се връщам веднага.
 

__Техеран, в апартамента на Макайвър: 6,35 вечерта.__
 
Чарли Петикин и Паула седяха на сложената за вечеря маса на светлината на свещите, вдигайки тостове с пълни чаши вино. Срещу тях седеше Саяда Бертолин. На масата имаше отворена голяма бутилка „Кианти” и чинии с италиански салам, едната беше почти изядена. Имаше и огромен резен сирене „dolce latte”, все още недокоснат, и две пресни франзели, които Саяда беше донесла от Френския клуб. Едната също беше почти изядена.
— Може да има и война — бе предупредила тя с пресилена веселост, когато неочаквано пристигна преди половин час, — но каквото и да се случи, французите имат истински хляб.
— Vive la France и viva l'Italia, — беше извикал Петикин. Покани я неохотно, не искаше да дели Паула с никого. Откакто Паула бе приключила с интереса си към Ногър Лейн, той се бе втурнал в пробива на отчуждението им, надявайки се на чудо. — Паула пристигна с полета днес следобед, с контрабанда във всичките си бохчи и с риск за живота си. Не е ли великолепна?
Паула се засмя.
— Казва го заради „dolce latte”, Саяда. Било любимото му сирене.
— А не е ли най-доброто сирене на земята? Не е ли всичко италианско най-доброто на света?
Паула му връчи тирбушона. От погледа на зелено-кафявите й очи го побиха тръпки.
— Наздраве, caro!
— Magnifico! Всички ли млади дами от „Алиталия” са така внимателни, храбри, красиви, способни, нежни, благоухаещи, обичливи и, ъ-ъ фотогенични?
— Разбира се!
— Присъедини се към празника, Саяда — покани я той. Когато тя се приближи и свещите я осветиха, той я видя по-добре и забеляза, че нещо не е наред. — Добре ли си?
— О, да, нищо, нищо ми няма. — Саяда беше доволна, че може да се прикрие зад светлината на свещите. — Аз… аз няма да остана, аз… просто ми липсва Жан-Люк, исках да разбера кога ще се върне, помислих, че франзелите може да са ви от полза.
— Очаровани сме, че дойде. Не сме имали приличен хляб от няколко седмици, благодаря, но защо не останеш? Мак отиде до Дошан Тапе да вземе Том. Том все ще знае нещо за Жан-Люк. Ще дойдат всеки момент.
— Как е Загрос?
— Трябваше да я затворим.
Докато прибираше чашите и слагаше масата с помощта на Паула, която всъщност вършеше повечето работа, той им разказа за атентата на терористите срещу сонда „Белисима”, за смъртта на Джани и малко по-късно на Джордан, и за раняването на Скот Гавалан.
— Кървава работа, но това е!
— Ужасно! — обади се Паула. — Това обяснява защо обратният ни маршрут е през Шираз и имаше инструкция да пазим петдесет свободни места. Сигурно са за нашите сънародници в Загрос.
— Какъв лош късмет — Саяда се чудеше дали трябва да предаде тази информация. На тях и на него. Гласът се беше обадил по телефона рано вчера и попита в колко часа си е тръгнала от Тимур в петък.
— Около пет, пет и петнадесет. Защо?
— Проклетата сграда се запали веднага след мръкване — някъде на третия етаж, хващайки в капан двата горни. Изгоряла е до основи. Има много убити и никаква следа от Тимур или от другите. Разбира се, пожарната дойде твърде късно…
Не беше проблем да намери истински сълзи и да остави силното си страдание да се излее. По-късно през деня гласът се беше обадил отново.
— Даде ли на Тимур книжата?
— Да, да…, дадох ги.
Последва приглушена псувня.
— Бъди във Френския клуб утре следобед. Ще ти оставя инструкции в твоята кутия.
Но съобщение нямаше, така че тя измоли франзелите от кухнята и дойде тук. Нямаше къде другаде да отиде, а беше все още много изплашена.
— Много тъжно — произнесе Паула.
— Да, но стига за това — Петикин съжаляваше, че им каза. „Не е техен проблем” — помисли си той. — Нека да хапнем, да пийнем и ще се развеселим.
— Защото утре ще умрем! — изрече Саяда.
— Не. — Петикин вдигна чашата си и се усмихна на Паула. — Защото утре ще живеем. Наздраве!
Чукна чашата си с нея, после със Саяда и си помисли каква несравнима двойка са те. Но Паула беше далеч по-…
Саяда мислеше: „Чарли е влюбен в тази прелъстителна харпия, която ще го изяде от прищявка и ще избълва останките, без дори да се оригне, но защо те — моите нови господари, които и да са те — защо те искат да знаят за Жан-Люк и Том и защо искат да бъда любовница на Армстронг, и как са научили за моя син, Господ да ги убие!”
Паула мислеше: „Мразя този отвратителен град, където всички са толкова навъсени, измъчени от съдбата и отчаяни, като тази бедна жена, която очевидно е обхваната от обичайната тревога за мъжа си. Прекрасно е, че съществува Рим и слънчевата светлина и сладкият живот да бъдеш пиян от вино и смях, да бъдеш забавляван с любов, да отглеждаш деца, да се грижиш нежно за съпруг, но само дотогава, докато дяволът се държи прилично — защото всички мъже са противни и защото харесвам този Чарли, който е твърде стар и все пак не е, твърде беден и все пак не, твърде мъжествен и все пак…”
— Alora!* — извика тя.
[* Хайде, наздраве (ит.). — Б.пр.]
Виното правеше устните й по-сочни.
— Чарли, amore*, трябва да се срещнем в Рим. Техеран е толкова… толкова стиска, не, scusa**, потискащ.
[* Любими, скъпи (ит.). — Б.пр.]
[** Извинете (ит.). — Б.пр.]
— Не и когато ти си тук — отговори той.
Саяда ги видя как се усмихват един на друг и им завидя.
— Мисля, че трябва да тръгвам — каза тя и се надигна.
Преди Петикин да успее да възрази, в бравата се превъртя ключ и влезе Макайвър.
— О, здравейте — той се опитваше гласът му да прозвучи весело. — Здравей, Паула, здравей, Саяда. Каква приятна изненада. — После забеляза масата. — Какво е това? Коледа? — Той свали дебелото си палто и ръкавиците.
— Паула го донесе, а Саяда — хляба. Къде е Том? — попита Петикин, усетил, че нещо не е наред.
— Оставих го у Бакраван, близо до пазара.
— Как е той? — попита Саяда. — Не съм го виждала от… от деня на похода, първия поход.
— Не знам, момиче, само го оставих и продължих насам. — Макайвър взе чаша вино и отвърна равнодушно на погледа на Петикин. — Движението беше гадно. Отне ми цял час да се добера дотук. Паула, ти си направо радост за очите. Ще останеш ли довечера?
— Ако не преча. Излизам рано сутринта, нямам нужда от транспорт, caro, един от екипажа ме остави и ще дойде да ме вземе. Джени ми предложи да използвам свободната стая. Тя мисли, че стаята се нуждае от пролетно чистене, но според мен изглежда чудесно. — Паула стана и двамата мъже неволно бяха привлечени от чувствеността на движенията й. Саяда я прокле, завиждайки й, чудейки се какво беше това — безспорно не униформата, която беше доста строга, макар и добре скроена. Знаеше, че самата тя е много по-красива, далеч по-добре облечена, но не може да се сравнява с нея. Крава!
Паула се пресегна за ръчната си чанта, извади две писма и ги даде на Макайвър.
— Едно от Джени и едно от Анди.
— Благодаря, благодаря много.
— Аз тъкмо си тръгвах, Мак — обади се Саяда, — исках само да питам кога ще се върне Жан-Люк.
— Навярно в сряда. Той оставя един 212 в Ал Шаргаз. Трябва днес да бъде там и да се върне в сряда. — Макайвър хвърли поглед на писмата. — Не е необходимо да тръгваш, Саяда… извини ме за секунда…
Той седна в креслото до електрическата печка, която беше на половината си мощност, и запали лампата до нея. Светлината отне много от романтичността на стаята. Гавалан пишеше: „Здрасти, Мак, пиша ти набързо. Сега чакам Скот. После нощен полет до Лондон довечера, ако той е добре, но ще се върна до два, най-много три дни. Дюк се измъкна от Ковис с хитрост надолу при Руди. В случай че Скраг се забави, ще се върне във вторник. Ковис е много опасен — имахме голямо сблъскване с Перкото, така е и в Загрос. Току-що говорих с Масон оттук и това е факт. Така че натискам копчето за плана. Вече е натиснато. Ще се видим в сряда. Прегърни от мене Паула, Джени казва, да не си посмял!”
Той се взря в писмото, после се облегна назад за момент, слушайки с половин ухо историята, която разказваше Паула за техния полет при пристигането им в Техеран. И тъй, копчето е натиснато. „Не се заблуждавай, Анди, знае още от първия момент, че ще го натиснеш — ето защо се съгласих, при условие, че мога да се откажа от „Вихрушка”, ако реша, че е прекалено рисковано, и моето решение е окончателно. Мисля, че ти трябва да натиснеш копчето при всички положения — нямаш друг избор, ако искаш С-Г да оцелее.”
Виното беше чудесно. Той довърши чашата си, после отвори писмото на Джени. Бяха само новини от къщи и децата, всички бяха здрави и на място, но той я познаваше твърде добре, за да не почувствува загрижеността между редовете: „Не се тревожи, Дънкан, не се трепи от работа на вятъра, на никакъв вятър. И не мисли, че планирам покрита с рози къщичка в Англия. Ние сме си за ирански коптор, а аз — за яшмака и вече упражнявам кючека, така че е по-добре да побързаш. С любов, Джен.”
Макайвър се усмихна на себе си, стана и си наля още вино. Вече беше по-спокоен.
— За жените, да бъдат благословени! Той се чукна с Петикин.
— Чудесно вино, Паула. Анди ти изпраща прегръдка…
Изведнъж тя се усмихна, протегна се и го докосна и той почувствува как по ръката му премина ток. „Какво, по дяволите, има в нея?” — запита се той объркан и бързо се обърна към Саяда:
— Би изпратил и една на теб, ако знаеше, че си тук. — Свещта на полицата над камината угасваше. — Ще я оправя. Някакви съобщения?
— Едно от Толбът. Прави всичко, каквото може, да намери Ерики. Дюк е закъснял при Бандар-е Делам поради буря, но трябва да се върне в Ковис утре.
— А Азадех?
— Днес е по-добре. Ние с Паула се разходихме с нея до вкъщи. Тя е много добре, Мак. По-добре хапни, виж колко ядене има.
— Какво ще кажете да вечеряме във Френския клуб? — предложи Саяда. — Храната все още е сносна.
— Чудесна идея! — извика Паула весело, а Петикин изруга наум. — Каква чудесна идея, Саяда! Чарли?
— Чудесно. Мак?
— Разбира се, ако аз черпя и нямате нищо против ранен гуляй. — Макайвър вдигна чашата си и я задържа срещу светлината, възхищавайки се от цвета на виното. — Чарли, искам да закараш 212 в Ковис рано-рано, Ногър ще закара „Алуета”, а ти можеш да помогнеш на Дюк за два дни. Ще изпратя Шусмит с 206 да те вземе в събота. Става ли?
— Разбира се — отговори Петикин, чудейки се на промяната в плана, според който Макайвър, Ногър и той щяха да летят в сряда, а утре други двама пилоти щяха да отидат в Ковис. „Защо? Трябва да е от писмото на Анди. „Вихрушка” ли почва?
 

__Бордеите на Джалех: 6,50 вечерта.__
 
Старата кола спря в тясната уличка. Един мъж слезе и се огледа. Уличката беше пуста, с високи стени и канавка от едната страна, отдавна затрупана от сняг и смет. Срещу спрялата кола, слабо осветен от фаровете, се виждаше разбит площад. Мъжът почука по покрива. Фаровете изгаснаха. Шофьорът слезе и отиде при другия, който беше отворил багажника: двамата заедно понесоха тялото, увито и овързано в тъмно одеяло, през площада.
— Почакай за момент — каза шофьорът на руски, извади джобното си фенерче и го включи за секунда. Снопът светлина намери отвора в отсрещната стена, който търсеха.
— Добре — отговори другият и минаха през него, после спряха още веднъж, за да се ориентират. Сега бяха в гробище, старо и почти изоставено. Светлината минаваше от надгробен камък към надгробен камък. Някои от надписите бяха на руски, други — с латински букви. Спряха до един прясно изкопан гроб. В купчината пръст стърчеше лопата. По-високият мъж, шофьорът, попита:
— Готов ли си?
— Да.
Пуснаха тялото в дупката. Шофьорът насочи светлината към него.
— Изправи го.
— За него е без значение — другият взе лопатата. Беше широкоплещест и силен и започна бързо да запълва гроба. Шофьорът запали цигара и раздразнено хвърли клечката в гроба.
— Защо не кажеш една молитва? Другият се засмя.
— Маркс и Ленин няма да одобрят, нито пък другарят Сталин.
— Този развратник! Дано да изгние, дано.
— Виж какво направи за Майка Русия! Направи я империя, най-голямата в света, притисна британците, надхитри американците, изгради най-голямата и най-добрата армия, флот и въздушни сили, направи КГБ всесилно.
— Почти срещу всяка проклета рубла, която вземаме, двадесет милиона живота. Руски живота!
— Излишните! Измета, глупаците, утайката, предостатъчно ги има още там, откъдето идват. — Мъжът се беше изпотил и подаде лопатата на другия. — Какво, по дяволите, ти става? Цял ден си вкиснат.
— Просто съм уморен. Извинявай.
— Всеки е уморен. Нуждаеш се от няколко свободни дни. Подай молба за Ал Шаргаз. Прекарах там три прекрасни дни. Не ми се връщаше. Бях подал молба за преместване там — сега имаме доста операции, броят им нараства всеки ден, израелците също са напреднали с операциите си, също и ЦРУ. Какво се е случило в мое отсъствие?
— Азербайджан добре се оживи. Има слух, че Абдула хан умира или е умрял.
— По параграф 16а?
— Не, сърдечна атака. Всичко друго е нормално. Наистина ли прекара хубаво?
Другият се засмя.
— Има една секретарка на „Интурист”, много е услужлива. — Той се почеса по чатала. — Кой е този беден тип все пак?
— Името му не беше регистрирано — отговори шофьорът.
— Никога не е, така че — кой беше?
— Агент. Язернов, Димитрий Язернов.
— Нищо не ми говори. А на теб?
— Беше агент от дезинформацията със задача в университета. Работих с него известно време преди година. Интелигентно магаре, университетски тип, пълен с идеологически глупости. Изглежда, че е бил хванат от Вътрешното разузнаване и е бил разпитван сериозно.
— Копелета! Те са го убили, а?
— Не. — По-високият мъж спря да зарива и се огледа.
Не съществуваше риск да бъдат подслушани. Той не вярваше в духове, Бог и каквото и да било, освен в Партията и КГБ — челен отряд на Партията, но това място не му харесваше. Той понижи глас.
— Когато беше освободен от ареста преди една седмица, беше в лоша форма, в безсъзнание и не трябваше в никакъв случай да се мести, поне в тогавашното му състояние. CABАМА го измъкна от Вътрешното разузнаване. Директорът смята, че CABАМА също го е обработвала, преди да го върне. — Той се наведе за момент над лопатата. — САВАМА ни го даде с доклад, че според тях бил промит до трето ниво. Директорът каза да открием бързо кой е бил той, в случай че има и други тайни, или ако е бил вътрешен шпионин, или подставено лице от по-високо, и какво, по дяволите, им е издал. И кой, по дяволите, е бил! Не се води в нашите архиви като нещо повече от агент със задача в университета. — Той обърса потта от челото си и отново започна да зарива. — Чух, че екипът чакал, чакал да дойде в съзнание и накрая се отказал от чакането и се опитал да го събуди.
— Грешка? Някой му е дал прекалено много?
— Кой знае — бедният негодник е мъртъв.
— Това е едното от нещата, които ме плашат — другият потрепери. — Да те натъпчат така. Нищо не можеш да направиш. Той въобще ли не се събуди? Нищо ли не каза?
— Не, нищо. Дори една проклета дума. Лайняното е, че въобще е бил хванат. Вината си е негова — това копеле работеше за своя сметка.
Другият изпсува.
— Как е мислел да се измъкне?
— Да ми го начукат, ако знам. Спомням си го като един от тези, които мислят, че всичко знаят и презират правилника. Хитър? Глупости! Тези копелета причиняват повече грижи, отколкото заслужават.
Високият мъж работеше енергично. Когато се измори, другият го смени.
Скоро гробът беше запълнен. Мъжът го изравни с крак, дишането му беше тежко.
— Ако тази утайка се е оставила да я хванат, защо толкова се стараем?
— Ако тялото не може да бъде репатрирано, другарят има право да бъде погребан прилично, така е записано. Това е руско гробище, нали?
— Разбира се, че е руско, но проклет да съм, ако искам да ме погребат тук. — Мъжът избърса мръсотията от ръцете си, после се обърна и се изпика върху най-близкия гроб.
По-високият пък се мъчеше да бутне един надгробен камък.
— Помогни ми.
Двамата заедно вдигнаха камъка и го забиха в горния край на гроба, който току-що бяха запълнили.
„Проклето да е това младо копеле, че умря — помисли си той. — Не е моя вината, че умря. Той трябваше да издържи дозата. Мръсни доктори! Предполага се, че знаят! Ние нямахме избор, копелето и без това свършваше, а имаше толкова много въпроси, на които трябваше да се даде отговор, като например какво е било толкова важно в него, че това печено копеле Хашеми Фазир е провело разпита лично заедно с този кучи син Армстронг. Тези двама хвърчащи нависоко професионалисти не си губят времето с дребни риби. И защо Язернов каза „Фьодор” точно преди да хвърли топа? Какво значи това?”
— Хайде да се прибираме — бързаше другият. — Това място е противно, смърди ужасно. — Той взе лопатата и се затътри в нощта.
Точно тогава мъжът зърна надписа на камъка, но беше прекалено тъмно, за да го прочете. Той го освети с фенерчето. Надписът гласеше: „Граф Алексей Покенов, пълномощен посланик при шах Назиру'д Дин, 1830-1862.”
„Това би се харесало на Язернов” — помисли си той с крива усмивка.
 

__В къщата на Бакраван, близо до пазара: 7,15 вечерта.__
 
Външната врата се отвори.
— Салаам, ваше височество. — Слугата наблюдаваше Шаразад, докато тя премина бързо, следвана от Джари, в предния двор, дръпна чадора си, разтърси косите си и ги разреса с пръстите си.
— Той… вашият съпруг се върна, ваше височество, дойде си точно след залез слънце.
Шаразад замръзна за момент в светлината на газовите лампи, които мъждукаха в покрития със сняг преден двор.
„Значи всичко свърши — мислеше си тя. — Свърши, преди да е започнало. То почти започна днес. Бях готова и все още не бях… а сега, сега съм спасена от… от моята страст или любов беше ли това, което се опитвах да реша? Не знам, не знам, но… но утре ще го видя за последен път, трябва да го видя още веднъж, трябва само… само още веднъж… само за да му кажа довиждане…”
Сълзи изпълниха очите й и тя влезе тичешком в къщата, втурна се през стаите и салоните, и нагоре по стълбите, и в техния апартамент, и в неговите ръце.
— О, Томи-и-и-и-и-и, толкова дълго те нямаше!
— О, липсваше ми, къде си… не плачи, скъпа моя, няма защо да плачеш…
Ръцете му я бяха обгърнали и тя долови слабия, познат мирис на масло и бензин, който идваше от летателното му облекло, сложено вече на закачалката. Без да му остави дори секунда, тя се повдигна на пръсти, целуна го и изрече на един дъх:
— Имам чудесна новина! Ще имаме дете, о, да, истина е! Вече бях на доктор и утре ще взема резултата от теста, но аз знам! — Усмивката й беше широка и искрена, — О, Томи — продължи тя в същия изблик, чувствайки как ръцете му я притискат още повече. — Ще се ожениш ли за мен, моля те, моля те, моля те!
— Но ние сме жене…
— Кажи го, о, моля те, кажи го! — Тя вдигна поглед и забеляза, че той все още е блед и само леко се усмихва, но това беше достатъчно за момента, а и чу думите му:
— Разбира се, че ще се оженя за теб.
— Не, кажи го както трябва — „Аз ще се оженя за вас, Шаразад Бакраван, ще се оженя за вас, ще се оженя за вас, ще се оженя за вас.”
После го изслуша да го казва и това оправи всичко.
— Идеално — възкликна тя и го прегърна на свой ред, после го отблъсна и изтича към огледалото, за да оправи грима си. В огледалото тя зърна лицето му — беше сурово и несигурно.
— Какъв е проблемът?
— Ти си сигурна, сигурна за детето?
— О, аз съм сигурна, но докторът се нуждае от потвърждение, съпрузите също се нуждаят от потвърждение. Не е ли чудесно?
— Да… да. — Той сложи ръце на раменете й. — Обичам те!
В главата й отекна другото „обичам те”, казано с огромна страст и копнеж, и тя се замисли колко е странно: въпреки че любовта на съпруга й е толкова надеждна и доказана, а тази на Ибрахим — не, все пак тя вярва, че неговата е безрезервна, докато, от друга страна, дори след нейната чудесна новина Том се мръщеше.
— Годината и един ден минаха, Томи, годината и един ден, които искаше — изрече тя меко, стана от тоалетката, сложи ръце на врата му и му се усмихна. Знаеше, че от нея зависи да му помогне. „Чужденците не са като нас, принцесо — беше й казала Джари, — техните реакции са различни, обучението им е различно, но не се тревожи, просто следвай своето прелестно аз и той ще бъде глина в твоите ръце…”
„Томи ще бъде винаги най-добрият баща” — обеща си тя, неудържимо щастлива, че не бе се размекнала този следобед, че бе направила своето съобщение и сега ще живеят щастливо завинаги.
— Ще бъдем, Томи, нали?
— Какво?
— Ще живеем винаги щастливо?
За момент радостта й заличи мъката му по Карим Пешади и грижата какво да прави и как да го направи. Той я вдигна на ръце, прегърна я и седна в дълбокия стол.
— О, да. О, да, ще бъдем щастливи. Имаме толкова много да говорим за… — почукването на Джари по вратата го прекъсна.
— Влез, Джари.
— Моля да ме извините, ваше превъзходителство, но негово превъзходителство Мешанг и нейно превъзходителство очакват да имат удоволствието да ви видят и двамата, когато е удобно.
— Кажи на негово превъзходителство, че ще бъдем при него веднага щом се преоблечем. — Локхарт не забеляза облекчението на Джари, когато Шаразад кимна и й се усмихна радостно.
— Ще ви приготвя ваната, ваше височество. — Джари влезе в банята. — Не е ли чудесно за нейно височество, ваше превъзходителство? О, най-добри благопожелания, ваше превъзходителство, най-добри благопожелания…
— Благодаря, Джари — промърмори Локхарт, без да я слуша, мислейки за бъдещото дете и Шаразад, изцяло отдадена на тревогата и щастието. Толкова сложно стана, толкова трудно!
— Не е трудно — каза Мешанг след вечеря. Разговорът беше скучен и Мешанг го направляваше, както винаги напоследък, тъй като беше глава на семейството. Шаразад и Зара едва продумваха, Локхарт говори малко — нямаше смисъл да споменава Загрос, тъй като Мешанг никога не се беше интересувал от неговото мнение или от това, което правеше. На два пъти той едва се сдържа да не им съобщи за Карим — но все още нямаше смисъл. Криеше отчаянието си. Защо трябваше да носи лоши вести?
— Значи не намирате живота в Техеран труден сега? — попита той. Мешанг се вайкаше за всичките нови наредби, внедрени на пазара.
— Животът е винаги труден — отговори Мешанг, — но ако си иранец, добре обучен търговец, с грижа и разбиране, с усилена работа и логика, дори Революционният комитет може да бъде обуздан. Винаги сме обуздавали събирачите на такси и властниците — шаховете, комисарите, янките или британските паши.
— Радвам се да го чуя, много се радвам.
— А аз съм много доволен, че се върна, исках да ти говоря — продължи Мешанг. — Сестра ми ти е казала за бъдещото дете, нали?
— Да, да, каза ми. Не е ли чудесно?
— Да, да, чудесно е. Хвала на Бога. Какви са плановете ти?
— Какво имаш предвид?
— Къде имате намерение да живеете? Как ще плащате сега за всичко?
Тишината беше необятна.
— Ще се справим — отговори Локхарт. — Аз имам наме…
— Не виждам как ще можеш. Аз прегледах миналогодишните сметки и… — Мешанг спря, тъй като Зара стана.
— Не намирам, че това е подходящо време за разговори за сметки — прекъсна го тя с внезапно побеляло лице. Шаразад също пребледня.
— Е, аз говоря — заяви Мешанг грубо. — Как ще преживява моята сестра? Сядай, Зара, и слушай! Сядай! И когато аз наредя, ти няма да ходиш на протестни маршове или каквото и да било друго. Отсега нататък ще се подчиняваш или ще те бия с камшик! Сядай долу!
3ара се подчини, шокирана от лошите му обноски и яростта му. Шаразад беше зашеметена, нейният свят се сгромолясваше. Брат й се обърна към Локхарт.
— Сега, капитане, твоите сметки за последната година, сметките, платени от моя баща, без да смятаме тези, които все още дължиш и трябва да платиш, а те са значително по-големи от твоята заплата. Вярно ли е?
Лицето на Шаразад гореше от срам и гняв и преди Локхарт да успее да отговори, тя заприказва бързо със своя най-меден глас:
— Скъпи Мешанг, ти си съвсем прав да се безпокоиш за нас, но апарта…
— Бъди любезна да мълчиш. Аз трябва да попитам твоя съпруг, не теб, това е негов проблем, не твой. Е, капи…
— Но, скъпи Ме…
— Мълчи! Е, капитане, вярно ли е или не.
— Да, вярно е — потвърди Локхарт, отчаяно търсейки изход от пропастта. — Но ти би трябвало да си спомниш, че негово превъзходителство ми даде апартамента, всъщност сградата, и с другите наеми сметките са изплатени, а останалото беше за издръжка на Шаразад, за което бях безкрайно благодарен. Колкото до бъдещето, аз ще се погрижа за Шаразад, разбира се, че ще се грижа.
— С какво? Прочетох решението за развода ти и ми е ясно, че с издръжката на предишната ти съпруга и детето вероятността да успееш да опазиш сестра ми от мизерия е малка.
Локхарт се задушаваше от ярост. Шаразад се въртеше на стола си. Локхарт забеляза страха й и овладя порива си да смачка Мешанг в масата.
— Всичко е наред, Шаразад. Твоят брат има право да пита. — Той прочете самодоволството в изваяното, хубаво лице и разбра, че битката се е завързала.
— Ще се справим, Мешанг, аз ще се справя. Нашият апартамент няма да бъде реквизиран завинаги, пък и можем да вземем друг. Ще се спра…
— Няма никакъв апартамент или сграда. Изгоря в събота. Цялата е изгубена, всичко.
Те го зяпнаха. Шаразад беше потресена.
— О, Мешанг, сигурен ли си? Защо не ми каза? За…
— Толкова ли е голяма твоята собственост, че да не я проверяваш от време на време? Изгубена е, цялата!
— О, Господи! — промърмори Локхарт.
— По-добре да не богохулстваш — сряза го Мешанг, съжалявайки, че не може да злорадства открито. — И така, няма никакъв апартамент, никаква сграда, нищо. Иншаллах. Сега, сега как възнамеряваш да платиш сметките?
— Застраховката! — възкликна Локхарт. — Трябва да има застра…
Избухналият смях удави гласа му. Шаразад събори чашата с вода, но никой не забеляза.
— Ти мислиш, че ще бъде платена застраховка? — подигра му се Мешанг. — Сега? Дори и ако имаше? Държиш се като луд! Няма застраховка, никога не е имало. И така, капитане: много дългове, никакви пари, никакъв капитал, никаква сграда — не че това беше твое по закон, просто запазваш репутацията. Начин, уреден от баща ми, за да ти осигури средства да се грижиш за Шаразад. — Той взе парче халва и го пъхна в устата си. — И така, какво предлагаш?
— Ще се оправя.
— Как, моля, кажи ми! И на Шаразад, разбира се, тя има право, законното право да знае. Как?
— Аз имам бижута. Мога да ги продам — възнегодува Шаразад.
Мешанг остави думите мъчително да висят във въздуха, очарован, че Локхарт е притиснат до стената, унизен, гол като пушка. Мръсен неверник! „Ако не бяха Локхартовците в нашия свят, тези хищни чужденци, експлоататори на Иран, ние щяхме да бъдем свободни, без Хомейни и неговите молли, баща ми щеше все още да е жив, а Шаразад — подходящо омъжена.”
— Е?
— Какво предлагаш? — попита Локхарт. Не виждаше изход от капана.
— Какво предлагаш ти?
— Не знам.
— Междувременно ти нямаш къща, имаш значителни дългове и скоро ще си безработен — съмнявам се, че на вашата компания ще й бъде разрешено да оперира тук много дълго. Съвсем правилно — чуждестранните компании са обявени за персона нон грата. — Мешанг изпитваше удоволствие, че си бе спомнил латинската фраза.
— Ако стане това, ще подам оставка и ще кандидатствам да летя с хеликоптери на ирански компании. Те ще имат нужда от пилоти веднага. Говоря фарси, експерт-пилот съм и съм инструктор. Хомейни… Имамът иска веднага да се нормализира производството на петрол, така че те ще се нуждаят от обучени пилоти, естествено.
Мешанг се изсмя наум. Вчера министър Киа беше идвал на пазара — скромен, както подобава, и с желание да се хареса, беше донесъл изтънчен пишкеш — нали договорът за неговия „консултантски хонорар” се подновяваше всяка година! — и му беше разказал за своите планове да придобие всички хеликоптери на съдружниците и да замрази всички банкови сметки. „Няма да имаме проблеми да вземем всички наемници, от които имаме нужда да карат нашите хеликоптери, ваше превъзходителство Мешанг — бе заявил Киа. — Те ще се тълпят при нас за половината от нормалната си заплата.”
„Да, те, но не и ти, временни съпруже на моята сестра, не и ти, та дори и за десета от заплатата…”
— Предлагам да бъдеш по-практичен. — Мешанг изследваше ноктите си с красиво направен маникюр, които бяха галили четиринадесетгодишното, което Киа му бе дал. „Първото от много, ваше превъзходителство!” Възхитително бяла черкезка кожа и така лесно уредена женитба за този следобед, който той с удоволствие разтегли до цяла седмица.
— Сегашните управници са ксенофоби, особено за американци.
— Аз съм канадец.
— Съмнявам се, че това има значение. Логично е да се предположи, че няма да ти разрешат да останеш — той погледна остро към Шаразад — или да се върнеш.
— Догадки — изрече Локхарт през зъби, като забеляза израза на лицето й.
— Капитане, доскорошната благотворителност на моя баща не може повече да бъде поддържана — времената са трудни, аз искам да знам как смяташ да издържаш моята сестра и детето й, което предстои да се роди, къде имате намерение да живеете и как.
Внезапно Локхарт скочи, стряскайки останалите.
— Вие изложихте позицията си съвсем ясно, ваше превъзходителство Мешанг. Ще ви отговоря утре.
— Искам отговор сега.
Лицето на Локхарт помрачня.
— Първо ще говоря с моята съпруга, а после ще говоря с вас. Хайде, Шаразад.
Той излезе гордо. Потънала в сълзи, тя се запрепъва след него и затвори вратата.
Мешанг се усмихна язвително, взе си още един сладкиш и започна да го яде.
Зара извика разярена;
— Какво, в името на Бо…
Той се протегна, удари я с все сила през лицето и кресна:
— Млъкни! — Не му беше за пръв път да я удря, но никога с такава сила. — Млъкни или ще се разведа с теб, чуваш ли? Така или иначе съм на път да си взема друга жена — някоя млада, а не суха, стара и заядлива вещица като теб. Не разбираш ли, че Шаразад е в опасност, всички ние сме в опасност заради този човек? Върви да помолиш Бог да ти прости за твоите лоши обноски. Напусни!
Тя побягна. Той запрати след нея една купичка.
 

__В северните предградия: 9,14 вечерта.__
 
Азадех караше бързо малката, доста очукана кола по улицата, застроена със скъпи къщи и жилищни блокове, повечето тъмни, а някои и вандалски разрушени. Лекомислено беше включила на дълги фарове, заслепявайки идващите насреща, и свиреше силно с клаксона. Натисна спирачките, колата занесе, опасно пресече насрещното платно, едва-едва избягвайки катастрофата, и със свистящи гуми се насочи към гаража на една от сградите.
Гаражът беше тъмен. Във вътрешния джоб тя имаше фенерче. Включи го, излезе и заключи вратата. Палтото й беше топло и добре скроено, беше с пола, ботуши, кожени ръкавици и шапка, косата й се спускаше свободно. От другата страна на гаража имаше стълбище и ключ за осветлението. Когато го изпробва, най-близката крушка даде искра и угасна. Тя тръгна нагоре по стълбите. Четири апартамента на етаж. Апартаментът, който баща й беше наел за нея и за Ерики, беше на третия етаж, с изглед към улицата. Днес беше понеделник. Тя беше тук от събота. „Не е рисковано, Мак — беше казала тя, когато съобщи, че си отива, и той се опита да я придума да остане в апартамента му. — Но ако баща ми ме иска обратно в Табриз, оставането ми тук с теб няма никак да ми помогне. В апартамента имам телефон, само на половин миля съм оттук и мога лесно да идвам пеш, имам там дрехи и слуга. Ще проверявам всеки ден, ще идвам в офиса и ще чакам, това е всичко, което мога да направя.”
Не му беше казала, че предпочита да е далеч от него и Чарли Петикин. „Привързана съм и към двамата нежно. — мислеше си тя, — но те са доста възрастни, педантични и никак не приличат на Ерики. О, Джони! Ах, Джони, какво да правя с теб, ще се осмеля ли да те видя пак?”
Площадката на третия етаж беше тъмна, но тя използува фенерчето, намери ключа си и го пъхна в бравата. Изведнъж почувствува нечий поглед и се обърна уплашено. Смуглият, небръснат простак си беше разкопчал панталона и размахваше коравия си пенис срещу нея.
— Чаках те, принцесо на всички курви, и проклет да съм, ако той не е готов за теб отпред, отзад или отстрани…
Той тръгна към нея, предъвквайки сквернословия, и тя притисна гръб към вратата ужасена, сграбчи ключа, превъртя го и рязко отвори.
Доберманът-пазач беше там. Мъжът замръзна. Зловещо ръмжене, после кучето нападна. В паниката мъжът изкрещя и се опита да отблъсне кучето, после си плю на петите надолу по стълбите пред песа, който ръмжеше, зъбеше се, хапеше по краката и разкъсваше дрехите му, а Азадех викаше след него:
— Сега ми го покажи!
— О, ваше височество, не ви чух да чукате, какво става? — извика старият слуга, изхвръквайки откъм кухнята.
Тя гневно избърса потта от челото си.
— Бог да те накаже, Али, сто пъти съм ти казвала да ме посрещаш долу с кучето. Дойдох навреме, винаги идвам навреме. Нямаш ли мозък?
Старецът се заизвинява, но някакъв груб глас зад нея го прекъсна:
— Върви и вземи кучето!
Тя се огледа. Стомахът и се обърна.
— Добър вечер, ваше височество.
Беше Ахмед Дурсак — висок, брадат, смразяващо резервиран, изправил се на входа на дневната. „Иншаллах — помисли си тя. — Очакването свърши, започва се отново.”
— Добър вечер, Ахмед.
— Моля да ме извините, ваше височество, не знаех какви са хората в Техеран, иначе лично аз щях да ви чакам долу. Али, хвани кучето!
Уплашен, все още мънкайки извинения, слугата се измъкна надолу по стълбите. Ахмед затвори вратата и загледа Азадех, докато тя си събу ботушите и плъзна малките си крачета в извити турски чехли. Мина покрай него на път за комфортната дневна в западен стил и седна с туптящо сърце. Огънят в камината трептеше. Безценни килими, някои накачени по стените. До нея имаше малка масичка. Върху масичката беше поставено кукрито, което й бе оставил Рос.
— Имате новини от баща ми и съпруга ми?
— Негово височество ханът е болен, много болен…
— Каква болест? — попита Азадех искрено загрижена.
— Сърдечна атака.
— Господ да го пази! Кога се случи това?
— Този четвъртък. — Той прочете мисълта й. — Денят, в който вие и… и саботьорът сте били в село Абу Мард. Нали?
— Предполагам. Последните няколко дни бяха доста объркани — отговори студено тя. — Как е баща ми?
— Благодарение на Бога, атаката в четвъртък беше лека. В събота, точно преди полунощ, той получи друга, много по-лоша. — Ахмед я наблюдаваше.
— Колко много по-лоша? Моля ви, не си играйте с мен! Кажете ми всичко наведнъж!
— А-а, толкова съжалявам, ваше височество, нямах намерение да си играя с вас. — Гласът му продължаваше да бъде любезен, а очите му отбягваха краката й. Той се възхищаваше на нейната жар и гордост и му се искаше да си поиграе с нея. — Докторът нарече това удар и сега лявата страна на Негово височество е парализирана частично. Той все още може да говори, с известно затруднение, но умът му е силен, както винаги. Докторът каза, че ще се оправи много по-бързо в Техеран, но пътуването все още е невъзможно.
— Той ще се оправи ли? — попита тя.
— Не знам, ваше височество, воля Божия. На мен ми се струва много болен. Докторът, а аз нямам много добро мнение за него, каза всичко на всичко, че шансовете на Негово височество щели да бъдат много по-добри, ако бил тук, в Техеран.
— Тогава докарайте го тук колкото е възможно по-скоро!
— Ще го направя, ваше височество, бъдете спокойна. Между другото, имам съобщение за вас. Ханът, вашият баща, каза: „Искам да те видя. Веднага. Не знам колко дълго ще живея, но трябва да се направят и потвърдят известни споразумения. Твоят брат Хаким сега е при мен и…”
— Бог да го пази! — възкликна Азадех. — Помириха ли се баща ми и Хаким?
— Негово височество го направи свой наследник, но моля…
— О, това е чудесно, чудесно, хвала на Бога, но как…
— Моля ви, бъдете търпелива и ме оставете да довърша съобщението: „Твоят брат Хаким сега е при мен и аз го направих свой наследник само при определени условия за теб и за него.” — Ахмед се поколеба и на Азадех й се прииска да извика от радост. Преливаше от щастие, но беше преизпълнена и с предпазливост. Спря я гордостта й.
— „За това е необходимо ти да се върнеш незабавно с Ахмед.” Това е краят на съобщението, ваше височество.
Външната врата се отвори. Али я заключи отново и пусна кучето. С няколко големи скока то се озова в дневната и сложи глава в скута на Азадех.
— Добре свършено, Реза — каза тя. Зарадва се на възможността да подреди мислите си. — Куш, хайде, куш! Куш!
Кучето се подчини щастливо, после легна в краката й, наблюдавайки вратата и Ахмед, който седеше близо до другия диван. Ръката й разсеяно си играеше с ефеса на кукрито — допирът до ножа й даваше увереност. Ахмед много добре разбираше това.
— В името на Бога, истината ли казахте?
— Да, ваше височество, Бог ми е свидетел!
— Тогава тръгваме незабавно. — Тя стана. — С кола ли дойдохте?
— Да, ваше височество, докарах лимузина и шофьор. Но има и други новини — добри и лоши. В неделя до Негово височество пристигна писмо за откуп. Негово превъзходителство, вашият съпруг е в ръцете на бандити, някакво разбойническо племе… — Тя се опита да запази присъствие на духа, коленете й внезапно омекнаха. — … някъде близо до съветската граница. Заедно с хеликоптера си. Изглежда, че тези… тези бандити претендират, че са кюрди, но ханът се съмнява. Те са изненадали Цимтарга, който е от Съветите, и са избили всички, взимайки в плен негово превъзходителство и хеликоптера му рано сутринта в четвъртък, както твърдят. После са отлетели за Резайех, там са го видели, не е изглеждал наранен, после са отлетели отново.
— Хвала на Бога! — Това беше всичко, което нейната гордост й позволи да каже. — Откупен ли е съпругът ми?
— Писмото за откупа пристигна в събота късно през нощта чрез посредници. Щом Негово височество дойде в съзнание вчера, той ми даде съобщението за вас и ме прати тук да ви взема.
Тя чу това „взема” и разбра неговата сериозност, но Ахмед с нищо не показа, че му е ясна, а бръкна в джоба си.
— Негово височество Хаким ми даде това за Вас. — Той й връчи запечатан илик. Тя го разкъса, стряскайки кучето. Бележката беше с почерка на Хаким:
„Скъпа, Негово височество ме направи свой наследник и възстанови и на двама ни предишните права, само при някои условия, чудесни условия, на които лесно ще се съгласиш. Побързай да се върнеш, той е много болен и няма да се заеме с откупа, докато не те види. Салаам!”
Погълната от радост, тя забърза, стегна една чанта набързо, надраска бележка на Макайвър и поръча на Али да я предаде на другия ден. Замисли се за миг, взе кукрито и излезе, притискайки го към себе си. Ахмед не каза нищо, просто я последва.
 

Вторник
27 февруари 1979 г
 
52
 
__Бандар-е Делам: 8,15 сутринта.__
 
Касиги бързаше след намръщения полицай през препълнените коридори на болницата — радиомеханикът Минору вървеше на няколко крачки зад тях. Болни и ранени мъже, жени и деца в носилки, на столове или прави, или просто лежащи на пода, чакащи някой да им помогне, тежко болните, смесени с по-леко болните, някои се облекчаваха, други ядяха и пиеха донесеното от надошлите безброй роднини — и всички, които можеха, се оплакваха на висок глас. Непрекъснато обсажданите сестри и лекари влизаха и излизаха от стаите, всички жени бяха с чадори, с изключение на няколко англичанки, сестри от „Кралица Александра”, чиито строги прически и касинки бяха почти същото или приемливото.
Накрая полицаят намери вратата, която търсеше, и си проби път през претъпканото отделение. Леглата бяха разположени от двете страни, а в средата имаше още един ред легла, всички заети от пациенти мъже — дошлите при тях на посещение семейства говореха или се оплакваха, децата играеха, а отсреща, в един ъгъл, възрастна жена готвеше на преносима печка.
Едната китка и единият глезен на Скрагър бяха закачени с белезници за стар железен креват. Той лежеше на сламен дюшек, с дрехите и обувките, с бинтована глава, небръснат и мръсен. Когато видя Касиги и Минору зад полицая, очите му светнаха.
— Здравейте, приятели. — Гласът му беше суров.
— Как сте, капитане? — попита Касиги, отвратен от белезниците.
— Ако мога да се освободя, ще съм добре.
Раздразнен, полицаят шумно ги прекъсна на фарси, за удоволствие на зрителите.
— Това ли е човекът, когото искахте да видите?
— Да, ваше превъзходителство — отговори Минору вместо Касиги.
— Е, видяхте го. Можете да докладвате на вашето правителство или на който искате, че както се вижда, му е оказана медицинска помощ. Той ще бъде съден от Комитета по транспорта. — Надутият полицай се обърна да си върви.
— Но капитан-пилотът не е бил на волана — търпеливо поясни Касиги на английски. Минору преведе — беше го повтарял почти цяла нощ и от зори тази сутрин на различни полицаи с различни рангове, получавайки неизменно един и същ отговор по различен начин:
— Ако чужденецът не беше дошъл в Иран, инцидентът никога не би се случил. Разбира се, че е виновен.
— Няма значение, че не е шофирал, той е виновен — разяри се полицаят, гласът му отекваше в стените. — Колко пъти трябва да ви се повтаря? Той е бил по служба в колата. Той е нареждал. Ако не беше наредил, инцидентът нямаше да се случи. Има убити и ранени. Разбира се, че е виновен.
— Но аз повтарям, моят помощник тук е видял инцидента и ще свидетелства, че той е предизвикан от другата кола.
— Към лъжите пред комитета ще се отнесем сериозно — заяви мрачно полицаят. Той се беше возил в полицейската кола.
— Не е лъжа, ага. Има и други свидетели — твърдеше Касиги. Не че имаше такива. Гласът му се изостри. — Настоявам да освободите този човек. Той е служител на моето правителство, което е инвестирало милиарди долари в нашия нефтохимически завод „Иран-Тода” в полза на Иран и особено на хората в Бандар-е Делам. Ако не го освободите веднага, веднага, ще се разпоредя всички японци да си отидат и да прекъснат работа. — Раздразнителността му нарастваше, тъй като нямаше власт, нито пък щеше да издаде подобни нареждания. — Всичко ще спре.
— В името на Пророка, чужденците вече няма да ни изнудват! — изрева полицаят и му обърна гръб. — Ще трябва да обсъдите това с комитета!
— Ако не го освободите веднага, работата спира и няма да има вече работни места. Никакви!
Докато Минору превеждаше, той усети как мълчанието и настроението на стоящите наоколо се променят. Даже и на полицая. Беше му неприятно, но съзнаваше, че всички очи са вперени в него, и усещаше внезапната враждебност. Наблизо един младеж със зелена лента, вързана вместо колан върху мръсната му пижама, каза хрипливо:
— Искате да жертвате работата ни, а? Кой сте вие? Как можем да знаем, че не сте човек на шаха? Проверен ли сте от комитета?
— Разбира се, че съм! В името на Единния Бог, аз съм на страната на имама от години — отговори човекът от колата сърдито, но явно уплашено. — Аз помогнах на революцията, всички го знаят. Вие! — Той посочи Касиги и го напсува наум, че е предизвикал всички тези неприятности. — Последвайте ме! — И си проби път през събралите се около тях болни.
— Ще се върна, капитан Скрагър, не се безпокойте — увери го Касиги и заедно с Минору се втурна към вратата.
Полицаят ги поведе по стълбите, после по някакъв коридор и други стълби, всички претъпкани с народ. Нервността на Касиги нарастваше. Слизаха все по-надолу. Отвориха някаква врата. Над нея имаше надпис на фарси. Изби го студена пот. Бяха в моргата. Мраморни плочи с тела, покрити с мръсни чаршафи. Множество. Мирис на химикали, на съсирена кръв, на мърша и на изпражнения.
— Вижте — полицаят повдигна един от чаршафите. Под него лежеше обезглавеното тяло на жена. Главата й беше неприлично близо до трупа, очите отворени.
— Вашата кола причини смъртта й, какво ще кажете за нея и семейството й? — При думата „вашата” по тялото на Касиги премина студена вълна. — Ето и още! — Той дръпна друг чаршаф. Тежко смазана жена, непознаваема. — Е?
— Дълбоко… дълбоко съжаляваме, разбира се…, разбира се, че дълбоко съжаляваме за това, че има убити и ранени, много съжаляваме, но това е Карма. Иншаллах, не е наша вината, както и на пилота горе. — Касиги едва се сдържаше да не повърне. — Дълбоко съжаляваме.
Минору преведе. Полицаят високомерно се беше облегнал на мраморния плот. После отвори уста и очите на младия японец се разшириха.
— Той казва… казва, че откупът, таксата за освобождаването на мистър Скрагър е един милион риала. Веднага. Решението на комитета нямало нищо общо с това.
Един милион риала бяха около дванадесет хиляди долара.
— Това е невъзможно, но ние можем да платим сто хиляди риала след час.
— Един милион — извика полицаят. Хвана главата на жената за косата и я тикна пред Касиги, който насмалко не се свлече на земята. — Какво ще кажеш за децата й, които сега са обречени да бъдат без майка? Не заслужават ли те обезщетение? А?
— Нямаме… нямаме толкова много налични пари в… в целия завод. Съжалявам много.
Полицаят изруга и продължи да се пазари, но изведнъж вратата се отвори. Влязоха няколко санитари с количка и труп на нея, загледаха ги любопитно. Внезапно полицаят каза:
— Много добре. Ще отидем веднага в офиса ви.
Отидоха и той получи последната сума, която беше предложил Касиги — двеста и петдесет хиляди риала. Около три хиляди долара — но без разписка, само с устното споразумение, че Скрагър може да напусне. Понеже не му вярваше, Касиги му даде половината в офиса, а другата половина сложи в плик, който пъхна в джоба си. Върнаха се в болницата. Там той остана да чака в колата, докато Минору и полицаят влязоха вътре. Очакването му се стори безкрайно, но накрая Минору и Скрагър слязоха по стълбите заедно с полицая. Касиги излезе от колата и му даде плика. Онзи напсува всички чужденци и си тръгна свирепо.
— Готово — Касиги се усмихна на Скрагър.
Стиснаха си ръцете, Скрагър щедро му благодареше, извинявайки се за неприятностите. И двамата ругаеха съдбата и я благославяха, качвайки се бързо в колата. Иранският шофьор зави и се включи в движението, високо напсува една изпреварваща кола, заела дясното платно, и едва не се сблъска с нея, надувайки клаксона.
— Кажи му да намали, Минору — нареди Касиги. Минору преведе и шофьорът кимна, усмихна се и се подчини, но намаляването на скоростта продължи само няколко секунди.
— Добре ли сте, капитане?
— О, да. Имам малко главоболие, но съм добре. Най-лошото беше, че не можех да пикая.
— Какво?
— Кучите синове ме държаха завързан за кревата и не ми позволяваха да отида до тоалетната. Не можех да го направя в гащите или в леглото и едва днес рано сутринта една сестра ми донесе подлога. Господи, мислех, че ще ми се спука мехурът! — Скрагър разтри очи, за да премахне умората. — Няма проблеми, справих се. Много съм ви задължен. Плюс откупа! Колко беше той?
— Николко, николко за теб. Имам специално заделени средства за такива цели.
— Не е проблем. Анди Гавалан ще плати — о, добре, че се сетих! Той каза, че познавал твоя бос преди години. Тода, Хиро Тода.
— Ah so desu ka? — Касиги беше искрено учуден. — Гавалан има хеликоптери в Япония?
— О, не! Това е било, когато е бил китайски търговец в Хонконг, когато е работил за „Струан”. — Името стресна Касиги, но той не се издаде. — Чувал ли си за „Струан”?
— Да, добра компания, „Тода” има или поне навремето имаше делови отношения с тях. — Това беше факт, но той запази информацията, за да я обмисли в бъдеще — нали тъкмо Линбар Струан едностранно анулира пет лизингови договора за превоз преди две години, което едва не ги разори? „Може би ще успеем да използуваме Гавалан, за да компенсираме загубите си по един или друг начин.” — Съжалявам, било ти е много тежко.
— Не е твоя вината, приятел. Но Анди ще иска да плати откупа. Колко измъкнаха от вас?
— Много скромна сума. Моля те, нека това бъде подарък — нали ти спаси кораба ми.
След кратка пауза Скрагър продължи:
— Тогава съм ти задължен за две неща, приятел.
— Ние избрахме шофьора — наша беше грешката.
— Къде е той? Къде е Мохамед?
— Съжалявам, но той е мъртъв.
Скрагър изруга.
— Не беше негова вината, в никакъв случай.
— Да, да, зная. Дадох на семейството му обезщетение и ще направим същото за жертвите. — Касиги се опитваше да разбере колко потресен е Скрагър, искаше да знае колко скоро ще бъде готов да лети и беше много раздразнен от закъснението по пътищата. Трябваше непременно да се върне в Ал Шаргаз, колкото е възможно по-бързо, и оттам у дома, в Япония. Работата му тук беше приключила. Главният инженер Уотанабе сега вече беше напълно на негова страна, копията от частните му доклади щяха да затвърдят собствените му позиции в корпорацията и да му помогнат извънредно много, а на „Хиро Тода” — да открият отново възможността да убедят правителството да обяви „Иран Тода” за национален проект.
„Не възможно, а сигурно! — помисли си той, по-уверен от всякога. — Ще бъдем спасени от банкрут, ще погребем враговете си „Мицувари” и „Гуокотомо” и ще спечелим престиж — и печалби, огромни печалби! О, да! И като добавим към това щастливата случайност — Касиги си позволи цинична усмивка, — онова невероятно важно копие на частния доклад на убития главен инженер Касусака до „Гуокотомо”, с дата и подпис, което Уотанабе беше „намерил” като по чудо в забравена папка, докато бях в Ал Шаргаз! Трябва много да внимавам как ще го използвам, о, наистина трябва да съм много внимателен, и затова е още по-важно да стигна колкото е възможно по-бързо у дома.”
Улиците и булевардите бяха задръстени от коли. Небето беше все още облачно, но бурята беше отминала и той знаеше, че времето е подходящо за полети. „Ах, как бих искал да имам собствен самолет — помисли си той. — Да кажем „Лиър Джет”. Наградата за целия ми труд тук трябва да е голяма.”
Той се унесе щастливо, наслаждавайки се на усещането за постигнатото и за власт.
— Изглежда, че сега много скоро ще можем да започнем строителството, капитане.
— О!
— Да. Председателят на комитета, казва се Затаки, ни увери, че ще ни сътрудничат. Изглежда, че познава един от вашите пилоти, капитан Старк.
Скрагър остро го погледна.
— Това е Дюк, Дюк Старк, спасен от левичарите и отлетял за Ковис. Ако бях на твое място, приятелю, бих, ъ, бих го следил внимателно. — И му съобщи колко неустойчив е Старк. — Направо е луд.
— Изобщо не изглежда такъв. Странно… Иранците са много, много странни. Но по-важно е как се чувстваш ти?
— Вече съм екстра — излъга Скрагър весело.
Вчера и през цялата нощ беше много зле, ругаеха го и му викаха, а той лежеше с белезници и никой не го разбираше, беше заобиколен от враждебност, следен отвсякъде. Загубен. И изплашен. Болката нарастваше. Времето бавно течеше в агония, в угасваща надежда, беше сигурен, че Минору е ранен или мъртъв, също като шофьора, и никой не ще разбере къде е той или какво се е случило.
— Една чашка хубав чай ще ме излекува. Ако искаш, тръгваме веднага, аз съм добре. Само една бърза баня, бръснене, чашка чай и малко храна — и можем щастливо да отпътуваме.
— Отлично. Тогава тръгваме веднага щом се приготвиш. — Минору беше инсталирал и изпробвал радиото.
През целия път до рафинерията и по време на полета до Ленгех Касиги беше в много добро настроение. Близо до Харг те мислеха, че са видели огромната акула-чук, за която Скрагър беше споменал веднъж. Летяха ниско, близо до брега, облачността беше все още ниска и гъста, тук и там проблясваха светкавици, но не бяха опасни, само малко ги раздрусваше. Радарното ръководство действаше ефективно и засилваше лошите му предчувствия. Двата дни до „Вихрушка”, без да се смята днешният, го потискаха. Загубата на един ден щеше да направи всичко още по-объркано. Какво ли се бе случило, откакто беше заминал?
След Харг той се приземи, за да зареди и да починат. Стомахът още го болеше ужасно и той забеляза малко кръв в урината си. Нямаше за какво да се безпокои. Нормално беше да има малко кръвотечение след такъв инцидент. Гадна работа, но беше извадил късмет!
Бяха на пясъчния бряг, приключвайки с пакетирания обяд — студен ориз, риба и туршия. Скрагър нагъваше и комат ирански хляб, пиле и соев сос, който беше отмъкнал от кухнята. Касиги пиеше японска бира. Скрагър отказа.
— Благодаря, но пиенето и карането не вървят заедно.
Касиги яде малко, Скрагър ядеше лакомо и бързо.
— Яденето беше добро — каза той. — По-добре ще е да тръгваме, веднага щом приключиш.
— Готов съм.
Скоро те отново излетяха.
— Ще има ли време да ме закараш до Ал Шаргаз или Дубай днес? — попита Касиги.
— Не, ако ще ходим до Ленгех. — Скрагър нагласи слушалките си. — Знаеш ли какво, когато стигнем до въздушния контрол на Киш, ще ги попитам мога ли да се отклоня за Бахрейн. Там можеш да вземеш международен или местен полет. Трябва да заредим в Лаван и мисля, че те ще ни позволят. Както вече ти казах, аз съм ти задължен за две неща.
— Нищо не ми дължиш — усмихна се Касиги. — На събранието на комитета вчера онзи Затаки попита колко скоро нашите хеликоптери ще полетят с пълна сила. Аз му обещах незабавни действия. Както знаеш, „Гърни” вече не ни обслужват. Това, което искам, са три 212 и два 206 за следващите три месеца, един едногодишен договор, за който ще преговаряме тогава в зависимост от нуждите ни и който ще се преразглежда всяка година — и ти ще го изпълняваш. Ще бъде ли възможно?
Скрагър се колебаеше, не знаеше как да отговори. При нормални обстоятелства такова предложение щеше да бъде добра новина по телефона чак до Абърдийн, Гавалан лично щеше да бъде на телефона и всички щяха да участвуват срещу добра премия. Но при планираната „Вихрушка”, без „Гърни” и без хората си, нямаше начин да помогне на Касиги.
— Кога, ъ-ъ-ъ… кога ще искате да започнат полетите? — попита той, за да спечели малко време за размисъл.
— Веднага. — продължи Касиги живо, наблюдавайки танкера долу. — Дадох гаранции на Затаки и комитета, че ако те ни сътрудничат, ще започнем веднага. Утре или най-късно вдругиден. Може би ще можеш да помолиш временния ви изпълняващ да пренасочи няколко 212, базирани в Бандар-е Делам и неизползувани в пълния им капацитет.
— Да, разбира се, че ще го помоля. Веднага щом кацнем.
— За около седмица ще ни е необходима временна въздушна връзка с Кувейт за вземане и смяна на екипажите от Япония. Затаки съобщи, че техният комитет днес е уредил въпроса с комитета на летището в Абадан. Щели да го открият за нас най-късно към края на седмицата…
Скрагър слушаше само с половин ухо поверителните планове на този човек, с когото се бяха сприятелили, без когото той още щеше да бъде прикован с белезници към леглото. Изборът му беше прост: или му казваш за „Вихрушка”, или го зарязваш. „Но да му кажа, означава да изменя на друго, по-голямо доверие, дългосрочно доверие. Касиги може да провали „Вихрушка”. Той е длъжен да каже на дьо Плеси. Въпросът е, доколко мога да му се доверя — и на дьо Плеси?”
Той обезпокоено погледна през прозореца и отново провери местоположението си.
— Извинявай, че те прекъсвам, но трябва да докладвам. — И той натисна копчето за предаване.
— Радар „Киш”, тук Хотел Сиера Танго, чувате ли ме?
— HST, тук радар „Киш”, чуваме ви не много ясно, но силно, продължавайте.
— HST по чартър от „Иран-Тода”, връщащ се в базата ни в Ленгех, подхождам към Лаван на 300 метра, един пасажер на борда. Искам зареждане в Лаван и отклонение за Бахрейн, за да оставя пасажера си, който има спешни дела по поръчение на Иран.
— Искането отказано, поддържайте триста и дайте курса.
— Пасажерът ми е японец, началник на „Иран-Тода”, и срочно се нуждае от консултации със своето правителство по поръчка на иранското правителство да се възобновят веднага полетите. Искане за специално внимание в този случай.
— Искането отказано. Не се разрешават полети над залива без предварителна двадесет и четири часова заявка. Завийте на нула деветдесет и пет градуса за директен полет до Ленгех, докладвайте на траверс Киш, не над Киш. Разбрахте ли?
Скрагър погледна Касиги, който също можеше да чува разговора.
— Съжалявам, приятелю. — Той зави в новия курс. — HST, разбрано. Искаме разрешение за Ал Шаргаз утре призори с един пасажер.
— Изчакайте малко. — Слушалките им изпращяха. Отдясно долу се нижеше върволицата танкери — едни завръщащи се, други тръгващи от и към терминалите на Саудитска Арабия, Емирствата, Абу Даби, Бахрейн, Кувейт и Ирак. Никой не товареше в Харг или Абадан, където обикновено се обслужваха поне дузина, а друга дузина чакаха. Сега имаше само опашки от чакащи, някои повече от два месеца. Небето още беше облачно и противно.
— HST, искането ви да отидете от Ленгех в Ал Шаргаз е потвърдено: утре, сряда, двадесет и осми, излитане по обяд. До по-нататъшно нареждане всички, повтарям, всички полети над залива ще изискват предварителна двадесет и четири часова заявка и за всяко, повтарям, за всяко запускане на двигателите ще се иска разрешение. Разбрахте ли?
Скрагър изруга, после потвърди.
— Какво става? — попита Касиги.
— Никога не е трябвало да искаме разрешение за запускането на двигателите преди. Тези кучи синове наистина стават заядливи. — Скрагър си мислеше за петък и как ще тръгнат двата му 212. Киш беше прекалено подозрителен и ефективен в контрола си. — Ега ти късмета!
— Прав си. Ще можеш ли да ръководиш полетите?
— Има много по-добри от мен.
— Съжалявам, но това е много важно за мен. Ще бъда сигурен, че полетите ще бъдат в добри ръце.
Скрагьр отново се поколеба.
— Благодаря. Ако можех, сигурно… сигурно щях да го направя.
— Значи решено. Аз ще се обърна с официална молба до вашия мистър Гавалан. — Касиги го погледна. „Нещо се е променило — помисли си той. — Какво? Сега всъщност пилотът не реагира с ентусиазма, който бях предвиждал, когато обявих сделката — той сигурно разбира стойността на договора, който му предлагам. Какво крие?” — Можеш ли да се свържеш с Бандар-е Далам през вашата база в Ковис, за да ги попиташ дали ще ни дадат поне един 212 утре? — попита той. Започваше да го изпитва.
— Да, да, разбира се… веднага щом пристигнем. „А — помисли си Касиги. Наблюдаваше и слушаше много внимателно. — Бях прав, нещо много се е променило. Приятелското настроение изчезна. Защо? Със сигурност не съм казал нищо, което да го обиди. Това не може да бъде сделката — прекалено добра е за всяка хеликоптерна компания. Здравето му?”
— Добре ли се чувстваш?
— О, добре съм, приятелю, добре съм.
„А, усмивката беше истинска този път и гласът му както обикновено. Тогава трябва да е нещо, свързано с хеликоптерите.”
— Ако не ми помогнеш, ще бъде много трудно за мен.
— Да. Зная. Бих искал да ти помогна, колкото мога.
„А, усмивката изчезна и гласът му стана отново сериозен. Защо? И защо това „бих искал да ти помогна”, сякаш той би помогнал, но му е забранено да помага от някого. Гавалан? Може ли той да знае, че Гавалан не би ни помогнал заради „Струан”?”
Касиги дълго размисляше върху промяната, но не можеше да намери задоволителен отговор. После реши да използва един почти безпогрешен — да използува пътуването с чужденец, като този:
— Приятелю мой — започна той възможно най-искрено. — Зная, че има нещо, моля те, кажи ми какво е! — Видя, че лицето на Скрагьр стана още по-сериозно, и го довърши с coup de grace. — Можеш да ми кажеш, можеш да ми се довериш. Аз наистина съм твой приятел.
— Да… да, зная това, приятелю.
Касиги наблюдаваше лицето му и чакаше, гледаше как рибата се върти около стръвта, закачена на нишка, толкова тънка и толкова здрава, простираща се назад до счупената лопатка на витлото, стискането на ръце, споделената опасност на борда на „Рикумару”, войната и общите спомени за загинали другари. „Толкова много от нас са мъртви, толкова млади… Да! — помисли си той с внезапна ярост. — Но ако имахме и една десета от техните хеликоптери, от тяхното въоръжение и техните кораби и една двадесета част от техния петрол и суровини, ние бихме били непобедими и императорът нямаше да бъде принуден да прекратява войната, както направи. Щяхме да бъдем непобедими — ако не беше бомбата, двете бомби. Господ да накаже завинаги тези, които изобретиха бомбата, която пречупи неговата воля.”
— Какво има?
— Аз, ъ-ъ… не мога да ти кажа, просто още не — съжалявам.
Касиги усети някаква опасност.
— Защо, приятелю? Уверявам те, че можеш да ми се довериш — опитваше се да го предразположи.
— Да… да, но не зависи само от мен. В Ал Шаргаз, утре, бъди търпелив, можеш ли?
— Ако е толкова важно, трябва да разбера сега, нали? — Касиги отново зачака. Знаеше цената на чакането и на мълчанието в моменти като този. Нямаше нужда да напомня на другия за „Задължен съм ти за две неща”. Засега.
Скрагър си спомняше. „В Бандар-е Делам Касиги ми спаси живота и няма съмнение в това. На борда на кораба му в Сири той доказа, че е умен, а днес доказа, че е добър приятел, пък и не му трябваше да си навлича всички тези неприятности — веднага, утре или вдругиден не биха имали значение за него.”
Очите му гледаха приборите и навън и той не видя опасност нито вътре, нито вън. Киш бързо се приближаваше отдясно. Той погледна към Касиги. Касиги се беше загледал напред, силното му, приятно лице бе замръзнало, леко начумерено. „По дяволите, приятелю, ако ти не изпълниш заръката, Затаки ще подивее! Но не можеш да го направиш. Не можеш, приятелю, и ми е толкова мъчно да те гледам да седиш така, без да ми напомняш, че ти дължа нещо.”
— Киш, тук HST на траверс Киш, поддържам триста.
— Киш. Поддържай триста. Има трафик на изток на три хиляди.
— Да, виждам ги. — Бяха два изтребителя. Той ги показа на Касиги, който не ги виждаше. — F-14, може би излитат от Бандар-е Абас.
Касиги не отговори, само кимна и това накара Скрагър да се почувствува още по-зле. Минутите минаваха. Перките бръмчаха.
После Скрагьр се реши, въпреки че му беше неприятно.
— Съжалявам — започна той навъсено, — но ще трябва да изчакаш до Ал Шаргаз. Анди Гавалан може да помогне, аз не мога.
— Той може да помогне? По какъв начин? Какво има?
След кратка пауза Скрагьр поясни:
— Ако някой може да помогне, това е той. Нека приключим дотук, друже.
Касиги чу окончателния отговор, но го пропусна покрай ушите си и остави въпросът да почака за момент, обезпокоен от появилите се нови сигнали за опасност. Това, че Скрагър не влезе в капана му и не му каза тайната, го накара още повече да го уважава. „Но това не го извинява — мислеше си той и яростта му нарастваше. — Той ми каза достатъчно, за да ме предупреди, сега зависи от мен да открия останалото. И така, Гавалан е ключът. За какво?”
Чувствуваше, че главата му ще се пръсне. „Не обещах ли аз на този луд Затаки, че ще сме в бизнеса веднага? Как смеят тези хора да провалят целия ни проект — нашия национален проект. Без хеликоптери не можем да започнем! Това е равносилно на предателство срещу Япония! Какво планират те?”
Той с усилие сдържаше яда си.
— Сигурно ще се видя с Анди Гавалан колкото е възможно по-скоро и да се надяваме, че ти ще оглавиш нашите операции, а?
— Каквото каже Гавалан, зависи от него.
„Не бъди толкова сигурен — мислеше си Касиги, — защото каквото и да се случи, аз ще имам тези хеликоптери веднага — вашите, на „Гърни”, не ме интересува чии. Но в името на предците ми самураи, „Иран-Тода” няма повече да рискува! Нито пък аз!”
 

53
 
__Табриз, в двореца на хана: 10,50 преди обед.__
 
Азадех последва Ахмед в стаята в западен стил и после до балдахиненото легло и сега, когато вече беше вътре, почувствува, че кожата й настръхва от страх. До леглото седеше сестра в колосана бяла униформа, с отворена книга в скута. Наблюдаваше ги любопитно през очилата. Дебели брокатени завеси покриваха прозорците, за да не става течение. Светлините едва горяха. Смрадта от възрастния човек се носеше навсякъде.
Очите на хана бяха затворени, лицето му беше бледо, дишането задавено, към ръката му беше закачена система с физиологичен разтвор, поставена до леглото. Полузаспала в един стол наблизо беше Айша, свита и дребна, косата й разчорлена, лицето й обляно в сълзи. Азадех й се усмихна колебливо, съжаляваше я, после с чужд за нея глас каза на сестрата:
— Как е Негово височество, моля?
— Добре. Но не трябва да се вълнува или да бъде обезпокояван — отговори меко сестрата на турски. Азадех я погледна и видя, че е европейка, на около петдесет години, с боядисана кестенява коса, с червен кръст на ръкава.
— О, вие сте англичанка или французойка?
— Шотландка — поясни жената на английски с очевидно облекчение и лек акцент. Говореше тихо, наблюдавайки хана. — Аз съм сестра Бейн от болницата в Табриз, а пациентът се оправя, както можеше да се очаква — при положение, че се вслушва в съветите. Мога ли да попитам кои сте вие?
— Аз съм дъщеря му Азадех. Току-що пристигнах от Техеран — той е изпратил хора да ме повикат. Ние… ние пътувахме цяла нощ.
— А, да — каза сестрата, учудена, че толкова красиво същество може да е било създадено от толкова грозен човек. — Бих предложила, девойче, да го оставите да поспи. Веднага щом се събуди, ще му кажа, че сте пристигнали, и ще ви повикам. По-добре е да спи.
— Моля, къде е охраната на Негово височество? — раздразнено попита Ахмед.
— Няма нужда от въоръжена охрана в болнична стая. Отпратих го навън.
— Тук трябва винаги да има пазач, освен ако ханът или аз не му заповядаме да се махне. — Ахмед се обърна сърдито и излезе.
— Това е просто обичай, сестро — поясни Азадех.
— А, много добре. Но е още един обичай, без който можем да минем.
Азадех пак погледна към баща си и едва го позна. Помъчи се да спре ужаса, който я обземаше. „Даже и в това състояние, даже и така, той може да ни погуби, мен и Хаким — той все още има своето зло куче Ахмед.”
— Моля ви, как е той, наистина?
Бръчките по лицето на сестрата се вдълбаха още повече.
— Правим всичко, което можем.
— Няма ли да е по-добре да бъде в Техеран?
— Да, ако получи нов удар, ще е по-добре. — Сестра Бейн измери пулса му, докато говореше. — Но не бих препоръчала да го местите, в никакъв случай, поне не сега. — Тя си отбеляза нещо в картона и после погледна Айша. — Можете да кажете на госпожата, че не е необходимо да стои тук, тя също трябва добре да си почине, бедното дете.
— Съжалявам, но не мога да се намесвам. Съжалявам, но и това е обичай. Възможно… възможно ли е да получи нов удар?
— Не се знае, девойче, зависи от Бога. Надяваме се на най-доброто.
Вратата се отвори и те се обърнаха. На прага стоеше сияещият Хаким. Очите на Азадех светнаха и тя поръча на сестрата:
— Моля, повикайте ме веднага, щом Негово височество се събуди! — После се втурна през стаята, излезе в коридора, затвори вратата и прегърна брат си.
— О, Хаким, мили, толкова отдавна не сме се виждали — говореше тя задъхано. — О, истина ли е това?
— Да, да, истина е, но как… — Хаким спря, чувайки стъпки. Ахмед и един пазач завиха по коридора и се приближиха към тях.
— Радвам се, че се върна, Ахмед — каза той учтиво. — Негово височество също ще се радва.
— Благодаря, ваше височество. Случило ли се е нещо в мое отсъствие?
— Не, освен че полковник Фазир дойде да види баща ни тази сутрин.
Ахмед замръзна.
— Пуснаха ли го да влезе?
— Не. Оставил си разпореждане никой да не се допуска вътре без личното разрешение на Негово височество. Той спеше по това време и спа почти през целия ден. Проверявах през час, но сестрата твърди, че няма промени.
— Добре. Благодаря. Остави ли полковникът някакво съобщение?
— Само, че днес отивал в Джулфа, както било договорено със „съдружниците”. Това говори ли ти нещо?
— Не, ваше височество — излъга мазно Ахмед. Поглеждаше ту към брата, ту към сестрата, но преди да успее да каже нещо, Хаким продължи:
— Ще бъдем в Синия салон. Моля, извикай ни веднага щом баща ми се събуди.
Ахмед ги гледаше как се отдалечават ръка в ръка по коридора — младежът висок и красив, сестрата грациозна и желана. Предатели? Нямаше много време да получи доказателства. Върна се в стаята на болния и видя бледия като платно хан. Ноздрите му се присвиваха от миризмата. Той коленичи, пренебрегвайки протестите на сестрата и започна бдението си.
„Какво ли е искал този кучи син Фазир?” — питаше се той. Събота вечерта, когато Хашеми Фазир и Армстронг се бяха върнали от Джулфа без Мжитрик, Фазир сърдито беше поискал да види хана. Ахмед присъстваше, когато ханът ги прие и заяви, че за него е също така загадка, както и за тях това, че Мжитрик не е бил в хеликоптера.
„Елате пак утре — ако човекът ми донесе писмо, ще го видите” — беше отговорил ханът.
„Благодаря, но ще почакаме. Шевролетът едва ли е далеч зад нас.”
Така че бяха останали да чакат, ханът кипеше, но не можеше да направи нищо, хората на Хашеми се бяха разпръснали в храстите около двореца. Час по-късно беше пристигнал шевролетът. Той лично прие шофьора, докато Хашеми и говорещият фарси неверник се криеха в съседната стая.
„Имам лично писмо за Негово височество” — беше казал човекът от Съветите.
А в стаята на болния беше заявил:
„Ваше височество, трябва да ви предам писмото насаме.”
„Дайте ми го сега. Ахмед е моят най-доверен съветник. Дайте ми го!” — Мъжът неохотно се беше подчинил и сега Ахмед си спомни внезапната искра, преминала по лицето на хана, веднага щом започна да го чете.
„Ще има ли отговор?” — грубо беше попитал човекът от Съветите.
Задавен от ярост, ханът беше поклатил отрицателно глава, освободи пратеника и даде писмото на Ахмед. То гласеше:
„Приятелю мой, бях шокиран като чух за вашата болест и сега бих бил до Вас, ако спешни дела не ме задържаха тук. Имам лоши новини за Вас: възможно е Вие и Вашият шпионин да сте предадени на Вътрешното разузнаване или на САВАМА — знаете ли, че ренегатът Абрим Пахмуди сега възглавява тази нова версия на САВАК? Ако са ви предали на Пахмуди, трябва да сте готов веднага да напуснете страната или много скоро ще се озовете в килията за мъчения. Предупредих моите хора да ви помогнат, ако е необходимо. Ако е безопасно, ще пристигна във вторник на смрачаване. Късмет.”
Ханът нямаше друг избор, освен да покаже съобщението на Хашеми и Армстронг.
„Истина ли е това? За Пахмуди?”
„Да, той е стар ваш приятел, нали?” — беше попитал Фазир насмешливо.
„Не… не е. Напуснете!”
„Разбира се, Ваше височество. Междувременно този дворец е под контрол. Няма нужда да напускате страната. Моля, не правете нищо, което да осуети пристигането на Мжитрик във вторник, не правете нищо да подклаждате повече недоволството в Азербайджан. Колкото до Пахмуди и САВАМА, те не могат да направят нищо тук без моето одобрение. Аз съм законът в Табриз сега. Подчинете се и аз ще ви защитавам. Ако не се подчините, ще станете неговото изкупление.”
После двамата мъже бяха напуснали и ханът беше избухнал от ярост, по-ядосан, отколкото Ахмед го бе виждал, когато и да било. Пристъпът ставаше все по-лош и по-лош и изведнъж спря — ханът лежеше на пода, а той го гледаше отгоре, очаквайки да го види мъртъв. Но той не беше. Само восъчна бледност, спазми и забавено дишане.
— Иншаллах! — промърмори Ахмед. Не искаше да преживее отново такава нощ.
 

__В Синия салон: 11,15 преди обед.__
 
Когато останаха насаме, Хаким завъртя Азадех във въздуха.
— О, чудесно, чудесно, чудесно е, че те виждам отново… — започна тя, но той прошепна:
— Говори тихо, Азадех, тук навсякъде има уши и все някой ще изтълкува погрешно всичко и отново ще излъже.
— Нажуд? Да бъде проклета завинаги и…
— Шшт, скъпа, тя вече не може да ни навреди. Аз съм наследникът, официално.
— О, кажи ми какво се случи, разкажи ми всичко!
Те седяха на дългия мек диван и Хаким едва смогваше да изкаже всичко.
— Най-напред за Ерики: откупът е десет милиона риала, за него и 212 и…
— Татко може да се споразумее за по-малко и да го плати, той със сигурност може да го плати, после да ги намери и да ги унищожи.
— Да, да, разбира се, че може и той ми каза пред Ахмед, че веднага щом се върнеш, ще започне и е вярно, че ме направи свой наследник, при условие че се закълна в Бога, че ще обичам малкия Хасан, така както обичам теб — разбира се, аз с радост го направих веднага — и каза, че ти също трябва да се закълнеш в Бога да направиш същото, че и двамата трябва да се закълнем, че ще останем в Табриз, аз, за да се уча за негов наследник, а ти — за да ми помагаш, и, о, ще бъдем толкова щастливи!
— Това ли е всичко, което трябва да направим? — попита тя невярващо.
— Да, да, това е всичко! Той ме направи свой наследник пред цялото семейство — те гледаха, като че ли всеки момент ще се пръснат от яд, но това няма значение, татко назова условията пред тях, аз веднага се съгласих, разбира се, както ще направиш и ти — защо не?
— Разбира се, разбира се — всичко! Бог ни гледа!
Тя отново го прегърна, заравяйки лице в рамото му, за да изсуши радостните си сълзи. По целия път от Техеран — пътуването беше ужасно, а Ахмед мълчеше, тя се страхуваше какви ще бъдат „условията”. Но сега!
— Не мога да повярвам, Хаким, това е някаква магия! Разбира се, че ще обичаме малкия Хасан и ти ще му предадеш ханството, или на неговите наследници, ако това е волята на баща ни. Бог да ни пази, да пази и него, и Ерики, а Ерики ще може да лети колкото си иска — защо не? О, ще бъде чудесно! — Тя изтри очите си. — О, сигурно изглеждам ужасно.
— Изглеждаш чудесно. Сега ми разкажи какво се случи с теб — знам само, че си била заловена в селото с… с английския саботьор и после по някакъв начин си избягала.
— Това беше друго чудо, само с помощта на Бога, Хаким, но тогава беше ужасно, този отвратителен молла — не мога да си спомня как избягахме, само това, което Джони… което Джони ми разказа. Моят Джони Светлите очи, Хаким.
Очите му се разшириха.
— Джони от Швейцария?
— Да, да, той беше! Той беше британският офицер!
— Но как… Изглежда невероятно.
— Той спаси живота ми, Хаким, и, о, имам толкова неща да ти разказвам.
— Когато баща ни чу за селото, той изпрати Ахмед да докара каландара тук, разпита го и после го отпрати, заповяда да го убият с камъни, да отрежат ръцете на касапина и после да изгорят селото. Подпалването на селото беше моя идея — тези кучета!
Азадех беше страшно шокирана. Цялото село! Това беше прекалено ужасно отмъщение.
Но Хаким не позволи нищо да наруши еуфорията му.
— Азадех, татко освободи стражата и мога да отида, където поискам — даже взех кола и ходих днес сам до Табриз. Всички се отнасят с мен като с наследник, цялата фамилия, даже Нажуд, макар да зная, че скърца със зъби и трябва да се пазя от нея. Не… не очаквах такова нещо. — Той й разказа как едва ли не е бил довлечен от Хвой, очаквайки да бъде убит или осакатен.
— Не помниш ли как ме наказаха, как той ме прокле и заяви, че шах Абас знаел как да се разправя с предателите си синове?
Тя потрепери, спомняйки си кошмара, проклятията и яростта и колко несправедливо беше всичко — и двамата бяха невинни.
— Какво го накара да се промени? Защо промени отношението си към теб? Към нас?
— Воля Божия. Бог е отворил очите му. Той сигурно знае, че е близо до смъртта и трябва да вземе решения… той е… той е ханът. Може би е изплашен и иска да се поправи. Ние не бяхме виновни в нищо пред него. Какво значение има причината? Не ме е грижа. Най-сетне сме свободни от робството, свободни!
 

__В стаята на болния: 11,16 през нощта.__
 
Очите на хана се отвориха. Без да обръща главата си, той се огледа. Ахмед, Айша и стражата. Сестрата я нямаше. После се съсредоточи върху Ахмед, който седеше на пода.
— Доведе ли я? — Изговаряше думите с усилие.
— Да, Ваше височество. Преди няколко минути.
Сестрата попадна в полезрението му.
— Как се чувствате, Ваше превъзходителство? — попита тя на английски, както й беше наредил. Беше й казал, че турският й е отвратителен.
— Все така.
— Нека да ви настаня по-удобно. — С голяма нежност и загриженост — и сила — тя го повдигна и оправи възглавниците и леглото. — Имате ли нужда от подлога, Ваше превъзходителство?
Ханът се замисли.
— Да.
Тя му помогна и той се почувства осквернен, че го прави пред жена неверница, но откакто тя беше пристигнала, той откри, че е изключително полезна, много умна и много добра, най-добрата в Табриз. Ахмед се беше погрижил да я доведе. Много по-добра от Айша, която се оказа абсолютно безполезна. Той видя, че Айша му се усмихва — големи очи, изплашени очи. „Чудя се дали някога ще мога да й го вкарам отново, целия, твърд като кокал, като първия път, сълзите и риданията й ме възбуждаха мигновено…”
— Ваше превъзходителство…
Той прие хапчето и глътка вода и се наслади на приятната хладина на ръцете й, подаващи му чашата. После отново видя Ахмед и му се усмихна, доволен, че довереникът му се е върнал.
— Добре ли беше пътуването?
— Да, Ваше височество.
— Доброволно? Или насила?
Ахмед се усмихна.
— Беше така, както планирахте, Ваше височество. Доброволно. Точно, както очаквахте.
— Не трябва да говорите толкова много, Ваше превъзходителство — предупреди го сестрата.
— Махни се.
Тя нежно го потупа по рамото.
— Искате ли да хапнете? Може би малко хорищ?
— Халва.
— Докторът каза, че не бива да ядете сладко.
— Халва!
Сестра Бейн въздъхна. Докторът им беше забранил, но после добави: „Е, ако настоява, можете да му дадете колкото иска, какво значение има това сега? Иншаллах!” — Тя я намери, пъхна му едно парче в устата и изтри слюнката, а той я сдъвка с наслада. Беше с много орехи, но гладка и — о! — толкова сладка.
— Дъщеря ви пристигна от Техеран, Ваше превъзходителство — съобщи сестрата. — Помоли ме да й кажа веднага щом се събудите.
Беше му странно да говори. Опитваше се да каже изречение, но устата му не се отваряше, когато трябваше да се отвори, и думите оставаха в съзнанието му задълго, а след това излизаше само част от това, което искаше да каже, думите не бяха добре оформени, макар че трябваше да бъдат. „Но защо? Не правя нищо по-различно от преди. Преди какво? Не си спомням, само тъмнината и бученето на кръвта, и бодежа от нажежени до червено иглички, и че не можех да дишам.
„Мога да дишам сега и да чувам идеално, и да виждам идеално, и умът ми работи идеално, и съм изпълнен с планове, добри както винаги. Само как да ги изкажа?”
— Как?
— Какво, Ваше превъзходителство? Отново пауза.
— Как говоря — по-добре?
— А — тя разбра веднага. Опитът й в сърдечните удари беше голям. — Не се тревожете, ще ви е малко трудно в началото. Като се оправите, отново ще можете да контролирате говора си. Трябва да почивате колкото може повече, това е много важно. Почивка и лекарства, и търпение, и ще се оправите такъв, какъвто сте били винаги. Нали?
— Да.
— Искате ли да повикам дъщеря ви? Тя нямаше търпение да ви види. Много красива девойка.
Пауза.
— По-късно. Видя по-късно. Вървете си, всички… без хмед.
Сестра Бейн се поколеба, после пак любезно го потупа по ръката.
— Ще ви дам десет минути, ако обещаете, че ще почивате след това. Така добре ли е?
— Да.
Когато останаха насаме, Ахмед се приближи до леглото.
— Да, Ваше височество?
— Колко часа?
Ахмед погледна часовника си. Беше от злато, богато украсен и той много му се възхищаваше.
— Вече е почти един и половина, вторник
— Пьотър?
— Не знам, Ваше височество. — Ахмед му предаде думите на Хаким. — Ако Пьотър дойде днес в Джулфа, Фазир ще го чака.
— Иншаллах. Азадех?
— Тя беше искрено разтревожена за вашето здраве и веднага се съгласи да дойде. Преди малко я видях заедно със сина ви. Сигурен съм, че ще се съгласи на всичко, за да го защити — както и той ще направи за нея. — Ахмед се стараеше да произнася всичко ясно и отчетливо, за да не го уморява. — Какво искате да направя?
— Всичко. „Всичко, за което говорихме и нещо повече — мислеше си ханът с наслада, възбудата му нарастваше: сега, когато Азадех се беше върнала, да отреже главата на куриера, което да накара главатарят в яростта си да направи същото с пилота, да открие дали тези хъшлаци са предатели, по какъвто и да е начин, и ако са, да извади очите на Хаким и да изпрати нея на север при Пьотър. Ако не са, да нареже бавно Нажуд на парчета и да ги държи здраво тук, докато пилотът не умре, по какъвто и да е начин, после да я изпрати на север. — А Пахмуди! Сега ще определя цена за главата му, която ще изкуши дори и сатаната. Ахмед, предложи я първо на Фазир и му кажи, че искам отмъщение, искам Пахмуди разкъсан, отровен, нарязан на парчета, осакатен, кастриран…”
Гърдите му започнаха да хъркат, издуха се и той понечи да вдигне ръка, за да ги разтрие, но тя не се помръдна. Даже сега, когато я гледаше да лежи на завивката и искаше да я помръдне, тя не се раздвижи. Нищо. Никакво усещане. Нито в ръката, нито в китката. Обзе го страх.
„Не се страхувайте — беше казала сестрата. Той си спомни думите на сестрата с отчаяние, кръвта бучеше в ушите му. — Получихте удар, това е всичко, докторът каза, че не е фатален, каза също, че много хора получават удар.” Нали старият Комарги получи удар преди около година, а пък е още жив и деен и твърди, че може още да спи с младата си жена. При модерното медицинско обслужване… ти си добър мюсюлманин и ще отидеш в рая, така че няма от какво да се плашиш, няма от какво да се страхуваш, няма от какво да се страхуваш… няма от какво да се страхуващ, ако умреш, ще отидеш в рая…”
— Не искам да умра — изкряска той. — Не искам да умра! — изкряска отново, но всичко беше само в главата му и никакъв звук не излезе навън.
— Какво има, Ваше височество?
Той видя безпокойството на Ахмед и това малко го успокои. „Благодаря на Бога за Ахмед, мога да му се доверя — мислеше си той, облян в пот. — И така, какво искам да направи той?”
— Фамилията, всички тук, пo-късно. Първо Азадех, Хаким, Нажуд — разбра ли?
— Да, Ваше височество. Да повторя ли последователността?
— Да.
— Разрешавате ли ми да разпитам нейно височество?
Той кимна, клепачите му бяха като от олово, чакаше да намалее болката в гърдите му. Докато чакаше, размърда краката си, усещайки иглички по стъпалата. Но нищо не се помръдваше, не и първия път, а едва на втория и тогава с усилие. Обзе го ужас. В паниката си промени решението си.
— Бързо плати откупа, доведи пилота тук, Ерики тук, мен в Техеран. Разбра ли? — Видя, че Ахмед кимна. — Бързо! — Той правеше гримаси и понечи да му махне, за да го отпрати, но лявата му ръка все още не се помръдваше. Ужасен се опита да раздвижи дясната си ръка и успя, макар и трудно. Паниката му попремина. — Плати откупа веднага — пази тайна. Извикай сестрата.
 

__На завоя при Джулфа: 6,25 вечерта.__
 
Хашеми Фазир и Армстронг бяха отново зад храстите под натрупаните със сняг дървета. Долу чакаше шевролетът, светлините му бяха загасени, прозорците отворени, на предната седалка имаше двама — точно както преди. Зад склона и двете страни на пътя Джулфа — Табриз бяха завардени за залавянето. Слънцето изчезна зад планините, небето бързо потъмняваше.
— Трябваше вече да пристигне — за кой ли път промърмори Хашеми.
— Последния път пристигна на смрачаване. Още не се е стъмнило.
— Пикая на него и на наследниците му. Измръзнах до кости.
— Още малко, Хашеми, стари приятелю! — Ако зависеше от него, Армстронг знаеше, че би чакал завинаги, за да хване Мжитрик, същия Суслов, същия Броднин. Точно както беше казал, че ще чака в Табриз след провала в събота и конфронтацията им с хана: „Остави ми го на мен, Хашеми, аз ще водя засадата във вторник. Ти се връщай в Техеран, знам, че имаш милион неща, аз ще чакам тук, ще го хвана и ще ти го доведа.” — „Не, тръгвам веднага и ще се върна рано във вторник. Ти можеш да останеш тук.”
„Тук” беше секретната им квартира, апартамент с изглед към Синята джамия, топъл, раздвижен и зареден с уиски.
— Истина ли беше това, което каза на Абдула хан, Хашеми? Че ти си законът тук и CABАМА и Пахмуди са безсилни без твоята подкрепа?
— Да. О, да!
— Пахмуди май наистина е полазил по нервите на Абдула — това сигурно го е разстроило. Какво е станало?
— Пахмуди е забранил на Абдула да идва в Техеран.
— Господи! Защо?
— Стара вражда, датира от години, преди нас. Откакто Абдула стана хан през петдесет и трета, той упорито съветва различни премиери и дворцови служители да внимават с политическите реформи и с така наречената модернизация. Пахмуди, добре възпитан, образован в Европа интелектуалец, го презира, винаги е бил против него и не го допускаше лично до шаха. За свое нещастие шахът се вслушваше в Пахмуди.
— И той в крайна сметка го предаде.
— О, да, Робърт, може би още от началото. Първият път, когато Абдула хан и Пахмуди се сблъскаха открито, беше през шестдесет и трета по предложената от шаха реформа, даваща на жените право на глас, даваща изборната бюлетина на немюсюлмани и позволяваща на немюсюлманите да бъдат избирани в межлиса. Разбира се, Абдула заедно с всички мислещи иранци считаше, че това ще предизвика веднага недоволството на всички религиозни водачи, особено на Хомейни, който тъкмо тогава навлизаше в силата си.
— Почти невероятно е, че никой не е могъл да се добере до шаха — подхвърли Армстронг, за да го накара да продължи.
— Много хора го направиха, но никой от тях нямаше достатъчно влияние. Повечето от нас се съгласиха с Хомейни, открито или тайно. Аз бях съгласен. Абдула губеше рунд след рунд с Пахмуди. Въпреки всичките ни съвети шахът промени календара от ислямски, който е свещен за мюсюлманите, както старата и новата ера за християните, и се опита да въведе някакво смешно летоброене от епохата на Кир Велики… разбира се, това разбуни умовете на всички мюсюлмани и след нещо като революция проектът беше оттеглен. — Хашеми изпи питието си и си сипа друго. — После публично Пахмуди казана Абдула да се такова, буквално — имам всичко документирано — и му се подигра, че е глупав, че е от времето преди средновековието, „не е чудно, щом сте от Азербайджан”, и му каза да не стъпва в Техеран, докато не го повикат, или ще бъде арестуван. Още по-лошо, той му се присмя на голяма церемония и показваше карикатурите, публикувани в пресата.
— Никога не съм мислил Пахмуди за такъв глупак — пак се обади Армстронг, за да го подтикне да продължи. Чудеше се дали си губи времето, или ще разкрие нещо важно.
— Слава на Бога, той е глупак — и затова дните му са преброени.
Армстронг си спомни обхваналата го странна увереност и колко несигурен беше. Това чувство не го напускаше през цялото време, докато чакаше Хашеми да се върне в Табриз — неразумно беше да се скита по улиците, които още бяха пълни с враждебни тълпи, опитващи се да ограбят всеки срещнат. През деня полицията и армията поддържаха мира в името на аятолаха — през нощта беше много по-трудно, ако не невъзможно, да се спрат малките групички фанатици, склонни към насилие, да не тероризират части от града.
— Ние все още можем да се справим с тях лесно, ако старият дявол Абдула ни помогне — беше казал Хашеми сърдито.
— Абдула хан все още има толкова много власт, даже в това състояние, полумъртъв?
— О, да. Той все още е наследствен глава на огромно племе — богатството му е скрито и реално, може да съперничи на това на шаха, не на шах Мохамад Реза Пахлави, но с положителност на неговия баща.
— Той скоро ще умре. Какво ще стане по-нататък?
— Наследникът му ще има същата власт — при положение че бедният кучи син остане жив, за да я използува. Казах ли ти, че той го е направил свой наследник?
— Не. Какво странно има в това?
— Хаким е най-големият му син, който беше прогонен в Хвой години наред, в немилост. Довели са го обратно и са възстановили правата му.
— Защо? Защо е бил прогонен?
— Както обикновено — хванали са го да заговорничи да изпрати баща си на оня свят. Както Абдула направи с баща си.
— Сигурен ли си?
— Не, но бащата на Абдула умря при странни обстоятелства в дачата на твоя Мжитрик в Тбилиси. — Хашеми се усмихна саркастично на ефекта, който предизвика неговата информация. — От апоплексия.
— Откога знаеш?
— Доста отдавна. Ще попитаме твоя Мжитрик, дали е вярно, когато го хванем. Ще го хванем, макар че ще е по-лесно, ако Абдула е жив. — Хашеми стана по-суров. — Надявам се да остане достатъчно дълго жив и да ни осигури подкрепа, за да избегнем войната. После може да изгние. Мразя този противен старец заради двойната му игра и изменничеството му, за това, че използува всички ни за собствените си цели и затова го заплаших с Пахмуди. Страшно го мразя, но въпреки това няма да го предам на Пахмуди, той е голям патриот, макар и по свой собствен противен начин. Е добре, аз тръгвам за Техеран. Робърт, знаеш къде да ме намериш. Искаш ли компания в леглото?
— Само топла и студена течаща вода.
— Трябва да експериментираш малко, опитай с момче за разнообразие. О, за Бога, не се смущавай де. Толкова пъти си ме разочаровал, не знам защо съм толкова търпелив с теб.
— Благодаря.
— Твоите англичани са толкова покварени и лицемерни в секса, толкова много от вас са явни или прикрити хомосексуалисти, които останалите намират за отвратителни, грешни и противни до крайност, против законите на Бога — каквито те не са. И все пак в Арабия, където връзките между мъжете са нещо исторически нормално и обикновено, тъй като по закон не можеш да докосваш жена, освен ако не се ожениш за нея — хомосексуализмът, така както ти го разбираш, е непознат. Е, човекът предпочитал содомията — и какво от това? Това не пречи на неговата мъжественост тук. Придобий нов опит — животът е кратък, Робърт! Междувременно, тя ще е тук, за да я използваш, ако искаш. Не ме обиждай да й плащаш.
„Тя” беше кавказка, християнка, привлекателна, и той се възползува от нея без нужда и страст, просто от учтивост, благодари и й позволи да спи в леглото му, да остане на следващия ден, за да чисти, готви и да го забавлява, а после, преди да се събуди тази сутрин, тя беше изчезнала.
Сега Армстронг гледаше западното небе. Беше много по-тъмно отпреди, светлината бързо гаснеше. Изчакаха още половин час.
— Пилотът вече няма да може да вижда земята, Робърт. Да тръгваме.
— Шевролетът още не се е размърдал. — Армстронг извади автоматика си и изпробва как действа. — Ще тръгна, когато тръгне той. Окей?
Набитият иранец го зяпна, лицето му беше сурово.
— Ще има кола долу, паркирана с предницата към Табриз. Тя ще те закара в секретната ни квартира. Чакай ме там — сега се връщам в Техеран, имам някои важни неща, които не могат да се отложат, по-важни са от този кучи син. Мисля, че той знае, че сме по следите му.
— Кога ще се върнеш?
— Утре. Все още има проблем с хана. — Той изруга и потъна в тъмнината.
Армстронг гледаше как си отива, доволен, че е сам. Хашеми ставаше все по-труден, пo-опасен от обикновено, готов да избухне, нервите му бяха прекалено напрегнати, прекалено напрегнати за началник на Вътрешното разузнаване с толкова много власт и тайна лична група от обучени убийци. „Робърт, време е да се спасяваш! Не мога, не мога, още не. Хайде, Мжитрик, имаш достатъчно лунна светлина, за да кацнеш, за Бога.”
Точно след десет часа шевролетът включи светлините си. Двамата мъже изчистиха стъклата и се изгубиха в нощта. Армстронг внимателно запали цигара. Облечената му в ръкавица ръка закриваше малкото огънче от вятъра. Димът му достави огромно удоволствие. Когато свърши, той хвърли угарката в снега и я стъпка с крак, после също тръгна.
 

__Близо до ирано-съветската граница: 11,05 през нощта.__
 
Ерики се преструваше на заспал в малката, схлупена колиба, брадичката му трепереше. Фитилът плуваше в олиото, наляно в стара глинена паничка, припукваше и хвърляше странни сенки. Жаравата в грубото каменно огнище тлееше. Той отвори очи и се огледа. В колибата нямаше никой. Той се измъкна безшумно изпод одеялата и животинските кожи. Беше напълно облечен. Обу ботушите си, увери се, че ножът му е на колана, отиде до вратата и тихо я отвори.
За момент остана така, ослуша се, обърна полека глава настрани. Пластове от високи облаци забулваха луната, вятърът поклащаше най-горните клони на дърветата. Селото беше утихнало под навалелия сняг. Не виждаше никакви стражи. Нямаше движение близо до навеса, където беше паркиран 212. Прокрадвайки се като ловец, той заобиколи колибите и тръгна към навеса.
212 беше настанен като в легло, с кожи и одеяла на най-необходимите места, всичките му врати бяха затворени. През страничното стъкло на салона се виждаха двама души, увити в одеяла, проснали се в цял ръст на седалките. Хъркаха. Пушките им бяха до тях. Той леко се приближи напред. Часовият в пилотската кабина беше прегърнал оръжието си, беше буден. Още не беше забелязал Ерики. Чуха се приближаващи се тихи стъпки, предшествани от мирис на говеда, овце и на изветрял тютюн.
— Какво има, пилоте? — тихо попита младият шейх Баязид.
— Не знам.
Сега стражата ги чу и погледна през прозореца на кабината, поздрави водача си и попита какво става.
— Нищо — отговори Баязид, направи му знак да се върне на поста си и се вгледа замислено в нощта. През малкото дни, през които чужденецът беше в селото, той беше започнал да го харесва и да го уважава — като мъж и като ловец. Днес го беше завел в гората, за да го изпита, а после, за да го изпита отново и за собствено удоволствие, му беше дал пушка. С първия изстрел Ерики беше убил планинска коза в далечината — така чисто, както би го направил той. Даването на пушката беше вълнуващо, той чакаше какво ще направи чужденецът, дали ще сглупи и ще се опита да я насочи към него, или, което е още по-глупаво, ще побегне през дърветата, където щяха да го преследват с огромно удоволствие. Червенокосият мъж на ножа просто ловуваше и пазеше мислите си за себе си, въпреки че всички чувстваха как яростта му напира.
— Усетил си нещо. Опасност? — попита той.
— Не знам. — Ерики се огледа в нощта. Никакви звуци, освен вятъра, няколко нощни животни на лов, нищо особено. Но въпреки това той се чувствуваше неспокоен.
— Никакви новини още?
— Не, нищо повече. — Един от пратениците се беше върнал следобед.
— Ханът е тежко болен, скоро ще умре — беше съобщил той. — Но обеща скоро да отговори.
Баязид беше разказал на Ерики всичко и точно.
— Пилоте, бъди търпелив — беше предупредил Баязид. Не искаше неприятности.
— От какво е болен ханът?
— Болен е. Това ни съобщи пратеникът, казали им, че е болен, много болен. Болен!
— Ако умре, какво ще стане?
— Наследникът му ще плати — или няма да плати. Иншаллах. Шейхът премести леко пушката на рамото си. — Ела на завет, студено е. Излязоха през близката къща и се загледаха в долината. Тишина и спокойствие, няколко проблясъка от фарове от време на време на пътя, далеч, далеч долу.
„Едва на тридесет минути от двореца и Азадех — мислеше си Ерики — и няма начин да избягам.”
Всеки път, когато запалваше двигателите, за да зареди акумулаторите и да раздвижи горивото, пет пушки се насочваха към него. Понякога се разхождаше до края на селото или като тази вечер ставаше, готов да бяга и да върви пеша, но така и не му се удаде възможност, охраната беше прекалено бдителна. По време на лова днес той сериозно се изкушаваше да опита да се измъкне — но знаеше, че те просто си играят с него.
— Няма нищо, пилоте, връщай се в леглото — успокои го Баязид. — Може би утре ще има добри новини. Както Бог пожелае.
Ерики не каза нищо. Очите му пронизваха нощта, не можеше да се освободи от лошите предчувствия. „Може би Азадех е в опасност или може би… може би няма нищо и аз просто полудявам от чакането и тревогите? Дали Рос и войникът са избягали и какво става с онзи педераст Пьотър Мжитрик и Абдула?
— Да, както Бог пожелае, съгласен съм, но аз искам да тръгвам. Дойде време.
Младият мъж се засмя, показвайки счупения си зъб.
— Тогава ще трябва да те завържа.
Ерики му се усмихна в отговор, също така безрадостно.
— Ще чакам утре и утре вечер, после в зори на другия ден напускам.
— Не.
— Ще бъде по-добре и за теб, и за мен. Можем да отидем в двореца с твоите хора, мога да се призе…
— Не. Ще чакаме.
— Мога да се приземя в двора, ще говоря с него и вие ще получите откупа и…
— Не. Ще чакаме. Ще чакаме тук. Там е опасно.
— Или ще тръгнем заедно, или тръгвам сам. Шейхът повдигна рамене.
— Предупредих те, пилоте.
 

__Дворецът на хана: 11,38 през нощта.__
 
Ахмед подкара пред себе си Нажуд и съпруга й Махмуд като говеда. И двамата бяха разчорлени и все още по нощници, и двамата вцепенени, Нажуд обляна в сълзи. Двама телохранители крачеха зад тях. Ахмед все още държеше ножа си изваден. Преди половин час беше нахлул със стража в покоите им, измъкна ги от леглото им от килими и им каза, че ханът най-сетне е разбрал, че са го лъгали за Хаким и Азадех, че са заговорничели срещу него, защото тази вечер един от слугите признал, че е подслушал същия разговор и не е било казано нищо лошо.
— Лъжа! — изпъшка Нажуд, притисната към леглото, полузаслепена от фенерчето, което един от стражите беше насочил срещу лицето й, а другият беше опрял оръжието си в главата на Махмуд. — Всичко е лъжа…
Ахмед извади ножа си, остър като игла, и го опря под лявото й око.
— Не е лъжа, твое височество! Вие лъжесвидетелствахте пред хана и пред Бога и сега аз съм тук по негова заповед, за да избода очите ви. — Той докосна кожата й с острието и тя изпищя:
— Не, моля ви, умолявам ви, моля недейте… чакайте, чакайте…
— Признавате ли, че сте излъгали?
— Не. Никога не съм лъгала. Нека да видя баща си, той никога не би заповядал такова нещо, без да ме види преди…
— Никога вече няма да го видите! Защо ще ви вижда? Вие излъгахте преди, ще излъжете отново!
— Аз… аз никога не съм лъгала.
Устните му се изкривиха в усмивка. През всичките тези години той знаеше, че тя лъже. Но това не го интересуваше. Сега обаче — да.
— Излъгахте пред Бога. — Острието прободе кожата. Изпадналата в паника жена се опита да извика, но той сложи другата си ръка върху устата й и се изкуши да натисне острието още малко, после да го извади и отново да го забие, и отново, и отново, докато всичко свърши, завинаги. — Лъжкиня!
— Милост! — изграчи тя. — Милост, в името на Бога…
Той я отпусна малко, но не и острието на ножа.
— Няма милост за вас. Молете се на Бога за милост, Ханът ви осъди!
— Чакайте… чакайте — говореше тя обезумяло, усещайки как мускулите му се напрягат. — Моля… пуснете ме да ида при хана… да го помоля за милост, аз съм му дъще…
— Признавате ли, че сте лъгали?
Тя се поколеба, очите й трескаво шареха, сърцето й се блъскаше в гърдите от ужас. Изведнъж острието на ножа проби кожата и тя изпъшка:
— Признавам… признавам, че преуве…
— В името на Бога, излъгахте ли или не? — изръмжа Ахмед.
— Да… да… да, излъгах… моля ви, нека да видя баща си… моля ви. — Сълзите бликнаха от очите й и той се поколеба, преструвайки се, че не е сигурен в себе си, после погледна към съпруга й, който лежеше на килима, треперейки от ужас. — Вие също сте виновен!
— Не знаех нищо за това, нищо — измънка Махмуд. — Абсолютно нищо, никога не съм лъгал хана, никога, никога, не знаех нищо…
Ахмед ги избута пред себе си. Стражата отвори вратата на болничната стая. Азадех, Хаким и Айша бяха там, извикани да дойдат незабавно, по нощници, всички изплашени, сестрата също. Ханът беше буден и умислен, очите му бяха почервенели. Нажуд коленичи и измърмори, че е преувеличила за Хаким и Азадех, а когато Ахмед се приближи, тя изведнъж избухна:
— Излъгах, излъгах, моля простете ми… простете ми… милост… милост — продължаваше безсмислено да мънка тя. Махмуд виеше и плачеше, повтаряше, че не е знаел нищо, иначе щял да каже, разбира се, че щял да го направи, за Бога, разбира се, че щял, и двамата просеха милост — и всички знаеха, че милост няма да има.
Ханът шумно прочисти гърлото си. Тишина. Всички очи се насочиха към него. Устните му се движеха, но не излизаше никакъв звук. Сестрата и Ахмед се приближиха до него.
— Ахмед остава, и Хаким, Азадех… останалите вървят — тия под стража.
— Ваше височество — каза сестрата нежно. — Не може ли да почакате до утре? Изморихте се страшно много. Моля ви, моля ви, направете го утре.
Ханът само поклати глава.
— Сега.
Сестрата беше много уморена.
— Не поемам никаква отговорност, господин Ахмед. Моля ви бъдете колкото можете по-кратки. — Изтощена, тя напусна стаята. Двамата телохранители вдигнаха Нажуд и Махмуд и ги изблъскаха. Айша ги последва, олюлявайки се. Ханът затвори за миг очи, събирайки силите си. Сега само тежкото му, хъркащо дишане нарушаваше тишината. Ахмед, Хаким и Азадех чакаха. Минаха двадесет минути. Ханът отвори очи. За него бяха минали само няколко секунди.
— Сине мой, довери се на Ахмед като на свой първи довереник.
— Да, татко.
— Закълнете се в Бога и двамата.
Той слушаше внимателно, докато те се кълняха в хор:
— Кълна се в Бога, че ще се доверявам на Ахмед като на свой пръв довереник. — Преди това се бяха заклели в същото пред цялото семейство — и във всичко друго, което поиска той: да обичат и да пазят малкия Хасан, Хаким да направи Хасан свой наследник, и двамата да останат в Табриз, Азадех да остане поне две години в Иран, без да напуска. „По този начин, Ваше височество — беше му обяснил Ахмед, — никакво чуждо влияние, като това на мъжа й, не ще й въздейства, преди да бъде изпратена на север, независимо дали е виновна или не.”
„Разумно е — помисли си ханът, отвратен от Хаким и Азадех, че бяха позволили от лъжесвидетелствата на Нажуд да бъдат погребани толкова много години и да останат ненаказани толкова дълго време, ненавиждайки Нажуд и Махмуд за тяхната слабост. Никаква смелост, никаква сила. — Е, добре, Хаким ще се научи, и тя ще се научи. Само да имах повече време…”
— Азадех.
— Да, татко?
— Нажуд? Какво наказание?
Тя се поколеба, отново изплашена. Знаеше накъде бие баща й, чувствуваше капана съвсем близо.
— Изгнание. За нея, съпруга и децата й. „Глупачка, ти никога няма да отгледаш хан на Горгоните” — помисли си той, но беше прекалено изморен, за да го произнесе, така че само кимна и й даде знак да напусне. Преди да излезе, Азадех отиде до леглото му, наведе се и целуна ръката на баща си.
— Бъдете милостив, моля ви, бъдете милостив, татко — тя се усмихна насила, докосна го отново и после излезе.
Той я гледаше как затваря вратата.
— Хаким?
Хаким също бе предусетил клопката и беше скован от ужас, че няма да угоди на баща си в търсенето на отмъщение, но не искаше да произнесе най-ужасната присъда.
— Изгнание в страната, завинаги, без пукната пара — каза той. — Нека сами да се изхранват в бъдеще и ги отлъчете от племето.
„Малко по-добре помисли си Абдула. — По принцип това би било ужасно наказание. Но не и ако си хан, а те представляват постоянна заплаха.” Той отново вдигна ръка, за да отпрати сина си. Също като Азадех той целуна ръка на баща си и му пожела лека нощ.
Когато останаха сами, Абдула произнесе:
— Ахмед?
— Да, Ваше височество?
— Утре ги прогонете в пустинните земи, северно от Мешед, без пукната пара, под охрана. След година и един ден, когато ще са сигурни, че са спасили живота си, когато ще са започнали някаква дейност или ще имат къща или колиба, изгорете ги и ги убийте — заедно с трите им деца. — Той се усмихна. — Да. Направи го.
— Да, Ваше височество. — Ахмед му се усмихна в отговор, много доволен.
— Сега сън.
— Спете спокойно, Ваше височество. — Ахмед видя как клепачите му се затвориха и лицето му се отпусна. След няколко секунди болният тежко захърка.
Ахмед знаеше, че сега трябва да е много внимателен. Тихо отвори вратата. Хаким и Азадех чакаха в коридора заедно със сестрата. Разтревожена, сестрата мина покрай него, премери пулса на хана и го разгледа отблизо.
— Добре ли е? — попита Азадех от прага.
— Кой може да каже, девойче? Той много се преумори, страшно много. Сега е по-добре всички да си вървите.
Хаким нервно се обърна към Ахмед.
— Какво реши той?
— Изгнание в земите северно от Мешед, при първата дневна светлина утре, без пари и отлъчени от племето. Той сам ще ви го каже утре, ваше височество.
— Велик е Бог! — Азадех се почувствува много облекчена, че баща й не беше заповядал най-лошото. Хаким тържествуваше, че съветът му е бил приет.
— Аз и сестра ми, ние, ъъъ… не знаем как да ви се отблагодарим, че ни помогнахте, Ахмед, и че най-сетне разкрихте истината.
— Благодаря ви, ваше височество, но аз само се подчиних на хана. Когато дойде времето, аз ще ви служа така, както служих на Негово височество, той ме накара да се закълна. Лека нощ. — Ахмед се усмихна, затвори вратата и се върна при леглото.
— Как е той?
— Не много добре, ага — отговори сестрата. Гърбът я болеше и й се повдигаше от умора. — Трябва да ме смените утре. Трябват ни две гледачки и дежурна сестра. Съжалявам, но не мога да продължа сама.
— Каквото и да поискате, ще го имате, при условие че останете. Негово височество високо цепи грижите ви за него. Ако желаете, ще го наблюдавам за час-два. В съседната стая има диван и мога да ви извикам, ако се наложи.
— О, много любезно от ваша страна, разбира се. Благодаря ви. Мога да почина малко, но ме повикайте, ако той се събуди, а иначе — след два часа.
Той я изпрати до съседната стая, нареди на телохранителя да го смени след три часа и го освободи, после започна бдението си. Половин час по-късно надникна в стаята при сестрата. Тя спеше дълбоко. Той се върна обратно в стаята на болния и заключи вратата, пое дълбоко въздух, разроши косата си и се хвърли към леглото, грубо разтърсвайки хана.
— Ваше височество — изсъска той сякаш в паника, — събудете се, събудете се!
Ханът се мъчеше да се пробуди от тежкия си сън, не съзнаваше къде се намира и какво се е случило или дали отново не сънува кошмари.
— Какво… какво… — После очите му се концентрираха и той видя Ахмед, очевидно уплашен, което беше невиждано. Уплаши се и той. — Какво има…
— Бързо, трябва бързо да станете! Пахмуди е долу, Абрим Пахмуди с мъчителите от CABАМА дойдоха да ви отведат! — Ахмед дишаше тежко. — Някой им е отворил вратата, предаден сте, някой ви е предал. Хашеми Фазир ви е предал на Пахмуди и на САВАМА като откуп, бързо, ставайте, те нападнаха всички стражи и идват, за да ви отведат… — Той виждаше надигащия се у хана ужас, издуващите се очи и бързо продължи. — Много са, за да ги спрем. Бързо, трябва да бягате…
Ловко откачи физиологичния разтвор и дръпна завивките, започна да помага на парализирания, обезумял човек да стане, после внезапно го бутна назад и погледна към вратата.
— Много късно! — прошепна той. — Чуйте, те идват, ето, идват! Пахмуди е начело, те идват!
Ханът дишаше тежко. Струваше му се, че чува стъпки в коридора отвън, че вижда Пахмуди, вижда слабото му тържествуващо лице и инструментите за мъчения, знаейки, че няма да има милост и че ще го държат жив, докато не извадят душата му. Обезумял, той извика на Ахмед: „Бързо, помогни ми. Мога да стигна до прозореца и да се прехвърлим през него, ако ми помогнеш! В името на Бога, Ахмеееддд…” — но думите не излизаха от устата му. Той отново опита, но устата му отново не се подчини на мозъка, мускулите на врата му се разтягаха с усилие, вените му се претоварваха.
Виковете и крясъците към Ахмед му изглеждаха безкрайни, довереникът му стоеше и гледаше вратата, без да му помага, а стъпките се чуваха все по-близо.
— Помощ! — успя да промълви той, опитвайки се да стане от леглото, но чаршафите и одеялата му тежаха, пречеха му, изтощаваха го, болките в гърдите му нарастваха, вече бяха чудовищни като шума.
— Не можем да избягаме, те са тук. Трябва да ги пусна!
На границата на ужаса си той видя как Ахмед тръгва към вратата. С остатъка от силите си му извика да спре, но всичко, което се получи, беше един задушаващ се грак. После почувствува, че нещо в мозъка му се изкривява и нещо се скъсва.По жиците на съзнанието му прехвръкна искра и се предаде по веригата на мозъчната му кора. Болката спря и звуците замряха. Той видя усмивката на Ахмед. Ушите му чуха тишината на коридора и покоя на двореца и ханът разбра, че е наистина предаден. С последно, върховно усилие той се протегна към Ахмед, огньовете в главата му осветяваха неговия път в тунела, червени и топли, и светли, и там, в края му, той избълва целия огън и потъна в тъмнината.
Ахмед се увери, че ханът е мъртъв, доволен, че не му се наложи да го удуши с възглавницата. Бързо закачи отново банката с физиологичния разтвор, провери дали няма предателски течове, пооправи леглото, а после много грижливо огледа стаята. Не видя нищо, което можеше да го издаде. Дишаше тежко, главата му се тресеше, беше изтощен. Още секунда за оглед, после отиде до вратата, тихо я отключи и безшумно се върна до леглото. Ханът лежеше безжизнен върху възглавниците, кръв се процеждаше от носа и устата му.
— Ваше височество! — извика силно той. — Ваше височество!… — После се наведе и го повдигна за момент, пусна го, хукна към вратата и рязко я отвори.
— Сестро! — извика той и се втурна в съседната стая, разтърси жената от дълбокия й сън и я завлече до леглото на хана.
— О, Господи — измърмори тя хем ужасена, хем облекчена, че не се беше случило, докато е сама, защото може би щеше да бъде обвинена от този размахващ нож, жесток стражар или от онези беснеещи, ревящи хора. Все още замаяна от съня, тя разтърка клепачи и прибра косата си в кок, без строгата си прическа се чувствуваше гола. После бързо изпълни задълженията и затвори очите на хана. Чуваше стенанията на Ахмед, обхванат от дълбока печал.
— Не можеше да се направи нищо, ага — утеши го тя. — Можеше да се случи по всяко време. Изпитваше жестока болка, времето му дойде — по-добре така, отколкото да живее като труп.
— Да… да, разбирам. — Сълзите на Ахмед бяха истински — сълзи на облекчение. — Иншаллах, иншаллах.
— Какво стана?
— Аз… аз бях задрямал и той просто… просто въздъхна, и от носа и устата му потече кръв. — Ахмед изтри една сълза, за да скрие очите си. — Аз го хванах, докато падаше от леглото, и после… после не знам, просто… просто изтичах при вас.
— Не се тревожете, ага, нищо не можеше да се направи. Понякога всичко става внезапно и бързо, друг път продължава дълго и мъчително. По-добре е да е бързо, това е благословия. — Тя въздъхна и оправи униформата си, доволна, че всичко свърши и сега може да напусне това място. — Трябва, ъъъ… да го измием, преди да се съберат останалите.
— Да. Моля да ми позволите да ви помогна, бих искал да ви помогна.
Ахмед й помогна да изчистят кръвта и да придадат на хана представителен вид, като през цялото време кроеше планове: Нажуд и Ахмед да бъдат прогонени преди пладне, останалата част от наказанието им да се изпълни след година и един ден от днес нататък; да разбере дали Фазир е хванал Пьотър Олег; да се погрижи да прережат гърлото на пратеника за откупа този следобед, както се беше разпоредил от името на хана.
„Глупак — помисли си той, загледан в трупа, — глупак, как можа да си помислиш, че ще платя откупа, за да се върне пилотът, който да те откара в Техеран, за да ти спасят живота! Защо да ти спасяват живота за няколко дни или за месец? Опасно е да си болен и безпомощен, умът ти се помрачава, о, да, докторът ми каза какво мога да очаквам, докато постепенно загубваш ума си и ставаш по-отмъстителен от всякога, по-опасен от когато и да било, достатъчно опасен, за да се обърнеш може би и срещу мен! Но сега, сега Хаким със сигурност ще наследи престола и аз ще властвам над лъвчето, и с помощта на Аллаха ще се оженя за Азадех. Или ще я изпратя на север — оная работа й е като на всяка друга.”
Сестрата поглеждаше от време на време Ахмед, неговите изящни и в същото време силни и нежни ръце, за първи път доволна от неговото присъствие, без да се страхува. Наблюдаваше го как реши брадата си. „Хората са толкова странни — помисли тя. — Той сигурно много е обичал този зъл старец.”
 

Сряда
28 февруари 1979 г.
 
54
 
__Техеран: 6,55 сутринта.__
 
Макайвър продължи да сортира папките и книжата, които беше взел от големия сейф на офиса. Слагаше в куфара си само онези, които бяха жизненоважни. Занимаваше се с това от пет и половина сутринта и сега го болеше главата, наболяваше го и гърбът, а куфарът беше почти пълен. „Още толкова много трябва да взема” — мислеше си той, като се стараеше да работи колкото може по-бързо. До един час, може би дори по-малко, щяха да дойдат иранците от персонала и той трябваше да прекъсне.
„Проклет народ — мислеше си той раздразнено, — все ги няма, когато ни трябват, но сега, през последните дни, не можем да се отървем от тях. Като лепки са: „О, не, ваше превъзходителство, позволете ми, моля, да заключа вместо вас, умолявам ви за това изключително право…” или „О, не, ваше преподобие, аз ще отворя офиса вместо вас, настоявам, това не е работа на ваше превъзходителство!” Може би ставам параноик, но действат точно като че ли са шпиони, на които им е наредено да ни наблюдават. Партньорите ни са по-любопитни от всякога. Сякаш някой ни следи.
И все пак досега, да чукнем на дърво, всичко върви като добре регулиран реактивен самолет: ние ще бъдем извън страната по обед или малко по-късно. Руди вече е готов за петък с всички допълнителни хора и цял товар резервни части и е вече извън Бандар-е Делам, на път за Абадан, където се беше промъкнал един „Трайдънт” на Британските авиолинии — приятелят на Дюк Затаки му беше уредил разрешение да евакуира британските петролни работници. Дюк вече сигурно е складирал допълнително гориво при Ковис, а момчетата му имат разрешение да тръгнат утре със 125, и да чукнем пак на дърво, вече три камиона товари резервни части са изпратени към Бушир, за да бъдат превозени с кораб до Ал Шаргаз. Перкото, полковник Чангиз и този проклет молла, Хусаин, все още се държат добре, слава на Бога. В Ленгех Скраг няма да има проблеми — крайбрежни кораби, подходящи за неговите части, колкото щеш — и няма нищо друго за вършене, освен да чака деня X — не, не деня X, а деня X плюс едно.
„Единственото черно петно е Азадех. И Ерики. Защо, по дяволите, тази глупава жена не ми каза, че е решила да търси бедния Ерики? Боже мой, едва се спаси от Табриз, а сега отново отива и пъха малката си красива главица там. Жени! До една са луди. Откуп? Глупости. Обзалагам се, че това е пак капан, заложен от нейния баща, оня мръсник хана. Същевременно става точно така, както беше казал Том Локхарт: „Тя и без това щеше да си отиде, Мак, а ти щеше ли да й кажеш за „Вихрушка”?”
Стомахът му се сви. Даже и ако другите успееха да се измъкнат, проблемът с Ерики и Азадех оставаше. „После, и бедният Том и Шаразад. Как, по дяволите, да ги отведем на безопасно място? Трябва да измислим нещо. Имаме още два дни, може би дотога…”
Той се стресна и се обърна — не беше чул да се отваря вратата. Главният му секретар Горани стоеше на входа — висок и плешив, благочестив шиит, добър човек, който дълги години работеше при тях.
— Салаам, ага.
— Салаам. Подранил си. — Макайвър забеляза нескритата изненада на човека от цялата тази бъркотия — обикновено той беше прибран до педантичност — и се почувствува като в небрано лозе.
— Имамът заповяда да се въдвори ред и всеки да работи усилено за успеха на революцията. Мога ли да помогна с нещо, ага?
— Добре, ъъъ… не, не, благодаря. Аз, ъъъ… просто много бързам. Имам много неща за днес и излизам до посолството. — Макайвър почувствува, че гласът му потреперва, но не можеше да спре. — Имам, ъъъ… имам уговорени срещи през целия ден и по обед трябва да бъда на летището. Трябва да се подготвя малко за комитета на Дошан Тапе. Няма да се връщам в офиса от летището, така че можеш да затвориш рано — всъщност можеш да си вземеш почивка следобед.
— О, благодаря ви, ага, но офисът трябва да е отворен целия ден, докато…
— Не, ще затворим, когато тръгна. Ще се прибера направо вкъщи и ще бъда там, в случай че има нужда от мен. Моля те, излез и се върни след десет минути, искам да изпратя няколко телекса.
— Да, ага, разбира се, ага. — Горани излезе.
Макайвър мразеше лъжата. „Какво ще стане с Горани — запита се той отново, — с него и с всички останали наши хора в цял Иран, някои от които са толкова добри и мили, с тях и с техните семейства?”
Разстроен, той привърши колкото е възможно по-бързо. В касата имаше около сто хиляди риала. Той заключи отново сейфа и изпрати няколко незначителни телекса. Най-важния беше изпратил в пет и половина тази сутрин в Ал Шаргаз с копие до Абърдийн, в случай че Гавалан закъснее. „Въздушно карго на пет сандъка с части за поправка, както беше планирано.” Съобщението беше кодирано и означаваше, че Ногър, Петикин, той и последните двама механици, които не бе успял да измъкне от Техеран, се готвят да се качат на борда на 125 днес, както се предвиждаше по плана, и това щеше да стане, ако цялата организация вървеше добре.
— Кои са тези сандъци, ага? — По някакъв начин Горани бе намерил копията от телекса.
— От Ковис, ще ги качим на 125 следващата седмица.
— О, много добре. Ще ги проверя вместо вас. Преди да тръгнете, бихте ли ми казали кога ще се върне нашият 212, моля? Този, който дадохме под наем в Ковис?
— Следващата седмица. Защо?
— Негово превъзходителство членът на Съвета на директорите министър Али Киа искаше да знае.
Макайвър моментално изстина.
— Така ли? Защо?
— Вероятно е приготвил чартър за него, ага. Помощникът му дойде тук снощи, след като бяхте тръгнали, и ме попита. Министър Киа иска също още днес отчет за хода на работата по трите ни 212, изпратени на ремонт. Аз, ъъъ… казах му, че ще го имам още днес — той ще дойде тази сутрин, така че не мога да затворя офиса.
Никога не бяха обсъждали трите хеликоптера или необичайно големия брой резервни части, изпращани с камиони, коли или като личен багаж — в багажниците на самолетите нямаше място. Беше напълно възможно Горани да знае, че 212-ките не се нуждаят от ремонт. Макайвър вдигна рамене, надявайки се на най-доброто.
— Ще бъдат готови навреме. Остави бележка на вратата.
— О, но това би било много неучтиво. Ще предам съобщението. Той каза, че ще се върне преди обедната молитва и специално помоли за среща с вас. Има много поверително съобщение от министър Киа.
— Добре, отивам до посолството. — Макайвър се замисли за момент. — Ще се върна веднага щом мога. — Той раздразнено взе куфарчето си и забърза надолу по стълбите, като ругаеше Али Киа и накрая прибави и една псувня за Али Баба.
Али Баба — наричан така, защото напомняше на Макайвър за четиридесетте разбойници — беше тъмната половина на семейния им живот в Техеран. Работеше при тях от две години и беше изчезнал, когато започнаха неприятностите. Вчера призори Али Баба се беше върнал сияещ и се беше държал така, сякаш е заминал само за уикенда, а не за почти пет месеца и беше настоявал щастливо да заеме старата си стая. „О, ага, къщата трябва да бъде идеално почистена и подготвена за завръщането на нейно височество — следващата седмица жена ми ще дойде да свърши тази работа, а междувременно ще ви донеса веднага препечен хляб с чай, както винаги сте обичали. Макар и с големи жертви, днес се пазарих извънредно дълго за пресен хляб и мляко — исках да направят специално за мен отстъпка от цената, но разбойниците са я повишили пет пъти от миналата година, толкова неприятно, но моля да ми дадете парите сега и веднага щом отворят банката, да ми изплатите нищожната ми заплата…”
„Този мръсник Али Баба, революцията изобщо не го е променила. Нищожна заплата? Все още си е един самун за нас и пет за него, но както и да е, хубаво е да ти носят препечен хляб с чай в леглото — но не и в деня преди заминаването. Как, по дяволите, ние с Чарли ще си изнесем багажа, без той да надуши, че плъховете се измъкват?” В гаража Макайвър отключи колата си.
— Съжалявам, таратайке, но нищо не мога да направя, дойде време за Голямата раздяла. Не знам точно как ще стане, но няма да те напусна, като те принеса в жертва на огъня, нито пък ще оставя някой гаден иранец да те похити.
Толбът го чакаше в просторния, елегантен офис.
— Скъпи Макайвър, подранил сте и изглеждате блестящо. Чух за всички приключения на младия Рос — ей Богу, всички имахме голям късмет, не мислите ли?
— Да, да, имахме късмет. Как е той?
— Съвзема се. Силен човек, свърши дяволски добра работа. Ще го видя за обед и ще го качим на днешния полет на „Бритиш Еъруейз” — просто за всеки случай, ако са го набелязали, невъзможно е да се опазиш напълно. Някакви новини от Ерики? Получихме няколко запитвания от финландското посолство с молба за помощ.
Макайвър му разказа за бележката от Азадех.
— Невероятно нелепо. — Толбът щракна с пръсти.
— Откуп! Не звучи никак добре. Носи се, ъъъ… носи се слух, че ханът наистина е много зле. Получил е удар.
Макайвър се намръщи.
— Това ще помогне ли или ще навреди на Ерики и Азадех?
— Не знам. Ако пукне, е, това сигурно ще наруши баланса на силите в Азербайджан за известно време и ще окуражи заблудените ни приятели на север от границата да засилят агитацията, което ще накара Картър и неговите силни на деня да бълват огън и жупел.
— Какво, по дяволите, прави той сега?
— Нищо, стари приятелю, курварствува — там е бедата. Разпиля парите си и тръгна по наклонената плоскост.
— Нещо повече за национализирането ни? Армстронг твърди, че било неизбежно.
— Напълно е възможно да загубите контрола над хеликоптерите си в най-близко бъдеще — каза Толбът със заучена загриженост и Макайвър загуби интерес. — Това, ъъъ… може би ще бъде по-скоро лично облагодетелстване на заинтересовани страни.
— Имате предвид Али Киа и партньорите ни?
Толбът вдигна рамене.
— Нашите нямат причина да го правят, нали?
— Това официално ли е?
— Мили Боже, приятелю, не! — Толбът беше напълно шокиран. — Само лично наблюдение, не официално. Какво мога да направя за вас?
— Неофициално, по указание на Анди Гавалан, а?
— Нека да го документираме.
Макайвър се вгледа в леко порозовялото, без чувство за хумор лице и облекчен се изправи.
— Няма начин, мистър Толбът. Идеята да ви държим в течение беше на Анди, не моя.
Толбът въздъхна престорено:
— Добре, неофициално. Макайвър седна.
— Ние, ъъъ.. днес прехвърляме главната си квартира в Ал Шаргаз.
— Много мъдро. И какво?
— Днес заминаваме. Целият останал чуждестранен персонал. Със 125.
— Много мъдро. И?
— Ние… ние закриваме всичките си полети в Иран. В петък.
Толбът въздъхна отегчено.
— Бих казал, че без персонал това се разбира от само себе си.
На Макайвър му беше трудно да каже това, което искаше.
— Ние… ние изтегляме всичките си хеликоптери в петък — този петък.
— Бога ми! — рече Толбът с нескрито възхищение. — Поздравявам ви! Как, по дяволите, накарахте този негодник Киа да вземе разрешителни? Сигурно сте му обещали доживотно членство в Кралската ложа в Аскот!
— Е, не, не сме. Решихме да не искаме разрешение, това е само загуба на време. — Макайвър стана. — Добре, до скоро виж…
Усмивката на Толбът изчезна.
— Без разрешителни?
— Да, вие сам знаете, че ще откраднат, национализират, присвоят хеликоптерите ни. Както и да го наречете, няма начин да получим разрешителни. Така че просто тръгваме — добави Макайвър надуто. — В петък тихомълком излитаме от кокошарника.
— О, Боже! — Толбът енергично заклати глава, пръстите му си играеха с една папка на бюрото. — Бога ми, страшно неблагоразумно.
— Няма друга възможност. Е, мистър Толбът, това е всичко, приятен ден. Анди искаше да ви предупреди, така че можете да правите каквото поискате.
— Какво, по дяволите, да правя? — избухна Толбът.
— Откъде да знам, по дяволите? — Макайвър беше не по-малко вбесен. — От вас се очаква да закриляте нашите съотечественици.
— Но вие…
— Аз просто нямам намерение да бъда изтласкан от бизнеса и точка по въпроса!
Толбът нервно барабанеше с пръсти.
— Струва ми се, че имам нужда от чаша чай — каза той и натисна интеркома. — Силия, две чаши от най-хубавия и мисля, че няма да ни навреди и малко „Нелсънс блад” в запарката.
— Да, мистър Толбът — отвърна пресипнало секретарката и кихна.
— Наздраве — каза Толбът автоматично. Пръстите му престанаха да барабанят и той се усмихна приветливо на Макайвър.
— Много се радвам, че не сте ми казвали никога нищо, стари приятелю.
— И аз.
— Бъдете сигурен, ако чуя някога, че се занимавате с пандизчийски работи — как беше изразът? — а, да, да „забърквате каша” — ще бъда щастлив да ви посетя от името на правителството на Нейно Величество и да се опитам да оправя бакиите ви. — Толбът смръщи вежди. — Едра кражба, Бога ми! Но ви желая успех, стари приятелю.
 

__В апартамента на Азадех: 8,10 сутринта.__
 
Старата домашна прислужница едва крепеше по коридора тежкия сребърен поднос със закуската — четири варени яйца, препечен хляб с масло, мармалад, две изящни чаши, изпускаща пара каничка кафе и фини египетски памучни салфетки. Тя остави подноса и почука.
— Влез.
— Добро утро, ваше височество. Салаам.
— Салаам — отвърна Шаразад глухо. Беше се подпряла на множеството възглавници на миндера, лицето й бе подпухнало от сълзи. През открехнатата врата на банята се чуваше шум от течаща вода. — Можеш да го оставиш тук, на миндера.
— Да, ваше височество. — Старата жена се подчини, погледна към банята и излезе.
— Закуската, Томи — извика Шаразад, като се опитваше гласът й да звучи ведро. Никакъв отговор. Тя сви рамене и подсмъркна леко с напиращи в очите сълзи, после вдигна поглед към Локхарт, който се бе върнал в спалнята. Беше се избръснал и облякъл в зимната си униформа — ботуши, панталон, риза и дебел, топъл пуловер.
— Кафе? — попита тя с колеблива усмивка. Мразеше упорития израз на лицето му и маската на неодобрение, която бе надянал.
— Ей сега — отвърна той без ентусиазъм. — Благодаря.
— Аз… аз поръчах да приготвят всичко така, както го обичаш.
— Изглежда вкусно. Ти започвай. — Той отиде до бюрото и започна да връзва вратовръзката си.
— Наистина беше чудесно от страна на Азадех да ни заеме апартамента си, докато я няма, нали? По-приятно е, отколкото вкъщи.
Локхарт я погледна в огледалото.
— Навремето не говореше така.
— О, Томи, разбира се, че си прав, но нека не се караме.
— Нямам намерение да се карам. Казах, каквото имах за казване, ти също. — „Казах й го — помисли си той, терзан от мисълта, че и тя е нещастна като него, но не беше в състояние да направи нищо повече. Този кошмар бе започнал преди два дни, когато Мешанг го беше предизвикал пред нея и Зара, и продължаваше и досега, като късаше нервите им и ги довеждаше до ръба на лудостта. Два дни и две нощи сълзи на отчаяние и повтаряне отново и отново: „Не се тревожи, ще се справим някак си, Шаразад” — и после отново обсъждаха бъдещето. „Какво бъдеще?” — запита той отражението си, искаше му се да избухне отново.
— Ето ти кафето, скъпи.
Той го пое мрачно и седна на стола с лице към нея, без да я поглежда. Кафето беше превъзходно и горещо, но не можа да премахне противния вкус в устата му и Том го остави почти недокоснато, стана и отиде да си вземе пилотското яке. „Слава Богу, че днес трябва да превозя хеликоптера до Ковис — каза си той. — По дяволите всичко!”
— Кога ще те видя, мили, кога се връщаш?
Той се видя как повдига рамене, мразеше се, искаше да я вземе в прегръдките си и да й каже колко дълбоко я обича, но беше изживял тази агония вече четири пъти през последните два дни, а Шаразад беше все така неумолима и непреклонна, също като брат си.
— Да напусна Иран? Да напусна дома си завинаги? О, не мога, не мога!
— Но то няма да е завинаги, Шаразад. Ще прекараме известно време в Ал Шаргаз и после ще отидем в Англия, ти ще обикнеш Англия и Шотландия, а и Абър…
— Но Мешанг казва, че…
— Да пукне тоя Мешанг! — изкрещя той, видя страха й и това превърна гнева му във влудяваща ярост. — В името на Христа, Мешанг не е Всемогъщият Бог! Какво, да го вземат дяволите, знае той? — И тя се беше разхълцала като ужасено дете, свивайки се по-далеч от него. — О, Шаразад, съжалявам… — Прегръщаше я и монотонно й напяваше за любовта си към нея и че няма от какво да се страхува в неговите прегръдки.
— Томи, чуй ме, скъпи, ти беше прав и аз сбърках, грешката беше моя, но аз знам какво да правя: утре ще ида и ще се срещна с Мешанг, ще го убедя да ни даде позволение и… Какво има?
— Не си чула и дума от това, което казах.
— О, чух, да, наистина слушах много внимателно, моля те, не се вбесявай отново, ти си прав, разбира се, да се ядосваш, но аз слу…
Той отново кипна.
— Не чу ли какво каза Мешанг? Ние нямаме никакви пари — парите свършиха, със сградата е свършено, той има пълен контрол над средствата на семейството, пълен, и докато ти не му се подчиниш, на него, а не на мен, няма да получиш нищо повече. Но това няма значение, аз мога да печеля достатъчно и за двама ни! Мога! Работата е там, че трябва да напуснем Техеран. Да заминем за… за съвсем малко.
— Но аз нямам никакви документи, нямам, Томи, и още не мога да получа, и Мешанг е прав, като казва, че ако напусна страната без документи, те никога няма да ме пуснат обратно, никога, никога.
Отново сълзи и отново спорове, без да може да проникне в съзнанието й, още сълзи, после в леглото напразно се опитваха да заспят — сънят бягаше и от двамата.
— Можеш да останеш тук, Томи. Защо да не можеш да останеш тук, Томи?
— О, Господи, Шаразад! Мешанг беше съвсем ясен. Аз не съм желан и чужденците ще бъдат изгонени. Ще отидем някъде другаде. В Нигерия или Абърдийн, някъде другаде. Приготви един куфар. Ще се качиш на 125 и ще се срещнем в Ал Шаргаз — ти имаш канадски паспорт. Ти си канадска гражданка!
— Но аз не мога да напусна без документи — зарида и захълца тя, повтаряйки отново и отново същите аргументи и пак сълзи.
После, вчера сутринта, мразейки се, изостави гордостта си и отиде на пазара да увещава и да умилостивява Мешанг — беше обмислил внимателно всичко, което щеше да му каже, но се изправи пред стена, висока до небето. И още по-лошо.
— Баща ми държеше контролния пакет в компанията, който аз, естествено, наследявам.
— О, но това е чудесно, Мешанг, това променя нещата.
— Изобщо нищо не променя. Същественото е как ти възнамеряваш да платиш дълговете си, да плащаш на бившата си жена и да издържаш сестра ми и детето й, без голямо преливане на милостиня.
— Работата ми не е милостиня, Мешанг, не е милостиня. Тя може да бъде извънредно доходна и за двама ни. Не ти предлагам съдружие или нещо подобно, аз ще работя за теб. Ти нямаш понятие от хеликоптерния бизнес, а аз го познавам идеално. Мога да движа новата компания вместо теб, да я направя печеливша веднага. Познавам пилотите и знам какво да правя, познавам целия Иран и повечето от нефтените полета. Това би решило всичко и за двама ни. Бих работил като дявол, за да защитя семейните интереси, ще останем в Техеран, Шаразад ще може да роди бебето тук и…
— Иранската държава ще иска само ирански пилоти, имам уверението на министър Киа. Сто процента.
Внезапно му стана ясно — неговата вселена се разпадаше.
— А, сега разбирам. Никакви изключения и по-специално, за мен.
Мешанг пренебрежително вдигна рамене.
— Зает съм. И за да бъда откровен, ще ти кажа: ти не можеш да останеш в Иран. В Иран ти нямаш бъдеще. Извън Иран пък Шаразад няма бъдеще, заради което да си струва да остане с теб, а тя никога няма да замине за постоянно в изгнание, което ще стане, ако тя тръгне с теб без моето съгласие и без редовни документи. Ето защо трябва да се разведеш.
— Не.
— Шаразад да си дойде вкъщи от апартамента на хана следобед — между другото, още една милостиня, — а ти напусни Иран незабавно. Твоят брак не беше ислямски, така че не е от значение — канадският брак ще се анулира.
— Шаразад никога няма да се съгласи.
— Така ли? Елате у нас точно в шест и ще решим окончателно този въпрос. След като напуснеш, аз ще уредя иранските ти дългове — не мога да си позволя да оставя големи дългове да тежат на доброто ни име. Точно в шест. Приятен ден.
Не си спомняше как се върна в апартамента, нито как й каза. После пак имаше сълзи и посещение у Бакраван същата вечер. Мешанг отново повтори това, което му беше казал, разярен от унизителните молби на Шаразад.
— Не ставай смешна, Шаразад! Престани да виеш, това е за собственото ти добро, за доброто на твоя син и за доброто на семейството. Ако заминеш с канадски паспорт, без редовни легални документи, никога няма да ти разрешат да се върнеш. Да живееш в Абърдийн? Бог да те пази, ще умреш от студ до един месец, а с теб и синът ти… Дойката Джари няма да дойде с теб дори ако той може да й плати — да не е луда, да напусне Иран и семейството си завинаги. Никога няма да ни видиш отново, помисли за това… помисли за сина си… — И отново и отново, докато Шаразад загуби способността си да говори свързано, а Локхарт бе смазан.
— Томи.
Това го извади от унеса.
— Да? — попита той, долавяйки стария тон в гласа й.
— Любими, ти завинаги ли ме напускаш? — попита тя на фарси.
— Не мога да остана в Иран — каза той, сега вече спокоен — нейното „любими” му беше помогнало извънредно много. — Като ни закрият, за мен няма да има работа тук, нямам пари и дори ако сградата не беше изгоряла… е, никога не съм бил от тези, които живеят от подаяния. — В очите му нямаше измама. — Мешанг е прав за много неща: няма да видиш кой знае какъв живот с мен и си права да останеш. Разбира се, без документи ще бъде опасно да напуснеш, а трябва да мислиш и за детето, знам. Освен това… не, остави ме да довърша — спря я той меко. — Освен това още съществува НВС. — Това му напомни за братовчед й Карим. Още един ужас, който тепърва й предстоеше. Бедната Шаразад…
— Завинаги ли ме напускаш, любими?
— Днес заминавам за Ковис. Ще остана там няколко дни, а после отивам в Ал Шаргаз. Ще те чакам там, ще чакам един месец. Това ще ти даде време да премислиш всичко и да постъпиш така, както решиш. Можеш да се свържеш с мен с писмо или телекс чрез летището на Ал Шаргаз. Ако пожелаеш да дойдеш с мен, канадското посолство веднага ще го уреди, с предимство, това вече съм го уговорил… и, разбира се, ще поддържам връзка.
— Чрез Мак?
— Чрез него или по друг начин.
— Ти, ти развеждаш ли се с мен?
— Не, никога. Или ако искаш… нека го кажа по друг начин — ако мислиш, че това е необходимо за детето ни или по някаква друга причина, тогава ще направя, както ти пожелаеш.
Настана тишина. Тя го гледаше особено с огромните си тъмни очи, толкова млади и нежни, полупрозрачната й нощница подчертаваше сиянието на златистата й кожа, косите й се спускаха по раменете и гърдите.
Локхарт беше погълнат от своята безпомощност, умираше в душата си, с цялото си сърце искаше да остане, но съзнаваше, че вече няма смисъл. Всичко вече беше казано и сега всичко зависеше от нея. „Ако бях на нейно място, нямаше да се колебая, щях да се разведа, и преди всичко нямаше изобщо да се женя.”
— Сбогом… — каза той на фарси. — Сбогом, любима.
— Сбогом, любими.
Той взе якето си и тръгна. В следващия момент тя чу затварянето на входната врата. Дълго се взира след него, после замислено си наля кафе и отпи — горещо, силно, сладко и живително.
„Да бъде волята на Аллаха — каза си тя, сега вече успокоена. — Или ще се върне, или не. Или Мешанг ще се умилостиви, или няма. И в двата случая трябва да бъда силна, да ям за двама и да мисля за приятни неща, докато нося сина си.”
Счупи първото яйце. Беше идеално сварено и много вкусно.
 

__В апартамента на Макайвър: 11,50 по обед.__
 
Петикин влезе в хола с куфара си и се изненада, когато видя слугата Али Баба мързеливо да лъска бюфета.
— Не те чух да се връщаш. Струва ми се, че ти дадох свободен ден — рече той раздразнено и остави куфара на пода.
— О, да, ага, но има страшно много неща да се правят, апартаментът е потънал в мръсотия, а кухнята… — Буйните му вежди се повдигнаха.
— Да, да, вярно е, но можеш да започнеш утре. — Петикин забеляза, че слугата гледа куфара и изпсува наум. Веднага след закуска беше отпратил Али Баба за целия ден с указание да се върне в полунощ, което обикновено значеше, че той няма да се върне до следващата сутрин. — Сега се махай.
— Да, ага. Вие в отпуск ли отивате, или за празниците?
— Не, аз, ъъъ… ще остана с един от пилотите за няколко дни, така че се погрижи стаята ми утре да е изчистена. О, да, и по-добре ми дай твоя ключ, че не знам къде съм сложил моя. — Петикин протегна ръка, ругаейки, че не се бе сетил за това преди. Али Баба му го даде със странна неохота. — Капитан Макайвър иска апартаментът да е на негово разположение, той има работа и не желае да го безпокоят. До скоро виждане. Чао.
— Но, ага…
— Чао! — Той се увери, че Али Баба си е взел палтото, отвори вратата, почти го избута навън и отново я затвори. Погледна нервно часовника си. Беше почти пладне и все още нито следа от Макайвър, а трябваше вече да са на летището. Влезе в спалнята и се пресегна за другия куфар, също подреден, после се върна и го остави до първия, близо до входната врата.
„Два малки куфара и един сак — помисли си той. — Нямам кой знае какво след всичките тези години в Иран. Няма значение. Предпочитам да пътувам с малко багаж. Този път може би ще имам повече късмет и ще спечеля повече пари или ще започна друг бизнес, освен това съществува и Паула. Как, по дяволите, мога да си позволя отново да се оженя! Женен? Ти луд ли си? Всичко, което можеш да си позволиш, е да изкараш една любовна исторя. Да, но да ме вземат мътните, страшно ми се иска да се оженя за нея…”
Телефонът иззвъня и той подскочи кажи-речи до тавана — не можеше да свикне с пронизителното му звънене. Вдигна слушалката с разтуптяно сърце.
— Ало?
— Чарли, това съм аз — Мак. Слава Богу, че проклетият телефон работи, пробвах го наслуки. Забавиха ме.
— Имаш ли проблеми?
— Не знам, Чарли, но трябва да отида да се срещна с Али Киа — този мръсник е изпратил гадния си помощник и един от Зелените ленти да ме вземат.
— Какво иска Киа, по дяволите? — Вън из целия град се разнасяха пронизителните гласове на мюезините, които призоваваха правоверните на обедна молитва, и Чарли почти не чуваше.
— Не знам. Срещата ще стане след половин час. По-добре ще е ти да продължиш за летището, а аз ще се добера до него веднага, щом мога. Гледай да накараш Джони Хог да се забави.
— Окей, Мак. Какво става с твоите неща, в офиса ли са?
— Измъкнах ги рано тази сутрин, докато Али Баба хъркаше, и са в багажника на колата. Чарли, там в кухнята има един гоблен на Джени — „Долу царевичния говежди пай”. Бутни го в куфара си заради мен, моля те. Тя ще ми направи червата на жартиери, ако го забравя. Ако имам време, ще се върна, за да видя всичко ли е наред.
— Да изключа ли газта и електричеството?
— Господи, не знам. Остави ги, става ли?
— Добре. Сигурен ли си, че не искаш да те изчакам? — попита Чарли. Металните гласове на мюезините по високоговорителите увеличаваха безпокойството му. — Нямам нищо против да почакам. Може би ще е по-добре, а, Мак?
— Не, ти тръгвай. Ще дойда направо там. Чао.
— Чао. — Петикин се намръщи, после чу сигнала „свободно” и набра офиса на летището. За негово учудване се свърза.
— „Иран Хеликоптърс”, ало?
Той разпозна гласа на отговорника по каргото.
— Добро утро, Адвани, на телефона е капитан Петикин. Пристигна ли вече 125?
— А, капитан Петикин, да, в зоната за изчакване е и ще кацне всеки момент.
— Там ли е капитан Лейн?
— Да, един момент, моля.
Петикин чакаше, чудейки се какво иска Киа.
— Ало, Чарли, тук е Ногър. Да нямаш приятели по върховете?
— Не, телефонът току-що проработи. Можеш ли да говориш насаме?
— Не, невъзможно е. Какво се мъти?
— Все още съм в апартамента. Мак ще се задържи, трябвало да се срещне с Али Киа. Аз съм вече на път за летището, а той ще дойде направо от офиса на Киа. Готов ли си да товариш?
— Да, Чарли, изпращаме двигателите за ремонт, както нареди капитан Макайвър. Всичко е според нарежданията.
— Добре, там ли са двамата механици?
— Да, и онези части са също готови за превоз.
— Добре. Доколкото виждам, няма проблеми.
— Все още не, стари приятелю.
— Довиждане. — Петикин затвори. Огледа апартамента за последен път и изпита известна тъга. Имаше хубави и лоши моменти, но най-хубаво беше, когато Паула му гостуваше. През прозореца забеляза далечен дим над Джалех и сега, след като гласовете на мюезините бяха заглъхнали, чу обичайната накъсана стрелба.
— Дявол да ги вземе всичките! — промърмори той. Стана и излезе с багажа си, после грижливо заключи вратата. Когато изкара колата от гаража, видя Али Баба да се шмугва бързо заднишком в един вход на отсрещната страна на улицата. С него имаше още двама мъже, които не беше виждал никога преди. „Какво, по дяволите, е намислил този негодник?” — помисли си Чарли тревожно.
 

__В Министерството на транспорта: 1,04 по обед.__
 
В огромната зала беше студено въпреки горящите в камината дърва и министър Киа беше облечен в дебело, скъпо астраганено палто и подходяща за него шапка. Беше ядосан.
— Повтарям, имам нужда от транспорт до Ковис и настоявам вие да ме придружите.
— Утре не мога, съжалявам — отвърна Макайвър. С усилие се въздържаше да не покаже нервността си. — Ще бъда щастлив да ви придружа следващата седмица. Да речем, в понеделник и…
— Учуден съм, че след всичките ни съвместни операции, които съм ви осигурявал, се налага изобщо да спорим. Утре, капитане, или… или ще отменя всичките ви разрешителни за 125 — на практика днес ще го задържа на земята, заземен в очакване на разследването!
Макайвър стоеше пред широкото бюро, а Киа седеше зад него в голям резбован стол, който го правеше още по-малък.
— Не можете ли да го направите днес, ваше преподобие? Имаме един „Алует”, с който можем да ви закараме до Ковис. Капитан Локхарт тръг…
— Утре, не днес. — Киа се зачерви още повече. — В качеството ми на член на Съвета на директорите ти нареждам: ти ще дойдеш с мен, ще тръгнем заедно в десет часа. Ясно ли е?
Макайвър мрачно кимна, опитвайки се да намери изход от капана. Постепенно идеята изникна в съзнанието му.
— Къде желаете да се срещнем?
— Къде е хеликоптерът?
— В Дошан Тапе. Ще ни е нужно разрешение. За нещастие там има един майор Делами и един молла, и двамата са доста трудни, така че не виждам как ще го направим.
Лицето на Киа потъмня още повече.
— Министър-председателят е издал нови нареждания относно моллите и намесата им в гражданското управление и имамът се е съгласил на драго сърце. За тях двамата е по-добре да се държат прилично. Ще се срещнем с вас в десет сутринта и…
В този момент навън се чу силна експлозия. Те се втурнаха към прозореца, но успяха да видят само облак дим, който се издигаше на талази в студеното небе зад завоя на пътя.
— Май е поредната бомбена експлозия на кола — каза Макайвър отвратен. През последните няколко дни имаше няколко политически убийства и бомбени атентати, организирани от леви екстремисти, най-вече срещу аятоласи от висшето държавно управление.
— Мръсни терористи, дано Аллах изгори и тях, и бащите им! — Киа беше очевидно изплашен, което достави удоволствие на Макайвър.
— Цената на славата, господин министре — рече той със загриженост в гласа си. — Явно целта им са хората от високите места, важните люде като вас. Да… да… знаем, знаем. Мръсни терористи…
Макайвър се усмихваше през цялото време, докато се връщаше към колата си. „И така, Киа иска да отиде в Ковис. Ще се погрижа той непременно да стигне дотам, а „Вихрушка” да продължи по плана.”
Зад ъгъла главният път беше почти задръстен от отломки, една кола още гореше, други тлееха на пътното платно, там, където беше избухнала бомбата, в една от паркираните коли имаше дупка, предната част на близкия ресторант беше отнесена; някаква чуждестранна банка бе пуснала кепенците, навсякъде се бяха посипали разтрошени стъкла от витрините на съседните магазини. Имаше много ранени, убити или умиращи. Царяха агония и паника, носеше се зловоние от горящи гуми.
Движението и в двете посоки беше задръстено. Нищо не можеше да се направи, освен да се чака. След половин час пристигна линейка, а няколко Зелени ленти и един молла започнаха да регулират движението. След известно време махнаха на Макайвър да мине — за жалост напред. Като забави скоростта край руините сред хаоса и рева на движението, той не забеляза обезглавеното тяло на Толбът, полузаровено под развалините на ресторанта, нито пък разпозна Рос, облечен в цивилни дрехи. Рос лежеше наблизо в безсъзнание, опрян на стената, с разкъсано палто. От носа и ушите му течеше кръв.
 

__Във фоайето на летището в Ал Шаргаз — отвъд Залива: 2,05 следобед.__
 
Скот Гавалан беше сред тълпата, чакаща до митницата и имигрантската зона. Дясната му ръка висеше на превръзка през врата. По високоговорителя се чу съобщение на арабски и английски, а голямото табло за пристигащи и заминаващи затрака и започна да изписва разписанията и изходите за качване в самолетите, оживявайки цялата аерогара. Скот видя баща си да излиза през зелената врата, лицето му светна и той тръгна напред, за да го посрещне.
— Здравей, татко.
— О, Скот, момчето ми! — извика Гавалан, щастлив от срещата, и го прегърна внимателно, за да не засегне рамото му. — Как си?
— Много добре, татко, не те лъжа. Казах ти вече, че съм добре.
— Да, виждам. — Откакто Гавалан замина в понеделник, беше говорил със сина си по телефона много пъти. „Но да говориш по телефона не е същото” — помисли си той. — Толкова… толкова се тревожех.
На Гавалан изобщо не му се искаше да заминава, но английският доктор в болницата го беше уверил, че Скот е добре, а, от друга страна имаше неотложни делови проблеми в Англия, както и отсрочената среща на Съвета, където трябваше да присъства.
— Рентгеновата снимка показва, че няма увреждания на костта, мистър Гавалан. Куршумът е минал през мускула, раната е лоша, но ще заздравее напълно — беше го информирал лекарят.
На Скот беше казал:
— Ще боли много и няма да можеш да летиш повече от два месеца. Колкото до секретите… Всъщност, не трябва да се притесняваш. Това е съвсем нормална реакция за огнестрелна рана. Полетът от Загрос не ти се е отразил добре — избягал си в ковчег, казваш? Това е достатъчно да ти причини силна нервна възбуда, да не говорим, че са стреляли по теб. И на мен щеше да ми се отрази зле. Ще те задържим за тази нощ.
— Необходимо ли е, докторе? Аз… чувствам се много по-добре. — Скот скочи, но коленете му омекнаха и той щеше да падне, ако Гавалан не го беше подхванал.
— Първо трябва да те закрепим. Един здрав сън и той ще бъде в отлично състояние, мистър Гавалан, обещавам ви. — Докторът даде на Скот успокоително и Гавалан остана с него, като се опита да го утеши за смъртта на Джордан.
— Ако някой е виновен, това съм само аз, Скот. Ако бях наредил евакуация, преди шахът да избяга, Джордан още щеше да е жив.
— Не, не е така, татко… Куршумите бяха предназначени за мен…
Гавалан го изчака да заспи. Междувременно пропусна връзката си, но в последния момент хвана полета в полунощ и пристигна в Лондон тъкмо навреме.
— Какво, по дяволите, ще стане в Иран? — запита Линбар без увод.
— А къде са другите? — попита Гавалан притеснено. В стаята беше само още един от директорите, Пол Чой, с прякор Доходоносния, долетял от Хонконг. Гавалан го уважаваше изключително много заради неговата проницателност в бизнеса — единственият облак в отношенията им беше непосредственото участие на Чой при злополучната смърт на Дейвид Макструан и заемането на мястото му от Линбар впоследствие. — Трябва да ги почакаме, не мислиш ли?
— Няма да дойде никой друг — отсече Линбар. — Казах им да не идват, нямам нужда от тях. Аз съм тайпанът и мога да правя каквото си искам. За…
— Не и с хеликоптерите на С-Г — Гавалан изгледа сурово Чой. — Предлагам да отложим съвещанието.
— Разбира се — рече меко Доходоносния Чой, — но, по дяволите, Анди, дойдох специално за това, а ние тримата правим кворум, ако трябва да гласуваме.
— Аз ще гласувам — каза Линбар. — От какво се страхуваш, по дяволите?
— От нищо. Но…
— Добре. Тогава имаме кворум. А сега, какво става в Иран?
Гавалан запази спокойствие.
— Петък е денят Хикс, времето го позволява. „Вихрушка” е организирана по най-добрия възможен начин.
— Сигурен съм в това, Анди — усмивката на Доходоносния Чой беше приятелска. — Линбар казва, че планираш да измъкнеш само 212-ките? — Той беше красив, неизмеримо богат мъж към четиридесетте. Вече много години беше член на Съвета на директорите на „Струан” и на много от нейните филиали, чиито главни интереси бяха извън тези на фирмата: в корабоплаването и фармацевтиката в Хонконг и Япония и на Китайската фондова борса. — А какво ще правим с 206 и „Алуетите”?
— Ще трябва да ги оставим. Просто не можем да ги измъкнем. Няма начин.
Обяснението му беше последвано от мълчание. Накрая Доходоносния Чой каза:
— Какъв е окончателният план на „Вихрушка”?
— В петък в седем часа сутринта, ако времето позволява, аз излъчвам по радиото кода, с който се дава старт на „Вихрушка”. Всички хеликоптери излитат. Ще имаме четири 212, базирани в Бандар-е Делам под ръководството на Руди, те ще се отправят към Бахрейн, ще заредят, след което ще продължат към Ал Шаргаз. Нашите два 212 в Ковис трябва да заредят на брега, после да се насочат към Кувейт за още гориво, после до Джелет — това е малък остров до Саудитска Арабия, където сме складирали гориво, а после да продължат за Бахрейн и Ал Шаргаз. Трите в Ленгех, под ръководството на Скрагър, не би трябвало да имат проблеми, те просто се отправят директно към Ал Шаргаз. Ерики се измъква през Турция. Веднага щом пристигнат, почваме да ги демонтираме, за да ги натоварим на 747, които вече съм чартирал, и ги измъкваме колкото може по-бързо.
— Какви са шансовете да не загубим нито един човек или хеликоптер? — попита Доходоносния Чой. Погледът му внезапно стана суров. Той беше известен комарджия, притежател на състезателни коне и управител на хонконгския жокеен клуб. Носеше се слух, че е и член на синдиката на комарджиите в Макао.
— Не мога да се обзаложа. Но шансовете са добри, иначе не бих и помислил за това. Макайвър вече успя да измъкне три 212, с това са спасени повече от три милиона. Ако успеем да измъкнем всичките 212 и повечето от резервните части, С-Г ще бъде в добра форма.
— В ужасна форма — каза грубо Линбар.
— В по-добра от „Струан” тази година.
Линбар пламна.
— Трябваше да сте подготвени за тази катастрофа, ти и проклетият Макайвър. За всеки глупак беше ясно, че шахът е взел-дал.
— Достатъчно, Линбар — сопна се Гавалан. — Не съм дошъл да се караме, а да докладвам, така че нека да приключваме, за да мога да хвана обратния полет. Има ли нещо друго, Чой?
— Анди, дори и да успееш да ги измъкнеш, какво ще стане с подбиването на цените в Северно море от „Импириъл”, който вече ти отне двадесетина контракта, освен това имаш ангажимент с шестте Х-63.
— Ужасно глупаво и ненавременно решение — допълни Линбар.
Гавалан откъсна очи от него и се съсредоточи. Чой имаше право да пита, а той нямаше какво да крие.
— Докато разполагам с 212-ките, мога да оправя нещата, има страшно много работа за тях. С „Импириъл” ще се занимая следващата седмица — мога да си върна някои от контрактите. Останалата част от света е луда за петрол, така че „Екс Текс” ще се съвземе с новите договори в Саудитска Арабия, Нигерия и Малайзия, а когато получат доклада ни за Х-63, ще удвоят бизнеса си с нас — а така ще постъпят и останалите ни основни контрагенти. Ще можем да ги обслужваме по-добре от всякога, с по-голяма безопасност при всякакви метеорологични условия, при по-ниски разходи на пътникокилометър. Пазарът е огромен, скоро Китай ще се отвори и…
— Въздушни кули — обади се Линбар. — Ти и проклетият Дънрос витаете в облаците.
— Китай никога няма да ни е от полза — рече Доходоносния Чой с особен поглед. — Съгласен съм с Линбар.
— Аз не съм. — Гавалан забеляза нещо странно в Чой, но яростта му го погълна. — Ще изчакаме и ще видим. Китай трябва да има някъде петрол в изобилие. И за да завърша: аз съм в добра форма, в прекрасна форма, печалбите ми миналата година възлязоха на над петдесет процента, а и тази година е така, ако не и по-добре. Следващата седмица ще…
— Следващата седмица ще си вън от бизнеса — прекъсна го Линбар.
— Краят на тази седмица ще покаже дали ще бъде едното или другото. — Гавалан вирна брадичка. — Предлагам да се съберем отново следващия понеделник. Тогава ще успея да се върна.
— Аз и Пол се връщаме в Хонконг в събота. Ще се съберем отново там.
— За мен това е невъзможно и…
— Тогава ще трябва да минем без теб. — Самообладанието на Линбар му изневери. — Ако „Вихрушка” се провали, с теб е свършено, „С-Г Хеликоптърс” ще бъде ликвидирана, нова компания, „Норд си Хеликоптърс”, която, между другото, вече е формирана, ще придобие активите й и се съмнявам, че ще платим и половин цент за долар. Гавалан пламна.
— Това е пладнешки обир!
— Просто цената на фалита! За Бога, ако С-Г пропадне, с теб е свършено, а според мен това ще стане много скоро. И ако не можеш да си позволиш да си купиш билет за самолета, за да дойдеш на заседанието на Съвета, няма да ни липсваш.
Гавалан беше извън себе си, но се въздържа и потисна яда си. Внезапна мисъл го накара да погледне към Доходоносния Чой.
— Ако „Вихрушка” успее, ще ми помогнеш ли да финансираме изкупуването на „Струан”?
Още преди Чой да успее да отговори, Линбар изрева:
— Не продаваме контролните си пакети.
— А може би трябва, Линбар — каза Доходоносния Чой замислено. — Това може би ще ти помогне да излезеш от дупката, в която си. И защо по дяволите, се карате вече цял ден, а?
— Ще финансираш ли изкупуването? — сурово попита Линбар.
— Да, може би, но само ако ти си съгласен, Линбар, само тогава. Това е семеен въпрос.
— Никога няма да се съглася, Чой. — Лицето на Линбар се разкриви и той погледна свирепо Гавалан. — Искам да ви видя съсипани и теб, и проклетия Дънрос.
Гавалан стана.
— Ще се срещнем на следващото заседание на Вътрешния съвет. Ще видим какво ще кажат те.
— Ще направят каквото им кажа. Аз съм тайпанът. Между другото, ще направя Доходоносния член на Съвета.
— Не можеш, това противоречи на правилата на Дърк. — Основателят на компанията Дърк беше постановил, че членове на Вътрешния съвет могат да бъдат само хора от фамилията, колкото и далечна връзка да имат с нея, и да са християни. — Ти се закле да ги спазваш.
— По дяволите правилата на Дърк! — върна му удара Линбар. — Ти не си част от тях, нито пък наследник на Дърк, само тайпанът е такъв, за Бога, и какво съм се клел да спазвам, си е моя работа. Мислиш се за дяволски умен, но не си! Доходоносният стана член на Епископалната църква, миналата година се разведе и скоро ще се ожени в семейството — за една от моите племеннички с моята благословия — и ще бъде по-близък до рода, отколкото си ти. — Линбар се разсмя гръмогласно.
Гавалан не се усмихна. Нито пък Доходоносния Чой. Наблюдаваха се един друг, камъчето вече беше изплюто.
— Не знаех, че си се развел — изръмжа Гавалан, — щях да ти поднеса поздравленията си за… за твоя нов живот и назначение.
Врагът му каза само:
— Благодаря.
Сред общата суетня Скот се наведе да вдигне куфара на баща си, но Гавалан го спря.
— Не, благодаря, Скот, мога и сам. Иска ми се да взема един душ и да поспя два часа. Мразя да летя нощем.
— Джени е отвън с колата. — Скот беше забелязал умората на баща си още в първия момент. — Май си имал неприятности у дома?
— Не, не, никакви. Толкова съм щастлив, че си добре. Какви са новините тук?
— Всичко е окей, татко, върви според плана. Като по часовник.
 

__В северните предградия на Техеран: 2,35 следобед.__
 
Жан-Люк, елегантен както винаги в ушитата си по поръчка униформа и направените специално за него ботуши, слезе от таксито. Както беше обещал, той извади една стодоларова банкнота и внимателно я скъса на две половини.
— Voila!
Шофьорът разгледа отблизо своята половина от банкнотата.
— Само един час, ага! Моля ви, ага, само един час, не повече.
— Час и половина, както се уговорихме, а после ще ме закараш обратно на летището. Ще имам малко багаж.
— Иншаллах! — Шофьорът се огледа нервно. — Не мога да чакам тук — прекалено много очи. Един час и половин час. Аз съм зад ъгъла, там! — Той посочи напред и подкара колата.
Жан-Люк се качи по стълбите и отключи вратата на апартамент 4а. Жилището беше с южно изложение и гледаше към път с три платна. Беше негова собственост, макар че го откри и уреди Мари-Кристин, жена му, която отсядаше тук при редките си посещения. То се състоеше от спалня с голямо, ниско двойно легло, добре обзаведена кухня, хол с мек диван, имаше и хубава хай-фи уредба и магнетофон.
— За да им минава приятно времето на твоите приятелки, cheri, поне докато не внесеш някоя във Франция.
— Аз ли, cheri? Аз съм любовник, не вносител.
Той се усмихна доволен, че си е у дома, и мъничко ядосан, че трябваше да изостави толкова много вещи — уредбата беше една от най- добрите, записите — прекрасни, диванът — съблазнителен, леглото толкова издръжливо, виното, така ловко внесено контрабанда, и накрая — кухненските принадлежности.
— Espece de con — произнесе той на глас, влезе в спалнята и пробва телефона. Не работеше.
Извади един куфар от добре подредения вграден гардероб и започна бързо и експедитивно да опакова багажа си, тъй като вече беше обмислил всичко добре. Първо, неговите любими ножове и тигана за омлети, после шест бутилки от най-хубавите вина — останалите четиридесетина бутилки щяха да останат за новия наемател, временен наемател, в случай че някога се върне тук, който щеше да наеме от него целия апартамент от утре — плащане в надеждни френски франкове, авансово всеки месец и в Швейцария, както и една добра сума в наличност за повреди, също в предплата.
Подготвяше сделката постепенно още преди да замине в коледна ваканция. „Докато другите бяха като коне с капаци — засмя се ликуващо той, — аз изпреварих в играта. Е, разбира се, имам огромно предимство над останалите. Нали съм французин.”
Продължи щастливо да подрежда багажа си. Новият собственик беше също французин, стар негов приятел от посолството, който от седмици срочно и отчаяно се нуждаеше от добре обзаведена гарсониера за своята непълнолетна грузинско-черкезка любовница, която се кълнеше, че ще го напусне, ако не й намери отделна квартира, докато накрая той отстъпи. „Жан-Люк, мой най-скъпи приятелю, нека да я наема за една година, за шест месеца, за три — казвам ти със сигурност, че скоро единствените европейци, които ще живеят тук постоянно, ще бъдат дипломатите. Не казвай на никого, но го знам от най-високопоставен, достоверен източник от поверителните ни контакти с Хомейни и министерството! Честно казано, знаем всичко, което става — нали много от най-близките ми сътрудници са френско говорящи или възпитаници на френски университети! Моля те, умолявам те, аз просто съм длъжен да удовлетворя желанията на светлината на моя живот.”
„Бедният ми стар приятел — помисли си тъжно Жан-Люк. — Слава Богу, че никога няма да ми се наложи да правя метани на жена — какъв късмет имаше Мари-Кристин, че се омъжи за мен, човека, който може мъдро да пази нейното щастие и богатство.”
Последните предмети, които прибра, бяха самолетните му прибори и половин дузина слънчеви очила. Всичките си дрехи бе подредил в един заключен шкаф. „Естествено компанията ще ме обезщети и ще си купя нови. Кому са нужни стари дрехи?”
Вече беше приключил, всичко беше чисто и подредено. Погледна часовника — цялата операция му беше отнела само двадесет и две минути. Чудесно. „Ла Дусе”-то в хладилника беше изстудено, тъй като фризерът все още работеше въпреки спиранията на тока. Той отвори бутилката и го опита. Прекрасно. Три минути по-късно се чу чукчето на външната врата. Идеално.
— Саяда, cheri, колко си красива! — каза той топло и я целуна, но си мислеше: „Никак не изглежда добре, уморена е и е изтощена”. — Как си, cheri?
— Простудих се, нищо особено — отвърна тя. Тази сутрин беше забелязала в огледалото тревожните бръчки и тъмните кръгове под очите си, а знаеше, че и Жан-Люк ще ги забележи. — Нищо особено и вече се оправям. А ти, cheri?
— Днес съм много добре, но утре? — Той вдигна рамене, помогна й да си съблече палтото, вдигна я на ръце с лекота и потъна в прегръдките й на дивана. Тя беше много красива и му беше мъчно, че я напуска. И Иран. „Като Алжир” — помисли си той.
— За какво си мислиш, Жан-Люк?
— За шестдесет и трета година, когато ни изхвърлиха от Алжир. В известен смисъл точно както от Иран. Гонят ни по същия начин. — Той усети, че тя се размърда в ръцете му. — Какво има?
— Светът е толкова ужасен понякога. — Саяда никога не му беше разказвала за истинския си живот. — Толкова несправедлив — продължи тя, отвратена от спомена си за войната в Газа през шестдесет и седма и за смъртта на родителите си, после бягството — нейната история много приличаше на неговата — и най-вече катастрофата с убийството на Тимур и онези. Започна да й се повдига, като си представи малкия Ясар и това, което щяха да направят с него, ако тя не се държеше както трябва. „Само ако можех да разбера кои са те…”
Жан-Люк наливаше от виното, което беше поставил на масичката пред тях.
— Не е хубаво да сме толкова сериозни, cheri. Нямаме много време. Sante!*
[* Наздраве (фр.). — Б.пр.]
Виното беше студено, имаше изтънчения вкус на марковите вина.
— Защо? Няма ли да постоиш?
— Трябва да тръгна до един час.
— За Загрос ли?
— Не, cheri, за летището, а после към Ковис.
— Кога ще се върнеш?
— Няма да се върна — каза той и почувствува как тя настръхна. Но той я държеше здраво и след минута тя отново се отпусна, а той продължи — никога не бе имал причина да не й се доверява безусловно. — Между нас казано, Ковис е временна спирка. Ние се изтегляме от Иран, цялата компания — очевидно е, че сме нежелани, не можем вече да работим свободно, не ни се плаща. Бяхме изхвърлени от Загрос… един от механиците ни беше убит от терористи преди няколко дни, а на младия Скот Гавалан му се размина на милиметри. Така че се оттегляме. C'est fin*.
[* Свършено с (фр.). — Б.пр.]
— Кога?
— Скоро. Не знам точно.
— Ще… ще ми липсваш… ще ми липсваш, Жан-Люк — прошепна тя и се притисна още по-силно към него.
— И ти ще ми липсваш, cheri — каза той нежно, забелязвайки мълчаливите сълзи, рукнали по бузите й. — Докога ще останеш в Техеран?
— Не знам. — Тя се опита да прикрие мъката в гласа си. — Ще ти дам един адрес в Бейрут, те знаят къде да ме намерят.
— Ти пък можеш да ме намериш чрез Абърдийн.
Седяха на дивана, тя се бе отпуснала в ръцете му, часовникът на камината тиктакаше (обикновено толкова меко, а сега толкова шумно!), и двамата усещаха отлитащото време и наближаващия не по тяхно желание край.
— Хайде да се любим — прошепна тя, въпреки че не й се искаше, но знаеше, че той го очаква от нея.
— Не — каза той галантно, правейки се на силен за двама, убеден, че тъкмо легло очаква тя от него; а после щяха да се облекат и да бъдат разумни като французи, приключили любовната си история. Той погледна часовника — оставаха четиридесет и три минути.
— Не ме ли желаеш?
— Повече от всякога! — Ръцете му обхванаха гърдите й, а устните му се плъзнаха леко по врата й. Той усети лекия й приятен парфюм. Беше готов да започне.
— Радвам се — прошепна тя със същия сладък глас. — Радвам се, че и ти каза „не”. Желая те за часове, любими, не за минути, не сега. Бързането ще развали всичко.
За момент той се смути — не беше очаквал този гамбит в играта, която играеха. Но сега, когато вече беше казано, той също беше доволен. „Колко смело от нейна страна — да се откаже от такова удоволствие — помисли си той с дълбока любов. — Много по-добре е да си спомним славните стари времена, отколкото да се премятаме забързано в леглото. Това несъмнено ми спестява много пот и усилия, а аз не проверих има ли изобщо топла вода. Сега можем да си седим, да си бърборим и да се наслаждаваме на виното, да си поплачем и да бъдем щастливи.”
— Да, съгласен съм, аз също се чувствам така. — Устните му отново докоснаха врата й. Почувствува, че тя трепна, и за момент се изкуши да я възбуди, но реши да не го прави. „Бедничката ми, защо да я измъчвам!”
— Как така заминавате всички, мили?
— Ще отлетим всички заедно. Искаш ли вино?
— Да, да, моля те, толкова е хубаво! — Тя отпи от виното, изтри сълзите по бузите си и се разбъбри. Саяда се опитваше да разбере как ще стане това извънредно „изтегляне”. „Ще бъде много интересно и за тях, и за гласа, може би дори ще ми се удаде възможност да разбера кои са те. Докато не узная, не мога да предпазя сина си. О, Боже, помогни ми да ги притисна в ъгъла.”
— Толкова те обичам, cheri — прошепна тя.
 

__На летището в Техеран: 6,05 сутринта.__
 
Джони Хог, Петикин и Ногър се бяха вторачили с безизразни погледи в Макайвър.
— Значи оставаш. И няма да тръгнеш с нас? — заекна Петикин.
— Да. Казах ви вече — отсече Макайвър. — Утре трябва да придружа Киа до Ковис. — Те стояха до колата му на паркинга, далеч от чужди уши, 125 беше на перона, работниците товареха последните сандъци, неизбежната група Зелени ленти ги наблюдаваше. И някакъв молла.
— Никога досега не сме виждали този молла — отбеляза Ногър нервно, макар че също като другите се опитваше да скрие безпокойството си.
— Добре. Готови ли са всички останали да се качат на борда?
— Да, Мак, с изключение на Жан-Люк. — Петикин не беше много сигурен. — Не мислиш ли, че е по-добре да рискуваш и да зарежеш Киа?
— Това наистина ще бъде лудост, Чарли. Няма защо да се тревожите. Ще уредите всички сметки на летището в Ал Шаргаз с Анди. Аз ще бъда там утре. Утре ще се кача на 125 в Ковис заедно с останалите момчета.
— Но, за Бога, те всички имат разрешения, а ти нямаш — каза Ногър.
— За Бога, Ногър, никой няма разрешение! — засмя се Макайвър. — Как, по дяволите, можем да сме сигурни за момчетата от Ковис, докато не излетят и не напуснат въздушното пространство на Иран? Не се тревожете. Преди всичко трябва да изпълним тази част от шоуто в небето. — Той погледна към таксито, което спираше. Жан-Люк слезе от него, даде на шофьора другата половина от банкнотата и тръгна бавно, носейки куфара си.
— Alors, mes amis — каза той с доволна усмивка. — Са marche?*
[* Хайде, приятели. Тръгваме ли? (фр.) — Б.пр.]
Макайвър въздъхна.
— Много умно от твоя страна, да обявиш навсякъде, че излизаш в отпуск, Жан-Люк.
— Какво?
— Няма значение. — Макайвър харесваше Жан-Люк заради способностите му, умението му да готви и неговата всеотдайност и праволинейност. Когато Гавалан му съобщи за „Вихрушка”, той веднага отговори: „Аз ли? Разбира се, че ще откарам един от 212 от Ковис, при условие че мога да хвана полета до Техеран в сряда и да остана там за няколко часа.”
— За какво?
— Mon Dieu, Anglais* Може би, за да кажа adieu на Имама.
[* О, боже! Тези англичани (фр.). — Б.пр.]
Макайвър му се ухили.
— Как беше в Техеран?
— Magnifique!* — Жан-Люк също му се ухили и си помисли: „Не съм виждал Мак толкова подмладен от години. Коя ли е дамата?” — Et toi, mon vieux?**
[* Чудесно (фр.). — Б.пр.]
[** А ти, старче? (фр.). — Б.пр.]
— Добре. — Макайвър видя зад него Джонс, втория пилот, да слиза по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж и да се приближава към тях. Сега вече на земята не бяха останали никакви сандъци и иранският наземен персонал се мъкнеше бавно към офиса. — Всички ли сте на борда?
— Всички, капитане, освен пътниците — каза Джонс и така си беше. — Контролът стана много подозрителен и казват, че сме закъснели. Хайде, колкото може по-бързо.
— Имаш ли вече разрешение да спреш в Ковис?
— Да, няма проблеми.
Макайвър пое дълбоко дъх.
— Добре, започваме точно според плана, освен че аз ще взема документите, Джони.
Джони Хог му ги връчи и тримата — Макайвър, Хог и Джонс, се отправиха към моллата, надявайки се, че ще отвлекат вниманието му. По предварителна уговорка двамата механици вече се бяха качили на борда, уж като товарачи.
— Добър ден, ага — поздрави Макайвър и връчи декларацията на моллата, за да привлече вниманието му. Застанаха така, че да закриват стълбичката от погледа му. Ногър, Петикин и Жан-Люк бързо притичаха по нея и изчезнаха вътре.
Моллата прелисти декларацията, очевидно непривикнал към такива неща.
— Добре, сега проверка — каза той със силен акцент.
— Не е нужно, ага, всич… — Макайвър спря. Моллата и двамата пазачи вече бяха тръгнали към стълбичката. — Веднага щом се качиш на борда, Джони, включи двигателите — нареди той спокойно и ги последва.
Пътническият салон беше затрупан със сандъци, пътниците вече бяха заели местата си и бяха затегнали коланите. Очите им старателно отбягваха моллата. Той ги изгледа внимателно.
— Кои тези мъже?
— Екипажи за смяна, ага — бодро отвърна Макайвър. Вълнението му се засили, когато двигателите зареваха. Той махна напосоки към Жан-Люк. — За смяна на екипажи в Ковис, ага. — После забързано добави: — Комитетът от кулата иска веднага да тръгнем. Побързайте, моля.
— Какво има в сандъци? — Моллата отклони поглед към пилотската кабина, защото в този момент Джони Хог извика оттам на перфектен фарси:
— Извинете, че ви прекъсвам, ваше преподобие, по волята на Аллаха, но кулата ни нарежда да излетим веднага. С ваше позволение, ако обичате!
— Да, да, разбира се, пилот ага. — Моллата се усмихна. — Говорите много добре фарси, ваше преподобие.
— Благодаря, ваше преподобие, Аллах да ви пази и да благослови имама.
— Благодаря, пилот ага, Аллах да бди над вас. — Моллата излезе.
Макайвър се наведе към пилотската кабина.
— Какъв беше този номер, Джони? Не знаех, че говориш фарси.
— Не говоря — информира го Хог сухо и му предаде какво беше казал на моллата. — Просто назубрих тази фраза, мислех си, че може да ни бъде от полза.
— Шест плюс! — засмя се Макайвър. После снижи глас. — Като стигнеш в Ковис, накарай Дюк да уреди с Перкото да изтегли превозването на момчетата рано сутринта, ако е възможно. Не искам Киа да е там, когато излитат — измъкнете ги рано, колкото може по-рано, окей?
— Да, разбира се, бях го забравил. Много разумно.
— Желая ти безопасен полет — ще се видим в Ал Шаргаз. — Сияещ, той слезе и вдигна палец, докато те рулираха.
Щом излетяха, Ногър избухна в радостни възклицания.
— Успяхме! — и всички го повториха като ехо, с изключение на Жан-Люк, който се прекръсти суеверно, и Петикин, който чукна на дърво.
— Merde! — извика Жан-Люк. — Спести си поздравленията, Ногър, могат да те задържат на земята в Ковис. Запази радостните си възгласи за петък.
— Прав си, Жан-Люк — съгласи се Петикин, който бе седнал до прозореца и наблюдаваше отдалечаващото се летище. — Мак беше в добро настроение. Не съм го виждал толкова щастлив от месеци, а пък днес сутринта беше много ядосан. Странно колко бързо се променя настроението на хората.
— Да, така е. Ако бях на негово място, сигурно щях да побеснея от яд при такава промяна в плана. — Жан-Люк се намести удобно и се облегна назад. Мислите му се въртяха около Саяда и раздялата им, която се оказа мъчително сладостна. Той погледна Петикин и видя, че е много намръщен. — Какво има?
— Изведнъж се зачудих как Мак ще стигне до Ковис.
— С хеликоптер естествено. Останаха два 206 и един „Алует”.
— Том откара „Алуета” в Ковис днес, а и не останаха никакви пилоти.
— Тогава ще пътува с кола. Защо?
— Не мислиш, че е толкова луд да подкара сам хеликоптера на Киа, нали?
— Ти имаш ли ум? Разбира се, че не, не е толкова… — Веждите на Жан-Люк се повдигнаха. — Merde, всъщност май наистина е доста луд.
 

__В Главната квартира на Вътрешното разузнаване: 6,30 следобед.__
 
Хашеми Фазир стоеше до прозореца на просторния си кабинет и гледаше към градските покриви и минаретата, към огромните куполи на джамиите сред модерните, стройни, многоетажни, хотели и сгради, заслушан в замиращите викове на мюезините преди залез. Уличните светлини бяха малко повече от обикновено. Чуваше се далечна стрелба.
— Кучи синове — промърмори той, а после, без да се обръща, добави остро: — Това ли е всичко, което каза тя?
— Да, ваше превъзходителство. „След няколко дни”. Тя каза, че е „напълно сигурна”, че французинът не знаел точно кога напускат.
— Трябваше да разбере. Каква небрежност. Небрежните агенти са опасни. Само 212, а?
— Да, за това беше сигурна. Съгласен съм, че е небрежна и трябва да бъде наказана.
Хашеми долови злобното задоволство в гласа му, но не допусна това да смути доброто му настроение, просто остави съзнанието си да блуждае в търсене на решение какво да прави със Саяда Бертолини и нейната информация. Беше много доволен от себе си.
Днешният ден беше превъзходен. Един от неговите тайни сътрудници бе назначен за номер втори след Абрим Пахмуди в САВАМА. По обед един телекс от Табриз потвърди смъртта на Абдула хан. Той изпрати веднага обратен телекс, за да си уреди частно посещение при новия хан, Хаким хан, утре, като си запази един от леките двумоторни самолети на САВАМА. Изпращането на Толбът в ада беше минало идеално и той не намери никакви следи от извършителите — хората от „Група Четири”, — когато го извикаха веднага да инспектира мястото на експлозията. Хората наблизо не бяха видели кой е паркирал колата. „В един момент цареше Божи мир, а в следващия — Сатанински бяс” — разказваха те.
Преди час се беше обадил лично Абрим Пахмуди, очевидно за да го поздрави. Но той избягна клопката, като предпазливо отрече да има нещо общо с експлозията — по-добре е да не се обръща внимание на приликата с първата бомбена експлозия, която разкъса генерал Джанан в колата му; по-добре е Пахмуди да не знае, да се приспи вниманието му, да бъде под напрежение. Хашеми прикри задоволството си и каза с печален тон:
— Иншаллах, ваше превъзходителство, но очевидно отново е нападение на проклетите леви терористи. Толбът не е бил мишената, въпреки че със смъртта му проблемът отпада. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но нападението според мен отново е било насочено срещу привилегированите от имама. — Стоварването на вината върху терористите и твърдението, че атаката е била насочена срещу аятоласите и моллите, които често посещаваха пострадалия от експлозията ресторант, щеше да ги изплаши и услужливо да отклони съдебното дирене от Толбът, като по този начин се избягваха евентуални репресивни мерки от страна на Англия и сигурното отмъщение на Робърт Армстронг, ако той разбереше някога — и така щяха да убият с един куршум два заека.
Хашеми се обърна и погледна Сюлейман ал Виали, мъж с остри черти на лицето, водач на екип от „Група Четири”, човека, който днес беше поставил бомбата в колата — същия, който беше хванал Саяда Бертолини в спалнята на Тимур.
— След малко тръгвам за Табриз. Ще се върна утре или вдругиден. С мен ще бъде един висок англичанин, Робърт Армстронг. Изпрати някой от твоите хора да го проследи, увери се, че човекът знае къде живее Армстронг и после му нареди да го ликвидира някъде на улицата, на тъмно.
— Да, ваше превъзходителство. Кога?
Хашеми отново премисли плана си и не можа да намери никакъв пропуск в него.
— На светия ден.
— Това същият мъж ли е, с когото искахте да развратничи Саяда?
— Да, но сега промених решението си. — „Робърт вече не ни е от полза — помисли си той. — Даже нещо повече, дошло му е времето.”
— Имате ли друга работа за нея, ваше превъзходителство?
— Не. Вече разбихме кръга на Тимур.
— Иншаллах. Мога ли да предложа нещо?
Хашеми внимателно го изучаваше. Сюлейман беше неговият най-ефективен, заслужаващ доверие и смъртоносен водач на „Група Четири”, под прикритието на младши агент във Вътрешното разузнаване. Докладваше му пряко. Твърдеше, че произхожда от планините Шрифт, северно от Бейрут, където живял преди семейството му да бъде избито, а самият той откаран от християнски милиционери. Хашеми го въведе официално в длъжност, след като го измъкна с подкуп от един сирийски затвор, където беше осъден на смърт за убийство и бандитизъм от двете страни на границата, а единствената му защита беше: „Аз убивах само евреи и неверници, както Аллах е заповядал, така че вършех богоугодни дела. Аз съм отмъстител.”
— Какво предлагаш? — попита той.
— Тя е обикновен куриер на ООП, не е от най-добрите и в сегашното си положение е опасна, а при евентуална обработка може лесно да бъде пречупена от евреите или ЦРУ и използвана против нас. Като добри земеделци ние трябва да сеем семена там, където можем да жънем реколта в бъдеще. — Сюлейман се усмихна. — Вие сте мъдър земеделец, ваше превъзходителство. Предложението ми е да й кажем, че е време да се връща в Бейрут и че ние двамата, които я хванахме в блудство, искаме сега тя да работи за нас там. Ще я оставим да ни подслуша, уж докато си говорим насаме, и ще се представим като част от бойна група на християни милиционери от Южен Ливан, действащи по заповед на израелци за техните господари от ЦРУ. — Сюлейман се изсмя тихичко при вида на изненадания си шеф.
— И после?
— Какво би превърнало една хладна антисемитка от палестинските копти във фанатизирана вещица, обзета от желание за мъст?
Хашеми го погледна по-внимателно.
— Какво?
— Да речем, че някои от същите тези „християни милиционери”, действащи по заповед на израелци за техните господари от ЦРУ, злонамерено и открито наранят детето й, осакатят го в деня преди завръщането й и после изчезнат — нима това няма да я направи пъклен враг на враговете ни?
Хашеми запали цигара, за да скрие отвращението си.
— Съгласен съм, че от нея вече няма полза — каза той и улови проблясъка на раздразнение в очите на ал-Виали.
— Колко струва това дете и какво е бъдещето му! — каза Сюлейман презрително. — С такава майка и живеейки при роднини християни, то ще стане християнин и ще отиде в ада.
— Израел е наш съюзник. Не се пъхай в близкоизточните дела или ще те изядат. Забранено е!
— Щом казвате, че е забранено, значи е забранено, господарю. — Сюлейман се поклони и кимна в знак на съгласие. — В името на децата ми.
— Добре. Днес се справи много добре. Благодаря ти. — Хашеми отиде до сейфа и извади пачка с употребявани доларови банкноти. Забеляза, че очите на Сюлейман светнаха. — Ето ти възнаграждението, за теб и твоите хора.
— Благодаря, благодаря, ваше превъзходителство, Аллах да ви благослови! Този Армстронг го считайте вече за мъртъв! — Изпълнен с огромна благодарност, той се поклони отново и излезе.
Когато остана сам, Хашеми отключи едно чекмедже и си наля уиски. „Хиляда долара за Сюлейман и хората му са цяло състояние, но са разумна инвестиция — помисли си той със задоволство. — О, да, радвам се, че взех решение за Робърт Армстронг. Робърт знае прекалено много, подозира прекалено много неща — та нали точно той спомена за моите екипи. Екипите от „Група Четири” трябва да се използват само за добро, а не за зло, Хашеми — беше казал той с всезнаещия си тон. — Аз само те предупреждавам. Мощта им може да стане неудържима и да се обърне срещу теб. Спомни си Стареца от планините. А?”
Хашеми се беше засмял, за да прикрие шока си от това, че Армстронг беше прочел най-съкровената му тайна.
— Какво общо имат с мен ал-Сабах и наемните му убийци? Живеем в двадесети век и аз не съм религиозен фанатик. И което е по-важно, Робърт, нямам дворец в Аламут!
— Остава все пак хашишът, а той е още по-добро нещо.
— Не искам наркомани или убийци, само хора, на които мога да се доверя.
— Една от английските думи за убиец идва от вашия език и значи „човек, който взема хашиш”. Легендата разказва, че през единадесети век в Аламут — непревземаемата крепост в планините край Казвин — Хасан-ибн-ал-Сабах имал тайни градини, направени по подобие на Райските градини, описани в Корана, където от фонтаните се леели мед и вино и наоколо се излежавали красиви и любвеобвилни девици. Там тайно въвеждали упоени с хашиш мъже, за да предвкусят от обещаното вечно и сладострастно блаженство, което ги очаквало в рая след смъртта. После, след ден, два или три, „благословеният” се връщал отново на земята и му било гарантирано бързо връщане в „рая” в замяна на пълното му подчинение.
От Аламут фанатизираните банди от наивни наркомани, ревностни последователи на Хасан-ибн-ал-Сабах, тероризирали Персия и скоро проникнали в по-голямата част от Близкия изток. Това продължило почти два века — до хиляда двеста петдесет и шеста година. Тогава един от внуците на Чингиз хан, Хулагу хан, дошъл в Персия с ордите си и завладял Аламут, разрушил го камък по камък от планинските му върхове и унищожил убийците до крак.
Хашеми беше стиснал устни. „Ах, Робърт, как можа да проникнеш през булото и да прозреш тайния ми план: да осъвременя идеята на ал-Сабах, толкова лесна за осъществяване сега, когато шахът избяга и страната е размирна. Толкова лесна с всички тези наркотици и халюциногени и огромния запас от наивни фанатици, вече обладани от желанието да станат мъченици, които трябва само да бъдат водени и насочвани в правилната посока — да ликвидират всеки, когото посоча. Както Джанан и Толбът. Както теб!
Но с какви мърши трябва да си имам работа, за да разширя сферата си на влияние! Как могат хората да бъдат толкова жестоки? Как могат така открито да се наслаждават на необуздани жестокости като отрязването на мъжки полови органи или осакатяването на дете? Дали е от това, че са от Близкия изток, че живеят в Близкия изток и не са приобщени никъде другаде? Колко страшно е, че не могат да се учат от нас, не могат да извлекат полза от нашата древна цивилизация! Империята на Кир и Дарий трябва да се възроди отново. Ей Богу — в това шахът беше прав. Моите убийци ще проправят пътя, дори обратно в Йерусалим.”
Той отпи от уискито, доволен от работата си през деня. Имаше много приятен вкус. Предпочиташе го без лед.
 

Четвъртък
1 март 1979 г.
 
55
 
__В селището близо до северната граница: 5,30 сутринта.__
 
В сумрака на утрото Ерики нахлузи ботушите си. Беше вече облечен в пилотското си яке, чиято добре омекнала кожа приятно шумолеше, ножът му беше изваден от ножницата и напъхан в ръкава. Внимателно отвори вратата. Селото спеше под снежното си покривало. Не видя никакви пазачи. Изпод навеса, където бе скрит хеликоптерът, не достигаше нито звук, но Ерики знаеше, че го охраняват добре, така че нямаше смисъл да опитва. Беше опитвал по различно време на деня и нощта. Всеки път стражите от салона и пилотската кабина просто му се усмихваха, нащрек и учтиво. Нямаше начин да се пребори и с тримата и да излети. Единственият му шанс беше да избяга пеша и той кроеше планове още от мига, когато завчера се скараха с шейх Баязид.
Сетивата му се насочиха към тъмнината. Звездите бяха скрити от тънки облаци. Сега! Със сигурна стъпка той се промъкна през вратата и покрай редицата колиби, насочи се към дърветата и изведнъж се оплете в някаква мрежа, която като че ли падна от небето, и започна борба за живота си.
Четирима държаха краищата на мрежата, предназначена за залавяне и укротяване на диви кози. Те ловко я затягах около него все по-здраво и въпреки че той крещеше от ярост и с огромната си сила разкъса някои от въжетата, скоро лежеше безпомощен в снега. За секунди остана така задъхан, после отново се опита да разкъса мрежата, а чувството на безсилие го караше да вие. Но колкото повече се напъваше да се пребори с въжетата, те като че ли още повече се затягаха. Накрая престана да се бори и легна на земята, опита се да си поеме въздух и се огледа. Беше обграден. Цялото село беше будно, всички — облечени и въоръжени. Очевидно го бяха чакали. Никога не бе виждал или чувствал толкова омраза.
Петима души едва го повдигнаха и го завлякоха до колибата, в която се бяха събрали всички. Хвърлиха го грубо на мръсния под пред шейх Баязид, който седеше с кръстосани крака върху кожа на подобаващото му се място до огъня. Колибата беше голяма, задимена и претъпкана.
— И така — започна шейхът, — ти се осмели да не ми се подчиняваш.
Ерики лежеше, без да мърда, и събираше сили. Какво можеше да отговори?
— През нощта се върна един от моите хора от хана. — Баязид трепереше от ярост. — Вчера следобед по заповед на хана са прерязали гърлото на моя пратеник против всички правила на рицарството! Какво ще кажеш за това? Прерязали са му гърлото като на куче! Като на куче!
— Аз… не мога да повярвам, че ханът ще направи такова нещо — рече Ерики безпомощно. — Не мога да го повярвам.
— В името на Аллаха, гърлото му е било прерязано. Той е мъртъв и ние сме опозорени. Всички! Аз! Опозорени заради теб!
— Ханът е чудовище. Съжалявам, но аз не съм…
— Ние преговаряхме с хана почтено, и с теб, вие бяхте причината за войната, която спечелиха враговете на хана и нашите врагове, ти се ожени за дъщеря му, а той е богат и има толкова торби със злато, колкото са космите на козата. Какво са десет милиона риала за него? Козе лайно. Още по-лошо, той ни опозори. Господ да го накаже!
Сред присъстващите се разнесе шепот. Те чакаха, без да разбират какво се казва на английски, но долавяха истеричните нотки в гласа му. И съскащата злоба.
— Иншаллах! Сега ще те освободим, както искаше, пеша и ще те преследваме като животно. Няма да те убием с куршуми, нито пък ще успееш да видиш залеза на слънцето, когато ханът ще получи главата ти като подарък. — Шейхът повтори наказанието на собствения си език и махна с ръка. Няколко души пристъпиха напред.
— Чакайте, чакайте! — извика Ерики. Страхът му подсказа една идея.
— Искаш да просиш милост? — рече Баязид презрително. — Мислех, че си мъж, и затова не заповядах да ти прережат гърлото, докато спеше.
— Не милост, отмъщение! — изрева Ерики. — Отмъщение!
Последва учудено мълчание.
— За теб и за мен! Не заслужаваш ли отмъщение за такъв позор?
Младият шейх се поколеба.
— Що за трик е това?
— Мога да ви помогна да си възвърнете честта — и аз моята. Нека да плячкосаме двореца, така и двамата ще бъдем отмъстени. — Ерики се молеше на боговете на своите предци да го направят красноречив.
— Луд ли си?
— Ханът ми е по-голям враг, отколкото е на теб, защо иначе ще позори и двама ни, освен ако не иска да насочи яростта ти към мен? Аз познавам двореца. Мога да вкарам теб и петнадесет въоръжени мъже в предния двор за частица от секундата и…
— Лудост! — присмя му се шейхът. — Трябва ли да рискуваме живота си като упоени от хашиш глупаци? Ханът има прекалено много охрана.
— Петдесет и трима на повикване вътре в двореца, не повече от четирима или петима дежурни по всяко време. Толкова ли са слаби твоите бойци, че да не могат да се справят с петдесет и трима? На наша страна е изненадата. Внезапна атака от небесата, неудържима атака, за да отмъстиш за безчестието — мога да те вкарам вътре и да те измъкна по същия начин за минута. Абдула хан е болен, много болен, охраната няма да е подготвена, нито пък домочадието. Знам как да влезем, знам къде спи той, знам всичко…
Ерики усещаше как възбудата в гласа му нараства, знаеше, че планът е възможен: стихиен огън над стените и внезапно нахлуване, изневиделица, после бегом към стълбите и вътре, по стълбището до площадката, по коридора, поваляйки Ахмед и всеки, който се изпречи на пътя им и в стаята на хана Баязид и неговите хора да правят, каквото искат, а той ще проникне по някакъв начин в северното крило и ще спаси Азадех, а ако я няма там или е ранена, тогава ще убива и убива — хана, стражите му, тези тук, всички.
Сега планът го беше завладял напълно.
— Няма ли да пребъде името ти за хиляди години, ако се осмелиш да го направиш? Шейх Баязид, който дръзна да унижи и да предизвика хана на всички Горгони в собствената му бърлога в името на честта си? Няма ли поетите да възхваляват вечно името ти в песните си край лагерните огньове на всички кюрди? Нямаше ли Саладин кюрдът да направи точно това?
Видя на светлината на огъня как очите им заблестяха, видя, че Баязид се колебае. Мълчанието нарастваше. Чу шейхът да говори меко на хората си — после един човек се разсмя и извика нещо, другите го повториха, а после, в един глас, всички изреваха в знак на одобрение.
Изгарящи от желание ръце го освободиха. Мъжете ожесточено се биеха за привилегията да участвуват в нападението.
Пръстите на Ерики трепереха, когато натисна бутона за запуск на двигателите. Първият двигател оживя и изрева.
 

__В двореца на хана: 6,35 сутринта.__
 
Хаким се събуди внезапно. Стражата до вратата се стресна.
— Какво има, Ваше височество?
— Нищо, нищо, Ищар, просто… просто сънувах. — Вече съвсем буден, той се протегна доволно, очаквайки с нетърпение новия ден.
— Донеси ми кафе. След като се изкъпя, искам закуската тук — и помоли сестра ми да дойде при мен.
— Да, Ваше височество, веднага.
Телохранителят Ищар излезе. Хаким отново изпъна стегнатото си тяло. Утрото беше навъсено. Стаята беше богато украсена и огромна, проветрива и студена — но все пак спалня на хан. Огънят ярко светеше в огромната камина — телохранителите го поддържаха през нощта. Никой друг не можеше да влиза тук, Хаким лично бе избрал пазача от петдесет и тримата в двореца, които очаквали да се реши тяхното бъдеще. „Къде да намеря тези, на които да се доверя” — попита се той, после стана от леглото, загърна се в топлия брокатен халат — един от петдесетте, които бе намерил в гардероба, — обърна се към Мека и отворения Коран в богато облицованата с керамични плочки ниша, коленичи и произнесе първата молитва за деня. Очите му се спряха на древния Коран, огромен и украсен със скъпоценни камъни, написан ръчно от калиграф, безценен — Коранът на Горгон хан, неговият Коран. — „За толкова много неща трябва да благодаря на Бога — помисли си той, — имам толкова неща да науча, толкова неща да направя — но началото беше чудесно.”
Снощи, малко след полунощ, пред събралото се семейство той свали гравирания със смарагди златен пръстен — символ на древното ханство — от показалеца на дясната ръка на баща си и го сложи на своя. Трябваше силно да дърпа пръстена от затлъстелия пръст и да притиска ноздри, за да не вдишва от смрадта на мърша, изпълнила стаята. Въодушевлението му надделя над отвращението и сега той наистина беше хан. После всички присъстващи от семейството коленичиха и целунаха ръката му с пръстена, кълнейки се във вярност — Азадех горда, че е първа, след нея Айша, трепереща и уплашена, после Нажуд и Махмуд, които външно се каеха, тайно в себе си благославяха Аллаха за помилването.
После долу, в Голямата зала — Азадех стоеше зад гърба му, — Ахмед и стражите също се заклеха във вярност. По-далечните роднини щяха да дойдат по-късно, заедно с вождовете на други родове, с личния и домакинския персонал и слугите. Хаким веднага се разпореди за погребението и едва тогава си позволи да погледне Нажуд.
— Е?
— Ваше височество — каза Нажуд мазно, — пред Аллаха ви поздравяваме с цялото си сърце и се кълнем да ви служим с всичките си сили.
— Благодаря ти, Нажуд — отговори той. — Благодаря ти. Ахмед! Каква беше произнесената от хана присъда за сестра ми и нейното семейство, преди да умре? — Внезапно в Голямата зала настъпи напрежение.
— Изгнание, без пари в пустеещите земи на север от Мешед, Ваше височество, под охрана. Веднага.
— Съжалявам, Нажуд, ти и цялото ти семейство заминавате на разсъмване, както е отсъдено.
Той си спомни как лицето й посивя, лицето на Махмуд също, и тя заекна:
— Но, Ваше височество, сега вие сте хан, вашата дума е закон за нас. Не очаквах… сега вие сте хан.
— Но ханът, нашият баща, издаде заповед, когато той беше законът, Нажуд. Не е правилно да отменям решението му.
— Но сега вие сте законът — каза Нажуд с подкупваща усмивка. — Вие ще отсъдите правилно.
— С помощта на Аллаха, аз, разбира се, ще опитам, Нажуд. Но не мога да отменя заповедта на баща ми на смъртния му одър.
— Но, Ваше височество… — пристъпи към него Нажуд. — Моля ви, много ви моля, можем ли да обсъдим този въпрос насаме?
— По-добре тук, пред семейството. Какво искаше да кажеш, Нажуд?
Тя се поколеба, приближи се още и той почувствува, че Ахмед се напрегна, и го видя да посяга към ножа си. Кожата на врата му настръхна.
— Ахмед е този, който твърди, че ханът е издал такава заповед, не, това не означава, че… нали? — Нажуд шепнеше, но думите й отекваха в стените.
От устните на Ахмед се откъсна въздишка.
— Вечно да горя в ада, ако съм излъгал.
— Знам, че не си, Ахмед — каза Хаким тъжно. — Нали аз бях там, когато ханът взе решение? Бях там, Нажуд, както и нейно височество сестра ми, съжалявам…
— Но вие може да се смилите! — извика Нажуд. — Моля ви, моля ви! Бъдете милостив!
— Аз съм милостив, Нажуд. Аз ти прощавам. Но наказанието беше за това, че си лъгала в името на Аллаха — каза той тъжно, — а не, че си лъгала за сестра ми и за мен, като ни причини години скръб и ни отне любовта на баща ни. Ние, разбира се, ти прощаваме. Нали, Азадех?
— Да, да, прощаваме й.
— Прощаваме ти пред всички. Но да излъжеш, като се кълнеш в името на Аллаха? Ханът издаде нареждане. Аз не мога да тръгна срещу него.
— Аз не знаех нищо, Ваше височество — развика се Махмуд. — Нищо, заклевам се в Бога, аз повярвах на лъжите й. Аз официално се развеждам с нея заради предателството й към вас. Никога не съм знаел нищо за лъжите й!
Всички в Голямата зала наблюдаваха как двамата пълзят унизени — едни се отвращаваха, други ги ненавиждаха, че се бяха провалили тогава, когато имаха власт.
— На зазоряване, Махмуд, ти ще бъдеш прокуден в изгнание, ти и твоето семейство — каза Хаким много тъжно, — без пари, под охрана — в очакване на моите нареждания. Що се отнася до развода, той е забранен в моя дом. Ако искаш да го направиш на север от Мешед… Иншаллах. Но пак ще си прокуден там, в очакване на моите желания…
„О, беше чудесен, Хаким — каза си той доволно. — Нали това е първото ти изпитание. Беше чудесен! Нито веднъж не показа открито злорадството си, нито пък разкри истинската си цел; не повиши гласа си, а остана спокоен, кротък и опечален, сякаш наистина си тъжен, че баща ти е издал такава присъда, но наистина нищо не можеш да направиш срещу нея. А измамното, сладко обещание „в очакване на моите желания”? Моето желание е да бъдете прогонени завинаги и ако чуя и за най-малка заплаха от заговор, ще ви светя веднага маслото на всички. Кълна се в Аллаха и пророка, да пребъде името му, ще направя така, че духът на баща ми да се гордее с новия хан на Горгоните — старият дано да гори в ада, че повярва на долните лъжи на тази дърта зла вещица.
За толкова неща трябва да ти благодаря, Боже — помисли си той, хипнотизиран от пречупващата се от скъпоценните камъни светлина от огнището. — Не ме ли научиха всичките тези години на изгнание на потайност, измамност и търпение? Сега трябва да затвърдя властта си, да защитя Азербайджан, да завладея света, да си намеря жени, да отгледам синове и да дам началото на нов славен род. Дано Нажуд и нейните хъшлаци да изгният!”
На разсъмване бе отишъл „със съжаление” да види заминаването им. Тъжно бе настоявал никой от семейството да не ги изпраща. „Защо да засилваме тяхната и моята мъка?” По негово разпореждане Ахмед и стражата разпердушиниха планините от чанти, като им отнеха всичко ценно, докато накрая им оставиха по един куфар за тях и трите им деца, които гледаха, вкаменени и безмълвни.
— Дай си скъпоценностите, жено — нареди Ахмед.
— Ти ни взе всичко, всичко… моля ви, Хаким… Ваше височество, моля ви… — хълцаше Нажуд. Специалната й чантичка за скъпоценни камъни, скрита в джоба на куфара й, беше вече прибавена към купчината скъпоценности. Ахмед рязко се протегна, скъса обецата й и разкъса дрехата на гърдите й. Дузина колиета висяха на врата й — диаманти, рубини, смарагди и сапфири.
— Откъде си ги взела? — попита учуден Хаким.
— Те са… те са си мои… на майка ми и мои, купувала съм ги годи… — Нажуд млъкна, когато Ахмед извади ножа си. — Добре… добре… добре… — Тя трескаво свали колиетата през главата си, разкопча останалите и му ги даде. — Сега имате всич…
— Пръстените ти!
— Но, Ваше височество, оставете ми поне нещо. — Нажуд изпищя, когато Ахмед хвана ръката й, готов да отреже пръстите й заедно с пръстените, дръпна я и ги измъкна, както и гривните, скрити в ръкава й. Тя зави от мъка и ги хвърли на земята. — Сега вече имате всичко…
— Сега ги вдигни и ги дай на Негово височество, на колене! — изсъска Ахмед и тъй като тя не помръдна, хвана я за косата и зари лицето й в земята. Тя се подчини и запълзя по пода.
„О, какво удоволствие! — помисли си Хаким, като преживяваше отново всяка секунда от тяхното унижение. — А след като умрат, Аллах ще ги изгори.”
Той се поклони отново, остави Аллах настрана до следващата молитва на обед и скочи на крака, пълен с енергия. Една прислужничка, застанала на колене, наливаше кафе и той видя страха в очите й и беше много доволен. Беше хан и знаеше, че е жизненоважно да действаш бързо, за да хванеш юздите на властта. Вчера сутринта беше инспектирал двореца. Кухнята не бе достатъчно чиста според неговите изисквания. Той заповяда да набият началника до безсъзнание и да го изгонят от двореца, после назначи заместника му на негово място, като го предупреди най-строго. Четирима стражи бяха прокудени за това, че са се успали, а две слугини — бити с камшик за немарливост.
— Но, Хаким, мили мой — каза Азадех, когато останаха сами, — нямаше нужда да ги бият.
— След ден-два няма да има нужда — отговори й той. — Но дотогава дворецът ще се промени така, както аз желая.
— Разбира се, ти знаеш по-добре, скъпи. А какво ще правим с откупа?
— А, да, веднага ще се разпоредя. — Той изпрати да повикат Ахмед.
— Съжалявам, Ваше височество, ханът, вашият баща, заповяда да прережем гърлото на пратеника вчера следобед.
Хаким и Азадех се стъписаха.
— Но това е ужасно! Какво можем да направим сега? — извика тя.
— Ще се опитам да се свържа с племето — обеща Ахмед. — Може би сега, когато ханът, вашият баща, умря, те, ще… те ще преговарят с вас отново. Ще се опитам.
Седнал на ханския трон, Хаким видя мазната увереност на Ахмед и разбра клопката, в която беше попаднал. В душата му се надигна страх. Пръстите му си играеха със смарагдовия пръстен на пръста му.
— Азадех, моля те, ела след половин час.
— Разбира се — каза тя покорно и когато остана сам с Ахмед, той попита:
— Какво оръжие имаш?
— Нож и автомат, Ваше височество.
— Дай ми ги! — Сърцето му подскочи и устата му пресъхна, но трябваше да го направи, и то сам. Ахмед се поколеба, после се подчини, явно недоволен, че му вземат оръжието. Но Хаким се направи, че не забелязва, просто погледна как действува автоматът и го потупа замислено.
— Сега ме слушай добре, съветнико: ти няма само да се опитваш, а ще се свържеш с племето веднага и ще се погрижиш да доведеш невредим съпруга на моята сестра. Отговаряш с главата си, в името на Аллаха и неговия пророк!
— Аз… разбира се, Ваше височество. — Ахмед се опитваше да скрие гнева си.
Хаким небрежно насочи оръжието към главата му.
— Заклех се пред Аллаха да се отнасям с теб като с пръв съветник и ще го направя — докато си жив. — Устата му се изкриви в усмивка. — Даже ако се случи да те осакатят, може би кастрират, даже ако враговете ти те ослепят. Имаш ли врагове, Ахмед Дурсак?
Ахмед се разсмя и се отпусна. Беше доволен от мъжа, който бе станал хан — това не беше хъшлака, когото познаваше. „Толкова е по-лесно да си имаш работа с мъж” — помисли си той и увереността му се възвърна.
— Много, Ваше височество, много. Нали казват, че качествата на един мъж се измерват по броя на враговете му? Иншаллах! Не знаех, че можете да боравите с оръжие.
— Много неща не знаеш за мен, Ахмед — рече Хаким с мрачно задоволство. Беше спечелил важна битка. Върна му ножа, но не и автомата.
— Ще го задържа като дар. През следващата една година и един ден не идвай при мен въоръжен.
— Тогава как ще ви защитавам, Ваше височество?
— С мъдрост! — Хаким си позволи да покаже малка част от яростта, която беше събирал през всичките години на изгнанието си. — Трябва да докажеш, че си ми верен. На мен. Само на мен. Това, което е задоволявало баща ми, няма непременно да задоволява и мен. Настана нова ера, с нови възможности, нови опасности. Запомни, за Бога, че във вените ми тече кръвта на моя баща.
Остатъкът от деня, чак до късно вечерта, той прекара, като приемаше важни личности от Табриз и Азербайджан, разпитваше ги за бунтовете и левичарите, за муджахидините и федаините и за другите фракции. Пристигнаха богаташи и молли, двама аятоласи, командващи от местната армия, също и братовчед му, началникът на полицията, и той потвърди поста му. Всички му донесоха подходящи дарове.
„Така трябва и да бъде” — помисли си той много доволен, като си припомни презрението им в миналото, когато нямаше никакво богатство и всички знаеха за прокуждането му в Хвой. Тяхното презрение щеше да им струва скъпо.
— Банята ви е готова, Ваше височество и Ахмед ви чака отвън.
— Кажи му да влезе. Ти остани. — Вратата се отвори. Ахмед беше уморен и грохнал.
— Салаам, Ваше височество.
— Какво става с откупа?
— Късно снощи говорих с хората от племето. И с двамата. Обясних им, че ханът е мъртъв, а новият хан ми е наредил да им дам половината от искания откуп веднага като мярка за сигурност, а останалата — когато пилотът се върне невредим. Изпратих ги на север с една от нашите коли, кара я доверен наш шофьор, и друга кола, която да ги проследи тайно.
— Разбра ли кои са и къде е селото им?
— Казаха ми, че са кюрди, единият е Ишмуд, а другият — Алилах, главатарят им е Ал-Дра, а селото им се казвало Счупеното дърво, било в планините, северно от Хвой. Сигурен съм, че лъжат, Ваше височество, и че не са кюрди въпреки твърденията им. Според мен са просто бандити.
— Добре. Откъде взе пари да им платиш?
— Ханът, вашият баща, ми даде двадесет милиона риала да ги сложа в сейфа си в случай на нужда.
— Донеси ми остатъка до залез слънце.
— Да, Ваше височество.
— Въоръжен ли си?
Ахмед се изненада.
— Само с нож, Ваше височество.
— Дай ми го — заповяда Хаким, като скри задоволството си от това, че Ахмед беше попаднал в клопката, която му беше поставил. Съветникът му подаде ножа с дръжката напред.
— Нали ти ли казах да не идваш при мен въоръжен година и един ден?
— Но като… като ми върнахте ножа, аз си помислих… помислих си, че ножът… — Ахмед млъкна. Ханът се беше изправил пред него с ножа в ръка, очите му бяха тъмни и строги и също като на баща му. Ищар ги гледаше зяпнал. Косата на Ахмед настръхна. — Моля да ме извините, Ваше височество, мислех, че мога да го задържа — каза той, истински изплашен.
За момент Хаким хан само го изгледа, ножът в ръката му не трепваше, после замахна. Много ловко, само с върха на острието прониза дрехата на Ахмед, докосна кожата му, но само колкото да я одраска, после извади ножа в идеална позиция за фаталния удар. Но не го направи, въпреки че му се искаше да види да се лее кръв, а и моментът беше подходящ. Но не съвсем. Той все още имаше нужда от Ахмед.
— Връщам ти… тялото. — Той подбра думата и значението й много внимателно. — Непокътнато, само този път.
— Да, Ваше височество, благодаря ви, Ваше височество — измърмори Ахмед, изненадан, че е още жив, и коленичи. — Аз… никога повече няма да се повтори.
— Да, няма. Стой тук. Чакай отвън, Ищар — Хаким хан седна отново на мекия стол и се заигра с ножа. Чакаше да се успокои, знаеше, че отмъщението е ястие, което се яде най-добре студено.
— Кажи ми всичко, което знаеш за онзи човек от Съветите, Мжитрик. С какво той държеше баща ми и с какво баща ми него?
Ахмед се подчини. Разказа му каквото беше чул от Хашеми Фазир в хеликоптера, и това, което ханът му беше казвал под секрет през годините — за дачата до Тбилиси, която той също беше посещавал, как ханът се свързваше с Мжитрик, паролата им, какво беше казал Хашеми Фазир и как го бе заплашил, какво пишеше в писмото на Мжитрик, какво беше подслушал и какво беше видял преди няколко дни.
— Баща ми е имал намерение да закара сестра ми в… в онази дача и да я даде на Мжитрик? — изсъска Хаким.
— Да, Ваше височество, той дори ми нареди да я изпратя на север, ако… ако трябваше да я остави, за да отиде в болница в Техеран.
— Извикай Мжитрик. Спешно. Веднага, Ахмед. Незабавно.
— Да, Ваше височество — каза Ахмед и потрепери от едва сдържана ярост. — Най-добре ще е по същото време, най-добре да му напомним за обещанията му към Абдула хан и че очаквате да ги изпълни.
— Добре. Много добре. Всичко ли ми каза?
— Всичко, което можах да си спомня. — Ахмед се постара гласът му да звучи искрено. — Сигурно има и други неща — с времето ще ви кажа всички тайни, Хане на всички Горгони и се заклевам отново пред Аллаха, че ще ви служа вярно. — „Ще ти разкажа всичко — помисли си той ядно — освен това, как умря ханът и това, че сега повече от всякога искам Азадех за жена. Все някак ще те накарам да се съгласиш — тя ще е единствената ми истинска защита срещу теб, изчадие на Сатаната!”
 

__Край Табриз: 7,20 сутринта.__
 
Ерики прелетя над гората на път за вкъщи с максимални обороти. През цялото време летеше на височината на дърветата, като избягваше пътищата и летищата, градовете и селата. Мислите му бяха насочени към Азадех и отмъщението — беше забравил всичко друго. Неочаквано градът се появи пред тях и започна бързо да се приближава. Внезапно го обзе огромно безпокойство.
— Къде е дворецът, пилоте? — извика шейх Баязид весело. — Къде е?
— Зад хълма, ага — каза той в микрофона. Част от него искаше да добави: по-добре ще е да помислим отново, да обсъдим разумна ли е атаката, а друга част викаше: това е единственият ти шанс, Ерики, не можеш да промениш плана, но как, по дяволите, ще избягаш с Азадех от двореца и от тази банда маниаци? — Кажи на хората си да затегнат коланите, да изчакат, докато кацнем на земята, да не свалят предпазните колани, докато не се приземим. После веднага да се разпръснат. Кажи на двама от тях да охраняват хеликоптера и да го защитават с живота си. Ще броя обратно от десет до едно до приземяването и… и ще водя.
— Къде е дворецът, не го виждам?
— Зад хълма, на около една минута — кажи им! — Очертанията на дърветата се губеха от скоростта, очите му бяха приковани в седловината на планинския хълм, хоризонтът се люлееше. — Искам пушка — рече той. Трепереше от напрежение.
Баязид оголи зъби.
— Никакво оръжие, докато не завладеем двореца.
— Тогава вече няма да ми трябва — викна Ерики ядосано. — Нужно ми е сега…
— Можеш да ми се довериш. Трябва. Къде е този дворец на Горгоните?
— Там! — Ерики посочи хълма точно над тях и започна да брои: — Десет… девет… осем…
Беше решил да подходи от изток, частично прикриван от гората. Градът им се падаше отдясно, седловината ги защитаваше. Оставаха още петдесет метра. Стомахът му се сви.
Билото се надигна срещу тях. Той по-скоро усети, отколкото чу, как Баязид извика и вдигна ръце, за да се защити от неизбежния сблъсък, после плъзна хеликоптера по седловината и се насочи право към стените. В последния момент отне цялата мощност, изтегли хеликоптера над стените на милиметри, изравнявайки за аварийно кацане, зави леко към предния двор и се спусна направо от небето. Омекоти идеално кацането и хеликоптерът докосна плочите, с пищене занесе напред няколко метра, после спря. С дясната ръка Ерики изключи двигателите, с лявата разкопча предпазния колан, блъсна вратата и пръв скочи на земята, втурвайки се към входното стълбище. Баязид вече го следваше. Вратата на салона се отвори и през нея се изсипваха останалите, падайки един върху друг във възбудата си, витлото още се въртеше, но двигателите спираха.
Стигна до входната врата и я отвори с трясък. Няколко слуги и един изненадан пазач тъкмо гледаха каква е тази суматоха. Ерики грабна пушката на пазача от ръцете му и го просна в безсъзнание. Слугите се разпръснаха и избягаха, някои го разпознаха. За секунди коридорът отпред се опразни.
— Хайде! — извика той.
Баязид и няколко от неговите хора се присъединиха към него и всички се втурнаха през коридора и по стълбите нагоре към площадката. Един страж си показа главата над перилата, прицели се, но нападателите го застреляха. Ерики прескочи трупа и се втурна по коридора.
От една врата изскочи друг от охраната с автомат. Ерики почувствува как куршумите се плъзнаха по парката му, но никой не го засегна. Баязид просна човека с автомата до касата на вратата и двамата продължиха атаката към покоите на хана. Щом стигнаха, Ерики отвори вратата с ритник. Отвътре изригна стрелба, куршумите не засегнаха нито него, нито Баязид, но улучиха човека до тях и го завъртяха. Останалите се разпръснаха, търсейки прикритие, а тежко раненият продължи да върви напред към завесата, а куршумите се забиваха в тялото му. Продължи да стреля даже и няколко секунди след като умря.
За миг или два последва затишие, после за ужас на Ерики Баязид изтегли предпазителя на една граната и я хвърли през вратата. Експлозията беше ужасна. Пушекът се разнесе по коридора. Изведнъж Баязид скочи през прага с насочен автомат, Ерики се втурна след него.
Стаята беше разрушена, прозорците изпочупени, завесите разкъсани, леглото разбито, телохранителят беше размазан по стената. Масата в алкова в другия край на огромната стая, полузакрит от основната част на спалнята, беше обърната, една прислужничка виеше, а под покривката и счупената посуда лежаха полузтрупани две безжизнени тела. Сърцето на Ерики спря — той разпозна Азадех. Обхванат от паника, той се втурна натам и разчисти отломките от нея — бегло забеляза, че другият човек е Хаким, — вдигна я на ръце и я занесе на светло. Пое си дъх чак когато се увери, че е още жива — в безсъзнание и само един Господ знаеше колко тежко бе ранена, но жива. Беше облечена в дълъг син кашмирен пеньоар, който я скриваше напълно, но обещаваше всичко. Косата й бе разпусната. Хората на Баязид, които нахлуха в стаята, бяха поразени от красота й. Ерики свали пилотското си яке и я покри с него, напълно забравил за тях.
— Азадех… Азадех…
— Кой е това, пилоте?
През замъгленото си съзнание Ерики видя Баязид, застанал над преобърнатата маса.
— Това е Хаким, братът на жена ми. Мъртъв ли е?
— Не.
Баязид се огледа разярен. Ханът не се виждаше никъде. Хората му се тълпяха на входа. Той с ругатни им заповяда да заемат отбранителни позиции в двата края на коридора, а на други — да излязат навън, на двора, и също да го охраняват. После отиде до Ерики и Азадех и погледна безкръвното й лице, гърдите и краката, открояващи се под кашмира.
— Това жена ти ли е?
— Да.
— Не е мъртва, това е добре.
— Да, но не знам дали е ранена. Трябва да извикам лекар…
— По-късно. Първо трябва…
— Веднага! Тя може да умре.
— Както Аллах пожелае, пилоте — каза Баязид, после сърдито извика: — Ти каза, че знаеш всичко. Къде може да се е скрил ханът? В името на Аллаха, къде е той?
— Това… това са личните му покои, ага, личните. Никога не съм виждал други хора тук, не съм чувал друг да влиза тук, даже и жена му можеше да идва само по покана и… — Взрив от стрелба навън го прекъсна. — Трябва да е някъде тук, щом Хаким и Азадех са тук!
— Къде? Къде може да се е скрил?
Зашеметен, Ерики се огледа, зави Азадех колкото можа по-добре и после се втурна към прозорците — те бяха с решетки, ханът не би могъл да избяга през тях. Оттук, от този защитен опорен ъгъл от двореца, той не виждаше предния двор или хеликоптера, само най-хубавия изглед към градините и овощните дървета на юг и над стените към града — на около миля по-надолу. Все още никой не ги заплашваше. Ерики се обърна, периферното му зрение улови движение откъм алкова, той видя автомата, блъсна Баязид от пътя на куршума, който щеше да го убие, и се хвърли към Хаким, който лежеше сред развалините. Преди някой друг да успее да реагира, той изви ръцете на Хаким зад гърба му, захвърли автомата настрани и закрещя:
— Няма страшно, Хаким, това съм аз, Ерики, ние сме приятели, дойдохме да спасим теб и Азадех от хана… дойдохме да ви спасим!
— Да ме спасите… да ме спасите от какво? — Хаким зяпна в него с невиждащи очи, все още вцепенен, озадачен, кръв струеше от една малка рана на главата му. — Спасение?
— От хана и… — Ерики видя ужаса в очите му, изви се и хвана дулото на карабината на Баязид точно навреме.
— Чакай, ага, чакай, не е негова вината, той не е на себе си… чакай, той се… целеше се по мен, не по теб, той ще ни помогне. Чакай!
— Къде е Абдула хан? — извика Баязид. Сега хората му бяха зад него, с насочени автомати, готови да убиват. — Бързо казвай, иначе и двамата сте мъртви!
И когато Хаким не отговори веднага, Ерики изръмжа:
— За Бога, Хаким, кажи му къде е ханът или ще ни избият.
— Абдула хан е мъртъв, мъртъв е… умря миналата нощ, не… по-предишната. Умря по-миналата нощ, около полунощ… — рече Хаким отпаднало и всички се втрещиха в него, не вярвайки на ушите си. Съзнанието му постепенно се възвръщаше и той още не можеше да разбере защо лежи тук. Главата му бумтеше, краката не го слушаха. И как така Ерики беше тук и го държеше, нали беше отвлечен… Спомни си закуската с Азадех, после гръмнаха оръжия и те се хвърлиха под масата, телохранителят стреля… и после експлозията… А половината от откупа вече беше платена!
Изведнъж умът му се проясни.
— Господи — въздъхна той. — Опита се да стане, но не успя. — Ерики, защо нахлу тук, когато половината от откупа ти е вече платен… защо?
Ерики сърдито се изправи.
— Нямаше откуп, прерязаха гърлото на пратеника, Абдула хан заповяда да му отрежат главата!
— Но откупът — половината беше платен. Ахмед го направи вчера!
— Платен? Платен на кого? — изръмжа Баязид. — Що за лъжи са това?
— Не са лъжи. Половината беше платен вчера, половината, платена от новия хан като… като акт на извинение, за… за грешката, станала с пратеника. Кълна се в Аллаха — половината е платена.
— Лъжа! — присмя му се Баязид и насочи карабината към него. — Къде е ханът?
— Не е лъжа! Защо ще се кълна в Аллаха? Кълна се! Кълна се!! Извикайте Ахмед, той го плати.
Един от хората на Баязид извика нещо. Хаким пребледня и повтори на турски:
— В името на Аллаха, половината от откупа е вече платена! Абдула хан е мъртъв! Той е мъртъв и половината от откупа е платена. — Шепот на почуда премина през стаята. — Извикайте Ахмед, той ще ви каже истината. Защо нахлухте тук? Няма причина да се биете.
— Ако Абдула хан е мъртъв и половината от откупа е платена, а за другата обещават да платят — намеси се Ерики, — тогава честта ви е възвърната. Ага, моля те, направи така, както ти казва Хаким, извикай Ахмед — той ще ти каже на кого е платил и как.
Страхът в стаята се долавяше почти физически. Баязид и хората му не се чувстваха сигурни на закрито, искаха да излязат на открито, в планините, далеч от тези зли хора и това място, чувстваха се предадени. Но ако Абдула хан е мъртъв и половината е платена…
— Пилоте, иди и намери този Ахмед — нареди Баязид. — И запомни, че ако ме измамиш, ще намериш жена си с отрязан нос. — Той издърпа автомата от ръцете му. — Иди и го доведи!
— Да, да, разбира се.
— Ерики… първо ми помогни да се изправя — помоли Хаким, гласът му бе гърлен и слаб. Докато го вдигаше и избутваше през насъбралите се наоколо мъже и го слагаше да седне на дивана до Азадех, Ерики безпомощно се мъчеше да разбере смисъла на всичко това. И двамата забелязаха бледното й лице, но също така и ритмичното й дишане. — Слава на Аллаха! — измърмори Хаким.
После Ерики отново попадна в кошмар — излезе от стаята невъоръжен, тръгна към стълбището и завика на Ахмед да не стреля.
— Ахмед, Ахмед, трябва да говоря с теб. Сам съм…
Слезе надолу, все още сам, все още никой не стреляше. Отново извика Ахмед, но само думите му отекнаха в стените. Продължи да обикаля стаите. Нямаше никого, всички бяха изчезнали… а после някой опря автомат в лицето му, друг в гърба му. Бяха Ахмед и един от стражите, и двамата изнервени.
— Ахмед, бързо! — избухна той. — Вярно ли е, че Абдула хан е мъртъв и има нов хан, и че половината от откупа е вече платена?
Ахмед само го погледна.
— За Бога, вярно ли е? — изрева той.
— Да, да, вярно е. Но…
— Бързо, трябва да им кажеш! — Обзе го облекчение. — Хаким беше казал истината. — Бързо, иначе ще го убият, ще убият и Азадех — хайде!
— Тогава те… те не са мъртви?
— Не, разбира се, че не. Хайде!
— Чакай! Какво точно казаха… Какво каза Негово височество?
— Какво значение има това, по дяво…
Автоматът се заби в главата на Ерики.
— Какво точно казаха те?
Ерики се опита да си спомни и му разказа, доколкото можа, после добави:
— А сега, побързай, хайде!
Времето за Ахмед спря. Ако тръгне с неверника, вероятно ще умре, Хаким хан ще умре, сестра му също, а неверникът, виновен за цялата тази бъркотия, сигурно ще се измъкне с тези мръсни разбойници. „Но ако успея да ги убедя да не убиват хана и сестра му, ако ги убедя да напуснат двореца, ще съм доказал верността си без съмнение както на хана, така и на нея, а пилота мога да убия и по-късно. Или пък мога да го убия сега и лесно да избягам и да живея — но само като беглец, ненавиждан от всички, като човек, предал хана. Иншаллах!”
Лицето му се изкриви в усмивка.
— Нека бъде волята на Аллаха! — Той извади ножа си, подаде го заедно с автомата на побелелия от страх телохранител и мина покрай Ерики.
— Чакай — каза Ерики. — Кажи на стражата да извика лекар. Спешно. Хаким и жена ми… може да са ранени лошо.
Ахмед даде нареждания на телохранителя тръгна по коридора към фоайето и после нагоре по стълбите. На площадката хората на шейха грубо го претърсиха за оръжие, после го придружиха в покоите на хана, струпаха се зад него, заблъскаха го. Задържаха Ерики в коридора, като опряха нож до гърлото му. Ахмед видя, че неговият хан наистина е жив и седи отпаднал на възглавниците до Азадех, която беше още в безсъзнание, и промърмори:
— Хвала на Аллаха — и му се усмихна. — Ваше височество — каза той спокойно, — изпратих да извикат лекар. — После гордо се обърна към Баязид.
— Аз съм Ахмед Дурсак. — Говореше на турски. — В името на Аллаха: вярно е, че Абдула хан е мъртъв, вярно е, че платих половината от откупа — пет милиона риала — миналата нощ по поръчение на новия хан на двамата пратеници на главатаря ал-Дра от селището Счупеното дърво, като акт на добра воля и извинение за стореното зло на другия пратеник по заповед на Абдула хан, който е вече мъртъв. Имената им бяха Ишмуд и Алилах и аз ти изпратих бързо на север с хубава кола. — През стаята премина учуден шепот. Не можеше да има грешка, тъй като всички знаеха тези фалшиви имена, измислени, за да защитят селото и племето. — Казах им по поръчение на новия хан, че втората половина ще бъде платена веднага щом пилотът и въздушната му машина се върнат невредими.
— Къде е този нов хан, ако изобщо съществува? — изрева Баязид. — Нека сам да говори.
— Аз съм Ханът на всички Горгони — гордо рече Хаким и внезапно настъпи тишина. — Хаким хан, най-големият от синовете на Абдула хан.
Всички очи се насочиха към Баязид, който забеляза искреното учудване по лицето на Ерики и се намръщи. Не беше сигурен вече в нищо.
— Това, че ти го казваш, не значи, че…
— Наричаш ме лъжец в собствения ми дом?
— Само казвам, че този човек — той посочи с палец към Ахмед — може да не е платил половината от откупа, както разправя, а да е убил от засада двамата ми пратеници, както стори ханът с първия куриер.
— Заклех се в Аллаха, че ви казвам истината и отново се заклевам, че ги изпратих на север невредими, с парите — злобно каза Ахмед. — Дай ми нож и ти вземи един и ще ти покажа какво прави един тюрк с човек, който го нарича лъжец! — Хората на Баязид се ужасиха, че главатарят им е изпаднал в толкова тежко положение. — Ти ме нарече лъжец, мен и моя хан?
В тишината Азадех се размърда и простена. Всички се обърнаха натам. Ерики понечи да тръгне към нея, но ножът го спря, пазачът тиха изруга и той замръзна на място. Още един стон, който почти го влуди, и после видя, че Хаким се приближава сковано към сестра си и хваща ръката й. Това го успокои малко.
Хаким се страхуваше, всичко го болеше; съзнаваше, че е беззащитен, както и тя, и че спешно се нуждаят от лекар, че Ахмед е обграден, Ерики безсилен, собственият му живот застрашен, а ханството му загива. Въпреки това събра кураж. „Не надхитрих Абдула хан и Нажуд, и Ахмед, за да допусна тези кучета да ме победят!” Той неумолимо се взря в Баязид.
— Е, твърдиш ли, че Ахмед е лъжец — да или не? — рече той сурово на турски, така че всички да го разберат и Ахмед хареса смелостта му. Всички очи сега бяха насочени към Баязид. — Един мъж трябва да може да отговори на този въпрос. Наричаш ли го лъжец?
— Не — промърмори Баязид. — Той говори истината, приемам го за истина.
Някой каза „Иншаллах”, пръстите върху спусъците се отпуснаха, но нервността не напусна стаята.
— Да бъде волята на Аллаха — каза Хаким със скрито облекчение и бързо продължи, с всяка минута печелеха надмощие. — Ако продължите битката, няма да постигнете нищо. И така, половината от откупа вече е платена, а другата половина обещахме да платим, ако пилотът и хеликоптерът се върнат невредими. Пи… — той млъкна, защото изведнъж така му се повдигна, че имаше опасност да повърне, но преодоля спазъма, този път по-лесно отпреди. — Пилотът е тук и е невредим, както и машината. Поради това аз ще платя остатъка веднага!
Видя алчността в очите на всички и си обеща да им отмъсти.
— Ахмед, там до масата е чантичката на Нажуд, намери я. — Той гледаше как Ахмед наперено си пробива път през нападателите и започва да търси чантичката от мека кожа, която бе показал на Азадех тъкмо преди нападението, разказвайки й радостно, че скъпоценните камъни са семейни реликви и че Нажуд си е признала, че ги е откраднала и разкаяна му ги върнала, преди да замине.
— Радвам се, че не се размекна, Хаким, много се радвам — беше казала Азадех. — Ти никога нямаше да бъдеш в безопасност, ако тя и съпругът й бяха останали тук.
„Никога повече няма да бъда в безопасност — мислеше си той без страх, взрян в Ахмед. — Радвам се, че го оставих жив и че бяхме благоразумни с Азадех да останем в алкова, под прикритието на стената, при първия изстрел. Ако бяхме тук, в стаята… Иншаллах.” Пръстите му стиснаха китката й и нейната топлина го успокои. Дишането й беше все така равномерно.
— Бъди благословен, Боже — промърмори той, после забеляза мъжете, които държаха Ерики. — Вие там! — Той посочи властно към тях. — Освободете пилота!
Стъписани, грубите, брадати мъже погледнаха Баязид, който им кимна. За миг Ерики мина покрай тях и отиде при Азадех, издърпа дебелия си пуловер по такъв начин, че да стига по-лесно ножа си на кръста, после коленичи, хвана ръката й и погледна към Баязид, чието тяло прикриваше нея и Хаким.
— Заповядайте, Ваше височество! — Ахмед подаде чантичката на Хаким.
Той бавно я отвори и изсипа скъпоценностите в шепата си. Смарагди и диаманти, сапфири, колиета, инкрустирани златни гривни, обици. През стаята премина дълбока въздишка. Хаким благоразумно избра едно рубинено колие на стойност десет до петнадесет милиона риала, като се преструваше, че не забелязва вперените в него очи и почти физическото присъствие на алчността. Внезапно остави рубините и избра една обица на двойно, дори тройно по-голяма стойност.
— Ето — каза той. Говореше все още на турски. — Това е остатъкът от откупа. — Той вдигна диамантената обица и я предложи на Баязид, който, хипнотизиран от излъчваната от единствения камък светлина, пристъпи напред с протегната ръка. Но преди да успее да я вземе, Хаким затвори юмрука си. — Нека Аллах да ни бъде свидетел, приемаш ли я като пълно плащане?
— Да… да, като пълно плащане — прошепна Баязид. Не вярваше, че Аллах може да му даде толкова голямо богатство — достатъчно да купи стада и оръжие, и гранати, и коприни, и топли дрехи. Той вдигна ръка. — Заклевам се в името на Аллаха!
— И ще си идеш веднага в мир, нали?
Баязид с мъка откъсна мислите си от богатството.
— Първо трябва да се доберем до селото ни, ага, нуждаем се от пилота и хеликоптера му.
— Не, за Бога! Откупът се дава, за да се върнат пилотът и хеликоптерът невредими, нищо повече. — Хаким отвори ръката си, без да сваля очи от Баязид, който сега виждаше само камъка. — Заклеваш ли се?
Баязид и хората му бяха зяпнали играещите светлини в нетрепващата ръка.
— Какво… какво може да ме спре да взема всички ви и всичко — каза шейхът намусено. — Какво може да ми попречи да ви убия — да ви убия, да подпаля двореца и да взема жената за заложница, за да принудя пилота, а?
— Нищо. Освен честта. Нямат ли кюрдите чест? — повиши глас Хаким. Мислеше си колко вълнуващо е всичко това — живот за награда и смърт за провала. — Това е повече, отколкото е откупът.
— Аз… приемам го, заклевам се в Аллаха, като пълно плащане, за пилота и… и за хеликоптера. — Баязид откъсна очи от камъка. — За пилота и хеликоптера. Но за вас и за жената… — пот течеше по лицето му. „Толкова много богатства — крещеше умът му, — толкова много и е толкова лесно да се вземат, но нали има и чест, о, да, така е. — Трябва да има справедлив откуп и за вас и жената.
Навън изгърмя двигателят на кола. Мъжете се хвърлиха към счупения прозорец. Колата бързо се насочи към главната порта и докато я наблюдаваха, тя мина през нея, и продължи надолу към града.
— Бързо! — каза Баязид на Хаким. — Решавайте.
— Жената няма стойност — рече Хаким, като хем се страхуваше от лъжата, хем съзнаваше, че трябва да се пазари или са загубени. Пръстите му избраха една гривна с рубини и той я предложи на шейха. — Съгласен ли си?
— За вас жената може да няма стойност. Но не и за пилота. Гривната и колието, ето това, заедно с гривната със зелените камъни.
— За бога, прекалено много е — избухна Хаким. — Тази гривна е повече от достатъчно — тя струва повече от пилота и хеликоптера!
— Прокълнат син! Тази, колието и другата гривна, със зелените камъни!
Пазаряха се все по-сърдито и всички ги слушаха внимателно, с изключение на Ерики, който все още беше погълнат от собствения си личен ад, загрижен само за Азадех и за това, къде се губи докторът и как да й помогне — на нея и на Хаким. Ръцете му галеха косите й, нервите му бяха изопнати до крайност от гневните гласове на двамата мъже — те викаха все по-силно, обидите ставаха все по-тежки. После Хаким, преценявайки добре момента, извика отчаяна — което също беше част от играта.
— Ти си прекалено добър в пазаренето, за Бога! Надхитри ме! Ето, това е последното ми предложение! — Той постави диамантената гривна, по-малкото от смарагдовите колиета и тежката златна гривна на килима. — Споразумяхме ли се?
Сега цената беше справедлива. Не толкова, колкото му се искаше на Баязид, но много повече от това, което бе очаквал.
— Да — отвърна той и загреба печалбата са. Стаята се изпълни със задоволство.
— Заклевате ли се в името на Аллаха да не ни преследвате? Да не ни нападате?
— Да, да. Но пилотът ни трябва да ни закара у дома… — Баязид видя, че яростта отново се надига у Хаким, и бързо добави: — Аз моля, не заповядвам, ага. Ето! — Той предложи на Ерики златната гривна. — Искам да те наема, да ти пла… — Той спря, защото един от хората му на двора извика неспокойно
— Откъм града се задава кола.
Баязид се изпоти още повече.
— Пилоте, заклевам се, че няма да ти навредя.
— Няма достатъчно гориво.
— Тогава ни вземи и ни остави в планините — по-далеч оттук. Аз те моля, не ти заповядвам — повтори Баязид, после добави с променен глас: — В името на пророка, отнесох се с теб справедливо, както и с него и… не я закачих. Аз те моля.
Всички усетиха заплахата в гласа му — може би истинска, може би не, но Ерики разбираше, че крехкото споразумение можеше да се провали при първия куршум, че сега от него зависи да се опита да поправи злото, в което се бе превърнало нападението. Бяха преследвали един вече мъртъв хан, откупът беше наполовина платен, Азадех лежеше ранена и Хаким насмалко не бе убит. Той се реши, докосна я за последен път, погледна хана, кимна му, после стана и рязко издърпа автомата от ръцете на най-близкия човек.
— Ще повярвам на думата ти, но ще те убия, ако ме измамиш. Ще ви оставя северно от града, в планините. Всички на хеликоптера. Кажи на останалите!
На Баязид хич не му хареса оръжието в ръцете на това разярено, търсещо възмездие чудовище. „Всички знаем, че аз хвърлих гранатата, която едва не уби неговата хурия — помисли си той. — Но иншаллах.” — Той бързо заповяда на хората си да се оттеглят. Те взеха тялото на убития си другар и излязоха.
— Пилоте, ще тръгнем заедно. Благодаря ви, ага Хаким хан. Аллах да е с вас — каза той и се оттегли към вратата, отпуснал оръжието, но все пак нащрек. — Хайде!
Ерики вдигна ръка за сбогом на Хаким, погълнат от мъката си.
— Съжалявам…
— Аллах да е с теб, Ерики, и се върни невредим — извика Хаким и Ерики се почувствува по-добре. — Ахмед, иди с него, той не може едновременно да кара и да използува оръжието. Погрижи се да се върне жив и здрав.
„Да — помисли си той, — аз имам да уреждам още сметки с него за нападението на моя дворец!”
— Да, Ваше височество. Благодаря ви, пилоте. — Ахмед взе оръжието от Ерики, провери пълнителя, после се усмихна хитро на Баязид.
— В името на Аллаха и неговия пророк, да бъде благословено името му, нека никой да не мами. — Той учтиво направи знак на Ерики да тръгва, после го последва. Баязид излезе последен.
 

__В двореца: 11,05 преди обед.__
 
Полицейската кола летеше по извиващия се път към портите, следваха я други коли и военен камион, пълен с войска. Хашеми Фазир и Армстронг седяха на задната седалка на водещата кола, която спря в предния двор, където вече беше паркирана линейка. Слязоха и последваха стражата в Голямата зала. Хаким хан ги чакаше, седнал на почетното си място, блед и изтощен, но царствен. Около него се бяха струпали стражи. Тази част от двореца не беше пострадала.
— Слава на Аллаха, че не сте ранен, Ваше височество! Току-що чухме за нападението. Позволете да ви се представя. Аз съм полковник Хашеми Фазир от Вътрешното разузнаване, а това е старши полицейският офицер Армстронг, който ни сътрудничи от години и е експерт в определени области, които може би ви интересуват — между другото, говори фарси. Бихте ли ни казали, моля, какво се случи? — Двамата слушаха внимателно, докато Хаким хан разказваше своята версия за нападението — вече бяха чули част от подробностите. И двамата бяха впечатлени от самообладанието му.
Хашеми беше дошъл подготвен. Преди да тръгне от Техеран вчера вечерта, беше проучил подробно досието на Хаким. Както той, така и САВАК го наблюдаваха от години в Хвой.
— Зная колко, на кого и какво дължи, Робърт, какви услуги и на кого, какво обича да яде и да чете, колко неумело се справя с пушка, пиано или с нож, с всички жени, с които е спал и с всички момчета.
Армстронг се беше разсмял.
— А какви са политическите му прояви?
— Няма такива. Невероятно — но истина. Той има и иранци, и азербайджанци, но досега не се е присъединил към никоя група, не е взел страна, ничия, не е казвал нищо, дори и малко антидържавно — даже и срещу Абдула хан, — а Хвой винаги е бил гнило гнездо на недоволници.
— Каква религия изповядват тук?
— Шиити са, но спокойни, добросъвестни, ортодоксални, нито десни, нито леви. Още от времето, когато беше прогонен, не, това не е съвсем точно, от седемгодишна възраст, когато майка му умря и той и сестра му отидоха да живеят в двореца, Хаким беше перце, подухвано и от най-слабия дъх на баща си, което очакваше със страх неизбежната беда. По волята на Аллаха, чудо е, че стана хан, чудо е, че онзи проклет кучи син — баща му, умря, преди да навреди на него и на сестра му. Странно! В един момент главата му висеше на косъм, а сега контролира нечувано богатство, огромна власт и аз трябва да се занимавам с него.
— Няма да ти бъде трудно — ако това, което казваш, е истина.
— Подозрителен си, както винаги — това ли е силата на англичаните?
— Не, просто с годините един стар полицай си взема поука.
Хашеми се беше усмихнал на себе си. Сега го направи отново и се съсредоточи върху младия мъж, хана на всички Горгони. Наблюдаваше го отблизо, изучаваше го, опитваше се да разгадае мислите му. „Какви са тайните ти — не можеш да нямаш тайни!”
— Ваше височество, преди колко време потегли пилотът? — попита Армстронг.
Хаким погледна часовника си.
— Преди около два часа и половина.
— Каза ли колко гориво има?
— Не, каза само, че ще ги закара малко по-надалеч и ще ги остави там.
Хашеми и Робърт Армстронг стояха пред издигнатия подиум, отрупан с богати килими и възглавници. Хаким хан беше облечен официално в топли брокати, с верижка от перли на врата и диамантена обица, четири пъти по-голяма от тази, с която бе откупил живота си.
— Може би — каза Хашеми деликатно, — може би, Ваше височество, пилотът действително е в съюз с кюрдските разбойници и няма да се върне.
— Не, а и те не бяха кюрди въпреки твърдението им, че са, просто бандити, които го отвлякоха и са го принудили да ги поведе срещу хана, моя баща. — Младият хан се намръщи и продължи твърдо: — Ханът, моят баща, не трябваше да убива техния пратеник. Трябваше да се спазари за откупа и да го плати — а после да заповяда да ги убият за нахалството им.
Хашеми схвана намека.
— Значи ще ги преследвате и ще ги хванете?
— И цялата ми собственост ще бъде възстановена.
— Разбира се. Мога ли, можем ли аз или моят отдел да ви помогнем с нещо? — Той наблюдаваше внимателно младия мъж и видя — или си мислеше, че видя, проблясък на ехидно учудване и това го озадачи. В този момент вратата се отвори и влезе Азадех. Той никога не я беше виждал отблизо. „Тя трябва да бъде притежавана от иранец, а не от гаден чужденец. Как може да търпи това чудовище?” Не забеляза, че Хаким също го изучава внимателно. Но Армстронг забеляза всичко — гледаше хана, без той да го вижда.
Азадех беше облечена в западни дрехи, сиво-зелени, които подхождаха на пъстрите й зелени очи, с чорапи и фини обувки — лицето й беше леко гримирано, но много бледо. Походката й беше бавна, малко болезнена, но тя се поклони на брат си с нежна усмивка:
— Съжалявам, че ви прекъсвам, Ваше височество, но докторът ме помоли да ви напомня, че трябва да почивате. Той ще си тръгва, бихте ли искали да го видите?
— Не, не, благодаря. Добре ли си?
— О, да — отвърна тя и се усмихна насила. — Той казва, че съм добре.
— Позволи ми да ти представя полковник Хашеми Фазир и мистър Армстронг, старши полицейски офицер Армстронг — нейно височество сестра ми Азадех.
Те я поздравиха и тя отвърна на поздрава им.
— Старши офицер Армстронг? — попита тя на английски, леко намръщена. — Не си спомням точно, старши офицер, но май сме се срещали преди, нали?
— Да, ваше височество, веднъж във Френския клуб, миналата година. Бях с мистър Толбът от британското посолство и с един приятел на вашия съпруг от финландското посолство, Кристиан Толонен — мисля, че беше на рождения ден на съпруга ви.
— Имате добра памет.
Хаким хан се усмихна странно.
— Това е характерно за МИ-6, Азадех.
— Аз съм пенсионер, Ваше височество — каза внимателно Армстронг. — Просто консултант на Вътрешното разузнаване. — После се обърна към Азадех: — Толкова се зарадвахме с полковник Фазир, че нито вие, нито ханът сте пострадали.
— Благодаря — отвърна тя. Ушите и главата още я боляха много, гърбът й беше схванат.
„Ще трябва да изчакаме няколко дни, ваше височество, — беше казал докторът, — и ще направим и на двама ви рентгенова снимка колкото е възможно по-скоро. Най-добре е да отидете в Техеран, и двамата, там имат по-добра апаратура. При експлозия като тази… не се знае, ваше височество, най-добре ще е да отидете, не бих искал да ме държат отговорен…”
— Моля, извинете, че ви прекъс… — въздъхна Азадех и рязко спря, вдигна глава и се ослуша. Те също се ослушаха. Чуха само надигащия се вятър и шум от далечна кола.
— Рано е още — каза Хаким любезно. Тя се опита да се усмихне и промърмори:
— Да бъде волята на Аллаха. — И излезе.
— Ние също трябва да ви оставим, Ваше височество — наруши Хашеми кратката тишина. После продължи безразлично на фарси. — Много любезно от ваша страна, че ни приехте днес. Може би ще можем да дойдем отново утре? — Видя как младият хан откъсна погледа си от вратата и го погледна под тъмните си вежди, красивото му лице беше спокойно, пръстите му си играеха с украсената със скъпоценни камъни кама в пояса му. „Сякаш е направен от лед” — помисли си той, като чакаше учтиво да бъде освободен.
Но вместо това Хаким хан освободи всичките стражи, освен един, когото постави на вратата, за да не може да ги чува, и каза на двамата мъже да се приближат.
— Сега ще говорим на английски. Какво искахте да ме попитате в действителност? — рече той меко.
Хашеми въздъхна, сигурен, че Хаким хан вече знае, и още по-сигурен, че тук има истински врагове — или приятели.
— Молим за помощта ви по два въпроса, Ваше височество. Влиянието ви в Азербайджан може да ни помогне изключително много, за да премажем вражеските елементи, въстанали срещу държавата.
— Какъв е вторият?
Усети нетърпението на хана и това го учуди.
— Вторият е малко деликатен. Отнася се до човек от Съветите на име Пьотър Мжитрик, познат на баща ви, който от няколко години, от време на време, идва тук — както и Абдула хан е посещавал дачата му в Тбилиси. Мжитрик се правеше на приятел на Абдула хан и на Азербайджан, в действителност се оказа много високопоставен офицер от КГБ и много враждебен.
— Деветдесет и осем от всеки сто руснаци, които идват в Иран, са от КГБ и следователно врагове, а другите двама са от ГРУ и следователно също врагове. Като хан моят баща трябваше да се занимава с всякакви врагове. — Хаким отново пусна саркастичната усмивчица, която беше забелязал Хашеми. — С всякакви. Включително и с тези. Е и?
— Много бихме искали да го разпитаме. — Хашеми изчака за някаква реакция, но реакция нямаше и възхищението му към младия хан нарасна. — Преди да умре, Абдула хан се съгласи да ни помогне. От него научихме, че човекът е възнамерявал да дойде тук тайно през границата миналата събота и после във вторник, но и двата пъти не се появи.
— Как влизаше той?
Хашеми му каза. Не беше сигурен колко знае ханът и опипваше пътя много внимателно.
— Ние мислим, че човекът ще се опита да се свърже с вас — и ако е така, бихте ли ни информирали за това, моля? Лично.
Хаким хан реши, че е дошло време да постави на мястото му този техерански враг и британското му лакейско куче. „Проклетник, да не мислиш, че съм толкова наивен, че да не разбирам какво става?”
— В замяна на какво? — попита топ невинно. Хашеми отвърна също така невинно:
— Какво искате?
— Първо: всички висши офицери от САВАК и полицията да подадат веднага временно оставка в очакване на ревизия — от мен, и всички бъдещи назначения да подлежат на предварителното ми одобрение.
Хашеми почервеня. Даже Абдула хан никога не беше искал такова нещо.
— Какво е второто? — попита той сухо. Хаким хан се засмя.
— Добре, много добре, ага. Второто ще почака до утре или други ден, както и третото, а може би и четвъртото. Но що се отнася до вашата първа точка, в десет часа утре ми донесете точните си искания за това, как бих могъл да ви помогна да спрете боевете в Азербайджан — и как вие лично, ако имате тази власт, как вие бихте… — Той се замисли за момент, после добави: — … как бихте ни защитили от враговете отвън и от враговете отвътре. — После насочи вниманието си към Армстронг.
Армстронг се надяваше, че разговорът ще продължи дълго, екзалтиран от възможността да види този нов хан лично да се противопоставя на такъв закоравял противник като Хашеми. „Голяма работа ще се окаже този малък педераст, щом може да действа така уверено на втория ден от сядането си на престола, след като само преди два часа за малко не са го вдигнали във въздуха! Няма да е лошо правителството на Нейно Величество да го сложи в списъка на опасните. По-полека, по-полека, котенце! — Видя впитите в него очи, с усилие запази лицето си безизразно и изръмжа наум: „Кротко, идва твоят ред!”
— В кои определени области сте експерт, които може да ме интересуват?
— Ами, Ваше височество, аз, ъъъ… аз бях в Специалния отдел и разбирам малко от разузнаване и, ъъъ… контраразузнаване. Разбира се, добрата информация, личната информация е много важна за човек във вашето положение. Ако желаете, може би в сътрудничество с полковник Фазир бих могъл да ви предложа пътища за подобряването й.
— Добра идея, мистър Армстронг. Моля, дайте ми предложенията си в писмен вид — колкото е възможно по-скоро.
— Ще се радвам да го направя. — Армстронг реши да рискува. — Мжитрик може много бързо да ви даде интересуващите ви отговори за „отвътре и отвън”, които споменахте, особено ако полковник Фазир, ъъъ… поговори малко с него насаме. — Думите му увиснаха във въздуха. Усети как Хашеми нервно пристъпва от крак на крак. „Залагам живота си, че знаеш повече от това, което казваш, приятелче, и се обзалагам, че не си прекарал всичките тези години само надупен! Господи, как ми се пуши!”
Очите на хана го пронизваха и му се искаше да запали цигара и да каже весело: „За бога, стига с всички тези заобикалки и глупости, кажи си всичко…” После си представи хана на всички Горгони да седи на тоалетната чиния с безпомощно провиснал член и трябваше да се закашля, за да спре внезапното желание да се разсмее на глас.
— Извинете — каза той, опитвайки се да изглежда смирен.
Хаким хан се намръщи.
— Как ще имам достъп до информацията? — попита той и двамата разбраха, че се е хванал.
— Както пожелаете, Ваше височество — отвърна Хашеми, — както пожелаете.
Отново кратко мълчание.
— Ще помисля по това, което… — Хаким хан спря и се вслуша. Сега вече всички чуха приближаващото се бръмчене на витлата и реактивните двигатели. Армстронг и Фазир се втурнаха към високите прозорци.
— Чакайте — спря ги Хаким. — Един от вас да ми подаде ръка, моля.
Учудени, те му помогнаха да стане.
— Благодаря — каза той, намръщен от болка. — Така е по-добре. От гърба ми е. Сигурно съм си притиснал някой нерв при експлозията. — Хашеми го прихвана и ханът закуца към прозореца, който гледаше към предния двор.
212 се приближаваше бавно, снижаваше се, за да кацне. Разпознаха Ерики и Ахмед на предните седалки, Ахмед се беше отпуснал назад, очевидно бе ранен. В корпуса на хеликоптера имаше няколко дупки от куршуми, от страничния прозорец висеше огромно парче пластмаса. Безпокойството им нарасна. Хеликоптерът се приземи отлично. Двигателите веднага спряха. Тримата видяха, че бялата яка и ръкавите на Ерики са изцапани с кръв.
— Господи! — промълви Армстронг.
— Ага — настойчиво каза Хаким хан на Хашеми. — Вижте дали можете да спрете доктора.
Хашеми хукна навън.
От прозореца се виждаше стълбището на двореца. Огромната врата се отвори, Азадех изтича навън, после замръзна като статуя. Около нея се събраха хора — стражи и слуги, някои от семейството. Ерики отвори страничната врата на хеликоптера, слезе непохватно и тръгна към нея. Беше уморен, но походката му беше твърда и изправена.
Азадех се хвърли в прегръдките му.
 

56
 
__Ковис: 12,10 по обед.__
 
Ибрахим Киаби нетърпеливо чакаше в засада моллата Хусаин, който трябваше да излезе от джамията на многолюдния площад. Беше се облегнал на фонтана срещу огромната врата, а ръцете му люлееха брезентовата чанта, прикриваща заредената М-16. Очите му бяха зачервени от умора, цялото тяло го болеше от почти шестстотинкилометровото пътуване.
Сред тълпата забеляза висок европеец. Вървеше след един от Зелените ленти, беше облечен в тъмни дрехи, парка и фуражка. Ибрахим ги проследи с поглед, докато двамата подминаха джамията и изчезнаха в пасажа до нея. Наблизо беше входът на пазара. Неговата тъмнина, топлина и сигурност го изкушаваха да се махне от студа.
— Иншаллах — промърмори си той автоматично, а после лениво си напомни да спре да използува този израз, придърпа старото си палто по-плътно и се намести по-удобно до чешмата, която щом снегът се стопеше, щеше отново да заструи, за да могат минувачите да пият вода или да измият според ритуала лицата и ръцете си, преди да отидат на молитва.
— Що за човек е този молла Хусаин? — беше попитал той уличния продавач, който му гребна порция димящ пилаф от казана, окачен над дървените въглища. Това се случи сутринта и той току-що бе пристигнал след безкрайните разтакавания. Беше закъснял с петнадесет часа. — Как изглежда?
Мъжът, стар и беззъб, вдигна рамене.
— Ами молла.
Друг един продавач обаче го наруга:
— Аллах да те накаже дано! Не го слушай, чужденецо, молла Хусаин е истинският водач на народа, божи човек, който не притежава нищо, освен пушка и куршуми, за да убива враговете на Аллаха! — Други клиенти откликнаха като ехо на голобрадия младеж и му разказаха за завладяването на въздушната база. — Нашият молла е верен последовател на имама, той ще ни отведе в рая, ей Богу!
Ибрахим едва не изкрещя от ярост: „Хусаин и всички молли заслужават смърт затова, че тъпчат главите на вас, бедните селяни, с такива глупости! Рай? Красиви одежди, прекрасни вина и четиридесет вечни девственици на копринени кушетки?”
„Няма да мисля за любов. Няма да мисля за Шаразад, още не.”
Ръцете му погалиха оръжието и усетиха скритата му сила. Това притъпи донякъде умората и глада му, но не и пълната му самота.
Шаразад. Сега тя бе част от сънищата му. Така стана по-добре, много по-добре; той я чакаше в кафетерията, когато Джари се приближи до него и му прошепна: „За Бога, съпругът се върна. Това, което така и не започна, свърши завинаги!” После изчезна в тълпата. Той грабна оръжието си и тръгна веднага, вървя пеша по целия път до автобусната спирка. Сега чакаше да стане скоро мъченик, за да отмъсти в името на масите за сляпата тирания. Съвсем скоро. Скоро щеше да бъде в тъмнина или светлина, в забвение или разбиране, сам или с други: пророци, имами, дяволи, кои?”
Той притвори очи в екстаз.
„Скоро ще знам какво става и къде отиваме, когато умрем. Дали в крайна сметка откриваме отговора на безкрайната загадка: бил ли е Мохамед последният пророк на Аллаха, или просто е бил луд? Верен ли е Коранът? Има ли Бог?”
В пасажа зад джамията човекът, който водеше Старк, спря и махна с ръка към някакъв бордей. Старк прескочи мръсната канавка и почука. Вратата се отвори.
— Мир вам, ваше превъзходителство Хусаин! — каза той предпазливо на фарси. — Викали сте ме?
— Салаам, капитане, да, така е — отговори молла Хусаин на английски и му направи знак да влезе.
Старк трябваше да се наведе, за да влезе в коптора. Имаше само една стая. Две бебета спяха неспокойно върху сламеници, поставени направо върху мръсния под. Младо момче, стиснало в ръце стара карабина, се втренчи в него и той разпозна същото онова дете, което видя при схватката между хората на Хусаин и тези на Затаки. Добре поддържан АК-47 беше подпрян на стената. До мивката, на разнебитен стол, седеше нервна стара жена с черен лекьосан чадор.
— Това са моите синове, а това е жена ми — представи ги Хусаин.
— Салаам. — Старк скри учудването си, че тя е толкова възрастна. После я погледна по-отблизо и разбра, че старческият й вид не е от годините.
— Извиках те по три причини: първо, за да видиш как живее един молла. Бедността е едно от най-важните морални задължения на моллата. Както и познанието, водачеството и правораздаването. Но да оставим това настрана, ага, знам, че сте напълно искрен в своите вярвания. — … „и скован от тях — искаше да добави Старк, отвратен от тази стая с ужасната, вечна нищета, която тя олицетворяваше, с нейното зловоние и безпомощност. Знаеше, че са ненужни, но че ще съществуват през всичките дни на земния им живот тук, както и в безброй други домове на други хора от всички религии, из целия свят. — Но не и за моето семейство, благодаря ти, Боже! Благодаря ти, Боже, че съм тексасец, благодаря ти десет милиарда трилиона пъти, че съм по-добре, че моите деца никога, никога няма да живеят в мръсотията като тези малки, бедни създания.” Той с усилие се сдържа да не разгони мухите, накацали по бебетата. Изпитваше желание да напсува Хусаин, че понася всичко това, без да е необходимо да го прави.
— Казахте три причини, ага?
— Втората е: защо сте планирали за днес да тръгнат всички с изключение само на няколко души?
— Те отдавна не са взимали отпуск, ага. Сега работата в базата е малко и е най-удобното време за това. — Опасенията на Старк се засилиха. Тази сутрин, още преди да го извикат тук, се получиха три телекса и две обаждания по радиото от главната им квартира в Техеран — последното от Сиамаки, сега с ранг на член на Съвета, който искаше да знае къде са Петикин, Ногър Лейн и друг