Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Джеймс Клавел
Вихрушка - Том I

 
Действието на тази приключенска история се развива в революционен Иран между 9 февруари и 3 март 1979 г., далеч преди началото на кризата със заложниците. Опитах се да я направя колкото е възможно по-истинска, но тя е измислица, наситена с въображаеми герои и много места, и всяко съвпадение с действителни лица или компании, които са били или са част от тази епоха, е случайно. Разбира се, очерталите се чрез съдбата на моите въображаеми герои сенки на противопоставящите се великани, от една страна, Н. И. В. шах Мохамад Пахлави и неговия баща шах Реза, а, от друга — имам Хомейни, са важна част от тази история. Те лично не са описани, въпреки че се опитах да представя точна, макар и измислена картина на онези времена, на различните хора, които ги преживяха, на мненията, които съществуваха или биха били изказани — и все пак с нищо не съм искал да изразя неуважение.
Това е история, а не истинска случка. Просто си представих, че онези двадесет и четири дни са изминали точно така…
 
 
 
НА ШИГАЦУ
 

Първа част
 
Петък
9 февруари 1979 г.
 
1
 
__В планините Загрос: залез слънце.__
 
Слънцето докосна хоризонта и човекът уморено дръпна юздите на коня си, доволен, че е дошло време за молитва.
Казваше се Хусаин Ковиси, беше як иранец на тридесет и четири години, със светла кожа и много черни очи и брада. През рамото му висеше съветски автомат АК–47, Беше се навлякъл срещу студа. Носеше бял тюрбан и изпоцапани от пътуването тъмни дрехи, груб номадски кашкайски овчи кожух, запасан над тях, и износени ботуши. Ушите му бяха закрити и той не можа да чуе далечния вой на приближаващия се реактивен хеликоптер. Зад него уморената товарна камила дръпна оглавника и спря — искаше храна и почивка. Той разсеяно я наруга и слезе.
На тази височина, почти 2500 метра, въздухът беше рядък и студен, много студен, земята бе покрита с дълбок сняг, който вятърът натрупваше на преспи и правеше пътя хлъзгав и коварен. Под него към далечните долини се виеше малко известен планински път чак до Исфахан, където беше ходил. Напред пътят правеше опасни завои нагоре през канарите, после към други долини, обърнати към Персийския залив и към град Ковис, където той беше роден, където живееше сега и от който беше взел името си, когато стана молла.
Не обръщаше внимание на опасността, и на студа. Опасността за него беше също толкова прозрачна, колкото и въздухът.
«Сякаш отново съм чергар — мислеше си той, — баща ни ни води като в онези стари времена, когато всички кашкайски племена можеха да се скитат от зимните до летните пасбища, за всеки мъж по един кон и една пушка и стада, за да се изхранваме, многобройни стада от овце, кози и камили, жените незабулени, племената ни живееха свободни, както прадедите ни реди хиляди години, неподвластни на никого, освен на Божията воля — старите времена, които свършиха преди няма и шестдесет години — каза си той и гневът му нарасна — свършиха, когато Реза хан, това новозабогатяло парвеню, узурпира трона с помощта на мръсните англичани и се провъзгласи за Реза шах, първия от шаховете Пахлави, а после с подкрепата на казашкия си полк ни обузда и се опита да ни заличи.
Божа работа е, че неговите нечестиви английски господари навреме го унижиха и изгониха, за да умре забравен, Божа работа е, че шах Мохамад беше принуден да избяга преди няколко дни, Божа работа е, че Хомейни се завърна, за да поведе Неговата революция, воля Божия е, че утре или вдругиден аз ще стана мъченик, Божие удоволствие е, че ще бъдем пометени от Неговата вихрушка и че настъпва денят, когато ще се уредят сметките с всички лакеи на шаха и всички чужденци.»
Хеликоптерът сега беше по-близо, но той все още не го чуваше, воят на бурния вятър заглушаваше звука. Доволен, той извади молитвеното си килимче и го простря на снега — гърбът още го болеше от ударите с камшик — после загреба шепа сняг. Ритуално изми ръцете и лицето си, подготвяйки се за Четвъртата молитва за деня, после се обърна на югозапад към Свещения град Мека, който беше на хиляди мили оттук в Саудитска Арабия, и отдаде мислите си на Бога.
— Аллах-ул акбар, Аллах-ул акбар, ла иллах илла Аллах… — След като повтори Шахадата, той се просна и се остави арабските думи да го обгърнат: Бог е най-велик, Бог е най-велик. Няма друг Бог, освен Бога и Мохамед е неговият Пророк. Бог е най-велик, Бог е най-велик, няма друг Бог, освен Бога и Мохамед е неговият Пророк…
Вятърът се надигна, вече по-студен. После през тюрбана си молещият се човек долови пулса на реактивните двигатели. Нарастваше и нарастваше, вряза се в съзнанието му и наруши покоя и съсредоточението му. Той сърдито отвори очи. Приближаващият се хеликоптер беше само на петдесетина метра над земята и се спускаше право към него.
Най-напред си помисли, че може би е военен хеликоптер, и го обзе внезапен страх, че го търсят. После разпозна английския червен, бял и син цвят и познатата емблема на корпуса: С-Г около червения лъв на Шотландия — същата хеликоптерна компания, която оперираше от въздушната база в Ковис и по цял Иран — и страхът го напусна, но не и яростта. Хусаин Ковиси наблюдаваше хеликоптера, мразейки това, което той олицетворяваше. Машината минаваше почти над него, но не представляваше никаква опасност — онези на борда едва ли щяха да го забележат тук, на завет до скалата. Въпреки това с цялото си същество той негодуваше срещу натрапничеството в неговия мир и нарушаването на молитвата му. А когато оглушителният звук се засили, гневът му нарасна.
— Ла иллах илла Аллах… — Той се опита да се върне към молитвата си, но тласъкът на перките внезапно запрати снега в лицето му. Конят зад него изцвили и се разскача във внезапна паника, спънатите му крака се подхлъзваха и занасяха. Товарната камила, дръпната от въжето, също се уплаши и се изправи, зарева и закуца на три крака, товарът й се разхлаби.
Яростта му избухна.
— Неверник! — изрева той към хеликоптера, който сега вече беше над върховете на планините, скочи на крака и грабна оръжието си, махна предпазителя и гръмна, после отново се прицели и изпразни целия пълнител.
— САТАНА! — извика той във внезапната тишина.
 

Когато първите куршуми се забиха в хеликоптера, младият пилот Скот Гавалан моментално се парализира и погледна глупаво дупките в пластмасовата козирка пред себе си.
— Божичко!… — промълви той — никога преди това не бяха стреляли по него, но възклицанието му бе заглушено, от човека на съседната седалка, чиито реакции бяха точни и светкавично бързи.
— Пусни го надолу! — изрева той в слушалките му.
— Пусни го надолу! — изкрещя отново Том Локхарт в микрофона си, после, понеже не управляваше той самият, блъсна лявата ръка на пилота бутна шага* надолу, намалявайки рязко подемната сила и тягата. Хеликоптерът се разклати като пиян и веднага изгуби височина. В този момент ги обсипа втори откос. Последва зловещ трясък отгоре и отзад, един от куршумите проби метала, двигателите се задавиха и хеликоптерът започна да пада.
[* Ръчка за управление на режима на двигателите и ъгъла на атака на лопатите на витлото, чрез което се постига управление на хеликоптера по вертикала. — Б.пр.]
Беше 206 «Джет Рейнджър» с един пилот и четирима пътници, един отпред и трима отзад и беше пълен. Преди час Скот, както обикновено, ги беше взел от летището в Шираз, на петдесетина мили югоизточно, за да ги върне от едномесечния им домашен отпуск, но сега обикновеното се беше превърнало в кошмар и планината се надигаше срещу тях. Изведнъж точно над хребета земята по чудо изчезна и хеликоптерът потъна в падина, което му даде възможност за частица от секундата да възстанови тягата и да овладее машината.
— Внимавай, за Бога! — викна Локхарт.
Миг по-късно и Скот видя опасността. Ръцете и краката му плъзнаха хеликоптера в ужасяващ завой около издаващата се гола скала; левият плъзгач на колесника докосна скалите с лек удар, като нададе протестиращ вой, и те се гмурнаха само на метър над неравната повърхност на скалите и дървената, които се разделяха отново.
— Надолу и бързо — заповяда Локхарт. — Оттук, Скот — не натам, ето там, покрай този гребен към пролома… Ранен ли си?
— Не, не, не мисля. А ти?
— Не. Така е добре, спусни се в пролома, хайде, бързо.
Скот Гавалан послушно наклони хеликоптера и полетя прекалено ниско и прекалено бързо — още не беше дошъл на себе си. Все още усещаше горчивия вкус в устата си, сърцето му биеше бързо. Чуваше виковете и ругатните на другите зад преградата — заглушаваха дори рева на двигателите, но не можеше да рискува да се обърне, само загрижено попита по интерфона:
— Има ли ранени отзад, Том?
— Забрави ги, концентрирай се, гледай хребета, аз ще се оправя с тях! — обади се Том Локхарт припряно, очите му шареха наоколо. Той беше на четиридесет и две, канадец, бивш пилот от Кралските военновъздушни сили, бивш наемник, а сега главен пилот на тяхната база Загрос Три.
— Гледай хребета и се приготви да заобиколиш отново. Спусни се към земята и лети ниско. Внимавай!
Хребетът беше малко над тях и се приближаваше прекалено бързо. Гавалан видя зъберите на скалите право на пътя си, едва успя да ги заобиколи и бурен порив го тласна опасно близо до отвесната стена на пролома. Отърваха се на милиметри. Мръсните думи в слушалките възвърнаха самообладанието му. После видя отпред дърветата и скалите и внезапния край на пролома и разбра, че са загубени. Изведнъж времето сякаш спря.
— Боже Гос…
— Рязко наляво… виж скалата!
Скот почувствува, че краката и ръцете му се подчиняват, и видя как хеликоптерът завива покрай скалите на сантиметри, насочва се към дърветата, минава над тях и излиза на открито.
— Кацни ей там, колкото можеш по-бързо.
Той зяпна Локхарт, стомахът му още бе свит на кълбо.
— Какво?
— Разбира се. По-добре да хвърлим едно око да го огледаме — отговори Локхарт припряно. Съжаляваше, че не пилотира той. — Счу ми се, че нещо се откъсна.
— И на мен. Какво ще кажеш за колесника, може да се е счупил?
— Просто зависни. Аз ще се измъкна навън и ще го проверя, след това, ако всичко е наред, кацни и аз ще направя бърза проверка. Така е по-безопасно: един Господ знае дали куршумите не са закачили някой маслопровод, или скъсали кабел.
Локхарт видя, че Скот откъсва очи от откритото пространство, за да огледа пътниците си.
— Да вървят по дяволите! За Бога, аз ще се оправя с тях — тросна се той. — Съсредоточи се за кацането.
Видя как младият мъж почервеня, но се подчини. После, опитвайки се да преодолее повдигането, се обърна, очаквайки да види всичко опръскано с кръв и вътрешности и някой да вика, а виковете да се давят в шума на двигателите; знаеше, че не може да направи нищо, докато не стигнат до някакво убежище и не кацнат, винаги на първо място безопасното кацане.
За негово огромно облекчение тримата мъже на задната седалка — двама механици и още един пилот, не изглеждаха ранени, въпреки че се бяха свили долу, а Джордън, механикът, точно зад Скот, беше пребледнял и стискаше главата си с ръце. Локхарт се обърна напред.
Сега бяха само на петнадесетина метра, подхождаха добре и бързо. Повърхността беше замръзнала, бяла и равна, без издатини от тревата, снегът бе навян на преспи по края. Очевидно добър избор. Достатъчно място да маневрират и да кацнат. Но как да преценят дълбочината на снега и нивото на земята под него? Локхарт знаеше какво би направил, ако пилотираше. Но не управляваше, не беше капитанът, въпреки че беше старши.
— Добре са там отзад, Скот.
— Слава Богу — каза Скот Гавалан. — Готов ли си да излезеш?
— Как ти изглежда повърхността?
Скот усети предупреждението в гласа на Локхарт, веднага преустанови кацането, добави газ и зависна. «Господи — помисли си той, почти ужасен от глупостта си, — ако Том не ме беше сръгал, щях да кацна там и един Господ знае, колко е дълбок снегът и какво има отдолу!» Задържа машината на тридесет метра и огледа планинската местност.
— Благодаря, Том. Какво ще кажеш за ей там?
Новото открито пространство беше по-малко, на стотина метра от тях, оттатък долината, по-ниско, с добра възможност да се измъкнат, ако се наложеше, и защитено от вятъра. Земята беше почти без сняг, неравна, но ставаше.
— И на мен ми изглежда по-добре. — Локхарт дръпна едната си слушалка и погледна назад. — Хей, Жан-Люк — надвика той двигателите, — добре ли си?
— Да. Счу ми се, че нещо се откъсва.
— И на нас. Джордън, добре ли си?
— Разбира се, всичко ми е на място, за Бога — извика сърдито Джордън — слабият, жилав австралиец, и тръсна глава като куче. — Само дето си цапардосах скапаната глава! Шибани куршуми! Нали Скот каза, че всичко щяло да се оправи, като си отиде проклетият шах и се върне проклетият Хомейни! Кво му е по-доброто? Сега тези проклетници стрелят по нас! Никога досега не са го правили какво, по дяволите, им става?
— По дяволите, откъде да знам? Може да е някой смахнат. Не сваляйте коланите, аз ще отида да погледна. Ако колесникът е добре, ще кацнем и двамата с Род можете да направите проверка.
— Как е шибаното налягане на маслото? — извика Джордън.
— На зелено.
Локхарт се облегна назад и автоматично огледа приборите, местността, небето; наляво, надясно, нагоре, надолу. Снижаваха се плавно, оставаха им шестдесетина метра. Чу в слушалките как Гавалан си мърмори нещо.
— Направи го добре, Скот.
— Да-да, много добре. — Младият мъж се мъчеше да говори спокойно. — Насмалко щяха да ме свалят. Направо се парализирах, като ни улучиха куршумите, а ако не беше ти, щяхме да си отидем.
— Аз съм виновен. Бутнах шага, без да те предупредя. Съжалявам, но трябваше бързо да изтегля хеликоптера от прицела на това копеле. Научих го от Малая. — Локхарт беше прекарал там една година с Британските военновъздушни сили във войната срещу комунистическите бунтовници. — Нямаше време да те предупредя. Кацай, колкото можеш по-бързо. — И той одобрително загледа как Гавалан зависва, изследвайки внимателно терена.
— Видя ли кой стреля по нас, Том?
— Не, но и не съм гледал за неприятели. Къде ще кацнеш?
— Ей там, след поваленото дърво. Окей?
— Изглежда ми добре. Колкото можеш по-бързо. Задръж го точно над земята.
Зависването беше идеално — на няколко сантиметра от снега, непоклатимо като скалите отдолу въпреки поривите на вятъра. Локхарт отвори вратата. Внезапният студ го скова. Той вдигна ципа на подплатеното си пилотско яке, внимателно се спусна, пазейки главата си от въртящите се перки.
Предната част на плъзгача беше ожулена и лошо ударена, малко огъната, но нитовете, които я държаха към колесника, бяха стабилни. Той бързо провери другата страна и отново ударения плъзгач, после вдигна палци. Гавалан отне газта едва-едва и приземи хеликоптера меко като перушинка.
Тримата мъже също слязоха. Жан-Люк Сесон, френският пилот, се отдръпна, за да могат двамата механици да започнат проверката — единият отляво, другият отдясно, работейки от носа до опашката. Вятърът от витлата развяваше дрехите им, почти ги поваляше. Локхарт се вмъкна под хеликоптера, гледаше за изтичане на масло или керосин и като не намери нищо, се изправи и последва Родригес. Родригес беше американец, негов собствен механик, и то много добър. Вече година той обслужваше 212, за да лети нормално. Родригес отвори панелата за проверка и надникна вътре, въздушният поток развяваше прошарената му коса и дрехите му.
Изискванията за безопасност на С-Г бяха високи, по-високи от тези на всички опериращи в Иран хеликоптерни компании, и затова лабиринтът от кабели и тръбопроводи беше спретнат и чист, оптимален. Но изведнъж Родригес посочи нещо с пръст. Върху капака на кутията на агрегатите имаше огромна резка от рикоширал куршум. Внимателно проследиха пътя му. Родригес отново посочи лабиринта, използувайки този път фенерче. Един от маслопроводите беше засегнат. Когато механикът извади ръката си, тя беше цялата в масло.
— По дяволите!
— Да изключа ли двигателя, Род? — извика Локхарт.
— Не, по дяволите, наоколо може да има и други смахнати копелета с пушки, а не ми се остава тук през нощта. — Той извади някаква част и един ключ. — Провери отзад, Том.
Локхарт го остави да работи и се огледа неспокойно за някакво закътано място, където да могат да пренощуват, ако се наложи. В другия край на поляната Жан-Люк, небрежно облегнат на повалено дърво, пушеше цигара.
— Гледай да не ти замръзне, ченето, Жан-Люк! — извика той. Онзи му махна добродушно.
— Хей, Том.
Викаше го Джордън. Той веднага се провря под опашката на хеликоптера, за да се присъедини към механика. Сърцето му подскочи. Джордън също беше отворил един панел за проверка. Имаше две пробойни от куршуми в тялото, точно над резервоарите. «Господи, за малко да експлодират — помисли си той. — Ако не бях бутнал шага надолу, щяхме да си отидем всичките. Абсолютно. Ако не го бях направил, сега щяхме да сме на парчета из планината. И за какво?»
Джордън го сбута и пак му посочи нещо, следвайки драскотините от куршумите. На вала имаше още една драскотина.
— Как педерастът му с педераст не е улучил шибаните лопатки. Да ме шибат, ако знам! — извика той. Беше издърпал червената си вълнена шапка, която носеше винаги, над ушите си.
— Не ни е било дошло времето.
— Какво?
— Нищо. Откри ли нещо друго?
— Не, мама му. Добре ли си, Том?
— Разбира се.
Чу се внезапен трясък й всички се обърнаха ужасени, но беше само сгромолясал се от натежалия сняг клон на огромно дърво.
— Espece de con* — изръмжа Жан-Люк и погледна към небето, осъзнавайки, че денят си отива, после вдигна рамене, запали нова цигара и се разтъпка, за да се стопли.
[* Смрачава се (фр.). — Б.пр.]
Джордън не откри никаква друга повреда от своята страна. Минутите отлитаха. Родригес все още мърмореше и ругаеше, бъркаше непохватно с една ръка във вътрешността на отсека. Останалите се струпаха накуп, по-далеч от витлата. Гледаха го неспокойно. Перките бухаха. Беше все още светло, но не за дълго. Трябваше да изминат още двадесет мили без система за ръководство в тези планини, освен малката преводна в базата им, която понякога работеше, а понякога — не.
— Хайде, за Бога — промърмори някой.
«Хайде» — помисли Локхарт, потискайки безпокойството си.
В Шираз предишният екипаж от двама пилоти и двама механици, които бяха сменили, им махна припряно за сбогом и се втурна към 125 на компанията — осемместен, двумоторен, частен реактивен самолет за превоз на специални товари и пътници — същият, който ги беше докарал от международното летище в Дубай през Залива след едномесечния отпуск, на Локхарт и Джордън в Англия, на Жан-Люк във Франция, а на Родригес в Кения на сафари.
— Къде са се разбързали, по дяволите? — беше попитал Локхарт, когато малкият двумоторник затвори врати и изрулира.
— Летището работи само отчасти, всички още стачкуват, но няма за какво да се тревожим — беше казал Скот Гавалан. — Трябва да успеят да излетят, преди онзи надут, скапан, дребен тъпанар в кулата, който си мисли, че е Божи дар за Иранския въздушен контрол, да е отменил шибаното им разрешение. Добре ще е и ние да се измитаме, преди да се е развилнял. Качвайте багажа на борда.
— Ами митницата?
— И те стачкуват, приятелю. И те като всички! И банките са още затворени. Да не ти пука, след една седмица ще се оправим.
— Merde — изруга Жан-Люк. — Френските вестници пишат, че Иран е une catastrophe с Хомейни и моллите, с въоръжените сили, готови да направят преврат всеки момент, с комунистите, които заплашват всички, с безсилното правителство на Бахтияр… гражданската война е неизбежна.
— Нищо не знаете вие във Франция, приятел? — беше казал Скот Гавалан пренебрежително, докато качваха багажа. — Францу…
— Знаем, mon vieux*. Всички вестници пишат, че Хомейни никога няма да сътрудничи на Бахтияр, понеже той е назначен от шаха, а всеки, който е свързан с шаха, е свършен. Свършен. Този стар циркаджия каза сто пъти, че няма да работи с никой, назначен от шаха.
[* Приятелю (фр.). — Б.пр.]
— Видях се с Анди преди три дни в Абърдийн, Жан-Люк — обади се Локхарт, — и той беше твърдо убеден, че Иран ще се нормализира съвсем скоро, нали Хомейни се върна и шахът си отиде.
Скот грейна.
— Ето, виждаш ли? Ако някой изобщо знае нещо, това е Стареца. Как е той, Том?
Локхарт му се усмихна.
— В отлична форма, както обикновено.
«Анди» беше Андрю Гавалан, бащата на Скот, председател и управляващ директор на С-Г.
— Анди казва, че Бахтияр държи войската, флота и военновъздушните сили, полицията и САВАК, така че Хомейни ще трябва някак да се споразумее. Или така, или гражданска война.
— Христе Боже! — възкликна Родригес. — Какво, по дяволите, търсим още тук?
— Пари.
— Bullmerde!
Всички се разсмяха. Жан-Люк си беше песимист.
— Какво означава това, Жан-Люк? — попита Скот. — По дяволите! Никой досега не ни е досаждал тук, нали? Въпреки цялата бъркотия никой не ни е закачал. Всичките ни договори са с «Иран Ойл», която е на правителството. Бахтияр, Хомейни или който и да е генерал — няма значение кой е на власт, те трябва да се оправят скоро — всяко правителство ще се нуждае отчаяно от петродолари, така че ще им трябват хеликоптери… Те не могат без нас. За Бога, те не са глупаци!
— Не, но Хомейни е фанатик и не го е грижа за нищо друго, освен за исляма, а петролът не е ислям.
— А Саудитска Арабия? Емирствата, ОПЕК, за Бога? Те също са от ислямския свят, обаче знаят цената на един варел. По дяволите това, слушай! — Скот засия. — «Гърни Ейвиейшън» се изтеглят от планините около Загрос и прекратяват всичките си операции в Иран, до една!
Това привлече вниманието на всички. «Гърни Ейвиейшън» беше огромна американска хеликоптерна компания и техен главен конкурент. Без «Гърни» работата щеше да се удвои, а целият чуждестранен персонал на С-Г в страната беше на премиални, обвързани с печалбите на Иран.
— Сигурен ли си, Скот?
— Сигурен съм, Том. Те имаха адски скандал с «Иран Ойл». Поводът беше, че «Иран Ойл» им каза: «Ако искате да напускате, напускайте, но всички хеликоптери са по лиценз наши, така че те ще останат тук, както и всички резервни части!» А «Гърни» им каза да го духат, закри базата в Гаш, консервира хеликоптерите и си отиде.
— Не мога да повярвам — каза Жан-Люк. — «Гърни» трябва да имат поне петдесет хеликоптера по договор; даже и те не могат да отпишат толкова много.
— Дори и така да е, вече изпълнихме три задачи миналата седмица и всичките бяха изключително техни.
Жан-Люк успя да надвика всички.
— Защо «Гърни» се изтегля, Скот?
— Нашият безстрашен лидер в Техеран мисли, че ги е шубе, не могат да издържат на натиска или не искат. Нека си го кажем, Хомейни е най-вече настроен против Америка и американските компании. Макайвър мисли, че те съкращават загубите си и че това е чудесно за нас.
— Mon Dieu, ако не могат да изтеглят хеликоптерите и резервните си части, значи са много зле.
— Не е наша работа да ги мислим, приятел, нашата е да работим и да летим. Стига да кротуваме, ще вземем всичките им договори и ще получим повече от двойно плащане само тази година.
— Tu en paries a mon cul, ma tete est malade!
Всички се засмяха. Даже и Джордън знаеше приблизително какво означава това: не ми ги разправяй на гъза.
— Не се стягай, братче — каза Скот.
Локхарт несъзнателно кимна. Все още се чувствуваше студът в планините «Скот и Анди са прави, скоро всичко ще е наред, трябва да е наред» — помисли си той. Вестниците в Англия също бяха сигурни, че положението в Иран ще се нормализира бързо от само себе си. При условие, че Съветите не направят открита стъпка. И ги бяха предупредили. Предупреждението беше: долу ръцете, американци и руснаци, нека иранците сами се справят с проблемите си. «Вярно е, че който и да е на власт, ще има неотложна нужда от стабилност, от приходи също, а приходи значи нефт. Да. Всичко ще се оправи. Тя вярва в това, а щом тя вярва, че всичко ще бъде прекрасно, стига шахът да бъде детрониран и Хомейни да се завърне, защо и аз да не повярвам? Ах, Шаразад, колко ми липсваш!»
Не беше възможно да й позвъни от Англия. Телефоните в Иран хич ги нямаше, особено като се има предвид огромното им претоварвани от твърде бързата индустриализация, но през изминалите осем месеца, откакто започнаха неприятностите, почти непрекъсващите стачки в телекомуникациите направиха вътрешните и външните връзки още по-лоши и сега сякаш изобщо ги нямаше. Когато беше в Главната квартира в Абърдийн за редовния си двугодишен медицински преглед, успя да й изпрати телекс — загуби цели осем часа. Беше й го изпратил по Макайвър в Техеран, където беше тя сега. Не можеш да кажеш много в един телекс, освен: «ще се видим скоро, липсваш ми, обичам те».
«Още малко, скъпа моя, и…»
— Том?
— Да, Жан-Люк? Какво има?
— Скоро ще завали сняг.
— Да.
Жан-Люк беше изпит, с голям галски нос и кафяви очи, слаб като всички пилоти, минаващи на строги медицински прегледи всеки шест месеца, които не допускаха наднорменото им тегло.
— Кой стреля по нас, Том?
Локхарт повдигна рамене.
— Не видях. А ти?
— И аз. Надявам се, че е бил просто някой луд. — Очите на Жан-Люк се впиваха в него. — За момент си помислих, че съм отново в Алжир, тия планини не са много по-различни, отново във военновъздушните сили и се сражавам със селяните и НФО*. Господ да ги убие? — Той хвърли цигарата си и я стъпка с ток. — Участвал съм в една гражданска война и я ненавиждах. Тогава поне имах оръжие и бомби. Не бих искал да съм цивилен, попаднал в друга война, без да мога да разчитам на нищо друго, освен на бързите си крака.
[* Национален фронт за освобождение. — Б.пр.]
— Сто на сто е бил някой луд.
— Мисля, ще си имаме работа с много такива луди, Том. Откакто напуснах Франция, имам лоши предчувствия. А откакто се върнах, имам още по-лоши. Били сме на война с теб, а повечето от останалите не са. Надушваме опасността. Повярвай, чакат ни големи неприятности!
— Просто си уморен.
— Не че не съм… Анди наистина ли е оптимист?
— Голям. Изпраща поздрави и каза: «Горе главите!»
Жан-Люк се засмя, потиска прозявката си.
— Mon vieux, умирам от глад, Какво е планирал Скот за завръщането ни?
— Закачил е един плакат «Добре дошли» на хангара.
— За вечеря mon vieux. За вечеря.
— Каза, че той и няколко селяни били на лов, така че има еленски бут и два заека за вашия деликатен вкус — скарата ще ни чака.
Очите на Жан-Люк светнаха.
— Добре. Слушай, донесъл съм бри, чесън — цял килограм, пушена шунка, аншоа, лук, също и няколко килограма пастет, консерви с доматено пюре и жена ми ми даде нова рецепта от Джани от Сен Жан… невероятна е. И виното…
Локхарт усети, че устата му се налива със слюнка. Хобито на Жан-Люк беше готвенето и когато се вдъхновяваше, французинът наистина нямаше равен.
— Донесох от «Фортнамс» консерви от всичко, за което можах да се сетя, и малко уиски. Знаеш ли твоето готвене ми липсваше. «И твоята компания» — помисли той.
Когато се срещнаха Дубай и си стиснаха ръцете, беше попитал: — Как мина отпуската?
— Нали бях във Франция — беше казал Жан-Люк високомерно.
Локхарт му бе завидял за откровеността. В Англия не беше толкова добре — времето, храната, отпуската, децата, тя, Коледа — колкото и да се опитваше, не излизаше нищо. Голяма работа! Нали се беше върнал и скоро щеше да бъде в Техеран.
— Ще сготвиш ли довечера, Жан-Люк?
— Разбира се! Как мога да живея без хубава храна?
— Както всички по света — засмя се Локхарт. Гледаха как Родригес продължава да работи усилено. Шумът на двигателите беше приглушен, струята от витлата шибаше механика. Локхарт вдигна палци към Скот Гавалан, който чакаше търпеливо в кабината. Скот му отвърна, после посочи небето. Локхарт кимна, сви рамене отново насочи вниманието си към Родригес — знаеше, че не може да помогне с нищо, освен да чака стоически.
— Кога отиваш в Техеран? — попита Жан-Люк. Сърцето на Локхарт заби по-силно.
— В неделя, ако не вали сняг. Трябва да докладвам на Макайвър, имам и поща за тях. Ще взема 206. Ще си загубя целия ден утре, за да проверя всичко. Скот каза, че трябва да имаме готовност да започнем пълната програма от полети.
— Назари е казал всички операции? — зяпна го Жан-Люк.
— Да.
Назари беше иранската им свръзка и началник на базата, служител на «Иран Ойл» — държавен монопол, който владееше целия нефт под и над земята. Той канализираше и даваше разрешения за всичките им полети. С-Г работеше по договор с тази компания, правеше проучвания, осигуряваше персонал, доставки и оборудване за петролните сонди, които бяха разпръснати по цялата планинска верига, и се занимаваше с неизбежната КАЗЕВАК — програма за спешни евакуации при инциденти и аварийни случаи.
— Едва ли ще летим много през следващата седмица заради времето. Но трябва някак си да тръгна с 206.
— Да. И ще ти трябва водач. Идвам с теб.
— Няма как, приятелю — засмя се Локхарт. — Ти си следващият по ранг и си дежурен през следващите две седмици.
— Но аз няма да съм необходим. За три дни, а? Погледни небето, Том. Трябва да проверя дали апартаментът е наред.
При нормални обстоятелства всички пилоти и семействата им бяха базирани в Техеран и всеки летеше две седмици, а една почиваше. Много пилоти предпочитаха да летят два месеца, а после да излязат в домашен отпуск за цял месец, особено англичаните.
— Много е важно да отида в Техеран.
— Ще нагледам апартамента ти, ако искаш, и ако ми обещаеш да готвиш три вечери всяка седмица, ще те измъкна за два дни, когато се върна. Нали току-що се върна от едномесечен отпуск.
— А, но това беше вкъщи. Сега трябва да мисля за mon amie*. Сто на сто е самотна без мен в Техеран, вече цял месец е самичка. Ами да! — Жан-Люк гледаше Родригес, после отново погледна небето. — Можем да почакаме още десет минути, Том. После ще трябва да направим лагер, докато се съмне.
[* Любима (фр.). — Б.пр.]
— Но да се върнем към по-важните неща, Том…
— Не.
— Merde, бъди французин, не англосаксонец. Цял месец! Помисли си какво изпитва тя!
Родригес постави панелата обратно и си избърса ръцете.
— Да се измитаме — извика той и се качи на борда. Всички бързо го последваха. Той затегна предпазния колан; гърбът, главата и вратът го боляха. Излетяха и се насочиха към базата зад отсрещното било. Джордън го зяпаше.
— Какво ти е, копеле?
— Как оправи тая шибана тръба, спортяго? Беше надупчена много кофти.
— С дъвка.
— Какво?
— Дъвка за дъвчене. Наистина, дявол да те вземе. Ставаше в проклетия Виетнам, защо да не стане и тук? Дано! Дупчицата беше съвсем малка, а дъвката беше всичко, което имах, така че почвай да се молиш. Спри да псуваш, за Бога?
Приземиха се успешно в базата, снеговалежът току-що започваше. Наземният персонал беше включил светлините за кацане, за всеки случай.
Базата им се състоеше от четири фургона за живеене, кухня, хангар за 212 — четиринадесет местен пътнически или товарен хеликоптер, и два 206 и площадки за кацане. Навеси за резервните части за сондите, торби с цимент, помпи, генератори и всички видове спомагателно оборудване за сондите, включително сондажни тръби. Беше разположена на малко плато на 2200 метра надморска височина, залесено и много живописно, обградено от всички страни от заснежени върхове, издигащи се на над три хиляди и петстотин метра. На близо километър беше село Яздек. Селяните бяха от малко племе номадски кашкаи, установили се тук преди век — на това място се срещаха два от малките кервански пътища, кръстосващи Иран от три, а може би и четири.
С-Г имаше база тук от седем години по договор с «Иран Ойл», отначало, за да направят проучвания за тръбопровод и топографски карти на местността, после да помогнат в строителството и да обслужат сондите в близките богати нефтени полета. Мястото беше изолирано, диво и красиво, летенето — интересно и приятно, часове се правеха лесно — според иранските правила за въздухоплаване над цялата територия на Иран бяха разрешени само дневни полети. Летата бяха чудесни. През по-голямата част от зимата бяха затрупани от сняг. Наблизо имаше кристални езера, добри за риболов, а дивечът в горите беше в изобилие. Отношенията им със селяните от Яздек бяха отлични. Като се изключи пощата, снабдяването обикновено беше добро и нямаха нужда от нищо. И което беше много важно за всички, бяха далече от Главната квартира в Техеран, без радиовръзка през по-голямата част от годината и щастливо оставени на самоуправление.
В момента, в който витлата спряха и хеликоптерът замлъкна, Родригес и Джордън отвориха отново панелата. Ужасиха се. Подът на отсека беше залят с масло. Носеше се и тежка миризма на керосин. Разтреперан, Родригес светна с фенерчето и посочи нещо. На един от шевовете на ръба на резервоара за горивото имаше малка пукнатина — нямаше начин да я забележат в планината. Тънка струйка гориво изтичаше оттам и се смесваше с маслото отдолу.
— Исусе, да го…! Скивай, че това си е бомба със закъснител! — изграчи той.
Зад него Джордън за малко не припадна.
— Една искра и… Копеле, дай ми маркуч, за Бога! Ще го източа, преди да сме полетели в небесата…
— Ще ти донеса — каза Скот. Повдигаше му се. — Е, струва ми се, че един от животите ни си отиде. Остават ми още осем — добави той.
— Сигурно си роден с късмет, капитане — каза Родригес. Чувствуваше се много зле. — Да, сигурно си роден с късмет. Тая бракма… — Той рязко спря и се вслуша.
Останалите направиха същото — Локхарт, Жан-Люк и Назари, близо до колибата на Главната квартира, шестимата от иранския наземен персонал, готвачите и работниците. Беше много тихо. После откъм селото отново се чу автоматичен огън.
— Проклятие! — измърмори Родригес. — Защо ли се върнахме в това ужасно сметище, по дяволите?
 

2
 
__Абърдийн, Шотландия — Хеликоптерно летище «Макклауд»: 5,15 следобед.__
 
Големият хеликоптер се спусна от вечерния здрач с вършеещи перки и се приземи близо до ролса, паркиран недалеч от една от залетите от дъжда хеликоптерни площадки. Цялото летище бе претоварено, безчет хеликоптери пристигаха или заминаваха със смените на петролните платформи, персонала и доставките. Всички хеликоптери и хангари гордо носеха емблемата на С-Г. Вратата на пътническия салон се отвори и двама мъже, облечени в летателни комбинезони и спасителни жилетки, се спуснаха по хидравличната стълба, накланяйки се срещу вятъра и дъжда. Преди да стигнат колата, униформеният шофьор вече беше отворил вратата.
— Страхотно пътуване, нали? — каза Андрю Гавалан щастливо. Беше висок мъж, силен и много стегнат за шестдесет и четирите си години. Измъкна се ловко от спасителната жилетка, изтръска дъжда от яката си и се качи в колата след другия мъж.
— Хеликоптерът е чудесен, отговаря на всичко, което твърдят производителите. Казах ли ти, че ние сме първите външни хора, които правят изпитателен полет с него?
— Първи или последни е все едно за мен. Мисля, че друсаше ужасно и беше страхотно шумно — отговори Линбар Струан раздразнено, борейки се със спасителната жилетка. Той беше петдесетгодишен, с жълтеникаво червена коса и синеок, беше президент на «Струан», огромния конгломерат, базиран в Хонконг и известен под името «Ноубъл Хаус», който тайно владееше контролния пакет в «С-Г Хеликоптърс». — Все пак мисля, че това, което влагаме в този хеликоптер, е твърде много. Прекалено много.
— Х–63 е икономически най-доброто, което можем да получим. Той е идеален за Северно море, Иран и навсякъде, където имаме големи товари, особено за Иран — каза Гавалан търпеливо. Не искаше омразата му към Линбар да развали идеално протеклия изпитателен полет. — Поръчал съм шест.
— Все още не съм одобрил покупката — избухна Линбар.
— Твоето одобрение не е необходимо — заяви Гавалан и кафявите му очи станаха по-сурови. — Аз съм член на вътрешния съвет на Струанови, ти и вътрешният съвет одобрихте покупката миналата година в зависимост от изпитателния полет и ако аз я препоръчам, и…
— Още не си я препоръчал!
— Сега го правя и точка по въпроса! — Гавалан му се усмихна любезно и се облегна на седалката. — Ще имаш договорите на събранието на Съвета на директорите след три седмици.
— Амбициите ти нямат край, нали, Андрю?
— Не съм заплаха за теб, Линбар, хайде да…
— Съгласен съм. — Линбар взе сърдито интеркома, за да говори с шофьора от другата страна на непроницаемата стъклена преграда. — Джон, остави господин Гавалан в офиса, после продължи към замъка Ейвисярд.
Колата веднага тръгна към триетажната сграда на офиса от другата страна на хангарите.
— Как е Ейвисярд? — попита Гавалан небрежно.
— По-добре, отколкото по твое време. Жалко, че ти и Морийн не бяхте поканени за Коледа… Може би следващата година. — Устните на Линбар се изкривиха. — Да, Ейвисярд е много по-добре. — Той погледна през прозореца и махна с палец към един от хеликоптерите. — И ще е по-добре да не се провалиш с това. Или с нещо друго.
Лицето на Гавалан се стегна: подигравката с жена му се плъзна под постоянната му защитна обвивка.
— Като говорим за провали, какво става с твоите катастрофирали инвестиции в Южна Америка, с глупавите ти разправии с «Тода Шипинг» за танкерната флотилия, какво ще кажеш за загубата на договора за хонконгския тунел срещу «Пар-Кон/Тода», за предателството срещу старите ни приятели в Хонконг чрез манипулирането на акции.
— Предателство, глупости! Стари приятели, глупости! Да не са малолетни! А какво са направили за нас напоследък? Шанхайците са по-умни от нас, и кантонците, и всички от континента, казвал си го милион пъти! Не е моя вината, че има петролна криза или че светът се обърка, че Иран е заложен или че арабите ни разпънаха на кръст заедно с японците, корейците и тайванците! — Линбар внезапно изпадна в ярост. — Забравяш, че сега сме в друг свят, Хонконг е друг, светът е друг!
Аз съм тайпанът на Струанови, аз съм натоварен да се грижа за «Ноубъл Хаус», и всеки тайпан е имал поражения, даже и твоят прокълнат от Бога шибан Иън Дънрос, и ще има и още със заблудите си за нефтените богатства на Китай. Да… — Иън е прав за…
— Даже и Хег Струан е имала поражения, даже и проклетият ни основател, великият Дърк, да изгние в ада дано! Не е моя грешката, че светът се е побъркал. Мислиш, че можеш да бъдеш по-добър, така ли? — изкрещя Линбар.
— Двадесет пъти! — викна Гавалан в отговор. Линбар трепереше от ярост.
— Бих те уволнил, ако можех, но не мога! Трябва да те търпя, теб и твоето коварство. Ти се ожени в семейството, не си истинска част от него. Ако има Бог на небето, ти ще се провалиш! Аз съм тайпан, а ти никога няма да бъдеш, Бога ми!
Гавалан зачука по стъклената преграда и колата спря рязко. Той блъсна вратата и слезе.
— Дю-не-ло-мо, Линбар! — каза той през зъби и се втурна в дъжда.
Омразата им датираше още от края на петдесетте и началото на шестдесетте години, когато Гавалан работеше в Хонконг в «Струан», преди да дойде тук по секретното нареждане на тогавашния тайпан Иън Дънрос, брат на тогавашната му жена Кати. Линбар отчаяно му завиждаше, тъй като той се ползуваше с доверието на Дънрос, докато Линбар — не, и най-вече за това, че Гавалан винаги имаше по-големи изгледи за успех да стане тайпан един ден, докато за Линбар се считаше, че няма шанс.
Древен закон за компанията на Струанови беше тайпанът да има пълната, неоспорима изпълнителна власт и неприкосновеното право сам да избира времето за пенсионирането си и наследника си, който трябваше да бъде член на вътрешния съвет и следователно по някакъв начин член на семейството, но щом веднъж решението бъде взето, да преотстъпи цялата власт. Иън Дънрос беше управлявал мъдро десет години, после беше избрал своя братовчед Дейвид Макструан да го наследи. Преди четири години, в разцвета на силите си, Дейвид Макструан — ентусиазиран, планинар — беше загинал при нещастен случай при катерене в Хималаите. Точно преди да умре и пред двама свидетели той изненадващо беше посочил за свой наследник Линбар. За смъртта му имаше полицейско разследване и от английските, и от непалските власти. Оказа се, че въжето и приспособленията му за катерене са били подменени.
Разследването завърши с «нещастен случай». Планинската стена, която бяха изкачвали, беше отдалечена, падането — внезапно, никой не си спомняше какво точно се беше случило — нито катерачите, нито водачите. Условията били добри и, да, сахиб бил в добро здраве и разумен, никога не би поел излишен риск. «Но, сахиб, нашите планини във Високите земи са по-различни от другите планини. В нашите планини има духове, които от време на време се сърдят, сахиб, и кой може да предрече какво ще направят?» Не беше обвинен никой, въжето и приспособленията «можело» и да не са подменени, а просто лошо поддържани. Карма!
Освен непалския водач всичките дванадесет катерачи в експедицията бяха мъже от Хонконг, приятели и съдружници в бизнеса — англичани, китайци, един американец и двама японци — Хиро Тода, шеф на «Тода Шипинг Индъстриз» и дългогодишен личен приятел на Дейвид Макструан, и Нобунага Мори, един от съдружниците му. Линбар не беше сред тях.
С огромен риск за живота си двама души слезли в пропастта заедно с водача и стигнали до Дейвид Макструан, преди да умре — Доходоносния Чой, изключително богат директор в «Струан», и Мори. И двамата свидетелстваха, че преди да умре, Дейвид Макструан официално е направил свой наследник Линбар Струан. Скоро след като опечалената компания се беше върнала в Хонконг, изпълнителната секретарка на Макструан, преглеждайки бюрото му, беше намерила напечатана на машина страничка, подписана от него, с дата от преди няколко месеца, засвидетелствана от Доходоносния Чой, която потвърждаваше завещанието му.
Гавалан си спомни колко шокиран беше тогава, всички бяха шокирани, но най-вече Клаудия Чен, която беше изпълнителна секретарка на тайпана от поколения насам и братовчедка на неговата лична изпълнителна секретарка Лиз Чен.
— Не беше присъщо за тайпана, господарю Андрю — беше му казала тя — възрастна дама, все още с фигура на момиче. — Тайпанът никога не би оставил такъв важен документ тук, той би го сложил в сейфа в Голямата къща, заедно с… с всички останали поверителни документи.
Но Дейвид Макструан не го бе направил. И предсмъртното му желание заедно с потвърждаващата го хартийка бяха направили всичко законно и сега Линбар Струан беше тайпан на «Ноубъл Хаус» и точка по въпроса, но дю-не-ло-мо за Линбар, даже и така да е, и за неговата развратна жена, и за проклетата му китайска любовница и противните му приятели. «Все пак готов съм да заложа живота си, ако Дейвид Макструан не е бил убит, поне са го изнудвали по някакъв начин. Но защо ще лъже Доходоносния Чой, или Мори, защо — те нищо не печелят от това…»
Внезапно засилилият се дъжд го заудря яростно и той се задъха, забрави спомените си. Сърцето му все още биеше силно и той се прокле, че бе загубил контрол над себе ей и бе позволил на Линбар да, каже това, което не трябваше да бъде казано.
— Глупак такъв, трябваше да се сдържаш както винаги, нали трябва да работиш с него и с хората му години наред — ти също имаш вина! — каза той високо, после промърмори: — Обаче това копеле не биваше да ми се подиграва за Морийн…
Бяха жененият три години и имаха дъщеря на две. Първата му жена Кати беше умряла преди девет години от множествена склероза.
«О, бедната Кати — помисли си той тъжно, — колко лош късмет имаше.»
Присви очи срещу дъжда и видя ролса да завива през вратите на хеликоптерното летище и да изчезва. «Ужасно стана с Ейвисярд, обичах това място» — помисли си той, спомняйки си и добрите, и лошите стари времена, когато живееше там със своята Кати и двете им деца Скот и Мелинда. Замъкът беше наследственото имение на Дърк Струан, оставено от него на следващия тайпан за времето на мандата му, след което да се прехвърли на следващия, огромен и красив, разпрострял се на повече от хиляда хектара земя в Еършир. «Ужасно е, че никога не ще отидем там, аз и Морийн, и малката Електра, поне докато Линбар е тайпан. Жалко, но това е животът.»
— Е, добре, тоя педераст няма да живее вечно — каза той на вятъра и от това, че го изрече на глас, му стана по-добре. После влезе в сградата и отиде в офиса.
— Здравей, Лиз — поздрави той.
Лиз Чен беше изпълнителната му секретарка, евро-азиатка с приятна външност, на петдесет години, дошла с него от Хонконг през шестдесет и трета. 3наеше всички тайни за вложенията и на Гавалан — С-Г беше първоначалната им прикриваща операция, и на Струан.
— Как ново?
— Скарали сте се с тай пана, но няма значение.
Тя му поднесе редовната чаша чай, гласът й беше весел.
— Проклятие, да. Откъде знаеш, по дяволите? — И когато тя просто се засмя, той се засмя с нея. — Да върви по дяволите. Успя ли да се свържеш с Мак?
«Мак» беше Дънкан Макайвър, управляващият иранските операции на С-Г и най-старият му приятел.
— Едно от момчетата звъни от сутрин до вечер, но иранските линии непрекъснато са заети. Телексът също не отговаря. Дънкан сигурно иска да говори с вас също толкова, колкото и вие. — Тя взе палтото му и го окачи на закачалката. — Обади се жена ви. Вземаше Електра от детската градина и искаше да знае дали ще си бъдете у дома за вечеря. Казах й, че вероятно ще се приберете, но може би ще бъде късно — нали след половин час започва конференцията ви с «Екс Текс».
— Да. — Гавалан седна зад бюрото си и се увери, че папката е готова. — Би ли проверила дали телексът на Мак вече работи, Лиз?
Тя веднага започна да набира. Офисът му беше голям и чист, гледаше към летището. На чистото бюро имаше няколко семейни фотографии в рамки на Кати с Мелинда и Скот като малки, големият замък Ейвисярд беше зад тя, и още една на Морийн с бебето им в ръце. Красиви лица, усмихващи се лица. На стената — само една картина: маслена живопис на дебел китайски мандарин от Аристотел Куейнс — подарък от Иън Дънрос за отпразнуването на първото успешно кацане на сонда в Северно море, направено от Макайвър, и началото на нова ера.
— Анди — беше казал Дънрос, когато всичко започна. — Искам да вземеш Кати и децата, да напуснеш Хонконг и да се върнеш в Шотландия. Искам да се престориш, че подаваш оставка от Струанови. Разбира се, ти ще останеш член на вътрешния съвет, но това засега ще е тайна. Искам да отидеш в Абърдийн и тихо да купиш най-добрата собственост — пристанище, заводски райони, малко летище, потенциални хеликоптерни площадки… Абърдийн е още затънтен край, така че ще можеш да купиш всичко евтино. Това е секретна операция, само между нас. Преди няколко дни срещнах едно приятелче сеизмолог, казва се Кърк, та той ме убеди, че Северно море е огромно нефтено поле. Искам «Ноубъл хаус» да е подготвена да снабдява сондите, когато се разработят.
— Господи, Иън, как ще направим всичко това? Северно море? Даже и ако там има нефт, което звучи невероятно, тези морета са най-лошите в света през по-голямата част от годината. Няма да е възможно през цялата година — но както и да е, разходите ще превишат допустимите! Как ще го направим?
— Това е твой проблем, момчето ми.
Гавалан си спомни смеха и преливащата му увереност и както винаги това го стопли. Тогава беше напуснал Хонконг, Кати беше доволна и той беше направил всичко, което се искаше от него.
Почти веднага, като по чудо, нефтодобивът в Северно море започна да процъфтява и най-големите американски компании начело е «Екс Текс», огромния тексаски нефтен конгломерат, и БП — «Бритиш Петролиум», се втурнаха в района с огромни инвестиции. Той имаше страхотни позиции, от които да се възползува в новото Елдорадо, и беше първият, който разбра, че единственият ефективен начин да се обслужват огромните залежи в бурните северни води е с хеликоптер; беше първият — чрез мощта на Дънрос — който мобилизира огромни средства, необходими за наемането на хеликоптери, първият, който тласна производителите на хеликоптери към стандарти на размери, безопасност, оборудване и технически характеристики, за които не можеше и да се сънува, и първият, който доказа, че летенето над онези ужасни морета е възможно при всякакво време. Макайвър беше направил за него тези неща — и летенето, и разработването на необходимите техники, почти неизвестни дотогава.
Северно море ги беше завело в Залива, Иран, Малайзия, Нигерия, Уругвай, Южна Америка. Иран беше диамантът в неговата корона, с огромния си потенциал, невероятно доходен при много добрите му отношения с основния център на властта — императорския двор, който според уверенията на иранските му партньори щеше да остане също толкова силен, както и преди, въпреки че шахът е детрониран.
— Анди — беше казал вчера генерал Джавадах, висшият му партньор, базиран в Лондон, — няма за какво да се тревожиш. Един от нашите партньори е роднина с Бахтияр и просто за всеки случай ние сме сключили договори на най-високо равнище с приближените на Хомейни кръгове. Разбира се, новата ера ще ни излезе по-скъпа отпреди…
Гавалан се усмихна язвително. Допълнителните разходи нямаха значение и това, че с всяка година партньорите ставаха малко по-алчни, все пак не пречеше Иран да се запази като флагман — стига само нещата там да се нормализират. Рисковите инвестиции на Иън се възвърнаха хилядократно за «Ноубъл Хаус» — жалко, че Иън после се отказа от поста, и все пак той теглеше Струанови десет години. «Това е предостатъчно за всеки — даже и за мен. Линбар е прав, че искам тази ниша. Ако не я получа, кълна се в Бога, Скот ще я получи. Междувременно, горе главата, Х–63 ще ни изведат с едни гърди пред «Импириъл» и «Гърни» и ще ни направят една от най-големите лизингови компании за хеликоптери в света.»
— След около две години, Лиз, ние ще сме най-големите — възкликна той с пълна увереност. — Х–63 са съкрушителен удар! Мак ще падне, като му кажа.
— Да — съгласи се тя и затвори телефона. — Съжалявам, Анди, линиите са още заети. Но ще ни уведомят веднага. Казахте ли на тайпана останалите добри новини?
— Не беше най-подходящият момент, няма значение. — Те се засмяха заедно. — Ще си ги запазя за събранието на Съвета на директорите.
Корабният часовник на бюрото започна да отмерва шест часа. Гавалан се пресегна и включи радиото на претрупаната лавица зад гърба си. Камбаните на Биг Бен отброяваха часа…
 

__Техеран — апартамента на Макайвър.__
 
Последните камбани заглъхваха, радиоприемането беше лошо, имаше големи статични смущения. «Вие слушате информационната програма на Би Би Си, часът е 17,00 средно гринуичко време…» Пет часът следобед по Гринуич беше 8,30 вечерта местно иранско време.
Двамата мъже автоматично свериха часовниците си. Жената просто отпиваше от мартинито си с водка. И тримата се бяха струпали около голямото късовълново радио с батерии, сигналът на предаването беше слаб и силно заглушаван. Зад прозорците на апартамента беше тъмно. Чуваше се далечна стрелба на автомати. Те не й обръщаха внимание. Жената отново отпи. Чакаше. В апартамента беше студено, централното отопление бе изключено преди седмици. Единственият им източник на топлина беше малка електрическа: печка, която също като бледото електрическо осветление гореше на половин мощност.
«… след няколко секунди ще предадем специален репортаж за Иран от нашия специален кореспондент…»
— Добре — промърмори жената и всички кимнаха. Тя беше на петдесет и една, младолика за годините си, привлекателна, синеока и светлокоса, стегната, носеше очила с тъмни рамки. Дженевра Макайвър, за по-кратко Джени.
«… но първо резюме на новините по света: в Англия 19 000 работници отново стачкуват в Бирмингамския завод на «Бритиш Лейланд», най-големия в страната производител на автомобили, за по-високи заплати; участвуващите в преговорите профсъюзни дейци, представляващи работниците от обществените услуги, постигнаха договорености за повишаване на заплатите с шестнадесет процента, въпреки че лейбъристкото правителство на премиер-министъра Джеймс Калаган иска да поддържа осем цяло и осем процента. Кралицата ще отлети за Кувейт в понеделник на триседмично посещение в страните от Персийския залив. Във Вашингтон прези…» Звукът заглъхна напълно. По-високият мъж изруга.
— Бъди търпелив, Чарли — каза тя нежно. — Ще се оправи.
— Да, Джени, права си — отговори Чарли Петикин.
Отново се чу далечна автоматична стрелба.
— Малко е опасно да се изпраща кралицата в Кувейт сега — каза Джени. — Доста глупаво във време като това, нали?
Изключително богатото на нефт емирство беше от другата страна на Залива, граничеше със Саудитска Арабия и Ирак.
— Ужасно глупаво. Скапаното правителство сигурно се е побъркало — кисело потвърди Дънкан Макайвър, мъжът и. Той беше едър мъж на петдесет и осем, с тяло на боксьор, с прошарена сива коса. — Калаган е смахнат идиот и…
Той спря, чувайки тежкия тътен на голямо превозно средство, минаващо по улицата под тях. Апартаментът беше на най-горния етаж, петия, на модерен жилищен блок в северните предградия на Техеран. Мина още едно превозно средство.
— Звучи като танкове — каза тя.
— Да, танкове са, Джени — обади се Чарли Петикин. Той беше на петдесет и шест, бивш пилот от Кралските военновъздушни сили, родом от Южна Америка, сега тук в Иран старши пилот и ръководител на програмата за обучение на хеликоптери на С-Г за иранската армия и военновъздушните сили. Косата му беше черна на сиви петна.
— Май пак ни очаква лош ден — каза. Джени.
От седмици наред всеки ден беше лош. Най-напред беше военното положение през септември, когато бяха забранени публичните събирания и шахът въведе полицейски час от девет вечерта до пет сутринта, което само още повече разбуни народа, особено в столицата Техеран, петролното пристанище Абадан и религиозните центрове Кум и Мешхад. Имаше много убийства. После насилието ескалира, шахът бе нерешителен, внезапно отмени военното положение през последните дни на декември и назначи за министър-председател умерения Бахтияр, който правеше отстъпки, и после най-неочаквано на 16 януари напусна Иран за «ваканция». Бахтияр формира правителството си и Хомейни — все още в изгнание във Франция — го заклейми, както и всеки, който се осмели да го поддържа. Бунтовете нарастваха, броят на убитите също. Бахтияр се опитваше да преговаря с Хомейни, който отказа да го приеме или да говори с него, народът бе неспокоен, армията също, после затвориха всички летища за Хомейни, а след това ги отвориха, пак за него. После, също така неочаквано, преди осем дни, на 1 февруари, Хомейни се завърна. Оттогава дните станаха много лоши.
Тази заран Джени, съпругът й и Петикин бяха на Международното летище в Техеран. Беше четвъртък, много студен, но свеж ден с остатъци от сняг тук-там, вятърът бе слаб. На север планините Елбурс бяха покрити със сняг, изгряващото слънце го окървавяваше. Тримата чакаха до 212, който беше на стоянка до терминала. От другата страна на пистата имаше още един 212, също готов да излети веднага — и двата бяха тук по заповед на поддръжниците на Хомейни.
Отсамната страна на терминала беше пуста, като се изключат двадесетината изнервени служители от летището, повечето с полуавтоматични оръжия, скупчени до голям черен мерцедес и една радиокола, паркирана до кулата. Беше тихо — в крещящ контраст с вътрешността на терминала и извън оградата. В сградата на терминала беше делегацията по посрещането — близо хиляда специално поканени политици, аятоласи, молли, журналисти, стотици униформени полицаи и специалната ислямска охрана със зелени ленти на ръкавите. Зелените ленти бяха нелегалната частна революционна армия на моллите. Всички останали не бяха допуснати до летището, всички пътища към него бяха блокирани, охранявани и преградени с въжета, но точно зад въжетата се бяха струпали десетки хиляди нетърпеливи хора от всички възрасти. Повечето жени носеха чадори — дълги, подобни на покривала одежди, които ги покриваха от глава до пети. Зад тях по целия петнадесеткилометров път до гробището Бехешт-Захра, където беше аятолахът, за да произнесе първата си реч, имаше пет хиляди въоръжени полицаи, а около тях, наблъскани по балконите, по прозорците, по стените и по улиците, се тълпяха безчет хора — най-голямото струпване, което някога беше виждал Иран, море от хора — повечето техеранци. Във и около града живееха почти пет милиона. Всички бяха нетърпеливи, нервни, всички се страхуваха, че в последния момент аятолахът ще закъснее или може би отново ще затворят летището за НЕГО, или че военновъздушните сили ще ГО свалят по или без заповед.
Министър-председателят Шапур Бахтияр, хората от кабинета му и генералите от всички видове войски не бяха на летището. Така беше за предпочитане. Нямаше и офицери, нито войници. Всички нетърпеливо чакаха в своите казарми, летища, кораби.
— По-добре да си беше останала вкъщи, Джен — каза Макайвър неспокойно.
— По-добре всички да си бяхме останали вкъщи — обади се Петикин, също разтревожен.
Преди седмица един от поддръжниците на Хомейни се беше обадил на Макайвър да предостави хеликоптер, който да превози Хомейни от летището до Бехешт-Захра.
— Съжалявам, но това е невъзможно, нямам пълномощията да го направя — беше отговорил той ужасен.
Само след час онзи доведе Зелените ленти. Офисът на Макайвър и другите офиси бяха наблъскани с тях — млади, жестоки, разярени мъже, двама със съветски АК–47 през рамо, един с американска М–16.
— Ще ни доставите хеликоптера, както казах — нареди мъжът арогантно. — В случай, че тълпата стане неудържима. Разбира се, цял Техеран ще излезе, за да поздрави аятолаха, Господ да го благослови.
— Колкото и да искам да го направя, не мога — каза Макайвър внимателно. Опитваше се да спечели време. Беше в незавидно положение. Хомейни бе получил разрешение да се завърне, но това беше всичко. Ако правителството на Бахтияр разбереше, че С-Г снабдява стария им враг с хеликоптер, за да влезе триумфално в столицата, биха се ядосали истински. А даже и ако правителството се съгласеше, ако нещо станеше не така, както трябва, ако аятолахът бъдеше ранен, С-Г щеше да бъде обвинена и животът им нямаше да струва пукнат пара. — Всичките ни хеликоптери са дадени под наем и аз нямам необходимите пълномощия да…
— Аз ви давам тези необходими пълномощия от името на аятолаха — заяви мъжът сърдито. — Аятолахът е единствената власт в Иран.
— В такъв случай няма да ви е трудно да вземете хеликоптер от иранската армия или от военновъздушните ви сили…
— Млъкнете! Имахте честта да бъдете помолени. Ще направите, както ви казах. В името на Аллаха комитетът реши, че вие ще доставите 212 с най-добрите ви пилоти да закарат аятолаха там, където ви наредим, когато ви наредим, както ви наредим.
Това беше първият път, когато Макайвър влезе в конфронтация с човек от комитетите — малки групи от млади фундаменталисти — които се бяха появили неизвестно откъде в момента, в който шахът беше напуснал Иран, във всяко селище, селце, град, за да заграбят властта, нападайки полицейските участъци, повеждайки тълпата по улиците, поемайки контрола там, където можеха. В повечето случаи ги водеше молла. Но не винаги. Говореше се, че в абаданските петролни полета комитетите се състоят от леви федаини — и по-точно от «онези, които са готови да се жертвуват».
— Ще се подчините! — Мъжът набута револвера си в лицето му.
— Аз, разбира се, съм поласкан от вашето доверие — каза Макайвър. Беше заобиколен от натрапниците, обгръщаше го тежката миризма на пот и непрани дрехи. — Ще помоля правителството за разре…
— Правителството на Бахтияр е незаконно и неприемливо за народа — изрева мъжът. Останалите също се развикаха. Положението ставаше застрашително. Щракна предпазител на автомат. — Ще се съгласите или в противен случай комитетът ще предприеме понататъшни действия!
Макайвър изпрати телекс на Андрю Гавалан в Абърдийн. Анди веднага даде съгласието си, при условие че иранските партньори на С-Г одобрят. Партньорите не можеха да бъдат открити. Отчаян, Макайвър се обърна за съвет към британското посолство.
— Е, момчето ми, ти положително можеш да се обърнеш към правителството, официално или неофициално, но никога няма да получиш отговор. Ние дори не сме сигурни, че те наистина ще му позволят да капне или пък че военновъздушните сили няма да вземат нещата в свои ръце. В края на краищата, това приятелче си е чиста проба революционер, който открито призовава към бунтове срещу законното правителство, което всички признават, включително и правителството на Нейно Величество. И в двата случая, ако си толкова глупав, че да питаш, правителството сигурно ще си спомни, че си го поставил в нелепо положение, и си обречен, както и да постъпиш.
Накрая Макайвър намери приемливо за комитета компромисно решение.
В края на краищата — посочи той е огромно облекчение, — ще изглежда много странно, ако британски самолет докара вашия завръщаш се водач. Положително би било по-добре, ако бъде в самолет на иранските военновъздушни сили, пилотиран от иранец. Аз, разбира се ще ви изпратя един от моите пилоти да му помага, даже двама, в случай че стане нещо непредвидено. Най-добрите ни пилоти. Просто се свържете с нас по радиото, извикайте КАЗАВАК и ние веднага ще се отзовем…
И сега той беше тук, чакаше, молеше се да няма КАЗЕВАК, на който да се отзоват.
Джъмбото на «Еър Франс» 747 се появи от розовата мъгла и кръжи около двадесет минути, очаквайки разрешение за кацане.
Макайвър слушаше кулата по радиото на 212.
— Все още има някакви проблеми с охраната — обърна се той към останалите. — Чакайте малко… разрешиха им!
— Почва се — промърмори Петикин. Гледаха как самолетът подхожда за кацане. Белият 747 блестеше, националните цветове на Франция искряха. Той се насочваше към земята в идеален заход, после, в последния момент, пилотът даде пълна газ и мина на втори кръг.
— Какво си играе тоя, по дяволите? — възкликна Джени. Сърцето и биеше лудо.
— Пилотът каза, че искал да поразгледа по-отблизо — обясни Макайвър. — Мисля, че бих направил същото — просто, за да се уверя. — Той погледна към Петикин, който трябваше да изпълни евентуалното повикване за КАЗЕВАК от комитета. — За Бога, надявам се, че военновъздушните сили няма да направят някоя лудост.
— Гледай! — викна Джени.
Самолетът заходи и кацна, от гумите му излизаше дим, мощните двигатели ревяха с включен реверс, за да го спрат. Мерцедесът излетя веднага да го посрещне, новината се разнесе из терминала и оттам към загражданията и нататък по улиците, множеството изпадна в неистова радост и заскандира: «Аллах-ул акбар… Ага ухмад… Велик е Бог… Господарят се завърна…»
Измина сякаш цяла вечност, докато стълбичката пристигне и вратата се отвори, и старецът със строго лице, черен тюрбан и гъста брада слезе по стъпалата, подпомогнат от една от френските стюардеси. Той мина покрай събраната набързо почетна стража от няколко молли и иранския екипаж на «Еър Франс», после най-добрите му помощници и нервните официални лица го обградиха и бързо го набутаха в колата, която пое към терминала. Там го посрещна полудялата тълпа ликуващи, викащи и обезумели гости — биеха се, за да се приближат до него, да го докоснат, журналисти от целия свят се блъскаха за най-доброто място, телевизионните камери и светкавиците стърчаха над главите им; всички крещяха, Зелените ленти се опитваха да го защитят от блъсканицата. Джени успя да го види само за момент — божествена статуя сред общото безумие, после тълпата го погълна.
Тя отпи от мартинито си. Очите й бяха приковани в радиото. Опитваше се да го накара да проработи, за да изтрие спомените от онзи ден и речта на Хомейни на гробището Бехешт-Захра, избрано, защото огромната част от избитите в Кървавия петък — той ги нарече мъченици — бяха погребани там.
Мъчеше се да заличи от паметта си картините предавани по-късно по телевизията — разяреното море от тела, обградило бавния кортеж от коли, докато той бавно минаваше покрай тях — всички предохранителни мерки бяха забравени: десетки, хиляди мъже, жени и младежи викаха и се биеха, блъскаха се, за да се приближат по-близо, катереха се от всички страна на шевролета, в който беше той и се мъчеха да го достигнат, да го докоснат… Аятолахът седеше на предната седалка привидно спокоен, от време на време вдигаше ръка, за да отвърне на хвалебствията. Хората пълзяха по капака и покрива на колата, плачеха и ревяха, призоваваха го, биеха се, за да изблъскат другите — шофьорът не можеше да вижда, от време на време спираше рязко, за да ги изтърси от колата, в други моменти ускоряваше сляпо… Мъчеше се да изтрие от паметта си младежа в груб кафяв костюм, който се беше покатерил на капака, но не успя да се хване добре и бавно се изтърколи и падна под колелата.
Имаше десетки като него. Накрая Зелените ленти успяха да си пробият път през навалицата и да се приближат до колата, извикаха хеликоптера и тя си спомни как хеликоптерът небрежно увисна над тълпата, която се разпръсна от перките — навсякъде тела, навсякъде ранени, после аятолахът тръгна заобиколен от Ислямската охрана, която му помогна да се качи в хеликоптера, вървеше със сериозно лице, невъзмутим… След това хеликоптерът се издигна в небесата сред нестихващото «Аллах-ууууул акбар… Ага ухмад…»
— Имам нужда от още едно. — Тя стана, скривайки потръпването си. — Да ти направя ли твоето, Дънкан?
— Благодаря, Джен.
Тя отиде в кухнята за лед.
— Чарли?
— Сам ще си налея, Джени.
Радиото изведнъж гръмна и тя спря.
«… Китай съобщава за сериозни сблъсъци по границата с Виетнам и осъжда тези нападения като доказателство за съветската хегемония. Във Фран…»
Сигналът отново изчезна, останаха само смущенията. След минута Петикин се обади:
— Пих едно в клуба на път за насам. Сред журналистите се носи слух, че Бахтияр подготвя публични изявления. Другият беше, че има тежки сражения в Мешхад — тълпата обесила началника на полицията и половин дузина от хората му.
— Ужасно — каза Дженевра от прага на кухнята. — Кой настройва тълпите, Чарли, кой ги настройва всъщност? Комунистите ли?
Петикин вдигна рамене.
— Никой не знае със сигурност, но комунистите от Туде сигурно им разбъркват умовете. И всички левичари, особено муджахидинът ал-Халк, който вярва в някакъв вид женитба между религиите на исляма и Маркс, финансирана от Съветите. Шахът, американското и повечето от западните правителства знаят, че са те и че Съветите усилено подпомагат и подстрекават на север от границата, с което, разбира се, се съгласява цялата иранска преса. Както и нашите ирански партньори, въпреки че от страх ще им паднат гащите — те не знаят накъде да се ориентират, опитват се да подкрепят и шаха, и Хомейни едновременно. Моля се на Бога всички да се усмирят. Иран е страхотно място и не възнамерявам да се махам оттук.
— Ами пресата?
— Чуждестранната преса е объркана. Някои американци са съгласни с шаха, що се отнася до това, кой е виновен. Други казват, че е само Хомейни, само на религиозна основа, и че се води от него и от моллите. Има и такива, които обвиняват левите федаини или ядрото на фундаменталисткото мюсюлманско братство — имаше даже и един екземпляр, който твърдеше, че всичко е работа на Ясер Арафат и ООП… — Той млъкна. Радиото проработи за момент, после отново запращя.
— Сигурно е от слънчевите изригвания.
— Майната им — изръмжа Макайвър. И той като Петикин беше бивш пилот от Кралските военновъздушни сили. Беше първият пилот, който дойде в С-Г, и сега, вече директор на иранските операции, същевременно беше и управляващ директор на «Иран Хеликоптърс Къмпани» — смесено предприятие с петдесет процента чуждестранно участие и задължителните ирански партньори, на което С-Г даваше под наем хеликоптерите си. ИХК им осигуряваше договорите и уреждаше сделките си, държеше парите — и без нея нямаше да има иранска акция. Той се наведе напред, за да настрои радиото, после се отказа.
— Ще се оправи, Дънкан — каза Джени уверено. — Съгласна съм, че Калаган е идиот.
Той й се усмихна. Бяха женени от тридесет години.
— Не си лоша, Джен. Никак.
— Получаваш още едно уиски.
— Благодаря, но този път ми сипи и малко во… «… ворителят на Департамента по енергетика съобщи, че новото четиринадесет процентно покачване на цените в страните от ОПЕК ще струва на САЩ петдесет и един милиарда долара за внос на нефт през следващата година. Пак във Вашингтон президентът Картър обяви, че поради влошаването на обстановката в Иран е разпоредено придвижването на самолетоносач от Филипи…»
Гласът на говорителя беше заглушен от друга станция, после и двете заглъхнаха.
Чакаха мълчаливо, много напрегнати. Двамата мъже се спогледаха, опитвайки се да скрият тревогата си. Джени отиде до бутилката с уиски, която беше в бюфета. Там беше и късовълновият приемник, връзката на Макайвър с хеликоптерните им бази по цял Иран — ако условията позволяваха. Апартаментът беше голям и комфортен, с три спални и две всекидневни. От няколко месеца, откакто беше въведено военното положение, последвано от ескалация на уличното насилие, Петикин се бе преместил да живее при тях — сега беше ерген, разведен от една година — и това устрои всички.
Слаб вятър разклати прозорците. Джени погледна вън. Няколко светлини мъждукаха в къщите отсреща, нямаше никакви улични лампи. Покритите със сняг ниски покриви на големия град се простираха до безкрай. Почти цялото население на пет или шестмилионния град живееше в мизерия. Но този район в северната част на Техеран бе най-хубавият, тук живееха повечето чужденци и заможни иранци. Беше добре охраняван. Лошо ли е да живееш в най-хубавия квартал, ако можеш да си го позволиш? Този свят е много странно място, откъдето и да го погледнеш.
Тя си направи питието леко, с повече сода, и си го донесе.
— Ще има гражданска война. Няма начин да продължим тук.
— Ще се оправим, Картър няма да позво…
Внезапно светлините угаснаха, електрическата печка също.
— Мръсници — каза Джени. — Слава Богу, че имаме газова печка.
— Може би спирането на тока ще е кратко.
Макайвър и помогна да запали свещите, които вече бяха приготвени. Погледна към входната врата. До нея имаше петгалонова туба с бензин — горивото им при аварийни ситуации. Не му се нравеше да държат бензин в апартамента, на другите също, особено след като повечето вечери трябваше да използуват свещи. Но от седмици насам висенето по опашки на бензиностанциите продължаваше от пет до двадесет и четири часа, а дори и след това обслужващият иранец най-често ги отпращаше, понеже бяха чужденци. Много пъти им източваха бензина от резервоара — ключалките не помагаха. Те все пак бяха късметлии, защото имаха достъп до летищните доставки, но за обикновения човек, особено чужденец, опашките правеха живота отвратителен. Цената на черно на бензина беше най-малко 160 риала на литър — два долара за литър и осем за галон, стига да можеш да го намериш.
— Внимавай с неприкосновения запас — засмя се Дънкан.
— Мак, защо да не му драснем една клечка — предложи Петикин. — Да си спомним старите времена.
— Не го изкушавай, Чарли! Нали говореше за Картър?
— Проблемът е, че ако Картър се паникьоса и вкара дори и малко войска или самолети, за да подкрепи военния преврат, това ще вдигне всичко във въздуха. Всички ще се развикат, и най-много Съветите — те ще трябва да отреагират и Иран ще стане повод за Трета световна война.
— Ние се борим срещу Третата световна война още от четиридесет и пета… — каза Макайвър.
Силно пращене на радиото го прекъсна, после отново се чу гласът на говорителя:
«… за незаконна интелектуална работа. Кувейт. Началникът на въоръжените сили съобщава, че Кувейт е получил оръжие от Съветския съюз…»
— Господи — прошепнаха и двамата мъже.
«… Бейрут. Ясер Арафат, водачът на ООП, заяви, че неговата организация ще продължи активно да подкрепя революцията на аятолах Хомейни. На пресконференция във Вашингтон президентът Картър потвърди американската подкрепа за иранското правителство на Бахтияр и «конституционния ред». И накрая, от самия Иран. Аятолах Хомейни заплаши с арест министър-председателя Бахтияр, ако не подаде оставка и призова народа «да свали ужасната монархия и нейното незаконно правителство», а армията «да се вдигне срещу подвластните на чужденци офицери и да избяга с оръжието си». Навсякъде на Британските острови изключително силните снеговалежи, бури и наводнения нарушиха връзките по цялата страна. Летището «Хийтроу» е закрито, самолетите не летят. С това обзорът на новините завършва. Следващият цялостен обзор ще бъде в 18,00. Вие слушате информационното предаване на Би Би Си. А сега репортаж от нашия селскостопански кореспондент: «Домашни птици и прасета…»»
Макайвър се протегна и го изключи.
Глупаци, целият свят се разпада, а Би Би Си ни занимава с прасетата.
Джени се засмя.
— Какво щеше да правиш без Би Би Си, телевизията и футболните залагания?
Тя вдигна телефона, за да опита късмета си. Слушалката мълчеше както обикновено.
— Надявам се, че децата са добре. Имаха син и дъщеря, Хеймиш и Сара, и двамата вече женени, стъпили на краката си, и две внучета, по едно и от двамата. — Карен се простудява толкова често, Сара — също! На двадесет и три стана, а още трябва да й се напомня да се облича добре! Няма ли да порасне това дете?
— Отвратително е да не можеш да позвъниш, когато поискаш — каза Петикин.
— Да. Но както и да е, време е да ядем. На пазара днес нямаше почти нищо, трети ден поред. Така че можех да избирам между печено старо овнешко, пак с ориз, или специалитет. Избрах специалитета и използувах последните две консерви. Направих пай със солено месо, огретен от цветно зеле, сиропиран сладкиш и ордьовър, от каквото имаше.
Тя взе една свещ, отиде в кухнята и затвори вратата след себе си.
— Защо всеки път прави огретен от цветно зеле? — Макайвър гледаше трептящата светлина на свещта до кухненската врата. — Мразя го! Казал съм й го сто пъти… — Внезапно нощната гледка привлече вниманието му и той отиде до прозореца. В града нямаше нито една светлина — токът беше спрян навсякъде. Но на югозапад небето се бе осветило в червено.
— Пак Джалех — каза Макайвър.
На 8 септември, преди пет месеца, десетки хиляди хора бяха излезли по улиците на Техеран, за да протестират срещу въвеждането на военно положение. Имаше много разрушения, особено в Джалех — беден, гъсто населен район в покрайнините, където палеха огньове и вдигаха барикади от горящи гуми. Когато силите по охраната пристигнаха, разярената тълпа с викове «Смърт на шаха» отказа да се разпръсне. Сблъсъкът беше ужасен. Сълзотворният газ не помогна. Направиха го автоматите. Сведенията за броя на убитите варираха от деветдесет и седем по официални данни до двеста и петдесет според някои свидетели, а според антивоенните групировки — до две и три хиляди.
В последвалите този Кървав петък репресии огромен брой политици от опозицията, дисиденти и враждебно настроени към властта бяха арестувани и задържани — по-късно правителството призна, че били хиляда сто и шест; бяха арестувани и двама аятоласи, което още повече разбуни тълпите.
Макайвър тъжно гледаше свещта. Ако не бяха аятоласите, и особено Хомейни, всичко това никога нямаше да се случи. Преди много години, когато за първи път дойде в Иран, той попита един свой приятел от посолството какво означава аятолах.
— Това е арабска дума, аят'Аллах, и означава отражение на Бога.
— Той свещеник ли е?
— Не, в исляма няма свещеници. Името на религията им е пак арабска дума и означава подчинение, подчинение на волята на Бога.
— Какво?
— Е, добре — засмя се приятелят му. — Ще ти обясня, но трябва да имаш малко търпение. Първо, иранците не са араби, а от индоевропейски произход, и огромното мнозинство са шиитски мюсюлмани, доста променлива понякога, мистична, отцепила се секта. Арабите са главно ортодоксални сунити — те съставляват по-голямата част от милиардите мюсюлмани по света — а сектите са нещо подобно на нашите протестанти и католици и се бият помежду си също така жестоко. Но и двете изповядват една и съща вяра — че Бог, тоест. Аллах е един, че Мохамед, един обикновен човек от Мека, живял от 570 до 632 година, е неговият пророк, и че думите в Корана, произнесени от него и написани от други много години след неговата смърт, идват право от Бога и съдържат всички указания, по които трябва да живее отделният човек или обществото.
— Всичко? Това не е възможно.
— За мюсюлманите е възможно, Мак. Днес, утре, завинаги. Но аятолах е титла, специфична за шиитите, и се дава по общо съгласие с публично провъзгласяване от съвета на джамията, друга арабска дума, която означава място за събиране, и само това… място за събиране, в никакъв случай не църква. Та титлата се дава на моллата, който е показал онези качества, които са най-ценени, и се ползува с най-голяма почит сред шиитите: благочестие, бедност, ученост, но само що се отнася до свещените книги Корана и Суна, и водачество, водачеството е най-важното. В исляма няма разделение между религия и политика, не може и да има, и шиитските молли от Иран открай време са фанатизирани пазители на Корана, фанатизирани водачи, и когато е необходимо се борят срещу революционерите.
— Но ако аятолахът или моллата не са свещеници, тогава какво са?
Молла означава водач, онзи, който води молитвите в джамията. Всеки може да бъде молла, при условие, че е мъж и мюсюлманин. Всеки. В исляма няма духовенство, никакво, между теб и Бог не съществува никой, това е едно от предимствата му, но не и за шиитите. Шиитите вярват, че след Пророка земята трябва да бъде управлявана от надарен със свръхестествена сила, полубожествен водач, имам, който играе ролята на посредник между човека и божеството — и именно тук е големият разрив между сунитите и шиитите и войните между тях са били също толкова кървави, както по времето на Плантагенетите в Англия. Сунитите вярват в общото съгласие, а шиитите приемат авторитета на имама.
— И кой избира човека, който ще бъде имам?
— В това е целият проблем. Когато Мохамед умира — между другото, той никога не е твърдял, че е бил нещо повече от обикновен смъртен, макар и последен от пророците — той не оставя нито синове, нито пък избран от него наследник, халиф. Шиитите считат, че водачеството трябва да остане в семейството на Пророка и че халиф може да бъде само Али, негов братовчед и зет, който се е оженил за Фатима, най-любимата дъщеря на Пророка. Но ортодоксалните сунити, следвайки исторически племенни обичаи, които се прилагат даже и днес, решават, че водачът трябва да бъде избран. Те се оказват по-силни, така че първите трима халифи са избрани с гласуване — двама са убити от други сунити — после, за радост на шиитите, халиф става Али. Според ревностните им вярвания той е първият имам.
— И те твърдят, че той е полубог?
— Воден от Бога, Мак. Али е халиф пет години, после го убиват — шиитите казват, че е станал мъченик. Най-големият му син става имам, после е отхвърлен от узурпиралите властта сунити. Вторият му син, двадесет и пет годишният Хюсейн, се вдига с войска срещу узурпаторите, но бива посечен — и той е мъченик — посечен с всичките му хора, в това число и двамата му племенници, собственият му петгодишен син и бебето му. Това става през шестстотин и петдесета година по нашето летоброене, шестдесет и първа по тяхното, и те все още празнуват мъченичеството на Хюсейн като най-свещен ден.
— Денят, когато правят процесии и се самобичуват, забождат си куки, самоубиват се?
— Да, луди от наша гледна точка. Реза шах обяви този обичай извън закона. Но шиизмът е страстна религия, нуждаеща се от външна изява на покаяние и печал. Така че мъченичеството е дълбоко вкоренено у шиитите, а в Иран благоговеят пред него. Същото е с бунта срещу узурпаторите.
— Значи битката е на вярващите срещу шаха?
— О, да. Фанатична и от двете страни. За шиитите моллата е единственият тълкувател, което само по себе си му дава огромна власт. Той е водачът, тълкувателят, правосъдникът, съдията, предводителят. А най-важните от моллите са аятоласи.
«А Хомейни е най-важният аятолах — мислеше си Макайвър, взирайки се в кървавото нощно зарево над Джалех. — Точно така е, и дали му харесва, или не, всички убийства, всички кръвопролития и страдания и всяка лудост, оправдани или не, ще паднат върху него…»
— Мак!
— О, извинявай, Чарли — каза той, връщайки се към действителността. — Бях се унесъл. Какво има?
Той погледна към кухненската врата. Тя още беше затворена.
— Не мислиш ли, че трябва да отведеш Джени от Иран? — попита тихо Петикин. — Става много напечено.
— Тя няма да замине за нищо на света. Казвал съм й сто пъти, молил съм я сто пъти, но тя е упорита като муле — отговори Макайвър също толкова тихо. — Само се усмихва и казва: «Когато тръгнеш ти, тогава и аз.»
Той изпи уискито си, погледна към вратата и бързо си наля още едно. По-силно.
— Чарли, поговори с нея. Тя ще те послу…
— Глупости.
— Прав си. Проклети жени. Ужасно са упорити. До една си приличат.
Разсмяха се.
След кратка пауза Петикин попита:
— Как е Шаразад?
Макайвър помисли за момент.
— Том Локхарт е щастливец.
— Защо тя не замина с него през отпуската, та да остане в Англия, докато Иран се успокои?
— Няма причини да заминава — няма семейство и приятели там. Тя искаше той да види децата си, да си бъде вкъщи за Коледа, нали разбираш. Чувствувала, че ще обърка нещата там и ще пречи, ако отиде с него. Дирдри Локхарт е още като попикана от развода, но както и да е, семейството на Шаразад е тук, а ти знаеш колко много се държи на семейството в Иран. Тя няма да тръгне, докато Том не го направи, а даже и тогава не знам. Колкото до Том, ако се опитам да го убеждавам, мисля, че ще си подаде оставката. Той ще остане завинаги. Както и ти — Макайвър се усмихна. — Защо стоиш тук?
— Най-доброто положение, което някога съм имал… поне докато беше нормално. Мога да летя колкото си искам, да карам ски през зимата, да плувам през лятото… но нека си го кажа, Мак, Клер винаги е мразела, тази страна. От години прекарваше повечето време в Англия, така че да е по-близо до Джейсън и Биатрис, до собственото си семейство и до внучето ни. Поне се разделихме като приятели. Пилотите на хеликоптери въобще не трябвала се женят, прекалено много са в движение. Аз съм роден пътешественик и ще умра такъв. Не искай от мен да се върна в Кейптаун, и без това почти не познавам това място, а и не мога да издържа ужасните английски зими. — Той отпи от бирата си в полумрака и завърши: — Иншаллах.
«В Божиите ръце.» Мисълта му хареса.
Неочаквано телефонът иззвъня и ги стресна. От месеци наред на телефонната система не можеше да се разчита — през последните няколко седмици беше невъзможна, почти не съществуваше, линиите се преплитаха непрекъснато, избиранията бяха все погрешни, нямаше сигнал за набиране, а ако внезапно без видима причина се появяваше за ден или час, изчезваше отново, също без причина.
— Пет лири, че е инкасаторът — обзаложи се Петикин и се усмихна на Джени, която излезе от кухнята, също стресната от звъна.
— Не се хващам, Чарли!
Банките стачкуваха и бяха затворени от два месеца в отговор на призива на Хомейни към обща стачка, така че никой — нито обикновените хора, нито компаниите, а даже и правителството — не можеше да получи налични пари; а повечето иранци използваха налични, а не чекове.
Макайвър вдигна телефона, без да знае какво може да очаква. Или кого.
— Ало?
— Мили Боже, проклетото нещо работи! — каза някой. — Дънкан, чуваш ли ме?
— Да, да, чувам те. Идеално. Кой е?
— Толбът, Джордж Толбът от посолството. Съжалявам, приятелю, но въпросът не търпи отлагане. Хомейни е обявил Мехди Базарган за министър-председател и призовава Бахтияр да подаде оставка и така нататък. По улиците на Техеран са наизлезли милион хора и си търсят белята. Току-що чухме, че имало бунт на пилоти в Дошан Тапе, и Бахтияр заяви, че ако веднага не спрат, щял да заповяда на Безсмъртните да влязат.
Безсмъртните бяха щурмови отряди от фанатизирани, поддържащи шаха имперски телохранители.
— Правителството на Нейно Величество заедно с американското, канадското и т.н. съветват всички чужденци веднага да напуснат страната…
— Толбът от посолството — прошушна Макайвър на Петикин и Джени. Мъчеше се да запази спокойствие.
— … Вчера един американец от «Екс Текс Ойл» и ирански чиновник от Министерството на петрола били нападнати от засада и убити от «неидентифицирани нападатели» на юг, близо до Ахваз.
Сърцето на Макайвър подскочи.
— Вие все още оперирате там, нали?
— Да, в Бандар-е Делам и по крайбрежието — отговори Макайвър с непроменен глас.
— Колко души с британска националност имате тук, без семействата?
Макайвър се замисли, за момент.
— Четиридесет и пет от сегашния ни пълен състав, който е от шестдесет и седем — двадесет и шест пилоти, тридесет и шест инженер-механици, пет души администрация — не можем да се справим с по-малко хора.
— Какви са другите?
— Четирима американци, трима германци, двама французи и един финландец — всички са пилоти. Двама американски механици. Ако е необходимо, всичките ни момчета ще минат за англичани.
— Семейства?
— Четири съпруги, без деца. Останалите изпратихме преди три седмици. Джени е още тук, една американка в Ковис и две иранки.
— Най-добре утре изпратете двете ирански съпруги в посолствата с актовете им за брак. Те в Техеран ли са?
— Едната е в Техеран, другата — в Табриз.
— Най-добре им извадете нови паспорти, колкото е възможно по-скоро.
Според иранското законодателство всеки ирански гражданин, завръщащ се в страната, трябваше да предаде паспорта си в Емиграционната служба в пункта на влизане и паспортът се съхраняваше там до момента, в който човекът поискаше да напусне страната. За да напусне, той трябваше лично да подаде молба в съответната правителствена служба за изходна виза, за която му беше необходима валидна лична карта, удовлетворителна причина за искането да замине в чужбина, а ако е с въздушния транспорт — валиден предварително платен билет за точно определен полет. За да получи изходна виза, му бяха необходими дни и седмици. Обикновено.
— Слава Богу, че ние нямаме такива проблеми — каза Макайвър.
— Слава Богу, че сме британци — продължи Толбът. — За щастие не сме имали никакви търкания с аятолаха, Бахтияр или генералите. Всеки чужденец обаче е подложен на опасност и поради това официално ви съветваме моментално да евакуирате семействата и да съкратите останалите до най-необходимите — засега. От утре на летището ще бъде голяма бъркотия, по наши сведения има още около пет хиляди чужденци, повечето американци. Ние помолихме «Бритиш Еъруейс» да се отзове и да увеличи полетите си за нас и нашите граждани. Проблемът е, че всички цивилни ръководители на полети все още стачкуват, Бахтияр заповяда да се заменят с военни, а те са още по-педантични, ако това изобщо е възможно. Сигурни сме, че отново ще има масово напускане на страната. — Господи!
Преди няколко седмици, след месеци на ескалация на заплахите срещу чужденците — най-вече срещу американците поради постоянните атаки на Хомейни срещу американския материализъм като «Големия Сатана» — разярени тълпи се устремиха към индустриалния Исфахан, с огромния му стоманодобивен комплекс, нефтохимически рафинерии, военни и хеликоптерни заводи; там работеше и живееше огромната част от близо петдесетте хиляди американски граждани със семействата си. Тълпите изгориха банки — нали Коранът забранява заемането на пари за печалба, магазини за спиртни напитки — нали Коранът забранява алкохола, и два киносалона — места за «порнография и западна пропаганда», тоест само определени от фундаменталистите цели, после нападнаха заводското оборудване, обсипаха четириетажната сграда на главната квартира на «Груман Еъркрафт» с коктейл «Молотов» и я изгориха до основи. Това ускори «масовото изселване».
Хиляди хора се насочиха към техеранското летище, повечето със семействата си, задръстиха го, бореха се за малкото свободни места, превръщайки аерогарата и фоайетата й в бедствена зона. Мъже, жени и деца спяха там, страхувайки се да не изгубят местата си, нямаше място дори да се стои. Всички търпеливо чакаха, спяха, блъскаха се, претендираха, хленчеха, викаха или се държаха стоически. Нямаше никакви разписания и предимства, за всеки самолет бяха резервирани двойно повече места. Нямаше компютърна обработка на билетите, те се попълваха на ръка и бавно от неколцина намусени служители — и повечето от тях бяха открито враждебни и не говореха английски. Летището бързо стана на кочина, атмосферата беше застрашителна.
Отчаяни, някои компании чартираха собствените си самолети, за да прекарат хората си. Американската «Еър Форс Транспортс» дойде, за да вземе семействата на военните, някои посолства се опитваха да задържат изселващите се, за да не разочароват шаха, своя верен съюзник от двадесет години. Хаосът нарастваше и от хилядите иранци, надяващи се да избягат, докато все още можеха. Безскрупулните и богатите се пререждаха. Много от служителите забогатяха, после станаха по-алчни и от това още по-богати. После ръководителите на полетите започнаха стачка и закриха летището напълно.
Два дни нямаше нито пристигащи, нито заминаващи самолети. Тълпите се разпръснаха. Имаше и останали. После някои от ръководителите на полети се върнаха на работа и всичко започна отново. Слухове за пристигащи самолети. Втурване към летището за гарантираното място, което никога не беше гарантирано, отново обратно в Техеран, петстотин души пред теб на опашката за такси — повечето таксиметрови шофьори стачкуваха — накрая обратно в хотела, хотелската ти стая отдавна дадена на друг, всички банки затворени и никакви пари, за да напълниш вечно протягащите се ръце.
Накрая всички чужденци, които искаха да напуснат, си отидоха. Останаха онези, които искаха да продължат бизнеса си, да обслужват нефтените полета, самолетите, строителството на ядрените и химическите заводи, танкерите и да защитят гигантските си инвестиции, нали държаха печалбите си ниски, особено ако бяха американци. Нали Хомейни беше казал: «Ако чужденците искат да напуснат, нека напуснат; американският материализъм е големият Сатана…»
Макайвър залепи слушалката до ухото си, понеже звукът отслабна. Страхуваше се, че връзката ще се разпадне.
— Да, Джордж. Какво каза?
— Тъкмо казвах, че според нас всичко ще се уреди — продължи Толбът. — Няма място по света, където всичко се проваля. Неофициален източник ни каза, че вече е уредено шахът да абдикира в полза на сина си Реза — компромис, за който се застъпва правителството на Нейно Величество. Преходът към конституционно правителство може да мине с малко сътресения, но няма защо да се тревожим. Съжалявам, но трябва да свършвам — съобщи ми какво сте решили и…
Телефонът заглъхна. Макайвър изруга, натисна вилката и съобщи на Джени и Чарли какво беше казал Толбът. Джени се усмихна мило.
— Не ме гледай, отговорът е не. Съг…
— Но, Джен, Тол…
— Съгласна съм, че другите трябва да се евакуират, но аз ще остана. Храната е почти готова.
Тя се върна в кухнята и затвори вратата, прекъсвайки всички аргументи.
— Ще си замине, по дяволите, и точка по въпроса — изруга Макайвър.
— Моята годишна заплата ми подсказва, че няма да го направи, докато не тръгнеш с нея. Защо, за Бога, не си отидеш? Мога да се грижа за всичко.
— Не, благодаря, но не. — Макайвър се усмихна в полумрака. — Всъщност сякаш сме се върнали във войната, нали? Обратно в неизвестността. Няма за какво да се тревожим, освен да свикваме да се грижим за войските и да се подчиняваме на заповедите. — Той погледна Петикин, мъчеше се да си припомни базата в Бандар-е Делам. — Познаваше ли убития американец Стансън?
— Не. А ти?
— Да. Обикновен човек, управител на «Екс Текс». Срещал съм го веднъж. Имаше някаква история, че е агент на ЦРУ, но мисля, че беше само слух. — Макайвър се намръщи срещу чашата си. — Толбът беше прав за едно нещо: големи късметлии сме, че сме британци. Тежко на янките. Не е честно.
— Да, но ти си покрил нашите колкото е възможно по-добре.
— Надявам се.
Когато шахът избяга и започна насилието, Макайвър беше издал британски лични карти на всички американци. Номерът щеше да мине, освен ако Зелените ленти, полицията или САВАК не решеха да ги сверят с лицензите им. Според иранските закони всеки чужденец трябваше да има валидна виза, която трябваше да бъде анулирана, преди да напусне страната, валидна лична карта, в която да се указва принадлежността му към дадената компания, а всички пилоти — валиден за годината ирански бревет*. За още по-сигурно Макайвър им бе осигурил фирмени лични карти, изработени и подписани от шефа на иранските им партньори в Техеран генерал Валик. Досега нямаше проблеми. На американците Макайвър беше казал: «По-добре ще е да показвате тези, когато е необходимо» и беше издал заповед за целия персонал да носят фотографиите и на шаха, и на Хомейни. «Внимавайте да покажете тази, която трябва, ако ви спрат!»
[* Свидетелство за правоспособност на пилотите. Б.пр.]
Петикин безуспешно се опитваше да извика Бандар-е Делам по радиостанцията.
Ще опитаме по-късно — реши Макайвър. — Всички бази ще са на подслушване в 8,30 по Гринуич — иначе не става, суетнята почва в 8,30 местно време — това ще ни даде време да решим какво да правим. Господи, ще бъде ужасно трудно! Как мислиш? Да запазим статуквото, освен за семействата?
Угриженият Петикин се изправи, взе свещта и погледна оперативната карта, закачена на стената. Тя показваше положението на базите им, екипажите, наземния персонал и хеликоптерите. Базите бяха разпръснати къде ли не — от военновъздушните бази и базите за обучение в Техеран и Исфахан до високопланинските площадки за поддръжка на нефтените сонди край Загрос, за операциите по извозването на дървен материал в Табриз на северозапад и за проучвателната експедиция за уран близо до афганистанската граница; базите за проучвателните работи по тръбопровода на Каспийско море, за четирите нефтени операции във или близо до залива и още една, далеч на югоизток, друга в Ленгех, в Ормузкия проток. От всичките сега работеха само пет: Ленгех, Ковис, Бандар-е Делам, Загрос и Табриз.
— Имаме петнадесет 212, включително два, които не летят заради проверката на две хиляди часа, седем 206 и трите «Алуета», в момента всички би трябвало да работят…
— И всички са дадени под наем с обвързващи договори, от които нито един не е анулиран, но същевременно по никой от тях не получаваме плащания — каза Макайвър сухо.
— Не можем да ги базираме всички в Ковис — юридически ние дори не можем да ги преместим без съгласието на другата страна по договора или без съгласието на милите ни партньори, освен ако не се позовем на форсмажорни обстоятелства.
— Няма още такива. Трябва да запазим статуквото колкото можем по-дълго. Нали Толбът е сигурен. Статуквото.
— Какво статукво, Чарли! Боже мой, миналата година по това време почти работеха четиринадесет 212, да не говорим за останалите.
Макайвър си наля още едно уиски.
— По-полека с уискито — предупреди го Петикин тихо. — Джени ще ти се кара. Знаеш, че имаш високо кръвно и ти е забранено да пиеш.
— То лекува, за Бога.
Свещта се стече и загасна. Макайвър се изправи, запали друга и се върна към картата.
— Мисля, че трябва да върнем Азадех и Летящия финландец. Неговият 212 е на хиляди и петстотин часа, така че можем да си го спестим за ден-два. — Летящия финландец беше капитан Ерики Йоконен, а Азадех — иранската му съпруга: тяхната база беше близо до Табриз, в провинция Източен Азербайджан, далеч на северозапад, близо до съветската граница.
— Защо да не вземем един 206 да ги докараме?
Това ще им спести триста и петдесет мили отвратителни пътища, а и трябва да му занесем резервни части.
— Благодаря, ще се поразходя — грейна Петикин. — Довечера ще пусна план за полета по радиостанцията и ще тръгна призори, ще заредя в Бандар-е Пахлави и ще купя малко хайвер.
— Мечтател! Но на Джени ще й хареса. Знаеш мнението ми за хайвера. — Макайвър се дръпна от картата. — Много е рисковано, Чарли, ако нещата се объркат.
— Не е изключено.
Макайвър кимна. Погледна разсеяно телефона и вдигна слушалката. Имаше сигнал. Развълнуван, той започна да набира: 00 — международни; 44 — Британските острови; 224 — Абърдийн в Шотландия; 765–80–80. Чакаше и чакаше, после лицето му светна. — Господи, свързах се!
— «С-Г Хеликоптърс», изчакайте, моля — каза операторът, преди той да успее да си отвори устата.
Макайвър зачака ядосан.
— «С-Г Хеликоп…»
— Обажда се Макайвър от Техеран, свържете ме със Стария, моля.
— Говори по телефона, мистър Макайвър. — Момичето подсмръкна: — Ще ви дам секретарката му.
— Здравей, Мак — обади се Лиз Чен почти веднага. — Изчакай секунда, ще те свържа с Шефа. Добре ли си? Опитваме се да се свържем с теб от няколко дни, изчакай момент.
— Добре, Лиз.
След секунда Гавалан извика щастливо:
— Мак! Господи, как успя да се свържеш? Радвам се да те чуя. Наредил съм на едно момче да ти звъни постоянно — в офиса, в апартамента ти, по десет часа на ден. Как е Джени? Как успя да се свържеш?
— Просто късмет, Анди. Вкъщи съм. По-добре да побързам, че може да ни прекъснат.
Макайвър му разказа по-голямата част от това, което му беше казал Толбът. Трябваше да бъде предпазлив, защото имаше слухове, че САВАК — иранската тайна полиция, често подслушва телефоните, особено на чужденците. В компанията беше постоянно правило през последните две години да се предполага, че някой ги подслушва — САВАК, ЦРУ, МИ–5, КГБ, който и да било.
За момент настъпи тишина.
— Първо се подчини на посолството и веднага евакуирай всички семейства. Предупреди финландското посолство за паспорта на Азадех. Кажи на Том Локхарт да изпрати паспорта на Шаразад — накарах го да подаде молба преди две седмици, просто за всеки случай. В него има, ъ-ъ, поща за теб, между другото.
Сърцето на Макайвър подскочи.
— Добре, той ще пристигне утре.
— Ще се обадя на «Бритиш Еъруейс», за да видя дали мога да им осигуря места. Като резерва ще изпратя нашия 125. По график той лети за Техеран утре. Ако имаш някакви проблеми с «Бритиш Еъруейс», евакуирай всички семейства и останалите с него, започваш от утре. Техеран е още отворен, нали?
— Днес беше — отговори Макайвър внимателно.
Чу Гавалан също така внимателно да казва:
— Слава Богу, властите все още контролират положението.
— Да.
— Мак, какво ще препоръчаш за иранските ни операции?
Макайвър си пое дълбоко въздух.
— Запазваме статуквото.
— Добре. Всичко тук, до най-високото равнище, говори, че дейността ни скоро ще се възстанови. Имаме добро реноме. И бъдеще. Слушай, Мак, онзи слух за «Гърни» излезе верен.
Макайвър се ухили.
— Сигурен ли си?
— Да. Преди няколко минути получих телекс от «Иран Ойл». Потвърждават, че ще получим всичките договори на «Гърни» в Харг, Ковис, Загрос й Ленгех като начало. Очевидно заповедта да ни изцедят е дошла от горе и трябваше да дам щедър пишкеш към фонда за подкупи на нашите партньори. Но това няма значение, ще увеличим четворно печалбите си в Иран, момчето ми. — Пишкешът беше древен ирански обичай, предварителен подарък за услуга, която може да бъде направена. Древен обичаи беше също чиновниците законно да задържат дадения им в процеса на работата пишкеш.
— Това е чудесно, Анди.
— И не е всичко! Мак, току-що поръчах още двадесет 212, а днес потвърдих поръчката за шест Х–63 — той е страхотен!
— Господи, Анди, фантастично! Но не насилваш ли малко, нещата?
— Иран може да, ъ-ъ, има временни затруднения, но останалият свят е изплашен, че няма алтернативни източници на петрол. Янките вече се напикаха, момчето ми. — Гласът му се покачи с още един тон. — Току-що потвърдих още една голяма сделка с «Екс Текс» за нови договори в Нигерия, Саудитска Арабия и Борнео, друга с «Ол-Гълф Ойл» в Емирствата. В Северно море сме само ние, «Гърни» и «Импириъл Хеликоптърс». — «Импириъл Хеликоптърс» беше филиал на «Импириъл Еър», втората полуправителствена авиокомпания, конкурираща се с «Бритиш Еъруейс». — Много е важно да задържиш нещата в Иран стабилни. Договорите ни, хеликоптерите и резервните части са част от обезпечението ни за новия хеликоптер. За Бога, дръж изкъсо скъпите ни партньори. Как са добрите мили хора?
— Както обикновено.
Гавалан знаеше, че това означава противни, както винаги.
— Току-що бях на разговор с генерал Джавадах в Лондон. — Генерал Джавадах беше напуснал Иран с цялото си семейство преди година, точно преди, да започнат неприятностите. През последните три месеца двама от иранските им партньори със семействата си посетиха Лондон «по медицински причини», други четирима бяха в Америка, също със семействата си. Трима останаха в Техеран. — Той е глупак, макар че ни струва скъпо. Какво става с Харг? Можем ли вече да се върнем там? — Остров Харг беше изключително важен, огромен морски терминал в Залива, чрез който Иран изнасяше по-голямата част от нефта си — миналата година по това време почти шест милиона варела на ден, а сега едва шестстотин хиляди. Харг беше огромен източник на приходи за С-Г, но преди три седмици военните заповядаха на екипажите и хеликоптерите на С-Г, командувани от капитан Рудигер Луц, да напуснат острова и да се преместят в близкото пристанище на Бандар-е Делам. — Имаме ли някакъв шанс да се върнем?
— Още не, но когато свършат стачките, ще можем да обслужваме всички наши морски сонди от Бандар-е Делам. — Макайвър искаше да прибави спешно: «Анди, видях се с Рудигер и той ми каза под секрет, че се радва, че се е махнал от острова, че той е бомба със закъснител, която всеки момент може да избухне — толкова е лесен за саботажи.» Вместо това каза рязко: — Ще изпратя отчет със семействата. Властите контролират всичко.
— Да. Как е младият Скот?
— Добре се справя. Всеки момент ще полети на 212. — Макайвър се усмихна. Той беше първият инструктор на Скот.
— Добре. Може да го изтегля, за да го обучим на Х–63.
— Не, дай му време, Анди. Той е добър, но има нужда от време. Нека да полети година на 212.
— Както кажеш. Как е в Ленгех? — Това беше най-югоизточната им база, която обслужваше целия район на ормузкия проток.
— Добре. Скрагър съобщи, че новите сонди в Сири са бликнали, резервоарите им са пълни до тавана и според последните сведения стачките не са ги засегнали въобще — мислим, че това е, защото Сири е изградена от французите и защото те дадоха убежище на Хомейни, когато преди няколко месеца той беше изгонен от Ирак.
— Добре. Ще предам това. Като говориш с този стар педераст Скраг, предай му поздрави от мен.
— Анди, не мислиш ли, че е време да говориш с него да се пенсионира и…
— Как е медицинското му?
— Идеално, но…
— Нали прегледите са на всеки три месеца и толкова строги и сериозни, както на всички?
— Да, но…
— Щом като е така, да лети.
— Да, но той е на шестдесет и е вече време…
— Докато са му редовни документите, той е капитан — обещал съм му.
— Добре, но да пукна, ако знам как този заядлив, развратен, независим, стар педераст се държи. Кълна се в Бога, мисля, че няма начин да подправи медицинското си. Няма начин. Даже съм летял с него, но нямаше начин да не го пусна и на проверката.
Макайвър остави въпроса в полза на по-важните проблеми.
— Анди, трябва да получа някакви пари. Налични.
— В пощата са.
Макайвър чу силния му смях и му стана по-добре.
— Страхотен си, Китайче!
Китайче беше прякорът, измислен лично от него на Гавалан, който, преди да отиде в Абърдийн, беше прекарал по-голямата част от живота си като китайски търговец, установи се отначало в Шанхай, после със Струанови в Хонконг, където се бяха срещнали за първи път. По това време Макайвър имаше малка, едва кретаща хеликоптерна компания в колонията.
— За Бога, отдавна не сме плащали на наземния персонал, а и издръжката на пилотите, почти всичко трябва да се купува на… — Той се спря навреме. В случай, е някой подслушваше. Насмалко да каже «на черния пазар». — Проклетите банки са още затворени и малкото налични пари, които съм оставил, са за хюнг яу.
Той използува кантонския израз, който буквално означаваше «благоуханно масло» пари, използувани за подкуп.
— Джавадах обеща, че утре в Техеран генерал Валик ще ти даде половин милион риала. Получих потвърждаващ телекс.
— Но това са само 6000 долара, а имаме сметки за двадесет пъти по толкова.
— Зная, момчето ми, но той каза, че както Бахтияр, така и аятолахът искат да се отворят банките, така че те ще се отворят до една седмица. Кълне се, че веднага щом отворят, ИХК ще ни платят всичко, което ни дължат. — Междувременно освободил ли е вече акцията?
Това беше кодовото наименование, с което Макайвър и Гавалан обозначаваха паричните средства на ИХК, държани извън Иран, почти шест милиона долара. ИХК дължеше на С-Г почти четири милиона.
— Не. Твърди, че трябва да получи официалното съгласие на партньорите. Държи се настрана.
«Благодаря на Бога за това» — помисли си Макайвър.
Бяха необходими три подписа по тази сметка — два от партньорите, един от С-Г, така че никоя от страните да не може да пипне специалния фонд без другата.
— Твърде рисковано е, Анди. С първата вноска за новия хеликоптер и лизинговите плащания за оборудването ни тук ти си на ръба на пропастта, нали?
— Целият ни живот е на ръба на пропастта, Мак. Но бъдещето ни е розово. «Да — Помисли си Макайвър, — за хеликоптерния бизнес.» Но тук в Иран? — Миналата година партньорите го бяха принудили да преотстъпи собствеността на всички хеликоптери и резервните части на С-Г в Иран на ИХК. Гавалан се беше съгласил, при условие че може да купи всичко обратно при първо поискване, без право на отказ от тяхна страна и при условие че те извършват лизинговите плащания за оборудването навреме и изплатят всичките си изостанали дългове. Откакто започна кризата и банките бяха затворени, ИХК спря да плаща и Гавалан извършваше лизинговите плащания за всички базирани в Иран хеликоптери от средствата на С-Г в Абърдийн — партньорите твърдяха, че не са виновни, че банките са затворени. Джавадах и Валик казваха, че щом нещата се нормализират, те, разбира се, ще им върнат всичко. — Не забравяй, Андрю, че ти осигурявахме най-добрите договори през цялата година; ние ги получихме, ние; без нас С-Г нямаше да може да оперира в Иран. Веднага щом всичко се нормализира… Гавалан продължаваше:
— Иранските ни договори са все още много печеливши, не можем да отречем това на партньорите ни, а сега и с договорите на «Гърни» ще сме като свиня в кочина! («Да — помисли си Макайвър, — въпреки че с всяка година все повече ни изстискват и делът ни става все по-малък, а техният по-тлъст…»). Те имат ключа от страната, винаги са го имали, и се кълнат във всичко свято, че всичко е справедливо. Те трябвало да имат хеликоптери, за да обслужват полетата си. Всички тук казват, че ще се размине. Министърът, техният посланик, нашият. И защо не? Шахът направи всичко възможно, за да модернизира, да повиши доходите на населението, намали неграмотността. Приходите от петрола са огромни — и ще нараснат още повече, веднъж само да се оправи бъркотията, казва министърът. Така казват и партньорите ни във Вашингтон, даже и старият Уили в «Екс Текс», а той най-добре знае. Шансът е петдесет на едно, че всичко ще се нормализира след шест месеца, когато шахът абдикира в полза на сина си Реза и се въведе конституционна монархия. Междувременно мисля, че ние…
Линията замря. Макайвър нетърпеливо занатиска вилката. Когато линията се възстанови, беше просто постоянен сигнал за заето. Той ядосано тресна слушалката. Внезапно токът дойде.
— Педерасти! — каза Джени. — Светлината на свещите е толкова по-красива.
Петикин се засмя и изключи осветлението. Стаята беше по-красива, по-уютна и сребърният сервиз блестеше току-що подреден на масата.
— Права си, Джени, отново си права.
— Благодаря, Чарли. Ще получиш допълнително. Вечерята е почти готова. Дънкан, можеш да си налееш още едно уиски, не толкова силно, колкото онова, което тайно измъкна. Не ме гледай така невинно! Но след разговор с нашия Безстрашен водач дори и аз ще имам нужда да се подкрепя. Можеш да ми разкажеш какво си говорихте, докато вечеряме.
Тя ги остави.
Макайвър разказа на Петикин повечето от това, което говориха с Гавалан — Петикин не беше директор на С-Г или на ИХК, така че по необходимост трябваше да запази за себе си останалото. Дълбоко замислен, той отиде до прозореца, доволен, че можа да поговори със стария си приятел. Толкова отдавна беше. Преди цели четиринадесет години.
Писмото на Гавалан беше пристигнало през лятото на шестдесет и пета, когато в колонията започна революция и Червените отряди на Мао Дзе-дун вилнееха из цял Китай, разкъсвайки родината и запълваха улиците на Хонконг и Коулуун. По онова време хеликоптерният бизнес на Макайвър беше на ръба на пропастта, не беше плащал отдавна лизинговите си вноски за малкия хеликоптер, а Джени се опитваше да се справи с двете им непълнолетни деца в малкия, шумен апартамент в Коулуун, където бунтовете бяха най-лоши.
— За Бога, Джен, погледни това!
В писмото пишеше: «Уважаеми мистър Макайвър, може би ще си спомните, че сме се срещали един или два пъти на надбягванията, когато аз работех в Струанови преди няколко години — и двамата спечелихме по една пачка за един скопен кон на име Китайче. Тайпанът Иън Дънрос предложи да ви напиша, тъй като много и неотложно се нуждая от вашата експертиза — зная, че сте го учили да лети на хеликоптер и той много ви препоръча. Нефтът в Северно Море е факт. Аз имам една теория, че единственият начин да се обслужват сондите при всякакви метеорологични условия е с хеликоптер. Това понастоящем е невъзможно — мисля, че ще го наречете Правила за полети по прибори (ППП). Ние можем да го направим възможно. От нас времето, от вас майсторството. Хиляда лири на месец, тригодишен договор, за да видим дали ще тръгне или не, премии на базата на успехите, транспорт за вас и семейството ви до Абърдийн и един кашон уиски «Лох Вей», за Коледа. Моля обадете ни се по телефона колкото е възможно по-скоро.»
Без да каже нито дума, Джени му върна небрежно писмото и тръгна да излиза от стаята; с вятъра през прозорците нахлу постоянният шум на големия град — уличното движение, клаксоните, виковете на уличните търговци, кораби, самолети, гърмяща фалшива китайска музика.
— Къде отиваш, по дяволите?
— Да събирам багажа. — Тя се разсмя, върна се и го прегърна. — Това е дар от небето, Дънкан, бързо, обади му се, обади му се сега…
— Но Абърдийн? ППП във всякакво време? Господи, Джен! Никой не го е правил досега. Няма указания, не зная дали е въз…
— За теб е възможно, миличък. Разбира се. Сега пък къде, по дяволите, се дянаха Хеймиш и Сара?
— Днес е събота, отидоха на кино и…
Една тухла счупи един от прозорците и глъчката от бунта започна отново. Техният апартамент беше на втория етаж, с изглед към тясна уличка в гъсто населения район Монкок. Макайвър дръпна Джени, за да я скрие, и предпазливо погледна навън. Долу на улицата имаше поне десет хиляди китайци, всички викаха: «Мао, Мао, Куай Лох! Куай Лох!» (чуждестранен дявол, чуждестранен дявол) — обикновения им боен вик, и се блъскаха към полицейския участък на стотина метра по-нататък, където малък отряд от униформени китайски полицаи и трима британски офицери чакаха мълчаливо зад барикадата.
— Господи, Джен, те са въоръжени! — прошепна Макайвър. Обикновено полицията имаше само палки. Предишния ден швейцарският консул и жена му бяха загинали съвсем наблизо — тълпата бе преобърнала колата им и я бе подпалила. През нощта по радиото и телевизията губернаторът бе предупредил, че е заповядал на полицията да предприеме всичко необходимо, за да спре бунтовете.
— Лягай долу, Джен, скрий се…
Думите му бяха удавени от полицейския високоговорител — началникът на полицията заповядваше на кантонски и английски на насъбралите се бунтовници да се разпръснат. Бунтовниците не му обърнаха внимание и нападнаха барикадата. Заповедта да спрат отново бе пренебрегната. После започна стрелбата и тези отпред изпаднаха в паника и бяха стъпкани от другите, които се опитваха да избягат. Улицата опустя, като се изключат около дузината лежащи в мръсотията тела. Същото беше и на остров Хонконг. Следващия ден цялата колония беше отново спокойна, нямаше сериозни бунтове, само няколко групички от дебелоглави Червени отряди, които се опитваха да насъскат тълпата и бяха бързо депортирани.
През следващата седмица Макайвър продаде дела си в хеликоптерния бизнес, замина за Абърдийн преди Джени и се хвърли с удоволствие в новата си работа. Беше й необходим един месец, за да опакова багажа, да уреди апартамента и да продаде онова, което не им трябваше. Когато пристигна, той беше намерил чудесен апартамент близо до хеликоптерното летище «Макклауд», който тя веднага отхвърли. «За Бога, Дънкан, най-близкото училище е на милион мили оттук. Апартамент в Абърдийн? Сега, след като си богат колкото Дънрос, ще наемем къща…»
Той се усмихна на себе си, мислейки си за онези първи дни. Джени беше щастлива, че е отново в Шотландия — тя никога не бе харесвала истински Хонконг, животът им там бе толкова труден — парите не стигаха, тя трябваше да се грижи за децата сама. Той харесваше работата си, Гавалан си заслужаваше да се работи за него и с него, но не обичаше Северно море, студа, влагата и болките, които му донесе пълният със соли въздух. Но почти петте прекарани там години си струваха: той успя да поднови и увеличи контактите си във все още малкия международен хеликоптерен свят — повечето пилоти бяха бивши офицери от английските, канадските, австралийските и американските военновъздушни сили. Винаги щедри премии на Коледа, предвидливо заделяни за дните, когато ще излезе в пенсия, и винаги кашон с «Лох Вей». «Анди, точно това условие ме привлече най-много!»
Гавалан винаги беше движещата сила, придържаше се неотклонно към мотото на компанията «Бъди смел»… В източна Шотландия днес Гавалан беше известен като «Земевладелецът», бе закупил имоти от Абърдийн до Инвърнес и на юг, чак до Дънди, пипалата му стигаха до Лондон, Ню Йорк, Хюстън — навсякъде, където имаше петролни залежи. «Да, старото Китайче е велико и може да върти повечето хора на пръста си помисли си Макайвър беззлобно. — Нали и мен прати чак…»
— Слушай, Мак — каза Анди Гавалан един ден в края на шестдесетте. — Току-що срещнах един висш генерал от Иранския генерален щаб на стрелбището. Генерал Бени-Хасан. Голям стрелец е! Улучи двадесет пъти срещу моите петнадесет! Прекарах доста време с него през уикенда и му продадох хеликоптери за близко осигуряване на артилерийските и танковите им подразделения заедно с цялостна програма за обучение на армията и военновъздушните им сили, както и хеликоптери за нефтения им бизнес. Правим голям удар, момчето ми…
— Но ние нямаме достатъчно оборудване и за половината от тази работа.
— Бени-Хасан е страхотен, а шахът наистина е прогресивен монарх — с големи планове за модернизация. Знаеш ли нещо за Иран?
— Не, Китайче — отговори Макайвър подозрително. Започваше да схваща накъде бие Гавалан. — Защо?
— Запазил съм ти място в самолета за Бахрейн за петък, ти и Джени… сега, чакай за момент, Мак! Какво знаеш за «Шейк Ейвиейшън»?
— Джени е щастлива в Абърдийн и не иска да се мести, децата завършват училище, току-що направихме първата вноска за къща, няма да се местим и Джени ще те убие.
— Разбира се — съгласи се Гавалан небрежно. — Та за «Шейк Ейвиейшън»?
— Малка, но добра хеликоптерна компания, която обслужва Залива. Имат три 206 и няколко самолета, базирани в Бахрейн. Ако се обмисли добре, те могат да вършат много работа за АРАМКО, «Екс Текс», а мисля и за «Иран Ойл». Ръководи я Джок Форсит, бивш парашутист и пилот, който създаде компанията през петдесетте години. Един стар мой приятел Скраг Скрагър, австралиец, е действителният собственик, бивш офицер от английските и канадските военновъздушни сили, сега е луд по хеликоптери. Най-напред базата им беше в Сингапур, където се срещнахме за първи път. Ние бяхме, ъ-ъ, бяхме малко на градус и не мога да си спомня кой е започнал, но другите казаха, че е било наравно. После се преместиха в Залива с един служител на «Екс Текс», който се оказа, че има големи връзки и ги е лансирал. Защо?
— Току-що ги купих. Ти поемаш ръководството като управляващ директор от понеделник. Скрагър и всичките им пилоти и персонал или ще останат, или не, както кажеш ти, но ми се струва, че ще ни е необходим опитът им — според мен всички са добри момчета. Форсит е щастлив да се оттегли в Девон. Странно, Скрагър не спомена да те е познавал, но и аз прекарах само няколко минути с него и се занимавах с Форсит. Отсега нататък ние сме «С-Г Хеликоптърс Лтд». Искам следващия петък да отидеш в Техеран… слушай, за Бога… в петък, и да установиш главната квартира там. Уредих ти среща с Бени-Хасан и подписах документите за сделката с военновъздушните сили. Той каза, че ще е щастлив да те представи на онези, които трябва, навсякъде. А, да, имаш десет процента от цялата печалба, десет процента от капитала в новия ирански филиал, управляващ директор си на Иран, което включва засега и останалата част от Залива…
Разбира се, Макайвър беше заминал. Никога не бе могъл да се противопостави на Андрю Гавалан и работата му харесваше, но така и не разбра как Гавалан бе успял да убеди Джени. Когато се беше върнал вкъщи, тя беше приготвила уискито му със сода и се усмихваше.
— Здравей, мили, добре ли мина денят?
— Да, какво става? — попита той подозрително.
— Ти си това, което става. Анди каза, че имало прекрасна нова възможност за нас на някакво място, наречено Техеран, в някаква страна, наречена Персия.
— Иран. Персия е старото име, Джен, днешното е Иран. Аз, ъ-ъ, аз мислех…
— Колко вълнуващо! Кога тръгваме?
— Е, добре, Джен, мислех, че ще си поговорим и ако ти си съгласна, ще го направя така, че да съм два месеца там на работа и един месец тук почивка…
— А какво мислиш да правиш през двата месеца, през нощите и неделите?
— Аз, ъ-ъ, ами ще работя като луд и…
— «Шейк Ейвиейшън»? Двамата със Скраг източно от Суец, пиене на корем и женички…
— Кой, аз? Хайде, ще имам толкова много работа, че няма…
— Не, момчето ми. Ха! Два там и един тук? Само през трупа на Анди и през моя също! Ще отидем там като семейство, за Бога, или въобще няма да тръгнем. — И още по-мило: Не си ли съгласен, мили?
— Виж сега, Джен…
След месец отново започнаха отначало, но беше вълнуващо, най-хубавото време, което някога бяха преживели, срещаха се с най-различни интересни хора, смееха се със Скраг и другите, сприятелиха се с Чарли и Локхарт, и Жан-Люк, и Ерики, развиваха компанията успешно, полетите им в Иран и Залива бяха най-безопасните; той управляваше така, както решеше. Неговото отроче. Единствено неговото.
«Шейк Ейвиейшън» беше първата от много други придобити или слели се с тях компании. Гавалан уреждаше всичко.
— Откъде, по дяволите, вземаш всички тези пари, Анди? — беше се поинтересувал той веднъж.
— От банките, откъде другаде. Ние сме първокласни клиенти.
Едва много по-късно той откри случайно, че първата буква от наименованието им «С-Г Хеликоптърс» произхожда от Струанови, които бяха тайният им източник на финансиране и информация. С-Г бе техен филиал.
— Как разбра, Мак? — беше попитал Гавалан грубо.
— Един мой стар приятел в Сидней, бивш военен пилот, който сега е в рудодобива, ми писа, че чул Линбар да разгласява, че С-Г е част от «Ноубъл Хаус» — аз не знаех, но, изглежда, че Линбар иска да вкара Струанови в Австралия.
— Опитва се, Мак. Между нас казано, Иън искаше да запази в тайна участието на Струанови, Дейвид също иска да продължи така, тъй че бих предпочел да го запазиш в тайна — беше казал Гавалан тихо. Дейвид беше Дейвид Макструан, тогавашният тайпан.
— Разбира се, даже и от Джени. Но това обяснява много неща и ми дава прекрасното усещане да знам, че «Ноубъл Хаус» стои зад гърба ни. Често съм се чудил защо си я напуснал.
Гавалан се бе усмихнал, но не бе отвърнал нищо.
— Лиз, разбира се, знае за Струанови и за Вътрешния съвет, и това е всичко.
Макайвър никога не каза на никого. С-Г беше процъфтяла и се бе разраснала заедно с развитието на петролния бизнес. Заедно с това нараснаха и печалбите му. А също и стойността на активите в иранското предприятие. След шест-седем години, когато се пенсионираше, щеше да е добре осигурен.
— Не е ли време да се оттеглиш? — повтаряше Джени всяка година. — Имаме вече предостатъчно пари, Дънкан.
— Не е заради парите — всеки път й отговаряше той.
 
Макайвър се вглеждаше в червените отблясъци над Джалех на югоизток — сега те бяха по-силни и се разпространяваха. Съзнанието му беше объркано. «Джалех отново ще нажежи страстите по цял Техеран — помисли си той и отпи от уискито си. — Не бива да се изнервяш допълнително, всичко това те съсипва. Какво, по дяволите, щеше да каже Китайчето, преди да ни прекъснат? Ще намери начин да го съобщи, ако е било важно. Винаги е успявал. Ужасно е това за Стенсън. Той е третият цивилен, убит от «неизвестни бандити» през последните няколко месеца. И тримата бяха американци — двама от «Екс Текс» и един от «Гърни». Кога ли ще ни подхванат и нас — иранците мразят англичаните точно толкова, колкото и янките. Откъде да взема още пари? Не можем да продължаваме с половин милион риала на седмица. Трябва по някакъв начин да се опра на партньорите, но те са непочтени като всички и загърбват работодателите си, обръщайки се към силния на деня. — Той изпи последната глътка от уискито си.
— Без партньори сме загубени, даже и след всички тези години — те знаят към кого да се обърнат, колко и на кого да дадат или какъв процент, кого да ласкаят, кого да възнаградят. Те говорят фарси, те имат връзките. Въпреки това Китайчето беше прав: който и да победи — Хомейни, Бахтияр или генералите, те трябва да имат хеликоптери…»
В кухнята Джени почти се разплака. Тайната й консерва с агнешка саздърма, която криеше толкова старателно вече половин година и отвори току-що, беше развалена. А Дънкан толкова я обичаше. Как може да я обича — смесица от смляно сърце, черен и бял дроб, овесено брашно, лук, бъбречна лой, подправки и бульон, всичко натъпкано в торба, направена от стомаха на бедната овца, и след това варено няколко часа!
— Пфу! Отврат. — Беше заръчала на младия Скот Гавалан, който се закле да не казва, да донесе консервата на връщане от последната си отпуска, специално за този случай.
Днес беше годишнината от сватбата им и това бе тайната й изненада за Дънкан. По дяволите всичко!
«Скот не е виновен, че проклетата консерва е развалена — мислеше си тя мрачно. — От месеци подготвям тази вечеря и сега всичко пропадна. Най-напред оня шибан месар ме измами, въпреки че му платих предварително двойно повече от обикновено, да пукне с неговото «Иншаллах», а после, понеже банките не работят, нямах пари на ръка, за да подкупя мръсния му конкурент да ми продаде бут от хубаво прясно агне, както ми обеща, а не от стар овен, после и бакалията изведнъж се оказа в стачка, после…»
Прозорецът на малката кухня беше полуотворен и тя чу ново избухване на автоматична стрелба, този път по-близо. После, донесени от вятъра, се чуха далечните гърлени възгласи на тълпите: «Аллахх-ул акбаррр… Аллаххх-ул акбаррр…», повтарящи се отново и отново. Тя потрепери — сториха й се странно застрашителни. Преди да започнат неприятностите, виковете на мюезините от минаретата за молитва, пет пъти на ден, й изглеждаха успокояващи. Но не и сега. Не и от гърлата на тълпата.
«Мразя това място сега — помисли си тя. — Мразя оръжията и заплахите.» Имаше още едно заплашително писмо в пощенската им кутия, също като първото, лошо написано и копирано на най-евтина хартия: «На първи декември ти дадохме на теб и семейството ти едномесечен срок да напуснеш страната ни. Вие сте още тук. Сега сте наши врагове и ние решително ще се борим с вас.» Без подпис. Почти всеки чужденец в Иран беше получил такава заплаха.
Мразеше оръжията, мразеше студа и тъмнината, мразеше противните им тоалетни, където клечаха като животни, мразеше цялото глупаво насилие и разрушаването на нещо, което беше наистина много хубаво. Мразеше висенето по опашки. Проклети да са всички опашки. Проклет да е и гадният педераст, който е съсипал консервата със саздърма, проклети да са тази противна малка кухня и соленият говежди пай! «Цял живот не можах да разбера защо толкова го харесват хората. Смешно е! Консервирано осолено говеждо, смесено с варени картофи, малко лук, масло и мляко, ако ги имаш, натрошен хляб отгоре и запечено до кафяво. Пфу! Ами цветното зеле — миризмата му, като го готвя, ме кара да плюя, но прочетох, че е хубаво за колит, а всички знаем, че Дънкан не е толкова добре, колкото изглежда. Колко е глупаво да си мисли, че може да ме заблуди! Дали успя да заблуди Чарли? Колкото до Клер, каква глупачка е да напусне такъв добър мъж! Чудя се дали Чарли въобще е разбрал за връзката й с онзи пилот от «Гърни»? Какво от това, ако си кръшнеш малко, стига да не те хванат — трудно е да те изоставят сама толкова време, пък и ако ти се иска… Но се радвам, че се разделиха като приятели, въпреки че според мен тя е една себична кучка.»
Джени улови образа си в огледалото. Несъзнателно приглади косата си и се загледа в отражението си. «Къде отиде младостта ми? Не знам, но си отиде. Поне моята, на Дънкан не, той е още млад, млад за възрастта си — ако можеше само да се види. Тоя кучи син Гавалан! Не, Анди си е наред. Толкова се радвам, че се ожени отново за такова добро момиче. Морийн ще го държи изкъсо. А също и малката Електра. Боях се, че ще се ожени за онази малка китайка, секретарката му. Пфу! Анди е добре и Иран беше добре. Беше. Сега е време да си отидем и да се радваме на парите си. Определено е така. Но как? — Тя се изсмя високо. — Пак както винаги.»
Внимателно отвори фурната, премигна срещу топлината и миризмата, после отново я затвори. Не можеше да понася солен говежди пай.
Вечерята беше много хубава, соленият говежди пай — златистокафяв отгоре, точно както го харесваха.
— Ще отвориш ли виното, Дънкан? Персийско е, съжалявам, но е последната бутилка.
Обикновено бяха добре запасени и с френски, и с персийски вина, но тълпите, окуражавани от моллите, бяха разбили и изгорили всички магазини за алкохол в Техеран. Следваха строгия фундаментализъм на Хомейни — пиенето на алкохол, под каквато и да е форма беше забранено от Корана.
— Човекът на пазара ми каза, че никъде не се продава официално и дори пиенето в западните хотели сега е строго забранено.
— Това няма да продължи дълго, хората няма да издържат. Фундаментализмът също — отбеляза Петикин. — Не могат, не и в Персия. Исторически погледнато, шаховете винаги са били толерантни, и защо не? В продължение на три хиляди години Персия е била известна с красотата на жените си — погледни Азадех и Шаразад — и с лозята и вината. Какво ще кажеш за Омар Хаям и «Рубаят» — не е ли това химн на виното, жените и песента? Да живее Персия, това ще ви кажа.
— Персия звучи много по-добре, отколкото Иран, Чарли, много по-екзотично, така както беше, когато за първи път дойдохме тук, и много по-хубаво — отвърна Джени. За момент тя се разсея от избухналата отново стрелба, после продължи припряно, за да прикрие нервността си. — Шаразад ми каза, че те самите винаги са я наричали Иран, или Айран. Изглежда, че Персия са я наричали древните гърци, Александър Велики и тъй нататък. Повечето персийци бяха щастливи, когато Реза шах издаде декрета, че отсега нататък Персия ще се нарича Иран. Благодаря ти, Дънкан. — Тя пое чашата с вино, полюбува се на цвета му и се усмихна.
— Всичко е великолепно, Джен — каза той и леко я притисна.
Виното беше ароматно. Както и паят. Но те не бяха радостни. Толкова неща ги тревожеха. Минаха още танкове. Пак имаше стрелба. Червените отблясъци над Джалех се разширяваха. Далечен рев на тълпи. Внезапно, по средата на десерта — фруктова салата с бишкоти и крем, един от любимите десерти на Макайвър — нахълта Ногър Лейн, един от пилотите им. Олюляваше се, дрехите му бяха изпокъсани, придържаше едно момиче. Тя беше висока, чернокоса и черноока, раздърпана и в шок, фъфлеше патетично на италиански; единият ръкав на палтото й бе почти откъснат, дрехите, лицето, ръцете и косата й бяха мръсни, сякаш бе паднала в някоя канавка.
— Бяхме приклещени между… между полицията и някаква гадна паплач — бързо каза Ногър, почти в несвяст. — Някой педераст ми беше източил резервоара и… но тълпата, сигурно бяха хиляди, Мак! За момент всичко беше нормално, после всички се втурнаха да бягат и те… тая паплач, излязоха от една странична улица, мнозина имаха пушки… и този ужасен рев: «Аллах-ул акбар, Аллах-ул акбар», от който се смразяваш от ужас… после… после камъни, запалителни бомби, сълзотворен газ и какво ли не, когато полицията и войската пристигнаха. И танкове. Видях три и си помислих, че копелетата ще се разпръснат. После някой от тълпата започна да стреля, след това всички и… трупове, трупове навсякъде. Хукнахме да се спасяваме, после ни забелязаха някакви гадове и започнаха да викат «Американски сатани» и ни нападнаха, приклещиха ни в една уличка. Опитах се да им кажа, че аз съм англичанин, а Паула италианка, а не… но те се нахвърлиха върху мен и… и ако не беше един молла, огромно мъжище с черна брада и черен тюрбан… та този… този педераст им каза да се дръпнат и, Господи, те ни пуснаха да си вървим. Той ни наруга и ни каза да се чупим… — Ногър сграбчи чашата уиски и жадно го изгълта, опитвайки се да си поеме въздух. Ръцете и коленете му трепереха неудържимо, но той не ги забелязваше. Макайвър, Джени и Петикин го слушаха ужасени. Момичето хълцаше тихо.
— Никога, никога не съм попадал в кошмар като този, Чарли — продължи Ногър Лейн потресен. — Войниците бяха млади като сганта и всички изглеждаха изплашени до смърт. Прекалено много им идва нощ след нощ тълпите крещят и хвърлят камъни… Саморъчна запалителна бомба улучи един войник в лицето и той лумна в пламъци, закрещя… и после тези копелета ни заклещиха и започнаха да малтретират Паула, нахвърлиха се върху нея, опипваха я, късаха й дрехите… Полудях и успях да хвана едно от тия животни и му размазах лицето — сигурен съм, че го заболя, натиках му носа между очите и ако не беше този молла…
— Успокой се, момчето ми — обади се Петикин загрижено, но младежът не му обърна никакво внимание и забързано продължи:
— … ако не беше този молла, който ме издърпа, щях да продължа да го удрям, докато не станеше на кайма. Исках да му извадя очите — Бога ми, опитах се, сигурен съм, че го направих… Исусе Христе, никога не съм убивал с голи ръце, никога не съм искал, до тази вечер, но сега поисках и щях да го направя…
Ръцете му трепереха. Той отмахна косата от очите си, гласът му стана остър, по-силен.
— Онези копелета, те нямаха право да ни докосват, но сграбчиха Паула и… и… — Сълзите го давеха, устата му се отваряше, но не излизаха никакви думи, в ъгълчетата й изби пяна. — И… и убивам… Исках да го убияяя…
Петикин рязко се наведе напред и зашлеви младия мъж с опакото на ръката си през лицето, просвайки го на дивана. Останалите се стреснаха. Лейн се вцепени за момент, после скочи на крака, за да се хвърли към нападателя си.
— Спри, Ногър! — изрева Петикин. Командата спря младежа. Той зяпна глупаво по-възрастния мъж, като стискаше юмруци.
— Какво ти става, по дяволите, за малко да ми счупиш ченето! — изръмжа Лейн яростно. Но сълзите му бяха спрели и очите му се проясниха отново. — Е?
— Извинявай, момко, но щеше да изперкаш, виждал съм го…
— Я стига! — избухна Лейн.
Овладя се, но им трябваше доста време да му обяснят всичко и да го успокоят, момичето също. То се казваше Паула Джанкани — високо момиче, стюардеса от «Алиталия».
— Паула, скъпа, по-добре е да останеш тук тази вечер. Започна полицейският час. Разбираш ли?
— Да, разбирам. Да, говоря английски, мисля, че…
— Ела с мен, ще ти дам някои неща. Ногър, ти ще спиш на дивана.
По-късно Джени и Макайвър напразно се мъчеха, но не можеха да заспят — пречеха им ревовете и стрелбата в нощта.
— Искаш ли чай, Дънкан?
— Добра идея. — Той стана заедно с нея. — О, по дяволите, забравих! — Отиде до бюрото и извади една малка, лошо завита кутийка. — Честита годишнина. Не е кой знае какъв подарък — най-обикновена гривна, купих я на пазара.
— О, благодаря ти, Дънкан. — Докато я развиваше, тя му каза за саздърмата.
— Какъв кучи син! Няма нищо. Следващата година ще си купим в Шотландия.
Гривната беше сребърна с грубо обработени аметисти.
— О, толкова е красива, точно такава исках! Благодаря ти, мили.
— И аз на теб, Джен. — Той я прегърна и я целуна разсеяно.
Тя не обърна внимание на това. Повечето целувки днес — нейните също, бяха просто от привързаност, като погалване на любимото куче.
— Какво те тревожи, мили?
— Всичко е наред.
Тя го познаваше прекалено добре.
— Какво е това, което аз още не знам?
— Става все по-объркано. С всеки изминат час. Когато излезе от стаята с Паула, Ногър ни каза, че идват от летището. Полетът й на «Алиталия», чартиран от италианското правителство за евакуирането на техните граждани, бил спрян за два дни. Имало разрешение да излетят по обед, той отишъл да я изпрати. Разбира се, излитането било отлагано и отлагано, както обикновено; после, точно преди смрачаване, полетът отново бил отменен, цялото летище закрито и казали на всички да си вървят. Целият ирански персонал просто изчезнал. И почти веднага след това група от тежковъоръжени — той имаше предвид именно тежковъоръжени — революционери започнали да се разгръщат по цялата аерогара. Повечето носели зелени ленти, но нанякои пишело ООПИ — «Организация за освобождение на Палестина и Иран». Джен, Ногър го е видял с очите си.
— О, Господи — възкликна тя. — Значи е вярно, че ООП помага на Хомейни?
— Да, а щом му помагат, това вече променя нещата. Гражданската война току-що започна и ние сме въвлечени в нея.
 

3
 
__В базата Табриз Едно: 11,05 вечерта.__
 
Ерики Йоконен лежеше гол в сауната, която бе построил със собствените си ръце, и се обливаше в пот. Температурата бе над 40 градуса. Жена му Азадех лежеше до него, също унесена от горещината. Вечерта беше чудесна, с обилна храна и две бутилки от най-добрата руска водка, които беше купил на черно от Табриз и които подели с двамата английски инженери и представителя им на летището Али Даяти.
— Сега отиваме в сауната — им беше заявил точно преди полунощ. Но те, както обикновено, му бяха отказали — едва имаха сили да се изтъркалят до бунгалата си. — Хайде, Азадех.
— Моля те, не сега, Ерики — отвърна тя, но той просто се засмя и я вдигна със силните си ръце, загърна я в коженото й палто и я изнесе през вратата на бунгалото им покрай натежалите от сняг борове. Въздухът беше мразовит. Носеше я с лекота. Влезе в малката барака, долепена до гърба на бунгалото им. Свалиха си дрехите в топлата съблекалня и след това голи влязоха в сауната. И сега лежаха тук — Ерики доволен, Азадех, дори след година семеен живот, все още несвикнала с нощния ритуал.
Той се бе опрял на ръката си и я гледаше. Тя се бе излегнала на дебела хавлиена кърпа на отсрещната пейка. Очите й бяха затворени и той гледаше как гърдите й се повдигат и отпускат, наслаждаваше се на красотата й — на гарвановочерната й коса, на издяланите сякаш с длето арийски черти, на прекрасното тяло и млечнобялата кожа — и както винаги беше изпълнен с очарованието, което излъчваше Азадех, толкова дребна в сравнение с неговите метър и деветдесет.
«Богове на прадедите ни, благодаря ви, че ме дарихте с такава жена» — помисли си той. За момент се зачуди на какъв език мисли. На кой от четирите — финландски, шведски, руски или английски? Какво значение имаше! Ерики отново се отдаде на горещината и остави мислите си да де реят сред парата, която се надигаше от камъните, наредени с грижа и любов. Беше страхотно доволен, че построи сауната си сам, както си му е редът, че дялаше дънерите, както ги бяха дялали прадедите му в продължение на векове.
Първото нещо, което направи, когато го назначиха тук преди четири години, бе да избере и отсече дърветата. Другите го мислеха за луд. Той добродушно повдигаше рамене.
— Без сауна животът е нищо. Първо се строи сауната, а след това къщата. Без сауна къщата не е къща. Вие, англичаните, нищо не знаете — нищо за живота. — Беше се изкушавал да им каже, че се е родил в сауна както много финландци. А защо не — колко разумно, като си помислиш: най-топлото място в къщата, най-чистото, най-тихото, най-почитаното. Никога не им каза, сподели само с Азадех. И тя разбра. «О, да — помисли си той дълбоко удовлетворен, — тя разбира всичко.»
Навън гората беше тиха, нощното небе безоблачно, звездите ярки, снегът поглъщаше звуците. На половин миля беше единственият път през планините. Той криволичеше северозападно от Табриз десет мили, по-нататък още няколко мили на север към съветската граница, завиваше северно от планините на югоизток, чак до Техеран, на триста и петдесет мили.
В базата Табриз Едно живееха двама пилоти — другият беше в отпуск в Англия — и двама инженери. Останалите бяха иранци: двама готвачи, осем наемни работници, радист и представителят на летището. Зад хълма беше селцето Абу-Мард, а в долината долу — дървообработващата фабрика, принадлежаща на Горския монопол «Иран Тимбър», която те обслужваха по договор. 212 превозваше работници и оборудване в горите, помагаше в строителството на лагери и трасира няколкото пътя, които можеха да бъдат прокарани, след това обслужваше лагерите, като сменяше персонала и оборудването и извозваше болните и претърпелите злополука. За повечето от изолираните лагери 212 беше единствената връзка с външния свят и пилотите бяха на почит. Ерики обичаше този начин на живот и земята, толкова приличаща на Финландия, че понякога му се струваше, че сякаш е отново вкъщи.
Сауната допълваше пейзажа. Малката барака с две стаи на гърба на бунгалото беше скрита за останалите и построена с традиционния мъх между гредите — за изолация, а дървеното огнище, което нагряваше камъните, беше добре вентилирано. Някои от камъните — горния слой, беше донесъл чак от Финландия. Дядо му ги бе извадил от дъното на езеро — там са най-добрите камъни за сауна, и му ги беше дал по време на последния отпуск, преди осемнадесет месеца.
— Вземи ги, синко, с тях сигурно ще тръгне и тонто — малката кафява фея, духът на добрата финландска сауна, въпреки че искаш да се ожениш за една от онези чужденки, а не за някоя като теб. Наистина не те разбирам.
— Като я видиш, дядо, и ти ще я боготвориш. Тя има синьо-зелени очи, черна, много черна коса, има…
— Ако те дари с много синове… е, ще видим. Разбира се, отдавна вече ти е дошло времето да се жениш — я какъв хубав мъж си, но чак за чужденка… Казваш, че била учителка?
— Тя е член на Иранския образователен корпус — това са млади хора, мъже и жени, доброволци в служба на държавата, които ходят по селата и учат селяните и най-вече децата да четат и пишат. Шахът и жена му основаха корпуса преди няколко години и Азадех се е включила в него на двадесет и една. Тя е от Табриз, където работя, преподава в нашето селище в сменно училище… срещнах я преди седем месеца и три дни. Тогава тя беше на двадесет и четири…
Ерики пламна. Спомни си как я видя за първи път — спретната в униформата, с пусната коса, седеше на горската поляна, заобиколена от деца; след това му се усмихна, а той видя учудването в очите й — от ръста му — и веднага разбра, че това е жената, която бе чакал през целия си живот. Тогава беше на тридесет и шест. «Ах — помисли Ерики, загледан лениво в нея, благословен да е горският дух, който ме отведе в онази част на гората. Още само три месеца и след това цели два месеца отпуск. Добре ще е, ако мога да й покажа Суоми — Финландия.»
— Време е, Азадех, скъпа — подкани я той.
— Не, Ерики, още не, не още — отвърна тя, полузаспала, замаяна от горещината, а не от алкохола, защото не пиеше. — Моля те, Ерики, не о…
— Прекалено горещо не е добре за теб — каза той твърдо. Винаги разговаряха на английски, въпреки че тя знаеше и руски — майка й беше половин грузинка, от граничната зона, където беше полезно и разумно да знаеш и двата езика. Говореше и турски, най-използувания език в тази част на Иран, азербайджански и, разбира се фарси. С изключение на няколко думи той не знаеше нито фарси, нито турски. Ерики седна и избърса потта от тялото си, след това се наведе и я целуна. Тя отвърна на целувката му и потръпна, когато ръцете им се устремиха едни към други.
— Ти си лош човек, Ерики — каза тя и се изправи гордо. — Готова ли си?
— Да! — Тя се притисна към него, а той я вдигна на ръце и премина от сауната в съблекалнята, после отвори вратата и излезе навън, на мразовития въздух. Тя спря да диша, когато студът я обгърна, и увисна на ръцете му, а той загреба малко сняг и я разтри, карайки плътта й да тръпне и гори, но не до болка. След секунда тя се загря и отвътре, и отвън. Трябваше й цяла година, докато свикне със снежната баня след сауната. Защото без нея сауната не струваше пукната пара. Тя бързо направи същото с него, след това се втурна щастлива обратно към топлата барака, оставяйки го да се търкаля и бъхти в снега още малко. Ерики не забеляза групата мъже и моллата малко по-нагоре, наполовина скрити зад дърветата до пътеката, само на петдесет метра. Видя ги точно когато влизаше, кипна и затръшна вратата.
— Навън има няколко селяндури. Сигурно са ни гледали. Това вече е прекалено!
Азадех беше не по-малко вбесена и двамата припряно се облякоха. Той нахлузи панталоните, кожените си ботуши и дебелия пуловер, грабна огромната секира и се втурна навън. Мъжете бяха все още там и той ги атакува с ръмжене, вдигнал брадвата високо. Те се разпръснаха, когато той се развихри сред тях, но един вдигна пушка й стреля във въздуха. Ехото отекна в планините. Ерики се подхлъзна, спря, гневът му се стопи. Никога преди не го бяха заплашвали с пушка, нито пък я бяха насочвали към стомаха му.
— Хвърли брадвата — каза мъжът на лош английски — или ще те убия.
Ерики се поколеба. В този момент дотича Азадех, застана между тях, блъсна пушката настрани и закрещя на турски:
— Как се осмелявате да идвате тук? Как се осмелявате да носите пушки — какви сте вие, бандити? Това е наша земя. Махайте се от земята ни или ще ви вкарам в затвора. — Тя бе наметнала тежкото си кожено палто върху роклята си и трепереше от гняв.
— Тази земя е на народа — навъсено рече моллата, който стоеше настрана. — Покрий си косата, жено. Покрий си…
— Кой си ти, молла? Не си от моето село. Кой си ти?
— Аз съм Махмуд, молла на джамията Хайста в Табриз. Не съм от вашите лакеи — рече той ядосано и отскочи, защото Ерики се хвърли към него. Мъжът с пушката залитна и падна, но друг, достатъчно далеч, вдигна своята.
— В името на Аллаха и неговия Пророк, спрете тази чуждоземна свиня или ще ви пратя и двамата в ада. Точно това заслужавате.
— Ерики, спри! Остави тия кучета на мен — извика Азадех на английски, след това изкрещя на натрапниците: — Какво търсите тук? Това е наша земя, земя на баща ми Абдула хан, хан на горгоните, родственик на каджарите, управлявали тук векове.
Очите й бяха привикнали с тъмнината й сега тя се вглеждаше в тях. Бяха десетина, всички млади, всички въоръжени, непознати, всички, освен един — каландара, старейшината на селото.
— Каландар, как посмя да дойдеш тук?
— Съжалявам, Ваше Височество. — Той започна да се извинява. — Моллата каза да го доведа тук по тази пътечка, не по главния път и така…
— Какво искаш, паразит такъв? — обърна се тя към моллата.
— По-кротко, жено — отвърна, той още по-сърдито. Скоро ще дойдем на власт. Коранът има закони за голотата и разпуснатия живот: убиване с камъни и камшик.
— Коранът има закони и за нарушаване на границите, закони срещу разбойниците, заплашването на мирни хора, за бунтове срещу техните управници и благородници. Аз не съм от вашите наплашени и неграмотни жени. Знам кои сте вие и какво сте били винаги — паразити по селата и хората. Какво искате?
Откъм базата бързо се катереха хора с електрически фенери. Начело бяха двамата гуреливи англичани — Дибъл и Арбъри, Али Даяти предпазливо ги следваше. Всички бяха разчорлени, набързо облечени и разтревожени.
— Какво става? — попита Даяти и се взря в тях през дебелите си очила. Родът му служеше и бе покровителствуван от хановете на горгоните открай време. — Кои сте…
— Тия кучета — започна Азадех разгорещено — се появиха в тъмното…
— Дръж си езика, жено — изръмжа моллата гневно и се обърна към Даяти: — Кой си ти?
Даяти видя, че непознатият е молла, и поведението му веднага се промени.
— Аз съм представител на «Иран Тимбър» тук, ваше преподобие. Какво има, мога ли да направя нещо за вас?
— Трябва ни хеликоптерът. На зазоряване го искам за полети до лагерите.
— Съжалявам, ваше преподобие, машината е разглобена за ремонт. Правило на чужденците е да…
Азадех го прекъсна гневно.
— Молла, с какво право смееш да идваш тук посред нощ и да…
— Имам Хомейни е издал заповед…
— Имам? — повтори тя шокирана. — С какво право наричаш аятолах Хомейни така?
— Той е имам. Издал е заповеди и…
— Къде в Корана или Шарията се казва, че един аятолах може да бъде имам и да заповядва на правоверните? Къде е казано, че…
— Ти не си ли шиитка? — попита моллата вбесен. Съзнаваше, че хората му го слушат.
— Да, шиитка съм, но не съм необразована глупачка, молла! — Последната дума прозвуча като ругатня. — Отговаряй!
— Моля ви, Ваше Височество — повтаряше Даяти. — Моля, оставете това на мен, моля, умолявам ви!
Но тя се разкрещя яростно, моллата и другите се присъединиха, настроението ставаше застрашително. Ерики вдигна брадвата и изрева вбесен, защото не можеше да разбере какво говорят. Внезапно настъпи тишина, после един от мъжете вдигна автомата си.
— Какво иска това копеле, Азадех? — попита Ерики. Тя му обясни.
— Даяти, кажи му, че не може да получи моя 212 и да изчезват от земята ни веднага или ще повикам полиция.
— Моля ви, капитане, моля ви, позволете ми аз да се разбера с тях. — Даяти се изпоти от притеснение, да не би Азадех да се намеси в разговора. — Моля ви, Ваше Височество, моля ви, приберете се! — После се обърна към двамата инженери. — Всичко е наред, можете да си лягате. Аз ще се оправя.
Чак тогава Ерики забеляза, че Азадех е още боса, и я грабна на ръце.
— Даяти, кажи на този вшивый майкоебец и на другите, че ако дойдат пак тук през нощта, ще им счупя вратовете и че ако той или някой друг докосне и един косъм от главата на жена ми, ще го преследвам и в ада, ако трябва.
И си тръгна — огромен в гнева си, а двамата инженери го последваха.
Глас на руски го спря.
— Капитан Йоконен, мога ли да ви кажа няколко думи след малко?
Ерики се обърна. Азадех, която още лежеше на ръцете му, се стегна. Мъжът стоеше най-отзад, едвам се виждаше — очевидно не се различаваше много от останалите, тъй като и той бе облечен в окъсани дрехи.
— Да — отвърна Ерики на руски, — но не носете пушка в къщата ни, нито пък нож. — И се отдалечи гордо.
Моллата се приближи към Даяти, очите му бяха студени като камък.
— Какво каза тоя проклет чужденец, а?
— Беше груб, всички чужденци са груби, нейно височество — жената, и тя също.
Моллата се изплю в снега.
— Пророкът е установил закони и наказание за такова поведение; народът има закони срещу наследствени богатства и заграбване на земи, земята принадлежи на народа. Скоро справедливи закони и наказания ще ръководят всички ни завинаги и в Иран ще цари мир. — Той се обърна към другите: — Голи в снега! Да се показва гола навън, да нарушава всички закони на благоприличието! Блудница! Какво друго са горгоните, освен лакеи на шаха изменник и неговото куче Бахтияр, а? — Той отново погледна към Даяти. — Какви са тези лъжи за хеликоптера?
Опитвайки се да прикрие страха си, Даяти веднага отговори, че след хиляда и петстотин часа полет във въздуха според чуждестранните разпоредби, наложени и потвърдени със заповед на шаха и правителството, се прави задължителен ремонт.
— На незаконното правителство — прекъсна го моллата.
Разбира се, разбира се, че е незаконно — съгласи се Даяти веднага, поведе ги нервно към хангара и запали лампите — базата имаше малък генератор и беше с независимо захранване. Двигателите на 212 лежаха на земята, подредени част до част, в стройни редове.
— Нищо не зависи от мен, ваше преподобие, чужденците си правят каквото си искат… — После добави бързо: — Всички знаем, че «Иран Тимбър» принадлежи на народа, и въпреки това шахът прибира всички пари. Аз нямам никаква, власт над тези сатанински чужденци, нито пък върху правилата им. Нищо не мога да направя.
— Кога ще може да лети? — попита рускоговорещият мъж на отличен турски.
— Инженерите обещаха след два дни — отвърна Даяти и се помоли наум. Беше много уплашен, въпреки че усилено се опитваше да не го показва. Сега му беше ясно, че тези мъже са муджахидини, левичари, споделящи финансираната от Съветите теория, че ислямът и Маркс са съвместими. — Всичко е в ръцете на Аллаха. Два дни. Чуждите инженери чакат някакви резервни части, които закъсняват.
— Какви са те?
Той живо му обясни. Бяха някакви дребни части и лопата за опашната перка.
— Колко летателни часа има опашното витло?
Даяти провери бордния дневник, пръстите му трепереха.
— Хиляда и седемстотин и три.
— Бог е с нас — рече мъжът и се обърна към моллата. — Можем спокойно да използуваме старата перка поне още петдесет часа.
— Но ресурсът на витлото… Летателното свидетелство е невалидно — отвърна Даяти, без да се замисли. — Пилотът няма да лети, защото правилата за полети изискват…
— Сатанински правила.
— Прав си — прекъсна го онзи, който знаеше руски. — Някои от тях наистина са такива. Но правилата за безопасност са важни за хората, а още по-важно е, че Аллах е създал правила в Корана за камилите и конете и как да се грижим за тях, и те важат и за самолетите, които също са дар Божи и също ни помагат да служим на Бога. Ето защо ние трябва да се грижим за тях съвестно. Нали си съгласен, Махмуд?
— Разбира се — отвърна моллата нетърпеливо и очите му се впиха в Даяти, който пак се разтрепери. — Ще се върна след два дни, на зазоряване. Нека хеликоптерът и пилотът да са готови да вършат Божии дела за народа. Ще посетя всички лагери в планините. Има ли други жени тук?
— Само… само жените на двама работници и… моята жена.
— Те носят ли чадори и фереджета?
— Разбира се — излъга моментално Даяти. Да носиш фередже беше незаконно, Реза шах бе отменил фереджетата през 1936 година, като направи чадора въпрос на избор, а Мохамад шах даде право на глас на жените през 1964.
— Добре, напомни им, че Бог и народът виждат дори в безчестното владение на чужденеца. — Махмуд се обърна на пети и закрачи тежко, другите го последваха.
Когато остана сам, Даяти избърса потта от челото си, благодарен, че е правоверен и че сега жена му ще носи чадор, ще е покорна и като майка му ще, се държи благопристойно, а не да носи джинси като нейно височество. Как я нарече моллата очи в очи? Аллах да го пази, ако Абдула хан чуе… Въпреки че, разбира се, моллата е прав и, разбира се, Хомейни е прав, Аллах да бди над него.
 

__Бунгалото на Ерики: 11,23 вечерта.__
 
Когато на вратата се почука, двамата седяха един срещу друг на масата в голямата стая на бунгалото. Ерики нареди на Азадех да отиде в спалнята, но да остави вратата отворена, за да може да чува. Беше й дал пушката, с която ходеше на лов. «Използувай я без страх. Ако той влезе в спалнята, значи аз вече съм мъртъв» — така й беше казал. Ножът му пуко беше в канията под колана, точно на кръста. Ножът пуко си беше нож като нож, оръжие на всички финландци. Смяташе се за нещастие — а и беше опасно, да не го носи човек. Във Финландия беше забранено да го носиш открито, можеше да се сметне за предизвикателство, но никой не излизаше без него в планината. Ерики Йоконен прецени ръста на мъжа.
— И така, капитане, извинете ме за нахлуването. — Мъжът беше тъмнокос, малко под метър и осемдесет, над тридесетгодишен, с лице, загрубяло от ветровете, тъмни очи и славяно-монголска кръв, наследена кой знае откъде. — Казвам се Фьодор Ракоци.
— Ракоци е име на унгарски революционер — отвърна Ерики рязко. — А от акцента личи, че сте грузинец. Ракоци не е грузинска фамилия. Какво е истинското ви име — и званието ви в КГБ?
Мъжът се засмя.
— Вярно е, че акцентът ми е грузински и съм руснак от Грузия, от Тбилиси. Дядо ми е дошъл от Унгария, но не е родственик на революционера, който някога е станал принц на Трансилвания. Нито пък е бил мюсюлманин, както баща ми и аз. Ето виждате ли, и двамата знаем по малко от историята, да благодарим на Бога — каза той със задоволство. — Аз съм инженер на ирано-съветския тръбопровод за природен газ, на база точно над границата, в Астара, на Каспийско море, и съм поддръжник на Иран и Хомейни, Господ да го благослови, и противник на шаха и американците.
Беше доволен, че му бяха дали сведения за Ерики Йоконен. Част от легендата му беше вярна. Той наистина беше от Грузия, от Тбилиси, но не бе мюсюлманин, нито пък името му бе Ракоци. Истинското му име беше Игор Мжитрик, капитан от КГБ, специалист, прикрепен към 116-а военновъздушна дивизия, разположена непосредствено по границата северно от Табриз. Беше един от стотиците законспирирани агенти, внедрени в северен Иран от месеци и действуващи сега почти свободно. Беше тридесет и четири годишен, офицер от КГБ също като баща си и беше служил шест месеца в Азербайджан. Английският му бе добър, говореше фарси и турски гладко и въпреки че не можеше да лети, знаеше много за хеликоптерите, които непосредствено поддържаха неговата дивизия.
— Колкото до званието ми — допълни той благо, — то е «приятел». Ние, руснаците, сме добри приятели на финландците, нали?
— Да, да, истина е. Руснаците — да, комунистите — не. Съветите не са приятели. Царска Русия ни беше приятел в миналото, да, когато бяхме херцогство на Русия. Атеистична Съветска Русия беше приятелски настроена след 1917, когато станахме независими. Сега Съветска Русия също е приятел. Да, сега. Но не и през тридесет и девета. Не и по времето на Зимната война. Не, не и тогава.
— Нито пък вие бяхте през четиридесет и първа — отбеляза Ракоци остро. — През четиридесет и първа вие тръгнахте на война срещу нас със смърдящите нацисти, съюзихте се с тях срещу нас.
— Наистина, но само за да си вземем обратно нашата земя, Карелия, провинцията, която ни откраднахте. Ние не стигнахме до Ленинград, а можехме да го направим. — Ерики чувствуваше допира на ножа до тялото си и беше доволен. — Въоръжен ли сте?
— Не. Нали казахте да не идвам въоръжен. Пушката ми е пред вратата. Нямам нож пуко, нито пък се нуждая от него. В името на Аллаха, аз съм приятел.
— Добре. Човек има нужда от приятели. — Ерики наблюдаваше мъжа, ненавиждайки това, което той символизираше: Съветска Русия, без да бъде провокирана, беше нахлула във Финландия през 1939 година, веднага след като Сталин подписа съветско-германския пакт за ненападение. Малката финландска армия се бе отбранявала самичка. Бяха отбивали съветските пълчища в продължение на сто дни, през Зимната война, а след това бяха прегазени. Бащата на Ерики бе убит, защитавайки Карелия, югоизточната провинция, където Йоконен бяха живели векове. Съветският съюз веднага анексира провинцията. Финландците бързо я напуснаха. Всички. Нито един от тях не би стоял под съветски флаг и така земята опустя. Ерики беше само на десет месеца. Хиляди измряха в това масово преселение. Майка му също умря. Това беше най-лошата зима в паметта на живите.
«А през четиридесет и пета — си помисли Ерики, едва сдържайки яростта си, — през четиридесет и пета Америка и Англия ни предадоха и оставиха нашите земи в ръцете на агресора, но ние нищо не сме забравили. Нито пък естонците, латвийците, литовците, източногерманците, чехите, унгарците, българите, словаците, румънците — списъкът е безкраен. Ще дойде денят на равносметка със Съветите, о, да, все някога ще дойде денят на разплата със Съветите — и най-вече за руснаците, които най-много страдаха от техния камшик.»
— За грузинец знаеш прекалено много за Финландия — каза той спокойно.
— Финландия е много важна за Русия. Разведряването между нас върви, безопасно е и е поука за света, защото доказва, че антисъветската американска империалистическа пропаганда е мит.
Ерики се усмихна.
— Сега май не е време за политика, а? Късно е. Какво искате от мен?
— Приятелство.
— А, лесно се иска приятелство, но както сигурно ви е известно, да го получиш от финландец не е толкова лесно. — Ерики се протегна за почти празната бутилка водка на бюфета, взе и две чаши. — Шиит ли сте?
— Да, но не добър, да ми прости Аллах. Понякога пия водка, ако питате за това.
Ерики наля.
— Наздраве. — Те отпиха. — А сега, моля, да се върнем на въпроса.
— Скоро Бахтияр и неговите американски лакеи ще бъдат изхвърлени от Иран. Скоро в Азербайджан ще настане хаос, но вие няма от какво да се страхувате. Ползувате се с добро име тук, съпругата ви и нейното семейство също и ние бихме искали вашето… вашето съдействие за омиротворяването на тези планини.
— Аз съм обикновен пилот на хеликоптер, работя в британска компания, която е в договорни отношения с «Иран Тимбър», и политиката не ме интересува. Ние, финландците, сме аполитични, не си ли спомняте?
— Ние сме приятели, да. Имаме едни и същи интереси да се запази мирът в света.
Огромният десен юмрук на Ерики се стовари върху масата, внезапно избухналата му ярост накара руснака да се дръпне уплашено. Бутилката полетя и падна на земята.
— Вече два пъти ви помолих любезно да кажете какво искате — изрече Ерики със същия спокоен глас. — Имате десет секунди на разположение.
— Много добре — процеди през зъби гостът. — Искаме вашите услуги за превозването на групи в лагерите през следващите няколко дни. Ние…
— Какви групи?
— Молли от Табриз и техни последователи. Искаме…
— Получавам заповеди само от собствената си компания, а не от молли или революционери или от хора, които идват с пушки през нощта. Разбрахте ли?
— Вие разберете, че е по-разумно да ни послушате, капитан Йоконен. А също и горгоните. Всички горгони — каза назидателно Ракоци и Ерики почувствува как кръвта му се качва в главата. — «Иран Тимбър» е вече в стачка и е на наша страна. Те ще ви дадат съответните заповеди.
— Добре, в такъв случай ще чакам да видя какви ще бъдат те. — Ерики се изправи с целия си ръст. — Лека нощ.
Руснакът също стана и се втренчи в него ядосано.
— Вие и съпругата ви сте достатъчно интелигентни, за да разбирате, че без американците и развращаващото им ЦРУ Бахтияр е загубен. Това смахнато копеле Картър е заповядал на американски кораби и хеликоптери да навлязат в Турция, а на американската военна флота — в Залива… Отряд с особено назначение с ядрен самолетоносач и кораби за поддръжка, подводници и самолети с ядрено въоръжение — военна флота и…
— Не вярвам!
— Може и да не вярвате, разбира се, но те се опитват да започнат война, на което ние естествено трябва да реагираме. На военната игра трябва да отговорим със същото, защото те, разбира се, ще използуват Иран срещу нас. Всичко това е лудост — ние не искаме ядрена война… — Ракоци наистина не я искаше, с цялото си сърце. Само преди няколко часа неговите началници го бяха предупредили със зашифрован код по радиото, че всички съветски войски на границата са в бойна готовност — една степен преди бойната тревога — поради придвижването на самолетоносача и всички ядрени ракети са в същата степен на бойна готовност. Най-лошото беше, че се съобщаваше за големи придвижвания на китайски войски по дългата осем хиляди километра граница с Китай.
— Този мръсник Картър с проклетия му Пакт за приятелство с Китай ще ни хвърли във въздуха при първа възможност.
— Ако е рекъл Господ — обади се Ерики.
— Иншаллах, да, но защо да се превръщаме в подплашени кучета на американците или пък на също толкова противните британски съюзници? Народът ще победи, ние ще победим. Помогнете ни, няма да съжалявате, капитане. Нуждаем се единствено от вашите умения за няколко дни…
Той внезапно спря. Приближаваха се тичащи стъпки. Ножът на Ерики моментално се озова в ръката му и той пъргаво като котка скочи между входната врата и спалнята. Вратата се отвори с трясък.
— САВАК — прошепна някакъв едва виждащ се мъж и си плю на петите.
Ракоци се спусна към изхода, грабна оръжието си.
— Настояваме за помощта ви, капитане. Не забравяйте! — И изчезна в нощта.
Азадех влезе в дневната. Стискаше пушката, лицето й беше бяло като платно.
— Какво ти каза той за самолетоносача? Не можах да го разбера.
Ерики й разказа и тя ахна.
— Това означава война, Ерики!
— Да, ако стане. — Той се облече. — Стой тук. — Излезе и затвори вратата. Виждаше светлините на приближаващи се коли — летяха по черния път, който съединяваше базата с шосето между Табриз и Техеран. Щом очите му свикнаха със светлината, той можа да различи две коли и един военен камион. След секунда водещата кола спря, другата също и от тях наскачаха войници и полиция.
— А, капитан Йоконен, добър вечер — поздрави слезлият от първата кола офицер. — Чухме, че някакви революционери били тук, комунисти от Туде може би. Получихме съобщение, че е имало стрелба. — Говореше на перфектен английски. — Добре ли е Нейно Височество? Някакви проблеми?
— Не, засега не, благодаря ви, полковник Мазарди. — Ерики го познаваше доста добре. Офицерът беше братовчед на Азадех и шеф на полицията в района. «Но САВАК? Това вече е друго — помисли си той неспокойно! — Дори да е от САВАК, не искам и да знам.» — Заповядай, влез.
Азадех беше доволна да види братовчед си, благодари му, че е дошъл, и двамата му разказаха какво се бе случило.
— Значи руснакът се казва Ракоци, Фьодор Ракоци? — попита братовчедът Мазарди.
— Да, но това очевидно беше лъжа — отвърна Ерики. — Сигурно е от КГБ.
— И въобще не спомена защо искат да посетят лагерите?
— Не.
Полковникът се замисли за момент, после въздъхна.
— Значи моллата Махмуд иска да лети, а? Глупаво от страна на божи човек. Да лети! Много е опасно, особено ако е ислямски марксист — какво светотатство! Летящи хеликоптери, може лесно да паднеш, така са ми казвали. Може би ще трябва да го уредим. Не се тревожете, скоро ще набутаме тази разбунила се сган обратно във въшливите им дупки. Скоро Бахтияр ще ни нареди да озаптим тези кучета. И подстрекателя Хомейни. Трябва бързо да обуздаем този предател. Французите трябваше да му надянат намордник веднага щом влезе във Франция. Нерешителни глупаци! Глупаци! Но те винаги са били нерешителни, бъркат се, където не им е работата и са против нас. Французите винаги са завиждали на Иран. — Той стана. — Съобщете ни, когато хеликоптерът ви бъде годен за летене. Каквото и да стане, ще дойдем пак след два дни, точно преди зазоряване. Да се надяваме, че моллата и неговите приятели, особено руснакът, ще се върнат.
Мазарди си тръгна. Ерики сложи чайника да загрее вода за кафе и каза замислено:
— Азадех, приготви багаж за един ден. Тя го погледна втрещено.
— Какво?
— Ще вземем колата и ще отидем в Техеран. Тръгваме след няколко минути.
— Няма нужда, Ерики.
— Ако хеликоптерът беше в състояние да лети, щяхме да вземем него, но не може.
— Не се тревожи, мили. Руснаците винаги много са искали Иран и винаги ще го желаят — царете, Съветите, без разлика. Винаги са искали Иран, а ние никога не сме ги допускали и никога няма да ги допуснем. Не си струва да се безпокоиш заради няколко фанатици и един-единствен руснак, Ерики.
Той я погледна.
— Тревожа се заради американската флота в Турция, заради американския отряд със специално назначение и за това, защо КГБ мисли, че «аз и моята съпруга сме достатъчно интелигентни», защо онзи беше толкова нервен, защо те знаят толкова много за мен и теб и защо «настояват» за моите услуги. Иди и приготви багажа, скъпа, докато има още време.
 

Събота
10 февруари 1979 г.
 
4
 
__Въздушната база в Ковис: 3,32 сутринта.__
 
Предвождана от моллата Хусаин Ковиси, крещящата тълпа напираше към открития, облян в светлина портал и бодливата мрежа на оградата около огромната база. Нощта беше тъмна, много студена, всичко беше потънало в сняг. Бяха три-четири хиляди, повечето младежи, някои въоръжени, в първите редици няколко млади жени в чадори прибавяха своите викове към общата врява: «Бог е велик… Бог е велик…». Оттатък портала, обърнати към тълпата, се бяха разпръснали взводове изнервени войници от охраната с готови пушки, имаше и резерви, всички офицери бяха с револвери. Два танка «Центурион» чакаха по средата на пътя, готови за бой, двигателите им ръмжаха, командирът на лагера и няколко офицери стояха наблизо. Зад тях имаше камиони, натъпкани с още войници, фаровете им осветяваха портала и оградата — на един войник се падаха по двадесет-тридесет души. Зад камионите бяха хангарите, сградите на базата, казармите и офицерският стол, навсякъде налитаха купища нетърпеливи хора от обслужващия персонал, всички облечени набързо, тъй като тълпата беше пристигнала едва преди половин час с искания базата да им се предаде в името на аятолах Хомейни.
Командуващият лагера отново заговори по високоговорителя.
— Разпръснете се веднага! — Гласът му беше суров и заплашителен, но ревът на тълпата го надвика: «Аллах-ул акбар…»
Нощта беше облачна, дори южните склонове на покритите със сняг планини Загрос, издигащи се над базата, не се виждаха. Базата беше основната главна квартира на С-Г в Южен Иран, както и място на домуване за две ескадрили на Иранските военновъздушни сили със самолети F4, а от въвеждането на военното положение — и на бригада «Центуриони». Зад оградата, на изток, на стотици акри се простираше гигантската рафинерия, високите комини бълваха пушек и огън в нощта — газът изгаряше във въздуха. Въпреки че целият завод беше в стачка и бе затворен, отделни райони от него бяха осветени: там беше основният състав от европейци и иранци, допуснати от стачния комитет, за да поддържат в безопасност рафинерията, подхранващите тръбопроводи и резервоарите.
— Бог е велик… — извика Хусаин отново, тълпата веднага поде вика и той отново влезе в главите и сърцата на войниците. Един от тях — стоеше на първия ред — беше Али Беведан, новобранец като всички останали, млад като всички останали, до неотдавна селянин като всички останали и като другите, извън оградата. «Аз съм на страната на Бога и съм готов да стана мъченик за Вярата и Пророка, да бъде благословено името му! — мислеше си той. — О, Боже, позволи ми да стана мъченик и да отида направо в рая, както е обещано на правоверните. Позволи ми да пролея кръвта си за исляма и Хомейни, а не да защитавам злите слуги на шаха!»
Живите слова на Хомейни пулсираха в ушите му, слова от касетата, която техният молла им беше пуснал в джамията преди два дни: «… Войници, присъединете се към братята и сестрите си в Божието дело, бягайте от казармите с оръжието си, не се подчинявайте на незаконните заповеди на генералите, свалете незаконното правителство! Служете на Божието дело, Бог е велик…»
Сърцето му заби по-силно, той пак чуваше гласа, плътния, дълбок селски глас на водача на водачите, който правеше всичко ясно: «Бог е велик, Бог е велик…»
Младият мъж не разбра, че вече вика с тълпата, че очите му са приковани към неговия молла, който беше оттатък портала, откъм страната на Бога, навън, водейки тези, които наричаше сестри и братя, които се бяха вкопчили във вратите и се опитваха да ги разрушат. Войниците се раздвижиха още по-нервно, гледаха го втрещено, без да смеят да кажат нищо, хвалебствията проникваха и в техните глави и сърца. Мнозина от вътрешната страна на оградата искаха да отворят вратата. Мнозина биха го направили, ако не бяха офицерите и сержантите им и неизбежните наказания, даже смърт — а всички знаеха, че тя ще е наградата за бунта.
«На страната на Бога, отвън…»
Мозъкът на младия мъж сякаш избухна заедно със словата и той не чу, че сержантът го вика, нито пък го видя, виждаше само вратата, затворена пред правоверните. Хвърли пушката си и се втурна към портала — той беше на около петдесет метра по-нататък. За секунди настъпи страхотна тишина, всички очи — на тези отвътре и на тези отвън, се бяха втренчили в него.
Полковник Мохамед Пешади, командуващият лагера, стоеше до танка си. Беше строен мъж със сивееща коса, с безупречна униформа. Гледаше как младежът вика: «Аллах-ул акбаррр…» — чуваше се само неговият глас.
Когато новобранецът беше само на пет метра от оградата, полковникът направи знак на старшия сержант до себе си и заповяда тихо:
— Убий го.
Бойният вик на младежа, който сега блъскаше решетките, отекваше в ушите на сержанта. С рязко движение той издърпа пушката от стоящия най-близо войник, вдигна я, наведе се за момент към танка, прицели се в тила на младия мъж и натисна спусъка. Видя как лицето му избухна и струйки кръв и мозък изпръскаха хората зад вратата. После тялото се отпусна и грозно увисна на телената мрежа.
За момент настъпи още по-дълбока тишина. После, като един, начело с Хусаин, тълпата се втурна напред — сган от викащи, безчувствени, безмозъчни същества. Тези в предните редици дърпаха мрежите, без да обръщат внимание на бодлите, които разкъсваха ръцете им. Отзад другите ги бутаха. Започнаха да се катерят по оградата.
Затрака картечница. Полковникът смушка офицера, който седеше в танка.
Изведнъж от дулото на осемдесетмилиметровото оръдие, насочено точно над главите на тълпата, избухна пламък. Зарядът беше халосен, но внезапността на експлозията накара атакуващите да се разбягат от вратите в паника, половин дузина войници хвърлиха пушките си, също толкова шокирани, неколцина побягнаха, невъоръжените зяпачи се разпръснаха ужасени. Вторият танк стреля по-близо до земята, огънят лумна по-ниско.
Тълпата се разцепи. Мъже и жени се разбягаха от вратите и оградата, запищяха стъпкани хора. Първият танк отново стреля, отново лумнаха пламъци и земята пак се разтресе от детонацията. Тълпата се втурна да бяга още по бързо. Пред вратите остана само моллата Хусаин. Олюля се като пиян, заслепен и оглушен, после ръцете му се хванаха за скобите на вратата и той увисна на нея. Веднага, инстинктивно, няколко души хукнаха към него, за да му помогнат — войници, сержанти, дори един офицер.
— Стой! — изрева полковник Пешади, дръпна микрофона и го включи на максимална мощност. Гласът му проряза нощта. — Всички войници да останат по местата си! Сложете предпазителите! СЛОЖЕТЕ ПРЕДПАЗИТЕЛИТЕ! Всички офицери и сержанти да поемат хората си! Сержант, елате с мен!
Все още в шок, сержантът тръгна в крак до командира си, който се запъти към портала. По земята лежаха тридесет-четиридесет души, стъпкани от тълпата. Бунтовници бяха спрели на стотина метра, започваха да се престрояват. Някои от по-буйните започнаха да нападат. Напрежението нарастваше.
— СПРЕТЕ! ВСИЧКИ ДА СТОЯТ МИРНО!
Този път командата беше изпълнена. Веднага. Той чувствуваше потта по гърба си, сърцето му лудо биеше в гърдите. Хвърли поглед към увисналия на мрежата труп, дори малко му завидя — та нали младежът стана мъченик с името на Бога на уста и сега вече сигурно е в рая? После заповяда строго в микрофона:
— Вие тримата… да, вие тримата, помогнете на моллата. ВЕДНАГА! — Мъжете от другата страна на оградата тутакси се спуснаха да изпълнят заповедта.
Той вдигна пръст към двама войници. — Ти! Отвори вратата! Ти! Вземи тялото!
Отново му се подчиниха моментално. Няколко души зад гърба му се размърдаха и той изрева:
— Казах да СТОИТЕ МИРНО! СЛЕДВАЩИЯТ, КОЙТО МРЪДНЕ БЕЗ МОЯ ЗАПОВЕД, ЩЕ БЪДЕ УБИТ! — Всички замръзнаха. Всички до един.
Пешади изчака за момент, почти предизвиквайки някой да помръдне. Никой не го направи. После погледна назад към Хусаин, когото познаваше много добре.
— Молла — каза Пешади тихо. — Добре ли сте? — Пристъпи към него. Вратата беше отворена. На няколко метра от нея чакаха тримата селяни, вкаменени.
Главата на Хусаин се пръскаше от болка, ушите го боляха ужасно. Но той можеше да чува и да вижда и макар че ръцете му бяха окървавени от бодлите, знаеше, че е жив и още не е мъченик, както бе очаквал и се бе молил.
— Искам… — изрече той едва чуто, — искам тази… тази база в името на Хомейни.
— Ще дойдете в канцеларията ми веднага — прекъсна го полковникът, гласът и лицето му бяха сурови. — Вие тримата също, за свидетели. Ще разговаряме, молла, аз ще ви изслушам, после вие мен.
Той отново включи високоговорителя и обясни какво ще направят. Гласът му стана още по-суров, думите му отекваха, разцепвайки нощта.
— Той и аз ще разговаряме. Ще разговаряме мирно, а после моллата ще се върне в джамията и вие всички ще се върнете вкъщи, за да се молите. Вратите ще останат отворени. Те ще бъдат охранявани от моите войници и от моите танкове и — кълна се в Бога и Пророка, да бъде благословено името му — ако някой пристъпи през прага на тези врати или прескочи оградата неканен, моите войници ще го убият. Ако двадесет или повече от вас нападнат базата, ще поведа танковете си към селата ви и ще ги изгоря заедно с вас самите! Да живее шахът!
Той се обърна на пети и измарширува назад, моллата и тримата селяни бавно го последваха. Никой друг не се помръдна.
А на верандата на офицерския стол капитан Конроу Старк, ръководителят на контингента на С-Г, въздъхна и прошепна с огромно възхищение:
— Боже Господи! — Всъщност не се възхищаваше конкретно на никого.
 

__5,21 сутринта.__
 
Старк стоеше до прозореца на офицерския стол и наблюдаваше сградата на главното командване на Пешади отсреща. Моллата още не беше излязъл. В официалната зала на офицерския стол беше много студено. Фреди Еър потъна по-дълбоко в креслото си, загърна пилотското си яке по-плътно и погледна високия тексасец, който се люлееше на пети.
— За какво мислиш? — попита той уморено, потискайки прозявката си.
— Мисля за това, че след около час ще се зазори, стари приятелю — отвърна Старк разсеяни.
Той също беше облечен в такова яке и носеше топли пилотски ботуши. Двамата пилоти бяха до ъгловия прозорец на втория етаж, от който се виждаше по-голямата част от базата. В стаята имаше още дузина старши ирански офицери — беше им наредено да бъдат на разположение. Повечето спяха във фотьойлите, сгушени в якетата или в шинелите си — отоплението по цялата база беше спряно от седмици, за да се икономиса гориво. Няколко уморени дневални, също с шинели, чистеха последните остатъци от празненството, което нападението на тълпата беше прекъснало.
— Чувствувам се като изстискан. А ти?
— Още не, но не знам как става тоя номер да имам дежурства само в такива дни и по празниците, Фреди.
— Това е привилегия на Безстрашния водач, приятелю — отвърна Еър. Той беше заместник-командир на контингента на С-Г, бивш военен летец, мъж с приятна външност. Беше на двадесет и осем години, с пъстри сини очи и говореше като оксфордски възпитаник. — Дава добър пример на войниците.
Старк погледна към отворения портал. Нямаше никаква промяна. Охраната си стоеше там. Отвън все още чакаха петстотин души от селата, сгушили се накуп, за да се топлят. Той отново насочи погледа си към сградата на щаба. И там никаква промяна. Лампите на горния етаж, където беше канцеларията на Пешади, светеха.
— Бих дал месечната си заплата да покибича там, Фреди.
— Какво? Какво искаш да кажеш?
— Да чуя разговора между Пешади и моллата.
— О! — Еър също погледна към щаба. — Знаеш ли, мислех си, че е дошъл краят, когато тези мръсни копелдаци започнаха да се катерят по оградата. Проклятие! Бях вече готов да яхна бракмата, да натисна лоста и да кажа сбогом на Кублай хан и монголските му орди! — Фреди се изсмя тихо, представяйки си как щеше да хукне към своя 212. — Разбира се — добави той сухо, — щях да те изчакам, Дюк. Той използува прякора на Старк, който беше тексасец като Джон Уейн, със същото телосложение и също толкова красив.
Старк се засмя.
— Благодаря ти, приятелю. Да ти призная, ако ни бяха нападнали, сигурно щях да те изпреваря.
Сините му очи се присвиха от усмивката, акцентът му беше едва доловим. Той се обърна към прозореца, скривайки загрижеността си. Това беше третият сблъсък на базата с тълпите, винаги водени от молла, всеки следващ по-опасен от предишния. И ето, дойде първата преднамерена смърт. Сега какво? Тази смърт ще поведе след себе си и друга, и още много други. Ако не беше полковник Пешади, кой знае колко щяха да тръгнат към портала и щяха да бъдат застреляни, и сега навсякъде щяха да лежат трупове. «О, Пешади спечели — този път. Но скоро няма да може, не и ако не спре моллата. Но за да спре Хусаин, той трябва да го убие — не може да го прибере в затвора, тълпите ще се разбеснеят. Ако го убие, пак ще се разбеснеят; ако го изпрати в изгнание, пак ще се разбеснеят, така че той участвува в игра, в която винаги е губещ. Какво да правя? Не знам.»
Старк огледа стаята. Иранските офицери не изглеждаха разтревожени. Той познаваше повечето по физиономия и нито един отблизо. Въпреки че С-Г споделяше базата с тях, откакто беше построена преди осем години, хората му нямаха нищо общо с военния или въздушния персонал. Откакто беше станал главен пилот миналата година, той се беше опитал да разшири връзките на С-Г с останалата част от базата, но без успех. Иранците предпочитаха собствената си компания.
«Това също е нормално — помисли си Старк. — Тази страна си е тяхна. Но те я разрушават и ние сме въвлечени във всичко това, а сега и Мануела е тук.» Той беше извънредно щастлив да види жена си, която пристигна преди пет дни с хеликоптер — Макайвър не я бе пуснал по пътищата, — но и малко ядосан, че се бе уредила за единствения полет на «Бритиш Еъруейс» до Техеран.
— По дяволите, Мануела, тук е опасно!
— Не повече, отколкото в Техеран, мили. Иншаллах — каза тя с ослепителна усмивка.
— Но как убеди Мак да те пусне да дойдеш дотук?
— Просто му се усмихнах, скъпи, и му обещах да се кача на първия възможен полет за Англия. Я по-добре да си лягаме!
Той се усмихна и се размечта. Това беше третият му двегодишен престой в Иран и единадесетата му година в С-Г. Единадесет хубави години! Първо Абърдийн и Северно море, после Иран, Дубай и Ал Шаргаз, точно отвъд Залива, после отново Иран, където възнамеряваше да остане. Най-хубавите му години бяха тук. Но всичко свърши. Иран се промени от седемдесет и трета, когато шахът вдигна четирикратно цените на нефта — от един долар на почти четири. Беше като преди и след новата ера. Преди иранците бяха приятелски настроени и им помагаха, с тях се живееше добре и се работеше добре. А сега? Ставаха все по-арогантни, все повече се надуваха от постоянно внушаваното от шаха послание за «наследственото превъзходство на иранците» — били съществували като държава повече от три хиляди години и до двадесет години щели да станат световният лидер, това било тяхно свещено право. Иран щял да бъде петата индустриална сила на земята, единственият пазител на основните кръстопътища между Изтока и Запада, с най-добрата армия, най-добрата флота, най-добрите въздушни сили, с повече танкове, хеликоптери, хладилници, фабрики, телефони, пътища, училища, банки и предприятия от който и да било друг народ тук, в центъра на земята. И на основата на всичко това останалият свят щял да се вслушва внимателно в политиката им, а Иран под ръководството на шаха щял да бъде истинският арбитър между Изтока и Запада, истинският извор на цялата мъдрост — неговата шахска мъдрост.
Старк въздъхна. С годините беше прозрял посланието ясно и точно, но все пак благославяше Мануела за това, че се беше съгласила да се впуснат в иранския начин на живот, да изучават фарси, да пътуват навсякъде и да разглеждат всичко — нови възгледи, вкусове и аромати, да научат всичко за персийските килими и хайвера, вината и легендите, да създадат приятелства. Те не се затвориха в своя собствен начин на живот като много от чуждестранните пилоти и инженери, които предпочитаха да оставят семействата си у дома, да работят, по два месеца тук, да пестят пари и да чакат отпуските си за вкъщи — където и да бе домът им.
— Отсега нататък нашият дом е тук — беше казала тя. — Тук ще бъдем аз и децата — беше добавила с онова тръскане на главата, което той харесваше толкова много, както тъмната й коса и емоционалността на испанската й кръв.
— Какви деца? Ние нямаме деца и не можем да си ги позволим още с това, което изкарвам.
Старк се усмихна. Това беше точно след като се ожениха, преди десет години. Той се беше върнал в Тексас, за да се ожени за нея, веднага щом мястото му в С-Г беше потвърдено. Вече имаха три деца, две момчета и едно момиче, и той можеше да издържа всички, точно така. А сега? Какво ще стане сега? Работата му тук бе застрашена, повечето от иранските им приятели бяха заминали; там, където имаше изобилие, сега имаше празни магазини — и страх там, където трябваше да има само веселие.
«Проклет да е Хомейни и тези противни молли — помисли си той. — Те объркаха един чудесен начин на живот и едно прекрасно място. Бих искал Мануела да вземе децата, да напусне Лондон и да се върне у дома, в Лубок, докато положението в Иран се стабилизира.» Лубок беше малко провинциално градче в Панхендъл, Тексас, където баща му все още се грижеше за семейното ранчо. Петстотин акра земя, няколко крави, малко коне, малко земеделие — достатъчно, за да преживява семейството. «Бих искал вече да е там, но тогава нямаше да има поща със седмици, а и телефоните не работят. Проклет да е Хомейни, че я изплаши така с речите си — чудно какво ще каже на Бог и какво ще му каже Бог, когато се срещнат рано или късно.»
Той се протегна, после седна във фотьойла си. Видя, че Еър го гледа, очите му бяха премрежени.
— Ама ти наистина издържа цял ден.
— Беше ми свободен ден, тоест един от двата ми свободни дни, и не бях планирал тази тълпа. Всъщност мислех да се напия до забрава, липсва ми най-добрата ми половинка, благословена да е, но както и да е, Хогманей е важна за нас шотландците и…
— Хогманей беше на Нова година, а днес е десети февруари, пък и ти си толкова шотландец, колкото и аз.
— Дюк, ние, Еърови, сме древен клан и аз мога да свиря на гайда, приятелче. — Еър мощно се прозя. — Господи, колко съм уморен. — Той потъна по-дълбоко в креслото си, помъчи се да се настани по-удобно, после погледна през прозореца. Изведнъж умората го напусна. Един ирански офицер излезе бързо от щаба и се насочи към столовата. Беше майор Чангиз, адютантът на базата.
Когато влезе при тях, лицето му беше изопнато.
— Всички офицери да докладват на командуващия в седем часа — нареди той на фарси. — Всички офицери. Ще има преглед на целия военен и военновъздушен персонал в осем часа на плаца. Всеки отсъстващ, всеки — натърти той — освен по медицински причини, предварително одобрени от мен, може да очаква незабавно и сурово наказание. — Очите му обиколиха стаята и се спряха на Старк. — Моля, последвайте ме, капитане.
Сърцето на Старк подскочи.
— Защо, майоре? — попита той на фарси.
— Командуващият ви вика.
— За какво?
Майорът вдигна рамене и излезе.
— Не е лошо да предупредиш всички момчета, Мануела също. А? — тихо каза Старк на Еър.
— Дадено — отвърна Еър, после прошепна: — Божичко!
Докато минаваше през улицата и се качваше по стълбите, Старк чувствуваше с гърба си наблюдаващите го очи. «Благодаря на Бога, че съм цивилен и работя в британска компания, а не в американската армия» — каза си той. После промърмори:
— По дяволите…
Спомни си за годините, когато бе заврян във Виетнам, съвсем в началото, когато в тази страна нямаше американски войски, само «няколко съветници». «Глупости!» И онзи безмозъчен капитан Ритман, който ни караше непрекъснато да чистим оръжието си като луди и който заповяда всички хеликоптери в базата — базата ни беше в джунглата, на милиони мили отвсякъде, за Бога — да се боядисат в яркочервено, бяло, със сини звезди и райета: «Да, по дяволите, целите! Нека тия жълтите да знаят кои сме ние и да не могат да си стигнат задниците чак до Русия.» Виетконговците ни виждаха от сто километра и ме свалиха веднага. Загубихме три машини с екипажите им, преди да преместят онова копеле в Сайгон, да го повишат и да го направят началник. Хич не е чудно, че загубихме тая проклета война.
Старк отвори вратата на щаба и се качи по стълбите, мина покрай вцепенените селяни, изгонени в коридора, влезе в стаята на командуващия лагера и учтиво поздрави на английски:
— Добро утро, полковник.
— Добро утро, капитан Старк. — Пешади заговори на фарси. — Запознайте се с молла Хусаин Ковиси.
— Мир вам — каза Старк също на фарси. Забеляза петната от кръвта на умрелия младеж, оцапали белия тюрбан и черната роба на моллата.
— Мир вам.
Старк протегна ръка, за да се здрависа, както беше прието, и в същия момент забеляза раздраните от бодливата тел, със засъхнала по тях кръв длани на мъжа. Внимателно пое ръката му, но въпреки това видя как по лицето на моллата преминава болка.
— Извинете — каза той на английски.
Моллата го погледна в очите с омраза.
— Викали сте ме, полковник.
— Да. Моля, седнете. — Пешади посочи празния стол срещу бюрото си.
Канцеларията беше спартанска, педантично чиста. Фотографията на шаха и Фарах, неговата съпруга, в дворцово облекло беше единствената украса на стената. Моллата седеше с гръб към нея. Старк зае стола срещу двамата мъже.
Пешади запали нова цигара и видя неодобрителния поглед на Хусаин да пада върху цигарата, а после да се насочва към лицето му. Отвърна му със също такъв поглед. Пушенето беше забранено от Корана — според някои тълкувания. Бяха спорили по този въпрос почти час. После каза, за да приключат:
— Пушенето не е забранено в Иран, поне засега. Аз съм войник. Заклел съм се да се подчинявам на заповедите. Иран…
— Даже и на незаконните запо…
— Повтарям: заповедите на Негово императорско величество шахиншах Мохамад Пахлави или на неговия представител, министър-председателя Бахтияр, са все още законни според законите на Иран. Иран още не е ислямска държава. Поне засега. Когато стане, аз ще се подчинявам на заповедите на онзи, който управлява ислямската държава.
— Ще се подчините на имам Хомейни?
— Ако аятолах Хомейни стане наш законен властелин, разбира се. — Полковникът беше кимнал в потвърждение, но си мислеше: «Преди да дойде този ден, ще се пролее много кръв.» — А вие, ако ме изберат за ръководител на ислямската държава, вие ще ми се подчинявате ли?
Хусаин не се усмихна.
— Ръководител на ислямската държава ще бъде имамът, Вихърът на Бога, а след него друг аятолах, после друг.
И сега ледените, нищо необещаващи очи го гледаха и Пешади искаше да смачка този молла, да вдигне танковете си и да премаже всеки, който не се подчинява на заповедите на шахиншаха, дадения им от Бога властелин.
«Да — мислеше си той, — дадения ни от Бога водач, който като баща си застана срещу вас, моллите, и срещу жаждата ви за власт, който изкорени архаичния ви догматизъм, извади Иран от мрачното средновековие и го поведе към истинско величие, който принуди ОПЕК да се противопостави на огромната мощ на чуждите нефтени компании, който изтласка руснаците от Азербайджан след Втората световна война и притисна дори и тях до стената, та да лижат ръцете му като помияри.
В името на Аллаха и неговия Пророк — каза си той вбесен, гледайки Хусаин в лицето, — не мога да разбера защо развратните молли не признаят истината за този изкуфял старец Хомейни, който крещи лъжи от смъртния си одър, защо не искат да признаят, че Съветите го спонсорират, подпомагат го и го защитават, за да подклаждат недоволството на селяните, да разрушат Иран и да го превърнат в съветски протекторат?
Имаме нужда само от една-единствена заповед: «Потушете незабавно бунтовете!»
С тази заповед, кълна се в Бога, само за три дни ще направя Ковис и околностите му спокойно, мирно и процъфтяващо място, ще върна моллите в джамиите, където им е мястото, а правоверните ще се молят по пет пъти на ден. Само за месец въоръжените сили ще превърнат Иран в това, което беше миналата година, и проблемът Хомейни ще бъде решен завинаги. Броени минути след тази заповед ще съм го арестувал, публично ще избръсна половината от брадата му, ще го съблека гол и ще го преведа по улиците в кола, пълна с тор. Ще покажа на хората какво представлява той: съсипан, съкрушен старец. Опозори го — и всички хора ще отвърнат лицата и ушите си от него. Тогава обвинители ще станат аятоласите, които обожават живота и любовта, властта и земята, и говоренето, обвинители ще станат моллите и търговците, и народът и всички заедно ще го унищожат.
Толкова е просто да се справиш с Хомейни или който и да е молла — за Бога, ако зависеше от мен, щях да го довлека от Франция преди месеци.»
Той пушеше цигарата си и се стараеше лицето и очите му да не издават мислите му.
— Е, молла, капитан Старк е тук. — После добави, сякаш беше нещо маловажно: — Можете да говорите и на фарси, и на английски, както желаете — той говори свободно фарси, така както ти говориш английски.
Моллата се обърна към Старк.
— Значи вие сте от ЦРУ? — Английският му беше с американски акцент;
— Не — отвърна Старк и веднага застана нащрек. — Учили сте в Щатите?
— Да, бях студент там — каза Хусаин. После, поради болката и умората, самообладанието му изневери, той заговори на фарси и гласът му стана суров. — Защо учите фарси, ако не за да ни шпионирате в полза на ЦРУ или на петролните ви компании, а?
— От интерес, просто от интерес — отговори Старк учтиво на добър фарси — Аз съм гост на вашата страна, поканен съм тук от вашето правителство, за да работя с него в партньорство с иранците. Учтивост от страна на гостите е да се съобразяват с обичаите и забраните на домакините, да учат техния език особено когато престоят в страната им доставя удоволствие и се надяват да бъдат гости още много години. — Тонът му се изостри. — И това не са мои компании.
— Те са американски. Вие сте американец. ЦРУ е американско. Всичките ни проблеми идват от Америка. Алчността на шаха е американска. Всичките ни неприятности идват оттам. От години Иран е оплюван от американците.
— Глупости — изръмжа Старк на английски. Беше ядосан. Знаеше, че единственият начин да се справи със скандалджия като този е да отговори на удара с удар. Веднага. Видя как моллата почервеня и отвърна на погледа му, без да се страхува. Настъпи тишина. Секундите течаха. Очите му не се откъсваха от очите на моллата — но не можа да го накара да сведе поглед. Като се мъчеше да изглежда спокоен, Старк нерешително погледна към Пешади, който чакаше и наблюдаваше, пушейки мълчаливо. — За какво е всичко това, полковник?
— Моллата помоли за един от вашите хеликоптери, за да посети нефтените инсталации в нашия район. Както разбирате, ние не планираме полетите и не участвуваме в операциите ви. Ще уредите един от вашите най-добри пилоти да свърши тази работа. Тръгване — днес на обед.
— Защо не използувате някой от вашите аероплани? Ние можем да ви осигурим щур…
— Не. Един от вашите хеликоптери с ваш персонал. По пладне.
Старк се обърна към моллата.
— Съжалявам, но приемам заповеди само от «Иран Ойл» чрез нашия управител на базата и техния представител за района Есвандиари. Ние имаме договор с тях и те имат изключителни…
— Машините, с които летите, са ирански — прекъсна го моллата грубо. Изтощението и болката му се надигаха отново и той искаше да приключат разговора. — Ще ни осигурите хеликоптер, както поискахме.
— Те са с иранска регистрация, но са собственост на «С-Г Хеликоптърс Лтд.» от Абърдийн.
— С иранска регистрация, в иранското небе, заредени с ирански бензин, с разрешение от иранци, обслужващи иранските сонди, които добиват ирански петрол, за Бога. Те са ирански! — Тънките устни на Хусаин се разкривиха. — Есвандиари ще даде необходимите нареждания за полета по пладне. Колко време ще ви трябва, за да обиколите всички ваши площадки?
След кратка пауза Старк отговори:
— Може би шест часа полетно време. Колко смятате да се бавите при всяко кацане?
Моллата само го погледна.
— След това искам да летим над тръбопровода за Абадан и да кацнем, където аз избера.
Очите на Старк се разшириха. Той погледна полковника, но видя, че Пешади демонстративно наблюдава спиралата от дим, излизаща от цигарата му.
— Това ще е по-трудно, молла. Ще са ни нужни разрешения. Радарът не работи и по-голямата част от въздушното пространство се контролира от Службата за управление на полетите в Киш, а тя е, ъ-ъ, контролирана от военновъздушните сили.
— Ще получите всички необходими разрешения — увери го Хусаин и без да се помръдва, извърна поглед към Пешади.
— В името на Бога, ще се върна на обед: ако застанете на пътя ми, стрелбата ще започне.
Старк чувствуваше как бие сърцето му, и моллата също, също и Пешади. Но само моллата беше доволен — нямаше защо да се тревожи, той беше в ръцете на Бога, вършеше Божие дело, подчиняваше се на заповед: «Настъпвай срещу врага по всякакъв начин. Бъди като водата, която тече по склона. Настъпвай срещу бента на узурпатора шах, на неговите лакеи и въоръжени сили. Ние трябва да ги победим с кураж и с кръв. Настъпвай срещу тях по всякакъв начин, ти вършиш Божие дело…»
Вятърът блъсна прозореца и всички неволно погледнаха натам и към нощта зад стъклото. Небето още беше тъмно, звездите блестяха, но на изток се надигаха проблясъците на зората, слънцето беше точно под хоризонта.
— Ще се върна по обед, полковник Пешади, сам или с хората си. Изберете — каза Хусаин тихо. Старк почувствува заплахата — или обещанието — с цялото си същество. Моллата продължи: — Но сега, сега е време за молитва. — Надигна се с усилие, ръцете му още горяха, гърбът, главата и ушите чудовищно го боляха. За момент помисли, че ще припадне, но се пребори със замайването и болката и излезе. Пешади стана.
— Направете каквото поиска. Моля ви! Това е временно отстъпление и временен компромис — докато получим окончателните заповеди от законното правителство на Негово императорско величество и спрем цялата тази безсмислица. — Той запали цигара от цигарата, ръцете му трепереха. — Няма да имате проблеми. Той ще осигури необходимите разрешения, така че това ще бъде един обикновен ВИП полет. Обикновен. Трябва да се съгласите, защото е очевидно, че не мога да позволя военен самолет да обслужва един молла, особено Хусаин, който е известен с подмолната си противодържавна дейност! Разбира се, че не мога. Това е блестяща хитрост от моя страна и вие няма да я провалите! — Пешади ядосано смачка цигарата в препълнения пепелник — от тютюневия дим не можеше да се диша. Той изкрещя: — Чухте какво каза моллата. По обед! Сам или с хората си. Искате ли да се пролее още кръв? А?
— Разбира се, че не.
— Добре. Тогава правете каквото ви се казва! — Пешади изфуча навън.
Старк мрачно отиде до прозореца. Моллата беше застанал до портата с вдигнати ръце и като всеки мюезин от кое да е минаре, на всяко зазоряване в ислямския свят, приканваше правоверните на първа молитва на почитания от векове арабски език:
— Елате на молитва, елате, за да успеете, молитвата е по-добра от съня. Няма друг Бог, освен Бог…
И докато Старк наблюдаваше тази сцена, Пешади набожно зае мястото си начело на мъжете от базата и всички послушно и с очевидно задоволство се заизсипваха от казармите. Войниците оставяха пушките си на земята, селяните оттатък оградата клякаха също така набожно. После, следвайки моллата, всички се обърнаха към Мека и започнаха задължителните поклони. Просваха се на земята и изричаха Шахадата.
— Кълна се, че няма друг Бог, освен Бог и Мохамед е неговият Пророк…
Когато молитвата свърши, настъпи пълна тишина. Всички чакаха. Моллата извика високо:
— Бог, Коранът и Хомейни! — После мина през портите и тръгна към Ковис. Селяните покорно го последваха.
Старк потръпна, ядосан на себе си. Омразата на този молла бе толкова силна, че чак избиваше през порите му. А толкова голяма омраза не можеше да не унищожи някого или нещо. «Ако аз полетя, може да стане още по-лошо. Ако определя някого или помоля доброволец, ще натопя хората си. А това е моя отговорност.»
— Ще трябва аз да летя с него — промърмори той. Няма как.
 

5
 
__Околностите на Ленгех: 6,42 сутринта.__
 
212 с двама пилоти и пълен товар от тринадесет пътници, изпълняваше редовен полет към Ормузкия проток от базата на С-Г в Ленгех, насочвайки се над спокойните води на Залива към разработеното от французи петролно поле Сири. Слънцето току-що се бе издигнало над хоризонта и обещаваше още един чудесен, безоблачен ден, въпреки че омарата, обичайна за Залива, намаляваше видимостта до няколко мили.
— Хеликоптер EP-HST, тук контролният радар на Киш. Завийте на 260 градуса.
Подчинявайки се, хеликоптерът се насочи по новия си курс.
— 260 на 300 — отговори Ед Воси.
— Поддържайте триста. Докладвайте на Сири.
За разлика от радарите в по-голямата част oт Иран този тук беше добър, със станции на островите Киш и Лаван, обслужвани от отлично обучени от Военновъздушните сили на САЩ оператори на Иранските военновъздушни сили — и двата края на Залива бяха еднакво стратегически важни и еднакво добре поддържани.
— HST, прието.
Ед Воси беше американец, бивш военен летец, тридесет и две годишен, със спортна фигура.
— Днес радарът е нестабилен, а, Скраг? — попита той другия пилот.
— Аха. По-добре е така.
Сега пред тях беше малкият остров Сири — безплоден, пуст и незначителен, с неголямо мръсно временно летище, няколко бараки за персонала, обслужващ добива на петрол, няколко огромни резервоара за съхраняване на нефт, пълнени от прокарани по морското дъно тръбопроводи, които идваха от сондажните кули на север в Залива. Островът се намираше на около шестдесет мили от иранския бряг, близо до границата, която разделяше Ормузкия проток и водите на Иран от тези на Оман и Емирствата. Хеликоптерът направи плавен вираж точно над петролните резервоари и се насочи на запад към първата си спирка на няколко мили по-нататък, върху петролната платформа Сири Три. Понастоящем находището имаше шест работещи сонди, всички управлявани от френския полудържавен консорциум «ЕПФ», който бе разработил този басейн за «Иран Ойл» срещу бъдещи доставки на петрол.
— Радарен контрол Киш, HST е над Сири на 300 метра — обади се Ед Воси в микрофона.
— Прието, HST. Поддържай триста — дойде веднага отговорът. — Докладвайте, преди да започнете снижаването. Имате трафик пред вас, излитат в десет часа.
— Виждаме ги. — Двамата пилоти наблюдаваха полета на четирите, събрани в плътно ядро, реактивни изтребители — те минаха покрай тях и се извисиха в небесата на път към устието на пролива.
— Бързат — забеляза по-възрастният мъж и се намести на седалката.
— Има си хас. Погледни ги само! Исусе, те са F15 на Военновъздушните сили на САЩ! — учуди се Воси. — По дяволите, не знаех, че в този район има от тях. Виждал ли си ги преди, Скраг?
— Не, приятелю — отвърна Скрагър, също толкова заинтригуван, докато настройваше силата на звука в слушалките си. Шестдесет и три годишен, той беше най-старият пилот на С-Г, старши пилот в Ленгех, съсухрен дребен мъж, много слаб, много жилав, с прошарена посивяваща коса и хлътнали светлосини очи, които сякаш винаги изучаваха хоризонта. Говореше с австралийски акцент.
— Бих искал да знам какво става, по дяволите. Радарът е подозрителен като кенгуру в торба и това е вече третият полет, който виждаме, откакто излетяхме, макар и първият на янки.
— Сигурно е отряд със специално назначение, Скраг. Или ескортиращи изтребители, които Щатите са изпратили, на Саудитска Арабия с АУАКС*.
[* Система на Военновъздушните сили на САЩ за откриване на бомбардировачи, летящи на много малка или голяма височина. — Б.пр.]
Скраг седеше на лявата седалка в ролята си на обучаващ командир. Обикновено 212 използуваше конфигурация с един пилот на дясната седалка, но Скрагър беше приспособил машина с двойно управление за тренировъчни цели.
— Е — забеляза той през смях, — щом още не сме видели «Миг»-ове, сме добре.
— Червените няма да изпратят тук машини, колкото и да им се иска да пипнат пролива. — Воси бе съвсем сигурен. Той беше едва на половината на годините на Скрагър и почти два пъти по-едър. — Няма да го направят, докато им казваме да не си пъхат носа, където не им е работата, по дяволите и докато държим самолети и отряди със специално назначение и възнамеряваме да ги използуваме. — Той бързо погледна навън през омарата. — Хей, Скраг, погледни.
Един огромен, тежко натоварен супертанкер газеше дълбоко във водата, придвижвайки се тромаво на път към Ормуз.
— Обзалагам се, че е повече от петстотин хиляди тона. — Те го проследиха за момент. Шестдесет процента от петрола на свободния свят преминаваше през този плитък и тесен воден път между Иран и Оман, широк едва петнадесет мили в зоната, където проливът беше плавателен. Двадесет милиона варела на ден. Всеки ден.
— Мислиш ли, че някога ще построят танкер за един милион тона, Скраг?
— Сигурно. Сигурно ще го направят, ако поискат, Ед. — Корабът мина под тях. — Беше с либерийски флаг — отбеляза Скраг разсеяно.
— Имаш очи на орел.
— Защото спортувам и имам режим, момчето ми. — Скрагър огледа пътническия салон. Всички пътници бяха по местата си, със затегнати предпазни колани, със задължителните спасителни жилетки, със слушалки. Четяха или гледаха през прозореца. «Всичко е нормално — помисли си той. — Да, и приборите са добре, и шумовете са добре, аз съм добре, а също и Ед. Тогава защо съм неспокоен? — Обърна се още веднъж назад. — Заради специалните отряди, заради радара в Киш, заради пътниците, защото днес е рожденият ми ден и най-вече защото съм във въздуха и единственият начин да оживея тук, горе, е да съм неспокоен. Амин.» — Той се изсмя високо.
— На какво се смееш, Скраг?
— На теб, на какво. Мислиш се за голям пилот, нали?
— Разбира се, Скраг — рече предпазливо Воси. — Окей. Кацал ли си на Сири Три?
Воси се ухили и посочи далечната сонда — тя едва се виждаше в омарата, съвсем леко на изток. Скраг засия в усмивка. — Тогава затвори очи.
— О стига, Скраг, това, разбира се, е проверочен полет, но…
— Поемам управление — каза щастливо Скраг. Воси веднага му отстъпи управлението. — Сега затвори очи, защото се обучаваш. — Младият мъж хвърли последен внимателен поглед към кулата, където щяха да кацнат, нагласи слушалките си, свали очилата, и се подчини.
Скрагър му подаде специално направените очила със затъмнени стъкла.
— Ето, сложи ги и не поглеждай, докато не ти кажа. Приготви се да поемеш управлението.
Воси си сложи очилата и плавно, все още със затворени очи, протегна ръце и крака, едва докосвайки приборите така, както знаеше, че обича Скраг.
— Окей, готов съм, Скраг.
— Започвай.
Води веднага пое управлението, стабилно, и леко, и се почувствува щастлив, че преходът мина гладко и машината запази посоката и равновесието си. Сега той летеше, воден само от собствените си уши, опитвайки се да долови и най-малката промяна в двигателите — забавяне или ускоряване, — което щеше да му подскаже, че се издигат или снижават. Сега имаше малка промяна. Той я усети навреме, дори я предвиди — носът се вдигна, двигателите набраха скорост, после хеликоптерът пикира. Той направи корекцията и възвърна положението му.
— Браво, младежо — одобри Скраг. — Сега отвори очи.
Воси беше очаквал обикновените тренировъчни очила, които закриваха видимостта навън, но позволяваха да се виждат приборите. Обаче попадна в пълна тъмнина. Стресна се, внезапно го обхвана паника, координацията му изчезна. За части от секундата напълно загуби ориентация, стомахът му се превъртя така, както, предполагаше, че се завърта и хеликоптерът. Но той не се въртеше. Управлението беше непоклатимо като скала в ръцете на Скраг — само че Воси не го знаеше.
— Господи! — изпъшка той. Преглътна сухо и инстинктивно посегна да свали очилата.
— Стой! Ед, това е аварийна ситуация, ти си единственият пилот, единственият пилот на борда, и си в беда — не виждаш. Какво ще направиш? Поеми управлението! Хайде! Аварийна ситуация!
Устата на Воси беше пълна с жлъчка, той се изплю, ръцете и краката му нервно потреперваха. Пое лоста за управление, направи отново корекция и почти изкрещя панически, когато машината се люшна — очакваше, че Скрагър го държи, но той не го правеше. Воси отново коригира, напълно загубил ориентация. Този път Скрагър поправи грешката.
— Успокой се, Ед! — заповяда той. — Слушай проклетия двигател! Координирай ръцете и краката си. — После продължи по-меко: — Сега внимателно. Справяш се чудесно, внимателно сега. После ще повръщаш. Сега си в аварийна ситуация, трябва да приземиш машината и имаш тринадесет пътници на борда. Аз съм тук до теб, но за беда не съм пилот, какво ще направиш?
Ръцете и краката на Воси отново задействуваха в синхрон, ушите му слушаха двигателя.
— Аз не виждам, но ти виждаш, нали? — Точно така.
— Тогава можеш да ме насочваш при кацане! — Точно така! — Гласът на Скрагър стана по-остър. — Разбира се, ти трябва да задаваш подходящи въпроси. Контрол на Киш, HST напуска триста за Сири Три.
— Разбрано, HST.
Гласът на Скрагър се промени.
— Отсега нататък името ми е Бърт. Аз съм общ работник от сондите. Нищо не разбирам от летене, но мога да разчитам стрелките — ако ми кажеш точно къде да гледам.
Воси щастливо се хвърли в играта задаваше въпросите правилно. «Бърт» го принуждаваше да използува познанията си по техниката на пилотиране и разположението на приборите и стрелките в пълна степен, караше го да задава въпросите така, че общият работник да ги разбере и да му отговори. От време на време, когато не беше съвсем точен, «Бърт» започваше да крещи истерично:
— Не мога да намеря стрелката! Коя точно? За Бога, та те всички ужасно си приличат. Обясни ми пак, по-бавно, о, Боже, ще ни убиеш…
Тъмнината ставаше все по-гъста. Времето стана разтегливо, нямаше ги познатите циферблати и стрелки, които да му вдъхват увереност, нямаше нищо, освен гласа, който го форсираше до крайните предели на възможностите му.
Когато вече подхождаха на петнадесет метра и «Бърт» крещеше инструкциите си за кацане, Воси усети, че му се повдига, ужаси се от тъмнината и от мисълта, че мъничкото кръгче за кацане на петролната платформа се приближава, за да го посрещне. «Все още имаш време да минеш на втори кръг, да дадеш газ, да се махнеш оттук и да изчакаш във въздуха, но докога?» — помисли гой.
— Сега си на три метра височина и на десет далечина — точно както трябва.
Воси веднага включи на зависване, потта се лееше от него.
— Нямаш грешка, точно над центъра си, точно както искаше.
Тъмнината беше невероятно плътна. Никога не се беше страхувал толкова. Воси измърмори една молитва и внимателно намали тягата. Струваше му се, че измина цяла вечност, и още една, и още една, докато накрая колесникът докосна земята и се приземиха. За момент Ед не можа да повярва. Облекчението му беше толкова голямо, че той почти се разплака от радост. После, сякаш от много далеч, дочу нормалния глас на Скрагър и почувствува, че управлението е поето.
— Поемам го, юначе. Беше дяволски добре, Ед. Идеално. Поех го.
Ед Воси смъкна очилата. Беше изстискан, лицето му беше бяло като тебешир. Той се отпусна на седалката. Едва виждаше какво става на работещата пред него сонда и дебело то въже, обграждащо хеликоптерната площадка, която беше едва тридесет метра в диаметър. Господи, кацнах, кацнахме и сме невредими.
Скрагър беше отнел двигателите на малка газ, нямаше нужда да ги изключва, тъй като престоят щеше да бъде кратък. Той си тананикаше «Матилда» — нещо, което правеше само когато беше много доволен. «Момчето се справи много добре — помисли си той, — летя прекрасно. Но дали ще се съвземе бързо? Когато летиш с някого, винаги е добре да знаеш и слабите, и силните му места.»
Той се обърна и вдигна палци към човека от предната странична седалка в пътническия салон, един от френските инженери, които трябваше да провери току-що инсталираното на сондата електрооборудване за изпомпване. Останалите пътници чакаха търпеливо. Четирима бяха японци, гости на френските служители и инженери от «ЕПФ». Скрагър се чувствуваше неспокоен, когато превозваше японци — връщаха го към спомените му за войната, към спомените му за загубите на Австралия по време на Тихоокеанската война и за хилядите, които умряха в японските лагери и на железопътната линия в Бирма. «По-точно бяха убити» — помисли си той, а после отново насочи вниманието си към разтоварването.
Инженерът беше отворил вратата и сега помагаше на работниците да извадят кашоните от товарното помещение. На платформата беше горещо, влажно и противно, въздухът вонеше от нефтените изпарения. В кабината беше жега, както винаги, влажността беше висока, но Скраг се чувствуваше удобно. Погледна към Воси, който все още седеше отпуснат, с ръце на тила — съвземаше се.
«Добър момък» — помисли си Скрагър. После вниманието му беше привлечено от най-високия глас в пътническия салон. Беше Жорж дьо Плеси, шефът на френското представителство и управител на района на «ЕПФ». Седеше на облегалката на една седалка и пак изнасяше една от безконечните си лекции, този път на японците. «По-добре на тях, отколкото на мен» — каза си Скрагър и се позасмя. Познаваше дьо Плеси от три години и го харесваше — заради френската храна, с която ги снабдяваше, и заради това, че играеше добре бридж, който и двамата обичаха, но не и заради темите на разговор. «Хората от петролния бизнес са еднакви, петролът е всичко, което знаят и което искат да знаят, и ние, останалите, съществуваме за тях само за да консумираме това нещо и да плащаме скъпо и прескъпо за него, докато сме живи — а дори и след това, нали повечето крематориуми работят на нефт. Истински ад! Цената на петрола нарасна неимоверно — на 14,80 долара за варел от 4,80 долара преди две години и от 1,80 отпреди още няколко. Проклети разбойници, всички са разбойници — и ОПЕК, и «Седемте сестри», даже и «Норд си ойл».»
— Всички тези петролни кули стоят върху дъното на морето — обясняваше дьо Плеси. — Всички са построени и се управляват от французи и всяка обслужва един кладенец… — Той беше облечен във войнишки дрехи, косата му бе рядка, жълтеникавокафява, лицето — загоряло. Другите французи бъбреха и спореха помежду си. «И това е всичко, което правят — помисли си Скрагър, — освен да ядат, да пият вино и да разправят най-безцеремонно разни истории за гащите на всяка… мацка. Като оня негодник Жан-Люк, най-големият самохвалко сред тях! На това отгоре всички са индивидуалисти, всеки се пише различен. Японците пък са ниски, подвижни, много спретнати и всички облечени по един и същи начин: бяла риза с къси ръкави, тъмна вратовръзка, тъмни панталони и тъмни обувки, еднакви кварцови часовници, тъмни очила; единствената им разлика е във възрастта. Като сардини в консерва са!»
— … Водата на това място, както и в целия Залив, е много плитка, мосю Касиги — продължаваше дьо Плеси. — Тук тя е едва трийсетина метра — нефтът се достига лесно до около триста. Имаме шест кладенеца в тази част на находището, Сири Три, и всички текат — тоест свързани са с тръбопроводи и изпомпват петрола в резервоарите за съхранение на остров Сири. Капацитетът на резервоарите е три милиона варела и сега всичките резервоари са пълни.
— А доковете на Сири, мосю Плеси? — поинтересува се Касиги, посивяващият японски представител на ясен и правилен английски. — Не можах да ги видя, докато прелитахме над острова.
— Засега товарим в морето. Планираме да построим пристан догодина. Междувременно няма да имаме проблеми да натоварим вашите средноголеми танкери, мосю Касиги. Гарантираме бързо обслужване и бързо товарене. В края на краищата, ние сме французи. Утре ще се убедите. Вашият «Рикомару» не закъснява, нали?
— Не. Ще бъде тук по обед. Какъв е пределният капацитет на находището?
— Безграничен — отвърна французинът през смях. — Сега добиваме само по седемдесет и пет хиляди варела на ден, но, mon Dieu, под морското дъно има цяло нефтено езеро.
— Капитан екселенц! — До страничния прозорец на Скрагър, със сияещо от щастие лице, стоеше младият Абдула Турик от екипа за противопожарната охрана. — Аз много добре, много добре, много-много добре. Вие?
— Тип-топ, млади момко. Как я караш?
— Аз радвам теб да видя, капитан екселенц. Преди година базата на Скрагър в Ленгех беше вдигната под тревога по радиото — на тази сонда имаше КАЗЕВАК. Беше мръсна нощ, иранският мениджър бе съобщил, че пожарникарят сигурно има спукване на апендикса и беше попитал могат ли да стигнат колкото е възможно по-бързо на сутринта — нощните полети в Иран бяха забранени, освен при аварийни ситуации. Скрагър беше дежурен тогава и бе тръгнат веднага — да тръгнеш веднага беше правило за компанията, дори и при минимални условия за летене, а и част от техните специални услуги. Беше взел младежа, беше го закарал направо в иранската военноморска болница в Бандар-е Аббас и бе убедил лекарите да го приемат. Ако не беше той, младежът щеше да умре.
Оттогава насам Абдула винаги идваше да го посрещне с добре дошъл и веднъж месечно в базата се получаваше пресен кози бут, въпреки усилията на Скрагър да се противопостави заради скъпотията. Веднъж беше посетил селото на младежа — то се намираше на брега на Ленгех. Обикновено село: без канализация, без електричество, без вода, с мръсни подове и стени, измазани е кал. Иран беше много примитивен извън градовете, но все пак по-добре от повечето държави на Залива в това отношение. Семейството на Абдула живееше като всички останали — нито по-добре, нито по-зле. Много деца, облаци от мухи, малко пилета и кози, няколко неплодородни акра земя и както беше казал баща му, «един ден в скоро време ние ще имаме свое собствено училище, екселенц, и собствено водоснабдяване, и един ден дори електричество. Да, истина е, че сега се изхранваме много по-добре с нашия петрол, който експлоатират чужденците — да благодарим на Бога, че ни е дал петрола. Да благодарим на Бога, че синът ми Абдула оживя. Беше Божия воля, че Абдула оживя, по Божията воля екселенц пилотът се съгласи да си даде толкова много труд. Да благодарим на Бога!»
— Как е, Абдула? — повтори Скраг. Харесваше младежа заради по-съвременните му разбирания — за разлика от баща му.
— Добре. — Абдула се приближи и почти залепи лицето си на прозореца. — Капитане — запъна се той, усмивката изчезна от лицето му, гласът му заглъхна и Скраг трябваше да се наведе, за да го чуе. — Скоро много неприятности… комунисти, Туде, муджахиднни и федаини. Пушки, експлозиви — може би кораб на Сири. Опасност. Моля, моля, не казвай нищо кой ти казва, да? — После Абдула отново надяна усмивката на лицето си и извика весело:
— Щастливи кацания и ела отново, ага. — Махна с ръка веднъж и прикривайки нервността си, се върна при останалите.
— Разбира се, разбира се, Абдула — промърмори Скрагър.
Наблюдаваха ги много иранци, но това беше обичайно. Пилотите бяха ценени, защото бяха единствената връзка с КАЗЕВАК. Той забеляза, че диспечерът му дава знак с вдигат палец, обърна се автоматично и отново се увери, че всичко е затворено и всички са си по местата.
— Да потеглям ли, Ед?
— Разбира се, Скраг.
На триста метра Скрагър хоризонтира и се отправи към Сири Едно, където трябваше да слязат оставалите пътници. Беше много обезпокоен. «Избий си тези мисли от главата. Само бомба може да потопи остров Сири в залива.» За първи път се носеше слух за опасност. В находището Сири никога досега не беше избухвала стачка, както в другите — нали затова ги закриха, главно, както предполагаха, че Франция беше дала убежище на Хомейни. Саботаж? «Нали япончето каза, че утре трябвало да пристигне някакъв танкер? Да, каза. Какво да правя? Засега нищо, просто остави Абдула за по-късно — сега не му е времето, не и докато си в полет.»
Той погледна Воси. Ед се справи добре, много добре, по-добре от… по-добре от кого? Мислите му обходиха всички пилоти, които бе обучавал толкова години. Стотици. Летеше от петнадесетгодишна възраст, на седемнадесет през тридесет и трета беше в Кралските австралийски военновъздушни сили, през тридесет и девета като летец-лейтенант на огнехвъргачките, после се преквалифицира на хеликоптер през четиридесет и пета. Беше в Корея през четиридесет и девета и после бе уволнен след двадесетгодишна служба, все още летец-лейтенант, все още опак и само на тридесет и седем. Засмя се. Във военновъздушните сили винаги беше на мушка.
— За Бога, Скрагър, защо се заяде с маршала по радиото? Този път наистина прекали…
— Но, полковник, англичанинът започна пръв — рече, че ние, австралийците, всички сме крадци, че сме имали белези от вериги по ръцете и че сме произлизали от каторжници!
— Така ли? Проклетите англичани са все едни и същи, Скраг, макар че в твоя случай той, може би, е бил прав, тъй като семейството ти винаги е живяло в Австралия, но както и да е, ти все пак си понижен в чин и ако не се държиш прилично, ще те сваля на земята завинаги!
Така и не го направиха. И как можеха да го направят? Наляво-надясно — следвай командната стрелка, нагоре-надолу — следвай командната стрелка, шестнадесет унищожени вражески самолета и три пъти повече успешно изпълнени задачи от всеки друг в Кралските австралийски военновъздушни сили. И днес още лети, а това беше всичко, което искаше от живота, опитваше се все още да бъде най-добрият и най-надеждният и искаше да избегне катастрофата и да приземи пътниците невредими. «Щом караш хеликоптер, няма начин машината да не ти погоди някой номер» — помисли си той. Съзнаваше, че е бил страхотен късметлия. Не като някои, също така добри пилоти, на които късметът им бе изневерил. Трябва да си късметлия, за да бъдеш добър пилот. Той отново погледна, към Воси, доволен, че няма война — това беше най-голямото изпитание за пилотите. «Не бих искал да загубя младия Ед, той е един от най-добрите в С-Г. Че кой от тези, с които си летял, е по-добър от него? Чарли Петикин, разбира се, но пък той трябва да е по-добър, след като е бил пустинен пилот и е минал през пресата. Том Локхарт също. Мръсникът Дънкан Макайвър е все още най-добрият от всички, въпреки че е спрян от полети — да пукне дано с неговите тримесечни медицински прегледи, — но и аз щях да съм толкова гаден, ако ме бяха спрели от полети, а пък си летя на шестдесет и три като момченце. Горкото копеле.»
Скрагър изтръпна. «Ако САА* въведе новите правила за възраст и задължително пенсиониране, свършено е с мен. Щом ме свалят на земята, аз съм направо за оня свят.» Сири Едно беше все още много далече. Беше кацал там три пъти седмично повече от година. Въпреки това подготвяше захода, като че ли му беше за първи път.
[* Civil Aviation Administration — държавен орган във Великобритания, регламентиращ и контролиращ правилата, в гражданската авиация. — Б.пр.]
— Безопасността не е случайност, тя трябва да бъде подготвяна. Днес ще направим един хубав, елегантен визуален заход и…
— Скраг.
— Кажи, момче.
— Изкара ми ангелите.
— Това е урок номер едно. Какво друго научи?
— Мисля, че научих колко дяволски лесно можеш да се паникьосаш, колко самотен и безпомощен се чувстваш и да благославям очите си — почти избухна Воси. — Мисля, че научих колко съм смъртен, дявол да го вземе. Господи, Скраг. Уплаших се — до смърт.
— Когато се случи с мен, аз го направих в гащите.
— Кво?
— Летях от Кувейт на 47G2, беше през шестдесетте години. — 47G2 бешe малкият, топчест «Бел» с бутален двигател, използуван сега от повечето служби за ръководство на полети и от полицията. — Беше чартърен полет за един доктор н един инженер в «Екс Текс». Трябваше да отидат до някакъв оазис след Вафра, там имаше КАЗЕВАК — някакъв нещастник си беше напъхал крака в сондата. И тъй, летяхме с отворени врати, както обикновено, защото беше лято, почти четиридесет и пет градуса, сухо и гадно и за хората, и за хеликоптера, така както може да бъде само в пустинята — далеч по-лошо, отколкото е в центъра на Австралия. Но ни бяха обещали двойно заплащане и премия, тъй че моят стар приятел Форси успя да ме кандърдиса. Не беше лош ден, както поначало са дните в пустинята. Ед, въпреки че вятърът беше като от пеш и поривите му ни играеха номера, знаеш как е: внезапни вихрушки засмукват пясъка в облаци от прах, навсякъде смерчове. Бях на сто и петдесет метра и захождах, и изведнъж влязохме в облак прах — ама толкова фин, ме нищо не се виждаше. Един Бог знае как проникна през очилата ми, но, да ти кажа, в един момент бяхме добре, а в следващия кашляхме и кихахме, а на мен и двете ми очи се напълниха и бях сляп като бухал на слънце.
— Баламосваш ме!
— Не. Истина е, кълна се в Бога! Не можех да виждам нищичко, не можех да си отворя очите, а бях единственият пилот на борда с двама пътници.
— Божичко, Скраг. И двете очи?
— И двете. Люляхме се в небето адски дълго, докато горе-долу го стабилизирах и сърцето ми отново си дойде на мястото. Докторът не можа да изчисти праха и всеки път, когато той или аз се опитвахме да го извадим, едва не се обръщахме с корема нагоре — знаеш колко чувствителен е G2. Те се паникьосаха не по-малко от мен, а това изобщо не помагаше. И тогава се сетих, че единствената възможност е да го приземя слепешком. Ти каза, че си бил уплашен до смърт — е добре, когато допрях колесника до земята, бях направил всичко в гащите, до капка.
— Господи, Скраг, наистина ли го приземи? Точно както днес, но не на шега, а с двете очи, пълни с прах? Не ме баламосваш, а?
— Накарах ги да ми казват накъде да карам, точно така, както го направихме с теб, поне докторът казваше, защото другият, бедничкият, припадна. — Очите на Скрагър не се откъсваха нито за момент от сушата. — Как ти изглежда?
— Не много добре. — Сири Едно беше точно пред тях, площадката за кацане беше издигната над водата. Виждаха ръководителя за кацане и задължителната противопожарна кола, спряла отстрани. Ръкавът за вятъра беше полупразен и не помръдваше.
Обикновено Скрагър би докладвал на радарната кула и би започнал постепенно снижаване. Но сега каза:
— Днес ще останем високо, младок, ще заходим под голям ъгъл и ще го оставим да кацне сам.
— Защо, Скраг?
— За разнообразие.
Воси се намръщи, но не каза нищо. Отново обходи с поглед приборите, търсейки нещо, което да не е наред. Нямаше нищо такова. Освен нещо странно у възрастния човек.
Когато бяха в позиция високо над сондата, Скрагър включи предавателя.
— Киш радар, HST напуска триста към Сири Едно.
— Окей, HST. Докладвайте, когато сте готови.
— HST, прието.
Бяха се нагласили за стръмен заход, използуван обикновено, когато точката за кацане беше заобиколена от високи сгради, дървета или пилони, Скрагър отне тягата точно колкото трябваше. Хеликоптерът започна да снижава, всичко беше наред. Двеста и петдесет метра, двеста, сто и петдесет, сто. И двамата едновременно почувствуваха вибрацията в управлението.
— Исусе — изпъшка Воси, но Скрагър вече рязко беше отпуснал носа, натискайки шага надолу. Хеликоптерът започна да снижава много бързо. Петдесет метра, четиридесет, тридесет… вибрациите се увеличаваха. Очите на Воси скачаха от прибор на прибор, после до точката на приземяване и отново към приборите. Той седеше вцепенен на мястото си, съзнанието му крещеше: «Опашното витло е свършило! Или предавката…»
Площадката за приземяване връхлиташе върху тях, наземният персонал панически се разпиля, пътниците увиснаха на коланите, парализирани от ужас от рязкото снижаване. Воси се бе вкопчил за седалката, за да е по-стабилен. Сега цялото арматурно табло вибрираше, шумът на двигателите се промени. Той очакваше всеки момент да загубят опашното витло и тогава с тях беше свършено. Висотомерът отчиташе двайсет метра… петнайсет… десет… пет… Ръцете му понечиха да сграбчат управлението, за да започне изравняване, но Скрагър го изпревари с част от секундата, подаде пълна газ и изравни съвършено. За секунда хеликоптерът изглеждаше като застинал във въздуха само на метър височина, с ревящи двигатели, после кацна твърдо, но не прекалено, на близкия край на кръга, плъзна се напред и спря на две крачки от центъра.
— Eгa ти! — промърмори Скраг.
— Господи, Скраг — едва успя да промълви Воси. — Беше идеално.
— О, не, не, не беше, на две крачки встрани съм. — Скрагър с усилие откъсна ръцете си от управлението. — Изключи го, Ед, колкото може по-бързо. — Той отвори вратата си и се измъкна бързо навън, шибан от въздушния поток на перките, отиде до вратата на пътническия салон и я отвори.
— Останете по местата си за момент — извика той през заглъхващия рев на двигателите, отдъхвайки си от облекчение, че всички са с предпазните си колани и никой не е пострадал. Те покорно останаха по местата си, двама бяха пепеляво сиви. Четиримата японци зяпаха невъзмутимо. Студенокръвна, противна нация!
— Mon Dieu, Скраг — извика Жорж дьо Плеси. — Какво стана?
— Не знам, мисля, че е опашното витло. Веднага, щом поспре, ще…
— По дяволите, Воси, какви са тези игрички! — Гафари, иранският ръководител кацане, бе залепил лицето си на стъклото на кабината и се тресеше от ярост. — Как смееш да спираш двигателя с тренировъчна цел на тази сонда? Ще подам рапорт срещу теб за опасно летене!
Скрагър се нахвърли върху него.
— Управлявах аз, а не капитан Воси! — Внезапно огромното му облекчение, че се бе приземил благополучно, се смени с отдавнашната му омраза към този човек и възпламени гнева му. — Измитай се, Гафари, измитай се или ще те цапардосам така, че няма да станеш! — Юмруците му се свиха, беше готов да го направи. — МАХАЙ СЕ!
Всички наблюдаваха ужасени. Воси пребледня. Гафари, по-едър и по-тежък от Скрагър, се закани с юмрук, изруга на фарси, после закрещя на английски, искаше да го предизвика:
— Чуждестранна свиня! Как се осмеляваш да ме псуваш и да ме заплашваш? Ще се погрижа да те свалят на земята и да те изхвърлят от Иран. Ти, кучи сине, мислиш нашето небе за свое…
Скрагър се хвърли напред, но Воси успя да се мушне между тях и спря атаката с огромния си гръден кош.
— Добре де, как я мислиш тая работа, братче? Ей, извинявай, Скраг! Я по-добре да погледнем витлото. Скраг, Скраг, стари негоднико, да видим опашното витло, а?
Съзнанието на Скраг се проясни. Сърцето му биеше лудо и той забеляза, че всички го гледат втренчено. С огромно усилие овладя яростта си.
— Пра… прав си, Ед. Да. — После се обърна към Гафари: — Има… имахме авария. — Гафари се ухили подигравателно и яростта на Скраг се надигна отново, но този път той я овладя.
Отидоха до задната част на хеликоптера. Хората от сондата, иранци и европейци, се струпаха около тях. Опашното витло спря. От едната перка липсваха десетина сантиметра, счупеното място беше нащърбено. Воси провери главния лагер — беше съвсем разхлабен. Гигантските вибрации, предизвикани от дисбаланса на перките, го бяха разнебитили напълно. Един от пътниците отиде до ръба на платформата и повърна.
— Господи! — промърмори Воси. — Мога да го отчупя с два пръста.
Гафари пак се развика:
— Определено лошо обслужване, излагане на опасност живота на…
— Млъкни, Гафари! — извика ядосано дьо Плеси. — Merde, всички сме живи и дължим живота си на капитан Скрагър. Никой не можеше да предвиди това, стандартите на С-Г са най-високите в Иран.
— Това ще бъде докладвано, мистър дьо Плеси, и…
— Да, направете го, моля, и запомнете, че ще похваля капитан Скрагър за летателните му способности.
В яростта си дьо Плеси беше величествен. Отвращаваше се от Гафари, считайки го за демагог-агитатор, в един момент поддръжник на Хомейни, подстрекаващ работниците да стачкуват — стига само наблизо да няма прошахски настроени военни или полицаи, а в следващия — раболепен привърженик на шаха, наказващ работниците на сондата за незначителни нарушения.
— Чуждестранна свиня, а? Запомнете също, че това е френско-иранско смесено предприятие и Франция не е, как да се изразя, Франция никога не е била неприятелски настроена към Иран в момент на нужда.
— Тогава би трябвало да настоявате Сири да бъде обслужвана само от французи, и то не от старци! Ще докладвам за този инцидент веднага. — Гафари се отдалечи.
Преди Скрагър да успее да каже или да направи нещо, дьо Плеси сложи ръцете си на раменете му и го целуна по двете бузи, после стисна ръката му със същата топлота.
— Благодаря ви, mon cher ami*!
[* Скъпи приятелю (фр.) — Б.пр.]
Откъм французите се чуха силни одобрителни възгласи, всички започнаха да се поздравяват, струпаха се около Скрагър, запрегръщаха го тържествено. Касиги също пристъпи напред.
— Домо — произнесе той тържествено и за още по-голямо смущение на Скрагър четиримата японци му се поклониха в унисон с продължаващите аплодисменти на французите и множеството хвалебствия.
— Благодарим ви, капитане — изрече Касиги тържествено. — Да, ние разбираме и ви благодарим. — Той се усмихна, подаде му визитната си картичка, с двете си ръце и пак се поклони. — Йоши Касиги, «Тода Шипинг». Благодаря.
— Не беше лошо, мистър, ъ-ъ, мистър Касиги — отвърна Скрагър. Мъчеше се да преодолее смущението си. Вече бе овладял яростта си и се контролираше, но си обеща да спипа скоро Гафари на сушата насаме.
— Ние, ъ-ъ, ние имаме приспособления за кацане на вода, имахме достатъчно място и можехме да кацнем на водата. Това ни е работата, работата ни е да приземяваме хеликоптерите благополучно. Ед например… — Скрагър се усмихна сърдечно на другия пилот, съзнавайки, че с намесата си той го беше спасил от разправията, която не би могъл да спечели. — … капитан Воси би направил същото. Без проблеми. Не беше трудно… Просто исках да ви спестя намокрянето, въпреки че водата е топла и приятна, но не се знае как е с акулите…
Напрежението изчезна и всички се разсмяха, макар и малко нервно, защото по-голямата част от Залива и устията на реките, вливащи се в него, гъмжаха от акули. Топлите води, изобилието от хранителни отпадъци и необработени канализационни води, които народите от Залива изливаха в него от хилядолетия, привличаха всякакви риби. Особено акулите. И понеже всички хранителни отпадъци и човешки изпражнения от сондата се изхвърляха във водата, беше напълно възможно акулите да се навъртат наоколо.
— Виждали ли сте някога голям екземпляр, капитане?
— Да. Има една риба чук, която се спотайва край остров Харг. Бях там за две години и съм я виждал, о, един или два пъти на всеки няколко месеца. Дълга е осем-десет метра. Виждал Съм и много гигантски скатове, но тя е най-голямата.
Дьо Плеси потръпна.
— Merde на всички акули. Веднъж една в Сири едва не ме докопа, аз бях, как се казва, на плиткото, да-да, само шляпах в плиткото, но тя се хвърли към мен и плуваше толкова бързо, че се заби в брега. Беше почти три метра. Стреляхме в нея шест пъти, но тя продължаваше да се мята на пясъка и се мъчеше да ни хване… Минаха часове, преди да умре, но дори и тогава никой от нас не се престраши да се приближи до нея. Пфу, акули! — Той погледна отново счупената перка. — Аз, аз съм много щастлив, че съм на платформата.
Всички се съгласиха. Французите започнаха да бъбрят помежду си, жестикулираха, двама отидоха да разтоварят някакво оборудване, трети — да помогне на човека, който все още повръщаше. Работниците от сондата се пръснаха. Японците чакаха и наблюдаваха. Боси суеверно докосна перката.
— Просто за късмет, а, Скраг?
— Защо пък не? И ти, и пътниците се отървахте леко, не беше лошо приземяване.
— Каква е причината? — полюбопитствува дьо Плеси.
— Не знам, друже — отвърна Скрагър. — Над Сири Три имаше ято малки морски птици. Възможно е някоя от тях да е влязла във витлото и да е причинила счупването — не усетих нищо, пък и няма как да усетя. Знам, че тази сутрин витлото беше съвсем наред, защото и двамата го проверихме, както обикновено. — Той вдигна рамене. — Божа работа.
— Oui. Espece de con! He ми харесва тази Божа работа. — Дьо Плеси намръщено погледна хеликоптерната площадка. — Може ли да дойде тук 206 или «Алует», за да ни прибере на части?
— Ще извикаме друг 212 и ще паркираме нашия някъде там. — Скрагър посочи към вътрешната част на площадката за кацане, близо до извисяващите се кули на работещите сонди и крановете. — Имаме колелета в багажното отделение, така че няма да е трудно и няма да ви забавим.
— Добре, добре, тогава ще ви оставим да си вършите работата. Останалите ще дойдат с мен — нареди важно дьо Плеси. — Струва ми се, че всички имаме нужда от малко кафе, а после и от чаша «Шабли» с лед.
— Мислех, че на всички сондажни кули има сух режим — обади се Касиги.
Дьо Плеси вдигна вежди.
— Да, има, мосю. Разбира се. За иранците, не за французите. Разбира се. Но нашите сонди са френски и се подчиняват на френските закони. — И продължи внушително: — Трябва да полеем благополучното кацане, а днес вие сте гости на la Belle France, така че нека да бъдем цивилизовани и да заобиколим правилата — за какво са правилата, ако не за да се заобикалят? Хайде, после ще направим обиколката и те проведем срещите.
Всички, освен Касиги го последваха.
— А вие, капитане? — попита той. — Вие какво ще правите?
— Ще чакаме. Хеликоптерът ще докара резервни части и инженери — отвърна Скрагър. Чувствуваше се неловко, не искаше да е близо до който и да е японец, не можеше да потъпче спомена за толкова много приятели, загубени във войната толкова млади, а той да е още жив и непрекъснато да се измъчва от постоянния въпрос: «Защо тях, а не мен?». — Ще чакаме, докато го поправят, а после ще се приберем у дома. Защо, питате?
— Кога ще бъде това?
— Преди залез слънце. Защо?
Касиги погледна назад към перката.
— С ваше позволение, бих искал да летя обратно с вас.
— Това… това зависи от капитан Воси. Официално той е капитан на този полет.
Касиги прехвърли вниманието си към Воси. Младият пилот познаваше неприязънта на Скрагър към японците, но не можеше да я разбере. Точно преди излитането му беше казал:
— По дяволите, Скраг Втората световна война е била преди милиони години. Сега Япония е наш съюзник — единственият ни голям съюзник в Азия.
Но Скрагър беше казал:
— Зарежи това, Ед.
И той го бе направил.
— Би било, ъ-ъ, най-добре ще е да се върнете с другите, мистър Касиги, не се знае колко ще се забавим.
— Хеликоптерите ме изнервят, бих предпочел да летя с вас, ако нямате нищо против. — Касиги погледна отново към Скрагър, неумолимите му очи светеха на одухотвореното лице. — Беше лош късмет. Нямахте почти никакво време, но успяхте да се завъртите на по-малко от сто метра и да направите идеално кацане на това малко местенце. Невероятен полет! Забележителен. Само едно не разбирам: защо бяхте на висок ъгъл, защо захождахте от висок ъгъл? — Той улови беглия поглед на Воси към Скрагър и разбра, че младият мъж се чуди за същото. — Нямаше причина в ден като днешния, нали?
Скрагър се втренчи в него още по-объркан.
— Вие карате хеликоптер?
— Не, но съм се возил достатъчно много, за да знам кога има нещо. Бизнесът ми е в танкерите, а също и в петролните находища тук, в Залива, в Ирак, в Аляска, навсякъде, дори в Австралия… — Касиги знаеше, че предизвиква омразата му. Беше свикнал с това. Знаеше причината, защото имаше доста сделки в Австралия дори много. Част от омразата бе основателна. Част. Но това нямаше значение, австралийците щяха да се променят, щеше да им се наложи. В края на краищата японците притежаваха значителна част от суровините и скоро щяха да притежават още повече. «Чудно, че така добре се справяме икономически с това, с което не можахме да се справим по военен път» помисли Касиги и продължи:
— Защо днес избрахте заход от висок ъгъл? При нормален заход сега вече щяхме да сме под водата, на дъното. Защо?
Скрагър вдигна рамене, искаше да приключи този разговор.
— Капитане — попита Воси, — защо го направихте?
— Късмет.
Касиги се поусмихна.
— Ако ми разрешите, бих искал да летя на връщане с вас. Живот за живот, капитане. Моля, пазете визитката ми. Може би един ден ще мога да ви върна услугата. — Той се поклони учтиво и се отдалечи.
 

__11,56 преди обед.__
 
— Експлозиви на Сири ли, Скраг? — Дьо Плеси беше шокиран.
— Може да има — отговори Скрагър също така тихо. Бяха на края на платформата, далеч от всички, и той току-що му бе предал онова, което му бе прошепнал Абдула.
Вторият 212 беше отдавна тук и чакаше дьо Плеси да даде нареждане за стартиране и да отведе него и неговите гости на Сири, където трябваше да обядват. Механиците вече бяха демонтирали по-голямата част от задния отсек на Скрагъровия 212 и бяха напреднали доста в поправянето му. Воси ги наблюдаваше внимателно. Новото витло и предавката бяха вече на мястото си.
Секунда по-късно дьо Плеси каза безпомощно:
— Експлозиви може да има къде ли не, къде ли не! Дори и малък заряд може да разруши цялата ни изпомпваща система. Mon Dieu, това ще е идеален начин да разгромят надеждите на Бахтияр — или на Хомейни да нормализират положението в Иран.
— Да. Но внимавайте как ще използувате тази информация — и за Бога, не казвайте на никого.
— Разбира се. Този човек на Сири Три ли беше?
— В Ленгех.
— Тогава защо не ми казахте още сутринта?
— Нямаше време. — Скрагър се огледа, за да се увери, че не ги подслушват. — Бъдете внимателен, каквото и да направите. Тези фанатици пет пари не дават за каквото и да е и за когото и да било, особено ако решат, че отнякъде изтича информация, тоест, че някой им е изменил… ще има трупове, носещи cе по вода оттук до Ормуз.
— Съгласен съм. — Дьо Плеси беше много разтревожен. — Казвали ли сте на някого другиго?
— Не, приятелю.
— Mon Dieu, какво мога да направя аз? Сигурността… как можеш да си сигурен в Иран? Харесва ли ни, или не, но ние сме в ръцете им… Благодаря ви още веднъж. Трябва да ви призная, че очаквах по-голям саботаж на Харг и в Абадан, да се създава хаос е в полза на левите, но никога не съм предполагал, че ще стигнат дотук.
Той се облегна унило на парапета и се загледа в морето, което лениво миеше подпорите на платформата. Акулите кръжаха наоколо и ядяха. «Сега ни заплашват терористи. Резервоарите и помпите на Сири са добър обект за саботаж. А ако извадят Сири от строя, ще изгубим години от планирането, години на доставка на петрол, от който Франция така отчаяно се нуждае. Може да се наложи да купуваме петрол от ония кучи синове, англичаните, от техните смърдящи на лайна находища в Северно море — как може да са такива късметлии и да имат един милион и триста хиляди варела на ден, че и да увеличават!
Защо няма петрол край нашите брегове или край Корсика? Бог да убие тия англичани, толкова са двулични. Дьо Гол беше прав да ги държи вън от Европа. А сега, когато от добро сърце ги приехме, въпреки че всички знаем, че са лъжливи копелета, изобщо не мислят да поделят кьоравото с нас, своя партньор. Само се преструват, че са с нас в ЕИО — винаги са били против нас и винаги ще бъдат. Великият Шарл беше прав за тях, но невероятно грешеше за Алжир. Ако си имахме още нашия Алжир, нашата земя и следователно нашия петрол, щяхме да бъдем богати и задоволени, а Англия, Германия и всички останали щяха да ни целуват отзад.
А междувременно какво да правя?
Иди на Сири и обядвай. Като се наобядваш, ще мислиш по-добре.
Да благодарим на Бога, че все още можем да получаваме запаси от здравомислещите цивилизовани дубайци, шариатци и алшаргазци и ежедневно от Франция бри, камамбер, пресен чесън и масло, както и истинско вино, без което все едно че сме умрели. Е добре, почти умрели…»
Забеляза, че Скрагър го гледа втренчено.
— Да, mon brave?
— Попитах: какво възнамерявате да правите?
— Ще наредя да се провеждат тренировки за отбрана — отвърна дьо Плеси царствено. — Струва ми се, че съм забравил член 56/976 от френско-иранския ни договор, който гласи, че на всеки шест месеца, в продължение на няколко дни, трябва да се прави проверка на охраната срещу всякакви нарушители за… за славата на Франция и ъ-ь, Иран! — Прекрасните очи на дьо Плеси светнаха — беше възхитен от собствената си хитрост. — Да. Разбира се, моите подчинени са забравили да ми напомнят, но сега всички ние ще се хвърлим, изпълнени с френски ентусиазъм, да го направим. Навсякъде — на Сири, на сондите, на брега и дори в Ленгех. Les cretins! Как смеят дори да си помислят, че могат да саботират дългогодишната ни работа! — Той се огледа. Все още нямаше никои наблизо. Останалата част от групата се беше събрала близо до втория 212. — Ще трябва да кажа на Касиги заради танкера му — прошепна той. — Може това да им е целта.
— Можете ли да му се доверите? Имам предвид, да направи всичко тихомълком?
— Да, ще трябва, mon ami. Ще трябва да го предупредим, да, ще трябва да го направим. — Дьо Плеси усети, че червата му къркорят. «Боже мой — помисли си той, много обезпокоен, — надявам се, че е просто от глад и не ме очаква жлъчна криза, въпреки че няма да се учудя след всичко това, което се случи днес. Първо, замалко да катастрофираме, после нашият пилот първенец едва не се сби с тази бъчва тор, Гафари, а сега революцията може да достигне и до нас.» — Касиги попита дали би могъл да лети на връщане с вас. Кога ще бъдете готови?
— Преди залез слънце, но не е нужно да ни чака, може да се върне и с вас.
Дьо Плеси се намръщи.
— Разбирам защо не обичаш японците — аз… аз също все още не обичам немците. Но трябва да бъдем практични. Той е добър клиент и щом като е помолил, аз бих се радвал, ако вие бихте… бихте, ъ-ъ… бих помолил и Воси да го превози с хеликоптера, mon cher ami. Да, сега ние сме близки приятели, вие спасихте живота ни и бяхме заедно в… в Божата работа! Сега можем… — Той се оживи. — Да, и ако той е с вас, това би било много удобен случай да му разкажете за сигурността — сигурен съм, че можете да му го изложите идеално.
— Но той…
— Той е един от нашите много добри клиенти — заяви дьо Плеси категорично. — Много добри. Благодаря ви, mon ami. Ще го оставя на Сири. Когато сте готови, вземете го оттам. Отлично, така решаваме. И ви уверявам, че ще ви препоръчам на властите и лично на Гавалан. — Той отново засия. — Тръгваме. Ще се видим утре.
Скрагър го наблюдаваше как си отива. Изпсува. Дьо Плеси беше шефът и нищо не можеше да се направи. Така че същия следобед, на път за Сири, той седна отзад в пътническия салон, цял потънал в пот и изпълнен с омраза.
— Божичко, Скраг — каза Воси шокиран, когато разбра, че той ще пътува отзад. — Като пътник? Наред ли си? Сигурен ли си, че…
— Просто искам да видя как е отзад — отвърна Скрагър раздразнено. — Тури си задника на капитанското място, иди да вземеш този педераст от Сири и приземи хеликоптера като перце в Ленгех, или ще дам рапорт срещу теб.
Касиги чакаше на хеликоптерната площадка. Нямаше сянка, беше му горещо и задушно и той се потеше. Дюните покрай тръбопроводите и комплекса от резервоари бяха мръснокафяви от праха.
Скрагър наблюдаваше как пустинните дяволчета — мънички пясъчни вихрушчици — танцуват по земята и благодареше на щастливата си звезда, че може да лети и не му се налага да работи на такива ужасни места. «Да, хеликоптерите са шумни, винаги има вибрации, същност са скапани — помисли си той, — и да, липсва ми летенето във висините, летенето сам във висините със самолет, гмуркането, преобръщането и орловото пикиране, за да се издигнеш отново нагоре — но летенето си е летене, а аз все пак мразя да летя в проклетия пътнически салон. За Бога, тук е дори по-лошо, отколкото в редовната авиация!» Мразеше летенето без приборите за управление и никога не се чувствуваше сигурно, а и се ядосваше, че бе кимнал на Касиги да седне до него, преди да затръшне вратата. Двамата механици дремеха на седалките отсреща, белите им комбинезони бяха покрити е нетна от пот. Касиги нагласи спасителната си жилетка и закопча предпазния колан.
Щом излетяха, Скрагър се наведе към него.
— Няма друг начин да ви го съобщя, освен да ви го кажа бързо, така че ето какво: може би в Сири ще има нападение на терористи, на една от сондажните кули, а може би дори и срещу вашия кораб. Дьо Плеси ме помоли да ви предупредя.
Касиги подсвирна.
— Кога?
— Не знам. И дьо Плеси не знае, Но е повече от вероятно.
— Как? Как ще извършат саботажа?
— Никой не знае. Огнестрелно оръжие или експлозиви, може би бомба със закъснител, така че ще е добре да стегнете охраната.
— Тя е винаги на ниво — веднага отвърна Касиги и изведнъж забеляза, че в очите на Скрагър проблясва гняв. За секунди не можа да проумее защо, но после си спомни какво беше казал току-що. — О, съжалявам, капитане, нямах намерение да се хваля. Просто ние винаги поддържаме високо равнище в тези води, моите кораби са… — Насмалко не каза «на бойна нога», но се усети навреме, сдържа раздразнението си заради чувствителността на летеца. — В тези води всеки трябва да внимава. Моля да ме извините.
— Дьо Плеси искаше да знаете. А също така иска да си мълчите — да си държите езика зад зъбите — и да не вземате никакви иранци по поддръжката.
— Разбира се, ценните ви сведения ще останат в тайна. Благодаря ви още веднъж.
Касиги видя как Скрагър рязко кимва и се обляга на седалката. Дощя му се и той да кимне и с това да приключат всичко, но понеже австралиецът беше спасил живота на неговите другари и собствения му живот, а следователно им беше дал възможност да служат и в бъдеще на компанията и на своя ръководител Хиро Тода, той се почувствува задължен да направи опит за помирение.
— Капитане — каза той толкова тихо, колкото му позволяваше ревът на реактивните двигатели. — Разбирам защо вие, австралийците, мразите нас, японците, и моля за извинение за всички затвори като Чанги, за всички пътища в Бирма и за всички зверства. Мога само да ви кажа истината: тези събития се изучават добре в нашите училища и не се забравят. Това, че те са се случили, е наш национален срам.
«И това е вярно — помисли той разгневено. — Да се извършват такива зверства беше безсмислено, дори и тези глупаци да не бяха разбрали, че ги вършим — в края на краищата враговете ни бяха страхливци, поне повечето, и покорно се предавахме десетки хиляди и по този начин се отказваха от правата си на човешки същества според нашия Бушидо — нашия кодекс, който казва, че за един войник най-голямото безчестие е да се предаде. Няколко грешки на шепа садисти, на няколко необразовани селяни между надзирателите в затвора — повечето от които бяха ядящи чесън корейци — и всички японци трябва завинаги да страдат. Това е срам за Япония! И още по-голям срам е, че нашият върховен главнокомандуващ се провали в изпълнението на своя дълг и принуди императора да поеме срама от необходимостта да прекрати войната.»
— Моля, приемете моите извинения от името на всички нас.
Скрагър се втренчи в него. После каза простичко.
— Съжалявам, но не мога. Една от причините за това е, че бившият ми съдружник Форси беше първият затворник в Чанги и никога не се съвзе от това, което видял там. Другата е, че твърде много от моите приятели, не само военнопленници, скъпо заплатиха за войната. Твърде скъпо. Не мога да забравя. Не мога, защото, ако го забравя, това ще бъде последното предателство към тях. Ние ги предадохме с мира — какъв мир? Предадохме ги всичките, това мисля аз. Съжалявам, но е така.
— Разбирам, но дори и да е така, ние можем да се помирим — вие и аз. Нали?
— Може би. Може би с времето.
«Ах, времето — помисли си Касиги смаяно. — Днес аз отново бях на косъм от смъртта. Колко ли време имаме ние, ти и аз? Не е ли илюзия времето, а целият живот просто илюзия в илюзията? А смъртта?» Предсмъртната поема на неговия почитан праотец самурай го бе обобщила съвършено: «Какво са облаците, освен извинение на небето. Какво е животът, освен бягство от смъртта?»
Праотецът му беше Ябу Касиги, даймио на Изу и Бака и поддръжник на Йоши Торонада, първия и най-великия от шогуните Торонада, които, син след баща, бяха управлявали Япония от 1603 до 1871 година, когато императорът завинаги бе заличил шогуната и бе обявил цялата класа на самураите извън закона. Но Ябу Касиги не бе запомнен с лоялността си към своя господар, нито пък с храбростта си в битките като своя прочут племенник Оми Касиги, който се бе сражавал за Торонада във великата битка при Секигахара с отсечена ръка, но пак бе повел атаката, която бе разбила врага.
О, не, Ябу бе изменил на Торонада, или се бе опитал да му измени, и затова му заповядали да си направи сепуко — ритуална смърт чрез изкормване. Ябу беше почитан заради красотата на предсмъртната си поема и заради смелостта, с която си бе направил сепуко. Коленичил пред събралите се самураи, той с презрение освободил втория самурай, който трябвало да стои зад него с дълъг меч, за да сложи бързо, край на агонията му, като му отсече главата и така да предотврати срама от изкрещяването. Взел късия нож и го забил дълбоко в корема си, после, без да бърза, си направил четирите разреза, най-трудното сепуко от всички, — напречно и надолу, отново напречно и нагоре, — после измъкнал навън собствените си вътрешности и умрял, без дори да изпъшка.
Касиги изтръпна пред мисълта да направи същото. Съзнаваше, че не би му достигнала смелост. Съвременните войни са нищо пред онези времена, когато са можели да ти заповядат да умреш по такъв начин просто по прищявката на господаря…
Забеляза, че Скрагър го наблюдава.
— Аз също участвувах във войната — каза той неволно. — На самолет. Летях в Китай, Малая и Индонезия. И в Нова Гвинея. Храбростта във войната е по-различна от… храбростта сама за себе си… имам предвид, не във война, нали?
— Не разбирам.
«Не съм се сещал за моята война от години — помисли Касиги. Обзе го внезапен ужас — спомни си постоянния страх да не загине или да не бъде осакатен, страх, който го бе погълнал изпяло — като днес, когато беше сигурен, че всички ще загинат, и той, и неговите другари — всички вцепенени от ужас. — Да, ние днес направихме това, което правехме през всички онези военни години: спомнихме си наследството ни в Земята на боговете, преглътнахме ужаса си, както, са ни учили от деца — престорено спокойствие, престорено равновесие, за да не се посрамим пред другите, летяхме срещу врага в изпълнение на бойна задача, поставена от императора, възможно най-добре, а после, когато той кажеше да спрем, спирахме с благодарност, колкото и голям да беше срамът.
Неколцина не понесоха срама и се самоубиха по старинния начин, с чест. Загубих ли си честта, като не го направих? Не. Аз се подчиних на императора, който ни нареди да понесем непоносимото, после отидох във фирмата на братовчед си и му служих вярно за славата на Япония. От руините на Йокохама помагах да се изгради «Тода Шипинг», една от най-големите японски фирми, строяща големи кораби, фирма, която изобрети супертанкерите, все по-големи с всяка изминала година — скоро килът на първия милион-тонен танкер ще бъде поставен. Сега нашите кораби са навсякъде, внасят суровини в Япония и изнасят готовите продукти. Ние, японците, наистина сме световното чудо. Но сме — о! — толкова уязвими! Просто трябва да имаме петрол или ще загинем.»
Забеляза през един от прозорци те някакъв танкер, плаващ нагоре по Залива, и още един, на път за Ормуз. «Мостът не прекъсва — помисли той. — Най-малко по един танкер на всеки сто мили по целия път оттук до Япония, ден след ден, за да снабдяват нашите фабрики, иначе ще умрем от глад. Всички от ОПЕК го знаят, те ни изнудват и злорадствуват. Като днес. Днес запазването на външно спокойствие ми отне самообладанието, докато се занимавах с този… този противен французин, вонящ на чесън и на онази отвратителна, смърдяща, изпускаща миризма на бълвоч смес, наречена бри, който безочливо искаше по два долара и осемдесет цента повече от безбожните четиринадесет и осемдесет, и аз, с моето древно самурайско потекло, трябваше да се пазаря с него като хонконгски китаец.»
— Но, мосю дьо Плеси, вие разбирате, че при тази цена, като прибавим и транспортните разходи и…
— Много съжалявам, мосю, но са ми дадени строги инструкции. Както се бяхме споразумели, трите милиона варела с нефт от Сири се предлагат първо на вас. «Екс Текс» се бяха обърнали към нас за квота, както и още четирима наши големи клиенти. Ако се отказвате…
— Не, но договорът изрично упоменава «текущата цена на ОПЕК» и ние…
— Да, но вие сигурно знаете, че всички доставчици от ОПЕК вземат премия. Не забравяйте, че Саудитска Арабия възнамерява да намали добива си този месец, че всички главни наредиха да започне нова всеобхватна вълна от форсмажорни съкращения, че Либия също съкращава добива си.
Идваше му да зареве от ярост. Спомни си, че когато накрая се съгласи, разчитайки да получи всичките три милиона варела на една и съща цена, французинът се усмихна и каза мило:
— Разбира се, при предварителното условие, че ще натоварите за седем дни — при положение, че и двамата знаеха, че това е невъзможно. Беше им известно също, че в момента на посещение в Кувейт е румънска държавна делегация, за да търси три милиона тона суров нефт или поне три милиона варела, за да компенсират преустановяването на собствените си ирански доставки, които стигаха до тях по иранско-съветските тръбопроводи. И че имаше и други купувачи, безброй, чакащи да вземат опцията му в Сири, както и всичките му други опции — за нефт, течен природен газ, нафта и други нефтопродукти.
— Много добре, седемнадесет и шестдесет за варел — каза Касиги учтиво. Но в себе си се закле да си го върне по някакъв начин.
— Само за този танкер ли, мосю?
— Разбира се, че само за този — отвърна той.
«А сега австралийският пилот ми шепне, че дори и този единствен танкер не е в безопасност. Странен мъж, твърде стар, за да лети, и все пак толкова опитен, толкова интелигентен, толкова прям и толкова безразсъден — безразсъдно прям, — защото да си прям значи да се поставяш във властта на другия.» Той отново погледна Скрагър.
— Казахте, че може би ще можем да се помирим с времето. Днес времето и на двама ни изтече — ако не бяха умението и късмета ви, макар че ние наричаме това карма. Аз наистина не знам колко време ни остава. Утре корабът ми може да бъде взривен. Аз ще съм на борда. — Той повдигна рамене. — Карма. Но нека да бъдем приятели, само аз и вие — не мисля, че предаваме другарите си във войната, вашите и моите. — Той протегна ръка. — Моля ви.
Скрагър погледна ръката му. Касиги чакаше. После Скрагър отстъпи, кимна леко и стисна твърдо ръката на японеца.
— Добре, приятелю, нека бъде така.
В този момент видя, че Воси се обръща и му дава знак. Веднага тръгна към пилотската кабина.
— Има повикване за КАЗЕВАК, Скраг, от Сири Три. Някой от персонала на платформата е паднал през борда…
Тръгнаха веднага. Тялото плуваше близо до подпорите на сондажната платформа. Акулите вече бяха разкъсали краката, едната ръка липсваше. Главата и лицето бяха страшно обезобразени. Беше Абдула Турик.
 

6
 
__Околностите на Бандар-е Делам: 4,52 следобед.__
 
Сенките се удължаваха. Храсталаците оттатък шосето постепенно преминаваха в каменисти хълмове, а в далечината зад тях се издигаха острите, покрити със сняг върхове на Загрос. До пътя се извиваше реката, мочурищата край нея плавно се разливаха и стигаха чак до пристанището, на няколко километра по-надолу. Редом с нея беше построен един от многобройните в този район петролопроводи — губещи се в далечината половин-метрови стоманени тръби на бетонни подпори, които се гмуркаха под шосето в специално изкопан за целта канал. На изток, на около километър и половина, се гушеше селце. Къщите бяха прашни, схлупени, построени от кирпич и замазани с кал. Малка кола се приближаваше с тихо боботене. Беше стара и очукана, вървеше бавно.
Вътре седяха четирима души. Бяха млади и гладко избръснати, с доста хубави за този беден край дрехи, изпотени и неспокойни. Колата спря до канала, от нея излезе младеж с очила, изправи се край пътя и се престори, че се облекчава. Главата му се въртеше на всички страни, очите му оглеждаха околността.
— Чисто е — съобщи той на останалите. Двамата от задната седалка се измъкнаха навън и бързо се спуснаха по насипа на канала. С усилие мъкнеха тежка торба. Младежът с очилата закопча панталона си и отвори багажника. Насреща му, изпод парче мръсен брезент зейна дулото на чешки картечен пистолет и сякаш успокоително му намигна. Шофьорът също слезе и се изпика в канавката. Струята беше силна.
— Браво, Масуд — рече му с лека завист очилатият и изтри нотното си лице. — Аз не можах да пусна дори капка!
— Преди изпит и аз съм така — отвърна шофьорът и се засмя. — Май скоро ще отворят университета, а? Ако е рекъл Господ, разбира се.
— Господ! Господ е опиум за народа! — хладно отсече очилатият и се обърна към шосето.
И в двете посоки продължаваше да е пусто. На няколко километра южно от тях водите на Персийския залив блестяха под ярките слънчеви лъчи. Той запали цигара и забеляза, че ръцете му леко треперят. Времето сякаш беше спряло. Тишината се нарушаваше само от жуженето на рояците мухи и това сякаш я правеше още по-дълбока. На пътя отвъд селцето се появи бяло облаче.
— Виж!
Двамата се вгледаха в далечината.
— Дали са товарни камиони? — с безпокойство запита Масуд, шофьорът на колата. — Да не са военни? — После се надвеси над ръба на канала и извика: — Ей, вие, побързайте! Някой идва!
— Още малко и сме готови — отвърна единият от младежите.
Двамата в канала бяха извадили от торбата връзките с експлозив и ги поставяха по протежение на широката тръба, старателно увита с насмолено платно срещу корозията.
— Али, подай ми фитила — гърлено нареди по-възрастният.
И двамата бяха покрити с мръсотия, по лицата им се стичаха тъмни вадички.
— Дръж — рече Али и внимателно му подаде снопче фитил и няколко детонатора. Ризата на гърба му лепнеше от пот.
— Ще можеш ли да ги поставиш, Бижан?
— Не помниш ли колко часа четохме брошурата? Мога да го направя и със затворени очи — леко се усмихна Бижан. — Май сме като оня Робърт Джордан, героя на Хемингуей… Съвсем същите сме! «За кого бие камбаната», помниш ли?
— Дано не бие за нас — потръпна леко другият.
— Дори и да е за нас! Победата ще бъде наша и народът ще е щастлив!
Неопитните пръсти на Бижан притиснаха нитроглицериновата капсула към най-близката връзка експлозив, после свързаха края на фитила.
— Побързайте! — тревожно се обади отгоре Масуд. — Идват камиони с войници!
Двамата долу замръзнаха, после трескаво започнаха да размотават фитила, без да забележат, че краят му се е измъкнал от детонатора. Свършиха, щракнаха запалката и хукнаха да бягат. Бижан хвърли поглед назад и видя, че връзката е прекъсната. Хукна към тръбата, хвана края на фитила и се опита да го закрепи на капсулата. Тя му се изплъзна и шумно се удари в бетонния постамент.
Нитроглицеринът се взриви, а след него и целият експлозив. Пет-шест метра от петролопровода се разкъсаха, а Бижан стана на парчета. Сводът на канала се срути, колата се преобърна. Двамата младежи край нея бяха убити на място, третият остана жив, но без един крак.
Рукна петрол. Плътна струя, може би стотици варели в минута. Не се запали, тъй като взривът беше поставен погрешно. Двата военни камиона спряха на стотина метра от местопроизшествието. Мазното петно бързо стигна до реката. Леките летливи петролни фракции се носеха над него като едва видима мараня, а тежкото масло бързо попиваше в бреговете, мочурището и почвата.
Камионите бяха реквизирани от Зелените отряди на Хомейни и бяха пълни с войници — брадати, навъсени, уплашени, с отличителни ленти на ръкавите. Бяха предимно селяни и работници от петролната промишленост, а командирът им беше молла, обучен в специален лагер на ООП. Всички бяха въоръжени, а в краката им лежаха няколко ранени. Сред тях имаше и един капитан от полицията — вързан и със запушена уста, но все още жив. Само преди час бяха нападнали и превзели един полицейски участък на север и сега се насочваха към Бандар-е Делам, където щяха да продължат войната. Задачата им беше ясна и категорична — да завземат гражданското летище на няколко километра северно от селцето.
Предвождан от моллата, те предпазливо се приближиха до леглото на петролопровода. Загледаха мълчаливо плътната петролна струя, която се лееше от разкъсаната тръба, после до ушите им долетяха стоновете на ранения. Свалиха автоматите от раменете си и бавно се насочиха към преобърнатата кола. Под нея беше затиснат младежът с откъснатия крак. Рояци мухи покриваха раната му и локвата кръв наоколо. Не му оставаше много.
— Кои сте вие? — сграбчи го за раменете моллата. — Защо го направихте?
Младежът отвори очи и късогледо примижа. Очилата му бяха отлетели, а без тях светът беше една неясна мъгла. Ръката му ги затърси наоколо, душата му се сви от ужаса на приближаващата смърт. Опита се да помоли за помощ, но от гърлото му се откъсна само протяжен вопъл, топла кръв бликна от устата му.
— Да бъде волята на Аллаха — рече моллата и се отдалечи. Счупените очила проблеснаха в прахта, той се наведе и ги вдигна. Едното стъкло липсваше, другото беше напукано.— Защо са го сторили? — попита един от войниците. — Нали няма заповед да вдигаме във въздуха петролопроводите?
— Сигурно са комунисти или от оная измет — ислямските марксисти! — Моллата захвърли очилата с видимо отвращение. Лицето му беше цялото в синини, дългата му дреха — цялата изпокъсана. Беше гледен. — Май са студенти — процеди той. — Дано всичките врагове на Аллаха изпукат като тях!
— Вижте какво открих! — извика един от войниците, привел се над багажника на преобърнатата кола. Бяха три картечни пистолета и снопче гранати.
— Чешко производство — безпогрешно определи моллата. — Значи тези кучета са били врагове, само левицата е така добре въоръжена!
— Слава на Аллаха, това оръжие ще ни свърши добра работа! Ще можем ли да заобиколим отнякъде?
— Няма проблеми — обади се брадатият шофьор, който беше работил в петролодобива и добре познаваше местността. — Но трябва да съобщим за този саботаж, цялата местност може да пламне…
— Всичко е в ръцете на Аллаха — промълви моллата. Не отделяше очи от мазната петролна струя.
— Не бива да пилеем благата, с които ни е дарил — настояваше на своето шофьорът. — Нека се обадим от летището да прекъснат подаването, разливът ще отрови всичко надолу по течението на реката.
Откъм колата се разнесе нов протяжен вик, тъжен и умолителен. Никой не му обърна внимание, младежът беше оставен в ръцете на милостивата смърт.
 

__Бандар-е Делам, летището: 5,30 следобед.__
 
Гражданското летище беше изоставено и пусто, без охрана. Преди няколко седмици тук беше пристигнала една ескадрила хеликоптери от остров Харг. Пистите бяха къси, над тях се извисяваше малка диспечерска кула, а зад нея имаше хангари, двуетажна сграда с офиси и няколко бараки. Сега край тях бяха паркирани няколко модерни фургона, в които временно се помещаваше щабът на ескадрилата. Това беше едно от десетките летища, построени от шаха из цялата страна. «Ще разполагаме с летища и съвременни транспортни услуги из цял Иран», беше заявил той и обещанието му беше изпълнено. Но преди половин година започнаха вълненията в страната и транспортната инфраструктура се оказа напълно парализирана. Всички вътрешни полети бяха отменени, а летищата — затворени. Наземният персонал се пръсна, повечето от машините останаха на открито, без никаква грижа и поддръжка. Тук имаше три, мръсни и изоставени. Едната беше с изпочупени стъкла на пилотската кабина, другите — със спукани гуми. Резервоарите им бяха опразнени от грабители, а стройните им тела изглеждаха тъжни и грозни.
За разлика от тях петте хеликоптера на ескадрилата блестяла като нови. Чисти и готови за полет, те бяха наредени в стройна редица, три от модела 212 и два по-малки — модел 206. Слънцето залязваше и те хвърляха удължени сенки върху бетонната настилка.
Капитан Рудигер Луц се приближи до последния от тях и се зае с внимателната му проверка. По същия начин беше проверил и всички предишни машини.
— Много добре — даде оценката си той. — Можете да ги прибирате.
Остана край пистата да наблюдава как механиците и помощният персонал от няколко иранци изтикват блестящите машини към хангарите, не по-малко излъскани от самите хеликоптери. Знаеше, че много от подчинените му се присмиват зад гърба заради педантизма, но това нямаше значение, особено след като заповедите му се изпълняваха безпрекословно.
«Това е най-големият ни проблем — мислеше си той. — Да ги накараме да се подчиняват, да действуват в условия на реална бойна обстановка без помощта на военния устав, независимо от мнението на Дънкан Макайвър по този въпрос.»
Сутринта Дюк Старк, чиято база беше в Ковис, препрати по радиото краткото съобщение на Макайвър, според което се очаквало нападение срещу летището на Техеран, а в една от базите, разположени там, избухнал бунт. Поради отдалечеността на Бандар-е Делам и планинската местност директната радиовръзка с Техеран или някоя от другите бази беше невъзможна, радиовълните стигаха само до Ковис. Разтревожен от съобщението, Руди събра елитния си състав, състоящ се от четирима пилоти и седем механици (седем англичани, двама американци, един германец и един французин) малко встрани от останалите и направо им заяви: Дюк не ми съобщи кой знае колко неща, но непрекъснато ме наричаше Рудигер вместо Руди, а това означава, че положението е напечено.
— Дюк Старк не е от хората, които лесно се впечатляват — промълви Джон Тайрър, заместникът на Руди, американец с богат опит на пилот. — Мислиш ли, че е попаднал в беда? Няма ли да се наложи да отскочим до Ковис и да видим как стоят нещата там?
— Може би ще се наложи. Но ще изчакам до довечера, когато отново ще се свържем.
— Ако питаш мен, Руди, трябва да се подготвим за нощен полет — обади се механикът Фоулър Джойнс и решително стисна устни. — Да, да… Щом старият Дюк е нервен, трябва да сме готови да изчезнем всеки миг!
— Не си добре, Фоулър — поклати глава Тайрър. — Досега не сме имали никакви неприятности. Този район е сравнително спокоен, полицията и войската са дисциплинирани и всичко е под контрол. В рамките на трийсет квадратни километра имаме пет бази, дявол да го вземе! Всички са елитни привърженици на шаха! Скоро неминуемо ще се вдигне бунт и лоялистите ще видят сметката на останалата измет!
— Господи, ти бил ли си някога замесен в техните бунтове? Стрелят се като откачени и никой не те пита на чия страна си, военен ли си, цивилен ли си…
— Добре, да приемем, ме помощният персонал се разбеснее. Какво ще направиш в такъв случай?
— Обсъдили сме всички възможни варианти, по земя, въздух и вода. Иракската граница е на някакви си стотина мили, до Кувейт се стига лесно — само трябва да се прекоси Персийският залив.
— Ще разполагаме с навременна информация — успокои ги Руди. — Макайвър няма да ни забрави и ще ни съобщи, ако нещо става.
— Виж какво ще ти кажа, синко! — раздразнено го прекъсна Фоулър. — Имам опит с генерали от всякакъв калибър и им знам номерата! Ако положението стане действително напечено, ние ще бъдем изоставени на произвола на съдбата и толкоз! Затова трябва да сме готови със свой собствен план. Нямам никакво намерение да си залагам главата за шибания им шах, нито пък за дваж по-шибания Хомейни! Трябва да сме готови да изчезваме и това си е. Зарежете шибаните им бунтове, нека си късат главите колкото щат!
— Да те вземат мътните, Фоулър! — не се сдържа един от пилотите англичани. — Нима предлагаш да отвлечем някоя от собствените си машини? Това ще означава никога повече да не видим полет!
— По-добре, отколкото да се изправим пред райските врати!
— Но нали могат да ни свалят, по дяволите! Изобщо няма да можем да се измъкнем, знаещ, че всеки полет се следи с радар. Не можем дори да включим двигателите, без да поискаме разрешение!
Руди ги помоли да дадат своите предложения за спешна евакуация и ги остави да спорят. Цял ден умът му беше зает с мисълта какво трябва да се направи, какво става в Ковис и Техеран. Като командир на ескадрилата той се чувствуваше отговорен за тези хора, а и не само за тях. Под негово подчинение бяха още около десетина ирански работници и радистът Джахан, които вече шеста седмица не бяха получили нито цент. Освен това отговаряше за хеликоптерите и склада с резервни части. «Извадихме дяволски късмет, че се измъкнахме от Харг» — помисли си той и стомахът му се сви. Отстъплението беше осъществено при пълен ред, излетяха всички машини, бяха натоварени всички най-важни резервни части, в продължение на четири дни транспортните самолети пренасяха дотук оборудването им, без да нарушават графика.
Харг напуснаха лесно, просто защото всички искаха да го напуснат. Дори преди вълненията на този остров се живееше трудно. Само работа и работа, единственото развлечение беше радиовръзката с Техеран или дома. Когато започнаха безредиците, всички бяха убедени, че Харг е главна цел в стратегията на революционерите. Имаше доста стрелба. Все повече хора сложиха на ръкавите си лентите на Народната организация за освобождение на Иран (НООИ) и комендантът на острова се принуди да предупреди, че ще стреля на месо срещу всеки бунтовник. Когато заминаваха, преди около шест седмици, островът беше спокоен, подозрително спокоен.
Призна пред себе си, че тогавашното им оттегляне нямаше нищо общо със спешната евакуация. Но как да действува при такива условия? Миналата седмица отлетя до Ковис за спешно необходими резервни части и тогава попита Старк какво мисли да прави по този въпрос.
— Това, което ще направиш и ти, Руди — отвърна върлинестият тексасец. — Ще се опиташ да действуваш в рамките на правилата, които ще се окажат неприложими. Имаме известно предимство поради факта, че голяма част от хората ни са били на военна служба някъде и някога и все пак знаят какво е дисциплина. Въпреки това можеш да планираш каквото си искаш и пак няма да спиш. Никога няма да си сигурен какво ще стане, когато настъпим котарака по опашката. Някои от момчетата ще се справят, други не, лошото е, че никога не можеш да знаеш кой какво ще направи. Не знаеш как ще реагираш дори ти!
Руди никога не беше вземал участие в истинско сражение, макар че през петдесетте години беше служил на границата с ГДР. В Западна Германия хората винаги имаха предвид неща като Стената, желязната завеса, факта, че оттатък живеят техни братя и сестри… А и друго — стаените в бойна готовност многочислени съветски войски, въоръжени до зъби с хиляди ракети и танкове, там, на няколко крачки… Знаеха, че и от двете страни на границата гъмжи от фанатици, които се прекланят пред своя месия, наречен Ленин, и са готови на всичко. Тъжно.
«Колко ли такива хора са излезли и от родното ми място?»
Беше роден в малко селце близо до Плауен, на крачка от границата с Чехословакия. Сега то беше в чертите на ГДР. През четиридесет и пета беше на дванадесет години, а брат му — шестнадесетгодишен юноша — вече беше войник. Военните години не бяха лоши за него, малката му сестричка и майка му, просто защото на село имаше какво да се яде. Но през четиридесет и пета взеха това, което можеха да носят на ръце, и напуснаха малката си къщичка, уплашени от настъпващите съветски войски. Станаха микроскопична частица от огромния поток бежанци, устремил се на запад — два милиона души от Прусия, други два от север, още четири от централната част на страната и два от южните провинции. Към този поток се вливаха милиони чехи, поляци, унгарци, австрийци, българи — безчислени емигранти от цяла Европа, които се бореха да останат живи, да оцелеят.
«Да, да оцелеят» — помисли си той. Той си спомняше как премръзнали, уморени и почти смазани отидоха с майка му до едно сметище близо до Нюрнберг. Селата бяха опустошени от войната и даже градовете разрушени, майка му бе обезумяла да намери чайник — бяха откраднали техния през нощта, а бе невъзможно да купят даже ако имаха пари. «Трябва да имаме чайник, за да преваряваме водата, или всички ще умрем, ще хванем тиф или дизентерия! Не можем да живеем без преварена вода» — беше извикала тя. Така че той тръгна с нея, облян в сълзи, убеден, че само си губят времето, но все пак бяха намерили един чайник. Беше стар и очукан, с огънат чучур и разхлабена дръжка, но имаше капак и не течеше. Сега чайникът беше чист и лъснат, стоеше на почетно място върху камината в кухнята на селската им къща близо до Фрайбург в Блек Форест, където бяха жена му, синовете и майка му. И един път годишно, навръх Нова година, майка му правеше чай в този чайник. А когато той си беше вкъщи, се смееха заедно, той и тя. «Ако повярваш достатъчно силно, сине, и опиташ — казваше винаги тя, — ще намериш своя чайник. Не забравяй никога, че ти го намери, не аз.»
Внезапно се чуха предупредителни викове. Той се обърна и видя три военни камиона да минават бързо през портала: единият караше с пълна скорост към кулата, а другите два — към неговите хангари. Камионите спряха и от тях се изсипаха революционери от Зелените ленти, разпръснаха се по цялата база. Двама мъже тръгнаха към него с насочени оръжия, викаха на фарси, който той не разбираше, а другите започнаха да обкръжават хората му в хангара. Вцепенен, той вдигна ръце, сърцето му биеше лудо от ненадейното нападение. Две Зелени ленти, брадати, потни от възбуда и страх, натикаха дулата на пушките си в лицето му и Руди трепна.
— Аз не съм въоръжен — изпъшка той. — Какво искате? А?
Никой не му отговори, просто продължиха да го заплашват. Зад тях виждаше хората си — избутваха ги от фургоните на площадката. Други нападатели се качваха в хеликоптерите, претърсваха ги, небрежно преобръщаха приборите, един изхвърли грижливо сгънатата спасителна жилетка от джоба на седалката. Яростта му надделя над ужаса.
— Хей, Sie verrukten Dummkopfe — извика Руди. — Lassen Sie meine verruckten Flugzeuge allein*! — И без да си дава сметка, той разблъска пушките и се втурна към хеликоптерите. За момент изглеждаше, че двамата иранци ще го застрелят, но те просто хукнаха след него, настигнаха го и го обърнаха към себе си. Единият вдигна пушката, за да го удари с приклада по лицето.
[* Смахнати тъпанари, оставете хеликоптерите ми на мира! (нем.) — Б.пр.]
— Стой!
Мъжете замръзнаха.
Онзи, който извика командата на английски, беше на тридесет и няколко години, добре сложен, с груби дрехи, със зелена лента на ръкава, набола брада, тъмна чуплива коса и тъмни очи.
— Кой е дежурният?
— Аз! — Руди Луц освободи ръцете си. — Какво правите тук? Какво искате?
— Превземаме тази база в името на исляма и революцията. — Английският на непознатия беше почти без акцент. — Колко войска има тук, колко въздушен персонал?
— Николко. Няма войска — няма го персоналът от кулата, само ние сме — отвърна Руди, опитвайки се да си поеме дъх.
— Няма войска? — Гласът на мъжа беше застрашителен.
— Не, никаква. Откакто дойдохме тук преди няколко седмици, от време на време идват патрули. И няма военни самолети. — Руди посочи с пръст към хангара. — Кажете на онези… онези мъже да бъдат внимателни с хеликоптерите ми, животът на много хора зависи от тях, на иранците също, както и нашият.
Непознатият се обърна и видя какво става. Извика още някаква команда, изруга. Мъжете му отговориха нехайно, после все пак слязоха, оставяйки хаос след себе си.
— Моля, извинете ги — каза мъжът. — Аз съм Затаки, председател на комитета в Абадан. С помощта на Бога, сега ние командуваме Бандар-е Делам.
Стомахът на Руди се бунтуваше. Хората от неговия персонал, съставен от чужденци и иранци, стояха замръзнали до ниската сграда на офиса. Пазеха ги с автомати.
— Ние работим за британска компа…
— Да, знаем за «С-Г Хеликоптърс». — Затаки се обърна и отново извика. Неохотно, някои от хората му тръгнаха към портала и започнаха да заемат отбранителни позиции. Той отново погледна Руди. — Името ви?
— Капитан Луц.
— Няма от какво да се страхувате, капитан Луц, и вие, и хората ви. Имате ли оръжие тук?
— Не, само сигнални пистолети в комплекта на хеликоптерите. За сигнализиране, сигнал за помощ.
— Ще ги предадете. — Затаки се обърна, приближи се до групата от С-Г и започна да изучава лицата им. Руди видя страха у иранците — готвачи, наземен персонал, техници, Джахан и Йемини, мениджърът от «Иран Ойл».
— Това са все мои хора — обади се той, опитвайки се гласът му да прозвучи твърдо. — Всички са служители на С-Г.
Затаки го погледна, после тръгна към него и Руди трябваше да се стегне, за да не отстъпи.
— Знаете ли какво означава Муджахидин-ал-Халк? Федаин? Туде? — попита Затаки меко. Беше по-едър от Руди и имаше автомат.
— Да.
— Добре. — След кратка пауза Затаки отново заразглежда иранците. Един по един. Тишината ставаше все по-тягостна. Внезапно той посочи с пръст един от техниците. Мъжът приклекна, после хукна обезумял, завика на фарси. Хванаха го лесно и го пребиха до безсъзнание.
— Комитетът ще го съди и ще му даде присъда в името на Бога. — Затаки погледна Руди и сви устни. — Капитане, помолих ви да донесете сигналните пистолети.
— Те са в сейфа, на сигурно място — отвърна Руди също толкова твърдо, но сърцето му се сви. — Можете да ги получите винаги, когато поискате. Вземаме ги в хеликоптерите само по време на акция. Аз… искам да освободите този човек!
Без предупреждение Затаки извъртя автомата си и замахна с приклада към главата на Руди, но той го хвана с едната си ръка, изви го и го изтръгна — рефлексите му бяха идеални и преди автоматът да падне на земята, другата му ръка се насочи към незащитеното гърло на Затаки. Но Руди спря смъртоносния удар на милиметър от него. После отстъпи и застана нащрек. Всички оръжия бяха насочени към него.
Абсолютна тишина. Хората му гледаха ужасени. Затаки се беше втренчил в Руди вбесен. Сенките бяха дълги, ветрецът си играеше с ръкава до тях и той леко шумолеше.
— Вдигни автомата!
В настъпилата още по-голяма тишина Руди усети заплахата и обещанието в думите му и разбра, че животът му и животът на всички виси на косъм.
— Фоулър, вдигни го! — заповяда тон. Молеше се да е направил правилния избор.
Фоулър неохотно излезе напред.
— Слушам, сър!
Мина цяла вечност, докато той прекоси двадесетте метра, но никой не го спря, един от пазачите дори му направи път. Вдигна оръжието, автоматично пусна предпазителя, внимателно го подаде на Затаки с приклада напред.
— Не е изкривен и, ъ-ъ… като нов е, приятел.
Затаки взе оръжието и махна предпазителя. Щракването отекна като изстрел.
— Познаваш автоматите?
— Да… о, да. Ние… всички механици… всички трябваше да минем курсове във Военновъздушните сили — отвърна Фоулър, без да откъсва поглед от очите на мъжа. «Какво, по дяволите, правя тук пред този вонящ кучи син?» — Свободни ли сме? Ние сме цивилни, приятел, не сме военни, молим за извинение. Неутрални сме.
Затаки махна с пръст към редицата.
— Върни се на мястото си. — После се обърна към Руди: — Къде научихте карате?
— В армията — германската армия.
— А, германец. Вие сте германец? Германците бяха добри към Иран. Не като англичаните или американците. Кои са вашите пилоти, имената и националността им?
Руди се поколеба, после посочи:
— Капитан Дюбоа, французин, капитаните Тайрър, Блок и Форсайт, англичани.
— Няма американци?
Стомахът на Руди отново се преобърна. Джон Тайрър беше американец и имаше фалшива лична карта. После ушите му доловиха звука на приближаващ се хеликоптер, разпозна шума от 206 и автоматично огледа небето. Всички останали също вдигнаха глави. После един от Зелените ленти извика и посочи нагоре, другите се втурнаха към отбранителните си позиции, всички се разпръснаха, с изключение на чужденците. Те бяха разпознали маркировките.
— Всички в хангарите — заповяда Затаки. Хеликоптерът се приближи до летището на триста метра височина и започна да кръжи. — От вашите ли е?
— Да. Но не от тази база. — Руди присви очи срещу слънцето. Сърцето му подскочи от радост, когато прочете обозначенията. — Това е ЕР-НХТ от Ковис, от нашата база в Ковис.
— Какво иска?
— Очевидно да кацне.
— Разберете кой е на борда. И без номера.
Отидоха заедно до радиостанцията в офиса.
— НХТ, чувате ли ме?
— НХТ, чувам ви силно и ясно. Тук е капитан Старк от Ковис. Пауза. — Капитан Луц?
— Да, тук е капитан Луц, капитан Старк — отвърна Руди, разбирайки по официалния тон на пилота, че на борда има неприятели. Старк също щеше да разбере, че нещо в базата не е наред.
— Моля за разрешение да кацнем. Горивото ни е малко и трябва да заредим. Имам разрешение от радара в Абадан.
Руди погледна Затаки.
— Питайте кой е на борда! — нареди той.
— Кой е на борда?
Последва пауза.
— Четирима пътници. Какъв е проблемът?
Руди чакаше. Затаки не знаеше какво да прави. Някоя от военните бази можеше да подслушва.
— Нека да кацне… близо до хангара.
— Разрешавам кацане, НХТ. Приземете се близо до хангара.
— НХТ, прието.
Затаки се наведе напред и изключи предавателя.
— В бъдеще ще използувате радиото само с разрешение.
— Трябва да се дават редовните доклади на радарите в Абадан и Харг. Моите радиооператори работят…
Кръвта нахлу в лицето на Затаки и той изкрещя.
— До по-нататъшно нареждане вашето радио може да се ползува само в присъствие на някой от нас. A също няма да излитат хеликоптери, нито да кацат без разрешение. Вие отговаряте. — После яростта му се изпари също толкова бързо, както беше избухнала. Той вдигна автомата си. Предпазителят все още беше свален. — Ако не се бяхте спрели, щяхте да ми счупите врата и щях да умра, нали?
След кратка пауза Руди кимна.
— Да.
— Защо спряхте?
— Никога… никога не съм убивал човек. Не искам да започвам.
— Аз съм убил много хора — извършвайки Божието дело. Много хора — благодаря на Бога. Много. И с Божия помощ ще убия още много врагове на исляма. — Затаки щракна предпазителя. — Божията воля спря удара, само тя. Не мога да ви дам този човек. Той е иранец, тук е Иран, той е враг на Иран и исляма.
Наблюдаваха от хангара как се приближаваше 206. На борда имаше четирима пътници, всички цивилни, всички въоръжени с карабини. На предната седалка седеше молла. Затаки се поотпусна, но все още беше ядосан. Щом хеликоптерът докосна земята, неговите революционери се измъкнаха от прикритията си с насочени оръжия и го обкръжиха.
Молла Хусаин слезе от хеликоптера. Видя враждебността на Затаки и лицето му се изопна.
— Мир вам. Аз съм Хусаин Ковиси от комитета в Ковис.
— Добре дошли на моя територия в името на Бога, молла — каза Затаки и се намръщи още повече. — Аз съм полковник Затаки от комитета в Абадан. Ние управляваме тази област и не одобряваме хората, които застават между нас и Бога.
— Сунитите и шиитите са братя, ислямът е ислям — отвърна Хусаин. — Ние благодарим на нашите братя сунити от абаданските петролни полета за тяхната подкрепа. Да вървим и да поговорим, нашата ислямска революция още не е победила.
Затаки кимна нервно, освободи хората си и направи знак на моллата да го последва далеч от чуждите уши.
Руди веднага се лепна за витлата.
— По дяволите, Руди, какво става? — запита Старк от пилотската кабина.
Руди му разказа и на свой ред попита:
— Ами при вас?
Старк също бързо му обясни какво се беше случило през нощта и в офиса на полковник Пешади.
— Моллата и тези главорези се върнаха по обед и почти побесняха, когато отказах да превозвам въоръжени хора. Човече, по-скоро бих умрял, отколкото да возя въоръжени, това ни прави участници в революцията, а революцията тепърва започва — видяхме стотици войници и барикади по пътя насам. — Той огледа навъсено базата и групичките Зелени ленти, разпръснати навсякъде. Хората от персонала още стояха близо до фургоните си под охрана, техникът още беше в безсъзнание. — Копелета — изръмжа Старк и слезе. Протегна се, разкърши рамене и се почувства по-добре. — Може да се компрометираме. Оръжията са у тях, но аз взех пълнителите и ги прибрах в багажния отсек. — Той спря. Високият молла, Хусаин, идваше към тях. Перките на хеликоптера се въртяха съвсем бавно.
— Дайте ми ключа от багажния отсек, капитане — заповяда моллата.
Старк му го даде.
— Нямаме време нито да се върнем в Ковис, нито да стигнем до Абадан. Стъмва се.
— Не можете ли да летите нощем?
— Мога, но е против правилника. Нали бяхте със слушалки, чухте съобщенията. Ако излетим, военните ще налетят като оси… Ще заредя машината и ще пренощуваме тук… Поне аз. Вие можете да вземете кола от приятелчетата си, ако толкова ви се ходи в Абадан — сто на сто ще ви дадат.
Хусаин почервеня и изсъска на фарси:
— Свърши вашата, американецо!… Край на паразитите империалисти!
— Ако това е волята на Аллаха, молла… Ще бъда готов за път след сутрешната молитва. Вие можете да дойдете, а можете и да останете…
— Ще ме закарате в Абадан и ще ме чакате да се върнем обратно в Ковис, според заповедите на полковник Пешади!
— Само ако сте готови след първата молитва! — сопна му се на английски Старк. — А Пешади не може да ми заповядва, нито пък вие или «Иран Ойл»! От петролната компания ме помолиха да осъществя този чартър. Освен това на връщане трябва да заредя с гориво.
— Добре, добре! — ядосано отвърна Хусаин. — Ще излетим на разсъмване! Колкото за зареждането… — той се замисли за миг и тръсна глава: — Ще го направим в Харг!
Старк и Руди стреснато го погледнаха.
— Как ще кацнем там? Харг продължава да е на страната на… все още се намира под контрола на ВВС. Появите ли се там, ще ви откъснат главите!
— Изчакайте тук, докато комитетът реши — изгледа ги Хусаин. — След един час искам да говоря по радиото с Ковис.
— Тези мръсници са прекалено добре организирани, Руди — поклати глава Старк след отдалечаващия се молла. — Положението ни е доста шибано.
Руди отново усети слабост в коленете си.
— Май трябва и ние да се организираме и да се махаме по дяволите оттук!
— Ще мислим за това след като хапнем, става ли? Не ми изглеждаш съвсем наред.
— По едно време ми се стори, че вече съм труп. Ще ни избият до крак, Дюк!
— Едва ли. По неизвестни причини ние сме важни клечки в очите им. Имат нужда от нас и това е причината Хусаин да отстъпи, а и твоят Затаки. Може би ще ни поомачкат малко, за да ни държат в подчинение, но поне засега няма да ни ликвидират. — Старк отново разкърши рамене. — С удоволствие бих влязъл в сауната на Ерики!
Струпалите се на купчина бунтовници се развикаха и започнаха да стрелят във въздуха. Двамата стреснато извърнаха глави.
— Откачени копелдаци! Доколкото разбрах, тази операция е част от някакво общо въстание срещу редовната армия. Как ти е радиото, може ли да хване БиБиСи или «Гласът на Америка»?
— Едва ли. Ефирът става все по-задръстен, но нямаме проблеми с «Радио Свободен Иран», разбира се. — Това беше съветска станция, която предаваше от Баку, отвъд водите на Каспийско море. — Както винаги и радио «Москва» се лови отлично, сякаш предава от задния ти двор.
 

7
 
__Околностите на Табриз: 6,05 следобед.__
 
Далеч на север, сред заснежените планини близо до съветската граница, се издигаше един 206, командуван от Петикин. Хеликоптерът внимателно следваше извивките на планинския проход, заобикаляше дърветата и набираше височина.
— Табриз Едно, HFC от Техеран, чувате ли ме?
Отговор нямаше. Обви го ярката слънчева светлина, надникнала иззад натежал от сняг облак, увиснал само на стотина метра над главата му. Направи нов опит да се свърже с базата и почувствува как го завладява умората. Израненото му от жестокия побой лице болеше. Обелените кокалчета на юмруците му под ръкавиците също боляха, ръцете му с труд натискаха бутоните на предавателя.
— Табриз Едно. HFC от Техеран, чувате ли ме?
Отново не получи отговор, но това не го тревожеше. Радиовръзката в планината винаги е трудна, никой не го очакваше, Ерики Йоконен и командирът на базата нямаха причини да организират постоянно радио подслушване. Продължаваше да се изкачва и облаците скоро обвиха машината. Слава Богу, че върхът още се виждаше, а отвъд него пътят щеше да се снижава към базата, разположена само на километър по-долу.
Сутринта стигна изключително трудно до малката военновъздушна база Галег Морги, разположена недалеч от международното летище на Техеран. Макар че напусна апартамента си преди разсъмване, стигна в базата едва когато бледото слънце се беше издигнало високо сред замърсеното небе. Наложи му се на няколко пъти да се връща и заобикаля, тъй като уличните боеве продължаваха и много от пътищата бяха блокирани — някои с нарочно издигнати барикади, други просто преградени от опожарени коли и автобуси. По заснежените тротоари лежаха трупове, стенеха ранени. На два пъти го връщаха разгневени полицаи, но той продължи с обиколките и в крайна сметка успя да стигне до базата. С изненада установи, че порталът към тренировъчната школа зее отворен и неохраняван от никого. Край него винаги имаше войници. Вкара колата и я паркира в един от хангарите на С-Г. Вътре беше пусто, не се виждаха механици от наземния персонал.
Денят беше студен и той се беше навлякъл с пълна зимна екипировка. Снегът покриваше полето и по-голямата част от пистата. Докато чакаше, реши да прегледа машината 206, с която му предстоеше да лети. Всичко беше в ред. Резервните части за Табриз — ротор за опашния мотор и две хидравлични помпи, бяха вече поставени в багажното отделение. Резервоарите бяха пълни и това позволяваше непрекъснат полет от два и половина — три часа или около триста и петдесет-четиристотин километра, в зависимост от вятъра, височината на полета и скоростта. Нямаше да мине без междинно зареждане. Според плана на полета трябваше да зареди в Бандар-е Пахлави — пристанище на брега на Каспийско море. Изкара с лекота машината на пистата. После адът се отприщи и той изведнъж се оказа в центъра на разгорещено сражение.
Камиони, натоварени с войници, нахлуха с рев през портала и се насочиха към пистата. Посрещна ги дъжд от куршуми, изстреляни откъм главните административни сгради и хангарите на базата. Други камиони се появиха по обиколния път и в движение отвърнаха на огъня. Последва ги верижен бронетранспортьор «Брен», от картечниците му излиташе огън. Петикин с ужас разпозна нашивките и инициалите на «Безсмъртните», изписани върху каските на войниците. След тях се появиха бронирани коли с военна полиция и цивилни — този район на базата вече беше завзет. Още преди да разбере какво става, четирима яки мъже го сграбчиха и го повлякоха към една от бронираните коли, закрещяха му нещо на фарси.
— За Бога, аз не говоря фарси. — извика в отговор той. Мъчеше се да се измъкне. Един от нападателите го удари с юмрук в корема, той се сви, изтръгна се от ръцете на останалите и го просна на земята с добре отмерено кроше, но един друг измъкна пистолета си и стреля. Куршумът проби яката на парката му и рикошира в бронята на транспортната кола зад него. Замириса на кордит. Той замръзна на място, някой го сграбчи изотзад, а войниците се нахвърлиха отгоре му с ритници и юмруци. В същия момент се появи някакъв полицейски офицер.
— Американец? — попита на завален английски той. — Ти американец?
— Англичанин съм! — извика Петикин, опитвайки се напразно да се освободи от ръцете на мъжете, които го притискаха към бронираната кола. Устата му се пълнеше с кръв. — Аз съм от С-Г и това там е моята…
— Американец! Саботьор! — Полицаят навря пистолета си в лицето му и Петикин ясно видя как пръстът му се свива около спусъка. — Ние от САВАК много добре знаем, че вие, американците, носите само беда!
Обзе го ужас, но в мъглата на помътеното му съзнание внезапно проникна крясък и железните ръце около тялото му се отпуснаха. Като насън видя, че пред него стои млад англичанин, облечен в униформа на парашутист, с червена барета на главата и петлици на капитан. От двете му страни стояха тежко въоръжени войници с ориенталски черти, в коланите им бяха затъкнати гранати, на гърбовете им имаше раници. Капитанът небрежно подмяташе една граната с лявата си ръка. Петикин забеляза, че капсулата й е на мястото си, а младежът я подмята така, сякаш е обикновен портокал. На колана му висеше кобур, до него имаше нож със странна кания. Той извика нещо на фарси, после рязко посочи Петикин и хеликоптера зад гърба си. След това се изпъна пред него, отдаде му чест и тихо просъска:
— Дръжте се като шеф, за Бога!
Шотландският му акцент беше най-хубавата музика в живота на Петикин — ръката му се пресегна и отблъсна китката на най-близкия нападател. Един от останалите понечи да вдигне пушката си, но капитанът го забеляза и рязко издърпа взривателя на гранатата, без да спира да я полюшва небрежно. Едновременно с това движение войниците му насочиха автоматичните си пушки срещу иранците. По-възрастният се ухили и стисна дръжката на ножа си.
— Готов ли е за полет хеликоптерът ви? — попита капитанът.
— Да… — промърмори Петикин. — Готов е.
— Тогава го вдигайте във въздуха и изчезвайте по най-бързия начин. Не забравяйте да оставите вратите отворени и да ми дадете знак с палец, когато сте готов за старт. Май ще се наложи да ви правим компания. — Капитанът се извърна към единия от войниците си и рязко му нареди: — Тенцинг, отивай с него!
После отново премина на фарси и започна да ругае иранците, сочеше им противоположния край на летището, където битката продължаваше, макар и с поотслабена интензивност. Тенцинг побутна все още замаяния Петикин и го поведе към хеликоптера.
— Моля ви, побързайте, сахиб — рече той и се облегна на едната от отворените врати с насочена към тълпата пушка. Петикин нямаше нужда от втора покана.
През портала нахлуха нови бронирани коли, които не им обърнаха внимание, и се насочиха към пистата. След тях се появиха големи полицейски и военни формирования, които се пръснаха край оградата в отчаян опит да изолират базата от настъпващата към нея тълпа, чийто тътен ясно се долавяше. Офицерът от САВАК нервно размени няколко думи с английския капитан, хората му извръщаха разтревожени лица към портала, от който все по-ясно се разнасяше ревът «Аллах е велик», накъсван от автоматична стрелба и експлозии. На двеста метра от оградата се появи авангардът на огромната тълпа, една паркирана наблизо кола лумна като факла.
Когато чу включването на моторите, полицаят ядосано се извърна към хеликоптера, но в същия момент през портала нахлуха тълпи въоръжени младежи с цивилни дрехи. «Муджахидини!», изкрещя някой, войниците се скупчиха и откриха огън. Прикрити зад бронираната кола, капитанът и вторият войник хукнаха към хеликоптера и скочиха вътре. Петикин даде пълна газ, вдигна тежката машина на сантиметри от посърналата трева, изви рязко, за да заобиколи един горящ камион, и с полюшване започна да набира височина. Капитанът залитна, почти изпусна гранатата от резкия завой, пръстите му не успяха да вкарат предпазната игла в дупката й. Седнал на предната седалка, той се вкопчи здраво в нея, отвори вратата и пусна гранатата навън. Остана приведен, докато се увери, че тя пада на празно място.
— Отлично! — усмихна се той при тътена на експлозията, после затвори вратата, закопча предпазния си колан и хвърли поглед към войниците зад себе си.
Петикин за миг зърна вдигнатия му палец — беше зает да се измъкне час по-скоро от района на Техеран. Когато градът остана назад, той снижи машината над обсипаните с редки храсталаци хълмове, пое курс далеч от населени места и се зае да провери дали няма пробойни от куршуми. Едва след като се увери, че хеликоптерът е невредим, от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка на облекчение.
— Господи, капитане, не зная как да ви благодаря! — рече той и протегна ръката си. Главата продължаваше да го боли. — Отначало ви взех за кошмарен мираж, капитан…
— Рос. А това са сержант Тенцинг и ефрейтор Гуенг.
Петикин стисна ръцете на войниците и също им благодари. Бяха дребни и жилави мъже, здрави като скали. Тенцинг беше доста възрастен, може би някъде към петдесетте.
— Небето ви прати, Господ да ви благослови! — усмихна се Петикин.
Рос отвърна на усмивката му. Ослепително белите му зъби контрастираха на фона на почернялото, му лице.
— Честно казано, нямах представа как ще се измъкнем от цялата бъркотия — поклати глава той. — Трябваше да очистим онзи полицай, а това е опасна работа, дори когато става въпрос за агент на САВАК.
— Прав сте — кимна Петикин, убеден, че за пръв път в живота си вижда толкова сини очи. Младежът положително нямаше и тридесет години. — Но какво, по дяволите, стана в базата?
— Помощният персонал на ВВС се разбунтувал, офицерите решили да ги усмирят. После научихме, че в помощ на бунтовниците тръгнали привържениците на Хомейни.
— Каква бъркотия! Не зная как да ви благодаря! Но откъде знаете името ми?
— Попадна ни, хм… вашият план за полет, който минава през Бандар-е Пахлави… Помислихме си, че може би ще ни откарате дотам. Закъсняхме и вече мислехме, че сме ви изпуснали… Оказа се обаче, че все пак ви хванахме…
— И слава Богу. Вие сте гурки, така ли?
— Ами… нещо подобно.
Петикин замислено кимна. Вече беше забелязал, че нямат нашивки, само Рос имаше капитански звездички на петлиците.
— Нещо подобно, а? — усмихна се той. — И все пак открихте къде се намират плановете за полети…
— Просто изпълнявам заповеди — отвърна небрежно Рос, после хвърли поглед към околността. Земята долу беше гола, осеяна с камъни, белееха се преспи. — Не мислите ли, че ще е по-добре да сменим маршрута? Тук, струва ми се, представляваме добра мишена.
Петикин извърши необходимите корекции и попита:
— Какво ви води към Табриз?
— Всъщност, ако не възразявате, бихме искали да ни оставите отсам Бандар-е Пахлави.
— Разбира се — кимна Петикин и ръцете му автоматично се насочиха към контролните уреди. — Какво ще правите там?
— Да речем, че трябва да се видим с един човек заради кучето му…
Петикин се разсмя. Този младеж му беше симпатичен.
— Тази страна е пълна с кучета — отбеляза той. — Ясно, прекратявам въпросите, кацаме преди Бандар-е Пахлави.
— Съжалявам — хвърли му кратък поглед младият капитан. — Но знаете как стоят нещата понякога… Ще ви моля също да забравите името ми и факта, че сме били на борда…
— А ако ме попитат официално? Отлитането ни беше пред доста публика…
— Не съм ви се представил, просто съм ви принудил със сила — усмихна се Рос.
— Добре. Аз обаче цял живот ще помня името ви.
Петикин кацна на няколко километра от пристанището на Бандар-е Пахлави, на мястото, което Рос си избра на картата. Беше пясъчен бряг, отдалечен от населени пунктове. Сините води на Каспийско море почти не помръдваха. Далеч навътре се виждаха рибарски лодки, на хоризонта се трупаха сиви облаци. Зимата тук беше тропическа, а въздухът — топъл и влажен. Нямаше и следа от дълбокия сняг, покриващ планината Елбурс край Техеран. Кацането без разрешение представляваше сериозно нарушение на правилника, но Петикин на два пъти се опита да се свърже с летището на Бандар-е Пахлави, където трябваше да зареди, и на двата пъти не получи отговор. В случай че някой се заинтересуваше защо се е приземил, той винаги можеше да каже, че е станало принудително.
— Желая ви успех и благодаря още веднъж — рече ой и стисна ръцете на тримата си пътници. — Ако някога мога да направя нещо за вас, достатъчно е само да се обадите.
Тримата пъргаво скочиха на земята, нарамиха тежките си раници и изчезнаха сред дюните. Никога повече не ги видя.
— Табриз Едно, чувате ли ме?
Кръжеше притеснено на разрешената по правилника височина от двеста метра, после бавно започна да се снижава. Долу нямаше никакви признаци на живот, не светеше нито една лампа. С безпокойство в сърцето бавно приземи машината в близост до хангара. Зачака, без да изключва двигателите, готов незабавно да излети. Не знаеше какво да очаква, особено след новините за бунтове в армията. Нищо не се случи, никой не се появи. С нежелание блокира лостовете за управление и се спусна на земята, като остави двигателите включени. Това беше изключително опасно и категорично забранено от правилника. Опасно, защото имаше вероятност управлението да се деблокира и хеликоптерът да се преобърне и разбие.
«Аз обаче нямам никакво намерение отново да ме пипнат неподготвен» — мрачно си помисли той, провери още веднъж лостовете и нагази в снега към служебната канцелария. Беше празна, хангарите също. В единия си стоеше разглобеният 212, който чакаше ремонт. Нямаше следа от битка, просто хората бяха изчезнали. Поуспокоен, той направи бърза инспекция на лагера. На масата във фургона на Ерики Йоконен имаше празно шише от водка. В хладилника имаше пълно — дори неотворено. Страшно много му се прииска една глътка, но никога не си позволяваше алкохол по време на работа. Имаше и няколко бутилки иранска минерална вода и парче шунка. Изпи жадно чаша вода. Реши да хапне чак после, след като огледа цялата база.
Леглото в спалнята беше оправено, но по пода бяха пръснати обувки, имаше и други следи от прибързано заминаване. В останалите каравани положението беше същото. В базата нямаше никакви превозни средства, липсваше и червеният рейнджровър на Ерики. Очевидно базата беше изоставена набързо. Но защо?
Вдигна очи към небето. Вятърът се беше усилил и свиреше сред боровете на близката горичка. Ушите му доловиха приглушеното боботене на двигателите на изоставената машина, тялото му потръпна от студ въпреки дебелото пилотско яке, плътните панталони и високите ботуши. Просто му се плачеше за един горещ душ, а още по-добре — за сауната на Ерики. Искаше му се да се нахрани, да изпие един горещ грог и да се мушне в топлото легло. «Вятърът все още не е проблем — помисли си той. — Имам още цял час дневна светлина, за да заредя, да излетя и да прехвърля прохода. Дали пък да не преспя тук?»
Петикин не беше планинар, не познаваше и горите. Познаваше пустинята и джунглата, огромните високи плата на тази страна никак не го привличаха, не успя да се научи да им обръща нужното внимание. Но сега обръщаше внимание на студа и снега. В тях нямаше нищо приятно. Все пак най-напред трябваше да зареди.
Оказа се обаче, че в помпата няма гориво. Наоколо бяха струпани десетки столитрови варели, всичките празни. «Нищо — успокои се той, потискайки с усилие обземащата го паника. — В резервоарите имам достатъчно, за да се върна в Бандар-е Пахлави. Мога да продължа и до летището на Табриз или пък да се опитам да измъкна малко гориво от депото на «Екс Текс» в Ардабил… Само че то е прекалено близо до съветската граница…»
Отново отправи изпитателен поглед към небето. По дяволите! Дали да остане тук, или да тръгне нанякъде?
Тук. Тук е по-безопасно.
Изключи моторите и вкара хеликоптера в хангара. Заключи вратата и усети как оглушава от пълната тишина, която цареше наоколо. Поколеба се за миг, после излезе през малката вратичка. Насочи се към караваната на Ерики и вятърът го подбра с ледените си талази. Краката му скърцаха в твърдия сняг. Насред пътя изведнъж спря. Стомахът му се сви от чувството, че някой го наблюдава. Огледа се на всички посоки, очите му внимателно опипваха гората оттатък телената ограда, безмълвните сгради на базата. Платненият чорап над контролната кула плющеше, върховете на дърветата се огъваха. Изведнъж си спомни за деня, в който бяха на ски по склоновете на Загрос и Том Локхарт им разказваше канадската легенда за Вендиго — злия горски демон. Той се криел във върховете на дърветата, подсвирквал и чакал да му падне поредната жертва. Когато тя се появявала, Вендиго се нахвърлял отгоре й, човекът изпадал в ужас и хуквал да бяга. Бягал като луд, усещал ледения дъх на демона във врата си, бягал, докато краката отказвали да му се подчиняват, после падал и се оставял в ръцете на чудовището.
Потръпна. Никак не му се искаше да е сам точно тук. «Странно, че не съм се сещал за това досега — помисли си той. — Всъщност никога не съм оставал сам. Край мене винаги се е навъртал по някой — механик, пилот или просто приятел. А преди — Джени, Мак или Клер.»
Не сваляше очи от гората. Някъде далеч лаеха кучета. Все още имаше чувството, че някой го наблюдава. С усилие се отърва от безпокойството, върна се обратно при хеликоптера и извади сигналния пистолет от кутията му. Тръгна отново към караваната на Ерики, размахвайки открито огромното оръжие с широко дуло. Чувствуваше се много по-сигурен с него, но му стана още по-добре, когато залости вратата и спусна завеската на прозореца.
Нощта бързо влезе в правата си. Хищниците напуснаха леговищата си и тръгнаха да търсят жертви.
 

__Техеран: 7,05 вечерта.__
 
Гладен и уморен, Макайвър вървеше по пустия булевард, край който се издигаха стройните редици на дърветата. Уличните лампи не светеха и той внимателно подбираше пътя си в здрача. Купчини сняг бяха струпани край хубавите къщи от двете страни на булеварда. В далечината се чуваха изстрели и дрезгави викове, сред които преобладаваше вечното «Аллах акбар». Свърна зад ъгъла и почти се блъсна в един танк «Центурион», спрял на тротоара. Ярък лъч на електрическо фенерче го ослепи, наоколо му наскачаха войници.
— Кой сте вие, ага? — попита го на добър английски един млад офицер. — Какво правите тук?
— Аз съм Макайвър… капитан Дънкан Макайвър. Прибирам се у дома, живея оттатък парка, ей там…
— Документите ви, моля.
Леко потръпващата му ръка бръкна във вътрешния джоб, пръстите му напипаха двете снимки, пъхнати до личната му карта. Едната беше на шаха, а другата на Хомейни, използуваше ги според случая. Сега не беше сигурен с кого си има работа, затова не извади нито една. Офицерът насочи фенерчето към личната му карта. Очите свикнаха с мрака и той забеляза, че насреща му стои млад, много уморен мъж с набола брада и измачкана униформа. Войниците наоколо мълчаха и гледаха. Никой не пушеше и това беше странно. Зад тях се издигаше застрашителната грамада на «Центуриона», който сякаш всеки момент щеше да забълва смърт.
— Благодаря — рече офицерът и му върна изтъркания от честа употреба документ. Нощният въздух отново се огласи от далечни изстрели и викове, войниците наостриха уши и нервно се заоглеждаха. — По-добре не излизайте след настъпването на тъмнината, ага. Лека нощ.
— Благодаря, лека нощ — отвърна Макайвър и се отдалечи.
Запита се дали са лоялисти, или бунтовници, после си представи, че някои армейски части се бунтуват, а други не, представи си и цената, с която ще бъде заплатено създаденото положение. Измина пресечката, която го отделяше от парка, пуста и тъмна като всичко наоколо. Не много отдавна тук бликаше живот, всичко беше потопено в ярка светлина, хората бяха щастливи и весели. «Най-много ми липсва смехът — помисли си той. — Един Господ знае дали отново ще го върне в сърцата на хората.»
Денят му протече кошмарно, без телефон, с отвратителна радиовръзка с Ковис и никаква с останалите бази. Отново никой от служителите му не се появи на работа и това още повече го ядоса. На няколко пъти се опита да изпрати телекс на Гавалан, но не успя да се свърже. «Утре ще е по-добре» — окуражи се той и ускори крачка. Пустите улици му действуваха на нервите.
Блокът им беше на пет етажа, държаха един от мансардните апартаменти. Стълбището беше зле осветено, тъй като токът беше слаб, асансьорът не работеше от месеци. Уморено се заизкачва по стъпалата под унилата светлина на слабите крушки. Но свещите в жилището му горяха ярко и настроението му веднага се подобри.
— Здравей, Джени — извика той, заключи и свали старата си английска грейка. — Време е за уиски!
— Дънкан, аз съм в трапезарията, ела за минутка.
Той прекоси коридора, изправи се на прага на трапезарията и зяпна от изненада. Масата беше отрупана с десетки ирански блюда и купи с плодове, свещите ярко блестяха. Лицата на Джени и Шаразад грееха насреща му.
— Помогни ми, Господи! Това е твоя работа, нали, Шаразад? Много се радвам да те видя и…
— Аз също, Мак! С всеки изминат ден се подмладяваш, същото важи и за Джени… Съжалявам, че ви досаждам, но… сетих се, че вчера беше годишнината от сватбата ви, тъй като е точно пет дни преди рождения ми ден. — Гласът на Шаразад беше сочен и жизнен. — Освен това зная, че много обичаш задушено агнешко, пиле и разни други неща… Донесохме ги с Хасан и Дева, не забравихме и свещите… — Беше висока само метър и шестдесет, но притежаваше изключителната персийска красота, обезсмъртена от Омар Хаям. Стана и добави: — Е, ти се прибра и аз мога да си вървя.
— Чакай, чакай! Защо не останеш да хапнеш с нас.
— Не мога, дори и да искам. Тази вечер баща ми дава прием и държи на моето присъствие. Това тук е просто един малък подарък от мен, ще ви оставя Хасан да сервира и да прибере. Желая ви приятно прекарване. Хасан, Дева! — извика тя, прегърна първо Джени, после и Макайвър, и изтича към изхода, където я чакаха прислужниците. Мушна ръце в коженото си палто, което услужливо й държаха, обви яката около шията си, изпрати въздушна целувка на Джени и излезе, следвана от прислужницата.
Хасан — висок тридесетгодишен мъж с ослепително бяло сако и черни панталони, заключи след тях с широка усмивка на уста.
— Да сервирам ли вечерята, госпожо? — обърна се към Джени той на фарси.
— Да, моля — отвърна тя с щастлива усмивка. — След десет минути, защото господарят първо ще изпие едно уиски.
Хасан незабавно се отправи към бюфета, наля питието, донесе чаша вода и се оттегли с поклон.
— Господи, Джен, съвсем като някога! — усмихна се доволно Макайвър.
— Като кога, глупчо? Не живеехме ли така само допреди няколко месеца?
Това беше вярно. Само допреди няколко месеца държаха двойка икономи. Жената беше изключителна готвачка както на европейска, така и на иранска храна, мъжът беше приятен, лекомислен бърборко. Макайвър го наричаше Али Баба. И двамата изчезнаха без предупреждение като повечето свои съотечественици, които работеха при чужденци.
— Какво ли е станало с тях, Дънкан? — отгатна мислите му Джени.
— Сигурно са добре. — Али Баба беше майстор-резбар и вероятно бе спестил достатъчно, за да преживеят поне на първо време. — Паула излетя ли?
— Не, пак ще нощува тук, без Ногър. Отидоха на вечеря с някакви приятели от «Алиталия». — Веждите й многозначително се повдигнаха. — Нашият Ногър е убеден, че тя си пада по него, но аз се надявам да не е така. Харесвам я. — От кухнята долетя подрънкване на съдове, Хасан се подготвяше за вечерята. — Това е най-хубавата музика на света!
Макайвър се усмихна и вдигна чашата си.
— Да благодарим на Бога, че Шаразад ни отърва от миенето на съдове!
— Наистина — въздъхна Джени. — Какво чудесно и умно момиче! Том е късметлия! Шаразад каза, че утре трябвало да се върне.
— Дано, сигурно ще ни донесе пощата.
— Успя ли да се свържеш с Анди?
— Не, все още не. — Макайвър реши да не споменава за танка. — Мислиш ли, че можем да й поискаме Хасан или някой друг от прислужниците за ден-два в седмицата? Това би ти било от огромна полза.
— Не мога да я моля за подобни услуги, знаеш това.
— Предполагам, че си права, но е страшно досадно.
Напоследък беше почти невъзможно чужденец да си намери прислуга, независимо от сумата, която предлага. А само преди няколко месеца всеки можеше да си избере възпитани и способни домашни помощници, стига да знаеше няколко думи на фарси. С тяхна помощ поддържането на дома се превръщаше в удоволствие, без никакви грижи.
— Това беше една от най-привлекателните черти на Иран — рече тя. — Само така издържахме в тази чужда страна.
— След толкова години продължаваш да я считаш за чужда, така ли?
— Повече от всякога. При цялата любезна сърдечност на малцината иранци, които познавам, аз винаги съм била сигурна, че истинските им чувства към нас са тези, които проявяват сега. Разбира се, нямам предвид приятелите ни — Ануш например, която е най-прекрасният и любезен човек на света. — Ануш беше съпругата на генерал Валик, старши партньорът им в Техеран. — Повечето жени тук чувствуват същото, Дънкан — добави тя, потънала в спомените си. — Може би именно това е причината, поради която чужденците се държат заедно и организират всички тези срещи на тенис и ски, ветроходство по плажовете на Каспийско море в почивните дни… Според мен си живеехме живота, но това време отмина.
— Ще се върне, надявам се. Както за нас, така и за тях. Докато се прибирах у дома, изведнъж разбрах кое най-много ми липсва — смехът. Вече никой не се смее по улиците, дори децата. — Макайвър млъкна и отпи малка глътка уиски.
— Прав си, на мен също ми липсва смехът. Липсва ми и шахът. Жалко, че трябваше да си отиде. При него цареше безупречен ред, особено по отношение на нас, чужденците. Горкият човек, каква мръсотия му предложихме, на него и на великолепната му съпруга след толкова благородни жестове от негова страна! Срамувам се от това отношение, а едновременно с това зная колко много направи той за своя народ!
— За нещастие, Джени, народът е на друго мнение.
— Зная. И ми става тъжно. Понякога животът е страшно тъжен. Но няма смисъл да плачем на чужд гроб. Гладен ли си?
— Да.
Свещите създаваха топла и задушевна атмосфера в жилището, отнемаха малко от студа на огромния апартамент. Дебелите завеси ги отделяха от мрачния град и всичко изглеждаше както преди. Хасан донесе димящите купи хорищ. Буквално преведено, това блюдо би трябвало да бъде супа, но на практика беше богато гарнирано задушено агнешко с късчета бяло месо от пиле, ароматизирано от безброй подправки. Другото ястие се наричаше поло — великолепен ирански ориз, сварен на пара, а после запържен в масло до леко зачервяване — любимата храна и на двамата.
— Бог да благослови Шаразад, тя е истински балсам за душата — въздъхна Макайвър.
— Паула също — усмихна му се Джени.
— И ти не си толкова лоша, Джен.
— Хайде, хайде, нека приключваме с комплиментите. «Bon appetit», както би казал Жан-Люк.
Започнаха да се хранят, поглъщаха с апетит чудесно приготвените блюда и си спомняха за вечерите, на които се бяха събирали с близките си приятели.
— Днес по обед се срещнах с Кристиан Толонен — каза Макайвър и отблъсна чинията си с доволна въздишка. — Онзи от финландското посолство, приятелят на Ерики, помниш ли го? Каза ми, че паспортът на Азадех е готов, а после спомена нещо, което ме потресе — осем от всеки десет негови познати иранци вече били напуснали страната и ако това преселение продължава, тук скоро ще останат само моллите и техните стада. Направих сметка на нашите познати и стигнах до горе-долу същото съотношение. Напуснаха страната всички, които биха могли да се нарекат представители на средната и висшата класа.
— Не ги обвинявам, на тяхно място бих сторила същото — рече Джени. После, сякаш против волята си, добави: — Но Шаразад едва ли ще ги последва.
Гласът й прозвуча странно и Макайвър я погледна. Джени понечи да премълчи, но после промени намерението си и прошепна:
— Заклевам те да не казваш нищо на Том! Той сигурно ще умре, ако научи! Всъщност не зная колко от тази история е истина и колко идеалистически миражи на едно младо момиче, което счита себе си за патриот. Преди да си дойдеш, тя сподели с мен, че цял ден била в Дошан Тапе, където според нея се намирал истинският център на революцията — пушки, гранати, безброй…
— Боже Господи!
— … безброй въстаници, които тя нарича «славни борци за свобода»…
 

8
 
__Летището Бандар-е Делам: 7,50 вечерта.__
 
След залез слънце в базата пристигнаха още въоръжени въстаници. Сeга всички хангари и подстъпи бяха под охрана. Руди Луц научи от Затаки, че никой от служителите на С-Г няма право да напуска летището без разрешение, че работата им ще продължи нормално, но всеки полет ще се осъществява под контрола на неговите хора.
— Ако се подчинявате на заповедите, нищо няма да ви се случи — каза Затаки. — Това е временна ситуация, наложена от смяната на незаконното правителство на шаха с новото народно правителство.
Но нервността му личеше отдалеч и изявлението му съвсем не прозвуча убедително, особено на фона на разпасаната му гвардия.
Старк беше подслушал разговорите на въстаниците и каза на Руди, че всеки момент се очаква пристигането на части от редовната шахска армия и предстои тежко сражение. Когато той, Руди и другият американски пилот — Джон Тайрър, най-сетне успяха да се доберат до фургона на Руди и да пуснат радиото, новините почти бяха свършили. А това, което успяха да чуят, съвсем не беше успокоително:
— «… правителствата на Саудитска Арабия, Кувейт и Ирак се опасяват, че политическите вълнения в Иран ще дестабилизират района на Персийския залив, а султанът на Оман е заявил, че проблемът не е само вътрешен, а е по-скоро нов опит на Съветска Русия да изгради система от свои сателитни режими в района на Залива с крайна цел завладяването на Ормузкия проток…
От самия Иран идват съобщения за тежки боеве през нощта между разбунтувалите се курсанти във военновъздушната школа Дошан Тапе край Техеран и части на армията и полицията, верни на шаха, към които са се присъединили и подразделения на «Безсмъртните» — елитната императорска гвардия. На страната на курсантите са се обявили хиляди въоръжени цивилни, които с помощта на повече от пет хиляди привърженици на марксистката групировка «Сайкал» са проникнали на територията на базата и са завзели много оръжие и бойна техника…»
— Господи! — простена Старк.
— «… Междувременно аятолах Хомейни отново призова за безусловна оставка на правителството и поиска от народа да подкрепи неговия кандидат за министър-председател Мехди Базарган, който вече имал подкрепата на армията. Министър-председателят Бахтияр отрече слуховете за неизбежен военен преврат в близките дни, но призна, че край границата на страната със СССР се наблюдава значително струпване на съветски войски…
Златото достигна рекордно високо ниво от 254 долара за унция, а доларът рязко спадна по отношение на основните валути в света. Това бяха новините от Лондон.»
Руди изключи приемника. Седяха в малкото холче на караваната, а в една от стаичките имаше скрита късовълнова радиостанция, която, също като радиоприемника, той беше сглобил сам, със собствените си ръце. На стената имаше телефон, свързан с централата на базата. Беше изключен.
— Ако Хомейни победи в Дошан Тапе, армията ще бъде изправена пред сериозен избор — твърдо рече Старк. — Да направи преврат, тоест гражданска война, или да вдигне бялото знаме.
— Не могат да се предадат, това ще е равносилно на самоубийство — възрази Тайрър, върлинест американец от Ню Джърси. — Не забравяйте, че авиацията им е съставена от елитни пилоти, вече сме ги срещали. Бунтът се дължи на местни, вътрешни проблеми. Лошото е, че са се набутали и марксистите. Пет хиляди, представяте ли си? И сега ще излязат по улиците, въоръжени до зъби. Ние сме глупаци, че още не сме се пръждосали по дяволите!
— Забравяш, че сме дошли тук доброволно — напомни му Старк. — Компанията писмено ни уведоми, че никой няма да изгуби заплата или стаж в случай, че иранците поискат да си отидем. Ти искаш ли да си тръгваш?
— Не още — отвърна раздразнено Тайрър. — Но какво трябва да правим?
— Преди всичко стой по-далеч от Затаки — каза Руди. — Това копеле е откачено!
— Знам — кимна Тайрър. — Но все пак трябва да имаме някакъв план. На вратата се почука и след миг на прага застана Мохамед Йемени, представителят на «Иран Ойл».- добре изглеждащ четиридесетгодишен мъж, гладко избръснат, придружен от двама бунтовници със зелени ленти на ръкавите.
— На радиостанцията е ага Киаби, иска веднага да разговаря с вас. — Гласът му беше равен и невъзмутим. Киаби беше главен директор на «Иран Ойл» за Южен Иран, най-важната клечка в района.
Руди се пресегна и включи радиостанцията си, свързана директно с представителството на Киаби близо до Ахваз, северно от Бандар-е Далам. За негова изненада апаратът остана безмълвен. Прещрака на няколко пъти, но нищо не се получи. Йемени презрително процеди:
— Полковник Затаки нареди да прекъснем захранването на станцията ви. Трябва да използувате онази в канцеларията, и то веднага!
Никой от тримата не хареса тона му.
— Ще бъда там след минутка — каза Руди.
Йемени се намръщи и се обърна на фарси към охраната:
— Накарайте това куче да побърза!
— Това е домът на нашия водач! — намеси се с рязък глас Старк, също на фарси. — В Светия коран ясно е казано, че домът на вожда трябва да се защитава от въоръжени натрапници!
Двамата войници объркано спряха на място, а Йемени отстъпи крачка назад и изненадано погледна Старк — не очакваше, че той знае фарси. Старк се изправи в цял ръст и заплашително продължи:
— Пророкът, да е свято името му, е очертал точните линии на поведение между приятели и врагове. Кучетата не са нито приятели, нито врагове. Ние сме хора.
Йемени се изчерви, завъртя се на токове и излезе. Старк избърса потта от лицето си, поотри длани в панталоните си.
— Хайде да идем да видим какво иска Киаби, Руди.
Последваха Йемени през пистата, на крачка зад тях вървеше охраната. Нощта беше ясна и тиха, въздухът — кристално чист, особено след спарената кабинка на фургона.
— Какво се разправяхте? — попита Руди.
Старк му обясни накратко, но умът му беше другаде.
Много му се искаше да е в Ковис, заедно с Мануела. Остави я там просто защото му се струваше, че в Ковис е по-спокойно от Техеран. «Скоро ще те измъкна оттук» — обеща й преди полета той. «Тук съм на сигурно място, скъпи — отвърна му тя. — Имам много свободно време, а и децата са добре в Лъбок. Тръгнах от Англия чак като получих съобщение, че са пристигнали благополучно у дома. А ти знаеш, че дядо Старк няма да позволи и косъм да падне от главите им.» «За децата съм спокоен, но искам и ти да напуснеш Иран при първа възможност.»
Руди го попита нещо и той извърна глава.
— За какви хора спомена на онзи? — повтори въпроса си Руди.
— Имах предвид народите от Библията — християни и евреи — отвърна Старк. Питаше се как да вдигне хеликоптера си да го закара обратно в Ковис. — Мохамед е признавал за свещени както Библията, така и предшественика на Корана — еврейската Тора. Много от техните положения са залегнали и в самия Коран. Повечето учени, имам предвид нашите учени, мислят, че той просто е преписал Библията, макар че според мюсюлманската легенда Мохамед е бил абсолютно неграмотен. Знаел е наизуст целия коран, представяш ли си? Други са го записали на хартия, много години след смъртта му. Казват, че на арабски звучал като истинска поезия.
Пред тях изникна фургонът с канцелариите, отпред пушеха въоръжени бунтовници. Старк беше доволен от начина, по който се справи с Йемени, от начина, по който цял ден се справяше и с моллата Хусаин. Беше кацал петнадесет пъти, чакаше край петролните сонди, докато моллата вербуваше работниците за каузата на Хомейни. Всяка минута можеха да се появят войници или полицаи от САВАК. В сравнение с моллата Йемени беше жалък страхливец.
В канцеларията седяха Затаки и двама молли. Над радиостанцията се беше привел Джахан, радистът на компанията. Затаки се беше разположил зад бюрото на Руди. Малката канцелария, обикновено безупречно подредена, сега тънеше в безпорядък. Навсякъде бяха пръснати папки, листове хартия се валяха по пода, сред тях имаше фасове и остатъци от храна — ориз и козе месо. Въздухът тежеше от миризмата на лошокачествен тютюн.
— Господи, каква свинщина! — извика на немски Руди, за миг поддал се на яростта си.
— Млък! — изрева Затаки, после се владя и вече по-тихо добави: — Война е, трябва да се претърсва… Изпратете някой от хората ви да почисти. На Киаби няма да казвате нищо за нас. Ще се държите нормално и ще следвате нашите инструкции. Ще ме гледате в лицето, ясно ли е, капитане?
Руди намръщено кимна. Затаки вдигна ръка и радистът приближи микрофона до устата си:
— Ваше превъзходителство, капитан Луц е тук.
— Кажи, шефе — пое микрофона Руди. Двамата със Старк го познаваха от години, още от времето, когато Киаби беше на обучение в тексаската компания «М&М», а след това се прехвърли в «Екс Текс».
— Добър вечер, Руди — прозвуча гласът на Киаби. Говореше с американски акцент. — Един от главните петролопроводи е прекъснат съвсем близо до твоята база, някъде на север от нея. Аварията е голяма според показанията на помпените станции. Един Господ знае колко хиляди барела са изтекли, и колко още има в тръбата… Няма да се обаждам на аварийната служба, но искам още сутринта един от твоите хеликоптери да открие мястото на повредата. Можеш ли да дойдеш да ме вземеш на разсъмване?
Затаки кимна и Руди пое микрофона:
— Окей, шефе, ще дойдем веднага след разсъмване. Каква машина искаш — 206 или 212?
— 206, ще бъдем само двамата с главния инженер. Искаш ли да летиш ти? Може би е саботаж, но може да се окаже и обикновен пробив. Имате ли някакви проблеми в Бандар-е Делам?
Руди и Старк почувствуваха с кожата си насочените към тях оръжия.
— Не, всичко е нормално — отвърна Руди. — Ще се видим утре сутринта. — Искаше да прекъсне разговора, защото знаеше, че Киаби е много словоохотлив, когато става въпрос за революцията. Беше отявлен противник на фанатизма на Хомейни и никак не обичаше, когато в района му ставаха саботажи.
— Почакай малко, Руди. Чухме, че бунтовете в Абадан продължават, а стрелбата в Ахваз чуваме дори тук. Научи ли, че вчера са били убити един американец и един от нашите служители край Ахваз?
— Да, Томи Стансън. Отвратително!
— Много! Господ да накаже всички убийци! И комунистите от Туде, и муджахидините, и федаините и цялата им паплач!
— Извинявай, шефе, но трябва да излизам. Утре ще се видим.
— Добре, Руди, утре ще поговорим, ако е рекъл Аллах.
Линията прекъсна и от гърдите на Руди се изтръгна въздишка на облекчение. Според него Киаби не каза нищо, което би могло да му навреди. Освен ако тези тук не са прикрити комунисти или екстремисти, подкрепящи Хомейни. «Всичките ни екстремисти използуват за прикритие или поне се опитват да използуват молли — беше му казал Киаби. — За съжаление повечето молли са изключително бедни и тъпоумни селяни, лесна плячка за опитните пропагандатори… Проклет да е този Хомейни!»
Руди усети как по гърба му се хлъзга струйка пот.
— Един от хората ми ще ви придружи, но този път мунициите му ще останат у него — рече Затаки.
Брадичката на Руди се вдигна решително. Напрежението в стаята се сгъсти.
— Няма да возя въоръжени хора! — твърдо заяви той. — Това е както против правилата на компанията, така и против всякакви международни и вътрешни правилници за въздухоплаване. Ако наруша някой от тях, веднага ще ми отнемат разрешителното!
— Май трябва да разстрелям някой от хората ви, за да се научите да изпълнявате моите заповеди! — кресна Затаки, блъсна една чаша от бюрото и тя се търколи по пода.
Старк скочи. Затаки насочи пистолета си към гърдите му.
— Нима последователите на аятолах Хомейни са убийци? — ледено попита Старк. — Това ли повелява ислямът?
За миг му се стори, че Затаки ще натисне спусъка, но внезапно се намеси моллата Хусаин.
— Аз ще летя с хеликоптера! — твърдо каза той, после се обърна към Руди и попита: — Обещавате ли да не правите номера и да се върнем обратно тук?
— Да — кимна Руди след известна пауза.
— Вие християнин ли сте?
— Да.
— Закълнете се в Бога, че няма да ни измамите!
— Добре — въздъхна след нова пауза Руди. — Заклевам се в Бога, че няма да ви измамя.
— Как можеш да му се довериш? — попита Затаки.
— Не му се доверявам — простичко отвърна моллата. — Но ако измами Бога, Бог ще го накаже. Ще накаже и приятелите му. Ако не се върнем или пък ако ни създаде неприятности… — той млъкна и сви рамене.
 

__Абърдийн, жилището на Гавалан: 7,23 вечерта.__
 
Седяха в голямата стая с телевизора и гледаха повторението на днешния ръгби мач между Шотландия и Франция. Бяха се събрали Гавалан, съпругата му Морийн, Джон Хог, който обикновено летеше на реактивния лайнер 125 на компанията, и още няколко пилоти. В средата на второто полувреме резултатът беше 17:11 за Франция. Всички едновременно въздъхнаха разочаровано, когато един от шотландските играчи се спъна и падна, а пазачът му французин се добра до топката и напредна почти с 40 метра към шотландската врата.
— Залагам десет лири, че Шотландия все пак ще победи! — рече Гавалан.
— Приемам — отвърна жена му и се разсмя на изражението му. Беше висока червенокоса жена, облечена в елегантна зелена рокля, която отиваше на очите й. — В крайна сметка аз съм наполовина французойка.
— Само една четвърт — поправи я мъжът й. — И слава Бо…
Думите му бяха удавени в бурния вик на колегите му, които наскачаха на крака, за да проследят атаката на един от шотландските играчи, откраднал топката от противника и насочил се с финтови движения към голлинията на французите. Преодоля двама от тях, спънаха го, но той успя да се задържи на крака, мина край други двама с лъжливо движение на тялото и се стовари оттатък линията, затрупан от телата на свои и чужди. Публиката ревеше оглушително.
— Гол! 17:15! При сполучлив удар от вратата резултатът може да бъде изравнен! Да живее Шотландия!…
Вратата се отвори и на прага застана един от прислужниците. Гавалан се изправи и с израз на съжаление проследи великолепния удар на шотландците.
— Удвоявам залога, Морийн! — викна той, усмихна се широко и се отправи към вратата.
— Приемам! — извика в отговор тя.
«Ще се набута с двайсетачка» — помисли той и доволен от себе си, се насочи към кабинета си в противоположния край на просторната стара къща, обзаведена с великолепни стари мебели от обработена кожа, хубави картини и многобройни антични предмети, повечето донесени от Азия. В кабинета го очакваше шофьорът му, който изпълняваше и функциите на бодигард и доверено лице. От три часа насам се опитваше да набере номера на Макайвър в Техеран, освен това имаше задачата да приема всички постъпващи разговори.
— Съжалявам, че ви прекъснах, сър — каза той и му подаде една от слушалките.
— Хвана ли го, Уилямс? Чудесно! Резултатът е седемнайсет равни!
— За съжаление не успях, сър. Линията още е заета… Помислих обаче, че ще пожелаете да говорите… Може би е важно, обажда се сър Иън Дънрос.
Разочарованието изчезна от лицето на Гавалан и той пое слушалката. Уилямс излезе и затвори вратата.
— Иън, каква изненада! Радвам се да те чуя.
— Здрасти, Анди. Говори малко по-високо, ако обичаш, обаждам ти се от Шанхай.
— Така ли? Аз те чувам отлично. Мислех, че си в Япония. Как са работите?
— Отлично, по-добре от очакванията ми. Слушай, трябва да бъда кратък. Имам сигнали, че тайпанът иска да спечели нещичко във финансово отношение, а «Струан» тази година е добре. Как вървят нещата в Иран?
— Всички са на мнение, че ще настъпи спокойствие, Иън. Мак контролира положението, доколкото това е възможно. Обещаха ни всички контракти на «Гърни», така че не само ще вържем двата края, но и ще спечелим добри пари, ако е рекъл Господ.
— Трябва да слушаш внимателно какво ще рече Господ, Анди.
Доброто настроение на Гавалан се изпари. Вече няколко пъти старият му приятел го беше снабдявал с информация и предупреждения, които впоследствие се оказваха смайващо точни. Така и не разбра откъде и от кого получава своята информация Дънрос, но почти никога не грешеше.
— Непременно ще го направя.
— И още нещо. Току-що научих, че се планира тайно разместване на високо ниво, най-вероятно в правителството. То ще засегне ръководството и финансирането на «Импириъл Еър» и може би ще се отрази на твоята дейност.
Гавалан се поколеба. «Импириъл Еър» притежаваше компанията «Импириъл Хеликоптърс», негов основен конкурент в района на Северно море.
— Не зная, Иън — каза той. — Най-вероятно става въпрос за усвояване парите на данъкоплатците, но положително имат нужда и от реорганизация в ръководството — ние ги бием през ръцете навсякъде, където ги срещнем. Далеч напред сме в сигурността на полетите, оборудването и тръжните условия. Между другото, поръчах шест нови Х–63.
— Тайпанът знае ли?
— Едва не му се скъса дебелото черво, като разбра! — Отсреща долетя познатият смях и Гавалан за момент си представи, че отново е в Хонконг, тайпанът е Дънрос, а животът е бурен, но пълен с вълнения. Кати още си беше Кати, а от болестта й нямаше следа. Господи, колко хубаво беше в онези дни! — Гавалан въздъхна и отново се върна в настоящето.
— Всичко свързано с «Импириъл» е важно — добави в слушалката той. — Незабавно ще извърша необходимите проверки. Другите новини за бизнеса тук са добри, на следващото заседание на съвета имам намерението да обявя новите ни договори с «Екс Текс». «Струан» не е в опасност, нали?
Отсреща отново се разнесе познатият смях.
— «Ноубъл Хаус» винаги е в опасност, момче. Сега трябва да бягам, обадих ти се просто да те уведомя за това, което зная. Целувки на Морийн.
— Предай моите на Пенелоуп. Кога ще те видя?
— Скоро. Ще се обадя, когато мога, поздрави Мак, като го видиш. Довиждане.
Потънал в размисъл, Гавалан седна на ръба на красивото си писалище. Приятелят му винаги казваше «скоро», но това можеше да означава месец, година, дори две… «Вече повече от две години не съм го виждал — помисли си той. — Жалко, че вече не е тайпан, оставката му беше чиста глупост. Но всички трябва да правим промени от време на време.» «Стига ми толкова, Анди, беше казал Дънрос, «Струан» е в страхотна форма, а седемдесетте години обещават да бъдат фантастични за експанзия… А и вече не чувствувам онова вълнение…» Каза го през 1970 година, малко след като омразният му съперник Куилън Горнт, тайпан на «Ротуел-Горнт», се удави при катастрофа с яхта близо до Хонконг.
«Импириъл Еър»? Гавалан хвърли поглед към часовника си, посегна за телефона, но на вратата се почука и той отдръпна ръката си. Морийн промуши глава през пролуката и на лицето й се изписа доволна усмивка — бе видяла, че той не говори по телефона.
— Спечелих! — обяви доволно тя. — Двайсет и едно на седемнайсет. Зает ли си?
— Не, мила, влез.
— Не мога, трябва да проверя какво става с вечерята. Ще дойда след десетина минути. А ако искаш, можеш да си платиш облога и сега…
Той се засмя, протегна ръце и я привлече в прегръдката си.
— След вечеря! Страхотен грабител си ти, госпожо Гавалан!
— Да не забравиш! — Тя се намести по-удобно в прегръдката му и попита: — Всичко ли е наред при Мак?
— Беше Иън, обади се от Шанхай да каже здрасти.
— Прекрасен човек! Кога ще го видим отново?
— Скоро.
Тя се засмя заедно с него, очите й дяволито проблясваха върху свежата кожа на лицето й. Срещнаха се за пръв път преди седем години в Ейвисярд, където тогавашния тайпан Дейвид Макструан даваше голям прием. Тя беше на двадесет и осем години, току-що разведена, без деца. Усмивката й проби бронята на душата му, а Скот, изправен до него, тихо прошепна: «Татко, ако тази не я завлечеш пред олтара, направо си луд!» Дъщеря му Мелинда каза същото. И това се случи наистина, преди малко повече от три години. Всеки ден от тези три години беше наистина щастлив.
— След десет минути, Анди. Сигурен ли си?
— Да, трябва да звънна на едно място. — Гавалан видя как лицето й помръкна и забързано добави: — Обещавам, само един разговор, после връщам Уилямс да дежури!
Тя леко го целуна и излезе от кабинета. Той вдигна слушалката и набра номера.
— Добър вечер, обажда се Андрю Гавалан. Бих искал да разговарям със сър Пърси.
Сър Пърси Смедли-Тейлър беше директор на «Струан Холдингс», член на парламента и вероятен министър на отбраната, в случай че консерваторите победят на следващите избори.
— Здравей, Анди, радвам се да те чуя! Ако звъниш за лова другата събота, аз съм там. Съжалявам, че не ти се обадих досега, но бях затънал до гуша с тези правителствени заседания, които планират да обърнат наопаки бедната ни страна, пък и дваж по-бедните ни профсъюзи.
— Няма нищо. Преча ли?
— Не. Успя да ме хванеш на вратата, тъкмо тръгвам за поредното нощно гласуване. Проклетите глупаци искат да напуснем НАТО и още куп подобни глупости. Как минаха изпитанията на Х–63?
— Отлично. Дори по-добре от рекламата им. Тази машина е най-добрата в света!
— С удоволствие бих покарал една, ако го уредиш. Какво мога да направя за теб?
— Чух, че на високо равнище се планира пълна реорганизация на «Импириъл Еър». Знаеш ли нещо?
— Господи, старче, притежаваш страхотно разузнаване! Едва днес следобед чух този слух, и то при пълна секретност от страна на абсолютно сигурен източник от опозицията. Страшно любопитно! Макар че на мен не ми направи кой знае какво впечатление. Имаш ли нещо конкретно предвид?
— Не, просто чух.
— Ще проверя. Питам се… Питам се дали това не е ход, който води към национализация на «Импириъл Еър», «Импириъл Хеликоптърс», а оттам към теб и целия бизнес в Северно море? .
— Всемогъщи Боже! — разтревожи се не на шега Гавалан. Тази мисъл изобщо не му беше хрумвала. — Могат ли да го направят?
— Като нищо.
 

Heделя
11 февруари 1979 г.
 
9
 
__Околностите на Бандар-е Делам: 6,55 сутринта.__
 
Слънцето изгря, денят обещаваше да бъде хубав. Руди беше приземил машината на безопасно разстояние от изкопа и четиримата се приближиха пеш до ръба му. От разкъсаната тръба продължаваше да тече петрол, но налягане вече нямаше.
— Това е остатък от напомпаното в петролопровода количество — обясни Киаби. — След около час ще престане напълно.
Беше около петдесетгодишен мъж с открито, гладко избръснато лице и очила, облечен в поизносен комбинезон и шапка с широка периферия. Очите му ядосано пробягаха по околността. Земята беше подгизнала от петрол, изпаренията бяха почти нетърпими.
— Целият район е крайно опасен — предупреди спътниците си той и ги поведе към преобърнатата кола. Край нея лежаха трите сгърчени трупа, от които вече се разнасяше неприятна миризма.
— Аматьори? — попита Руди и размаха ръце, за да отпъди мухите от лицето си. — Бомбата им е избухнала предварително.
Киаби не отговори и се мушна в бетонния улей. Дишаше с мъка, но въпреки това изследва района много внимателно и едва след като привърши, се върна отново на пътя.
— Бих казал, че си прав, Руди — рече той и спря поглед върху смръщеното лице на Хусаин: — От вашите ли са?
Моллата отмести поглед от останките на колата.
— Имамът не е издавал заповед за саботажи по петролопроводите. Това е работа на враговете на исляма.
— Има много врагове на исляма, които твърдят, че са последователи на Пророка и изопачават думите му — горчиво отвърна Киаби. — Те са предатели както на Пророка, така и на целия ислям.
— Това е вярно, Аллах ще ги намери и накаже. Когато Иран бъде управляван според законите на исляма, ние ще ги открием и ще ги накажем вместо него. — Тъмните очи на Хусаин лъщяха с метален блясък. — Какво можете да направите с това разливане?
Два часа бяха летели над петролопровода, докато открият мястото на експлозията. Кръжаха на височина стотина метра над разлива, ужасени от огромните му размери, разпрострели се вече на няколко километра надолу по течението на реката. Дебел пласт мазна пяна покриваше леглото й от бряг до бряг, близкото селце беше точно на пътя й. В околността имаше още няколко селища и всички използуваха за пиене водата от реката.
— Ще го запалим! — твърдо каза Киаби. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. — Очите му се спряха на инженера: — Какво ще кажеш?
— Трябва да го направим, ваше превъзходителство — кимна онзи. — Но какво ще стане със селото?
Инженерът, нервен иранец на средна възраст, с безпокойство следеше действията на моллата.
— Ще евакуираме жителите — отвърна Киаби. — Ще им кажем да се върнат, когато опасността отмине.
— А ако и къщите пламнат? — попита Руди.
— Значи ще изгорят и толкоз. Такава ще бъде Божията воля.
— Правилно — кимна Хусаин. — А как ще го подпалите?
— Стига му и една клечка кибрит. За съжаление и ние ще изгорим. — Киаби се замисли за миг, после се извърна към пилота: — Руди, на борда имаш сигнален пистолет, нали?
— Да. — Руди беше настоял да го вземат, обяснявайки, че може да им потрябва в случай на извънредна ситуация. Всички пилоти го подкрепиха, макар да бяха сигурни, че едва ли ще им е нужен. — С четири ракети. Мислиш ли, че…
Небето се раздра от пронизителния писък на реактивни самолети и всички вдигнаха глави. Два изтребителя профучаха с пълна скорост над главите им и се насочиха към Персийския залив. Според Руди курсът им беше точно към остров Харг. Бяха тежко въоръжени, ракетите въздух-земя стърчаха под крилете им. Дали са предопределени за Харг, запита се Руди и гърлото му се сви. Нима и там е стигнала проклетата им революция?
— Харг, нали, Руди? — погледна го въпросително Киаби.
— Харг е точно в тази посока, шефе — отвърна капитанът, опитвайки се да не се ангажира с мнение. — Сигурно е тренировъчен полет. Докато бяхме там, такива полети се извършваха с дузини на ден. Искаш да запалим петрола с помощта на ракетите, така ли?
Киаби с нищо не показа, че го е чул. По дрехите му бяха избили петна пот, ботушите му бяха покрити с мазен пласт петрол. Мислеше си за бунта във военновъздушната база Дошан Тапе. Ако тези двама пилоти бяха от бунтовниците и нападнеха Харг, съоръженията там щяха да бъдат унищожени и Иран щеше да се върне двадесет години назад в развитието си. Усети как се задушава от ярост.
Когато Руди дойде да го вземе с този молла на борда, Киаби онемя от изненада, после сухо поиска обяснения. Отново онемя, когато моллата му заповяда да закрие незабавно базата и да се обяви в подкрепа на Хомейни.
— Но това означава гражданска война! — успя да продума той.
— Такава е волята на Аллаха — отвърна му Хусаин. — Вие сте иранец, а не лакей на чужденците. Имамът заповяда да встъпим в бой с редовната армия и да я унищожим. С помощта на Аллаха само след няколко дни ще бъде създадена първата истинска ислямска република на земята от Пророка насам, да бъде благословено името му!
Киаби понечи да каже това, което много пъти беше казвал в близък кръг приятели: «Това са налудничави мечти, а вашият Хомейни е зъл и изкуфял старец, който търси лична разправа с фамилията Пахлави. Той е убеден, че полицията на Реза шах е убила баща му, а тайната полиция САВАК на сегашния шах Мохамад Реза е убила сина му преди няколко години в Ирак… Той е обикновен тесногръд, фанатик, който иска да върне в Средновековието целия ирански народ и особено жените…»
Но не каза нито дума. Вместо това се зае да размишлява за съдбата на селцето.
— Ако къщите изгорят, те лесно ще ги построят отново. На ръка ще отнесат всичко, което представлява ценност — проговори моллата опитвайки се да прикрие омразата си. — Ако искате, можете да поговорите с тях, ваше превъзходителство.
Селяните отказаха да напуснат, въпреки че Киаби сто пъти им обясни какво ги очаква. Хусаин също се опита да им каже, че огънят е единственото средство да спасят водата си и останалите селца. Безуспешно. По време на дневната молитва моллата повтори настояванията си. Старейшините проведоха кратък съвет, после един от тях пристъпи крачка напред и рече:
— Такава е волята на Аллах. Ние оставаме тук.
— Да бъде волята Му — предаде се Хусаин, завъртя се на токове и тръгна към хеликоптера.
Кацнаха още веднъж до пробойната. Петролът вече не течеше, от тръбата се оцеждаха последните капки.
— Руди, карай нагоре по продължение на тръбите — нареди Киаби. — Когато видиш къде започва разливът, пусни му една ракета. Ще се справиш ли?
— Ще опитам — отвърна Руди — Никога досега не съм използувал сигналния пистолет.
Пое нагоре, а останалите се върнаха при хеликоптера, спрян на безопасно разстояние. Когато стигна на подходящо място, Руди вкара ракетата в цевта, дръпна ударника и натисна спусъка. Откатът беше по-силен от очакваното, пламналият фосфор на ракетата описа ниска окръжност над земята, удари се в скалистия терен, подскочи и цопна сред петролната локва. За миг нищо не се случи, после земята сякаш експлодира, огромни пламъци се издигнаха над мостчето и погълнаха преобърнатата до него кола. Горещата ударна вълна го лъхна в лицето, към небето се издигна черен стълб дим. Огънят бързо плъзна надолу по течението.
Втората червена ракета се издигна високо, после тъна в реката и я запали. Не видяха точно как стана това, само чуха страхотния рев на неконтролираните пламъци. Когато излетяха и поеха срещу вятъра, видяха как пламъците се спускат надолу към крайбрежието. Пътят им се очертаваше от плътни облаци черен дим и се насочваше към селцето. Мъже, жени и деца бягаха нагоре по склона, всеки грабнал в ръце някаква покъщнина. Селцето потъна в пламъци и изчезна от лицето на земята буквално за секунди.
Четиримата пътници в хеликоптера поеха към дома.
За Киаби домът беше главната областна квартира на «Иран Ойл» в покрайнините на Ахваз — спретнат комплекс от бели сгради и добре напоявани полянки, заобиколени от висока ограда и с площадка за хеликоптери в центъра.
— Благодаря ти Руди — въздъхна той и отвори вратата. Група въоръжени мъже изскочиха от прикритията си в момента на приземяването и заобиколиха хеликоптера. Моллата прехвърляше топчетата на броеницата си.
«Такава е Божията воля — рече си Киаби. — Направих, каквото мога, споменах Аллах в своите молитви, убеден съм, че постъпих правилно. Но докато съм жив, ще проклинам враговете на Аллаха и най-опасния сред тях — фалшивия пророк Хомейни, главатар на банда убийци.»
Обърна се и видя инженерът да седи с посивяло лице до Хусаин.
— Аллах да те съди, молла — рече той и слезе.
Застреляха го на място, а инженера измъкнаха от машината и му сложиха белезници. После, в съответствие с предварителната уговорка на Хусаин, хеликоптерът получи разрешение да излети.
 

10
 
__Военновъздушната база Ковис: 5,09 следобед.__
 
Мануела вървеше забързано към спретнатата едноетажна постройка на компанията С-Г, над която се издигаше контролната кула. Беше облечена с пилотски комбинезон, косата й беше прибрана на кок под шапка с емблемата на компанията, походката й издаваше неподправена женственост.
В първата канцелария седяха трима от иранските служители на компанията. Те любезно се надигнаха от месната си и се усмихнаха, очите им под тежките клепачи не изпускаха стройната й фигура.
— Добър ден, ваше превъзходителство Павуд — поздрави на фарси тя. — Разбрах, че капитан Еър е пожелал да ме види.
— Да, уважаема госпожо. Негово превъзходителство е в кулата — отвърна старшият чиновник. — Ще ми окажете ли честта да ви придружа?
Тя любезно отказа и пое по извитата стълба към втория етаж, а Павуд злобно процеди:
— Държи се направо предизвикателно към нас с тази нейна походка!
— Прав сте, ваше превъзходителство — отвърна единият от останалите. — По-лоша е от проститутките в Стария квартал! От всички неверници американците са най-противни, особено жените им. А тази… тази направо си търси белята!
— Плаче за един здрав ирански кур! — заключи третият и се почеса.
— Трябва да носи някаква наметка и да върви по-скромно — продължи Павуд. — Ние тук сме мъже, деца сме създавали. Да не ни взема за евнуси?
— Заслужава бой с пръчки заради изкушението, на което ни подлага!
Павуд деликатно докосна носа си.
— С Божията помощ скоро ще го получи, и то публично! Всички ще бъдат подчинени на ислямските закони и съответните наказания!
— Говори се, че американските жени нямали косми по оная работа — подхвърли дребният чиновник.
— Имат, ама ги бръснат.
— С косми или не, бих й го набутал, докато почне да пищи от удоволствие, ваше превъзходителство — заключи дребният и всички се разсмяха.
— Оня бивол мъжът й го прави всяка вечер — рече старшият служител и очите му заблестяха. — Чувал съм ги как стенат нощно време.
Той запали цигара от фаса на предишната, изправи се и надникна през прозореца. Носеше очила и гледаше нагоре към чистото небе, в което един хеликоптер бавно подхождаше за кацане. «Смърт на всички чужденци — помисли си той, после добави и най-съкровената си мечта: — смърт и на Хомейни и противните му паразити! Да живее Туде и народната революция!»
Кулата беше малка, изцяло остъклена и добре оборудвана. С-Г я използуваше вече няколко години и беше съумяла да я оборудва с някои от най-съвременните уреди за сигурност на полетите при всяко време. Фреди Еър, изпълняващ длъжността старши пилот в отсъствието на Старк, очакваше Мануела.
— НХВ се насочва за кацане — каза той, докато Мануела изкачваше стълбичката.
— Чудесно — възкликна тя, тъй като цял ден безуспешно се бяха опитвали да се свържат със Старк. Еър й беше казал да не се тревожи, тъй като радиовръзката им често се губеше. От снощи насам разполагаха само с една радиограма от Старк — в нея той лаконично съобщаваше, че остават да пренощуват в Бандар-е Делам и ще се чуят днес.
— Съжалявам, Мануела, но Дюк не е на борда. Пилот е Марк Дюбоа.
— Случило ли се е нещо? — попита тя с разтреперан глас. — Ранен ли е?
— О, нищо подобно. Преди малко Марк поиска връзка и съобщи, че Дюк е останал в Бандар-е Делам и му е възложил да върне обратно моллата и хората му.
— И това е всичко, така ли?
— Да — кимна Еър и посочи към пистата зад прозореца. — Ето ги, кацат.
Машината 206 красиво се спускаше от запад, косите лъчи на зимното слънце осветяваха острите заснежени върхове на планината Загрос зад нея. В ниското се издигаха високите комини на голямата петролна рафинерия, от които периодически излитаха алени кълба възпламенени газове. Хеликоптерът кацна точно в центъра на Площадка номер едно.
— НХВ, изключвам двигателите — съобщи по радиото Марк Дюбоа.
— Разбрано, НХВ — отвърна дежурният в кулата радист. Той беше палестинец, казваше се Масил Тугул и от дълги години работеше в компанията. Превключи на основната честота и добави: — База, нямаме други машини в полет. Потвърждавам, че преди залез ще се завърнат и машините с инициали HVU и HCF.
— Прието, С-Г — долетя отговорът, после за миг настъпи тишина. В репродукторите се разнесе нервен мъжки глас, който говореше на фарси и очевидно идваше от току-що приземилия се хеликоптер.
— Иншаллах… — промърмори Масил.
— Кой беше този, по дяволите? — попита Еър.
— Моллата Хусаин, ага.
— И какво, по дяволите, каза? — раздразнено попита Еър, забравил, че Мануела говори фарси.
Масил се поколеба, вместо него преведе Мануела с побеляло като стената лице:
— «Нападайте в името на Аллаха, нападайте!»… Каза го няколко…
Думите й бяха заглушени от пушечна стрелба, която идваше от другия край на летището. Еър сграбчи микрофона:
— Марк! Излитай, моментално излитай! — изрева на френски той с безупречно произношение, после сви очи и се вгледа в далечината. На около километър от тях се виждаше как от бараките изскачат въоръжени мъже. Няколко от тях паднаха, покосени от огъня на неизвестните нападатели. Еър отвори прозореца, за да чува по-добре. Безсърдечният лай на автоматично оръжие се смесваше с дрезгави викове: «Аллах акбар».
— Къде е това, край главния портал ли? — попита Мануела.
Масил беше шокиран, но съвсем не изглеждаше уплашен.
Еър протегна ръка за бинокъла и го нагласи на фокус.
— Боже Господи! В базата стрелят войници, а камиони щурмуват портала! Най-малко пет-шест… От тях скачат Зелени ленти, молли и войници…
В репродукторите изтрещя развълнуван глас, викаше нещо на фарси, после секна. Мануела отново преведе:
— В името на Аллаха убивайте всички офицери, които се противопоставят на имам Хомейни. Революцията започна!
Моллата Хусаин и хората му се измъкваха от хеликоптера под кулата. Хусаин махна на пилота да слиза, но той поклати глава и посочи все още въртящото се витло. Процедурата по изключване на двигателите не беше приключила. Хусаин видимо се колебаеше.
Работата в базата спря. Служители на С-Г надничаха от прозорците, други излязоха навън и мълчаливо се скупчиха край сградата с очи, насочени към противоположния край на пистата. Стрелбата там ставаше все по-ожесточена. Джипът и цистерната, тръгнали към току-що приземилия се хеликоптер, рязко спряха насред бетонната писта. Хусаин остави един от хората си край хеликоптера и вдигна ръка към джипа. Шофьорът го видя, изскочи навън и си плю на петите. Моллата изруга, настани се зад кормилото, изчака придружителя си да седне до него и с пълна газ потегли към бараките в другия край.
Дюбоа изкачи стъпалата към кулата, прескачаше ги по три наведнъж. Беше висок и кльощав тридесет и шест годишен мъж с тъмна коса и насмешливо присвити устни. Протегна ръка и се здрависа с Еър.
— Господи, какъв ден, Фреди! Аз… А, Мануела! — Той топло я целуна по двете бузи и забързано рече: — Дюк е добре, шери. Просто се скара с моллата и той отказа да лети с него. Бандар-е Делам не е… — Млъкна, защото усети присъствието на Масил, в когото нямаше доверие. — Бих пийнал една глътка, мисля, че съм я заслужил… Хайде в лавката!
Не отидоха в лавката. Марк ги изведе на пистата, после ги насочи към една отдалечена барака, от която можеха да наблюдават положението и да разговарят на спокойствие.
— Няма начин да разберем на чия страна е Масил, пък и повечето от останалите ни служители — обясни той. — Сигурно и те не знаят, бедните!
Откъм портала долетя детонацията на силна експлозия. Над един от навесите избухна буен пламък, придружен от черен дим.
— Господи, това не беше ли депото с гориво?
— Не, бараката до него — отвърна Еър, обзет от все по-силно безпокойство. Втора експлозия прекъсна думите му, сред автоматичната стрелба се разнесе тежкият тътен на танково оръдие. Джипът с моллата беше изчезнал зад бараките, военните камиони край портала бяха празни, войниците и Зелените ленти, които бяха пристигнали с тях, атакуваха хангарите. На асфалта лежаха няколко сгърчени тела. Екипажът на танка, който охраняваше щаба на лагерния комендант Пешади, беше залегнал до входа с готово за стрелба оръжие. От прозорците на втория етаж надничаха още войници. Един от тях пусна дълъг откос с автомата си срещу тичащите през пистата нападатели, които крещяха с пълно гърло. Те залегнаха и запълзяха встрани, търсейки прикритие, но куршумите безпощадно ги застигаха. Всички бяха убити или тежко ранени. Един от тях почти успя да се измъкне, но танкистите го изчакаха да стигне на метър от хангара и едва тогава го надупчиха с автоматите си.
Мануела изстена и двамата мъже я дръпнаха навътре.
— Добре съм — освободи се от ръцете им тя. — Марк, кога ще се върне Дюк?
— Довечера или утре сутринта ще получим радиограма от него или от Руди — отвърна французинът. — Не се тревожи. Господи, сега вече наистина се нуждая от едно питие!
Изчакаха известно време, докато стрелбата се разреди.
— Хайде — подкани ги Еър. — В бунгалата ще бъдем на сигурно място.
Притичаха през малкото площадче пред служебната сграда и влязоха в едно от красивите бунгала, оградено с бял стобор и спретната градинка. В Ковис нямаше семейни жилища, двустайните бунгала обикновено се обитаваха от по двама пилоти.
Мануела ги остави и отиде да приготви питиетата.
— Казвай сега какво е истинското положение — меко продума Еър.
Марк набързо му разказа за нападението на хората на Затаки и смелостта, проявена от Руди.
— Старият шваба наистина заслужава медал — възхитен рече той. — Снощи обаче бандитите застреляха един от нашите работници. В рамките на четири минути го осъдиха и разстреляха, защото бил федаин. А сутринта други мръсници застреляха Киаби.
— Но защо? — ужасено го погледна Еър. Дюбоа му разказа за саботажа на петролопровода, после добави:
— Когато Руди и моллата се върнаха, Затаки ни строи на плаца и ни обясни, че Киаби бил убит, защото бил «привърженик на шаха, на американските сатани и на англичаните, които от години разлагат Иран и са най-големите врагове на Аллаха.»
— Бедният шеф! Бог ми е свидетел, че го обичах, беше наистина добър човек!
— Така е, но за жалост и твърд противник на Хомейни. А тези мръсници имат оръжие, много оръжие. В ръцете на фанатици като тях то става страшно! — Лицето на Дюбоа се втвърди. — Старият Дюк започна да ги ругае на фарси, а още снощи се беше спречкал със Затаки и моллата. Не знам какво им каза, но сигурно е било неприятно, защото те скочиха отгоре му и започнаха да го ритат и бият. Ние, разбира се, не останахме със скръстени ръце и стана страхотна тупаница. После над главите ни затрещя автомат и замръзнахме. Те също, защото се оказа, че това е Руди. Не знам как беше успял да измъкне оръжието от ръцете на един бандит, но го държеше насочено към Затаки и главорезите му. «Веднага го оставете или ще ви пръсна черепите», заповяда им той. Те се подчиниха. После — какъв мъжага, Господи! — после сключи сделка с тях — оставят ни на мира, а ние не пречим на тъпата им революция! Аз докарвам моллата тук, Дюк остава там, а Руди си запазва автомата! Накара Затаки и моллата да се закълнат в името на Аллаха, че няма да нарушават споразумението, но аз не им вярвам. Защото са лайна, mon ami, всички са лайна! Но Руди, Руди беше направо страшен! Такъв като него би трябвало да е французин!
— Цял ден се опитвам да вляза във връзка с тях, но никой не ми отговаря…
В другия край на базата се появи един танк «Центурион». Измъкнал се от тесните улички на казармата, той изпълзя на открито и със скърцане на веригите пое по главната алея към щаба и офицерската трапезария. Спря на място с ревящ на високи обороти двигател — внушителен, неуязвим и смъртоносен. Дългата цев на оръдието му бавно се въртеше и търсеше целта си. После куполът отскочи назад, от дулото излетя огън и снарядът разруши втория етаж на щаба — точно където бяха канцелариите на полковник Пешади. Защитниците на щаба се разбягаха. Втори изстрел и от сградата се разлетяха едри късове зидария, покривът й пропадна. Избухна пожар.
От първия етаж засипаха танка с дъжд от куршуми. На входа се появиха двама правителствени войници със снопчета гранати в ръце. Прибягаха под куршумите на нападателите, хвърлиха гранатите в люковете на желязното чудовище и пъргаво побягнаха към прикритието на полуразрушената сграда. Вътрешността на танка се разкъса от страхотна експлозия, от люковете му изригнаха пламъци и гъст черен дим. Най-горният люк отскочи, в отвора се появи горящата фигура на човек, който се опитваше да излезе. Тялото му почти се разкъса на части от плътния автоматен огън, с който го посрещнаха защитниците на щаба. Вятърът донесе миризмата на барут, пожар и изгоряло човешко месо.
Битката продължи малко повече от час, после затихна. Лъчите на залязващото слънце огряваха телата на убитите и умиращите от раните си войници. Опитът за завземане на базата беше провален, тъй като бунтовниците не успяха да ликвидират полковник Пешади и офицерите му при първата си изненадваща атака, и много малко от лоялистите преминаха на тяхна страна, пък и бяха подкрепени само от един танк, а в базата имаше три…
Пешади беше намерил укритие в един от останалите му верни танкове и успя да задържи кулата и цялата радиовръзка. Без колебание той поведе войниците си в контраатака и бързо изтика бунтовниците от хангарите и казармените помещения. Разбрали, че нападението е обречено на провал, войниците и обслужващият персонал на базата незабавно декларираха своята дълбока и историческа привързаност към Пешади и шаха, грабнаха захвърленото си доскоро оръжие и с усърдие се заеха да преследват «врага». Все пак малцина от тях стреляха на месо и полковникът го знаеше. Въпреки това той остави един от изходите неохраняван и позволи на част от нападателите да се оттеглят. Единствената му категорична заповед, дадена само на най-верните му подчинени, гласеше следното: «Открийте моллата Хусаин и го ликвидирайте!»
Но Хусаин все пак успя да избяга.
— Говори полковник Пешади — разнесе се гласът на командира по всички високоговорители в базата. — С помощта на Аллаха врагът е разбит. Благодаря на всички войници, които останаха верни на правителството. Незабавно да се приберат телата на хората, загинали геройски в името на Аллаха, да се преброят и да ми се докладва. Същото се отнася и за телата на противника. Лекарите да окажат спешна помощ на ранените. Аллах акбар, Аллах акбар! Наближава времето на вечерната молитва. Тази вечер аз съм молла и аз ще ръководя вашите молитви. Да присъствуват всички, които желаят да отправят своите благодарности към Бога!
Тримата в бунгалото на Старк мълчаливо слушаха тази реч. Мануела им превеждаше, тъй като полковник Пешади говореше на фарси. Настъпи тишина, нарушавана само от тихото пропукване на репродуктора. Гъст облак дим беше надвиснал над базата, въздухът вонеше на война и смърт. Мъжете отпиваха от чашите си, в които имаше водка и консервиран портокалов сок, Мануела пиеше само минерална вода. Помещението беше приятно затоплено от малка газова печка.
— Много любопитно — промълви тя, опитвайки се да не мисли за убитите, нито пък за Старк, останал далеч в Бандар-е Делам. — Пешади нито веднъж не каза «Да живее шахът», сигурно е страшно уплашен, въпреки победата!
— На негово място и аз бих се уплашил — сви рамене Еър. — Дори нещо по…
Телефонът за вътрешна връзка издрънча и всички подскочиха. Еър вдигна слушалката.
— Ало?
— Майор Чангиз на телефона. А, капитан Еър, тъкмо вас търся! Имаше ли нападение откъм вашата страна? Какво стана там?
— Нищо. Тук нападение нямаше.
— Слава Богу! Тревожехме се за вашата безопасност. Сигурен сте, че нямате убити и ранени, така ли?
— Доколкото знам, нямаме.
— Слава Богу! При нас са доста. За щастие нямаме ранени врагове.
— Нито един?
— Нито един. Ще ви моля да не споменавате нищо за току-що приключилия инцидент по радиото, капитане. Въпрос на военна тайна, вярвам, че ме разбирате.
— Напълно, майоре.
— Добре. Моля ви да използувате честотата на базата. В името на сигурността ние ще прослушваме вашата. Моля да не използвате късовълновите си предаватели без предварително съгласуване с нас. — Еър усети как кръвта се качва в лицето му, но премълча. — Накрая ще ви помоля точно в двадесет нула-нула да сте готов за инструктаж при полковник Пешади, а всички правоверни на служба при вас да бъдат незабавно освободени за вечерната молитва, включително Есвандиари.
— Съжалявам, но Есвандиари ползува едноседмичен отпуск.
Ставаше въпрос за директора на местния клон на «Иран Ойл».
— Добре, тогава пратете останалите под ръководството на Павуд.
— Веднага.
Разговорът прекъсна. Еър каза на останалите за какво става дума и излезе да предаде заповедта. Масил се притесни.
— Капитане! Ваше превъзходителство! Аз съм дежурен до залез слънце. Очакваме двете машини 212 и…
— Заповедта се отнася до всички правоверни и трябва да се изпълни незабавно. Документите ти са наред, вече години работиш в Иран. По-добре да идеш, защото той знае, че си тук… Или имаш от какво да се страхуваш?
— Не, ни най-малко.
Еър видя как по челото на палестинеца избиха ситни капчици пот и каза:
— Не се безпокой, Масил. Ще те заместя, докато се върнеш. Сигурно няма да трае дълго.
Прие двата хеликоптера 212, изпрати екипажите да почиват и с нарастващо нетърпение зачака завръщането на Масил. Бавеше се прекалено дълго. Опита се да свърши някоя и друга рутинна работа, но скоро се отказа. Единствената мисъл, която го топлеше, беше фактът, че жена му и децата му са на сигурно място в Англия въпреки противното време, противната влага, противните стачки и още по-противното правителство там.
Малко след мръкване късовълновата радиостанция оживя.
— Ало, Ковис, говори Макайвър от Техеран…
 

11
 
__Техеран, централата на С-Г: 6,50 вечерта.__
 
— Ало, Ковис, говори Макайвър от Техеран, чувате ли ме? — повтори Макайвър.
— Техеран, тук Ковис, задръж едно. — Това означаваше да изчака.
— Окей, Фреди — отвърна Макайвър и сложи микрофона на бюрото си. Двамата с Том Локхарт, който следобед бе пристигнал от Загрос, седяха в канцеларията на последния етаж на сградата, в която вече десет години се помещаваше централното управление на С-Г. Тя беше на пет етажа с плосък покрив, превърнат от Джени в прекрасна градина със столове, масички и малка скара за пикник. Генерал Бени-Хасан, близък приятел на Андрю Гавалан, беше препоръчал тази постройка с цялото си сърце: «За компанията на Анди Гавалан само най-доброто! Има място за половин дузина офиси, цената е съвсем приемлива, на покрива можете да монтирате генератор и антена, близо сте до главната магистрала, която води за летището, пазарът ви е подръка, моят офис е отсреща, място за паркиране има достатъчно. А сега — най-специалното предимство!» — При тези думи генералът беше отворил вратата и бе показал на Макайвър тоалетната. Обикновен, не много чист клозет.
— Какво му е толкова специалното? — учуди се Макайвър.
— Единствен в сградата. Всички останали са обикновени дупки в пода, които се заливат с вода. Ако човек не е свикнал да клечи, тази операция е доста опасна. Особено за дамите, които често се хлъзгат в дупката и резултатите са доста миризливи… — Генералът, приятен човек с безупречни обноски, избухна в смях.
— Навсякъде ли са такива тоалетните?
— Да, дори и в най-богатите домове, с изключение на международните хотели. Ако се замислите, Мак, ще откриете, че клякането е по-хигиенично, защото не се докосвате до нищо. Освен това имаме и това. — Ръката му посочи тънък маркуч, окачен на казанчето. — Ние се почистваме с вода и винаги го правим с лявата, тя е лайняната ръка. Дясната служи за хранене, затова никой не предлага нищо с лявата си ръка. Това би било проява на крайно невъзпитание, Мак. В ислямския свят никога не трябва да ядете или пиете с лявата ръка, освен това не забравяйте, че в повечето тоалетни няма маркучи и трябва да използувате водата от кофа, ако има такава, разбира се. Както вече казах, това е доста деликатна операция, но няма как — начин на живот. Между другото в ислямските страни няма да срещнете нито един левичар. — Отново прозвуча добродушният смях. — Повечето мюсюлмани не могат да се облекчават, ако не са клекнали, просто така са устроени коремните им мускули. Ако попаднат на европейска чиния, те клякат и на нея. Странно, нали? Но ако човек се замисли, бързо ще открие, че извън големите градове, а пък и в тях, рядко има дори течаща вода. И това е така в почти цяла Азия, Близкия изток, Китай, Индия, Африка, Южна Америка…
— Какво си се замислил, Мак? — попита го Локхарт. Високият канадец се беше отпуснал насреща му в удобно кресло, съвсем като това, на което седеше й Макайвър. Осветлението и отоплението работеха на максимални обороти, задвижвани от собствения генератор на компанията.
— Мисля си за клекалата и проклетата им вода за подмиване — изръмжа Макайвър. — Не мога да им свикна и това си е!
— Аз пък почти не им обръщам внимание. В нашия апартамент имаме само клекала. Шаразад ме попита дали искам европейска тоалетна като сватбен подарък, но аз отказах. — Локхарт пусна едва забележимата си усмивка. — На мен не ми прави впечатление, но съм сигурен, че точно това беше причината Дирдри да си замине!
— За всички наши жени е така, клекалото е истинско проклятие. Но какво съм виновен аз, по дяволите, че в тази част на света се облекчават по този начин? Слава Богу, че в моето жилище има нормална тоалетна, иначе Джени отдавна да се е разбунтувала! — Макайвър завъртя копчето за усилване на приемника и промърмори: — Хайде Фреди!
По стените на кабинета имаше само карти, но на мястото на снимката на шаха, която доскоро беше задължителна, все още личеше светло петно. Небето над затъмнения град се озаряваше от пожарища, в целия квартал не светеше нито една лампа, с изключение на тяхната. Пистолетната и автоматичната стрелба се смесваше с вечното «Аллах акбар», което разтърсваше града.
Репродукторът оживя:
— Тук Ковис, капитан Еър. Чувам ви ясно и чисто, капитан Макайвър.
Двамата рязко се изправиха и размениха разтревожени погледи.
— Нещо не е наред, Мак — прошепна Том Локхарт. — Той не може да говори свободно, значи някой стои до него…
Макайвър превключи на предаване:
— Май си играеш на радист, Фреди — рече нарочно небрежно той, с цел да провери подозренията си. — Забрави ли часовете за връзка?
— Случайно съм в радиокабината, капитан Макайвър.
— Всичко е в позиция пет на пет, нали? — Това означаваше максимално усилване на радиосигнала, но на жаргона на пилотите означаваше съвсем друго: «Добре ли си, всичко ли е наред?»
След нарочна пауза, от която всичко им стана ясно, Еър отговори:
— Да, капитан Макайвър.
— Добре, капитан Еър — изрече отчетливо Макайвър, за да му покаже, че е разбрал всичко. — Моля, свържете ме със Старк.
— Съжалявам, сър, невъзможно е. Капитан Старк все още се намира в Бандар-е Делам.
— Какво прави там? — остро попита Макайвър.
— Капитан Луц му заповяда да остане там, а вместо него изпрати капитан Дюбоа да изпълни ВИП-превоза, поискан от «Иран Ойл» и разрешен от вас.
Преди да отлети, Старк беше успял да отскочи до Техеран и беше обяснил проблема на моллата Хусаин. Макайвър беше дал съгласието си за полета, тъй като полковник Пешади нямаше нищо против, и нареди на Старк да го държи в течение.
— Ще дойде ли в Ковис машина 125, капитан Макайвър?
— Възможно е — отвърна Макайвър. — Но човек никога не може да бъде сигурен. — 125 трябваше да пристигне още вчера в Техеран, но поради сраженията около летището полетът беше отложен за следващия ден, понеделник. — Правим опити да получим разрешение за директен полет до Ковис. Малко е рисковано, защото военните контрольори на полетите са… са малко. Летището на Техеран е задръстено и не можем да измъкнем нито една машина. Кажи на Мануела да е готова, в случай че получим разрешение за излитане. — Макайвър направи гримаса, защото не беше сигурен доколко може да се разпростира по откритата линия. В същия миг погледът му беше привлечен от ръкомахането на Локхарт.
— Дай на мен, Мак — прошепна той. — Фреди говори френски.
Лицето на Макайвър се проясни и той с готовност прехвърли микрофона в ръцете му.
— Ecoute, Фреди — започна Локхарт на канадското си наречие, което дори Фреди трудно разбираше, макар че владееше френски отлично. — Международното летище все още се намира в ръцете на марксистите, подкрепяни от бунтовниците на Хомейни и партизани на ООП. Държат и контролната кула. Най-упоритият слух тази вечер е, че през нощта ще се извърши преврат със съгласието на министър-председателя, войските най-сетне ще завземат Техеран и ще получат заповед да потушат всички бунтове със силата на оръжието. Какъв е проблемът ви там? Добре ли сте?
— Да — не се притеснявайте — долетя приглушеният отговор на Фреди. — Имам заповед да не давам никаква информация и в момента ме подслушват, но на практика няма нищо сериозно. В Миризливата долина (така наричаха помежду си Бандар-е Делам, където постоянно вонеше на петрол) имат доста проблеми и шефът беше изпратен на небето още преди да каже гък…
Очите на Локхарт се разшириха.
— Разстреляли са Киаби — съобщи той на Макайвър.
— … но старият Руди държи всичко под контрол, а Дюк е окей. По-добре да престанем с този цирк, приятелчета… Онези ни слушат!
— Разбрано. Налягайте си парцалите и кажете на всички да правят същото. — После, без никаква пауза, добави на английски: — Повтарям, утре ще изпратим заплатите на всички служители!
— Без майтап? — проясни се гласът на Еър.
— Без майтап! — засмя се неволно Локхарт. — Остави някой да дежури на радиостанцията, за да ви съобщим развитието на нещата. Ето ти пак капитан Макайвър, иншаллах…
Микрофонът отново смени притежателя си.
— Капитане, чувал ли си се с Ленгех вчера или днес?
— Не, опитахме, но връзката не стана. Може би поради слънчевите изригвания. Ей сега ще опитам отново.
— Благодаря. Предай поздрави на капитан Скрагър и му напомни, че другата седмица пристига лекарят. — Макайвър тъжно се усмихна и добави: — Капитан Старк да се свърже с мен в момента, в който се върне!
Прекъсна връзката и се облегна назад. Локхарт му предаде онова, което беше научил от Еър, и си сипа нова чаша уиски.
— Ами на мен? — раздразнено го погледна Макайвър.
— Мак, нали…
— Не започвай отново, направи ми го по-разредено. — Локхарт се подчини, а Макайвър стана и се приближи до прозореца. Навън беше тъмно като в рог. — Горкият Киаби! Ако в тази страна имаше поне един наистина добър иранец, лоялен към всички, това беше той. За какво са го убили? Диваци! А Руди «заповядал» на Дюк и Марк, какво ли означава това?
— Означава, че са имали неприятности, но Руди се е справил. Ако беше обратното, Фреди несъмнено щеше да намери начин да ми го каже — френският му е достатъчно богат. Разполагахме с достатъчно време, въпреки че «те» ни подслушваха. Кои ли са тези «те»? — удиви се Локхарт. — Сигурно същите, които са в Загрос.
В Загрос, един ден след като Локхарт се върна от Техеран, беше извършено нападение. Моллата на селцето Яздек беше получил заповедта на Хомейни за бунт срещу «незаконното правителство на шаха» и беше вдигнал хората. Роден там, той притежаваше мъдростта, характерна за жителите на онези ирански селища, които са напълно откъснати от света през зимата, а през останалата част от годината — трудно достижими. Щеше да се бие с началника на полицията, който му се падаше племенник, и с Назири — шеф на базата и също член на семейството му, защото беше женен за дъщерята на балдъзата му. И нещо, което беше още по-важно — всички бяха галезани, част от номадското племе кашкай, заселили се преди векове край този тесен проход. Началникът на полицията Ничак хан беше техен каландар, т. е. старейшина на племето, избран в пълно съответствие с древните обичаи.
Моллата проявил достатъчно мъдрост да се консултира с него и Ничак хан се бе съгласил, че наистина трябва да се въстане срещу традиционния враг шах Пахлави, да се отпразнува този акт на революцията със стрелба във въздуха, а на разсъмване той сам да поведе въстаниците към летището на чужденците.
Появиха се рано сутринта, всички мъже на селцето, въоръжени до зъби. Ничак хан беше захвърлил полицейската униформа и се бе нагиздил с племенната носия. Беше доста по-нисък от Локхарт, здрав и стегнат, с железни ръце и стоманени мускули, препасал патрондаш и с пушка в ръце. По предварителна уговорка Локхарт и Жан-Люк Сесон ги посрещнаха край двете набързо издигнати каменни колони, които маркираха входа на базата. Локхарт отдаде чест и се съгласи, че Ничак хан има пълна юрисдикция над базата, двете каменни колони бяха срутени сред радостни възгласи и безразборна стрелба във въздуха. После Ничак хан връчи на Сесон букет цветя. Жан-Люк се явяваше представител на Република Франция, на която галезаните — кашкаи изразяваха благодарност заради подкрепата на Хомейни, заел се с тежката задача да ги освободи от най-големия им враг шах Пахлави.
След въодушевени речи от двете страни започнаха празненствата. Ничак хан и моллата официално помолиха Том Локхарт, главатаря на племето чужденци в Загрос Три, да продължи своята дейност и при новата власт. Локхарт тържествено прие…
— Да се надяваме, че Руди и момчетата са имали твоя късмет в Загрос, Том — рече Макайвър и обърна гръб на тъмния прозорец. — Нещата вървят все по-зле. «Ужасното убийство на Киаби е лош знак за нас — помисли си той. — Как, по дяволите, да измъкна Джени от Техеран, къде, по дяволите, е Чарли?»
От вчера сутринта не знаеха нищо за Петикин, излетял за Табриз. Наземният персонал в Галег Морги им даде противоречиви сведения — едни твърдяха, че Петикин бил отвлечен и заставен да отлети в неизвестна посока с «трима непознати на борда», други пък казваха, че трима ирански пилоти завзели хеликоптера и поели към границата. Няколко души се кълняха, че тримата пасажери били висши ирански офицери, които искали да напуснат страната. «Защо винаги трима?» — се беше запитал Макайвър. Знаеше, че Петикин беше успял да се добере до летището, тъй като колата му все още беше там, макар и ограбена и разбита, с източен резервоар. Бандар-е Пахлави, където би трябвало да зареди с гориво, мълчеше, а Табриз беше прекалено отдалечен. Той тихо изруга. Тежък ден.
Кредиторите започнаха да го притискат още от сутринта, телефоните не работеха, телексът блокира, а срещата му по обед с генерал Валик, който според уговорката с Гавалан трябваше всяка седмица да го финансира с пари в брой, се оказа пълен провал.
— Ще изплатим дълговете в момента, в който отворят банките — каза генералът.
— Това го слушам вече седмици наред — отговори хладно Макайвър. — Парите ми трябват веднага.
— На всички ни трябват! — изсъска гневно Валик, сдържайки избухването си само защото знаеше, че иранците в съседното помещение чуват всяка дума. — В момента се води гражданска война и аз не съм в състояние да отворя банките. Трябва да чакате. — Беше закръглен мъж с оредяла коса и тъмна кожа, облечен в скъп костюм. Снижи гласа си и добави: — Ако не беше глупостта на американците, които убедиха шаха да съкрати числеността на славната ни армия, сега нямаше да сме в това положение!
— Много добре знаете, че съм англичанин, а бъркотията сами си я забъркахте!
— Англичанин, американец — все едно! Грешката е изцяло ваша! Вашите правителства предадоха шаха и Иран, сега ще трябва да си плащате!
— С какво? — горчиво се усмихна Макайвър. — Вие държите всичките ни пари!
— Ако не бяха иранските ви партньори, и най-вече аз, вие нямаше да разполагате дори с едно пени! Анди не протестира. Получих телекс от своя уважаван колега генерал Джавадах, който ми съобщава, че тази седмица Анди ще подпише новия договор с «Гърни».
— Аз пък научих лично от него, че сте му изпратили специален телекс, в който обещавате да ни отпуснете пари!
— Обещах да се опитам! — Генералът с усилие овладя гнева си, тъй като не можеше да мине без сътрудничеството на Макайвър. Избърса челото си с кърпичка и отвори куфарчето си. Беше пълно догоре с пачки банкноти, но той държеше капака така, че Макайвър да не вижда съдържанието му. Извади една от тях и щракна капака, после внимателно я преброи. Бяха петстотин хиляди риала — около шест хиляди долара. — Ето — рече доволно той. — Следващата седмица ще донеса още, а сега искам разписка, ако обичате.
— Благодаря — рече Макайвър и разписа разписката. — Кога ще можем да…
— Следващата седмица. Ако банките бъдат отворени, ще оправим всичко. Винаги държим на думата си. Винаги! Нали на нас дължите договора с «Гърни»? — Валик се наведе напред и снижи глас: — Имам един специален чартър за изпълнение. Утре сутринта трябва да имам на разположение един 212, готов за полет.
— Закъде?
— Трябва да прегледам някои обекти в Абадан — обясни Валик, а Макайвър забеляза ситните капчици пот, които покриха челото му.
— А как ще получа разрешение, генерале? Въздушното пространство на Иран се намира изцяло под контрола на военните и…
— Не се занимавайте с разни разрешения, просто…
— Ако не получим план на полета, одобрен предварително от военните, действията ни ще бъдат незаконни.
— Винаги можете да кажете, че сте поискали разрешение и сте го получили устно. Какво толкова трудно има?
— Първо, това е нарушение на иранските закони, генерале, на вашите закони. Второ, дори да излетим от Техеран без проблеми, следващият военен диспечер ще ни поиска номера на разрешението, който е записан в щаба на ВВС. А те са страшно подозрителни към полетите на хеликоптери, далеч по-подозрителни от цивилните си колеги. И щом разбере, че нямаме разрешение, незабавно ще ни нареди да се приземим и да се явим в контролната кула. Там ще ни арестува, а машината ще бъде конфискувана.
— Трябва да намерите някакъв начин, този чартър е особено важен за нас. От него зависи… подписването на договора с «Гърни». Просто наредете един 212 да ни чака готов за излитане, в Галег Морги.
— Защо не на международното летище?
— Там е по-удобно… а и по-спокойно в момента.
Макайвър се намръщи. Валик имаше пълното право да иска от него подобни неща.
— Добре, ще се опитам — въздъхна той и придърпа към себе си бележника с формуляри за полетни разрешения. Най-отгоре стоеше разрешението за полета на Петикин до Табриз. Отново го обзе безпокойство. Къде, по дяволите, се изгуби този човек? В графата «пътници» вписа името на генерал Валик и му го поднесе за подпис.
Валик хвърли един поглед на формуляра и решително го отблъсна.
— Не е необходимо тук да стои моето име. Пишете четирима пътници и известно количество багаж. Ще взема със себе си жената и децата. В Абадан ще останем една седмица, после се връщаме обратно. Моля един 212 да бъде готов в Галег Морги утре в девет!
— Съжалявам, генерале, но ако не впишем имената на пътниците, военните изобщо няма да приемат заявката. Ще я подам веднага, но не съм оптимист. — Макайвър взе писалката и започна да нанася имената.
— Спрете! Не искам да фигурират нашите имена. Пишете, че ще превозвате някакви резервни части за Абадан. Сто на сто имате такава необходимост, нали? — Потта по челото му рукна на ручейчета.
— Добре, но трябва да се подпишете в графата «разрешил полета», да нанесете имената на пътниците и крайната точка на полета.
— Не разбрахте ли, че трябва да го уредите без името ми? — почервеня от гняв генералът. — Направете го веднага!
— Не мога! — Макайвър също започна да губи търпение. — Повтарям ви, че военните ще искат всички данни за полетите! Напоследък са станали досадни като конски мухи! Вече седмици не сме летели в тази посока и положително ще ни подложат на щателно претърсване! Техеран не е като Юга, където летим по сто пъти на ден!
— Специален полет за доставка на резервни части толкоз! Какво толкова сложно има? -— Има. Войниците в Галег Морги няма да ви пуснат до хеликоптера без съответното разрешение, да не говорим за контролната кула. Нали ще видят как се качвате, дявол да го вземе! — Макайвър го гледаше с открита досада. — Защо не уредите лично разрешението, генерале? Вие сте човекът с най-солидни връзки в Иран, за вас подобен проблем положително не представлява никаква трудност!
— Всички самолети са наши! Наши!
— Така е — кимна намръщено Макайвър. — Макар че ще станат ваши, като платите онези четири милиона долара, които все още ни дължите. Имате пълно право да летите за Абадан или където пожелаете. Но ако ви хванат в хеликоптер на С-Г с фалшиви документи, които са приподписани от мен, ще кацнете направо в затвора в комплект със семейството си, а там ще видите и мен, и пилота. Същевременно машината ще бъде конфискувана, а компанията ще изгуби завинаги разрешението си за работа на иранска земя. — При мисълта за затвора му се зави свят. Дори една десета от ужасите в подземията на САВАК да бяха верни, пак бяха прекалено много за един европеец.
Валик преглътна яростта си, седна пак на стола и върху лицето му се изписа пресилена усмивка.
— Не бива да се караме, Мак, прекалено дълго сме работили заедно — рече той. — Аз… аз ще направя предложението си особено привлекателно както за теб, така и за пилота. — Отвори куфарчето си и добави: — Дванадесет милиона риала. За теб и пилота.
Макайвър спря безизразен поглед върху пачките. Дванайсет милиона риала бяха около сто и петдесет хиляди долара или сто хиляди лири стерлинги. Той безмълвно поклати глава.
— Добре — въздъхна Валик. — По дванайсет на всеки, плюс разноските. Половината сега, останалото, след като се приземим на летището в Кувейт. Какво ще кажеш?
Макайвър изпадна в шок. Не само поради огромните суми, но и поради споменаването на Кувейт. Той вече подозираше какви са намеренията на генерала, но не очакваше те да бъдат извадени на показ толкова лесно. Всичко беше коренна противоположност на това, което Валик твърдеше в продължение на цели шест месеца — че шахът ще смаже опозицията и бързо ще се справи с Хомейни. Дори след невероятното отпътуване на шаха и триумфалното завръщане на Хомейни (Господи, нима това стана само преди десет дни?!) Валик продължаваше да твърди, че няма нищо обезпокоително, защото Бахтияр и генералите от Имперския генерален щаб поддържат равновесието, нещата са под контрол и «тази комунистическа революция под прикритието на Хомейни никога няма да успее. А и Съединените щати няма да позволят това, никога! В подходящо време специалните служби ще завземат властта и всичко ще бъде под техен контрол.» До вчера Валик повтаряше убедено това, твърдеше, че след броени часове армията ще се намеси и първият знак бил потушаването на малкия бунт на военновъздушните сили от Безсмъртните в Дошан Тапе.
Макайвър откъсна поглед от парите и се втренчи във Валик.
— Знаеш нещо, което ние не знаем.
— Какво говориш? — разбесня се Валик. — Не знам нищо…
— Нещо се е случило, но какво?
— Трябва да се измъкна от страната заедно със семейството си — каза Валик. Вече беше на ръба на отчаянието. — Слуховете са ужасни — преврат или гражданска война, Хомейни или не, аз съм, всички ние сме белязани. Разбираш ли? Отнася се за семейството ми, Мак, трябва да се махна, докато нещата се успокоят. По дванадесет милиона на всеки, а?
— Какви слухове?
— Слухове! — Валик насмалко да го заплюе. — Вземи разрешителните на всяка цена. Плащам в аванс.
— Независимо колко пари предлагаш, няма да го направя. Трябва да бъде открито и честно.
— Ти, глупав лицемер! Честно? Как оперираше ти през всичките тези години в Иран? С подкупи! Колко си платил ти лично под тезгяха — или пък на митничарите? Подкупи! Как мислиш, че получихме договорите, а? Договорите на «Гърни»? С подкупи! Като плащахме в брой, тихо, на когото трябва. Толкова ли си глупав, че не си разбрал как го правят иранците?
Макайвър отвърна рязко:
— Зная какво е подкуп, не съм толкова глупав, зная също как го правят иранците. О, да, иранците го правят по свой собствен начин. Отговорът е «не».
— Тогава кръвта на жена ми и децата ми ще тежи на твоята съвест. А също и моята кръв.
— Какво искаш да кажеш?
— Май се страхуваш от истината?
Макайвър го зяпна. Съпругата на Валик и техните две деца бяха любимци на Джени, а и негови.
— Защо си толкова сигурен?
— Имам… имам братовчед в полицията. Той видял… секретен списък на САВАК. Аз трябва да бъда арестуван вдругиден заедно с други видни личности за успокоение… на опозицията. И цялото ми семейство. А ти знаеш как се отнасят те… как могат да се отнесат те с жените и децата… — Дъхът на Валик секна.
Съпротивата на Макайвър се рушеше. Всички бяха чували ужасяващите истории за мъченията на жени и деца пред очите на арестувания мъж, за да го принудят да се подчини на всичко, което искат от него, или просто от жестокост.
— Добре — съгласи се той безпомощно. Чувствуваше се ужасно, знаеше, че е в капан. — Ще се опитам, но не очаквай да получиш разрешение и не трябва да отиваш на юг от Абадан. Най-добре ще е да се измъкнеш през Турция. С наша помощ може би ще успееш да стигнеш до Табриз, после ще подкупиш някой да те прекара с камион до границата. Сигурно имаш приятели там. Няма да успееш в Галег Морги — няма начин да се промъкнеш на борда с Ануш и децата, няма да успееш дори да влезеш във военната зона, без да те спрат. Трябва… трябва да те вземем извън Техеран. Някъде встрани от пътищата и извън обсега на радара.
— Добре, но трябва да е в Абадан.
— Защо? Намаляваш шансовете си наполовина.
— Трябва Семейството ми… баща ми и майка ми ще стигнат дотам с кола. Разбира се, ти си прав за Галег Морги. Могат да ни вземат извън Техеран в… — Валик се замисли за момент, после бързо продължи: — Там, където се срещат нефтопроводът на юг и река Зехзан… далеч е от пътя и е безопасно. Ще бъдем там преди обед, точно в единадесет. Господ да те възнагради, Мак. Ако… ако помолиш за разрешение за резервни части, аз… аз ще уредя да го одобрят. Умолявам те.
— Но как ще стане със зареждането? Щом кацнеш и те видят, незабавно ще те арестуват.
— Поискай да заредиш във военновъздушната база в Исфахан. Аз… аз ще уредя всичко в Исфахан. — Валик избърса потта от лицето си.
— А ако нещо се провали?
— Иншаллах! Ти ще помолиш за разрешение за резервни части — без имена в разрешителното, иначе с мен е свършено, или още по-лошо — и с Ануш, Джалал и Сетарем. Моля те!
Макайвър знаеше, че това е лудост.
— Ще поискам разрешение за резервни части само за Бандар-е Делам. До полунощ ще разбера дали е одобрено — ще изпратя някой да го чака и да ми го донесе в апартамента. Телефоните не работят, така че ще трябва да дойдеш при мен за потвърждение. Това ще ми даде време да обмисля всичко и да реша да или не.
— Но ти…
— До полунощ.
— Да, добре тогава, ще дойда.
— А какво става с другите партньори?
— Те … те не знаят нищо за това. Емир Пакнури или някой от другите ще ме замества.
— А какво ще стане със седмичните заплати?
— Те ще ги осигурят. — Валик отново избърса потта от челото си. — Господ да те благослови. — Той облече палтото си и тръгна към вратата. Куфарчето лежеше на бюрото.
— Вземи го.
Валик се обърна.
— А, искаш да ти платя в Кувейт? Или в Швейцария? В каква валута?
— Не искам да ми плащаш. Можеш да разрешиш чартърен полет. Може би ще успеем да те прекараме в Бандар-е Делам — после ще действуваш сам.
Валик невярващо се втренчи, в него.
— Но… даже и така да е, ще имаш разходи, за да платиш на, ъ-ъ, пилота или на някого другиго.
— Не, но можеш да ми дадеш аванс от пет милиона риала за парите, които съдружниците дължат и от които ние отчаяно се нуждаем. — Макайвър набързо надраска една разписка и му я подаде. — Когато заминеш, емирът и останалите може и да не са толкова щедри.
— Банките ще бъдат отворени следващата седмица, сигурни сме в това.
— Е, да се надяваме, че ще бъде така и че ще получим това, което ни се полага. — Той видя изражението на Валик, видя го как пресмята парите. Съзнаваше, че Валик го смята за луд, че не е приел подкупа, знаеше също, че генералът ще се опита да подкупи пилота, който и да е той, за да го прекара през последната отсечка, ако хеликоптерът изобщо успее да се измъкне от техеранското въздушно пространство — и че това ще бъде катастрофа.
И сега, в своя офис, взрян с празен поглед през прозореца, без да чува гърмежите и да вижда случайните проблясъци в тъмния град, той си мислеше: «Боже мой, САВАК! Трябва да се опитам да му помогна, трябва да го направя. Бедните дечица и жена му. Трябва да го направя! А когато Валик предложи на пилота подкупа, въпреки че ще съм го предупредил предварително, дали пилотът ще откаже? Щом Валик предлага дванадесет милиона сега, в Абадан ще бъдат двойно повече. Том може да използува тези пари, Ногър Лейн, аз също, всеки. Само за кратко пътуване през Залива — кратко и само в една посока, без връщане. Откъде, по дяволите, Валик има толкова пари в брой? Разбира се, че от някоя банка.»
От седмици се носеше слух, че срещу определена такса някои хора със силни връзки могат да получат пари от Техеран, макар че официално банките бяха затворени. Или че срещу още по-голяма такса парите могат да бъдат преведени по кодирани сметки в Швейцария и че сега швейцарските банки са заринати от капитали, изтичащи от страната. Милиарди. Няколко милиона, на когото трябва и всичко е възможно. Не е ли така и в цяла Азия? Бъди честен, защо само в Азия? Не е ли така по целия свят?
— Том — каза той уморено. — Опитай се да се свържеш с въздушния контрол и, моля те, виж дали са дали разрешение на 212.
За Локхарт това беше просто обикновена доставка — Макайвър му беше казал само, че се е видял с Валик днес и че генералът му е дал малко пари в брой, нищо повече. Все още трябваше да реши кого от пилотите да изпрати, искаше му се да го направи сам и да не излага никого на риск. Дяволите да го вземат това медицинско! И тези проклети правила!
Локхарт отиде до радиостанцията. В този момент в приемната се чу шум от боричкане и вратата се отвори с трясък. На прага застана младеж с автомат през рамо и зелена лента на ръкава. Зад него се бяха струпали още пет-шест младежи. Иранците от персонала стояха като парализирани. Младежът погледна Макайвър и Локхарт, после в един списък.
— Салаам, ага. Капитан Макайвър? — обърна се той към Локхарт. Английският му беше лош, със силен акцент.
— Салаам, ага. Не, капитан Макайвър съм аз — отвърна Макайвър неспокойно. Първата му мисъл беше: «Дали тези са от същата група, която е убила бедния Киаби?» А втората: «Джен трябваше да замине с другите, трябваше да настоя.» Третата беше за пачките риали в отвореното дипломатическо куфарче на пода до закачалката.
— А, добре — каза учтиво младежът. Беше с черни кръгове под очите, лицето му бе строго и макар че Макайвър му даваше най-много двадесет и пет години, той имаше изражение на възрастен мъж. — Опасно е тук. За вас. Моля да вървим. Ние сме комитетът, отговаряме за този блок. Моля ви да вървите. Веднага.
— Добре. Разбира се, ъ-ъ, благодаря ви. — На два пъти преди това Макайвър си беше мислил да евакуира офисите заради бунтовете и тълпите по околните улици. Огромните маси от хора бяха учудващо дисциплинирани и не бяха нанесли големи щети нито на имуществото, нито на самите европейци — като се изключат паркираните на улицата коли. За първи път тук идваше някой да го предупреди лично. Макайвър и Локхарт покорно облякоха палтата си. Дънкан затвори дипломатическото си куфарче и на тръгване изгаси осветлението.
— Откъде светлина, когато всички останали нямат?
— Имаме собствен генератор. На покрива. Младежът се усмихна странно. Зъбите му бяха много бели.
— Чужденците имат светлина и отопление, иранците — не.
Макайвър понечи да му отговори, но реши, че е по-добре да премълчи.
— Получихте ли съобщение? Съобщение да напуснете? Съобщение днес?
— Да — отвърна Макайвър. Едно съобщение в офиса и едно в апартамента — Джени го беше намерила в пощенската кутия. В него пишеше само: «На първи декември ви предупредихме да напуснете. Защо сте още тук, ако не сте врагове? Остава ви малко време. Подпис: Университетски поддръжници на Ислямската република в Иран.»
— Вие, ъ-ъ, вие представител на университета ли сте?
— Ние сме вашият комитет. Моля, напуснете веднага. По-добре ще е враговете никога да не се връщат. Нали?
Макайвър и Локхарт излязоха. Революционерите ги последваха по стълбите. От седмици асансьорите не работеха.
Улицата беше все още пуста, нямаше тълпи и стрелба, само далеч се чуваха изстрели.
— Не се връщайте. Имате само три дни. Макайвър го зяпна.
— Невъзможно. Имам много рабо…
— Опасно е. — Младежът и останалите, също толкова млади, чакаха мълчаливо и ги наблюдаваха. Не всички бяха въоръжени с пушки. Двама носеха тояги. Двама се държаха за ръце. — Не се връщайте. Много лошо. Три дни, комитетът казва. Разбрахте ли?
— Да, но някой от нас трябва да зареди генератора или телексът ще спре и тогава ще изгубим връзка, и…
— Телексът не е важен. Не се връщайте. Три дни. — Младежът търпеливо им направи знак да тръгват. — Тук е опасно. Не забравяйте, моля. Лека нощ.
Макайвър и Локхарт се качиха на колите си, които ги чакаха заключени в гаража под сградата, чувствувайки завистливите погледи на иранците. Макайвър караше своя четириместен «Роувър», модел 65-а година, когото наричаше Лулу и поддържаше в добро състояние. Локхарт беше заел колата на Скот Гавалан — малък, очукан стар ситроен, съзнателно поддържан в лошо състояние, макар и с форсиран двигател и идеални спирачки, така че, ако се наложи, да бъде много бърз. Подкараха колите и след втория завой спряха един до друг.
— Тези негодници говореха наистина сериозно — започна Макайвър сърдито. — Три дни? Не мога да не отида в офиса цели три дни!
— Да. И какво сега? — Локхарт погледна в огледалото за обратно виждане. Младежите бяха завили зад първия ъгъл, стояха там и ги наблюдаваха. — По-добре да тръгваме. Ще се видим в твоя апартамент — добави той бързо.
— Да, но утре сутринта, Том, сега нищо не можем да направим.
— Но аз исках да се върна в Загрос — трябваше да тръгна днес.
— Знам. Остани и утре. Иди вдругиден. Ногър може да направи чартъра, ако дойде разрешението, в което се съмнявам. Ела към десет.
Макайвър видя, че младежите тръгват към тях.
— Към десет, Том — повтори той забързано, включи на скорост, изруга и потегли.
Младежите се увериха, че си отиват, и водачът им Ибрахим се зарадва — не искаше да се сблъсква с чужденци или да ги убива. Или да ги дава под съд. Само САВАК. И виновните полицаи. И враговете на Иран, вътре в Иран, които искаха да върнах шаха. И всички предателски марксисти-тоталитаристи, които се противопоставяха на демокрацията и свободата на вероизповеданието и на свободата на образованието и университетите.
— Ех, ще ми се да имам и аз такава кола — рече един от младежите завистливо. — Беше модел шестдесет и осма, нали, Ибрахим?
— Шестдесет и пета — поправи го Ибрахим. — Един ден ще я имаш, Али, както и бензина, с който да я пълниш. Един ден ще бъдеш най-известният писател и поет в цял Иран.
— Отвратително е, че тези чужденци имат толкова много богатства, когато съществува такава бедност в Иран — обади се друг.
— Скоро всички ще си отидат до един. Завинаги.
— Мислиш ли, че тези двамата ще се върнат утре, Ибрахим?
— Надявам се, че не — отвърна той с уморена усмивка. — Ако се върнат, не знам какво ще правим. Мисля, че достатъчно ги изплашихме. Но въпреки това ще трябва да наглеждаме този блок поне два пъти на ден.
Единият от младежите с тоягите го прегърна развълнувано.
— Радвам се, че те избрахме за водач. Ти беше най-добрият избор.
Всички се съгласиха. Ибрахим Киаби беше много щастлив, радваше се, че е част от революцията, която щеше да сложи край на всички беди на Иран. Гордееше се с баща си, нефтен инженер и важен служител в «Иран Ойл», който работеше упорито години наред за демокрацията, противопоставяйки се на шаха, и чийто глас сега щеше да се чуе в нов, процъфтяващ Иран.
— Елате, приятели — подкани ги той с усмивка. Трябва да прегледаме още няколко сгради.
 

12
 
__На остров Сири: 7,42 вечерта.__
 
На малко повече от хиляда и сто километра на югозапад от Техеран товаренето на петдесетхилядитонния японски танкер «Рикомару» почти завършваше. Луната осветяваше Залива, нощта беше приятна, с много звезди, и Скрагър се беше съгласил да придружи дьо Плеси на борда за вечеря с Йоши Касиги. Сега тримата стояха на мостика заедно с капитана. Палубата бе обляна от светлина. Наблюдаваха японските моряци и главния инженер близо до голямата смукачна тръба, която минаваше през борда и водеше до комплекса разпределителни кранове върху стационарно закотвената, плуваща петролоносеща лодка до танкера. Тя също беше осветена от прожекторите.
Намираха се на около двеста метра от ниския остров Сири, танкерът беше здраво закотвен с двете носови вериги, закрепени за шамандури отпред, и две котви на кърмата при кормилото. Нефтът се изпомпваше от резервоарите на брега чрез тръба, прекарана по мостово съоръжение над водата до лодката, после до борда и резервоарите чрез собствената им тръбопроводна система. Товаренето и разтоварването бяха опасни операции поради силно летливите, високо експлозивни газове, които се образуваха в резервоарите в пространството над суровия нефт — а празните резервоари бяха дори по-опасни, докато не бъдат измити. В по-съвременните танкери, за по-голяма безопасност, се впомпваше азот — инертен газ, който се изпускаше, когато бяха празни. Но «Рикомару» нямаше такова оборудване.
— Затворете клапана! — извика главният инженер на хората от лодката, после се обърна към мостика и даде знак с палец нагоре. Капитанът го прие и каза на Касиги на японски: — Разрешете да отплуваме, колкото е възможно по-скоро. — Беше слаб мъж, със строго лице, с колосана бяла риза и къси панталони, с бели чорапи и обувки, еполети и фуражка с козирка.
— Да, капитан Морияма. Колко време ще ви трябва?
— Най-много два часа — да получа разрешение и да вдигнем котва. — Това означаваше, да изпратят моторната си лодка, за да освободи веригите на котвата, затегнати към постоянните шамандури, а после да ги навият и пак да ги закачат за котвите.
— Е — обърна се Касиги към дьо Плеси и Скрагър на английски, — вече сме натоварени догоре и сме готови да тръгнем. След около два часа ще сме вече на път.
— Отлично — отвърна дьо Плеси с облекчение. — Значи можем да си отдъхнем.
Операцията беше протекла много добре. Охраната по целия остров и на кораба беше засилена. Всичко, което можеше да се провери, беше проверено. Само трима особено необходими за работата иранци бяха допуснати на борда. Всички бяха внимателно претърсени и наблюдавани от японски член на екипажа. Нямаше никакви признаци на враждебност сред останалите иранци на брега. Всяко по-съмнително място, където можеха да бъдат скрити експлозиви или оръжие, беше претърсено.
— Може би този беден младеж от Сири Едно се е заблудил, mon ami Скраг.
— Може би — съгласи се Скрагър. — Но дори да е така, мисля, че младият Абдула Турик е бил убит. Никой не може да получи такива наранявания на лицето и очите просто като падне от платформата в спокойно море. Бедното момче.
— А акулите, капитан Скрагър? — намеси се в разговора Касиги. — Акулите не могат ли да направят такива рани?
— Могат, разбира се. Но да ме вземат дяволите, ако не е било заради това, което ми каза.
— Надявам се да грешите.
— Обзалагам се, че никога няма да разберем истината — каза Скрагър тъжно. — Как го казвахте вие, мистър Касиги? Карма. Кармата на този беден младеж беше кратка и горчива.
Другите кимнаха. Наблюдаваха мълчаливо как корабът се отделя от пъпната връв на лодката.
За да вижда по-добре, Скрагър отиде до края на мостика. Под ярката светлина на прожекторите работниците на лодката усърдно развиваха една тридесет сантиметрова тръба. Бяха шест души — двама от японския екипаж, трима иранци и един френски инженер.
Виждаше и цялата долна палуба, в средата й беше неговият 206. Беше кацнал на нея по предложение на дьо Плеси и с позволението на Касиги.
— Добре — беше обещал Скрагър на французина. — Ще ви откарам обратно в Сири или Ленгех, както пожелахте.
— Йоши Касиги предлага и двамата да останем да пренощуваме, Скраг, и да се върнем сутринта. Малко разнообразие. Можем да тръгнем призори и да се върнем в Ленгех. Ела на борда. Ще се радвам.
Така че той беше кацнал на танкера на залез слънце, без да може да си обясни защо прие поканата, но беше сключил приятелски договор с Касиги и чувствуваше, че трябва да го почете. Измъчваше го и болезненото чувство за отговорност за смъртта на младия Абдула Турик. Видът на трупа го беше потресъл. Трябваше да остане на Сири, докато танкерът потегли. Беше се опитал да бъде добър гост, съгласявайки се неохотно с дьо Плеси, че може би, в края на краищата, смъртта на младежа е била просто случайност и че предпазните им мерки ще спрат всякакви опити за саботаж.
Откакто предния ден беше започнало товаренето, всички бяха нервни. Тази вечер още повече. Новините по Би Би Си бяха отново много тревожни, съобщаваше се за силно нарастваща конфронтация в Техеран, Мешед и Кум. Към това се прибавяше и съобщението на Макайвър, че Еър е телеграфирал от Ковис на френски; новини за продължаващата блокада на техеранското международно летище, за възможен преврат и за Киаби. Убийството на Киаби потресе дьо Плеси. И всичко това, заедно с носещите се сред иранците слухове и контраслухове им провали вечерта — слухове за предстояща военна намеса на САЩ, за предстояща съветска военна интервенция, за опити за покушение срещу Хомейни, срещу назначения от него министър-председател Базарган, срещу Бахтияр, законния министър-председател, срещу американския посланик. А още и слухове за военен преврат в Техеран тази вечер, слухове, че Хомейни вече е арестуван, че всички въоръжени служби са капитулирали и Хомейни е вече де факто управник на Иран и че генерал Насири, шефът на САВАК, е заловен, осъден и разстрелян.
— Всички тези слухове не могат да бъдат верни — успокои ги Касиги. — Нищо не можем да направим, освен да чакаме.
Той беше добър домакин. Всички ястия бяха японски. Даже бирата. Скрагър се беше опитал да скрие отвращението си от ордьовъра, но печеното пиле в солено-сладък сос му хареса много, оризът и пържените скариди и зеленчуци в тесто също.
— Още бира, капитан Скрагър? — предложи любезно Касиги.
— Не, благодаря. Позволявам си само по една, въпреки че я намирам за много добра — може би не колкото «Фостърс», но почти толкова.
Дьо Плеси се усмихна.
— Даже не можете да си представите какъв комплимент е това, мистър Касиги. Австралиец да ви каже, че някоя бира е почти толкова добра като «Фостърс» е наистина висока оценка.
— О, да, зная, мистър дьо Плеси. Долу в Австралия и аз предпочитам «Фостърс».
— Често ли ходите там? — попита Скрагър.
— О, да. Австралия е един от главните източници на всякакви суровини за Япония. Моята компания притежава много товарни кораби за въглища, желязна руда, жито, ориз, соя — отвърна Касиги. — Внасяме огромно количество от вашия ориз, макар че голяма част от него отива за производството на националната ни напитка саке. Опитвали ли сте саке, капитане?
— Да, да, опитах го един път. Прилича на греяно вино… не ми е по вкуса.
— Съгласен съм — каза дьо Плеси, после бързо добави: — Освен през зимата. Започнахте да разказвате за Австралия.
— Много ми харесва тази страна. А и най-големият ми син е в университета в Сидней и от време на време го посещаваме. Австралия е чудесна страна — толкова голяма, богата, толкова празна.
«Да — помисли си Скрагър мрачно, — празна, защото само чакате да я напълните с вашите милиони работни мравки! Благодаря на Бога, че сме на няколко хиляди мили от вас и че САЩ никога няма да позволят някой да ни заграби земята.»
— Глупости! — беше му казал Макайвър в приятелски спор, когато той, Дънкан и Петикин преди две години бяха на едноседмична почивка в Сингапур. — Ако някога в бъдеще Япония избере подходящ момент, да кажем, докато САЩ се занимават с Русия, Щатите няма да могат да направят нищо, за да помогнат на Австралия. Мисля, че просто ще се споразумеят и…
— Тоя мръсник Дънкан си е загубил ума, а, Чарли? — възмути се Скрагър.
— Прав си — съгласи се Петикин. — Просто те бъзика.
— Не, не го бъзикам. Истинският ви защитник е Китай. Каквото и да стане, Китай ще е винаги насреща. И само Китай винаги ще може да спре Япония, ако въобще някога Япония се милитаризира и стане достатъчно силна, за да тръгне на юг. Господи, Австралия е най-чудесното място в целия тихоокеански район, ковчегът със съкровищата на Тихия океан, но никой от вас, негодници, изобщо не прави никакви планове и не използува главата си. Всичко, което ви трябва, са трите дни отпуск седмично, повече заплата за по-малко работа, безплатно обучение, безплатни медицински прегледи, безплатни осигуровки и някой друг негодник да ви защитава — вие сте по-лоши от бедната стара, проклета Англия, която не получи нищо! Истина ви…
— Получихте нефта на Северно море. И това ако не е дяволски късмет…
— Бедата е, че вие, проклети австралийски идиоти, си мислите, че задникът ви е спестовна касичка.
— Седни, Скраг! — викна Петикин. — Нали се разбрахте да не се биете? Веднъж го направихте, но по приятелски. Само се опитай да удариш Мак, когато не е гроги, и ще те изнесат с краката напред. Може да има високо кръвно, но ще те просне като нищо.
— Аз да ударя това копеле Дънкан? Сигурно се шегуваш, приятелю. Не се занимавам с негодници…
Скрагър се усмихна при спомена за това най-голямо от всички запивания. «Сингапур е чудесно място» — помисли си той, после отново насочи вниманието си към кораба. Сега, нахранен и много доволен, че товаренето беше завършило, се чувствуваше по-добре.
Вечерта беше великолепна. Високо в небето мигаха навигационните светлини на самолет, насочил се на запад, и за момент Скрагър се запита къде ли ще кацне, какъв е и колко пътници има на борда. Хората на лодката вече почти бяха отвинтили тръбата. Щом я измъкнеха на борда, корабът можеше да потегли. В зори «Рикомару» щеше да бъде в Ормузкия пролив, а той щеше да излети и да се завърне в Ленгех с дьо Плеси.
Внезапно забеляза, че няколко души бягат от полуосветения помпен агрегат на брега. Вниманието му се съсредоточи върху тях.
Последва малка експлозия, после лумна пламък — нефтът се подпали. Всички на борда гледаха ужасени. Пламъците започнаха да се разпространяват, на брега се чуха викове — на ирански и френски. Хората побягнаха от бараките и зоната на резервоарите. Внезапно в тъмнината затрака автоматично оръжие, последва ужасен трясък. По високоговорителя на кораба се чу гласът на капитана:
— Всички по местата!
Хората на лодката удвоиха усилията си, ужасени, че по някакъв начин огънят може да се пренесе по тръбата и да ги вдигне във въздуха. Щом успяха да се откачат, иранците бързо скочиха в моторната си лодка и избягаха — бяха си свършили работата. Френският инженер и японските моряци хукнаха по мостчето, затрополиха по палубата, задърпаха тръбата на борда. Екипажът бързо зае позиции при аварийна ситуация — някои слязоха в машинното отделение, други се пръснаха по мостика, трети застанаха на основните проходи. За момент тримата иранци, направляващи потока на горивото в различните части на танкера, останаха сами, после се втурнаха към палубата.
Един от тях, Саид, се престори, че се спъва, и падна близо до основния отвор на резервоара. Увери се, че не го наблюдават, бързо разкопча панталоните си и извади малко пластично експлозивно устройство, което не бяха открили при обиска, когато се качваше на борда. То беше прикрепено от вътрешната страна на бедрото му, високо между краката. Саид бързо активира химическия детонатор, който щеше да експлодира след около час, пъхна устройството зад главната клапа и хукна към прохода. Излезе на палубата и ужасен откри, че хората му не са го дочакали и моторницата е почти на брега. Другите двама иранци бърбореха развълнувано, също вбесени, че са ги зарязали на борда. Те не бяха членове на неговото левичарско звено.
На брега още се виждаха пламъци, но нефтът беше спрян и отворът — изолиран. Трима души бяха тежко обгорени — един французин и двама иранци. Подвижният противопожарен камион заливаше пламъците с морска вода, всмуквайки я от Залива. Нямаше вятър и задушливият черен дим затрудняваше още повече потушаването на пожара.
— Дайте пяна — изкрещя Льогран, френският мениджър. Извън себе си от ярост, той се опитваше да въведе ред, но всички само се щураха в светлината на прожекторите, без да знаят какво да правят. — Джак, съберете хората и ги пребройте. Колкото може по-бързо! — Пълният им състав на острова беше седем французи и тридесет иранци. Тримата от охраната се разтичаха в тъмнината. Не бяха въоръжени, имаха само палки. Не знаеха какъв друг саботаж може да очакват и откъде.
— Мосю! — Иранският доктор правеше знаци на Льогран.
Той тръгна към помпения агрегат, който съединяваше резервоарите с лодката. Докторът беше коленичил до двама ранени, проснати върху парче брезент. Бяха в безсъзнание. Единият беше останал без коса и лицето му беше тежко обгорено, другият, опръскан с нефт при експлозията, бе получил изгаряне първа степен по гърдите и корема.
— Mon Dieu — промърмори Льогран и се прекръсти. Под грозно овъглената кожа едва разпозна един от иранските надзиратели. Един друг мъж, френски инженер, се влачеше на колене и охкаше, ръцете и китките му бяха обгорени. Стенанията му се редуваха с поток ругатни.
— Ще те откараме в болница колкото може по-скоро, Пол.
— По-напред хвани тези мръсници и ги изгори! — изръмжа инженерът и отново потъна в болката си.
— Разбира се — каза Льогран безпомощно, после се обърна към доктора: — Направете каквото можете, ще извикам КАЗЕВАК. — Забърза по брега към радиостанцията, настанена в една от бараките, очите му привикваха с тъмнината. Внезапно забеляза двама мъже в другия край на малката писта. Тичаха към малкото възвишение. Зад него имаше залив с малък пристан, който се използваше за лодки. «Обзалагам се, че тия кучи синове ги чака някаква лодка там» — помисли си той. После, побеснял от ярост, изкрещя след тях: — Копелетааа!
Когато избухна първата експлозия, дьо Плеси хукна по мостика към радиостанцията, свързваща кораба с брега.
— Разбрахте ли откъде идва огънят? — обърна се той към подуправителя на базата на френски. Зад него се скупчиха Скрагър, Касиги и капитанът, уплашени и нервни. Лампите на мостика едва мъждееха, но пълната луна даваше достатъчна светлина.
— Не, мосю. След експлозията нападателите изчезнаха.
— Какви са повредите в помпената система?
— Не знам, чакам… а, момент, моля, идва мосю Льогран. — Има трима обгорени — докладва Льогран на френски. — Двама от иранците са в много тежко състояние, третият е Пол Бюло — има изгаряния по ръцете и китките. Извикайте веднага КАЗЕВАК. Видях двама да тичат към залива — вероятно саботьорите. Сигурно имат лодка там. Събирам всички, за да разберем кой липсва.
— Добре. А какви са повредите?
— Не са големи. Ако имаме късмет, ще ги оправим до седмица — междувременно сигурно ще пристигне следващият танкер.
— Ще дойда на брега колкото е възможно по-скоро. Чакайте за момент! — Дьо Плеси се обърна към останалите и им обясни какво му е казал Льогран.
— Аз ще поема евакуацията, няма нужда да викате никого — заяви Скрагър.
Касиги се намеси:
— Докарайте ранените на борда — имаме хирургично отделение и лекар. Много е добър, особено при изгаряния.
— Чудесно! — Скрагър хукна към въртолета. Дьо Плеси грабна микрофона.
— Ще се справим без външна помощ. Сложете пострадалите хора на носилки. Капитан Скрагър ще ги докара на борда на танкера веднага. Тук има лекар.
Млад японски морски офицер се приближи и съобщи нещо на капитана, който поклати глава и отговори рязко, после обясни на дьо Плеси на английски:
— Тримата иранци, останали на борда, когато моторницата тръгна, искат веднага да бъдат откарани на брега. Казах им, че трябва да почакат. — После извика към машинното отделение да се подготвят за посрещането на ранените.
Касиги гледаше острова и резервоарите. Този нефт му беше дяволски нужен и островът трябваше да е безопасен. Но не можеше да направи нищо.
— Връщам се на брега — викна дьо Плеси и забърза към хеликоптера.
Скрагър беше вече на 206, отваряше задните врати.
— Какво правиш, Скраг? — попита го дьо Плеси.
— Мога да закрепя носилките на задните седалки. Ще стане по-бързо, отколкото да търсим специална платформа.
— Идвам с теб.
— Скачай вътре! — Двамата чуха шум и се обърнаха. Тримата иранци бяха притичали до хеликоптера и блъскаха по корпуса. Очевидно искаха да стигнат до брега с него.
Скрагър вече се бе настанил на пилотската седалка и пръстите му танцуваха по копчетата.
— Няма да стане. Трябва да откараме ранените, а тези могат да почакат. Сядай, приятелю — посочи той дясната седалка, после махна на иранците да се отдръпнат и извика: — Nah, ajaleh da ram — He, бързам! — Беше един от малкото изрази на фарси, които знаеше. Двама от иранците се отдръпнаха покорно. Третият, Саид, се промъкна на задната седалка и започна да си закопчава колана. Скрагър му кимна към вратата да слиза. Мъжът не му обърна внимание и заговори бързо, усмихваше се насила и сочеше към брега.
Скрагър нетърпеливо му направи знак да слезе и натисна копчето за запуск на двигателя. Двигателят веднага изрева. Мъжът отново отказа и ядосано посочи към брега; гласът му потъваше в адския шум. За момент Скрагър си помисли: «Окей, защо пък да не го взема?», после забеляза страха, изписан по лицето на мъжа, просмукания от пот комбинезон и в душата му се пробуди подозрение.
— Вън! — изкрещя той и се вгледа в иранеца по-внимателно.
Саид не му обръщаше внимание. Витлото над тях бавно се въртеше и набираше скорост.
— Нека да остане! — надвика го дьо Плеси. — По-добре да побързаме.
Внезапно Скрагър заряза двигателите, скочи, разкопча колана на Саид и с учудваща сила за толкова дребен мъж го сграбчи и го изхвърли от хеликоптера. Преди някой да разбере какво става, Саид пльосна на палубата почти в безсъзнание. Скраг събра ръцете си пред устата и извика към мостика:
— Хей, вие там долу! Касиги! Този тип твърде много бърза да стигне до брега — не беше ли преди малко под палубата? — И без да чака отговор, скочи обратно в пилотската кабина и натисна копчето.
Дьо Плеси го наблюдаваше мълчаливо.
— Какво съмнително видя у този човек?
Скрагър повдигна рамене. Преди двигателите да наберат пълна мощност, моряците бяха хванали Саид и другите двама и ги мъкнеха към мостика.
206 се понесе като стрела към брега. Двамата ранени бяха вече на носилките. Нагласиха ги бързо на задната седалка. Скрагър помогна на ранения французин да се качи на предната седалка — ръцете и китките на Бюло бяха бинтовани. Запушил носа си, за да не вдишва смрадта, Скрагър вдигна хеликоптера и отлетя обратно, приземявайки се като перушинка. Лекарят и медицинският персонал вече чакаха с готова кръвна плазма и морфин за подкожно инжектиране.
След секунди Скрагър отново се насочи към брега. След малко и последната носилка беше натоварена и той отлетя, за да кацне пак така внимателно. Докторът както миналия път чакаше с готова спринцовка и се спусна към носилката под въртящите се перки. Но този път не я използува, а сви рамене:
— Съжалявам! Този човек е вече мъртъв. — После с наведена глава забърза към операционната. Санитарите отнесоха тялото.
Скрагър завърши всички процедури, заключи машината, отиде до парапета и повърна в морето. Откакто преди години беше усетил миризмата на пилот в разбит горящ биплан, изпитваше постоянен ужас да не попадне в подобна ситуация. И сега не успя да понесе миризмата на изгоряла човешка кожа и коса. Избърса устата си, вдиша свеж въздух и благослови късмета си. На три пъти бяха прострелвали самолета му, два пъти беше горял, но всеки път се беше отървавал. Четири пъти беше падал, но бе спасил и себе си, и пътниците — два пъти над джунглата, един в гората, един път с горящ двигател.
— Но ми се размина — промърмори той. — Поне досега.
Чу стъпки. Обърна се и видя Касиги, който идваше по палубата с по една бутилка леденостудена бира «Кирин» в ръце.
— Моля, заповядайте — каза Касиги сериозно и му подаде едната бира. — Изгарянията ми действат по същия начин. И на мен ми се повръщаше. Аз… отидох до операционната, за да видя как са ранените и… ми стана ужасно лошо.
Скрагър отпи с благодарност. Студената течност с аромат на хмел го съживи; пяната приятно шумеше.
— Божичко, друго си е. Благодаря ти, приятелю. — И след като го каза веднъж, му беше по-лесно да го каже и втори път: — Благодаря ти, приятелю.
Касиги го чу и двата пъти и го прие като голяма победа. Един моряк бързаше към тях със съобщение от телекса в ръка. Даде го на Касиги, който се приближи до най-близката лампа, сложи си очилата и зачете. Скрагър чу как дъхът му секва и го видя да пребледнява още повече.
— Лоши новини ли?
— Не… Просто… имаме проблеми.
— Мога ли да помогна с нещо?
Касиги не му отговори. Скрагър чакаше. Забеляза смущението, изписано в очите на мъжа, докато лицето му оставаше безстрастно. Сигурен беше, че Касиги размисля дали да му каже, или не.
— Не, едва ли — най-после отвори уста Касиги. — Отнася се за нашия нефтохимически завод в Бандар-е Делам.
— За японския строеж? — Както всички в Залива, Скрагър знаеше за огромния, струващ три и половина милиарда долара проект, който, когато бъдеше завършен, щеше да стане най-големият нефтохимически комплекс в Мала Азия и Средния Изток и чието сърце щеше да бъде заводът за триста хиляди тона етилен. Строеше се от седемдесет и първа и беше почти завършен. — Това се казва завод!
— Да, но той се строи от частна компания, не от японското правителство — обясни Касиги. — Заводът на «Иран Тода» се финансира от частни компании.
— Аха — каза Скрагър, разбирайки връзката. — «Тода Шилинг» — «Иран Тода»! Вие сте една и съща компания?
— Да, но сме само част от японски концерн, който дава парите и техническата помощ за шаха… за Иран — поправи се Касиги. — Дано всички богове, големи и малки, да прокълнат тази страна и всички в нея! И шаха — затова, че предизвика нефтената криза, и ОПЕК, и всички фанатизирани копелета и лъжци, които живеят тук!
Касиги погледна отново съобщението и с удоволствие забеляза, че пръстите му не треперят. Беше кодирано съобщение от неговия шеф Хиро Тода и гласеше: «СПЕШНО. Поради пълната и продължителна иранска непреклонност съм принуден в крайна сметка да разпоредя да се преустановят всички строителни работи в Бандар-е Делам. Разходите досега надхвърлят петстотин милиона долара и вероятно ще достигнат един милиард, преди да успеем да започнем производството. Плащанията по лихвите понастоящем възлизат на 495 000 долара на ден. Поради таен непочтен натиск от страна на «Броукън Суорд» нашият План 4 за контингентите е отхвърлен. Идете спешно в Бандар-е Делам и ми направете личен отчет. Главният инженер и директор Уотанабе ви очаква. Моля потвърдете!»
«Невъзможно е да стигна там — помисли си Касиги отчаяно. — А ако План 4 е отхвърлен, ние сме разорени.»
План 4 за контингентите изискваше от Хиро Тода да се обърне към японското правителство за кредити с по-нисък лихвен процент, за да се покрие недостигът, и в същото време дискретно да отправи петиция до министър-председателя да обяви комплекса на «Иран Тода» в Бандар-е Делам за «национален обект». «Национален обект» означаваше, че правителството официално признава жизненоважното значение на предприятието и че ще му даде конкурентни предимства. «Броукън Суорд» беше кодовото им наименование за личния враг и основен конкурент на Хиро Тода Хидийоши Ишида, който възглавяваше огромна, мощна група от търговски компании под общото наименование «Мицувари».
«Всички богове да прокълнат този завистлив, измамен кучи син Ишида» — помиели Касиги и продължи гласно:
— Моята компания е само една от многото в концерна.
— Веднъж летях над вашия завод — припомни си Скрагър. — На път от нашата база за Абадан. Пребазирах един хеликоптер — 212. Неприятности ли имате там?
— Да, малко. Временно… — Касиги млъкна и го погледна. Отделните части на плана се наместиха. — Някои временни проблеми. Както знаете, още от началото имахме повече неприятности, отколкото заслужавахме, и за никоя от тях нямахме вина… Първата беше през февруари седемдесет и първа, когато двадесет и трите страни нефтопроизводителки подписаха спогодбата за цените на ОПЕК, образуваха картел и удвоиха цените на два долара и шестнадесет цента… после войната през седемдесет и трета, когато ОПЕК съкрати доставките за САЩ и повиши цената на пет долара и дванадесет. После катастрофата от седемдесет и четвърта, когато доставките на ОПЕК бяха възобновени, но отново на повече от двойната цена — десет долара и деветдесет и пет — и започна световната рецесия. Защо САЩ позволиха на ОПЕК да разстрои световната икономика, когато само те имаха мощта да ги смажат! Проклятие! Никога няма да го разберем. И сега всички ние сме зависими завинаги от ОПЕК, основният ни доставчик, Иран, е в революция, нефтът струва повече от двадесет долара за варел и ние трябва да плащаме тази цена, принудени сме! — Той сви юмрук и удари по планшира, после отпусна ръце, отвратен от себе си, че е дал воля на гнева си. — Що се отнася до «Иран Тода» — продължи той и се помъчи да се овладее поне външно, — както всички други, считаме, че да се работи с иранците е много… много трудно през последните години. — Касиги размаха съобщението. — Моят шеф иска да отида в Бандар-е Делам. Скрагър подсвирна.
— Това ще е дяволски трудно.
— Да.
— Важно ли е?
— Да, важно е.
Касиги млъкна, сигурен, че Скрагър ще предложи някакво решение. На брега пожарът още бушуваше. Пристигналата пожарна кола пръскаше пяна върху пламъците. Видяха дьо Плеси — говореше нещо на Льогран.
— Слушай, приятелю — започна Скрагър. — Ти си важен клиент на дьо Плеси, нали? Той може да ти уреди чартър. Имаме един свободен 206. Всичките ни хеликоптери са договорени с «Иран Ойл», но ако той се съгласи, за него не е проблем да уреди разрешение от въздушния контрол да те прекараме по крайбрежието — или ако успееш да получиш разрешение от емиграционните и митническите власти в Ленгех, може би ще успеем да те прекараме през Залива до Дубай или Ал Шаргаз. Оттам ще можеш да хванеш самолет за Абадан или Бандар-е Делам. Във всеки случай, приятелю, французинът може поне да ни даде начален старт.
— Мислиш ли, че ще го направи?
— Защо не? Ти си важен за него.
Касиги се замисли. Японците наистина бяха важни за дьо Плеси и той го знаеше. Но пък не можеше да забрави несправедливото увеличение от два долара за варел.
— Извинявай, какво каза?
— Попитах какво все пак ви накара да започнете проекта? Той е много далеч от Япония и няма да ви донесе нищо друго, освен неприятности.
— Една мечта. — Касиги понечи да запали цигара, но се сети навреме, че пушенето е разрешено само на определени места. — Преди единадесет години, през шестдесет и осма, Банджиро Киама, старши инженер, работещ в моята компания и роднина на нашия президент Хиро Тода, минал през петролните полета край Абадан. Било първото му пътуване в Иран и където и да отидел, виждал как горят бликащия природен газ. Споходила го внезапна мисъл: защо да не можем да превърнем този отпадъчен газ в нефтохимически продукти? Ние имахме технологията, експертизата и дългосрочни планове. Японските умения и пари се съчетаха с иранските суровини, които сега напълно се разпиляват! Блестяща идея — уникална и първа по рода си! Технико-икономическите проучвания и обосновка продължиха три години — прекалено дълго, макар че завистливите ни конкуренти твърдяха, че сме ги направи прекалено бързо, а в същото време се опитаха да откраднат идеите ни и да настроят другите срещу нас. Но планът на Тода се придвижваше добре и получихме необходимите ни три и половина милиарда. Разбира се, ние сме само част от концерна «Гиокотомо-Мицувари-Тода», но корабите на «Тода» ще превозват дела на Япония. Дела от продуктите, от които нашата индустрия отчаяно се нуждае! — «Ако изобщо завършим комплекса» — помисли си той недоволно.
— И сега мечтата се превърна в кошмар, така ли? — попита Скрагър. — Мисля, че чух… май съобщиха, че проектът е надхвърлил планираните разходи.
— Враговете ни разпространяват всякакви слухове. — През постоянния шум от генераторите на кораба ушите на Касиги доловиха писъка, който очакваше — дори се учуди, че идва толкова късно.
— Когато дьо Плеси дойде на борда, ще ми помогнеш ли?
— Ще се радвам да го направя. Само дьо Плеси може… — Скрагър млъкна. Викът отново се чу. — Изгарянията сигурно причиняват ужасна болка.
Касиги кимна.
Нов проблясък привлече вниманието им към брега. Погледнаха натам. Пожарът вече беше почти овладян. Пак долетя писък, но Касиги не го чу, съзнанието му бе завладяно от Бандар-е Делам и от отговора до Хиро Тода, който трябваше да изпрати веднага по телекса. «Ако някой може да разреши проблема ни, това е Хиро Тода. Трябва да го реши — ако не го направи, аз съм съсипан, неуспехът му става мой.»
— Касиги-сан! — викна капитанът от мостика.
— Хай?
Скрагър чуваше виковете на капитана. Японският език дразнеше слуха му.
Касиги се задъха, после извика.
— Домо! — и забравил всичко останало, се обърна към Скрагър: — Бързо! — Втурна се към стълбите. — Иранецът — онзи, когото ти изхвърли от хеликоптера! Той е саботьор и е сложил взрив на танкера.
Скрагър го последва по стълбите, прескачайки по две стъпала наведнъж, хукна по коридора, после, по долната палуба и по следващата… Спомни си писъците. «Мислех, че идват от мостика, а не отдолу — каза си той. — Какво ли му правят?»
Настигнаха капитана и главния инженер. Двама разярени моряци блъскаха вцепенения Саид пред себе си. Сълзи течаха по лицето му, той трепереше и бръщолевеше несвързано, държеше с една ръка панталоните си. Спря, изстена и посочи крана. Капитанът приклекна, бръкна внимателно зад тръбата, после се изправи. Пластичният експлозив беше толкова малък, че едва покриваше дланта му. Часовниковият механизъм бе химичен — малко стъклено топче, здраво прикрепено към експлозива.
— Изключи го — кресна той на фарси и го подаде на Саид. Иранецът се отдръпна и забръщолеви:
— Не може да се изключи! Трябва вече да е избухнал — не разбирате лииии!
Капитанът замръзна.
— Казва, че вече е трябвало да избухне!
Преди да успее да помръдне, един от моряците грабна експлозива от ръката му, дръпна Саид и го повлече по коридора към стълбата — на тази палуба нямаше люкове, но на следващата имаше. Най-близкият беше в ъгъла, здраво, затворен с метални гайки. Морякът блъсна Саид към него, закрещя му да отваря и започна да развърта едната гайка. Гайките издрънчаха на пода, щангата падна. Морякът рязко отвори люка. В този момент експлозивът избухна, взриви двете ръце и лицето му, откъсна главата на Саид и опръска с кръв преградата зад тях.
Взривът изтласка останалите назад, всички нападаха. Касиги стана пръв, приближи се до труповете и коленичи. Безмълвно поклати глава.
— Карма — промърмори капитанът в настъпилата тишина.
 

13
 
__Техеран: 8,33 вечерта.__
 
Том Локхарт остави Макайвър близо до офиса и подкара към дома си. Прибра се без инциденти, ако не се брояха виковете на ядосани полицаи и малко заобикаляне. Домът му беше чудесен мансарден апартамент в най-добрия жилищен квартал на града, сватбен подарък от тъста му. Шаразад го очакваше. Обви ръце около шията му, целуна го страстно, настани го пред камината и свали обувките му, после напълни чаша с вино, охладено точно според вкуса му. Каза, че вечерята ще бъде готова след минутка, изтича в кухнята и нареди на готвача и прислужницата да побързат, защото господарят се е прибрал гладен и уморен. Върна се при него и се отпусна в краката му, върху дебелия красив килим, обви с ръце коленете му и нежно го погледна.
— О, Томи, толкова се радвам, че си у дома!- каза тя сладко. — Днес и вчера ми се случиха толкова интересни неща, а теб все те нямаше!
Облечена в тънки персийски шалвари и широка блуза, тя му се стори страхотно привлекателна. След няколко дни щеше да навърши двайсет и три години, а той наближаваше четиридесет и две. Бяха женени преди година и оттогава насам той беше напълно омагьосан от нея.
Всичко почна преди малко повече от три години, по време на една вечеря в Техеран, организирана от генерал Валик, братовчед на баща й. Беше началото на септември, в края на лятната ваканция на английското училище. Жена му Дирдри беше в Англия заедно с дъщеря им и водеше активен живот. Току-що беше получил поредното й писмо, в което тя отново настояваше той да направи писмена молба до Гавалан за незабавен трансфер. «Мразя Иран, не искам да живея повече там, и двете с Моника искаме да си останем в Англия. Защо не помислиш за нас, вместо за проклетите си самолети и дваж по-проклетата си компания? Тук е семейството ми, тук са моите приятели, на Моника също. До гуша ми дойде да живея в чужбина, искам да имам свой дом някъде в околностите на Лондон, а дори и в самия град — в Пътни и Клапам Комън се продават чудесни места. Не мога да понасям чужденците и техните обичаи, повдига ми се от иранската храна, от мръсотията, жегата и студа, от отвратителния им език, от животинското им клечене и първобитни обичаи… от всичко! Време е да си подредим живота, докато все още съм млада…»
— Ваше превъзходителство?
Пред него се беше изправил усмихнат, безупречно облечен келнер. Носеше поднос с напитки, сред които преобладаваха безалкохолните. Голяма част от заможните мюсюлмани употребяваха алкохол у дома си, но много малко си го позволяваха на обществени места, макар че навсякъде се продаваха спиртни напитки, а хотелските барчета ги предлагаха в богато разнообразие. За разлика от Саудитска Арабия и някои от емиратите, тук чужденците можеха да пият спокойно, без да се опасяват, че ще бъдат наказани с камшични удари — както повелява Коранът.
— Благодаря — каза той и пое чаша бяло персийско вино, отглеждано по тези места от хилядолетия. Почти не обръщаше внимание на останалите гости. Неспособен да отхвърли депресията, Том съжаляваше, че бе приел да дойде на този прием вместо Макайвър, който по спешност замина за главната им база в Ал Шаргаз, разположен оттатък Залива. «Все някой от нас трябва да присъства, Том — беше му казал Макайвър, — а ти знаеш фарси…» «Това е вярно — помисли си мрачно той, — но Мак би могъл да помоли за същото и Чарли Петикин…»
Наближаваше девет, вечерята все още не беше поднесена, той стоеше до една от вратите към градината и гледаше навън. Едни от гости бяха насядали върху красиви килими, опънати направо върху тревата, други стояха на малки групички под дърветата и около басейна, навсякъде светеха запалени свещи. Нощта беше безоблачна и топла, къщата, разположена в квартала Шемиран в подножието на планината, беше богата и просторна, приемът — съвсем като всички останали, на които го канеха, защото говори фарси. Иранците бяха облечени безупречно, жените бяха отрупани с бижута, край натежалите от храна маси се водеха светски разговори — за последната театрална премиера в Ню Йорк, за откриването на ски сезона в Сен Мориц, за цената на петрола, за това, което са направили Негово и Нейно Величество… Разговори, подправени с учтиви комплименти, зад които прозираше високата стена на иранското висше общество, която никой чужденец не можеше да пробие.
По онова време работеше във военновъздушната база Галег Морги край Техеран и обучаваше пилоти от иранските ВВС. След десет дни трябваше да поеме новото си назначение в Загрос, където, според договора, който несъмнено щеше да вбеси жена му още повече, трябваше да стои три седмици в месеца, а само четвъртата можеше да прекарва в Техеран. Сутринта, побеснял от гняв, той беше отговорил на нейното писмо и отговорът замина за Англия по специален куриер: «Стой си там, щом искаш, но престани да ме ядеш и да си навираш носа в неща, които не разбираш! Купи си твоята крайградска къща, но знай, че където и да се намира тя, аз НИКОГА няма да живея в нея! Имам хубава работа, плащат ми добре за нея, харесвам я, толкоз! Ако благоволиш да си отвориш очите, ще видиш, че имахме нелош живот. Когато се женехме, ти прекрасно знаеше, че съм пилот, че това е моята професия и едва ли ще живеем в Англия! Затова престани да ме тормозиш! Прави каквото си решила…»
По дяволите! Как може да мрази Иран, след като не знае нищо за него, никога не е напускала Техеран, дори не е опитвала истинска иранска храна? Времето си прекарваше сред отегчените английски съпруги, чиято единствена мечта беше да получат нова покана за прием в посолството, където да им сервират неизменния жилав ростбиф, сандвич с кисели краставички и блудкав чай, но въпреки това до една бяха убедени, че всичко английско е превъзходно, особено кухнята — варени моркови и брюкселско зеле, варени картофи, полусурово говеждо и прегорено агнешко…
— Горкичкият, изглеждате толкова нещастен! — меко каза тя.
Той се обърна към гласа й и светът изведнъж стана друг.
— Какво ви тревожи? — попита тя и на лицето й се изписа загриженост.
— Извинете — промърмори той, объркан и смутен от близостта й. Сърцето му заблъска в гърлото, никога не беше изпитвал подобно нещо. — Взех ви за фея, изскочила направо от «Хиляда и една нощ»! — С усилие млъкна, решил, че не бива да дрънка подобни глупости. — Извинете ме, бях на хиляди мили оттук… Казвам се Локхарт, Том Локхарт.
— Зная — усмихна се дяволито тя. Кафявите й очи весело блестяха, добре очертаните устни разкриваха безупречно бели и равни зъби, дългата й коса беше гарвановочерна, а кожата й имаше цвета на иранската земя — маслиненокафява и матова. Беше облечена в бяла копринена рокля. Обонянието му долови финия й парфюм. Изправена в цял ръст, тя стигаше едва до брадичката му. — Вие сте онзи лош капитан, който поне три пъти на ден ругае бедния ми братовчед Карим.
— Какво? — объркано я погледна Локхарт, не можеше да се съсредоточи. — Кого?
— Ей онзи там — вдигна ръка тя. Младежът в цивилни дрехи учтиво им се усмихна, но Локхарт не го позна. Беше изключително красив, с тъмна къдрава коса и безупречно телосложение. — Моят много специален братовчед Карим Пешади, капитан в Кралските военновъздушни сили на Иран. — Очите й с дълги черни мигли се насочиха към лицето му и той отново усети как сърцето му се свива.
«Овладей се, за Бога! Какво става с теб?»
— Ами… опитвам се да не ги ругая… Правя го само в краен случай, за тяхно добро… — Безуспешно се помъчи да си спомни нещо от служебното досие на капитан Пешади, отказа се и премина на фарси: — Но ако ваша светлост ми окаже изключителната чест да ми съобщи името си, аз обещавам да… — млъкна да потърси точната дума, не успя и прибягна до заместител: — …Обещавам да бъда ваш роб завинаги и да обърна специално внимание на негово превъзходителство братовчед ви!
Тя доволно плесна с ръце.
— Какво удоволствие, скъпи господине! Негово превъзходителство братовчед ми не спомена, че говорите нашия език! Излезли от вас, думите звучат прекрасно!
Почти не на себе си Локхарт слушаше потока от комплименти, съвсем нормален за иранския език, и сам участваше в него. Мислено благослови Скрагър, който преди много години, веднага след договора с шахските власти, му каза: «Ако искаш да летиш с нас, приятел, трябва да научиш, фарси. Аз самият не успях да го сторя.» Едва днес усети красотата на този език, изключителната му пригодност за водене на любезни и приятни разговори.
— Казвам се Шаразад Пакнури, ваше превъзходителство.
— Значи ваша светлост все пак е фея от «Хиляда и една нощ»!
— Ах, за съжаление не бих могла да ви разкажа дори една приказка, та ако ще да ме обезглавите! — Засмя се и добави на английски: — В училище бях последна по преразказ!
— Невъзможно! — изрази протеста си той.
— Винаги ли сте толкова галантен, капитан Локхарт? — дяволито го погледна тя.
Отговорът долетя до ушите му някак отстрани, сякаш го казваше друг човек:
— Само с най-прекрасната жена, която са виждали очите ми! — промълви на фарси той.
Лицето и леко почервеня, дългите клепачи се спуснаха над очите й. Той с отчаяние си помисли, че всичко отива по дяволите, но когато очите й се вдигнаха към лицето му, отново гледаха приятелски.
— Благодаря ви — прошепна тя. — Направихте щастлива една стара омъжена же…
Чашата се изплъзна от пръстите му, той се изруга наум и се наведе да я вдигне. Никой, освен нея не го забеляза.
— Вие сте омъжена?
Въпросът му прозвуча отчаяно, неволно се изплъзна от устните му. Защо да не е омъжена, по дяволите? Самият той е женен, има осемгодишна дъщеря и едва ли би трябвало да се разстройва толкова от този факт! «За Бога, наистина се държиш като идиот! — Изруга се той. — Наистина си полудял.»
После наостри слух и попита:
— Моля? Какво казахте?
— О, просто казах, че бях омъжена… Всъщност ще бъда омъжена още три седмици плюс два дни, Пакнури е името на съпруга ми… А моминското ми име е Бакраван. — Тя вдигна ръка, спря минаващия край тях келнер и взе чаша вино от подноса му.
— Сигурен ли сте, че се чувствате добре, капитане? — загрижено го попита тя и му подаде виното.
— О, да, да — тръсна глава той. — Пакнури ли казахте?
— Да. Негово височество емирът Пакнури беше стар, на петдесет години, близък приятел на баща ми. Мама и татко решиха, че ще е добре да се омъжа за него, а самият той се примири с факта, че съм слаба и не мога да се закръгля, колкото и да се тъпча с храна. Такава е била волята на Аллаха. — Тя сви рамене, после го заля с ослепителната си усмивка и той веднага се ободри. — Аз приех, разбира се, но поставих едно условие — ако след две години установя, че бракът не е за мен, той автоматически се прекратява. Церемонията се състоя точно на седемнадесетия ми рожден ден, същата вечер разбрах, че бракът не е за мен, и много плаках. Двете години изтекоха, за щастие без деца, изтече и още една, на която доброволно се съгласих… Моят съпруг й господар прие да се разведем и в момента се готви за нов брак. Вече съм свободна, но за съжаление доста стара…
— Как ще сте стара? — удивено я погледна той. — Вие сте по-млада дори от…
— О, не. Стара съм! — настоя тя, но очите й весело се смееха. Продължиха да разговарят, после Том предложи да поканят братовчед й и за миг застина от ужас при мисълта, че може би той е новият избраник на сърцето й. Двамата се впуснаха в лек разговор, в който активно се включи и Шаразад. Том научи, че баща й е известен търговец с широки връзки, а семейството им е космополитно. Майка й била болна, имала братя и сестри. Заминала да учи в Швейцария, но издържала само половин година там и се върнала в любимия Техеран. Тримата вечеряха заедно и Локхарт се почувствува толкова добре, че прие снизходително дори присъствието на генерал Валик.
Когато си тръгна, реши, че не може да се прибере у дома. Пое по планинския път за Дарбанд, където имаше множество кафенета, разположени сред прекрасни градини, на брега на бистър поток. Масите и диваните бяха разположени на открито, човек можеше да се храни, пие, а дори и да спи край тях. Той се отпусна по гръб на един диван и отправи поглед към безоблачното небе. Съзнаваше, че това, което мисли, е чиста лудост, но въпреки това знаеше, че ще преодолее всички препятствия и ще се ожени за тази жена.
И в крайна сметка успя, въпреки че преодоляването на препятствията се оказа жестока и тежка битка, която често го хвърляше в отчаяние.
— За какво мислиш, Томи? — попита го тя, отпуснала се в краката му на красивия килим, сватбен подарък от генерал Валик.
— За теб — с обич отвърна той, усещайки как нежното, й присъствие го освобождава от всички грижи. В хола беше приятно затоплено от пукащите пънове в камината, меката светлина на лампионите хвърляше златисти отблясъци по спуснатите завеси, многобройните възглавнички и красивия килим. — Всъщност непрекъснато мисля за теб — добави той.
— Прекрасно — плесна с ръце тя.
— Утре няма да пътувам за Загрос, отложих за вдругиден.
— O, чудесно! — усмихна се тя, прегърна коленете му и положи глава върху тях.
Той погали косите й.
— Каза, че си имала интересен ден…
— Да, и вчера, и днес. Ходих във вашето посолство и си взех паспорта, както ми каза…
— Отлично, вече си канадка!
— Не, скъпи, иранка съм… Ти си канадец. Но най-хубавото беше, че ходих и в Дошан Тапе — гордо добави тя.
— По дяволите! — неволно възкликна той и прехапа устни, тъй като знаеше, че тя не обича ругатните. — Извинявай, но това е лудост! Знаеш, че там се водят боеве, и не би трябвало да се излагаш на подобна опасност!
— Не съм участвувала в боевете — игриво му се усмихна тя и се изправи. — Сега ще ти покажа. — Изчезна и миг по-късно отново се появи на вратата, облечена в сива галабия, която я покриваше от главата до петите, оставяйки тесен процеп единствено за очите. Той потръпна.
— Ах, господарю — пропя тя на фарси и се завъртя пред него. — Над мен бди Аллах и неговият Пророк, не трябва да се страхуваш за мен. — Видяла израза на лицето му, тя спря и премина на английски: — Какво има?
— Аз… никога не съм те виждал в галабия… Мисля, че не ти подхожда…
— О, Томи, зная, че е грозна, и никога няма да я облека у дома. Но за улицата е напълно подходяща, не мога да понасям опипващите погледи на мъжете. Май дойде времето всички да носим подобни дрехи, включително и фереджета!
Той шокирано я погледна.
— Но къде останаха свободите, които извоювахте? Да гласувате, да махнете фереджетата, да ходите, където искате, да се омъжвате, за когото искате? Приемеш ли галабията, губиш всичко останало!
— Може би е така, но може би не е, Томи — възрази Шаразад, доволна, че говорят на английски, че съпругът й е чужденец и може да си позволи да поспори с него. «Виното на свободата е твърде силно и замайващо за една жена — помисли си тя. — Като райския нектар…»
— Когато Реза шах махна фереджетата от лицата ни, той би трябвало да премахне и предразсъдъците на мъжкото мислене — продължи тя. — Ти не ходиш на пазар, Томи, нямаш представа как се чувствува една жена по улиците на този град. Навсякъде само мъже — по улиците, на пазара, в банката… Опипват ме с очи и мислят за мен по начина, по който единствен ти имаш право да мислиш. — Тя свали галабията и внимателно я преметна на един стол, после отново се сви в краката му. — От днес нататък ще я нося, когато съм навън! Така, както са го правили майка ми и нейната майка, а не заради Хомейни, Бог да го пази. Ще го правя заради теб, мой любими съпруже!
Тя се настани на коленете му и леко го целуна, а той разбра, че въпросът е решен. Можеше да й забрани, разбира се, но в такъв случай в дома му щеше да се настани напрежението. Тук тя вземаше решенията, тя беше иранка и винаги щеше да си остане такава — това беше част от уговорката с баща й. Следователно проблемът е ирански и решението му също трябва да бъде иранско — безкраен низ от въздишки и измъчени погледи, сълзи в леглото, робско подчинение през деня…
Понякога Локхарт не можеше да я разбере.
— Добре — погали я отново по косата той. — Прави каквото си решила, но никакво ходене повече в Дошан Тапе! — Нежната коприна на косата й блестеше така, както може да блести само младостта. — Какво става там?
— О, беше чудесно! — светна лицето й. — Дори Безсмъртните и специалните части на шаха не успяват да разколебаят правоверните! Навсякъде се стреляше, но аз бях в безопасност. С мен бяха сестра ми Лалех, братовчедът Али и жена му. Братовчедът Карим също беше там — той е преминал на страната на ислямската революция и подробно ни обясни къде и кога ще се срещнем. Бяхме общо около двеста жени, всички в галабии. Непрекъснато пеехме «Аллах акбар», накрая към нас се приближиха войници, които се оказаха от Безсмъртните, представяш ли си? — Очите й се разшириха. — Представяш ли, си, дори Безсмъртните започват да виждат Истината!
Локхарт изпадна в ужас при мисълта на какви опасности се е изложила, макар и придружена от роднини. Тя очевидно все още не разбираше какво става в тази страна, с изключение може би на първите дни на вълненията, когато наистина се беше уплашила за съдбата на баща си и близките ся — добре известни търговци и банкери със солидни връзки в правителството на шаха. За щастие баща й разпръсна опасенията му, прошепвайки му веднъж, че той и братята му от години оказват тайна подкрепа на Хомейни и борбата му срещу шаха. Но щом и Безсмъртните си пробиват път към ръководството на бунтовниците и млади офицери като Карим открито се обявяват на тяхна страна, предстоят ужасни кръвопролития, Том беше сигурен в това.
— Колко души се присъединиха към вас? — попита той, все още без да знае какво решение трябва да вземе.
— Само трима, но Карим каза, че това е добро начало и скоро Бахтияр и привържениците му ще избягат точно както направи шахът.
— Слушай какво ще ти кажа, Шаразад. Днес правителствата на Англия и Канада наредиха на всички свои поданици да напуснат временно Иран. Мак прехвърля нашите служители в Ал Шаргаз до изясняване на обстановката.
— Съвсем разумно.
— Утре тук ще кацне един 125, който ще вземе Джени, Мануела, теб и Азадех, затова иди да си приготвиш…
— О, скъпи, аз няма да заминавам, това не е необходимо. Азадех също… Ако има някаква опасност за нас, татко положително ще ни предупреди навреме… — Видя, че чашата му е полупразна и скочи да му налее още вино, после добави: — Тук съм в пълна безопасност.
— Мисля, че ще бъдеш в пълна безопасност само ако за известно време напуснеш Иран…
— Чудесно е, че проявяваш загриженост за мен, скъпи, но няма причини да заминавам. Утре ще попитам татко, ти също можеш да го сториш… — Къс полуизгоряло дърво пропука и отскочи към решетката на камината. Той понечи да се надигне, но тя вече беше там. — Аз ще го оправя, мили, ти си почивай, сигурно си уморен. Може би утре ще намериш време да отидем заедно при татко. — Ръцете й сръчно оправиха огъня, галабията и продължаваше да стои на облегалката на близкия стол. Тя забеляза погледа му и на лицето й се появи усмивка.
— Защо се смееш?
Вместо отговор, тя отново се усмихна, грабна дрехата и игриво изтича навън. Все още неспокоен, Локхарт отправи поглед в огъня и се опита да подреди аргументите си, тъй като не искаше да й се налага. «Ако трябва, и това ще направя — реши той. — Господи, колко неприятности се струпаха наведнъж! Чарли изчезна, Ковис е в руини, убиха Киаби, Шаразад се пъха в центъра на въстанието! Тя е луда — да се подлага на такъв риск! Ще умра, ако я изгубя! Господи, закриляй я, който и да си, където и да се намираш!»
Холът беше огромен. В далечния му край беше разположена масата, край която можеха да се хранят дванадесет души, но те рядко я използваха, тъй като предпочитаха да посрещат гостите си по ирански маниер — на пода, където постилаха голяма покривка и се настаняваха на възглавниците около нея. Рядко носеха обувки вътре, особено дамски с високи токове, които биха повредили дебелия килим. В апартамента имаше пет спални, три бани и два хола — вторият се намираше в другия край на жилището и обикновено го използваха поотделно: тя да приема приятелките си, а той — за делови разговори.
Живееха щастливо, той нямаше нищо против роднините й. Освен това баща и държеше на уговорката им в навечерието на сватбата — в продължение на три години Том да се придържа към иранския начин на живот, а след това да реши дали да напусне страната, със или без Шаразад. «Дотогава, с помощта на Аллаха и неговия Пророк, ще притежаваш достатъчно опит, за да направиш правилен избор, ще имаш синове и дъщери, защото макар и слаба като европейка и разведена веднъж, дъщеря ми е съвсем здрава и нормална жена» — каза му любезно баща й, влиятелният Яред Бакраван.
— Тя все още е много млада — отвърна му Локхарт. — Може би ще решим, че е твърде рано за деца.
— Никога не е рано — остро отвърна баща и. В свещената книга го пише съвсем ясно — жената трябва да има деца, домът и има нужда от тях. Без деца жената се променя и става нещастна. Това е най-сериозният проблем за любимата ми дъщеря Шаразад. Някои неща от модерния живот одобрявам, но други не мога да приема.
— Но ако ние двамата стигнем до решението, че все още е рано…
— Такова решение тя не може да взема! — смаяно го погледна Яред Бакраван, дребен закръглен мъж с бяла коса, още по-бяла брада и твърди очи. — Дори обсъждането на подобен проблем с нея е немислимо! Ако не се научиш да мислиш като иранец, бракът ви няма да трае дълго. А дори и няма да започне както трябва. Да не би ти да не искаш деца?
— Искам ги, разбира се. Но…
— Добре, тогава въпросът е приключен!
— Но нали имам правото да решавам дали да имам деца, или не, докато текат трите години на нашето споразумение?
— Глупости! Ако ти не искаш…
— Искам, ваше благородие!
— Добре тогава — промълви с неудоволствие възрастният мъж. — Можеш да избираш в продължение на една година, но само ако се закълнеш в Бога, че наистина искаш деца! Главата ти е пълна с глупости, сине мой! С помощта на Аллаха те трябва да се стопят като сняг, паднал върху пясъка на пустинята! А жените винаги имат нужда от деца…
Локхарт се усмихна наум. Този чудесен старец би сключил сделка със самия Аллах, насред райските градини! И защо не? Такава е съдбата на целия му народ. «Но какво ще му кажа след няколко дни, когато изтича тази първа година? — запита се той. — Искам ли наистина бремето на децата? Не, все още не, макар че Шаразад очевидно е готова на това. Разбира се тя прие без възражения решението ми, но положително не го одобрява.»
От кухнята долиташе приглушеният й глас — нареждаше нещо на прислужницата. Истинска музика за ушите му, уморени от грохота на моторите в кабината. Настанен удобно върху възглавниците, той замислено наблюдаваше огъня. Някъде далеч се стреляше, но това вече беше толкова обикновено явление, че никой не му обръщаше внимание.
«Трябва да я изведа от Техеран — помисли той. — Но как? Никога няма да тръгне, докато семейството й е тук. Може би наистина тук е в безопасност, но това няма да е за дълго, ако посещава размирни места. Дошан Тапе! Тя е луда! Как може да ходи там! Май вече всички са луди. Господи, как искам да знам дали армията е получила заповед да потуши въстанието! Ако Бахтияр не се размърда, с него е свършено! Но ако го стори, ще се пролеят реки от кръв, защото иранците са буйни хора и смъртта не може да ги изплаши, особено когато вярват, че се жертват в името на исляма…
Ох, този ислям! А Бог — къде е този единствен техен Бог?
В главите и сърцата на вярващите, в Шаразад и роднините и… А в мен? Не, все още не. Обещах на стареца да направя каквото трябва, да прочета Корана. Добре де, а после?
Сега не бива да мисля за това, трябва да съм практичен! Тя е в опасност, със или без галабия. Всеки момент може да се забърка в нещо, пък и защо ли да не го стори? Това е нейната родина.
Но тя е моя съпруга и аз ще й заповядам да се държи настрана. Нали баща й притежава един имот на Каспийско море, близо до Бандар-е Пахлави, може да я изпрати там. Времето е хубаво, не е като в Техеран, макар че жилището им винаги е добре отоплено, резервоарите са пълни с нафта, имат предостатъчно храна. Благодарение на баща й и братята му, разбира се.
Господи, колко много съм му задължен!»
Откъм вратата се разнесе лек шум и той извърна глава. На прага се беше изправила Шаразад, отново облякла галабията, но този път и с лек воал на лицето — никога не беше я виждал така. Очите й блестяха, галабията леко прошумоля заедно със стъпките й. Тя застана пред него и леко разтвори наметката, която се хлъзна в краката й. Отдолу беше чисто гола и той неволно ахна.
— Ето, ваше превъзходителство, господарю мой — промълви тихо тя на фарси. — Доволен ли е сега от наметката ми моят съпруг?
— Шаразад!
— Не — изплъзна се тя от протегнатите му ръце, но той успя да я сграбчи и миг по-късно потъна в аромата на тялото й. Устните им се сляха в продължителна целувка. — Може би винаги трябва да съм облечена така? На улицата, на пазара, навсякъде? Много жени твърдят, че го правят.
— Не! Само от тази мисъл мога да полудея! — Той понечи да я вземе на ръце, но тя се изплъзна и тихо прошепна:
— Да останем тук, любими…
— Прислугата…
— Забрави за прислугата, тя няма да ни безпокои. Забрави всичко! Моля те, любими! Това е твоят дом, аз съм твоята вярна съпруга, твоята вечна робиня!
Останаха. Както винаги страстта й не отстъпваше на неговата, както винаги той не можеше да разбере как и защо постига това. Знаеше само едно — с нея се преселваше в райските градини…
Час по-късно седнаха да вечерят, но спокойствието им бе нарушено от звънеца на входната врата. Хасан, прислужникът, отиде да отвори, после се върна и тихо съобщи:
— Господарю, дошъл е негово превъзходителство генерал Валик. Извинява се за късното посещение, но моли да му отделите няколко минути по важен въпрос.
Локхарт кипна, но Шаразад го докосна леко по ръката и той се въздържа.
— Приеми го, скъпи, аз ще те чакам в спалнята. Хасан, донеси още един комплект прибори и затопли храната, негово превъзходителство сигурно ще е гладен.
Валик го засипа с извиненията си, категорично отказа храната, но после, разбира се, позволи да го убедят да се присъедини към вечерята и яде със завиден апетит. Локхарт търпеливо чакаше, изпълнявайки на практика обещанието си да се държи като иранец. Какво казваше баща й? Семейството е над всичко, след него идва учтивостта, избягването на директни въпроси и преки отговори. Всичко това се постигаше много по-леко на фарси, отколкото на английски.
И все пак Локхарт премина на английски в момента, в който това стана възможно.
— Радвам се да ви видя, генерале — започна той. — С какво мога да ви бъда полезен?
— Едва преди половин час научих, че сте в Техеран — отвърна Валик, после галантно добави: — От години не съм вкусвал такава прекрасна храна. Съжалявам, че ви обезпокоих толкова късно.
— Няма значение — отвърна Локхарт и замълча. Възрастният мъж продължи да се храни, без да изпитва неудобство от факта, че го прави сам. Късче от агнешкото месо се лепна за мустаците му и Том се запита колко ли ще се задържи там. Но генералът се избърса и каза:
— Предайте комплиментите ми на Шаразад — готвачката й е чудесна. Ще я похваля пред скъпия си братовчед, негово превъзходителство Яред.
— Благодаря — отвърна Локхарт и продължи да чака.
Между двамата отново надвисна тежко мълчание, после Валик отпи глътка чай и попита:
— Пристигна ли разрешението за полета на 212?
— Когато си тръгнахме, го нямаше — отвърна объркано Локхарт. Не беше подготвен за подобен въпрос. — Зная, че Мак изпрати специален човек да го вземе… Бих му позвънил, но за съжаление телефонът ми не работи. Защо?
— Партньорите ми биха искали вие да пилотирате.
— Капитан Макайвър издаде заповед на името на капитан Лейн — разбира се, ако получим исканото разрешение.
— Ще го получите — каза Валик, избърса устата си и пак отпи от чая. — Партньорите ми предпочитат вие да изпълните този чартър. Сигурен съм, че Макайвър няма да има нищо против.
— Съжалявам, но трябва да се върна в Загрос и да видя дали всичко там е наред — отвърна Локхарт, после накратко разказа какво се беше случило там.
— Загрос може да почака няколко дни — поклати глава генералът. — Сигурен съм, че Яред ще бъде много доволен, когато научи, че сте предпочели да изпълните желанието на партньорите ни.
— Изпълнявам това, което ми наредят — смръщи вежди Локхарт. — Какво толкова важно виждат партньорите в този чартър? Няколко сандъка с резервни части й нищо повече!
— Всички чартъри са важни. Партньорите са много загрижени за качеството на услугите ни. Значи се разбрахме, нали?
— Първо трябва да говоря с Мак. Второ, съмнявам се дали изобщо ще получим разрешение за полета на 212, трето, наистина трябва да се върна в базата!
— Сигурен съм, че Мак ще се съгласи — усмихна се любезно Валик. — Вие ще получите разрешение да напуснете въздушното пространство на Техеран. — Стана и добави: — Отивам още сега при Мак да му кажа, че нямате нищо против. Поднесете моите благодарности на Шаразад заедно с хилядите ми извинения за причиненото безпокойство.
Локхарт не се помръдна от мястото си.
— Все още не зная какво толкова важно има в превоза на няколко сандъка с резервни части и куфарче със сто-двеста хиляди риала — твърдо изрече той.
— Според партньорите е важно, ето защо веднага щом разбрах, че сте се върнали, реших да ви се обадя. Сигурен съм, че с удоволствие ще изпълните полета, особено като зная колко сте привързан към цялото ни семейство. В крайна сметка сме близки хора, нали?
Всичко това беше изречено с хладен и нетърпящ възражение тон, макар че любезната усмивка продължаваше да стои на устните на генерала.
— С удоволствие бих помогнал, но…
— Отлично, значи въпросът е уреден — прекъсна го Валик. — Няма нужда да ме изпращате. — Той спря за момент на прага, обърна се да огледа апартамента и тихо добави: — Вие сте щастлив човек, капитане. Завиждам ви.
След като Валик си отиде, Том Локхарт се настани пред полузагасналия огън в камината и се замисли. Хасан и прислужницата отнесоха посудата в кухнята, после му пожелаха лека нощ, но той не ги чу. Шаразад също се появи, веднага оцени състоянието му и тихо се прибра в спалнята.
Беше му неспокойно. Валик прекрасно знаеше, че всичко в този апартамент, а и самият апартамент е подарък от бащата на Шаразад. Яред Бакраван му беше прехвърлил собствеността върху целия блок и наемите влизаха в личната му сметка въпреки протестите.
— Ценя високо вашата щедрост, но не мога да приема подобни неща — каза му Локхарт по време на един разговор, за който малцина знаеха. — Просто ми е невъзможно!
— Става въпрос за материални неща — отвърна Яред. — А материалните неща не означават нищо.
— Все пак това е прекалено много. Зная, че заплатата ми не е голяма, но спокойно можем да живеем с нея.
— Така е, но защо съпругът на дъщеря ми да не води един приятен живот? По какъв друг начин ще можеш да се чувстваш спокоен, за да усвоиш иранския начин на живот, съгласно нашата уговорка? Уверявам те, че за мен това са дреболии, синко. Ти си член на моето семейство, а в Иран семейството стои над всичко.
— Добре, но все пак аз трябва да се грижа за жена си, а не вие.
— Разбира се, разбира се. С помощта на Аллаха след време ще можеш да й осигуриш живота, на който е свикнала. Засега това не ти е по силите, тъй като трябва да издържаш бившата си съпруга и дъщеря си. Ето защо трябва да ми позволиш да уредя нещата по цивилизован начин, по ирански. Нали обеща да живееш така, както живеем ние?
— Да, но въпреки това не мога да приема вашата щедрост. Моля ви! На нея можете да давате каквото искате, но не на мен. Аз трябва да получа възможност да направя всичко, на което съм способен!
— Сигурен съм, че ще го направиш. Но това е подарък за теб, а не за нея!
— Все пак предпочитам да е обрат…
— Мъжът е господар на дома по волята на Аллаха — остро го прекъсна Яред Бакраван. — Ако домът не е твой, ти не можеш да бъдеш господар в него! Настоявам за това! Ако продължаваш да упорстваш, бракът ти с Шаразад е свършен още преди да е започнал! Виждам дилемата, пред която те поставя твоето западно възпитание, синко. Макар че не я разбирам. Тук е Иран, а иранският начин на живот изисква едно семейство да се грижи за друго…
Останал сам в просторния хол, Локхарт бавно поклати глава. «Всичко това е истина и аз съм я приел заедно с приемането на Шаразад — помисли си той. — Но този проклетник Валик ми хвърли всичко направо в лицето и ме накара да се почувствувам мръсен. Мразя го! Мразя всичко това, което не съм купил със собствени пари! Зная, че единственият подарък, който мога да предложа на Шаразад, е свободата. Свободата, която не би могла да получи по никакъв друг начин, а ако се наложи — и живота си. Слава Богу, че вече е канадска гражданка и може да напусне тази страна, когато пожелае.
Не се заблуждавай — упрекна се мислено той. — Тя е иранка и винаги ще си остане такава. Нима може да се чувствува у дома си във Ванкувър с вечните му дъждове, без приятели, без нищо, което да й напомня за Иран?
Но днес проблемът е друг. Техният Иран, Иран на шаха, си отиде завинаги. Дори новият да е по-добър, за тях това няма да има никакво значение. Ще трябва да се приспособяваме. Аз говоря фарси, тя е моя съпруга, Яред е влиятелен човек. Ако се наложи временно да заминем, няма да има проблеми. Бъдещето все още не е толкова мрачно, аз я обичам лудо и благодаря на Бога, че я имам…»
Огънят гаснеше. В ноздрите му нахлу приятната миризма на горено дърво, примесена с едва доловимия аромат на нейния парфюм. Възглавниците все още пазеха формите на телата им. Душата го заболя за нея, въпреки че беше не само задоволен, но направо пресушен. «Тя наистина е една от хуриите — добрите ангели на рая — сънливо си помисли той. — Аз съм омагьосан от нея и това е чудесно! Дори още тази вечер да умра, ще умра щастлив, защото знам какво е да бъдеш в рая. Тя е прекрасна, Яред също… След известно време ще ми народи също така прекрасни деца…
Семейството е над всичко, едно семейство помага на друго! Това наистина е железен закон в тази страна, затова ще трябва да направя всичко, което Валик иска от мен, независимо дали ми харесва, или не. Трябва да го направя, баща й вече ми даде да разбера, че някои неща просто са задължителни…»
Изгорелият пън пропука за последно, огря за миг лицето му, после изгасна съвсем.
— Какво толкова важно има в няколко сандъка с резервни части и шепа риали? — попита огъня той.
Но огънят не му отговори.
 

Понеделник
12 февруари 1979 г.
 
14
 
__Табриз Едно: 7,12 сутринта.__
 
Чарли Петикин спеше дълбоко. Завит с тънко одеяло, със завързани ръце, той лежеше върху дюшек, хвърлен направо на пода. Разсъмваше се и беше страхотно студено. Не му дадоха газова печка и го заключиха в онази част от бунгалото на Ерики Йоконен, която се използваше за склад. По стъклото на малкото прозорче се беше образувала тънка корица лед, от външната страна имаше решетка, отрупана със сняг.
Той отвори очи и стреснато се изправи. В първия момент не можа да се ориентира, после паметта му се избистри. Облегна се на стената, усещайки болки в цялото си тяло.
— Проклета история! — промърмори той и се опита да разкърши рамене. После тромаво повдигна вързаните си ръце и се помъчи да разтърка лицето си, усещайки мръсотията по него. Наболата му брада сивееше. Мразеше да е необръснат.
«Днес е понеделник. Дойдох тук в събота на залез слънце, а вчера ме заловиха. Мръсници!»
В събота вечерта около бунгалото се чуваха обезпокоителни шумове, за момент той беше абсолютно сигурен, че долавя приглушени гласове. Угаси осветлението, дръпна резето и внимателно надникна от прага със сигналния пистолет в ръка.
Очите му внимателно огледаха мрака. Стори му се, че на тридесетина метра долавя някакво движение, друго — малко по-нататък.
— Кой е там? — извика той и гласът му прокънтя странно в тъмната нощ. — Какво искате?
Не получи отговор. Миг по-късно долови ново движение. Къде? На тридесетина метра, беше му трудно да определи разстоянието в мрака. Ето, още веднъж. Човек ли е това, или животно? Какво е… ето там, под големия бор!
— Хей ти, там под дървото! Какво искаш?
Отново не получи отговор; беше му трудно да определи дали е човек, или не. Ядосан и малко уплашен, той се прицели и дръпна спусъка. Трясъкът проехтя като гръмотевица, ехото се блъсна в околните планини. Яркочервената звезда на ракетата се насочи към дървото, рикошира сред водопад от искри и засъска в снега. Той зачака.
Нищо не се промени. До слуха му продължаваха да долитат обичайните горски шумове, покривът на хангара проскърцваше под напорите на вятъра, който поклащаше върховете на дърветата и отронваше снега от клоните. Петикин ядосано потропа с измръзналите си крака, зареди отново пистолета, после затвори вратата и включи осветлението.
— Остаряваш и се превръщаш в истерична жена! — изруга се той, после тръсна глава и добави: — Глупости! Мразя тишината, мразя да бъда сам, мразя снега и студа, мразя страха, който ме обзе сутринта в Калег Морги! Но ако не беше младият Рос, онова копеле от САВАК сто на сто щеше дами види сметката!
Провери дали вратата е добре затворена, после дръпна пердетата на прозорците и си наля голяма чаша водка, добави и малко замразен портокалов сок, който откри във фризера. Настани се пред огъня и се опита да направи равносметка, на положението. За закуска имаше яйца и беше въоръжен. Газовата камина работеше добре, не след дълго вътрешността на бунгалото приятно се затопли и той се почувствува по-добре. Преди да си легне, провери още веднъж ключалките. Остана доволен, свали пилотските си боти и седна на леглото. Скоро заспа.
На сутринта нямаше и следа от нощните му страхове. След закуската от пържени яйца и препечен хляб Чарли оправи бунгалото, облече измачканите си пилотски дрехи, отвори вратата и… навряха под носа му един автомат, шестима бунтовници го изтикаха обратно в стаята и разпитът започна, за да продължи с часове.
— Не съм шпионин, не съм американец — отвръщаше на въпросите им той. — Англичанин съм.
— Лъжец! В документите ти пише, че си от Южна Африка! Или и те са фалшиви, а? — Водачът на групата, представил се като Фьодор Ракоци, беше висок, здрав мъж, по-висок и по-възрастен от останалите, със студени кафяви очи. Говореше английски със силен акцент. Въпросите, влудяващо еднообразни, продължаваха да се сипят. — Откъде идваш, как се казваш, кой е началникът ти в ЦРУ, кой е свръзката ти тук, къде е Ерики Йоконен?
— Не зная. Петдесет пъти ви повторих, че не зная! Когато кацнах снощи на залез слънце, тук нямаше никого. Изпратиха ме да го прибера заедно със съпругата му. Викат ги в Техеран по работа.
— Лъжец! Те избягаха още преди две нощи! Защо ще бягат, ако са знаели, че идваш да ги прибереш?
— Вече ви казах — те не знаеха, че идвам. Защо да бягат от мен? Къде са Дибъл и Арбъри, нашите механици? Къде е Даяти, нашият мениджър, къде е…
— Кой е агентът ти в Табриз?
— Нямам никакъв агент. Аз съм английски гражданин и настоявам да ме свържете с нашия консул в Табриз! Настоя…
— Враговете на народа не могат да настояват нищо! Не могат да искат дори милост. По волята на Аллаха се намираме в състояние на война, а по време на война загиват хора!
Разпитът продължи цялата сутрин. Прибраха всичките му документи, включително паспорта с жизненоважната изходна виза и разрешението за пребиваване — въпреки неговите протести. После го вързаха и го хвърлиха в този килер, заканвайки се да го разстрелят на място, ако се опита да избяга.
По-късно Ракоци се върна, придружен от двама войници.
— Защо не каза, че си докарал резервни части за 212?
— Не сте ме питали! — ядосано отвърна Петикин. — Кой, по дяволите, сте вие? Върнете ми документите и ме свържете с английския консул. И махнете тези въжета от ръцете ми, дявол да ви вземе!
— Не богохулствай, защото Аллах ще те накаже! На колене! Искай прошка от Аллаха! — Нахвърлиха се върху него и насила го накараха да коленичи. — Искай прошка!
Той се подчини, кипящ от омраза.
— Можеш ли да управляваш 212, след като летиш на 206?
— Не — отвърна той и бавно се изправи на крака.
— Лъжец! В книжката ти пише, че можеш! — Ракоци хвърли документите на масата и попита: — Защо ме лъжеш?
— Има ли някакво значение? И без това не вярвате на нищо, което казвам. В книжката ми действително пише, че мога да летя на 212, да не би да си въобразявате, че съм забравил, че е у вас.
— Комитетът ще те съди! — заканително поклати глава Ракоци и Петикин усети как гърбът му настръхва от ужас.
После го оставиха сам.
Привечер му донесоха ориз и малко супа и отново излязоха. През нощта почти не мигна, а сега, с първите мигове на настъпващия ден, изведнъж разбра, че е напълно безпомощен. Веднъж вече беше изпадал в подобно положение. Свалиха го над виетнамските джунгли, партизаните го плениха и по бързата процедура го осъдиха на смърт. Но другарите му от ескадрилата не го забравиха, върнаха се с няколко бойни хеликоптера, натоварени със зелени барети, опожариха селото и избиха всичките му обитатели. «Никога не залагай на смъртта, докато още дишаш, приятел — посъветва го младият американец, който командваше ескадрилата.- Само така ще можеш да спиш спокойно!» Конроу Старк, така се казваше командирът, а ескадрилата му се състоеше от смесени канадско-американски екипажи, сред които имаше и няколко англичани. Базата им се намираше в Да-Нанг, на милион мили оттук…
«Какво ли прави сега Дюк? — запита се той. — Късметлия копеле! Седи си на сигурно място в Ковис с Мануела до задника и хич не му пука!» Замисли се за нея и Старк, после се замита къде ли са Ерики и Азадех, кои са всъщност капитан Рос и хората му. Безспорно и те са спасители като него. В този живот човек несъмнено трябва да разчита на спасители — на онези типове, които се появяват точно навреме и без видими причини, но благодарение на тях изскача шансът да се отървеш от нещастие или смъртна опасност. Дали се появяват в отговор на тайните ни молитви? Попаднал в безизходица, всеки се моли, дори и да не е на Бога. Но Бог има много имена…
Спомни си думите на Сомс, стария служител в посолството: «Чарли, никога не забравяй думите на пророк Мохамед — Аллах има три хиляди имена. Хиляда от тях знаят ангелите, други хиляда — пророците. Триста могат да се открият в Тората — Стария завет, други триста в Забур — псалмите на Давид, триста в Новия завет и деветдесет и девет — в Корана. Това прави общо две хиляди деветстотин деветдесет и девет имена. Едно-единствено име Аллах крие. На арабски то се нарича «Изм Аллах алазам» — Най-великото име на Бога. Всеки читател на Корана се натъква на него, без да го забележи. Мъдър е този Господ, а?»
«Сигурно — съгласи се Петикин, — ако наистина го има.» После потръпна от болки и студ.
Малко преди обяд Ракоци и двамата войници отново се върнаха. За негово огромно смайване Ракоци любезно му се усмихна, помогна му да се изправи и развърза ръцете му.
— Добро утро, капитан Петикин — любезно поздрави той. — Съжалявам за грешката, която допуснахме. Моля, последвайте ме. — После се насочи към хола, където димяха чаши с кафе. — Чисто ли го пиете, или го предпочитате по английски — с мляко и захар?
Петикин разтриваше китките си и напразно се опитваше да разсъждава трезво.
— Какво става? Затворникът получава прощална закуска, а?
— Не ви разбирам.
— Няма значение — отвърна Петикин и изпитателно го погледна. — С мляко и захар, моля.
Кафето беше чудесно и бързо го ободри. Той си наля втора чаша и вдигна глава:
— Значи грешка, а?
— Да. Аз, хм… проверих това, което казахте, и всичко се оказа истина. Аллах е велик. Можете незабавно да се върнете в Техеран.
Гърлото на Петикин се сви от неприятно предчувствие. Твърде лесно свалиха обвиненията си срещу него!
— Трябва ми гориво — преглътна той. — Тук резервоарите са празни, всичкото гориво е източено.
— Машината ви вече е заредена, аз лично контролирах операцията.
— Вие познавате хеликоптерите? — учуди се Петикин, питайки се защо ли събеседникът му е толкова нервен.
— До известна стенен.
— Извинете, но аз не зная името ви.
— Смит — усмихна се леко Ракоци. — Мистър Смит. А сега ще ви помоля да тръгвате. Веднага.
Петикин намери пилотските си боти и ги обу. Мъжете мълчаливо го наблюдаваха. Всички бяха въоръжени със съветски автомати. На масата до вратата беше сакът му, до него документите. Паспорт, виза, работно разрешение, пилотски билет, заверен от иранското управление по въздухоплаване. Опитвайки се да прикрие смайването си, той внимателно провери дали всичко е тук, после пъхна документите в джоба си. Понечи да се доближи до хладилника, но единият от войниците се изпречи на пътя му.
— Гладен съм — поясни Петикин и подозренията му отново се събудиха.
— В хеликоптера сме ви оставили за ядене. Моля, последвайте ме.
Чистият въздух погали ноздрите му; денят беше студен, но хубав, небето синьо, без нито едно облаче. Далеч на запад се трупаха сиви облаци, натежали от сняг. На изток беше чисто. Гората наоколо весело блестеше, снегът беше ослепително бял. Пред хангара чакаше неговият 206 с внимателно почистено предно стъкло. Вътре нищо не беше пипано, само куфарчето с картите беше поставено в страничната ниша, а не на седалката, където обикновено го държеше. Петикин въздъхна и внимателно се зае с предполетните проверки.
— Моля ви да побързате — рече Ракоци.
— Да, разбира се — кимна Петикин и се направи, че бърза. Но на практика не пропускаше нищо, изострените му сетива бяха готови да открият дори и най-малката следа от саботаж. Гориво, масло, налягане… Нарастващата нервност на иранците просто можеше да се пипне с ръка. Базата беше все така пуста, в хангара се виждаше тъпия нос на 212, край крито лежаха частите на разглобения му мотор. Резервните части, които беше донесъл, бяха на близката пейка.
— Вече сте готов — заповеднически изрече Ракоци. — Качвайте се, ще заредите с гориво в Бандар-е Пахлави, както обикновено. — После се извърна към другите двама, прегърна ги и се намести на дясната седалка. — Включвайте двигателите и веднага отлитайте! Аз идвам с вас в Техеран! — Колената му стиснаха автомата, ръцете му акуратно закопчаха предпазния колан и захлопнаха вратичката. После Ракоци взе окачените над главата му слушалки и си ги постави. Движенията му издаваха добро познаване на пилотската кабина.
Петикин забеляза, че двамата войници отстъпиха назад и заеха отбранителна стойка с лице към пътя. Натисна бутона за стартиране на двигателите и витлото се завъртя. Усети, че му олеква — едва ли щеше да има саботаж, щом «Смит» бе на борда с него.
— Излитаме — извика той в микрофона за вътрешна връзка, натисна руля и хеликоптерът рязко набра височина над тесния планински проход.
— Много добре похвали го Ракоци. — Вие сте отличен пилот. — После небрежно остави автомата на коленете си, с дуло, насочено към Петикин. — А сега ще ви помоля да не проявявате прекалено майсторство.
— Ако не сложите предпазителя, изобщо няма да летя! — предупреди го Петикин.
Ракоци се поколеба, после щракна предпазителя.
— Прав сте, опасно е по време на полет.
На височина двеста метра Петикин премина в хоризонтален полет, после рязко започна да се спуска надолу, обратно към базата.
— Какво правите?
— Забравих да си взема някои неща — отвърна пилотът. Разчиташе единствено на факта, че макар и да познава кабината на хеликоптера, Смит очевидно не може да лети. Иначе нямаше да прибягва до услугите му. Очите му внимателно опипваха околността — опитваше се да открие причината за нервността на пътника си. Летището изглеждаше непроменено, но на пресечката между главното шосе за Табриз и пътя за базата се виждаха два камиона, които бавно пълзяха към нея. От тази височина лесно можеше да определи, че са военни.
— Ще кацна, за да видя какво искат — рече Петикин.
— Ако го сторите, ще ви струва много скъпо — спокойно и без сянка от притеснение отвърна Ракоци. — Моля ви да вземете курс към Техеран, като не забравите да кацнете в Бандар-е Пахлави.
— Как е истинското ви име?
— Смит.
Петикин не настоя повече, направи един кръг над базата и пое над пътя за прохода, който криволичеше в югоизточна посока. Вече знаеше, че трябва внимателно да изчисли времето, тъй като някъде по пътя положително щеше да му се удаде благоприятна възможност.
 

15
 
__Техеран: 8,30 сутринта.__
 
Том Локхарт промъкваше стария си ситроен сред развалините от нощните боеве, опитвайки се да поддържа посока към Галег Морги. Утрото беше мрачно и мразовито и той вече закъсняваше, макар да беше тръгнал още на зазоряване.
Минаваше край трупове, над които виеха оплаквачки, край изгорелите скелети на коли и камиони, които още пушеха. По улиците все още се трупаха въоръжени мъже, имаше барикади и той беше принуден да заобикаля отдалеч. Вече почти всички мъже носеха зелените ленти на Хомейни; освен тях по улиците почти не се мяркаха хора. Непрекъснато го задминаваха полицейски автомобили, които свиреха с клаксоните си да им даде път и го ругаеха. Той също ругаеше, забравил, че ако стигне летището, ще трябва да се изправи пред нова дилема.
Рязко нави волана, за да избегне някаква летяща срещу него в забраненото платно кола. После пое въздух и отправи една сочна ругатня към Техеран, Иран, генерал Валик и всички останали, но от това не му стана по-леко.
Небето над главата му беше мръсносиво, в колата беше студено. Никак не му се искаше да напусне топлото си легло и останалата в него Шаразад, въпреки това се надигна още при първото иззвъняване на будилника.
— Нали нямаше да заминаваш, скъпи? — промърмори сънено Шаразад. — Нали каза, че ще тръгнеш утре?
— Мисля, че ще се наложи да направя един извънреден полет — отвърна той. — Валик го поиска, но първо трябва да се видя с Мак. Ако тръгна, ще отсъствам само няколко дни. Ти спи, скъпа.
Избръсна се, облече се набързо, изпи чашка кафе и излезе. Навън беше още тъмно, леденият въздух беше пропит с миризма на изгоряло. Някъде далеч се водеха боеве, тракането на автоматите се чуваше съвсем ясно. Изведнъж го обзе тежко предчувствие.
Макайвър живееше само на няколко преки от дома му. Локхарт се изненада, като го завари напълно облечен.
— Здравей, Том, влизай. Разрешението за полета дойде чак след полунощ, донесоха го на ръка. Валик наистина има власт, защото аз бях сигурен, че никога няма да го получим. Искаш ли кафе?
— Благодаря. Ти снощи видя ли се с него?
— Да — отвърна Макайвър и го поведе към кухнята. Кафето изпускаше приятен аромат; от Джени, Паула и Ногър Лейн нямаше следа. Макайвър напълни чашата му.
— Валик каза, че е говорил с теб и ти си приел да извършиш чартъра.
— Казах му, че ще го изпълня, след като разговарям с теб и след като получим разрешението — изръмжа Локхарт. — Къде е Ногър?
— Изпратих го у тях; снощи отмених дежурството му. Все още е разстроен.
— Представям си. А какво стана с момичето, Паула?
— Спи тук, в гостната. Полетът на «Алиталия» все още не е разрешен, може би ще го пуснат днес. Снощи се отби Джордж Толбът от посолството. Чул, че летището било прочистено от бунтовници, и днес, с малко късмет, може би ще бъдат разрешени няколко излитания и кацания.
Локхарт кимна и замислено промълви:
— В крайна сметка Бахтияр може би ще се справи с положението.
— Да се надяваме. Сутринта Би Би Си съобщи, че Дошан Тапе продължава да се намира в ръцете на Хомейни, плътно обкръжено от Безсмъртните.
Локхарт си представи Шаразад сред бунтовниците и потръпна. Поне му беше обещала да не ходи вече там.
— Толбът каза ли нещо за преврат? — попита той.
— Само слухове, според които Картър се обявил против подобно разрешение. Но ако аз съм ирански генерал, няма да се колебая нито миг. Толбът е на същото мнение и счита, че преврат ще има до три дни, тъй като бунтарите завземат все повече оръжие.
Локхарт ясно виждаше как Шаразад пее заедно с многохилядната тълпа, младият капитан Карим се обявява в подкрепа на Хомейни, а трима от Безсмъртните се присъединяват към него.
— Честно казано, Мак, аз не бих знаел как да постъпя, ако съм един от тях.
— Да благодарим на Бога, че не сме сред тях — тук е Иран, а не Англия! Иначе и ние трябваше да сме на барикадите. Виж какво, Том, ако не дойде онзи 125, аз ще се погрижа Шаразад да бъде на борда му. В Ал Шаргаз ще бъде на сигурно място, поне за една-две седмици. Тя получи ли си канадския паспорт?
— Да, но мисля, че няма да тръгне, Мак — отвърна Локхарт и му разказа накратко за това, което беше сторила в Дошан Тапе.
— Господи, да не се е побъркала! — слиса се Макайвър. — Ще пратя Джени да поговори с нея!
— А Джени ще отиде ли в Ал Шаргаз?
— Не — горчиво промълви Макайвър. — Ако зависеше от мен, щеше да бъде там още преди една седмица… Но ще направя каквото мога. Иначе Шаразад добре ли е?
— Отлично. Само се моля Техеран да остане спокоен. Постоянно ще мисля за нея, докато съм в Загрос. — Локхарт млъкна и отпи глътка кафе. — Ако ще летя, по-добре да тръгвам. Моля те, дръж я под око… — После вдигна глава и погледна Макайвър право в очите. — Какъв е този чартър, Мак?
Макайвър издържа погледа му с каменно лице и отвърна;
— Първо искам да зная какво точно ти каза снощи Валик.
Локхарт му предаде разговора дума по дума.
— Опасен мръсник е този Валик! — възкликна Макайвър. — Много ловко те е поставил в неудобно положение!
— Така е — кимна Локхарт. — Но той е член на семейството, а знаеш как е в Иран… Попитах го какво толкова важно има в превоза на някакви резервни части, но той се изплъзна. — Забеляза, че лицето на Макайвър изведнъж посивя и някак остаря, никога не го беше виждал такова. — Мак, и на теб искам да задам същия въпрос!
Макайвър изпи кафето си и си наля още, после снижи глас:
— Не искам да събудим Джени и Паула, Том. Ще ти разкажа всичко, но нека си остане между нас.
После накратко му разказа за сцената, разиграла се в офиса на компанията.
Локхарт усети как кръвта нахлува в лицето му.
— САВАК? По петите му? Преследва и семейството му? Пресвети Боже!
— Това е причината, поради която се съгласих да опитам. И аз съм в капан като теб. Но има и друго — въздъхна Макайвър и му разказа за парите.
— Дванайсет милиона риала в брой? — зяпна Локхарт. — Или равностойността им в Швейцария?
— По-тихо. Да, точно така. Дванайсет за мен, още толкова за пилота. Снощи каза, че офертата му продължава да е в сила и да не бъда «наивен»… — Лицето на Макайвър потъмня още повече. — Ако не беше Джени, щях да го изхвърля като парцал!
Локхарт не го слушаше. Дванайсет милиона риала в брой! Да, Мак е прав. След като Валик предлага подобни суми тук, в Техеран, какво ли ще бъде готов да плати на самата граница? Господи!
— Какво мислиш, Том? — внимателно го погледна Макайвър. — Още ли си готов да летиш?
— Вече получихме разрешение за излитане и просто няма как да откажа. — Разрешението лежеше на кухненската маса и Том го взе в ръце. «Разрешава се на полет ЕР-НВС трасе за Бандар-е Делам. Спешна доставка на резервни части, междинно зареждане в Исфахан. Пилот: капитан Лейн.» Името на Лейн беше зачеркнато с обяснението «болен, резервен пилот», Макайвър още не бе попълнил друго име.
Макайвър погледна към затворената кухненска врата, после се обърна към Локхарт:
— Валик иска да се качи на борда извън Техеран, при пълна секретност.
— Тая работа все по-малко ми харесва! Къде точно?
— Том, ако стигнеш изобщо до Бандар-е Делам, в което силно се съмнявам, той ще иска да го прехвърлиш в Кувейт!
— Естествено — кимна Локхарт.
— Ще прибегне до всички възможни аргументи, за да те убеди — семейните връзки, Шаразад, всичко… включително и пари.
— Милиони в брой, които ще ми дойдат тъкмо навреме и той прекрасно го знае — спокойно потвърди Локхарт. — Но ако кацна в Кувейт без иранско разрешение на борда на редовно регистриран тук хеликоптер, превозвайки ирански граждани, които се опитват да напуснат нелегално страната, управлявана от законно избрано правителство, аз положително ще бъда третиран като престъпник, който отвлича граждански самолет, и срещу мен ще бъдат повдигнати куп обвинения както тук, така и в Кувейт! Кувейтските власти положително ще запечатат хеликоптера, а мен ще ме вкарат в затвора и след известно време ще ме екстрадират обратно в Иран. При всички случаи разрешителното ми ще бъде отнето и няма да бъда в състояние да се върна обратно тук. Да не говорим, че САВАК сигурно ще арестува Шаразад! Затова няма да летя!
— Валик е опасен тип, сигурно ще бъде въоръжен… Спокойно може да ти опре пистолет в главата и да те принуди.
— Възможно е — все така спокойно отвърна Локхарт, макар че сърцето му се свиваше. — Въпреки това нямам избор. Принуден съм да му помогна и ще го сторя, но не искам да се покажа глупак. — Замълча, после попита: — Ногър в течение ли е?
— Не.
През безсънната нощ Макайвър беше претеглил всички възможности и решението му беше да не рискува нито Ногър Лейн, нито Локхарт. Ще лети сам, да вървят по дяволите медицинските прегледи и законността! Този полет е една лудост, така че още малко беззаконие няма да промени нищо.
Планът му беше прост — след разговора си с Том Локхарт да заяви, че отказва да разреши този полет и няма да подпише разрешението. След това да каже, че ще отиде до уговореното място с Валик по шосе, с достатъчно бензин, за да стигне границата. Дори Локхарт да поиска да го придружи, проблеми няма да има — просто няма да отиде на уговорената с него среща, вместо с това ще се добере до Галег Морги, ще впише собственото си име в разрешението за полет и ще вдигне машината във въздуха. На мястото, където ще го чака Валик…
— Какво? — попита той, осъзнал, че Локхарт му говори нещо.
— Съществуват три варианта — повтори Том. — Отказваш да издадеш разрешение на мен и го даваш на някой друг. Освободил си Ногър, Чарли го няма, оставаме само ние двамата. Но ти не можеш да отидеш, Мак! Опасността е прекалено голяма!
— Няма да отида, разбира се, моето разрешително не е…
— Не можеш да отидеш, Мак! — твърдо повтори Локхарт. — Съжалявам, но това е положението!
Макайвър въздъхна, разумът му взе връх над чувствата и той се отказа от примамливата идея да полети.
— Прав си — рече той и пристъпи към реализация на втория си план. — Сам ще решиш дали да изпълниш този полет или не. В случая аз няма да издавам никакви заповеди, ще издам разрешението на твое име, но при определени условия. Ако си уверен, че мястото за качване на пътниците е чисто, можеш да ги качиш. После се насочваш към Исфахан — Валик каза, че това е уредено. Ако и там всичко е наред — продължаваш. Може пък господин «Иранска връзка» наистина да е всесилен. На това трябва да се основава и нашият риск.
— Моят риск, Мак.
— Бандар-е Делам е на самата граница, но ти в никакъв случай не трябва да я доближаваш. Приемаш ли? — протегна ръка Макайвър.
— Приемам — стисна я Локхарт, а вътре в себе си се помоли на Бога да бъде в състояние да изпълни поетото обещание.
Макайвър му каза мястото за качване на пътниците, подписа и разрешителното и забеляза, че ръцете му треперят. Ако нещата се объркат, САВАК незабавно ще арестува и двамата. А може би и Джени, потръпна от ужас той. Не сподели с Локхарт, че Джени ги беше подслушвала, не сподели и заключенията й след това.
— Рискът е огромен, Дънкан — беше казала тя. — Но ти и Том трябва да се опитате да му помогнете, защото и двамата сте вътре и просто нямате избор.
Макайвър тръсна глава и подаде разрешителното на Локхарт.
— Единствената ми изрична заповед е да не приближаваш границата, нито да я преминаваш, Том — твърдо продума той. — Сториш ли го — губиш всичко, включително и Шаразад!
— Прав си — кимна другият.
— Това е, желая ти късмет.
Локхарт кимна, усмихна му се приятелски и излезе.
Макайвър затвори вратата зад него. «Дано да съм взел правилно решение — помисли си уморено той; пулсираща болка раздираше главата му. — Наистина би било лудост да ида сам, но все пак… Много ми се иска да съм на неговото място, много!»
Видя Джени на кухненския праг и изненадано възкликна. Върху нощницата си беше наметнала топъл пуловер, беше без очила, очите й бяха някак разфокусирани.
— Страшно много се радвам, че се отказа да го свършиш сам, Дънкан — тихо прошепна тя.
— Какво?
— Хайде стига, глупчо, познавам те прекалено добре. Цяла нощ не мигна, за да стигнеш до някакво решение, аз също — от тревога за теб. Зная, че на твое място бих го сторила или поне бих искала да го сторя. Но Том е млад и силен, Дънкан, сигурно ще се справи. А после дано вземе Шаразад и замине… — Сълзите започнаха да се търкалят по бузите й. — Божичко, толкова се радвам, че не замина!
Тръсна глава, избърса сълзите си и отиде да сложи чайника.
Той се приближи и я прегърна.
— Джени, скъпа, днес може би ще кацне полет 125… Ще заминеш ли с него?
— Разбира се, мили. Ако и ти си в него.
— Но аз…
— Дънкан, моля те да ме изслушаш — обърна се към него тя и се отпусна на гърдите му. — Трима от партньорите ти вече напуснаха страната заедно със семействата си и всички пари, които успяха да измъкнат. Същото стори и шахът, да не говорим за почти всичките ни познати и приятели. Сега бяга дори всесилният генерал Валик, въпреки огромните си връзки и влияние! Мисля, че след събитията в Дошан Тапе и бунта на кадетите тук, в Галег Морги, за нас е крайно време да прекратим всякаква дейност в тази страна и да се махаме!
— Не можем да го направим, Джен — развълнувано извика той, сърцето му до ухото й бясно затуптя и тя отново изпита тревога за състоянието му. — Това би било катастрофа!
— Ще бъде временно, докато положението се нормализира.
— Напусна ли Иран, свършено е с дейността на компанията С-Г!
— Не зная, Дънкан — въздъхна тя. — Решението трябва да вземе Анди, а не ти. Нали той ни изпрати тук?
— Така е, но той поиска моето мнение и аз не можах да му кажа, че трябва да зарежем на произвола на съдбата хеликоптери и оборудване за повече от трийсет милиона долара! При тази бъркотия всичко ще бъде разграбено и изпочупено само за броени дни и ние ще изгубим всичко. Всичко, Джен, включително и вноските ни за пенсия, които също са свързани със С-Г!
— О, Дънкан, не мислиш ли, че…
— Няма да оставя на произвола на съдбата нашите хеликоптери! — твърдо повтори Макайвър и за миг усети паника. — Просто не мога!
— Тогава ги вземи с теб.
— Не можем да го сторим, за Бога! Никой няма да ни издаде разрешение за подобни полети, няма начин да се отпишем от иранския регистър! Просто трябва да изчакаме благоприятна промяна в обстановката!
— Нищо подобно, Дънкан. Освен за компанията трябва да помислиш и за децата! Трябва да заминем, защото, който и да спечели войната, нас ще ни изхвърлят. Особено ако това се окаже Хомейни! — В съзнанието й изплува споменът за речта на този религиозен лидер, произнесена преди време на гробищата: «В името на Аллаха трябва да бъдат отсечени ръцете на всички чужденци!»… Господи!
 

16
 
__Табриз Едно: 9,30 сутринта.__
 
Червеният рейнджровър напусна портала на ханския дворец и се насочи към възвишенията, по които се виеше пътят за Табриз и Техеран. Зад волана беше Ерики, до него седеше Азадех. Братовчед й полковник Мазарди го бе убедил да не пътува за Техеран в петък.
— Пътят ще бъде изключително опасен — каза му той. — Днес бунтовниците едва ли ще се появят, затова е най-добре да отидете при Негово височество хана и да поискате съвета му.
Полковникът беше началник на местната полиция.
— Разбира се, ще направим това, което решиш ти, Ерики — присъедини се към него Азадех. — Но аз ще бъда наистина щастлива, ако прекараме тази нощ у дома, при татко.
— Братовчедка ми е права, капитане — добави Мазарди. — Сам ще решите как да постъпите, но аз се кълна в Пророка, че безопасността на Нейно височество е толкова важна за мен, колкото и за вас. Ако продължавате да мислите, че трябва да тръгнете утре — направете го. Аз мога да ви уверя, че в момента тук е безопасно. Ще разположа постове навсякъде; ако на този Ракоци или на някой друг молла му мине през ума да се доближи на по-малко от километър до двореца Горгон, горчиво ще съжалява.
— Моля те, Ерики! — настоя с усмивка Азадех. — Нищо не ти пречи да се посъветваше Негово височество баща ми.
Ерики неохотно отстъпи. Арбъри и Дибъл, двамата механици, бяха решили да прекарат уикенда в табризкия хотел «Интернационал».
— Резервните части ще пристигнат в понеделник, капитане. Старата лисица Макайвър знае, че ако до сряда не ремонтираме нашия 212, ще му се наложи да изпрати друга машина, а това положително няма да му хареса. Ще си седнем на задниците и ще свършим ремонта бързо. Няма от какво да се тревожим — едва ли някой ще посмее да ни закачи, нали сме британски поданици? Не забравяйте, че работим за тяхното правителство, което и да се окаже то. Не сме имали проблеми нито с едните, нито с другите копелдаци, простете за израза. Не ни мислете, ще си седим кротко в хотела и ще ви чакаме да се върнете в сряда. Приятно прекарване в Техеран.
И тъй, Ерики се насочи към покрайнините на Табриз, конвоиран от хората на полковник Мазарди. Просторният дворец Горгон беше в полите на планината, зад високи стени, сред разкошни овощни градини, простиращи се на десетки хектари. С пристигането си събудиха всички обитатели на двореца — втората майка на Азадех, сестрите и племенниците й, слугите и децата на слугите, с изключение на господаря на този дом — Абдула хан, нейният баща. Азадех беше посрещната с радостни сълзи и разтворени обятия, незабавно започнаха да се кроят планове за разкошно пиршество на следващия ден, с което да се отпразнува завръщането й в родния дом след толкова дълго отсъствие. «Какъв ужас, скъпа! Разни бандити и религиозни фанатици се опитват да се промъкнат в именията на баща ти, въпреки че Негово височество е дарил чували с пари и стотици акри плодородна земя за строителството на джамии в Табриз и околностите му!»
Ерики Йоконен беше приет любезно, но сдържано. Всички се страхуваха от този едър като мечка мъж, който лесно се гневеше и беше изключително бърз при боравенето с ножа, отнасяха се с подозрение към предаността му към хората, които считаше за свои приятели, както и към силната му любов към Азадех. Тя беше петото дете на хана, имаше общо шест сестри и едно невръстно братче. Майка й, отдавна починала, беше втората жена на Абдула хан. От този брак баща й имаше и син на име Хаким, когото Азадех обожаваше. С една година по-възрастен от нея, той беше прогонен от Абдула хан и вече години живееше в Хвой, малко градче в северозападната част на страната. Бащата го беше обвинил в предателство и остана непреклонен въпреки клетвите на Азадех и на самия Хаким за неговата невинност.
— Първо ще се изкъпеш, а после ще ни разкажеш всички новини, ама наистина всички! — радостно пърхаха около нея сестрите и. После се оттеглиха сред уюта на огромната, топла и луксозна баня и клюкарстваха до зори, далеч от погледите на мъжете.
— Моят Махмуд не ме е любил вече цяла седмица — оплака се Нажуд, най-голямата от сестрите.
— Сигурно си е намерил някоя друга — изказа предположение една от племенниците.
— Не е. Просто има проблеми с ерекцията.
— Горкичката! Опита ли да му дадеш миди?
— Защо не намажеш гърдите си с розово масло?
— Трябва да го разтриеш с кора от джакарандово дърво, смесена с прах от рог на носорог и мускус!
— Какво е това, за Бога? Никога не съм го чувала, Фацула…
— Стара рецепта, още от времето на Кир Велики. Като младеж този велик владетел имал доста малък пенис, но след като завладял Мидия, изведнъж се прочул с огромните си размери. Тайнственият мехлем получил от върховния жрец на Мидия в замяна на живота му и той го заклел да не го разпространява извън семейството си. Така магическата рецепта се предавала от баща на син в продължение на векове и най-накрая стигнала до Табриз, скъпи сестрички!
— Но кой я използува, скъпа сестричке Фацула? Кажи ми кой, Аллах да те благослови! Моят скапан Абдула има вече само три зъба в устата си и не го е вдигал от месеци!
— Млъквай, Зади! Остави я да говори… Продължавай, Фацула!
— Наистина, Зади, няма защо да се оплакваш от съдбата си. Моят Хасан го вдига сутрин, обед и вечер, не ми остава време дори зъбите си да измия!
— И така, тайната на чудотворния еликсир била купена от прапрадядото на днешния собственик на огромно имение по крайбрежието срещу шепа диаманти…
— Е-е-е!…
— Представяте ли си?… Днес едно малко камъче струва петдесет хиляди риала!…
— Страшно скъпо! Откъде мога да имам толкова много пари?…
— Ще ги вземеш от него, разбира се! След като не можем да сменяме мъжете си, сме длъжни да търсим начини…
— Не се знае обаче дали ще свърши работа…
— Как няма да свърши! Откъде можем да купим този мехлем, скъпа Фацула?
— От пазара. Там има едно магазинче, чийто собственик се нарича Абу Бакра Бин Хасан Бин Саиди. Зная го къде е, още утре ще ви заведа. Ще дойдеш с нас, нали, скъпа Азадех?
— Не, благодаря ти, скъпа сестричке.
Избухна дружен смях, после една от девойките се обади:
— Бедната Азадех не се нуждае от мускус и рог на носорог, а по-скоро от нещо, което действува в обратна посока!
Азадех се смееше с тях, задоволяваше любопитството им по различен начин, тъй като всички постоянно я подпитваха дали мъжът й е надарен пропорционално на огромното си тяло и как тя, толкова нежна и слаба, се справя с него. «Чрез магия» беше отговорът й за младите и неопитните, «лесно» — за сериозните. «С невероятен екстаз, сякаш съм се преселила в райските градини» — за ревнивите и онези, които тайно й завиждаха и я мразеха.
Далеч не всички членове на семейството и одобряваха брака й с този гигант-чужденец. Много се бяха опитали да настроят баща и против този брак, но тя успя да се наложи, като в допълнение разбра кои тук са нейни врагове: доведената й сестра Зади, истинска сексуална маниачка, лъжливата й братовчедка Фацула с нейните вечни фантасмагории и най-вече отровната змия Нажуд — най-голямата й сестра, заедно с не по-малко коварния й съпруг Махмуд, Аллах да ги накаже за злобата им!
— Скъпа Нажуд, страшно се радвам, че съм си у дома, но вече е време за сън — решително се изправи тя.
И тъй, всички си легнаха. Някои щастливи, други тъжни и ядосани, някои сами, други — при омръзналите им до смърт съпрузи. Според Корана всеки мюсюлманин може да има до четири жени, при единственото условие да се отнася еднакво с тях. Само пророкът Мохамед е имал правото да има толкова жени, колкото си поиска. Според легендите той е имал общо единадесет жени, но не едновременно. С някои се разделил, други умрели, трети пък го надживели. Но всички изпитвали благоговение и дълбока почит към него.
Азадех се пъхна в леглото до мъжа си и той се събуди.
— Скъпа, утре трябва да тръгнем колкото е възможно по-рано — каза той.
— Добре — промърмори тя, усещайки как я заливат вълните на съня в удобното и топло легло. — Само да не е преди обяд, тъй като милата ми мащеха ще пролее кофи със…
— Азадех!
Тя не отговори, вече бе успяла да потъне в дълбок сън. Ерики въздъхна и също заспа.
Не тръгнаха в неделя, както бяха намислили. Баща и каза, че искал да поговори с Ерики, и това реши всичко. Днес, в понеделник, след обща молитва начело с баща и, след скромна закуска (кафе, хляб с мед, кисело мляко и варени яйца) най-накрая им позволиха да тръгнат. Изкачиха завоите по хълма, отвъд който започваше главното шосе за Техеран. На пътя им изведнъж се изпречи полицейска бариера.
— Странно — каза Ерики. С Мазарди се бяха разбрали да се чакат тук, но около бариерата не се виждаше жива душа.
— Полицаи — прозя се Азадех. — Никога не са там, където трябва да бъдат.
Пътят се виеше нагоре към прохода. Небето беше синьо и ясно, по върховете на планината пробягаха първите лъчи на слънцето. Но долу, в падината, беше все още тъмно, влажно и студено. Пътят беше хлъзгав и заснежен, но Ерики беше спокоен, тъй като джипът беше с двойно предаване, а в багажника си имаше вериги. Не след дълго минаха и завоя, зад който се намираше базата. Той знаеше, че там няма никой, а разглобеният 212 чака за резервни части. Преди да напусне двореца, безуспешно се опита да се свърже с мениджъра Даяти. Сега това вече нямаше значение. Ерики се облегна назад. Резервоарите на джипа бяха пълни, освен това имаше още шест туби бензин, всяка от които побираше пет галона, напълнени от частната колонка на Абдула.
«Няма да ми е трудно да стигна до Техеран — помисли си Ерики. — А горивото ще ми стигне и за обратния път в сряда, ако изобщо се върна. Новините за това копеле Ракоци наистина са твърде обезпокоителни.»
— Искаш ли малко кафе, скъпи? — попита го Азадех.
— Благодаря. Опитай се да уловиш Би Би Си или «Гласът на Америка» на къси вълни — добави той и пое горещата чаша от термоса. Радиото пращеше, ловеше само оглушителните съветски станции. Иранското радио все още беше парализирано от стачка, голяма част от предавателите бяха преустановили работа, предаваха редовно единствено военните.
През уикенда се наслуша на слухове — приятели, роднини, търговци и слуги говореха, какво ли не — неминуема съветска инвазия, предстояща намеса на американците, военен преврат в столицата, преминаване на всички генерали на страната на Хомейни, оставка на Бахтияр.
— Глупости! — отсече Абдула хан, масивен шестдесетгодишен мъж с брада, тъмни очи и дебели устни, облечен с разкошно разточителство. — Защо ще си подава оставката Бахтияр? С нея не печели нищо!
— А ако Хомейни постигне победа? — попита го Ерики.
— Значи такава е била волята на Аллаха — отвърна старецът, излегнал се върху дебелия килим в Голямата стая. Личният му телохранител стоеше на крачка зад него. Ерики и Азадех седяха насреща му. — Дори да я постигне, това ще бъде временна победа. Рано или късно армията ще го разбие заедно с всичките му молли. Освен това той е на години и колкото по-скоро го прибере Аллах, толкова по-добре. Вече изпълни ролята си да свали шаха, чието време също беше дошло, но сега трябва да бъде отстранен, тъй като е злобен, тесногръд фанатик, маниак дори повече от шаха… Положително ще очисти далеч повече иранци, отколкото сториха шахските институции.
— Но нима той не е божи пратеник, свещен и чист, какъвто трябва да бъде всеки аятолах? — попита Ерики. — Защо трябва да убива хора?
— Защото е тиран, а така постъпват всички тирани — горчиво се засмя ханът и си взе парче турска халва.
— А шаха, какво ще стане с него? — Макар и да не обичаше хана, Ерики искаше да чуе мнението му. От него до голяма степен зависеше бъдещият му съвместен живот с Азадех в Иран, а той нямаше желание да напуска страната.
— Каквото рече Господ — отвърна ханът. — Мохамад шах направи много за Иран, също като баща си преди. Но през последните няколко години се затвори в себе си, не желаеше да изслушва никого, включително императрица Фарах, която е умна и изключително предана жена. Ако имаше разум, той веднага трябваше да абдикира в полза на сина си Реза. Генералите имат нужда от обединяваща фигура, с удоволствие щяха да го подготвят за реалното поемане на властта. Не забравяй, че Иран е бил монархия почти три хилядолетия, винаги се е подчинявал на владетел с неограничени пълномощия, на тиранин ако щеш, но този владетел е бил сменян само от смъртта. — На дебелите му чувствени устни се появи усмивка. — От династията Каджар, управлявала страната в продължение на сто и петдесет години, само един владетел — моят братовчед, умря от естествена смърт. Ние сме хора ориенталци, за нас насилието и инквизициите са нещо съвсем нормално. Не съдим за живота и смъртта по вашите западни стандарти. — Очите му сякаш потъмняха още повече. — Може би волята на Аллаха е възвръщането на династията Каджар. Под нейно управление Иран беше една процъфтяваща страна.
«Не съм чувал подобно нещо» — помисли си Ерики, но благоразумно премълча. Не беше негова работа да дава оценки на това, което се е случило или ще се случи в тази страна.
През целия неделен ден предаванията на английското и американското радио бяха заглушавани — нещо, което не беше чак толкова необичайно. Радио Москва се чуваше както винаги отлично, същото беше и с радио «Свободен Иран», чийто предавател беше оттатък границата, в Тбилиси. В техните емисии на персийски и английски се говореше за «широко въстание срещу незаконното правителство на Бахтияр, наследило сваления шах по нареждане на американските империалисти, начело с лъжеца и войнолюбеца президент на САЩ Джими Картър… Днес Бахтияр се опита да заблуди широките народни маси, като анулира военни поръчки за над тринадесет милиарда долара, направени от сваления шах. Осем милиарда военно оборудване е поръчано в САЩ, в Англия има поръчка за танкове «Центурион» на стойност два милиарда и триста милиона долара, други два милиарда и седемстотин милиона трябва да се заплатят за един германски и два френски ядрени реактора. Тази новина доведе до шок западните правителства и несъмнено ще доведе до заслужена паника на капиталистическите борси…»
— Извинявай за въпроса, татко, но нима Западът наистина ще се срине от нашата криза? — попита Азадех.
— Едва ли — отвърна ханът и лицето му потъмня. — Освен ако руснаците не решат, че сега е моментът да зачеркнат онези осемдесет милиарда долара, които дължат на западни банки, а и не само на тях, и на няколко източни… — От устата му се откъсна кратък ироничен смях, ръката му опипа броеницата от перли, провесена от врата му. — Източните кредитни институти са далеч по-мъдри, разбира се, просто защото не са толкова алчни. Те отпускат заеми при определени гаранции и изобщо не вярват в легенди от сорта на «християнската благотворителност».
Широко известен беше фактът, че фамилията Горгон притежава огромни, богати на петрол полета в Азербайджан, почти всички акции на «Иран Тимбър» — най-голямото дървопреработвателно предприятие в страната, огромна част от крайбрежните земи по Каспийско море, почти цялата търговия в Табриз и всички търговски банки в града.
Ерики си спомни слуховете за Абдула хан, които беше дочул, докато се опитваше да получи разрешението му да се ожени за Азадех. Според тях той бе жесток и безмилостен в бизнеса, «най-краткият път да се преселиш в рая е да дължиш няколко риала на Абдула Жестокия и да не ги платиш навреме».
— Извинявай за въпроса, татко, но анулирането на толкова едри поръчки несъмнено ще доведе до хаос, нали?
— Стига вече с твоите въпроси, цял ден ме разпитваш. Жената трябва да слуша и да си държи езика зад зъбите. Хайде, време е да тръгваш.
Азадех се извини и веднага излезе. Ерики стана с намерението да я последва, но ханът го задържа.
— С теб още не съм приключил — рязко каза той. — Седни и ми кажи защо се страхуваш от някакъв си руснак.
— Не се страхувам от него, а от системата — отвърна Ерики. — Този човек положително е агент на КГБ.
— Защо не го премахнеш в такъв случай?
— Защото това само ще влоши положението. На нас, на базата ни, на «Иран Тимбър», на Азадех, а дори и на вас самия. Други са го изпратили при мен, той ни познава добре, включително и вас. — Очите му не се откъсваха от лицето на стареца и внимателно следяха реакциите му.
— Познавам много руснаци — и комунисти, и онези, дето бяха преди тях. Всички ламтят за Азербайджан, но иначе са добри клиенти, освен това ни помогнаха в борбата срещу мръсните англичани. Предпочитам ги пред англичаните, защото ги разбирам — добави той с почти неуловима усмивка. — Този Ракоци лесно можем да го премахнем.
— Е щом е толкова лесно — направете го — изсмя се с цяло гърло Ерики. — Премахнете ги всичките и Аллах ще ви бъде благодарен!
— Не е така! — раздразнено отвърна ханът. — Ще ни бъде благодарен Сатаната! Ако ги няма руснаците, Америка ще завладее целия свят, заедно със своите английски лакеи! А нас, иранците, ще ни глътне моментално — нещо, което не успя да стори при управлението на Мохамад шах. Без Съветска Русия, независимо от слабостите й, подлата политика на Америка ще остане без никакъв контрол, тя безпрепятствено ще ни залива с арогантните си джинси, музика, храна, псевдодемокрация и богохулно отношение към жените, реда и законността! Ще попаднем в плен на отвратителната им порнография, глупавата им дипломация и злостното им отношение към исляма.
Ерики съвсем не искаше да влиза в поредния си спор с него, но усети как кръвта му кипва.
— Нали се бяхме разбрали да не…
— Това е истината! — викна ханът, — Това е!
— Не е това, но трябва да ви напомня, че се заклехме във вашия Бог и моите духове да не водим политически спорове, независимо дали става въпрос за вашата страна или за останалия свят!
— Зная — кимна шахът с разкривено от гняв лице. — Но въпреки това трябва да признаеш, че това е истината! — Ръката му се плъзна към дръжката на кинжала, стърчаща от пояса му, телохранителят моментално вдигна автомата си и го насочи в гърдите на Ерики. — Нима ще ме наречеш лъжец в собствения ми дом?!
— Само ви напомням, Височество, какво се заклехме в името на вашия Аллах! — процеди през зъби Ерики. Тъмните кръвясали очи бяха впити в лицето му, той беше готов да посегне към собствения си нож, да убие или да бъде убит. Опасността беше съвсем реална.
— Да, да, това също е истина — промърмори най-сетне ханът и гневът изчезна от лицето му така бързо, както се беше появил. Очите му се преместиха към телохранителя, ръката му се повдигна.
— Ти се махай! — гневно процедиха устните му.
Стаята потъна в тишина. Ерики знаеше, че в стената има шпионки, през които ги наблюдават други хора от охраната. Усети потта по челото си, дръжката на широкия нож пареше гърба му.
Абдула хан знаеше, че ножът е там и Ерики ще го използува без никакво колебание. Но сам му беше разрешил да го носи в негово присъствие, защото преди около две години Ерики беше спасил живота му.
Всичко стана, когато посещението на Ерики с деликатната задача да иска ръката на Азадех завърши с пълен провал.
— Не! Аллах да ме пази! Не искам неверници в моето семейство! Напуснете този дом, и то веднага!
Ерики стана от килима със свито сърце. В същия момент зад вратата се чу шум от боричкане, разнесоха се изстрели и в залата връхлетяха двама убийци с автомати, други водеха битка с охраната в дългия коридор. Телохранителят на хана повали единия от тях, но другият го направи на решето с дълъг откос и извърна автомата си към Абдула хан, който седеше на килима, парализиран от ужас. Пръстът му се сви около спусъка, но в следващата секунда вече беше мъртъв. Ножът на Ерики изсвистя и се заби до дръжка в гърлото му. Още преди тялото му да се олюлее, Ерики беше до него, ножът отново се озова в дясната му ръка, лявата стисна автомата. Точно навреме, тъй като в помещението нахлу още един убиец, който откри безразборна стрелба. Ерики стовари автомата в лицето му с такава сила, че главата му почти отхвръкна от раменете, после се втурна навън. Трима от нападателите и двама мъже от охраната агонизираха на пода. Ерики направи няколко огромни скока й настигна последните двама убийци, които се опитаха да избягат, посече ги с мълниеносни удари на ножа си и продължи напред. Едва когато откри Азадех и се увери, че е невредима, кървавочервената пелена пред очите му започна да се вдига и той бавно се превърна в спокойния едър мъж, когото всички познаваха.
Добре помнеше как изчака да се успокои дишането му, а после се върна в Голямата стая, където ханът продължаваше да седи на килима и все още не можеше да се отърси от шока на преживяното.
— Кои бяха тези? — попита го той.
— Убийци. Врагове като онези предатели сред моите хора, които са ги пуснали да влязат! — просъска злобно Абдула хан. — Но по волята на Аллаха вие се оказахте тук и спасихте живота ми, по волята на Аллаха аз все още дишам! Имате съгласието ми да се ожените за Азадех, но при едно условие: аз не ви харесвам, затова и двамата ще се закълнем, аз пред Аллаха, а вие пред това, в което вярвате, че никога няма да обсъждаме религиозни и политически въпроси, независимо дали става въпрос за моя или вашия свят. Само по този начин ще мога да гарантирам, че няма да наредя да ви убият!
Студените черни очи не се отделяха от лицето му. Ръцете на Абдула хан плеснаха, на вратата веднага се появи един прислужник.
— Донеси кафе!
Човекът изчезна, а ханът се обърна към Ерики:
— Оставям настрана въпроса за вашия свят и преминавам на друг, който несъмнено мога да засегна — бъдещето на дъщеря ми Азадех.
Ерики застана нащрек. Не знаеше докъде се простира влиянието на бащата върху поведението на дъщерята, не знаеше и какви съпружески права може да упражнява самият той, докато се намира в Азербайджан и следователно е по-малко или повече зависим от стареца. Ако Абдула й нареди да се разведе и да се прибере в този дом, тя може би ще се покори? Вероятно ще го стори. Сигурно ще го стори и едва ли някога ще каже дума срещу баща си. Помнеше с колко жар защитаваше омразата му към Америка, колко пространно обясняваше причините за нея.
— Баща му насила го изпратил да следва там — разказваше Азадех. — Чувствал се ужасно, трудно учел езика, още по-трудно следвал икономика, а без диплома не можел да се завърне у дома. Баща ми мразел състудентите си, които му се подигравали, защото не умеел да играе техните игри, защото бил пълничък — нещо, което в Иран е признак на благополучие, но обект на подигравки в Америка, защото бавно усвоявал учебния материал. Но най-вече, защото бил принуден да се подлага на унижение, Ерики, наистина принуден! Трябвало да яде нечисти храни, като свинско месо, забранено от нашата религия, да пие бира, вино и концентрати, които също не са ни позволени, да върши недопустими неща и да бъде наричан с недопустими имена. На негово място и аз бих се чувствала така. Моля те, бъди внимателен с него! Нима не ти кипва кръвта, когато си помислиш какво са направили руснаците на твоите родители, на родината ти? Затова те моля да бъдеш търпелив с него! Важното е, че се съгласи с нашия брак!
«Бях достатъчно търпелив — помисли си Ерики, — едва ли съм бил толкова търпелив с когото и да било.» Усети, че му се иска час по-скоро да приключи този разговор.
— Какво ще решим за моята съпруга, Ваше височество? — попита на глас той. Беше прието да се обръщат към хана с тази титла и той го правеше от време на време.
Абдула хан пусна една пестелива усмивка.
— Естествено е да се интересувам от бъдещето на дъщеря си. Какви са твоите планове след завръщането ти в Техеран?
— Нямам конкретни планове. Просто си мисля, че е разумно да я изведа от Табриз за известно време. Ракоци каза, че те «изискват» моите услуги. А когато КГБ започне да «изисква», човек трябва да очисти плаца и да помисли за безопасността си, независимо дали се намира в Иран, Финландия, дори и в Америка. Защото, ако я отвлекат, аз ще се превърна в послушна кукла, изпълняваща безпрекословно всичките им желания.
— В Техеран ще я отвлекат много по-лесно, отколкото тук, ако това са действителните им намерения. Май забравяш, че тук си в Азербайджан, а не във владенията на Бахтияр! — злобно присви устни ханът.
Ерики усети как го обзема безпомощност.
— Зная само едно — трябва да я пазя по най-добрия начин, дори с цената на живота си. И ще го сторя! Докато политическото положение в Иран не се успокои, независимо кой ще постигне това, аз мисля, че тя трябва да напусне страната.
— В такъв случай заминавайте! — отвърна бащата с готовност, която го изплаши. — Ако имаш нужда от помощ, просто трябва да ми изпратиш кодирано съобщение… — Замисли се за миг, после на лицето му се появи иронична усмивка: — Например: «Всички хора са равни!» Нали това е една от твоите истини за живота?
— Не зная, Ваше височество — предпазливо отвърна Ерики. — Може би е така, може би не… Всичко е в ръцете на Бога.
Абдула хан се изсмя, после стана и го остави сам в просторното помещение. В душата на Ерики се сви хладно кълбо. Беше силно обезпокоен от поведението на този човек, чиито мисли не можеше да разгадае.
— Студено ли ти е, Ерики? — попита Азадех.
— О, не… Не ми е студено — тръсна глава той и с мъка се откъсна от спомените. Моторът тихо мъркаше и джипът без усилие преодоляваше стръмнините на планинския проход. Бяха в подножието на върха, движение и в двете посоки почти липсваше. Скоро стигнаха превала и слънцето ги обля с ярките си лъчи. Ерики плавно превключи скоростите и колата започна да набира скорост по нанадолнището. Построен по заповед на Реза шах, този път беше истинско чудо на техническата мисъл. Беше укрепен, както се укрепва железопътно трасе — с плавни завои, мостове и тунели. Разбира се, на места се стесняваше, платното минаваше на сантиметри от дълбоки пропасти, предпазни парапети липсваха, настилката ставаше хлъзгава от снега. Той превключи на директна предавка и увеличи скоростта, без да надвишава границите на разумното, разбира се. Вече беше доволен, че не тръгнаха през нощта, както бяха намислили.
— Може ли още малко кафе?
Тя с готовност напълни пластмасовата чашка и му я подаде.
— Ще се радвам да видя Техеран. Трябва да купя един куп неща, сестрите ми дадоха цял списък, мама има нужда от крем за лице… А и Шаразад е там…
Той почти не я чуваше, умът му беше зает с мисли за Ракоци, Техеран, Макайвър и следващите му ходове.
Пътят продължаваше да се спуска стръмно надолу, завоите ставаха все по-остри. Той намали скоростта и като погледна в огледалцето за обратно виждане, установи, че зад него има коли. Водеше ги очукан, типично по ирански претоварен автомобил, чийто водач караше прекалено близо зад него и не отделяше пръст от клаксона, макар ясно да виждаше, че няма място за задминаване. Ерики направи опит да изключи от съзнанието си пронизителния звук — така и не можа да разбере защо тези хора, дори самата Азадех, управляват автомобилите си по толкова безразсъден начин. Внимателно навлезе в поредния остър завой, придържайки се плътно вдясно поради липсата на каквато и да е видимост. Пред него се разкри къс прав участък, по който мъчително се изкачваше тежко натоварен камион, задминаван от някаква кола. Ерики веднага натисна спирачките и се приближи плътно до скалата вдясно от пътя. В същия миг онзи зад него даде газ и предприе сляпо задминаване, като не преставаше да натиска клаксона. Двете коли се срещнаха точно на ръба на завоя, врязаха се челно една в друга с ужасяващ трясък, след което се преобърнаха и изчезнаха в тристаметровата пропаст сред ярки пламъци. Ерики се доближи още по-плътно до скалата и спря. Камионът отсреща продължи да преодолява стръмнината, избуча и отмина, сякаш нищо не беше се случило. По същия начин реагираха и останалите шофьори.
Той се изправи на ръба на пътя и надникна в бездната под краката си. Далеч долу, може би на повече от четиристотин метра, пламтяха остатъците от катастрофиралите коли. Беше изключено да има оцелели, а дори да имаше, никой не беше в състояние да им помогне без наличието на специална алпинистка екипировка. Върна се обратно в колата и разстроено поклати глава.
— Иншаллах, скъпи — тихо каза Азадех. — Такава е била Божията воля.
— Нищо подобно, това си беше проява на чисто човешко тъпоумие!
— Несъмнено имаш право, любими — незабавно се съгласи тя, виждайки ясно, че е ядосан, но без да разбира защо. По подобен начин не разбираше и повечето от мислите, които минаваха през главата на този странен мъж, който й беше станал съпруг. — Напълно си прав, Ерики, това наистина беше човешко тъпоумие. Но то беше предизвикано по волята на Аллаха, който е пожелал да отнеме живота на тези безумци. Ако не беше така, пътят несъмнено щеше да е чист и за двамата. Ти си прав.
— Наистина ли? — уморено попита той.
— Разбира се, Ерики. Съвсем прав!
Продължиха пътя си. Минаваха през ужасяващо бедни селца с тесни и кални улички, край които се издигаха схлупени колиби от кирпич. Тук-там стърчаха минаретата на бедни джамии, край които се ровеха мръсни овце и кози, кълвяха проскубани кокошки. Над тях летяха облаци мухи, които все още не бяха опасни, но през лятото положително щяха да разпространят поредната епидемия. Мръсните, задръстени вади бяха пълни с фекалии и отпадъци, в тях се ровеха кучета, много от които бяха болни от бяс. Все пак имаше сняг, който милостиво прикриваше ужасяващата грозота на бедността, а планините наоколо бяха наистина живописни в своето студено великолепие.
В купето беше топло и приятно. Азадех беше облечена в модерна скиорска грейка с подплънки, под която се виждаше син кашмирен пуловер. На краката си носеше топли къси ботушки. Стана й горещо, свали якето и вълненото кепе от главата си. Бухналите й черни коси се разпиляха по раменете. Около пладне отбиха до бистър планински поток и хапнаха. В ранния следобед навлязоха в долина, пълна с овощни дръвчета, предимно ябълки, круши и череши, голи и грозни без зеленината си. Не след дълго навлязоха в предградията на Казвин — около сто и петдесет хиляден град с безброй джамии.
— Колко джамии има в Иран, Азадех? — попита Ерики.
— Някой ми беше казал, че са около двайсет хиляди — сънливо отвърна тя и бавно огледа околността. — О, вече сме в Казвин! Добре се движиш, Ерики! — Лицето й се разкриви от широка прозявка, тя намести главата си на облегалката и отново задряма. След малко до ушите му долетя съненият й глас: — Двайсет хиляди джамии и петдесет хиляди молли… така казват. С тази скорост ще бъдем в Техеран след около два часа…
Думите замряха в гърлото й, той се усмихна. Вече се чувствуваше по-уверен, изпитваше задоволство, че по-голямата част от пътуването е вече зад тях. След Казвин пътят беше хубав и широк, до Техеран едва ли щяха да имат повече проблеми. Абдула хан притежаваше множество жилищни блокове и отделни къщи в Техеран, голяма част от които бяха дадени под наем на чужденци. Няколко беше запазил за нуждите на семейството си. На Ерики каза, че може да използува един от апартаментите му, разположен недалеч от офиса на Макайвър.
— Много ви благодаря — поклони му се Ерики, а Азадех учудено поклати глава.
— Не зная защо е толкова любезен — сподели по-късно тя. — Това… това просто не е в неговия стил. Той те мрази, мрази и мен, независимо от опитите ми да му угодя.
— Теб не мрази, Азадех.
— Извинявам се, че ще изразя несъгласие с думите ти, но той наистина ме мрази. Пак ще ти кажа, скъпи, че срещу мен го насъска голямата ми сестра Нажуд, същото стори и по отношение на брат ми. Тя и проклетият й мъж. Не забравяй, че майка ми е била втората съпруга на баща ми, два пъти по-млада от майката на Нажуд и два пъти по-красива от нея. Умря, когато бях само седемгодишна, но въпреки това Нажуд ме ненавижда, макар никога да не го показва открито. Ерики, ти никога няма да разбереш колко прикрити и лицемерни са иранските жени, по какви изтънчени начини постигат влиянието си над мъжете, колко жестоки и отмъстителни могат да бъдат! Нажуд е по-лоша от змия, тя е причината за омразата на баща ми! — Красивите й зеленикави очи се изпълниха със сълзи. — Когато бях малка, татко наистина ме обичаше, обичаше и брат ми, бяхме неговите любими деца! Стоеше повече при нас, отколкото в двореца. После, след смъртта на мама, ние също се преместихме в двореца. Никой от доведените ни братя и сестри не прояви някакво съчувствие към нас, скоро всички ни намразиха. И за всичко е виновна Нажуд, Ерики!
— Азадех, ти се съсипваш, като мислиш постоянно за това — отвърна той. — Зарежи я тази Нажуд, просто я забрави! Тя няма власт над теб, освен това пак ти казвам, че нямаш никакви доказателства за обвиненията си.
— Не ми трябват доказателства, просто зная, че е така. И никога няма да го забравя.
Ерики остави нещата дотук. Нямаше никакъв смисъл да дълбаят причините за пораждането на сложните отношения в голямото семейство на хана, довели до много насилие и сълзи. Макар че не беше излишно да я оставя да излива огорчението си от време на време, просто за да не се трупа в душата й.
Навлязоха в центъра на Казвин, град, който не се различаваше по нищо от своите ирански събратя — мръсен, шумен, задръстен от автомобили, с неизбежните канавки на откритата канализация, запълнени от нечистотии. Тези тук все пак бяха около метър дълбоки, дъното им беше циментирано и под леда и мръсотията пълзеше тънка струя течаща вода. Именно тази вода използуваха местните жени, за да перат, а понякога дори и за пиене. Зад канавките се издигаха стените — безкрайните стени, зад които се криеха иранските къщи и градини. Някои от тях бяха високи и солидни, други — ниски и окаяни, но всеки имот беше задължително ограден. Самите къщи бяха като във всички ирански градове — на два етажа, бетонни или тухлени правоъгълници с малко или напълно липсващи прозорци. Само единици бяха снабдени с течаща вода, електричество и канализация.
Движението стана интензивно и хаотично. Около тях се блъскаха велосипеди, мотоциклети, автобуси, камиони и коли от всички възможни марки и модели, стари и очукани, някои от тях нашарени в невероятни цветове от претенциозните си собственици. През последните години Ерики беше минавал много пъти оттук и много добре знаеш в какво безнадеждно задръстване може да попадне. Но друг път нямаше, отдавна замисленото околовръстно шосе все още съществуваше само на чертожната маса. Той мрачно се усмихна, опитвайки се безуспешно да изключи невъобразимия грохот от слуха си. Околовръстно шосе никога нямаше да има, понеже жителите на Казвин нямаше ла могат да спят от евентуално настъпилото спокойствие. Заедно с обитателите на градчето Рашт, разположено на брега на Каспийско море, местните хора бяха обект на безброй вицове и закачки.
Мина покрай една обгоряла кола, зарязана направо на пътя, и сложи касетка с музика на Бетховен. И това не помогна — шумът наоколо продължаваше да бъде все така невъобразим.
— Този път е по-лошо от обикновено, няма ли полиция? — събуди се Азадех. — Жаден ли си?
— Не, благодаря — отвърна Ерики и й хвърли кос поглед. — Обаче съм гладен… за теб!
Тя се засмя и стисна ръката му.
— Аз не съм гладна, а по-скоро ненаситна!
— Чудесно! — усмихна се той. Както винаги, когато бяха заедно, и двамата се чувстваха прекрасно.
Както обикновено пътната настилка беше в отчайващо състояние. Дупките по нея бяха следствие както от износеност, така и от безкрайните ремонти, които рядко бяха обозначени със знаци или предпазни бариери. Ерики завъртя волана, за да избегне поредната дупка, после се хлъзна покрай поредната изоставена кола, избутана небрежно встрани. В същия миг срещу тях изскочи боядисан в ярки цветове раздрънкан камион с включен клаксон. Калниците му едва се крепяха, привързани с тел, гърлото на резервоара беше запушено с мръсен парцал, а кабината нямаше нито врати, нито стъкла. Каросерията му беше пълна с дърва за огрев, натрупани на висока, нестабилна купчина, върху която сякаш по чудо се крепяха трима мъже. Шофьорът беше наметнат с необработена овча кожа, а до него се бяха натикали още двама души. Всички го гледаха намръщено, клаксонът продължаваше да пищи. Ерики се плъзна край тях, после нави волана вдясно и почти спря на ръба на канавката, за да даде път на идващия насреща автобус. И този шофьор го гледаше злобно, пътниците вътре не бяха настроени по-различно. Един заканително размаха юмрук към джипа, друг го напсува.
«Никога досега не сме имали такива проблеми» — загрижено помисли Ерики. Където и да погледнеше, срещаше все същите разгневени очи. Беше принуден да напредва изключително бавно и внимателно, тъй като между колите, автобусите и камионите се мушеха рояци очукани мотоциклети и велосипеди, които запълваха всяка педя свободно пространство. Всеки сам си измисляше правилник за движение, тук не важаха никакви общоприети норми. В един момент от страничната уличка пред него започна да се точи стадо овце, което окончателно задръсти движението. Посрещна го хор от оглушителни клаксони, шофьорите проклинаха овчарите, овчарите проклинаха шофьорите, всички бяха изпълнени с нетърпение и злоба.
— Проклет трафик, глупави овце! — викна окончателно разсънилата се Азадех. — Натисни клаксона, Ерики!
— Имай търпение! — извика той, принуден да крещи сред невъобразимата шумотевица. — Не мога да направя нищо! — Продължаваше да усеща недружелюбните погледи върху себе си.
Половин час му беше необходим, за да измине триста метра, в потока полуспрели превозни средства се включваха нови и нови коли, изскачащи от тесните странични улички. Ерики се залепи зад някакъв автобус, който неумолимо си пробиваше път напред, без да го е грижа, че калниците му дращят по колите вляво, а десните му колела почти висят над канавката. Край джипа безгрижно се промушваха мотоциклетисти, кормилните им ръкохватки дращеха по стъклата и боята, не прощаваха и на другите коли. Спираха за миг, колкото да отвърнат на нечия ругатня или да ритнат някоя изпречила се на пътя им овца, после продължаваха. Колата зад тях опря предната си броня в джипа, шофьорът й яростно натисна клаксона и Ерики за пръв път усети как кръвта му завира. «Изключи слуха си — заповяда си той. — Успокой се, нищо не можеш да направиш! Успокой се!»
Откри, че му е все по-трудно да се подчинява на собствената си воля. След още половин час стадото свърна встрани и движението помръдна. Но зад следващия ъгъл ги чакаше поредната изненада — платното беше прорязано от триметров необозначен изкоп, на дъното проблясваше мръсна вода. Край него клечеше групичка работници и си разменяше обидни реплики с разгневените шофьори.
Беше невъзможно да се премине и цялото движение волю-неволю се отби в тясна странична уличка. Автобусът отпред не можа да вземе завоя и започна да прави маневра сред яростните крясъци и воя на клаксони. Ерики даде на заден ход, за да му направи място, в този миг синята кола зад него изскочи вляво и се опита да влезе в противоположното платно. Колата, която идваше оттам, закова на място, подхлъзна се и едното й колело хлътна в канавката. Движението се блокира напълно.
Вбесен, Ерики дръпна ръчната спирачка и изскочи навън. Приближи се до закъсалата кола, грабна задницата й и я върна на пътя. Никой не направи опит да му помогне, всички псуваха и вдигаха ужасен шум. Той тръгна към синята кола, но в този момент автобусът приключи с маневрата и освободи малко място. Шофьорът на провинилата се кола му показа среден пръст, отпусна съединителя и профуча напред. Ерики стисна юмруци и бавно се върна в джипа.
— Вземи — рече Азадех и му подаде чаша кафе.
— Благодаря — пое чашата той и продължи да шофира с една ръка. Синята кола не се виждаше никъде, движението отново се забави. Когато яростта му премина, той подаде на жена си празната чаша и тихо каза: — Ако го бях докопал, щях да разбия на части скапаната му бричка!
— Зная, скъпи. Но забелязваш ли колко враждебно ни гледат всички?
— Да.
— Защо? Поне двайсет пъти сме минавали през Казвин… — Млъкна и рязко се наведе напред, тъй като нещо изсвистя и се залепи за предното стъкло. Бяха изпражнения. Ерики изруга, пресегна се пред Азадех и заключи вратата й.
— Какво става, по дяволите? — промърмори той. — Сякаш сме си закачили американското знаме на радиатора и размахваме портрети на шаха!
Отнякъде изсвистя камък и с трясък удари ламарината на купето. Автобусът пред тях се размърда и бавно навлезе в широк площад с джамия в средата. Около нея бяха наредени сергии, от двете им страни се точеха плътни потоци коли. За облекчение на Ерики скоростта леко се увеличи. Движението беше все така претоварено, но колите не спираха и той включи на втора, насочвайки се към изхода за Техеран в противоположния край на площада. Но преди да стигне там, скоростта отново спадна до темпото на пълзене, тъй като в двата реда коли се включваха все повече и повече таратайки, изскачащи от страничните улички.
— Никога не е било толкова зле — промърмори той. — Какво ни задържа, по дяволите?
— Сигурно пак катастрофа — неспокойно промълви Азадех. — Или някакъв ремонт… Не е ли по-добре да се върнем? В обратна посока движението не е толкова натоварено.
— Имаме много време — успокоително я погледна той. — След няколко минути ще се измъкнем от тази бъркотия. Излезем ли от града, всичко ще е наред.
Но пред тях бавно се оформяше ново задръстване. Двете редици коли бавно се сливаха в една, виковете и ругатните се увеличаваха. Бяха почти на изхода, когато край тях се появи банда хлапаци, крещящи някакви непонятни лозунги. Един от тях заблъска по стъклото и завика:
— Американска свиня, куче!
Към виковете се присъединиха жени в галабии, свирепо размахващи юмруци. Ерики беше като запечатан във вътрешността на джипа — нито можеше да излезе, нито да се придвижи напред. Колата продължаваше да пълзи заедно с останалите; той усети как го обзема безсилна ярост. По покрива забарабаниха юмруци, колата вече беше почти напълно обкръжена от тълпата, няколко мутри се кривяха откъм страната на Азадех и правеха неприлични жестове, един от тях се опита да отвори вратата. Мръсен хлапак скочи на предния капак, подхлъзна се и падна пред джипа. Успя да изпълзи встрани миг преди Ерики да го сплеска на земята.
Автобусът отпред спря. Веднага настана ужасна бъркотия, тъй като тълпата желаещи да се возят го обсади и препречи пътя на онези, които искаха да слязат. В този момент пред Ерики се откри празно пространство и той светкавично натисна педала на газта. Някакъв тип отскочи встрани, а джипът с рев се понесе покрай спрелия автобус, като по чудо не уби няколко зяпащи мърльовци, които се мушкаха сред колите, и свърна вдясно. Малката уличка се оказа празна, сякаш Бог изведнъж беше решил да се смили над тях. Ерики я прекоси за минута, сви вдясно, избягвайки на косъм няколко мотоциклета, и продължи по съседната пряка. Скоро разбра, че се е залутал безнадеждно сред кривите мръсни улички на града. Без да губи присъствие на духа, той продължи да кара напред, ориентирайки се за посоката единствено по местоположението на слънцето. Излезе на една по-широка улица, смеси се с потока от коли и той го отведе до булевард, който познаваше. Отново излезе на широк площад с джамия в средата, после пое по пътя за Техеран.
— Вече всичко е наред, Азадех — рече той. — Онези бяха просто хулигани!
— Да — кимна тя. — Трябва да ги бичуват!
Ерики продължаваше да изучава лицата на хората, които се трупаха край джамиите, по пазарите и тесните улички, опитвайки се да разбере причината за тяхната враждебност. «Нещо се е променило — помисли си той. — Но какво?» После стомахът му изведнъж се сви и той разбра всичко.
— Откакто напуснахме Табриз не срещнахме нито един войник, да не говорим за военен камион — промълви той.
— Наистина — изненадано го погледна Азадех.
— Нещо се е случило, при това нещо сериозно!
— Война? Руснаците са преминали границата? — Лицето й стана пепеляво.
— Едва ли. В такъв случай на север ще се насочват войски, ще летят самолети… — Той й хвърли кратък поглед и успокоително добави: — Сигурно не е нещо страшно. А ние скоро ще бъдем в Техеран, там е Шаразад и още куп твои приятелки. Крайно време е да смениш обстановката. Може би ще ми разрешат отпуската, която ми се полага, и ще заминем за Финландия за една-две седмици…
Напуснаха центъра на града и навлязоха в предградията — все същите руини, все същите грозни огради, все същите дупки над вадите с изпражнения. Но пътят беше широк, с четири платна, и макар че движението все още беше бавно — едва тридесетина километра в час, той престана да изпитва тревога от ново задръстване. Малко по-нататък беше отклонението за Абадан и Керманшах, което щеше да отнеме голяма част от автомобилите. Очите му по навик пробягаха по уредите на арматурното табло, отново му се прииска да е във въздуха, далеч от тази човешка гмеж. Бензиномерът показваше, че в резервоара има малко повече от една четвърт. Скоро ще трябва да зареди, но това не беше проблем, тъй като бензин имаше предостатъчно.
Намали скоростта, за да мине покрай небрежно, спрял насред шосето камион, и по челното стъкло изтропа нова порция боклуци, хвърлена кой знае от кого.
— Ерики, може би ще е по-добре да се върнем обратно в Табриз — промълви Азадех.
— Не — поклати глава той, доловил със задоволство страх в гласа й. За пръв път му се случваше такова нещо. — Ще стигнем до Техеран ще видим какво е положението и тогава ще решаваме.
Тя се наведе към него и сложи ръка на коляното му.
— Онези хулигани ме уплашиха, Господ да ги накаже! — промълви тя, пръстите на другата й ръка нервно прехвърляха зърната на изумрудената огърлица, която висеше на врата й. Повечето иранки носят изумруд или топаз срещу уроки. — Какви кучета, Господи! Да горят в пъкъла, мръсниците! — Очите й се спряха на пустия портал на голямата военновъздушна база край града и тя учудено попита: — Защо и тук няма войници?
— И аз си задавам този въпрос — отвърна Ерики.
Вдясно се появи отклонението за Абадан и Керманшах, което пое голяма част от автомобилния поток. Край него се точеше ограда от бодлива тел, с каквито бяха оградени повечето главни пътища в Иран. Те имаха предназначението да не позволяват на хората и добитъка да пресичат, където им хрумне. Катастрофите бяха ежедневно явление, при това катастрофи с ужасно висока смъртност.
«Съвсем нормално за страна като Иран — помисли си Ерики. — Като онези нещастни глупаци, които паднаха в планинската пропаст сутринта. Никой няма да съобщи за катастрофата, никой няма да знае къде са изчезнали, никой няма дори да ги погребе. Това ще сторят лешоядите и подивелите кучета.»
— Виж! — изведнъж извика Азадех и посочи с ръка напред.
На стотина метра пред колата имаше полицейска бариера, край която се движеха мъже в парцаливи цивилни дрехи; някои въоръжени. Бариерата беше поставена на входа на бедно безименно селце. Край пътя имаше няколко сергии, отсреща — празна поляна. Между мъжете около бариерата се въртяха жени с черни галабии, подскачаха невръстни деца. Колите пред тях спираха, пътниците подаваха документите си за проверка и продължаваха. Няколко коли бяха отбити встрани на поляната и групи въоръжени мъже разпитваха хората в тях.
— Не са Зелени ленти — отбеляза Ерики.
— Но не са и молли, аз поне не виждам нито един…
— Аз също.
— Значи са от Туде, муджахидини или федаини…
— По-добре си приготви личната карта — усмихна й се окуражаващо той. — Сложи си якето и шапката, защото ще отворя прозореца и може да настинеш. — Не се тревожеше толкова от настинката, колкото от извивката на гърдите й под стегнатия пуловер, от деликатното й тънко кръстче и от предизвикателно разпуснатите й коси.
Отвори жабката и измъкна от там малък, но остър сгъваем нож, който пъхна в ботуша си. Другият, големият, както винаги беше под якето му, затъкнат в колана на гърба.
Най-сетне дойде и техният ред. Мръсни брадясали мъже наобиколиха рейнджровъра. Някои от тях бяха с американски автоматични пушки, един носеше «Калашников». Имаше и няколко жени, от които се виждаха само очите — всичко останало беше плътно покрито от мръсносиви галабии. Тези очи се отправиха с неодобрение към младата жена в колата.
— Документите! — каза заповеднически на фарси един от брадатите и се наведе към прозорчето. Вътрешността на колата се изпълни от лошия му дъх, примесен с вонята на непрано бельо. Азадех гледаше право пред себе си.
Ерики любезно подаде личните им карти. Мъжът ги пое, хвърли им един празен поглед и ги подаде на някакъв младеж, който очевидно можеше да чете. Останалите чакаха и ги зяпаха, потропвайки с крака, за да се спасят от хапещия студ. Младежът най-сетне вдигна глава от документите и дрезгаво каза:
— Тоя е чужденец от някаква си Финландия. Идва от Табриз и не е американец.
— На мен ми прилича на американец — обади се някой.
— Жената се казва Горгон и е негова съпруга… поне така пише в документите им.
— Аз наистина съм негова съпруга — остро се обади Азадех. — Аз…
— Някой да те е питал? — грубо я прекъсна първият мъж. — Твоята фамилия е Горгон — същата като на един известен богаташ, говориш учено и сигурно си враг на народа!
— На никого не съм враг! Аз…
— Млъквай! Жените трябва да са скромни и да се покриват дори в една социалистическа държава! — После се обърна към Ерики и попита: — Къде отивате?
— Какво казва, Азадех? — попита Ерики. Тя му преведе.
— Техеран — спокойно се обърна към нехранимайкото той. — Азадех, кажи му, че отиваме в Техеран. — Очите му бързо преброиха оръжията — шест пушки и един автомат. Отзад го блокираха други коли, все още не беше време за измъкване.
Тя преведе и добави:
— Моят съпруг не говори фарси.
— Откъде да сме сигурни в това? Откъде да сме сигурни, че сте съпрузи? Къде ви е брачното свидетелство?
— Не го нося със себе си. А това, че съм омъжена, го пише в личната ми карта.
— Но това е карта, издадена от властите на шаха, значи е невалидна. Къде е новата?
— Кой трябва да ми я издаде и подпише? — гневно попита тя. — Хайде, върнете ни документите и ни пуснете да минаваме!
Решителността й видимо ги впечатли и мъжът разколебано каза:
— Моля ви, трябва да разберете… има много шпиони и врагове на народа, които трябва да бъдат заловени…
Сърцето на Ерики се сви. Изпити лица, принадлежащи на хора, сякаш изплували от мрачното Средновековие. Изпити и грозни. Към джипа се приближиха още мъже, един от тях гневно вдигна ръка пред прииждащите коли и камиони, които покорно спираха за проверка и търпеливо чакаха реда си. Тук липсваше какофонията на клаксоните, над множеството бе надвиснала угнетяваща тишина.
— Какво става тук? — Нисък, як мъж си проби път с рамо през тълпата, която почтително се отдръпваше пред него. На рамото му се поклащаше къс автомат чехословашко производство. Обясниха му случая и му подадоха документите на двамата пътници. Лицето на мъжа беше кръгло и небръснато, очите — черни, а дрехите му — стари и мръсни. Изведнъж откъм поляната проехтя изстрел и всички извърнаха глави.
До малка кола, отбита за проверка, на тревата лежеше мъжко тяло, над него се беше надвесил един от местните с автоматичен пистолет в ръка. Вторият пътник беше затиснат до колата с вдигнати ръце. Той изведнъж смъкна ръцете си и хукна да бяга през тълпата, мъжът с пистолета стреля по него, не улучи и отново стреля. Този път беглецът извика и се строполи, краката му конвулсивно заритаха. Стрелецът бавно го доближи и спокойно изпразни целия пълнител в тялото му.
— Ахмед! — викна ниският. — Защо хабиш куршумите, като можеш да свършиш работата и с крака? Какви са тия?
— Агенти на САВАК — отвърна Ахмед и тълпата доволно зашумя.
— Глупак! — изруга го ниският. — Защо тогава ги отърваваш толкова бързо? Я ми дай документите им!
— Кучите синове имат документи на техерански търговци, но аз агентите на САВАК ги надушвам от километър! Искаш ли фалшивите им документи?
— Не, скъсай ги — кратко нареди ниският и отново се извърна към Ерики и Азадех. — Така ще ликвидираме всички врагове на народа!
Азадех замълча. Личните им карти продължаваха да се поклащат в грубите пръсти на мъжа. «Господи, дано не решат, че и нашите документи са фалшиви!» — изтръпна вътрешно тя.
Ниският приключи с огледа на документите и изгледа последователно първо Ерики, после нея.
— Вие твърдите, че сте Азадех Горгон Йо… Йоконен, негова съпруга, така ли?
— Добре — рече той и пъхна личните карти в джоба си. — Кажете му да закара джипа ей там на тревата, ще го претърсим.
— Но…
— Веднага! — заповяда с нетърпящ възражение тон ниският и стъпи на бронята с мръсните си ботуши, без да го е грижа за боята. Очите му се спряха на синия кръст на бял фон, който беше нарисуван на покрива на джипа. — Това пък какво е?
— Финландското знаме — поясни Азадех. — Съпругът ми е финландец.
— Защо е тук?
— Харесва му да го вижда от време на време. Ниският се изплю и отново посочи към поляната. — По-бързо! Ей там! — Ерики намери едно празно място и спря, онзи скочи на земята и нареди: — Вън! Искам да претърся колата ви за оръжие и контрабанда!
— Нямаме такива неща… — понечи да протестира Азадех.
— Изпълнявайте! — прекъсна я мъжът. — А ти, жено, си дръж езика зад зъбите! — Последната му реплика предизвика одобрително съскане сред женската част от зяпачите. Палецът му ядосано се стрелна към сгърчените върху поляната тела. — Народното правосъдие е бързо и окончателно, не забравяй това! — После пръстът му се насочи към Ерики: — Кажи на твоя съпруг-чудовище какво означава това… ако изобщо ти е съпруг!
— Ерики, той казва, че народното правосъдие е бързо и окончателно и не бива да забравяме това — започна да превежда Азадех. — Ние… ние трябва да слезем от колата, защото искат да я претърсват… Моля те, запази спокойствие!
— Добре — кимна Ерики. — Ела да слезеш през моята врата. — С тези думи той скочи на земята, извисяваше се с две глави над тълпата. Протегна ръка и обви раменете на съпругата си, предпазвайки я от тълпата мъже, жени и деца, която се блъскаше около тях. Вонята на отдавна некъпани тела беше непоносима. Усети, че Азадех трепери въпреки усилията си да запази спокойствие. Безмълвно гледаха как ниският и още няколко брадясали типове нахълтват в безупречно почистената кола и стъпват по седалките с калните си ботуши. Други отвориха багажника и започнаха да изхвърлят навън чантите и саковете им. Един бръкна с мръсните си ръце в една от чантите на Азадех и измъкна оттам фино бельо. Тълпата неодобрително зашумя. Една от мръсните вещици протегна ръка да докосне косата й. Азадех рязко се дръпна. Ерики се завъртя да я прикрие с тялото си, срита онези, които отказаха да им направят място, и те започнаха да викат от болка. Виковете им разгневиха задните редици на дрипльовците, те се натиснаха напред и започнаха да крещят заплашително.
Изведнъж, за пръв път в живота си, Ерики разбра, че не е в състояние да защитава Азадех. Знаеше, че може да убие поне дузина, преди сам да падне, но това нямаше да й помогне. Безпощадността на откритието беше зашеметяваща.
Краката му изведнъж омекнаха, изпита неудържимо желание да уринира, миризмата на страха го задави. С огромно усилие на волята преодоля гадните пристъпи. Безмълвно гледаше как разграбват нещата им. Брадати дрипльовци се заклатушкаха под тежестта на тубите с бензин и изчезнаха сред тълпата. Без тези туби той никога нямаше да стигне до Техеран, тъй като бензиностанциите не работеха. Направи опит да раздвижи краката си, но те отказаха да се подчинят, същото беше и с устата му. Един от дрипльовците изкрещя нещо на Азадех, тя безмълвно поклати глава. Викът му бе поет от тълпата, която ги притисна отвсякъде. Ноздрите му се изпълниха с вонята на нечисти тела, в ушите му кънтяха непонятните викове на фарси.
Ръката му продължаваше да обгръща раменете й, тя вдигна глава и му каза нещо, но той не чу нито дума сред ужасните крясъци. Единственото, което видя, беше смъртният ужас в очите й. Направи нов опит да разшири пространството около себе си, но отново не успя. Отчаяно се опита да потисне надигащото се в душата му клаустрофобично желание да се бие, да се бие до смърт за малко жизнено пространство. Знаеше, че започне ли веднъж, спиране няма. Тълпата ще я унищожи. Все пак не успя да сдържи едно рязко движение на свободния си лакът и тъпакът, притискащ го изотзад, се свлече в калта с тихо изхълцване. За щастие в същия миг към Азадех си проби път някаква тлъста дърта вещица, която крещеше нещо и се опитваше да сложи част от мръсната си галабия върху гърдите й. Тълпата я поощряваше с победоносен рев и никой не забеляза падналия мъж.
Очевидно я караха да облече мръсната галабия, а тя беше напълно объркана. Никога в живота си не беше се сблъсквала с подобно отношение, никой не я беше заплашвал и унижавал по този начин. За пръв път попадаше в такава близост със селяни, при това враждебно настроени.
— Облечи го, кучко!…
— Облечи галабията в името на Аллаха!
— Не в името на Аллаха, жено, в името на народа…
— Аллах е велик, подчини се на…
— Пикая ти на Аллаха, да живее революцията!
— Покрий си косата, курво!
— Изпълни заветите на Пророка, да бъде благословено името му!…
Заедно с виковете започна да се увеличава и натискът срещу тях. Безброй крака тъпчеха агонизиращия на земята мъж, но никой не му обръщаше внимание. Някой се опита да откопчи ръката на Ерики от рамото на Азадех и тя усети как другата му ръка се хлъзга към гърба да извади ножа…
— Не, Ерики, не! Ще те убият!
Изпаднала в паника, Азадех рязко блъсна дебелата вещица, която се опитваше да нахлузи галабията през главата й. Това някак отрезви околните дрипльовци и виковете замряха на устните им. Но онези отзад продължаваха да напират, настана невъобразима бъркотия. Ерики и Азадех успяха някак си да разширят свободното пространство около себе си, макар че продължаваха да бъдат плътно обкръжени от всички страни. Тя не вдигаше глава към лицето му, само се притискаше конвулсивно в масивното му тяло. Някакъв тип си сложи един от сутиените й пред гърдите и тромаво започна да подскача. Тълпата го възнагради с буйни овации.
Вандалщината продължаваше. Изведнъж Ерики усети, че нещо наоколо се променя. Ниският мъж и помощниците му бяха престанали да се ровят в колата и гледаха към Казвин. После се отдръпнаха и след миг се смесиха с тълпата. Останалите край бариерата мъже скачаха в колите си и поемаха с пълна скорост по пътя за Техеран. Селяните също обърнаха очи към пътя, виковете им бавно затихнаха. В далечината се появи тълпа, предвождана от молли, която започна да пресича шосето, без да обръща внимание на движещите се по него коли. Почти всички бяха въоръжени. С викове «Аллах акбар», «Аллах и Хомейни» те се втурнаха към бариерата.
Разнесоха се изстрели, откъм бариерата им отвърнаха със същото, миг по-късно двете групи се смесиха и подеха жестока битка с камъни, тояги, вили и ножове. Селяните хукнаха към къщите си, хората от колите изскочиха навън и се проснаха в калта, търсейки закрила от свистящите във всички посоки куршуми.
Ерики бавно излезе от парализата. Бутна Азадех към колата, събра набързо част от разхвърляните им в калта вещи, хвърли ги отзад и затръшна вратата. Пет-шест дрипльовци, се приближиха с очевидната цел да си вземат нещо от багажа, но той ги разблъска, скочи зад волана и завъртя стартера. Включи на заден ход, заобиколи мястото, което за малко не се превърна в техен гроб, после включи на първа и с рев се понесе по поляната успоредно на пътя. Напред и малко вдясно забеляза ниския с още трима от помощниците му — забързано, се качваха в някаква таратайка. Спомни си, че документите им останаха у тях, понечи да спре, но после тръсна глава и с пълна газ се насочи към дърветата, които растяха край шосето. Видя как ниският сваля, автомата от рамото си, прицелва се и стреля.
Откосът мина високо, Ерики рязко извъртя волана и насочи тежката машина към нападателя. Онзи беше зает да сменя пълнителя и успя да го стори в мига, в който масивната броня го сплеска на пихтия в собствената му кола. Пръстът му все пак успя да натисне спусъка и джипът бе обсипан с куршуми. Стрелбата спря, докато не свършиха патроните в пълнителя, рейнджровърът беше целият изподупчен, челното му стъкло стана на сол. Побеснял, Ерики даде на заден ход и блъсна колата. Тримата помощници на ниския също намериха смъртта си, а той понечи да скочи и да довърши всеки, който му се изпречи, с голи ръце. За щастие погледът му се плъзна по огледалцето за обратно виждане и той видя, че към колата тича разгневена тълпа. Затръшна вратата, даде на заден ход и изчезна. Рейнджровърът е машина точно за такива терени — тежките му грайферни гуми с лекота преодоляваха неравностите и дупките. След броени секунди бяха сред закрилата на рядката горичка. Ерики превключи скоростите и задействува предния мост. Джипът тромаво преодоля канавката, разкъса телената мрежа и излезе на пътя. Ерики изключи предния мост, смени скоростите и полетя напред.
Измина доста километри, преди кървавата пелена да се вдигне от очите му. Потръпна от ужас, като си спомни дъжда от куршуми, с който беше засипан джипът, едва сега си даде сметка, че до него е и Азадех. Погледна вдясно, очаквайки най-лошото. Но тя беше непокътната, свита ниско на седалката, парализирана от ужас. Покривът и предното стъкло над нея бяха прорязани от куршуми, лицето й му се стори чуждо под гадната сива наметка — сякаш беше една от хилядите безлични ирански жени, които срещаше всеки ден.
— О, Азадех! — изстена той и я притегли с дясната ръка към себе си. Намали скоростта, отби на банкета и спря. Притисна я към гърдите си, а тя се разтърси от ридания. Очите му не виждаха нищо — нито стрелката на горивото, навлязла в червената зона, нито отново оживилото се движение по пътя, нито враждебните погледи на прелитащите покрай тях хора, нито факта, че повечето коли бяха пълни с въоръжени въстаници, които се насочваха към Техеран.
 

17
 
__Загрос Три: 3,18 следобед.__
 
Четиримата лежаха на шейните и стремително се спускаха по стръмния склон зад базата. Скот Гавалан беше с няколко сантиметра пред Жан-Люк Сесон, който пък се плъзгаше глава до глава с Назири, управителя на базата. Най-отзад беше шейната на Ничак хан. Състезанието бе организирано от Жан-Люк, който го бе нарекъл «Иран срещу останалия свят», с първа награда пет хиляди риала (около шейсет долара) и бутилка уиски от запасите на Локхарт: «Том положително няма да се сърди — обяви Жан-Люк, — освен това той си кара кефа в Техеран, а ние се пържим тук, в базата.»
Шейните набираха скорост надолу по хълма, девственият сняг ослепително блестеше. Никой от състезателите не забеляза дебелото дърво, коварно прикрито от дълбока пряспа, което пресичаше трасето. Връхлетяха върху него почти едновременно, шейните се разлетяха в различни посоки, смелите състезатели — също. Никой не се нарани. Жан-Люк се надигна от пряспата и започна да се смее.
— Ей, вие! — извика някой от групичката, която ги чакаше на финала, стотина метра по-надолу. Беше гласът на Ефър Джордан. — Какво става с проклетото надбягване? Все още никой не е стигнал до финала!
— Хайде, Скоти, хайде, Жан-Люк! Защитавате честта на Европа!
Скот скочи на крака и тромаво затича през дълбокия сняг. Останалите го последваха. Тълпата долу ги заля с аплодисменти, те падаха и ставаха, тичаха с натежали като олово крака, забравили болките от натъртването.
Десетина метра преди финала Назири, откъснал се малко напред, изведнъж се спъна и се просна в снега. Начело излезе Скот, следван на сантиметри от Жан-Люк. Двамата иранци бързо ликвидираха преднината им и дишайки тежко, четиримата състезатели се проснаха почти едновременно през финалната линия. Тълпата зрители беше раздвоена.
— Скот спечели…
— Не, пръв е Жан-Люк…
— Нищо подобно, Ничак ги изпревари!
Жан-Люк си пое дъх и вдигна ръка. Виковете бавно стихнаха.
— Тъй като липсва единодушие относно победителя, тъй като дори нашият дълбокоуважаван молла не може да бъде категоричен, победителя ще обявя аз! Обявявам за победител Ничак хан, изскочил напред с един нос преднина! — Тълпата започна да аплодира, а той махна с ръка и добави: — А тъй като победените се държаха изключително достойно, ще им бъде отпусната допълнителна награда — още една бутилка от уискито на Том, която, в качеството си на временен началник, заповядвам да бъде унищожена на залез слънце!
Избухнаха нови аплодисменти, разменяха се пламенни ръкостискания. Ничак хан прие поканата за ново състезание другия месец, а после, като добър мюсюлманин, отказа бутилката уиски и след кратко колебание прие да я продаде на Жан-Люк на половин цена.
Изведнъж се разнесе тревожен вик и веселата глъч бързо стихна. На север, високо над планинските върхове, пламна яркочервена сигнална ракета, описа полукръг и изчезна сред снеговете. Мълчанието беше пълно. След миг се извиси втора ракета, също червена. Сигнал за спешна помощ!
— Това е КАЗЕВАК — рече Жан-Люк и с присвити очи се опита да определи разстоянието. — Сонда «Роза» или сонда «Белисима».
— Тръгвам! — скочи Скот Гавалан.
— Ще дойда с теб. Ще вземем един 212 за контролен полет.
След броени минути бяха във въздуха. «Роза» беше един от старите сондажи, получени по силата на договора с «Гърни», а «Белисима» си беше тяхна. Единадесет на брой, сондажите в района бяха изградени и поддържани от една италианска компания, подконтрактор на «Иран Ойл». Всички бяха радиофицирани и поддържаха пряка връзка със Загрос Три, но поради планинската местно