Българска търсачка и начална страница

 Макс Пембертън
ВЕНЕЦИАНКАТА

 

ПЪРВА ЧАСТ
Венеция

I
- Значи, тук все пак е замесена жена!
Гастон, граф Дьо Жоаез, се стресна от гласа, който се разнесе в стаята му, изпусна червената роза на одеялото и със зачервени страни се обърна към говорещия.
- Вилтар, ти - във Венеция?
- Да, аз съм, току-що пристигнах, но нима не се рад-ваш, че ме виждаш, Гастон, скъпи мой Гастон, мое мило момче?
Двамата приятели се прегърнаха топло след дългата раздяла. Докато се разпитваха един друг, без да успеят да отговорят на въпросите си, новодошлият свали плаща си и огледа невзрачната стая, в която Гастон живееше вече трети месец, откакто бе пристигнал във Венеция.
- Генералът е в Грац - заразказва Вилтар, - твоите писма го заинтересуваха много, но не го запознаха достатъчно с подробностите, изглежда хусарът се е разсейвал и затова аз се оказах в неговото гнезденце, където цъфтят червени рози. Ха-ха, не, мълчи, не ми възразявай. И без това разбирам, че всяко тяхно листенце може би има своята история, че всеки техен шип може би ти е причинявал страдание. Какво щеше да бъде Жозеф Вилтар без жените? Прост писар, работна кранта на някой нотариус. Не, Бог вижда, аз обичам жените. Ние никога в нищо не можем да минем без тях. Ти си постъпил разумно и аз ще доложа за това на генерала.
- По-добре не му говори нищо за това - доста рязко го прекъсна Гастон, - тази жена няма да ни помогне. А сега стига за това, ти вероятно си уморен, изгладнял и жаден. Трябва да вдигнем нашия стар хазаин и да му поискаме силно вино. А след като се нахраниш, ще чуеш новините. Много са. Помисли си само - в продължение на цял месец се срещах само с официални пратеници, дотегна ми това тежко заточение.
Вилтар още преди това бе забелязал уморения и недоволен вид на своя приятел; със своята проницателност той не вярваше, че тази умора е предизвикана от тайната мисия, възложена на графа във Венеция, както не вярваше, че сърдечна несполука би могла да изтръгне дори и една въздишка от такъв опитен и закоравял хусар. Явно графът бе измъчван от нещо по-сериозно и Вилтар си обеща веднага да разбере каква е работата.
-  Да, разбира се - продължи той гласно, - вярвам, че на човек може да му стане скучно даже в такъв прекрасен мраморен град като Венеция. Напълно те разбирам, Гастон. Но защо си се заврял в тази дупка? Нима във Венеция няма по-приличен хотел? Поради какво си го направил - пресметливост или мъдрост? Казаха ми...
Гастон сложи пръст на устните си. Пред тях неочаквано се беше появил съдържателят на хотела „Белият лъв“
- Жан Моро.
Макар че беше французин от главата до петите, той вече говореше на гостите си със забележим венециански акцент. Славеше се и със своето скъперничество: за него говореха, че е готов да продаде родната си майка. Той беше участвал в три войни, загубил беше ръката си и сега стоеше с увиснала устна и крив нос, който приличаше на папагалски клюн, пред двамата приятели и им говореше колко му е приятно да срещне свои съотечественици.
- Ваша светлост - каза той, - познах ви по стъпките. - Така може да стъпва само хусар...
-Добре казано, мосю Жан, но тъй като не съм хусар...
- Извинете, ваше сиятелство, ако ми позволите да докажа своята мисъл, бих казал, че само хусар или драгун може да има такава походка. Познах, че тези крачки могат да бъдат само на приятел на графа и това беше напълно достатъчно за мен. Сега във Венеция настанаха страшни времена, господа, много странно, особено за моите съотечественици, но вие тук можете да бъдете спокойни, да се чувствате като у дома си.
- В такъв случай утре сутринта бих бил мъртъв. Вие сте лош оратор, Жан Моро, ако виното ви не е по-добро...
- Моето вино, ваша светлост, ще говори само за себе си. Негово свещенство го нарече вино галилейско, ако това не е достатъчно, то...
- Добре, добре, мосю Моро, все пак дайте ни от вино-то, което е пил негово свещенство, и повечко. След това ми пригответе кефал или скопен угоен петел и сервирайте някое от златистите си сирена, но не от най-сухите.
- Нима не съм артист в съставянето на менюта, а, мосю Моро?
Съдържателят вдигна рамене и с вид на дълбоко съжаляващ човек забеляза, че артистът е налице, но липсва материалът за изпълнение на неговата поръчка.
- Ваша светлост - каза той, - дори да бяхте донесли цял чувал дукати от Бреша и Маестре, нямаше да намерите нито един такъв петел, който да може да възнагради труда ви. Моите сънародници имат много добродетели, но им е чужда умереността. Те изядоха всичко, едва ли не и листата по дърветата. Ах, моята нещастна Венеция!
- Как е горката ви Венеция, Моро?
- Да, ваша светлост, моята чудна родина превърна тази несравнима страна в приют на дяволите. Казвам ви го в очите и съм готов да го повторя на самия генерал Бонапарт, ако имах щастието да се намирам в негово присъствие.
- Това щастие скоро ще ви се удаде, Моро, мога да ви уверя. И нека всички в тази къща да знаят - видях, качвайки се по стълбите, че там, долу, няколко души играят на карти, - нека всички те да знаят, че в скоро време Наполеон ще им поиска отчет за това как са се отнасяли с моя приятел графа и с мен, бедния пътешественик, който има честта да бъде малко познат с генерала. Разбрахте ли ме, приятелю? Е, тръгвайте сега и помнете - предпазливост преди всичко, след това още веднъж и още веднъж предпазливост във всичко или в противен случай нека Небето ми е свидетел, но тази къща ще пламне първа, когато моят господар и повелител се яви във Венеция.
Жозеф Вилтар знаеше прекрасно цената на заплахата, както и къде трябва да я използва. Опитен във всички видове интриги, той умееше да бъде галантен с жените, ласкав, убедителен и даже смирен с мъжете, но най-малката съпротива или простата случайност можеха да го накарат да покаже и другата страна на своя характер.
Старият Моро мълчаливо преглътна заплахата, но очите му светнаха за минутка и като отиде в кухнята, първата му работа беше да извика слугите си и да изпрати един от тях при префекта с известието, че във Венеция е дошъл един от емисарите на Бонапарт от Грац и в този момент вечеря в неговия хотел.
- А вие, останалите - викна той на събралите се слуги, - качвайте се веднага на тавана и подслушайте разговора им, без да изпуснете нито дума. Той изглежда е изпратен тук от самия Бонапарт, както и каза. Ако цените ушите си, момчета, пуснете ги в действие. Но - предпазливост преди всичко, а след това още и още веднъж предпазливост. Той заплашваше мен, Жан Моро, своя сънародник. Ще го накарам да запомни с кого си има работа!
Без да мисли за неприятностите, които причини на господин Моро, и много заинтересуван от разказите На Гастон, Жозеф Вилтар преди време беше седнал на стол до прозореца и се мъчеше.да научи от графа всички новини на деня, които го засягаха лично, а така също и положението в целия град.
Трудно би се намерил по-изразителен контраст от този, който представляваха те: единият от тях беше в ранна младост, другият бе достигнал разцвета на своя живот; единият изглеждаше съвсем като салонен кавалер, другият бе от типа на истинските войници. В разговора си те също така рязко се отличаваха един от друг: първият говореше бързо и с увлечение, без да го е грижа за начина, по който се изразяваше и за впечатлението, което ще направят неговите думи, а вторият съвсем рядко отваряше устата си и премерваше всяка своя дума.
- Твоят хазаин явно е самозванец, а това е лошо като начало - произнесе Вилтар, след като се затвори вратата зад Моро. - Как си попаднал тук, Гастон, защо избра точно този хотел? Наполеон навярно ще ме попита и ще се наложи да му дам удовлетворителен отговор. Нали не искаш да мисли, че неговите пратеници действат - без план и необмислено. Навярно имаш някаква много сериозна причина за това? Кажи ми я още сега. По-добре ще бъде, отколкото да говорим за каквото и да е друго.
Гастон също премести стола си по-близо до прозореца и се загледа в канала, по който назад и напред се движеха гондоли. На площада, на завоя на канала, се носеха самотните тъжни звуци на угасващия карнавал, като че оплакваха бедствие, което заплашва града. Гондолите се плъзгаха толкова бързо, сякаш от тяхната скорост зависеше съдбата на Венеция; явно всички очакваха нещо, дори децата бяха притихнали в очакване на някакво бедствие.
- Живея тук - проговори графът, като откъсна поглед от прозореца, сякаш недоволен от гледката, - живея тук по две причини: първата - съществуващата тук жалка обстановка за мен е прикритие, а втората причина е, че съдържателят е негодник, но този негодник все пак минава за французин и следователно поне на йота е по-добър от своите италиански съседи. Наистина, неговите приятели сега ни подслушват, гледат да не изпуснат нито дума от това, което ти говоря, но нали такова нежно внимание към себе си мога да очаквам и на други места, а тук начело на тази шайка все пак стои съдържателят французин. Що се отнася до бедността, която цари в тази къща...
Но Вилтар не му даде възможност да завърши фразата. Той беше скочил вече и внимателно оглеждаше стаята, защото отдавна бе свикнал с всякакви шпионства.
-Ти им позволяваш да те шпионират, Гастон?
- Разбира се, позволявам им, защо да ги лишавам от това удоволствие?
- А поръченията на генерала...
-Работата си върша в гондолата, Вилтар, така всичко е по-безопасно.
Той се разсмя много доволен от тази лъжа, предназначена за ушите на подслушвачите. Но Вилтар не беше никак доволен, той продължи внимателно да изучава стаята, почукваше по стените, надничаше в килерите и даже открехна вратата на стълбището, за да се увери, че там няма никого. Много озадачен от това, че не намери нищо подозрително нито в стените, нито на други места, той се канеше да седне отново на стола си, когато падането на нещо тежко на тавана привлече вниманието му. Той вдигна глава и видя, че до куката, на която висеше лампата, в тавана има малка дупка. Без много да му мисли, той хвана сабята си и я заби там. Когато я извади, острието й беше леко окървавено и изцапано с вар.
- Изглежда тук има много плъхове, Гастон - каза той, като посочваше сабята, - във всеки случай един от тях е ранен. Продължавай да ми разказваш, приятелю, сега можеш да говориш спокойно, нас повече никой няма да ни подслушва.
Глухо стенание откъм тавана потвърди предположението му, нечии тежки стъпки бавно се провлачиха над главите им,, по пода се посипа мазилка. Вилтар се засмя доволен от шегата си и никак не бе учуден от станалото.
- Дупката в ключалката никога не може да бъде опасна - каза той, - ако в стаята има достатъчно място, за да може свободно да се употреби оръжие. Сега онези горе вероятно са отишли за доктор. Но какво ти е, Гастон, ти си пребледнял, ти трепериш?
Вилтар млъкна, явно озарен от неочаквана мисъл. Една секунда - само секунда - той беше приписал бледността на графа и неговото видимо вълнение на историята, свързана с червената роза, която беше изпуснал неотдавна на одеялото. Всъщност Гастон в това време въобще не мислеше за хотела „Белият лъв“ или за това, което ставаше в него. Очите му бяха устремени към гондолата, виждаща се далеч по канала и явно отправила се към Риалто.
Сега се беше досетил, че това е Беатрис, маркиза Дьо Сан Реми, която, излязла от двореца, отиваше или към Дома да духовете, или при своя роднина, лорд Бреша. Подозрението, което се мярна в главата на Вилтар, го беше разсърдило и той заговори по-оживено на своя гост:
-  Скъпи Вилтар, ти си дошъл във Венеция не за да говориш глупости. Ти се вълнуваш за дреболии. Аз така съм свикнал с всичко това, че вече на нищо не се учудвам. Вземам свои мерки за безопасност, това е всичко! Ако французите останат във Венеция...
-  Дали твоето „ако“ ще се хареса на генерала, Гастон?
-  Позволи да довърша, Вилтар. Ако французите оста-нат тук и техният живот започне да струва не повече от живота на скитащо се куче, което се върти край кухнята, На човек ще му се налага да се бори с по-големи опасности от тази да бъде подслушван. Човек трябва преди всичко да бъде търпелив, дружелюбен и да познава обичаите на този народ... Всички венецианци са шпиони; синовете следят бащите си, мъжете - жените си, навсякъде гъмжи от полиция, на всеки ъгъл - клопки, всяка улица крие опасност. Ние трябва да свикваме с това, да се примирим с него или въобще да напуснем Венеция. Разбрах го още от самото начало. Когато генералът ме изпрати тук да защитавам френските интереси, той е знаел това. Ще му дам отчет за всичко, когато му дойде времето и ако трябва да кажеш нещо, казвай го пред всички, когато никой не те подслушва. Сега да отидем при флориан да пием кафе. Там ще намериш няколко наши сънародници, които са все още оцелели в този град. За съжаление, те не са много, Вилтар, ние преживяхме ужасно време и даже бяхме започнали да мислим, че генералът ни е забравил.
- Той никога не забравя, Гастон. Дойдох тук, за да ти напомня това. Бъди сигурен, че те ще бъдат отмъстени; и най-смиреният слуга на Франция няма да бъде забравен, когато си разчистваме сметките с Венеция. А тези сметки ще са ужасни, особено когато ще се разчистват от такъв човек като Бонапарт.
Той сложи плаща си, двамата излязоха от хотела и седнаха в гондолата на графа. Тя бързо ги заведе по каналите до малък площад, където се намираше ресторантът. Макар че пътуването им трая само няколко минути, те можаха в това време да чуят и тихите проклятия на гондолиера, отправени към тях, и заплахите, синещи се от другите гондоли, които преминаваха край тяхната. Хората, които ги срещаха по площада, се загръщаха плътно в своите плащове, за да не докоснат случайно с поглед дори проклетите французи. Когато се приближаваха до жените, те се скриваха зад портите и вратите на къщите си, за да не срещнат взора на ненавижданите от тях чуждоземци^Тази враждебност на жените много забавляваше Вилтар.
- Виждаш ли, че тук на рози не може да се разчита, Гастон - каза той, като огледа оскърбително от главата до петите своите хубавички врагове, - тук ни очакват само бодлите; много от нас сигурно ще се набодат на тях. А, ето че стигнахме кафенето на знаменития флориан. Надявам се, че там ще се чувстваме като у дома си. Ти, струва ми се, каза, че там ще видим Шатоден. Много бих се радвал да се срещна с него.
- Тихо - каза Гастон, като се огледа наоколо, за да се увери, че наблизо няма шпиони. Когато слугата им поднесе кафето и се отдалечи, той небрежно се облакъти на масата и уж разглеждайки внимателно черквата отсреща, каза с престорено равнодушен тон:
- Шатоден умря, нима не си чувал за това, Вилтар?
- Шатоден умрял? Истина ли е това, Гастон?
- Заковаха го през шията за къщата на Фрари. Казват, че за смъртта му са заплатени сто сребърни дуката. Всички знаят и мълчат. А Рапе? Него го убиха като куче в турски павилион, а после тялото му беше погребано от някакъв великодушен рибар. Севе умря в черквата и това дяволско действие приписаха на сърдечен удар. Ришар бе убит посред бял ден в Риалто, а полицията казва: какво бихме могли да направим? Кръвта ми кипва, Вилтар, когато си спомня за всички тези ужаси. Учудвам се, че генералът все още не е разрушил този проклет град, аз камък върху камък не бих оставил от него.
- Той решава как да постъпва. Вероятно най-добре сам си знае какво трябва да прави сега. Гастон, спомни си, че ние сега живеем в мир с републиката. Мирът се счита за благо във всяка страна. А ние горим стопанствата на тези хора, изяждаме хляба им и отнасяме жените им. Въпреки това мирът още не е нарушен. Генералът не желае война с Венеция. Защо? Защото той е слуга на народа и народът трябва да царува. Но ще дойде време и той ще проучи вашия дож. Уверен съм, че след три месеца всичко ще бъде свършено - още три месеца те ще царуват тук. А после няма да съществуват, ще бъдат пометени от лицето на земята. И всички, които сега воюват против франция: вашите Пезари, вашите фалиери - сбирщината на Лоренцо, Беатрис - всички те са обречени да умрат първи. Как, ти сякаш ги съжаляваш? Слушай, вече не мога да те разбера, Гастон!
Вилтар лъжеше. Като гледаше Гастон и забеляза как пребледня, как светнаха очите му при името на Беатрис, Вилтар разбра всичко и каза на себе си:
- Жената е намерена!

II
Лоренцо Бреша, влюбен в театралните ефекти, беше останал много доволен от позата си в този ясен февруарски ден, в който Беатрис, маркиза Дьо Сан Реми, трябваше да чуе от него изключителни новини; струваше му се, че тази поза напълно съответства на заеманото от него положение в града и на високия му сан. Той беше седнал на висок стол с резба в средата на обширна стая в двореца „Бурано“ и бе разположил пред себе си пера, мастило и книги в скъпа подвързия - всичко това върху масичка от слонова кост. Той самият беше облечен в пурпурна дреха и на главата си носеше кадифена шапчица в същия цвят, която прикриваше побелелите му коси и по форма повече щеше да подхожда на двадесетгодишен младеж отколкото на петдесет и седем годишен старец, изживял бурна младост. Но сърцето на Лоренцо беше още младо и в главата му имаше толкова мисли, че те биха могли да ощастливят цялата страна. Непоносимо славолюбив, без самият да го осъзнава, той беше изцяло под влиянието на лейди Беатрис, което, естествено, никога не признаваше, дори когато говореше с нея на четири очи. „Вие нравите много за мен - казваше й той, - но цялата същност е тука“, и при тези думи многозначително показваше челото си, а Беатрис се смееше и му отговаряше: „Това е вашата тайна, милорд, която вие ще запазите до гроб.“
Няма защо да обясняваме, че тя имаше право да говори така.
Но все пак, независимо от тази самоизмама, старецът Лоренцо беше съумял да си завоюва завидно положение в страната. Народът се прекланяше пред него, сенатът в навечерието на пълното си разложение охотно се вслушваше в неговото мнение. В клубовете и кафенетата го славеха като умен човек. От неговото красноречие и остроумните му статии се възхищаваше целият град, който не подозираше, че всичко това той е получил отвън и е заимствано от другите.
Неговата величествена глава, която можеше да служи за модел на самия Тинторето, заедно с величествеността и очарованието на маниерите му да се държи в обществото, придобити в италианските дворове и особено в Рим - всичко това говореше в полза на неговата непогрешимост. Венеция, която се мъчеше да се улови и за сламката пред неминуемата си гибел, беше призовала Лоренцо, за да я спаси.
А Лоренцо, като беше отвел Беатрис настрани, я питаше:
- Какво да им напиша, как да им отговоря?
Лоренцо беше заел избраната от него поза, за да посрещне Беатрис в този изключителен февруарски ден точно в дванадесет часа, но тя все не идваше и му се наложи по неволя малко да промени позата си и даже с ленива ръка да нахвърли няколко реда върху лежащия пред него лист хартия; той отново и отново поправяше красиво оформените гънки на своята пурпурна мантия, за да има тя по-величествен вид, а Беатрис пак не идваше и той започна да се ядосва, да изпраща ири нея слуга след слуга, да заплашва слугите едва ли не със смъртно наказание и така ги стресна всички, че даже верният му слуга Ноело вече беше се приготвил да му се изплъзне, за да избегне гнева му, когато изведнъж вратата се отвори и на прага неочаквано се показа Беатрис, а горкият Лоренцо в този момент като че беше в най-ужасния си вид, целият пребледнял от злост и яростно тъпчещ с крака пурпурния си плащ, при което шапчицата му отдавна бе паднала и белите коси се бяха разпилели в неравен ореол около лицето му. Той се спря като вкаменен при появяването на маркизата, а тя пък гръмко се засмя и весело запляска с ръце.
-  Моля ви, продължавайте, милорд - каза тя, - изглежда нашите работи са блестящи, щом ви виждам да танцувате.
Ноело бързо вдигна плаща от пода, а Лоренцо поведе Беатрис към масичката, внимателно я настани на един стол и започна да се извинява, както може.
- Маркизо - каза той, - настъпете с крака си този плащ и аз ще го притисна до сърцето си. Наистина бях много ядосан. Не е нужно да казвам, че причината за гнева ми беше жена. В писмото си ми писахте, че ще дойдете в дванадесет, а сега е един часът. Преценете сама дали съм прав.
- Никога не се доверявайте на жените, милорд. Аз получих вашето писмо и дойдох, когато на мен ми беше удобно. Ако ви обезпокоих, веднага мога да се върна обратно. Ако на Лоренцо му харесва да прави карнавал в двореца Бурано, на мен ми позволете да ви напомня, че моята гондола ме чака долу.
Той се мъчеше да омилостиви и успокои маркизата и започна да събира хартията и перата си, като в това време се стараеше да възвърне величествения си вид. Маркизата, която седеше на високия си стол, го гледаше с усмивка и си мислеше, че от всички празни глави на Венеция тази глава бе най-сиособна да я разсмее. Но независимо от това тя изгаряше от нетърпение да научи защо той я бе помолил да дойде в двореца и какви важни новини щеше да й съобщи.
- Полицията ме извести, че Жозеф Вилтар е пристигнал днес от Местре - каза тя накрая. Получих това известие едновременно с вашето послание. Като свързвам тези два факта, ми се струва, че мога да отгатна причината, която ви е накарала да ме видите, нали така? Или ще си говорим за синьорина Рици, или за артистите от театъра на Свети Лука? Казват, че били великолепни, макар и французи. Струва ми се, че вече съм ги гледала във франция, когато неотдавна живях в тази щастлива страна. И тъй, значи ще си говорим с вас за тези артисти?
Лоренцо вдигна ръката си към небето в безмълвен протест, макар че при споменаването на синьорина Рици очите му някак странно заблестяха. Беше му неприятно, че тя веднага схвана защо я е поканил, а разчиташе, че новината за пристигането на Вилтар ще я порази, и никак не беше очаквал, че тя е научила за това едва ли не едновременно с него. Той се канеше да я изненада с тази новина, като отначало я подготви с неясни намеци и недомлъвки, а тя всъщност вече не само знаеше всичко това, но даже толкова малко се интересуваше от него, че можеше да говори за някакви си артисти.
-  Маркизо - каза той с дълбока въздишка, с която искаше да порицае нейната лекомисленост, - ако вие искате да говорите с мен за актьори, предупреждавам ви, че днес ще ви бъда лош събеседник. Изпратих за вас, както вие вярно отгатнахте, тъй като Вилтар е тук. Вие познавате Париж и този човек. Надяваме се, че ще ни разкажете всичко, което знаете за него, за да можем да действаме истински, както подобава на пазителите на народните интереси и чест. Това писмо трябва да бъде изпратено след час на светлейшия принц. Виждате, че времето е скъпо, а се бавите.
Беатрис се отпусна на облегалката на стола и с удо-волствие се полюбува на фигурата си, която се отразяваше в едно от огромните огледала, украсяващи тази прекрасна стая, и едва тогава, без да бърза забеляза;
- Защо да не се позабавим, Лоренцо? Като няма какво да правим, няма защо и да бързаме. Била съм в Париж и познавам Вилтар. Ако ви кажа, че той е умен, какво ще спечелите от това? Нима човек като Бонапарт би изпратил тук глупак? Ако ви кажа, че той е проницателен и не може човек да го измами? Та вие още утре сам ще се убедите. Не, затова няма да говоря с вас. Идете, където искате, и поговорете за това на друго място, ако щете и с актьорите от театъра на Свети Лука; те може би ще ви научат на много неща.
Тя се засмя със звънлив смях, като наблюдаваше Лоренцо - той взе лист хартия и написа нещо с красивия се аристократичен почерк, който хармонираше с външността му. Той не обръщаше никакво внимание на нейните подигравки. За него беше важно единствено да накара водачите на града да разберат, че той познава добре Вилтар и може да им даде полезни съвети но отношение на него. Тя самата му беше показала пътя, който той трябваше да следва, и той с чиста съвест веднага записа, че засега нищо не бива да се предприема срещу Вилтар и че той трябва да се смята за опасен човек.
-  Скъпа моя - промълви той, като се обръщаше към лейди Беатрис, - никой не познава този човек по-добре от вас; вие казвате, че той е умен и проницателен и е посланик на самия генерал Бонапарт, но в такъв случай ние, които и без това толкова пострадахме от исканията на този френски авантюрист, отлично разбираме защо се появява този човек тук. Длъжни ли сме и този път покорно да изпълняваме всички искания, които ще ни бъдат предявени от този Бонапарт? Ако съветът ме послуша, той бързо ще приключи с този господин. Ако аз бях на мястото на съвета, за няколко часа бих прогонил Вилтар и всички французи от пределите на нашия град, тъй като те ни носят само нещастия, но вие самата знаете как вървят нещата при нас. Веднага ще се открият дебати, спорове, всички маси ще бъдат моментално затрупани с какви ли не документи по това дело, а Вилтар ще си остане тук като вълк в кошарата и моля ви, дори ще започнат да се занимават с него, да го коткат, тъй като е изпратен от самия Наполеон. Това е началото на края - казах си аз. - Венеция е загубила разума си и е обречена на гибел.
Той говореше разпалено, като истински фанатик, и Беатрис го наблюдаваше със съжаление, тъй като в думите му имаше много истина, макар че те гледаха на делото от различни, по-точно даже от противоположни страни: той мислеше, че спасението на Венеция е в откритата война с Франция, а тя твърдо вярваше, че само дружбата с тази страна може да спаси родния й град.
-  Дори и Вилтар да бъде отстранен, на негово място ще дойде някой друг - отбеляза тя с тъга. - Запишете си това със златни букви и го прочетете в сената, Лоренцо. Преди пет години имахте прекрасна възможност да осигурите благосъстоянието на нашия град, но вие я отхвърлихте, а втори път тя няма да ви се предостави. Всеки ден ви казвам едно и също - ако във Венеция се намери поне един способен човек, тя ще бъде спасена. Кажете ми какво правите вие, за да я спасите, къде е вашата мъдрост? Вие открито въставате срещу Бонапарт, без да имате някакви начини да се защитите от него; вие се обръщате към небето с молба да види нашите страдания и пишете памфлети, за да отмъстите за тях; вие искате да се отложи развръзката, без да мислите за това, че сълзите на жените вече оросяват нашата страна и по небето вече се вижда заревото на пламтящите ни къщи. Преди пет години ние можехме да получим всичко. Този човек ви предлагаше изгоден и почтен съюз, но вие го отхвърлихте с ругатни и не изпълнихте нито едно от обещанията си. Тогава съюзници не ви бяха нужни, Венеция трябвало докрай да бъде самостоятелна. А сега, когато вече е късно, когато всичко е загубено, вие отвръщате на Бонапарт, като убивате изпратените от него тук хора. Прекланям се пред вашата мъдрост, милорд. Като благородна компания на убийците вие нямате равен на себе си в цяла Европа.
Обратът, който прие разговорът им, никак не се хареса на милорда. Той бързо стана от мястото си, заразхожда се напред-назад из стаята, спираше се рядко до сребърния свещник, на който горяха пет восъчни свещи, макар че беше светло и цялата стая беше залята от ярките слънчеви лъчи. Лоренцо нежно погали свещите, както се милват любими деца.
-  Аз не зная нищо за убийствата, за. които говорите - отбеляза строго той. - Щом народът е недоволен от своеволията на този корсиканец и се разправя по своему с неговите пратеници, какво мога да направя аз? Казаха ми, че умрял Шатоден, много ми е тъжно за това, би било много по-добре, ако на негово място беше Жоаез...
-  Какво говорите...
-  Казвам, че ако това се беше случило с Жоаез, на моя свещник днес щеше да гори една свещ по-малко.
Тази мисъл се видя на Лоренцо толкова радостна, че той още веднъж погали свещта и духна леко към нея, но така, че да не я угаси, а после продължи:
-  Във всеки случай Жоаез трябва да умре, това е решено. Той е твърде деен, нали така, маркизо?
-  Искате да кажете, милорд, че той твърде много се грижи за своите сънародници, за техния живот?
-  Щом така искате, да, но аз казвам само, че той е много опасен враг и затова трябва да бъде отстранен.
-  Отстранен от Венеция ли, Лоренцо?
-  Да, от Венеция, дете мое.
-  Казват, че този път понякога става много дълъг, Лоренцо.
- Да, но той никога не е уморителен. Впрочем, на графа няма да се наложи да обвинява някого освен себе си. Преди месец нашият светлейши принц го извика и го предупреди, че всички френски пришълци трябва да напуснат Венеция... Вместо отговор той повикал тук и този Вилтар. Те разполагат своите привърженици в нашите дворци, сякаш това са техните казарми, а по нашите площади провеждат обучението на своите войници. Нима могат да имат претенции, ако ние се помъчим да се отделим от тях? Но Жоаез трябва да изчезне, това ще бъде урок за Бонапарт.
- Говори се, че корсиканецът лошо възприема препо-даваните му уроци, Лоренцо.
- Нищо, ние ще го научим да бъде по-възприемчив. Когато накрая разбере, че дружбата с Венеция може да се купи, само че цената...
- Цената, продиктувана от вас, Лоренцо?
- Може би, но във всеки случай аз ще постъпя така, както реши съветът. Днес искам да начертая плана на моето окончателно решение. След десет дни нито един французин не бива да остане във Венеция. Вие трябва да ми помогнете за това, маркизо, ние трябва да надвием себе си, да пуснем в ход молби, заплахи, иронии, умове. Французите трябва да си отидат, Жоаез трябва да умре.
- Да умре ли, милорд?
- Това само така се откъсна от езика ми, не, той трябва просто да си обере крушите от тук, ако не...
- Ако не, какво?
- Тогава ще трябва да угася една от тези свещи.
Беатрис, която през цялото време не откъсваше очи от лицето на Лоренцо, не се издаде с нито една дума, с нито едно движение, но тези усилия й струваха много. И гласът й прозвуча доста рязко, когато каза:
- Вие познавате ли графа, милорд?
- Срещал съм се с него в двореца „Гримани“.
- Казвали са ми, че той е необикновен човек и Бона-парт много го обича. Чували ли сте това?
- Да, чувал съм това-онова, но не ми се е случвало да се убедя в това.
- Да, разбира се, още повече, че вие много-много не сте се интересували от него.
- Той ме интересува до толкова, че когато се срещна с него във вашия дом..,
- Как в моя дом, Лоренцо?
- Така, аз ще се срещна с него у вас след седмица, съгласете се и ми уредете това. Ако чужденците отиват някъде във Венеция без всякакво подозрение, то е само във вашия дом, маркизо. Вие не знаете това, но стига само да го повикате с пръст и той ще се окаже у вас. Погрижете се днес да се запознаете с него: никой няма да ви попречи за това, тъй като аз ще предупредя инквизиторите. Днес ще им представя своите изисквания и ще се позова на патриотичните им чувства. Но справедливостта налага Гастон да получи поне едно предупреждение и аз ще се погрижа за това. Нека да напусне Венеция доб- роволно, докато има още време.
- Колко сте благороден, Лоренцо, какво състрадателно сърце бие в гърдите ви! Не се учудвам, че народът ви обича и че вие правите всичко това за моята бедна, нещастна и скъпа родина!
Милордът вдигна глава към небето с вид на мъченик и още веднъж й потвърди, че прави всичко, каквото може, за благото на Венеция и нейните синове (а тази фраза той вече не един път бе произнасял гръмко по площадите и от трибуните). Уверен, че напълно е завоювал сърцето на маркизата, той отново взе перото в ръка и се приготви да пише.
- Трябва да действаме - каза той, - днес трябва да прочета това в сената.
- И сте така сигурен, че ще ви помогна?
- Никак не се съмнявам, маркизо.
- Вие се каните да кажете на народа, че спасението е в това нито един французин да не остане във Венеция?
- Смятам, че това е необходимо. Ние трябва да покажем на Бонапарт, че нашето търпение се изчерпва.
- И ще го заплашим със захарните пищовчета от кафенето на флориан ли? Храбра нация! Но аз съм готова, пишете, Лоренцо!
Лоренцо добре познаваше страстта на лейди Беатрис да иронизира, той търпеливо изслуша всичко и още по-търпеливо изчака, докато тя стоеше обърната към прозореца и гледаше замислено тъмните канали и леките гондоли, плъзгащи се по тях. После тя се обърна към него и започна да диктува това, което искаше да напише. В цяла Италия нямаше по-красноречив човек от нея. Словото й се лееше свободно, плавно като река, в непрекъсната логическа яснота. Лоренцо мислеше с възторг за впечатлението, което ще направи в Сената, като прочете тази реч. Колко ум, колко плам, колко дълбок патос съдържаше тя! Той предварително тържествуваше за победата и си представяше впечатлението, произведено от неговите думи. След половин час лейди Беатрис, която беше казала вече всичко, замълча. Лоренцо скочи от мястото си и устремен към нея, горещо целуна двете й ръце.
- Вие притежавате красноречието на Демостен и хубостта на Венера, маркизо - каза той, - не зная как да ви се отблагодаря. Единственият ми реванш могат да бъдат брилянти на вашата шия.
Тя го отблъсна и се загърна в своя плащ.
- Вие ми дотягате - каза тя рязко и го учуди с тази неочаквана промяна в настроението си, - ще дойде време, в което няма да сте ми толкова благодарен, Лоренцо.
Той я изпрати до гондолата и я уверяваше, че даже от Венеция да не остане камък върху камък, той ще успее да построи храм, в който ще се моли за нея. Но когато се върна в стаята и започна да събира книжата си, устните му беззвучно прошепнаха:
-  Още малко и вие няма вече да ми трябвате, марки-зо!
А Беатрис, най-после останала сама, с ужас в сърцето си помисли също на свой ред:
„С това обръщение към патриотите вие подписвате смъртната си присъда, мили Лоренцо.“

III
Жозеф Вилтар, за разлика от другите си сънародници, не беше свикнал да става рано. Той винаги четеше или работеше до късно през нощта, когато наоколо всичко беше тихо и спокойно и затова на разсъмване заспиваше тежък, непробуден сън. В това отношение идването във Венеция не бе нарушило привичките му и когато новият слуга Занукио, далматинец, влезе при него в шест часа сутринта и започна да го буди, той спеше така дълбоко, че думите не достигнаха до съзнанието му и се наложи накрая слугата да разтърси рамото му, за да го принуди да се пробуди. Когато Вилтар най-после отвори очи, той дълго се взира наоколо, като не разбираше къде е и какво става с него, и грубо се развика на събуждащия го:
- Кой дявол ме събуди? Кой сте вие?
- Аз съм слугата ви Занукио, ваша светлост. Вчера ме наехте.
- Вчера, вчера... защо вчера?
- Защо да не е вчера, ваша светлост, нали е ден като всички останали, по-добре отколкото ако бъдеше утре. Дойдох при вас, за да ви съобщя, че сега е шест часът и че вашият приятел отиде в черквата.
Вилтар се засмя при мисълта, че един от неговите приятели можеше да бъде заподозрян в такова деяние като ходене на черква, и като разтърка добре очите си, започна да разглежда твърде странната фигура на своя нов слуга. При това си спомни при какви обстоятелства го беше наел.
- Да, сега си спомних - каза той, - ти си далматинец, негодникът, когото ми препоръча моят приятел Бернарди, нали така?
Занукио се поклони с достойнство.
- Да, това съм аз, ваша светлост.
- И си направил това, което съм ти заповядал?
- Всичко направих: моите приятели сега са и ваши приятели за някакви си десет дуката на седмица. Не се притеснявайте за това. Аз, Занукио, вече съм се погрижил за всиЧко.
- Колко си услужлив! И какво - събуди ме, за да ми съобщиш това, така ли?
- Осмелих се да наруша покоя ви, ваша светлост, за да ви доложа, че графът отиде в черквата. Ако ваше сиятелство си направи труда да си спомни, то...
- Да, Занукио, помня, че ти заповядах да ме осведо-миш за това. А сега веднага ми донеси гореща вода. Ще отида след графа.
- Така си и мислех, че ваша светлост ще последва примера на този достоен млад човек. Но трябва още да ви доложа и за нещо друго.
- Какво е то?
- Много прочутият шивач, при когото решихте да ме изпратите вчера, е дошъл вече и гори от нетърпение да вземе мярка на ваше сиятелство.
Вилтар скочи от леглото и започна бързо да се облича. Един от приятелите му беше препоръчал този странен слуга, полуиталианец, полуславянин, и той го нае, защото смяташе, че ще бъде по-добре да се намира под погледите на един негодник, отколкото на много. Пищните фрази на Занукио, които той бе научил, прекарвайки по известно време в няколко източни двора, чудесно забавляваха Вилтар и той беше сигурен, че малката сума, която бе пожертвал за приятелите на този негодник, ще му послужи много по-добре като защита, отколкото препоръчителното писмо на самите инквизитори. Далматинецът положително познаваше всички във Венеция, био-графията и на най-слабо известното лице му беше позната със всичките й подробности и този, на когото прислужваше, можеше винаги да се смята за защитен от случайни нападения. Независимо от това неговото присъствие можеше да действа едновременно с това и компрометиращо, и неволно да се хвърли в очите на всички, тъй като той беше пристрастен към живописното и яркото и притежаваше истински заряд от различни теми за разговори, с които можеше да доведе до отчаяние човека, който обича самотата и мълчанието. Вилтар вече имаше възможност да се убеди в бъбривостта му, когато излезе от хотела „Белият лъв“ и се отправи през площада към тази черква, където се намираше Гастон. Занукио беше готов да му разкаже историята на всяка колона, повече или по-малко правдоподобна и остроумна, стига само да имаше желание да го слуша.
- Ето там, милорд, тези две колони - започна той.
Но Вилтар го прекъсна с думите:
- Те се назовават „предпазливост“ и „говори, когато те питат“. Моля, запомни това, Занукио.
Старецът удивено погледна своя господар. За пръв път той виждаше чужденец, който никак не се интересува от колоните на Свети Марко.
- Да, ваша светлост - отново започна той.
- Мълчи, Занукио, докато аз те заговоря. Та ти каз-ваш, че графът е в храма?
- Да, той е в храма, който някога е бил часовникова кула в двореца на херцога. И ако позволите, ваше сиятелство, ще се осмеля да ви обърна внимание на това, че земята, по която сега стъпваме...
- Върви по дяволите, старче!
- Аз ще придружавам ваша светлост.
Вилтар се засмя на този нахален отговор и спокойно продължи пътя си към черквата. Слънцето не беше изгряло и почти от всички прозорци все още струеше светлина, но по улиците беше тъмно и безлюдно и само нарядко се мяркаха черни фигури, загърнати в плащове и тръгнали към затворените павилиони или черквата. В този ранен час но улиците на Венеция не се усещаха никакви признаци на това вълнение и безпокойство, които я обхващаха в свободните от работа часове; камбаните звучаха така мелодично сякаш французите не бяха вече преминали планините; жените на рибарите бяха тол-кова много, колкото всякога, и техните викове се носеха не по-малко оглушително от друг път, като че ли не се замисляха над това колко жалък е сенатът им, колко е страшна силата на инквизицията в техния град. Градът се събуждаше и за своето ежедневие, сякаш над него не витаеше ужасна заплаха. Вилтар вървеше незабележимо благодарение на тъмнината, и отчасти и поради сивия плащ, който го правеше неузнаваем, и никой не му обръщаше внимание, всеки бързаше към черквата или за да се моли, или за да отиде там на среща. И Вилтар неволно се учуди, като видя този народ, който си уреждаше любовните срещи в черквата преди изгрев слънце. Той се сиря до една от колоните и огледа вътрешността на черквата. Някъде далеч се носеше пеенето на монасите, вървеше службата и пред един от олтарите горяха няколко свещи. Цялото останало пространство беше потънало в дълбок мрак, тъй че Вилтар накрая реши да отиде до самия олтар, където видя своя приятел.
Гастон стоеше на колене пред олтара, погълнат от молитвата си, а до него, тъй близо, че би могъл да я докосне с ръка, стоеше Беатрис, маркиза Дьо Сан Реми. Тя се държеше просто, но с голямо достойнство и сериозност, каквато не подхождаше на младостта й.
Ако на Тициан или на Белини бе нужен модел, за да изобразят Мадоната, едва ли би се намерило по-хубаво лице от това на маркизата. Класическият й профил, смекчен от прекрасна женственост, красотата на притворените очи и приведената й глава не се поддаваха на никакво описание. Но ако тези очи се отвореха и миглите, които ги скриваха, се вдигнеха, красноречието и изразителността на очите биха поразили всеки; независимо от изкуството, с което тя владееше своя език, то далеч отстъпваше пред онова, което можеха да кажат тези очи. Вилтар я гледаше и се възхищаваше на тази жена, като разбираше напълно, че слуховете за нейната власт и могъщество не бяха преувеличени. Тя бе загърната в тъмна испанска мантиля, която скриваше изящните й ръце. Изглежда бе толкова потънала в своето молитвено съзерцание, че виждаше пред себе си само фреските на олтара и статуите на светиите, сякаш също загледани в нея, но в мига, когато свещеникът каза: „Мир вам!“, черните й очи се отвориха широко и заблестяха по посока на младия граф, който стоеше до нея, и този поглед изразяваше всичко, което може да каже жената в подобен момент. На Вилтар му се стори, че слънчев лъч изведнъж бе огрял цялата черква. „Казах си, че тук е замесена жена“, помисли той.
И ето - пред очите му започваше очарователен роман. Всеки път, когато свещеникът казваше: „ Мир вам!“, черните очи се отваряха и озаряваха със своята светлина стоящия наблизо граф, но това ставаше толкова незабележимо, че на никого не би хрумнало, че движението на тази прекрасна глава, на тези дивни очи беше преднамерено и предварително пресметнато. Вилтар ясно видя, че и графът отговаряше по същия начин на своята очарователна съседка, и с възторг наблюдаваше играта на двамата изкусни актьори. Как всичко беше пресметнала тази красавица, която по време на службата само четири пъти повдигна глава и отвори очи, а когато службата завърши, веднага излезе от храма, като че Гастон никога не бе съществувал за нея. Но тя не можа да измами Вилтар, той не можеше да бъде заблуден, тъй като ясно бе проследил всяко нейно движение и си каза с усмивка:
„Аха, тя е изпуснала на пода роза, скоро ще си имаме цяла ботаническа градина.“
Той даде на Гастон време да излезе от черквата и след това го последва отдалече, като извика Занукио.
-  Коя е тази жена, Занукио?
- Това е много важна персона във Венеция, ваша светлост, това е сестрата на лорд Цорци.
-  Как се казва?
-  Казва се маркиза Дьо Сан Реми. Тя живее в старинния Дом на духовете, близо до църквата „Свети Зака- рия“. Тази къща е построена още при царуването на светлейшия...
- За Бога, мълчи! Каква е тази жена и къде е мъжът й?
- Вече докладвах на ваша светлост, че това е Беатрис, сестрата на лорд Цорци. Що се отнася до нейния мъж, той е починал и по тази причина не мога да зная къде се намира.
- Значи тя се е омъжила за французин?
- Да, за маркиз Дьо Сан Реми, посланикът на негово величество френския крал при двора на нашия светлейши принц Паоло Рение: на вратата на Сан Реми има чукче, направено от самия Сансовино, ваше сиятелство.
Занукио с удоволствие съобщи тези сведения и с особено чувство повтори като на себе си: чукче, направено от ръката на Сансовино! Вилтар се беше замислил дълбоко, като се мъчеше да си спомни обстоятелствата по назначението на Сан Реми за посланик във Венеция.
- Сан Реми, Сан Реми! Да, сега си спомних, него го изпратиха тук от Лион. На колко години е била тя, когато се е омъжила, Занукио?
- Тя. се е омъжила шестнадесетгодишна и е преживяла с мъжа си две години във Франция. Сега не е на повече от двадесет и три години, ако, разбира се, може да се вярва на жените, ваше сиятелство.
- Да, вярно е, Занукио. Жената е млада до тогава, докато може да причинява на някого зло, а когато не е в състояние повече да го прави, тя е стара. Богата ли е тази Венера?
- Тя е толкова богата, че. дори най-евтината вещ от нейния дом би ми дала възможност да пия цяла година кипърско вино. Маркизът не е взел даром тази Беатрис Цорци, а освен това тя и после е получила добро наследство. В двореца си има картини от всички наши велики художници, има дори картини, рисувани от Тициан в...
- Да, да, тя има още много картини и други скъпоцен-ности, но какво ще кажеш за нейните политически убеждения, Занукио? Обича ли моите съотечественици?
- Така ги обича, че ако намерят обесен французин, обикновено казват: този човек вчера е обядвал у маркиза Дьо Сан Реми. Помислете си колко неблагодарни са понякога жените, ваша светлост. Вашата република е обезглавила нейния мъж, тридесет години по-стар от нея, а тя ви се отблагодарява за това, като хвърля труповете на вашите сънародници в канала под своите прозорци.
- Нищо, ние ще й дадем урок, Занукио, и, надявам се, скоро. Сега ми извикай гондола, искам да отида в Дома на духовете. Нали така се нарича къщата, в която живее тя?
- Да, това е стара къща, само две къщи в града носят такова име. Само че аз не бих посъветвал ваша светлост да отиде там, защото не съм в състояние да ви защитя.
- Не се безпокой. Аз ценя високо гърлото си и не обичам водата. Нека гондолиерът кара направо към нейния дом, искам да го разгледам.
По знак на Занукио към тях бързо се приближи гондо- ла и след няколко минути те вече отплаваха от площада и тръгнаха към градската градина и църквата „Свети Закария“. Утринната мъгла вече се беше разсеяла и яркото слънце обливаше с топлата си светлина синкавата вода на лагуните и тъмните гондоли, плъзгащи се по тях. Вилтар беше очарован от това, което се простираше пред очите му и което виждаше за пръв път в живота си. Облакътил се с удоволствие на меките възглавнички в гондолата, той за минута се беше отдал на най-приятни размишления. Занукио, разбира се, не издържа на дългото мълчание и го прекъсна с обяснения и разкази за историята на прелестната църква „Свети Закария“, но Вилтар рязко пресече словоизлиянията му с въпроса:
- Чия е гондолата, която е до стълбището на дома, Занукио?
Старецът протегна шия, за да разгледа по-добре гондолата, но още не беше успял да премълчи и дума, когато неговият господар вече сам си отговори:
- Та това е самата лейди Беатрис, тя е спряла пред своята къща!
Занукио потвърди предположението на Вилтар, макар че видимо беше много недоволен, защото и този път господарят му бе минал без неговата помощ. Той не можа да се сдържи и добави:
- Погледнете художественото оформление на фасадата, ваша светлост.
- Съвсем не ме интересува фасадата на къщата, приятелю - прекъсна го Вилтар, - по-добре скрий, моля те, уродливата си глава, за да не уплашиш маркизата. Та ти казваш, че нейна е втората къща от втория мост, която е с двойните бронзови порти?
- Да, и чукчето на тях е дело на самия Сансовино, ваша светлост.
- Стига, е, а сега можеш да си доставиш и ти удоволствие, старче. Хубавичко ми покажи целия град и главно, заведи ме там, където бих могъл хубавичко да се наобядвам... Такова предложение навярно ще е по вкуса ти, а, Занукио?
Старецът извика радостно и веднага нареди на гондо- лиера да обърне към Риалто и дворците. И невъзпиран от никого, той започна да глаголства сега без прекъсване, но Вилтар даже не слушаше неговите брътвежи. Той сега си мислеше само, че първата му работа ще е да не забрави дома с двойните бронзови порти и хубавата господарка. Когато към два часа се върна в хотела „Белият лъв“ и попита там за приятеля си Гастон, му съобщиха, че графът още не се е върнал. Същият отговор му бе даден и малко по-късно, когато отново повтори въпроса си. Така мина целият ден, а Гастон не се появи дори и вечерта; отначало това само леко учуди Вилтар, но после го обхвана сериозно безпокойство.
„Тук явно е замесена жена - си каза той, - и за съжаление такава жена, която с удоволствие се грижи моите сънародници незабелязано да изчезват от лицето на земята.“

IV
А ето какво се беше случило в това време с Гастон, граф Дьо Жоаез. Като оползотвори цялата сутрин в грижи за съдбата на своите сънародници и така изпълни мисията, с която беше изпратен от Бонапарт във Венеция, накрая отиде „У флориан“ да закуси. Вече се готвеше да излезе от ресторанта и с гондола да се върне в хотела си, когато внезапно една от девойките на Свети Марко (те на цели дузини сновяха около ресторанта) се приближи към масата му и мимоходом хвърли на покривката бяла роза, погледна го многозначително и бързо се скри, като се смееше звънко и се радваше на своята находчивост. Гастон живееше вече трети месец във Венеция и беше понаучил техните нрави, освен това бе твърде опитен в подобни любовни изяви. Затова, без ни най-малко колебание и с най-равнодушен вид хвърли салфетката си върху розата, след това незабелязано я скри до гърдите си под плаща. Той се разплати, наложи шапката си, излезе със спокойни крачки от ресторанта и с вид на разхождащ се човек свърна в близката тясна уличка, където се огледа на всички страни, увери се, че никой не го следи, и внимателно извади розата. Разгледа я. Никак не се съмняваше, че цветето съдържа някакво послание. И наистина, като орони внимателно всички листенца, намери вътре в нея тъничко ролце хартия, на което беше цаписано:
„Днес в шест часа на „Рива делли Чавони“ с вас ще говори приятел.“
Гастон накъса хартийката на дребни късчета и ги пусна да се разпилеят от вятъра, после бавно се запъти обратно, замислен толкова дълбоко, че не забелязваше как се блъска в минувачите, които високо ругаеха небрежността на французите. Той прекрасно знаеше на каква опасност са изложени всички французи по улиците и каналите на Венеция, затова най-напред си беше помислил, че тази бележка е клонка, в която искат да го вкарат, да го довършат по-лесно. Чувството за самосъхранение му подсказваше, че в никой случай не трябва да отива на мястото, определено за тази среща, но за съжа-ление, той беше млад и склонен да се ръководи по-скоро от това, което му подсказват собствените желания, отколкото от другото, което изискваше обикновената предпазливост.
Той размишляваше: “Аз съм войник и в живота си съм познавал много жени. Това послание, без съмнение, идва от маркизата, тъй като бялата роза е нейния герб. Готов съм да й поверя живота си с пълната увереност, че тя няма да ме предаде. Достатъчно е само да погледна в очите й, за да се убедя в чистотата на нейните намерения. Тя трябва да се увери, че аз самия бих се възползвал от първата възможност да й бъда представен; изглежда има сериозни причини, за да направи самата тя първата крачка. Според мен това се отнася само за моята личност, а може би и за моя живот. Във Венеция се говори, че тя никак не обича французите, но тук се говорят толкова много неверни неща, че аз ще повярвам на това само от собствен опит. Освен всичко друго маркизата е в добри отношения с някои хора, които биха могли да ни бъдат много полезни, като например този стар негодник Лоренцо. Може би тя смята, че ще бъде по-добре видимо да останем чужди един на друг; а ако иска да ми съобщи нещо много важно, нещо, което може да бъде полезно за генерал Бонапарт, то моето пряко задължение е да отида на тази среща.“
За собственото си желание да се види с Беатрис той избягваше да мисли. Ако мъжът се стреми да види някоя жена, но е убеден, че това е крайно непредпазливо от негова страна, той никога не си признава, че отива на гази среща само защото страшно го желае... Така беше и с Гастон; той се мъчеше да убеди себе си, че изпълнява единствено дълга си към родината, а пък сърцето му трептеше от радост при мисълта, че най-после ще се окаже лице в лице с Беатрис в нейния собствен дом.
Гастон през целия ден размишляваше как да скрие приключението си от Вилтар, който не изпускаше нито една негова дума, нито едно негово действие. Той реши през този ден въобще да не се показва в хотела „Белия лъв“ и прекара цялото време или по улиците, или в ресторантите, където откриваше свои другари и научаваше от тях последните новини за всички членове на тяхната неголяма френска колония. В шест без четвърт той седна в гондола и след пет минути беше вече на „Рива делли Чавони“.
Нощта вече се беше спуснала над земята и отблясъкът на светлините се отразяваше ярко в тъмните води на лагуната. Безоблачното небе беше толкова ясно, че предвещаваше ослепителна луна, но докато я нямаше, то цялото беше покрито с едри звезди, блеснали като златни лампички над черковните куполи. Гастон обичаше Венеция, тя му беше скъпа с вълшебната си красота; особено впечатление му правеше тя в здрача, когато тъмнината се надигаше от всички страни, когато по улиците се мяркаха тайнствени, загърнати в плащове силуети, когато навред се таеше нещо загадъчно и страшно. В тази минута за Гастон тишината и мракът бяха изпълнени само с едно - с видението на лейди Беатрис; той сякаш чуваше гласа й, виждаше пред себе си очарователното й лице.
Каквото и да се случеше след това, днес той щеше да говори с нея, може би щеше да докосне ръцете й, а какво ще стане после - не е ли все едно?
На „Рива делли Чавони“ цареше все още оживление. Приведени под тежестта на товарите си, хамали пренасяха на сушата стоки, докарани с малки лодки, моряци от чужди страни се ругаеха на различни езици или пък на шумни тълпи тръгваха към близките кръчми; хубави момичета се смееха и флиртуваха по терасите на кафенетата или се събираха по мраморните стъпала на мостовете, но сред тях Гастон все още не виждаше тази, която му бе хвърлила бялата роза. Мина четвърт част, а нея все още я нямаше. Гастон започна да губи търпение; той започна полека-лека да се убеждава в това, че или са се подиграли с него, или е попаднал в клопка, от която няма да го спаси храбростта му, дори шпагата му, на чиято дръжка се беше опрял; той добре разбираше, че в този мрак се вършат престъпления, които така и завинаги си остават неразкрити. Много от неговите приятели бяха тръгвали на такива срещи и никога повече не се бяха връщали, а телата им после откриваха в тъмните води на каналите, или приковани към вратите на къщите. И с какво основание той всъщност вярваше в предаността на някаква непозната жена? Разбира се, с никакво. И както си казваше това, той вдигна глава и веднага забеляза пред себе си тази, която толкова много очакваше в този час.
До стълбата, край която стоеше, се долепи гондола и при светлината на факла, мярнала се за секунда, той видя засмяното лице на момичето, което му беше хвърлило бялата роза в ресторанта „У Флориан“.
Учуди се на факта, че всичките му подозрения и мрачни мисли се разсейват изведнъж при вида на тази весела фигурка, и без много да му мисли, се спусна към водата и се качи в гондолата. Девойката продължаваше да се смее, когато той се настани до нея на скамейката, и черните й очи искряха лукаво и дори светеха в тъмнината. Те седяха мълчаливо един до друг, докато гондолата плаваше бързо по тъмната вода на канала, и но някое време решително зави към моста, където в далечината се виждаха куполите на „Свети Закария“. Тогава най-после Гастон заговори своята весела спътница:
- Ние изглежда се приближаваме към целта, синьорина.
-Да, синьор, всяко пътуване винаги се приближава до целта си.
- Но на мен ми се иска предварително да разбера каква е работата.
- Вие сте научили вече всичко от бялата роза, синьор.
- Езикът на бялата роза ми е непознат, синьорина, макар че ми е известен от герб, и затова се намирам до вас, както виждате, и съм напълно на ваше разположение. Не забравяйте, че и вие виждате пред себе си жадуващ.
-  Мъжете винаги жадуват за нещо, синьор, и не ни позволяват да забравяме това.
-  Аз във всеки случай смирено се прекланям пред вас, синьорина, и оставям изцяло съдбата си във вашите ръце.
-  Оценявам това и затова ви изпращам в този дом, където цъфтят белите рози, синьор.
Тя се разсмя с весел, като че ли победоносен смях, а това малко пооскърби Гастон, но графът все пак бе решил да доведе приключението до край, какъвто и да бъдеше той. При това те вече се бяха приближили до къщата и хусарът, като вдигна глава, видя точно пред себе си двойните бронзови порти, а зад тях, тъй като бяха леко разтворени, съзря мраморно стълбище, покрито с пурпурна пътека. Няма смисъл да казваме, че той вече беше живял достатъчно дълго във Венеция, за да може веднага да разбере на кого принадлежеше тази къща.
„Това е Домът на духовете - каза си той - и там някъде по стаите вече ме чака тя, маркиза Дьо Сан Реми.” Гастон не би бил мъж, ако не беше го трогнала честта, която му оказваше най-прелестната, най-влиятелната жена в този град. Той сигурно не можеше да продума нито думица от вълнение, докато вървеше нагоре по стълбата след лакея, който побърза да затвори зад него тежките бронзови врати. Никога не беше и помислял, че интрижката, почнала в църквата от скука, може би щеше да свърши, поне за него, много сериозно. Той повече не се питаше къде ще го заведе съдбата, той мислеше само за това, че тази жена явно го е обикнала, и сега бе готов да защитава нейната чест с живота си.
Горе го посрещнаха още двама лакеи, а после трети го заведе в салона на самата господарка. Гастон мислеше, че ще го приемат в големия салон на долния етаж, както изисква венецианският обичай, но той се беше излъгал, тъй като лакеят зави наляво от стълбите, което бе лошо знамение, и като мина през пуст и много дълъг коридор, отвори тежките врати, които се намираха в края му, и след това през втора врата го въведе в разкошно обзаведено, уютно гнезденце, каквото хусарът още не беше виждал през живота си. Всичко тук беше френско с изключение на високите кристални канделабри и кристала на бюфета, работа на Беровиеро. Някои от вазите бяха безценни поради своята рядкост. Гастон смело можеше да си представи, че се намира в някоя от малките гостни на Версай или фонтенбло - всичко тук толкова му на-помняше Франция. Всяка дреболия в стаята, прекрасните фрески по тавана и стените свидетелстваха, че господарката притежава едновременно тънък изящен вкус и много средства, които могат да задоволят нейните изисквания. Тук, както и в залата долу, горяха восъчни свещи и хвърляха мека светлина по събраните съкровища, плътните килими поглъщаха шума от стъпките, а дебелите
пердета на прозорците не пропускаха почти никакъв шум от улицата. Гастон се огледа внимателно наоколо и видя, че посред стаята има сервирана маса. Остана крайно учуден от това, че на нея беше сложен само един прибор - явно тук не чакаха гости. Малко смутен от това откритие, той се обърна към слугата и го попита:
- Господарката ви очаква ли ме?
Младият човек, когото попита, малко приличаше на лакей: бледното му лице беше доста интелигентно и красиво, маниерите - изискани и добре ушитата му дреха не беше ливрея.
- Очакват ваша светлост. Ще заповядате ли да подне-сат вечерята?
- Не съм дошъл тук да вечерям, както лесно можете да се досетите. Доложете на маркизата, че съм тук и изгарям от нетърпение да й се представя.
Младият човек отиде до прозореца, дръпна по-тънките завеси и отвърна:
-  Ще доложа на нейна светлост. А дотогава, вечерята е готова и ако... впрочем, вие, ваша светлост, е достатъчно само да позвъните.
Той показа с ръка копринения шнур на звънеца, който висеше отляво на камината, и постави стол до масата. После поправи една от свещите, отправи се към вратата и каза още веднъж:
- Чувствайте се като у дома си, ваша светлост.
- С най-голямо удоволствие.
- Заповядвайте ни, каквото обичате.
- Вече направих това, доложете на господарката си, че съм тук.
Младежът се поклони и излезе от стаята. Гастон, малко развълнуван от това посрещане, но сигурен, че скоро ще види маркизата, започна да ходи напред-назад из стаята, при което от време на време си хвърляше по един критичен поглед в някое от многобройните огледала, украсяващи стаята. Отражението в него всеки път изпълваше с гордост душата му, тъй като той наистина имаше лице, вълнуващо не едно женско сърце във Венеция, но досега не беше обръщал никакво внимание на това, тъй като всичките му мисли и планове бяха съсредоточени в стремежа как най-добре на изпълни мисията, възложена му от Бонапарт. Току-що беше навършил тридесет години и лицето му все още имаше почти младежки вид. Неговата светла копринена коса (от времето на революцията косата не беше на мода) красиво падаше върху високото му бяло чело. Очите му бяха почти толкова тъмни колкото на лейди Беатрис и изобщо, както мнозина вече бяха забелязали, те малко си приличаха с нея, така че можеха да минат за брат и сестра. И двамата имаха красиви открити лица, които предизвикваха доверие. Хусарската униформа, която носеше Гастон, също чудесно подчертаваше светлото му лице, а късият плащ правеше по-могъщи широките му рамене и откриваше стройните му силни крака, привикнали на тежкия походен живот. Беше човек, когото не можеш да не забележиш. Не бе лишен от известно самолюбие като всички мъже, затова с удоволствие гледаше отражението си в огледалото и все повече се чудеше защо маркизата го караше да чака. Гастон позвъни. Незабавно в стаята се появи същият онзи млад човек.
- Е - попита го Гастон, - какво, доложихте ли на господарката си за мен?
- Не мога да изпълня заповедта ви, ваша светлост. Моята господарка току-що отиде в двореца „Бурани“ при лорд Лоренцо.
Гастон остана поразен, но изненадата му беше примесена с известна доза хумор.
- Вашата господарка е в двореца Бурано, а вие ме принуждавате да я чакам тук!
Младежът спусна клепачи и произнесе нерешително:
- Господарката скоро ще се върне, ваша светлост.
- Прекрасно, няма какво да се каже. Нима дълго ще я задържат там?
- Без съмнение, на лорда ще се наложи да преговаря с нея за много неща.
- Това ли е всичко, което вие трябваше да ми кажете? Не зная защо, но ми се струва, че вие криете нещо от мен?
Младежът направи крачка напред, погледна Гастон право в очите и каза:
- Маркизата желае този дом за известно време да стане и ваш дом, ваша светлост.
Гастон откровено се разсмя. Ако младежът му беше казал: „Моля, вземете и запазете за спомен Дома на Духовете“, той нямаше да бъде така учуден. Можеше ли да бъде направено по-оригинално предложение от това, той, посланикът на генерал Бонапарт, мразен от всички, да остане под италиански покрив? Но за всеки случай, без много-много да се впуска в разсъждения с лакея, той само забеляза:
- Моля, предайте моите поздрави на маркизата и й кажете, че аз, за съжаление, не мога да се възползвам от нейното гостоприемство. Щеше да бъде много по-добре, ако тя бе откровена с мен от самото начало. Моля, извикайте ми гондола.
Той взе плаща и шпагата си и се готвеше да излезе от стаята, но юношата произнесе със същия мек и почтителен тон:
- Значи, ваша светлост, не сте прочели писмото?
Гастон поспря учуден и попита:
- Какво писмо?
- Писмото от маркизата, ваша светлост, ето го - лежи на масата.
Той не го беше видял, макар че през цялото време то бе стояло върху покривката на сервираната за вечеря маса. Гастон поривисто го грабна, разтвори плика и започна да чете с трескава бързина.
„За оправдание па постъпката ми, заради която хитро са ви примамили в моята къща и са ви приели по такъв странен начин, мога да кажа само едно: направих това заради вашата лична безопасност и заради честта и спасението на моя град, към които съм привързана с цялото си сърце. Тъй като настъпи часът на истината, длъжна съм да ви кажа направо, че само в моя дом вие можете да намерите надеждно укритие през тази нощ, единствено в него ще намерите защита от хората, които желаят смъртта ви и са решили тази нощ да свършат с вас. Останете тук, милорд, заклевам ви, докато не премине огромната опасност и докато не намеря път да ви спася по друг начин. Ако искате непременно да предупредите приятелите си къде се намирате, доверете се на прислугата ми и пратете по нея известие на онези, на които смятате, че е необходимо, но помнете, че колкото по-малко хора знаят къде сте, толкова по-безопасно ще бъде вашето укритие. Моля ви, милорд, унищожете това писмо веднага след като го прочетете. При-бягнах до епистолярната форма, защото в този момент не можех да направя друго, вярвайте на безкористната лш преданост.
Беатрис, маркиза Дьо Сан Реми. “
Като прочете писмото, Гастон го сгъна внимателно и веднага го изгори на пламъка на една от свещите. Като свърши това и хвърли пепелта в камината, той се огледа и си спомни, че в стаята не е сам; видя, че погледът на младежа беше устремен към него, но прочете в него пълно одобрение на постъпката си и разбра, че съдържанието на писмото е известно на лакея. Тогава Гастон го попита:
- Как се казвате, младежо?
- Казвам се Гала, Джовани Гала, ваша светлост.
- Отдавна ли служите при нейно сиятелство?
- Още от детството си, синьор, бил съм с нея във Франция.
- Значи вие сте верен слуга?
- Надявам се, че заслужавам това доверие, синьор.
- Виждам, че сте доволен от постъпката ми, приятелю Джовани, нали така?
- Това не ме засяга, синьор, но ако искате да знаете моето мнение, смятам, че постъпихте много благоразум- но.
- Вие сте доволен, че изгорих писмото на маркизата?
- Да, ваша светлост, няма писма, толкова скъпоценни, че унищожаването им да не ни донесе полза.
- Виждам, че сте дипломат. Ще ви задам още един въпрос: ако бяхте на мое място, Джовани, какво бихте направили?
- Щях да заповядам да ми поднесат вечерята, ваша Iветлост.
- Съвършено вярно. Нека я поднесат. Нека ви дадат на вас вечеря, Джовани, а на мен - гондола. Нали така?
- Не, ваша светлост, вечеряйте вие, а после останете тук. Не могат да се правят две неща едновременно, синьор.
Тези отговори се понравиха на Гастон, той седна на масата и нареди да му донесат вечерята, която се оказа достойна за дома на маркизата. Отначало сервираха прекрасно приготвен кефал, след това много вкусна зеленчукова супа, миноги от Бинек, диви патици от Ломбардия и накрая знаменитото сирене от Пиачериц. Поднасяха и вино - бяло и червено, първото - унгарско, много харесвано във Венеция, а второто - от Кипър. Вместо десерт, тъй като по това време на годината вече нямаше плодове, поднесоха стафиди и портокали, а накрая бутилка мараскино от Цара. Гастон обаче се отказа от него и заповяда на един от лакеите, които сновяха около него, да му извика гондола. Слугите обаче мълчаливо се отда-лечиха от стаята и затвориха след себе си вратите.
На Гастон въобще не му беше и хрумвало да остава повече в Дома на духовете. Докато разчиташе, че ще се запознае по-отблизо с господарката и ще се наслади на нейното общество, той нямаше нищо против присъствието си в този дом, на като разбра, че маркизата с хитрост го беше привлякла тук, той съвсем забрави за нея и за красотата й, мислеше само, че трябва да остане верен на дълга си към Бонапарт; за целта, разбира се, той трябваше колкото се може по-скоро да бъде на свобода, фактът, че маркизата го бе предупредила за опасността, го трогна дълбоко и той желаеше да й благодари за това при първата възможност. Опасностите, които го дебнеха от мрачните води на каналите, му бяха добре известни. Труповете на неговите другари свидетелстваха за това, но лично за себе си той не се страхуваше и дори, ако потрябва, спокойно би се срещнал с враговете си лице в лице. Сега го беше обхванала мисълта, че трябва по-бързо да отиде при Вилтар и да съобщи на него и на другите си съотечественици за опасността, надвиснала над него.
Той беше длъжен да направи това, тъй като Бонапарт не случайно му беше поверил грижата за безопасността на сънародниците му. Те трябваше да знаят, че може би скоро ще бъдат лишени от него.
Мина четвърт час, а слугите все още не се връщаха; накрая той загуби търпение и отново позвъни с всичка сила.
Този път никой не се отзова на звънеца. В къщата не се чуваше нито звук. Гастон бързо наметна плаща си и тръгна към вратата с намерение лично да разбере какво става. Той отиде до вратата, отвори я и се оказа в тъмното преддверие; наложи се да се върне в стаята, да вземе свещ, но когато се приближи до тежката врата от червено дърво, която водеше от преддверието в коридора, и я хвана за дръжката, разбра, че вратата е заключена и той по този начин се оказва пленник в тази къща.
Той отново се върна в салона и постави свещта на камината.
В душата си изпита неволен страх, сърцето му се сви, но външно изглеждаше съвършено спокоен, ръцете му не трепереха, беше съсредоточен. Той разбра, че е попаднал в клопка, и то клопка, поставена му от жена. Нима Беатрис можеше да го предаде! Не му се искаше да повярва на това, но неволното съмнение се беше загнездило в душата му, защото знаеше колко негови сънародници загиваха така безследно в тъмните италиански къщи, където ги примамваха с хитрост. Той знаеше, че услугите, които той прави постоянно на всички французи, че загрижеността му за тях са добре известни на Сената, и разбираше, че инквизиторите отдавна мечтаят да се отърват от него, но нима Беатрис се е съгласила да стане оръдие в ръцете им? Нима той можеше да се излъже в тази жена, която му беше направила такова дълбоко впечатление?
Той постави свещта на мястото й, ослуша се. После отново огледа стаята, този път вече много по-внимателно, и забеляза още една врата, която преди това не бе се изпречвала пред очите му. Сега той отиде до нея, отвори я и се намери в друга стая, по-малка, обзаведена също във френски стил и осветена от много восъчни свещи. В средата на стаята имаше креват, малко по-нататък се виждаше писмена маса, край стените се издигаха етажерки с книги в чудесна подвързия, всички вещи бяха почти художествено изработени и много от тях - инкрустирани със сребро. Но целият този разкош го интересуваше много по-малко, отколкото приготовленията, които бяха направени вероятно за него. Всичко, което би могло да потрябва за тоалета на млад човек в доброто общество, бе разположено на масата до прозореца. На кревата лежеше приготвеният за него кадифен халат с венецианска кройка и Гастон, без да иска, си помисли: „Тя явно би искала да направи от мен венецианец“. Във всеки случай последното обстоятелство значително го успокои, защото личеше, че тя не е замислила нищо лошо срещу него, тъй като нито една жена не би се загрижила за облеклото на мъжа, когото се кани да уда-ви под прозорците на своя дом. Напротив, той разбра, че тя бе приготвила тази дреха, за да може по-лесно да го скрие и да го направи неузнаваем за другите. Съвсем успокоен от всичко това, той се приближи до един от двата големи прозореца и го отвори. Под прозореца видя дърво и се сети, че прозорецът гледа към градината. Спомни си, че Домът на духовете беше заобиколен от трите страни с градина, което бе една от неговите забележителности. Зад градинската ограда се извисяваха величествените куполи на църквата „Свети Закария“. От това той можа да заключи, че като премине през тази стена, ще се озове при тъмния канал, който води към хотела му. Докато размишляваше, Гастон изведнъж чу глас на човек, който пееше в гондола, и този глас беше толкова странен, толкова немузикален, че той неволно се разсмя и каза:
- Е, това е Вйлтар, само той може да пее така.
Появата на приятеля му в канала под прозореца го учуди повече от всичко, което беше видял в тази къща.

V
На следващия ден след приключението на Гастон слугата, който беше с него в Дома на духовете, точно в пет часа влезе в библиотеката на палацо Бурано и доложи на лорд Бреша, че Жозеф Вилтар иска да го види по много важна и бърза работа. Твърде учуден от това неочаквано посещение и неподготвен за него, тъй като не беше успял да направи всичко необходимо, за да удиви посетителя, Лоренцо вече бе решил да отговори, че го няма вкъщи, но маркиза Дьо Сан Реми, която присъстваше там, го прекъсна и нареди да въведат посетителя. След излизането на слугата се завърза кратък, но горещ спор между Лоренцо и неговите гости, тъй че той дори не успя както трябва да оправи гънките на пурпурната си мантия. Това той никога в живота си нямаше да забрави.
- Аз наистина не мога да приема този човек, маркизо - говореше той разгорещено. - Вие знаете, че днес не приемам никого.
- Но имайте предвид, милорд, че този човек втори път няма да дойде при вас.
-  Ако вие, Беатрис, мислите, че ще бъде по-разумно...
-  Той вече се качва по стълбите, милорд, заемайте по- бързо позата си, на ваше място бих седнала, облягайки се на ръката си. Това ви отива най-много. Той навярно е дошъл по делото на Жоаез. И бъдете твърд, Лоренцо, ние нищо не знаем за това, нищо не сме чували.
Разговорът прекъсна, тъй като Вилтар вече влизаше в стаята с внимателната си котешка походка. Той видя лорда, седнал на креслото си с бащински израз на лицето, и маркизата, седнала до прозореца и сякаш с благоговение слушаща думите на своя почтен роднина. Но Вилтар трудно можеше да бъде излъган с такива пози. Макар че бе прекарал само двадесет и четири часа в този град, той вече бе успял да се увери на практика с какво влияние се ползва тук маркиза Дьо Сан Реми и за колко умен държавен мъж се оценяваше Лоренцо от всички; още в първата минута разбра, че те двамата вече са се подготвили какво да му отговорят.
- Госпожо - каза той, като се поклони ниско на маркизата, - щастлив съм от тази неочаквана среща с вас, а що се отнася до вас, милорд, длъжен съм да ви се извиня, че идвам с тъжна новина, но скръбта ми е толкова голяма, че бих могъл дори да не се извинявам, тъй като оплаквам човека, когото обичах като брат.
- Да, разбира се, това е ужасно - промълви Лоренцо и нерешително спря, като срещна гневния поглед на широко отворените очи на Беатрис; като не знаеше как да се измъкне от неловкото положение, той не направи нищо друго, само каза: - Вие говорите за потеглянето на генерал Бонапарт от Грац? Разбира се, ние гледаме на този факт от различни гледни точки. Що се отнася до мен, длъжен съм да ви кажа, че като италианец, мога само да се радвам, виждате - честно и откровено казвам това, което мисля.
Тези думи се харесаха много на самия Лоренцо и той с достойнство се отпусна на облегалката, като наблюдаваше какво впечатление е произвела речта му на Вилтар. Той пък само се усмихна, отчасти презрително, отчасти подигравателно, без да сваля очи от Беатрис, и отговори на Лоренцо:
- Честността е голямо нещо, особено в наше време. Ако моят суверен, генерал Бонапарт., е излязъл от Грац., но се е отправил към Верона...
- Как към Верона? - извика Лоренцо. - Нали това би било престъпление спрямо нас!
- Това е въпрос на дипломация, милорд. Думата „престъпление“ може да бъде употребявана само в разговори с жени. Но ако трябва да говорим въобще за престъпления, то всъщност съм дошъл тук, за да ви съобщя за едно въниющо престъпление. Навярно познавате граф Жоаез, милорд?
Лоренцо погледна Беатрис, чието учестено и неравно дишане не се изплъзна от наблюдателните очи на Вилтар и като зае небрежна поза, каза без желание:
- Вие говорите за младия французин, който съвсем неуместно е приел ролята на провокатор в нашия град?
Вилтар отговори съвсем спокойно с мек тон:
- Да, говоря именно за него - за флигеладютанта на генерал Бонапарт, изпратен тук, във Венеция, когато вашата полиция не беше повече в състояние да защитава живота и имуществото на моите сънародници, които живеят тук. Граф Жоаез е убит. Убили са го тази нощ недалеч от църквата „Свети Закария“. Моите слуги са били свидетели на това ужасно престъпление, за което ще се наложи по-късно скъпо да заплати този град. Дойдох първо на вас да разкажа за това чудовищно произшествие само поради факта, че съм слушал много за вашите ум и мъдрост. Обичах графа като роден брат и се заклех, че ще отмъстя жестоко за него. Дойдох, милорд, да ви кажа това, за да знаете моите намерения.
Всъщност Вилтар беше дошъл в двореца „Бурано“ само за да научи известно ли е на лейди Беатрис нещо за съдбата на приятеля му и докато говореше с Лоренцо, очите му под спуснатите клепачи непрекъснато я наблюдаваха. Дори мигновеното трепване на нейното лице не бе се изплъзнало от погледа му. Най-напред на лицето й се изписа искрено учудване и даже ужас, но после тя, видимо премислила и претеглила всички обстоятелства по това събитие, съвсем се бе успокоила, даже се усмихна и, като се владееше до съвършенство, отново се облегна на стола си.
- Учудва ме само това - каза тя, - че вашите слуги са присъствали на това убийство и не са могли да заловят престъпниците, за да бъдат те предадени на съда.
Лоренцо остана във възторг от думите й. Струваше му се, че именно той самият ги е казал на Вилтар.
- Да, това е просто невероятно - каза Лоренцо, - никой няма да повярва на подобна история. Сигурен съм, че вашият приятел временно е напуснал Венеция и ще се върне. И ние с вас сме били някога млади. И ако за известно време сме се откъсвали от родителския дом, след това не са обвинявали цялата нация в нечувани злодейства. Както виждате, ние много-много не вярваме на вашите думи.
Естествено, в душата си лорд Бреша ни най-малко не се съмняваше, че граф Жоаез е настигнат от печална участ и че най-сетне е понесъл заслужено наказание за намесата си в техните работи. Почти не познаваше този човек и едва ли би се досетил, че е той, ако се бяха срещнали някъде лице в лице, затова му беше все едно, че някой наемен убиец кой знае защо го е довършил и е освободил Сената от най-лошия му враг. Какво общо имаше той с това?
Жозеф Вилтар седеше мълчаливо и не сваляше очи от маркизата. После заговори отново:
- Недоверието не винаги е признак на мъдрост, ми-лорд, нека маркизата ми е свидетелка. Вярвам, че тя изцяло е на страната на убития. Не е ли така, госпожо? Нали не сте съгласна с милорда? Виждам, че е така, и това ми дава смелост да кажа, че мога само да съжалявам Венеция, която заради такава груба грешка, в случай, че моите слуги действително са се излъгали, трябва така скъпо да се разнлаща. Струва ми се обаче, че не греша, и когато тази вечер напиша на генерал Бонапарт...
Той замълча за момент, сякаш очакваше, че лейди Беатрис ще го погледне. И не се излъга, тъй като тя иаистина го погледна мълниеносно и той по очите й разбра, че приятелят му е в безопасност и се намира в нейния дом.
- Значи вие ще пишете на генерал Бонапарт? – попита тя.
- Непременно, длъжен съм да го осведомявам за всичко. Не случайно го смятам за най-великия воин на нашето време, който скоро ще се появи тук да съди вас и вашия народ. Той пръв трябва да научи за това ужасно убийство и е добре, че мога да му съобщя това писмено, а не устно, защото гневът му, вероятно ще бъде страшен. Що се отнася до вас, милорд, трябва да ви предупредя, че ще бъде най-добре веднага да предприемете всички мерки за изясняване на загадъчното изчезване на моя приятел. Убийците трябва да бъдат намерени и да получат мслуженото. Няма да намеря спокойствие ни денем, ни нощем, докато за приятеля ми не бъде отмъстено. Кълна ии се в това, а не прибягвам често към клетви, маркизо. Милорд, моля ви, обърнете внимание на думите ми и не ги забравяйте.
Той стана и си тръгна, но Лоренцо, който едва сега беше разбрал колко е голяма опасността, започна да го моли за отсрочка и време, в което ще научи всички подробности.
-  Аз не вярвам на това убийство - развълнувано каза той, - ив крайна сметка ви моля, не пишете точно днес на генерала, дайте ми време да направя необходимите справки. Нито един порядъчен човек във Венеция не би се решил на такава злодейска постъпка. Смело го казвам от името на всички граждани на Венеция.
-  Вие се оправдавате, но сега и завинаги запомнете, милорд, че напоследък ви се налага твърде много да се оправдавате. Когато генералът бъде тук, дай Боже, вашите оправдания няма да ви спасят. От своя страна, бих ви посъветвал да се погрижите по-добре за безопасността на моите съотечественици и по-строго да наказвате убийците. Не забравяйте това. А на вас, госпожо, ще кажа само едно: приятелят на моя приятел е опасен човек - помнете това.
Той се поклони учтиво и си тръгна, съпроводен от Лоренцо. Когато излязоха на стълбището, Вилтар отново се обърна към него и му напомни, че спасението на Венеция е в дружбата с Наполеон; после заговори с най- безразличен тон за странични неща, което хвърли Лоренцо в голям смут. И едва на раздяла пак му повтори, че иска на научи имената на убийците, а също така и да чуе за незабавното им осъждане.
-  Сенатът трябва най-строго да наказва за убийство на французин - каза той, - и колкото по-скоро, толкова по-добре за вас.
С тези думи той излезе от къщата и тръгна към своята гондола.
Лоренцо обаче не се върна веднага при маркизата, той спря слугата си Ноело и му каза:
-  Ето, има човек, без когото ние прекрасно можем да минем.
Ноело, като верен слуга, веднага отиде в кухнята, където седяха няколко „бравис“, така наричаха наемните убийци, и им повтори многозначителните думи на своя господар: „Ето, има човек, без когото ние прекрасно можем да минем.“ Тези думи произведоха силно впечатление. Един от злодеите, наричан Цука, изтича до прозореца, за да погледне Вилтар, който в този момент се качваше на гондолата. В това време Лоренцо се беше върнал при Беатрис и я попита не знае ли какво е искал да каже Вилтар с думите: „Приятелят на моя приятел е опасен човек.,, Искаше да разбере не намекваше ли той с тях, че именно тя е този приятел и познавала ли се е от по-рано с този Вилтар. Беатрис, която в присъствието на Вилтар само два пъти бе отворила уста и през цялото време бе потънала в дълбок размисъл, изведнъж избухна и стремително обърната към Лоренцо, сърдито проговори:
-  Аз изобщо не искам да разгадавам гатанки, милорд, и повярвайте ми, няма смисъл да разигравате пред мен ролята на делфийски оракул. Ако ме питате познавала ли съм Вилтар - казах ви, че съм го виждала преди пет години в Париж, той още тогава се славеше като най-добрия следовател и дипломат на Франция и ако вие цените благоразположението на Бонапарт, помъчете се да се помирите с Вилтар. Можете да бъдете сигурен, че така ще направите неоценима услуга на нашата нещастна Венеция.
- Ако повторя думите ви и започна да ги отстоявам от народната трибуна, бъдете сигурна, че веднага ще ме обесят на първата колона, Беатрис. Не, дете мое, ние ще бъдем твърди в решенията си, ще поемем хвърлената ръкавица и на заплахите ще отговорим със заплахи. Дори граф Жоаез да е убит, какво от това? Нима сме длъжни всички да станем полицаи, за да се грижим за безопасността на френските граждани? Аз съм само за това Сенатът да изкаже на Бонапарт своето съжаление по гози повод и нищо повече; това е по-лесно да се направи, отколкото да се възкресяват мъртъвци.
- Вижте, Лоренцо, няма да минат и няколко седмици, когато вие ще бъдете радостен да дадете половината си състояние, само и само да видите жив този човек. Нима мислите, че Бонапарт ще се задоволи с изказването на нашите съжаления в момент, когато той почти е дошъл пред вратите на града, а вие можете да му противопоставите не повече от стотина души, готови да пролеят кръвта си за Венеция?
Лоренцо поклати мъдрата си глава и важно забеляза:
- Вие сте жена и много неща не можете да разберете, Беатрис, още повече че Вилтар може би няма да бъде в състояние да свидетелства против нас. Претеглил съм всички шансове „за“ и „против“ и съм взел предвид и мълчанието на този човек.
-  Милорд, вие винаги измисляте необикновено спо-лучливи планове. Приветствам решението ви, но мога да кажа само, че ми е жал за вас, ако казвате всичко това сериозно.
- Вие не разбирате много неща - повтори Лоренцо, като мислеше за думите си, казани на Ноело.
„Щеше да бъде смешно, ако не може да се справи с такъв човек като този Вилтар“, разсъждаваше Лоренцо. Той взе хартия и перо и започна да сътворява речта си, която щеше да произнесе в Сената, след като бъде изпълнено замисленото от него дело. Лейди Беатрис, като му се присмиваше в душата си, активно му помагаше при съставянето на речта, в която, между другото, се казваше, че граф Жоаез е загинал поради това, че се е оказал изменник и е приел да бъде шпионин на Венеция. Беатрис подсказваше на Лоренцо какво да пише и в същото време си мислеше колко умно бе постъпила, като отвлече Гастон в дома си и така осигури бъдещото примирие с Бонапарт, което единствено би могло да спаси родния й град от гибел.

VI
Жозеф Вилтар напусна двореца „Бурано“ с леко сърце, тъй като се убеди, че приятелят му е на добро място.
„Гастон е в Дома на духовете - си каза той, - чудесна къща, с удоволствие бих отишъл на негово място. Маркизата е прелестна. Веласкес с удоволствие би нарисувал главата й и цял Париж би се гордял с нея. Да, Гастон съумя да се нареди много добре, а тези, които приказват, че тя е жадна за кръвта на моите сънародници, са отявлени лъжци. Маркизата ми хареса. Умът й сече, очите й ниждат каквото трябва. Интересно ми е какво си е помислила за мен. Струва ми се, че много й се харесах, но реши да ме предразположи, тъй като разбра, че мога да бъда опасен за нея. Гастон се намери в нейния дом, за да бъде спасен от убийците, изпратени от този старец. Ужасен негодник е този старец, явно той мисли за себе си, е динствено за себе си. Няма нито капка съвест. Когато и отивах, видях как той каза нещо на слугите си, не бих се учудил, ако се окаже, че сега този човек ме следи.“
Гондолата на Вилтар вече беше достигнала до площада, който той трябваше да пресече, за да отиде „У Флориан“, където разчиташе да вечеря. Нощта се спускаше отвред и тежко чувство го обхващаше, като съзираше мрачните силуети, плъзгащи се в това тъмно пространство. Вече съжаляваше, че остави стария Занукио вкъщи, сега щеше да му потрябва. Няма смисъл да казваме, че Иилтар никога не е бил страхливец, но му беше неприятно да съзнава, че по всяка вероятност главата му е вече оценена и за някакви двадесетина дуката ще му се наложи да умре без време. Яд го беше, че трябва да умре само защото е нает някакъв убиец, защото улиците са слабо осветени, защото викът на убивания няма да разтревожи никого в този град. Вилтар удвои предпазливостта си. Вървеше бързо, като се провираше между колоните, стараеше се да не минава близко до тях и се вслушваше във всеки шум. Повечето магазини бяха вече затворени; пешеходците отиваха към ресторантите, към операта или към театъра на Свети Лука. Едни много бързи, черни очи го поглеждаха мимоходом през целия му път. На светлината на факлите той често виждаше пред себе си стройни и изящни крака и неволно, с тъга си мислеше, че даже и предстоящото появяване на Бонапарт не може да възпре желанието на венецианците за развлечения. Те се женеха и любеха, посещаваха театрите, ходеха в клубовете, пълнеха ресторантите, без никак да ги е грижа за утрешния ден; никой не се замисляше какво ще му донесе в близкото бъдеще безжалостната съдба. Венеция се смееше и ликуваше по пътя към пълното си разрушение и тя едва ли щеше да съжалява ио-късно, че не се е спасила заради своята безхарактерност. Това също си мислеше Вилтар с дълбоко презрение и неволно още повече ускори крачките си, а мислите му отново се вър-наха към Гастон.
„Приятелят ми е в пълна безопасност; в Дома на духовете никой няма да го докосне; много се радвам, че стана така. Днес ще пиша на генерал Бонапарт и ще му съобщя, че тук можем да очакваме само най-лошото. Това ще ускори развръзката. Наполеон, разбира се, ще се възмути от тази история и ще побърза да се появи тук; тогава тези страхливци най-после ще се разплащат за двойствената си игра през цялото време. Освен това по този начин ще накарам маркизата да мълчи и...“
Сянката, която се мярна по тротоара, изтръгна Вилтар от сладките му размишления; гой си спомни за опасностите, които го заплашваха всеки момент, и реши да ги посрещне готов. Разбра, че предположението му се оказа вярно и някой от двореца „Бурано“ върви след него. Спомни си всичко, което беше чувал за зверствата на венецианците, за това как приятелят му Шатоден беше намерен прикован към къщна врата; спомни си за много други свои съотечественици, изчезнали безследно н тъмните води на каналите; ръката му неволно стисна по-здраво дръжката на кинжала, той ускори крачка и даже не се учуди, че този път толкова лесно се беше поддал на чувството за безпричинен страх.
„Да, непременно трябваше да взема Занукио със себе ги“, мислеше си той, като преценяваше всички възможности за спасението си.
По-млад човек сигурно щеше да предпочете по-осветените места и даже щеше да се реши да вика за помощ, ио Вилтар познаваше добре италианците и знаеше как те ненавиждат французите, затова разсъди благоразумно.
„Може сто души да вечерят в този ресторант отсреща си каза той - но нито един от тях няма да си мръдне пръста, за да ме спаси.“
И наистина беше прав. Положението му беше отчай- шицо, макар че вече недалеч се виждаха светлините на „У Флориан“, а точно насреща си мерна силуетите на мьж и жена, които вървяха подръка, придружени от слуга с факла. Вилтар се забърза пак и се помъчи да върви редом с тях, но слугата, който носеше факлата, подуши, че е французин, и грубо му викна да се отдалечи.
Той се поклони иронично на прогонилите го, после бе принуден леко да забави крачките си, макар прекрасно да знаеше, че враговете са вече по петите му и се крият никъде тук, наблизо, под покрова на тъмната нощ. Замисли се дали да не забрави всички предразсъдъци и да побегне с всички сили, или да тръгне срещу съдбата и да нападне. Последното беше повече по вкуса му.
Беше разбрал съвсем правилно, че тъмнината, която ги скриваше, можеше да му послужи като съюзник и да прикрие движенията му; реши да опита, спря и плътно се долепи до стената. Стоеше неподвижно и чу край себе си нечии внимателни стъпки, а после се разнесе тих шепот; преследвачите явно го бяха изгубили от погледа си, преминаха тридесет или четиридесет ярда и сигурно щяха да се отдалечат още повече, ако в края на улицата не стоеше техен съучастник, който ги сиря с тихо, една чуто подсвирване. Макар че Вилтар беше много храбър, сърцето му се сви болезнено, когато разбра, че е обкръжен от всички страни с врагове. Той чу как преследвачите му се върнаха внимателно, как го търсеха и ту се отдалечаваха, ту се приближаваха към него. Тъкмо беше решил да излезе от тъмнината и да прекоси тичешком площада и в този момент чу техния шепот почти в ухото си и съвсем навреме успя малко да се прикрие до вратата на къщата, където стоеше.
Беше изминал вече четвърт час в напрегнато очакване. Преследвачите изглежда се умориха да търсят и решиха, че той вероятно се е спасил някак си, като е влязъл в някоя къща; те станаха по-смели, заговориха по-високо и трима от тях излязоха на полутъмния площад, за да обсъдят по-нататъшните си действия. От разговора им Вилтар разбра, че единият се казва Цука и явно той бе главатар на тази шайка, а останалите просто бяха жалки гладни хора, които се оплакваха, че ако не могат да изпълнят възложеното им дело, няма да им остане нищо друго, освен още няколко дни да се надяват на милостинята на Свети Антоний. За секунда Вилтар се побоя, че тези негодници ще решат да запалят огън, за да го намерят по-бързо, но те изглежда не го направиха от страх да не бъдат открити на свой ред, тъй като занаятът им за никого от венецианците не беше тайна. Като слушаше нерешителните им думи и разбра, че те дори не подозират близостта му, Вилтар отново реши да рискува живота си и да притича до кафенето, но за негово изумление вратата зад гърба му се отвори и на прага й се показаха двама мъже с фенер, които едва не паднаха, като се натъкнаха на него. Грубо го попитаха какво прави там.
-  Спасявам живота си - бе отговорът, - ето, тези господа на площада, ме преследваха през цялото време, откакто излязох от двореца „Бурано“. Заклевам ви във псички светии, синьори, дайте ми убежище у вас, докато ми се удаде възможност да повикам приятелите си.
Единият от мъжете, дебел и тромав бакалин, който неведнъж се беше сблъсквал с французите, поднесе фенера до самото лице на Вилтар и попита недоволно:
-  Май че сте французин?
-  И не го отричам - отвърна Вилтар, - напротив, моята националност трябва да ви накара да ме скриете.
Дебелият бакалин се замисли, като не знаеше какво да реши; спътникът му го дръпна за ръкава и каза:
-  Това е работа на полицията, Беневели, моля те, не се мбърквай в работи, които не те засягат; още повече че този човек има толкова неприятно лице.
Търговецът обърна глава и си тръгна, като викна на Милтар:
-  Отивам да си поговоря с тези господа.
След минута Вилтар го чу да му крещи:
-  Вие, синьор, напразно се страхувате от тях; те съвсем не ви мислят злото, само са се пошегували с вас.
Двамата приятели се отдалечиха, но Вилтар ги последва по петите, решил в крайна сметка да ги направи свидетели на нападението, ако то се осъществи, и това наистина му се удаде. Те не бяха направили и двадесет крачки, когато убийците се намериха вече зад гърба на Милтар; той се обърна и бързо се нахвърли с кинжала си върху единия от тях с горчив възглас:
- Ето как се шегуваме ние в Париж, синьор! Вие виждате колко се нуждая от вашето гостоприемство!
Отговори му силен стон, а кинжалът му потъна в нещо меко.
„Трябва да пазя лицето си“, мина през ума му, и той веднага извади рапирата си и като я размахваше на всички страни, можа да се добере до стената на къща, на която се опря с гръб, и сега враговете не можеха да го нападнат отзад. Стоновете, които идваха недалеч от него, ясно показваха, че един от негодниците беше ранен, и то опасно. Това предположение се потвърди, защото останалите нападатели му извикаха да полежи, докато те се справят с жертвата си, а после ще го вдигнат. Вилтар, доколкото му позволяваше мътната светлина, преброи пред себе си още четирима убийци и реши да продаде живота си скъпо, не случайно се славеше като най-добрия фехтовач в своето отечество. За съжаление обаче, рапирата малко щеше да му помогне в този случай, тъй като негодниците внимаваха и не се приближаваха много; те очевидно бяха решили да го уловят с хитрост, без да рискуват живота си. Вилтар разбра, че сметката им е абсолютно вярна, нервите му нямаше да издържат, ръката му щеше да се умори и когато станеше съвсем безсилен, щяха да го нападнат. Смъртен ужас го обхвана при мисълта да загине с такава страшна смърт! Той започна да мисли не е ли по-добре сам да свърши със себе си. Но точно тогава убийците, които вече се бяха разбрали, прибягнаха до следващата хитрост. Един от тях легна на земята и запълзя към него, за да го атакува отдолу, а докато Вилтар го гледаше и се готвеше да отбие нападението му, останалите се нахвърлиха върху него и след минута той вече лежеше на земята, като се мъчеше да се изтръгне от враговете си, които му нанасяха удар след удар където им падне. Вилтар, забравил всичко на света, силно викаше за помощ. Изведнъж, съвсем неочаквано, вратата на къщата, край която всички се търкаляха, се отвори и на прага се появи старец с факла в ръка. Като нидя побоя, без да му мисли много, се хвърли към биещите се и заудря с горящата си факла. Убийците скочиха с яростни викове и поискаха да се нахвърлят върху него, но изведнъж видяха, че си имат работа не с кого да е, а със самия секретар на Сената. Появата на това важно длъжностно лице им въздейства особено: те моментално се разпръснаха в различни посоки, като оставиха Вилтар да лежи на земята. Чуваше се как те побягнаха към площада и единият от тях викна на другите:
- Този няма смисъл да го влачим със себе си, той умря!
Вестта за смъртта на един от враговете му накара Милтар да се усмихне злорадо. Като се вдигна на крака, гой се обърна към секретаря с думите:
- Вие дойдохте съвсем навреме, синьор, и сте си избрали чудесно оръжие... Мога ли да знам на кого съм мдължен за удоволствието да продължа земното си съществуване още известно време?
Секретарят поправяше факлата си, но погледна французина и каза тъжно:
-  Не се нуждая от вашата благодарност. Та може ли да се спи, когато край самата ти врата стават такива скандали? Впрочем, вие, виждам, сте французин, много съжалявам, че удължих вашето съществуване, както вие се изразихте. Ако бях на мястото на сенаторите, бих избесил всички французи във Венеция.
Вилтар, който опипваше крайниците си, за да се увери, че са цели, и разтриваше раменете си, отвърна:
- Обичам откровените хора, синьор, и нямам намерение да се карам с вас. Напълно съм съгласен, че много от моите съотечественици заслужават да бъдат обесени, както и повечето от вашите, разбира се. Но в такъв случай ми позволете да ви благодаря, вашата факла се оказа чудесно оръжие, макар че ми причини сериозни обгаряния по ръцете.
-  Учудвам се, че сте още жив, никога не съм виждал някого, когото да са наредили като вас. Но вие, французите, сте жилав народ. Имате волски гьон вместо кожа.
- Кожата ни е по-скоро стоманена, отколкото волска - любезно го поправи Вилтар. - Виждате ли, синьор, аз добре познавам обичаите на страната ви и затова винаги нося желязна ризница.
-  А, ето каква била работата, е, сега всичко ми е ясно. Съжалявам, че не свършиха с вас, колкото сте по-малко вие, французите, толкова по-добре!
С тези думи той си влезе вкъщи и безцеремонно затръшна вратата след себе си. Вилтар, все още усмихнат, тръгна към „У Флориан“ и добре се нахрани там със скопен петел и бутилка бургундско вино. Само безпорядъкът на облеклото му и дълбокият белег на лявата ръка свидетелстваха за току-що преживяната драма, но все пак дълбоко в себе си Вилтар беше решил никога повече да не ходи сам по тези тъмни улици, пълни с убийци и страхливци.
Усмихвайки се все още, той нареди да му дадат перо и хартия и започна да пише писмо на Бонапарт, в което го осведомяваше за смъртта на Гастон, граф Дьо Жоаез, когото обичаше като брат. Тази работа много го забавляваше и той съжаляваше единствено, че няма да може лично да присъства, когато Бонапарт чете посланието му.

VII
Жозеф Вилтар не се отличаваше с музикален глас, напротив, звуците, които издаваше, бяха прегракнали и неприятни, но за Гастон, който чу неговото пеене през прозореца на Дома на духовете, то се стори ангелогласно и веднага го ободри така, че неволно повярва - в къщата на маркизата беше най-безопасно за него, никъде другаде не би се чувствал толкова спокоен и невидим. И наистина какво друго можеше да доведе Вилтар при църквата „Свети Закария“, ако не спасението на приятеля му? Гастон беше сигурен, че Вилтар подробно е преценил всичко и се е убедил в безопасността на своя сънародник. Ако не беше така, той, без да се бави, щеше да запознае Наполеон с критичното положение, в което се намира неговият посланик.
Гастон се поуспокои и с удоволствие се замисли, че вероятно животът му е твърде скъп на маркизата, щом тя е решила не само хитро да го отвлече в своя дом, но и да направи така, че той да не може да излезе от него.
„Тази жена ме обича“ - реши той.
Никога не беше се страхувал от нея въпреки разказите за жестокостта й към сънародниците му; той винаги беше й се доверявал, не се страхуваше и сега, когато се намираше под нейна власт и стоеше заключен в дома й. „Вилтар ще успее да ме освободи от тук - мислеше си той, - а сега аз мога да се заема с маркизата.“
С тази мисъл той легна на леглото и скоро потъна в дълбок здрав сън и видя жената с черните очи, притиснала алени устни към неговите.
Гастон спа до сутринта непробудно и едва към седем часа, когато при него влезе Джовани Гала, той най-после отвори очи и нареди да дръпнат завесите на прозорците.
-  Е, младежо - започна той, - какво ще ми кажете днес?
-  Ще попитам ваша светлост какво желаете - кафе или шоколад?
-  Прави ви чест, че тук на затворника все пак се предоставя някаква възможност за избор.
-  Затворник? Твърде жестока дума, ваша светлост.
-  Как така, та вие заключвате вратите под носа ми, поставяте на прозорците решетки, не отговаряте на моите повиквания, а се обиждате от думата „затворник“! Младежо, бъдете докрай откровен!
-  Съвършено откровено ви казвам, ваша светлост. Вратата беше заключена и прозорците - затворени с решетки, но всичко това е във ваша полза. Вие познавате Венеция, ваше сиятелство, познавате слугите й, следователно и ние ги познаваме добре и сме направили това само от необходимостта да бъдете защитен. Трябва да разберете това. Иначе какво бихме казали на господарката си, когато се върне днес?
-  Днес ли? Вие сигурен ли сте, че ще се върне днес, Джовани?
- Тя ще чака ваше сиятелство в градината точно в дванадесет часа.
-  А колко е часът сега?
-  Сега е седем часа. Вие спахте дълго, ваша светлост.
Гастон скочи бързо от леглото и започна да се облича много внимателно. Джовани се движеше бавно из стаята, подреждаше я, носле извика лакея, за да помогне на графа в обличането. Лакеят мълчеше така упорито, че Гастон реши, че е ням, но когато прибираше бръснача си, а Джовани беше в съседната стая, за да заповяда да поднесат кафето, този лакей заговори внезапно на графа:
- Ваша светлост има ли приятели във Венеция?
- Да, имам много приятели, но защо ме питате за това?
- Защото трябва да ви предам посланието на един от тях.
- Как става така, че и немите изведнъж проговарят?
- Да, ням съм, когато зная, че ме слушат другите... и както вече казах на ваша светлост, при нас се случват слънчеви дни и през февруари.
При тази фраза Гастон поклати глава, тъй като видя, че Джовани се беше върнал в стаята, и зачака търпеливо възможността отново да говори с лакея без свидетели. Когато те отново останаха сами, той направо го попита:
- Вилтар ли ви е изпратил при мен?
- Да, така се казва приятелят на ваша светлост.
- Какво още имате да ми кажете?
- Той ме помоли да ви благодаря за преимуществата, които му създавате с пребиваването си в тази къща. Моли ви да останете тук още няколко дни като гост на маркизата.
- Значи знае къде съм?
- Доложих му за това, ваша светлост.
- Надявам се, че ви е възнаградил както трябва за гази услуга.
- Да, благодаря ви, вашите сънародници са толкова щедри, колкото вероятно ще бъдете и вие, ваше сиятелство.
Гастон разбра, че и сега се повтаря старата история. Докато маркизата се перчи с предаността на слугите си и младият Джовани се кълне, че всички те са готови да умрат за нея, един от тях охотно служи и на нея, и на Французите, стига добре да му плащат за услугите. Явно Милтар имаше сериозни причини, за да желае оставането на Гастон в тази къща. Графът с радост реши да изпълни желанието на своя приятел, още повече че то съвпадаше с неговото собствено желание. Той даде на лакея дукат и продължи да се занимава с тоалета си.
Стаите, в които се намираше, се оказаха още по-уютни на дневната светлина, която се изливаше през големите им прозорци. Сега съкровищата, събрани в тези стаи, изглеждаха още по-привлекателни и ценни. Харесваха му старинните книги, които имаше подръка, прелестните миниатюри, окачени в златни рамки по стените, чудесната писмена маса с красиви прибори за писане и качествена хартия и пера. Цялата къща свидетелстваше за изискания вкус на господарката, която беше обсипала пътя на Гастон с рози, за да го подмами по-изкусно в тази златна клетка. Клетката се харесваше на Гастон, но не му се нравеше самотата в нея. Може би самият той не съзнаваше колко страстно му се искаше да види маркизата, докато съвършено случайно не я съзря долу в градината край фонтана, където тя явно го очакваше.
Гастон веднага се запъти към вратите, сега отворени широко, и като се спусна по витата стълба, се озова в градината при маркизата. Имаше много неща да й каже, но когато се намери толкова близо до нея, не можа да промълви нито дума, толкова ослепително хубава беше отблизо тя. Досега я беше виждал само в полумрака на църквата и никога не беше я срещал на улицата. Гастон беше толкова поразен, че стоеше като вкаменен, и мълчанието му беше най-големият комплимент за прелестната маркиза Дьо Сан Реми.
-  И тъй, графе, виждам, че вие още ми се сърдите? - първа заговори тя, като се усмихваше.
Тя протегна бялата си нежна ръка, която съвсем се изгуби в грамадната длан на хусара. Той се наведе, целуна я галантно и най-накрая се реши да я погледне в черните очи, които го замаяха.
- Госпожо - произнесе Гастон с нежен тон, - ако мога н нещо да ви упрекна, то е само в излишната ви доброта. Макар че причините да се окажа в този дом не са ми особено обясними, все пак ви благодаря за вашата постъпка. Благодаря на вас, съпругата на французин, като французин, на когото искате да направите добро.
Всичко беше казано много красиво, но звучеше малко странно, като се има предвид, че те и двамата вече доста седмици бяха водили съвсем друг разговор с погледи в църквата „Свети Марко“. По всяка вероятност същата мисъл беше хрумнала и на маркизата, тъй като тя весело се засмя и като оттегли ръката си, още топла от целувката, отвърна малко презрително:
- Аз исках да направя услуга не на французин, а да я направя именно на вас, граф Дьо Жоаез. Нима бихте си помислили, че прибързано ще ви извикам от вашия дом, ще възбудя подозренията ви и ще изложа на опасност живота и свободата ви само защото ми се е сторило, че ни заплашва нещо сериозно? Не, графе, действах така, защото знаех цялата истина. Ако не бяхте прекарали нощта под моя покрив, днес щяха да ме обвинят за вашата смърт. Но по-добре да отидем в къщата, където ще можем да говорим насаме и преди всичко да подкрепим силите си с лека закуска.
Те се върнаха в къщата и влязоха в малък салон, където вече беше сервирана закуската им, а като похапнаха, се преместиха да пият кафе в съседната стая, от която се излизаше на откритата веранда. От нея пък се откриваше изглед към площада пред църквата и към тесните канали, които гъмжаха от гондоли. През цялото време маркизата говореше оживено, като съпровождаше думите си с изразителни жестове. Тя разпитваше Гастон за Франция, за френския народ, за републиката, за току-що преживените страшни дни на революцията, но не каза нито дума за Наполеон, докато в стаята все още шетаха слугите. И едва когато Джовани Гала, като получи от нея секретни инструкции, се отдалечи и затвори вратата на салона, тя отново премина към темите, които интересуваха и двамата.
-  Напълно се доверявам на слугите си - каза маркизата, - но за да не ги въвеждам в изкушение, се старая да не им казвам нищо. Сега ние с вас сме сами и можем да се върнем към предишния ни разговор.
Гастон вече съвсем не беше разположен за сериозен разговор; виното го беше възбудило, присъствието на хубавата жена го предразполагаше към леко салонно бъбрене и той неволно си помисли, че би било по-хубаво вместо всякакви разговори маркизата да вземе лютнята и да му изпее нещичко... Но тя не му даде възможност да се отдава на приятни мечтания.
- Работата е там - започна тя, - че аз няма да говоря сега нито за вас, нито за себе си: ние всъщност сме личности, чието изчезване ще стане почти незабелязано за историята. Не бива да враждуваме помежду си, вие трябва да ми се доверите напълно и да бъдете сигурен, че аз имах сериозни причини да постъпя така, а не другояче. Аз пък, от своя страна, ще се помъча да потисна у себе си недоверието към вашата разумност. Вие сте неволен пленник в моя дом и жадувате за свободата си, както детето - за слънчевия лъч. Вие нито за момент не забравяте, че съм жена, и си казвате: „Нима тя може да се ориентира в такива неща? Мигар ще я послушам?“ Затова, и между нас казано, не ви се сърдя много. Мъжете са свикнали да се отнасят с недоверие към женския ум. Така че е напълно естествено и вие в този случай да мислите като всички мъже. Вие не ми се доверявате и точно от там ще започнем. Така по-бързо ще стигнем до края, повярвайте Ми, графе.
Гастон я изслуша с интерес, но и с известно разочарование. Досега той си мислеше, че всичко това се дължи на нейното разположение към него, на нейната загриженост, която я е накарала силно да преувеличи опасностите, които го заплашват. Но сега се убеди, че маркизата не прилича на другите жени във Венеция. Той почувства дори известен страх от нея и не можеше да признае дълбоко в себе си, че тя е по-умна от него. Това чувство, естествено, не можа много да го зарадва. Той реши да не й отстъпва и да й докаже, че мъжката самостоятелност не се покорява току-така на чуждата и особено на женската воля.
- Скъпа маркизо - започна той, - прекрасно разбирам от какви мотиви сте се ръководили и съм ви много благодарен за направената услуга. Но позволете да ви кажа, че ако говорим искрено, аз не вярвам много на тази опасност, за която вие така разпалено ми обяснихте; разбира се, за другите такава опасност съществуваше, доказателство са тайнствените изчезвания и убийствата на моите сънародници. Но не забравяйте, че аз съм адютант на самия генерал Бонапарт.
Той я погледна така, сякаш искаше да каже: „Виждате, че посегателството върху мен е невъзможно“, но тя го изслуша търпеливо и без да го прекъсва, както майката слуша чуруликането на своята рожба.
- Да, вярно е, че сте адютант на генерал Бонапарт - каза тя тъжно, - адютант на човека, който ви е изпратил тук с мръсната цел да шпионирате всички ни; вие сте адютант на този, който е готов да продаде за един дукат честта на собствения си баща, само и само да се приближи още с една крачка към вратите на нашия град. Благородна длъжност, няма що! Позволете да ви кажа, че дълбоко съжалявам заради тази длъжност, която сте принуден за заемате.
- И аз съжалявам, маркизо, че вие повтаряте думи на хора, които знаят за генерал Бонапарт това, което никога не е било в действителност и е нлод на тяхното въображение. Ще дойде време, когато дълбоко ще съжалявате за думите си, маркизо. Уверен съм, че постъпвам съвсем правилно, като служа на най-великия гений на нашето време, и за цяло царство не бих се съгласил да се откажа от сегашната си служба. Аз вярвам на този кор- сиканец, маркизо, и вие трябва да се примирите с това, ако искате между нас да има приятелски отношения.
На маркизата се хареса пламенността, с която Гастон произнесе кратката си реч, макар че съдържанието й естествено не можеше да разколебае нейните отдавна формирали се убеждения. Въпреки че сега на езика й напираха най-нежни думи, тя ги сдържа и отново заговори с хладен убедителен тон:
-  Аз съм твърде добра с приятелите си, графе, но искам от тях пълно доверие. И само ако съм спечелила доверието им, казвам, че в края на краищата те ще започнат да ме разбират. Но защо да говорим за това. Ето, вземете и прочетете, тогава ще ми заговорите по друг начин.
Тя се наведе към малката писмена маса до креслото й, извади от нея пачка книжа, скрепени със златна игла, и ги подаде на Гастон. Той веднага разпозна оригинали или копия на секретните документи, които низшите органи на инквизицията разпространяват във Венеция. Като прехвърляше един след друг тези документи, Гастон разбра, че чете подробното описание на своя живот през последните месеци, преживени във Венеция.
Най-напред имаше пълно описание на французин, три-десетгодишен, светлокос хусар, на служба при Наполеон Бонапарт, известен на инквизиторите под номер „седми“ и живеещ в хотела „Белият лъв“. Имаше забележка: „Необходимо е да бъде наблюдаван много внимателно.“
По-нататък следваше подробно описание как си прекарва времето този французин в продължение вече на два месеца, посещенията му в къщите на неговите сънародници, в църквите, в дворците, в кафенетата и даже посещението на часовнята на „Свети Марко“. И пак имаше забележка: „Да се следи внимателно!“
В трети документ се препоръчваше на слугата на име Мандунине да присъства винаги в часовнята на „Свети Марко“ при утринното богослужение.
И накрая в запечатан плик, адресиран до служителите Ото и Витале, имаше една тайнствена дума „фак“.
Имаше още книжа, в които членове на съвета свиде-телстваха за това, че този французин е напуснал Венеция и е отишъл в Грац при генерал Бонапарт.
Гастон прочете всичките книжа много внимателно, така, сякаш щеше да съжалява, когато четенето свърши. Когато обърна и последната страница, той погледна маркизата. Но тя седеше неподвижно отпусната в креслото и с полузатворени очи.
- Така - каза той замислено, - тази интересна особа, ча която тъй красноречиво се разказва тук, наистина ли е отишла в лагера на Наполеон?
Маркизата, без да отваря очи, отвърна спокойно:
- Така се казва в тези книжа.
-  Между другото, за всичко останало, което се отнася до този французин, те са удивително подробно осведомени.
-  Понякога е по-умно човек да не знае някои неща, отколкото да ги знае, графе.
-  Още повече че този, който е писал документа, веро- итно прекрасно знае, че се намирам във вашия дом.
- Ако те знаеха къде се намирате сега, цял полк ваши хусари не биха били в състояние да ги удържат пред пратите на моята къща.
-  Но в такъв случай вашето дружеско отношение към мен може да ви донесе големи неприятности!
-  Да, разбира се, прав сте, ще бъда съвършено откровена с вас. Аз рискувах, тъй като смятам, че за Венеция ще бъде по-полезно вие да сте жив, а не мъртъв. В това е тайната, графе. Аз се грижа не за вас, грижа се само за родината си, чиято чест ми е скъпа. Ако не беше това, Сенатът отдавна да е изпълнил своето намерение. А доколко такива намерения се изпълняват бързо, вие можете да прецените по съдбата на своя ириятел Шатоден.
Гастон въздъхна тежко при мисълта колко малко е знаел за истинското положение на нещата и колко близко е бил до смъртта. Едва сега разбра колко е задължен на маркизата: нейната храброст го беше спасила от ръцете на убийците; това спасение би могло да й струва не само репутацията, а и живота. Той не можеше да допусне това и реши веднага да напусне къщата й, за да не може никой да заподозре, че някога е бил в нея.
-  Да, зная за участта на Шатоден - каза той, - не случайно беше мой приятел и едва сега, маркизо, разбрах каква услуга сте ми направили. Вие, с която до днес не бях си казал нито дума, ме спасихте от смърт. Но ще се помъча да ви се отплатя за това, както мога; когато се стъмни, ще си отида от тук и винаги ще зная, че имам истински приятел в Дома на духовете. Споменът за този дом никога няма да угасне в душата ми. Маркизо, вярвате ли в моята искреност?
Гастон, като повечето пламенни хора, винаги всецяло се отдаваше на чувствата си; той скочи от мястото си и като коленичи в рицарска поза, хвана ръката на маркизата и я покри с горещи целувки. Тя не отдръпна ръката си, а само се обърна към стената, за да не види той издайническата руменина, която беше покрила бледите й страни.
-  Какви глупости говорите, мили графе - каза тя накрая и отдръпна ръката си. - Моля ви, успокойте се малко и запомнете, че спасявайки вас, аз правя същото за моята родина и нищо повече. Е, а сега да се върнем отново към тези книжа.
Гастон с разтуптяно сърце, целият зачервен от вълнение, беше готов да даде всичко, за да може да притисне маркизата до своите гърди и да обсипе с целувки лицето и, но тя се държеше с такова достойнство, говореше така хладно, че той, ще не ще, се изправи и само повтори още веднъж:
-  Вие спасихте живота ми. Не зная как да ви се отблагодаря за това!
-  Вече ми благодарихте, графе; няма нужда да го повтаряте. Повторенията са скучни.
-  Но във всеки случай нямам право да ви излагам на опасност. Ей сега ще си отида.
-  Разбира се, направете го така, че целият свят на научи, че сте били мой гост и сте се крили в дома ми.
- Ще си отида, когато се етъмни и никой няма да ме ниди.
-  Скъпи графе, вие сте в нашия град от три месеца. Нима вярвате, че никой няма да ви види?
-  Мислите, че все още ме следят?
-  Не, не мисля! Но може ли да бъдете толкова наивен, Графе? Не разбирате ли, че след като следите ви се изгубят, те веднага ще започнат да наблюдават какво става в моя дом? Нима забравихте бялата роза? Прочетете ето тази страница.
Той изпълни желанието й и прочете подробно описание как са се срещнали в „Свети Марко“ и как тя е хвърлила бяла роза в нозете му. Гастон сега разбра, че тя беше напълно права.
-  Те знаят, че съм жив, и се досещат, че съм тук - това е несъмнено.
-  Абсолютно вярно и затова ви моля дори да не се приближавате до прозорците, защо да рискувате.
- Значи ме следят; но и вашите слуги навярно ви следят, маркизо?
- Вечер всички котки са сиви, мили графе.
- Но вие забравяте за собствената си безопасност. Помислете какво би станало, ако са сигурни, че съм тук. Не, маркизо, както искате, но аз тази нощ ще си тръгна от тук.
Тя весело се засмя.
- Имате къса памет, графе!
- Защо мислите така?
- Забравихте за прозорците с железни решетки.
Гастон бързо я погледна.
Грациозната й глава красиво се очертаваше върху сините възглавнички на креслото, алените й устни бяха полуотворени, очите й лукаво се смееха. Забравил всичко на света, като не разбираше откъде намери смелост, той бързо отиде до нея и я целуна по устните. След миг нейните ръце прегърнаха врата му и гръдта й се притисна до неговата гръд.
- Да - каза той с въздишка, - ще бъде по-умно да остана у вас!

VIII
Старият Занукио замислено поглаждаше дългата си Пяла брада. Беше изпратил един от слугите при своя господар в хотел „Белият лъв“ да му предаде, че желае да го види веднага за нещо изключително важно. Това етапа на другия ден след приключението на Жозеф Вилтар на площада пред кафенето; той беше в ужасно настроение поради получените рани и обгаряния. Все пак, след известието на слугата, че е дошъл Занукио, той прие стареца, но много неучтиво и без желание изслуша дългите му разкази за забележителностите на Венеция. Твърдо и грубо прекъсна речта му с думите:
- Какво искаш, старче, защо си дошъл при мен?
- Дойдох при ваша светлост с много хубави новини. Но най-напред искам да се уверя, че никой не ни подслушва.
- За това можеш да бъдеш спокоен. Последният от моите подслушвачи още вчера е закаран на гробищата. Те, струва ми се, най-после започват да разбират с кого си имат работа. Е, казвай какво има, слушам те.
Занукио излезе на стълбите да види все пак няма ли никой там, после внимателно заключи вратата и като сложи пръст на устните си, започна шепнешком да съобщава новините си. Трябваше да се видят смешните му жестове и движения, за да се разбере, че у този старец се е пробудила алчността при предположението, колко щедро ще го възнагради французинът за новините.
- Приятелят ви, ваша светлост, приятелят ви...
- Ах, моят приятел! Горкият ми приятел... Защо, старче, ти пак ми напомняш за моята мъка?
- Напомням, ви, защото той е жив.
Вилтар бързо се обърна на стола и повдигна веждите си от учудване.
-  Моят приятел - жив? Старче, бъди внимателен и помни какво говориш.
Занукио млясна с уста, очите му заиграха от радост като видя ефекта от думите си. „Предоставете ми тези чужденци и аз чудесно бих ги обработил“, помисли си той.
- Ваша светлост, прекрасно знам какво говоря. Вашият приятел не е умрял, той е жив. Старческите ми очи го видяха. Той дори е вън от всякаква опасност, ваше сиятелство. Видях го тук, във Венеция, в една градина. И в тази градина той прекарваше времето си много весело, честна дума.
Вълнението на стареца стигна апогея си. Той беше заврял бялата си брада почти в лицето на Вилтар и пристъпвайки от крак на крак и задъхвайки се, разказа всичко, което знаеше.
Графът бил във Венеция; Занукио дори можел да покаже къщата, където той се намирал в този момент - за сто дуката вратата на този дом можела да се отвори за тях още тази нощ.
Той разказваше всичко това, като трепереше от вълнение, уверен в щедрата награда, която го очаква. Как можеше да знае какво става в душата на седящия пред него Вилтар? Можеше ли в радостта си да предположи, че именно Вилтар повече от всички на света искаше съдбата на приятеля му да остане покрита с мрака на неизвестността? Старият Занукио дори не подозираше всичко това, затова и не можеше да си обясни внезапната суровост на своя господар и бледността, която покри лицето му.
- Ти казваш, старче, че приятелят ми е жив и ти си го иидял? Тогава защо веднага не изтича при мен? Защо не ми казваш в чия къща се е скрил? Така ли се отблагодаряваш за благодеянията ми? Размисли и се пази, докато п.риението ми не е свършило. Не обичам изненадите, старче, те се отразяват много зле на недоброто ми здраве!
Старецът бе така развълнуван, че не забелязваше нищо, въобразяваше си само, че е разказал лошо тази история, и щеше да започне отначало, за да бъде разбран, ако Нилтар не му беше извикал:
- Стига, старче, ще те набия!
- Пази Боже, ваша светлост. Исках само да ви кажа, че имам добър познат лакей, на име Ото. Той е най- юлемият клюкар в града. За половин дукат е готов да ирати по дяволите родната си баба. А между другото маркизата му се доверява и го държи в дома си. Той е наш приятел. Ако отидем сега при него, като вземем със себе си малко нари, той ще разтвори вратите пред нас и наше сиятелство ще се окаже в Дома на духовете. А югава пък маркизата ще трябва да плати за нашето мълчание. Така ние с Ото няма да загубим. Разбира се, що се отнася до мен, аз само изпълнявам дълга си и не се кваля с това, но вие вероятно ще поискате да ме възнаградите за вярната ми служба, разбирам това по очите ви.
Той говореше съвсем сериозно и този факт напълно разгневи Вилтар и го тласна към следващото действие. До креслото, на което седеше, имаше голям камшик, той го взе и каза на Занукио:
- Ти направи нещо умно, много умно. Значи моят приятел се намира в къщата на този лакей, който е готов да ни помогне да спасим приятеля ми. Така ли да те разбирам?
Занукио го погледна учудено.
- Не, ваша светлост, вие грешите. Графът се намира не в дома на лакея, а в Дома на духовете с бронзовите порти, за които бях обърнал внимание на ваше сиятелство.
- Да, сега си спомням. Ти сигурен ли си в това, което казваш, старче?
- Мога да се закълна в гроба на прадедите си!
- Е, в такъв случай аз съм доволен, Занукио, много съм доволен.
При тези думи, като се усмихваше подигравателно, извън себе си от ярост, Вилтар сграбчи стареца с лявата си ръка, а с дясната вдигна камшика и започна да го бие. Ударите бяха толкова силни, а Занукио крещеше така, че Моро и слугите му се събраха до стълбите, но не се решиха да влязат в стаята, като се страхуваха от вбесения французин. Вилтар имаше силна ръка. Той гонеше нещастния старец из цялата стая, биеше го и мърмореше:
- Приятелят ми е умрял, Занукио, запомни това. Имаш ли добра памет, Занукио? Ще ти го набия в главата, доколкото мога. Моят приятел не е в къщата на маркизата, той е мъртъв. Повтаряй след мен, че графът е мъртъв и че не е в този дом.
Старецът, вече съвсем грохнал, падна на пода, вдигна жално ръце и каза:
- Графът вече не е между живите - той е мъртъв!

* * *
Жалката гондола, карана от полуидиотче, което услужваше на Занукио, бързо се отдели от хотела „Белият лъв“ и се отправи към двореца „Бурано“.
В гондолата седеше Занукио, целият посинял, с разкъсани дрехи, но ако бъдем справедливи, трябва да кажем, че той не изпитваше към мъчителя си такава омраза, каквато можеше да се предполага. Старецът чувстваше някакво особено уважение към суровия си господар, който не се спираше пред нищо, за да постигне целта си. Затова Занукио бе решил засега да си остане на служба при него и да остави на съдбата по-нататъшното развитие на нещата. Този французин беше много опасен, затова не биваше да му изменя веднага. Освен това новината, която знаеше, можеше да му послужи и по друг начин, в главата на Занукио се беше пробудил по-грандиозен план. Той не се съмняваше, че ще намери кой да му плати достатъчно за такава новина. Като обмисляше всичко, Занукио изведнъж си спомни за Лоренцо Бреша и се учуди на себе си - как това не му беше дошло на ума досега. Старецът разсъждаваше така:
„Маркизата е роднина на лорд Бреша. Той навярно ще направи каквото трябва. Този французин може така да обърне нещата, че и двамата да ги обесят, ако своевременно не вземат мерки. Членовете на съвета, естествено, жестоко ще накажат лейди Беатрис за това, че крие в дома си беглец. Така тя се излага на двоен риск. Ще кажат на Бонапарт, че младият човек е убит в нейния дом, и страхливците, за да спасят кожата си, ще я издадат. Ако Лоренцо попадне в тази клопка, народът ще го разкъса на парчета. Затова най-изгодно беше да се яви в този дом като посредник. Младият човек може лесно да бъде убит, никой няма да научи за това и Занукио повече няма да трепери за живота си. Да, трябва да отиде в двореца „Бурано“. Това пътешествие ще бъде заплатено поне с хиляда дуката.“
Тези негови разсъждения бяха прекрасни, но резултатът се оказа далеч не такъв, какъвто очакваше Занукио. Още като обяви на слугата, че идва от името на лейди Беатрис, веднага беше допуснат в покоите на лорд Бреша. Но какъв беше неговият ужас, когато до Лоренцо видя засмяното лице на Беатрис, която любопитно очакваше какво ще каже явилият се от нейно име човек! Горкият старец се разтрепери, краката му подскочиха и езикът му залепна за небцето. Лорд Бреша седеше в креслото си с вид на човек, чиито думи струват купища зла-то. Той мълчаливо погледна влезлия.
-  Вие се казвате Карло Занукио и се явявате от мое име - каза маркизата на стареца и се усмихна. - Позволете ми да се усъмня в последното, милостиви господине.
-  Бъди кратък - рече лорд Бреша, без да променя позата си.
Но горкият Занукио, неподготвен за такава среща, се обърка съвсем, нерешително запристъпя на едно място и не знаеше какво да каже.
- Ако ваша светлост позволи - започна все пак той с треперещ глас, - ако вие благоволите да ме изслушате...
-  Слушаме те, старче. Какво има?
-  Благодаря за снизходителността, ваше сиятелство, дойдох да помоля...
-  Какво, старче? Нали ти наредих да бъдеш кратък!
-  Ваша светлост, извинете, за Бога, моят проклет език, но това, което ще ви кажа, можете да чуете само вие.
Маркизата престана да се смее и леко се намръщи.
-  Нали дойдохте тук от името на маркиза Дьо Сан Реми - каза тя, - тъй че какво има, старче, защо не казвате истината?
И като се обърна към Лоренцо, добави:
-  На ваше място не бих го приела сама.
Лоренцо се поклони с достойнство, протегна величествено дясната си ръка към звънеца и каза на влезлия Ноело:
-  Изхвърлете този човек от къщата ми - това е някакъв мошеник, нищо повече!
Слугите веднага изпълниха заповедта му и повлякоха стареца навън, без да се вслушват във виковете, които надаваше, и без да обръщат внимание на заканите му, че ще съжаляват за това, особено маркизата, която знае много добре защо е дошъл. Удържайки го с усилие, слугите най-сетне го изхвърлиха навън и той едва се добра до гондолата си.
Ненормалният бе принуден да го води цял час назад и напред от Риалто до Догана, докато той обмисляше как да си отмъсти на тези, които го изхвърлиха, и същевременно да спечели добри пари от новината си.
По едно време почти беше решил на отиде в Сената и там да обяви животрептящата си новина, но мисълта за Лоренцо, който беше толкова влиятелен в града, го спря, тъй като повече биха повярвали на лорд Бреша, отколкото на някакъв дрипав старец. Колкото и да мислеше и да премисляше, не можеше да намери удовлетворяващ го изход от положението си и накрая реши засега да запази тайната за себе си, а при удобен случай да я продаде с къпо и прескъпо. Но точно в този момент видя слугиня, която излизаше от църквата „Свети Марко“. Тя тръгна към един от дворците. Щастливо хрумване осени Занукио - той си спомни, че този дворец принадлежи на Франческо Чезаре и дъщеря му Бианка ще плати за тайната му повече от всеки друг в този град.
Всички във Венеция знаеха, че Бианка не е равнодушна към граф Дьо Жоаез. Своеволното, енергично момиче за нищо не слушаше баща си, сенатора, а нравеше каквото си иска. Тя не скриваше от никого своята страст, показваше се навсякъде с младия французин и се стараеше да заслужи любовта му, но досега всички нейни старания не бяха се увенчали с успех. Графът много ценеше общуването си с нея като дъщеря на сенатор, който играеше важна роля във Венеция. Той съзнаваше ясно, че юва познанство може да бъде много полезно за него като агент на Бонапарт, и затова го поддържаше внимателно, но никога не беше направил дори намек за любов към красивата девойка, толкова влюбена в него. Тя не се смущаваше обаче от това и продължаваше открито да го покровителства, макар че всички й се присмиваха. Графът се мъчеше, колкото беше възможно, да й внуши, че тя нищо не може да очаква от него, но тя си оставаше вярна на себе си, беше готова да се излага на всякакви опасности заради дружбата си с Гастон и продължаваше да му прави услуги и да се надява на нещо.
Старият Занукио, като всички останали в града, знаеше това. Той веднага се сети, че тя ще оцени по достойнство новината му и щедро ще я възнагради. Когато гондолата му доплава до двореца на Чезаре, самата Бианка се готвеше да седне в гондолата си. Съпровождащите я слуги се опитаха да прогонят стареца, но Бианка ги спря, защото беше чула виковете му, и поиска да разбере за какво става дума. Занукио се наведе бързо над нея и й зашепна:
- Става дума за един чужденец, ваша светлост.
Бианка веднага поведе стареца към дома си, тъй като беше разбрала без повече думи, че става въпрос за граф Дьо Жоаез. Ръцете на високото стройно момиче трепереха от вълнение така силно, че тя отначало не можеше да проговори. Като всички останали и тя мислеше, че Гастон е убит, но появата на стареца изпълни душата й с надежда. Тя вярваше, че той ще й съобщи нещо хубаво за любимия човек, например, че е жив и че я чака някъде.
-  Вие сте дошли от името на граф Дьо Жоаез? - понита най-после тя с треперещ глас.
Старецът направи дълбок поклон.
-  Дойдох с такава новина, че предварително съм сигурен - за нея ще получа такава награда, на каквато не съм се надявал.
- Напразно сте толкова уверен в това. Да ви възнаграждавам, че ме бавите ли? Нали видяхте, че се готвех да излизам.
- Разбира се, видях, обаче моята новина е такава, че мнозина биха платили добре за нея, но все пак лейди Бианка, надявам се ще се окаже по-щедра от тях.
Бианка нетърпеливо тупна с крак, очите й пламнаха от яд и тя неволно извика:
-  Боже, какъв противен старец!
-  Но точно този противен старец дойде при вас, за да ви съобщи, че граф Дьо Жоаез е жив, щастлив и доволен, доколкото може да бъде щастлив вън от вашето присъствие, ваша светлост.
Девойката го изслуша с престорено безразличие, но страните й поруменяха от радост и тя каза в скоропоговорка:
-  Значи графът е жив и вие навярно сте дошли отдалече?
-  Не, ваша светлост, не отдалече, а от затвора.
-  От кой затвор?
- От затвора, чиято врата може би ще се отвори срещу хиляда дуката.
-  Ще ги получите, когато доведете графа тук.
Лицето на Занукио се опъна, той неволно възкликна:
-  Но, синьора, без тези дукати не съм в състояние да отворя вратите на Дома на духовете!
Горкият старец до края на дните си щеше да се прок- лина за внезапно изтърваните думи. „Да не беше тази случайност, разказваше той, сега в джоба си щях да имам хиляда дуката!“ Приятелите му се присмиваха, като слушаха това и, разбира се, не му вярваха. Когато Бианка чу за Дома на духовете, тя веднага видя във въображението си изчезването на Гастон. Така значи, за спасението си е задължен на маркиза Дьо Сан Реми? Значи не тя, Бианка, е покровителствала този чужденец? Ревност изпълни сърцето й, а завистта към Беатрис бе толкова силна, че в този момент, ако й се явеше пред очите, щеше да я разкъса.
-  Синьор - каза тя със спокоен глас, който обаче накара Занукио да потрепери, - ако това, което ми казвате, е истина, ще бъде най-добре да отидете от тук в полицията. Това е нейна работа, не е моя.
Тя поиска да мине край него, но той я хвана за ръкава и я помоли да го изслуша докрай. Мечтите за дукатите се изпариха, сега беше готов да се примири и със шепа сребърници,- Да, ваша светлост, това разбира се, е работа на полицията, но нали полицията няма да помогне на нашия приятел, ако неговата безопасност ви е скъпа?
-  Скъпа на мен? Какво искате да кажете, мили мой?
Старецът се наведе и прошепна в ухото й:
-  Ако вратите на Дома на духовете се отворят, те и двамата ще загинат, ваша светлост.
Бианка радостно плесна с ръце.
-  Точно това ми трябва - извика тя, - нека загинат и двамата!
Занукио остана на мястото си като вкаменен, а Бианка бързо се плъзна край него и тръгна към гондолата с думите:
-  Нека и двамата да умрат - и тя, и той!

IX
Гастон беше в Дома на духовете вече седми ден, когато по всички кафенета и салони на Венеция се разнесе слухът за ново послание на генерал Бонапарт, чието съдържание бе зашеметило членовете на съвета и те не знаеха какво да му отговорят. Тонът на това послание беше презрителен, несъвместим и с най-примитивните понятия за дипломация. Епитетът „страхливец“ беше използван за самия дож, Бонапарт без ни най-малко стеснение ругаеше всички останали и сипеше върху тях жестоки обиди. Всичко това в някоя друга страна веднага би повдигнало републиканския дух и би предизвикало съпротива, достойна за народа й, но за Венеция отдавна беше минало времето, когато тя се грижеше за своята чест или за честта на своите сенатори. Дни наред посланието на Наполеон се коментираше навсякъде и по най-различен начин. От Далмация и от островите пристигнаха няколко отряда доброволци. Те се разположиха като охрана на площад „Сан Марко“ и се превърнаха в голямо развлечение за безделниците и уличните хлапаци. Венецианците се развълнуваха, но за кратко. Твърде бързо те стигнаха до убеждението, че французите може да палят къщите на материка, може там да тъпчат посевите до последното зърно, може да отвличат жените и децата, но никога няма да се решат да преплават лагуните и да нахлуят във Венеция. Успокоен от тези разсъждения, градът отново се бе отдал на своята обикновена отпуснатост, нарушавана само от песните и танците.
Причината за Бонапартовото послание беше, разбира се, предполагаемото убийство на неговия адютант граф Дьо Жоаез. Наполеон открито обвиняваше за това убийство Сената и народа и решително заявяваше, че чашата на търпението му е препълнена и жестоко ще отмъсти за смъртта на своя приятел. Всеки друг град на мястото на Венеция, ако прочетеше такова послание, щеше да разбере колко е сериозно положението и щеше да направи всички усилия, за да изглади недоразумението дипломатично, за да се спаси града от гибел.
Посланието от Грац беше написано от името на генерал Бонапарт, но всъщност авторът му бе един от командирите на южните отряди. То бе адресирано до дожа на Венеция и неговите съветници.
„Светлейши принце, милостиви господа! Главата на Френската република през цялото време осведомяваше ваша светлост и вас, господи, за онези престъпления, които се извършват във Венеция срещу французите. Правителството отдавна трябваше да сложи краИ на тези враждебни деяния.
Но това не беше направено, напротив, броят на престъпленията нараства всеки ден, кръвта на французите се пролива пред вашите очи, тя зове за мъст и ще бъде отмъстена. Аз искам всички членове на инквизицията, виновни за убийствата на моите съотечественици, незабавно да бъдат осъдени на смърт. Аз искам да бъдат наказани сенаторите, които са знаели за заговора против граф Дьо Жоаез. Препоръчвам на ваша светлост и ни господа сенаторите да се погрижат отговорът ви да бъде даден на представителя на Френската република точно след четиридесет и осем часа, а на главнокомандващият армията в Италия този отговор да бъде представен в Мантуа не по- късно от деветдесет и шест часа от днес. “
Този път на града се предлагаше да накаже не само наемните убийци, извършили престъпления срещу французите, а и самите сенатори, които ръководеха тези убийства. Що се отнася до това, че на сенаторите са известни всички подробности, свързани с убийството на граф Дьо Жоаез, не можеше да има никакво съмнение, че е така, тъй като много често преди това те бяха изразявали желанието си да се избавят от него по някакъв начин. Не можеше да има съмнение и в сериозните намерения на Наполеон, още по-малко, че той ще ги изпълни. Бонапарт искаше „око за око“ и „зъб за зъб“ и заради адютанта си желаеше смъртта на един от сенаторите. Но кого щяха да пожертват, за да удовлетворят исканията му, как щяха да укротят гнева му? Всички се питаха, но никой не можеше да даде що-годе верен отговор.
Деветдесет и шест часа. В дванадесет от тях господстваше пълно отчаяние и безмълвие; дванадесет часа инкнизиторите с бледни, изплашени лица сновяха из целия град; още дванадесет часа минаха в препирни и различни тълкувания по улиците и площадите и така дойде деветдесет и първият част, когато се разкри картината, и тя порази всички.
Гастон, граф Дьо Жоаез, не беше убит, той беше още жив! Намираше се в плен на жена. Цяла Венеция потъна н гръмък кикот, когато бе решено да предадат на Наполеон не само графа, но и жената, която го бе скрила.
Когато настъпи дванадесетият час след получаването ма ужасното Наполеоново послание, лейди Беатрис бързо излезе от двореца „Бурано“ и се отправи към своя дом. Тя беше потънала в мрачните си мисли и не обръщаше внимание на необикновеното оживление, което цареше навред по каналите и по улиците; не виждаше групите инквизитори, които се изкачваха и се спускаха по си, палата на двореца на принца. Тя с цялата си душа беше устремена към своя дом, където я очакваше тайната, която след няколко часа трябваше да престане да бъде тайна, тъй като затворникът щеше да излезе на свобода и да се върне при своите приятели. Дълбоко н себе си тя съзнаваше, че този човек й бе станал много близък през последните дни; тя му беше дълбоко благодарна, защото й беше доказал, че и тя е жена като другите, че и нейното сърце може да тупти от страстни чувства. Беше обикнала този французин, а той трябваше да се раздели с нея в деня, който може би щеше да стане ден на нейното възмездие, тъй като много добре знаеше какви тежки последствия може да й донесе нейната смела постъпка.
Между прелестната маркиза и нейния затворник през цялото време съществуваха странни отношения; тя не се съмняваше, че е могла да събуди в душата му пламенно чувство към себе си, но се мъчеше да въздържи и неговата страст, и своята, защото се страхуваше, че загуби ли самообладание, може би не ще бъде способна да служи хладнокръвно на отечеството си; след първата целувка, която тя не отхвърли, за да го привърже по-здраво и да го накара да остане в нейния дом, тя избягваше срещите и се държеше с графа студено.
Но в този ден, в деня на тяхната раздяла, тя не можа повече да се преструва на рйвнодушна, тъй като клетката беше отворена и птичката щеше да излети в неизвестността.
Маркизата беше решила да поговори с Гастон веднага след като се върне вкъщи. Като слезе от гондолата, тя отиде направо в градината край фонтана; намери го там, седнал до маса, отрупана с различни четки и бои; той се мъчеше да нарисува неин портрет върху платно, но явно без никакъв успех, защото като видя този портрет, тя не сдържа смеха си, а той весело й каза:
-  Това не ми е занаят - и добави, като стана от масата и отдалечи от себе си портрета, - аз съм само войник и нищо друго. Изглежда на всички ни е даден само по един Талант, а ние цял живот не можем да се примирим с това и обикновено се стремим към нещо повече. И аз не правя изключение. Не мога да рисувам добре, затова пък въображението ми е такова, че вашият портрет, маркизо, винаги ще бъде в сърцето ми. Моля ви, върнете ми портрета - добави той, като видя, че маркизата го е взела, - все едно, той на вас не ви трябва.
-  Не, няма да ви го дам - отвърна тя и здраво стисна платното с белите си нежни пръстчета, - ще го запазя за спомен от вас. И без това нямам нищо ваше.
Очите на маркизата бяха толкова красноречиви, че мимаше нужда да говори повече. Гастон обаче не беше рачбрал всичко, което премина през тези очи. Той само почувства, че тя иска да му каже нещо особено и тревожно я попита:
-  Какво има, Беатрис, какво искате да ми кажете?
-  Имам много неща да ви казвам. Нека да се поразхо-дим, Гастон. Тук е студено.
Тя остави портрета на масата и внимателно докосвайки с пръсти ръкава му, тръгна с него по тесните алеи на т-голямата си градина. Денят беше навъсен и всичко наоколо изглеждаше сиво и тъжно. Гастон от първия ден на доброволното си пленничество бе съблякъл военната си униформа и носеше тъмносин костюм с красиви дантели по ръкавите и около врата; той държеше под мишница триъгълната си шапка и така съвсем не приличаше на блестящ хусар, какъвто беше до неотдавна. Те вървяха мълчаливо, дълбоко замислени и всеки се страхуваше да попита другия за нещо, за да не получи отговор, който пи причинил и на двамата еднакво дълбока мъка. Беатрис реши първа да наруши мълчанието:
-  Какво ново научи днес моят пленник? - попита тя.
-  Нищо, освен новите доказателства за безкрайната доброта на милата ми стража - отвърна Гастон.
- Нищо ли не ви подсказа, че днес настъпва денят на нашата раздяла?
-  Защо ме питате за това, Беатрис? Знаете, че се мъча да не мисля за близката раздяла.
- Вашите желания не могат да помогнат. Съдбата не се интересува от нашите намерения и се разпорежда с нас както тя реши. Ослушайте се, Гастон, чувате ли шума по улиците на Венеция?
Той се спря и двамата се заслушаха.
Някъде далеч, като морски прибой, се чуваше шумът на тълпата и се носеха отделни викове, отправени по адрес на граф Дьо Жоаез и самия генерал Бонапарт. Тази врява беше предизвикана от току-що прочетено на народа послание на Наполеон. Гастон, разбира се, нямаше как да знае това и спокойно забеляза:
-  По всяка вероятност венецианците са получили из-вестие, че Бонапарт настъпва към Верона, и са се уплашили. Нали ви казвах, Беатрис, че нещата ще свършат така.
Тя тръгна по пътечката и тихо каза:
-  Не, Гастон, Сенатът наистина е уплашен, но не от това, че Бонапарт настъпва към Верона, а заради това, че иска да отмъсти за смъртта на един от своите съотечественици.
-  Да не би да е убит Вилтар?
-  Не, не Вилтар, а граф Дьо Жоаез.
Гастон се разсмя високо.
-  Те ме оплакват, е, в такъв случай ще се наложи да им се покажа, за да се уверят, че съм жив.
-  Да, затова и дойдох при вас, Гастон. Вие сте длъжен да се покажете, за да спасите Венеция, за да спасите моята родина.
Той не я разбра, тъй като по-дълбоките нишки на -тази интрига бяха скрити от очите му. Той и досега мислеше, че Беатрис в своите действия се беше водила само от лична симпатия, а не от добре обмислен план, който ио нейно мнение единствено би могъл да спаси родината й от мъстта на Наполеон.
-  Как да спася народа ви, Беатрис? - попита той. - Каква е моята роля във всичко това?
-  Посланието на Наполеон, получено днес във Венеция, иска отмъщение за вашата смърт, Гастон.
-  Нима?
-  Генералът иска или да му върнат вас цял и невредим, или да му предадат вашите убийци.
Той весело се засмя при мисълта, че Бонапарт толкова го цени и заради неговата особа се е решил на такава извънредна мярка.
-  Какво ви тревожи тогава? - извика радостно той. - Ние заедно с вас ще се представим на Бонапарт - и край.
Тя трепна, като разбра, че той не познаваше сегашното положение на нещата, а и много далеч беше от съзнанието му, че маркизата рискува да изгуби не само честта, свободата, а дори може би и живота си.
- Напомням ви, защото той е жив.
- Да - замислено каза тя, - Бонапарт иска отмъщение ш вашата смърт и затова сега вие спокойно можете да напуснете моя дом, животът ви е вън от опасност. Идете с и, ако искате, не, по-добре непременно си идете, защото това е ваш дълг, така може би ще спасите и себе си и нас. Що се отнася до мен, аз съм готова...
Маркизата се стремеше да не го гледа, гласът й беше приглушен и развълнуван.
И тогава за пръв път Гастон се досети, че нещата са по-сложни.
- Боже мой - възкликна той, - да не ви обвиняват за моята сМърт?
-  Не, още в нищо не съм обвинена, тъй като още никой нищо не знае. Имаме още няколко часа, ако приятелят ви Вилтар се съгласи да ни ги даде.
-  Значи за всичко е виновен Вилтар?
-  Да, той измисли всичко това. О, мой мили Гастон, колко рискува тази жена, която иска да угоди на себе си и същевременно да спаси родината си! Не разбирате ли, че сега ще ни се наложи двойно да се разплащаме заради вас?
Тя се засмя неестествено, взе го отново под ръка и продължиха разходката си. Беше й безкрайно приятно, че изпълни дълга си към него и към родината си, а на него просто не му се вярваше, че тази жена бе пожертвала всичко, бе рискувала положението си, само и само да го спаси. За миг той бе пожелал да отпътува с нея нанякъде и там на спокойствие да се наслади на живота с тази очарователна жена, която заемаше изключително място в съдбата му, но после у него отново се събуди чувството за дълг и чест и разбра, че му е твърде рано за семейно огнище, че е длъжен още да служи на своето отечество и да остане верен на непосредствения си началник Бонапарт, пред когото благоговееше.
- Чуйте ме, Беатрис - каза той, - ще направя всичко възможно, за да не пострадате вие заради мен. Направих голяма грешка, като отстъпих пред вашите непредпазливи молби и останах тук. Сега ще си ида и ще разкажа цялата истина, така искам поне малко да се отплатя за вашата жертвоготовност. След време, надявам се, ще имам случай да ви докажа с действия дълбоката си благодарност и предаността си към вас, а сега мога още веднъж да ви благодаря за всичко! Сега трябва да се сбогувам с вас, Беатрис!
Тя не отговори, вървя мълчаливо известно време, но не изпускаше ръката му от своята.
-  Напълно ви разбирам, Гастон - каза накрая, - не сте прав да се обвинявате за нищо, вие постъпихте разумно, като останахте в моя дом. Някога може би пак ще хвърля и нозете ви бяла роза, но тогава вече Венеция няма да я има. Тя ще изчезне като този слънчев лъч, но разликата между тях е тази, че лъчът ще се върне отново, а Венеция няма да се възроди. Ние нямаме вече мъже, Гастон, а нашите жени могат само да се смеят и да се веселят. Да, да, Гастон, знам, че моята роза ще порасне във Франция, и знаете ли, струва ми се, сега не съжалявам, че се случи юва, което трябваше да се случи.
Тя изтегли ръката си от неговата, отстрани се малко, тъй като той, извън себе си от тъга и любов, се готвеше да я стисне в прегръдките си и да й каже, че където и да цъфтят нейните рози, тя самата завинаги ще остане в сърцето му.
- Сигурен съм, че за Венеция все още не всичко е загубено, Беатрис - каза той със съчувствие, - трудно ми е да кажа в момента нещо конкретно, но съм сигурен - повтори, - че ако сънародниците ви бъдат малко по-умни в своите действия, спасението на Венеция е все още възможно. Що се отнася до вас и вашата безопасност, мисля, че най-добре ще бъде, ако тайно се измъкна от тук и се появя, сякаш нищо не е било, в хотела „Белият лъв“. За вас няма да кажа нито дума. Разбира се, другите може да си обяснят моето изчезване по-иначе, но аз ще премълча всичко станало досега.
-  Другите просто ще кажат, че вие сте излязъл от Дома да духовете точно в дванадесет часа. Вие, Гастон, мислите че денем някой може да излезе от тази къща Незабелязано?
Той малко се озадачи, после каза:
- Права сте, в такъв случай по-добре е да дочакам здрача.
- И ще отидете направо при човека, който ще ви каже: „Приятелю, вие се завръщате от маркизата?“
-  Откъде Вилтар може да знае, че съм бил у вас?
-  Разсъдете сам може ли да се скрие нещо от човек като Вилтар!
Гастон поруменя. Нали още през първия ден на своето появяване в Дома на духовете той беше получил известие от Вилтар. Веднага разбра, че хитрият му приятел знаеше всички подробности около тайнственото му изчезване. Вероятно той е съобщил на Бонапарт за това изчезване! И те двамата са вкарали в опасност тази жена, която искаше да спаси честта на своята родина и живота на приятеля си. Не, той не биваше да се връща в хотел „Белият лъв“, но в такъв случай къде да потърси убежище?
-  Вашата умна главичка и сега е права както винаги - каза той. - Вилтар веднага ще разбере всичко, за обратното и дума не може да става, но какво да правим, Беатрис?
-  Вече съм намерила изход от положението, Гастон. Ето, идва слугата ми, той ще ни съобщи нещо за разрешението на този въпрос.
Лакеят вървеше бързо насреща им и се сиря на няколко крачки от тях, до фонтана, като очакваше маркизата да го извика.
-  Лорд Бреша очаква ваша светлост в салона - каза той в отговор на въпросителния й поглед.
-  Лорд Бреша - извика Гастон, - но това е най-отявленият негодник в цяла Венеция!
- И същевременно мой роднина. Благодаря ви за ком-плимента, Гастон.
-  Извинете ме, съвсем забравих тази подробност. Но затова пък никога няма да забравя други неща, свързани с това име.
-  Днес ги забравете. Приятелите ще ни потрябват.
-  Приятелите?
-  Да, особено такива приятели, които ще ни отворят тази врата.
Тя говореше тихо и като го извика настрана, каза:
-  Единственият ви път за спасение да отидете в Грац при Наполеон. И този човек ще ви даде пропуск за там.
-  Ще повярвам едва когато видя пропуска.
-  Самият той ще ви го даде. Да вървим.
Заемането на различни пози беше такава органична необходимост за Лоренцо, че той не забравяше да напрани това не само у дома си, а и навсякъде, където се появяваше. В гондолата си той нарочно не си беше направил каюта, за да могат всички да го виждат и да му се наслаждават. Слабостта му бе позната на цяла Венеция и децата по улиците винаги, без много да ги подканят, бяха готови с удоволствие да имитират всичките му жестове, та даже и гласа му. В салона на Беатрис Лоренцо се чувстваше като у дома си. Високият позлатен стол заменяше трона му, под нозете му поставяха позлатена печица, огромното помещение му даваше възможност да заема каквито си поиска пози и той се бе заел точно с това, когато в салона влезе Беатрис. Графът се беше разделил с нея на стълбите и от там отиде направо в галерията на музикантите, за да може да види и чуе всичко, което ще стане долу в салона; така му бе наредила маркизата. Той не повярва на нито една нейна дума за пропуска, тъй като добре познаваше този старец Лоренцо, който мразеше всички французи.
Беатрис влезе в салона с бързи крачки, сякаш нямаше гьрпение да поздрави своя гост и той благосклонно хвана двете й ръце, които тя му подаде, и нежно, по рицарски, ги целуна. Най-напред те си размениха дружески поздравления, а после заговориха, но толкова тихо, че Гастон загуби всякакво търпение и едва не направи фатална грешка. В този момент обаче маркизата показа с жест, че лакеят е излязъл от салона и че могат вече да говорят високо, без никой да ги притеснява.
-  Направо от двореца ли дойдохте, Лоренцо?
-  Да, направо от там - отвърна той.
-  В такъв случай трябва пръв да ми разкажете вашите новини.
-  Те са много. Говорих цял час, но без никакъв резултат. Отговорете на този французин със същия тон, с който ни пише той - им казах, - но те ме изслушаха много нетърпеливо. Струва ми се, че настроението на тълпите в последно време много се е изменило. Вече много хора мен даже не ме познават на публични места.
-  О, скъпи лорде!
-  Да, да, виждам това, съзнавам го. На площада се беше събрал десетхиляден народ и никой не ме позна. Никой не свали фуражката си пред мен, да, съвсем никой.
-  Виждате ли докъде са стигнали, Лоренцо, но вие, разбира се, не се притеснихте от това?
-  Не, аз не мислех за себе си, в този момент цялото ми съзнание беше насочено към нашата нещастна страна, към нейния безпомощен Сенат, за който ми е много жал.
-  Да, но все пак...
Тя млъкна, не говореше, а прелистваше нетърпеливо някакъв албум, който лежеше на масичката от слонова кост до нея.
-  Какво все пак, Беатрис... - повтори Лоренцо.
-  Искам да кажа, милорд, че ако народът сега е глух за думите на такъв мъдър човек като вас, то може би и самият вие сте малко виновен за това. Но да не им обръщаме внимание. Кажете ми, нали все пак сте длъжни да отговорите на Бонапарт?
-  Да, и ще му отговорим със същата заплаха. Нашият отговор ще бъде даден след осем часа.
-  Но нали заплахите, милорд, са страшни само тогава, когато силата е на страната на заплашващия?
-  Според мен заплахите са признак на мъжество и на това са способни само велики и силни духом хора.
-  Значи вие се готвите да се съпротивлявате до пос-ледна капка кръв?
-  Не ме разбрахте, маркизо, нали ви казах, че на думите ми никой не обръща внимание. Моето мнение вече не влиза в ничии сметки.
-  Горкият Лоренцо! И вие се примирявате с това?
-  Как мога да се примирявам или да не се примирявам, когато никой не ме пита?
-  Заставете ги да ви слушат, Лоренцо!
-  Отделна личност можеш да заставиш да те слуша, Беатрис, но цял народ... Не мога да понеса Венеция на плещите си и...
-  Да, милорд - спокойно каза та, - понесете я на раменете си, и това е всичко!
-  И да я накарам да превие колене пред Наполеон, така ли?
-  Да, Лоренцо.
-  Чуйте, Беатрис, вие ми говорите със загадки, обяснете ми думите си.
Тя дръпна стола си към масичката и натопи перото в мастилницата. Горе, в галерията, Гастон застана на колене, за да може по-добре да чуе всяка дума. Лоренцо, който също се беше навел малко напред, жадно ловеше нсеки неин жест, всяка дума:
-  Ще ви кажа решението на загадката, Лоренцо. Да започнем с Бонапарт. Всъщност какво иска той?
-  Той иска или мъртвецът да му бъде върнат жив, или да бъдат умъртвени живите, които имат вина за тази смърт.
-  А какъв е отговорът ви?
-  Отговорът ми е, че ние не сме пророци, за да правим чудеса и да възкресяваме мъртъвци.
-  Нима този отговор вече е изпратен, Лоренцо?
-  Не е, но още днес той ще полети към континента, а от там мълниеносно ще бъде предаден в Грац.
-  Моля ви, Лоренцо, задръжте този отговор, та той е безумен!
Лоренцо щеше да каже, че той е продиктувал този отговор, но навреме се усети и не каза нищо. Беатрис се изчерви леко и се помъчи да не го гледа. В този момент тя рискуваше толкова много, че ръцете й трепереха и тя не можеше, както обикновено, да се представи за спокойна.
-  Това е безумен отговор - продължи Беатрис, - и ако можеше да се намери във Венеция поне един разумен човек, той щеше да се обяви, щеше да се бори против него. В края на краищата аз мисля така, Лоренцо. Вие казвате, че само пророк може да направи чудо и да спаси града ни. Може би аз познавам такъв пророк. Той е в този салон!
Лоренцо се пообърна назад, за да види дали наистина няма някой друг в стаята, но като се увери, че са сами и видя собственото си отражение в огледалото, той се почувства много поласкан и умилително се усмихна.
-  Аз ли съм този човек, Беатрис? - попита той.
- Да, вие сте този човек.
-  Мислите, че мога да възкресявам мъртъвци?
-  Не, не това, вие можете само да докажете, че мъртвият е жив.
-  Говорете по-ясно, Беатрис. Слушам ви, но не ви разбирам.
-  Тогава ще говоря по-ясно. Гастон дьо Жоаез умрял ли е, сигурен ли сте в това?
- Страхувам се, че действително е така.
-  Ами ако Гастон дьо Жоаез излезе от тази къща с пропуск, подписан от вас, нима това няма да бъде добър отговор на желанието на Бонапарт?
Той я слушаше с удивление, но не я разбираше.
-  Но нали Гастон дьо Жоаез е умрял - каза нереши-телно лорд Бреша.
Вие ще го върнете към живота, Лоренцо. Изслушайте ме. При мен служи един младеж, който по лице много прилича на убития граф. Той ми е предан, скромен и изпълнителен. С пропуск, подписан от вас, той тази нощ може да бъде вече на континента, а копие от този пропуск ще бъде предадено от наш пратеник на Бонапарт. Стражата в Местре ще ни бъде свидетел за това. В нашия двор ще обявим, че сме имали особени причини да пощадим живота на графа. В такъв случай вие трябва да поемете отговорността върху себе си, тъй като на мен, като на жена, може да ми припишат още някаква тайна. Това ще ви донесе само чест и слава и тези, които бяха готови да ви разкъсат само преди една седмица, сега ще целуват нозете ви. Това е моето чудо, Лоренцо.
Тя се засмя с нервен смях, който явно издаваше вълнението й, но Лоренцо не беше забелязал нищо и седеше като вкаменен от учудване; накрая, когато разбра колко смел беше този план, той забрави за своето величие, стана и почтително й целуна ръка.
-  Аз ще спася своята родина - каза той, - наредете да доведат вашия французин.
-  Най-напред подпишете книжата, Лоренцо, пропуска за Грац.
Той подписа пропуска, като трепереше от вълнение.
-  Ще ги размажа със силата на ума си - каза Лоренцо тържествено. - Извикайте младежа, аз ще му обясня какво трябва да прави и след това ще го възнаградя както подобава.
-  Той не се нуждае от никакви награди - каза тя.
-  Глупости, не се е родил още на света човек, който да не се нуждае от награди.
Извикаха Гастон и старецът, който само два пъти, и то набързо беше виждал граф Дьо Жоаез, и разбира се, не го позна, го прие много благосклонно и приветливо.
-  Готов ли сте да направите услуга на маркизата? - попита той.
-  Да, аз с радост ще услужа на маркизата - отвърна Гастон. До този момент той не можеше да се съвземе от учудване. Дълбоко в душата си бе поразен от факта, че такава глупост може да бъде скрита под такава благооб- разна външност.
- Вие ще вземете този пропуск - каза лордът, - и ще заминете за Грац, а след това ще се доберете до Флоренция, младежо. Запомнете, правите това за благото на маркизата!
-  Разбирам, милорд.
-  Тя се уповава на предаността ви, а аз на вашата благодарност, тъй като ще ви дам сто дуката.
-  Нищо не ми трябва, достатъчно ми е, че мога да услужа на маркизата.
-  Все пак вие ще ги намерите във вашата кесия - в наши дни не бива да се пътува без пари. Напълно се доверявам на вашата преданост, която трябва да спаси две държави от по-големи усложнения и да предпази господарката ви от неприятности.
-  Смело можете да разчитате на мен, милорд.
-  Тогава не губете време, ще чакам чрез вас известия от Местре. Надявам се, че ще ги получа на разсъмване.
-  Обещавам ви, че ще изпълня точно поръчението ви.
Младият човек се поклони и излезе. Лоренцо, хвърчащ от радост, седна в гондолата си и се върна в двореца.
„Те ще ми целуват краката“, си говореше с възторг той.

X
Гастон привърши приготовленията си за предстоящото пътуване така, че да излезе от Дома на духовете още преди вечеря. С удоволствие си мислеше, че отново ще се нърне към привичния си живот, пълен с опасности и постоянни тревоги, но същевременно не можеше да се изтръгне от потискащото чувство, че е отговорен за всичко, което се беше случило заради него в този дом. При мисълта за раздялата с Беатрис сърцето му се свиваше болезнено и той се стремеше да отложи колкото е въз- можно момента на сбогуването. Досега се беше отнасял твърде леко и вятърничаво към своите увлечения и лю-бовни победи, но този път чувстваше, че никога няма да се заличи в душата му споменът за тази, която сега изпълваше цялото му същество. Разбираше ясно, че не само красивата й външност го беше очаровала така, а нещо повече - нейният ум, съобразителност и проницателност го бяха накарали да я обикне по особен начин. Прекрасно разбираше, че Беатрис също го обича и дори заради него готова да захвърли всичко и да тръгне там, където той поиска. Но не можеше да я отведе със себе си, пречеше му самолюбието, тъй като не забравяше колко много надежди е възложил на него Бонапарт и колко много неща чакаше от него франция. Освен това и някакво вътрешно чувство му подсказваше, че все пак Венеция ще падне след няколко седмици и тогава може би ще има възможност да се отблагодари за оказаната му услуга, както трябва.
Но колкото и хубави да бяха тези разсъждения, колкото и логични да бяха, Гастон все не можеше да се раздели със стаята, в която беше живял цяла седмица, със стаята, където всичко му говореше за нежната грижа на Беатрис. Той с любов се докосваше до вещите, които тя понякога бе държала в ръцете си, и мислеше, че му се налага да напусне тази къща, когато и най-дребното нещо в нея му беше станало скъпо. Той си спомни градината, където се разхождаха с нея, гледаше през прозореца към фонтана, около който беше я видял за първи път тук, взираше се в храстите от бели рози, които също му напомняха за нея и на сърцето му ставаше все по-тежко, той забавяше своето отпътуване и отлагаше минутите на раздялата.
Колко умна бе Беатрис, колко умело бе подвела този глупак Лоренцо и го бе накарала да играе по нейната свирка! Докато се вслушваше в думите й, когато тя говореше със стареца, Гастон извиняваше неговата отстъпчивост с това, че не е лесно да отговориш отрицателно и същевременно да запазиш душевното си равновесие, когато жена като Беатрис те убеждава със своя нежен, вълшебен глас. Знаеше го по себе си. Нали по това много си приличаха с Лоренцо, тъй като и той се беше съгласил да играе ролята, натрапена му от нея. Той се беше оказал за нея като слугата Бернадин, верен и изпълнителен, а нима всъщност наистина не беше така? Да, разбира се, в това нямаше съмнение. Защото никой не можеше да спечели доверието на Беатрис, без да й докаже верността си. Гастон си мислеше всичко това, а времето течеше и така дойде часът за вечеря. Той отиде в стаята на Беатрис и вечеря с нея, а след това се появи Джовани и съобщи, че гондолата чака и че всичко за пътешествието до материка е готово. Като че ли по взаимно съгласие те и двамата до този момент не бяха промълвили нито дума за близката раздяла, а сега пък вече нямаше време затова, трябваше да се разделят. През цялото време Беатрис се мъчеше да бъде много весела и непринудена. О6лечена в бяла кадифена рокля, с бели рози в косите и голяма гранатова огърлица на белоснежната си шия, тя иостоянно бърбореше весели неща, разказваше смешни случки от моминството си и от кратковременния си брак. Гастон също се правеше на разговорлив и оживен и с удоволствие й казваше колко се радва, че отново ще се миди със старите си приятели и Наполеон Бонапарт.
Беатрис го гледаше със замислен поглед и каза, като се усмихваше:
- Колко ви завиждам, че след два часа ще бъдете на иьт за Падуа и че сте така честен, та открито показвате радостта си от това. Честността е голямо преимущество н нашето смутно и трудно време.
Те бяха сами в стаята. Той се приближи до нея, сложи цпанта си в нейната малка ръка и заговори, като я гледаше право в очите:
- В този момент не съм напълно искрен и честен, Ьеатрис. Не ви споменах нищо за това, което дълбоко ме безпокои. Имам толкова неща да ви казвам, за толкова неща да ви питам, а въпреки всичко...
- Гондолата вече ви чака - отвърна тя с пресилена усмивка.
- Знам, Беатрис. През целия ден тези думи „време е, време е“ звучат в ушите ми и въпреки това аз не искам да им повярвам, искам да ги отпъдя от себе си, да отхвърля мисълта за близката раздяла. Може би вие не разбирате това, може би няма да ми повярвате - радвам се, че заминавам, но същевременно много ми се иска да остана тук. Ако вие бяхте на мое място, вашата умна и красива глава вероятно не би се измъчвала от такива колебания. Вие бихте решили нещата изведнъж и бихте мислили само, че трябва да вървите, а всички останали нични чувства и мисли ще станат на второ място, ще ги накарате да замлъкнат, да се утаят дълбоко в душата ви, в това е силата на вашия характер. При мен е обратно. Винаги се люшкам между чувството си за дълг и естествените си човешки чувства. Но ще се помъча да постъпя така както трябва, и съм сигурен, че вие няма да ме осъдите за това.
Беатрис силно стисна ръката му и внезапно пламналите й клепачи скриха погледа на нейните очи:
- Разбирам ви, но бих искала да ви попитам, напълно ли сте сигурен в...
- В какво, Беатрис?
- В чувствата ми към вас?
- Иска ми се да бъда сигурен... Струва ми се, че наистина мога да разчитам винаги на вашето благоразположение към мен. Когато се върна във Венеция...
- Нима трябва да говорим за това, Гастон?
- Да, трябва, когато се върна, ще мога да ви се отплатя за всички грижи. Нищо не би могло да промени чувст-вото ми, че вие сте най-скъпият, най-близкият ми приятел. Мисълта за вас ще изпълва душата ми винаги. Искам да ви кажа, Беатрис, че ви обичам. Никога досега не бях се влюбвал. Но вие не приличате на нито една от жените, които познавах, вие ме принуждавате да ви кажа това, което би трябвало да се отложи за известно време, но вече не мога да мълча.
Той наистина нямаше намерение да й говори за тези неща, но нейното присъствие, нейното тъжно лице и притворените й очи му отнеха последното самообладание и от душата му се изля поток красноречиви призна ния и уверения в любов. Тя го слушаше мълчаливо, с пламнали страни, малко встрани от него.
- Не мога да ви забраня да говорите така, Гастон каза тя след дълго мълчание, - ако ме обичате, замина вайте, тръгнете веднага, напуснете Венеция, идете при Бонапарт и помнете, Гастон, моя народ, моя град. Те са скъпи на сърцето ми и за пръв път искам от вас да не ги шбравяте!
- Тръгвам - каза той, - ще се помъча да оправдая поверието ви.
Тя се обърна към него, лицето й сияеше, той се наведе, целуна й ръка и в този момент напълно повярва, че тя го обича не по-малко от родината си, на която бе толкова предана.
Когато Джовани се върна, за да напомни, че времето върви и най-после трябва да тръгва, той ги видя - и двамата сияещи, ръка в ръка, явно забравили всичко на света освен своята любов. Заварени в това неловко положение, те явно се смутиха и Гастон побърза да каже:
- Сега - към Грац! Ще полетя натам като птица!
- Бог да ви пази, приятелю мой! - нежно го изпроводи Беатрис.
Нощта беше тиха и безветрена, яркозлатистата луна хвърляше снопове светлина върху тъмните води на каналите. Въпреки късния час кафенетата наоколо все още работеха и докато гондолата се плъзгаше безшумно край каменните къщи, Гастон можа да види какъв живот кипи зад тези осветени прозорци и лично да се увери, че дори сега, в критичния момент, венецианците мислеха само за веселия и развлечения. Той дълбоко се замисли дали си струва да бъде спасяван този град. Освен това в душата му се прокрадна съмнението ще може ли той да го спаси. Наистина ли за Бонапарт е толкова важно дали е жив, или не е жив, та от това зависи дали той ще се мили над града, или напълно ще го разруши?
Но тези съмнения не го вълнуваха дълго, той беше ми дума на Беатрис, че ще направи всичко възможно, за да спаси родния й град, и щеше да удържи на думата си, доколкото зависеше от него. Щеше да разкаже на Бонапарт цялата истина и той, трогнат от подвига на Беатрис, може би щеше да се смили над този нещастен град и да изпрати Гастон да съобщи за това.
Гастон си представяше момента, когато животът и безопасността на Беатрис щяха да зависят от него, колко нежен и мил ще бъде към нея й колко ще му бъде благодарна тя за всичко, което е направил за нея и за нейния град. Но за да постигне всичко това, му предстоеше да направи дълго пътешествие, предстоеше, му да се представи лично на Бонапарт и той мислеше за тези неща с видима възбуда и готовност за действие. Той дори чуваше гласа на Бонапарт, който говори с него, премисляше отговорите на въпросите му, но Джовани, който придружаваше Гастон, го извади от дълбокия размисъл:
- Ваша светлост - каза той,- забелязахте ли, че ни следят?
- Следят ли ни? Какво искате да кажете, Джовани Гала?
- Още от моста „Свети Франциск“ през цялото време ни следва гондола с два бели и един червен фенер.
Гастон провря глава през прозореца на гондолата и се увери, че младежът не се е излъгал.
- Познавате ли тази лодка? - понита го Джовани.
- Не, не мога да я разпозная, във Венеция има някол-ко хиляди такива лодки.
- Значи тя не е от нашата къща?
- Не е. При нас над белите фенери висят зелени.
- Лодката не е ли полицейска?
- Полицейските не носят фенери, когато преследват някого.
Гастон се засмя и се разположи по-удобно върху своите възглавнички.
Те бяха излезли в открита лагуна и светлините на островите изглеждаха като далечни звезди. Наоколо почти нямаше гондоли и затова всеки плясък на весла отекващи силно и ясно в нощния мрак. Далеч напред се мяркаха пак светлини - това беше вече Местре, там започваше континентът. Местността около тях беше пустинна и затова много удобна за нощни нападения. Гастон прекрасно съзнаваше това, а беше невъоръжен, тъй като въоръжението и хусарската му униформа лежаха в куфара на кърмата.
- Какво мислите за това, Джовани? - попита той. - Защо ни следят?
- Не знам каква е работата, ваша светлост, но след като и вие не знаете...
- Нищо не зная, Джовани, но във всеки случай не си струва да ме отвличат, тъй като не нося нищо със себе си.
- Не го казвайте, ваша светлост, във Венеция има и такива, които са готови да ограбят и последния бедняк. Но аз не мисля, че това е подготовка за грабеж. Господа крадците никога не грабят на вода, по-вероятно е да са наши врагове.
- Разбира се, аз имам врагове, Джовани, но в крайна сметка това ме радва. Какъв би бил животът на човека, ако няма поне един враг? Моля, отворете куфара и ми донесете шпагата. Наистина, отдавна не съм се упражнявал с нея, но все пак, надявам се, ще съумея да изкупя живота си на висока цена. Както виждам, и вие сте въорьжен, Джовани.
- Имам само кинжал. По-скоро бих се разделил с ризата си, отколкото с кинжала.
Гастон се засмя и като получи шпагата си, я погледна с въздишка, защото се беше покрила с ръжда, а гондолите бързо се носеха напред, те ожесточено се състезаваха и гондолиерите си разменяха високи викове и ругатни, съвсем свойствени за техния занаят, но твърде неприятни за чуждо ухо. Това състезание беше толкова интересно, че Гастон забрави опасността и се увлече от гледката пред себе си, като поощряваше своя гондолиер с одобрителни подвиквания. После му дойде наум, че ще бъде по- добре да спрат, отколкото да се мъчат да избягат от другата гондола. Да, по-добре още сега да разберат защо са преследвани, но Джовани дори не искаше да чуе за това и поощряваше гондолиера да кара колКото се може по-бързо. Благодарение на това, дълго време разстоянието между двете гондоли оставаше едно и също, а после Джовани извика възторжено:
- Гледайте, ваша светлост, те, струва ми се, изостават много, значи ние все пак ще стигнем до Местре.
- Искате ли непременно да стигнем там, Джовани?
- Да, не по-малко от вас самия.
- Е, мен не ме е много грижа за това.
Лицето на младежа стана сериозно.
- Но нали от вашата безопасност зависи честта на господарката ми?
- А, да, ти и това си спомняш, приятелю!
- Че как. Нима би могло да бъде другояче? Ако вие не стигнете до Местре, няма да удържите на дадената на господарката ми дума.
- Но това няма никой да научи.
- Не говорете така, синьор, може би от вашите постъпки зависи нейният живот.
- Нейният живот?
- Да, спомнете си, ваша милост, колко ви вярва тя?
Гастон помисли малко, после каза:
- Вие сте честен човек. Аз ще стигна до Местре дори ако се наложи да го направя с плуване. Нали още ги изпреварваме?
- Да. И то значително. Те изостанаха много.
- Тогава можете да приберете тези играчки.
Той с усмивка посочи шпагата, но младежът не му отговори нищо. В този момент отекна изстрел и ехото от него се разнесе над тихата водна повърхност. Раздаде се и гори изстрел, този път по-сполучлив, тъй като куршумът проби дървената стена на каютата и разби фенера на кърмата. Гастон също стана сериозен, едва сега беше разбрал, че наистина над него надвисваше опасност.
- Вашият кинжал не е достатъчно дълъг, приятелю Джовани, ще бъде по-добре да ги изчакаме.
- Ваша светлост, вие забравяте Местре.
- Никак не го забравям, само че не искам да се добера до него с плуване.
- Във всеки случай заради моята господарка ние сме длъжни да вървим напред.
- Но гондолиерът, струва ми се, мисли другояче - вижте, той е решил да почива на лаврите си.
- Не, ваша светлост, той се е отклонил от фарватера. Боже мой, ние изглежда ще спрем на брега.
Той стана и се запромъква към носа на гондолата и вярността му към господарката бе толкова голяма, че в очите му се появиха сълзи. Гондолиерът се беше прислонил до стената на каютата, като се пазеше от изстрелите, и затова беше изпуснал лодката, а тя неочаквано се удари в брега. Вече нямаше спасение.
Преследвачите ги настигаха и другият гондолиер се нахвърли върху техния, повали го във водата, като се мъчеше да го удуши. Гастон изскочи от каютата си и учудено погледна какво става. След това, без да губи мито миг, той бързо се хвърли върху непознатия гондолиер, насочи шпагата си и нещастникът вероятно веднага би се простил с живота си, ако междувременно от тъмнината не беше извикал нечий глас:
- Гастон, Гастон, дявол да ви вземе, какво правите там?
Гастон позна гласа и така гръмко се разсмя, че вероятно се чу чак в Мурано.
- Жозеф Вилтар, ти ли си?
Вилтар също се разсмя:
- Към Местре ли си тръгнал, Гастон?
- Защо не?
- Защото генералът ти заповядва да останеш във Венеция.
- Генералът?
- Да, ето писмената му заповед.
- Но почакай, аз трябва да отида, това е въпрос на чест.
- Върху това ще поговорим после. Сигурен съм, че ще останеш доволен. Никога не бива да пренебрегваш заповедите на генерала. Ела сега при мен, ще се разберем за това. Няма защо да се страхуваш за приятелите си в Дома на духовете. Аз ще се погрижа за тях, бъди спокоен.
Той протегна ръка, като искаше да помогне на Гастон да излезе от гондолата си. Но в този момент Джовани застана пред графа и го погледна с упрек. Гастон спря нерешително, като не знаеше какво да прави, и попита недоверчиво:
- Ако генералът ми е изпратил такава заповед, значи той знае, че съм жив?
- Разбира се, че знае - отвърна Вилтар, който без да мисли, излъга, за да постигне целта си. - Но този фарс и без това много се проточи, връщай се с мен и ще ти обясня как можеш да помогнеш на приятелите си. Пран си, като мислиш за тях, но всъщност това е напълно безполезно, послушай ме. Нали най-важното все пак е заповедта на Бонапарт, ти си длъжен да я изпълниш!
Джовани този път хвана Гастон за ръкава и му каза с упрек:
- Ваша светлост, отивайте в Местре, обещахте на гос-подарката ми.
- Но нали чухте, Джовани - това вече не е необходи-мо.
- Честта и дадената дума стоят над всичко, господине. При това нямам доверие на този човек.
- Вие нищо не разбирате, Джовани. Връщайте се вкъщи и кажете, че аз сега не трябва да отивам в Местре. Ако се окаже, че генерал Бонапарт не знае, че съм жив, веднага ще отида при него. Не се съмнявайте в това.
- Но през това време господарката ми може да пост-рада заради вас, ваша светлост.
- Чуйте ме, Джовани, аз бих си отсякъл ръката преди да допусна на маркиза Беатрис да се случи нещо лошо.
- Идвай, идвай - викаше Вилтар от другата гондола. - Какво става, графе? Не се безпокой за хората си? Те сами ще се погрижат за себе си. Защо още се бавиш?
- Не се бавя, идвам, Вилтар!
Той подаде ръка на младежа и здраво стисна неговата, сякаш му се извиняваше за постъпката си.
- Не се бойте от нищо, скоро ще получите хубави вести от мен - каза той.
Но Джовани не отговори, само в очите му отново се появиха сълзи.

XI
На третия ден след заминаването на Гастон Беатрис, както винаги, към обяд отиде в църквата, застана пак ни същото място, където за първи път бе срещнала любимия човек, и без сама да знае защо, хвърли на пода бяла роза, макар че този път нямаше кой да я вдигне и тя щеше да увехне, стъпкана от чуждите нозе.
Беатрис не можеше да си отговори защо го беше направила, тя просто чувстваше необяснимо желание поне по този начин да си спомни отминалото щастие. А дълбоко в себе си изпита неясна тъга. „Навярно и моята любов - помисли си тя - като тази роза, изпотъпкана от чуждите нозе, ще загине в разцвета си.“
Тя беше толкова умна жена, така че не можеше да не разбира човека, заради когото бе жертвала много и заради когото й предстоеше може би да страда още. Тя беше наясно, че Гастон я харесва от съжаление към нея, а може би и заради красотата й, но всъщност той си остава все така свободен и независим както при първата им среща. Беше галантен, вежлив, обичаше приключенията, но не се бе научил да обича както трябва нито една жена.
Беатрис съзнаваше с ума и сърцето си, че тази, която успееше да събуди в душата му истинската любов, ще събуди у него и всички други добродетели. Но дали тя щеше да бъде тази жена, тази щастливка? Може би щеше да бъде някоя друга. Тя не смееше дори да мисли за това.
Беатрис пусна внимателно розата си на земята и се сети, че както на храста скоро ще разцъфти друга такава била роза, така и тя ще започне друг живот, още неясен и неподозиран от самата нея.
Остана в църквата достатъчно дълго и когато излезе от нея, съпровождана от верния си Джовани, с изненада забеляза, че на площада пред храма се е събрала цяла тълпа момичета и момчета.
Отначало помисли, че в църквата е пристигнала някаква знаменитост и всички я очакват да излезе, но после се учуди още повече. Като я видяха, младежите се отдръпнаха и един глас от задните редици извика високо:
- Да живее Беатрис!
Този вик бе повторен възторжено от цялата група и исички по улицата наоколо и по пътя до гондолата й я съпровождаха с такива викове. Любопитни лица надничаха през вратите на магазините, от къщите изскачаше прислугата и всички гледаха към маркизата и я поздравяваха високо:
- Да живее Беатрис!
Маркизата се уплаши, без самата тя да знае защо, нервна тръпка мина по тялото й.
- Защо ме поздравяват така? - си помисли тя. - Какво се е случило?
С този въпрос се обърна и към вървящия до нея Джовани.
- Какво е станало, Джовани? Защо тези хора вървят след нас?
- Те ви следват, маркизо, за да ви покажат чувствата си.
- Но какво са намислили, Джовани, какво е предизви-кало чувствата им към мен?
- Смятам, че сте направили много за тях, за града.
- Нищо не разбирам, Джовани, говори по-ясно.
- Струва ми се, че те са научили за граф Дьо Жоаез, маркизо.
- В такъв случай опасността за мен е неизбежна, Джовани.
- Опасността отдавна ви дебне, маркизо, само че днес тя е вече доста по-близка отколкото преди.
Тълпата ги изпрати до гондолата, а после насъбралите се хора, като се качиха в други гондоли, ги съпроводиха чак до дома. Към тях притичаха цветарки, мнозина купуваха букети и ги захвърляха в каютата, в която седеше Беатрис. Това забавление, явно се хареса на много венецианци. Те се събираха от всички канали, броят на гондолите нарастваше и накрая те съвсем преградиха тесния канал, който водеше към къщата на Беатрис. Наложи се да се намеси полицията.
Никога досега Беатрис не беше се радвала толкова, че най-сетне е у дома си, както в този ден, но се оказа, че тук я чака нова изненада. Къщата беше празна, по стълбите не се виждаха лакеи в червени ливреи и само една прислужничка, фиамета, се появи отнякъде, когато господарката й повика слугите си.
- Къде сте изчезнали всички? - попита Беатрис с разтреперан глас.
- Всички напуснаха дома ви, маркизо, отидоха си още преди час.
- Но кой им е заповядал да си вървят, дете мое, каз-вай по-бързо!
- Не зная, маркизо, само знам, че тук идва пратеник от двореца. Веднага след като той си отиде, всички се разбягаха на различни страни.
- Казваш, че е идвал пратеник на двореца? Знаеш ли името му?
- Това беше капитан Паоло да Понте, ваша светлост.
При споменаването на това име Джовани направи крачка напред и Беатрис се хвана за перилото, за да не падне. Лицето й беше бяло като мраморните стени. Тя и по-рано беше чувала името на този човек. Той единствен във Венеция можеше да предизвика у нея страх и ужас. Паоло да Понте - това име събираше всичко низко, жестоко и подло на този свят. Защо ли го бяха изпратили при нея?
- Остави ли някаква бележка? - попита маркизата с тих глас.
- Не, ваша светлост, не остави, каза само, че скоро ще дойде пак.
Тази вест я разстрои още повече. Без да каже повече нито дума, Беатрис се изкачи по стълбите, мина през празните стаи и потънала в дълбок размисъл, се сиря до един от прозорците на своя салон.
Беше настъпил съдбовният час, тя знаеше, че жребият е хвърлен, но какъв щеше да бъде резултатът, още не знаеше и затова, трепереща от лоши предчувствия, се отдръпна от прозореца. Сега не беше така решителна както друг път. В това време някой почука на пътната врата и съвсем скоро при нея се озова лорд Бреша, усмихнат и доволен. Той беше дошъл да й каже, че вече всичко е известно, и я молеше веднага да изпрати Гастон дьо Жоаез в Сената.
- Какво е станало във вашия дом, че трябва да ви се явявам, без да бъде доложено за мен, Беатрис? - попита той с многозначителна иронична усмивка. - Нима толкова хора прислужват на госта ви, че няма кой да доложи даже за посещението на близки роднини? Разбирам, всичко разбирам, мило дете, нали все пак сме хора, всички сме грешни, затова не ви се сърдя. Часът на осъдителните иостъпки отмина, дошъл е часът на тържеството, всички днес прославят името Беатрис. Защо аз да те ругая?
- Скъпи лорде - каза Беатрис хладно, - вие, струва ми се, идвате при мен от весела вечеря. Моля, опомнете се и си спомнете къде се намирате. Вие сте в Дома да духовете при своята роднина. Като че ли сте забравили това?
Лоренцо винаги малко се страхуваше от Беатрис дори когато тя бе в добро разположение на духа и сега нейните думи му въздействаха отрезвяващо. Той изведнъж стана смирен и покорен и отбеляза:
- Шегувам се, разбира се. Но все пак искам да узная истината, Беатрис. Всички казват, че този човек се намира във вашия дом, че неговото присъствие тук ще избави нас и ще спаси града. Дойдох да науча дали трябва да спрем тези камбани. Отворете прозорците и ще чуете техния звън. По-скоро ми кажете цялата истина, маркизо!
Беатрис все още стоеше до прозореца и също чуваше този весел камбанен звън, който й подсказваше, че са успели ловко да измамят Бонапарт, но тя не издаваше вълнението си и привидно спокойно каза:
- Искате цялата истина - ето я: граф Дьо Жоаез напусна този дом преди три дни.
- Тръгнал си е от тук. Превъзходно. Значи честта ни е спасена! Младият човек се крие, докато не стане наложително неговото появяване. Чудесно измислено! Никога не бих се сетил за такова нещо, Беатрис!
- Не се съмнявам, Лоренцо.
Тези думи бяха казани с горчива усмивка. Беатрис бавно се отдалечи от прозореца и отиде до креслото, в което седеше Лоренцо.
Чувстваше, че играе опасна игра, че с всяка своя стъпка се приближава към опасността, и въпреки това се владееше до съвършенство. Каза на Лоренцо:
- Да, графът си излезе от тук и няма да се върне. Вашите камбани трябваше да бият малко по-рано, сега вече е твърде късно.
Лоренцо се разсмя високо, беше приел думите й като остроумна шега.
- Разбирам, разбирам, младежът е отишъл на конти-нента, а там стражата ще го арестува и ще го върне обратно. Трудно би могло да се измисли нещо по-умно, вие наистина сте гений, Беатрис... Днес ще разкажа на светлейшия в Сената и тогава ще си спомнят, че вие сте моя роднина. И така, значи вие сте го изпратили в Местре?
Лоренцо беше толкова доволен от сполучливата си шега, че дълго не можа да се успокои, и се смееше така, че очите му се наляха със сълзи.
-  С чия гондола се спаси този младеж? - попита той малко поуспокоен.
- С една от нашите лодки, Лоренцо. Джовани я докара от двореца.
- Но в такъв случай главната заслуга на това начинание е моя, нали, маркизо?
- Не мога да откажа, че е така, особено ако ви доставя такова голямо удоволствие, Лоренцо.
- За мен сте по-добра от родна дъщеря, Беатрис. Ще го заявя на утринното заседание в Сената. Това ще налее масло в огъня, Беатрис, но народът трябва да го научи. Нали не искате да го криете от народа, Беатрис?
-  Нямам нищо против, докато народното настроение е такова, каквото е днес.
- Мислите ли, че настроението му ще се промени?
- Всичко е възможно в наше време.
- Е, защо да поглеждаме в бъдещето? Трябва да живеем с настоящето. Какво може да се случи днес? Може би вашият Гастон се е промъкнал край стражата и се е добрал до Бонапарт.
- Защо не, Лоренцо?
- Но това са дреболии, пък и кой офицер би се решил да го пропусне?
- Този, който прочете вашия пропуск.
- Какъв пропуск?
- Който вие самият дадохте в дома ми, забравихте ли?
- Но аз го дадох на младежа, който се казваше Бернадин.
- Не, дадохте този пропуск на името на граф Дьо Жоаез, аз самата го прочетох.
Лоренцо скочи от мястото си като ужилен.
- Как, казвате, че това не е бил пропуск за Бернадин?
- Попитайте стражата в Местре кой е минал там на разсъмване.
- Но това може да струва главата ми, маркизо. Вие не знаете какво говорите!
- Тогава можете да не ми вярвате, Лоренцо. Да оста-вим всичко на времето, както казвате вие. Защо да поглеждаме в бъдещето, защо?
- Моля ви, бъдете откровена с мен, Беатрис. Този младеж, на когото дадох пропуска и който си замина от вашия дом с моята гондола, беше ли Бернадин, или не?
- Не, Лоренцо, не беше Бернадин.
- Тогава кой беше той?
- Гастон дьо Жоаез.
- Господ да ме пази - загинал съм, не може да има съмнение в това, о, Боже!
- А не искате ли да помислите и за мен, Лоренцо?
- Не, не искам, вие и без това ми се присмяхте, при това сте жена, хитра като дявол. Наредете да извикат гондолата ми. Веднага отивам в двореца, трябва своевременно да се вземат някакви мерки.
Беатрис се засмя весело и му протегна ръка.
- Тъй като аз вече нямам слуги, Лоренцо, няма кой да извика гондолата ви. Но не се страхувайте за себе си. Ние имаме толкова малко велики хора, кой би се осмелил да ви докосне?
Той обмисляше този въпрос. Струваше му се интересен. Но в момента беше толкова безпомощен, толкова жалък, че ако беше някой друг на негово място, маркизата би го съжалила. Към Лоренцо обаче тя не изпитваше ни най-малка жалост, защото в опасни моменти той нито веднъж не си бе спомнил за нея.
- Ще отида в двореца, ще ме изслушат, а накрая ще се обърна и към народа. А вие, маркизо, няма какво повече да правите. Може би още днес аз ще бъда затворен. О, милостиви Боже!
Той си отиде, а Беатрис остана сама в празната къща.

XII
Беатрис дори не бе забелязала колко е пусто в нейния дом, докато не се стъмни съвсем и в нейната стая не влезе Джовани, за да запали свещите. Като видя господарката си да седи дълбоко замислена до масичката с |м шилени книжа, той я попита нерешително:
- Ваша светлост, кога ще благоволите да вечеряте?
Беатрис вдигна глава, остави перото, което държеше, и на свой ред го запита:
- Върнаха ли се слугите, Джовани?
- Не, ваша светлост, но баща ми е тук, а също и Метрата на фиамета.
- Е, в такъв случай ще се справим и без другите. Кажете ми, Джовани, но откровено, защо всички останали слуги ме напуснаха? Уплашени ли са от нещо?
- Вече мислих върху това, ваша светлост.
- Казвай, Джовани, слушам те.
- Те видяха капитан да Понте и много добре знаят никъв е, ваше сиятелство.
Беатрис въздъхна и като разбра колко е огорчена, Джовани стана по-смел. Той се приближи до нея, падна на колене и я помоли да го изслуша.
- Ваше сиятелство, те постъпиха много благоразумно, като си отидоха - каза той. - За Бога, изслушайте ме внимателно! Когато капитанът се върне, вие ще бъдете сама с него. Тази къща повече не може да ви защити, послушайте съвета ми и ми позволете да ви заведа в дома на баща ми. Там ще бъдете в безопасност. Имам много приятели от народа, ваша светлост. Още не е късно, но всяка минута е скъпа. За Бога, послушайте съвета ми!
Никога до днес през цялата си десетилетна служба н Дома на духовете Джовани не бе се обръщал толкова смело към Беатрис. Затова сега самият той бе така учуден от собствената си смелост, че краката му трепереха и той трябваше да се опре с ръка на креслото, за да не падне. Очите му искаха да прочетат по нейното лице какъв ще бъде изборът й - смъртта или животът, но тя се обърна, за да скрие лицето и сълзите си.
-  Благодаря, Джовани - каза тя тихо, - благодаря ми за вашата обич, за верността ви, имам нужда от тях, особено сега, но не може и дума да става за моето бягство от тук, това е невъзможно! Във Венеция понякога мъжете бягат от жените си, но обратното не става. Аз няма да мръдна от тук. Това е моят дом и аз ще си остана в него, докато имам верни слуги като вас. Сега си вървете, разбрах ви напълно, но кажете на другите, че не се страхувам от нищо.
Той излезе неохотно, а тя отново се зае с писане. В къщата беше тихо като в гроб и тази тишина беше зловеща. Сега Беатрис седеше в стаята, която доскоро бе обитавана от Гастон. Всяка вещ в нея й напомняше за човека, когото толкова силно и може би напразно обичаше. Защо я бе изоставил, нима не можеше да избягат двамата от града, да се доберат до Местре, а след това да се укрият някъде в планините? Тя си мислеше, че Гастои изпитва към нея съжаление, подобно на любов, но това не е истинската, изгарящата любов. Навярно някога друга жена щеше да го научи да обича истински. Тя щеше да бъде щастлива с този, за когото горката Беатрис бе по жертвала всичко и не бе получила нищо. Мъка тежеше на душата й. Измъчваха я съмнения. Толкова недостатъци ли имаше, та Гастон можеше да я пренебрегне? Не беше ли достатъчно хубава, достатъчно умна? Или недостатъчно го обичаше?
Тя се погледна в огледалото и се увери, че по-красива от нея едва ли щеше да намери. А огледалото казваше истината.
Да, тя бе прекрасна и новата модерна рокля, току-що подучена от Париж, й стоеше удивително, подчертаваше още повече нейната рядка красота. Но на кого сега бе нужна тази красота? Кой щеше да й се радва? Капитан Монте ли - най-големият негодник във Венеция?
Беатрис добре знаеше каква заплаха за нея е този човек с действията си, но независимо, че се страхуваше от него, реши да го посрещне храбро, лице в лице.
Чакаше го и броеше минутите до идването му. Като тревожна сянка се разхождаше из стаите, из тъмните коридори, ослушваше се по стълбището, дори се привеждаше над парапета, за да види дали не идва.
Какво я чакаше занапред? За бъдещето си мислеше със страх и трепет.
По едно време някой почука силно долу на вратата. Беше пристигнал Паоло да Понте. Тя стоеше на горната площадка и гледаше как той се изкачва по стълбите, съпроводен от помощниците си.
Тя познаваше добре и тях, бяха най-лошите, най-жестоките хора, наети на служба във великата инквизиция.  постоя още малко на площадката, после влезе в стаята.
Паоло да Понте трябваше да мине през много стаи, ткато най-после се добра до малкия салон и Беатрис по неговите твърди, решителни крачки разбра, че той вече е напълно сигурен - птицата е в клетката си и не може да му избяга. Когато влезе в стаята й, спря за миг, заслепен кг ярката светлина, и се учуди, че я сварва на писмената маса с перо в ръка. Тя невъзмутимо прелистваше книжата си.
Паоло да Понте затвори вратата след себе си и учтиво се поклони на маркизата. Имаше доста прилични маниери и дори представителна външност.
- Извинете, маркизо, че ви безпокоя - каза високо той - но съм сигурен, че вече са ви предупредили за моето посещение.
Беатрис сложи настрана перото си и каза:
- Да, синьор, чакам ви от обяд.
Той пристъпи напред, светлината на свещите падаше точно върху лицето му и осветяваше големите му рижи мустаци. Беше облечен в зелен редингот със златни копчета. На краката си носеше високи ботуши. Беше наметнат с тъмен плащ, а на главата си имаше триъгълна шапка.
Усмихна се на маркизата и показа превъзходните см зъби. Ръцете му бяха груби и некрасиви, устните - леко разтворени и яркочервени.
- Много се радвам, че сте ме очаквали - каза и отново се поклони, - неприятно е човек да се вмъква насила, особено при дами. Явявам се при вас само поради заповедта от горе, маркизо.
Той извади от редингота си лист хартия и го подаде н Беатрис. Докато тя четеше, той явно показваше нетърпението си.
-  Вие вероятно сте осведомени за съдържанието и този документ - попита тя.
- Да, разбира се, маркизо. Нашите сенатори са много доволни от вашите действия, но сега искат да продължат делото сами. Явявам се тук, за да снема бремето от вас да го прехвърля на техните плещи.
-  Ще намерите ли това бреме, синьор? Не сте ли помислили за това?
- Решил съм на всяка цена да го намеря.
Беатрис стана спокойно и с такова достойнство, че капитанът си въобрази - тя веднага се предава и отива да изпълни неговото нареждане. Но Беатрис спря посред стаята и каза:
- Понякога решителността не е толкова полезна, колкото покорството, капитане. Позволете ми да ви кажа направо, че граф Дьо Жоаез не е в моята къща.
- Както искате, госпожо - каза капитанът, като се усмихна и се поклони още веднъж. - Ще почакам, докато се върне. Не се страхувайте, макар че може да ви се сторя малко нахален. С нищо няма да ви притесня.
Тя трепна, като усети насмешката в гласа му и отговори студено:
-  Не се страхувам от никакви безпокойства. Графът напусна моя дом преди три дни и вероятно още на следващия ден е пристигнал в Местре. Стражата го е потвърдила. Нека сенаторите го търсят на континента и повече да не ме безпокоят по този повод.
Капитан да Понте я изслуша с възторг, радваше се, че тя говори предварително съчинени лъжи, тъй като това му даваше възможност да остане по-дълго в дома й. „В целия град няма по-красива жена от нея“ - мислеше си той, като й се любуваше доста открито и безочливо.
- Госпожо - каза той, като се отпусна в креслото и многозначително поклати глава, - виждам, вие не ми се доверявате, затова ми позволете да ви повторя дадената ми инструкция. Заповядано ми е преди всичко да се явя при вас и да ви благодаря от името на светлейшия принц. Това е първото ми задължение. А после вече мога да премина към действие. Вашият приятел, граф Гастон, и нз трябва веднага да се явим в Сената. Сега, както виждате, ние с вас говорим съвсем откровено - вие казахте тона, което смятате, че е нужно да ми кажете, аз пък ви казах онова, което съм длъжен. Да свършим до тук и да нидим какво ще каже самият граф.
-  Ако искате да говорите с графа, ще ви се наложи да отидете в Местре. Разбирам, че не ми вярвате, но въпреки това, ще ви го повторя - граф Гастон дьо Жоаез замина за Грац.
- Това не може да бъде истина, маркизо, вие говорите лъжи.
Тя се дръпна наздд и юмруците й се свиха. Ако имаше някакво оръжие в ръцете си, сигурно щеше да се нахвърли върху капитана.
- Капитан да Понте, Сенатът ли ви е наредил да ми кажете това и така да се отнасяте с мен?
Той й отвърна грубо:
- Сенаторите ми наредиха да изпълня дълга си. Чуйте, защо се страхувате? Тази история е известна на цяла Венеция. Нима си мислите, че можете да скриете този човек като бисерче? Не,, госпожо, аз трябва да го видя веднага, тук, той трябва да тръгне с мен за Сената. Що се отнася до Местре, няма защо да ходя там, тъй като стражата отдавна е разпитана. Тя твърди, че през цялата седмица не е минавал границата нито един французин. Всичко сте измислили доста правдоподобно, но все пак ще бъде по-добре, ако накрая ми кажете истината. Бъдете благоразумна!
По-проницателен човек би отгатнал по лицето на мар-кизата, че тя не лъже, но капитан да Понте не беше такъв. При вестта, че нито един французин през цялата седмица не е минавал през границата, тя внезапно се беше ужасила и едва не падна. Лицето й изразяваше дълбоко учудване, а едновременно и отчаяние. Значи човекът, на когото се бе доверила, който й даде дума, не бе удържал на нея.
- Чуйте ме! - извика отчаяно тя, - давам ви честната си дума, кълна ви се, че граф Дьо Жоаез е на път за Грац.
- Напразно е всичко това, госпожо, аз знам, че той се намира в този дом!
- Тогава го търсете, синьор, намерете го, ако можете.
Тя говореше презрително, но всичко й се струваше вече загубено и стаята се въртеше пред очите й. Сега не мислеше нито за опасността, която я заплашваше, нито за злите езици, които нямаше да пощадят репутацията й. В нея кипеше само обидата от това, че човекът, на когото толкова вярваше, явно я беше излъгал, беше се подиграл с нейната искреност. Тази мисъл я накара за момент да трепне, а Паоло да Понте, който я гледаше втренчено, съзря колебанието й и го изтълкува по своему.
- Да, маркизо - каза той, - ще го търся и много съжалявам, че вие напразно ме затруднявате. Аз, от своя страна, обещавам, че няма да ви сторя нищо лошо, но ви предупреждавам, не бих могъл да разчитам за това на хората си. Те неведнъж са били на война и там са се научили да грабят и палят къщи в чест на нашата велика република. Чувал съм, че ги наричали бесни дяволи. Ще видим дали ще оправдаят прозвището си.
Той се засмя зловещо, обърна се и повика своите хора; те веднага тръгнаха нагоре и след миг се разпръснаха по етажите като кучета, които гонят дивеч. Самият да Понте остана до вратата на будоара и ги командваше от там. Те бродеха навред, като смъкваха завесите от прозорците, портретите от стените, разбиваха на парчета заключените врати. Грубите им крясъци се чуваха отвсякъде. И когато някъде далеч се раздаде остър женски писък, да Понте отново погледна маркизата, сякаш искаше да разбере какво впечатление й направи този вик.
- Както виждате те разпитват всички слуги - каза той, - разбирам ,че ви е много неприятно, но какво да се прави! Защо ме накарахте да върша всичко това, маркизо? Защо не искате да бъдете благоразумна?
- Вече ви казах всичко, което зная - отвърна спокойно И с достойнство тя.
- Не ми казахте истината, а пък аз търсех само нея. Чувате ли как там действат моите хора, те явно не ви вярват и искат да проверят. Аз също не ви вярвам. Да не мислите, че ние ще го изядем? Нищо подобно. Наложи ни се да платим много пари за сянката му, а сега искаме поне част от тях да си върнем обратно. Нека ми се довери и тръгне с мен и аз ви обещавам, че най-лошото, което го чака, това е прекрасна вечеря и пропуск за Местре. Трябва да знаете защо той ни е необходим, маркизо. Впрочем, сигурен съм, че го знаете. А какво мислите да спечелите с мълчанието си - това не ми е ясно.
Беатрис го слушаше мълчаливо, стоеше и премисляше всичко, което й беше казал капитанът за любимия човек. И колкото повече мислеше, толкова повече се уверяваше, че да Понте я е излъгал и Гастон отдавна вече е минал през Местре. „Ами ако въобще не беше тръгнал за Местре? - мислеше си тя. - Нима това значи, че е още във Венеция? Твърде е възможно така да са се стекли обстоятелствата, че да не е било необходимо да отива там. Може да се качил на някой от френските кораби, акостирали в Лидо. Да, наистина не беше разумно да се съмнява в неговата вярност е неподкунност. Можеше да обвинява Гастон в лекомислие, но нямаше никакво право да се съмнява в неговата честност и преданост.
Паоло да Понте не я изпускаше от очи и забеляза за свое учудване, че макар все още бледа, тя изведнъж като че ли бе живнала, дори на устните й се появи усмивка. Той не знаеше как да си обясни тази видима промяна.
- Капитан да Понте - обърна се тя към него и в гласа й вече не се усещаше нито нотка на страх, нито някаква друга проява на смущение, - вие наистина сте съвършено нрав, като казвате, че няма защо да крия граф Дьо Жоаез, ако той се намира в моя дом. И наистина защо да ви лъжа, когато след десетминутен обиск неговото присъствие тук ще бъде открито? Вие незаслужено ме оскърбихте, но не забравяйте, аз имам добра памет и ви обещавам, че при първата възможност ще ви напомня за днешния ден.
Тази заплаха му се стори толкова смешна, че той се засмя, отиде до вратите и ги разтвори широко, за да може тя да види по-добре какво става в къщата. Да Понте слушаше с удоволствие как неговите хора тичат из стаите е викове и ругатни, гледаше как те завират навсякъде дългите си щикове и кинжали и най-прилежно проучват всяко ъгълче на къщата. Те приличаха на кучешка глутница, който се беше събрала, след като всеки от песовете току-що е отвързан от веригата си. Горе на площадката стояха Джовани и баща му Педро със завързани ръце и крака. Негодяите с викове ги повлякоха надолу по стълбата. Фиамета, камериерката на маркизата, дотича от някъде при господарката си и падна в нозете й, като я помоли:
- Спасете ме от тях, ваша светлост, за Бога, спасете ме!
Беатрис я остави до себе си, но не каза повече нито дума, за да не дразни да Понте. Той беше дошъл тук единствено с мисията да се увери, дали граф Дьо Жоаез се намира в дома на маркизата или не, но знаеше добре, че като позволява на хората си да търсят навсякъде, не ииваше те да прекрачват известни граници. Иначе щеше да му се наложи самият той да отговаря за техните деяния пред Сената. Той им извика да слязат долу и да Търсят там, но после размисли и заповяда на няколко от тях да останат горе, в салона.
-  Маркизо - каза той с престорена учтивост, - ще ми позволите ли да разпитам слугите ви? Мисля да започна С това момиче.
Дузина от неговите „помощници“ направиха шпалир край двете жени, като застанаха толкова близо до тях, че Беатрис чувстваше дъха им в лицето си. Самият да Поите седна на другия край на стаята, до масата, взе перо и започна разпита на Фиамета:
- Коя си ти и как се казваш?
Фиамета трепереше силно и, здраво притисната до господарката си, не можа да каже нищо. Търпението на да Понте бързо се изпари.
- Накарай я да отговаря, Джузепе - каза той на един сержант - накарай това котенце да говори!
Джузепе не чака второ нареждане. Този огромен на ръст „помощник“ на капитана, който имаше големи черни мустаци и хитри очички, се нахвърли на девойката, хвана ръцете й в своите огромни лапи и я повлече към масата.
- Чу ли какво каза капитанът? Говори!
Беатрис също се разтрепери, но не се намеси. Знаеше, че всяка дума ще предизвика нови, излишни оскърбления. „Когато и да е, да Понте скъпо ще заплати за тази нощ“, мислеше си тя. На него явно му харесваха страхът и нервността на нещастното момиче, той я дръпна за ръката към себе си:
- Кажи си името! - извика той.
Фиамета мълчеше. Страх беше сковал езика й. Да Понте три пъти повтори въпроса си, после хвърли перото, което държеше.
- Заведи я долу, Джузепе, там ще й развържат езика. Гледай да не вика много.
Хванаха момичето и го повлякоха надолу, без да обръщат внимание на отчаяните му викове. Беатрис се втурна към нея, но също я хванаха и я изблъскаха встрани, при което роклята й се разкъса и по раменете й се появиха синини от жестоките пръсти на войниците. Тя се отпусна на стола полузашеметена. Да Понте отново взе перото.
- Виждам, че добре сте обучили слугите си, маркизо. Но ние - ако позволите - ще започнем отново. - След това се обърна към Джузепе и добави: - Да доведат бащата и сина. Навярно те все нещо ще ни кажат.
Джовани и баща му бяха вкарани в стаята, въжетата им бяха свалени, но от челото на стареца течеше кръв, а устните на Джовани бяха плътно стиснати. Той се оглеждаше така, сякаш очите му, заслепени от внезапна светлина, различаваха зле околните предмети. Стараеше се да не среща погледа на господарката си, а като съзря да Понте, лицето му се изчерви от гняв.
- И тъй, значи вие сте Джовани Гала?
- Точно така, ваша светлост, аз съм Джовани Гала.
- Виждам, че ще отговаряте, при това сте доста учтив. Чудесно. Ще ви задам няколко въпроса, Джовани Гала. Моля да отговорите колкото се може по-внимателно и подробно.
- Винаги трябва да се отговаря внимателно, ваша светлост.
- Тогава в момента бъдете двойно предпазлив и вни-мателен! Познавате ли граф Гастон дьо Жоаез?
- Да, много добре го познавам, ваша светлост.
- И знаете, че той е бил в тази къща, тъй като сте му прислужвали?
- Така е, ваше сиятелство, това е истина.
- А, ето че най-сетне се приближаваме до истината. И скоро графът си замина, а, Джовани Гала, нали така? Кога си отиде той?
- Преди три дни в полунощ.
- Много послушен лъжец, няма що! Почакайте така, младежо, докато разпитаме ей този почтен и стар оракул. Това, ако не се лъжа, е баща ви? Кажи, старче, виждам, че с теб са постъпили малко жестоко, но вината си е ваша, ваша собствена, та кажи си всичко и бъди благоразумен. Дошъл съм не да причинявам неприятности на вашата господарка, а да й направя услуга. Кажи ми къде мога да намеря графа и веднага ще изляза от тази къща.
Старецът вдигна глава, погледна да Понте право в очите и като пристъпи напред, каза:
- Вие никога няма да намерите граф Дьо Жоаез, защото сте твърде глупав за това.
По редиците на шпалира премина гневен шепот, но той не намери очаквания отзвук у да Понте. Обратното, капитанът явно беше харесал стареца заради смелостта му. Никога не бе искал да бъде умен, това качество беше предоставил на духовниците и на старите баби, които заседаваха в Сената. Дълбоко в душата си той беше войник и голям ум не му бе необходим.
- Може да не съм достатъчно умен, старче - каза той, - но ти не биваше да ми казваш това. Насочи ме къде да открия графа и аз ще склоня да ти простя тази дързост.
Той погледна стареца заплашително.
- Ако не ми кажеш истината - добави свирепо, - ще заповядам да ти отрежат езика.
Старецът изслуша тази заплаха напълно спокойно и каза:
- Кълна се в небето, че няма да ви кажа нищо повече.
Да Понте скочи и посочи стареца със заплашителен жест.
- Тогава отговорността пада върху тебе, безумецо! Джузепе, научи този стар глупак да говори! По-живо, научи го да говори!
Той стана и вдигна свещта, за да вижда по-добре.
- Нима капитанът сериозно казва всичко това? - по-мислиха си жертвите му, които все още бяха в стаята. - Нима ще изпълни своята заплаха?
Междувременно Джузепе се приближи до стареца с уверени крачки, другите го хванаха за ръцете, дръпнаха го, натиснаха го и го поставиха на колене.
- Говори,старче, казвай!
- Вече казах.
Те издърпаха главата му назад и се мъчеха да хванат езика му с пръсти. Чу се ужасен вик, а след това в стаята отново настъпи гробна тишина. Тогава Джовани грабна от масичката тежка бронзова скулптура и я стовари право в лицето на Джузепе.
Негодникът падна, без да издаде никакъв стон, и се опъна безжизнен на килима. След това няколко души извикаха едновременно, чу се женски плач и в продължение на няколко минути в стаята се виждаха само бляскащи във въздуха саби и кинжали, които преследваха бягаща фигура.
Джовани гъвкаво се измъкваше от противниците си, около него се търкаляха парчета стъкло и кристал. Гонеха го всички, но той беше повратлив като невестулка и бърз като катерица. Той изникваше ту на едно, ту на друго място, парчета от дрехи хвърчаха из стаята, чуваха се пъшкания на ранени, тъй като хората на да Понте в разгара на битката вече не можеха да координират действията си и се промушваха един друг.
А Джовани пред това време се опитваше да се добере до прозореца. Накрая, прескачайки безчувственото тяло на господарката си, той го достигна, разби го с един удар на силното си рамо и изскочи на верандата, преследван от трима врагове. Да Понте, който явно беше силен и жилав човек и се съвзе сравнително бързо след удара със статуетката, викаше с пълно гърло: „Хванете го, убийте го, на всяка цена!“, но това беше напразно. Джовани познаваше добре опасния път, по който трябваше да мине, за да се спаси. Той се спусна по бръшляна, пресече бързо градината, вкопчи се в стената, изкатери се като котка, прескочи я и се хвърли в тъмните води от другата страна. Никой, естествено не се осмели да го последва. Джовани преплува канала, стигна до площада пред църквата „Свети Закария“ и оттам побягна по тясната уличка. Всичко това той направи толкова бързо,че сам се учуди на себе си. Но не се спря, а явно знаейки накъде да бяга, погледна още веднъж къщата, от която току-що се бе спасил, трепна при спомена за онова, което ставаше там, и се затича още по-бързо. Трябваше навреме да помогне на господарката си.
Домът на маркизата беше тих и загадъчно спокоен. Мъртвото тяло на Джузепе все още лежеше на килима, покрито с нечий плащ. Другарите му бяха слезли долу и обсъждаха станалото с викове и проклятия.
Паоло да Понте беше останал горе с Беатрис и не знаеше дали тя е още жива или не. Той извика Фиамета и й заповяда да помогне на господарката си. Сетне притвори вратата към будоара на маркизата и се ослуша какво става там. Сега съвсем не беше сигурен дали Сенатът ще оцени по заслуга нощните му похождения. Освен това не беше изпълнил все още възложеното му поръчение.
- Не трябваше да съм толкова жесток - каза си той, - но откъде да знам, че ще си имам работа с жена, която не се страхува от нищо?

XIII
Капитан да Понте остана край вратата на маркизата, докато не се увери, че тя е дошла на себе си. После отиде долу, за да инструктира хората си. Той прекрасно разбираше, че младият Гала, който се оказа на свобода, веднага ще разкаже за станалото в къщата на маркизата. За да не го намерят неподготвен, Паоло да Понте трябваше да вземе своевременни мерки.
Цял час гондолите откарваха преследвачите от Дома на духовете в двореца на дожите.
На Сената Паоло да Понте съобщи следното: френският граф Гастон дьо Жоаез не е вече в къщата на маркизата, но е напълно възможно да се върне там и тогава капитанът веднага ще го предаде на съда на сенаторите. Молеше Сената да му даде по-нататъшни наставления как той, верният слуга на отечеството, да действа по-късно.
После изпрати хора при приятелите си, за да си осигури тяхната поддръжка, ако е заплашен с недоверие от страна на правителството. Макар че не можеше да бъде възприет като много умен човек, все пак капитан да Понте бе доста хитър, а находчивостта му помагаше повече от ума при защитата на Венеция. Сега, изглежда, Фортуна го покровителстваше и той реши да извлече колкото се може по-голяма полза за себе си.
Доскоро той не можеше и да си представи, че участта на такава всесилна жена, като маркиза Дьо Сан Реми, до известна степен можеше да зависи от него. Богата, независима, живяла с успехи и почести, досега тя минаваше край него, без дори да забележи съществуването му. Затова пък сега, поради превратностите на съдбата, той се намери в нейния дом, ако не като владетел, поне като съдия. Наистина ,щеше да е глупав, ако не се възползва от това. Така си мислеше и реши да опита всички средства, за да купи нейната дружба, дори да й предложи женитба. Това според него щеше да му даде власт както над нея, така и над богатството й.
Като обмисляше тези свои планове, той вътрешно се наруга, че пред нея си беше позволил жестокост и груб произвол. Тя не беше от тези жени, които могат да се покорят със сила. Сега вече бе решил да й въздейства по пътя на убеждението.
Тази мисъл толкова му хареса, че му се прииска веднага да я приложи на практика. Заповяда без много приказки на подчинените си да освободят горния етаж, тъй като те отново се бяха качили, за да поискат разрешение малко да пограбят. Това желание отдавна не им даваше мира.
Да Понте се помъчи да ги отпрати по-далеч под разни предлози, самият той, като пристъпваше на пръсти, почука на вратата на маркизата. Завари я седнала по писмената маса с перо в ръка. Това го учуди много.
- Маркизо - извика той с такъв глас, който в друга, не толкова сериозна ситуация, би я разсмял, - маркизо, дой-дох да искам прошка от вас - шепнеше смирено той.
Естествено, това му струваше големи усилия и той още повече се учуди, като забеляза, че маркизата не му обръща никакво внимание и дори не вдига главата си при думите му. Той си помисли, че преживеният шок я е лишил от движение и говор, затова повтори:
- Дойдох да ви се извиня, маркизо, да ви поискам прошка. Дълбоко ме огорчи това, което стана. Но нали в края на краищата - продължи той, като нерешително и срамежливо мачкаше периферията на шапката си, - нали нищо кой знае какво не се случи.
Беатрис най-сетне остави перото си настрани и се обърна към него. Лицето й беше с подпухнали клепачи и зачервени страни, което свидетелстваше за преживените вълнения.
- Капитан да Понте - каза спокойно тя, - ще приема извиненията ви тогава, когато напуснете къщата ми.
Да Понте остави шапката си на масата и седна на ниското кресло близо до маркизата; беше решил да се защитава докрай.
- Това е невъзможно - каза той, - знаете, че не мога да напусна. Ако от самото начало ми бяхте казала истииата, нищо нямаше да се случи и животът на един честен човек щеше да бъде спасен. Много ми е тъжно, маркизо, но съм длъжен да изпълня заповедта.
- Страхливците винаги търсят защита в заповедите и дълга си. Вашите извинения дали са доказателство, че верният ми слуга Джовани също е убит?
Този въпрос изглежда й струваше много усилия и тя почти трепереше, когато го произнесе. Да Понте веднага прецени преимуществото, което имаше:
- Нищо подобно - побърза да отговори той, - вашият верен слуга е жив и сега вероятно пътува за Местре. Той с направил чудо, този човек, той бяга като заек. Но на мен ми е наредено да остана в дома ви и ето, дойдох да ни се извиня за това. Всичко трябва да бъде представено така, сякаш нищо не се е случило. Изпратих доклада си и може би скоро ще ме отзоват. Това би било щастие и за двама ни. Но докато стане това, защо да не вечеряме заедно, направо умирам от глад. Да, маркизо, длъжен съм да ви кажа, че се учудвам на храбростта ви. Ако искате да бъда ваш приятел, струва ми се, че бих могъл да облекча положението ви. Но преди всичко трябва да ми кажете истината. Докато не я науча, нищо няма да мога да направя.
Беатрис отначало слушаше този монолог много разсеяно, после съвсем престана да го слуша и отново взе перото.
Когато заговори пак, тя беше небрежна като човек, който едновременно пише и разговаря с някого, но разговорът му е досаден и пречи на писмената му работа.
- Знаете цялата истина, капитан да Понте, не мога нищо повече да ви кажа. Ако се считате за господар в моя дом, няма защо да се интересувате от желанията ми. Моля, разпореждайте се както искате. Може би желаете да ви дам ключовете от избата, така ще се чувствате по-свободен, когато отхвърля привлекателното ви предложение да вечеряме заедно.
- Е, стига, маркизо, разбирам ви чудесно. Отначало се опитвахте да ме раздразните, а сега се мъчите да ме оскърбите. Но аз познавам жените! Вие сте толкова благородна жена, че ще ви стане ясно - от мен зависи накъде ще тръгнат работите, от мен зависи - повтори той, - как ще се развие за вас по-нататък тази история. Можете да приемете моето предложение, може и да не го приемете - това е ваша работа, но разберете, че повече няма да ви го натяквам. Извиних ви се за това, че изпълнявам дълга си. Сама ще се съгласите, че малцина във Венеция биха постъпили така, ако бяха на мое място.
- Нещастната Венеция! Няма какво да се каже, много съм поласкана, капитане, но все пак, кажете ми, наистина ли ми желаете доброто? Мога ли да разчитам на вас?
- Давам ви честната си дума! Думата на войник!
-Тогава излезте от стаята ми и не идвайте повече при мен, докато не ви повикам. Ще ви подложа на изпитание. Оставете ме сама и ще започна да ви вярвам.
Той веднага стана и си взе шапката.
- Разбира се, ще изляза - каза той и добави през смях, - и ще взема ключа от избата с вината, но ви предупреждавам, че очаквам много неща от вас. Ако искате, можем да оставим продължението на разговора ни за утре сутринта.
Той отиде до нея, наведе се до ухото й, като едва чуто прошепна:
- Утре сутринта ще се разберем.
- Както ви е удобно, синьор - отвърна Беатрис, без да го погледне.
Беатрис остана сама и с неприкрито облекчение остани перото. Стана, отиде до вратата и я заключи. Капитанът не можеше да я подмами с никакви извинения. Знаеше, че ще остане в къщата й, докато цялата история за бягството на Гастон се изясни в Сената.
Знаеше също, че всеки час от утрешния ден щеше да й носи пови и нови опасности и оскърбления. Досещаше се какво правеха сега нейните съотечественици и особено сенаторите. Докато мислеха, че са успели да излъжат Наполеон, те щяха да бъдат във възторг от нея и хрумванията й, но когато до тях достигне слухът, че Гастон наистина се е спасил и не е вече в ръцете им, яростта им щеше да се стовари с всичка сила върху нея, защото тя бе шомогнала за това бягство.
Народът, който днес я поздравяваше с цветя и усмивки, който скандираше възторжено името й, утре щеше да я освирква и да я замеря с камъни. Дори да й се удадеше па избяга от Венеция, пак я заплашваше не по-малка опасност.
Но въпреки тези свои тъжни предчувствия и размисли маркизата не губеше присъствие на духа и твърдо вярваше, че нейната находчивост и интелигентност ще я спасят, макар и в последния момент.
Когато в стаята й влезе Фиамета, тя не очакваше да види господарката си толкова спокойна и почти весела. Беатрис в това време си мислеше, че ще поведе за носа и Паоло да Понте, както винаги досега беше водила Лоренцо и мнозина други във Венеция.
- Леглото ви е готово, маркизо - каза фиамета.
Маркизата привлече девойката към себе си и я целуна по двете бузи.
- Чуй ме, дете - каза тя, - от къде събра толкова смелост?
- Взех пример от вас, господарке.
- Да, най-после сме сами с теб, не знам за добро ли, за зло ли. Запали свещите, дете мое, всички свещи запали. Страхувам се от мрака, страхувам се особено тази нощ, всяка свещ ще ми бъде като приятел. Ти ще можеш ли да заспиш, Фиамета? Струва ми се, че ти също няма да можеш да заспиш. Ако е така, да бодърстваме и да се молим, дете, на нас това ни е останало - молитвата и вярата в Бога.
Фиамета потвърди несъзнателно. Тя си мислеше, че за нея може би опасността бе вече отминала, но й се струваше, че всеки момент да Понте може отново да влезе в стаята, и се питаше със страх какво щеше да стане тогава.
- Джовани навярно ще ви помогне - каза Фиамета, - аз вярвам на Джовани! Той ще отиде при нашите приятели и ще им разкаже всичко - прошепна ми го, когато го хванаха на стълбите. Да Понте скъпо ще плати за всички това - така ми прошепна - и аз му вярвам, той е толкова решителен.
Беатрис поклати глава, но не искаше да плаши Фиамета и не й каза, чу вече едва ли някой би могъл да и помогне, тъй като е притисната от всички страни. Тя потиснато си мислеше, че сега е в безопасност, но всеки момент при нея можеше да се вмъкне да Понте и тогава й предстоеше нещо. повече от смъртно наказание. Но тя не отрони нито дума за това.
„Да чакаме и да се надяваме, утрото е по-мъдро ог вечерта“ - тези думи Беатрис изрече на себе си.
Но до сутринта оставаха цели шест часа и маркизата знаеше добре, че тези часове ще се проточат мъчителни бавно и Бог знае какво ще й донесат. Сега, когато врата та към коридора беше заключена, тя вече не чуваше нищо и не знаеше какво става в къщата, но затова тъкмо ясно чуваше всичко, което ставаше под прозорците й във Венеция.
Там пееха и пируваха както винаги. Биеха почти всички камбани. Този звън сякаш й казваше: „Вчера, вчера!“
Да, вчера тя бе свободна жена, вчера още я обичаха и и уважаваха във Венеция. А сега бе настанал часът на разплатата и щеше да й се наложи скъпо да плати за няколкото часа щастие, преживени с любимия човек.
Тя се опита да заспи, но сънят бягаше от очите й. Сънуваше наяве: струваше й се, че вижда Гастон, че говори с него. Учудваше се, че той има такава власт над нея.
Защо ли от самото начало той я бе развълнувал толкова много и тя реши да го спаси на всяка цена от заплашващата го опасност? При това беше рискувала не само собствената си безопасност, но и доброто си име, а то е скъпо за всяка жена. Знаеше само, че той е първата й пламенна любов, и това чувство бе толкова силно, че бе готова да пожертва всичко за любимия човек. Само това има - Гастон я трогваше. Макар че самата тя не бе страхлива, в този момент се нуждаеше от неговата защита. О, как би се чувствала, колко спокойна щеше да бъде, ако той я закриляше!
Беатрис наистина обичаше Гастон и като истинска жена му намираше хиляди оправдания за това, че сега не е при нея. Нито за момент не бе повярвала, че може да я измами или да я предаде. През цялото време мислеше, че може би Гастон също я обича, и тази мисъл й помагаше да понесе страшните часове на неизвестност и тревога. Полека-лека мислите й почнаха да се объркват, тя тихо заспа и отново сънува Гастон. Виждаше как той разтваря прегръдките си и тя с безумна радост потъва в тях. Спа цял час. Събуди се много трудно, когато Фиамета дойде да й обърне внимание на шумотевицата, която се чуваше долу.
- Маркизо, маркизо - викаше Фиамета, - чувате ли каква врява се вдига?
Беатрис бързо стана от леглото. Беше легнала полуоблечена и сега малко се учуди на това. Огледа се уплашено. Още не бе се разсъмнало, свещите бяха почти догорели и в стаята още бе тъмно. Долу, край вратите, се чуваха нечии викове, някой крачеше бързо, звънтяха саби. Там ставаше нещо особено, Фиамета беше събудила господарката си, след като самата тя се беше стреснала в съня от висок глас, който идваше от приближаваща се съм къщите гондола. На нея й се стори, че това е гласът на Джовани.
Сега двете стояха мълчаливи, заслушани в това, което ставаше в къщата, после Беатрис облече пеньоара си и боса се приближи внимателно до вратата. Дълго след това щеше да си спомня колко студен бе паркетът и колко дълго се занимава с бравата, докато най-сетне вкара ключа в нея и отключи вратата. През това време Фиамета, завита с чаршафа, плачеше и скимтеше като дете.
Беатрис, която вече бе отключила вратата, я открехна почти незабележимо и отново се ослуша. Отначало не можеше да види нищо в тъмния коридор, но после изведнъж съзря трупа на войник, който лежеше неподвижно недалеч от стаята й. На гърдите му зееше дълбока рана, фенерът му, който още гореше, също бе обърнат върху пода.
Очите на убития бяха обърнати към тавана. Явно го бяха нападнали внезапно. Това неочаквано зрелище така порази маркизата, че тя, ужасена, не можеше да мръдне от мястото си, макар добре да съзнаваше, че този човек беше убит от приятелите й и това означаваше, че те са някъде наблизо.
„Кой друг освен приятели би могъл сега да дойде в къщата й, от която всички венецианци биха се страхували като от зараза? Кой ли може да бъде - мислеше тя и не можеше да си спомни нито едно име, освен Джовани. - Да, изглежда еДжовани, но откъде ли се е взел? И ако е наистина той, защо навсякъде се е възцарила мъртва тишина?“
В коридора не се виждаше жива душа, тя се ослуша напрегнато, но не можа да чуе нищо. Изглежда, този, който беше убил войника, се страхуваше от нещо и пак беше избягал. Но къде можеха да са Паоло да Понте и другите? Нима спят?
Наоколо все още бе така тъмно, че отговорът на този въпрос можеше да се получи по-късно, когато изгрееше слънцето и осветеше коридора и големите стълби. Беатрис отново притвори вратата и се опря на нея в изнемога.
- Убили са един от войниците, Фиамета - каза тя шепнешком и едва дишайки. - Кажи ми какво точно чу? не забелязах никого, ние сме съвсем сами, дете мое. Какво те събуди?
Фиамета стана и неволно трепна, като видя, че вратата не е напълно затворена.
- Някой извика - каза тя. - После чух гласа на капитана, беше неговият глас, сигурна съм. Джовани се е вър-нал, в това също съм сигурна, но моля ви се, маркизо, затворете вратата. И през нея ще чуем всичко. Боже мой, колко съм наплашена! Дали ще ни убият, маркизо? Така се страхувам от смъртта, толкова съм млада! И защо им е да ми причиняват зло? И защо мълчи Джовани? Поне да беше се обадил, знае, че го чакаме.
Горкото момиче беше съвсем разстроено, обхванато от панически страх, и не знаеше какво да отговори. Гледаше към притворената врата, струваше й се, че убийците стоят там, зад нея, и ей сега ще се вмъкнат в стаята и ще ги убият. Маркизата виждаше отчаянието й, но не можеше да й помогне, тъй като и самата тя в този момент не можеше да си даде сметка какво ставаше в къщата й. „Ако е Джовани - мислеше тя, - той би дошъл при нас.“ Тя не вярваше чак в такова щастие и също като обезумяла се мяташе от прозорците към вратата и обратно, а фиамета я гледаше и си мислеше: „Маркизата също се страхува, значи всичко е загубено за нас!“
Но маркизата не се страхуваше, тя бе толкова храбра, че вече бе подготвила отговорите си за да Понте. Очакваше го, нали бе казал, че сутринта ще подновят разговора си. Тя не се страхуваше от него, нито от убития войник, тази гледка я потресе само в първия миг с неочакваността си, но това, което наистина я бе разстроило, бе пълната неизвестност на положението, в което се намираше.
Беатрис не можеше да си обясни защо приятелят, който явно се беше появил, за да я спаси, отново я бе оставил на враговете. Чувстваше, че няма да се успокои, докато не научи всичко; тя нареди на Фиамета да се облече, взе свещник в ръка и й заповяда да я последва.
- Трябва да се приготвим за най-лошото - каза марки-зата. - Ако се страхуваш, не идвай с мен. Ще ни трябва светлина. Ти боиш ли се от Паоло да Понте, Фиамета? Не се бой от него. Той е страшен само за мен, само на мен може да направи зло, а аз не се страхувам от него, следователно ти можеш да бъдеш спокойна.
Като каза това, маркизата взе три свещи, които стояха незапалени на камината, сложи ги в свещника си и ги запали, фиамета в това време се облече и също взе свещи. После тихо отвориха вратата, излязоха внимателно н коридора, а от там - на площадката на входните стълби. Свещите осветяваха само тази площадка, страничните входове с колоните си оставаха потопени в тъмнината. Наоколо лежеше мъртва тишина и Беатрис с белия си пеньоар, със свещника в ръка приличаше на някакво неземно създание, което се спуска по стъпалата. Тя вървеше бавно, спираше на всяко стъпало, по едно време дори реши да се върне. Точно тогава й се стори, че някой стои близо до нея. Кой знае защо беше сигурна, че това е Гастон. Тихо извика името му, но никой не й отговори. Отново тръгна надолу, слезе няколко стъпала, спря се, ослуша се. Някой дишаше почти в ухото й. Вдигна свещта и видя, че това беше Паоло да Понте. Бе се скрил зад колоната с шпага в ръка. Като я видя, извика и се втурна към осветеното пространство. Веднага след него се появи и втора фигура. Гастон дьо Жоаез! Беше той! Изчакваше изгрева на слънцето, за да довърши врага си. Изведнъж се появи светлина и му откри мястото, където се криеше този враг.
Да Понте бързо се обърна така, че сега светлината падаше върху гърба му. Стоеше готов за бой, протегнал напред шпагата си. Гастон беше по-леко въоръжен, но затова пък майсторски владееше оръжието си. И двамата се хвърлиха един към друг, започна ожесточена битка. Шпагите свистяха във въздуха. Да Понте яростно нападаше противника си, като едновременно се заливаше в буен неприятен смях. Гастон мълчеше, спокойно отбиваше всички удари на врага си, без да се отмества, без да се умори, но през цялото време беше нащрек, защото очакваше, че противникът му няма да се посвени и ще прибегне до някоя хитрост, за да го убие. Беатрис стоеше с високо вдигнат свещник и осветяваше тази сцена. Тя знаеше, че Гастон я обича, и виждаше, че да Понте може да го убие. Лицето й бе бледно и безжизнено, тя бе престанала да усеща времето и не забелязваше как летят минутите, а битката продължаваше. Да Понте все още се смееше, но Гастон с ловък удар на шпагата си го удари по рамото и по дрехата му потече алена струя кръв. Да Понте престана да се смее, стисна по-здраво устните си и започна да напада с удвоени сили. Чувстваше, че си има работа с изкусен противник и за пръв път се запита как ли се чувства човек, на когото са забили шпага в сърцето... „Отначало ще усетиш болка - помисли той, - после ще изпаднеш в безсъзнание, но ако ударът не попадне в сърцето, а само в дробовете, тогава човек може да поживее още и да умре в пълно съзнание.“
Много хора точно по този начин бяха загинали от неговата шпага, но никак не ги съжаляваше. Сега чувстваше неволно съжаление към себе си и мислено си говореше: „Умирам заради тази жена, тъй като дългът ми изискваше да остана в къщата й“. Тази мисъл утешаваше неговото самолюбие, той се смяташе за герой и се биеше с отчаяна храброст.
Гастон, който бе насочил цялото си внимание към своя противник, чувстваше и знаеше, че Беатрис е някъде наблизо, но се мъчеше да не мисли сега за нея, за да не се разсейва, и бе сигурен, че в края на краищата щастието няма да му измени.
Минаха още няколко минути, изведнъж Гастон почувства остра болка в ръката си и съвсем навреме парира удара, който едва не го уби. Да Понте нападаше все по-яростно и по-бързо, така че просто бе удивително как Гастон успяваше да отговори на ударите му.
По едно време те спряха за секунда, за да успокоят дишането си и да съберат сили. Гастон чувстваше, че сега Беатрис стои зад него, той дори чу как тя прошепна на себе си: „Ще умре, ще го убият“, но не се обръщаше към нея и не изпускаше от очи да Понте. Искаше да прочете по лицето му чувствата, които го вълнуват и ту се съмняваше в успеха си, ту пък напълно се убеждаваше в него. „Той е много опитен, но не е достатъчно търпелив - мислеше си Гастон, - а всъщност само търпението му може да го спаси.“
Гастон бе отгатнал. Без да обръща внимание, че от това може би зависи животът му, да Понте започна да губи търпение, постоянно се хвърляше напред, дразнеше го изкуството на противника и сега бе решил най-после да го довърши. Почти без да си даде време за отдих, отново се впусна в битката, шпагите отново се срещнаха, от жестоките удари се пръскаха искри, всеки от биещите се очакваше победа и не отстъпваше пред другия.
Всичко това ставаше край една от колоните, слабо осветени от свещите, които държеше Беатрис. Понеже биещите се все повече и повече отстъпваха назад към нея, тя все повече се отдръпваше към стената и накрая се опря на нея. Гастон беше толкова близо до маркизата, че тя можеше да го докосне с ръка. Фиамета, която отначало бе последвала господарката си, като видя това зрелище, избяга и остана трепереща на площадката, закрила очите си с ръце, за да не вижда тази борба на живот и смърт.
Когато видя, че боят все още продължава, тя извика силно и със свещ в ръка се втурна към господарката си. В този момент се чуха тежки удари по външната врата, да Понте помисли, че идва помощ за него и с нова енергия се хвърли върху противника си.
Фиамета бе успяла да изтича надолу и да отвори вратата. Като видя там тъмна мъжка фигура, тя се хвърли па колене и започна да се моли за спасение. Вилтар - това беше той - я отблъсна и влезе в къщата с гръмогласен вик:
- Гастон, Гастон! Къде си, Гастон!
Този внезапен вик, странният глас на викащия и френската реч подействаха на да Понте зашеметяващо. Той внезапно се обърна към вратата и отстъпи крачка назад. Още не беше се опомнил, когато стоманеното острие прониза сърцето му и той сразен и безчувствен се строполи на пода. Беше паднал почти в нозете на Вилтар и под тежестта на тялото шпагата му се бе строшила на две.
Гастон бързо се обърна и съвсем навреме - маркизата падна в ръцете му.

XIV
Беатрис беше безчувствена, но ръцете, които я държаха, силните ръце на Гастон, я вдигнаха леко като дете и я нонесоха към бронзовите врати, където вече ги чакаше Вилтар. Малко брутален както винаги, той и сега гледаше с иронична усмивка младия човек, който стъпваше внимателно, като носеше скъпоценния си товар, и явно искаше да му каже нещо грубо, но се въздържа и отривисто рече:
- Ланжие ни чака с команда от шестнадесет души. Не биваше да губим време, ако знаех, разбира се...
Той изведнъж прекъсна словоизлиянията си и се огледа. фиамета, като разбра, че те се готвят да излязат, ги помоли да вземат и нея със себе си, но Вилтар я отстрани безцеремонно.
- Не, не - каза той, - стига ни и една представителка на вашия пол. И без това в лодката ще бъдем двадесет души. Между другото тук е и вашият приятел Джовани. Идете при него и му кажете да извика Георг и другите. С тях ще бъдете много по-сигурна, отколкото с нас.
Фиамета си беше помислила същото и бързо се затича към канала, където се надяваше да намери Джовани, нейния спасител. Когато морякът, наречен Георг, и няколко други матроси влязоха в къщата, Вилтар все още ги чакаше на прага.
- Вземете тези тела - каза той, като посочи да Понте и неговия войник, - и ги хвърлете в канала. Освен това дайте парчетата от шпагата на капитана, графът ще им се зарадва. Само че побързайте, давам ви само пет минути!
Моряците светкавично изпълниха заповедта. С безразличие, сякаш това не бяха трупове на хора, а отсечени дървета, те ги метнаха на раменете си и ги хвърлиха в тесния канал. После отидоха да изчакат лодката си, в която седеше млад офицер с триъгълна шапка и обшит със злато мундир. Той даде заповед и шестнадесет двойки весла едновременно се спуснаха във водата.
- Ваша светлост, желаете ли да закарате тази дама на кораба? - попита офицерът Ланжие.
Вилтар му отвърна, че това трябва непременно да Стане.
- В такъв случай аз снемам от себе си всякаква отго-ворност.
- Да, отговорността ще бъде моя, капитан Ланжие - каза Вилтар.
Офицерът се учуди на това решение, но не каза нищо, обърна се към матросите и им заповяда:
- Е, момчета, каквото и да се случи, ние сме длъжни да докажем на негова светлост на какво сме способни. Сега - на път!
Шестнадесет души натиснаха веслата и леката лодка се понесе като стрела по тесния канал, мина през други, по-големи канали край Догано и се отправи директно към отсрещната лагуна.
- Сега ще се наложи да се срещнем с полицията, ваша светлост - каза офицерът на Вилтар.
- Нищо, да вървим нататък. Аз ще преговарям с тях.
Беше шест часа сутринта, над водата духаше остър
студен вятър, а самата Венеция бе вече огряна от лъчите на утринното слънце. Нейният прелестен грациозен вид се очертаваше на тъмния фон на утрото. Понеже още никъде не бяха запалили печки, тя не бе обгърната в дим както ставаше в по-късните часове. Но седящите в летящата по водата лодка не обръщаха внимание на тази красота, очите им бяха устремени към откритото море, където в далечината се виждаха контурите на френския кораб „Лафайет“, който бе на котва. Вилтар искаше да закара приятеля си там, тъй като знаеше, че само там може да бъде на сигурно място - далеч от Венеция.
На кораба всичко ли е наред? Готови ли сте за отплаване, Ланжие? - попита Вилтар, когато те се изравниха с крайбрежието, където вече се бе събрала групичка хора.
Дал съм всички необходими заповеди - каза Ланжие.
- Заповядал съм на лейтенанта да се държи колкото се може по-близо до форта.
- Едва ли е съвсем близо - забеляза Ланжие. - Позна-вам нашите приятели в крепостта, капитане. Разрешението им за приближаване ще бъде под формата на топов- но гюлле. Мисля, че ги командва Доменико Пицамано. Той е обещал да ни разстреля, ако се осмелим да се приближим до крепостта. И все пак съм сигурен, че ми предстои удоволствието в недалечно бъдеще собственоръчно да обеся този фукльо.
- Съжалявам, че не можете да го направите днес, знаете, че аз отдавна се мъча да се добера до него. Ако имах три фрегати и този кораб, така щях да ги наплаша, че щяха да се подмокрят, но нали вие, дипломатите, не обичате да бързате. Ако моят кораб стоеше постоянно в Догано, много наши сънародници щяха и сега да са между живите, вече неведнъж съм казвал това.
- Почакайте още малко, Ланжие. Бонапарт е казал, че скоро ще дойде тук да вечеря и че на масата ще му прислужва самият светлейши принц. И за нас ще се намери развлечение. На всекиго ще се паднат по десетина италианци и по една хубава картина. Помислете отсега каква картина ще си изберете. Аз съм решил да си взема „Мадоната с младенеца“, на Ботичели, в църквата „Свети Закария“. Ще си я занеса в Париж. А на вас ви препоръчвам „Тайната вечеря“, обърнете й внимание, удивително ефектно нещо е и смятам, че много добре би украсила вашата трапезария.
Това весело бърборене много хареса на моряците. Те гребяха усмихнати и се споглеждаха.
Смехът си е смях, но всички вече добре разбираха, че идва тържествен час, еднакво знаменателен както за Франция, така и за Венецианската република. Бонапарт бе дал честната си дума, че нито един френски кораб не ще навлезе в Лидо, където венецианската лагуна се отделя от Адриатическо море. И досега той свято спазваше това обещание. Но в последно време се бяха появили някои признаци, които много смущаваха венецианците: френските кораби бяха започнали усилено да маневрират в Адриатическо море, цели десантни части се разхождаха под носа на самата Венеция и на този факт не можеше да не се обърне внимание. Вилтар го знаеше добре и бе решил да направи така, че открито да бъде нарушена дадената от генерала дума. Отдавна търсеше някакъв предлог за това и се зарадва много, когато благодарение на Гастон най-подир го бе намерил. Той сега се молеше на Бога полицейската лодка да започне да ги преследва и Бог изпълни молбата му. Едва бяха отминали арсенала, когато зад ъгъла се показа черен катер, добре известен на всички с добрата работа на полицейската му команда. Катерът подгони отдалечаващата се лодка на французите.
Капитан Ланжие, който стоеше на носа й, пръв забеляза полицейския катер и радостно извика:
- А! Ето я и полицията! Надявам се, ваша светлост, че вече сте приготвили отговора си.
Вилтар също стана, засенчи с длан очите си и внимателно огледа арсенала и крайбрежието си. Там имаше много работници, които вече се трудеха, над водата долиташе звънът на чуковете им и дори неясният им говор.
Но когато французите ги отминаха, Вилтар забеляза, че те изведнъж се затичаха по брега, за да намерят височина, от която да могат да наблюдават надбягването с полицейския катер. Скоро се събраха и много гондоли, които вземаха участие в гонитбата на френската лодка. Вилтар бе видял всичко това, преди да отговори на Ланжие:
- Обърнаха ни много голямо внимание. Моля ви, Лан-жие, дайте сигнал на нашите. Налага се да помислим за своята защита. Стреляйте във въздуха, за да предупредите „Лафайет“.
Ланжие се колебаеше, още не беше уверен как ще оцени действията му Бонапарт и ще го поддържа ли после.
- Вие казахте, че поемате цялата отговорност - каза той на Вилтар.
- Капитане, разберете, ако не подадете този сигнал, аз самият ще го направя. Какво ви смущава? Вие не сте прочели писмото на генерала?
- Той ви дава генерални пълномощия по суша, но по вода...
- Страхливец сте вие, Ланжие! - извика Вилтар. -Как може да се колебаете, като знаете много добре, че заповедта е дадена от самия генерал? Ще ми се наложи да донеса за това, Ланжие! Отсега си пригответе някакво оправдание, иначе ще стане лошо.
Ланжие почервеня като момиче, тъй като не беше страхливец, и дълбоко в себе си реши, че някой път ще накара Вилтар да се разкае за думите си. Положението, в което се намираше сега, бе доста деликатно и. затова неволно се поколеба. Но думите на Вилтар го накараха да се стегне и той отговори категорично:
- Не е въпрос на уплаха! Ако на сушата няма поря-дъчни хора, в морето все още ги има. Дайте ми пушката, Георг,‘ще изпълня заповедта на този господин!
Той стреля, това бе сигнал корабът да влезе в приста-нището. Вилтар одобри постъпката му.
- Чудесно, младежо! - каза той. - Ще доложа на гене-рала колко сме ви задължени. Нека, обаче, тези господа и лодката побързат! На всеки от нашите моряци ще дам По дукат, когато се качим на палубата на „Лафайет“.
Моряците не казаха нищо, не им се хареса отношение- го на Вилтар към капитана. Освен това положението им По критично и всеки от тях се питаше какво ще стане, нко ги настигне полицейският катер.
Разстоянието между тях и преследвачите им се смаляваше. Венецианските гондолиери гребяха сръчно, като гдиП човек, а катерът летеше като стрела. По целия бряг около арсенала, Лидо и по островите се бяха стълпили много хора и гледаха любопитно това преследване. Всички разбираха, че рано или късно французите ще бъдат настигнати, тъй като нямаше къде да се скрият. Не можеха да влязат в морето, тъй като щяха да попаднат под Ветрела на крепостта.
Когато проехтя единичният изстрел на Ланжие, той бе посрещнат с взрив от кикот, но когато след него загърмяха топовете на френския кораб, народът на Венеция се стресна, от уста на уста се понесе мълвата, че се приближават френски кораби, че са близо до града, че са минали вече Лидо.
На полицейския катер отначало не знаеха какво да правят. Те дори не съобразиха, че изстрелът на Ланжие е сигнал за военния кораб. Като изпълняваха заповедта да преследват всички французи, които минават край форта и не показват паспортите си, те се понесоха да настигнат лодката, за да разпитат пътниците. Затова, когато катери настигна лодката на Вилтар, полицейският началник се изправи и каза на французите:
- Моля ви, господа, спрете за малко.
Никой не му обърна внимание. Лодката продължи движението си борд о борд с катера. Полицейският офицер не беше очаквал такова нещо. Той извика отново:
- Не чувате ли какво ви казвам? Моля ви да спрете и да ми покажете документите си!
Но в лодката на Вилтар сякаш никой не бе чул тези думи, гребците още по-здраво стиснаха веслата, ускориха гребането, Вилтар седеше усмихнат на кърмата, Ланжие - на носа, а Гастон и Беатрис - на скамейката, завити и плащ.
Когато полицейският офицер се убеди, че французите няма да изпълнят молбата му, се разсърди и извика заи лашително:
- Е, тогава, пазете се! Чуйте, момчета - обърна се той към своята команда, - пълен напред! Ще им покажем какво можем да направим с глухите!
Един от командата стана, взе голяма кука и се помъчи да закачи с нея борда на лодката. Това му се удаде след няколко несполучливи опита и полицейският офицер отново се обърна към френския капитан:
- Покажете документите си, господа! Ако са в ред, можете да продължите, никой няма да ви задържа. Защо оказвате съпротива? Не искате ли да се разберем с добро?
Като каза това, той се наведе напред, сякаш се готнс ше да се прехвърли в лодката на французите, но Вилтар протегна ръката си и вместо да го придърпа,бутна го и офицерът неочаквано падна във водата.
Ланжие извади револвера си, стреля и рани в ръката помощника на полицейския офицер. Той извика силно и изпусна куката. Освободената лодка се понесе с пълни скорост напред.
На полицейския катер всички се бяха заели с началника си, мъчеха се да го спасят и на никого не му хрумна да преследва французите или поне да стреля по тях.
Зяпачите от брега после разказваха: всичко стана толкова бързо, че докато се опомнят, лодката на французите мече се приближи до своя кораб, а се появи и катер, да им помага.
Хората от бреговата ивица все пак изпратиха вестоносец в двореца на принца и не след дълго се чу тревожният звън на камбаните, които възвестяваха, че французите са влезли в залива и са минали Лидо.
Естествено, разговорите около това събитие бяха много, всички осъждаха подлостта на французите, хулеха Бонапарт, че не е удържал на думата си.
Сенаторите се събраха веднага, в Сената се появи и ножът и започнаха дебати. Обсъждаха какво трябва да предприемат по-нататък, да пропуснат ли френския кораб по-близо до Венеция или да направят всички усилия, за да не допуснат това. Лоренцо и по-известните сенатори защитаваха тезата за недопускане на кораба до града.
Накрая дожът заповяда френския кораб на всяка цена да бъде потопен.
В същото време Вилтар и неговите спътници бяха вече успели да се доберат до кораба и на палубата му се чувстваха в пълна безопасност.

XV
Когато Гастон изнесе Беатрис от дома й и я постави в лодката, тя беше още в безсъзнание. Едва когато се качи ха на кораба и Вилтар заповяда да й дадат отделна каюти, тя дойде на себе си и разбра какво беше се случило.
Дългата нощ с преживените ужаси беше се отразила на състоянието й. Чувстваше се толкова зле, че се наложи лекарят на „Лафайет“ да я прегледа много внимателно. Този преглед задоволи Гастон.
Сега те двамата обсъждаха как би могла тя да оздри вее по-бързо.
Гастон не знаеше как ще й подейства бягството от дома, но чудесно разбираше, че сега Беатрис е далеч от града, който така обичаше, града, за който бе пожертва ла доброто си име и уважението на своите съграждани Това не можеше да не я разстройва. Може би Венеции сега щеше да я нарече изменница, а имаше ли по-версн на делото човек в този град! Това ли щеше да бъде благодарността за нейните усилия - да я наричат измен ница в отечеството, а пък французите да я обвиняват за смъртта на много свои сънародници?
Никъде в Италия тя вече не би могла да бъде приютена, а Гастон, независимо от близостта си с Бонапарт, трудно можеше да разчита, че генералът ще я вземе под свое покровителство. Тяхното бъдеше не предвещаваше нищо добро, беше твърде мъгляво.
Тези мисли не даваха покой на Гастон дори когато докторът каза, че всяка опасност за живота й е отмина ла, а сега са й необходими само сън и спокойствие.
Каютата, в която лежеше Беатрис, бе твърде тясна и едва осветена от кандило. Бяха я настанили на офицерска кушетка и тя лежеше на нея бледа и неподвижна. Изглеждаше съвсем като дете. Русите й коси бяха разпилени по възглавницата като златист ореол, а тъмните ресници подчертаваха белотата на лицето й. Гастон я гледаше и разбираше, че обичта му към нея расте, че животът му без Беатрис е немислим, че съдбите им са свързани завинаги. При това той я отвеждаше от Венеция, от дома й, без сам да знае защо и накъде.
В този момент Гастон бе доволен само от това, че може да седи до нея, да пази съня и спокойствието й. Не го интересуваше какво става на палубата.
Графът чуваше тежките стъпки на моряците горе, над главата си, разбираше, че им раздават оръжие, и мислеше, че това е само предпазна мярка за всеки случай.
Когато Вилтар влезе в каютата, той дори не го попита какво е положението. Тъй като Жозеф не можеше дълго да стои на едно място, той и сега явно бе дошъл за малко, само за да разбере как се чувства маркизата.
- Как е тя, приятелю, по-добре ли е? - попита той.
- Да, Вилтар, струва ми се, че спи. Ела, погледни я и кажи как я намираш.
Вилтар се приближи на пръсти и хвърли бърз поглед към лежащата маркиза.
- Поздравявам те, Гастон! Тя наистина е красавица.
Но се страхувам, че шумът горе ще я събуди. Впрочем, надявам се скоро да свършим - каза замислено той, - а после ще се срещнем в лагера с генерала, нали така,
Гастон?
Графът не отговори нищо, той продължаваше да гледа нежно Беатрис, а Вилтар, като потриваше ръце, тръгна към вратата на каютата и каза весело:
- Ланжие реши да вземе най-енергични мерки, струва ми се, че мисли да стреля по крепостта.
- Но това е нарушение на договора, Вилтар.
- Да, разбира се, но съгласете се сам, мили Гастон, че договорът е нарушаван вече много пъти от противниковата страна. Тези господа стрелят по лодки на дружеска нация и си въобразяват, че им сваляме шапка за това. Добре, ще го направим, но в другата си ръка ще държим запалена факла. Генералът също не е голям любител на разни договори, но на мен той ми се доверява. Мисля, че постъпвам правилно, Гастон.
- Много правилно, много. Трябва да си го запиша. Вилтар постъпва правилно. Въпросът е дали това ще се хареса на генерала.
- Може и да забравя да поискам мнението му по този въпрос. Гастон, пази тази жена, тя може да ни струва много скъпо.
- Тогава, качи се горе и заповядай на хората там да не вдигат толкова врява. Крещят като отвързани. Чуваш ли - горе като че ли падат мълнии...
- Да, може би скоро ще има буря, мили мой.
След тези думи, доволен от себе си, Вилтар се качи на палубата, намери Ланжие и започна да наблюдава с него приготовленията за предстоящата маневра.
- Как сте, капитане? - попита го Вилтар.
- Лоша работа - отвърна Ланжие, - както виждате, няма даже лек ветрец.
- Наистина. Но кажете ми, какво правят в крепостта? Защо не виждам никого от тях?
- Те сега вероятно четат молитвата си, молят се, за-щото са замислили нещо лошо.
- Те измислят лоши неща вече цели шест месеца. Трябваше да ги намерим неподготвени и да се разправим с тях както ние си знаем. Но какво смятате да правите, Ланжие?
- Ще ги салютирам отново. Щом са толкова неучтиви и не отговарят на салюта ми, вината си е тяхна. Не бих казал, че ми харесват топовете им. Надявам се, че не са заредени.
- Че са празни като главите на техните притежатели? Да, страшно неприятно е, че няма вятър. Бих искал да се порадвам на изкуството ви, Ланжие.
- На изкуството ми да избягам от тях ли?
- Да, да. Мъдър е онзи, който знае кога да избяга. Те биха могли до потопят вашия кораб още с първия си изстрел. Ако питате мен, аз предпочитам сега да излезем н открито море.
- Е, сега аз пък смятам, че вие сте страхливец - каза Ланжие. Той бе успял да си върне за думите, изречени от Вилтар в лодката.
Събеседникът му обаче никак не се обиди. Отдавна беше разбрал, че е все едно как ще те наричат другите, по-важно е как самият ти се чувстваш, когато си в опасност.
- Съгласен съм с вас, напълно, съгласен - отвърна Вилтар. - Може да съм страхливец, но ще снася Бонапар- товия кораб. Впрочем, на това се казва кралски салют! - извика той, като прекъсна предишните си разсъждения.
Младият капитан, който не изпускаше от очи форта със страшните топове, видя как от гърлото на един от тях излетя облак дим и след него се чу оглушителен гръм. Комендантът на крепостта искаше френския кораб да се предаде. Ланжие се вслуша в този гръм с удоволствие. Той заповяда на стоящия до него лейтенант да приготви моряците за бой. Те застанаха до оръдията.
Вилтар, видимо обезпокоен, се отдръпна малко назад и огледа местността наоколо. Той забеляза, че срещу „Лафайет“ стоят тридесет топа, насочени към него. Положението беше критично, нямаше съмнение в това.
- Какво смятате да предприемете, Ланжие? - попита той офицера, като се приближи до него. - Струва ми се, че ни предстои голямо премеждие.
- Да, ще се повеселим - отвърна радостно Ланжие, - но преди това трябва да спазим всички правила на учтивостта, на изстрела им трябва да отговорим с изстрел. Ето така - каза той, когато един от топовете на кораба действително отвърна с гръмогласен тътнеж.
Вилтар, който не беше свикнал на такава пукотевица, се намръщи и малко се отдалечи от топовете, като запуши ушите си с длани. Но за учудване на Ланжие и Вилтар вместо втори салют, какъвто те очакваха от крепостта, новият изстрел изпрати огромно гюлле, което падна почти пред носа на кораба. Венецианците не се шегуваха, изстрелите бяха насочени направо към кораба.
- Какво мислите сега? - попита Вилтар с леко трепе-рещ глас.
- Нищо, ще им го върнем. Момчета, всички по местата си. Бъдете готови за бой!
Матросите се заеха със своите задачи. Едни почистваха дулата на топовете, други отидоха да донесат барут и гюллета, а лейтенант Жакмар държеше запалена факла и насочваше топа си точно срещу крепостта.
- Да стрелям ли? - попита той Ланжие.
- Стреляйте! И се мерете добре! - отвърна спокойно капитанът.
Жакмар се приведе и след секунда се чу оглушителен изстрел. Топът се върна почти до средата на палубата, за миг Венеция се скри от очите им в черен облак дим.
Когато димът се разсея, стоящите на палубата на „Ла- файет“ видяха, че в стената на форта е пробита огромна дупка, от която се сипеха парчета камъни и падаха във водата. Този успех предизвика възторга на Ланжие, той извика високо:
- Чудесен изстрел, Жакмар, мисля, че трябва да го повторите.
Жакмар тъкмо щеше да отговори, че и той смята за необходимо да се продължи стрелбата, но от крепостта откриха съкрушителен огън. Цялата палуба се покри с олово, куршумите падаха като град. Първият зали бе убил на място матроса, който стоеше до оръдието, и той падна като подкосен. Един след друг бяха повалени още трима моряци. Двама от тях останаха да лежат, а третият се надигна, седна и се хвана за борда с две ръце. Жакмар бе ранен в ръката. Той мълчеше и прикриваше с трепереща длан раната на другата си ръка.
Вилтар и Ланжие бяха останали невредими, а това се обясняваше с факта, че Пицанамо - така се казваше комендантът на форта - бе заповядал да не стрелят по офицерите. Един от тези офицери - Вилтар, - без дори да обръща никакво внимание към заобикалящите го, се прокрадваше на четири крака към по-безопасно място.
- Не се излагайте наиразно на опасност! - извика той на Ланжие. - Какво ще постигнете с това?
Ланжие се приближи до него и се засмя с напълно оправдано презрение:
- Понеже сте страхливец, ще бъде по-добре сега да слезете долу, в каютата на вашата дама, тя би ви вдъхнала малко храброст. И още, Вилтар, молете се на Бога да излезе вятър!
С триъгълната си шапка, чудесно стояща на младежкото му лице, в добре ушития си син мундир, с белите си чисти ръкавици и спокойния си самоуверен вид Ланжие беше много привлекателна гледка.
Самообладанието никога не го напускаше, защото той отдавна беше свикнал с всякакви случайности и опасности в морето и никак не се страхуваше от тях. Неочакваната опасност усилваше желанието му да премери силите си с врага, възбуждаше въображението му.
Само с един опитен поглед той беше преценил положението на своя кораб и разбра, че то не е блестящо. Разбра също, че неговото спасение зависи от своевременната поява на френската ескадра, която беше наблизо и трябваше да се яви на полесражението, тъй като сигурно там вече бяха чули изстрелите.
Тази ескедра се състоеше от пет фрегати и бе достатъчно те да насочат топовете си към крепостта, за да се свърши с тази дреболия. Но вятърът беше стихнал и шестте кораба, пет от които в Адриатическо море, а шестият - в залива, бяха толкова далеч един от друг, сякаш се намираха в различни океани. Ланжие охотно би дал всичко, което имаше, само и само да се появи поне лек ветрец, който би му дал възможност да се придвижи до Лидо. Но тъй като желанието му бе неизпълнимо, той се задоволяваше да ободрява хората си и да ги увещава, че трябва смело да посрещат новите залпове, с които ги обстрелваха от форта.
Положението беше незавидно. Намираха се толкова близо до крепостта, че палубата можеше да бъде обстрелвана с обикновена пушка. Освен това едно гюлле бе съборило главната мачта и тя при падането си смаза трима от най-добрите моряци. Освен това се бе строполила напряко на палубата, бе я преградила и затрудняваше движението по нея.
Отвред се чуваха викове и пъшкания, команди на офицерите и непрекъснат нукот на оръжията. Течението бе повлякло кораба и той все по-опасно се приближаваше до форта. Ланжие не можеше да направи нищо, той ходеше напред-назад по палубата и пресмяташе спокойно кога ще дойде неизбежния край. От време на време питаше Жакмар защо топовете не стрелят, но като виждаше убитите и ранените по палубата, не се учудваше, че всеки път въпросът му увисваше във въздуха.
Жозеф Вилтар, добрал се до повече или по-малко безопасно място, също беше на палубата и наблюдаваше какво става наоколо. Той пръв забеляза на хоризонта черната точка, която бързо се приближаваше към тях.
- Ланжие! - извика той. - На помощ са ни пратили галера с моряци. Как мислите, ще могат ли да ни помогнат? Всъщност време е да свършим с тази пародия на битка!
Ланжие, който се бе заел с отнасянето на мъртвите и ранените от палубата, не се сещаше за ескадрата. Той веднага взе далекогледа и радостно извика:
- Да, прав сте, това е галера с моряци, Детурвил ни праща помощ, честно момче е той, само че едва ли те наистина ще могат да ни помогнат.
Вилтар не отговори, той гледаше бързо приближаващата се галера. На нея имаше тридесетина моряци, въоръжени до зъби. Те се движеха към брега, където явно искаха да направят десант, и да отвлекат вниманието на крепостта от нещастния кораб, но този замисъл не сполучи. От форта стреляха и гюллето удари галерата по средата, чу се страшен вик, изплашени, матросите, се хвърлиха в морето и започнаха да се спасяват с плуване.
- Съжалявам за Детурвил - каза Ланжие, като видя всичко това, тъжно повдигна рамене и се обърна, за да не гледа ужасяващата картина.
Появяването на галерата наистина за малко отвлече вниманието от неговия кораб, но когато тя отиде на дъното, оловната градушка отново се посипа над „Лафайет“. Сега на палубата нямаше никой друг освен капитана. Явно комендантът на крепостта бе решил да стреля до тогава, докато не избие всички на кораба, и затова все още живите моряци, които се бяха изпокрили където им иидят очите, възприемаха като истинско чудо факта, че капитанът им е останал жив и невредим и продължава да се разхожда по палубата.
Пицанамо, който също го виждаше, изглежда загуби търпение и заповяда на хората си да се целят право в капитана, за да го довършат най-сетне.
Но в мига, когато на всички им се струваше, че съдбата на „Лафайет“ е решена, се случи нещо, което спря разрушителната стрелба на топовете и пушките, фортът замлъкна.
Причината беше в Сената, където никой вече не поддържаше Лоренцо и неговите привърженици, отново бяха избухнали горещи спорове и накрая се реши да бъде прекратено всякакво враждебно действие против французите, тъй като нямаше съмнение, че скоро ще се появи и самият Бонапарт и ще отмъсти жестоко за смъртта на своите съотечественици.
В крепостта бяха дошли пратеници на Сената, които оповестиха това решение и Пицанамо заповяда са се прекрати стрелбата. Но по горчива ирония на съдбата последният изстрел от форта остави на място храбрия Ланжие, който не бе напуснал поста си до последния миг.

XVI
Беатрис се сбогува с Венеция на следния ден, когато френската фрегата „Мирабо“ вдигна котва и излезе от пристанището Киоджи. Тя беше преминала на фрегатата заедно с останалите живи след бомбардировката на нещастния „Лафайет“. Бяха й дали адмиралската каюта и я приветстваха с изискана учтивост, на каквато са способни само французите.
Никой не се заблуждаваше защо и как се бе оказала тя във френския флот. Всички разбираха колко жестоко бе се подиграла съдбата с нея, като бе накарала тази патрицианка и патриотка да бяга. И те се мъчеха да я утешат, като й говореха за скорошно връщане в родината. Най-много за това й говореше Гастон. Той не се отделяше от нея и винаги се стараеше да й докаже, че най-после е разбрал и оценил нейните действия. Но нищо не казваше за чувствата си, въздържаше се от съвети, като бе предоставил това на Вилтар.
От своя страна, Вилтар оказваше на младата маркиза дълбоко и почтително внимание. Пръв се погрижваше за всичко и дори се мъчеше да отгатва желанията й, беше написал заплашително писмо до Сената, с което изискваше незабавно да й се даде разрешение за право да живее там, където тя пожелае. Освен това искаше цялото й имущество да остане непокътнато, а също така да се изпратят на фрегатата нейните слуги.
„От името на моя господар, генерал Бонапарт - пишеше Вилтар, - ви предупреждавам, че тази дама сега се намира под негово покровителство и всяка враждебна мярка срещу нея ще предизвика твърде нежелателни за цяла Венеция политически усложнения.“
Справедливостта изисква да се каже, че сенаторите побързаха да изпълнят тези изисквания, тъй като бяха много наплашени от станалото. Бронзовите врати на Дома на духовете веднага бяха запечатани, Джовани и Фиамета бяха докарани на фрегатата с полицейска лодка и самият светлейши принц лично засвидетелства своите почитания към Вилтар и го увери, че ако лейди Беатрис намери за благоразумно да се върне във Венеция, там ще я очаква най-топъл прием.
Като получи официалното писмо, че всички негови искания са изпълнени, Вилтар незабавно отиде при маркизата, показа й документа и каза:
- Както виждате, госпожо, оказа се, че началото е по- добро от края. Достатъчно е само да мръднете пръстчето си и тези хора ще бъдат в нозете ви. Това е най-изгодното положение за вашите съотечественици и съм сигурен, че те силно го желаят.
Маркизата се засмя, като не знаеше как да възприеме думите на Вилтар - сериозно или на шега. Тя протегна ръка за писмото.
Каютата й бе обзаведена много комфортно, нещо рядко за френските кораби. Край стените бяха разположени дивани, покрити с кадифе, блестяха огледала и изящни бронзови украшения, а от тавана се спускаше сребърна лампа.
Когато Вилтар влезе в каютата, Беатрис седеше до кръгла масичка и пишеше нещо, Гастон бе както винаги на дивана срещу нея, гледаше я влюбено и се мъчеше да отгатне какви ли мисли бродят в милата й глава, наведена ниско над масичката.
Беатрис прочете писмото, което й бе подал Вилтар, и го погледна право в очите.
- Благодаря ви, синьор - каза тя, - вие направихте толкова много за мен, но сега искам да зная какво бихте ме посъветвали - да се върна ли в родния си град?
- Не, госпожо - отвърна Вилтар, като седна срещу нея, - и по-рано ви казвах, че Венеция не може повече да ви бъде убежище. Вие сте благоразположена към нашата република, макар че като патриотка сте свързана с Венеция. Помислете си при това положение какво ще стане, когато Наполеон влезе във вашия град.
Той се обърна към Гастон и го попита:
- А ти какво ще кажеш, графе? Какво би посъветвал маркизата?
Гастон отвърна с нескрита мъка:
- Бих я посъветвал да слуша сърцето си. Ясно е, че връщането й във Венеция крие опасности. Но в края на краищата маркизата не е французойка.
Беатрис му благодари с поглед.
- Не! - извика тя. - Аз никога няма да бъда французойка, до гроб ще си остана Беатрис от Венеция!
- Напълно ви разбирам, маркизо - спокойно каза Вилтар. - И точно защото сте Беатрис от Венеция, трябва сама да знаете до колко полезно или вредно за този град ще бъде онова, което смятате да предприемете на континента.
- Искате да кажете, синьор, че трябва да защитя родния си град пред Наполеон?
- Да, маркизо. Повярвайте ми, генералът ще се отнесе много снизходително към вас. Сигурен съм, че ще ви приеме съвсем благосклонно.
- Според вас, трябва да го моля за милост към града, в който са избити толкова негови съотечественици?
- Не е точно така, маркизо. Едва ли той ще се съгласи напълно да помилва Венеция, вашата молба само ще смекчи съдбата й. Нали ние желаем, а и много важно е за нас Венеция да ни бъде съюзник.
- Та нима сега тя е против вас? Не забравяйте, че при първия топовен изстрел сенаторите извикаха: „Спрете, стига!“
- Това са дребни подробности, маркизо. И вие не бива да забравяте, че все още имате армия на континента, която лагерува тук. Защо тя да не се присъедини към генерала и да му помогне да въдвори мир в Италия? Ако мислите, че в сърцата на вашите сънародници наистина не гори омраза към франция и че Сенатът няма наверно да изтълкува чувствата им, то генералът много ще се радва да го чуе.
Беатрис бавно поклати глава.
- Не, не мисля така, синьор. Всеки венецианец смята като мен, че най-щастливият ден в живота ни ще бъде денят, когато и последният французин напусне Венеция. Ако аз отида при Наполеон, ще бъде само за да измоля от него справедливост. Не мога да постъпя другояче, ще бъда съвсем откровена с него. Вие самият знаете много добре това, синьор Вилтар, всичко е проиграно, но справедливостта все пак трябва да възтържествува. Нищо друго не мога да кажа на вашия генерал.
- Той не би искал нищо повече от вас, маркизо. Аз от своя страна ще се постарая да не възникват недоразумения между вас. Защо още тази нощ да не тръгнете към Верона? Сигурен съм, че графът ще бъде на услугите ви: Нали, Гастон? За теб е все едно дали ще заминеш за Париж или за Верона, нали? В Падуа са нашите хусари, ще заповядам да дойдат тук, за да ви ескортират. Ще бъдат тук към шест часа.
Беатрис не възрази, но очите й избягваха да срещнат погледа на любимия човек. А сърцето на графа биеше толкова силно, че той едва успокои дишането си, преди да каже:
- В шест часа ще съм готов, Вилтар.
А след това попита:
- Значи, тръгваме точно в шест? А котвата вдигната ли е?
- Не чувате ли, че сега вдигат котвата. Може би мар-кизата ще иска да погледа това, сега на палубата е прохладно.
Беатрис стана, без да каже нищо повече, закопча черната си мантиля с брилянтена брошка и последва Гастон. Много й се искаше още веднъж да се сбогува със скъпата си родина. Нищо не би могло да направи полека тази раздяла, никаква самоизмама, че временно напуска Венеция и скоро всичко ще си бъде постарому.
Нейните собствени действия, желанието й да спаси родния си град я бяха принудили завинаги да напусне своята Венеция.
„Никога повече няма да се върна тук“, мислеше си тя. А тук й беше скъп всеки камък, всяко кътче пазеше никакъв спомен от детството й, когато още не познаваше интригите, коварствата и превратностите на живота.
Бе сигурна, че повече няма да види Венеция. Но дори н в този тъжен момент съзнаваше, че е постъпила правилно, и не съжаляваше за стореното.
Вилтар стоеше до Беатрис, слушаше веселата песен ма моряците, гледаше чудесния град, който се простираше пред очите му, и си мислеше за нещо свое. Той си ка чваше: „До мен стои жената на французин, която ще каже на Наполеон, че й се е наложило да избяга от Венеция, тъй като е съветвала сънародниците си да не убиват живеещите в родния й град французи. Тя е умна, добре образована, красива. Бонапарт обаче ще я застави да постъпи така, както поиска той. Той ще накара тези иснециански страхливци скъпо да платят за отношение- Н1 си към нея. Директорията в Париж ще чуе, че той се мстъпва за нея и ще бъде доволна. Наистина, приятелят ми Гастон не съвсем уместно е замесен във всичко това, но аз ще дам необходимия съвет на генерала и той ще направи всичко, което му кажа, за да раздели тези п. лъбчета, докато още не е късно, иначе кой знае какво ще стане.“
А какво мислеше Беатрис? Тя мислеше само за своето отечество. Дали ще може да отклони от Венеция уда ра, който щеше да я превърне в прах и пепел? Беатрис виждаше, че любимият човек е до нея, но се мъчеше да не мисли за него, за да не се разсейва с лични сантиментални преживявания.
А Гастон беше потънал в мечти. Той си мислеше, че най-после, тази нощ най-после, бе разбрал напълно тази жена, бе почувствал, че животът му без нея не струна нищо. От сега нататък нищо не можеше да ги раздели, той щеше да й посвети живота си и да се наслаждава на неизпитвано досега блаженство.
Междувременно „Мирабо“ вдигнал котва, тихо се понесе под благоприятния вятър и бързо се отдалечи от Венеция, която скоро се превърна в черна точка на хори зонта. А след това съвсем изчезна от очите им.


ВТОРА ЧАСТ
Верона

І
Точно в шест часа сутринта вече бяха на път за Падуа и макар че бяха уморени, продължаваха към лагера в Боволете, където очакваха да намерят френските войски.
Паниката и бъркотията в Сената бяха дали възможност на Вилтар да прибере от къщата й всичко необходимо. И най-важното - бе успял да я снабди с пари и вещи, необходими за дълго пътешествие.
Вилтар се бе погрижил и за по-съществени неща, техните агенти на материка бяха купили коне и намериха ескорт. Желанието му да отстрани всички препятствия по пътя й бе съвсем безкористно, макар че всичко ставаше така, както го искаше той, а не тя. Прелестната французойка, както за себе си наричаше маркизата, му беше много по сърце, струваше му се, че от двамата би излязла чудесна двойка, и затова не без завист гледаше своя по-щастлив съперник.
- Ще пътувате, докато намерите генерала - каза той на раздяла, - не може да не го намерите, тъй като всички знаят къде се намира. Разкажете му всичко,както беше, опишете му случая с подробности.
Но когато остана насаме с Беатрис, той й каза:
- Пазете се от генерала. Той ще ви ухажва, тъй като това там ще бъде единственото му развлечение.
И те тръгнаха през безкрайните блата, през горите и планините направо към Падуа. Бяха само дванадесет души, заедно с цялата стража, предоставена им от Вилтар. с Джовани и Фиамета, които ги следваха по-назад със стража. Гастон и Беатрис дълго вървяха мълчаливи един до друг, но тъй като вече се разсъмваше и стражниците малко по-малко бяха изостанали, Беатрис заговори спътника си и той още повече се доближи до нея, за да си приказват по-лесно.
- Как попаднахте вчера в къщата ми, Гастон? - попита тя. - Кой ви изпрати?
- Извика ме Джовани. В това време бях при Вилтар. Джовани ми разказа какво става у вас. Не биваше да ви изоставям, Беатрис, сега разбирам това.
- Нима разкаянието ви е толкова дълбоко, че затова мълчите през цялото време, Гастон? - попита го ласкано тя.
- Не, не е така. Мислех си как да изразя с думи това, което става в душата ми. Страхувам се, че никога няма да намеря думите, езикът е толкова беден, а чувството ми - дълбоко и искрено. Зная, Беатрис, наруших дадената дума и това ме потиска. Зная, че вие също мислите за това; макар че нито веднъж не сте ме упрекнали. Може би в душата си сте решили никога повече да не ми се доверявате.
- Гастон, никога не съм мислила такова нещо. Вие не удържахте на думата си, защото вероятно сте имали сериозна причина за това. Ех, ако я знаех, Гастон! От сега нататък не крийте нищо от мен, така ще бъде най-добре и за двама ни.
Отговорът й му хареса, реши да й каже всичко. Започна с измамата на Вилтар, който му беше внушил, че генералът знае, че той е жив... И добави:
- С тази лъжа Вилтар едва ли е искал да причини неприятности. Той е преди всичко политик и като такъв най-напред се грижи за родината си. Затова не бива никога напълно да се вярва на такъв човек. И все пак - продължи той, - готов съм да му простя, тъй като благодарение на неговата помощ ние сега сме заедно.
Тя не му отговори и това мълчание го вдъхнови още повече, той заговори по-пламенно:
- Тогава си тръгнах от дома ви, защото мислех, че дългът ми към Наполеон го изисква. Когато бях у вас, Беатрис, все още не бях сигурен в чувствата си, не можех да подредя мислите си. Всичко беше толкова радостно и хубаво, че живеех като насън. Всяка сутрин, когато се събудех, се ослушвах, за да чуя стъпките ви, отивах до прозореца да проверя дали вече не сте в градината. Дори когато излизахте някъде, аз не скучаех, защото трябваше само да погледна стрелките на часовника и да си кажа: „След еди колко си минути тя отново ще бъде с мен.“ Животът без вас ми се струваше невъзможен. Вярвах, че съдбата ни е предопределила един за друг. Не се срамувам да ви го призная, не си давах сметка, че толкова силно ви обичам. Малко или много - познавате моя живот и знаете, че съм се занимавал с много жени. Излязох от дома ви, както съм излизал от много къщи, с безкрайна нежност в сърцето си и с горещо желание да ви срещна пак и то колкото се може по-скоро. Колко ви обичам и защо ви обичам, разбрах по-късно. Започна да ме мъчи самотата, навсякъде ми липсваше миловидното ви лице, жадувах за любезните ви думи. Без вас - това наистина беше самота!
Беатрис го погледна с хубавите си очи, но не го прекъсна.
- Тогава, тогава разбрах - продължи Гастон, - че сам си виновен за всичко. Щастието беше така близо до мен, а аз не бях успял да го достигна и да го овладея завинаги. И за първи път в живота си най-сетне разбрах какво значи думата „обичам“. А съвестта ми говореше, че съм ви измамил, че навярно няма да ми простите, и ужасно се измъчвах. Точно тогава при мен дойде Джовани, веднага го последвах и дойдох у вас.
Маркизата се усмихваше щастливо.
- Знаете ли, Беатрис, кога мъжът разбира колко му е скъпа една жена? Когато край нея се появи друг! Ах, Боже мой, да беше се наложило да преплувам океана, пак пътят не би ми се сторил толкова дълъг, колкото ми изглеждаше той в тази нощ, прекарана до вас. През цялото време си казвах: „Там онзи може би вече я разпитва“. Джовани ми каза, че съм му задавал много и различни въпроси. Може да е било и така, но аз си спомням само едно. От тази страшна нощ си спомням единствено мига, в който ви видях на площадката със свещник в ръка. Никога няма да забравя този миг. Не съм ви го казал, Беатрис, но и сега трябва да бъда откровен с вас - ние ще трябва да започнем нов живот. Ако и вие все още го желаете, тогава общите ни мечти могат да се изпълнят в съвсем недалечно бъдеще.
Той я гледаше и чакаше отговора й. Стори му се, че тя изрече: „Да, такова е и моето желание“, но всъщност тя се отдръпна от него и само гъстата руменина, която бе заляла страните й, му отговаряше. Чувствата на Гастон й бяха ясни, тя го виждаше като на длан и знаеше, че досега е бил под влияние на Вилтар, също така бе разбрала, че наистина не бе помислил за чувствата си, докато не си тръгна от дома й.
Но въпреки това откровената му изповед й достави голяма, неизразима наслада. „Гастон получи добър урок - мислеше тя, - сега ще си дава сметка за всичко.“ Пред тях лежеше неясно бъдеще, което обещаваше опасности и приключения. Може би още не беше време да се говори за любов и затова, като изслуша обяснението му, тя не му отговори нищо конкретно.
Известно време вървяха мълчаливо, после тя изведнъж каза:
- Да, Гастон, ние трябва да започнем нов живот, но ние нямаме право да мислим само за себе си. Сега между нас лежи по-голяма пропаст отколкото преди. Помислете си само - аз съм жена, изгнаница от родния си град, а ние - воин на страната, с която моята родина враждува. Само чудо може да ни събере за съвместен живот. Ако искате, аз завинаги ще си остана ваша приятелка и нищо повече. Ще бъдем пътници, които вървят в една посока, но са готови всеки момент да се разделят. Да, съдбата е жестока, но сме принудени да постъпваме така, както повелява дългът ни. Ако някога дойде ден, когато аз, Беатрис от Венеция, бих имала право да отговоря другояче на вашето предложение, повярвайте ми, няма да се бавя нито миг. А сега трябва да ви кажа: забравете ме, така ще бъде по-добре, Гастон.
Тя му подаде ръката си и той така се притисна в нея, сякаш бе момче, което за първи път целува женска ръка. Ярките слънчеви лъчи осветяваха прелестното лице на Беатрис и нейната глава изглеждаше като увенчана със златен ореол. Гастон разбра, че тя отговори на неговото предложение, но не му се искаше да се примири с такъв отговор. В Падуа или във Верона, или кой знае още къде той би могъл пак лесно да я срещне. Не знаеше какво го очаква занапред, но му се струваше, че целият свят сега ги покровителства. Нима не беше в тяхна власт животът, който им предстоеше? Не биха ли могли да се отдалечат в някое усамотено кътче и там да си живеят мирно и спокойно?
Той отново погледна Беатрис в лицето, но изражението на това лице беше сериозно, почти сурово. Разбра, че тя на всяка цена ще намери Наполеон, дори ако за това е необходимо да преброди половината свят.
Те вече се приближаваха до мястото, където бяха френските войски. Там Беатрис щеше да види много неща, които щяха да я възмутят. Опустошената страна, онеправданият народ щяха да й причинят болка. Това щяха да бъдат страшни свидетелства в нейните очи. Още сега тс срещаха бягащи селяни, които отиваха да се скрият нейде в горските дебри, за да не ги открие безмилостният враг. Видяха полуразрушени църкви, по чиито плочници се търкаляха ранени и изоставени скитници.
Гастон очакваше, че тя ще го попита за тях, и се страхуваше от нейните въпроси, но когато тя наистина се заинтересува, той й отговори напълно откровено:
- Ето защо вашите съотечественици ни избиват във Венеция! Войната винаги е безмилостна, знам, че това е ужасно, но не мислете, че вашите войници постъпват другояче. Тези хора са отказали да нахранят гладни войници или да ги подслонят. Така възникват подобни конфликти, подобни трагедии. Изглежда от тук е минал Мо- ро, а между другото той е напълно порядъчен човек. Той никога не би допуснал такива жестокости, освен ако самите селяни не са предизвикали това ненужно варварство. Тези събития трябва да се преценяват многостранно, Беатрис.
- Точно това правя, Гастон. Не вярвам, обаче, че тази жестокост наистина е била необходима или неизбежна. Селяните са прости хора и понякога не знаят сами какво вършат. Нужно ли е било тези къщи да бъдат изгаряни, и да бъдат прогонвани беззащитните сираци? Не, не казвайте това, Гастон, иначе има опасност да се скараме.
Този път той нищо не можа да й отговори, тъй като току-що бяха минали през някакво село, което само преди три дни е било цветущо кътче, а сега, сред няколкочасовото пребиваване на французите, бе превърнато в купчина руини. По пътищата наоколо се търкаляха полуголи хора, които гледаха с ужас приближаващата се кавалкада. Първата от сградите - голяма странноприемница - още гореше и горчивият дим от пожара се виеше към небесата. Църквата бе разрушена почти до основи, но най-ужасяващата гледка бе селянинът, прикован с копие към вратата на собствената му къща. Мъченическият израз, застинал на лицето му, широко разтворените му очи дълго след това преследваха Беатрис. Тя раздаде на децата, които ги бяха наобиколили, по някоя дреболия и побърза да се отдалечи от това страшно място.
- Хайде да отидем там, където няма такива порядъчни хора като Моро - каза тя на Гастон. - Нервите ми не са толкова здрави, че да издържат на подобни изпитания.
Той напълно я разбираше и не се мъчеше вече да я разубеждава. Всичко наоколо й говореше за славния и доблестен поход на френската армия и за рицарството на корсиканеца, който я командваше. И тя отиваше при гоз.и човек, за да го моли да пощади родния й град и да спаси самата нея! Не се учудваше вече, че храбростта й полека-лека се изпаряваше и колкото но-тъмно ставаше, толкова се чувстваше по-самотна. Все пак се радваше на настъпващата нощ, тъй като в тъмнината нямаше да може да вижда тези ужасни картини наоколо.
Сега Беатрис сякаш прекосяваше не своята Италия, а някаква чужда страна, опустошена от нашествието на тези вандали, които заради един хляб опустошаваха къщите. Стана й страшно при мисълта, че в някаква степен е съюзница на тези мародери, почувства се отхвърлена и потисната. Имаше усещането, че помага на враговете, но здравият смисъл й говореше, че това не е истина.
Понякога се питаше дали само страстта към чудесния воин, който пътуваше до нея, я бе накарала да напусне Венеция. Мъчеше се да се разубеди, като си измисляше всевъзможни оправдания.
А Гастон през цялото време не я изпускаше от очи. Даже когато стана вече съвсем тъмно, тя чувстваше върху себе си внимателния му поглед, той я изгаряше и Беатрис не можеше да преодолее магнетичната сила на този човек, той я привличаше така, както някога, когато се бе хвърлила на шията му, за да го задържи в своя дом и да спаси живота му.
Да, тя го обичаше и все пак тяхната любов трябваше да се превърне в дружба, другояче не можеше да бъде.
Но въпреки тези разсъждения денят, прекаран заедно, ги бе сближил още повече и когато стана съвсем тъмно, той хвана ръката й в своята, тя не я отдръпна, макар че дланта му просто я изгаряше.
- Моро е в Боволете - каза Гастон, като прекъсна дългото мълчание, - нека той самият се защити пред вас. Сигурен съм, че някои обстоятелства са го довели до крайности, иначе нямаше да видим всичко това. Не искам да ви кажа, че и на мен също ми е неприятно, Беатрис, особено сега, когато ви познавам. Когато бях със своята армия в Ница, дори не съм помислял за тези неща. Нали те са характерни за всяка война и който воюва, трябва да бъде готов за тях. Ние сме длъжни да изпълняваме заповедите на нашите началници, без да ги обсъждаме или критикуваме. Аз не бих могъл да не желая успеха на собствения си полк, трябва да го разберете, Беатрис. Вярвах в гения на Наполеон и сега продължа вам да вярвам в него. Би било нечестно от моя страна да ви казвам, че събитията във Венеция са разколебали у мен тази вяра. Ще служа на Франция така усърдно, както и по-рано, но ако съм в състояние да направя нещо за вашите съотечественици, то, разбира се, ще го направя. Война на Венеция, поне до този момент, не е обявена, тъй че всичко може да бъде спасено. А, ето там, в далечината се мяркат светлини, това изглежда е Боволете. Генералът се намира някъде тук, наблизо.
Беатрис слушаше думите му охотно, вярваше, че той говори искрено, и не можеше да не се съгласи с него. Освен това се радваше, че най-после бяха стигнали до първия пункт от пътешествието си и гледаше с облекчение далечните светлини на Воловете.
„Там сигурно има огромен военен лагер“, мислеше си тя, като съдеше по червеното сияние, което озаряваше хоризонта, и колкото повече се приближаваха, толкова тя се учудваше на необикновено ярката светлина.
По едно време пътят зави рязко, те се оказаха на малък хълм и от върха му видяха какво става в долината пред тях. Светеха не лагерни огньове, а пламъците на горящите къщи в Боволете.
Това страхотно зрелище, което се разкри така неочак- пано пред очите им, порази всички конници и те сякаш по команда спряха конете си. Пред очите им се разстилаше цялата местност. Нямаше съмнение, че Боволете гореше като огромен огън. Пламъците бяха толкова високи и ярки, че осветяваха всичко наоколо, а улиците на селото изглеждаха като огнени реки от лава. Тук и там се виждаха групи войници и хора, които отчаяно им се съпротивляваха. На покрива на църквата се бяха качили много жени и деца, които се притискаха там с надежда за спасение, но от прозорците й вече се издигаха кълбета дим, появиха се пламъци, около нея сновяха войници и може би убеждаваха жертвите си да слязат при тях, където сигурно щяха да бъдат убити. Единствената стълба, която водеше към покрива, беше обхваната от пламъци и нещастниците бяха обречени да изгорят. Те викаха жално и се притискаха едни в други в безумен страх. Из цялото село се водеше безмилостна разправа, войниците гонеха селяните от къща на къща, настигаха ги и ги убиваха на място. С момичетата не се церемоняха, хващаха ги и направо ги замъкваха в гората. Не щадяха и децата.
Групата, която стоеше на хълма, гледаше всичко това в мълчание. Французите, които съпровождаха лейди Беатрис, може би одобряваха в душите си разиграващата се пред очите им трагедия, но от уважение към нея, не смееха да изразят в този миг чувствата си гласно. Гастон също не намираше оправдателни думи, знаеше, че подобни неща се случват и даже сам ги беше правил, когато с полка си минаваше през Алпите, но сега не можеше да намери оправдание за това и упорито мълчеше, Дълбоко в душата си вярваше в здравия смисъл, който ще подскаже на Беатрис, че сънародниците му не са толкова виновни, колкото изглеждаше на пръв поглед. Тя не можеше да го смята виновен за тези варварства, в които той самият не бе взел никакво участие.
- Не може да бъде Моро - каза той, когато пожарището вече стихваше, - това навярно са нашите аванпостове. Мисля, че това са хората на Алеман. По всяка вероятност са поискали продоволствие и им е било отказано. Във всеки случай трябва да научим кои са те, тези драгуни, иначе ние с вас, Беатрис, не бихме могли да отидем там. Вие навярно сте уморена, аз също съм уморен, затова ще изпратя някого да разузнае какво точно става н селото. Ние ще пренощуваме как да е тук. Ще оставим и багажа. Страшно съжалявам, че станахте свидетелка на тези деяния, Беатрис, но аз нямам нищо общо с тях.
- Да, да, разбира се - отвърна бързо тя, - вие само изпълнявате чужди заповеди. Ще се помъча да го забравя, Гастон. Ние наистина трябва да си починем, необходимо е, много съм уморена, този път ми се стори безкраен.
Гастон се радваше, Че тя не го обсипа с упреци, както очакваше, извика двама стражници и им заповяда да отидат в селото, да научат кой командва този отряд и къде може да се намери генерал Моро.
Мястото, където бяха спрели, се оказа много удобно за нощуване. Те си взеха провизии и вино от Киоджа и докато част от придружаващите ги подреждаха багажа, а други разпрягаха конете, Гастон заведе Беатрис малко встрани, край стари руини, останали кой знае от кога на хълма, разстла плаща си на меката трева и я покани да седне.
От тази страна стената на развалините скриваше от очите им изгореното село, а освен това никой не им пречеше с присъствието си. Донесоха им скромна вечеря - хляб, месо и обикновено червено вино, каквото обикновено пиеха селяните.
Най-после и за тях дойде часът на пълно спокойствие и хармония, когато никакви събития от външния свят не можеха да им въздействат или да им попречат и те можеха изцяло да се отдадат на личните си чувства.
Този нощ Беатрис за пръв път забрави исторически отговорната си роля за съдбата на родния си град, забрани, че досега бе ръководила почти всички високопоставени и важни личности в него, че всичко свърши с нейното изгнание, а може би и с нейния позор.
Дивната красота на природата, чистата лунна светлина, дълбоката тишина наоколо - всичко бе събудило у нея жената и тя усети, че най-сетне може всецяло да се отдаде на чувството си.
Гастон седеше до нея. Те не говореха много, но и двамата усещаха, че в този миг душите им се сливат.
Беатрис, която все още не бе се отпуснала напълно, се смееше, шегуваше се с Гастон, измъкна бутилката от ръцете му, попречи му да извади храната от кошницата, а след това се хранеше с него от една чиния, без да обръща внимание, че покривката под нея е измачкана. Те си говориха за първата си среща в храма, когато Беатрис му бе хвърлила бялата роза, припомниха си дните, прекарани в дома й, но тя избягваше спомена за минутната си слабост, когато се мъчеше да го задържи. Гастон се опита да каже нещо за това, но тя го погледна недоволно и той млъкна.
Продължиха да вечерят мълчаливо, но очите им се срещаха и казваха: „Обичам те“.
Когато свършиха с вечерята, Гастон въздъхна и каза:
- Време е да помислим за почивка, за сън. Предстои ни още много път, Верона е далече. Чудя се защо пък трябва да отиваме във Верона? Ако вие желаете това, което и аз, ние имаше целия свят. Трябва ли да се връщаме към всички преживявания и несгоди, Беатрис? Не е ли достатъчно, че сме заедно?
- И аз не знам какво искам, Гастон - каза нерешител-но тя, - знам само, че съм много уморена от преживяното. Не, не ме дръжте така здраво за ръката, не е нужно, не бива!
Но очите й казваха друго, противоречаха да думите й. Гастон с едната си ръка я прегърна през кръста, а с другата привлече главата й на рамото си.
В този миг те бяха забравили всички световни несгоди и може би щяха да решат наистина в близко бъдеще да си намерят тихо, спокойно и усамотено кътче на земята, ако не бяха се върнали от селото пратениците. Те казаха, че Гастон незабавно трябва да се яви във френския лагер.
- Генерал Моро е тук и ви чака, ваша светлост - доложи единият.
- Значи Моро все пак е тук - произнесе замислено Гастон, откъснал се от любовните си мечти. - Жалко, че е дошъл твърде късно...
Той попита пратеника сам ли е Моро, или някой го придружава.
- Не е сам, ваша светлост - бе отговорът, - и генерал Бонапарт е в селото.
- Генерал Бонапарт?
- Да, ваша светлост, току-що е дошъл от Верона.
Гастон бе видимо развълнуван от тази новина.
- Ще отида до там и ще се върна след час - каза той на Беатрис, - и ще му обясня всичко. Може би таКа е по- добре, сам да отида и да му разкажа. Тук вие сте в пълна безопасност, освен това веднага ще ви повикам стража. Помъчете се да заспите, Беатрис, сънят ви е необходим.
Беатрис мълчеше, тя не каза колко съжалява, че той трябваше да я изостави. Сърцето й замря, но тя с усилие на волята преодоля мъката си и каза усмихнато:
- Разбира се, така ще бъде по-добре. Ще ви чакам за закуска, гледайте да не закъснявате.
Пратеникът си отиде, те отново останаха сами. Той я прегърна и страстно я целуна.
- Е, не чак за закуска, много е късно - промълви Гастон, - ще се върна към два часа през нощта.
Той скочи на коня си, махна й с ръка и бързо препуска към селото.

II
Джовани Гала беше направил за господарката си ложе от листа и треви, прикътано под полуразрушената каменна стена, и когато Гастон съвсем се изгуби от погледа й, тя се опита да легне да спи сред тази необичайна обстановка.
Наоколо бе тихо и в тази нощна тишина тя можеше напълно да се отдаде на мислите си и трезво да прецени обстановката. Ако пратеникът бе прав и Бонапарт е толкова наблизо, тя утре може би щеше да се срещне с него и да научи отговора му. Какви новини щеше да отнесе на своите съотечественици? Добри ли, лоши ли, кой знае.
Макар че не искаше да си го признае, тя все по-рядко се сещаше за родния си град. Въображението й чертаеше други картини, тя постоянно си спомняше блажените минути, преживени с любимия човек. Сама не знаеше как в последните дни се беше изменила дотолкова, че почти загуби собствената си воля, и бе готова да се подчини на чужда. Не се упрекваше, дори го намираше за напълно естествено. В тази дълга нощ, дадена й от съдбата за размисъл, тя бе разбрала голямата истина.
Решителната и самостоятелна венецианка, пламенната патриотка, която ненавиждаше с цялото си сърце потисничеството на своята родина, жената, току-що видяла ужасите на войната, сега като че се бе превърнала в друг човек. Беше забравила всичко на света и само миговете, когато ръцете на Гастон стискаха нейните, когато главата й лежеше на рамото му, имаха значение за нея. Тя разбра, че преди всичко е жена, а след това боркиня и че това е неизбежно за всекиго.
Нощта беше тъмна и тиха и до нея долитаха различни звуци - чуваше се тропота на самотен конник, чуваше,че някъде бие часовник, а понякога отекваше и сигнал на рог. Но тези звуци ни най-малко не я интересуваха. Тя си мислеше кога ще се върне Гастон, дали ще й донесе покана от Бонапарт, дали двамата ще могат да отидат в лагера, дали ще измоли милост за народа си.
Ако станеше всичко това, щеше да има пълното право да се погрижи и за собствените си проблеми.
Но бъдещето беше много неясно, съзнаваше, че не може да се върне във Венеция. Оставаше й да чака решаващата дума на Гастон. Може би той щеше да пожелае да отидат в Париж? Тя предпочиташе да живее в Италия, но тъй като с първия си мъж бе живяла в Париж, познаваше този град и нямаше да има нищо против.
Беатрис тъкмо си представяше как би обзавела дома си в Париж, когато сънят най-после надделя, тя затвори очи и потъна в неговите прегръдки. Събуди се на разсъмване. Очите й бяха още залепнали и не можа веднага да разбере къде се намира и как се е озовала там. Руините, които снощи й се струваха живописни, сега, на дневната светлина, не бяха нищо повече от една груба, полуразрушена стена, не много висока и потискаща. Наоколо всичко бе потънало в гъста мъгла и от хълма не се виждаха нито дървета, нито пътища. Учуди се, че е заспала толкова дълбоко. Но повече я удиви това, че Гастон все още го нямаше. Защо ли не бе се върнал, както обеща?
Още не бе си отговорила на този въпрос, когато видя, че от селото, разположено в подножието на хълма, излезе човек и се запъти към възвишението, където бе нощувала тя.
Човекът бе нисък, облечен в груба сива униформа, с високи ботуши и триъгълна шапка на главата. Под мишницата си носеше голям бинокъл. На утринната светлина лицето му изглеждаше много бледо, но черните му проницателни очи горяха като въглени. Тези очи бяха устремени към нея и така я смутиха с настойчивото си любопитство, че тя неволно наведе глава.
Този човек дълго я гледа мълчаливо и тя реши да не се занимава с него, а да отиде да потърси Джовани.
Тогава той я заговори:
- Значи вие сте маркиза Дьо Сан Реми?
- Да - отвърна тя, без да го гледа, - аз съм маркиза Дьо Сан Реми, но за съжаление не зная с кого имам честта да разговарям, господине.
Той се засмя весело, приближи се до нея и вече бс невъзможно тя да си отиде.
- Много се радвам да ви видя, госпожо - каза той, - ние сме стари приятели, макар че, за съжаление, вие не ме познавате. Но както виждате, аз не съм ви забравил, веднага ви познах.
Той се засмя отново и сякаш се наслаждаваше на нейното смущение. В държанието на този човек, в гласа му и особено в очите му имаше нещо толкова заповедническо и властно, че маркизата съвсем се обърка и не знаеше какво да му отговори.
- Аз, за съжаление, наистина не мога да кажа кой сте
- каза тя най-после, - макар че лицето ви ми изглежда много познато. Може би сте от лагера на Моро? Или може би - при тези думи очите й просветнаха - ми носите някаква вест от граф Дьо Жоаез? Как не се сетих по- рано!
Непознатият продължаваше да я разглежда внимателно с черните си проницателни очи, но в този момент изсвири рог и привлече вниманието му към долината. Той вдигна бинокъла и започна да разглежда местността край себе си, без повече да й обръща внимание. Беатрис беше до него и сама не разбираше защо стои там и мщо не отива да потърси Джовани Гала.
Тя си беше останала на мястото, когато непознатият се върна при нея и фамилиарно сложи ръка на рамото й.
Направи й впечатление, че макар той да беше погълнат от това, което ставаше в долината, а там се строяваха полковете, нито за миг не бе забравил за техния разговор.
- Да - каза той спокойно, - жените често са неразум-ни, без да го съзнават. Чувал съм обаче, че вие сте изк-лючение, поне така ми каза моят приятел граф Дьо Жоиез.
Лицето й пламна. И най-непроницателният човек в този момент би разбрал какво значеше за нея името Гастон.
- Значи вие сте дошли по поръчение на граф Дьо Жоаез - попита тя.
- Да, по негово...
- Но защо той самият не се върна? - попита тя и кръвта се отдръпна от лицето й.
- Той не може да се върне, тъй като замина за Верона.
- За Верона?
- Да, по заповед на генерала. Той замина за Верона и чатова аз дойдох тук като посланик. Дойдох да го извиня и да ви кажа, че ще се върне, когато това е възможно. А до тогава трябва да намерим за вас подходящо помещение.
Тайнствеността на положението, в което се намираха, инно му харесваше, той още по-фамилиарно се наведе към нея и каза, като се смееше:
- Да, ще ви се наложи засега да се задоволите с моето присъствие. Аз съм пратеник на графа, аз съм негов брат, единствен негов роднина... Вие трябва да ми се подчинявате и да ме слушате за всичко. Най-напред ще ни поръчам закуска, за да подкрепите силите си, а после ще се погрижа да ви дадат сухи дрехи. Вие сте италианка и сте решили да нощувате под . открито небе. Това е направо лудост! Много ми е приятно, че ми се налага да заместя графа, но вие - той нежно я хвана за ръката - може би не сте съгласна с мен. Да, жените са си едни и същи. За всяка съществува само един мъж и този мъж е щастливец, нали така?
Беатрис се чудеше как може той да си позволява такава интимност и защо самата тя не реагира на това. А лицето на този разговарящ с нея мъж й ставаше все по-познато. Отначало тя си помисли, че това е самият генерал Моро. Дори й се стори, че е още по-важен генерал, но простият мундир и фактът, че бе дошъл без всякаква свита, а бе подвел.
- Бихте ли могли да ме заведете някъде, където да се преоблека в сухи дрехи? - попита тя. И добави: - Тогава ще повярвам, че наистина сте роднина на граф Дьо Жоаез. Щом вашите сънародници палят селата ни, къщите ни, съвсем естествено е ние да спим под открито небе. И все пак моето преобличане е такава дреболия, че не си струва да се говори за него, затова ви моля повече да не се безпокоите за мен.
- И не се безпокоя - отвърна спокойно той, а сетне извика високо:
- Жюно, това е нашата пленница, моля ви, погрижете се за нея!
Оказа се, че не е дошъл сам. Веднага, след като извика, от храстите излезе генерал на черен кон, съпровождан от неголяма свита адютанти и щабни офицери... Те се изпънаха като струни пред непознатия и генерал Жюно пристъпи към Беатрис.
- Маркизо Дьо Сан Реми - учтиво каза той, - аз добре познавах баща ви и си спомням, че съм ви виждал в Ница, но вие сигурно сте ме забравили?
- Не, не съм ви забравила, но съвсем не очаквах да ви нидя тук. Моля ви, представете ми приятеля си, с когото говорих току-що.
Генерал Жюно избухна в гръмък смях, а планинското ехо го повтори.
- Не мога да направя това, маркизо, ей Богу, не мога да го направя - каза той през сълзи, избили от смях в очите му.
Едва тогава тя разбра грешката си.
- Вие сте генерал Бонапарт - спокойно каза тя, като се обърна към Наполеон, - трябваше да се досетя за това по очите ви.
Тези думи се харесаха на Бонапарт.
- Запомнете го, Жюно - викна весело той, - могат да ме познаят по очите. Да, понякога те може би ме издават. А сега, господа, да отидем да пием кафе, ако, разбира се, маркизата се съгласи да дойде с нас.
Той посочи с ръка усамотена ферма в долината. Доведоха кон за Беатрис и генерал Жюно й помогна да се настани на седлото. Бонапарт в това време разговаряше с адютантите си и като че ли бе забравил за нея.

III
Фермата бе разположена сред долината, продълговато бяло здание със зелени кепенци. Целият двор бе зает от конете и екипажите на щаба. Тук можеха да се срещнат воини от всички полкове и да се види онова оживление, което е присъщо на всички главни квартири в походните армии. Непрекъснато сновяха адютанти, отдаваха се команди, срещаха се и се разминаваха хора с най-различно положение и звание, всеки загрижен само за своите задачи, всеки бързащ и припрян. Тук генералите получаваха заповеди от полковници и не се обиждаха, а обикновените войници, които можеха да ви покажат къде да вържете коня си или как да се доберете до генерал Бонапарт, приличаха на маршали.
Гладът бе приравнил всички. И най-гордият човек става затворен и губи самолюбието си, когато става дума за парчето хляб, което в случая бе по-скъпоценно от диамантите.
Но независимо от суматохата, която цареше на двора, в къщата бе тихо, тъй като тя цялата бе дадена за разк-вартируване на Наполеон и най-приближената му свита.
Дългата маса, приготвена в задното крило на къщата, предоставяше оскъдни ястия, които войниците-мародери бяха изтръгнали от слугините във фермата. Имаше хляб, зеленчуци и плодове. Но скромните блюда бяха разположени на безукорно бяла покривка и се гарнираха от веселите нежни погледи на сервитьорките, които явно не споделяха всеобщата омраза към французите. А генерал Бонапарт съумяваше да бъде любезен и да оцени по достойнство всяка малка ръчичка, дори ако тя принадлежеше на просто слугинче.
Когато Бонапарт влезе в двора, се възцари тишина. Нсички се заинтересуваха от прелестната непозната, която беше в свитата му. Някои познаха Беатрис, когато генерал Моро й помогна да слезе от коня, и я поздравиха, по не като италианка и гореща защитница на нещастната си родина, а като своя съотечественичка, която по стечение на обстоятелствата трябваше да живее в изгнание далеч от прекрасната Франция.
Тя се мъчеше да не показва колко й е неприятно това, гьй като беше умна жена и прекрасно разбираше, че само ако се подчини на случая, може да постигне своето. Чатова отговаряше весело на поздравленията, а след това последва генерал Моро. Той я заведе на масата, където пече бе седнал Бонапарт. Тя се учуди, но се и зарадва, когато видя, че най-близък съсед ще й бъде Вилтар. Той бе полетял през глава насам, когато разбра, че Бонапарт е тук и скоро ще се срещне с Беатрис. „Умна жена като нея може да развали замислите ми“, си бе казал Вилтар и бе решил на всяка цена да присъства на този разговор.
- Колко добре се нареди всичко - каза той, като стана да поздрави маркизата, - винаги ми е вървяло в живота, по сега сполуката надмина всичките ми очаквания.
И като се обърна към Бонапарт, добави:
- Маркиза Дьо Сан Реми навярно ще бъде твърде скромна и едва ли ще се реши да ви разкаже, затова ще ее наложи дълго да ви разказвам аз вместо нея.
Бонапарт, който се хранеше с апетит и почти на екс изпи голяма чаша кафе, погледна в упор Беатрис, сякаш искаше да си състави собствено мнения за нея. Може би мнението на другите не го интересуваше.
- Струва ми се, че маркизата ще съумее сама да раз-каже за себе си - каза уверено той, - но мисля, че ще ви помоли да й станете адютант, Вилтар. Какво ще кажете, маркизо, прав ли съм?
- Тъй като го смятам за свой приятел, ще ми бъде приятно, ако стане и мой адютант - отвърна Беатрис, като поглеждаше усмихнато ту единия, ту другия. Този отговор много се понрави на Бонапарт и той веднага пристъпи към действие.
- Защо вашите сънародници убиват французите? - по-пита той, сякаш без връзка с досегашния разговор. - Как ще ми обяснят смъртта на Ланжие, маркизо, как ще се оправдаят пред мен? Сигурен съм, че ще бъдат толкова неубедителни, колкото са страхливи. Достатъчно е някой от моите войници само да викне и ще побегне най- храбрият им генерал. Във всеки случай скъпо ще ми платят за този ден, когато бе убит нещастният Ланжие. Мога да се окажа неприятен кредитор, в това скоро ще се убедят тези страхливи венецианци. Надявам се, госпожо, че вие не сте дошли тук, за да разговаряте с мен по повод смъртта на Ланжие?
Той я погледна внимателно. В стаята настъпи мъртва тишина. Всички обърнаха очи към Беатрис, която видимо поруменя от последните думи на Бонапарт, но тя му отговори много спокойно и сдържано. Може би и не подозираше колко неща зависеха от отговора й, но Вилтар го знаеше и затова претегляше всяка нейна дума.
- Не може да се каже, че всички глупости във Венеция се нравят само от едната страна, генерале - каза Беатрис. - Във всяко правителство има и умни, и не толкова умни хора. Така е дори в Париж.
От масата избухна взрив от смях. Погледите изведнъж се отправиха към Бонапарт. Само преди десет минути той бе се оплакал пред всички, че френското правителство е некадърно и невежо, защото му отказва необходимите за войната в Италия средства. Когато Беатрис говореше, забеляза, че той седи дълбоко замислен, но сега сякаш се бе съвзел, силно удари с юмрук по масата и извика:
- Философка сте, не мога да отрека! Права сте, госпожо - продължи по-спокойно той, - навсякъде има и умни хора, и глупаци, но от това не следва, че трябва да прес-танем да бесим глупците.
- Разбира се, бесете ги, ако това е добре за умните хора. Но не винаги може да се съди по правителството за неговия народ.
- Така е, маркизо, но ние съдим по действията на това правителство. Трябва ли да простя на тези, които убиха Ланжие, само защото във Венеция има и умни хора? Подобен аргумент е неразбираем за мен. Моля ви, пояснете се.
- Това не е мой аргумент, генерале, затова не мога да ви го разясня. Наказвайте виновните, но накажете и себе си. Във Венеция има много хора, които се отнасят добре към Франция, но дори най-малката несправедливост, естествено, ги настройва против франция. Ако аз исках да помогна на Италия, нямаше да започна с топове и война, не, по-напред бих научила кои са моите приятели и бих се постарала да осигуря тяхната безопасност.
- Вие искате да кажете, маркизо, че и други хора, освен вас, са заплашени от тези негодници?
- Не, по-скоро искам да ви кажа, че Венеция най-напред има нужда от свободата да защитава своите интереси и интересите на своите съюзници - французите. Иначе вместо един враг, вие ще получите два. Ще накажете виновния, а заедно с него и невинния. Сигурно разсъждавам като жена, но може би и на мъжете ща са нужни моите разсъждения. Говоря ви, естествено, като жена и не скривам, че обичам Италия и отстоявам свободата й.
- И вие казвате всичко това като особа; за която се говори, че нейният дом е станал гробница на моите съотечественици? Виждам, че дори не се опитвате да се оправдавате.
- Има неща, за които е по-добре да не се оправдаваш, генерале. В случая се позовавам на моя приятел Вилтар.
Вилтар слушаше този диалог с голямо внимание и много се зарадва, че може сега да се намеси и да отвлече вниманието на Наполеон от разсъжденията, които можеха да навредят на тайните му планове.
- Напълно съм съгласен с маркизата - отбеляза Вилтар - и трябва да кажа, че ако във Венеция има един дом, където моите съотечественици могат да бъдат в пълна безопасност, това е домът на Беатрис, маркиза Дьо Сан Реми. Вече ви писах за това в същото писмо, в което ви съобщих за смъртта на Ланжие. Горкото момче, то умря, като зовеше Франция да отмъсти за него, умря с вашето име на уста.
- Не напразно ме е викал в смъртния си час, никога никой французин няма да ме призове напразно. Дойдох тук, за да кажа това на венецианците чрез техните пратеници, които трябва да пристигнат тази сутрин. Те днес ще чуят отговора ми.
Той стана от масата и извика Моро. Тръгнаха към кабинета му. Всички останали последваха неговия пример, така че скоро Вилтар остана насаме с Беатрис, но за пръв път откакто го познаваше тя като че ли не бе разположена към разговор.
- Маркизо - след кратко мълчание каза нерешително той, - вашият приятел Гастон във Верона ли е?
Тя му отговори с престорено безразличие, че поне така й е казал Бонапарт.
- А вие, маркизо, ще го последвате ли?
- Още не съм правила никакви планове за бъдещето - отвърна тя.
- Простете ми, но аз съм ги съставил вместо вас. Ние с Бонапарт обсъдихме всичко. Той желае вие да отидете във Верона и там да откриете свой салон. Не е изгодно за Италия да я напускат знатните хора. Не бихме искали по цял свят да се разнесе, че сме такива варвари, с появяването на които обществения живот се прекъсва. Ще отидете
във Верона, ще отседнете в приготвената за вас къща, за да дадете добър пример както за французите, така и за италианците. Граф Гастон навярно вече ви чака там, не бива дълго да го измъчвате с вашето отсъствие, маркизо.
Това разкритие я учуди много, но тя веднага се досети за всичко. Бонапарт искаше по този начин да покаже на цяла Верона, че най-видните италианци са с него, те канят в къщите си неговите съотечественици. Инстинктът подсказа на Беатрис, че не бива да става просто оръдие в ръцете на политиците, но Вилтар се беше възползвал от краткото й мълчание и продължи със следващите аргументи.
- Това е много опасна мисия - каза той, - тя може да бъде поверена на малко хора. Една умна жена ще може да направи за Италия всичко, ако й стигне хладнокръвието и артистизма. Тя би намерила чудесен съюзник в лицето на приятеля ми Гастон - продължи да говори в трето лице той, - графът е назначен за началник на специален отряд. Знам, че той в случая ще разчита много на тази жена.
- И тази жена съм аз, нали? - каза тихо Беатрис. - Но, моля ви, оставете ме да си помисля и тогава да ви отго-воря.
- Добре, маркизо, мислете до залез-слънце, а сега да отидем да видим драгуните на Моро. Тази сутрин генералът ги инспектира. Те ще дойдат с вас във Верона. Да, сигурен съм, че няма да накарате Гастон напразно да ви чака.
Беатрис го последва мълчаливо, като мислеше колко странно се подреждаше съдбата й, която постоянно й уреждаше срещи с любимия човек.
Що се отнася до Вилтар, той вече не се съмняваше, че тя ще отиде във Верона.

IV
Когато Беатрис излизаше от фермата, Джовани Гала я чакаше до вратата и й съобщи някои новини, които много я учудиха.
- Лорд Бреша е тук - каза той, като й помагаше да се качи на коня, - в момента разговаря с Бонапарт.
Тя помисли малко и му каза тихо:
- Иска ми се да поговоря с него, Джовани. Постарай се да го уредиш.
- Лесно може да се осъществи, ваша светлост, разчи-тайте на мен.
Той не добави нищо, тъй като към тях се приближи Вилтар на красив дорест кон. Той целият сияеше, зарадван от прекрасното утро и веселата гледка. Въздухът бе чист и приятен, в долината пред тях се движеха конни отряди и пехота, трополеше артилерия. Картината се менеше постоянно и изглеждаше величествена.
Самият Бонапарт в сивата си куртка и с триъгълната си шапка беше се разположил на малък хълм, обрасъл с високи борове, и заедно със свитата си от сто офицери с най-разнообразни униформи чакаше драгуните на Моро да се строят пред него в равнината.
- Погледнете тези хора, маркизо - каза Вилтар, като посочи не без гордост стройните войнишки редици, - с тях ще накараме дори Австрия да говори така, както ние поискаме. Нали са великолепни, маркизо? Нали, даже независимо от нашето правителство, ние можем да направим да ни запомнят?
- Така е. Достатъчно е да се видят тези изгорени къщи и човек неволно си спомня за вашите войски.
Вилтар не се смути от тази забележка и отвърна съвсем спокойно:
- Знаете ли, маркизо, ако не бяха тези изгорени къщи, нямаше да има и мир. Признайте си, бихте ли имали нещо против, ако това бяха френски къщи? Знае се, че само победените се оплакват от жестокостта на войната. Ние, французите, по природа не сме жестоки хора. Но ние трябва да побеждаваме, а за това трябва да се воюва!
Той изкусно отвлече вниманието й, като й показа блес-тящата кавалерия, спряла на редове, за да галопира след миг пред Наполеон. Гледката наистина бе поразителна, трудно можеше да се забрави. Проеча рог, след това се чу тропотът на приближаващата се кавалерия. Отрядът на Моро се носеше като ураган, ужасен и непобедим в своя устрем.
Колкото повече се приближаваше, толкова се усилваха виковете, с които поздравяваха Бонапарт, този гений в сива куртка и с триъгълна шапка, който бе успял да създаде такова страшно средство за воюване. Беатрис, когато най-сетне можа да откъсне очи от тази блестяща маса от хора и коне, погледна Бонапарт и видя на лицето му израз на огромна, истинска наслада. Всъщност то си бе останало бледо и неподвижно, но очите му - те сияеха като звезди, в които в този миг бе съсредоточен целият живот на този човек. Сякаш той сега прозираше в бъдещето и виждаш? в нозете си кралете и царете на цяла Европа, виждаше се владетел на света. И сигурно в този момент си казваше: „Моето дело започна!“
Кавалерията вече се скриваше от очите им в облак прах и само в далечината още звучаха тръбните звуци. Когато всичко стихна, Беатрис забеляза, че е попаднала сред блестяща група, в която изпъкваше генерал Моро. Той радостно приемаше похвалите за кавалерията си, а те се синеха отвред. Когато чу и похвалата на Бонапарт за блестящия вид на конницата му, той с видимо удоволствие се обърна към Беатрис и започна разговор с нея.
Тя също го поздрави като най-достойния и най-доблестния сред генералите, които съпровождаха в този поход Бонапарт. После без възражения прие предложението му да се разходят до селото.
- Генералът отиде в църквата, за да приеме депутация от Венеция - каза той, - казаха ми, че в нея има ваши близки приятели.
- Напълно е възможно - отвърна Беатрис, - но кои са тези депутати, как се казват?
- Секретарят Франческо Пезаро и вашият стар приятел, големият шарлатанин, извинете ме за израза, синьор Бреша.
Тя се засмя заедно с него при квалификацията, дадена на Лоренцо.
- Той вероятно е дошъл да обясни причината за смърт-та на нещастния ви съотечественик Ланжие?
- В такъв случай ще трябва да употреби целия си интелект, защото, трябва да се признае, това убийство беше отвратително. Не се учудвам, че сте решили да се преселите във Верона.
Той й говореше много добродушно и меко, като че ли отгатваше чувствата й.
- Още не съм решила дали да отида във Верона, генерале. Защо говорите за това с такава сигурност?
- Научих, маркизо, че генералът е решил да ви напра-ви вицегубернатор на Верона. Не бих могъл да си представя, че някой ще се откаже от такова нещо, особено пък жена като вас, маркизо.
Беатрис замълча. Тя разбра, че решението да я изпратят във Верона вече е известно на целия щаб, и затова отказът й е невъзможен. Щяха да я направят оръдие в ръцете си, на целия свят щяха да оповестят, че тя самата е поискала да служи на Франция. Патриотизмът й се пробуди с нова сила и тя си каза, че ще бъде по-добре да изтърпи всякакви унижения, отколкото да открие салон във Верона.
- Много съм поласкана от предложението на генерал Бонапарт - каза тя, - но не споделям увереността му, че ще мога да бъда достойна за него. Според мен между моите и вашите съотечественици никога няма да съществува особена дружба. Ако отида във Верона, французите няма да ми вярват, а италианците ще ме презират. Трябва да имате много лошо мнение за мен, щом мислите, че ще се съглася да изпълня подобна задача. Прави ви чест откровеността ви, аз ви се отплащам със същото и затова ви казвам направо, че няма да отида във Верона.
Моро не й възрази, но се засмя, сякаш бе съвсем сигурен, че правият е той.
- Ще видим - каза, - мисля, че като осъзнаете сложността на положението, ще се съгласите да приемете тази мисия, маркизо. Казвате, че моите сънародници няма да ви вярват. Струва ми се, че се лъжете. Напротив, те с радост биха приели една умна жена, която ще се заеме със одобряването на бившите приятели. Вашето присъствие там в това тежко време би донесло голяма полза. Не забравяйте, че от това как вървят нещата във Верона ще зависи съдбата и на Венеция. Докато във Верона има мир и Венеция ще бъде в безопасност. Вие, маркизо, с влиянието и тактичността си можете да направите повече за помирението, отколкото тези войски и топове. Затова ви го казвам толкова смело - вие ще отидете във Верона. Изисква го чувството ви за дълг пред Венеция.
Тя поклати глава, поласкана от комплимента, но си- гурна в себе си, че ще устои и няма да играе по чужда свирка.
- Но ако генерал Бонапарт мисли така, както казвате
- наивно отбеляза тя, - защо не е разрешил на граф Дьо Жоаез да се сбогува с мен?
Моро явно бе очаквал този въпрос.
- Защото, маркизо, не биваше да се губи време. Верона е в навечерието на взрив. Една невнимателна крачка, една неуместна дума там може да струват живота на много хора. Вашият приятел Гастон е човек, който може да действа тактично и внимателно. Изпратихме го с убеждението, че ще успее да запази мира във Верона, докато изпратим там дивизия, за да го поддържа. Всички, които са тук в този момент, са ни необходими именно тук. Нашите сънародници трябва някак си да издържат до тогава, докато не се реши окончателно този въпрос. Изпратихме им Гастон, за да успокои положението.
- Но вие рискувате живота му.
- А кой от нас, французите, сега не рискува своя жи-вот?
- Но това не е военна операция, може да го убият на улицата пред очите на всички.
- Същото го заплашваше и във Венеция. Говори се, че дължи живота си единствено на вас, маркизо. Може би във Верона вие отново ще спасите живота му.
- Не мисля. Нима там ще имам някакъв авторитет? Смятам, че дружбата ми с него няма да го спаси. Дори би било по-добре за него, ако не отида във Верона.
- Но няма да се върнете и във Венеция, поне докато не я превземем със сила.
- Тогава аз едва ли ще се върна там.
- Възхищавам се на, патриотизма ви. Ако не бяхте наполовина французойка, не бих се учудвал. И все пак ние не желаем злото на Венеция, но тя самата така настойчиво го търси, маркизо!
- Вие не сте по-малко упорит - отвърна маркизата и дамата се засмяха, макар че бяха водили толкова сериозен разговор.
Вече бяха стигнали до църквата, където Бонапарт бе приел депутацията от Венеция, и чуха гневния му глас. Генералът говореше за смъртта на Ланжие и тонът му беше такъв, че Беатрис неволно потрепери.
„Роби, убийци, страхливци!“ - чуваха се откъслечно виковете му. Чуха, че завърши речта си със заплахата: „Лъвът на Свети Марко ще изчезне от лицето на земята, ще заповядам на генералите си да не пощадят никого във Венеция. Когато ми предадете живи или мъртви убийците на горкия мой лейтенант Ланжие, само тогава ще ви изслушам, господа.“
В отговор се чуха молбите на Франческо Пезаро, който се мъчеше да умилостиви Наполеон, а след това се разнесоха помпозните слова на Лоренцо, които съвсем вбесиха Бонапарт.
- Ще наредя да те обесят, старче! - извика той. - Махай се, докато не е късно!
Офицерите и войниците, които стояха пред входа и бяха оградили църквата, се отдръпнаха и пропуснаха венецианците. Моро се опита да успокои Беатрис, но това не му се удаде. Той много се опасяваше, че предстоящата среща за нея можеше да се окаже унизителна. Но тя стоеше пред всички и първа видя Пезаро. Престарелият велможа вървеше с ниско наведена глава, в очите му имаше сълзи. Самата Беатрис едва не се просълзи, като го видя толкова съкрушен, че не е могъл да умилостиви Бонапарт. Тогава тя спонтанно реши веднага да напусне френския лагер и да се върне във Венеция, каквото и да стане. В този миг обаче се показа и Лоренцо, почервенял от гняв, настръхнал като голяма хищна птица. Той се приближи до нея и само за миг успя да промени впечатлението, предизвикано от мъката на Пезаро.
- Виждате ли как вашите приятели се отнасят с мен - й прошепна той, - оставаше, маркизо, само това - да присъствате и вие. Изгониха ме като куче и като куче се връщам в своята бърлога.
- Благодарете на Бога, че все още имате бърлога! - извика разгневената Беатрис, но Лоренцо бе толкова зает със своето негодувание, със своето поражение, че не обърна внимание на тона й. Толкова пъти тя му бе помагала да преодолява трудностите, че Лоренцо и този път се надяваше да го измъкне.
- Какво ще кажа в Сената? С какви очи ще се върна във Венеция? - продължаваше той. - Ако им кажа истината, няма да ми повярват. Добрият пратеник, когото са наругали като глупак. Нима може такова нещо да се разказва на Сената?
- И не го разказвайте, Лоренцо - забеляза Беатрис, трогната все пак от скръбта му. - Сигурна съм, че Франческо Пезаро няма да каже нищо, което би увеличило позора му. Нека Сенатът научи, че Бонапарт не е човекът, който може да бъде уплашен. Той съвсем не се интересува от вашия висш произход, това му е напълно безразлично, тъй като самият той произхожда от народа. С високомерие нищо няма да получите от него, но ми се струва, че с ласкателство може би ще се доберете до нещо.
Тази мисъл много се хареса на Лоренцо. Той малко се пооправи, загърна се в плаща си, зае горда поза и отговори с неохота:
- Нашата нация не умее да ласкае.
Но Беатрис го прекъсна:
- Възхвалете Бонапарт като спасител на Италия, по-молете го за милосърдие. Това е най-умното, което можете да направите, Лоренцо. Никой не ще успее да го стори по-добре от вас. Той ще изслуша с удоволствие похвалите за себе си, в това отношение всички мъже са еднакви. Имам вече мнение по този въпрос. Възхвалявайте го и бъдете щедър в епитетите, помнете това.
- Готов съм да кажа всичко, каквото трябва, щом е за спасението на родината. Ах, Беатрис, акр бяхте с мен! Защо ни напуснахте? Защо пренебрегнахте нашата благодарност? Не мога да го разбера!
- Само дяволът и малкото бебе могат да разберат жената, Лоренцо!
- Да, така е. Казаха ми, че отивате във Верона, за да откриете там свой салон?
- Не са ви казали истината. Ще отида в Рим, в манас-тира „Сакре Кьор“, искам да забравя всичко и да остана сама. Манастирът, това е единственият ми приют!
- Но в римските манастири се забранява да влизат мъже - каза Лоренцо и внимателно погледна маркизата.
- Затова и ще отида там, Лоренцо. Срещаме се за последен път. Решението ми е окончателно.
- Като всяко женско решение, впрочем, да не се кара-ме. Верона е място, където не бива да отиват истинските патриоти. Там се подготвят странни неща - отбеляза уж между другото той.
- Да, чувах за това - отвърна Беатрис, като се стараеше да не издава любопитството си, - говори се, че нашите сънародници са замислили нещо специално. Надявам се да не е истина?
Тя изрече последните думи съвсем равнодушно, сякаш подобна тема въобще не я интересуваше. Лоренцо, забранил предпазливостта си, се огледа наоколо да види дали някой не ги подслушва и се наведе над ухото й:
- Не, това е истина. Ако всичко мине както трябва, скоро във Верона няма да остане нито един французин. Разчитаме на това. Общонародно въстание против потисниците - най-напред във Верона, после във всички градове на континента. Тогава ще имаме време да организираме своя войска. Казал съм това в Сената - то е мой план.
- В такъв случай, Лоренцо - каза Беатрис още по- пламенно, - вие сте по-глупав, отколкото си мислех.
Той ядно я погледна, тъй като за пръв път в живота си тя му казваше истината в очите. Тази жена се беше осмелила да се съмнява в неговия ум! Той се готвеше да й отговори без всякакви задръжки, но в този момент към тях се приближи Вилтар, който отдавна ги наблюдаваше.
- Приготвили са ви закуска в лагера, синьор - каза той на Лоренцо. - Съветвам ви да не се бавите и да похапнете малко.
- Отивам - гордо отвърна Лоренцо и още веднъж измери с презрителен поглед маркизата. После мълчаливо последва спътника си Пезаро. Когато си отиде, Вилтар отново заговори Беатрис за нейното отиване във Верона.
- Утре сутринта заминават драгуните - каза той, - наредих да приготвят за вас два коня. Вашият слуга Джовани ще ви следва с багажа.
- В такъв случай не вземате под внимание отказа ми да отида във Верона?
- Никога не съм мислил, че този отказ е сериозен, маркизо.
- Но аз съм решила твърдо да настоявам на своето!
- Извинете, но това е отличителна черта на женския характер. Вчера тук беше друга жена, която отказваше да отиде във Верона, а днес тя вероятно вече е там.
- Мислите ли, че примерът на друга жена може до такава степен да ми въздейства?
- Не зная. Предоставям ви сама да съдите за това. Бианка Пезаро, струва ми се, отдавна се познава и дружи с Гастон, маркизо.
Беатрис внезапно се обърна, той усети, че лицето й пребледнява.
- Сигурен ли сте в това, което казвате? - попита тя.
- Маркизо, сама ще се уверите. Стига само да отидете във Верона.
- Да, да - отвърна нервно тя. - Но решението ми да не отида си остава неизменно.
Вилтар не можа да скрие тържествуващата си усмивка.
- Драгуните заминават утре сутринта - отвърна той, - ще наредя за днес да ви приготвят стая във фермата.

V
По същото време, когато Вилтар съвсем се беше успокоил, че Беатрис ще замине за Верона, Гастон беше вече пристигнал в този град.
Там той завари един народ, който бе доведен до крайност и бе готов да започне открита съпротива. Френската армия, опиянена от успехите си и свикнала да властва, бе извършила много враждебни действия. А наместникът Валанд само търсеше някакъв предлог, за да свали напълно маската си и да предяви исканията на господаря си, генерал Бонапарт. Верона преживяваше дни на пълно унижение, следите от упадъка и разрухата й се виждаха навсякъде.
Гастон беше пристигнал с драгуните си по обяд. Съвсем не му беше ясно какво трябва да прави. Бонапарт му бе казал:
- Ще защитавате моите интереси, аз ще подкрепя авторитета ви. Запазете доколкото е възможно мирните отношения между французи и италианци. Това сега ни е много необходимо.
След като го изслуша, Гастон доверчиво се отправи към Верона, но сега, минал-неминал десетина крачки от пратите на „Свети Георги“, видя истината, разбра, че е дошъл твърде късно, за да може да помогне на Франция или на Верона.
Обедното слънце беше в зенита и немилостиво напичаше покривите на великолепните църкви. Гастон се учуди, че по улиците срещаше само френски войници. По кафенетата и ресторантите също се виждаха само французи. Навсякъде чуваше родния си език - в магазините, в църквите и дори по балконите над тесните криви улички. Френското знаме се вееше от прозорците на много къщи. Видя и сцени, в които френският език старателно се мъчеше да умилостиви италианските очички.
Но когато излезе на църковната улица, видя на един балкон притаена женска фигура, която протегна ръка и хвърли на улицата червена роза. Тя падна в нозете му. Макар че това видение беше мимолетно, Гастон позна това момиче и се изчерви, като си спомни при какви обстоятелства бе се срещнал с нея последния път.
- Това е Бианка, дъщерята на Пезаро - помисли си той, - но какво търси тя във Верона?
Гастон не вдигна розата й, конете на драгуните я стъпкаха. Бе му неприятно, че отчасти самият той е виновен Бианка да смята, че има право да му хвърля червена роза. След като живя у Беатрис, той гледаше на жените по друг начин и чувстваше, че не би могъл да живее без маркизата.
Тази незначителна случка като че ли още повече го привърза към Беатрис, той скоро забрави за наивната закачка и отиде направо в замъка.
Като се промъкваше през цяла редица топове и гарнизони, самият той въоръжен като на война, най-подир се добра до Валанд и веднага му връчи документите.
- Ще ги прочета носле - каза приветливо наместникът.
Той бе кокалест, некрасив човек, с голяма глава и също такива очи и зъби.
- Трябва малко да се пооправите, а след това можем да похапнем зад стените на неголямата крепост. Май се учудвате, че ни виждате така въоръжени, но впоследствие ще го разберете. От душа ви поздравявам, графе, още повече че се явявате с такава препоръка.
Гастон премълча, не му каза, че неговото наместничество щеше да продължи само няколко часа, ако бе решил, че тази препоръка е неособено добра.
Той се прибра в стаята си, бързо се преоблече и се нърна в градината на крепостта, където трябваше да закусят. Това бе прелестно кътче, защитено от живописна стена, покрита с бръшлян и дива папрат. Зад тях се извисяваха кулите на древен замък, превърнат в крепост, а пред тях, далеч в ниското, лежеше Верона. Тя проблясваше на слънцето, сякаш червеникавите й покриви бяха покрити с кристали. Храмът, огромният амфитеатър, степите, камбанариите, сънната тиха река, която носеше водите си край маслинови градини - всичко това, взето чаедно, представляваше такава мирна и прелестна картина, че умореният пътник с удоволствие би се съгласил да си почине тук, решил, че за себе си е намерил най-после Елдорадо.
Гастон не беше хапвал почти нищо откакто се бе разделил с Беатрис. Затова с голямо удоволствие се зае със закуската и едва когато бе изпил достатъчно от чудесното бяло вино, попита Валанд какво всъщност става в града.
Наместникът, човек груб и невъзпитан, се мъчеше да подкрепи неубедителните си думи и оправданията си с различни клетви и удари на тежкия си юмрук по масата.
- Гарнизонът е въоръжен, защото сега се води война - каза той. - Те ме заплашват и аз ги заплашвам. Гаравета и Емили, главатарите на веронското простолюдие, са чам, в планината, и имат девет хиляди войници, а ние нямаме и стотина. Няма да ги чакам да ме нападнат, я! Вземам мерки! Ако седя и чакам, генералът едва ли ще се зарадва. Зареждам топовете си, за да съм готов. Вие на мое място бихте направили същото, графе.
Гастон му отговори много търпеливо:
- Твърде е възможно, ако бях сигурен, че ще победя. Вие казвате, че Емили е в планините с девет хиляди души. Ако е така, той може да дойде да поразгледа топовете ви. Едва ли човек ще ви повярва, че желаете да запазите мира, когато опирате пистолет в главата му. Според мен, трябва да поугасите пламенността си и да я пазите за друго време, когато може би ще ви потрябва. Аз ще започна с това, че ще поканя на преговори Емили и Гаравета. Тогава ще ни стане ясно какво можем да очакваме от тях. Ако те искат война, ние, разбира се, няма да им я откажем, но засега сме в примирие с тях и примирието трябва да се спазва.
Валанд се засмя при мисълта, че някой може да сключи примирие с него, изпи чаша вино и погледна невзрачния си сребърен часовник, който висеше на медна верижка.
- Графе, ще ви покажа как спазвам примирието с тези дяволи. Сега е един часа и те искат да помислим, че всички спят, но аз ще ги събудя и вие ще видите какво ще стане. После можете колкото си искате да преговаряте с тях, само, моля ви, вземете със себе си ескадрон драгуни. Но почакайте малко, ето ги и знаменитите маслинови клонки.
Той извика един от часовите, а войникът побърза да предаде заповедта му на артилеристите. Минаха няколко минути. Гастон дори не подозираше какво щеше да се случи сега. Проехтя топовен изстрел, гюллето профуча над целия град и удари покрива на стара бяла къща, която бе на петдесетина ярда от църквата „Свети Атанас“. Когато димът се разсея, разрушенията - съборената стена и направените на парчета греди - показваха  колко точно са стреляли от замъка по мирния град. Част от къщата беше се срутила на улицата, другата й част, оголена след падането на покрива, се очертаваше грубо върху синия фон на небето. Виждаха се и мебелите но горните етажи. Минувачите чуваха отдалеч виковете на тези нещастници, които бяха затиснати от развалините. Други, които бяха по-близо, видяха жена с бебе в ръцете си. Тя се молеше да я свалят от високия етаж, тъй като стълбището беше разрушено.
Граф Гастон ядосано скочи от стола си. Той просто не можеше да говори, такова беше удивлението му при вида на тази картина.
Още преди ехото на топовния гърмеж да потъне в планините, от къщите наизСкачаха хора. Някои побягнаха, изплашени и тревожни, други понесоха оръжие - мускети, саби и кинжали. Всички се стичаха към амфитеатъра в центъра на Верона като към място, предварително определено за събиране.
Камбаните на църквите забиха силно, целият град потъна в невъобразим тътнеж.
- За Бога, какво значи всичко това? Кажете истината!
- Появата на толкова въоръжени хора едновременно беше поразила Гастон, той гледаше възмутено Валанд и без сам да съзнава, му крещеше. - Сега за всичко отговарям аз, а не вие! Скоро ще се убедите в това!
В очите на Гастон гореше решителен пламък и наместникът малко се смути.
- Веднъж на ден им напомням, че още съм тук - каза той, оправдавайки се, - това е предупреждението ми към негодниците, наводнили Верона. Не минава нощ, без някой от тези проклети италианци да заколи поне един французин. Искам да им дам да разберат какво ги чака. Кълна.ви се, ще изгоря къщите им до една, ако не се поучат от този урок. Ако вашият дълг ви принуждава да действате другояче, правете каквото щете. Но докато за града отговарям аз, ще продължавам както съм започнал и вие можете да предадете на Бонапарт, че не сте съгласен с мен. Що се отнася до тази измет...
- Те са наши съюзници във Верона, не го забравяйте.
- Наричайте ги, както си щете, от това те няма да се променят и мускетите ще си останат в ръцете им. Казвам ви, те са като кучета и с тях трябва така и да се постъпва, а пък ако не ви харесва...
- Не само не ми харесва, а веднага ще прекратя тази бъркотия. Вие можете, ако искате, да ми помогнете.
- Само ми кажете как! С удоволствие ще ви помогна, ако мога.
- Идете в храма и поискайте прошка за това варварст-во пред цяла Верона.
- Ще го направя, само ако ме принудите със сила.
- Тогава се налага да предам на генерал Бонапарт, че вие не сте съгласен да изпълнявате заповедите му.
- Можете да му кажете, че съм обикновен войник и съм готов да разстрелям всички тези негодници, но не и да им се извинявам.
Повече уговорки не бяха нужни. Валанд твърдо отстояваше своето и нищо на света не можеше да го разубеди. В себе си Гастон не можеше да го похвали, но отчасти го разбираше и оправдаваше действията му.
- Е, добре - каза той, - не искам да унижавам никого, Валанд, но ми се струва, че вие не вършите както трябва работата си. Щом не желаете да се извините, аз ще се извиня. Преди всичко трябва да бъдем справедливи и да постъпваме честно. Сега ще отида в града, за да се срещна с жителите на Верона.
- Отидете ли, няма да се върнете жив - отвърна му Валанд.
- Разчитам на вашата подкрепа, Валанд. Дайте ми ескадрон от ваши хусари и нищо повече не искам от вас. Това безумие не може да продължава, генералът не би го търпял.
- Е, що се отнася до това, генералът обикновено търпи всичко, което в края на краищата се оказва сполучливо.
- Може би, докажете ми успеха си и може би ще се съглася с вас. Ще ми дадете ли ескорт?
- Ей сега ще заповядам на хората да се приготвят. Жалко, че искате да се срещате с тях. Явно ще се наложи аз да си остана наместник, както досега.
- И ще бъдете. И ще успеете! Само бъдете малко по-благоразумен, Валанд.
Всеки бе останал на своето - единият, че Гастон няма да се върне жив, а другият - че постъпва правилно. Те и двамата слязоха долу при вратата на замъка, където ги чакаше ескадрон хусари. Без да се погрижи за личната си безопасност, Гастон застана начело на неголемия отряд и спокойно го поведе към амфитеатъра на Верона.
Когато стигна там, където се бяха събрали множество доброволци, той им заговори със звънкия си младежки глас, че много съжалява за станалото току-що и че Бонапарт обещава на веронци нова епоха, в която правосъдието и честността ще играят първостепенна роля. Те го слушаха учудени, беше им се сторил толкова смел, че никой не се реши да вдигне ръка срещу него.
Той много добре знаеше и това, че една невярна дума, един несполучлив жест ще му струват скъпо. Но Гастон, въпреки някои свои недостатъци и не винаги решителния си характер, обладаваше лъвска храброст.
Сега разговаряше с това множество като съдник и като приятел. Това отношение се хареса на народа, слушаха го с внимание.
Той цял живот щеше да си спомня кога е говорил пред пет хиляди веронци и е виждал десет хиляди очи, устремени към него. Тези хора бяха пощадили живота му, защото бе събудил тяхното любопитство.
Стройната фигура върху прекрасен черен кон, въоръжените хусари около него, възбудения град, огромната тълпа, която улавяше всяка дума - всичко това не можеше да се забрави.
Всеки човек от това множество можеше спокойно да го застреля без риск за себе си и все пак не бе докоснат нито един спусък.
Но ако си въобразяваше, че хората пред него са наплашени от появата му, лъжеше'се.
Начело на тълпата стоеше среден на ръст русоляв човек. Той сякаш претегляше всяка дума на Гастон и одобряваше всичко, което каза той за правосъдието и примирието. Накрая извика:
- Да живее Франция!
Но веднага се усети, разбра, че е проявил голяма нетактичност, която би могла да му струва живота, и се опита да се скрие в тълпата, но вече бе твърде късно. Падна прободен от нечий кинжал, преди да може дори да охне или да помоли за пощада.
След тази случка настана пълна и дълбока тишина. Обикновено така става след всяка трагедия. Очите на тълпата отново се устремиха към Гастон, всички искаха да чуят какво ще каже,той. Дали нямаше да го постигне същата участ? Дали няма да изрази гняв и презрение заради напразно пролятата кръв? Всички чакаха със затаен дъх неговата реакция.
Но студеното, безучастно лице на младия човек ги хвърли в недоумение. „Този човек е с каменно сърце“, си мислеха те. Думите му отново се лееха като поток, той отново говореше за надеждите, които франция възлага на италианците, за французите и италианците, които трябва да спасят Верона. И тълпата можеше да му отговори само с: „Да!“, защото в нея се беше събудила обичта към справедливостта и свободата.
Хората започнаха да хвърлят шапките си във въздуха и да викат: „Верона! Верона!“ Бяха забравили, че имат в ръцете си оръжие.
Но още не беше казана последната дума. Граф Дьо Жоаез вдигна ръка, за да накара да го слушат.
- Граждани - извика той, - правосъдието и награжда-ва, и наказва. Ако искаме да заживеем като братя, не бива да проливаме братска кръв. Говоря ви като мъж на мъже и вие трябва да се съгласите с мен според желанието и волята си. Престъплението, извършено пред очите ни, не може да остане безнаказано. Тези, които убиха невинния човек, трябва да отговарят пред съда. В името на Верона ги арестувам, предайте ми ги веднага, за да възтържествува правосъдието.
Той обърна коня си и показа с пръст двамата негодници, които бяха убили човека, извикал: „Да живее Франция!“. Това стана толкова бързо, че преди тълпата да се огледа, хусарите вече водеха тези хора. Никой не се застъпи за тях и по заповед ескадронът в строен ред се отдалечи от площада.
Тълпата, която най-сетне бе дошла на себе си, нададе страшен вик и се втурна след хусарите, за да освободи пленниците. Някои започнаха да стрелят по войниците, заблудените куршуми попадаха в други бягащи и пътят се осея с трупове. Хусарите също претърпяха загуби, много от тях се поклащаха на седлата и после рухваха безжизнени.
Около храма, където Гастон се готвеше отново да говори, бе станал невиждан побой. Всеки нападаше другия,, без да обръща внимание върху кого налита, носеха се викове и охкания, камбаните продължаваха тревожно да бият и отвсякъде прииждаха нови хора. Сега те искаха да обкръжат смелия младеж.
Гастон бе вече съгласен с Валанд, прав беше наместникът, графът едва ли щеше да се върне в замъка „Свети Феликс“.
- Какво ще правим, приятелю? - попита той стария сержант Дженси, който се оказа до него.
Сержантът поклати побелялата си глава.
- Би трябвало да изгорим този проклет град - каза той, - в хубава бъркотия попаднахме, няма що!
- Да, да, думите няма да помогнат. Но все пак дали да отбием нападението им, или да се оттеглим? Вие сте възрастен и опитен човек, Дженси, кажете ми кое ще бъде по-добре?
- Според мен, по-добре е да се бием. Ако трябва да се умира,поне да не бъде напразно, поне да пратим на оня свят няколко проклети италианци.
Гастон го изслуша учудено. Тръбачът даде сигнал за атака. Те бяха на улица, изпълнена със старинни балкони, които закриваха небето над главите им. От прозорците ги гледаха тъмни очи. Над тях беше невидимото небе, около тях - адът.
След изсвирването на рога ескадронът се обърна, всички бяха по конете с оръжие в ръка, готови при първата заповед да се втурнат напред и да се врежат в гъстите редици на разярените си врагове.
Рогът изсвири още веднъж. После шумът и тропотът заглушиха уличните викове, жените припадаха по прозорците, децата пищяха, като че бе настъпил денят на Страшния съд, като че идваше краят на света.
Тълпата се биеше опиянена, като се хвърляше направо срещу войнишките щикове. Мръсните улични локви скоро почервеняха от кръв. Сините хусарски мундири висяха на парцали, смелчаците скачаха направо върху конете и смъкваха хусарите върху цялото море от малки остри ками. Трудно можеше да се предвиди кой ще победи. Гастон разбра безумието на постъпката си едва когато я беше извършил. Трябваше да почака поне докато излязат на открито, сега тясната улица беше като клопка.
Собственият му живот висеше на косъм, макар че Дженси и още дузина войници го пазеха с телата си. Още отначало тълпа го сочеше с пръсТ и викаше: „Този човек!“
Куршумите свиреха край него като град, чувстваше, че е ранен, но не изпитваше никаква болка и когато върху него се стовари трупът на убит войник, не му оставаше нищо друго,освен спокойно да стои и да чака края си.
Почти безчувствен, той заедно с другите бе притиснат към къщата, до чиято врата отдавна се стремеше да стигне старият Дженси. Там би било възможно да се защитят, тъй като имаше достатъчно място за размахване на оръжията, а масивното дърво пазеше гърбовете им.
Гастон най-после дойде на себе си - и съвсем навреме, -защото можа да убие негодника, който се готвеше да забие ножа си в коня му. Но се появи друг. Накъдето и да се обърнеше, Гастон виждаше неприятели с враждебни, зловещи лица. Останал без сили от загубената кръв, той помисли, че умира, люшна се на седлото, хвана се за стария Дженси, а той го смъкна от коня и го завлече до вратата. Гастон падна безчувствен.

VI
В стаята, в камината гореше буен огън и червеникавият отблясък на пламъците пълзеше неравно и загадъчно по тавана, по изрисуваните и някога позлатени корнизи. Огромният креват скриваше единия прозорец, а отсреща, в другия прозорец, се виждаше отражение на светеща лампа. Вече се бе стъмнило.
Самата стая бе бедно обзаведена. Почти цялата лява стена бе закрита от огромна картина, чиито фигури Гастон не можеше да различи в тъмнината, другата стена пък беше съвсем гола, по нея нямаше никакви украшения освен огледало, при това кристално. Под огледалото имаше свещник. Няколко стола с високи облегала, инкрустирана маса и табуретки, пръснати из стаята в живописен безпорядък - това бе всичко. В стаята и навън бе тихо.
Граф Гастон отвори очи, но веднага ги затвори. Мисълта му още се губеше, смътно си спомняше как бе попаднал в този дом, макар че не беше съвсем наясно какво е станало преди това. Малко по малко съзнанието му се възвръщаше и той си припомни разговора с Валанд, отиването в амфитеатъра, бягството към храма, тясната уличка и обкръжилата го тълпа.
Да, той бе паднал и старият Дженси го спаси, вероятно рискувайки своя живот. Спомни как се смъкна от коня, как старият сержант го повлече нанякъде.
Сега вече видя така ясно цялата картина, че ако бе художник, щеше да нарисува по памет всички лица, които го бяха заобиколили в онзи момент.
Но тази къща? Къде ли бе попаднал? Нищо не знаеше за това. Кой го бе пренесъл тук, защо не бе усетил нищо? Той прокара ръка по тялото си, за да разбере дали е ранен или не. Разбра, че рамото и ръката му са бинтовани, а острата болка напълно възвърна съзнанието му. Помъчи се да седне в леглото, но не му стигнаха сили.
- Моля ви, не мърдайте, графе, вие трябва да лежите неподвижно, сега ще ви запаля лампата.
Говореше жена и гласът му се стори познат, мек и мелодичен. Сигурно го бе чувал във Венеция.
Но не можеше да види жената и докато се мъчеше да отгатне коя може да е тя, очите му оглеждаха цялата стая и едва тогава забеляза, че на кушетката до камината седеше странен старец с продълговато слабо лице и с кадифена шапчица, а брадата му бе бяла и много дълга. Старецът бе сложил между краката си дървена масичка, върху която бяха подредени някакви предмети. Отблизо се виждаше, че те бяха звезден глобус, квадрант и пясъчен часовник. Той ги вземаше с тънките си пръсти и след това внимателно ги поставяше отново на масичката. Когато Гастон го заговори, той обърна умното си съсредоточено лице, но не каза нищо, а извади от джоба си малък кристален флакон и го погледна на светлината, сякаш съдържаше някакъв целебен елексир. Лицето на стареца се стори много интересно на Гастон, той следеше всяка промяна по него, за да отгатне какво мисли, и все още се занимаваше с това, когато в стаята внесоха' светлина и с това веднага се разкри тайната на местонахождението му.
Бианка, дъщерята на Пезаро, тъй като това бе тя, постави свещите на масичката до кревата му и се наведе толкова близо до Гастон, че нейните черни къдрици почти докоснаха страните му.
Тя се мъчеше да изглежда колко се може по-спокойна и прокара хладната си длан по челото му, после покри болния с плътно одеяло и каза на стария доктор, тъй като й бе забранено да разговаря с Гастон:
- Той вече няма температура, Филипи, твоите лекарства не са ни необходими повече.
Старецът поклати глава и се приближи до леглото. Каза й, че този чужденец ще умре, и той чака смъртта му.
- Пак ще вдигне температура още преди изгрев-слънце. - продължи той с вид на непогрешим папа, - има симптоми, които не бива да се пренебрегват, температурата ще се покачи.
- Според мен тези симптоми показват, че се поправя - прошепна Бианка, - по-тихо, май че отново заспа.
Филипи протегна дългата си костелива ръка, за да провери пулса на Гастон.
- Ако няма температура, значи няма да има и криза, а без кризата, синьорина, не може да се оздравее. Аз не мога да се излъжа. Погребал съм петдесетина души, които имаха по-голям шанс от този човек. Но ще направим хороскоп и тогава самото небе ще ни ръководи. А сега съм само безпомощен слуга на сляпата съдба.
Успокоен от това, той се върна при камината и отново се зае с хороскопа си. Гастон бе чул всяка дума от този многообещаващ диалог. Той отвори очи и погледна мургавото лице на Бианка. Тя също го гледаше с голямо внимание, което не бе в състояние да скрие.
- Синьорина - каза спокойно Гастон, - ако ми помог-нете, мисля, че ще мога да се повдигна.
Тя поклати отрицателно глава, но пръстите й неволно стиснаха ръката, която й подаде, и все пак му помогна да се надигне както беше пожелал.
- Това е строго забранено - каза тя, а след това се обърна към стареца и добави:- Филипи, нали и вие не сте съгласен графът да става?
- Ако иска да се надява, че ще остане жив, разбира се, настоявам да не се движи. Нека се въоръжи с търпение. Впрочем, нищо не мога да му обещая - завърши той замислено.
Гастон се чувстваше много слаб, главата му тежеше, виеше му се свят.
- Дайте ми глътка вино - каза той, - и на всички ще кажа, че сте най-добрият доктор във Верона.
Бианка бе много доволна, че я помоли за нещо, и този път не поиска мнението на филипи. Тя напълни бокала с вино и го поднесе към устните на болния. Той го изпи на един дъх, като я погледна с благодарност, и каза:
- Старият сержант Дженси ли ме пренесе в този дом? Доколкото си спомням...
- Не - прекъсна го Бианка тържествуващо, - тук не ви пренесе Дженси.
- Кой тогава? Значи не помня нищо, всичко се е обър-кало в главата ми.
Бианка помисли малко, после му разказа всичко както си беше.
- Когато тази сутрин излязохте от замъка, аз бях през цялото време с вас, но вие не ме виждахте. Чух как говорихте с народа в амфитеатъра и ми казаха, че ще минете покрай моята къща, за да отидете в храма. Аз побързах да се върна у дома и събрах слугите - може би още тогава съм имала предчувствие, че ще се наложи да ви помогна. След това дойдох при вас в опасния момент. Слугите ми вкараха коня на сержанта в двора, аз им заповядах да го направят, а самата аз гледах от прозореца. Това, естествено, вие не можехте да забележите.
Той я разбра и попита какво е станало с останалите, макар че предусещаше отговора.
- Какво стана с моите хора, синьорина?
Тя се обърна и каза:
- Сержант Дженси и трима войници се върнаха в крепостта.
- А другите?
- Те не се върнаха.
Предчувстваше, че са избити, и се отпусна на възглав-ницата с тежката въздишка на човек, сполетян от нещастие. До какво бяха довели разговорът му с Валанд, речта за правосъдието и братството в амфитеатъра и арестът на убийците? До нищо. След няколко часа Бонапарт ще научи цялата история. Той, Гастон дьо Жоаез, изпратен специално, за да осигури мира, изведнъж бе попаднал в улична битка и първия му опит да запази този мир, го бе скандализирал пред целия народ.
Френската кауза бе почти загубена, а веронците об- ратно -придобиха нова смелост от първата си, макар и малка победа.
Той самият, ранен и безпомощен, трябваше да лежи в къща, известна на всеки с омразата си към Франция. По- удивителна ситуация не можеше да се измисли. Не му оставаше нищо друго, освен да излезе от тази къща, и то веднага, и то на всяка цена!
- Щом Дженси се е върнал в крепостта, значи не е ранен.
- Ранен е съвсем леко, графе. Мислех, че ще се зарадвате, като научите, че се е върнал там.
Той помисли малко и каза:
- А наместникът Валанд изпращал ли е някого при мен?
- Да, той изпрати човек да съобщи, че не бива да предприемате нищо, преди да сте оздравели.
Гастон се усмихна тъжно.
- Той е много мил, а пък аз сега съм инвалид. Не ми остава нищо друго, освен да изпълня неговата заповед.
Бианка разбра мъката му и тъжно се усмихна при мисълта, че нейният дом ще бъде затвор за него.
- Може сега да сте инвалид - каза меко тя, - но затова пък сте жив!
Той бързо й отговори:
- Извинете, синьорина, не съм забравил колко съм ви задължен. Болният човек чувства дълбоко всичко, но не винаги съумява да се изрази правилно. Знам, че ви дължа живота си й никога няма да го забравя.
- Можете да ми се отблагодарите, като ме слушате. Позволете ми да се грижа за вас, не искам нищо повече.
Тя седна на леглото до краката му и не го изпускаше от очи. Не съумяваше да скрива страстта си към този човек. Тя личеше в разширените зеници на черните й очи, в трепета на устните и ръцете й. Ако той сега я погледнеше в лицето, нямаше да се сдържи и щеше да го целуне. Но сърцето на Гастон сякаш се бе вкаменило от нейните думи... Той не би се насилил да я погледне, дори ако от това зависеше животът му.
- Синьорина - каза той, като си помисли нещо, - трябва да се върна, това повелява честта ми.
- Вашата чест, графе?
- Да, моята чест, която е вечната преграда между нас.
- Но нима честта ви не допуска дори дружба между нас?
- Понякога има обстоятелства, които и това не ми позволяват. Помислете си само, че аз съм враг на вашия народ.
Тя се засмя презрително, наведе се към него и прошепна:
- Нима заради това бих престанала да ви бъда прия-телка? Дайте ми възможност, изпитайте ме, може дори да ви бъда полезна по някакъв начин.
- Не, ще бъде неблагородно от моя страна, ако се възползвам от това.
- Неблагородно? Нима жената, която е готова да пожертва живота си за любимия човек, мисли кое е благородно и кое не?
- В такъв случай мъжът трябва да помисли вместо нея. Тази нощ аз трябва да си отида, синьорина.
- Чуйте ме - каза тя като играч, заложил на карта последните си пари и желаещ на всяка цена да спечели. - Съвсем не ме е грижа за Италия, щом тя не може да ме направи щастлива. Все ми е едно - краят ще бъде един и същ. Бонапарт ще дойде тук, а на италианците ще им се наложи да си отидат. Аз бих могла да му помогна да постигне целта си, тъй като зная тайни, които ще спасят живота на хиляди хора и ще помогнат както на Италия, така и на франция. Защо да мълча? Защо не ме изслушате? Нима никак не сте загрижен за живота на сънародниците си? Не мога да повярвам. Вие, като всички останали мъже, жадувате за слава и известност. Вие искате да унизите Валанд и аз бих ви дала възможност да го направите. Обещавам ви да направя всичко това, но само при едно условие - вие да не излизате от тук. Не моля за любовта ви, ще бъда ваша слугиня,ваша сестра. Бог вижда, че това е най-доброто, което мога да направя. Може би все някога ще ме разберете и ще ми благодарите. Трябва да се надявам, единствено това ми остава в живота.
Тя се изчерви и закри лицето си с ръце при мисълта, че му е казала твърде много. Гастон в продължение на няколко минути изпитваше страшно изкушение - поласкано бе мъжкото му самолюбие и у него се бе събудило страстното властолюбиво чувство. Само една любовна дума към това прелестно момиче щеше да му даде всичко онова, което търсеше във Верона - власт, почести, могъщество. Той не се съмняваше, че тя ще удържи на думата си и ще му издаде тайните, които напълно биха унищожили Валанд и биха осигурили властта на Франция във Верона. Всичко това мина през ума му за няколко минути, но той само въздъхна тежко и каза:
- Синьорина, дори да ми обещаете цяло царство, пак не бих ви послушал.
Бианка стана, погледна го с дълбокия поглед на прек-расните си черни очи и каза без никакъв гняв:
- И въпреки това аз ще живея с надежда. Вие не можете да си отидете оттук без мое разрешение, вие сте мой затворник, графе, и времето ще ви накара да се примирите с това.
Тя излезе от стаята и го остави насаме с тревожните мисли, които възбуди у него. Старият доктор, като видя, че е излязла от стаята, тихо стана от мястото си и с безшумнц стъпки се приближи до леглото на ранения, наведе се над него и му прошепна една чуто:
- Температурата ви ще се повиши, сине мой, но аз мога да я сваля. Цената на труда ми е хиляда дуката. Тихо, не искам никой да ни чуе.
Гастон наведе глава, но не пророни нито дума. Беше много уморен и отново заспа тежък, непробуден сън.
Чак на другата сутрин от съня го изтръгна звукът на тръби и барабани, които гърмяха под прозорците му. Той не знаеше, че тези тръби възвестяваха идването във Верона на Беатрис дьо Сан Реми заедно с драгуните на генерал Моро и съпровождащият ги Вилтар, който веднага я заведе в къщата, определена за нея от Наполеон Бонапарт.

VII
Маркиза Дьо Сан Реми се настани в Бернезкия дворец - чудесна сграда, която се намираше близо до църквата „Свети Атанас“. В нея бяха живели много личности, прославили Верона.
Вилтар се появи при нея на третия ден след пристигането им. Още от самото начало нейното положение във Верона стана ясно: френските поданици се втурнаха към нея, но жителите на този град също я приеха с уважение, защото знаеха за ролята й в живота на Венеция. Дворецът й по цял ден кипеше от хора. Идваха кардинали, епископи, префекти, офицери от гарнизона, а също така и аристокрацията на Верона, останала все още в града и решила храбро да се съпротивлява срещу оскърбленията и враждебните действия на Бонапарт.
Тези хора, чули за възложената й мисия, идваха отвсякъде като овце, намерили най-после пастира си. Всеки искаше тя да му помогне и да накаже враговете му. Всеки от тях бе измислил хиляди начини за спасяването на Верона и се стремеше да я убеди, че тъкмо той е способен да го осъществи.
Беатрис изслушваше всеки еднакво любезно, но още не можеше да се ориентира във всички тези противоречиви молби. Бягството от Венеция, пътуването от Бово- лета, а може би и съзнанието за унизителното положение, в което се. намираше, сякаш бяха притъпили ума й.
Бе дошла уверена, че веднага ще види Гастон, че той ще я посрещне, но минаха три дни, без да получи никаква вест от него, да не говорим за поздравления. Беатрис бе учудена и уплашена от това. Струваше й се, че са й подали някаква въдица и сега й предстоеше сама да прозре същността на нещата, за де избегне заплашващата я опасност.
Тъкмо бе решила да действа, и точно в осем часа вечерта й доложиха, че се е появил Вилтар. А той бе дошъл да й съобщи, че нейният Гастон се намира по волята на съдбата в къщата на Бианка, дъщерята на Пезаро. Нито една новина до днес не беше доставяла на Вилтар такова удоволствие. Той бе в двореца заедно с Валанд и по пътя от крепостта до него те говориха само за тази животрептяща новина.
- Той полетя натам като стрела - разказваше Валанд, - не бях успял две думи да кажа, когато той вече беше изминал половината път до храма, а пък аз се молех на Бога да приеме душата му в рая и навярно така щеше да стане, ако не беше тази жена - в такива случаи винаги е замесена жена, - тя самата хвана коня му за поводите и никой не посмя да я докосне. Сега го е приютила у дома си на площад „Рено“ и аз се моля Богу да го пази.
Валанд говореше разпалено и откровено. Вилтар внимателно го изслуша, а след това отбеляза:
- Приятелят ми Гастон има много качества, но му липсва още едно - да може да чака. Този ангел Бианка заслужава нашата благодарност. Ако съумее да задържи пленника си, докато всичко приключи, аз самият бих се влюбил в нея. Ние сме Стари приятели с Гастон, ако годините въобще имат някакво значение за човешката дружба. Аз ще се погрижа за него, когато му дойде времето, а сега той не бива да посещава маркиза Дьо Сан Реми, поне засега - подчерта Вилтар.
Двамата се спогледаха и прекрасно се разбраха. Валанд вече беше чул историята на Беатрис и макар че не бе напълно посветен в плановете на Вилтар, отчасти се досещаше накъде бие той.
- Всички във Венеция бяха убедени, че двамата скоро ще застанат под венчилото - забеляза шеговито Валанд, - ако е така, ще ви се наложи да прибегнете до хитрости, за да ги разделите, Вилтар. Впрочем, вие си знаете какво правите.
- Много добре зная, приятелю. Готов съм да се обза-ложа с вас, че утре маркизата завинаги ще се откаже от него. Ще бъде много поучително да се види колко много неща зависят от жените. Ако имате неприятности с една, непременно трябва да се сприятелите с друга - и всичко ще бъде наред. Трябва да ви призная, че съдбата ми помогна. Тя знае какво прави, приятелю Валанд, помнете това!
- Без съмнение, без съмнение - отвърна Валанд, който познаваше единствено грубата сила. - Достатъчно е да насъскаш една жена срещу друга или още по-добре - да ги поставиш в една клетка.
- Винаги съм се придържал към това правило, Ва- ланд.Доверявай им се дотолкова, доколкото можеш да ги контролираш, и винаги дръж юздите им.
- Предстоят ви много събития, Вилтар, и, според мен, колкото по-малко в тях са намесени жени, толкова по-добре.
- Напълно съм съгласен с вас, Валанд, когато им дойде времето, на сцената ще излязат и мъжете, нека жените сеят, а аз ще жъна плодовете на техните усилия.
- Внимавайте да не ви посеят нещо такова, което няма да поискате да ожънете.
- За нас главното сега, Валанд, е да накараме този народ да въстане. Това ще принуди Бонапарт да ни изпрати дивизия. Времето на приказките мина, трябва да се действа. Знам, че на някои от моите съотечественици ще се наложи да положат костите си във Верона, но какво да се прави, налага се да се примирим с това. Вие, аз и моите приятели в този случай ще останем само зрители, ще оплакваме загиналите и ще молим небето и Бонапарт да отмъстят за тях. В очите на Европа ще останем извън всяко подозрение, а междувременно ще падне и Венеция. Разбирате ли, Валанд, колко може да ни помогне маркиза Дьо Сан Реми? Изпратена е тук, за да завърже приятелство с французите. Защо? Защото е влюбена в един от тях. Аз ще превърна тази любов в ревност и знаете ли какво ще стане? Навярно вие познавате жените доста- тъчно, за да си представите последствията от моите действия.
Той тихо се разсмя, защото бяха стигнали вече до вратата на маркизата. Валанд възторжено го тупна по ръката и каза:
- Сигурно у вас се е вселил някакъв демон.
Вилтар бе често сравняван с нечистата сила, така че този комплимент не му направи голямо впечатление. Той отметна плаща си назад, вдигна гордо глава и тръгна след Валанд нагоре по стълбите. Навън вече се бе стъмнило, но дворецът светеше ярко с великолепните си кристални канделабри. Лакеите в сиви ливреи и лимоне- ножълти панталони сновяха навсякъде. Те не бяха по- малко от гостите. Великолепните мраморни стълби гъмжаха от различни мундири, сред които изпъкваха и много светли дамски облекла. В тази тълпа, изкачваща се по стълбището, звучаха най-различни наречия, но преобладаващият език бе френският и говорещите на него се чувстваха по-уверени и по-свободни от италианците, които не можеха нито за миг да забравят, че се намират сред неприятели.
Валанд, както винаги самоуверен и решителен, безцеремонно си пробиваше път в тази тълпа, като кимаше наляво и надясно твърде небрежно и високомерно. Той скоро се намери пред вратите на салона и отдалеч видя Беатрис. Тя приемаше гостите си като кралица, която най-после си е възвърнала царството.
- Това ли е тя? - прошепна той на Вилтар с видимо удивление. - Ами тя е направо красавица! Трябва да имате здраво въже, за да я задържите завързана - каза усмихнато той.
- Не - отвърна Вилтар също усмихнат, - ще съумея да я управлявам и със съвсем тъничка нишка.
Наистина Беатрис бе хубава както никога досега. Вътрешно уверена, че тази вечер най-после Гастон ще се появи, тя не бе пренебрегнала нито едно украшение, което можеше да я направи по-достолепна. Роклята й бе избродирана със злато и сребро върху прозрачна тъкан, брилянтите й бяха известни на целия свят, тъй като фамилията Порци ги бе притежавала много векове. Тя носеше още унгарски рубини, изумруди - емблемата на верността, брилянтена диадема от Индия, а сапфири ук-расяваха голите й ръце и хвърляха върху тях странни променливи, лъчисти отблясъци. Но венец на всичко беше „златната роза“. Тази фамилна скъпоценност беше единствена в света и принадлежеше на нейния род.
Маркизата стоеше сред огромния салон, чийто прекрасно изографисан таван бе скрит от абажури и хиляди свещи. Беатрис бе заобиколена от кардинали в пурпурни одежди и други духовни лица. Тук беше и Емили, началникът на нищожните италиански войски, и Верита, който, независимо от напредналата си възраст, бе положил всички усилия, за да спаси Верона. На приема беше и Джон-Батист Валента, известен с ерудицията си.
Всички се бяха скупчили около нея, сякаш искаха да я предпазят от нашествието на словоохотливите и славолюбиви французи.
Французите сякаш се бяха наговорили - събираха се в десния ъгъл на залата, а италианците - в левия. Всеки от тях приказваше за най-обикновени, делнични неща, но всички си мислеха за истинското положение на нещата. Бяха уж съюзници, но се предпазваха един от друг.
Във Верона цареше мир, но всеки шепнешком се питаше: „А утре няма ли да се сражаваме?“ Единственият човек, който би могъл да обедини тези две общности, сега лежеше в дома на Бианка, дъщерята на Пезаро.
Беатрис видя Вилтар още когато той влезе в салона и му направи знак с ветрилото си. Той отиде при нея, представи й Валанд, а тя го запозна с кардинал Зено, с епископи и сановници. Известно време те поддържаха празен светски разговор. Но Беатрис и Вилтар чакаха с нетърпение мига, когато ще могат да си поговорят насаме. Най-после Беатрис улучи момента и попита полугласно:
- Къде е графът? Защо не е дошъл?
Вилтар очакваше този въпрос и отговори като човек, който с удоволствие би скрил истината:
- Скъпа маркизо, мислех, че вече знаете.
- Да зная ли? Какво трябва да зная?
- Искаше ми се да го научите от някой друг, маркизо, не забравяйте, че аз съм приятел на Гастон.
Прелестните й очи се разтвориха широко, сякаш тя се страхуваше от невидим, но страшен удар.
- Значи нещо се е случило с него! - извика тя.
- Да, както казвате, с него се случи нещо.
- Ранен ли е? Болен ли е?
- По-лошо, маркизо.
Тя вече бе готова за лошите новини, но последните думи на Вилтар съвсем я стреснаха и тя тежко се подпря на позлатения стол.
- Изразете се но-ясно. Какво може да бъде по-лошо от болестта?
- Непредпазливостта.
- Значи просто е постъпил невнимателно?
Кръвта отново нахлу в лицето на маркизата.
- Ако всяка несправедливост смятаме за престъпление - каза по-спокойно тя, - значи всички сме престъпници.
- Не мога да се съглася, маркизо, ние сме престъпни-ци, когато нашата небрежност може някому да причини вреда.
- Но какво е направил Гастон? Защо говорите толкова тайнствено?
- Иска ми се да ви пощадя. И без това съвсем скоро ще научите истината.
- Моля, не се грижете за мен. Няма повече какво да губя.
- Същото може да се каже и за нашия приятел Гастон, той също няма какво да губи.
- Какво искате да кажете?
- Той вече е загубил осемдесет хусари, убили са ги преди три дни вашите съотечественици, маркизо.
Настроението й се помрачи отново, тъй като разбра, че Гастон има неприятности.
- Толкова ли не можете да бъдете откровен с мен, макар че ви моля за това? - каза маркизата рязко.
Вилтар внимателно я докосна по ръката и каза шепнеш ком:
- Не исках да ви причинявам болка, но щом непременно искате...
- Казвайте веднага, дори и да е най-лошото.
Той повдигна рамене, погледна я и каза:
- Нашият приятел Гастон е луда глава. Въобразил си, че ще може да премахне предразсъдъците, които са се трупали с години, само с ескадрон хусари. От него би излязъл чудесен епископ, ако всичко това не бе свършило толкова скандално. Отишъл на пазара и започнал да проповядва като монах. С две думи историята е такава. Сметнал, че с един замах навсякъде ще въдвори мир и тишина, дружески отношения и братска любов. Тъй като народът не се съгласил веднага с него, опитал се да го уплаши, за да бъде разбран по-добре. Но за съжаление тази публика започнала да стреля с мускетите си, на някои дори хрумнало да покрият улицата с трупове, за да вразумят приятеля ни и той да се върне при нас. Гастон попаднал в клопка, хората му били избити, затова и сметките му излезли лоши. Нашият приятел щял да загине с другите, ако не го била съжалила една прекрасна жена. Интересно ми е да зная познавате ли я вие?
Беатрис му хвърли бърз поглед и отвърна спокойно:
- Кажете ми името й, за да мога да ви отговоря дали я познавам.
Той все още се мъчеше да не поглежда събеседницата си и не бързаше да произнесе това име.
- Струва ми се, че я познавате, тъй като вече сме говорили за нея. Това е Бианка, дъщерята на Пезаро.
- Много добре знаете, че я познавам. И какво друго?
- Друго? Нищо друго, маркизо. Гастон не може да дойде при вас тази вечер, защото е в нейната къща.
Вилтар произнесе тези думи с престорено безразличие и като че ли между другото. Не се решаваше да погледне Беатрис, но когато вдигна очи към нея, видя, че тя се усмихва и разговаря за нещо с кардинала.
- Мисля, че вечерята е готова - каза след това на заобикалящите я, - моля ви, към масата, господа.
Музикантите в галерията засвириха някакъв унгарски марш. Вратите, водещи от салона към трапезарията, бяха широко разтворени. Присъстващите тръгнаха, водени от кардинала. Пред него лакеи носеха свещници, а Беатрис, хванала Вилтар подръка, го следваше.

VIII
Гастон не знаеше нищо за пристигането на Беатрис във Верона. Всички в къщата, която го беше приютила, криеха от него тази новина. Раната му беше тежка, бе загубил и много кръв, но благодарение на младостта си и на грижите на Бианка той бързо оздравяваше. Оправяше се, с всеки изминат ден все повече се привързваше към Бианка и с нетърпение очакваше нейното появяване. Макар че тя не бе казала нито дума повече за любовта си, чувството й се прокрадваше във, всяко движение, във всеки поглед, той виждаше това и, разбира се, не можеше да не й бъде благодарен.
Що се отнасяше до стария Филипи, той си седеше до камината и ставаше от време на време, за да каже какво би направил, ако Гастон вдигне пак температура. Говореше с нравоучителни сентенции. Странното предложение, което първия ден бе направил на Гастон, не се повтори. Седеше мълчаливо в ъгъла си и приготвяше разни лекарства, които, естествено, никой не вземаше.
Дните минаваха много бавно за Гастон и твърде бързо за влюбеното момиче. През първата седмица на принудителния си плен графът спеше малко и в нощните часове си спомняше времето, прекарано във Венеция. Спомняше си как се срещна за първи път в храма с Беатрис, как се възхити на красотата й и колко се стъписа от нейната начетеност и необикновения й интелект. Тогава още не я обичаше, сега го съзнаваше съвсем ясно, но тя го научи да обича и той чувстваше, че наистина вече не може да живее без нея. В къщата на Бианка, естествено, не се осмеляваше да попита дали Беатрис е пристигнала във Верона, но с течение на времето все повече се безпокоеше за нея и заедно с възстановяването на силите зрееше и решението му да избяга от тук.
Бианка чудесно разбираше това и се мъчеше да го обкръжи с още по-голяма нежност и грижовност, за да облекчи страданията му. Стаята на болния бе пълна с рози във великолепни вази, на масичката до него лежаха любимите му плодове и цветя.
Отвореният прозорец, до който бяха преместили леглото му, бе с изглед към тясна тъмна уличка и той можеше с часове да наблюдава минувачите - италиански граждани и френски войници. Далеч зад червените покриви се виждаха планини и долини с красиви дървета, потънали в зеленина. Гастон стоеше цели часове на този прозорец, дори когато Бианка му четеше предания за средновековна Италия. Но той особено много не се заслушваше в това, което тя четеше, а мисълта му блуждаеше в собственото му минало. Спомняше си неуспеха, позора и се мъчеше да си представи как ще живее по-нататък. Може би ще трябва да си подаде оставката. Чувстваше, че Бонапарт вече е загубил доверие в него - такъв човек не прощава неуспехите. И затова вероятно щеше да му се наложи да се прости с военната служба и да замине за франция опозорен и посрамен. И той неволно се питаше дали Беатрис ще се съгласи да сподели неговото печално бъдеше.
Вярваше, че тя ще се съгласи, но се ужасяваше от мисълта, че ще трябва да й разказва за своето падение. Всичко щеше. да бъде другояче, ако съдбата бе по-благосклонна към него.
Този ден четяха „Дон Кихот“, тъй като библиотеката, с която разполагаха, не бе много богата. Бианка, кротка и покорна, отхвърлила от белоснежното чело смолисто- черните си коси, седеше в нозете му, опряла глава в таблата на леглото. Старият филипи тихо дремеше на своята кушетка, огряна от топлите слънчеви лъчи.
Неясният шум на далечни гласове от улицата, долитащата от кафенето насреща музика и тихият прекрасен ден навяваха на момичето и слушателя и някакво миролюбиво, носталгично настроение. Тя четеше разказа за Базилиус, който се оженил за Квинтерия, „за да спаси душата си“, и увлечена от сюжета, влагаше в четенето много патос до момента, когато измамата се разкриваше и горкият болен биваше изцелен от силата на любовта. Като прочете този момент, Бианка спря и забеляза, че Гастон не я слуша.
- Защо да ви чета, графе, след като не ме слушате? - каза тя.
Гастон се опомни и сконфузено отвърна:
- Защо мислите ,че не ви слушам, синьорина?
- Очите ви са затворени и вие вероятно не знаете дори за какво става дума.
- Извинете ме, но това е толкова глупава история... Как може човек да бъде толкова наивен, та да си въобразява, че любовта може да има връзка със спасението на душата?
- А нима не е така? - попита бързо Бианка. - Нима в любовта няма саможертва?
- Няма, синьорина. Ние се стремим само да си доста-вим удоволствие, като напълно пренебрегваме последствията, които в повечето случаи са източникът на нещастията ни. Саможертвата не бива никога да се бърка с любовта. Любов, която иска жертви, вече не е любов. Дружбата - това е друго нещо. Жертвите, принесени в името на дружбата, са свещени и в този момент аз най- добре чувствам това.
Бианка помисли малко, като гледаше Гастон право в очите, после каза:
- Вече съм ви забранила да ми благодарите за каквото и да е. Знаете, че присъствието ви у дома ме прави щастлива. Защо ме карате отново да казвам това? В нашия случай няма никакви жертви, принесени в името на дружбата. Аз не вярвам в никакви дружби, нито в други подобни глупости, гледам на нещата по друг начин. Вие сте дошъл при мен за помощ, понеже нямахте друг, изход, аз пък се грижа за вас, защото го желая. Това е обикновен договор и не се залъгвам, че е нещо друго. Вие няма да ме забравите дори след като напуснете дома ми, а пък аз искам само това. То ми е достатъчно. Знам, че така ще свърши всичко между нас, тъй като предчувствието ми подсказва - ние с вас никога повече няма да се срещнем. Чувствам, че може би ме очаква голямо нещастие, но не мога да направя нищо, за да го предотвратя. Вие ще се върнете във Франция, а аз навярно ще се омъжа за друг, неизбежно е, баща ми ще настоява и няма да се противя на желанието му. Така че за каква дружба може да става дума? Нима вярвате, че жените могат да имат приятели? Аз не вярвам, затова ме смятат за особена и вироглава. Ще се омъжа и ще прекарам живота си във Венеция или Рим. Така ще бъде най-добре и за двама ни.
В очите й блестяха сълзи, но гордостта й не позволяваше да се разплаче и Гастон, трогнат, не намираше думи за утешение и също мислеше, че така ще бъде най-добре и за двамата.
Той най-после разбра, че любовта на Бианка е наистина дълбока и безкористна и си даде дума при първа възможност да напусне къщата й. Така повеляваше честта му.
- Смятате, че баща ви ще се върне скоро? - попита я той, като нарочно подмени темата на разговора, за да избегне още по-заплетените обяснения. - Мислех, че ще го заваря тук при идването си от Боволета.
- Баща ми е във Венеция - отвърна Бианка с безразличие, - получих от него известие, че ще дойде утре или вдругиден. Позволете ми да бъда откровена, графе, не бих искала да се срещнете с баща ми, особено тук. Вие, разбира се, знаете защо, тъй като го познавате от Венеция.
- Разбирам ви напълно, синьорина, тъй като ми е известно, че баща ви не обича моите съотечественици. Много съжалявам, че по силата на служебните си задължения винаги трябва да действам против него. Но се надявам в бъдеще много неща да се променят. Все си мисля как да се отблагодаря на вас и вашия дом за доброто отношение към мен.
- Това ще стане, като предадете родината ми на Бона-парт - тъжно отговори Бианка, - нима си мислите, че баща ми Пезаро тогава ще приеме някаква благодарност от французин?
- Надявам се, че баща ви е достатъчно умен, за да не възлага задълженията на цял народ на един единствен човек. Ако за Венеция настъпят тежки дни, аз ще снася и него, и дома му заради дъщеря му.
- Този тежък ден вече настана - каза тя, - моят баща никога няма да се съгласи да бъде добре тогава, когато загива родината му. Не, графе, моля ви, не мислете за нас. Ние ще изпълним дълга си, а останалото ще предоставим на Бога.
Той не й възрази, защото у него отново се събудиха мъчителните мисли, по-тягостни от обяснението в любов.
Само преди седмица тя бе готова да му разкрие тайните на своите сънародници, готова бе да ги предаде, само и само да намери взаимност за своите чувства. Сега говореше за спасение на душата и за саможертва. Той най-подир разбра колко дълбоко бе чувството й, щом то я изкушаваше да предаде своите приятели за една негова дума.
Гастон реши колкото се може по-скоро да напусне този дом. Ако бе достатъчно силен, че да мине без чужда помощ, би си отишъл веднага, но всеки опит да стане от леглото го замайваше и чувстваше, че не може да върви сам. Оставаше му едно - да иска помощ от Валанд. Но гордостта му пречеше да направи тази крачка и бе толкова откровен, че го каза на филипи, когато Бианка бе вън от стаята.
- Докторе - каза той, - днес трябва да напусна тази къща.
Старецът стоеше до камината и грееше ръцете си и като чу думите на Гастон, по устните му пробяга неприятна усмивка. Той се обърна към него:
- Сине мой, помолете някой ангел да ви даде крилата си, тъй като знаете, че сам не сте в състояние да се движите.
- Не виждам нищо невъзможно - недоволно му отвърна Гастон. - Изпратете някого при Валанд да му каже, че искам да го видя.
Старият филипи се обърна отново към огъня, за да стопли ръцете си, и наведе още по-ниско побелялата си глава.
- Говорите като дете - каза той, - не знаете ли в чия къща се намирате?
- Аз съм в къщата на Пезаро, сенатора, но какво от това?
- Да, в къщата на Пезаро, чиито слуги познават така зле задълженията си, че веднага ще отворят вратите на французите, които ще дойдат за вас - иронично отговори старецът.
- Искате да кажете, че не мога да си отида, когато поискам? - извика Гастон сърдито.
Филипи утвърдително кимна с глава.
- Бианка би направила всичко за вас - каза бавно той,
- но освен верните на нея слуги има и други, верни на баща й. Питайте тях дали ще ви пуснат.
- Че какво ще спечелят, ако ме държат тук?
- Какво ще спечелят ли? Толкова ли сте скромен, та не се досещате - те са доволни, че са хванали най-умния човек във Верона, който няма да повтори грешката си.
- Така ли! - извика Гастон. - Значи те предпочитат моя приятел Валанд?
- Да, те предпочитат приятеля ви Валанд.
- Значи тогава действат по собствена инициатива?
- Не, те действат по заповед на нашия господар, който утре ще бъде при нас.
- Непременно ще се срещна с него - каза Гастон, - той постъпва много непредпазливо. Той разбра ли, че само ако съобща за себе си където трябва, и утре приятелите ми ще нахлуят в неговата къща. Достатъчно е да извикам през прозореца първия френски войник и какво, ще стане тогава? Дори дете би постъпило по-разумно.
Филипи сложи пръст на устните си и каза:
- Тихо! Казвате, че е достатъчно да извикате първия срещнат френски войник или да съобщите на Валанд къде се намирате, за да си отидете от тук. Но дали ще ви послушат? Не познавате добре хората, ако разчитате на това. Не, сине мой, трябва да намерим друг изход.
Сега той говореше на ухото на Гастон, шептеше му едва чуто:
- Дайте ми чек за хиляда дуката и аз тази нощ ще ви освободя. Не чакайте да се върне Пезаро. Неговото завръщане ще ви струва живота.
Без ни най-малко колебание Гастон извика:
- Ще ви дам чека, когато пожелаете.
През този ден той спа добре благодарение на лекарството, което му бе дал Филипи. Когато се събуди, почувства, че силите му са се възвърнали и че това се дължи преди всичко на лекарствата, приготвени от този доктор. Не му се виеше свят и сам, без чужда помощ, седна на леглото, а след това дори стана от него.
Но тъмнината в стаята не му позволи веднага да изпробва силите си и макар че сърцето му биеше силно при мисълта за скорошното освобождаване, не се реши да предприеме каквото и да било. А и след ставането му явно бе настъпила някаква реакция в организма и той отново легна уморен, като размишляваше дали филипи ще изпълни обещанието си.
Гастон се събуди посред нощ, отвори прозореца, за да погледне на улицата и да разбере, ако може, колко е часът. Над него небето бе безоблачно, по улицата се мяркаха редки минувачи, които явно се бяха заседели по кафенетата. Чуваха се стъпките на патрулите, както и далечен женски глас и звук на арфа.
Гастон отново си спомни с какви надежди бе дошъл във Верона, как бе мечтал да помири французи и италианци. Но независимо от неуспеха си бе дълбоко уверен, че е още здрав и ще може да изпълни мечтата си. Боеше се само от едно - народът, потискан от жестокостите на Валанд, можеше да загуби търпение и да въстане. А бунтът щеше да бъде потушен с оръжие.
Но все пак му се струваше, че ако старецът удържи на обещанието си и му помогне да се измъкне от тази къща, ще може да уреди нещата без особени затруднения.
В къщата цареше тишина, камината кой знае защо тази нощ не бе запалена. Гастон си спомни думите на филипи, че е заплашен не от Бианка, а от слугите, фанатично предани на Пезаро, този най-зъл враг на Бонапарт.
„Напълно е възможно, мислеше си той, привържениците на Пезаро да се опитат да го задържат като заложник в тази къща, но какво щяха да постигнат с това? Можеха да го задържат тук още няколко дни. Бианка навярно първа би му помогнала да се спаси, ако са замислили нещо лошо. Като обмисляше всичко това, почувства, че отново му се спи. Затвори очи и спа около час. Когато се събуди, над него стоеше филипи. Гастон не можа да различи лицето му, но чу шепнещия му глас:
- Нито дума, графе, ако ви е мил животът. Пезаро се е върнал и е научил всичко. Слушайте ме, без да ме питате за нищо. Всяка минута е скъпа.
Гастон бързо се надигна в леглото и се огледа наоколо с още сънени очи. Лицето на доктора беше скрито зад плаща, който падаше почти до петите му. Той измъкна фенер и го сложи на масичката пред камината, така че се видяха предварително приготвените хартия, мастило и перо. Филипи не бе сам, прислужваше му някакъв младеж, облечен като заможен търговец. Гастон не бе виждал стареца така загрижен и деен. Беше смешно да се гледа как снове от ъгъл на ъгъл, как приготвя лекарствата, как се ослушва какво става в долните стаи. Сякаш бе някакво видение, сновящо в полумрака на стаята, а не жив човек.
Безпокойството му свидетелстваше, че ги дебне голяма опасност. Долу имаше много въоръжени хора и те бяха готови да се втурнат при тях при първия шум. Но явно филипи повече се страхуваше да не го чуе Бианка.
- Пийте - каза той на Гастон, като поднесе към устните му чаша с някаква течност, която бе погледнал на светлината на фенера, сякаш искаше да се увери, че е приготвена както трябва.
Графът изпи чашата и веднага почувства, че силите му се удвояват.
- Та вие направо сте вълшебник! - извика той. - Вие ми давате крила.
- Затова искам да ми платите - отвърна старецът. - Ето ви чека, когато го подпишете, ще се махнем от тук.
Гастон бързо стана от леглото и стъпи на пода. Виеше му се свят, светлината на фенера му се струваше доста мътна, но все пак има сили да прекоси стаята и да подпише чека.
- Ходя като клоун - каза той, като се смееше, - ето ви чека, докторе.
- След три дни ще го предявя в крепостта, там тогава ще има нов началник, нали така? Но да не губим време! Пиетро, помогни на графа да се облече - каза той на младежа, а след това пребледня и извика: - Какво е това?
Тримата се ослушаха - долу някой се движеше. Чуха как някой бавно и внимателно се качваше по стълбите. Тежките стъпки сякаш бяха приковали Филипи на място. Беше отдръпнал главата си назад, очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Той може ми броеше стъпките с треперещи устни. При всеки по-силен звук по челото му избиваше студена пот.
Човекът, който се качваше, изпусна нещо и тежкият предмет шумно се търкулна надолу по стълбата. Стъпките изчезнаха и наоколо всичко утихна.
- Това бяха стъпките на Пезаро - каза старецът, като наруши най-сетне мълчанието, - не бихме искали да ги чуем повторно. По-бързо се обличайте, графе. Пиетро, помогни на господина.
Понякога възбудата и тревогата утрояват силите. Гастон го изпита сега на себе си. Той забрави слабостта си, световъртежа и мислеше само за свободата. Движеше се бързо из стаята, съвсем забравил, че до преди малко лежеше неподвижно. Когато той се облече, Филипи отново скри фенера под плаща си, огледа се да не е забравил нещо и даде знак на спътниците си да го последват. Те тихо се заизкачваха по тясната стълба, която водеше към покрива на къщата. Стигнаха без всякакви пречки и поеха с пълни гърди чист въздух.
- Сега какво? - попита Гастон. Той все още не се доверяваше напълно на Филипи. - Заработихте много лесно дукатите си, старче, но аз ще ви призная за най-добрия лекар на света, когато ми дадете възможност да се добера до твърда земя.
Чувстваше се странно възбуден. Чистият въздух и звез-дното небе навярно бяха укрепили силите му. Сега не мислеше, че напуска къщата на Бианка, това му се струваше маловажно. Със свободата се бе върнало й самолюбието му. Реши, че ще отиде ири Валанд й ще му каже: „Аз съм назначен на твоето място.“ Сутринта жителите на Верона щяха да научат, че имат нов губернатор.
Бе решил отново да спечели правото да командва тукашните войски и този път нямаше да прави компромиси и щеше да даде добър урок на веронци.
Гастон си въобразяваше, че старият Филипи, който стоеше до него, не подозира какво си мисли. Смяташе го за шарлатанин и негодник, неспособен на никакви патриотични чувства, но жестоко се лъжеше. Старецът следеше внимателно изражението на Гастон. Под полуспуснатите клепачи пламтяха очите му и те четяха мислите на графа.
- Ето го пътя към земята - каза Филипи. - Като минете през три съседни покрива, ще стигнете до камбанарията на църквата „Свети Атанас“. Вратата е отворена, за това съм се уговорил с църковните стражи, а това момче ще ви изведе по-нататък, до западния изход на храма. Вървете с Бога!
- Значи вие няма да дойдете с мен, Филипи?
- Не, сеньор, давам път на по-млади сили. Пред вратите на храма ще намерите кола, която ви чака. Не се бавете, тръгвайте, иначе ще накарате всички да ви чакат.
Той отново покри главата си с плаща и изчезна по същия път, по който се бяха качили. Дори Гастон да подозираше стареца в измяна, вече бе късно да се предприеме каквото и да било. Графът реши да последва младежа и да остави всичко в ръцете на съдбата.
- Вие при доктор Филипи ли служите? - попита той младежа.
- Аз съм негов син.
- Той казал ли ви е кой съм аз, Пиетро?
Младежът поклати глава отрицателно.
- Баща ми е недоверчив човек, синьор.
- Още по-добре. А добре ли познавате пътя?
- Дори дете ще го намери, сеньор, вижте - ето я църквата, трябва да прекрачим тези перила и сме на камбанарията. Даже фенерът не ни трябва повече, само бъдете внимателен, стъпалата са много тесни. Ей тази къща там, долу, където още се вижда светлина, сега принадлежи на маркиза Дьо Сан Реми, тя пристигна преди няколко дни.
Гастон не каза нищо. Гледаше тази къща така, сякаш виждаше привидение.

IX
Значи тя бе пристигнала във Верона, както Бонапарт му обеща. Впрочем, Гастон никога не бе се съмнявал в своята любима, по-скоро не вярваше на този, който тогава бе в ролята на негов пратеник.
Наистина Бонапарт нищо не му бе обещавал, само каза: „Заминавайте!“, и той му се подчини като войник на своя началник.
Не се разкайваше за това, но някакво странно чувство на недоверие се бе загнездило в сърцето му. Не вярваше, че Беатрис наистина ще се реши да го последва във Верона и по този начин ще покаже открито чувствата си към него.
Присъствието й тук едновременно го окриляше и смущаваше. Не беше забравил как попадна в дома на Бианка, момичето, което го обичаше, и как той с усилие на волята си не се поддаде на тази страст. Беатрис вероятно вече бе чула за неуспеха му, той не се съмняваше, че Валанд е направил всичко възможно, за да представи тази случка в най-лошата светлина.
Гастон бе огорчен от мисълта, че Беатрис вече знае за неговите „похождения“, и му се искаше по-бързо да се срещне с нея. Надяваше се, че ще съумее да й обясни истината, но въпреки това му бе тежко на душата, съвестта му се бунтуваше - той можеше да се озове на свобода много по-рано, ако наистина желаеше това.
Тези мисли минаваха като мълнии през съзнанието му, докато стоеше на камбанарията на храма и гледаше къщата на Беатрис. Възбудата, предизвикана от билките на стария Филипи, беше изчезнала, главата му се замая и той едва успяваше да върви след младежа, който вече се спускаше по стръмната стълба. Гастон го хвана за ръката и бавно, стъпка по стъпка, заслизаха от камбанарията. Така стигнаха до вратите на църквата.
Отделяше ги само завесата и тъкмо щяха да я вдигнат, за да влязат в храма, когато чуха някакъв шепот и спряха. Присъствието на хора в този нощен час не предвещаваше нищо добро. Кой би се решил да дойде тук по това време?
Гастон направи знак на младежа и той загаси фенера. После предпазливо се заслуша в стъпките, които отекваха в църквата. Те бяха бавни и нерешителни, сякаш внимателно изучаваха пода. След тях се чуха други стъпки, по стените проблеснаха отражения на фенери и ясно долетя нечий шепот. Изглежда храмът бе пълен с хора, събрани на тайно съвещание. Не ги беше открило дори зоркото око на Валанд.
Гастон разбра веднага, но и през ум не му бе минало, че старият филипи ще постъпи подло, като го изпрати посреднощ в църквата. Хитрият мошеник изглежда отдавна бе подготвил този план. Разказите за връщането на Пезаро и настроенията на слугите му бяха чиста измислица.
Гастон проклинаше доверчивостта си, но бе толкова слаб, че дори не можеше да изпитва страх. Предстоящата опасност го обезсили още повече. Всеки друг на негово място би се върнал, но той остана на мястото си и заслуша какво говорят в църквата.
- Ето какво е замислил старият ви баща - каза той на младежа, - значи това е екипажът, който ни чака при вратите на църквата.
Пиетро не отговори нищо, той трепереше, явно нищо не знаеше за този заговор. Като почувства опасността, той през глава се втурна към стълбата.
- За Бога, връщайте се, синьор - извика той.
Но Гастон не мръдна от мястото си, чувстваше, че не е в състояние отново да се изкачи догоре, а освен това и не искаше. Може би тук бе на по-безопасно място, отколкото горе, на тези предателски покриви. Той с безразличие се вслуша в отдалечаващите се стъпки на страхливия младеж.
- По-добре е да съм сам - си каза той, смело отмести края на завесата и погледна в църквата. Веднага разбра всичко.
Храмът бе потънал в мрак и само слабите светлинки на олтара проблясваха в тази непрогледна тъмнина. Скамейките също тънеха в черен мрак, там изглежда нямаше никого. Гласовете, които се чуваха, идваха откъм олтара. Човек, който не може да се владее, вероятно би почувствал страх от тези гласове, които ту се надигаха, ту се превръщаха в почти доловимо шепнене. Но Гастон умееше да се владее. Той реши, че негов дълг е да се промъкне на това тайно сборище и да разбере какво се готви срещу французите.
Той се движеше бавно, внимателно правеше всяка крачка, защото и най-малкият шум щеше да го издаде. Най-после се добра до стената и оттам можеше да вижда и да чува всичко.
Бяха около тридесет души, не повече, събрани около катедрата, зад която стоеше човек и говореше нещо много сериозно, дори. трагично. Восъчните свещи, горящи пред аналоя, хвърляха мека трепкаща светлина върху вдъхновеното му лице. Лицата на останалите бяха в сянка, тъй като повечето от присъстващите бяха поставили фенерите си на пода и те осветяваха само краката им.
Никой не мърдаше, никой не говореше в този момент. Слушаха оратора. А той разказваше за несправедливостта на французите, които са обърнали срещу себе си цялото население.
Когато свърши и благодари за аплодисментите, с които бе възнаградено красноречието му, зад катедрата застана друг оратор, който засегна още по-насъщен и интересен въпрос. Той напомняше, че маркиза Дьо Сан Реми се готви да даде следващата вечер голям банкет и той щял да бъде в чест на френските офицери,
- Ако вие наистина сте смели и храбри - каза той, - знаете какво да направите! Отървете се веднъж завинаги от тези французи и край! Не пускайте от двореца й никого жив! Никой не бива да разказва после какво е ставало там!
Той доказваше много осторумно на слушателите си, че няма защо да се церемонят с французите.
- Самите французи пожертваха хиляди животи, за да постигнат свободата си. Не пощадиха дори Луи, когато стана препятствие към тази свобода. Ако става дума за мен - продължи ораторът, - аз бих убил всеки французин с толкова леко сърце, както бих убил куче. Нашите домове, нашите деца, нашите сънародници зоват за отмъщение!
Думите на оратора възбудиха слушателите, някои от тях извадиха оръжията си и ги размахаха във въздуха. „Така да бъде!“, викаха те и Гастон неволно потрепери, толкова омраза и злоба имаше в този вик. Какво ли биха направили с него, ако някой го откриеше сега? Мъчеше се да не мисли за това и дори се прокрадна още по-близо до сборището, за да чува по-добре, но в този момент инстинктивно почувства, че някой стои много близо до него и следи всяко негово движение. По-късно казваше, че това бил най-страшният миг в живота му.
Гастон се изправи и се обърна към неприятеля. Бе сигурен, че този човек се готви да го убие, и не разбираше защо не нанася удара си. Напрежението на очакването бе по-силно от мисълта за смъртта, тя съвсем не го плашеше.
Непознатият, загърнат в тъмен плащ, стоеше неподвижен като статуя и Гастон се досети, че това не е убиец. Той бе също такъв шпионин като него и също се страхуваше да не го открият. Такава странна среща не му се бе случвала. А всъщност нямаше нищо странно, тъй като и двамата се интересуваха от съдбата на^една и съща жена. Но Гастон, естествено, сега не знаеше нищо и не можеше да го познае.
Цели пет минути стояха те един до друг, съвсем не-подвижни. Накрая непознатият леко докосна ръката на графа и му прошепна:
- Аз съм Джовани Гала, синьор.
„Джовани Гала! Слугата на Беатрис! Тук, в тази църква!“
Гастон разгада цялата истина. Преданият човек пре-дусещаше опасността и бе дошъл тук, за да разузнае. Гастон не можеше и да желае по-добър, по-надежден съюзник, тази среща бе щастлива за него и той веднага го почувства.
- Добре ли е маркизата? - попита шепнешком той, без да се страхува, че може да ги открият.
Джовани приятелски стисна ръката му, но устните му не се помръднаха. Събралите се хора в този момент мълчаха и шепотът на графа ясно се разнесе из църквата. Сборището се ослуша и един от него се вторачи в тъмнината, но на светлината на малкия си фенер не откри шпионите. Той се върна при другарите си и им каза, че това, което са чули, навярно е бил шумът на вятъра.
- Да отидем другаде, където има по-малко уши - прошепна Джовани на Гастон. - Можем да минем през олтара, аз имам ключ.
Тъкмо щяха да тръгнат и Джовани изпусна скрития си фенер. Той издрънка на каменния под. В църквата настъпи мъртва тишина, всички се притискаха един о друг, ораторът остана с вдигната ръка, чуваше се само учестеното дишане на събраните хора.
След миг обаче, сякаш пробудили се от някакъв сън, всички вдигнаха оръжията си. Никой вече не обръщаше внимание, че сборището бе тайно, всички викаха и се блъскаха, някой спомена, че вероятно шпионинът се е вмъкнал в олтара, и цялото множество се втурна нататък.
Гастон и Джовани усетиха опасността, предизвикана от собственото им невнимание, и за секунда нерешително замръзнаха на местата си, като не знаеха как да се измъкнат от тази развихрена тълпа. Джовани се наведе да вземе фенера си, а в това време Гастон вече пробождаше с шпагата си първия приближил се до него. Нещастникът падна без стон, беше го ударил смъртоносно.
Джовани хвана Гастон за ръката и го отвлече в другия край на църквата,където беше съвсем тъмно, и тук находчивият младеж прибягна до хитрост: той размаха все още горящия си фенер във въздуха тъй, че да видят светлината му, а след това с всички сили го хвърли в противоположния ъгъл на църквата, фенерът падна със страшен шум и всички присъстващи веднага се насочиха натам. Джовани тутакси се възползва от успеха си.
- По-бързо, синьор - извика той, - още двадесет стъпала до олтара и ние сме спасени!
- Двадесет стъпала са твърде много за мен, Джовани, не бих могъл да ги изкача, бягайте, мен ме оставете!
- Раниха ли ви?
- Да, само че не сега, а преди десет дни до къщата на Пезаро. Спасявайте се, Джовани, оставете ме...
Силите наистина го напускаха и той щеше да падне, ако Джовани не го хвана. В църквата отново бе станало тихо. Преследвачите изгубиха следите им и се съвещаваха шепнешком какво да предприемат по-нататък... Така че можеше да се предвиди нова опасност. Джовани схвана това и почти понесе Гастон към вратите на олтара.
Той почти беше уверен в успеха си, макар че гласовете на враговете им се чуваха съвсем близо до тях. Оставаше им да изкачат още десет стъпала, когато един от веронците ги забеляза, извика, че шпионите са открити, и всички се втурнаха към тях.
Това неочаквано нападение върху обезоръжените Гастон и Джовани, който носеше само кинжал, щеше да бъде съдбоносно и за двамата. Гастон не вярваше, че някога отново ще може да види белия свят, и почти бе доволен, че най-после идва развръзката. Само чудо можеше да ги спаси, а граф Дьо Жоаез не вярваше в чудеса. Затова се учуди много, когато нападателите изведнъж се отдръпнаха, след като вълшебникът Джовани произнесе няколко думи.
Джовани, като видя, че играта е почти загубена, реши да пусне в действие последната си карта и извика високо:
- Синьори, не ме ли познахте? Аз съм Джовани Гала, слугата на маркиза Дьо Сан Реми!
Всички спряха, някои се приближиха до Джовани, за да го разгледат по-добре. Той отметна назад капюшона си и се обърна така, че светлината на фенерите да пада върху лицето му. Мнозина го познаха веднага и възкликнаха:
- Да, това е Джовани Гала!
- Дойдох тук, господа, като слуга на своята господарка и на Верона. Ако ме изслушате, ще научите, че се грижа за вашето спасение, както, разбира се, и за своето.
Думите му явно направиха впечатление, но преди всичко възбудиха любопитството на присъстващите. Някои наистина още го наричаха шпионин, но другите им възразяваха, че това е слугата на Беатрис, че трябва да го изслушат, а след това да действат!
Никой обаче не забелязваше, че той се отдалечи, а Гастон бе вече зад прага на олтара. Джовани продължаваше да им говори, като се мъчеше да овладее положението и да отвлече вниманието им. Казваше им, че се учудва защо не искат да се доверят на Беатрис, че го възмущава защо дори нейните слуги се приемат като шпиони и не знаят ли, че църквата е обкръжена от френски войници и един по-висок вик може да погуби всички.
Думите му предизвикаха горещ спор и пререкания, всички започнаха да се съвещават и не обръщаха никакво внимание на Джовани.
- Да, синьори - продължаваше той, - тук се занимава-те с лов на шпиони, каквито няма, а междувременно целият площад пред храма е зает от драгуни. Изчезвайте, докато имате време. Аз самият ще дам пример за това. Ето в онази галерия - и той показа с ръка отсрещния ъгъл и всички устремиха погледи нататък, - в онази галерия има двадесет връвчици, а това е лошо знамение, запомнете го. а сега ми позволете да се сбогувам с вас.
Когато казваше това, той вече бе прекрачил прага на олтара, а Гастон бе пред него. Джовани затвори вратата с един замах и бързо я заключи.
- Синьор - каза съвсем спокойно той, - да ги оставим на техните молитви.

X
Джовани запали свещите в стаята си, в двореца, който се намираше съвсем близо до църквата „Свети Атанас“, и като сложи на масата вино и чаши, за пръв път откакто бяха влезли в тази тъмна и мрачна сграда, заговори на графа:
- Синьор, кой би могъл да предположи, че тази нощ ние ще се срещнем в църквата? Нито аз, нито вие сме го предполагали, особено вие, а ето че съдбата ни срещна, и съм сигурен, че това е за добро.
Гастон се съгласи с него и с няколко думи му благодари. Бягството от храма съвсем го бе уморило, той лежеше на кушетката, обърната към прозореца, и виждаше разсъмването.
Да, странна случайност го беше довела в дома на Беатрис! Как ли щеше да го посрещне тя? Колко ли неща още щеше да научи?
- Отдавна ли сте във Верона, Джовани? - попита той.
- Кога пристигнахте?
Джовани му отговори откровено:
- Тръгнахме двадесет часа след вас, графе. Господарката мислеше, че ще я чакате при градските врати. Ще се наложи да поискате извинения за разочарованието й.
- Не съм виновен, Джовани, знаете защо не можах да я посрещна. Имах неприятности с жителите на града и платих скъпо за безумието си. Сам виждате колко неща изстрадах през тези десет дни.
- Значи сте били в дома на Пезаро? Казаха ни, но не ни се искаше да вярваме.
- А това е истина. Паднах пред вратите на тази къща и слугите са ме внесли вътре. Валанд бе доволен, че се е отървал от мен, а тук нямам други приятели. Но какво от това? Пък и не подозирах, че сте тук - добави той, сякаш се оправдаваше.
Джовани се усмихна недоверчиво. Малко съжаляваше, че е помогнал на графа. Той, обикновеният слуга, обичаше своята господарка не по-малко от Гастон и като него бе готов да жертва живота си за нея.
А графът мислеше по какъв начин да обясни пребиваването си в къщата на Пезаро и дали Беатрис щеше да го разбере. Все пак тя бе жена, дали щеше да му прости?
- Трябва да се видя с маркизата още тази сутрин - каза сериозно той. - Имам достатъчно причини да искам тази среща. Дълбоко съжалявам, че е пристигнала във Верона. Тук не е място за жени, особено за Беатрис от Венеция. Когато се разделихме, тя ме уверяваше, че ще замине за Рим. Бог вижда, съжалявам, че тогава заминах, без да се срещна с нея.
Тези думи поуспокоиха пламенния младеж, който се поддаваше само на чувствата си и правеше това, което диктуваше сърцето му.
- Да, синьор - каза той, - но господарката не ви обвинява в нищо. Щом вече е тук, трябва да се погрижите за нея да не й се случат неприятности. Казвате, че искате да я видите рано сутринта. Според мен, ще бъде по-добре, ако оставите обстоятелствата да определят времето на вашата среща. Яз нямам никакви други интереси освен дълга си, но ако бях на ваше място, бих дошъл при маркизата направо от къщата на Бианка Пезаро.
Гастон не се направи, че не разбира какво иска да му каже Джовани.
- Разбира се, Джовани, вие сте прав, от ваша гледна точка е така, но аз зная как е най-добре. Самият аз ще й разкажа всичко, няма да позволя друг да коментира постъпките ми. Ако не се лъжа, вие искахте да ми кажете, че маркизата не желае да се срещне с мен.
- Така е, синьор, страхувам се, че няма да иска да ви приеме.
- Ето още една причина, която засилва желанието ми да се срещна с маркизата. А освен това тази нощ бяхте в църквата и разбрахте какво се готви. Според вас сега маркизата не се ли нуждае от приятели повече от всякога?
- Да, сега най-много й трябват приятели. Чухме какво се говореше в църквата. Днес може би ще видим във Верона странни неща.
Гастон не го разбра напълно и каза:
- Всеки ден във Верона стават странни работи, Джо-вани. Може ли, например, да има нещо по-странно от моето присъствие в този дом?
- Просто, графе, на вас ви върви.
- Върви ми, наистина, щом не мога да се видя с мар-кизата...
- Да, ще се наложи да почакате, чувствата ви ще бъдат поставени на изпитание. Може дори да се наложи да жертвате нещо заради нея.
Гастон го погледна с широко разтворени очи и попита нетърпеливо:
- Моля ви, бъдете откровен, какво е станало в мое отсъствие?
Джовани се усмихна и сподели всичко.
- Графе - каза нерешително той, - не бива да го правя, но не мога да скрия нищо от вас. Тази вечер моята господарка ще събере всички ваши съотечественици. Ако имате някаква възможност да ги предупредите да не идват, за Бога, направете го веднага. Най-добре ще бъде никой от тях да не дойде тази вечер тук. Не мога да ви кажа нищо повече. Вие сте достатъчно разумен, за да разберете.
- Искате да кажете, Джовани, че ако моите съотечественици тази вечер дойдат тук, ще им се случи нещо лошо?
- Искам да кажа, че това ще бъде последната вечер в живота им.
- Боже мой, но да не би този дворец да е убежище на убийци?
- Жителите на Верона готвят въстание за тази вечер, нали го чухте и вие в храма. Решили са да изколят всички французи.
- Но маркизата... Стига, това са глупости! Джовани, вие сам не знаете какво говорите!
- Предпочитам да умра, отколкото да кажа това, сеньор. Но това е истината.
Той въздъхна и се отдръпна от прозореца. И заговори отново, тъй като бе решил на всяка цена да спаси маркизата.
- Господарката не знае нищо - продължи той, - тя служи като примамка. Вече три нощи не спя, времето е скъпо, всеки час е скъп и трябва да бъде използван. Изслушайте ме търпеливо. Народът тук повече не може да търпи. Съотечествениците ви го ограбват и го оскърбяват уж в името на свободата и дружбата. Дойде денят, когато този народ иска да отхвърли страданието си. Знам го със сигурност, защото съм живял сред тези хора и дори съм се клел с тях, а сега престъпвам клетвата си. Дойде денят на възмездието. Когато през нощта звъннат камбаните, това ще значи, че е дошъл смъртният час на всички французи. Тази нощ нито един от тях няма да остане жив. Така реши самият народ. И ще почнат от този дворец, където французите се чувстват най-защитени. Затова маркизата има нужда от своите приятели именно през тази нощ.
Той замълча, като очакваше отговора на Гастон, но и графът мълчеше съсредоточено. Искаше добре да прецени всяка дума на Джовани. Сборището в храма, намеците на Бианка, че би могла да му каже нещо важно, жестокото отношение на Валанд към жителите на Верона и особено думите на Джовани, всичко това показваше, че наистина се готви нещо страшно. Може би опасенията на Бонапарт щяха да се оправдаят.
Главния извод бе, че Гастон трябва да спаси тази жена, която пък бе спасила него във Венеция.
- Джовани - възкликна графът, - казвате, че маркиза-та не знае нищо.
- Синьор, този въпрос не ви прави чест.
- Извинете, ще го поставя другояче. На колко души от двореца имате доверие?
- Само на един, графе.
- А, значи на самия себе си, а другите слуги ще отворят вратите, ако веронците поискат това, така ли?
- Да ви кажа откровено, не зная, синьор, но опасността е надвиснала отвсякъде, може би ни дебне дори в този час. Мога да ви кажа само едно - спасете маркизата!
- Ако остана жив, Джовани, ще я спася. В колко часа ще започне приемът?
- В осем.
- Имате ли понятие какво точно се готви?
- Зная само, че нито един от дошлите тук французи няма да излезе жив, явно вие не сте чули в църквата...
- Тогава бройте и мен. Да, прав сте. Не бива да се губи нито минута. Трябва да тръгвам. Дайте ми още една чаша вино, приятелю, силите ми се възвръщат, защото имам много работа.
Джовани му наля вино и Гастон го изпи на един дъх. После стана, взе плаща и го метна на раменете си.
- Ако можех да се срещна с маркизата, макар и за минутка... - започна нерешително той.
Слугата поклати глава, но в очите му имаше колебание.
- Синьор, ако я видите, ще можете ли да я спасите?
Той млъкна и се загледа през прозореца. Гастон отиде
до него и също надникна. Видя Беатрис, която се разхождаше бавно в градината. Тази нощ тя не бе спала добре и бе излязла да се освежи. Лицето й бе намръщено и тъжно, като че ли предчувстваше нещо лошо. Знаеше, че е съвсем сама във Верона, тъй като любимият й човек вероятно бе в къщата на Бианка Пезаро.

XI
Когато Гастон вървеше бързо към замъка „Свети Феликс“, Верона вече се беше събудила. Слънцето още не бе се издигнало високо в небето, а горещината бе вече така силна, че селяните, дошли на пазар в града, изтриваха потта от челата си и казваха, че тази година пролетта е дошла много рано и лятото ще бъде знойно и задушно.
През отворените врати на църквите се виждаха коленичили богомолци - мъже и жени. По улиците сновяха дребни търговци, които не се интересуваха на кого продават стоката си - на французи или на италианци, а гледаха да спечелят повече.
Гастон вървеше и се чудеше как този мирен и спокоен на вид народ може да замисли такова клане за тази нощ. Думите на Джовани му приличаха на някакво бълнуване, не му се вярваше, че храмовете, в които сега така пламенно се молеха, щяха да станат убежище на убийци.
Опитът му подсказваше, че може би всичко това, което се вижда, е измамно. Той беше опознал Италия и знаеше противоречията в италианския характер.
Граф Гастон дьо Жоаез бързаше към крепостта, без да обръща повече внимание на привидния мир в града. Опасността, която заплашваше любимата му жена, го караше да ускорява крачките си.
Правеше му впечатление, че среща твърде малко французи, но помисли, че се дължи на някакво разпореждане на Валанд, и когато стигна до, крепостта, най-напред потърси губернатора, а след това и сержанта Дженси, когото намери в дежурната стая.
Като видя Гастон, старият воин се зарадва, но после лицето му стана загрижено за нещо, което не се и мъчеше да прикрие.
- Казаха ни, че сте заминали от тук преди пет дни, графе. Ходих в дома на Пезаро и там потвърдиха това. Бог знае какво ни чака тази вечер, губернаторът замина за Падуа. Да ви кажа откровено, искаше ми се и вие да сте с него.
- Благодаря за откровеността - каза Гастон. - Мисля, че така си говорихме и в деня, когато ни са наложи да се разделим. Но днес ни предстоят много неща. Защо е притрябвало да Валанд да ходи в Падуа? Тук неговото присъствие е по-необходимо. Много ми е интересно...
Старият сержант се поизпъна, очевидно бе решил да каже нещо, което дълго го бе измъчвало, и почти извика в ухото на Гастон:
- Господ да ги накаже! В това, което ни очаква, е замесена жена, а с нея може да се съюзи и дяволът. Почти всеки ден идвах в къщата на Пезаро и знаете ли какво ми казваше малката вещица? Предайте на Валанд, че графът се чувства чудесно и ще си остане там, където е. Мислех си, че в тази къща наистина ви е добре и самият аз бих се съгласил да лежа ранен, щом за мен се грижи такава красавица и щом ме хранят и поят така добре. Връщах се при Валанд и докладвах това, а той казваше: „Е, нека си остане там, предпочитам да се занимавам с топовете, това е къде-къде по-безопасно.“ И знаете ли - Бог ми е свидетел, - вие в дома на Пезаро бяхте на много по-безопасно място, отколкото ако ви се бе наложило да седите на една маса с Валанд.
Старият Дженси много добре знаеше, че за тези думи може да получи смъртно наказание, но той толкова обичаше Гастон и бе привързан към него, че му вярваше безрезервно и смяташе за свой дълг да му каже всичко, което мисли. А Гастон никак не се учуди, че Валанд не е благоразположен към него, той си го знаеше отдавна. Затова каза:
- Виждате ли, Дженси, как ние, французите, се обича-ме един друг. Аз вярвам, че този стар негодник не само мен, а и родната си майка би обесил с удоволствие, ако може да спечели нещо от това. Но това не ни интересува. Много по-важно е да разберем защо точно сега е отишъл в Падуа - от страх или е изменник, или и едното, и другото. Трябва да науча това преди залез-слънце, приятелю.
Сержант Дженси знаеше защо Валанд беше отишъл в Падуа, но бе човек, който обичаше всичко да превръща в тайна, затова отговори загадъчно:
- Когато лисицата умре, кокошките празнуват. Сега там има много кокошки и те ще изядат зърното ни, преди да е минала дори и една седмица. Казвам ви истината, графе, макар че служа при този човек. Никога нито един французин не би постъпил по-подло от него. Ние тук имаме само половин батальон и шест оръдия, а вероятно ще ни потрябва цял корпус. Бог да ме прости, но съм сигурен, че тук има скрита измяна. Полковник Валанд ще се върне тук, за да преброи мъртвите, а съм уверен, че те няма да бъдат веронци. Стар съм вече, но съм готов да пожертвам живота си, за да не извърши подобно пъклено дело.
Докато казваше това, сержантът почервеня като рак и ръката му, опряна на стола, забележимо затрепери. Думите му бяха откровение за графа, сега му станаха ясни всички подробности, които допреди малко не можеше да си обясни. Доскоро той не можеше и да допусне чудовищната мисъл, че французин може да прати на смърт стотици свои сънародници заради политически цели. А изглежда беше все пак така. Всички факти потвърждаваха думите на стария сержант. От няколко месеца насам Бонапарт се мъчеше с всички средства да предизвика открит сблъсък, въстание във Верона, но народът понасяше безропотно всички оскърбления, грабежи, издевателства и едва сега бе настанал часът на възмездието.
- Те искат война, Дженси - каза тъжно Гастон. - В това няма никакво съмнение, направили са всичко, за да я предизвикат. Изтеглили са войската, раздразнили са народа и когато убийствата бъдат извършени, те ще се върнат, за да съдят този народ. Ако Бонапарт...
Дженси не се сдържа и спонтанно извика:
- Не споменавайте името на Бонапарт, иска ми се да вярвам, че той няма нищо общо с това, което става тук.
Сержантът погледна Гастон, той бе навел глава. И двамата дълбоко в душата си смятаха, че Бонапарт е виновен и се мъчеха да го скрият един от друг.
- Да, прав сте, Дженси - каза Гастон, - сега не е време да говорим за това, трябва само да изпълним дълга си. Да започваме веднага. Аз незабавно ще изпратя навсякъде караули, но преди това трябва да си поговоря още малко с вас. Знаете ли, че днес у маркиза Дьо Сан Реми ще се състои голям прием?
- Всички знаят, графе. Този прием се прави по запо-вед на губернатора Валанд, а дори се говори, че е по заповед на самия Бонапарт. Но аз смятам, че това не е особено разумно. Ако някой от моите приятели е решил да ходи там, бих го затворил под ключ и не бих го пуснал.
- Смятате, че там го очаква някаква опасност ли?
- Напълно е възможно, графе. Има хора, които са любители на силни усещания. Аз не съм от тях.
- Виждам, мислите, че там няма да бъде съвсем безо-пасно, Дженси. Да предположим, че всички отидат, ще се съберат четиристотин-петстотин души и тогава какво? Те ще бъдат цивилни, невъоръжени и ако има предателство, какво ще се прави?
- Бог да ги пази, ние не можем да им помогнем.
- Мислите, че разполагаме с малко войска?
- Искам да кажа, че ние можем да защитим крепостта, но на улицата ще се наложи всеки сам да се защитава. Веднъж бяхме с вас на улицата и вече знаем какво значи това. Достатъчно се търкаляхме след това в леглата си, нали така?
Дженси произнесе тези думи с лукава усмивка и беше много доволен от шегата си. Но тъй като не искаше да обижда събеседника си, продължи:
- Достатъчно лежахме в леглата, настина, и сега не е време за празни приказки. Виждам, че сте дошли при мен за съвет, графе, затова ме изслушайте. По мое мнение, когато настъпи вечерта, ще вдигнат всички мостове. Трябва да се приготвят факли и да се провери барутът да бъде сух и на място. Ако нашето знаме още се развява, когато Бонапарт влезе в града, това ще значи нещо. Що се отнася до нещастниците, които ще останат във Верона, Господ да ги пази, повтарям го пак.
- Твърде разумно, сержант, но и много егоистично. Благодаря ви много за съвета, но ще ви помоля и вие да ме изслушате. Ето моето мнение - що се отнася до Бернезкия дворец, аз ще бъда там в осем часа вечерта.
- Вие ли, графе? Но това е лудост!
Гастон продължи, без да обръща внимание на възклицанието му.
- Ще бъда там със стотина души, подбрани хора. Съг-ласете се, че тази крепост е недостъпна и е все едно дали ще я бранят петдесет или петстотин души. Простолюдието няма да може да я превземе с пристъп. Вие говорите за топове, но защо са ви те? Нали няма да стреляте по къщите, където може би се крият ваши сънародници? Това съвсем няма да бъде разумно и няма да ви донесе никаква полза. Не, стари приятелю, позволете ми да ви кажа още нещо. Тази нощ бях в църквата „Свети Атанас“ и знам какво трябва да се случи. Те са готови да убият всеки, който влезе в двореца. Това ще стане в момента, когато французите решат да се разотиват. Когато камбаната удари за нощна служба, по улиците на Верона ще има пет хиляди въоръжени човека. Казвате, че ние имаме само петстотин, те, разбира се, не са много, но ще се помъчим да направим всичко, на което сме способни. И затова ви давам думата си, че или ще спася двореца, или ще изгоря заедно с него тази вечер.
Дженси изслуша Гастон много учудено. Той бе дал съвета си не от'страхливост, а по-скоро защото много-много не му се вярваше всички жители на Верона да въстанат. Според него каквото и да бяха замислили тези италианци, не биха прибягнали до насилия и убийства. Като войник той мислеше само за това, че не трябва да напуска поста си, но думите на графа събудиха у него по- рицарски чувства.
- Само за едно ви моля - каза той, - позволете ми да бъда до вас навсякъде, където отидете. Не знаех нищо и ако даже половината от това, което ми казахте, е истина, пак е ужасно.
- Амин! А сега да не губим време и да започваме подготовката.
Едва по обяд се удаде на Гастон отново да се прибере в стаята си и да си почине до настъпването на ужасния момент, когато щеше да се реши съдбата му. Той дори си полегна. Макар че все още усещаше последствията от раняването, личните му проблеми го занимаваха много по-малко, отколкото това, че все пак бе успял навреме да се погрижи за доброто на другите.
Той неволно се замисли за това, че всичко можеше да стане по друг начин, ако старецът филипи не бе се решил на това гнусно предателство или пък Пезаро бе отложил връщането си във Верона. Няма съмнение, че старият мръсник, който го бе изпратил предателски в църквата „Свети Атанас“, е бил напълно сигурен, че там ще загине, и Гастон си даде клетва при първа възможност да обеси стария изменник. Мислите му проблясваха като мълнии и една успяваше да ги подреди. Реши, че тази нощ, каквото и да става, каквото и да го огорчава, ще спаси Беатрис, защото, бе сигурен в това, така Провидението би запазило и неговия живот. Той мислено видя в този миг Беатрис и споменът за Бианка изчезна безследно.
Унесен в мислите си, той заспа и в съня си още виждаше Беатрис, чуваше нежния й глас, говореше с нея. Пет часа спа той тежко и непробудно.
Старият Джецси се приближи на пръсти и трябваше два пъти да поразклати рамото му, за да го събуди.
- Пет часът е вече, графе, звънят за служба. След половин час ще ви поднесат обяд, ако искате.
Гастон седна в леглото и погледна Дженси, но като че ли трудно го позна - вместо стария воин пред него стоеше италианец, загърнат с тъмен плащ и с нахлупен над челото капюшон. Издаваше го само гласът му.
- Чудесно, скъпи Дженси, вие много приличате на Браво, наемния убиец - каза Гастон и се заля в своя обичаен безгрижен смях.
Той стана, за да приготви облеклото си за приема. А старецът, независимо от сериозността на положението, се усмихна и заразказва на Гастон какво е успял да направи междувременно.
- Дефоро поема командването тук и ще защитава вра-тите до последна възможност. Вашите заповеди до Легро и Канторо са предадени преди половин час. Те ще бъдат по местата, които сте им определили, и ще изпълняват дълга си по съвест. Що се отнася до нашата отбрана стотня, аз я съставих както можах. За съжаление само готвачите останаха в обикновените си костюми. Впрочем, вие сам ще видите всичко, наредих им да се съберат на двора.
Когато Гастон се изми и облече, излезе в двора на крепостта, съпровождан от стария Дженси, а там го очакваше необикновена гледка. Вместо стотина храбри войници пред него стояха хора с различни професии - готвачи с бели бонета, лакеи, лодкари, монаси, просяци градинари с кошници - никога досега в крепостния двор не бе се събирала такава пъстра компания, и независимо от смеховете, които се носеха в тази разнообразно облечена тълпа, независимо от закачките и подмятанията, тези стотина човека ясно съзнаваха какво ги очакваше в двореца, където трябваше да отидат. Достатъчно бе Гастон да заговори с първия от тях, за да се убеди в това.
Човекът, с когото заприказва Гастон, бе красив готвач с паница в ръцете.
- Как се казваш, миличък?
Готвачът се поклони и отвърна с достойнство:
- Жан Боро, синьор.
- Занаятът ти съвсем почтен ли е?
- Аз готвя за приятелите си.
- А какви са твоите блюда?
- Човешките сърца.
Той се засмя и като повдигна малко дрехата си, показа метална ризница под нея. На кръста му бяха скрити и два лъснати пистолета. Така бяха направили всички. Всеки носеше някакво оръжие или най-малкото кинжал. Когато му се представиха в церемониален марш, Гастон произнесе реч, която дълбоко ги трогна.
- Момчета, няма да ви питам готови ли сте да ме последвате. Нашите съотечественици, които живеят долу в града, скоро ще попитат как ще им помогне нашата крепост. Разчитам, че вие ще отговорите на този въпрос, тъй като вие винаги отговаряте на зова на своята родина
- Франция. Сержант Дженси ще ви каже какво трябва да правите, когато пристигнете в двореца, и вие ще изпълните своя воински дълг както подобава, защото сте бойци на генерал Наполеон Бонапарт. Сега идете да вечеряте, тъй като нищо не се прави на гладен стомах. Вървете и действайте бързо, защото знаете, че от вас зависи дали Франция ще запази своята слава и чест!
Те искаха да изпратят речта му с възторжени викове,но по знак на Дженси се разотидоха мълчаливо. Гастон пак тръгна към стените на крепостта и оттам се загледа към тъмните улици на разстилащата се в нозете му Верона, Той имаше превъзходно зрение и веднага забеляза, че главните улици бяха почти пусти, затова пък по другите се забелязваше по-голямо движение, хората на групички се придвижваха към църквите и манастира.
Като видя това, той си спомни отново какво се замисляше в църквата. Вече не се съмняваше, че във Верона се готви нещо недобро.
Почти във всички къщи бе тъмно. Ослепителна светлина се лееше само от прозорците на двореца, където в този час маркиза Дьо Сан Реми се готвеше за приема на своите многобройни гости.
Гастон чувстваше, че между всички, които щяха да я заобикалят тази вечер, да я ласкаят искрено или неискрено, единствен той щеше да й бъде предан с цялата си душа й от него щеше да зависи нейното спасение, а може би и собствената му гибел.

XII
Гастон и сержантът решиха стотината души да не излизат от крепостта, преди да се стъмни, и чак когато би девет часът, тези хора се събраха на брега, качиха се на два баркаса, с които Бонапарт бе снабдил крепостта поради предпазливост. Решиха да действат по следния план: да се вмъкнат в градината на двореца и след като завземат близката местност, заета от парка, да затворят вратите и останалото да предоставят на съдбата.
Бяха сигурни, че първото нападение ще бъде направено именно към двореца, но не знаеха в колко часа ще стане това, а не искаха да питат никого, за да не се издадат.
Гастон бе решил да се въоръжи с търпение и да изчака какво ще става по-нататък, без сам да предприема нещо.
Над реката се стелеше мъгла и цареше мъртва тишина. Но в един миг тя бе нарушена от пушечен изстрел и пронизителен женски вик.
При вика Гастон неволно трепна, сякаш някой неочаквано го бе докоснал до рамото. Изглежда бе убита жена, но дали тя бе французойка или италианка, никой не би могъл да каже, а пък Гастон не би поставил този въпрос, защото ситуацията не го позволяваше. Той знаеше, че този нощ ще се носят още много такива викове на нещастни жертви, с цената на чиято кръв Бонапарт разчиташе да завладее Верона.
Още щом лодката се оттласна към брега и тръгна към градината на двореца на Беатрис, старият Дженси започна отново да напътства хората си, като шепнешком им даваше последните нареждания.
- Говорете колкото се може по-малко - съветваше ги той, - и се старайте да бъдете по-малко забележими. Особено докато настъпи дълбока нощ. Първият изстрел на който и да е от нашите хора трябва да ви събере отново, бъдете храбри и мъжествени и изпълнявайте всяко свое задължение.
И като се обърна към Гастон, каза:
- Ако вътре знаеха, че всичко ни е известно, навярно биха затворили вратите, за да не можем да влезем, но тъй като настроението на Валанд им е добре познато, дори няма да им хрумне, че някой от френските войници тази нощ ще излезе от крепостта. Те са напълно уверени, че могат да действат съвсем свободно и затова навярно никъде в градината още не са разположили стражи, тъй като не очакват нападение от тази страна. Сега имаме съвсем свободен и безопасен достъп. Какво ще стане после, само Бог знае. Във всеки случай няма да им се дадем лесно.
Гастон не можеше да не се съгласи със стареца и мълчаливо се настани в последната лодка. Наоколо бе плътна тишина. Те плаваха безшумно по реката, обгърната в мъгла.
От едната страна се издигаха високите градски здания, които изглеждаха като непристъпна стена. Църквите, дворците и обикновените къщи приемаха най-причуд- ливи форми в зависимост от това как лодките се плъзгаха покрай тях. Нарядко през мъглата се виждаше ярка светлина на кафене или се мяркаха цял ред фенери в тясна и тъмна улица.
В по-голямата си част тези улици бяха съвсем безлюдни, но когато лодките завиха на ъгъла и стигнаха почти в центъра на Верона, пред седящите в тях се разкри такава картина, че те забравиха всяка предпазливост и бяха готови да извикат от учудване и ужас.
Тук, на тази тясна уличка, се бе разиграла първата сцена от страшната кървава драма, която навеки щеше да разруши легендарната част на Верона.
С дивашки викове; „Верона! Свобода! Долу французите!“, обезумялата тълпа се бе втурнала към красиво оформено кафене, което принадлежеше на един от най-старите французи в града - синьор Жарден. От лодката се виждаше добре как самият старец, жена му и дъщерите му от горния прозорец се молеха на тълпата да ги пощади, но вместо това се раздаде пушечен изстрел, разнесоха се диви викове и удари по вратата, а след това долетя страшният вопъл на изплашени жени.
Като глутница разярени кучета преследвачите се вмъкнаха в къщата и след няколко мига цялото здание пламна от техните факли. Тълпата внезапно замълча, всички се върнаха на улицата, като измъкнаха със себе си труповете на убитите и гледаха тъпо как догарят останките от къщата.
Но после, видимо осъзнали се и разбрали, че от този дом могат да се подпалят десетки други, всички се хвърлиха да го гасят. Едни грабнаха брадви, други тичаха към реката за вода, няколко души започнаха да изхвърлят на улицата пол у изгорелите мебели, дрехи и вещи, а други стояха нерешително, сякаш не знаеха какво да предприемат.
Войниците притихнаха от яд и негодувание, като виждаха, че са безсилни да прекратят тази вандалщина. Виковете на нещастните им съотечественици бяха трогнали душите им и в сърцата им бе поникнала жестока злоба и омраза към убийците.
Много от войниците вече се бяха хванали за оръжието, но Гастон и старият сержант положиха всички усилия, за да ги вразумят или малко поне да ги удържат от непредпазлива стъпка. При това семейството на Жарден вече бе загинало, не можеше повече да му се помогне, трябваше само да се попречи на секретната задача.
Войниците се подчиниха на тази тъжна необходимост -  да се пази тайната докрай - и само по-силно тласнаха веслата, та по-скоро да стигнат до местоназначението си.
Гастон проследи как после те се разположиха в градината на Беатрис тихо и много предпазливо. Беше тъжно на душата му. Тежко беше, той съзнаваше, че през тази нощ ще се реши съдбата му, но не можеше предварително да знае ще бъде ли благоприятна нощта за него или не.
Както предсказваше старият сержант, никой не охраняваше вратите към реката и те можаха да се вмъкнат в градината на двореца съвсем безпрепятствено и незабележимо.
В градината нямаше никого и войниците бързо се разпръснаха из нея.

XIII
Маркиза Дьо Сан Реми приемаше гостите си в голямата зала, наречена картинна галерия. Около осем часа вечерта тук започнаха да прииждат всички, които вярваха, че в двореца на Бернезите се подготвя великото помирение между франция и Италия.
Обстановката беше великолепна. От всички стени гледаха портрети на велики дейци, прославили се в различни поприща на изкуствата и военната слава.
Огромният пурпурен килим, облят от светлината на хиляди свещи и донесен специално за тази вечер от Изтока, подчертаваше още повече дамските облекла и обшитите със злато мундири на военните. Почти всички повече или по-малко известни и значителни особи на Верона присъстваха на приема, който се даваше в двореца.
Тук бяха епископи в яркочервени облекла, кардинали с изящни виолетови мантии, млади офицери в плътно стегнати мундири (те впрочем бяха твърде малко), най-красивите жени на Франция в разкошни парижки тоалети, френски граждани в коприна и кадифе, млади и стари, красиви и грозни, - всички се движеха в нестройна тълпа из прекрасните покои на Бернезкия дворец, където ги беше събрало влиянието на Бонапартовата избраница.
А тя никога досега не бе демонстрирала повече граци-озност и изящество, не бе изглеждала така ослепително чаровна, както точно в този миг, когато стоеше насред залата, поздравяваше своите гости с познатата си любезност и вроденото изкуство на светския жест. На главата й блестеше разкошна брилянтна диадема, на шията й - скъпо колие от изумруди и диаманти, белите й ръце бяха стегнати от рубинени гривни, на талията й вместо колан висеше дебел наниз бисери и се спускаше почти до нозете й.
Всички, които я гледаха, казаха, че ако на Верона й е необходимо царица, Бонапарт не би могъл да намери по-подходяща от маркиза Дьо Сан Реми.
Но ако тези хора можеха да надникнат в сърцето на тази жена или да прочетат какво става в душата й, щяха да почувстват дълбоко състрадание към нея. Защото Беатрис знаеше всичко, знаеше какво им се готви тази нощ. В ръката си държеше бележка, която я предупреждаваше за това.
Херцогът, адютант на Моро, я беше написал и изпратил по камердинера си в момента, когато напускаше Верона. Той й пишеше:
„Госпожо, ваш приятел ви предупреждава за готвещата се вакханалия и ще се постарае да ви помогне, ако може. Градът е в навечерието на въстание. Затворете вратите на дома си и не пускайте никого да излезе от него. Аз отивам при Валанд и ако мога, ще се върна, за да ви помогна. “
Беатрис прочете бележката два пъти и цялата стая се завъртя пред очите й, почувства се изнемощяла.
Силната весела музика, ярките светлини, оживеният разговор - всичко това изведнъж придоби други измерения, друг смисъл.
Друга жена на нейното място щеше да приеме всичко това като шега и щеше да показва на гостите си тази бележка на херцога, но тя бе живяла твърде дълго сред италианците и твърде добре ги познаваше, известно й бе какво става в града, за да се усъмни в истинността на написаното.
Освен това Джовани Гала още преди пет дни я бе помолил да напусне колкото се може по-скоро Верона и да се пресели в Рим, където щеше да бъде в пълна безопасност. Да, Джовани се оказа нрав и сега тя не можеше да не се съгласи с него, но в този момент до съзнанието й достигна гласът на един от епископите, който й говореше нещо. Тя направи усилие над себе си и отново взе участие в общия разговор, който се въртеше около предстоящата нова епоха в отношенията между Италия и франция.
Беатрис успяваше да разговаря с всички. С художниците споделяше вижданията си за живописта, с артистите - за музиката и оперите, с простосмъртните - обикновени житейски неща. Но през цялото време не я напускаше страшната мисъл за готвещия се погром. „Нима, мислеше си тя, на всички тези хора, събрали се под покрива на нейния дом, е съдено да загинат, без да излязат от него? Нима всички ще станат нейни жертви, жертви на бягството й от Венеция и идването й тук? Значи всичко това е било напразно, а той, любимият й човек, ще прекара тази нощ в дома на Пезаро. Нима отникъде не може да се очаква помощ? Отникъде ли няма спасение?“
- Синьор - каза тя, като се обърна накрая към епископа, - моят приятел, херцог Вердински, ми е изпратил много тъжно и тревожно известие. Бъдете така добър, направете си труда и позвънете, за да дойде довереният ми слуга Джовани Гала.
Любезният епископ веднага се разпореди да изпратят един от слугите за Джовани, а в това време гостите прииждаха и прииждаха, така че се оказа и тази огромна картинна галерия тясна за всички присъстващи.
Но Джовани не се показваше, а освен това Беатрис забеляза, че в залата имаше много по-малко слуги, отколкото преди, пък и тези, които още бяха тук, се стараеха да я избягват като че ли знаеха за готвещите се ужаси. В това време се върна пратеникът и съобщи:
- Джовани не е в двореца.
Нещастникът лежеше вече в подземията. Но маркизата не можеше да знае това.
- Джовани не е в двореца ли? Не може да бъде! Моля ви да ми го изпратите веднага, щом го намерите! - каза Беатрис с неуверен тон.
Слугата се отдалечи подчертано бавно и тъй като тълпата нарастваше и да се стигне до маркизата бе почти невъзможно, тя помоли един от близкостоящите да й подаде ръка, за да обходи залата и да поговори с всички... Те се отдръпваха пред нея и всеки се мъчеше да й каже поне една дума.
В този момент тя съвсем не мислеше за личните си чувства. Опасността, която я заплашваше, бе толкова голяма, че тя можеше да обръща внимание само на дреболиите, за да не мисли за същественото и главното. Тя неволно се питаше в душата си на кого би могла да се довери, да му покаже получената бележка, и същевременно разглеждаше една роза във вазата, копчето на ръкава си или диамантите на нечия шия.
- Тя чуваше и запомняше всяка дума, която й казваха.
Някой от присъстващите я беше попитал къде се намира в момента Вилтар. Това име накара сърцето й да забие по-силно. Тя разбираше, че на него именно се дължат страхотиите, които щяха да се случат през тази нощ. Не можеше да му прости, защото знаеше, че ако не бяха неговите съвети, навярно Гастон и тя нямаше сега да се намират във Верона.
Така тя премина през цялата картинна галерия, прекоси и няколко по-малко стаи и накрая се оказа в гостната с изглед на юг, където в далечината се очертаваше планина, а под нея се разстилаше равнина. Тук не бяха успели още да проникнат много гости и само в отделни ъгли се виждаха уединени двойки, отдалечили се, за да си поговорят свободно. Музиката, шумът и гласовете от картинната галерия дотук стигаха едва-едва.
Преходът от врявата и задухата към прохладната сво- бодна атмосфера подейства благотворно на маркизата, тя веднага се ободри и дори реши за себе си, че може би опасността съвсем не е толкова голяма и съществува единствено във въображението на херцога, напуснал Верона твърде бързо. Реши дори да поговори за това с епископа и му показа бележката, която още държеше в ръката си.
- Нашият общ приятел, херцог Вердински - каза тя, - реши, че ще бъде по-добре да прекара тази нощ в Падуа отколкото във Верона. Впрочем, не само той смята, че пребиваването във Верона в днешно време не е особено приятно.
- Напразно мислите така, маркизо - отвърна дипло-матът епископ, - сигурен съм, че сред нас херцогът щеше да бъде в по-голяма безопасност отколкото в Падуа. Но трудно е да накараш французите да повярват на това - добави той, като че ли се оправдаваше.
- Те вярват само на собствената си доблест, а ние, италианците, сме хора откровени, знаем недостатъците си и не ги скриваме. Но французите са егоистична нация и ние ставаме жертва на тяхното славолюбие. Не ме учудва това, че нашият народ вече губи търпение. Дали ще се намери друга нация, която би търпяла толкова дълго такъв ярем? Вие, като човек, на когото народът възлага надеждите си, трябва да го знаете по-добре от мен. Много добре разбирам опасенията, които изпълват душата ви, макар че се опитвате елегантно да ги скриете от мен.
Като каза това, тя зорко и внимателно проследи изра-жението на лицето на събеседника си, но епископът - добродушно, мирно старче, което се молеше всеки ден за враговете си - й отвърна съвсем просто:
- Аз не се съмнявам в народа си. Всичко, което понася той, го изтърпява, като се подчинява на волята Господня. Ние даваме кесарю кесаровото, но родината ни е скъпа и заради нея жертваме себе си. Ако нашият приятел, херцогът, се е уплашил от жителите на Верона, значи той е голям страхливец, маркизо. Впрочем, вие вероятно само се пошегувахте, като споменахте за него.
- Не, не се шегувам, нали прочетохте бележката, той ме съветва да затворя вратите си и да не пускам никого да излиза от двореца, тъй като се страхува, че тези, които са сега тук, може да пострадат. Както виждате бележката е написана не с шеговит, а със съвсем сериозен тон и можете да си представите какво съм изпитала, когато я прочетох.
Те разговаряха, като се движеха бавно, а в един момент Беатрис спря и се облегна на една от колоните. Лицето й бе толкова бледно, че и то изглеждаше като мраморно, а в душата й се утаяваха мрачни мисли.
Сама не знаеше защо разказа всичко на този човек, след като бе решила да не споделя с никого ужасната вест. Но пък й се струваше, че не би могла да запази тази тайна, длъжна беше да я сподели с някого, иначе щеше де се огъне под тежестта й.
Епископът я гледаше, сигурен, че всичко това може да бъде само светска шега, но все пак каза нерешително:
- Според мен, маркизо, ако херцогът е написал тази бележка сериозно, той е полудял, извинете ме за откро-веността. Дори да се случи нещо тук, в града, то няма да стане в Бернезкия дворец и няма да пострадат беззащитни хора. Аз отговарям за това. В течение на петнадесет години съм бил свещеник в църквата „Свети Атанас“, после станах епископ. Затова, повярвайте ми, познавам тези, за които ви говоря. Зная, - те са жизнени, страстни хора, та иначе нямаше да са италианци, но херцогът съди за нас по своите сънародници. Това тук не е Париж и на нас не се налага да убиваме нито краля, нито кралицата. Според мен, да затворите вратите на двореца, значи да оскърбите всичките си гости. Херцогът е страхливец и на него наистина му се струва, че само цялата армия на Падуа може да го защити.
Той бе толкова уверен в това, което казваше, че дори се засмя и за миг те останаха мълчаливи един срещу друг: маркизата - бледна и трепетна, а епископът - сигурен и спокоен.
Макар че тя бе готова да се хване като удавник за сламката, в душата й съмненията не бяха се разсеяли и чувстваше каква отговорност носи на крехките си рамене за тези, които сега бяха в нейния дворец. Страхът сковаваше цялото й тяло при мисълта за евентуалната опасност.
- Напълно е възможно да сте прав - каза тя, - готова съм да ви повярвам заради нашия народ, но все пак...
- Но - прекъсна я той, - понеже се е намерил глупак, който е нарушил душевното ви спокойствие, вие казвате
- все пак... Какво ви тревожи?
- Аз само повтарям написаното, представете си, че даже само една дума от него да се сбъдне, какво ще правим тогава?
- Според мен трябва тази бележка веднага да се изго-ри, щом толкова ви е разтревожила - отвърна епископът, като я поднесе към една горяща свещ. Писъмцето пламна и двамата наблюдаваха мълчаливо как бавно гори хартията, когато откъм брега на реката се чу изстрел.
Беатрис трепна и се опря на стената, макар че в тези времена изстрелите бяха нещо твърде обикновено във Верона.
Епископът се приближи до прозореца с изглед към реката. Ярката светлина, която нахлуваше през огромните стъкла на двореца, не му позволяваше да разгледа добре какво ставаше навън и епископът вече се канеше да затвори прозореца, когато до слуха му ясно достигнаха човешки гласове, в които се усещаше и потисната ярост, и безсилна злоба. След това се чу звън на метал върху метал като че ли хиляди хора блъскаха железните врати, а малко по-късно прозвуча и камбанен звън, изникнаха от тъмнината запалени факли и започна трагедия, каквато в Италия не бе имало досега и никога след това нямаше да има.
Ръцете на епископа неволно се разтрепериха, той с усилие успя да затвори прозореца и без да погледне Беатрис, й подаде ръка, за да я съпроводи отново при гостите.
- Трябва да им кажем всичко, маркизо - забеляза той, - аз лично не зная какво ни заплашва, но във всеки случай сме длъжни да предупредим вашите гости, че ги дебне страшна опасност.
Тя не му отговори, тъй като в този миг й хрумна мисъл, достойна за такава храбра и мъжествена жена като нея: реши да мине без помощта на епископа и сама да съобщи всичко на своите гости, за да бъде в състояние да отхвърли упреците или обвиненията, които могат да паднат върху нея, ако я заподозрат в предателство.
Беатрис влезе в залата и помоли епископа да накара присъстващите да я чуят.
Той извиси глас и извика така, че да го чуе цялата зала:
- Чада мои, маркиза Дьо Сан Реми желае да каже нещо.
Всички наобиколиха Беатрис и се приготвиха да я слушат.
- Скъпи приятели - заговори маркизата високо, - длъжна съм да ви предупредя, че в града има въстание, дворецът от всички страни е обкръжен и се уповавам на всички ви в тази ужаена за нас нощ. Синьори, моля ви мъжествено да защитите моята чест и доброто ми име. А вие, скъпи синьорини, ме защитете с молитвите си. Ние трябва да се покажем като истински чеда на Италия и на Франция. Полковник Дюкло, готов ли сте да поемете вие моите задължения и да станете господар и разпоредител в този дворец? Синьор Корер, вие отговаряте за приятелите си, сега не е време за празни думи, моля ви, започнете да действате. Трябва моментално да се затворят всички врати и да се защитят дворовете. Кой желае да вземе участие в защитата, кой ще се притече на моя зов?
Лесно можем да си представим как подействаха тези думи на всички гости, които бяха се събрали тук, за да се повеселят.
Мигновено в залата настъпи мъртва тишина, чуваше са само дрънкането на оръжие зад стените на двореца и дивашките викове на нападателите.
И докато всички стояха мълчаливи, объркани и недо-умяващи, в залата отново екна глас, но вече мъжки, който каза:
- Маркизо, вашата заповед е вече изпълнена, вратите са затворени!
Множеството се отдръпна, за да пропусне напред го-ворещия, и той се приближи до Беатрис.
Така Беатрис и Гастон се намериха изведнъж един срещу друг, лице срещу лице. Той сведе ниско глава пред нея и почтително целуна двете й протегнати ръце.

XIV
Гастон бързо застана до маркизата и каза на изумените гости:
- Господа, сега не е време за красноречие и затова ще бъда кратък. Край вратите на този дворец се е събрала огромна тълпа и ние сме длъжни да положим всички усилия тя да не може да нахлуе тук. Ще помоля тези от вас, на които е скъпа честта на нашите дами, да ме последват в двора. Нашата домакиня, маркизата, ще заведе всички дами горе. Господа, ако ни се удаде да се задържим в този дом за двадесетина часа, мога да ви обещая, че Бонапарт ще дойде да ни избави. Ако никой друг не се съгласи да му Съобщи за всичко, което става тук, аз самият някакси ще се добера до него. Сега всичко зависи от вас!
Това беше къса, чисто войнишка реч, но любимата жена той погледна с такъв поглед, в който се четеше дълбока преданост и молба за прошка.
В това време в залата ставаха страшни неща.
Първата тръпка на страх бе преминала. Гостите малко по малко бяха дошли на себе си и разбраха за какво става дума. Тишината бе разкъсана от истерични женски плачове и сърдити мъжки викове. Навсякъде кънтеше думата „предателство“, всичко французи бяха сигурни, че тази жена ги е предала. Нейният дом се бе оказал клопка, бяха ги примамили тук, а самата маркиза е съпричастна с жителите на Верона, в това не можеше да има никакво съмнение според тях.
Някои дори започнаха да не вярват в искреността на графа. Мнозина от гостите стигнаха до мисълта за отмъщение и бяха готови да убият маркизата.
Гастон веднага усети тази нова опасност.
Макар че му бе срамно за сънародниците му, които така явно показват недоверието си към Беатрис, той все пак разбираше, че те имат някакво основание за това и като действаше под моментното впечатление, предложи ръката си на маркизата и я поведе пред отстъпващото множество.
В този миг той показа качества на роден за предводител на тълпата. Гастон вървеше, без да бърза, разменяше по няколко думи ту с този, ту с онзи, като хвърляше ту заплашителни, ту ласкави погледи на тълпящите се около него хора. Той знаеше много добре, че едно невнимателно движение, една неточна дума бяха достатъчни, за да види с очите си смъртта на любимата жена.
- Бъдете смела - шепнеше й той, - вярвам в нашето щастие. Заведете всички жени на горния етаж и там. ме чакайте. Ние затворихме вратите и ги пазим. Ако нападателите не успеят да се вмъкнат тук откъм реката, спасени сме. Беатрис, ще победим!
Той отново целуна нежно и почтително ръката й, почака тя да се скрие от погледа му горе и пропусна край себе си всички жени, които се изкачваха по стълбите, а след това се обърна към мъжете, които се бяха събрали около него:
- Приятели - каза той, - знам какво мислите всички вие. Но това е лъжа и трябва да се срамувате от ниските си подозрения. Маркиза Дьо Сан Реми знаеше за това не повече от всеки чужденец във Верона. Ако се намери някой, който твърди обратното, готов съм да му отговоря както трябва.
Гастон почака малко, но никой не се отзова на неговото предизвикателство.
- Не, не - извика някой, - вярваме й! - и всички останали подеха този вик, започнаха да го молят да не говорят повече за това, а всички заедно да се погрижат за по-бързата и по-добра защита на двореца, за спасението на жените и за своята сигурност.
Гастон се възползва от този благоприятен момент и им каза накратко какво е намислил да прави:
- Ние вече сме поставили стража при вратите на градината - каза той, - и ако тя издържи натиска на тълпата, спасени сме. Ще помоля най-младите от вас да отидат при моите хора в градината. Останалите ще останат тук, долу, при тези стълби, за да пазят до последната възможност себе си и тези, които са по-скъпи от живота им. Ние се бием за честта на нашите жени и за честта на страната ни. Нямам повече какво да ви кажа.
Присъстващите отвърнаха, че са готови да изпълнят всичко, което им заповяда, и петдесет души тръгнаха веднага към градината, а останалите, начело с младия драгунски офицер Жером, останаха в двореца.
Гастон тръгна след тези, които се запътиха към гра-дината, за да им разпореди какво да правят.
Беатрис поведе жените към една от горните стаи, чиито прозорци гледаха към улиците на Верона и към реката. От тях цял час тя гледаше какво става долу, край нейния дом. Макар че бе смела, после си признаваше, че само възложената й от Гастон грижа да утешава другите я е спасила от объркване и малодушие.
През цялото време Беатрис утешаваше жените, едни от които плачеха, изпаднали в истерия, а други пък мълчаха в някакво безумно вцепенение.
Макар че ги утешаваше и ги уверяваше, че няма никаква опасност, тя нито за миг не залъгваше себе си. Това, което бе видяла долу, на улиците, ясно й говореше, че е дошъл краят, че смъртният час е вече близък. Тя можеше само да се моли, да се надява и да чака този миг, в който вратите ще се поддадат на натиска на разярената тълпа и тя след това ще се втурне в двореца.
Всичко това ставаше в ранна пролет, в ясна лунна нощ. Познатите очертания на крепостта и планините съвсем отчетливо се открояваха върху тъмното звездно небе, самият град бе добре осветен и затова не можеше да се види какво става по-далече от него.
Около двореца бе още по-светло, там се виждаха и най-малките подробности и пред затворените врати Беатрис можа да види хиляди лица, обърнати към нейния дворец със злоба и ненавист.
Дивите викове на тази разярена тълпа, която напразно напираше към вратите, стигаха и до нейните уши. Тя виждаше как от време на време се отделяха малки групи и тръгваха към различни райони на града, където малко след това се разнасяха викове и избухваше зарево на пожари.
Беатрис отчетливо виждаше как беззащитни жертви се свличаха под ръцете на озверелите убийци, които тъпчеха мъртвите вече с крака.
Но това, което виждаше тя, вероятно беше само част от страхотиите, които ставаха из целия град. В яростта си веронци не щадяха французите нито по пол, нито по възраст. Те измъкваха на улицата спящи деца и там безжалостно ги убиваха сред камъните, със сатанинските си смехове заглушаваха предсмъртните молби и воплите на нещастните жени. Бе достатъчно някой само да бъде обвинен в добро отношение към французите, за да бъде осъден на смърт и незабавно да изпълнят присъдата.
Беатрис виждаше или предугаждаше всичко това, но не казваше нито дума на събралите се наоколо жени.
- Те никога няма да разбият вратите - казваше им тя, - те са много здрави, а имам и надеждна защита в лицето на граф Дьо Жоаез. Можем спокойно да му се доверим, нека се постараем да бъдем твърди, скоро всичко това ще свърши.
Тя говореше и същевременно съзнаваше, че тази ужасна нощ едва започва и че всяка минута може да се окаже гибелна.
Големите врати бяха издържали дълго на безумния натиск на тълпата. Най-сетне тя разбра, че усилията й са безпредметни. Затова мнозина примъкваха стълби и про-пълзяваха над вратите, откъдето започнаха да стрелят по хората, които стояха в двора на двореца. Отговори им дружен залп и всички смелчаци паднаха поразени обрат- но в тълпата за неин ужас.
Старият Дженси беше в двора, имаше на разположение петдесет отбрани войника и те можеха да отблъснат всякаква атака. Но и сред тях ту тук, ту там се разнасяха стонове, които показваха, че заблуден куршум е улучил някого. Вражеската стрелба все пак бе имала някакъв успех.
Вратите си оставаха затворени и това положение не бе се променило вече цял час.
Но някой в тълпата подвикна, че трябва да се подпали двореца. Отначало този вик бе посрещнат с насмешка, но после го подеха други и накрая цялата тълпа започна да иска само едно: „Подпалете ги! Подпалете ги!“ Почти веднага отнякъде се появиха наръчи слама и двадесетина факли, а след това се раздаде възторженият вик на тълпата, приветстваща появата на първите пламъци.
Но вратите на Бернезкия дворец бяха строени преди петстотин години, отвсякъде обковани с желязо, и огньовете, пламтящи около тях, не можеха дори да ги повредят, бързо угаснеха.
Запалваха ги отново, примъкваха повече слама, но резултатът бе почти същият, вратите си оставаха цели и непокътнати, тълпата за момент замълча и отново се раздаде нечий вик:
- Хайде към реката! Трябва да влезем откъм реката!
Множеството се втурна нататък, към реката, която
лениво поклащаше сънните си вълни. Бяха пуснати в действие всички плавателни съдове. Едни скочиха в лодки, други на плотове и всички се отправиха към градината на двореца.
„Как не беше хрумнало на никого досега?“ - чудеха се всички и се радваха, че все пак някой се бе сетил.
Беше много по-лесно да се промъкнат през градината, знаеха, че в двореца ще намерят петстотин души, невъоръжени, облечени в коприна и кадифе. И всеки от нападателите неволно попипваше кинжала си и мечтаеше да пререже гърлата на тези проклети французи.
Но старият Дженси им бе приготвил капан и от тази страна. Още когато хората му влязоха в градината, той им заповяда да изкопаят огромен ров край брега, без да щадят храстите от рози и люляк. И войниците приеха тази работа толкова присърце, работиха толкова пламенно, че рохкавата мека пръст просто летеше изпод лопатите им. Когато ровът бе готов, Гастон влезе тихо в двореца и заповяда на лакеите да изнесат на хората вино, за да се подкрепят, а самият той отиде да потърси Джовани Гала.
Войниците си пийнаха доволно и без много-много да му мислят какво се иска от тях, бяха готови да изпълнят безпрекословно всяка заповед на графа или на сержант Дженси.
От време на време Гастон отново ги посещаваше в градината, за да ги ободри с добра дума, но и да разговаря сериозно със сержанта.
Тежко му бе на Гастон, изчезването на Джовани Гала го бе обезпокоило много, упрекваше се, че сутринта го е оставил в двореца, вместо да го вземе със себе си.
- Горкият младеж знаеше всичко и си плати за това може би с живота - мислеше Гастон и казваше на Дженси, - преди два часа са го изнесли полумъртъв от стаята. Изпратих при него доктор и той дава твърде слаба надежда. И все пак, Дженси, добре е, че навреме се явихме тук - завърши той.
- Не съм се съмнявал в това, графе, още преди някол-ко дни предчувствах всичко. Ние ще направим каквото можем, а генерал Бонапарт ще ни изпрати подкрепление. Не можеше той да е замислил клането, за да нападне. Той никога на никого не отказва помощ. Но работата е там, че той трябва да бъде известен за това, което става тук. Ако научи само от Валанд, ние няма какво да очакваме. Горките жени, беда ще ги сполети, ако тяхното спасение зависи само от Валанд. Чакам удобен случай да му го кажа в очите.
- Ако зависеше от мен, Дженси, бих се постарал да ви предоставя тази възможност колкото се може по-скоро. Но трябва да се има предвид, че и на него не му е било леко тук, а освен това е и лош политик. Не ми се вярва французин съзнателно да извърши такава низост.
- Трудно ми е да кажа, графе, да се надяваме, разбира се, че всичко ще се размине и така, но би било по-добре някой друг да отиде при Бонапарт и да му разкаже всич-ко.
Двамата погледнаха нерешително към отсрещния бряг на реката, тъй като чувстваха, че един от тях трябва да премине през нея и да се добере до лагера на Бонапарт. И всеки от тях искаше да отиде другият, тъй като знаеше добре, че в градината го дебне по-голяма опасност, отколкото на отсрещния бряг.
Но в момента, в който те още обсъждаха този въпрос, се разнесе камбанен звън, а след него се чу и първият вик на разгневената тълпа. Войниците скочиха като един, готови да се втурнат в двора, откъдето идваха виковете, но Дженси вдигна ръка и им извика:
- Навън! Влезте веднага в траншеите и мълчете, дока-то не ви призова.
После той отброи петдесет души и ги поведе към двора.
Гастон тръгна към двореца, за да избави Беатрис в трудния за нея час.
Дженси, в началото, както вече видяхме, мъжествено бе бранил вратите, след това бързо влезе в градината, където неговите момчета приготвяха оръжието си, и видя как по водата се приближава цяла флотилия освирепели граждани, твърдо уверени, че от тази страна няма какво да ги спре, тъй като в двореца има само беззащитни гости на маркизата и няколко нейни предани слуги.
Беше страшно да се гледа как разгневената тълпа, без да чака лодките да пристанат на брега, скача във водата. Мнозина попаднаха под плавателните съдове и потъваха, а други се събаряха един друг. Никой от тях нито за миг не допускаше мисълта, че ги чакат в засада, и затова, когато в тъмнината изведнъж се чу френската заповед да се открие огън и отекна първият залп, настъпи невъобразима суматоха, всички като обезумели се хвърлиха об- ратно във водата, като се блъскаха един друг в паничес- ки страх. Подир тях се чуваха изстрели, а кънтящото ехо разнасяше зловещия им екот над водата.
Повечето от бягащите държаха в ръцете си само кинжали, защото смятаха, че ще колят беззащитни французи. Някои бяха въоръжени с пушки и пистолети, но пък имаше и хора съвсем без оръжие, точно те най-много бързаха към лодките и се нахвърляха на онези, които първи бяха викнали: „Към реката!“
Всички напуснаха полесражението, като изоставиха мъртвите и ранените.
През цялата нощ продължиха набезите ту към вратите на двореца, ту към скритите траншеи, в които стояха войниците.
Настроението в двореца се менеше според новините - тревожни или утешителни.
Когато започна да се разсъмва, по мраморното стълбище на двореца можеха да се видят множество необичайни фигури. Богатите скъпи дрехи бяха измачкани и изцапани, светските хора бяха хвърлили маските си и бяха се превърнали в обикновени простосмъртни с тревожни пребледнели лица, които се питаха: „Ще дойдат ли да ни избавят?“
По-храбрите описваха с малко думи преживяното или обсъждаха положението. В планините имало не по-малко от пет хиляди въоръжени италиански войници, Бонапарт може би ще трябва да ги пресрещне на пътя за Верона. Може би основателно ще бъде огорчен, че няколкостотин негови съотечественици са загинали във Верона, а това само ще му даде възможност да си измие очите пред света. Ще каже на всички:
- Вижте как постъпиха италианците с моя народ, аз съм длъжен да отмъстя на тези предатели и убийци.
Ако той наистина разсъждава така, каква надежда може да има, че ще дойде да им помогне? В Падуа той има само шест хиляди войници, а трябва да се сражава с войниците на Емили и републиканците. Дали ще пожелае да го направи?
Не беше удивително, че повечето лица бях бледи, но особено посърнало бе лицето на Беатрис. Когато в пет часа сутринта Гастон се качи на горния етаж при нея и я заведе за малко в друга стая, за да поговорят без свидетели, нейното неузнаваемо лице го притесни. Той щеше да й каже нерадостни за двама им думи. Но място за колебание нямаше.
- Дойдох да се сбогувам с вас - каза той, - но не мога да замина, докато вие не разберете постъпките ми и отношението ми към вас.
Тя усети, че той намеква за пребиваването си в къщата на Бианка, и затова го прекъсна с ръка и каза:
- Вие дойдохте при мен, следователно за миналото не може и да става дума. Понякога е трудно човек да се ориентира в нещата, но после всичко се изяснява. С всеки изминал ден аз се научавам все повече да разгадавам събитията и се стремя да постъпвам според желанията ви.
Той се наведе и я целуна по челото.
- Когато опасността отмине, Беатрис, ще се помъчим да започнем нов живот и ще живеем единствено един за друг. Аз отивам при Бонапарт, за да му разкажа какво сте направили тази нощ за него, как сте спасили моите сънародници. Разбирам жертвоготовността ви, Беатрис, знам - не ви е лесно да живеете тук, и ми е ясно от какво сте се лишили, като напуснахте Венеция заради мен. Такива неща не се забравят, особено от любящ човек. Съзнавам, че досега бях себичен и егоист, но се надявам да поправя тази своя слабост с целия си бъдещ живот.
Тази изповед съвсем я разстрои, тя потръпна при мисълта, че той се готви да отиде при Бонапарт.
- Гастон, не заминавайте, не ме изоставяйте, помис-лете какво може да стане с мен, ако сега се отдалечите. Нека отиде някой друг, който и да е той, вие трябва да останете при мен. Защо точно вие трябва да отидете? Няма ли други хора освен вас?
- Бих изпратил Дженси, но той е ранен, на никой друг не мога да възложа такава мисия. Беатрис, нима не разбирате какво ни чака, ако още днес не получим спешна помощ? Аз ще премина реката и ще препусна с всички сили. Дори да не ми се удаде да стигна, пак ще бъде по- добре, отколкото да остана тук и да обвинявам себе си, че съм можел да спася всички ни, а не съм го направил. Помислете за това, скъпа! Спомнете си отговорността, която съм поел, спомнете си ужасите, които стават там, по улиците! Нима човекът, достоен за вас, би се съгласил да гледа равнодушно на всичко това, без да потърси пътища за спасение, без да рискува? Не, не казвайте такова нещо, защото няма да бъдете искрена.
- Но нима забравихте - каза тя, - че в Боволета също щяхте да се върнете след час, а колко време изтече, докато отново се срещнахме. Толкова добре си спомням онова утро. Да, тогава изпратихте странен вестоносец, Гастон. Сигурен ли сте, че той и този път ще откликне на вашата молба? Не носи ли твърде голям и неоправдан риск вашата надежда за спасение?
Той се засмя при този спомен, погледна я в очите и разбра голямата й тъжна обич.
- Бонапарт не пожела да ми даде дори един час, той вярваше, че ще мога да спася Верона. А пък какво направих аз? Да, зная, че може би ми е съдено да преживявам неуспехи, но какво мога да направя? Дойдох тук с най-добри намерения, мечтаех си за примирие, за дружба. Отвърнаха ми с омраза. Във вашата родина, във Венеция, също се мъчех да установя по-дружески отношения между двата народа и как завърши това? Трябваше да бягам като крадец, като оставях след себе си само ненавист и недоверие.
- Всичко това дължите на Вилтар - каза Беатрис и лицето й стана мрачно, - да, Гастон, този човек има фатално влияние върху вашата съдба, аз и днес чувствам, че за вашето отиване при Бонапарт отново съм задължена на него. Всички наши нещастия стават с неговото участие. И вие ще отидете при него в Падун и още вярвате, че той е ваш приятел?
- Според мен, Беатрис - каза той, - има двама Вилта- ровци. Единият е приятел на Франция, а другият - мой приятел. Ще ви го докажа. Когато отида в Падуа и веднага се явя при Бонапарт, ще взема със себе си свидетели. Струва ми се, че особена опасност не може да има.
Ще премина реката с лодка, а на другия бряг вече ще бъда в пълна безопасност. Но всъщност сега не е време да мислим за собствената си кожа.
Беатрис видя, че сега Гастон живее единствено с мисълта за преминаването на отсрещния бряг. Преценяваше как по-скоро би могъл да вдигне на крак лагера на Бонапарт. И въпреки това тя направи последен опит да го спре.
- Разумният човек винаги претегля всички доводи за и против - каза тя, - помислили ли сте кое ще бъде по-добре - сам ли да отидете или с друг? Нима единствен вие можете да се промъкнете през неприятелската страна? Не може ли по друг начин да се помогне на тези нещастници? Помислете за всичко това докато не е късно. Всички ни се доверяват, те вярват на нашата дума, няма ли да бъде по-добре да се посъветваме с тях какво да правим в бъдеще?
Думите на маркизата поразиха Гастон със своята нео-чакваност.
- Искате да кажете, че съм длъжен да взема всички със себе си? - попита той с недоумение.
- Казвам, че би трябвало да се помисли за това. Ако вие можете свободно да преминете през реката, защо и другите да не се опитат да го направят? Зная, че не ви е хрумвало, нб сега то обмислете добре. Има още време. Те се надяват на вас, скъпи, не можем да ги захвърлим. Трябва да ги съжалим, те заслужават това.
Тези толкова откровено и убедено изречени слова раз-вълнуваха Гастон. Какво можеше да възрази той. Можеше ли да има нещо против нейното предложение?
Френската лодка още стоеше до брега в градината на двореца. Защо всички тези нещастници, затворени в изисканите зали, да не тръгнат с него към Бонапарт?
Наистина, тази мисъл не му бе хрумвала, но сега тя го обхвана изцяло.
- Все пак преди всичко ще говоря с Дженси - каза той и излезе от стаята.
Беатрис остана сама, падна на колене и започна да се моли за него.
Сержант Дженси бе ранен в коляното и лежеше на тревата, като бавно преглъщаше вода и проклинаше веронските жители на три езика.
Когато влезе Гастон и му съобщи плана на Беатрис, старецът бе така поразен от простотата и неочакваността на замисъла, че дори се просълзи и съвсем забрави за ранения си крак.
- Боже мой - извика той, - дори не съм достоен да целуна края на роклята й. Разбира се, трябва да ги вземете със себе си, графе, как по-рано не ни е дошло на ум? Помогнете ми да стана, за да мога да обмисля по-добре всичко. Дяволите да го вземат този, който ми простреля крака, толкова ми е нужен сега! Тя казва, че крепостта трябва да се защитава, съвсем вярно е. Бог да я благослови за това щастливо хрумване. Графе, да бяхме събрали всички тези господа, за да им обявите това решение! Междувременно ние ще се приготвим. Още тази нощ, ако е съдено, ще се доберем до Падуа. Смятам, че ще ни стигне смелостта.
Гастон се отдалечи бързо и след минута вече събираше всички намиращи се в двореца - и гости, и слуги, а в това време Дженси си блъскаше главата как по-добре да изпълни плана, измислен от умната жена. Той не се съмняваше, че ще успеят да преминат реката, но мислеше и как, с каква хитрост да организират това по-добре, за да не загинат хора или ако загинат, да бъдат колкото се може по-малко. Тези мисли и грижи го бяха накарали съвсем да забрави ранения си крак.
Беше вече четири часът сутринта, небето бе облачно, валеше дъждец, няколко лодки, атакували през нощта двореца, все още сновяха напред-назад по реката, но седящите в тях вече не се решаваха да предприемат нещо. Те очевидно бяха останали там от любопитство, за да погледат какво ще стане по-нататък.
Но и тази тълпа не искаше да рискува собствената си кожа и като разбра, че дворецът се охранява от въоръжени войници, изведнъж охладня и зачака благоприятен случай за ново нападение.
Що се отнасяше до французите, освен хората в двореца имаше още много други из града - по къщите и особено в църквите. Затова заговорниците един след друг се оттегляха от централните врати на неголеми групи и с кинжали в ръка тръгваха към града, за да търсят жертви.
В двореца разбраха това по затихващия шум от гласове край вратите и, разбира се, се зарадваха, че опасността поне от тази страна временно е отминала. Но неприятелските лодки продължаваха както по-рано да сноват по реката и сержант Дженси нареди отново да го повдигнат, за да може по-точно да преброи вражеската флотилия и да състави съответен план за бягство.
- Трябва да проявим хитрост, деца мои - казваше той, - и колкото по-бързо, толкова по-добре. Вижте, този път те всички са въоръжени с пушки и ние не можем да чакаме пощада, ако занлаваме направо срещу тях. Но пък няма да ги чакаме и първи да ни нападнат. Сега ще ми трябват двадесет души от вас, изберете ги само, но помнете, че ги чака смърт.
След това им каза, че е решил да направи така: двадесет души ще се качат на един от катерите и ще отплават към крепостта „Свети Феликс“, за да отвлекат вниманието на неприятеля. В това време останалите катери с незащитените си екипажи ще се помъчат да преплуват до отсрещния бряг. Съвсем ясно е, че хората в първия катер ще се изложат на смъртна опасност, тъй като неприятелят, естествено, ще стреля по тях.
Макар че никой не се съмняваше в това, доброволците бяха толкова много, че трябваше да теглят жребий.
Когато след известно време Гастон се върна, той завари всичко в пълен ред. Двадесет души начело със сержант Дженси се бяха качили вече на първия катер, останалите стояха на брега, като държаха оръжието си готово за стрелба.
- Сакатият човек може да вижда и да командва, макар че не може да ходи - весело извика Дженси на Гастон. - Ние ще тръгнем но течението, а вие в това време се разпръснете по лодките и тръгвайте с Божията закрила. Само внимавайте, не качвайте много хора наведнъж, за да не потънат лодките. Сигурен съм, че от крепостта ще видят какво правим и ще побързат да ни помогнат. Нарочно отивам напред, за да успея после да се срещна с вас на другия бряг. Обаче ако ни е съдено повече да не се срещнем, то нека ви благослови Бог. Все пак, откровено казано, вярвам в щастливата си звезда, вярвам, че ще се видим с вас.
Той протегна грубата си загоряла ръка. Гастон я стисна с дълбоко вълнение.
След това Дженси заповяда: „Напред!“, и лодката се понесе бързо към крепостта.
Гастон вече бе успял да предупреди всички гости на Беатрис, че се готви тяхното спасение. Той бе минал от стая в стая, като уговаряше и успокояваше хората, и накрая събра всички в градината.
Катерът на Дженси вече бе се скрил от погледа, но явно бе постигнал целта си и бе отклонил вниманието на неприятелите, защото след него се раздаде пушечен зали.
В отговор започна разбъркана престрелка, войниците на сержанта не си губеха времето, а също стреляха смело.
Гастон вътрешно се зарадва, но веднага забеляза, че ги заплашва нова опасност: много лодки, привлечени от изстрелите, се отделиха от брега и тръгнаха към местоп-роизшествието. Всяка минута бе скъпа, той трябваше да прекара своите пътници веднага, ако не искаше да ги превърне отново в жертви.
- Трябва да тръгваме, Джером - каза той като се обърна към младия офицер, който стоеше до него, - покажете ни откъде да минем, за да се качим на лодките и по-скоро настанявайте хората в тях. Докато не са ни усетили, трябва да преминете на другия бряг, а пък аз ще се постарая да окъпя неприятеля.
Младият французин скочи бързо в първия катер, настани там дузина мускетари и предложи на стоящите наблизо жени също да се качат веднага на катера. Те бяха все млади същества, които единствено бяха мислили за веселия и танци, а сега бледнееха, подплашени като сърни, защото за пръв път се срещаха със смъртта. Трудно може да се предадат чувствата, които ги вълнуваха, когато се качваха на катера, подкрепяни от грубите войнишки ръце, чиито притежатели се стараеха да ги успокояват и развеселяват.
Лодката се напълни, отблъсна се от брега и се понесе бързо към противоположния бряг.
Много очи следяха тази лодка, но никой не я приветства радостно, освен една малка черупка, която също изведнъж се отдели от брега малко под крепостта и бе пълна с разнолика сбирщина, която отдавна чакаше там истинска плячка.
Тези хора досега бяха седели в кръчмата, но привлечени от изстрелите, се втурнаха към лодката си и видяха, че отсреща, от градината на двореца, аристократите се готвят да се разположат по катерите и да отплуват в същата посока.
Те изчакаха лодката, като я допуснаха съвсем близо, а после изведнъж я атакуваха. Това смело нападение, което предвещаваше пълен успех, изведнъж окуражи и други негодници, които също се хвърлиха в първата попаднала им черупка, за да отидат на мястото на произшествието.
Хитростта на стария Дженси явно не мина. Беззащитните жени сега бяха обкръжени отвсякъде от разярени изверги, които жадуваха за кръв.
От брега, където бяха останали другите гости на Беатрис, се носеха отчаяни викове, които ги съветваха да се движат колкото се може по-скоро напред. Гастон помисли, че всичко е загубено, и сърцето му се сви от състрадание към тези нещастници, но бе се излъгал. Старите ветерани и предвождащият ги Дженси не се разсейваха. Те грабнаха пушките и започнаха да обстрелват преследвачите, целеха се възможно най-добре, в резултат на което имаше вече няколко убити и ранени, но и няколко от войниците платиха с живота си за своето мъжество.
Няма смисъл да се говори за това с какво напрежение останалите на брега следяха съдбата на другарите си по нещастие. Изправени под дъжда, те трепереха от студ и страх.
Гастон никога досега не бе изпитвал такова чувство за отговорност както в този знаменит ден. Не знаеше какво да предприеме - да продължи ли прекарването на хората през реката или отново да ги скрие в двореца, за да се бранят там до последна възможност. Решението на този въпрос зависеше само от него. Беатрис му каза:
- Правете това, което считате, че е необходимо, Гас-тон.
Сънародниците му също не знаеха кое ще бъде за по- добро. Не можеха да го съветват. Той трябваше да реши сам.
- Ако можехме за дадем сигнал на крепостта - повтаряше си той. - Не разбирам все пак защо те не ни виждат, не ни чуват. Нима Емили е завзел крепостта или там се е случило нещо друго?
А след това, като се обърна към наобиколилите го, попита:
- Как мислите, господа, как ще бъде по-добре - да останем тук или да се опитаме да преминем на другия бряг?
Всички в един глас отговориха, че би било по-добре да се рискува и да продължи прехвърлянето.
Когато Гастон се огледа наоколо, видя ридаещи жени, вкамененото лице на Беатрис, и му се стори, че преживява най-трудния, най-трагичния час в живота си. Знаеше много добре, че ако преминаването не сполучи, ще го обвинят, че не са останали в двореца. Ако направи обратното и превземат с атака двореца, ще започнат да го укоряват, че не се е решил да продължи прехвърлянето на реката.
След кратко колебание той взе решението и заповяда да бъдат приготвени и другите лодки.
- Приятели - каза Гастон, - няма друг изход, разчи-там на вас, че ще проявите благоразумие и ще ми помогнете да свършим всичко както трябва.
Решението му бе изслушано с облекчение. Всеки риск бе по-добър от неизвестността.
Гастон подбра няколко войника, настани ги в третата лодка, качи там и двадесетина жени. Лодката веднага потегли.
Оставаше само още една лодка, а имаше сто души на брега. Всеки от тях молеше да го вземат в тази лодка. Когато и тя се напълни, Гастон каза на Беатрис:
- Има още едно място,- седнете в лодката, Беатрис, знаете, че така ще ме успокоите.
Тя поклати глава и прошепна:
- Не, по-добре двамата да си останем, където сме.
Лодките отплаваха към крепостта. Появата им изтръгна спонтанен вик на възторг у нападащите негодници. С диви крясъци те ги обградиха и у тези, които бяха останали на брега, се прокрадна мисълта, че е настъпил краят и че нещастниците след малко ще бъдат потопени.
Но в този миг се намеси артилерията на крепостта, която мълча толкова дълго.
Комендантът на крепостта, като видя, че и във водата избухват схватки, реши да сложи край на тази вакхана- лия и заповяда да стрелят топовете, без да мисли къде ще попаднат гюллетата - в приятели или във врагове - и първото гюлле попадна точно в лодката на въстаниците и я разби на трески. Хората от нея скочиха в реката с нечовешки викове. Във водата настана такава суматоха, че всеки се мъчеше да се скрие където и както може. Гюллетата със свистене летяха във всички посоки, не щадяха нито виновния, нито невиновния.
Но това не бе всичко. В разгара на бъркотията откъм завоя на реката се показа лодка, в която седяха старец и девойка. Момичето седеше зад кормилото и уведомяваше всички, които идваха насреща й: „Бонапарт е в града, спасявайте се!“
Тези думи произведоха по-голямо впечатление от топовете на крепостта. За един миг те обходиха цяла Веро- на. Никой вече не мислеше да проверява достоверността им - толкова бе голям страхът от това име с магическа сила.
Всички побързаха да се скрият и само след няколко минути в реката останаха само черупките с французите, вече доплавали до крепостта на отсрещния бряг.
Думите на девойката ги бяха спасили от гибел.
Гастон, като се загледа в нея, разбра, че тя не е никоя друга, а самата Бианка Пезаро. Той каза на Беатрис, а тя ниско сведе глава и дълбоко в душата си прости всичко на това момиче, което със своята хитрост бе спасило живота на толкова хора.
Комендантът на крепостта, на когото Валанд бе заповядал в никакъв случай да не извежда гарнизона извън пределите на замъка, досега не предприемаше нищо за потушаване на бунта, тъй като дори нямаше представа за размерите му. Но когато му доложиха за положението и видя лодките, препълнени със спасяващи се французи, веднага прекрати стрелбата и изпрати сто и петдесет от най-добрите стрелци, за да ги посрещнат на брега и да ги доведат под охрана в крепостта, където щяха да бъдат в пълна безопасност.
Последните, които влязоха през вратите на крепостта, бяха Гастон и маркиза Дьо Сан Реми. Те бяха и последните, които отплаваха от брега, на който се издигаше дворецът. Бяха седнали в лодката чак когато там донесоха Джовани, все още много слаб, но без опасност за живота му, както бе потвърдил и докторът.
Гастон и Беатрис наредиха да поставят Джовани в лодката, след което се качиха и те, като хвърлиха последен поглед към току-що напуснатия дворец, който неминуемо щеше да стане плячка на разярената тълпа.
Наистина така стана. Още не бе отплавала и последната лодка с французите, а вече се намериха смелчаци, които пропълзяха през вратите, неохранявани вече от никого, отвориха ги и в двора се втурна цялата тълпа. После тя нахлу в двореца и скоро той бе разграбен.
Този факт толкова разстрои Беатрис, че в очите й се появиха сълзи, каквито нямаше там дори в миговете на най-сурови изпитания.
- Ето как трябваше да свърши всичко - каза тя, като стискаше нежно ръката на Гастон и се обръщаше с гръб, за да скрие сълзите си. - Не мога да виня своя народ, защото той много дълго търпя толкова унижения и бедствия, но нямам повече сили да издържам на всичко това.
- Да, а и няма защо, Беатрис - отвърна Гастон, - пред нас е целият свят. Струва ми се, че в живота на всеки може да се случи нещо подобно, но после, след мъката, настъпва мирно, радостно време. Ако искате, ще заминем с вас за Рим. Нито Верона, нито Венеция могат повече да бъдат ваша родина.
- Да, Гастон - отвърна тя, - но какво ще правите вие? Сигурно не бихте пожертвали блестящата си кариера заради мен. Длъжен сте да я продължите, за да служите пред човека, чийто гений не може да се отрече. Сега виждам, че сме били твърде неблагодарни, като отхвърлихме дружбата му. Трябва де се разплатим за това. Бъдете щастлив, приятелю мой, забравете ме и вървете там, където ви зоват вашата чест и вашата слава!
- Беатрис, нима желаете това? Повторете ми го и едва тогава може би ще ви повярвам. Но вие мълчите. За какво ми е славата, когато най-после заговори сърцето ми? Нима ще мога да живея във Франция, когато душата ми ще бъде в Рим? Не, Беатрис, сега мога да правя само това: където сте вие, там да бъда и аз. Ако ми забраните да съм близо до вас, ще ви следвам отдалеч. Но нямам сили да ви изоставя, да се разделя с вас.
Той се наведе и целуна ръката й, защото не му достигаха думи, той се задавяше в искреното си вълнение.

XV
Двадесет и четири часа след като във Верона въстаниците стреляха за последен път, Вилтар се разхождаше в двореца на дожа на Падуа и по лицето и движенията му личеше как го измъчва любопитство. Искаше да разбере какво става зад стените на този дворец.
Този ден бе знаменателен. Посланиците на Венеция вече цял час седяха при Бонапарт и все още не си тръгваха. Адютантите, които сновяха по всички посоки из двора на двореца, не можеха нищо да разкажат на Вилтар, тъй като те самите не присъстваха в стаята, в която се провеждаше съвещанието.
А Вилтар изгаряше от нетърпение да научи как Бонапарт е решил съдбата на Венеция. Ще бъде ли разрушен този град, или всичко ще свърши мирно? Вилтар не вярваше в последното, тъй като твърде добре бе подреждал картите си. Отначало написа дълго писмо, в което подробно описваше страданията и мъченията на сънародниците си във Венеция. После се спря на това, че честта на армията изисква отмъщение, а след това благодарение на неговите интриги бе организирана тази разпра между французи и италианци във Верона.
Не, Жозеф Вилтар нямаше от какво да се страхува, замисълът му щеше да се осъществи. Нали към това се бе стремил още от мига, когато Бонапарт го избра за свой емисар във Венеция. Бе му се наложило да чака дълго и сега вярваше, че търпението му ще бъде възнаградено.
Сега в двореца пратениците на дожа Лоренцо, Пезаро и Реналди едва ли не на колене молеха да бъде пощаден нещастният град. Нима можеше да се съмнява какъв отговор ще им даде Бонапарт?
От време на време през отворения прозорец долиташе неговият страшен и сърдит глас. После се чуха нечии ридания, изглежда Пезаро молеше да не погубват многострадалната му родина.
Като се вслуша в тези ридания, Вилтар се усмихна и като видя генерал Моро да минава покрай него, го спря, за да го поразпита знае ли нещо.
- На разсъмване ще настъпим - отвърна му генералът. - Не мисля, че нещо би могло да ни попречи. Валанд замина за Верона с десет хиляди войници. Във Венеция вероятно няма да срещнем никаква съпротива, тъй като казват, че дожът вече си събира багажа, а Сенатът се готви да ни се подчини. Но все още се надявам, че гневът на Бонапарт ще се смекчи. Не забравяйте, че на света Венеция е само една.
- Да, вярно е - отвърна Вилтар с усмивка. - Разбира се, трябва да се запазят произведенията на изкуството, трябва да откараме в Париж всички картини и статуи от двореца „Бурано“, вече съм си харесал една картина на Тициан. Може и вие да си изберете нещо. Впрочем, шегата настрана, време е въобще да свършим с това.
- Да, всичко е решено - каза Моро, - на разсъмване настъпваме, а вие знаете какво значи това. Но чухте ли - попита на свой ред генералът, - вашият приятел Гастон дьо Жоаез е тук, в хотел „Златните рога“? Ние го смятахме за мъртъв, отивам при генерала да му доложа за него.
Вилтар бе много учуден. Той също предполагаше, че Гастон е загинал във Верона. Направи се, че се радва на тази новина, и каза:
- Не може да бъде! Колко ме зарадвахте, генерале! Казвате, че е в хотел „Златните рога“? Веднага ще отида при него.
- В такъв случай предайте моите поздрави също и на маркиза Дьо Сан Реми.
- Искате да кажете, че тя е с графа?
- Така се говори. Нали знаете, че нищо не може да стане без намесата на жена? - добави шеговито той.
Лицето на Вилтар се помрачи, той не се сдържа и каза:
- Тази жена е много опасна за нас. Особено в момен-та. Бонапарт я харесва, а тя е умна и находчива. Готов съм да дам хиляда луидора, само и само да не чувам вашите новини.
- В такъв случай направете се, че не ги чувате - от-върна генералът през смях и тръгна към двореца.
Вилтар продължи да се разхожда из градината на двореца с вид на човек, на когото са нанесли внезапен удар. Макар да бе сигурен, че делото му не е проиграно, все пак бе готов на всичко, само и само да не допусне Гастон при Бонапарт.
Не знаеше дали да отиде самият той при него, или да изпрати някого, когато изведнъж големите врати се разтвориха и се показаха венецианските пратеници. Лицата им бяха тъжни, те имаха много отчаян вид и Вилтар веднага разбра, че картата им е бита. Духът му се повдигна.
- Ето и края на цялата комедия - каза той, когато те минаваха покрай него.
Точно в този момент на вратите се появи Бонапарт, който се обърна към пратениците с думите:
- Господа, запомнете, че аз враждувам с Венеция, но не с вас. Ако пожелаете да се възползвате от моето гос-топриемство, моля ви, смятайте, че в моя дворец сте като у дома си. Дойдохте отдалеч и вероятно се нуждаете от почивка.
Реналди със сълзи на очи направи дълбок поклон и каза, че трябва веднага да се върне вкъщи. Лоренцо, който влачеше в прахта великолепната си одежда, трепереше като от треска. Пезаро благодари на Бонапарт, но не прие предложението му и каза твърдо и достойно:
- Не мога да се възползвам от гостоприемството на врага на моето отечество.
Те и тримата тръгнаха към хотела, където бяха отседнали. Бонапарт погледа замислено след тях, след това попита Вилтар защо е дошъл. Вилтар бързо реши и го занима с вълнуващия го въпрос:
- Значи на разсъмване настъпваме, генерале?
- Да, на разсъмване.
- Слава Богу - възкликна Вилтар, - времето на нере-шителност отмина!
- По-добре благодарете на простата случайност - от-върна Бонапарт, - отивам в хотел „Златните рога“. Искате ли да дойдете с мен?
Вилтар го погледна бързо, сякаш се готвеше да му каже нещо, но като видя лицето на Бонапарт, сметна, че ще е по-благоразумно да премълчи. Разбра, че сега е безсилен и е по-добре мълчаливо да се подчини на това, което му готви съдбата.
„Нищо не може да стане без намесата на жена“, бе казал той някога на приятеля си Гастон и тази жена се готвеше да навести сега Бонапарт.
Маркиза Дьо Сан Реми още не се готвеше да отпътува за Рим, тя не мислеше за собствената си безопасност, нарочно бе пристигнала в Падуа, за да се опита още веднъж да спаси Венеция от гнева на Бонапарт.
Гастон я разбираше и искаше да й помогне в това дело. Той смяташе, че като получи прошка за родния си град, тя най-после ще почувства, че има право да се отдаде на собствените си чувства, и няма защо повече да мисли за съдбата на съотечествениците си.
Те бяха дошли заедно от Верона, при това по пътя не им се случиха никакви приключения, нямаше препятствия и още като пристигнаха в хотела, Гастон изпрати послание в двореца на Бонапарт, за да измоли аудиенция за маркиза Дьо Сан Реми. В отговор на това послание Бонапарт сам отиваше на гости за огорчение на Вилтар, който мълчаливо го следваше.
Гастон стоеше до вратата на хотела. Там той посрещна Бонапарт и срещата им бе толкова радостна, сякаш двама братя се виждаха след дълга раздяла.
После Бонапарт попита за Беатрис. Здрава ли е, как й се е отразила онази страшна нощ във Верона. После добави:
- Тя направи толкова много за французите във Верона, че съм готов да я възнаградя с каквото пожелае за тази услуга.
Гастон отвърна, че Беатрис е в градината на хотела, където си почива след изморителното пътешествие, и че много ще се зарадва, когато види човека, когото толкова дълбоко уважава.
Бонапарт тръгна веднага към градината.
Той излезе оттам след два часа. Венеция беше спасена благодарение на жената, която пожертва толкова много за нея и толкова много изстрада за нейната по-щастлива съдба.
Да, Беатрис спаси Венеция. Като седеше в градината, сред рози и жасмин, тя гледаше право в очите човека, който бе накарал цяла Европа да се страхува от него. Тя му каза:
- Как биха ви преценили поколенията, ако допуснете подобно нещо? Каква полза ще имате, ако името ви бъде погребано под развалините на Венеция? Пощадете този, нещастен народ, нека кажат, че Венеция се е възродила благодарение на вас. Нали това, което имате намерение да направите утре, не бихте могли с нищо да поправите никога? А сега имате време. Моля се на Бога утре да не бъде твърде късно.
Гласът й звучеше като музика, думите й го опияняваха. Нима той можеше да мине без Венеция, този крехък бисер в неговата корона? Нима не му беше все едно дали ще бъдат разрушени или не къщите на този жалък народец?
Думите на Беатрис му въздействаха магически.
Да, заради тази жена той ще се откаже от мисълта да унищожи Венеция. Затова пък получава правото да целуне ръката й.
В този миг, когато Наполеон Бонапарт бе забравил, че е завоевател, и изпитваше чувствата на обикновените хора, бе спасен цял народ, без този народ да знае това.
Когато Бонапарт се върна в двореца си, издаде нова заповед:
„Граф Гастон дьо Жоаез се назначава за губернатор на град Венеция, Маркиза Дьо Сан Реми заминава заедно с него.“
Пръв ги поздрави с победата, естествено, Вилтар. Той ниско се поклони на очарователната маркиза.
Беатрис, като прегръщаше Гастон насаме, му предаде разговора с Бонапарт:
- Спасих своя народ, спокойна съм - каза тя, - сега ще мога да си отдъхна.
Той нежно целуна устните на бъдещата си съпруга и силно я притисна в обятията си.

 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.