Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Ан Райс
Вещиците: Талтош

 
 
Едно
 

«Бях в градината на Любовта
и какво да си мисля, не знам:
връз тревата, добра за покой и игра,
се издигаше някакъв храм.
 
Този храм бе затворил врати
и изпречил скрижала НЕДЕЙ.
Закопнял за цветя, призовах Любовта,
ала глас ми изсъска: «Не смей!».
 
И съгледах — в гробове безброй
никнат кръстове вместо цветя.
В черни трънни венци тъмничари отци
ми обвиха страстта, радостта…»
Уилям Блейк, «Градините на любовта»
 
 
 
През целия ден валя сняг. Щом се спусна мракът — непрогледен и някак набързо — той застана до прозореца и се загледа в миниатюрните фигурки из Сентръл парк. Под всяка лампа върху снега имаше съвършен кръг светлина. Кънкьорите се плъзгаха по замръзналото езеро, но оттук не се виждаха добре. Колите се движеха лениво по тъмните улици.
Отляво и отдясно се издигаха небостъргачите в централната част на града. Но между него и парка не се изпречваше нищо, само джунглата от по-ниски сгради, покриви на градини, големи, черни и тромави на вид съоръжения и понякога дори заострени стрехи.
Обичаше тази гледка; винаги се изненадваше, когато другите я намираха за необичайна, когато човекът, дошъл да поправи нещо от офис оборудването, възкликваше, че никога не е виждал Ню Йорк такъв. Жалко, че нямаше по една мраморна кула като тази за всеки, че нямаше много кули, в които всички да се качат и да се наслаждават на света отвисоко.
Бележка: Да построи кули, чиято единствена функция е да служат като пристан, като паркове в небето за хората. Ще използва любимия си мрамор. Може да го направи още тази година. Да, много вероятно. И библиотеки. Той искаше да основе доста библиотеки, но това означаваше, че ще трябва да пътува. И все пак ще го направи — и то скоро. Все пак парковете са вече почти завършени, а малките училища бяха открити вече в седем града. На дванайсет места бяха направени въртележки. Е, животните бяха от пластмаса, но всяко от тях бе детайлна и неразрушима репродукция на известна резбована творба от Европа. Хората обичат въртележките. Зимата винаги го караше да мечтае. Това бе времето за зараждане на нови идеи…
През миналия век бе материализирал стотици такива. Тазгодишните му малки постижения също имаха своя чар. Беше създал антична въртележка вътре в тази сграда, с оригинални стари кончета и лъвове и други, създадени по тяхно подобие. Музеят за стари автомобили сега изпълваше едното ниво на мазето. Хората прииждаха да видят модел Т, «Щуц Беъркет», «Морис Геръдж» с техните колела със спици.
Разбира се, имаше и музей на куклите — разположен в големи, добре осветени помещения, на два етажа над фоайето. Нещо като шоурум на компанията, пълен с куклите, които бе събрал от целия свят. Както и частен музей, който отваряше само понякога и беше изпълнен с най-скъпите за него, най-любимите му кукли.
От време на време слизаше долу да погледа хората, да повърви из тълпата, не незабелязан, но поне непознат.
Същество като него, високо два метра и десет сантиметра, трудно би останало незабелязано. Винаги е било така. Но пък за последните двеста години се бе случило нещо невероятно — хората също ставаха по-високи! И сега, чудо на чудесата, дори с неговия ръст той не изпъкваше чак толкова много. Хората, разбира се, го заглеждаха, но не се плашеха от него.
Всъщност от време на време в сградата се появяваше по някой човек, който дори бе по-висок от него. Разбира се, хората от персонала винаги му съобщаваха, защото той им бе наредил. Явно смятаха това за поредната му чудатост. Дори им се струваше забавно. Той нямаше нищо против. Обичаше, когато хората се смеят.
— Господин Аш, има един висок човек долу. На камера пет.
Той се обръщаше към малките светещи екрани и бързо намираше въпросния обект. Но винаги беше просто човек. Обикновено разбираше това от пръв поглед. Само веднъж не беше сигурен. Затова слезе долу с тихия скоростен асансьор и се приближи до мъжа, колкото да се увери по някои по-дребни детайли, че наистина е просто човек.
Имаше и други мечти — малки къщи за детски игри, изградени изцяло от модерни пластмаси, но много детайлно и подробно. Виждаше малки катедрали, замъци, съвършени копия на по-големите архитектурни шедьоври, но произведени с космическа бързина и на «добра цена», за да бъдат одобрени от борда. Ще бъдат в различни размери, от къщички за кукли до къщи, в които ще могат да влизат самите деца. И кончета от въртележки за продан, направени от талашит, каквито почти всеки ще може да си позволи. Могат да дарят стотици на училища, болници и други институции. Беше запален и по друго — ще дари истински красиви кукли на бедни деца, кукли, които не могат да се счупят и се почистват съвсем лесно — но по това ще трябва още да се работи, сега, в зората на новия век.
През последните пет години бе произвеждал все по-евтини и по-евтини кукли, които бяха все по-добри от тези преди тях. Кукли от изкуствени материали, издръжливи и красиви; и все пак те се оказваха твърде скъпи за бедните деца. Тази година ще опита нещо съвсем различно… Вече имаше някои заготовки, няколко обещаващи прототипа. Вероятно…
При мисълта за тези проекти в него се разля приятна топлина, защото те щяха да му отнемат стотици години. Много отдавна, в древни времена, както ги наричаха хората, той мечтаеше за монументи. Огромни каменни кръгове, танц на гиганти във високата трева на равнината. Дори най-скромните кули владееха въображението му с десетилетия. След това се запали по калиграфията на красивите книги и увлечението му продължи няколко века.
Но тези играчки на модерния свят, тези кукли, тези малки изображения на хора, не деца, защото куклите никога не приличат на деца, се бяха превърнали в странна и обсебваща страст.
Монументите бяха за онези, които можеха да пътуват, за да ги видят. Куклите и играчките, които произвеждаше и усъвършенстваше, достигаха до всяка страна по света. Благодарение на машините красивите предмети можеха да достигнат до хора от всички нации, до богати и бедни, до онези, които се нуждаят от утеха, от подкрепа и убежище, до хората, затворени в лудници или санаториуми, откъдето никога няма да излязат.
Компанията беше неговото изкупление; дори най-смелите му и дръзки идеи намираха успешно приложение. Всъщност той не можеше да проумее как така останалите производители на играчки се задоволяват с толкова малко иновации, защо еднотипните и безлични кукли изпълват рафтовете на магазините, защо производителите не създават огромно разнообразие и не търсят оригиналност. За разлика от скучните си колеги, той винаги поемаше огромни рискове и успяваше.
Не че искаше да измести другите от пазара. Не, конкуренцията все още бе нещо, което осъзнаваше единствено на интелектуално ниво. Тайното му убеждение бе, че днес броят на потенциалните купувачи е неограничен. На пазара има място за всички и за всичко. А зад тези стени, в тази висока и опасна кула от метал и стъкло, той се радваше на триумфите си в състояние на чисто блаженство, което обаче не можеше да сподели с никого.
С никого. Само с куклите. Куклите, които стояха зад стъклените витрини в коридора, по стените от цветен мрамор, куклите на поставки в ъглите, куклите, скупчени на широкото дървено бюро. Неговата керамична кукла, неговата принцеса, френската му красавица, на възраст един век; тя беше най-издръжливият му спътник. И ден не минаваше, без да слезе до втория етаж на сградата да я посети — сладураната от неглазиран порцелан със съвършени пропорции, три фута висока, с непокътнати къдри от мохер, с майсторски изрисувано лице, с дървен торс и крака, съвършени както в деня преди сто години, когато френската фирма я бе произвела за парижкия пазар.
Точно в това се криеше нейната привлекателност — че е била радост за стотици деца. Тя бе кулминацията на съчетанието между майсторство и масова продукция. Дори фабричните й копринени дрехи си бяха постижение. И то не за един, а за много.
Бяха минали години, откакто я разнасяше със себе си, когато обикаляше света, вадеше я от куфара си само за да погледне стъклените й очи, да й сподели мислите си, чувствата си, мечтите си. Нощем, в мизерните празни стаи, той виждаше искрица светлина в зорките й очи. А сега тя бе във витрина, изложена пред хиляди посетители годишно, както и останалите порцеланови кукли, скупчени около нея. Понякога му се искаше да я отнесе на горния етаж и да я сложи на полицата в спалнята си. На кого щеше да му направи впечатление? Кой щеше да посмее да каже нещо? Богатството винаги е обгърнато от благословено мълчание. Хората първо мислят, преди да кажат нещо. Усещат, че трябва да се държат така. Пак можеше да говори на куклата, ако поиска. В музея срещите им бяха все мълчаливи, разделяше ги стъклото. Тя търпеливо чакаше да бъде повикана, тя — скромното вдъхновение на неговата империя. Разбира се, компанията му, начинанието му, както често го наричаха по вестниците и списанията, бе основано на развитието на индустриална и механична матрица, която съществуваше вече от триста години. Какво друго освен война можеше да го разруши? Куклите и играчките му носеха блажено щастие и той не си представяше бъдещето без тях. Дори и война да пометеше света, той щеше да прави малки фигурки от дърво и глина и да ги боядисва, просто така — за себе си.
Понякога се виждаше съвсем сам сред руините. Виждаше Ню Йорк, както в някой научнофантастичен филм — мъртъв, тих, изпълнен с преобърнати колони, счупени фронтони и разбити стъкла. Виждаше се да седи на порутено каменно стълбище и да прави кукли от клечки и парцали, които тихомълком и с уважение отмъкваше от копринените рокли на мъртвите жени.
Но кой би могъл да си представи, че подобни неща могат да го запленят дотолкова, че докато се скита по ветровитите улици на Париж преди век, той ще се обърне, ще се загледа в стъклените очи на порцеланова кукла, поставена във витрината на един магазин, и страстно ще се влюби?
Разбира се, неговата раса винаги се е отличавала с обичта си към играта, към веселието и радостта. Вероятно не беше чак толкова изненадващо. И все пак да проучваш расата си, когато си единственият й оцелял представител, е доста коварно, особено за някой, който няма никакво влечение към медицинската философия или терминология, за някой, чиято памет е добра, но далече не свръхестествена, чието усещане за миналото често нарочно отстъпва пред «детинската» любов към настоящето и като цяло изпитва боязън да мисли в мащабите на векове или ери, на които сам е станал свидетел, които е преживял, през които е оцелял и накрая щастливо забравил заради това начинание, тъй добре пасващо на особените му таланти.
Така или иначе той наистина изучаваше расата си, старателно си водеше подробни бележки за самия себе си. А и не беше много добър в предсказването на бъдещето — или поне така смяташе.
Дочу нещо като тихо жужене. Знаеше, че идва от намотките под мраморния под, които сега полека стопляха стаята. Харесваше му да усеща топлината под обувките си. В тази кула никога не беше твърде студено, нито пък задушаващо горещо. Бобините се грижеха за това. Само да можеше целият свят навън да се радва на подобен комфорт. Де да можеше всички да се наслаждават на изобилна храна и топлина. Неговата компания даряваше милиони в помощ на хората, които живееха в пустините и джунглите отвъд морето, но той никога не беше сигурен кой всъщност получава парите, кой се облагодетелства от тях.
В зората на киното, а по-късно и при появата на телевизията, той бе решил, че войните ще спрат, че гладът ще изчезне. Мислеше, че хората не биха понесли да виждат този ужас на екраните пред тях. Колко глупава мисъл. Войните като че станаха още повече, гладът също се разрасна. На всеки континент всяко племе воюваше със съседното. Милиони гладуваха. Имаше толкова много работа за вършене. Но защо да го прави? Не може ли просто да бездейства?
Снегът отново бе започнал да се сипе, снежинките бяха така ситни, че едва се забелязваха. Те като че се топяха още щом докоснеха мрачните улици долу. Но тези улици бяха отдалечени на цели шейсет етажа от него, така че не можеше да бъде сигурен. Полустопен сняг се трупаше по улиците на съседните покриви. След малко всичко наоколо щеше да е чистобяло и в тази топла стая щеше да си представя, че целият град е мъртъв и разрушен, сякаш пометен от болест, която не може да срути сградите, но убива всички топлокръвни същества в тях — така, както термитите прояждат дървените стени.
Небето беше черно. Само това не харесваше на снега — небето се изгубваше. А той много обичаше небето над Ню Йорк — безкрайната шир, която хората долу никога няма да видят.
— Кули, ще им построя кули — каза той. — Ще направя голям музей високо в небето, целия опасан с тераси. Ще ги изкачвам горе със стъклени асансьори, към синевата, за да видят…
Кули, създадени за удоволствие, сред всички онези кули, построени единствено за целите на търговията и печалбата.
Внезапно му хрумна една мисъл — стара мисъл всъщност, която често го бе спохождала и го бе карала да се отдава на размисъл, дори да прави догадки. Първите писмени документи на света бяха списъци на продадени и купени стоки. Да, това пишеше на плочките с клиновидно писмо, открити в Йерихон — търговски описи… Същото важеше и за Микена.
Явно тогава никой не е смятал за важно да запише мислите или идеите си. Сградите са били съвсем различни. Най-големи са били храмовете или огромните зикурати, облицовани с варовик, по които хората са се изкачвали, за да принесат жертва на боговете. Каменният кръг в равнината Солсбъри. Сега, седемстотин години по-късно, най-големите сгради бяха търговски. Носеха имената на банки и огромни корпорации или пък на мащабни частни компании като неговата. От прозореца си той виждаше тези груби каменни надписи на фона на снежното небе, на фона на мрака, който всъщност не бе истински мрак.
А храмовете и светилищата вече бяха само реликви или съвсем ги нямаше. Някъде долу се виждаха кубетата на катедралата «Свети Патрик», но само ако се вгледаш. Само че тя вече бе светилище на миналото, а не оживен център на общ религиозен дух. Изглеждаше съвсем старомодна, посегнала към небето сред високите и безразлични стъклени сгради. Беше величествена, гледана единствено от улицата.
Писарите от Йерихон биха разбрали тази промяна. От друга страна, можеше и да не разберат. Той самият едва я разбираше, макар че нейните въплъщения бяха огромни и по-прекрасни, отколкото хората предполагаха. Тази търговия, това безкрайно размножаване на красивите и полезни вещи, можеше да спаси света окончателно, ако само… Планираното отпадане от употреба, масовото унищожение на миналогодишни стоки, интересът към старомодни или пък откупени на безбожни цени чужди дизайни, всичко това бе резултат от трагична липса на въображение. За това бяха виновни най-ограничените теории за пазара. Истинската революция се криеше не в цикъла на създаване и разрушаване, а във великата новаторска и безкрайна експанзия. Старата дихотомия трябваше да отпадне. В неговата скъпа порцеланова кукла, в нейните фабрично монтирани части, в джобните калкулатори, които милиони носеха, в светлите красиви линии, оставяни от химикалките с топче на върха, в библиите за по пет долара, в красивите играчки, продавани в дрогериите за стотинки — във всичко това се криеше спасение.
Той можеше да го обхване мислено, да го проумее в дълбочина, да го организира и да създаде най-леснообяснимата теория, ако не друго…
— Господин Аш — чу се тих глас. И това бе достатъчно. Беше ги обучил добре: «Отваряйте безшумно, говорете тихо. Аз ще ви чуя».
Беше Ремик, внимателен по природа човек, англичанин (с малко келтска кръв, макар че и сам не го знаеше), прислужник, оказал се незаменим през последното десетилетие, макар че щеше да дойде време, когато от съображения за сигурност Ремик трябваше да бъде отпратен.
— Господин Аш, младата жена е тук.
— Благодаря, Ремик — каза той по-тихо дори от него. Ако се загледаше в тъмното стъкло, щеше да види отражението на Ремик — миловиден човек, с малки яркосини очи. Бяха много близо разположени, но лицето му не беше неприятно. Винаги изразяваше спокойна и лишена от драматизъм преданост, която той бе започнал да харесва, харесваше и самия Ремик.
По света имаше много кукли с твърде сближени очи — френските кукли, създадени преди години от Жумо, «Шмит и синове», Юре и Пети, и Демонтие — с кръгли като месечини лица, блестящи стъклени очи над малките порцеланови нослета, с така миниатюрни усти, че на пръв поглед приличаха на малки цветни пъпки, или пък на ужилено от пчела. Всички обичаха тези кукли. Кралици с малки устички.
Когато обичаш кукли и ги изучаваш, започваш да харесваш и различните хора, защото започваш да цениш израженията на лицата им, как фино са изваяни чертите, които са създали едно или друго забележително лице. Понякога той се разхождаше из Манхатън и нарочно се вглеждаше в лицата — в тяхната «направа». Виждаше ги без нос, без уши, без бръчки.
— Тя пие чай, сър. Беше много измръзнала, когато пристигна.
— Нима не изпратихме кола за нея?
— Да, сър, но тя все пак е измръзнала. Навън е много студено.
— Но в музея сигурно е топло. Нали я заведе там?
— Не, сър, тя се качи направо горе. Много е изтощена.
Той се обърна, усмихна се лъчезарно (или поне така се надяваше) и после направи съвсем бегъл жест да се оттегли. Тръгна по пода от карарски мрамор към вратата на съседния офис. Погледна през стаята към следващата, също с мраморен под, каквито бяха всичките му стаи, и видя младата жена да седи сама до бюрото. Виждаше я в профил. Личеше, че е притеснена. Ту вземаше чашата с чай, ту я оставяше. Не знаеше къде да си постави ръцете.
— Сър, косата ви. Ще позволите ли? — Ремик го докосна по ръката.
— Нужно ли е?
— Да, сър, налага се. — Ремик извади малка мека четка, като онези, които мъжете използват, защото не искат да ги виждат с женска четка, и посегна нагоре. Прекара я бързо и решително през косата му, която според него имаше нужда от подстригване, защото се спускаше рошава и непокорна чак до яката.
Ремик отстъпи назад и се залюля на пети.
— Сега изглеждате прекрасно, господин Аш — каза той с вдигнати вежди. — Макар че е малко дълга.
Аш се изсмя тихо и отвърна:
— Да не се притесняваш, че ще я изплаша? — После добави добродушно: — Сигурен съм, че не ти пука особено какво ще си помисли.
— Сър, аз се грижа винаги да изглеждате добре заради вас самия.
— Разбира се — отвърна тихо той. — Затова те обичам.
Тръгна към младата жена и щом се приближи, се прокашля тихичко. Тя бавно обърна глава; погледна нагоре, видя го и, разбира се, последва неизбежният шок. Той протегна ръце към нея, щом се приближи.
Тя се усмихна, стана и стисна ръцете му. Сърдечно и здраво. Погледна към пръстите и дланите му.
— Изненадвам ли ви, мис Педжит? — попита той, дарявайки я с най-благата си усмивка. — Дори ме сресаха във ваша чест. Нима изглеждам толкова зле?
— Господин Аш, изглеждате прекрасно — отвърна тя бързо. Имаше отривист калифорнийски акцент. — Просто не очаквах, че… Не очаквах, че сте толкова висок. Разбира се, всички казват, че сте…
— А изглеждам ли мил човек, госпожице Педжит? Нали това казват за мен. — Той говореше бавно. Американците често не разбираха неговия «британски» акцент.
— А, да, господин Аш. Много мил. А косата ви е така красива и дълга. Направо прекрасна.
Това наистина беше доста приятно, много забавно. Той се надяваше, че Ремик слуша. Но щом си богат, хората се въздържат от оценка на поведението ти, търсят винаги доброто в решенията ти, в стила ти. Богатството изважда на показ не раболепието, а по-разумната страна на човека. Поне донякъде…
Тя, разбира се, казваше истината. Оглеждаше го с явно удоволствие и това му харесваше. Той стисна леко ръцете й и после ги пусна.
Заобикаляше бюрото, а тя се настани отново на мястото си, но без да откъсва поглед от него. Лицето й беше тясно и с твърде дълбоки бръчки за толкова млада жена. Очите й бяха синьо-виолетови. Беше красива посвоему — с пепеляворуса коса, разрошена и все пак хубава, и с изящни, но измачкани стари дрехи.
Точно така, не ги изхвърляй, не ги давай в магазин за втора употреба, придай им нов живот само с помощта на няколко шева и ютия; съдбата на фабрично произведените неща се крие в тяхната издръжливост и в промяната на контекста. Смачкана коприна на флуоресцентна светлина, елегантни парцали с пластмасови копчета в цветове, които природата никога не би създала, с чорапи от толкова здрав найлон, че от него могат да се усучат въжета с невероятна якост, стига хората да не ги разкъсат и да ги изхвърлят в кофите за боклук. Толкова много неща можеха да се направят, толкова много начини имаше… Ако притежаваше съдържанието на всеки кош за боклук в Манхатън, той можеше да натрупа още един милиард само от онова, което откриеше в тях.
— Възхищавам се на работата ви, госпожице Педжит — каза той. — За мен е удоволствие най-после да се срещнем. — Направи жест към плота на бюрото. По него бяха разпръснати големи цветни фотографии на нейните кукли.
Нима бе възможно да не ги е забелязала? Тя, изглежда, преливаше от удовлетворение, бузите й поруменяха. Вероятно бе малко замаяна от неговия стил и маниер. Той обикновено замайваше леко хората, понякога дори без да иска.
— Господин Аш — каза тя. — Това е един от най-важните дни в моя живот. — Изрече думите, като че се опитваше да ги осмисли, а после внезапно се изчерви, вероятно защото бе казала твърде много.
Той се усмихна още по-лъчезарно, наклони леко глава — навик, който хората харесваха — защото така я погледна от долу на горе, въпреки че беше много по-висок.
— Искам вашите кукли, госпожице Педжит — каза той. — Всичките. Много ми харесва работата ви. Боравите така умело с всички нови материали. Вашите кукли не приличат на никои други. Точно това търся.
Тя се усмихна против волята си. Това винаги беше много вълнуващ момент, за тях и за него. Харесваше му да я прави щастлива!
— Моите адвокати обясниха ли ви всичко? Съгласна ли сте с условията?
— Да, господин Аш. Всичко разбрах. Приемам предложението ви, изцяло. Това е моята мечта.
Тя нежно наблегна на последната дума и този път не заекна, нито поруменя.
— Госпожице Педжит, май имате нужда от човек, който да води преговори вместо вас? — подкачи я той. — Не помня да съм измамил някого, но наистина ще бъда доволен, ако ми напомните какво сме се договорили, за да бъда коректен към вас.
— Аз съм изцяло на ваше разположение, господин Аш — каза тя. Очите й блестяха, но не от сълзи. — Условията са доста щедри. Материалите — невероятни. Методите… — Тя леко поклати глава. — Е, аз не разбирам съвсем методите на масовото производство, но познавам вашите кукли. Обикаляла съм магазините само за да разгледам всичко, произведено от «Ашлар». Сигурна съм, че всичко ще бъде прекрасно.
Като мнозина други, тя създаваше куклите си в кухнята, после в работилница в гаража, като изпичаше глината в пещ, която едва можеше да си позволи. Обикаляше всички битпазари, за да намира материали. Получаваше вдъхновение от филмови и литературни герои. Всичките й творби бяха уникални, точно каквито се търсеха в специализираните магазини за кукли и галериите. Беше печелила награди — и големи, и малки.
Но нейните заготовки сега можеха да се използват за нещо съвсем различно — за половин милион красиви близнаци на една кукла и на още една, и на още една, от пластмаса, но така изкусно изработени, че да приличат на порцеланови, с ярки боядисани очи, досущ като стъклени.
— Ами какво ще кажете за имената, госпожице Педжит? Защо не сте давали на куклите си имена?
— За мен те никога не са имали имена, господин Аш — отвърна тя. — Пък и имената, които изберете, ще са хубави.
— Да знаете, че скоро ще сте богата, госпожице Педжит.
— Всички така казват — отвърна тя. Изведнъж започна да изглежда някак уязвима, дори крехка.
— Но вие ще трябва да сте на разположение, трябва да одобрявате всяка стъпка. Няма да отнеме много време…
— О, но това ми харесва. Господин Аш, аз искам да правя…
— А аз искам да видя какво можете да правите, и то веднага. Вие ще ни се обадите.
— Разбира се.
— Но не бъдете толкова сигурна, че работата тук ще ви носи същото удовлетворение. Както сте забелязали, фабричното производство не е същото като занаята и творенето. Е, подобно е, но хората не го виждат в тази светлина. Артистите рядко смятат масовото производство за свой съюзник.
Нямаше нужда да изказва старото си убеждение, че уникатите нямат никакво значение за него, нито пък ограничените серии, че се интересува единствено от кукли, които могат да стигнат до всички. Щеше да купи нейните модели и щеше да произвежда кукли година след година, да ги променя само когато има основателна причина за това.
Вече всички знаеха, че няма никакъв интерес към елитарността и подобните идеи.
— Някакви въпроси по договора, госпожице Педжит? Моля, не се стеснявайте да се обръщате директно към мен.
— Но, господин Аш, аз вече подписах договора! — Тя отново се изсмя леко, някак безгрижно и с младежка свежест.
— Много се радвам, госпожице Педжит — рече той. — Е, подгответе се за славата. — Вдигна ръце и ги скръсти на бюрото. Естествено, тя веднага се вгледа в тях; учудваше се от големината им.
— Господин Аш, знам, че сте зает човек. Срещата ни трябваше да трае само петнайсет минути.
Той кимна, сякаш искаше да каже: «Няма значение, продължавайте».
— Може ли да ви попитам нещо? Защо харесвате куклите ми? Имам предвид наистина. Искам да кажа…
Той се замисли за момент.
— Разбира се, има чисто прагматичен отговор на този въпрос — каза той. — И това е самата истина. Вашите кукли са оригинални, както сама казахте. Но онова, което най-много ми харесва в тях, е, че са широко усмихнати. Очите им са присвити от смеха, лицата им са одухотворени. Имат блестящи зъби. Почти можеш да ги чуеш как се смеят.
— Това беше риск, господин Аш. — Тя внезапно се засмя и за миг изглеждаше щастлива като своите творения.
— Зная, госпожице Педжит. Да не вземете сега да създадете няколко много тъжни дечица?
— Не мисля, че съм способна на това.
— Правете каквото смятате за добре. Имате моята подкрепа. Но не и тъжни деца. Твърде много други художници се занимават с това.
Той понечи да се изправи, бавно — знак, че срещата е приключила, и не се изненада, че тя веднага скочи на крака.
— Благодаря ви, господин Аш — каза отново и посегна към огромната му ръка с дълги пръсти. — Не мога да ви опиша колко…
— Не е нужно.
Той й позволи да хване ръката му. Понякога хората не искаха да го докосват за втори път. Понякога разбираха, че не е човек. Никога не се отвращаваха от лицето му, но често биваха отблъснати от огромните му крайници. Или пък подсъзнателно разбираха, че вратът му е два пъти по-дълъг от човешкия, а ушите — твърде тесни. Хората са умели в разпознаването на собствения си вид, племе, клан, семейство. Голяма част от човешкия мозък е заета само с разпознаване и запаметяване на типовете лица.
Но тя не беше отвратена, беше просто млада, поразена и нетърпелива да посрещне и най-простите промени.
— Между другото, господин Аш, ако нямате нищо против, бих искала да отбележа, че белите кичури в косата ви много ви отиват. Надявам се никога да не ги боядисате. Белите коси винаги са отивали на млади мъже.
— Така ли? И защо, за бога, казахте това?
Тя се изчерви отново, но после избухна в смях.
— Не зная — призна. — Просто косата ви е прошарена, а вие — толкова млад. Не очаквах да сте така млад. Това ме изненада… — Тя замълча, беше станала някак несигурна. Най-добре беше да я отпрати, преди да е започнала да дрънка още глупости.
— Благодаря ви, госпожице Педжит — каза той. — Бяхте много мила. Беше удоволствие да разговарям с вас. — Просто успокоение, безцеремонно и запомнящо се. — Надявам се да се видим отново много скоро. Желая ви щастие.
Ремик се бе появил, за да отведе младата жена. Тя избърбори още нещо набързо — благодарности, декларации за готовността и решителността й да достави радост на целия свят.
Когато се прибере у дома, тя, разбира се, ще извади списанията си. Ще направи някои изчисления лично, или дори с калкулатор. Ще осъзнае, че той не може да е млад, щеше да заключи, че минава четиридесетте и дори наближава петдесетте. Е, нищо, това бе достатъчно безопасно.
Но как щеше да се справи Аш с този проблем в бъдеще? Дългосрочно той винаги бе труден за решаване. Това бе животът, който му харесваше, но трябваше да направи някои промени. О, не искаше да мисли за нещо толкова ужасно точно сега. Ами ако белите коси наистина започнеха да се увеличават? Дали щеше да помогне? Но какво означаваха те? Какво разкриваха? Засега бе твърде доволен от тях, за да мисли за това. Твърде доволен, за да се поддаде на страха.
Отново се обърна към прозорците и падащия навън сняг. Виждаше Сентръл парк съвсем ясно от офиса си. Сложи ръка на стъклото. Беше много студено.
Пързалката бе пуста. Снегът бе покрил парка и покривите под него. В този миг Аш забеляза нещо любопитно, което винаги го караше да се засмее — басейнът на върха на хотел «Паркър Меридиън». Снегът се трупаше упорито върху прозрачния покрив, а под него някакъв мъж плуваше напред-назад в ярко осветената зелена вода. И то на около петдесет етажа над улицата.
— Ето това е богатство и власт — рече той на себе си. — Да плуваш в небето по време на буря. — Ще построи басейни в небето, още един добър проект.
— Господин Аш — обади се Ремик.
— Да, кажи, момчето ми — каза той разсеяно, загледан в дълбоките загребвания на плувеца. Вече съвсем ясно се виждаше, че е възрастен и много слаб мъж. В миналото би изглеждал като бедняк, умиращ от глад. Но това бе човек в много добра физическа форма — бизнесмен вероятно, уловен от капана на икономическите обстоятелства в суровата зима на Ню Йорк. Плуваше напред-назад в прекрасната топла и дезинфекцирана вода.
— Търсят ви по телефона, сър.
— Няма да отговоря, Ремик. Уморен съм. Заради снега е. Когато вали сняг, винаги ми се иска да се свия в леглото и да спя. Отивам да си легна. Искам малко горещ шоколад и после само да спя.
— Господин Аш, човекът каза, че ще искате да говорите с него.
— Всички така казват, Ремик — отвърна той.
— Самюъл, сър. Поръча да ви предам това име.
— Самюъл!
Той се извърна от прозореца и погледна спокойното лице на прислужника. По него не се четеше нито упрек, нито мнение. Само преданост и тихо покорство.
— Каза да го свържа направо с вас, господин Аш, винаги така сте правили. Позволих си да…
— Добре си постъпил. Сега ме остави за малко.
Той седна на креслото зад бюрото.
Когато вратата се затвори, вдигна слушалката и натисна малкия червен бутон.
— Самюъл! — прошепна той.
— Ашлар — чу се отсреща така ясно, сякаш приятелят му наистина бе до него. — Накара ме да чакам цели петнайсет минути. Много важен си станал.
— Самюъл, къде си? В Ню Йорк ли?
— Разбира се, че не — отвърна гласът отсреща. — В Донелайт съм, Аш. В странноприемницата.
— Нима в долината има телефони — промърмори тихо Ашлар. Гласът прелиташе до него чак от Шотландия… от долината.
— Да, стари приятелю, в долината има телефони и много други неща. Тук дойде един талтош, Аш. Видях го. Истински талтош.
— Чакай малко. Да не искаш да кажеш…
— Да, точно това казвам. Но недей се вълнува толкова. Той е мъртъв. Беше още дете, много непохватен. Дълга история. Един циганин е замесен в нея, много умен циганин на име Юри, от Таламаска. Ако не бях аз, вече щеше да е мъртъв.
— Сигурен ли си, че талтошът е мъртъв?
— Циганинът ми каза. Аш, в Таламаска са настъпили мрачни времена. Нещо трагично се е случило в ордена. Вероятно скоро ще убият циганина, но той е решен да се върне в метрополията. Трябва да дойдеш възможно най-скоро.
— Самюъл, ще се срещнем утре в Единбург.
— Не, в Лондон. Иди направо в Лондон. Обещах на циганина. Но ела бързо, Аш. Ако братята му от Лондон го видят, ще го убият.
— Самюъл, това не може да е вярно. Таламаска не се замесва в подобни неща, камо ли да убие някой от своите. Сигурен ли си, че този циганин ти е казал истината?
— Има нещо общо с онзи талтош. Можеш ли да тръгнеш веднага?
— Да.
— Нали няма да ме провалиш?
— Не.
— Тогава има още нещо, което трябва да знаеш още сега. Ще го прочетеш в лондонските вестници, щом пристигнеш. Те копаят тук, в Донелайт, в руините на катедралата.
— Знам, Самюъл. Вече говорихме по въпроса.
— Но разкопават гроба на Свети Ашлар. Името му е било гравирано на каменната плоча. Ще прочетеш за това във всички вестници. Учените са от Единбург. Аш, в тази история са замесени вещици. Но циганинът ще ти разкаже всичко. Наблюдават ме. Трябва да тръгвам.
— Самюъл, теб хората винаги те наблюдават, чакай…
— Косата ти, Аш. Видях те в едно списание. Наистина ли се е прошарила? Нищо, няма значение.
— Да, косата ми побелява. Но процесът тече доста бавно. Иначе не съм остарял. Няма да видиш нищо необичайно, освен косата.
— Ти ще живееш до края на света, Аш, и ще си онзи, който ще го разруши.
— Не!
— Хотел «Кларидж» в Лондон. Ние тръгваме още сега. Това е хотел, където човек може да си стъкне хубав огън в камината и да спи на огромна стара спалня, покрита с басма и горскозелено кадифе. Ще те чакам там. И, Аш, ще платиш хотела, нали? Кисна в тази долина от две години.
И Самюъл затвори.
— Пълна лудост — прошепна Ашлар и остави слушалката. Дълго се взира в бронзовите врати.
Не мигна, нито съсредоточи погледа си, когато се отвориха. Едва забеляза размазаната фигура на човека, който влезе в стаята. Не мислеше за нищо, просто си повтаряше наум думите «талтош» и «Таламаска».
Когато най-сетне вдигна поглед, видя Ремик, който му наливаше горещ шоколад в красива порцеланова чаша от малка тежка сребърна каничка. Парата се издигаше към търпеливото и леко угрижено лице на прислужника. «Сива коса, ето това е сива коса. Моята не е чак толкова побеляла», помисли си Ашлар.
Всъщност той имаше само два кичура на слепоочията и леко прошарени бакенбарди, както ги наричаха. О, да, и мъничко, съвсем мъничко бяло по черните косми на гърдите. Боязливо сведе поглед към китката си. И там имаше бели косми, заплетени в гъстите черни, които покриваха ръката му от толкова много години.
Талтош! Таламаска. Светът ще бъде разрушен…
— Всичко наред ли е с телефонния разговор, сър? — попита Ремик със своя прекрасен, едва доловим британски шепот, който неговият работодател обожаваше. Повечето хора биха го нарекли мърморене.
Така, значи отиваме в Англия, връщаме се при онези любезни, внимателни хора… Англия, земята на суровия студ, която се вижда от брега на изгубената земя, мистерия на зимните гори и планините със снежни шапки.
— Да, Ремик, всичко е наред. Винаги ме свързвай директно със Самюъл. Сега трябва да замина за Лондон.
— Тогава ще се наложи да побързате, сър. През целия ден летище «Ла Гуардия» е затворено. Ще е много трудно да…
— Побързай тогава, не казвай нищо повече.
Отпи от шоколада. Най-любимият му вкус — нямаше нищо по-сладко и по-приятно от шоколада. Освен прясното мляко.
— Друг талтош — прошепна той и остави чашата. — Мрачни времена в Таламаска. — Направо не му се вярваше.
Ремик беше излязъл. Вратите бяха затворени, красивият бронз сияеше като нажежен. По мраморния под се прокрадваше сноп светлина от лампата на тавана — като лунна пътечка по морето.
— Още един талтош, и то мъж.
Хиляди мисли препускаха из ума му, обзеха го хиляди емоции! За миг му се стори, че ще избухне в сълзи. Но не. Чувстваше гняв. Гняв, че отново се е поддал на раздразнението от тези новини, че сърцето му бие лудо, че ще прелети морето, за да научи повече за друг талтош, за вече мъртвия мъжки талтош.
Значи в Таламаска били настъпили мрачни времена. Нима? Е, не беше ли неизбежно? А и какво трябва да направи сега? Да се замеси ли във всичко това отново? Преди векове беше почукал на тяхната врата. Но кой от тях сега знаеше за него?
Познаваше някои членове на ордена, но само защото се страхуваше от тях достатъчно, за да продължава да ги следи. През годините те така и не престанаха да ходят в долината… Някой знаеше нещо, но нищо не се бе променило.
Защо ли му се струваше, че сега им дължи помощ, че е длъжен да ги защити? Защото навремето бяха отворили вратите си за него, бяха го изслушали и го бяха молили да остане — не се бяха изсмели на историята му, обещаха да пазят тайната му. А и Таламаска беше стара също като него. Стара като дърветата във великата гора.
Преди колко време беше? Преди да я има метрополията в Лондон, много преди това — когато старият палат в Рим още се осветяваше от свещи. Никакви записи, така му обещаха. Никакви записи в замяна на онова, което им бе разказал… което трябваше да остане анонимно — нещо като легенда и факти, късчета и парченца знание от миналите векове. Изтощен, той бе спал под техния покрив; те го бяха успокоили. Но в крайна сметка бяха просто обикновени хора, обладани от доста необичаен интерес, но все пак обикновени хора — с кратък живот, изпълнени с благоговение пред него, учени, алхимици, събирачи на знание.
Каквито и да бяха, не беше добре, че са изпаднали в подобни мрачни времена, ако трябваше да използва израза на Самюъл — не и при тяхното знание и архиви. Не, не беше добре. И по някаква странна причина той се почувства съпричастен към участта на онзи циганин в долината. Любопитството го изгаряше също тъй силно като страха — както винаги, когато станеше дума за талтош и за вещици.
Господи боже, мисълта за вещици само…
Ремик се върна с коженото му палто.
— Това е подходящо за студа навън, сър — рече той и го наметна на раменете му. — А и вече изглеждате измръзнал.
— Няма проблем — отвърна той. — Не слизай долу с мен. Трябва да свършиш нещо друго. Изпрати пари в хотел «Кларидж» в Лондон. На името на Самюъл. Не вярвам управата да се затрудни да го открие. Той е джудже и е гърбав. С червена коса е и лицето му е доста сбръчкано. Трябва да уредиш нещата така, че да получи всичко, което поиска. Има и още един човек с него. Циганин. Нямам идея какво означава това.
— Добре, сър. А как е презимето му?
— Не го зная, Ремик — отвърна той и се изправи да тръгва. Придърпа обшитата с кожа яка на пелерината към врата си. — Винаги съм го знаел само като Самюъл.
Вече бе в асансьора, когато осъзна, че последните му думи са абсурдни. Напоследък казваше твърде много абсурдни неща. Един ден Ремик бе отбелязал колко много господарят му обича мрамора и той отвърна: «Да, обичам мрамора още от първия миг, в който го видях». А това звучеше абсурдно.
Вятърът виеше в асансьорната шахта, докато кабината се спускаше с шеметна скорост. Този звук можеше да бъде чут единствено през зимата и много плашеше Ремик, макар че Аш го харесваше, или поне го смяташе за забавен.
Когато слезе в подземния гараж, колата вече го чакаше, бучеше и бълваше бял дим. Куфарите му бяха натоварени. Пилотът му за нощни полети, Джейкъб, беше на мястото си, заедно с непознат втори пилот. Тук бе и бледият млад шофьор, който винаги бе на смяна в този час — човек, който почти не говореше.
— Сигурен ли сте, че искате да пътувате точно тази нощ, сър? — попита Джейкъб.
— Защо, никой ли не пътува? — учуди се Аш и вдигна вежди. Откъм колата долиташе топъл полъх.
— Не, сър, пътуват.
— Значи и ние ще пътуваме, Джейкъб. Ако те е страх, не е нужно да идваш.
— Щом вие тръгвате, и аз тръгвам, сър.
— Благодаря ти, Джейкъб. Веднъж ме увери, че ще летим безопасно без значение от времето и доста по-сигурно от пътническите самолети.
— Да, и си изпълних обещанието, нали, сър?
Той седна на черната кожена седалка, протегна дългите си крака и ги опря на отсрещната седалка — нещо, което никой човек не би могъл да направи в тази дълга лимузина. Шофьорът бе удобно изолиран зад стъклото, а другите ги следваха с кола. Охраната караше отпред.
Голямата лимузина се спусна по рампата с опасна, но вълнуваща бързина, а после излетя от зейналата паст на гаража към омагьосващата бяла буря. Слава богу, че скитниците бяха прибрани от улиците. Но той бе забравил да попита какво е станало с тях. Вероятно някои бяха във фоайето на неговата сграда, където бяха получили походни легла и пиеха топли напитки.
Прекосиха Пето авеню и продължиха към реката. Бурята вилнееше безшумно — вихър от красиви миниатюрни снежинки, които се топяха още щом докоснеха тъмните прозорци и мокрите тротоари. Летяха между мрачните безлични сгради като в дълбок планински проход.
 
Талтош.
За миг радостта напусна света му — радостта от постиженията му, от мечтите. Видя красивата млада жена от Калифорния, която правеше кукли и носеше смачкана виолетова копринена рокля. Видя я мъртва на легло, потънала в кръв, от която роклята й е станала тъмна.
Разбира се, това нямаше да се случи. Той нямаше да позволи да се случи отново. Беше минало толкова време, че вече почти не помнеше какво е да прегърнеш меко женско тяло, да вкусиш мляко от гърдите на майка.
Но мислеше за леглото, за кръвта, за мъртвото вкочанено момиче с посинели клепачи — сини като ноктите й, сини като лицето. Представи си това, защото ако не го направеше, щеше да си представи много други неща. Този образ беше неговият остен, неговата усмирителна риза.
«Но какво значи това? Мъжки талтош. Мъртъв.»
Едва сега осъзна, че ще се види със Самюъл! Щяха да са заедно. Ето тази мисъл вече го изпълни с щастие, или поне щеше, ако й позволи. А той бе станал майстор в допускането на приливите на щастие до сърцето си.
Не беше виждал Самюъл от пет години — или повече? Трябваше да си помисли. Разбира се, бяха разговаряли по телефона. Откакто комуникациите се развиха, разговаряха по-често. Но всъщност не го бе виждал.
Навремето имаше в косата си съвсем малко бели косми. Господи, нима се увеличават толкова бързо? Но, разбира се, Самюъл ги бе забелязал и бе побързал да ги спомене. А Аш му отвърна: «И това ще отмине».
За миг завесата се вдигна, огромният щит, който така често го спасяваше от непоносимата болка.
Той видя долината, от нея се издигаше дим; чу ужасния звън и тътен от сблъсъка на мечове, видя фигури да се втурват към гората. Димът се вдигаше от шишове за печене на месо… Не, беше невъзможно!
Оръжията се бяха променили, правилата — също. Но касапниците бяха навсякъде едни и същи. Бе живял на този континент около седемдесет и пет години, винаги се завръщаше след месец-два отсъствие по много причини — най-вече защото не искаше да е близо до пламъците, до дима, до агонията и ужасните разрушения на войната.
Споменът за долината не го напускаше. Останалите спомени бяха свързани със зелени поля, диви цветя, стотици малки сини диви цветя. Как пътува по реката с малка дървена лодка, а войниците стоят по високите бойници. О, какво ли не правеха тези създания — трупаха камък върху камък, за да строят свои високи планини! Но не бяха ли такива и неговите монументи, огромните грамади, които стотици влачеха през равнината, за да създадат каменния кръг?
Пещерата, видя я отново, сякаш десетки ярки фотографии започнаха да се нижат пред очите му: в един момент тичаше надолу по склона, пързаляше се, почти падаше, а в другия — Самюъл стоеше там и казваше:
— Да се махнем оттук, Аш. Защо дойде? Какво можем да видим или научим тук?
Видя талтоша с бялата коса.
Мъдрите, добрите, знаещите — така ги наричаха. Не ги наричаха «стари». В онези времена изобщо не използваха тази дума, когато изворите на острова още бяха горещи, а плодовете падаха от дърветата. Дори когато дойдоха в долината, никога не изричаха думата «стар», но всички знаеха, че те са живели най-дълго. Онези с белите коси разказваха най-дългите истории…
«Ела горе и чуй историята.»
На острова можеше да си избереш някой белокос, защото те самите нямаше да те изберат, и да седнеш при избрания, да го слушаш как пее, как разказва или говори в рими най-потайните неща, които може да си спомни. Имаше и белокоса жена, която пееше с висок, сладък глас, зареяла поглед към морето. Той много обичаше да я слуша.
Колко ли време щеше да мине, преди неговата коса да побелее напълно?
Можеше да стане и съвсем скоро, кой знае. Тогава времето не означаваше нищо. А белокосите жени бяха толкова малко, защото губеха сили заради ражданията и си отиваха рано. Никой не говореше за това, но всички го знаеха.
Белокосите мъже бяха енергични, страстни, ненаситни към храната и винаги готови да направят по някое предсказание. Но белокосите жени бяха слаби и крехки. Беше ужасно да си спомни всичко това така внезапно и ясно. Може би имаше някаква друга магическа тайна в бялата коса? Може би те караше да си спомняш нещата от самото начало? Не, не беше това. През всичките тези години той си бе представял, че ще посрещне смъртта с отворени обятия, но сега вече не мислеше така.
Колата бе пресякла реката и сега продължаваше към летището. Беше голяма и тежка и не поднасяше по хлъзгавия асфалт. Държеше се стабилно срещу силния вихър.
Той още бе потънал в спомени. Бе вече стар, когато ездачите връхлетяха в равнината. Беше стар, когато видя римляните на бойниците на стената на Антоний, когато видя от вратата на килията на Свети Колумба високите скали на остров Айона.
[ През 563 г. на остров Айона пристигнал мисионерът Колумба заедно с 12 свои сподвижници, за да избави местното население от идолопоклонничеството и да го обърне към християнството. — Бел.ред.]
Войни. Защо никога не се изличават от паметта му, а дремят там в целия си блясък, заедно с милите спомени за онези, които е обичал, за танците в долината, за музиката? Ездачите се спуснаха в равнината, черна маса, която се разливаше като мастило по идилична картина, а после ниският рев достигна до слуха им и облаците прах не спираха да се кълбят под копитата на конете им. Събуди се със сепване.
Малкият телефон звънеше. Той го грабна и го свали от черната кука.
— Господин Аш?
— Да, Ремик?
— Реших, че ще искате да знаете, сър. В хотел «Кларидж» познават вашия приятел Самюъл. Приготвили са обичайния му апартамент — втори етаж, в ъгъла, има и камина. Очакват и вас. А, господин Аш, те също не знаят презимето му. Явно той не го използва.
— Благодаря ти, Ремик. Помоли се за нас. Времето е доста свирепо и опасно, струва ми се.
Затвори, преди Ремик да започне с обичайните препоръки да се пази. «Не бива да се говорят такива неща», помисли си той.
Но наистина беше невероятно, че в хотела познаваха Самюъл. Да не повярваш. Явно често го виждаха. Последния път, когато той самият го видя, червената му коса беше сплъстена и рошава, лицето му — много сбръчкано, дотолкова, че чак очите му не се виждаха изцяло, но все пак проблясваха от време на време, като късове кехлибар сред меката, изпъстрена с петна плът. В онези дни Самюъл се обличаше в дрипи и носеше пистолет на колана си, досущ като някой малък пират, а щом го видеха, хората минаваха на другия тротоар.
«Всички се страхуват от мен, не мога да остана тук. Виж ги само, сега се страхуват дори повече, отколкото навремето.»
А ето че в «Кларидж» го познаваха! Може би той вече шиеше костюмите си на «Савил Роу»? Нима мръсните му кожени обуща вече нямаха дупки? Нима се бе отказал от пистолета?
Колата спря и той се опита да отвори вратата, но шофьорът се втурна да му помогне. Снегът, понесен от вятъра, веднага се втурна срещу него.
И все пак снегът беше много красив — така чист, преди да кацне на земята. Аш се изправи и за миг се почувства доста скован. Вдигна ръка, за да предпази очите си от меките влажни снежинки.
— Не е чак толкова зле, сър — каза Джейкъб. — Ще се измъкнем оттук за по-малко от час. Но ще ви помоля незабавно да се качите на борда.
— Да, благодаря, Джейкъб — отвърна той и спря. Снегът падаше по черното му палто, топеше се в косата му. Аш посегна към джоба си, напипа малката играчка — люлеещо се конче — и я извади.
— Това е за сина ти, Джейкъб — рече той. — Бях му обещал.
— Господин Аш, как си спомнихте за нещо подобно в нощ като тази.
— Глупости, Джейкъб. Обзалагам се, че синът ти помни.
Играчката бе смущаващо незначителна; сега му се прииска да бе взел нещо много по-хубаво. Щеше да си отбележи да избере нещо друго за сина на Джейкъб.
Тръгна с широки крачки и шофьорът едва го следваше. И без това бе твърде висок, за да може младежът да го крие с чадъра. Беше важен жестът и мъжът тичаше до него с чадър в ръка, за да може той да го поеме, ако реши, но всъщност никога не го правеше.
Качи се в топлия и винаги плашещ реактивен самолет.
— Ще пусна вашата музика, господин Аш.
Познаваше тази млада жена, но не можеше да си спомни името й. Беше една от най-добрите нощни асистентки. Придружаваше го при последното му пътуване до Бразилия. Трябваше да я запомни. Дори го досрамя, че е забравил името й.
— Иви, нали? — попита той с извинителна усмивка и леко смръщване.
— Не, сър, Лесли — отвърна тя и веднага му прости.
Ако беше кукла, щеше да е от порцелан, без съмнение.
С мека розовина на бузите и устните, с нарочно малки очи, но тъмни и съсредоточени. Тя чакаше кротко.
Той седна в специално изработеното за него кожено кресло, по-дълго от останалите, и тя веднага му подаде програма с релефен шрифт.
Тук бяха обичайните неща — Бетовен, Брамс, Шостакович. О, имаше я и композицията, която бе поискал — «Реквием» на Верди. Но сега нямаше как да го слуша. Ако потънеше в тези мрачни звуци и печални гласове, спомените щяха да се върнат.
Спусна седалката назад, без да поглежда към спектакъла на зимата, който се разиграваше зад малкото прозорче.
— Заспивай, глупако — рече той, без да помръдва устни.
Но знаеше, че няма да може. Щеше да мисли за Самюъл и за онова, което му беше казал. Щеше да го превърта отново и отново в ума си, докато не се видят. Щеше да си спомни миризмата в къщата на Таламаска, учените, които много приличаха на духовници, и човешката ръка, която държи паче перо и изписва големи закръглени букви. «Анонимно. Легенди за изгубената земя. За Стоунхендж.»
— Не искате ли музика, сър? — попита младата Лесли.
— Искам. Шостакович, Пета симфония. От нея сигурно ще се разплача, но не ми обръщайте внимание. Гладен съм. Искам сирене и мляко.
— Разбира се, сър, всичко е готово. — Тя започна да изрежда видовете сирена, онези хубави кремообразни сиренца, които поръчваха от Франция, Италия и Господ знае откъде другаде. Той кимна и зачака прилива на музиката с божествено чист звук, която щеше да го накара да забрави за снега отвън и за факта, че скоро ще са над големия океан, напредвайки към Англия, към долината, към Донелайт и към скръбта.
 

Две
 
След първия ден Роуан вече не проговори. Прекарваше времето си навън, под дъба, в бял люлеещ се стол, с подпрени на възглавница или просто отпуснати на тревата крака. Взираше се в небето, очите й се движеха, сякаш проследяваше процесията на облаците, въпреки че небето беше кристалносиньо, само с малки пухчета бяло, които тихо плуваха през него.
Тя гледаше ту стената, ту цветята или тисовете. Никога не поглеждаше към земята.
Вероятно бе забравила, че двойният гроб е точно под краката й. Тревата вече беше покрила пръстта бързо и диво, както винаги през пролетта в Луизиана. Дъждовете доста й помогнаха. Понякога валеше дори и в слънчев ден.
Роуан се хранеше — изяждаше от четвърт до половин порция от това, което й носеха. Или поне Майкъл твърдеше така. Не изглеждаше гладна. Но все още беше бледа, а ръцете й трепереха, когато ги движеше.
Цялото семейство идваше да я види. Вървяха на групички през моравата, но не се приближаваха много, сякаш за да не я наранят. Поздравяваха я, питаха я как се чувства. Казваха й, че е красива. И това беше истина. Накрая се отказваха и си тръгваха. Мона само гледаше.
Майкъл твърдеше, че през нощта Роуан спи, сякаш е много изтощена, сякаш е работила цял ден. Къпеше се сама, макар че това доста го плашеше. Но тя винаги заключваше банята и ако той се опиташе да влезе с нея, просто сядаше на стола и гледаше, без да прави нищо. Не ставаше, докато той не си тръгне. После я чуваше как превърта ключа.
Тя слушаше, когато й говорят, или поне в началото. А от време на време, когато Майкъл я умоляваше да каже нещо, го докосваше по ръката, сякаш за да го успокои или да го помоли да бъде търпелив. Беше тъжна гледка.
Докосваше единствено Майкъл и като че само него разпознаваше, макар че често това леко докосване минаваше без никаква промяна в отсъстващото й изражение, дори без движение на сивите й очи.
Косата й отново се бе сгъстила. Дори леко бе изсветляла от слънцето. Докато беше в кома, косата й бе добила цвета на плавей, какъвто можеш да видиш по тинестите брегове на реките. Сега изглеждаше съживена, макар че ако Мона добре си спомняше, косата по принцип е мъртва, нали така? Мъртва до момента, в който не започнеш да я решеш, къдриш и въобще да й правиш разни манипулации.
Всяка сутрин Роуан ставаше сама. Слизаше бавно по стълбите, като се държеше за лявото перило и се подпираше с бастун, който местеше уверено на всяко стъпало. Като че не я интересуваше дали Майкъл ще й помогне. Ако Мона я хванеше за ръката, дори не забелязваше.
От време на време спираше пред тоалетката, преди да слезе долу, и си слагаше малко червило.
Мона винаги забелязваше това. Понякога дори чакаше Роуан в коридора, за да я види как го прави. Това беше важно.
Майкъл също го забелязваше. Роуан носеше нощници и пеньоари, в зависимост от времето. Леля Беа постоянно й купуваше нови, а Майкъл ги переше, защото Роуан обличаше нови дрехи само ако са изпрани, или поне той така си спомняше. После ги слагаше на леглото й.
«Не, това не беше кататоничен ступор», мислеше си Мона. И лекарите казаха, че не могат да обяснят какво й е точно. Веднъж един от тях — един идиот според Майкъл, забил игла в ръката й и Роуан тихо я отдръпнала и я покрила с другата. Майкъл направо побеснял, но Роуан не погледнала към лекаря и не казала нито дума.
— Ще ми се и аз да бях там — каза Мона.
Тя, разбира се, знаеше, че той казва истината. Дай им на лекарите да си фантазират и да забиват игли в ръцете на хората. Може би когато се връщат в болницата, забиват игли във вуду куклата на Роуан, като за акупунктура. Никак нямаше да е изненадана.
 

Какво ли чувстваше Роуан? Какво помнеше? Никой вече не беше сигурен. Разчитаха само на уверенията на Майкъл, че се е събудила от комата в пълно съзнание, че е говорила с него с часове, че е знаела какво се е случило, че е чувала и разбирала всичко. Нещо ужасно станало в деня на събуждането й — появил се още един талтош. И двамата били погребани под дъба.
— Не биваше да й позволявам да го прави — каза Майкъл на Мона поне стотици пъти. — Миризмата, която идваше от дупката, гледката на останките му… Трябваше сам да се погрижа за всичко.
Мона често го разпитваше за подробности — как е изглеждал другият талтош, кой го е занесъл долу и въобще всичко за Роуан.
— Измих калта от ръцете й — бе казал Майкъл на Аарън и Мона. — А тя продължаваше да ги гледа. Предположих, че един лекар не иска да вижда ръцете си мръсни. Помислете само колко често един хирург си мие ръцете. Тя ме попита как съм, искаше да… — И тук той се задави и двата пъти, когато разказваше тази история. — Искаше да ми провери пулса. Притесняваше се за мен.
На Мона й се щеше да види какво точно бяха погребали! Искаше й се Роуан да поговори с нея!
Но най-странното бе да си богата наследница на тринайсет, да имаш шофьор и кола (кола бе доста меко казано, ставаше дума за лъскава черна лимузина с компактдискове, касетофони, цветен телевизор и много място за лед и диетична кола). Да имаш джобни постоянно, и то по двайсетдоларови банкноти, не по-малко, купища нови дрехи. Бяха започнали да закърпват и старата къща на Сейнт Чарлз авеню и Амелия стрийт, като постоянно й носеха мостри от «сурова коприна» и ръчно боядисани тапети.
И все пак тя искаше да знае, да бъде част от тайната, да разбере тайните на тази жена и този мъж, на тази къща, която един ден щеше да бъде нейна. Под дървото имаше мъртъв призрак. Под пролетните дъждове лежеше легенда. А в обятията му още един. Това бе като да се откажеш от сигурния ярък блясък на златото заради тъмните дребни украшения на необяснимата потайна мощ. Това бе истинска магия. Дори смъртта на собствената й майка не й бе повлияла така силно.
Мона говореше много на Роуан.
Влизаше в къщата със собствения си ключ, нали беше наследница. Пък и Майкъл й беше позволил. Той вече не гледаше на нея с копнеж, почти я беше осиновил.
Тя отиваше в дъното на задния двор, прекосяваше моравата, като заобикаляше гроба, когато си спомнеше за него, после сядаше до масата от ракита и казваше:
— Добро утро, Роуан.
А после говореше, говореше, говореше.
Разказваше на Роуан за развитието на медицинския център «Мейфеър». Вече бяха избрали терена, както и огромна геотермална система за отопление и климатизация. Дори плановете бяха готови.
— Твоята мечта вече се превръща в реалност — каза тя на Роуан. — Семейство Мейфеър познава този град както никой друг. Няма нужда да правим допълнителни проучвания. Ще изградим болницата, както ти я искаше.
Роуан не отговаряше. Дали все още се интересуваше от медицинския комплекс, който щеше да направи революция в отношенията с пациентите и роднините, грижещи се за тях, в които медицински работници щяха да обслужват дори анонимни пациенти?
— Открих записките ти — каза Мона. — Не бяха заключени. И не изглеждаха нещо тайно.
Пак никакъв отговор. Огромните черни клони на дъба се помръднаха съвсем мъничко. Листата на банановото дърво брулеха тухлената ограда.
— Аз самата поседях малко пред амбулатория «Туро» и разпитвах хората как си представят идеалната болница.
Пак нищо.
— Моята баба Евелин също е в «Туро» — каза тихо Мона. — Получи удар. Трябваше да я върнат у дома, но не мисля, че за нея вече има значение. — Мона щеше да заплаче. Плачеше й се и когато говореше за Юри. Но не го направи. Не спомена, че Юри нито е писал, нито се е обаждал от цели три седмици. Не каза и че тя, Мона, е влюбена в този мургав, очарователен и мистериозен мъж с британски маниери, който бе повече от два пъти по-възрастен от нея.
Преди няколко дни бе обяснила на Роуан, че Юри е дошъл от Лондон да помогне на Аарън Лайтнър. Каза й, че е циганин и разбира нещата, които вълнуват и нея. Дори описа срещата им в спалнята й в нощта, преди той да замине.
— Постоянно се притеснявам за него — каза тя.
Роуан никога не я поглеждаше.
Какво можеше да й каже сега? Че предната нощ е сънувала ужасен сън за Юри, който не може да си спомни.
— Разбира се, той е възрастен мъж — каза тя. — Минава трийсетте и знае да се грижи за себе си, но мисълта, че някой в Таламаска може да го нарани…
Не, стига!
Може би не биваше да го прави. Не биваше да говори постоянно на човек, който не може или не иска да отговори.
Но Мона можеше да се закълне, че Роуан не дава признаци, че усеща присъствието й. Ако, разбира се, това, че не показваше раздразнение, не беше някакъв признак.
Мона не усещаше неодобрение от нейна страна.
Очите й вечно бродеха по лицето на Роуан. То винаги имаше сериозно изражение. Сигурно разсъждаваше. Та тя изглеждаше двайсет милиона пъти по-добре, отколкото когато бе в кома. И дори бе закопчала нощницата си. Майкъл се кълнеше, че не го е направил той. Беше закопчала цели три копчета. Вчера беше само едно.
Но Мона знаеше, че отчаянието може така да превземе съзнанието на човек, че опитът да прочете мислите му е равносилен на опита да четеш през гъст дим. Дали отчаянието бе завладяло Роуан?
Мери Джейн Мейфеър бе дошла миналата седмица едно откачено провинциално момиче от Фонтевро. Скитница, авантюристка, пророчица, гений. Отчасти възрастна дама, отчасти любвеобилно момиче на преклонната възраст деветнайсет и половина. Страховита, могъща вещица, както сама описваше себе си.
— Роуан е съвсем добре — обяви Мери Джейн, след като се взира примижала известно време в нея. После свали каубойската шапка от главата си и я килна на врата си. — Аха, съвсем си е наред. Просто си почива, но е напълно наясно какво се случва около нея.
— Коя е тази откачалка? — бе попитала Мона, въпреки че изпита голямо състрадание към това дете, нищо, че то бе цели шест години по-голямо от самата нея. Защото беше едно истинско диваче, издокарано с дънкова пола от «Уол-Март», която стигаше едва до средата на бедрата й, и евтина бяла блузка, твърде впита в колосалните й гърди и дори лишена от едно критично копче.
Разбира се, Мона знаеше коя е Мери Джейн. Мери Джейн Мейфеър на практика живееше в руините на плантацията Фонтевро. Това бе легендарната територия на бракониерите, които убиваха красиви чапли с бели шии само заради месото им, и на алигаторите, които могат да обърнат лодката ти и да изядат детето ти. Но бе територия и на откачените Мейфеър, които никога не се бяха преселили в Ню Орлиънс и не бяха изкачвали дървените стъпала на прочутата крепост на Мейфеър от Фонтевро в града — къщата на Сейнт Чарлз и Амелия стрийт.
Мона изгаряше от желание да види Фонтевро — с шест паднали и шест здрави колони, макар че първият етаж бе потънал под три стъпки вода. Да видиш легендарната Мери Джейн беше следващото най-вълнуващо нещо, братовчедката наскоро се бе завърнала от «далече», завързала бе лодката си за централната колона и бе прецапала през басейна, пълен със застояла вода, за да се качи на пикапа, с който отиваше в града за провизии.
Всички говореха за Мери Джейн Мейфеър. И защото Мона вече бе наследница, единствената свързана със завещанието, готова да обръща внимание на хората и да разговаря с тях, те смятаха, че за нея би било интересно да поговори за младата си братовчедка от провинцията, която е толкова «умна», притежава «сили» и броди също като нея самата.
На деветнайсет и половина. Преди да я види с очите си, Мона не бе смятала, че някой на деветнайсет години все още може да минава за тийнейджър.
Мери Джейн беше най-интересната находка, изскочила при генетичното проучване на цялото семейство Мейфеър. Нямаше начин да не се случи и това — да бъде открит подобен индивид с атавистични признаци като Мери Джейн. Мона се чудеше какво ли още ще изпълзи от блатата.
Като си представеше как само старата плантация в стил Гръцко възраждане постепенно потъва в плевели, как гипсовите украси падат с плясък в мътните води, а рибите плуват между балюстрадите на стълбището.
— Ами ако къщата падне на главата й? — беше се поинтересувала Беа. — Ами че тя цялата е във вода. Момичето не може да остане там. Трябва да я доведем в Ню Орлиънс.
— Това е блато, Беа — бе казала Силия. — Блато, не забравяй. Не е езеро или пък Гълфстрийм. Пък и ако това дете няма достатъчно ум да се махне оттам и да заведе старицата на по-сигурно място…
Старицата.
Мона добре си спомняше този разговор, провел се миналия уикенд, когато Мери Джейн връхлетя на пожар сред малката тълпа, заобиколила Роуан.
— Амчи аз ви зная всичките — бе обявила Мери Джейн. Думите й се отнасяха и за Майкъл, който стоеше до стола на Роуан, сякаш позираше за елегантен семеен портрет. Как само я бе погледнал той тогава.
— Идвала съм няколко пъти и съм ви виждала — добави Мери Джейн. — Аха, тъй е. Идвах в деня на сватбата. Нали се сещаш, когато се ожени за нея? — Тя посочи Майкъл, после Роуан. — Стоях ей там, от другата страна на улицата, и ви гледах партито.
Произнасяше изреченията винаги с въпросителна интонация, въпреки че не бяха въпроси. Сякаш очакваше кимване или пък знак за потвърждение.
— Трябваше да влезеш вътре — каза Майкъл любезно, като попиваше всяка сричка, излитаща от устата й. Проблемът му бе, че имаше слабост към момичета, току-що навлезли в зрелостта. Неговият сблъсък с Мона съвсем не бе някакво залитане или пък продукт на вещерство. А Мери Джейн Мейфеър беше същата вкусна блатна патица, каквато бе и Мона. Въпреки че връзваше светлорусата си коса на плитка чак на темето си и носеше мръсни кожени обувки с връзки като малко дете, а кожата й с цвят на маслина, вероятно почерняла от слънцето, караше момичето да прилича на кафяво жребче с бяла грива.
— Какво показаха тестовете за теб? — попита я Мона. — Нали затова си дошла? Да те изследват?
— Ами не знам — отвърна геният, мощната блатна вещица. — Всичко е толкова заплетено, че се чудя как се оправят. Първо ме наричаха Флорънс Мейфеър, а после Дъки Мейфеър, и накрая им казах: «Вижте какво, аз съм Мери Джейн Мейфеър, амчи гледайте кой стои пред вас, де».
— Е, това не е било много любезно — промърмори Силия.
— Ама казаха да си ходя у дома. Щели да ми се обадят, ако нещо не ми било наред. Аз съм сигурна, че имам толкоз вещерски гени, че ще ме изтипосат на върха на таблицата си. О, боже, никога не съм виждала толкоз много Мейфеър, както в онази сграда.
— Тя е наша — каза Мона.
— И да ви кажа, разпознах всички. Никога не греша. Имаше обаче един чужд човек, или по-скоро смесен. Аз винаги познавам кой е Мейфеър. Щото има цяла сюрия, дето нямат брадички, а имат хубави носове, изкривени малко надясно ей тук, и очи, дръпнати настрани. А има и други, дето приличат на теб — обърна се тя към Майкъл, — аха, точно като теб, истински ирландци с гъсти вежди и къдрави коси, с големи откачени ирландски очи.
— Но, скъпа, аз не съм Мейфеър — запротестира Майкъл.
— … има и с червени коси като нея, само дето тя е най-хубавата. Сигурно си Мона. Имаш излъчването и блясъка на човек, който току-що се е сдобил с тонове мангизи.
— Мери Джейн, скъпа — каза Силия, но не успя да добави някакъв интелигентен аргумент или поне незначителен въпрос.
— Е, как е да си адски богата? — попита Мери Джейн, а големите й игриви очи се бяха приковали в Мона. — Имам предвид какво чувстваш тук. — И тя се удари с юмрук по евтината, зейнала на гърдите блузка, присви отново очи и се наведе напред, така че цепката между гърдите й се видя съвсем ясно, поне за нисък човек като Мона. — Няма значение. Знам, че не бива да питам такива работи. Дойдох да видя нея, нали се сещаш, защото Пейдж и Беатрис ми казаха да го направя.
— И защо? — попита Мона.
— Тихо, скъпа — обади се Беатрис. — Мери Джейн е Мейфеър. Мила Мери Джейн, трябва да доведеш тук баба си, и то незабавно. Говоря сериозно, дете. Искаме да дойдете тук. Имаме цял списък с подходящи адреси — и временни, и постоянни.
— Знам кого има предвид — обади се Силия. Тя седеше до Роуан и единствена събра достатъчно смелост да попива лицето й от време на време с бялата си носна кърпичка. — Искам да кажа, че зная кои са Мейфеър без брадичките. Поли, например, има имплант. Тя се роди без брадичка.
— Е, ако има имплант, значи има брадичка, нали така? — обяви Беатрис.
— Да, но пък има дръпнати очи и остър нос — намеси се Мери Джейн.
— Точно така — одобри Силия.
— Вие се страхувате от допълнителните гени, а? — попита Мери Джейн, а гласът й се извиси така, сякаш го бе метнала като ласо, за да привлече вниманието на всички. — Мона, ти страхуваш ли се?
— Не зная — отвърна Мона, но всъщност не се страхуваше.
— Разбира се, нищо такова няма да се случи! — рече Беа. — Гени! Та това си е само теоретично. Трябва ли да говорим за него? — Тя хвърли многозначителен поглед към Роуан.
А Роуан се взираше както винаги в стената, може би в отблясъка на слънцето по тухлите, кой знае? Мери Джейн приближи напред.
— Мисля, че в това семейство вече няма да се случи нищо толкова вълнуващо. Мисля си за момента, в който този вид вещерство е отминал, а другата ера на нов вид вещерство…
— Скъпа, ние всъщност не вземаме това особено на сериозно — намеси се Беа.
— Знаеш ли семейната история? — попита Силия.
— Дали я знам? Та аз знам неща, които вие не знаете. Знам неща, които баба ми е разказвала, а тя ги е чула от стария Тобиас. Знам неща, написани на стените на тази къща. Когато бях малка, седях на коленете на Древната Евелин. Тя ми разказа всичко. И то само за един следобед.
— А чела ли си досието за нашето семейство, досието на Таламаска… — настояваше Силия. — Дадоха ли ти го в клиниката?
— О, да, Беа и Пейдж ми го донесоха — отвърна Мери Джейн. — Вижте. — И тя посочи към лепенките на ръката и на коляното си. — Ей тук ме убодоха! Взеха толкова много кръв, че спокойно могат да направят жертвоприношение на дявола. Наясно съм с цялата ситуация. Някои от нас имат цял набор от допълнителни гени. Като се женят твърде близки роднини е двойна доза от двойната спирала, и ето ви — хоп! — ражда се талтош. Може би! Може би! Но все пак толкова много братовчеди са се изпоженили помежду си и никога не се е случило, поне досега де… Вижте, наистина не бива да говорим за това пред нея.
Майкъл се усмихна уморено в знак на благодарност.
Мери Джейн отново хвърли поглед към Роуан. После направи голям син балон с дъвката си, всмукна го и го спука.
Мона се засмя.
— О, хубав номер. Аз не мога да го правя.
— И слава богу! — обади се Беа.
— Та значи си чела досието — настояваше Силия. — Много е важно да научиш всичко.
— О, да, прочетох го до последната дума — призна Мери Джейн. — Дори и тези, които не разбирах. — Тя се плесна по стройното загоряло бедро и започна да се смее. — Вие що постоянно ме питате какво съм прочела? Та помогнете ми да се образовам малко, единствено това ще ми свърши работа. Знаете ли, най-лошото, което ми се случи, е, че мама ме спря от училище. Разбира се, тогава не ми се и ходеше. По ми беше интересно в градската библиотека, но…
— Мисля, че си права за допълнителните гени — каза Мона. — Както и за нуждата от образование.
Много хора от семейството имаха тези допълнителни гени, които могат да създадат чудовища, но досега не се бе родило нито едно такова, поне преди да настъпят тези ужасни дни.
А що за призрак е било това чудовище толкова много години, фантом, който е подлудявал младите жени и е карал къщата на Първа улица да тъне в облак от тръни и сумрак? Имаше нещо поетично в тези странни тела, които лежаха там под дъба, точно под краката на Мери Джейн, с нейната дънкова пола и лепенка на малкото коляно. Сложила бе ръце на слабите хълбоци, а мръсните й бели кожени обувки се кривяха на една страна, при което се покриваха с прясна кал. Мръсният й чорап се бе смъкнал чак до глезена.
«Може би вещиците от Залива са просто тъпи», помисли си Мона. «Могат да стоят над гроба на чудовища и да не се усетят изобщо. Разбира се, останалите вещици от това семейство също не се бяха усетили. Само жената, която не искаше да говори, и Майкъл — едрият чаровен келт, застанал до нея.»
— Ние с теб сме втори братовчедки — каза Мери Джейн на Мона и отново пристъпи напред. — Супер, а? Ти не си била родена, когато съм идвала при Древната Евелин и съм яла от домашния й сладолед.
— Не помня тя да е правила домашен сладолед.
— Скъпа, тя правеше най-хубавия домашен сладолед, който съм яла. Майка ми ме водеше в Ню Орлиънс при…
— Ти нещо бъркаш — рече Мона. Може би това момиче беше някаква самозванка. Може би дори не беше Мейфеър. Не, де такъв късмет. Пък и в очите й имаше нещо, което малко напомняше за Древната Евелин.
— Не, не бъркам — настоя Мери Джейн. — Но сега не става дума за домашния сладолед. Дай да ти видя ръцете. Твоите са нормални.
— И какво?
— Мона, бъди любезна, скъпа — намеси се Беатрис. — Братовчедка ти просто е твърде пряма.
— Е, виждаш ли моите ръце? — каза Мери Джейн. — Имах шести пръст, когато бях малка. И на двете ръце. Не истински, ами просто съвсем мъничък. Затова мама ме заведе при Древната Евелин — защото тя също имаше шести пръст.
— Мислиш, че не знам ли? — попита Мона. — Та нали тя ме отгледа.
— Знам, че те е отгледала. Знам всичко за теб. По-спокойно, скъпа. Не искам да те обиждам, просто и аз съм Мейфеър, също като теб, и съм готова да сравня моите гени с твоите.
— И кой ти каза за мен? — попита Мона.
— Мона — прошепна Майкъл.
— Как така не съм те виждала досега? — настоя Мона. — Аз съм от Мейфеър от Фонтевро. Ти си ми втора братовчедка, нали така? И защо говориш като човек от Мисисипи, когато казваш, че през цялото време си живяла в Калифорния?
— О, това е дълга история — отвърна Мери Джейн. — Аз поживях и в Мисисипи, можеш да ми вярваш. И беше доста по-зле, отколкото ако ме бяха затворили в «Парчман Фарм». — Беше невъзможно да извадиш това дете от равновесие. Тя сви рамене. — Да имате малко студен чай?
— Разбира се, скъпа, извини ме — обади се Беатрис и веднага стана да го донесе. Силия клатеше глава от срам. Дори Мона се почувства зле, а Майкъл побърза да се извини.
— Не, аз сама ще си го взема, само кажете къде е — извика Мери Джейн.
Но Беа вече беше изчезнала в къщата. Мери Джейн отново направи балон с дъвката си и после цяла серия по-малки.
— Невероятно — обади се Мона.
— Както казах, историята е дълга. Мога да ви разкажа доста ужасни неща за времето, прекарано във Флорида. Да, и там съм била, и за малко в Алабама. Може да се каже, че положих доста усилия да се върна тук.
— Не думай — обади се Мона.
— Мона, не бъди саркастична.
— Аз съм те виждала преди — каза Мери Джейн, сякаш нищо не се беше случило. — Помня, когато с Джифорд Мейфеър дойдохте в Ел Ей, на път за Хавайските острови. Тогава за сефте видях летище. Ти спеше направо до масата, излегната на два стола, завита с палтото на Джифорд, а тя ни купи най-хубавата храна.
«Само не я описвай», помисли си Мона. Но всъщност имаше смътен спомен за това пътуване, как се събуди със схванат врат на летището в Лос Анджелис със странното име «ЛАКС». Помнеше и как Джифорд казва на Алисия, че трябва да отведат «Мери Джейн» у дома някой ден.
Само дето Мона не си спомняше с тях да е имало и друго малко момиче. Та значи това е била Мери Джейн. И ето я отново у дома. Джифорд вероятно правеше чудеса от небесата.
Беа се бе върнала със студения чай.
— Ето го, скъпа, с много лимон и захар, както го обичаш, нали?
— Не помня да съм те виждала на сватбата на Майкъл и Роуан — каза Мона.
— Ами защото не влязох вътре — отвърна Мери Джейн, пое чашата студен чай от Беа и веднага я изпразни наполовина. Изсърба я шумно и накрая обърса брадичка с опакото на ръката си. Ноктите й бяха изпочупени, но пък лакирани в невероятно виолетово.
— Аз ти казах да дойдеш — каза Беа. — Обадих ти се. Три пъти ти оставях съобщения в дрогерията.
— Да, знам, лельо Беатрис, и никой не може да те упрекне, че не направи всичко възможно да ни поканиш на тази сватба. Но аз нямах обувки! Нямах и рокля! Нямах шапка! Вижте ми обувките! Намерих ги. Първите кожени обувки, които нося от десет години насам! Освен това виждах много добре от отсрещния тротоар. Чувах и музиката. Беше прекрасна, Майкъл Къри. Сигурен ли си, че не си Мейфеър? Много ми приличаш на такъв; различавам поне седем характерни белега.
— Благодаря, скъпа, но не съм Мейфеър.
— О, такъв си в сърцето си — обади се Силия.
— Е, разбира се — каза Майкъл. Не сваляше очи от момичето, без значение кой му говореше. Пък и какво друго да направи един мъж, когато видеше нещо толкова очарователно пред себе си?
— Знаете ли, когато бях малка — продължи Мери Джейн, — нямахме абсолютно нищо, само една газена лампа, хладилник с малко лед и много мрежи против комари, провесени над портата. А баба палеше лампата всяка вечер и…
— Не сте имали електричество? — попита Майкъл. — Кога е било това? Колко отдавна може да е било?
— Майкъл, ти никога не си ходил в онзи край — каза Силия, а Беа кимна разбиращо.
— Майкъл Къри, ние бяхме незаконно обитаващи — каза Мери Джейн. — Просто се криехме във Фонтевро. Леля Беатрис може да ти каже. Шерифът редовно идваше да ни гони. Ние си събирахме нещата и той ни водеше в Наполеонвил, а после ние се връщахме обратно и той ни оставяше на мира за известно време, докато някой гад или пазач не му докладваше отново за нас. Имахме дори пчели, развъждахме ги на верандата. Можехме да си ловим риба направо от задното стълбище. Имахме и плодни дръвчета около площадката, преди глицинията да ги погълне изцяло като гигантска боа. Имахме и боровинки. Така че си имахме всичко. Сега имаме дори електричество! Сама го прекарах от магистралата, както и кабелна телевизия.
— Наистина ли? — изуми се Мона.
— Но, скъпа, това е престъпление — каза Беа.
— Направих го и още как. Моят живот е твърде интересен, за да имам нужда да измислям лъжи за него. Освен това куражът ми е доста повече от въображението. — Тя допи студения чай с още едно шумно сърбане, като разсипа доста. — О, боже, това е вкусно. Толкова е сладко. С изкуствен подсладител ли е?
— Да, опасявам се — каза Беа, взирайки се в нея със смесица от ужас и объркване, защото си спомняше, че сама бе споменала за «захар». Пък и мразеше хора, които се хранят и пият така немарливо.
— Виж ти — продължи Мери Джейн, като обърса уста с опакото на ръката си, а самата си ръка — в дънковата пола. — Това беше поне петдесет пъти по-сладко от всичко, което съм опитвала досега. Ето защо и купих акции на компания за изкуствени подсладители.
— Какво си купила? — попита Мона.
— О, да. Имам си брокер, скъпа, работи с големи отстъпки, но тези са най-добрите, защото се ориентирам много добре и сама. Той е в Батън Руж. Вложила съм двайсет и пет хиляди долара на стоковия пазар. И когато стана богата, ще пресуша и възстановя Фонтевро. Ще върна всичко на мястото му — всяка дъска, всеки пирон. Само почакайте и ще видите. Пред вас стои бъдещ член на клуба «Петстотинте най-богати в света».
«Може пък и да има нещо в тази идиотка», помисли си Мона.
— И как намери двайсет и пет хиляди долара?
— Електричеството можеше да те убие — отбеляза Силия.
— Спечелила съм всяко пени от тези пари по пътя към дома — отне ми година и не ме питайте как съм го направила. Още си нося последствията. Но това е друга история.
— Можеше да те удари ток — продължаваше Силия. — Можеше да увиснеш на жиците.
— Скъпа, не си на свидетелската скамейка — каза разтревожена Беатрис.
— Виж, Мери Джейн — намеси се и Майкъл, — ако имаш нужда от нещо подобно, ще дойда и ще го направя вместо теб. Наистина. Само ми кажи кога и ще дойда.
Двайсет и пет хиляди долара?
Мона обърна очи към Роуан. Тя се беше смръщила леко, загледана в цветята, сякаш те й говореха нещо тихо и потайно.
В това време Мери Джейн описваше доста красноречиво как се е катерила по блатните кипариси, за да разбере коя точно жица може да докосне, и то със специални ръкавици и ботуши. Може пък това момиче наистина да беше някакъв гений.
— Какви други акции притежаваш? — попита Мона.
— Какво ти пука на теб за акции, още си малка — отвърна Мери Джейн доста грубо.
— Господи, Мери Джейн — ядоса се Мона, но се опитваше да звучи спокойно като Беатрис. — Винаги съм се интересувала от стоковия пазар. За мен бизнесът е изкуство. Всички знаят това. Възнамерявам някой ден да открия собствен взаимен инвестиционен фонд. Предполагам знаеш какво означава това.
— Да, разбира се — каза Мери Джейн и се засмя сърдечно.
— Вече почти съм разработила собствения си портфейл — каза Мона и замълча. Почувства се глупаво, задето се бе хванала на въдицата на човек, който вероятно дори не я слушаше. Да ти се присмеят от «Мейфеър и Мейфеър» бе едно, но това момиче бе нещо съвсем различно.
Мери Джейн обаче наистина я гледаше и като че се опитваше да схване бързите й думи.
— Така ли? — учуди се тя след малко. — Добре, искам да те питам нещо тогава. Какво ще кажеш за онзи телевизионен канал, чрез който се продават разни стоки? Аз реших, че ще има голям успех. Вложих десет хиляди в него. И знаеш ли какво стана?
— Акциите ти почти са удвоили цената си за последните четири месеца — каза Мона.
— Абсолютно, точно така, но как позна? Ти май си доста странно дете. А аз те мислех просто за богата глезла с панделка в косата. Нали винаги носеше панделка, когато ходеше в «Светото сърце»? Мислех, че дори не би разговаряла с мен.
В този миг лека болка жегна Мона, болка и жалост към това момиче, към всички, които се чувстват пренебрегвани от околните. Тя никога не бе страдала от подобна липса на увереност. А това момиче беше много интересно, само бе постигнало всичко, и то с много по-малко усилия от нея самата.
— Чакайте малко, момичета, нека не говорим за Уол стрийт — намеси се Беатрис. — Мери Джейн, как е баба ти? Не казваш и дума за нея. Пък вече е четири часът, трябва да потегляш скоро, ако ще караш по целия път обратно до…
— О, баба е добре, лельо Беатрис — каза Мери Джейн, без да отделя очи от Мона. — Знаеш ли какво се случи с нея, след като мама дойде и ме отведе в Лос Анджелис? Тогава бях на шест. Чувала ли си тази история?
— Да — отвърна Мона.
Всички знаеха историята. Беатрис още се тормозеше за това. Силия се взираше в момичето, сякаш то беше някакъв гигантски комар. Само Майкъл изглеждаше в неведение.
Беше се случило следното: бабата на Мери Джейн, Доли Джейн Мейфеър, бе попаднала в приют за старци, след като дъщеря й заминала с шестгодишната Мери Джейн. Миналата година бяха сметнали Доли Джейн за мъртва и тя дори била погребана в семейната гробница. Самото погребение било пищно, както се полага при смъртта на някой Мейфеър. И то защото се бяха обадили в Ню Орлиънс и всички Мейфеър пристигнаха в Наполеонвил, за да демонстрират каква скръб и тъга ги е обзела, задето са оставили горката старица да умре в приют. Повечето от тях дори не бяха чували за нея.
Всъщност никой не я познаваше в истинския смисъл на думата. Или поне не и на стари години. Лоурън и Силия я бяха виждали много пъти като деца, разбира се.
Древната Евелин познаваше Доли Джейн, но тя никога не напускаше къщата на Амелия стрийт, за да иде на погребение в провинцията, и никой не се сети да я накара да го стори.
Е, когато Мери Джейн се върна в града преди година и чу, че баба й е умряла и е погребана, тя започна да се залива от смях, и то в лицето на Беа.
— Но баба не е мъртва — каза тя. — Тя ми се яви насън и ми каза: «Мери Джейн, ела да ме вземеш. Искам да си ида у дома». И ето, аз се връщам в Наполеонвил и ще трябва да ми кажете къде е този приют.
Заради Майкъл тя сега разказа отново цялата история и почудата, изписана на лицето му, бе почти комична.
— А как така Доли Джейн не ти е казала в съня къде е този приют? — попита Мона.
Беатрис веднага я стрелна с укорителен поглед.
— Е, не ми каза, какво да се прави. Пък и си има причина за това. Изградила съм теория относно привиденията и защо са така объркани.
— Да, и ние си имаме теории — отвърна Мона.
— Мона, моля те, мери си приказките — намеси се Майкъл.
«Сякаш наистина съм му дъщеря», помисли си тя с негодувание. Той все така не сваляше поглед от Мери Джейн. Е, наистина, забележката му бе изречена с доста сърдечен тон.
— И какво стана, скъпа? — настоя Майкъл.
— Ами нали ги знаете старите жени, тя не бе наясно къде точно се намира, дори и в съня, но пък знаеше откъде е! Точно така и се оказа. Аз влязох в онзи дом за стари хора и се изправих в средата на стаята им за почивка, или както там я наричат. А там беше баба ми, погледна ме и след всички тези години ме позна и каза: «Къде беше, Мери Джейн? Отведи ме у дома, уморих се да те чакам». Те погребали друга жена от този дом.
Истинската Доли Джейн Мейфеър беше жива и всеки месец бе приемала чека от социалните, без да забележи, че на него е написано друго име. Беше се наложило да ходят по мъките, докато докажат това. После баба Мейфеър и Мери Джейн Мейфеър се върнаха да живеят сред руините на къщата в старата плантация, а цял отряд Мейфеър се нае да ги снабди с най-необходимото. Мери Джейн стреляше с пистолета си по бутилки от безалкохолно и казваше, че си имат всичко и могат да се грижат за себе си. Била спечелила малко пари по пътя към дома, била нещо като маниак на тема «направи си сам», така че им благодари най-любезно.
— Значи са оставили старата дама да живее с теб в наводнената къща? — попита Майкъл съвсем невинно.
— Скъпи, след онова, което й бяха причинили в приюта — да я объркат с друга жена и да й закачат чуждо име — какво право имаха да ми забраняват да живея с нея? А братовчедът Райън от «Мейфеър и Мейфеър», нали го знаеш, той дойде в града и направо ги разпердушини!
— О, да, сигурен съм — рече Майкъл.
— Ние сме виновни за всичко — каза Силия. — Трябваше да поддържаме връзка с тези хора.
— Сигурна ли си, че не си отраснала в Мисисипи или в Тексас? — попита Мона. — Говорът ти е истинска амалгама от южняшки наречия.
— Какво е «амалгама»? Ето, това е твоето предимство. Ти си образована. А аз съм самоука. Ние сме от различни светове. Има думи, които не смея дори да произнеса и не мога да прочета в речника.
— Искаш ли да ходиш на училище, Мери Джейн? — Майкъл изглеждаше все по-увлечен от нея, замайващо невинните му сини очи я оглеждаха от глава до пети на всеки пет секунди. Беше твърде умен, за да задържи поглед върху гърдите или бедрата й, дори на малката главица — не че беше твърде малка, а просто много нежна. Точно така изглеждаше тя — арогантна, луда, умна, раздърпана и някак нежна.
— Да, искам — отвърна Мери Джейн. — Когато забогатея, ще си наема частен учител, какъвто Мона ще има сега, защото вече е наследница. Някой много умен пич, който ще знае имената на всяко дърво и всеки проход, както и кой е бил президент десет години след Гражданската война. И колко точно индианци е имало при Бул Рън, както и какво представлява Теорията на относителността на Айнщайн.
— На колко години си? — попита Майкъл.
— На деветнайсет и половина, пич — обяви Мери Джейн, захапа долната си устна с блестящо белите си зъби, а после повдигна едната си вежда и му намигна.
— Тази история за баба ти истина ли е? Ти си взела баба си и…
— Скъпи, случи се точно както казва момичето — обади се Силия. — Мисля, че трябва да влезем вътре. Струва ми се, че разстройваме Роуан.
— Не зная — каза Майкъл. — Може би не слуша. Не ми се иска да се отделям от нея. Мери Джейн, а можеш ли да се грижиш сама за тази стара дама?
Беатрис и Силия като че веднага се притесниха. Ако Джифорд беше още жива и тя щеше да се притесни. «Да оставят онази старица там!», неведнъж се бе възмущавала Силия.
Бяха обещали на Джифорд, че ще се погрижат за това. Мона добре си спомняше как Джифорд бе изпаднала в един от пристъпите си на отчаяние и тревога относно роднините надлъж и нашир, а Силия й каза: «Ще ида да видя как е, не се безпокой».
— Да, сър, господин Къри, всичко се случи точно така. Аз отведох баба у дома и знаете ли — спалнята на горния етаж си беше точно както я оставихме? Все пак бяха минали цели тринайсет години, а радиото си беше там, както и мрежата за комари и хладилникът.
— В блатата? — учуди се Мона. — Стига бе!
— Така е, скъпа, точно така.
— Вярно е — призна Беатрис мрачно. — Разбира се, занесохме им нови завивки и други неща. Искахме да ги настаним в хотел или къща…
— Е, естествено — обади се и Силия. — Страхувам се, че тази история може да стигне и до вестниците. Скъпа, в момента баба ти сама ли е там?
— Не, мадам, тя е с Бенджи. Бенджи е от траперите. Те са доста смахнати, знаете ли? Живеят в колиби от ламарина с прозорци от найлони или талашит. Плащам му по-малко от минималната заплата да наглежда баба и да отговаря на телефоните, но пък не му правя никакви удръжки.
— Така ли? — обади се Мона. — Значи той е независим подизпълнител.
— Наистина си умна — каза Мери Джейн. — Не мисли, че не го виждам. Направо хапя устни, като гледам такава малка умница пред себе си. Но Бенджи, Бог да го благослови, вече е открил как да направи малко лесни пари във Френския квартал. Търгува само с това, което Господ му е дал.
— Боже мили! — възмути се Силия.
Майкъл се засмя.
— На колко години е Бенджи? — попита той.
— Ще стане на дванайсет този септември — каза Мери Джейн. — Но той си е добре. Голямата му мечта е да стане наркодилър в Ню Йорк, а моята голяма мечта за него е да иде в «Тюлейн» и да стане лекар.
— Какво имаш предвид, като каза, че отговаря на телефоните? — попита Мона. — Колко телефона имаш? И какво точно вършиш там?
— Е, наистина харча доста пари за телефони, но те са ми абсолютно необходими, защото често се обаждам на брокера си. На кого другиго? Освен това баба си има отделна линия, за да говори с мама, нали знаете, че тя никога не излиза от онази болница в Мексико.
— Каква болница в Мексико? — попита Беа напълно втрещена. — Мери Джейн, преди две седмици ми каза, че майка ти е умряла в Калифорния.
— Опитвах се да бъда любезна, нищо повече, да ви спестя неприятностите.
— Ами погребението? — Майкъл се премести по-близо, вероятно за да може да хвърля по някой поглед в отворената полиестерна блузка на Мери Джейн. — Погребението на старицата. Кого всъщност са погребали?
— Скъпи, това е най-лошото. Така и не се разбра! — каза Мери Джейн. — Не се притеснявай за мама, лельо Беа, тя мисли, че вече се намира в астрална орбита. Поне на мен така ми се струва. Пък и бъбреците й отказват.
— Е, това за погребаната жена не е съвсем вярно — каза Силия. — Смята се, че е била…
— Смята се? — учуди се Майкъл.
«Може би големите гърди са маркер на сила», помисли си Мона, докато гледаше момичето, което се бе превило почти на две, смееше се и сочеше Майкъл с пръст.
— Виж, тази история за жената в чужд гроб е доста тъжна — каза Беатрис. — Но, Мери Джейн, ти задължително трябва да ми кажеш как да се свържа с майка ти!
— Хей, ти нямаш шести пръст — каза Мона.
— Вече не, сладурано — отвърна Мери Джейн. — Мама накара един лекар в Лос Анджелис да го отреже. Тъкмо това се опитвах да ти кажа. Направили са същото и с…
— Стига толкова приказки — отсече Силия. — Много се притеснявам за Роуан!
— О, не знаех — рече Мери Джейн. — Искам да кажа…
— Направили са същото и с кого? — попита Мона.
— Ето, значи се казва с «кого», а не с «кой»?
— Не мисля, че сега е моментът да ти обяснявам — отвърна Мона. — Има много по-важни въпроси…
— Стига толкова, дами и господа! — обяви Беа. — Мери Джейн, ще се обадя на майка ти.
— О, много ще съжаляваш за това, лельо Беа. Знаете ли какъв лекар ми отряза пръста в Ел Ей? Беше вуду лечител от Хаити и го направи на кухненската маса.
— Но не могат ли да изкопаят тялото на онази жена и да разберат веднъж завинаги коя е? — попита Майкъл.
— Е, почти сигурни са, че… — започна Силия.
— Какво? — настоя Майкъл.
— Ами има нещо общо с чековете от социалните — обяви Беатрис, — пък и не е наша работа. Майкъл, моля те, забрави за тази мъртва жена!
Беше ли възможно Роуан да не слуша тези приказки! Пък и той вече наричаше Мери Джейн по име и просто я изяждаше с поглед. Ако това не бе в състояние да развълнува Роуан, и торнадо нямаше да може.
— Е, Майкъл Къри, оказа се, че са наричали мъртвата жена Доли Джейн известно време преди да се спомине. Ако питаш мен, в тоя приют всички не са наред с главата. Мисля, че просто една нощ са настанили баба ми в грешно легло, а старата дама в нейното е умряла и ето ти объркването. Погребали са някоя бедна непозната в гробницата на Мейфеър!
В този момент Мери Джейн хвърли бърз поглед към Роуан и извика:
— Тя ни слуша! Заклевам се. Слуша ни.
Ако това бе вярно, то никой друг не го бе забелязал. Роуан изглеждаше все така несъпричастна. Майкъл се изчерви, сякаш бе обиден от изблика на момичето. А Силия се вгледа в Роуан с мрачно изражение на лицето, пропито със съмнение.
— Нищо й няма — обяви Мери Джейн. — Тя непременно ще се освести, казвам ви. Просто е от хората, които говорят само когато искат. И аз съм такава.
На Мона й се прииска да каже: «Ами защо не млъкнеш тогава?». Но всъщност й се искаше да вярва, че Мери Джейн е права. Това момиче наистина можеше да е могъща вещица. Ако не беше, рано или късно пак щеше да постигне своето.
— А вие не се притеснявайте за баба — каза Мери Джейн, сякаш се канеше да тръгва. Усмихна се и се плесна по тъмното бедро. — Според мен всичко може да се обърне към добро.
— Господи, и как така? — попита Беа.
— Ами през всичките години в онзи дом тя почти не е говорила, само си е мърморила под нос и е разговаряла с хора, които не са там и тем подобни. И какво се оказва? Сега тя говори с мен, гледа сериали и никога не пропуска «Риск» или «Колелото на късмета». Мисля, че за нея е било важно да се върне пак във Фонтевро и да открие нещата си на място. Знаете ли, че дори успя да изкачи стълбите? Тя е добре, не се притеснявайте за нея, аз й нося сирене и бисквити и като се прибера, ще гледаме късното шоу или пък някой уестърн, тя много ги харесва. «Разбито сърце» и тем подобни. Дори пее тези песни. Няма да повярвате. Страхотна е.
— Скъпа, но…
Мона беше започнала да я харесва малко през последните пет минути — дете, което се грижи за една старица и всеки ден се оправя с електрически жици и тем подобни.
Дори стана и я изпрати до портата. Изгледа я как скочи в пикапа си, от чиято шофьорска седалка стърчаха пружини, а ауспухът му бълваше синкав дим.
— Ще трябва да се погрижим за нея — каза Беа. — Ще трябва да седнем и да обсъдим проблема с това дете много скоро.
Да, Мона беше напълно съгласна. «Проблемът с Мери Джейн» беше доста добро определение.
Макар че не бе показало някакви забележими сили пред тях, това момиче бе някак интригуващо.
Мери Джейн беше куражлийка и имаше нещо неустоимо в идеята да я обсипят с парите на Мейфеър и да се опитат да я опитомят. Защо да не идва да учи с учителя, който щеше да отърве Мона от скуката на обикновеното училище? Беатрис настояваше да й купят нормални дрехи, преди да напусне града, както и да й изпратят няколко хубави вещи.
Имаше и една друга, тайна причина, поради която Мона хареса Мери Джейн — причина, която никой друг не би разбрал. Мери Джейн носеше каубойска шапка. Беше малка и сламена и тя все я оставяше да падне на раменете й, увиснала на връзките. Но отново я сложи на главата си, преди да издърпа силно лоста на стария пикап и да потегли, махайки на всички за довиждане.
Каубойска шапка. Мона винаги бе мечтала да има каубойска шапка, особено когато забогатее, поеме контрола над нещата и започне да лети насам-натам със собствения си самолет. От години си се представяше като истински могул с каубойска шапка… влиза във фабрики и банки и… Е, Мери Джейн Мейфеър вече носеше такава шапка. А вързаната на върха на главата й коса, тясната дънкова пола и всичко останало в очите на Мона си изглеждаше съвсем наред. Освен всичко друго, тя притежаваше някакъв правилен, успешен стил. Дори изпочупените й виолетови нокти бяха част от този стил, придаваха й земна привлекателност.
Е, нямаше да е трудно да се провери това, нали?
— А и очите й, Мона — каза Беатрис, когато вървяха обратно към градината. — Това дете е прекрасно! Огледа ли я добре? Не зная как съм могла да… А майка й, майка й… тя винаги е била луда, не биваше да й позволяват да отведе детето. Но между нас и Мейфеър от Фонтевро има толкова стари вражди.
— Не можеш да се погрижиш за всички, Беа — успокои я Мона. — Джифорд също не можеше. — Но щяха да го направят, разбира се. Ако Силия и Беатрис не го стореха, тя щеше да го направи. Това бе едно от най-ярките й прозрения този следобед — че е станала част от отбора. Щеше да помогне на това дете да изпълни мечтите си, каквото и да й струваше.
— Тя е доста сладка посвоему — призна Силия.
— Да, и с тази лепенка на коляното — промърмори Майкъл под нос, някак неволно. — Какво момиче само! Вярвам в онова, което каза за Роуан.
— Аз също — каза Беатрис. — Само че…
— Само че какво? — попита Майкъл някак отчаяно.
— Само че какво ще стане, ако Роуан реши да не проговори?!
— Беатрис, засрами се — възмути се Силия и хвърли боязлив поглед към Майкъл.
— Смяташ онази лепенка за секси, нали, Майкъл? — попита Мона.
— Е, ами да, всъщност да. Всичко в Мери Джейн е секси. Но какво общо има това с мен? — Изглеждаше напълно искрен и съвсем изтощен. Искаше да се върне при Роуан. Щеше да седне до нея и да й чете книга, когато всички си отидат.
За известно време след този следобед Роуан изглеждаше някак различна, Мона можеше да се закълне в това. Очите й се присвиваха от време на време, сякаш размишляваше по някакъв въпрос. Може би словесните изблици на Мери Джейн й се бяха отразили добре. Може би трябваше да помолят Мери Джейн да се върне или пък тя сама щеше да го направи. Мона се усети, че почти очаква този момент. Защо да не помоли новия си шофьор да запали чудовищната лимузина, да я зареди с напитки и да потегли към онази наводнена къща? Все пак колата беше нейна, можеше да си го позволи. За бога, още не беше свикнала с тази мисъл.
Следващите два-три дни Роуан изглеждаше по-добре, от време на време леко се смръщваше, а това все пак беше някакво изражение.
Но сега, в този тих, самотен, слънчев следобед?
Мона видя, че лека-полека Роуан потъва в предишното си състояние. Дори жегата като че не я засягаше. Седеше на влажния въздух, а по челото й се появяваха капчици пот, които Силия смело избърсваше, защото тя самата не понечваше да го направи.
— Моля те, Роуан, поговори с нас — каза Мона със своя искрен и почти рязък момичешки глас. — Не искам да бъда наследница на завещанието! Не искам да бъда наследница, ако ти не одобряваш това. — Тя се облегна на лакът, червената й коса се спусна като було между нея и желязната порта на предната градина. — Хайде, Роуан. Ти чу какво каза Мери Джейн. Ти си тук. Хайде. Мери Джейн каза, че можеш да ни чуеш.
Мона вдигна ръка към панделката в косата си, за да я намести и да почеше главата си под нея. Но панделка нямаше. Не беше слагала панделка от смъртта на майка си. Сега носеше малка, обсипана с перли шнола, която силно пристягаше един кичур от косата й. Свали я и остави косата си да пада свободно.
— Виж, Роуан, ако искаш да си отида, само ми дай знак. Нали се сещаш, просто направи нещо и аз ще изчезна веднага.
Роуан се взираше в тухлената стена. Взираше се в лантаната, диворастящ храст с малки кафяви и оранжеви цветенца. Или може би гледаше самите тухли.
Мона въздъхна точно като разглезено и капризно дете. Вече бе опитала всичко, освен да се развика. Може би трябваше да пробват и този подход. «Само че няма да го сторя аз», помисли си тя.
Стана и тръгна към стената, откъсна две стръкчета лантана и ги сложи пред Роуан като жертвоприношение пред богиня, която седи под дъба и слуша хорските молитви.
— Обичам те, Роуан — каза тя. — Имам нужда от теб.
За миг очите й се премрежиха. Зеленото на градината като че бе обгърнато от огромен воал. Главата й запулсира леко и тя почувства как нещо стяга гърлото й, а после дойде облекчението — нещо по-страшно от ридание, някакво мрачно и ужасно осъзнаване на всичко случило се.
Тази жена бе наранена, вероятно неизлечимо. И тя, Мона, беше наследницата, която сега трябва да роди дете и наистина трябва да опита да го направи заради огромното наследство на Мейфеър. Боже, какво ще прави тази жена сега? Вече не можеше да е лекар, това бе почти сигурно; като че не се интересуваше от нищо и от никого.
Внезапно Мона се почувства неловко, необичана и нежелана, както не се бе чувствала през целия си живот. Трябваше да се махне оттук. Беше срамота, че толкова дни стоеше до тази маса и молеше за прошка, задето бе прелъстила Майкъл, задето бе млада, богата и способна някой ден да има деца, задето бе оцеляла, когато майка й и леля й, двете жени, които бе обичала и мразила едновременно, вече бяха мъртви.
Егоцентрична! Да, тя беше егоцентрична!
— Не исках да направя това с Майкъл — каза тя на глас. — Не, няма да говоря повече за това!
Никаква промяна. Погледът на Роуан бе съсредоточен напред. Ръцете й лежаха в скута по най-естествения начин. Брачната й халка бе съвсем фина и семпла и ръцете й приличаха на ръце на монахиня.
Мона искаше да посегне, да хване ръката й, но не смееше. Едно бе да говори половин час, но съвсем друго — да докосне Роуан. Не смееше дори да вдигне ръката й и да я сложи над лантаната. Това бе твърде интимен жест.
— Е, няма да те докосна. Няма да взема ръката ти, за да се опитам да почувствам нещо чрез нея. И няма да те целуна, защото ако бях на твое място, щеше да ми е неприятно някоя луничава, червенокоса хлапачка да се върти наоколо и да ме целува.
Червена коса, лунички, какво общо имаха те… Трябваше да каже: «Да, аз спах с мъжа ти, но ти си загадъчна, могъща, жената, която той обича и винаги ще обича. Аз бях нищо. Аз бях просто дете, което го примами в леглото. Онази нощ не бях достатъчно внимателна. Наистина не бях. Но не се тревожи, по принцип не ми идва редовно. А и той ме гледа така, както гледаше онзи ден Мери Джейн. С похот и нищо повече. Цикълът ми някой ден ще дойде, както винаги, и докторът ще ми изчете поредното конско».
Мона събра малките стръкчета лантана на масата, до порцелановата чаша, и си тръгна.
Когато погледна нагоре и видя, че облаците се движат над комините на голямата къща, тя си помисли, че денят е наистина красив.
Майкъл беше в кухнята, приготвяше сок или «забъркваше коктейл», както наричаха смесицата от сок от папая, кокос, грейпфрут и портокал. Навсякъде около него имаше пръски и парченца с неопределим произход.
В този миг й хрумна, че с всеки изминал ден той изглежда все по-здрав и по-красив. Беше работил на горния етаж. Лекарите го окуражаваха. Сигурно бе качил килограми, откакто Роуан се бе събудила и бе станала от леглото.
— Тя много го обича — каза той, сякаш досега бяха обсъждали коктейла, който приготвяше. — Сигурен съм. Беа каза, че бил твърде кисел, но на мен ми се струва, че Роуан не го намира за такъв. — Сви рамене. — Не зная.
— Аз мисля, че тя е спряла да говори заради мен — каза Мона. Вгледа се в него и очите й се напълниха със сълзи. Уплаши се, не искаше да рухва сега. Не искаше да се показва слаба. Но беше толкова нещастна. Какво, за бога, искаше от Роуан? Та тя едва я познаваше. Държеше се така, сякаш жадуваше да получи майчинско внимание от някаква чужда жена — от законната наследница на завещанието, която вече не бе в състояние да изпълнява задълженията си.
— Не, слънчице, ти нямаш нищо общо. — Усмивката на Майкъл беше сърдечна и окуражаваща.
— Това е, защото й казах за нас — отвърна тя. — Не исках да го правя. Казах й го още първата сутрин. Много ме беше страх да ти кажа. Мислех, че тя е приела всичко спокойно. Не исках… Тя тогава замълча, нали? Така ли е, Майкъл? Тя спря да говори, след като аз дойдох.
— Скъпа, не се измъчвай така — каза той и избърса някаква лепкава маса от плота. Беше търпелив, искаше да я успокои, но и той бе изморен от всичко това, а Мона изгаряше от срам. — Тя спря да говори предния ден, Мона. Нали вече ти казах. Моля те, да го запомниш. — Усмихна й се. — Просто тогава още не бях осъзнал, че е спряла да говори. — Отново разбърка сока. — Е, сега е време за голямото решение — с яйце или без яйце.
— Яйце ли!? Как така ще слагаш яйце в плодов сок?
— Ами така. Скъпа, ти никога не си живяла в Северна Калифорния, нали? Там това е първокласен здравословен специалитет. А и тя има нужда от протеини. Но пък от сурово яйце може да се заразиш със салмонела. Старата дилема. Семейството е раздвоено по въпроса за суровите яйца. Трябваше да попитам и Мери Джейн за мнението й в събота.
— Мери Джейн! — Мона поклати глава. — Проклето семейство!
— Просто не мога да реша — рече Майкъл. — Беатрис смята, че суровите яйца са опасни, и има право. От друга страна, когато бях в гимназията и играех футбол, всяка сутрин изпивах един млечен шейк със сурово яйце. Силия обаче казва…
— Господи, дай ми сили — изпъшка Мона, като съвършено имитираше Силия. — Какво знае леля Силия за суровите яйца?
Вече й бяха втръснали до смърт семейните пререкания относно това какво обича Роуан, как е кръвната й картина, бледа ли е. Ако още веднъж чуеше такава безсмислена, безмозъчна и отегчителна дискусия, сигурно щеше да се разкрещи.
Може би просто й бе дошло в повече от деня, в който й казаха, че тя е наследницата. Всички започнаха да й дават съвети, да се грижат за нея, сякаш бе инвалид. Дори бе написала няколко саркастични заглавия на компютъра си: «Момиче си разбива главата в цяла планина с пари» или «Безпризорно дете наследява милиарди за ужас на адвокатите».
Не, не можеш да използваш думата «безпризорен» в днешните заглавия. Но пък тя си я харесваше.
Изведнъж се почувства ужасно, както си стоеше насред кухнята. От очите й рукнаха сълзи, а раменете й се разтресоха.
— Виж, скъпа, тя наистина спря да говори предния ден, нали ти казах — рече й той. — Дори мога да ти кажа какви бяха последните й думи. Стояхме точно тук, на тази маса. Тя пиеше кафе. Каза, че умира за чашка нюорлиънско кафе. И аз й направих цяла кана. Бяха минали около двайсет и два часа, откакто се събуди, а оттогава не бе спала изобщо. Може би това беше проблемът. Постоянно говорехме. Тя имаше нужда от почивка. Каза ми: «Майкъл, искам да изляза навън. Не, ти остани. Искам да бъда сама за малко».
— Сигурен ли си, че това бяха последните й думи? — попита Мона.
— Абсолютно. Исках да се обадя на всички, да им кажа, че вече е добре. Може би съм я изплашил! Предложих й го и след това я разведох наоколо, а тя не казваше нищо. Оттогава е така.
Той взе едно сурово яйце. Удари го рязко в ръба на пластмасовия блендер и раздели черупката, за да изсипе вътре белтъка и жълтъка.
— Не мисля, че ти си успяла да я нараниш, Мона. Наистина се съмнявам. Ще ми се да не й беше казвала. Ако държиш да знаеш, щях да се чувствам много по-добре, ако не й беше казвала, че съм извършил подсъден акт на дивана в дневната с нейната братовчедка. — Той сви рамене. — Но жените винаги така правят. Винаги си признават. — Той я погледна укорително, слънцето блесна в очите му. — Ние не можем да си признаем, но те могат. Работата е там обаче, че се съмнявам, че изобщо те е чула. Не мисля… че й пука. — И той млъкна.
Сместа в чашата беше пенлива и малко отблъскваща на вид.
— Съжалявам, Майкъл.
— Недей, скъпа…
— Не, искам да кажа, че всичко с мен е наред, но не и с нея. Искаш ли да й занеса това нещо? О, доста е гъстичко. И изглежда гадно!
Мона гледаше пяната, която имаше неопределим цвят.
— Трябва да го разбия — каза той. Сложи квадратния гумен капак на контейнера и натисна бутона. После се чу зловещият звук на остриетата, които се завъртяха в течността.
Може би бе по-добре да не знаеш, че вътре има яйце.
— Хм — обади се Майкъл. — Май прекалих със сока от броколи този път.
— О, господи, тя няма да го изпие. Сок от броколи! Да не се опитваш да я убиеш!
— Ами, ще го изпие. Тя винаги го пие. Пие всичко, което й предложа. Само аз си знам какво има вътре. Виж сега, ако те е слушала, когато си правила своето признание, не съм много сигурен, че е било изненада за нея. През цялото време, докато беше в кома, тя е чувала всичко. Каза ми го. Чувала е какво говорят хората, когато мен ме е нямало. Разбира се, никой не знае за теб и мен и нашата малка мръсна тайна.
— За бога, Майкъл, ако подобно действие е подсъдно в този щат, що не си наемеш адвокат да ти изясни нещата? Тук братовчедите започват да си лягат заедно още на десет, а няма да се учудя, ако има специален закон за Мейфеър, според който тази възраст пада на осем.
— О, не се шегувай, скъпа — каза той, като клатеше глава с неодобрение. — Просто искам да кажа, че е чула думите ни, докато бяхме до леглото й. Ние говорихме за вещици, Мона. — Той като че потъна в мислите си, зареял поглед нанякъде. Изглеждаше още по-хубав, някак чувствителен.
— Знаеш ли, Мона, това няма нищо общо. — Той вдигна очи към нея. Беше тъжен, а когато мъж на неговата възраст стане тъжен, всичко изглежда много сериозно. — Тя е така заради онова, което се случи с нея… вероятно последното, което…
Мона кимна. Опитваше се да си го представи отново — както й го бе описал той. Пистолетът, изстрелът, как пада тялото. Ужасната тайна за млякото.
— Нали не си казала на никого? — прошепна той много сериозно.
«Господ да ми е на помощ, ако кажа», помисли си тя. Имаше чувството, че той ще я убие на минутата.
— Не съм и никога няма да кажа — отвърна тя. — Зная кога да си затварям устата, но…
Той поклати глава и продължи:
— Тя не ми позволи да докосна тялото. Настояваше да го свали долу сама, а едва ходеше. Докато съм жив, няма да мога да прогоня тази гледка от ума си. За останалото не знам. Но като си представя само — майка влачи тялото на собствената си дъщеря…
— Така ли мислиш за това същество, като за нейна дъщеря?
Той не отговори. Просто продължи да гледа нанякъде, лека-полека болката и тъгата се оттеглиха от лицето му, той захапа долната си устна за секунда и почти се усмихна.
— Не казвай на никого за това — прошепна. — Никога, никога, никога. Никой не бива да знае. Но някой ден, вероятно, тя самата може да реши да проговори. Мисля, че най-вече заради това мълчи сега.
— Изобщо не се тревожи дали ще кажа на някого — каза Мона. — Не съм дете, Майкъл!
— Знам, скъпа, повярвай ми, знам — каза той много сърдечно.
После отново се отнесе нанякъде, забрави за нея, за всички, дори за огромната чаша с отвратителната смес, и се втренчи в пространството. За секунда изглеждаше така, сякаш е изгубил всяка надежда, сякаш е изпаднал в пълно отчаяние, недосегаем за останалите, може би дори повече от Роуан.
— Майкъл, моля те, успокой се, тя ще се оправи.
Той не отговори веднага.
— Тя стои точно там, не върху самия гроб, но точно до него — промърмори той. Гласът му бе надебелял.
Щеше да заплаче, а Мона нямаше да го понесе. С цялото си сърце искаше да иде при него и да го прегърне. Но това щеше да донесе облекчение на нея, не на него.
Внезапно осъзна, че й се усмихва, за да я успокои, разбира се. Дори философски сви рамене.
— Твоят живот ще бъде изпълнен само с щастие, защото демоните вече ги няма — каза той. — И ти ще наследиш Рая. — Усмивката му стана по-широка и искрено мила. — А ние с нея ще отнесем в гроба вината за онова, което направихме и което не направихме, или което трябваше да направим, а не сме успели да направим един за друг.
Въздъхна и облегна лакти на плота. Вгледа се в слънчевата светлина навън, в изпълнения с трепкащи зелени листенца пролетен двор.
Като че бе стигнал до някакъв естествен финал.
Отново си беше същият, философски настроен, но непобеден.
Накрая се изправи и взе чашата, избърса я с една стара бяла салфетка.
— Е, това е — рече накрая. — Направо е страхотно да си богат.
— Какво?
— Ами имаш ленени салфетки — каза той, — винаги са ти подръка. И имаш ленени носни кърпички. Силия и Беа винаги имат ленени носни кърпички. Моят баща никога не използваше дори хартиени. Хм. Не бях мислил за това от доста време.
Той й намигна. Тя не устоя и се усмихна. Глупчо. Но пък кой друг на този свят можеше да й намига така. Никой.
— Не си се чувала с Юри, нали? — попита я той.
— Не, иначе щях да ти кажа — отвърна тя мрачно. За нея бе истинска агония да чува името на Юри.
— Каза ли на Аарън, че не се е обаждал?
— Поне стотина пъти, само тази сутрин — три пъти. Аарън също не знае нищо. Много се тревожи. Но няма да се върне в Европа, каквото и да се случи. Ще живее до края на живота си с нас, тук. Все ми казва да не забравям, че Юри е невероятно умен, като всички разследващи от Таламаска.
— Ти мислиш ли, че нещо се е случило?
— Не зная — отвърна тя унило. — Може просто да ме е забравил.
Дори самата мисъл за това беше ужасна. Не, не можеше да е вярно. Но пък трябваше да приеме нещата каквито са, нали? А и Юри беше гражданин на света.
Майкъл погледна към напитката. Може би все пак бе решил да пробва дали става за пиене. Той обаче само взе лъжица и започна да я разбърква.
— Знаеш ли, Майкъл, май точно това ще я шокира така, че ще я извади от транса — рече Мона. — Просто докато я пие, й кажи какво си сложил вътре.
Той се изкиска гърлено. Взе каната с гадната смес и наля цяла чаша от нея.
— Хайде, ела навън. Ела да я видиш.
Мона се поколеба.
— Не искам да ни вижда заедно, нали се сещаш.
— Ами възползвай се от вещерските си сили, Мона. Тя знае, че съм неин роб до гроб.
Изражението му отново се промени, много бавно. Гледаше я някак кротко, но много студено. И тя отново почувства каква ужасна загуба преживява той самият.
— Да, загуба — отвърна Майкъл и усмивката му стана някак зловеща. Не каза нищо повече. Взе чашата и тръгна към вратата.
— Да идем да поговорим с дамата — рече през рамо. — Да прочетем мислите й заедно. Две глави мислят по-добре от една, нали знаеш. Може пък и да го направим отново, а, Мона, там на тревата, за да я събудим най-сетне.
Мона беше шокирана. Наистина ли го мислеше? Не, не в това бе въпросът. Въпросът беше как изобщо можа да го каже?
Тя не отговори, но знаеше какво изпитва той. Или поне си мислеше, че знае. На някакво ниво осъзнаваше, че няма как да знае, че мъж на неговата възраст преживява по различен начин нещата. Да, нямаше как да знае, въпреки че много хора се опитваха да й го обяснят. Не беше въпрос на смирение, а на логика.
Тя го последва навън по плочите, покрай басейна и после през портите на задния двор. Джинсите на Майкъл бяха много тесни и тя едва се сдържаше. Естествената му походка беше много прелъстителна. Е, хубава работа, не мисли за секс! В никакъв случай! Но и полото му бе доста прилепнало. Обичаше да гледа как се движат раменете му.
Просто не можеше да спре да мисли за това. Прииска й се той да не се бе пошегувал така неподходящо. Да го направят на тревата! Веднага я обзе ужасен копнеж. Мъжете все се оплакват как им действат сексапилните жени. Е, при нея думите вършеха много по-добра работа от образите.
Роуан седеше до масата, както и преди; лантаната все още беше там, клонките бяха малко разпилени, сякаш вятърът ги бе пръснал.
Роуан леко се мръщеше, като че премисляше нещо. «Това винаги беше добър знак, помисли си Мона, но щеше да вдъхне напразни надежди на Майкъл, ако му кажеше.» Роуан не забеляза присъствието им. Все още гледаше в далечните цветя, в стената.
Майкъл се наведе да я целуне по бузата и остави чашата на масата. У Роуан не настъпи никаква промяна, освен че бризът развя леко няколко кичура от косата й.
Майкъл хвана дясната й ръка и нагласи пръстите й около чашата.
— Изпий го, скъпа — рече той. Говореше й така, както бе говорил на Мона — леко дрезгаво и сърдечно. Той наричаше «скъпа» и Мона, и Роуан, и Мери Джейн, и вероятно всяка жена.
Дали би нарекъл «скъпа» и онова мъртво същество, което лежеше заровено в земята до баща си? Господи, само да можеше да ги види, за една секунда! Всяка жена Мейфеър, видяла онзи тайнствен мъж и изпитала страстта му, бе заплатила за това с живота си… Освен Роуан…
Ей! Роуан вдигна чашата. Мона наблюдаваше с боязливо въодушевление как тя пие, без дори да откъсва очи от далечните цветя. Мигаше леко, докато преглъщаше, но това беше всичко. А смръщването си остана. Леко. Някак замислено.
Майкъл също я гледаше, стоеше прав с ръце в джобовете. И тогава направи нещо изненадващо. Започна да говори за нея на Мона, сякаш Роуан не можеше да го чуе. Правеше го за първи път.
— Когато докторът й каза, че трябва да влезе вътре, за да й направи изследвания, тя просто стана и си тръгна. Също както жена, седнала за малко на пейка в парка в голям град, става, щом до нея седне някой. Опитва да се изолира, да остане сама.
Той взе чашата. Празна изглеждаше дори още по-противна. Но Роуан наистина изглеждаше така, сякаш би изпила всичко, което той сложи в ръката й.
Лицето й не изразяваше нищо.
— Разбира се, бих могъл да я заведа в болницата да й направят изследвания. Може и да дойде. Тя прави всичко, стига аз да я помоля.
— Ами защо не я заведеш тогава? — попита Мона.
— Защото, когато стане сутрин, си облича нощницата и пеньоара. Аз й приготвям други дрехи, но тя не ги докосва. Това ми показва, че иска да си стои с нощницата, че иска да си бъде у дома.
Изведнъж той се ядоса. Бузите му поруменяха, устните му се изкривиха леко, когато продължи:
— Пък и изследванията няма да й помогнат. Всички тези витамини, лечението. Изследванията само ще покажат състоянието й. Може пък да не е наша работа да го научаваме. Моите напитки й помагат.
Гласът му някак се задави. Той се ядосваше все повече и повече, докато гледаше Роуан.
Наведе се внезапно и остави чашата. После опря ръце на масата и се опита да погледне Роуан право в очите.
Приближи се до лицето й, но у нея не настъпи никаква промяна.
— Роуан, моля те — прошепна той. — Върни се!
— Майкъл, недей!
— Защо, Мона? Роуан, имам нужда от теб. Имам нужда! — И той удари силно по масата. Роуан трепна, но само толкова. — Роуан! — извика той и посегна към нея, сякаш да я хване за раменете и да я разтърси. Но не го стори.
Грабна чашата, обърна се и тръгна в обратна посока.
Мона стоеше като вкаменена и чакаше. Беше твърде шокирана, за да проговори. Но той винаги постъпваше така. За него това може би беше добра постъпка. Отстрани обаче изглеждаше груба, жестока и някак ужасна.
Мона не си тръгна веднага. Седна на стола до масата, срещу Роуан, където бе седяла и по-рано този ден.
Малко по малко започна да се успокоява. Не знаеше защо стои тук, освен че й се струваше редно да прояви лоялност. Вероятно не искаше да се показва съюзник на Майкъл. Вината я тормозеше постоянно тези дни.
Роуан наистина беше красива, ако не мислиш за факта, че не иска да говори. Косата й беше пораснала почти до раменете. Красива и безразлична.
— Е, какво да ти кажа — продума Мона. — Вероятно ще продължа да идвам, докато не ми дадеш знак. Знам, че няма да ми простиш, нито ще се превърна в нещо друго, освен в напаст за един стресиран и мълчалив човек. Но ти мълчиш постоянно и така принуждаваш хората да вършат разни неща, да се решават на разни постъпки. Искам да кажа, че просто не могат да те оставят на мира. Не е възможно. Някак не е редно.
Тя въздъхна дълбоко и почувства, че й олеква.
— Твърде малка съм, за да зная някои неща, нямам намерение да ти говоря, че разбирам какво си преживяла. Това би било пълна глупост. — Погледна Роуан; очите й сега изглеждаха зелени, сякаш бяха уловили цвета на пролетната морава.
— Но аз… аз винаги се тревожа за това, което се случва с хората. Е, почти с всички хора. Знам някои неща. Знам повече от всички, с изключение на Майкъл и Аарън. Помниш ли Аарън?
Това беше тъп въпрос. Разбира се, че помнеше Аарън, ако изобщо помнеше нещо.
— Е, просто исках да ти кажа за Юри. Вече ти говорих за него. Но мисля, че не го познаваш. Всъщност, сигурна съм, че не го познаваш. Е, той замина, няма го и аз се притеснявам. Аарън също се притеснява. Като че всичко е в застой — ти стоиш тук в градината и… не, нещата никога не са в застой…
Тя млъкна. Този подход беше по-лош от останалите. Нямаше как да разбере дали тази жена страда. Въздъхна и реши да не говори повече по темата. Облегна се на лакти на масата и бавно вдигна очи. Можеше да се закълне, че Роуан я гледаше и точно преди секунда бе извърнала очи.
— Роуан, не е свършило — прошепна тя отново. После се извърна и погледна към желязната порта, отвъд басейна и надолу към предната морава. Миртата вече започваше да цъфти. Когато Юри си тръгна, още не се бе раззеленила съвсем.
Двамата бяха стояли там и си шепнеха.
— Виж, каквото и да стане в Европа, аз ще се върна при теб — бе казал той.
Роуан я гледаше. Роуан се взираше в очите й. Мона бе твърде изумена, за да може да помръдне или проговори. Беше и изплашена, че Роуан може отново да отвърне поглед. Искаше да вярва, че това е добър знак, че е получила изкупление. Беше привлякла вниманието на Роуан, нищо, че бе безнадеждна хлапачка.
Постепенно ангажираното изражение на Роуан като че избледня, докато Мона се взираше в нея, и скоро стана пак безразлично и безсъмнено тъжно.
— Какво има, Роуан? — прошепна Мона.
Роуан издаде лек звук, като че се прокашляше.
— Не е Юри — прошепна тя. После гърлото й като че се стегна и очите й потъмняха, погледът й отново се зарея.
— Какво има, Роуан? — попита Мона. — Какво каза за Юри?
Роуан сякаш мислеше, че още говори на Мона, но не осъзнава, че от устата й не излизат думи.
— Роуан — прошепна Мона. — Кажи ми. Роуан… — И замълча. Изведнъж изгуби кураж да говори.
Очите на Роуан все още бяха приковани в нея. Тя вдигна дясната си ръка и прекара пръсти през пепелявата си коса. Естествено, нормално, но погледът й не беше нормален. В очите й имаше напрежение…
Чуха се гласове, Майкъл разговаряше с някого.
А после внезапно се чу и женски смях, или пък плач. В първия миг Мона не можа да разпознае гласа.
Обърна се и се вгледа през портата, отвъд сияещия басейн. Леля й Беатрис вървеше към нея, почти тичаше по плочите покрай водата. Едната й ръка бе на устата, а другата размахваше така, сякаш всеки миг щеше да падне напред по очи. Да, точно тя беше изплакала и все още плачеше. Косата й се бе разпиляла, нямаше го вечният красив кок на тила й. Копринената й рокля беше мокра и покрита с петна.
Майкъл и някакъв мъж със страховити черни дрехи вървяха бързо след нея и разговаряха.
Беатрис плачеше, от гърлото й излизаха задавени стонове. Токчетата й потъваха по меката морава, но тя продължаваше напред.
— Беа, какво има? — извика Мона и се изправи. Роуан също стана, взираше се в приближаващата Беатрис, която както тичаше по тревата, изкълчи глезена си, но бързо се окопити и продължи напред. Като че бързаше именно към Роуан.
— Те го сториха, Роуан — изплака Беа, останала без дъх. — Убиха го. Една кола профуча по тротоара и го уби. Видях го с очите си!
Мона посегна да задържи Беатрис и внезапно леля й я прегърна с лявата си ръка и почти я събори от целувки, докато с другата ръка посегна към Роуан. Роуан я хвана и я стисна.
— Беа, кого са убили? — изкрещя Мона. — Не е Аарън, нали?
— Аарън — отвърна Беа, като кимаше яростно, гласът й беше сух и едва доловим. Тя продължи да кима, а Мона и Роуан се приближиха още до нея. — Аарън — повтори тя. — Убиха го. Видях ги. Колата профуча по тротоара на Сейнт Чарлз авеню. Казах му, че ще го откарам дотук. Но той отказа, искал да се разходи. Прегазиха го нарочно, видях ги. Минаха през него три пъти!
Майкъл също я прегърна и тя се свлече на земята, сякаш припадна. Той я вдигна, тя се отпусна в ръцете му и заплака, заровила глава в гърдите му. Косата й падаше в очите, а ръцете й все още посягаха напред, треперещи като птици, които не могат да полетят.
Човекът със страховитите дрехи беше полицай — Мона видя пистолета и кобура на рамото му — беше китаец с нежно и емоционално лице.
— Много съжалявам — каза той с отчетлив нюорлиънски акцент. Мона никога не беше чувала китаец да говори с такъв акцент.
— Те са го убили? — прошепна тя, като местеше поглед от полицая към Майкъл и обратно. Майкъл целуваше Беа, за да я успокои, и нежно я галеше по главата. Мона никога не беше виждала Беа да плаче така и за миг в ума й изникнаха две мисли: «Сигурно Юри вече е мъртъв; а щом Аарън е убит, значи всички са в опасност». А това беше ужасно, необозримо ужасно, най-вече за Беа.
Роуан заговори спокойно на полицая, макар че гласът й бе дрезгав и слаб от объркване и ужас.
— Искам да видя тялото — каза тя. — Ще ме заведете ли? Аз съм лекар. Трябва да го видя. Само минутка да се облека.
Сега бе ред на Майкъл да застине от изумление, а Мона беше направо стъписана. Но защо бяха толкова изненадани. Ужасната Мери Джейн им беше казала, че тя чува всичко и ще проговори, когато е готова.
И слава на Бога, че точно в този миг не остана безучастна и мълчалива! Слава на Бога, че беше с тях сега.
Нищо, че изглеждаше толкова крехка и гласът й бе дрезгав и неестествен. Очите й бяха ясни, когато погледна към Мона, без да обръща внимание на загрижения отговор на полицая, че вероятно за нея е по-добре да не вижда тялото.
— Беа има нужда от Майкъл — каза Роуан и хвана Мона за китката. Ръката й бе студена и силна. — А аз имам нужда от теб сега. Ще дойдеш ли с мен?
— Да — отвърна Мона. — Разбира се.
 

Три
 
Беше обещал на малкия човек, че ще влезе в хотела малко по-късно.
— Ако влезеш с мен — бе казал Самюъл, — всички ще те видят. Не си сваляй слънчевите очила.
Юри кимна. Нямаше нищо против да остане в колата още малко и да погледа хората, които минаваха през елегантната врата на хотел «Кларидж». Откакто бе напуснал долината на Донелайт, нищо не му действаше така успокояващо, както Лондон.
Дори дългото пътуване на юг със Самюъл по нощните магистрали, които приличаха на всички магистрали по света, не бе успяло да го извади извън нерви.
А долината беше съвсем жива в спомените му, съвсем ужасяваща. Как така бе решил, че е добре да иде там сам — да намери истината за малките хора и талтошите? Разбира се, беше открил точно каквото търсеше. И бе прострелян в рамото с куршум трийсет и осми калибър.
Това го потресе из основи. За първи път го раняваха така. Но най-ужасяващото откритие бяха малките хора.
Прегърбен на задната седалка на ролс-ройса, той отново си спомни онази нощ, с тежките кълбовидни облаци и призрачна луна. Планинската пътечка бе силно обрасла с трева, чуваше се зловещ тътен на барабани, към скалите се издигаше вой на рогове.
Чак когато видя малките хора, наредени в кръг, той осъзна, че те пеят. Чак тогава чу припяването им — думите бяха напълно непонятни за него.
Не беше сигурен дали изобщо съществуват, до този момент…
Гърбави същества, те се въртяха в кръг, вдигаха високо колене, люлееха се напред-назад и припяваха ритмично. Някои пиеха от чаши, други направо от бутилките. Носеха кобури през рамо. Стреляха с пистолетите си в черната ветровита нощ, и то с настървението на диваци. Пистолетите им не бяха шумни — по-скоро звучаха като избухването на малки бомбички. Много по-зловещи бяха барабаните с техния ужасен тътен и няколкото гайди, които виеха страховито.
Когато куршумът го уцели, той си помисли, че го е изстрелял някой от техните часови. Но грешеше.
Три седмици минаха, преди да напусне долината.
Сега щеше да бъде в «Кларидж». Най-после щеше да има шанс да се обади в Ню Орлиънс, да говори с Аарън, да говори с Мона, да им обясни защо толкова време не се е свързал с тях.
Въпреки рисковете, които се криеха в Лондон заради близостта на метрополията на Таламаска, тук той се чувстваше неизразимо по-сигурен, отколкото в долината само миг преди куршумът да го повали.
Време беше да се качи по стълбите. Да види мистериозния приятел на Самюъл, който вече бе пристигнал и за когото той не знаеше абсолютно нищо. Щеше да направи каквото иска малкият човек, защото той му бе спасил живота, беше се погрижил за него и искаше да го срещне със свой приятел, който явно имаше изключително важна роля в цялата тази драма.
Юри излезе от колата и портиерът веднага се втурна да му помогне.
Болката в рамото беше силна и остра. Кога ли щеше да свикне да не използва дясната си ръка! Беше влудяващо.
За секунда студът стана особено свиреп. Юри тръгна право към огромното и топло фоайе на хотела. Пое по голямото извито стълбище вдясно.
От близкия бар се носеше мелодията на струнен квартет. Хотелът му действаше успокояващо, караше го да се чувства сигурен. Дори щастлив.
А и всички тези възпитани англичани — портиерът, пиколата, любезните джентълмени, които се разминаваха с него по стълбището, без да обръщат внимание на мръсния му пуловер и панталоните с лекета.
Тръгна по коридора на втория етаж и спря пред вратата на ъгловия апартамент, както му бе казал Самюъл. Тя беше отворена и той влезе в малко уютно преддверие, като в богаташките къщи, което гледаше към огромен салон, старомоден, но изискан, точно както му бе казал малкият човек.
Джуджето бе коленичило пред камината и стъкваше огън. Беше свалило сакото си от туид и сега бялата му риза се опъваше мъчително по гърбицата му.
— Ела, ела, Юри — каза той, без да вдига поглед от дървата.
Юри пристъпи през прага и видя, че в салона има още един човек.
Той бе не по-малко странен на вид от джуджето — но по напълно противоположен начин. Беше изумително висок, с бяла кожа и тъмна, естествена на вид коса. Тя беше дълга, падаше свободно и съвсем не се връзваше с черния му вълнен костюм и матовия блясък на скъпата бяла риза и тъмночервената вратовръзка. Определено изглеждаше доста романтично. Но какво означаваше всичко това? Юри не знаеше и все пак една дума веднага изникна в съзнанието му. Мъжът не изглеждаше особено атлетичен — не беше от онези спортисти гиганти по баскетболните игрища. Не, определено изглеждаше романтично.
Юри срещна погледа му без проблем. В този необикновен и доста официален мъж не се чувстваше никаква заплаха. Лицето му бе гладко и младо, красиво, с дълги гъсти мигли и пълни, красиво оформени устни. Никак не изглеждаше страховито. Само бялото в косата му вдъхваше някакъв респект, но беше очевидно, че мъжът рядко проявява властност. Очите му бяха лешникови и доста големи и гледаха Юри с интерес. Да, цялата фигура на непознатия беше много внушителна, с изключение на ръцете. Те бяха твърде големи, а пръстите изглеждаха неестествено, макар че Юри не можа да определи защо. Може би защото бяха изключително тънки.
— Ти си циганин — каза мъжът с нисък, приятен глас, може би дори леко чувствен и съвсем различен от хапливия баритон на джуджето.
— Влизай и сядай — рече джуджето нетърпеливо. Вече бе запалило огъня и го раздухваше с меха. — Поръчах нещо за ядене, но искам да влезеш в спалнята, когато го донесат, не бива да те виждат.
— Благодаря ти — каза тихо Юри. Внезапно осъзна, че не е свалил тъмните си очила. Колко ярка се оказа стаята, дори с тези тапицирани с тъмнозелено кадифе мебели и старомодните пердета на цветя. Приятна стая, личеше си почеркът на хората.
«Кларидж». Познаваше хотелите по света, но никога не бе виждал този. Не бе отсядал в Лондон другаде, освен в метрополията, където сега обаче не можеше да отиде.
— Ти си ранен, моят приятел ми каза — рече високият мъж, приближи се до него и го погледна отгоре толкова мило, че страховитият му ръст не породи никакъв страх. Подобните на пипала на паяк ръце се вдигнаха и протегнаха, сякаш, за да види лицето на Юри, мъжът искаше да го хване с ръце.
— Добре съм. Улучи ме куршум, но твоят приятел го извади. Щях да бъда мъртъв, ако не беше той.
— Да, той ми каза. Знаеш ли кой съм аз?
— Не, не зная.
— Знаеш ли какво е талтош? Аз съм такъв.
Юри не отговори. Това бе не по-малка изненада за него от съществуването на малките хора. Талтош означаваше Лашър — убиец, чудовище, заплаха. Беше твърде шокиран, за да може да проговори. Взираше се в лицето на мъжа и си мислеше, че ако не бяха ръцете, той щеше да прилича на човек, на много висок човек.
— За бога, Аш — обади се джуджето и си изтупа панталоните. — Престани.
Огънят вече бе буен и разкошен. Джуджето седна в едно меко и леко безформено кресло, което изглеждаше изключително удобно. Краката му не стигаха до земята.
Беше невъзможно да прочетеш нещо по силно сбръчканото му лице. Наистина ли беше толкова ядосан? Гънките на плътта унищожаваха всяко изражение. Всъщност само гласът му изразяваше всичко и ярките очи, които се разширяваха само от време на време, когато говореше. Червената му коса много подхождаше на нетърпеливия му нрав. Той забарабани с късите си пръстчета по облегалките на креслото.
Юри тръгна към дивана и седна сковано в самия му край. Високият мъж отиде до камината и се загледа в огъня. Юри се сдържаше да не се втренчи в него.
— Талтош значи — прошепна той. Гласът му звучеше съвсем спокойно. — Талтош. И защо искаш да говориш с мен? Защо искаш да ми помогнеш? Кой си ти и защо дойде тук?
— Ти видя ли другия? — попита високият мъж, като се обърна и погледна Юри почти срамежливо, с широко отворени очи. Щеше да е почти поразително красив, ако не бяха ръцете. Кокалчетата на пръстите му приличаха на възли.
— Не, не съм го виждал — каза Юри.
— Но знаеш със сигурност, че е мъртъв?
— Да, знам го със сигурност — отвърна Юри.
Джудже и гигант. Не му беше смешно от това положение, но изведнъж му се стори ужасно забавно. Уродливостта на това същество го караше да изглежда някак дори по-приятно. А уродливостта на малкия човек му придаваше опасен и злобен вид. Нима и двамата бяха дело на природата? Тук имаше нещо далече надхвърлящо струпването на случайности и съвпаденията.
— А този талтош имаше ли приятелка? — попита високият. — Имам предвид друг талтош, женски.
— Не, той имаше връзка с жена на име Роуан Мейфеър. Казах на приятеля ти за нея. Тя е негова майка и любовница. В Таламаска такива като нея ги наричаме вещици.
— Аха — обади се джуджето, — и ние така ги наричаме. В тази история са замесени много могъщи вещици, Ашлар. Цял род. Остави човека да ти разкаже всичко.
— Ашлар, така ли е името ти? — попита Юри. Това беше удар за него.
Четири часа преди да напусне Ню Орлиънс, Аарън му бе разказал историята на Лашър, демона от долината. Свети Ашлар — името се повтаряше отново и отново.
— Да — каза високият. — Но Аш е едносричната му версия, която искрено предпочитам. Не искам да бъда нелюбезен, но го предпочитам толкова много, че често не отговарям, когато ме нарекат Ашлар. — Това бе казано доста категорично, макар и любезно.
Джуджето се засмя.
— Наричам го с пълното му име, за да го накарам да ме слуша по-внимателно — рече то.
Високият не отговори. Топлеше ръцете си на огъня; така разперени, пръстите му изглеждаха поразени от болест.
— Боли ви, нали? — попита мъжът и се извърна от огъня.
— Да, извинете ме, че ми е проличало. Раната е в рамото ми и всяко движение ми причинява болка. Ще позволите ли да се изтегна на дивана? Не мислете, че ми се спи. Съвсем бодър съм. Ще ми кажете ли кой сте всъщност?
— Нали ви казах? — учуди се високият. — По-добре говорете вие. Какво се случи с вас?
— Юри, нали ти казах — обади се джуджето нетърпеливо, но все пак добродушно, — това е най-старият ми приятел на този свят. Казах ти, че той познава Таламаска. Знае повече за нея от всяко друго живо същество. Моля те, довери му се. Кажи му каквото иска да знае.
— Вярвам ти — каза Юри. — Но защо да му разказвам за преживелиците си? Какво ще стори, ако е наясно с тях?
— Ще ти помогна, разбира се — бавно каза високият и леко кимна. — Самюъл ми каза, че хората от Таламаска са се опитали да те убият. Много ми е трудно да го повярвам. Винаги съм обичал този орден по свой си начин. Пазех се от него, както от всичко, което би могло да ме откъсне от света. Но хората от Таламаска рядко са били мои врагове… или поне не за дълго. Кой се опита да те нарани? Сигурен ли си, че са били от ордена?
— Не, не съм — отвърна Юри. — Ето какво се случи, накратко. Аз бях сираче и Таламаска ме прие. Аарън Лайтнър ме въведе в ордена. Самюъл знае за кого говоря.
— Аз също — рече високият.
— Цял живот съм служил на ордена, най-вече пътувах, изпълнявах задачи, които сам не разбирах напълно. Неусетно клетвата ми за вярност към ордена се превърна в клетва за вярност към Аарън Лайтнър. Когато той замина за Ню Орлиънс да разследва семейство вещици, всичко изведнъж тръгна на зле. Семейството се нарича Мейфеър, потомствени вещици. Прочетох историята им в старите досиета на ордена, преди да ми бъде отказан достъп до тях. Именно Роуан Мейфеър роди талтоша.
— А кой или какво е бащата? — попита високият.
— Бащата е човек.
— Смъртен човек? Сигурен ли си?
— Абсолютно, но има и други подробности. От много, много поколения това семейство е в общение с един дух — и добър, и зъл. Този дух се всели в детето в утробата на Роуан Мейфеър и така предизвика неестественото му раждане. Талтошът се появил напълно развит от утробата на жената, но с душата на онзи дух. В семейството наричаха това същество Лашър. Не знам да е имал друго име. Сега то е мъртво, както вече ви казах.
Високият изглеждаше искрено смаян. Той кимна леко и тръгна към близкия фотьойл. Седна и се извърна вежливо към Юри, кръстоса дългите си крака също като него. Стоеше много изправен, сякаш изобщо не се смущаваше от ръста си.
— От две вещици! — каза високият шепнешком.
— Абсолютно — отвърна Юри.
— Как така абсолютно. Какво имате предвид?
— Има генетични доказателства, много доказателства. Таламаска също разполага с тях. Това семейство вещици носи необичаен набор от гени в множеството разклонения на рода. Гени на талтош, които при обичайни обстоятелства никога не са били отключвани, но в този случай — чрез вещерство или обсебване — те явно са проработили и се е родил талтош.
Високият се усмихна. Това изненада Юри, защото тази усмивка озари лицето му с някаква благост и чисто удоволствие.
— И вие говорите като хората от Таламаска — рече високият. — Като свещеника в Рим. Говорите, сякаш не сте рожба на нова епоха.
— Е, обучавал съм се по латински документи, написани предимно от тях — отвърна Юри. — Тяхната история на това същество започва още в шестнайсети век. Прочетох я цялата, заедно с историята на семейството — то е натрупало голямо богатство и мощ, благодарение именно на този дух Лашър. Чел съм стотици подобни досиета.
— Нима?
— Е, не истории за талтоши — отвърна Юри, — ако за това питате. Дори не бях чувал тази дума, преди да ида в Ню Орлиънс — и преди двама членове на ордена да бъдат убити там, докато се опитваха да освободят този талтош, този Лашър от човека, който искаше да го убие. Но за това не мога да разкажа.
— Защо? Искам да знам кой го уби.
— Когато ви опозная по-добре, когато отвърнете на откровеността ми с откровеност.
— И какво мога да ви кажа? Аз съм Ашлар. Талтош. Минаха векове, откакто не съм виждал представител на своя вид. О, сигурно има такива. Чувал съм за тях, дори ги търсех и в някои случаи почти ги откривах. Забележете — почти. Но от векове не съм докосвал същество от моята кръв, както обичат да се изразяват хората. Никога, през цялото това време.
— Вие сте много стар, това ли искате да ми кажете? Нашият живот е мимолетен в сравнение с вашия.
— Е, не ми личи много — отвърна мъжът. — Но съм стар. Дори вече имам бели коси. Но пък откъде да знам колко съм стар всъщност, не зная на колко човешки години се равнява моята възраст. Когато живеех щастливо сред своите, бях твърде млад, за да науча онова, от което се нуждаех по време на дългото си и самотно пътуване. А и Господ не ме е дарил със свръхестествена памет. Като всеки човек, и аз помня само някои неща с удивителна яснота, а други напълно съм забравил.
— От Таламаска знаят ли за вас? — попита Юри. — За мен е изключително важно. Таламаска беше моето призвание.
— И как се промени това?
— Както ви казах, Аарън Лайтнър отиде в Ню Орлиънс. Той е експерт по вещиците. Ние ги изучаваме.
— Това го разбрахме — обади се джуджето. — Давай нататък.
— Тихо, Самюъл, дръж се прилично — каза високият тихо, но много сериозно.
— Не ставай смешен, Аш, този циганин и без това вече е влюбен в теб!
Талтошът бе шокиран и вбесен. Гневът му се разбуни някак красиво. Той тръсна глава и скръсти ръце, сякаш знаеше как да се справи с него.
Колкото до Юри, той бе като зашеметен. Сякаш целият свят му предлагаше само зашеметяващи изненади и разкрития. Беше замаян и наранен, защото изпитваше огромна симпатия към това същество, много по-силна, отколкото към джуджето. Симпатията, която хранеше към Самюъл, бе по-скоро интелектуална.
Извърна се настрани притеснен. Сега нямаше време да разказва историята на собствения си живот — как бе попаднал изцяло под влиянието на Аарън Лайтнър и как му действа силата и властта на подобни мъже. Искаше му се да каже, че в това няма нищо еротично. Но не беше така, имаше еротика, както във всяко друго нещо на света.
Талтошът се взираше студено в джуджето.
Юри продължи разказа си:
— Аарън Лайтнър отиде да помогне на вещиците Мейфеър в тяхната безкрайна битка с този дух Лашър. Той не знаеше откъде идва Лашър, нито какво точно представлява. Знаеше само, че една вещица го е призовала в Донелайт през 1665 година. Чак след като това същество е станало от плът и кръв и е причинило смъртта на много вещици, Аарън Лайтнър го видя и научи от собствената му уста, че е талтош и е живял в плът и преди, по времето на крал Хенри, и че е срещнал смъртта си в Донелайт, в долината, където витаел, докато вещицата не го призовала.
Тази информация не присъства в нито едно досие на Таламаска, поне доколкото ми е известно. Минаха едва три седмици, откакто това създание бе убито, но вероятно новината вече е в някое секретно досие. Щом от Таламаска разбраха, че Лашър се е преродил, ако така може да се каже, те тръгнаха да го търсят за собствените си цели. Вероятно дори най-хладнокръвно са отнели няколко човешки живота. Не съм сигурен. Знам, че Аарън няма никакво участие в техните планове и се чувства предаден от ордена. Затова те питам дали знаят за теб. Има ли информация за теб в техните досиета, защото ако е така, значи са посветени в тайно окултно знание.
— И да, и не — каза високият. — Но ти не лъжеш, нали?
— Аш, опитай се да не говориш небивалици — изръмжа джуджето. То също се бе облегнало назад и късите му дебели крака стърчаха напред от креслото. Беше сплело пръсти върху жилетката от туид, а ризата му бе отворена на врата. Тесните му очички леко просветваха.
— Просто го отбелязвам, Самюъл. Прояви малко търпение. — Високият въздъхна. — Помъчи се сам да не говориш безсмислици. — Погледна раздразнен към дребосъка и после отново се обърна към Юри.
— Нека отговоря на въпроса ти, Юри — изрече името някак много естествено и сърдечно. — Вероятно днес хората в Таламаска не знаят нищо за мен. Нужно е невероятно усилие да се изкопаят историите за нас в архива на ордена, ако такива все още съществуват. Аз самият никога не съм разбирал статуса, нито пък значението на това знание — иначе казано, на досиетата на ордена. Чел съм това-онова преди векове и доста съм се смял на написаното. Но по онова време всяко писмено слово ми изглеждаше наивно и трогателно. Някои ми се струват такива и днес.
Юри беше поразен. Джуджето се оказа право — той наистина бе очарован от това същество, беше изгубил здравословния си скептицизъм и недоверие, но пък нали в това бе тайната на всяко очарование? Да бъдеш лишен така всепоглъщащо от обичайното отчуждение и недоверие, че последващото възприемане бе нещо като интелектуален оргазъм.
— А какво писмено слово не те разсмива? — попита Юри.
— Съвременният жаргон — отвърна високият. — Реализмът в литературата и журналистическата реч, изпълнена с разговорни думи. В тях наивизмът често липсва почти напълно. Те са чужди на всякакъв формализъм и са крайно сбити. Начинът, по който хората пишат днес, е като писък на свирка в сравнение с песните, които се пееха навремето.
Юри се засмя.
— Мисля, че си прав — рече той. — Но това не се отнася до досиетата на Таламаска.
— Така е. Както вече казах, те са мелодични и забавни.
— Е, има документи и документи. Та значи ти смяташ, че не знаят за теб.
— Почти съм сигурен и докато слушах разказа ти, ставах все по-уверен, че вероятността да знаят за мен е нищожна. Но продължавай. Какво се случи с този талтош?
— Опитаха се да го отведат и умряха заради това. Мъжът, който уби талтоша, уби и двамата от Таламаска. Преди това обаче те се опитаха да вземат Лашър под своя опека, ако може така да се каже, загатнаха, че имат женски талтош и от векове търсят мъжки, за да ги съберат. Загатнаха и че това е главната цел на ордена. Тайна и окултна цел. Това подейства особено зле на Аарън Лайтнър.
— Разбирам защо.
Юри продължи:
— Талтошът, Лашър, като че не беше изненадан от всичко това; сякаш го знаеше. Дори в предното му въплъщение Таламаска се бе опитала да го отведе от Донелайт, вероятно за да го чифтосат с женска. Но той не им повярвал и не тръгнал с тях. Тогава е бил свещеник. Дори се е смятал за светец.
— Свети Ашлар — каза джуджето много сериозно, гласът му като че извираше не от сбръчканото му лице, а от набития му торс. — Свети Ашлар, който винаги се завръща.
Високият сведе леко глава, но дълбоките му лешникови очи зашаваха напред-назад по килима, сякаш се опитваше да разчете заплетените ориенталски шарки. Вдигна поглед към Юри, все така със сведена глава, и тъмните му вежди засенчиха очите.
— Свети Ашлар — каза той тъжно.
— Вие ли сте този Ашлар?
— Аз не съм светец, Юри. Имаш ли нещо против да те наричам по име? Да не говорим за светци, ако обичаш…
— Но, разбира се, наричайте ме Юри. А. аз мога ли да ви наричам Аш? Но аз попитах всъщност вие ли сте този Ашлар? Онзи, когото наричат светец? Нали казвате, че сте преживели векове! Сега седите в този салон, огънят пращи, а сервитьорът чука на вратата, за да ни донесе напитките. Трябва да ми кажете. Не мога да се предпазя от собствените си събратя от Таламаска, ако не ми кажете и не ми помогнете да разбера какво всъщност става.
Самюъл се смъкна от креслото и тръгна към нишата.
— Юри, иди в спалнята, моля те. Не бива да те виждат — рече той и мина наперено покрай него.
Юри стана и рамото го заболя много силно. Влезе в спалнята и затвори вратата. Озова се в мрачна тишина — меките, богато надиплени завеси приглушаваха утринната светлина. Той вдигна слушалката на телефона; бързо се включи в директната линия и набра кода на САЩ.
После се поколеба, чувстваше се напълно неспособен да изговори успокоителните лъжи, които трябваше да каже на Мона. Нямаше търпение да се чуе с Аарън и да му съобщи какво е научил. Пък и почти се страхуваше, че някой може да му попречи и да не успее да се свърже.
По пътя от Шотландия на няколко пъти намираше обществени телефони и пак го завладяваше същата дилема, но джуджето му нареждаше да се качи веднага в колата.
Какво да каже на малката си любима? Каква част от информацията да каже на Аарън за краткото време, в което успееше да разговаря с него?
Бързо набра кода на Ню Орлиънс и номера на къщата на Мейфеър на Сейнт Чарлз и Амелия. Зачака леко притеснен, че в Америка сега вероятно е посред нощ, и в следващия миг осъзна, че наистина е така.
Груба и ужасна грешка, каквито и да бяха обстоятелствата. Но някой вдигна слушалката. Гласът беше познат, но Юри не можа да го свърже с определен човек.
— Обаждам се от Англия. Много съжалявам. Трябва да говоря с Мона Мейфеър — каза той. — Надявам се, че не съм събудил цялата къща.
— Юри, ти ли си? — попита жената.
— Да! — призна той, без да се изненада, че тя разпозна гласа му.
— Юри, Аарън Лайтнър е мъртъв — каза жената. — Аз съм Силия, братовчедката на Беатрис. И на Мона. На всички съм братовчедка. Аарън беше убит.
Последва много дълго мълчание. Не знаеше какво да каже. Изведнъж се скова от смразяващ, ужасен страх — страх от значението на тези думи — че никога, никога вече няма да види Аарън, че никога вече няма да говори с него, че Аарън вече го няма.
Опита се да раздвижи устни, но не можа. Направи някакъв безсмислен, нелеп жест с ръка и сграбчи кабела на телефона.
— Съжалявам, Юри. Много се тревожехме за теб. Мона много се притесни. Къде си? Можеш ли да се обадиш на Майкъл Къри? Ще ти дам номера му.
— Добре съм — отвърна тихо Юри. — Имам номера му.
— Мона сега е там. В другата къща. Те ще искат да разберат къде си, как си и как да се свържат с теб.
— Но Аарън… — започна той умоляващо, неспособен да довърши. Гласът му бе съвсем слаб, заглушаван от смазващите емоции, които замъгляваха зрението му и го лишиха от понятие дори за самия себе си. — Аарън…
— Беше прегазен нарочно. Беше тръгнал от хотел «Пончартрейн», където оставил Беатрис и Мери Джейн Мейфеър. Настанили Мери Джейн там. Беатрис тъкмо влизала във фоайето на хотела, когато чула шума. Двете с Мери Джейн видели всичко. Аарън бил прегазен от колата няколко пъти.
— Значи е убийство — рече Юри.
— Абсолютно. Хванаха онзи, който го е извършил. Някакъв безделник. Наели са го, но не знае кой. Дали му пет хиляди в брой да убие Аарън. Опитвал се от цяла седмица. Вече бил похарчил половината пари.
Юри искаше да затвори. Струваше му се напълно невъзможно да продължи този разговор. Облиза горната си устна и се насили да заговори:
— Силия, моля те, кажи на Мона Мейфеър и на Майкъл Къри, че съм в Англия и съм в безопасност. Скоро ще се свържа с тях. Трябва много да внимавам. Предай съболезнованията ми на Беатрис Мейфеър. Изпращам й цялата си обич.
— Ще им кажа.
Той затвори телефона. И да бе казала още нещо, не я чу. Потъна в тишината. Меките пастелни цветове на спалнята като че успяха да го успокоят за миг. Светлината озаряваше красиво огледалото. Стаята миришеше на чисто.
Отчуждение, липса на вяра както в щастието, така и в останалите. Рим. Аарън идва. Аарън е изличен от живота — не от миналото, а от настоящето и от бъдещето. Напълно.
Не знаеше колко дълго стоя така.
Струваше му се, че е стоял като вкоренен до тоалетката много, много дълго. Усети, че Аш, високият мъж, влезе, но не за да му попречи да говори по телефона.
Топлият му съчувствен глас внезапно успя да се докосне до дълбоката ужасна скръб, която изпълваше Юри.
— Защо плачеш, Юри?
Този въпрос бе изречен с чистотата на дете.
— Аарън Лайтнър е мъртъв — отвърна Юри. — Така и не му се обадих да му кажа, че се опитаха да ме убият. Трябваше да му кажа. Трябваше да го предупредя…
Откъм вратата се чу леко дрезгавият глас на Самюъл:
— Той е знаел, Юри. Знаел е. Нали ми каза как те е предупреждавал да не се връщаш тук, че могат да дойдат за него всеки момент.
— Да, но…
— Не се обвинявай, млади приятелю — рече Аш.
Юри усети как големите паяковидни ръце лягат нежно на раменете му.
— Аарън… Аарън беше мой баща — рече Юри някак монотонно. — Аарън беше мой брат. Аарън ми беше приятел. — Мъката и вината кипяха в него и ужасният страх от смъртта почти го скова. Не можеше да повярва, че този човек вече го няма, че не съществува, но мисълта лека-полека ставаше все по-възможна, по-реална и по-необратима.
Сякаш отново беше дете с майка си, в онова селце в Югославия. Стоеше до трупа й на леглото. Тогава бе познал толкова силна болка; непоносима болка. Стисна зъби, защото се страхуваше, че ще завие нечовешки.
— От Таламаска са го убили — рече той. — Кой друг може да е? Лашър е мъртъв. Не го е сторил той. Те са виновни за всички убийства. Талтошът уби жените, но не и мъжете. Таламаска са го сторили.
— Аарън ли уби талтоша? — попита Аш. — Той ли бе баща му?
— Не. Но той се влюби в една жена и сега и нейният живот е напълно разбит.
Искаше да се заключи в банята. Всъщност не беше наясно какво иска да направи. Да седне на мраморния под със свити колене и да плаче.
Но тези две странни същества нямаше да го пуснат. Загрижени и уплашени, те го завлякоха в дневната и го настаниха на дивана. Високият много внимаваше да не нарани рамото му, а джуджето хукна да приготви чай. Донесе им кекс и бисквити на една табла. Скромна, но пък изкусителна храна.
На Юри му се струваше, че огънят гори твърде бързо. Пулсът му се бе ускорил. Чувстваше, че се облива в пот. Свали дебелия си пуловер, като го издърпа грубо през главата и това събуди силната болка в рамото. Чак тогава се усети, че отдолу няма нищо, седеше гол до кръста с пуловера в ръце. Облегна се назад и прегърна пуловера, чувстваше се неловко от голотата си.
Дочу нещо. Малкият му бе донесъл бяла риза, все още опакована в картон от пералнята. Юри я взе, отвори картона, разкопча я и я навлече. Беше му много голяма. Сигурно беше на Аш. Но той нави ръкавите, закопча няколко копчета и почувства облекчение, че вече не е гол. Ризата беше удобна — като огромна пижама. Пуловерът падна на килима. По него още имаше полепнали трева и пръст.
— А аз се мислех за много благороден — заговори отново, — като не му се обаждам. Да не го притеснявам. Мислех си, първо да зарасне раната и да се пооправя, тогава ще говоря с него, ще му кажа, че съм добре.
— Но защо Таламаска ще убива Аарън Лайтнър? — попита Аш. Той се бе върнал в креслото си и седеше, сключил ръце между коленете си. Отново бе изправен като бастун, странен и много красив.
Юри като че беше изпаднал в безсъзнание и виждаше този момент за първи път. Видя простата черна каишка на часовника на китката на Аш и самия златен дигитален часовник. Видя и червенокосия гърбушко до прозореца, който сега бе леко открехнат, защото огънят гореше много буйно. Почувства как леденото острие на вятъра нахлува в стаята. Видя как огънят кърши снага и съска.
— Защо, Юри? — попита отново Аш.
— Не зная. Надявах се да грешим, че те не са замесени дотолкова във всичко това, че не са убили невинни хора, че става дума за някаква ужасна лъжа или нещо подобно. Не можех да повярвам, че имат женски талтош. Беше немислимо да са били движени от подобна жалка цел. О, не исках да те обидя…
— … разбира се.
— Искам да кажа, че вярвах, че техните цели са възвишени, че цялата им история е изключително чиста — орден учени, които записват и изучават, но никога не се намесват заради егоистични причини; изследователи на свръхестественото. Бил съм глупак! Те убиха Аарън, защото той знаеше всичко. Затова искат да убият и мен. Те трябва да дадат възможност на ордена отново да се занимава с обичайните си дела, да не се тревожи за всичко това. Те ще наблюдават метрополията. Ще ми попречат да проникна там с всякакви средства. Сигурно подслушват телефоните. Не мога да се обадя там или в Амстердам и Рим, дори и да искам. Прихващат всеки факс, който изпратя. Никога няма да свалят гарда, няма да спрат да ме търсят, докато не ме видят мъртъв.
Тогава кой ще им се противопостави? Кой ще разкаже на останалите? Кой ще разкрие ужасната тайна на братята и сестрите — че орденът е зло… че старата максима на католическата църква вероятно е истина. Всичко свръхестествено, което не е от Бога, е зло. Да откриеш мъжки талтош! Да го събереш с женска…
Той вдигна глава. Аш изглеждаше тъжен. Самюъл се бе облегнал на вече затворения прозорец и сбръчканото му лице също изглеждаше тъжно и притеснено. «Успокой се, помисли си Юри, подбирай си думите. Не изпадай в истерия.»
— Ти говориш за векове, Аш — продължи той. — Така, както останалите говорят за години. Тогава и този женски талтош в Таламаска може да е живял векове. Може това да е била единствената им цел. Още от мрачните времена се простира зловеща мрежа, която носи толкова зло, че съвременните хора дори не могат да я разберат! Твърде просто е — всички тези глупави мъже и жени търсят просто едно същество — талтош, създание, което да може да се чифтоса с партньорката си така бързо и успешно, че неговият вид бързо да завладее целия свят. Чудя се какво прави онези невидими и тайнствени Старши така сигурни в себе си…
Той замълча. Това никога не му бе хрумвало. Но, разбира се. Та досега никога не се бе озовавал в една стая със същество, което не е човек. Ето, сега беше с него и кой можеше да каже колко такива същества живеят необезпокоявани в нашия малък свят. Колко от тях ходят сред нас, минават за хора и работят за постигането на собствените си цели. Талтоши. Вампири. Джуджета на хиляда години, злобни, всезнаещи…
Двамата му събеседници се бяха умълчали. Дали не се бяха споразумели безмълвно да го оставят да бълнува колкото си ще?
— Знаете ли какво ми се иска да направя сега? — рече Юри.
— Какво? — попита Аш.
— Ще ида в метрополията в Амстердам и ще ги избия, ще избия Старшите. Само че не знам дали ще мога да ги открия. Не мисля, че са в метрополията там или че някога са били. Не зная кои са, нито какво точно представляват. Самюъл, искам да взема колата. Трябва да ида в метрополията тук, в Лондон. Трябва да се видя с братята и сестрите си.
— Не — отвърна Самюъл. — Ще те убият.
— Не може всички да са замесени. Това е последната ми надежда; те са просто неволни оръдия в ръцете на малцина. Моля те, искам да взема колата и да ида извън Лондон, в метрополията. Трябва да действам сега, преди някой да се усети и да промие мозъците на всички. Разбери, налага се! Трябва да ги предупредя. Та Аарън е мъртъв!
Той замълча. Осъзна, че плаши своите странни приятели. Дребосъкът отново скръсти ръце, някак гротескно, защото бяха твърде къси, а гърдите му — много широки. Набръчканото му чело бе смръщено. Аш просто го гледаше — видимо необезпокоен.
— Какво ви пука на вас! — извика Юри внезапно. — Ти ми спаси живота в планината, но никой не те е молил за това. Защо? Какво съм аз за вас?
Самюъл изсумтя, сякаш искаше да покаже, че не си струва да отговаря. Аш обаче отговори, и то с много нежен глас:
— Може пък и ние да сме цигани, Юри.
Юри не отвърна нищо, но не вярваше, че го правят само от съчувствие. Вече не вярваше на нищо, освен на факта, че Аарън е мъртъв. Представи си Мона, малката червенокоса вещица. Видя красивото й лице и дългата червена коса. Видя очите й. Но не почувства нищо. От все сърце искаше сега да е при него.
— Нищо, аз нямам нищо — прошепна той.
— Юри — обади се Аш. — Моля те, помни какво ти казах. Таламаска не е основана, за да търси талтоши. Можеш да ми вярваш. И макар днес да не знам нищо за Старшите на ордена, в миналото ги познавах. Те не бяха талтоши тогава и не ми се вярва да са такива сега. Какви са според теб сега, Юри — женски от нашия вид?
Говореше бавно и внимателно, но твърдо и убедително.
— Женските талтоши са също така невъздържани и подобни на деца, като мъжките — продължи Аш. — Един женски талтош би отишъл веднага при онзи Лашър. Нищо не би могло да я спре. Защо ще изпращат смъртни мъже да им водят плячката? О, знам, че не изглеждам страховит, но може доста да се учудиш на някои от историите ми. Сега се успокой. Твоите братя и сестри не са оръдия на ордена. Но вярвам, че сам ще се натъкнеш на истината. Не Старшите покваряват целта на Таламаска, не те са искали да хванат това създание, Лашър. Става дума за малка групичка членове на ордена, които са открили тайните на тази древна раса.
Аш замълча и като че секна някаква музика. Той не откъсваше своя търпелив и прям поглед от Юри.
— Сигурно си прав — рече тихо Юри. — Не бих могъл да го понеса, ако не си.
— Ние ще открием истината — каза Аш. — Ние, тримата. И честно да ти кажа, още щом те видях, изпитах към теб само топли чувства и бих ти помогнал и само заради теб самия, и защото съм добър и щедър по душа. Но ще ти помогна и по друга причина. Помня времето, когато Таламаска още не съществуваше, когато имаше само един човек. Помня времето, когато катакомбите, в които се помещава тяхната библиотека, не бяха по-големи от тази стая. Помня и времето, когато имаше само двама членове, а после трима, после петима — после десетима. Помня всичко това, помня и онези, които основаха ордена, аз ги обичах. И разбира се, моята собствена тайна, моята собствена история, е скрита някъде в техните досиета, които вече са преведени на съвременни езици и съхранявани в електронен вид.
— Той иска да каже — обади се Самюъл рязко, но бавно, въпреки че бе доста раздразнен, — че ние не искаме Таламаска да бъде покварена. Не искаме нейната същност да бъде променена. Таламаска знае твърде много за нас, за да позволим подобно нещо. Те знаят много за много неща. За мен това не е толкова въпрос на лоялност, а на желание да бъдем оставени на мира.
— Аз обаче говоря точно за лоялност — рече Аш. — Говоря за любов и благодарност. Говоря за много неща.
— Да, вече го разбирам — каза Юри. Чувстваше се все по-уморен — естествен резултат от силните вълнения, неизбежното спасение — оловна, тежка умора, жажда за сън.
— Ако те знаят за мен — тихо рече Аш, — тогава тази малка група ще ме потърси, както е търсила и Лашър. — Направи лек успокоителен жест. — Хората са го правили и преди. Всяка огромна сбирка от знание е опасна. Защото всяко скрито знание може да бъде откраднато.
Юри бе започнал да плаче. Безмълвно. Сълзи така и не потекоха. Очите му обаче бяха пълни с тях. Взираше се в чашата с чай. Така и не бе отпил и чаят вече бе студен. Взе ленената салфетка, разгърна я и избърса очите си. Тя беше доста груба, но не му пукаше. Беше гладен, сладкишите на таблата изглеждаха апетитни, но не искаше да ги яде. Някак бе неуместно да яде след подобна новина.
Аш продължи:
— Не искам да бъда ангел-хранител на Таламаска. Никога не съм го искал. Но в миналото имаше моменти, когато орденът беше в опасност. Доколкото зависи от мен, никога не искам да го видя покварен или разрушен.
— Има много причини — обади се Самюъл — онази група изменници от ордена да търси Лашър. Помисли си що за трофей би бил той за тях. Вероятно са хора, които искат да заловят талтош по съвсем непонятна за нас причина. Не заради наука, магия или религия. Те не са дори изследователи. Просто може да искат да притежават това рядко и неописуемо същество; може да искат да го разгледат, да поговорят с него, да го изучат, да го разберат и да го накарат да се чифтосва под техния надзор, разбира се.
— Може да искат да го нарежат на парченца — рече Аш. — Може и да искат да го бодат с игли, за да видят дали ще вика.
— Да, в това има смисъл — каза Юри. — Някакъв външен заговор. Ренегати и аутсайдери. Но аз съм уморен. Искам да поспя в легло. Изобщо не зная защо ви наговорих толкова ужасни неща.
— А аз знам — каза джуджето. — Приятелят ти е мъртъв. А аз не бях там, за да го спася.
— Ти ли уби онзи, който се е опитал да те убие? — обърна се Аш към Юри.
Отговори Самюъл:
— Не, аз го убих. Не нарочно, наистина. Блъснах го от скалата, защото иначе щеше да стреля още веднъж по циганина. Трябва да призная, че не съм наясно защо го направих, та тогава с Юри не се познавахме. Просто видях човек да се цели в друг човек. Тялото на онзи е още в долината. Искаш ли да го намериш? Твърде възможно е малките хора да не са го преместили оттам.
— Да, възможно е — рече Аш.
Юри не каза нищо. Знаеше, че е трябвало да открие трупа на нападателя си. Трябваше да го огледа, да потърси документи, да установи самоличността му. Но тогава това просто не беше възможно, той бе ранен, а теренът бе ужасен. Тялото сигурно бе изгубено завинаги в пустошта на Донелайт, а малките хора нямаше да си направят труда да го погребат.
Малките хора.
Дори след като падна, той не откъсна очи от малките мъже в малката тревиста долчинка под него — те танцуваха като сбирщина уродливи съвременни румпелщилскиновци. Последното, което видя, преди да загуби съзнание, бяха факлите им.
Щом отвори очи, видя Самюъл, своя спасител, с кобур и пистолет, с така мършаво и старо лице, че приличаше на плетеница от дървесни клони. Тогава си помисли, че джуджето ще го убие. Прииска му се да се обади на Аарън. Малките хора. Той ги беше видял…
— Да, групата е извън средите на Таламаска — каза Аш, откъсна го от нежеланото видение и го върна в салона. — Не е вътрешна работа.
«Талтош, помисли си Юри, аз виждам талтош. Стоя в стая с това същество, което е талтош.»
Ако честта на ордена не бе опетнена, ако болката в рамото не му напомняше всеки миг за насилието и предателството, объркало живота му, колко ли невероятно щеше да е това събитие — да види талтош. Но пък каква цена бе платил за това. Аарън му беше казал, че винаги има цена. А сега той вече никога, никога нямаше да може да разговаря за това с него.
Самюъл заговори малко кисело:
— Откъде знаеш, че не е вътрешна работа?
Сега изглеждаше съвсем различен от онази нощ, когато седеше до огъня, облечен с къс кожен елек и бричове и приличаше на крастава жаба, докато броеше патроните си и ги зареждаше в патрондаша, пиеше уиски и постоянно предлагаше от него на Юри. Юри никога не се бе напивал. Но все пак алкохолът помагаше, нали?
— Румпелщилскин — бе казал той, а джуджето отвърна:
— Можеш да ме наричаш както си искаш. Наричали са ме и с по-лоши имена. Иначе името ми е Самюъл.
— На какъв език пеят? — «Кога щяха да престанат с това пеене и с барабаните!»
— На нашия. Млъквай, защото броя.
Сега обаче малкият човек се бе настанил удобно в креслото. Беше облечен в цивилизовани дрехи и се взираше с нетърпение в невероятния гигант, Аш, който не бързаше да отговори.
— Да — обади се Юри, само колкото да се изтръгне от спомена. — Какво те кара да мислиш, че тази група не е от Таламаска? — Забрави студа, мрака, барабаните и ужасяващата болка.
— Твърде непохватно е извършено — рече Аш. — С пушка. Кола, която прегазва Аарън Лайтнър на тротоара. Има много начини да убиеш някого, без другите изобщо да се усетят. Те знаят това; научили са го от изследванията на вещиците, магьосниците и другите принцове на злото. Не. Не биха отишли в долината, за да преследват човек като на лов. Това е невъзможно.
— Аш, днес в долината всички имат пушки — каза Самюъл. — Защо онези магьосници да нямат?
— Пушките са играчки на малките хора от долината — отвърна Аш спокойно. — И ти знаеш това. Онези от Таламаска не са чудовища, преследвани и шпионирани, и не трябва да се крият в пустошта, когато ги забележат, защото ужасяват човешките сърца. Тази заплаха не е дело на Старшите от Таламаска. Според мен става дума за малка група отвън, хора, които някак са се добрали до определена информация и са решили да й повярват. Книги, компютърни дискове. Кой знае? Възможно е дори тайните да са им били продадени от прислужници…
— В такъв случай ние сигурно им изглеждаме като деца — каза Юри. — Като монаси и монахини, които въвеждат в компютрите своите записи, досиетата си, събират стари тайни в информационни банки.
— Кой е баща на талтоша? Кой го уби? — внезапно настоя Аш. — Ти обеща да ми кажеш, ако и аз ти кажа каквото знам. Какво друго искаш да знаеш? Бях повече от отзивчив. Кой стана баща на талтоша?
— Казва се Майкъл Къри — рече Юри. — Те вероятно ще се опитат да убият и него.
— Не, не биха го направили — отвърна Аш. — Напротив, ще се опитат да предизвикат ново зачеване. Вещицата Роуан…
— Тя вече не може да има деца — каза Юри. — Но има и други вещици в това семейство, а една е особено силна…
И в този миг главата му натежа. Той притисна челото си с дясната си ръка. Ръката му беше много гореща. От навеждането напред му прилоша. Бавно се отпусна назад, като се опитваше да не си мърда рамото. После затвори очи. Посегна към джоба на панталоните си, извади малкото си портмоне и го отвори.
Извади малка училищна снимка на Мона, много ярка и цветна; милото му момиче бе усмихнато, виждаха се равните й бели зъби, а най-ярка бе гъстата красива червена коса. Дете-вещица, любима вещица, но все пак вещица.
Юри изтри отново очите и устните си. Ръката му трепереше така силно, че обичното лице на Мона се размаза пред погледа му.
Видя как дългите тънки пръсти на Аш докосват крайчеца на фотографията. Талтошът стоеше над него, едната му ръка бе зад Юри, прегърнала облегалката на дивана, а другата поддържаше снимката, която Аш мълчаливо разглеждаше.
— Тя от същата родова линия ли е като майката? — попита тихо Аш.
Внезапно Юри дръпна снимката и я притисна към гърдите си. Наведе се напред, отново му прилоша, а болката в рамото внезапно го парализира.
Аш се отдръпна вежливо и тръгна към камината. Огънят вече догаряше. Аш застана пред него и опря ръце на полицата. Гърбът му беше много прав, а държанието му почти военно. Дългата му черна коса се къдреше по яката и напълно скриваше врата му. От мястото си Юри не виждаше белите кичури.
— Значи те ще се опитат да се доберат до нея — рече Аш, без да помръдва. — Или до нея, или до друга вещица от същото семейство.
— Да — каза Юри. Беше замаян, почти обезумял. Как можа да си помисли, че не я обича? Как се бе оказала така далече от него? — Те ще се опитат да я хванат. Господи, ние им дадохме такова преимущество — каза той, едва сега осъзнал цялата картина. — Господи, та ние сме играчки в ръцете им! Компютри! Досиета! Ето какво се е случило с ордена.
Той се изправи. Рамото му пулсираше, но на него не му пукаше. Все още притискаше снимката към ризата си.
— Как така играчки в ръцете им? — попита Аш, като се обърна. Пламъците заиграха по лицето му така, че очите му за миг изглеждаха също толкова зелени, колкото и тези на Мона, а вратовръзката му приличаше на голямо петно кръв.
— Генетичните изследвания! — каза Юри. — Цялото семейство бе изследвано, за да не се съберат отново две вещици и да се роди талтош. Не разбираш ли? Бе събрана огромна информация — генетична, генеалогична, медицинска. В тези досиета е написано кои са силните вещици. Господи боже, така те ще знаят кого да изберат. Те знаят това по-добре от онзи глупав талтош! С това знание имат оръжие, каквото той никога не е притежавал. Лашър се опита да се чифтоса с много от жените и така ги уби. Всяка от тях умря, без да го дари с онова, което желае — женско дете. Но…
— Може ли да видя отново малката червенокоса вещица? — попита Аш плахо.
— Не — отвърна Юри. — Не може.
Кръвта пулсираше в слепоочията му. Почувства влага по рамото си. Беше отворил раната. Имаше треска.
— Не, не може — повтори той, като се взираше в Аш.
Талтошът не каза нищо.
— Моля те, не настоявай — рече Юри. — Имам нужда от теб, имам нужда от помощта ти, но не ме моли да ти покажа лицето й, не сега.
Двамата се гледаха известно време, преди Аш да кимне.
— Добре тогава — рече талтошът. — Разбира се, няма да настоявам. Но да обичаш толкова силно една вещица е опасна работа. Знаеш го, нали?
Юри не отговори. За миг осъзна всичко — че Аарън е мъртъв, че Мона може скоро да пострада, че почти всички, които някога е обичал. Могат да му бъдат отнети, почти всички. Че му е останала съвсем малко надежда за щастие или радост, че е така слаб и уморен, така наранен, че вече не може да мисли, че трябва да си легне в съседната стая, към която дори не бе поглеждал. Че трябва да легне в първото легло, което вижда, откакто куршумът го улучи и едва не го уби. Знаеше, че никога, никога няма да покаже снимката на Мона на това същество, което сега го гледа с измамна нежност и безкрайно търпение. Знаеше, че той самият може да падне в несвяст всеки момент.
— Ела, Юри — каза Самюъл с мрачна нежност и тръгна към него с обичайната си наперена походка. Посегна с дебелата си изкривена ръка към него. — Искам сега да си легнеш. Поспи. Ние ще бъдем тук, а когато се събудиш, ще те чака топла храна.
Юри се остави да го заведе до вратата. И все пак нещо го спря, нещо го накара да се противопостави на джуджето, което обаче бе силно като всеки голям мъж, когото Юри познаваше. Озърна се назад към високия до камината.
После влезе в спалнята, сам изненадан от себе си, и се свлече на леглото. Дребният мъж му свали обувките.
— Съжалявам — каза Юри.
— Не се тревожи — рече джуджето. — Да те завия ли?
— Не, тук е топло.
Чу вратата да се затваря, но не отвори очи. Вече се унасяше някъде надалече, далече от всичко, но на границата на съня, реалността го сграбчи отново и го събуди. Той видя Мона да седи на леглото си и да го вика при нея. Интимните косми между краката й също бяха червени, но по-тъмни от косата й.
Той отвори очи. За миг виждаше само тъмнина, тревожната липса на светлина. После постепенно осъзна, че Аш стои до него и го гледа. Изпита инстинктивен страх и отвращение, но продължи да лежи неподвижно, приковал поглед в дългото вълнено палто на талтоша.
— Няма да взема снимката, докато спиш — прошепна Аш. — Не се тревожи. Дойдох да ти кажа, че трябва да замина на север тази нощ и да посетя долината. Ще се върна утре и трябва да те намеря.
— Голям съм глупак, нали? — попита Юри. — Показах ти снимката й. Голям съм глупак.
Все още се взираше във вълненото палто. После видя точно пред лицето си белите пръсти на Аш. Обърна се бавно и погледна нагоре, близостта на огромното лице на мъжа го ужаси, но отново не издаде и звук. Просто се взираше в очите, приковани в неговите с някак стъклено любопитство, после погледна похотливата уста.
— Мисля, че полудявам — каза Юри.
— Не, не полудяваш — отвърна Аш, — но наистина трябва да започнеш да действаш по-умно. Заспивай. Не се страхувай от мен. Ще бъдеш на сигурно място тук със Самюъл, докато се върна.
 

Четири
 
Моргата беше малка и мръсна. Състоеше се от няколко помещения с облицовани с бели плочки стени и под, ръждясали отточни тръби и разнебитени метални маси.
«Това е възможно само в Ню Орлиънс, помисли си тя. Само тук биха позволили на едно тринайсетгодишно дете да пристъпи до трупа, да го види и да се разплаче.»
— Излез навън, Мона — каза тя. — Остави ме да огледам Аарън.
Краката й трепереха, а ръцете — още повече. Беше досущ като в стария виц: седиш си целият разтреперан и разкривен и някой те пита: «Какво работите?», а ти отговаряш: «Аз съм мо-мо-мо-зъчен хирург!».
Тя се опита да се успокои и вдигна кървавия чаршаф. Колата не бе премазала лицето; това бе Аарън.
Не беше тук мястото да му поднесе почитанията си, да си припомни невероятната му вежливост и напразните опити да й помогне. Един образ обаче се разгоря достатъчно ярко, за да заличи мръсотията, вонята и ужасния вид на останките на някогашната достойна личност.
Аарън Лайтнър на погребението на майка й; Аарън Лайтнър я хваща за ръката и й помага да мине през тълпата от непознати роднини, за да се приближи до ковчега на майка си. Аарън знаеше, че тя иска да направи точно това — да погледне красиво гримираното и парфюмирано тяло на Деидре Мейфеър.
Този труп обаче не бе гримиран. Мъртвецът лежеше пред нея напълно безразличен към света; бялата му коса блестеше както винаги — символ на мъдрост и едновременно с това на неукротима жизненост. Светлите му очи бяха отворени и напълно мъртви. Устата му бе отпусната в своята позната и сърдечна форма — остатък от живот, изживян с изумително малко горчивина, гняв и черен хумор.
Тя положи ръка на челото му и наклони леко глава на една страна, после на другата. Реши, че смъртта е настъпила поне преди два часа.
Гръдният кош беше раздробен. Кръвта се бе просмукала в ризата и сакото. Без съмнение дробовете бяха отказали мигновено, а сърцето бе разкъсано.
Тя докосна нежно устните му, раздели ги като любовница, която се кани да го целуне. Очите й бяха влажни, тъгата й внезапно стана така дълбока, че отново усети миризмата от погребението на Деидре — всепоглъщащият аромат на бели цветя. Устата му беше пълна с кръв.
Погледна и очите му, които обаче не я погледнаха в отговор. Наведе се още по-ниско. Да, смъртта бе настъпила мигновено. Сърцето бе спряло, не бе от мозъка. Тя леко затвори клепачите му и задържа пръстите си върху тях.
Кой ли щеше да направи аутопсията както трябва тук? Та виж само петната по стените. Миризмата от каналите.
Тя свали още малко чаршафа и го отхвърли настрани, непохватно или нетърпеливо, не бе сигурна. Десният крак беше раздробен. Очевидно долната част бе откъсната и после прибрана във вълнения крачол. Дясната му ръка имаше само три пръста. Другите два бяха брутално отрязани. Нима някой колекционираше пръсти?
Чу се някакво стържене. Идваше младият китаец, полицаят. Краката му жвакаха противно в мръсотията по пода.
— Добре ли сте, докторе?
— Да — отвърна тя. — Почти приключвам. — Мина от другата страна на масата. Положи ръка на главата на Аарън, на врата му, и постоя така мълчалива, замислена, заслушана.
Беше убит от кола, жестоко, брутално. Ако бе страдал, то по нищо не личеше. Ако се бе борил за живота си, никога нямаше да разберат. Беатрис го бе видяла да се опитва да избегне колата, или поне така си мислеше. Мери Джейн каза, че той понечил да се отмести, но просто не могъл да избегне удара.
Накрая се отдръпна. Трябваше да си измие ръцете, но къде? Отиде до мивката и завъртя допотопното кранче. Водата се стече по пръстите й. Спря водата и прибра ръце в джобовете на памучното си палто. Мина покрай полицая и се върна в малкото преддверие, където бяха отделенията с непотърсените трупове.
Майкъл я чакаше там с цигара в ръка и отворена яка. Изглеждаше съсипан от мъка и от усилията да успокоява другите.
— Искаш ли да го видиш? — попита тя. Гърлото още я болеше, но това нямаше значение. — Лицето му не е смазано. Не поглеждай надолу.
— Не, не искам — отвърна той. — Никога не съм преживявал подобно нещо. Щом казваш, че е мъртъв и някаква кола го е смазала, какво друго има да знам. Не искам да го виждам.
— Разбирам.
— Гади ми се от миризмата. На Мона също.
— Навремето бях свикнала с нея — каза Роуан.
Той се приближи до нея, хвана я за врата с голямата си загрубяла ръка и я целуна непохватно, съвсем различно от нежните извинителни целувки, с които я бе обсипвал през седмиците на мълчание. Целият потрепери и тя отвори устни, отвърна на целувката му и го прегърна, или поне се опита.
— Трябва да изляза оттук — каза той.
Тя се отдръпна на крачка и погледна към другата стая — към кървавата купчина. Полицаят бе завил отново трупа, вероятно от уважение, или пък съгласно процедурите.
Майкъл се взираше в хладилните отделения на отсрещната стена. Телата в тях излъчваха отвратителна миризма. Тя също погледна натам. Едното отделение бе частично отворено, вероятно защото не можеше да се затвори напълно. В него имаше две тела — една кестенява глава лежеше с лицето нагоре, а върху нея имаше нечий друг разлагащ се розов крак. По лицето имаше зелена плесен. Но не тя бе най-ужасното; най-ужасното беше, че два трупа бяха натъпкани в едно отделение. Непотърсени мъртъвци, притиснати интимно като любовници.
— Ох, не мога… — рече Майкъл.
— Знам, хайде — отвърна тя.
Когато се качиха в колата, Мона вече бе спряла да плаче. Седеше и се взираше през прозореца, потънала в мисли, без да чува и без да вижда нищо. От време на време се обръщаше и поглеждаше към Роуан. Тя срещаше погледа й и чувстваше силата и топлината му. През тези три седмици бе слушала как това дете излива сърцето си — потоп от поезия, която често бе единственото, което достигаше до нея в полусънното й, почти сомнамбулистично състояние. И Роуан бе обикнала Мона дълбоко.
Наследница, онази, която щеше да роди дете и да получи завещанието. Дете с утроба и страст на жена. Дете, което бе държало Майкъл в прегръдките си и в своята жизненост и невинност изобщо не се бе уплашило за разбитото му сърце или че той може да умре в мига на върховната страст. Но той не бе умрял. Бе се отървал от инвалидността си и се бе подготвил за завръщането на жена си! А сега вината лежеше върху плещите на Мона, отровна вина, която тя трябваше да преглъща на огромни дози.
Никой не проговори, докато колата се движеше.
Роуан седна до Майкъл и се сви; бореше се със съня, с желанието да потъне обратно в потока от мисли, който я заливаше. Мисли, като онези, които я бяха заливали със седмици, мисли, през които думите и делата се разбиваха така бавно, че не достигаха до нея. Чуваше гласовете на другите като приглушени от водопад.
Знаеше какво трябва да стори. Това щеше да е още един ужасен удар за Майкъл.
Откриха къщата пълна с народ. Навсякъде имаше охрана. Това не бе изненада за никого. Пък и Роуан нямаше нужда от обяснения. Никой не знаеше кой е наел убиеца на Лайтнър.
Силия бе дошла и бе поела грижата за Беа, оставила я бе да се «наплаче» в стаята на Аарън на втория етаж. Райън Мейфеър беше на поста си, винаги готов за съда или църквата със своя костюм и вратовръзка, винаги наясно какво трябва да бъде направено.
Всички гледаха Роуан, разбира се. Беше виждала тези лица до леглото си. Беше ги виждала да минават пред нея по време на дългите часове в градината.
Чувстваше се неудобно в роклята, която Мона й бе помогнала да избере, защото не помнеше да я е виждала преди. Но това нямаше чак такова значение. Беше адски гладна, а вече бяха подредили обичайния асортимент на масата в кухнята.
Майкъл напълни една чиния за нея, преди останалите да успеят да й предложат. Тя седна начело на масата и започна да яде, гледаше ги как вървят насам-натам на малки групички. Изпи жадно чаша ледена вода. Явно искаха да я оставят сама, дали от уважение, или от безпомощност. Какво да й кажат? Та нали повечето от тях знаеха съвсем малка част от случилото се. Никога нямаше да разберат нейното «отвличане», както го наричаха, пленничеството й и мъките, които й бяха причинени. Бяха добри хора. Искрено се тревожеха за нея, но сега не можеха да сторят нищо друго, освен да я оставят на мира.
Мона седеше до нея. Наведе се и я целуна по бузата, направи го много бавно, както винаги, за да може Роуан да я спре, ако пожелае. Но Роуан не го направи. Напротив, тя хвана Мона за китката, придърпа я към себе си и я целуна в отговор. Обожаваше детската й кожа и за миг през ума й прелетя мисълта как ли се е наслаждавал Майкъл на тази кожа.
— Ще се качвам да си лягам — каза Мона. — Ще бъда там, ако имаш нужда от мен.
— Имам нужда от теб — отвърна Роуан, но така тихо, че Майкъл вероятно не я чу. Той беше вдясно от нея и опустошаваше чиния с храна и кутийка студена бира.
— Да, добре — каза Мона. — Само ще легна, няма да спя. — На лицето й бяха изписани ужас, умора, тъга и пак ужас.
— Сега имаме нужда една от друга — рече Роуан, но възможно най-тихо. Очите на детето бяха приковани в нея.
Мона кимна, после излезе, без дори да помаха на Майкъл за довиждане.
«Да, неудобството на вината», помисли си Роуан.
Внезапно някой в предната стая се засмя. Като че ли каквото и да ставаше, Мейфеър винаги се смееха. Когато тя умираше на горния етаж и Майкъл плачеше до леглото й, в тази къща пак имаше хора, които се смееха. Спомняше си, че бе мислила за това — че чува плач и смях, приемаше ги някак отделно, без раздразнение, без да отвърне. Истината е, че смехът винаги звучи по-съвършено от риданието. Смехът се носи с някакъв яростен порив и притежава естествена мелодия. Риданието често е трудно, задавено, потиснато или пък примесено с унижение.
Майкъл приключи с печеното, ориза и соса. Допи си бирата. Някой веднага сложи друга до чинията му, той я взе и на мига я изпи до половината.
— Това добре ли е за сърцето ти? — прошепна тя, но той не отговори.
Тя погледна чинията си. Също бе изяла порцията си. Абсолютна лакомия. Ориз и сос. Нюорлиънска храна. Изведнъж й хрумна да му каже, че за нея е било голямо удоволствие през тези няколко седмици той да й носи храната. Но каква полза да му го казва?
Любовта му към нея бе също такова чудо като всичко останало, което й се бе случило, като всичко, което се бе случвало на всеки в тази къща. Роуан имаше чувството, че е пуснала корени тук, че е свързана с това място както с никое друго, дори със «Сладката Кристин», докато смело минаваше през Голдън Гейт. Чувстваше някаква непоклатима увереност, че тук е нейният дом и че винаги ще бъде така. Сега, докато се взираше в чинията си, тя си спомни деня, в който с Майкъл обикаляха къщата, когато отвориха бюфета и откриха стария китайски порцелан и среброто.
И все пак всичко това можеше да изчезне, да бъде заличено от света, от горещия дъх на ада. Какво й бе казала преди няколко часа нейната нова приятелка Мона Мейфеър? «Роуан, още нищо не е свършило.»
Не, не е свършило. А Аарън? Дали изобщо се бяха обадили в метрополията, за да съобщят на старите му приятели за случилото се, или щеше да бъде погребан тук от новите си приятели и новите си роднини?
Лампите над камината блеснаха ярко. Навън обаче още не бе мръкнало. През клоните на лавровишната се виждаше небето — приказно пурпурно. Стенописите озаряваха с успокояващите си багри сумрачната стая, а във величествените дъбове, които можеха да те успокоят така, както нито едно човешко същество, запяха цикади. Топлата пролет нахлу в стаята през отворените прозорци. Отворени бяха и прозорците на салона, вероятно и тези от другата страна — към неизползвания вече басейн, и онези към градината гробище, където лежеше тялото на единственото й дете.
Майкъл изпи остатъка от втората си бира и смачка кутийката както винаги. После я постави внимателно на масата, сякаш масивната тежка мебел изискваше подобно уважение. Още не поглеждаше към Роуан. Взираше се навън към клоните на лавровишната, които брулеха колоните на портика и стъклата на горните прозорци. Може би гледаше пурпурното небе. Може би слушаше хора на скорците, които в този час се спускаха на големи ята, за да погълнат цикадите. Това бе танц на смъртта — цикадите се щураха от дърво на дърво, а птиците криволичеха из нощното небе. Танц на смъртта, в който един вид изяждаше друг.
— Да, всичко се свежда до това, скъпа моя — бе казала в деня на пробуждането си, нощницата й бе покрита с кал, ръцете й — също. Стоеше боса до току-що изкопания гроб. — Това е всичко, Емалет. Всичко е въпрос на оцеляване, дъще.
Част от нея искаше да се върне при гробовете в градината, при желязната масичка под дървото, при страховития танц на крилатите създания високо в небето, които караха ярката виолетова нощ да ехти от техните спорадични и красиви песни. Част от нея обаче не смееше да го стори. Ако отидеше там и седнеше до масата, може би щеше да отвори очи и да види, че нощта си е отишла, а после още една… И тогава сигурно щеше да трябва да се случи нещо толкова грозно и ужасно като смъртта на Аарън, за да я върне към действителността. Някой пак да й каже: «Събуди се, те се нуждаят от теб. Ти знаеш какво трябва да се направи». Дали самият Аарън се бе появил за част от секундата, безплътен и благ, за да прошепне това в ухото й? Не, не бе нищо толкова лично или пък така ясно.
Тя погледна към съпруга си. Той се бе отпуснал в стола, мачкаше безпомощната кутия от бира и я превръщаше в нещо кръгло и почти плоско. Очите му все още не се откъсваха от прозорците.
За нея той бе едновременно страховит и неописуемо привлекателен. А ужасната, срамна истина бе, че огорчението и страданията го бяха направили дори още по-привлекателен; бяха го патинирали великолепно. Вече не изглеждаше невинен, така несъответстващ на мъжа, който се криеше в него. Не, вътрешността се бе просмукала през хубавата кожа и го бе променила напълно. Беше придала някаква свирепост на лицето му, както и множество меки и вечно менящи се полусенки.
Печални цветове. Той веднъж й бе споменал нещо за печалните цветове в онова блажено време в началото, преди да разберат, че детето им ще бъде чудовище. Беше й казал, че когато във Викторианската епоха са боядисвали къщите, те са използвали «печални» цветове. По някакъв начин са потъмнявали цветовете; «печални» означаваше мрачни, приглушени, комплексни. Викторианските къщи из цяла Америка били боядисвани така. И това му харесваше — кафеникавочервеното, сиво-зеленото и металносивото. За пепелявия сумрак обаче трябваше да се измисли някакво друго име, за наситенозеления мрак също, за сенките, които витаеха около виолетовата къща с нейните ярки капаци на прозорците.
Сега тя си мислеше дали той е печален. Това ли се бе случило с него? Или пък трябва да се намери друга дума за този по-мрачен и все пак някак по-дързък поглед в очите му, за начина, по който лицето му се бе отпуснало леко, и все пак нито за момент не изглеждаше злобно или грозно.
Той я погледна и очите му я озариха със светлината си. Тъгата и усмивката се сляха.
Направи го отново, помисли си тя, когато той погледна встрани. Погледни ме пак така. Нека видя очите ти — големи, сини и зашеметяващи. Нима бе нормално да има такива очи?
Тя посегна към наболата му брада. Плъзна пръсти по врата му и докосна нежната черна коса и новите, по-груби сиви косми. После зарови ръка в къдриците му.
Той се втренчи пред себе си, сякаш беше шокиран, сетне много плахо извърна очи, без да завърта глава, и я погледна.
Тя отдръпна ръката си, стана и той се изправи до нея.
Ръката му почти пулсираше, когато хвана нейната. Когато отдръпна стола назад, за да й направи път, тя нарочно се отърка в тялото му.
Тръгнаха тихо нагоре по стълбите.
Спалнята беше такава, каквато винаги е била — много ведра и доста топла. Леглото бе оправено, но завивката бе запретната, за да може тя да легне, когато пожелае.
Тя затвори и заключи вратата. Той вече сваляше сакото си. Тя разкопча блузата си, съблече я и я пусна на пода.
— Ами операцията — рече той. — Мислех, че…
— Не, вече съм здрава. Искам да го направя.
Той тръгна към нея и я целуна по бузата, като леко извърна главата й. Тя почувства парещата грапавина на брадата му, загрубелите му ръце, които дърпаха малко силно косата й, за да наведе главата й назад. Тя посегна и дръпна ризата му.
— Свали я — прошепна.
Разкопча полата си и тя веднага се свлече в краката й. Толкова беше отслабнала. Но не я беше грижа за това, не искаше дори да се поглежда. Искаше да гледа него. Той вече беше гол и твърд. Тя посегна към черните косми по гърдите му и ощипа зърната му.
— О, заболя ме — прошепна той. Привлече я към себе си и допря гърдите й към своите. Тя смъкна ръка между краката му и установи, че е готов.
Придърпа го към себе си, изпълзя по леглото, отпусна се на хладния памучен чаршаф и почувства как тежестта му се отпуска лека-полека отгоре й. Господи, тези едри кости щяха да я смажат отново, тези гърди ще натежат върху нейните, ароматът на сладка плът и стар парфюм, този натиск, тази прекрасна грубост.
— Направи го, направи го бързо — каза тя. — Ще забавим втория път. Хайде, изпълни ме!
Той нямаше нужда от подкана.
— Хайде, давай! — прошепна тя през зъби.
Членът му влезе в нея и размерът му я шокира, заболя я. Болката обаче беше прекрасна, изкусителна, съвършена. Тя притисна члена му доколкото можа, мускулите й още бяха слаби, боляха я и не я слушаха — изтормозеното й тяло я предаваше.
Но това нямаше значение. Той я заблъска силно и тя свърши, без да извика или дори да въздъхне. Не можеше да мисли, цялата зачервена, с разперени ръце. После се стегна около него колкото можа, до болка, и той продължи с тласъците, докато не свърши с мощни спазми, които като че я откъснаха от него. Свлече се в прегръдките й, целият потен, близък, обичан, отчаяно обичан. Майкъл.
Извъртя се до нея. Нямаше да може да го повтори твърде скоро. Това бе нормално. Лицето му бе потно, косата лепнеше по челото му. Тя лежеше неподвижна, отвита, загледана в бавното движение на вентилатора на тавана.
Да, въртеше се твърде бавно. Хипнотично. Спокойно, рече тя на тялото си, на слабините си, на утробата си. В полусън отново преживя страха от миговете в прегръдките на Лашър, и осъзна, че го желае. Този жесток, похотлив бог. Да можеше и да изглежда такъв, но той беше мъж, брутален мъж с огромно и любящо сърце. Той бе така божествено груб, така божествено жесток, така ослепителен.
Майкъл стана от леглото. Беше сигурна, че е заспал, макар да знаеше, че тя няма да може.
Той обаче стана и се облече. Извади чисти дрехи от дрешника в банята. Беше с гръб към нея и когато се обърна, светлината от банята озаряваше лицето му.
— Защо го направи? — попита той. — Защо замина с него? — Думите му излязоха като рев от гърлото.
— Шшшт! — Тя седна и притисна пръст към устните си. — Недей, че всички ще дойдат. Мрази ме, щом искаш…
— Да те мразя ли? Господи, как можа да го кажеш? Всеки божи ден ти повтарях, че те обичам! — Той тръгна към леглото и стисна здраво таблата. Изглеждаше невероятно красив в гнева си. — Как можа да ме изоставиш така? — прошепна той. — Как?
Отиде до нея и внезапно я сграбчи за голите ръце. Пръстите му се впиха в плътта й.
— Не, недей! — изпищя тя, като направи опит да потисне гласа си. Знаеше колко грозно звучи, колко е изпълнен със страх. — Не ме удряй, предупреждавам те. Той го правеше постоянно, постоянно. Ще те убия, ако ме удариш!
Тя се отскубна от него и се обърна настрани, изпълзя по леглото и тръгна към банята, където студеният мрамор по пода изгори краката й.
Да го убие! Боже, ако не се спре, ако не успее да се въздържи, наистина ще го убие със силата на ума си. Ще убие Майкъл!
Колко пъти се бе опитвала да убие така Лашър, да изстреля към него цялата си омраза, да го убие, да го убие, а той само се смееше. Е, този мъж обаче щеше да умре, ако запратеше невидимия си гняв към него. Щеше да умре както останалите, които бе убила — да, защото това бяха гнусни, истински убийства. Те бяха съсипали живота й, те я бяха довели в тази къща.
Завладя я ужас. В стаята беше съвсем тихо. Тя се обърна бавно и погледна през вратата. Той седеше на леглото и я гледаше.
— Трябва да се страхувам от теб, но не се страхувам — каза Майкъл. — Страхувам се само от едно — че ти не ме обичаш.
— О, но аз те обичам — каза тя. — Винаги съм те обичала. Винаги.
Раменете му увиснаха за миг, но само за миг, после той се извърна настрани. Болеше го, но никога вече нямаше да е така уязвим, никога. Никога вече нямаше да излъчва такава чиста нежност.
«А аз ще те нараня отново», помисли си тя.
Прииска й се да иде при него, да поговорят, да го прегърне отново. Да поговорят като в първия ден, когато се събуди и погреба собствената си дъщеря — единствената дъщеря, която щеше да има — под дъба. Искаше й се отново да му открие огромната си любов, безрезервно, изцяло, без никакъв страх.
Но това сега й изглеждаше така невъзможно, както й бе невъзможно да проговори след онзи ден.
Вдигна ръце и ги прокара грубо през косата си. После посегна към кранчетата на душа почти механично.
Щом водата рукна, тя отново можеше да мисли трезво. Шумът бе приятен, а топлината прелестна.
Имаше невероятно много дрехи и не можеше да избере. Изобилието в гардеробите бе направо объркващо. Накрая откри старите си меки вълнени панталони от Сан Франциско и ги обу, облече и един свободен и тежък на вид памучен пуловер.
Пролетната нощ бе доста хладна. Пък и беше приятно да облече отново дрехите, които бе обичала. Кой ли бе купил всички останали красиви неща?
Среса косата си и затвори очи. Помисли си: «На път си да го изгубиш, и то с основание, ако не поговориш с него сега, ако не му обясниш, ако не се пребориш с инстинктивния си страх от думите, ако не отидеш при него».
Остави четката. Той стоеше на прага. Така и не бе затворила вратата на банята. Погледна го — беше спокоен и това й донесе огромно облекчение. За малко да заплаче. Но това щеше да е крайно егоистично.
— Обичам те, Майкъл — рече тя. — Мога да изкрещя това от покрива. Никога не съм преставала да те обичам. Всичко стана заради суетата и високомерието ми; а мълчанието ми, мълчанието ми беше неуспешен опит да излекувам душата си, да я укрепя или може би просто необходимост да се откъснеш от всичко, каквото душата изпитва, сякаш е някакъв жив егоистичен организъм. — Той я слушаше напрегнато, леко смръщен, лицето му бе спокойно, но вече не така невинно както преди. Очите му бяха огромни и блестящи, но твърди и премрежени от мъка.
— Не знам как мога да те наранявам точно сега, Роуан — каза той. — Не знам, наистина.
— Майкъл…
— Не, остави ме да довърша. Знам какво ти се е случило. Знам какво е направил той. И не мога да повярвам, че те обвинявам, че ти се ядосвам, че те наранявам така. Не знам как мога да го правя!
— Недей, Майкъл, недей или ще ме разплачеш.
— Роуан, аз го убих — рече той шепнешком, както повечето хора говорят за смъртта. — Убих го и все пак това не е достатъчно! Аз… аз…
— Не, не казвай нищо повече. Прости ми, Майкъл, прости ми заради себе си и заради мен. Прости ми. — Тя се наведе напред и го целуна. Остави го без дъх нарочно, за да не може да говори. И този път, когато той я прегърна, тя усети старата нежност, старата сгряваща топлина, огромната сладост, която я караше да се чувства защитена, както когато правиха любов за първи път.
Сигурно имаше нещо по-хубаво от това да потъне в прегръдките му сега, от това да бъде близо до него. Сигурно имаше, но тя не можеше да си представи какво е — със сигурност не беше силата на страстта. Нея също я имаше, за да й се наслаждават отново и отново, но това, което изпитваше сега, не бе познала с никое друго същество на тази земя!
Накрая той се отдръпна, събра ръцете й в своите, целуна ги и я озари с момчешката си усмивка — една от онези усмивки, които тя смяташе, че няма да види отново. После примигна и каза с пресекващ глас:
— Ти наистина още ме обичаш, нали, скъпа?
— Да — отвърна тя. — Явно съм се научила как става и ще ме държи до гроб. Ела с мен навън, под дъба. Искам да постоя при тях за малко. Не знам защо. Ние с теб сме единствените, които знаем, че те са там заедно.
Измъкнаха се през задното стълбище и минаха през кухнята. Охранителят при басейна само им кимна. В двора бе тъмно. Спряха до металната масичка и Роуан се притисна към Майкъл, сякаш за да намери опора. «Да, сега е така, но после ще ме намразиш отново — помисли си тя. — Да, ще ме намразиш.»
Целуна го по косата, по бузата, потърка чело в наболата му брада. Чувстваше дъха му, дълбок и мощен.
«Ще ме намразиш — помисли си отново. — Но кой друг би могъл да открие убийците на Аарън?»
 

Пет
 
Самолетът се приземи на летището в Единбург в 11 вечерта. Аш дремеше, долепил лице до прозореца. Видя фаровете на колите, които се приближаваха към тях — все черни немски лимузини, които щяха да го отведат заедно с малкия му антураж по тесните пътища към Донелайт. Вече никой не яздеше дотам и Аш бе доволен от това, не защото не обичаше ездата през опасните планини, а защото искаше да стигне там възможно най-бързо.
Съвременният живот го бе направил нетърпелив. Колко пъти досега бе тръгвал към Донелайт, решен да види отново мястото на най-трагичните си загуби и да преосмисли съдбата си отново? Понякога пътят до Англия и оттам за Шотландия му отнемаше години. Друг път стигаше само за няколко месеца.
Сега този преход бе въпрос на часове. И той бе доволен от това. Защото не пътуването бе трудната и пречистваща част, а самото посещение.
Изправи се, щом грижовното момиче Лесли, което го придружаваше още от Америка, донесе палтото му, едно сгънато одеяло и дори възглавница.
— Спи ли ти се, скъпа? — попита той нежно. Прислужниците в Америка го озадачаваха. Понякога вършеха странни неща. Нямаше да се учуди и ако се бе преоблякла с пижама.
— За вас са, господин Аш. Пътуването ще трае почти два часа. Помислих си, че ще имате нужда от това.
Той й се усмихна, когато се размина с нея. Какво ли значеше всичко това за нея? Тези нощни пътешествия към далечни земи? Шотландия сигурно й се струваше просто едно от местата, които той посещаваше заедно с нея или друг от колегите й. Никой не се досещаше какво означава всъщност тази страна за него.
Щом стъпи на металната стълба, вятърът го изненада. Тук беше по-студено, отколкото в Лондон. Пътуването му го отвеждаше от един леден цикъл в друг. С детско нетърпение и леко съжаление той тъгуваше за топлината на лондонския хотел. Мислеше си за циганина, който спеше красиво на възглавницата — строен, слаб, смугъл, с ярка уста и катраненочерни вежди и мигли, извити нагоре като на дете.
Закри очите си с ръка и забърза по металната стълба към колата.
Защо децата имаха такива дълги мигли? И защо по-късно ги губеха? Дали имаха нужда от допълнителна защита? Така ли беше и при талтошите? Не можеше да си спомни нищо от онова, което бе знаел навремето, от детството си. Все пак и талтошите имаха детство.
— Изгубено знание. — Тези думи го спохождаха толкова често; не помнеше време, в което да не ги е знаел.
Това завръщане си беше агония, отказът му да продължи напред, без да проведе горчива консултация със своята препълнена душа.
Душа. Ти нямаш душа, или поне така твърдяха тогава.
Видя през затъмненото стъкло как младата Лесли се настанява на седалката пред него. Беше доволен, че е сам в задната част на колата. Сега щеше да е непоносимо за него да стои до човек, да слуша човешки говор, да усеща мириса на човешка жена — така хубава и млада.
Шотландия. Уханието на горите, на морето и на вятъра.
Колата потегли плавно. Шофьорът беше опитен. И слава богу. Нямаше да понесе да се клатушка насам-натам чак до Донелайт. За миг видя яркото отражение на фаровете на втората кола — в нея бяха охранителите му, както винаги.
Внезапно го обзе ужасно предчувствие. Защо се подлагаше на това мъчение? Защо отиваше в Донелайт? Защо ще се катери по планината, за да види онези светилища на миналото? Затвори очи и за секунда мярна красивата червенокоса вещица, в която Юри бе влюбен до уши. Видя зелените й очи да се взират в него от снимката и смешната детска панделка на червените коси. Юри, ти си глупак!
Колата набираше скорост.
Аш не виждаше нищо през затъмнените стъкла. Жалко. Почти влудяващо. Неговите коли в Щатите не бяха със затъмнени прозорци. Не държеше на уединението. Обичаше да вижда естествените багри на света. Нуждаеше се от това, както от въздуха и водата. Но пък можеше да поспи малко, без да сънува.
Нечий глас го стресна — младата жена говореше по вътрешната уредба.
— Господин Аш, обадих се в странноприемницата. Приготвят се за пристигането ни. Искате ли да спрем за нещо преди това?
— Не, искам да идем направо там, Лесли. По-добре се завий с одеялото, пътят е дълъг. — И той затвори очи. Но сънят не идваше. Това бе едно от онези пътувания, които щеше да изживее миг подир миг, щеше да усети всяка дупка по неравния път.
Е, защо да не помисли за циганина тогава — за слабото му тъмно лице, за блясъка на белите му зъби — зъби на съвременен мъж. Вероятно беше богат. Богат циганин. И вещицата беше богата — това бе станало ясно по време на разговора. Той мислено посегна към копчето на бялата й блузка. Отвори я, за да види гърдите й. Показаха се розови зърна и той докосна сините венички, които трябваше да личат под кожата. Въздъхна и дъхът му излезе със свистене, през зъби. Той обърна глава настрани. Желанието бе така болезнено, че го отхвърли назад, към възглавницата. Отново усети аромата на горите и долината, който циганинът бе донесъл със себе си.
— Юри — прошепна той, обърна мислено младия мъж към себе си и го целуна по устата.
Това също беше изгаряща мъка. Изправи се на седалката, наклони се напред и облегна лакти на коленете си. Закри лицето си с ръце.
— Малко музика, Аш — каза той тихо и отново се отпусна назад. Опря глава на прозореца. Очите му бяха разширени, опитваше се да види нещо през ужасното черно стъкло.
Започна да си тананика тихичко, с фалцет, една песничка, която никой освен Самюъл не можеше да знае.
Беше два часът, когато каза на шофьора да спре. Не можеше да продължи. Отвъд тъмното стъкло се промъкваше светът, който бе дошъл да види. Не можеше да чака повече.
— Почти стигнахме, сър.
— Зная. До града остават само няколко мили. Ще караш право натам. Ще спреш в странноприемницата и ще ме чакаш. А сега се обади на охраната в колата зад нас и им кажи да те последват. Аз ще продължа сам оттук.
Не изчака неизбежните протести.
Слезе от колата и затръшна вратата, преди шофьорът да успее да заобиколи. Махна му леко за довиждане и тръгна бързо по края на шосето, към гъстата студена гора.
Вятърът вече не беше толкова силен. Луната, впримчена от облаци, излъчваше постоянно сияние. Той усети как го обгръща ароматът на шотландските борове, на черната земя под краката му, на дръзката остра ранна пролетна трева, която тъпчеше, и лекото ухание на цветя.
Кората на дърветата бе приятна на допир.
Той вървя дълго в тъмното. От време на време се препъваше и се опираше на някой дънер, за да не падне. Не спря дори да си поеме дъх. Познаваше този склон. Познаваше звездите горе, макар и облаците да се опитваха да ги скрият.
Това звездно небе събуди в него странно, болезнено чувство. Той спря чак на билото. Дългите му крака пулсираха леко от болка. Но тук, на това свещено място, което за него бе най-важното място на света, той си спомни времето, когато краката нямаше да го заболят, когато можеше да изкачи на бегом този склон, на подскоци.
Нищо. Какво бе малко болка? Така разбираше какво е болката за другите. Хората страдаха толкова много. Пак се сети за циганина, който спеше в топлото си легло и сънуваше своята вещица. Болката си беше болка — без значение дали бе физическа, или душевна. И най-мъдрите талтоши никога не биха разбрали кое е по-лошо — болката на сърцето или болката на плътта.
Най-сетне се обърна и потърси друг склон. Закатери се нагоре, въпреки че на места изкачването изглеждаше невъзможно. Често посягаше да се хване за клон или пък някой камък.
Вятърът се върна, но не така яростно. Смрази ръцете и краката му, но той издържаше на студ. Студът дори го освежаваше.
Пък и благодарение на Ремик имаше своето поръбено с кожа палто; благодарение на него самия пък имаше тези топли вълнени дрехи; благодарение на небесата вероятно болката в краката му не се засили, може би само мъничко.
Теренът стана по-неравен и той усети, че има опасност да падне. Но дърветата се издигаха като високи балюстради и му помагаха да се закрепи, помагаха му да продължи напред.
Най-сетне се обърна и откри пътеката, която познаваше — виеше се между два не много стръмни склона, обрасли със стари, недокоснати през вековете дървета.
После пътечката се спускаше в малка долчинка, осеяна с остри камъни, които нараниха краката му и го накараха да изгуби равновесие. Тръгна отново нагоре. Склонът изглеждаше невъзможен за изкачване, но той знаеше, че вече го е изкачвал преди и бе сигурен, че волята му ще надделее над доказателствата, предоставяни от сетивата.
Накрая излезе на малка полянка и се загледа в далечината, в извисяващия се над всичко наоколо връх. Тук дърветата растяха така нагъсто, че пътеката се губеше. Но той все пак продължи, като разкъса малък храсталак по пътя си. Щом се обърна надясно, видя далече под себе си, отвъд една дълбока клисура, водите на езерото. Те сияеха бледи на лунната светлина, а отвъд тях, на високото, се издигаха руините на катедралата.
Дъхът излетя от гърдите му. Не бе предполагал, че са я построили отново толкова голяма. Взря се в развалините и успя да различи кръстовидния план на църквата, или поне така му се стори. Видя и четвъртитите палатки, сградите и няколко блещукащи светлинки, големи колкото връхчета на топлийки. Облегна се на скалата и надникна отвъд нея, за да види своя свят, без изобщо да се страхува, че може да падне.
Добре знаеше какво е да падаш, да падаш до безкрай, да посягаш във въздуха, да пищиш и да не можеш да спреш летежа си; безпомощното ти тяло набира скорост от собствената си тежест и неумолимо се приближава към каменистия терен долу.
Палтото му беше разкъсано. Обувките бяха пълни със сняг.
За миг уханията на тази земя го обгърнаха така, че той изпита почти еротично удоволствие, стисна се за слабините и по цялото му тяло се разляха тръпки на наслада.
Затвори очи и се остави на ласката на безобидния вятър.
Беше близо, съвсем близо. Трябваше само да продължи нагоре и да завие при онази сива канара, която се виждаше там, точно под пълната луна. За миг облаците може би щяха да закрият светлината, но това нямаше да му попречи.
Дочу далечен звук. Помисли, че си е въобразил. Но пак го чу — нисък тътен на барабани, пронизително и монотонно виене на гайди, печално и лишено от ритъм и мелодия. Това го хвърли в паника. Звукът ставаше все по-силен или пък той самият лека-полека си позволяваше да го чува все по-ясно. Вятърът също набра мощ, после отмря; барабаните се чуваха ясно от подножието на склона, гайдите виеха. Той отново се опита да види плана на постройките долу, но не различи нищо. Стисна зъби и запуши ушите си с длани, за да се спаси от звука.
Пещерата. Давай. Върви в пещерата. Отдалечи се от барабаните. Какво общо имат те с теб? Ако знаеха, че си тук, нямаше ли да свирят мелодия, която да те привлече? Дали изобщо помнеха тези мелодии?
Той продължи напред и все по-нагоре, заобиколи канарата, като прекара ръце по каменната й повърхност. Пещерата бе няколко метра по-нагоре. Входът й бе обрасъл с растителност и скрит за очите на всеки друг. Той обаче добре познаваше каменното струпване върху нея. Изкачи се по-нагоре, крачеше широко и стабилно. Вятърът свиреше между боровете.
Навлезе в гъсталака и малките клончета изподраха лицето и ръцете му. Но не му пукаше за това. Най-сетне пристъпи в мрака и се свлече до стената на пещерата, като дишаше тежко. Отново затвори очи.
Нито звук не достигаше до него тук. Само вятърът пееше и милостиво заглушаваше далечните барабани и грозния им тътен.
— Тук съм — прошепна той. Тишината се отдръпна от него и вероятно се спотаи в най-дълбоките недра на пещерата. Все пак отговор не идваше. Дали щеше да посмее да изрече името й?
Пристъпи плахо напред, после още веднъж. Продължи, като се опираше в стените. Косата му се докосваше в тавана на пещерата, докато проходът не се разшири и ехото от стъпките му подсказа, че и таванът се издига нагоре. Не виждаше обаче нищо.
За миг го обзе страх. Дали не бе вървял със затворени очи; не знаеше. Може би просто се бе оставил на ръцете и слуха да го водят. А сега, щом отвори очи, нямаше светлина, която да ги привлече — само мрак. Така се изплаши, че щеше да падне. Усещаше, че не е сам. Но не искаше да тича, не искаше да се катери като някоя изплашена птичка — тромаво и унизително, вероятно дори с опасност да се нарани.
Забърза се малко. Мракът си оставаше все така непрогледен. Той чуваше само тихото свистене на дъха си.
— Тук съм — прошепна. — Дойдох отново. — Думите му се стопиха в нищото. — О, моля те, пак те моля, прояви милост… — добави той.
Отвърна му само тишина.
Той започна да се поти въпреки студа. Чувстваше как потта се стича по гърба и кръста му под ризата, под кожения колан, който пристягаше вълнените му панталони. На челото му също изби влага, някак мазна и мръсна.
— Защо дойдох ли? — попита той, но този път гласът му бе някак слаб и неясен. Нарочно заговори колкото можеше по-високо: — Защото се надявах, че отново ще поемеш ръката ми, както преди, и ще ми дадеш утеха! — Думите отмряха и го оставиха целия разтреперан.
Тук обитаваше не някое нежно привидение, а спомените за долината, които никога не го бяха напускали. Битката, димът. Чу писъците! Чу гласа й отново сред пламъците:
— … проклет да си, Ашлар! — Горещината и гневът поразяваха душата му така, както барабаните поразяваха слуха му. За миг изпита предишния ужас, предишното осъждане.
— … дано светът се продъни, преди твоите мъки да секнат.
Тишина.
Трябваше да се връща, трябваше да намери по-пряк проход. Ако останеше тук, щеше да падне, не виждаше нищо, не можеше да стори нищо, освен да си спомня. В паника, той се завъртя и се втурна напред, докато не почувства каменните стени около себе си — груби и сключващи се над главата му.
Когато най-сетне видя звездите, той си пое дъх така дълбоко, че в очите му за малко да избият сълзи. Остана неподвижен с ръка на сърцето, а звукът на барабаните се усилваше — вероятно защото вятърът отново бе утихнал. Сега имаше някаква мелодия — бърза и игрива. Но после ритъмът отново се забави и барабаните забиха като на екзекуция.
— Не, махнете се от мен! — прошепна той. Трябваше да се маха оттук. Цялата му слава и богатство трябваше някак да му помогнат да се отърве. Нямаше как да свърши на този висок връх, сред ужаса на барабаните и воя на гайдите, който сега като че се превръщаше в някаква зловеща мелодия. Как е могъл да бъде такъв глупак, че да дойде тук? А и тази пещера, жива и дишаща току зад гърба му.
Помогнете ми. Къде бяха онези, които се подчиняваха на всяка негова команда? Как може да се отдели от тях, за да се изкачи сам на това ужасно място. Болката бе така силна, че той изохка и изстена като дете.
Тръгна надолу. Не му пукаше дали се препъва, дали е разкъсал палтото си и дали косата му се заплита в трънаците. Откъсваше се бързо и продължаваше, острите камъни нараняваха краката му, но той не спря.
Сега барабаните се чуваха по-силно. Трябваше да мине покрай тях. Трябваше да чуе пулсиращия вой на гайдите — грозен и неустоим. Не, не слушай. Запуши уши. Продължи надолу и въпреки че бе запушил ушите си с ръце, все още чуваше гайдите и мрачната стара мелодия — бавна и монотонна, сякаш извираща от мозъка му, от костите му, сякаш целият бе изпълнен с нея.
Затича се, падна и си скъса панталоните. След това пак политна напред и нарани ръцете си на камъните и бодливите храсти. Но не спря. Изведнъж барабаните сякаш го обкръжиха. Гайдите го обкръжиха. Пронизителната им песен го впримчваше и омотаваше като въже. Той се въртеше насам-натам, неспособен да се отърве, а щом отвори очи, видя сред гъстата гора светлината на факли.
Те не знаеха, че той е тук. Не бяха доловили миризмата му, нито го бяха чули. Вероятно вятърът бе насрещен и му помагаше. Той се опря на дънерите на две малки борчета, сякаш бяха пречки на решетката на килия, и погледна надолу — към тъмната полянка, на която те танцуваха в малък и нелеп кръг. Колко тромави бяха, колко ужасяващи.
Барабаните и гайдите създаваха отвратителна какофония. Той не можеше да помръдне. Можеше само да гледа как скачат и се въртят, как се обръщат напред-назад. Едно дребно създание с дълга рошава сива коса танцуваше насред кръга, протягаше напред малките си безформени ръце и надвиквайки тътена на барабаните нареждаше на древния език:
— О, богове, бъдете милостиви. Бъдете милостиви към своите изгубени чеда.
«Гледай, гледай» — рече той на себе си, макар че музиката не му позволяваше да артикулира дори мислено. Гледай и не позволявай да бъдеш пленен от мелодията. Погледни само какви дрипи носят, какви патрондаши са препасали през рамо. Виж пистолетите в ръцете им. Ето, свалят пушките си, за да стрелят, дулата бълват малки пламъци! Нощта се изпълва с тътена от пушките им! Факлите почти угасват на вятъра, но после се разгарят отново като призрачни цветя.
Долови миризмата на горяща плът, но тя не бе истинска; бе само спомен. Дори можеше да чуе писъците.
«Проклет да си, Ашлар!»
А химните, о, да, химните на новия език, на езика на римляните, и вонята, вонята на поглъщаната от огъня плът!
Силен писък разкъса глъчката на барабаните; музиката спря. Само един барабан продължи ритъма си.
Ашлар осъзна, че той е изпищял и те са го чули. Бягай, но защо? Защо? Къде? Вече не се налага да бягаш. Ти вече не принадлежиш на това място! Никой не може да те принуди да останеш тук.
— Талтош! — извика груб глас.
Факлите започнаха да се приближават.
Сега той вече виждаше ясно лицата им, докато те го обграждаха отвсякъде и се взираха нагоре с факли в ръце. Пламъците запращаха грозни сенки по очите и бузите им, по малките им усти. А миризмата, миризмата на горяща плът, идваше от факлите!
— Господи, какво сте сторили! — просъска той и стисна юмруци. — Нима сте ги потопили в мазнината на непокръстено дете?
Долетя грозен див смях, после още един и накрая се извиси цяла стена от звуци, която като че се сключваше около него.
Той започна да се върти във всички посоки.
— Окаяници! — просъска отново, така гневен, че вече нехаеше за собственото си достойнство и за неизбежно разкривеното му от гнева лице.
— Талтош — произнесе един от тях, като се приближи по-близо. — Талтош.
Виж ги само, виж ги на какво приличат. Той стисна още по-силно юмруци, готов да се защитава, да ги размахва на всички посоки и да ги удря, ако трябва.
— Точно така, Ейкън Дръм! — извика той, щом разпозна един старец със сива брада, която се спускаше чак до земята като покрит с кал мъх. — И Робин, и Рогард, виждам ви.
— Ашлар!
— Да, и Фейн, и Ургарт. Виждам те, Раннох! — И чак сега осъзна, че сред тях няма никакви жени! В него се взираха само мъжки лица, които познаваше, но нямаше никакви вещици, които да врещят с протегнати напред ръце. Сред тях нямаше никакви жени!
Той започна да се смее. Нима бе възможно? Да, така беше! Тръгна напред и ги принуди да отстъпят. Ургарт замахна към него с факлата да го удари или просто да го освети по-добре.
— Ооо, Ургарт! — извика Ашлар и посегна към него, без да се страхува от пламъка — сякаш да сграбчи дребосъка за гърлото и да го отлепи от земята.
Те се разпръснаха с гърлени викове в мрака. Бяха мъже, само мъже. Мъже, и то не повече от четиринайсет души. Най-много. Само мъже. О, за бога, защо Самюъл не му беше казал това?
Той се свлече бавно на колене. И започна да се смее. Накрая се отпусна по гръб на горския под, за да може да вижда нагоре през клоните на боровете, към звездите, пръснати разкошно над руното на облаците, и към луната, която плаваше нежно на север.
Но той трябваше да знае. Трябваше да се досети. Трябваше да се досети още предния път, когато дойде тук. Тогава жените бяха стари и болни, хвърляха камъни по него и се втурваха напред с писъци.
Беше подушил смъртта около тях. Подушваше я и сега, но това не бе кървавата миризма на жени. Това бе сухата, кисела миризма на мъже. Той се обърна по корем и отпусна лице на земята. Отново затвори очи. Чуваше ги как се щурат около него.
— Къде е Самюъл? — попита един от тях. — Кажи му да се върне.
— Ти защо дойде? Да не би вече да си освободен от проклятието?
— Не ми говори за проклятието! — извика той. Седна и магията се развали. — Не ми говори, нищожество. — И този път наистина посегна и взе факлата от ръцете на дребния мъж. Доближи я към себе си и помириса — нямаше съмнение, беше намазана с човешка мазнина. Хвърли я с отвращение.
— Вървете в ада, проклети изчадия! — извика той.
Един от тях го удари по крака, а друг хвърли камък, който раздра леко бузата му. Към него полетяха пръчки.
— Къде е Самюъл?
— Той ли те изпрати тук?
После се чу силният кикот на Ейкън Дръм.
— Имахме си вкусен циганин за вечеря, докато Самюъл не го отнесе на Ашлар!
— Къде е нашият циганин? — изпищя Ургарт.
Смях. Викове, писъци, подигравки. Кикот и проклятия.
— Дано дяволът те отнесе у дома парче по парче! — изпищя Ургарт. Барабаните отново забиха. Джуджетата ги удряха с юмруци, гайдите отново завиха ужасната си мелодия.
— Дано се продъните в ада всички — извика Аш. — Защо ли не ви изпратя там още сега?
Той се обърна и затича отново, без да е съвсем сигурен за посоката. Но се спускаше по склона и това бе достатъчно. Водеше се единствено от хрущенето под краката си, от пукането на храстите и въздуха, който го обливаше — вече не бе в плен на техните барабани, на гайдите им, на присмеха им. Много скоро вече нямаше да чува музиката, нито гласовете.
Най-сетне осъзна, че вече е сам.
 

Дишаше тежко, чувстваше тежест в гърдите, краката го боляха, ходилата му бяха разранени. Но той продължи бавно, докато след доста време най-сетне не се озова на шосето и не стъпи на асфалта, появил се като от сън. Отново бе сред света, който познаваше — празен, студен и тих свят. Звездите изпълваха всяко късче от небето. Луната махна за миг булото си и после отново го спусна. Мекият бриз караше боровете да трептят съвсем лекичко, а вятърът се втурваше надолу, сякаш да го пришпори да продължава напред.
Когато стигна странноприемницата, Лесли, малката му асистентка, го чакаше. Тя изпищя леко от изненада, но побърза да го поздрави и да вземе раздраното палто. Хвана го за ръка, докато изкачваха стълбите.
— О, тук е толкова топло — рече той.
— Да, сър, и млякото ви чака. — До леглото му имаше висока чаша. Той я изпи до дъно. Лесли започна да разкопчава копчетата на ризата му.
— Благодаря ти, скъпа моя — каза той.
— Поспете, господин Ашлар — отвърна тя.
Той се отпусна тежко в леглото и почувства как големият пухен юрган пада отгоре му. Възглавницата се издуваше под бузата му. Леглото бе прекрасно, удобно и меко — то го приласка и го потопи в първия сън, затегли го надолу.
Долината, долината, езерото, моето езеро, моята земя.
Предател на собствения си народ.
На сутринта хапна набързо в стаята си, докато хората му се приготвяха за пътуването обратно. Не, този път нямаше да иде да види катедралата, каза им той. Да, беше прочел статиите във вестника. Да, чувал е и легендата за свети Ашлар. Младата Лесли бе много озадачена.
— Нима искате да кажете, че не дойдохме тук да видим светилището му?
Той само сви рамене.
— Ще дойдем някой друг път, скъпа. — Може би друг път щяха да слязат до катедралата. Но по обяд той кацна отново в Лондон.
 

Самюъл го чакаше до колата. Беше много спретнат — с костюма си от туид, с изпрана и изгладена бяла риза и вратовръзка — същински миниатюрен джентълмен. Дори червената му коса бе сресана прилично, а лицето му имаше респектиращото изражение на английски булдог.
— Нима си оставил циганина сам?
— Тръгнал си е, докато съм спял — призна Самюъл. — Не съм го чул да излиза. Изнизал се е тихомълком. Не е оставил дори бележка.
Аш се замисли и след доста време каза:
— Вероятно така е по-добре. Защо не ми каза, че жените вече ги няма?
— Глупак. Щях ли да ти позволя да идеш там, ако още имаше жени. Трябваше да се досетиш. Ама ти изобщо не мислиш. Не броиш годините. Не си използваш мозъка. Играеш си с твоите играчки, правиш пари, живееш в разкош и всичко си забравил. Забравил си и затова си така щастлив.
Колата ги понесе към града.
— Ще се прибереш ли у дома, в детската си площадка сред небето? — попита го Самюъл.
— Не. Знаеш, че няма да го направя. Трябва да открия циганина. Трябва да разкрия и тайната около Таламаска.
— И вещицата?
— Да. — Аш се усмихна и се обърна към него. — Трябва да намеря вещицата, да, вероятно. Поне да докосна червената й коса, да целуна бялата й кожа, да отпия от миризмата й.
— И…?
— Откъде да знам, дребосъко?
— О, знаеш. Знаеш и още как.
— Тогава ме остави на мира. Ако е писано да се случи, дните ми най-сетне са преброени.
 

Шест
 
Мона отвори очи точно в осем. Чу как часовникът отбеляза часа, бавно, с дълбоки, отекващи удари. Но не той я събуди, а звънът на телефона. Май идваше откъм библиотеката, а това бе толкова далече от нея, пък и звънеше от толкова време, че надали щеше да успее да отговори. Обърна се и се сгуши на огромния кадифен диван с многобройните му възглавници. Загледа се през прозореца към градината, която бе залята от светлината на слънцето.
Светлината заливаше и прозорците и проникваше в стаята, като превръщаше пода в кехлибар.
Телефонът бе замлъкнал. Със сигурност някой от новия персонал бе отговорил — Кълън, новият шофьор, или Янси, младото момче за всичко, което винаги ставаше в шест сутринта. Или пък дори старата Еужения, която всеки път се взираше печално в Мона, щом се срещнеха.
Мона бе заспала тук снощи, както си беше — с новата копринена рокля. На дивана, където бе прегрешила с Майкъл. Положи всички усилия да сънува Юри — Юри, който се бе обадил и бе оставил съобщение, че е добре и ще се свърже скоро с тях. Но се оказа, че тя мисли за Майкъл, за тройното им прегрешение — забраненото и вероятно най-великолепното усещане, което някога щеше да познае.
Не че с Юри не бе великолепно, той беше невероятен любовник. Но те бяха така внимателни един с друг; това бе наистина любене, но по възможно най-безопасния начин. След това Мона съжаляваше, че не е била по-дръзка онази последна нощ и не е показала истинските си неистови желания.
Неистови. Наистина обичаше тази дума. Тя много й подхождаше.
«Ти си направо неистова.» Силия и Лили все така й говореха. А тя отговаряше: «О, благодаря за комплимента, но разбрах какво имате предвид».
Господи, само да бе говорила лично с Юри. Силия му бе казала да се обади на Първа улица. Защо не го беше направил? Никога нямаше да узнае.
Дори чичо Райън се бе ядосал: «Трябва да говорим с този човек. Трябва да говорим с него за Аарън».
Най-тъжното бе, че Силия бе казала на Юри за смъртта на Аарън. Вероятно нямаше друг на този свят освен Мона, който да разбира изцяло какво значи Аарън за Юри. Той се бе доверил само на нея, бе предпочел да говори, пред това да прави любов в тяхната единствена открадната нощ. Къде ли беше сега? Как ли се чувстваше? В тези няколко часа на страстна близост той се бе показал крайно емоционален, черните му очи блестяха, когато й говореше на своя много красив английски, както го говореха чужденците, за ключовите събития в неговия трагичен, но едновременно с това изумително успешен живот.
«Не можеш просто да кажеш на един циганин, че най-старият му приятел е бил прегазен от някакъв маниак.»
И тогава тя се усети. Та телефонът бе звънял. Вероятно се обаждаше Юри, а никой нямаше да я намери тук. Никой не я бе видял да идва миналата нощ, не бяха я видели, че ляга на канапето.
Разбира се, тя бе напълно погълната от Роуан, още от мига, когато тя бе станала от стола си вчера следобед и бе заговорила отново. Защо Роуан я помоли да остане тук?
Какво искаше да й каже — само на нея? Какво ли бе намислила?
Роуан беше добре, това бе сигурно. Мона бе видяла как вчера постепенно набира сили.
Не показваше никакви признаци, че отново ще изпадне в странното си мълчание, в което бе тънала цели три седмици. Напротив, тя лесно пое контрола в къщата, слезе долу късно през нощта, когато Майкъл бе заспал, за да успокои Беатрис и да я убеди да си легне в старата стая на Аарън. Беатрис първо се опасяваше как ще й се отрази близостта с «вещите на Аарън», но накрая призна, че има нужда точно от това — да се свие в леглото му в стаята за гости.
— Ще усети миризмата на Аарън — бе казала Роуан на Райън почти безразлично — и ще се почувства сигурна. — «Това не беше нормален коментар», помисли си Мона, но със сигурност да легнеш в леглото на партньора си след смъртта му бе добър лек за мъката. Райън бе толкова притеснен за Беа, както и за всички останали. Но в присъствието на Роуан той се превръщаше в сериозен и стабилен генерал пред своя главнокомандващ.
Роуан го бе отвела в библиотеката и останаха там цели два часа. Вратата бе отворена и всеки, който поискаше, можеше да спре и да слуша как те дискутират всичко — от плановете за медицинския център «Мейфеър» до най-малките подробности относно къщата. Роуан искаше да види медицинските картони на Майкъл. Да, сега наистина изглеждал добре, както в деня, когато го срещнала. Но все пак искала да види картоните, а Майкъл не пожела да спори и я изпрати при Райън.
— Но нека поговорим за твоето възстановяване. Искат да ти направят няколко изследвания — каза й Райън, когато Мона влезе да им пожелае за последно лека нощ.
Юри бе оставил съобщение на Амелия стрийт точно преди полунощ и Мона бе изпитала достатъчно омраза, любов, мъка, страст, съжаление, копнеж и мъчително очакване, за да се изтощи напълно.
— Нямам време за никакви изследвания — бе отвърнала Роуан. — Има много по-важни задачи. Например да разбера какво е било открито в Хюстън, когато сте влезли в стаята, където ме държа Лашър.
Тук тя замълча, защото видя Мона.
Дори се изправи, като че ли посрещаше някаква принцеса. Очите й грееха, вече не бяха така студени, а сериозни — наистина значима разлика.
— Не исках да ви притеснявам — каза Мона. — Не искам да се прибирам у дома — добави сънено. — Чудех се дали мога да остана тук…
— Да, бих желала да останеш — каза Роуан без никакво колебание. — Накарах те да чакаш с часове.
— Това не е съвсем вярно — каза Мона, която всъщност предпочиташе да е тук, отколкото вкъщи.
— Непростимо бе — каза Роуан. — Можем ли да поговорим сутринта?
— Да, разбира се — отвърна Мона и изтощено сви рамене. «Говори с мен като с възрастен, помисли си тя, за разлика от всички останали тук.»
— Ти си вече голяма, Мона Мейфеър — каза Роуан с внезапна, много интимна усмивка. Седна отново на мястото си и продължи разговора с Райън.
— Там трябваше да има някои записки, в стаята ми в Хюстън, много записки. Той ги написа, направи цяло родословно дърво, преди паметта му да се замъгли…
«Господи!», помисли си Мона, и отстъпи назад възможно най-бавно. Тя говореше за Лашър точно с Райън, с Райън, който все още дори не можеше да произнесе името му, а сега трябваше да се справя с веществени доказателства. Записки, родословия, написани от чудовището, убило жена му Джифорд.
Но за миг Мона осъзна, че вече не се опитват да я държат встрани от всичко това. Та Роуан току-що й бе говорила като на някой много важен човек. Всичко се бе променило. И ако утре я попиташе за тези записки, Роуан може би щеше да й разкаже.
Беше невероятно да види усмивката й, да види как маската й на хладна властност пада, да види как сивите очи се присвиват и проблясват за миг, да чуе как дълбокият шоколадов глас се стопля леко от усмивката. Невероятно!
Мона най-сетне излезе от стаята. Трябваше да спре навреме. Твърде уморена си за подслушвач сега.
Последното, което чу, бе напрегнатият отговор на Райън, че всичко от Хюстън е било изследвано и описано.
Мона още помнеше кога тези неща стигнаха до «Мейфеър и Мейфеър». Още помнеше миризмата, която се разнасяше от кутиите. Дори по-късно понякога я долавяше в салона, но сега вече бе напълно изчезнала.
Тръшна се на дивана в хола, бе твърде уморена, за да мисли за всичко това.
Всички останали вече си бяха тръгнали. Лили спеше горе близо до Беатрис. Лелята на Майкъл — леля Вивиан — се бе върнала в апартамента си на Сейнт Чарлз авеню.
Салонът сега беше празен, бризът нахлуваше през прозорците към страничната веранда, където един охранител безспирно крачеше напред-назад. Затова Мона реши, че не е нужно да затваря прозорците. Легна по корем на дивана и започна да мисли за Юри, после за Майкъл. Притисна по-силно лице към кадифето и потъна в сън.
Казват, че когато пораснеш, вече не можеш да спиш така здраво. Е, Мона бе готова за това. И бездруго този толкова дълбок сън я караше да се чувства някак измамена — сякаш бе изолирана от цялата вселена за сума време, през което бе лишена от контрол над нещата.
Събуди се към четири, без да знае защо.
Високите прозорци още бяха отворени и охранителят навън пушеше цигара.
Тя се заслуша сънливо в звуците на нощта, птиците пееха сред мрачните дървета, чуваше се далечното тракане на влак по крайбрежната линия, вода се плискаше някъде във фонтан или басейн.
Ослушва се така може би половин час, преди шумът на водата да започне да я тормози. Не, това не беше фонтан. Някой плуваше в басейна.
Тя стана боса от дивана и прекоси моравата — почти очакваше да види някой красив призрак — например Стела. Охранителят не се виждаше никакъв, но това не означаваше нищо в имот с подобни размери.
Някой наистина плуваше в басейна.
Мона видя през гардениите, че това е Роуан. Беше чисто гола и се движеше с невероятна бързина. Поемаше си въздух регулярно, с обърната настрани глава, като професионалните плувци или може би както правят атлетичните лекари, които искат да се поддържат във форма или се лекуват чрез спорт.
Не беше време да я безпокои сега, пък и още й се спеше, копнееше да легне отново на дивана. Толкова бе отмаляла, че за малко да се свлече направо на студената трева. Нещо в цялата сцена обаче я притесни; може би това, че Роуан бе гола, или че плуваше толкова бързо и неуморимо; или защото охранителят бе наблизо и сигурно надничаше от някой храст, което никак не се нравеше на Мона.
Така или иначе Роуан бе съвсем наясно къде са охранителите в имението. Цял час обсъжда тази тема с Райън.
Мона се върна да спи.
Сега, когато пак бе будна, отново мислеше за Роуан, дори преди да призове образа на Юри или да изпита обичайната и почти религиозна вина по отношение на Майкъл, или пък да се върне болезнено към реалността, да си напомни, че Джифорд и майка й са мъртви.
Взираше се в огрения от слънцето под и в златистата дамаска на креслото до прозореца. Може би тук беше разковничето. Когато Алисия и Джифорд умряха, светът за Мона внезапно помръкна. А сега, само защото тази жена се интересуваше от нея, тази мистериозна жена, така важна за Мона по неизброими причини, светът отново бе станал светъл и ярък.
Смъртта на Аарън бе ужасна, но тя не можеше да се справи с нея. Всъщност чувстваше единствено егоистичното вълнение, което бе изпитала и вчера, при първата промяна в изражението на Роуан, при първия й интимен и изпълнен с уважение поглед.
«Вероятно ще ме пита дали искам да ида в пансион», помисли си Мона. Обувките й с високи токчета лежаха на пода. Не можеше да ги обуе отново. Беше й приятно да ходи боса по дъсчените подове на къщата. Те бяха излъскани до блясък благодарение на новия персонал. Янси, икономът, ги търка с часове. Дори старата Еужения бе започнала да работи повече и да мрънка по-малко.
Мона стана, изпъна копринената си рокля, която вероятно вече бе напълно съсипана. Отиде до прозореца към градината и застана под слънчевите лъчи — топли и освежаващи. Въздухът бе много влажен и сладък от ароматите на градината — все неща, които приемаме за даденост, но които на Първа улица ти изглеждат двойно по-прекрасни и си струват миг наслада, преди да се впуснеш в деня.
Протеини, минерали, витамин С. Умираше от глад. Миналата нощ бе сервирана обичайната шведска маса, но цялото семейство бе заето да успокоява Беатрис и Мона забрави да яде.
«Нищо чудно, че се събуди през нощта, глупачка такава», помисли си тя. Винаги когато забравеше да яде, после имаше главоболие. Отново се сети за Роуан в басейна и пак почувства безпокойство — голотата, странното нехайство относно необичайния час и присъствието на охранителите. За бога, какво толкова, тя е от Калифорния. Те правят подобни неща постоянно — и денем, и нощем.
Протегна се, разкрачи крака и докосна пръстите им с ръце. После се наведе настрани, раздвижи глава и излезе от стаята в дългия коридор. Мина през трапезарията към кухнята.
Яйца, портокалов сок, коктейлите на Майкъл. Може пък да е хранително.
Изненада я миризмата на прясно кафе. Веднага си взе една порцеланова чашка от шкафа и вдигна каната. Много силно еспресо, каквото Майкъл го обичаше. Тя обаче усети, че няма нужда от това. Пиеше й се нещо хладно и вкусно. Портокалов сок. Майкъл винаги имаше бутилки портокалов сок в хладилника. Тя си наля една чаша и внимателно затвори бутилката, за да се запазят витамините.
И тогава усети, че не е сама.
Роуан седеше до масата и я гледаше. Пушеше цигара и тръскаше пепелта в една фина порцеланова чинийка с цветенца по края. Бе облечена с черен копринен костюм и носеше перлени обеци и огърлица. Сакото бе много вталено и закопчано, без блуза или риза под него. Само гола плът под дискретната цепнатина.
— Не те видях — призна Мона.
Роуан кимна.
— Имаш ли представа кой ми е купил тези дрехи?
Гласът й бе така шоколадов и гладък, както и предната нощ, след като всичко лошо вече бе минало.
— Вероятно същият човек, който купи тази рокля за мен — отвърна Мона. — Беатрис. Гардеробите ми са препълнени с дрехи, купени от Беа. И все копринени.
— Моите също — рече Роуан и се усмихна лъчезарно.
Косата й бе сресана назад, но свободно — къдреше се леко над яката; миглите й изглеждаха много тъмни. Беше си сложила виолетово-розово червило, което добре открояваше красивата й уста.
— Вече си съвсем добре, нали? — попита Мона.
— Ще седнеш ли при мен? — Роуан направи жест към стола в другия край на масата.
Мона се подчини.
От Роуан се долавяше някакъв скъп парфюм, смесица от аромат на цитрус и на дъжд.
Черният копринен костюм бе направо страхотен; преди сватбата Роуан никога не се обличаше така съблазнително. Беа обаче успяваше да се промъкне някак в хорските гардероби и да провери размерите на дрехите им. Не само по етикетите, но и с метър, и после обличаше хората така, както смяташе, че би трябвало да изглеждат.
Е, с Роуан се бе справила много добре.
А аз съсипах тази синя рокля, помисли си Мона. Явно още не бе готова за такива неща. Както и за обувките на висок ток, които бе изритала на пода в дневната.
Роуан сведе глава, докато изгасяше цигарата. Един кичур пепеляворуса коса падна над скулата й. Лицето й бе много слабо и невероятно драматично. Сякаш болестта и мъката го бяха направили така изпито, заради което кинозвездите и моделите биха гладували до смърт.
Мона не можеше да съперничи на този вид красота. Тя беше с червена коса и закръглена, такава щеше да си остане. Ако не харесваш това, значи няма да харесаш и Мона. Роуан се изсмя тихо.
— Откога го правиш? — попита Мона, като отпи глътка от кафето. Точно бе изстинало колкото трябва. Великолепно. След две минути щеше да е твърде студено. — Откога ми четеш мислите? Постоянно ли го правиш?
Това хвана Роуан неподготвена, но като че я развесели.
— Не, не го правя постоянно. По-скоро става на проблясъци, когато ти си заета с нещо друго или пък си потънала в мисли. Сякаш внезапно запалваш клечка кибрит.
— Аха, хубаво. Разбирам какво имаш предвид. — Мона отпи от портокаловия сок — беше вкусен, студен. За миг чак главата я заболя от студа. Опита да не се втренчва с обожание в Роуан. Все едно да си влюбен в учител — нещо, което никога не й се беше случвало.
— Когато ме погледнеш — започна Роуан, — не мога да прочета нищо. Вероятно зелените ти очи ме заслепяват. Не забравяй да се възползваш от тях. Съвършена кожа, червена коса — дълга и великолепно гъста, и огромни зелени очи. А и тази уста, тялото. Не, мисля, че в момента имаш доста смътна представа за себе си. Сигурно защото си по-заинтригувана от други неща — от наследството, от случилото се с Аарън, от това дали Юри ще се завърне?
Тези думи нахлуха в съзнанието на Мона и веднага избледняха. Никога не се бе задържала пред огледалото повече от необходимото. Даже тази сутрин не се бе поглеждала изобщо.
— Виж, нямам много време — рече Роуан и плесна с ръце по масата. — Ще говоря направо.
— Да, моля — отвърна Мона.
— Напълно разбирам защо си избрана за наследница. Между нас няма никаква враждебност. Ти си най-прекрасният избор. Разбрах това инстинктивно още щом започнах да осъзнавам какво става. Но Райън ми изясни въпроса напълно. Изследванията са готови. Ти си най-надарената дъщеря. Интелигентна, стабилна и упорита. В перфектно здраве. А, да, имаш и онези допълнителни хромозоми, но те са в гените на Мейфеър от векове. Няма причина да мислим, че ще се повтори онова, което се случи по Коледа.
— Да, и аз така смятам — рече Мона. — Освен това няма да се омъжа за човек с тези гени, нали? Влюбена съм в мъж, който не е от семейството. О, знам, че мислиш, че това може да не е за дълго, но имам предвид, че за момента не съм се забъркала с човек с тези страховити хромозоми.
Роуан се позамисли и кимна. Сведе поглед към чашата с кафе, после вдигна глава, отпи последната глътка и постави чашата встрани.
— Не храня и никаква неприязън към теб заради случилото се с Майкъл. Трябва да разбереш това.
— Трудно ми е да го повярвам. Защото мисля, че направих нещо лошо.
— Безразсъдно, може би, но не и лошо. Пък и мисля, че разбирам какво точно е станало. Майкъл не говори за това. Нямам предвид самото прелъстяване, а ефектът от него.
— Ако наистина съм го излекувала, значи няма да ида в ада заради това — каза Мона и се усмихна тъжно. В гласа й имаше нещо повече от вина и ненавист към самата нея и тя го знаеше. Но пък така й олекна, че не можеше да го изрази с думи.
— Ти го излекува и вероятно това е било предназначението ти. Някой ден може да си поговорим за твоите сънища, за грамофона, който се е появил в салона.
— Значи Майкъл ти е казал.
— Не, ти ми каза. Постоянно мислиш за това, спомняш си валса от «Травиата», призрака на Жулиен, който ти казва да го направиш. Но това не е важно за мен. Просто искам да не се тревожиш дали те мразя. Трябва да бъдеш силна, нали си наследницата, особено при настоящата ситуация. Не може да се притесняваш за глупости.
— Да, права си. Ти наистина не ме мразиш. Зная го.
— Можеше да го разбереш и по-рано — каза Роуан. — Ти си по-силна от мен. Да четеш мислите и да разгадаваш емоциите на хората си е почти измама. Като дете мразех това. Плашеше ме. То плаши повечето надарени деца. Но по-късно се научих да го използвам неусетно, почти несъзнателно. Изчакай секунда, след като някой ти е говорил нещо, особено ако е объркващо. Изчакай и ще разбереш какво чувства той.
— Права си, така е, опитвала съм.
— Ще става все по-лесно и по-силно. Мисля дори, че с това, което вече знаеш, за теб ще е по-лесно. Мен ме смятаха за отвратително нормална, за способен ученик със страст към науката, израснах обградена от лукс, имах всички придобивки на единствено дете на богати родители. А ти знаеш коя си.
Замълча. Извади още една цигара от пакета на масата.
— Имаш ли нещо против да запаля?
— Не, изобщо — отвърна Мона. — Винаги съм харесвала миризмата на цигари.
Но Роуан върна цигарата в пакета и остави запалката до него.
После погледна Мона — за миг лицето й стана някак сурово, сякаш бе потънала в мисли и бе забравила да скрие вътрешната си студена сила.
Погледът й бе така хладен и спотаено гневен, че за секунда тя заприлича на същество, лишено от пол. Със същия успех пред Мона можеше да стои мъж, просто човек със сиви очи, тъмни прави вежди и руса коса. Можеше да е и ангел. Разбира се, това беше красива жена. Мона бе така заинтригувана и развълнувана от всичко това, че не можеше да откъсне поглед.
Но изражението на Роуан се смекчи почти веднага, вероятно нарочно.
— Отивам в Европа — каза тя. — Ще отсъствам за известно време.
— Защо? Къде отиваш? — попита Мона. — Майкъл знае ли?
— Не — отвърна Роуан. — И когато разбере, отново ще го заболи.
— Роуан, не можеш да му причиниш това, почакай малко. Защо заминаваш?
— Защото се налага. Само аз мога да разреша мистерията около Таламаска. Само аз мога да разбера защо Аарън умря.
— Ами Майкъл? Трябва да го вземеш със себе си, трябва да му позволиш да ти помогне. Ако и този път го изоставиш, ще му трябва нещо много повече от тринайсетгодишна девойка, за да спаси егото му и мъжеството, което му е останало.
Роуан я слушаше замислена.
Мона на мига съжали за думите си, но след миг реши, че не се е изразила достатъчно силно.
— Да, ще го заболи — каза Роуан.
— О, сигурно се шегуваш — отвърна Мона. — Може пък този път да не те чака да се завърнеш.
— А ти какво би направила на мое място? — попита Роуан.
На Мона й бе необходима само една секунда, за да осъзнае въпроса. Отпи отново от портокаловия сок и блъсна чашата встрани.
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Да, няма друг, на когото бих искала да задам този въпрос.
— Вземи го с теб в Европа. Защо не? Защо да стои тук?
— Има си причини — отвърна Роуан. — Той единствен разбира същността на заплахата, която грози това семейство. Пък и трябва да мисля за неговата безопасност. Не се знае колко критично е положението.
— Безопасност ли? Ако онези от Таламаска решат да го убият, ще знаят къде да го намерят, ако все виси в тази къща. Освен това не забравяй и за собствената си безопасност. Само ти и Майкъл знаете какво точно става. Нима няма да имаш нужда от него? Нима наистина се готвиш да заминеш сама?
— Няма да бъда сама, ще бъда с Юри.
— Какво?
— Той се обади тази сутрин, преди малко.
— Защо не ми каза?
— Нали сега ти казвам — отвърна хладно Роуан. — Беше само преди няколко минути. Обади се от телефонна кабина в Лондон. Убедих го да се срещнем на летище «Гетуик». Заминавам след няколко часа.
— Трябваше да ме извикаш, Роуан, трябваше…
— Чакай, Мона. Юри се обади, за да те предупреди да стоиш близо до семейството и да си винаги с охрана. Това е важното в случая. Той смята, че има хора, които ще се опитат да се доберат до теб. Беше много сериозен. Не поиска да каже нищо повече. Спомена нещо за генетичните изследвания, че има хора, които имат достъп до тях и смятат, че ти си най-могъщата вещица в рода.
— Е, добре, може и да съм. Разбрах това преди доста време, но, Роуан, ако те преследват вещици, защо не преследват теб?
— Защото аз вече не мога да раждам, Мона, а ти можеш. Юри смята, че ще потърсят и Майкъл. Той е бащата на Лашър. Тези зли хора, които и да са, ще се опитат да ви съберат. Смятам обаче, че Юри греши.
— Защо?
— Защо ще събират две вещици? Нима очакват допълнителните гени да създадат талтош? Това е твърде малко вероятно и успехът в подобно нещо изисква доста време. Според досието на семейството единственият успешен опит е отнел триста години. А и при него имаше външна намеса. Аз помогнах със силата си в критичния момент. Може би иначе нищо нямаше да се получи.
— И Юри смята, че те ще се опитат да принудят Майкъл да го направи с мен? — попита Мона, докато сивите очи на Роуан я оглеждаха изпитателно, претегляха всяка нейна дума.
— Не, не мисля, не съм съгласна с него — рече Роуан. — Мисля, че онези мръсници убиха Аарън, за да прикрият следите си. Затова са се опитали да убият и Юри. Затова може да извършат някое покушение срещу мен. От друга страна…
— Тогава ти си в опасност! А какво се е случило с Юри? Кога и къде?
— Точно това имам предвид — каза Роуан. — Не знаем колко голяма е опасността за всички замесени. Не можем да знаем, защото не сме наясно с мотивите на убийците. Теорията на Юри е, че те няма да се откажат, докато не получат талтош. Тя е най-песимистичната и най-всеобхватната. Затова ето какво ще направим: вие с Майкъл трябва да бъдете защитени. Той е единственият в това семейство, който знае защо. Извънредно важно е да останете в тази къща.
— Значи ни оставяш тук заедно? На топличко под твоя покрив? Роуан, искам да ти кажа нещо не особено приятно.
— Не би трябвало да има никакъв проблем — простичко каза Роуан.
— Подценяваш Майкъл. Подценяваш го във всеки аспект. Той не заслужава това. Ако го изоставиш, без да му кажеш нищо, той надали ще остане тук да играе отредената му роля. Ако го направи, какво според теб ще поиска мъжът в него? И ако наистина го поиска — да спи с мен — как ще постъпя аз? Роуан, опитваш се да подредиш всичко, сякаш сме пешки, които можеш да движиш по шахматната дъска. Но ние не сме такива.
Роуан не отговори. След малко се усмихна.
— Знаеш ли, Мона, ще ми се да можех да те взема с мен — рече тя. — Да, наистина ми се ще.
— Ами тогава ще дойда! Вземи и двама ни с Майкъл! Ще заминем тримата.
— Семейството никога не би приело подобно предателство от моя страна — каза Роуан. — А и не мога да постъпя така с теб.
— Това е лудост, Роуан. Защо изобщо водим този разговор? Защо ме питаш за каквото и да било, след като вече всичко си решила?
— Поради много причини, Мона, заради които трябва да останеш тук с Майкъл.
— Ами ако пак си легнем заедно?
— Това си е ваша работа.
— Страхотно, значи ще го зарежеш и ще очакваш от мен да го утеша, но без да…
Роуан извади цигара с безстрастно изражение, после внезапно се отказа, въздъхна леко и я върна в пакета.
— Димът не ми пречи — каза Мона. — Аз не пуша, имам достатъчно мозък, но…
— Много скоро ще има значение.
— Какво искаш да кажеш?
— Нима не знаеш?
Мона бе поразена. Не отговори.
— Нима искаш да кажеш, че… Господи, как не съм разбрала?
Облегна се назад в стола. Все пак и преди й бе закъснявало и все се обаждаше на гинеколога с думите: «Май този път съм бременна».
— Не е закъснение — рече Роуан. — От Юри ли е?
— Не — отвърна Мона. — Не е възможно. Сър Галахад беше твърде внимателен. Напълно невъзможно е.
— Значи е от Майкъл.
— Да. Но ти сигурна ли си, че съм бременна? Искам да кажа, че се случи едва преди месец…
— Сигурна съм — отвърна Роуан. — Вещицата и лекарят в мен твърдят едно и също.
— Но тогава може да се роди талтош — каза Мона.
— Да не си търсиш причина да се отървеш от детето?
— Не, разбира се, че не. Нищо на света не може да ме накара да го махна.
— Сигурна ли си?
— Колко сигурна трябва да бъда? — попита Мона. — Роуан, аз произхождам от католическо семейство. Ние не махаме бебета. Освен това ще го родя, без значение кой е бащата. Ако е Майкъл, тогава всички ще са щастливи, той е част от семейството! Ти наистина не ни познаваш добре, Роуан. Все още не разбираш. Ако бебето е от Майкъл… ако наистина имам бебе, тогава…
— Моля те, довърши.
— Защо не довършиш вместо мен?
— Не, искам ти да го кажеш, ако нямаш нищо против.
— Ако бебето е от Майкъл, тогава той ще стане баща на следващото поколение, което ще наследи тази къща.
— Точно така.
— А ако бебето е момиче, аз мога да го определя за наследница на всичко и… ти и Майкъл може да му станете кръстници. Тогава Майкъл ще има дете, а аз ще имам баща за детето си, на когото всички се доверяват и когото всички обичат.
— Знаех си, че ще го опишеш по-колоритно от мен — каза Роуан тихо и малко тъжно. — Това определено надминава очакванията ми. Права си. Още има неща, които не зная за това семейство.
— Цветът на църквата «Свети Алфонс», където са кръстени Стела, Анта и Деидре. Мисля, че и ти си кръстена там.
— Никога не са ми го казвали.
— Мисля, че съм го чувала. Би трябвало да са постъпили точно така.
— Значи няма начин да решиш да го махнеш.
— Шегуваш ли се? Аз го искам. Винаги съм искала бебе, сериозно. Ще бъда толкова богата, че ще мога да купя всичко на този свят, но нищо не би могло да замени моето бебе. Мога да осъществя това желание само по един начин. Ако познаваше по-добре семейството, ако бе прекарала повече време извън Калифорния, щеше да разбереш, че и дума не може да става… Но дори и тогава…
— Дори тогава какво?
— Ще му мислим, когато се случи. Сигурно ще има някакви признаци, ако детето не е нормално.
— Вероятно. Но може и да няма. Когато бях бременна, нямаше никакви признаци до мига на раждането.
Мона искаше да отговори, да каже нещо, но бе твърде дълбоко потънала в мислите си. Нейно собствено дете. Нейно собствено дете и никой, никой вече няма да може да я пренебрегва. Нейно собствено дете, което ще я вкара в зрелостта, без значение на колко години е. Нейно дете. Всъщност тя не толкова обмисляше нещата, колкото виждаше образи. Видя люлка. Видя бебе, истинско живо малко бебе. Видя себе си да държи смарагдовата огърлица и да я слага на врата на бебето.
— Ами Юри? — попита Роуан. — Дали ще прояви разбиране?
Мона искаше да каже «да», но всъщност не знаеше. Видя го за миг, но много ясно. Седеше до леглото през онази последна нощ и й каза: «Има много важни причини, поради които трябва да се омъжиш за някой от семейството».
Тя дори не искаше да мисли, че е на тринайсет и е така капризна. Изведнъж осъзна, че последният й проблем е дали Юри ще приеме бебето, последният.
Та тя още не бе разбрала как се бяха опитали да го убият. Дори не бе попитала дали е ранен.
— Направили са само опит — каза Роуан. — И не са успели. За нещастие обаче нападателят е убит от онзи, който е помогнал на Юри. А няма да е лесно да се открие тялото му. Не бихме се и опитвали. Имаме съвсем различен план.
— Роуан, какъвто и да е планът, ти трябва да кажеш на Майкъл. Не можеш просто така да заминеш.
— Да, зная.
— А защо не се притесняваш, че тези тайнствени убийци ще нападнат теб и Юри?
— Аз си имам тайни оръжия. Юри познава много добре метрополията. Мисля, че ще успея да вляза там. Ще се свържа с някои от най-старите членове, с най-доверените и уважаваните. Ще ми трябват петнайсетина минути, за да разбера дали злото процъфтява в целия орден, или е ограничено само в малка група.
— Не може да е само един човек, Роуан. Твърде много хора умряха.
— Права си, пък и трима от техните също са мъртви. От друга страна, може да е съвсем малка група от членове на ордена или пък аутсайдери, които са свързани по някакъв начин с него.
— Значи смяташ, че можеш да се добереш до самите убийци?
— Да.
— Използвай ме за примамка!
— А детето в теб? Ако то е от Майкъл…
— От него е.
— В такъв случай те ще искат него дори повече от теб. Виж, нямам време за празни приказки. Не искам да мисля за вещиците като за някаква рядка придобивка за онези, които знаят как да ги използват, за жените от семейството, които могат да станат жертви на този нов вид луди учени. Стига ми толкова откачена наука. Стигат ми толкова чудовища. Искам само да сложа край на всичко това. Но ти не можеш да дойдеш с мен. Майкъл също. Трябва да останете тук.
Роуан дръпна назад черния копринен ръкав и погледна малкия си златен часовник. Мона го виждаше за първи път. Вероятно и той бе купен от Беатрис. Беше много нежен, като часовниците, които жените са носили, когато Беатрис е била още дете.
— Ще се кача горе да поговоря със съпруга си — каза Роуан.
— Благодаря ти, Боже — въздъхна Мона. — Идвам с теб.
— Не, ако обичаш.
— Извинявай, но идвам.
— И защо?
— За да се уверя, че ще му кажеш всичко необходимо.
— Е, добре тогава, ще идем двете. Може би ти си една крачка пред мен. Ще го убедиш да сътрудничи. Но нека те попитам пак, Йезавел, сигурна ли си, че детето е от него?
— От Майкъл е. Мога да ти кажа дори кога се е случило. След погребението на Джифорд. Аз отново го прелъстих. И тогава не помислих за предпазни мерки. Джифорд беше мъртва и аз бях като обладана от дявола, кълна се. Точно след това някой се опита да влезе през прозореца на библиотеката и аз усетих онази миризма.
Роуан не каза нищо.
— Бил е мъжът, нали? Дошъл е за мен, след като е бил с мама. Сигурно е било така. Когато се е опитал да влезе, аз се събудих. После отидох да я видя, а тя бе вече мъртва.
— Миризмата силна ли беше?
— Много. Понякога още я усещам в салона и в спалнята горе. А ти?
Роуан не отговори.
— Искам да направиш нещо — каза след малко.
— Какво?
— Не казвай на Майкъл за бебето, докато не си направиш истински тест. Сигурно има някой, с когото да споделиш, нали, някой, който да ти е като майка? Сигурно има.
— Не се притеснявай за това — каза Мона. — Имам си таен гинеколог, аз съм на тринайсет.
— Разбира се — каза Роуан. — Виж, каквото и да се случи, аз ще се върна тук, преди да се наложи да кажеш на когото и да било.
— Да, надявам се. Няма ли да е невероятно, ако успееш да приключиш толкова бързо? Ами ако не се върнеш и ние с Майкъл никога не разберем какво се е случило с теб или с Юри?
Роуан явно се замисли върху тази възможност и накрая сви рамене.
— Ще се върна — каза тя. — И още едно предупреждение, ако нямаш нищо против.
— Хайде, давай.
— Ако кажеш на Майкъл за това бебе и после по някаква причина решиш да го махнеш, ще го убиеш. Вече на два пъти е бил лишаван така от детето си. Ако имаш и най-малкото съмнение, не му казвай, докато не си уверена.
— Нямам търпение да му кажа. Мога да ида при лекаря на преглед още този следобед. Ще й кажа, че съм съсипана и не мога да чакам. Тя ми е свикнала. Ако тестовете се окажат положителни, нищо няма да ме спре да му кажа. И нищо, ама наистина нищо няма да ми попречи да родя това дете.
Понечи да стане, когато осъзна какво е казала и че Роуан никога вече няма да изпита тази дилема. Но тя като че не бе засегната от думите й и със сигурност не изглеждаше разстроена. Изражението й бе съвсем спокойно. Гледаше цигарите.
— А сега се разкарай оттук, за да мога да изпуша една цигара, става ли? — каза Роуан с усмивка. — После ще се оправим с Майкъл. Имам час и половина до самолета.
— Роуан… аз много съжалявам за онова, което сторих с него. Но не мога да не се радвам за детето.
— Аз също — каза Роуан. — Ако след всичко това Майкъл се сдобие с дете и с неговата майка, която да обича, е, тогава може би ще намери начин да ми прости всичко с времето. Но помни. Аз още съм негова съпруга, Йезавел. За теб са смарагдът и бебето. Но Майкъл е още мой.
— Става — отвърна Мона. — Наистина те харесвам, Роуан. Наистина, наистина те харесвам. И не само защото си моя братовчедка. Ако не бях бременна, щях да те убедя да ме вземеш със себе си, заради теб самата и заради Юри, заради всички останали.
— И как щеше да ме убедиш, Мона?
— Как се изрази ти? И аз си имам тайни оръжия.
Те се вгледаха една в друга, после Роуан бавно кимна и се усмихна.
 

Седем
 
Хълмът беше кален и студен. Марклин никога не би го изкачил зиме или лете, ако не обичаше толкова да стои на Уайриол Хил, до свещения бодлив храст, и да гледа надолу, към чудатия и живописен град, наречен Гластънбъри. Околността бе потънала в зеленина, дори през зимата, но сега зеленото бе още по-ярко, защото бе пролет.
Марклин беше на двайсет и три, много светъл, с руса коса и светлосини очи. Имаше фина чиста кожа, която лесно измръзваше. Носеше палто с вълнена подплата и кожени ръкавици. На главата си имаше малка вълнена шапка, която прилепваше добре и топлеше повече, отколкото се очакваше от подобен малък атрибут.
Той бе на осемнайсет, когато Стюарт ги доведе тук — двамата с Томи. Тогава бяха любопитни студенти, влюбени в Оксфорд, влюбени в Стюарт и нетърпеливи да чуят всяка дума, която се откъсваше от устните му.
През цялото време в Оксфорд те редовно посещаваха това място. Наемаха малки, уютни стаи в хотел «Джордж и пилигримите» и тръгваха заедно по Хай стрийт в търсене на книжарници и магазини, в които се продаваха кристали и карти таро. Доверяваха си шепнешком тайните си проучвания, за чисто научния си подход към неща, които останалите смятаха за митологични. Местните вярващи, наричани ту хипита, ту ню ейдж фанатици, или пък бохеми и артисти, които бяха привлечени от очарованието и спокойствието на това място, не ги интересуваха изобщо.
Те искаха да разчетат миналото бързо, с всички възможни средства. А Стюарт, техният учител по древни езици, бе и техен жрец, магическата им връзка с истинското светилище — библиотеката и архивите на Таламаска.
Миналата година, след като бе открита Теса, те се намираха на Гластънбъри Тор, когато Стюарт им каза: «Във вас двамата аз открих всичко, което някога съм търсел в един учен, в ученик, в послушник. Вие сте първите, на които наистина искам да предам всичко, което знам».
Това бе върховна чест за Марклин — нещо много по-ценно от наградите, които бе получил в «Итън» или «Оксфорд», или там, където го бяха отвели проучванията му.
Това бе по-велик момент дори от приемането им в ордена. И сега, като се върнеше назад в мислите си, той знаеше, че това приемане е имало смисъл за тях само защото е имало значение за Стюарт, който цял живот е бил член на Таламаска и скоро щеше да умре, както сам се изразяваше, между нейните стени.
Сега той бе на осемдесет и седем и вероятно бе един от най-старите активни членове на Таламаска, ако езиковото обучение можеше да се нарече активна дейност в ордена, защото то бе най-силната страст на Стюарт след оттеглянето му. Той говореше за смъртта без никаква романтика или мелодраматизъм. Нищо не можеше да промени реалистичното му отношение към онова, което го очакваше.
— Ако човек на моята възраст, който все още е с всичкия си, няма сили да посрещне смъртта, ако не е любопитен и дори нетърпелив да види какво ще се случи, значи е пропилял целия си живот. Значи е просто един проклет глупак.
Дори откриването на Теса не зарази Стюарт с отчаяното желание да удължи дните, които му оставаха. Предаността му към нея, вярата му в нея не съдържаше нищо толкова жалко. Марклин се страхуваше от смъртта му много повече, отколкото той сам се страхуваше от нея.
Сега Марклин знаеше, че отдава огромно значение на Стюарт и трябва да си го върне отново. Да загуби Стюарт заради смъртта бе неизбежно, но да го загуби преди това бе немислимо.
— Стоите на Свещената земя на Гластънбъри — беше им казал Стюарт в деня, когато започна всичко. — Кой е погребан под това възвишение? Самият Артур или пък безименни келти, които са ни оставили монетите си, оръжията си, лодките, с които са преплували морета и с които са открили остров Авалон? Никога няма да узнаем. Но има тайни, които можем да разбудим, и техните проявления са така огромни, така революционни, така безпрецедентни, че си струват нашата преданост към ордена, струват си всяка жертва, която направим. Ако не е така, тогава сме лъжци.
Сега Стюарт заплашваше да изостави Марклин и Томи, да се отвърне от тях, да насочи гнева и отвращението си към тях. Марклин трябваше да избегне това. Не бе нужно да разкриват дори част от плана си пред него. Едва сега осъзна, че отказът му сам да поеме пълното водачество е причинил пропукването във взаимоотношенията им. Стюарт имаше Теса… Стюарт ясно бе показал какво иска, но никога не биваше да узнава какво се е случило в действителност. Това бе грешка и Марклин винеше себе си и собствената си зрялост, че бе обичал Стюарт толкова много и му бе разкрил всичко.
Трябваше да си върне благоразположението му. Стюарт се бе съгласил да дойде днес. Без съмнение вече беше при Чалис Уел. Винаги ходеше там, преди да ги поведе към Уайриол Хил. Марклин знаеше колко го обича Стюарт. Тази пукнатина в отношенията им щеше да бъде заличена с искрени молби, с вдъхновение и с откровеност.
Не се съмняваше, че неговият собствен живот ще е дълъг, че това е само първото от мрачните му приключения. Негови ще са ключовете към светилището, картата на съкровището, формулата на магическата отвара. Бе напълно сигурен в това. Но щеше да настъпи морален крах, ако този първи план завършеше с поражение. Той щеше да продължи, разбира се, но неговата младост бе поредица от успехи, затова пак трябваше да успее, за да не бъде прекъсната инерцията на възхода му.
Трябва да победя, винаги побеждавам. Не бива да се захващам с нещо, в което не мога да успея изцяло. Това бе неговата лична клетва. Никога не я бе нарушавал.
А Томи бе верен на обетите, които и тримата бяха дали, верен на идеята и на личността на Теса. Не биваше да се тревожи за него. Погълнат от своите компютърни изследвания, прецизни хронологии и таблици, за Томи нямаше опасност да се разочарова по същите причини, които го правеха толкова ценен; той не можеше да види цялата картина, нито пък щеше да постави под въпрос истинността й. Принципно Томи никога не се променяше. Той си беше същия като момчето, което Марклин бе обикнал в детството си — събирач, анализатор на данни, долавящ и най-тънките им особености, изследовател — жив архив. Преди познанството си с Марклин, Томи сякаш не бе съществувал. Бяха се срещнали на дванайсет в един пансион в Америка. Стаята на Томи бе изпълнена с фосили, карти, животински кости, най-различни компютърни части и огромна колекция от научна фантастика.
Марклин често си мислеше, че Томи сигурно е виждал в негово лице някой герой от тези фантастични романи — Марклин не обичаше романите — и че се е превърнал от аутсайдер в главен играч в научнофантастична драма след срещата с него. Лоялността на Томи никога, дори за момент, не бе подлагана под въпрос. Всъщност през годините, в които Марклин бе търсил свободата си, Томи бе винаги наблизо, подръка, винаги в негова услуга. Марклин все измисляше задачи за него просто за да му осигури нужната свобода. Томи никога не бе нещастен.
Вече му беше студено, но не му пречеше.
Гластънбъри бе свещено място, макар че не вярваше почти на никоя от легендите, свързани с него.
Всеки път, когато идваше на Уайриол Хил, с отдадеността на монах той виждаше как благородният Йосиф от Ариматея посажда тук своята тояга. За него нямаше значение, че настоящият бодлив храст е пораснал от издънка на древното дърво, вече изчезнало. Нямаха значение и останалите подробности. На подобни места той усещаше вълнението, което целта му събуждаше — религиозно възраждане, което го правеше силен и му позволяваше да се върне в света по-безмилостен отвсякога.
Никаква милост. Ето от това имаха нужда сега, а Стюарт не можеше да го разбере.
Да, без съмнение нещата се бяха объркали тотално. Бяха пожертвани хора, чиято невинност и същност със сигурност не заслужаваха това. Но това изобщо не бе негова вина. И урокът, който трябваше да научи, бе, че случилото се всъщност няма значение.
«Дойде време аз да уча учителя си», помисли си Марклин.
На мили разстояние от метрополията, в тази открита местност, нашата среща ще е просто продължение на дългогодишните ни обичаи и ние ще бъдем тук заедно, като един. Нищо няма да е загубено. Стюарт ще трябва да даде моралното оправдание на онова, което се случи.
Томи бе пристигнал.
Той винаги идваше втори. Марклин гледаше как старият му спортен автомобил намалява, когато излезе на Хай стрийт. Търсеше място за паркиране. Томи излезе и затвори вратата, но забрави да заключи, както винаги. Заизкачва се по хълма.
Ами ако Стюарт не се появи? Ами ако изцяло е изоставил последователите си? Не, невъзможно.
Стюарт беше при кладенеца. Пиеше от него и на идване, и на тръгване. Неговите поклонения тук бяха неизменни, както на древните друиди или на християнските монаси. От светилище на светилище.
Тези навици на учителя винаги събуждаха нежност у Марклин, както и думите на Стюарт. Той ги бе «посветил» в мрачното проникване в «мистиката и мита, за да поставиш ръце над ужаса и красотата в самата им същност».
Това придаваше някаква поетичност на живота им тогава и сега. Само че трябва да го напомни на Стюарт, да го убеди с метафори и възвишени доводи.
Томи почти бе стигнал до дървото. Изминаваше последните метри внимателно, защото тук бе много кално и хлъзгаво. Марклин бе паднал веднъж, преди години, още в началото на техните поклонения. Наложи се да останат цяла нощ в хотела «Джордж и пилигримите», докато дрехите му бъдат почистени.
Но пък не съжаляваше, вечерта бе прекрасна. Стюарт остана долу с него. Прекараха цялата нощ в разговори, а Марклин трябваше да се задоволи с един взет назаем халат, чехли и малка очарователна спалня. Двамата напразно мечтаеха да се изкачат пак на хълма в полунощ и да се опитат да поговорят с духа на спящия крал.
Разбира се, Марклин никога не бе вярвал, че крал Артур спи под Гластънбъри Тор. Ако вярваше в това, щеше да вземе лопата и да започне да копае.
На преклонна възраст Стюарт бе достигнал до убеждението, че митът е интересен единствено когато в същината му има частица истина и когато тази истина може да бъде открита и дори да се намери физическо доказателство за нея.
Всички изследователи, мислеше си Марклин, имат един неизбежен недостатък — за тях думите и делата са едно и също. В това се коренеше и настоящото объркване. На осемдесет и седем годишна възраст Стюарт бе предприел вероятно първото си пътуване из реалността.
Реалността и кръвта се бяха смесили.
Томи най-сетне стигна до Марклин. Започна да топли с дъха си премръзналите си пръсти, а после посегна към джобовете си за ръкавиците — типично за него — да изкачи хълма без тях, да ги забрави изобщо, докато не види, че Марклин носи кожените ръкавици, които той самият му подари навремето.
— Къде е Стюарт? — попита Томи. — Да, ръкавиците. — Той се втренчи в Марклин, очите му бяха огромни заради кръглите дебели очила без рамки. Червената му коса беше подстригана прилично и късо, като на банкер или адвокат. — Да, ръкавиците. Къде е той?
Марклин тъкмо щеше да му каже, че Стюарт още го няма, когато видя колата му да се появява чак в подножието на хълма. Не беше типично за него.
Стюарт иначе изглеждаше съвсем същият — висок и спретнат в познатото палто, с кашмирен шал, който се развяваше след него от вятъра. Изпитото му лице беше като резбовано. Сивата коса напомняше, както винаги, на гребен на сойка. Като че дори в последното десетилетие от живота си той изобщо не се бе променил.
Погледна право към Марклин, докато вървеше към тях, и той осъзна, че е започнал да трепери. Томи отстъпи встрани. Стюарт спря на около шест крачки от тях, стиснал ръце, с разкривено от болка лице.
— Вие сте убили Аарън! — извика Стюарт. — Вие двамата. Убили сте Аарън. Как, за бога, можахте да сторите подобно нещо?
Марклин не можеше да продума, цялата му самоувереност, всичките му планове се стопиха на мига. Той се опита да спре треперенето на ръцете си. Знаеше, че ако заговори, гласът му ще е немощен и лишен от всякакъв авторитет. Не можеше да гледа Стюарт гневен или разочарован.
— Господи, какво сте направили?! — изрева Стюарт. — И какво сторих аз, че да се стигне дотук? Господи, аз съм виновен!
Марклин преглътна, но запази мълчание.
— Ти, Томи, как можа да се замесиш в това? — продължи Стюарт. — А ти, Марк? Ти измисли всичко, нали?
— Стюарт, моля те, изслушай ме! — обади се Марклин.
— Да те изслушам ли? — Стюарт се приближи към него, ръцете му бяха пъхнати в джобовете на палтото. — Да те изслушам? Нека те питам нещо, мой умни млади приятелю, моя най-смела надежда, какво ще те спре сега да ме убиеш, както уби Аарън и Юри Стефано?
— Стюарт, направих го заради теб — настоя Марклин. — Само ме изслушай и ще разбереш. Това са плодовете на семето, което ти пося, когато започнахме всичко това. Аарън трябваше да замълчи завинаги. Фактът, че не бе докладвал в метрополията и не се върна, беше чиста проба късмет. Можеше да го стори всеки момент. Юри Стефано също. Провървя ни, че отиде първо в Донелайт. Можеше да се прибере направо от летището.
— О, ти говориш за обстоятелства, за подробности! — рече Стюарт, като пристъпи още към тях.
Томи мълчеше с напълно безстрастно изражение. Вятърът рошеше червената му коса, а очите му се бяха присвили зад очилата. Той гледаше Стюарт неотлъчно, а рамото му почти докосваше това на Марклин.
Стюарт бе извън себе си от гняв.
— Говориш за целесъобразност, но не говориш за живот и смърт, моето момче! Как можа да го направиш? Как можа да убиеш Аарън?!
Тук гласът му изневери и мъката му изби силна и чудовищна като гнева му.
— Бих те унищожил, ако можех — каза Стюарт. — Но не мога да сторя подобно нещо и може би затова смятах, че и ти не си способен! Ти обаче успя да ме изненадаш, Марк.
— Стюарт, това си струваше всяка жертва. А и каква би била една жертва, ако не е морална?
Това ужаси Стюарт, но какво друго можеше да стори Марклин, освен да потърси подобно оправдание? Томи трябваше да каже нещо и ако го направеше, щеше да отстоява твърдо позицията си.
— Просто ликвидирах онзи, който може да ни спре — каза Марк. — Това е всичко, Стюарт. Мъчно ти е за Аарън, защото го познаваше.
— Не говори глупости — отвърна Стюарт горчиво. — Мъчно ми е за пролятата кръв на невинни заради твоята чудовищна глупост! Да, точно така. Нима смяташ, че смъртта на такъв човек ще остане неотмъстена от ордена? Въобразяваш си, че познаваш Таламаска, въобразяваш си с твоя извратен млад мозък, че можеш да я опознаеш само за няколко години? Не, ти си успял да откриеш само организационните й слабости. И цял живот да прекараш в ордена, пак няма да го опознаеш. Аарън беше мой брат! Ти уби мой брат! Ти ме провали, Марк. Провали и Томи. Провали и самия себе си! Провали и Теса.
— Не — рече Марк, — не е вярно и ти го знаеш. Виж ме, Стюарт, погледни ме в очите. Ти остави на мен да доведа Лашър, остави на мен да изляза от библиотеката и да организирам всичко. На Томи също. Нима смяташе, че цялата тази схема е възможна без нас двамата?
— Не мислиш ли, че пропускаш нещо много важно? — попита Стюарт. — Ти се провали. Не спаси талтоша и не го доведе тук! Твоите хора са глупаци.
— Стюарт, бъди по-търпелив с нас — обади се Томи. Говореше съвсем спокойно и делово. — В началото говорихме, че това не може да бъде постигнато, без някой да заплати с живота си.
— Никога не сме говорили подобно нещо.
— Нека ти напомня — продължи Томи монотонно, — че ние трябваше да лишим Юри и Аарън от възможността да се намесят и да изличим всички доказателства за раждането на талтош в семейство Мейфеър. А как да бъде постигнато това по друг начин? Стюарт, ние няма защо да се срамуваме от действията си. Целта ни прави всичко останало крайно незначително.
Марклин отчаяно се опита да потисне въздишката си на облекчение.
Стюарт гледаше ту него, ту Томи, ту бледите вълнисти хълмове. Накрая вдигна очи към върха на Гластънбъри Тор. Обърна им гръб и сведе глава, сякаш се молеше на някое свое лично божество.
Марклин се приближи към него и много колебливо положи ръце на раменете му. Вече бе доста по-висок от Стюарт, който се бе смалил с остаряването. Марклин се наведе към ухото му и прошепна:
— Стюарт, жребият бе хвърлен, когато се отървахме от учените. Няма връщане назад. А лекарят…
— Не — прошепна Стюарт и поклати глава. Очите му бяха присвити и втренчени във върха. — За смъртта на тези хора можеше да бъде обвинен самият талтош, не разбирате ли? В това се криеше цялата прелест. Талтошът анулира смъртта на двамата мъже, които можеха да се възползват от разкритията, до които имаха достъп!
— Стюарт — каза Марк, като мислено отбеляза, че старецът не се опитва да се отдръпне от леката му прегръдка. — Трябва да разбереш, че Аарън стана наш враг, когато се превърна и в официален враг на Таламаска.
— Враг ли? Аарън никога не е бил враг на Таламаска. Вашето фалшиво отлъчване разби сърцето му.
— Стюарт — замоли се Марклин, — сега вече зная, че това отлъчване беше грешка, но единствената ни грешка.
— Нямахме избор — каза спокойно Томи. — Иначе рискувахме да бъдем разкрити всеки момент. Сторих каквото трябваше и то с пълното убеждение, че съм прав. Не можех да продължавам да водя онази фалшива кореспонденция между Старшите и Аарън. Идваше ми твърде много.
— Признавам, че беше грешка — рече Марклин. — Единствено лоялността към ордена можеше да накара Аарън да мълчи за всичко, което бе видял или заподозрял. Но ако сме сторили грешка, сторили сме я заедно, Стюарт. Трябваше да премахнем Аарън и Юри Стефано. Трябваше да затегнем хватката си, да продължим играта по-умело.
— Играта и без това бе твърде сложна — каза Стюарт. — Предупреждавам ви. Томи, ела насам. Предупреждавам и двама ви! Не предприемайте нищо срещу семейство Мейфеър. Вече направихте достатъчно. Унищожихте най-прекрасния човек, когото познавам, и то за такава нищожна цел, че небесата със сигурност ще стоварят върху ви отмъщението си. Но заради онова, което още ни свързва, не предприемайте нищо срещу семейството!
— Опасявам се, че вече го сторихме — каза Томи с обичайния си практичен маниер. — Аарън Лайтнър наскоро се ожени за Беатрис Мейфеър. Освен това бе станал доста близък с Майкъл Къри — както и с останалите от семейството — така че и да не се бе оженил, нещата щяха да са същите. Все пак тази женитба скрепи отношенията му с Мейфеър още повече, създаде свещена връзка. Той се превърна в един от тях.
— Моли се да грешиш — каза Стюарт. — Моли се да грешиш, за бога! Навлечеш ли си гнева на вещиците Мейфеър, и Господ не може да ти помогне.
— Стюарт, нека помислим какво трябва да направим сега — каза Марклин. — Нека слезем от хълма и се приберем в хотела.
— Никога. Там могат да ни чуят! Никога.
— Стюарт, заведи ни при Теса. Нека поговорим там — настоя Марклин. Това бе ключов момент и той го знаеше. Щеше му се да не бе произнасял името на Теса, не още. Щеше му се да не бе избързвал толкова.
Стюарт се вгледа в тях със същото порицание и отвращение. Томи стоеше непоклатим, със сключени пред тялото ръце. Твърдата яка на палтото му бе вдигната, за да прикрива устата, и сега се виждаха само неговите равнодушни, спокойни очи.
Марклин обаче бе разстроен почти до сълзи, или поне така си мислеше. Всъщност не помнеше някога да е плакал.
— Може би не е сега моментът да я видим — рече той, нетърпелив да поправи грешката си.
— Може би никога вече няма да я видите — каза Стюарт тихо, очите му бяха разширени и замислени.
— Не говориш сериозно — рече Марк.
— Ако ви заведа при Теса, какво ще ви спре да ликвидирате и мен?
— Стюарт, не говори така. Как може да ти хрумне подобно нещо? Ние не сме безбожници. Просто сме отдадени на обща цел. Аарън трябваше да умре. Юри също. Той и без това не беше истински член на ордена. Напусна така лесно и бързо!
— Да, но и вие никога не сте били истински членове, нали? — попита Стюарт. Вече звучеше по-твърдо.
— Ние сме отдадени на теб и винаги сме били — каза Марклин. — Стюарт, губим ценно време. Добре, не ни води при Теса. Това няма да разклати вярата ни в нея. Ще продължим напред към целта. Не можем да постъпим другояче.
— И каква е сега целта ни? — попита Стюарт. — Лашър вече го няма, сякаш никога не е съществувал! Или се съмнявате в думите на човека, който преследва Юри по суша и море, за да го застреля?
— Лашър вече е недостижим за нас — каза Томи. — Мисля, че всички сме наясно с това. Думите на Ланцинг не могат да се интерпретират по друг начин. Но Теса е в ръцете ти — истинска, както в деня, когато си я открил.
Стюарт поклати глава.
— Теса е истинска и сама, както винаги. Съюзът няма да се осъществи, а аз ще затворя очи, без да видя чудото.
— Стюарт, още има надежда — каза Марклин. — Семейството, вещиците Мейфеър.
— Да — извика Стюарт, като че не можеше да контролира гласа си. — Ударите ли ги, те ще ви унищожат! Забравяте какво ви предупредих в самото начало. Вещиците Мейфеър винаги побеждават враговете си. Винаги! Ако не поотделно, то заедно — като семейство.
Замълчаха за момент.
— Теб няма ли да те убият, Стюарт? — попита Томи. — Нима няма да убият и трима ни?
Стюарт бе напълно отчаян. Белите му коси се развяваха на вятъра като рошавите кичури на пияница. Той сведе поглед към земята под краката си, закривеният му нос лъщеше, сякаш бе гол хрущял. Приличаше на орел, но не и на старец.
Марклин се притесни за него заради силния вятър. Очите на Стюарт бяха зачервени и насълзени. Сините венички по слепоочията му ясно личаха. Стюарт трепереше.
— Да, прав си, Томи — рече той. — Мейфеър ще унищожат и трима ни. Защо не? — Той погледна право към Марклин. — И каква е най-голямата загуба за мен? Аарън ли? Съюзът между женски и мъжки талтош? Веригата от спомени, която се надявахме да разчетем брънка по брънка до самото начало? Или това, че и двамата сте вече прокълнати заради онова, което сторихте? И аз ви изгубих. Нека Мейфеър ни унищожат и тримата, да, това ще бъде справедливо.
— Не, не ми трябва справедливост — каза Томи. — Стюарт, не можеш да се обърнеш против нас.
— Не, не можеш — настоя и Марклин. — Не можеш да искаш поражението ни. Вещиците могат да родят нов талтош.
— Кога? След триста години или утре? — попита Стюарт.
— Послушай ме, моля те — каза Марклин. — Духът на Лашър притежаваше познание за това какво представлява той, какво може да бъде и какво се е случило с гените на Роуан Мейфеър и Майкъл Къри под неговата намеса, за да изпълни целта си. Сега ние разполагаме с това знание — какво представлява той, какво е бил преди, и какво може да постигне. Вещиците също! За първи път те знаят за съществуването на гигантската спирала. И тяхното знание е също толкова могъщо като това на Лашър.
Стюарт не отговори. Явно не се бе сещал за това. Вгледа се продължително в Марклин. После попита:
— Наистина ли го вярваш?
— Всъщност тяхното знание е дори по-могъщо — обади се Томи. — Телекинетичната намеса, която са способни да осъществят по време на раждане, не бива да се подценява.
— Учен както винаги — каза Марклин с триумфална усмивка. Вълната явно се обръщаше. Чувстваше го, виждаше го в очите на Стюарт.
— Не бива да забравяме, че духът бе объркан и непохватен. Вещиците само спечелиха от това, дори и най-наивните и неефективните сред тях.
— Това са само предположения, Томи.
— Стюарт — примоли се Марклин. — Вече стигнахме твърде далече!
— За да се отклоним от пътя — добави Томи. — Постиженията ни досега не бива да се подценяват. Ние се уверихме в преражданията на талтошите и ако успеем да се доберем до записки на Аарън преди смъртта му, може да намерим доказателства за онова, което подозираме — че не става дума за въплъщаване, а за прераждане.
— Зная какво сме постигнали — рече Стюарт. — И доброто, и лошото. Не е нужно да ми обясняваш, Томи.
— Само за да изясня нещата — отвърна Томи. — Има вещици, които знаят не само старите тайни, но и вече вярват в самото физическо чудо. Надали ще ни се удадат по-интересни възможности.
— Стюарт, довери ни се отново — каза Марклин.
Стюарт ги погледна. В очите му се появи старата искра — любовта.
— Стюарт — продължи Марклин, — убийството е вече факт. Свършено е. Нашите помощници ще бъдат отделени постепенно, без да узнаят целия план.
— А Ланцинг? Той сигурно знае всичко.
— Той беше наемник — каза Марклин. — Никога не е разбирал за какво всъщност става дума. Освен това е мъртъв.
— Не го убихме ние — обади се Томи почти нехайно. — Намериха част от останките му в пропастта при Донелайт. С пушката му е стреляно два пъти.
— Част от останките ли? — учуди се Стюарт.
Томи сви рамене.
— Казаха, че е станал плячка на диви животни.
— Но тогава не можем да сме сигурни, че е убил Юри.
— Юри не се е върнал в хотела — каза Томи. — Вещите му още са там. Мъртъв е, Стюарт. Двата куршума са били за него. Как обаче е паднал Ланцинг, защо и дали някакво животно го е нападнало, ще си остане загадка. Но Юри Стефано вече го няма.
— Нима не разбираш? — намеси се Марклин. — Като се изключи бягството на талтоша, всичко друго мина по план. Сега можем да се оттеглим и да се концентрираме върху вещиците Мейфеър. Вече нямаме нужда от ордена. Дори и да открият вмешателството, надали ще успеят да стигнат до нас.
— Нима не се страхувате от Старшите?
— Няма причина да се страхуваме от тях — каза Томи. — Прихващането на докладите продължава да работи перфектно. Както винаги.
— Стюарт, ние се поучихме от грешките си — продължи Марклин. — Но вероятно всичко е имало защо да се случи. Не говоря в сантиментален смисъл. Виж обаче цялата картина. Всички, които ни създаваха пречки, са мъртви.
— Не бъди толкова циничен. А какво ще кажете за директора на ордена?
Томи сви рамене.
— Маркус не знае нищо. Освен че много скоро ще може да се оттегли доста забогатял. Така и не успя да подреди пъзела. Никой няма да успее. В това се крие красотата на целия план.
— Имаме нужда най-много от още няколко седмици — каза Марклин. — Просто за да се защитим.
— Не съм сигурен — рече Томи. — Най-умното сега ще е веднага да преустановим подслушването. Научихме всичко, което орденът знае за семейство Мейфеър.
— Не бързай толкова и недей да си така самоуверен! — каза Стюарт. — А какво ще стане, когато твоите фалшиви кореспонденции бъдат разкрити?
— Имаш предвид нашите фалшиви кореспонденции? — отбеляза Томи. — В най-лошия случай ще настъпи малко объркване, дори може да се проведе разследване. Никой обаче няма да успее да проследи нито писмата, нито подслушването на разговорите до нас. Ето защо е много важно да си останем верни послушници в ордена и да не събуждаме подозрения.
Томи погледна за миг Марклин. Да, нещата потръгваха. Стюарт се държеше съвсем различно. Отново даваше нареждания… е, почти.
— Всичко стана по електронен път — каза Томи. — Няма никакво физическо доказателство, освен няколко купчини папки в апартамента ми в «Риджънт парк». Само ние тримата знаем за тях.
— Стюарт, имаме нужда от водачеството ти! — обади се Марклин. — Сега навлизаме в най-вълнуващата фаза.
— Замълчете! Нека ви погледам, нека помисля.
— Моля те, Стюарт — настоя Марклин. — Виж ни, ние сме смели и млади, млади и глупави вероятно, но пък не ни липсва кураж.
— Марк иска да каже — намеси се Томи, — че позициите ни сега са по-добри, отколкото сме очаквали. Ланцинг застреля Юри, после самият той загина. Столов и Норган ги няма. Те и без това бяха някакво недоразумение и знаеха твърде много. Мъжете, наети да убият останалите, не знаят за нас. А ние сме тук, където започна всичко, в Гластънбъри.
— И Теса е в ръцете ти. За нея знаем само ние тримата.
— Красиви слова — прошепна Стюарт. — Ето какво ми пробутвате сега, красиви слова.
— Поезията е истина, Стюарт — каза Марклин. — Тя е върховната истина, а красноречието е нейният атрибут.
Замълчаха. Марклин трябваше да помогне на Стюарт да слезе от хълма. Той го прихвана през кръста и с голямо облекчение установи, че не среща съпротива.
— Да слизаме, Стюарт — каза Марклин. — Да идем да вечеряме. Измръзнахме и сме гладни.
— Ако можехме да върнем нещата назад — каза Томи, — щяхме да постъпим иначе. Нямаше нужда да убиваме, но понякога това е твърде голямо предизвикателство — да постигнеш целта, без да нараниш никого.
Стюарт изглеждаше потънал в мисли, затова погледна Томи само за миг. Вятърът отново се надигна, беше пронизителен. Марклин потрепери. Щом на него му бе така студено, как ли се чувстваше Стюарт? Трябваше да се приберат в хотела. Трябваше да вечерят заедно.
— Ние вече не сме отделни личности, Стюарт — рече Марклин. Гледаше към града и усещаше, че и двамата са приковали поглед в него. — Когато се събрахме заедно, ние се сляхме в една личност, която никой от нас не познава достатъчно. Изцяло друго същество, на което трябва да бъде дадено различно име, защото е нещо повече от сбора от нас тримата. Вероятно ще трябва да се научим да го контролираме по-добре. Но да го унищожим точно сега? Не, не можем да го сторим. Ако го направим, всеки ще предаде останалите. Това е горчива истина, но смъртта на Аарън няма никакво значение.
Бе изиграл последната си карта. Бе изрекъл най-лошото от всичко, което можеше да изрече. Под камшика на ледения вятър, без да осъзнава какво говори, оставил се изцяло на инстинкта си. Най-сетне погледна към своя учител и към приятеля си и видя, че са впечатлени от думите му, вероятно много повече, отколкото се бе надявал.
— Да, именно това отделно, четвърто същество, уби моя приятел — каза Стюарт тихо. — В това си прав. А ние тримата знаем, че властта и бъдещето на това четвърто същество са невъобразими.
— Точно така — промърмори Томи.
— Смъртта на Аарън обаче е нещо ужасно, ужасно! Никога не смейте да ми говорите за нея така и никога, никога не говорете за нея така пред когото и да било.
— Съгласни сме — рече Томи.
— Моят невинен приятел, който се опитваше единствено да помогне на семейство Мейфеър — прошепна Стюарт.
— Никой в Таламаска не е наистина невинен — отбеляза Томи.
Стюарт като че се сепна, за миг разгневен, но се замисли върху това просто изявление.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че никой не може да придобива знание, без то да го промени. Той е принуден да действа съгласно това знание — или за да му попречи да промени и останалите, или за да се постарае да го предаде на тях. Аарън знаеше това. Таламаска е злина по природа; това е цената, която плаща за своите библиотеки, архиви и записи. Също като Господ, който знае, че някои от неговите творения ще страдат, а други ще побеждават, но не им споделя това знание, нали? Таламаска е по-зла дори от това Върховно същество, защото не е създала нищо.
«Така е», помисли си Марклин, само дето не смееше да каже това пред Стюарт, защото се страхуваше от отговора му.
— Вероятно си прав — рече старецът под нос. Звучеше като пораженец или като отчаян човек, който е готов на всякакъв компромис.
— Това е някакво стерилно духовенство — каза Томи, гласът му отново бе лишен от всякаква емоция. Той забърса с пръст тежките си очила. — Олтарите са празни, статуите са прибрани в склада. Целта на изследователите е самото изследване.
— Не казвай нищо повече.
— Нека поговорим за нас тогава — рече Томи. — Ние не сме стерилни, ние ще станем свидетели на свещения съюз, ще чуем гласовете на паметта.
— Да — каза Марклин, неспособен да сдържа емоциите си като Томи. — Да, ние сега сме истински жреци! Истински посредници между земята и неведомите сили. Ние притежаваме и словото, и силата. Отново настъпи тишина.
Дали Марклин някога щеше да успее да ги свали от този хълм? Той бе победил. Отново бяха заедно, копнееше за топлината на «Джордж и пилигримите». Копнееше за топла супа и ейл, за светлината на огъня. Искаше да празнува. Отново бе обзет от въодушевление.
— А Теса? — попита Томи. — Какво става с Теса?
— Нищо ново — отвърна Стюарт.
— Тя знае ли, че мъжкият талтош е мъртъв?
— Никога не е знаела, че е жив — рече Стюарт.
— О!
— Ела, учителю — обади се Марклин. — Нека слезем долу в хотела. Нека вечеряме заедно.
— Да — рече Томи, — твърде измръзнали сме, за да продължим този разговор.
Започнаха да се спускат надолу, Томи и Марклин поддържаха Стюарт по разкаляната земя. Когато стигнаха до колата му, предпочетоха да се качат в нея, вместо да продължат пеша.
— Всичко е много хубаво — рече Стюарт, като даде ключовете на Марклин. — Но аз искам да ида до Чалис Уел, както правя винаги.
— Но защо? — учуди се Марклин, като се опита да говори тихо и уважително, за да изрази обичта си към него. — Нима ще измиеш кръвта от ръцете си в Чалис Уел? Та там водата вече е кървава, учителю.
Стюарт се засмя горчиво.
— Но това е Христовата кръв, нали така? — рече той.
— Това е кръвта на осъдените — рече Марклин. — Ще идем до кладенеца след вечеря, точно преди да мръкне. Обещавам ти.
 

Осем
 
Майкъл каза на Клем да излезе през предната порта. Той сам щял да изнесе куфарите. Това не бе ваканция, на която вземаш купища багаж.
Погледна в дневника си, преди да го затвори. Имаше доста дълъг пасаж за неговата лична философия, записан в нощта на Марди Грас, преди дори да е мечтал, че по-късно ще се събуди от печалния звук на грамофон или пък от образа на Мона, която танцува като нимфа, облечена с бялата нощница. Панделка в косата, свежа и уханна като топъл хляб, като прясно мляко, като ягоди.
Не, сега не можеше да мисли за Мона. Чакаше обаждане от Лондон.
Освен това искаше да прочете отново онзи пасаж:
 
«… В края на краищата предполагам, че вярвам и в това, че вътрешният мир може да бъде постигнат дори пред лицето на най-големия ужас, дори след най-страшната загуба. Може да бъде постигнат чрез вяра в промяната и чрез вяра в свободната воля и случайността, чрез вяра в нас самите и в това, че пред лицето на голямо бедствие по-често вземаме правилното решение.»
 
Шест седмици бяха минали от нощта, когато бе написал тези мисли — болен и печален. Тогава бе затворник в тази къща, както и до този настоящ момент.
Затвори дневника. Пъхна го в кожената чанта, нарами я и хвана куфарите. Тръгна надолу по стълбите, леко нервен от това, че няма свободна ръка, с която да посегне към перилата. Но бързо си напомни, че вече няма да се чувства замаян, че вече не е така слаб.
Е, ако пък не беше прав, поне щеше да умре, докато върши нещо полезно.
Роуан говореше с Райън до портата. Мона също бе там със сълзи в очите. Гледаше го с още по-силна преданост. Изглеждаше възхитително в коприна, както и във всичко друго; когато я погледна сега, видя онова, което Роуан бе забелязала първа и което преди бе личало и в нея самата — леко подуване на гърдите, порозовяване на бузите, блясък в очите, както и някак по-различен ритъм и на най-леките движения.
Моето дете.
Веднага й беше повярвал, когато му каза. Щеше да се притеснява за чудовища и гени, когато му дойдеше времето. Щеше да мечтае за син или дъщеря, когато възможността за това станеше реална.
Клем бързо пое куфарите от ръцете му и ги изнесе през отворената порта. Майкъл харесваше новия шофьор много повече от предишния, харесваше чувството му за хумор и деловитостта му. Напомняше му за едни музиканти, които някога бе познавал.
Багажникът на колата бе затворен. Райън целуна Роуан и по двете бузи. Чак сега Майкъл чу думите му:
— … и всичко друго, което можеш да ми съобщиш.
— Тази ситуация няма да трае дълго, но не си и помисляй да отпращаш охраната. Не позволявай на Мона да излиза сама при никакви обстоятелства.
— Ами, оковете ме за стената — обади се Мона и сви рамене. — Сигурно щяха да оковат и Офелия, ако не се бе удавила в потока.
— Кого? — попита Райън. — Виж, Мона, досега се справях със ситуацията съвсем добре, а и като се вземе предвид, че си едва на тринадесет…
— Замълчи, Райън — отвърна Мона. — Никой не се справя по-добре от мен. — Тя се насили да се усмихне. Райън я наблюдаваше объркано.
Ето това е моментът, помисли си Майкъл. Нямаше да издържи дълго на тези мейфеърски сбогувания. А в момента Райън бе достатъчно смутен.
— Райън, ще се обадя веднага щом мога — каза той. — Ще се видим с хората на Аарън, за да научим каквото успеем. И ще се приберем у дома.
— А ще ми кажете ли къде точно отивате?
— Не, не можем — отвърна Роуан. Беше се обърнала и вече вървеше към портата.
Мона внезапно изтича по стълбите след нея.
— Хей, Роуан! — извика тя и се хвърли в прегръдките й, увисна на врата й и я целуна. За миг Майкъл се ужаси, че Роуан няма да отвърне на това, че ще стои като статуя под дъбовете — нито отхвърляйки тази отчаяна прегръдка, нито отвръщайки й. Но стана нещо съвсем друго. Роуан притисна Мона към себе си, целуна я по бузата и я погали по косата. Дори положи ръка на челото й.
— Не се тревожи, всичко с теб ще е наред — каза й. — Но трябва да направиш каквото ти казах.
Райън последва Майкъл по стъпалата.
— Не ми остава друго, освен да ви пожелая късмет — рече той. — Ще ми се да ми бяхте казали какво точно сте наумили.
— Кажи на Беа, че се налага да заминем — каза Майкъл.
Райън кимна, очевидно изпълнен с подозрение и тревоги, но все пак примирен.
Роуан вече беше в колата. Майкъл се плъзна до нея. След секунди вече се носеха под ниските клони на дърветата, а Мона и Райън се смаляваха зад тях — стояха до портата и им махаха — косата на Мона искреше, а Райън изглеждаше по-объркан и по-несигурен отвсякога.
— Явно е обречен да урежда всичко за хора, които никога не му казват какво точно става — каза Роуан.
— Веднъж се опитахме — рече Майкъл. — Трябваше да видиш с очите си. Той дори не искаше да знае. А и ще направи точно каквото му каза. Виж, за Мона… не знам, но той ще го направи.
— Още си ядосан.
— Не — отвърна той. — Мина ми, когато ти отстъпи.
Това обаче не беше вярно. Все още го болеше, че тя възнамеряваше да замине сама, че е гледала на него не като на спътник в това пътуване, а като на пазач на къщата и на бебето, което носеше Мона.
Е, но пък болката не беше гняв, нали така?
Тя се бе извърнала. Гледаше напред и той реши, че е безопасно да я погледне. Все още бе съвсем слаба, много слаба, но лицето й му се струваше по-хубаво отвсякога. Черният костюм, перлите, високите токчета — всичко й придаваше някакъв порочен и прелъстителен блясък. Тя обаче нямаше нужда от тях. Красотата й се криеше в чистотата — в костите на лицето, в тъмните прави вежди, които така живо определяха изражението й, в меката й дълга уста, която той искаше да целуне сега с бруталното мъжко желание да я разбуди, да разтвори устните й, да я накара да омекне в ръцете му, да я има.
Това бе единственият начин да я има.
Тя вдигна ръка и натисна бутона, с който кожената преграда между тях и шофьора се вдигаше. После се обърна към Майкъл.
— Сбърках — рече без злоба или молба. — Ти обичаше Аарън. Обичаш и мен. Обичаш Мона. Не бях права.
— Не е нужно да се замесваш в това — отвърна той. Беше му трудно да я гледа в очите, но бе решен да го направи, да се успокои вътрешно, да премахне болката, лудостта и всичко, което го измъчваше.
— Трябва да разбереш — каза тя. — Не планирам да бъда мила или пък да се съобразявам със закона по отношение на хората, които убиха Аарън. Не възнамерявам да отговарям пред никого за действията си, дори пред теб, Майкъл.
Той се засмя. Вгледа се в големите й сиви очи. Зачуди се дали това виждат и пациентите й, преди да заспят от упойката.
— Знам, скъпа — каза той. — Искам само да разбера какво знае Юри, нищо повече. Искам да бъда с вас. Не претендирам да имам твоите способности, нито твоето самообладание. Но искам да бъда там.
Тя кимна.
— Кой знае, може пък да намериш работа и за мен — продължи той. Гневът се бе завърнал. Вече бе твърде късно да го потисне. Знаеше, че лицето му се е зачервило. Извърна очи от нея.
Тя му заговори с тайнствения си глас, с който говореше единствено на него и който през последните месеци бе добил нова дълбочина на чувствата.
— Майкъл, обичам те. Но знам, че си добър човек. Аз обаче вече не съм добър човек.
— Роуан, не говориш сериозно.
— Напротив, сериозна съм. Аз бях сред гоблините, Майкъл. Стигнах чак до последния кръг на ада.
— И се върна — отвърна той и отново я погледна, опитвайки се да потисне чувствата, които бяха на път да изригнат. — Ти отново си Роуан и си тук. Има и други неща, заради които да живееш, освен отмъщението.
Така беше, нали? Не той я бе събудил от странния й унес. Събуди я смъртта на Аарън, тя я бе върнала сред тях.
Роуан реши, че ако сега не измислеше нещо, той ще си изпусне нервите, болката бе така голяма, че заплашваше да излезе от контрол.
— Майкъл, обичам те — повтори тя. — Обичам те много. Знам какво си изтърпял. Не мисли, че не зная.
Той кимна. Бе склонен да й повярва, но може би лъжеше и себе си, и нея.
— Но не си мисли, че знаеш какво е да си като мен. Аз родих онова същество, аз съм му майка. Аз бях причината, аз бях най-важният инструмент. И платих за това. Платих, платих, платих. Вече не съм същата. Обичам те както винаги, любовта ми към теб никога не е угасвала. Но аз не съм същата и не мога да бъда същата. Знаех го още когато седях в градината, неспособна да отговоря на твоите въпроси или да те погледна, да те прегърна. Знаех го. И все пак те обичах, обичам те и сега. Разбираш ли какво ти казвам?
Той кимна отново.
— Искаш да ме удариш, нали? — каза тя.
— Не, не да те ударя. Не да те ударя, просто… просто… да разкъсам това великолепно копринено сако и да те принудя да разбереш, че съм тук, че аз, Майкъл, съм тук! Това е срамно, нали? Отвратително. Защото това е единственият начин да те имам, защото иначе ме изолираш, напускаш ме…
Замълча. Беше му се случвало и преди — насред надигането на гнева осъзнаваше безполезността на думите и действията си. Виждаше празнотата на самия гняв и осъзнаваше, че не може да продължава така и ако го стори, няма да постигне нищо, освен собственото си нещастие.
Седеше неподвижен и усещаше как гневът го напуска. Тялото му се отпускаше и като че го завладяваше умора. Облегна се на седалката. После отново погледна към Роуан.
Тя не се обърна към него. Не изглеждаше нито изплашена, нито тъжна. Той се зачуди дали дълбоко в сърцето си не е отегчена, дали не иска той да си бе останал у дома, докато тя замисля следващия си ход.
«Разкарай тези мисли, човече, защото ако не го направиш, вече никога няма да можеш да я обичаш.»
А той наистина я обичаше. В това нямаше никакво съмнение. Обичаше силата й, студенината й. Така беше и в нейната къща в Тибурон, когато правиха любов под голия дъсчен покрив, когато говореха безспир, без да осъзнават нито за миг, че през целия си живот са се стремили един към друг.
Той протегна ръка и докосна бузата й, но изражението й не се промени. Тя се владееше перфектно, както винаги.
— Наистина те обичам! — прошепна той.
— Зная — отвърна тя.
Той се засмя под сурдинка.
— Наистина ли? — Усети, че се усмихва, почувства се добре. Засмя се тихичко и поклати глава.
— Да — отвърна тя и леко кимна. — Страхувам се за теб, както винаги. Не защото не си силен или пък неспособен, не защото не си такъв, какъвто трябва да бъдеш. Страхувам се, защото в мен има сила, която ти не притежаваш. Враговете ни също имат сила — онези, които убиха Аарън. Сила, която идва от пълната липса на скрупули. — Тя изтърси прашинка от тясното си сако. Когато въздъхна, тихият звук изпълни цялата кола като парфюм.
Роуан сведе глава и косата й се спусна меко покрай лицето. Щом вдигна очи, веждите й изглеждаха особено дълги, а очите — красиви и мистериозни.
— Наречи я вещерска сила, ако искаш. Може би наистина е просто това. Може би се крие в гените. Може би е просто физическа способност да вършиш неща, които нормалните хора не могат да вършат.
— Тогава и аз я имам — каза той.
— Не. Може би ти имаш допълнителните гени по случайност — рече тя.
— По случайност ли? Глупости! — отвърна той. — Той ме избра за теб, Роуан. Лашър ме избра. Преди години, когато бях дете, аз спрях до портата на онази къща и той ме избра. Защо го направи според теб? Не защото някога е смятал, че съм добър човек, който ще унищожи неговата трудно спечелена плът. Избра ме, защото видя вещицата в мен. Роуан, ние произхождаме от един и същ келтски корен и ти го знаеш. Аз съм син на работник, затова не знам своята история. Но тя започва там, където започва и вашата. Силата е в нея. Силата беше в ръцете ми, когато можех да чета миналото и бъдещето само като докосвах хората. Тя беше в мен, когато чух музиката на призрака, който ме заведе при Мона.
Роуан се смръщи леко, за миг очите й се присвиха, но после се разшириха като в почуда.
— Не съм използвал силата си, за да се преборя с Лашър — продължи той. — Бях твърде изплашен, за да го сторя. Използвах чисто човешката си, мъжка сила, най-простите инструменти, както ми каза Жулиен. Но силата е в мен. Трябва да е там. И ако това е нужно, за да ме обичаш истински, тогава съм готов да посегна дълбоко в себе си и да открия какво може да стори тази сила. Винаги съм бил готов на това.
— Моят скъп, невинен Майкъл — прошепна тя, но в гласа й се четеше по-скоро учудване.
Той поклати глава. Наведе се и я целуна. Може би не трябваше да го прави, но не можа да се сдържи. Хвана я за раменете и я притисна назад към седалката, после впи устни в нейните. Веднага почувства взаимност — на мига тялото й бе обзето от страст, ръцете й се плъзнаха по врата му, устата й отвърна на целувката. Роуан се притискаше към него така, сякаш искаше да се слеят в едно.
Той я пусна само защото нямаше как да стори друго.
Колата се движеше бързо по магистралата. Летището се виждаше в далечината. Нямаше време за страст, за потушаване на гнева и болката, за потъването в любовта, от което отчаяно се нуждаеха.
Този път тя посегна към него, стисна лицето му и го целуна.
— Майкъл, любов моя, моя единствена, единствена любов.
— С теб съм, скъпа — отвърна той. — И не се опитвай да промениш това. Каквото трябва да се направи за Аарън, за Мона, за бебето, за семейството, за каквото и да било — ще го направим заедно.
 

Той се опита да поспи, чак когато прелитаха над Атлантика. Лакомо изядоха храната си в самолета, пиха малко повече от необходимото и говориха около час за Аарън. В самолета бе тъмно и тихо и те се бяха сгушили под няколко одеяла.
Имаха нужда да поспят. Аарън би ги посъветвал да поспят сега, без съмнение.
Щяха да се приземят в Лондон след осем часа, рано сутринта, макар че за телата им щеше да е още нощ. Щяха да намерят Юри, нетърпелив да разбере всичко около смъртта на Аарън. Щеше да е съсипан от болка и мъка. Това бе неизбежно.
Унасяше се, но не можеше да определи дали потъва в кошмар, или в нещо като ярък и напълно безсмислен комикс, когато почувства, че тя го докосва по ръката.
Обърна се отпуснато към нея. Тя лежеше по гръб до него и потупваше ръката му.
— Ако минем заедно през това — прошепна тя. — Ако не се отдръпнеш от мен и от онова, което ще сторя, ако не ме изоставиш…
— Тогава…
— Тогава вече нищо няма да може да застане между нас. Никой не би могъл да ни раздели. И между теб и твоята малка невеста няма да има нищо освен игра.
— Няма никаква невеста — каза той. — И никога няма да има. Не съм помислял за други жени, докато те нямаше. Обичам Мона по свой собствен начин и винаги ще я обичам, но тя е част от всички нас. Обичам я и искам детето. Искам детето толкова много, че дори не мога да говоря за това. Твърде скоро е и аз съм твърде отчаян. Но искам само теб още от деня, когато те срещнах.
Роуан затвори очи, но ръката й още стискаше неговата. След миг се отдръпна почти естествено, сякаш потъна в сън. Лицето й изглеждаше спокойно и съвършено.
— Знаеш, че съм отнемал живот — прошепна той, не бе сигурен дали е още будна. — Три пъти съм отнемал живот и не съм изпитал съжаление. Това може да промени всекиго. — Тя не отговори. — Мога да го сторя отново — добави той, — ако се наложи.
Устните й помръднаха.
— Знам, че можеш — каза тя тихо, без да отваря очи, сякаш потънала в дълбок сън. — Но трябва да разбереш, че аз ще го направя без значение дали се налага, или не. Аз бях смъртно наранена.
Приближи се към него и го целуна отново.
— Не можем да го направим в самолета — каза той.
— Сами сме в първа класа — отвърна тя и повдигна вежди, после го целуна. — Вече съм правила любов в самолет. Може да се каже, че тогава за първи път Лашър ме целуна. Беше невероятно, почти като електричество. Но искам да го направя с теб. С твоя член. Искам твоето тяло! Не мога да чакам до Лондон. Моля те, направи го.
«Достатъчно», помисли си той. Слава богу, че тя откопча сакото си, иначе той сигурно щеше да скъса копчетата.
 

Девет
 
Нищо не се бе променило особено. Все още беше в своята гора или парк, без заключени врати или пък кучета, огромната къща с красиво извити прозорци и множество комини — огромна и луксозна. Човек можеше да си представи миналите времена, като я гледаше. Тяхната жестокост и мрак, техния особен пламък — всичко това излъчваше дихание и шепот в пустата нощ.
Само колите по чакълестата алея и паркираните в отворените гаражи на дълги редици говореха за съвременния свят. Дори жиците и кабелите минаваха под земята.
Той тръгна през дърветата, после близо до основата на сградата, покрай камъните. Търсеше вратата, която помнеше от миналото. Не носеше нито сако, нито палто, само най-обикновени дрехи — дълги работнически панталони от кафяво рипсено кадифе и дебел вълнен пуловер, каквито носеха моряците.
Колкото повече се приближаваше, къщата като че растеше над него. Осеяна със слаби, самотни светлини, но все пак светлини. Изследователите в техните килии.
Видя през няколкото малки прозорчета с решетки кухнята в подземието. Две жени в бяло тъкмо оставяха настрани тестото за хляба да втаса. Ръцете им бяха целите в брашно. Побелял беше и дървеният готварски плот. Миризмата на кафе достигаше до него — силна и освежаваща. Някъде имаше врата… врата за доставки и тем подобни. Той продължи напред, извън светлините на прозорците. Опипваше каменната стена по пътя си, докато не се натъкна на вратата — явно не я бяха използвали напоследък.
Все пак си струваше да опита. Пък и беше екипиран за целта. Вероятно вратата не бе свързана с аларма. Всъщност изглеждаше доста окаяно и когато я огледа по-добре, той видя, че няма ключалка, а само много стари ръждясали панти и резе. За негово изумление вратата се отвори при допира му и изскърца така силно, че го стресна и изнерви. Зад нея започваше каменен коридор с малко стълбище, което водеше нагоре. По прахта на стълбите личаха пресни следи — въздухът бе топъл и леко застоял, като във всяка къща през зимата. Той влезе и затвори вратата. От стълбището струеше светлина и осветяваше надписа: «Не оставяйте тази врата отворена».
Той послушно провери дали е затворил добре, после се обърна и тръгна нагоре. Стигна до голям, облицован в тъмно дърво коридор.
Да, спомняше си този коридор. Тръгна по него, като не се опитваше да е безшумен, нито пък да се крие в сенките. Тук някъде беше официалната библиотека — не тайният архив с безценните стари досиета, а ежедневната читалня с дълги дъбови маси, удобни кресла и купчини списания от цял свят. Огънят в камината беше угаснал, но той все още усещаше топлината под краката си — няколко въгленчета още сияеха сред почернелите цепеници.
Първо си помисли, че стаята е празна, но когато се огледа по-внимателно, видя, че в едно от креслата дреме много стар мъж — едър плешив човек с малки очила на върха на носа и красив халат, облечен над риза и панталони.
Навремето спалните бяха на третия етаж. Дали и сега бе така? Тръгна нагоре.
Когато стигна до края на коридора на третия етаж, той стигна до друга малка зала и реши да започне оттам.
Без да чука, завъртя дръжката на вратата и влезе в елегантна спалня. В нея откри само една прошарена жена. Тя вдигна очи от бюрото и го погледна с изумление, но без никакъв страх.
Точно на това се бе надявал. Приближи се до бюрото.
Жената бе притиснала с лявата си ръка една отворена книга, а с дясната подчертаваше някои думи от текста.
Беше Боеций. «За различието». Тя беше подчертала изречението: «Силогизмът е дискурс, в който определени становища са установени и съгласувани, за разлика от случаите, когато трябва да се получи нещо различно от съгласуваните становища посредством самите тях».
Той се засмя.
— Извинете ме — обърна се към жената.
Тя го наблюдаваше, не бе помръднала от влизането му в стаята.
— Вярно е, но е смешно, нали? Бях го забравил.
— Кой сте вие? — попита тя.
Дрезгавината в гласа й, вероятно резултат от възрастта, го сепна. Сивата й коса бе гъста и прибрана в старомоден кок на тила, не беше като лишените от женственост съвременни прически.
— Знам, че съм груб — рече той. — Винаги усещам, когато съм груб. Моля за извинение.
— Кой сте вие? — попита тя отново със същия тон, само дето сега направи пауза след всяка дума, вероятно за акцент.
— Какво съм аз? — отвърна той. — Това е по-важният въпрос. Знаете ли какво съм аз?
— Не, а трябва ли да знам?
— Не зная. Вижте ръцете ми. Вижте колко са дълги и тънки.
— Деликатни са — каза тя със същия дрезгав глас, очите й само пробягаха по ръцете му и се върнаха на лицето. — Защо сте дошли?
— Аз действам като дете — отвърна той. — Само така мога.
— И?
— Знаете ли, че Аарън Лайтнър е мъртъв?
Тя задържа погледа си за момент, после се облегна в стола и изпусна зеления маркер. Извърна поглед встрани — явно тази новина бе ужасна за нея.
— Кой ви каза? Всички ли знаят?
— Явно не — отвърна той.
— Знаех си, че няма да се върне — каза тя. Сви уста така, че дълбоките бръчки около устните й станаха още по-дълбоки и дори потъмняха. — Затова ли дойдохте, да ми съобщите за смъртта му?
— За да видя как ще реагирате. За да разбера дали имате нещо общо с убийството му.
— Какво?
— Не ме ли чухте?
— Убийство? — Тя се изправи бавно от стола си и го погледна яростно, Особено сега, когато осъзна колко е висок. Погледна към вратата, като че ли се канеше да хукне към нея. Той вдигна леко ръка, за да я призове към търпение.
— Казвате, че Аарън е бил убит? — попита тя. Челото й се смръщи над сребърните рамки на очилата.
— Да, убит е. Прегазен с кола. Мъртъв е.
Жената затвори очи, сякаш решила да приеме нещата подобаващо, щом не може да излезе. Погледна право пред себе си, невиждащо, сякаш бе забравила за присъствието му. После вдигна очи и прошепна дрезгаво:
— Вещиците Мейфеър! Господи, защо отиде там?
— Не мисля, че са го сторили вещиците — рече той.
— Тогава кой?
— Някой от ордена.
— Не знаете какво говорите! Никой от нас не би извършил подобно нещо.
— Съвсем наясно съм какво говоря — каза той. — Юри, циганинът, каза, че убиецът е сред вас, а Юри не би излъгал, що се отнася до това. Според мен той по принцип не лъже.
— Юри. Видели сте Юри. Знаете ли къде е той?
— А вие?
— Не. Той просто замина една нощ, само това знаем. Къде е?
— На сигурно място, макар и по случайност. Същите хора, които са убили Аарън, се опитаха да убият и него.
— Защо?
— Вие нямате нищо общо с това, нали? — Той изглеждаше доволен.
— Да, нямам! Почакайте, къде отивате?
— Навън, да открия убийците. Покажете ми пътя към стаите на директора. Преди го знаех, но нещата са се променили. Трябва да се видя с него.
Тя веднага мина покрай него и му кимна да я последва. Дебелите й токове тропаха силно по лъскавия под на коридора, сивокосата й глава бе сведена, ръцете й се размахваха естествено покрай тялото.
Като че ли вървяха безкрайно, най-сетне стигнаха до дъното на главния коридор. Пред двойни врати. Той ги помнеше. Само дето навремето не бяха така чисти и лъснати.
Тя почука силно. Сигурно събуди цялата къща. Но пък нямаше друг начин.
Вратата се отвори и тя влезе вътре, после се обърна много вежливо, за да представи на човека вътре своя спътник.
Мъжът в стаята погледна с боязън и когато видя Аш, лицето му се изкриви първо от изумление, после от шок и накрая застина в непроницаема гримаса.
— Знаете какво съм аз, нали? — попита Аш тихо.
Бързо влезе в стаята и затвори вратата. Кабинетът беше много голям, а до него имаше спалня. Изглеждаше леко разхвърляно, лампите мъждукаха слабо, камината бе празна.
Жената гледаше Аш със същия яростен поглед. Мъжът се бе отдръпнал назад, сякаш виждаше пред себе си нещо опасно.
— Да, ти знаеш — повтори Аш. — И знаеш защо са убили Аарън Лайтнър.
Мъжът не изглеждаше изненадан, само много изплашен. Беше едър, в добро здраве, с излъчването на изпечен в битките генерал, който знае, че посетителят му е много опасен. Дори не се опита да се престори на изненадан. И жената забеляза това.
— Не знаех, че смятат да го направят. Казаха, че си мъртъв, че си унищожен.
— Аз ли?
Мъжът отстъпи назад. Беше обзет от ужас.
— Не аз наредих да убият Аарън. Дори не знаех каква е целта, нито защо искат да те доведат тук. Не зная почти нищо.
— Какво означава това, Антон? — попита жената. — Кой е този човек?
— Човек ли? Човек. Това не е съвсем подходящо определение — каза Антон. — Това пред нас е…
— Разкажи за твоето участие във всичко това — каза Аш.
— Не! — извика Антон. — Аз съм директорът на ордена. Бях изпратен тук, за да съблюдявам изпълнението на желанията на Старшите.
— Без значение какви са тези желания?
— И кой си ти да ми държиш сметка?
— Не нареди ли ти на хората си да доведат талтоша?
— Да, но това искаха Старшите! — каза мъжът. — Каква вина имам аз? Нима съм отговорен, че изпълнявах нареждания. Старшите подбраха онези мъже, не аз. — Той си пое дълбоко дъх, без да откъсва очи от Аш, оглеждаше го от горе до долу. — Нима не разбираш в какво положение съм? Нима не разбираш, че Старшите са решили съдбата на Аарън.
— И ти приемаш това? А останалите?
— Никой не знае и не бива да узнава — каза мъжът с негодувание.
Жената ахна така, сякаш се бе надявала, че Аарън не е мъртъв. Сега вече беше сигурна.
— Трябва да кажа на Старшите, че си тук — рече Антон. — Трябва да докладвам за появата ти веднага.
— И как ще го направиш?
Мъжът посочи към факса на бюрото си. Кабинетът му бе огромен. Аш едва сега забеляза машината. Факсът бе най-обикновен — с много лампички и няколко тави за хартия. В самото бюро имаше много чекмеджета. Вероятно в някое от тях се криеше пистолет.
— Трябва да ги известя незабавно — каза мъжът. — Ще се наложи да ме извините за малко.
— Не мисля така — рече Аш. — Вие сте покварен. Не сте добър. Виждам това. Вие сте изпратили хора от ордена да наранят други.
— Така ми наредиха Старшите.
— Наредиха или платиха?
Мъжът замълча. Погледна жената с паника в очите.
— Извикай помощ — извика й той и обърна очи към Аш. — Казах, че ми наредиха да те доведа тук. Какво се е случило междувременно, не е моя работа. Старшите казаха да дойда тук и да направя каквото трябва, на всяка цена.
Жената бе видимо шокирана.
— Антон — прошепна тя, но не направи никакъв опит да стигне до телефона.
— Давам ти последен шанс — рече Аш — да ми кажеш нещо, което ще ме възпре да те убия. — Това беше лъжа. Той го осъзна още щом изрече думите, но от друга страна, мъжът наистина можеше да каже нещо.
— Как смееш! — изсъска Антон. — Само да повиша глас и веднага ще дойдат да ми помогнат.
— Ами направи го тогава! — рече Аш. — Тези стени са дебели, но пък защо да не опиташ.
— Вера, извикай помощ! — изкрещя Антон.
— И колко, казваш, ти платиха? — попита Аш.
— Ти не знаеш нищо!
— Напротив, знам. А ти знаеш какво представлявам, но нищо друго. Твоята съвест е покварена. Ти се страхуваш от мен. И лъжеш. Да, лъжеш. Било е много лесно да те подкупят. Предложили са ти кариера и пари и ти си се съгласил да сториш зло.
Погледна жената, която бе искрено ужасена.
— Това се е случвало и преди във вашия орден — продължи Аш.
— Махай се оттук! — изкрещя Антон. Извика за помощ, гласът му прозвуча много силно в затворената стая. Извика отново, още по-силно.
— Възнамерявам да те убия — съобщи Аш.
Жената извика:
— Почакай. — Разпери ръце и добави: — Няма нужда да го правиш. Ако Антон наистина е сторил това, ще свикаме незабавно Съвета. През това време на годината къщата е пълна със старши членове. Веднага ще събера Съвета.
— Можеш да ги свикаш, когато си тръгна. Ти си невинна. Няма да те убия. Но ти, Антон, имаш голяма вина. Бил си подкупен, защо не искаш да си признаеш? Кой те подкупи? Заповедите не са идвали от Старшите.
— Напротив, от тях идваха.
Мъжът се опита да се измъкне встрани, но Аш веднага го хвана с дългите си ръце и го стисна силно за гърлото. Започна да усилва бързо натиска, надяваше се, че силата му ще е достатъчна да прекърши врата на мъжа, но се оказа, че не е.
Жената отстъпи назад. Грабна телефонната слушалка и заговори нещо забързано. Лицето на мъжа бе зачервено, очите му изскачаха от орбитите. Скоро изгуби съзнание, но Аш продължи да стиска, докато не се увери, че Антон е мъртъв и няма да се надигне от пода за глътка въздух, както понякога се случваше. Пусна го да се свлече долу.
Жената остави телефонната слушалка.
— Кажи ми какво е станало! — изпищя тя. — Кажи какво е станало с Аарън? Кой си ти?
Аш чу, че по коридора тичат хора.
— Бързо, дай ми номера за връзка със Старшите.
— Не мога — отвърна тя. — Само ние трябва да го знаем.
— Мадам, не бъдете неразумна. Току-що убих човек. Направете каквото ви казах.
Тя не помръдна.
— Направете го заради Аарън — рече той — и заради Юри Стефано.
Тя се втренчи в бюрото, ръката й посегна към устните. После грабна химикалка, написа нещо на лист хартия и после му го подаде.
Някой започна да блъска по двойните врати.
Аш погледна към жената. Нямаше време за повече приказки.
Обърна се и отвори вратите. Пред тях се бе събрала цяла тълпа жени и мъже, които го обкръжиха и се втренчиха в него.
Имаше както стари, така и доста млади, пет жени и четирима мъже. И едно много високо момче, на което още не бе набола брада. Старият господин от библиотеката също беше тук.
Аш затвори вратата зад себе си с надеждата да забави жената.
— Някой от вас да знае кой съм? — попита той. Бързо огледа лицата, очите му се стрелката напред-назад, докато не се увери, че е запомнил добре чертите на всеки. — Знаете ли какво съм аз? Моля, отговорете, ако знаете.
Никой не продума, всички изглеждаха объркани. Той чу, че жената плаче в стаята — силно ридание, дълбоко като гласа й и грубо заради възрастта.
Сега и останалите се разтревожиха. Бе пристигнал още един млад мъж.
— Трябва да влезем вътре — каза една от жените. — Трябва да видим какво се е случило там.
— Но, кажете, знаете ли кой съм? Ти! — Аш се обърна към новодошлия. — Знаеш ли какво представлявам и защо съм тук?
Никой не знаеше. Никой не знаеше нищо. И все пак те бяха хора от ордена, изследователи, не бяха прислугата. Мъже и жени в разцвета на силите си.
Жената в стаята зад него дръпна дръжката на вратата и отвори. Аш отстъпи встрани.
— Аарън Лайтнър е мъртъв! — извика тя. — Аарън е бил убит.
Чуха се въздишки, проплаквания от ужас и изненада. Всички тук бяха невинни. Старецът от библиотеката изглеждаше смъртно ранен от тази новина. И той бе невинен.
Беше време Аш да си тръгва.
Проправи си бързо път през групичката и се насочи към стълбите. Започна да прескача по две стъпала, преди някой да го последва.
Жената извика да го спрат, да не му позволяват да избяга. Но той вече бе твърде далече, краката му бяха много по-дълги от техните.
Стигна до страничния изход, преди преследвачите му да се озоват на върха на малкото стълбище.
Излезе в нощта и тръгна бързо по влажната трева. Озърна се за миг назад и се затича. Спря чак когато стигна до желязната ограда, която прескочи с лекота. Тръгна към колата си и направи бърз знак на шофьора да му отвори вратата и да потегля.
Седна отзад и колата веднага полетя към магистралата.
Прочете номера, който жената бе написала на листа. Беше извън Англия. Ако паметта не го лъжеше, беше номер в Амстердам.
Свали телефонната слушалка от стената на колата и набра номера на оператор за чужбина. Да, беше Амстердам.
Запомни номера, или поне се опита, после сгъна листа и го прибра в джоба си.
 

Когато се върна в хотела, записа номера и си поръча вечеря. После се изкъпа и търпеливо наблюдава как сервитьорите поставят пред него богато угощение на покритата с ленена покривка маса. Помощниците му, включително красивата млада Лесли, стояха тревожни до него.
— Ще трябва да намериш друго място, където да отседна преди зазоряване — каза той на Лесли. — Хотелът да е хубав като тоя, но доста по-голям. Имам нужда от офис с няколко телефонни линии. Върни се чак когато уредиш всичко.
Младата Лесли изглеждаше много доволна, че й се възлага подобна отговорност, и излезе от стаята заедно с останалите. Той освободи сервитьорите и започна да яде спагетите със сметана. Имаше и студено мляко и месо от раци, което не обичаше, но пък също беше бяло.
После легна на дивана и се заслуша в пукането на огъня. Надяваше се да завали.
Надяваше се и Юри да се върне. Това обаче не бе много вероятно. Беше настоял да останат в «Кларидж» именно в случай, че циганинът реши да им се довери отново.
Самюъл най-сетне се появи. Беше толкова пиян, че едва ходеше. Сакото му от туид бе преметнато през рамото, а бялата му риза беше намачкана. Едва сега Аш забеляза, че ризата е поръчкова изработка, както и костюмът — за да паснат на уродливото тяло на Самюъл.
Джуджето легна пред огъня тромаво като кит. Аш стана, взе няколко възглавници от дивана и ги пъхна под главата на Самюъл. Джуджето отвори очи по-широко от обикновено. Лъхаше на алкохол. Дъхът му излизаше със сумтене, но Аш не се отврати от това. Много обичаше Самюъл.
Дора би спорил с всеки, че Самюъл притежава някаква груба красота, но каква полза имаше?
— Намери ли Юри? — попита джуджето.
— Не — отвърна Аш, който остана коленичил до него, за да не се налага да говори високо. — Не търсих него, Самюъл. Къде да го търся в цял Лондон?
— Да, няма как — въздъхна Самюъл. — Аз гледах навсякъде. Обиколих няколко кръчми. Страхувам се, че ще се опита да се върне, а те ще се опитат да го убият.
— Той сега има много съюзници, а един от враговете му вече е мъртъв. Целият орден бе вдигнат на крак. Това вероятно ще е добре за него. Аз убих директора.
— Защо, за бога, си го направил? — Самюъл се опита да се надигне на лакът и да се изправи, но накрая се наложи Аш да му помогне.
Джуджето седна със свити колене и загледа смръщено приятеля си.
— Направих го, защото този човек беше покварен и долен лъжец. В Таламаска всяка поквара е много опасна. А и той знаеше какво представлявам. Реши, че съм Лашър. Оправда се със Старшите, когато го заплаших. Никой лоялен член на ордена не би споменал Старшите пред външен човек, нито пък би се защитил с тях така открито.
— И ти го уби.
— Със собствените си ръце, както винаги. Стана бързо. Той не страда много. Видях и неколцина от останалите. Не знаеха какво представлявам. Така че покварата вероятно е на самия връх и не е проникнала сред редовите членове. Ако пък е проникнала, те надали го осъзнават. Не могат да разпознаят талтош, щом го видят, даже когато им се предоставя възможност да изследват такъв екземпляр.
— Екземпляр значи — рече Самюъл. — Искам да се върна в долината.
— Не искаш ли да ми помогнеш, за да бъде долината в безопасност и твоите отвратителни малки приятелчета да могат да си свирят на гайдите и да си танцуват на воля, да убиват нищо неподозиращи хора и да варят костите им в казани?
— Изразяваш се доста грубо.
— Нима? Вероятно.
— Какво ще правим сега?
— Нямам представа. Ако Юри не се върне до сутринта, ще трябва да се махнем оттук.
— Но на мен ми харесва «Кларидж» — изръмжа Самюъл. Политна напред и затвори очи още щом главата му докосна възглавницата.
— Самюъл, би ли ми припомнил нещо — каза Аш.
— Какво?
— Какво е силогизъм?
Самюъл се засмя.
— Да ти припомня? Та ти никога не си знаел какво е силогизъм. Какво изобщо знаеш за философията?
— Знам доста — каза Аш и се опита да си спомни. «Всички хора са зверове. А зверовете са свирепи. Затова и хората са свирепи.»
Отиде в спалнята и си легна.
За миг отново видя вещицата с хубавата коса, която Юри обичаше. Представи си голите й гърди, как се притискат нежно към лицето му и как косата й ги покрива като огромна мантия.
После бързо заспа. Сънува, че върви през музея с куклите. Мраморните плочки бяха току-що излъскани и цветовете им бяха ярки — как само контрастираха помежду си. Всички кукли в стъклените витрини започнаха да пеят — модерни кукли, антични кукли, грозни и красиви кукли. Френските кукли затанцуваха, завъртяха малките си роклички, кръглите им личица сияеха от радост. А великолепните порцеланови кукли, неговите кралици, най-скъпите му съкровища, пееха с високо сопрано, очите им блестяха на флуоресцентните светлини. Никога не бе чувал подобна мелодия. Бе толкова щастлив.
Трябва да направи кукли, които могат да пеят, да пеят наистина — не като онези механични играчки, а кукли с електронни гласове, които ще пеят вечно. А когато дойде краят на света, куклите ще пеят в руините.
 

Десет
 
— Няма съмнение — каза доктор Солтър и остави картонената папка на края на бюрото. — Само че не се е случило преди шест седмици.
— Как така? — попита Мона. Мразеше тази малка стая за прегледи, защото нямаше никакви прозорци. Задушаваше се в нея.
— Защото си вече в третия месец. — Лекарката се приближи към масата. — Ето, искаш ли да го усетиш? Дай ръка.
Мона я остави да я хване за китката и да сложи ръката й върху корема.
— Натисни силно. Усещаш ли? Ето го бебето. Защо според теб носиш такива широки дрехи? Защото не можеш да търпиш да те стягат в кръста, нали така?
— Не, леля ми ги купи. Те просто си бяха там, в гардероба. — С какво бе облечена сега, о, да, с черна пола, като за погребение, или пък просто за да изглежда изящно на високите обувки в черно и бяло. — Не може да съм бременна от толкова време — настоя Мона. — Просто не е възможно.
— Иди си вкъщи и провери календарчето в компютъра си. Бременността е на три месеца.
Мона се изправи, скочи от масата за прегледи и приглади черната пола. Бързо нахлузи обувките. Нямаше нужда да ги откопчава и закопчава, макар че ако леля Джеф я видеше да обува така тези скъпи обувки, сигурно щеше да изпищи от ужас.
— Ще тръгвам — каза тя. — Трябва да ида на едно погребение.
— Нали не е на онзи нещастен човек, който се ожени за братовчедка ти и бе прегазен от кола.
— Да, неговото погребение. Виж, Анели. Не можем ли да направим някакво изследване, на което се вижда плодът.
— Да, така ще потвърдя с точност думите си — че си бременна вече в дванайсетата седмица. А сега ме чуй, ще трябва да пиеш всички витамини, които ще ти предпиша. Един тринайсетгодишен организъм не е готов да роди дете.
— Добре, искам да си запиша час за изследването. — Мона тръгна към вратата, но спря с ръка на дръжката. — Не, размислих. Не искам изследване.
— Защо?
— Не зная. Нека оставим нещата така за известно време. Пък и тестовете са страшнички, нали?
— Господи, защо пребледня така?
— Не съм, просто се канех да припадна като жените по филмите.
Тя излезе навън и прекоси малкия, покрит с килим външен офис. Излезе бързо, въпреки че лекарката викаше след нея. Вратата се затръшна силно и Мона се затича към остъкленото фоайе.
Колата я чакаше до тротоара. Райън стоеше до нея със скръстени ръце. Беше облечен в тъмносиньо за погребението и изглеждаше почти както винаги — само дето очите му бяха насълзени и като цяло имаше много уморен вид. Той отвори вратата пред Мона.
— Е, какво каза доктор Солтър? — попита той, обърна се и я изгледа с тревога от глава до пети.
Много й се искаше да спрат да я гледат така.
— Е, да, бременна съм — отвърна тя. — Всичко е наред. Да се махаме оттук.
— Тръгваме. Нещастна ли си? Може би ти трябва време да го осъзнаеш.
— Не, разбира се, че не съм нещастна. Защо ще съм нещастна? Просто си мислех за Аарън. Майкъл и Роуан обадиха ли се?
— Не още. Вероятно в момента спят. Какво става, Мона?
— Стига, Райън, моля те. Хората постоянно ме питат какво става. Нищо не става. Просто всичко се случва… ужасно бързо.
— Много си странна — отбеляза Райън. — Изглеждаш изплашена.
— Не, само се чудя какво ли е да имам дете. Ти каза ли вече на всички? Нали няма да има конско?
— Не е необходимо — отвърна той. — Ти си наследницата… Никой не би ти казал нищо. Ако някой би се осмелил, това ще съм аз. Но някак не мога да се принудя да ти прочета обичайните лекции, предупреждения и упреци.
— Ами хубаво — рече тя.
— Изгубихме толкова много, а този нов живот за мен е като пламък, затова ще направя всичко възможно да го опазя.
— О, станал си странен, Райън. Май наистина си уморен. Трябва ти малко почивка.
— Не искаш ли да ми кажеш?
— Какво да ти кажа?
— Ами кой е бащата, Мона. Възнамеряваше да ни кажеш, нали? Братовчед ти Дейвид ли е?
— Не, не е Дейвид. Забрави за него.
— Значи Юри?
— Ама какво е това? Разпит? Аз си знам кой е бащата, ако това се чудиш, но не искам да говоря сега. Пък и неговата идентичност може да бъде потвърдена още щом се роди детето.
— И преди това.
— Не искам да забивате игли в детето ми! Няма да позволя да му се случи нищо. Обясних ти, че знам кой е бащата. Ще ти кажа, когато… когато му дойде времето.
— Майкъл Къри е, нали?
Тя се обърна и се втренчи в него. Твърде късно бе да игнорира въпроса.
Той видя отговора, изписан на лицето й. И изведнъж започна да изглежда много изморен, лишен от всякакви опори. Приличаше на човек, който взема силни успокоителни, стана леко превъзбуден и по-рязък от обикновено. Добре че бяха в лимузината и не караше той. Иначе сигурно щеше да налети на някоя ограда.
— Джифорд ми каза — рече той съвсем бавно, като упоен. Обърна се към прозореца. Движеха се бавно по Сейнт Чарлз авеню, по най-красивата част от булеварда — с най-новите имения и най-старите дървета.
— Моля? — попита Мона. — Джифорд ли ти каза? Райън, добре ли си? — Какво ли щеше да стане с това семейство, ако Райън излезеше от релси? И така си имаха достатъчно грижи. — Райън, отговори ми.
— Сънувах я снощи — каза той и най-сетне се обърна към нея. — Джифорд ми каза, че Майкъл Къри е бащата.
— А тя щастлива ли беше, или нещастна?
— Щастлива или нещастна — повтори той замислено. — Всъщност не мога да си спомня.
— Чудесно! — въздъхна Мона. — Дори и сега, когато е мъртва, никой не обръща внимание на думите й. Тя се явява в съня ти, а ти не си й обърнал внимание.
Това го сепна, но той не опита да се защити. Само я погледна някак разсеяно и много спокойно.
— Беше хубав сън, много хубав. Бяхме заедно.
— А тя как изглеждаше? — Наистина му имаше нещо. «Божичко, вече съм сама, помисли си Мона. Аарън е мъртъв. Беа се нуждае от съчувствие. Роуан и Майкъл още не са се обадили, всички сме изплашени, а Райън не е на себе си и вероятно така е по-добре за него.»
— Как изглеждаше Джифорд? — отново попита тя.
— Хубава, както винаги. За мен винаги е изглеждала хубава, без значение дали е на двайсет и пет, на трийсет и пет или дори на петнайсет. Тя винаги ще си остане моята Джифорд.
— Какво направи тя?
— И защо питаш?
— Защото вярвам в сънища. Райън, моля те, кажи ми. Опитай да си спомниш какво направи Джифорд.
Той сви рамене и леко се усмихна.
— Копаеше дупка. Мисля, че беше под някакво дърво. Май бе дъбът на Деидре. Да, там беше, а пръстта бе струпана около нея.
За миг Мона не отговори. Беше така шокирана, че се опасяваше гласът да не й изневери.
Той отново се отнесе нанякъде, гледаше през прозореца, сякаш вече бе забравил за какво говорят.
Мона почувства силно главоболие и в двете слепоочия. Може би й прилошаваше от движението на колата. Нали така става, когато си бременна, дори и бебето да е нормално.
— Чичо Райън, не мога да ида на погребението на Аарън — каза тя внезапно. — Прилоша ми от пътуването. Искам да дойда, но не мога. Ще трябва да се прибера. Знам, че звучи глупаво и егоистично, но…
— Ще те закарам право у вас — каза той галантно, посегна и включи интеркома. — Клем, откарай Мона на Първа улица. — После прекъсна връзката. — Имаше предвид Първа улица, нали?
— Да, всъщност, да — отвърна тя. Беше обещала на Роуан и Майкъл веднага да се премести — така и бе сторила. Освен това там се чувстваше повече у дома си, отколкото на Амелия стрийт. Майка й вече я нямаше, а баща й бе мъртво пиян. Ставаше само понякога през нощта, за да потърси нова бутилка и цигари или пък мъртвата си жена.
— Ще се обадя на Шелби да остане с теб — каза Райън. — Ако Беатрис няма нужда от мен, аз също ще дойда.
Беше много притеснен. Това бе съвсем нова ситуация за него, разбира се. Сега се бе концентрирал върху Мона, но позитивно, както се грижеше за нея, когато бе много малка и Джифорд я обличаше с дантели и панделки. Трябваше да се досети, че Райън ще реагира така. Той обичаше бебетата. Обичаше децата. Всички ги обичаха.
«Аз вече не съм дете за тях, не съм», каза си Мона.
— Не, нямам нужда от Шелби — каза тя. — Искам да остана сама. Само с Еужения. Всичко ще е наред. Ще подремна. Горе има хубава стая, ще подремна там. Никога не съм оставала сама в къщата. Трябва да помисля и да осъзная какво чувствам. Освен това охраната там е като чуждестранния легион. Никой не може да проникне в къщата.
— Значи нямаш нищо против да останеш сама там?
Очевидно той нямаше предвид евентуални натрапници, а старите легенди, историите, които я вълнуваха толкова много преди. Сега те й се струваха някак далечни, романтични.
— Не, защо да имам нещо против? — попита тя нетърпеливо.
— Мона, ти си вече млада жена — рече той и се усмихна по доста нетипичен за него начин. Вероятно изтощението и мъката все пак го бяха довели до състояние, в което бе възможно да му се случи нещо толкова спонтанно. — Не се притесняваш от бебето и не се страхуваш от къщата.
— Райън, никога не съм се страхувала от тази къща. Никога. А колкото до бебето, точно в момента ми е зле. Мисля, че ще повърна.
— Но ти се страхуваш от него, Мона — каза той искрено.
Трябваше да сложи край. Не можеше да продължава с тези въпроси. Обърна се към него, сложи ръка на коляното му и каза:
— Чичо Райън, аз съм на тринайсет. Просто трябва да помисля. Нищо ми няма и не знам какво значи страх или уплаха, освен че съм чела тези думи в речника. Разбираш ли? Тревожи се за Беа. Мисли кой може да е убил Аарън. За това трябва да се притесняваш.
— Мона, скъпа — рече той усмихнат.
— Джифорд ти липсва.
— Нима това те изненадва? — Той се обърна към прозореца, без да чака отговор. — Сега Аарън е с Джифорд, нали?
Мона поклати глава. Работата наистина не беше добре. Пиърс и Шелби трябваше да научат колко се нуждае от тях баща им.
Тъкмо бяха завили по Първа улица.
— Съобщи ми веднага, щом Роуан и Майкъл се обадят — каза Мона. Взе си чантата и се приготви да слезе от колата. — И целуни Беа от мен… и… от Аарън.
— Ще я целуна — отвърна той. — Сигурна ли си, че можеш да останеш горе сама? Ами ако Еужения не е там?
— Би било твърде хубаво, за да е истина — каза тя през рамо.
Двама млади униформени охранители стояха при портата, единият тъкмо я отключваше, за да влезе Мона. Тя им кимна, щом мина покрай тях.
Стигна до входната врата, пъхна ключа в ключалката и след миг вече бе вътре. Вратата се затвори както винаги — с дълбок, приглушен и тежък тътен. Мона се облегна на нея със затворени очи.
Дванайсет седмици, това бе невъзможно!
Лоша работа! Мисли!
Тръгна към библиотеката. Бяха донесли компютъра миналата нощ и тя го бе поставила вдясно от голямото махагоново бюро. Тръшна се в креслото и веднага го включи.
Бързо отвори файла \WS\MONA\SCRT\diatric.
«Трябва да бъдат зададени следните въпроси — написа тя. — Колко бързо е протекла бременността на Роуан? Имало ли е признаци на ускорено развитие? Чувствала ли се е необичайно зле? Никой не знае отговорите, защото никой не е наясно с бременността на Роуан. Изглеждаше ли бременна? Роуан сигурно знае как са се развили събитията. Тя може да изясни всичко и да ме освободи от тези глупави страхове. Разбира се, имала е и втора бременност, за която никой не знае нищо, освен тя самата, Майкъл и аз. Смееш ли да попиташ Роуан за тази втора…»
Глупави страхове. Тя спря да пише. Седна назад и сложи ръка на корема си. Не натисна, за да усети твърдата топка, която доктор Солтър я бе накарала да почувства. Просто отвори пръсти и потупа леко корема си, осъзнавайки, че е по-голям от когато и да било.
— Моето бебе — прошепна тя и затвори очи. — Жулиен, помогни ми, моля те.
Но не получи отговор. Всичко това вече бе минало.
Така й се искаше да поговори с Древната Евелин, но тя още се възстановяваше от удара. Бе обградена от сестри и апаратура в спалнята си на Амелия стрийт. Вероятно дори не знаеше, че са я отвели от болницата у дома. Сигурно щеше да е твърде влудяващо да седи там и да излива сърцето си пред Древната Евелин, а после да осъзнае, че тя не разбира нито дума.
Никого, нямаше никого. Джифорд!
Отиде до прозореца, онзи, който така мистериозно се бе отворил онзи ден, вероятно от Лашър, така и не се разбра. Тя се вгледа през зелените капаци. На ъгъла имаше охрана. Както и на отсрещната страна на улицата.
Тя излезе от библиотеката, вървеше съвсем бавно, въпреки че не знаеше защо, освен че се вглеждаше във всичко, покрай което минаваше. Излезе в градината, която изглеждаше великолепно зелена, пролетните азалии бяха готови да цъфнат, а лилиите бяха осеяни с пъпки. Миртите бяха изпълнени с мънички зелени листенца, заради които изглеждаха огромни.
Зимата си беше отишла. Топлината се бе завърнала и въздухът се дишаше лесно.
Тя стоеше до задната порта на градината и гледаше към дъба на Деидре и масата, където бе седяла Роуан. Там растеше свежа зелена трева, по-светла и по-зелена от тревата наоколо.
— Джифорд? — прошепна Мона. — Лельо Джифорд. — Но знаеше, че не очаква да получи отговор от призрак.
Дори се страхуваше от откровение, от видение, от ужасната дилема. Сложи ръка на корема си и я задържа там.
— Призраците вече ги няма — каза тя. Осъзна, че говори колкото на бебето, толкова и на самата себе си. — С това се свърши. Няма да имаме нужда от тях, ти и аз. Не, никога. Те бяха дошли да убият дракона и сега, когато той вече бе мъртъв, бъдещето е наше — твое и мое — и ти никога няма дори да осъзнаеш какво се е случило, не и преди да пораснеш и да станеш много умно. Ще ми се да знаех момче ли си, или момиче. Искам да знам какъв цвят е косата ти — ако имаш такава. Искам да ти дам име. Да, име.
Тя прекъсна малкия си монолог.
Имаше чувството, че някой й заговори — някой много близо й прошепна нещо — само част от изречение и млъкна. Не успя да го разбере. Дори се обърна и се огледа. Но, разбира се, до нея нямаше никого. Охранителите обикаляха покрай оградата. Така им беше наредено, освен ако не чуят нещо тревожно в къщата.
Тя се свлече до желязната колона на оградата. Очите й пробягаха по тревата и после по дебелите черни клони на дъба. Новите листа бяха избуяли ярки и ментовозелени. Старите изглеждаха прашни и тъмни, готови да изсъхнат и да паднат. Дъбовете в Ню Орлиънс всъщност никога не оставаха голи и слава богу. Но през пролетта се прераждаха.
Тя се обърна и погледна вдясно — към предната част на имението. Мярна проблясък на синя риза отвъд предната ограда. Тук бе по-тихо, отколкото когато и да било. Вероятно дори Еужения бе отишла на погребението на Аарън. Поне се надяваше да го е направила.
— Никакви призраци, никакви привидения — каза Мона. — Никакъв шепот от леля Джифорд.
Дали наистина искаше да чуе такъв? За пръв път в живота си не беше сигурна. Самата мисъл за призраци и привидения я объркваше.
Сигурно е било бебето, помисли си тя, една от онези мистериозни умствени промени, които те сполетяват, макар и така рано, и те водят към уседналия, непроменлив живот. Сега не ставаше дума за призраци. Бебето бе всичко. Бе прочела доста за тези физически и ментални промени миналата нощ в книгите за бременност. Имаше още много за четене.
Бризът се прокрадна през храсталака, грабваше откъснати цветчета и листа, пръскаше ги по лилавите плочи, а после отмираше съвсем. От земята лъхна топлина.
Тя се обърна и се върна в къщата, отново влезе в библиотеката.
Седна пред компютъра и започна да пише.
— Нямаше да си човек, ако не изпитваш такива съмнения и подозрения. Как да не се чудиш дали бебето е добре при тези обстоятелства? Без съмнение страхът идва от хормоните и е механизъм за оцеляване. Но ти не си безмозъчен инкубатор. Макар и под въздействието на нови химически вещества, мозъкът ти все още си е твой. Само виж фактите.
Лашър бе направлявал предишното бедствие от самото начало. Без неговата намеса Роуан може би щеше да роди напълно здраво и красиво…
Тя спря. Но в какво точно се изразяваше намесата на Лашър?
Телефонът звънна и я стресна, дори като че я нарани. Тя посегна към слушалката, без да изчака да звънне отново.
— Мона е, говорете.
От другата страна се чу смях.
— Страшен отговор, хлапе.
— Майкъл! Слава богу. Бременна съм, доктор Солтър каза, че няма никакво съмнение.
Чу го да въздиша.
— Обичаме те, скъпа — рече той.
— Къде сте?
— В някакъв ужасно скъп хотел, в апартамент във френски стил, пълен със столове с извити крачета. Юри е добре, Роуан прегледа раната му. Започнала е да се инфектира. Искам да изчакаш малко с разговора с него. Сега е превъзбуден и не е съвсем наясно какво говори. Но иначе е добре.
— Да, разбирам. И без това не искам да му казвам сега за бебето.
— Да, няма да е добре.
— Дай ми номера ви.
Той й го даде.
— Скъпа, добре ли си?
Ето отново, дори той усеща, когато си притеснена. И знае защо може да си притеснена. Не му казвай нищо! Нито дума. Нещо в нея се бе затворило, внезапно изплашено от Майкъл, от човека, с когото така много искаше да говори, с единствения човек, освен Роуан, на когото можеше да се довери.
Трябваше да действа внимателно.
— Да, добре съм, Майкъл. В офиса на Райън имат ли ти номера?
— Нямаме намерение да изчезваме, скъпа.
Тя осъзна, че се взира в екрана, във въпросите, които бе набелязала така логично, така интелигентно: «Колко бързо е протекла бременността на Роуан? Имало ли е признаци на ускорено развитие?».
Майкъл щеше да знае отговорите. Не, не биваше да продължава.
— Трябва да затварям, скъпа. Ще ти се обадя по-късно. Обичаме те.
— Дочуване, Майкъл.
Тя затвори телефона.
Седя тихо доста време, преди да започне да пише бързо:
 
«Твърде рано е да им задавам подобни глупави въпроси за бебето, твърде рано е да имам страхове, които могат да се отразят на здравето и спокойствието ми, твърде рано е да притеснявам Роуан и Майкъл, които сега имат много по-сериозни грижи…»
 
Пак дочу шепот наблизо! Сякаш някой говореше точно до рамото й. Огледа се, стана и прекоси стаята, за да се увери в това, което вече знаеше. В нея нямаше никого, нито призраци, нито дори сенки. Флуоресцентната лампа на бюрото се грижеше за това.
Дали имаше охрана на Честнът? Може би. Но как би могла да чува шепота им през дебелата осемнайсет инча тухлена стена?
Минутите минаваха.
Страхуваше ли се да помръдне? Това е лудост, Мона Мейфеър. Какво си мислиш, че може да е? Джифорд или собствената ти майка? Или пък чичо Жулиен?
Нима не заслужаваше малко почивка сега? Може би тази проклета къща просто си бе обитавана от призраци както винаги, от всякакви призраци, например призрак на прислужница от 1859 или на кочияш, паднал трагично от покрива през 1872 година. Напълно възможно. Семейството не бе записало всичко, което се е случило. Тя започна да се смее.
Пролетарски призраци в къщата на Мейфеър? Призраци, които не са «кръвни роднини»? Какъв скандал! Не, тук изобщо няма никакви призраци.
Тя се вгледа в позлатената рамка на огледалото, в тъмнокафявата мраморна полица на камината, в лавиците със стари гниещи книги. Обзе я спокойствие, нещо уютно и хубаво. Обичаше тази стая най-много, а и сега нямаше музика от призрачен грамофон, нито лица в огледалото. Тя е у дома си тук. На сигурно място. У дома.
— Да, само ти и аз, дете — каза Мона на бебето. — Това е нашата къща сега, с Майкъл и с Роуан. И ти обещавам, че ще ти избера интересно име.
Пак седна и започна да пише дори по-бързо от преди:
 
«Много съм изнервена. Представям си разни неща. Приемам протеини, витамин С за нервите и за общото ми състояние. Чувам гласове точно до ухото си, звучат като… не съм сигурна, но звучат сякаш някой пее или тананика! Сякаш полудявам. Дали е призрак или просто недостиг на витамин В?
В момента тече погребалната церемония за Аарън. Няма съмнение, че и това ми е повлияло.»
 
 
 
Единайсет
 
— Сигурен ли си, че беше талтош? — попита Роуан. Бе оставила превръзките и антисептичните препарати встрани и си изми ръцете. Стоеше до вратата на банята и гледаше Юри, който вървеше напред-назад, мрачен, ядосан и някак непредсказуем на фона на претрупаната с коприна луксозна стая.
— О, господи, ти не ми вярваш! Талтош беше.
— Може да е бил просто човек, който има причина да те заблуди — каза тя. — Височината сама по себе си не означава непременно, че…
— Не, не, не — прекъсна я Юри със същия маниакален тон, с който бе говорил още откакто ги посрещна на летището. — Не беше човек. Беше… беше красив и някак отвратителен. Кокалчетата на пръстите му бяха огромни, а самите пръсти — много дълги. Лицето му обаче приличаше на човешко. Много, много красив мъж. Това беше Ашлар, Роуан, самият той. Майкъл, разкажи й историята. Свети Ашлар от най-старата църква в Донелайт. Кажи й. О, само да бяха тук записките на Аарън. Знам, че има такива. Той е записал цялата история. Въпреки че вече нямахме връзка с ордена, той не би пропуснал да запише всичко.
— Записа го, синко, бележките му са при нас — каза Майкъл. — А и аз й разказах всичко, което зная.
Майкъл вече бе обяснил това два пъти, ако Роуан не се лъжеше. Постоянните повторения и зацикляния през този ден я измориха. Беше много отпаднала от пътуването. Като цяло се чувстваше слаба и остаряла, дори и да бе хранила някаква надежда за обратното. Слава богу, че поспа в самолета.
Майкъл седеше до страничната облегалка на красивия френски диван, кръстосал крака върху златистите възглавници. Беше свалил сакото си и сега гърдите му изглеждаха масивни в пуловера с висока яка — сякаш криеха сърце, което можеше да бие триумфално още петдесет години. Стрелна потаен и съчувствен поглед към Роуан.
Слава богу, че си тук, помисли си тя. Слава богу. Спокойният му глас и маниер бяха много успокояващи. Не можеше да си представи да е тук без него.
Друг талтош. Още един талтош! Господи, какви тайни пазеше този свят, какви чудовища се криеха сред горите, в големите градове, в пустошта, в моретата? Умът й правеше номера. Не можеше да си представи ясно Лашър. Фигурата му й изглеждаше непропорционална. Силата му й се струваше свръхестествена. А това не бе точно така. Тези създания не бяха всемогъщи. Опита да се отърве от дразнещите спомени, от усещането на пръстите му по раменете, от ударите, от които губеше съзнание. Отново почувства как изпада в несвяст, как се пробужда, а после лази зашеметена към сигурността, под леглото. Но трябваше да се откъсне от всичко това, да се концентрира и да накара и Юри да се концентрира.
— Юри — каза тя спокойно и ненатрапчиво авторитетно, — опиши ми пак малките хора. Сигурен ли си…
— Малките хора са диваци — каза Юри, говореше бързо. Беше разперил ръце, сякаш се опитваше да хване магическо кълбо, в което виждаше образите на онова, което описваше. — Самюъл каза, че са обречени. Вече нямали жени. Нямали бъдеще. Щели да изчезнат от лицето на земята, освен ако не се появи талтош сред тях, освен ако не намерят женска от своя вид в някоя друга част на Европа или на Британските острови. И това се случва. Чухте ли, случва се. Самюъл ми каза. Или пък вещица, не разбирате ли? Вещица. Умните жени по тези земи не припарват до долината. Туристите и археолозите идват и си отиват на групи, и то само през деня.
Вече бяха чули това, но Роуан започна да осъзнава, че всеки път той добавя по нещо, по някоя нова и вероятно важна подробност.
— Разбира се, Самюъл ми го каза, когато мислеше, че ще умра в онази пещера. Когато треската отмина, той бе не по-малко изненадан от мен. А после Аш. У него нямаше никакво двуличие. Не можете да си представите колко прямо и непринудено е това същество. Мъж, исках да кажа мъж. Да, защо да не го наречем мъж, дори и да не забравяме, че е талтош. Никой човек не може да е така директен, освен ако не е идиот. А Аш не е идиот.
— Значи не е излъгал, че иска да ти помогне — каза Роуан, като го гледаше напрегнато.
— Не, не лъжеше. Той иска да защити и Таламаска, не зная защо. Има нещо общо с миналото и вероятно с архивите, тайните, макар никой да не знае какво точно се крие в тях. О, само да можех да съм сигурен, че Старшите нямат нищо общо с това. Но вещица със силата на Мона е твърде ценна за Аш и Самюъл. Не биваше, не биваше да им казвам нищо за Мона. Бях такъв глупак, казах им за семейството. Но нали разбирате, все пак Самюъл ми спаси живота.
— А този талтош е казал, че няма «партньорка»? — попита Майкъл. — Ако «партньорка» е точната дума?
— Това бе съвсем очевидно. Той е дошъл тук, защото Самюъл му казал, че един талтош, Лашър, се е появил в долината заедно с теб, Роуан. Аш дойде веднага отдалече, не знам откъде. Той е богат. Има охрана, прислуга, движи се с цяла колона автомобили, така ми каза Самюъл. Джуджето говори твърде много.
— Но не е споменал нищо за женски талтош?
— Не. Останах с впечатлението, че и двамата не знаят за съществуването на женски талтош! Роуан, не разбираш ли, малките хора загиват, талтошите са обречени на същото. Господи, Аш може би е единственият оцелял след смъртта на Лашър. Представете си само! Сега сигурно разбирате какво значи Мона за тях двамата?
— Е, искаш ли да ти кажа моето мнение? — попита Майкъл. Посегна за каната с кафе от таблата до него и си напълни отново чашата. Вдигна я без чинийката. — Направихме всичко по отношение на Самюъл и Ашлар. — Той погледна Роуан. — Шансът да ги открием в «Кларидж» е едно към десет…
— Не, не бива да ги доближаваме — каза Юри. — Дори не бива да разбират, че си тук. Особено ти.
— Да, разбирам — кимна Майкъл, — но…
— Не, не разбираш — прекъсна го Юри, — или пък не ми вярваш. Майкъл, тези същества могат да познаят вещицата, била тя мъж или жена. Те винаги я разпознават. Нямат нужда от медицински изследвания, за да разберат дали имаш ценните за тях гени. Вероятно го разбират и по миризмата, от пръв поглед.
Майкъл сви леко рамене, като да каже, че има мнение по въпроса, но няма да го изрази сега.
— Добре, значи няма да ходя в «Кларидж» сега. Но ще ми е адски трудно да не го направя, Юри. Все пак ти казваш, че Аш и Самюъл са само на пет минути път от този хотел.
— Боже, надявам се вече да са си тръгнали. Надявам се обаче да не са отишли в Ню Орлиънс. Защо им казах? Защо бях такъв глупак? Защо заради благодарността си и заради страха проявих такава глупост?
— Спри да се обвиняваш — обади се Роуан.
— Охраната в Ню Орлиънс е подсилена четири пъти — каза Майкъл. Седеше все така отпуснат на дивана. — Нека оставим за малко Ашлар и Самюъл и да поговорим за Таламаска. Направихме списък на най-старите членове в Лондон, онези, на които можем да се доверим или пък които със сигурност ще надушат предателя сред тях.
Юри въздъхна. Беше съвсем близо до малкия сатиниран стол до прозореца, тапицерията бе същата като драпериите, така че столът едва се различаваше на техния фон. Юри се отпусна на ръба му и сложи ръка на устата си. После издиша съвсем бавно. Косата му бе много разрошена.
— Добре — каза накрая. — Таламаска, моето убежище, моят живот. — Той започна да брои на пръстите на дясната си ръка. — Та значи имаме Милинг, той сега е на легло, няма начин да се доберем до него. Не искам да му се обаждам и да го притеснявам. Има още… още…
— Джоан Крос — каза Майкъл. Взе жълтия бележник от масичката за кафе. — Да, Джоан Крос. Седемдесет и пет годишна, инвалид. На количка. Отказала да бъде директор заради артрита си.
— Дори самият демон не би могъл да поквари Джоан Крос — каза Юри, говореше все по-бързо и по-бързо. — Но тя е твърде самовглъбена. Прекарва цялото си време сред архивите. Няма да забележи, дори ако останалите започнат да тичат около нея чисто голи.
— Тогава следващият — Тимоти Холингшед — каза Майкъл, като четеше от бележника.
— Да, Тимоти, само че не го познавам добре. Не, трябва да изберем Стюарт Гордън. Споменах ли Стюарт? Казах го, нали?
— Не, не си, но е достатъчно, че го казваш сега — каза Роуан. — Защо точно Стюарт Гордън?
— Той е на осемдесет и седем и още преподава, поне в самия орден. Беше най-близкият приятел на Аарън! Стюарт Гордън може би знае всичко за вещиците Мейфеър. Ама, разбира се, със сигурност знае! Помня, че веднъж, миналата година, той ми каза, че Аарън се навърта твърде много около това семейство. Главата си залагам, че нищо не може да поквари Стюарт Гордън. Той е човекът, на когото трябва да се доверим.
— Или поне да разпитаме — каза Роуан под нос.
— Тук има още едно име — каза Майкъл. — Антоанет Кембъл.
— Тя е по-млада, много по-млада. Но е неподкупна като Господ. Ако в този списък има човек, който вероятно е сред Старшите, това би бил Стюарт Гордън! Той е нашият човек.
— Ще запазим и другите имена обаче. Ще се свързваме само с по един човек — каза Роуан.
— Е, какво ще кажеш да се свържеш с Гордън още сега по телефона? — попита Майкъл.
— Така ще им покаже, че е жив — каза Роуан. — Но вероятно това е неизбежно. — Гледаше Юри. Дали изобщо щеше да се справи с подобен ключов разговор в това състояние? Отново бе облян в пот. Трепереше. Тя му беше дала чисти дрехи, но и те вече бяха мокри.
— Да, неизбежно е — рече Юри. — Но ако не знаят къде съм, няма никаква опасност. За пет минути мога да измъкна от Стюарт повече, отколкото от всеки друг, дори от моя стар приятел Барон в Амстердам. Нека се обадя.
— Не бива да забравяме, че и той може да е част от заговора — настоя Роуан. — Може да е замесен целият орден. Може да са замесени всички Старши.
— По-скоро би умрял, отколкото да навреди на Таламаска. Има и двама много умни ученици, които могат да ни помогнат. Томи Монохан е нещо като компютърен гений. Може да ни съдейства да проследим заговора. А има и още един, рус, много хубав, със странно име — Марклин, да, Марклин Джордж. Но Стюарт ще прецени дали да ги намесва.
— Не бива да се доверяваме на Стюарт, преди да узнаем всичко възможно — каза Роуан.
— Но как иначе ще го узнаем? — погледна я Юри.
— Има си начини — отвърна тя. — Няма да се обаждаш оттук. А когато го направиш, ще кажеш само определени неща. Няма да се разкриваш пред този човек, чу ли, без значение колко много му вярваш.
— Ще ми кажеш какво да говоря? — попита Юри. — Но осъзнаваш ли, че Стюарт може да не иска да говори с мен. Може никой да не иска да говори с мен. Аз съм отлъчен, забравихте ли? Освен ако не му се примоля като приятел на Аарън. Това е номерът при Стюарт! Той много обичаше Аарън.
— Добре, този телефонен разговор ще е много важна стъпка — каза Майкъл, — това ни е ясно. А сега да минем към метрополията — можеш ли да ни начертаеш план на къщата, или пък да ни дадеш информация, за да го начертая аз?
— Да, това е отлична идея — каза Роуан. — Начертай план. Покажи ни къде са архивите, хранилищата, изходите, всичко. — Юри отново бе скочил на крака като изстрелян. Оглеждаше се наоколо.
— Къде има хартия? Къде има молив?
Майкъл вдигна телефона и поиска рецепцията.
— Ще ни донесат всичко необходимо — успокои го Роуан и хвана ръцете му. Бяха влажни и още трепереха. Черните му очи изглеждаха безумни, стрелкаха се от предмет на предмет. Не искаше да поглежда към нея.
— Успокой се — настоя тя и стисна по-силно ръцете му. Помисли си: «Успокой се», и се приближи още към него, докато не му се наложи да я погледне в очите.
— Разсъждавам трезво, Роуан — каза той. — Повярвай ми. Страхувам се само… само за Мона. Направих огромна глупост. Но колко често човек среща подобни същества? Никога не бях виждал Лашър, дори за миг, не бях там, когато е говорил с Майкъл и Аарън. Никога не съм го виждал! Но видях тези двамата, и то съвсем ясно! Те бяха с мен, както вие сега. Бяха в тази стая.
— Зная — отвърна тя. — Но вината не е твоя, не си виновен, че си им казал за семейството. Престани да го мислиш. Мисли за ордена. Какво друго можеш да ни кажеш? Кажи нещо за директора.
— Не му вярвам. Той също е нов. О, само да бяхте видели този Аш, нямаше да повярвате на очите си.
— Защо, Юри? — попита тя.
— Всъщност ти си виждала такъв. Ти познаваш друг такъв.
— Да, във всяко отношение. Какво те кара да мислиш, че този е по-стар, че не се е опитвал да те обърка с простите си изявления?
— Косата му. В косата му имаше бели кичури. Сигурен съм.
— Бели кичури? — повтори тя. Това бе нещо ново. Колко ли още щеше да измъкне от Юри, ако продължеше да го разпитва? Тя вдигна ръце към главата си, сякаш искаше да попита къде са били тези кичури.
— Тук, по слепоочията, както посивяват хората. Самюъл веднага се притесни, щом ги видя. В лице обаче Аш прилича на трийсетгодишен човек. Роуан, никой не знае колко продължава животът на тези същества. Самюъл говореше за Лашър като за новороден.
— Такъв си беше — отвърна Роуан. Тя внезапно осъзна, че Майкъл я гледа. Беше станал от дивана и сега стоеше до вратата със скръстени на гърдите ръце.
Тя се обърна към него и прогони всяка мисъл за Лашър от ума си.
— Няма кой да ни помогне в това, нали? — попита Майкъл. Говореше само на нея.
— Няма — отвърна тя. — Нима не го знаеше през цялото време?
Той не отговори, но тя бе наясно какво мисли. Струваше й се, че я иска точно сега. Той мислеше, че Юри полудява, че трябва да бъде защитен. Бяха разчитали твърде много на него — за преценка, за насоки, за помощ.
Чу се звън. Майкъл бръкна в джоба си, извади няколко лири и тръгна към вратата.
Колко необичайно, че той си спомня за подобни неща, помисли си Роуан. Но тя трябваше да се вземе в ръце. Пръстите на Лашър стискаха рамото й. Цялото й тяло внезапно потрепна и тя докосна мястото, където я беше удрял отново и отново. Послушайте собствения си съвет, докторе. Успокой се.
— Е, Юри, сядай и чертай плана — каза Майкъл. Носеше хартия и моливи.
— Ами ако Стюарт не знае, че Аарън е мъртъв? — попита Юри. — Не искам точно аз да му казвам. Господи, те трябва да знаят. Те знаят, нали, Роуан?
— Моля те, чуй ме — каза внимателно Роуан. — Вече ти обясних. От офиса на Райън не са се обаждали в Таламаска. Настоях да изчакат. Използвах отлъчването за извинение. Исках да спечеля време. Сега можем да използваме незнанието им. Трябва да планираме този телефонен разговор.
— Има бюро в другата стая — каза Майкъл. — Това малко нещо в стил Луи XIV ще се разпадне, ако се опитаме да го използваме.
Тя се усмихна. Той бе казал, че харесва френските мебели, но всичко в тази стая бе твърде излъскано. Позлатените корнизи сияеха по облицованите стени, сякаш бяха неонови светлини. Хотелски стаи, бе отсядала в толкова много хотелски стаи. Когато пристигнаха, тя мислеше само за това, че има врати и телефони, както и баня с прозорец, за евентуално бягство. Отново видя за миг ръката на Лашър да я стиска за рамото. Потрепери. Майкъл я гледаше.
Юри се взираше с празен поглед нанякъде. Не беше видял, че тя затвори очи и се опита да сдържи дъха си.
— Те знаят — каза Юри. — Имат хора, които следят вестниците, сигурно са им изпратили статиите. Мейфеър. Със сигурност са ги видели и са ги изпратили. Те знаят всичко — добави той. — Абсолютно всичко. Целият ми живот е в техните досиета.
— Още една причина да уредим всичко сега — каза Майкъл.
Роуан стоеше неподвижно. Няма го вече, мъртъв е, не може да те нарани. Видя останките му, видя ги покрити с пръст, когато положи Емалет до него. Видя ги. Тя бе скръстила ръце и потриваше лакти. Майкъл й говореше нещо, но тя не разбираше думите му. Погледна го.
— Трябва да видя този талтош — каза тя. — Ако съществува.
— Твърде опасно е — обади се Юри.
— Не, не е. Имам план. Няма да ни придвижи много напред, но все пак е план. Каза, че този Стюарт Гордън е приятел на Аарън, нали?
— Да, работят заедно от години. Искаш да посветим Стюарт в нашите планове? Ще се довериш на Аш, че казва истината?
— Нали каза, че Аарън никога не е чувал думата «талтош», докато не я е произнесъл самият Лашър?
— Точно така — каза Майкъл.
— Вие не бива да се виждате с тези двамата, не бива! — изкрещя Юри истерично.
— Майкъл, схемите могат да почакат. Трябва да се обадя в «Кларидж» — каза Роуан.
— Не! — извика Юри.
— Не съм глупачка — каза тя с лека усмивка. — Под какво име са регистрирани тези странни посетители?
— Не зная.
— Опиши ги — каза й Майкъл. — Кажи името на Самюъл. Юри каза, че всички го познавали и се отнасяли с него като с някакъв малък Дядо Коледа. Колкото по-скоро се обадим, толкова по-добре. Те сигурно вече са заминали.
— Аарън не знаеше какво е талтош, никога не бе чел или чувал затова…
— Точно така — каза Юри. — Роуан, какво си намислила?
— Добре, първо аз ще се обадя — рече тя. — После ще се обадиш ти. Сега трябва да тръгваме.
— Няма ли да ми кажеш какво имаш предвид? — попита Майкъл. — Да видим дали ще успеем да открием онези двамата. Иначе всичко се разпада и ние се връщаме в началото. Хайде.
— А аз няма ли да чертая схеми? — попита Юри. — Нали искаше схема.
— Не сега, вземи си сакото, хайде — каза Майкъл, но Юри изглеждаше безпомощен и объркан, както през цялата сутрин. Майкъл взе сакото от стола и го наметна на раменете му. После погледна към Роуан.
Сърцето й биеше лудо. Талтош. Трябваше да се обади.
 

Дванайсет
 
Никога преди Марклин не беше виждал къщата, обзета от подобен смут. Това бе шанс за него да изпита лицемерието си до крайна степен. Никой не го забеляза, докато минаваше по коридора. Шумът под извитите дървени тавани бе оглушителен. Но все пак този смут бе благословия. Като че никой не се интересуваше от един послушник и неговата реакция, какво прави или къде отива. Дори не го бяха събудили, за да му кажат какво се е случило. Той се натъкна на всичко това, когато сам отвори вратата си и откри неколцина членове на ордена да «патрулират» по коридора. Двамата с Томи не можаха да си разменят и две думи.
Но сега Томи бе вече на «Риджънт парк», премахваше подслушвателната линия. Всички физически доказателства за фалшивите факсове бяха унищожени.
А къде беше Стюарт? Не беше в библиотеката, нито в салоните, не беше и в параклиса да се моли за любимия си Аарън, нито в заседателната зала. Никъде го нямаше.
Стюарт не можеше да се пречупи под подобно напрежение! А ако беше отишъл при Теса… Но не, не можеше да е избягал. Стюарт отново бе с тях. Той бе техният лидер, бяха тримата срещу целия свят.
Големият часовник в коридора удари единайсет, лицето на бронзовата луна се усмихваше над декоративните цифри. Трите камбанки едва се чуха сред шума в къщата. Кога ли щяха да започнат официалните обсъждания?
Дали щеше да посмее да иде в стаята на Стюарт? Нямаше ли да е нормално? Стюарт беше негов настойник в ордена. Не беше ли напълно естествено да иде при него сега? Ами ако Стюарт бе изпаднал в паника, обзет от съмнения? Ами ако се обърнеше против него, както на Уайриол Хил? А сега и Томи не беше до него, за да му помогне.
Нещо се беше случило току-що. Чуваше шум откъм заседателната зала. Той направи няколко стъпки към северната врата. Членовете на съвета тъкмо заемаха местата си около огромната дъбова маса. Стюарт също беше там, гледаше право към него — приличаше на хищна птица с малките си кръгли сини очи, със строгите, почти духовнически дрехи.
Боже господи, Стюарт стоеше до празния стол на директора. Държеше облегалката на стола. Всички гледаха към него. Той бе избран начело! Разбира се.
Марклин вдигна ръка да прикрие неблагоразумната си и неизбежна усмивка. Покашля се леко. Просто перфектно, че се бяха сдобили с подобна власт. Все пак можеха да изберат Елвера или Джоан Крос. Можеше да е и Уитфийлд. Но не, беше Стюарт! Великолепно! Най-старият приятел на Аарън.
— Елате вътре всички, моля, седнете — каза Стюарт. Беше много нервен. — Трябва да ми простите — каза той, като се насили да се усмихне любезно, което със сигурност не бе необходимо и дори неуместно. Мили боже, той няма да се справи с това! — Още не съм се възстановил от шока. Но, както знаете, бях определен да поема контрола. Чакахме досега, за да се свържем със Старшите.
— Те със сигурност са дали своя отговор, Стюарт — каза Елвера. Обградена от приятели, тя бе звездата цяла сутрин — свидетел на убийството на Антон Маркус и единствената, която бе разговаряла с мистериозния мъж, проникнал в сградата и задавал странни въпроси на всички, а после хладнокръвно и методично удушил Маркус.
— Още няма отговор, Елвера — каза търпеливо Стюарт. — Седнете, моля. Време е съветът да започне.
Най-сетне стаята утихна. Около огромната маса се бяха събрали все любопитни лица. Дора Феърчайлд плачеше, както и Манфийлд Котър. Плачеха и други членове, които Марклин дори не познаваше. Всички бяха приятели на Аарън Лайтнър, или по-скоро негови почитатели.
Никой тук не бе познавал наистина Маркус. Смъртта му ужаси всички, разбира се, но никой не тъгуваше за него.
— Стюарт, получихме ли отговор от семейство Мейфеър? — попита някой. — Имаме ли повече информация за случилото се с Аарън?
— Търпение, моля ви. Ще оповестя информацията още щом я получа. Засега знаем само, че тук се е случило нещо ужасно. Проникнали са престъпници. Вероятно има пропуски в сигурността. Не знаем дали тези две събития са свързани.
— Стюарт — извика Елвера. — Този мъж ме попита дали знам, че Аарън е мъртъв! Влезе в стаята ми и започна да говори за Аарън!
— Разбира се, че са свързани — намеси се Джоан Крос. Тя беше в инвалидна количка от година. Изглеждаше ужасно крехка, дори късата й бяла коса бе оредяла, но гласът й звучеше нетърпеливо и категорично както винаги. — Стюарт, първият ни приоритет е да открием самоличността на убиеца. От властите ни казаха, че пръстовите му отпечатъци не са в системата. Но ние знаем, че този мъж може да е дошъл от семейство Мейфеър, а те не са наясно с това.
— Да… изглежда всичко е свързано — заекна Стюарт. — Но нямаме никакви други следи. Това искам да кажа. — Внезапно вдлъбнатите му очи се втренчиха в Марклин, който седеше почти в другия край на масата и го гледаше спокойно.
— Господа, казвам ви истината — каза Стюарт, като откъсна поглед от него и огледа останалите. — Аз съм напълно неспособен да заема мястото на Антон. Мисля… мисля, че трябва да предам скиптъра на Джоан, ако нямате нищо против. Не мога да продължа!
Стюарт, как можа! Марклин се взираше в масата, в опит да прикрие разочарованието си, както преди малко се опитваше да скрие триумфалната си усмивка. «Та ти си на руля, а не можеш да се справиш, помисли си той. Отстъпваш точно когато трябва да възпрепятстваш всичко, което ще ускори нещата. Ти си глупак.»
— Нямам избор! — каза високо Стюарт, сякаш говореше само на ученика си. — Господа, аз съм твърде… твърде разстроен от смъртта на Аарън, за да съм ви от полза.
Интересно заявление, мъдро, помисли си Марклин. Стюарт винаги ги бе учил, че ако имаш някаква тайна, която искаш да прикриеш от медиуми, трябва да измислиш нещо близо до истината.
Стюарт се изправи — отстъпваше стола си на Джоан Крос. От всички страни се чуха одобрителни възгласи. Дори Елвера кимаше в знак на съгласие. Младият Крофорд, един от учениците на Джоан, подкара количката й към мястото начело на масата. Стюарт отстъпи назад, близо до стената. Той се канеше да се измъкне!
Не и без мен, помисли си Марклин, но как да излезе сега? Стюарт нямаше да се измъкне от него, нямаше да избяга, за да иде на тайното местенце, където държеше Теса. Не, това нямаше да се случи.
Отново настъпи суматоха. Един от по-старите мъже настояваше, че при такава крайна ситуация може би ще трябва Старшите да разкрият самоличността си. Някой друг му каза да замълчи и никога да не споменава нещо такова.
Стюарт си бе отишъл! Марклин бързо стана и забърза към северната врата. Виждаше Стюарт пред себе си, май бе тръгнал към кабинета на директора. Не му извика. Имаше двама по-млади членове със Стюарт — Анслинг и Пери, които работеха като секретари. Те бяха заплаха за операцията от самото начало, въпреки че нито един от двамата не беше достатъчно умен да осъзнае какво точно се случва.
Внезапно тримата изчезнаха зад двойните врати. Марклин стоеше сам в празния коридор.
От заседателната стая се чу удар на чукче или нещо подобно. Марклин се втренчи във вратите. Под какъв претекст да влезе вътре? Да им предложи помощта си, съболезнованията си? Всички знаеха колко е предан на Стюарт. Господи, какво би направил при нормални обстоятелства, ако не беше… Не мисли за това, дори не смей да го формулираш ясно в ума си, не тук, не и зад тези стени.
Той погледна часовника си. Какво правеха вътре? Ако Стюарт бе отстъпил поста, защо все пак влизаше в този кабинет? Вероятно тъкмо идваше факс от Старшите. Томи бе имал време да премахне подслушването. Или вероятно сам бе написал факса.
Не можа да издържи повече. Тръгна напред, почука по вратите и ги отвори, без да чуе покана.
Двамата млади мъже бяха сами в кабинета. Пери седеше зад бюрото на Маркус и говореше по телефона, а Анслинг кръжеше около него, като очевидно се опитваше да чуе разговора. Факсът мълчеше. Вратите към спалнята на Антон бяха затворени.
— Къде е Стюарт? — попита Марклин направо, макар че двамата му направиха жест да мълчи.
— Къде си сега, Юри? — попита Пери в слушалката.
Юри!
— Не бива да си тук — каза Анслинг на Марклин. — Всички трябва да са в заседателната зала!
— Да, да… — говореше Пери, явно успокояваше човека от другата страна на линията.
— Къде е Стюарт? — настоя Марклин.
— Не мога да ти кажа.
— Ще ми кажете! — извика Марклин.
— Юри Стефано е на телефона — каза Анслинг, явно неуверен доколко е съобразно да казва това. Гледаше ту към Пери, ту към Марклин. — Стюарт отиде да се срещне с него. Той му каза да иде сам.
— Къде? Как излезе?
— Ами по личното стълбище на директора, предполагам — отвърна Анслинг. — Откъде да знам?
— Млъкнете и двамата! — извика Пери. — О, господи, той затвори! — Затръшна слушалката. — Марклин, махай се оттук.
— Не ми говори с този тон, идиот такъв — изкрещя Марклин. — Стюарт е мой учител. Къде е това стълбище?
Мина покрай тях, без да обръща внимание на възмутените им възгласи. Прекоси спалнята и тогава видя отвор в стената — маскирана врата, която бе открехната само на няколко сантиметра. Блъсна я и видя стълбището! Мамка му!
— Къде ще се срещне с Юри? — изкрещя той на Анслинг, който току-що бе връхлетял в стаята.
— Махай се от прохода — каза Пери. — Махай се веднага от спалнята. Нямаш работа в спалнята на директора.
— Какво ти става, Марклин! — попита Анслинг. — Сега не ни трябва никакво неподчинение. Връщай се в заседателната зала.
— Попитах те нещо. Искам да знам къде е учителят ми.
— Не ни каза и ако беше млъкнал, може би щях да разбера от Юри Стефано.
Марклин се взираше гневно в двамата ядосани и уплашени млади мъже. «Идиоти, идиоти. Надявам се да обвинят и вашите хленчещи събратя за всичко. Надявам се да ви отлъчат.» Той се обърна и тръгна по скритото стълбище.
Дългият проход завиваше, преди да свърши пред малка врата. Тя се отваряше директно към паркинга, както Марклин очакваше. Дори не я бе забелязвал преди! Имаше толкова много врати. Няколко плочки водеха през ливадата към гаража.
Хукна напред, но знаеше, че е безполезно. Когато стигна до колите, пазачът стана.
— Помолиха всички да стоят вътре, докато не свърши срещата, сър.
— Стюарт Гордън служебна кола ли взе?
— Не, сър, неговата собствена. Но заповяда никой да не излиза без изрично разрешение.
— Сигурен съм! — рече Марклин яростно. Тръгна право към собствения си ролс-ройс и тръшна вратата пред пазача, който го последва. Излетя на скорост от гаража. На магистралата веднага ускори. Но Стюарт бе далече напред. Та той дори не знаеше дали е тръгнал по магистралата — дали се е запътил към Теса, или към Юри.
— Томи, имам нужда от теб — извика Марклин. Посегна към телефона в колата и набра с палец номера на «Риджънт парк».
Никой не отговори.
Томи може би бе откачил всички линии. О, защо не бяха се сетили да си уговорят среща в Лондон? Със сигурност Томи бе осъзнал тази грешка. Със сигурност щеше да го чака там.
Стресна го клаксон. Той затвори телефона и започна да следи пътя. Натисна газта и задмина камиона отпред.
 

Тринайсет
 
Апартаментът беше в «Белгрейвия», недалече от Бъкингамския дворец. Беше обзаведен с всичко необходимо. Мебели в стил «Крал Джордж», изобилие от бял мрамор, меки отсенки на прасковено, лимонено и бледорозово. Цял екип от обслужващ персонал бе тук — ефективни на вид мъже и жени, изпратени да свържат факса, компютъра и телефоните.
Първо се увери, че Самюъл, който бе почти в безсъзнание, е настанен в леглото в най-голямата спалня. После отиде в офиса и се настани зад бюрото, за да прочете бързо вестниците и да разбере всичко за убийството извън Лондон. За мъжа, който бе задушен от непознат убиец.
В статиите не се споменаваше нищо за ръста на непознатия. Странно. Нима от Таламаска бяха решили да запазят това в тайна? Защо?
«Юри със сигурност е видял това», помисли си той. Ако изобщо е в добро състояние. Но пък как да разбере в какво състояние е Юри?
От Ню Йорк редовно идваха съобщения. Да, трябваше да се погрижи за всичко това. Не биваше да си въобразява, че компанията може да функционира без него някой ден.
Младата Лесли, която като че никога не спеше, направо сияеше, докато го чакаше с още няколко страници, получени от сътрудниците. Сложи ги до него.
— Линиите са свързани, сър — каза тя. — Нещо друго?
— Скъпа моя — каза той. — Моля те, погрижи се да приготвят голяма пържола за Самюъл. Ще е гладен като мечка, когато отвори очи.
Вече набираше по директната линия номера на Ремик в Ню Йорк, докато говореше с нея.
— Вижте дали колата и шофьорът са готови, ако имам нужда от тях. Напълни хладилниците с прясно мляко и ми купи няколко вида крема сирене. Също така най-добрият камембер, бри и всичко, което успееш да откриеш. Но трябва да изпратиш някой друг. Имам нужда от теб. Кажи ми незабавно, ако от «Кларидж» се обадят с някакво съобщение. Ако не се обадят, ти звъни на всеки час, разбра ли?
— Да, мистър Аш! — каза тя ревностно и веднага започна да пише нарежданията в бележника си, който държеше само на два инча от очите си. След миг излезе.
Но пък той я виждаше да тича насам-натам с неукротима енергия всеки път щом вдигнеше очи от бюрото.
В три часа тя пак се приближи до бюрото му, въодушевена като ученичка.
— От «Кларидж» казаха, че искат да говорят лично с вас. На втора линия.
— Извини ме — каза той, доволен, че тя веднага се оттегли. Взе слушалката и каза: — Да, Ашлар е, от «Кларидж» ли се обаждате?
— Не. Обажда се Роуан Мейфеър. Взех номера ви от «Кларидж» преди пет минути. Казаха, че сте напуснали тази сутрин. Юри е с мен. Той се страхува от вас, но аз искам да поговорим. Трябва да се видим. Знаете ли коя съм?
— Разбира се, Роуан Мейфеър — каза той тихо. — Ще ми кажете ли къде да се срещнем? Юри добре ли е?
— Първо ми кажете защо искате да се срещнете с мен. Какво точно искате?
— В Таламаска има предателски заговор — каза той. — Миналата нощ убих директора на ордена. — Тя не отговори. — Той участваше в заговора. Заговорът е свързан със семейство Мейфеър. Искам да възстановя реда в Таламаска, защото искам орденът да съществува и защото съм дал обет, че винаги ще се грижа за него. Роуан Мейфеър, знаете ли дали Юри е в опасност? Знаете ли, че този заговор е пряка заплаха за живота му?
Отсреща имаше само мълчание.
— Тук ли сте? — попита той.
— Да. Просто мислех за начина, по който звучи гласът ви.
— Талтошът, който сте родили, не е доживял до зрялост. Душата му не е била в покой, преди да се роди. Не можете да мислите за мен като за него, Роуан Мейфеър, дори гласът ми да ви напомня за неговия.
— Как убихте директора на ордена?
— Удуших го. Направих го възможно най-безболезнено. Имах основания. Исках да извадя наяве заговора за целия орден, за да могат невинните да узнаят, виновните — също. Както и да е, не мисля, че проблемът засяга целия орден. Малцина са били замесени.
Тишина.
— Моля ви, позволете да дойда. Ще съм сам, ако желаете. Можем да се срещнем на оживено място. Вероятно знаете, че ме открихте в «Белгрейвия». Кажете ми къде сте.
— В момента Юри е на среща с член на Таламаска. Не мога да го оставя.
— Трябва да ми кажете къде се провежда тази среща. — Той веднага стана и тръгна към вратата. Един помощник се появи на мига. — Извикайте шофьора ми! — прошепна Аш. — Веднага! — И пак вдигна слушалката. — Роуан Мейфеър, тази среща може да е опасна за Юри. Може да е много, много голяма грешка.
— Но онзи мъж също ще дойде сам — каза Роуан. — И ние ще го видим, преди той да види нас. Казва се Стюарт Гордън. Чували ли сте това име?
— Чувал съм го. Знам само, че е много стар.
Тишина, след малко:
— Знаете ли нещо друго за него, нещо, което да ви кара да мислите, че той знае за вас?
— Не, нищо подобно — отвърна Аш. — Стюарт Гордън и останалите членове на Таламаска наистина ходят от време на време в долината на Донелайт, но никога не са ме виждали там. Или където и да било. Никога не са ме виждали.
— Донелайт ли? Сигурен ли сте, че Гордън е бил там?
— Да. Сигурен съм. Той ходи там често. Малките хора ми казаха. Те крадат разни неща от изследователите през нощта. Вземат им раниците или каквото могат да докопат. Чувал съм името Стюарт Гордън. Малките хора много внимават да не убиват членове на Таламаска. Това ще им навлече проблеми. Не убиват и местни. Но убиват хора, които се мотаят там с бинокли и пушки. Казват ми кой ходи в долината.
Тишина.
— Моля ви, повярвайте ми — каза Аш. — Човекът, когото убих, Антон Маркус, беше покварен и безскрупулен. Никога не убивам импулсивно. Моля, приемете думата ми, че не съм заплаха за вас, Роуан Мейфеър. Трябва да поговорим. Ако не искате да идвам…
— Знаете ли къде е ъгълът на Брук стрийт и «Спелинг»?
— Да, зная — каза той. — Там ли сте сега?
— Да, до известна степен. Идете в книжарницата. Тя е единствената книжарница на ъгъла. Ще ви видя, когато пристигнете, и ще дойда при вас. Побързайте. Стюарт Гордън скоро ще е тук. — И тя затвори.
Той забърза, като вземаше по две стъпала, Лесли го следваше и му задаваше много въпроси: дали иска охрана, да иде ли и тя с него.
— Не, скъпа, остани тук — отвърна той. — «Брук» и «Спелинг», малко по-нагоре от «Кларидж» — каза той на шофьора. — Не ме следвай, Лесли. — Той седна отзад в колата.
Не знаеше дали да иде с колата до самото място на срещата. Роуан Мейфеър със сигурност щеше да види лимузината и да запомни номера й, ако подобно нещо бе необходимо при такава уникална кола. Но защо се притесняваше? Трябваше ли да се страхува от нея? Каква полза би имала да го нарани?
Като че ли пропускаше нещо крайно важно, някаква вероятност, която щеше да му се разкрие само след дълбок размисъл или с времето. Но от тези мисли го заболяваше глава. Беше твърде нетърпелив да види вещицата. Държеше се като дете.
Лимузината подскачаше по пътя през натоварения лондонски трафик. Стигнаха до ъгъла на оживените търговски улици за по-малко от дванайсет минути.
— Моля те, остани тук — каза той на шофьора. — Не ме изпускай от поглед и ела, ако те повикам. Разбра ли?
— Да, господин Аш.
На този ъгъл имаше много луксозни магазини. Аш излезе от лимузината, протегна се за миг и тръгна бавно към самия ъгъл. Оглеждаше тълпата, като не обръщаше внимание на неизбежните зяпачи и неколцината, които направиха няколко добродушни забележки относно ръста му.
Имаше книжарница. Много хубава, прозорците бяха с рамки от лакирано дърво и с месингови дръжки. Беше отворено, но отпред нямаше никого.
Той пресече смело кръстовището, като тръгна право срещу движението, вбесявайки неколцина шофьори. Естествено стигна до ъгъла невредим.
В книжарницата имаше доста хора. Но не и вещици. Тя обаче бе казала, че първо ще го види и тогава ще се срещне с него.
Той се обърна. Шофьорът му си стоеше на мястото, въпреки трафика около него и с цялата невъзмутимост на човек зад волана на огромна лимузина. Това бе добре.
Аш заоглежда магазините по «Брук» вляво, а после отсреща, по «Спелинг», като внимателно проучи търговските обекти и минувачите един по един.
Пред витрината на един магазин за дрехи стояха мъж и жена. Майкъл Къри и Роуан Мейфеър. Те трябваше да са.
Сърцето му буквално замря. Вещици. И двамата.
Гледаха го с вещерски очи, които излъчваха характерното слабо сияние.
Той се зачуди. Какво ли причиняваше това сияние? Когато ги докоснеше, ако се стигнеше дотам, те щяха да са по-топли от останалите човешки същества, а ако допре ухо до главите им, ще чуе тих, органичен шум, който не се долавя при останалите бозайници или при хората, които не са вещици. Въпреки че понякога, много рядко, бе чувал този тих шепот в тялото на живо куче.
Господи, какви вещици! От много дълго време не бе виждал вещици с подобна сила и никога не бе виждал по-силни от тях. Не помръдваше. Просто ги гледаше и се опитваше да се откъсне от втренчените им погледи. Не беше лесно. Зачуди се дали те биха могли да обяснят това. Остана спокоен.
Мъжът, Майкъл Къри, беше келт до дъното на душата си. Приличаше на чист ирландец, не на американец. В него нямаше нищо, което да не е ирландско, от къдравата черна коса до сияещите сини очи, вълненото ловно сако и меките памучни панталони. Беше едър, силен мъж.
Баща на талтоша и негов убиец! Спомни си за това леко шокиран. Баща… убиец.
А жената?
Тя беше много слаба и изключително красива, макар и по напълно съвременен начин. Косата й бе обикновена, макар и лъскава и привлекателна. Спускаше се около тясното й лице. Дрехите й също бяха съблазнителни, преднамерено семпли и все пак изключително еротични. Очите й бяха по-плашещи от тези на мъжа.
Всъщност тя имаше мъжки очи. Сякаш част от лицето й бе взето от лицето на мъж и поставено над мека, дълга женска уста. Но той често бе виждал подобна сериозност и агресивност у съвременните жени. Само дето тази беше вещица.
И двамата изглеждаха като омагьосани.
Не разговаряха, дори не помръдваха. Но бяха заедно — едната фигура леко се извисяваше над другата. Вятърът не донасяше миризмата им. Духаше в другата посока, което означаваше, че те долавяха неговата.
Жената внезапно размърда леко устни. Прошепна нещо на своя спътник, но той не отговори, само се взираше в Аш.
Аш внезапно се успокои. Отпусна ръце до тялото си, нещо, което рядко правеше, заради прекомерната им дължина. Но те трябваше да видят, че не се опитва да скрие нищо. Тръгна назад да пресече Брук стрийт. Много бавно, за да им даде време да избягат, ако решат, въпреки че се молеше да не го сторят.
Тръгна бавно по «Спелинг». Те не помръднаха. Внезапно един от пешеходците се блъсна в него и изпусна цял плик с някакви дребни предмети на тротоара. Пликът се скъса и вещите вътре се пръснаха.
«Боже, точно сега ли?» — помисли си Аш, но бързо се усмихна, приклекна на коляно и започна да събира нещата на нещастния човек, като каза:
— Много съжалявам.
Всъщност това бе възрастна жена, която се засмя ведро и му каза, че е твърде висок, за да се навежда и да събира неща от паважа.
— Не, няма проблем. Аз съм виновен — каза той и сви рамене. Беше достатъчно близо до вещиците, за да могат да го чуят, но не искаше да показва страх.
Жената носеше голяма платнена чанта на рамо. Накрая той събра всичко и го прибра в чантата. Жената си тръгна и отвърна на неговото сърдечно и уважително помахване с ръка.
Вещиците не бяха помръднали. Знаеше го. Усещаше погледите им. Усещаше и силата, която караше погледите им да искрят. От тях го деляха най-много двайсет крачки.
Обърна се и ги погледна. Сега бе с гръб към трафика и ги виждаше ясно на фона на пълната с дрехи витрина. Колко страховити изглеждаха и двамата. Светлината, излъчваща се от погледа на Роуан, сега се бе превърнала в много слаб блясък в очите. Вече можеше да я подуши — вещица, която не може да дари живот. Миризмата на мъжа бе силна, а лицето му дори по-страховито и изпълнено с подозрение, вероятно дори с гняв.
Начинът, по който го гледаха, го смрази. «Но не може всеки да те обича», помисли си той и леко се усмихна. «Не може всички вещици да те обичат.» Важното бе, че стояха на местата си и не бяха побягнали.
Той отново тръгна към тях, но Роуан Мейфеър го стресна — посочи му с пръст да погледне от другата страна на улицата.
Вероятно бе някакъв номер. Искат да ме убият, помисли си той. Тази идея го развълнува, но само отчасти. Той погледна, накъдето му сочеше Роуан. Видя кафене точно отсреща. Циганинът вървеше заедно с един възрастен човек. Юри изглеждаше зле, а и джинсите и ризата му бяха много неподходящи за студа.
Юри го видя веднага, отстъпи встрани от оживения вход на кафенето и се втренчи паникьосан в него. «Горкият, откачил е», помисли си Аш. Възрастният мъж му говореше нещо напрегнато и като че не забеляза, че Юри гледа встрани.
Това трябваше да е Стюарт Гордън! Беше облечен със строгите старомодни дрехи на Таламаска, обувки с платки и много тесни ревери, както и жилетка в тон с палтото. Много стилно. Да, това бе Гордън или друг член на Таламаска. Не можеше да има грешка.
Как умоляваше Юри, колко смутен изглеждаше. Циганинът бе съвсем близо до него, онзи мъж можеше да го убие незабелязано.
Аш тръгна да пресича улицата, избегна една кола и принуди друга да спре внезапно с изсвирване на спирачки.
Внезапно Стюарт Гордън осъзна, че Юри гледа някъде встрани. Изглеждаше подразнен. Искаше да види какво гледа циганинът. Обърна се точно когато Аш вече стигаше до него и посягаше да го хване за ръката.
Нямаше никакво съмнение — Гордън го позна. «Той знае кой съм», помисли си Аш, и сърцето му се сви. Този мъж, приятелят на Аарън Лайтнър, беше виновен. Да, без съмнение, той знаеше кой е, взираше се в лицето му с ужас и с поглед, който издаваше, че го е разпознал.
— Ти ме познаваш — каза Аш.
— Ти си убил нашия директор — каза мъжът, но само от отчаяние. Объркването и смущението му се бяха породили от нещо много повече от случилото се предишната нощ. Гордън изпадна в паника и се опита да отблъсне ръцете му.
— Юри, спри го, спри го.
— Лъжец — извика Аш, — погледни ме. Много добре знаеш кой съм. Знам, че знаеш, не ме лъжи. Ти си виновен.
Започнаха да привличат внимание, хората пресичаха улицата и се струпваха около тях. Други спираха и гледаха.
— Махни си ръцете от мен! — каза Стюарт Гордън яростно, със стиснати зъби и зачервено лице.
— Също като другия — каза Аш. — Ти ли уби приятеля си Аарън Лайтнър? Ами Юри? Ти ли изпрати хора да го застрелят в долината?
— Знам само каквото ми съобщиха днес сутринта! — отвърна Стюарт. — Пусни ме.
— Да те пусна? Та аз ще те убия.
Вещиците бяха до тях. Той се озърна надясно и видя Роуан Мейфеър. Майкъл Къри стоеше точно до нея, а очите му бяха изпепеляващи, както преди.
При вида на вещиците ужасът на Гордън се засили.
Без да изпуска Гордън, Аш погледна към ъгъла и вдигна ръка да извика шофьора си. Той беше слязъл от колата и гледаше схватката. Сега веднага седна зад волана и потегли по улицата.
— Юри! Няма да му позволиш да ми причини това, нали? — извика Гордън с отчаяние и фалшиво възмущение.
— Ти ли уби Аарън? — попита Юри, който вече бе на ръба на лудостта. Роуан Мейфеър го дръпна, щом той пристъпи към Гордън, който отново изпадна в ярост и започна да дращи пръстите на Аш.
Дългият ролс-ройс спря до Аш. Шофьорът излезе веднага и попита:
— Да ви помогна ли, господин Аш?
— Господин Аш — повтори с ужас Гордън и спря безполезната си борба. — Що за име е Аш?
— Сър, идва един полицай — каза шофьорът. — Кажете какво искате да направя.
— Да се махаме оттук — обади се Роуан Мейфеър.
— Да, ще се махнем всички — рече Аш и повлече Стюарт, който се запрепъва след него.
Щом задната врата на колата се отвори, той блъсна вътре безпомощния Гордън и веднага седна до него. Майкъл Къри седна отпред, до шофьора, а Роуан мина срещу Аш, чиято кожа пламна от допира й. Седна на подвижната седалка, а на другата се свлече Юри. Колата се наклони и потегли.
— Къде да ви откарам, сър? — попита шофьорът. Стъкленият панел се плъзгаше надолу и щом потъна в жлеба на предната седалка, Майкъл Къри се обърна и се втренчи право в очите на Аш.
«Боже, какви очи имат тези вещици», помисли си Аш с отчаяние и каза на шофьора:
— Хайде, просто ни разкарай оттук.
Гордън посегна към дръжката на вратата.
— Заключи вратите — нареди Аш, но не изчака да чуе познатото електронно изщракване, а стисна дясното рамо на Гордън.
— Остави ме, копеле! — изсъска старецът, гласът му бе много нисък и авторитетен.
— Сега ще ми кажеш ли истината? — попита Аш. — Ще те убия, както убих Маркус. Какво ще ми кажеш, за да ме спреш?
— Как смееш, как може… — започна пак Гордън.
— Спри да лъжеш — обади се Роуан Мейфеър. — Ти си виновен и не си го извършил сам. Погледни ме.
— Не, няма! — отвърна Гордън. — Вещиците Мейфеър — прошепна той горчиво, почти изплю думите. — А това същество от блатата ли го призовахте? Лашър, вашият отмъстител, вашият Голем?
Мъжът наистина страдаше. Лицето му бе пребледняло от шока. Но съвсем не се предаваше.
— Добре — каза тихо Аш. — Ще те убия и вещиците не могат да ме спрат. Не си мисли, че ще ме спрат.
— Не, няма да ме убиеш! — рече Гордън и се извърна така, че да може да вижда и Аш, и Роуан Мейфеър. Главата му опря точно в тапицирания ъгъл на колата.
— И защо да не те убия? — попита Аш любезно.
— Защото аз имам женска! — прошепна Гордън.
Тишина.
Чуваше се само шумът от трафика, докато колата се движеше бързо напред.
Аш погледна към Роуан Мейфеър. После към Майкъл Къри, който се беше обърнал назад и не откъсваше очи от него. И накрая към Юри, който изглеждаше неспособен да мисли или да говори. Аш бавно премести поглед към Гордън.
— Винаги съм имал женска — каза Гордън с тънък, прочувствен и дори сардоничен глас. — Направих го заради Теса. Направих го, за да й доведа мъжки. Това бе моята цел. А сега ме пусни да си вървя или никога няма да я видиш. Никой от вас няма да я види. Особено ти, Лашър, или господин Аш, или както и да се наричаш! Или пък аз съм в грешка и ти си имаш цял харем?
Аш разтвори пръсти пред Гордън, за да го изплаши, после дръпна ръка и я отпусна в скута си.
Очите на Гордън бяха насълзени и зачервени. Все още скован от гняв, той измъкна огромна смачкана носна кърпа и издуха крехкия си на вид гърбав нос.
— Не — рече тихо Аш. — Мисля, че ще те убия сега.
— Не! Тогава никога няма да видиш Теса! — изсъска Гордън.
Аш се наведе много близо до него и прошепна:
— Тогава ме заведи при нея веднага, или ще те удуша на мига.
Гордън замълча, но след миг каза:
— Кажи на шофьора си да кара на юг. Извън Лондон, към Брайтън. Не отиваме там, но да кара нататък. На час и половина оттук е.
— Е, значи имаме време да поговорим? — попита вещицата. Гласът й беше дълбок и леко дрезгав. Аш беше заслепен, дори присви очи в сумрачната кола. Гърдите й бяха малки, но красиво оформени, издуваха леко черната коприна на сакото. — Кажи, как можа да го направиш? — попита тя Гордън. — Убил си Аарън. Та ти си негов събрат.
— Не съм го убил — отвърна Гордън. — Не исках да го убиват. Беше глупаво, глупаво и ужасно. Случи се, преди да успея да го предотвратя. Същото стана и с Юри. Нямах нищо общо с това. Юри, когато ти казах, че се притеснявам за живота ти, бях искрен. Някои неща излязоха извън контрола ми.
— Сега ще ни кажеш всичко — каза Майкъл Къри. Погледна към Аш и продължи: — Ние наистина не можем да контролираме този приятел тук и не бихме го направили, дори и да можехме.
— Няма да кажа нищо повече — рече Гордън.
— Глупаво е от ваша страна — отбеляза Роуан.
— Не, не е — отвърна Гордън. — Това е единственият ми коз. Ако ви кажа всичко, което знам, щом се докопате до Теса и ще ме ликвидирате веднага.
— Вероятно и бездруго ще го направя — рече Аш. — Така поне ще спечелиш още няколко часа живот.
— Не съвсем. Имам да ви кажа много неща. Представа си нямате. Ще ви трябват доста повече от няколко часа.
Аш не отговори.
Гордън отпусна рамене. Той си пое дълбоко дъх, огледа похитителите си един по един и отново се обърна към Аш. Талтошът се бе отпуснал назад в другия ъгъл на колата. Не искаше да бъде близо до този човек, до този зъл и коварен човек, когото непременно щеше да убие.
Погледна към двете вещици. Роуан Мейфеър седеше с ръка на коляното, точно като него, и вдигна пръсти вероятно за да го помоли да бъде търпелив.
Пламък на запалка стресна Аш.
— Може ли да запаля в готината ви кола, господин Аш? — попита Майкъл Къри от предната седалка. Вече бе навел глава с цигара в устата към малкия пламък.
— Моля, правете каквото желаете — отвърна Аш със сърдечна усмивка и с изумление видя, че Майкъл му се усмихва в отговор.
— Има и уиски в колата. Както и лед и вода. Някой желае ли питие?
— Да — отвърна Майкъл Къри с лека въздишка и дръпна от цигарата. — Но в името на благоприличието ще изчакам с питието след шест часа.
«Да, този човек би могъл да стане баща на талтош», помисли си Аш, докато изучаваше профила на Майкъл — неговите леко груби, но очарователно правилни черти. В гласа му се криеше похот. Аш забеляза и как Майкъл оглежда сградите, покрай които минаваха. Не пропускаше нищо.
Роуан Мейфеър не откъсваше поглед от Аш.
Току-що бяха напуснали очертанията на града.
— Това е пътят — обади се Гордън с плътен глас. — Продължавай, докато не ти кажа.
После погледна през прозореца, сякаш да види докъде са стигнали, но после удари чело в стъклото и започна да плаче.
Никой не проговори. Аш просто гледаше своите вещици. Сети се и за снимката на червенокосата. Накрая плъзна поглед към Юри, който седеше точно срещу него, до Роуан. Беше се свил със затворени очи до стената на колата. Бе извърнал глава и също плачеше съвсем безшумно.
Аш се наведе напред и го докосна по крака, за да го успокои.
 

Четиринайсет
 
Мона се събуди в един часа, беше в предната спалня на горния етаж. Погледна през прозореца към дъбовете. Клоните им се бяха раззеленили още заради скорошния пролетен дъжд.
— Търсят те по телефона — обяви Еужения.
За малко да въздъхне: «Боже, добре, че тук има човек». Но не би признала на никого, че е видяла духове в къщата и е сънувала много разстройващи сънища.
Еужения погледна подозрително голямата памучна риза на Мона. Какво не беше наред? Това бе дреха за почивка. Нали в каталозите наричаха тези ризи «ризи за поети».
— Не бива да спиш с толкова хубави дрехи! — обяви Еужения. — Виж как са се смачкали широките ръкави и дантелата.
Ох, само да можеше да й каже да се разкара.
— Еужения, та те са направени, за да се мачкат.
Старата прислужница държеше висока чаша със студено мляко и ябълка върху малка бяла чинийка.
— Това от кого е, от злата кралица ли? — попита Мона.
Естествено, Еужения не схвана шегата, но нямаше значение. Старицата посочи отново към телефона. Мона тъкмо щеше да вземе слушалката, когато осъзна, че сънят си е отишъл от ума й. Сякаш бе вдигнат воал и от него бе останал само смътен спомен за цвета и материята. А най-странното беше, че тя трябваше да нарече дъщеря си Мориган. Никога не бе чувала това име.
— Ами ако си момче? — прошепна Мона и взе слушалката.
Беше Райън. Погребалната церемония приключила и всички Мейфеър се събрали в къщата на Беа. Лили щяла да остане там няколко дни, заедно с Шелби и леля Вивиан. Силия била на Амелия стрийт, при Древната Евелин, която се чувствала добре.
— Можеш ли да предложиш малко гостоприемство на Първа улица за Мери Джейн Мейфеър? — попита Райън. — Не мога да я върна във Фонтевро до утре. А и ми се струва, че ще е добре да се опознаете. Естествено, тя е влюбена в къщата и иска да те пита хиляди неща.
— Доведи я тук — рече Мона. Млякото беше вкусно! Най-студеното мляко, което бе пила. — Ще се радвам на компанията й — продължи тя. — Това място е пълно с духове, ти си прав.
Внезапно й се прииска да не бе признавала, че тя, Мона Мейфеър, се страхува от духовете в тази огромна къща.
Но Райън бе на делова вълна и продължи да обяснява, че баба Мейфеър от Фонтевро била под грижите на момчето от Наполеонвил и че това било добра възможност да убедят Мери Джейн да се махне от онази руина и да се премести в града.
— Това момиче има нужда от семейство. Но не и от тъгата и нещастието, които са ни обзели сега. Първата й визита по очевидни причини се превърна в истинско бедствие. Тя беше много шокирана от инцидента. Нали знаеш, че е видяла всичко? Искам да я махна за малко оттук…
— Да, разбира се, но после пък ще чувства всички по-близки — каза Мона, като сви рамене. Отхапа голяма сочна хапка от ябълката. Господи, беше гладна. — Райън, чувал ли си някога името Мориган?
— Не мисля.
— Имало ли е Мориган Мейфеър?
— Доколкото си спомням, не. Това е старо английско име, нали?
— Хм. Харесва ли ти?
— Ами ако бебето е момче?
— Не е, сигурна съм — отвърна тя. После се усети. Откъде би могла да знае? Това бе просто сън или пък просто желание детето да е момиче и да я направи свободна и силна, каквито всъщност рядко са момичетата.
Райън обеща да дойде до десет минути.
Мона седна пред възглавниците и отново се вгледа в зеленината и късчетата небе отвъд. Къщата беше притихнала. Еужения не се виждаше никъде. Мона кръстоса голите си крака и дантелата, с която бе поръбена ризата, покри коленете й. Ръкавите бяха ужасно намачкани, но какво от това? Приличаха на пиратски ръкави. Кой би могъл да не намачка подобна риза? Пиратите? Те бяха длъжни да ходят с намачкани дрехи. А Беатрис й бе купила много подобни неща! Вероятно трябваше да минат за «младежки». Е, хубави бяха. Дори с перлени копчета. С тази риза се чувстваше като… малка майка!
Засмя се. Господи, ябълката беше много вкусна.
Мери Джейн Мейфеър. Всъщност тя бе единственият човек от семейството, когото Мона искаше да види, но от друга страна, можеше да започне да бръщолеви всякакви дивотии. Какво щеше да прави тогава?
Отхапа отново от ябълката. Това щеше да подобри витаминния дефицит, но все пак щеше да има нужда от добавките, които Анели Солтър й бе предписала. Тя изпи остатъка от млякото на една голяма глътка.
— Ами какво ще кажеш за Офелия? — каза Мона на глас. Няма ли да е хубаво да кръсти детето на горката луда Офелия, която се е удавила заради Хамлет? Вероятно не. Офелия е моето тайно име, а теб ще наречем Мориган.
Завладя я прилив на задоволство. Мориган. Затвори очи и усети уханието на водата, чу как вълните се разбиват в скалите.
 

Събуди я някакъв шум. Беше заспала, без да се усети. Райън и Мери Джейн Мейфеър стояха до леглото й.
— О, съжалявам — каза Мона, прехвърли крака от ръба на леглото и стана да ги поздрави. Райън вече вървеше към вратата.
— Предполагам знаеш, че Майкъл и Роуан са в Лондон. Той каза, че ти се е обадил — рече Райън, преди да излезе.
Мери Джейн стоеше насред стаята.
Беше много променена от следобеда, когато бе обявила диагнозата си за Роуан. Но не бива да се забравя, помисли си Мона, че диагнозата се оказа точна.
Русата коса на Мери Джейн сега бе пусната и изглеждаше разкошно. Приличаше на лен. Спускаше се до раменете й. Гърдите й издуваха тясната бяла дантелена рокля. По обувките й с високи токчета имаше малко кал, вероятно от гробището. Талията й бе невероятно тънка, митологично южняшка.
— Здрасти, Мона, надявам се, че не ти се натрисам — каза тя, веднага сграбчи ръката й и я разклати силно. Сините й очи блестяха, докато гледаше Мона от своите почти метър и осемдесет с високите токчета. — Виж, мога да се омета оттук, ако не ме искаш. Свикнала съм да пътувам на стоп, не се притеснявай. Ще се оправя до Фонтевро. Хей, сладур, и двете сме в бяла дантела, а и ти си с такъв разкошен набор. Хей, просто великолепно, приличаш на бяла дантелена камбанка с червена коса. Може ли да изляза на предната веранда?
— Да, разбира се, радвам се, че си тук — каза Мона. Ръката й лепнеше от ябълката, но Мери Джейн не забеляза и тръгна към верандата.
— Трябва да вдигнеш прозореца — рече Мона. — Ама това моето не е никаква рокля, а риза или нещо подобно. — Харесваше как дрехата се носеше около тялото й. Харесваше й и пърхането на полата на Мери Джейн под тънката талия.
Е, сега не бе време да мисли за талии, нали? Последва Мери Джейн навън. На свеж въздух. Да вдиша бриза от реката.
— По-късно ще ти покажа компютъра си и акциите. Имам инвестиционен фонд, който управлявам от шест месеца, прави милиони. Жалко, че не мога да купя наистина акциите.
— Чувам те, скъпа — каза Мери Джейн. Опря ръце на перилата на верандата и погледна надолу към улицата. — Ама че имение — каза тя. — Да, голяма работа е.
— Чичо Райън винаги казва, че не е имение, а градска къща — отбеляза Мона.
— Да, ама каква градска къща само! И какъв град!
Мери Джейн се засмя, наведе се назад и после се обърна да види Мона, която тъкмо излизаше на верандата. Огледа я от глава до пети, сякаш нещо й бе направило впечатление, после замръзна и се вгледа в очите й.
— Какво има? — попита Мона.
— Ти си бременна — каза Мери Джейн.
— О, така ти се струва, защото тази риза е много широка.
— Не, бременна си.
— Е, хубаво де — отвърна Мона. — Тъй е. — Диалектът на момичето явно беше заразен. Мона прочисти гърлото си и добави: — И без това всички знаят. Не са ли ти казали? Ще е момиче.
— Така ли мислиш? — Изведнъж Мери Джейн като че се притесни. Не трябваше ли да се хвърли радостно към Мона и да започне да пророкува разни неща за бебето. Не правеха ли така самозваните вещици?
— Взе ли си резултатите от изследванията? — попита Мона. — Имаш ли допълнителните гени? — Беше великолепно тук, сред върховете на дърветата. Прииска й се да слезе в градината.
Мери Джейн я гледаше с присвити очи, след миг лицето й леко се отпусна. Загорялата й кожа бе съвършена, а русата коса падаше по заоблените й, но елегантни рамене.
— Да, имам ги — отвърна тя. — Ти също, нали?
Мона кимна.
— Казаха ли ти още нещо?
— Това вероятно няма значение — ще имам здрави деца както всички в семейството, ако не се брои онзи случай, за който никой не ще да говори.
— Хм. Още съм гладна. Да слезем долу.
— Добре, мога да изям слон!
Мери Джейн изглеждаше вече съвсем нормално, когато слязоха в кухнята. Дърдореше за всяка картина и всеки предмет, който виждаше. Като че никога не бе влизала в тази къща.
— Колко невероятно грубо от наша страна, че не те поканихме вътре — каза Мона. — Наистина. Просто не се сетихме. Онзи следобед всички бяха притеснени за Роуан.
— Не очаквам официален прием от никого — каза Мери Джейн. — Но това място е много красиво! Виж само какви картини!
Мона не можа да не изпита гордост. Майкъл бе възстановил къщата. Внезапно я споходи мисълта, за пореден път тази седмица, че някой ден къщата ще бъде нейна. Като че ли всъщност вече бе нейна. Но тя не биваше да си въобразява такива неща, все пак Роуан оздравя.
Дали Роуан наистина щеше да е добре? Споходи я споменът за Роуан в копринения черен костюм, седнала до масата, загледана в нея, с правите черни вежди и големите твърди сиви очи.
Това, че носеше бебето на Майкъл, я свързваше с тях двамата.
Мери Джейн вдигна едно от пердетата в дневната.
— Дантела — прошепна тя. — Най-фината, нали? Всичко тук е от най-добро качество.
— Да, предполагам — каза Мона.
— Ти също — добави Мери Джейн. — Приличаш на принцеса, цялата в дантела. Всъщност и двете сме в дантела. Много ми харесва.
— Благодаря — рече Мона леко смутена. — Но как такова хубаво момиче като теб забелязва такава като мен?
— Ти откачи ли? — отвърна Мери Джейн и мина покрай нея към кухнята. Бедрата й се поклащаха красиво, а токчетата й потракваха величествено. — Ти си просто великолепна. Аз съм хубава. Знам го. Но приличам на много други хубави момичета.
Седнаха заедно до стъклената маса. Мери Джейн огледа чиниите, които Еужения им поднесе, и дори ги вдигна към светлината.
— О, това е истински костен порцелан — рече тя. — Имаме малко във Фонтевро.
— Наистина ли, още ли има такива работи там?
— Скъпа, ще се учудиш какво има на тавана. Има сребро, порцелан, стари завеси, кутии с фотографии. Трябва да ги видиш. Този таван е сух и топъл. Барбара Ан живееше там. Нали знаеш коя е?
— Да, майката на Древната Евелин и моя прапрабаба.
— Моя също! — обяви победоносно Мери Джейн. — Супер, нали?
— Да, супер е. Така става в това семейство. Трябва да видиш родословното дърво, как е оплетено всичко. Ако например аз се бях омъжила за Пиърс, с когото имаме не само една прапрабаба, но и общ прадядо… ох, много е трудно за проследяване. Сигурно всеки Мейфеър е прекарвал поне година в опити да направи родословно дърво само за да си изясни кой точно стои до него на семейния пикник. Нали се сещаш какво имам предвид?
Мери Джейн кимна усмихната и повдигна вежди. Беше с някакво сиво-виолетово червило, страхотно. «Господи, аз съм вече жена», помисли си Мона. «Мога да си слагам такива работи, ако искам.»
— О, можеш да си слагаш каквото решиш — рече Мери Джейн. — Аз имам цял шкаф пълен с козметика. Леля Беа ми купи нещата от «Сакс» на Пето авеню и от «Бергдорф Гудман» в Ню Йорк.
— О, много мило от твоя страна. — Тя четеше мисли, трябваше да внимава.
Еужения бе извадила малко телешко от хладилника, съвсем тънки резени, които Майкъл беше отделил за Роуан. Сега ги пържеше, както той я бе научил, с гъби и лук на тънки резени, които бяха готови — замразени в малка найлонова торбичка.
— Господи, ухае невероятно — рече Мери Джейн. — Не исках да ти чета мислите, извинявай.
— Не ми пука, няма значение. Нали и двете знаем, че е лесно да се объркаш и да се получи недоразумение.
— О, абсолютно — потвърди Мери Джейн.
После погледна отново към Мона така, както я бе погледнала горе на верандата. Седяха точно една срещу друга, както Мона бе седяла с Роуан. Само че сега бяха с разменени места. Мери Джейн се загледа в сребърната вилица и внезапно замръзна, присви очи и погледна Мона.
— Какво има? — попита я Мона. — Гледаш ме като че има нещо лошо.
— Всички те гледат, щом си бременна, нали така?
— Знам, но ти ме гледаш по-странно. Другите ме гледат някак любящо и дори с апробация, но ти…
— Какво е апробация?
— Одобрение — обясни Мона.
— Трябва да се образовам малко — поклати глава Мери Джейн и остави вилицата. — Какъв е този мотив на среброто?
— Сър Кристофър — каза Мона.
— Мислиш ли, че е късно да стана начетена?
— Не, ти си много умна и можеш да наваксаш. Освен това вече си образована. Само че по различен начин. Била си на много места. А аз никога не съм носила отговорност.
— Аха, наистина искам да съм си аз. Нали знаеш, че убих човек? Бутнах го през един пожарен изход в Сан Франциско. Той прелетя цели четири етажа надолу и си разби главата в паважа.
— Но защо го направи?
— Ами опитваше се да ме нарани. Би ми хероин, опита се да ме изнасили и искаше да станем любовници. Беше гаден сутеньор. Блъснах го от аварийния изход.
— Преследваха ли те?
— Не — поклати глава Мери Джейн. — На никого не съм казвала за този случай.
— И аз не бих — отбеляза Мона. — Но подобна сила не е нещо необичайно в това семейство. Как мислиш, колко ли момичета са се отървали от този сутеньор?
Еужения им сервираше, без да им обръща внимание. Телешкото изглеждаше добре — кафеникаво и сочно, с лек винен сос.
Мери Джейн кимна.
— О, нито една. Идиотки.
Еужения постави пред тях студена салата от картофи и грах със зехтин и чесън, още един от специалитетите на Майкъл Къри. После пльосна една лъжица от нея в чинията на Мери Джейн.
— Имаме ли още мляко? — попита Мона. — Какво ще пиеш, Мери Джейн?
— Една кока-кола, ако обичаш, Еужения. Разбира се, мога да си взема и сама.
Еужения се вбеси от това предложение, особено от езика на непозната братовчедка, която изглеждаше доста невъзпитана. Донесе кутийка кола и лед.
— Яж, Мона Мейфеър! — нареди старицата и й наля мляко от кутията. — Хайде, яж.
Месото имаше ужасен вкус за Мона и тя не разбираше защо. Обичаше месо, но още щом го поставиха на масата, й се догади. «Вероятно е нормално», помисли си. «Това потвърждава, че не съм в толкова напреднала бременност.» Анели каза, че ще се чувства така около шестата седмица. Но това бе преди да обяви, че бебето е чудовище на три месеца.
Мона наведе глава. Завладяваха я бледи спомени от съня; много натрапчиви и пълни с асоциации, които обаче се отдалечаваха със скоростта на светлината, опиташе ли се да ги осмисли.
Седна назад и бавно изпи млякото.
— Остави кутията тук — рече на Еужения, която кръжеше около нея, сбръчкана и сериозна, и често поглеждаше към недокоснатата храна в чинията й.
— Тя яде онова, от което има нужда, нали така? — обади се Мери Джейн.
Сладурана. Вече опустошаваше телешкото и шумно забождаше парченцата гъби и лук с вилицата си. Накрая Еужения бавно излезе от стаята.
— Искаш ли и моята порция? — попита Мона. — Вземи я. — И бутна чинията си към Мери Джейн. — Не съм я докоснала.
— Сигурна ли си, че не я искаш?
— Гади ми се от нея. — Тя си сипа още прясно мляко. Странно, помисли си, никога не съм обичала толкова мляко, вероятно защото хладилникът у дома не може да го охлади така. Но явно това се бе променило. Всичко се променяше.
— Така ли, как? — попита Мери Джейн с леко разширени очи. После изгълта цялата кола. — Може ли да стана и да си взема още една?
— Да — отвърна Мона.
Мери Джейн заподскача към хладилника. Роклята й се развяваше като на малко момиченце. Краката й изглеждаха много красиви на високите токчета, въпреки че бяха красиви и онзи ден, когато бе на равни обувки.
Тя се върна на масата и започна да опустошава порцията на Мона. Еужения надникна през вратата на помещението за прислугата.
— Мона Мейфеър, нищо ли не си яла? С чипс и други боклуци ли смяташ да преживяваш?
— О, я се разкарай — отряза я Мона и Еужения изчезна.
— Ама тя просто се опитва да се грижи за теб — обади се Мери Джейн. — Защо й крещиш така?
— Не искам никой да се грижи за мен. Освен това тя не проявява грижа, а е същинска напаст. Мисли… мисли, че съм лош човек. Дълго е за обясняване. Все ми се кара за нещо.
— Да, когато бащата на бебето е на възрастта на Майкъл Къри, хората все ще обвинят или него, или теб.
— Откъде знаеш?
Мери Джейн спря да яде и погледна Мона.
— Той е, нали? Ами просто усетих, че сте имали нещо, когато дойдох предния път. Не исках да те ядосвам. Мислех си, че си щастлива за бебето. Останах с впечатлението, че си много доволна, че той е бащата.
— Е, не съм сигурна, че е той.
— О, той е — обяви Мери Джейн. Заби вилицата в последното парче телешко, натъпка го в устата си и задъвка лакомо. Гладките й загорели бузи се движеха бързо, без да се образува нито бръчица по тях. Беше много красиво момиче.
— Да, знам, че е той — рече тя, щом преглътна парчето, което бе достатъчно голямо да влезе в трахеята й и да я задуши до смърт.
— Виж — каза Мона. — Още не съм казала на никого за това и…
— Всички знаят — отвърна Мери Джейн. — Беа знае. Тя ми каза. Знаеш ли какво я спасява? Тази жена ще преодолее мъката по Аарън по една проста причина — все се тревожи за всички останали. Наистина се безпокои за теб и Майкъл Къри, защото той има онези гени, а и защото е съпруг на Роуан. Но Беа казва, че циганинът, в когото си влюбена, е съвсем неподходящ за теб. Той трябвало да си намери съвсем различна жена — някоя дива скитница без семейство, като него самия.
— Така ли казва?
Мери Джейн кимна. Внезапно се втренчи в чинията с бял хляб, която Еужения бе донесла.
Мона не смяташе, че подобен хляб става за ядене. Тя ядеше само франзели или кифли, нещо подходящо приготвено, за да пасва на месото. Но пък филии! Нарязан на филии бял хляб!
Мери Джейн грабна най-горната филийка, разчупи я и започна да си топи от соса.
— Да, така каза — повтори тя. — Каза го и на леля Вив, и на Поли, и на Ан Мари. Май не знаеше, че и аз слушам. Но наистина вярвам, че именно това ще я спаси. Мозъкът й все е зает със семейството. Като например да дойде във Фонтевро и да ме накара да се махна оттам.
— Но как така всички знаят за мен и Майкъл?
Мери Джейн сви рамене.
— Мен ли питаш? Скъпа, та това е семейство на вещици, би трябвало да го знаеш по-добре от мен. Могат да научат всичко по доста начини. Но, честно да ти кажа, струва ми се, че Древната Евелин е изтропала тайната на Вив. Да не би да ви е видяла с Майкъл тук сами?
— Да — отвърна Мона с въздишка. — Голяма работа, няма що. Нищо няма да им казвам. Стига толкова за това. — Но ако те започнеха да се държат гадно с Майкъл, ако започнеха да се отнасят с него по-различно, ако…
— О, не се тревожи за това. Както ти казах, когато се случи нещо между мъж на неговата възраст и момиче на твоята, ще обвиняват или единия, или другия. Мисля, че в случая обвиняват теб. Нямам предвид злобно. Просто казват неща от рода на: «Мона получава това, което поиска». Или: «Горкият Майкъл». Нали се сещаш, такива работи. Или пък: «Е, ако това го е вдигнало от леглото и го е накарало да се чувства по-добре, може би Мона има лечителска дарба».
— Страхотно — каза Мона. — Всъщност точно така се чувствам и аз.
— Ти си корава, да знаеш — рече Мери Джейн.
Сосът на телешкото бе свършил. Мери Джейн изяде следващата филия без нищо. Затвори очи и се усмихна доволно. Миглите й бяха сивкаво-виолетови, също като червилото, но по-бледи, великолепни и красиви. Беше много красива.
— Вече знам на кого приличаш! — извика Мона. — Приличаш на Древната Евелин като момиче.
— Ами да, може — отвърна Мери Джейн. — Като се има предвид, че и двете сме наследници на Барбара Ан.
Мона си наля още една чаша мляко. Все още беше студено. Може би тя и бебето можеха да живеят само от мляко, не беше сигурна.
— Какво искаше да кажеш с това, че съм корава? — попита тя. — Какво имаше предвид?
— Имах предвид, че не се обиждаш лесно. През повечето време, като говоря така, нали се сещаш, съвсем прямо, без никакви недомлъвки, наистина се опитвам просто да опозная човека. А всъщност го обиждам.
— Да, чудна работа — отвърна Мона. — Но аз не се обиждам.
Мери Джейн се вгледа лакомо в последната тънка самотна филийка бял хляб.
— Вземи я — каза Мона.
— Сигурна ли си?
— Естествено.
Мери Джейн я грабна, разкъса я по средата и започна да навива мекия хляб на топче.
— Ох, много го обичам така. Когато бях малка, изяждах цял самун, като навия така средичката.
— Ами кората?
— И нея я навивах — отвърна тя и носталгично заклати глава. — Навивах всичко.
— Еха. Знаеш ли, ти наистина си готина. Ти си най-вълнуващата комбинация от шаблонно и мистериозно, която съм срещала.
— Ето, пак опитваш да се изтъкнеш — каза Мери Джейн, — но знам, че не искаш да ме обидиш, просто ме дразниш, нали? Знаеш ли, че ако «шаблонно» започваше с «б», щях да знам какво значи?
— Нима? Защо?
— Защото съм стигнала до буква «б» в речника — каза Мери Джейн. — Образовам се по няколко начина. Ще ми се да знам какво мислиш за това. Знаеш ли, купих си речник, напечатан много едро. Като за стари късогледи дами. Изрязах думите с «б», всяка с определението й, после ги направих на топчета… Пак топчета, нали — засмя се тя.
— Да, забелязах — каза Мона. — Ние малките момичета много обичаме топчета, а?
Мери Джейн направо се преви от смях.
— О, това надмина очакванията ми — каза Мона. — Момичетата в училище оценяваха хумора ми, но никой в семейството не се смее на шегите ми.
— Ама те наистина са смешни — каза Мери Джейн. — Защото си гений. Предполагам, че има два вида гении — с чувство за хумор и без чувство за хумор.
— А какво става с тези думи с «б», изрязани и направени на топчета?
— Ами слагам ги в една шапка. Като за теглене на чоп.
— Аха.
— После ги вадя едно по едно. Ако е дума, която вече никой не използва, като «благовиден», просто я изхвърлям. Но ако е хубава, като «благодатен», я оставям. Така ги запомням.
— Хм, това звучи като доста добър метод. Предполагам, че запомняш думите, които харесваш.
— Ами да, но всъщност запомням почти всичко. Нали съм много умна. — Мери Джейн лапна още едно хлебно топче и започна да разтрошава кората.
— Нима помниш дори значението на «благовиден»?
— Да, «приемлив, миловиден» — отвърна Мери Джейн и загриза от коричката.
— Знаеш ли, Мери Джейн — каза Мона, — в тази къща има много хляб. Можеш да си вземеш колкото искаш. Там, точно зад плота има цял самун. Ще го донеса.
— Седни! Ти си бременна, аз ще го донеса! — обяви Мери Джейн, скочи веднага и посегна за хляба. Хвана го за найлоновата опаковка и го плесна на масата.
— А искаш ли масло? Там е.
— Не, свикнала съм да го ям без масло, за да пестя пари. Не ми се иска да отвиквам сега, защото тогава ще ми липсва и хлябът няма да ми се услажда толкова. — Тя извади една филийка и откъсна средата.
— Работата е там — продължи Мери Джейн, — че ще забравя думата «благовиден», ако не я използвам, но пък ще използвам «благодатен» и няма да я забравя.
— Ясно. А защо ме гледаш така? — Мери Джейн не отговори. Облиза устни, откъсна малко мека средичка и я изяде. — Не си забравила значи за какво говорихме?
— Не съм. А какво мислиш за бебето си? — попита Мери Джейн, като този път изглеждаше притеснена и някак готова да я защити, или поне да бъде съпричастна.
— Май може нещо да не му е наред.
— Аха — кимна Мери Джейн. — Така си мисля и аз.
— Не, няма да е някакъв гигант — каза Мона, макар че с всяка дума й ставаше все по-трудно да продължи. — Не че ще е някакво чудовище. Но може би ще му има нещо, може гените да са се комбинирали и… нещо няма да е наред.
Тя си пое дълбоко дъх. Това вероятно бе най-силната душевна болка, която бе изпитвала. Цял живот се бе тревожила за хиляди неща — за майка си, за баща си, за Древната Евелин, за хората, които обичаше. Познаваше тъгата, особено напоследък. Но това притеснение за бебето бе съвсем различно; то събуждаше страх, който прерастваше в агония. Отново постави ръка на корема си и прошепна: «Мориган».
Нещо в нея се размърда и тя сведе поглед надолу.
— Какво има? — попита Мери Джейн.
— Твърде много се тревожа. Не е ли нормално да се страхуваш, че нещо с бебето няма да е наред?
— Разбира се, нормално е — отвърна Мери Джейн. — Но пък в това семейство има много хора с допълнителните гени, а те не са родили ужасни деформирани деца, нали? Нали си виждала документите от изследванията?
Мона не отговори. Мислеше. Какво значение имаше? Ако бебето не е наред, ако бебето… Тя осъзна, че гледа към зеленината отвън. Още бе ранен следобед. Помисли си за Аарън, който лежи в подобната на чекмедже крипта в гробницата, на реда над Джифорд. Восъчни кукли вместо хора, напомпани с течност. Това там не бе Аарън, не бе и Джифорд. Защо Джифорд е копаела дупка в онзи сън?
Хрумна й безумна мисъл, опасна и кощунствена, но не чак толкова изненадваща. Майкъл го нямаше, Роуан също. Тази вечер можеше да излезе сама в градината, когато всички заспят, и може да разкопае останките на двамата, положени под дъба; можеше сама да види какво има там.
Единственият проблем бе, че се страхуваше да го направи. Бе виждала много сцени на ужасите, в които хората вършат нещо подобно, мотаят се из гробището, за да изкопаят вампир, или пък отиват в полунощ, за да разберат кой лежи в някой гроб. Никога не бе вярвала в такива ужасии, особено ако човекът го прави сам. Беше твърде страшно. Да изкопаеш труп се изискваше доста повече кураж, отколкото Мона притежаваше.
Тя погледна Мери Джейн, която тъкмо бе приключила с яденето, седеше със скръстени ръце и се взираше леко изнервящо в Мона. Очите й бяха придобили сънлив блясък, сякаш се бе размечтала за нещо, не разсеяни, но фокусирани неясно къде.
— Мери Джейн? — повика я Мона.
Тя очакваше момичето да се стресне, да се събуди и веднага да каже за какво си е мислила. Но не се случи нищо подобно. Мери Джейн продължи да гледа по този начин и каза: «Да, Мона», без изобщо да променя изражението си.
Мона стана и отиде до нея. Мери Джейн продължи да я гледа със същия унесен и някак уплашен поглед.
— Докосни това бебе, докосни го, не се притеснявай. Кажи ми какво чувстваш.
Мери Джейн обърна поглед към корема й, много бавно посегна, сякаш да я докосне, но после рязко дръпна ръка. Стана от стола и се отдалечи от Мона. Изглеждаше угрижена.
— Не мисля, че трябва да го правим. Нека не правим магии на бебето. И двете сме млади вещици — каза тя. — Знаеш го. Ами ако… ако му направим нещо?
Мона въздъхна. Внезапно вече не й се говореше за това; страхът бе много силен и болезнен, беше й достатъчно.
Единственият човек на света, който можеше да отговори на въпросите й, беше Роуан. Щеше да я попита все някога, защото сега вече усещаше детето, а това бе напълно невъзможно — да усещаш движенията на бебе, което е още на шест, дори на десет или дванайсет седмици.
— Мери Джейн, искам да остана сама — каза тя. — Не се обиждай, но просто все се безпокоя за бебето. Това е истината.
— Много мило, че ми обясняваш. Върви. Аз ще се кача горе, ако може. Райън остави куфара ми в стаята на леля Вив, знаеш ли? Ще бъда там.
— Можеш да използваш компютъра ми, ако искаш — каза Мона. Обърна гръб на Мери Джейн и се загледа отново в градината. — Той е в библиотеката, има много отворени програми. Зарежда направо «Уърдстар», но можеш да влезеш в «Уиндоус» или «Лотус» съвсем лесно.
— Да, знам как, спокойно. Извикай ме, ако имаш нужда от мен.
— Добре. Аз… — Тя се обърна. — Наистина е хубаво, че дойде, Мери Джейн. Не се знае кога ще се върнат Роуан и Майкъл.
Ами ако никога не се върнат? Страхът й нарасна. Глупости. Ще се върнат. Но, разбира се, те сигурно ще се срещнат с хора, които могат да ги наранят…
— Не се тревожи, скъпа — каза Мери Джейн.
— Да — каза Мона отново и отвори вратата.
Тръгна по плочките към задната част на градината. Все още бе рано и слънцето бе високо, озаряваше моравата под дъба. Щеше да е така до късно през деня. По това време в задната градина беше най-хубаво.
Тя тръгна по тревата. Към мястото, където бяха погребани. Майкъл бе насипал още пръст и сега там растеше нова, по-нежна трева.
Мона коленичи и посегна към земята, без да се замисли за красивата си бяла риза. Имаше много такива. Ето това е да си богат, вече го усещаше — да имаш по много от всичко, да не носиш обувки с дупки. Тя притисна буза към студената пръст и тревата, широкият й десен ръкав падна до нея като бял парашут от небето. Затвори очи.
Мориган, Мориган, Мориган… Лодките прекосяваха морето, издигаха се факли. Но скалите изглеждаха много опасни. Мориган, Мориган, Мориган… Да, това беше сънят! Полет от острова до северния бряг. Скалите бяха опасни, както и чудовищата, които живееха дълбоко в езерата.
Тя чу звук от копаене. Беше съвсем будна и се взираше в далечните лилии и азалии.
Никой не копаеше. Беше си въобразила. Искаш да ги изкопаеш, нали, малка вещице? Трябваше да признае, че й е забавно да си играят на вещици с Мери Джейн Мейфеър. Да, беше доволна, че тя е при нея. Нека си вземе още малко хляб.
Затвори очи. Беше приятно. Слънцето я погали, сякаш освободено точно в този миг от облак. Светлината направи мрака зад клепачите й яркооранжев и тя усети как я облива топлина. Нещо се раздвижи вътре в нея, в корема й. Моето бебе.
Някой отново запя детска приспивна песен. Боже, това сигурно беше най-старата приспивна песен на света. Бе на староанглийски или на латински.
Обърни внимание, каза Мона. Искам да те науча как да използваш компютъра, преди да станеш на четири, и да осъзнаеш, че нищо не може да ти попречи да бъдеш каквото пожелаеш. Чуваш ли?
Бебето се смееше ли, смееше. Правеше салта в корема й, протягаше малките си ръчички и краченца и се смееше ли, смееше. Мона също не можеше да спре да се смее.
— Ето каква си била! — каза тя на бебето.
После гласът на Мери Джейн каза нещо — вече насън, защото Мери Джейн бе облечена като Древната Евелин, в старчески дрехи — в габардинена рокля и обувки с връзки. Определено беше сън. Мери Джейн каза: «Има и още нещо освен това, скъпа. Скоро трябва да вземеш много сериозно решение».
 

Петнайсет
 
— Виж, забрави какво си сторил, съвземи се — каза Томи. Пътуваха обратно към метрополията, защото той бе настоял. — Трябва да се държим така, сякаш нямаме нищо общо. Всички доказателства са унищожени, прекъснах подслушвателната линия. Няма да успеят да проследят нищо. Трябва обаче да се върнем там и да се държим сякаш нищо не се е случило, трябва да покажем колко сме опечалени от смъртта на Маркус. Това е всичко.
— Ще им кажа, че съм се разтревожил за Стюарт — каза Марклин. — Да, точно това ще им кажа. Ти също си се разтревожил за него. Той бе под такова ужасно напрежение.
— Може изобщо да не са забелязали. Може по-старите дори да не са разбрали, че ме няма.
— Ти не си открил Стюарт и сега се връщаш у дома. Схвана ли? Трябва да се върнеш.
— А после?
— От тях зависи — каза Томи. — Без значение какво ще се случи, ние трябва да останем там, за да не събудим подозрение. Ще се държим нормално. «Ама какво става, няма ли някой да ни обясни?»
Марклин кимна, но попита:
— Все пак къде е Стюарт? — Погледна към Томи. Той беше спокоен, както в Гластънбъри, когато Марклин бе готов да падне на колене, за да го убеди да се върне.
— Отишъл е да се види с Юри. Това е. Никой не подозира Стюарт, Марк. Теб може да са те заподозрели, заради онова, което си наприказвал. Сега се стегни, старче, ще го изиграем добре.
— Но докога?
— Откъде да знам? — отвърна спокойно Томи. — Най-малкото докато намерим някоя нормална причина да си тръгнем отново. Тогава ще се върнем в моя апартамент в «Риджънт парк» и ще решим. Разбрахме ли се? Какво ще изгубим, ако останем в ордена? Но какво можем да спечелим?
— Кой тогава е убил Аарън?
Томи поклати глава. Сега гледаше пътя, сякаш Марклин се нуждаеше от навигатор. А и самият Марклин не бе сигурен, че няма нужда. Ако не познаваше много добре пътя, вероятно нямаше да се справи.
— Не съм сигурен, че трябва да се връщаме — каза Марклин.
— Това е глупаво. Те нямат идея какво точно се е случило.
— Откъде знаеш? — попита Марклин. — Господи, Юри може да им е казал! Томи, помисли малко. Вероятно не е редно да си толкова спокоен пред лицето на подобна опасност. Стюарт отиде да се види с Юри, вероятно той самият сега е в метрополията.
— Нима мислиш, че Стюарт не се е сетил да каже на Юри да стои настрани? Че в ордена има заговор и той не знае кой точно е замесен?
— Мисля, че ти би се сетил, вероятно и аз, но за Стюарт не съм сигурен.
— И какво, ако Юри е там? Те ще знаят за заговора, но няма да знаят за нас! Стюарт не би казал на Юри за нас, каквото и да се случи. Ти си този, който не мисли. Какво може да им каже Юри? Ще ги осветли за случилото се в Ню Орлиънс. И ако това попадне в досиетата… Да знаеш, вече почти съжалявам, че унищожих подслушвателната линия.
— Аз пък не съжалявам! — сопна се Марклин. Вече започваше да се дразни от деловото отношение на Томи, от абсурдния му оптимизъм.
— Страхуваш се, че няма да се справиш, нали? — попита Томи. — Страхуваш се, че ще се сринеш като Стюарт. Но, Марклин, трябва да разбереш, че Стюарт е бил цял живот в Таламаска. А какво означава Таламаска за мен и теб? — Томи се изсмя. — Боже, те направиха грешка с нас, нали, братко?
— Не, не са — отвърна Марклин. — Стюарт знаеше какво прави, че ние имаме смелостта да осъществим плана, който той не е могъл да реализира. Стюарт не направи грешка. Грешката е, че някой уби Антон Маркус.
— А и никой от нас не е бил там достатъчно дълго, за да разбере повече за този човек, за престъплението му и непредвидения инцидент. Това си е щастлива случайност, нали?
— Разбира се. Отървахме се от Маркус. Това е. Но какво ли се е случило по време на убийството? Елвера е говорила с убиеца. Той е казал нещо за Аарън.
— Няма ли да е чудесно, ако е бил от семейство Мейфеър? Някоя вещица с висок ранг. Казвам ти, искам да прочета цялото досие за вещиците Мейфеър, от кора до кора. Искам да знам всичко за тези хора! Сигурно има някакъв начин да се сдобием със записките на Аарън. Познаваш го, сигурно е записал всичко. — Вероятно е оставил кашони със записки. Трябва да са в Ню Орлиънс.
— Не избързваш ли твърде много, Томи? Юри може да е там. Стюарт може да се е пречупил. Те може да знаят всичко.
— Сериозно се съмнявам в това — каза Томи с маниера на човек, който има да мисли за много по-важни неща. — Марклин, отбивката!
Марклин за малко да я пропусне. Когато зави, навлезе в насрещното движение точно срещу една кола, но тя успя да отбие и той продължи напред. След секунди вече бе далече от магистралата и караше по шосето. Чак сега осъзна, че се е стегнал така силно, че чак челюстта го болеше от стискането на зъбите. Томи се взираше в него.
— Виж, стига си ме зяпал! — каза внезапно Марклин. Очите му пареха, което винаги означаваше, че е много ядосан, без да го осъзнава напълно. — Не аз съм проблемът тук. А те! А сега се успокой. Ще се държим естествено. И двамата знаем какво да правим.
Томи обърна бавно глава, докато минаваха през портите на парка.
— Сигурно се е събрал целият орден. Никога не съм виждал толкова много коли тук — каза Марклин.
— Ще имаме късмет, ако не са дали стаите ни на някой глух и сляп дъртак от Рим или Амстердам.
— Надявам се да са го направили. Това е идеално извинение да оставим всичко в ръцете на старата гвардия и да се ометем оттук.
Марклин спря колата на няколко ярда от един помощник, който насочваше колата пред тях към мястото за паркиране в другия край на двора. През всичките години Марклин не бе виждал толкова коли, паркирани тук.
Слезе и хвърли ключовете на момчето.
— Паркирай я, моля те, Хари — каза той и извади няколко банкноти, повече от достатъчно, за да предотврати всякакви възражения срещу това нарушаване на порядките. Тръгна към предната врата на къщата.
— Защо, по дяволите, го направи? — попита Томи, когато го настигна. — Опитвай се да следваш правилата, ако обичаш? Трябва да си невидим. Не казвай нищо. Не привличай внимание, разбра ли?
— Много си нервен — сопна му се Марклин.
Предната врата беше отворена, а коридорът — препълнен с мъже и жени. Беше много задимено и шумно като при антракт в театър.
Марклин спря. Всичките му инстинкти му нашепваха да не влиза. А цял живот бе вярвал на инстинктите си, доверяваше им се колкото и на разума си.
— Хайде, човече — изсъска Томи и го бутна напред.
— О, здравейте — каза един ведър стар джентълмен, който се обърна да ги посрещне. — И кои сте вие?
— Ние сме послушници — каза Марклин. — Томи Монохан и Марклин Джордж. Позволено ли е на послушници да влизат?
— Разбира се, разбира се — каза мъжът и отстъпи назад. Хората от тълпата зад него се обърнаха да ги погледнат и веднага изгубиха интерес към тях. Някаква жена шепнеше нещо на един мъж от другата страна на вратата. Когато срещна погледа на Марклин, тя ахна тихо от изненада.
— Тук нещо не е наред — каза Марклин под нос.
— Всички трябва да са тук, разбира се — каза ведрият мъж, — младите също. Когато нещо подобно се случи, всички се събират.
— Защо, по дяволите? — прошепна Томи. — Никой не харесваше Антон.
— Замълчи — каза Марклин. — Не е ли чудно как хората — например ти и аз — реагират на стреса?
— Не, за нещастие, изобщо не е чудно.
Запробиваха си път през тълпата. Навсякъде виждаха непознати лица. Всички пиеха вино или бира. Чуваше се френска, италианска, дори холандска реч.
В първия от официалните салони седеше Джоан Крос, заобиколена от непознати за Марклин хора, погълнати от някакъв сериозен разговор.
Стюарт го нямаше.
— Виждаш ли? — прошепна Томи в ухото му. — Те просто вършат това, което се прави след смъртен случай — събират се, говорят, като на парти. Това трябва да направим и ние. Разбираш ли?
Марклин кимна, но не му харесваше, никак не му харесваше. Обърна се назад към вратата, но тя вече бе затворена, или просто не се виждаше от тълпата. Зачуди се защо има толкова много непознати лица. Понечи да каже нещо на Томи, но той се бе отдалечил и говореше с Елвера и кимаше. Тя изглеждаше все така старомодно както винаги, тъмносивата й коса бе прибрана на кок на тила, очилата без рамки се бяха смъкнали на носа й. До нея стоеше Енцо — един доста лицемерен на вид италианец. Къде ли беше близнакът му?
Колко ли е ужасно да прекараш целия си живот на това място, помисли си Марклин. Дали щеше да посмее да попита за Стюарт? Със сигурност нямаше да попита за Юри. Анслинг и Пери му бяха казали, че той се обажда. Господи, какво да прави? А къде бяха Анслинг и Пери?
Галтън Пен, един от послушниците, си проправяше път през тълпата.
— Хей, Марк. Какво мислиш за всичко това?
— Ами не знам какво говорят хората тук — отвърна той. — Но пък и не ги слушам особено.
— Ами да поговорим, човече, преди да забранят всякакви разговори по темата. Нали знаеш как е в ордена. Нямат представа кой е убил Маркус. Никаква представа. Знаеш ли какво си мислят всички? Нещо, което не им се ще ние да разберем.
— Какво?
— Че е била някаква свръхестествена организация. Елвера е видяла нещо ужасяващо. Нещо страшно се е случило. Знаеш ли, Марк, много съжалявам за Маркус, но това е най-вълнуващото, което се е случвало, откакто ме приеха.
— Да, знам какво имаш предвид — отвърна Марк. — Не си ли виждал Стюарт?
— Не, изобщо, още от сутринта, когато отказа да стане директор. Ти беше ли тук тогава?
— Не, всъщност да — каза Марк. — Просто се чудех дали е излязъл.
Галтън поклати глава.
— Гладен ли си? Защото аз умирам от глад. Да хапнем нещо.
Нямаше да е лесно, никак. Но пък ако единствено идиоти като Галтън го заговаряха, щеше да се справи без съмнение.
 

Шестнайсет
 
Пътуваха вече повече от час, почти се беше стъмнило. Сребристи облаци закриваха небето, яркозелените поля и хълмовете изглеждаха някак сънливи. Спряха за малко в селце с няколко къщички в черно и бяло и обрасло с трева гробище. Кръчмата изглеждаше доста приканващо. Вътре имаше дори дъска за дартс и няколко мъже хвърляха стрелички. Миризмата на бира беше великолепна.
«Но не беше сега времето да спират за по питие», помисли си Майкъл. Той слезе от колата, запали цигара и загледа с удивление колко учтиво Аш поведе затворника си към тоалетната на кръчмата.
Юри беше в телефонната будка от другата страна на улицата и говореше бързо, явно с метрополията. Роуан стоеше до него със скръстени ръце и гледаше небето или нещо по него. Юри пак беше разстроен, кършеше дясната си ръка, защото държеше слушалката с лявата и непрестанно кимаше. Беше съвсем очевидно, че Роуан слуша думите му.
Майкъл се облегна на варосаната стена и дръпна от цигарата. Винаги го удивляваше колко уморително е да се возиш в кола. Дори това крайно вълнуващо пътуване не беше много по-различно. Сега, когато мракът се спускаше над красивата провинциална местност, той усещаше, че му се доспива, без значение какво го очакваше.
Когато Аш и затворникът му излязоха от кръчмата, Гордън изглеждаше напълно отчаян. Явно не бе успял да потърси помощ или пък не бе посмял да опита.
Юри затвори телефона. Беше негов ред да влезе в кръчмата. Все още изглеждаше притеснен, дори на ръба на лудостта. Когато вниманието й не бе привлечено от Аш, Роуан го бе наблюдавала загрижено по време на пътуването.
Майкъл гледаше как Аш връща Гордън на задната седалка на колата. Взираше се в тях съвсем открито. Не му се занимаваше с преструвки. Забележително, но този висок мъж не изглеждаше страховит, както Юри ги бе уверил. Да, беше красив, направо забележително красив, но не и страховит. Майкъл изобщо не виждаше нищо подобно. Виждаше само елегантност, лекота и изящни движения, които говореха за сила и сръчност. Рефлексите му бяха удивителни. Беше доказал това, когато Стюарт Гордън отново посегна към ключалката на вратата, когато спряха на едно кръстовище преди половин час.
Черната коса на този мъж много му напомняше за косата на Лашър — копринена, фина и гъста. Белите кичури му придаваха допълнителен блясък. Лицето му бе доста едро — твърде костеливо, за да изглежда женствено, но пък някак деликатно. Дългият му нос се компенсираше от много големите и леко раздалечени очи. Кожата му беше кожа на възрастен, не мека като на бебе. Но истинското обаяние на този мъж идваше от гласа и очите. «Гласът му може да те убеди във всичко», помисли си Майкъл. Очите му също бяха много убедителни.
И Лашър, и Аш се отличаваха с някак детска простота, но не беше само това. Какъв беше ефектът от това? Аш приличаше на ангелско същество, безкрайно мъдро и търпеливо, и все пак напълно решено да убие Стюарт Гордън.
Разбира се, Майкъл не можеше да предположи на каква възраст е. Беше много трудно да помни, че това не е човек, а нещо различно и невъобразимо странно. Майкъл знаеше, че той не е човек. Разбираше го от стотици дребни детайли — от големината на кокалчетата на ръцете му, от странния начин, по който разтваряше очи, когато е учуден от нещо, и най-вече заради абсолютното съвършенство на зъбите и устата му. Устата му беше бебешки мека, нещо необичайно при мъж с такава кожа, а зъбите му бяха бели като на рекламно лице.
Майкъл и за миг не би повярвал, че това същество е древно или че е великият свети Ашлар от Донелайт. Древният крал, който се бе покръстил по римско време и който бе позволил да изгорят неговата езическа кралица.
Но бе повярвал в мрачната легенда, разказана му от Жулиен. Това бе един от многото Ашлари, без съмнение най-могъщият талтош от долината — същество от същата раса като онова, което Майкъл бе убил.
В това отношение не хранеше никакви колебания.
Беше преживял твърде много, за да се съмнява. Само дето не можеше да повярва, че този висок красив мъж е свети Ашлар. Вероятно просто не искаше да е така поради същите причини, които придаваха смисъл на сложната ситуация, която вече напълно бе приел.
«Да, сега живееш с цял набор от нови реалности», помисли си той. Може би затова приемаш всичко така спокойно. Виждал си призрак, слушал си го. Знаеш, че е бил там. Той ти каза неща, които няма как да бъдат измислени или пък нагласени. Видя и Лашър и чу дългата му пледоария, с която търсеше съчувствие. И всичко това бе съвсем невъобразимо за теб, изпълнено с нова информация и странни детайли, които все още си спомняш с объркване. Сега, когато нещастието, което те изпълваше при думите на Лашър, вече го няма и той самият лежи заровен под дървото.
О, да, не забравяй как зарови тялото, как положи главата в дупката до него, как откри смарагда. Как го взе, как го държа в тъмното, докато разчлененото тяло лежеше във влажната земя, готово да бъде заровено.
«Сигурно се свиква с всичко», помисли си той. Зачуди се дали това се е случило със Стюарт Гордън. Съмняваше се, че той е ужасно и непростимо виновен за всичко. Юри обаче не се съмняваше. Но как така този човек е могъл да предаде собствените си ценности?
Майкъл трябваше да признае, че и самият той винаги е бил податлив на същия този келтски мрак, на мистериите. Любовта му към Коледа вероятно се коренеше в някакъв ирационален копнеж по ритуалите, родени на тези острови. Мъничките коледни играчки, които толкова обичаше да събира, по някакъв начин бяха емблематични за старите келтски богове и за вярванията, основани на келтските тайни.
Обичта му към къщите, които реставрираше, понякога го потапяше в същата тази атмосфера на стари тайни, стари дизайни и скрито знание, което може да бъде разкрито. Осъзна, че донякъде разбира Стюарт Гордън. А и много скоро самата Теса щеше да обясни всички жертви и ужасни грешки на Гордън.
Майкъл беше преживял толкова много, че сега спокойствието му бе неизбежно.
Да, ти мина през всичко това и свикна с него, бе съсипан от него, а сега стоиш тук, до една кръчма в малко селце като от пощенска картичка, с леко стръмни каменни улици, и мислиш за преживяното без никаква емоция — за това, че си в компанията на същество, което не е човек, но е интелигентно като човек, че скоро ще видиш женска от неговия вид и ще настъпи събитие от такова огромно значение, че никой не би искал да се докосне до него, вероятно от уважение към човека, който явно е обречен да умре.
Беше трудно да пътува цял час с човек, който ще умре.
Изпуши цигарата. Юри тъкмо излизаше от кръчмата. Бяха готови да потеглят.
— Свърза ли се с метрополията? — попита го бързо Майкъл.
— Да, и поговорих с няколко души. Обадих се четири пъти и говорих с четирима членове на ордена. Ако те, моите най-стари и най-близки приятели, са част от това, тогава няма никаква надежда.
Майкъл стисна леко рамото му и го последва към колата.
Хрумна му още нещо — че не мисли за Роуан и нейната реакция при вида на талтоша, макар че докато пътуваха инстинктивното му чувство за притежание за малко да го принуди да поиска да спрат колата и Юри да седне отпред, а той да се настани до жена си.
Не, нямаше да мисли за това. Не би могъл да знае какво чувства или мисли Роуан, докато гледа странното същество. Той може и да беше вещица според генетичния профил и по силата на странна наследственост, за която не знаеше нищо, но не можеше да чете мисли. А и от мига, в който срещнаха Ашлар, разбра, че Роуан няма да пострада, ако прави любов с това същество, защото тя вече не може да има деца и не може да получи ужасния кръвоизлив, отнел живота на много от жените Мейфеър.
Колкото до Аш, ако желаеше Роуан, то с нищо не го показваше. Пък и сега пътуваше към женска от собствения си вид, която вероятно бе последната на този свят.
Налага се да бъде взето незабавно решение, помисли си той, когато седна до шофьора и затвори вратата. Нима ще стоиш и ще гледаш как този гигант убива Стюарт Гордън? Много добре знаеш, че не можеш да го направиш. Не можеш да гледаш как убиват човек. Това бе невъзможно. Единствения път, когато бе свидетел на убийство, то стана бързо — с един изстрел от пистолет.
Разбира се, ти сам уби трима души. А този лъжлив кучи син, този откачен, който твърдеше, че държи под ключ богиня, бе убил Аарън.
Излизаха от малкото селце, което бързо изчезна в сгъстяващия се мрак. Колко нежна и спокойна бе местността тук. При други обстоятелства щеше да помоли да спрат, за да се разходи покрай шосето.
Когато се обърна настрани, с изненада видя, че Роуан го гледа. Седеше извърната и бе опряла крак на седалката точно зад него, явно за да може да го вижда. Полуголите й крака изглеждаха великолепно, но какво от това? Тя бе дръпнала полата си прилично. Виждаше се малка част от обутото в найлонов чорап бедро.
Той протегна ръка зад облегалката и я сложи на рамото й. Тя не се възпротиви, само го погледна с огромните си тайнствени сиви очи и го дари с доста интимна усмивка.
Беше я избягвал в селото и сега се зачуди защо. Защо? Импулсивно реши да направи нещо грубо и вулгарно.
Наведе се напред, хвана я за тила и я целуна бързо. После се отпусна назад. Тя можеше да се възпротиви, но не го направи. Устните й докоснаха неговите и той усети остра болка, която прерасна във възбуда. Обичам те! Господи, дай ни още един шанс!
И още щом осъзна грубостта на постъпката си, той си даде сметка, че изобщо не бе говорил с нея; бе говорил на себе си за нея.
Седна назад и се загледа през предното стъкло, към небето, което се смрачаваше и губеше порцелановия си блясък. Отпусна глава настрани и затвори очи.
Нищо не можеше да попречи на Роуан да се влюби в това същество, което не можеше да й направи дете. Нищо, освен брачната й клетва и волята й.
Майкъл осъзна, че не е сигурен и в двете. Вероятно никога вече няма да бъде сигурен.
След двайсетина минути съвсем се смрачи. Фаровете на колата пробиваха мрака по магистралата, която приличаше на всяка друга магистрала по света.
Накрая Гордън заговори. Каза им да завият вдясно и после веднага вляво.
Колата излезе от откритата местност и се озова сред тъмни дървета — букове и дъбове, дори и малко цъфнали плодни дръвчета, които не се виждаха ясно. Цветчетата изглеждаха розови на светлината на фаровете.
След втория завой пътят вече не бе асфалтиран. Гората ставаше по-гъста. Може би това бяха останки от столетна гора, гората на друидите, която навремето се бе разпростирала в цяла Англия и Шотландия, вероятно и цяла Европа. Гора, която Юлий Цезар бе прочистил така безмилостно, че боговете на враговете му е трябвало или да избягат, или да умрат.
Луната бе приказно ярка. Виждаше се малък мост, а после още един завой. Минаваха по брега на малко спокойно езерце. От другата му страна се издигаше кула, вероятно норманско укрепление. Гледката бе така романтична, че поетите от миналия век със сигурност са били луди по това място. Вероятно дори я бяха построили и тя бе една от красивите имитации, пръснати навсякъде, както възродилата се напоследък любов към готиката бе трансформирала архитектурния стил по света.
Но щом се приближиха, щом завиха към кулата, Майкъл я видя по-добре и осъзна, че наистина е кръгла норманска кула, поне на три етажа. Прозорците бяха осветени. Долната част на сградата бе затулена от дървета.
Да, беше истинска норманска кула — бе виждал такива като студент, докато скиташе по туристическите маршрути из цяла Англия. Вероятно в някоя събота, която вече не помнеше, бе видял и точно тази кула.
Не, не беше много вероятно. Езерото, гигантското дърво вляво, всичко изглеждаше почти съвършено. Сега се виждаха и основите на голямата постройка, които бяха доста порутени от дъждовете и вятъра и забулени от див бръшлян.
Продължиха през горичка от млади дъбове и кулата се скри от поглед. Появи се отново изненадващо близо и Майкъл видя, че пред нея са спрени две коли, а отстрани на голямата порта светят електрически крушки.
Всичко изглеждаше много цивилизовано и пригодено за живот. Но беше великолепно запазено, ненакърнено с каквато и да било съвременна намеса. Бръшлянът се извиваше по покрития с хоросан камък и пълзеше нагоре по обикновената арка над портала.
Никой не продумваше.
Шофьорът най-сетне спря колата на малка, покрита с чакъл алея. Майкъл веднага излезе и се огледа наоколо. Видя тучна дива английска градина, която продължаваше към езерото и гората, цветята в лехите бяха на път да разцъфнат. Той различаваше смътните им силуети, но мракът пречеше да ги види ясно. Колко ли красиво бе по изгрев?
Дали щяха да дочакат слънцето тук?
Огромна лиственица се възправяше между тях и кулата — вероятно едно от най-старите дървета, които бе виждал.
Той тръгна към дънера й и в същия миг осъзна, че се отдалечава от жена си. Но не можеше да се спре.
Застана под огромните клони на дървото и се загледа във фасадата на кулата. Видя самотна фигура на третия прозорец. Малка главица и рамене. Беше жена с дълга коса или пък носеше воал, не можеше да се разбере точно.
За миг гледката го завладя — сънливи бели облаци, ярката луна, самата кула и грубото й великолепие.
Чу стъпките на другите по чакъла, но не се отмести от пътя, не помръдна изобщо. Искаше да стои тук, да гледа това спокойно езеро, неподвижната вода, обградена от нежни плодни дръвчета с бледи, потрепващи цветове. Японска слива най-вероятно. Имаше такива дървета навсякъде из Бъркли, Калифорния, през пролетта дори караха светлината по малките улички да розовее.
Искаше да запомни всичко. Искаше никога да не го забравя. Вероятно още се чувстваше отпаднал заради часовата разлика, може би полудяваше също като Юри. Не знаеше. Но тази гледка си струваше цялото пътуване, всичките му ужаси и разкрития — високата кула и принцесата в нея.
Шофьорът бе изгасил фаровете. Останалите минаха покрай Майкъл, а Роуан се спря до него. Той погледна още веднъж към езерото и към огромната фигура на Аш, който вървеше пред него. Ръката му все така стискаше Стюарт Гордън, който крачеше така, сякаш всеки момент ще припадне. Белокос старец, чийто врат изглеждаше безкрайно крехък на светлината, струяща от входа на кулата.
Реалността отново го връхлетя като удар с боксова ръкавица. Женският талтош живееше в тази кула като Рапунцел, а Аш щеше да убие човека, когото водеше към вратата.
Може би от цялото това преживяване в паметта му щяха да останат само тези образи, само тази леко мразовита нощ. Да, много вероятно.
Аш взе ключа от Стюарт Гордън и го пъхна в голямата желязна ключалка. Вратата се отвори леко и те влязоха в нисък затоплен салон, пълен с удобни старинни мебели с красиви криви крачета, имитиращи животински лапи, и бродирана тапицерия — леко износена, но още красива.
По стените висяха средновековни картини, много от които се отличаваха с неувяхващия блясък на истински яйчни темперни бои. Имаше и прашасала рицарска броня. Тук-там небрежно бяха пръснати и други старинни съкровища. Това бе убежище на романтичен човек, който обича английското минало и вероятно е безвъзвратно отчужден от настоящето.
Вляво се виждаше стълбище, което следваше извивката на стената. От стаята горе струеше слаба светлина.
Аш пусна Стюарт Гордън и тръгна нагоре, като се хвана за грубия парапет.
Роуан го последва незабавно.
Гордън като че не осъзнаваше, че вече е свободен.
— Не я наранявай — извика той внезапно, като че не можеше да измисли какво друго да каже. — Не я докосвай без нейно желание! — настоя. Гласът му бе побрал и последното му останало мъжество. — Не наранявай моето съкровище!
Аш спря и го погледна замислено. После продължи да се изкачва.
Всички го последваха, а Гордън изблъска грубо Майкъл и Юри от пътя си. Настигна Аш на върха на стълбището и изчезна от поглед.
Когато най-сетне се изкачиха горе, се озоваха в друга голяма стая, подобна на тази долу. Стените й бяха всъщност стените на кулата, с изключение на две малки помещения, изкусно издигнати от старо дърво, с отделни тавани — вероятно баня и дрешник. Те като че опираха право в каменната стена отзад. Голямата стая също бе обзаведена с меки дивани и позахабени стари кресла, пръснати тук-там лампи с лампиони от пергамент, които създаваха островчета светлина в мрака. Центърът на помещението обаче бе съвършено гол. Един истински полилей от ковано желязо с кръг топящи се свещи озаряваше голяма част от лакирания дървен под.
В първия момент Майкъл не забеляза, че в стаята има още някой, частично скрит от погледите им. Юри обаче вече го бе видял.
От другата страна на кръга светлина седеше много висока жена, която тъчеше. Една малка настолна лампа осветяваше ръцете, но не и лицето й. Виждаше се късче от платното и Майкъл забеляза, че е много сложно и разноцветно.
Аш стоеше като вкаменен и се взираше в нея. Жената отвърна на погледа му.
Никой не помръдваше, само Гордън хукна към нея.
— Теса, Теса, тук съм, скъпа. — Гласът му прозвуча като от друга реалност, в която останалите не съществуваха.
Жената стана и се извиси доста над крехката фигура на Гордън, който я прегърна. Тя въздъхна леко и докосна Гордън по слабите рамене. Въпреки ръста си беше много крехка и изглеждаше по-уязвима от него. Без да я пуска от прегръдката си, той я поведе към светлината.
Роуан изглеждаше някак мрачна. Юри бе изумен. Изражението на Аш беше неразгадаемо. Гледаше как жената се приближава и застава под полилея, а светлината озарява косата и челото й.
Като за жена, тя беше направо чудовищно висока.
Лицето й бе съвършен овал, безупречно, подобно на лицето на Аш, но не така дълго и скулесто. Устата й бе нежна и малка, очите, макар и големи, бяха плахи и със съвсем обичаен цвят — сини, обрамчени с дълги лъскави мигли. Като очите на Аш. Огромна бяла грива се спускаше по раменете й и падаше надолу почти като магия, защото изглеждаше съвсем неподвижна и мека. Приличаше по-скоро на облак и бе така фина, че светлината я правеше прозрачна.
Жената бе облечена с виолетова рокля, красиво набрана точно под гърдите. Ръкавите бяха богати, старомодни, събрани над лактите, а после отново бухваха и бяха пристегнати над китките.
Майкъл се сети пак за Рапунцел или по-скоро за всяка романтична приказка, която някога бе чел — за селенията на приказни кралици и принцеси с голяма власт. Щом жената се приближи до Аш, Майкъл забеляза, че кожата й е много бледа, почти бяла. Бузите й бяха гладки, а устните й леко лъщяха. Миглите й се открояваха ярко около сияещите сини очи.
Тя се смръщи и на челото й се появи бръчка. Приличаше на бебе, готово да се разреве.
— Талтош — прошепна тя, но без никаква тревога в гласа. Дори изглеждаше някак тъжна.
Юри въздъхна леко.
Гордън изглеждаше вкаменен от удивление, сякаш не бе очаквал да стане свидетел на подобна среща. За миг дори се подмлади, очите му грейнаха от любов и екстаз.
— Това ли е твоята женска? — попита тихо Аш. Той се взираше в нея и дори се усмихваше леко, но не пристъпи да я поздрави, нито да докосне протегнатата й ръка. Говореше съвсем бавно. — Това ли е женската, заради която си убил Аарън Лайтнър, заради която се опита да убиеш Юри, заради която на всяка цена искаше да намериш мъжки талтош?
— Какво говориш?! — рече Гордън боязливо. — Ако посмееш да я нараниш с думи или с дела, ще те убия.
— Не мисля — отвърна Аш. — Скъпа моя — обърна се той към жената, — разбираш ли ме?
— Да — рече тихо тя, а гласът й звънна като камбанка. Потрепери и протегна ръце напред като в религиозен екстаз. — Талтош — каза отново, поклати леко глава и се смръщи някак отчаяно.
Дали и обречената Емалет е била толкова красива и женствена?
Майкъл с ужас си спомни как лицето на Емалет се сгърчи, щом куршумите я поразиха, и я видя отново да полита назад! Затова ли плачеше Роуан сега или просто бе уморена и изумена — очите й се бяха навлажнили, докато гледаше как Аш се взира в жената, а тя в него. Какво ли значеше за нея всичко това?
— Красивата Теса — каза Аш и леко вдигна вежди.
— Какво не е наред? — попита Гордън. — Нещо не е наред и за двамата, нали? Кажете ми. — Той се приближи, но спря, очевидно не искаше да застава между тях. Гласът му бе дълбок и изпълнен с мъка. Като на оратор или на човек, който знае как да развълнува слушателите си. — Господи, не си го представях така — тук, сред хора, които не могат да схванат значението на всичко това.
Беше прекалено завладян от емоции, за да се преструва. Жестовете му вече не бяха истерични, а трагични.
Аш все така стоеше на мястото си и се усмихваше на Теса. После кимна от удовлетворение, когато малката й устичка се разтвори в усмивка.
— Много си красива — прошепна той и вдигна ръка към устните си, целуна пръстите си и леко докосна бузата й.
Тя въздъхна, протегна дългата си шия и остави косата й да се спусне назад. После посегна към него и той пое ръцете й. Целуна я, но без никаква страст.
Гордън застана между тях, прегърна Теса през кръста с лявата си ръка и леко я дръпна назад.
— Не тук, моля ви. Не го превръщайте в бордей.
Той остави Теса и се приближи до Аш със събрани за молитва ръце. Гледаше го без никакъв страх, сякаш вече нехаеше за собствения си живот.
— Кое място е подходящо за брак между талтоши? — попита той почтително с дълбок и умоляващ глас. — Може би на някое свято място в Англия, там, където пътят на свети Михаил се спуска от билото на хълма, там, където все още стоят руините на кулата на древната църква на светеца?
Аш го погледна почти тъжно, сдържано.
— Нека ви заведа там — продължи Гордън. — Позволете ми да видя сватба на талтоши на Гластънбъри Тор! — Гласът му затихна и той заговори по-бавно. — Ако видя това, ако видя чудото на раждането на светата планина, там, където самият Христос е дошъл в Англия — където са поваляни стари богове и издигани нови, където е проливана кръв в защита на светостта — ако видя раждането на ново поколение, което идва на бял свят съвсем пораснало и готово да прегърне родителите си, самият символ на живота, тогава за мен вече няма да има значение дали ще умра.
Бе вдигнал ръце така, сякаш удържаше с тях святата си мечта, а гласът му бе изгубил всяка нотка на истеричност. Очите му бяха ясни и почти спокойни.
Юри го наблюдаваше с подозрение.
Аш бе самото търпение, но за първи път Майкъл видя в очите му и дори зад усмивката някаква мрачна емоция.
— Тогава — настоя Гордън — ще видя онова, за което съм живял. Ще стана свидетел на чудото, което възпяват древните поети. Чудо, по-велико от всичко, което някога съм познавал, за което съм чел, което съм слушал, което мога да изразя с думи. Моля ви, подарете ми този последен момент, нека идем там. Не е далече. Едва на четвърт час оттук е — само няколко минути. А на Гластънбъри Тор аз ще я предам на теб, както баща предава дъщеря си, съкровището си, любимата ми Теса, за да се осъществи онова, което и двамата желаете.
Той замълча, все още вгледан отчаяно в Аш и някак дълбоко натъжен. Сякаш с тези си думи е показал, че вече напълно приема собствената си смърт.
Не обърна никакво внимание на погледа на Юри. Майкъл се чудеше на трансформацията, която бе настъпила у стареца. На силата на убеждението му.
— Гластънбъри — прошепна Стюарт. — Моля ви. Не тук. — И накрая поклати глава. — Не тук — повтори и замълча.
Изражението на Аш не се бе променило. А после внимателно, сякаш разкриваше ужасна тайна на някой много уязвим, почти със състрадание каза:
— Няма да има никакъв съюз, никакво поколение. — Замълча, после продължи: — Твоята красива Теса е стара. Пресъхнала е. Изворът й е пресушен.
— Стара ли?! — Стюарт беше объркан, не можеше да повярва. — Стара! Луд ли си, как можа да го кажеш? — Обърна се безпомощно към Теса, която го гледаше без болка и разочарование в очите.
— Ти си луд — повтори Стюарт и извиси глас. — Виж я само! — изкрещя той. — Виж лицето й, тялото й. Тя е великолепна. Доведох те при такава красавица, че трябва да паднеш на колене и да ми благодариш! — Бе поразен, невярващ и все пак лека-полека се прекършваше.
— Лицето й ще остане такова до деня на смъртта й — каза Аш с обичайната мекота в гласа си. — Никога не съм виждал талтош с по-различно лице. Но косата й е напълно бяла, не е останал и един тъмен кичур. Тя не излъчва никаква миризма. Попитай я. Хората са я използвали отново и отново. Или вероятно тя се е скитала по-дълго от мен самия. Утробата й е мъртва. Изворът й е пресъхнал.
Гордън не направи опит да протестира. Притисна устните си с ръце, сякаш се опитваше да потисне вик на болка.
Жената изглеждаше леко объркана, но почти не бе разстроена. Пристъпи напред и прегърна треперещия Гордън с дългите си ръце. После заговори на Аш:
— Съдиш ме за онова, което мъжете са ми причинили, задето ме използваха във всяко село, във всеки град, в който отивах. Задето през всичките тези години кръвта ми изтичаше отново и отново, докато не остана нищо?
— Не, не те съдя — каза Аш искрено, дори загрижено. — Не те съдя, Теса. Наистина.
— О! — Тя се усмихна лъчезарно, сякаш това бе повод за огромно щастие.
Обърна се внезапно към Майкъл и после към неясната фигура на Роуан, която стоеше близо до стълбището. Изражението й излъчваше нетърпение и любов.
— Бях спасена тук от този ужас — каза тя. — Тук Стюарт ме обича целомъдрено. Тук е моето убежище. — Протегна ръце към Аш. — Ще останеш ли при мен, ще поговорим ли? — Дръпна го към центъра на стаята. — Ще потанцуваш ли с мен? Когато погледна очите ти, чувам музика. — Тя привлече Аш към себе си и каза развълнувано: — Така се радвам, че дойде.
Не погледна към Гордън, който бе сбърчил чело. Притиснал уста с пръсти, той отстъпи назад към един стар дървен стол. Седна в него, отпусна глава на твърдата облегалка и я извъртя немощно встрани. Духът го бе напуснал. Като че и самият живот го напускаше.
— Танцувайте с мен — повтори Теса. — Искате ли да танцувате? — Тя разпери ръце, отметна глава назад и развя косите си, които наистина не приличаха на безжизнените бели коси на старица.
Започна да се върти, докато дългата й широка виолетова рокля не се завихри около нея във формата на камбанка. Теса танцуваше на пръсти. Краката й бяха мънички и обути в пантофи.
Майкъл не можеше да откъсне очи от нея, от нежните въртеливи движения, от начина, по който пристъпваха краката й, сякаш в ритуален танц.
За Гордън тази гледка явно беше много болезнена. Явно разочарованието му се бе оказало по-силно от жаждата за живот. Сякаш най-сетне му бе нанесен фаталният удар.
Аш също се взираше в Теса — вероятно трогнат, със сигурност притеснен и може би нещастен.
— Лъжеш — промърмори отчаяно Гордън. — Това са ужасни, извратени лъжи.
Аш не си направи труда да му отговори. Усмихна се и кимна на Теса.
— Стюарт, пусни моята музика. Моля те, пусни я. Пусни моята музика… за Аш! — Тя се поклони пред Аш и отново се усмихна. Той отвърна на поклона й и я хвана за ръце.
Гордън сякаш не бе способен да помръдне. Само измърмори:
— Не е истина. — Но като че и сам не си вярваше.
Теса бе започнала да си тананика и отново се завъртя.
— Пусни музиката, Стюарт, пусни я.
— Аз ще я пусна — каза тихо Майкъл. Обърна се и затърси с поглед някаква техника. Надяваше се да не става дума за инструмент — арфа, цигулка или нещо подобно, защото тогава нямаше да се справи.
Беше дълбоко трогнат, ужасно тъжен, неспособен да изпита огромното облекчение, което би трябвало да изпитва. За миг погледна към Роуан. Тя също изглеждаше тъжна, стиснала ръце, изпънала тяло до перилото на стълбата. Очите й не се откъсваха от танцуващата Теса, която тананикаше някаква разпознаваема мелодия — нещо, което Майкъл познаваше и обичаше.
Той най-сетне откри една стереоуредба с извънредно модерен дизайн, със стотици малки екранчета и копчета, с жици, които пълзяха към говорителите, които висяха на неравни интервали по стените.
Наведе се и се опита да прочете надписа на касетата в касетофона.
— Това е — каза Стюарт, без да откъсва очи от жената. — Просто я пусни. Тя я слуша постоянно. Това е нейната музика.
— Танцувайте с нас — обади се Теса. — Не искате ли да танцувате? — Тя се приближи до Аш и този път той не можа да устои. Хвана я за ръцете и я прегърна както мъж прегръща жена за валс.
Майкъл натисна бутона на касетофона.
Музиката започна тихо, чу се бавна мелодия на струнен инструмент; после се включиха тромпетите и потрепващите трели на клавесин, който скоро поде мелодията, а струнните го последваха.
Аш веднага поведе партньорката си в кръг с широки елегантни стъпки.
Това беше канонът на Пахелбел. Майкъл веднага го позна, въпреки че никога не го бе чувал в подобно изпълнение: с цялата брас секция, вероятно съгласно замисъла на композитора.
[ Йохан Кристоф Пахелбел — немски композитор от XVIII век. — Бел.прев.]
Едва ли имаше по-жална, по-печална, по-лишена от романтика музика? Тя се разливаше, преодоляваше границите на барока. Тромпетите, цигулките, клавесинът пееха мелодия, изпълнена с толкова трогателна дълбочина, че изглеждаше неподвластна на времето и съвършено съкровена.
Двойката танцуваше с леко сведени глави, широките им стъпки бяха красиви и бавни, в перфектен синхрон с музиката. Аш се усмихваше, Теса също. Щом ритъмът се забърза, тромпетите започнаха да извисяват глас в перфектен синхрон, а останалите инструменти се сляха великолепно в най-кулминационните моменти на композицията, Аш и Теса затанцуваха все по-бързо и по-бързо. Той я въртеше почти игриво, в много по-широки кръгове. Полите й се развяваха красиво, а малките й крака пристъпваха със съвършена грация. Токчетата й потропваха леко по дървения под, усмивката й беше сияйна.
Сега още един звук се смеси с музиката и Майкъл осъзна, че Аш пее. Пееше без думи, само тананикаше с отворена уста. Теса го последва с безупречния си глас, който се извиси над тромпетите и без усилие последва кресчендото. Завъртяха се още по-бързо, с изправени гърбове, смехът им бе породен от чисто блаженство.
Очите на Роуан се изпълниха със сълзи, докато гледаше високия царствен мъж и крехката грациозна приказна кралица. Старецът също заплака, отпуснат в стола си и сякаш стигнал до ръба на силите си.
Юри като че се разкъсваше вътрешно, сякаш бе на път да изгуби контрол. И все пак стоеше неподвижен, облегнат на стената.
Аш сега гледаше игриво, с обожание, докато се въртеше все по-свободно и по-бързо.
Танцът им продължаваше по самия край на басейна от светлина, после към сенките. Теса изглеждаше като в екстаз, подобно на малко момиче, на което са сбъднали най-голямото желание.
Майкъл си помисли, че е редно да се оттеглят. Да ги оставят насаме. Вероятно това щеше да е единствената им прегръдка. Пък и като че бяха забравили за тях и за онова, което предстоеше. Той обаче не можа да излезе. Никой не се помръдна, а танцът продължи, докато ритъмът не се забави и мелодията не затихна — знак, че скоро ще ги изостави. Всички гласове на инструментите се сляха за последно, после се отграничиха, тромпетът извиси последната жална нота и настъпи тишина.
Танцуващата двойка спря в средата на стаята, светлината озаряваше лицата и блестящите им коси. Майкъл се облегна на камъка, не можеше да помръдне.
Такава музика можеше да наранява. Изоставя те разочарован и пуст. Сякаш ти казва: «Такъв е животът, запомни». Тишина.
Аш вдигна ръцете на приказната кралица и ги погледна внимателно. После целуна дланите й и я пусна. Тя го гледаше като влюбена, вероятно не в него, а в музиката, в танца, в светлината, във всичко.
Той я поведе към стана, внимателно я насочи към стола й и обърна главата й така, че да погледне платното, което тъчеше и което като че бе забравила напълно. Пръстите й посегнаха към нишките и веднага се върнаха към работата.
Аш се оттегли безшумно, после се обърна към Стюарт Гордън.
Старецът мълчеше, беше се отпуснал на една страна в стола, очите му се местеха от Аш към Теса и пак към Аш.
Вероятно бе дошъл ужасният момент. Майкъл не знаеше. Но със сигурност щеше да го предшества някаква история, някакво дълго обяснение, отчаян разказ. Гордън трябваше да се опита. Някой трябваше да се опита да спаси това нещастно човешко същество; нещо трябваше да предотврати тази екзекуция.
— Кажи ми кои са другите — настоя Аш все така кротко. — Искам да разбера кои са твоите съучастници, в ордена и извън него.
Стюарт не бързаше да отговори. Не помръдваше, нито извръщаше поглед от него.
— Не — рече накрая. — Никога няма да ти кажа кои са. — Това прозвуча по-категорично от всичко, което Майкъл бе чувал. Старецът явно бе потънал в болка и нямаше намерение да се оправдава. Аш тръгна бавно към него.
— Почакай — каза Майкъл. — Моля те, Аш, почакай.
Талтошът спря и се вгледа любезно в Майкъл.
— Какво има? — попита, сякаш не можеше да се досети сам.
— Позволи му да ни разкаже каквото знае — отвърна Майкъл. — Нека чуем историята му!
 

Седемнайсет
 
Всичко се бе променило. Всичко беше по-лесно. Тя лежеше в прегръдките на Мориган и Мориган бе в обятията й и…
Настъпила бе вечерта, когато тя отвори очи.
Какъв прекрасен сън. Май Джифорд, Алисия и Древната Евелин бяха с нея, нямаше смърт и страдания, те бяха заедно, дори танцуваха, да, танцуваха в кръг.
Беше прекрасно! Дори сънят да избледнее, усещането остава. Небето бе виолетово, като любимия цвят на Майкъл.
Над нея се бе надвесила Мери Джейн — дяволски красива с лененожълтата си коса.
— Ти си Алиса в Страната на чудесата — каза Мона. — Вече така ще те наричам.
Ще бъде прекрасна, обещавам ти.
— Сготвих вечеря — каза Мери Джейн. — Казах на Еужения да си отиде тази вечер, надявам се, нямаш нищо против. Когато видях килера, направо полудях.
— Разбира се, че нямам нищо против — отвърна Мона. — Помагаш ми, ти си добра братовчедка.
Тя стана освежена, чувстваше се лека и свободна, като бебето, което риташе в корема й. Бебето с дългата червена коса плаваше в течността като мъничка гумена кукла с най-миниатюрните малки коленца…
— Сготвих вкуснотии — ориз, печени омари със сирене, варено пиле с масло и естрагон.
— Къде се научи да готвиш така? — попита Мона. После спря и прегърна Мери Джейн. — Няма други като нас. Знаеш какво имам предвид, нали?
Мери Джейн й се усмихна лъчезарно.
— Да, просто великолепно. Обичам те, Мона Мейфеър.
— О, много се радвам да го чуя — отвърна Мона.
Бяха стигнали до вратата на кухнята и Мона надникна вътре.
— Господи, наистина си сготвила обилна вечеря.
— Да, точно така — каза Мери Джейн гордо и отново разкри перфектните си бели зъби. — Мога да готвя още от шестгодишна. Майка ми тогава живееше с един главен готвач, знаеше ли? А после работих в един луксозен ресторант в Джаксън, Мисисипи. Джаксън е столицата на щата, нали знаеш? В този ресторант се хранеха сенаторите. А аз им казвах: «Ако искате да работя тук, тогава ми позволете да гледам готвачите и да науча каквото мога». Какво ще искаш за пиене?
— Мляко, умирам за мляко — каза Мона. — Не се втурвай още вътре. Виж колко е прекрасен залезът. Любимата част от деня на Майкъл.
Само да можеше да си спомни кой бе с нея в съня й. Останало й бе единствено усещането за любов, за успокояваща любов.
За миг тя изпита ужасно притеснение за Роуан и Майкъл. Как ли щяха да разрешат мистерията около убийството на Аарън? Но пък вероятно заедно двамата бяха непобедими, ако наистина си сътрудничеха. А Юри? Е, явно не им бе писано да съединят съдбите си.
Всички щяха да разберат това, когато му дойдеше времето.
Цветята бяха започнали да цъфтят. Сякаш цялата градина пееше. Тя се свлече до рамката на вратата и затананика заедно с цветята. Мелодията като че идваше от някакво потайно местенце в паметта й, където бяха скътани красиви и нежни спомени. Долавяше аромат във въздуха, който идваше от маслинените дръвчета.
— Скъпа, хайде да хапнем — обади се Мери Джейн.
— Да, добре! — въздъхна Мона, протегна ръце и каза сбогом на нощта.
Тръгна към кухнята като в транс, седна пред отрупаната маса, наредена от Мери Джейн. Тя беше извадила кралския порцелан с най-нежните шарки, с позлатени ръбове. Умно момиче, какво прекрасно умно момиче. Как бе открила по инстинкт най-хубавия порцелан. Тази братовчедка отваряше хиляди нови възможности, а и колко смела беше. Колко наивно от страна на Райън да ги остави сами!
— Никога не съм виждала такъв порцелан — каза Мери Джейн. — Сякаш е направен от колосан плат. Как ли са го изработили? — Тя току-що се бе върнала с кутия мляко и шоколад на прах.
— Не слагай тази отрова в млякото, моля те — каза Мона и веднага грабна кутията с мляко. Отвори я и си наля пълна чаша.
— Имам предвид как са го направили така къдрав. Не мога да проумея. Може би порцеланът е мек като тесто, преди да бъде изпечен. Но пък и тогава…
— Нямам никаква представа — каза Мона, — но обожавам тези шарки. Не изглеждат добре в трапезарията, стенописите ги засенчват. Но стои прекрасно на кухненската маса, а и ти си открила копринените салфетки. Умирам от глад, а току-що обядвахме. Това тук изглежда много вкусно, давай да нападаме.
— Не сме обядвали току-що, а и ти не яде нищо — каза Мери Джейн. — Много се страхувах, че може да не ти е приятно да пипам тези неща. Но после си помислих: «Е, ако Мона има нещо против, просто ще ги прибера».
— Скъпа, къщата сега е и на двете — каза Мона триумфално.
Боже, млякото беше прекрасно. Беше разляла малко по масата, но пък бе толкова вкусно, много вкусно.
Ще пийне още малко.
— Ох, изпих го — изпъшка тя.
— И още как! — усмихна се Мери Джейн, която седеше до нея. Всички блюда на масата бяха пълни със страхотни вкуснотии.
Мона напълни чинията си с димящ ориз. Не посегна към соса. Оризът беше прекрасен. Тя започна да яде, без да чака Мери Джейн да си сервира — бе твърде заета да слага лъжица след лъжица шоколад на прах в своята чаша с мляко.
— Надявам се, нямаш нищо против. Много обичам шоколад. Не мога да живея без него. Дори понякога си правя шоколадови сандвичи. Знаеш ли как се правят? Слагаш две шоколадови блокчета между филии бял хляб, като добавяш и резенчета банани и малко захар. Казвам ти, става върховно.
— О, сигурно щеше да ми хареса, ако не бях бременна. Навремето опустошавах цяла кутия с пияни вишни. — Мона загребваше ориз с вилицата и ядеше бързо. Никакъв шоколад не можеше да се сравни с това. Пияните вишни веднага се превърнаха в далечен спомен. Но пък белият хляб изглеждаше вкусен. — Знаеш ли, мисля, че имам нужда от въглехидрати — каза тя. — Бебето ги иска.
Смях или пък тананикане?
Няма проблем. Всичко беше съвсем просто, съвсем естествено. Чувстваше се в хармония с целия свят и нямаше да е проблем да привлече и Майкъл и Роуан в тази хармония. Седна назад. Изведнъж видя небе, осеяно със звезди. То се извиваше над главата й — черно, чисто и студено. Някакви хора пееха — звездите бяха великолепни, просто великолепни.
— Какво си тананикаш? — попита Мери Джейн.
— Шшшт, чуваш ли това?
Райън току-що бе дошъл, чуваше гласа му в трапезарията. Говореше с Еужения. Мона се зарадва, че ще го види, но за нищо на света нямаше да му позволи да отведе Мери Джейн.
Щом той влезе в кухнята, Мона веднага изпита съжаление към него — изглеждаше много изморен. Все още бе облечен със строгия костюм от погребението. Трябваше да носи нещо по-леко, по-подходящо за това време на годината. Тя обичаше мъже с костюми от крепон през лятото, много харесваше и старците, които все още носеха сламени шапки.
— Райън, ела да хапнеш — каза тя с пълна уста. — Мери Джейн е сготвила толкова много ястия.
— Хайде, сядай — обади се Мери Джейн и скочи веднага. — Аз ще ти сервирам, братовчеде Райън.
— Не, не мога, скъпа — отвърна той, беше прекалено любезен с нея, защото тя бе братовчедка от провинцията. — Много бързам, но благодаря.
— Райън винаги бърза — каза Мона. — Райън, преди да си тръгнеш, защо не се поразходиш в градината. Прекрасно е. Погледни небето, послушай птиците. Ако още не си усетил аромата на сладките маслини, сега е моментът!
— Мона, та ти направо се тъпчеш с този ориз. Да не би да е от бременността?
Тя се опита да не избухне в смях.
— Райън, седни, пийни чаша вино — предложи Мона. — Къде е Еужения? Еужения! Може ли малко вино?
— Не, не искам никакво вино, благодаря. — Той направи жест да освободи Еужения, която се бе появила веднага на прага — несговорчива и ядосана.
Райън изглеждаше много хубав, въпреки че май беше сърдит. Приличаше на човек, който е на път да започне да хока всичко живо. Тя пак започна да се смее. Беше време за нова глътка мляко, не, ще изпие цялата чаша. Ориз и мляко. Нищо чудно, че в Тексас ги ядяха заедно.
— Братовчеде Райън, почакай секунда… — каза Мери Джейн. — Нека напълня чинията ти.
— Не, Мери Джейн, благодаря. Мона, трябва да ти кажа нещо.
— Сега, по време на вечерята? О, ами добре, давай. Колко лошо може да е? — Тя си наля още мляко от кутията, като разля малко върху масата. — След всичко, което вече се случи… Нали знаеш, че проблемът на това семейство е крайният консерватизъм. Но понякога си мисля дали е само това. Как мислиш?
— Мис Пиги — рече Райън непреклонно, — на вас говоря.
Мона направо изпадна в истерия. Мери Джейн също.
— Мисля да работя тук като готвач — каза Мери Джейн. — На този ориз му трябва само малко масло и чесън.
— От маслото е! — обяви Мона и посочи Мери Джейн. — Къде е маслото? Това е тайната — слагай масло на всичко. — Тя взе филийка обикновен бял хляб и го намаза с топлото масло, което бавно се топеше в чинийката.
Райън си гледаше часовника. Безспорен сигнал, че възнамерява да остане още най-много четири минути. Господ да го поживи, още не бе казал и дума, че възнамерява да отведе Мери Джейн.
— Какво става, старче? — попита Мона. — Хайде, засипвай ме с информация. Ще я понеса.
— Не съм сигурен — каза той тихо.
Това я накара да избухне в още един пристъп на смях. Или може би я разсмя тъпото му изражение. Мери Джейн не можеше да спре да се киска. Стоеше до Райън и затискаше с ръка устата си.
— Мона, аз тръгвам — рече той. — В голямата спалня има няколко кашона с документи. Роуан ги искаше — записките от стаята й в Хюстън. — Райън погледна плахо към Мери Джейн, сякаш искаше да каже, че тя не бива да разбира за това.
— О, да, записките — каза Мона. — Чух те да говориш за тях миналата нощ. Знаеш ли, чух много смешна история, Райън. Когато Дафни дьо Мюрие… Нали знаеш коя е?
— Знам, Мона.
— Ами, тя започнала «Ребека» като експеримент — да види колко дълго може да продължи, без да назове името на разказвача. Майкъл ми каза това. Истина е. До края на романа това вече няма значение. Но така и не се разбира какво е името на втората жена на Максим де Уинтър, нито в романа, нито във филма. Гледал ли си филма?
— И какво?
— Ами, ти постъпваш по същия начин. Отиваш чак до гроба на Лашър, без никога да произнесеш името му. — Тя отново избухна в смях.
Мери Джейн също не спираше да се кикоти, сякаш знаеше за какво става дума. Единственото по-смешно нещо от човек, който се смее на нещо, е човек, който дори не се усмихва и се кокори пред теб с безизразно изражение.
— Не докосвай онези кутии — каза сериозно Райън. — Те са на Роуан! Само че трябва да ти кажа нещо за Майкъл. Нещо, което открих в генеалогията, описана в тези документи. Мери Джейн, моля те, седни и си дояж вечерята.
Тя веднага се подчини.
— А, вярно, генеалогия — каза Мона. — О, може би Лашър е знаел неща, които ние не знаем. Мери Джейн, генеалогията не е просто хоби в това семейство — тя е нещо като мания. Райън, четирите минути почти изтичат.
— Какви четири минути?
Тя се засмя отново. Ако той не си тръгнеше, тя щеше да умре от смях.
— Знам какво ще кажеш — обади се Мери Джейн, която отново скочи от стола, като че ли за сериозен разговор бе необходимо да говори права. — Ще кажеш, че Майкъл Къри е Мейфеър. Нали ви казах!
Лицето на Райън загуби и последната следа от жизнеността си.
Мона изпи четвърт от млякото. Беше изяла ориза, затова взе блюдото и отново натрупа димяща купчинка в чинията си.
— Стига си ме зяпал, Райън — каза тя. — Какво за Майкъл? Права ли е Мери Джейн? Тя каза, че той е Мейфеър, още когато се срещна с него за първи път.
— Такъв е — обяви Мери Джейн. — Видях приликата веднага. Знаете ли на кого прилича? На онзи оперен певец.
— На кой оперен певец? — попита Райън.
— Тайрон Макнамара. Беатрис има негови картини, нали се сещаш? Онези гравюри по стените. Бащата на Жулиен! Е, Райън, той трябва да е твой прадядо. Видях много хора в лабораторията, които приличат на него. Сигурно са ирландци. Не ти ли е направило впечатление? Разбира се, че не. Нали всички имате ирландска и френска кръв…
— Холандска също — обади се Райън някак сухо и немощно. Погледна към Мона и после пак към Мери Джейн. — Трябва да вървя.
— Чакай малко — настоя Мона. Тя отново натъпка устата си с ориз и отпи от млякото. — Само това ли искаше да ми кажеш? Че Майкъл е Мейфеър?
— Просто се споменава в онези записки — и без съмнение са отнася за Майкъл.
— По дяволите, нали не намекваш, че… — отвърна Мона.
— Та вие всички така яко сте се оплели — обади се Мери Джейн. — Като някоя кралска фамилия. А ето я и самата царица!
— Страхувам се, че си права — каза Райън. — Мона, вземаш ли някакви лекарства?
— Разбира се, че не. Не бих причинила това на дъщеря си.
— Е, тогава ще тръгвам — рече той. — А вие опитайте да се държите прилично. Помнете, че къщата е обградена от охрана. Не ми се иска да излизате. И моля ви, не вбесявайте Еужения!
— Глупости! — сопна се Мона. — Не си тръгвай. Ти си душата на компанията. А и какво имаш предвид с това да не вбесяваме Еужения?
— Когато отново се вразумите — отвърна Райън, — моля ви, обадете ми се. Ами ако детето е момче? Ти сигурно не би рискувала живота му с един от онези тестове за определяне на пола.
— Не е момче, глупчо — отвърна Мона. — Момиче е и аз дори вече я нарекох Мориган. Ще ти звънна. Става ли?
Той си тръгна, забързан по своя си начин — така както бързат сестрите или лекарите. С минимум шум и без суетене.
— Не докосвай онези книжа — извика й той от килерчето.
Мона се отпусна и си пое дълбоко дъх. Доколкото знаеше, това бе последният възрастен, който щеше да ги провери за днес. Пък и какво беше това за Майкъл?
— Боже, мислиш ли, че е истина? Хей, Мери Джейн, хайде, като привършим, да идем горе да погледнем онези хартии.
— О, Мона, не зная. Той каза, че са на Роуан, нали? Каза да не ги докосваме. Мона, вземи си малко сметанов сос. Не искаш ли пиле? Не съм правила по-вкусно пиле досега.
— Сметанов сос! Сметанов ли каза? Мориган не иска месо. Не харесва месо. Виж, аз имам право да видя онези записки. Ако той е записал онова, което знае.
— Кой?
— Лашър. Нали знаеш кой е Лашър. Не ми казвай, че баба ти не ти е казвала.
— Добре де — каза ми. Но ти вярваш ли в него?
— Дали вярвам в него?! Кукличке, та той за малко да ме нападне. За малко и аз да попадна в статистиката му, като мама, леля Джифорд и другите бедни жени Мейфеър, които умряха. Разбира се, че вярвам в него, защото той е… — Тя се усети, че сочи към градината, в посока на дървото. Не, не й казвай! Беше се заклела пред Майкъл да не казва на никого, че той е погребан там, заедно с другата, невинната, Емалет, онази, която умря, без да е сторила никому нищо.
Не и ти, Мориган, не се тревожи, момиченцето ми!
— Дълга история, сега няма време за това — каза тя на Мери Джейн.
— Знам кой е Лашър и какво се е случило — рече Мери Джейн. — Баба ми ми каза. Останалите не ни казаха направо, че той е убил онези жени. Казаха само, че баба и аз трябва да дойдем в Ню Орлиънс и да бъдем с останалите. Е, нали знаеш, не го направихме и нищо не ни се случи!
Тя сви рамене и поклати глава.
— Това щеше да е ужасна грешка — каза Мона. Сметановият сос бе великолепен с ориза. Защо искаш само бяла храна, Мориган?
Дърветата бяха натежали от ябълки, а тяхното месо бе бяло. Грудките и корените, изравяни от земята, също бяха бели и вкусни. О, виж звездите! Нима този непокварен свят бе наистина непокварен или всекидневните заплахи на природата бяха така ужасни, че и тогава всичко е било съсипано, както сега? Ако живееш в страх, какво значение има…
— Какво става, Мона? — попита Мери Джейн. — Хей, престани да мислиш за това.
— О, нищо, няма нищо — отвърна Мона. — Просто си спомних за един сън, който сънувах в градината. Там проведох невероятен разговор с някого. Знаеш ли, Мери Джейн, хората трябва да се обучават да се разбират взаимно. Ето например сега, аз и ти, ние се обучаваме взаимно да се разбираме, нали схващаш какво имам предвид?
— О, да, напълно. А после ще можеш да ми звънкаш във Фонтевро и да ми казваш: «Мери Джейн, имам нужда от теб!». А аз ще скоча веднага в пикапа и ще долетя.
— Да, точно така, наистина това имам предвид. Ти да знаеш всичко за мен и аз да знам всичко за теб. Това беше страхотен сън. Беше като… просто много щастлив сън. Всички танцувахме. Такъв огромен огън обикновено би ме изплашил, но в съня се чувствах свободна, напълно свободна. Не ми пукаше за нищо. Имаме нужда от още една ябълка. Не пришълците са измислили смъртта. Това е абсурдно понятие, но човек може да разбере защо всички са мислили, че те са го направили… Ами всичко зависи от перспективата и ако нямаш ясно понятие за време, ако не виждаш базисната относителност на времето, която, разбира се, ловците събирачи са разбирали, както и земеделците, но вероятно онези в тропическия рай никога не са развили, защото за тях времето не е циклично. Игла, забита в небето. Разбираш ли какво говоря?
— За какво говориш?
— Ами внимавай, Мери Джейн, и ще разбереш! В съня ми точно нашествениците изобретиха смъртта. Не, сега разбирам, че те са изобретили просто убиването. Това е различно нещо.
— Там има купа, пълна с ябълки. Искаш ли ябълка?
— Да, по-късно. Сега ще се кача в стаята на Роуан.
— Добре, ама нека първо се нахраня — примоли се Мери Джейн. — Не отивай сама. Всъщност не съм сигурна дали имаме право да се качваме горе.
— Роуан няма да има нищо против. Майкъл — също. Не знаеш ли? — изимитира я Мона. — Има ли значение? — Мери Джейн за малко да падне от стола от смях.
— Ти си най-ужасното дете — каза тя. — Хайде, давай. Пилето и без това е по-вкусно студено.
А месото от морето също е бяло, месото на скаридите и рибите, на омарите и мидите. Чисто бяло. Яйцата на чайките са красиви, защото отвън са съвсем бели, а когато ги счупиш, в теб се взира едно огромно златисто око, плуващо в най-прозрачната течност.
— Мона?
Тя още стоеше на вратата на килерчето. Затвори очи. Почувства как Мери Джейн я хвана за ръка.
— Не — отвърна Мона с въздишка. — Отново премина. — Ръката й се спусна към корема. Разпери пръсти над заоблената подутина и почувства леките движения отвътре. Красива Мориган. Косата ти е червена като моята.
Твоята коса толкова червена ли е, мамо?
Не ме ли виждаш?
Виждам те в очите на Мери Джейн.
— Хей, Мона, ще ти донеса стол!
— Не, не, добре съм. — Тя отвори очи. Заля я прекрасен прилив на енергия. Протегна ръце и хукна през бюфетната към трапезарията, а после по дългия коридор и нагоре по стълбището.
— Хайде, да вървим! — крещеше тя.
Беше толкова хубаво да тича — едно от нещата, които й липсваха сега, когато вече не бе дете, а досега дори не го беше осъзнала. Преди тичаше ли, тичаше по Сейнт Чарлз авеню, колкото сили имаше, с разперени ръце. Хукваше по стълбите, като ги вземаше по две наведнъж. Тичаше из пресечката само за да види дали може да го направи, без да спре, без да припадне, без да повърне. Мери Джейн бързаше след нея.
Вратата на спалнята беше затворена. Добрият стар Райън. Вероятно дори я беше заключил.
Но не. Когато отвориха, стаята беше тъмна. Мона напипа ключа за осветлението и полилеят обля в ярка светлина гладкото легло, тоалетката и кашоните.
— Каква е тази миризма? — попита Мери Джейн. — Усещаш ли я?
— Аха. Това е миризмата на Лашър — прошепна Мона.
— Сигурна ли си?
— Да. — Пред тях бяха натрупани кафяви картонени кутии. — На какво ти прилича тази миризма?
— Хм, приятна е. От нея ти се дояждат бонбони лакта или шоколад, или канела, или нещо подобно. Уф! Откъде идва? Знаеш ли какво?
— Какво? — попита Мона, като заобиколи купчината кутии.
— В тази стая са умрели хора.
— Без майтап? Мери Джейн, всеки може да ти го е казал.
— Какво имаш предвид? Мери Бет Мейфеър, Деидре и останалите? Чух за тях, когато Роуан лежеше болна и Беатрис се обади да ни извика с баба в Ню Орлиънс. Баба ми каза. Но тук е умрял и някой друг, някой, който мирише така. Усещаш ли? Усещаш ли трите миризми? Едната е неговата. Другата обаче не е. А третата миризма е миризмата на самата смърт.
Мона стоеше неподвижна, опитваше се да я долови, но вероятно за нея миризмите се смесваха. С остра, почти необикновена болка, тя си помисли за онова, което Майкъл й бе разказал — че слабото момиче не било човек. Емалет. В ушите й гръмна изстрелът и тя ги запуши с ръце.
— Какво става, Мона Мейфеър?
— Господи, къде е станало това? — попита Мона, като все така държеше ръце на ушите си и стискаше очи. Отвори ги само за да погледне Мери Джейн, която стоеше срещу лампата — очите й бяха големи и яркосини.
Мери Джейн се огледа, почти без да помръдва глава. После тръгна покрай леглото. Главата й изглеждаше идеално кръгла и мъничка под меката гладка коса. Стигна до другия край на леглото и спря. После заговори с много дълбок глас:
— Ето тук. Някой е умрял точно тук. Някой, който мирише като него, но не е той.
В ушите на Мона звънна писък, така силен и жесток, че бе десет пъти по-ужасен от въображаемия изстрел. Тя притисна корема си.
Спри, Мориган, спри. Обещавам ти…
— Боже, Мона, да не ти е зле?
— Не, добре съм! — Мона цялата трепереше. Започна да си тананика нещо тихичко, без сама да разбира какво — просто някаква хубава мелодия, вероятно измислена от нея.
Обърна се и погледна към купчината кутии, които я привличаха неудържимо.
— Усеща се и от кутиите — каза тя. — Там е доста силна. Това бе неговата миризма. Знаеш ли, досега никой в семейството не е признавал, че я усеща.
— Как така, че тя е навсякъде! — отвърна Мери Джейн. Стоеше до Мона — вбесяващо висока, с по-изпъкнали гърди. — Наистина се усеща най-много от кутиите, права си. Но виж, те всички са залепени.
— Да, и са надписани с черен маркер, от Райън. А на тази пише: «Записки, анонимни». — Тя въздъхна тихо, но не така лекомислено като преди. — Горкият Райън. «Записки, анонимни». Звучи като група за психологическа поддръжка на книги, които не знаят кой е авторът им.
Мери Джейн се засмя.
Мона беше доволна и също се закиска. Заобиколи кутиите и се отпусна на колене до тях, но внимателно, за да не разклати бебето. То все още плачеше и се въртеше като полудяло. От миризмата е, нали? Както и от всички глупави приказки, представи и образи. Тя затананика на бебето… после тихо запя:
— Набери най-вълшебните цветя, набери най-редките цветя от градина, от гора, от хълм и долина! — Това бе най-сладката песен, която знаеше. Беше я научила от Джифорд — пролетен химн. — Сърцата ни преливат, устата ни изливат песен за най-прекрасната роза в долината!
— О, Мона Мейфеър, хубав глас имаш.
— Всички Мейфеър имат хубави гласове, Мери Джейн. Но не и като мама или Джифорд. Трябваше да ги чуеш. И двете бяха сопрано. Моят глас е нисък.
Сега тя затананика без думи, представяше си горите, зелените поляни, цветята.
— О, Мери, кичим те с цветя сега, кралице на ангелите, кралице на пролетта. О, Мери, кичим те с цветя сега…
Тя се залюля на колене, с ръка на корема, бебето се люлееше лекичко в тон с музиката. Червената му коса сега плуваше около него — разкошна в родилната течност в утробата, подобна на оранжево мастило, което се разлива във вода — безтегловно, полупрозрачно, красиво. Какви мънички краченца, какви мънички пръстчета.
Какъв цвят са очите ти, Мориган?
Не мога да видя очите си, мамо, виждам само това, което виждаш и ти.
— Хей, събуди се, уплаших се, че ще припаднеш.
— О, да. Радвам се, че ме връщаш обратно, Мери Джейн, добре направи. Моля се на небесата и Светата Дева това бебе да има зелени очи като моите. Какво ще кажеш?
— Ще е страхотно! — обяви Мери Джейн.
Мона положи ръце на картонения кашон пред себе си. Този беше. От него миризмата бе най-силна. Нима бе изписал тези листи със собствената си кръв? Като си помисли само, че тялото му лежеше там наблизо. Трябва да го разкопае. Все пак сега всичко се бе променило — Роуан и Майкъл или щяха да се примирят с това, или просто няма да им каже. Все пак то засяга само нея.
— Какви тела смяташ да разкопаваш? — попита Мери Джейн смръщена.
— О, престани да ми четеш мислите! Не бъди такава кучка. Помогни ми с кашона.
Мона разкъса лентата и отвори капака.
— Мона, все пак тези неща принадлежат на някой друг.
— Дааа — отвърна Мона. — Но този някой друг е част от моето наследство, тя има свой собствен клон от родословното дърво, а от върха до корените на това дърво тече жизнена сила, нашата родова кръв. Той беше част от нея, той живееше в нея, живя дълго и вечно като дърво. Мери Джейн, нали знаеш, че дърветата са най-дълголетните създания на земята?
— Да, знам — отвърна тя. — До Фонтевро има много големи дървета. Кипариси, които стърчат направо от водата.
— Шшшт — обади се Мона. Тя махна опаковъчната хартия — този кашон бе опакован, сякаш съдържаше най-скъп порцелан, който щеше да пътува чак до Исландия. Тя видя първата страница от купчина листи, покрити с тънък найлон и овързани с дебел ластик. Същински драсканици — с дълги опашки на съгласните и малки гласни, които в някои случаи бяха не по-големи от точици. Но ги разчиташе.
Разкъса с пръсти найлона.
— Мона Мейфеър!
— Тихо, момиче — сопна се тя. — Има причина да го правя. Ти на моя страна ли ще си, или ще ме изоставиш? Кабелната има много канали, иди си в стаята да гледаш телевизия, ако не искаш да стоиш при мен. Или пък иди да поплуваш, набери цветя или изкопай телата под дървото…
— Искам да остана с теб.
— Тогава докосни това, братовчедке. Чувстваш ли нещо?
— Ооох!
— Той ги е написал. Виждаш записките на доказан нечовек! Гледай.
Мери Джейн коленичи до нея. Докосна леко страницата. Раменете й се прегърбиха, гладката й коса се спусна покрай лицето й, съвършена като перука. Белите й вежди блестяха на бронзовото й чело и всяко косъмче се виждаше. Какво ли мислеше, чувстваше, виждаше? Какво означаваше погледът й? Това дете не беше глупаво, никак не беше глупаво. Но работата бе там, че…
— Спи ми се — каза Мона внезапно. Сложи ръка на челото си. — Чудя се дали Офелия е отишла да подремне, преди да се удави.
— Офелия ли? Имаш предвид Офелия на Хамлет?
— О, ти я знаеш. Прекрасно. Обичам те, Мери Джейн.
Погледна я. Да, това бе прекрасна братовчедка, която може да ти бъде най-добър приятел, която може да узнае всичко, което знаеш и ти. Но никой, никой не знаеше онова, което знаеше Мона.
— Много ми се спи. — Тя се отпусна леко на пода, протегна крака и ръце и се загледа в красивия полилей. — Мери Джейн, ще прегледаш ли ти тази кутия? Доколкото познавам братовчеда Райън, а аз го познавам добре, генеалогията е отбелязана.
— Аха — обади се Мери Джейн.
Колко хубаво, че бе престанала да спори.
— Не, не споря, знаех, че ще се стигне дотук, а и тъй като това са записки на нечовешко същество… ами искам да кажа, че просто ще ги приберем обратно, щом ги прегледаме.
— Точно така — рече Мона и опря буза в хладния под. Миризмата по дъските бе много силна! — И тъй като това е — продължи тя, имитирайки Мери Джейн, но без никаква злоба — скъпоценно знание, трябва на всяка цена да бъде разкрито.
Еха, беше се случило най-невероятното нещо. Тя затвори очи и химнът прозвуча от само себе си. Само трябваше да слуша. Не тя си припомняше думите и звуците, просто мелодията се разгръщаше като при онези експерименти, при които накичват електроди по главата ти и виждаш видения или усещаш отново миризмата на поточето зад къщата от твоето детство.
— Това трябва да разберем и двете — че вещерството е просто една велика наука — каза тя сънливо, все още заслушана в прекрасния химн. — Алхимия, химия и наука за мозъка — всичко това, събрано заедно, прави магия — чиста, хубава магия. Ние не сме загубили магията си във века на науката. Ние сме открили цял куп тайни. Ние ще победим.
— Победим?
О, Мери, кичим те сега с цветя, кралице на ангелите, кралице на пролетта, кичим те с цветя…
— Четеш ли записките, Мери Джейн?
— О, я виж, тук има цяла папка с ксерокопия. «Временен опис: свързани страници, непълна генеалогия».
Мона отново се обърна по гръб. За миг не осъзнаваше къде е. Стаята на Роуан. Виждаха се мънички призми в кристалните висулки на полилея, който бе окачен тук от Мери Бет. Беше донесен от Франция, дали не го бе закачил Жулиен? Жулиен, къде си? Жулиен, защо позволи да ми се случи това?
Но призраците не отговориха, може би защото не искаха, може би защото си имаха причина да мълчат.
— А, ето я тази непълна генеалогия.
— Намери ли я?
— Да, и оригинала, и копието. Всичко тук е в два екземпляра. Оригинал и копие. На малки пакетчета. Подчертано е името на Майкъл Къри и цялата история за Жулиен, дето спал с някакво ирландско момиче, което родило бебе в сиропиталището на Света Маргарет и станало монахиня — сестра Бриджит Мери. И за момичето от сиропиталището, което се омъжило за пожарникар на име Къри, и имали син, а той пък — Майкъл, или нещо такова! Точно така.
Мона се смееше ли, смееше.
— Чичо Жулиен е същински лъв — рече тя. — Нали знаеш какво правят лъвовете, когато навлязат в нов прайд? Убиват всички малки, за да могат женските да се разгонят отново и после им правят много лъвчета. Това е запазване на гените. Чичо Жулиен бе наясно с това. Той просто е подобрявал популацията.
— Да, от това, което чух, той е бил доста придирчив по отношение на това кой е трябвало да оцелее. Баба ми каза, че е застрелял нашия прапрапрапрадядо.
— Не съм сигурна дали това е точният брой на «пра»-тата. Какво друго пише в тия хартии?
— Ами, сладурано, да ти кажа истината, нищо нямаше да разбера, ако някой не го бе подчертал. Тук има сума ти неща. Знаеш ли на какво прилича? Прилича на драсканиците на наркоман, който се мисли за много умен, а на следващия ден вижда, че е сътворил само някакви назъбени линии, нали се сещаш? Като на електроенцефалограма.
— Само не казвай, че си била и медицинска сестра.
— Да, за малко, но беше в онази откачена комуна, където ни караха да си правим клизма всеки ден, за да се очистим от мръсотиите.
Мона отново започна да се смее, сладко, сънливо.
— Не мисля, че дори комуна на Дванайсетте апостола би ме накарала да направя това.
Този полилей бе дяволски красив. Направо бе необяснимо как е могла да живее толкова дълго, без да лежи на пода и да гледа това прекрасно нещо. Песента продължаваше да звучи и, чудо на чудесата, този път се изпълняваше от някакъв инструмент — вероятно арфа и всяка нота се сливаше със следващата. Мона почти не усещаше пода под себе си, когато се концентрираше върху музиката и светлината отгоре й.
— Не си стояла много в тази комуна, нали? — попита тя сънливо. — Звучи ужасно.
— Разбира се, че не съм. Накарах и мама да напусне. Казах й или да тръгне с мен, или аз ще се махна сама. Тогава бях на дванайсет и тя не можеше да ме пусне сама. Виж, пак Майкъл Къри. Името му е заградено в кръгче.
— Лашър ли го е направил, или Райън?
— Знам ли, това е копие и не мога да разбера. Не, сега виждам, кръгчето е направено на копието. Трябва да е бил Райън, а тук пише нещо като «маег». Е, вероятно значи «маг».
— Точно така — отвърна Мона. — Това е на староанглийски. От време на време проверявам всички сходни думи на «вещици» и «магьосници».
— Да, аз също. Маг, точно така. И това значи, не, не ми казвай, това значи някой, който знае истината за всичко, нали?
— Като си помисля, че точно чичо Жулиен ме накара да направя това — каква загадка само! Уж призраците си знаят работата — но може пък чичо Жулиен да не я знае. Мъртвите не знаят всичко. Злите хора — живи или мъртви — винаги правят така, че да те оплетат в такава мрежа, че да няма измъкване. Но Жулиен не знае, че Майкъл е негов наследник. Сигурна съм. Иначе нямаше да ме накара да дойда.
— Да дойдеш къде, Мона?
— В тази къща в нощта на Марди Грас, да спя с Майкъл, да направя това бебе, което само аз и той можехме да направим, или пък ти и той, кой знае. Защото ти също усещаш миризмата, която се излъчва от кутиите, нали?
— Да, може и така да е. Никой не знае.
— Точно така, сладурано, никой не знае. Само че аз го хванах първа. Аз хванах Майкъл, докато вратата още бе отворена и Роуан не се бе прибрала у дома. Промъкнах се през пролуката и прас! Ето ти го бебето, прекрасно малко бебче.
Мона се обърна и вдигна глава, подпря брадичка на ръцете си и заби лакти в килима.
— Мери Джейн, трябва да научиш всичко.
— Да, трябва — каза Мери Джейн. — Искам да науча. Доста се притеснявам за теб.
— За мен? Не се притеснявай. Не съм била по-добре. Още ми се пие мляко, но иначе съм добре. Виж, още мога да лежа по корем, ох, всъщност не мога. — Тя седна. — Не беше много удобно. Предполагам, че ще трябва да се откажа от спането по корем за известно време.
Мери Джейн бе сключила вежди и бе придобила много сериозно изражение. Изглеждаше изключително сладка! Нищо чудно, че мъжете се отнасяха така покровителствено към жените. Дали и Мона изглеждаше толкова сладка?
— Малки вещици! — прошепна Мона и разпери пръсти зад косата си.
Мери Джейн се засмя.
— Да, малки вещици — рече тя. — Значи призракът на чичо Жулиен ти е казал да дойдеш тук и да спиш с Майкъл, а Роуан я е нямало.
— Точно така, нямаше я. И да ти кажа, чичо Жулиен има голям пръст в това. Работата е там, че се страхувам, че е отишъл на небето и ни е изоставил да се оправяме сами. Но това не е лошо. Не ми се ще да трябваше да му обяснявам всичко.
— Защо?
— Това е съвсем нов период, Мери Джейн. Може да се каже, че е вещерство на новото, на нашето поколение. Няма нищо общо с Жулиен, Майкъл или Роуан и с начина, по който те биха разрешили проблемите. Това е нещо съвсем различно.
— Да, разбирам.
— Наистина ли?
— Аха. Май много ти се спи. Ще ида да ти донеса малко мляко.
— О, това би било божествено.
— Ти просто лягай и заспивай, скъпа. Очите ти изглеждат доста зле. Виждаш ли ме изобщо?
— Разбира се, но си права. Ще си легна направо тук. И, Мери Джейн, моля те, възползвай се от ситуацията.
— О, ти си доста млада за такива работи, Мона.
— Не, глупаче, нямах това предвид — засмя се Мона. — Пък и не съм прекалено млада за мъжете, така че не съм млада и за момичета, нали? Всъщност дори ми е любопитно какво ли е да го направиш с момиче или пък с жена, с красива жена като Роуан. Но имах предвид, че кутиите са отворени — възползвай се от този факт и прочети всичко, което поискаш.
— Да, може би ще го направя. Не му разчитам много, но пък разбирам нейния почерк. Тук има и нейни неща.
— Да, прочети ги. Ако ще ми помагаш, трябва да ги прочетеш. А долу в библиотеката е досието на вещиците Мейфеър. Каза, че си го чела — наистина ли?
— Да ти кажа, не съм съвсем сигурна.
Мона се обърна настрани и затвори очи. А ти, Мориган, трябва да се върнеш много, много назад, не при онези глупости за нашественици и римски войници, а още по-назад и да ми кажеш как е започнало всичко. Кой е бил онзи тъмнокосият, когото всички са обичали?
— Лека нощ, Мери Джейн.
— Виж, преди да се отнесеш, скъпа, кажи ми кой ти е най-близкият от роднините?
Мона се засмя. Почти забрави въпроса, но после се събуди със сепване.
— О! Ти, Мери Джейн.
— Не Роуан или Майкъл?
— Абсолютно не. Сега дори трябва да ги възприемаме като врагове. Само че ще се наложи да питам Роуан за някои неща, да узная това-онова, но тя не бива да разбира какво се случва с мен. Трябва да измисля някакъв повод за въпросите си. Колкото до Джифорд и Алисия — те са мъртви. Древната Евелин е много болна, а Райън е твърде глупав. Джен и Шелби пък са твърде невинни. Пиърс и Кланси са просто безнадеждни, защо да съсипваме нормалния им живот? Някога пукало ли ти е за порядките на нормалния живот?
— Никога.
— Предполагам, че вече разчитам на теб, Мери Джейн. Чао, засега.
— Значи не искаш да се обадя на Роуан и Майкъл в Лондон, за да им поискам съвет.
— За бога, не! — Бяха се формирали шест кръга — танцът бе започнал. Тя не искаше да го изтърве. — Не бива да правиш това, Мери Джейн. В никакъв случай. Обещай, че няма да го направиш. Освен това, сега в Лондон е нощ, а ние не знаем какво вършат в момента, не е ли така? Господ да им помага! Господ да помага на Юри!
Мона вече се унасяше. Офелия с цветя в косите, носи се бавно по течението. Клоните на дърветата се надвесват да докоснат лицето й, да докоснат водата. Не, тя танцуваше в кръга, а мъжът с черната коса стоеше в средата и се опитваше да им каже нещо, но всички се смееха ли, смееха. Обичаха го, но знаеха, че той все се тревожи…
— Ами, аз се притеснявам за теб, Мона. Трябва да ти кажа…
Гласът на Мери Джейн идваше много отдалече. Цветя, букети цветя. Това обяснява всичко — защо все сънувах градини, защо рисувам градини с цветни моливи. Защо винаги рисуваш градини, Мона, питаше ме сестра Луиз. Обичам градини, а градината на Първа улица бе така съсипана, преди да я изчистят и променят. Сега е подрязана, поддържана, но пази най-страшните тайни.
Не, мамо, не…
Не, цветята, кръговете, ти говориш! Този сън май ще е също толкова хубав като предишния.
— Мона?
— Остави ме, Мери Джейн.
Мона една я чуваше, освен това нямаше значение какво казва.
А това беше добре, защото преди Мона и Мориган да започнат да пеят, от устата на Мери Джейн излязоха следните думи:
— … знаеш ли, Мона Мейфеър, не искам да ти казвам това, но бебето започна да расте, откакто ти отиде да спиш до онова дърво!
 

Осемнайсет
 
— Мисля, че трябва да тръгваме — каза Марклин.
Лежеше на леглото на Томи, сключил бе пръстите на ръцете си и бе положил глава на тях. Взираше се в чеповете по дървената рамка на балдахина.
Томи седеше до писалището, кръстосал крака на черния кожен диван. Тази стая беше по-голяма от стаята на Марклин, с южно изложение, но той никога не я бе пожелавал за себе си. Харесваше своята. Е, вече бе готов да я напусне. Бе опаковал всичко необходимо в един куфар и го бе скрил под леглото си.
— Наречи го предчувствие. Не искам да оставам тук — каза той. — Няма причина да стоим повече.
— Ставаш фаталист и донякъде глупак — каза Томи.
— Виж, ти си изтрил всичко от компютрите. Не можем да влезем в покоите на Стюарт, освен ако не рискуваме да разбием вратите, а и не ми харесва да ми налагат полицейски час.
— Полицейският час важи за всички, държа да ти напомня. Ако напуснем сега, няма да стигнем и до вратата, без да се наложи да отговорим на множество въпроси. Пък и ще е много грубо да си тръгнем преди мемориалната служба.
— Томи, няма да издържа някаква мрачна церемония с много надути речи за Антон и Аарън. Искам да си тръгна сега. Обичаи, порядки. Тези хора са глупаци. Сега е късно да се заблуждаваме. Има задни стълби, странични стълби. Аз лично си тръгвам начаса. Имам работа за вършене.
— Аз пък ще направя това, което искат от мен — каза Томи. — Ще спазвам полицейския час, както наредиха. И ще сляза, когато забие камбаната. Моля те, Марклин, ако нямаш какво умно да кажеш, замълчи, става ли?
— И защо да мълча? Защо искаш да стоиш тук?
— Ами щом настояваш да разбереш, ще ти кажа, че по време на мемориалната служба може да имаме шанс да разберем къде Стюарт държи Теса.
— И как ще стане това?
— Стюарт не е богат, Марклин. Той сигурно разполага с убежище, което никога не сме виждали. Някакво наследствено имение или нещо такова. Ако си изиграем добре картите, можем да поразпитаме по този въпрос, просто така от загриженост към него, разбира се. Имаш ли по-добра идея?
— Томи, не мисля, че Стюарт крие Теса на място, което е известно на ордена. Той е страхливец, мелодраматичен лунатик дори, но не е глупак. Няма да го открием. Няма да открием Теса.
— Тогава какво ще правим? — попита Томи. — Ще зарежем всичко? След като стигнахме дотук?
— Не. Ще се махнем. Ще се върнем на «Риджънт парк». И ще помислим. Ще помислим за нещо много по-важно за нас от всичко, което Таламаска може да ни предложи.
— И то е?
— Ще мислим за вещиците Мейфеър. Ще прочетем отново последния факс на Аарън до Старшите. Ще проучим досието, ще го прегледаме внимателно за всяка следа, която ще ни помогне да разберем с какво родът ще е полезен за целите ни.
— Не бързаш ли много? — попита Томи. — Какво искаш да направим? Да отвлечем двама американци?
— Не можем да го обсъждаме тук. Не можем да планираме нищо. Виж, аз ще изчакам, докато не започне проклетата церемония. После си тръгвам. Ще се махна при първа възможност. Ако искаш, ела по-късно.
— Не ставай глупак — каза Томи. — Аз нямам кола. Трябва да тръгна с теб. Ами ако Стюарт дойде на церемонията? Помисли ли за това?
— Стюарт няма да се върне тук. Той има достатъчно мозък. Слушай сега, Томи. Това е окончателното ми решение. Ще остана до началото на церемонията, ще поднеса почитанията си, ще побъбря с някои от членовете, такива работи. После се махам! И отивам на среща с вещиците Мейфеър. Майната им на Стюарт и Теса.
— Добре, ще дойда с теб.
— Така е по-добре. Това е вече умна приказка. Моят практичен Томи се върна.
— Тогава поспи. Не казаха кога ще ни повикат. А ти ще караш.
 

Деветнайсет
 
Най-високата стая в кулата. Юри седеше до кръглата маса и гледаше димящия китайски чай в чашата пред себе си. Обреченият сам бе направил чая. Юри не искаше да го докосне.
Познаваше Стюарт Гордън, откакто бе постъпил в Таламаска. Беше вечерял безброй пъти с него и Аарън. Бяха се разхождали заедно в градината, ходеха заедно до Рим. Аарън говореше много свободно с Гордън. Вещиците Мейфеър това, вещиците Мейфеър онова. А ето че сега Гордън го бе предал.
Защо Аш все още не го убиваше? Какво полезно можеше да им каже вече, какво от думите му можеше да не е заразено с лудостта му? Бе почти сигурно, че негови помощници са били Марклин Джордж и Томи Монохан. Но орденът щеше да разкрие дали това е вярно. Юри се бе свързал с метрополията от селото и още щом чу гласа на Елвера, започна да плаче. Елвера бе вярна. Елвера бе добра. Юри знаеше, че пропастта, зейнала между него и Таламаска, вече е започнала да се затваря. Ако Аш беше прав, заговорът бе малък, всъщност Старшите изобщо не бяха замесени, а в такъв случай Юри трябваше да е търпелив. Трябва да изслуша Стюарт Гордън, за да разкаже в Таламаска какво е научил тази нощ.
Търпение. Аарън би искал това. Аарън би искал да научи историята, за да я запише за останалите. А Майкъл и Роуан, нима те нямаха право да узнаят фактите? А и Аш — този мистериозен Аш. Той бе разкрил предателството на Гордън. Ако не се бе появил на Спелинг стрийт, Юри щеше да приеме твърденията на Гордън, че е невинен, и глупавите лъжи, които му пробутваше в кафенето.
Какво ли си бе наумил Аш? Той беше завладяващ. Сега и Роуан, и Майкъл виждаха това. Виждаха забележителното му лице, спокойствието му, пълните с обич очи. Не биваше да забравят, че той е заплаха за Мона, за всеки от семейство Мейфеър. Юри се опитваше да не мисли за това. Точно сега имаха огромна нужда от Аш. По някакъв начин той бе поел контрола над цялата операция. Какво ли щеше да стане, ако се оттегли и остави Гордън на тях? Те нямаше да могат да го убият. Дори нямаше да могат да го изплашат, или поне Юри смяташе така. Той не знаеше колко много Роуан и Майкъл мразят Гордън. Те бяха неразгадаеми. Вещици. Вече бе уверен в това.
Аш седеше на отсрещната страна на кръга, подпрял чудовищните си ръце на старата дървена маса. Гледаше Гордън, който седеше точно до него. Не го мразеше, Юри не виждаше и следа от омраза в изражението на Аш. Но там нямаше и състрадание. Нямаше я нежността, която Аш проявяваше към всички, към абсолютно всички останали.
Роуан Мейфеър и Майкъл Къри седяха от двете страни на Юри и слава богу. Той не би издържал да е близо до Гордън. Майкъл беше гневен, изпълнен с подозрения. Роуан бе запленена от Аш. Юри беше очаквал това. Точно в момента обаче Майкъл не бе очарован от никого.
Юри не смееше да докосне чашата си. Със същия успех тя можеше да е пълна и с човешка урина.
— От джунглите на Индия — каза Стюарт и отпи от собствения си чай, в който бе налял доста уиски. — Не знам точно откъде. Не познавам Индия. Знам само, че местните казвали, че тя е там от вечни времена, бродела от село на село. При тях дошла преди войната, говорела английски и не остарявала. Жените в селото започнали да се плашат от нея.
Бутилката с уиски стоеше в средата на масата. На Майкъл Къри явно му се пиеше, но вероятно и той не искаше да се докосне до питиетата, предложени от Гордън. Роуан Мейфеър седеше със скръстени ръце. Майкъл Къри бе опрял лакти на масата. Той седеше по-близо до Стюарт, очевидно се опитваше да го разбере.
— Мисля, че една фотография промени всичко. Някой снимал цялото село, заедно. Някакъв храбрец с триножник и огромна камера. Тя била на тази снимка. Един млад мъж откри фотографията сред вещите на покойната си баба. Образован мъж, на когото преподавах в Оксфорд.
— И той знаеше за Таламаска?
— Да, не говорех много на студентите си за ордена, освен на тези, които искаха да чуят…
— Като онези момчета — каза Юри.
Той видя как очите на Стюарт просветнаха, сякаш самата светлина бе проблеснала.
— Да, като онези момчета.
— Кои момчета? — попита Роуан.
— Марклин Джордж и Томи Монохан — каза Юри.
Лицето на Стюарт остана твърдо. Той вдигна чашата с две ръце и отпи.
Уискито миришеше на лекарство, отвратително.
— Те ли ти помогнаха в това? — попита Юри. — Компютърният гений и момчето, което знае латински.
— Аз направих всичко — каза Стюарт, без да поглежда Юри. Не поглеждаше към никого. — Искате ли да ме изслушате, или не?
— Те са ти помогнали — повтори Юри.
— Нямам какво да кажа по въпроса — отвърна Гордън и хвърли на Юри смразяващ поглед. После отново се втренчи в празното пространство, а може би и в сенките по стените.
— Да, били са тези двамата — настоя Юри, въпреки че Майкъл му направи знак да замълчи. — Ами Джоан Крос, Елвера Флеминг или Тимоти Холингшед?
При споменаването на тези имена Стюарт направи жест на отвращение. Едва ли осъзнаваше как може да бъде интерпретирано това по отношение на момчетата.
— У Джоан Крос няма и капка романтика — каза Стюарт внезапно, — а Тимоти Холингшед винаги е бил надценяван заради аристократичния си произход. Елвера Флеминг е стара глупачка! Не ме питай вече за тях. Няма да ви кажа нищо за своите помощници. Няма да ги предам. Ще умра с тази тайна, можете да сте сигурни.
— Та значи този млад човек в Индия ви е писал, господин Гордън, така ли? — попита Аш търпеливо, с изненадващо хладно изражение.
— Да, всъщност ми се обади, и каза, че има интересна загадка за мен. Каза, че можел да я доведе в Англия, ако я поема веднага щом пристигне. Обясни, че можела да се грижи за себе си, макар че на моменти не изглеждала с всичкия си. Никой не успявал да я анализира напълно. Говорела за времена, непознати на хората около нея. Когато направил проучвания, с цел да я изпрати у дома, той открил, че тя се е превърнала в легенда в тази част на Индия. Имам документи за това. Пазя писмата ни. Всички са тук. В метрополията, разбира се, има копия от тях. Но оригиналите са тук. Всичко ценно за мен е в тази кула.
— Знаеше ли какво представлява тя, когато я видя?
— Не, беше невероятно. Веднага бях омагьосан от нея. Някакъв егоистичен инстинкт започна да определя действията ми. Доведох я тук. Не исках да я водя в метрополията. Това бе най-странното — не бих могъл да обясня защо направих това, освен очевидния факт, че бях омагьосан от нея. Наскоро бях наследил тази кула от брата на майка си, един любител на старини, който бе и мой ментор в семейството. Тук ми се стори най-подходящото място… През първата седмица почти не я оставях сама. Никога не бях се наслаждавал на компанията на същество като Теса. У нея имаше някаква веселост и простота, които ме правеха необяснимо щастлив.
— Да, сигурен съм — каза тихо Аш с лека усмивка. — Моля, продължете с историята.
— Влюбих се в нея. — Той замълча с вдигнати вежди, сякаш се удиви от собствените си думи. Изглеждаше развълнуван от това откровение. — Бях лудо влюбен в нея.
— И оттогава я държиш тук? — попита Юри.
— Да, оттогава е тук. Никога не е излизала. Страхува се от хората. Говори само когато остана тук за дълго, разказва своите изумителни истории. Те често са несвързани, по-скоро лишени от хронология. По-кратките винаги имат смисъл. Записал съм стотици от тях, цял списък с думи на староанглийски и латински, които тя използва. Почти веднага разбрах, че говори за два различни живота — за един много дълъг, който живее сега, и за предишен.
— Два живота? Имаш предвид прераждане.
— След доста време тя ми обясни — отвърна Гордън. Вече се бе увлякъл от собствения си разказ, като че беше забравил за опасността. — Тя каза, че всички от нейния вид имат по два живота, понякога и повече. Раждали се с цялото необходимо им за оцеляването знание, но после предишният живот се връщал в спомените им, както и части от другите. И точно спомените за този по-ранен живот им помагал да не полудеят сред човешките същества.
— Тогава вече знаехте ли, че тя не е човек? — попита Роуан. — Аз лично трудно бих се усъмнила.
— Не, изобщо. Мислех, че е човек. Разбира се, тя има някои доста странни черти — тази прозрачна кожа, необичайния ръст, странните ръце. Но не съм и помислял, че не е човек. Тя самата ми каза, че не е човек. И то повече от веднъж. Съществата от нейния вид живели преди хората. Живели в мир хиляди години на острови в северните морета. Тези острови били сгрявани от вулканични извори от дълбините, от горещи гейзери. Имало и прекрасни езера. Тя самата не била живяла по това време, но онези, които познавала от първия си живот, си спомняли този рай. Така помнели своята история, чрез неизбежните и винаги уникални спомени от предишни животи. Не разбирате ли? Това е невероятно — самата идея, че всеки може да се появи на този свят с някакви ясни и ценни исторически спомени! Това означаваше, че тази раса знае повече за себе си, отколкото хората биха могли да научат за своето минало. Те познаваха най-ранната си история от първа ръка, така да се каже!
— И ако Теса се събере с друг от нейната раса, ти ще разполагаш с дете, което може да си спомни предишен живот — и вероятно с още едно, което пък ще помни друг — каза Роуан.
— Точно така! Може да се изгради верига на паметта и кой знае колко назад щеше да стигне тя, ако някой, който си спомня по-ранното си съществуване, помни и разказите на онези, които е обичал в онова време и които пък са помнили живота преди!
Аш слушаше това мълчаливо, без да показва каквато и да било емоция. Не изглеждаше нито изненадан, нито обиден. Юри почти се усмихна. Това бе същата простота, която Аш бе показал и в «Кларидж», при първия им разговор.
— Друг можеше и да не обърне внимание на приказките на Теса — продължи Гордън, — но аз разпознах някои келтски думи, които тя използваше, думи на староанглийски, на латински. Дори разчитах руните, които пишеше! Знаех, че казва истината.
— И запазихте всичко това за себе си — обади се Роуан безстрастно, сякаш просто се опитваше да подскаже на Гордън да овладее емоцията си и да се върне към фактите.
— Да! Точно така. За малко обаче да кажа на Аарън. Колкото повече Теса говореше, толкова по-често споменаваше планинска Шотландия, ранни келтски ритуали и обреди, келтски светци и дори келтската църква. Вие сигурно знаете, че нашата английска църква, тогава келтска или британска, или както там са я наричали, е основана от самите апостоли, които са дошли от Йерусалим в Гластънбъри. Ние нямаме никаква връзка с Рим. Папа Григорий и неговият съмишленик, свети Августин, са натрапили римската църква в Британия.
— Да, но защо не сте казали всичко това на Аарън Лайтнър? — попита Аш, като леко повиши тон. — Казахте, че…
— Аарън вече бе заминал за Америка. Бе отишъл да осъществи още един контакт с вещиците Мейфеър и да намери други пътища в това психическо разследване. Не беше време да го разпитвам за ранните му разследвания. А после, разбира се, направих грешка. Взех жената, която ми бе поверена като на член на ордена, и я запазих за себе си почти като затворничка. Разбира се, нищо не можеше да я спре да си тръгне, ако пожелае, нищо, освен страха й. Но аз всъщност я отделих от света. И не казах на ордена за това.
— Но как направихте връзката между Теса и вещиците Мейфеър? — попита Аш.
— О, не беше чак толкова трудно. Нещата се навързваха лесно. Както казах, речта на Теса бе изпълнена с препратки към архаичните обичаи на планинците. Тя все говореше за кръгове от камъни, построени от нейните хора и по-късно използвани от християните за странни ритуали, които свещениците така и не са успели да преустановят. Със сигурност познавате нашата митология. Поне някои от вас. Древните британски легенди са пълни с митични гиганти. Твърди се, че именно те са построили кръговете, така казваше и Теса. Нашите гиганти са живели много отдавна в мрачни отдалечени места, в пещери до морето, в пещери в планините. Е, гигантите на Теса са били почти заличени от лицето на земята, но малцина са оцелели също в такива тайни места! Когато се осмелявали да се появят сред хората, те предизвиквали както обожание, така и страх. Същото било и с малките хора, чийто произход бил забравен. Те също пробуждали както преклонение, така и страх. Ранните християни в Шотландия често танцували и пеели в каменните кръгове, защото знаели, че гигантите са правили така — всъщност дори са построили кръговете за тази цел. И така християните се опитвали чрез музиката да примамят гигантите от тайните им скривалища, за да слязат и да танцуват с тях. А после ги избивали, за да угодят на свещениците, но не и преди да ги използват, за да умилостивят старите богове.
— Как точно са ги «използвали»? — попита Роуан.
Очите на Гордън светнаха леко, той сниши глас и заговори с мек, почти приятен тон, сякаш самото споменаване на тези неща не можеше да не предизвика почуда.
— Вещерство, за това става дума — древно, кърваво вещерство, в което суеверието, под хомота на християнството, посяга назад към езическите времена, за да почерпи магия, да стори malficia или да придобие власт, или само да научи някой мрачен таен ритуал, който ще ги развълнува така, както престъпленията винаги са вълнували човешкия род. Копнеех да потвърдя историите на Теса.
Без да се доверявам на никого, слязох в самите подземия на метрополията — там, където се съхраняват най-старите, непроучени материали от британския фолклор. Това са ръкописи, обявени за «фантасмагорични» и «неуместни» от учени като Аарън, който бе прекарал години в преводи на стари документи. Тези материали не присъстват в съвременните ни описи или в компютърните ни банки. Някой трябваше да докосне сбръчканите страници със собствените си ръце.
О, какво открих! Стари ръкописи и книги, красиво илюстрирани пергаменти, дело на ирландски монаси, на бенедиктинци и цистерианци, които се оплакват от дивото суеверие на простия народ. Те бяха изпълнени с истории за гигантите, за малките хора и за това как хората упорито вярвали в тях, смятали, че могат да ги примамят и да ги използват по най-различни начини.
[ Членове на реформистки монашески орден, отделил се от Бенедиктинския през XI век. — Бел.ред.]
И точно там, сред празнословията и укорите, бяха историите за гигантите светци! Гиганти рицари и царе!
Тук, в Гластънбъри, съвсем наблизо, е изкопан скелет на двуметров гигант, когото обявили за крал Артур. Кажете, кой друг би могъл да бъде, освен някой от гигантите на Теса? Такива същества са били откривани из цяла Британия.
Хиляди пъти се изкушавах да се обадя на Аарън. Как щеше да хареса тези истории, особено онези, които идваха директно от Шотландските планини и техните призрачни езера и долини.
Но на света имаше само един човек, на когото можех да се доверя. И това бе Теса.
Когато носех у дома моите внимателно издирени истории, Теса разпознаваше в тях ритуали, модели — наистина — имена на светци и крале. Разбира се, не говореше научно и свързано. Припомняше си фрагменти, как хората й станали свещена плячка, как можели да се спасят от мъчения и смърт само като станат могъщи и спечелят господство над християните или като избягат дълбоко във великите гори, които тогава още покривали планините. Или пък в пещерите и тайните долини, където се опитвали да живеят спокойно.
— И ти никога не си казал това на Аарън? — обади се Юри.
Гордън не му обърна внимание, а продължи:
— После, с болка в гласа, Теса ми призна, че е страдала ужасно в ръцете на селяните християни, които я държали затворена, принуждавали я да приема мъж след мъж от всички околни села. Надявали се, че ще роди друг гигант, който ще излезе от утробата говорещ, знаещ и ще достигне зрялост за часове — същество, което щели да убият пред очите й! Разбирате ли, това за тях се превърнало в религия. Хвани талтош, накарай го да роди и принеси в жертва детето му. Най-любимият им период за тези свещени игри била Коледата — време на древни езически обичаи. Теса най-сетне успяла да избяга от зловещото си пленничество, без да роди същество, което да бъде принесено в жертва. Семето на мъжете всеки път причинявало единствено кръвоизливи.
Той замълча, смръщил вежди. Погледна тъжно към Аш.
— Това ли е увредило моята Теса? Това ли е пресушило извора й? — Не бе толкова въпрос, колкото молба за потвърждение на разкритото по-рано. Само че Аш явно не сметна за нужно да отговаря.
Гордън потрепери.
— Тя говореше за ужасни неща! — каза той. — Говореше как мъжките били примамвани в каменните кръгове и им предлагали селски моми. Но от тези съюзи не се раждали гиганти, единственият резултат бил смъртта на жените. Когато броят на мъртвите жени ставал толкова голям, че хората започнали да се съмняват в силата на мъжкия гигант, хвърляли го в огъня за жертвоприношение. Всъщност изгаряли ги винаги, какъвто и да бил изходът, без значение дали се раждал талтош. Изгаряли ги, защото много се страхували от мъжките.
— Но от женските не се страхували, така ли? — попита Роуан. — Защото жените не носели смърт на човешките мъже, които лягали с тях.
— Точно така — отвърна Гордън. — Обаче! — Той вдигна пръст и се усмихна. — Обаче! Понякога се случвало! Понякога мъжки или женски гигант ставали родители, и то на магическо дете от собствената си раса. И в това всеки можел да се убеди с очите си. Нямало по-подходящо време за подобен съюз от Коледа, двайсет и пети декември, празника на стария бог на слънцето! Знаело се, че когато се роди гигант, небесата отново се съвкупяват със земята и от този съюз се ражда велика магия — както се е случило при Сътворението. И едва след големия празник, след коледните песни, се извършвали жертвоприношения в името на Христа. Понякога гигантът ставал родител на много деца и талтош се съвкупявал с талтош, а жертвените огньове изпълвали долината, димът се издигал до небето, призовавайки ранна пролет, топли ветрове, напоителни дъждове и добра реколта.
Гордън замълча и се обърна ентусиазирано към Аш.
— Но ти сигурно знаеш всичко това. Ти самият можеш да ни дадеш брънки от веригата на паметта. Със сигурност си имал и предишен живот. Можеш да ни кажеш неща, които нито един човек не може да открие по какъвто и да било начин. Можеш да ги разкажеш ясно и внушително, защото си силен, не си увреден като моята бедна Теса! Ти можеш да ни дадеш този дар.
Аш не каза нищо. Изглеждаше много мрачен, но Гордън като че не осъзнаваше това.
«Той е глупак», помисли си Юри. Вероятно всички големи заговори изискват точно това — един романтичен глупак.
Гордън се обърна към останалите, дори към Юри, и заговори умолително:
— Нима не разбирате? Знам, че разбирате какви възможности откриваше това за мен.
Юри отвърна:
— Знам само, че не си казал на Аарън. Не си казал и на Старшите, нали? Старшите така и не са разбрали. Твоите братя и сестри не са разбрали за всичко това!
— Нали ти казах. Не можех да доверя на никого моите открития и да си призная — не исках да го направя. Те си бяха мои. Освен това какво щяха да кажат нашите скъпоценни Старши, ако «кажат» е подходяща дума за безкрайната безлична комуникация с тях! Щеше да дойде факс с нареждане да отведа веднага Теса в метрополията. Щяха да обявят, че нямам никакви права над собствените си открития. Но аз открих Теса.
— Не, ти си лъгал самия себе си и всички останали — отвърна Юри. — Та ти дължиш това, което си, на Таламаска.
— Тази мисъл е достойна за презрение! Нима не съм дал нищо на Таламаска? А и никога не съм искал да наранявам своите събратя! Замесените лекари, да, за тях бях съгласен, макар че не съм го планирал.
— Значи вие сте убили доктор Самюъл Ларкин? — попита Роуан с тих, безизразен глас, за да не го уплаши.
— Ларкин, Ларкин… О, не знам. Обърках се. Вижте, моите помощници имаха съвсем различни схващания по отношение на това как да опазим всичко в тайна. Може да се каже, че отидох твърде далече по отношение на някои по-дръзки аспекти на плана. Всъщност дори не можех да си представя да убия човешко същество.
Той се втренчи обвинително в Аш.
— А кои бяха вашите помощници? — попита Майкъл. Говореше също като Роуан — тихо и напълно прагматично. — Онези мъже от Ню Орлиънс, Норган и Столов? С тях ли решихте да споделите тайните си?
— Не, разбира се, че не — отсече Гордън. — Те не бяха истински членове на ордена, не повече от теб, Юри. Просто бяха наши агенти, нещо като куриери. Но по това време нещата вече… нещата вече бяха излезли от контрол. Не мога да кажа със сигурност. Знам само, че моите приятели, моите съмишленици, решиха, че могат да контролират тези мъже чрез тайни и пари. Корупцията винаги се е свеждала до това — до тайни и пари. Но нека не говорим повече за това. Важно е единствено самото откритие. То е чисто и оправдава всичко случило се.
— Не оправдава нищо! — извика Юри. — Ти си търсил знание от корист! Ти си най-обикновен предател, който се е ровил в архивите за лична изгода.
— Нищо подобно! — сопна се Гордън.
— Юри, остави го да продължи — намеси се тихо Майкъл.
Гордън се успокои с видимо усилие на волята и отново се обърна към Юри по начин, който вбеси циганина.
— Как е възможно да мислиш, че съм имал друга цел, освен духовната? — попита Гордън. — Аз, който съм отраснал в сянката на Гластънбъри Тор, който съм отдал целия си живот на езотеричното познание, и то единствено заради светлината, която то носи на нашите души?
— Ползата може и да е била духовна — отвърна Юри, — но все пак е била полза, лична полза. И в това е твоето престъпление.
— Играеш си с търпението ми — каза Гордън. — Вероятно е по-добре да напуснеш стаята. Иначе няма да кажа нищо повече…
— Разкажи ни историята си — каза спокойно Аш. — Търпението ми се изчерпва.
Гордън млъкна и се вторачи в масата, повдигнал едната си вежда, сякаш да покаже, че не е длъжен да се съгласява с този ултиматум. Погледна студено към Аш.
— Но как направи връзката между всичко това и вещиците Мейфеър? — попита отново Роуан.
— Съзрях връзката веднага. И то заради каменните кръгове. Винаги съм знаел оригиналната история за Сузан, първата вещица Мейфеър от Шотландските планини, която призовала демон в каменния кръг. Бях чел и описанието на Петир ван Абел на този дух, който го е преследвал и измъчвал, като е показал мощ, по-голяма от тази на човека. Записките на Петир ван Абел бяха първото, което Аарън преведе от досието на вещиците Мейфеър. И, разбира се, той идваше именно при мен да се консултира за стария латински код. Аарън винаги се осланяше на помощта ми в онези дни.
— За негово нещастие — обади се Юри.
— Разбира се, аз се запитах дали този Лашър не е дух на същество от друг вид, което се опитва да се превъплъти? Това пасваше идеално на цялата мистерия! А и Аарън ми бе писал от Америка, че за семейство Мейфеър ще настъпи най-мрачният час, когато този дух се превъплъти и навлезе в нашия свят. Дали това бе душа на гигант, която искаше да изживее втория си живот? Най-сетне моите открития придобиха изключителна значимост. Трябваше да ги споделя. Трябваше да ги разкрия пред онези, на които вярвах.
— Но това не бяха Столов и Норган.
— Не! Бяха мои приятели, мои приятели от съвсем друг тип. Но вие ме обърквате. Столов и Норган тогава още не бяха замесени. Не. Нека продължа.
— Но тези ваши приятели са били от Таламаска — обади се Роуан.
— Няма да ви кажа нищо за тях, освен че бяха… бяха млади мъже, на които вярвах.
— И вие ги доведохте тук, в тази кула?
— Всъщност не — отвърна Стюарт. — Не съм чак такъв глупак. Показах им Теса, но на място, което бях избрал точно за тази цел — сред руините на абатството на Гластънбъри, на самото място, където бе открит скелетът на двуметровия гигант. Заведох я там от сантиментални подбуди — да застане над гроба на същество от нейния вид. Там позволих да й поднесат почитанията си онези, които избрах за помощници в своето дело. Те нямаха никаква представа, че нейният дом е на по-малко от една миля разстояние. Така и не узнаха това. Но се посветиха на целта с голям ентусиазъм. Предложиха да направят научни изследвания. Помогнаха ми да взема кръв от Теса, която изпратих в различни лаборатории за анализ. Тогава се сдобихме с първото сигурно доказателство, че тя не е човешко същество! Ензими, хромозоми, нищо не разбирам от това. Те обаче разбираха.
— Значи са били лекари? — попита Роуан.
— Не, просто много умни млади мъже. — По лицето на Стюарт премина сянка и той погледна с омраза към Юри.
«Да, твоите ученици», помисли си той, но не каза нищо. Ако го прекъснеше отново, това можеше да убие Гордън.
— На този етап всичко беше съвсем различно! Нямаше никакви заговори за убийството на хора. Но после, после се случиха много неща.
— Продължавай — обади се Майкъл.
— Следващата ми стъпка бе логична! Да се върна в подземията, при изоставения фолклор, за да открия само онези светци, които са се отличавали с изключителен ръст. И какво открих — цяла купчина жития, спасени от унищожение по времето на предприетото от Хенри VIII отвратително унищожаване на манастирите. Те бяха сред хилядите други подобни текстове в нашите архиви.
И… сред тези съкровища имаше една папка, събрана от отдавна починал секретар или духовник: «Жития на шотландските светци», а отдолу набързо надраскано подзаглавие: «Гиганти»!
Веднага се сдобих с последния препис на един ранен ръкопис на монах от Линдисфарн, написан през осми век. В него се разказваше историята на свети Ашлар — светец, който обладавал такава мощ и толкова силна магия, че се появявал сред планинците в две различни ери, защото Господ го връщал на земята, също като пророк Исая. Според легендата той бил обречен да се връща отново и отново сред живите.
[ Приливен остров на североизточното крайбрежие на Англия, известен като Свят остров. — Бел.ред.]
Юри погледна Аш, но той не каза нищо. Юри не можеше да си спомни дали Гордън изобщо бе разбрал какво е името на талтоша. Но старецът вече се взираше в него и бързо изрече:
— Възможно ли е ти да си кръстен на този светец? Възможно ли е ти самият да го познаваш, от спомените си за предишен живот или от чутото от другите, ако си познавал други от твоя вид? — Очите му искряха.
Аш не отговори. Този път мълчанието му беше каменно. Нещо се бе променило в изражението му. Дали не излъчваше чистата омраза, която изпитваше към Гордън?
Старецът веднага продължи разказа си. Раменете му увиснаха, а ръцете му жестикулираха трескаво.
— Бях завладян от ентусиазъм, когато прочетох, че свети Ашлар е бил гигант, висок над два метра. Че е принадлежал на езическа раса, за чието унищожение самият той помогнал…
— Стига толкова за това — обади се меко Аш. — Кажи как направи връзката с вещиците Мейфеър. Как така се стигна до смъртта на толкова хора?
— Добре — каза Гордън търпеливо. — Но вероятно ще позволиш на смъртника да ти зададе един въпрос?
— Вероятно не, но все пак питай — отвърна Аш.
— Искам да знам дали всичко това ти е известно, ти самият имаш ли спомени от тези ранни времена?
Аш му направи жест да продължава.
— О, ти си жесток, приятелю — изпъшка Гордън.
Аш, изглежда, се разгневи. Гъстата му черна коса и гладка, почти невинна на вид уста сега изглеждаха някак заплашително. Приличаше на ангел, който едва сдържа гнева си. Не отговори на стареца.
— И ти отнесе тези истории у дома, при Теса? — попита Роуан.
— Да — отвърна Гордън, като едва откъсна поглед от Аш и се обърна към нея. Когато продължи, на устните му се появи леко фалшива усмивка — сякаш искаше да каже: «Хайде сега да отговорим на въпроса на красивата дама от първия ред». — Наистина разказах тези истории на Теса; на вечеря, както винаги, аз й казах какво съм прочел. И тя знаеше историята на точно този светец! Ашлар, един от нейните хора, велик водач, крал, който се обърнал към християнството и предал своите. Аз триумфирах. Вече разполагах с името му, което можех да проследя в историята. На следващата сутрин се върнах в архива и започнах усилена работа. А после, после… дойде най-великото ми откритие, заради което всеки изследовател от Таламаска би дал дясната си ръка.
Той замълча, огледа ги един по един, дори накрая спря поглед върху Юри. Усмихваше се гордо.
— Беше една книга, пергаментов сборник, какъвто не бях виждал никога! И не бях мечтал да видя. На капака на дървената кутия, в която бе поставен, бе гравирано «Свети Ашлар». Това бе името на светеца, което изведнъж се появи от праха и сенките, когато огледах с фенерче лавиците.
Отново замълча.
— А под това име — продължи Гордън след малко, като пак оглеждаше всички, сякаш да увеличи драматизма на момента, — под това име имаше рунически надпис, който гласеше: «История на талтошите в Британия!», а на латински: «Гигантите на земята!». Същата нощ Теса потвърди с кимване, че съм попаднал на точната дума. «Талтоши. Това сме ние», каза тя. Веднага напуснах кулата и поех към метрополията. Слязох в подземието. Другите документи винаги изучавах вътре в къщата, в библиотеките или където реша. Нима подобно нещо би привлякло нечие внимание? Този документ обаче трябваше да стане мое притежание.
Той стана и опря свитите си на юмруци ръце в масата. Погледна към Аш, като че се опасяваше дали няма да го спре. Но талтошът седеше с мрачно изражение, което сега излъчваше и крайна студенина.
Гордън се отдръпна, обърна се и тръгна право към големия резбован шкаф до стената. Извади оттам голяма правоъгълна кутия.
Аш го гледаше кротко, явно не очакваше старецът да се опита да избяга или пък бе уверен, че може да го хване, ако той хукне към стълбите.
Гордън донесе кутията и Аш се втренчи в нея така, сякаш в него се надигаше гняв, който може да избухне всеки момент.
«Господи, документът е истински», помисли си Юри.
— Виж — каза Гордън и докосна импрегнираното дърво, сякаш бе свещена реликва. — Свети Ашлар. — А после отново преведе долните надписи. — И какво мислите, че има в тази кутия? Можете ли да се досетите?
— Хайде, продължавай, Гордън — обади се Майкъл, като погледна напрегнато Аш.
— Ще продължа! — обяви старецът шепнешком, а после отвори кутията. Отвътре извади огромна книга с твърда кожена подвързия, сложи я на масата пред себе си и отмести кутията встрани.
Веднага разтвори корицата и всички видяха титулната пергаментна страница. Беше красиво илюстрирана в алено, златно и кралскосиньо. Миниатюри осейваха латинския текст. Гордън отгърна страницата много внимателно и Юри видя още по-великолепно изписан текст и по-фини и изкусни миниатюри, чиято красота можеше да се разгледа единствено с лупа.
— Погледнете, защото никога няма да видите отново подобен документ. Той е написан от самия светец. Това е историята на талтошите от самото й начало; история на една унищожена раса; както и собствените му признания, че той — свещеник, чудотворец или светец — не е човек, а един от тези изгубени гиганти. Това е и неговата молитва към самия свети Колумба — великият мисионер при пиктите, абат и основател на келтския манастир на Айона — с която го призовава да повярва, че талтошите не са чудовища, а същества с безсмъртни души, създадени от Господ, същества, които могат да споделят Христовата благодат. Просто великолепно!
Внезапно Аш скочи на крака и грабна книгата от ръцете на Гордън.
Старецът се вкамени до стола си. Аш стоеше до него.
Останалите също се изправиха бавно. Когато станеш свидетел на нечий гняв, трябва да покажеш уважение към него или поне да не се правиш, че не си го забелязал, помисли си Юри. Всички мълчаха и се взираха в Аш, който пък не сваляше поглед от Гордън, сякаш възнамеряваше да го убие на минутата.
Беше ужасно да видиш как красивото лице на талтоша се разкривява от гнева. «Сигурно така изглеждат ангелите, когато връхлитат с горящите си мечове», помисли си Юри.
Изражението на Гордън бавно се претопяваше от оскърбление към чист ужас.
Когато най-сетне заговори, Аш почти шептеше, въпреки че гласът му си беше предишният, изпълнен с вежливост.
— Как си посмял да присвоиш това? — Гневът го караше да повишава тон. — Ти си не само убиец, но и крадец! Как си посмял!
— И какво? Ще ми го вземеш ли? — попита Гордън с блеснали очи. Явно реши да отвърне на гнева с гняв. — Ще го отнемеш така, както ще отнемеш и живота ми? Какво ти дава това право? Имаш ли представа какво зная за твоя народ?
— Аз съм го написал! — обяви Ашлар, а лицето му вече пламтеше от гняв. — Тази книга е моя! — прошепна, сякаш не смееше да го изрече високо. — Аз написах всяка дума в нея. Аз изрисувах миниатюрите. Направих го за Колумба, да! И тя е моя! — Той отстъпи назад и притисна книгата към гърдите си. Трепереше, премигна за секунда, после заговори отново с мекия си глас: — Както и всичките ти приказки, всичките ти проучвания на тази верига на паметта!
Тишината бе натежала от гнева му.
Гордън поклати глава и каза:
— Ти си самозванец.
Никой не продума.
Старецът остана непоколебим, изражението му бе почти комично в дързостта си.
— Да, ти си талтош — добави той. — Но не и свети Ашлар! Никога! Възрастта ти щеше да е невъобразима!
Никой не отвърна. Никой не помръдна. Роуан се взираше в лицето на Аш. Майкъл и Юри оглеждаха всички поред.
Аш въздъхна тежко, сведе глава, като все още държеше здраво книгата. Пръстите му се отпуснаха съвсем леко.
— А според теб каква е възрастта на онова жалко създание в долната стая? — попита той тъжно.
— Но тя си спомняше предишни животи и разказаното й за предишните животи на другите…
— О, замълчи, нещастен глупако! — изстена тихо Аш. Дишането му беше накъсано. След малко гневът най-сетне взе да отстъпва от лицето му. — И ти си крил това от Аарън Лайтнър? — продължи той. — Крил си го от най-добрите учени на ордена, за да можете ти и твоите приятелчета да изплетете мръсния си заговор за отвличането на талтош! Не сте по-различни от селяните в Шотландските планини — невежи, брутални диваци, които примамват талтоши в каменните кръгове, за да ги убият. Та това е същият Свещен лов.
— Не, не искахме да го убием! — извика Гордън. — Не искахме да го убием. Само да видим съвкупяването! Да съберем Лашър и Теса на Гластънбъри Тор! — Той се разрида, едва си поемаше дъх. Заговори задавено: — Да видим как тази раса се възражда на свещената планина, където самият Христос е проповядвал религията, която е променила целия свят! Не искахме да го убием, никога, само да го върнем към живот! Именно тези вещици го убиха, те унищожиха талтоша, сякаш той е просто някаква гавра на природата! Унищожиха го безмилостно и хладнокръвно, без да помислят какво представлява и какво може да бъде! Те го направиха, не аз.
Аш поклати глава и стисна книгата още по-силно.
— Не, ти го направи — каза той. — Ако само беше разказал всичко това на Аарън Лайтнър, ако му беше дал това скъпоценно знание!
— Аарън никога не би ми помогнал! — извика Гордън. — Никога нямаше да измислим подобен план. Бяхме твърде стари. Но младите, които притежават кураж и въображение — те се опитваха да съберат талтошите!
Аш отново въздъхна. Изчака дишането му да се успокои. После погледна пак към Гордън.
— Как научи за талтоша на Мейфеър? — попита той. — Как направихте последната връзка? Искам да знам. Отговори ми сега или ще ти откъсна главата и ще я сложа в скута на любимата ти Теса. Нейното ужасено лице ще е последното, което ще видиш, преди мозъкът ти да се пръсне и умре.
— Аарън — промълви Гордън. — Аарън направи връзката. — Трепереше, вероятно бе на път да припадне. Отстъпи назад, а погледът му се стрелкаше наляво-надясно. Втренчи се в шкафа, от който бе извадил книгата. — Неговите доклади от Америка — добави след малко и се приближи до шкафа. — Съветът се събра. Информацията бе от изключителна важност. Една от вещиците Мейфеър, Роуан, бе родила чудовищно дете. Случило се на Коледа. Дете, което пораснало за часове. Членовете на ордена от цял свят получиха описанието му. Веднага разбрах, че това е талтош! Но не казах на никого.
— Ах, ти, зли човече — прошепна Майкъл. — Нещастни зли човече.
— И ти ме наричаш така! Ти, който уби Лашър! Кой уби носителя на една тайна, сякаш е най-обикновен престъпник, когото си срещнал в долнопробен бар?
— Значи ти и останалите — намеси се бързо Роуан, — ти и останалите направихте всичко това сами?
— Точно така. — Той отстъпи още една крачка към шкафа. — Не се надявайте, няма да ви кажа кои са те.
— Интересува ме просто дали Старшите са имали нещо общо с това — каза Роуан.
— Факсовете от тях бяха фалшиви — отвърна Гордън. — Ние ги прихващахме. Не аз лично. Дори не разбирам от тези неща. Но беше направено и допускахме само онези писма от и до Старшите, които нямаха връзка с този случай. Подменяхме съобщенията между Аарън и Юри до Старшите и обратно. Не беше трудно — Старшите с тяхната склонност към потайност и простота сами бяха станали уязвими за подобен номер.
— Благодаря, че ни каза това — каза Роуан мрачно. — Вероятно Аарън го е подозирал.
Юри едва понасяше вежливостта, с която тя говореше на този подлец, успокояваше го, когато трябваше да бъде удушен на мига.
След малко Роуан каза:
— Какво друго можем да измъкнем от него? — Погледна Аш. — Мисля, че приключихме.
Гордън разбра какво става. Тя даваше позволение на Аш да го убие. Юри гледаше как талтошът остави скъпоценната книга и се обърна към Гордън. Сега ръцете му бяха свободни да изпълни присъдата, която сам му бе наложил.
— Вие не знаете нищо — обяви внезапно Гордън. — Не знаете историите на Теса, които записах на касети. Само аз знам къде са те.
Аш се взираше в него. Присви очи и смръщи вежди.
Гордън се обърна, огледа се трескаво и извика:
— Чакай! Има още едно важно нещо, което ще ти покажа доброволно.
Втурна се отново към шкафа и когато се обърна, с две ръце държеше пистолет. Насочи го първо към Аш, после към Юри, а накрая към Роуан и Майкъл.
— Ще ви убия! — извика той. — Вещиците, талтоша, всички! Куршумът ще се забие в сърцето ви и вие ще умрете като всички смъртни!
— Не можеш да застреляш всички ни — обади се Юри и тръгна покрай масата.
— Не се приближавай или ще стрелям! — изпищя Гордън.
В следващия миг Аш се стрелна мълниеносно и се озова до стареца. Гордън се обърна към него и вирна пистолета. Аш не спря, но и пистолетът не беше свален.
Гордън изкриви лице и обърна оръжието към гърдите си. Раменете му внезапно увиснаха, другата му ръка се свиваше и отпускаше трескаво.
— Господи боже! — изпъшка той. Пистолетът падна на пода и се удари шумно в голите дъски. — Ти — каза, като се втренчи в Роуан. — Ти, вещице, вещице Мейфеър! Знаех си, че ще бъдеш ти. Казах им. Знаех го… — Той се присви почти на две, затвори очи и се свлече до шкафа. Изглеждаше, че ще падне напред, но просто се плъзна на пода. Подпря се с дясната си ръка, като че искаше да се надигне. После тялото му се отпусна, клепачите му се затвориха и покриха наполовина очите. Изглеждаше като мъртвец.
Лежеше с вид на човек, когото смъртта е застигнала неочаквано.
Роуан не помръдна от мястото си. С нищо не показваше, че тя е причинила това. Но беше тя, Юри го знаеше и виждаше, че и Майкъл го знае. Личеше си по начина, по който я гледаше — без упрек, но с безмълвно страхопочитание. После Майкъл въздъхна! Извади кърпа от джоба си и попи потта от лицето си. Обърна гръб на мъртвеца, поклати глава и се отдалечи в сенките близо до прозореца.
Роуан просто стоеше на мястото си със скръстени ръце, вперила поглед в очите на Гордън.
Вероятно, помисли си Юри, тя вижда нещо, което ние не можем да видим. Усеща нещо, което ние не можем да усетим.
Но това всъщност нямаше значение. Копелето беше мъртво. Едва сега Юри можеше да диша свободно. Едва сега си позволи дълга въздишка на облекчение, така различна от печалния стон, който се бе откъснал от гърдите на Майкъл.
Той е мъртъв, Аарън. Мъртъв е. А Старшите нямат нищо общо с това. Те ще разберат, със сигурност ще разберат кои са били съучастниците му, дали са били онези двама млади послушници.
За Юри беше сигурно, че Марклин Джордж и Томи Монохан са виновни. Всъщност целият заговор изглеждаше техен замисъл — дързък, безмилостен и опустошителен — вероятно това далече надхвърляше въображението на стареца.
Никой не помръдваше. Никой не продумваше. Стояха като вкаменени и сякаш отдаваха мрачната си почит към мъртвеца. На Юри му се искаше да изпита облекчение, но не чувстваше нищо.
После Аш отиде при Роуан, някак целенасочено и официално. Докосна я леко по раменете с дългите си пръсти, наведе се и я целуна по бузите. Тя го погледна като събудена от сън. Имаше най-нещастното изражение, което Юри бе виждал.
Аш се отдръпна и се обърна към него. Чакаше мълчаливо. Всички чакаха. Какво трябваше да се каже сега? Какво трябваше да се случи?
Юри се опита да отгатне, но бе невъзможно.
— Ще се върнеш ли сега у дома, в ордена? — попита го Аш.
— Да — отвърна Юри и кимна бързо. — Ще се върна у дома! Вече ги известих за всичко. Обадих им се от селото.
— Да, видях те — рече Аш.
— Говорих с Елвера и Джоан Крос. Изобщо не се съмнявам, че Джордж и Монохан са помощниците на Гордън. Но в ордена ще разберат истината.
— А Теса? — попита Аш с въздишка. — Можеш ли да я заведеш там?
— Ще ми позволиш ли да го направя? — попита Юри. — Разбира се, че ще я приемем. Ще й дадем подслон и ще се грижим вечно за нея. Но нима ще позволиш това?
— Има ли по-сигурно място за нея? — отвърна Аш искрено натъжен и някак изморен. — Не й остава много живот. Кожата й е тънка като пергамента на моята книга. Вероятно ще умре скоро. Но не знам колко скоро. Не знам колко дълъг е животът на моята раса. Твърде често сме загивали от насилие. В най-ранните дни вярвахме, че това е единственият начин да умреш. Не бяхме и чували за естествена смърт…
Той замълча и се намръщи. Тъмните му вежди се извиваха красиво над огромните очи.
— Но ти я отведи — заключи той накрая. — Знам, че ще си добър с нея.
— Аш — прошепна Роуан. — Така ще им дадеш неопровержимо доказателство за съществуването на талтошите! Защо ще правиш подобно нещо?
— Така ще е най-добре — обади се Майкъл. Говореше с такава жар, че Юри се стъписа. — Направи го, направи го заради Аарън. Отведи я там, при Старшите. Направи всичко възможно да разнищиш този заговор. Дай им скъпоценната информация!
— Ами ако бъркаме — възпротиви се Роуан, — ако не са били само трима… — Тя се поколеба и се вгледа в дребното безжизнено тяло на Гордън. — Тогава какво ще стане?
— Нищо — отвърна Аш меко. — Ще разполагат с едно умиращо същество, което отново ще се превърне в легенда, без значение колко научни изследвания ще му направят благодарение на нейното търпение, без значение колко ще я фотографират или записват историите й. Отведи я там, Юри. Моля те. Представи я пред Съвета. Нека всички я видят. Унищожи тайната, която бе използвана така безогледно от Гордън и неговите приятели.
— А Самюъл? — попита Юри. — Той ми спаси живота. Какво ще направи, когато разбере, че държим Теса в ордена?
Аш се замисли, веждите му се извиха красиво, изражението му някак омекна. Също както при първата им среща — познатият израз на доброта на лицето на същество, което вероятно бе в по-голяма степен човек от хората.
Юри бе споходен от изненадваща мисъл — може би Аш, който бе живял вечно, бе станал по-състрадателен от хората. Но не беше така. Той бе отнел живот и щеше да убие Гордън, ако Роуан не бе накарала сърцето на стареца да спре. Това същество можеше да обърне света, за да се добере до Мона, Мона вещицата, която може да роди талтош. Как, за бога, щеше да я предпази от него?
Всичко изглеждаше така объркано, така неразрешимо. Разбира се, можеше да отведе Теса със себе си; можеше да се обади в ордена още сега и да ги помоли да се върне. Със сигурност щяха да му разрешат и той отново щеше да е у дома. Щеше да говори пак със Старшите и те щяха да станат негови пазители и приятели. Щяха да му помогнат да реши какво да направи. Щяха да свалят бремето от плещите му.
— А аз ще пазя Мона — каза Роуан тихо.
Той се сепна. Тази вещица бе прочела мислите му. Колко ли добра бе в това? Можеше ли талтошът да я заблуди, да я измами?
— Аз не съм заплаха за Мона Мейфеър — каза Аш, очевидно схванал опасенията му. — Бъркаш за това от самото начало. Не бих застрашил живота на дете. Никога не бих насилил жена. Не се тревожи повече за това. Остави Мона Мейфеър на тези две вещици, които я обичат и ще се грижат за нея. Остави семейството на тях. Без съмнение и Старшите ще ти кажат същото. Остави семейството да се излекува само. Остави орденът да се прочисти сам.
Юри искаше да отговори, но не знаеше какво да каже. Толкова му се искаше да е истина.
Внезапно Аш се приближи до него и обсипа лицето му с нежни целувки. Юри вдигна очи, обзет от плам, придърпа Аш за врата и впи устни в неговите.
Целувката им беше силна и непорочна.
Юри си спомни шеговитите думи на Самюъл — че се е влюбил в Аш. Но не му пукаше. Тук ставаше дума за доверие. Доверието носи същото облекчение, както прекрасното чувство на близост — тогава сваляш защитите си и можеш да бъдеш унищожен.
— Ще отнеса тялото — каза Аш. — Ще го оставя някъде, където хората едва ли ще го намерят.
— Не — отвърна Юри. Гледаше Аш право в големите спокойни очи. — Както ви казах, аз вече говорих с метрополията. Когато се отдалечиш на няколко мили, им се обади. Ще ти дам номер. Кажи им да дойдат тук. Ще се погрижим за тялото на Стюарт Гордън, както и за всичко останало.
Той се отдалечи от Аш и застана до сгърченото тяло. Колко жалък изглеждаше Гордън в смъртта, Гордън, ученият, от когото всички се възхищаваха, приятелят на Аарън, ментор за младите. Юри се наведе и без да променя позата на тялото, пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото на стареца. Там откри обичайната купчинка от малки бели картички.
— Ето, това е номерът на метрополията — каза той на Аш, щом се изправи, и му подаде една картичка. После погледна пак към тялото. — Нищо не ни свързва с този мъртъв мъж — каза той. И внезапно осъзнал великолепната истинност на думите си, почти се засмя. — Колко хубаво — обяви той. — Той е просто мъртъв, без никаква следа от насилие. Да, обади се на този номер и те ще дойдат. Ще ни отведат у дома.
Обърна се и погледна Роуан и Майкъл.
— Ще се свържа с вас скоро.
Изражението на Роуан бе тъжно и неразгадаемо. Майкъл обаче бе явно разтревожен.
— А ако не го сториш, ще знаем, че сме сбъркали — каза той.
Юри се усмихна и поклати глава.
— Вече разбирам как се е случило. Виждам слабостта и очарованието.
Той огледа стаята. Част от него я мразеше много, но друга част разбираше, че това е светилище на гибелен романтизъм. Част от него не можеше да понесе мисълта да чака тук спасението. Но бе твърде уморен, за да мисли за нещо друго или пък да постъпи по друг начин.
— Ще ида да поговоря с Теса — каза Роуан. — Ще й обясня, че Стюарт е много, много болен и ти ще останеш с нея, докато дойде помощ.
— О, много мило от твоя страна — отвърна Юри. А после изведнъж почувства пълното изтощение и се отпусна на креслото до масата.
Погледът му падна на книгата, или кодекса, както подходящо или пък педантично я бе нарекъл Стюарт.
Видя дългите пръсти на Аш да лягат върху нея и да я вдигат. После талтошът я притисна към гърдите си.
— Как да се свържа с теб? — попита го Юри.
— Няма да можеш — отвърна Аш. — Но ти обещавам, че аз ще ти се обадя идните дни.
— Моля те, не забравяй обещанието си — каза Юри немощно.
— Трябва да те предупредя за нещо — каза Аш тихо, замислено, без да изпуска книгата, сякаш държеше някакъв свещен щит. — През идните месеци или години може да видиш снимката ми тук-там, например във вестник или списание. Не се опитвай да дойдеш при мен. Дори не ми се обаждай. Не можеш да си представиш колко добра е охраната ми. Няма да успееш да се добереш до мен. Кажи същото и на своя орден. Никога няма да призная или потвърдя нищо от това, което разкрих пред теб. И, за бога, предупреди ги да не ходят повече в долината. Малките хора вече измират, но все още ги има и могат да бъдат невероятно опасни. Предупреди всички да стоят далече от долината.
— Това значи ли, че мога да им кажа какво съм видял?
— Да, ще се наложи, ще се наложи да си крайно откровен с тях. Иначе няма да можеш да се прибереш у дома.
Юри погледна Роуан, после Майкъл. Те се приближиха от двете му страни. Усети, че Роуан докосва с ръка лицето му, докато го целуваше. Майкъл положи ръка на рамото му.
Не каза нищо. Не можеше. Нямаше повече думи. Вероятно нямаше и повече сълзи.
Но радостта, която го завладя, бе така различна от очакванията му, че той изпита прекрасния копнеж да им разкрие чувствата си. Хора от ордена щяха да дойдат да го приберат. На ужасния заговор бе сложен край. Неговите братя и сестри идваха да го вземат и той щеше да им разкаже за ужасите и мистериите, на които бе станал свидетел.
Не вдигна очи, когато те излязоха от стаята. Чу ги да слизат по витото стълбище. Чу и далечното затръшване на входната врата. Чу и тихите гласове точно под него.
Изправи се бавно и тръгна по стълбите към втория етаж.
Теса стоеше сред сумрака, до стана, като огромно младо дърво. Бе стиснала ръце и кимаше, докато Роуан й говореше нещо много тихо. После Роуан я целуна за довиждане и бързо тръгна към стълбите.
— Довиждане, Юри — каза тя тихо, щом мина покрай него. После се обърна, сложила ръка на перилата. — Кажи им всичко. Увери се, че досието на вещиците Мейфеър ще бъде завършено.
— Всичко ли? — попита той.
— Защо не? — отвърна тя със странна усмивка. После изчезна от поглед.
Той бързо се обърна към Теса. Бе забравил за известно време за нея. А тя щеше да бъде нещастна, ако види Стюарт. За бога, как да й попречи да се качи на горния етаж?
Но тя отново седна пред стана си, или по-скоро пред огромния гергеф, й започна да шие и тихичко да пее, или пък просто дъхът й излизаше някак мелодично от гърдите.
Той се приближи до нея, страхуваше се да не я обезпокои.
— Знам — каза тя, като вдигна поглед и се усмихна лъчезарно. — Стюарт е мъртъв, няма го вече, вероятно е на небето.
— Тя ли ти каза?
— Да, тя.
Юри погледна навън през прозореца. Не можеше да разбере какво точно вижда в тъмното. Може би сияещата вода на езерото?
Но после видя съвсем ясно фаровете на отдалечаваща се кола. Светлините проблясваха сред мрака на гората и след малко изчезнаха съвсем.
За миг той се почувства изоставен и ужасно уязвим. Но те щяха да се обадят да го приберат, разбира се, че щяха да го направят. Може би се обаждаха точно в този момент. Така нямаше да остане запис на обаждане от апарата в кулата, който да свързва нейния собственик с онези, които щяха да дойдат да отведат него и тази жена.
Внезапно се почувства ужасно изморен. Дали имаше легло тук? Прииска му се да попита, но не го направи. Просто стоеше и я гледаше как шие. Слушаше тананикането й и когато тя отново вдигна поглед, отново се усмихваше.
— О, аз знаех, че това ще се случи — каза тя. — Виждах го всеки път, щом го погледнех. Нямах представа, че това сполита всички от вашия вид. Рано или късно, вие отслабвате, смалявате се и умирате. Отне ми години да осъзная, че никой не може да го избегне. А Стюарт, горкият скъп Стюарт, бе много слаб. Знаех, че смъртта може да дойде за него всеки момент.
Юри не каза нищо. Изведнъж изпита огромна неприязън към нея, така силна, че едва успяваше да я прикрие, за да не почувства тя студенината и да се обиди. Помисли си за Мона; видя я как пламти от човешки живот, ароматна, топла и непрестанно изненадваща. Зачуди се дали талтошите виждат хората по този начин? По-груби? По-диви? Дали ние сме груби животни за тях, които притежават жесток и опасен чар? Какъвто според нас имат лъвовете или тигрите?
Мона. Той мислено хвана кичур от косата й. Видя я как се обръща да го погледне — зелени очи, усмивка, думите препускаха една след друга с прекрасната си американска вулгарност и чар.
Сега бе по-сигурен отвсякога, че никога вече няма да види Мона.
Знаеше, че това й е писано — че семейството ще я погълне, че някой от нейния род ще бъде нейната неизбежна любов.
— Да не ходим на горния етаж — каза Теса с поверителен шепот. — Нека оставим Стюарт на мира в смъртта. Нали така? Не мисля, че за мъртъвците има значение какво ще направим.
Юри кимна бавно и погледна към потайната нощ зад прозореца.
 

Двайсет
 
Тя стоеше в тъмната кухня. Беше се наситила. Изпи всичкото мляко, чак до капка, след това изяде и крема сиренето, после саламуреното сирене и маслото също. Ето на това му казват натъпкване. Опа, забрави тънките резенчета кашкавал, пълен с химикали и оцветители. Ох, готово. Сдъвка ги и готово, благодаря.
— Знаеш ли, скъпа, ако се окаже, че си идиотка… — започна тя.
Това е невъзможно, мамо, аз съм дете на теб и Майкъл. И по някакъв начин съм всеки, с когото ти говориш от зачеването ми. Така че аз съм и Мери Джейн.
Мона избухна в смях сам — сама в тъмната кухня, облегната на хладилника. Ами малко сладолед! По дяволите, щеше да го забрави!
— Е, скъпа, явно си извадила късмет — рече Мона. — Не можеше да е по-добре. Предполагам, че не си пропуснала и думичка…
Ванилов сладолед! С килограми!
— Мона Мейфеър!
Кой беше това? Еужения? Не искам да говоря с нея. Не искам да безпокои мен или Мери Джейн.
Мери Джейн бе още в библиотеката с книжата, които бе отмъкнала от писалището на Майкъл или пък беше на Роуан — нали тя бе господарка на къщата. Няма значение, бяха все разни медицински и юридически глупости, както и записки за нещата, случили се преди три седмици. Щом веднъж се докопа до тях, Мери Джейн се оказа ненаситна. Сега за нея семейната история бе сладолед, ако можеше така да се каже.
— Хм, въпросът е дали да дадем от сладоледа на Мери Джейн, от роднинска солидарност, или да си го изядем сами?
Да си го изядем.
Беше време да каже на Мери Джейн! Да, моментът бе настъпил. Когато мина покрай нея, преди да започне финалният рейд в кухнята, Мери Джейн си мърмореше нещо за онези мъртви лекари, лека им пръст, доктор Ларкин и онзи от Калифорния. Както и за химическите аутопсии на мъртвите жени. Най-важното бе да не забравят да приберат нещата обратно, за да не ги усетят Роуан и Майкъл. Все пак всичко това не беше случайно, правеха го с определена цел и Мери Джейн бе онази, на която Мона трябваше да разчита изцяло!
— Мона Мейфеър.
Беше Еужения, тази тъпачка.
— Мона Мейфеър, Роуан Мейфеър е на телефона, обажда се чак от Англия!
Дърта кавгаджийка! Мона имаше нужда единствено от голяма лъжица за този сладолед, макар че вече почти бе изяла цялата кутия. Трябваше да намери друга.
О, чии малки крачета тропкат в тъмното, някой тичаше през всекидневната? Мориган цъкаше леко с езиче наред с топуркането.
— О, това е моята любима братовчедка Мери Джейн Мейфеър.
— Шшшт! — Сложи пръст на устните си Мери Джейн. — Тя те търси. Роуан е на телефона. Иска да говори с теб, каза да те събудим.
— Говори ти с нея от библиотеката и й кажи да остави съобщение. Не мога да рискувам да говоря с нея. Ти ще успееш да я баламосаш. Кажи й, че сме добре, а аз съм във ваната или нещо подобно. Питай за всички. Например как е Юри, как е Майкъл.
— Ясно. — И тя затопурка с мъничките си крачета обратно.
Мона обра с лъжицата и последния сладолед в кутията, а после я хвърли в мивката. Каква неразбория! А цял живот съм била така подредена, виж ме сега, явно парите развалят характера. Тя отвори следващата кутия.
Отново се чуха стъпките на магическите крачета. Мери Джейн нахлу в килерчето — направо влетя с жълтата си коса и бронзовите крака. Бялата дантелена пола под тънката талия се изви като камбанка.
— Мона! — прошепна тя.
— Кажи — отвърна Мона, също шепнешком. Какво ставаше, по дяволите! Тя изяде още една голяма лъжица от сладоледа.
— Роуан каза, че има извънредно важни новини за нас