Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Ан Райс
Вещиците: Лашър

 
Едно
 

«Свинята тук довтаса със самар,
а люлчицата люшкаше шопар.
Чинията бърже на масата скочи,
черпакът в гърнето супата лочи.
Ръженът, скрит зад вратата,
на пода пръчка захарна мята.
— Хей, хей — скара ядосана рече. —
Никой тук ли не слуша вече?
В тази къща най-старша съм аз.
Я елате при мене завчас!»
От приказките на Мама Гуус
 
В началото беше гласът на бащата.
— Емалет! — шепнеше той до корема на спящата й майка. А после й пееше протяжните песни от миналото.
Песни за долината на Донелайт и за замъка; за мястото, където някога ще идат заедно и как тя ще се роди с цялото знание, което той притежава. «Това е нашият начин», казваше й той на бързия език, който другите не можеха да разберат.
За тях той звучеше като жужене или свирукане. Това беше техният таен език, защото те можеха да чуват думите, които се лееха така бързо, че оставаха неразличими за останалите. Те можеха да пеят един на друг. Емалет почти можеше да го прави, почти можеше да говори…
— Емалет, скъпа моя, Емалет, дъще моя. Емалет, невесто моя.
Баща й я чакаше. Тя трябваше да расте бързо и да стане силна заради него. Когато времето дойдеше, майка й трябваше да й помогне. Тя трябваше да пие от майчиното мляко.
Майка й спеше. Майка й плачеше. Майка й сънуваше. Майка й се чувстваше зле. А когато баща й и майка й се караха, светът се тресеше. Емалет позна страха.
Но след това баща й винаги идваше и й пееше, напомняше й, че думите на песента му са твърде бързи, за да може майка й да ги разбере. Мелодията караше Емалет да се чувства така, сякаш миниатюрният кръгъл свят, в който живееше, се разтяга и тя плава в пространство без граници, уголемявано във всички посоки от песента на баща й.
Баща й шепнеше стихове, които бяха много красиви, особено римите. Те предизвикваха тръпки по цялото й тяло. Тя изпъваше крака и ръце, въртеше глава насам-натам и се чувстваше много добре, особено от римите.
Майка й не говореше с нея. Майка й не биваше да знае, че тя е там. Научи от баща си, че е съвсем малка, но съвършено оформена. Емалет вече имаше дълга коса.
Но когато майка й говореше, Емалет я разбираше; когато майка й пишеше, Емалет виждаше думите. Емалет чуваше забързания й шепот. Тя знаеше, че майка й се страхува. Понякога виждаше и сънищата й. Виждаше лицето на Майкъл. Виждаше борба. Виждаше лицето на баща си през очите на майка си и колко я натъжаваше то.
Баща й обичаше майка й, но тя често го разгневяваше и когато той я удряше, майка й страдаше, дори падаше и Емалет пищеше, или поне се опитваше да изпищи. Но баща й винаги идваше после, докато майка й спеше, и казваше на Емалет, че не бива да се страхува, че ще бъдат заедно сред каменния кръг на Донелайт и тогава ще й разкаже историите от древните дни, когато всички онези красиви хора са живели на остров, и това бил Раят, преди другите и малките хора да се появят.
Тъжна и печална е слабостта на човеците и трагедията на малките хора, нима не е по-добре те да бъдат премахнати от земята?
— Казвам ти нещата, които вече знам. Онова, което съм научил — говореше той. И Емалет виждаше кръга от камъни и високата фигура на баща си, такъв, какъвто беше сега, да подръпва струните на арфа. Всички танцуваха. Тя виждаше малките хора да се крият в сенките, злобни и гневни. Не ги хареса, не искаше те да се промъкнат в града. — Те ни ненавиждат инстинктивно — казваше баща й. — А и как иначе? Но те вече нямат значение. Те са вече само спомен за сън, който не е успял да се сбъдне.
Настъпваше часът. Часът на Емалет и баща й.
Тя виждаше баща си в старите дни, с разперени ръце. Беше Коледа и долчинката бе затрупана със сняг. Шотландските борове растяха нагъсто, хората пееха химни. Емалет обичаше извисяването и снижаването на гласовете им. Толкова много още имаше да види и да научи.
— Ако някога ни разделят, любима моя, ела в долчинката на Донелайт. Ще я намериш, сигурен съм. Има хора, които търсят майка ти, хора, които ще ни разделят. Но помни, ти ще се родиш на тоя свят с цялото знание, което ти е нужно. Можеш ли да ми отговориш?
Емалет се опита, но не можа.
— Талтош — каза той и целуна корема на майка й. — Чувам те, скъпа. Обичам те. — Емалет беше щастлива само когато майка й спеше, защото когато се събудеше, започваше да плаче.
— Нима мислиш, че няма да го убия на мига? — каза баща й на майка й. Караха се за Майкъл. — Ще го убия за секунда. Мислиш ли, че няма да го направя, ако ме напуснеш?
Емалет виждаше човека, Майкъл, когото майка й обичаше, а баща й — не. Майкъл живееше в Ню Орлиънс в една голяма къща. Баща й искаше да се върне в тази къща. Искаше да я притежава, тя беше негов дом и много се гневеше, че Майкъл е там. Но той знаеше, че още не е дошло времето за това. Първо трябваше да се роди Емалет, висока и силна. Това щеше да е началото. Той искаше да идат заедно в долчинката на Донелайт. Началото беше всичко. Без начало не би имало нищо.
Расни, дъще моя.
Талтош.
В Донелайт вече не живееше никой, но те щяха да живеят там — Емалет и баща й, и техните деца. Стотици деца. Там щеше да е светилището на Началото. «Нашият Витлеем», шептеше той. И това щеше да е началото на всички времена.
Беше тъмно. Майка й плачеше, притиснала лице към възглавницата. Майкъл, Майкъл, Майкъл.
Емалет познаваше кога изгрява слънцето.
Всички цветове ставаха по-ярки и тя виждаше ръката на майка си високо над нея — тъмна, тънка и огромна, покриваща целия свят.
 

Две
 
Сега къщата беше тъмна. Колите си бяха отишли и единствената светлина струеше от прозореца на Майкъл Къри в старата спалня, където бе умряла братовчедката Деидре. Мона разбираше какво точно се бе случило тази нощ и трябваше да признае, че беше доволна. Почти го беше планирала, почти…
Беше казала на баща си, че ще се върне в Метаир с чичо Райън и братовчедките Джен и Кланси, но после не се беше обадила на чичо си. Той си бе отишъл отдавна, уверен, като всички останали, че Мона се е върнала с баща си у дома, на Амелия стрийт.
Бе ходила на гробището, където загуби баса, че Дейвид няма да се представи добре в самата нощ на Марди Грас, пред гробницата на Мейфеър. Но той го беше направил. Е, не беше страхотно, наистина, но не беше лошо като за петнайсетгодишен. На Мона й хареса — измъкването с него, страхът и вълнението му, катеренето по белосаната стена на гробището и прокрадването по алеите между високите мраморни гробници, за да легнат точно на чакълестата пътечка във влагата и студа, което беше немалка част от предизвикателството. Но тя го беше направила, беше постлала полата си на земята, за да може да си свали бельото, без да се изцапа.
— А сега го направи! — каза на Дейвид, който нямаше нужда от още окуражаване, нито от директни заповеди.
Мона се втренчи над рамото му в студеното облачно небе, в единствената видима звезда, а после остави погледа си да се плъзне по стената от малки четвъртити надгробни камъни, докато стигна до името: Деидре Мейфеър.
А после Дейвид беше свършил.
— Ти не се страхуваш от нищо — беше й казал след това.
— И от кого трябва да се страхувам, от теб ли? — Тя седна, дори не се беше престорила, че й харесва. Беше разгорещена, без изобщо да харесва братовчед си, но все пак доволна, че го е направила.
Мисията е изпълнена, така щеше да напише на компютъра си, в тайната директория \WS\MONA\PLAN, където съхраняваше изповедите си за триумфите, които не можеше да сподели с никого на този свят. Никой не можеше да проникне в компютърната й система, дори чичо Райън или братовчеда Пиърс, които бе хващала, по различно време, да се опитват да ровят из директориите. «Просто леко подреждаме, Мона.» Но това беше най-бързият IBM на пазара, с максимум памет и огромен хард диск. Колко малко знаеха хората за компютрите! Това винаги я изумяваше. Тя самата всеки ден научаваше по нещо ново.
Да, това беше момент, който щеше да бъде споделен единствено с компютъра. Може би това щеше да се превърне в редовно явление сега, когато майка й и баща й бяха на път да умрат от пиене. А имаше и толкова много Мейфеър, които трябваше да победи. Всъщност към този момент нейният план дори не включваше външни хора, освен, разбира се, Майкъл Къри, но той вече беше Мейфеър. Определено беше. Семейството го бе впримчило здраво.
Майкъл Къри, сам в тази къща. Мисли за случилото се. Беше десет часът вечерта на Марди Грас, три часа след парада на Свитата на Краля, и Мона Мейфеър бе сама на ъгъла на Първа и «Честнът», безплътна като призрак, втренчена в къщата, с цялата мека и тъмна нощ пред нея, в която можеше да прави каквото поиска.
Баща й със сигурност вече се беше отрязал; вероятно някой го бе откарал у дома. Щеше да е чудо, ако е изминал пеша тринайсетте пресечки до Амелия стрийт и «Сейнт Чарлз». Още преди края на парада той беше толкова пиян, че седеше на тротоара, на неутралната територия на «Сейнт Чарлз», със свити колене и вкопчени в бутилка «Южен комфорт» ръце, и пиеше пред чичо Райън, леля Беа и всички, които си направеха труда да погледнат към него. И казваше на Мона, със съвсем недвусмислени изрази, да го остави на мира.
Чудесно. Тя искаше точно това. Майкъл Къри я беше вдигнал на раменете си, сякаш бе лека като перце, и тя изгледа оттам целия парад. Колко приятно беше да язди този силен мъж, заровила ръка в меката му къдрава черна коса. А да усеща лицето му между бедрата си беше прекрасно. Притисна го леко, колкото посмя, и остави лявата си ръка да се спусне към бузата му.
Чуждият човек, Майкъл Къри. И баща й, твърде пиян, за да забележи какви ги върши тя.
Майка й се бе отрязала още следобеда на Марди Грас. Щеше да е цяло чудо, ако изобщо се бе събудила да види парада по «Сейнт Чарлз» и Амелия стрийт. Древната Евелин, разбира се, беше там, тиха, както обикновено, но будна. Тя знаеше какво става. Ако Алисия подпалеше леглото, Древната Евелин щеше да извика: «Пожар!». Пък и наистина вече не можеха да оставят майка й сама.
Работата беше там, че всичко беше подсигурено. Дори лелята на Майкъл, Вивиан, тази вечер не беше в къщата на Първа улица. Отиде да прекара нощта при леля Сесилия. Мона ги видя да тръгват след парада. А Аарън Лайтнър, този мистериозен изследовател, бе отведен от леля Беа. Мона ги чу да се уговарят. С нейната кола или с неговата? Обичаше да си ги представя заедно. Аарън се подмладяваше с десет години, когато беше покрай Беатрис, сивокосата Беатрис, която привличаше всички мъжки погледи, където и да се появеше. Ако влезеше в «Уолгрийнс», мъжете от склада излизаха да й помогнат. Или пък някой джентълмен я питаше за добър шампоан против пърхот. Беше почти смешно как леля Беатрис привлича мъжете, но тя искаше само Аарън Лайтнър, а това беше нещо ново.
Нямаше проблем дори и старата прислужница Еужения да беше в къщата, защото тя спеше в най-отдалечената стая и се говореше, че обърне ли вечерната си доза портвайн, вече нищо не може да я събуди.
Практически къщата беше празна, там беше само нейният мъж. А сега, когато Мона вече знаеше историята на вещиците Мейфеър — сега, когато най-накрая се бе добрала до дългото досие на Аарън Лайтнър — нищо не можеше да я задържи далеч от Първа улица. Разбира се, тя имаше някои въпроси по това, което беше прочела; тринайсет вещици, потомки на шотландката от Донелайт, изгорена на клада през 1659 година. Това беше точно от онези сочни истории, за които човек си мечтае. Е, или поне тя мечтаеше.
Но в тази дълга семейна приказка имаше неща със специално значение за нея, а най-интересната част беше дългият разказ за живота на чичо Жулиен.
Дори любимата й леля Джифорд сега бе много далеч от Ню Орлиънс, в къщата си в Дестин, Флорида, скрита от всички и всичко, терзаеща се за съдбата на целия род. Джифорд бе помолила семейството да не ходи в голямата къща на Марди Грас. Горката леля Джифорд. Тя беше проклела историята на Таламаска за вещиците Мейфеър, беше я изхвърлила от къщата си и от съзнанието си. «Не вярвам в такива неща!»
Леля Джифорд живееше в страх, дишаше в страх. Не искаше и да чува за историите от старите дни. Горката леля Джифорд чак сега намери сили да се вижда с баба си, Древната Евелин, и то само защото тя вече почти не говореше. Леля Джифорд дори не обичаше да се споменава, че е внучка на Жулиен.
Понякога Мона изпитваше дълбока, безнадеждна тъга за нея, чак й се плачеше. Леля Джифорд като че страдаше за цялото семейство и когато Роуан изчезна, тя бе по-разстроена от всички, дори от Райън. Леля Джифорд беше нежна и любяща душа, нямаше по-подходящ човек от нея, ако имаш нужда да поговориш за някои практически неща от живота — какви дрехи да облечеш за училищната забава, да започваш ли вече да си бръснеш краката, кой парфюм е най-добър за момиче на тринайсет? (Лаура Ашли №1.) Това бяха въпроси, на които Мона трудно намираше отговор сама.
Е, какво ще прави сега, навън, в нощта на Марди Грас свободна? Никой не знаеше какво ще стане, вероятно никой никога нямаше и да разбере. Но тя знаеше. Да, тя беше готова. Къщата на Първа улица беше нейна! Сякаш огромното мрачно здание с бели колони й шепнеше: «Ела, Мона, ела. Тук живя и умря чичо ти Жулиен. Това е къщата на вещиците, а ти си вещица, Мона, не по-малко от всички тях! Тук ти е мястото».
Може би й говореше самият чичо Жулиен. Не, това бе просто фантазия. С въображение като нейното можеше да чуе и види каквото си поиска.
Но кой можеше да е сигурен? Може би щом влезеше вътре, щеше наистина да види призрака на чичо Жулиен! О, това щеше да е великолепно. Особено ако се окажеше същият елегантен и дяволит чичо Жулиен, за когото непрекъснато мечтаеше.
Мона прекоси уличката под тежкия покров на дъбовете и бързо се покатери по старата ограда от ковано желязо. Приземи се тежко сред гъстите храсти и бегониите, усети студеното им, влажно докосване, и то никак не й хареса. Придърпа надолу розовата си пола и тръгна на пръсти по влажната земя към пътеката от каменни плочи.
От двете страни на голямата входна врата с форма на ключалка мъждукаха лампи. Верандата тънеше в мрак, а люлеещите се столове едва се различаваха, защото бяха боядисани в черно, за да пасват на капаците. Градината като че изведнъж се сключи около нея и започна да я притиска.
Самата къща й изглеждаше каквато винаги я бе виждала — красива, тайнствена и приканваща, макар че, трябваше да признае, я харесваше повече, когато бе потънала в паяжини руина, преди появата на Майкъл и неговите инструменти. Най-много й харесваше по времето, когато леля Деидре неизменно седеше в своя люлеещ се стол на страничната веранда, а пълзящите растения като че се канеха да погълнат цялото място.
Разбира се, Майкъл беше спасил къщата, но… о, ако можеше да е влязла в нея навремето, когато бе още съсипана, щеше да узнае всичко за трупа, който бяха открили на тавана.
Майка й и леля Джифорд се караха за това от години. Майка й я бе родила едва на тринайсет, а леля й бе винаги около нея.
Всъщност наистина имаше време, когато Мона се чудеше коя от двете й е истинска майка — Джифорд или Алисия. Но там беше и Древната Евелин, която винаги люлееше Мона на коленете си и въпреки че не говореше много, й пееше стари протяжни песни. Джифорд изглеждаше логичният избор за майка, защото по онова време Алисия вече се бе превърнала в ужасна пияница, но Мона се справяше с това, и то от години. Тя беше жената в къщата на Амелия стрийт.
През онези дни те говореха много за тялото на тавана. Говореха за братовчедката Деидре, наследницата, която гаснеше в своята кататония. Говореха за тайните на Първа улица.
Мона стъпи за първи път там точно преди сватбата на Роуан и Майкъл. Беше си въобразила, че усеща миризмата на трупа. Искаше да се качи горе и да сложи ръце на мястото. Майкъл Къри бе реставрирал къщата и работниците бяха там — боядисваха тавана. Леля Джифорд каза на Мона, да «стои мирна» и я поглеждаше сурово всеки път, щом тя понечеше да се отдалечи от нея.
Беше невероятно да гледа сътвореното от Майкъл. Мона си мечтаеше нещо такова да се случи някой ден и в къщата на ъгъла на «Сейнт Чарлз» и Амелия стрийт.
Е, тази вечер щеше да се качи в стаята на третия етаж. Благодарение на историята тя вече знаеше чие е било мъртвото тяло — на младия изследовател от Таламаска, Стюарт Таунсенд. Все още не беше ясно кой точно го е отровил, но Мона можеше да се обзаложи, че това е бил чичо й Кортланд, който всъщност не й беше никакъв чичо, а всъщност прапрапрадядо, което бе една от най-забавните главоблъсканици в семейната история.
Миризми. Тя искаше да изследва онази друга миризма, която се усещаше в салона и всекидневната на къщата на Първа улица и която нямаше нищо общо с мъртвото тяло. Миризма, която бе дошла от нещастието, случило се на Коледа. Миризма, която като че ли никой друг не усещаше, освен ако леля Джифорд я бе излъгала, когато Мона я попита.
Леля Джифорд правеше така. Тя не би признала, че «вижда неща» или пък усеща странни миризми. «Не усещам нищо!», беше й казала с раздразнение. Е, може би беше вярно. Мейфеър обикновено добре четяха мислите на хората, но и можеха да затварят собственото си съзнание за другите.
Мона искаше да докосне всичко. Искаше да потърси стария грамофон «Виктрола». Не се интересуваше от перлите. Искаше грамофона. Искаше да узнае голямата семейна тайна — какво се бе случило с Роуан Мейфеър на Коледа. Защо бе напуснала съпруга си Майкъл? И защо той бе открит в ледената вода на плувния басейн? Почти мъртъв. Всички си мислеха, че няма да оцелее след подобен инцидент. Всички, с изключение на Мона.
Разбира се, можеше да си представи какво се е случило, но тя искаше нещо повече. Искаше версията на Майкъл Къри. До ден-днешен обаче такава нямаше. Ако бе разказал на някого за случилото се на Коледа, това сигурно беше неговият приятел Аарън Лайтнър от Таламаска, който пък нямаше да каже на никого. Хората съжаляваха Майкъл твърде много, за да го притискат. Бяха решили, че може да се спомине след случилото се.
Мона успя да се промъкне в стаята му в интензивното отделение в нощта на Коледа и да подържи ръката му. Не, той нямаше да умре. Да, сърцето му не беше добре, защото бе спрял да диша за доста дълго време в студената вода, и сега трябваше да си почива, за да се излекува, но не беше близо до смъртта. Тя узна това още щом усети пулса му. Когато го докосна, все едно докосваше някой Мейфеър. И той притежаваше «нещо повече» като останалите от рода. Можеше да вижда призраци. Досието на вещиците Мейфеър не включваше него и Роуан, но Мона знаеше. Зачуди се дали той би разкрил истината.
О, искаше да научи и да открие толкова много неща. Възприемаше възрастта си, това, че беше на тринайсет, като някаква нелепа шега със самата нея. Тя не беше на тринайсет повече, отколкото Жана д'Арк някога е била на тринайсет. Или Катерина Сиенска. Разбира се, те бяха светици, но само донякъде. Всъщност бяха почти вещици.
Ами Кръстоносния поход на децата… Ако тя беше с тях, със сигурност щяха да си върнат Светите земи. Ами ако сега вдигнеше на бунт всички тринайсетгодишни гении в страната — с искания за правото да гласуват, защото са не по-малко интелигентни, и да карат кола от мига, в който са достатъчно високи, за да виждат пътя над арматурното табло… Не, това щеше да почака.
Работата беше там, че тази нощ, на връщане от парада, бе разбрала, че Майкъл е достатъчно силен, за да легне с нея, ако успее да го накара, което със сигурност нямаше да е много лесно.
Един мъж на възрастта на Майкъл имаше доста силен самоконтрол. С някой по-стар, като прачичо й Рандъл, беше доста по-лесно, а с младите момчета, като братовчед й Дейвид — беше направо нищо работа.
Но едно тринайсетгодишно момиче да преследва Майкъл Къри? «Беше като да изкачиш Еверест», помисли си Мона с усмивка. Ще го направя, ако ще и да пукна. И може би тогава щеше да узнае истината за Роуан, защо се бяха скарали на Коледа и защо тя изчезна. Това нямаше да е точно предателство спрямо Роуан. Почти сигурно беше, че тя е избягала с друг и всички в семейството, без значение дали говореха за това, бяха ужасно притеснени за нея.
Не така, като че ли бе мъртва, а сякаш бе изчезнала внезапно, оставила отворена вратата на хамбара. И ето, сега през нея щеше да влезе Мона, полудяла от желание към Майкъл Къри, към този огромен и силен мъж.
Мона се взря в огромната врата с форма на ключалка и се сети за снимките на членове на семейството, застанали пред нея. Портретът на прачичо Жулиен още висеше в къщата на Амелия стрийт, макар че майката на Мона го сваляше при всяко посещение на леля Джифорд, което пък бе смъртна обида за Древната Евелин. Древната Евелин рядко продумваше — само когато се събуждаше от унеса си заради ужасната тревога за Мона и майка й, защото се страхуваше, че Алисия наистина ще умре от пиене, а Патрик си беше отишъл толкова отдавна, че вече никой не помнеше що за човек е бил.
Докато гледаше вратата, изведнъж й се стори, че вижда чичо Жулиен, с бялата му коса и тъмни очи. Като си помислеше само, че навремето е танцувал там горе с Древната Евелин. Таламаска не знаеше нищо за това. Историята беше пропуснала Древната Евелин и нейните внучки Джифорд и Алисия, както и единственото дете на Алисия — Мона.
Но не, всичко бе във въображението, всичко бе само игра. Чичо Жулиен го нямаше пред вратата. Трябваше да бъде внимателна. Тези видения не бяха реални. Това, което предстоеше, беше реално.
Мона тръгна по пътеката покрай къщата и после отново по плочите, покрай страничната веранда, където леля Деидре бе седяла с години в плетения си стол. Горката леля Деидре. Мона я бе виждала през оградата много пъти, но никога не бе успявала да се промъкне вътре. Сега вече знаеше ужасната история за това как я бяха дрогирали.
Верандата беше чиста и красива, без мрежа, въпреки че чичо Майкъл бе оставил стария стол на Деидре и дори го използваше, сякаш беше полудял също като нея — седеше на него с часове в студа. На прозорците в трапезарията имаше дантелени пердета и модни копринени драперии. О, какъв разкош.
А тук, където пътеката завиваше и ставаше по-широка, бе паднала и умряла леля Анта преди много години, обречена вещица, също каквато щеше да бъде и дъщеря й Деидре. Черепът й се бе разбил и от главата и сърцето й бе рукнала кръв.
Сега нямаше кой да спре Мона и тя коленичи и докосна камъните. За миг й се стори, че вижда осемнайсетгодишната Анта, с огромни мъртви очи и оплетена в окървавената коса смарагдова огърлица.
Не, отново си въобразяваше. Никога не беше сигурна дали е просто въображение, или е нещо повече, особено след като цял живот бе слушала невероятни истории и бе мечтала за странни неща. Джифорд се разплака на кухненската маса в къщата на Амелия стрийт. «Тази къща е зла, зла, казвам ти. Не пускай Мона там.»
«О, Джифорд, стига глупости, тя иска да бъде шаферка на сватбата на Роуан Мейфеър. Това е такава чест.»
Да, определено беше чест. Най-голямата сватба в семейството за всички времена. Много й хареса. Ако не беше леля Джифорд, още тогава щеше да предприеме тайната си инспекция на къщата, докато всички се наливаха с шампанско, говореха за благоразумната страна на нещата и се чудеха кой точно е господин Лайтнър, тъй като тогава той още не беше разкрил пред тях своята история.
Но Мона изобщо нямаше да бъде на тази сватба, ако Древната Евелин не бе станала от стола си, за да се противопостави на Джифорд: «Нека детето мине по църковната пътека», бе казала тя със своя тих, сух шепот. Вече беше на деветдесет и една. И голямото достойнство на това, че почти никога не говореше, бе, че когато го направеше, всички я слушаха. Е, освен ако не мънкаше неразбираемо.
Но понякога Мона мразеше леля Джифорд заради страховете й, вечната й тревога, постоянният ужасен израз на лицето й. Никой обаче не можеше да я мрази истински. Тя беше твърде добра към всички, особено към сестра си Алисия, майката на Мона, която всички вече смятаха за безнадеждна алкохоличка и която вече три пъти бе влизала в клиника, без това да доведе до нищо добро. Всяка неделя, без изключение, Джифорд идваше в къщата на Амелия стрийт, да поизчисти малко, да помете алеята и да поседи с Древната Евелин. Носеше рокли за Мона, която никак не обичаше да ходи по магазините.
— Нали знаеш, че трябва да се обличаш като тийнейджър — каза Джифорд само преди няколко седмици.
— Момичешките рокли ми харесват, благодаря — отвърна Мона. — Те са моята маскировка. Освен това, ако питаш мен, повечето тийнейджъри изглеждат раздърпани. Нямам нищо против и аз да нося такива дрехи, но съм твърде ниска.
— Е, да, но номерът на сутиена те издава! Трудно се намират такива сладки памучни сутиени с толкова голяма чашка.
— Ама ти хем искаш да раста, хем искаш да се държа прилично. Какво съм аз за теб — малко момиче или социологически проблем? Не обичам общоприетото. Лельо Джиф, някога хрумвало ли ти е, че конформизмът може да бъде разрушителен? Обърни внимание на мъжете по новините. Никога в историята мъжете в столицата не са се обличали толкова еднакво. Връзки, ризи, сиви сака. Това е отвратително.
— Тук става дума просто за отговорност. Да се обличаш и да се държиш както подобава на възрастта ти. Ти не правиш нито едното, нито другото и всъщност в момента говорим за абсолютно различни неща. Превърнала си се в умалено копие на Вавилонската блудница с панделка в косата.
Джифорд спря, шокирана от това, че бе изрекла думата блудница, бузите й порозовяха, тя стисна ръце, а черната й къдрава коса падна пред лицето.
— О, Мона, скъпа, толкова те обичам.
— Зная, лельо Джиф, но, моля те, в името на Бог и всичко свято, никога не ме наричай умалено копие на каквото и да било, никога!
Мона остана коленичила на камъните доста дълго, докато студът не започна да вледенява коленете й.
— Горката Анта — прошепна тя. Изправи се и отново приглади розовата си пола. Отметна косата си зад раменете и провери дали копринената панделка е все още здраво прикрепена на тила й. Чичо Майкъл харесваше нейната сатенена панделка, сам й го беше казал.
— Докато Мона носи панделка — беше казал същата вечер по пътя към парада, — всичко ще бъде наред.
— Аз навърших тринайсет през ноември — прошепна му тя и се приближи, за да хване ръката му. — Казаха ми да махна панделката.
— Ти? На тринайсет? — Очите му пробягаха по нея, задържайки се за част от секундата на гърдите й. После се изчерви. — Е, не съм забелязал. Но това не означава, че трябва да спреш да носиш панделки. Виждам в сънищата тази червена коса и панделката в нея.
Разбира се, това беше просто закачка. Майкъл беше невинен и благоприличен мъж, беше просто прекрасен. Всички виждаха това. Но по бузите му отново се бе появила червенина. Повечето мъже на неговата възраст гледаха на тринайсетгодишните момичета с големи гърди просто като на деца, но Майкъл явно не беше от тях.
Е, тя щеше да обмисли още малко стратегията си, когато влезеше в къщата и се приближеше до него. Но сега искаше да се разходи около басейна. Изкачи стълбите и излезе на широката каменна тераса. Светлините под водата бяха пуснати и я караха да сияе, лека пара се издигаше от повърхността. Мона не разбираше защо бяха затоплили басейна, та Майкъл не би плувал отново в него. Сам го каза. Е, все пак идваше денят на свети Патрик, нищо, че още беше студено, и вероятно тук щяха да се съберат стотици деца от рода. Така че бе по-добре да не спират нагревателите.
Тя отиде до другия край на терасата, където бяха открили кървавите петна в снега, обозначаващи мястото на борбата. Сега всичко беше почистено, пометено, само тук-там се виждаше по някое листо. На места градината още беше посърнала заради снега, паднал през тази люта зима, така необичайна за Ню Орлиънс, но благодарение на последната топла седмица лунничетата се бяха завърнали и тя усещаше аромата им, виждаше миниатюрните им цветчета в мрака. Беше трудно да си представиш всичко това покрито със сняг и кръв, а Майкъл Къри да се носи под повърхността на водата с кървящо лице, целият в рани, със спряло сърце.
Тогава усети другата миризма — същата странна миризма, която бе доловила и преди, в коридора на къщата и в двойния салон, където беше китайският килим. Слаба, но осезаема миризма. Мона се приближи до балюстрадата и я помириса. Тя цялата беше оплетена със студени лунничета. Да, много съблазнителна миризма. «Някак вкусна», помисли си тя. Както е вкусна миризмата на карамела или пък на бонбоните лакта, само че това не беше миризма на храна.
Изведнъж почувства лек гняв към онзи, който бе наранил Майкъл Къри. Беше харесала Майкъл още щом го видя. Беше харесала и Роуан. Копнееше да прекара малко време насаме с тях, да ги разпита за много неща, да им каже много неща и най-вече да ги помоли да й дадат грамофона «Виктрола», ако го намерят. Но не й се беше удала подобна възможност.
Отново коленичи на плочите и докосна студения камък, който смразяваше голите й колене. Да, миризмата се усещаше, но Мона не видя нищо. Вдигна глава към тъмната веранда за слугите на гърба на главната къща. Никъде не светеше. После погледна отвъд желязната ограда, към конюшните зад дъба на Деидре.
Една светлинка. Това означаваше, че Хенри е още буден. Е, какво от това? Можеше да се оправи с него. На вечерята след парада тя бе осъзнала, че Хенри вече се страхува от къщата и не му харесва да работи тук, вероятно нямаше да остане дълго. Не знаеше как да направи щастлив Майкъл, който постоянно повтаряше: «Аз съм пролетарий, Хенри. Може всеки ден да готвиш само червен боб и ориз».
Пролетарий. Мона беше отишла при чичо Майкъл след вечеря, точно когато той се опитваше да се усамоти за своята нощна разходка, както я наричаше, и му каза:
— Какво, по дяволите, значи пролетарий, чичо Майкъл?
— О, какъв език! — прошепна той с ирония и изненада. Явно не успя да се въздържи и погали панделката в косата й.
— Съжалявам — каза тя, — но за едно момиче от тази част на града е, нали се сещаш, задължително да има по-богат речник.
Той се засмя, може би леко очарован.
— Пролетарий е човек, който не държи на всички удоволствия, типични за средната класа. Дали едно момиче от тази част на града ще разбере това?
— Със сигурност. Това е съвсем логично и искам да знаеш, че и аз ненавиждам конформизма във всяка негова форма.
Той пак се засмя, нежно, подмамващо.
— А как се става пролетарий? — настоя тя. — Мога ли и аз да се запиша?
— Няма записване, Мона. Човек се ражда такъв. Пролетарий е пожарникарският син, който е спечелил много пари. Такъв човек може да коси сам моравата си, когато си пожелае. Може да мие собствената си кола. Или пък да кара ван, когато всички постоянно му повтарят, че е длъжен да кара мерцедес. Той е свободен човек. — О, как й се беше усмихнал! Разбира се, той се надсмиваше над себе си леко и някак изморено. Но явно му харесваше да я гледа. Да, харесваше му да я гледа. Само странната умора и чувството му за приличие го караха да се въздържа.
— Звучи добре — каза тя. — А сваляш ли си ризата, когато косиш моравата?
— На колко години си, Мона? — попита я той игриво и наклони глава на една страна. Очите му обаче бяха напълно невинни.
— Нали ти казах, на тринайсет — отвърна тя, повдигна се на пръсти и го целуна бързо по бузата, а той се изчерви отново. Да, той я огледа, погледна гърдите й и тънкото й кръстче, бедрата й под широката розова памучна рокля. Но изглеждаше развълнуван от нейната проява на обич, от някаква съвсем отделна емоция. Очите му за миг станаха стъклени, а после каза, че трябва да излезе да се поразходи. Каза и нещо за нощта на Марди Грас, как е минавал покрай тази къща като дете по пътя към парада.
Не, сега сърцето му си беше съвсем наред, въпреки че лекарите продължаваха да го плашат и му даваха твърде много лекарства и въпреки че от време на време той усещаше леки бодежи, както бе казал на Райън, които му напомняли какво бива и какво не бива да прави. Е, Мона скоро щеше да разбере какво бива и какво не бива.
Остана доста дълго до басейна, мислеше за късчетата на тази тайнствена история — Роуан избягала, следи от нещо като аборт в предния салон, кръв навсякъде, и Майкъл — изранен, плаващ в безсъзнание в басейна. Дали случилото се в салона бе източникът на миризмата? Беше питала Пиърс дали я усеща. Не. Пита и Беа. Не. Пита Райън. Разбира се, че не. Спри да се моташ наоколо и да търсиш мистерии! Спомни си пребледнялото лице на леля Джиф, която чакаше в болничния коридор в нощта на Коледа, когато всички мислеха, че Майкъл умира. Спомни си и как тя поглеждаше към чичо Райън.
— Ти знаеш какво е станало! — каза му.
— Това е суеверие, безумие — отвърна Райън. — Не искам да слушам. Не ти позволявам да говориш за това пред децата.
— Аз и не искам да говоря за това пред децата — каза леля Джифорд, а брадичката й трепереше. — Аз не искам децата да знаят! Дръж ги далеч от онази къща, умолявам те, винаги съм те молила за това.
— И какво, аз ли съм виновен! — прошепна чичо Райън. Горкият чичо Райън, семейният адвокат, семейният закрилник. Той се бе превърнал в идеален пример за това какво може да направи с човек конформизмът. Чичо Райън във всяко отношение беше красив мъжки екземпляр, от предимно героичен тип — квадратна челюст, сини очи, хубави здрави плещи, плосък корем и ръце на музикант. Но никой не забелязваше това. Всички виждаха в него само костюма му, тъмносинята риза и блестящите официални обувки. Всеки мъж в «Мейфеър и Мейфеър» се обличаше така. Цяло чудо беше, че и жените не го правеха, техният стил включващ перли и пастелни цветове, както и обувки с токчета с различна височина. Направо да ти призлее според Мона. Когато тя станеше мултимилионер, щеше да си изработи свой собствен стил.
Но при спора в болничния коридор чичо Райън бе показал колко отчаян е всъщност, колко е притеснен за Майкъл Къри; не искаше да обиди леля Джиф. Той никога не го правеше.
Тогава дойде леля Бет и ги накара да млъкнат. Мона трябваше да каже на леля Джиф, че Майкъл Къри няма да умре, но ако го беше направила, щеше да я изплаши още повече. С леля Джиф не можеше да се говори за нищо.
А сега, когато майката на Мона бе пияна почти през цялото време, и с нея не можеше да се говори. Древната Евелин също рядко отговаряше на въпросите й. Разбира се, когато го правеше, личеше, че все още е с всичкия си. «В перфектно състояние на ума», казваше лекарят й.
Мона никога нямаше да забрави какво стана, когато поиска да посети къщата, тогава още съвсем порутена и мръсна, докато Деидре все още седеше в люлеещия се стол. «Снощи сънувах сън — бе пояснила тя на майка си и леля Джиф. — Сънувах чичо Жулиен и той ми каза да се покатеря по оградата, без значение дали леля Карл е там, и да седна в скута на Деидре.»
Това си беше самата истина. Леля Джифорд веднага изпадна в истерия:
— Да не си посмяла да припариш до братовчедката Деидре.
Алисия се смя до припадък, а Древната Евелин само ги гледаше.
— Виждала ли си някого до леля си Деидре, когато минаваш покрай къщата? — попита я Алисия.
— Сиси, как можа! — сопна се Джифорд.
— Само онзи млад мъж, който винаги е с нея.
При тези думи леля Джифорд направо обезумя, а след това Мона технически бе заклета да не припарва до къщата на Първа улица и никога да не я поглежда отново. Разбира се, тя не обърна внимание на тази забрана. Ходеше там винаги когато можеше. Две нейни приятелки от Светото сърце живееха доста близо до Първа и «Честнът». Понякога тя се прибираше с тях от училище и то само за да има извинение. Те обичаха да им помага с домашните, а и на нея й харесваше. Разказваха й разни неща за къщата.
— Този мъж е призрак — прошепна майка й пред леля Джифорд. — Не бива да казваш на никого, че си го виждала. На мен обаче може. Е, как изглежда? — И тогава Алисия избухна отново в пискливия си смях, а леля Джиф се разплака. Древната Евелин не каза нищо, но ги слушаше. Винаги личеше кога ги слуша, личеше по напрегнатия поглед на малките й сини очи. Какво ли, за бога, мислеше за двете си внучки?
По-късно Джифорд дръпна Мона настрани, докато вървяха към колата й (ягуар седан, тъкмо в нейния стил, съвсем подходящ за Метаир).
— Моля те, повярвай ми, не бива да се приближаваш до онази къща. От нея не идва друго, освен зло.
Мона се опита да обещае, но не можа. Жребият за нея вече беше хвърлен. Още тогава тя искаше да узнае всичко за мястото. А сега, след разрива между Роуан и Майкъл, това стана най-важната й задача: да влезе вътре и да разбере.
Досието на Таламаска, което откри в писалището на Райън, утрои любопитството й. Досие на вещиците Мейфеър. Грабна го и изтича в закусвалнята да го прочете. Никой не я спря, никой не се усети какво става. Донелайт, Шотландия.
Дали семейството още притежаваше онзи замък? О, каква история само. Подробностите за Анта и Деидре, разбира се, бяха абсолютно скандални. За Мона бе пределно ясно, че този документ, в оригиналната му форма, е щял да включи и историята на Майкъл и Роуан Мейфеър.
Аарън Лайтнър бе прекъснал своето «повествование», както сам пишеше в досието, преди раждането на «настоящата наследница» и то, за да не бъде осъществено вмешателство в личния й живот, макар Орденът да смяташе, че семейството има право да знае своята история, дотолкова, доколкото тази история бе позната на всички и записана навсякъде.
Хм, тези от Таламаска бяха невероятни. «И леля Беа ще се жени за един от тях», помисли си Мона. Беше като да чуеш, че някоя голяма сочна муха се е хванала в нечия лепкава мрежа.
Това, че Роуан Мейфеър се бе измъкнала от ноктите на Мона, която не успя да прекара и пет минути насаме с нея, беше истинска трагедия, описана в папка WS/MONA/PROVAL.
Но Мона бе усетила, и то съвсем осезаемо, че Роуан се страхува от силата си, както и всички останали.
Е, тези сили не плашеха нея самата. Тя все повече се чувстваше като танцьор, който влиза в перфектна форма. Беше само метър и петдесет висока и по всичко личеше, че няма да порасне повече. Тялото й съзряваше с всеки изминал ден.
Харесваше й да е силна и необикновена. Обичаше да чете мислите на хората и да вижда неща, които те не могат да видят. Фактът, че мъжът, когото бе видяла, е призрак, я изпълваше с вълнение. Не беше много изненадана да разбере това. Само да можеше да се промъкне в къщата онези дни.
Е, онези дни вече бяха минало, нали така? Трябваше да се занимае с настоящето, а то беше просто чудесно. Изчезването на Роуан Мейфеър разтревожи цялото семейство. Тайните започнаха да излизат наяве. И сега в голямата къща нямаше никого, освен Майкъл Къри и нея самата.
Миризмата покрай басейна някак се беше разнесла или пък тя беше привикнала към нея.
Този миг й принадлежеше изцяло.
Приближи се към задната покрита веранда и провери една по една вратите на кухнята. Ако бяха забравили поне една отключена… но не, онзи дървеняк Хенри бе залостил къщата като крепост. Е, нищо. Мона знаеше как да влезе вътре.
Промъкна се към задната част на къщата, до края на старата кухня, която сега беше баня, и погледна през прозореца. Кой би заключил прозорец толкова високо на стената? Но как да стигне до него? Ще домъкне един от варелите за смет, те почти не тежаха. Мина по алеята, хвана варела за дръжките и, какво да види, той беше на колелца. Колко практично! Покатери се върху него, първо на колене, после се изправи на огъващия се черен пластмасов капак, отвори със сила зелените капаци и натисна прозореца.
Той се вдигна нагоре, просто така. После засече, но вече се бе разкрила достатъчно голяма пролука. Щеше да си изцапа роклята на прашния перваз, но това нямаше значение. Набра се на ръце, промъкна се през прозореца и тупна на покрития с килим под.
Беше вътре! Постоя секунда насред малката баня, взираше се в проблясващия порцелан на старата тоалетна чиния и облицования с мрамор умивалник. Припомняше си последния сън за чичо Жулиен, когато я беше въвел в тази къща и двамата изкачиха стълбите.
Сънят вече бе станал неясен, както винаги се случва със сънищата, но тя го беше описала в компютърния си дневник под името \WS\SUNISHTA\JULIEN, наред с всички останали за него. Сега добре си спомняше файла, беше го чела много пъти.
Чичо Жулиен бе пуснал грамофона, който сега се падаше по право на нея, и бе започнал да танцува, облечен в дълъг ватиран халат. Каза й, че Майкъл е твърде добър. И добротата на ангелите си има граници. «Чистата доброта рядко ме е побеждавала, разбираш ли, Мона — каза той със своя очарователен френски акцент — в сънищата винаги й говореше на английски, въпреки че тя знаеше френски добре. — Тя винаги е неприятност за всички, освен за онзи, който е абсолютно добър.»
Прекалено добър. Мона беше написала: «Абсолютно секси, абсолютно изкусителен, абсолютно парче!» във файла с името «Майкъл».
«Мисли за Майкъл Къри: Сега той е дори по-привлекателен, отколкото преди инфаркта, като огромен звяр с ранена лапа, рицар със строшен крак, лорд Байрон с изкривения си крак.»
Тя винаги бе смятала, че Майкъл е «убийствен». Нямаше нужда сънищата да й казват това, въпреки че всъщност й бяха вдъхнали кураж. Цялата тази история с чичо Жулиен някак й подсказваше, че Майкъл е невероятно завоевание. А освен това разбра, че когато Древната Евелин е била на тринайсет — на нейната възраст — чичо Жулиен е легнал с нея в стаята си на тавана на къщата на Първа улица и от този забранен съюз се е родила бедната Лаура Лий, майката на Джифорд и Алисия. Чичо Жулиен беше дал на Древната Евелин грамофона и й беше казал: «Отнеси го от тази къща, преди да са дошли. Отнеси го и го пази…».
«… Това беше налудничав замисъл. Никога не съм вярвал в магиите, трябва да го разбереш, Мона. Но трябваше да се опитам да направя нещо. Мери Бет бе започнала да изгаря книгите ми още преди смъртта ми. Гореше ги на моравата отвън, сякаш бях някакво дете без права и достойнство. Този грамофон беше нещо като малка магия, центъра на волята ми.»
Докато сънуваше, всичко й се струваше съвсем ясно и разбираемо, но още на следващия ден «налудничавият замисъл» беше вече напълно забравен. «Добре. Грамофонът. Чичо Жулиен иска той да бъде при мен. Магии, любимото ми нещо.»
А какво се бе случило с този проклет грамофон.
Чичо Жулиен си беше направил толкова голям труд да го измъкне от къщата през 1914 година — ако се приемеше, че сексът с тринайсетгодишно момиче е голям труд — и когато Древната Евелин бе опитала да предаде грамофона на Мона, Джифорд и Алисия се скараха ужасно. О, беше кошмарен ден.
Мона никога не ги беше виждала да си крещят така.
— Няма да й даваш грамофона! — пищеше Джифорд. Втурна се към Алисия и я зашлеви неколкократно, опитваше се да я избута от спалнята, където беше грамофонът.
— Не можеш да направиш това, тя е моя дъщеря и Древната Евелин каза, че той е неин! — крещеше Алисия.
От деца се карат така, каза й Древната Евелин, не обръщай внимание. Тя бе останала в салона.
— Джифорд няма да счупи грамофона. Ще дойде време и той ще е твой. Никой Мейфеър не може да счупи грамофона на Жулиен. А колкото до перлите, Джифорд може да ги задържи засега.
На Мона не й пукаше за перлите.
Древната Евелин не проговори следващите три или четири седмици.
Джифорд се разболя и не се оправи с месеци. Кавгите явно я изтощаваха. Чичо Райън я отведе в Дестин, Флорида, за да си почива в къщата на плажа. Същото се бе случило и след погребението на Деидре; леля Джифорд беше толкова зле, че чичо Райън я отведе в Дестин. Леля Джифорд винаги бягаше в Дестин, при белия пясък и чистите води на залива, към спокойствието и тишината на малката модерна къща, където нямаше нито паяжини, нито семейна история.
Но най-ужасно за Мона беше, че леля Джифорд така и не й даде грамофона! Когато тя все пак я притисна и настоя да й каже къде е, леля Джифорд отвърна:
— Отнесох го на Първа улица. Перлите също. Върнах ги, там са на сигурно място. Там са всичките неща на чичо Жулиен, заедно със спомена за него.
Алисия отново се разкрещя и те пак се скараха. В един от сънищата чичо Жулиен бе казал, докато танцуваше под звуците на грамофона:
— Валсът от «Травиата», дете мое, е подходяща музика за една куртизанка. — Той танцуваше, а тънкото сопрано пееше ли, пееше.
Беше чула мелодията съвсем ясно. Не се случва често да си тананикаш история, чута насън. Прекрасното пращене на грамофона. Древната Евелин разпозна мелодията, която Мона тананикаше. Беше от Верди — арията на Виолета.
— Това беше плоча на Жулиен — каза Евелин.
— Да, но как да стигна до грамофона? — попита го Мона в съня си.
— Никой в това семейство ли не може да измисли нищо сам? — почти проплака чичо Жулиен. — Толкова съм уморен. Не виждаш ли? Ставам все по-слаб и по-слаб. Cherie, моля те, носи виолетова панделка. Розовата не ми харесва, въпреки че е доста скандална на тази червена коса. Носи виолетова заради чичо Жулиен. Толкова съм изморен…
— Защо? — попита тя, но той вече беше изчезнал. Това беше миналата пролет, тогава го сънува. Беше си купила виолетова панделка, но Алисия обяви, че тя носи лош късмет и я скри. Тази нощ Мона беше с розова панделка, като памучната й рокля, обточена с дантела.
Бедната братовчедка Деидре почина през май, точно след онзи сън, и къщата на Първа улица остана за Роуан и Майкъл, които започнаха големия ремонт. Всеки път щом Мона минеше оттам, виждаше Майкъл или на покрива, или на стълба до някой от високите железни парапети с чук в ръка.
— Същински Тор! — извика му веднъж, но той не я чу, само й помаха и се усмихна. Боже, наистина беше убийствен.
Не беше много сигурна кога точно е сънувала всичките сънища. Но още щом започнаха, беше сигурна, че ще са много. Сънищата й се рееха в пространството. В началото не се сети да записва датите и да започне хронология на събитията в семейството. Сега обаче имаше файл \WS\MAYFAIR\CHRONO. Всеки месец научаваше все повече за компютрите, още начини да документира мислите си, чувствата си, плановете си.
Отвори вратата на банята и пристъпи в кухнята. Басейнът проблесна за миг отвъд стъклените врати, сякаш капризен ветрец бе развълнувал повърхността на водата. Беше като жив. Тя пристъпи напред, малката червена светлинка на детектора за движение мигаше, но Мона веднага видя на контролния панел на стената на кухнята, че алармата не е активирана. Значи затова не се беше включила, когато отвори прозореца. Какъв късмет! Беше забравила за проклетата аларма, а точно тя бе спасила живота на Майкъл. Той се беше удавил, когато пожарникарите го откриха — все колеги на баща му, починал много отдавна.
Майкъл. Да, още щом го видя, почувства фатално привличане към него. Порази я най-вече едрото му тяло. Вратът му беше толкова як. Мона много си падаше по мъжките вратове. Можеше да изгледа цял филм само за да зяпа врата на Том Беринджър.
Пък и Майкъл винаги беше в добро настроение. Макар че никога не го бе виждала да й се усмихва, само й смигаше. Обожаваше невероятните му, смайващо сини очи. Крещящо сини, както се бе изразила веднъж Беа, но го каза като комплимент. Дори леля Джифорд бе усетила това: «Този мъж е някак твърде ярък».
Обикновено толкова добре сложен мъж се оказваше полуидиот. Но интелигентните мъже Мейфеър винаги имаха съвършени пропорции. Ако дрехите от «Брукс Брадърс» или «Барбъри» не ти стават, значи си незаконороден. Ще ти сложат отрова в чая. Държаха се като навити с ключе играчки, щом се върнеха от Харвард — с перфектни прически и хубав загар — не преставаха да се здрависват с хората.
Дори братовчедът Пиърс, гордостта на Райън, се държеше така — лъскаво копие на баща си, чак до русата коса, подстригана в стил Принстън. Сладката братовчедка Кланси беше тъкмо за него. Тя пък беше малък клонинг на леля Джифорд — само че без вечното измъчено изражение. Изглеждаха като направени от пластмаса и тримата — Райън, Пиърс и Кланси. Корпоративни адвокати, чиято единствена цел в живота им бе да видят колко дълго могат да останат непокътнати.
«Мейфеър и Мейфеър» беше правна фирма, пълна с пластмасови хора.
— Какво от това? — бе попитала майка й в отговор на нейните критики. — Те се грижат за парите, така че ти и аз да не се безпокоим за тях.
— Чудя се дали това е добра идея — отвърна Мона, докато гледаше как майка й не може да уцели устата си с цигарата и все посяга към чашата вино на масата. Мона я побутна към нея, въпреки че се мразеше за това, но не издържаше на нещастните й опити.
Майкъл Къри обаче беше различен от всички Мейфеър — як и спокоен, красиво брадясал, изцяло лишен от блясъка на мъже като Райън и все пак съвършено великолепен, като звяр, особено когато го видя този следобед, да чете Дикенс с очилата с тъмни рамки. Изобщо не му пукаше за Марди Грас. Не искаше да слиза долу. Все още бе замаян от предателството на Роуан. Времето като че не означаваше нищо за него, защото ако започнеше да мисли за това, щеше да осъзнае от колко време вече я няма.
— Какво четеш? — попита го Мона.
— «Големите надежди» — отвърна той. — Постоянно я препрочитам. Сега чета за жената на Джо, мисис Джо. Чела ли си я? Обичам да препрочитам книгите. Сякаш слушам отново и отново любима песен.
Разкошният неандерталец, спотаен в тялото му, иска да те завлече за косата в пещерата си. Да, неандерталец с мозък на кроманьонец, който може да се усмихва, да е любезен и е също толкова добре възпитан като всеки друг от това семейство. Той имаше много богат речник, когато решеше да го използва. Самата Мона говореше като студент от университета. Даже някой в училище се бе пошегувал, че от най-малкото момиче излизат най-големите думи.
Майкъл можеше да говори като нюорлиънски полицай и в следващия миг — като училищен директор. «Неустоима комбинация — бе написала Мона в компютърния си дневник.» А после си спомни за предупреждението на чичо Жулиен: «Този мъж е твърде добър».
— А аз лоша ли съм? — прошепна тя в тишината. — Не съм.
Мона наистина нямаше и най-малкото съмнение, че не е лоша. Подобни мисли бяха твърде старомодни за нея и типични за чичо Жулиен, особено за Жулиен от сънищата й. Когато беше по-малка, не знаеше точните думи за това, но сега го разбираше: «Самоиронизиращ се, самоосъждащ се», това бе написала в поддиректорията \WS\JULIEN\CHARACTER в папката SUNISHTA.
Прекоси кухнята и бавно мина през тесния килер — откъм верандата проникваше бяла светлина, която красиво озаряваше дъските по пода. Трапезарията беше огромна. Според Майкъл дъските на пода бяха положени през трийсетте, но Жулиен й беше казал, че е станало през деветдесетте години на деветнайсети век — настилката се наричала дървен килим и го доставили на ролка. Какво ли се очакваше от нея да прави с онова, което Жулиен й беше казал в сънищата?
Виждаше изненадващо ясно мрачните стенописи — плантацията Ривърбенд, където бе роден Жулиен, и старомодния свят на захарната фабрика, бараките на робите, конюшните и каретите, които минаваха по стария път покрай реката. Но тя имаше котешко зрение, нали така? Обичаше тъмнината. Чувстваше се сигурна и някак у дома си в мрака. Приискваше й се да запее. Не можеше да обясни на хората колко добре се чувства, когато се скита сама в тъмнината.
Мина покрай дългата маса, сега чиста, гола и гладка, макар че само няколко часа по-рано на нея бе наредено угощението за Марди Грас — кралски кейкове и сребърна купа за пунш, пълна с шампанско. Боже, Мейфеър със сигурност са яли до премала тук, помисли си тя. Всички бяха толкова щастливи, че Майкъл пожела да остане в къщата въпреки изчезването на Роуан при толкова мистериозни обстоятелства. Дали той знаеше къде е тя?
Леля Беа бе казала през сълзи: «Сърцето му е разбито!».
Е, сега идваше едно хлапе с чудодейно лепило за разбити сърца! Дръж се свят, малката Мона пристига.
Тя мина през голямата врата с форма на ключалка към предния салон, където спря и сложи ръце на рамката — точно както чичо й Жулиен бе изобразяван на старите портрети, на тази врата или на друга. Почувства тишината и необятността на къщата, подуши нейния свят.
Тази миризма я караше да се чувства… как? Почти гладна. Беше вкусна. Не като бонбони лакта, не, не като карамел, не и като шоколад, но нещо гъсто като тях, сякаш хиляда миризми бяха пресовани в една. Както когато за първи път опитваш покрита с шоколад пияна вишна. Или пък шоколадово яйце от «Кетбъри».
Не, трябваше да открие по-добро сравнение. Нещо, което не беше за ядене. Може би миризмата на горещ катран? Тя също я вълнуваше, както и миризмата на бензин, от която буквално не можеше да се откъсне. Но тази тук беше нещо повече.
Тръгна през салона и забеляза мигащите светлинки на друга аларма. Не бяха включени, чакаха. Миризмата стана по-силна, когато стигна подножието на стълбите.
Знаеше, че чичо Райън е огледал всичко тук, че дори след като кръвта е била отмита и китайският килим от салона — отнесен, той бе дошъл с някакъв химикал, който кара останалата кръв да сияе в мрака. Е, сега и нея я нямаше. Просто я нямаше. Той се бе погрижил за това, преди Майкъл да се прибере от болницата и се кълнеше, че не се усеща никаква миризма.
Мона си пое дълбоко дъх. Да, миризмата пораждаше у нея някакъв копнеж. Както когато пътуваше с автобуса към центъра при едно от своите бягства — сам-самичка и безгрижна, неустрашима — и усети миризмата на вкусна скара. Слезе от автобуса да провери откъде идва — беше малък ресторант във Френския квартал, в една порутена сграда на Еспланада авеню. Но вкусът на скарата не бе и наполовина толкова добър, колкото миризмата.
Но ето че отново се върна на храната, а това тук не беше храна.
Тя огледа всекидневната, за да види как Майкъл е променил къщата след бягството на Роуан. Разбира се, китайският килим го нямаше. Нали целият беше в кръв. Но не беше ли променена и старата схема на двойните салони? Да, точно така. Това си беше чисто богохулство.
Сега имаше само един огромен салон, с грамаден мек диван под арката. Красив ансамбъл от френски столове — сякаш чу чичо Жулиен да изрича това — но претапицирани с нова златиста дамаска и с дамаска на ивици, и двете упадъчно разкошни. Имаше и стъклена маса, през която се виждаха тъмните кехлибарени цветове на огромния стар килим. Сигурно бе дълъг към двайсет и пет фута, щом покриваше двете стаи и се простираше от камина до камина. И колко стар изглеждаше, сякаш бе свален от нещата на тавана, а може и наистина да беше така. Може би Майкъл го бе взел оттам заедно със златистите столове.
Разправяха, че единственото му желание, след като се прибрал у дома, било да промени двойния салон. Свалил и нещата на Жулиен. Сега всичко изглеждаше съвсем различно.
Явно Майкъл искаше да изличи всяка следа от Роуан; искаше да промени стаите, в които бяха прекарали най-щастливите си мигове. Някои от столовете бяха поизбелели, дървото бе очукано на места, а килимът на пода от борова сърцевина изглеждаше съвсем тънък, сякаш от коприна.
Може би всички мебели са били изпръскани с кръв. Никой нямаше да каже на Мона какво точно е станало. Никой, освен чичо Жулиен. А в сънищата си тя рядко бе дотолкова адекватна, че да го попита. Чичо Жулиен само говореше ли говореше, танцуваше ли танцуваше.
Грамофонът го нямаше в тази стая. Щеше да е голям късмет, ако бяха свалили и него, заедно с останалите неща, но не го бяха направили. Тя не бе чула някой да споменава, че са го намерили.
Всеки път, когато идваше в къщата, оглеждаше първия етаж. Майкъл слушаше някакъв касетофон в библиотеката, но тази стая беше тиха, голямото пиано «Бьозендорфер» в ъгъла, пред втората камина, изглеждаше просто като част от мебелировката, като нещо, което не би произвело звук.
Тази стая още беше красива. Колко хубаво беше преди — да се тръшне на мекия диван, от който се виждаха всички огледала, двете мраморни камини — едната отляво, а другата отдясно, и двете врати, точно срещу старата веранда на Деидре.
Да, много удобна позиция и много омайваща стая. Понякога тя танцуваше на голите дъски в двойния салон на Амелия стрийт, мечтаеше за огледала, за огромна печалба от инвестиционните фондове, създадени с пари, които щеше да заеме от «Мейфеър и Мейфеър».
Само още една година, мислеше си. Ще разбия пазара, ако успея да открия поне един човек, готов да рискува в тази тромава фирма! Нямаше смисъл да ги пита как да поправи къщата на Амелия стрийт. Древната Евелин винаги отпращаше бояджиите и другите работници. Тя обожаваше своята «тишина». Пък и какъв смисъл имаше да се ремонтира къща, в която Патрик и Алисия просто се напиваха през цялото време, а Древната Евелин се бе превърнала в част от мебелировката?
Мона си имаше свое собствено пространство, голямата спалня на втория етаж над Булеварда. Там държеше компютъра, дисковете, файловете, всички книги. И нейният ден щеше да настъпи. А дотогава имаше достатъчно време след училище да проучва акциите, ценните книжа, финансовите инструменти и прочие.
Мечтата й беше да управлява свой собствен инвестиционен фонд, наречен «Мона Едно». Щеше да покани Мейфеър да се включат и щеше да подбира внимателно всяка компания, в която да инвестират, на базата на това доколко е чувствителна към финансовата среда.
Мона знаеше от «Уолстрийт Джърнъл» и от «Ню Йорк Таймс», че компаниите, които се променят спрямо средата, осъществяват големите печалби. Например някой изобретяваше микроб, който яде мазнините и може да почисти вместо теб фурната ти — това бе вълната на бъдещето. «Мона Едно» щеше да стане легенда сред инвестиционните фондове, като «Фиделити Маделан» или «Никълъс II». Мона можеше да започне и сега, ако някой й дадеше шанс, ако Светът на Възрастните се отвореше мъничко, съвсем мъничко, за да я допусне вътре!
Чичо Райън, разбира се, беше заинтригуван, развеселен, изумен и объркан, но не би й дал шанс.
— Продължавай да се учиш — каза й той. — Но трябва да кажа, че съм впечатлен от твоите познания за пазара. Откъде научи всичко това?
— Шегуваш ли се? Оттам, откъдето и ти — отвърна тя. — От вестниците и от интернет, следя денонощно всички статистики. — Тя говореше за модема в компютъра си и за многобройните бюлетини, които можеше да отвори. — Ако искаш да разбереш нещо за борсата посред нощ, не се обаждай в офиса. Обади се на мен.
Как се бе смял Пиърс.
— Да, просто се обади на Мона!
Но чичо Райън бе заинтригуван въпреки умората от Марди Грас. И все пак не достатъчно, защото й каза:
— Е, много съм доволен, че се интересуваш от тези неща.
— Да се интересувам ли? — възмути се Мона. — Аз съм готова да започна! Защо си толкова задръстен, когато стане дума за агресивни инвестиционни фондове? Ами какво ще кажеш за Япония? Не знаеш ли простия принцип, че ако балансираш американските си инвестиции в чужбина, ще имаш глобална…
— Чакай малко — рече той. — Кой ще инвестира във фонд, наречен «Мона Едно».
Мона не се забави с отговора:
— Всеки.
Чичо Райън накрая се засмя и отново обеща да й купи черно порше «Карера» за петнайсетия й рожден ден. Тя не го оставяше да забрави това още от момента, в който бе полудяла по тази кола. Не разбираше как така Мейфеър не могат да й купят фалшива шофьорска книжка, за да я подкара още сега. Знаеше всичко за колите. Поршето беше нейната кола и всеки път, щом видеше някоя карера, тя започваше да се навърта около нея с надеждата собственикът й да се появи. Беше си изпросила на три пъти да я повозят, и то на пълно непознати хора. Никому не каза за това! Роднините й направо щяха да умрат.
Сякаш една вещица не можеше да се пази и сама.
— Да, да — бе казал Райън същата вечер. — Не съм забравил за черното порше, но ти не бива да забравяш какво ми обеща — че няма да го караш с повече от петдесет и пет мили в час.
— О, пак се шегуваш, нали? — отвърна тя. — Защо, по дяволите, ще искам да карам порше с над петдесет и пет мили в час?
Пиърс едва не се задави със своя джин с тоник.
— Нали няма да купиш на това дете ковчег на колела! — изуми се леля Беа. Тя все се месеше. Без съмнение щеше да докладва на Джифорд за идеята.
— Какво дете? Не виждам дете наоколо, а ти? — беше отвърнал Пиърс.
Мона щеше да продължи да говори за фонда, но все пак беше Марди Грас, хората бяха уморени и чичо Райън бе потънал в бездънната яма на любезен разговор с Рандъл. Чичо Рандъл бе се обърнал към нея да й каже да замълчи. Все така правеше, откакто Мона го бе завела в леглото, но не й пукаше. Това бе просто експеримент, нищо повече, да сравни един мъж на осемдесет с младите момчета.
Сега нейната цел бе Майкъл. Майната му на чичо Рандъл. Той й беше интересен само защото беше толкова стар, а начинът, по който един много стар мъж гледа младо момиче, й се струваше много вълнуващ. Но чичо Рандъл не беше мил мъж. А Майкъл беше. Мона харесваше неговата доброта. Тя самата се бе лишила от тази черта преди много време. Някак си делеше света на добър и недобър — ако може така да се каже.
Е, утре ще продължи с акциите.
Утре или вдругиден може би щеше да направи и истинска презентация за «Мона Едно», на базата на най-успешните компании на борсата за последните пет години. О, така лесно се увличаше в мечти — «Мона Едно» щеше да се разрасне толкова много, че тя ще създаде още една фирма «Мона Две», а после и «Мона Три», ще пътува из целия свят със собствения си самолет, за да се среща с директорите на компаниите, в които ще инвестира.
Ще контролира фабрики в Китай, офиси в Хонконг, научни изследвания в Париж. Виждаше се с каубойска шапка на тези обиколки. Сега нямаше такава, сега имаше само панделка. Но някак си винаги се виждаше с каубойска шапка на главата, когато излиза от въображаемия самолет. И всичко това щеше да се случи. Беше сигурна.
Може би сега му беше времето да покаже на чичо Райън разпечатката на акциите, които бе следила последната година. Ако беше инвестирала в тях, вече щеше да е спечелила цяло състояние. Да, трябваше да разпечата този файл.
О, пак се беше унесла в мисли.
Тази нощ бе тук на път към най-важната си цел — завоюването на апетитното парче, наречено Майкъл. И откриването на мистериозната «Виктрола».
Позлатените столове с прави облегалки сияеха грациозно в сенките. Бродирани възглавници бяха разхвърляни красиво по дивана. Над всичко това се стелеше воал от неподвижност, сякаш светът отвъд се бе разтворил в дим. Прах по пианото. Бедната стара Еужения май не беше много добра в чистенето? А Хенри вероятно бе твърде важен, за да се заеме с това. И Майкъл, твърде болен и безразличен, за да се грижи за каквото и да било.
Мона излезе от двойния салон и тръгна към подножието на стълбите. Тук беше много тъмно, както и трябваше да бъде, като стълба към небеса от сенки. Докосна новото дърво и после започна да се изкачва. Най-после беше в къщата, бродеше из нея сама и свободна в мрака!
— Чичо Жулиен, тук съм — пропя съвсем тихо. Когато стигна до върха на стълбището, видя стаята на леля Вив отворена и празна. Точно както и очакваше.
— Бедни Майкъл, ти си мой — рече Мона тихичко и когато се обърна, видя, че вратата на господарската спалня е отворена, а слабата светлина на нощната лампа се процежда в тесния коридор.
Значи си сам там вътре, голямо момче. Не се плашиш да спиш в стаята, в която умря Деидре. А да не забравяме и пралеля Мери Бет и всички онези хора, които са виждали призраци около нея. Пралеля Мери Бет, когато си е лягала в същото това легло, а кой знае какво още е ставало преди това?
Джифорд смяташе за ужасно, че Майкъл се е върнал в тази прокълната стая, но Мона го разбираше. Защо ще остава в младоженската спалня, след като Роуан го беше напуснала? Пък и това бе най-хубавата стая в цялата къща — северната господарска спалня. Той самият бе възстановил гипсовия таван и медальона. Беше лакирал огромното легло с балдахина.
О, тя разбираше Майкъл. Той също харесваше мрака по свой собствен начин. Защо иначе щеше да се жени за някой от това семейство? Нещо в него бе привлечено от тъмнината. Той се чувстваше добре в сумрака, в мрака, също като нея. Разбра го, когато го видя да се разхожда в градината нощем. Ако той харесваше ранното утро, в което тя се съмняваше, то щеше да е само защото то също е сумрачно и неясно.
«Той просто е твърде добър» — върнаха се думите на чичо й Жулиен. Е, добре, ще видим.
Мона се прокрадна до вратата и видя малката нощна лампа, обърната точно към отдушника на отсрещната стена. Светлината от уличните лампи се филтрираше меко през дантелените завеси. Майкъл лежеше, извърнал глава на другата страна, в безукорно чиста бяла памучна пижама, изгладена така внимателно от Хенри, че ръкавите й бяха с перфектни ръбове. Ръката му лежеше с полуотворени пръсти върху юргана, сякаш готова да приеме подарък. Мона го чу да си поема дъх дълго, свирепо и някак мъчително.
Но той не я беше чул. Сънуваше. Обърна се на другата страна, бълнуваше.
Тя влезе в стаята.
Дневникът му беше на нощното шкафче.
Позна го по корицата; беше го видяла да пише в него същата вечер. О, не беше редно да го чете. Не можеше да го направи, но колко й се искаше да зърне поне няколко думи.
Ами ако само надзърне за малко?
Роуан, върни се при мен. Чакам те.
Тя затвори дневника с въздишка.
Боже, колко лекарства. Постоянно го бомбардираха с такива неща. Мона разпознаваше повечето от тях, защото бяха често срещани и някои от по-възрастните Мейфеър ги взимаха често. Предимно лекарства за високо кръвно налягане и «Ласикс», този отвратителен диуретик, който изкарваше целия калий от човека, както при Алисия, когато решаваше да отслабне. Имаше и три други опасни на вид лекарства, заради които вероятно той през цялото време изглеждаше така, сякаш се опитва да се събуди.
«Трябва да ти направя голяма услуга и да изхвърля всичко това на боклука, помисли си Мона. Ти имаш нужда единствено от отвара на вещица Мейфеър.» Когато се прибереше у дома, щеше да прочете за тези лекарства в големия фармацевтичен справочник в библиотеката си. О, виж, «Ксанакс». Това нещо може да превърне всеки в зомби. Защо му дават по четири таблетки на ден? Бяха взели това лекарство от майка й, защото тя го пиеше с шепи заедно с вино и бира.
Хм, тази стая май наистина носеше лош късмет. Мона харесваше красивия декоративен фриз над прозорците и полилея, но стаята определено носеше лош късмет. А и тук също се усещаше онази миризма.
Много слабо, но се усещаше, прекрасна миризма, миризма, която не принадлежеше на къщата и имаше нещо общо с Коледа.
Тя се приближи до леглото, което беше много високо, като повечето старовремски легла, и погледна чичо Майкъл. Профилът му се очертаваше ясно върху снежнобялата памучна калъфка на възглавницата — тъмни ресници и изненадващо открояващи се в тъмното вежди. Страхотен мъж, просто му влейте още малко тестостерон и ще получите огромен кроманьонец с рошави вежди и широки гърди. Но тук нямаше излишък на тестостерон и резултатът беше съвършен.
— О, прекрасен нов свят — прошепна тя, — в който има хора като този тук! Беше упоен, разбира се. Беше се отнесъл напълно.
Вероятно затова бе изгубил дарбата на ръцете си. Преди Коледа постоянно носеше ръкавици, казваше, че ръцете му са твърде чувствителни. Мона на няколко пъти се опита да го накара да говори за това, а тази вечер той отбеляза, че вече няма нужда от ръкавици. Е, разбира се, че няма да има, като взема по два милиграма ксанакс на всеки четири часа, плюс всички останали лекарства! Нали така бяха отнели и силите на Деидре, упояваха я. О, бяха пропуснати толкова много възможности. Но тази нямаше да пропусне.
А какво беше това сладко шишенце, «Елавил»? Не беше ли и то приспивателно? Боже, каква доза само. Цяло чудо бе, че Майкъл въобще успя да слезе долу тази вечер. И като си помислиш, че бе седяла на раменете му по време на парада. Горкият човек. Това си беше направо садизъм.
Тя докосна леко бузата му. Беше много гладко избръсната. Той не се събуди, само въздъхна още веднъж, дълбоко, почти като прозявка, но някак много по мъжки.
Мона знаеше, че може да го събуди, все пак той не беше в кома. Тогава й хрумна една много смущаваща мисъл. Вече беше правила секс с Дейвид тази нощ! По дяволите! Сигурно не беше опасно, но пък от чисто хигиенна гледна точка… Не можеше да събуди Майкъл, преди да вземе една хубава топла вана.
Хм. А досега дори не се бе сетила за това. И дрехите й бяха мръсни. Това му бе лошото да си на тринайсет. Не можеш да съобразиш всичко. Забравяш ужасно важни неща! Дори Алисия й го беше казала:
— В един момент си същински компютърен факир, а в друг пищиш, че не можеш да си намериш куклите. Казах ти, че куклите ти са в шкафа. Никой не ти пипа проклетите кукли! Нали знаеш, че те родих на тринайсет години!
— Да, точно така. Била си на шестнайсет, когато аз съм била на три и си ме оставила в «Мейсън Бланш», изгубила си ме за цели два часа!
— Забравих те. Ясно! Не те взимах често в града!
Кой друг, освен една шестнайсетгодишна майка ще измисли подобно извинение? Е, не беше толкова лошо. Мона се вози нагоре-надолу с ескалаторите до насита.
— Прегърни ме — примоли се тя, загледана в Майкъл. — Аз имах ужасно детство! — Но той спеше непробудно, сякаш докоснат от вълшебна пръчка.
Може би не биваше да спи с него тази нощ. Искаше всичко да е перфектно. Не само защото бе спала с Дейвид и беше доста мръсна от пръстта на гробището. Имаше дори няколко сухи листа в косата, същинска Офелия, но вероятно не беше много секси.
Може би тази нощ бе подходяща за претърсване на тавана. Можеше да намери грамофона и да го отнесе. Може би щеше да открие и някакви стари плочи например, онази, която Древната Евелин все въртеше? Може би сега бе времето да се срещне в сенките с чичо Жулиен?
Но Майкъл лежеше там така апетитен, така великолепно несъвършен, нейният пролетарски Ендимион с леко изкривения нос и леките бръчки по челото, същински Спенсър Трейси, да, мъжът на нейните мечти. А един мъж в ръцете струва колкото два призрака насън.
И като стана дума за ръце, ето я ръката му, голяма и мека! Да, това беше мъжка ръка. Никой не би му казал: «Имаш пръсти на цигулар». А тя винаги бе смятала такива мъже за секси — деликатни мъже, като братовчеда Дейвид, с голи брадички и одухотворени очи. О, цялата й представа за мъжественост се бе преобърнала, сега харесваше по-грубите, по-потайните, по-добрите.
Докосна брадичката на Майкъл и крайчеца на ухото му, врата му. Почувства къдравата черна коса. О, няма нищо по-меко и по-нежно от къдрава черна коса. Майка й и Джифорд имаха същата нежна черна коса. Червената коса на Мона никога нямаше да бъде такава. Долови аромата на кожата му, съвсем лек, превъзходен и топъл, наведе се и го целуна по бузата.
Той отвори очи, но като че не виждаше нищо. Мона легна до него — просто не можа да се сдържи, макар да знаеше, че навлиза в личното му пространство — а той се обърна. Какъв беше планът й? Хм… Внезапно почувства такъв копнеж по него. Дори не беше еротичен. Беше като някакъв зашеметяващ прилив на романтика. Искаше той да я прегърне и да я повдигне; искаше да я целуне и други такива неща. Мъжки ръце, не момчешки. Щяха да танцуват. Всъщност беше просто прекрасно, че в него нямаше нищо момчешко, че беше див звяр, както само някои мъже могат да бъдат, чепат, загрубял, някак прекомерно израсъл, с устни с цвета на кожата му и гъсти вежди.
Тя осъзна, че той я гледа, дори на светлината на уличните лампи лицето му беше бледо, но ясно видимо.
— Мона! — прошепна Майкъл.
— Да, чичо Майкъл. Забравиха ме. Голяма бъркотия беше. Може ли да остана тук през нощта?
— Трябва да се обадим на майка ти и баща ти, миличка.
Той понечи да седне, прекрасно разрошен, черната му коса падаше в очите. Наистина беше упоен, нямаше никакво съмнение.
— Не, чичо Майкъл! — каза тя бързо, но внимателно и сложи ръка на гърдите му. О, прекрасни бяха. — Татко и мама спят. Те си мислят, че съм у чичо Райън в Метаир. А чичо Райън си мисли, че съм у дома с тях. Не се обаждай на никого. Само ще ги притесниш, аз ще трябва да взема такси до вкъщи сам-сама, а не искам да го правя. Искам да остана тук тази нощ.
— Но те ще разберат, че…
— Кой, родителите ми ли? Можеш да ми вярваш — те няма да разберат нищо. Видя ли татко тази вечер?
— Да, видях го, скъпа. — Той се опита да потисне една прозявка, но не успя. Внезапно много се смути, сякаш не беше удобно да се прозява, докато говори за алкохолизирания й баща.
— Той няма да живее дълго — каза Мона отегчено. Не й се говореше повече за него. — Не мога да стоя в онази къща, когато и двамата са пияни. Там няма никого, освен Древната Евелин, а тя вече изобщо не спи. Само ги гледа.
— Древната Евелин — повтори той. — Какво хубаво име. Познавам ли я?
— Не. Тя не излиза от къщи. Каза им веднъж да те заведат при нея, но те не го направиха. Тя е моя прапрабаба.
— О, да, Мейфеър от Амелия стрийт — каза той. — Голямата розова къща. — Отново леко се прозя и се опита да се изправи още малко. — Беа ми показа къщата. Хубава е. Италиански стил. Беа каза, че Джифорд е израсла там.
Италиански стил. Архитектурен термин, късния деветнайсети век.
— Да, точно така, тя е типична нюорлиънска къща — каза Мона. — Построена е през 1882 година и е преустроена от архитект на име Съли. Пълна е с всякакви боклуци от плантацията, Фонтевро.
Той бе заинтригуван, но Мона не искаше да говорят за история и за хоросан. Искаше него.
— Е, ще ми позволиш ли да остана тук? Наистина много, много искам да остана тук, чичо Майкъл. Сега и без това няма много други възможности. Трябва да остана.
Той седна и се облегна на възглавниците, едва си държеше очите отворени.
Внезапно тя го хвана за китката. Той като че ли не усети, че му мери пулса, като истински лекар. Ръката му бе тежка и леко хладна, твърде хладна. Но сърцето му биеше равномерно. Това беше добре. Не беше зле като баща й. Той нямаше да преживее и шест месеца. Но не заради сърцето, а заради черния дроб.
Ако затвореше очи, Мона можеше да види камерите на сърцето на Майкъл. Виждаше всичко ясно, необяснимо и подробно, като на модерна картина вихър от ярки цветове, петна, линии и издуващи се форми! О, той беше добре. Можеше да легне с него, без да го убие.
— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — попита тя. — Тези лекарства. Изхвърли ги. Толкова много лекарства ще разболеят всекиго.
— Така ли мислиш?
— Говориш с Мона Мейфеър, една от онези Мейфеър, които знаят неща, недостъпни за другите. Чичо Жулиен е мой прапрапрадядо три пъти. Знаеш ли какво значи това?
— Че си негова наследница по три линии?
— Да, и на всички останали, по доста заплетени пътища. Без компютър никой не би могъл да разгадае тази бъркотия. Но аз имам компютър и го направих. Аз имам повече мейфеърска кръв от когото и да било в това семейство. И то защото мама и татко са твърде близки братовчеди, за да могат да се оженят, но татко забременил мама и… Но ние всички сме оплетени с такива връзки, така че това няма значение.
Тя млъкна, бъбренето беше номер, но той не беше подходящ за мъж на тази възраст, и то толкова сънлив. Трябваше да подходи по-майсторски.
— Е, ти си добре, голямо момче — каза му Мона. — Можеш да изхвърлиш лекарствата.
Той се усмихна.
— Значи ще живея, така ли? Пак ще се качвам по стълби, за да забивам гвоздеи?
— Ще размахваш чука като същински Тор — каза тя. — Но ще трябва да разкараш всичките успокоителни. Не знам защо те надрусват така, вероятно се страхуват, че ако не го направят, ще тъгуваш до смърт заради леля Роуан.
Той се засмя тихо и хвана ръката й с явна обич, но лицето му беше някак мрачно, очите му също, а за секунда и гласът му.
— Но ти вярваш повече в мен, така ли, Мона?
— Абсолютно. Аз съм влюбена в теб.
— О, боже! — изхили се Майкъл.
Тя бързо го хвана за ръката, сякаш той искаше да се отдръпне. Не, сега сърцето му си беше съвсем добре. Лекарствата го разболяваха.
— Влюбена съм в теб, но ти не бива да се притесняваш, чичо Майкъл. Просто бъди достоен за това.
— Да, точно така. Ще бъда достоен, точно това си помислих и аз. За едно малко момиче от «Светото сърце».
— Но, чичо Майкъл, моля теее! — проплака тя. — Започнах с еротичните приключения, когато бях на осем. Не съм изгубила девствеността си, а изкорених всяка следа от нея. Аз съм напълно зряла жена, само се преструвам на малко момиче, седнало в края на леглото ти. Когато си на тринайсет и не можеш да опровергаеш това, защото всичките ти близки знаят, да си останеш малко момиче е просто вид политическо решение. Логично. Но, повярвай ми, не съм каквато изглеждам.
Той се засмя много, много иронично.
— Ами ако жена ми Роуан се прибере и те завари тук с мен, да говориш за секс и политически решения?
— Твоята жена няма да се прибере — каза Мона и в същия миг съжали за думите си. Не искаше да произнася нещо толкова ужасно, толкова депресиращо. Лицето му й показа, че и той мисли така. — Исках да кажа, че тя…
— Тя какво, Мона? Кажи ми. — Говореше тихо и ужасно сериозно. — Какво знаеш? Кажи ми какво се крие в малката ти мейфеърска главичка? Къде е жена ми? Хайде, изречи някакво пророчество.
Мона въздъхна. Опита се да говори съвсем тихо, като него.
— Никой не знае. Те са много изплашени, но не знаят. А аз имам усещането, че… тя не е мъртва, но… е, може би вече нищо няма да е същото. — Погледна го. — Разбираш ли какво имам предвид?
— Значи ти имаш чувството, че тя няма да се върне? Това ли искаш да ми кажеш.
— Да, нещо такова. Виж, аз не знам какво е станало в нощта на Коледа, нито пък искам ти да ми кажеш. Но сега държа ръката ти, нали? Ние говорим за случилото се и ти се притесняваш за нея, пулсът ти е добър. Ти не си толкова болен. Те те упояват. Прекаляват с грижите. Паникьосват се. Просто трябва да се изчистиш от лекарствата.
Той въздъхна някак пораженчески.
Мона се наведе напред и го целуна по устата. Мигновена връзка. Всъщност тя дори се стресна малко, а стресна и него. Но не последва нищо. Лекарствата не го позволяваха, сякаш притъпяваха целувката.
Възрастта имаше огромно значение. Да целунеш мъж, който е правил секс хиляди пъти, не е същото като да целунеш момче, което го е правило само два пъти. Да, механизмът бе същият, само трябваше да намери начин да го задейства.
— Чакай, скъпа, чакай — каза той нежно над лявото й рамо, докато се опитваше да я отблъсне.
Изведнъж почти я заболя от мисълта, че е с този мъж и вероятно няма да може да го накара да направи каквото иска от него. И може би никога няма да успее.
— Знам, чичо Майкъл. Но ти трябва да разбереш, че в това семейство има традиции.
— Така ли?
— Чичо Жулиен е спал с моята прапрабаба в тази къща, когато тя е била на тринайсет. Ето защо аз съм толкова умна.
— И хубава — каза той. — Но и аз си имам една семейна традиция. Тя се нарича морал. — Той вдигна вежди и се усмихна, хвана ръката й и я потупа така, сякаш Мона беше малко дете или коте.
Най-добре беше да отстъпи. Той изглеждаше по-замаян, отколкото в началото. Явно не биваше да го насилва. И все пак го желаеше до болка. Наистина, до болка желаеше да бъде с него и с целия свят на възрастните, който той олицетворяваше. Заседнала в детството, Мона внезапно се почувства някак странно объркана. За малко да заплаче.
— Защо не легнеш в предната спалня? — рече той. — Там е чисто и всичко е оправено. Стои си така, откакто Роуан я няма. Искаш ли да спиш там? Стаята е хубава. — Гласът му бе станал по-дрезгав. Очите му бяха затворени. Той погали нежно ръката й.
— Да, добре, става.
— Има и памучни нощници. На Роуан са. Аз й ги подарих. Ще са ти дълги. Но чакай малко, може би леля Вив е още будна. Трябва да й кажа, че си тук.
— Леля Вив е с леля Сесилия — каза Мона, като си позволи още веднъж да стисне ръката му. Тя като че ставаше по-топла. — Те станаха големи приятелки. Мисля, че леля Вив сега е почетна Мейфеър.
— Аарън. Аарън е във втората спалня — рече той, сякаш мислеше на глас.
— Аарън е с леля Беа. Отидоха в апартамента му в «Пончартрейн», защото е твърде порядъчна, за да го заведе в дома си.
— Наистина ли? Беа и Аарън. Изобщо не съм забелязал.
— Няма как. Обзалагам се, че и Аарън скоро ще стане почетен Мейфеър.
— Е, няма нищо лошо. Беатрис е перфектна. Аарън има нужда точно от такава дама, която може да оцени един истински джентълмен. Не мислиш ли? — Очите му се затвориха отново, сякаш не можеше да ги задържи отворени.
— Чичо Майкъл, няма жена, която да не може да оцени джентълмен — каза Мона.
Той отвори очи.
— Ама ти всичко ли знаеш?
— Не. Ще ми се, но пък кой би искал да знае всичко? Сигурно ще е скучно. Ти как мислиш?
— Не мога да си го представя — каза той и се усмихна отново. — Ти си същински динамит, Мона.
— Почакай да ме видиш с памучна нощница.
— Не искам. Очаквам да се заключиш в стаята си и да заспиш. Аарън може да се върне, Еужения може да се събуди и да започне да броди из къщата…
— Да броди из къщата ли?
— Нали ги знаеш старите хора. Много ми се спи, Мона. На теб не ти ли се спи?
— Ами ако ми стане страшно в онази стая?
— Не мисля.
— Моля?
— Просто знам, че ти не се страхуваш от нищо. И ти знаеш, че аз го знам.
— Искаш да спиш с мен, нали?
— Не.
— Лъжеш.
— Няма значение. Няма да направя нещо, което не бива да правя. Скъпа, мисля, че трябва да се обадя на някого.
— Повярвай ми — каза тя, — ще си легна. Ще закусим на сутринта. Хенри казва, че правел прекрасни яйца по бенедиктински.
Той се усмихна замаяно, беше твърде уморен да спори, вероятно твърде уморен и да си спомни номерата на хората, на които искаше да се обади. Що за гадни лекарства бяха това. От тях едва успяваше да говори свързано. Тя ги мразеше. Никога не бе опитвала алкохол, нито пък бе пила каквито и да било лекарства.
Искаше умът й да е остър като бръснач.
Той се засмя внезапно и прошепна:
— Като бръснач!
О, значи я е чул. Тя не се замисли върху това, защото не осъзна, че не го е изрекла на глас. Усмихна се. Искаше да го целуне отново, но не вярваше това да помогне. Вероятно дори щеше да навреди. До няколко минути той щеше да спи като мъртвец. И тогава може би, след една топла вана, тя щеше да потърси грамофона на горния етаж.
Но той я изненада — отхвърли завивките и стана от леглото. Поведе я навън, олюлявайки се, но кавалерски.
— Хайде, ще ти покажа стаята — рече. Прозя се още веднъж и си пое дълбоко дъх, докато я водеше към вратата.
Предната спалня беше красива като в деня на сватбата. Имаше дори букет от жълти и бели рози на мраморната полица на камината — приличаше на букета, който бяха сложили тук в онзи ден. Белият копринен халат на Роуан бе на леглото, сякаш тя наистина щеше да се върне.
Майкъл спря за миг и се огледа, като че ли бе забравил какво трябва да направи. Опитваше се да си спомни защо бе дошъл. Ето какво могат да направят лекарствата с човека, лишават познатите неща от обичайния им контекст.
— Нощниците — каза той. Направи вял жест към отворената врата на банята.
— Ще ги намеря, чичо Майкъл. Връщай се в леглото.
— Нали наистина не те е страх, скъпа?
Боже, колко наивен беше.
— Не, чичо Майкъл — каза тя, — отивай да спиш.
Той я погледна, сякаш не можеше да разбере какво е казала, но бе решен да се погрижи за нея, да я успокои.
— Ако се уплашиш… — каза.
— Няма, чичо Майкъл. Само те дразнех. — Тя не се сдържа и се усмихна. — Аз съм тази, от която човек трябва да се бои. Поне през повечето време.
Той също не сдържа усмивката си. Поклати глава и си тръгна, като й хвърли последен синеок, възхитителен поглед, в който за миг пламъкът прогори пелената на лекарствата. После затвори вратата.
Банята имаше хубав мъничък газов нагревател и Мона го включи веднага. Имаше много дебели бели кърпи на рафта от ракита. Тя намери и памучните нощници, на горните рафтове на дрешника — дебели, старомодни нощници на цветя. Избра най-крещящата — розова на червени рози и пусна водата в дългата дълбока вана.
Свали внимателно розовата панделка от тафта от косата си и я сложи на тоалетката до четката за коса и гребена.
«О, каква прекрасна къща», помисли си. Изобщо не приличаше на къщата на Амелия стрийт с нейните вани с лъвски крака и влажни изгнили дъски по пода; където малкото останали кърпи бяха разнищени и протрити, докато лели Беа не донесеше нова партида хавлии втора употреба. Единствено Мона ги переше; само тя переше в къщата, въпреки че Древната Евелин помиташе алеята, както наричаше тротоара, всеки ден.
Тази къща бе пример за това какво може да се постигне с любов. Да, стари бели плочки, но нов дебел килим в сливов цвят. Месингови кранове, които наистина работеха, и пергаментови сенници над аплиците до огледалото. Стол с розова възглавница; малък полилей с гипсов медальон и четири крушки от розово стъкло с формата на свещи.
— Парите, не забравяй за парите — беше й казала Алисия неотдавна, когато Мона обяви, че иска къщата да стане пак хубава.
— Защо не помолим чичо Райън за пари? Ние сме Мейфеър. Нали има завещание! По дяволите, достатъчно голяма съм да наема майстори, да наема водопроводчик. Защо всичко все се разпада?
Алисия бе махнала отвратено с ръка. Да помолиш някого за пари, означавало да му позволиш да ти се меси в живота. Никой на Амелия стрийт не иска полицията на Мейфеър да се намърда в къщата, нали? Древната Евелин не обича шума, нито непознатите мъже. Бащата на Мона не иска никой да му задава въпроси. И така нататък и така нататък. Все извинения.
А всичко ръждясваше, гниеше, разпадаше се и никой не правеше нищо по въпроса. Две от баните в задната част на къщата не работеха от години. Крилата на прозорците бяха счупени или запечатани с боя. О, списъкът бе безкраен.
Изведнъж една коварна мисъл се прокрадна в главата на Мона. Тя се бе прокраднала и преди, когато Майкъл й каза, че къщата й е в италиански стил. Какво ли би казал той за сегашното й състояние? Може би щеше да й обясни някои неща, като например, дали мазилката в нейната стая ще падне отново? Все пак би трябвало да знае. Нали с това се занимава, реставрира къщи. Ами да го заведе у дома да види къщата тогава.
Но тогава щеше да се случи неизбежното. Той щеше да види Алисия и Патрик постоянно пияни и щеше да се обади на чичо Райън, нещо, което все някой някога щеше да направи. Да, така щеше да стане. А леля Беа пак щеше да настоява да ги настанят в клиника.
Но това, което никой не разбираше, бе, че тези клиники носят повече вреда, отколкото полза. Алисия се връщаше оттам още по-луда, още по-нетърпелива да удави в алкохол нещастието си. Последният път бе станало особено лошо. Тя започна да троши всичко в стаята на Мона, която се опита да прикрие с гръб компютъра си.
— Да заключиш майка си в клиника! Ти го направи, нали? Ти и Джифорд. Ах, ти, лъжлива малка вещице, как можа да причиниш това на собствената си майка. Мислиш ли, че аз бих постъпила така с майка си? Ти си вещица, Древната Евелин е права, ти си вещица, махни тая панделка от косата си!
А след това се сбиха, Мона я хвана за китките и я забута назад.
— Стига, мамо, стига!
Алисия се отпусна като чувал картофи на пода, хлипаше и удряше с юмрук. След това последва нещо невероятно, Мона видя Древната Евелин на прага на стаята си, което означаваше, че бе прекосила дългия път по стълбите съвсем сама.
— Не бий детето! Алисия, ти си една нещастна пияница. И мъжът ти е жалък пияница.
— Това дете ме тормози! — зави Алисия.
Не, Мона повече нямаше да изпрати майка си в клиника. Но другите може би щяха да го направят. Никога не се знаеше. Най-добре беше да не води Майкъл там, дори и да искаше да й помогне да оправи къщата. Така, този план отпада. Минаваме на следващия.
Когато започна да се съблича, банята вече бе изпълнена с прекрасна пара. Мона изгаси осветлението, така че да остане само оранжевото пламъче на газовия нагревател, и потъна в топлата вода. Остави косата си да заплува по повърхността на водата, като на Офелия, която се отпуска към смъртта в потока.
Завъртя глава настрани, за да намокри дългата си коса, виждаше как червените кичури плават около нея. Започна да маха парченцата сухи листа. Господи! Едното май беше хлебарка! Колко гадно. Точно заради това косата й беше така гъста и блестяща — заради дългото киснене и плакнене. Водата от душа щеше да я сплеска. Мона обичаше косата й да е бухнала и гъста.
Парфюмиран сапун. Нима не го очакваше? И шишенце с гъст перлен шампоан. Тези хора знаеха как да живеят. Беше като в луксозен хотел.
Изми косата и тялото си съвсем бавно, наслаждаваше се на всеки миг, насапуниса се внимателно и се потопи във водата, за да отмие пяната. Може би все пак щеше някак да ремонтира къщата на Амелия стрийт, без да допусне семейната полиция. Може би ще успее да обясни на чичо Майкъл, че нещата трябва да се направят тихо и предпазливо, че не бива да говори с Патрик и Алисия. Но какво щяха да правят, когато Древната Евелин започнеше да гони работниците или да им забранява да използват шумни машини?
Беше толкова хубаво да е чиста. Отново си помисли за Майкъл, спящия гигант в леглото на вещицата.
Изправи се и посегна към хавлията. Изсуши енергично косата си и я метна напред, после назад. Обожаваше да е чисто гола. После излезе от ваната. Меката памучна нощница й създаде усещане за уют и сигурност, въпреки че, разбира се, й беше твърде дълга. Тя я вдигна леко нагоре като малко момиченце от старомодна картина. Точно така се и чувстваше. Така я караше да се чувства и панделката. Това бе любимата й маскировка — на малко старовремско момиченце — толкова любима, че вече преставаше да бъде маскировка.
Отново изсуши яростно косата си, после взе четката от тоалетката, огледа се за миг в огледалото и започна да се разресва енергично — от челото към раменете, за да може косата да изсъхне пригладена.
Топлината от газовия нагревател като че се кълбеше около нея, въздишаше и докосваше челото й с пръсти. Мона взе панделката и я постави на главата си. Видя как щръква на две места над челото й, като дяволски рогца.
— Чичо Жулиен, часът настъпи — прошепна и стисна здраво очи. — Дай ми насока. Къде да търся грамофона? — Тя се заклати напред-назад като Рей Чарлз, опитваше се да улови някой ярък момент от избледняващите сънища.
Дочу слаб далечен звук на фона на тихото жужене на газовия нагревател. Мелодия, която едва се чуваше. Цигулки? Не, музиката бе твърде тиха, за да определи инструментите, освен ако не бяха много, да… бяха… Отвори вратата на банята. Някъде от много далеч се чуваше валсът от «Травиата». Пееше… сопраното. Тя започна да си тананика, не можа да устои, но така не чуваше добре мелодията! Господи, ами ако грамофонът беше долу в салона!
Мона тръгна боса, с кърпа, наметната като шал на раменете. Излезе в коридора и се наведе над перилата. Да, валсът се чуваше съвсем ясно, по-силно, отколкото в сънищата й. Жената пееше радостно на италиански, а ето че се чу и хорът, който звучеше на записа на старата плоча като чуруликане на ято птици.
Сърцето й внезапно заби учестено. Тя посегна към главата си и докосна панделката, за да се увери, че е закрепена добре. После захвърли кърпата на пода и тръгна към стълбите. В същия момент от вратите на двойния салон бликна мека светлина, която ставаше все по-ярка, докато Мона слизаше по стълбите. Вълненият килим бе груб под босите й ходила и когато тя случайно мерна пръстите на краката си, те й се сториха съвсем бебешки под дългата нощница, която трябваше да повдига също като момиченце от книжка с картинки.
Спря. Погледна надолу и видя, че вече не стои на червения вълнен килим. Стоеше върху ориенталска пътека, много износена и много тънка. Усещаше, че тъканта е друга, или по-скоро усети, че стои върху нещо по-овехтяло. Последва каскадата от рози в персийскосиньо и розово надолу по стъпалата. Стените също се бяха променили. Тапетите бяха прашно златисти, а далече долу, от тавана на салона, висеше непознат полилей, ограден с овален гипсов медальон с орнаменти на листа — изглеждаше доста кичозен, венециански, не можеше да си спомни да го е виждала някога. И по него имаше истински запалени свещи.
Усещаше миризмата на восъка. Сопраното продължаваше арията си в своя неизменен жизнерадостен ритъм. Сърцето й преливаше.
— Чичо Жулиен! — прошепна тя, имаше чувството, че ще избухне в сълзи. О, това беше най-страхотното й видение досега!
Погледна надолу към вестибюла. Шарките в него бяха великолепни. А през едната висока врата на салона, онази, през която преди много години един неин братовчед бе стрелял от същото това стълбище, тя видя, че стаята е променена и сега в нея танцуват малките пламъчета на полилея с газово осветление.
О, но килимът беше същият. Там бяха и столовете на Жулиен, онези със златната дамаска.
Тя забърза надолу, озърна се наляво и надясно, сякаш всеки детайл искаше вниманието й — старите газови аплици с техните надиплени ивици светлина и оловното стъкло около огромната входна врата, което го нямаше преди.
Музиката бе толкова силна, колкото вероятно бе възможно при стар грамофон. И виж само поличките, отрупани с малки керамични фигурки, и месинговият часовник на лавицата на едната камина, гръцките статуетки на другата, лъскавите завеси от мекото старо кадифе, чиито ресни се спускаха чак до лакирания под.
Рамките на вратите бяха боядисани в имитация на мрамор по модата от края на деветнайсети век! Первазите също. Газовите пламъци потрепваха на фона на облепения с тъмни тапети таван и танцуваха в ритъма на валса като малки кехлибари.
Какъв недостатък може да се открие в тази тъкан? Килимът беше същият като онзи, който бе видяла днес. Да, сега разбираше. Той беше на чичо Жулиен, и креслата бяха неговите, красиво наредени като за разговор в средата на помещението.
Тя вдигна ръце и затанцува на пръсти, в кръг, въртеше се, въртеше се, докато тясната нощница не се изду около нея като камбанка. Запя със сопраното, разбираше италиански без усилия, въпреки че бе последният език, който бе научила. Омагьосана от чистия ритъм, тя се залюля силно напред-назад от кръста, като оставяше косата си да се развява по лицето й и я отхвърляше отново назад, за да се пръсне по гърба. Очите й се плъзнаха по пожълтелите тапети на тавана, а после видя неясно големия диван, новия диван на Майкъл, само че сега не беше с бежова дамаска, а с протрито златисто кадифе, като драпериите, които висяха на прозорците — разкошни на потрепващата светлина.
Майкъл седеше неподвижен на дивана и я гледаше. Мона спря насред крачка, ръцете й се извиха надолу като на балерина и тя почувства, че косата й пада и се спуска отново по раменете. Той беше изплашен. Седеше по средата на дивана, облечен с памучната си пижама, и се взираше в нея, сякаш тя беше нещо ужасяващо или гротескно. Музиката продължаваше; Мона бавно си пое дъх, овладя ритъма на сърцето си и тръгна към него. Мислеше си, че ако някога е виждала нещо наистина страховито, това е гледката на Майкъл, седнал в тази стая, втренчен в нея, сякаш е на път да загуби разсъдъка си.
Той не трепереше. Той беше като нея. Не се страхуваше от нищо. Просто беше много тревожен, разстроен и ужасен от видението, да, и той го виждаше, трябва да го беше видял, и беше чул музиката, а когато тя се приближи и седна до него на дивана, той се обърна и я погледна с разширени от изумление очи. Тя притисна устни към неговите, дръпна го до себе си и бум, то се случи, верижната реакция премина през нея. Беше го получила. Той бе неин.
Майкъл се отдръпна за миг, сякаш да я погледне отново, сякаш да се увери, че наистина е там. Очите му още бяха замъглени от лекарствата. Католическата съвест спеше. Тя го целуна отново забързано и малко небрежно, а после посегна към краката му. О, беше напълно готов!
Ръцете му се сключиха около нея и той издаде тих извинителен стон, съвсем типичен за него, сякаш вече е твърде късно или нещо подобно, или като «Господи, прости ми». Тя почти чу думите.
Дръпна го върху себе си и потъна дълбоко в дивана, усещаше праха, докато валсът продължаваше и сопраното пееше. Тя се изтегна под него, когато той се надигна, сякаш да я защити, а после почувства ръката му, леко, измамно трепереща, когато разкъса нощницата и докосна голия й корем, голото й бедро.
— Знаеш какво друго има там — прошепна тя и го дръпна силно към себе си. Но ръката му го изпревари и влезе нежно в нея, сякаш я разбуди, сякаш някой активира аларма, тя почувства как соковете й потекоха по краката й.
— Хайде, не мога да издържам повече — каза, усещаше как лицето й пламва. — Хайде, направи го. — Това вероятно звучеше твърде грубо, но в момента не можеше да се преструва на малко момиченце. Майкъл влезе в нея, причинявайки й сладостна болка, а после започнаха тласъците, тя изви глава назад и почти изкрещя: — Да, да, да.
— Добре, Моли Блум! — прошепна той дрезгаво и тогава тя свърши, отново и отново — скърцаше със зъби, едва издържаше, стенеше и пищеше през стиснатите си устни — също като него.
Някой беше вдигнал иглата на грамофона от плочата. Тя се обърна, той също, и видяха приведената фигурка на Еужения, черната прислужница. Стоеше печално до масата със скръстени ръце, вирнала брадичка.
И изведнъж вече нямаше никакъв грамофон. Диванът беше с новата дамаска. Приглушените светлини се смениха с електрически.
Еужения си стоеше просто така, заела тази праведна поза, взираща се в тях — преплетени на дивана.
— Господин Майк, какво правите с това дете! — рече тя.
Той беше объркан, смаян, засрамен, притеснен, вероятно готов да се самоубие. Изправи се, завърза връзките на памучната си пижама и се втренчи първо в Еужения, а после и в Мона.
Сега беше време да бъде Мейфеър. Време да бъде прапраправнучката на Жулиен. Мона се изправи и тръгна към старата жена.
— Искаш ли да си запазиш работата, Еужения? Тогава върви в стаята си и затвори вратата.
Тъмното сбръчкано лице на жената замръзна за миг от гняв, после омекна, когато Мона я погледна право в очите.
— Направи каквото ти казвам. Няма за какво да се тревожиш. Мона прави каквото реши. И Мона е подходяща за чичо Майкъл, знаеш това! Сега върви!
Дали я беше омагьосала, или просто бе надделяла? Нямаше значение. Мощта на вещицата си е мощ на вещица. Жената се предаде. Те винаги се предаваха. Беше почти страхливо да постъпва така, да ги принуждава по този начин. Но трябваше да го стори.
Еужения сведе поглед колебливо и забързано излезе от стаята с налудничава, крива невротична походка, а после хукна по стълбите с изненадваща бързина.
Майкъл седеше на дивана, взираше се в Мона с присвити очи, съвсем спокоен, сякаш се опитваше да си спомни какво се е случило, и примигна, за да покаже объркването си.
— За бога, Мона! — прошепна той.
— Готово, чичо Майкъл — каза тя. Внезапно гласът й изневери! Силата я напускаше. Усети треперенето. — Сега нека дойда с теб в леглото — прошепна тя, почти прекършена. — Защото наистина много, много се страхувам.
Лежаха в голямото легло в мрака. Мона се взираше в сатенения балдахин и се чудеше каква ли шарка е виждала в него Мери Бет. Майкъл беше напълно притихнал до нея, упоен и изтощен. Вратата беше заключена.
— Буден ли си? — прошепна тя. Ужасно й се искаше да го попита какво е видял, но не смееше. Още виждаше в ума си двойния салон, като някаква свещена кафеникава фотография — не беше ли виждала подобни, с газовите лампи и същите столове?
— Това не може да се случи отново, скъпа — рече той замаяно. — Никога, никога вече. — Беше я притиснал близо до себе си, но бе твърде сънлив и сърцето му не беше съвсем добре.
— Щом казваш, чичо Майкъл — прошепна тя. — Но ми се ще и аз да имах думата. — В леглото на Мери Бет, в леглото на Деидре. Тя се притисна още към него, чувстваше топлината на ръката му, отпусната вяло на гърдите й.
— Скъпа — прошепна той, — какъв беше този валс? Верди ли беше? «Травиата»? На това приличаше, но… — И заспа.
Тя лежеше до него и се усмихваше в мрака. Беше го чул! Беше там с нея. Обърна се и го целуна по бузата, но внимателно, за да не го събуди, а после заспа, свита до гърдите му, с ръка, пъхната под пижамата, до топлата му кожа.
 

Три
 
Нерадостен, безкраен зимен дъжд се изливаше в Сан Франциско, лека-полека наводняваше стръмните улици на Ноб Хил и обгръщаше в мъгла чудатата смесица от сгради — сивата призрачна готическа фасада на катедралата, тежките импозантни жилищни сгради и високите модерни небостъргачи, извисяващи се от старите постройки на хотел «Феърмонт». Небето притъмняваше бързо и в пет часа трафикът беше вече толкова неприятен, колкото изобщо бе възможно.
Доктор Самюъл Ларкин мина бавно с колата си покрай «Марк Хопкинс», макар че не знаеше как е името на хотела сега — и после пое по Калифорния стрийт. Пълзеше търпеливо след един шумен претъпкан трамвай и се чудеше на упоритостта на туристите, които висяха по него в тъмното, в дъжда, с прогизнали дрехи. Внимаваше да не се подхлъзне по релсите — лобното място на шофьорите, които не бяха от града — и затова остави трамваят да се отдалечи напред, щом светлините на светофара се смениха.
След това започна да се спуска по Маркет стрийт, пресечка след пресечка, покрай красивите дървени входове на Китайския квартал. Винаги бе смятал този маршрут за малко опасен и много красив. Гледката често му напомняше за първите му години тук, когато всеки можеше да отиде с трамвая на работа и когато барът на върха на «Марк Хопкинс» беше най-високото място в града, а тези манхатънски небостъргачи още ги нямаше.
«Как можа Роуан Мейфеър да напусне това място», мислеше си той. Беше ходил няколко пъти в Ню Орлиънс. Общо взето, бе все едно да напуснеш Париж и да идеш в провинцията. Но не само това го озадачаваше в тази история.
За малко да подмине скромните порти на института «Кеплингер». Зави рязко и навлезе твърде бързо в алеята и сухия мрак на подземния гараж. Беше пет и десет минути. Самолетът му за Ню Орлиънс излиташе в осем и трийсет. Нямаше време за губене.
Показа картата си на пазача, който веднага се обади да свери данните и му кимна да влиза.
Ларк трябваше да се идентифицира още веднъж, пред асансьора — този път пред някакъв женски глас, който прозвуча от мъничък говорител под видеокамерата. Мразеше да го виждат, а той да не може да види с кого говори.
Асансьорът го отнесе безшумно и бързо през петнайсетте етажа до лабораторията на Мичъл Фланаган. След няколко секунди Ларк откри вратата, зад чието матирано стъкло се виждаше светлина, и почука силно.
— Мичъл, аз съм, Ларк — извика той в отговор на мърморенето от другата страна.
Мичъл Фланаган изглеждаше както винаги — полуплешив и съвършено некомпетентен. Взираше се в Ларк през дебели очила с телени рамки. Туфата руса коса приличаше на перука, окачена на бостанско плашило, а лабораторната му престилка бе прашна, но по чудо без лекета.
«Любимият гений на Роуан», помисли си Ларк. Е, аз пък й бях любимият хирург. Но защо съм толкова ревнив? Явно любовта му към Роуан Мейфеър умираше трудно. Но какво като бе отишла на юг, беше се омъжила и сега се бе набъркала в някакъв страховит медицински хаос. Той наистина искаше да спи с нея, но така и не го направи.
— Влизай — каза Мич, явно устоял на изкушението сам да издърпа Ларк в коридора, където редици малки бели светлинки меко очертаваха тавана и пода.
«Това място направо може да ме побърка», помисли си Ларк. Очакваш да отвориш вратата и да откриеш човешки същества в стерилни клетки.
Мич го поведе покрай безброй метални врати с малки осветени прозорчета, зад които се дочуваха най-различни електронни шумове.
Ларк знаеше, че не бива да моли да го пуснат в тези светилища. Генетичните изследвания в «Кеплингер» бяха нещо абсолютно секретно, дори за повечето хора от медицинската общност. Този разговор с Мичъл Фланаган беше уреден от Роуан Мейфеър — или по-скоро от семейство Мейфеър — на космическа цена.
Мичъл въведе Ларк в голям кабинет с огромни прозорци, отворени към многолюдните сгради на Калифорния стрийт и внезапната драматична гледка на Бей Бридж. Съвсем тънко перде, като противокомарна мрежа, бе увесено на дългите хромирани пръти над прозорците и донякъде прикриваше и омекотяваше нощта, но на Ларкин тя му се струваше дори по-близка и ужасяваща. Спомените му за Сан Франциско преди ерата на високите сгради бяха още съвсем живи. Мостът му изглеждаше съвсем не на място, чужд на пропорциите на града.
От едната страна на махагоновото бюро се издигаше стена от монитори. Мичъл зае един стол с висока облегалка срещу Ларк и го покани с жест да седне в по-удобното кресло пред бюрото. Тапицерията му беше в цвят бордо, вероятно копринена, а стилът — леко ориенталски. Или ориенталски, или никакъв.
Под прозорците и гледката на страховитата нощ имаше лавици с папки, всяка с електронна заключалка. Килимът беше в същия наситен цвят като креслото, в което Ларк удобно се настани. И другите кресла бяха такива и сякаш се сливаха с пода и с тъмната ламперия на стените.
На бюрото нямаше нищо. Зад Мичъл и бостанската му коса имаше голяма абстрактна картина, която приличаше най-много на сперматозоид, който препуска като луд към зряла яйцеклетка. Но пък цветовете бяха прекрасни — кобалтово и горящо оранжево, неоновозелено — сякаш картината бе нарисувана от хаитянски художник, поразен от видяната яйцеклетка, оплождана от сперматозоид в някое научно списание и избрал я за модел, без изобщо да се досеща за какво става дума.
Кабинетът тънеше в разкош. Институтът «Кеплингер» тънеше в разкош. Ларк установи, че немарливият, дори мръсен вид на Мич му въздейства — луд учен, който не прави никакви отстъпки пред корпоративната и научна тирания. Не се беше бръснал поне от два дни.
— Господи, радвам се, че най-после дойде — каза Мич. — Вече бях на път да полудея. Ти ми натресе това преди две седмици без никакво обяснение, освен че Роуан Мейфеър ти го е изпратила… и че трябва да открия всичко, каквото мога.
— Е? — попита Ларк. Понечи да разкопчее шлифера си, но се отказа. Остави куфарчето си на пода. В него имаше касетофон, но той не искаше да го включва. Вероятно щеше да изплаши Мич до смърт.
— И какво очакваш да направя за две седмици? Трябват петнайсет години, за да се разчете човешкият геном, или не си чувал за това?
— Какво искаш да кажеш! Това да не ти е интервю с редактора на научната рубрика на «Ню Йорк Таймс». Кажи ми с какво си имаме работа?
— И как да ти го обясня? — Мич посочи към компютъра. — Да ти покажа някаква триизмерна цветна анимация?
— Не, обясни ми. Не вярвам на компютри.
— Виж, преди да ти кажа каквото и да било, искам още материал. Искам още кръв, тъкан, всичко, което можеш да ми намериш. Секретарката ми звъня в кабинета ти всеки ден, но ти така и не ми се обади.
— Нищо повече не мога да ти дам. Кажи ми какво разбра от това.
— Какво искаш да кажеш?
— Разполагаш с единствените проби, до които имам достъп. Дадох ти всичко. В Ню Йорк може би има още… но засега нямаме достъп до тях. Работата е там, че не мога да ти дам още кръв, тъкан, амниотична течност или каквото и да е. Имаш всичко, което Роуан ми изпрати.
— Тогава трябва да говоря с Роуан Мейфеър.
— Невъзможно е.
— Защо?
— Би ли изключил тази трепкаща луминесцентна лампа? Направо ме подлудява. Нямаш ли обикновена светлина в този шикозен кабинет.
Мичъл се сепна и се отпусна назад в стола, сякаш го бяха блъснали. Изглеждаше объркан, но след миг каза:
— Да, разбира се.
Докосна някакъв панел под ръба на бюрото и лампата на тавана изгасна внезапно и напълно, а две малки лампи отгоре му светнаха с мека, жълта и приятна светлина. Те като че съживиха наситеното зелено на плота на писалището.
Ларк не беше забелязал колко перфектен е този плот, без нито една драскотина. Не бе забелязал и черния телефон със странна форма, кацнал върху него с множеството си мистериозни бутони като някаква символична китайска крастава жаба.
— Така е по-добре. Мразя луминесцентната светлина — каза Ларк. — Кажи ми сега какво точно знаеш.
— Първо ти кажи защо не мога да говоря с Роуан Мейфеър, защо не мога да получа още информация? Защо да не ти изпрати например снимка на това същество? Трябва да говоря с нея…
— Никой не може да я открие. Опитват се от седмици. Семейството й я търси още от Коледа. Тогава е изчезнала. Тази вечер заминавам със самолета в осем и половина, за да се видя с тях в Ню Орлиънс. Аз съм последният, който я е чувал. Телефонното й обаждане до мен преди две седмици е единственото доказателство, че е жива. Едно телефонно обаждане, а после и пробите. Тогава се свързах със семейството й за пари, както тя ме помоли, и те казаха, че е изчезнала. Забелязана е само веднъж от Коледа насам… може би… в някакъв град в Шотландия, наречен Донелайт.
— Ами куриерската служба, която е доставила пробите? Откъде са ги взели? Пита ли ги.
— Да, но без резултат. Взели са ги от хотел в Женева. Някаква млада жена, отседнала там, ги е оставила, преди да замине. Описанието й донякъде отговаря на Роуан, но няма никакво доказателство тя да е била в този хотел, поне не и под това име. Тази история звучи направо свръхестествено. Тя е дала инструкциите за дестинацията на пакета няколко дни по-рано. Виж, семейството е проучило всичко, повярвай ми. Те са по-нетърпеливи да я открият от всеки друг. Когато им се обадих да им кажа за това, направо откачиха. Затова отивам там. Искат да ме видят лично, това е тяхно право и аз ще го направя с удоволствие. Но те вече са наели детективи из цяла Женева. Няма и следа от Роуан. Повярвай ми, щом това семейство не може да намери някого, значи никой не може.
— И защо?
— Заради парите. Парите на Мейфеър. Не може да не си чул за плановете на Роуан от миналата есен, за медицинския център «Мейфеър». Сега говори, Мич, какви са тези проби? Трябва да хвана самолета. Можеш да разчиташ на моята дискретност. И ако не възразяваш за израза, хайде, излей си душата!
Мичъл Фланаган помисли за миг, скръсти ръце, издаде леко долната си устна напред, разсеяно свали очилата си и се втренчи в пространството. Сложи си пак очилата, сякаш не можеше да мисли без тях, и се вгледа напрегнато в Ларк.
— Добре. Всичко е точно както ти каза, или по-скоро както е казала Роуан.
Ларк не отговори, но знаеше, че реакцията му го е издала. Искаше Мич да продължи.
— Това същество не е хомо сапиенс — каза Мич. — Примат е, бозайник е, мъжко е, потентно е, има невероятна имунна система и според мен по времето, когато са му взети последните проби, е достигнало зрелост, но не е съвсем сигурно. Освен това то използва минералите и белтъчините по доста озадачаващ начин. Има нещо общо с костите му. Мозъкът му е огромен. Това може да се окаже страшен недостатък, но няма как да съм сигурен, докато не се направят още изследвания.
— Обясни ми малко по-подробно.
— От рентгеновите снимки бих заключил, че е около 68 килограма, или по-малко, а при последните изследвания в края на януари е било високо над метър и деветдесет. Ръстът му се е променил значително между първите рентгенови снимки, направени през декември в Париж, и тези от Берлин на пети януари. Но между пети и двайсет и седми януари няма промяна. Няма промяна в никакво отношение, затова казвам, че трябва да е достигнало зрелост. Но не съм сигурен. Черепът не е напълно развит, но може и така да си остане.
— А колко е пораснало от декември до януари?
— Осем сантиметра. Издължаването е предимно в бедрените кости, донякъде в предмишниците и много малко в пръстите. Ръцете му, между другото, са много дълги. Главата си остава все така едра, но не чак толкова, че да привлича внимание, предполагам. По-голяма е от нормална човешка глава. Ако искаш, ще ти покажа на компютъра какво имам предвид. Ще ти покажа как изглежда, как се движи…
— Не, просто ми обясни. Какво още?
— Какво още ли? — изуми се Мич.
— Да, какво още.
— Нима това не е достатъчно? Ларк, ти трябва да обясняваш на мен. Къде са били направени тези изследвания? Та това идва от клиники из цяла Европа. Кой е направил тестовете?
— Роуан, поне така предполагаме. Семейството й работи по въпроса. Най-вероятно в клиниките не са знаели какво става. Явно Роуан някак е вмъквала това същество в тях, правела му е рентгенови снимки и се е измъквала, преди някой да се усети, че има външен човек или че това създание не е техен пациент. Всъщност в Берлин никой не помни да я е виждал. Само датата и часът на рентгеновата снимка потвърждават, че е била там. Същото е и със снимките от мозъчния скенер, електрокардиограмите и тестове с талий. Тя е влязла в клиниката в Женева и е поръчала в лабораторията исканите изследвания. Не са я питали нищо по очевидни причини — бялата престилка, авторитетът, говорела е немски. После е взела резултатите и си е тръгнала.
— Нима може да е толкова просто?
— Да, може. Това са все обществени клиники, а ти си спомняш Роуан. Кой би й задавал въпроси?
— О, да, абсолютно.
— Хората в Париж, които са я видели, я помнят добре, но не могат да ни помогнат да я намерим. Не знаят откъде е дошла, нито къде е отишла. Колкото до придружителя й, той бил «висок и слаб, с дълга коса и шапка».
— Дълга коса! Сигурен ли си в това?
— Да, така е казала жената от Париж на детективите на семейството. — Ларк сви рамене. — В Донелайт Роуан също е забелязана с висок слаб мъж с дълга черна коса.
— И ти не си я чувал от нощта, в която получи пробите?
— Точно така. Тя каза, че ще ме държи в течение, доколкото може.
— А записа ли обаждането?
— Тя ми каза, че е в Женева и това, което вече ти предадох. Отчаяно искаше да ми изпрати тези неща. Каза, че ще се опита да ги изпрати преди зазоряване и аз трябва да ги донеса на теб. Каза, че тя е родила въпросния субект. Амниотичната течност беше по парчетата от хавлия. Имаше и проби от нейната собствена кръв, слюнка и коса. Надявам се, че си направил изследванията.
— Можеш да си сигурен.
— Но как може да е родила нещо, което не е човешко същество? Искам да знам какво си открил, без значение колко е откъслечно или противоречиво. Ще трябва да обясня всичко това на семейството утре! Ще трябва да го обясня и на самия себе си.
Мич покри уста с дясната си ръка и се покашля леко, колкото да си прочисти гърлото.
— Както казах, то не е хомо сапиенс — започна той, като гледаше Ларк право в очите. — Може обаче да изглежда като хомо сапиенс. Кожата му е много по-еластична — всъщност такава е кожата единствено на човешките ембриони, но очевидно съществото ще запази това свойство, макар че само времето ще покаже. Черепът изглежда мек, като на бебе, но и това може да се окаже постоянна характеристика. Той все още има фонтанела, поне на последните рентгенови снимки; всъщност има индикации, че тя е постоянна.
— Господи боже! — възкликна Ларк. Не можа да устои да не докосне главата си. Фонтанелите на бебетата винаги го притесняваха! Но пък Ларк нямаше деца, а майките като че свикваха да разнасят насам-натам малките създания, които имаха покрити само с кожа дупки на главите.
— Това нещо никога не е било обикновен човешки зародиш, между другото — каза Мич. — Клетките от амниотичната течност показват, че когато се е родило, е било напълно развито миниатюрно същество от мъжки пол. Вероятно се е разгънало благодарение на изключителната си еластичност, станало е и е тръгнало с майка си, както малко жребче или жирафче тръгва веднага след раждането.
— Пълна мутация — каза Ларк.
— Не, изхвърли изцяло тази дума от ума си. Това не е мутация. Това сякаш е продукт на съвсем отделен и сложен еволюционен процес. Краен продукт на цял друг набор от случайни мутации и промени в течение на милиони години. Ако Роуан Мейфеър е родила това същество — а това изглежда сигурно с оглед пробите, които е изпратила — предполагам, че си имаме работа с вид, развил се в пълна изолация на някакъв непознат континент, нещо по-старо от хомо еректус и хомо сапиенс, много по-старо, и с цял спектър генетична наследственост от други видове, какъвто хората не притежават.
— Други видове.
— Точно така. Това същество изкачва своя собствена еволюционна стълбица. Не е съвсем чуждо за нас. Развило се е от същия първичен бульон, но неговата ДНК е далеч по-сложна. Ако опънеш двойната му спирала, тя ще се окаже два пъти по-дълга от тази на човека. Това същество като че ли — поне донякъде — е изкачвало стълбицата, запазвайки всякакви прилики с по-нисшите форми на живот, каквито ние, хората, вече не притежаваме. Но аз все още съм в началото на изследванията. И в това е проблемът.
— Не можеш ли да работиш по-бързо? Не можеш ли да откриеш още нещо?
— Ларк, не е въпрос на бързане. Едва започваме да разбираме човешкия геном — как бихме могли да разчетем генотипа на това същество? То има деветдесет и две хромозоми — това е два пъти повече от хромозомите на нормалното човешко същество. Явно и строежът на клетъчните му мембрани е много различен, но как бих могъл да го твърдя, след като не мога да кажа много за нашите собствени клетъчни мембрани, тъй като никой не знае от какво са изградени те. Това е въпросът. Границите на разбирането ми на това същество са същите като границите на разбирането ми на човешкото същество. Само дето това не е човек.
— Все още не разбирам защо да не е мутант.
— Ларк, отклонението е започнало много отдавна. То върви по път, доста по-широк от орбитата на мутацията. Съществото е силно организирано и цялостно само по себе си. Ако говорим в проценти за хромозомните прилики, човекът и шимпанзето са подобни на деветдесет и седем процента. А с това същество подобието е не повече от четирийсет процента. Вече направих някои прости имунологични тестове на кръвта му, които го доказват. Което значи, че то се е отклонило от човешкото семейство преди три милиона години, ако въобще някога е било част от него. Аз лично не мисля. Мисля, че принадлежи към съвсем друго родословно дърво.
— Но как тогава Роуан ще му е майка? Искам да кажа, че няма как…
— Отговорът е колкото изненадващ, толкова и прост. Роуан също има деветдесет и две хромозоми. И същият брой екзони и интрони. Кръвта, амниотичната течност и тъканните проби потвърждават това. Сигурна съм, че и тя самата вече е наясно с тази работа.
— Ами предишните й изследвания? Нима никой не е забелязал, че тази жена има два пъти повече хромозоми от другите човешки същества?
— Сравних всичко с кръвните проби в досието й от последния й преглед в Университетската. Тя има деветдесет и две хромозоми, макар че нищо в кръвната й картина не е показвало това — вероятно са били просто латентни. Никой никога не е забелязвал, защото никой не е правил генетичен профил на Роуан. Пък и защо да го прави? Тя никога не е боледувала.
— Но все някой…
— Ларк, ДНК профилирането е още в зората си. Мнозина се противопоставят на тази практика. Има милиони лекари по целия свят, които нямат и представа какво представляват собствените им гени. Моят дядо почина от хорея на Хънтингтън. Братята ми не искат и да знаят дали носят гена на болестта, нито пък аз. Разбира се, рано или късно ще се изследвам. Но въпросът е в това, че генетичните изследвания са съвсем в началото. Ако това същество се бе появило преди двайсет години, щеше да мине за човек. Сигурно щяха да го мислят просто за някакъв чудак.
— Значи искаш да кажеш, че и Роуан не е човешко същество?
— Не, тя е човек. Напълно. Както се опитах да обясня, всички други изследвания, които са й правени, са нормални; картоните на педиатъра показват нормален растеж. Което означава, че този допълнителен набор хромозоми не се е проявявал по време на развитието й… докато това дете не е започнало да расте в утробата й.
— И какво е станало тогава?
— Предполагам, че зачеването е отключило няколко комплексни химически реакции у Роуан, затова и амниотичната течност е пълна с всякакви хранителни вещества. Тя е гъста, с много белтъчини и аминокиселини. Хранителният жълтък е останал с това развиващо се същество много след ембрионалния етап. А кърмата? Знаеш ли, че имаше и кърма? Тя не е с нормална гъстота и строеж, но ще ми трябват месеци, може би дори години, за да разбера всичко. Това е съвсем непознат вид плацента. Да, има много работа, а аз нямам всичко необходимо, за да започна.
— Роуан е била нормална — повтори Ларк. — Просто е носила набор очевидно ненужни гени. Когато е заченала, тези гени са се отключили и са започнали определени процеси.
— Да. Нормалният човешки геном се активира последователно, при нея също е така, но тя има допълнителни гени в двойната спирала и те са чакали нещо да ги отключи, като са накарали ДНК-то й да даде нови инструкции.
— А ти успя ли да клонираш тази ДНК?
— Да. Но дори при скоростта, с която клетките се делят, ще е нужно време. Освен това те имат и други странни особености. Устойчиви са на всеки вирус, с който ги атакувах, на всяка бактерия. Пък и са изключително еластични. Всичко е в мембраната, както вече казах. Тя не е човешка. А когато тези клетки умрат — при нагряване или охлаждане — като че ли изчезват напълно.
— Свиват ли се? Как така изчезват?
— Да кажем, че се свиват, и тук се крие най-провокативното им свойство. Ако има и други такива създания по земята, те не биха оставили никакво доказателство за съществуването си — като фосили например — по простата причина, че останките им ще се свият и ще се разложат много по-бързо от човешките.
— Фосили ли? Какви са тия фосили сега? Преди минута говореше за чудовище…
— Не, не съм говорил за чудовище. Говорех за различен примат с огромни преимущества. Собствените му ензими го разграждат в момента на смъртта. А костите… те са отделен въпрос. Те като че ли не се втвърдяват, но не съм сигурен. Ще ми се да имах цял екип за този случай. Всъщност ще ми се целият институт да…
— А това нещо съвместимо ли е с нашата ДНК? Можеш ли да разплетеш тази нишка и да я комбинираш с нашата…
— Не. Господи, ама и вие, хирурзите, сте едни. Четирийсет процента подобие не е достатъчно. Можеш ли да направиш от плъховете маймуни, Ларк? А и в момента в него протича друга силна реакция. Може би има поне две противоположни генетични инструкции от страна на неговата ДНК. Проклет да съм, ако знам. Сигурен съм, че не бих могъл да го комбинирам с човешки клетки, но това не значи, че не може да се направи. Това същество може да се е появило благодарение на множество бързи повтарящи се мутации в нуклеотидите на даден ген.
— Чакай малко, не разбрах. Нали знаеш, че съм хирург.
— Да, винаги съм знаел, че вие не сте съвсем наясно какво точно правите.
— Мич, ако знаехме, как щяхме да го правим? Когато ти потрябваме, не дай боже, ще ни благославяш заради невежеството ни и нашето чувство за хумор, заради здравите ни нерви. А сега… да се върнем на въпроса… значи това нещо не може да се чифтоса с човек?
— Не. Освен ако този човек не е Роуан. Този човек ще трябва да има четирийсет и шест латентни хромозоми. Ето защо трябва да я намерим и да я изследваме по всякакъв начин.
— Но значи това същество може да се чифтоса с Роуан, така ли?
— С майка си? Да. Вероятно! Но тя сигурно не е толкова луда да направи подобно нещо.
— Но тя каза, че то вече я е заплодило и тя е изгубила детето. Подозира, че е заченала отново.
— Какво!?
— Точно така. И аз трябва да реша дали да кажа това на семейството й. Семейството, което ще строи най-голямата клиника по неврохирургия и изследователски център в целите Съединени щати.
— Да… голямата мечта на Роуан. Разкажи ми за това семейство. Колко души са? Има ли братя и сестри, които можем да изследваме? Ами майка й? Тя жива ли е? А баща й?
— Няма братя и сестри. Бащата и майката са мъртви. Но има много, много братовчеди, а кръвосмешенията като че ли са нещо обичайно за тази фамилия. Те обаче май не са планирани и тези хора не се гордеят много с тях. Не искат генетични изследвания. Опитвано е и преди.
— Но трябва да има и други от рода с този допълнителен набор хромозоми. Кой е бащата на това същество… мъжът, от когото Роуан е заченала? Той също трябва да има деветдесет и девет хромозоми.
— Така ли? Той е съпругът й. Сигурен ли си?
— Да, абсолютно.
— Е, ще се върнем на съпруга й след минута, имаме много информация за него. Кажи сега за мозъка на това същество. Какво видя на снимките от скенера?
— По-голям е от човешкия мозък един път и половина. Във фронталния лоб е протекъл феноменален растеж за времето между снимките в Париж и Берлин. Сигурен съм, че това създание има изумителни лингвистични и вербални способности. Но всъщност само предполагам. Има и нещо особено в слуха му. Всъщност налице са всички признаци, че то може да чува звуци, недоловими за човека. Като прилепите или морските създания. Това е много важен въпрос. Обонянието му е много добре развито или поне има заложби за това. И знаеш ли кое е най-възхитителното? Че фенотипът му е толкова подобен на останалите, но се е развило по съвсем различен начин и има нужда от три пъти повече белтъчини от човешките същества, създава свой собствен вид лактаза, която е много по-киселинна, и накрая — изглежда доста по-красиво от нас.
— Как би обобщил това?
— Не мога. Нека се върнем на мъжа, от когото Роуан е забременяла. Какво знаем за него?
— Всичко, каквото ни трябва. Живял е в Сан Франциско. Бил е известен, преди да се ожени за Роуан. Изследвали са го в Общата болница по всеки възможен начин. Наскоро е получил сърдечна криза, в Ню Орлиънс. Можем да получим веднага последните му изследвания, и то без да искаме разрешението му, но е редно да го направим. Ако и той има деветдесет и две хромозоми…
— Трябва да ги има.
— Но Роуан спомена нещо за външен фактор. Тя каза, че бащата е нормален, че го обича. Той бил неин съпруг. Даже се разстрои и прекъсна разговора. Каза ми да се свържа със семейството за пари и после затвори. И до днес не съм сигурен дали някой не я прекъсна.
— О, сещам се кой е този човек! Разбира се, всички говореха само за него. Това е мъжът, когото Роуан е спасила в морето.
— Точно така, Майкъл Къри.
— Да, Къри. Човекът, който се върна от смъртта със свръхестествената дарба в ръцете си. О, как искахме да му направим някои изследвания. Дори се опитах да се обадя на Роуан да поговорим за това. Видях статиите за него във вестниците.
— Да. За него става дума.
— Той замина за Ню Орлиънс с Роуан.
— Може да се каже.
— Ожениха се.
— Определено.
— Свръхестествена дарба. Не разбираш ли какво означава това?
— Да, знам, че Роуан също притежаваше подобна. Винаги съм смятал, че е велик хирург, но другите настояваха, че има лечителска дарба и диагностично сетиво, или Господ знае какво. Та какво означава това?
— Забрави глупостите за магии и прочие. Говоря за генетичните маркери. Тези психически способности могат да бъдат такъв маркер. Те могат да се появят при наличието на деветдесет и две хромозоми. О, това е като въпроса за яйцето и кокошката. Господи, само да имахме някакви данни за родителите на тези двамата! Виж, ще трябва да накараш роднините да се подложат на няколко изследвания.
— Трудна работа. Те са наясно с генетичните проучвания на амишите. Чували са за изследвания и на мормоните в Солт Лейк. Знаят какво означава Ефектът на основателите, и не са много горди с кръвосмешенията. Напротив, те като че са повод за семейни шеги и голямо неудобство. Но продължават да го правят. Братовчеди се женят помежду си, също като в семейство Уилкс в «Отнесени от вихъра».
— Те трябва да сътрудничат. Много е важно. Чудя се дали това проклето нещо не е прескочило едно поколение. Искам да кажа… тази възможност направо ме смайва. А можем ли да получим картоните на съпруга още сега?
— Ще ги помоля. Винаги е добре да се подходи учтиво. Но те са в тукашната болница и нищо не те спира да вдигнеш телефона и да ги изискаш. Къри им е позволил да го изследват, искал е да знае каква е тази дарба. Вероятно и на теб щеше да позволи, стига да го беше поискал. Пресата го принуди да се покрие. Постоянно виждал образи и разбирал разни неща за хората. Мисля, че накрая се принудил да носи ръкавици, за да спре всичко това.
— Да, да, знам историята — каза Мич. Спря, усмихна се за миг и отвори едно чекмедже на бюрото си, извади оттам голям жълт бележник, покрит с драсканици, и измъкна химикалка от джоба си. Започна да драска нещо неразбираемо, бележка до самия него. Помърмори известно време и се прокашля, за да изчисти гърлото си.
Ларк чакаше, но след малко стана ясно, че Мич се е отнесъл напълно. Наложи се да го върне към действителността.
— Роуан каза нещо за вмешателство при раждането на това същество. Вероятно химическо или термално. Не можа да обясни за какво става дума.
— Ами — започна Мич, без да спира да драска и да прокарва пръсти през рошавата си коса. — Явно е имало някаква термична активност, а химична, със сигурност. По онези парцали има и друга течност. Много течност. Прилича на коластра, нали се сещаш, веществото, което потича преди кърмата. Само че тази е по-различна. По-гъста, по-киселинна, пълна с хранителни вещества като млякото, но с уникален състав. С повече лактаза. Но да се върнем на твоя въпрос, да, имало е вмешателство, но е трудно да се каже откъде е дошло.
— Може ли да е било нещо паранормално?
— Този разговор е поверителен, нали? Нали няма да хукнеш към «Нешънъл Инкуайърър» след това? Разбира се, че може да е било паранормално. Знаеш не по-зле от мен, че можем да измерим топлината, излъчваща се от човешките длани, които притежават така наречените лечителски способности. Да, може да е паранормално. Господи, Ларк, трябва да намеря Роуан и това същество. Трябва. Не мога просто да си седя тук и да…
— Но точно това ще направиш. Ще си седиш тук и ще изследваш пробите. Ще продължиш с клонирането на ДНК-то и с анализа на всеки детайл. А аз ще ти се обадя утре от Ню Орлиънс, за да ти кажа, че Майкъл е позволил да изследваш кръвта му.
Ларк се надигна и стисна здраво дръжката на куфарчето си.
— Чакай малко, нали каза нещо за Ню Йорк, че там има още материал.
— А, да. Когато Роуан е родила това нещо, имало доста кръв. После започнало разследване на изчезването й, точно на Коледа. Съдебният лекар в Ню Орлиънс взел всякакви проби от къщата и ги изпратил в Международния център за генетични изследвания в Ню Йорк.
— Мили боже! Там сигурно са полудели.
— Още не зная дали някой се е добрал до нещо. Семейството получава откъслечни доклади, които потвърждават твоите открития — генетични мутации при майката и детето. Огромно количество от човешкия хормон на растежа; различни ензими. Но само ти имаш всички данни. Само ти имаш рентгенови снимки.
— И семейството е споделило всичко това с теб?
— О, да, щом разбраха, че съм говорил с Роуан. Тя ми даде кода за сметката, за да може да финансира работата ти тук. Щом разбраха, че последен съм говорил с нея, те започнаха да сътрудничат. Не мисля, че разбират за какво точно става дума, обаче може да не са толкова отзивчиви, след като им обясня. Все пак засега ще направят всичко, за да намерят Роуан. Наистина са притеснени за нея. Ще ме посрещнат на летището и тъй като самолетът ще излети без закъснение, трябва веднага да тръгвам. Довиждане.
Мич заобиколи бързо бюрото си и последва Ларк към сумрачния коридор с дългите декоративни ивици от светлинки.
— Но с какво разполагат в Ню Йорк? С това, което имам и аз ли?
— Не, по-малко, много по-малко. Освен едно. Те имат част от плацентата.
— Трябва да я получа.
— Ще я получиш. Семейството ще го уреди. Никой в Ню Йорк не е събрал цялата картина, засега. Казах ти вече. Но е намесена още една организация.
— Какво?
Ларк спря пред вратата към външния коридор с ръка на дръжката й.
— Роуан има някакви приятели в организация, наречена Таламаска. Историци-изследователи. Те са взели проби от мястото на раждането.
— Така ли?
— Да. Не знам какво ще излезе от това, но тази организация има доста интересна роля в крайно интригуващата история на семейство Мейфеър. Те даже като че имат собственическо отношение към тях. Звънят ми постоянно, откакто се свързах със семейството. Дори ще се срещна с един от тях — Аарън Лайтнър — утре сутрин в Ню Орлиънс. Ще разбера дали знаят и нещо друго.
Ларк отвори вратата и тръгна към асансьора. Мич бързаше тромаво след него. Взираше се в Ларк по своя объркан и разфокусиран маниер, когато той натисна бутона на асансьора и вратите се отвориха.
— Трябва да вървя, старче — рече Ларк. — Да не искаш да дойдеш с мен?
— Не и в този живот. Връщам се право в лабораторията. Ако не ми се обадиш утре…
— Ще ти се обадя. Междувременно всичко това…
— … ще си остане в тайна, не се притеснявай. Имам предвид, напълно. Нима всичко в института «Кеплингер» не е засекретено! Просто още една тайна, заровена сред гора от тайни. Не се притеснявай за това. Никой няма достъп до компютъра в кабинета ми. Дори и да проникнат, няма да открият файловете. Не се притеснявай. Това е обичайно за института. Някой ден ще ти разкажа това-онова… без имена и дати, разбира се.
— Добър човек си ти. Ще ти се обадя утре.
Ларк пое ръката му.
— Не ме карай да чакам, Ларк. Това нещо може да се чифтоса с Роуан! А тогава…
— Ще ти се обадя.
Ларк се обърна за последно към Мич, който стоеше пред асансьора и се взираше безпомощно в затварящите се врати. Спомни си думите на Роуан по телефона: «Има един човек в института «Кеплингер», на когото можем да се доверим. Намери го. Мич Фланаган. Предай му, че съм казала, че това ще си струва времето и усилията му».
Да, Роуан беше ужасно права. Мич беше човекът. Ларк не се съмняваше в това.
Но докато пътуваше към летището, бе завладян от доста страхове за нея. За малко да си помисли, че е откачила, когато му се обади и започна да сипе предупреждения, че може да прекъснат внезапно разговора им.
Проблемът беше там, че цялата тази история беше много вълнуваща за Ларк. Още от самото начало. От обаждането на Роуан, заради самите проби, последвалите разкрития и дори заради онова странно семейство от Ню Орлиънс. Никога не бе изпитвал подобно нещо. Искаше му се да бе имал повече подобни тревоги. И ето че сега се впускаше в приключение — беше си взел безсрочна отпуска от Университетската болница и нямаше търпение да види онези хора в Ню Орлиънс — да види къщата, която Роуан беше наследила, и мъжа, за когото се бе омъжила, семейството, заради което бе изоставила блестящата си кариера.
Когато стигна на летището, вече валеше силно, но той от години пътуваше във всякакво време и това не го притесняваше, не повече от снега в Чикаго или мусоните в Япония.
Забърза към гишето за първа класа, за да си вземе билета, и стигна до терминала за няколко минути, точно навреме. Пътниците за Ню Орлиънс вече се качваха на борда.
Разбира се, проблемът беше това същество, осъзна Ларк. Още не бе започнал да отделя тази мистерия от другата — около Роуан и семейството й. И за първи път, трябваше да признае пред себе си, не беше сигурен, че наистина вярва в неговото съществуване. Знаеше, че Роуан съществува. Но детето й? Мич Фланаган обаче бе убеден в неговото съществуване. Както и хората от Таламаска, които не спираха да му се обаждат. И самата Роуан, разбира се!
Естествено, че това създание съществуваше. За съществуването му имаше толкова доказателства, колкото и за съществуването на бубонната чума.
Ларк тръгна последен към ръкава. Точно навреме, както винаги, без да се налага да чака.
Точно когато подаде билета на младата стюардеса, някой го хвана за ръката и каза:
— Доктор Ларкин?
Беше висок, силен млад мъж, с руса коса и почти безцветни очи.
— Да, аз съм доктор Ларкин — отвърна Ларк и искаше да добави «не сега».
— Ерих Столов. Разговаряхме по телефона. — Мъжът извади малка бяла картичка и я вдигна пред Ларк, защото той нямаше свободна ръка да я вземе. Тогава стюардесата взе билета му и той пое картичката.
— Да, Таламаска.
— Къде са пробите?
— Какви проби?
— Онези, които Роуан ви изпрати?
— Вижте, аз не мога…
— Моля ви, кажете ми къде са, веднага.
— Моля? Няма да направя нищо подобно. Ако желаете, обадете ми се в Ню Орлиънс. Ще се видя с приятеля ви Аарън Лайтнър там.
— Къде са пробите? — повтори младият мъж и внезапно се изпречи на пътя на Ларк, блокирайки входа към самолета.
Ларк прошепна:
— Махнете се от пътя ми! — Беше бесен, ужасно бесен. Идеше му да блъсне тоя тип в стената.
— Моля ви, господине — рече съвсем тихо стюардесата на Столов. — Ако нямате билет за този полет, ще ви помоля да се отстраните от входа.
— Точно така. Махнете се от пътя — каза Ларк, беше на път да кипне. — Как смеете да се държите така! — Мина покрай мъжа и се спусна бързо по рампата. Сърцето му щеше да изскочи, пот се стичаше по тялото му.
— Проклет кучи син, как смее? — измърмори той.
Пет минути след излитането говореше по телефона. Връзката беше отвратителна, никога не чуваше нищо по телефоните в самолетите, но успя да се свърже с Мич.
— Само не казвай на никого за това — повтаряше той отново и отново.
— Не се притеснявай. Никой нищо не знае. Уверявам те. Имам петдесет лаборанти, които работят по петдесет различни частички от целия пъзел. Аз единствен знам каква е цялата картина. Никой няма да проникне в тази сграда, в кабинета ми, нито пък ще припари до файловете.
— Утре ще ти се обадя, Мич. — Ларк затвори и прошепна: — Арогантно копеле. А Лайтнър беше толкова мил човек — истински британец, европеец, беше много официален по телефона. Кои бяха тези хора, какво представляваше тази Таламаска?
И наистина ли бяха приятели на Роуан Мейфеър, както твърдяха? Не изглеждаше да е така.
Облегна се назад, опита се да премисли целия разговор с Мич и разговора с Роуан. Молекулярна еволюция, ДНК, клетъчни мембрани. Всичко това го плашеше и вълнуваше.
Стюардесата пъхна питие в ръката му; хубаво двойно мартини, за което дори не беше молил. Отпи от ледената течност.
После си спомни със сепване, че Мич бе предложил да му покаже триизмерна компютърна графика на онова създание. Защо, за бога, не беше погледнал? Разбира се, щеше да види само някакъв шашав светещ силует на монитора. Откъде Мич ще знае как изглежда това същество? Дали е грозно, например? Или пък красиво?
Усети, че се опитва да си го представи — източено, слабо създание с огромен мозък и невероятно дълги ръце.
 

Четири
 
Един час до Великопостната сряда. В малката къща на Залива беше тихо, многобройните врати бяха отворени към белия плаж. Звездите висяха на далечния тъмен хоризонт — просто ивица светлина между небето и морето. Мекият вятър се носеше из малките стаи на къщата, под ниските тавани, и довяваше тропическа свежест до всяка ниша и процеп, макар че самата къща бе студена.
Джифорд не усещаше студа. Беше облечена с дълъг вълнен пуловер с поло яка, а краката й бяха обути с вълнени чорапи. Наслаждаваше се на мразовития бриз така, както и на яростната, особена горещина на буйния огън. Студът, ароматът на морето, ароматът на огъня — всичко това беше Флорида през зимата за Джифорд, нейното убежище, нейното скривалище, нейното безопасно място.
Тя лежеше на дивана пред камината и се взираше в белия таван, гледаше играта на светлината по него и се чудеше някак пасивно, без любопитство, какво в Дестин я прави толкова щастлива — защо винаги бяга от безкрайния мрак на живота у дома тук. Беше наследила тази малка къща на брега от прапрабаба си по бащина линия, Дороти, и бе прекарала най-прекрасните си мигове в нея.
Сега обаче не беше щастлива. Беше просто по-малко нещастна, отколкото ако бе останала в Ню Орлиънс за Марди Грас. Познаваше това нещастие, това напрежение. И знаеше, че няма да може да иде в старата къща на Първа улица за празника, без значение дали й се иска да го направи, нито колко виновна ще се чувства заради бягството си.
Марди Грас в Дестин, Флорида. Не беше по-различен от всеки друг ден през годината. Чисто и тихо, далеч от грозните паради, от тълпите, от пръснатите по Сейнт Чарлз авеню боклуци, от пияните и спорещи роднини, от любимия й съпруг Райън, който се държеше така, все едно Роуан не бе избягала и не бе оставила Майкъл Къри, сякаш не бе имало никаква кървава борба на Коледа в къщата на Първа улица, сякаш всичко можеше да се изглади, да се оправи и да се скрепи с юридически формулировки и предписания, когато всъщност се разпада.
Майкъл Къри бе на крачка от смъртта по Коледа. Никой не знаеше какво се е случило с Роуан. Всичко беше толкова ужасно и все пак те искаха да се съберат на Марди Грас в къщата на Първа улица.
Разбира се, великото завещание на Мейфеър не беше в опасност. Огромните влогове на Джифорд не бяха в опасност. В опасност беше здравият разум на семейството — колективният дух на около шестстотин местни Мейфеър, всички трети или четвърти братовчеди помежду си, които се бяха възнесли в небето от радост заради женитбата на Роуан, новата наследница, а после бяха запратени право в адската бездна от внезапното й изчезване и от страданията на Майкъл Къри, който все още се възстановяваше от сърдечния пристъп, получен на Коледа. Горкият Майкъл. Беше остарял с десет години от януари насам.
Събирането в къщата на Марди Грас не беше заради вярата, а заради отчаянието — опит да се задържи частица от оптимизма и въодушевлението, изчезнали след онзи ужасен следобед. Но даваха ли си сметка всички какво причиняват на Майкъл? Даваха ли си сметка какво изпитва той? Да е обграден от семейството на Роуан, сякаш всичко е наред, а нея да я няма. Цялата тази история бе съвсем типична за Мейфеър — нетактична, невъзпитана, неморална — и то маскирана като някакво весело семейно събиране или празненство.
«Аз не съм се родила човешко същество, родила съм се Мейфеър», помисли си Джифорд. «Омъжих се за Мейфеър и родих деца Мейфеър; ще умра като Мейфеър, в това няма съмнение, и те ще се скупчат в погребалния салон, за да плачат в стил Мейфеър, а как ще е минал животът ми?» Напоследък тази мисъл я спохождаше често, но изчезването на Роуан я бе довело почти до ръба на пропастта. Колко още можеше да понесе? Защо не бе предупредила Роуан и Майкъл да не се женят, да не живеят в онази къща, да не остават в Ню Орлиънс?
А и историята с медицинския център — огромния комплекс за неврологични изследвания, който Роуан искаше да създаде, начинанието, събудило толкова много ентусиазъм сред стотиците членове на семейството, особено у най-големия син на Джифорд, Пиърс, любимецът й, който сега бе направо съсипан, че медицинският център и всичко, замислено от Роуан, ще се отложи за неопределено време. Шелби също беше разстроена, въпреки че още беше в университета и не бе така запалена по идеята; дори Лилия, най-малкото и най-отчужденото й дете, бе писала от Оксфорд на всяка цена да продължат с медицинския център.
Джифорд почувства внезапно напрежение, когато отново събра пак парчетата на пъзела, но само за да се изплаши отново от картината и отново да се убеди, че нещо трябва да бъде разкрито, разбулено, направено!
Освен това оставаше и въпросът със съдбата на Майкъл. Какво щеше да стане с него? Той се възстановяваше, така поне твърдяха. Но как да му кажат колко лошо е положението, без да застрашат здравето му? Той можеше да получи още един пристъп, вероятно фатален.
«И така, наследството на Мейфеър съсипа още един невинен мъж», помисли си Джифорд с горчивина. Не е чудно, че всички ние се омъжваме за братовчедите си; не искаме да въвличаме невинни хора. Ако се омъжваш за Мейфеър и ти трябва да си Мейфеър. Има твърде много кръв по ръцете ни.
Мисълта, че Роуан е в опасност, че някак е била принудена да си тръгне, че нещо може да й се е случило, ужасяваше Джифорд. Да, тя беше сигурна, че нещо се е случило с Роуан. Нещо наистина лошо. Всички го усещаха. Мона също го усещаше, а това не биваше да се подценява. Мона никога не правеше мелодрами, не се фукаше, че вижда духове в трамвая по Сейнт Чарлз. Мона бе казала миналата седмица, че не бива да се надяват много Роуан да се върне и ако искат медицински център, ще е най-добре да си го направят сами.
Като си помислиш само, усмихна се Джифорд на себе си, че великата фирма «Мейфеър и Мейфеър», представляваща Мейфеър от цяла вечност, се вслушва в думите на едно тринайсетгодишно дете. Но си беше така.
Най-много съжаляваше, че не беше запознала Роуан и Мона. Може би Мона щеше да усети нещо. Джифорд съжаляваше за толкова много неща, че понякога й се струваше, че целият й живот е едно огромно съжаление. Под красивата картина на идеалния й дом в Метаир, прекрасните й деца, красивия й съпруг, нейния собствен мек южняшки стил, се криеше единствено съжаление, сякаш целият й живот бе построен върху огромен, таен затвор.
Тя просто очакваше да чуе новината. Роуан е мъртва и от стотици години за първи път няма наследница на завещанието. О, това завещание. Как би могла сега, когато прочете дългия разказ на Аарън Лайтнър, да мисли за него по същия начин? Къде е сега скъпоценният смарагд? Със сигурност нейният оправен съпруг го е заключил в някой сейф. Там трябваше да заключи и тази ужасна история. Никога нямаше да му прости, че бе позволил тя да попадне в ръцете на Мона. Тази дълга история на поколения вещици, описана от Таламаска.
Може би Роуан бе избягала със смарагда? Това й напомни нещо друго — един от по-малките й поводи за съжаление… Беше забравила да изпрати медальона на Майкъл.
Намери го до басейна само два дни след Коледа, докато детективите и криминалистите събираха улики из къщата, докато Аарън Лайтнър и неговият странен колега — Ерих Еди-кой-си, събираха проби от кръвта по стените и килимите.
— Даваш ли си сметка, че те ще напишат всичко това в досието си? — беше възкликнала Джифорд, но Райън ги бе оставил да продължат. Заради Лайтнър. Всички му вярваха. Всъщност Беатрис беше влюбена в него. Може би дори щяха да се оженят.
Медальонът с архангел Михаил. Прекрасния стар сребърен медальон със скъсана верижка. Беше го пъхнала в чантичката си с намерението да го изпрати после на Майкъл — след като се върне от болницата, разбира се, за да не го разстройва. Трябваше да го даде на Райън, преди да тръгне насам. Но кой знае? Майкъл сигурно бе носил този медальон на Коледа, когато едва не се удави в басейна. Горкият Майкъл.
Цепениците в камината се разместиха шумно и мека успокояваща светлина лумна по белия скосен таван. Джифорд изведнъж усети колко тих е бил прибоят през целия ден. Сякаш бе заглъхнал напълно. Зачуди се възможно ли е това. Обичаше шума на вълните. Искаше да чува рева им в тъмното, сякаш океанът заплашва да залее сушата. Сякаш природата приижда към къщите по брега, към бунгалата и къмпингите, за да им напомни, че могат да бъдат изметени от мекото пясъчно лице на земята всеки миг, стига само да се извие ураган или да се надигне приливна вълна. А те, разбира се, все някога щяха да дойдат.
Джифорд обичаше тази мисъл. Спеше най-добре, когато океанът беше бурен. Страховете й, нещастието й, не вирееха пред страха от нещо природно. Те идваха от легендите, от тайните, от семейните истории за миналото. Тя обичаше своята малка къщичка заради нейната крехкост, защото една буря със сигурност можеше да я разпилее като тесте карти за игра.
Този следобед тя измина няколко мили на юг, за да нагледа къщата, която Майкъл и Роуан бяха купили. Доста модерна сграда, построена както трябва — на пилони — обърната към пустия плаж. Но там нямаше никакви признаци на живот. Беше ли очаквала друго?
Тръгна обратно, силно потисната от самата гледка на мястото — колко го обичаха Роуан и Майкъл, бяха прекарали там медения си месец — и доволна, че нейната къщичка беше ниска и стара, скрита зад малка и незначителна дюна, така както никой вече не строеше днес. Харесваше й, че може да излезе през вратата, да слезе по трите стъпала и после да извърви дървената пътека, за да се озове на пясъчния плаж, до самия край на морето.
А Заливът си беше море. Шумен или тих, той си беше море. Огромна, безкрайна морска шир. Поглъщаше целия хоризонт на юг, сякаш беше самият край на света.
Имаше още час до Великопостната сряда. Тя очакваше този момент, сякаш тогава щеше да удари часът на вещиците, напрегната и нехаеща за Марди Грас. Никога не бе обичала този празник, беше по-претрупан, отколкото можеше да понесе.
Искаше да е будна, когато празникът свърши; искаше да почувства настъпването на Великите пости, сякаш самата температура на въздуха щеше да се промени. Беше стъкнала огъня и се бе отпуснала на дивана, за да брои часовете и минутите. Чувстваше се някак виновна, че не отиде на Първа улица, че не направи нищо, за да предотврати онова бедствие, и се изпълваше с негодувание към онези, които се бяха опитали да я спрат, да попречат на добрите й намерения, онези, които като че не можеха да направят разлика между реална и въображаема заплаха, които пренебрегваха с лекота всяка нейна дума.
«Трябваше да предупредя Майкъл Къри», помисли си тя. Трябваше да предупредя Роуан Мейфеър. Но те са прочели досието. Те със сигурност са знаели! Никой не може да бъде щастлив в къщата на Първа улица. Беше напълно безсмислено да я ремонтират. Злото там живее във всяка тухла, във всяко късче хоросан. Тринайсет вещици и като си помислиш само, че всички вехтории на Жулиен още бяха на тавана. Злото живееше в тях; то живееше в гипсовите тавани, на верандите, под стрехите, както осите изграждаха гнездата си в капителите на коринтските колони. За тази къща нямаше надежда, нямаше бъдеще. Винаги бе знаела това.
Нямаше нужда онези от Таламаска да й го казват. Тя го знаеше.
Разбра го още когато за първи път стъпи в къщата — беше малко момиченце, заведе я баба й, Древната Евелин, още тогава я наричаха така, защото вече беше стара, а имаше няколко по-млади жени в рода с името Евелин. Една беше омъжена за Чарлз Мейфеър, а друга за Брайс — но не помнеше какво точно се случи с тях.
Двете с Древната Евелин отидоха на Първа улица, за да посетят леля Карл и горката Деидре, наследницата, в нейния люлеещ се трон. Джифорд видя прословутия призрак на Първа улица ясно и съвсем отчетливо — мъж, който стоеше до стола на Деидре. А леля Карлота, тази стоманена, студена и зла леля Карлота, говореше с тях в зловещия салон, сякаш там нямаше никакъв призрак.
По онова време Деидре вече бе изпаднала в кататония. «Горкото дете — бе казала Древната Евелин. — Жулиен предвиди всичко това.» Още едно от нейните изявления, които отказваше да обясни, въпреки че често ги повтаряше. А по-късно каза на Джифорд: «Деидре позна само мъката и никога щастието да бъде една от нас».
«Какво щастие?» — чудеше се сега Джифорд, както се бе чудила и тогава. Какво имаше предвид Древната Евелин? Да, Джифорд се досещаше. Всичко бе запечатано на старите фотографии на чичо й Жулиен. Жулиен и Евелин в «Шутц Беъркет» в летен ден, облечени с бели палта и с шофьорски очила. Жулиен и Евелин под дъбовете на Одюбон парк; Жулиен и Евелин в стаята му на третия етаж. Десет години след смъртта на Жулиен Евелин бе заминала със Стела за Европа, където бяха преживели своята «афера», за която Евелин говореше толкова тържествено.
Навремето, преди да престане да говори, Древната Евелин все разказваше тези истории, шептеше ги поверително — как Жулиен е легнал с нея, когато била на тринайсет, как дошъл на Амелия стрийт и извикал от страничната алея: «Евелин, слез долу, Евелин!», и принудил дядо й Уокър да я пусне от стаята на тавана, където била заключена.
Да, между тях двамата имаше кръвна вражда — започнала още от онова убийство в Ривърбенд, когато Жулиен бил момче, заради един инцидент с пистолет, завършил със смъртта на братовчед му Августин. Правнукът на Августин се кълнеше в омразата си към човека, убил предшественика му, макар че всички бяха предшественици на всички по един или друг начин. Плетеница, истинска плетеница. Родословното дърво на рода Мейфеър приличаше на плетеница от бодливи растения, погълнали прозорците и вратите на замъка на Спящата красавица.
Мона обаче бе успяла да го подреди на компютъра си и наскоро дори гордо обяви, че е свързана с повече наследствени линии с Жулиен и Анжелик от всеки друг в рода. Да не споменаваме клоновете, които водеха началото си още от Сан Доминго. От тях главата на Джифорд направо се замайваше, те я изпълваха с тъга. Щеше й се Мона да се увлича по момчета на нейната възраст и по дрехи, а не да е така обсебена от семейството, компютрите, бързите коли и оръжията.
— Не научи ли най-важното за оръжията? — бе настояла Джифорд. — Не знаеш ли защо е тази пропаст между нас и Мейфеър от Първа улица? Нали всичко се е случило заради едно оръжие.
Но това не прекрати маниите на Мона. Тя успя да завлече пет пъти Джифорд в някакво жалко стрелбище отвъд реката, за да се научат да стрелят с онези шумни пистолети трийсет и осми калибър. Джифорд едва не откачи. Но беше по-добре да е с Мона, отколкото да се притеснява какво ли прави там сама.
Райън одобряваше това. Дори накара Джифорд да задържи пистолета и да го сложи в дрешника. Накара я да внесе пистолет в къщата си.
Мона имаше да учи още много. Дали Древната Евелин бе разказвала и на нея старите си истории? От време на време старицата се изтръгваше от вечното си мълчание. Гласът й се беше запазил и тя като нищо можеше да почне отново да припява своята песен, както най-старият в племето предава на младите своята история:
— Щях да умра на онзи таван, ако не беше Жулиен — полудяла, онемяла, повяхнала като цвете, невидяло никога слънце. Жулиен ме дари с дете, твоята майка, горката ти майка.
— Но защо, защо чичо Жулиен е направил това с толкова малко момиче? — бе попитала Джифорд веднъж, за да получи покъртителен отговор:
— Трябва да се гордееш, че си Мейфеър. Гордей се с кръвта си. Жулиен предвиди всичко. Наследствената линия бе започнала да отслабва. Аз обичах Жулиен и той ме обичаше. Не се опитвай да разбереш тези хора — Жулиен, Мери Бет и Кортланд — защото те бяха гиганти на тази земя, каквито днес вече не съществуват.
Гиганти на земята. Кортланд, собственият син на Жулиен, беше баща на Древната Евелин, макар че тя никога не го призна! А Лаура Лий — дете на Жулиен! Господи, Джифорд не можеше дори да проследи това объркано родословие, ако не го начертае на хартия, нещо, което никога не бе искала да направи. Гиганти! По-скоро дяволи от ада.
— О, колко невероятно пикантно — бе казала Алисия, докато слушаше с блеснали очи, винаги готова да се подиграе на Джифорд за сълзите й. — Продължавай, бабо, какво стана после? Разкажи ни за Стела.
Алисия се бе пропила още на тринайсет. Изглеждаше по-голяма за възрастта си, въпреки че бе слаба и крехка като Джифорд. Ходеше в баровете в центъра и пиеше с непознати мъже, а после дядо Фийлдинг я «уреди» с Патрик само и само да я обуздае. Точно Патрик от всички братовчеди. Ужасна идея, въпреки че тогава той не изглеждаше толкова зле.
«Всички тези хора са от моята кръв», помисли си Джифорд. Моята сестра е омъжена за свой втори или трети братовчед, Патрик. Е, едно може да се каже със сигурност, Мона не е идиот. Да, тя беше плод на кръвосмешение, дете на алкохолици, но въпреки че бе малко дребничка, както казваха за ниските момичета в Юга, беше победител във всяко отношение.
Вероятно най-хубавата от всички Мейфеър по света и със сигурност най-умната, най-дръзката и най-войнствената. Джифорд не можеше да спре да я обича, каквото и да направеше. Винаги се усмихваше, когато си спомнеше как Мона стреляше на онова стрелбище и как й крещеше заради тапите за уши: «Хайде, лельо, не знаеш кога ще ти се наложи да го използваш. Хайде, хвани го с две ръце».
Пък и сексуалната й зрялост — откачената идея, че трябва да познава много мъже — направо влудяваше Джифорд. Това определено говореше за преждевременно развитие. Джифорд обаче трябваше да признае, че се притеснява по-скоро за мъжете, които привличаха вниманието на Мона. На безсърдечната Мона. Нещо противно се бе случило с Рандъл, със сигурност Мона го бе съблазнила и после бе изгубила интерес. Но Джифорд не можеше да попита направо. Със сигурност не и Рандъл, който като че получаваше апоплектичен удар само при споменаването на Мона и твърдеше, че не би наранил и муха, какво остава за дете и прочие. Сякаш искаха да го изпратят в затвора!
А като си помислеше само, че онези разбирачи от Таламаска не знаеха нищо за Мона; не знаеха нищо за Древната Евелин и чичо Жулиен. Не знаеха нищо за едно малко момиче, което днес, на тази възраст, вероятно бе истинска вещица, истинска.
Тези мисли носеха на Джифорд объркващо, смущаващо удовлетворение — фактът, че Таламаска не знае повече от семейството за случилото се между Жулиен и Августин, нито що за човек е бил Жулиен и колко много незаконни деца е оставил след себе си.
О, по-голямата част от историята в досието на Таламаска беше трудна за приемане. Например този призрак — това беше отвратително. Беше попречила на Райън да разпространи документа в семейството. Достатъчно бе, че той, Лорън и Рандъл са го чели, Мона също. Тя задигна досието от бюрото му и го прочете цялото, преди някой да се усети какво става.
Мона различаваше реалност от фантазия, а Алисия не можеше и затова пиеше. Повечето Мейфеър също не правеха тази разлика, включително Райън. В отказа си да повярва в някакво свръхестествено наследствено зло, той беше също толкова далеч от реалността, колкото и старите вещици, които виждаха духове навсякъде.
Но Мона беше умна. Дори когато миналата година дойде и обяви, че тя, Мона Мейфеър, вече не е девствена и че актът на дефлорация бил маловажен, но промяната в нейния външен вид била най-важното нещо на света, все пак добави:
— Взех хапче, лельо, пък и си водя календарче. Просто трябваше да опитам какво е, да пия от извора, нали разбираш, да разбера за какво точно говори Древната Евелин. Но не съм неразумна, грижа се за здравето си.
— Правиш ли разлика между добро и зло, Мона? — попита я Джифорд победена, а някъде много дълбоко в сърцето си даже й завиждаше. Вече бе започнала да плаче.
— Да, правя разлика, лельо, знаеш това. Ще отбележа за протокола, че отново бях много послушна. Току-що изчистих цялата къща. И успях да накарам мама и татко да вечерят заедно, преди да започнат нощните си забавления. У дома всичко е спокойно. Древната Евелин днес продума. Каза, че иска да седне на верандата и да гледа как минават трамваите. Така че не се тревожи. Погрижих се за всичко.
Погрижих се за всичко! А после дойде и странното признание, със сигурност добре пресметната лъжа:
— Виж, аз наистина искам да са пияни през цялото време. Искам да кажа, че ми се иска да са живи, а не да се пропият до смърт пред очите ми, но, по дяволите, така имам свобода. Не мога да издържам, когато братовчедите се бъркат постоянно и ме питат кога си лягам и дали съм си написала домашните. Бродя из целия град и никой не ме тормози.
Пиърс се забавляваше с това. Той обожаваше Мона, което беше изненадващо, тъй като по принцип харесваше невинните, сърдечни хора, като неговата братовчедка и племенница Кланси Мейфеър.
Мона не беше невинна, освен в най-сериозния аспект на тази дума. Не, тя не се мислеше за лоша и не искаше да бъде лоша. Просто беше… езичница.
Наистина имаше своята свобода, по свой собствен езически начин. Признанието за преждевременната й сексуална активност също бе пресметнато. Седмици след решението на Мона да го направи телефонът се запали от истории за нейните афери. «Знаете ли какво обича да прави това дете на гробищата?», бе изплакала Сесилия.
Но какво можеше да направи Джифорд? Алисия вече не искаше изобщо да я вижда. Нямаше да я пусне в къщата, въпреки че Джифорд все ходеше там. Древната Евелин не казваше никому какво е видяла или не е видяла.
«Нали ти казах всичко за моите гаджета — бе казала Мона. — Не се притеснявай за това!»
Поне Древната Евелин да не разказваше денонощно как двамата с Жулиен танцували на музиката от грамофона. Да не беше стигало никога до ушите на Мона, че нейната прапрабаба е имала връзка с братовчедката Стела. Все пак дори умният Лайтнър не знаеше за това! В досието нямаше и дума за връзките на Стела с жени.
— Това беше най-хубавото ми време — бе казала Древната Евелин на Джифорд и Алисия. — Бяхме в Европа, в Рим, когато се случи. Не знам къде беше Лайънъл, а онази ужасна сестра беше излязла с бебето, с Анта. Никога не съм изпитвала такава любов, както към Стела. Тя бе спала с много жени, каза ми го онази нощ. Дори не можеше да ги преброи. Каза, че любовта с жени била черешката на тортата. И аз мисля така. Бих го направила отново, ако някой може да открадне сърцето ми така, както Стела. Помня, че когато се върнахме от Европа, отидохме заедно във Френския квартал. Тя държеше едно местенце там. Спахме в голямото легло, ядохме омари и скариди, пихме вино. О, онези седмици в Рим бяха толкова кратки… — И така нататък и така нататък, докато се стигна отново до грамофона «Виктрола». Жулиен й го дал. Стела разбрала. Стела никога не си го поискала обратно. Мери Бет дошла и казала: «Дай ми грамофона на Жулиен». Били минали шест месеца след смъртта му и Мери Бет била претършувала стаята му.
— Не й го дадох, разбира се. — Древната Евелин водеше Джифорд и Алисия в стаята си и пускаше малкия грамофон. Извърташе много от старите мюзикли и после арии от «Травиата». — Гледах тази опера със Стела в Ню Йорк. Колко обичах Стела…
— Скъпи мои — беше им казала веднъж, на Алисия, Джифорд и на Мона, която тогава бе твърде малка, за да разбере, — все някога трябва да познаете стенещата, великолепна любов с друга жена. Не бъдете глупави. Това не е ненормално. Това е захарта в кафето ви. Ягодката в сладоледа. Шоколадът.
Нищо чудно, че Алисия се превърна в това, което всички наричаха «пълна уличница». Така и не си даде сметка какво върши. Спеше с моряци от пристанището, с войници, с всичко и всички, докато не я забърса Патрик: «Алисия, аз ще те спася».
Първата им нощ бе дълго запиване до зори, и после Патрик обяви, че е поискал ръката й. Тя била изгубена душа, за която той щял да се погрижи. Алисия забременя с Мона. Последваха години на шампанско и смях. А сега те вече бяха най-обикновени пияници, не бе останало нищо от романтиката. Освен Мона.
Джифорд си погледна часовника — малкия златен ръчен часовник, подарък от Древната Евелин. Да, оставаше по-малко от час до края на Марди Грас, а после идваше Великопостната сряда и тя щеше да се прибере у дома — в Ню Орлиънс.
Вероятно щеше да изчака до сутринта, дори до обед. После щеше да отиде до града, без да се притеснява от ужасния трафик в обратната посока и щеше да се прибере до четири часа. Щеше да спре в църквата «Света Сесилия» и да намаже челото си с пепел. Самата мисъл за тази малка църква с нейните светци и ангели я успокои и й позволи да затвори очи. Пръст при пръстта. Още един час и ще мога да се прибера у дома.
Райън все я питаше какво толкова я плаши в Марди Грас.
— Това, че всички се събирате на Първа улица, сякаш Роуан ще ви отвори вратата! Ето това ме плаши.
Отново се сети за медальона. Трябваше да провери дали е още в чантата й. После.
— Трябва да разбереш какво означава тази къща за семейството — каза й Райън. Сякаш не бе отрасла само на десет преки оттам, с Древната Евелин и безкрайните й истории. — Не говоря за вещиците Мейфеър от миналото. Говоря за нас, за днешното семейство!
Тя извърна глава към облегалката на дивана. О, де да можеше да остане в Дестин завинаги. Но това не беше възможно и никога нямаше да е. Дестин беше скривалище, не беше дом. Дестин беше просто плаж и къща с камина.
Малкият бял телефон, кацнал на възглавниците до нея, издаде внезапен дразнещ звън. В първия миг Джифорд не можа да си спомни къде е слушалката, а когато посегна към нея, тя падна от кукичката си. Долепи я до ухото.
— Да, моля — каза уморено и, слава богу, чу гласа на Райън:
— Не те събудих, нали?
— Не — каза тя с въздишка. — Кога ли ще мога да спя отново? Чакам. Разкажи ми какво става там, как е Майкъл, кажи ми, че никой не го е наранил или…
— Джифорд, за бога! Какво си мислиш, като говориш така? Че тази литания ще промени случилото се? Какво, заклинания ли правиш. Каква полза? И сигурно искаш да чуеш нещо от моята уста? Какво се очаква да направя? Да ти съобщя внимателно, че някой е стъпкан от полицай на кон или сгазен от лодка?
О, слава богу, всичко беше наред. Тя вече можеше да затваря, но нямаше да е много мило към Райън, който сега й докладваше накратко: «Всичко мина добре, глупаче, трябваше да останеш с нас».
— След двайсет и шест години все още не знаеш какво мисля — рече тя апатично, без намерение да спори, нито пък да говори повече. Почувства се изтощена сега, когато Марди Грас най-после бе свършил.
— Не, със сигурност не знам какво си мислиш — каза той спокойно. — Не знам защо си във Флорида, а не тук с нас.
— Мини нататък, моля те — рече Джифорд невъзмутимо.
— Майкъл е добре, много добре. Всички са добре. Жан събра повече мъниста от всички в семейството. Малката Сиси спечели костюм, а Пиърс определено иска да се ожени за Кланси на минутата! Ако искаш сина ти да направи всичко както трябва, ела и се разбери за сватбата с майката на Кланси. Тя определено не ме слуша.
— Каза ли й, че ние ще платим?
— Не, не стигнах дотам.
— Направи го. Тя иска да чуе това. Кажи ми пак за Майкъл. Какво му наговорихте за Роуан?
— Споменавахме я възможно най-малко.
— Слава богу!
— Просто още не е достатъчно силен да чуе цялата история.
— Нима някой знае цялата история? — рече Джифорд с горчивина.
— Но ще трябва да му кажем, Джифорд. Не можем да отлагаме много. Той трябва да знае. Вече се оправя, физически. Виж, психически, не мога да кажа. Никой не може. Изглежда… някак различно.
— По-стар ли имаш предвид? — рече тя унило.
— Не, просто различно. Не става дума само за посивялата му коса. Говоря за погледа му, за поведението му. Държи се много мило и любезно с всички.
— Не е нужно да го разстройваш — каза Джифорд.
— Не се безпокой, остави това на мен — каза Райън. Това бе любимата му фраза, която винаги произнасяше с изключителна нежност. — Просто се погрижи за себе си. Не влизай сама във водата.
— Райън, водата е ледена. В къщата гори огън цял ден. Небето е ясно и синьо. И тихо. Понякога си мисля, че мога да остана тук завинаги. Съжалявам, Райън. Просто не можех да дойда в къщата на Първа улица. Не можех.
— Знам, Джифорд, знам. Но искам да те уверя, че за децата това бе най-хубавият Марди Грас. Всички обичат да ходят на Първа улица. Всички минаха оттук днес. Поне шест-седемстотин души. Честно казано, не знам колко точно. Помниш ли Мейфеър от Дентън, Тексас? Дори те дойдоха. И Грейдис от Ню Йорк. Беше много мило от страна на Майкъл да остави нещата да протекат както винаги. Джифорд, не искам да те упреквам, но ако беше видяла как мина всичко, щеше да разбереш.
— Ами Алисия? — Имаше предвид дали е била трезва. — Те с Патрик добре ли са?
— Алисия не дойде в къщата. Още в три следобед беше напълно пияна. Патрик пък не биваше да идва. Той е болен. Наложи се да му осигурим малко медицинска помощ.
Джифорд въздъхна. Надяваше се Патрик да умре. Да, наистина. Защо да се заблуждава? Никога не го беше харесвала, нито пък го обичаше, а сега той се бе превърнал в ужасно бреме за всички около него — отвратителен пияница, който изпитваше извратено удоволствие да тормози жена си и дъщеря си. Мона не обръщаше внимание. «Не уважавам татко», казваше тя студено. Но Алисия винаги бе в ръцете му. «Защо ме гледаш така? Какво съм направил сега? Ти ли изпи последната бира? Знаеш, че е последната, и все пак нарочно я изпи!»
— Е, какво стана с Патрик? — попита тя с надеждата да чуе, че е паднал и си е счупил врата, а Райън просто не иска да й го каже.
— Ами скара се с Беатрис. Май заради Мона. Съмнявам се, че си спомня за какво точно. Тръгна си след парада. Нали знаеш каква е Беа, когато стане дума за Мона. Все още иска да я изпрати в някое училище надалеч. А ти забелязала ли си какво става между Аарън и Беа? Лелята на Майкъл каза…
— Знам, знам — въздъхна Джифорд. — Човек би решил, че не е научил нищо от собственото си разследване на това семейство.
Райън се изсмя учтиво.
— О, забрави за тези глупости. Ако го сториш, щеше да си тук, с нас, да се радваш на празника. Господ знае, може пък нещата да се влошат, ако наистина намерим Роуан.
— Защо каза това?
— Тогава ще имаме проблеми за решаване, истински проблеми. Виж, сега съм твърде уморен, за да говоря за това. Роуан я няма от точно шейсет и седем дни. Уморих се да говоря с детективи от Цюрих и Шотландия, от Франция. Марди Грас мина много забавно. Всички се забавлявахме. Бяхме заедно. Но Беа е права, Мона наистина трябва да замине някъде, не мислиш ли? Все пак тя е нещо като гений.
Джифорд искаше да отговори, искаше да каже отново, че Мона не бива да ходи никъде и ако се опитат да я изпратят насила, тя просто ще се качи обратно на самолета или на влака, или на автобуса, и ще си дойде право у дома. Не можеш да отпратиш Мона! Ако я изпратиш в Швейцария, тя ще си бъде у дома до четирийсет и осем часа. Ако я изпратиш в Китай, ще се върне може би още по-бързо. Обаче Джифорд не каза нищо. Само изпита отново своята болезнена любов към Мона, отчаяната й вяра, че тя някак ще се оправи, ще бъде добре.
Веднъж я попита: «Мона, каква е разликата между мъжете и жените?».
А Мона отвърна: «Мъжете не знаят какво ще се случи. Те са щастливи. Но жените знаят какво ще се случи. Затова постоянно се тревожат».
Джифорд се смя на това. Друг скъп спомен беше шестгодишната Мона в деня, в който Алисия бе припаднала на верандата на къщата, точно върху чантичката с ключовете си. Детето се бе изкачило по дървените решетки за увивните растения до прозореца на втория етаж и отчупи съвсем малка дупка в стъклото с тока на обувката си, за да стигне до ключалката. Разбира се, трябваше да се смени цялото стъкло, но Мона бе действала толкова чисто и уверено. В градината и по килима в стаята имаше съвсем малко стъкълца.
— Защо просто не му залепите едно тиксо? — попита тя по-късно, когато Джифорд извика човек да смени стъклото. — Тук така поправяме дупките.
Защо Джифорд я бе оставила да мине през всичко това? Защо все още го правеше? Това бе друга въртележка от мъка и вина, на която можеше да се върти с часове. Като въртележката на Майкъл и Роуан. Защо не? Не мина и месец и Джифорд забрави за този инцидент, за малката Мона, която влачеше припадналата Алисия през предната врата. За доктор Блейдск, който се обади от клиниката от другата страна на улицата:
— Джифорд, сестра ти е много зле, нали знаеш, това дете и старицата наистина не могат да се справят.
— Не се притеснявай за Мона — каза сега Райън, сякаш бе прочел мислите й в тази неловка, изморена тишина. — Мона е последната ни грижа. Във вторник имаме събрание във връзка с изчезването на Роуан. Ще седнем и ще обсъдим какво да правим.
— Как така какво ще правите! — изуми се Джифорд. — Нямате никакви доказателства, че Роуан е тръгнала насила. Ти…
— Е, скъпа, имаме доказателство, и то доста сериозно. Сигурни сме, че последните два чека, осребрени от личната сметка на Роуан, не са подписани от нея. Трябва да кажем на Майкъл.
Тишина. Това бе първото конкретно нещо, което се бе случило, и то порази Джифорд така силно, сякаш някой я удари силно в гърдите. Тя сдържа дъха си.
— Знаем със сигурност, че са подправени — каза Райън. — Скъпа, това са последните чекове. Нищо, абсолютно нищо не е влизало в банката, след като са били осребрени в Ню Йорк преди две седмици.
— Ню Йорк.
— Да. Там следата изчезва. Дори не сме сигурни дали самата Роуан е била в Ню Йорк. Виж, имах три телефонни разговора днес. В останалата част на страната няма Марди Грас. У дома ме чакаха сума ти съобщения на секретаря. Лекарят, който е говорил с Роуан по телефона, пътува насам от Сан Франциско. Той ще ни каже важни неща, но не знае къде е тя. Тези чекове са последната…
— Да, разбрах — рече Джифорд немощно.
— Виж, Пиърс ще посрещне лекаря утре сутрин, а аз ще дойда да взема теб. Вече го реших.
— Това е абсурдно. И аз имам кола. Няма как да пътуваме заедно на връщане. Райън, иди се наспи. Ще се върна утре, навреме, за да видя този лекар от Сан Франциско.
— Искам да те взема, Джиф. Ще наема кола и ще се приберем с твоята у дома.
— Това е глупаво, Райън. Ще тръгна по обяд. Вече съм го решила. Иди посрещни този лекар, после иди в офиса. Върши си работата. Хубаво е, че семейството се е събрало и е било толкова приятно, както трябваше да бъде, дори и без Роуан. Майкъл явно е доста търпелив. А тези два чека… е, какво биха могли да означават?
Тишина. Разбира се, и двамата знаеха какво означават.
— Мона успя ли да шокира някого снощи?
— Само братовчед си Дейвид. Бих казал, че тя имаше добър ден. Пиърс е добре. Излезе с Кланси да поплуват. От басейна се вдига пара. Барбара спи. Шелби се обади; съжалява, че не си е дошла. Лилия също се обади. Мандрейк се обади. Джен се сгуши в прегръдките на Елизабет, а аз всеки миг ще припадна.
Джифорд въздъхна.
— Мона с онези двамата ли се прибра? Сам-сама на Марди Грас?
— Мона е добре, знаеш го. Древната Евелин ще ми се обади, ако стане нещо. Тя седеше до леглото на Алисия този следобед, когато ги оставих.
— Заблуждаваме се за това, както винаги, както за всичко останало.
— Джифорд.
— Да?
— Искам да ти задам един въпрос. Никога не съм те питал за подобно нещо и не мисля, че щях да го направя, ако не…
— Ако не говорехме по телефона.
— Да, ако не говорехме по телефона.
Много пъти бяха обсъждали този странен аспект на техния дълъг брак — най-добрите им разговори бяха по телефона, някак си така бяха по-търпеливи един към друг, успяваха да избегнат свадите, които винаги избухваха, когато бяха заедно.
— Та въпросът е следният — каза Райън по своя директен маниер. — Според теб какво се е случило на Коледа в онази къща? Какво се е случило с Роуан? Имаш ли някакво подозрение, съмняваш ли се в нещо, някакво предчувствие?
Джифорд остана без думи. Той не само че никога не й бе задавал подобни въпроси, а и полагаше огромни усилия да я възпре да търси техните отговори. Думите му сега бяха не само безпрецедентни, но и обезпокоителни. Тя нямаше магически отговор. Замисли се, вслушана в пращенето на огъня и в тихата въздишка на морето отвън, така тиха, че можеше да е и собственият й дъх.
Няколко смътни мисли се мярнаха в ума й. Тя за малко да каже: «Питай Мона». Но тогава отново я завладя срам от това, че би забъркала племенницата си в подобни неща. Изведнъж, без никакво встъпление, като че без да иска, тя каза:
— Мъжът е преминал на Коледа. Онова нещо, онзи дух — няма да му казвам името, ти го знаеш — е влязъл в нашия свят и е сторил нещо на Роуан. Това се е случило. Мъжът вече не е в къщата на Първа улица. Всички го знаем. Всички, които някога сме го виждали, знаем, че вече не е там. Къщата е празна. Това същество е влязло в нашия свят. То… — Думите й се лееха бързо, пронизителни, почти истерични, и секнаха така внезапно, както бяха започнали. Тя си помисли: Лашър. Но не можа да го изрече. Преди много, много години леля Карлота бе поклатила глава и бе казала: «Никога, никога, никога не изричай името му, чу ли?».
Дори сега, в това тихо, безопасно място, тя не можа да го произнесе. Нещо я спираше, сякаш ръка стискаше гърлото й. Може би имаше нещо общо със странната комбинация от жестокост и закрила, които Карлота винаги бе проявявала към нея. Историята на Таламаска твърдеше, че Анта е била блъсната през таванския прозорец, че окото й е било изтръгнато. Господи? Карлота не бе способна на подобно нещо.
Джифорд не се изненада, че съпругът й се поколеба, преди да отговори. Тя самата бе изумена от себе си. Настъпилата тишината се изправи като стена пред нея, в такива моменти тя разбираше ужасната самота на своя брак.
— Наистина ли вярваш в това, Джифорд? От дъното на душата си ли вярваш в това, любима?
Тя не отговори. Не можеше. Чувстваше се твърде съсипана. Спореха цял живот. Ще има ли буря, или ще е слънчево, дали някой непознат няма да изнасили Мона, докато скита сама нощем по Сейнт Чарлз авеню, дали данъците пак ще се вдигнат, дали Кастро ще бъде свален, дали има призраци, дали наистина са съществували вещиците Мейфеър, дали някой може да говори с мъртвите, защо мъртвите се държат така странно и какво, по дяволите, искат, дали маслото е здравословно, както и червеното месо, може ли възрастен човек да усвоява добре прясното мляко, и т.н. и т.н., до безкрайност.
— Да, Райън — каза тя тъжно, почти рязко. — Вярвам в това. Но разбери, вярвам го, защото го виждам. Винаги съм го виждала. А ти така и не можа.
Не, беше използвала неточната дума. «Не можа». Сбърка. Чу тихата му въздишка, с която той се отдръпна от нея, от възможността за доверие или вяра. Отдръпна се в своята добре подредена вселена, където призраци не съществуват, вещиците Мейфеър са просто една фамилна легенда, забавна и приятна като всички тези стари къщи, като огромните сметки, бижутата и златните монети в сейфовете на банките. Приятна и забавна като сватбата на Кланси Мейфеър и Пиърс Мейфеър, която всъщност изобщо не биваше да се състои, тъй като двамата — също като Алисия и Патрик — произхождаха от Жулиен. Но какъв смисъл имаше да му казва всичко това? Какъв смисъл? Тук нямаше размяна на мнения, нито на идеи, тук нямаше доверие.
Но пък имаше любов, помисли си тя. Имаше любов и някаква форма на уважение. Тя не зависеше от никого така, както зависеше от Райън. Затова каза, както винаги:
— Обичам те, скъпи мой. — Прекрасно бе да изрече тази реплика на Ингрид Бергман така искрено, от сърце. — Наистина те обичам.
Щастливка си, Джифорд.
— Джифорд… — Тишина в другия край на линията. Адвокатът мислеше, мъжът със сребристата коса и сините очи, който се тревожеше и за нея, и за цялото семейство. Защо да вярва в призраци? Призраците не се опитваха да оспорват завещания, нито те даваха под съд, не те заплашваха с вътрешно разследване, нямаше да ти представят сметката за обяд…
— Какво, скъпи? — попита тя тихо.
— Ако наистина вярваш в това, ако наистина вярваш в това, което току-що ми каза… ако този дух наистина е преминал… и къщата е празна… тогава защо не дойде? Защо не дойде днес там?
— Онова същество е отвело Роуан — каза тя ядосана. — Но историята не свършва дотук, Райън! — Внезапно се изправи и седна на дивана. И последната частица търпение и добра воля, които изпитваше към съпруга си, се разтвориха, както винаги, в нищото. Той си оставаше същият отегчителен и невъзможен човек, който бе съсипал живота й. Да, това бе истината. Да, обичаше го. Да, онзи призрак наистина бе преминал. — Райън, нима не усещаш нищо в онази къща? Съвсем нищо ли? Не е свършило, това е само началото! Трябва да намерим Роуан!
— Ще дойда да те прибера сутринта — каза той. Беше бесен. Нейният гняв бе събудил неговия, но все пак се опитваше да се сдържа. — Искам да дойда и да те откарам у дома.
— Добре — рече тя. — И аз искам. — Чу молбата в гласа си, молбата, която означаваше капитулация.
Само че беше доволна, задето бе събрала кураж да изрече поне частица от онова, което знаеше за «мъжа», че така, просто за протокола, бе изрекла своята дума, а той можеше да спори с нея, да я победи, да я критикува до смърт, но по-късно. Утре.
— Джифорд, Джифорд — занарежда тихо Райън. — Тръгвам. Ще съм при теб, преди да си се събудила.
Изведнъж тя се почувства много слаба, неестествено неспособна да помръдне, докато той не дойде, докато не го види да пристъпва прага.
— А сега заключи всички врати, моля те — каза Райън. — И лягай да спиш. Сигурен съм, че си се увила на дивана и всичко е отворено…
— Това е Дестин, Райън.
— Заключи се и се увери, че пистолетът е в кутията до леглото, и моля те, моля те, включи алармата.
— Пистолетът ли, за бога! Сякаш ще го използвам, ако теб те няма в къщата.
— Точно тогава трябва да го ползваш, скъпа, когато мен ме няма.
Тя се усмихна отново, защото си спомни за Мона. Бум, бум, бум.
Целувки.
Все още си изпращаха целувки, преди да затворят телефона.
Когато го целуна за първи път, беше на петнайсет и бяха «влюбени», а по късно, когато Мона се роди, Алисия каза: «Ти си щастливка. Обичаш своя Мейфеър. А аз се омъжих за моя заради това нещо!».
Джифорд съжаляваше, че не бе взела Мона още тогава. Вероятно Алисия щеше да я даде. Тя вече се бе превърнала в безнадеждна пияница. Цяло чудо бе, че Мона изобщо се роди, при това съвсем здрава и нормална. Джифорд обаче дори и не помисли да отнеме бебето на Алисия; още помнеше как Ели Мейфеър си навлече омразата на всички, когато отведе детето на Деидре, за да го спаси от семейното проклятие. Това стана в онази ужасна година, когато чичо Кортланд умря, след като падна по стълбите на къщата на Първа улица. За ужас на Райън.
Джифорд беше на петнайсет и те вече бяха много влюбени. Не, не можеш да отнемеш бебе от майка му. Те бяха подлудили Деидре, а чичо Кортланд се бе опитал да ги спре.
Разбира се, Джифорд щеше да се грижи по-добре за Мона. За бога, всеки щеше да се грижи по-добре за Мона от Алисия и Патрик. Всъщност по свой собствен начин тя наистина винаги се бе грижила за нея, както за собствените си деца.
Огънят замираше. Започна да й става студено. Трябваше да го разпали отново. Вече нямаше нужда от много сън.
Ако задремеше към два, щеше да е отпочинала, когато Райън дойде. Така става, когато си на четирийсет и шест. Вече нямаш нужда от много сън.
Джифорд коленичи пред голямата каменна камина и взе малка дъбова цепеница от спретнато подредената купчинка встрани. Хвърли я в слабия огън. Смачка парче вестник и го пъхна в пламъка, а той започна да облизва почернелите тухли. По ръцете и лицето й лумна ярка топлина и тя се отдръпна. Споходи я мимолетен спомен за нещо неприятно, нещо свързано с огън и със семейната история, но тя преднамерено и внимателно го забрави.
Стоеше насред дневната и гледаше към белия плаж. Сега вече чуваше вълните. Бризът обвиваше всичко с тежка завеса от тишина. Звездите искряха ярко, сякаш за последно, в последния ден. Абсолютната чистота на вятъра й донесе наслада и желанието да се разплаче.
Искаше да остане тук, докато всичко отмине. Докато започне да тъжи за дъбовете у дома. Но това никога не се бе случвало. Винаги си тръгваше, преди да е готова за това. Задълженията, семейството, нещо друго — винаги нещо я връщаше у дома, преди да е наистина готова.
Това обаче не означаваше, че не обича паяжините и старите дъбове, че не обича стените с олющена мазилка и порутените градски къщи, изпотрошените паважи и онази прекрасна безкрайна върволица от братовчеди, сред която потъваше. Да, тя обичаше всичко това, но понякога имаше нужда да се откъсне, да иде някъде далече.
Тук бе това «някъде далече».
Потрепери.
— Да можех да умра — прошепна, гласът й трепереше и заглъхваше в бриза. Тръгна към отворената кухня — просто преградена част от голямата стая — и си наля чаша вода. Изпи я до дъно. После мина през отворените стъклени врати, през двора и надолу по стъпалата, по пътеката над малката дюна, чак до чистия пясък.
Тук можеш да чуеш Залива. Шумът те изпълваше така, сякаш нищо друго не съществуваше на тоя свят. Бризът те освобождаваше от всичко, от всички сетива. Тя се озърна назад — къщата изглеждаше съвсем малка и незначителна, приличаше по-скоро на бункер, отколкото на красива малка сграда, каквато си беше, зад своята пясъчна дига.
Законът не може да те принуди да промениш нещо, построено през 1955 година. Тогава прапрабаба й Дороти бе построила тази къща за децата и внуците си. По онова време Дестин е бил просто малко сънливо рибарско градче, или поне така казваха всички. Нямало е високи хотели, нямало е голф игрища. Само това.
А Мейфеър винаги бяха притежавали по някое парченце от този плаж, на всеки няколко мили от Пенсакола, чак до Сийсайд — стари бунгала, различни по форма, построени преди нахлуването на ордата строители.
Потръпна от студ, бризът внезапно бе станал пронизващ, сякаш бе свил юмруци и се опитваше да я изблъска грубо настрани. Тя тръгна срещу него, към водата, очите й не се откъсваха от леките вълни, които едва се къдреха по искрящия плаж. Искаше да легне тук и да заспи. Правеше го като момиче. Какъв по-сигурен плаж от тази никому непозната частица от Дестин, където никога няма да профучи някое бъги, което да те нарани с колелата си или с ужасното си бръмчене.
Кой поет беше убит много отдавна на плажа на Огнения остров? Беше сгазен, докато спи, поне така предполагаха. Ужасно нещо, ужасно. Не можеше да си спомни името му, само стиховете му. Дните в колежа, бира, Райън я целува на палубата на увеселителното корабче и й обещава, че ще я отведе от Ню Орлиънс. Какви лъжи! Щяха да живеят в Китай! Или беше Бразилия? Райън постъпи направо в «Мейфеър и Мейфеър». Фирмата го погълна целия, преди да е навършил двайсет и една години. Тя се чудеше дали той изобщо си спомня любимите им поети — колко обичаха поемата на Д. Х. Лорънс за синята тинтява, или пък «Неделна утрин» на Уолъс Стивънс.
Но не можеше да го вини за всичко случило се. Тя самата не бе могла да каже «не» на Древната Евелин, на прадядо Фийлдинг и на всички старци, които толкова се грижеха за тях, дори след смъртта на родителите й. Сякаш те двете с Алисия вечно бяха принадлежали на старците. Майката на Райън никога нямаше да им прости, ако не бяха минали под венчило, както си му е редът. А Джифорд не можеше да остави Алисия, която беше все още съвсем млада, но вече луда, вечно забъркана в неприятности. Джифорд дори не бе отишла да учи в друг град. Когато поиска да го направи, Древната Евелин й каза:
— Че какво му е на «Тюлейн»? Можеш да ходиш дотам с трамвая. — И Джифорд го направи. Влезе в колежа «Софи Нюкомб», но после все пак я оставиха да изкара една година в Сорбоната — същинско чудо.
— Ти си десетократна Мейфеър — бе обявила Древната Евелин, когато обсъждаха сватбата й. — Дори майка ти щеше да бъде шокирана, нека душата й почива в мир, а като си помисля как страдаше.
Не, не можеше да става въпрос Джифорд да замине надалеч, да заживее на Север или в Европа, или пък някъде другаде по света. Най-големият спор се разрази за църквата. Дали Джифорд и Райън да се оженят в «Светото име» или да се върнат в «Свети Алфонс» в Айриш Ченъл?
Джифорд и Алисия бяха учили в училището на «Светото име»; в неделя посещаваха службите в «Светото име» в горната част на града, от другата страна на Одюбон парк, на цял свят разстояние от «Свети Алфонс». Църквата и до днес беше бяла, преди да боядисат нефа, и статуите бяха много красиви — издялани от чист мрамор.
В тази църква Джифорд бе взела първото си причастие, а после бе получила и конфирмация. Тук бе вървяла по пътечката заедно с процесията, с букет в ръце, с бяла, дълга до глезените рокля и високи токчета.
Да се омъжи в «Светото име» й изглеждаше съвсем естествено. Какво значеше «Свети Алфонс» за нея? Пък и Деидре Мейфеър нямаше да разбере, по онова време тя вече беше неизлечимо луда. Прадядо Фийлдинг вдигна шумотевицата.
— «Свети Алфонс» е нашата църква, а ти си десетократна Мейфеър?
Десетократна Мейфеър.
— Мразя този израз. Нищо не означава — казваше постоянно Джифорд. — Кара ме да се чувствам като математическа дроб.
— Глупости — казваше Древната Евелин. — Този израз означава, че в теб се събират десет различни родови линии. Ето какво означава. Трябва да се гордееш с това.
Вечерите Древната Евелин сядаше на верандата на къщата на Амелия стрийт и плетеше, докато не се стъмнеше толкова, че вече не можеше да вижда. Наслаждаваше се както винаги на сънливия здрач, който падаше над Сейнт Чарлз авеню, на хората, които се щураха насам-натам, на трамваите с техните жълти светлини, полетели по криволичещите релси. Прах, това бяха дни на шум и прах — преди да се появят климатиците и огромните килими, дни, в които прибираха прането от задния двор твърдо като хартия. Тогава можеше да си направиш човече от малките стари щипки за пране — малки дървени човечета с малки шапки.
Да, тя принадлежеше на старците. Майка й бе вечно болна, саможива, страдаща и неспирно обикаляща по коридора зад затворените врати. Тя почина, когато Джифорд и Алисия бяха още съвсем малки.
Но Джифорд все пак изпитваше някаква носталгия по онзи стар начин на живот, по разходките с Древната Евелин, която не се разделяше с ирландския си бастун. Или пък по приказките, които й четеше прадядо Фийлдинг.
Не, всъщност никога не съм искала истински да се махна. Не бе оставала за дълго в нито един по-модерен град на Америка. Далас, Хюстън, Лос Анджелис не бяха по вкуса й, дори с чистотата и организираността си, които можеха да бъдат доста привлекателни. Спомни първия път, когато видя Лос Анджелис. Беше дете. Истински град на чудесата! Но бързо се изморяваше от тези места. Вероятно чарът на Дестин беше в това, че бе съвсем близо до дома. Можеше просто да натисне педала на газта докрай и скоро да види как слънцето залязва зад старите дъбове. Ню Орлиънс, град на хлебарки, град на разрухата, град на нашето семейство и на много щастливи хора.
Тя си спомни един стих от Хилари Белък, който бе от крила в нещата на баща си преди смъртта му:
 
«Там, дето ярко свети слънцето на католиците,
там музика ехти, смехът се лее, хубаво е виното.
Или поне за мен светът така е нареден.
Benedicamus Domino!»
 
— Нека ти кажа нещо — рече веднъж майка й, Лаура Лий. — Ако си десетократна Мейфеър, каквато си, никога няма да си щастлива извън Ню Орлиънс. Не се притеснявай.
Е, вероятно беше права. Десетократна, петнайсетократна. Но беше ли Лаура Лий щастлива? Джифорд още помнеше смеха й, дрезгавия й дълбок глас: «Аз съм твърде болна, за да мисля за щастие, скъпа. Донеси ми вестника и чаша горещ чай».
А като си помисли само, че Мона има повече мейфеърска кръв от всеки друг в рода. Каква беше тя тогава? Двайсетократна? Сега Джифорд трябваше да погледне онази компютърна диаграма, по която да проследи множеството линии, тръгнали от бракове между втори и трети братовчеди. Искаше да знае едно: беше ли се вливала в този род свежа кръв през последните четири или пет столетия?
Вече ставаше нелепо, Мейфеър се женеха за Мейфеър и дори не се опитваха да обяснят това на околните. А ето го и Майкъл Къри, сам в онези къща, Роуан я няма, само Бог знае къде е. Детето, отведено далеч за негово добро, се бе върнало у дома, за да бъде сполетяно от проклятието…
Райън бе казал веднъж, и то в съвсем неподходящ момент:
— Знаеш ли, Джифорд, има само две неща в живота, които имат значение — семейството и парите, това е. Да си много, много богат, каквито сме ние, и да си обграден от голямото си семейство.
Как се бе смяла тогава. Май беше на 15 април и той тъкмо беше попълнил данъчната си декларация. Разбираше какво има предвид той. Тя не беше художник, не беше певица, не беше танцьорка, нито музикант. Райън също. Семейството и парите бяха целият й свят. Така бе с всички Мейфеър, които познаваше. За тях семейството не беше просто семейство, то беше клан, нация, религия, мания.
«Не бих могла да живея без тях», помисли си тя, оформяйки думите само с устни, както обичаше да прави тук, където вятърът и водата поглъщаха всичко, където ревът на вълните изпразваше главата й от мислите, където й идеше да запее. Трябваше да запее.
Мона щеше да живее добре! Мона можеше да иде, в който колеж пожелае! Мона можеше да остане или да замине. Тя щеше да има избор. Никой сред братовчедите не ставаше за неин съпруг, или пък не? Разбира се, че имаше такъв. Можеше да се сети за двайсетина, но не искаше. Въпросът бе в това, че Мона щеше да има свободата, която бе отказана на нея. Мона беше силна. Понякога Джифорд сънуваше, че Мона е много силна, че прави неща, които другите не могат да направят, като например да върви по ръба на висока стена и да казва: «Побързай, лельо Джифорд». Веднъж сънува, че Мона седи на крилото на самолет, пуши цигара, докато прелита през облаците, а Джифорд, ужасена, се катери към нея по въжена стълба.
Тя спря, съвсем неподвижна насред плажа, наклони глава на една страна и остави вятърът да разпилее косата по лицето й, да покрие очите й. Тя плаваше, вятърът я държеше здраво. Райън щеше да я отведе у дома. Райън щеше да дойде. Може би по някакво чудо Роуан щеше да е жива! Роуан щеше да си дойде у дома! Всичко щеше да намери обяснение и великото чудо на първото й завръщане щеше да се случи отново.
Да, да легне и да заспи на пясъка. Мечтаеше за това. Но помисли за роклята на Кланси. Трябва да й помогнеш за роклята. Майка й изобщо не разбира от дрехи.
Дали постите вече бяха започнали?
Не виждаше часовника си на сиянието от ясното небе. Дори луната не помагаше, въпреки че грееше ярко над водата. Но Джифорд усещаше с костите си, че постите започват. В Ню Орлиънс Кралят и свитата му бяха отворили балните си салони и дворът бе започнал последните си поклони на Марди Грас. Последният ден на карнавала бе свършил.
Трябваше да влезе в къщата. Райън каза да се заключи, да включи алармата. Тя знаеше, че ще го стори, защото той бе наредил. Но някоя нощ, когато му е много ядосана, ще заспи на пясъка, свободна, под звездите, като скитница. На този плаж ти си сам-самичък с по-старата част от познатия свят — пясъка и морето. Може да си във всяко време. Може да си във всяка книга, в библейските земи, в Атлантида. Но засега щеше да прави каквото й каже Райън. За бога, не бива да е заспала навън, когато той дойде! Ще се вбеси!
О, как й се искаше Райън да е вече тук.
Миналата година, в нощта, когато Деидре Мейфеър умря, Джифорд се събуди с писък, а Райън я прегърна.
— Някой умря — изпищя тя и той я прегърна. Само телефонът успя да го откъсне от нея. — Деидре. Деидре е.
Дали щеше да почувства и ако нещо фатално се случи с Роуан? Или тя беше толкова далеч, че не можеше да я усети? Дали не бе умряла вече по някакъв ужасяващ, кошмарен начин, вероятно само часове след изчезването си? Не, в началото имаше писма и вести от нея. Кодовете бяха верни, така каза Райън. После тя дори се бе обадила на онзи лекар от Калифорния.
«Утре ще разберем нещо от този човек», рече си и мислите й отново се върнаха в началото. Обърна гръб на морето и тръгна към тъмната дюна и мекия лъч светлина над нея.
Ниски къщи от едната и от другата страна, като че до безкрая, и после огромните страховити грамади, осеяни с малки светлинки, за да предупреждават нисколетящите самолети, а още по-далеч, в извивката на земята, светлините на града, а над морето облаци, къдрещи се на лунната светлина.
Беше време да заключи и да поспи. Но до огъня. Беше време за онзи фин полуунес, на който се наслаждаваше, когато беше сама и близо до огън. Щеше да чуе как кафемашината се включва в пет и половина; щеше да чуе първата лодка, която наближава брега.
Великите пости. Завладя я прекрасна утеха; нещо като благочестие и вяра. Прах при праха. Пръст при пръстта. Но стига с тази пръст. После щеше да дойде и времето да откърти клонче за Цветница. Да заведе Мона, Пиърс, Кланси и Джен на църква на Велики петък, за да целунат кръста като едно време. Може би щяха да минат през деветте църкви, както преди. Тя, Древната Евелин и Алисия минаваха през девет църкви, всичките в горната част на града, когато в Ню Орлиънс живееха много католици, вярващи католици — «Светото име», «Светия кръст», «Свети Стефан», «Свети Хенри», «Света Богородица», «Света Богородица на безкрайната благодат», «Светата дева», «Свети Алфонс», «Света Тереза». Девет ли станаха?
Обикновено не си правеха труд да ходят чак до «Свети Патрик» или пък да спрат в църквата на чернокожите на Луизиана авеню, въпреки че със сигурност щяха да го направят — сегрегацията не съществуваше в католическите църкви, а «Светия дух» беше пета поред. Най-тъжното бе, че Древната Евелин винаги си спомняше «Свети архангел Михаил» и как са я разрушили. Братовчедката Мариан беше монахиня в «Свети архангел Михаил» и беше много тъжно, когато разрушиха църквата и манастира. Мариан също бе от семето на Жулиен, или поне така се говореше.
«Колко от тези църкви са останали», зачуди се Джифорд. Е, тази година на Велики петък ще отиде до Амелия стрийт и ще предизвика Мона да ги открие заедно с нея. Мона обичаше да броди из опасни квартали. Така щеше да я примами. «Хайде, искам да открием деветте църкви на прабаба ти. Мисля, че все още съществуват!» Ами ако успееха да накарат и самата Древна Евелин да дойде? Херкулес щеше да я кара с колата, докато те с Мона се разхождат. Старицата вече не можеше да върви толкова, бе твърде стара. Би било глупаво.
Мона щеше да дойде обаче, само че пак щеше да пита за грамофона. Беше си набила в главата, че сега, след ремонта на Първа улица, някой може да е намерил грамофона на тавана и да й го даде. Тя не знаеше, че той изобщо не е на тавана, а е скрит при перлите, където никой…
Мисълта изведнъж излетя от главата й. Просто излетя. Беше стигнала до върха на пътеката и гледаше към къщата си, към топлия квадрат на дневната и блещукащия огън вътре, към големите бежови кожени дивани и плочите по пода с цвят на карамел.
В къщата имаше човек. Някой стоеше точно до дивана, на който Джифорд бе лежала цяла вечер, пред огъня. Всъщност мъжът бе сложил крак на перваза пред огнището, както Джифорд обичаше да прави, особено, когато беше боса, за да усети хлада, който все още не бе напуснал камъка.
Този мъж обаче не беше бос, нито пък беше в официално облекло. Изглеждаше просто спретнат на светлината на огъня, много висок и «страховито слаб» като Ричард Кори в старата поема на Едуин Арлингтън Робинсън.
Тя тръгна по-бавно по пътечката, после пристъпи на завет, в относително топлия и тих заден двор. През стъклените врати къщата изглеждаше като картина. Само този мъж не беше на място в нея. А най-странното беше не тъмното му сако от туид, нито вълненият му пуловер, а косата му — дълга и искрящо черна.
Падаше по раменете му, като на Христос. Всъщност, когато той се обърна и я погледна, ужасно й заприлича на клиширания образ на Христос — онзи от цветните календарчета, на които той отваря и затваря очи, ако ги размърдаш. Свеж, румен и красив — Исус с меки къдрици и меки дрехи, с нежна усмивка, чужда на болката. Мъжът дори имаше мустачките и добре оформената брада на този сувенирен Христос. Те караха лицето му да изглежда някак величествено и свято.
Да, той изглеждаше точно така. Кой, за бога, беше? Някой съсед, влязъл през предната врата да помоли за резерв на крушка или фенерче? Облечен в сако от туид?
Той стоеше насред дневната й и гледаше огъня. Имаше издължен плавен профил. Обърна се бавно, за да я погледне, сякаш я бе чул как идва във ветровития мрак и знаеше, че се е приближила и го гледа безмълвно, питащо, стиснала металната рамка на вратата.
Анфас. Внезапно ярката му красота я порази; тя сякаш изкупваше напълно екстравагантната коса и скъпите дрехи. Още нещо грабна вниманието й — дори по-силно от прелъстителното му лице. Беше някакъв аромат, почти като парфюм.
Не беше сладникав, обаче. Не бе аромат на цветя, нито на бонбони, нито на подправка. Не, но беше така примамлив. Прииска й се да поеме дълбоко дъх. Беше усещала тази миризма някъде другаде, наскоро. Да, познаваше този странен копнеж, но не можеше да си спомни откъде. Всъщност дали изобщо бе забелязала тогава тази странна миризма… имаше нещо общо с медальона с архангел Михаил. Да, медальона. Трябва да провери дали още е в чантичката й. Боже, защо мислеше за такива глупости. Та в къщата й имаше непознат!
Знаеше, че трябва да се страхува от него. Знаеше, че трябва да разбере кой е и какво иска на мига, може би още преди да е пристъпила прага. Но винаги, когато нещо я плашеше така, тя минаваше през него твърде объркана, за да вдига много врява. Никога не й се бе случвало нещо наистина лошо.
Вероятно беше съсед или човек, закъсал с колата. Някой, който е видял светлината на огъня или дори искрите, които излитат от комина над този самотен спящ плаж.
Всъщност не бе особено притеснена, по-скоро беше любопитна как така един непознат ще стои насред къщата й, до собствената й камина, и ще я гледа. В лицето на мъжа не се четеше никаква заплаха, всъщност той като че също бе заинтригуван, изпитваше любопитство и топъл интерес към нея.
Той я гледаше как влиза в стаята. Тя понечи да затвори стъклената врата зад себе си, но размисли и се отказа.
— Какво мога да направя за вас? — попита Джифорд. Шумът на вълните отново се бе снишил до едва доловим шепот. Зад гърба й като че бе краят на света и този край тънеше в тишина.
Ароматът внезапно стана още по-силен и сякаш изпълни цялата стая. Смеси се с миризмата на горящо дърво в камината, на почернелите тухли и студения свеж въздух.
— Ела при мен, Джифорд — отвърна мъжът с мека, изумителна простота. — Ела да те прегърна.
— Не ви разбрах? — изуми се тя, насилена и неловка усмивка блесна на устните й, преди да се овладее. Думите излизаха неволно от устата й, с всяка крачка към него. Вече чувстваше топлината на огъня. Ароматът беше вкусен, искаше й се да го вдиша дълбоко. — Кой си ти? — Опита се да звучи любезно. Обичайно. Нормално. — Познаваме ли се?
— Да, Джифорд. Ти ме познаваш. Знаеш кой съм — отвърна той. Гласът му беше лиричен, сякаш рецитираше поема, но без рими. Като че се наслаждаваше на всяка сричка, която изричаше. — Видя ме, когато беше още малко момиче — продължи мъжът, като произнесе последната дума особено красиво. — Знам, че ме видя. Но в момента не мога да си спомня точно кога. Ти сигурно помниш. Джифорд, върни се назад, до онази прашна веранда, до обраслата с треви градина. — Изглеждаше тъжен и замислен.
— Не те познавам — каза тя, но не звучеше много убедително.
Той се приближи до нея. Костите на лицето му бяха като изваяни, а кожата — нежна и безукорна. Не, той със сигурност беше по-красив от изрисувания Исус. Повече приличаше на автопортрета на Дюрер. «Спасителят на света» — прошепна тя. Не се ли казваше така картината?
— Изгубих последните няколко века — каза той, — ако изобщо съм ги притежавал, докато се борех да разбера и най-простите материални неща. Но сега си припомням старите истини и неща, преди времето на моите красавици Мейфеър и тяхното крехко отглеждане. И аз като хората, трябва да разчитам на собствените си хроники — думите, които изписах набързо, докато булото ставаше все по-плътно, а плътта се втвърдяваше, лишавайки ме от пророчеството на призрака, което щеше да ми покаже как да постигна триумфа си по-бързо и по-лесно. Джифорд. Сам написах това име. Джифорд Мейфеър — Джифорд, правнучката на Жулиен. Джифорд дойде на Първа улица. Джифорд е онази, която видя Лашър, не е ли така?
Тя се вкочани, щом чу това име. Почти не разбираше думите му, които продължаваха да се леят като песен.
— Да, аз платих цената, но само за да възстановя по-скъпоценна съдба и по-скъпоценна и трагична любов за теб.
Приличаше на Исус, докато говореше, така както Дюрер го беше нарисувал. Вероятно сам търсеше тази прилика, като кимаше леко, притискаше върховете на пръстите си за момент и после ги отваряше, като че в призив. Христос, който не знае как да направи промяната и трябва да пита един от дванайсетте апостоли, но знае, че трябва да умре на кръста.
Съзнанието й изведнъж се изпразни, бе напълно неспособна да отговори или изобщо да измисли нещо. Лашър. Тялото й внезапно й подсказа колко изплашена е всъщност.
Тя вдигна ръце и започна да ги извива — характерен за нея жест. Видя пръстите си като размазани криле с периферното си зрение.
Сърцето й заби яростно, заля я топлина и тя вече не виждаше ясно нищо около него, само красотата му, както отражението в стъклото забулва гледката през прозореца. Страхът й нарасна, парализира я и в същото време предизвика следващия й жест. Тя вдигна ръка към челото си и в някакъв мрачен проблясък неговата ръка политна напред и стисна китката й. Но не болезнено.
Очите й се затвориха. Беше така изплашена, че в този миг дори не бе изцяло там. Не беше съвсем жива. Беше някак извън времето и пространството. После страхът й поутихна, но се надигна отново и я заля с вълна от чист ужас. Усещаше захвата и натиска на пръстите му. Усещаше дълбокия, топъл, подканващ аромат. Прошепна с усилие, ужас, ярост:
— Остави ме.
— Какво искаш да направиш, Джифорд? — Гласът бе почти боязлив, мек, радостен като преди.
Той стоеше съвсем близо до нея. Беше почти чудовищно висок, поне два метра. Тя не можеше да определи точно, но беше красиво чудовище — слабо, с изпъкнало под гладката кожа чело.
— Какво искаш да направиш? — повтори той като дете, не сприхаво, а съвсем невинно.
— Да се прекръстя! — прошепна дрезгаво тя. И го направи, конвулсивно, откъсвайки се от ръката му. В името на Отец и Син и Светия дух. Думите бяха изречени вътре в нея, тя се успокои и го погледна спокойно в лицето. — Ти не си Лашър. — Думите почти замряха на устните й. — Ти си просто човек. Просто човек.
— Аз съм Лашър — рече той нежно, сякаш се опитваше да я защити от жестокостта на думите си. — Аз съм Лашър, от плът и кръв, върнах се, красавице моя, вещице моя. — Изрече го красиво, макар и някак забързано. — От плът и кръв, да, човек съм и имам нужда от теб, красавице моя, Джифорд Мейфеър. Порежи ме и аз ще кървя. Целуни ме и ще събудиш желанието ми. Ето, убеди се сама.
И отново се появи онова усещане за откъснатост от света. Ужасът не може да остарее, да стане досаден или поносим. Толкова изплашен човек трябва просто милостиво да изгуби съзнание и за секунда й се стори, че наистина ще припадне. Но знаеше, че тогава ще е изгубена. Този мъж стоеше пред нея и излъчваше вълни аромат, гледаше я, очите му бяха лъчисти, втренчени и умолителни, лицето му бе гладко като на бебе, устните му — розови.
Той като че не съзнаваше красотата си или по-скоро не я използваше съзнателно, за да я замае, да я разсее, да я успокои или утеши. Той като че не виждаше себе си в нейните очи, виждаше само нея.
— Джифорд — прошепна той. — Правнучката на Жулиен.
Това беше така внезапен ужас, така мрачен и безкраен като страховете в детството, като моментите на ужасна тъга, когато се свиваше, прегърнала коленете си, и плачеше, плачеше, неспособна да отвори очи, изплашена от всяко проскърцване в къщата, от стоновете на майка си, от самия мрак и от безкрайните просеки на ужаса, които минават през него.
Насили се да погледне надолу, да почувства момента, да почувства плочките под краката си, дразнещото, настоятелно потрепване на огъня, да види ръцете си, така бели, с изпъкнали вени като на стар човек, а после да вдигне очи към гладкото открито христово чело, обрамчено от дългата черна коса. Веждите му бяха като нарисувани, фини кости ограждаха очите и ги караха да изглеждат още по-ослепителни. Челюстта му излъчваше сила, хубавата му, късо подстригана брада бе добре оформена.
— Искам да си тръгнеш веднага — каза тя. Прозвуча така нелепо, така безпомощно. Сети се за пистолета в дрешника. Всъщност тайно бе мечтала да й се удаде случай да го използва. Спомни си аромата на кордит и мръсотията по циментовите стени на стрелбището в Гретна. Чу Мона да й се присмива. Усети отката на големия тежък пистолет, когато дръпна спусъка. О, как го искаше сега.
— Върни се сутринта — каза тя и кимна настоятелно. — Но сега трябва да си вървиш. — Пак се сети за медальона. О, господи, защо не си го беше сложила! Свети архангел Михаил ще ни защити в битката. — Махай се оттук!
— Не мога, скъпоценна моя — каза той, сякаш изпя някаква протяжна мелодия.
— Говориш някакви безумия. Не те познавам. Пак ти повтарям — махай се. — Но когато пристъпи назад, видя как част от чара и състраданието напуснаха внезапно лицето му. Той се взираше в нея тревожно, дори с горчивина. Изглеждаше като дете, чието изражение се променя при внезапните пориви на чувствата. Колко гладко и съвършено беше челото му, със съвършени пропорции. Дали и Дюрер е бил така съвършен?
— Ти ме помниш, Джифорд. Ще ми се и аз да те помнех. Стоял съм под дърветата, когато си ме видяла. Така трябва да е било. Помогни ми да си спомня, Джифорд. Помогни ми да събера всичко, да видя голямата картина. Изгубих се в тази топлина, изпълнен съм с древна омраза и древно недоволство! Изпълнен съм с древно невежество и болка. Когато бях невидим, притежавах мъдрост. Със сигурност тогава бях по-близо до ангелите на небето, отколкото до дяволите на земята. Но плътта е така примамлива. Няма да я изгубя отново, няма да бъда унищожен. Моята плът ще живее. Ти ме познаваш. Кажи го.
— Не те познавам! — заяви тя. Беше отстъпила назад, но само крачка. Между тях имаше съвсем малко разстояние. Ако се обърнеше да побегне, той можеше да я хване за врата. Ужасът се надигна отново, абсолютно ирационалният ужас, че той ще стисне врата й с дългите си пръсти. Наистина ще го направи и никой няма да може да го спре. Хората правят такива неща, а тя е сам-сама с него. Всички тези мисли се блъскаха в нея. И все пак тя успя да каже:
— Махай се оттук, чуваш ли какво ти казвам?
— Не мога да го направя, красавице — отвърна той, а едната му вежда се изви леко. — Говори ми, кажи ми какво видя, когато дойде в къщата преди много години?
— Защо искаш това от мен? — Осмели се да направи още една крачка, съвсем колеблива. Зад нея беше плажът. Какво щеше да стане, ако побегнете през двора и по пътеката? Дългият плаж изглеждаше съвсем пуст, като страховит пейзаж от кошмар. Не беше ли сънувала подобно нещо преди години? Никога, никога не изричай името му.
— Сега съм толкова тромав — каза той със затрогваща искреност. — Мисля, че когато бях само дух, бях по-грациозен, нали? Появявах се и си отивах в точния момент. Сега вървя слепешката през живота, както всички останали. Имам нужда от моите Мейфеър. От всички вас. Сякаш съм насред спокойна красива долина под лунната светлина. И мога да върна всички ви там, в кръга. О, но вече няма да имаме този късмет. Обичай ме, Джифорд.
Той се извърна, сякаш го заболя. Като че не търсеше съчувствието й. Не му пукаше. За миг остана притихнал, взрян невиждащо към кухнята. Нещо в лицето му, в поведението му бе ужасно убедително.
— Джифорд — каза той. — Джифорд, кажи ми, какво виждаш в мен? Красив ли съм в твоите очи? — Обърна се. — Погледни ме.
Наведе се да я целуне, както птица каца на ръба на басейн, бързо, със стремителен плясък на крилата. Отново я заля онзи аромат, като животинска миризма, топъл като дъха на куче или аромата на птица, когато я извадиш от клетката. Устните му докоснаха нейните и тънките му пръсти се плъзнаха по врата й, палците докоснаха челюстта и бузите й, докато тя се опитваше да избяга дълбоко в себе си, сама, да се заключи, да се опази от болката. Заля я бързо, превъзходно усещане в слабините. Искаше да каже, че това няма да се случи, но бе хваната неподготвена. Осъзна, че той я държи изправена; пръстите му се плъзнаха нежно по врата й; вероятно палците притискаха гърлото й. Тя изтръпна, по гърба й и по задната част на ръцете плъзна хлад. Господи, тя губеше съзнание. Припадаше.
— Не, не, скъпа, няма да те нараня. Джифорд, каква ще е моята победа без това?
Беше като песен. Джифорд почти чуваше ритъма и мелодията, начина, по който думите се изливаха от него в мрака. Той я целуна отново и отново, но палците му не се впиха в гърлото й. Раменете й изтръпнаха. Не знаеше къде са ръцете й. После осъзна, че ги е сложила на гърдите му. Разбира се, не можеше да го отблъсне. Все пак той беше мъж, по-силен от нея, и нямаше смисъл да се опитва да го отблъсне. Обгърна я някакво невероятно усещане, като аромата. Разтърси я прекрасен спазъм, който почти я погълна, само че той обещаваше много такива спазми, а това означаваше пълно поражение.
— Да, отдай ми се — каза той със своята детска простота. — Ти си моя. Трябва да си моя.
Пусна я и сложи ръце на раменете й, после я вдигна нежно. В следващия миг тя лежеше на студените плочки, очите й бяха отворени. Усещаше и чуваше как той сваля вълнените й чорапи. Зачуди се дали пуловерът й не е твърде бодлив и груб. Какво ли е да прегръщаш човек, облечен с твърде дебел и бодлив пуловер? Опита се да каже нещо, но ароматът я замайваше, объркваше я. Косата му падна на лицето й, беше копринено нежна.
— Няма да го направя — каза тя, но гласът й звучеше съвсем далечен, без никакъв авторитет, напълно безсилно. — Махни се от мен, Лашър, махни се от мен. Чуваш ли. Стела каза на мама… — Но мисълта си отиде, просто изчезна. Един образ блесна в съзнанието й, образ от миналото, на Деидре, тийнейджърката, нейната по-голяма братовчедка, качена високо на дъба, облегната назад, с притворени клепачи, ханшът й е издаден напред под късата рокля на цветя, а в погледа й се четат «лоши мисли», Дяволски докосвания, екстаз! А тя, Джифорд, стоеше под дървото и виждаше смътните очертания на мъжа, само проблясък, който бе с Деидре.
— Спаси ни от злото — прошепна тя.
През целия й живот, през всичките четирийсет и шест години, само един мъж я бе докосвал така, или почти така — само един мъж бе разкъсвал дрехите й, на шега или от непохватност, бе вкарвал пениса си в нея и бе целувал шията й. А това сега бе човек от плът и кръв, не призрак, а от плът и кръв. Проникваше в нея. Господи, помогни ми.
— Ангел мой, моя скъпа пазителко… — Думите му отлитаха от нея. Тя не искаше това, но с ужас разбра, че не се съпротивляваше. Беше отвратително пасивна, объркана, опитваше се само да го хване, да го отблъсне за раменете, ръката й се плъзгаше по гладкото му вълнено палто, а той проникваше в нея яростно, докато тя не усети, че достига екстаза, който я отнесе още по-близо до мрака, до тишината, до покоя.
Но не съвсем.
— Защо? Защо правиш това?
На глас ли го изрече? Сякаш се носеше в пространството, замаяна, изпълнена с мощни усещания, завладяна от аромата и от силните тласъци на члена му, които бяха така естествени, така съвършени, така приятни! Стори й се, че всичко е свършило и тя се е обърнала настрани, но в следващия миг осъзна, че изобщо не е помръднала. Той отново проникваше в нея.
— Красива Джифорд — припяваше той. — Бъди моя невеста в долината, в кръга, моя невеста.
— Мисля, мисля, че ме нараняваш — каза тя. — О, господи! Майчице, помогни ми. Господи, някой да ми помогне.
Той запуши устата й отново, докато още една струя семенна течност се изля в нея, изля се по пода под нея, а сладостното омайващо усещане я издигаше и мяташе от една страна на друга.
— Някой да ми помогне.
— Тук няма никого, скъпа. Това е тайната на вселената — каза той. — Това е моята тема, моят плач. Това е моето послание. Не е ли приятно? През целия си живот си повтаряла, че това не е важно…
— Да…
— Че има много по-възвишени неща, но сега вече знаеш, сега разбираш защо хората рискуват живота си за това, за тази плът, за този екстаз.
— Да.
— Знаеш, че каквато и да си била преди, сега вече си жива, сега си с мен, аз съм вътре в теб и ти си само това тяло, скъпа моя Джифорд.
— Да.
— Създай за мен дете. Виж го, Джифорд. Виж го. Виж миниатюрните му крайници, виж го как плува към съзнателното. Виж го. Извади го от мрака. Бъди вещицата на моите мечти, Джифорд, бъди майката на моето дете.
 

Лъчите на изгряващото слънце я огряха, стана й горещо и неприятно с дебелия пуловер, болката в нея внезапно се събуди, изтласка я през мъглата, докато тя не примижа пред сиянието на небето.
Болката бе силна, пулсираща. Имаше спазми. Имаше контракции! С усилие плъзна ръка между краката си. Усети влага и щом вдигна ръка, видя кръвта по нея. Приближи я до лицето си и кръвта покапа по него. Дори силното сияние на слънцето не й попречи да види колко е ярка.
Внезапно водата я заля; големи вълни се издигнаха към нея, леденостудени, невероятно мощни, и после отмираха изведнъж, като изсмукани назад от вятъра. Тя лежеше в прибоя! Слънцето изгря иззад огромна купчина сияещи облаци на изток и постепенно разля светлината си по синьото небе.
— Видя ли това? — прошепна тя.
— Съжалявам, скъпа моя — отвърна той. Стоеше далеч, далеч, много далеч, като призрак на фона на ярката светлина, толкова тъмен, че тя не можеше да различи нищо, освен развяващата се дълга коса. И в следващия миг дойде споменът колко копринена беше косата му, колко фина и черна, колко прекрасно ухаеше. Но сега той беше само една далечна фигура. Ароматът още го имаше, естествено; както и гласът, но това бе всичко.
— Съжалявам, скъпа моя. Исках то да живее. Зная, че си уморена. Съжалявам, скъпа моя, любима Джифорд. Не исках да те нараня. И двамата сме изморени. Господи, господи, прости ми! Какво да направя, Джифорд?
Тишина. Вълните дойдоха отново.
Той изчезна ли? Нейният строен Христос, с меката коса, който й бе говорил толкова много? Водата заля лицето й. Беше приятно. Какво й бе казал, нещо за това, че трябва да иде в малкия град, да види малките ясли с малкия гипсов Иисус в сламата, и монасите с кафявите роби. Той не бе искал да стане свещеник, само един от тези братя. «Но ти си предназначен за по-добри неща.»
Изведнъж друго остро усещане се вряза сред болката — усещането, че й се губят часове, думи, образи. И тя бе ходила в Асизи, каза му го. Свети Франциск бе нейният светец. Дали би могъл да й подаде медальона? Да го извади от чантичката й? Той е на свети архангел Михаил, но все пак тя го иска. Той бе разбрал. Ако разбираш какво е свети Франциск, ще разбереш и архангел Михаил. Ще разбереш всички светци. Тя искаше да го попита за това, но той не спираше да говори за песните, които е пял, песни на италиански, за латинските химни, естествено, за слънчевите хълмове на Италия и за тъмната студена мъгла, надвиснала над Донелайт.
Догади й се, усещаше сол по устните си. Ръцете й бяха измръзнали до болка. Водата я жилеше! Вълните дойдоха отново и я извъртяха наляво така, че пясъкът задра по бузата й, болката в корема беше непоносима. О, Господи, не може да изпитвам такава болки и ти да не… какво? Да не ми помогнеш.
Тя отново се извъртя надясно и се загледа в сиянието на Залива, към силното сияние на утрото. Господи боже, всичко това бе истина и тя не успя да го спре, това същество се добра до нея от ужасната плетеница прошепнати тайни и заплахи и я уби.
Но какво ще прави Райън без мен? Какво ще прави Пиърс без мен? Кланси има нужда от мен. Те не могат да направят сватбата, ако аз умра! Това ще съсипе всички! Къде, за бога, е Роуан? И в коя църква ще идат? Не бива да се връщат в «Свети Алфонс». Роуан!
Изведнъж стана много делова, започна да съставя списъци, схеми, планираше да говори с Шелби и Лилия, а когато водата дойде отново, нямаше нищо против соления й вкус, нито смразяващия й студ. Алисия не знаеше къде е грамофонът! Никой не знаеше, освен нея самата. И салфетките за сватбата. Имаше стотици ленени салфетки на тавана на Първа улица, които можеха да се използват за сватбата, стига Роуан да се върне и да позволи. Господи, не биваше да се тревожи единствено за Мона. Мона щеше да е много добре. Мона наистина няма нужда от нея. Мона…!
Водата беше приятна. Не, нямаше нищо против, изобщо. Къде беше смарагдът? Взе ли го със себе си Роуан? Той й беше дал медальона. Сега беше на врата й, но не можеше да вдигне ръка и да докосне верижката му. Сега трябваше да направи пълна инвентаризация — на грамофона, на перлите и на смарагда, на онези записки на чичо Жулиен, на всичките стари песни, които звучаха от грамофона, на роклята в кутия на тавана, която принадлежеше на Древната Евелин. Тя обърна лице, този път към водата, като си мислеше, че може би тя ще отмие кръвта.
Не, студената вода не й пречеше. Никога не й бе пречила. Тя дори приглушаваше болката, ужасната остра болка. Мислиш ли, че животът ти си е струвал? Не зная. Тази болка не е съвсем необичайна, нали разбираш, да изпитваш подобна болка, такова страдание, не е нищо необичайно. Не знам дали си е струвал. Наистина, наистина не знам.
 

Пет
 
Сега майка й беше нещастна. Не можеше да се освободи от тиксото, с което бяха вързани ръцете й. Бореше се. Емалет тънеше в нещастие, докато слушаше плача на майка си. На майка й й призляваше от мръсното легло, в което лежеше; извърна глава и повърна. Светът на Емалет се разтърси.
Емалет страдаше за майка си. Само да знаеше, че тя е там, но тя не знаеше. Майка й пищеше ли пищеше, но никой не идваше. Майка й бе побесняла, започна да дърпа лепенките, но те не се скъсаха. Майка й спа дълго, сънуваше странни сънища, а после се събуждаше и пищеше отново.
Когато майка й гледаше към далечните прозорци, Емалет виждаше град с високи сгради и светлини. Чуваше онова, което майка й чуваше — самолетите горе, колите долу — и виждаше облаците, а когато майка й знаеше имената на тези неща, знаеше ги и Емалет. Майка й проклинаше това място, проклинаше себе си, шепнеше молитви за мъртви хора. Баща й бе казал на Емалет кои са тези хора и че те никога няма да помогнат на майка й.
Отвъд е смъртта, каза баща й. Той е бил с мъртвите и не иска да бъде с тях отново, докато не дойде времето за това. Смъртта ще дойде, но дотогава той и Емалет щяха да се размножават, докато не подчинят земята. Земята щеше да принадлежи на техните деца.
«Ще се появим отново в най-подходящия момент. Никога досега светът не е бил така готов за нас. В далечното минало оцеляването ни беше трудно, но не и сега. Сега ние сме кротките и ще наследим земята.»
Емалет се молеше баща й да се върне. Баща й щеше да освободи майка й от леглото и майка й щеше да спре да пищи. Баща й обичаше майка й. Беше й казал: «Помни, че обичам майка ти. Ние имаме нужда от нея. Тя има мляко, а без млякото ти не можеш да пораснеш напълно».
Емалет искаше да излезе от това тъмно място, да изпъне крайниците си и да порасне, да ходи, да се усмихва и да бъде в прегръдките на баща си. Горката й майка. Болеше я. Спеше все повече и повече.
В стаята беше самотно и тихо, когато майка й спеше. Тя спеше все по-дълбоко и по-дълбоко. Емалет се страхуваше, че майка й няма да се събуди. Превърташе се и посягаше да докосне границите на своя свят. Виждаше как светлината умира около нея. Отново потъна в здрач и сградите изгряха със светлините си. Скоро Емалет щеше да види светлината такава, каквото наистина беше, да я види ясно, така каза баща й. А тя беше великолепна.
Мъртвите не познаваха светлината, така казваше баща й. Мъртвите познаваха само хаоса.
Емалет отвори уста и се опита да оформи думи. Притисна се към покрива на своя свят. Отблъсна се и се превъртя в майка си. Майка й спеше, уморена и гладна, сам-сама. Може би беше по-добре, че сега сънуваше и не се страхуваше. Бедната й майка.
 

Шест
 
Юри трябваше да иде при Аарън Лайтнър, и толкова. Трябваше да напусне Таламаска веднага, без значение какви нареждания бе получил, и трябваше да открие Аарън в Ню Орлиънс, трябваше да разбере какво се е случило през последните няколко месеца, че да съсипе така неговия обичан приятел и ментор.
Щом колата излезе от портите на метрополията, Юри знаеше, че може би никога вече няма да бъде отново между тези стени. Таламаска не прощаваше на членовете, които проявяваха неподчинение. А той нямаше как да оправдае своята простъпка.
И все пак всичко около това заминаване беше толкова просто — потегляше объркан, сам в сивото утро и оставяше благословеното убежище близо до Лондон, където бе прекарал почти целия си живот.
Мислеше за това и за изненадващата липса на вътрешен конфликт или колебания. Наистина, опитваше се да подложи постъпката си на подобаващото за разумния човек съмнение, да осмисли действията си от морална и логическа гледна точка.
Но той бе взел решение. Или по-скоро взеха го вместо него, когато му наредиха да прекъсне всякакъв контакт с Аарън, когато му казаха, че досието на вещиците Мейфеър е засекретено. Че случаят е приключен.
Нещо лошо се бе случило с тези вещици, нещо лошо бе наранило и обезкуражило Аарън. Сега Юри отиваше при него. В известен смисъл това бе най-естественото нещо, което можеше да стори.
 

Юри беше сръбски циганин, висок, тъмнокож, с черни мигли и големи въгленовочерни очи. Косата му бе леко вълниста, но така късо подстригана, че това трудно се забелязваше. Строен и енергичен, той изглеждаше много слаб с небрежното яке, плетената блуза с якичка и намачкани панталони цвят каки.
Очите му бяха леко извити нагоре в ъгълчетата, а лицето му беше четвъртито и изглеждаше приятно заради вечната му усмивка. Минаваше за местен в много страни — от Индия до Мексико. Дори в Камбоджа и Тайланд не привличаше вниманието. Наистина имаше нещо азиатско в чертите му, може би дори в маниерите му. Шефовете му в Таламаска го наричаха «Невидимия».
Юри беше старши изследовател в Таламаска. Числеше се към този тайнствен орден на «психични детективи» още от дете. Въпреки че не притежаваше някакви особени психични сили, той работеше винаги успешно в случаите на екзорцизъм, с медиуми, ясновидци и магьосници навсякъде по света. Беше най-добрият в откриването на изчезнали хора, бе неуморен и акуратен в събирането на информации, истински шпионин в света на нормалните, даровит детектив. Юри обичаше Таламаска. Беше готов на всичко, на всякакви рискове в името на своя Орден.
Той рядко, почти никога, не задаваше въпроси относно назначенията си. Не се опитваше да проумее всички обстоятелства около случаите, с които се заемаше. Работеше само с Аарън Лайтнър или Дейвид Талбът — високопоставени членове на ордена. Доставяше му удоволствие, че те дори понякога се караха за него, толкова добре си вършеше работата.
Юри говореше гладко и спокойно. Владееше няколко езика почти без никакъв акцент. Беше научил английски, руски и италиански от майка си — и нейните мъже — още преди да навърши осем години.
Дете, което знае толкова езици, има голямо предимство не само в областта на лингвистиката, но и в областта на логиката и на образното мислене. Юри имаше жив ум и не бе потаен човек, въпреки че цял живот бе потискал вродената си бъбривост и й даваше воля в много редки случаи.
От майка си бе наследил много — ума, красотата и може би известна доза вироглавство. Тя печелеше много добре от своите клиенти и бе много общителна, знаеше как да се държи със служителите в хотелите, където забавляваше своите мъже. Имаше и много приятелки, с които често бъбреше на чаша кафе или английски чай.
Нейните мъже никога не се държаха зле с Юри. Много от тях дори не го познаваха. Но онези, които се задържаха по-дълго, бяха добри с него, иначе майка му не би ги търпяла. Той растеше щастлив сред толкова доброта, в приятен безпорядък, в който всички го глезеха. Научи се да чете много рано, и то от списанията и вестниците, обичаше да скита из улиците.
Годините на горчивина и тишина започнаха, когато циганите го отведоха. Той никога не забрави, че тази банда крадци бяха негови кръвни роднини, негови братовчеди, които купуваха деца и ги водеха в Париж и Рим, за да станат джебчии. Те се добраха до него след смъртта на майка му, в родното й място в Сърбия — мизерно селце, където тя се оттегли веднага щом разбра, че скоро ще умре.
След години Юри се опита да открие това малко селце и останалите си живи роднини, но не успя да измине този път назад, на север през Италия, до Сърбия. Спомените му от онези дни на скиталчество бяха осакатени от страданието — от спомена за ужасните мъки на майка му, бореща се за всеки дъх, и за онова чуждо място, в което бе сам-самичък.
Защо бе останал толкова дълго с циганите? Защо бе станал толкова добър джебчия, който танцуваше ловко около туристите и крадеше парите им, както го бяха научили? Какво не му беше наред, че бе сторил всичко това?
Този въпрос вероятно щеше да го тормози чак до смъртта му. Циганите го биеха, оставяха го да гладува, подиграваха му се, заплашваха го, на два пъти го залавяха при опити за бягство и накрая му казаха, че ще го убият, ако го направи отново. Но понякога бяха нежни, убедителни, пълни с обещания — да, така беше.
Когато стана на девет години обаче, Юри вече не можеше да бъде лъган. Майка му не беше глупачка дори като малко момиче. Нито един сводник не бе успял да я подчини. Нито един мъж не бе успял да я уплаши, макар че от време на време се влюбваше в някого… поне за известно време.
Баща си Юри не познаваше, но знаеше доста неща за него — беше американец от Лос Анджелис, богаташ. Преди Юри и майка му да напуснат Рим за последното им пътуване заедно, тя бе скрила в сейф в банката паспорта на баща му, малко пари, фотографии и красив японски часовник. Това бе всичко, което им беше останало от него. Той бе починал, когато Юри бе на две годинки.
Вече десетгодишен, той успя да се добере до тези стари съкровища.
Циганите го бяха принудили да краде няколко месеца в Париж, после във Венеция, Флоренция и чак когато дойде зимата, заминаха за Рим.
Щом влязоха във Вечния град, града, в който бе живял с майка си, Юри видя своя шанс. Знаеше къде да иде. И така, една неделна утрин, докато циганите се бяха смесили с тълпата на площад «Ватикана», той реши да направи първата крачка към свободата. Проправи си път през изпълнените с туристи кафета по «Виа Венето», търсеше някоя компания богаташи, както навремето майка му правеше с присъщата й грация.
За Юри не бе тайна, че има мъже, които предпочитат малките момчета пред жените. Пък и бе научил доста за тия неща, докато гледаше майка си през ключалката или някой процеп на вратата. Беше очевидно, че е по-лесно да бъде активната страна и ако всичко протечеше в атмосфера на доброжелателство, нямаше да е толкова трудно за понасяне.
Другото му преимущество беше красотата и сега трябваше да разчита на нея. При майка му това винаги вършеше работа.
Беше доста слаб, заради оскъдната храна, която получаваше от своите мъчители, но зъбите му бяха здрави и бели. Гласът му бе красив, без съмнение. Беше упражнявал усмивката си пред огледалото на една обществена тоалетна и сега нямаше търпение да я изпробва.
Доказа се и като добър познавач на човешкия характер.
Ако не се брояха една-две несполуки, той скоро отново започна да води живота, на който бе свикнал с майка си. Беше сред познатите красиви хотелски стаи, с бани и душове с топла вода и обилни вечери от румсървиса. Бъбреше с убедителна лекота — и от време на време дори се засмиваше горчиво — когато трябваше да измисли някоя история, за да отговори на въпросите на своите любовници и за да освободи от оковите на съвестта техните очевидни, предсказуеми и поддаващи се на манипулация желания.
На един казваше, че е индиец, на друг, че е португалец, а на трети, че е американец. Родителите му били туристи, дошли на ваканция, а той излязъл по магазините и да поскита из града. Да, ако любезният господин желае да му купи дрехи от магазина във фоайето, моля, той ще ги приеме с удоволствие. Родителите му няма да забележат, те не обръщат внимание на тези неща. Книги, списания, шоколад, да, разбира се, той ги обича. Усмивките и милото му изражение бяха смесица от искреност и актьорско майсторство.
Когато се наложеше, беше и преводач на клиентите си. Носеше багажа им. Водеше ги с такси до Вила Боргезе — едно от любимите му места в Рим — и им показваше стенописите и статуите, които обожаваше. Дори не броеше парите, които му даваха, просто ги прибираше в джоба си с ослепителна усмивка и смигваше леко.
И все пак живееше в ужас да не би циганите да го намерят и да го върнат при себе си. От тази мисъл оставаше без дъх. Опитваше се да не излиза много често. Понякога просто стоеше треперещ в някоя малка уличка, пушеше, проклинаше се и се чудеше дали да не събере кураж да напусне Рим. Циганите смятаха да тръгнат за Неапол. Може би вече бяха заминали.
Понякога бродеше из хотелските коридори и ядеше остатъците от храна по количките за румсървиса, оставени пред вратите на стаите.
Но нещата ставаха все по-лесни. Научи се да си урежда преспиване в чисто легло преди да сключи малките си сделки.
Един симпатичен сивокос американец му купи фотоапарат просто защото Юри прояви интерес, а един французин му даде портативното си радио, защото му бе омръзнало да го влачи навсякъде със себе си. Двама млади араби му подариха дебел пуловер от магазин с английски стоки.
На десетия ден от неговата свобода джобовете му вече бяха доста издути. Той дори си позволи да влезе в един изискан ресторант по обяд и си поръча ястие сам.
— Мама каза, че трябва да ям спанак — рече на келнера на италиански, без никакъв акцент. — Имате ли спанак. — Много добре знаеше, че спанакът е едно от най-вкусните ястия в римските ресторанти, сготвен съвсем леко, за да не нагарча. Крехката телешка пиката беше великолепна! Остави голям бакшиш до чинията и излезе.
И все пак не знаеше как да продължи.
На петнайсетия ден от неговото приключение — или малко по-късно — срещна човека, който щеше да промени целия му живот.
Беше ноември и застудяваше. Юри вървеше по «Виа Кондоти», където си купи кашмирен шал в един от модните магазини недалеч от Испанските стълби. Фотоапаратът висеше на рамото му, а радиото бе пъхнато в джобчето на ризата му, под пуловера. Имаше много пари, пушеше цигара и дъвчеше пуканки от малко найлоново пакетче. Мотаеше се по улицата и оглеждаше осветените кафенета и шумните американци в тях. Вече почти не мислеше за циганите, не бе виждал нито един от тях от деня на бягството си.
Тясната улица бе само за пешеходци, красиви момичета се прибираха у дома от работа и вървяха едно до друго, както бе обичаят в Рим, или караха бавно малките си мотопеди сред тълпата, за да се доберат до близката ярко осветена улица. Юри огладняваше. Пуканките не му бяха достатъчни. Зачуди се дали да не влезе в някой от ресторантите. Ще помоли за маса за него и майка му, ще изчака известно време и после ще поръча, като внимателно покаже парите така, че келнерът да разбере, че е богат.
Като се чудеше какво да стори, той облиза солта от пуканките по устните си и смачка цигарата. Видя някакъв човек да седи до масичка в близкото кафене, приведен над чаша и гарафа с вино. Беше към двайсетгодишен, с дълга до раменете рошава коса, но със скъпи дрехи. Просто млад американец, а не безпарично хипи. Пък и на масата му имаше много скъп японски фотоапарат, бележник и куфарче. Всъщност мъжът като че се опитваше да пише нещо в подвързания с кожа бележник, но щом вземеше химикалката и надраскаше няколко думи, започваше да кашля мъчително, точно както кашляше майката на Юри при онова последно пътуване. При всеки пристъп чертите му се разкривяваха от болка, а очите му се присвиваха и се отваряха сякаш от изненада, че нещо толкова просто може да му причинява такива мъки.
Юри го гледаше. Този човек беше болен, тресеше го. Той трепереше. И освен всичко друго беше пиян. Това леко го отврати, защото му напомни за циганите, които бяха вечно пияни, а той мразеше всичко, което замъглява разсъдъка, също като майка си, която бе привикнала единствено към кафето, доколкото той можеше да си спомни.
Но въпреки че този човек беше пиян, всичко в него някак привлече Юри. Безпомощността му, младостта, отчаянието му. Мъжът се опита да напише още нещо, после се огледа, като че да намери някакво топло местенце, защото знаеше, че нощта ще се стовари над него. Вдигна чашата с червено вино, изпи я бавно и се облегна на стола. Последва нов пристъп на кашлица, който разтърси силно тесните му рамене и го остави съвсем без сили, отпуснат на облегалката на металния стол.
Беше вероятно на около двайсет и пет, а дългата му коса бе чиста. Носеше вълнена жилетка под синьото сако, над бялата риза и копринената вратовръзка. Ако не беше толкова болен и толкова пиян, със сигурност щеше да е добра партия.
Само че беше болен. Сърцето на Юри се късаше, докато го гледаше отпуснат на стола, така нещастен, така неспособен да помръдне, въпреки че явно искаше да го направи. Юри се огледа бързо наоколо. Не се виждаха никакви цигани, или поне хора, които да приличат на цигани. Нямаше и полицаи. Нищо не му пречеше да помогне на бедния човек, да го заведе някъде на топло.
Приближи се до масата и каза на английски:
— Студено ли ви е? Нека ви помогна да си хванете такси. Таксита има горе, на Пиаца ди Спаня. Може да ни закарат в хотела.
Мъжът го погледна, сякаш не разбираше и думичка английски. Юри се наведе към него и сложи ръка на рамото му. Човекът определено имаше треска. Очите му бяха кървясали, но лицето му бе много интересно. Скулите му бяха много широки, както и челото. Имаше много светъл тен. Юри реши, че е сбъркал, не беше американец, а швед или норвежец, който не разбираше английски.
Но мъжът каза тихо:
— Малък мъж. — Усмихна се и добави: — Моят малък мъж.
— Аз съм малък мъж — каза Юри и изпъна рамене. Усмихна се и намигна, но всъщност изпита леко болезнено жилване в сърцето, защото майка му винаги го наричаше така. Този непознат използва същия израз. — Нека ви помогна — каза Юри. Хвана мъжа за дясната ръка, отпусната безжизнено на масата. — Тресе ви.
Мъжът се опита да каже нещо, но се закашля. Юри се напрегна. Внезапно се уплаши да не би да започне да кашля кръв. Човекът извади носна кърпа, но така непохватно, сякаш не можеше да владее ръцете си, и покри лицето си с нея. Потрепна безмълвно и като че ли преглътна всичко — кръв, шум, болка. После някак странно тромаво и неуравновесено се опита да се изправи.
Юри веднага му се притече на помощ. Хвана го през тънкия кръст и го придърпа леко нагоре, а после го поведе между масите на претъпканото кафене, пълно с шумни туристи. Тръгнаха бавно по красивата Виа Кондоти, покрай пъстрите сергии за цветя и магазините.
Вече се бе стъмнило. Когато стигнаха до голямата улица пред Испанските стълби, мъжът прошепна, че хотелът му е на върха й. Не знаеше дали ще може да изкачи стъпалата. Юри се замисли. Ако хванеха такси, то щеше да мине по заобиколен път и щеше да се забави доста. Но все пак това бе най-доброто в случая, защото изкачването щеше да е непосилно за този човек. Юри махна на едно такси и бързо каза адреса на шофьора.
— Да, «Хеслер» — потвърди мъжът с огромно облекчение и потъна в седалката. Очите му изведнъж се извъртяха нагоре, сякаш бе изгубил съзнание и щеше да умре всеки момент.
Но когато влязоха в познатото фоайе на хотела, където Юри често бе играл като дете, но не чак толкова често, че да бъде запомнен от надменните служители, които сега ги гледаха изпитателно, се оказа, че мъжът няма запазена стая, а само доста италиански лири и впечатляващ набор от международни кредитни карти. Младежът заговори с лекота на италиански, макар от време на време думите му да бяха прекъсвани от мъчителна кашлица, и обясни, че иска апартамент. Още се подпираше на рамото на Юри, но не сметна за необходимо да даде някакво обяснение за присъствието на момчето. Просто се подпираше на него така, сякаш, ако не беше той, не би могъл да стои на краката си.
Отпусна се в леглото и като че ли припадна, не продума много време. От него се носеше лека, топла и някак застояла миризма. Бавно отвори очи и после пак ги затвори.
Юри му поръча супа от румсървиса, хляб, масло и вино. Не знаеше какво още да направи за него. Мъжът просто лежеше и му се усмихваше, сякаш всичко в Юри го умиляваше. Юри познаваше това изражение. Майка му винаги го гледаше по този начин.
Влезе в банята да изпуши една цигара, за да не пречи на мъжа.
Когато супата дойде, Юри нахрани непознатия. Стаята беше хубава и топла. Той поднесе и вино до устните на мъжа. Някак си му беше приятно да вижда, че се храни. Той самият бе изпитвал ужасен глад в месеците, прекарани с циганите, ужасен глад, какъвто не бе познавал като малко дете.
Чак когато няколко капки вино паднаха по зле обръснатата брадичка на мъжа, Юри разбра, че той е частично парализиран. Мъжът се опитваше да вдигне дясната си ръка, но не можеше. Момчето чак сега осъзна, че в кафенето той се бе мъчил да пише с лявата ръка и пак с нея бе извадил парите от джоба си на рецепцията, затова и ги беше изпуснал. Ръката, с която се подпираше на рамото му, бе напълно безполезна, почти не можеше да я движи. Половината лице на мъжа също бе парализирано.
— Как да ви помогна? — попита Юри на италиански. — Да извикам ли лекар? Трябва да ви прегледа. Имате ли семейство, искате ли да им се обадя?
— Не, просто остани да поговорим — каза мъжът на италиански. — Не си отивай.
— Да поговорим ли? Но защо? Какво да ви кажа?
— Разкажи ми нещо — каза мъжът тихо. — Кажи ми кой си и откъде идваш. Как се казваш.
И Юри измисли някаква история. Този път беше индиец, син на махараджа. Майка му избягала с него, а после двамата били отвлечени от бандити в Париж. Току-що бил избягал от тях. Изрече всичко това бързо и лековато, почти безстрастно, и когато видя, че човекът се усмихва, дори леко се смее, започна да разкрасява историята си все повече и повече. Превърна я в почти фантастична, леко глуповата приказка, пълна с невъзможни обрати, само и само да задържи искрицата веселие в очите му.
Измислената майка на Юри притежавала уникално бижу. Огромен рубин, който махараджата искал да си върне. Но майка му го скрила в сейф в банка в Рим и когато бандитите я удушили и хвърлили тялото й в Тибър, преди сетния си дъх тя изкрещяла на Юри никога да не им казва къде е рубинът. Тогава той скочил в един малък фиат и успял да се измъкне от мъчителите си. После, когато се добрал до рубина, открил нещо невероятно. Това не бил никакъв рубин, а малка кутийка с ключалка, в която било скрито малко мускалче с еликсир за вечно здраве и младост.
Юри млъкна внезапно. Имаше чувство, че потъва. Реши, че ще му прилошее. Но продължи, почти в паника, и каза: «Разбира се, вече беше твърде късно за майка ми; тя беше мъртва, а тялото й бе хвърлено в Тибър. Но това мускалче може да спаси целия свят».
Сведе поглед. Мъжът се усмихваше, косата му беше сплъстена и влажна на челото и врата, ризата му бе мокра около яката, а връзката — разхлабена.
— А мен може ли да спаси? — попита той.
— О, да! — рече бързо Юри. — Само че…
— Само че онези бандити са го взели — каза мъжът.
— Да, те се промъкнаха зад мен в самата банка! Грабнаха го направо от ръцете ми. Аз изтичах при пазача, взех му пистолета и застрелях двама от тях. Но третият избяга със съкровището. А най-трагичното, най-ужасното, да, най-ужасното, е, че той дори не знае какво представлява то. Вероятно ще го продаде на някой амбулантен търговец. Той не знае! Махараджата не каза на тези лоши хора защо иска да върнат майка ми.
Юри пак замълча. Как можа да надрънка всичко това… течност, която дарявала вечна младост? А този млад мъж тук бе толкова болен, може би дори умираше, неспособен да помръдне дясната си ръка, въпреки че не спираше да се опитва. Как можа да му надрънка тези глупости? Сети се за майка си, мъртва на малкото легло в сръбското село, а после за циганите, които започнаха да идват и да му обясняват, че са му братовчеди и чичовци! Лъжци! Боже, каква мръсотия беше там, каква мръсотия.
Майка му никога, никога не би го оставила на това място, ако знаеше какво ще се случи. Обзе го студен гняв.
— Разкажи ми за двореца на махараджата — каза тихо мъжът.
— А, да, дворецът. Ами той е целият от бял мрамор… — И като въздъхна облекчено, Юри започна да го описва — подовете, килимите, мебелите…
След това разказа много истории за Индия, Париж и всички прекрасни места, където е бил.
Когато се събуди, беше ранно утро. Седеше до прозореца, с ръце на перваза. Беше заспал така, с глава, облегната на ръцете си. Огромният град лежеше под него, потънал в сивкав сумрак. От тесните улици долиташе шум.
Юри погледна мъжа. Той се взираше в него и момчето се притесни да не би да е мъртъв. Но мъжът проговори:
— Юри, би ли се обадил на едно място вместо мен.
Юри кимна озадачен, защото не му беше казал името си. Е, може да го бе споменал в някоя от историите. Това нямаше значение. Взе телефона от нощното шкафче и седна на леглото до мъжа. Каза името и номера на оператора — обаждаше се на някого в Лондон. Отсреща отговориха на английски и Юри веднага реши, че гласът е на образован човек.
— Обаждам се за сина ви, Андрю. Той е много болен. Много. Намира се в хотел «Хеслер» в Рим. Моли да дойдете при него. Казва, че вече не е в състояние той да дойде при вас.
Човекът отсреща веднага мина на италиански и разговорът продължи.
— Не, сър — спореше Юри, верен на инструкциите на Андрю. — Той казва, че няма да иде на лекар. Да, сър, ще си остане тук. — Издиктува номера на стаята. — Да, сър, ще се погрижа да се храни. — Описа състоянието на младежа, доколкото можа. Каза, че явно има парализа. Очевидно беше, че бащата на мъжа почти обезумя от тревога. Заяви, че ще хване следващия самолет за Рим.
— Ще се опитам да го убедя да извикаме лекар. Да, сър.
— Благодаря ти, Юри — каза човекът в другия край на линията, въпреки че момчето и на него не бе казало името си. — Моля те, остани с него. Аз ще дойда възможно най-бързо.
— Не се притеснявайте — каза Юри. — Няма да го изоставя.
Още щом затвори телефона, започна да увещава Андрю.
— Не, никакви лекари — отсече мъжът. — Ако се обадиш на лекар, ще скоча през прозореца. Чу ли? Никакви лекари. Твърде късно е за това.
Юри не знаеше какво да каже. Имаше чувството, че ще се разплаче. Спомни си как майка му кашляше във влака на път за Сърбия. Защо не я беше накарал да иде на лекар? Защо?
— Говори ми нещо, Юри — каза мъжът. — Измисли някоя история. Или пък ми разкажи за нея, ако искаш. Разкажи ми за майка си. Аз я виждам. Виждам красивата й черна коса. Лекарят нямаше да й помогне, Юри. Тя знаеше това. Разкажи ми нещо, моля те.
Юри се вгледа в очите му и го полазиха тръпки. Изведнъж разбра, че този човек може да чете мисли. Майката на Юри му бе разказвала за цигани, които могат да правят такива неща, но самият той нямаше подобна дарба. Майка му твърдеше, че тя я има, но Юри така и не й повярва. Никога не бе виждал истинско доказателство за това. Сега изпита силна болка, когато си я спомни във влака, искаше му се да вярва, че наистина е било твърде късно за лекар, но никога нямаше да узнае със сигурност. Тези мисли го оставиха някак вцепенен, изпълниха го с грозна тишина, черна и студена.
— Ще ти говоря, ако си изядеш закуската — каза Юри. — Ще поръчам нещо топло.
Мъжът го изгледа апатично, но после се усмихна.
— Добре, малки господине — рече той, — както кажеш. Но никакви лекари. Поръчай храна оттук. И още нещо, Юри, ако вече не проговоря, запомни едно: не позволявай на циганите да те хванат отново. Помоли баща ми да ти помогне… когато дойде.
Баща му дойде чак вечерта.
Юри беше в банята с мъжа, който повръщаше в тоалетната чиния, увесен на врата на момчето, защото не можеше да стои сам. Повръщаше кръв. От миризмата на повърнато на Юри му призляваше, но той стоеше плътно до болния и го подкрепяше. Когато вдигна очи, видя бащата — белокос човек, но не много възрастен и явно богат. До него стоеше едно пиколо от хотела.
О, ето го и бащата, рече си Юри, и внезапно го заля гняв, който скоро се смени със странна апатия и неспособност да помръдне.
Колко добре поддържан бе този човек. Имаше гъста бяла коса и много скъпи дрехи. Той се приближи и хвана сина си за раменете, а Юри отстъпи назад. Пиколото също отиде да им помогне. Сложиха Андрю в леглото.
Той започна трескаво да търси Юри. Викаше името му.
— Тук съм, Андрю — рече момчето. — Няма да те изоставя. Не бива да се тревожиш. Но моля те, нека сега баща ти извика лекар. Моля те, Андрю. Послушай баща си.
Той седна на леглото, свил едното си коляно. Хвана ръката на мъжа и се загледа в лицето му. Брадата му бе пораснала и бе станала по-гъста, кафеникава, косата му миришеше на пот. Юри се опитваше да сдържи сълзите си.
Дали бащата нямаше да го обвини, че не е извикал лекар? Не знаеше. Бащата поговори с пиколото, после седна в едно кресло и просто се загледа в сина си. Не изглеждаше нито тъжен, нито кой знае колко разтревожен, беше просто леко обезпокоен. Имаше приятни сини очи, а ръцете му бяха с доста едри кокалчета и сини вени. Ръце на старец.
Андрю спа дълго. После отново помоли Юри да му разкаже някаква история за палата на махараджата. Момчето бе притеснено от присъствието на баща му, но някак си наложи да не му обръща внимание. Този човек умираше, а баща му не извика лекар! Нито настояваше за това. Що за баща беше тоя, че не се погрижи за сина си? Но щом Андрю иска да чуе отново историята му, добре.
Спомни си как навремето майка му бе прекарала доста дни с един много възрастен немец в хотел «Даниели». Когато една приятелка я попита как може да понася такъв старец, тя отговори: «Той е мил с мен и умира. Никога не бих го огорчила». Юри помнеше изражението на очите й и щом най-сетне пристигнаха в онова мизерно селце и циганите й казаха, че майка й е вече покойница.
И така, Юри разказа всичко за махараджата, за слоновете му, за красивите седла от червено кадифе, обшито със злато. Разказа и за харема, в който неговата майка е била кралица. Разказа и за партията шах, която играли заедно цели пет години, без никой да победи. Играели на богато украсена маса под едно мангрово дърво. Разказа и за малките си братя и сестри. За домашния си любимец — тигър със златна верига.
Андрю се потеше ужасно. Юри отиде до банята да вземе кърпа, но в този миг болният отвори очи и започна да го вика. Момчето се върна бързо и попи потта от челото и лицето му. Бащата дори не помръдна. Какво, за бога, му ставаше на този човек!
Андрю се опита да докосне Юри с лявата си ръка, но като че вече не можеше да движи и нея. Момчето изпита внезапна паника. Хвана здраво ръката му и погали с нея лицето си. Мъжът се усмихна.
След около половин час болният заспа, а после умря. Юри го гледаше. Виждаше какво става. Гърдите на Андрю спряха да се надигат. Клепачите му се открехнаха леко. И това бе всичко.
Юри погледна бащата. Той седеше в креслото, приковал поглед в сина си. Юри не смееше да помръдне.
Най-после бащата се приближи до леглото и се вгледа в Андрю. Наведе се и го целуна по челото. Юри беше изумен. Първо не извика лекар, а сега го целува, рече си той с гняв. Усети как неговото собствено лице се сгърчва, знаеше, че всеки миг ще се разплаче, не можеше да се сдържи. И след секунда сълзите рукнаха.
Изтича в банята, издуха носа си с тоалетна хартия, потупа една цигара на опакото на дланта си, лапна я и я запали. Устните му още трепереха и той започна да дърпа бързо и жадно, а очите му се замъгляваха от сълзи.
В стаята се чуваше някакъв шум. Хора влизаха и излизаха. Юри се облегна на облицованата с плочки стена и започна да пуши цигара от цигара. Скоро спря да плаче. Изпи чаша вода и остана там, скръстил ръце. Мислеше си, че трябва да се измъкне някак оттук.
Нямаше да моли този мъж да го отърве от циганите. Нямаше да го моли за нищо. Само щеше да изчака всички да си тръгнат и после щеше да се измъкне. Ако някой го попиташе нещо, щеше да излъже. Нямаше проблем. Никакъв проблем. Може би дори щеше да напусне Рим.
— Не забравяй обаче за сейфа в банката — каза бащата.
Юри подскочи. Белокосият мъж стоеше на вратата. Зад него стаята изглеждаше празна. Бяха изнесли тялото на Андрю.
— Какво искате да кажете? — попита Юри на италиански. — За какво говорите?
— Майка ти е оставила нещо за теб — паспорта на баща ти и пари. Тя искаше да ги вземеш.
— Но аз нямам ключ.
— Ще идем в банката. Ще им обясним.
— Не искам нищо от теб! — кресна Юри. — Ще се оправя и сам. — Понечи да мине покрай мъжа, но той го хвана за рамото. Имаше твърде здрав захват за толкова стар човек.
— Юри, моля те. Андрю поиска да ти помогна.
— Ти го остави да умре. Що за баща си! Просто си седеше там и го гледаше как умира! — Юри го изблъска и хукна към вратата на стаята, но мъжът все пак успя да го хване през кръста.
— Аз не съм му баща, Юри — каза той, щом момчето се успокои малко. Мъжът също като че се посъвзе. Оправи реверите на палтото си и въздъхна дълбоко. Погледна благо Юри. — Ние принадлежим на една организация. В нея той ме смяташе за свой баща, но аз не съм му роден баща. Той дойде в Рим, за да умре. Сам пожела така. Аз просто изпълних волята му. Ако искаше още нещо от мен, щеше да ми каже. Но той пожела само да се погрижа за теб.
Значи отново четене на мисли. Що за хора бяха тия! Какви бяха? Някакви богати цигани? Юри изсумтя. Скръсти ръце, заби пети в килима и се втренчи подозрително в мъжа.
— Искам да ти помогна — настоя непознатият. — Ти си много по-добър от циганите, които са те отвлекли.
— Знам — сопна се момчето. Пак си спомни за майка си. — Някои хора са по-добри от останалите. Много по-добри.
— Точно така.
Сега е моментът, рече си Юри и хукна пак към вратата, но мъжът отново го хвана. Юри бе доста силен за своите десет години, а този беше някакъв старец. И все пак не успя да се измъкне.
— Успокой се за момент, Юри — каза мъжът. — Нека поне идем до банката и отворим сейфа. После ще решим какво да правим.
Не след дълго разплаканият Юри се остави мъжът да го изведе от хотела и да го качи в една кола — хубав немски седан. Банката беше смътно позната на момчето, а служителите в нея не беше виждал никога. Той гледаше с недоумение как белокосият англичанин им обяснява всичко и скоро сейфът беше отворен. Юри беше запознат със съдържанието му — няколко паспорта, японският часовник на баща му, дебел плик с италиански лири и американски долари, и връзка писма, на поне едно от които се виждаше адресът на майка му в Рим.
Юри беше много развълнуван от възможността да види отново всички тези неща, да ги докосне, да извика в ума си съвсем ясно момента, в който двамата с майка му влязоха тук и тя постави всичко в кутията. След като служителите прехвърлиха вещите в кафяви пликове и му ги подадоха, той ги притисна към гърдите си.
Англичанинът го поведе отново към колата и след кратко пътуване те спряха отново. Озоваха се в малък офис, където англичанинът поздрави свойски служителя, който каза на Юри да застане пред един фотоапарат на триножник.
— За друг паспорт — обясни му мъжът на италиански. — Тези, които имаш, няма да свършат много работа.
— Но паспорти се правят в полицията — рече презрително момчето.
— Ние си правим наши паспорти — отвърна мъжът. — Така ни харесва повече. Я си избери някакво име. Или искаш аз да ти измисля? Ще ми се да ми помогнеш, за да те заведа в Амстердам, там ще ти хареса.
— Не — сопна се Юри и си спомни как Андрю настояваше да не вика лекар. — Никаква полиция, никакви сиропиталища, никакви манастири, никакви приюти. Не! — Избърбори набързо още няколко термина, които знаеше на италиански, румънски и руски. Всички означаваха едно: — Никакъв затвор!
— Не, не, нищо такова — рече търпеливо мъжът. — Можеш да дойдеш с мен в нашата къща в Амстердам. Можеш да си тръгнеш оттам, когато пожелаеш. Тя е много сигурно място. Ще си имаш собствена стая.
Сигурно място. Собствена стая.
— Но кои сте вие? — настоя момчето.
— Наричаме се «Таламаска» — отвърна мъжът. — Ние сме учени-изследователи. Събираме информация; свидетелства за разни събития. Това е, чувстваме се длъжни да вършим това. Ще ти обясня всичко в самолета.
— И четете мисли — каза Юри.
— Да. Някои от нас могат да четат мисли, други са просто самотници, които си нямат никого на този свят. Както и хора, които са по-добри от останалите, много по-добри. Като теб. Моето име е Аарън Лайтнър. И бих се радвал, ако дойдеш с мен.
В метрополията в Амстердам Юри се увери, че наистина може да избяга, когато реши. Провери многократно всички незаключени врати. Стаята му беше малка и чиста. Прозорецът му гледаше към канала и павираните кейчета. Обожаваше ги. Липсваше му обаче яркото италианско слънце. Тук беше доста по-мрачно, като в Париж, но все пак му харесваше. В къщата винаги гореше огън, беше топло, имаше меки дивани и кресла, в които можеш да подремнеш; твърди легла и много храна. Улиците на Амстердам бяха страхотни. Харесваха му старите къщи, построени още през седемнайсети век, една срещу друга, в безкрайни редици от красиви фасади. Харесваше скосените им покриви. Харесваше брястовете и чистите дрехи, които му дадоха. Дори започна да харесва студа.
В метрополията идваха и си отиваха различни хора. Юри всеки ден чуваше да се говори за Старшите, но така и не разбра кои са те.
— Искаш ли да караш колело, Юри? — попита го Аарън.
И Юри се научи. Гледаше как го правят останалите и скоро вече летеше като демон по улиците на града.
Все пак той още не искаше да говори. След дълго настояване разказа само историята за махараджата.
— Не, кажи ми какво се случи наистина — настоя Аарън.
— И защо да ти казвам? — отвърна Юри. — Дори не знам защо ме доведе тук.
Беше минала почти година, откакто бе разказвал истинската си история на някого. Не я беше казал дори на Андрю. Защо да я споделя с този човек? И внезапно, както отричаше да има нужда да разкаже истината, да обяснява каквото и да било, той започна да говори. Разказа всичко за майка си, за циганите, всичко… без да спира. Нощта отмина и утрото настъпи, а Аарън все още стоеше срещу него на масата и го слушаше. Юри не млъкваше.
Когато спря, той вече познаваше Аарън и Аарън познаваше него. Беше решено Юри да не напуска Таламаска, поне на първо време.
Шест години Юри ходи на училище в Амстердам.
Живееше в къщата на Таламаска и прекарваше повечето от времето си в учене, а след училище и през уикендите работеше за Аарън Лайтнър. Въвеждаше записи в компютъра, проверяваше разни неща в библиотеката, понякога изпълняваше и други поръчки — занеси това в пощата, донеси тази кутия.
Скоро започна да осъзнава, че Старшите всъщност са навсякъде около него. Те бяха почетни членове на ордена, но никой не знаеше кои са. Нещата стояха така: станеш ли веднъж Старши, не бива да казваш за това на никого. Беше забранено и да питаш: «Ти Старши ли си?» или «Знаеш ли дали Аарън е Старши?». Беше забранено и да се опитваш да разбереш, като се ровиш в мислите на другите.
Старшите обаче знаеха кои са Старши. Те поддържаха връзка с всички чрез компютрите и факс машините в метрополията. Всъщност всеки член, дори неофициалните като Юри, можеше да разговаря със Старшите, когато поиска. Дори посред нощ той можеше да включи своя компютър и да напише дълго писмо на Старшите. А малко по-късно, на зазоряване, щеше да получи отговор, който да се разпечата на принтера.
Това означаваше, разбира се, че Старшите са мнозина и че някои от тях са «на повикване». Те като че нямаха своя индивидуалност, в отговорите им не личеше нечий истински глас, бяха просто много внимателни и грижовни, знаеха всичко и често ставаше ясно, че знаят за Юри повече, отколкото той самият знае за себе си.
Тази тиха комуникация със Старшите много му харесваше. Той започна да ги пита за всякакви неща. И те винаги му отговаряха.
Една сутрин Юри слезе да закуси в трапезарията, огледа се и се зачуди кой ли от събралите се е Старшият, който бе отговорил на писмото му през нощта. Разбира се, отговорът можеше да е дошъл чак от Рим, той беше наясно с това. Старшите бяха навсякъде по света, във всяка метрополия. Единственото, което знаеше със сигурност за тях, бе, че те са по-старите, по-опитните, онези, които управляваха ордена, въпреки че Висшият съвет, който се назначаваше от тях и отговаряше пак пред тях, беше официалният ръководен орган.
Денят, в който Аарън се премести в Англия, беше много тежък за Юри, защото къщата в Амстердам бе единственият постоянен дом, който бе имал в живота си. Но той не искаше да се разделя с Аарън, затова двамата заминаха заедно и заживяха в голямата метрополия извън Лондон — красиво, топло и безопасно място.
Юри започна да харесва Лондон. Зарадва се, когато разбра, че ще учи в Оксфорд. Прекара там шест години, като често се връщаше у дома.
Когато навърши двайсет и шест, Юри вече бе станал истински член на ордена. Не изпитваше и най-малкото съмнение в това отношение. Приемаше да изпълнява поръченията на Аарън и Дейвид, а скоро вече получаваше инструкции за пътуванията си направо от Старшите. Когато се върнеше, докладваше пак на тях, по мрежата.
— Назначение от Старшите — казваше той на Аарън, преди да потегли на път. Аарън никога не питаше нищо, а и никога не изглеждаше изненадан.
Винаги, каквото и да правеше, където и да ходеше, Юри поддържаше връзка с Аарън по телефона. Беше много предан и на Дейвид Талбът, но той беше вече много стар и изморен от работата в ордена и вероятно скоро щеше да отстъпи поста на директор или щеше да бъде помолен учтиво от Старшите да се оттегли.
Юри винаги отговаряше пред Аарън. Единствено за него го беше грижа.
Той знаеше, че между него и възрастния човек съществува специална връзка. Изпитваше някаква много силна, необяснима обич към Аарън, чиито корени бяха още в детството му, в тогавашната самота, в спомена за нежността и спасението. Това бе обичта, която можеше да бъде унищожена единствено от човека, който я бе породил. Аарън е мой баща, мислеше си Юри, точно както беше баща за Андрю, починал в онзи хотел в Рим.
Когато порасна, Юри прекарваше повечето от времето си извън метрополията. Обичаше да броди сам, харесваше му да се смесва с тълпата, да бъде анонимен. Имаше нужда да чува и други гласове, които говорят на различни езици, да потъне в огромните пренаселени дебри на градовете. Когато се движеше така сред множеството, се чувстваше по-жив.
Но почти всеки ден Юри разговаряше с Аарън по телефона. Аарън никога не го сгълча заради тази зависимост. Всъщност той винаги бе готов да го изслуша, да поговори с него. Годините минаваха, а Аарън започна да споделя с Юри дори чувствата си, разочарованията си, надеждите си.
Понякога те разговаряха предпазливо и за Старшите, но Юри така и не успя да разбере дали Аарън е един от тях. Разбира се, той не биваше да разбира това, но все пак беше уверен, че е точно така. Ако Аарън не беше Старши, тогава кой? Та той беше един от най-умните и най-възрастните членове на Таламаска.
Когато Аарън остана с месеци в Щатите, за да разследва вещиците Мейфеър, Юри бе разочарован. Не беше предполагал, че приятелят му може да отсъства толкова дълго от метрополията.
Дойде Коледа — самотно време за Юри, както за хиляди други хора по света — и той седна пред компютъра, отвори досието на вещиците Мейфеър и го разпечата цялото. Прочете го внимателно, за да разбере с какво се занимава толкова дълго Аарън в Ню Орлиънс.
Историята много му хареса, но тя събуди у него особено чувство, както никое друго от досиетата на Таламаска. Опитваше се да намери роля и за себе си в това разследване — може би да събере информация за Донелайт, която да помогне на Аарън? Иначе досието не го впечатли особено. В Таламаска имаше много такива случаи, някои доста по-странни от този.
Самият орден криеше многобройни мистерии, но те не засягаха Юри по никакъв начин.
Седмицата преди Коледа Старшите обявиха оттеглянето на Дейвид Талбът като директор на ордена, който щеше да бъде зает от човек с немско-италиански произход — Антон Маркус. Никой в Лондон не бе чувал за Антон Маркус.
Юри не познаваше Антон. Основното му притеснение беше, че не е успял да се сбогува с Дейвид. Пък и имаше нещо мистериозно в начина, по който Дейвид бе изчезнал. Както често се случваше в Таламаска, членовете говореха за Старшите, а от думите им личеше объркване и недоволство от начина, по който беше организиран орденът. Всички искаха да знаят дали Дейвид сега ще остане един от Старшите, тъй като се предполагаше, че е сред тях. Дали и оттеглилите се членове оставаха Старши, или само активните? Тази липса на информация според мнозина бе доста средновековен прийом.
Юри бе чувал всичко това и преди. Недоволството продължи само няколко дни. Антон Маркус пристигна ден след като назначаването му бе обявено и веднага очарова всички с маниерите си и впечатляващите си познания за историята на всеки от членовете. Покоят се върна в лондонската метрополия.
След вечеря в голямата столова Антон Маркус говори пред всички членове. Той беше едър мъж, с мека сребриста коса и дебели очила със златни рамки. Изглеждаше като шеф на корпорация и притежаваше особено тачения в Таламаска лек британски акцент. Дори Юри вече говореше така.
Антон Маркус припомни на събралите се колко важно е да се запази в тайна самоличността на Старшите. Те са навсякъде около нас. Те не биха могли да управляват ордена ефективно, ако срещат съпротива или недоверие. Старшите ще работят най-добре като анонимен ръководен орган, на който всички ние разчитаме.
Юри сви рамене.
Когато се прибра в стаята си в два часа сутринта, откри комюнике от Старшите на принтера:
 
«Радваме се, че отдели време да поздравиш Антон с «добре дошъл». Според нас той ще е великолепен ръководител на ордена. Ако приспособяването към новата ситуация е трудно за теб, ние сме насреща.»
 
Имаше и ново назначение за него. Трябваше да иде в Дубровник, за да вземе няколко важни пратки и да ги отнесе в Амстердам. А после да се прибере. Рутинна задача. Лесна работа.
Юри искаше да прекара Коледа с Аарън в Ню Орлиънс, но Аарън му каза по телефона, че това е невъзможно, че разследването е стигнало до задънена улица и се е превърнало в най-обезкуражаващия случай в цялата му кариера.
— Но какво се е случило с вещиците Мейфеър? — попита Юри. После обясни на Аарън, че вече е прочел цялото досие. Попита дали не може да свърши някоя работа във връзка с разследването. Аарън каза «не».
— Просто имай вяра, Юри — рече той. — Ще се видим, когато Бог е рекъл.
Тези думи изобщо не бяха в стила на Аарън. Това бе първият тревожен сигнал за Юри, че нещо наистина не е наред.
Сутринта в деня преди Коледа, Аарън се обади на Юри в Лондон.
— Това е най-трудното време за мен. Има неща, които искам да свърша тук, а орденът няма да ги позволи. Трябва да остана в Щатите, в Ню Орлиънс. На какво съм те учил винаги, Юри? Най-важното е да следваш правилата. Би ли повторил сега този съвет на мен?
— Но какво забранено искаш да сториш, Аарън? — по пита Юри.
Аарън каза, че с Роуан Мейфеър ще се случи нещо ужасно и че тя има нужда от него, че трябва да отиде при нея и да стори каквото може, но Старшите са му забранили това. Старшите са му казали да остане в метрополията в Оук Хейвън и да не се «намесва».
— Аарън — каза Юри, — ние сме опитвали да се месим, при това неуспешно, през цялата история на вещиците Мейфеър. Със сигурност не е безопасно да се приближаваш до тези хора, спомни си за Стюарт Таунсенд и Артър Лангтри — и двамата са загинали, защото са влезли в контакт с Мейфеър. Какво би могъл да сториш ти?
Аарън се съгласи с неохота. Всъщност този разговор бе преоценка на ситуацията. Той спомена, че Дейвид и Антон вероятно са прави, като настояват да не се намесва. Антон бе наследил поста от Дейвид, който бе запознат с цялата история. И все пак му беше трудно да остане настрана.
— Не съм сигурен, че е смислено само да наблюдаваме отстрани — каза Аарън. — Изобщо не съм сигурен. Вероятно винаги съм чакал този момент и сега той настъпи.
Това бяха много странни думи, нетипични за него. Юри много се притесни, но вече бе получил две задачи от Антон и замина за Индия и Бали, за да фотографира няколко места и хора. Беше много зает и се наслаждаваше на пътуването, както винаги.
Чак към средата на януари се чу отново с Аарън. Аарън искаше от него да иде в Донелайт, Шотландия, за да открие дали някой там е виждал една доста странна и тайнствена двойка. Юри започна бързо да си води бележки.
— Ще търсиш Роуан Мейфеър и нейния придружител — мъж, много висок, слаб, с черна коса.
И изведнъж Юри разбра какво се е случило — призракът на семейство Мейфеър, духът, който се явяваше на поколения вещици, бе успял някак да премине във видимия свят. Не попита нищо, въпреки че бе много развълнуван. Случилото се изглеждаше едновременно изключително важно и ужасяващо и той искаше да открие това същество.
— Значи искаш да ги открия, така ли? Сигурен ли си, че трябва да започна от Донелайт?
— Не знам откъде другаде бихме могли да започнем — каза Аарън. — Те може да са навсякъде в Европа. Може дори да са се върнали в Щатите.
Юри замина за Донелайт още същата нощ. В думите на Аарън обаче се усещаше някакво дълбоко отчаяние.
Юри написа на Старшите за новото си назначение, като попълни обичайния формуляр, който компютърът щеше да изпрати на факса в Амстердам. В съобщението си обясняваше какво му е заръчано и че тръгва на път.
В Донелайт имаше късмет. Мнозина бяха видели тайнствената двойка. Описаха му мъжа. Юри дори успя да му скицира нещо като портрет и уреди да спи в стаята, в която преди това бяха отседнали Роуан и мистериозният й придружител. Събра отпечатъци от предметите, макар че не можеше да определи чии са.
Старшите му изпратиха специален факс от Лондон в хотел в Единбург. Казваха, че тази задача е с висок приоритет. Да не пести средства. Ако мистериозната двойка е оставила някакви вещи след себе си, непременно да ги открие. Междувременно да работи с изключителна дискретност. Никой в Донелайт не бива да разбира за разследването му. Юри леко се засегна от това. Той винаги работеше дискретно и дори написа този факт в отговора си до Старшите.
«Приеми извиненията ни — отвърнаха те в следващия факс. — Продължавай в същия дух.»
Донелайт плени въображението на Юри. За първи път вещиците Мейфеър започнаха да придобиват някаква реалност за него. Всъщност това разследване притежаваше невиждано досега очарование.
Той събра много книги и брошури, които се продаваха за туристите. Направи снимки на руините на катедралата и на новата църква, в която се съхраняваха мощите на неизвестен за него светец. Прекара последния следобед в градчето сред руините. Същата нощ се обади на Аарън от Единбург и му описа чувствата, които го бяха завладели, като се опита да измъкне още нещо относно самоличността на мистериозната двойка. Дали тайнственият мъж не бе самият Лашър, който бе успял да се въплъти?
Аарън каза, че сам изгаря от желание да му разкаже всичко, но сега не е моментът за това. Майкъл Къри, съпругът на Роуан Мейфеър, бил открит полумъртъв на Коледа, в Ню Орлиънс, и сега той, Аарън, трябвало да остане при него, каквото и да се случи.
Когато се върна в Лондон, Юри предаде отпечатъците от пръсти и снимките в лабораторията, за да бъдат класифицирани. После написа изчерпателен доклад до Аарън, който изпрати по факса на номер в Щатите. Направи и копие за Старшите, което изпрати в Амстердам. Разпечата всичко на хартия и легна да спи.
На сутринта, когато се опита да влезе отново в досието на вещиците Мейфеър, видя, че то е променено.
Достъпът до всички първични източници — автентичните свидетелски показания, описите на вещи, фотографиите, картините и прочие — беше отказан. На практика досието беше засекретено. Юри не можа да открие нищо повече от препратки в други досиета към него.
Когато най-сетне се свърза с Аарън, за да го попита какво става, се случи нещо много странно. Аарън не знаеше за случилото се, но и не показа изненада пред Юри. Беше ядосан и разстроен. Юри осъзна, че го е разтревожил много.
Същата нощ той писа на Старшите:
 
«Моля за разрешение да се присъединя към Аарън в неговото разследване в Ню Орлиънс. Не претендирам да науча всичко по случая, нито пък искам да го научавам. Просто настоявам да бъда до него.»
 
Старшите отказаха.
След няколко дни Юри бе изтеглен от разследването. Казаха му, че Ерих Столов ще го поеме вместо него. Ерих бил опитен експерт в тази област, а Юри трябвало да иде на малка почивка в Париж, тъй като скоро му предстояло пътуване до Русия, където било много студено.
— Нима ме изпращате в Сибир? — попита той иронично. — А какво става с вещиците Мейфеър?
Отговорът дойде от Амстердам — Ерих щеше да се заеме с работата по случая «Мейфеър» в Европа. А Юри отново бе посъветван да си почине. Беше му напомнено и че всичко, което знае по случая Мейфеър, е строго поверително и не бива да бъде коментирано с никого, дори с Аарън. Това било стандартна практика при «този род» разследвания.
«Ти разбираш естеството на нашия орден — пишеше в комюникето. — Ние не се намесваме в нещата. Ние сме предпазливи. Ние сме наблюдатели. Имаме принципи. Сега имаме работа с безпрецедентна опасност. Трябва да оставиш случая на по-опитните, на Ерих. Аарън знае, че Старшите са засекретили досието. Ти няма да се чуваш вече с него.»
Това последно изречение, тези няколко думи, решиха всичко.
Ти няма да се чуваш вече с него.
Някъде към полунощ, докато метрополията бе притихнала под воя на студената зима, Юри написа отговор до Старшите.
 
«Установих, че не мога да се откажа от това разследване без колебания. Загрижен съм за Аарън Лайтнър. Не ми се е обаждал от седмици. Искам да се свържа с него. Моля за съвет.»
 
Към четири сутринта факсът събуди Юри. Отговорът идваше от Амстердам.
 
«Юри, откажи се от този случай. Аарън е в добри ръце. В ордена няма по-добри разследващи от Ерих Столов и Клемент Норган. И двамата вече са се заели изцяло с този случай. Разследването върви с бързи темпове, някой ден ще научиш цялата история. Дотогава обаче всичко ще остане в тайна. Повече не бива да молиш за разговор с Аарън.»
 
Повече не бива да молиш за разговор с Аарън.
Юри не можа да заспи. Слезе в кухнята. Тя се състоеше от няколко огромни, пещероподобни помещения, в които се носеше аромат на прясно изпечен хляб. Готвачите работеха само нощем, омесваха хляба и го изпичаха в огромните пещи. Те дори не забелязаха Юри, който си наля малко кафе със сметана и седна на дървената пейка пред огъня.
Той реши, че не е в състояние да се подчини на нареждането на Старшите. Осъзна, че обича Аарън, всъщност че не може да си представи живота си без неговото присъствие.
Ужасно е да установиш, че толкова много зависиш от някого, че щастието ти зависи от някого — че имаш нужда от него, че го обичаш, че не можеш да живееш без него. Юри беше донякъде разочарован от това откровение. Но такива бяха фактите.
Изкачи се по стълбите и се обади на Аарън.
— Старшите ми забраниха да говоря с теб — каза му той.
Аарън беше смаян.
— Идвам — рече Юри.
— Но те могат да те отлъчат — възрази Аарън.
— Ще видим. Ще пристигна в Ню Орлиънс възможно най-скоро.
Юри резервира билет за самолета, събра си багажа и слезе да изчака колата. Антон Маркус отиде при него, разрошен, с тъмносин халат и кожени чехли, очевидно току-що се беше събудил.
— Не можеш да идеш там, Юри — рече му той. — Разследването става изключително опасно. Аарън не може да разбере това.
Той отведе Юри в кабинета си и му каза тихо:
— В нашия свят времето тече различно. В известен смисъл ние сме като Ватикана. Век или два не са твърде дълъг период за нас. Наблюдаваме вещиците Мейфеър от столетия.
— Зная.
— Сега се е случило нещо, което ни изплаши и което не можеше да се предотврати. То представлява огромна опасност за нас, както и за останалия свят. Ти трябва да останеш тук и да очакваш нареждания, да правиш каквото ти се казва.
— Не, съжалявам. Отивам при Аарън — отвърна Юри, стана и излезе от къщата. Дори не помисли повече за това. Не се обърна назад. Не се интересуваше от реакцията на Антон.
Все пак хвърли един последен дълъг поглед за сбогом на метрополията. Когато колата потегли към «Хийтроу», в главата на Юри имаше само една мисъл, нещо като повтарящ се смътен рефрен. Видя отново смъртта на Андрю в хотела в Рим. Видя как Аарън стои срещу него самия и му казва: «Аз съм твой приятел». Видя майка си, умираща в онова сръбско селце.
Не, в него нямаше и най-малко колебание.
Той отиваше при Аарън. Знаеше, че това трябва да стори.
 

Седем
 
Ларк беше заспал дълбоко, когато самолетът кацна в Ню Орлиънс. Събуди се и с изненада установи, че хората вече слизат. Стюардесата се усмихваше над него, преметнала палтото му на ръката си. За миг той се почувства объркан, сякаш бе пропуснал нещо много важно, но после се изправи.
Измъчваше го ужасно главоболие, беше гладен и когато вълнението, породено от мистерията около Роуан и нейното дете, се върна в мислите му, то изведнъж придоби очертанията на някакво огромно бреме. Кой разумен човек би могъл да обясни всичко това? Колко бе часът? Осем сутринта. В Ню Орлиънс. Значи у дома беше още шест.
Веднага забеляза белокосия мъж, който го очакваше. Разбра, че това е Лайтнър, още преди да си стиснат ръцете. Много представителен възрастен човек; със сив костюм и прочие, както си му е редът.
— Доктор Ларкин. В семейството има спешен случай. Нито Райън, нито Пиърс можаха да дойдат. Позволете да ви заведа до хотела. Райън ще се свърже с нас при първа възможност. — Същият изискан британски акцент, на който Ларк се бе възхитил при разговора по телефона.
— Радвам се да ви видя, господин Лайтнър. Но трябва да ви кажа, че налетях на един ваш колега в Сан Франциско. Срещата не бе много приятна.
Лайтнър беше откровено изненадан. Тръгнаха заедно през тълпата. Лицето на възрастния мъж изведнъж придоби печално и някак разсеяно изражение.
— Кой може да е бил, не мога да си обясня — рече той с неприкрито раздразнение. Изглеждаше уморен, сякаш не бе спал цялата нощ.
Ларк вече се чувстваше по-добре. Главоболието отминаваше. Мечтаеше си за кафе и кифлички, мислеше да направи резервация за вечеря в «Мястото на Командора» и може би щеше да подремне следобеда. Но после се сети за пробите. Сети се за Роуан. Завладя го доста объркващо вълнение, а заедно с него и неприятното чувство, че се е забъркал в нещо противно, в нещо нередно.
— Хотелът е само на няколко пресечки от «Мястото на Командора» — каза Лайтнър ведро. — Можем да отскочим там тази вечер. Ще се опитаме да убедим и Майкъл да дойде с нас. Случи се нещо… неочаквано. Нещо със семейството на Райън. Иначе и той щеше да бъде тук. Но кой може да е бил този мой колега? Ще ми разкажете ли какво точно стана? Имате ли багаж?
— Не, само тази пътна чанта. Взех си дрехи за една нощувка. — Като повечето хирурзи, Ларк не бе свикнал да става толкова късно. Ако беше в Сан Франциско, в този час вече щеше да влиза в операционната. Затова сега се чувстваше по-добре с всяка крачка.
Продължиха напред, към ярката слънчева светлина навън и множеството таксита и лимузини отвъд стъклените врати. Тук го нямаше онзи ужасен студ. Не, нямаше нищо подобно. Самата светлина бе съвсем различна. По-изобилна. А и въздухът бе някак неподвижен. Приятен.
— Този ваш колега — рече Ларк — се представи като Ерих Столов. Искаше да знае къде са пробите.
— Така ли? — Лайтнър се смръщи леко. Направи жест наляво, към една от лимузините — огромен сив линкълн, който запълзя към тях. Прозорците му бяха черни. Лайтнър не изчака шофьорът да заобиколи и сам отвори вратата.
Ларк с удоволствие се отпусна на мекото сиво кадифе и се премести на седалката в дъното, леко подразнен от миризмата на цигари. Протегна с доволство крака в огромната кола. Лайтнър седна до него и потеглиха. Благодарение на тъмните прозорци в лимузината цареше полумрак и Ларк внезапно се почувства откъснат от външния свят — от движението пред летището и от ярката светлина на утринното слънце.
Колата беше много удобна и бърза.
— Какво точно ви каза Ерих? — попита Лайтнър с преднамерено безизразен глас.
Ларк обаче не се хвана.
— Изпречи се пред мен и настоя да узнае къде са пробите. И то доста грубо. Агресивно и грубо. Не мога да си го обясня. Възможно ли е да се е опитвал да ме сплаши?
— Но вие не му казахте къде са пробите — каза Лайтнър тихо и някак убедено. После погледна през затъмненото стъкло на колата. Вече бяха на голямо шосе и завиваха към магистралата. Градът изглеждаше като всеки друг — с четвъртити къщи в предградията, пустеещи терени, неокосена трева, мотели.
— Е, не, разбира се, че не. Не му казах нищо — отвърна Ларк. — Изобщо не го харесах. Ама никак. Пък и нали ви казах, Роуан ме помоли да запазя това в тайна. Тук съм заради информацията, която пожелахте да ми дадете, и по молба на семейството. Не съм в позиция да предавам тези проби на когото и да било. Всъщност дори не мисля, че ще успея да ги получа обратно от хората, които разполагат с тях в момента. Роуан се изрази съвсем ясно. Тя иска те да бъдат изследвани в пълна тайна на точно определено място.
— В института «Кеплингер» — каза Лайтнър тихо и любезно, сякаш четеше всичко по челото на Ларк. Сините му очи бяха съвсем спокойни. — Мич Фланаган, геният в генетиката, човекът, който е работил с Роуан, преди тя да се откаже от изследователската работа.
Ларк не каза нищо. Колата се носеше безшумно по надлеза. Сградите вече бяха повече, а тревата — още по-избуяла.
— Щом знаете, защо тогава онзи тип ме разпитваше? — попита Ларк. — Защо се изпречи на пътя ми и се опита да ме принуди със сила да му кажа това? А вие как разбрахте, между другото? Интересно. Кои изобщо сте вие? И това ми се ще да разбера.
Лайтнър гледаше настрани, разтревожен и някак натъжен.
— Казах ли ви, че днес имаше нещастен случай в семейството?
— Да, съжалявам да го чуя. Не исках да бъда неуважителен. Просто този ваш приятел много ме ядоса.
— Зная — отвърна мило Лайтнър. — Разбирам. Не е трябвало да се държи така. Ще се обадя в метрополията в Лондон. Сигурно ще разбера защо се е случило. Или по-скоро, ще се уверя, че подобно нещо няма да се повтори. — В очите му като че за миг се появи странно пламъче, а после нещо като раздразнение и дори страх. Но само за миг. — Ще се погрижа за това.
— Благодаря ви — рече Ларк. — Но как разбрахте за Мич Фланаган и института «Кеплингер»?
— Наречете го предположение — каза Лайтнър. Беше силно разстроен от всичко това; личеше си, въпреки че на лицето му бе изписана само благост, а в гласа му не се усещаше друго, освен умора и просто лошо настроение.
— А какъв е този нещастен случай? Какво е станало?
— Още не знам всички подробности. Само, че Пиърс и Райън е трябвало да заминат за Дестин, Флорида, рано тази сутрин. Помолиха ме да ви посрещна. Май нещо се е случило със съпругата на Райън, Джифорд, но не зная със сигурност.
— Този Ерих Столов с вас ли работи?
— Не пряко. Той е тук от два месеца. Представител е на новото поколение разследващи от Таламаска. Аз съм от по-старите. Ще разбера защо се е държал така. В метрополията не знаят, че пробите са в института «Кеплингер». Ако по-младите членове показваха подобно старание при четенето на досиетата, както при полевата си работа, щяха вече да са се досетили за това.
— Какви досиета?
— О, това е дълга история. И не е от най-лесните за разказване. Разбирам нежеланието ви да говорите за тези проби. На ваше място и аз не бих казал на никого.
— Има ли някакви новини за местонахождението на Роуан?
— Никакви. Само потвърждения на вече известното — че тя и придружителят й са били в Шотландия, в Донелайт.
— Но защо? Къде е този град? Аз съм обиколил цяла Шотландия, на лов, на риболов. Никога не съм чувал за Донелайт.
— Това е старо, разрушено селище. В момента гъмжи от археолози. Има и някаква странноприемница за туристите и научните работници. Роуан е забелязана там преди четири седмици.
— Е, това наистина не е новина. Лоша работа. Значи все пак няма нищо ново?
— Нищо ново.
— А този неин придружител как изглежда? — попита Ларк.
Лицето на Лайтнър като че помръкна леко. Това умора ли беше, или огорчение? Ларк беше объркан.
— О, вие знаете за него повече от мен, нали така? — рече Лайтнър. — Роуан ви е изпратила рентгенови снимки, електроенцефалограми, всякакви изследвания. Не ви ли изпрати и снимка?
— Не, не ми изпрати — отвърна Ларк. — Кои все пак сте вие?
— Трябва да разберете, доктор Ларкин, аз наистина не знам отговора на този въпрос. И мисля, че никога няма да го узная. Напоследък започвам да ставам по-откровен пред себе си. Случва се. Ню Орлиънс като че има някакво магическо влияние над хората. И над Мейфеър в това число. Ето, досетих се за изследванията, може дори да се каже, че се опитвам да чета мислите ви.
Ларк се засмя. Всичко това бе казано някак приятно, философски. Ларк почувства симпатия към този човек. В сумрака в колата той също бе забелязал някои неща. Лайтнър страдаше от лек емфизем, въпреки че никога не беше пушил, а вероятно не беше и пил, и като цяло беше доста здрав за своите осемдесет години.
Лайтнър се усмихна и погледна към прозореца. Шофьорът на колата изглеждаше само като черен силует зад тъмното стъкло.
Ларк видя, че лимузината е снабдена с всички екстри — малък телевизор, бутилки лек алкохол в кутии с лед.
Ами кафе? Къде ли държаха кафето?
— Там, в каната — каза Лайтнър.
— О, вие наистина четете мисли — засмя се Ларк.
— Просто е сутрин, нали? — отвърна Лайтнър и за първи път на устните му се появи лека усмивка. Гледаше как Ларк отваря каната и вади пластмасова чашка от джоба на страничната врата. Наля си малко димящо кафе.
— Вие искате ли, Лайтнър?
— Не, благодаря. Ще ми кажете ли какво откри вашият приятел Мич Фланаган?
— Възнамерявам да го кажа само на Роуан. Обадих се на Райън Мейфеър за парите. Тя поиска така, но не каза да му предам резултатите от изследванията. Каза, че ще се свърже с мен, когато може. А Райън Мейфеър твърди, че тя може и да е пострадала. Или мъртва.
— Така е — рече Лайтнър. — Много мило от ваша страна, че дойдохте.
— За бога, аз също се тревожа за нея. Никак не бях доволен, когато напусна Университетската болница. Не бях доволен и когато се омъжи. Нито когато се отказа от медицината. Всъщност може да се каже, че бях така удивен, както ако някой ми беше казал, че светът ще свърши днес в три следобед. Не можах да повярвам, докато самата Роуан не ми разказа всичко.
— Да, помня. Тя ви се обаждаше често през есента. Беше много обезпокоена от вашето неодобрение. — Това бе изречено съвсем меко, както и всичко останало. — Искаше вашия съвет относно създаването на медицинския център «Мейфеър». Беше сигурна, че когато осъзнаете, че намеренията й са сериозни, ще разберете защо вече не практикува, защото се е заела с много по-значимо начинание.
— Значи вие с нея сте приятели, така ли? Нямам предвид Таламаска, а вие лично.
— Да, мисля, че бях неин приятел, но може би предадох доверието й. Не зная. Може би тя предаде моето. — В гласа му се усети горчивина, дори гняв. После Лайтнър отново се усмихна.
— Трябва да ви призная нещо, господин Лайтнър — започна Ларк. — Смятах тази идея за медицинския център за празна надежда. Роуан ме хвана неподготвен. Но сам направих някои проучвания и разбрах, че семейството наистина има ресурс да създаде нещо подобно. Просто тогава не го знаех. Въпреки че трябваше, предполагам. Всички говореха за това. Роуан е най-умният и най-способният хирург, когото някога съм обучавал.
— Сигурен съм. Тя каза ли ви нещо за пробите в разговора по телефона? Казахте, че се е обадила от Женева, на дванайсети февруари.
— Пак ви повтарям. Искам да говоря с Райън, най-близкия й роднина, или със съпруга й. Така е редно.
— Тези проби сигурно доста са изумили хората в института — рече Лайтнър. — Бих искал да ми кажете какво точно ви е изпратила Роуан. И знаете ли какво конкретно ме интересува: тя беше ли в добро здраве, когато говори с вас? Изпрати ли ви някакви проби, които имат отношение към нея?
— Да, изпрати ми проби от кръвта и тъканите си, но от тях не може да се заключи, че е болна от нещо.
— А че е просто по-различна.
— Да, може да се каже. Различна. Точно така.
Лайтнър кимна. Отново извърна поглед към прозореца. Минаваха покрай доста голямо гробище, осеяно с малки мраморни крипти със заострени покриви. Колата летеше бързо, движението не беше натоварено. Тук като че ли имаше повече пространство. Беше по-спокойно. Всичко изглеждаше някак занемарено, нескопосно, но Ларк хареса тази широта, тук го нямаше усещането, че е притискан от тълпата и трафика, както у дома.
— Вижте, Лайтнър, моето положение в тази история е доста трудно — рече той. — Без значение дали сте й приятел, или не.
Вече бяха завили и скоро подминаха някаква стара тухлена църква, която изглеждаше опасно близо до стръмния склон. Ларк почувства облекчение, когато отново излязоха на улицата, колкото и неугледна да беше тя. Пак почувства някакъв странен комфорт в този град въпреки общата му запуснатост. Тук времето течеше по-бавно. Това беше Югът.
— Знам това, доктор Ларкин — отвърна Лайтнър. — Разбирам ви. Знам какво означава поверителност и лекарска етика. Знам всичко за етикета и почтеността. Хората тук също. Всъщност е прекрасно, че дойдохте. Ако не желаете, сега няма да говорим повече за Роуан. Нека първо закусим в хотела. Какво ще кажете? Вероятно ще искате и да подремнете. Можем да се срещнем по-късно в къщата на Първа улица. Тя е само на няколко преки от хотела. Семейството е уредило всичко.
— Вие знаете, че става дума за нещо много сериозно, нали? — рече внезапно Ларк. Колата беше спряла пред малък хотел със син сенник. Портиерът чакаше до лимузината да отвори вратата.
— Разбира се — отвърна Аарън Лайтнър. — Но и всичко е много просто. Роуан е родила това странно дете. Всъщност и двамата знаем, че то изобщо не е дете, а онзи мъж, когото са видели с нея в Шотландия. Това, което искаме да разберем, е дали той може да се репродуцира? Може ли да заплоди своята майка или друго човешко същество? Та нали репродукцията е единствената грижа на еволюцията? Ако той беше просто някаква мутация, резултат от външно влияние — радиация, например, или нещо като телекинетично въздействие — тогава нямаше да сме толкова притеснени, нали? Щяхме да искаме да го хванем само за да се уверим, че Роуан е с него по своя собствена воля, а после… после щяхме да го убием. Вероятно.
— Вие знаете всичко, нали?
— Не, не всичко. И точно това ме тревожи. Но зная едно: ако Роуан ви е изпратила онези проби, то е защото тя се страхува, че това същество може да се възпроизвежда. Нека влезем, какво ще кажете? Ще се обадя на семейството, за да разбера какво е станало в Дестин. Ще се свържа и с Таламаска за случая със Столов. Аз също имам стая тук. Дори може да се каже, че този хотел е моята «резиденция» в Ню Орлиънс. Много го харесвам.
— Разбира се, да слизаме.
Още преди да стигнат до рецепцията, Ларк вече съжали, че бе взел съвсем малко багаж. Явно нямаше да си тръгне оттук скоро. Знаеше го. Смътното усещане за нещо неприятно се завърна заедно с нов прилив на възбуда. Малкото фоайе на хотела му хареса, навсякъде се чуваха дружелюбни южняшки гласове, до асансьора стоеше висок елегантен чернокож.
Щеше да се наложи да пазарува, но това не беше лошо. Лайтнър вече бе взел ключа от апартамента, приготвен за него, а Ларк бе готов за закуската.
«Да, Роуан се страхуваше точно от това», реши той. Тя дори беше казала нещо в този смисъл. Дали това нещо може да се размножава…
Разбира се, тогава той нямаше как да знае за какво му говори, но тя разбираше много добре. Ако беше някой друг, можеше и да предположи, че е просто стресната, че говори безсмислици. Но не и когато ставаше дума за Роуан Мейфеър.
Сега обаче бе твърде гладен, за да мисли повече по този въпрос.
 

Осем
 
Нямаше навик да говори по телефона, когато се случеше да вдигне слушалката. Обикновено я слагаше до ухото си, а щом отсреща заговореха и тя чуеше познат глас, решаваше дали да отговори.
Райън знаеше това и веднага щом чу мълчание, рече:
— Евелин, случило се е нещо ужасно.
— Какво, сине? — попита тя, обръщайки се към него необичайно сърдечно. Гласът й звучеше някак немощно, нетипично за нея.
— Открили са Джифорд на брега в Дестин. Казаха, че… — Гласът му секна, не можеше да продължи. После Пиърс, синът му, взе слушалката и каза, че тръгват натам. Райън отново се върна на телефона и й нареди да остане при Алисия, защото тя сигурно ще откачи, когато научи.
— Да, разбирам — отвърна Древната Евелин. И наистина разбираше. Джифорд не беше просто пострадала. Джифорд беше мъртва. — Ще намеря Мона — рече тя тихо. Не беше сигурна дали Райън я чу.
Той каза нещо неясно и объркано, че ще й се обади, че Лорън ще каже на «семейството». После затвори. Древната Евелин остави слушалката и тръгна към дрешника, като се подпираше на бастуна си.
Тя не обичаше много Лорън Мейфеър, защото беше арогантна, стерилна, ледена бизнес дама от най-лошия сорт, която предпочиташе документите пред хората. Но се радваше, че се е заела да съобщи на всички. Нямаше обаче да каже на Мона. А Мона трябваше да знае.
Мона беше в къщата на Първа улица. Древната Евелин беше сигурна в това. Вероятно търсеше грамофона и красивите перли.
Древната Евелин още вечерта разбра, че Мона я няма, но никога не се притесняваше за нея. Мона правеше онова, което всички преди нея бяха искали да правят. Тя щеше да вземе от живота онова, което нито баба й, Лаура Лий, нито майка й Сиси, нито самата Евелин бяха успели да вземат. Нито Джифорд.
Джифорд мъртва. Не, това не можеше да бъде. Защо не усетих нищо, когато се е случило? Защо не чух гласа й?
Сега обаче трябва да се върне към належащите неща. Застана насред коридора. Чудеше се дали трябва сама да потърси Мона, да тръгне по неравните улици и тротоари, по които можеше да падне, но всъщност никога не е падала. Сега вече, с излекуваните си очи, можеше да го направи.
Преди година нямаше да посмее да слезе до центъра, но младият доктор Роудс бе премахнал катаракта от очите й и сега тя виждаше така добре, че изумяваше околните. Но само ако решеше да им каже какво е видяла, което не правеше често.
Древната Евелин знаеше много добре, че няма смисъл от приказки. Тя не говореше от години. Хората правеха каквото си искат. Така или иначе, нямаше да й позволят да разкаже на Мона своята история, а тя бе потънала в спомените от ранните си години и вече не изпитваше нужда нито да ги разказва, нито да ги обяснява.
Беше разказала всичко на Алисия и Джифорд — и каква полза от това? В какво се бе превърнал животът им? Всъщност за Джифорд той дори вече бе свършил!
Отново й се стори, че това не може да е вярно. Джифорд не можеше да е мъртва. «Да, Алисия ще откачи. Мона също. И аз, когато най-сетне го проумея.»
Влезе в стаята на Алисия. Тя спеше, свита в леглото като дете. През нощта бе изпила половин бутилка уиски като приспивателно. Това пиене щеше да я убие. «Алисия трябваше да умре», помисли си Древната Евелин. Та нали тя беше сбърканата, съсипаната.
Вдигна завивката върху раменете й и излезе от стаята. Слезе бавно по стълбището, много, много бавно, като внимателно изследваше всяка нишка от килима с гумения връх на бастуна си. Сновеше с него наляво-надясно, за да се увери, че нищо няма да я препъне. Беше паднала на осемдесетия си рожден ден. Това бе най-неприятното нещо, което й се бе случвало, откакто остаря. Лежа на легло, докато бедрото й заздравя. Но пък сърцето й беше в добра форма, доктор Роудс каза, че ще доживее до сто години.
Той дълго спори с роднините й, които твърдяха, че е твърде стара за операция на очите. «Тя ще ослепее, не разбирате ли? Аз мога да върна зрението й. А и умственото й състояние е отлично.»
Умственото състояние — този израз й хареса и дори го каза на лекаря.
«Защо не говорите с тях? — попита я той в болницата. — Нали знаете, че ви мислят за слабоумна старица.»
Тя се смя много дълго.
«Ами аз съм си такава — рече. — Пък и онези, на които ми харесваше да говоря, вече ги няма. Остана само Мона. Но през повечето време ми говори предимно тя.»
Как се бе смял лекарят на тези думи.
Древната Евелин започна да говори все по-малко. Истината бе, че не би проговорила на никого, ако не ставаше дума за Жулиен.
Единственото, което искаше да направи, е някой ден да разкаже на Мона за Жулиен. Може би днес. Тази мисъл я порази. Да каже на Мона. Грамофонът и перлите бяха в онази къща. Сега Мона можеше да ги вземе.
Тя спря пред поставката за шапки с огледало в нишата. Беше доволна; да, готова да излезе навън. Беше спала с топлата си габардинена рокля, подходяща за мекото време навън. Пък и изобщо не се беше измачкала. Толкова лесно беше да спи седнала, с изправен гръб, с кръстосани на коленете ръце. Слагаше носна кърпа на тапицираната облегалка на стола, под бузата си, в случай че нещо потече от устата й. Но по кърпата рядко имаше петна. Можеше да я ползва дълго.
Нямаше шапка, бяха минали години от последното й излизане — като се изключи сватбата на Роуан Мейфеър — и тя не знаеше какво бе направила Алисия с шапките й. На сватбата със сигурност беше с шапка и ако се помъчеше, дори щеше да си спомни точно с коя, вероятно със сивата със старомодния воал. Или пък беше с розови цветя. Но може и да я е сънувала. Самата сватба не й изглеждаше съвсем реална.
Не, не можеше да изкачи отново стълбите, за да търси шапка, а тук в задната стаичка нямаше. Пък и косата й беше добре фризирана. От години я носеше силно тупирана. Усещаше, че усуканият кичур на тила й не се е разхлабил, фибите си бяха на местата. Косата й образуваше нещо като голям бял ореол около лицето. Никога не съжали, че е побеляла. Не, не й трябваше шапка. А ръкавици вече нямаше, пък и никой нямаше да й купи.
На сватбата на Роуан Мейфеър онази ужасна Лорън Мейфеър бе казала, че вече никой не носи ръкавици, сякаш това имаше значение. Но вероятно беше права.
Ръкавиците не й липсваха чак толкова. Тя си имаше брошки. Пък и чорапите й изобщо не се бяха усукали. Връзките на обувките й бяха вързани. Вчера Мона ги бе завързала много здраво. Така че бе готова да излезе. Не погледна лицето си в огледалото. Вече не го правеше, защото то не беше нейното лице, а нечие чуждо сбръчкано старо лице, с дълбоки вертикални бръчки, много тъжно, много студено, с увиснали клепачи и надиплена кожа. Веждите и брадичката й вече бяха загубили контурите си.
Предпочиташе да мисли за пътя, който й предстоеше. Очакваше го с удоволствие, харесваше й мисълта, че сега Джифорд вече я няма и ако тя падне или я блъсне кола, или пък се изгуби, истеричната й внучка няма да прави сцени. Беше й хубаво, че вече е свободна от любовта й — сякаш някаква врата към света отново се бе отворила широко пред нея. Мона също щеше да усети това след време, това облекчение, това освобождение. Но не веднага.
Тръгна по дългия висок коридор и отвори предната врата. Беше минала година, откакто слезе по стълбите пред входа, като се изключеше сватбата, пък и тогава някой я носеше. Вече нямаше перила, за които да се хване. Стълбчетата бяха изгнили преди доста години, а Алисия и Патрик не бяха направили нищо по въпроса, освен да ги изкъртят и да ги хвърлят под къщата.
«Моят прапрадядо е построил тази къща! — беше обявила Евелин. — Той сам постави тези парапети, избра ги по каталог. А вижте сега в какво позволихте да се превърнат.» Майната им на всички.
«Майната му и на него», помисли си тя. Колко го мразеше само — тази огромна сянка, надвиснала над детството й, беснеещият Тобиас, който я стискаше за ръката и съскаше в ухото й: «Вещица, вещица, виж, белязана си». После извиваше малкия й шести пръст, но тя никога не му отговаряше, мразеше го тихо. Никога не му каза и дума през целия си живот.
Къщата започваше да се руши, което бе по-важно от това дали си мразил човека, който я е построил. Та осъществяването на този проект бе единственото добро дело на Тобиас Мейфеър. Фонтевро, някогашната им красива плантация, бе потънала в блатото, или поне така й казваха, когато настояваше да я заведат да я види. «Заливът погълна старата къща!» А може и да я лъжеха. Дали да не идеше дотам да провери.
Не, това не беше възможно. Но къщата на Амелия стрийт още я имаше — красива и огромна на своя ъгъл на авенюто — и нещо трябваше да се направи за нея…
С парапет или без парапет, тя щеше да слезе по стълбите с бастуна си, особено сега, когато вече виждаше добре. Справи се с лекота и тръгна по пътеката към желязната врата. Отвори я. Представете си само. Излизаше от къщата за първи път от години.
Примижа от блясъка на колите в далечината, прекоси без проблеми авенюто от страната на реката. Винаги бе харесвала тази част от улицата. Патрик сигурно беше в ресторанта на ъгъла, пиеше и ядеше нещо за закуска, както винаги.
Тя прекоси Амелия стрийт и малката уличка, наречена «Антонин», застана на ъгъла и се загледа през прозорците на ресторанта. Патрик беше вътре — мършав и блед — седеше до една маса, ядеше бъркани яйца, пиеше бира и четеше вестник. Не я забеляза. Той можеше да си стои там, да пие и да чете вестник половин ден, а после щеше да иде за малко в центъра, да пийне нещо в някой бар във Френския квартал. Късно следобед Алисия щеше да се събуди, да му се обади в бара и да му се разкрещи да се прибира у дома.
Та значи той беше тук и не я виждаше. Пък и как би могъл? Надали очакваше тя да излезе от къщи сама.
Това беше чудесно, точно както искаше. Евелин продължи надолу по пресечката, без никой да я види, без никой да я спре, към центъра.
Колко ясно виждаше чернокорите дъбове и отъпканата трева в парковете. Виждаше и боклуците, останали от Марди Грас, струпани на купчинки в канавките и накамарени по контейнерите за боклук, които като че все не побираха достатъчно.
Мина покрай сивите портативни тоалетни, поставени за празника, от които се носеше смрад. Продължи по Луизиана авеню. Навсякъде имаше боклуци, дори по високите клони на дърветата висяха и блещукаха на слънцето пластмасови мъниста, от онези, които хвърляха от платформите. Няма нищо по-жалко на света от Сейнт Чарлз авеню след парада на Марди Грас.
Тя изчака зеленото на светофара. С нея чакаше стара чернокожа жена, много добре облечена.
— Добро утро, Патриша — каза Древната Евелин на жената и тя се сепна и се ококори под сламената си шапка.
— Госпожице Евелин. Как дойдохте чак дотук?
— Ами отивам в Гардън Дистрикт. Добре съм, Патриша. Нали съм с бастуна. Ще ми се да имах и ръкавици и шапка, но както и да е.
— Срамота, госпожице Евелин — каза възрастната жена, гласът й беше много порядъчен, мек и мелодичен. Сладурана беше тази Патриша, която все ходеше насам-натам с внучето си, което можеше да мине за бяло, но не минаваше, или поне още не се беше усетило за това.
— О, добре съм — рече Древната Евелин. — Моята племенница е горе, в Гардън Дистрикт. Трябва да й дам грамофона. — И после осъзна, че Патриша не знае нищо за това! Тя бе спирала често до портата да си поговорят, но не знаеше цялата история. И как би могла? Древната Евелин за миг се бе заблудила, че говори с някой, който я знаеше.
Патриша още говореше, но Древната Евелин не я чуваше. Светна зелено. Трябваше да пресече.
Тя забърза колкото можеше, като вървеше покрай издигнатата бетонна ивица, която разделяше улицата, защото усилието да се качи и после да слезе от нея бе твърде голямо.
Разбира се, не успя да пресече, докато светеше зелено. Още преди години не успяваше, когато все още редовно слизаше до къщата на Първа улица, за да зърне горката Деидре.
«Всички млади от онова поколение бяха прокълнати», помисли си тя, превърнаха се в жертви на злобата и глупостта на Карлота Мейфеър. Карлота Мейфеър упояваше и накрая уби своята племенница Деидре. Но защо да мисли за това сега?
Умът й изведнъж бе наводнен от хиляди объркващи мисли.
Кортланд, обичният син на Жулиен, падна по стълбите и умря — пак по вина на Карлота, нали така? Откараха го в Спешното само на две пресечки оттам. Древната Евелин бе седяла на верандата. От стола й се виждаха тухлените стени на болницата. Какъв шок бе за нея, когато научи, че Кортланд е умрял там, само на две преки от къщата й, сред непознати.
И като си помислеше само, че той беше неин баща. О, да, това никога не бе имало значение. Жулиен имаше значение, Стела имаше значение, но бащите и майките — не.
Барбара Ан бе умряла при раждането на Древната Евелин. Всъщност тя не й бе майка в истинския смисъл на думата. Само камея, силует, портрет с маслени бои. «Виж, това е майка ти.» Сандък, пълен със стари дрехи, в който има броеница и някаква недовършена бродерия, която може би е щяла да стане на торбичка за ароматни треви.
Умът й сега блуждаеше. А броеше убийствата, нали така? Убийствата, извършени от Карлота Мейфеър, която вече беше мъртва, и слава богу.
Убийството на Стела, то беше най-страшното от всички. Определено бе дело на Карлота. Със сигурност трябваше да лежи на нейната съвест. В онези весели дни на 1914-а Евелин и Жулиен знаеха, че ще се случат ужасни неща, но и двамата не можеха да сторят нищо.
За един кратък миг Древната Евелин видя думите от стихотворението, също като в онзи ден преди много години, когато го прочете на Жулиен в спалнята му на тавана. «Просто го виждам, не знам какво означава.»
 
«Болка и мъка, щом се препънат,
кръв и страх, те не разбират.
Скръб връхлита пролетния рай
и го превръща в печален безкрай.»
 
О, какъв ден беше. Спомняше си го много добре, а и самото настояще й изглеждаше така свежо, така сладостно. Вятърът беше много приятен.
И така, тя продължи да върви.
Ето го и пустото място на Толедано. Никога няма да построят нещо тук. А тези жилищни сгради с апартаменти са толкова неугледни, толкова простовати. Навремето на тяхно място се издигаха разкошни имения, къщи, по-големи и от нейната. Като си помислеше само за всички онези, които си бяха отишли от дните, в които слизаше с Джифорд и Алисия до центъра или в другата посока, към парка. Все пак авенюто бе запазило красотата си. Трамваят се появи с дрънчене, а после зави зад ъгъла — то представляваше един безкраен завой още от времето, в което тя минаваше по нея към Първа улица. Разбира се, вече не можеше да се качи на трамвая. И дума да не става.
Сега не можеше да си спомни кога спря да се вози с него, знаеше само, че е било преди десетилетия. Една нощ за малко да падне от стъпалото, когато се връщаше у дома. Държеше много торби, беше пазарувала в «Маркс Айзък» и «Мейсън Бланк» и се наложи самият кондуктор да дойде и да й помогне да стане. Това бе много объркващо и разстройващо. Без да продума, както винаги, тя кимна на кондуктора и докосна ръката му.
После трамваят отмина, въздухът се завихри след него, а тя остана сама на ничия земя. Трафикът изглеждаше безкраен и невъзможен за преодоляване — огромната къща от другата страна на улицата бе като че в съвсем различен свят.
«Щеше ли да повярваш, ако тогава ти бяха казали, че ще живееш още двайсет години, че ще видиш Деидре и горката Джифорд мъртви?»
Беше толкова сигурна, че ще умре в годината, когато бе убита Стела. После пак, когато умря Лаура Лий. Единствената й дъщеря. Помисли си, че ако спре да говори, смъртта сигурно ще дойде и ще я отведе.
Но не стана така. Алисия и Джифорд имаха нужда от нея. После Алисия се омъжи и Мона имаше нужда от нея. Раждането на Мона й върна гласа.
О, не искаше да мисли за тези неща от подобна перспектива. Не и в такава прекрасна утрин. Наистина се опитваше да говори с хората. Просто за нея това бе някак неестествено.
Чуваше, че другите й говорят, или по-скоро — виждаше, че устните им се движат, и знаеше, че искат да им обърне внимание. Но тя можеше да остане в мечтите си, можеше да продължи да върви по улиците на Рим, прегърнала Стела през кръста, или да лежи с нея в малката хотелска стая, да я целува нежно и безкрайно, а гърдите й да се притискат леко към нейните.
О, това беше най-разкошното време. Слава богу, че тогава не знаеше колко сиво може да бъде… после. Тя бе познала широкия свят само веднъж, когато бе със Стела, а след смъртта й светът също умря.
Коя всъщност беше най-голямата й любов? Жулиен в заключената стая или Стела и невероятните им приключения? Не можеше да реши.
Но едно беше сигурно. Жулиен я преследваше, него виждаше в сънищата си наяве, неговия глас чуваше. По едно време дори беше сигурна, че Жулиен всеки миг ще изкачи стълбите пред къщата, както когато тя беше още момиче, ще изблъска прапрадядо й и ще каже: «Пусни момичето, проклет глупако!», а тя трепери от страх заключена на тавана. Жулиен ще дойде да ме вземе. Нали така, ще дойде. Жулиен все още витаеше около нея. «Пусни грамофона, Евелин. Кажи името ми.»
Стела си отиде по-внезапно и окончателно с трагичната си смърт, изчезна в нещо като сладка агонизираща мъка, сякаш с последния си дъх наистина се бе възнесла на небето. Да, тя със сигурност бе отишла на небето. Как е възможно някой, който е направил толкова хора щастливи, да отиде в ада? Горката Стела. Тя никога не стана истинска вещица. Може би нежните души като нея не искат да преследват никого след смъртта си; може би те решават да приключат по-бързо и по-лесно с всичко. Стела беше само спомен, да, никога не беше витаещ дух.
В хотелската стая в Рим Стела бе пъхнала ръка между краката на Евелин и бе казала:
— Не, не се страхувай. Позволи ми да те докосна. Позволи ми да те гледам. — Разтвори краката й и добави: — Не се срамувай. Не се страхувай, когато си с жена, няма от какво да се страхуваш. Пък и не беше ли нежен с теб чичо Жулиен?
— Не може ли поне да затворим капаците на прозорците — примоли се Евелин. — Много е светло и се чува шумът от площада. Не знам. — Но всъщност тялото й гореше и искаше Стела. Порази я мисълта, че и тя може да докосва нейното тяло, че може да смуче гърдите й и да почувства тежестта й върху себе си. Колко я обичаше. Можеше да потъне изцяло в нея.
Така животът на Древната Евелин приключи окончателно и напълно в онази нощ през 1929 година, когато Стела умря.
Видя я с очите си как пада на пода в дневната, видя и как онзи човек от Таламаска, Артър Лангтри, хуква да изтръгне пистолета от ръцете на Лайънъл Мейфеър. Този човек умря в морето скоро след това. Горкият глупак. А Стела се надяваше да избяга с него, да избяга в Европа и да остави Лашър с нейното дете. О, Стела, как би могло да стане това, как. Древната Евелин се бе опитала да я предупреди за хората от Европа, които пишеха тайните си досиета; беше се опитала да й обясни, че не бива да говори с тях. Карлота знаеше това, трябва да й се признае, макар и по съвсем различни причини.
А ето че сега тук бе още един от тях, а никой нищо не подозираше. Аарън Лайтнър, така се казваше. Всички говореха за него, сякаш е светец, защото имал история на целия род, която започвала още от Донелайт. Какво знаеха те за Донелайт? Жулиен й разказваше шепнешком това-онова, докато лежаха заедно, а музиката свиреше. Жулиен беше ходил там, а останалите не бяха.
Древната Евелин може би щеше да умре след неговата смърт, ако не беше малката Лаура Лий. Не можеше да изостави дъщеря си. Все някое дете я задържаше на тоя свят, теглеше я обратно. Навремето Лаура Лий. А сега Мона. Нима щеше да доживее да види и нейното дете?
Стела беше донесла рокличка за Лаура Лий, искаше да я заведе на училище. Но изведнъж каза: «Скъпа моя, забрави за тези глупости, не я пращай на училище. Горкото малко създание. Винаги съм мразила училището. Елате с нас в Европа. С мен и Лайънъл. Не може цял живот да си стоите все тук».
Евелин никога не бе виждала Рим, Париж или Лондон, не беше виждала никое от прекрасните кътчета, в които я заведе Стела. Милата Стела, която не беше вярна, а отдадена, и я учеше, че това е по-важно.
Евелин бе облечена със сива копринена рокля в нощта на смъртта й. Носеше и дългия гердан от перли, перлите на Стела. Докато отвеждаха Лайънъл, тя излезе навън, на тревата и започна да плаче. Роклята й беше напълно съсипана. Цялата къща бе посипана със строшено стъкло. Мъртвата Стела лежеше на лъснатия под, а около нея гърмяха електрическите крушки. Стела лежеше там, където всички бяха танцували. Онзи мъж от Таламаска бе ужасен, когато хукна навън… ужасен…
Жулиен, нима ти предвиди това? Сбъдна ли се онова стихотворение? Евелин бе плакала ли плакала, а после, когато всички си отидоха, когато отнесоха тялото на Стела, когато отново настана тишина, а къщата на Първа улица потъна в мрак, в който проблясваха само счупените стъкла, тя се промъкна в библиотеката, извади няколко книги и отвори тайника.
Тук Стела държеше снимките и писмата си, всичко, което бе успяла да скрие от Карлота. «Не искаме тя да разбере за нас, нали, патенце, но, по дяволите, никога няма да изгоря тези снимки.»
Евелин свали дългия наниз от перли от врата си, те бяха на Стела, и ги сложи в тъмния тайник, при доказателствата за техния малък, прекрасен роман.
— Защо просто не можем да се обичаме винаги, Стела? — бе плакала тя на кораба по пътя към дома.
— О, скъпа моя, светът никога не би приел това — каза Стела. Тя вече бе започнала връзка с един мъж на кораба. — Но ние ще се срещаме. Ще уредя за нас едно местенце в центъра.
И изпълни обещанието си. О, колко прекрасен беше онзи малък апартамент, само за тях двете.
Лаура Лий беше на училище по цял ден и нямаше проблеми. Лаура Лий никога не разбра нищо.
Това много забавляваше Евелин — двете със Стела се любеха в малкия разхвърлян апартамент с голи тухлени стени, в който проникваше шума от ресторанта от другата страна на улицата. Никой от семейство Мейфеър не разбра за това. Обичам те, скъпа моя.
Само на Стела бе показвала грамофона на Жулиен. Само Стела знаеше, че Евелин го взе от къщата на Първа улица по негово настояване. Призракът му винаги беше близо до нея, винаги, когато си представеше усещането за допира до косата му, за допира до кожата му.
Години след неговата смърт Евелин се качи в стаята си и нави грамофона. Сложи плочата и пусна валс. Затвори очи и си представи, че танцува с Жулиен — весел и грациозен въпреки възрастта си, винаги готов да се засмее на живота, така търпелив към слабостите и заблудите на останалите. Беше пуснала валса заради малката Лаура Лий.
«Баща ти ми даде тази плоча», каза тя на дъщеря си. Лицето на детето беше тъжно, направо щеше да я разплаче. Дали Лаура Лий някога бе познала щастието? Тя познаваше покоя и това вероятно бе също толкова хубаво.
Дали Жулиен чуваше грамофона? Дали наистина още беше на земята по свое собствено желание? «Очакват ни мрачни времена, Иви. Но аз няма да се предам. Няма да отида кротко в рая и да го оставя да триумфира. Ще надхитря смъртта, ако мога, така, както е направил той. Ще витая в сенките. Пускай тази мелодия заради мен, за да я чувам, за да ме връща обратно.»
Стела бе толкова объркана, когато чу това. Бяха минали години от смъртта му, двете ядяха спагети, пиеха вино и слушаха диксиленда в едно малко заведение във Френския квартал.
— Значи ти си взела онзи малък грамофон! О, да, помня го. Но, Иви, мисля, че нещо бъркаш за останалото. Та той винаги беше толкова весел, Евелин, сигурна ли си, че е така изплашен? Да, помня деня, в който мама изгори книгите му. Той беше много ядосан! Много ядосан. Тогава дойде да те вземе. Помниш ли? Мисля, че му казах, че си затворена на тавана в къщата на Амелия стрийт, затворена там. Той така се ядоса, че може би само заради това не умря на дивана онзи следобед. Какво ли имаше в онези книги, винаги съм се чудила. Но пък след това той беше щастлив, Иви. Особено когато ти започна да идваш. Беше щастлив до края.
— Да, беше щастлив — прошепна Евелин. — Той остана с всичкия си чак до деня на смъртта си.
Тя като че отново се пренесе в онези дни. Отново стисна оплетените бодливи пълзящи растения, които се изкачваха високо по дървената решетка. О, как искаше да е отново така силна, дори само за миг, да стъпи на едната пречка на решетката, после на следващата, пръстите й да се вкопчват в растенията, във влажните цветове, докато не достигне до покрива на втората веранда и не види през прозореца Жулиен в месинговото му легло.
«Ивлин!» — казваше той, взирайки се през стъклото към нея и протягаше ръце. Тя никога не разказа на Стела за това.
Беше на тринайсет, когато Жулиен за първи път я заведе в онази стая.
Всъщност това бе първият ден от истинския й живот. С Жулиен можеше да говори така, както с никой друг. Колко безпомощна се чувстваше във вечното си мълчание, което нарушаваше само когато дядо й я биеше или пък другите я молеха, или когато говореше в рими. Не, тя не говореше, а четеше думите във въздуха.
Жулиен искаше да чуе странната й поезия, пророчествата й. Той се страхуваше, знаеше, че ще настъпят мрачни времена.
Колко безгрижни бяха, по свой си начин — старецът и нямото дете. Следобеда той я люби съвсем бавно, малко по-тежко и по-тромаво, отколкото Стела след време, но все пак беше възрастен човек, нали така? Извини й се, че е свършил така бавно, но пък каква наслада й бе доставил с целувките и прегръдките си, с умелите си пръсти и тайните еротични думички, които изричаше в ухото й, докато я докосваше. Да, такива бяха Жулиен и Стела, знаеха как да те докоснат и целунат.
Те превръщаха секса в нещо приятно и прелестно. А когато дойдеше моментът на грубостта, ти вече си готов за нея, искаш я.
— Мрачни времена — каза той. — Не мога да ти кажа всичко, хубавото ми момиче. Не смея да го обясня. Тя изгори книгите ми, нали знаеш, направо отвън, на тревата. Изгори всичко мое. Изгори живота ми. Но искам да направиш нещо за мен — вярвай в това, заради мен. Отнеси грамофона от тази къща. Трябва да го запазиш, като спомен от мен. Той е мой, аз го обичах, докосвах го, наситих го с духа си, доколкото един немощен смъртен може да насити нещо с духа си. Пази го на сигурно място, Ив, пускай валса заради мен. Предай го на онези, които биха му се наслаждавали, след като Мери Бет си отиде. Мери Бет няма да живее вечно, също като мен. Не позволявай да попадне в ръцете на Карлота. Ще дойде време…
И после отново потъваше в тъга. По-добре да правят любов.
— Не мога да направя нищо — каза той. — Разбирам го, но не мога да направя нищо. Не знам повече от това, което би могъл да знае всеки друг. Дали адът е просто грозна самота? Ами ако там няма кого да мразиш? Ами ако прилича на тъмната нощ в Донелайт? Тогава Лашър идва от ада.
— Ама той наистина ли ти каза всичко това? — попита Стела след години. Само месец след този разговор беше застреляна. Очите й се затвориха завинаги през 1929 година.
Колко дълго бе живяла след смъртта на Стела. Колко поколения се бяха изредили оттогава. Колко много неща се бяха случили.
Понякога намираше утеха, когато слушаше своята любима червенокоса Мона да говори с насмешка за модернизма.
— Вече почти целият век измина, а най-разбираемите, най-успешните стилове са създадени през двайсетте години. Стела е видяла това. Когато е гледала мебели в стил Ар деко, когато е слушала джаз, когато е гледала картина на Кандински, тя е виждала двайсетия век. Какво имаме оттогава насам? Виж само тази реклама на хотел в Маями. Със същия успех може да е направена и през 1923 година, когато ти си се разхождала наоколо с нея.
Да, Мона я утешаваше по много начини.
— Е, патенце, нали знаеш, че може да избягам в Англия с онзи човек от Таламаска — каза й Стела в последните седмици от живота си. Тя спря да яде спагетите си, сякаш трябваше да вземе решение точно в този миг, с вилица в ръката. Да избяга от къщата на Първа улица, да избяга от Лашър, да потърси помощ при онези непознати хора.
— Но Жулиен ни предупреди за тези хора. Стела, той каза, че те са алхимиците в моя стих. Каза, че в дългосрочен план те ще ни донесат само нещастие. Точно така се изрази: каза да не говорим изобщо с тях!
— Този човек от Таламаска, или какъвто и да е там, дойде да открие онзи другия, чието тяло лежи на тавана. Когато си Мейфеър, можеш да убиеш, когото си пожелаеш и никой няма да ти направи нищо. Никой не знае какво да направи. — Тя сви рамене. Месец по-късно брат й Лайънъл я уби. И нея вече я нямаше.
Не остана никой, който да знае за грамофона или за онова, което се случваше между Евелин и Жулиен в стаята му на тавана. Единственият свидетел беше в гроба.
Оказа се доста трудна работа да отнесе грамофона от онази къща. Жулиен вече бе на смъртно легло. Тя издебна момент, когато Мери Бет и Карлота не си бяха у дома, и изпрати момчетата да донесат другата «музикална кутия», както упорито я наричаше Жулиен, от всекидневната.
И едва когато големият грамофон бе включен и плочата бе сложена, Жулиен й каза да вземе малката «Виктрола» и да бяга. Каза й да пее, докато върви, да пее, сякаш грамофонът свири, просто да пее силно, докато стигне до къщата в центъра.
— Но хората ще ме помислят за луда — каза тя тихо. Гледаше ръцете си, лявата си ръка с допълнителния пръст — знака на вещицата.
— А на теб пука ли ти какво ще си помислят? — Усмивката му беше толкова хубава. Само когато спеше, изглеждаше на истинската си възраст. Беше навил големия грамофон. — Вземи тези плочи с оперните арии — аз имам други — вземи ги под мишница. Отнеси ги у вас, мила моя. Стига да можех, щях сам да ги отнеса дотам. Когато стигнеш до булеварда, вземи такси. Дай това на шофьора. Остави го той да внесе нещата в къщата.
И тя наистина започна да пее, пееше с цяло гърло заедно с големия грамофон, докато изнасяше малкия от къщата.
Навън тръгна като иподякон в църковна процесия, понесла скъпоценната вещ.
Носи я, докато ръцете я заболяха толкова много, че вече не можеше да издържа. Наложи се да остави товара си на ъгъла на Притания и Четвърта улица, седна на бордюра, опряла лакти на коленете, и си почина малко. Колите профучаваха пред нея. Накрая успя да спре такси, макар че никога не го бе правила, и когато стигна вкъщи, шофьорът отнесе грамофона до тавана срещу петте долара, които й даде Жулиен. «Благодаря ви, мадам.»
Най-черните дни настъпиха след смъртта му, когато Мери Бет дойде да я пита има ли у нея нещо «на Жулиен», взимала ли е нещо от стаята му. Евелин поклати отрицателно глава, както винаги. Мери Бет знаеше, че лъже. «Какво ти даде Жулиен?», попита я тя.
Евелин седеше на пода на таванската си стая, опряла гръб в заключения гардероб, където беше грамофонът. Не отговори. Жулиен бе мъртъв, само за това можеше да мисли, Жулиен бе мъртъв.
Тогава още не знаеше за детето, което носеше. За Лаура Лий, горката обречена Лаура Лий. През нощта обикаляше улиците, копнееше за Жулиен, дори се осмеляваше да пуска грамофона.
След години, когато Стела умря, сякаш се отвори стара рана. Двете се сляха в едно — в мъката по двете прекрасни любови, в изтичането на топлината от живота й, в загубата на музиката, в загубата на огъня.
— Не се опитвай да я накараш да говори — каза прапрадядо й на Мери Бет. — Махай се оттук. Връщай се в твоята къща. Остави ни на мира. Не те искаме тук. Ако тук има нещо от онзи развратник, лично ще го унищожа.
О, колко жесток човек беше той. Щеше да убие Лаура Лий, ако можеше. «Вещици!» Веднъж дори взе кухненския нож и заплаши да отреже шестия пръст на ръката й. Как бе пищяла тя. Останалите трябваше да го спрат — Пърл и Аврора, и другите от Фонтевро, които още бяха живи.
Но Тобиас беше най-лошият от тях. Колко мразеше Жулиен, и то заради онзи изстрел през 1843 година, когато бе прострелял баща му Августин в Ривърбенд. По това време Жулиен бил още момче, Августин — млад мъж, а Тобиас — ужасен свидетел, още съвсем малко дете, облечено с дълга ризка.
«С очите си видях как татко падна в краката ми!»
— Не исках да го убивам — каза й Жулиен веднъж, докато лежаха в леглото му. — Никога не съм искал един цял клон от семейството да се отвърне от рода. Оттогава всички се опитват да ги върнат обратно, но някак си се оформиха два лагера. Единият тук, а другият — на Амелия стрийт. Толкова съжалявам за това. Бях още момче, а онзи глупак не знаеше как да управлява плантацията. Не страдам от задръжки по отношение на това да застрелям някого, разбираш ли, само че онзи път не исках да го направя, честно — не исках. Не исках да убивам твоя прапрапрадядо. Това бе някаква ужасна грешка.
На нея изобщо не й пукаше за това. Тя мразеше Тобиас. Мразеше и останалите. Мразеше старците.
Но все пак нали един старец я накара да познае любовта. На тавана на Жулиен.
После се заредиха нощите, в които тя слизаше до центъра в мрака, до онази къща, катереше се по стената и после си отиваше. Беше толкова лесно да се изкатери нависоко, да му помаха и да се вгледа в плочките долу.
Плочките, на които щеше да умре бедната Анта. Тогава тя бе още жива. Смъртта предстоеше — смъртта на Анта и Стела.
Беше й приятно да си спомня гъстите зелени пълзящи растения, колко меки й се струваха, когато опираше крака по тях.
— О, cherie — казваше той. — Милата ми, дивачето ми! — И вдигаше прозореца, за да я пусне вътре. — Господи, дете, можеше да паднеш.
— Няма — прошепваше тя, вече в безопасност в прегръдките му.
Дори Ричард Леуелин, неговото момче, не застана между тях. Ричард знаеше, че трябва да чука на вратата на Жулиен. Двамата така и не разбраха със сигурност дали той знае за тях. Преди години Ричард бе разговарял с последния пратеник на Таламаска, въпреки че Евелин го предупреди да не го прави. Ричард идваше да я вижда всеки ден.
— Е, значи не си му казал за мен, така ли? — попита Древната Евелин. Той беше толкова стар, нямаше да изкара още дълго.
— Не, не му казах. Не искам да си мисли, че…
— Какво? Че Жулиен е спял с дете на моята възраст? — Тя се засмя. — Изобщо няма нужда да му го казваш. — Ричард изкара едва до края на годината. След смъртта му дадоха на нея старите му плочи. Той със сигурност знаеше за грамофона, защо иначе щеше да й оставя плочите си?
Евелин трябваше да даде грамофона на Мона преди много време, но без старата церемония, не пред очите на двете идиотки Алисия и Джифорд. И да не позволява на Джифорд да отнесе всичко — и грамофона, и красивата огърлица.
— Как смееш!
Дай й на Джифорд да прави грешен избор, дай й да обърка толкова много неща. Тя зяпна ужасена, когато Древната Евелин каза стихотворението.
— Но защо е искал да го вземеш ти? Какво си мисли, че може да постигне с това? Той беше истинска вещица и ти го знаеш. Вещица, като останалите.
И тогава последва ужасното признание на Джифорд — че е отнесла всичко отново в къщата на Първа улица.
— Ти, малка глупачке, как можа да го направиш? — попита Древната Евелин. — Той трябваше да остане за Мона! Мона е негова праправнучка! Джифорд, не биваше да го носиш в онази къща. Карлота ще го намери и ще го унищожи.
И внезапно си спомни — Джифорд бе умряла тази сутрин!
Вървеше по Сейнт Чарлз авеню нагоре, към Първа улица, а нейната вбесяваща, изнервяща, дразнеща, късаща нервите внучка бе мъртва!
— Защо не го усетих? Жулиен, защо не дойде да ми кажеш!
Някъде преди половин век тя чу гласа на Жулиен половин час преди смъртта му. Викаше я под прозореца. Тя скочи и отвори широко прозореца, навън валеше. Жулиен стоеше долу, но след миг Евелин с ужас разбра, че това не е Жулиен, че той вече е мъртъв. Махаше й, беше весел, а до него стоеше голяма черна кобила.
— Au revoir, ma cherie — извика й той.
Тя хукна към него, тича по целия път до центъра, покатери се по решетката и за няколко скъпоценни мига видя как очите му — все още живи — се втренчват в нея. О, Жулиен, чух те да ме викаш. Видях те. Видях въплъщението на твоята любов. Тя отвори прозореца и леко го повдигна.
— Ив — прошепна той. — Иви, искам да седна. Иви, помогни ми, умирам. Иви! Вече се случва. Случва се.
Така и не разбраха, че тя е била там.
Сви се отвън на покрива на верандата в яростната буря, слушаше ги. Никой не се сети да погледне навън, когато затвориха прозореца и сложиха Жулиен на леглото. Тя се гушеше до комина, гледаше светкавиците и мислеше. Защо не ме ударят? Защо не умра? Жулиен е мъртъв.
— Какво ти даде той? — питаше я Мери Бет всеки път, щом я видеше. С години.
Мери Бет се бе вгледала в Лаура Лий, в това слабо дете, което никой не изпитваше нужда да прегърне. Знаеше, че тя е дъщеря на Жулиен.
Колко я мразеха всички. «Семето на Жулиен, вижте я, с вещерския знак на ръката, вижте, вижте я!»
Не беше кой знае какво, само малко шесто пръстче. Повечето хора дори не го забелязваха, Лаура Лий беше много стеснителна. А в «Светото сърце» никой не знаеше какво означава този допълнителен пръст.
— Вещерски знак — често казваше Тобиас. — И то не един. Червената коса е най-страшният, после идва шестият пръст, а третият е чудовищният ръст. Ей ти, с шестия пръст. Отивай да живееш в къщата на Първа улица, при онези проклетници, които са ти предали дарбите си. Махай се от къщата ми.
Разбира се, тя никога не си отиде, та нали Карлота бе там! По-добре беше да не обръща внимание на стареца и да си гледа живота, да се грижи за Лаура Лий. Лаура Лий започна да боледува, щом завърши гимназия. Горката, прекара живота си в събиране на бездомни котки, говореше им, бродеше из квартала да ги търси, хранеше ги, докато съседите не започнаха да се оплакват. Тя беше твърде стара, когато се ожени; а и да я оставят с тези две момичета!
Бяхме ли могъщи вещици, ние, които носим знака — шестия пръст? Ами червената коса на Мона?
Докато годините минаваха, огромното наследство на Мейфеър премина първо към Стела, после към Анта, а после към Деидре…
Всички те бяха изгубени души, които живееха във времена на сенки. Дори яркият блясък на Стела помръкна!
— Но ще дойде друго време. Време на битки и катастрофи. — Така й каза Жулиен през последната нощ, когато разговаряха. — Това е смисълът на твоето стихотворение, Евелин. Ще се опитам да бъда тук.
Музиката виеше и бумтеше. Той пускаше все нея.
— Разбираш ли, cherie, знам една тайна за него и музиката. Не може да ни чува така добре, когато музиката свири. Това е стара тайна, моята баба Мари Клодет ми я каза. Злият демон всъщност е привлечен от музиката. Музиката го разсейва. Той чува музиката и не може да чуе нищо друго. Ритъмът и стиховете също го омайват. Всички призраци намират това за неустоимо, защото виждат в него някаква симетрия. Там, в своя мрак, те копнеят за ред, за симетрия. Аз използвам музиката, за да го привличам и да го обърквам. Мери Бет знае това. Защо според теб държи музикална кутия във всяка стая? Нима мислиш, че толкова обича тези виктроли? Така си осигурява усамотението, от което има нужда от време на време, както всички хора. А когато си отида, дете, пускай виктролата. Пускай я и си мисли за мен. Вероятно ще мога да я чуя, вероятно ще дойда при теб, вероятно валсът ще проникне в мрака и ще ме върне към мен самия и към теб.
— Жулиен, защо го наричаш зъл? У дома винаги са казвали, че духът в тази къща се подчинява на твоите команди. Тобиас каза това на Уокър. Казаха го и на мен, когато ми обясниха, че Кортланд е мой баща. Лашър бил магическият слуга на Жулиен и Мери Бет, който изпълнявал всяко тяхно желание.
Той поклати глава и заговори на фона на една неаполитанска песен.
— Той е зъл, запомни това, той е най-страшното зло, но сам не го знае. Кажи пак онова стихотворение. Кажи го.
Древната Евелин мразеше да казва стиховете. Те излизаха от нея, сякаш тя самата бе някаква виктрола и някой слагаше невидимата игла — думите излизаха и тя не знаеше какво означават. Думи, които плашеха Жулиен, плашеха и племенницата му Карлота, думи, които Жулиен повтаряше непрекъснато.
Колко жизнен изглеждаше, бялата му къдрава коса все още беше гъста, очите му — ясни и фиксирани в нея. С възрастта нито слухът, нито зрението му отслабнаха. Дали многото му любови го запазиха така млад? Вероятно. Той сложи сухата си мека длан върху нейната ръка и я целуна по бузата.
— Скоро и аз ще умра, като всички останали, и нищо няма да може да се направи.
О, скъпоценна година, скъпоценни месеци.
А как дойде при нея, колко млад беше в онова видение. Как чу гласа му да долита до нейния прозорец. Как стоеше в дъжда, весел, красив и лъчезарен, гледаше я и държеше юздата на коня си. Au revoir, ma cherie.
После дойдоха и мимолетните образи, които се заредиха толкова бързо, сякаш бяха просто проблясъци на крушка. Жулиен в кола. Жулиен на гробището на погребението на Анта. Вероятно всички бяха измислени. Но бе сигурна, че го видя за един скъпоценен миг на погребението на Стела.
Затова ли тя говори така на Карлота, обвиняваше я открито, докато стояха заедно сред гробовете?
— Ти знаеш за музиката, нали? — беше я попитала Евелин, треперейки, когато започна словесната си атака, подпалена от омраза и от мъка. — Трябваше ти музиката. Когато оркестърът засвири силно, Лайънъл можеше да иде при Стела и да я застреля. А мъжът така и не разбра, нали? Ти използва музиката, за да го разсееш, нали? Ти знаеш този номер. Жулиен ми каза за него. Ти си измамила мъжа с музиката. Ти уби сестра си, ти!
— Махни се от мен, вещице! — бе казала Карлота, кипнала от ярост. — Ти и всички като теб!
— О, но аз знам! Брат ти е в усмирителна риза, да, но убийцата си ти! Ти го накара. Ти използва музиката, ти знаеше този номер.
Беше събрала всичките си сили, за да изрече тези думи, но любовта й към Стела го изискваше. Стела. Евелин си бе легнала сама в леглото в апартамента във Френския квартал, държеше една рокля на Стела и плачеше. А перлите, не, те никога нямаше да намерят перлите на Стела. След смъртта й тя се бе обърнала навътре в себе си и вече никога нямаше да посмее да пожелае нещо отново.
— Щях да ти ги подаря, патенце — бе казала Стела за перлите. — Знаеш, че искам да го направя, но Карлота ще вдигне голяма кавга! Тя ми постави ултиматум — не мога да раздавам наследствени бижута и други такива! Ако някога разбере за виктролата — че Жулиен е дал грамофона на теб — ще ти го вземе. Тя си е същински бирник. Това трябва да работи в ада, сигурна съм, че никой няма да успее да се измъкне от чистилището по погрешка, всеки ще получи своя дял от пламъците и сярата. Тя е звяр. Може и да не се видим скоро, патенце, може да избягам с онзи мъж от Таламаска в Англия.
— Нищо добро няма да излезе от това! — каза Евелин. — Страх ме е.
— Танцувай тази вечер. Забавлявай се, хайде. Не можеш да носиш моите перли, ако не танцуваш.
Това бе последният им разговор. О, какъв ужас бе да гледа как кръвта й се разлива по гладкия под.
След време Евелин бе отговорила на Карлота, че перлите наистина са били у нея, но тя ги е оставила в къщата онази нощ. Повече не отговаряше на никакви въпроси, свързани с тях.
През десетилетията и други я питаха за това. Дори Лорън дойде по едно време и попита:
— Тези перли са безценни. Не помниш ли какво стана с тях?
Дори младият Райън, любимият на Джифорд, любим и на нея самата, дори той бе принуден да повдигне тази неприятна тема.
— Древна Евелин, леля Карлота няма да се примири за тези перли. — Добре поне, че Джифорд не си каза мнението, въпреки че изглеждаше доста нещастна.
Е, ако не беше заради Джифорд, безценните перли щяха да си останат в стената завинаги. Джифорд, Джифорд, Джифорд, госпожица Порядъчност, госпожицата, която си вреше носа навсякъде! Но перлите пак бяха в стената, нали така? Това беше хубавото. Точно сега те пак бяха в стената.
Още една причина да продължи напред, да върви бавно, да върви уверено. Перлите също бяха горе и сигурно трябваше да бъдат дадени на Мона, защото Роуан Мейфеър беше изчезнала и можеше да не се върне.
Колко много от къщите по този дълъг булевард бяха изчезнали. Тъжно, наистина тъжно. Какво можеше да замени една великолепна къща, с красиви орнаменти, весели капаци и овални прозорци? Не и това, не и тези жалки сгради от цимент и лепило, тези отвратителни малки квартирки, построени за средната класа, сякаш тя се състоеше предимно от глупаци.
Виж, Мона разбираше това. Веднъж бе казала съвсем равнодушно, че модерната архитектура е истински провал. Трябва само да се огледаш наоколо, за да го разбереш. Затова хората обичат старите къщи.
— Сигурно знаеш, Древна Евелин, че вероятно от 1860-а до 1960-а са построени и съборени най-много къщи в цялата история на човечеството. Помисли само за градовете в Европа. Къщите в Амстердам датират още от седемнайсети век. А след това си представи Ню Йорк. Почти всяка постройка на Пето авеню е построена наскоро; почти няма къща, която да е останала на тази улица от миналия век. Може би само сградата «Фрик», за друга не мога да се сетя. Разбира се, аз съм била в Ню Йорк само с Джифорд, а тя не си пада много по разглеждане на стари сгради. Тя си мисли, че отиваме там да пазаруваме, и това и правим.
Евелин се бе съгласила, въпреки че не го каза. Всъщност Евелин бе съгласна с Мона по всички въпроси, макар че никога не го показваше.
Мона разговаряше с нея много преди компютърът да я завладее напълно. Използваше прабаба си като резонатор и Древната Евелин никога не трябваше да й казва каквото и да било. Мона можеше да води дълги разговори сам-самичка и да преминава с огромен плам от една тема на друга. Мона беше нейното съкровище и сега, когато Джифорд вече я нямаше, тя щеше да разговаря с Мона. Вече можеха да си стоят сами и да слушат грамофона. И да вземат перлите. Да, тя щеше да ги сложи на врата на Мона.
Ето го отново — това извратено, ужасно облекчение. Нямаше я вече Джифорд, с изтерзаната си физиономия, изплашените очи, с шепненето за съвест и порядъчност. Нямаше я вече Джифорд да гледа със смъртен ужас разрухата на Алисия, нямаше я вече Джифорд да надзирава всички тях.
Беше ли се променил булевардът? Да, тя със сигурност скоро щеше да стигне до ъгъла с Вашингтон, но тук имаше толкова много нови сгради, че й беше трудно да се ориентира.
Животът беше станал много шумен. Животът беше станал груб. Боклукчийските коли ревяха силно, докато поглъщаха лакомо сметта. Камиони тракаха по улицата. Човекът, който продаваше банани, вече го нямаше, сладоледаджията също. Вече не минаваха коминочистачи. Старата жена не излизаше да продава боровинки. Лаура Лий умря в мъки. Деидре полудя, а после дъщеря й, Роуан, си дойде у дома и закъсня само с ден да види майка си жива. А онзи ужас, който се случи на Коледа и за който никой не искаше да говори… Роуан Мейфеър беше изчезнала.
Ами ако Роуан и новият й съпруг бяха открили грамофона и плочите? Не, Джифорд каза, че не са. Джифорд бдеше. Джифорд сигурно щеше да им ги отнеме отново, ако трябваше.
Скривалището на Джифорд навремето беше на Стела. Само Джифорд знаеше за него, защото Евелин й го показа. Колко глупаво от нейна страна, защо бе прахосала дори една приказка, дори една песен или рима заради Джифорд и Алисия. Те бяха просто брънки от веригата, а Мона беше бижуто.
— Те няма да ги намерят, Древна Евелин, прибрах перлите в тайника в библиотеката. Виктролата също. Всичко ще си е там, на сигурно място, завинаги.
Та значи Джифорд, тази префърцунена Мейфеър, бе отишла в онази мрачна къща и бе скрила нещата сама. Дали бе видяла мъжа при това потайно приключение?
— Никога няма да ги открият. Ще изгният заедно с къщата — каза Джифорд. — Знаеш това. Сама ми показа тайника, когато бяхме в библиотеката.
— Лъжеш, проклето дете! — Но наистина бе показала тайника на малката Джифорд в следобеда, когато бе погребението на Лаура Лий. Тогава Карлота за последен път отвори къщата за роднините.
През 1960-а Деидре вече беше много болна и бе изгубила бебето си — Роуан. А после се върна за доста дълго в болницата. Кортланд бе мъртъв от година.
Карлота винаги бе съжалявала Лаура Лий. Съжаляваше я, защото е дъщеря на Евелин. А когато Милата Мили и Бел помолиха Карлота да приемат роднините в къщата, тя погледна тъжно Евелин. Опитваше се да я мрази, но всъщност й беше много мъчно за нея, защото бе погребала дъщеря си и защото вероятно самата тя се бе погребала жива от деня на смъртта на Стела.
— Доведи семейството тук — бе казала Милата Мили и Карлота не посмя да й противоречи.
— Да, наистина — настоя Бел, защото знаеше, че Лаура Лий е дете на Жулиен. Всички знаеха. — Да, наистина — каза Бел, сладката Бел. — Всички ще дойдем тук, цялото семейство.
Защо беше отишла? Не знаеше. Може би за да види отново къщата на Жулиен. Може би защото искаше някак да се вмъкне в библиотеката и да види дали перлите са още там, дали някой не ги е намерил.
Когато всички се събраха и започнаха да си говорят тихо за бедната страдаща Лаура Лий и горките малки Джифорд и Алисия, и за останалите скърби, които ги бяха сполетели, Евелин хвана Джифорд за ръка и я отведе в библиотеката.
— Спри да плачеш за майка си — каза й тя. — Тя е на небето. Ела тук сега, ще ти покажа едно скришно място. Ще ти покажа нещо много красиво. Имам една огърлица за теб.
Джифорд избърса очите си. След смъртта на майка си тя като че си остана някак зашеметена и това премина чак след много години — когато се омъжи за Райън. Но тогава Евелин още имаше надежди за нея. В следобеда на погребението на Лаура Лий още имаше много надежда за всичко.
Всъщност трябваше да признае, че Джифорд имаше добър живот, въпреки че сама се опитваше да го съсипе. Все пак тя наистина обичаше Райън, имаше красиви деца, обичаше и Мона, толкова, че да я остави на мира, въпреки че Мона я плашеше до смърт.
Смърт. Джифорд бе мъртва. Не, това не беше възможно. Трябваше да е Алисия. Всичко бе объркано. Конете бяха спрели на грешната порта. Дали Жулиен бе предвидил това?
Боже, сякаш беше вчера — погребението на Лаура Лий. Помисли си отново за библиотеката — прашна и занемарена. Жени говореха в съседната стая.
Евелин бе завела малката Джифорд до библиотечния шкаф и избута няколко книги настрани. Извади дългия наниз перли.
— Сега ще отнесем това у дома. Крия ги от трийсет години, от деня, в който Стела бе убита в салона. Карлота така и не ги намери. А тези снимки са на Стела и мен. Ще взема и тях. Някой ден ще ги дам на теб и на сестра ти.
Джифорд се залюля леко на пети, втренчена с изумление в дългата перлена огърлица.
Евелин почувства огромно задоволство, че е надвила Карлота, че е опазила тези перли, когато всичко останало изглеждаше загубено. Огърлицата и музикалната кутия — нейните съкровища.
— Какво искаш да кажеш, че си имала любов с жена? — попита я Джифорд след много време, когато седяха на верандата и говореха на фона на шума от оживения булевард.
— Да, точно така, любов с жена. Искам да кажа, че съм целувала жена по устата и съм смукала гърдите й, че съм се спускала надолу и съм пъхала език между краката й, вкусвала съм я и съм я обичала, потъвала съм в нея!
Джифорд бе шокирана и уплашена. Дали се бе омъжила девствена? Да, много вероятно. Ужасно нещо, девствено момиче. Въпреки че ако някой е способен да извлече полза от това, вероятно това бе Джифорд.
О, ето го и Вашингтон авеню. Да. Без съмнение. Цветарският магазин бе още тук, което означаваше, че тя може да изкачи внимателно няколкото стъпала и да поръча сама цветя за скъпото й момиче.
— Какво направи с моите съкровища?
— Не говори тези неща на Мона!
Древната Евелин се взираше объркана в цветните пъпки, струпани до стъклото, сякаш бяха в затвор, чудеше се къде да изпрати цветята за Джифорд. Нали тя бе умряла.
О, скъпата ми…
Знаеше какви цветя да поръча. Знаеше какви цветя обичаше Джифорд.
Нямаше да я донесат в дома й за бдението. Със сигурност. Не и в Метаир. Никога не биха направили такова нещо. Сигурно тялото й вече е напудрено и гримирано в някой студен погребален дом.
— Не позволявайте да ме слагат в лед на такова място — бе казала Евелин след погребението на Деидре миналата година, когато Мона започна да разказва цялата история. Как Роуан Мейфеър дошла от Калифорния, за да се наведе над ковчега и да целуне мъртвата си майка. Как Карлота се люлеела мъртва в стола на Деидре още същата нощ, сякаш е искала да умре заедно с нея и оставила горката Роуан Мейфеър от Калифорния сам-сама в пълната с призраци къща.
— О, времена, о, нрави! — възкликна Мона, протегна напред тънките си бледи ръце, разлюля дългата си червена коса наляво-надясно и добави: — Та това е по-лошо и от смъртта на Офелия.
— Не, не мисля — отвърна Древната Евелин. Защото Деидре бе изгубила разсъдъка си още преди години и ако онази лекарка от Калифорния, Роуан Мейфеър, имаше малко ум, щеше да си дойде у дома много по-рано и да настоява да разбере защо са дрогирали и наранявали майка й. Не, нищо добро нямаше да дойде от това калифорнийско момиче. Затова Евелин никога не покани Роуан в къщата на Амелия стрийт. Беше я виждала само веднъж, на сватбата й, когато тя вече не беше жена, а някакво свещено създание за цялото семейство, облечено в бяло и с искрящия зелен смарагд на шията.
Беше отишла на сватбата не защото Роуан Мейфеър, наследницата на завещанието, се омъжваше за някакъв мъж на име Майкъл Къри в църквата «Светата дева», а защото Мона щеше да е шаферка и искаше тя да дойде, да седне на пейката и да й кимне, когато мине по пътеката.
Толкова й беше трудно да влезе в къщата след всички тези години и да я види отново красива, както по времето на Жулиен. Да види щастието на доктор Роуан Мейфеър и невинния й съпруг, Майкъл Къри. Той приличаше на някое от ирландските момчета на Мери Бет — огромен и мускулест, много искрен и мил по някакъв безцеремонен и невеж начин, въпреки че беше образован, така казваха, макар да бил роден в бедния квартал и баща му бил пожарникар.
«О, толкова прилича на момчетата на Мери Бет», помисли си Евелин тогава. Но общо взето, само това помнеше от сватбата, от дъщерята на Деидре. Отведоха я оттам рано, защото Алисия вече бе твърде пияна, за да остане. Евелин нямаше нищо против. Както винаги, седна до леглото на Алисия, прехвърляше броеницата си, мечтаеше и тананикаше мелодиите, които Жулиен все пускаше в стаята си на тавана.
А булката и младоженецът танцуваха в двойния салон. Виктролата бе скрита в стената зад библиотеката и никой не успя да я намери. Тя самата не мислеше за нея, иначе вероятно щеше да иде да я види, докато другите пееха, пиеха и се смееха. Може би под онзи покрив тя щеше да може да навие отново грамофона и да извика: «Жулиен», а той да се появи на сватбата като неочакван гост!
Но тогава дори не се сети за грамофона. Беше твърде притеснена да не би Алисия да се спъне.
Късно същата нощ Джифорд се качи в стаята на Алисия на Амелия стрийт. Сложи ръка на рамото на Древната Евелин и й каза много мило:
— Радвам се, че дойде на сватбата. Ще ми се да излизаш малко по-често. — А после я попита: — Не отиде до тайника. Нали не си им казала?
Древната Евелин не си направи труда да отговори.
— Роуан и Майкъл ще бъдат щастливи! — Джифорд я целуна по бузата и излезе. Стаята смърдеше на алкохол. Алисия стенеше също като майка си, решена да умре на всяка цена.
Вашингтон авеню. Да, наистина беше тук. Ето я и къщата в стил кралица Ана с белите плочи на покрива. Май само тя бе останала от къщите в четирите ъгъла, да, точно така. Но пък си беше същата, съвсем същата.
А, да, цветарницата. Щеше да купува цветя, нали така? За скъпото й момиче, за скъпото й…
Но виж, невероятно нещо. Един дребен млад мъж с очила се бе появил на прага на цветарницата и май й говореше нещо. Ще трябва да се вслуша, за да го чуе, на булеварда е много шумно.
— Древна Евелин. Ти ли си? Едва те познах. Какво правиш тук, така далеч от дома. Влизай. Нека се обадя на внучката ти.
— Внучката ми е мъртва — рече тя. — Не можеш да й се обадиш.
— Да, госпожо. Съжалявам. Да, знам. — Той отиде до края на малкия портик. Не, не беше много млад, сега виждаше. Познаваше го, нали?
— Съжалявам за госпожица Джифорд, мадам. Получавам поръчки за цветя вече цяла сутрин. Имах предвид да се обадя на госпожица Алисия да дойде и да ви отведе у дома.
— Явно нищо не знаеш, щом мислиш, че Алисия може да дойде да ме отведе. Няма що! — Но защо говори? Защо изобщо говори с него? Нали беше зарязала тези глупости още преди много време. Днес явно се държеше като откачена, щом бе започнала да бърбори така отново.
Ама как се казваше този човек? И какво, за бога, й говореше сега? О, да, щеше да си спомни, ако се понапъне, кой е той и къде го е виждала последно, или напоследък, сигурно е идвал да достави цветя или пък й е помахал някоя вечер, докато се е разхождал покрай къщата й, но защо да си спомня изобщо такива глупости? Това си беше като да следваш нишката към входа на лабиринта. Каква досада! Абсолютна досада!
Младият мъж слезе по стълбите.
— Древна Евелин, искаш ли да ти помогна да влезеш? Днес си много красива, брошката ти е хубава.
«Да, сигурна съм, помисли си тя мечтателно, само че скрита в тялото на старица». Но защо да казва това, защо да обижда човека, този незначителен човек, нищо че беше плешив и анемичен? Тя вече не помнеше откога, от колко време е старица! Защото старостта й като че бе дошла малко след раждането на Лаура Лий. Докато разхождаше бебето с ракитената количка по тази улица, после завиваше и се връщаше покрай гробището. Може още тогава да е била стара.
— А ти откъде знаеш, че внучката ми е мъртва? Кой ти каза? — Това беше изумително. Тя самата вече не беше сигурна как бе узнала.
— Мистър Фийлдинг се обади. Каза да изпълним залата с цветя. Плачеше по телефона. О, боже, колко тъжно. Съжалявам. Госпожо Евелин, наистина съжалявам. Никога не знам какво да кажа в такива случаи.
— Но си длъжен да знаеш, нали продаваш цветя на хората. За мъртвите сигурно се продават повече цветя, отколкото за живите. Трябва да се научиш и да запомниш няколко мили фрази, които да казваш. Хората очакват това от теб, нали така?
— Но какво говорите, мадам?
— Виж, млади човече, който и да си. Сега ще ми продадеш цветя за моята внучка Джифорд. Ще направиш един венец от бели гладиоли, червени рози и лилии, ще сложиш и панделка. На нея да пише: «На моята внучка!». Чуваш ли? Това е всичко. Ама да го направиш голям и хубав, да го сложат до ковчега. А той къде ще е, между другото. Братовчедът Фийлдинг имаше ли акъл да каже? Или от теб се очаква да разнасяш цветята по погребалните къщи, докато откриеш къде е?
— Ще бъде в Метаир, госпожо. И други се обадиха.
Какво ще бъде в Метаир? Какво? Какво говори тоя човек? Един огромен камион подскачаше и трещеше по пресечката надолу към Карондолет. Ужас! Виж ги само и онези постройки там! Господи, значи са срутили старите красиви къщи, идиоти. Заобиколена съм от идиоти.
Тя посегна да оправи прическата си. Младият мъж я дърпаше за ръката. «Махай се от мен», каза му тя, или поне се опита да му го каже. Та за какво говореха? Не, не знаеше. Какво изобщо правеше тук? Не я ли беше попитал и той това?
— Нека ви кача в едно такси, да ви откара у дома. Или пък ще ви закарам сам.
— Не, няма — отсече тя и докато гледаше цветята зад витрината, си спомни. Беше тръгнала, просто минаваше оттук, за да завие от булеварда и да продължи към Гардън Дистрикт, а после към гробището. Това й беше любимият маршрут за разходка. Обичаше да гледа гробницата на Мейфеър, когато минаваше покрай портите, а и «Мястото на Командора» беше още там. Тя виждаше сенника му чак оттук. Преди колко години за последно бе вечеряла там! Разбира се, Джифорд все я молеше да я заведе.
Обяд в «Командора» с Джифорд и с Райън — това порядъчно момче със срамежливо лице. Трудно беше да повярваш, че такова дете може да е Мейфеър, и то правнук на Жулиен. Но малко по-малко Мейфеър бяха изличили този срамежлив израз от лицето му. Джифорд винаги си поръчваше ремулада от скариди и никога не накапваше със сос шала си или блузата.
Джифорд. Нищо не можеше да се случи с Джифорд.
— Млади човече — рече тя.
Той вървеше до нея и я държеше за ръката със смущение, превъзходство, объркване, с гордост.
— Какво стана с моята внучка? Кажи ми. Какво ти каза Фийлдинг? Толкова съм объркана. Не си мисли, че съм някаква склеротичка и ми пусни ръката. Нямам нужда от теб. Попитах те какво се е случило с Джифорд Мейфеър?
— Не знам със сигурност, госпожо — отвърна той. — Намерили я на пясъка. Била изгубила много кръв, някакъв кръвоизлив май. Но не знам повече. Била мъртва, когато я закарали в болницата. Това е, съпругът й сега отива там, за да разбере всичко.
— Е, разбира се, че ще иде — рече тя и отскубна ръката си от неговата. — Нали ти казах да ме пуснеш!
— Страхувам се да не паднеш, Древна Евелин. Никога не съм те виждал така далеч от дома ти.
— Какво говориш, синко? Та това са само осем пресечки. Навремето често се разхождах насам. На ъгъла на «Притания» и «Вашингтон» имаше малка дрогерия. Спирах там да купя сладолед за Лаура Лий. Моля те, пусни ми ръката!
Той изглеждаше съсипан, наранен, сразен и тъжен. Горкото същество. Но когато си стар и слаб, ти остава само авторитетът, а и той може да се срине само за миг. Ако сега паднеше, ако краката я подведяха — не, няма да позволи това!
— Е, Бог да те благослови, синко, ти си сладко момче. Не исках да те обиждам, но, моля те, не ми говори сякаш съм малоумна, защото не съм. Ела с мен да пресека «Притания». Много е широка. После се връщай и започвай да подреждаш цветята за скъпото ми момиче. Нали? А откъде знаеш коя съм, ако мога да попитам?
— Нося ви цветя за рождения ден, госпожо, много цветя, всяка година. Знаете името ми. Казвам се Ханки. Не ме ли помните? Махам ви всеки път, щом мина покрай портата.
Не беше изречено с укор, но той вече беше още по-подозрителен и твърде склонен да се задейства — да я вкара в някое такси или дори по-лошо. Да иде да се обади на някого да я отведе, защото бе повече от очевидно, че тя не е способна да направи обратния преход сама.
— О, да, Ханки, помня те, разбира се. Помня те много добре. — Колко доволен беше. Точно това бе най-влудяващото и дразнещото в старостта. Ако успееш да събереш две и две, хората започват да ръкопляскат от възторг! Да, да ти ръкопляскат. Така си беше. Жалка работа. Разбира се, че помнеше Хари. Той й носеше цветя от години. Или онзи беше друг Хари? Господи, Жулиен, защо живях толкова дълго? Защо? Какво съм сторила?
Ето я и бялата стена на гробището.
— Хайде, млади Ханки, бъди добро момче и ме преведи през улицата. Трябва да вървя — рече тя.
— Древна Евелин, моля те, нека те откарам у дома. Нека се обадя на зет ти.
— На онзи пияница ли, глупако? — Тя рязко обърна лице към него. — Ще те халосам с ей тоя бастун! — Засмя се на тази мисъл въпреки себе си. Той също се засмя.
— Но, госпожо, не сте ли изморена? Не искате ли да си починете? Елате в цветарницата да поседнете.
Изведнъж тя се почувства твърде изтощена, за да изрече и дума повече. Защо изобщо говореше? Те никога не слушат.
Закова се на ъгъла и се опря на бастуна и с двете ръце. Втренчи се надолу към зеления коридор на Вашингтон авеню. Най-прекрасните дъбове в града, нижеха се чак до реката. Дали да се откаже? Нещо изобщо не беше наред, изобщо, а и накъде беше тръгнала? Господи боже, не можеше да си спомни.
Един стар белокос джентълмен стоеше срещу нея, дали беше на нейната възраст? Усмихваше й се. Усмихваше й се и й махаше да продължи. О, какво конте беше само! И то на тези години. Досмеша я от цветните му дрехи — жълтия копринен пояс! Господи, това беше Жулиен! Жулиен Мейфеър! Връхлетя я огромен, приятен шок, тя го почувства с цялото си лице — сякаш някой я бе докоснал със студена кърпа и я бе събудил. Виж го само! Жулиен! Маха й да продължава.
След миг той изчезна, просто изчезна, заедно с жълтия пояс и всичко останало. Както изчезваше винаги — така упорито мъртъв, така откачено мъртъв, така объркващо мъртъв! Но тя си спомни всичко. Мона беше в онази къща. Джифорд бе умряла от загуба на кръв, а тя трябваше да иде на Първа улица. Жулиен знаеше, че тя трябва да продължи. Това й беше достатъчно.
— Ти си му позволила да те докосва! — беше възкликнала Джифорд, Сиси се смееше подигравателно, като глупачка.
— О, аз обожавах това.
Само да можеше да го каже и на Тобиас и Уокър. Няколко нощи преди Лаура Лий да се роди, тя отключи вратата на тавана и отиде сама в болницата. Старците така и не разбраха чак докато бебето не се роди и вече бе на сигурно място, в прегръдките й.
— Виждаш ли какво е направил онзи кучи син? — изкрещя Уокър. — Той сее вещерското си семе! Това също е вещица!
Колко крехка беше Лаура Лий. Тя ли беше вещерското семе? Ако да, тогава само котките го бяха узнали. Как само се скупчваха около нея, извиваха гърбове и се търкаха в тъничките й малки крака. Лаура Лий с вещерския пръст, който обаче не предаде на Алисия или Джифорд, слава богу!
Светофарът светна зелено.
Древната Евелин започна да пресича улицата. Младият мъж не спираше да говори, но тя не му обръщаше внимание. Вървеше покрай варосаните стени, близо до тихите, невидими, порядъчно погребани мъртъвци. Когато стигна до портите в средата на пресечката, младият Ханки Цветарят беше изчезнал. Тя нямаше намерение да се обръща да види какво прави или къде се е дянал, нито дали не търчи към цветарницата си, за да се обади на семейния патрул. Спря пред портите на гробището. Виждаше върха на гробницата на Мейфеър в средата на алеята. Познаваше всички в нея, можеше да почука по камъка и да каже: «Здравейте, мили мои».
Джифорд нямаше да бъде погребана там, о, не. Джифорд щеше да бъде погребана в Метаир. При «Мейфеър от кънтри клуба». Винаги ги наричаше така, дори по времето на Кортланд, а не започна ли точно той да нарича така децата си? Кортланд, който веднъж бе прошепнал в ухото й: «Дъще, обичам те!», така бързо, че останалите Мейфеър от кънтри клуба да не го чуят.
Джифорд, скъпа моя.
Тя си представи Джифорд с нейния хубав червен вълнен костюм и бялата блуза с мека копринена панделка на врата. Джифорд носеше ръкавици, но само когато шофираше. Слагаше ги много внимателно. Да, бяха кожени, с цвят на карамел. Сега изглеждаше по-млада от Алисия, въпреки че не беше. Но се грижеше за себе си, поддържаше се, обичаше хората.
— Не мога да остана за Марди Грас тази година — каза им тя. — Просто не мога. — Бе дошла да им съобщи, че заминава за Дестин.
— Е, надявам се, че не очакваш да приема всички тук! — изкрещя в отговор Алисия. Беше в паника. Хвърли ядосано списанието на верандата. — Не, не мога. Не мога аз да обера всичко. Не, няма. Ще заключа къщата. Не съм добре. А баба Евелин само си седи ли, седи. Къде е Патрик? Не, трябва да останеш тук и да ми помогнеш. Защо не направиш нещо с Патрик? Не знаеш ли, че вече пие от сутринта? Къде е Мона? По дяволите, Мона е излязла, без да ми каже. Винаги го прави. Някой трябва да обуздае това момиче. Намерете ми Мона! Ще заковеш ли проклетите прозорци, преди да тръгнеш?
Джифорд запази спокойствие.
— Тази година всички ще отидат на Първа улица, Сиси. От теб не се иска нищо, без значение какво си си наумила.
— О, как може да си толкова зла. Нима дойде тук, за да ми кажеш това? Ами Майкъл Къри? Казват, че едва не умрял в деня на Коледа, мога ли да попитам защо ще дава парти? — Алисия вече трепереше от раздразнение и яд пред лудостта на живота, пред липсата на логика в нещата, от угрозата, че някой може да очаква нещо от нея. Все пак нали тя се самоубиваше малко по малко само и само да се предпази от това, от всички отговорности, които някога ще й се наложи да поеме? Колко още алкохол да изпие?
— Значи тоя Майкъл Къри едва не се удави и какво пра ви? Организира парти? Не знае ли, че жена му изчезна! Тя може и да е мъртва! Що за човек е тоя откачен! А и кой, по дяволите, му каза, че може да живее в тази къща! Какво ще правят сега със завещанието! Ами ако Роуан Мейфеър не се върне никога! Върви, върви в Дестин. Защо да ти пука? Остави ме тук. Няма значение! Върви по дяволите!
Напразен гняв, напразни думи, неискрени, винаги неискрени. Имаше ли случай Алисия да е говорила направо или пък честно през последните двайсет години? По-скоро не.
— Те искат да се съберат на Първа улица, Сиси, това не е моя идея. Аз заминавам. — Гласът на Джифорд бе така тих, че Алисия дори не я чу. Това бяха последните думи, които щеше да чуе от сестра си. О, скъпа моя, скъпа моя, наведи се да ме целунеш отново, целуни ме по бузата, подръж ми ръката, дори и с тези меки кожени ръкавици, обичах те, милата ми, моето внуче, каквото и да говорех. Наистина, обичах те.
Джифорд.
Колата на Джифорд потегли, а Алисия излезе на верандата и започна да проклина. Боса и гола. Ритна списанието.
— Е, значи тя просто си тръгна. Просто си тръгна. Не мога да повярвам. Просто си тръгна. Какво се очаква да направя сега?
Древната Евелин не каза и дума. Да говориш на пияница, е все едно да пишеш по вода. Думите се разтварят в празнотата, в която пияницата чезне. Нима пияните не са по-зле дори от призраците?
Джифорд все се опитваше. Джифорд беше Мейфеър. Джифорд беше обичана, да, тормозеха я, но я обичаха.
Малко момиченце със съвест, застанало пред библиотеката.
— Но можем ли просто така да вземем тези перли?
Обречено бе това поколение — децата Мейфеър във време на наука и психология. По-добре да бяха живели във времето на кринолините, каляските и магиите. Нашето време изтече. Жулиен го знаеше.
Но Мона не бе обречена, нали? Тя беше съвременна вещица, в крак с времето. Мона, седнала пред компютъра, дъвче дъвка и пише по клавиатурата по-бързо от всеки във вселената.
— Ако имаше олимпиада по писане на компютър, аз щях да я спечеля. — А и всичките онези схеми и графики на екрана. — Виж. Това е родословното дърво на Мейфеър. Знаеш ли какво открих?
Жулиен бе казал, че изкуството и магията накрая ще победят. Беше ли компютърът изкуство и магия? Дори сиянието на екрана в тъмното и онази малка гласова кутийка в него, която Мона бе програмирала да казва със зловещ равен глас: «Добро утро, Мона. Говори твоят компютър. Не забравяй да си измиеш зъбите.» Беше направо плашещо да видиш как стаята на Мона оживява в осем сутринта и компютърът говори, кафеварката гъргори и свисти, микровълновата фурна започва да подгрява кифлите с едно малко избибитване, а телевизорът започва да предава новините по Си Ен Ен.
— Обичам да научавам веднага новините — каза Мона. Момчето, което разнасяше вестниците, се бе научило да хвърля «Уолстрийт Джърнъл» чак на верандата на втория етаж, пред нейния прозорец.
Мона, да намери Мона.
Да намери Мона, вървеше по «Честнът». Беше стигнала толкова далеч.
Бе време да прекоси Вашингтон авеню. Трябваше да пресече на светофара, но тогава може би нямаше да види Жулиен. Всичко се нареждаше. Сутринта беше тиха и безлюдна, спокойна. Дъбовете превръщаха улицата в катедрала. Ето я и старата пожарна, някак изоставена. Бяха ли си отишли пожарникарите? Но тя беше извън нейния маршрут. Трябваше да тръгне надолу по «Честнът», а там тротоарите бяха хлъзгави, имаше камъни. Може би е най-добре да върви по самата улица, покрай паркираните коли, както правеше преди години. По-добре, отколкото да се подхлъзне и да падне. По тези улици колите се движеха бавно.
Ето го — зелен и красив като Рая. Гардън Дистрикт.
Колите я изчакаха да стигне до тротоара и после профучаха шумно зад гърба й. Да, ще поеме по улицата. Дори тук имаше боклук от Марди Грас. Срамота!
Защо никой не бе излязъл да помете тротоара? Изведнъж се натъжи, че сама не бе сторила това тази сутрин, както възнамеряваше. Бе решила да излезе навън. Обичаше да мете. Отнемаше й цяла вечност. Алисия слизаше и крещеше: «Влизай вътре!», но тя метеше ли, метеше.
— Госпожице Евелин, но вие метете вече от часове — казваше Патриша.
Да, защо не? Нима листата спират дори за миг да падат? Винаги когато наближаваше Марди Грас, тя си мислеше колко ще е хубаво да мете след това. Толкова много боклук. Ще мете, мете.
Само че тази сутрин нещо й попречи да вземе метлата. Какво беше то?
Гардън Дистрикт беше съвсем тих. Сякаш никой не живееше тук. На шумния булевард беше по-добре. На булеварда никога не си сам; дори късно през нощта прозорците светят и хвърлят весело жълто сияние към витрините. Можеш да излезеш и в най-студените и мрачни утрини, да застанеш на ъгъла и да гледаш как минават колите или как пресича някой пешеходец, или пък как някоя кола пълзи съвсем бавно, защото в нея има млади хора, които се смеят и си говорят, потайни, но щастливи.
Тя продължаваше да върви. И тук бяха разрушили някои от старите къщи. Вероятно наблюденията на Мона бяха истина… за какво се отнасяха — май нещо за архитектурата. Да, поразителна липса на въображение. Конфликт между наука и въображение. «Недоразумение — бе казала Мона — при връзката между форма и функция.» Някои форми успяват, други се провалят. Всичко е форма. Мона бе казала това. Мона щеше да обикне Жулиен.
Излезе на Трета улица. Оставаше й още малко. Тези улички се пресичаха бързо. Тук нямаше никакво движение и хората още не се бяха събудили. Тя вървеше сигурно по асфалта, който искреше на слънцето. По него нямаше коварни цепнатини, нито дупки.
Жулиен, защо не се върнеш? Защо не ми помогнеш? Защо все се шегуваш? Господи, Жулиен. Сега мога да пусна грамофона в библиотеката. Никой вече не може да ме спре, освен Майкъл Къри, този сладък мъж, и Мона. Мога да пусна грамофона и да изрека името ти.
О, какъв хубав аромат, цъфнал лигуструм. Беше го забравила. Господи, ето я и къщата, какъв цвят само. Не я беше виждала така цветна, така ярка, сиво-виолетова, със зелени капаци, а оградата отново чисто черна.
О, тя беше реставрирана! Колко хубаво нещо е сторил Майкъл Къри.
А там, на горната веранда стоеше той и я гледаше. Майкъл Къри. Да, той беше.
Облечен с много намачкана пижама и отворен халат. Пушеше цигара. Приличаше на Спенсър Трейси, едър ирландец, груб, само дето косата му беше черна. Хубав мъж с гъста черна коса. Очите му сини ли бяха? Така изглеждаше.
— Здравей, Майкъл Къри — каза тя. — Дойдох да те видя. Трябва да говоря с Мона Мейфеър.
Господи, как се стресна само. Колко притеснен изглеждаше. Но тя пропя ясно и звънко:
— Знам, че Мона е вътре. Кажи й да излезе.
Ето я и нея, съненото й момиче, с бяла нощница, прозява се и се протяга както правят децата, сякаш никой не ги държи отговорни за нищо.
Те стояха там, сред върховете на дърветата зад черните перила и в този миг Евелин разбра какво се е случило — бяха спали заедно. Господи боже, Джифорд й бе споменала, че Мона е «тръгнала по пътя», така да се каже, че трябва да бъде надзиравана, че това дете изобщо не търси грамофона, а някой, който много прилича на ирландските момчета на Мери Бет. Съпруга на Роуан Мейфеър, Майкъл Къри.
Изведнъж й се дощя да се смее ли, смее.
Както би казала Стела: «Какъв скандал!».
Но Древната Евелин беше уморена. Стискаше черната пречка на оградата и щом сведе глава, с облекчение чу, че голямата входна врата се отваря и нечии боси крака шляпат по верандата. Не можеше да сбърка тази лека походка. Чак когато видя Мона да стои там, осъзна какво трябваше да й съобщи.
— Какво има, Древна Евелин? — попита тя. — Какво се е случило?
— Ти нищо ли не видя, дете? Не я ли чу да вика името ти? Помисли си, скъпа моя, преди да ти кажа. Не, не е майка ти.
Малкото личице на Мона като че се сгърчи и се обля в сълзи. Тя отвори портата, като бършеше очите си с опакото на ръката.
— Леля Джифорд! — изпищя тя. Беше така крехка, така млада, така различна от Мона Силната, Мона Гения. — Леля Джифорд! А аз бях толкова доволна, че не е тук.
— Не си виновна ти, скъпо дете — каза Евелин. — Кръв в пясъка. Станало е тази сутрин. Може би не е страдала. Може би точно сега е на небето и ни гледа, и се чуди защо сме тъжни.
Майкъл Къри стоеше на върха на мраморното стълбище, халатът му вече бе затворен, дори бе обул чехли. Ръцете му бяха в джобовете, а косата му беше сресана.
— О, този млад мъж не е болен — каза Евелин.
Мона се разплака, взираше се безпомощно ту в нея, ту в румения тъмнокос мъж на верандата.
— Кой каза, че умирал от сърце? — попита Древната Евелин, като гледаше как той слиза по стълбите. Пресегна се и го плесна по ръката. — Нищо му няма на този млад здравеняк!
 

Девет
 
Той ги помоли да се съберат в библиотеката. Малкият кафяв преносим грамофон беше в ъгъла, както и прекрасният дълъг наниз перли и пакетът със снимки на Стела и Древната Евелин от времето им заедно. Но не за това искаше да говори сега. Щеше да говори за Роуан.
Мона беше щастлива, че тези неща се бяха намерили, много щастлива насред мъката си по Джифорд. Но Мона не беше негова грижа. Той страдаше заради стореното с нея. Всъщност в един момент страдаше, а в следващия се замисляше за други неща. Два месеца бяха минали и той бе живял в тази къща като един от нейните призраци. Но сега с това беше свършено, щеше да потърси жена си.
Току-що се бяха върнали от къщата на Райън след два часа пиене и приказки след погребението на Джифорд. Бяха се върнали заради този разговор и просто за да останат още малко заедно, да поплачат за Джифорд, сякаш това беше някакъв семеен обичай.
По време на снощното бдение и днешното погребение той бе гледал с изумление лицата им, докато му стискаха ръката, докато му казваха, че «изглежда много по-добре», докато си шушукаха за него. «Вижте Майкъл! Върна се от мъртвите.»
От една страна беше този ужасен удар със смъртта на Джифорд — перфектната съпруга и майка, лишена от живот, оставила един прекрасен съпруг и талантлив адвокат и три изключителни деца. А от друга, шокът, че Майкъл беше добре, че легендарният изоставен съпруг и последната мъжка жертва на завещанието Мейфеър всъщност не чезне от мъка. Майкъл беше добре. Беше станал, беше се облякъл, дойде със собствената си кола на погребението. Не се задъхваше, нито му се завиваше свят, нито му се гадеше.
Двамата с доктор Роудс се бяха скарали заради лекарствата във фоайето на погребалния дом и Майкъл излезе победител. Не очакваше никакви лоши обрати. Беше изпразнил шишенцата, по-късно щеше да провери етикетите. По-късно щеше да разбере какво точно е пил, но не сега. Вече не му прилошаваше. Сега имаше работа за вършене.
Мона все беше някъде в ъгълчето на зрението му, взираше се в него и от време на време прошепваше: «Нали ти казах». Мона, с леко пълните бузи и съвсем бледи лунички, с дългата червена коса. Никой никога не би нарекъл такава червена коса морковена. Всички се обръщаха и се взираха в нея.
А после и тази къща. Как да опише какво се случваше с нея? Тя отново бе оживяла. В мига, в който се събуди до Мона, той позна старата тревога — от нещо невидяно, но присъстващо, от нещо, което наблюдаваше. Къщата проскърцваше като преди и изглеждаше като преди. После, разбира се, дойде мистериозната история с музиката в салона и онова, което бе сторил с Мона. Нима дарбата му да вижда невидимото се бе върнала?
С Мона не бяха разговаряли за случилото се. Еужения също не бе казала и дума. Горката старица. Със сигурност го смяташе за изнасилвач и чудовище. Технически той беше и двете, но явно го беше преодолял. Никога обаче нямаше да я забрави, така реална, така позната, застанала обвинително пред малкия портативен грамофон, който изглеждаше точно като онзи, който по-късно извадиха от тайника в библиотеката.
Не, още не бяха говорили за това. Смъртта на Джифорд помете всичко.
Древната Евелин държа Мона в прегръдките си цялата сутрин вчера. Мона плачеше за Джифорд и се опитваше да си спомни някакъв сън, в който да е ударила леля си нарочно и с омраза. Разбира се, това беше откачено. Тя го знаеше. Всички го знаеха. Накрая той хвана Мона за ръка и й каза: «Каквото и да се е случило тук, то беше по моя вина, а ти не си убила леля си. Не си. Било е съвпадение. Как би могла да я убиеш оттук?».
Мона като че се съвзе, и то с яростната жизнерадост на много младите, както и с още нещо — с някаква стабилност, която усещаше в нея от самото начало, студената самодостатъчност на децата на пияниците, за които знаеше доста от свой собствен опит. Тя не беше обикновено малко момиче, но все пак не беше редно мъж на неговата възраст да преспи с тринайсетгодишно дете. Как можа да го направи? И все пак колко странно — къщата като че изобщо не го презираше заради това, а той знаеше, че тя знае.
За миг обаче грехът се изгуби сред страданието. Просто се изгуби. Миналата нощ, малко преди изгрев, Мона и Древната Евелин свалиха книгите от лавицата и откриха перлите и грамофона със старата плоча с валса на Виолета. Същият грамофон. Искаше му се да попита — но те говореха възбудени бързо, една през друга. А и Джифорд ги чакаше.
— Не можем да го пуснем сега — каза Древната Евелин, — Джифорд е мъртва. Затвори пианото. Закрий огледалата. Тя би искала да е така.
Хенри закара Мона и Древната Евелин у дома за бдението, а след това и до погребалния дом. Майкъл отиде там с Беа, Аарън, леля Вивиан и неколцина други. Светът като че го объркваше, нощта оживя от новите цветя, от раззеленилите се дървета. Прекрасна пролетна нощ.
Джифорд изглеждаше някак странно в ковчега. Косата й сякаш бе твърде черна, лицето твърде слабо, устните твърде червени, изобщо всичко бе някак твърде контрастно, чак до връхчетата на скръстените пръсти, до малките й гърди под пуританския вълнен костюм. Приличаше на някой от онези манекени, върху които дрехите стоят ужасно заради сковаността им, които карат дори изисканите модели да изглеждат безвкусно. Замръзнала. Да, сякаш ковчегът бе хладилна камера. Погребалният дом в Метаир изглеждаше като всички останали погребални домове в страната — със сиви килими, големи гипсови орнаменти на ниския таван, обсипан с цветя и пълен със столове в стил кралица Ана.
Но все пак това бе бдение на Мейфеър с много вино, разговори и плач. Неколцина католически сановници също дойдоха да изкажат съболезнованията си, както и ята монахини, които приличаха на птици в синьо и бяло. Много познати от бизнеса и от адвокатската фирма, съседи от Метаир, които също приличаха на сини птици в сините си костюми.
Шок, нещастие, кошмар. С восъчнобели лица най-близките приемаха съболезнованията на близки и приятели, а светът отвън блестеше с пролетно великолепие.
За Майкъл и най-обичайните неща изглеждаха бляскави след дългото боледуване, след дългата депресия. Сякаш всичко бе изобретено току-що — глупавите златни завъртулки на тавана, влажните съвършени цветя под външната флуоресцентна светлина.
Никога не беше виждал толкова много деца да плачат на погребение. Много деца, доведени да видят мъртвата, да се помолят до ковчега и да целунат на сбогуване изисканата Джифорд в бялото сатенено легло, чиито странности бяха изгубени в клишето на този последен обществен жест.
Той се прибра вкъщи в единайсет часа и отвори дрешника. Събра си куфара и започна да прави планове. Обиколи цялата къща и като че ли чак тогава окончателно се увери, че тя е обитавана от нещо, което почти може да почувства и да види. Не, самата къща му говореше; къщата му отговаряше.
Вероятно бе лудост да си мисли, че къщата е жива, но той вече бе разбрал това в смесицата от щастие и страдание и сега го разбираше отново — което бе за предпочитане пред двата ужасни месеца на самота, болест, вечна мъгла от лекарствата, от това да си «почти влюбен в успокояващата смърт», а къщата да е тиха, безлична и напълно безразлична към него.
Дълго се взира в грамофона и перлите, които бяха небрежно захвърлени на килима като мъниста от Марди Грас. Безценни перли. Още чуваше странния глас на Древната Евелин, едновременно дълбок, мек и някак красив, докато говореше безспир на Мона.
Никой друг като че не знаеше или нехаеше за тези съкровища от тайника в стената на библиотеката; те лежаха в сенчестия ъгъл близо до купчина книги като някакви боклуци. Никой не ги докосна, нито ги забеляза.
Сега щяха да се съберат след погребението. Трябваше.
Редно бе да го направят в къщата на Райън, или поне така щеше да бъде по-лесно за него. Но Райън и Пиърс казаха, че трябва да отидат в офиса, нямали избор. Признаха, че са твърде изморени, но ще дойдат на Първа улица, нямали нищо против. Бяха много загрижени за Роуан. Не бивало Майкъл да си мисли, че са забравили за Роуан дори за миг. Горките нещастници.
Те изглеждаха перфектно дори сега — Райън със загорялата си кожа и гладката бяла коса, а очите му — непроницаеми и сини. Пиърс, синът, който всеки на света би искал — умен, благовъзпитан и явно съсипан от смъртта на майка си. Изглеждаше невъзможно да се случи подобно нещо; те със сигурност трябваше да са застраховани срещу това. Какво беше смъртта за Мейфеър от кънтри клуба, както се изразяваше Беа? Бе повече от любезно от тяхна страна да се съгласят да дойдат.
Но Майкъл не можеше да остане за това събиране. Наистина не можеше. Беше изгубил твърде много време. Бе живял в тази къща като призрак, откакто се върна от болницата. Дали точно смъртта на Джифорд, случайна, ужасна и напълно несвързана с всичко това, го извади от ступора? Знаеше, че не е така. Беше Мона.
Е, сега ще се съберат и той ще обясни, че трябва да предприеме нещо по въпроса с Роуан, че вече е събрал багажа си и е готов да замине.
Трябваше да разберат. Беше лежал под покрова на някакво проклятие, като спящата красавица, поразен право в сърцето от изчезването й. Беше се провалил.
Медальонът. Джифорд го бе открила до басейна преди известно време, може би дори в деня на Коледа, Райън не беше сигурен кога точно. Запазила го с намерението да го даде на Майкъл, но се страхувала да не би да го разстрои. Била сигурна, че медальонът е негов. По него имало кръв. А ето го сега тук, почистен и лъскав. Изпаднал от чантичката й, когато Райън започнал да рови из нея. Малък печален разговор, не повече от няколко секунди, в хладния мраморен мавзолей, докато обедното слънце го огряваше, а стотици хора очакваха да стиснат ръката на Райън. «Джифорд би искала да ти дам това без повече забавяне.»
Какво време имаше изобщо да чувства вина за малката червенокоска, която бе спала в прегръдките му и която каза: «Хвърли тези лекарства. Не ти трябват».
Той задържа вратата отворена, за да влязат в библиотеката.
— Заповядайте — каза им с неизменното странно чувство, както винаги когато трябваше да се държи като господар в тази къща, тяхната къща. Покани с жест Райън, Пиърс и Аарън да седнат пред писалището, а той зае обичайното си място зад него. Видя, че Пиърс гледа малкия грамофон и дългия наниз перли, но щяха да стигнат до тях по-късно.
— Вижте, знам колко ужасно е това — каза Майкъл на Райън. Някой трябваше да започне този разговор. — Днес ти погреба жена си и сърцето ме боли за теб. Ще ми се да можех да изчакам. Всичко трябва да почака, но аз трябва да говоря за Роуан.
— Разбира се — рече Райън веднага. — Затова дойдохме, да ти кажем какво знаем. Не е много, обаче.
— Разбирам. Не успях да измъкна и думичка от Рандъл или Лорън. Те казват само: «Говори с Райън, Райън знае всичко». Затова те поканих да дойдеш тук и да ми кажеш какво става. Аз бях като в кома. Трябва да намеря Роуан. Вече си приготвих багажа и съм готов да замина.
Райън изглеждаше изумително спокоен, сякаш бе превключил някакъв вътрешен ключ на «бизнес поведение». В държанието му нямаше нито горчивина, нито негодувание. Пиърс обаче още изглеждаше съсипан и неутешим. Майкъл не можеше да прецени дали бе чул думите му, дали изобщо осъзнаваше, че е тук.
Аарън също беше опустошен от смъртта на Джифорд. Беше взел Беа под крилото си и я успокояваше по време на целия ритуал в обредния дом, на гробището и пред гробницата. Беше изморен и съсипан, явно нещастен и никакво британско благоприличие не можеше да скрие това. А освен това бе помогнал и за Алисия, която изпадна в истерия и най-сетне бе прибрана в клиника. Той бе стоял до Райън, който съобщи на съпруга й, че Алисия е болна и недохранена и има нужда от грижи, а той се опита да го удари. Беа вече не криеше все по-нарастващата си привързаност към Аарън; бе открила мъж, на когото може да се разчита, каза тя на Майкъл, докато пътуваха към дома.
Но сега всички разчитаха на Райън Мейфеър, адвоката, който уреждаше всичко за всички — а вече нямаше до себе си Джифорд, която да спори с него, да вярва в него, да му помага. А той вече се бе върнал на работа. «Още не може да осъзнае целия ужас, още е твърде скоро, за да е наистина уплашен», помисли си Майкъл.
— Трябва да вървя — каза той. — Това е положението. Какво трябва да знам? Къде отивам? Какви са последните новини от Роуан? Какви са най-сигурните следи?
Настана тишина. Мона влезе в стаята, над дългите й къдрици се спускаше бяла панделка. Беше облечена с проста бяла памучна рокля, съвсем уместно облекло за деца във време на траур. Тя затвори вратата зад себе си. Не каза нищо, а и никой не я погледна, никой като че не я забеляза, нито пък обърна внимание, че тя седна на коженото кресло до отсрещната стена и се втренчи през стаята в Майкъл. Той не можеше да я спре, а и всъщност това нямаше значение. Тук не ставаше нищо, което тя да не знаеше или пък да не можеше да узнае. А и вече бяха свързани от общата си тайна. Детето го очароваше също толкова, колкото и го караше да се чувства виновен. Тя беше отговорна за неговото възстановяване и за това, което бе решил да направи сега.
На сутринта той не се бе събудил с въпроса: «Кое е това дете в леглото ми?». Напротив. Знаеше коя е тя.
— Не можеш да заминеш — каза Аарън.
Твърдостта в гласа му хвана Майкъл неподготвен. Той усети, че някак се отнася обратно към Мона, към ласките й и към подобната на сън поява на Древната Евелин на улицата.
— Не знаеш за какво става дума — настоя Аарън.
— И за какво става дума?
— Не мислехме, че трябва да ти кажем всичко — каза Райън, — но преди да продължим, нека ти обясня. Не знаем къде точно е Роуан, нито какво се е случило с нея. Не искам да кажа, че й се е случило нещо лошо.
— Говори ли с лекаря? — попита Пиърс, като че събудил се внезапно и готов за бизнес. — Той каза ли, че вече си се възстановил достатъчно?
— Господа, добре съм. Ще открия жена си. А сега ми кажете кой води разследването.
Аарън се прокашля типично по британски, това беше обичайната му увертюра, преди да заговори.
— Таламаска и семейство Мейфеър не успяха да я открият. С други думи, едно много усилено разследване и огромните разходи не доведоха до нищо.
— Разбирам.
— Ето какво знаем. Роуан е заминала оттук с висок тъмнокос мъж. Както знаеш, забелязана е с него в самолета за Ню Йорк. Определено е била в Цюрих в края на годината и оттам е заминала за Париж, а от Париж — за Шотландия. По-късно е била в Женева. От Женева може би отново се е върнала в Ню Йорк, но не сме сигурни.
— Искате да кажете, че вероятно е пак в Щатите.
— Вероятно — каза Райън. — Но не знаем със сигурност. — Замълча, сякаш само това имаше да каже или пък просто събираше мислите си.
— Тя и онзи мъж — започна Аарън — са видени в Донелайт. В това като че няма никакво съмнение. Знаем, че е била в Цюрих само от банковите транзакции, които е наредила, в Париж — защото там е направила медицинските изследвания, които по-късно е изпратила на доктор Ларкин в Калифорния. В Женева — защото оттам се е обадила на лекаря и пак оттам е изпратила медицинските проби. Направила е тестове и в една клиника там, а после е изпратила всичко на доктор Ларкин.
— Обадила се е на този лекар? Той наистина ли е говорил с нея?
Това го обнадежди; трябваше да бъде нещо по-различно от болката, която почувства. Усети, че лицето му се зачервява. «Обадила се е, но не на мен. Обадила се е на стария си приятел в Сан Франциско.» Опита се да изглежда спокоен, готов да чуе всичко.
— Да — каза Аарън, — обадила се е на доктор Ларкин на дванайсети февруари. Била е кратка. Казала му, че изпраща медицински документи, проби и прочие, че трябва да ги занесе в института «Кеплингер» за анализ. Казала и че пак ще му се обади, че въпросът е поверителен. Споменала, че може да бъде прекъсната всеки момент. Звучала така, сякаш е в опасност.
Майкъл седеше притихнал, просто се опитваше да разбере какво означава всичко това. В един момент неговата жена се бе обадила на този човек. Сега картината изглеждаше съвсем различна.
— Това ли не искахте да ми кажете?
— Да — отвърна Аарън. — Както и че хората, с които е разговаряно в Женева и Донелайт, казват, че може да е била под принуда. Детективите на Райън са научили същото от свидетелите, въпреки че никой от тях не е разбрал кой всъщност упражнява тази «принуда».
— Разбирам. Но тя е била добре, когато е говорила със Самюъл Ларкин. И то на дванайсети февруари! — рече Майкъл.
— Да…
— Добре, какво точно са видели тези хора? Какво са видели хората в клиниките?
— Никой в клиниките не е видял нищо. Но трябва да разбереш, че става дума за огромни институции. Няма съмнение, че Роуан и Лашър са се промъкнали в тях. Роуан се е представяла за лекар от персонала или пък за лаборант, в зависимост от ситуацията. Направила е различни изследвания и е напуснала, преди някой да се усети.
— И вие сте разбрали това от материалите, изпратени на този доктор Ларкин?
— Да.
— Невероятно, но един лекар може да го направи, нали? — рече Майкъл. Опитваше се да говори спокойно. Не искаше някой да започне да му мери пулса. — Значи последното доказателство, че е жива, е от дванайсети февруари — заключи той. Опитваше се да пресметне колко дни са минали оттогава. Не можеше да си спомни нищо.
— Има и още нещо — обади се Райън. — И то не е много хубаво.
— Е, кажете ми.
— Роуан е прехвърляла големи суми, докато е била в Европа. Огромни суми през банки във Франция и Швейцария. Но тези трансфери са спрели в края на януари. После има само два чека, осребрени в Ню Йорк на четиринайсети февруари. Вече знаем, че подписите са подправени.
— Какво? — Майкъл се облегна на стола. — Значи я държи като затворник и подправя чекове.
Аарън въздъхна.
— Не знаем… със сигурност. Хората в Донелайт — и в Женева — я описват като бледа и с нездрав вид. Според тях придружителят й е бил много внимателен, всъщност никога не са я виждали без него.
— Разбирам — прошепна Майкъл. — Какво друго са казали? Искам да знам всичко.
— Донелайт сега е археологически обект — каза Аарън.
— Да, знам — отвърна Майкъл и се обърна към Райън. — Прочетохте ли историята на Мейфеър?
— Ако имаш предвид досието на Таламаска, да, прегледах го, но мисля, че нашата грижа сега е само една: къде е Роуан и как да стигнем до нея.
— Продължете за Донелайт — обърна се Майкъл към Аарън.
— Очевидно Роуан и Лашър са наели апартамент в странноприемницата там за четири дни. Прекарали са доста време из руините на замъка, в катедралата и в селцето. Лашър е говорил с много хора.
— Трябва ли да го наричаш с това име? — попита Райън. — Официалното му име е друго.
— Официалното име не значи нищо — каза Пиърс. — Татко, моля те, нека оставим това. Донелайт, археологическият обект, очевидно е финансиран изцяло от нашето семейство. Не бях чувал за това, докато не прочетох файла на Таламаска. И татко не знаеше, всичко е уредено от…
— От Лорън — каза Райън с лека нотка на отвращение. — Но това сега няма значение. Никой не ги е виждал там от януари.
— Продължавайте — настоя Майкъл възможно най-внимателно. — Какво точно са видели тези хора?
— Описват жената като висока около метър шейсет и пет, много бледа, с нездрав вид. И един изключително висок мъж, вероятно над метър и деветдесет, с разкошна дълга черна коса — и двамата американци.
Майкъл искаше да каже нещо, но сърцето му биеше учестено, а не искаше никой да разбере. Извади кърпата си, сгъна я и попи горната си устна.
— Тя е жива и е в опасност, онова създание я държи затворена — прошепна той.
— Това не е сигурно — каза Райън. — Не би издържало в съда. Това са само предположения, но фалшивите чекове са друго нещо. Те изискват незабавна намеса.
— Юридическите изказвания са доста объркващи — каза Аарън.
— Да, това е влудяваща бъркотия — каза Пиърс. — Ние изпратихме проби от кръвта, открита тук, на две различни генетични лаборатории и нито една от тях не можа да ни даде еднозначен отговор.
— Дадоха ни отговор — каза Аарън. — Казват, че мострите сигурно са замърсени, защото принадлежат на нечовешки вид примат, който не могат да определят.
Майкъл се усмихна горчиво.
— А какво казва доктор Ларкин? Роуан му е изпратила директно материалите. Какво знае той? Какво му е казала по телефона? Трябва да науча всичко.
— Роуан била много възбудена — каза Пиърс. — Страхувала се, че може да бъде прекъсната. Отчаяно искала Ларкин да получи материалите и да ги занесе в «Кеплингер». Това доста го разтревожило. Ето защо той ни сътрудничи, но е предан на Роуан и не иска да нарушава поверителността, въпреки че споделя нашата тревога.
— Той е тук — каза Майкъл. — Видях го на бдението.
— Да, тук е — отвърна Райън. — Но не иска да обсъжда мострите, които е занесъл в института.
— От това, което докторът пожела да сподели, човек може да заключи, че той има богат тестов материал за това същество — рече Аарън.
— Същество? — намеси се Райън. — Ето че пак се озовахме в зоната на здрача. — Изглеждаше вбесен. — Не знаем дали онзи мъж е същество, някакъв… нечовешки вид или нещо друго. Не знаем и какво е името му. Знаем само, че е общителен, образован, интелигентен, говори бързо с американски акцент и хората, които са разговаряли с него в Донелайт, го намират за интересен.
— Какво общо има това, за бога? — настоя Пиърс. — Татко, моля те…
Майкъл го прекъсна:
— Какво е изпратила Роуан на доктор Ларкин? Какво са открили в института «Кеплингер»?
— Там е работата — отвърна Аарън, — че той няма да даде пълна информация на нас, но пък може да го каже на теб. Иска да поговорите и да ти направи генетични тестове.
Майкъл се усмихна.
— Така ли, сега?
— Да, прав си да се съмняваш — каза Райън. Той като че се люшкаше между гневното нетърпение и изтощението. — И други хора са се опитвали да направят такива тестове на семейството. Смятани сме за нещо като затворена група. Не се съгласихме.
— Като мормоните или амишите — рече Майкъл.
— Точно така — каза Райън. — Има и много отлични законови механизми да не се позволи подобно нещо, а и какво общо би могло да има семейство Къри с това?
— Мисля, че се отклоняваме от темата — каза Аарън и погледна многозначително към Майкъл. — Както и да наричаме придружителя на Роуан, той е от плът и кръв и очевидно минава за човек.
— Чуваш ли се какво говориш! — извика Райън вече съвсем вбесен.
— Разбира се — отвърна Аарън.
— Искам да видя лично тези медицински доказателства — каза Райън.
— И как ще ги разчетеш? — попита Пиърс.
— Искам да ги получа.
— Татко, трябва да обсъдим това.
Майкъл вдигна ръка, за да ги призове към спокойствие.
— Вижте, медицинските тестове няма да решат нищо. Аз го видях. Аз говорих с него.
Настана тишина.
Майкъл осъзна, че за първи път споменава това пред семейството. Никога, никога не бе признавал пред Райън и Пиърс и със сигурност пред никой друг Мейфеър какво се беше случило на Коледа. Хвана се, че поглежда към Мона, а после очите му се спряха на човека, на когото всъщност бе разказал станалото — Аарън.
Останалите го гледаха с явно и сдържано очакване.
— Не мисля, че беше висок над метър и деветдесет — каза Майкъл, като се опитваше да успокои гласа си. Прокара ръка през косата си и я спря, когато посегна към химикалката, от която нямаше нужда. Сви дясната си ръка в юмрук, после го отвори и изви пръсти. — Сбихме се. Тогава ми се стори, че е с моя ръст, към метър и осемдесет. Косата му беше къса. Черна, като моята. Очите му — сини.
— Да не би да казваш — обади се Райън с привидно спокойствие, — че си видял мъжа, който е заминал с Роуан?
— Ти си говорил с него? — обади се и Пиърс.
Райън беше пребледнял от гняв.
— Можеш ли да го опишеш? — попита той.
— Нека да преминем към онова, което трябва да се направи — каза Аарън. — Почти изгубихме Майкъл на Коледа. Той не можеше да ни каже нищо със седмици. Беше…
— Всичко е наред, Аарън — обади се Майкъл. — Спокойно. Райън, какво искаш да знаеш? Тя тръгна с мъж. Беше висок над метър и осемдесет, слаб, носеше моите дрехи. Имаше черна коса. Не мисля, че сега изглежда по същия начин. Косата му не беше дълга и той не беше толкова висок. Вярвате ли ми? Вярвате ли на думите на когото и да било? Райън, знам кой е той. Таламаска също знаят.
Райън изглеждаше неспособен да отговори. Пиърс също се беше вкаменил.
— Чичо Райън, той е «мъжът» — каза Мона с равен глас. — За бога, остави на мира Майкъл. Не той е пуснал Мъжа да премине, а Роуан.
— Не се бъркай, Мона! — сопна й се Райън. Като че ли напълно бе изгубил контрол над себе си. Пиърс го хвана за ръката. — Какво правиш тук? — настоя Райън. — Веднага излез.
Мона не помръдна.
Пиърс й направи знак да си мълчи.
— Това същество — каза Майкъл, — този «мъж», нашият Лашър, нормално ли изглежда на другите хора?
— Като необикновен човек — отвърна Райън. — Така твърдят свидетелите. Необикновен човек с добри маниери, доста общителен. — Замълча, сякаш се насилваше да продължи. — Мога да ти покажа всички материали. Между другото, претърсихме цял Париж, Женева, Цюрих и Ню Йорк. Такъв висок човек като него не може да не привлече много внимание. Археолозите от Донелайт са имали най-много контакти с него. Казват, че бил очарователен, малко странен и говорел много бързо. Имал особени представи за града и руините.
— Добре, разбирам какво е станало. Тя не е избягала с него, той я е отвел. Насила. Накарал я е да му даде парите. Тя го е убедила някак да направят медицинските изследвания, после е събрала всичко и го е изпратила, когато е могла, на доктор Ларкин.
— Не е сигурно — отвърна Райън. — Изобщо даже. Но фалшификацията ни дава правно основание да продължим. Освен това парите, депозирани на името на Роуан в банките зад граница, са изчезнали. Трябва да действаме. Нямаме избор. Трябва да защитим завещанието.
Аарън го прекъсна с лек жест.
— Доктор Ларкин каза, че Роуан му съобщила, че това същество не е човек. Искала той да проучи генетичния му код. Искала да знае с точност дали то може да се чифтосва с хора, и по-специално с нея. Изпратила е и проба от собствената си кръв за анализ.
Настъпи неловка тишина.
За част от секундата Райън изглеждаше почти паникьосан. После някак се съвзе, кръстоса крака и сложи лявата си длан на ръба на бюрото.
— Не мога да кажа какво точно мисля за този странен мъж — каза той. — Наистина не мога. Цялата история на Таламаска, тази верига от тринайсет вещици и прочие. Не вярвам в нея и не мисля, че много хора от семейството й вярват. — Погледна право към Майкъл. — Но едно е ясно. Няма къде да я търсиш сега. Загуба на време е да ходиш в Женева. В Донелайт имаме частен детектив, който работи за нас денонощно. Освен това Таламаска, които, между другото, са много добри в тези неща, също имат свой човек там. Ню Йорк? Към него не водят никакви конкретни следи освен подправените чекове, които не са за големи суми. Не са събудили подозрение.
— Разбирам — каза Майкъл. — Къде да ида тогава? Какво да правя? Това са най-важните въпроси сега.
— Абсолютно — отвърна Райън. — Не искахме да ти казваме какво сме открили по очевидни причини. Но вече знаеш и най-добре ще е да останеш тук, да последваш съвета на доктор Роудс и да чакаш. Това изглежда най-разумно от абсолютно всички гледни точки.
— Има и още нещо — каза Пиърс.
Баща му изглеждаше явно раздразнен, а после твърде изморен, за да се възпротиви. Вдигна ръка да закрие очите си, опрял лакът на ръба на бюрото.
Пиърс продължи:
— Трябва да ни кажеш точно какво се случи на Коледа. Искам да знам. Сега аз трябва да се занимавам с медицинския център «Мейфеър». Искам да продължа работата по него. Повечето от останалите — също. Но никой не знае нищо. Какво се случи, Майкъл? Кой е този мъж? Какво представлява?
Майкъл знаеше, че трябва да каже нещо, но за миг това му се струваше невъзможно. Облегна се назад и се вгледа в лавиците на библиотеката, неспособен да погледне нито купчината книги на пода, нито мистериозния грамофон. Очите му се извиха почти боязливо към Мона.
Тя се бе свила в креслото, преметнала единия си крак през страничната облегалка. Изглеждаше твърде голяма за бялата погребална рокля, която престорено скромно бе събрала между краката си. Гледаше го спокойно и иронично — като старата Мона, преди да разбере за Джифорд.
— Тя е тръгнала с Мъжа — каза Мона съвсем спокойно и отчетливо. — Мъжът е преминал.
Каза го с равен тийнейджърски глас, с отегчение от глупостта на останалите и без да им спестява невероятното. Продължи:
— Тръгнала е с него. Този дългокос пич е Мъжът. Да, това е той — онзи тънък мутант. Призракът, Дяволът, Лашър. Майкъл се е бил с него до басейна и той го е блъснал във водата. От него идва миризмата, която се усеща там. Както и миризмата в салона, където се е родил.
— Фантазираш! — сопна се Райън така вбесено, че почти го изшептя. — Казах ти да не се бъркаш.
— Когато двамата с Роуан са си тръгнали — продължи Мона, — тя е включила алармата, за да дойде помощ за Майкъл. Или пък Мъжът сам го е направил. Всеки глупак би разбрал какво точно е станало.
— Мона, казвам ти да излезеш от стаята — настоя Райън.
— Не — отвърна тя.
Майкъл мълчеше, не можеше да измисли как да отговори. Искаше да каже, че Роуан се е опитала да спре Мъжа, да му попречи да го блъсне в басейна. Но какъв беше смисълът? Роуан го беше оставила да се удави, или не? Роуан е била принудена.
Райън издаде тих стон на раздразнение.
— Позволете ми — намеси се търпеливо Аарън — да кажа, че доктор Ларкин има много информация, с която ние не разполагаме. Има рентгенови снимки на ръце, крака, гръбначен стълб, таз, както и скенер на мозъка и други изследвания. Това същество не е човек, има объркваща генетична конструкция. Бозайник е. Примат е. Топлокръвен. Изглежда като нас. Но не е човек.
Пиърс се взираше в баща си, сякаш се страхуваше, че той ще се разстрои още повече. Райън обаче просто поклати глава.
— Ще повярвам, когато го видя, когато самият доктор Ларкин ми го каже.
— Татко — каза Пиърс, — та нали рапортите от съдебната медицина са същите. Твърдят, че пробите са замърсени, защото иначе излиза, че това е кръв и тъкан от нещо, което не носи човешкия генетичен код.
— Както каза и Мона — обади се Майкъл. Гласът му бе станал много нисък. Той се надигна малко и погледна първо Райън, а после Мона.
Нещо в поведението на Аарън го тревожеше през цялото време, но не знаеше точно какво и всъщност не осъзнаваше, че е разтревожен, докато не се хвана, че гледа към него.
— Прибрах се и той беше тук. Приличаше на нея — започна той. — Приличаше и на мен. Може да произлиза… от нашето дете. Нашето бебе. Роуан беше бременна.
Замълча и издиша тежко. Поклати глава и после осъзна, че трябва да продължи.
— Това същество беше новородено. Беше много силно. Дразнеше ме. Той… той се движеше като сламения човек от «Магьосникът от Оз»… Беше тромав, падаше, смееше се, ставаше отново. Сякаш можех да му извия врата, но не го направих. Той беше много по-силен, отколкото изглеждаше. Ударих го няколко пъти. Би трябвало да строша лицевите му кости, но не му стана нищо. Роуан се опита да ни разтърве, но тогава аз не разбрах… а и сега не разбирам… кого точно се опитваше да предпази. Мен или него?
Мразеше се, че изрича тези думи.
— А тя помогна ли му да те блъсне в басейна? — попита Мона.
— Млъквай, Мона! — изкрещя Райън, но момичето не му обърна внимание. Гледаше Майкъл.
— Не, не му помогна — отвърна той. — Не беше за вярване и че той можа да го стори сам. Бил съм повалян няколко пъти в живота си. За тази работа се иска здрав мъж и късмет. Той беше слаб, крехък и стоеше на леда, но все пак ме блъсна и аз паднах в басейна. Помня, че ме гледаше, докато падах. Очите му са сини, а косата много черна. Вече ви казах. Кожата му е съвсем бледа и някак красива. Поне тогава беше такава.
— Като кожа на бебе — добави Аарън тихо.
— Значи всички искате да ми кажете — обади се нервно и тревожно Райън, — че това не е човешко същество?
— Говорим за наука, човече, не за магии — обади се Аарън. — Това същество, така да се каже, е от плът и кръв, но генетичният му код не е човешки.
— И Ларкин ти каза това?
— До известна степен. Нека кажем, че някак го разбрах.
— Призраци, духове, същества — изпъшка Райън. Като че восъкът, от който бе направен, започваше да се топи.
— Хайде, татко, успокой се — каза Пиърс и за миг прозвуча като по-възрастния от двамата.
— Джифорд ми каза, че според нея Мъжът е преминал — рече Райън. — Това бе последният разговор, който проведох с жена си… — Той замълча.
Тишина.
— Мисля, че сме съгласни за едно, Майкъл — обади се Аарън с лека нотка на нетърпение. — Ти оставаш тук.
— Да, схванах — отвърна Майкъл. — Оставам. Но искам да видя всички доклади. Искам да бъда информиран на всяко ниво. Искам да говоря и с този доктор Ларкин.
— Има едно много важно нещо — каза Аарън. — Райън, по разбираеми причини, не разреши аутопсия на Джифорд.
Райън го погледна. Майкъл никога не го бе виждал така очевидно враждебен. Аарън също усети това и се поколеба за миг, преди все пак да продължи:
— Има няколко окървавени парчета от дрехи, които могат да се изследват.
— Защо? — попита Райън. — Какво общо има жена ми с вас? Или с тази история?
Аарън не отговори. Изглеждаше внезапно смутен.
— Да не искаш да кажеш, че жена ми има нещо общо с онова същество? Че той я е убил?
Аарън не отговори.
— Татко, тя е направила спонтанен аборт — каза Пиърс, — а и двамата знаем, че… — Младият мъж спря, но ударът вече бе нанесен. — Мама беше много чувствителна. Тя и татко…
Райън не отговори. Гневът му се бе превърнал в нещо още по-лошо. Майкъл кимна, преди да се усети. Лицето на Мона беше безстрастно, както винаги.
— Имаше ли доказателства, че е направила спонтанен аборт? — попита Аарън.
— Получила е маточен кръвоизлив — каза Пиърс. — Така каза местният лекар, нещо като спонтанен аборт.
— Не знаят — обади се Райън. — Местните лекари казаха, че е умряла от загуба на кръв. Само това. Загуба на кръв. Получила е кръвоизлив и не се е обадила или не е могла да се обади за помощ. Умряла е на плажа. Тя беше нежна и нормална жена, но беше на четирийсет и шест. Малко вероятно е да е направила спонтанен аборт. Всъщност това е почти абсурдна идея. Тя страдаше от фиброзни тумори.
— Татко, нека изследват, каквото са открили, моля те. Искам да знам защо умря мама. Ако е било заради туморите, искам да знам. Моля те. Всички искаме да знаем. Защо е получила този кръвоизлив?
— Добре — каза Райън, който изгаряше от гняв. — Значи искаш да направят изследвания на дрехите на майка ти? — Тръсна ядно ръце.
— Да — отвърна Пиърс спокойно.
— Добре тогава. Ще го направят заради теб, заради теб и сестрите ти. Ще направим изследванията. Ще открием какво е причинило кръвоизлива.
Пиърс беше доволен, но явно притеснен за баща си.
Райън искаше да каже още нещо, но им махна леко да изчакат. Вдигна дясната си ръка, направи още един колеблив жест, а после заговори:
— Ще направя каквото мога при тези обстоятелства. Ще продължа търсенето на Роуан. Ще дам окървавените дрехи за изследване. Ще правя само разумното и нужното. Ще правя нещо почтено. Законно. Необходимо. Но наистина не вярвам в този мъж! Не вярвам в този призрак. Никога не съм вярвал! И сега няма причина да вярвам. Каквато и да е истината за всичко това, тя няма нищо общо със смъртта на жена ми! Нека обаче да се върнем на Роуан. Джифорд вече е в Божиите ръце, Роуан може да е още сред нас. Аарън, как ще получим тези научни данни, или каквито са там, от института «Кеплингер»? Това ще бъде първата ми задача. Да открия как можем да изискаме пробите, които Роуан е изпратила на Ларкин. Сега ще отида в офиса и ще опитам да се добера до тези материали. Наследницата на завещанието е изчезнала, сигурно има някаква измама, трябва да се предприемат законови мерки по отношения на фондовете, сметките, подписите и прочие. — Той замълча, сякаш бе казал повече, отколкото искаше и се взря пред себе си, сякаш бе машина, която внезапно бяха изключили.
— Разбирам чувствата ти, Райън — каза тихо Аарън. — Дори най-консервативните свидетели могат да кажат, че около този мъж има някаква мистерия.
— Вие и Таламаска — прошепна Райън. — Намесвате се. Наблюдавате, записвате. Взирате се в тези объркващи неща и ги интерпретирате така, както изискват вашите вярвания, вашите суеверия. Пет пари не давам за вашата догматична настойчивост, че на света има призраци и духове! Мисля и че историята на семейството, която сте съставили е… е някаква объркваща измишльотина. Аз няма… аз започнах свое разследване, на вас, ако искате да знаете.
Аарън присви очи. Когато заговори, в гласа му се долавяше горчивина, раздразнителност:
— Не те обвинявам.
Внезапно на лицето му се изписа разочарование, като че се опитваше да сдържи реакцията си, да овладее объркване или противоречиви чувства. Майкъл усети това по-силно отвсякога — Аарън не беше на себе си.
— У теб ли са дрехите, Райън? — продължи Аарън с неприятното си искане, сякаш дълбоко в себе си се отвращаваше, че трябва да направи това. — Дрехите на Джифорд. С какво е била облечена?
— По дяволите! — прошепна Райън, вдигна телефона и се свърза със секретарката си в офиса. — Карла, Райън е. Обади се на съдебния лекар в окръг Уолтън, Флорида. Обади се и на погребалния дом. Какво стана с дрехите на Джифорд? Трябва да ги взема.
Затвори телефона и попита:
— Има ли още нещо, защото искам да ида в офиса. Имам работа. Трябва да се върна рано вкъщи, децата ми се нуждаят от мен. Алисия беше приета в болница. Тя също се нуждае от мен. Имам нужда и да остана сам за малко. Имам нужда да… Имам нужда да поскърбя за жена си. Пиърс, бих искал да тръгнем сега, ако ще идваш с мен. — Всичко това бе казано много бързо.
— Да, татко, но искам да знам какво става с дрехите на мама.
— За бога, какво общо има това с Джифорд! — извика Райън. — Господи, всички ли си загубихте ума?
— Просто искам да знам — каза Пиърс. — Знаеш… знаеш, че мама се страхуваше да дойде тук на Марди Грас, тя…
— Не, не продължавай. Недей — настоя Райън. — Нека се придържаме към това, което имаме. Което знаем. Ще направим всичко, каквото поискат от нас, по каквато и да е причина! Майкъл, утре ще ти предам всички материали за Роуан. По дяволите, ще ти ги предам още сега. Ще ти изпратя докладите от цялото разследване.
Той пак вдигна телефона и набра офиса си със скоростта на светлината. Не си направи труда да се представя. Каза на човека отсреща:
— Един куриер да донесе всичко, свързано с Роуан. Да, всичко. Докладите от детективите, копията на чековете, всяка хартийка. Съпругът й го иска. Има право да го види. Нали й е съпруг. Той… има това право.
Тишина. Слушаше.
— Какво имаш предвид? — попита след малко. Лицето му стана безизразно и после започна да се зачервява. Затвори телефона и се обърна към Аарън.
— Твоите хора ли са взели дрехите на жена ми? Взели са ги от офиса на съдебния лекар и от погребалното бюро. Кой ви каза, че можете да направите такова нещо?
Аарън не отговори, но Майкъл видя изненадата и объркването на лицето му. Той не знаеше за това, беше шокиран и унижен. Като че премисли всичко и после сви леко рамене.
— Съжалявам — рече накрая. — Не съм упълномощавал никого за това. Приеми извиненията ми. Ще се погрижа да върнат всичко незабавно.
Сега Майкъл разбра защо Аарън не беше на себе си. Нещо се бе случило сред редиците на ордена му. Бе усетил това и по-рано, но не знаеше как да го тълкува.
— Вървете по дяволите! — извика Райън. — Дотегна ми от изследователи, тайни и хора, които се шпионират взаимно.
Той се изправи, а Пиърс също стана и каза:
— Хайде, татко. — Отново бе поел нещата в свои ръце. — Да вървим у дома. Ще се върна в офиса следобед. Да вървим.
Аарън не стана. Дори не погледна към Райън. Гледаше встрани и после като че се отнесе някъде надалеч, в мислите си. Беше раздразнен, но не само това.
Майкъл стана и стисна ръцете на Райън и Пиърс.
— Благодаря и на двама ви.
— Поне това можехме да направим за теб — каза Райън престорено. — Ще се срещнем утре — ти, аз, Лорън и Рандъл. Ще намерим Роуан, ако…
— … ако може да бъде намерена — каза Мона.
— Казах ти да мълчиш! — извика Райън. — Върви си у дома. Древната Евелин е сама.
— О, да, все някой там е сам и има нужда от мен, нали така? — отвърна Мона. Тя свали крака си от облегалката и стана, като приглади детинската рокличка. Двете фльонги на панделката стърчаха зад главата й. — Ще си отида у дома. Не се тревожи.
Райън се взираше в нея, сякаш не беше в състояние да издържа повече. Приближи се, хвана я и я притисна към гърдите си. Настъпи ужасна тишина, а после нещо много по-ужасно — той заплака със сподавените хлипове на човек, изпълнен със срам и нещастие, както дори жените не плачат.
Пиърс сложи ръка на рамото му. Райън отблъсна Мона назад, целуна я яростно по бузата и след като я стисна за рамото, я остави да си върви. Тя също го целуна нежно.
Райън последва Пиърс и двамата излязоха от библиотеката.
Вратата се отвори и затвори и Майкъл чу хор от гласове в салона — приглушения глас на Беатрис и по-дълбокия глас на Райън, не можа да различи останалите в последвалата глъчка.
Осъзна, че е останал сам с Аарън и Мона. Аарън не беше помръднал, все още имаше отсъстващ вид. Изглеждаше някак печално изваден от строя, също като Майкъл допреди няколко дни.
Мона се промъкна в ъгъла, сияеща като свещица с пламтящата си коса, привела рамене. Явно нямаше намерение да си тръгва.
— Кажи какво мислиш — каза Майкъл на Аарън. — Питам те за първи път, откакто… се случи. Какво мислиш? Кажи.
— Искаш експертното ми мнение? — попита Аарън със същата горчивина, очите му още блуждаеха.
— Искам безпристрастното ти мнение. Райън отказва да повярва в това с някакъв почти религиозен плам. Какво си ми спестил?
Трябваше да помоли Мона да излезе, трябваше да я придружи, да я заведе при Беа, но не го направи. Просто гледаше Аарън.
Лицето му се изопна и после се отпусна.
— Не съм крил нищо нарочно. Объркан съм — каза той и погледна Майкъл в очите. — Аз водих тоя случай, докато Роуан не изчезна. Мислех, че го водя и след това. Но има явни признаци, че Старшите са поели нещата и разследването е разширено без моето знание, което не е в стила на Таламаска. Знаеш го. След изчезването на Роуан помолихме Райън за разрешение да дойдем в тази къща, да вземем проби от окървавения килим и от тапетите. Трябваше да питаме теб, но ти не…
— Знам, знам…
— Така действаме ние. Да вървим по следите на бедата, да процедираме с внимание, да наблюдаваме, да не правим заключения.
— Не ми дължиш обяснения. Ние сме приятели. Но мисля, че знам какво е станало. Това разследване сигурно е много важно за твоите Старши. Сега нямаме призрак, а някакво мутирало същество. — Майкъл се засмя горчиво. — И то държи жена ми като затворник.
— Това и аз можех да ви го кажа — обади се Мона.
Липсата на отговор от страна на Аарън беше плашеща. Той се взираше в нищото, силно шокиран, неспособен да коментира, защото ставаше дума за ордена. Накрая поглед накъм Майкъл.
— Ти си добре, нали? Доктор Роудс каза, че е станало същинско чудо. Ще оздравееш напълно. Ще се срещнем утре, дори и да не съм канен на срещата с Райън.
— А онзи доклад, който ще изпратят?
— Виждал съм го. Сътрудничехме си. В тази папка има и мои доклади. Ще видиш. Не знам какво е станало после. Беатрис и Вивиан ме чакат. Беатрис е силно притеснена за теб, Мона. А доктор Ларкин иска да говори с теб, Майкъл. Помолих го да изчака до утре. Мен обаче иска да види сега.
— Да, добре. Искам да прочета докладите. Не позволявай на Ларкин да замине.
— О, той е добре тук. Обикаля ресторантите и се весели по цели нощи с някаква негова колежка от «Тюлейн». Няма да ни се измъкне лесно.
Мона не каза нищо. Просто гледаше как Майкъл следва Аарън към коридора. Остана при вратата и той внезапно болезнено усети присъствието й — парфюма й, червената й сияеща в сенките коса, смачканата бяла сатенена панделка, цялото й същество и всичко, което се бе случило. Помисли си, че хората си тръгват и скоро той пак ще остане насаме с нея.
Райън и Пиърс тъкмо излизаха през входната врата. Сбогуванията в семейство Мейфеър траеха дълго. Беатрис отново плачеше и уверяваше Райън, че всичко ще бъде наред. Рандъл седеше в дневната до първата камина. Приличаше на огромна тъмносива жаба в креслото, изглеждаше объркан и замислен.
— Как сте, скъпи мои? — попита Беа, като се втурна да хване ръцете на Майкъл и Мона. Целуна Мона по бузата.
Аарън се промъкна покрай нея.
— Добре съм — каза Мона. — Как е мама?
— Дадоха й успокоителни. Сложиха я на системи. Ще спи цялата нощ. Изобщо не се тревожи за нея. Баща ти също е добре. Прави компания на Древната Евелин. Мисля, че и Сесилия е при тях. Ан Мари е при майка ти.
— И аз така си помислих — рече Мона с отвращение.
— Какво искаш да направя, скъпа? Да те заведа ли у дома? Искаш ли да останеш малко при мен? Какво да направя за теб? Можеш да останеш да спиш у нас, в стаята с тапетите на рози.
Мона поклати глава и отвърна:
— Добре съм. — Сви небрежно рамене. — Наистина съм добре. Ще се прибера у дома след малко.
— А ти? — обърна се Беа към Майкъл. — Виж се само. Цветът на лицето ти се е върнал. Като нов си.
— Да, така изглежда. Трябва да обмисля всичко. Ще ми изпратят докладите за Роуан.
— О, не чети всички тези доклади. Толкова са депресиращи. — Тя се обърна да потърси Аарън, който стоеше до отсрещната стена. — Аарън, не му позволявай.
— Трябва да ги прочете, скъпа моя — отвърна той. — А сега аз ще се върна в хотела. Доктор Ларкин ме чака.
— Ох, този доктор. — Тя го хвана за ръката и го целуна по бузата, докато вървяха към вратата. — Ще те чакам.
Рандъл също бе станал. Двама млади Мейфеър излязоха от трапезарията в салона. Сбогуванията се проточиха, изпълнени с прочувствени думи, внезапни ридания и признания в любов към Джифорд, горката красива Джифорд, милата и щедра Джифорд. Беа се обърна и се втурна да прегърне Майкъл и Мона. Целуна ги и отново тръгна по коридора, явно й беше трудно да се раздели с тях. Имаше някаква интимност в начина, по който хвана ръката на Аарън, когато той я поведе по стъпалата. Рандъл излезе от къщата преди тях.
Най-накрая всички си тръгнаха. Мона стоеше на входната врата и им махаше, изглеждаше съвсем нелепо с детската рокля със сатенения колан, въпреки че бялата панделка в косата й бе като част от самата нея.
Обърна се към Майкъл и затръшна вратата зад себе си.
— Къде е леля Вив? — попита той.
— Тя не може да те спаси, момче — каза Мона. — В Метаир е и успокоява децата на Джифорд заедно с леля Бернадет.
— Къде е Еужения?
— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че я отрових? — Мона мина покрай него и тръгна към библиотеката.
Майкъл я последва непреклонен, готов да рецитира речи за порядъчност.
— Това няма да се случи отново — започна той, но тя затвори вратата на библиотеката и веднага го прегърна.
Започна да я целува, ръцете му се плъзнаха по гърдите й и после внезапно вдигнаха памучната рокля.
— Не, не бива! — каза той. — Няма да ти позволя. Ти не ми даваш никакъв шанс…
Меките й млади ръце го обгърнаха. Той галеше гърба й, бедрата й под памучната дреха. Тя беше силно възбудена, като всяка зряла жена, с която бе правил секс. Майкъл чу леко изщракване — беше се пресегнала да заключи вратата.
— Утеши ме — каза Мона. — Любимата ми леля умря. Наистина съм съсипана. Не се шегувам. — Тя отстъпи назад. В очите й блестяха сълзи. Подсмръкна, като че ли всеки миг щеше да избухне в плач.
Разкопча памучната рокля и я остави да се смъкне на пода. Излезе от сияещия й обръч и той видя снежнобелия й сутиен с големи чашки от скъпа дантела и меката бледа кожа на корема й над сатенения колан на долната фуста. Сълзите й отново рукнаха, тя плачеше безмълвно. После се втурна към него, сключи ръце зад врата му, целуваше го, плъзгаше ръка между краката му.
Както се казва, това бе свършен факт. Тя зашепна, когато се отпуснаха на килима.
— Не се притеснявай.
Спеше му се. Изпитваше копнеж. Не беше потънал дълбоко. Не можеше. Твърде много неща минаваха пред вътрешното му око. Започна да си тананика, а после тихо запя.
— Валсът на Виолета — каза тя. — Моля те, остани с мен още малко.
Той като че заспа или потъна в нещо като покой, пръстите му лежаха на прекрасния й изпотен врат, устните му се притискаха към челото й.
В този миг на вратата се позвъни и той чу Еужения в коридора — не бързаше да отвори и викаше, както винаги:
— Идвам. Идвам.
Носеха докладите. Трябваше да ги прочете. Но как да стане, без да събуди спящото на килима дете. Все пак трябваше да ги види. Бяха ги донесли за по-малко от половин час. Помисли си за Роуан и почувства такъв ужасен страх, че не можеше да го изрази с думи, нито да вземе решение, нито дори да мисли.
Седна, опитваше се да събере сили, да се отърси от отмалата на секса и да не гледа голото момиче, което спеше на килима. Главата й лежеше сред гнездо от червена коса, коремът й беше гладък и съвършен, като гърдите й. Всичко в нея бе сочно и съблазнително. Майкъл, прасе такова, не можеш да правиш такива неща!
Къщата потрепери леко от затръшването на входната врата. Еужения отново мина по коридора, а после настана тишина.
Той се облече и се среса. Взираше се в грамофона. Да, точно него беше видял във всекидневната, той свиреше призрачния валс. На него бе сложена плочата с този валс, записана преди много десетилетия.
Това го разстрои за миг. Опита се да откъсне очи от спящото дете и се зачуди как така бе почувствал покой насред всичко ставащо. «Но ти го стори. Не можеш да си постоянно напрегнат.» И тогава си помисли: «Жена ми може да е жива, може и да е мъртва, но аз трябва да вярвам, че е жива! Тя е с онова същество. То сигурно има нужда от нея!».
Мона се обърна. Гърбът й беше съвършен, бял, бедрата й, въпреки дребния й ръст, имаха женствени пропорции. Нищо момчешко нямаше в младостта й; тя определено беше жена.
Откъсни очи от нея, човече! Еужения и Хенри са някъде наоколо. Не си насилвай късмета. Заслужаваш да те зазидат в мазето.
Но тук няма мазе.
Знам. Е, тогава на тавана.
Той бавно отвори вратата. В коридора бе тихо. Тихо беше и в двойния салон. На масата в коридора обаче имаше плик — там, където оставяха пощата. Видя познатия надпис «Мейфеър и Мейфеър». Приближи се на пръсти и го взе. Страхуваше се да не се появят Еужения или Хенри. После влезе в трапезарията. Можеше да седне на масата и да прочете всичко. Така, ако някой се приближеше до вратата на библиотеката, щеше да успее да го спре.
Рано или късно, тя ще се събуди и ще се облече. А тогава? Не знаеше. Просто се надяваше да си иде и да го остави.
Жалък страхливец. Роуан, дали ще разбереш това? Смешното беше, че вероятно щеше да разбере. Роуан разбираше мъжете по-добре от останалите жени, по-добре дори от Мона.
Включи лампата до камината и седна на масата. Извади пакет ксерокопия от плика. Наистина бяха доста.
Генетиците от Ню Йорк и Европа бяха донякъде саркастични относно пробите. «Това, изглежда, е събран генетичен материал от повече от един вид примати.»
Но именно разказите на свидетелите от Донелайт го поразиха. «Жената беше болна. Постоянно седеше в стаята, но когато той излизаше, тя го придружаваше. Сякаш мъжът настояваше. Изглеждаше болна, много болна. За малко да й предложа да иде на лекар.»
Един служител в хотел в Женева описваше Роуан като съвсем мършава, най-много петдесет и пет килограма. Смяташе това за ужасяващо.
Майкъл се вгледа в копията на подправените чекове. Подправени! И то неумело. Почеркът изглеждаше много старинен, като от елизабетинската епоха, какъвто можеш да видиш по стари пергаменти.
Получател: Оскар Олдридж Тамен.
Защо бе избрал това име? Когато се вгледа в другата страна на чека, разбра. Имаше фалшив паспорт. Банковият чиновник бе записал всички данни.
Със сигурност можеха да тръгнат по тази следа. Но тогава видя бележката от адвокатската фирма — Оскар Олдридж Тамен е бил видян за последно в Ню Йорк, на 13 февруари. Съпругата му го обявила за изчезнал на шестнайсети. Местоположение неизвестно. Заключение? Откраднат паспорт.
Затвори рязко папката. Сложи ръце върху нея и се наведе напред, опитваше се да прогони трепването в сърцето, да си припомни, че тази болка е съвсем незначителна — почти като дразнене — и я има от години, нали така?
— Роуан — каза той на глас, като молитва. Мислите му се върнаха в деня на Коледа, когато я видя за последно — когато тя скъса верижката от врата му и медальонът падна.
Защо ме изостави? Как можа!
Заля го силен срам, срам и страх. Егоистичната му дребна душица беше доволна, когато чу, че демонът я е принудил, доволен беше, че разследващите смятат, че тя е заминала насила! Доволен бе, че това бе обявено пред гордия Райън Мейфеър. О, това означаваше, че неговата хитра жена не му бе изневерявала с онзи демон! Тя го обичаше!
Но какво, за бога, означаваше всичко това за нея! За нейната сигурност, за съдбата й, за бъдещето й! Господи, ти си егоистичен, презрян нещастник. Но болката бе толкова голяма, болката от заминаването й, от студената вода в басейна и от вещиците Мейфеър от съня му, от болничната стая и болката в сърцето, когато за първи път изкачи стълбите…
Той скръсти ръце на масата и зарида тихо, после отпусна глава върху тях.
Не знаеше колко време е минало, но усещаше всичко. Вратата на библиотеката не се отвори, Мона сигурно още спеше. Слугите знаеха какво е сторил, иначе щяха да се появят по някое време. Спусна се здрач. Къщата като че чакаше нещо или наблюдаваше.
Накрая вдигна глава от масата и видя, че навън е паднала сияйна пролетна вечер, листата се открояват в сумрака, а златистата светлина на лампата внася частичка ведрост в огромната стая със старите стенописи.
Дочу тъничък глас, който пееше слабо някъде далече. И постепенно, когато застина съвършено на мястото си, той осъзна, че това е арията на Виолета от «Травиата», грамофонът пак свиреше. Значи неговата малка нимфа се беше събудила; беше наблизо и навиваше старата играчка. Трябваше да стане, да говори с нея, да й обясни за смъртния грях.
Тя седеше на пода, облегната на ръце, гола, както преди. Гърдите й бяха стегнати, с гладка кожа. Зърната й бяха нежни и розови.
Не се чуваше никаква музика. Дали му се беше сторило? Мона се взираше през прозореца към портата от ковано желязо. Майкъл видя, че тя е отворена. Прозорецът на стаята бе вдигнат догоре, а капаците, които той държеше винаги затворени, за да не влизат косите лъчи на следобедното слънце, също зееха. От улицата се чуваше силен шум, но само от преминаващите коли, които профучаваха по тясната сенчеста пресечка.
Мона се стресна; косата й бе разрошена, а лицето й бе все така гладко и сънливо.
— Какво е това? — каза той. — Да не би някой да е влязъл през прозореца?
— Опита се — отвърна тя. Гласът й бе натежал от съня. — Усещаш ли миризмата? — Обърна се да го погледне и преди той да отговори, започна да се облича.
Майкъл отиде до прозореца и веднага затвори зелените капаци. Отсрещният ъгъл беше пуст или толкова тъмен под дъбовете, че не се виждаше има ли някой там. Живачната улична лампа приличаше на пълна луна в короните на дърветата. Майкъл свали прозореца и го залости. Трябваше да го държи заключен! Беше бесен.
— Усещаш ли миризмата? — настоя Мона. Вече се беше облякла. В стаята бе съвсем тъмно след затварянето на прозореца, тя се приближи до Майкъл и обърна гръб да й върже пояса.
— По дяволите, кой беше? — Колосаната дреха беше приятна на допир. Той върза пояса, доколкото можа. Опита се да направи хубава панделка. Мона се обърна и се втренчи в прозореца.
— Значи не долови миризмата, така ли? — Мина покрай него и се втренчи в процепа между капаците. После поклати глава.
— А ти не го ли видя? — Майкъл вече мислеше да хукне навън, да обиколи градината и цялата пресечка, да спре всеки непознат, да претърси цялата «Честнът» и после Първа, докато не открие някой съмнителен човек.
— Къде ми е чукът? — продължи той.
— Чук ли?
— Не ми трябва пистолет, скъпа. Чукът винаги ми е вършил работа. — Той тръгна към килера в коридора.
— Майкъл, той си отиде отдавна. Отиде си, когато се събудих. Чух го да бяга. Не мисля… Не знам дали е бил наясно, че тук има някой.
Майкъл се върна. Нещо бяло сияеше на тъмния килим. Панделката й. Той я вдигна, а Мона я взе разсеяно и я сложи на главата си, без да се поглежда в огледалото.
— Трябва да вървя — каза тя. — Да видя майка си. Трябваше вече да съм отишла при нея. Сигурно се е уплашила до смърт, че е в болница.
— Съвсем нищо ли не видя? — настоя Майкъл. Вървеше след нея по коридора.
— Долових миризмата — отвърна тя. — Мисля, че тя ме събуди, а после чух и шум откъм прозореца.
Колко спокойна беше. А той изгаряше от гняв.
Майкъл отвори вратата и излезе пръв от къщата, стигна до желязната порта. Всеки можеше да се е скрил тук, зад дъбовете, от другата страна на улицата, зад стената, дори сред ниските храсти в собствената му градина. Собствената ми градина.
— Тръгвам, Майкъл, ще ти се обадя по-късно — каза Мона.
— Не си мисли, че ще те оставя да си тръгнеш сама в тази тъмница. Да не си луда?
Тя спря на стъпалата. Понечи да се възпротиви, но после погледна боязливо мрака наоколо. Взря се замислено в клоните и в сенките по «Честнът».
— Имам идея. Изпрати ме. А ако той изскочи отнякъде, ще го убиеш с чука. Нали взе чука?
— Това е нелепо. Ще те откарам у дома — каза той, въведе я в къщата и затвори вратата.
Хенри беше в кухнята, където му бе мястото. Беше облечен с бяла риза с тиранти и пиеше уиски от бяла порцеланова чаша, така че никой да не разбере. Остави вестника и стана. Разбира се, че ще отведе детето у дома. Или в болницата? Разбира се. Където пожелае госпожица Мона. Той посегна за палтото си, което висеше на стола зад него.
Майкъл отиде с тях до колата, притеснен от тъмнината, и изчака да се качат. Мона му помаха и той почувства болка, когато потеглиха, задето я бе оставил да си тръгне без прегръдка за довиждане, а после се засрами от себе си.
Върна се в къщата и заключи вратата на кухнята.
Пак отиде до дрешника в коридора. Старият му сандък с инструменти беше там, на първия етаж, под стълбите. Тази къща бе толкова голяма, че човек имаше нужда от по един сандък с инструменти на всеки етаж. Тези тук обаче бяха любимите му, ето го и чукът с разцеп с очукана дървена дръжка, с който беше работил в Сан Франциско.
Обзе го странна тревога и той стисна по-силно инструмента. Отиде пак да надникне през прозореца в библиотеката. Това беше чукът на баща му, беше го взел в Сан Франциско още като момче, заедно с останалите стари инструменти. Хубаво бе да има нещо от баща си сред цялото внимателно инвентаризирано богатство на Мейфеър. Вдигна чука. Искаше да го забие в черепа на натрапника. Сякаш нямаше достатъчно проблеми в тази къща, а и някакъв крадец се опитваше да влезе през прозореца в библиотеката!
Освен ако…
Той включи лампата в най-близкия ъгъл и огледа малкия грамофон. Беше покрит с прах. Никой не го беше докосвал. Не знаеше дали и той ще може да го докосне. Коленичи и сложи пръсти на въртящия се диск. Плочите с «Травиата» бяха в стария излинял албум. Манивелата лежеше до тях. Изглеждаше невъзможно стара. Кой бе пускал два пъти този валс, щом грамофонът изглеждаше недокосван и беше покрит с прах.
Чу някакъв шум, проскърцване, сякаш някой ходеше из къщата. Вероятно Еужения. Или пък не?
— По дяволите! — изпъшка Майкъл. — Да не би този кучи син да е още тук?
Веднага се надигна да провери. Обиколи целия първи етаж, стая по стая, ослушваше се, взираше се, огледа малките светлинки на таблото на алармата, които щяха да сигнализират, ако нещо се движеше из стаите пред него. После се качи на втория етаж, обходи навсякъде, надникна в дрешниците и баните, където не бе влизал отдавна, дори в предната спалня с оправеното легло и вазата с жълти рози на полицата над камината.
Всичко изглеждаше наред. Еужения я нямаше, но от верандата при помещенията на слугите видя, че къщата за гости в дъното на двора е осветена, сякаш там се провеждаше парти. Сигурно беше тя. Тя винаги включваше всички лампи. Сега се сменяха с Хенри, беше неин ред да остане в къщата, в кухнята — на пуснато радио и включен телевизор.
Клоните на мрачните дървета се люлееха от вятъра. Майкъл видя тихата морава, басейна и плочите. Нищо не помръдваше, но дърветата караха далечните светлини в къщата за гости да потрепват измамно.
На третия етаж. Трябваше да провери всяко кътче.
И там беше тихо и тъмно. Малката площадка на върха на стълбището бе празна. Уличната лампа светеше през прозореца. Вратата на склада беше отворена, празните лавици сияеха чисти и сякаш очакващи нещо. Той се обърна и отвори вратата на стаята на Жулиен, неговото настоящо ателие.
Първо видя двата срещуположни прозореца — този вдясно, под който Жулиен бе умрял в своето тясно легло, и другият отляво — през който Анта бе паднала от покрива на верандата. Приличаха на очи.
Капаците бяха вдигнати, меката вечерна светлина нахлуваше върху голите дъски на пода и озаряваше чертожната му маса.
Само дето дъските не бяха голи. Напротив, върху тях имаше разнищен килим, а на мястото на масата се бе появило тясното месингово легло, отдавна изнесено от тази стая.
Майкъл посегна да включи осветлението.
— Моля те, недей. — Гласът беше немощен и тих. С френски акцент.
— Кой си ти, по дяволите?
— Аз съм Жулиен. Но, за бога, не аз влязох в библиотеката! Ела, докато още има време, трябва да поговорим.
Майкъл затвори вратата зад себе си. Лицето му изгаряше. Потеше се и стискаше здраво чука. Но той знаеше, че това е гласът на Жулиен, защото го беше чувал и преди, високо в небесата, в едно друго селение. Да, гласът беше същият, говореше тихо, бързо и настоятелно.
Като че някакъв воал се вдигна и той си помисли, че отново ще види сияещия Пасифик, удавеното си тяло да се носи по вълните и ще си спомни всичко. Но не стана така. Това, което се случи, беше безкрайно по-плашещо и вълнуващо! Видя до камината тъмен силует на човек, подпрял се с ръка на полицата, с дълги и слаби крака. Имаше мека коса, бяла на светлината, проникваща от прозорците.
— Eh bien, Майкъл, много съм уморен. Това е много трудно за мен.
[ Добре (фр.). — Бел.ред.]
— Жулиен! Те изгориха ли книгата? Историята на живота ти.
— Oui, mon fils — отвърна той. — Моята скъпа Мери Бет изгори всичко, до последната страница. Всичко, което написах… — Гласът му бе тих и някак наситен с тъжно удивление, веждите му се вдигнаха леко. — Ела, ела по-близо. Седни на онзи стол. Моля те. Трябва да ме изслушаш.
[ Да, синко (фр.). — Бел.ред.]
Майкъл се подчини и седна на едно кожено кресло, за което бе сигурен, че е реално. Чувстваше се напълно изгубен сред множеството непознати прашни предмети. Докосна леглото. Изглеждаше истинско. Чу изскърцването на пружините! Докосна копринената завивка. Истинска. Беше замаян и изумен.
На полицата на камината имаше два сребърни свещника. Тъмната фигура се обърна, драсна клечка и ги запали. Раменете му бяха тесни, но много изправени; изглеждаше без възраст, висок и елегантен.
Когато се обърна отново към Майкъл, топлата жълта светлина се разля иззад него. Изглеждаше съвършено истински, сините му очи гледаха сърдечно и открито, лицето му бе някак отнесено.
— Да, моето момче — каза Жулиен. — Виж ме! Чуй ме. Вече трябва да действаш. Нека ти кажа, каквото трябва. О, чуваш ли? Гласът ми става по-силен.
Гласът му беше красив и Майкъл го слушаше внимателно, винаги бе харесвал красивите гласове. Беше и старомоден, като школуваните гласове на старите филмови звезди, които толкова обичаше, актьорите, които превръщаха речта в изкуство. Изведнъж му хрумна, че може би това е продукт на неговите собствени пристрастия.
— Не знам колко време имам — каза призракът. — Не знам къде съм бил, докато чаках този момент. Аз съм дух, прикован към Земята.
— Слушам те. Не си отивай. Моля те, не си отивай!
— Само да знаеше колко трудно ми беше да проникна тук, колко съм изморен, твоята собствена душа ме прогонваше.
— Страхувам се от призраци — каза Майкъл. — Това си е ирландска черта. Но ти го знаеш.
Жулиен се усмихна, отново се облегна на полицата и скръсти ръце. Малките пламъчета на свещите затанцуваха, сякаш той наистина беше от плът и кръв и бе раздвижил въздуха. Изглеждаше напълно материален с тъмното вълнено палто и копринената риза. Носеше дълги панталони със старомодни, лъснати до блясък обувки с копчета. Когато се усмихна, леко набразденото му лице, обрамчено от къдравата бяла коса, и сините му очи като че станаха още по-живи.
— Дойдох да ти разкажа моята история — рече той тихо и внимателно като учител. — Не ме съди. Просто вземи това, което имам да ти дам.
Майкъл бе завладян от някаква необяснима комбинация от вяра и вълнение. Онова, от което се бе страхувал през цялото време, което го преследваше, сега беше точно тук и му беше приятел. Само Жулиен никога не се бе превръщал в източник на страх за него.
— Ти си ангел, Майкъл — каза Жулиен. — Ти единствен все още имаш шанс.
— Значи битката не е изгубена?
— Не, mon fils, съвсем не.
Изведнъж като че се разсея, стана печален и за секунда Майкъл се уплаши, че видението може да изчезне. Но то стана още по-силно, по-ярко. Жулиен посочи към отсрещния ъгъл и се усмихна.
Там, на масичката до крака на месинговото легло, стоеше малката дървена кутия на грамофона.
— Кое е истинско в тази стая и кое е видение? — попита тихо Майкъл.
— Mon Dieu, само ако знаех. Никога не съм знаел. — Усмивката му стана още по-широка и той пак се облегна на полицата над камината. Очите му отразиха светлината на свещите, когато се обърна първо наляво, а после надясно и огледа почти мечтателно стените. — О, как ми се иска цигара и чаша вино! — прошепна Жулиен. — Майкъл, когато вече не можеш да ме виждаш, когато се разделим, пусни валса заради мен. Аз го пусках за теб. — Очите му пробягаха умолително по тавана. — Пускай го всеки ден от страх да не би да съм още тук.
— Ще го пускам, Жулиен.
— А сега слушай…
 

Десет
 
Ню Орлиънс бе просто невероятно място. Ларк нямаше да съжалява дори никога да не си тръгнеше оттук.
Хотел «Пончартрейн» беше малък, но много удобен.
Той бе наел прекрасен апартамент с изглед към булеварда, с приятна традиционна мебелировка, а по-вкусна храна от тази в «Карибския салон» не беше опитвал. Можеха да си задържат Сан Франциско за известно време.
Спа до обяд, после изяде една великолепна южняшка закуска. Когато се прибереше у дома, трябваше да се научи да прави тази пшенична каша. Кафето от цикория беше смешно нещо — първия път ти се струва ужасно, но после вече не можеш без него.
Тези Мейфеър обаче го подлудяваха. Вече беше късният следобед на втория му ден в града и още не бе свършил нищо. Седеше на дългия диван, тапициран със златисто кадифе — много удобна мебел във формата на буквата «Г». Беше се изтегнал, преметнал безгрижно крак над крак, и драскаше в бележника си, докато Лайтнър говореше по телефона в другата стая. Старецът бе доста изморен, когато дойде в хотела. Ларк предполагаше, че сигурно иска да се качи и да поспи в стаята си. Човек на неговата възраст има нужда да подремне, не може да будува денонощно, както правеше той.
Чу го да повишава глас. Онзи, с когото говореше в Лондон, или където и да е, явно го вбесяваше.
Разбира се, семейството не беше виновно, че Джифорд Мейфеър се спомина неочаквано в Дестин и последните два дни всички бяха изцяло заети с бдението, погребението и изобщо с ужасната скръб, на каквато Ларкин рядко бе ставал свидетел. Жените от семейството постоянно отвличаха Лайтнър, даваха му поръчения и търсеха утеха и съвет. Ларк едва бе успял да размени и две думи с него.
Той също отиде на бдението миналата нощ от чисто любопитство. Не можеше да си представи Роуан сред тези странни бъбриви южняци, които говорят за живите и мъртвите с еднакъв ентусиазъм. Но пък каква красива тълпа бяха. Сякаш всички караха биймър, ягуар или порше. Бижутата им изглеждаха истински. Генетичната смесица бе довела до доста красиви лица, каквото и да се криеше зад тях.
И съпругът бе там; всички се грижеха за него. Той изглеждаше съвсем обикновено; всъщност не беше по-различен от останалите. Добре гледан и сит. Със сигурност не приличаше на човек, претърпял сърдечен пристъп.
Но Мич Фланаган, който сега разплиташе неговата ДНК, каза нещо много странно: че той има същия странен код като Роуан. Фланаган бе «успял», съвсем в стила на «Кеплингер», да се добере до картоните на Майкъл Къри, без да му иска разрешение. Засега обаче Ларк не можеше да се свърже с него!
Фланаган не му отговори на телефона нито снощи, нито тази сутрин. Електронният секретар все пускаше някаква мелодийка и молеше Ларк да остави номера си.
Тази работа не му харесваше. Защо Фланаган се правеше на интересен? Ларк искаше да се види с Къри, да говори с него, да му зададе някои въпроси.
Тук обаче си изкарваше забавно — снощи, след бдението беше пил доста — и възнамеряваше да вечеря с двама лекари от «Тюлейн», и двамата шумни пияници, но имаше работа за вършене. Сега, когато госпожа Райън Мейфеър бе погребана, може би щяха най-сетне да се хванат за работа.
Той спря да драска в бележника, когато Аарън се върна в стаята.
— Лоши новини? — попита Ларк.
Лайтнър седна както винаги на фотьойла с подвижна облегалка и се замисли. Подпря брадичка с ръка и сви пръст под устата си, преди да отговори. Беше доста блед, с хубава бяла коса и много обезоръжаващо поведение. Беше и много изморен. Ларк си помисли, че това е човекът, за чието сърце трябва да се притесняват.
— Ами… — започна Лайтнър. — Аз съм в доста неловко положение. Явно Ерих Столов е взел дрехите на Джифорд от Флорида. Ходил е там. Взел е и дрехите от погребалното бюро. Сега е изчезнал, без изобщо да се е консултирал с мен за нищо.
— Но нали и той е член на твоята тайфа?
— Да — отвърна Аарън и направи лека саркастична гримаса. — Член на моята тайфа. А според новия директор на ордена, Старшите държат да не задавам никакви въпроси относно «тази част» от разследването.
— И какво означава това?
Лайтнър притихна, а после вдигна очи.
— Ти спомена за генетични изследвания на цялото семейство. Искаш ли да опиташ да обсъдиш този въпрос с Райън? Мисля, че утре сутрин ще е подходящо време за това.
— О, разбира се, но нали разбираш какво могат да си навлекат. В смисъл, че поемат риск. Ако се натъкнем на генетични заболявания или пък предразположения към известни болестни състояния, тази информация може да се отрази на всичко — от надеждността им в очите на застрахователите до пригодността им за армията. Да, искам да го направя, но по-добре да се концентрирам върху Къри. Пък и тази жена, Джифорд. Няма ли начин да получим данни за нея? Имам предвид, че трябва да изчакаме малко. Този Райън Мейфеър е много умен адвокат, няма да позволи изследвания на цялото семейство. Ще е глупак, ако го направи.
— А и аз не съм му особено симпатичен в момента. Ако не беше приятелството ми с Беатрис Мейфеър, той щеше да стане още по-подозрителен, и то с право.
Ларк бе видял въпросната жена. Тя бе дошла предния ден в хотела, за да донесе вестта за трагичната смърт в Дестин — хубавичка, запазена жена със сива коса, сресана на висока прическа, и един от най-сполучливите лифтинги на лицето, които бе виждал през последните години. Макар че според него не й беше първият. Очите й искряха, скулите й бяха съвършено оформени. Имаше само два издайнически белега — под брадичката, а вратът й бе гладък като на млада жена. Е, значи тя и Лайтнър бяха заедно. Трябваше да се сети още на бдението; та тя му висеше постоянно на врата, на няколко пъти дори го целуна. Ларк се надяваше и той да има такъв късмет, когато стане на осемдесет. Предполагаше, че ще има, но само ако спреше да надига чашката.
— Виж сега — продължи той. — Ако Джифорд Мейфеър има медицински картони в града, мисля, че мога да ги получа чрез института «Кеплингер», поверително, без да притесняваме никого.
Лайтнър се смръщи и поклати глава.
— Не. Не и отново без съгласието им.
— Райън Мейфеър няма да разбере. Остави това на нас, на «тайните медицински служби», или както искаш го наречи. Но аз искам да се видя с Къри.
— Разбирам. И това ще уредим утре. Може би дори по-късно тази вечер. Трябва да помисля.
— За какво?
— За всичко това. Защо Старшите са позволили на Столов да дойде тук и да се намеси по този начин с риск да разгневи семейството. — Той сякаш мислеше на глас и не очакваше Ларк да му отговори нещо. — Нали знаеш, че цял живот съм разследвал свръхестественото. Никога не съм се забърквал така с друго семейство. Чувствам се все по-обвързан с тях, все по-притеснен. Дори донякъде се срамувам, че не се намесих преди Роуан да замине, но Старшите ми дадоха съвсем точни нареждания.
— Е, очевидно те смятат, че в генетиката на това семейство има нещо странно — каза Ларк. — Търсят наследствени черти. Господи, поне шестима души снощи ми казаха, че Джифорд е имала някаква психична дарба. Казаха, че виждала мъжа, който бил нещо като семеен призрак. Казаха, че била по-силна, отколкото се представяла. Мисля, че приятелите ти от Таламаска са тръгнали по същата следа.
Лайтнър не бързаше да отговаря. Най-накрая каза:
— Не е точно така. Би трябвало да сме на една следа, но не съм сигурен и това е по-скоро… объркващо.
Телефонът ги прекъсна — тихият пулсиращ звън от слушалката до дивана, която изглеждаше нелепо модерна сред всичкия махагон и кадифените тапицерии.
Ларк отговори на обаждането:
— Доктор Ларкин. — Отговаряше винаги по този начин, дори на монетния телефон на летището.
— Обажда се Райън Мейфеър — каза човекът от другата страна. — Вие ли сте докторът от Калифорния?
— Да, радвам се да ви чуя, господин Мейфеър, не исках да ви притеснявам тези дни. Мога да остана до утре.
— Аарън Лайтнър при вас ли е, докторе?
— Да, всъщност е при мен. Искате ли да говорите с него?
— Не. Моля ви, слушайте. Едит Мейфеър почина рано тази сутрин от маточен кръвоизлив. Тя беше внучка на Лорън Мейфеър и Жак Мейфеър и братовчедка на мен и Джифорд. Едит явно е умряла от загуба на кръв в апартамента си на Еспланада авеню. Баба й я открила този следобед след погребението. Мисля, че трябва да поговорим за тези генетични изследвания. Може би те ще разкрият някои проблеми… в семейството.
— Господи боже! — прошепна Ларкин. Гласът на човека отсреща бе съвсем равен и студен.
— Можете ли да дойдете в офиса ми в центъра? — попита Райън. — И помолете Лайтнър да ви придружи.
— Разбира се. Ще сме там до…
— Десет минути — каза Лайтнър. Вече бе станал и взе телефона от Ларк.
— Райън — каза той. — Предупреди всички жени в семейството. Гледай да не ги притесняваш, но те не бива да остават сами. Ако нещо се случи, трябва да има кой да се обади на лекар. Очевидно нито Едит, нито Джифорд са могли да го сторят. Знам за какво те моля, но… Да. Да. На всички. На всички. Така трябва. Ще се видим след десет минути.
Двамата напуснаха апартамента, като взеха на бегом стъпалата към улицата, без да се качват в елегантния малък асансьор.
— Какво мислиш, че става, по дяволите? — попита Ларк. — Какво означава това, още един смъртен случай, и то съвсем същият?
Лайтнър не отговори. Изглеждаше печален и неспокоен.
— Между другото, ти да не би да имаш силно развит слух? Откъде разбра какво ми каза той по телефона?
— Да, суперразвит е — промърмори Лайтнър. Излязоха от хотела и веднага се качиха в едно такси.
Хладината все още се усещаше, но жегата и влагата постепенно я надвиваха. Ларкин виждаше навсякъде зеленина и тук-там по някоя очарователна отживелица — старомоден уличен фенер или решетка от ковано желязо на балкона на някоя къща.
— Мисля, че въпросът е — обади се Лайтнър отново, сякаш пак мислеше на глас — какво ще им кажем. Ти много добре знаеш какво се случва. Знаеш, че то няма нищо общо с никакви генетични заболявания, освен в най-широкия смисъл на това определение.
Шофьорът на таксито направи обратен завой и пое по булеварда с такава скорост, че те подскачаха на седалката и се блъскаха един в друг.
— Не те разбирам — каза Ларкин. — Не знам какво става. Това е нещо като синдром, като токсичния шок.
— О, стига, човече — отвърна Лайтнър. — И двамата знаем. Той се опитва да се чифтоса с тях. Ти сам ми каза това, не помниш ли? Роуан е заявила, че иска да знае дали това същество може да се чифтосва с хора и по-конкретно с нея самата. Искала е цялостна генетична експертиза на пробите.
Ларк беше втрещен. Никога не беше обмислял сериозно подобно нещо и сега отново осъзна, че все още не е сигурен дали вярва в съществуването на това същество, на това мъжко създание, което Роуан Мейфеър бе родила. Все още подсъзнателно предполагаше, че може би има някакво «естествено» обяснение.
— Но то е естествено — рече Лайтнър. — Естествено е доста заблуждаващо определение. Чудя се дали ще го видя с очите си, докато съм жив. Чудя се дали наистина може да разсъждава, дали притежава човешки самоконтрол, дали в съзнанието му съществува някакъв морал, ако приемем, че притежава съзнание в смисъла, който ние влагаме в тази дума…
— Нима сериозно предполагаш, че той причинява това на тези жени?
— Разбира се — отвърна Лайтнър. — Това е очевидно. Защо според теб Таламаска са взели окървавените дрехи на Джифорд? Тя е заченала от него и е изгубила детето. Виж, най-добре да разкажеш всичко, което знаеш. Разбирам научния ти интерес и предаността ти към Роуан, но ние може вече и да не чуем за нея.
— Господи!
— Най-добре да обясниш всичко, което си научил досега. Ще трябва да кажем на семейството, че това същество е наоколо. Нямаме време за отвлечени разговори за генетични заболявания или за изследвания. Нямаме време да събираме данни. Семейството е твърде уязвимо. Осъзнаваш ли, че тази жена е умряла днес? Докато останалите са били на погребението на Джифорд?
— Познаваше ли я?
— Не. Но знам, че беше на трийсет и пет, саможива по природа, малко смахната, както я наричат в семейството, а сред тях има доста такива. Баба й, Лорън Мейфеър, не я одобряваше особено. Даже съм сигурен, че е отишла при нея този следобед, за да я порицае, задето не е присъствала на погребението на братовчедка си.
— Е, със сигурност е имала добро извинение, нали? — каза Ларк и на мига съжали. — Господи, да имахме поне малка следа от Роуан.
— Какъв оптимист си само — каза горчиво Лайтнър. — Имаме много следи, не мислиш ли, но те не предполагат, че ти или аз някога отново ще я видим или ще говорим с нея.
 

Единайсет
 
Бележката вече го чакаше, когато си купи билет за Ню Орлиънс. Обади се в Лондон веднага.
— Юри, Антон иска да говори с теб — каза непознат глас. — Иска да останеш в Ню Йорк, докато Ерих Столов дойде там. Той ще се срещне с теб утре следобед.
— И защо? — попита Юри. Коя беше тази жена? Не беше чувал гласа й и все пак му говореше, все едно го познава.
— Антон мисли, че ще се почувстваш по-добре, ако поговориш със Столов.
— По-добре? В какъв смисъл?
Що се отнасяше до него, той нямаше какво да каже на Столов, както и на Антон Маркус. Не разбираше изобщо подобно решение.
— Резервирали сме ти стая, Юри — каза жената. — В «Сейнт Риджис». Ерих ще ти се обади утре следобед. Да изпратим ли кола да те вземе, или ще хванеш такси?
Юри се замисли. След по-малко от двайсет минути щяха да извикат пътниците за неговия самолет. Той погледна билета си. Не знаеше нито какво чувства, нито какво мисли. Очите му пробягаха по дългата опашка от пътници. Багаж, деца, униформени служители. Вестници в матови пластмасови кутии. Можеше да е всяко летище по света. Не можеше да се определи дали е във Вашингтон, или в Рим. Нямаше врабчета. Значи не беше Кайро. Но можеше да е Франкфурт или Лос Анджелис.
Покрай него минаваха индийци, араби, японци и безкраен поток от неопределими хора, които можеха да са канадци, американци, англичани, австралийци, германци, французи — как да разбере човек?
— Там ли си, Юри? Моля те, иди в хотела. Ерих иска да говори с теб, иска да те въведе в разследването лично. Антон е много притеснен.
О, ето какво било — този помирителен тон, нравеха се, че той всъщност не е проявил неподчинение, не си е тръгнал от къщата. Странна интимност и любезност от страна на някой, когото не познаваше.
— Самият Антон много искаше да говори с теб — каза жената. — Много ще се ядоса, като разбере, че си се обадил, докато го няма. Нека му кажа, че ще идеш в хотела. Можем да уредим кола. Не е проблем.
Сякаш не го знаеше. Та нали самият той се бе качвал в хиляди самолети, в хиляди коли и бе отсядал в хиляди хотели, всички уредени от ордена? Сякаш не бе самоотлъчил се?
Не, тук имаше нещо нередно. Те никога не се държаха грубо, никога, но пък и никога не му говореха по този начин. И то на него, познаваше ги твърде добре. Може би това бе специален тон, запазен само за лудите, напуснали метрополията без разрешение, за хората, които просто бяха приключили с годините на подчинение, отдаденост и подкрепа.
Очите му се спряха на една жена, която стоеше до стената. Беше с гуменки, джинси и вълнено яке. Незабележима, ако не се броеше тъмната й коса, която бе сресана назад и доста красива. Имаше малки очи. Пушеше цигара и държеше ръцете си в джобовете, така че цигарата висеше от устата й. Гледаше го.
Гледаше право в него. И той разбра. Разбра го само частично, но това му беше достатъчно. Сведе очи, измърмори, че ще си помисли и да, вероятно ще иде в хотела, ще се обади оттам.
— О, толкова се радвам да го чуя — отвърна подкупващо гласът. — Антон също ще се радва.
— Сигурен съм. — Юри затвори слушалката, взе чантата си и тръгна към тълпата. Не забелязваше номерата на различните терминали, имената на павилионите за закуски, книжарниците, магазините за подаръци. Вървеше ли, вървеше. По едно време се обърна наляво и продължи да крачи към огромната врата в края на това крило, после се обърна и тръгна много бързо по пътя, по който бе дошъл.
Почти налетя на жената, беше много близо зад него. Изпречи се право пред лицето й и тя се стресна и отстъпи назад. За малко да падне. Лицето й се изчерви. Озърна се към него, после тръгна по някакъв малък коридор и влезе в едно сервизно помещение. Той чакаше, но тя не се появи. Не искаше да я вижда отново, нито да се приближава до нея. Юри усети как космите по темето му се изправят.
Инстинктът му подсказваше да върне билета, да хване друг самолет и да продължи на юг по различен, не така очевиден маршрут. Щеше да иде до Нешвил, после до Атланта, а оттам до Ню Орлиънс. Дълго пътуване, но така щяха да го открият по-трудно.
Спря до телефона само колкото да издиктува телеграма до самия себе си в хотел «Сейнт Реждис» и поръча да му бъде предадена, когато се появи там, което, разбира се, нямаше да направи.
Никак не му беше забавно. В различни страни го бяха следили полицаи и дори веднъж един гневен и отмъстителен млад мъж. Няколко пъти се бе замесвал в кръчмарски свади, когато работата го принуждаваше да се рови из беден квартал или пристанище. Веднъж дори го арестуваха в Париж, но всичко се размина.
С това можеше да се справи.
Но какво се случваше сега?
Завладя го странно чувство — смесица от недоверие и гняв, чувството, че е предаден и изгубен. Трябваше да говори с Аарън, но нямаше време да му се обажда. Освен това защо да го натоварва и с това? Искаше да иде при него, да му помогне, а не да го обърква с някаква откачена история — че са го следили на летището и е говорил по телефона с жена със странен глас в Лондон, който никога не е чувал.
За секунда се изкуши да направи скандал, да поиска да говори с Антон, да попита какво става и коя е жената, с която бе разговарял.
После реши, че няма кураж за това, пък и не вярваше, че ще проработи.
Това бе ужасното. Не вярваше, че ще има смисъл. Нещо се бе случило. Нещо се бе променило.
Хората вече се качваха на самолета. Юри се огледа, но не видя жената. Това обаче не означаваше нищо. Тръгна към изхода за самолета.
В Нешвил откри факс и написа дълго писмо директно на Старшите, което изпрати на номера в Амстердам. Обясняваше какво се бе случило.
 
«Ще се свържа с вас отново. Аз съм верен и надежден, но просто не разбирам какво става. Трябва да ми обясните лично защо ми забранихте да говоря с Аарън Лайтнър и коя е тази жена в Лондон и другата, която ме следеше. Не искам да захвърлям целия си досегашен живот, но се притеснявам за Аарън. Ние сме човешки същества. Какво очаквате да направя?»
 
Прочете го отново. Да, напълно в негов стил, много мелодраматично. Този маниер винаги бе предизвиквал у тях лек присмех. Изведнъж се почувства ужасно.
Даде писмото на чиновника заедно с една двайсетачка.
— Изпратете го след три часа, не по-рано — заръча той и човекът обеща. По това време Юри вече щеше да е напуснал Атланта.
Видя жената отново, съвсем същата, с вълненото яке и цигарата в устата. Стоеше до рецепцията и се взираше хладно в него, докато той се качваше на самолета за Атланта.
 

Дванайсет
 
«Аз ли си причиних това? Така ли ще свърши всичко за мен — заради егоизма ми, заради суетата ми?»
Тя затвори очи, за да не вижда огромната празна стая. Стерилна и бяла, тя проникваше дори през клепачите й. Мислеше за Майкъл. Произнесе името му в мрака:
— Майкъл. — Опита да си го представи, да извика образа му на монитора на съзнанието си. Майкъл — архангелът.
Лежеше неподвижно, опитваше се да не се бори, да не се съпротивлява, да не се извива и да не крещи. Просто лежеше върху мръсното легло, сякаш сама бе решила така. Ръцете й бяха вързани с тиксо за таблата на леглото. Беше се опитвала всячески да скъса лентите, дори с психичната си сила и със силата на ума си — сила, за която знаеше, че може да бъде смъртоносна, когато се приложи към органите в човешкото тяло.
Късно през нощта все пак успя да освободи левия си глезен. Не разбра точно как. Просто го изхлузи от лентата, която се бе превърнала в нещо като дебела и хлабава окова. И така, с един свободен крак, успя да се завърти на няколко пъти в леглото, да събере на купчина горния чаршаф — целия в урина и повръщано — и да го избута на земята.
Разбира се, и долните чаршафи бяха мръсни. От колко дни лежеше така — от три или четири? Не знаеше и това я вбесяваше. Дори при мисълта за вода щеше да откачи.
Като нищо можеше да е четвъртият ден.
Опита се да си спомни колко време може да издържи човек без храна и вода. Трябваше да знае. Всеки неврохирург трябва да знае нещо толкова просто. Но тъй като повечето от нас не връзват хората за легла и не ги оставят така с дни, все пак не сме имали нужда от точно тази информация, каза си тя.
Опита се да си спомни героичните истории за хора, които не бяха умрели от глад, за разлика от другите покрай тях, за хора, които бяха изминали мили през снега, докато другите умираха. Тя имаше воля. Да, имаше. Но имаше и нещо друго нередно. Вече й беше зле, когато той я върза тук. Прилошаваше й често, откакто напуснаха Ню Орлиънс. Гадене, замайване — дори легнала имаше чувството, че пропада — боляха я и костите.
Обърна се, изви се и като че успя да раздвижи малко повече ръцете си, нагоре-надолу. Оттласкваше се със свободния си крак и извиваше другия. Дали ще успее да се изправи, когато той се върне?
И тогава се сети за най-очевидното. Ами ако не се върне? Ако реши да не се върне; или пък нещо му попречи? Навън той се държеше като обезумял, замаян от всичко, което виждаше, и без съмнение със сигурност допускаше нелепи грешки. Е, наистина нямаше много за мислене. Ако той не се върне, тя ще умре.
Никой нямаше да я намери тук.
Мястото беше съвсем изолирано. Висока празна офис сграда, една от стотиците подобни — необитаваната сграда, която сама бе избрала за свое скривалище, дълбоко в сърцето на този огромен южен метрополис — град, претъпкан с болници, клиники и медицински библиотеки, където щяха да могат да направят своите експерименти напълно незабелязани.
Беше уредила сама оборудването за цялата сграда и сигурно всичките й петдесет етажа бяха все още осветени, както когато ги остави. Тази стая обаче беше тъмна. Той бе изключил осветлението и това се бе оказало милосърдно в дните, които последваха.
Когато мракът паднеше, тя виждаше грозните небостъргачи през широките прозорци. Понякога умиращото слънце посребряваше стъклените сгради и ги караше да изглеждат така, сякаш горят, а зад тях по рубиненочервеното небе се издигаха гъсти, вечно кълбящи се бели облаци.
Светлината, винаги гледаме към нея, към светлината. Но при пълен мрак, когато около нея тихо се включеха светлини, тя се чувстваше малко по-добре. Някой можеше да дойде. Някой… Някой може би стоеше до прозореца на офиса си и гледаше с бинокъл? Едва ли…
Отново започна да сънува, слава богу. «Не ме е грижа», представи си, че е с Майкъл и вървят през полето на Донелайт и тя му обяснява всичко. Това бе любимата й фантазия, в която можеше да потъне, когато искаше да изпита, да премисли и да отрече всичко едновременно.
«Просто едно грешно решение влачеше друго след себе си. Правех само очевидни избори, но грешката ми беше гордостта, това, че си помислих, че мога да направя такова нещо, че мога да се справя с него. Всичко е от гордост. Цялата история на вещиците Мейфеър е история на гордостта. Но за мен всичко изглеждаше обгърнато от мистерията на науката. Имаме толкова погрешно схващане за науката. Смятаме, че всичко в нея е определено, точно, познато, но съществуват поредици от портали към непознатото, необятно като самата Вселена, което означава, че е безкрайно. Знаех това, знаех го, но го забравих. Това ми беше грешката.»
Тя си представи тревата, руините, видя високите крехки арки на катедралата, които се издигаха от долината, и изведнъж й се стори, че наистина е там.
Някакъв шум я стресна.
Някой пъхаше ключ в ключалката.
Тя застина. Да, ключът се завърташе. Външната врата се затръшна шумно и тя чу стъпките му по покрития с плочки под. Чу го да си подсвирква, тананикаше си нещо.
О, благодаря ти, Господи! Благодаря.
Пак се чу завъртане на ключ в следващата ключалка и я облъхна ароматът, неговият мек, приятен аромат. Той се приближи до леглото.
Роуан се опита да почувства омраза, да се изпълни с нея, да устои на състрадателното изражение на това лице, на големите му блестящи очи, най-красивите очи, които се изпълниха с мъка, щом я погледнаха. Брадата и мустаците му сега бяха много черни и гъсти, като на светците по картините. Челото му беше изящно очертано от гъстата черна коса, разделена на път по средата.
Да, красив беше, неустоимо красив. Може би не беше тук. Може би тя сънуваше. Може би си беше представила, че се е върнал.
— Не, скъпа моя, аз те обичам — прошепна той или пък тя си го въобрази.
Приближи се и Роуан се усети, че го гледа в устата, защото нещо в нея се бе променило едва забележимо. Изглеждаше вече някак по-мъжка, розова и издаваше решителност. Точно така трябваше да изглежда една уста под тъмни лъскави мустаци и над къдравите кичури на брада.
Тя се извърна и той се наведе. Топлите му пръсти хванаха ръцете й, а устните му докоснаха бузата й. Той погали гърдите й с голямата си ръка, потърка зърната й и по нея пробяга нежелано усещане. Не, не сънуваше. Тези ръце. Може би трябваше да загуби съзнание, за да ги прогони. Но тя лежеше там, безпомощна и не можеше да го спре, нито да се махне.
Внезапната радост от завръщането му бе също толкова разяждаща, както и всичко останало — като това да гори под пръстите му, сякаш той й бе любовник, а не тъмничар, да се надига жадно от самотата си при всяка проява на нежност или внимание от страна на нейния мъчител.
— Скъпа моя, скъпа моя. — Той положи глава на корема й и потри лице в кожата й, нехаещ за мръсотията по леглото. Тананикаше, шепнеше, а после извика силно, отдръпна се и затанцува, въртеше си, пееше и пляскаше с ръце. Изглеждаше изпаднал в екстаз! О, колко пъти го бе виждала да прави това, но никога с такава жар. Странна гледка беше. Дългите му ръце бяха много деликатни, раменете му бяха изпънати, китките като че бяха два пъти по-дълги, отколкото на нормален мъж.
Тя затвори очи, но още го виждаше как танцува и се върти, чуваше тропота му по килима и смеха му.
— Господи, защо просто не ме убие? — прошепна.
Той замълча и се наведе отново над нея.
— Съжалявам, скъпа моя. Съжалявам. — О, красивият му глас. Дълбок глас, който можеш да слушаш цяла нощ по радиото, докато пътуваш с колата. — Не възнамерявах да отсъствам толкова дълго. Преживях едно горчиво и сърце раздирателно приключение. — Заговори по-бързо. — Изпълнено с мъка, открития и смърт, изпълнено с тайни и осуетени планове… — После отново затананика и зашепна нещо, като се клатеше на пети. Мърмореше и тананикаше, или пък подсвиркваше със сухите си устни?
Коленичи така внезапно, сякаш припадна. Отново сложи глава на корема й, топлата му ръка се мушна между краката й, към слабините й, въпреки мръсотията. Той целуна корема й и прошепна:
— Скъпа моя, скъпа моя.
Тя не се сдържа и се развика:
— Отвържи ме, пусни ме. Потънала съм в мръсотия. Виждаш ли какво ми причини! — В този миг гневът й секна и тя застина притихнала, парализирана от ярост. Ако го обидеше, той можеше да се цупи с часове. Можеше да застане до прозореца и да плаче. Бъди тиха, бъди умна.
Той я гледаше. После извади ножа си, малък и сияен като зъбите му — единственият проблясък в празната стая.
Разряза тиксото много бързо. Просто така — наведе се и клъц, клъц, клъц.
Ръцете й бяха свободни — безчувствени и безполезни, но свободни. Тя събра всичките си сили и воля, за да ги вдигне, но не можеше да помръдне десния си крак.
Усети ръцете му под себе си. Той я вдигна и се изправи заедно с нея, притисна я към гърдите си.
Роуан изкрещя, а после започна да плаче. Беше станала от леглото, беше свободна, само да имаше сега сили да обгърне с ръце врата му и да…
— Ще те изкъпя, мила моя, моята бедна скъпа любима — каза той. — Моята обична Роуан. — В кръгове ли танцуваха, или просто й се виеше свят? Долови аромата на банята — на сапун, шампоан, на чистота.
Той я сложи в студената порцеланова вана и тя почувства първата струя топла вода.
— Не толкова гореща — каза му. Белите плочки се движеха, маршируваха по стените около нея.
— Не, няма да е гореща — отвърна той. Очите му бяха големи, по-ярки, клепачите бяха по-добре оформени, отколкото последния път, когато ги бе погледнала, миглите бяха по-къси, но все така лъскави и черни. Роуан отбелязваше всичко това, сякаш си водеше записки на джобен компютър. Дали вече бе свършено? На кого ще предаде своите открития? Мили боже, ако онзи пакет не бе стигнал до Ларкин…
— Не се измъчвай, мила моя — каза той. — На нас ще ни е добре двамата, ние ще се обичаме. Ти отново ще ми вярваш, отново ще ме обичаш. Няма причина да умираш, Роуан, няма причина да ме напускаш. Обичай ме.
Тя лежеше като труп, неспособна да помръдне. Водата струеше около нея. Той разкопча бялата й риза и смъкна панталоните. Водата продължаваше да се излива, толкова топла. Миризмата на мръсотия най-сетне бе изчезнала. Той захвърли дрехите настрани.
Роуан успя да вдигне дясната си ръка, за да дръпне бельото си, но нямаше сили да го свали. Той бе отишъл в другата стая. Чуваше се как сваля чаршафите от леглото; странно колко много звуци разпознаваше съзнанието й. Чаршафите бяха струпани на купчина. Кой би си помислил, че това действие изобщо произвежда някакъв звук? И все пак тя го позна и си спомни един следобед в Калифорния, когато майка й сменяше чаршафите — същия звук.
Отвори се найлонова торба; чист чаршаф бе разгънат и после изтръскан, за да се изгладят гънките и да бъде постлан на леглото.
Тя се плъзгаше надолу във ваната и водата вече достигаше раменете й. Отново се опита да раздвижи ръце, започна да се подпира на плочките, за да се изправи леко и да седне.
Той стоеше над нея. Беше свалил тежкото си палто. Носеше семпъл поло пуловер и както винаги изглеждаше тревожно слаб. Но въпреки това беше силен и як и не страдаше от нито един от неврологичните тикове на дългурестите, недохранените и прекалено бързо израслите. Косата му сега бе много дълга и покриваше раменете. Беше черна като на Майкъл и вече не бе така къдрава, а по-скоро чуплива. От парата кичурите над слепоочията му бяха започнали да се къдрят леко и тя видя искрящата му кожа, която като че нямаше пори, когато той се наведе да я погали.
Облегна я на стената на ваната, вдигна малкия си нож и — о, само да имаше куража да го грабне от ръцете му! — разряза мръсното й бельо и го хвърли настрани. После коленичи до ваната.
Отново пееше, гледаше я, пееше и шушнеше, или каквото там правеше — този странен звук, който й напомняше донякъде песента на цикадите в Ню Орлиънс. Той килна глава настрани.
Лицето му беше по-тясно, отколкото преди няколко дни, изглеждаше по-мъжко, може би в това бе тайната — бузите му вече не бяха по детски закръглени. Носът му бе станал малко по-тесен, с по-заоблен връх. Главата му обаче не беше пораснала, а като че и ръстът му си беше същият. Когато той взе изтривалката и я изстиска, Роуан се опита да прецени дали пръстите му са станали по-дълги. Май не.
Главата му. Дали още имаше фонтанела? Колко време трябваше на черепа му да се затвори? Тя бе очаквала растежът да се забави, но не и да спре.
— Къде беше? — попита тя. — Защо ме изостави?
— Ти ме принуди — каза той с въздишка. — Пропъди ме с омразата си. Трябваше да изляза навън и да науча някои неща. Трябваше да видя света. Трябваше да поскитам. Трябваше да осмисля мечтите си. Не мога да мечтая, когато ти ме мразиш. Когато ми викаш и ме измъчваш.
— Защо не ме уби?
Той като че се натъжи. Избърса лицето си с топлата изтривалка, а после избърса и нейните устни.
— Обичам те — отвърна. — Имам нужда от теб. Защо не можеш да ми се отдадеш? Защо не ми се отдаваш? Какво е това, което искаш и мога да ти дам? Светът скоро ще бъде наш, скъпа моя, а ти ще бъдеш моята кралица, моята прекрасива кралица. Само ако можеше да ми помогнеш.
— Да ти помогна за какво?
Гледаше го и се опитваше да почерпи от омразата си, от гнева си, да събере цялата си мощ и да изпрати невидима смъртоносна сила срещу него. Да разкъса клетките, да разкъса вените, да смачка сърцето. Опитва се доста време, но после се изтощи и се отпусна назад към стената на ваната.
През живота си бе убивала неволно с такава омраза и то на няколко пъти, но не можеше да убие него. Той беше твърде силен, мембраните на клетките му бяха много здрави, остеобластите се деляха с безумно темпо, всичко в него се променяше с безумно темпо, отбранително и агресивно. О, само ако имаше шанс да изследва тези клетки! Само ако…
— Само това ли съм за теб? — попита той с треперещи устни. — О, господи, какво съм аз? Просто един експеримент?
— А какво съм аз за теб, щом ме държиш тук като затворник и ме оставяш вързана с дни? Не искай любов от мен. Трябва да си глупак, ако очакваш такова нещо. О, само да бях научила нещо от останалите, само да бях научила как да бъда истинска вещица! Щях да мога да направя каквото искаха от мен.
Той се сви, притихнал от болка. В очите му имаше сълзи, а еластичната му сияеща кожа пламна за миг от притока на кръв. Стисна дългите си ръце в юмруци, сякаш искаше да я удари отново, въпреки че се бе заклел да не го прави никога вече.
Тя не се страхуваше и това беше най-ужасното. Крайниците й не й се подчиняваха; тръпнеха, боляха я; ставите също. Дали щеше да успее да избяга оттук сама, дали ще може да го убие? Вероятно не.
— Какво очакваш да направя? — попита той. Наведе се и я целуна отново. Тя се извърна. Косата й вече беше мокра. Искаше да се плъзне под водата, но се страхуваше, че няма да може да се вдигне сама обратно. Той стисна изтривалката и започна да я къпе. Изстискваше вода върху главата й и я отмахваше назад от челото й.
Вече толкова бе свикнала с миризмата му, че почти не я усещаше; чувстваше само топлината на близостта му и дълбокото изнервящо желание, което изпитваше към него. Разбира се, желание.
— Позволи ми да ти вярвам отново, кажи ми, че пак ме обичаш — замоли я той. — Аз съм твой роб, не тъмничар. Кълна ти се, любима, прекрасна моя, скъпа Роуан. Майка на всички нас.
Тя не отговори и той се изправи.
— Ще те почистя добре — каза гордо като дете. — Ще те почистя и ще бъдеш пак свежа и красива. Ще ти донеса разни неща. Нови дрехи, цветя. Ще превърна нашето тайно местенце в разкошен будоар. Всичко чака до асансьорите. Много ще се изненадаш.
— Нима?
— О, да, ще се зарадваш, ще видиш. Просто си много изморена и гладна. Да, гладна. О, трябва ти храна.
— А когато отново ме изоставиш, ще ме завържеш с бяла сатенена панделка, така ли? — Гласът й бе рязък и изпълнен с презрение. Тя затвори очи. Без да се замисля, вдигна ръка и докосна лицето си. Да, мускулите и ставите й отново започваха да се движат.
Той излезе и тя се опита да седне, хвана плаващата изтривалка и започна да се къпе сама. Водата беше мръсна. Много мръсна — из нея плаваха частици от екскременти, нейните екскременти. Отново й се догади и тя се отпусна назад, докато пристъпът отмине. После се наведе, гърбът я болеше, и дръпна запушалката на ваната. Пръстите й още бяха безчувствени, слаби и непохватни. Пусна отново крана, за да отмие малките парченца нечистотия.
Легна назад, чувстваше как водата нахлува около нея и се завихря над краката й. Пое си дълбоко дъх и заповяда на дясната си ръка да се извие, после на лявата, а накрая на десния и левия крак. После повтори упражнението отново. Водата ставаше по-топла и приятна. Шумът от струята заглушаваше всички звуци от стаята. Тя се наслаждаваше на чистотата и момента на облекчение, вероятно последния, който щеше да изпита.
 

Всичко се случи така:
Беше Коледа и слънцето огряваше пода в салона. Тя лежеше на китайския килим в локва от собствената си кръв, а до нея седеше той — новороден, изумен, недоразвит.
Но нали и човешките деца се раждаха недоразвити, много по-недоразвити от него. Точно така, но той беше много по-завършен от всяко човешко бебе. Не, не беше чудовище.
Помогна му да ходи, да стои прав, изумяваше се на словесните му изблици, на звънтящия му смях. Не бе толкова слаб, просто му липсваше координация. Изглежда разпознаваше всичко, което виждаше, и можеше да го назове веднага щом първоначалният му шок премина. Червеният цвят го объркваше и почти го ужасяваше.
Тя го облече в дрехи с убити цветове, защото той не искаше да се докосва до нищо ярко. Ухаеше като новородено и на допир беше като бебе, само дето мускулатурата му бе развита и ставаше все по-силен с всяка изминала минута.
Тогава Майкъл дойде и последва ужасният бой.
По време на схватката тя го гледаше как се учи да се държи на краката си, как премина от лудешкото олюляване и като че пиянско залитане към координираните усилия да удари Майкъл и накрая наистина успя да го извади от равновесие, и то със забележителна лекота, още щом реши, или пък осъзна как може да го направи.
Сигурна беше, че ако не го бе измъкнала оттам, той щеше да убие Майкъл. Почти го примами и го набута в колата, докато алармата виеше. Възползва се от страха му от силния й вой и от объркването му. Той мразеше силните звуци.
По целия път до летището обясняваше как му изглежда всичко, за ярките контури и абсолютно парализиращото усещане да си съвсем същият като другите човешки същества, да гледаш през прозореца на колата и да виждаш хората на нивото на очите си. В другото селение той бе наблюдавал всичко отгоре, или дори отвътре, но почти никога от човешка перспектива. Бе гледал така само когато бе обладавал човешко тяло, а това било мъчение за него. Освен с Жулиен. Да, Жулиен, но това било дълга история.
Гласът му беше приятен, подобен на нейния или на гласа на Майкъл, без акцент, и придаваше на думите някак по-лирично измерение. Той подскачаше при всеки звук, търкаше ръце в сакото й, за да усети плата, смееше се непрекъснато.
На летището трябваше да го накара да спре да души косата и кожата й и да не се опитва да я целува. Тогава той вече вървеше напълно уверено. Тичаше из залата заради самото удоволствие от това. Скачаше във въздуха. Започна да се върти напред-назад, омагьосан от радиото на един от пътниците — изпадаше в транса, който тя често щеше да вижда.
Хванаха самолета за Ню Йорк, защото той излиташе първи. Беше готова да иде където и да е, само да се махне оттук. Изпитваше дива паника, нужда да го защити от всички на този свят, докато не останат някъде на спокойствие и получи възможност да разбере какво точно представлява той. Беше много развълнувана, изплашена и изпълнена с огромна амбиция.
Тя бе родила това същество, тя го беше създала. Те нямаше да й го отнемат, да го отведат, да го заключат далече от нея. Все пак дори тогава усещаше, че не разсъждава трезво. Беше болна и слаба от раждането. Едва не припадна на летището. Той я придържаше, когато тръгнаха към самолета, и й шепнеше бързо в ухото, нещо като непрекъснат коментар на всичко, покрай което минаваха и което виждаше. Коментар, изпълнен с обяснения за неща от миналото.
— Разпознавам всичко. Разбираш ли, помня, когато Жулиен нарече това ера на чудеса, когато предсказа, че машините, които тогава смятаха за жизненоважни, ще излязат от употреба още след десетилетие. Виж например параходите, казваше той, колко бързо отстъпиха пред железницата, а сега хората вече се возят в автомобили. Той знаеше всичко това, щеше да хареса този самолет. Аз разбирам как работят двигателите… Леснозапалимото гориво се впръсква на ситни капчици…
… Говореше ли говореше, а от време на време тя се опитваше да го накара да замълчи, докато накрая го окуражи да се опита да пише, защото вече бе толкова изтощена, че не можеше да разбира какво й казва. Той не можеше да пише. Не можеше да движи контролирано химикалката. Но можеше да чете и затова изчете всичко, което му попадна.
В Ню Йорк поиска диктофон. Тя заспа в апартамента в «Хелмсли Палас», докато той вървеше напред-назад, подгъвайки от време на време колене или пък изпъвайки ръка, и говореше в диктофона.
— Едва сега всъщност имам някакво реално усещане за време, за някакво тиктакане, което е съществувало на света дори преди изобретяването на часовниците — естествен отмерващ механизъм, вероятно свързан с ритъма на сърцата ни или с дишането ни. И най-малките промени в температурата ми се отразяват. Не харесвам студа. Не знам дали съм гладен. Но Роуан трябва да яде, тя е слаба и мирише неприятно, като болна.
Тя се събуди от крайно еротични усещания. Устни на гърдите й, които дърпаха така силно едното й зърно, че я заболя. Тя изпищя и отвори очи — почувства главата му на гърдите си, а пръстите му на корема си. Той смучеше ли смучеше. Гърдите й бяха твърди и натежали. Лявата, върху която лежеше нейната ръка, на допир бе като мрамор.
Тя се паникьоса за миг. Искаше й се да извика за помощ. Отблъсна го и го увери, че ще поръча храна и за двамата, и след като се обади за това, веднага понечи да набере друг номер.
— Защо? — настоя той. Бебешкото му лице вече се бе издължило леко, а сините му очи не бяха така кръгли като преди, сякаш клепачите се бяха отпуснали леко и сега изглеждаха доста по-естествено.
Той грабна телефона от ръката й.
— Няма да се обаждаш на никого.
— Искам да разбера как е Майкъл.
— Това няма значение. Къде ще идем? Какво ще правим?
Беше толкова изморена, че едва си държеше очите отворени. Той я вдигна без усилие и я пренесе в банята, каза й, че ще отмие от нея миризмата на болест, на раждане и… миризмата на Майкъл. Особено миризмата на Майкъл, неговия «нежелаещ го» баща. Майкъл, ирландеца.
По едно време, докато седяха във ваната един срещу друг, я заля огромен ужас. Той бе слово, превърнало се в плът, в истинския смисъл на думата. Взираше се в нея, лицето му беше заоблено и бледо, но със здравия розов цвят на дете, очите му я гледаха с удивление, а устните му се извиха в ангелска усмивка. Тя едва се сдържа да не закрещи.
По гърдите му нямаше косми.
Храната дойде, но той пак поиска да суче. Хвана я във ваната и започна да суче, причиняваше й такава болка, че накрая тя се разкрещя.
Каза му да спре, защото келнерите в другата стая сигурно ще чуят виковете й. Той изчака, докато звънът на сребърните похлупаци утихна. После отново засука силно от другата й гърда; усещането бе съвършен баланс между болка и удоволствие, заедно с резките звуци, които той издаваше, и невероятното усещане, разливащо се от зърната й. Тя го замоли да бъде по-нежен.
Той се изправи на четири крака във водата над нея — членът му беше дебел и леко изкривен. Запуши устата й и пъхна члена си между краката й. Тя бе още разранена от раждането, но все пак уви ръце около врата му и изпита удоволствие, което можеше да я убие.
Облечени с хавлиени халати, те лежаха на пода и го правеха отново и отново. После той се отпусна по гръб и заговори за безкрайния мрак, за чувството, че е изгубен, за топлия пламък на Мери Бет. За буйния огън на Мари Клодет. За излъчването на Анжелик. За объркващото сияние на Стела. Неговите вещици, неговите вещици! Говореше как се е събирал около тялото на Сузан и е чувствал нейната тръпка, как е разбирал какво изпитва тя, но сега усещал това много по-ясно, много по-различно, безкрайно по-мощно, по-сладко, по-богато. Каза, че плътта си струвала цената да станеш смъртен.
— Значи мислиш, че ще умреш като всички други? — попита тя.
— Да — каза той и млъкна, но само за миг и веднага запя, затананика, или по-скоро това беше някаква странна комбинация от двете, имитираше частици от мелодии, които й звучаха познато. Изяде всичко, което бяха донесли и което беше меко и течно.
— Бебешка храна — каза със смях. Изяде картофеното пюре и маслото, изпи минералната вода, но не поиска месото.
Тя огледа зъбите му. Бяха съвършени, на брой колкото на възрастен човек. Без следа от износване или загниване. А езикът му беше мек. Той не издържа дълго на този преглед. Имаше нужда от въздух! Каза й, че тя не знае от колко много въздух има нужда, и отвори широко прозорците.
— Разкажи ми за останалите — настоя тя.
Той пак включи диктофона; беше напълнил цяла лавица с касети, купени от летището. Беше подготвен. Той знаеше, разбираше как стават нещата и отвътре, и отвън. Много малко същества знаеха това.
— Разкажи за Сузан и Донелайт.
— Донелайт — започна той и се разплака, каза, че не може да си спомни какво е било преди нея, само болката, тълпата от безлики същества в нещо като чакалня, а после Сузан извикала името му, просто дума, захвърлена в нощта: Лашър! Лашър! Вероятно било случайно съчетание от срички, но те отключили нещо в него, някакво разпознаване на сърцевината му, която бил забравил, че притежава. Тогава той «се устремил» към нея, приближил се и изпратил ветровете да шибат тревата в краката й.
— Исках тя да иде в руините на катедралата. Исках да види стъклописите. Но не можех да й го кажа, а и там вече нямаше стъклописи.
— Обясни ми го по-бавно.
Не му беше лесно.
— Тя каза да разболея жената и аз я разболях. Открих, че мога да запращам неща във въздуха, да събарям керемиди от покривите. Сякаш достигнах светлината в края на много дълъг и тъмен тунел и тя бе много ярка. Чувах звуци, усещах миризми… кажи ми нещо римувано, говори ми в рими. Искам да видя пак нещо червено; колко много оттенъци на червено има в тази стая!
Той запълзя на четири крака и заоглежда цветовете на килима, а после тръгна покрай стените. Имаше дълги здрави бели бедра, а ръцете му под лактите бяха необичайно дълги, но когато се облечеше, това не личеше особено.
Около три сутринта тя успя да избяга сама в банята; това се бе превърнало в най-голямата й мечта. Така щеше да е и занапред. В Париж мечтаеше единствено да влезе в някоя баня сама и той да не стои пред вратата, да не се вслушва във всеки звук, да не й вика да се обади, че е още там и няма намерение да бяга, да не пита дали има прозорец, през който може да се измъкне.
Той се снабди с паспорт на следващия ден. Каза, че намерил един човек, който прилича на него.
— Ами ако не носи паспорта си? — попита тя.
— Е, все пак ще идем на някое място, пълно с пътници, нали? Ще идем там, където хората ходят с паспортите си, и ще чакаме да видим подходящ обект, както се казва, и ще му вземем паспорта. Май не си толкова умна, за колкото се мислиш, а? Та това е елементарна работа.
Отидоха до едно туристическо бюро и зачакаха отвън; проследиха висок мъж, който току-що бе получил паспорта си. Лашър се изпречи пред него. Тя гледаше със страх как той удря човека и взима паспорта му. Като че никой не забеляза това. Улиците бяха пълни с хора и от шума я болеше главата. Беше студено, много студено. Той издърпа човека за палтото в един вход. Да, просто така. Всичко стана пред очите й. Не беше излишно груб. Просто приведе човека в безпомощно състояние, както сам се изрази, и взе паспорта му.
Фредерик Ламар, на двайсет и пет години, жител на Манхатън.
Да, Лашър наистина приличаше на човека от снимката, а когато подстрига малко косата си, никой вече нямаше да види разликата.
— Но онзи човек може да е мъртъв — каза тя.
— Аз май не изпитвам нищо към човешките същества — отвърна той и изведнъж сякаш се изненада. — Нима аз не съм човешко същество? — Стисна главата си и тръгна пред нея по паважа, като се обръщаше на всеки няколко секунди, за да се увери, че го следва, въпреки че долавяше миризмата й и щеше да разбере, ако тълпата ги раздели. Каза, че се опитва да си спомни катедралата. Сузан не искала да иде там. Страхувала се от руините на църквата, невежо момиче, невежо и тъжно. Долчинката била пуста! Шарлот можела да пише. Шарлот била много по-силна от Сузан и Дебора.
— Моите вещици — каза той. — Аз носех злато в ръцете им. Щом се научих как да го взимам, не спирах да им нося злато. О, господи, но да бъдеш жив, да чувстваш пръстта под краката си, да се протегнеш нагоре и да видиш как земята се отдалечава от ръцете ти!
Върнаха се в хотела и продължиха с подреждането на хронологията. Той описа на диктофона всички вещици от Сузан до Роуан и за нейна изненада включи и Жулиен. Така ставаха четиринайсет, но тя не отбеляза това, защото числото тринайсет беше много важно за него и той го повтаряше отново и отново — тринайсет вещици, за да се създаде най-силната, способна да го роди, сякаш Майкъл нямаше нищо общо с това и той сам бе своят баща. Изрече и много странни думи — maleficium, ergot, belladonna. По едно време дори започна да говори на латински.
— Какво имаш предвид? — попита тя. — Защо аз бях способна да те родя?
— Не зная — отвърна той.
По мръкнало вече бе станало ясно едно. Не съществуваше никакво чувство за мярка в неговия разказ. Описва четирийсет и пет минути цветовете на дрехите, които Шарлот бе носила, колко неясни са му изглеждали и как сега вече можел да си ги представи — тези нежни, боядисани коприни. А после само с две изречения разказа за бягството на семейството от Сан Доминго за Америка.
Плака, когато тя го попита за смъртта на Дебора. Не можа да я опише.
— Всичките ми вещици… аз ги унищожих, по един или друг начин, освен най-силните. Те ме нараняваха, командваха ме и ме караха да се подчинявам — обяви той.
— Кои? — попита тя.
— Маргьорит, Мери Бет, Жулиен! Проклет да е Жулиен. — Той започна да се смее неконтролируемо, а после скочи и започна да имитира Жулиен — елегантния джентълмен, който прави единичен възел на копринената си вратовръзка, слага си шапката, после излиза, реже края на пура и я слага в устата си.
Беше прекрасен малък спектакъл, той сякаш се превърна в друго същество, дори избъбри няколко думи на френски.
— Какъв е този единичен възел? — попита тя.
— Не зная — призна той, — но преди малко знаех. Вървях в тялото му заедно с него. Харесваше му. Не беше като останалите, които ревностно пазеха телата си от мен и ме изпращаха да се вселявам в онези, от които се страхуваха или искаха да накажат, или пък в онези, които искаха да използват.
Той отново седна и започна да пише на хотелски бележник и на листове. После сука от гърдите й, като бавно се местеше от едната на другата. Тя заспа и той заспа до нея. Когато тя се събуди, той я обладаваше и оргазмите бяха продължителни и подобни на сън, както винаги, когато бе твърде изтощена.
В полунощ заминаха за Франкфурт.
Това бе първият самолет, който излиташе за Европа.
Тя бе ужасена, че може би вече е докладвано за откраднатия паспорт. Той й каза да се успокои и че хората не са толкова умни, че машината на международните връзки работи много бавно. Не било така в света на призраците, където всичко се движи със скоростта на светлината или пък е в покой. Колеба се дълго, преди да си сложи слушалките. Каза, че се страхува от музиката. После все пак ги сложи и се предаде, плъзна се надолу в креслото и се втренчи пред себе си, сякаш бе изпаднал в безсъзнание. Потропваше с пръсти в такт с музиката. Всъщност тя така го очарова, че не поиска да прави нищо друго, докато не кацнаха.
Той нито говореше, нито отговаряше на въпросите й, но когато тя се опита да отиде до тоалетната, стисна здраво ръката й. Тя обаче надделя и той просто я изгледа как се изправя и излиза на пътеката. Слушалките бяха на главата му, ръцете му бяха скръстени, а кракът му тактуваше в ритъм, който тя не чуваше. Усмихна й се мимолетно, когато седна отново до него и заспа под одеялото.
От Франкфурт заминаха за Цюрих. Той отиде с нея в банката. Тя вече беше много слаба и замаяна, а гърдите й бяха пълни с мляко и постоянно я боляха.
В банката приключи бързо. Дори и не си помисли да бяга. Единствената й грижа бе да го защити. О, каква глупачка беше.
Нареди трансфери на огромни суми и отвори много сметки в Париж и Лондон, които трудно щяха да бъдат проследени.
— Нека идем в Париж — каза му, — защото когато научат за това, ще започнат да ни търсят.
В Париж видя за първи път няколко косъмчета на корема му, около пъпа и около зърната му. Сега млякото излизаше по-лесно от гърдите й и й доставяше огромно удоволствие. Лежеше отпусната и със замъглено съзнание и го оставяше да суче, а копринената му коса гъделичкаше корема и бедрата й.
Той продължи да яде и мека храна, но всъщност искаше само нейното мляко. Ядеше само защото тя настояваше. Според нея тялото му имаше нужда от хранителни вещества. Чудеше се какво ли отнема кърменето от нея самата, дали заради това е слаба и отпусната. Обикновените майки също се чувстваха така, отпуснати и лениви. Скоро се появиха и слаби болки и бодежи.
Тя го помоли да разкаже за времето преди вещиците Мейфеър, най-далечните и странни неща, които може да си спомни. Той говореше за хаос, за мрак, за скитане без край. Говори за липса на организирана памет, за това, че съзнанието му придобило някаква структура със…
— Сузан — подсказа тя.
Той я погледна безизразно. После каза «да» и изпя имената на всички вещици едно след друго: «Сузан, Дебора, Шарлот, Жан-Луиз, Анжелик, Мари Клодет, Маргьорит, Катерин, Жулиен, Мери Бет, Стела, Анта, Деидре, Роуан!».
Придружи я до местния клон на «Суис Банк», където тя прехвърли още пари, като направи така, че те да минат през Рим, а в един случай дори през Бразилия, докато стигнат до нея. Банковите служители бяха доста услужливи. В адвокатската фирма, която й препоръчаха, той само гледаше и слушаше търпеливо, докато тя пишеше инструкциите си, сред които и това, че Майкъл може да запази къщата на Първа улица до смъртта си, както и каквото пожелае от завещанието.
— Но ние ще се върнем там, нали? — настоя той. — Някой ден ще живеем там, ние двамата. В онази къща! Той няма да я задържи завинаги.
— Сега това е невъзможно.
Каква глупост.
Адвокатите пуснаха компютрите си, вкараха информацията в системата и скоро получиха потвърждение, че Майкъл Къри е в град Ню Орлиънс, Луизиана, че е болен и е в интензивното на «Болница на милосърдието», но определено е жив!
Той видя, че тя увеси глава и се разплака. След час напуснаха фирмата и той й каза да седне на една пейка в парка «Тюйлери» и да стои мирна, защото ще я наблюдава.
Върна се с два нови паспорта. Сега можеха да сменят хотелите и да бъдат различни хора. Тя се чувстваше скована, всичко я болеше. Когато отидоха във втория хотел, прекрасна сграда в стил крал Джордж V, се свлече на дивана в апартамента и спа с часове.
Как щеше да го проучи? Парите не бяха проблем; просто имаше нужда от оборудване, с което обаче не можеше да борави. Имаше нужда от медицински уреди, електронни програми, мозъчни скенери, от какво ли не.
Той излезе с нея да си купи бележници. Променяше се пред очите й, но едва забележимо. Няколко бръчици се появиха по кокалчетата на ръцете му, а ноктите му вече изглеждаха много по-здрави, макар и все още с цвета на кожата. Клепачите му също имаха малки гънки, които придаваха на лицето му по-зрял вид. Започнаха да му никнат мустаци и брада. Той ги остави, макар че го боцкаха.
Тя пишеше в бележниците, докато оставаше съвсем без сили и вече не можеше да вижда. Записваше всичките си наблюдения на стегнат научен език. Написа и за нуждата му от въздух, че отваря прозорците навсякъде, където идат, че понякога се задъхва и че главата му се поти, докато спи, а фонтанелата му не се е смалила от раждането насам, че е ненаситен на млякото й, а тя е слаба и изтощена.
На четвъртия ден в Париж тя настоя да идат в голямата централна болница. Той не искаше, но тя успя да го прилъже, обзалагаше се с него колко глупави могат да бъдат хората и му каза колко ще е забавно да се промъкнат там, като се представят за редовни служители.
Той се зарадва.
— Да, хванах му цаката! — рече триумфално, сякаш тази фраза имаше специално значение за него. Изговаряше много подобни фрази с удоволствие. «Хайде с мен, чист терен!» и други такива. Понякога си пееше смешни стихчета, които бе чул.
 
«Мамо, искам да поплувам тука!»
«Може, дъще, но внимавай.
Дрехите си закачи на бука,
във водата не припарвай.»
 
Такива неща го разсмиваха много. Мери Бет казала веднъж това, Маргьорит — онова. Спомни си някаква поговорка, казваше я все по-бързо, докато накрая думите се превърнаха в свирукащ шепот.
Тя се опитваше да го забавлява, учеше го на други такива скоропоговорки. Когато го порази със странните конструкции в английския, като «Хвърли мама през прозореца целувка», той направо изпадна в истерия. Дори алитерацията го разсмиваше. «Мама ми меси милинка.»
Сякаш самата форма на устата й, докато го произнасяше, го разсмиваше. Той бе като обсебен от римите. «Крал Карл и кралица Клара крали кларнети от кралството на крал Карл Пети.» Понякога дори танцуваше на тях.
В селението на духовете музиката му доставяла удоволствие. Чувал я от време на време, когато не можел да долови никакво друго излъчване от хората. Сузан пеела, докато работела. Той си спомни няколко думи, звучаха на келтски, но не можеше да каже какво означават! Беше забравил. След миг заговори жаловито на латински и изпя много стихове, но не успя да ги повтори.
Събуди се посред нощ и заговори за катедралата. За нещо, случило се там. Целият беше в пот. Каза, че трябва да идат в Шотландия.
— Този Жулиен, този хитър дявол — рече той. — Искаше да разбере всичко. Говореше ми в гатанки. — Легна по гръб и каза тихо. — Аз съм Лашър. Аз съм словото, превърнало се в плът. Аз съм тайната. Аз навлязох в света и сега трябва да изстрадам всички несгоди на плътта, а не знам какви ще са те. Какъв съм аз?
По това време той вече изглеждаше доста необичайно, но не и чудовищно. Косата му беше дълга до раменете, носеше черна шапка, нахлупена над очите, и дори най-тесните черни сака и панталони му стояха свободно. Всъщност изглеждаше като някой от смахнатите млади бохеми. Като фен на Дейвид Бауи. Хората навсякъде откликваха с готовност на неговия смях, на невинните му въпроси, на спонтанността му и на често твърде бурните поздрави.
Той завързваше разговор с хората в магазините; питаше за всичко. Произношението му бе станало малко остро, с лек френски акцент, но понякога се променяше и когато говореше с нея, наподобяваше нейния говор.
Когато тя се опита да използва телефона през нощта, той се събуди и изтръгна слушалката от ръката й. Щом тя стана и се опита да иде до вратата, той внезапно се озова до нея. Не се съгласяваше да наемат хотелски апартаменти, в които има прозорец в банята. Откачаше телефонните апарати. Никога не я губеше от поглед, освен когато тя се заключваше в банята, преди той да успее да я спре. Накрая се опита да спори с него.
— Трябва да се обадя, да разбера какво става с Майкъл.
Той я удари. Шамарът я изуми. Силата му я запрати по гръб на леглото. Едната й буза беше зачервена. Той заплака, легна до нея и започна да суче, а после я облада, без да спира да суче. Удоволствието отново я заля. Той целуна червенината на бузата й и тя усети как оргазмът се надига пак, въпреки че членът му вече не бе в нея. Парализирана от удоволствие, лежеше, свила неволно пръсти, с разкрачени крака, като мъртва.
През нощта той говори за това какво е да си мъртъв и изгубен.
— Кажи ми най-ранното нещо, което си спомняш.
Той отвърна, че тогава нямало време.
— А какво почувства към Сузан, любов ли?
Той се поколеба и каза, че според него е била огромна, изгаряща омраза.
— Омраза ли? Но защо?
Той призна, че не знае. Гледаше през прозореца и каза, че по принцип не можел много да понася хората. Те били тромави, глупави и не били способни да мислят като него. Правел се на идиот заради тях. Вече нямало да е така.
— Какво беше времето сутринта, когато Сузан умря? — попита Роуан.
— Дъждовно, студено. Валеше толкова силно, че за малко да отложат изгарянето. По обяд обаче дъждът спря. Небето се изчисти. Селото беше готово. — Изглеждаше объркан.
— Кой беше крал на Англия тогава? — попита тя.
Той тръсна глава. Нямаше идея. Тя го попита какво е ДНК и той бързо й описа двете еднакви нишки хромозоми, които съдържат генетичния код в двойната спирала — нашите гени. Тя осъзна, че той използва думите, които сама бе научила наизуст от един учебник още като дете. Той ги изрече бързо и напевно, сякаш ги извличаше от ума й в своя ум… ако изобщо това бе ум.
— Кой е създал света? — попита тя.
— Не зная! Ами ти! Ти знаеш ли?
— Има ли Бог?
— Вероятно не. Питай другите хора. Това е твърде голяма тайна. Когато една тайна е толкова голяма, зад нея няма нищо. Няма Господ.
В различните клиники, облечена с бяла престилка и говореща авторитетно, тя успя да източи доста проби от кръвта му, а той не спираше да мрънка. Никой не се усети, че тя не е от лабораторията и не работи по някаква специална задача. На едно място дори успя да анализира кръвните проби, и то с часове, под микроскоп. Записа наученото. Но все пак нямаше нужните химикали и оборудване.
Всичко дотук бе само първична, опростена информация. Тя се ядосваше. Искаше й се да закрещи. Само да беше в института «Кеплингер»! Само да бе възможно, само да можеше да се върне с него в Сан Франциско и да открие някак достъп до генетичната лаборатория! Но как?
Една нощ тя стана и тръгна към фоайето да си купи пакет цигари. Той я настигна на върха на стълбите.
— Не ме удряй — каза му Роуан. Беше гневна, така гневна и ужасена, както никога досега. А този гняв някога бе убивал хора.
— Не си играй с мен, майко!
Нервите й не издържаха, тя изгуби контрол и го зашлеви. Заболя го и той се разплака. Плака ли плака, въртя се насам-натам в креслото. За да го успокои, тя му изпя много песни.
 
«Във Хамлън, в някогашни времена,
във къщи не оставяли сама жена.
Със плъхове напълно бил залян града!
Във всичко те пробивали пролуки,
изпивали и супата от всички купи,
и в шапките на хората си свивали гнезда!»
 
Тя стоя много дълго на пода до него, гледаше го как лежи с отворени очи. Изглеждаше съвършен, косата му бе черна и гъста, брадата и мустаците му също се сгъстяваха, а ръцете му бяха още като бебешки, но много по-големи от нейните. Пръстите му, макар и добре развити, бяха малко по-дълги от нормалните. Тя почувства замайване. Беше объркана. Трябваше да хапне нещо.
Той й поръча храна и я гледаше как яде. Каза й, че вече трябва да се храни редовно, после коленичи до стола между краката й, разтвори копринената й блуза и стисна гърдите й, докато струйката мляко потече право в устата му.
В друга клиника тя успя да проникне в рентгеновото отделение, на два пъти му направи скенер на мозъка, като нареди на всички да излязат от лабораторията. Не можеше обаче да борави с някои от уредите, затова стана дори по-дръзка. Нареди на персонала да й помогне. Представяше се за самата себе си — доктор Роуан Мейфеър, неврохирург. Хората смятаха, че е гостуващ специалист и нейните задачи са с приоритет.
Използваше всичко, което й бе необходимо — бележници, химикалки, телефони. Беше методична. Записваше наблюденията си, правеше изследвания, разчиташе резултатите. Огледа рентгеновите снимки на черепа и ръцете му.
Измери главата му и усети, че меката част — фонтанелата — е по-голяма от фонтанелата на бебе. Господи, можеше да пробие с пръст тази кожа, нали?
Понякога, през първите дни, той постигаше известен успех с писането. Особено ако използваше химикал с остър връх, който се плъзгаше лесно по хартията. Направи родословно дърво на Мейфеър. Пишеше ли, пишеше. Включи в родословието дори Мейфеър, които тя не познаваше. Проследяваше линиите от Жан-Луиз и Петер и постоянно я питаше какво е прочела в досието на Таламаска. Към осем сутринта почеркът му бе закръглен, детски и той все още пишеше бавно. До вечерта вече бе станал наклонен, издължен и той пишеше толкова бързо, че тя не можеше да следва ръката му с очи. Отново започна странното припяване — като жужене на насекомо. Караше и нея да пее непрекъснато. Тя му изпя много песни, докато не й се доспа толкова силно, че не можеше да мисли.
 
«В града дойде върлинест мъж
и обяви нашир и длъж:
«Прескъпи граждани, туй не е слух,
аз ще ви отърва от всеки плъх.
Но ще ви искам преголяма сума.»
И рече кметът:
«Имаш мойта дума».»
 
Но той като че все повече се разстройваше. Не можеше да си спомни римите, които му бе изпяла само преди дни и настояваше тя да ги повтори:
 
«Един човек, докато бях из пустошта на път,
ме пита във морето колко ягоди растат.
Отвърнах му, след като поумувах:
«Колкото херинги в гората плуват».»
 
Тя самата се чувстваше все по-изтощена. Беше отслабнала. Когато се видя в огледалото във фоайето, направо се изплаши.
— Трябва да намеря някое спокойно място, лаборатория, където да работя — каза. — Господи, помогни ми. Изморена съм. Привиждат ми се разни неща.
В мигове на крайна умора страхът я сковаваше. Къде беше? Какво щеше да се случи с нея? Все той беше в ума й, а когато потънеше в мислите си, си казваше — загубена съм, приличам на наркоман, напълно обсебена съм. Но все пак трябваше да го изследва, да разбере какво представлява и насред всички ужасни съмнения, осъзнаваше, че всъщност изпитва силно собственическо чувство към него, иска да го защити и освен това го желае.
Какво щяха да сторят с него, ако го хванеха? Той вече бе извършил престъпления. Беше откраднал, а може би дори бе убил. Не знаеше. Не можеше да мисли нормално. Трябваше й просто спокойно място, лаборатория. Ами ако се върнеха тайно в Сан Франциско? Ако успееше да се свърже с Мич Фланаган. Но не можеш просто да се обадиш в института «Кеплингер».
Любовните им контакти се разредиха. Той все още сучеше от гърдите й, но по-рядко и по-малко. Тръгна да обикаля църквите в Париж. В тях ставаше някак объркан, враждебен, силно разтревожен. Отиваше да докосне витражите. Взираше се с омраза в статуите на светци.
Каза, че това не е правилната катедрала.
— Е, ако имаш предвид катедралата в Донелайт, разбира се, че тази не е правилната. Ние сме в Париж.
Той се обърна към нея и изсъска:
— Те я изгориха.
Искаше да чуе католическа меса. Измъкна я от леглото още преди изгрев и я завлече в църквата, за да присъстват на службата.
В Париж беше студено. Тя не можеше дори да мисли, без той да я прекъсне. Понякога й се струваше, че губи представа кога е ден и кога — нощ. Той я будеше, сучеше и правеше любов с нея, грубо и все пак приятно. Тя отново задрямваше, а той я събуждаше да й даде храна, като не спираше да говори какво е видял по телевизията, по новините или за нещо друго. Речта му ставаше все по-нелогична и фрагментарна.
По едно време взе хотелското меню от масата и изпя имената на ястията. После се върна яростно към писането.
— Жулиен заведе Евелин в къщата си и там заченаха Лаура Лий, която пък роди Алисия и Джифорд. Жулиен има още едно незаконно дете, Майкъл О'Брайън, роден от момиче от сиропиталището «Света Маргарет», което после отива в манастир и става сестра Бриджит Мери, а от същото момиче, три момчета и едно момиче… което се жени за Алаистър Къри, който има син Тим Къри, който…
— Чакай малко, какво пишеш?
— Остави ме. — Той внезапно се втренчи в нея и скъса листа на парченца. — Къде са ти бележниците, какво пишеш в тях?
Никога не се отдалечаваха много от стаята. Роуан бе твърде слаба, твърде изморена. Гърдите й бяха изпълнени с мляко, което започваше да тече под блузата й. Той дойде да пие. Взе я в обятията си. Тя изпитваше такова огромно удоволствие от кърменето, че вече нищо друго нямаше значение. Страхът я напусна.
Това е козът му, каза си, удоволствието, насладата, разкошът и радостта от това да бъде с него, да слушам бързата му, несвързана реч, да го гледам как реагира на всичко.
Но какво представлява той? Още от самото начало бе живяла с илюзията, че някак го е създала, че чрез своята мощна телекинеза някак е успяла да превърне своето собствено дете в него. Сега започваше да разбира възможните противоречия. Първо, не си спомняше да е осъзнавала какво ще се случи, докато той не започна да се гърчи на пода, да се бори за живота си, целият мокър от родилните води. Тя някак бе успяла да го нахрани чрез психичната си сила. Дори му бе дала коластра, сега си спомняше, първото, което потече от гърдите й, а то не беше никак малко.
Но това нещо, това създание, беше добре развито — не бе чудовището на Франкенщайн, скърпено от различни части, не беше гротескна рожба на вещица. Тя осъзнаваше и качествата му — той можеше да тича много бързо, усещаше миризми, които тя не долавяше, а също така излъчваше аромат, който хората чувстваха, без да си дават сметка за това. Да, така беше. От време на време ароматът му я завладяваше и тогава имаше зловещото усещане, че я обгръща изцяло и я контролира като някакъв феромон.
Тя водеше дневник, за да може, ако нещо се случи с нея, някой да го открие и да разбере.
— Стояхме много дълго в Париж — каза тя. — Може да ни открият. — Бяха дошли две съобщения от банката. В сметката й бе постъпило цяло състояние и й отне цял следобед да разпредели парите на различни сметки, за да ги прикрие. Той не се отделяше от нея. Тя искаше да заминат на някое по-топло място.
— Стига, скъпа моя, вече сменихме десет хотела. Не се притеснявай, спри да проверяваш ключалките. Знаеш от какво е, нали? От серотонина в мозъка ти. Ти си обсесивно-компулсивна, винаги си била такава.
— Откъде знаеш?
— Казвам ти… аз… — И замълча. Може би вече не бе така уверен, може би — Зная това, защото ти го знаеш. Когато бях дух, знаех всичко, което знаеха и моите вещици. Просто аз…?
— Какво има, какво говориш?
През нощта той застана до прозореца и гледа светлините на Париж. Прави любов с нея няколко пъти, без значение дали тя спеше, или бе будна. Мустаците му бяха станали по-гъсти и меки, брадата му вече покриваше цялата брадичка.
Но фонтанелата още не се беше затворила.
Всъщност целият му растеж изглеждаше някак програмиран и различен. Тя започна да прави сравнения с други видове, записваше специфичните му характеристики. Например той имаше сила на ръцете на по-нисш примат, но пръстите му бяха по-ловки. Искаше й се да види какво ли би направил, ако седне пред пиано. Нуждата му от въздух бе най-уязвимото му място. Тя предполагаше, че би могъл да се задуши. Но той беше много силен. Ужасно силен. Какво ли щеше да се случи с него във вода?
Напуснаха Париж и заминаха за Берлин. Той не хареса немския език; звучеше му грозно, но «отчетливо». Каза, че не може да се отърве от тези натрапчиви звуци. Искаше да се махне от Германия.
Същата седмица тя пометна. Получи силни спазми и целият под в банята се покри с кръв, докато се усети какво става. Той се взираше озадачен в кръвта.
— Трябва да си почина — каза тя. Само да можеше да си почине, на някое тихо място, където никой не пее, не рецитира стихове и така нататък, просто на тихо. Намери малкото, подобно на желатин топче сред кръвта. Беше ембрион, съвсем малък, но все пак имаше крайници! Това я отврати и изуми. Настоя да иде в някоя лаборатория, където да го изследва.
Успя да спечели три часа, преди хората да станат подозрителни, и си направи няколко бележки.
— Има два вида мутации — каза му тя. — Тези, които могат да се предават, и други, които не могат. Твоето раждане не е единична мутация, може да се предположи, че ти си… друг вид. Но как е възможно? Как е възможно комбинация от телекинеза… — Тя млъкна и преглътна научните термини. Беше откраднала от клиниката някои неща и сега взе проба от собствената си кръв, като добре запуши епруветките.
Той се усмихна печално.
— Ти не ме обичаш истински.
— Разбира се, че те обичам.
— Но как може да обичаш истината повече от мистерията?
— Какво е истина? — Тя се приближи до него, хвана лицето му и го погледна в очите. — Какво си спомняш, от самото начало, от времето, преди хората да се появят на земята? Помниш ли, че ми говори за това, за света на духовете и как те се учели от хората. Ти говори…
— Не помня нищо — каза той безизразно.
Седна на масата и започна да чете онова, което бе написал. Протегна дългите си крака, кръстоса глезени, опря глава на облегалката на стола и започна да слуша собствените си записи. Косата му вече стигаше до раменете. Той започна да й задава въпроси, сякаш я изпитваше: «Коя е Мери Бет?», «Коя е майка й?».
Тя отново и отново повтаряше историята на рода, каквато я познаваше. Повтаряше наученото от досието на Таламаска и случайни неща, които бе дочула от останалите. Описа — по негова молба — всички живи Мейфеър, които познаваше. Той вече ставаше по-мълчалив, слушаше я, караше я да говори с часове.
Беше истинска агония.
— По природа не съм приказлива — каза тя. — Не мога… просто не мога…
— Кои са братята на Жулиен, кажи имената им и имената на децата им.
Накрая тя бе така изтощена, че не можеше да помръдне. Спазмите започнаха отново, сякаш пак бе бременна и отново помяташе.
Каза му:
— Не мога повече.
— Донелайт — продължи той. — Искам да ида там.
Стоеше до прозореца и плачеше.
— Ти ме обичаш, нали? И не се страхуваш от мен?
Тя мисли дълго, преди да отговори:
— Обичам те, наистина. Ти си съвсем сам… и аз те обичам. Но съм уплашена. Това е лудост. Това не е просто някакво организиране, нито работа. Това е мания. Аз се страхувам от… теб.
Той се наведе над нея, тя хвана главата му и я насочи към гърдите си, а после дойде насладата, когато той засука. Дали някога щеше да му омръзне? Щеше ли да суче винаги? От тази мисъл я досмеша. Той щеше да остане винаги дете — дете, което ходи, говори и прави любов.
— Да, и пише, не забравяй това! — добави той, когато му каза това.
Накрая той започна да гледа телевизия — и то по много. Тя можеше най-после да използва банята, без той да й виси на главата. Можеше да се къпе бавно. Вече не кървеше. Мислеше за института «Кеплингер», за нещата, които парите на Мейфеър можеха да направят само ако се осмелеше. Със сигурност я търсеха, търсеха и двамата.
Беше сбъркала от самото начало! Трябваше да го скрие в Ню Орлиънс и да се преструва, че той никога не се е появявал! Но тогава, в онази ужасна сутрин на Коледа, беше толкова зле и не бе в състояние да мисли! Господи, оттогава бе минала цяла вечност!
Той се взираше в нея. Изглеждаше зъл и изплашен.
— Какво ти става? — попита тя.
— Кажи имената им — каза той.
— Не, ти ги кажи…
Той взе една от страниците, които бе изписал с тесния си почерк, и я остави на масата.
— Откога сме тук?
— Не знаеш ли?
Той поплака малко. Тя заспа и когато се събуди, той вече се беше съвзел и облякъл. Багажът им бе събран. Каза й, че заминават за Англия.
 

Поеха на север от Лондон, към Донелайт. Тя караше през повечето време, но после и той се научи и се справяше добре на прав път по пустото шосе. Бяха взели всичко, което притежаваха. Тук тя се чувстваше по-сигурна, отколкото в Париж.
— Но защо? Няма ли да ни търсят?
— Не зная. Не знам дали очакват да идем в Шотландия. Не знам дали очакват ти да помниш…
Той се засмя горчиво.
— Е, понякога не помня.
— Какво си спомняш сега?
Той я погледна тъжно и с омраза. Брадата и мустаците му изглеждаха някак страховити. Признаци на очевидна полова зрялост. Аборт. Фонтанела. Беше ли той вече възрастен или все още младеж?
Донелайт.
Това всъщност не беше град, а просто една странноприемница и няколко селища на археолозите, които работеха на обекта. Там спяха и се хранеха малка група студенти. Предлагаха се екскурзии до разрушения замък над езерото и до разрушения град в долчинката с неговата катедрала — която обаче не се виждаше от хана — и по-нататък — до древния кръг от камъни, който беше малко далеч, но си струваше да бъде видян. Можеше обаче да се ходи само по отбелязаните участъци. Ако човек тръгнеше да се разхожда сам, трябваше да следва знаците. На сутринта щеше да има организирана екскурзия.
Беше направо смразяващо да гледа от прозорците на хана отдалеченото място, където бе започнало всичко. Където Сузан, знахарката на селото, бе призовала един дух на име Лашър и той се бе прилепил завинаги към нейните наследници. Това я ужасяваше. Огромната изумителна долчинка беше сива и меланхолична, донякъде красива, с красотата на мъгливите зелени северни местности, като далечните планински области в Северна Калифорния. Здрачът падаше, гъст и сияен във влажния въздух, и целият свят изглеждаше тайнствен, като от приказките.
Лесно можеше да види кой пристига в града, защото към него водеше само един път. Повечето от туристите идваха от близките градове или автобусни спирки.
Само неколцина смелчаци бяха отседнали в странноприемницата — една млада американка, която пишеше статия за разрушените катедрали в Шотландия; стар джентълмен, който търсеше корените на рода си, убеден, че той води началото си от Робърт I Брус; и млада двойка, която не се интересуваше от нищо и никого.
А също така Лашър и Роуан. На вечеря той опита малко твърда храна. Не му хареса. Искаше да суче. Следеше гладно Роуан.
Наеха най-хубавата стая, много кокетно подредена. Леглото беше застлано с покривка на къдрички, гредите на тавана бяха боядисани в бяло, беше застлана с дебел килим и в нея гореше малък огън. Освен това от прозореца се откриваше обширна гледка към долчинката. Лашър каза на съдържателя на странноприемницата, че не иска телефон в стаята, трябвал им покой. Поръча и какво да им готвят от време на време. После стисна болезнено ръката на Роуан и каза:
— Отиваме в долината.
Повлече я по стълбите към предния салон на странно приемницата. Младата двойка седеше до една малка отдалечена маса и ги гледаше намръщено.
— Тъмно е — каза тя. Беше изморена от шофирането и отново й призляваше. — Защо да не изчакаме до сутринта?
— Не — отвърна той. — Хайде, обуй си удобни обувки. — Обърна се, наведе се и почна да дърпа обувките й. Хората го гледаха. Изведнъж Роуан си помисли, че за него изобщо не е необичайно да се държи така. Напротив, беше съвсем нормално. Той се държеше като луд, с наивността на лудите.
— Добре, добре — рече тя. Качиха се пак в стаята и той я гледаше как се облича с по-топли дрехи. Роуан се приготви за дълга нощна екскурзия — с вълнени чорапи и туристически обувки.
Вървяха като че безкрайно надолу по склона и после по бреговете на езерото.
Лунният сърп осветяваше назъбените порутени стени на замъка.
Скалите изглеждаха зловещо, но имаше добре отъпкани пътеки. Той се катереше и я дърпаше след себе си. Археолозите бяха сложили бариери, знаци, предупреждения, но наоколо не се виждаше никой и двамата минаваха, откъдето пожелаеха. Бяха сковани нови дървени стълби във високите порутени кули и към тъмниците. Той вървеше по тях с уверена стъпка, като обезумял.
Стори й се, че може би сега е най-подходящият момент за бягство. Ако имаше куража, можеше да го блъсне от върха на някоя от тези стълби. Той щеше да падне, да се пребие, щеше да страда като всеки човек! Костите му не бяха крехки, но той щеше да умре със сигурност. Но още щом си помисли това, се разплака. Знаеше, че не може да го направи. Не можеше да го ликвидира така. Да го убие? Не, не можеше.
Това бе мисъл на страхливец, прибързана, нелепа мисъл. По-нелепа дори от това, че бе останала с него. И от какво още? Да, сега вече го осъзнаваше. Явно е била луда да смята, че може да го контролира или изучи сама. Каква глупачка бе само, каква глупачка. Как можа да си тръгне от къщата с този див и тираничен демон, как можа да е така заслепена от гордост и високомерие, гордост от нейното творение!
Но нямаше ли той все пак да постигне своето? Не я ли бе пришпорвал, не я ли караше да бърза безброй пъти? От какво се страхуваше? От Майкъл. Да, от Майкъл трябваше да се страхува.
Грешката обаче беше нейна. Тя бе загубила контрол над това създание.
И така, сред петното лунна светлина в главната зала на крепостта, тя осъзна, че й е по-лесно да обвинява себе си и да се мрази, отколкото да го нарани.
Пък и без това надали щеше да успее. Единственият път, когато се забърза след него на стълбата, той се обърна, сграбчи я и я издърпа пред себе си. Винаги беше нащрек. Можеше да я вдигне без усилие само с една ръка и да я пусне където пожелае. Той не се страхуваше, че ще падне. Нещо в този замък обаче го плашеше. Той трепереше и плачеше, когато излизаха оттам. Каза, че иска да види катедралата. Луната се бе скрила зад облаците, но долината все още бе озарена от бледата й светлина. Той знаеше пътя, затова не тръгна по очертаната пътека, а се спусна направо по склона.
Най-после стигнаха до града, до разкопките в основата на стените, до бойниците, до портите, до малката главна улица, цялата маркирана и опасана с въжета. На нея се издигаха огромните руини на катедралата, пред която всички други постройки изглеждаха миниатюрни. Четирите й стени още стояха, а порутените им арки приличаха на ръце, протегнати да прегърнат небесата.
Лашър коленичи в тревата и се втренчи в дългия неф без покрив. Личеше къде е имало голям висок прозорец, но стъклото не бе оцеляло сред камъните, много от които бяха поставени тук наскоро, при реставрацията на стените. Навсякъде бяха струпани големи камари камъни, явно донесени от другаде, за да се изгради отново постройката.
Той стана, хвана Роуан за ръката и я повлече след себе си, покрай бариерата и знаците на археолозите, докато не стигна до самата църква. Вдигна глава и се взря покрай арките от двете страни към облаците, през които едва проникваше сиянието на луната. Катедралата беше готическа, огромна, всъщност твърде огромна за това място, освен ако навремето тук не бяха живели хиляди вярващи.
Той целият трепереше. Докосна устните си и отново започна да издава своето странно жужене.
Тръгна упорито покрай стената, най-накрая посочи един тесен прозорец и закрещя:
— Там, там! — Като че каза и още нещо и пак стана тревожен. Свлече се на колене, придърпа и Роуан до себе си, сложи ръка на рамото й и натика лице в гърдите й. Вдигна грубо пуловера й и засука. Тя лежеше безсилно по гръб и се взираше в облаците. Молеше се да се появят звезди, но звезди нямаше, само призрачната светлина на луната и прекрасната илюзия, че не облаците, а стените с празните извити прозорци се движат в небето.
На сутринта, когато се събуди, него го нямаше в стаята! Но нямаше и телефон. Тя отвори прозореца и видя, че до земята има поне шест-седем метра. Дори и да се измъкнеше, какво щеше да направи? Ключовете за колата бяха в него. Той винаги ги носеше със себе си. Дали да иде при другите и да им обясни, че я държи като затворничка? Какво щеше да направи той?
Започна да обмисля всички възможности. Те се въртяха в главата й като кончета на въртележка, докато не се отказа.
Изми се, облече се и пописа в дневника си. Отново изброи нещата, които бе забелязала: че кожата му се е променила, челюстта му вече е по-здрава, но фонтанелата не се е затворила. Спря се най-вече на онова, което се бе случило, откакто бяха дошли в Донелайт, за странните му реакции сред руините.
Откри го в големия салон на долния етаж. Седеше на една маса и разговаряше оживено със стария ханджия. Мъжът се изправи почтително при появата й и дръпна стол да седне.
— Седни — каза й Лашър. Закуската й била готова, а той чул стъпките й горе, когато станала от леглото.
— О, сигурна съм — отвърна мрачно тя.
— Продължавай — рече Лашър на стареца.
Ханджията изгаряше от нетърпение и продължи явно оттам, докъдето беше стигнал. Каза, че археологическият проект е финансиран за деветдесет години, между двете световни войни, с американски пари. Някакво семейство от Щатите се интересувало от клана Донелайт.
Едва напоследък обаче бил постигнат напредък. Когато осъзнали, че катедралата датира още от 1228 година, поискали от семейството още пари. За тяхна изненада средствата били набавени и от Единбург пристигнала цяла орда археолози, които събирали пръснатите камъни и разкопали основите не само на самата църква, но и на манастир и по-старо селище, вероятно от 700 година. От времето на Беда Достопочтени. Било някакво култово място. Не знаел подробности.
— Винаги сме знаели къде е Донелайт — каза старецът. — Но графовете са умрели в голям пожар през 1689 година, а след тях не е останало много от града. До края на века почти всичко изчезнало. Когато започнал археологическият проект, баща ми дошъл и построил тази странноприемница. Един изискан господин от Щатите му дал под наем този имот.
— Кой е бил той? — попита Лашър, явно много объркан.
— Жулиен Мейфеър, той откри и фонда — отвърна старецът. — Но трябва да говорите с младите хора, които работят по проекта. Те са много възпитани и сериозни студенти, не дават на туристите да взимат камъни или каквото и да било, и дори не се отделят от тях. Като говорим за камъни, тук има един древен кръг. По едно време работеха най-вече там. Казват, че е стар като Стоунхендж, но катедралата била голямото откритие. Говорете с тях.
— Жулиен Мейфеър — повтори Лашър, като се взираше в стареца. Изглеждаше безпомощен, объркан, уязвим. Сякаш това име не му говореше нищо…
Следобед пиха вино и хапнаха с неколцина студенти. Така разбраха цялата история. Настоящият фонд «Мейфеър» се управлявал от Ню Йорк и семейството било много щедро.
Жената, която бе най-отдавна в проекта — руса, набита англичанка, с късо подстригана коса и ведро лице, облечена с палто от туид и кожени ботуши — нямаше нищо против да отговори на въпросите им. Работела тук от седемдесетте години. На два пъти молела за още средства и семейството откликвало.
Да, дори изпратили свой представител. Лорън Мейфеър, доста скована жена.
— Никога не бихте познали, че е американка — каза жената. — Но на нея не й пукаше за нашата работа тук. Снима това-онова за семейството и веднага замина за Лондон. Каза, че ще ходи в Рим. Обичала Италия. Не мисля, че много хора харесват влажните шотландски възвишения и слънчева Италия едновременно.
— Италия — прошепна той. — Слънчева Италия. — Очите му се изпълниха със сълзи и той бързо ги избърса със салфетката си. Жената така и не забеляза това, продължаваше да говори.
— А какво знаете за катедралата? — попита я той. За първи път в краткия си живот изглеждаше уморен. Изглеждаше почти немощен. Избърза още няколко пъти очите си и обясни, че има алергия.
— Ами работата е там, че бяхме сбъркали за нея. Това определено е огромна готическа структура, построена около 1228 година, по времето, когато е основан и Елгин. В нея има и една по-ранна църква, която вероятно е имала витражи на прозорците. Манастирът е бил цистерциански, поне за известно време, после е станал францискански.
Той се взираше в нея.
— Явно е имало и нещо като училище, вероятно и библиотека. Само Бог знае какво ще намерим още. Вчера открихме още един вътрешен двор. Като си помислиш само, че хората са влачили камъни оттам с векове. В момента разкопаваме само руините на южния трансепт от тринайсети век и параклис, съдържащ погребална камера. Определено има връзка с някой светец, но не можем да разберем с кой. Изображението му е издълбано върху гробницата. Все още спорим дали да я отворим. Дали ще открием нещо там?
Той не каза нищо. Тишината изведнъж стана изнервяща. Роуан се страхуваше той да не се разплаче, да не направи нещо ненормално и да привлече вниманието към тях. Опита се обаче да си напомни, че ще е добре, ако стане така. Спеше й се, гърдите й бяха натежали от мляко. Жената не спираше да говори за замъка, за враждите между клановете по тези места, за безкрайните им битки и кланета.
— Какво е разрушило катедралата? — попита я Роуан. Притесняваше я тази липса на хронология. Искаше да подреди нещата в ума си.
Той я погледна гневно, сякаш тя нямаше право да говори.
— Не съм сигурна — отвърна жената, — но имам предположение. Имало е нещо като война между клановете.
— Не — каза тихо той. — Погледнете по-дълбоко. Били са протестантите, иконоборците.
Тя плесна ръце почти ликуващо.
— О, но какво ви кара да мислите така? — И се впусна в дълга тирада за протестантската реформация в Шотландия, за изгарянията на вещици, продължили век или повече, до самия край на Донелайт. Ужасно варварство.
Той седеше като зашеметен.
— Обзалагам се, че сте абсолютно прав. Бил е Джон Нокс и неговите реформатори! Донелайт си е останал мощен център на католицизма. Дори лукавият Хенри VIII не е успял да се справи с него.
Тя започна да се повтаря и заобяснява надълго и нашироко колко мрази политическите и религиозните сили, които унищожават произведения на изкуството и архитектурата.
— Представете си само всички онези великолепни витражи!
— Да, красиво стъкло.
Но той вече бе научил от нея каквото му трябваше.
Щом се мръкна, излязоха отново. Той мълчеше, не беше гладен, не искаше да прави секс и не я изпускаше от поглед. Вървеше пред нея по целия път през тревистата равнина, докато не стигнаха отново до катедралата. Повечето от разкопките на южния трансепт бяха покрити с голям дървен навес. Вратите бяха заключени. Той счупи стъклото на прозореца, отключи една врата и влезе вътре. Стояха насред руините на параклиса. Студентите бяха възстановили стената. Доста пръст бе изкопана от централната гробница, на чийто връх бе издълбана човешка фигура, която бе почти изличена и изглеждаше доста призрачна. Той се втренчи в нея, после вдигна очи към реставрираните прозорци. Изведнъж започна бясно да удря по дървените стени.
— Спри, ще дойдат — извика тя, но после замълча. Нека да дойдат. Нека го вкарат в затвора, в лудницата. Той видя лукавството в очите й, омразата, която в този миг тя не успя да скрие.
Когато се върнаха в странноприемницата, той започна да слуша собствените си записи, после се зарови в записките.
— Жулиен, Жулиен, Жулиен Мейфеър.
— Не го помниш, нали?
— Какво?
— Не си спомняш кой е Жулиен или Мери Бет, или Дебора, или Сузан. Забравил си всичко. Помниш ли Сузан?
Той се взираше в нея пребледнял, обзет от тих гняв.
— Не си спомняш — продължи да го дразни тя. — Започна да забравяш в Париж. Ти не знаеш кои са били те.
Той се приближи и падна на колене пред нея. Изглеждаше силно развълнуван, гневът му се бе изродил в някакъв яростен, по-приемлив ентусиазъм.
— Не знам кои са били те — каза той. — Не съм сигурен и коя си ти! Но знам кой съм аз!
 

Към полунощ я събуди жестоко — изнасилваше я. Когато свърши, поиска да заминат, да се махнат, преди някой да ги намери.
— Тези Мейфеър сигурно са много умни хора.
Тя се засмя с горчивина.
— Що за чудовище си ти? — попита го. — Не, ти не си мое творение. Вече знам това. Аз не съм Мери Шели!
Той спря колата, измъкна я сред високата трева и започна да я удря. Биеше я толкова силно, че за малко не й счупи челюстта. Тя му крещеше, че може да я убие. Най-сетне той спря, надвеси се над нея със стиснати юмруци, разплака се и каза:
— Обичам те и те мразя.
— Много добре те разбирам — отвърна тя тихо. Лицето я болеше така силно, че си помисли, че носът и челюстта й са счупени. Но не бяха. Накрая успя да седне.
Той се бе отпуснал до нея и започна да я гали с големите си ръце. Напълно объркана, тя се разплака на гърдите му.
— О, господи… Господи, какво ще правим? — Той я галеше и целуваше. Отново сука. Приложи всичките си номера, дяволските си номера — дявол, вмъкнал се в килията на монахиня. Махни се от мен! Но тя нямаше куража да стори нищо. Физическа сила ли й липсваше? От толкова отдавна не се бе чувствала нормално — здрава, жизнена.
Следващият път той се ядоса, когато спряха да заредят бензин и тя се приближи до телефонната кабина. Хвана я и тя бързо започна да рецитира старо стихче, на което я бе научила майка й:
 
«Уви! За мис Макей, уви!
Избягаха лъжиците и ножовете й.
А щом и с купите и с вилиците се прости,
разбра, че никой няма вече да гости.»
 
Както се и надяваше, това го разсмя до обезсилване. Той дори падна на колене. Какви големи крака имаше. Тя стоеше над него и припяваше:
 
«Том, Том, синът на свирача,
открадна свиня и избяга във здрача.
Свинята изядоха, ступаха Том
и Том се измъкна навън плачешком.»
 
Той я замоли да спре, смееше се и плачеше едновременно.
— И аз ще ти кажа едно — извика, скочи на крака и започна да пее и да танцува, като тропаше силно и се пляскаше по бедрата.
 
«Свинята тук довтаса със самар,
а люлчицата люшкаше шопар.
Чинията бърже на масата скочи.
Черпакът в гърнето супата лочи.
Ръженът, скрит зад вратата,
на пода пръчка захарна мята.
— Хей, хей — скара ядосана рече.
— Никой тук ли не слуша вече?
В тази къща най-старша съм аз.
Я елате при мене завчас!»
 
После я сграбчи силно, стиснал зъби, и я завлече в колата.
Когато стигнаха до Лондон, лицето й се беше подуло ужасно. Всички я гледаха с тревога. Той нае стая в хубав хотел, но къде точно, тя нямаше представа. После я нахрани с топъл чай и сладки и й пя.
Каза, че съжалява за стореното, че бил просто прероден, разбирала ли какво значи това? Че в него се крие чудо. После пак започна с обичайните целувки, със сученето и грубия секс, добър както винаги. Този път, може би от крайно отчаяние, тя го накара да повтори. Стори го вероятно, защото това бе единственият начин да прояви волята си. След четвъртия път дори той се изтощи и заспа. Тя не смееше да мръдне. Когато въздъхна, той отвори очи.
Сега беше истински красив. Мустаците и брадата му бяха по библейски дълги и той всяка сутрин ги подрязваше. Косата му беше много дълга. Раменете му бяха твърде широки, но това нямаше значение. Целият му вид беше царствен, величествен. Но това не беше ли едно и също? Той се кланяше на хората, когато ги заговаряше, докосваше с пръсти меката си сива шапка. Явно всички го харесваха.
Отидоха в Уестминстърското абатство и той обиколи цялата сграда, като огледа всеки детайл. Приличаше на ревностен вярващ. Накрая й каза:
— Имам една проста мисия. Стара като света.
— Каква е тя? — попита го Роуан.
Той не отговори.
Чак когато стигнаха до хотела, каза:
— Искам да започнеш задълбочено проучване. Ще намерим сигурно място… не в Европа… в Щатите, толкова близо до тях, че да не се усетят. Имаме нужда от всичко. Цената няма да е пречка. Няма да ходим до Цюрих! Те ще те търсят там. Можеш ли да уредиш много пари?
— Вече ги имам — напомни му тя. От тази и други негови забележки, стана ясно, че не си спомня и най-простите неща. — Трудно ще проследят сметките. Можем да се върнем в Щатите, щом искаш.
Всъщност сърцето й подскочи при тази мисъл.
— Има един институт по неврология в Женева — добави тя. — Можем да идем там. Световноизвестен е. Огромен. Можем да свършим част от работата в него. Ще направим всички транзакции през «Суис Банк». Там можем да планираме нещата. Повярвай ми, така е най-добре.
— Да — отвърна той. — А оттам можем да се върнем в Щатите. Те ще те търсят. Ще търсят и мен. Трябва да се върнем. Мисля къде точно да идем.
Тя заспа, сънуваше само лабораторията, изследвания, микроскопи, наука. Мислеше за тях като за екзорцизъм. Знаеше, разбира се, че не би могла да свърши всичко сама. Най-доброто, което можеше да направи, бе да се снабди с компютър и да запише откритията си. Трябваше да намерят град, пълен с лаборатории, град, в който болниците са колкото дърветата и където тя ще може да иде в един голям център, после в друг…
Той седна до масата да чете отново историята на Мейфеър. Устните му се движеха много бързо и отново чу познатото жужене. Смееше се на някои неща в историята, сякаш ги узнаваше едва сега. Коленичи до нея и се вгледа в лицето й.
— Млякото вече спира, нали?
— Не знам. Много ме боли.
Той започна да я целува. Изцеди малко мляко на пръста си и го намаза на устните й. Тя го опита и каза, че има вкус на вода.
В Женева планираха всичко, до последната подробност.
Най-очевидният избор за крайната им цел бе Хюстън, Тексас. Защо? Много просто, там бе пълно с болници и медицински центрове. В Хюстън се провеждаха всякакви изследвания. Тя щеше да открие сграда, стара лаборатория, вече изоставена заради краха в нефтената индустрия. Никой нямаше да ги намери там.
Парите не бяха проблем. Големите суми, които бе прехвърлила, бяха на сигурно в огромната «Суис Банк». Трябваше само да открие няколко фиктивни сметки в Калифорния и Хюстън.
Тя легна отново в леглото, пръстите му стискаха здраво китката й. Мислеше за Хюстън, само на час път със самолет от дома.
— Само на час път.
— Да, никога няма да се досетят — каза той. — Със същия успех можехме да сме на Южния полюс. Не можеше да измислиш по-хитро място.
Сърцето й се сви. Тя заспа. Беше й зле. Когато се събуди, кървеше. Пак аборт, този път лепкавият зародиш бе дълъг около два инча, дори повече, преди да започне да се разпада.
На сутринта, след като си отпочина, тя стана. Трябваше да иде в института, да изследва това нещо и да направи още тестове на Лашър. Започна да му крещи и накрая, ужасен и нещастен, той се съгласи.
— Страхуваш се да останеш сам, нали? — попита тя.
— А ти как би се чувствала, ако беше последният мъж на земята, а аз — последната жена?
Тя не разбра какво иска да каже, но той като че ли явно знаеше. Заведе я до института. Вече владееше всички ежедневни дейности — спираше таксита, даваше бакшиши, четеше, разхождаше се, тичаше, качваше се в асансьори. Беше си купил евтина дървена флейта от някакъв магазин и свиреше на улицата, но все беше недоволен от нея и от собствената си неспособност да създава мелодии. Не посмя да си купи радио, то можеше да го завладее изцяло.
В института тя си намери бяла престилка и папка, молив, формуляри, жълти, розови и сини клипсове за различните изследвания и започна да попълва фалшивите заявки.
В един момент бе негов лекар, в друг — лаборант, а ако някой се приближеше, той се смущаваше като знаменитост, която иска да остане инкогнито.
Насред всичко това, тя успя дори да напише дълга бележка на един от тройните формуляри и я адресира до портиера на хотела. В нея имаше инструкции да изпрати медицинските проби на Самюъл Ларкин, Университетска болница, Сан Франциско, Калифорния. Щеше да достави пробите възможно най-скоро. Портиерът трябваше да ги пусне като спешна пратка, изискваща специални термични условия.
Когато се върнаха в хотела, тя взе една лампа и го удари. Той се олюля и падна на пода, по лицето му потече кръв и влезе в очите му. Все пак успя да стане, както дете оцелява след падане от много висок прозорец. Сграбчи я и я удря, докато тя не изгуби съзнание.
През нощта се събуди. Лицето й беше подуто, но костите бяха здрави. Едното й око бе почти затворено. Това означаваше, че щеше да остане няколко дни в стаята. Дни. Не знаеше дали ще издържи.
На сутринта той за първи път я върза за леглото. Използва парчета от чаршафите и направи здрави възли. Почти бе приключил, когато тя се събуди и откри, че устата й е запушена. Той излезе и не се върна няколко часа. Никой не дойде в стаята. Вероятно беше инструктирал персонала. Роуан започна да рита, пищя, но без полза. Парцалът заглушаваше виковете й.
Щом се върна, той извади телефона от мястото, където го бе скрил, и поръча истински пир за нея. После отново я помоли за прошка и посвири на малката си флейта.
Тя се нахрани, а той следеше всяко нейно движение със замислен поглед.
На следващия ден тя не се съпротивлява, докато я връзваше. Този път го направи с книжно тиксо, което бе купил предния ден. Когато понечи да залепи устата й, тя кротко го посъветва да не го прави, защото може да се задуши. Той се спря на по-безболезнения и ефикасен метод с парцала. Тя започна да се върти диво, щом той излезе, но без полза. Нищо не ставаше. Млякото се стичаше от гърдите й, беше й зле и стаята започна да се върти пред очите й.
Следобеда на следващия ден, след като правиха любов, той легна върху нея — тежък, потен, меката му черна коса се спускаше между гърдите й, лявата му ръка лежеше върху нейната дясна. Спеше и шептеше по странния си начин. Беше срязал тиксото.
Тя се вгледа във върха на главата му, в блестящата черна грива, вдъхна аромата му и се притисна към него. После заспа за около час.
Когато отвори очи, той още не се беше събудил. Дишаше дълбоко.
Тя посегна с лявата си ръка и взе телефона. Тялото й изобщо не помръдна. Набра рецепцията и заговори така тихо, че едва я чуваха.
В Калифорния беше нощ. Ларк я изслуша. Навремето той й беше шеф. Беше й приятел. Беше единственият, който щеше да й повярва, единственият, който щеше да отнесе пробите в института «Кеплингер». Каквото и да станеше с нея, пробите щяха да идат в «Кеплингер». На Мич Фланаган можеше да се вярва, въпреки че може би вече не я помнеше.
Някой трябваше да знае.
Ларк й зададе няколко въпроса. Не те чувам, настоя той, говори по-силно. Тя му каза, че е в опасност, че може да бъде прекъсната всеки момент. Искаше да му съобщи и името на хотела, но се разколеба. Ако той дойдеше да я търси тук, докато беше така безпомощна, вероятно нямаше да може да изнесе пробите. Умът й бе претоварен. Не можеше да разсъждава. Спомена на Ларк за помятанията и в този миг Лашър отвори очи. Грабна телефона от ръката й, изтръгна кабела му от стената и отново започна да я бие.
Спря, защото тя му припомни, че ще я насини, а на следващия ден тръгват за Америка. Когато започна да я връзва, го помоли да направи по-хлабави възли. Каза му, че ако продължава да я стяга така, може да изгуби ръцете и краката си. Не беше лесна работа да имаш затворник.
Той заплака отново и пак каза:
— Обичам те. Само да можех да ти вярвам. Само ако ми помагаше, ако ме обичаше, ако ми беше вярна. Но аз те направих такава, пресметлива вещица. Гледаш ме и се опитваш да ме убиеш.
— Прав си — каза тя. — Но трябва да идем в Америка, освен ако не искаш да ни открият.
Знаеше, че ако не успее да се измъкне от тази стая, ще откачи напълно и ще стане безполезна. Опита се да измисли план. Трябваше да прекосят океана, да са по-близо до дома. По-близо до дома. Хюстън беше близо.
Изведнъж я обзе отчаяние. Вече знаеше какво трябва да направи. Трябваше да умре, преди да зачене отново от това същество. Не, нямаше да роди още едно такова, не можеше. Но той продължаваше да опитва и тя бе заченала вече два пъти. Направо й причерня от страх. За първи път в живота си разбра защо някои хора не могат да помръднат, когато са уплашени, разбра какво е да се вкамениш от ужас.
Какво бе станало с бележките й?
На сутринта те събраха куфарите си. Всичките медицински проби и изследвания бяха в една чанта. Тя сложи в нея и копия на всички формуляри, които бе използвала в различните клиники. Отгоре остави инструкциите за портиера, в които бе изписан адресът на Ларк. Лашър като че не забеляза.
Беше взела доста опаковъчни материали от лабораторията, но все пак напъха няколко кърпи между стъклениците с пробите. Сложи вътре и старите си окървавени дрехи.
— Защо не ги изхвърлиш? — настоя той. — Миришат ужасно.
— Аз не усещам — каза тя хладно. — Пък и трябва да уплътня пробите, нали ти казах. Не мога да си намеря бележниците. Имах толкова много.
— Да, аз ги прочетох — рече той тихо. — И ги изхвърлих.
Тя се втренчи в него.
Не бе останало нищо, освен пробите. Никой нямаше да узнае, че това нещо е живяло, дишало и е искало да се размножава.
На портала на хотела, докато той уреждаше кола за летището, тя даде чантата с пробите на портиера заедно с пачка швейцарски франкове и му каза бързо на немски, че чантата трябва да бъде изпратена веднага на доктор Самюъл Ларкин. След това му обърна гръб и тръгна към колата, а Лашър се обърна, усмихна й се и й подаде ръка.
— Жена ми, колко изморена изглежда — каза той тихо с лека усмивка. — Беше много болна.
— Да, много — отвърна тя и се зачуди какво ли си е помислило пиколото, когато е видял слабото й насинено лице.
— Нека те прегърна, скъпа — каза Лашър и преметна ръка зад нея на задната седалка. Целуна я, когато потеглиха. Тя не се обърна да види дали портиерът е влязъл с чантата. Не посмя. Портиерът щеше да намери адреса вътре. Трябваше да го намери.
Когато стигнаха в Ню Йорк, той се усети, че чантата с пробите и всички изследвания я няма. Заплаши да я убие.
Тя лежеше на леглото и отказваше да говори. Той я върза, но нежно, като й остави място да движи крайниците си, но без да може да се освободи. Усуканото тиксо се превръщаше в най-здравото въже на света. Зави я внимателно, за да не измръзне, пусна вентилатора в банята и телевизора високо, но не прекалено, и излезе.
Мина цяло денонощие, преди да се върне. Тя не можа да се сдържи и се изпусна в леглото. Мразеше го. Искаше той да умре. Искаше да знае някаква магия, с която да го убие.
Той седя до нея, докато тя уреждаше нещата в Хюстън — два етажа от петдесететажна сграда, където щяха да са съвсем сами. По мащабите на града това бе малък комплекс, в самия център. В Хюстън нямаше много празни сгради. В тази се бе помещавала някаква програма за изследвания на раковите заболявания. Понастоящем в нея нямаше други наематели.
Оборудването бе останало, вече преминало към собствениците на сградата. Но те не можели да дадат никакви гаранции за него. Тя им каза, че няма проблем. Щеше да наеме всичко, заедно с жилищните помещения, офисите, приемните, стаите за прегледи и лабораториите. Уреди и останалото оборудване, нае коли, въобще всичко, което щеше да им е необходимо за сериозно проучване.
Той я гледаше много студено. Следеше пръстите й, докато тя натискаше бутоните на телефона, и я слушаше внимателно.
— Този град е много близо до Ню Орлиънс — каза му тя. — Разбираш ли това? — Не искаше той самият да го открие рано или късно и да й се разгневи. Китките я боляха, защото той постоянно я дърпаше за ръка след себе си. Беше гладна.
— О, да, Мейфеър — рече той и посочи към разпечатаната история, която лежеше в папката. Не минаваше и ден, без да чете записките си или да слуша касетите. — Но те никога няма да се сетят да те търсят тук, нали?
— Не — отвърна тя. — Ако нараниш Майкъл Къри, ще се самоубия. Тогава няма да имаш голяма полза от мен.
— Не съм сигурен, че и сега имам полза от теб — каза той. — Светът е пълен с много по-любезни и сърдечни хора от теб, хора, които пеят по-добре.
— Тогава защо не ме убиеш? — отвърна тя. Той се замисли и тя впрегна цялата си невидима сила, за да го убие. Но беше безполезно.
Вече искаше да умре или да заспи завинаги. Вероятно бе едно и също.
— Мислех, че си нещо невероятно, нещо невинно — каза тя. — Нещо, напълно непознато и ново.
— Да, знам, че така си мислеше! — отвърна той рязко, гневен и опасен, сините му очи светеха яростно.
— Но сега не мисля така.
— Това ти е работата — да разбереш какво съм.
— Опитвам се — отвърна тя.
— Не можеш да отречеш, че за теб съм красив.
— И какво от това? Аз те мразя.
— Да, стана ми ясно от твоите бележници, «този нов вид», «това същество», «това създание» — колко клинично говориш за мен. Но знаеш ли какво? Грешиш. Аз не съм нов вид, скъпа моя, аз съм много стар, по-стар, отколкото можеш да си представиш. Моето време отново настъпва. Не можех да избера по-добър момент за моето любимо потомство. Не искаш ли да разбереш какво представлявам?
— Ти си чудовищен, ти си неестествен, ти си жесток и импулсивен. Ти не можеш да мислиш нормално, нито да се концентрираш. Ти си луд.
Той така се вбеси, че не можа да отговори нищо. Искаше да я удари. Тя видя как ръката му се отваря и се свива в юмрук.
— Представи си — каза той, — че цялото човечество изчезне, скъпа моя, и всички гени на това човечество останат в кръвта на едно-единствено човекоподобно същество, което ги предава нататък, докато най-накрая от маймуната се роди отново човек!
Тя не каза нищо.
— Мислиш ли, че този човек ще е много милостив към нисшите примати? Особено ако си е намерил самка? Женска, която може да се чифтоса с него, за да сложи началото на нова династия по-висши същества…
— Ти не си по-висш от нас — каза тя студено.
— Глупости! — изкрещя той яростно.
— Не знам със сигурност как точно се случи, но знам, че няма да се случи отново.
Той поклати глава и й се усмихна.
— Каква глупачка си само. Какъв егоист. Като всички учени, чиито думи чета сега и слушам по телевизията. Случвало се е преди и преди, и преди… а сега е най-подходящото време, сега е моментът. Този път няма да има жертви, този път ще опитваме както никога досега!
— По-скоро бих умряла.
Той поклати изнурено глава и извърна очи. Като че мечтаеше.
— Мислиш ли, че ще имаме милост, когато започнем да властваме? Било ли е някое по-висше същество милостиво към по-слабите? Били ли са испанците милостиви към диваците от Новия свят? Не, историята не познава такъв случай, нали? Никога по-висше, по-развито същество, не е било милостиво към по-нисшите. Напротив, по-висшите унищожават нисшите. Не е ли така? Не е ли такъв твоят свят, отговори!
В очите му избиха сълзи. Той захлупи глава на ръката си и заплака. Накрая избърса очи с кърпа от банята и каза:
— О, какво само можеше да се получи между нас!
— Какво? — попита тя.
Той започна пак да я целува, да я гали и да разкопчава дрехите й.
— Престани. Вече два пъти пометнах. Болна съм. Не виждаш ли? Виж лицето ми, ръцете. Трети аборт ще ме убие, не разбираш ли? Вече умирам. Ти ме убиваш. Къде ще идеш, когато си отида? Кой ще ти помогне? Кой знае за теб?
Той се замисли и внезапно я удари. Поколеба се, но това като че го задоволи. Тя се взираше в него.
Той легна на леглото и започна да гали косата й. Тя вече имаше съвсем малко мляко, но той го изсмука. Започна да разтрива раменете и ръцете й, после краката. Целуваше цялото й тяло. Тя изгуби съзнание. Когато се свести, беше късна нощ, бедрата й бяха протрити и влажни от него и от собственото й желание.
Когато стигнаха в Хюстън, тя осъзна, че сама си е уредила затвор. Сградата бе съвсем пуста, а тя бе наела два много високи етажа. Той й отпусна два дни. Сдобиха се с най-различни неща за свое удобство в тази висока кула от приказките, издигаща се сред неонови и потрепващи светлини. Тя гледаше, чакаше, опитваше се да се възползва и от най-малката възможност, но той бе твърде бдителен, твърде бърз.
После я върза. Нямаше да има никакво проучване, никакви изследвания.
— Вече знам каквото ми е нужно — каза той.
Първия път го нямаше ден. На втория — цялата нощ и почти цялата сутрин. Третият път беше сега — когато замина за четири дни.
А виж сега какво бе направил с тази студена модерна стая с бели стени, стъклени прозорци и ламинирани мебели.
Краката я боляха много. Тя изкуцука от банята в спалнята. Той бе изчистил леглото, беше го застлал с чаршафи на рози и бе напълнил стаята с цветя. Това събуди странна асоциация в съзнанието й, спомни си за една жена, която се бе самоубила в Калифорния. Първо си поръчала много цветя, наредила ги около леглото и изпила отрова. Или пък просто си припомни за погребението на Деидре, с купищата цветя и жената в ковчега, която приличаше на голяма кукла?
Стаята напомняше на място за смърт. Цветята, събрани в големи букети, бяха навсякъде. Ако умреше сега, той сигурно щеше да се шашне. Беше толкова глупав. Трябваше да бъде спокойна. Трябваше да мисли, да живее и да бъде умна.
— Лилии, рози. Сам ли ги донесе? — попита тя.
Той поклати глава.
— Доставиха ги, бяха пред вратата, когато дойдох.
— Да не си мислил, че ще ме завариш мъртва?
— Не съм толкова сантиментален, освен когато става въпрос за музика — каза той с весела усмивка. — Храната е в другата стая. Ще ти донеса. Какво друго да направя за теб, любов моя? Искаш ли да ти кажа нещо? Какво би те вразумило?
— Мразя те от сърце и душа — каза тя. Седна на леглото, защото в стаята нямаше столове, а тя не можеше вече да стои на краката си. Глезените я боляха, ръцете също. Умираше от глад.
— Защо не ме убиеш?
Той излезе и донесе голяма табла, пълна с деликатесни салати, пакети студено месо и торбичка за отпадъците.
Тя яде с настървение, после блъсна таблата настрани. Имаше кутия с портокалов сок и тя я изпи. Стана и тръгна с куцане към банята, като едва не падна. Остана там много дълго, седнала на тоалетната чиния и опряла глава на стената. Страхуваше се, че може да повърне. Огледа бавно помещението. Нямаше нищо, с което да се самоубие.
Пък и не би го направила. Още имаше сила за борба, много сила. Ако трябваше и двамата щяха да умрат в пламъци. Това можеше да се уреди. Но как?
Отвори немощно вратата. Той стоеше там, със скръстени ръце. Взе я и я отнесе на леглото. Беше пръснал по него бели маргаритки от букетите и когато потъна сред твърдите стебла и ароматни цветове, тя започна да се смее. Беше й хубаво да се смее, смя се, докато смехът не започна да се лее от нея като песен.
Той се наведе да я целуне.
— Не го прави пак. Ако пометна още веднъж, ще умра. Има по-лесни и бързи начини да ме убиеш. Не можеш да имаш дете от мен, не разбираш ли? Какво те кара да мислиш, че можеш да имаш дете от когото и да било?
— Но ти няма да пометнеш този път — рече той. Лежеше до нея. Сложи ръка на корема й и се усмихна. Отново започна своята подобна на жужене песен и за миг устата му изглеждаше гротескно — това беше език!
— Да, скъпа моя, любима моя, детето е живо и ме чува. Детето е момиче. То е в теб.
Тя изпищя.
Обърна гнева си към нероденото създание, искаше да го убие, да го убие, да го убие — а после се отпусна назад, потънала в пот. Отново вонеше, в устата си имаше вкус на повръщано. Чу звук, сякаш някой плачеше.
Той отново започна странната си песен.
А после пак се чу плачът.
Тя затвори очи, опита се да разбере какво чува.
Не можа. Все пак сега долавяше и друг, нов глас, в нея самата. Той й говореше на език без думи, който тя някак можеше да разбере. Търсеше любов, търсеше утеха.
Няма да те нараня отново, помисли си. Отговорът беше благодарност и любов, без думи.
Господи, то беше живо, той бе прав. Беше живо и я чуваше. Болеше го.
— Няма да трае много дълго — каза й Лашър. — Ще се грижа за теб от цялото си сърце. Ти си моята Ева, все още си безгрешна. А щом то се роди, ако искаш, можеш да умреш.
Роуан не му отговори. Защо да му отговаря? За първи път от два месеца той имаше с кого друг да си говори. Извърна глава настрани.
 

Тринайсет
 
Ан Мари Мейфеър седеше сковано на мекия бежов диван от изкуствена кожа във фоайето на болницата. Мона я видя още щом влезе. Ан Мари беше с тъмносиния костюм от погребението и обичайната старомодна натруфена блуза с къдрички. Четеше списание, кръстосала крака, черните й очила се бяха смъкнали на носа, а черната й коса бе опъната на кок. С малкия си нос, с малката си уста и с тези големи очила изглеждаше едновременно глупава и интелигентна.
Обърна се към Мона, която се приближи, целуна я по бузата и после се тръшна до нея на дивана.
— Райън обади ли ти се? — попита Ан Мари. Говореше тихо и потайно, въпреки че наоколо не се виждаха много хора. Далеч в дъното вратите на асансьора се затвориха и отвориха. Бюрото на рецепцията с високия безличен плот беше празно.
— За мама ли? — отвърна Мона. Мразеше това място. Реши, че когато стане много богата и има инвестиции във всеки сектор от икономиката, ще отдели малко време да украси подобни стерилни и студени места. После се сети за медицинския център «Мейфеър»! Разбира се, този проект трябваше да продължи! Тя щеше да помогне на Райън. Не можеха да я изолират от него. Щеше да говори с Пиърс за това утре. Ще говори и с Майкъл, щом той се почувства по-добре.
Погледна пак към Ан Мари и каза:
— Райън каза, че мама е тук.
— Да, тук е и според сестрите смята, че се опитваме да я затворим за постоянно. Така им казала тази сутрин, когато са я приели. Били й инжекция и оттогава спи. Сестрата каза, че ще ми се обади, когато се събуди. Но аз имах предвид дали Райън ти е казал за Едит.
— Не, какво се е случило с Едит? — Мона едва познаваше Едит. Тя беше внучка на Лорън и бе плаха, саможива жена, която живееше на Еспланада авеню и по цял ден се занимаваше със своите котки — предсказуема и скучна, никога не излизаше, явно дори не ходеше и на погребения. Едит. Как изглеждаше? Мона не беше сигурна.
Ан Мари изправи гръб на дивана, плесна списанието на масичката и вдигна очилата на носа си.
— Едит е умряла този следобед. От кръвоизлив, също като Джифорд. Райън каза, че жените от семейството не бива да остават сами. Може да е нещо генетично. Покрай нас винаги трябва да има хора. Така, ако нещо се случи, ще можем да повикаме помощ. Едит е била сама, като Джифорд.
— Шегуваш ли се? Как така Едит Мейфеър е мъртва? Наистина ли?
— Да, повярвай ми. Как ли се чувства Лорън? Тя отишла да й се скара, че не се е появила на погребението на Джифорд, а Едит лежала на пода в банята. Кръвта й била изтекла. А котките се мотаели около нея и я ближели.
За миг Мона не можа да каже нищо. Трябваше да помисли, и то не само за онова, което знаеше, но и колко от него може да каже на някого и защо. Донякъде бе просто шокирана.
— Значи и тя е получила маточен кръвоизлив?
— Да, вероятен спонтанен аборт. Така казват. Човек, който познава Едит, би решил, че това е невъзможно. Също както и за Джифорд. И двете не може да са били бременни. Този път обаче правят аутопсия. Така поне хората от семейството ще сторят нещо повече от това да палят свещи, да се молят и да се гледат накриво.
— Да, това е добре — каза Мона тихо. Опитваше се да мисли и се надяваше братовчедка й да млъкне поне за малко. Но нямаше такъв късмет.
— Виж, всички са много притеснени — каза Ан Мари, — но трябва да следваме нареждането. Човек може да получи кръвоизлив и без да пометне, очевидно. Така че не се отдалечавай сама. Ако се почувстваш слаба или усетиш други необичайни симптоми, трябва веднага да повикаш помощ.
Мона кимна, взираше се в белите стени, в малкото табелки по коридора и в пълните с пясък цилиндрични пепелници. Преди час и половина беше дълбоко заспала, когато нещо я събуди така, сякаш някой я докосна — беше миризма, грамофонът свиреше. Отново си представи отворения прозорец, вдигнат догоре, докато отвън падаше нощта, а тисовете и дъбовете вече бяха черни. Опита се да си спомни миризмата.
— Кажи нещо, дете — обади се Ан Мари. — Притеснявам се за теб.
— Нищо ми няма. Добре съм. Наистина трябва да послушаме този съвет, да не оставаме сами, без значение дали може да сме бременни, или не. Права си. Аз ще се кача да видя мама.
— Не я буди.
— Каза, че тя спи от сутринта. Да не е в кома? Или мъртва?
Ан Мари се усмихна и поклати глава. Взе отново списанието си и се зачете.
— Недей да се караш с нея, Мона — каза тя, щом Мона тръгна.
Вратите на асансьора се отвориха тихо на седмия етаж. Винаги настаняваха там Мейфеър, освен ако нямаше належаща причина да бъдат в специално отделение. Стаите на семейството бяха с тераси, с малки кухни, където имаше микровълнови фурни, за да могат да си претоплят кафето, и хладилник, в който да си държат сладолед. Алисия и преди бе приемана тук, всъщност бе идвала четири пъти — за обезводняване, недохранване, за счупен глезен и след опит за самоубийство. Все се заричаше, че никога повече няма да попадне на това място. Вероятно сега се бе наложило да я укротяват.
Мона тръгна тихо по коридора. Мерна отражението си в едно тъмно стъкло и не се хареса — глупавата бяла памучна рокля й стоеше нелепо. Е, това бе най-малкият й проблем.
Долови аромата още щом стигна до вратите на западното крило. Да, същият беше. Точно същата миризма.
Спря, пое си дълбоко дъх и осъзна, че за първи път в живота си е изплашена. Това я възмути. Стоеше, наклонила глава на една страна, и мислеше. Тук имаше изход към стълбището. Пред нея бяха вратите. Имаше изход и в другия край на отделението. Зад бюрото на регистратурата имаше хора.
Само Майкъл да беше с нея, тя щеше да отвори вратата към стъпалата, за да види дали някой не стои на площадката, някой, който излъчва тази миризма.
Но тук миризмата вече се разнасяше и докато Мона мислеше и се вбесяваше тихо, че няма куража да отвори проклетата врата, някой друг го направи вместо нея. Един млад лекар със стетоскоп на врата излезе оттам и тръгна по коридора. Площадката на стълбището беше празна.
Това не означаваше, че някой не се крие на горната или на долната площадка. Но пък миризмата вече изчезваше или Мона бе свикнала с нея. Пое си дълбоко дъх; да, беше наситена, чувствена, вкусна. Какво представляваше?
Отвори двойните врати на отделението. Тук миризмата беше по-силна. Видя три сестри да седят и да пишат нещо в островче от светлина зад високо дървено бюро. Едната говореше тихо по телефона, докато пишеше, а другите като че се бяха задълбочили в нещо.
Не забелязаха как Мона мина покрай тях и продължи по тесния коридор. Тук миризмата беше много силна.
— Господи, не и това! — прошепна тя. Огледа вратите вдясно и вляво. Но миризмата й подсказа къде е стаята още преди да види табелката с името: «Алисия (Сиси) Мейфеър».
Вратата бе открехната, а в стаята бе тъмно. Единственият прозорец близо до климатика беше отворен. През него се виждаше една гола стена. В леглото лежеше неподвижна жена, обърнала глава към стената. Беше покрита с бели завивки. Малка дигитална машинка записваше количеството глюкоза, което течеше през системата в ръката на жената. Тази ръка бе облепена с лейкопласт и лежеше отпусната върху бялото одеяло.
Мона постоя неподвижно, после бутна вратата. Отвори я докрай, за да види и банята вдясно. Порцеланова тоалетна, празна душ кабина. Огледа бързо и другата част на стаята, после се обърна пак към леглото. Беше сигурна, че е сама с майка си.
Профилът на Алисия доста напомняше профила на Джифорд, която лежеше в ковчега. Мършавото й лице бе потънало в меката възглавница.
Завивките бяха бухнали над тялото й. Бяха съвсем бели освен малкото червено петънце с неправилна форма в самия център, съвсем близо до ръката, в която бе забита иглата на системата.
Мона се приближи и сложи лявата си ръка на хромираната рамка на леглото. Докосна червеното петно. Беше мокро. Разрастваше се пред очите й, като че някак се просмукваше през завивките. Тя дръпна рязко одеялото изпод безжизнената ръка. Майка й не помръдна, майка й бе мъртва. Леглото бе просмукано с кръв.
Мона чу шум зад себе си и един женски глас прошепна с неприязън:
— Не я буди, скъпа. Едва я обуздахме сутринта.
— А кога за последно проверихте жизнените й показатели? — попита Мона и се обърна към сестрата, но тя вече бе видяла кръвта. — Не мисля, че имам голям шанс да я събудя. Защо не идете да извикате братовчедка ми Ан Мари? Тя е долу във фоайето. Кажете й да се качи веднага.
Сестрата беше възрастна жена, хвана ръката на мъртвата, но веднага я пусна и бързо излезе от стаята.
— Чакайте малко — извика Мона след нея. — Видяхте ли някой да идва тук? — Но в същия миг разбра, че няма смисъл да я пита. Жената бе твърде изплашена да не я обвинят за случилото се, за да може да отговори. Мона я последва и я видя как хуква по коридора. После се върна при леглото.
Хвана ръката. Не беше много студена. Въздъхна тежко. Чуваше стъпки в коридора, приглушения звук от обувки с гумени подметки. Наведе се над леглото, махна косата от лицето на майка си и я целуна. Бузата й още не бе изстинала съвсем, челото й обаче беше студено.
Изведнъж си помисли, че майка й ще обърне глава, ще я погледне и ще извика: «Внимавай какво си пожелаваш. Не ти ли казах? Може да се сбъдне».
За минути стаята се изпълни с хора. Ан Мари беше в коридора и бършеше очи с носната си кърпичка. Мона отстъпи от леглото.
Стоя дълго до бюрото на сестрите и просто слушаше. Трябваше да извикат интернист, който да потвърди смъртта. Сега го чакаха, щял да дойде след двайсет минути. Вече минаваше осем. Междувременно семейният лекар също бе извикан. И, разбира се, Райън. Горкият Райън. Господ да помага на Райън. Телефонът звънеше постоянно. А Лорън? Как ли се чувства тя?
Мона тръгна по коридора. Вратите на асансьора се отвориха и от него излезе млад лекар — изглеждаше още дете, което едва ли би могло да знае достатъчно, за да установи нечия смърт. Той мина покрай нея, без да я погледне.
Замаяна, Мона слезе във фоайето и тръгна към вратата. Болницата беше на Притания стрийт, само на една пресечка от «Амелия» и Сейнт Чарлз авеню. Тя вървеше бавно по паважа под лунната светлина на уличните лампи и мислеше.
— Мисля, че вече няма да нося такива рокли — каза на глас, когато стигна до ъгъла. — Не, време е да хвърля роклята и панделката. — От другата страна на улицата бе домът й, ярко осветен в здрача. Отпред паркираха коли, от които слизаха хора. Обичайното оживление вече беше започнало.
Няколко от роднините я забелязаха и един от тях я посочи. Друг тръгна към нея, сякаш се страхуваха, че тя може да хукне надолу по улицата, щом пресече.
— Е, наистина мисля, че вече не харесвам тези дрехи — каза Мона под нос, докато пресичаше бързо натоварената улица. — Гадни са. Вече няма да ги нося.
— Мона, скъпа! — каза братовчед й Джералд.
— Да, беше въпрос на време — отвърна тя. — Но със сигурност не очаквах и двете да умрат. Не, изобщо не го очаквах. — Тръгна редом с него, мина покрай събралите се пред портата роднини и продължи по пътеката към стълбите.
— Да, да — отвръщаше на онези, които се опитваха да я заговорят. — Трябва да се отърва от тези отвратителни дрехи.
 

Четиринайсет
 
Историята на Жулиен
Това не е историята на моя живот, която ти очакваш, но позволи ми да ти обясня как се сдобих с многобройните си тайни. Както знаеш, роден съм през 1928 година, но не знам дали осъзнаваш какво означава този факт. Това бяха последните дни от стария начин на живот — последните десетилетия, в които богатите земевладелци по света живееха в разкош, както бяха живели от векове.
Ние не само че не бяхме чували за железници и телефони, за грамофони и карети без коне, но дори не бяхме сънували подобни неща!
Ривърбенд — плантацията с огромната господарска къща бе претъпкана с прекрасни мебели и книги, а в многобройните пристройки живееха чичовци, лели и братовчеди. Полята се простираха, докъдето поглед стига по речния бряг, на юг, на изток и на запад — истински рай.
Аз се появих на тоя свят почти незабелязано. Бях момче, а това семейство иска само женски вещици. Бях, така да се каже, принц по кръв, но не и по право — за мен дворът бе приятно място, но никой не забелязваше, че това малко момче притежава вероятно по-голяма вещерска дарба от всяка жена от семейството, живяла някога.
Всъщност моята баба — Мари Клодет, бе така разочарована от появата ми, че спря да говори с майка ми, Маргьорит. Тя, която вече бе родила едно момче — брат ми Реми, и сега бе проявила безочието да роди още едно, изпадна в пълна немилост.
Разбира се, Маргьорит поправи своята грешка възможно най-скоро — през 1830 година роди Катерин, която щеше да стане нейна наследница и да получи завещанието — моята скъпа малка сестричка. Но студенината, появила се между майка и дъщеря, не изчезна чак до смъртта на Мари Клодет.
Освен това смятам, че Мари Клодет е хвърлила само един поглед на Катерин и си е помислила: «Какъв идиот», защото тя щеше да се окаже точно това. Но те все пак имаха нужда от женска вещица и Мари Клодет щеше да види внучка преди смъртта си, така че на това малоумно отроче щеше да се падне великият смарагд.
Както знаеш, когато Катерин стана млада жена, аз вече бях фактор в семейството, бях доста по-напред във вещерския занаят и освен това станах баща на Мери Бет Мейфеър — последната от великите вещици Мейфеър.
От нея имах друга дъщеря — Стела, което съм сигурен, че също знаеш, а от Стела — Анта.
Нека обаче се върна към опасните времена на моето ранно детство, когато всички ме предупреждаваха шепнешком да се държа добре, да не задавам въпроси, да не нарушавам семейните привички във всяко едно отношение и да не обръщам внимание, ако видя нещо странно, от рода на призраци например.
Беше ми казано направо, че силните мъже Мейфеър не свършват добре — или умират рано, или полудяват, или пък ги прогонват, такава била съдбата на онези, които създават проблеми.
Сега като се замисля, смятам, че за мен е било абсолютно невъзможно да се превърна в един от послушните мъже, като чичо Морис или Лестан и безбройните ми благовъзпитани братовчеди.
Първо на първо, аз виждах призраци през цялото време. Чувах ги. Забелязвах как духът на мъртвия напуска тялото; можех да чета мисли и понякога движех предмети с мисълта си или дори наранявах някого, без даже да съм ядосан или да възнамерявам да го правя. Бях си просто роден вещер, или магьосник, или както там се казва.
Не мога да си спомня време, в което да не съм виждал Лашър. Той стоеше до стола на майка ми почти всяка сутрин, когато отивах да я поздравя. Виждах го до люлката на Катерин. Но той никога не ме поглеждаше, а аз бях предупреден да не говоря с него, да не питам кой е и дори да не изричам името му.
Моите чичовци, все много щастливи мъже, ми казваха:
— Помни, мъжете Мейфеър могат да получат всичко, което пожелаят — вино, жени, невероятно богатство. Но не бива да искаме да узнаем семейните тайни. Трябва да ги оставим в ръцете на великата вещица, защото тя вижда всичко, ръководи всичко и на този принцип е основана нашата огромна мощ.
Е, аз обаче исках да знам какво става. Нямах никакво намерение просто да се примирявам със ситуацията. И така, моята баба се превърна в истински магнит за моето любопитство.
Междувременно майка ми Маргьорит се отдалечаваше от нас все повече. Щом ме видеше, тя ме хващаше и ме целуваше, но това се случваше рядко. Все ходеше в града — да пазарува, на опера, на танци, да пие или да прави Бог знае какво. Или пък се заключваше в кабинета си и започваше да крещи, ако някой посмееше да я обезпокои.
Аз, разбира се, я намирах много по-интересна от баба ми, но пък баба ми беше доста по-достъпна фигура. Скоро тя се превърна в неустоима атракция за мен.
Нека първо ти обясня за моето обучение. Книгите. Те бяха навсякъде, а това не бе обичайно за къща в Стария юг, повярвай ми. Не беше нещо обичайно много богатите да четат; това бе по-скоро привичка на средната класа. Но ние всички обичахме книгите; не мога да си спомня време, когато не съм могъл да чета на френски, английски и латински.
Немски? Да, но трябваше да се науча, както и на испански и италиански.
И не мога да се сетя за момент от детството си, в който да не съм чел някоя от книгите, които притежавахме, а имахме библиотека с невероятни размери. Повечето от томовете в нея с времето просто изгниха, други бяха откраднати, а след много години някои подарих на хора, които биха ги оценили. Но тогава имах всичко, което можех да поискам — Аристотел, Платон, Плавт, Теренций, Вергилий, Хораций. Лягах си с Чапмановия Омир, с Голдинговите «Метаморфози» — един наистина очарователен превод на Овидий. Имаше и Шекспир, обожавах го, естествено, както и много забавни английски романи. «Тристрам Шанди» и «Том Джоунс», «Робинзон Крузо».
Изчетох всичко, макар че не разбирах много от нещата. Постоянно разнасях книгите с мен и дърпах хората за полите или саката и питах: «Какво означава това?», и дори молех чичовците ми, лелите, братовчеди или слуги да ми четат някои по-трудни пасажи на глас.
Когато не четях, играех с другите момчета, бели и черни, скачах на гърбовете на конете, или пък ходехме из мочурищата да търсим змии. Катерехме се по кипарисите и дъбовете да гледаме дали от юг не идват пирати. На две години и половина се загубих в мочурището по време на буря. Едва не умрях. Но никога няма да го забравя. Намериха ме, но оттогава вече не се плашех от светкавиците. Мисля, че онази нощ напълно съм си изкарал акъла от гръмотевици и светкавици. Пищях ли пищях, но нищо не се случваше. Гръмотевиците и светкавиците просто отминаваха. Аз не умрях, а на сутринта стоях на масата срещу обляната си в сълзи майка и закусвах.
Искам да кажа, че се учех от всичко, а имаше много за научаване.
Моят ментор през първите ми три години беше всъщност кочияшът на майка ми, Октавиус, освободен негър и потомък на Мейфеър от пет различни колена — още от най-ранните ни предци и техните безбройни черни любовници. Тогава Октавиус бе само на единайсет и бе по-забавен от всички останали в плантацията. Моите вещерски умения не го плашеха особено и вместо да ми казва как да ги прикривам, той започна да ме учи как да ги използвам.
От него знам например как да чета мислите на хората, дори как да им внушавам заповеди, на които те винаги се подчиняваха. Как да налагам волята си чрез жестове и думи. Научи ме и да правя заклинания и да карам света да се променя за мен и за хората, които харесвам. Научих и много еротични номера. На три години аз бях направо луд на тази тема и бях опитал неща, които ме караха да се изчервявам, когато станах на дванайсет — поне за известно време.
Но да се върнем на вещиците и как се сближих с тях.
Моята баба Мари Клодет винаги беше наоколо. Седеше в градината с малкия си оркестър от чернокожи. Имаше двама добри гуслари, роби, и неколцина, които свиреха на флажолет. Имаше и един със саморъчно направена цигулка и друг, който свиреше на два барабана — сякаш ги галеше с меките си пръсти. Мари Клодет бе научила музикантите на някакви песни и после аз разбрах, че повечето от тях са шотландски.
Аз все се мотаех около нея. Не ми харесваше шумът, но открих, че успея ли да се наместя в скута й, тя се държи много мило и може да ми разкаже интересни неща, които няма как да прочета.
Тя беше величествена, със сини очи и бяла коса. Вечно лежеше на канапе от ракита, отрупано с хубави възглавници, под балдахин, който леко се развяваше на бриза. Понякога самата тя пееше на келтски. Или пък отправяше дълги проклятия по адрес на Лашър.
Защото, разбираш ли, тя беше омръзнала на Лашър! Той бе отишъл да служи на Маргьорит и да кръжи около малката Катерин, новото бебе, а за Мари Клодет имаше само по някоя случайна целувка или стих.
Все пак на всеки няколко дни той идваше да я моли за прошка, задето е насочил вниманието си към Маргьорит, и да й каже с много чист и красив глас, който аз също чувах, че Маргьорит не може иначе. Някой път, когато идваше да я целуне, беше облечен с редингот и с панталони — тогава още новост. От тривърхите шапки и бричовете ни деляха само няколко десетилетия. Понякога изглеждаше доста по-селяшки — с груби дрехи с лоша кройка, но косата му винаги бе кафява, очите също и беше изумително красив.
И познай кой пристигаше тогава — с къдричките и усмивките. Настанявах се в скута на баба си и казвах:
— Защо си тъжна? Кажи ми всичко.
— Виждаш ли мъжа, който ме посещава? — попита тя.
— Разбира се — отвръщах, — но всички казват, че трябва да те лъжа за това, а аз знам защо. Та той като че иска да бъде видян и дори обича да плаши робите. Според мен без причина, просто от суета.
В този миг тя се влюби в мен. Усмихна се одобрително на моите наблюдения и каза, че никога не е виждала толкова умно двегодишно дете. Бях на две и половина, но не го отбелязах. След ден-два проведохме първия си истински разговор за «мъжа» и така тя започна да ми разказва всичко.
Каза ми за старата къща в Сан Доми