Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките




Първа част

Как любят проститутките

Гледка от маскения бал в операта

На последния бал в Операта през 1824 година много маски се възхитиха от красотата на един младеж, който сновете из кулоарите и във фоайето като мъж, очакващ жена, задържана в къщи от непредвидени обстоятелства. Само старите жени и някои заклети скитници познават тайната на тази ту отпусната, ту забързана походка. В такава огромна тълпа хората не се занимават едни с други, но влагат страст във всичко, което буди интерес, така че дори и Безделието си намира работа. Младото конте бе така погълнато от безпокойното си очакване, че не си даваше сметка за своя успех: не виждаше и не чуваше подигравателно възхитените подвиквания след някои маски, сериозните възгласи на учудване, хапливите подигравки и нежните думи. Макар че красотата му го поставяше между онези изключителни същества, които отиват на бала в Операта, за да преживеят някаква авантюра и очакват тази авантюра, както по времето на Фраскати хората са очаквали да им се усмихне щастието на рулетката, той изглеждаше по буржоазному уверен, че ще прекара добре вечерта; очевидно бе сигурен, че е главният герой в тази мистерия с три действуващи лица, които изнасят целия маскен бал в Операта, известни единствено на хората, играещи в него някаква роля; за младите жени, дошли единствено, за да могат да кажат: бях там, за провинциалистите, за неопитните младежи, за чужденците Операта е дворец на умората и скуката. За тях облечената в черно бавна или забързана тълпа, която снове насам-натам, лъкатуши, извива в една посока, после в друга, отдалечава се или се приближава, подобна само на мравуняк в гората, е също така неразбираема, както е неразбираема Борсата за някой бретонски селянин, комуто не е известно съществуването на книгата за задължения към държавата. С малки изключения мъжете в Париж не се маскират: мъж с домино изглежда смешен. В този страх от смешното се проявява умът на нацията. Желаещите да укрият щастието си могат да кажат, че са ходили на бала в Операта, без да са били там, а маскираните, които не могат да не влязат вътре, излизат начаса. Едно от най-забавните зрелища, още със започването на бала, е задръстването на вратата от измъкващите се на вълни отвътре хора и онези, които напират да влязат. Маскираните мъже са обикновено ревниви съпрузи, тръгнали да следят жените си, или мъже с авантюристични намерения, които не желаят да бъдат следени от съпругите си — две положения, еднакво достойни за подигравка.
Някаква дебела, късокрака и зловеща маска, чието движение напомняше търкаляща се бъчва, следеше хубавия младеж, без той да я забележи. За постоянния посетител на Операта зад това домино се криеше някой чиновник от администрацията, борсов агент, банкер, нотариус или гражданин, заподозрял, че му изневеряват. Действително в най-висшето общество никой не тича подир доказателства, унизяващи човека. Няколко маски си бяха вече показали със смях тази уродлива личност, други й бяха подвикнали, отделни младежи и се бяха присмели, макар че широкоплещестата фигура и държанието й показваха подчертано пренебрежение към подобни стрели, които не попадаха в целта; човекът се движеше след младежа, както се движи преследваният глиган, когото не го е грижа нито за свирещите покрай ушите му куршуми, нито за лая на кучетата подире му. Макар на пръв поглед удоволствието и тревогата да носят едно и също облекло — прочутия черен венециански плащ — и на бала в Операта всичко да е объркано, различните слоеве, от които е съставено парижкото общество, все пак се откриват, разпознават и наблюдават. За посветените съществуват толкова точни белези, че те четат в тази смесица от интереси като в забавен роман. Ето защо за постоянните посетители беше ясно, че този човек не е търсач на галантни авантюри; в такъв случаи неизбежно би носил някакъв уговорен знак — червен, бял или зелен, — белег за отдавна подготвяно щастие. За отмъщение ли се отнасяше? Като виждаха как маската следи съвсем отблизо мъж с успехи сред жените, неколцина безделници се загледаха отново в красивото лице, божествено озарено от любовната наслада. Младежът интригуваше всички; колкото повече се мяркаше из тълпата, толкова по-голямо любопитство предизвикваше. Между другото, всичко в него издаваше привичките на човек, свикнал на изящен живот. Според един неизбежен закон на нашето съвремие нямаше голяма разлика във физическо и в нравствено отношение между най-изискания и възпитан син на някой херцог или пер на Франция и този очарователен младеж, когото до неотдавна оскъдицата стискаше в железните си прегръдки сред Париж. Хубостта и младостта прикриваха в него дълбоки празноти, както и у мнозина млади хора, устремили се да играят някаква роля в Париж, без да притежават необходимия за амбициите си капитал, залагащи всеки ден всичко на карта и принесли жертва на Случайността — най-ухажвания бог в този царствен град. Това не пречеше облеклото и държането му да бъдат безупречни; той тъпчеше класическия паркет на фоайето като човек, свикнал да ходи в Операта. А има ли някой, който да не е забелязал, че и за там, както за всяка част на Париж, съществува подходящо държане, което издава кой сте, с какво се занимавате, откъде идвате и какво желаете.
— Хубав младеж! Оттук можете да се обърнете и ще го видите — каза една маска, в която постоянните посетители на бала биха познали дама от доброто общество.
— Не си ли спомняте кой е? — запита хваналият я под ръка мъж. — Нали госпожа дю Шатле ви го бе представила?…
— Как! Да не е синът на оня аптекар, в когото тя се бе влюбила и който стана журналист, любовникът на Корали?
— Смятах го паднал толкова низко, че едва ли някога ще може да изплува и не разбирам как може да се явява в парижкото общество — каза граф Сикст дю Шатле.
— Видът му е царствен — забеляза маската, — сигурно не го е придобил от актрисата, с която живееше; и братовчедка ми, макар че тя го откри, не можа да му придаде по-приличен вид; много бих искала да се запозная с любовницата на тоя нов Саржин, кажете ми нещо от живота му, та да мога да я заинтригувам.
В този момент маската с широките рамене обърна внимание на двойката, която вървеше, шепнейки, подир младия човек.
— Драги господин Шардон — каза префектът на Шарант, като хвана контето под ръка, — позволете ми да ви представя една личност, която желае да поднови познанството си с вас…
— Драги граф Шатле — отвърна младият човек, — същата личност ми даде да разбера колко е смешно прозвището, с което ме наричате. С кралско нареждане ми бе възвърнато името на предците ми по майчина линия: Рюбампре. Макар че вестниците съобщиха този факт, той се отнася до един толкова беден човек, че не ме е срам да го припомня както на приятелите си, така и на враговете и на безразличните към мене хора; вие може да принадлежите към която щете обществена категория, но аз съм сигурен, че напълно ще одобрите мярка, внушена ми от вашата съпруга още по времето, когато тя бе само госпожа дьо Баржьотон. (Тази сполучлива хаплива забележка, на която маркизата се усмихна, предизвика нервно потръпване у префекта на Шарант.) Кажете й — добави Люсиен, — че сега гербът ми представлява широко зинал, ламтящ за богатство бик на зелен фон.
— Ламтящ за богатство — повтори Шатле.
— Ако не сте наясно, госпожа маркизата ще ви изясни защо този стар герб е за предпочитане пред камердинерския ключ и златните имперски пчелички — емблема на вашия, за голямо отчаяние на госпожа Шатле, която по баща е Негрьопелис д’Еспар… — продължи разпалено Люсиен.
— Понеже ме познахте, не представлявам никаква загадка за вас, но не бих могла да ви кажа колко много ме заинтригувахте — рече тихичко маркиза д’Еспар, дълбоко учудена от безочието и самоувереността на човека, когото на времето бе презряла.
— В такъв случай позволете ми, госпожо, да запазя единствената възможност да заема някакво място в мислите ви, като си остана в същия тайнствен полумрак — отвърна той, усмихнат като човек, решен да не изложи на опасност щастието, в което е сигурен.
Почувствувала се, както казват англичаните, покосена от точния отговор на Люсиен, маркизата не съумя да потисне едно бързо и рязко движение.
— Поздравявам ви за промяната в общественото ви положение — продължи граф дю Шатле.
— И аз ви благодаря в същия дух — отвърна Люсиен и най-изящно се поклони на маркизата.
— Суетен глупак! — рече тихо графът на госпожа д’Еспар. — Успял да се домогне и до дедите си.
— Когато младите хора проявят спрямо нас безочие, то почти винаги е израз на преуспяване, поддържано от най-високо място, докато при вас, благородниците, то е израз на несполука. Ето защо бих искала да зная коя наша приятелка е взела под покровителството си това красиво птиче; може би, ако успея, ще ми се удаде възможност да се позабавлявам малко тази вечер. Навярно някоя моя съперница ми е изпратила онази злостна анонимна бележчица, защото в нея се говори за този младеж; подучили са го да се държи нахално; наблюдавайте го. Аз ще бъда с херцог дьо Наварен, знаете къде да ме намерите.
Точно когато госпожа д’Еспар се канеше да улови под ръка родственика си, тайнствената маска застана между нея и херцога и й прошепна:
— Люсиен ви обича, той е авторът на бележчицата; префектът на Шарант е най-големият му враг, как би могъл да обяснява чувствата си пред него?
И непознатият се отдалечи, оставяйки госпожа д’Еспар в двойно недоумение. Маркизата не познаваше никого, който би могъл да играе ролята на тази маска, побоя се това да не е клопка и седна в едно кресло, прикрита от хорските погледи. Граф Сикст дю Шатле, комуто Люсиен подчертано бе премахнал благородната частица пред името, с което издаваше отдавна мечтано отмъщение, последва на известно разстояние чудесното конте, но скоро срещна друг млад мъж, с когото счете, че може да говори откровено.
— Ето ви и вас, Растиняк, видяхте ли Люсиен? Съвсем се е променил.
— Ако бях красавец като него, щях да бъда още по-богат — отговори елегантният младеж с лек, но тънък намек, който изразяваше подигравка.
— Не — пошепна на ухото му дебелата маска, като само по начина, по който натърти едносричната дума, отвърна многократно на единствената подхвърлена подигравка.
Растиняк, който не преглъщаше лесно обиди, остана като поразен от гръм и безропотно позволи на една желязна ръка, от която му бе невъзможно да се освободи, да го отведе до прозореца.
— Слушай, петленце от курника на леля Воке, комуто не достигна смелост да заграби милионите на дядо Тайфер, след като най-трудното бе вече извършено, ако искаш да си сигурен за живота си, знай, че не се ли отнасяш с Люсиен като с любим брат, ти си в ръцете ни, нас ти не можеш да ни хванеш. Мълчание и преданост! Иначе се намесвам и развалям играта ти. Люсиен дьо Рюбампре е под закрилата на най-голямата власт на нашето време — църквата. Избирай между живота и смъртта. Какво ще отговориш?
На Растиняк му се зави свят като на човек, заспал в гора и събудил се до прегладняла лъвица. Изплаши се, наоколо нямаше хора; точно в такива случаи и най-смелите хора се оставят да ги завладее страхът.
„Само той знае и може да посмее…“ — мина му през ума.
Маската стисна ръката му, за да му попречи да завърши мисълта си, и рече:
— Действувайте, както би постъпил той.


Други маски

Тогава Растиняк постъпи като милионер, нападнат от пладнешки разбойници: предаде се.
— Драги графе — обърна се той към Шатле, към когото отново се бе доближил, — ако държите на положението си, отнасяйте се с Люсиен дьо Рюбампре като с човек, който един ден ще бъде много по-високопоставен от вас.
С незабележимо движение маската показа задоволството си и отново тръгна след Люсиен.
— Много бързо променихте мнението си за него, драги — отвърна не без основание зачуденият префект.
— Също така бързо, както някои депутати, които гласуват за десните, макар че са от центъра — отвърна Растиняк на този префект и народен представител, чийто глас от известно време не се чуваше в министерството.
— А нима днес съществуват мнения — възрази де Люпо, който ги слушаше, — днес има само интереси. За какво става дума?
— За многоуважаемия господин дьо Рюбампре, когото Растиняк желае да ми представи като някаква важна личност — отвърна депутатът на генералния секретар.
— Драги графе — заяви важно де Люпо, — господин дьо Рюбампре е извънредно ценен млад човек и с толкова силни покровители, че бих бил много щастлив да подновя познанството си с него.
— Вижте го как попада в осилото на най-големите хитреци на нашето време — каза Растиняк.
И тримата погледнаха към ъгъла, където бяха застанали няколко души, повече или по малко известни с остроумието си, и мнозина елегантно облечени мъже. Тези господа споделяха наблюденията, остротите и злословията си, за да се забавляват или в очакване на нови развлечения. В тази група с толкова необичаен състав имаше и хора, с които Люсиен на времето бе поддържал сложни връзки — резултат на доказани положителни стъпки, както и на тайни нечисти услуги.
— О, Люсиен, момчето ми, скъпата ми любов, я виж как сме се изкърпили, ремонтирали. Откъде идваме? Значи, пак сме яхнали коня благодарение на подаръците, изпратени от будоара на Флорин. Браво, момчето ми! — каза Блонде и пусна ръката на Фино, за да прегърне свойски Люсиен и да го притисне до гърдите си.
Андош Фино бе собственик на списание, Люсиен бе работил в него почти безплатно, а Блонде сътрудничеше и помагаше с умните си съвети и широките си възгледи. Фино и Блонде олицетворяваха Бертран и Ратоп с тази разлика, че у Лафонтен котката най-сетне разбира, че е излъгана, докато Блонде продължаваше да служи на Фино, макар да знаеше, че го мамят. Този блестящ наемник на перото щеше още дълго време да остане роб. Под грубоватата си външност и цветистата безочлива глупост, прикрита с остроумие като натъркания с чесън хляб на работника, Фино криеше зверска упоритост. Умееше да скътва каквото събереше — идеи или екю — из нивата на прахосническия живот на писатели и политици. За нещастие Блонде бе предоставил способностите си в услуга на своите пороци и на леността си. Навестяван непрекъснато от нуждата, той беше от племето на сиромасите, съставено от хора, способни да направят всичко в полза на другите и неспособни да направят каквото и да било за себе си — своего рода аладиновци, които се оставят да им отнемат вълшебната лампа. Тези прекрасни съветници имат проницателен и целенасочен ум тогава, когато той не е затормозен от личната заинтересованост. У тях действува не ръката, а мозъкът. Оттам и нередовният им живот, и укорите, с които ги отрупват хора, не така издигнати в интелектуално отношение. Блонде разделяше кесията си с другаря, когото предната вечер бе наранил; вечеряше, пиеше и спеше с оня, когото на другия ден можеше да заколи. Забавните му парадокси оправдаваха всичко. Тъй като гледаше на целия свят като на забава, сам той не искаше да гледат на него сериозно. Млад, обичан, щастлив, станал почти прочут, той не търсеше като Фино да спечели състояние, необходимо на мъжа в зряла възраст.
Най-трудно осъществимата смелост е може би смелостта, от която се нуждаеше в този момент Люсиен, за да среже Блонде, тъй както бе сторил с госпожа д’Еспар и Шатле. За жалост радостта, породена от тщеславието, му пречеше да прояви горделивостта си, която, както е известно, е първопричина за много велики неща. Суетата му бе възтържествувала при предишната среща: бе се показал богат, щастлив и пренебрежителен спрямо двама души, които някога го бяха презирали в бедността и нещастието му; но може ли един поет да скъса рязко отношенията си, както би постъпил някой застарял дипломат, с хора, които се наричат негови приятели, приютявали са го, когато е бил беден, давали са му легло, когато е бил в беда. Фино, Блонде и той се бяха плъзгали заедно по наклонената плоскост, бяха затъвали в оргии, които поглъщаха не само парите на заемодавците им. Подобно на войници, които не знаят как да изразят храбростта си, Люсиен постъпи като мнозина в Париж: отново направи компромис, като прие да се ръкува с Фино и не отклони прегръдката на Блонде. Всеки, който е потъвал в журналистиката или е там, изпитва жестоката необходимост да поздравява хора, които презира, да се усмихва на най-върлия си враг, да се примирява с най-гнусните низости, да си цапа ръцете, ако желае да плати на нападателите си със същата монета. Човек свиква да гледа, че се върши зло, започва да не му обръща внимание, да го одобрява и най-сетне сам започва да го върши. В края на краищата опетняваната безспирно от непрекъснатите срамни сделки човешка душа загубва достойнствата си, подтикът за благородни постъпки ръждясва, двигателите на баналността започват да се движат сами по себе си. Алекстовци се превръщат във филентовци, характерите губят закалката си, дарованията се израждат, вярата в добрите дела отлита. Някой иска да се гордее със статиите си, а се разпилява в невзрачни писания, посочени рано или късно от съвестта му като недобри дела. Като Лусто и Верну, човек се гласи да стане голям писател, а се оказва жалък драскач. Ето защо голямо уважение заслужават хора, у които характерът е на висотата на дарованието, хора като д’Артез, умеещи да се движат със сигурна стъпка по подводните скали на литературния океан. Люсиен не можа да отговори нищо на подмазването на Блонде, чийто ум между другото го пленяваше по неотразим начин; той проявяваше спрямо него превъзходството на съблазнителя спрямо своя ученик, а освен това бе твърде добре поставен в обществото поради връзката си с графиня дьо Монкорне.
— Да не сте получили наследство от някой чичо? — запита Фино подигравателно.
— И аз като вас редовно обирам глупците на карти — отвърна Люсиен в същия тон.
— Да не би господинът да притежава някакво списание или вестник? — продължи Андрош Фино с безочливото самодоволство на експлоататора към човека, когото използува.
— Нещо още по-добро — отвърна Люсиен, чието тщеславие, наранено от превъзходството, проявявано от главния редактор, му възвърна съзнанието за новото му обществено положение.
— И с какво се сдобихте, драги мой?…
— С партия.
— Има ли партия „Люсиен“? — запита засмяно Верну.
— Фино, предсказвах ти, че това момче ще те задмине. Люсиен е талантлив човек, но ти не го пощади, измами го. Разкайвай се сега, грубиянино — рече Блонде.
Хитър като лисица, Блонде долови някаква тайна в говора, маниерите и външния вид на Люсиен; смекчавайки казаното, той същевременно съумя с думите си да затегне още повече юздите. Искаше да узнае причините за завръщането на Люсиен в Париж, намеренията му и от какво живее.
— На колене пред превъзходство, което ти никога няма да постигнеш, макар че си Фино! — продължи той. — Веднага включи господина сред силните мъже, на които принадлежи бъдещето, той е от нашите! Какъвто е остроумен и красив, не трябва ли и той да успее, както ти казваш, по какъвто и да е начин? Ето го в прекрасно миланско снаряжение, с полуизваден остър кинжал и с развято рицарско знаме! Дявол да го вземе, Люсиен! Откъде си измъкнал тази красива жилетка? Само любовта може да открие такива платове. Имаме ли си дом? Тъкмо са ми необходими адреси на приятели, не зная къде да пренощувам. Тази вечер Фино ме изгони под просташкия предлог, че имал среща с жена.
— Драги приятелю — отвърна Люсиен, — прилагам едно правило, с което човек е сигурен, че ще живее спокойно: бягай, крий се, мълчи. Довиждане!
— Няма да те оставя, докато не си платиш един свещен дълг към мене, оная вечеря, а? — каза Блонде, който си падаше малко чревоугодник и когато останеше без пари, караше други да го угощават.
— Каква вечеря? — запита Люсиен нетърпеливо.
— Не си ли спомняш? Ето по какво познавам, че приятелят ми е преуспял: започва да забравя.
— Той знае какво ни дължи, гарантирам за сърцето му — поде Фино, схванал шегата на Блонде.
— Растиняк — обърна се Блонде към младия елегантен мъж и го хвана под ръка точно в момента, когато той пристигаше откъм фоайето при колоната, където стояха така наречените приятели, — и вие ще дойдете с нас… Освен ако господинът продължава да отрича, че има към нас един дълг на чест; в състояние е да направи това — продължи той сериозно, сочейки Люсиен.
— Гарантирам, че господин дьо Рюбампре не е способен на такова нещо — каза Растиняк, който мислеше за всичко друго, но не и за някаква измама.
— Ето и Биксиу, и той ще дойде с нас — провикна се Блонде. — Без него нищо не става. Ако не е той, от шампанското ми се плете езикът и най-пиперлията епиграма ми се вижда блудкава.
— Приятели — каза Биксиу, — виждам, че сте се събрали около чудото на днешния ден. Нашият скъп Люсиен възкресява „Метаморфозите“ на Овидий. Както боговете са се превръщали на разни зеленчуци и други неща, за да съблазняват жените, така и нашият Шардон се превърна в благородник, и то за да съблазни кого? Шарл X! Мили Люсиен — обърна се той към него, като го хвана за едно от копчетата на фрака, — за журналист, превърнал се във велможа, си заслужава да се вдигне голям шум. На тяхно място — продължи неумолимият подигравчия, сочейки Фино и Верну — щях да те наредя здравата във вестника; с десет добре написани колони щеше да им докараш стотина франка печалба.
— Биксиу — рече Блонде, — Амфитрион за нас е свещен двадесет и четири часа преди празненството и дванадесет часа след него: знаменитият ни приятел ни дава вечеря.
— Как така! — продължи Биксиу. — Че има ли нещо по-важно от това да се спаси едно голямо име от забравата и да се направи на изпадналата аристокрация дар от един талантлив човек? Люсиен, ти се радваш на уважението на печата; ти му беше най-хубавото украшение и ние ще те поддържаме… Фино, дай една уводна статия в „Парижки новини“! Блонде, от теб — една хитроумна тирада на четвърта страница! Да известим за появата на най-красивата книга на епохата: „Стрелецът на Шарл IX“! Да замолим Дориа да издаде скоро „Маргаритки“ — тези божествени сонети на френския Петрарка! Да вдигнем нашия приятел върху щит от обгербвана хартия, сътворителка и разрушителка на човешката репутация!
— Щом искаш да вечеряш, струва ми се, че нямаше нужда да употребяваш хиперболи и притчи за стария си приятел, сякаш той е някакъв глупак — каза Люсиен на Блонде, за да се отърве от тълпата, която застрашително растеше. И като се втурна към една жена, идваща насреща му, бързо изрече: — До утре вечер, при Лоантие.
— О-хо-хо! — каза Биксиу подигравателно, произнасяйки всяка сричка с различен тон, сякаш бе познал маската, към която се бе запътил Люсиен. — Заслужава си да се позанимаем с тази работа.


Той проследи красивата двойка, мина пред нея, огледа я с проницателен поглед и се върна за голямо задоволство на всички тия завистливци, заинтересувани да узнаят откъде е дошла промяната в материалното състояние на Люсиен.
— Приятели — каза им Биксиу, — известен ви е успехът на господин дьо Рюбампре сред жените; жената бе някогашното „плъхче“ на де Люпо.
Една извратеност, забравена днес, но разпространена в началото на века, бе разкошът да имаш „плъхче“. Прякорът е вече остарял, но се е давал на десет-единадесет годишни деца, статисти в някой театър, най-често в Операта, подготвяни от развратниците за порока и безчестието. „Плъхчето“ било нещо като паж на сатаната, хлапе от женски пол, на което прощавали всякакви шеги. „Плъхчето“ можело всичко да си вземе; от него се пазели като от опасен звяр, но то внасяло в живота струя веселие, както някога в стара комедия скапеновци, сганареловци и фронтеновци. „Плъхчето“ струвало много скъпо: то не донасяло почести, нито принасяло полза и не създавало удоволствие. Модата на „плъхчетата“ минала толкова бързо, че днес малцина знаят за тази интимна подробност от светския живот преди Реставрацията до момента, в който неколцина писатели се заловиха с „плъхчетата“ като с нов сюжет.
— Как? Да не би, след като уби с любовта си Корали, Люсиен да ни е отнел Ла Торпий? — запита Блонде.
Като чу това име, маската с атлетическите форми направи неволно движение, което, макар и сдържано, не мина незабелязано за Растиняк.
— Не е възможно — отвърна Фино, — Ла Торпий няма пукната пара; Натан ми каза, че е заела хиляда франка от Флорин.
— Господа, моля ви се!… — намеси се Растиняк, мъчейки се да защити Люсиен срещу толкова отвратителни обвинения.
— Добре де — викна Верну, — бившият любовник на Корали, когото тя издържаше, да не би да е толкова превзет светец?…
— О, за мен хиляда франка са доказателство, че нашият приятел Люсиен живее с Ла Торпий — каза Биксиу.
— Каква непоправима загуба за цвета на литературата, науката, изкуството и политиката! — каза Блонде. — Ла Торпий е единствената проститутка, у която има заложби на красива куртизанка; не носи покварата на образованието: не знае нито да чете, нито да пише: тя щеше да ни разбере. Ние щяхме да дадем на нашето време един от онези великолепни аспазийски образи, без които не може да съществува нито една велика епоха. Вижте колко подхожда Дюбари на осемнадесети век, Нинон дьо Ланкло — на седемнадесети, Флора — на римската република, която тя направи своя наследница и с това наследство републиката изплати дълговете си! Какво щеше да бъде Хораций без Лидия, Тибул — без Делия, Катул — без Лесбия, Проперций — без Цинтия, Деметриус — без Ламия, станала причина за славата му?
— Като слушам Блонде да говори за Деметриус във фоайето на Операта, все едно, че чувам някой от „Деба“ — каза Биксиу на ухото на съседа си.
— А какво щеше да представлява империята на цезаровци без всичките тези царици — продължаваше Блонде. — Лайс и Родопа, това са Гърция и Египет. Впрочем те всички въплъщават поезията на своето време. Поезията, която липсва на Наполеон, тъй като историята за вдовицата на неговата велика армия е войнишка шега; тази поезия не липсва обаче на Революцията, която си имаше госпожа Талиен! Тъй като във Франция се надпреварват да царуват, сега у нас има вакантен престол! Ние всички можехме да създадем една кралица. Аз бих могъл да дам една леля на Ла Торпий, защото вън от всякакво съмнение е, че майка й е умряла на полето на безчестието; дю Тийе би й наел жилище, Лусто можеше да й наеме кола, Растиняк — лакеи, де Люпо — готвач, Фино можеше да й купи шапки (Фино не можа да не трепне, получавайки в упор тази хаплива забележка), Верну би могъл да й направи реклама, Биксиу да й съчини остроумни думички! Аристокрацията щеше да идва да се забавлява при нашата Нинон, у която, под страх от смъртоносни статии, щяхме да съберем и артистите. Нинон Втора щеше да бъде прекрасна по нахалството си и да поразява с разкоша си. Тя щеше да изказва мнения. При нея би могло да се прочете някой забранен драматически шедьовър, създаден при нужда дори нарочно. Тя нямаше да е с либерални разбирания, куртизанките са по начало за монархията. Ах! Каква загуба! Тя трябваше да обхване цяла епоха, а се люби с някакъв дребен младеж! Люсиен ще я превърне в ловджийско куче!
— Никоя от жените-властителки, които спомена, не е газила по улиците — възрази Фино, — а това красиво „плъхче“ се е търкаляло в калта.
— Подобно на семена от лилия, попаднали в торна пръст — продължи Верну, — от това тя се е разхубавила и разцъфтяла. Оттам идва и превъзходството й. Не трябва ли да си познал всичко, за да умееш да създаваш усмивки и радост?
— Той е прав — рече Лусто, който дотогава ги бе наблюдавал мълчаливо. — Ла Торпий умее да се смее и да разсмива другите. Това умение на големите писатели и актьори принадлежи на хора, проникнали във всички социални дълбини. На осемнадесет години това момиче е познавало вече и най-голямо охолство, и най-голяма бедност, и мъже от всички обществени слоеве. Тя сякаш държи вълшебна пръчица, с която разпалва грубите апетити, силно потискани у чувствителните мъже, занимаващи се с политика, с наука, литература или изкуство. В Париж няма друга жена, която да може като нея да каже на звера у мъжа: „Излизай!…“ И „зверът“ напуска леговището си и потъва в разврат; тя ви угощава до пресищане, пие и пуши заедно с вас. И най-сетне, тази жена е като солта, възпявана от Рабле: тя вдъхва живот на материята и я издига до прекрасните владения на изкуството: одеждите й разкриват нечувани великолепия, от пръстите й се отронват от време на време скъпоценни камъни, както от устата й — усмивки; тя придава на всяко нещо необходимия за момента смисъл; речта й блести от остроти; тя притежава тайната на най-цветистите и най-образните думи; у нея…
— Загуби сто су хонорар — прекъсна го Биксиу, — Ла Торпий е много повече от всичко това: всички вие сте били повече или по-малко нейни любовници, но никой от вас не може да каже същото за нея; тя ви притежава, но вие нея — никога. Вие насилвате дома й и искате от нея услуга…
— О, тя е по-щедра от преуспял разбойнически главатар и по-предана и от най-добрия ти съученик — каза Блонде. — На нея можеш да повериш кесията и тайните си. Онова обаче, което според мен я прави кралица, е бурбоновското й безразличие спрямо падналия в немилост любимец.
— Прилича на майка си, прекалено е скъпа — рече де Люпо. — Тая прелестна холандка, изглежда, е погълнала имуществото на архиепископа на Толедо, нагънала е и двама нотариуси…
— Хранила е Максим дьо Трай, когато е бил паж — забеляза Биксиу.
— Ла Торпий е прекалено скъпа подобно на Рафаел, Карем, Талиони, Лоуренс, Бул; всички гениални артисти са били много скъпи… — каза Блонде.
— Никога Естер не е приличала до такава степен на жена от доброто общество — каза Растиняк, посочвайки маската, която бе хванала Люсиен под ръка. — Обзалагам се, че това е госпожа дьо Серизи.
— Няма съмнение — потвърди и дю Шатле, — така и богатството на господин дьо Рюбампре ни става ясно.
— Ах, църквата знае къде да търси свещенослужителите си, какъв хубав легационен секретар би станал от него! — каза де Люпо.
— Още повече, че Люсиен е даровит — продължи Растиняк и като погледна към Блонде, Фино и Лусто, добави: — Господата са имали случай да се убедят неведнъж в това.
— Да, момчето е създадено да отиде далеч, още повече, че притежава така наречената независимост в мисленето — отвърна Лусто, който умираше от завист.
— Ти го създаде — каза Верну.
— Слушайте — възрази Биксиу, втренчил поглед в де Люпо, — позовавам се на спомените на господин генералния секретар и референт в Държавния съвет — тази маска е Ла Торпий, обзалагам се на една вечеря…
— Приемам облога — каза Шатле, любопитен да узнае истината.
— Хайде, де Люпо — допълни Фино, — вижте дали ще познаете ушичките на някогашното си „плъхче“.
— Не е необходимо да се извършва престъпление спрямо обществото — продължи Биксиу. — Ла Торпий и Люсиен ще обиколят фоайето и ще дойдат пак при нас, тогава се наемам да ви докажа, че това е тя.
— Изглежда, че нашият приятел Люсиен е изплувал — рече присъединилият се към групата Натан. — Мислех, че се е прибрал до края на живота си в Ангулем. Да не е изнамерил някаква тайна против англичаните?
— Сторил е онова, което ти скоро няма да направиш — отговори му Растиняк, — платил е всичките си дългове.
Дебелата маска поклати одобрително глава.
— Когато човек на неговата възраст се нареди, той губи смелостта си, превръща се в рентиер — възрази Натан.
— О, Люсиен ще си остане благородник, у него винаги ще има някаква възвишеност в мисленето, която ще го постави по-високо от много, така да се каже, издигнати хора — възрази Растиняк.
В този момент всички — журналисти, светски контета и безделници — разглеждаха прекрасния обект на облога, както търговците на коне оглеждат изложеното за продан животно. Тези остарели поради допира им с парижката поквара съдници, отличаващи се до един, макар и по различен начин, с остроумието си, тези еднакво покварени и с еднакво развращаващо влияние мъже, отдали се до един на бесните си амбиции, свикнали да предполагат всякакви неща и да долавят всичко, бяха втренчили пламнали погледи върху една маскирана жена, която единствено те можеха да отгатнат коя е. Само те и неколцина постоянни посетители на бала в Операта можеха да разпознаят под дългия плащ на черното домино, под качулката със спусната надолу яка, от които жените стават неузнаваеми, закръглените форми, особеностите в стойката и в походката, кръшността на талията, държането на главата — неща, съвършено неуловими за очите на тълпата и съвсем зрими за тях самите. Ето защо въпреки неоформената външна обвивка, те можаха да видят едно извънредно трогателно зрелище, гледката на жена, обладана от истинска любов. Независимо от това коя бе жената — Ла Торпий, херцогиня дьо Мофриньоз или госпожа дьо Серизи, — от първото или от последното стъпало на обществената стълба, тя бе прекрасен образ — мълниеносно проблеснал щастлив сън. Така че и състарените младежи, и запазените старци бяха тъй очаровани, че завидяха на Люсиен заради върховното щастие да предизвика подобно превъплъщение на жената в богиня. Маската се държеше така, като че ли наоколо й нямаше други хора освен Люсиен; за тази жена не съществуваха нито десетте хиляди души, нито тежкият и прашен въздух; не; тя стоеше под небесния свод на амурите както Рафаеловите мадони — под златния ореол. Не усещаше блъсканицата, пламналите й очи проникваха през двата отвора на маската и се преливаха в очите на Люсиен, трепетът на тялото й сякаш се пораждаше от движението на нейния приятел. Откъде идва огънят, грейнал около влюбената жена и отличаващ я измежду всички останали? Кой е изворът на самодивската красота, която като че ли променя законите на земното привличане? Душата ли се показва наяве? Щастието притежава ли физически свойства? Изпод доминото прозираха девическа невинност, детински прелести. Макар и движещи се отделно, тези две същества приличаха на скулптурните групи на Флора и Зефир, вплетени изкусно един в друг от най-големите майстори; те бяха нещо повече от скулптурна група, където виждаме най-голямото от всички изкуства: Люсиен и красивото домино приличаха на обкръжените с цветя или птички ангелчета, рисувани от четката на Джовани-Белини под образа на майката Богородица; те можеха да се почувствуват само чрез въображението, което стои в основата на изкуството, както следствието се поражда от причината.
Когато тази жена, за която светът не съществуваше, се доближи на една крачка от групата мъже, Биксиу извика: „Естер!“ Нещастницата се обърна живо, като всеки, когато чуе името си, позна язвителната личност и сведе глава подобно на агонизиращ, изпуснал последния си дъх. Избухна пронизителен смях и групата изчезна сред тълпата като изплашени покрай пътя полски мишки, юрнали се към дупките си. Растиняк не се отдръпна повече от нормалното, за да не изглежда, че иска да избяга от святкащия поглед на Люсиен; така че успя да се удиви на две еднакво дълбоки, макар и потулени страдания: първо, у нещастната Ла Торпий, сякаш поразена от гръмотевичен удар, а после — у загадъчната маска, която единствена не си бе тръгнала. Естер прошепна нещо на ухото на Люсиен, но коленете й се подкосиха и като я придържаше, той изчезна заедно с нея. Потънал в мислите си, Растиняк проследи с очи красивата двойка.
— Откъде й е дошло това прозвище Ла Торпий? — изрече един мрачен глас, който отекна дълбоко в него, защото не бе вече престорен.
— Пак се е измъкнал на свобода… — промълви Растиняк.
— Мълчи или ще те убия — отвърна маската с друг тон. — Доволен съм от тебе, ти удържа думата си, така че много ръце могат да се притекат на помощ. Остани си ням като гроб; но преди да онемееш, отговори на въпроса ми:
— Добре! Това момиче е толкова привлекателно, че би могло да замае ума и на император Наполеон, а дори и на някои още по-труден за съблазняване — теб например! — отвърна Растиняк и си тръгна.
— Момент! — каза маската. — Ще ти докажа, че не трябва да си ме виждал никъде и никога.
Човекът свали маската си и Растиняк се поколеба за миг, тъй като не видя нищо от онова отвратително същество, което някога бе познавал в пансиона на госпожа Воке.
— Дяволът ви е помогнал да се преобразите напълно с изключение на очите, които не могат да се забравят — каза той.
Една желязна китка стисна ръката му, за да му заповяда да мълчи до смъртта си.
В три часа сутринта де Люпо и Фино намериха елегантния Растиняк облегнат до една колона, на същото място, където го бе оставила страшната маска. Растиняк се бе изповядал пред себе си; бе едновременно и съдник, и обвиняем, свещеник и каещ се грешник. Той се остави да го заведат на закуска, след което се прибра в къщи съвсем пиян, но мълчалив.


Парижка гледка

Улица Ланглад, както и успоредните й улички разделят Пале-Роайал от Риволи. Тази част на един от най-блестящите парижки квартали дълго ще носи петното на купищата боклуци на стария Париж, по които някога е имало мелници. Тесните, тъмни и кални улици, където разните занаяти не са особено привлекателни, стават нощем тайнствени и пълни с противоположности. Идейки от осветените пространства на улиците Сент-Оноре, Ньов-де-Пти-Шан и Ришельо, където се тълпи непрекъснато множество и блестят най-добрите произведения на промишлеността, модата и изкуствата, човек, който не познава Париж вечер, би изпаднал в печален ужас, ако се озове в мрежата от улички, обкръжаващи светлината, отразена чак на небето. Плътен мрак настъпва след потоци светлина. Тук-таме бледа лампичка несигурно мъждее, без да може да освети тъмните улички. Редките минувачи се движат бързо. Дюкянчетата са затворени, а отворените са съмнителни; мръсна и неосветена кръчма или перачница, където се продава одеколон. Зловреден хлад полага на плещите ви влажното си наметало. Малко коли минават оттук. Намират се зловещи кътчета, между които на първо място улица Ланглад, краят на пасажа Сен-Гийом и някои завои. Градският съвет още нищо не е успял да направи, за да почисти това огромно огнище на проказа, тъй като от много отдавна проституцията е установила там главната си квартира. Може би за парижкото население е щастие, че тия улички са запазили гнусния си вид. Ако мине оттам през деня, човек не може и да си представи в какво се превръщат те през нощта; кръстосват ги странни същества, непринадлежащи към никакъв обществен слой; полуголи белезникави силуети заемат места покрай зидовете, мракът оживява. Между стените и минувачите се промъкват движещи се и разговарящи тоалети. Отделни полуоткрехнати врати се заливат в смях. Ухото ви долавя слова, за които Рабле твърди, че били „замразени“; те обаче се размразяват. Звуците не са неопределени, те означават нещо: прегракнали ли са, значи, са човешки гласове, но заприличат ли на нещо като мелодия, значи, не съдържат нищо човешко, вече напомнят звука на свирка. Тук често прозвучава свирка. Изобщо стъпките на ботуши съдържат нещо предизвикателно и подигравателно. От такава смесица ти се замайва главата. Тук и атмосферните условия са други: топло е през зимата, студено през лятото. Но каквото и да е времето, тази странна природа предлага все една и съща гледка: вълшебния свят на Хофмановите приказки. След като е минал през тесните улички, водещи към почтените булеварди, където има хора, магазини и осветление, и най-реално мислещият касиер не е в състояние да открие тук нещо от действителността. Днешната администрация (или правителство) е по-пренебрежителна или се срамува повече, отколкото кралете и кралиците на миналото, които не са се бояли да се занимават с куртизанките, защото не се осмелява да погледне направо тази язва на големите столични градове. Разбира се, мерките трябва да се променят съобразно с времето, а щом се отнасят до отделната личност и до свободата й, те трябва да се прилагат внимателно; но може би е необходимо да се прояви повече размах и смелост, когато става дума за условия от чисто материален характер, като въздуха, светлината, жилищните помещения. Моралистът, артистът и мъдрият администратор ще съжаляват за някогашните „Дървени галерии“ на Пале-Роайал, където са се събирали овчици, които винаги ще ходят там, където се разхождат хората; а не е ли по-добре обратното — хората да отиват там, където са и те? Какво става днес? Почтените семейства не могат да ходят вечерно време в най-красивите части на булевардите — прекрасно място за разходка. Полицията не съумя да се възползува от предложените й няколко пасажа, за да запази обществените места.
Сломена от казаните думи на бала в Операта, Ла Торпий живееше от месец-два в една къща с неприветлива външност на улица Ланглад. Прилепена до стената на огромна сграда, тази зле измазана постройка, тясна, невероятно висока и доста прилична на стойка на папагал, получава светлина откъм улицата. На всеки етаж има по един двустаен апартамент. До тях се стига по тясна стълба, притисната до стената, своеобразно осветена от рамки за проветряване, очертаващи перилото откъм външната страна; на всяка площадка е оставена цинкова кофа — една от най-отвратителните особености на Париж. Дюкянът и междинният етаж принадлежаха по онова време на един тенекеджия, собственикът живееше на първия етаж, а останалите четири бяха заети от съвсем почтени работнички, които се радваха на уважението и любезността на собственика и портиерката, тъй като бе трудно да се даде под наем къща, така странно построена и разположена. Участта на този квартал се обяснява с наличието на доста голям брой подобни сгради, ненужни на търговията и използувани само за незаконни, несигурни или нечестни занимания.


Домашна обстановка, позната за едни и непозната за други

В три часа следобед портиерката, която бе видяла, че някакъв млад човек доведе в къщи в два часа през нощта разстроената Естер, се съветваше с работничката от горния етаж; преди да се качи в колата, за да отиде на разходка, тя сподели с нея безпокойството си, защото не бе чула Естер да се движи из стаята. Навярно спеше още, но и този сън изглеждаше подозрителен. Останала сама в жилището си, портиерката съжаляваше, че не може да отиде да разбере какво става на четвъртия етаж, където живееше госпожица Естер. Точно когато реши да повери на сина на тенекеджията портиерската стая — нещо като ниша, изградена в хлътнатината на една стена на междинния етаж, — един файтон спря пред вратата. От него излезе мъж, загърнат от глава до пети с наметало, желаещ явно да скрие облеклото или общественото си положение, и запита за госпожица Естер. Тогава портиерката се успокои напълно, тъй като мълчанието и тишината в стаята на Естер й се видяха напълно обясними. Когато посетителят се качваше по стълбата над портиерската стая, портиерката забеляза сребърните токи на обувките му и й се стори, че вижда черни ресни от колана на монашеско расо; тя слезе на улицата и разпита кочияша, който й кимна с глава — всичко беше съвсем ясно.
Духовникът почука, не получи отговор, долови слаби пъшкания и издъни вратата с един удар на рамото, и то със сила, продиктувана му навярно от чувството за милосърдие, която у всеки друг би изглеждала просто навик. Той се втурна във втората стая и видя нещастната Естер коленичила или по-точно свлякла се на земята със сключени ръце пред боядисана гипсова Богородица. Тя издъхваше. Догарящият мангал с дървени въглища разказваше как е преминала тази страшна утрин. Наметката и качулката на доминото лежаха на земята. Леглото не беше разтурено. Смъртно ранено в сърцето, нещастното създание очевидно бе подредило всичко след завръщането си от Операта. Фитилът на свещта, застинал в локвичката лой, събрала се в паничката на свещника, показваше колко много е била погълната Естер от предсмъртните си размисли. Напоената със сълзи кърпичка сочеше искреното отчаяние на тази Магдалена, заела класическата поза на невярваща куртизанка. Това безусловно разкаяние накара духовника да се усмихне. Неопитна в изкуството да се самоубие, Естер бе оставила вратата си отворена, без да прецени, че въздухът от двете стаи ще се нуждае от повече въглища, за да стане невъзможен за дишане; димът само я бе зашеметил; чистият въздух от стълбището й възвърна постепенно съзнанието за страданията й. Свещеникът остана прав, потънал в мрачни размисли, без да се трогне от божествената красота на девойката, следящ движенията й, сякаш пред него се намираше животно. Погледът му шареше с явно равнодушие от отпуснатото й тяло към безразлични за него предмети. Той разгледа мебелировката на тази стая, чийто червен, изтъркан и студен плочник бе зле прикрит от протрит и грозен килим. Старовремска кушетка от боядисано дърво, около която се спускаха завеси от жълто платно на червени рози; едно кресло и два стола, също от боядисано дърво, покрити със същото платно, от което бяха и пердетата на прозореца; тапети със сив фон, на цветя, почернели и измазнени от времето; работна маса от абаносово дърво; камина, отрупана с най-прости кухненски прибори, два наченати вързопа дърва, каменен корниз, по който имаше пръснати стъклени дрънкулки, размесени със скъпоценности; ножици; изцапано кълбо, чифт бели парфюмирани ръкавици, прелестна шапка, поставена върху каната за вода; кашмирен шал, с който бе запушен прозорецът, елегантна рокля, закачена на гвоздей, малко изтърбушено канапе без възглавници; грозни счупени налъми и прелестни обувки, високи обувки, на които би могла да завиди и царица; нащърбени чинии от обикновен порцелан, по които личаха остатъци от последното ядене, в тях — ножове и вилици от така нареченото „ново сребро“ — сребърните прибори на парижката беднота; кошче, пълно с картофи и с дрехи за избелване, върху които бе метнато чисто газено боне; разтворен и празен евтин скрин с огледало, по чиито полици се виждаха разписки от заложната къща — това бяха, общо взето, печалните и радостните, бедняшките и богаташките вещи, които удивляваха погледа. Дали тази странна гледка на белези от разкош по тия отломки, на домакинство, така съчетано с бохемския живот на момичето, повалено в смачканото си бельо като кон, умрял, както е впрегнат, под счупената стръка, спънал се в поводите си, подтикваше свещеника към размисли? Признаваше ли той, че това заблудено създание навярно е било безкористно, щом е съчетало такава сиромашия с любовта на младия и богат мъж? Обясняваше ли си безредието в обстановката с безредието в живота й? Състрадание ли изпитваше или ужас? Вълнуваше ли се от доброто си дело? Който го видеше, застанал със скръстени ръце, замислено чело, стиснати устни и строг поглед, би сметнал, че е обладан от мрачни и ненавистни чувства, от противоречиви размисли, от зловещи планове. Той бе безчувствен към красивата закръгленост на почти смазаната от тежестта на отпуснатото тяло гръд и към прелестните форми на тази строполила се Венера, очертаващи се през черното бельо, толкова силно се бе огънала агонизиращата; отпуснатата глава, която подчертаваше отзад бялата, нежна и гъвкава шия, красивите и пищни рамене не го вълнуваха; той не повдигна Естер и сякаш не чуваше сърцераздирателното дишане, бележещо възвръщането към живота; едва след едно страшно изхълцване и при ужасения поглед, който му хвърли тя, той благоволи да я вдигне и да я отнесе в леглото с лекота, която издаваше необикновена сила.
— Люсиен! — прошепна тя.
— Любовта се възвръща, жената идва на себе си — изрече духовникът с горчивина.
В този момент жертвата на парижката порочност забеляза облеклото на спасителя си и каза с усмивката на дете, успяло да получи желания предмет:
— Значи, няма да умра, без да съм се примирила с бога!
— Ще можете да изкупите греховете си — отвърна духовникът, като намокри челото й с вода и я накара да вдъхне етер от едно шишенце, което бе намерил в стаята.
— Чувствувам, че вместо да ме изостави, животът отново нахлува в мен — каза тя, като видя грижите му, и с непринудено движение изрази признателността си.
Тази именно прелестна пантомима, към която биха прибягнали грациите от гръцката митология, за да прелъстят някого, оправдаваше напълно прякора на странната девойка.
— По-добре ли се чувствувате? — запита духовникът, след като й даде да изпие чаша подсладена вода.
Този човек сякаш бе свикнал с подобни места, той познаваше всичко. Бе като у дома си. А привилегията да се чувствуват навсякъде у дома си е дадена само на кралете, на проститутките и на крадците.


Изповедта на едно „Плъхче“

— Като се съвземете напълно — поде този странен свещеник, след като помълча малко, — ще ми кажете какво ви подтикна да извършите последното си престъпление — този опит за самоубийство.
— Историята ми е съвсем проста, отче — отвърна тя. — До преди три месеца водех разпуснатия живот, в който съм се родила. Бях последното и най-безчестното, а сега съм най-нещастното от всички човешки същества. Позволете ми да не ви разказвам нищо за горката ми майка, починала…
— Убита от един капитан в едно долнопробно заведение — прекъсна свещеникът изповядващата се. — Известен ми е произходът ви и зная, че ако съществува лице от вашия пол, достойно да бъде опростено за срамния живот, който е водило, това сте именно вие, защото ви е липсвал добрият пример.
— Уви! Не съм кръстена, нито пък са ме учили да вярвам в нещо.
— Значи, всичко все още може да се поправи — забеляза свещеникът, — стига вярата и разкаянието ви да са искрени, безкористни.
— Люсиен и бог изпълват сърцето ми — отвърна тя с трогателно простодушие.
— Можехте да кажете бог и Люсиен — възрази свещеникът с усмивка. — Напомнихте ми защо съм дошъл. Не скривайте нищо от онова, което се отнася до този млад човек.
— Вместо него ли сте дошли? — запита тя така влюбено, че би трогнала всяко друго духовно лице. — О, той е отгатнал, че с мене става нещо.
— Не — отвърна той, — не за смъртта ви, а за живота ви се тревожим. Хайде, изяснете ми вашите отношения.
— Ще ви кажа накратко — отговори тя.
Нещастното момиче трепереше от грубия тон на духовника, но все пак беше жена, престанала отдавна да се изненадва от каквато и да е грубост.
— Люсиен е Люсиен — започна тя, — най-красивият от младежите и най-добрият от всички човешки същества; ако го познавате, любовта ми ще ви се стори напълно естествена. Срещнах го случайно преди три месеца на Порт-Сен-Мартен, където бях отишла през свободния си ден; защото в заведението на госпожа Менарди, където работех, имахме по един почивен ден през седмицата. Сигурно разбирате, че на другия ден излязох сама без разрешение. Любовта бе нахлула в сърцето ми и така ме бе променила, че на връщане от театъра сама не можех да се позная: ужасявах се от себе си. Люсиен никога нищо не узна. Вместо да му кажа откъде идвам, дадох му адреса на тази квартира. Тук живееше една моя приятелка, която бе така мила, че ми я отстъпи. Заклевам ви се във всичко свято…
— Не бива да се кълнем.
— Нима е клетва да даваш свята дума! И така, от този ден започнах да работя в тази стая като луда, шиех ризи по двадесет и осем су едната, за да мога да се издържам с почтен труд. Цял месец ядох само картофи, за да остана благоразумна и достойна за Люсиен, който ме обича и уважава като най-добродетелната от всички добродетелни жени. Подадох и заявление в полицията, за да възстановя правата си, и засега съм под надзор за две години. Там много лесно ви слагат в списъците на позора, но са крайно взискателни, когато трябва да ви отпишат от тях. От небето исках само да ми помогне в решението ми. През април ще навърша деветнадесет години: на тази възраст все още има надежда. Струва ми се, че съм родена преди три месеца… Всяка сутрин се молех на бога, исках от него Люсиен никога да не разбере какъв е бил миналият ми живот. Купих и ей тази Богородица; молих и се помоему, понеже не знаех никакви молитви; не зная нито да чета, нито да пиша, никога не съм влизала в църква, а господ съм го виждала само по религиозните шествия, от любопитство.
— И какво казвате на Богородица?
— Говоря й, както говоря на Люсиен, с оня порив, който го разплаква.
— А, значи, той плаче?
— От радост — отвърна тя живо. — Горкото ми котенце! Ние така добре се разбираме, сякаш сме една душа! Той е тъй мил, тъй гальовен, кротък, нежен и внимателен!… Казва, че е поет, а аз му отвръщам, че е господ… Извинете! Но вие, духовниците, не знаете какво е любов. Впрочем само ние познаваме достатъчно мъжете, за да оценим човек като Люсиен. Знаете ли, такъв мъж е нещо толкова рядко, както и жена без прегрешения; срещнеш ли го, обикнеш единствено него — това е. Но за такъв човек трябва и жена като него. Така че исках да бъда достойна за любовта на моя Люсиен. Оттам дойде и бедата ми. Вчера в Операта ме познаха младежи, които имат в сърцата си толкова състрадание, колкото милост има у тигрите; с тигъра дори по бих се разбрала! Булото на невинността падна от мене; смеховете им пронизаха ума и сърцето ми. Не смятайте, че сте ме спасили, аз ще умра от мъка.
— Булото на невинността?… — каза духовникът. — Вие, значи, сте се отнесли към Люсиен с най-голяма строгост.
— Ах, отче, как можете, като го познавате, да ми задавате такъв въпрос? — отвърна тя и му хвърли прелестна усмивка. — Човек не се съпротивява на бога.
— Не богохулствувайте — каза духовникът кротко. Няма човек, подобен на господа; преувеличението не подхожда на истинската любов; вие не сте изпитвали към вашия идол чиста и истинска любов. Ако наистина сте почувствували промяната, която се хвалите, че сте претърпели, щяхте да придобиете добродетели, свойствени на юношеската възраст, щяхте да узнаете прелестите на целомъдрието, отсенките на свенливостта — две неща, които правят чест на девицата. Вие не любите.
Естер трепна ужасена; духовникът го забеляза, но това ни най-малко не накърни безстрастието му.
— Така е, вие го обичате за себе си, не заради него, за временните удоволствия, които са ви омаяли, не заради самата любов; и понеже ви е обхванало греховно чувство, не сте изпитали онзи свещен трепет, вдъхновяващ съществото, на което бог е сложил печата на най-възвишени съвършенства: помислихте ли, че поради блудството на миналия си живот водите към падение един младеж, че ще го покварите с онези страшни наслади, заради които са ви дали прозвище, ознаменувано с безчестие? Били сте непоследователна спрямо себе си и спрямо мимолетната си страст…
— Мимолетна! — повтори тя и вдигна очи.
— Как да наречем любов, която не е вечна и не ни съединява в християнското бъдеще с оня, когото любим?
— Ах, искам да стана католичка — викна тя глухо и така буйно, че би заслужила опрощението на нашия небесен спасител.
— Може ли момиче, което не е получило кръщението нито на църквата, нито на науката, което не знае да чете, да пише, нито пък да се моли, което не може и стъпка да направи, без камъните по улицата да се размърдат, за да го обвинят, забележително само с временното преимущество на красотата, която утре може би болестта ще му отнеме, може ли това унизено, пропаднало същество и което при това осъзнава падението си (ако не го осъзнавахте и не бяхте толкова влюбена, човек би могъл да ви извини)… тази бъдеща самоубийца и жертва на ада да стане жена на Люсиен дьо Рюбампре?
Всяка дума бе като удар с меч дълбоко в сърцето й. При всяка дума новите ридания и потоците сълзи на отчаяната девойка свидетелствуваха за силата, с която просветлението навлизаше едновременно в ума й, непомрачен като ума на дивака, и в най-сетне събудилата се душа, в самото й същество, където развратът бе настлал пласт заледена кал, която в този момент се разтапяше от лъчите на вярата.
— Защо не умрях! — Това бе единствената мисъл, изразена от нея сред порой други, нахлули в мозъка й, опустошителни мисли.
— Дъще моя — рече страшният съдник, — има една любов, която не се показва пред хората и чието признание се приема с щастлива усмивка от ангелите.
— Коя е тя?
— Любов без надежда, любов вдъхновена, почиваща на принципа на самопожертвованието и облагородяваща всяко действие с мисълта да се постигне идеално съвършенство. Да, ангелите одобряват такава любов, тя води до опознаване на бога. Да се усъвършенствуваш непрекъснато, за да станеш достоен за оня, когото обичаш, да вършиш за него хиляди тайни жертви, да го обожаваш отдалеч, да му отдадеш капка по капка кръвта си, да му пожертвуваш себелюбието си, да не изпитваш ни гордост, ни гняв с него, да не му дадеш дори да разбере жестоката ревност, която разпалва в сърцето ти, да му дадеш каквото поиска, дори и това да е в твоя вреда, да любиш каквото той обича, лицето ти да е непрестанно обърнато към него, за да го следваш, без той да знае; религията би ви простила такава любов, тя не обижда нито човешките, нито небесните закони, тя води към друг път, не към пътя на вашето гнусно сладострастие.
Като чу тази страшна присъда, произнесена с една дума (и то каква дума! И с какъв тон!), Естер бе обзета от напълно основателно недоверие. Тази дума бе като гръм, възвестяващ настъпващата буря. Тя погледна свещеника и се почувствува обзета от оня трепет в утробата, който разпъва вътрешностите и на най-смелия в момент на внезапна и неминуема опасност. Никой поглед не би могъл да проникне тогава в мислите на този човек; но дори и най-смелите биха изпитали по-скоро ужас; отколкото надежда при вида на очите му, някога светли и жълти като на тигър, по които суровият и изпълнен с лишения живот бе хвърлил було, подобно на булото над хоризонта в горещ ден: земята е жарка и светла, но маранята я прави неясна, смътна, почти невидима. Истинска испанска непроницаемост, дълбоки бръчки, станали отвратителни поради стотиците белези от едра шарка и заприличали на насечени бразди, кръстосваха маслиненозеленото му и изпечено от слънцето лице, чиято суровост изпъкваше още по-ярко от това, че се открояваше под олисялата перука на свещеник — човек, който не обръща внимание на външността си, — проскубана и с червеникавочерни оттенъци на светлината. Атлетическото му тяло, войнишките му ръце, широките плещи, силните рамене напомняха кариатидите, поставяни от средновековните архитекти в различни италиански дворци; статуите от фасадата на театъра при Порт-Сен-Мартен са тяхно несъвършено подобие. И най-непроницателните хора биха помислили, че най-горещи страсти или необикновени събития са отпратили този човек в лоното на църквата; само най-удивителни неща биха могли да го променят, ако природа като неговата изобщо е податлива на промени.


Какво представляват проститутките

Жените, водили живота, така страстно отхвърлян от Естер, стават напълно безразлични към външността на мъжа. Те приличат на съвременния литературен критик и в някои отношения могат да бъдат сравнени с него, тъй като и той стига до дълбоко нехайство при оценките в изкуството: толкова съчинения е чел, толкова много са минали пред очите му, така е свикнал с написаните страници, издържал е на толкова развръзки, видял е толкова човешки драми и е писал толкова статии, без да каже какво точно мисли за тях, като често е извършвал предателство спрямо изкуството за сметка на приятелите или неприятелите си, че е стигнал до отвращение от всичко, но все пак продължава да дава преценките си. Трябва да стане чудо, за да напише такъв критик истинска творба, също както е нужно друго чудо, за да разцъфне в сърцето на куртизанката чиста и възвишена любов. Тонът и обноските на този свещеник, слязъл сякаш от картините на Зурбаран, се сториха така враждебни на нещастното момиче, за което външността нямаше голямо значение, че то се почувствува не толкова предмет на загриженост, колкото необходима участница в преднамерен план. Без да може да направи разлика между преструвката на личната заинтересованост и мирото на милосърдието — тъй като човек трябва да стои нащрек, за да открие фалшивата монета, дадена му от приятел, — тя се почувствува сякаш в ноктите на чудовищна и кръвожадна птица, връхлетяла върху й след дълго кръжене, и в ужаса си изрече изплашено:
— Мислех, че свещениците трябва да дават утеха, а вие ме убивате!
При този протест на невинността духовникът неволно трепна, замълча и преди да отговори, събра мислите си. В краткия миг на мълчание тези двама души, събрани по такъв странен начин, скришом се разглеждаха. Свещеникът разбра девойката, но тя не можа да го разбере. Навярно той се отказа от някакво свое намерение, което съдържаше заплаха за нещастната Естер, и се върна на първоначалната си мисъл.
— Ние сме лекари на душата — заяви той кротко, — знаем какво лекарство е нужно за страданието й.
— Много трябва да се прощава на бедността — отвърна Естер.
Тя сметна, че се е излъгала, смъкна се от леглото, коленичи в краката на този човек, целуна расото му с дълбоко умиление, вдигна към него пълни със сълзи очи и каза:
— Мислех, че съм направила вече много.
— Слушайте, дете мое, пагубната ви репутация е потопила в скръб семейството на Люсиен; страхуват се, и то с известно основание, да не го увлечете в разпуснатост и в безумия…
— Вярно, аз го заведох на бала, за да го заинтригувам…
— Вие сте много красива и той ще поиска да парадира с вас пред обществото, да ви показва с гордост, като че ли сте животно за показ. Де да прахосваше само парите си!… Но той ще прахоса и времето, и силите си; ще загуби интерес към хубавото бъдеще, което му се готви. Вместо един ден да стане богат и прочут посланик, от когото хората да се възхищават, той ще си остане любовникът на една пропаднала жена както толкова много покварени мъже, удавили способностите си в калта на Париж. А вие, след краткотрайното си възкачване към един издигнат свят, ще се върнете по-късно към първоначалния си живот, защото не притежавате силата, която дава доброто възпитание, за да устоите на порока и да помислите за бъдещето. Не бихте могли да скъсате с приятелките си, тъй както не сте скъсвали с хората, които тази сутрин ви изложиха в Операта. Разтревожени от любовта, която му вдъхвате, истинските приятели на Люсиен са ви проследили и всичко са научили. Те ме изпратиха ужасени при вас, за да видя какви са намеренията ви и да реша съдбата ви; но макар че са доста влиятелни и могат да очистят пътя на младежа от препречилия се камък, те са състрадателни. Знайте, дъще моя, че оня, който е обичан от Люсиен, има право на уважение, тъй както истинският християнин обожава калта, където по някаква случайност е блеснала божествената искра. Дошъл съм да изпълня дълга си като пратеник на едно добро дело; ако обаче ви бях намерил съвсем покварена, нахална и хитра, напълно извратена и глуха за гласа на разкаянието, щях да ви изоставя на техния гняв. Ето ви документа за онази гражданска и политическа свобода, която се получава така трудно и основателно се забавя от полицията в интерес на самото общество: чух ви с каква пламенност на истински разкаял се човек желаете да го получите — добави духовникът и извади от джоба си някакъв лист, приличен на документ. — Вчера са ви видели, а това писмо е с днешна дата: виждате колко са силни хората, които се интересуват от Люсиен.
При вида на документа конвулсивно треперене, причинено от неочакваното щастие, разтърси така непринудено Естер, че на устните й се появи застинала усмивка, като у лудите. Свещеникът спря да говори, погледна това младо същество, за да види дали, като е лишено от страшната сила, която покварените извличат от самата поквара, и се е възвърнало към крехката и неустойчива първична човешка природа, ще може да устои на толкова вълнения. Като измамна куртизанка, Естер би могла да изиграе една комедия, но след като си бе възвърнала невинността и се показваше каквато е, тя можеше да умре, тъй както оперираният слепец може, пак да загуби зрението си, ако бъде изложен на ярка светлина. В този момент духовникът прозря до дъно човешката природа, но запази страшното си непроницаемо спокойствие — сякаш бе студена, бяла, стигаща до небето планина, сурова, с гранитни склонове и все пак благотворна. Проститутките са същества по начало непостоянни, без причина преминават от най-тъпа недоверчивост към пълно доверие. В това отношение те стоят по-долу и от животните. Крайни във всичко — в радостта, отчаянието, вярата в бога или неверието, те почти всички биха стигнали до лудницата, ако смъртността, която е голяма сред тях, не ги косеше и ако щастливата случайност не извличаше една или друга измежду тях над тинята, в която живеят. За да се проникне до дъното на мизерията в ужасния им живот и да се прецени докъде могат да стигнат тези същества в безумието си, би трябвало да се види възхитителният и буен екстаз на Ла Торпий на колене пред свещеника. Нещастното момиче разглеждаше освободителния документ с изражение, пропуснато от Данте и надминаващо въображението му в неговия Ад. Със сълзите настъпи, и реакцията. Естер се изправи, обви ръце около шията на този човек, склони глава на гърдите му, обля ги със сълзите си, целуна грубия плат, който покриваше това желязно сърце, сякаш искаше да проникне вътре в него. После улови ръцете му и ги обсипа с целувки; в свещения изблик на признателността си бе по котешки гальовна, нарече го с най-мили имена; заедно със сладките думи повтори хиляди пъти с най-различни интонации: „Дайте ми го!“; тя така бързо го обгърна с нежността си и го очарова с погледите си, че го обезоръжи; най-сетне успя да приспи гнева му. Свещеникът разбра как тя е получила прозвището си; разбра колко е трудно да се устои на чара й, отгатна в миг защо я обича Люсиен и какво е съблазнило поета в него. Подобна страст крие, между другите си прелести, стръв, остра като копие, привличаща преди всичко възвишената душа на артиста. Необясними за тълпата, такива чувства се обясняват напълно с жаждата за идеална красота, с каквато се отличават творческите натури. Не напомня ли това донякъде ангелите, на които е възложено да изведат грешниците към доброто? Каква съблазън да внесеш хармония между нравствената и физическата красота! Каква гордост, ако успееш! Какво прекрасно дело, в което работиш единствено с любовта! Подобни връзки, прославени между другото чрез примера на хора като Аристотел, Сократ, Платон, Алкивиад, Цетегус и Помпей и считани за чудовищни от простаците, се пораждат от чувството, подтикнало Луи XIV да построи Версай и тласкащо мъжете към всякакви разорителни начинания, като например да превърнеш миазмите на едно блато в куп благоухания, заобиколени от изворни води, да изградиш езеро на някакъв хълм, както направи принц дьо Конти в Ноантел, или гледки от Швейцария в Касан, като финансиста Бержьоре. С една дума, това означава нахлуване на изкуството в областта на нравствеността.
Засрамен, че се е поддал на тази нежност, свещеникът отблъсна рязко от себе си Естер, която седна също така засрамена, защото той й каза: „Вие сте си останали куртизанка.“ После хладнокръвно сложи документа отново в пояса си. Като дете, което има едно-единствено желание, Естер не откъсваше поглед от онова място в пояса, където остана документът.


„Плъхчето“ се превръща в каеща се грешница

— Дете мое — поде свещеникът, като помълча, — майка ви е била еврейка и вие не сте кръстена, но не са ви водили и в синагога: все едно, че се намирате в преддверието на църквата, където са и малките деца…
— Като малките деца — повтори тя разнежено.
— … също както сте и в картотеката на полицията, някакъв номер извън хората, съставляващи обществото — продължи безстрастно той. — Ако любовта, зърната в някакво мигновение, ви е накарала да повярвате преди три месеца, че се раждате отново, трябва да почувствувате, че от онзи ден наистина сте като дете; следователно трябва да се държите като че ли сте дете, да се промените напълно и аз се нагърбвам да ви направя неузнаваема. Най-напред ще забравите Люсиен.
Горката девойка почувствува сърцето си сломено от тези думи; тя вдигна очи към свещеника и кимна отрицателно; не бе в състояние да говори, защото отново видя палач в лицето на спасителя.
— Най-малкото ще се откажете да го виждате — продължи той. — Ще ви заведа в един дом на църквата, където получават възпитание девойки от най-добри семейства; там ще станете католичка, ще ви научат да изпълнявате религиозните обреди, ще узнаете какво е религия; оттам можете да излезете истинско младо момиче, непорочно, чисто, добре възпитано, ако…
Той вдигна пръст и замълча. След това продължи:
— Ако се чувствувате силна да изоставите тук Ла Торпий.
— Ах! — възкликна нещастното дете; всяка дума звучеше като музика, при която райските врати бавно се разтварят. — Ах! Да мога да излея тук цялата си кръв и да си влея нова…
— Изслушайте ме!
Тя млъкна.
— Бъдещето ви зависи от дълбочината на забравата. Мислете колко голямо задължение поемате: една дума или движение, с което би могла да се прояви Ла Торпий, ще убие любимата на Люсиен; нещо, казано насън, неволна мисъл, нескромен поглед, нетърпеливо движение, безпътен спомен, някакъв пропуск, движение на главата, което би издало какво знаете или какво други знаят за нещастието ви…
— Продължавайте, отче — помоли момичето с екзалтираността на светица, — всичко ще ми бъде приятно и леко: да вървя с обувки от нажежено желязо и да се усмихвам, да се стегна с железен корсет с шипове и да запазя грациозността на танцьорка, да ям хляб с пепел, да пия пелин!
Тя падна на колене, целуна обувките на духовника, заплака и ги намокри със сълзите си, прегърна краката му и се притисна към тях, като шепнеше нещо несвързано и плачеше в същото време от радост. Възхитително красивите й руси коси се разпуснаха и се разпиляха като килим пред нозете на небесния пратеник, застанал мрачен и суров пред нея, когато тя се изправи.
— С какво ви обидих? — запита Естер изплашено. — Чувала съм да говорят за жена като мене, която измила с благовония краката на Исус Христос. Уви! От добродетелния живот станах толкова бедна, че мога да ви предложа само сълзите си.
— Не чухте ли какво ви казах? — отвърна той жестоко. — Казах, че от дома, където ще ви заведа, трябва да излезете така променена физически и нравствено, че никой от мъжете или жените, които са ви познавали, да не може да извика: „Естер!“ и да ви накара да се обърнете. Вчера любовта не ви даде сили да погребете проститутката така, че тя да не се появи никога вече; тя се проявява в обожанието, което дължим само на бога.
— Но нали той ви изпрати при мене? — запита тя.
— Ако по време на превъзпитанието се сетите за Люсиен, всичко ще бъде загубено, помнете това — продължи той.
— Кой ще го утеши? — запита тя.
— А вие за какво го утешавахте? — запита свещеникът с глас, в който за първи път от началото на тази сцена се прокрадна нервен трепет.
— Не зная, той често е идвал тъжен.
— Тъжен? — запита свещеникът. — Казвал ли ви е защо?
— Никога — отвърна тя.
— Бил е тъжен, че обича жена като вас! — викна той.
— Уви! Сигурно е затова — каза тя с дълбоко смирение, — аз съм най-презряната от всички жени и можех да получа прошка от него само със силната си любов.
— Тази любов трябва да ви вдъхне смелост за сляпо подчинение. Ако веднага ви отведа в дома, където ще се извърши превъзпитанието ви, тук всички ще кажат на Люсиен, че днес, неделя, сте заминали с някакъв свещеник; възможно е той да тръгне по следите ви. След една седмица, ако не се явя отново, портиерката ще ме помисли за такъв, какъвто не съм. Ето защо след една седмица в седем часа ще излезете незабелязано и ще се качите във файтона, който ще ви чака на ъгъла с улица Фрондьор. През тези осем дни избягвайте Люсиен; намирайте разни предлози, забранете му да идва, а ако дойде, качете се при някоя приятелка; аз ще разбера дали сте го виждали пак и в такъв случай всичко ще бъде свършено, няма дори да дойда при вас. Тази седмица ви е необходима да си приготвите прилично бельо и да заличите външността си на проститутка — довърши той и остави на камината една кесия. — Във вида и облеклото ви има нещо много познато на парижаните, което издава каква сте. Никога ли не сте срещали по улиците, по булевардите скромна и добродетелна девойка с майка си?
— О, да, за мое нещастие. Да видиш майка и дъщеря заедно, е наше най-голямо изпитание, то събужда разкаянието, стаено в потайните кътчета вътре в нас и разяждащо сърцата ни!… Много добре зная какво ми липсва.
— Добре тогава, знаете как трябва да изглеждате следната неделя — каза свещеникът, като стана.
— О — рече тя, — научете ме една истинска молитва, та да мога да се помоля на бога.
Трогателно бе да гледаш как свещеникът караше тази жена да повтаря „Ave Maria“ и „Pater Noster“ на френски.
— Много е хубаво — каза Естер, след като бе повторила без грешка тези две прекрасни и известни молитви — израз на католическата вяра.
После, когато свещеникът си тръгваше, запита:
— Как се наричате?
— Карлос Ерера, испанец съм и съм изгонен от родината си.
Естер хвана ръката му и я целуна. Но това не бе вече куртизанката, а ангел, възраждащ се след падението си.


Портрет, който Тициано би желал да нарисува

В началото на март тази година пансионерките в един манастир, прочут с благородническото си и религиозно възпитание, забелязаха в понеделник сутринта, че прелестната им група се е увеличила с една новодошла, чиято красота се наложи по безспорен начин не само сред другарките й, но и в отделните съвършенства, които можеха да се открият у всяка от тях поотделно. Във Франция е извънредно рядко, да не кажем невъзможно, да се срещнат описаните в персийските стихове и както казват, гравирани в сарая тридесет прочути съвършенства, необходими на жената, за да бъде истинска красавица. Но дори всички те да не се намират заедно, все пак се срещат отделни прелестни подробности. Що се отнася до внушителната съвкупност, която скулптурното изкуство цели да предаде и която е изваяло в някои редки композиции, като статуята на Диана и на Калипига, тя е привилегия на Гърция и Мала Азия. Естер водеше потеклото си именно от тази люлка на човешкия род, родина на красотата: майка й бе еврейка. Макар и често смесени с други народи, евреите имат сред многочислените си племена залежи на красота, в която се е запазил прекрасният азиатски тип. Когато не са отблъскващо грозни, те притежават прекрасната характерност на арменското лице. Естер можеше да спечели наградата в сарая, у нея и тридесетте красоти се бяха съчетали хармонично. Вместо да се отрази на съвършенството на формите, на свежестта на обвивката, странният й живот й бе придал някаква неуловима женственост: гладката и твърда тъкан на зеления плод бе изчезнала, но топлите тонове на зрелостта не бяха още настъпили, цъфтежът продължаваше. Още няколко дни, прекарани в разпуснатост, и тя щеше да напълнее. Това изобилие от здраве, това животинско съвършенство у същество, у което сладострастието е заместило мисленето, трябва да е нещо забележително в очите на физиолозите. Вследствие на редки обстоятелства, да не кажем съвсем редки у младите момичета, неимоверно изящните й ръце бяха меки, с прозрачна белота като у жена, родила второто си дете. Тя имаше краката и прочутите коси на херцогиня дьо Бери, които ничия фризьорска ръка не е можела да задържи, толкова са били гъсти и така дълги, че разпуснати до земята, са се навивали на масури. Естер беше със среден ръст, което позволява да превърнеш една жена в играчка, да я вдигаш, оставяш и носиш без умора. Кожата й, изящна като китайска хартия, с топъл кехлибарен цвят, нюансиран от кръвоносните съдове, бе бляскава, без да е суха, мека, без да е влажна. Крехка привидно, но извънредно жизнена, Естер привличаше веднага вниманието с една особеност, запечатана в най-добрите картини на Рафаело, тъй като Рафаело е художникът, който най-много е изучавал и най-добре е предал еврейската красота. Тази прелестна особеност се получаваше от дълбочината на очната дъга, в която окото се движеше сякаш неограничено и чиято извивка напомняше с точността си извивката на свод. А когато младостта положи чистите си и неуловими отсенки по един толкова красив свод с изписаните над него тънки вежди и прокрадналата се светлина остави в браздата под него светлорозова следа, там се разкриват съкровища от нежност и за най-взискателния любовник и красоти, които могат да хвърлят в отчаяние живописеца. Светлите гънки, в които сянката получава златисти оттенъци, жилавата и еластична като най-тънка мембрана тъкан са дело на върховните усилия на природата. Когато е спокойно, окото наподобява чудодейно яйце в гнездо от копринени нишки. Но щом страстите оставят въгленни сенки по тия тъй волни очертания, а скръбта набръчка мрежицата от жилчици, този образ навява страшна мъка.
Произходът на Естер личеше във формата на очите, чиито разрез и клепачи бяха като у туркините; тъмносивият им цвят получаваше на светлината синкавия оттенък на черно гарваново крило. Само безкрайната нежност на погледа й можеше да смекчи блясъка им. Единствено племената, дошли от пустинята, притежават такава неотразима за всички сила на погледа, докато жената има такава власт над някоя отделна личност. Няма съмнение, че очите на тези племена запазват нещо от безкрая, който са съзерцавали. Дали предвидливата природа е снабдила ретината им с някакъв отразяващ слой, който им дава възможност да задържат пясъчния мираж, потоците светлина и нажежения лазур на етера? Или подобно на останалите живи същества хората приемат нещо от средата, в която се развиват, като запазват придобитото през вековете? Може би в този въпрос е и разрешението на големия проблем за човешките раси. Инстинктите са живи последици, чиято причина лежи в някаква изживяна необходимост. Животинските разновидности са плод на упражняването на тези инстинкти. За да се убедим в тази така дълго търсена истина, ще бъде достатъчно да приложим към етнографските групи наблюденията, завършени наскоро над стада от английски и испански овци, които пасат едно до друго в равнинните пасища, където тревата е буйна, но се разделят в планините, където тревата е по-рядка. Извадете тези два вида овци от страната им и ги пренесете в Швейцария или във Франция: планинската овца ще пасе отделно, макар и в ниско разположена и обилна с трева ливада; полските овци ще пасат една до друга, дори да се намират на някоя планина. Няколкото поколения внасят незначителни промени в придобитите и предавани инстинкти. И след сто години планинският дух може да се прояви в някое непокорно агне, тъй както след хиляда и осемстотин години изгнание Изтокът продължаваше да блести в очите и лицето на Естер. Погледът й не таеше мъчително упоение, а излъчваше сладостна топлина, не удивляваше, а разнежваше, и най-твърдата воля се стопяваше под пламъка му. Естер бе побеждавала омразата, тя бе изненадвала парижките развратници с този именно поглед и нежността на пленителната кожа бе получила грозното прозвище, станало преди малко причина тя да потърси смъртта. Всичко у нея бе като у самодивите — обитателки на горещите пясъци. Челото й бе волево, с горди очертания. Арабският й нос бе изящен, тънък, със закръглени, красиво очертани и леко повдигнати в краищата ноздри. Червените й свежи устни бяха като роза, още неповехнала от безчестието, тъй като оргиите не бяха оставили по тях никакви следи. Изваяна сякаш от влюбен скулптор, брадичката й бе с млечнобели очертания. Само едно нещо, което тя не бе могла да поправи, издаваше падналата твърде ниско куртизанка: изпочупените й нокти, на които бе нужно време, за да възстановят изящната си форма, дотолкова бяха обезобразени от грубата домашна работа.
Отначало младите пансионерки завидяха на тази чудна красота, но после започнаха да й се възхищават. Не измина и една седмица, и те се привързаха към простодушната Естер, защото се заинтересуваха от скритите злочестини на едно осемнадесетгодишно момиче, неумеещо нито да чете, нито да пише, за което всяко знание, всякаква просвета бе нещо ново; покръстването на тази еврейка в католическата вяра щеше да допринесе за прославянето на архиепископа на манастира, където то щеше да се извърши. Скоро Естер възприе добрите обноски, нежния глас, стойката и държането на тези тъй изискани момичета, с една дума, стана отново такава, каквато бе някога. Промяната бе така пълна, че при първото си посещение Ерера, когото като че ли нищо на света не можеше да изненада, остана учуден, а игуменката го поздрави заради възпитаничката му. Никога във възпитателската си практика тези жени не бяха виждали по-обичлив характер, по-християнска кротост, по-искрена скромност, нито пък такъв силен стремеж към знание. Когато едно момиче е преживяло страданията, стоварили се върху нещастната пансионерка, и когато то очаква награда като онази, която испанецът бе обещал на Естер, много трудно е то да не извърши чудеса, подобни на чудесата от първите години на християнската църква, възобновени по-късно от йезуитите в Парагвай.
— Тя служи за пример — каза игуменката, като я целуна по челото.
Тази напълно католическа преценка изчерпва всичко.


Мъка по миналото

По време на почивките Естер разпитваше грижливо другарките си за най-обикновени неща, които за нея бяха като първите откровения на живота за детето. Когато научи, че в деня на покръстването си и по време на първото причастие ще бъде облечена в бяло, с бяла сатенена лента на челото, бели панделки, бели обувки и бели ръкавици, че в плитките й също ще има бели кордели, тя се разрида сред учудените си другарки. Пълна противоположност на сцената с Йевфай на планината. Куртизанката се изплаши да не разберат причината на сълзите й, затова обясни дълбокото си вълнение с радостта, която изпитвала предварително от описанието на собствения й образ. Понеже животът, който напускаше, се различаваше от онзи, в който навлизаше, толкова, колкото дивачеството се отличава от цивилизацията, тя прояви прелестта, наивността и дълбочината на очарователната героиня от романа „Пуританите в Америка“. И нейното сърце се терзаеше, без тя да си дава сметка, от любов — странна любов, — от желание, по-силно у нея, която познаваше всичко, отколкото у девственица, която не знае нищо, макар че и у двете желанието има същата първопричина и същия завършек. През първите месеци новият отшелнически живот, удивлението от знанията, заниманията, изпълнението на религиозните обреди, усърдно прилаганото благочестиво решение, сладостта от породените привързаности и, най-сетне, пробудилите се умствени способности — всичко, дори и усилията да запомни толкова нови неща, потискаше спомените; колкото й предстоеше да учи, толкова трябваше да забрави. Съществуват няколко вида памет: на плътта и на съзнанието; така че залиняването е болест на физическата памет. Ето защо през третия месец устремът на тази девствена душа, размахала крила към рая, бе не толкова обуздан, колкото възпрепятствуван от някаква глуха вътрешна съпротива, чиято причина бе неизвестна и за самата Естер. Подобно на шотландските овци и тя искаше да пасе отделно, но не можеше да победи инстинктите, развили се у нея поради развратния живот. Дали не я зовяха калните парижки улици, от които се бе отказала? Дали оковите на прекъснатите грозни навици не я държаха все още в невидими вериги и не продължаваше ли тя да ги чувствува също както според лекарите старите войници продължавали да чувствуват болки в отрязаните крайници? До мозъка на костите й ли бяха проникнали пороците и злоупотребите с тях, та и светената вода не можеше да достигне до скрития вътре демон? Толкова ли бе необходимо на тази жена (на която бог навярно прощаваше, че смесва човешката любов с божествената) да види оня, в името на когото се извършваха тези ангелски усилия? Едното я бе довело до другото. Ставаше ли у нея някакво изместване на тежестта на жизнените сили и то ли я докарваше до тези страдания? Мрак и съмнение покриват пренебрегваните от науката положения под предлог, че въпросът бил твърде безнравствен и прекалено излагащ, сякаш лекарят, писателят, свещеникът или политическият мъж не стоят над всякакво подозрение. И все пак един лекар има смелостта да започне проучвания, останали недовършени поради намесата на смъртта. Възможно е черната меланхолия, от която Естер бе обладана и която помрачаваше щастливия й живот, да се отнасяше до гореизтъкнатите причини; неспособна да ги проумее, тя може би страдаше така, както страдат болни, незапознати нито с медицината, нито с хирургията. Странен случай. Обилната и здрава, заменила отвратителната и възбуждаща храна не можеше да задоволи Естер. Безупречният и редовен живот, в който се редуваха подбрани, неизморителни занимания и почивки, дошъл на мястото на едно разпуснато съществуване, чиито удоволствия и мъки бяха еднакво пагубни, съсипваше младата пансионерка. Напълно освежаващата почивка, тихите нощи, заменили смазващата умора и жестоките вълнения, предизвикваха у нея треска, чиито признаци се изплъзваха от вниманието на монахинята. С една дума, доброто, щастието и сигурността, които бяха заместили злото, нещастието и несигурността, се оказаха така гибелни за Естер, както предишните нейни злочестини биха били пагубни за младите й другарки. Корените лежаха в покварата, там те се бяха развили. Демонското в нея продължаваше да налага властта си независимо от върховните повели на една безусловна воля. Онова, което мразеше, й носеше живот, а което обичаше, я убиваше. Вярата й бе така пламенна, че благочестието й радваше душата. Тя обичаше да се моли. Бе отворила душата си за светлината на истинската религия, която приемаше леко, без съмнения. Свещеникът — неин ръководител — бе във възторг, но у нея плътта бе в непрекъснато противоречие с душата. За да задоволят някаква прищявка на мадам дьо Ментьонон, взели шарани от едно тинесто блато и ги сложили в мраморен басейн, в бистра вода; тя ги хранела с трохите от кралската трапеза. Шараните започнали да линеят. Може животните да са ни предани, човек никога не ще успее да ги зарази с проказата на ласкателството. Някакъв царедворец забелязал тази мълчалива опозиция във Версай. „И те са като мене — отвърнала непризнатата кралица, — съжаляват за мътилката на тинята.“ В тези думи се крие цялата история на Естер. Понякога горката девойка тичаше из чудната градина на манастира, ходеше унесена от дърво до дърво, втурваше се отчаяно из тъмните ъгълчета и търсеше нещо, но какво? Тя не знаеше, че вече се поддава на демона, кокетничеше с дърветата, нашепваше им безмълвни слова. Понякога вечер се промъкваше покрай стените като змиорка, без шал, с голи рамене. Често в параклиса по време на служба стоеше и гледаше втренчено разпятието; всички й се възхищаваха, а тя се задушаваше от сълзи, плачеше от ярост; вместо свещените образи, които желаеше да види, пред нея се възправяха разюздани, бесни и скотски ония пламтящи нощи, през които тя бе водила оргиите, така както Абнек дирижира в Консерваторията Бетховеновите симфонии, ония весели, сладострастни нощи, прекъсвани от нервни вълнения и от неудържими смехове. Външно тя бе пленителна като девственица, задържана в земното единствено от женския си образ, а вътре в нея се вълнуваше истинска властвуваща Месалина. Само тя знаеше тайната на тази борба на демона срещу ангела; когато игуменката я мъмреше, че се е сресала по-изкусно, отколкото разрешава правилникът, тя бързо променяше прическата си, прелестна в послушанието си, готова да отреже косите си, ако й го наложат. Мъката по миналото притежаваше някаква трогателна прелест у девойка, предпочитаща да умре, но не и да се върне в селенията на порока. Тя побледня, промени се, отслабна. За да я поразпита, игуменката намали броя на уроците и взе при себе си това интересно създание. Естер каза, че е безкрайно щастлива, харесва й обществото на другарките й, не се чувствува сериозно болна, но е останала без жизнени сили; за нищо не съжалява, но и желания няма.
Учудена от отговорите на пансионерката си и като виждаше, че е обзета от изтощителна отпадналост, игуменката не знаеше какво да мисли. Когато състоянието на младата пансионерка се влоши, извикаха лекар, но той не познаваше предишния живот на Естер и не можеше и да го подозира; лекарят не намери никакво страдание, организмът беше здрав. Болната отговори така, че обърка всичките му предположения. Оставаше само един начин да се изяснят съмненията на доктора, а той бе свързан с нещо, което вдъхваше ужас на Естер: тя отказа упорито да се подложи на неговия преглед. При това опасно положение игуменката се обърна към абат Ерера. Испанецът дойде, видя отчаяното състояние на Естер и поговори малко насаме с лекаря. След този поверителен разговор докторът заяви на духовника, че единственото средство е едно пътуване в Италия. Но абатът отказа това пътуване да стане преди покръстването и първото причастие на Естер.
— Още колко време ще продължи? — запита лекарят.
— Месец — отвърна игуменката.
— Тя ще умре — възрази той.
— Да, но обсипана с божията благодат и спасена — каза абатът.
В Испания религията стои над въпросите на политиката, обществеността и живота; затова лекарят не възрази нищо повече на испанеца, но реши да се обърне към игуменката; обаче странният духовник го спря, хващайки го за ръката.
— Нито думичка, господине! — каза му той.
Макар и вярващ и монархически настроен, докторът хвърли към Естер поглед, изпълнен с нежно състрадание. Това момиче бе красиво като прекършена лилия.
— Да я оставим на божията милост тогава! — заключи той на излизане.
В деня, когато стана този консулт, Естер бе заведена от покровителя си в „Роше-дьо-Канкал“, тъй като желанието да я спаси му бе подсказало най-чудновати приумици; той опита две крайности: отлични вечери, които можеха да напомнят на нещастната девойка някогашните й оргии, и посещения в Операта, за да й покаже някои светски зрелища. Необходим бе неговият съкрушителен авторитет, за да се уговори тази млада светица за подобни светотатства. Ерера се преоблече изцяло като военен, и то така, че Естер едва го позна; той се погрижи тя да бъде с воал и я настани в ложа, където можеше да се скрие от всякакви погледи. Тази полумярка, която не криеше опасност за така искрено спечелената невинност, скоро се оказа изчерпана. Пансионерката започна да изпитва отвращение към вечерите на своя покровител и религиозна отврата към театъра и отново изпадна в униние. „Тя чезне от любов по Люсиен“ — каза си Ерера и пожела да стигне до дълбините на тази душа, да разбере какво може да се поиска от нея. Дойде моментът, когато нещастното момиче бе поддържано само от нравствените си сили, а тялото бе на път да се откаже от борбата. Духовникът пресметна настъпването му със страхотна проницателност, проявявана от някогашните средновековни палачи в умението им да провеждат разпити. Той намери повереницата си в градината, седнала на една пейка, под асма, галена от априлското слънце, на което тя се грееше като премръзнала; другарките й разглеждаха с любопитство бледността й, напомняща повехнала трева, очите й, подобни на очите на умираща газела, тъжната й поза. Естер стана, за да посрещне испанеца с движение, което показваше колко малко живот бе останал у нея или по-точно колко слабо бе желанието й да живее. Тази нещастна несретница, тази ранена дива лястовица събуди за втори път жалост у Карлос Ерера. Мрачният божи служител, когото господ навярно използуваше само за да се изпълняват наказанията му, посрещна болната с усмивка, изразяваща в еднаква степен горчивина и кротост, неумолимост и милосърдие. Привикнала към съзерцание и самовглъбяване, откакто бе започнал почти монахинският й живот, Естер изпита за втори път чувство на недоверие към покровителя си; но както и по-рано думите му веднага я успокоиха.
— Е, дъще моя — каза той, — защо не споменавате никога нищо за Люсиен?
— Аз ви обещах, заклех ви се да не споменавам това име — отвърна тя, обзета от конвулсивен трепет.
— Но не сте престанали да мислите за него?
— Това е единственият ми грях, господине. Непрекъснато мисля за него и дори когато се появихте, си повтарях името му.
— Раздялата, значи, ви убива?
Вместо отговор Естер склони глава, като болен, усетил полъха на гроба.
— А ако го видите?… — запита той.
— То би означавало да живея — отвърна тя.
— С душата си ли само мислите за него?
— О, господине, при любовта не може да се правят разграничения.
— Дъщеря на народ, прокълнат от бога! Направих всичко, за да те спася, но вече те предавам на предопределената ти орис: ще го видиш!
— Но защо хулите щастието ми? Не мога ли да любя Люсиен и да поддържам добродетелния живот, който ми е мил, така както обичам и него? Не съм ли готова да умра в името на добродетелта, както бих била готова да умра и за Люсиен? Да умра заради тези две безкрайни привързаности, заради добродетелта, която ме прави достойна за него, и заради него, защото ме хвърли в обятията на добродетелта? Да, готова съм да умра, без да съм го видяла отново, и да живея, ако го видя. Бог ще ме съди.
Цветът на лицето й се бе възвърнал, бледността й бе добила златист оттенък. И този път Естер получи опрощение.
— На следния ден, след като ви измият във водите на кръщелния купел, ще видите Люсиен и ако смятате, че живеейки за него, можете да живеете добродетелно, няма вече да се разделите.
Духовникът трябваше да прихване Естер, чиито колене се подгъваха. Нещастната девойка щеше да падне, сякаш земята се изплъзваше изпод краката й; абатът я положи на една пейка и тя, след като възстанови способността си да говори, му каза:
— А защо не днес?
— Нима желаете да лишите архиепископа от гордостта, че ви е направил християнка и че ви е покръстил? Много близо сте до Люсиен, не се отдалечавайте от бога.
— Да, не мислех вече за нищо друго!
— Вие не сте създадена за никаква религия — каза духовникът с дълбока ирония.
— Бог е добър — отвърна тя, — той чете в сърцето ми.
Победен от прелестната наивност в гласа, погледа и държането на Естер, Ерера я целуна за първи път по челото.
— Добре са те нарекли волнодумците: ти можеш да съблазниш и бог-отец. Още няколко дена, няма как, а после и двамата ще бъдете свободни.
— И двамата! — повтори тя радостно и възторжено.
Наблюдавана отдалеч, тази сцена порази пансионерките и монахините; като сравниха сегашната Естер с предишната, те помислиха, че присъствуват на някакво вълшебно преображение. Съвсем променена, девойката бе пълна с живот. Тя се показа в истинската си обичлива природа, мила, кокетлива, закачлива, весела; с една дума, бе възкръснала!


Размисли

Ерера живееше на улица Касет, близо до църквата „Сен-Сюлпис“, към която се бе причислил. Със суровия си и строг стил тази църква подхождаше на испанеца, чиято религия имаше сродство с доминиканския орден. Жертва на лукавата политика на Фердинанд VII, той служеше на конституционната кауза, макар да знаеше, че предаността му би могла да бъде възнаградена само при възстановяването на истинския крал. А Карлос Ерера се бе отдал телом и духом на придворната клика в момент, когато изглеждаше, че династията на Кортесите не може да бъде свалена. За хората подобно поведение бе белег на духовно превъзходство. Експедицията на херцог д’Ангулем бе завършила, в Испания царуване крал Фердинанд, а Карлос Ерера още не бе поискал от Мадрид възнаграждение за услугите си. Бранейки се от любопитството с дипломатично мълчание, той обясняваше престоя си в Париж със силната си привързаност към Люсиен дьо Рюбампре, благодарение на която младият човек дължеше кралската разпоредба за промяната на името си. Впрочем Ерера живееше като всички духовници, натоварени с тайни мисии, тоест съвсем незабелязано. Изпълняваше религиозните си задължения в „Сен-Сюлпис“, излизаше само по работа, и то винаги вечер, с кола. Денят му бе запълнен със следобедната почивка, която по испанския обичай става между две яденета и заема по този начин цялото време, през което Париж шуми, отрупан с работа. Пушенето на испански пури също изиграваше своята роля и с това се изразходваше толкова време, колкото и тютюн. Леността е прикритие, както и важното държане, което също е леност. Ерера обитаваше едно от крилата на къщата на втория етаж, а Люсиен живееше в другото крило. Двата апартамента бяха едновременно разделени и съединени чрез просторно помещение за гости, чието антично великолепие подхождаше както на сериозния духовник, така и на младия поет. Големи кичести дървета засенчваха градината. Домовете, избирани от духовни лица, се отличават с тишината и дискретността си. Жилището на Ерера можеше да се опише с две думи: монашеска килия. Блестящо с разкоша си и снабдено с изискванията на уютността, жилището на Люсиен съдържаше всичко, което налага елегантният живот на светски човек, който е поет и писател, при това славолюбив, покварен, горделив и суетен, неимоверно небрежен, а държащ на реда, един от онези незавършени гении, способни да изразят разни стремежи и идеи — което може би е едно и също, но съвсем безсилни да ги осъществят. Взети заедно, Люсиен и Ерера образуваха една политическа личност. Без съмнение там бе и тайната на връзката им. Възрастните мъже, у които жизнената енергия се е пренесла в областта на амбициите, често изпитват потребност от красиво оръдие, от млад и готов да действува човек, за да осъществят чрез него плановете си. Ришельо потърси много късно едно красиво, бяло и мустакато същество, за да го предложи на жените, които трябваше да забавлява. Без да е от хората, които могат да имат успех пред кралици, той направи опит да бъде обикнат както от майката на своя височайши господар, така и от кралицата, но зле разбран от някои лекомислени младежи, бе принуден да изгони вън от страната едната и да сплаши другата. Каквото и да прави човек, щом е честолюбив, все ще попадне на някоя жена, и то в момент, когато най-малко се надява да я срещне. Колкото и да е влиятелен големият политик, на него му трябва жена, която да противопостави на другите жени, тъй както холандците обработват диамантите с диамант. И Рим, по времето на величието си, се бе подчинил на тази необходимост. Животът на италианския кардинал Мазарини не се ли наложи с по-други белези в сравнение с живота на френския кардинал Ришельо? Като открива съпротива в лицето на големите френски велможи, Ришельо прибягва до сеч; той умира в разцвета на властта си, изхабен от този двубой, където единствен негов съратник е един калугер. Мазарини е гонен от обединилите се, въоръжени и от време на време побеждаващи буржоазия и дворянство, които обръщат в бягство дори и кралската фамилия; обаче министърът на Ана Австрийска не отрязва главата на никого, съумява да победи цяла Франция и да създаде Луи XIV, който довърши делото на Ришельо, като удуши със златни върви дворянското съсловие в големия Версайски дворец. Щом почина мадам дьо Помпадур, настъпи и краят на Щоазьол. Дали и Ерера се бе поучил от този опит във висшите кръгове? Бе ли си дал сметка за тия неща по-рано, отколкото бе сторил това Ришельо? Или бе избрал в лицето на Люсиен дьо Рюбампре човек като Сен-Мар, само че предан? Никой не можеше да даде отговор, нито да измери честолюбието на испанеца, както не можеше да се предвиди какъв ще бъде краят му. Подобни въпроси, задавани от хора, успели да надзърнат зад тази дълго време прикрита връзка, имаха за цел да проникнат в една страшна тайна, открита на Люсиен едва преди няколко дни. Карлос бе славолюбив за двама: това именно доказваше поведението му на хората, които го познаваха, и те до един смятаха, че Люсиен е негов незаконен син.
Петнадесет месеца след появата му в Операта, с което той навлезе твърде рано в общество, където абатът искаше да го види едва след като стане годен да се бори с него, Люсиен имаше вече три хубави коня в конюшнята си, затворена кола за вечерно време, кабриолет и двуколка за сутрин. Той се хранеше вън от къщи. Предвижданията на Ерера се бяха сбъднали: възпитаникът му се бе поддал на разсипничеството, но той бе сметнал за необходимо да го отвлече от безразсъдната любов, която младежът хранеше в сърцето си към Естер. Люсиен похарчи около четиридесет хиляди франка, но всяка извършена лудория го връщаше още по-непреодолимо към Ла Торпий; той я търсеше упорито и понеже не я намираше, тя се превърна за него в своего рода дивеч, преследван от ловеца. Можеше ли Ерера да разбере любовта на един поет? Завладее ли веднъж тя мозъка на някои от тези велики човечета, след като е обладала сърцето им и е запалила чувствата, поетът се издига над останалите хора чрез любовта си така, както стои над тях с богатото си въображение. Дължащ на една прищявка на духовното си изграждане рядката способност да пресъздава природата посредством образи, в които влага едновременно и чувство, и мисъл, той дава на любовта си крилата на своя ум; чувствува и изобразява, действува и съзерцава: умножава усещанията си чрез мисълта, утроява блаженството на момента чрез въжделенията за бъдещето и спомените от миналото; прибавя към тях прелестни душевни наслади, които правят от него пръв измежду всички творци. Тогава страстта на поета се превръща в голяма поема, в която човешките измерения често са надминати. Не поставя ли в такъв случай той любимата си много по-високо, отколкото биха желали самите жени? Подобно на идеалния рицар от Ла Манча и той превръща в принцеса селската девойка. Докосва и себе си с вълшебната пръчица, с която омагьосва всичко, и по такъв начин чрез възхитителния свят на идеалното засилва наслаждението си. Затова такава любов е образец на сърдечна страст: тя е крайна във всичко, в надеждата и отчаянието, в гнева, тъгата и радостта; такава любов лети, носи се със скокове, тя не прилича на нито едно от вълненията, изпитвани от обикновените хора; в сравнение с еснафската любов тя е като вечния алпийски поток спрямо полските рекички. Такива красиви дарования така рядко биват разбрани, че се изчерпват в напразни надежди; те изгарят в търсене на идеални любовници и почти винаги умират като прелестни насекоми, накитени безсмислено от поетичната природа за празника на любовта и смазани непорочни от крака на някой минувач; а има и друга опасност: ако срещнат образа, отговарящ на мечтите им, а всъщност често се оказва, някаква хлебарка, те постъпват като Рафаело, като красивото насекомо: умират до своята Форнарина. Люсиен бе в такова състояние. Неговата поетична природа, крайна във всичко — както в доброто, така и в злото, — бе отгатнала, че в проститутката се крие ангел, че тя е по-скоро омърсена от допира с покварата, но не и покварена; и той я виждаше непрекъснато в бяло, крилата, чиста и тайнствена, каквато тя му се бе показала, тъй като бе схванала, че той я желае именно такава.


Приятел

Към края на месец май 1825 година Люсиен бе изгубил всякаква жизнеспособност; не излизаше от къщи, вечеряше с Ерера, вглъбяваше се в мисли, работеше, четеше дипломатически книги, седеше по турски на един диван и пушеше по три-четири наргилета на ден. Прислужникът му бе по-зает да чисти цевите на тази чудесна залъгалка и да ги парфюмира, отколкото да четка конете и да ги украсява с рози за надбягванията в Булонската гора. В деня, когато испанецът видя побледнялото Люсиеново чело, където съзря белези на заболяване — плод на опустошенията от потисканото любовно чувство, — той пожела да проникне до дъно в това мъжко сърце, на което бе заложил живота си.
През една хубава вечер, когато Люсиен, седнал в кресло, съзерцаваше несъзнателно слънчевия залез през дърветата на градината и както правят потъналите в размисъл пушачи, изпускаше на равни и продължителни издишвания облаци благовонен дим, дълбока въздишка го извади от размислите му. Той се обърна и видя зад себе си абата, застанал прав, със скръстени ръце.
— Ти си бил тук? — възкликна поетът.
— Отдавна — отвърна духовникът — и мислите ми се покриваха с твоите…
Люсиен разбра смисъла на тези думи.
— Никога не съм се смятал за човек с железен характер, какъвто си ти. За мен животът е или рай, или ад; и ако случайно не е нито едното, нито другото, той ми досажда и аз скучая…
Как може човек да се отегчава, когато има пред себе си толкова прекрасни надежди…
— Ако не вярва в тях или ако са много смътни…
— Без глупости! — извика духовникът. — И за теб, и за мен ще бъде по-достойно да ми откриеш сърцето си. Между нас има нещо, което не трябва да съществува някаква тайна! Това продължава вече шестнадесет месеца. Ти любиш една жена.
— След…
— Една безпътна проститутка, наречена Ла Торпий…
— Е, и какво?
— Дете мое, бих ти разрешил да си намериш любовница, но от придворните дами, млада, красива, влиятелна, най-малко херцогиня. Бях ти избрал госпожа д’Еспар, за да я превърнеш без угризения в средство за преуспяване; защото тя нямаше никога да те разврати и щеше да те остави свободен… Но да любиш една проститутка от най-долна проба, когато нямаш като кралете власт да й дадеш благородническа титла, е огромна грешка.
— Аз ли съм първият, който се е отказал от честолюбивите си стремежи, увлечен от безумна любов?
— Добре — рече духовникът и подаде на Люсиен края на наргилето, който той бе изпуснал на земята, — разбирам язвителността ти. Не можеш ли да обединиш честолюбивите си намерения и любовта? В лицето на стария Ерера имаш човек, който като майка ти е безусловно предан, синко…
— Това ми е известно, приятелю — отвърна Люсиен, улови ръката му и я разтърси.
— Ти пожела да притежаваш залъгалките на богатите хора; получи ги. Искаш да блестиш и аз те насочвам към пътя на властта; целувам твърде изцапани ръце, за да ти помогна да напреднеш и ти ще напреднеш. Още малко и няма да ти липсва нито едно от нещата, които се харесват на мъже и жени. Прищевките са те разгалили, но умствено си останал мъж; разбрал съм те напълно и всичко ти прощавам. Само продумай и ще задоволиш мимолетната си страст. Аз разширих обхвата на живота ти, като вложих в него онова, което кара повечето хора да го обожават, а именно белезите на политическото влияние и на властта. Колкото сега си незначителен, толкова прочут ще станеш един ден; не трябва обаче да чупим инструмента, с който сечем пари. Разрешавам ти да вършиш всичко, но не и грешки, които биха убили бъдещето ти. Отварям пред тебе вратите на салоните в квартал Сен-Жермен, но ти забранявам да се търкаляш из уличните локви! Люсиен, в твой интерес ще бъда като желязна преграда в живота ти, от теб и заради теб ще понеса всичко! Ето, така превърнах неумението ти да играеш в живота в чувствителност на сръчен играч… (Люсиен вдигна глава с грубо и раздразнено движение.) Аз отвлякох Ла Торпий!
— Ти! — извика Люсиен.
В пристъп на животинска ярост поетът стана, хвърли в лицето на духовника покрития със злато и скъпоценни камъни край на наргилето и го блъсна толкова буйно, че събори този атлет.
— Аз — отвърна испанецът със същата ужасяваща сериозност и стана.
Черната му перука бе паднала. Голият като мъртвешка глава череп разкриваше истинския образ на този човек; той бе страшен. Люсиен остана седнал на дивана, с отпуснати ръце, потиснат и загледан глупаво в духовника.
— Аз я отвлякох — повтори Ерера.
— Какво си направил с нея? Отвлякъл си я на другия ден след маскения бал…
— Да, след оня ден, когато видях как типове, които не бих ритнал дори в…, оскърбяват човека, които ти принадлежи…
— Типове — прекъсна го Люсиен, — кажи по-скоро чудовища, пред които гилотинираните са ангели. Знаеш ли какво е направило горкото момиче за трима от тях? Единият е бил цели два месеца неин любовник; тогава тя била бедна и изкарвала прехраната си от тинята; той нямал и стотинка, бил като мене, когато ти ме срещна до самата река; тоя приятел ставал през нощта, отивал при долапа, където стояли остатъците от вечерята на Естер и ги изяждал; после тя открила хитруванията му; като разбрала, че го е срам, погрижила се да оставя повече храна и била много щастлива; тя сама ми го разказа във файтона, на връщане от Операта. Вторият я обрал, но преди да се досети за кражбата му, тя му заела една сума, която той все забравял да върне на нещастното момиче, макар че можел да го стори. Колкото пък до третия, тя му създала благосъстояние, като изиграла една комедия, където блести умът на Фигаро; представила се за негова жена и станала любовница на някакъв много влиятелен човек, който я взел за най-невинна буржоазка. Живот — на единия, чест — на другия, богатство — на третия, това са неща, които днес са всичко. А ето как й се отплатиха.
— Искаш ли тези хора да умрат? — запита Ерера с блеснала в очите му сълзица.
— Хайде, пак започваш! Познавам те…
— Не, ти трябва всичко да узнаеш, побеснели поете — каза духовникът, — Ла Торпий не съществува вече…
Люсиен се спусна така буйно към Ерера, за да го стисне за гърлото, че всеки друг на негово място би паднал на земята; но ръката на испанеца задържа поета.
— Изслушай ме, моля ти се — каза той студено. — Превърнал съм Ла Торпий в целомъдрена, чиста, възпитана и вярваща жена, в жена от доброто общество; сега тя получава и образование. Под влияние на любовта ти тя може и трябва да стане втора Нинон, Марнон дьо Лорм или Дюбари, както казваше оня журналист е Операта. Ти можеш да признаеш, че тя ти е любовница, или да си останеш скрит зад творението си, което ще е по-разумно! И в двата случая ще извлечеш полза, гордост, удоволствие и успех; но ако си толкова голям дипломат, колкото си и поет, за теб Естер трябва да си остане проститутка; по-късно тя може би ще ни оправи работите, това момиче си струва парите. Пий, но не се напивай. Ако не бях обуздал страстта ти, къде щеше да си днес? Щеше да се търкаляш с Ла Торпий в тинята на сиромашията, откъдето те измъкнах. На, чети — довърши Ерера съвсем естествено, като Талма в „Манлий“, макар че никога не го бе гледал.
Лист хартия падна на коленете на поета и го изтръгна от учудената прехласнатост, в която го бе хвърлил този страшен отговор; той го взе и прочете първото писмо, написано от госпожица Естер.

„До господин абат Карлос Ерера.
Уважаеми покровителю, няма ли да си кажете, че в мен признателността е по-силна от любовта, като видите, че за първи път използувам способността да изразявам мислите си, за да ви благодаря, вместо да опиша любовта си към Люсиен, който може би вече я е забравил? На вас обаче, светия човек, ще кажа онова, което не бих посмяла да кажа на него, който за мое щастие принадлежи все още на земния живот. Вчерашната церемония изсипа върху мен съкровищата на божията благодат, така че отдавам съдбата си във вашите ръце. Дори и да трябва да умра, като остана далеч от любимия си, ще умра пречистена като Мария Магдалена и душата ми ще съперничи на неговия ангел-хранител. Мога ли да забравя някога, вчерашния празник? Как бих могла да искам да се отрека от славния престол, на който се възкачих? Вчера измих целия си позор в кръщелната вода и приех светото тяло на нашия Спасител; превърнах се в негова дарохранителница. В оня миг чух пеенето на ангелите и престанах да бъда жена, родих се за живот и светлина, обградена от земни възторзи, от възхищението на хората, сред опияняващ облак от тамян и молитви, нагласена като непорочна девица в очакване на небесния съпруг. Откривайки, че съм достойна за Люсиен — на което никога не съм се надявала, — аз се отказах от нечестивата си любов и искам отсега нататък да вървя само по пътя на добродетелта. Ако плътта е по-слаба от душата ми, нека загина. Решете вие каква да бъде участта ми и ако почина, кажете на Люсиен, че съм умряла за него, възродена в името на бога.
Неделя вечерта“

Люсиен вдигна към абата насълзените си очи.
— Знаеш къде се намира жилището на дебелата Каролин Белфьой, на улица Тетбу — поде испанецът. — Нейният прокурор я изостави и тя изпадна в страшна нужда; щяха да наложат запор на вещите й; аз наредих да купят цялата мебелировка и тя си излезе с парцалите си. Сега Естер — този ангел, който пожела да отиде на небето — те чака там.
В този миг Люсиен чу нетърпеливия тропот на конете в двора; той нямаше сили да изрази възторга си от такава преданост, разбираема единствено от него; хвърли се в обятията на човека, когото бе оскърбил, и поправи грешката си само с един поглед и с мълчаливия изблик на чувствата си; после изтича по стълбите, изрече набързо адреса на Естер на ухото на кочияша и конете потеглиха, сякаш страстта на господаря им бе вдъхнала сили да полетят.


Глава, от която научаваме, че абат Ерера не е никакъв духовник

Някакъв мъж, когото минувачите можеха да вземат по облеклото за преоблечен полицай, се разхождаше на другия ден по улица Тетбу срещу една къща, сякаш чакаше някой да излезе оттам; походката му издаваше вълнение. Често можете да срещнете в Париж такива разпалени разхождащи се — истински полицаи, които дебнат някой отклонил се от военната служба войник от националната гвардия, свидетели, наети от полицията, обмислящи как да арестуват някого, кредитори, заети с мисълта какво унижение да наложат на затворилия се в къщи длъжник, ревниви и мнителни съпрузи и любовници, хора, застанали на пост заради приятелите си; много рядко ще срещнете обаче лице, тръпнещо от диви и сурови мисли, като лицето на мрачния мъжага, който сновеше под прозорците на госпожица Естер, замислен и забързан като мечка в клетка. Към обед един от прозорците се отвори и през него се подаде ръката на камериерката, която разтвори подплатените с възглавнички капаци. След няколко мига облечената в домашна роба Естер дойде да подиша чист въздух; тя се бе облегнала на Люсиен; който ги видеше, би помислил, че са оригиналът на прелестната винетка в английски стил.
Естер първа забеляза змийките очи на испанския духовник и сякаш простреляна от куршум, нададе вик на ужас.
— Ето го страшния свещеник — посочи го тя на Люсиен.
— Този ли! — усмихна се той. — Той е толкова свещеник, колкото си и ти…
— Какъв е тогава? — запита тя изплашено.
— Стар мошеник, който вярва само в дявола — отвърна Люсиен.
Ако друг човек, не тъй предан като Естер, беше чул тази тайна на мнимия духовник, това можеше да погуби завинаги Люсиен. Като се върнаха от спалнята в трапезарията, където обедът току-що бе сложен, двамата влюбени завариха Карлос Ерера.
— За какво си дошъл? — запита грубо Люсиен.
— Да ви дам благословията си — отвърна смело той и спря младата двойка в салончето на апартамента. — Ще ме изслушате ли, душички мои? Забавлявайте се, бъдете щастливи, това е прекрасно. Щастие на всяка цена — такъв е моят принцип. Но ти, дето те извадих от калта и те очистих телом и духом, нали нямаш желание да препречиш пътя на Люсиен? — обърна се той към Естер. После помълча и продължи, загледан в Люсиен: — А ти, момчето ми, ти не си вече такъв поет, че да търсиш втора Корали. Сега пишем проза. Какво може да излезе от любовника на Естер? Нищо. А Естер може ли да стане госпожа дьо Рюбампре? Не. В такъв случай, малката — продължи той, докосвайки с ръка ръката на Естер, която потръпна, сякаш я бе обвила змия, — хората не трябва да знаят за съществуването ти; те най-вече не трябва да знаят, че госпожица Естер обича Люсиен и че Люсиен е влюбен в нея… Този апартамент ще стане ваш затвор, моето момиче. Ако пожелаете да излезете, ако здравето ви го изисква, ще се разхождате през нощта, в часовете, когато никой няма да ви види; защото красотата ви, младостта ви и изискаността, спечелена в манастира, ще бъдат забелязани много бързо в Париж. — После добави, като наблегна злокобно и погледна още по-страховито: — Денят, когато някой, който и да било, узнае, че Люсиен е ваш любовник, и вие — негова любовница, ще бъде предпоследният в живота ви. За този младеж успяхме да получим разрешение да носи името и герба на прадедите си по майчина линия. Но това не е всичко! Титлата маркиз не ни бе дадена; а за да я получим, той трябва да се ожени за момиче от добър род и тогава кралят ще ни окаже тази милост. Такава женитба ще въведе Люсиен в дворцовото общество. Този младеж, от когото аз съумях да създам мъж, ще стане най-напред легационен секретар; по-късно ще бъде пълномощен министър в някой малък германски двор и с божия или с моя помощ (второто е за предпочитане) ще седне някой ден на перско кресло…
— Или на подсъдимата… — прекъсна го Люсиен.
— Млък! — викна Карлос, като закри с широката си длан устата на Люсиен. А после му пошепна на ухото: — Казва ли се такова нещо пред някаква си жена!…
— Естер „някаква си жена“? — възкликна авторът на „Маргаритките“.
— Пак сонети или глупости — отвърна испанецът. — Всички тия ангели рано или късно си остават жени; а у жената винаги има моменти, когато е и маймуна, и дете! Две същества, които могат да ни убият в желанието си да ни разсмеят. Естер, съкровище мое — обърна се той към ужасената пансионерка, — намерил съм ви за камериерка една жена, която ми е предана като дъщеря. Готвачка ще ви бъде една мулажа, това ще даде по-друг облик на дома ви. С тях двете и с хилядата франка месечно, в които включвам всичко, ще можете да живеете като царица… от някоя пиеса. Йороп е била шивачка, модистка и фигурантка. Ази е била прислужница на някакъв си лаком милорд. За вас те двете ще бъдат като две вълшебници.
Виждайки, че пред този човек, на чиято съвест лежаха, ако не друго, поне едно светотатство и една фалшификация, Люсиен се държи като малко момче, Естер, тази осветена от любовта жена, почувствува в сърцето си дълбок ужас. Без да отговори, тя повлече Люсиен в стаята и го запита:
— Това да не е дяволът?
— Нещо по-лошо… за мене! — отвърна той бързо. — Но ако ме обичаш, гледай да ми бъдеш като него предана и го слушай, иначе те чака смърт…
— Смърт?… — рече тя още по-ужасено.
— Смърт — повтори Люсиен. — Уви! Сърненцето ми, няма смърт, която би могла да се сравнява с тази, която би ме постигнала, ако…
Като чу тези думи, Естер пребледня и почувствува, че и прилошава.
— Е, какво става? — извика им фалшификаторът-осквернител. — Не сте ли откъснали още листенцата на всички маргаритки?
Естер и Люсиен се показаха и без да посмее да погледне тайнствения мъж, горкото момиче каза:
— Ще ви се подчинявам както на господа-бога, господине.
— Добре — отвърна той, — за известно време ще можете да живеете щастливо и ще си правите само домашни и нощни тоалети, това ще бъде доста икономично.


Две прелестни домашни хрътки

Двамата влюбени се запътиха към трапезарията, но с едно движение Люсиеновият покровител спря красивата двойка.
— Току-що ви говорих за прислугата ви, дете мое — обърна се той към Естер, — нека ви я представя.
Испанецът позвъни два пъти. Двете жени, наречени от него Йороп и Ази, се появиха и причината за тези прозвища веднага стана ясна.
Ази, която, изглежда, бе родена на остров Ява, ужасяваше погледа с присъщия на малайците бакъреночервен цвят на плоското като дъска лице и с като че ли натикания навътре нос. Особеното разположение на челюстните кости придаваше на долната част на лицето прилика с едрите маймуни. Макар и ниско, челото й не бе без известна интелигентност — последица от навика да хитрува. Две светещи очички, които не ви гледаха направо, таяха тигрово спокойствие. Ази като че ли се боеше да не изплаши хората. Между бледосинкавите й устни се мяркаха ослепително белите й, но изкривени зъби. Изобщо животинското й лице изразяваше подлост. Косите, мазни и лъскави, като кожата на лицето, се спускаха в две черни плитки отстрана на скъпата й забрадка. На извънредно красивите й уши имаше по един едър кафяв бисер. Дребна, ниска, набита, Ази наподобяваше забавните изображения на китайците по техните паравани или по-точно — индийските идоли, чийто прототип сякаш не съществува, но винаги се открива от пътешествениците.
Тръпки побиха Естер при вида на това чудовище, препасано с бяла престилка върху вълнената рокля.
— Ази — каза испанецът, към когото тази жена вдигна глава с движение, сравнимо само с движението на кучето към господаря му, — това е господарката ви…
И той посочи с пръст към облечената в пеньоар Естер. Ази погледна към младата вълшебница с почти страдалческо изражение; в същото време обаче едно огънче, потушено между късите й трепкащи мигли, се понесе като огнено езиче към Люсиен, който напомняше небесен образ с великолепния си разтворен домашен халат, с ризата от холандско платно, и червения панталон, с турския фес на главата, изпод който се подаваха на едри къдрици русите му коси. Италианският гений може да си измисля Отело, а английският може да го изобразява на сцената; единствена природата притежава свойството да предаде в един само поглед най-пълен и най-богат израз на ревността в сравнение с всичко, създадено от Англия и Италия. Уловен от Естер, този поглед я накара да сграбчи испанеца за ръката и да забие в нея ноктите си като котка, едва задържала се да не падне в бездънна пропаст. Тогава испанецът изрече на някакъв непознат език две-три думи на това азиатско чудовище, което падна на колене, припълзя към краката на Естер и ги целуна.
— Тя не е проста готвачка, а майсторка, която може да накара дори и Карем да се вбеси от завист — каза испанецът на Естер. — Ази умее да готви всякакви гозби. Тя така ще ви издокара и най-обикновеното ястие от фасул, че ще се запитате дали ангелите не са го подправили с небесни треви. Сама ще ходи всяка сутрин на халите и ще се бие като демон, каквато е всъщност, за да получи продуктите на най-износна цена; сдържаността й ще умори и най-любопитните. Тъй като ще минавате за жена, ходила в Индия, Ази ще помогне много за разпространението на този слух; вие сте от онези парижанки, които могат да кажат, че са родени където си искат. Не смятам обаче, че трябва да се представяте за чужденка… Йороп, ти как мислиш?
Йороп представляваше пълен контраст с Ази, тъй като бе най-миловидната прислужничка, която Монроз би могъл да пожелае за своя партньорка на сцената. Стройна, наглед лекомислена, с муцунка като на невестулка, със свределовиден нос, Йороп имаше лице, изморено от парижката поквара, бледото лице на момиче, хранено със сурови картофи, лимфатично и жилесто, отпуснато и упорито. Подала напред краче, с ръце в джобовете на престилката, макар и на едно място, тя цяла трептеше, толкова бе подвижна. Като работничка и в същото време статистка в театъра, бе изкарала въпреки младостта си доста занаяти. Извратена като калугерките от манастирите-приюти за каещи се грешници, възможно бе тя да е обирала родителите си и да е отривала пейките на изправителната полиция. Ази вдъхваше страшен ужас, но човек я опознаваше за един миг, тя водеше родословието си направо от Локуста, докато Йороп вдъхваше безпокойство, което нарастваше, колкото повече човек използуваше услугите й; покварата й сякаш бе безпределна; и както казва народът, тя можеше да накара и планините да се сбият.
— Госпожата би могла да бъде от Валансиен — отвърна Йороп тихо и сухо, — и аз съм оттам. — После се обърна към Люсиен и с вид на сведуща запита: — Желае ли господинът да ни съобщи името, с което смята да се обръща към госпожата?
— Госпожа Ван Богсек — отговори испанецът, преобръщайки веднага името на Естер. — Госпожата е холандска еврейка, вдовица на един търговец и страда от чернодробно заболяване, донесено от Ява… Не е много богата, няма защо да се дразни любопитството.
— Богата е колкото да живее, има шест хиляди франка рента, а ние ще се оплакваме от стиснатостта й — каза Йороп.
— Точно така — одобри испанецът и кимна с глава. — Проклети шегаджийки! — продължи той заплашително, като улови разменените между Ази и Йороп погледи, които не му харесаха. — Помните ли какво ви казах? Вие обслужвате една кралица, дължите й уважение като на кралица, ще й бъдете верни, както сте предани на мене. Нито вратарят, нито съседите, нито другите наематели, с една дума, никой не трябва да знае какво става тук. Ваше задължение е да отклонявате всяко възникнало любопитство. А госпожата — добави той, слагайки едрата си космата длан върху ръката на Естер — не бива да допуска и най-малкото неблагоразумие, ако стане нужда, вие ще й попречите, но… все така почтително. Йороп, вие ще бъдете връзката с външния свят, ще се грижите за тоалетите на госпожата и ще гледате да не се харчат много пари. С една дума, никой, дори и най-безобидният човек, не бива да стъпва в това жилище. Вие двете трябва да се справите с всичко. А вие, малка хубавице — обърна се той към Естер, — когато пожелаете да излезете вечер с кола, ще кажете на Йороп, тя знае къде да ви потърси прислуга, защото ще имате слуга в ливрея по мой вкус, като ей тези две робини.
Естер и Люсиен не можеха и дума да кажат; те слушаха испанеца, и оглеждаха двете ценни личности, на които той даваше нарежданията си. На каква тайна се дължеше подчинението, предаността, изписани по тези две лица, от които едното бе така злобно закачливо, а другото — тъй безкрайно жестоко? Той отгатна мислите на Естер и Люсиен, застанали сякаш вцепенени, както биха изглеждали Пол и Виржини при вида на две страшни змии, и им пошепна на ухото с добродушния си глас:
— Можете да разчитате на тях, както на самия мене; доверявайте им се напълно, това ще ги поласкае. Хайде, малката, сложи масата — обърна се той към готвачката; — а ти миличка — каза на Йороп, — сложи още един прибор, тия деца могат да поканят поне на обед татко си.
След като двете жени затвориха вратата след себе си и се чу как Йороп снове насам-натам, испанецът отвори широката си длан и каза на Люсиен и Естер:
— В ръцете ми са!
Движение и думи, от които те побиваха тръпки.
— Откъде ги изнамери? — възкликна Люсиен.
— Е, по дяволите! — отвърна той. — Не съм ги търсил в подножието на троновете! Йороп е измъкната от калта и се страхува да не отиде пак там… Когато не сте доволни от тях, заплашвайте ги с господин абата и ще видите как се разтреперват като мишки, пред които се говори за котка. Аз съм укротител на диви зверове — добави той с усмивка.
— Вие ми приличате на демон! — възкликна мило Естер и се притисна към Люсиен.
— Дете мое, опитах се да ви дам на небето; разкаялата се проститутка обаче ще си остане завинаги заблуждение за църквата; дори да се намери такава, тя ще стане куртизанката в рая… Но от това вие спечелихте, защото хората ви забравиха и заприличахте на жена от доброто общество; в манастира научихте неща, които никога нямаше да узнаете в покварената среда, където се движехте… Нищо не ми дължите — продължи той, като видя прелестното изражение на признателност, изписано по лицето на Естер, — правех всичко това за него (и той показа Люсиен). Вие сте проститутка, ще си останете проститутка и ще умрете като проститутка, защото въпреки примамливите теории на животновъдите, човек си остава на тоя свят, каквото е бил. Човекът с гърбицата е прав. Вие сте родена за любов.
Както се вижда, испанецът бе фаталист подобно на Наполеон, Мохамед и мнозина големи политици. Странно нещо, почти всички делови хора имат склонност към предопределението, както повечето мислители клонят към провидението.
— Не зная какво съм — отговори Естер с ангелска кротост, — знам, че обичам Люсиен и ще умра, обожавайки го.
— Елате да обядваме — каза грубо испанецът — и молете бога Люсиен да не се ожени скоро, защото тогава няма вече да го видите.
— Неговата женитба ще бъде моята смърт — отвърна тя.
Естер пусна мнимия духовник да мине напред, за да не я види, като застава на пръсти и пошепва на ухото на Люсиен:
— Ти ли искаш да остана във властта на този човек, който е наредил на тия две хиени да ме пазят?
Люсиен наведе глава. Бедната девойка потисна мъката си и се престори на весела, но бе ужасно потисната. Трябваше да измине повече от година на постоянни и предани грижи, за да свикне с онези две ужасни същества, наречени от Карлос Ерера домашни хрътки.


Скучна глава, защото в нея се говори за четири години щастие

Държането на Люсиен след завръщането му в Париж носеше отпечатъка на толкова голяма дипломатичност, че трябваше да възбуди и възбуди завистта на всичките му предишни приятели, на които той си отмъсти само като ги караше да побесняват от успехите му, от безупречното му облекло и от начина му да държи хората на разстояние. Толкова общителният и излиятелен поет бе станал студен и сдържан. Дьо Марсе — човекът, когото парижката младеж бе приела за свой идеал — не влагаше в думите или в делата си повече мярка от Люсиен. А колкото, до ума му, той още на времето като журналист го, бе доказал. Дьо Марсе, на когото мнозина с удоволствие противопоставяха Люсиен, като показваха предпочитанията си към поета, прояви дребнавост и започна да се дразни. На почит сред хората, държащи властта, Люсиен до такава степен изостави всякаква мисъл за литературна слава, че остана безчувствен към успеха на романа си (повторно издаден под истинското му заглавие: „Стрелецът на Шарл IX“), както и към шума, вдигнат от сбирката сонети, озаглавена „Маргаритки“ и разпродадена от Дориа за една седмица.
— Този успех е посмъртен — отговори той засмяно на госпожица де Туш, която му поднесе поздравленията си.
Страшният испанец поддържаше с желязна ръка жертвата си по път, в чийто край умеещият да изчаква политически мъж, бива посрещнат с фанфари и с придобивките на победата. Люсиен бе наел ергенската квартира на Бодьонор, на кея Малаке, за да бъде по-близо до улица Тетбу, а менторът му се бе настанил в три стаи на четвъртия етаж в същата къща. Люсиен имаше вече само един кон за езда и за впрягане, прислужник и коняр. Всеки път, когато не се хранеше в града, отиваше на вечеря при Естер. Карлос Ерера наблюдаваше така зорко прислугата от дома на кея Малаке, че Люсиен не изхарчваше и десет хиляди франка годишно. Десет хиляди франка бяха достатъчни и за Естер благодарение на непрекъснатата и необяснима преданост на Йороп и Ази. Между другото Люсиен вземаше най-големи предпазни мерки на отиване и на връщане от улица Тетбу. Там той отиваше само с файтон, със спуснати пердета и винаги нареждаше колата да влезе вътре в двора. И понеже страстта му към Естер и съществуването на домакинството на улица Тетбу останаха напълно неизвестни за света, те не попречиха на нито едно негово начинание или познанства; той не изпусна никога нито дума по този деликатен въпрос. В това отношение грешките му с Корали, по време на първия му престой в Париж, го бяха поучили. Животът му придоби редовността на порядъчния човек, зад която могат да се потулят много тайни неща; в обществото оставаше всяка вечер до един часа сутринта; в къщи го намираха от десет до един следобед; след това отиваше в Булонската гора и ходеше на гости до пет часа. Рядко го виждаха пеша, така можеше да избегне бившите си познати. Поздравеше ли го някой журналист или някой от някогашните му другари, той отговаряше с кимване на глава достатъчно учтиво, така че да не обиди никого, но в поздрава му прозираше дълбоко презрение, убийствено за близките отношения при французите. Така той бързо се отърва от хора, които не му беше приятно да е познавал. Някаква стара омраза му пречеше да отиде у госпожа д’Еспар, която много пъти го бе канила на гости; когато я срещнеше у херцогиня дьо Мофриньоз, госпожица де Туш, графиня дьо Монкорне или другаде, държането му бе приятно учтиво. Тази ненавист, равностойна на ненавистта на госпожа д’Еспар, караше Люсиен да действува предпазливо; видяхме как, като си позволи да си отмъсти, той я разпали още повече, а това му докара сериозен упрек от страна на Карлос Ерера.
— Не си станал още толкова силен, че да си отмъщаваш на когото и да било — му каза тогава испанецът. — Когато човек е на път при палещо слънце, не се спира, за да си откъсне дори най-хубавото цвете…
Пред Люсиен се откриваше голямо бъдеще, а той притежаваше и доста силно чувство за превъзходство, така че младежите, заслепени или раздразнени от завръщането му в Париж и от необяснимото му богатство, можеха на драго сърце да му изиграят някоя лоша шега. Знаейки, че има много врагове, Люсиен си даваше сметка за некрасивите намерения на приятелите си. Затова и абатът предупреждаваше основателно духовния си син за човешкото предателство и му сочеше опасностите от тъй съдбоносното за младежта неблагоразумие. Люсиен бе длъжен да разказва и разказваше всяка вечер на абата и най-малките случки през деня. Благодарение на съветите на този ментор той осуетяваше и най-ловкото любопитство — любопитството на висшето общество. Предпазван от английската му сериозност, силен поради преградите, издигани от дипломатическата му въздържаност, той не позволяваше и не даваше възможност на никого да надникне в работите му. В края на краищата младото му и хубаво лице бе станало в обществото безстрастно като лице на принцеса по време на тържество. Към средата на 1829 година се говореше за женитбата му с най-голямата дъщеря на херцогиня дьо Гранлийо, която тогава имаше само четири дъщери за женене. Никой не се съмняваше, че по този повод с кралско благоволение титлата маркиз ще бъде върната на Люсиен. Тази женитба щеше да реши политическата съдба на Люсиен, който навярно щеше да бъде назначен пълномощен министър в някой германски кралски двор. Особено от три години насам животът на Люсиен бе станал безупречно благоразумен; затова дьо Марсе се бе изразил за него по следния странен начин: „Това момче сигурно има зад гърба си някой много силен!“ Така Люсиен бе станал почти важна личност. Впрочем любовта му към Естер му бе помогнала много да играе ролята си на сериозен човек. Такава връзка предпазва честолюбивите мъже от много глупости; като не държат на нито една жена, те не се оставят да попаднат в плен на плътското въздействие над нравствеността. Колкото до щастието, на което се радваше, то бе осъществената мечта на гладния поет, останал без стотинка в една таванска стаичка. Макар че му напомняше Корали — артистката, с която Люсиен бе живял една година, — Естер, идеал на влюбената куртизанка, напълно я засенчваше. Всички любещи и предани жени обичат усамотението и потайността, нещо като живота на бисера на морското дъно; у повечето обаче тези неща са чаровна прищявка, тема за разговор, доказателство за любов, което те мечтаят да дадат, но не дават; а Естер, която продължаваше да се чувствува като след първото любовно блаженство и живееше все още като при първия палещ поглед на Люсиен, не прояви за четири години и най-малкото любопитство. Всичките й мисли бяха насочени към това да не премине границите на програмата, посочена от съдбовната ръка на испанеца. Нещо повече! И сред най-опияняващите наслади тя не се възползува от безпределната власт, с която неутолимото желание на любовника кичи любимата жена, за да разпита Люсиен за Ерера, който впрочем продължаваше да й вдъхва страх: тя не смееше и да мисли за него. Изкусните благодеяния на този неразгадаем човек, на когото Естер несъмнено дължеше и пансионерската си грациозност, и държането си на порядъчна жена, и възраждането си, се струваха на бедната девойка първи стъпки към ада. „Ще плащам всичко това един ден“ — казваше си тя с ужас. Докато траеха хубавите нощи, тя излизаше редовно в наета кола. Закарваха я бързо — навярно по нареждане на абата — в една от прелестните горички, около Париж — в Булон, Венсан, Роменвил или във Вил-д’Авре, много пъти с Люсиен, а понякога сама с Йороп. Там тя се разхождаше без страх, защото, когато не беше с Люсиен, я придружаваше едър слуга, облечен като най-елегантните лакеи, въоръжен с истински нож и чието лице, както и сухата мускулатура издаваха страхотен атлет. Този втори неин пазач носеше според английската мода бастун, наричан дълга пръчка, известна на батонистите, с която те могат да се разправят с доста нападатели. По поръка на абата Естер не бе разменила никога и дума с този лакей. Когато госпожата пожелаеше да се прибере, Йороп извикваше; лакеят изсвирваше на кочияша, който пък се намираше винаги на подходящо разстояние. Когато Люсиен се разхождаше с Естер, Йороп и лакеят вървяха на стотина крачки зад тях, като двама от онези сатанински пажове, за които се разказва в „Хиляда и една нощ“, изпратени от някакъв магьосник на покровителствуваните от него хора. Парижаните и особено парижанките не познават очарованието на разходките в гората през хубавите нощи. Тишината, лунната светлина, самотата притежават успокояващото въздействие на банята. Обикновено Естер излизаше в десет часа, разхождаше се от полунощ до един часа и се прибираше в два часа и половина. В нейния дом денят никога не настъпваше преди единадесет часа. Тогава тя се изкъпваше и започваше онова грижливо обличане, неизвестно за повечето жени в Париж, тъй като изисква много време, с което се занимават само куртизанките, жените с леко поведение и знатните дами — до една господарки на времето си. Тя биваше готова чак при пристигането на Люсиен, пред чийто поглед се показваше като току-що разцъфнало цвете. Едничката й грижа бе щастието на нейния поет; принадлежеше му като негова вещ, с други думи — даваше му пълна свобода. Никога не хвърли поглед отвъд царството, озарявано от нейните лъчи; това абатът й го бе особено много подчертал, защото в плановете на този далновиден политик бе залегнало Люсиен да има успех сред жените. Щастието не се поддава на описание и разказвачите от всички страни така добре са го разбрали, че всички любовни приключения завършват с изречението: „Били щастливи!“ Ето защо ние можем да говорим само за проявите на това наистина вълшебно щастие в сърцето на Париж. То бе щастие в най-красивия му образ, поема, симфония, продължила четири години! Всички жени ще кажат: „Това е вече много!“ Но нито Естер, нито Люсиен казаха: „Много е!“ С една дума, изразът: „Били щастливи“ се отнасяше за тях много повече, отколкото за героите от вълшебните приказки, защото те нямаха деца. Така че Люсиен можеше да кокетира в обществото, да се ръководи от прищевките си на поет и — нека употребим точната дума — от изискванията на общественото си положение. По времето, когато си пробиваше бавно път, той участвува тайно в делата на няколко политически мъже и с това им направи услуга, като прояви голяма дискретност. Прекарваше дълги часове в обществото на госпожа дьо Серизи, с която, по думите на литературните кръгове, бил в най-добри отношения. Госпожа дьо Саризи бе отнела Люсиен от херцогиня дьо Мофриньоз; тя, както разказваха хората, не държала вече на него — израз, с който жените си отмъщават за щастието, на което им завиждат. Люсиен бе приютен, образно казано, в скута на най-висшето общество, тъй като бе в най-близки отношения с няколко жени, приятелки на парижкия архиепископ. Скромен и сдържан, той изчакваше търпеливо. Затова забележката на дьо Марсе, който тогава се бе оженил и караше жена си да води живот като живота на Естер, съдържаше доста много наблюдения. По-нататък обаче в нашия разказ ще бъдат изяснени достатъчно и подмолните опасности в положението на Люсиен.


Как един „рис“ срещна „плъхчето“ и какво стана след това

Така стояха нещата, когато през една хубава августовска нощ барон дьо Нюсенжан се връщаше в Париж от имението на някакъв банкер, чужденец, установил се във Франция, който го бе поканил на вечеря. Това имение се намираше на осем левги от Париж, в Бри. А тъй като се бе похвалил, че ще заведе господаря си и ще го върне с неговите коне, сега, когато нощта бе вече настъпила, кочияшът на барона си позволи да кара бавно. Ето в какво положение се намираха животните, прислугата и господарят им при влизането във Венсенската гора. Буквално напоен в кухнята на прочутия валутен самодържец, напълно пияният кочияш спеше, макар че държеше юздите, колкото за заблуда пред минувачите. Седналият отзад лакей хъркаше-като звънтящ пумпал от Германия (страна, където се изработват малки фигурки от дърворезба и големи пумпали). Баронът искаше да се отдаде на разсъждения, но щом минаха моста при Гурне, сладката дрямка на храносмилането затвори очите му. По отпуснатите юзди конете разбраха в какво състояние е кочияшът; те чуха непрекъснатия бас на лакея, който трябваше да стои буден отзад на колата, видяха, че са господари и се възползуваха от четвъртчасовата свобода, за да вървят, както им се ще. И те като умните роби даваха възможност на крадците да ограбят един от най-богатите капиталисти във Франция, най-изтъкнатия по ловкост от онези, които хората са нарекли доста сполучливо „рисове“. Най-после, почувствували се господари и подтиквани от любопитството, което всички са забелязали у домашните животни, те се спряха на една полянка пред други коне, на които навярно казаха на конския си език: „На кого принадлежите? Какво правите тук? Щастливи ли сте?“ Щом колата спря, задрямалият барон се събуди. Отначало му се стори, че не е напускал парка на колегата си; после остана изненадан от едно небесно видение, заварило го без обичайното му оръжие: сметката. Имаше толкова прекрасна лунна светлина, че човек би могъл всичко да чете, дори и вечерен вестник. Сред горското мълчание и в лъчистия злак баронът видя една жена, която при качването си във взетата под наем кола се взря в странната заспала каляска. Като видя този ангел, барон дьо Нюсенжан се почувствува сякаш озарен от вътрешна светлина. Забелязвайки, че й се възхищават, младата жена спусна воала си с изплашено движение. Някакъв лакей нададе дрезгав вик, чийто смисъл бе разбран отлично от кочияша, защото колата се понесе бързо като стрела. Старият банкер се развълнува ужасно: прииждащата от краката кръв вливаше огън в мозъка му, а мозъкът изпращаше пламъци в сърцето му; гърлото му се бе свило. Нещастникът се побоя да не му призлее, успя да се изправи на ирака и да извика:
— Карай парсо! Тяфол та фсеме тос саспал итиот! Сто франка, ако настикнеш таси кола!
Като чу „сто франка“, кочияшът се разбуди, а и лакеят, застанал отзад на каляската, сигурно ги бе чул в съня си. Баронът повтори нареждането си, кочияшът, подкара конете в най-бърз галоп и успя да настигне при заставата пред Трон една кола, почти като онази, в която Нюсенжан бе съзрял божествената непозната, но в нея се изтягаше главният търговски служител от някакъв богаташки магазин с една почтена жена от улица Вивиан. Тази грешка раздразни барона.
— Ако ас пях тофел Шорш (четете Жорж) фместо теп, жифотно такова, той щял та намери тас шена — каза той на кочияша, докато прислужникът разглеждаше колата.
— Е, господин барон, май че дяволът беше застанал на онази кола отзад, облечен като унгарски пехотинец, той ми е сменил колата.
— Нема никакъф тяфол — отвърна баронът.
По това време барон Нюсенжан казваше, че е на шестдесет години, че жените му са съвсем безразлични и с още по-голямо основание — неговата съпруга. Той се хвалеше, че никога не е познавал онази любов, за която се вършат лудории, смяташе за щастие, че е приключил с жените, за които твърдеше, че и най-миловидната не заслужава парите, които се харчат за нея дори и когато се отдава безкористно. Считаха го за толкова преситен от любов, че престанал вече да си купува срещу две банкноти по хиляда франка удоволствието да бъде мамен. От ложата си в Операта той оглеждаше с равнодушни очи спокойно балерините на сцената. Този капиталист не хвърляше закачливи погледи към опасния рой младеещи се стари жени и застарели девойки — елит на парижките удоволствия. Искрената или престорена любов, себелюбието, любовта към благоприличието и към суетата, любовта по влечение, почтената съпружеска или извратената любов — всичко това баронът го бе познал, бе го купувал, всичко освен истинската любов. Тя именно сега връхлетя върху него, както орелът се спуска върху избраната плячка — така бе връхлетяла върху Генц, съветника на негово превъзходителство принц Метерних. Известни са глупостите, извършени от този стар дипломат за Фани Елслер, чиито театрални репетиции го занимавали много повече, отколкото интересите на Европа. Жената, която преди малко бе разтърсила тази обкована с желязо каса, наречена Нюсенжан, му се бе сторила една от жените, които се раждат веднъж на поколение. Не се знае дали любовницата на Тициано, дали Мона Лиза на Леонардо да Винчи или Форнарина на Рафаело са били красиви колкото прекрасната Естер, у която и най-опитното око на най-наблюдателния парижанин не би открило и най-малкия белег, напомнящ куртизанката. Ето защо баронът бе смаян особено от изражението на благородство, което обичаната и заобиколена с разкош, изящество и любов Естер притежаваше в най-висока степен. Щастливата любов е като света вода за жените; тогава те всички стават горди като императрици. Цели осем нощи поред баронът ходи във Венсенската гора, после — в Булонската, в гората при Вил-д’Авре, при Мьодон и най-сетне във всички околности на Париж, но не можа да срещне Естер. Прекрасното й лице, за което той казваше, че е „сащо лице от Пиплията“, стоеше неизменно пред очите му. Изминаха петнадесет дни и той загуби и апетит. Отначало Делфин дьо Нюсенжан и дъщеря й Огюста, която баронесата бе започнала да извежда в обществото, не забелязаха извършилата се у барона промяна. Майката и дъщерята виждаха господин дьо Нюсенжан единствено на закуска и вечеря, и то ако вечеряха всички в къщи, което се случваше само в дните, когато Делфин имаше гости. Но като изминаха два месеца, баронът, обзет от треската на нетърпението и изпаднал в нещо като носталгия, а освен това и смаян от безсилието на милионите, отслабна и така дълбоко залиня, че Делфин започна тайно да се надява да остане вдовица. Тя лицемерно съжаляваше мъжа си и накара дъщеря си да се върне от пансиона. Умори го с въпроси, на които той отговори като засегнатите от тъга англичани, тоест с мълчание. Делфин дьо Нюсенжан даваше голяма вечеря всеки неделен ден. Тя бе избрала този ден за приемите си, след като бе установила, че във висшето общество никой не ходи на представления в неделя и че изобщо в този ден няма какво да се прави. Напливът на буржоа или търговци прави неделния ден в Париж така глупав, колкото е скучен в Лондон. Така че баронесата покани на вечеря прочутия доктор Деплен, за да може да се посъветва с него въпреки желанието на болния, защото Нюсенжан казваше, че се чувствува напълно здрав. Келер, Растиняк, дьо Марсе, дю Тине, всички приятели на семейството бяха внушили на баронесата, че човек като Нюсенжан не бива да умре внезапно; огромните му сделки изискваха да се вземат предварителни мерки, налагаше се на всяка цена да узнаят какво е състоянието му. Тези господа също бяха поканени, както и граф дьо Гандрьовил, тъст на Франсоа Келер, кавалерът д’Еспар, де Люпо, доктор Бианшон, ученик на Деплен, когото той ценеше най-много, Бодьонор и жена му, граф и графиня дьо Монкорне, Блонде, госпожица де Туш, Конти и Люсиен дьо Рюбампре, към когото Растиняк изпитваше от пет години най-дълбоки приятелски чувства. Но нека всичко си дойде по реда, както пишат по афишите.


Отчаянието на една „каса“

— Няма да се отървем лесно от тогова — каза Блонде на Растиняк, когато Люсиен, по-хубав от всякога и възхитително облечен, влезе в салона.
— По-добре е да му станеш приятел, защото е опасен — отвърна Растиняк.
— Той ли? — запита дьо Марсе. — Аз признавам за опасни само хора, чието обществено положение е ясно, а неговото е по-скоро атакуемо! Да видим от какво живее той. Откъде е получил състоянието си? Сигурен съм, че има дългове за около шестдесет хиляди франка.
— Намерил е много богат покровител, който му желае доброто, в лицето на един испански духовник — отговори Растиняк.
— Ще се жени за по-голямата госпожица дьо Гранлийо — намеси се госпожица де Туш.
— Да, но за да осигури състояние на бъдещата си съпруга, от него искат да закупи земя с годишен доход тридесет хиляди франка, за което му е необходима сумата един милион, а тя не се намира в джоба на никой испанец — забеляза кавалерът д’Еспар.
— Скъпо е, защото Клотилд е доста грозна — каза баронесата.
Госпожа дьо Нюсенжан си позволяваше да нарича госпожица дьо Гранлийо с малкото й име, като че ли тя, която по баща бе Горио, властвуваше в това общество.
— Не — възрази дю Тийе, — дъщерята на една херцогиня никога не може да бъде грозна за нас, особено ако донесе на мъжа си титлата маркиз и дипломатически пост; най-голямата пречка обаче за тази женитба е безумната любов на госпожа дьо Серизи към Люсиен; навярно тя му дава и толкова пари.
— Не ми е чудно тогава, че Люсиен е станал толкова замислен; защото госпожа дьо Серизи сигурно няма да му даде един милион, за да се ожени той за госпожица дьо Гранлийо; няма съмнение, че той не знае как да се измъкне от това положение — добави дьо Марсе.
— Да, но госпожица дьо Гранлийо го обожава и с нейна помощ той може би ще получи по-добри условия — каза графиня дьо Монкорне.
— А какво ще направи той за сестра си и за зет си от Ангулем? — запита кавалерът д’Еспар.
— Сестра му е вече богата, тя се нарича Сешар дьо Марсак.
— Нищо, че има затруднения, все пак е много хубаво момче — рече Бианшон и стана да се ръкува с Люсиен.
— Добър ден, драги приятелю — каза Растиняк сърдечно.
Дьо Марсе поздрави хладно, и то след като изчака Люсиен да го поздрави пръв. Преди вечерята, както се шегуваха с барон дьо Нюсенжан, Деплен и Бианшон успяха да го поразпитат и решиха, че болестта му е изцяло психическа; никой не можа да открие причината, толкова изглеждаше невъзможно този голям борсов деятел да се влюби. Когато Бианшон спомена за любовта като обяснение на патологичното състояние на банкера пред Делфин дьо Нюсенжан, тя се усмихна като жена, която знае отдавна как стоят работите с мъжа й в това отношение. Но след вечерята, като слязоха в градината, приятелите на този дом заобиколиха банкера и пожелаха да си изяснят този необикновен случай, тъй като чуха твърдението на Бианшон, че Нюсенжан бил влюбен.
— Знаете ли, бароне, че много сте отслабнали? — запита го дьо Марсе. — Подозират ви, че престъпвате законите на финансистката природа.
— Никога! — отвърна баронът.
— Напротив! — възрази дьо Марсе. — Хората смеят да твърдят, че сте влюбен.
— Фярно —  отвърна жално Нюсенжан. — Ас почуфстфал нешто непоснато.
— Вие, влюбен! Вие?… Въобразявате си! — възрази кавалерът д’Еспар.
— Та се флюпиш на мойта фасраст, снам, че нема ништо по-змешно, но какво та прафиш? Така е!
— В някоя жена от висшето общество ли? — запита Люсиен.
— Но само безнадеждна любов може да накара барона да отслабне толкова много, защото той има с какво да купи всички жени, които желаят или могат да се продадат — забеляза дьо Марсе.
— Ас не поснафам тас шена — отговори баронът. — И ас мога та касвам това, сащото коспоша ди Нусинген е ватре, фаф салона. То тнес ас не снаял какво тофа люпоф. Люпоф?… Ас мисля, че това сначи та отслапнеш …
— А къде срещнахте тази млада невинност? — запита Растиняк.
— Сас кола фаф полунощ, фаф Фенсенската кора.
— Как изглеждаше? — запита дьо Марсе.
— Носеше шапка от бел гас, росова рокля, без шарп, бел воал… имаше лице сафсем като от Пиплията! И очи сешто оган, цвет на лице като фаф Ориента.
— Вие сте сънували! — засмя се Люсиен.
— Това е ферно, ас спал като саклан, саштото тофа било на фръщане от мой приятел на село…
— Сама ли беше? — прекъсна дю Тийе разказа на „риса“.
— Та — отвърна баронът със страдалчески глас, — ако не са счита етин унгарски фойник отсат на колата и една кафяфа шена…
— Люсиен като че ли я познава — викна Растиняк, тъй като улови някаква усмивка у любовника на Естер.
— Че кой ли не познава жени, готови да пресрещнат в полунощ Нюсенжан? — запита Люсиен, като се завъртя на петите си.
— Значи, не е жена, която посещава висшето общество — каза кавалерът д’Еспар, — защото иначе баронът щеше да познае лакея.
— Ас не фитял нея никате — отвърна баронът — и ето фече четиритесет тни как я търся сас полиция и фсе не намира.
— По-добре тя да ви струва няколкостотин хиляди франка, отколкото живота; на вашата възраст подобна страст е опасна, от нея може да се умре — каза Деплен.
— Та —  отвърна му Нюсенжан, — храната не ми бонася, фастухат ми е небоносим. Ас отифа фаф Фенсенската кора та фитя кате сам я фитял!… Та, такаф мои шифот! Ас не мошал та се санимафа сас послетний саем: остафил на мои колеги, кои сашалили мен… Тафам етин милион, са та усная коа ти са шена и от тофа ас ште спечели, сащото не хотя фече на порсата… Питайти у дю Тийе.
— Така е — потвърди дю Тийе, — сделките го отвращават, променил се е, това е признак на умирачка.
— Приснак на люпоф — добави Нюсенжан, — са мен тофа е фсе сащо.
Наивността на този възрастен мъж, който не приличаше вече на рис и за пръв път в живота си откриваше нещо по-свято и по-възвишено от златото, трогна всички тези преситени от живота хора; едни се спогледаха усмихнати, други спряха върху него поглед, който сякаш казваше: „Един толкова силен човек да стигне дотам!…“ После, като продължаваха да обсъждат събитието, те се върнаха в салона. То наистина предизвика най-голямо учудване. Когато Люсиен й откри тайната на банкера, госпожа дьо Нюсенжан се разсмя; чул подигравките на жена си, баронът я улови за ръката, отведе я до един прозорец и й каза тихо:
— Коспожо, дали ас касал некога туми на потикрафка са фаши уфлечения, са та се потикрафате сас мене? Топрата сапрука ште помокне на мъша си, бес та се потикрафа сас неко, както брафите фие…
По описанието на стария банкер Люсиен бе познал Естер. Ядосан и без това, че се бе издал с усмивката си, той се възползува от общия разговор по време на кафето, за да изчезне.
— Какво стана с господин дьо Рюбампре? — запита баронеса дьо Нюсенжан.
— Той е верен на девиза: „Quid me continebit“ — отговори Растиняк.
— Което ще рече: „Кой може да ме задържи?“ или: „На никого не се подчинявам“ — както искате — добави дьо Марсе.
— Точно когато господин баронът говореше за своята непозната, Люсиен се поусмихна, което ме кара да смятам, че я познава — каза Орас Бианшон, без да знае каква опасност се крие в тази забележка.
„Топре!“ — каза си „рисът“.
Като всеки безнадеждно болен човек, и той приемаше всичко, което можеше да му даде надежда, затова си внуши, че трябва да нареди да следят Люсиен, но не Лушар, най-опитния търговски агент в Париж, към когото се бе обърнал преди петнадесет дни, а други хора.


Бездна пред щастието на Естер

Преди да отиде при Естер, Люсиен трябваше да се отбие в двореца Гранлийо и да прекара там двата часа, които превръщаха госпожица Клотилд-Фредерик дьо Гранлийо в най-щастливото момиче на квартал Сен-Жермен. Предпазливостта, характеризираща поведението на този млад кариерист, му подсказа да уведоми веднага Карлос Ерера какво впечатление е направила усмивката му, когато барон дьо Нюсенжан бе обрисувал портрета на Естер. Впрочем любовта на барона към Естер и намерението му да намеси и полицията в търсенето на неговата непозната бяха достатъчно важни обстоятелства, така че трябваше да се съобщят на човека, който бе потърсил под расото убежището, намирано някога от престъпниците в църквата. А от улица Сен-Лазар, където по това време живееше банкерът, до улица Сен-Доминик, където се намираше дворецът Гранлийо, пътят на Люсиен минаваше покрай неговия дом на кея Малаке. Той завари страшния си приятел да „пуши молитвеника си“, тоест лулата си преди лягане. Този човек, който се проявяваше по-скоро като особняк, отколкото като чужденец, се бе отказал от испанските пури, понеже ги намираше за много слаби.
— Работата става сериозна — забеляза той, когато Люсиен му разказа всичко. — Щом баронът е прибягнал до Лушар, за да търси малката, той ще се досети да пусне някого по петите ти и всичко ще се разбере. Няма да имам много време тази нощ и утре сутринта, за да подготвя картите, с които ще играя срещу тоя барон, за да му докажа преди всичко безсилието на полицията. А когато нашият „рис“ загуби всякаква надежда да намери своята овчица, заемам се да му я продам на цената, която той ще даде за нея.
— Да продадеш Естер? — викна Люсиен, у когото първата реакция бе винаги прекрасна.
— Ти, значи, си забравил в какво положение сме! — възкликна Карлос Ерера.
Люсиен наведе глава.
— Парите ни се свършиха — продължи испанецът, — а имаме дългове за шестдесет хиляди франка! Ако искаш да се ожениш за Клотилд дьо Гранлийо, трябва да купиш земя за един милион, та да осигуриш имот на тази грозотия. Е, точно Естер ще стане дивечът, след който ще накарам този рис да тича така, че да смъкна от него милиона. Остави на мене тази работа…
— Естер никога няма да се съгласи.
— Остави на мене тази работа.
— Тя ще умре от мъка.
— Това пък е работа на погребалното бюро. Е, и какво после?… — възкликна този жесток човек, прекъсвайки както обикновено лиричните жалби на Люсиен. Той помълча, после запита: — Колко генерали са умрели в разцвета на младостта си заради император Наполеон? Жени винаги се намират! През 1821 година никоя не можеше според теб да се сравнява с Корали, а все пак се намери една Естер. След нея ще дойде… знаеш ли коя ще дойде?… Жената, която още не познаваш! От всички жени тя ще е най-красивата и ти ще я потърсиш в онази столица, където зетят на херцог дьо Гранлийо ще стане пълномощен министър и ще представлява френския крал… Освен това я ми кажи, господин хлапако, дали Естер наистина ще умре от това? Искам да кажа, съпругът на госпожица дьо Гранлийо не може ли да си запази Естер? Остави аз да се грижа за тази работа, няма защо ти да мислиш за всичко: аз ще се оправя. Само че ще се лишиш от Естер за седмица-две и по-малко ще ходиш на улица Тетбу. Хайде, върви погугукай върху спасителната си сламчица и играй добре ролята си, пусни незабелязано на Клотилд пламенното послание, моето й написа тази сутрин, и гледай да ми донесеш и от нея едно по-топличко писъмце! Това момиче намира удовлетворение заради онова, от което е лишена, в писането; това ми харесва. Естер ще бъде тъжничка, кажи й да не роптае. Става въпрос да си подготвим ливрея от добродетели, дрехи от почтеност — прикритието, зад което големите на деня скриват безчестията си… Става въпрос за теб — моето красиво второ „аз“, — върху което никога не трябва да пада съмнение. Случаят ни оказа по-добра помощ, отколкото моят ум, който от два месеца нямаше на какво да се опре.
Докато подхвърляше една по една тези страшни думи като револверни изстрели, Карлос Ерера се обличаше и се тъкмеше да излиза.
— Личи си радостта ти — възкликна Люсиен, — ти никога не си обичал нещастната Естер и сега се радваш, че можеш да се отървеш от нея.
— Ти не си се изморил от любовта й, нали?… Е, аз пък не съм престанал да я мразя. Но не съм ли постъпвал винаги, като че ли съм бил искрено предан на това момиче, аз, който чрез Ази съм държал живота му в ръцете си? Няколко отровни гъби в ястието и всичко щеше да е свършено… Обаче госпожица Естер е жива!… И щастлива!… Знаеш ли защо? Защото ти я любиш! Не се прави на дете. Вече четири години ние очакваме да се случи нещо, в наша полза или не. Е добре! Сега трябва да проявим най-голямото си изкуство, за да обелим плода, който съдбата ни подхвърля днес; в това завъртане на колелото, както във всяко нещо, има и добра, и лоша страна. Знаеш ли какво мислех, като влезе?
— Не…
— Мислех да стана и тук, както в Барселона, наследник на някоя стара набожница с помощта на Ази…
— Престъпление?
— Само този начин оставаше, за да се осигури щастието ти. Заемодавците ни започват да се раздвижват. Вземат ли да те преследват и изгонят ли те от двореца на Гранлийо, какво те чака? Ще настъпи падежът на сатаната.
Карлос Ерера изписа с едно движение самоубийството на човек, който се хвърля във водата, после втренчи в Люсиен твърдия и проницателен поглед, чрез който волята на силния се прелива в душата на слабия. Този омагьосващ поглед, от който всяка съпротива на Люсиен изчезна, издаваше, че между тях двамата съществуват не само тайни на живот и смърт, но и привързаност, превъзхождаща обикновените човешки чувства в същата степен, в която този човек бе превъзмогнал нищожното си обществено положение.
Принуден да живее извън света, където законът бе забранил завинаги завръщането му, изтощен от порока и от яростната си и страшна борба с него, но надарен с огромна душевна сила, този човек, който бе и долен, и възвишен, неизвестен и известен, но главно — разкъсван от жажда за живот, възкръсваше чрез изящната личност на Люсиен, чиято душа той бе обладал. Той участвуваше в обществения живот чрез поета, на когото придаваше издръжливостта си и желязната си воля. За него Люсиен бе нещо повече от син, от любима жена, семейство и живот: той бе неговото отмъщение; ето защо, тъй като силните характери държат повече на чувството, отколкото на живота, го бе привързал към себе си с нерушими връзки.
След като бе откупил живота на Люсиен в момента, когато отчаяният поет правеше крачка към самоубийството, той му бе предложил един от онези пъклени договори, които срещаме само в романите, но чиято страхотна реалност често е била доказвана в углавния съд при прочути съдебни драми. Доставяйки на Люсиен всичките радости на парижкия живот и доказвайки му, че той може да има красиво бъдеще, Ерера го бе превърнал в своя вещ. Впрочем никаква жертва не се свидеше на този странен човек, щом станеше дума за неговото второ „аз“. Колкото бе силен иначе, толкова бе слаб на прищевките на това свое създание, така че в края на краищата му бе доверил тайните си. А може би чисто моралното съучастничество бе създало още една връзка между тях? От деня, в който Ла Торпий бе отвлечена, Люсиен знаеше на каква ужасна основа почива щастието му.
Под расото на испански духовник се криеше Жак Колен, една от звездите на каторгата, който преди десет години бе живял под гражданското име Вотрен в дома Воке, където Растиняк и Бианшон бяха на пансион. Жак Колен, наречен Тромп-ла-Мор, избягал от Рошфор почти веднага след завръщането му в затвора, бе използувал примера на прочутия граф от Сент-Елен, но без порочното и дръзко дело на Коняр. Да се превърнеш в порядъчен човек и да продължаваш да живееш като каторжник, е начинание, чиито алтернативи са дотолкова противоречиви, че не може да не се получи гибелна развръзка, особено в Париж; а влезе ли в едно семейство, затворникът умножава десет пъти опасностите от превъплъщението си. За да се укрие от всякакво търсене, не би ли трябвало да застане по-високо от обикновените житейски въжделения? Светският човек попада в обстоятелства, които рядко тегнат на хората, несвързани с висшето общество. Затова расото е най-сигурното предрешване, особено ако може да се допълни с примерен и бездеен живот в уединение. „И така, ще стана духовник“ — каза си лишеният от граждански права човек, който искаше на всяка дена да възкръсне под някаква форма в обществото и да задоволи странните си като самия него страсти. Гражданската война, разпалена в Испания от конституцията през 1812 година, откри на този неуморим човек възможността да убие тайно при една засада истинския Карлос Ерера. Незаконен син на един велможа, изоставен отдавна от баща си, в неведение относно жената, на която дължеше живота си, този духовник бе натоварен с политическа мисия във Франция от крал Фердинанд VII, на когото го бе препоръчал някакъв епископ. Епископът — единственият човек, който се интересуваше от Карлос Ерера — почина по време на пътуването на това пропаднало чадо на църквата от Кадикс за Мадрид и от Мадрид за Франция. Щастлив от срещата с една толкова желана личност, и то при благоприятни обстоятелства, Жак Колен разрани гърба си, за да заличи съдбоносното клеймо, и промени лицето си с помощта на химикали. Преобразявайки се така пред трупа на духовника, преди да го унищожи, той успя да създаде някаква прилика с двойника си. За да завърши тази метаморфоза (почти така чудна, както и онази, за която става дума в арабската приказка, където остарелият вече дервиш получил способността да се вселява с вълшебни слова в тялото на младеж), каторжникът, който говореше испански, научи и латински толкова, колкото трябваше да знае един андалузки свещеник. Съхраняващ парите на затворниците от три каторги, Колен бе станал богат от сумите, поверени на честността му, която бе известна, но и насилствена: злоупотребата при такива съдружници често се заплаща със смърт от кама. Той прибави към този капитал и парите, дадени от епископа на Карлос Ерера. Преди да напусне Испания, успя да си присвои богатството на една благочестива набожна жена от Барселона, на която бе дал опрощение на греховете, обещавайки й да възстанови парите, получени от извършеното от нея убийство; то именно бе сложило началото на богатството на тази разкаяла се жена. Превърнал се в духовник и натоварен с тайна мисия, която щеше да му донесе препоръки за най-влиятелните личности в Париж, Жак Колен бе решил да не върши нищо, с което да изложи възприетия от него образ, и вече бе започнал да използува възможностите, предлагани от новия живот, когато по пътя от Ангулем за Париж срещна Люсиен. На мнимия абат се стори, че младежът може да бъде прекрасно средство за власт; той го спаси от самоубийство и му каза: „Отдайте се на един божи служител така, както човек се отдава на дявола, и пред вас ще се открият всички възможности за съвсем друга съдба. Ще заживеете като насън и най-лошото ви събуждане ще бъде смъртта, към която се стремяхте…“ Съюзът между тези двама души, които се превърнаха в едно цяло, почиваше на горното, пропито с убедителност разсъждение, а Карлос Ерера го спои между другото и с умело вплетеното съучастничество. Притежаващ дарбата да развращава, той унищожи почтеността на Люсиен, поставяйки го в жестока нужда и изваждайки го оттам, получавайки мълчаливото му съгласие за безчестни и долни постъпки, при което той все си оставаше чист, порядъчен и благороден в очите на обществото. Люсиен бе общественият блясък, в чиято сянка желаеше да живее фалшификаторът. „Аз съм авторът, ти си драматичното произведение; ако не се харесаш, мен ще освиркат“ — каза му той един ден, когато му призна по какъв светотатствен начин се бе предрешил. Карлос тръгна внимателно от признание към признание, съобразявайки безчестието на извършеното с онова, което бе постигнал у Люсиен, и с потребностите му. Ето защо Тромп-ла-Мор издаде последната си тайна едва тогава, когато парижките наслади, успехът и задоволената суета бяха предали душата и тялото на слабохарактерния поет изцяло в негова власт. Там, където някога съблазняваният от същия демон Растиняк бе устоял, Люсиен се поддаде, тъй като с него бяха действувалн по-ловко, бяха го злепоставили по-умело и го бяха завладели главно със задоволството, че си е спечелил завидно положение. Злото, представяно в поезията под формата на сатана, приложи към този женствен мъж най-привлекателните си съблазни и отначало поиска от него малко, а му даде много. Главният аргумент на Карлос бе вечната тайна, обещавана от Тартюф на Елмир. Непрекъснатите доказателства за абсолютна преданост, подобна на предаността на Сеид към Маоме, довършиха това ужасно дело и Люсиен бе завладян от Жак Колен. По това време Естер и Люсиен бяха не само изяли всички суми, поверени на пазителя на каторжническото имущество, който заради това се излагаше на опасността от страхотно разчистване на сметките, но и те самите — елегантното парижко конте, куртизанката и фалшификаторът бяха направили дългове. Точно когато Люсиен щеше да преуспее, и най-малкото камъче под краката на някой от тях можеше да стане причина да се сгромоляса невероятната сграда на това смело изградено благоденствие. На бала в Операта Растиняк бе познал Вотрен от дома Воке, но знаеше, че ако го издаде, го чака смърт, ето защо любовникът на госпожа дьо Нюсенжан и Люсиен си разменяха уж приятелски погледи, които прикриваха страха и на двамата. Ако се появеше опасност, Растиняк сигурно щеше да докара с най-голямо удоволствие колата, която би отвела Тромп-ла-Мор на ешафода. Сега всеки разбира мрачната радост, обзела Карлос при новината за любовта на барон дьо Нюсенжан, както и огромната полза, която човек като него щеше да извлече от нещастната Естер.
— Върви — каза той на Люсиен, — дяволът пази своя служител.
— Ти палиш огън върху барутен погреб.
— Нападам с огън!  — отвърна Карлос, усмихвайки се, — такъв е занаятът ми.


Дворецът Гранлийо

Към средата на миналото столетие родът Гранлийо се раздели на два клона: на херцозите дьо Гранлийо, осъден на изчезване, тъй като последният херцог имаше само дъщери; и на виконтите дьо Гранлийо, които трябваше да наследят титлата и герба на рода на правоимащия клон. Гербът на херцозите представляваше три златни военни брадви, поставени като сноп на червен фон, с прочутия надпис „Пазя се, но не се боя", в който е съсредоточена цялата история на това семейство.
Гербът на виконтите, подобно на герба на рода Наварен, представляваше разделено на четири червено поле със златни бойници по него, с изписан отгоре рицарски шлем и надпис: „Велики дела, велик произход!“ Останала вдовица от 1813 година, виконтесата имаше син и дъщеря. Макар и завърнала се почти разорена от емиграция, тя можа да си възстанови благодарение предаността на адвоката си дьо Дервил едно доста голямо богатство.
След като се завърнаха във Франция през 1804 година, херцог и херцогиня дьо Гранлийо бяха обсипани с милостите на императора; Наполеон ги прие сред придворните си, като възвърна всичко, принадлежащо на семейството — около четиридесет хиляди франка рента — и станало част от държавното имущество. От всички велможи, живеещи в квартал Сен-Жермен, които Наполеон гледаше да привлече на своя страна, единствени херцог и херцогиня дьо Гранлийо (тя произхождаше от по-големия клон на португалския клон Ажуда, свързан с рода Браганс) не отрекоха императора и неговите добри дела. Луи XVIII зачете тази проява на вярност, макар че хората от квартал Сен-Жермен я представиха като престъпление; може би той бе искал просто да поядоса августейшия си брат. Обществото смяташе, че е възможен един брак между младия виконт дьо Гранлийо и Мари-Атенаис, най-малката дъщеря на херцога, която тогава бе на девет години. Предпоследната дъщеря, Сабин, се бе омъжила след Юлската революция за барон дю Геник. Третата, Жозефин, стана госпожа Ажуда-Пинто след смъртта на първата жена на маркиза, която по баща бе дьо Рошфид. Най-голямата се бе покалугерила през 1822 година. Втората, госпожица Клотилд-Фредерик, тогава двадесет и седем годишна, бе дълбоко влюбена в Люсиен дьо Рюбампре.
Не трябва да си задаваме въпроса дали дворецът на херцог дьо Гранлийо, една от най-красивите сгради по улица Сен-Доминик, бе направил силно впечатление на Люсиен; всеки път, когато огромната пътна врата се разтваряше, за да пусне кабриолета му, той изпитваше онова суетно задоволство, за което е говорил Мирабо. „Макар че баща ми е бил прост аптекар в Умо, аз влизам в този дом…“ Така си мислеше той. Затова би извършил и много други престъпления, не само да се свърже с един измамник, за да има право да изкачва няколкото стъпала на тази стълба и да чува как известяват името му: „Господин дьо Рюбампре!“ в големия салон в стил Луи XIV, подреден още по времето на Луи XIV по образеца на салоните във Версай, където на времето се е намирало отбраното общество, каймакът на Париж, наричан още Малкият двор.
Знатната португалка, жена, която никак не обичаше да излиза от къщи, бе заобиколена повечето време от съседите си, семейства Шолийо, Наварен, Льононкур. Често при нея ходеха на гости, на път за бала или на връщане от Операта, красивата баронеса дьо Макюмер (по баща Шолийо), херцогиня дьо Мофриньоз, госпожа д’Еспар, госпожа дьо Кан, госпожица де Туш, родственица на Гранлийо, произхождащи също от Бретан. Виконт дьо Гранлийо, херцог дьо Реторе, маркиз дьо Шолийо, жена му, Мадлен дьо Морсоф — внучка на покойния херцог дьо Льононкур, маркиз д’Ажуда-Пинто, принц дьо Бламон-Шоври, маркиз дьо Босеан, епископският наместник дьо Памие, семейство Вандьонес, старият принц дьо Кадинян и синът му, херцог дьо Мофриньоз, бяха постоянните посетители в този внушителен салон, където се дишаше дворцов въздух, а държането, тонът и остроумието съответствуваха на благородното потекло на тези силни на деня, чието подчертано аристократично поведение бе допринесло да се забрави слугуването им по времето на Наполеон.
Старата херцогиня д’Юксел, майка на херцогиня дьо Мофриньоз, бе оракулът на този салон, където госпожа дьо Серизи не бе приета, въпреки че по баща бе Ронкьорол.
Въведен в този дом от госпожа дьо Мофриньоз, която бе накарала майка си да действува в полза на Люсиен, в когото бе лудо влюбена цели две години, привлекателният поет се задържаше там благодарение на влиянието на висшето духовенство и с помощта на парижкия архиепископ. Приели го бяха обаче едва след излизането на разпоредбата, с която му връщаха името и герба на рода дьо Рюбампре. Херцог дьо Реторе, кавалерът д’Еспар и още неколцина, които завиждаха на Люсиен, постоянно настройваха срещу него херцог дьо Гранлийо, като му разказваха случки, станали с дедите на Люсиен; обаче заобиколената от висши духовници и набожна херцогиня, както и Клотилд дьо Гранлийо го защищаваха. Впрочем Люсиен обясни тази неприязън с любовното си приключение, което бе имал с братовчедката на госпожа д’Еспар, госпожа дьо Баржьотон, станала по-късно графиня Шатле. След това, чувствувайки потребността да бъде приет в едно толкова влиятелно семейство и подтикван от тайния си съветник да се хареса на Клотилд, Люсиен прояви смелостта на новоиздигналите се простаци: започна да ходи там пет пъти седмично, нагълта любезно змиите на завистта, издържа безочливите погледи и отговори с остроумие на подигравките. Постоянството му, очарователните му обноски, учтивостта му успяха най-сетне да неутрализират възраженията и да намалят пречките. Все така желан гост у херцогиня дьо Мофриньоз, чиито пламенни писма, писани по време на любовната им страст, пазеше Карлос Ерера, идол за госпожа дьо Серизи и добре посрещан у госпожица де Туш, Люсиен, който бе доволен, че го приемат в тези три дома, научи от своя испанец да влага извънредно голяма сдържаност в отношенията си с хората.
— Човек не може да служи предано на няколко семейства едновременно — казваше му неговият таен съветник. — Който ходи навсякъде, никъде не предизвиква интерес към себе си. Аристократите покровителствуват само хора, които изтъркват мебелите им, хора, които те виждат всеки ден и които умеят да се превърнат за тях в необходимост, като дивана, на който седим.
Свикнал да гледа на двореца Гранлийо като на свое бойно поле, Люсиен пазеше остроумието си, находчивостта си, новините и изящните си придворни обноски за вечерите, когато прекарваше там. Умеещ да говори със загадки, приветлив и предупреден от Клотилд за подводните скали, които трябваше да избягва, той ласкаеше дребните страсти на господин дьо Гранлийо. Отначало Клотилд бе завиждала на щастието на херцогиня дьо Мофриньоз, а по-късно се влюби безумно в Люсиен.
Като си даваше сметка за преимуществата от един такъв брак, Люсиен започна да играе ролята на влюбен не по-лошо от Арман, най-модния актьор за любовни роли в „Комеди-франсез“. Той пишеше на Клотилд писма, които бяха първокласни литературни шедьоври, Клотилд му отговаряше, като се съревноваваше талантливо в изображението на жарката любов на книга, защото не можеше да люби по друг начин. Всяка неделя Люсиен ходеше на богослужение в „Сен-Тома-д’Акен“, представяше се за ревностен католик и изнасяше монархически и религиозни проповеди, които правеха чудесно впечатление. Между другото пишеше безплатно в прокатолическите вестници забележителни статии, подписани само с едно „Л“. Той написа политически брошури, по искане на краля, Шарл X, или по поръка на висшето духовенство, без всякакво възнаграждение. „Кралят — казваше той — толкова много е направил вече за мене, че му дължа кръвта си.“ Ето защо от няколко дена ставаше дума Люсиен да бъде привлечен към кабинета на министър-председателя като негов частен секретар; но госпожа д’Еспар насъска толкова много хора против Люсиен, че тъй нареченият „господин Жак“ на Шарл X не смееше да вземе решение. Не само че положението на Люсиен не бе ясно, но и въпросът: „От какво живее?“, застанал на устните на всекиго, колкото повече той се издигаше, чакаше отговор; освен това доброжелателното, а също и злобното любопитство водеха от проучване към проучване, тъй че намираха не един недостатък в ризницата на този кариерист. Клотилд дьо Гранлийо се бе превърнала в невинен доносчик за баща си и майка си. Няколко дни по-рано тя бе завела Люсиен до прозореца, за да поговори с него и да го осветли какви са възраженията на семейството й. „Купете земя за един милион и ще получите ръката ми, това е отговорът на майка ми“ — бе казала тя.
— По-късно ще те запита откъде си взел парите — забеляза Карлос, когато Люсиен му предаде този, така да се каже, последен отговор.
— Зет ми трябва да си е направил вече състояние — възрази Люсиен, — в негово лице ще имаме нещо като отговорен редактор.
— Значи, остава ни само да намерим милиона! — бе се провикнал Карлос. — Аз ще помисля по тази работа.
За да допълним картината на положението на Люсиен в дома на Гранлийо, ще кажем, че никога не го бяха поканили на вечеря. Нито Клотилд, нито херцогиня д’Юксел, нито госпожа дьо Мофриньоз — която запази чудесното си отношение към Люсиен — успяха да получат от стария херцог това благоволение, дотолкова благородникът си оставаше недоверчив към оня, когото наричаше „сеньор дьо Рюбампре“. Тази тънка разлика, забелязвана от цялото общество, причиняваше жива рана на Люсиеновото честолюбие; той чувствуваше, че в този дом само го търпят. Хората имат право да бъдат взискателни. Толкова често ги мамят! Да играеш роля в парижкото общество, без да притежаваш известно на всички състояние, без някаква честна професия, е положение, което никаква хитрина не може да задържи дълго време. Затова и Люсиен при общественото си изкачване придаваше особена тежест на възражението: „От какво живее той?“ Той бе принуден да признае у госпожа дьо Серизи, на която дължеше подкрепата на главния прокурор Гранвил и на един министър, граф Октав дьо Бован, председател на върховния съд, че „затъва в ужасни дългове“.
На влизане в двора на двореца, където се намираше причината, оправдаваща неговото тщеславие, Люсиен си каза горчиво по повод разсъжденията на Тромп-ла-Мор: „Чувствувам как всичко се пропуква под нозете ми!“ Той любеше Естер, а искаше да се ожени за госпожица дьо Гранлийо! Особено положение! Трябваше да продаде едната, за да купи другата. Само един човек можеше да направи тази сделка, без да пострада честта на Люсиен, и този човек бе предрешеният испанец; не се ли налагаше те и двамата да бъдат дискретни не само спрямо хората, но и помежду си? В живота не се среща такъв договор, където всеки да е едно след друго и господар, и подчинен.
Люсиен прогони облаците, помрачили челото му, и влезе весел, сияещ в салоните на дома Гранлийо.


Момиче от добро семейство

Прозорците бяха отворени, уханията от градината изпълваха салона, поставената по средата жардиниера привличаше погледа с цветната си пирамида. Седнала в един ъгъл, на една софа, херцогинята разговаряше с херцогиня дьо Шолийо. Няколко жени образуваха странна група: всяка показваше по различен начин скръбта си. Във висшето общество никой не се интересува от самото нещастие или мъка: всичко е думи. Мъжете се разхождаха в салона или в градината. Клотилд и Жозефин се суетяха около масата за чай. В един ъгъл епископският наместник дьо Памие, херцог дьо Гранлийо, маркиз д’Ажуда-Пинто и херцог дьо Мофриньоз играеха вист. Известиха за пристигането на Люсиен, а той прекоси салона, поздрави херцогинята и я запита на какво се дължи тъгата, изписана на лицето й.
Госпожа дьо Шолийо току-що получи ужасна вест: починал е зет й; барон дьо Макюмер, бивш херцог дьо Сориа. По-младият херцог дьо Сориа и жена му ходили в Шантпльор да се погрижат за брат си и те съобщили това тъжно събитие. Луиз била в страшно състояние.
— Никоя жена не може да бъде обичана два пъти в живота си, както Луиз бе обичана от мъжа си — каза Мадлен дьо Морсоф.
— Тя ще бъде богата вдовица — продължи старата херцогиня д’Юксел, загледана в Люсиен, който запази безстрастното си изражение.
— Горката Луиз — забеляза госпожа д’Еспар, — разбирам я и я съжалявам.
Маркиза д’Еспар прие унесения вид на чувствителна и сърдечна жена. Макар че дъщеря й, Сабин дьо Гранлийо, бе само десетгодишна, тя вдигна към майка си умните си очи; маркизата само я стрелна и почти подигравателният й поглед веднага бе обуздан. Това значи да възпиташ добре децата си.
— Ако дъщеря ми издържи този удар, бъдещето й ще ми донесе много безпокойства — каза госпожа Шолийо с най-майчински вид. — Луиз е много романтична.
— Не зная от кого са взели дъщерите ни този характер?… — забеляза старата херцогиня д’Юксел.
— Трудно е днес да се съчетаят изискванията на сърцето и на благоприличието — навеси се един стар кардинал.
Люсиен, който нямаше какво да каже, отиде към масата за чай да поднесе почитанията си на госпожица дьо Гранлийо. Когато поетът се отдалечи на няколко крачки от групата на жените, маркиза д’Еспар се наведе и пошушна на ухото на херцогиня дьо Гранлийо:
— Значи, вие вярвате, че този младеж обича много вашата скъпа Клотилд?
Вероломството на такъв въпрос може да се разбере само след като опишем Клотилд. Младата личност, която тогава бе двадесет и седем годишна, стоеше права. Това позволяваше на маркиза д’Еспар да обхване с подигравателен поглед тънкия и сух стан на Клотилд, която приличаше съвсем на аслержа. Бюстът на горкото момиче бе толкова плосък, че не помагаха и колониалните средства, наречени от модистките „лъжливи шалчета“, Клотилд, която знаеше, че има достатъчно предимства с името си, не само не си даваше труд да прикрие този недостатък, но и най-смело се излагаше на показ. Пристягайки се с роклите си, тя получаваше строгите и чисти очертания, търсени от средновековните скулптори за статуите с ярко очертан профил, открояващ се на фона на катедралните ниши, където са ги поставяли. Клотилд бе висока пет стъпки и четири пръста. Ако ни е позволено да си послужим с един просторечив израз, който обаче има това качество, че е ясен, ще кажем, че тя бе „само крака“. Тази несъразмерност придаваше на горната част на тялото й нещо безформено. Смугла, с черни и твърди коси, с дебели вежди, бляскави очи във възчерни орбити, с асиметрично лице, сякаш първа лунна четвърт, над което се извишаваше изпъкналото й чело, тя бе карикатура на майка си, която бе една от най-красивите жени на Португалия. Природата обича такива игри. Често се случва в отделни семейства сестрата да е удивително красива, а братът да има същите черти, но да е съвършена грозотия, и пак да си приличат. Върху стиснатата уста на Клотилд играеше постоянно подигравателна усмивка, така че устните й издаваха повече от всичко друго скритите движения на сърцето й; любовта им придаваше очарователно изражение, още по-забележително поради обстоятелството, че бузите й бяха много мургави, за да личи по тях руменината, а вечно строгите черни очи не издаваха никога нищо. Въпреки толкова много недостатъци, въпреки плоската гръд, възпитанието и произходът й й бяха придали нещо благородно, някакво гордо държане, с една дума, онова, за което уместно се казва: „Има нещо в нея“, дължащо се на непритворното й облекло може би, което издаваше девойката от добро семейство. Тя се гордееше с косите си, които бяха буйни, гъсти и дълги, така че те бяха нейната красота. Гласът й бе обработен, очарователен. Тя пееше възхитително. Клотилд бе съвсем като онези девойки, за които може да се каже: „Има хубави очи“ или: „Има чуден характер!“ Когато някои се обърнеше към нея по английски маниер: „Ваша светлост“, тя отговаряше: „Наричайте ме ваша мургавост“.
— А защо да не се влюбят в моята Клотилд? — отговори херцогинята на маркизата. — Знаете ли какво ми каза тя вчера? „Нека ме искат по сметка, аз ще направя да ме обикнат заради самата мен!“ Тя е остроумна и честолюбива, а има мъже, на които тези две качества се харесват. А той, мила моя, е красив като блян; ако успее да откупи земите на Рюбампре, кралят ще му възвърне заради нас и титлата маркиз… В края на краищата майка му е последната издънка на този род…
— Горкото момче, а откъде ще вземе този милион? — запита маркизата.
— Това не е наша работа — възрази херцогинята. — Във всеки случай сигурно е, че той не е способен да открадне… Освен това ние няма да дадем Клотилд на някакъв интригант или непочтен човек, ако ще и да е красив, талантлив и млад като господин дьо Рюбампре.
— Късно идвате — каза Клотилд на Люсиен с прелестна усмивка.
— Да, бях канен на вечеря.
— От няколко дни много често ходите по гости — забеляза тя, като зад усмивката прикриваше ревността и безпокойството си.
— По гости ли?… — учуди се Люсиен. — Не, само че съвсем случайно бях канен през цялата седмица у разни банкери, днес бях у Нюсенжан, вчера — у дю Тийе, а онзи ден, у Келер…
Явно бе, че Люсиен бе вече усвоил остроумно безочливия тон на благородниците.
— Вие имате много врагове — продължи Клотилд, поднасяйки му (и то с какво изящество!) чаша чай. — Някой е казал на баща ми, че имате шестдесет хиляди франка дълг и че след известно време ще прекарвате приятно времето си в замъка „Сент-Пелажи“. Да знаете само колко много ми струват тези клевети… Всичко се струпва върху мен. Не ви говоря за моите страдания (всеки поглед на баща ми ме разпъва на кръст), а за онова, което вие трябва да понесете, ако всичко това излезе вярно…
— Не се занимавайте с тези глупости, обичайте ме, както и аз ви обичам, и имайте доверие в мене още няколко месеца — отвърна Люсиен и постави празната чаша на инкрустираната със сребро табличка.
— Не се показвайте пред баща ми, той ще ви каже някоя грубост, вие няма да я понесете и за двама ни това ще бъде край… Онази злобна маркиза д’Еспар му казала, че майка ви ходела да гледа родилки, а сестра ви била гладачка…
— Ние бяхме изпаднали в страшна бедност — отвърна Люсиен и сълзи изпълниха очите му. — Това не е клевета, а най-чисто злословие. Сестра ми днес е повече от милионерка, а майка ми почина преди две години… Пазили са тези сведения за момента, когато успехът ми у вас е на път да се осъществи.
— Но какво сте направили на госпожа д’Еспар?
— Имах непредпазливостта да разкажа под шеговита форма у госпожа дьо Серизи, господин дьо Бован и господин дьо Гранвил историята на процеса, който тя водила, за да лиши от права мъжа си маркиз д’Еспар; разказа ми я Бианшон. Отношението на господин дьо Гранвил, подкрепено от Бован и Серизи, стана причина да се промени становището на министъра на правосъдието. Те и двамата отстъпиха пред „Газет де Трибюно“, пред скандала и маркизата получи свой дял в мотивировката на присъдата, с която се сложи край на това отвратително дело. Господин дьо Серизи е бил несдържан, с което превърна маркизата в мой враг, но, от друга страна, аз спечелих и неговото покровителство, и на главния прокурор, и на граф Октав дьо Бован, на които госпожа дьо Серизи разказала на каква опасност са ме изложили, тъй като са дали да се разбере от кой извор са черпили сведенията си. Господин маркиз д’Еспар пък прояви нетактичност, като ме посети; за него аз бях човекът, на когото той дължеше спечелването на това нечестно дело.
— Аз ще ви избавя от госпожа д’Еспар — каза Клотилд.
— А как? — възкликна Люсиен.
— Майка ми ще покани младите д’Еспар, които вече не са деца и са очарователни. Бащата и двамата сина ще запеят тук хвалебствени песни за вас, така че можем да бъдем сигурни, че никога вече няма да видим майка им…
— Ах, Клотилд! Прекрасна сте! Ако не ви обичах заради самата вас, щях да се влюбя в ума ви.
— Това не е от ума — отвърна тя, издавайки се колко е влюбена. — Довиждане. Не идвайте няколко дена. Когато ме видите в черквата „Сен-Тома-д’Акен“ с розово шалче, ще знаете, че баща ми е променил настроението си. Залепила съм отговора на писмото ви на гърба на креслото, на което сте седнали, то може би ще ви утеши за дните, когато няма да се виждаме! Сложете вашето писмо в кърпичката ми…
Очевидно тази млада личност бе повече от двадесет и седем годишна.


Домът на едно добро момиче

Люсиен нае файтон на улица Ла Планш, слезе от него на булевардите, взе друг при „Мадлената“ и каза на кочияша да пита за арката на улица Тетбу.
Когато влезе при Естер в единадесет часа, намери я обляна в сълзи, но нагиздена както винаги, за да му бъде приятна! Тя очакваше своя Люсиен, полегнала на дивана от бял сатен с втъкани жълти цветя, облечена в чудесна роба от индийски муселин, с аленочервени панделки, без корсет, с коси просто прибрани на тила, обута в прелестни кадифени пантофки, подплатени с червен сатен; всички свещи бяха запалени и наргилето бе готово; но нейното наргиле, от което не бе пушила, стоеше загаснало пред нея, като свидетел на състоянието й. Чувайки, че се отварят вратите, тя избърса сълзите си, скочи като газела и обви с ръце Люсиен — като парче плат, отнесено от вятъра и омотало се около някое дърво.
— Ще се разделим — каза тя, — вярно ли е?
— О, само за няколко дена — отвърна Люсиен.
Естер пусна Люсиен и падна като мъртва на дивана. При подобни положения повечето жени бърборят като папагали! Ах, как само ви любят те!… Може пет години да са се изминали, те се чувствуват като след първия любовен ден, не могат да се отделят от вас и са великолепни в негодуванието, отчаянието, любовта, гнева, съжаленията, ужаса, мъката, предчувствията! Красиви са като в Шекспирова сцена. Но да знаете едно! Тези жени не обичат. Ако наистина са онова, което твърдят, че са, ако са истински влюбени, те постъпват като Естер, като децата, както диктува истинската любов; Естер не продумваше нищичко, тя лежеше с лице, заровено във възглавниците, и плачеше с горещи сълзи. А Люсиен се мъчеше да я повдигне и я успокояваше.
— Но, детето ми, ние не се разделяме… Как така, виж как приемаш моето отсъствие след почти четири години щастие! — „Ах, защо съм им тъй скъп на тия момичета?…“ — запита се той, спомняйки си, че по същия начин го бе обичала и Корали.
— О, господине, вие сте много добър! — забеляза Йороп.
Сетивата също имат представа за идеална красота. А когато към нея се прибавят кроткият нрав и поетичността, с които Люсиен се отличаваше, лесно може да се разбере безумната страст на същества, особено чувствителни към външните качества — дар от природата, и наивни във възторзите си. Естер хълцаше тихо и лежеше прекършена от безкрайна мъка.
— Но, буболечко моя — продължаваше Люсиен, — не ти ли казах, че от това зависи животът ми?…
При тази нарочно спомената дума Естер се изправи като диво животно, развързаните й коси обвиха прелестното й лице, сякаш бяха разлистени клони. Тя загледа втренчено Люсиен.
— Животът ти!… — провикна се тя, вдигна ръце и ги отпусна с движение, присъщо на попадналите в опасност проститутки. — Вярно, в писмото на онзи дивак се говори за важни неща.
Тя измъкна от колана си някаква смачкана хартийка и каза на Йороп:
— Остави ни сами. Виж какво ми пише — обърна се тя към Люсиен, когато Йороп излезе и затвори след себе си вратата, като му подаде току-що полученото от Карлос писмо.
Люсиен го прочете на глас:
— „Утре в пет часа сутринта заминавате, ще ви отведат при един от пазачите на гората Сен-Жермен и там ще се настаните в една стая на първия етаж. Не излизайте от стаята, докато не получите от мене разрешение; няма да бъдете лишена от нищо. Пазачът и жена му са сигурни хора. През деня не се показвайте на прозореца; ако желаете да се раздвижите, можете да се разхождате нощем, пазачът ще кара колата ви. По време на разходката дръжте перденцата спуснати: от това зависи животът на Люсиен. Люсиен ще дойде тази вечер да се сбогува с вас; изгорете писъмцето пред него…“
Люсиен изгори веднага бележката на пламъка на свещта.
— Виж какво, любими мой — каза Естер, след като изслуша съдържанието на писъмцето, както престъпникът слуша смъртната си присъда, — няма да ти казвам, че те обичам, би било глупост… Скоро ще станат пет години, откакто ми се струва, че да те любя, е така естествено, както да дишам или да живея… Още в първия ден, когато започна моето щастие под закрилата на онзи загадъчен човек, който ме постави тук, както се поставя малко рядко животинче в клетка, знаех, че ти трябва да се ожениш. Женитбата е необходимост в твоя живот; пазил ме бог да попреча на твоето благоденствие. Тази женитба е моята смърт. Не искам да ти досаждам обаче; няма да постъпя като работничките, които се самоубиват с мангал разпалени въглища, стига ми първият път; както казва Мариет, вторият път ти втръсва. Не, ще замина далеч, далеч от Франция. Ази познава някои тайни от нейната страна, тя ми обеща да ме научи да умра неусетно. Убождаш се и готово! Всичко е свършено. Само едно нещо искам от тебе, скъпи, обожавани мой: не ме лъжи. Получила съм си моя дял от живота: от деня, когато те срещнах, през 1824 година, до днес съм имала повече щастие, отколкото може да се побере в живота на десет щастливи жени. Ето защо приеми ме такава, каквато съм: жена, която може да бъде много силна, но и много слаба. Кажи ми: „Женя се.“ От тебе ще поискам само да се сбогуваме много нежно и вече няма да чуеш да се говори за мен…
След това изявление, което по искреност можеше да съперничи само с невинните й движения и интонация, настъпи миг на мълчание.
— За женитбата ти ли става въпрос? — продължи тя и потопи като остър меч блестящия си и омайващ поглед в сините очи на Люсиен.
— Вече осемнадесет месеца подготвяме женитбата ми, която все още не се урежда — отговори той. — Не зная кога ще се уреди; но не за нея става дума, скъпа моя… а за абата, за мен, за теб… голяма опасност ни заплашва… видял те е Нюсенжан…
— Да — отвърна тя, — във Венсенската гора. Значи, ме е познал?…
— Не — каза Люсиен, — но е лудо влюбен в тебе, та чак си е загубил ума. След вечерята, когато те описваше, разправяйки за срещата ви, аз непредпазливо неволно се усмихнах, защото положението ми в обществото е като на заобиколения от клопките на неприятелското племе дивак. Според Карлос, който гледа да ми спести всяко напрежение, това положение е опасно: той се нагърбва да измами Нюсенжан, ако на него му хрумне да ни шпионира, а баронът е способен на такова нещо; той дори ми говори за некадърността на полицията. Запалила си пожар в стар и пълен със сажди комин…
— Е, и как смята да действува твоят испанец? — запита тихичко Естер.
— Нищо не зная, каза ми да бъда съвсем спокоен — отговори Люсиен, без да смее да я погледне.
— Щом е така, ще се подчиня с кучешко покорство, което е моята гордост — каза Естер, улови Люсиен под ръка и го отведе в съседната стая с думите: — Вечеря ли добре, Лулу, у оня гнусен Нюсенжан?
— Пред кухнята на Ази никоя вечеря не може да бъде добра, колкото и да е известен домакинът, който те е поканил; Карем бе приготвил вечеря като всеки неделен ден.
Люсиен сравняваше неволно Естер с Клотилд. Любовницата бе така хубава, тъй неизменно чаровна, че не бе позволила на пресищането — чудовище, разкъсващо и най-устойчивото чувство — да се приближи до него. „Колко жалко — помисли си той — да намираш жена си в две същества! От една страна, поезия, сладострастие, любов, преданост, красота, нежност…“ Естер търсеше едно-друго и като всички жени преди лягане сновеше насам-натам и от време на време се спираше, тананикайки си. Човек можеше да я помисли за колибри.
„… А от друга страна — знатно име, расовост, почести, обществено положение, държане в обществото!… И няма начин да ги обединиш в едно лице“ — продължаваше да разсъждава Люсиен.
На другия ден, като се събуди в седем часа в прекрасната спалня в розово и бяло, поетът видя, че е сам. На звъненето му дотърча чудноватата Йороп.
— Какво желае господинът?
— Естер?
— Госпожата замина в пет без четвърт. Съобразно нарежданията на господин абата получих без никакви други разноски ново лице.
— Жена ли?
— Не, господине, англичанка… от ония жени, дето работят като приходящи нощем; наредиха ни да се отнасяме с нея както с госпожа; какво желае да прави господинът с тая кобила?… Горката госпожа, как само плака, като се качваше в колата… „Няма как, налага се!… — викаше тя. — Оставих милото ми котенце, както спеше — ми викаше и си бършеше сълзите. — Йороп, ако ме беше погледнал или беше произнесъл името ми, щях да остана, та ако ще и да умра с него…“ Вижте, господине, толкова много обичам госпожата, че не й показах заместницата й, а има много камериерки, които щяха да й причинят тази мъка.
— А, значи, непознатата е тук?…
— Ама, господине, тя беше в колата, с която госпожата замина, и аз я скрих в моята стая, както ми наредиха.
— Добре ли изглежда?
— Добре, колкото може да изглежда добре една случайно взета жена; няма да й е трудно да играе ролята си, ако господинът й помогне малко — допълни Йороп и отиде да доведе мнимата Естер.


Господин дьо Нюсенжан се залавя за работа

Вечерта, преди да си легне, всемогъщият банкер бе дал нарежданията си на своя лакей, който още в седем часа въведе в малкия салон, където баронът чакаше по халат и домашни пантофи, прочутия Лушар, най-умелия таен агент в търговията.
— Фие се потикрали сас мен! — отвърна той на поздрава на агента.
— Не можеше и да бъде иначе, господин барон. Аз държа на службата си и имам чест да ви кажа, че не мога да се бъркам в работи, нямащи нищо общо със задълженията ми. Какво ви бях обещал? Обещал ви бях да ви свържа с един от моите агенти, който според мен най-добре може да ви услужи. Но господин баронът знае какви граници съществуват между хората с различни професии… Когато си строите къща, не карате дърводелеца да върши работата на ключаря. Добре! Има два вида полиция: политическа и криминална. Никога хората от криминалната полиция не се бъркат в работата на политическата и vice versa. Ако вие се обърнете към началника на политическата полиция, ще му трябва разрешение, подписано от министъра, за да се заеме с вашата работа, а вие не бихте посмели да я съобщите на генералния директор на полицията. Ако някой от агентите се заеме с полицейска работа за своя сметка, той ще загуби мястото си. Освен това и криминалната полиция е също така предпазлива, както и политическата. Хората от Министерството на вътрешните работи или от Префектурата действуват само с оглед интересите на държавата или на справедливостта. Ако става дума за някакъв заговор или за престъпление, е, боже мой, тогава, разбира се, шефовете са на вашите заповеди; трябва да разберете обаче, господин барон, че те си имат друга работа, а не да се занимават с петдесетте хиляди любовни историйки на Париж. А ние пък от търговията, нашата работа е само да участвуваме при арестуването на задлъжнелите; стане ли дума за нещо друго, излагаме се ужасно, в случай че нарушим спокойствието на когото и да било. Аз ви изпратих един от моите хора, но ви казах, че не отговарям за него; наредили сте му да ви намери някаква жена в Париж и Контансон ви е измъкнал хиляда франка, без ни най-малко да се размърда. Все едно да търсиш игла в купа сено, ако трябва да намериш в Париж някаква жена, за която се знае, че ходила във Венсенската гора и чието описание съвпада с описанието на всички хубави парижанки.
— Гонданзон (Контансон) — каза баронът — не мотал ли той та каже истината, а не та измъкне хилята франка?
— Слушайте, господин барон — отвърна Лушар, — искате ли да ми дадете хиляда екю и аз ще ви дам… ще ви продам един съвет.
— А тос савет саслушава ли хилята екю? — запита баронът.
— Не се оставям да ме измамят, господин барон — отвърна Лушар. — Вие сте влюбен, искате да откриете предмета на страстта си и съхнете като маруля без вода. Вашият лакей ми каза, че вчера у вас са идвали двама лекари, които намират състоянието ви тревожно; само аз мога да ви свържа с един изкусен човек… Дявол да го вземе, животът ви сигурно струва хиляда екю…
— Кашете ми как се касва тос искусен човек и разчитайте на моята штетрост!
Лушар взе шапката си, поклони се и тръгна да си отива.
— Тяфолски човек! — викна Нюсенжан. — Фарнете се… ето парите.
— Внимавайте — каза Лушар, преди да вземе парите, — аз ви продавам едно сведение, нищо друго. Ще ви дам името и адреса на единствения човек, който може да ви свърши работа, но той е майстор…
— Раскарай се! — викна Нюсенжан. — Само име на Варшилд здрува хилята екю, и то само ако тофа име написано на панкнота… Та тава ли хилята франка?
Лушар, дребен хитрец, който не се бе занимавал с адвокатска работа, нито с нотариална, приставска или с работа на защитник в търговски съд, погледна барона многозначително.
— За вас тези хиляда екю са нищо — каза той, — вие ще си ги възвърнете за няколко секунди на Борсата.
— Та там хилята франка!… — повтори баронът.
— Вие ще се пазарите и за златна мина! — каза Лушар и излезе.
— Ас ше получа атрес са петстотин франка — викна баронът и каза на лакея си да изпрати при него секретаря му.
Хора като Тюркаре не съществуват вече. Днес банкерът — и най-едрият, и най-дребният — проявява хитростта си в дребни неща: той се пазари за предмети на изкуството, за благотворителни дела, за любовта и би се пазарил дори с папата, за да получи опрощение на греховете си. Така, докато слушаше Лушар, Нюсенжан пресметна бързо, че тъй като Контансон е дясната ръка на агента от търговията, той сигурно знае адреса на този майстор по шпионирането. Контансон щеше да каже за петстотин франка онова, което Лушар искаше да продаде за хиляда екю. Тази бързо направена сметка доказа убедително, че макар сърцето на барона да бе обзето от любов, главата му си оставаше глава на рис.
— Фарвете при Гонданзон, косподине — каза баронът на секретаря си, — той е еспион на Лушар, таркофски акент, но фарвете сас гаприолет барзо и фетнака ми ко тофетете. Ас ше фи чакам!… Минете прес фрата на кратината. Ето фи клуч, сашто не трепфа никой та фити тос чофек при мене. Сафетете ко фаф малкиа пафилион на кратината. Клетайте та сфаршите умно моя поръчка.
Дойдоха хора да говорят по работа с Нюсенжан; той обаче очакваше Контансон, мечтаеше за Естер и си казваше, че няма да минат много дни и отново ще види жената, заради която бе изпитал непознати вълнения. Затова отпрати всички с двусмислени обещания и неопределени отговори. Контансон му се струваше най-важният човек в Париж и той поглеждаше час по час към градината. Най-после, след като нареди да затворят вратата, каза да му поднесат обеда в павилиона, намиращ се в единия ъгъл на градината. Поведението, несигурното държане на най-лукавия, най-проницателния и най-политичния парижки банкер се сториха необясними на служителите му.
— Какво му е на шефа? — запита някакъв борсов посредник един от по-главните чиновници.
— Не знаем, изглежда, че здравето му причинява тревоги; вчера госпожа баронесата е викала доктор Деплен и доктор Бианшон…
Един ден чужденци пожелали да видят Нютон точно когато давал лекарство на едно от кучетата си, на име Бюти, което, както е известно, му похабило някакъв огромен труд; Бюти била кучка и Нютон само повтарял: „Ех, Бюти, не знаеш какво си разрушила…“ Чужденците си отишли, зачитайки заниманието на големия учен. Във всички велики съществования се среща по някоя кучка Бюти. Когато маршал дьо Ришелийо отишъл да поздрави Луи XV след завземането на Маон — един от най-големите военни подвизи през XVIII век, — кралят му казал: „Знаете ли голямата новина?… Бедният Лансмат почина!“ Лансмат бил вратар, запознат с кралските интриги. Никога парижките банкери не узнаха какво дължат на Контансон. Този шпионин стана причина Нюсенжан да остави в ръцете им една огромна сделка, където печалбата бе сигурна. „Рисът“ можеше всеки ден да улучва с артилерийските снаряди на спекулата по някое богатство, но човекът се подчиняваше на повелите за щастие!


Контансон

Известният банкер пиеше чая си, гризейки филийки, намазани с масло, като човек, чиито зъби отдавна вече не се наточват от апетита, когато чу, че някаква кола спря пред градинската вратичка. Малко по-късно секретарят му представи Контансон, когото едва бе намерил в едно кафене близо до затвора „Сент-Пелажи“, където тайният агент обядваше с бакшиша, получен от един длъжник, затворен при по-добри условия, които се заплащат. Нека ви кажа, че Контансон бе истинска поема, парижка поема. Само ако го видехте, веднага бихте разбрали, че Фигаро на Бомарше, Маскарий на Молиер, фронтеновци на Мариво и лафльоровци на Данкур — тия забележителни образи на дръзко мошеничество, изнемогваща хитрост, измамничество, вдъхновяващо се от собствените си разкрити уловки — са нещо дребно пред този исполин на находчивостта и на човешкото нищожество. Когато срещнете в Париж някакъв тип, той е престанал вече да представлява отделна личност, а се е превърнал в зрелище, и то не на един момент от неговия живот, а на цялото му съществуване, на няколко човешки живота! Изпечете на три пъти в пещта един гипсов бюст и ще получите нещо, което напомня флорентински бронз; точно така мълниите на безброй беди, повелите на страхотни ситуации бяха замургавили лицето на Контансон, сякаш огънят на някаква пещ му бе отнел естествения цвят. Сгъстените бръчки не можеха вече да се оправят и те образуваха вечни гънки, бели в основата си. Жълтото му лице бе цялото набръчкано. Черепът, който приличаше на Волтеровия, притежаваше нечувствителноетта на човешка глава и ако не бяха няколкото косъма на темето, човек би се усъмнил дали това е глава на жив човек. Под неподвижното чело се движеха безизразни очи, като очи на китаец, поставени под стъкло на вратата на магазина за чай, изкуствени очи, които се правят на живи и чието изражение никога не се променя. Плоският като на смъртта нос изразяваше презрение към съдбата, а стиснатата като на скъперник уста бе вечно зяпнала, но бе безмълвна като отвора на пощенска кутия. Невъзмутим като дивак, със загорели ръце, този слабичък и сух човечец притежаваше изпълненото с безгрижие държане, присъщо на Диоген, което никак не може да се схване като почтително. И какви ли само разкрития за живота и за нравите му не бяха изписани по дрехите му за умеещите да разчитат по облеклото!… Особено панталоните му!… Панталони, каквито носят наетите от полицията свидетели, черни и лъскави като плата, наричан лустрин, от който правят адвокатските роби!… Жилетката бе купена в квартал Тампл и бе с яка, и то бродирана!… Фракът бе възчервеникаво черен!… Цялото облекло бе изчеткано и горе-долу чисто; красеше го един часовник, окачен на верижка — имитация на злато. Контансон носеше риза на плисета от жълто платно, на която блестеше карфица с изкуствен диамант! Кадифената му яка приличаше на каторжнически нашийник, над който излизаше на червеникави гънки кожата на някакъв жител от Карибските острови. Копринената шапка лъщеше, сякаш бе от сатен, а дъното й би пуснало мазнина за две кандила, ако се намереше бакалин да го купи и свари. Но всички тези подробности не са нищо, би трябвало да се опише невероятната изисканост, която Контансон умееше да влага в тях. В яката на фрака, в неизменно излъсканите ботуши със зяпнали подметки имаше нещо кокетливо, което никой френски израз не може да предаде. Най-сетне, за да покажем макар и смътно тази смесица от толкова различни тоналности. Ще допълним, че по външния вид на Контансон досетливият човек би разбрал, че ако вместо да е полицейски доносчик, той бе крадец, дрипите му нямаше да предизвикват усмивки по устните, а щяха да ни карат да изтръпваме от страх. Само да погледнеше облеклото му, наблюдателят би си казал: „Това е долен човек, той пие, играе на карти и има пороци, но не се е впиянчил и не играе нечестно; този човек не е крадец, нито убиец.“ У Контансон наистина имаше нещо неопределимо до момента, в който думата „шпионин“ ви дойдеше на ума. Той бе вършил всякакви занаяти, известни и неизвестни. Тънката усмивка на бледите му устни, примигването на въззеленикавите му очи, кривенето на плоския му нос показваха, че не му липсва остроумие. Лицето му бе като тенекиено, а и душата му навярно бе същата. Ето защо израженията на лицето у него бяха някакви гримаси, получени насила, от учтивост, а съвсем не прояви на душевни вълнения. Ако не беше толкова смешен, щеше да предизвиква ужас. Контансон — един от най-любопитните продукти на измета, плувнал по повърхността на кипящия парижки котел, където всичко се разлага — твърдеше най-вече, че е философ. Той казваше без всякакво огорчение: „Аз имам много способности, но нищо не ми плащат за тях, като че ли съм идиот!“ Вместо да обвинява хората, той осъждаше себе си. Дали можете да намерите друг като него, човек с толкова малко жлъч? „Обстоятелствата са против нас — повтаряше той на началниците си, — можехме да бъдем кристал, а сме пясъчно зрънце, това е.“ Нехайството му по отношение на облеклото си имаше обяснение: той държеше на дрехите, с които ходеше из града, толкова, колкото и някой актьор; умееше прекрасно да се маскира и гримира; би могъл да дава уроци на Фредерик Льометр, защото, когато пожелаеше, можеше да се направи на истинско конте. Някога в младостта си навярно бе принадлежал към разпуснатото общество на хората, които дават квартири за любовни срещи. Проявяваше дълбока неприязън към криминалната полиция, тъй като по време на Империята бе работил в полицията на Фуше, който за него бе велик мъж. Откакто бе премахнато Министерството на полицията, бе приел от немай-къде да работи при арестите по търговски дела; обаче способностите му, които бяха известни, както и хитростта му, го бяха превърнали в ценно оръдие, така че неизвестни шефове от политическата полиция бяха оставили името му в списъците си. Контансон, а също така и колегите му, бе само един от фигурантите в тази драма, където, станеше ли дума за нещо политическо, първите роли се играеха от началствата.


Докъде може да доведе страстта

— Излесте! — каза Нюсенжан на секретаря си и махна с ръка, за да го отпрати.
„Защо този човек да живее в дворец, а аз — под наем в мебелирана стая… — казваше си Контансон. — Три пъти е измамил кредиторите си, вършил е кражби, а аз никога не съм взел и стотинка… И съм по-способен от него…“
— Гонданзон, момчето ми — започна баронът, — фий сте исмъкнали от мене хилята франка…
— Любовницата ми дължеше и на бога, и на дявола…
— Ти имаш липофница? — възкликна Нюсенжан и погледна Контансон с възхищение, примесено със завист.
— Аз съм само на шестдесет и шест години — отвърна Контансон като човек, запазил се млад въпреки порока, което е пагубен пример.
— И какфа нейна рапота?
— Помага ми — отвърна Контансон. — Когато човек е крадец и е обичан от честна жена, или и тя става крадла, или той става честен. Аз си останах полицейски доносчик.
— Имат нушта от бари, както финаги? — запита Нюсенжан.
— Както винаги — усмихна се Контансон — моето положение е такова да търся пари, както пък вашето е да ги печелите; бихме могли да се споразумеем: съберете една сума за мене, аз се нагърбвам да ги изхарча. Вие ще сте кладенецът, аз — ведрото…
— Искаш ли та зпечелиш етна панкнота от петстотин франка?
— Ама че въпрос! Какъв съм глупак!… Вие не ми ги предлагате, за да поправите несправедливостта на съдбата спрямо мене…
— Сафсем не, ас ки припавям към хилятата франка, които ти сатигна от мен, ас ти тафам хилята и петстотин франка.
— Значи, давате ми хилядата франка, които взех от вас, и прибавяте още петстотин…
— Точно така — поклати глава Нюсенжан.
— Това прави все пак само петстотин франка — забеляза невъзмутимо Контансон.
— Та тафа?… — рече баронът.
— Да взема. Добре де, срещу каква ценност господин баронът прави тази замяна?
— На мен касали, че фаф Париж имало само етин чофек, спосопен та намери шената, коя ас опича, и че ти снайш некоф атрес… Исопшто, че ти си майстор на шпионаш.
— Това е вярно…
— Токава тай ми тос атрес и ште получиш петстотин франка.
— Я да ги видя — отговори бързо Контансон.
— Ето ки — отвърна баронът и извади една банкнота от джоба си.
— Е добре, дайте ми ги — каза Контансон и протегна ръка.
— Ште тафам, ако и ти тафаш, та отитем та намерим тос чофек и ти получафаш парите, сащото ти мошеш та протафаш много атреси на тас цена.
Контансон се разсмя.
— Всъщност прав сте да мислите така за мен — каза той, сякаш се укоряваше. — Колкото нашего брата се държи подло, толкова повече честност трябва. Но знаете ли, господин барон, хайде дайте шестстотин франка и ще ви дам един добър съвет.
— Тафай и имай фяра на мойта штетрост.
— Ще се опитам, но се излагам на голям риск — каза Контансон. — Как да ви кажа, в полицията трябва да се слезе и под земята. Вие казвате: „Хайде да вървим!“… Вие сте богат и вярвате, че всичко отстъпва пред парите. Парите наистина са нещо. Но с тях — според двама-трима умни мъже от нашия бранш — човек може да успее само пред мъжете. А има неща, за които никак не се мисли и които не могат да се купят!… Не можеш да подкупиш случайността. Така че в добре устроената полиция тия работи не стават така. Ще се качите ли заедно с мене в кола? Ще ни срещнат хора. Случаят може да бъде в наша полза, но и в наша вреда.
— Фярно ли? — запита баронът.
— Бога ми! Точно така, господине. Някаква подкова, намерена на улицата, станала причина префектът на полицията да открие адската машина. Е добре! Ако тази нощ отидем с кола у господин дьо Сент-Жермен, него няма толкова да го е грижа, че ви вижда да влизате в кабинета му, колкото вас, че са ви видели да влизате там.
— Това е фярно — каза баронът.
— А, той е най-умният измежду умните, помощник е на прочутия Корантен, дясната ръка на Фуше, за когото някои казват, че му бил незаконен син, родил му се, когато бил свещеник: но това са глупости; Фуше е знаел да се държи като свещеник, тъй както умееше да бъде министър. Да, но този човек вие не можете да го накарате да ви работи за по-малко от десет банкноти по хиляда франка… представяте ли си… Обаче работата ви ще бъде свършена един път! Както се казва, нито съм те видял, нито нещо съм чул. Ще трябва да предупредя господин дьо Сен-Жермен да ви насрочи среща на място, където никой нищо няма да види и чуе, защото той се излага на риск, като кара полицията да работи за частни лица. Но какво искате?… Той е добър човек, кралят на човеците, и при това е понесъл тежки гонения, и то защото е спасил Франция… като мене, като всички, участвували в спасяването й!
— Е топре, напиши токафа в колко часа ще бъте липофната среща — каза баронът, усмихвайки се на плоската шега.
— Господин баронът няма ли да подхвърли нещичко?… — запита Контансон смирено заплашително.
— Шан — викна баронът на градинаря си, — ити фсеми от Шорш тфатесет франка и ми ки тонеси…
— Ако обаче господин баронът няма други сведения освен онези, които ми е дал, много се съмнявам, че господарят ми ще пожелае да му услужи.
— Имам и труки! — отвърна баронът хитро.
— Имам чест да поздравя господин барона — каза Контансон, вземайки двадесетфранковата монета, — ще имам също така честта да кажа на Жорж къде трябва да отиде тази вечер господинът, защото в добре уредената полиция никога нищо не трябва да се пише.
„Чутна рапота, колко са тосетлифи теси юначаки — рече си баронът, — и фаф полицията е сещото като фаф стелките.“


Дядо Канкоел

Като излезе от дома на барона, Контансон тръгна спокойно по улица Сен-Лазар към улица Сент-Оноре и оттам — към кафене „Давид“; той погледна през прозореца и видя вътре един старец, известен под името дядо Канкоед.
Кафене „Давид“, което се намира на ъгъла на улиците Ла Моне и Сент-Оноре, се радваше през първите тридесет години на нашия век на известност, стигаща чак до квартал Бурбоне. Там се събираха бивши или настоящи търговци като Камюзо, Льоба, Пийро, Попино, както и някои собственици, например дребничкият дядо Молиньо. От време на време се мяркаше и старият дядо Гийом, дошъл от улица Коломбие. Говореха за политика, но само помежду си, предпазливо, защото мнението за кафене „Давид“ бе, че там се събират либерали. Разказваха си кварталните клюки, до такава степен хората изпитват нужда да се подиграват едни на други!… Това кафене — както и всички кафенета — имаше един своеобразен посетител в лицето на дядо Канкоел, който ходеше в него още от 1811 година и изглеждаше дотолкова в тон с почтените хора, които се събираха там, че никой не се стесняваше да говори за политика в негово присъствие. Понякога човечецът, чиято простота даваше повод за много закачки от страна на постоянните посетители, изчезваше за месец-два, но тези отсъствия, отдавани редовно на различните му недъзи или на възрастта му (защото още през 1811 година той изглеждаше на повече от шестдесет години), не изненадваха никога никого.
— Какво става с дядо Канкоел?… — запитваха жената, която стоеше на тезгяха.
— Май че някой ден ще научим за смъртта му в колоната за дребни вести — отговаряше тя.
С произношението си дядо Канкоел издаваше произхода си, тъй като казваше естатуя, еспециална и туркин вместо турчин. Наричаше се по името на едно малко имение, „Ле Канкоел“ (дума, която в някои провинции означава „бръмбар“), в департамента Воклюз, откъдето бе дошъл. Бяха започнали да казват просто Канкоел, вместо де Канкоел, от което човечецът не се сърдеше, тъй като смяташе, че аристокрацията е умряла още през 1789 година; впрочем самото имение не му принадлежеше, понеже бе втори син в семейството на по-малкия брат. В днешно време облеклото на дядо Канкоел би изглеждало странно; но между 1811 и 1820 година то не учудваше никого. Старецът носеше обувки с железни токи, копринени чорапи на бели и сини райета, панталон от дебела тафта с кръгла тока на колана, в тон с обувките. Бяла жилетка с бродерия, стар зеленикавокафяв сукнен фрак с метални копчета и риза с плисирано жабо допълваха облеклото му. В средата на жабото блестеше златен медальон, под чието стъкло се виждаше малко светилище от коси — едно от очарователните прояви на чувства, които успокояват хората, както плашилото прогонва врабците. Повечето хора, също както животните, се плашат и успокояват от малко нещо. Панталоните на дядо Канкоел се държаха с една катарама, която според модата от миналото столетие се закопчаваше високо. От колана висяха две успоредни железни верижки, направени от множество халкички и завършващи със сноп украшения. Бялата му връзка се закопчаваше отзад с малка златна тока`. И най-сетне една републиканска триъгълна шапка, каквато носеше и господин Три, председателят на съда, продължаваше да краси и през 1816 година снежнобялата му и напудрена коса. От известно време дядо Канкоел бе заменил тази толкова скъпа за него шапка (старецът счете, че е длъжен да направи тази жертва пред новото време) с отвратителното днешно бомбе, срещу което никои не смее да възрази. Малка опашка коси, стегнати с панделка, описваше на гърба на фрака кръгообразна черта, където мръсотията се прикриваше от тънък пласт пудра. Ако спрете вниманието си само на отличителната черта на лицето му — червения и покрит с пъпчици нос, същинска гъба, — бихте предположили, че този почтен старец по природа е хапльо и има лек характер, че е глупавичък и добряк, но бихте се излъгали като всички в кафене „Давид“, където никой никога не бе се вгледал в прозорливото чело, в язвителната уста и в студените очи на този старец, роб на пороците и невъзмутим като Вителий, с императорски корем, появяващ се, така да се каже, като че ли след възкръсване. През 1816 година един млад търговски пътник, наречен Годисар, постоянен посетител на кафене „Давид“, се запи от единадесет часа до полунощ с някакъв бивш Наполеонов офицер. Той има неблагоразумието да говори за важен, на път вече да избухне заговор срещу Бурбоните. В кафенето нямаше други хора освен дядо Канкоел, който изглеждаше заспал, двамата задрямали келнери и жената на тезгяха. През следващите двадесет и четири часа Годисар бе арестуван, заговорът — разкрит. Двама мъже загинаха на ешафода. Нито Годисар, нито който и да било друг заподозряха някога дядо Канкоел да е издал тайната. Изгониха келнерите, следиха се взаимно цяла година и изказваха опасенията си от полицията заедно с дядо Канкоел, който заявяваше, че щял да напусне кафенето, толкова се страхувал от нея.
Контансон влезе в кафенето, поръча си чашка ракия, но не погледна към погълнатия с четене на вестници дядо Канкоел; когато изпи ракията си, той извади дадената от барона златна монета и с трикратно отривисто почукване по масата извика келнера. Той и жената от тезгяха огледаха златната монета с внимание, много обидно за Контансон; недоверието им обаче бе обяснимо, като се има предвид впечатлението, което правеше на всички външният му вид. „Откъде е дошло това злато, от кражба или от убийство?“ — така помислиха неколцина свободомислещи и проницателни умове, които разглеждаха над очилата си Контансон, като в същото време се преструваха, че четат вестника си. Контансон, който виждаше всичко, но не се учудваше никога от нищо, избърса презрително устните си с едно шалче с три само кръпки, получи си рестото, пусна всички едри монети в малкото джобче, чийто някога бял хастар бе станал черен като панталона му, и не остави нищичко на келнера.
— Ама че обесник! — рече дядо Канкоел на съседа си, господин Пийро.
— Ами! — отговори за всички господин Камюзо, който единствен не бе проявил ни най-малко учудване. — Това е Контансон, дясната ръка на Лушар, таен агент в търговията. Сигурно ще пипнат някого в квартала…
Четвърт час по-късно дядо Канкоел стана, взе си чадъра и си тръгна най-спокойно.
Не се ли налага да обясним какъв страшен и потаен човек се криеше под дрехите на дядо Канкоел, също както абат Ерера прикриваше Вотрен? Истинското име на този южняк, роден в Канкоел — единственото имение на иначе доста почтеното семейство, — бе Пейрад. Той наистина произхождаше от по-малкия клон на рода Ла Пейрад, старо, но обедняло семейство в графството, което продължаваше да притежава земята на имението Ла Пейрад. Бе седмото дете и седемнадесетгодишен бе дошъл в Париж през 1772 година пеш, с две екю по шест ливри в джоба, подтикван от буйния си темперамент и от грубото желание да преуспее, което привлича толкова жители на Южна Франция в столицата, след като разберат, че бащиният дом никога не ще им даде възможност да задоволят страстите си. Ясно ще стане как е преминала младостта на Пейрад, като кажем, че през 1782 година той бе довереникът, героят на главното полицейско наместничество, където бе особено уважаван от двамата последни главни наместници, господата Льоноар и д’Албер. Революцията не притежаваше полиция, тя нямаше нужда от нея. Тогава доста много се разпространи доносничеството, нарекоха го гражданска доблест. По време на Директорията (чието управление бе малко по-законно от управлението на Комитета за обществено спасение) се наложи да се възстанови някаква полиция и Първият консул довърши това дело със създаваното на Префектурата на полицията и Министерството на полицията. Пейрад, който бе човек на традициите, изгради кадровия щат заедно с някой си Корантен, много по-влиятелен от Пейрад, макар и по-млад, който прояви дарованията си в подземията на полицията. През 1808 година огромните заслуги на Пейрад бяха възнаградени с назначаването му на отговорен пост главен полицейски комисар в Анверс. Според замисъла на Наполеон тамошната Полицейска префектура се равняваше на Министерството на полицията, чиято задача бе да извършва надзор над Холандия. След похода през 1809 година Пейрад бе арестуван в Анверс по заповед, излязла от кабинета на императора, доведен между двама стражари с пощенска кола в Париж и хвърлен в затвора „Ла Форс“. Два месеца по-късно той излезе оттам по поръчителство на приятеля му Корантен, след три разпита по шест часа всеки при префекта на полицията. На какво дължеше Пейрад изпадането си в немилост, дали на изумителната дейност, с която бе подпомогнал Фуше при защитата на френските брегове, нападнати, както казваха по онова време, вследствие на Валхернската експедиция, при която херцог д’Отрант изплаши с военните си способности императора? По времето на Фуше това бе само предположение; днес обаче то е сигурно, тъй като всички знаят какво бе станало на свикания тогава от Камбасерес Министерски съвет. Поразени като от гръм от новината за опита за нападение от страна на Англия, която си връщаше на Наполеон за Булонската експедиция, и изненадани от отсъствието на владетеля, окопал се тогава на остров Лобау, където Европа го считаше за загинал, министрите се чудеха какво решение да вземат. Общо бе мнението да се изпрати куриер при императора; единствен Фуше се осмели да очертае плана за отбрана, който впрочем той приложи на дело. „Действувайте, както намирате за добре — му бе казал Камбасерес, — аз държа да запазя главата си и изпращам рапорт до императора.“ Известно е какъв безсмислен предлог съчини императорът след завръщането си, за да хвърли в немилост пред целия Министерски съвет своя министър и да го накаже, че е спасил Франция без него. От този ден той прибави към враждебността на принц Талейран и омразата на херцог д’Отрант — двамата единствени големи политически мъже, родени от революцията, които може би щяха да спасят Наполеон през 1813 година. За да отстранят Пейрад, изтъкнаха един просташки предлог — злоупотребата, — като казаха, че той бил подпомагал пропатандата и поделял някои печалби с висши търговски служители. Подобно отношение бе тежко за човек, получил заради големите си заслуги маршалския жезъл на Главното комисарство. Остарял в делова работа, този човек притежаваше тайните на всички правителства от 1775 година, когато бе постъпил в Главното полицейско наместничество. Императорът, който се смяташе достатъчно силен, за да създава кадри за своите цели, не взе под никакво внимание препоръките, направени му по-късно в полза на човек, считан за един от най-сигурните, най-похватните и най-остроумни, но неизвестни таланти, натоварени да бдят за сигурността на държавата. Той реши, че може да замени Пейрад с Контансон; Контансон обаче бе вече привлечен от Корантен да работи за него. Пейрад бе още по-жестоко засегнат и поради обстоятелството, че бе развратник и чревоугодник; що се отнася до женската част, се намираше в положението на сладкар, който би хапнал с удоволствие сладкиши. Порочните му нрави бяха станали негова втора природа; не можеше вече да се откаже от хубаво ядене, от игра на карти, изобщо от живот не разкошен, но на широка нога, на какъвто се отдават всички хора с големи способности, чувствуващи потребност от прекомерни развлечения. Освен това дотогава бе живял охолно, без някога да му бяха искали да се отчита, тъй като ядеше направо от държавната трапеза, защото не държаха сметка нито за него, нито за приятеля му Корантен. Остроумен и циничен, той обичаше работата си; беше философ. Впрочем, на което и стъпало да се намира полицейският механизъм, доносчикът не може — също както и каторжникът — да се залови с почтена или свободна професия. Подобно на осъдените или на духовниците, щом един път бъдат белязани или зарегистрирани, полицейските шпиони придобиват нещо неизличимо в характера си. Има същества, на които обществото налага гибелна участ. За своя беда Пейрад се бе привързал към едно хубаво момиченце, едно дете, за което беше сигурен, че е негово, родено от някаква прочута актриса, на която бе услужил, а тя му остана признателна цели три месеца. Той доведе детето си от Анверс, но остана без средства в Париж, с хиляда и двеста франка годишна помощ, отпусната от Префектурата на бившия ученик на Льоноар. За двеста и петдесет франка се настани в малък петстаен апартамент на четвъртия етаж на улица Моано.


Тайните на полицията

Кой може да чувствува по-силно от нравствения прокаженик, наричан от тълпата шпионин, от народа — доносчик и от администрацията — таен агент, ползата и сладостите на приятелството? Пейрад и Корантен бяха приятели като Орест и Пилад. Пейрад бе обучил Корантен, тъй както Виен бе създал Давид; ученикът обаче бързо надмина своя учител. Двамата бяха действували неведнъж заедно. (Виж „Една тъмна афера“.) Щастлив, че е разбрал способностите на Корантен, Пейрад го бе лансирал в това поприще и бе подготвил успехите му. Той накара ученика си да си послужи с любовницата си, която го презираше, като със стръв за залавянето на един човек. (Виж „Шуаните“.) А Корантен по онова време бе само на двадесет и пет години!… Корантен, един от генералите, чийто главнокомандуващ е министърът на полицията, бе запазил и по времето на херцог дьо Ровиго важния пост, който бе заемал при херцог д’Отрант. С други думи, бе работил както в Главното полицейско управление, така и в криминалната полиция. При всяко малко по-голямо дело престъпленията се разглеждаха, така да се каже, с трима, четирима или петима способни агенти. Уведомен по някакъв начин за някой заговор или предупреден за някаква интрига, министърът казваше на полицейските полковници: „Какво ви е нужно, за да се справите?“ След зряло обмисляне Корантен и Контансон отговаряха: „Двадесет, тридесет или четиридесет хиляди франка.“ После, като се издадеше веднъж заповед работата да се движи, всички необходими средства и хора биваха предоставяни по избор и по преценка на Корантен или на друг агент. Така именно бе действувала криминалната полиция, за да открие престъпленията на прочутия Видок.
Политическата, както и криминалната полиция избираше хората си главно измежду известни, зарегистрирани вече агенти, с които бе свикнала да работи, които са войниците на онази толкова необходима за правителствата тайна сила, независимо от приказките на човеколюбците или на не много нравствените нравоучители. Неограниченото доверие към двама или трима първенци със закалката на Пейрад и на Корантен означаваше за тях правото да използуват и неизвестни лица, разбира се, винаги със задължението при важни случаи да се отчитат в министерството. Ето защо опитът и ловкостта на Пейрад бяха особено ценни за Корантен, който, след като премина бурята през 1810 година, възлагаше работа на стария си другар, съветваше се винаги с него и задоволяваше щедро нуждите му. Корантен намери начин да дава около хиляда франка месечно на Пейрад. От своя страна, Пейрад му направи огромни услуги. През 1816 година, след разкриването на заговора, в който щеше да се натопи и бонапартистът Годисар, Корантен се опита да възстанови Пейрад в Главното полицейско управление; обаче някаква неизвестна, но влиятелна личност го отстрани. Ето защо, в желанието си да станат незаменими, Пейрад, Корантен и Контансон бяха организирали без знанието на херцог д’Отрант и за сметка на Луи XVIII контраполиция, в която работеха Контансон и други първостепенни агенти. Луи XVIII почина, уведомен за тайни, които ще си останат неизвестни и за най-добре осведомените историци. Борбата между Главното полицейско управление на кралството и кралската контраполиция предизвика отвратителни афери, чиято тайна се запази с отсичането на няколко глави. Тук не му е нито мястото, нито времето да навлизаме в подробности в тази област, защото „Сцените от парижкия живот“ не са „Сцени от политическия живот“; достатъчно е да посочим откъде идеха доходите на човека, наричан в кафене „Давид“ „дядо Канкоел“, и какви нишки го свързваха със страшната и тайна сила на полицията. От 1817 до 1822 година Корантен, Контансон, Пейрад и техните агенти имаха често задачата да шпионират дори самия министър. Това обяснява защо министърът отказа назначаването на Пейрад и Контансон, върху които, без те да знаят, Корантен прехвърли подозренията на министрите с цел, когато възстановяването му се окаже невъзможно, да използува своя приятел. Министрите се довериха на Корантен, като го натовариха да следи Пейрад, което предизвика усмивка у Луи XVIII. Така Корантен и Пейрад станаха пълни господари на терена. Контансон, който дълго време бе работил с Пейрад, продължаваше още да му служи. Той се бе поставил в услуга на тайните агенти в търговията по нареждане на Корантен и Пейрад. Всъщност, вследствие на своеобразното настървение, пораждано от упражняваната с любов професия, тези двама генерали обичаха да поставят най-способните си войници навсякъде, където можеха да се получат обилни сведения. А при това пороците на Контансон и извратените му нрави, които го бяха смъкнали по-ниско от двамата му приятели, изискваха толкова много средства, че му се налагаше доста да поработи. Без да издава каквито и да било тайни, Контансон бе казал на Лушар, че познава човека, годен да задоволи барон дьо Нюсенжан. Наистина Пейрад бе единственият таен агент, който можеше да извършва безнаказано полицейска работа за сметка на частно лице. След смъртта на Луи XVIII Пейрад загуби не само цялото си влияние, но и печалбите от службата си на редовен доносчик на негово величество. Продължавайки да се смята за крайно необходим, той бе продължил да живее както по-рано. Жените, хубавото ядене и клубът на чужденците бяха опазили от каквито и да било спестявания човек, радващ се на железен организъм, като всички хора, родени за порочен живот. Между 1826 и 1829 година обаче, когато наближаваше седемдесет и четвъртата си годишнина, той бе започнал, както сам казваше, да слага спирачките. С всяка изминала година Пейрад виждаше как намалява състоянието му. Той бе свидетел на погребването на полицията, виждаше с болка как правителството на Шарл X изоставя добрите традиции. От ненавист към това оръдие за управление и решила предварително, че трябва да повиши нравствеността на горната институция, Камарата нарязваше при всяка нова сесия сумите, необходими за съществуването й. „Все едно да искаш да готвиш с бели ръкавици“ — казваше Пейрад на Корантен. Те двамата бяха предвидили още през 1822 година събитията през 1830. Познаваха потайната омраза, изпитвана от Луи XVIII към наследника му, с което се обяснява пренебрежителното му отношение към хората от по-малкия клон на Бурбоните; ако не беше тя, и царуването, и политиката му щяха да си останат пълна загадка.
С настъпването на старостта обичта на Пейрад към незаконната му дъщеря се бе засилила. Заради нея именно той бе възприел външност на буржоа, тъй като желаеше да омъжи Лиди за почтен човек. Ето защо, особено през последните три години, той искаше да се настани на работа в Полицейската префектура или в Главното полицейско управление, но на честна работа, която да може да се върши открито. Най-сетне бе измислил служба, от която, както казваше на Корантен, щяло да се почувствува нужда рано или късно. Ставаше дума да се създаде в Префектурата служба за справки, която да бъде връзка между парижката полиция, криминалната полиция и полицията на кралството, а това щеше да помогне на Главното полицейско управление да извлече полза от тези иначе разпръснати сили. Само Пейрад бе в състояние на неговата възраст, след петдесет и пет годишна дискретност, да стане брънката, свързваща трите полиции, да бъде, с една дума, архиварят, към когото щяха да се обръщат и правителството, и правосъдието за изясняване на отделни случаи. По този начин Пейрад се надяваше да намери с помощта на Корантен възможност да улови зестра и съпруг за младата Лиди. Без да споменава името му, Корантен бе вече говорил за тази работа на генералния директор на полицията в кралството и той — някакъв южняк — бе сметнал за необходимо предложението да излезе от името на Полицейската префектура.
В момента, в който Контансон бе почукал три пъти със златната си монета на масата в кафенето — сигнал, означаващ: „Трябва да ви говоря“, — доайенът на полицейските кадри точно размишляваше по въпроса „чрез кого, чрез чии интереси да се накара сегашният префект да действува?“. Той приличаше на идиот, зачел се в „Курие франсе“.
„Горкичкият Фуше — казваше си той, вървейки по улица Сент-Оноре, — умря този велик човек! Свръзките ни с Луи XVIII са в немилост! Освен това, както казваше и Корантен вчера, нямат вече доверие в пъргавината и в ума на седемдесетгодишните хора… Ах! Защо свикнах да се храня при Вери, да пия отлични вина… да пея „Ла мер Годишон“… и да играя, когато ми паднат пари! За да си осигуриш положението, не е достатъчно, както казва Корантен, да си остроумен, необходимо е да знаеш да се държиш! Милият господин Льоноар правилно предсказа каква ще ми е съдбата, когато по повод аферата Колие, научавайки, че не съм останал под леглото на Олива, възкликна: „От вас никога нищо няма да излезе!““


Домът на един доносчик

За да остане да живее на четвъртия етаж на сградата на улица Моано, уважаемият дядо Канкоел (и в къщата го наричаха така) бе открил в разположението на жилището някои особености, които подпомагаха упражняването на зловещия му занаят. Тъй като бе на ъгъла на улица Сен-Рок, от едната страна на къщата нямаше друга постройка. А понеже стълбището я разделяше на две половини, на всеки етаж имаше по две напълно самостоятелни стаи. Те се намираха откъм улица Сен-Рок. Над четвъртия етаж бяха таванските помещения, едно от които служеше за кухня, а другото бе жилище на единствената прислужница на дядо Канкоел, една фламандка, на име Кат, която бе откърмила Лиди. Дядо Канкоел бе превърнал едната от двете самостоятелни стаи в спалня, а втората — в кабинет, изолиран в дъното с дебела междинна стена. Прозорецът откъм улица Моано гледаше към един калкан. Разговаряйки по делови въпроси в този кабинет, избран нарочно с оглед на неприятния им занаят, двамата приятели не се бояха от ничий чужд поглед и от ничие ухо, тъй като между тях и стълбището бе спалнята на Пейрад. От предпазливост, уж за да зарадва кърмачката на детето си, Пейрад бе поставил в стаята на фламандката легло със сламеник, един козяк и много дебел килим. Освен това бе зазидал комина, а кюнецът на печката излизаше през външната стена към улица Сен-Рок. И най-сетне, бе постлал на пода няколко килима, за да не могат обитателите на долния етаж да доловят какъвто и да е шум. Понеже владееше начините за шпиониране, той проверяваше веднъж седмично междинната стена, тавана и пода и ги оглеждаше като човек, който иска да избие досадни насекоми. Увереността, че тук няма кой да го гледа, нито кой да го слуша, бе накарала Корантен да се спре на този кабинет като място за разговори всеки път, когато не правеше съвещанията си в къщи. Единствено генералният директор на полицията в кралството и Пейрад познаваха жилището на Корантен; там той приемаше лица, явяващи се като посредници от името на министерството и двореца; никакъв агент обаче, нито един негов подведомствен не отиваше там, а професионалните дела се обсъждаха при Пейрад. В тази с нищо незабележителна стая се замисляха планове и се вземаха решения, които, ако стените можеха да говорят, щяха да дадат материал за странни летописи и за любопитни драми. От 1816 до 1826 година в нея се обсъждаха огромни интереси. Там се проявиха в зародиша си събитията, които по-късно щяха да тегнат над Франция. Там именно още през 1819 година Пейрад и Корантен (предвидливи като главния прокурор Балар, но по-осведомени от него) си бяха казали: „Щом Луи XVIII не желае да нанесе удар или да се отърве от даден принц, той, значи, ненавижда брат си! Следователно желае да му остави в наследство една революция!“
На вратата на Пейрад бе закачена плоча, по която той понякога намираше странни белези и цифри, писани с тебешир. Тази своего рода алгебра бе съвсем ясна за посветените в нея. Срещу съвсем безличното му жилище бе жилището на Лиди, състоящо се от преддверие, малка гостна, спалня и тоалетна масичка. И вратата на Лиди, като вратата на спалнята на Пейрад, бе направена от четири пласта ламарина между две здрави дъбови дъски, отрупани с ключалки и такава сложна система от резета, че бе трудно да се насилят, също като вратите на затвор. Така че, макар и къщата да бе с проход, с магазин и без вратар, Лиди живееше без страх. Трапезарията, малката гостна и спалнята, чиито прозорци бяха до един украсени с цветя, бяха по фламандски чисти и разкошно подредени. Фламандката-кърмачка не бе напускала никак Лиди, която тя наричаше своя дъщеря. Двете ходеха на църква така редовно, че бакалинът-роялнст, живеещ в същата сграда, на ъгъла на улица Моано и улица Ньов-Сен-Рок, си бе съставил отлично мнение за дядо Канкоел; семейството му, кухнята и продавачите заемаха първия етаж и мецанина. Вторият етаж се обитаваше от собственика, а третият бе даден под наем на един шлифовчик на скъпоценни камъни. Всички наематели имаха ключ от пътната врата. Бакалката приемаше любезно писмата и пратките за тези три тихи семейства, още повече, че на бакалския магазин имаше пощенска кутия. Без тези подробности чужденците и хората, които не познават Париж, не биха могли да разберат тайнствеността и спокойствието, занемареността и безопасността, превръщащи тази къща в някакво изключение за Париж. Настъпеше ли полунощ, дядо Канкоел можеше вече да натъкава мрежите си, да приема шпиони и министри, жени и проститутки, без да го види който и да било на света. Пейрад, за когото фламандката бе казала, че „не би сторил зло и на една муха!“, минаваше за извънредно добър човек. За дъщеря си той не жалеше нищо. След уроците по музика на Шмуке Лиди бе станала толкова добра музикантка, че сама можеше да композира. Тя умееше да оцветява рисунки с туш, да рисува с гуаш и акварел. Всеки неделен ден Пейрад вечеряше с дъщеря си. В този ден човечецът бе само баща. Вярваща, но без да прекалява, Лиди се причестяваше през страстната седмица, а всеки месец ходеше на изповед. От време на време обаче тя си позволяваше малки развлечения. Когато времето бе хубаво, тя се разхождаше в Тюйлери. Това й бе цялото удоволствие, защото водеше извънредно заседнал живот. Обожаваше баща си и бе в пълно неведение относно страшните му способности и тъмни занимания. Никакво желание не бе смутило още чистия живот на това тъй непокварено дете. Стройна, хубава като майка си, надарена с прекрасен глас, с изящно лице, с чудни руси коси, тя приличаше на не толкова реалистичните, колкото пълни с мистика ангели, поставяни от някои художници от епохата преди Ренесанса като фон на картините им със светото семейство. Погледът на сините й очи сякаш изливаше небесни лъчи върху онзи, на когото се спираше. Целомъдреното й, без всякакви модни увлечения облекло излъчваше прелестния аромат на девойка от буржоазията. Представете си някакъв стар демон, баща на един ангел, чрез чийто божествен допир той търси пречистване, и ще имате представа за Пейрад и дъщеря му. Ако някой би опетнил този бисер, бащата щеше да измисли за погубването му страхотна клопка, като онези, в които се хванаха по време на Реставрацията нещастниците, чиито глави паднаха на ешафота. Хиляда екю бяха достатъчни за Лиди и Кат, жената, която тя наричаше своя прислужница.
Като влезе от горната страна на улица Моано, Пейрад забеляза Контансон; той го задмина, изкачи се пръв, чу стъпките на агента си по стълбите и го въведе вътре, преди фламандката да успее да подаде носа си от кухнята. Едно звънче, задвижвано от решетеста вратичка на третия етаж, където живееше шлифовчикът, предупреждаваше обитателите на третия и четвъртия етаж, когато някой идваше при тях. Излишно е да казваме, че щом настъпеше полунощ, Пейрад обвиваше с памук чукчето на звънеца.
— Какво си се разбързал толкова, философе?
„Философ“ бе прозвището, дадено от Пейрад на Контансон, съвсем заслужено от този Епитет на доносчиците. А името Контансон бе, уви, едно от най-старите имена на нормандското феодално дворянство, (Виж романа „Братята утешители“.)
— Разбързал съм се, че има да се вземат някакви си десет хиляди.
— Какво? Нещо политическо ли?
— Не! Дреболия! Барон дьо Нюсенжан, знаете го, стар патентован обирач, се е разбесувал подир някаква жена, която видял във Венсенската гора, и сега трябва да му я намерим, иначе ще умре от любов… Вчера са свикали консулт от лекари, както ми каза лакеят му… Вече съм му измъкнал хиляда франка под предлог, че ще търся принцесата.
И Контансон разказа за срещата между Нюсенжан и Естер, като добави, че баронът имал и някои нови сведения.
— Добре — каза Пейрад, — ще намерим тази Дулцинея; кажи на барона да дойде с кола тази вечер на Шан-з-Елизе, при авеню Габриел, на ъгъла с алея Марини.
Пейрад изпрати Контансон, после почука по уговорения начин на вратата на дъщеря си. Той влезе радостен, тъй като случаят току-що му бе подхвърлил средството, чрез което най-после щеше да получи желаната служба. Настани се в едно удобно валтеровско кресло, целуна Лиди по челото и й каза:
— Изсвири ми нещо…
Тя изсвири една пиеса за пиано от Бетховен.
— Добре го изсвири, сърничке моя — каза той и привлече дъщеря си. — Знаеш ли, че вече навършваш двадесет и една години? Трябва да се омъжиш, защото татко е преминал седемдесетте…
— Щастлива съм тук — отвърна тя.
— Само мен ли обичаш, мен стария и грозния? — запита Пейрад.
— А кого искаш да обичам?
— Ще вечерям с теб, сърненцето ми, предупреди Кат. Смятам да си създам положение, да си намеря служба и да ти намеря съпруг, достоен за тебе… някой добър и способен младеж, с когото да можеш един ден да се гордееш…
— Само един съм видяла, който да ми харесва за съпруг…
— Видяла си такъв мъж?…
— Да, в Тюйлери — продължи Лиди, — мина покрай мене, водеше под ръка графиня Серизи.
— Как се нарича?
— Люсиен дьо Рюбампре!… Бяхме седнали с Кат под една липа; не мислех за нищо. До мен имаше две жени, те казаха: „Ето госпожа дьо Серизи и хубавия Люсиен дьо Рюбампре.“ Погледнах двойката, към която гледаха и те. „Ах, миличка — отвърна другата, — има истински щастливи жени!… На тази всичко се прощава, защото по баща е Ронкьорол, а мъжът й е силен на деня.“ — „Но, миличка — възрази първата. Люсиен й струва много…“ Какво значи това, татко?
— Глупави приказки на хора от висшето общество — отговори добродушно Пейрад на дъщеря си. — Може да са намеквали за някакви политически събития.
— Вие ме запитахте и аз ви отговорих. Ако искате да ме омъжите, намерете ми съпруг да прилича на този младеж…
— Дете! — отвърна баща й. — Красотата у мъжа невинаги е признак на доброта. Надарените с приятна външност младежи не срещат никаква трудност в жизненото поприще, следователно не проявяват никакви способности, те са покварени от предложенията, отправяни им от обществото, за които им се налага по-късно да плащат с лихвата!… Бих искал да ти намеря някого, когото буржоазията, богаташите и глупците изоставят без помощ и без покровителство…
— Кой е той, татко?
— Човек с неизвестни способности… Но, хайде, скъпо мое дете, аз имам начин да разтърся всички тавани на Париж и да изпълня плана си, като дам на чувствата ти съпруг, красив като нехранимайкото, за когото ми говориш, само че с бъдеще, един от белязаните за слава и богатство… О, как не се сетих! Сигурно имам цяло стадо племенници, а сред тях все ще има някой достоен за тебе… Ще пиша в Прованс, а може и да наредя те да пишат!
Странно нещо! В същия миг един млад човек, племенник на дядо Канкоел, примиращ от глад и умора, тръгнал пеш от департамента Воклюз, влизаше в Париж през заставата Итали, за да намери чичо си. В мечтите на семейството, което не познаваше живота му, името Пейрад извикваше множество надежди: мислеха, че се е завърнал от Индия с милиони! Насърчен от такива разкази край огнището, племенникът, наречен Теодоз, предприе дълго пътуване, с цел да открие баснословния чичо.


Схватка между трима мъже

Като се нарадва няколко часа на щастието да си баща, Пейрад изми и боядиса косите си (пудрата бе за прикритие), облече хубав дебел редингот от синьо сукно, закопчан до брадата, сложи върху него черно пардесю, обу груби ботуши с дебели подметки и снабден със специална карта, тръгна бавно по авеню Габриел към градината на Шан-з-Елизе, където го посрещна Контансон, преоблечен като стара улична продавачка на зеленчуци.
— Господин дьо Сен-Жермен — каза Контансон, обръщайки се към бившия си началник с бойното му име, — вие ми помогнахте да спечеля петстотин франка; дойдох обаче да ви причакам тук, за да ви кажа, че преди да ми ги даде, проклетият барон е ходил да вземе сведения в дома (Префектурата).
— Сигурно ще имам нужда от теб — отвърна Пейрад. — Виж номера 7, 10 и 12, тия хора ще можем да ги използуваме, без това да се разбере в полицията, нито в Префектурата.
Контансон се върна до колата, в която господин дьо Нюсенжан чакаше Пейрад.
— Аз съм господин дьо Сен-Жермен — представи се Пейрад на барона, доближавайки се до вратичката.
— Е топре, качфайте се сас мен — отговори баронът и нареди да карат към Триумфалната арка.
— Вие сте ходили в Префектурата, господин барон, нали така?… Мога ли да зная какво сте казали на господин префекта и какво ви е отговорил той? — запита Пейрад.
— Прети та там петстотин франка на етин озобен чофек, ас исках та уснай тали той ки зпечелил… Ас само касал на брефекта, че иска та тафа рапота на етин акент на име Бейрат са чушпина, са тънка мисия, тали ас мока та има неокраничено тоферие фаф него… Брефект касал, че фие зте етин от най-умели и най-почтени хора. Тофа е фсишко.
— Желае ли сега господин баронът, след като са му съобщили истинското ми име, да ми каже за какво става дума?
След като разказа надълго и нашироко на ужасния си жаргон на полски евреин за срещата си с Естер, и възклицанието на лакея, застанал на колата отзад, и напразните си усилия, Нюсенжан завърши със случилото се в неговия дом: изплъзналата се от Люсиен дьо Рюбампре усмивка, предположението на Бианшон и на неколцина други светски мъже за връзка между непознатата и този млад мъж.
— Вижте какво, господин барон, най-напред вие ще ми дадете един аванс от десет хиляди франка срещу разноските, защото в тази история става въпрос за живота ви; а тъй като вашият живот е завод за сделки, нищо не трябва да се пренебрегне, за да се намери тази жена. Ах, здравата са ви пипнали!
— Та, ас сам бибнат…
— Ще ви кажа, ако потрябват повече пари, бароне; имайте доверие в мене — продължи Пейрад. — Аз не съм доносчик, както може би си мислите… През 1807 година бях главен полицейски комисар в Анверс и тъй като сега Луи XVIII е мъртъв, мога да ви доверя, че седем години ръководех контраполицията му… Така че с мене не стават пазарлъци. Вие сам разбирате, господин барон, че човек не може да направи проектосметка на съвестите, които трябва да купи, преди да е проучил самата сделка. Не се безпокойте, аз ще успея. Не мислете, че ще ме задоволите с каквато и да е сумичка, на мене ми трябва друго нещо като възнаграждение.
— Само тофа та не е етно кралство?… — каза баронът.
— На вас то няма да ви струва нищо.
— Топре.
— Познавате ли братята Келер?
— Много топре.
— Франсоа Келер е зет на граф дьо Гондрьовил, а граф дьо Гондрьовил е бил на вечеря вчера у вас със зет си.
— Кой по тяфолите мошал та ви каше… — викна баронът. — Тофа е Шорш, той финаки гофори…
Пейрад се позасмя. А забелязвайки тази усмивка, банкерът почувствува странно подозрение към слугата си.
— Граф дьо Гондрьовил е точно човекът, който може да ми издействува една служба в полицейската префектура; за създаването й префектът ще получи справка до четиридесет и осем часа — продължи Пейрад. — Поискайте това място за мен, направете така, че граф дьо Гондрьовил да пожелае да се намеси в тази работа, като вложи в нея известно пристрастие, и ще ми се отблагодарите за направената услуга. Искам само вашата честна дума, защото, ако я престъпите, рано или късно ще прокълнете деня, в който сте се родили… кълна се в това…
— Ас фи тафам чесна дума та набравя фасмошно…
— Ако и аз правех за вас само възможното, нямаше да е достатъчно.
— Топре, ште тействам открофено…
— Откровено… Друго не искам — каза Пейрад, — откровеността е единственото горе-долу неопетнено нещо, което можем да си разменим.
— Открофено — повтори баронът. — Кате шелаете та фи остафя?
— На края на моста Луи XVI.
— На моста на Гамарата — каза баронът на застаналия до вратата на колата лакей.
„Сначи, ас ште получа непоснатата…“ — каза си баронът, като остана сам.
„Странна работа — мислеше си Пейрад, връщайки се пеш към Пале-Роайал, където възнамеряваше да се опита да утрои десетте хиляди франка и да уреди зестра на Лиди. Ето че се заех с дребните делца на младежа, чийто поглед е омагьосал дъщеря ми. Това трябва да е някой от ония мъже, дето си падат по жените“ — употреби той един от изразите на особения език, който си бе създал за своя лична употреба; неговите наблюдения и наблюденията на Корантен се предаваха често в осакатена форма, но затова образно и внушително.
Като се прибра у дома си, баронът не бе същият, бе весел, с румено и оживено лице — жена му и прислужниците останаха учудели.
— Да му мислят акционерите — каза дю Тийе на Растиняк.
Пиеха чай в малката приемна на Делфин дьо Нюсенжан на връщане от Операта.
— Та — поде баронът усмихнато, разбрал шегата на колегата си, — ште ми се та се санимафам със стелки…
— Значи, намерихте вашата непозната? — запита госпожа дьо Нюсенжан.
— Не — отвърна той, — само имам натешта та я намеря.
— Дали някой е обичал така жена си?… — възкликна госпожа дьо Нюсенжан, която изпитваше или се преструваше, че изпитва малко ревност.
— Когато тя стане ваша любовница, ще ни поканите на вечеря с нея, тъй като много любопитен съм да видя жената, която успя така много да ви подмлади — обърна се дю Тийе към барона.
— Тофа е етин шетьофар на чофешкия рот — отговори старият банкер.
— Той ще налапа въдицата като малолетен — каза Растиняк на ухото на Делфин.
— О, той печели достатъчно пари, така че…
— Така че може да даде част от тях, нали?… — прекъсна дю Тийе баронесата.
Нюсенжан се разхождаше из салона, краката му сякаш му пречеха.
— Сега е моментът да го накарам да плати новите ви дългове — прошепна Растиняк на ухото на баронесата.
По същото време Карлос, който бе ходил на улица Тетбу, за да даде последните си нареждания на Йороп, защото тя щеше да играе главната роля в комедията, измислена от него за измамването на барон дьо Нюсенжан, си отиваше изпълнен с надежди. Силно разтревожен от обстоятелството, че вижда този полудемон така съвършено преобразен, че и той сам едва го бе познал по гласа, Люсиен тръгна да го изпрати по булеварда.
— Къде, по дяволите, намери жена, по-красива от Естер? — запита той човека, който го водеше към поквара.
— Такова нещо не се намира в Париж, момчето ми. Такъв тен не се произвежда във Франция.
— Искам да ти кажа, че още съм замаян… Венера не е така изваяна! Душата си бих продал на дявола за нея… Къде я намери?
— Тя е най-красивото момиче в Лондон. Напила се с джин и убила в пристъп на ревност любовника си… Любовникът й бил някакъв негодник и така лондонската полиция се отървала от него, а нея изпратили за известно време в Париж, докато тази работа се позабрави… Тая тарикатка е получила отлично възпитание. Дъщеря е на министър и говори френски като роден език; не й е известно защо е изпратена при теб и няма никога да го узнае. Казано й е, че ако я харесваш, би могла да изяде милионите ти, но че си ревнив като тигър, затова й бе даден дневният режим на Естер. Не знае как се казваш.
— Ами ако Нюсенжан я предпочете пред Естер…
— А, дотам ли стигна?… — възкликна Карлос. — Сега се боиш да не би да не стане онова, което вчера толкова те ужасяваше! Бъди спокоен. Това русокосо и бяло момиче е със сини очи; тя е обратното на красивата еврейка, а само очите на Естер могат да разтърсят човек, прогнил като Нюсенжан. Та ти не можеш да криеш някаква грозотия, дявол да го вземе! А когато тая кукла изиграе ролята си, ще я изпратя, съпроводена от доверено лице, в Рим или в Мадрид, където ще предизвика луди страсти.
— Е, щом за малко ще бъде при нас, отивам пак при нея… — каза Люсиен.
— Върви, синко, забавлявай се… Утре ще получиш още един ден. Аз чакам едно лице, на което заръчах да разбере какво става у барон дьо Нюсенжан.
— Кое е то?
— Любовницата на лакея му, защото всеки миг трябва да знаем какво става у неприятеля.
В полунощ Пакар, лакеят на Естер, се срещна с Карлос на Пон-де-з-Ар — най-удобното място в Париж, където можеш да размениш две думи, които никой не трябва да чуе. Разговаряйки, лакеят гледаше на една страна, а господарят му — на друга.
— Баронът бил тази сутрин от четири до пет часа в Префектурата — каза лакеят, — а вечерта се похвалил, че ще намерят жената, която видял във Венсенската гора, обещали му…
— Изглежда, че някой ни следи — отговори Карлос, — но кой?
— Използували са вече Лушар, агента от търговията.
— Това е детинска работа — отвърна Карлос. — Ние трябва да се страхуваме само от бригадата за обществена безопасност и от криминалната полиция, а щом като тя не е пусната в ход, наш ред е да действуваме!…
— И още нещо има!
— Какво?
— Приятелите от затвора… Вчера видях Ла Пурай… „Замразил“ едно семейство и взел десет хиляди мангизи по пет стотачки … златни!
— Ще го арестуват — каза Жак Колен, — това е убийството на улица Буше.
— Какви са нарежданията ви? — запитал Пакар с почтителността на маршал, дошъл да получи заповеди от Луи XVIII.
— Ще излизате всяка вечер в десет часа — отговори Карлос — и без бавене ще отивате във Венсенската гора, в гората на Мьодон или на Вил-д’Авре. Ако някой ви наблюдава или следи, остави го, бъди общителен, разговорлив, съгласен на подкуп. Ще говориш за ревността на Рюбамире, който, ще кажеш, е луд по госпожата и главно, не иска да се знае, че има любовница…
— Ясно! Да нося ли оръжие?…
— В никакъв случай — отговори бързо Карлос. — Оръжие!… За какво ти е то? Само да направи някоя беда. Да не си употребил нож! Щом можеш да счупиш краката и на най-силния човек с удара, който ти показах… щом знаеш да се биеш с трима въоръжени полицаи, и то с увереността, че ще повалиш двамата преди да са извадили огнивото си, от какво се страхуваш? Нали имаш бастун?…
— Правилно! — каза лакеят.
Пакар — наричан още Стара гвардия, Знаменит хитрец, Готов на всичко, — човек с желязна устойчивост, със стоманени мишци, бакенбарди по италиански, артистична прическа, брада като на пожарникарите, бледо и безизразно лице като лицето на Контансон — съдържаше своята темпераментност и си придаваше вид на главен барабанчик, с което отклоняваше от себе си подозренията. Избягалият от Поаси или от Мьодон не е изпълнен с толкова надута самовлюбеност, нито с такава вяра в достойнствата си. Той бе Джафар на този Харун ал Рашид на каторгата и проявяваше към него същото приятелско възхищение, каквото Пейрад изпитваше към Корантен. Тази върлина с хлътнали гърди, само кожа и кости, се движеше изтежко на дългите си мотовили. Никога десният му крак не се придвижваше, без дясното око да огледа външната обстановка със спокойната бързина, присъща на крадеца и шпионина. Лявото око подражаваше на дясното. Крачка и поглед! Суховат, пъргав, готов по всяко време на всичко, Пакар би бил съвършен, казваше Карлос, дотолкова притежаваше напълно качествата, необходими за човека, влязъл в борба с обществото, ако не беше потайният му враг, наричан питие за храбреците; господарят обаче бе успял да убеди своя роб, ако не иска да се провали напълно, да пие само вечер. В къщи Пакар поглъщаше на малки чашки златистата течност, наливана от една кореместа, глинена „мома“, дошла от Данциг.
— Ще си отваряме очите — завърши Пакар и като поздрави човека, когото наричаше свой изповедник, наложи великолепната си шапка с пера.
Ето по какво стечение на обстоятелствата Жак Колен, Пейрад и Корантен — еднакво силни и тримата, всеки в своята област — се намериха в една и съща схватка, където всеки разгъна способностите си, за да задоволи някаква своя страст или свои интереси. Това бе една от неизвестните, но страхотни битки, в които се влага много находчивост, омраза, настървеност, настъпателност и контраходове, много уловки и влияние, толкова, колкото е необходимо, за да се изгради едно благосъстояние.


На път към щастието. Нюсенжан подготвя тоалета си

Хора и средства — всичко остана в тайна от страна на Пейрад, подпомогнат от Корантен в предприятие, което за тях бе дребна работа. Така че по този въпрос историята мълчи, също както остава няма по истинските причини на много революции. Но ето какъв бе резултатът.
Една сутрин, пет дни след срещата на господин Нюсенжан с Пейрад на Шан-з-Елизе, някакъв петдесетгодишен мъж, чието лице бе като че ли покрито с белило, като на дипломатите поради светския живот, който водят, със сини сукнени дрехи, доста изящна, почти като на министър изящна външност, слезе от един великолепен кабриолет и подаде поводите на лакея си. Той запита застаналия в преддверието лакей може ли да види барон дьо Нюсенжан; лакеят отвори почтително една великолепна врата с огледала.
— Как е името на господина?… — запита, лакеят.
— Кажете на господин барона, че идвам от авеню Габриел — отговори Корантен. — Ако при него има хора, гледайте да не произнесете това име високо, защото ще ви изхвърлят от този дом.
Миг по-късно лакеят се върна и въведе Корантен през вътрешните помещения в кабинета на барона.
Корантен размени непроницаем поглед с банкера, след което двамата се поздравиха почтително.
— Господин барон — каза той, идвам от името на Пейрад…
— Топре — прекъсна го баронът и отиде да пусне резето на двете врати.
— Любовницата на господин дьо Рюбампре живее на улица Тетбу в някогашния апартамент на госпожица Белфьой, бивша любовница на главния прокурор господин дьо Гранвил.
— Ах! Толгофа плиско то мен, колко змешно! — възкликна баронът.
— Не ми е трудно да си представя, че сте луд по тази прекрасна личност, за мен също бе удоволствие да я видя — продължи Корантен. — Люсиен толкова много я ревнува, че й забранява да излиза; а тя е така влюбена в него, че от четири години, откакто е заела мястото на Белфьой — и положението й, и мебелировката, — нито съседите, нито останалите наематели на къщата са я виждали някога. Принцесата се разхожда само нощем. Когато излиза перденцата на колата са спуснати, а самата тя е забулена. Не е само ревността, която кара Люсиен да крие тази жена: предстои женитбата му с Клотилд дьо Гранлийо, а освен това засега той е интимният приятел на госпожа дьо Серизи. Естествено Люсиен държи и на официалната си любовница, и на годеницата си. Ето защо вие ставате господар на положението, защото Люсиен ще пожертвува удоволствието в името на интересите и суетността си. Вие сте богат, по всяка вероятност това ще бъде последната ви любовна наслада, затова бъдете щедър. Ще постигнете целта си чрез камериерката. Дайте десетина хиляди франка на момичето и то ще ви скрие в спалнята на господарката си; за вас това си струва парите!
Никоя реторическа фигура не може да изобрази отривистата, ясна и категорична реч на Корантен; баронът почувствува това и по безстрастното му лице се появи учудване, каквото той отдавна си бе забранил.
— Дошъл съм да ви искам пет хиляди франка за моя приятел, който загубил пет от вашите банкноти, дребна беда! — продължи Корантен с най-съвършен заповеднически тон. — Пейрад познава твърде добре Париж, за да прави разноски за обяви, и разчита на вас. Но не това е най-важното — каза той така, че да омаловажи искането на пари. — Ако не желаете старините ви да бъдат огорчени, изискайте за Пейрад службата, за която ви е говорил; за вас е лесно да я получите. Навярно вчера генералният директор на полицията в кралството е получил една бележчица по този повод. Остава само да се накара Гондрьовил да говори на префекта. И така, кажете на граф Мален дьо Гондрьовил, че става дума да се направи услуга на едно от лицата, които са ви отървали от госпожа дьо Симьоз, и той ще се съгласи…
— Ето, господине — каза баронът, взе пет банкноти по хиляда франка и ги даде на Корантен.
— Камериерката си има приятел, това е един висок лакей на име Пакар; той живее на улица Прованс у един поправач на каляски и постъпва на работа у хора, които се представят за принцове. Ще се свържете с камериерката на госпожа ван Богсек чрез Пакар, дълъг пиемонтец, който доста обича вермута.
Ясно бе, че последното поверително сведение, изящно подхвърлено като postscriptum, бе наградата за петте хиляди франка. Баронът се мъчеше да отгатне към кои хора спада Корантен, у когото неговата проницателност му подсказваше по-скоро ръководителя на шпионаж, а не изпълнителя; Корантен обаче остана за него онова, което е за археолога надпис, където липсват поне три четвърти от буквите.
— Как се касфа камериерката? — запита баронът.
— Йожени — отговори Корантен, поздрави и си излезе.
Луд от радост, барон дьо Нюсенжан изостави сделките и канцеларията си и се изкачи в жилището си в блаженото състояние на двадесетгодишен младеж, очакващ първата среща с първата жена, в която е влюбен. Той извади от личната си каса всички банкноти по хиляда франка (петдесет и пет хиляди франка, сума, с която би могъл да ощастливи едно село!) и направо ги пъхна в джоба на фрака си. Разточителността на милионерите може да се мери само с алчността им за печалби. Стане ли дума да се задоволи някаква прищявка или някое увлечение, парите не представляват вече нищо за тия крезовци; в действителност за тях е по-лесно да получат пари, отколкото да имат някакво желание. Задоволството е нещо извънредно рядко в техния преситен живот, който е преизпълнен с вълненията от големите удари на спекулациите, а от тях изсушените им сърца са вече отвратени. Един пример. Един от най-богатите парижки капиталисти, известен между другото с чудатостите си, среща веднъж по булевардите в Париж някаква извънредно красива млада работничка. Придружавана от майка си, тя вървяла под ръка с млад човек с доста двусмислено облекло и контешко полюляване на бедрата. Още щом я вижда, милионерът се влюбва в нея, тръгва подире й, отива в дома й; там изслушва историята на живота й — смесица от балове в Мабил, гладни дни, зрелища и труд, — проявява интерес към нея и оставя под монета от сто су пет банкноти по хиляда франка: безчестна щедрост. На другия ден извиканият тапицер Брашон пристига да получи нарежданията на работничката, мебелира избраното от нея жилище и там изразходва двадесет хиляди франка. Работничката се отдава на невероятни надежди, тя облича прилично майка си и се самозалъгва, че ще може да нареди бившия си любовник на работа в някое застрахователно дружество. И започва да чака… един, два дни; после една… две седмици. Смята се за задължена да бъде вярна и задлъжнява. Извиканият в Холандия капиталист забравил работничката; той не отишъл нито един път в рая, където я оставил и откъдето тя пада толкова ниско, колкото може да се падне в Париж. Нюсенжан не играеше на карти, Нюсенжан не покровителствуваше изкуствата, Нюсенжан нямаше никакво въображение; следователно щеше да се хвърли в страстта си към Естер със заслепление, на което именно разчиташе Карлос Ерера.
След закуската баронът нареди да извикат лакея му Жорж и му каза да отиде на улица Тетбу и да замоли госпожица Йожени, камериерка на госпожа Ван Богсек, да мине през канцеларията му по важна работа.
— Ти ште я бочакаш — добави той — и ште я нагараш та се качи в мойта стая, гато кашеш, че покатствого й е озигурено.
Жорж изпита хиляди мъки, докато уговори Йороп — Йожени да тръгне с него. Госпожата, обясни му тя, не й разрешавала никога да излиза; можела да изгуби мястото си и т.н. и т.н. Затова Жорж дебело подчерта заслугата си пред барона, който му даде десет луидора.
— Ако госпожата излезе тази нощ без нея — каза Жорж на господаря си, чиито очи блестяха като въгленчета, — тя ще дойде в десет часа.
— Топре! Ти ште тойдеш та ме оплечеш фаф тефет часа… та напрафиш моя кояфюр, саштото ас искам та бата колкото моше по-топре!… Ас мисля, че ште се ява прет мойта лиупима дака, че барите та не пътат фашни…
От дванадесет до един часа баронът боядисва косите и бакенбардите си. В девет часа, след като се изкъпа преди вечеря, той се заприготвя като младоженец, разхубавява се и се напарфюмира. Известена за това преобразяване, госпожа дьо Нюсенжан си достави удоволствието да отиде да види мъжа си.
— Боже мой — викна тя, — колко сте смешен!… Че сложете си черна сатенена връзка вместо бялата, от която бакенбардите ви изглеждат още по-твърди; освен това докарали сте се в стила на Империята като някакъв старчок, приличате на бивш съветник в парламента. Я махнете диамантените копчета, всяко от тях струва сто хиляди франка и онази тарикатка ще ви ги поиска, а вие няма да можете да й ги откажете; а вместо да ги предлагате на една проститутка, по-добре ги окачете на моите уши.
Поразен от справедливите забележки на жена си, горкият финансист й се подчиняваше, макар че роптаеше.
— Змешен! Змешен!… Ас никога не сам касал, че сте змешна, когато сте се токарфали са фашия коспотин те Разтиняк.
— Надявам се, че никога не съм ви се видяла смешна. Мога ли аз да направя подобни елементарни грешки в тоалета си? Я се обърнете!… Закопчайте фрака догоре като херцог дьо Мофриньоз, оставете незакопчани само двете най-горни копчета. Постарайте се да изглеждате млад.
— Господине — каза влезлият Жорж, — ето госпожица Йожени.
— Тофиштане, коспошо… — извика баронът.
Той съпроводи жена си чак до апартаментите, където те живееха поотделно, за да бъде сигурен, че няма да подслуша разговора му.


Разочарования

На връщане оттам баронът улови Йороп за ръка и с насмешлива почтителност я заведе в кабинета си.
— Е, топре, миличка, фие сте много штастлифа, саштото зте на зслужба бри най-кразивата шена на звета… Ако фие изкате та рапотите са мен, са моите интерези, фашто полошение е уретено!
— Това няма да направя и за десет хиляди франка! — възкликна Йороп. — Разберете, господин барон, че аз съм преди всичко честно момиче…
— Та. Ас мисля та платя са фашата чезност. Тофа фаф таркофията се нарича сенна реткост.
— И това не е всичко — продължи Йороп. — Ако господинът не се хареса на госпожата, а има такава вероятност, тя ще се разсърди, аз ще бъда изгонена, а службата ми струва хиляда франка годишно.
— Тос капитал от хилята франка здава двадесет хиляти франка и ако ас фи ки там, фие ште си купите нешто.
— Бога ми, щом така разбирате работата, деденце, всичко се променя — каза Йороп. — Къде са парите?
— Ето ки — отвърна баронът, показвайки банкнотите една по една.
Той видя как блясваха очите на Йороп при всяка банкнота, а то издаваше нейната алчност; на това именно и разчиташе.
— Вие плащате за службата ми, ами за честността и за съвестта ми?… — продължи тя, като вдигна нагоре хитрото си лице и хвърли на барона един театрално-комичен поглед.
— Съвезта не здруфа колкото злушпата; но та топафим оште пет хиляди — отвърна той и прибави пет банкноти по хиляда франка.
— Не, двадесет хиляди за съвестта и пет хиляди за мястото, в случай че го загубя…
— Както изкате… — каза баронът и прибави петте банкноти. — Но са та ги зпечелите, ште ме зкриете фаф зтаята на тфоята коспотарка прес ношта, кокато тя озтане сама…
— Съгласна съм, ако ме уверите, че никога няма да кажете кой ви е въвел там. Предупреждавам ви обаче за едно: госпожата е силна като турчин, тя люби безумно господин дьо Рюбампре и да вложите и един милион на нейно име в банката, пак няма да я накарате да му изневери… Глупаво е, но тя е такава, щом обича, е по-лоша и от почтена жена. Когато отива на разходка в гората с господина, господинът рядко остава през нощта при нея; тази вечер е на разходка, така че ще мога да ви скрия в моята стая. Ако госпожата се върне сама, ще дойда да ви потърся; ще почакате в салона, аз няма да затварям вратата на спалнята й, а останалото… по дяволите! То си остава ваша работа… Пригответе се!
— Ас ште ти там тфатесет и петте хиляди франка фаф салона … Пиено — платено!
— А — отвърна Йороп, — толкова ли сте били недоверчив?… Ще прощавате, ама…
— Ти ште имаш мноко случаи та ме окрапфаш… Ште се сапоснаем по-топре…
— Така да бъде! Елате на улица Тетбу в полунощ; само че донесете тридесет хиляди франка. Почтеността на камериерките се плаща по-скъпо след полунощ, също като файтоните.
— Од бретпаслифост ште ти там етин чек са панката…
— Не, не — възрази Йороп, — или пари, или нищо…
В един часа през нощта скрилият се в таванската стая на Йороп барон дьо Нюсенжан бе обзет от всички вълнения, присъщи на мъжете, тръгнали на лов за жени. Той чувствуваше, че живее, кръвта му сякаш вреше чак в пръстите на краката му, а главата му сякаш щеше да се пръсне като прегорещена парна машина.
— Тушефно ас се фалнуфах са пофече от зто хи лят и екю — довери той на дю Тийе, разказвайки му това приключение.
Той се вслушваше и в най-малкия шум от улицата и към два часа сутринта чу още откъм булеварда колата на любимата жена. Когато пътната врата се отвори, сърцето му заби така, че раздвижи коприната на жилетката му; най-после щеше да види неземното, пламенното лице на Естер!… В сърцето му отекна шумът от спускането на подвижната стълбичка и от затварянето на вратичката на колата. Очакването на върховния момент го вълнуваше повече, отколкото ако ставаше дума да загуби цялото си състояние.
— Ах — възкликна той, — тофа е шифот! Тофа сначи тори та шифееш брекалено, ас зтафам незпозобен та рапота!
— Госпожата е сама, слезте долу — каза му появилата се Йороп. — Само не вдигайте шум, слон такъв!
— Злон дакъф! — повтори той със смях, вървейки като по нажежени въглища. Йороп вървеше напред със свещник в ръка.
— Тръш, прой ки! — каза баронът, като влязоха в салона, и подаде на Йороп банкнотите.
Тя взе, без да се усмихне, тридесетте хилядарки и излезе, като преди това заключи барона. Нюсенжан отиде право в спалнята, където намери хубавата англичанка, която му каза:
— Ти ли си, Люсиен?…
— Не, хупаво тете — възкликна Нюсенжан, но не можа да продължи.
Той остана слисан, като видя една жена, която бе точно обратното на Естер: вместо мургавината, която бе съзрял, видя руса коса, а вместо силата, от която се бе възхищавал — слабост! Вместо знойното слънце на Арабия — тиха британска нощ.
— Ах, моля ви се, откъде се появихте?… Кой сте вие? Какво желаете? — викна англичанката, дърпайки звънеца, без да успее да получи някакъв звук.
— Ас слоших бамук на званците, но не се блашете… ас си отифам — каза той. — Ето дридесет хиляди франка, фърлени фаф фотата. Фие ли сте липофницата на Лусиен де Рюпампре?
— Чакай малко, момчето ми — отвърна англичанката, която говореше добре френски. После продължи, като подражаваше на говора му: — А ти кой си?
— Чофек, попатнал фаф капан!… — отвърна баронът жалко.
— Попатнал фаф капан, са та има етна хупафа шена ли? — запита го тя шеговито.
— Посфолете ми та фи испратя утре егна огърлица, та си збомняте са парон ди Нусинген.
— Не ко поснафам!… — смееше се тя като луда. — Но огърлицата ти ще намери добър прием, дебели насилнико.
— Фие ште се сапоснаете сас неко. Тофиштане, коспошо. Фие зте кралзко ятене, а ас сам само етин нештазтен панкер на пофече от шезтесет котини и фие ме накарахте та распера голко е силна шепата, гоято ас люпя, саштото фашата несемна хупост не моша та ме накара та я сапрафя.
— Я фиж, мноко мило е тофа, което ми касфате — отговори англичанката.
— По-мила е онаси, гоято ми ко е фтъхнофила…
— Вие говорехте за тридесет хиляди франка… на кого ги дадохте?
— На фашта хидруша камериерка…
Англичанката позвъни; Йороп не бе далеч.
— Ах — възкликна тя, — мъж в спалнята на госпожата и при това не е господинът!… Какъв ужас!
— Давал ли ви е тридесет хиляди франка, за да го въведете тук?
— Не, госпожо, защото ние и двете не струваме толкова.
И Йороп започна да вика: „Крадец!“ така грубо, че изплашеният банкер се измъкна през вратата, а там тя го изблъска по стълбите надолу.
— Тлъст мошеник — крещеше тя, — ще ме издава на господарката ми! Дръжте крадеца!… Дръжте го!
Отчаян, влюбеният барон успя благополучно да се добере до колата си, която бе спряла на булеварда; той не знаеше вече на кой шпионин да се довери.
— Да не би госпожата случайно да желае да ми отнеме печалбата?… — запита Йороп, устремила се като фурия към англичанката.
— Не ми са известни френските нрави — отвърна господарката.
— Защото само думичка да кажа утре на господина и госпожата ще бъде изхвърлена — продължи дръзко Йороп.
— Тас броклета камериерка — каза баронът на Жорж, който естествено запита господаря си доволен ли е, — измъкна от мене дритесет хиляти франка… но то е моя колема крешка, много колема крешка!…
— Значи, тоалетът не можа да послужи на господина. Дявол да го вземе! Не бих съветвал господина да взема напразно хапчета…
— Шорих, ас умирам от отчаяние… Тофа е ферно… Ас имам лет на сарцето… Нема я Ездер, бриятелю.
В изключителни обстоятелства Жорж неизменно ставаше приятел на господаря си.


Абатът печели първия рунд

Два дни след горната сцена, която Йороп предаде много по-забавно, защото си послужи и с мимика, Карлос обядваше насаме с Люсиен.
— Нито полицията, нито който и да било друг трябва да си пъха носа в нашите работи, момчето ми — казваше той тихичко, като палеше пурата си от пурата на Люсиен. — Това е опасно. Намерил съм смел, но непогрешим начин да накараме нашия барон и агентите му да стоят мирно. Иди у госпожа дьо Серизи и бъди много мил с нея. По време на разговора ще й споменеш, че за да направиш удоволствие на Растиняк, комуто госпожа дьо Нюсенжан отдавна вече е омръзнала, си се съгласил да му станеш параван, за да укрие той някаква друга любовница. Че господин дьо Нюсенжан, влюбен безумно в жената, укривана от Растиняк (това ще я развесели), си наумил да прибегне до полицията, за да те шпионира, тебе, който нямаш и понятие за хитрините на твоя земляк и чиито интереси у Гранлийо биха могли сериозно да пострадат. Ще замолиш графинята съпругът й, който е министър, да ти помогне да отидеш в Префектурата. Щом влезеш при господин префекта, направи оплакване, но го направи като политик, който скоро ще навлезе в сложния механизъм на управлението и ще стане един от неговите най-важни лостове. Като държавен деец ти ще проявиш разбиране към полицията, ще изкажеш възторга си от нея, включително и от префекта. И най-добрите машини правят мазни петна или пък изпускат масло. Изкажи възмущението си, но само толкова. Ти ни най-малко не се сърдиш на господин префекта; просто го замоли да следи хората си, изкажи съжаленията си, че се налага той да ги мъмри. Колкото по-внимателен и по-джентълмен се покажеш, толкова по-страшен ще бъде префектът към агентите си. Тогава ние ще бъдем спокойни и ще можем да върнем Естер, която сигурно реве като елените в гората.
Тогавашният префект бе бивш прокурор, а от бившите прокурори стават прекалено неопитни префекти на полицията. Те са натъпкани с правни науки, спазват строго законността и нямат лека ръка за произвола, често необходим при отделни критични обстоятелства, в които намесата на полицията трябва да наподобява дейността на гасящия огъня пожарникар. В присъствието на подпредседателя на Държавния съвет префектът призна повече недостатъци на полицията, отколкото всъщност тя имаше, изказа съжаленията си за злоупотребите и тогава си спомни за посещението на барон дьо Нюсенжан и за сведенията, които му бе поискал за Пейрад. Обещавайки да сложи край на безобразията на агентите, префектът поблагодари на Люсиен, че се е отнесъл направо до него, задължи се да не го издава и прояви разбиране в интригата. Между министъра и префекта бяха разменени слова за личната свобода и за неприкосновеността на дома, при което господин дьо Серизи забеляза, че ако понякога върховните интереси на кралството изискват тайни закононарушения, престъпността започва от прилагането на подобни държавни способи към частните интереси.
На другия ден, точно когато Пейрад тръгна за любимото си кафене, където с наслада наблюдаваше гражданите, тъй както на артиста му е забавно да гледа растежа на цветята, един цивилно облечен полицай го спря на улицата.
— У вас отивах — пошепна му той на ухото, — имам заповед да ви отведа в Префектурата.
Съпроводен от полицая, Пейрад се качи в един файтон без каквото и да било възражение.
Като сновеше назад-напред по една алея в градинката на Префектурата, която тогава се намираше на кея Орфевр, началникът на полицията се отнесе с Пейрад като с последния каторжнически надзирател.
— Не току-така, господине, още през 1809 година са ви извадили от състава на нашите служители… Не знаете ли на какво ни излагате, а и сам вие на какво се излагате?…
Конското евангелие завърши с гръмотевичен удар. Префектът съобщи грубо на нещастния Пейрад, че не само му отнема годишната издръжка, но и че ще бъде поставен под специално наблюдение. Старецът прие студения душ с най-спокоен вид. Няма нищо по-неподвижно и по-безстрастно от човек, поразен от гръм. Той бе загубил в игра на карти всичките си пари. Бащата на Лиди разчиташе на обещаната служба, а сега виждаше, че не му остават други доходи освен помощите на приятеля му Корантен.
— Аз съм бил полицейски префект и ви давам пълно право — каза той спокойно на застаналия в съдебно величие държавен служител, който при тези му думи подскочи многозначително. После го погледна хитро и продължи: — Позволете ми обаче да ви кажа, без да искам да се извинявам за каквото и да било, че вие никак не ме познавате. Думите ви са или прекалено груби за бившия генерален комисар на полицията в Холандия, или недостатъчно строги за един обикновен полицейски доносчик. И все пак, господин префект — добави Пейрад след малко, виждайки, че префектът мълчи, — запомнете какво ще ви кажа. Без ни най-малко да се намесвам във вашата полиция, нито да се оправдавам, вие ще имате възможност да видите, че в тази история има един измамен: засега това съм аз, вашият покорен слуга; по-късно обаче вие ще си кажете: „Аз бях измаменият!“
И Пейрад поздрави префекта, който прикри учудването си зад замислеността си. После се върна в къщи с подсечени крака и ръце, обзет от студена ярост към барон дьо Нюсенжан. Само дебелият финансист би могъл да издаде тайна, скрита в мозъците на Контансон, Пейрад и Корантен. Старецът обвини банкера, че след като е постигнал целта си, е поискал да си спести плащането. Една-единствена среща му стигаше, за да отгатне хитрините на най-лукавия измежду банкерите. „Той гледа да ликвидира всички ни, дори и нас, но аз ще си отмъстя — казваше си Пейрад. — Не съм искал никога нищо от Корантен, сега ще му поискам да ми помогне да си отмъстя на този дебел търбух. Дявол да те вземе, бароне! Ти ще разбереш що за човек съм аз, като откриеш някоя сутрин, че дъщеря ти е опозорена… Но дали тоя човек обича дъщеря си?“
До вечерта, след това сгромолясване, сринало надеждите на стареца, той сякаш остаря с десет години.
В разговора с приятеля си Корантен той ту се оплакваше, ту плачеше пред изгледите за тъжното бъдеще, което чакаше дъщеря му, която бе неговият идол, неговият бисер, най-хубавото, което можеше да принесе в дар на бога.
— Ще видим каква е тази работа — каза му Корантен. — Най-напред трябва да разберем дали наистина баронът те е издал. Умно ли постъпихме, като разчитахме на Гондрьовил… Старият Мален ни дължи толкова много, че е естествено да се опита да ни закопае; затова пък аз наредих да наблюдават зет му Келер, който е глупак в политиката и е напълно способен да се натопи в някой заговор, целящ да свали от трона първородния кралски син в полза на втория… Утре ще разбера какво става у Нюсенжан, срещнал ли се е с любовницата си и откъде ни идва този удар… Не се отчайвай. Преди всичко префектът няма да се задържи дълго… въздухът е наситен с революции, а революциите са за нас мътната вода, в която ловим риба.
На улицата прозвуча особено изсвирване.
— Това е Контансон — каза Пейрад и сложи запалена свещ на прозореца, — има нещо, което се отнася до мен.
Миг по-късно Контансон се появи пред двете полицейски джуджета, обожавани от него, като че ли бяха двама гении.
— Какво има? — запита Корантен.
— Нося ви новини! Излизах от №113, където загубих всичко. И кого виждам под галериите?… Жорж! Баронът го подозира, че го шпионира и го изгонил.
— Ето последицата от една моя неволна усмивка — забеляза Пейрад.
— О, колко много провали съм видял, причинени от усмивка!… — рече Корантен.
— Ако не се броят ударите с бастун — добави Пейрад, намеквайки за аферата Симьоз. (Виж „Една тъмна афера“.) — Но я кажи, Контансон, какво се е случило?
— Ето какво — започна Контансон. — Накарах Жорж да се разбъбре, като го налях с безброй чашки, тъй че той се напи, а пък аз все едно, че съм буре! Та нашият барон отишъл на улица Тетбу, натъпкан с възбудителни хапчета. Намерил там известната ви красавица. Само че станала голяма смехория: англичанката не била неговата непосната!… А той дал тридесет хиляди франка, за да подкупи камериерката. Глупост! То се мисли за голямо, защото върши дребни неща с едри суми; обърнете обратно изречението и ще намерите задачата, решавана от гениалния човек. Баронът се върнал в плачевно състояние. На другия ден Жорж, който искал да се представи за спасител на господаря си, му казал: „Защо господинът прибягва до услугите на разни обесници? Ако господинът желае да остави работата на мен, аз ще открия тази непозната жена, описанието й ми е достатъчно, ще обърна наопаки целия Париж…“ — „Добре — казал му баронът, — ще те възнаградя хубаво!“ Жорж ми разказа всичко това, като прибави и най-смешни подробности. Но… човек е създаден, за да страда! На другия ден баронът получил анонимно писмо, в което било писано горе-долу следното: „Господин дьо Нюсенжан умира от любов към една непозната и вече е изхарчил съвсем напразно много пари; ако обича, нека отиде тази вечер в полунощ в края на моста Ньойи и да влезе със завързани очи в колата, на която ще бъде лакеят от Венсенската гора, той ще види жената, която люби… Тъй като богатството му може да породи в него опасения към безкористните намерения на хората, действуващи по този начин, господин баронът може да вземе със себе си верния си слуга Жорж. Впрочем в колата няма да има друг човек.“ Баронът отива на уреченото място с Жорж, но без да му каже нищо. Двамата оставят да им завържат очите и да покрият главите им с някакъв воал. Баронът разпознава лакея. Два часа по-късно колата, която се движела като колите на Луи XVIII (Бог да го прости! Той поне разбираше от полиция!), се спира сред някаква гора. Баронът, комуто снели превръзката от очите, вижда в друга кола, спряла там, своята непозната, която… фют!… веднага изчезнала. А колата го довела обратно (със същата скорост както при Луи XVIII) на моста Ньойи`, където го чакала неговата кола. В ръката на Жорж пъхнали някаква бележчица, в която пишело: „Колко банкноти по хиляда франка ще пусне баронът, за да го свържем с неговата непозната?“ Жорж предана бележчицата на господаря си, а той, усъмнявайки се, че слугата му се е договорил било с мене, било с вас, господин Пейрад, за да го шантажира, го изгонил. Гледай какъв глупав банкер! Трябвало е да уволни Жорж чак след като презпи сас непознатата.
— Жорж видял ли е жената?… — запита Корантен.
— Да — отвърна Контансон.
— Е? — възкликна Пейрад. — Как изглежда?
— О — отговори Контансон, — той ми я описа само с три думи: „Истинска слънчева красота!…“
— Разиграват ни типове, по-силни от нас — вика Пейрад. — Тия песове ще вземат да продадат жената много по-скъпо на барона.
— Ia, mein Herr — отговори Контансон. — Затова, като разбрах, че са ви натрили носа в префектурата, погрижих се Жорж да се поразбъбре.
— Много бих искал да узная кой ме е надхитрил, та да си премерим силите — продължи Пейрад.
— Налага се да заживеем като хлебарките — забеляза Контансон.
— Той е прав — каза Перайд, — да се промъкнем в пукнатините, да слухтим и да изчакваме…
— Ще помислим за такъв подход — прекъсна го Корантен, — но засега да оставим това… Ти, Пейрад, бъди разумен! Нека се подчиним на господин префекта…
— Добре е все пак да се поизстиска малко господин дьо Нюсенжан, във вените му има твърде много банкноти по хиляда франка… — забеляза Контансон.
— Оттам идваше и зестрата на Лиди! — пошепна Пейрад на ухото на Корантен.
— Контансон, да си тръгваме, да оставим нашия дядо Канкоел да се наспи… до… до утре!
— Господин Корантен — обърна се Контансон към него от прага на вратата, — ама каква само валутна размяна щеше да направи старецът!… А? Да омъжиш дъщеря си с цената на… Ха-ха! Чудна пиеса би могло да стане от това, и нравствена при това, под надслов „Зестрата на една девойка“.
— Ах, как само сте се организирали вие!… И какви уши имаш ти!… — отвърна Корантен. — Наистина обществото дарява всички свои разновидности с качествата, необходими за услугите, които то очаква от тях. Обществото, това е втората природа!
— Много е дълбоко това, което казвате! — възкликна Контансон. — Някой професор би изградил от него цяла система!
— Следи всичко, което става у господин дьо Нюсенжан във връзка с непознатата… но издалеко… не хитрувай… — продължи усмихнато Корантен, докато вървяха по улиците с шпионина.
— Ще следим дали излиза дим от комините — отговори Контансон.
— Щастието на човек като барон дьо Нюсенжан не може да остане в тайна — продължи Корантен. — Освен това за нас хората са като карти за игра и ние никога не бива да се оставим те да ни изиграят!
— Дума да няма! Все едно би било осъденият на смърт да се позабавлява, като отсече главата на палача си — извика Контансон.
— Ти все ще намериш някоя остроумна думичка — отвърна Корантен и едва се поусмихна, с което по лицето му, безизразно като гипсова маска, се очертаха леки гънки.
Тази история бе извънредно важна сама по себе си, независимо от резултатите. Ако баронът не бе издал Пейрад, кой е бил заинтересуван да се срещне с префекта на полицията? За Корантен бе от значение да узнае дали между хората му няма предатели. Лягайки си, той си повтаряше като Пейрад: „Но кой е отишъл да се оплаква на префекта?… На кого принадлежи тази жена?“ Така, макар че не познаваха Жак Колен, Пейрад и Корантен започваха, без да знаят това, да се доближават един до друг, а бедната Естер, Нюсенжан и Люсиен щяха по необходимост да бъдат въвлечени в започналата вече борба, която щеше да стане страхотна поради честолюбието, присъщо на хората от полицията.


Фалшив духовник, фалшиви пари, фалшиви дългове, фалшива любов

Благодарение на ловкостта на Йороп дългът от шестдесет хиляди франка — най-тежката угроза, надвиснала над Естер и Люсиен — бе изплатен. Доверието на заемодавците не бе ни най-малко накърнено. За кратко време Люсиен и човекът, който го погубваше, си отдъхнаха. Подобно на две преследвани диви животни, лочещи водица от някое блато, те продължиха да вървят покрай пропастите, където по-силният от тях водеше по-слабия към бесилка или към благоденствие.
— Днес — каза Карлос на жертвата си — залагаме всичко на една карта; за щастие картите са белязани и играчите — съвсем млади!
По нареждане на страшния си ментор Люсиен се показа за известно време много ревностен около госпожа дьо Серизи. Наистина не биваше да се усъмнят, че той има за любовница някаква проститутка, издържана от мъжете. Той почерпи впрочем в удоволствието да бъдеш обичан и в увлеченията на светския живот известна притворна сила, в която намери забрава. Подчиняваше се на Клотилд дьо Гранлийо и я виждаше само в Булонската гора или на Шан-з-Елизе.
На утрото, след като затвориха Естер в къщата на горския, загадъчният и страшен човек, който толкова я измъчваше, дойде да й предложи да подпише три обгербвани листа, на които бяха написани следните зловещи думи: получени шестдесет хиляди франка (на първия); получени сто и двадесет хиляди франка — на втория; получени сто и двадесет хиляди франка — на третия. Всичко разписки за триста хиляди франка. Ако напишете bon pour, правите обикновена полица. Но думата получени превръща разписката в менителница и ви излага на опасност за арестуване. Който я подпише безразсъдно, рискува пет години затвор — наказание, което изправителният съд не налага почти никога, а наказателният съд прилага към престъпниците. Законът за арестуване е остатък от варварски времена; освен че е безсмислен, той притежава рядкото качество да бъде и ненужен, тъй като никога не засяга измамниците. (Виж „Изгубени илюзии“.)
— Става дума да измъкнем Люсиен от затруднения — каза испанецът на Естер. — Имаме шестдесет хиляди франка дългове и с тези триста хиляди може би някак ще се оправим.
Като постави на менителниците с шест месеца по-раншна дата, Карлос нареди те да бъдат издадени на името на Естер чрез един човек, останал неразбран от изправителната полиция, чиито истории, независимо от вдигнатия шум, бяха скоро забравени, потушени и заглушени от пукотевицата на голямата юлска симфония през 1830 година.
Този младеж — един от най-дръзките рицари на изобретателността — бе син на някакъв пристав от Булон до Париж и се наричаше Жорж-Мари Детурни. Принуден да продаде службата си при твърде неблагоприятни обстоятелства, бащата остави към 1824 година сина си без всякакви доходи, след като му бе дал блестящо възпитание съобразно манията на дребната буржоазия спрямо децата. На двадесет и три години младият и блестящ студент по право се бе вече отрекъл от баща си, тъй като на визитните картички пишеше името си така:

ЖОРЖ Д’ЕТУРНИ
От такава картичка лъхаше аромат на аристократичност. Следващият модата младеж има дързостта да си вземе тилбюри, прислужник и да посещава клубовете. Една дума ще изясни всичко: той вършеше сделки на Борсата с парите на поддържани жени, които му се доверяваха. Най-после попадна в изправителната полиция, където го обвиниха, че много му върви на карти. Той имаше съучастници, покварени като него младежи, негови длъжници и побратими по изящно облекло и по влияние. Принуден да бяга, той не сметна за нужно да плати задълженията си на Борсата. Цял Париж — Париж на „рисовете“ и на нощните клубове, на булевардите и на индустриалците — продължаваше да трепере от тази двойна афера.
По времето на възхода си Жорж д’Етурни, който бе хубаво момче, щедър като главатар на банда крадци и главно голям добряк, бе покровителствувал за няколко месеца Ла Торпий. Мнимият испанец изгради измамата си на връзката, съществувала между Естер и този прочут мошеник, нещо присъщо на тоя род жени.
Жорж д’Етурни, чиито амбиции бяха поощрени от успеха, бе взел под свое покровителство един човек, дошъл от дълбоката провинция, за да прави сделки в Париж; либералната партия бе пожелала да го обезщети заради сърцато понесените присъди в борбата на пресата срещу правителството на Шарл X, чиито преследвания се бяха позабавили по време на министерството Мартиняк. Тогава бяха помилвали отговорния ръководител господин Серизе, преименован „Смелия Серизе“.
Този именно Серизе, който само формално бе покровителствуван от върхушката на левицата, основа едно предприятие, нещо като банка, комисионерска агенция и бюро за сделки. Положението бе като на прислужниците в търговията, за които четем в „Малки обяви“, че умеят и знаят всичко да вършат. Серизе бе много доволен, че се свърза с Жорж д’Етурни; той го създаде.
Също като Нинон дьо Ланкло и Естер можеше да мине за доверено лице, съхраняващо част от парите на Жорж д’Етурни. Подписът Жорж д’Етурни на оставеното за джиросване празно място превърна Карлос Ерера в собственик на ценните книжа, които бе измайсторил. Тази фалшификация бе напълно безопасна, докато госпожица Естер или някой друг вместо нея можеше или се задължаваше да плати. След като се осведоми за предприятието на Серизе, Карлос откри в него един човек, неизвестен, но решен да забогатее, само че… законно.
Серизе, истинският съхранител на състоянието на д’Етурни, държеше значителни суми, вложени тогава в Борсата и в повишили курса си акции, които му позволяваха да се нарича банкер. В Париж стават такива работи; можеш да презираш един човек, но не и парите му.
Карлос отиде у Серизе с намерението да го обработи по своему, тъй като по една случайност знаеше всичките тайни на този достоен сътрудник на д’Етурни.
Смелия Серизе живееше в един мецанин на улица Гро-Шьоне и Карлос, който нареди да съобщят тайнствено за пристигането му уж от страна на Жорж д’Етурни, завари така наречения банкер пребледнял при това известие. В скромно обзаведения кабинет Карлос видя един дребен човечец с редки руси коси и според описанието на Люсиен позна в негово лице човека, който бе предал Давид Сешар.
— Можем ли да разговаряме тук, без да ни е страх, че ще ни чуе някой? — запита испанецът, предрешен като англичанин, с червеникави коси и сини очила, чист и безукорен като пуританин, тръгнал на църква.
— А защо, господине? — запита Серизе. — Кой сте вие?
— Наричам се Уилям Баркър, кредитор на господин д’Етурни; но щом искате, ще ви докажа, че се налага да затворите вратите! Известно ни е, господине, какви са били отношенията ви с Пти-Кло, братята Коенте и Сешар от Ангулем…
При тия думи Серизе се втурна към вратата и я затвори, после към друга, от която се отиваше в спалнята, заключи и нея и каза на непознатия: „По-тихо, господине!“ После огледа мнимия англичанин и запита:
— Какво искате от мен?…
— Боже мой — отвърна Уилям Баркър, — на този свят всеки гледа себе си. У вас са оставени суми от онзи тип д’Етурни… Успокойте се, не идвам да ви ги искам; обаче по мое настояване тоя мошеник, който, между нас казано, заслужава да бъде обесен, ми даде тези ценни книжа и ми каза, че може би има някаква възможност да се осребрят; а тъй като не желая да предприема преследване срещу никого от мое име, той ми каза, че вие едва ли ще ми откажете да действувате от ваше име.
Серизе погледна менителниците и каза:
— Но той не е вече във Франкфурт…
— Зная — отговори Баркър, — но навярно е бил там по времето на тия полици…
— Не искам да поема такава отговорност — заяви Серизе.
— Не искам от вас жертви — продължи Баркър, — може да сте били натоварен да ги приемете, изплатете ги, а аз се нагърбвам да уредя джиросването.
— Чудно ми е, че д’Етурни проявява такова недоверие към мене — каза Серизе.
— В неговото положение човек не може да му се сърди, че снася яйцата си в различни полози — отговори Баркър.
— Смятате ли, че… — запита дребничкият делови мъж, връщайки на мнимия англичанин съвсем редовно неплатените полици.
— … Смятам, че добре ще пазите капиталите му! — каза Баркър. — Уверен съм в това! Те са сложени вече на борсовата игрална маса.
— Личното ми състояние зависи от…
— От това дали ще съумеете да го загубите привидно — прекъсна го Баркър.
— Господине!… — викна Серизе.
— Вижте какво, драги господин Серизе — пресече го хладно Баркър, — ще ми направите услуга, като улесните прибирането на тези пари. Бъдете така добър да напишете писмо, в което да кажете, че ми връчвате ценни книжа, изплатени за сметка на д’Етурни, и че съдебните лица ще трябва да приемат приносителя на това писмо като притежател на трите полици.
— Ще ми кажете ли трите си имена?
— Никакви имена! — отвърна английският капиталист. — Пишете: „Приносителят на това писмо и на ценните книжа…“ За любезността си ще бъдете добре възнаграден…
— А как?… — запита Серизе.
— С една дума. Нали няма да напускате Франция?…
— Не, господине.
— Е добре! Жорж д’Етурни никога няма да се върне тук.
— А защо?
— Доколкото ми е известно, има повече от пет души, готови да го убият, и той знае това.
— Не ми е чудно вече, че той ми поиска пари за закупуване на някакви долнокачествени стоки в Индия! — възкликна Серизе. — И за нещастие ме накара да вложа всичко в държавни облигации. Вече дължим разликите на банката на дю Тийе. Аз живея ден за ден.
— Опичайте си по-добре работата!
— Ах, ако знаех това по-рано! — викаше Серизе. — Изпуснах момента да направя състояние.
— И още една, последна дума!… — каза Баркър. — Мълчание!… Вие можете да мълчите; но онова, което не е толкова сигурно, е вашата вярност. Ние пак ще се видим и аз ще ви помогна да забогатеете.
След като хвърли в тази кална душа надеждицата, която щеше да осигури за дълго време мълчанието й, Карлос, все така предрешен като Баркър, отиде при един съдебен пристав, на когото можеше да разчита, и му възложи да вземе крайни съдебни мерки срещу Естер.
— Ще платим — каза му той, — това е въпрос на чест, ние искаме само всичко да бъде редовно.
Баркър нареди госпожица Естер да бъде представена в Търговския съд чрез държавен адвокат, така че преценките да бъдат противоречиви. Замолен да действува внимателно, приставът сложи в плик всички процесуални актове и сам отиде на улица Тетбу да секвестира мебелите, а там го прие Йороп. Понеже арестуването бе неизпълнимо, над Естер надвисна реалната заплаха от триста и няколко хиляди франка неоспорим дълг. Карлос не напряга много ума си за всичко това. Водевилът на фалшивите задължения се играе често в Париж. Намират се подставени лица, които уж от името на Гобсек или Жигоне се поддават срещу заплащане на такъв каламбур, като си правят шега с този безчестен фокус. Всичко във Франция се върши на смях, дори и престъпленията. По този начин се измъкват пари било от несговорчиви родители, било от хора, обладани от страсти, които иначе биха се поскъпили, но плащат, щом се озоват пред непреодолима повеля или уж пред опозоряване. Максим дьо Трай се бе възползувал много често от този възобновен в комедиите, от стария репертоар трик. Само че Карлос Ерера, който искаше да запази и честта на расото, и Люсиеновата чест, бе прибягнал до съвсем безопасна фалшификация, при това доста често прилагана, така че в този момент правосъдието не се трогваше вече от нея. Казват, че в съседство с Пале-Роайал имало Борса за фалшификации, където срещу три франка ще ви дадат всякакъв подпис.
Преди да повдигне въпроса за тези триста хиляди франка, предназначени да охраняват вратата на спалнята на Естер, Карлос си науми да накара господин дьо Нюсенжан да плати, предварително други сто хиляди. Ето как стана това.
По негово нареждане Ази се представи пред влюбения барон като старица, запозната с живота на красивата непозната. Досега изобразителите на човешките нрави са поставяли на сцената много лихвари; забравили са обаче лихварката, днешната госпожа Снабдителка, извънредно интересна героиня, наречена благоприличие търговка на тоалетни принадлежности, чиято роля би могла да се играе от свирепата Ази, защото тя имаше две магазинчета, едното — в квартал Тампл, другото — на улица Ньов-Сен-Марк, чиито управителки — две жени — бяха нейни хора.
— Ще се нагласиш като госпожа дьо Сент-Естев — каза й Ерера и поиска да види как ще изглежда Ази, предрешена така.
Мнимата вдовица пристигна с рокля от дамаска на цветя, скроена от конфискуваните пердета на някой будоар, и наметната с един от избелелите, износени и непродаваеми кашмирени шалове, които завършват живота си на гърба на тия жени. Тя бе с якичка от великолепни, но изръфани дантели и с ужасна шапка; носеше обувки от ирландска кожа; отстрани се подаваха месата й като подплънки от черна коприна.
— Ами токата на колана ми! — каза тя, показвайки някакво съмнително златарско изделие, щръкнало на огромния й корем. — Я! Какъв фасон! Ами талията ми… как хубавичко ме загрозява! О! Госпожа Нурисон ме облече един път!
— Отначало бъди сладкодумна — каза й Ерера, — покажи се почти боязлива, недоверчива като котка; и, главно, гледай да накараш барона да се засрами, че е прибягнал до помощта на полицията, като покажеш, че няма защо да трепереш пред агентите. Най-сетне позагатни и дай на клиента да разбере, че по намирането на красавицата излизаш насреща на всички полицаи на света. Крий добре следите си… А като стигнеш дотам, че баронът да ти позволява да го потупваш по корема и да го наричаш: „Тлъст развратник!“, стани нахална и го изкомандувай като лакей.
Уплашен, че няма да види вече сводницата, ако започне дори и малко да я шпионира, Нюсенжан се срещаше с Ази в един жалък мецанин на улица Ньов-Сен-Марк, когато отиваше пеш към Борсата. Колко пъти и с какво наслаждение влюбените милионери са минавали по тези кални пътечки… Като го водеше от надежда към отчаяние, госпожа дьо Сент-Естев докара барона до състояние да иска да узнае всичко за непознатата, и то на каквато и да е цена!…
През това време съдебният пристав движеше работите и при това ги движеше без затруднение, толкова повече, че като не срещаше никаква съпротива у Естер, действуваше в законните срокове, без да губи нито ден.
Подтикван от съветника си, Люсиен посети пет-шест пъти отшелничката в Сен-Жермен. Жестокият ръководител на тези машинации бе преценил, че за да попречи на Естер да залинее, защото красотата й бе нейният капитал, такива срещи са необходими. В деня, когато напуснаха къщата на горския, той отведе Люсиен и куртизанката до един безлюден път, откъдето се виждаше Париж и никой не можеше да ги чуе. Тримата седнаха към изгрев-слънце до някаква отсечена топола пред една от най-прекрасните гледки на света, включваща Сена, Монмартр, Париж и Сен-Дьони.
— Деца — каза Карлос, — вашият сън вече свърши. Ти, малката, няма вече да видиш Люсиен; ако пък се случи да го видиш, познавала си го преди пет години, само за няколко дни.
— Настъпи, значи, часът на моята смърт! — отвърна тя, без нито една сълза.
— Е, от пет години ти все умираш — продължи Карлос. — Представи си, че си гръдоболна и умри, без да ни дотягаш с хленченията си. Ще видиш обаче, че можеш още да живееш, и то не лошо!… Люсиен, остави ни сами, върви си понабери малко сонети — обърна се той към Люсиен, посочвайки му една нива на няколко стъпки от тях.
Люсиен хвърли към Естер жален поглед, погледа на слабохарактерните и алчни хора с нежни сърца и подли характери. Естер му кимна, което означаваше: „Ще изслушам палача, за да знам как да сложа главата си под секирата, и ще имам смелост да умра прилично.“ Движението бе така прелестно и същевременно изпълнено с толкова ужас, че поетът се разплака; Естер се затече подире му, притисна го в обятията си, изпи сълзите му и му каза: „Не се тревожи!“ — три думички, изречени с гласа, жеста и погледа на отчаяния.
Карлос започна да обяснява ясно и недвусмислено, а от време на време с ужасно точни думи критичното положение на Люсиен, положението му в дома на Гранлийо, прекрасния живот пред него, в случай че успее, и най-сетне необходимостта Естер да се пожертвува за това чудно бъдеще.
— Какво трябва да направя? — запита тя фанатично.
— Подчинете ми се сляпо — отвърна Карлос. — А и от какво бихте могли да се оплаквате? От вас само зависи да си уредите добре живота. Ще станете любовница на богат мъж, когото няма да обичате, също като някогашните ви приятелки Тюлиа, Флорин, Мариет и Ла Вал-Нобл. Щом уредим работите си, нашият влюбен е достатъчно богат, за да направи и вас щастлива…
— Щастлива!… — рече тя и вдигна очи към небето.
— Имахте четири години райски живот — продължи Ерера. — Не може ли да се живее със спомените?…
— Ще ви послушам — отговори тя и избърса една сълза в ъгълчето на окото си. — Не се безпокойте за останалото! Правилно казахте: любовта ми е смъртоносна болест.
— Това не е всичко — продължи Карлос, — трябва да си останете красива. Благодарение на щастието на двадесет и две годишната възраст сте стигнали до върха на красотата си. Но най-главното: превърнете се отново в Ла Торпий! Бъдете дяволита, прахосница, лукава и безмилостна към милионера, когото предавам в ръцете ви. Слушайте!… Този човек е крадец на едро, бил е безмилостен към много хора, уял се е от имотите на вдовици и сираци — вие ще станете тяхното отмъщение… Ази ще дойде да ви вземе с файтон и тази вечер, ще бъдете в Париж. Ако допуснете да заподозрат четиригодишната ви връзка с Люсиен, по-добре е да му теглите куршум в главата. Ще ви питат къде сте се губили; ще отговорите, че сте пътували с някакъв извънредно ревнив англичанин. Някога бяхте много остроумна и умеехте да поднасяте хората, станете пак такава.
Виждали ли сте някога как се възнася към небето блестящо, напръскано с варак хвърчило — исполинската пеперуда на детската възраст?… Децата забравят за миг канапа, някакъв минувач го прерязва, хвърчилото се устремява надолу и пада със страхотна бързина. Такава бе Естер, докато слушаше Карлос.


Втора част

На каква сума възлиза любовта на старците

Сто хиляди франка отиват при Ази

От една седмица Нюсенжан ходеше почти всеки ден в магазинчето на улица Ньов-Сен-Марк да се пазари за жената, в която бе влюбен. Там сред най-хубави гиздила, стигнали до отвратителната си фаза, когато роклите не са вече рокли, но не са станали още парцали, царуваше Ази ту под името Сент-Естев, ту като измислената госпожа Нурисон. Обстановката бе в духа на тази жена, защото подобни дюкянчета представляват една от най-злокобните особености на Париж. Там виждате дрипи захвърлени от костеливата ръка на Смъртта, чувате под някой шал предсмъртното хъркане на болната от охтика, също както отгатвате агонията на сиромахкинята в роклята от златно ламе. По изящните дантели са описани жестоките битки между Разкоша и Глада. Откривате лицето на някоя кралица под украсения с пера тюрбан, поставен така, че напомня и почти възкресява изчезналия лик. Грозота в красотата! Размахван от административната ръка на комисаря-оценител, Ювеналовнят камшик разхвърля по земята проскубаните маншони и остарелите кожени палта на подгонени от глада проститутки. Това дюкянче е като бунище с цветя, където тук-таме блестят рози, откъснати вчера и носени само един ден; над него вечно стои клекнала една старица, първата братовчедка на Лихварството — Оказнонната продажба, плешива, беззъба и готова да продаде съдържанието на каквото и да било, дотолкова е свикнала да купува всякаква обвивка — роклята без жената или жената без роклята! Ази бе там в стихията си, като пазач в каторга, като лешояд с кървава човка над трупове, по-страшна от дивашките ужасии, всяващи тръпки у минувачите, които понякога се чудят, че в мръсната витрина, зад която се криви някоя оттеглила се от търговията, истинска госпожа Сент-Естев, стои окачен един от ранните им и свежи спомени.
От разправия на разправия и от хилядарка на хилядарка, банкерът предложи най-после шестдесет хиляди франка на госпожа дьо Сент-Естев, която му отговори с отказ, така добре изигран мимически, че дори и маймуна не би могла да го повтори. След една неспокойна нощ, като си призна колко много е разстроила Естер мислите му и си даде сметка за неочакваните печалби на Борсата, той пристигна най-после една сутрин с намерението да даде исканите от Ази сто хиляди франка, но преди това да измъкне от нея цял куп сведения.
— Решаваш се, значи, вече, дебелако? — запита го Ази и го потупа по рамото.
Унизителното интимничене е първият данък, вземан от този род жени от разбеснелите се страсти или доверилата им се сиромашия; те никога не се издигат до равнището на клиента, а го карат да седне редом с тях, на тяхната купчина смет. Както виждаме, Ази се подчиняваше напълно на своя господар.
— Нема как — отвърна Нюсенжан.
— Не съм те ограбила — възрази Ази. — Продавали сме жени сравнително много по-скъпо от тази. Има жени и жени! Дьо Марсе даде за покойната Корали шестдесет хиляди франка. А тази, която ти искаш, струва сто хиляди от първа дума; но какво да ти кажа, стари развратнико, за мен това е прилична сделка.
— А кате е тя?
— О, ще я видиш. И аз съм като теб: дай, за да дам!… А, драги ми, твоята любима извърши лудории. Тия момичета не са разумни. В тоя момент принцесата е, както казваме ние, нощна птица…
— Ноштна?…
— Хайде де, да не вземеш да се правиш на глупак?… Лушар е по следите й и аз й заех петдесет хиляди франка…
— Тфатесет и пет! Злушай… — викна баронът.
— Така де, двадесет и пет, а не петдесет, то се разбира — отвърна Ази. — Нека да бъдем справедливи, тая жена е самата честност! Като остана съвсем сама, каза ми: „Миличка госпожа Сент-Естев, преследват ме, само вие можете да ми услужите, дайте ми двадесет хиляди франка, ще ги ипотекирам срещу сърцето си…“ О, тя има златно сърце!… Само аз зная къде е сега. Ако продумам, може да загубя моите двадесет хиляди франка… По-рано живееше на улица Тетбу. Преди да си излезе оттам… (Сложиха запор на мебелите!… Заради дългове. Тия обесници, приставите!… Знаете тия работи, нали сте важна клечка в Борсата!) Да, ама тя не е глупава, даде за два месеца апартамента си на една англичанка, великолепна жена, дето й беше любовник оня… Рюбампре, а той бе толкова ревнив, че я караше да се разхожда само нощем… Но, като се разбра, че ще продават мебелировката, англичанката се разкара, още повече, че беше твърде скъпа за това щурче Люсиен…
— Фие зте зданали сешта панка — забеляза Нюсенжан.
— В натура — отвърна Ази. — Давам назаем на красивите жени; имам сметка от това, защото търгувам едновременно с две ценности.
Малайката се забавляваше да преувеличава ролята си; жени като нея са много алчни, но са по-добродушни и по-кротки; те обясняват търговията си със съображения, където влизат редица добри подбуди. Ази се представи като жена, загубила всичките си илюзии, петима любовници, всичките си деца и оставила, въпреки житейския си опит, да я ограбват. От време на време тя показваше разписки от заложната къща, за да докаже колко несполуки има в търговията. Представи се изпаднала в затруднения, с дългове. С една дума, бе дотолкова наивно противна, че баронът повярва най-после, че е такава, за каквато се представя.
— Топре! Ако там стоте хиляди, кате ште я фитя? — запита той, замахвайки като човек, решен на всякакви жертви.
— Слушай, деденце, ела тази вечер с колата си например срещу театър „Жимиаз“. Оттам се минава — каза Ази. — Ще спреш на ъгъла на улица Сент-Барб. Аз ще бъда там преди тебе. Двама ще отидем да намерим моята чернокоса длъжница… Ох! Какви само коси има тая моя длъжница! Като махне гребена си, покриват я цялата като шатра. Ти може да разбираш от цифри, ама за останалото ми се виждаш доста загубен; съветвам те да скриеш малката добре, защото иначе ще ти я тикнат в „Сент-Пелажи“, скрий я бързо, още на другия ден, защото, ако я намерят… а я търсят.
— Не пих ли могъл та одгупя болиците? — запита непоправимият „рис“.
— У пристава са… няма да стане. Детето имало някакво желание и изяло цяло състояние, а сега му го искат. Е, няма как! На двадесет години сърцето обича да си прави шеги.
— Топре, топре, ште уретим тофа — каза Нюсенжан, придавайки си лукаво изражение. — Распира се, че ас ште бъта нейн бокрофител.
— Е, глупако, твоя работа е да я накараш да те обикне, ти имаш доста пари да си купиш макар и нещо като любов, но да струва колкото истинската. Ще ти предам принцесата направо в ръцете, тя е длъжна да те последва, а за другото не ме е грижа… Но е свикнала на разкош, и на най-голямо внимание. А, момчето ми! Това е истинска жена… Ако не беше така, щях ли да й дам петнадесет хиляди франка?
— Топре, разпрано. То тофечера!
Баронът започна отново брачния тоалет, който бе правил вече, само че този път сигурността в успеха го накара да удвои броя на хапчетата. В девет часа намери ужасната жена на уреченото място и я взе в колата си.
— Кате? — запита баронът.
— Къде ли? — каза Ази. — На улица Ла Перл, в квартал Маре, това е един случаен адрес, защото твоят бисер е в калта, но ти ще го измиеш!
Като пристигнаха там, мнимата госпожа Сент-Естев каза на Нюсенжан с отвратителна усмивка:
— Ще повървим малко пеш, не съм толкова глупава да дам истинския адрес.
— Ти мизлиш са фсишко — отговори баронът.
— Такъв ми е занаятът — забеляза тя.
Ази поведе Нюсенжан по улица Барбет, където го въведе на четвъртия етаж на една къща, наета от някакъв тапицер от квартала. Като видя в еснафски мебелираната стая Естер, облечена като работничка и заета с някаква бродерия, милионерът пребледня. След четвърт час, през който Ази си шушнеше нещо с Естер, подмладилият се старец едва можа да продума.
— Коспошице — обърна се той най-после към нещастното момиче, — ште батете ли така топра та ме приемете са фаш бокрофител?…
— Длъжна съм, господине — отвърна Естер и две едри сълзи се плъзнаха по бузите й.
— Не блачете. Ас искам та фи набрафя най-штаслива од фсишки шени… Посфолете ми само та фи любя и фие ште фитите.
— Мила моя, господинът говори много разумно — намеси се Ази, — той знае прекрасно, че е на повече от шестдесет и шест години и ще бъде много снизходителен към теб. Все едно, ангелчето ми, че съм ти намерила баща… — Трябва да й говоря така — пошепна тя на ухото на недоволния банкер. — Не можеш да ловиш лястовички, като стреляш по тях с пистолет. Влезте тук! (Ази заведе Нюсенжан в съседната стая.) Нали знаете как сме се условили, ангелчето ми!
Нюсенжан извади от джоба си портфейла и преброи стоте хиляди франка, които тя занесе на скрития в една стаичка и чакащ с нетърпение Карлос.
— Ето сто хиляди франка, дадени от нашия човек на Ази, а сега ще го накараме да внесе още сто на Йороп — каза Карлос на довереницата си, като излязоха на стълбата.
Той изчезна, след като даде нарежданията си на малайката, и тя се прибра в апартамента, където Естер плачеше с горещи сълзи. Подобно на осъдения на смърт, девойката си бе изградила роман от надежди, но съдбовният час бе ударил…
— Мили деца — каза Ази, — къде ще отидете?… Защото барон дьо Нюсенжан…
Естер погледна многоизвестиия банкер с прекрасно изиграно движение на изненада.
— Та, тетето ми, аз съм парон ди Нусинген…
— Барон дьо Нюсенжан не трябва и не може да остане в такава кочина. Я слушайте! Бившата ви камериерка Йожени…
— Ишени от улица Детбу… — възкликна баронът.
— Да де! Съдебната пазачка на мебелите, която даде апартамента под наем на хубавата англичанка… — продължи Ази.
— А, ас распирам! — каза баронът.
— Бившата камериерка на госпожата — каза почтително Ази, посочвайки Естер — ще ви посрещне отлично тази вечер и никога търговският агент няма да се сети да я търси в жилище, което е напуснала преди три месеца…
— Чутесно! Чутесно! — възкликна баронът. — Осфен тофа ас поснафам таркофските акенти и снам туми, които ки карат та исчесфат…
— В лицето на Йожени ще имате една хитруша, аз я доведох при госпожата — добави Ази.
— Ас я поснафам — викна милионерът засмяно. — Ишени фсе од мен хилята франка… — Естер направи движение на ужас, заради искреността на което един почтен човек би й поверил състоянието си. — О, тофа била моя крешка — продължи баронът, — ас тичах потир фас…
И той разказа недоразумението, станало поради дадения под наем апартамент.
— А така! Виждате ли госпожо, Йожени нищо не ви е казала, нали? Хитруша такава! — каза Ази. — Но госпожата е свикнала с това момиче — обърна се тя към барона, — вземете я все пак. — Тя дръпна Нюсенжан настрана и му рече: — Като давате петстотин франка месечно на Йожени, която умее чудесно да си закръгля сумичките, ще знаете всичко, което върши госпожата, вземете я за камериерка. На Йожени ще й бъде още по-приятно да работи при вас, защото вече ви е оскубала… Нищо не привързва по-силно жените към мъжа, както възможността да го скубят. Но дръжте все пак юздите на това момиче: за пари то е готово на всичко, просто ужас!…
— А ти?
— Аз ли? — каза Ази. — Аз вземам, каквото ми се дължи.
Нюсенжан, този така проницателен човек, имаше като че ли превръзка на очите; той се остави да го водят като дете. Видът на невинната и очарователна Естер, която бършеше сълзите си и бродираше благопристойно като млада девица, възвръщаше у влюбения старец чувствата, изпитани във Венсенската гора; той бе готов да даде и ключа от касата си! Чувствуваше се млад, сърцето му бе пълно с обожание, очакваше само Ази да си отиде, за да може да коленичи пред тази Рафаелова Мадона. Подобен внезапен изблик на юношески усещания в сърцето на един „рис“, на един старец, е обществено явление, което физиологията може много лесно да обясни. Потискана от бремето на банковите сделки, задушавана от непрекъснатите сметки, от постоянните грижи за улавяне на повече милиони, младостта избликва наново с възвишените си илюзии, нараства и разцъфва подобно на забравено зърно, чиито прекрасни клонки се подчиняват на случайността, на късно изгрялото и грейнало слънце. Постъпил на дванадесетгодишна възраст в стария дом на Алдригер в Страсбург като търговски служащ, баронът не бе навлизал никога в света на чувствата. Затова сега той стоеше пред идола си и чуваше стотици думи, които се тълпяха в мозъка му, но тъй като нито една не слизаше на устните му, той се подчини на грубото желание, в което се показа шестдесет и шест годишният мъж.
— Шелаете ли та тойтете на улица Детбу?… — запита той.
— Където кажете, господине — отвърна Естер и стана.
— Катето кашете! — повтори той възторжено. — Фие сте анкел, тошел от непето, и ас фи опичам като млатеш, макар че имам сифи коси…
— О, можете да кажете, че са бели! Много са черни, за да бъдат сиви — забеляза Ази.
— Бекай оттук, мръзна таркофка на човешко мезо! Ти фече болучи тфойте бари, не тапчи по тофа цфете на люпофта! — викна баронът, отмъщавайки си с грубото обръщение за всички безочливости, които бе понесъл.
— Стар уличник! Ще ми платиш за тези думи! — каза му Ази, заплашвайки банкера с движение, достойно за търговка от халите, на което той отвърна с вдигане на рамене. — Между гърлото на бутилката и гърлото на пияницата има място да се провре една усойница и ти ще познаеш коя съм!… — добави тя, раздразнена от презрението на Нюсенжан.
Милионерите, чиито пари се пазят във Френската национална банка, чиито домове се охраняват от цял взвод слуги и чиято личност се укрива по улицата зад крепостта на колата, карана бързо от английски коне, се страхуват само от едно нещастие; затова баронът огледа Ази като човек, който току-що й е дал сто хиляди франка. Това величие оказа въздействието си. Ази се оттегли, но продължи да мърмори по стълбата, като употребяваше съвсем революционен език: тя споменаваше гилотината.
— Какво й казахте?… — запита девицата с бродерията. — Тя е добра жена.
— Тя фи исмами, окрапила фи е…
— Когато изпаднем в сиромашия, кой се отнася внимателно с нас и кой ни дава пари?… — отговори Естер с изражение, от което дори сърцето на дипломат можеше да се разкъса.
— Коркото тете! — каза Нюсенжан. — Не остафяйте нито мик пофече тук!


Първа нощ

Естер хвана Нюсенжан под ръка и той я поведе, както си беше, а после я настани в колата си с повече уважение може би, отколкото би проявил към красивата херцогиня дьо Мофриньоз.
— Фие ште имате етин хупаф екипаш, най-хупавия фаф Париш — казваше й Нюсенжан, докато пътуваха. — Ште бътете саопиколена от най-очарофателен раскош. И кралицата нема та бъте по-поката от фас. Ште бътете уфашафана като котеница фаф Кермания; ас искам фие та бътете сфопотна… Не блачете. Злушайте… Ас фи опичам истинзки сас чиста люпоф. Фсека фаша сълса ми разкъзва сарцето …
— Обича ли се истински жена, която се купува? — запита горкото момиче с прелестен глас.
— Йосиф сешто е бил протатен от своите братя, сарати хупостта му. Тофа е касано фаф Пиплията. А фаф Ориента шените се гупуфат саконно.
Когато пристигна на улица Тетбу, Естер не можа да погледне без болка мястото, където бе живяла щастливо. Тя остана неподвижна на един диван, като попиваше една по една сълзите си, без да чуе нито дума от безумията, които й брътвеше банкерът; той падна пред нея на колене; тя го остави безмълвна, остави го да милва ръцете й, сякаш не знаеше от какъв пол бе съществото, което й топлеше краката, тъй като Нюсенжан откри, че са студени. Тази сцена на палещи сълзи, които капеха по главата на барона, и на стопляни от него ледени крака трая от полунощ до два часа сутринта.
— Ишени — каза най-после баронът, като извика Йороп, — накарайте най-после фашата коспотарка та си легне…
— Не! — викна Естер, изправяйки се на крака, като подплашен кон. — Не тук, никога!…
— Вижте, господине — каза Йороп на банкера, — аз познавам госпожата, тя е кротка и добра като агънце; само че не бива да се насилва, винаги трябва да се подхваща с кротост… Тя бе толкова нещастна тук!… Виждате ли мебелировката? Колко е износена? Оставете я да прави, каквото си е наумила. Подредете й, но така, с любов, някое хубаво жилище. Може би, като види всичко съвсем ново около себе си, ще се почувствува на друго място, ще ви намери по-симпатичен, отколкото сте, и ще бъде ангелски кротка. О, няма друга като госпожата и вие можете да се похвалите, че с нея сте спечелили: добро сърце, приятни обноски, изящно краче, кожа като розов цвят… Ах, а пък е духовита! Може да разсмее и осъдения на смърт… Госпожата може да се привърже… А как само умее да се облича!… Е, ако струва скъпо, един мъж, както се казва, има какво да получи срещу парите си. Тук на всичките й рокли е сложена възбрана, та дрехите й са от преди три месеца… И знаете ли, госпожата е толкова добра, че я обичам, макар да ми е господарка! Бъдете все пак справедлив, жена като нея да остане сред секвестирани мебели… И заради кого? Заради някакъв нехранимайко, който я измами… Горката женичка! Тя не прилича на себе си…
— Ездер… Ездер… — казваше баронът — лепнете си, анкелчето ми! Е, ако се здрахувате од мен, ште озтана на това канапе… — заяви най-сетне той, пламнал от най-чиста любов при вида на все още плачещата Естер.
— О — отвърна тя, улови ръката на барона и я целуна с такава признателност, че на очите на „риса“ се появи нещо подобно на сълза, — ще ви бъда много благодарна!…
И тя изтича в спалнята си, където се заключи.
„Има нешто нераспираемо фаф таси рапота… — рече си възбуденият от хапчетата барон. — Какфо ште кашат у тома?“
Той стана и погледна през прозореца. „Колата ми чака оште… Зкоро ште зъмне!…“
После се поразходи из стаята: „Как пи се потикривала коспоша Нусинген сас мен, ако распере етин тен как ас прекарал таси ношт!…“
Той отиде и допря ухо до вратата на спалнята, понеже му се стори, че доста глупаво се е подредил за сън.
— Ездер!…
Никакъв отговор.
„Поше мой! Тя оште блаче!…“ каза си той и се изтегна на канапето.
Десетина минути преди изгрев-слънце легналият неудобно на канапето и заспал тежко й мъчително барон дьо Нюсенжан бе събуден внезапно от Йороп точно посред един сън, който по своята обърканост и бърза смяна на образите е едно от още неразрешените явления на медицинската физиология.
— Ах, божичко! Госпожо! — викаше тя. — Госпожо! Войници!… Стражари, правосъдието! Искат да ви арестуват…
В момента, в който Естер отвори вратата на спалнята си и се показа не съвсем загърната в халата си, с домашни пантофки на босите крака, с разпуснати коси и така красива, че и архангел Михаил би продал душата си на ада за нея, вратата на гостната избълва река от човешка тиня, която се повлече по ръце и крака към небесния образ на девойката, застанала като ангелите от фламандските религиозни картини. Един мъж пристъпи към нея. Контансон, ужасният Контансон сложи ръката си на още топлото й рамо.
— Вие ли сте госпожица Естер Ван… — запита той.
Шляпвайки го с опакото на ръката си по бузата, Йороп накара Контансон да измери килима в цялата му дължина, като същевременно му нанесе в краката остър удар, известен на хората, практикуващи така нареченото „изкуство на чехъла“.
— Назад — писна тя, — не се докосвайте до господарката ми!
— Счупи ми крака! — викаше Контансон, като се надигаше. — Ще ми платиш за това…
От групата служебно облечени съдебни пристави, които влязоха, без да свалят противните си шапки от още по-противните си глави и чиито лица сякаш бяха от прорязано с жилки махагоново дърво, кривогледи, безноси и с разкривени усти, се отдели сладникаво усмихнат Лушар; бе облечен по-чисто от другите, но и той остана с шапка на глава.
— Госпожице, арестувана сте — каза той на Естер. После се обърна към Йороп. — А ти, моето момиче, да знаеш, че всяка съпротива е излишна, а всяко бунтарство — наказано.
Шумът от спуснатите приклади на пушките по плочите на трапезарията и преддверието — белег, че полицаят е придружен от охрана — подчерта още повече думите му.
— А защо ме арестувате? — запита невинно Естер.
— Ами нашите борченца?… — отговори Лушар.
— А, вярно! — възкликна Естер. — Почакайте да се облека.
— За жалост, госпожице, ще трябва да се уверя дали в стаята ви няма някаква възможност за бягство — каза Лушар.
Всичко това стана така бързо, че баронът още не бе успял да се намеси.
— А, парон ти Нусинген, сега ас съм бротафачка на човешко месо… — извика ужасната Ази, промъквайки се през приставите до дивана, където се престори, че открива банкера.
— Отфратителна уличница! — възкликна Нюсенжан и се изправи в цялото си финансистко величие.
И той се втурна между Естер и Лушар, който при един вик на Контансон свали пред него шапката си.
— Господин барон дьо Нюсенжан!…
При едно движение на Лушар съдебните пристави излязоха от жилището, като свалиха до един почтително шапка. Остана само Контансон.
— Господин баронът ще плати ли?… — запита търговският агент с шапка в ръка.
— Ште блатя —  отговори Нюсенжан, — но трепфа та снам са какфо здафа тума.
— Триста и дванадесет хиляди франка и няколко сантима с разноските, но арестуването не влиза вътре.
— Дриста хиляти франка! — възкликна баронът. — Тофа е мноко скъпо сапуштане са етин мъш, брекарал ношта на тофа канапе — пошепна той на ухото на Йороп.
— Този човек наистина ли е барон дьо Нюсенжан? — запита Йороп Лушар и придружи съмнението си с жест, на който би завидяла госпожица Дюпон — последната субретка в „Театр-Франсе“.
— Да, госпожице — отговори Лушар.
— Да — потвърди и Контансон.
— Ас откофарям са нея — каза баронът, засегнат в честолюбието си от съмненията на Йороп, — остафете ме та й каша тфе туми.
Естер и старият влюбен влязоха в спалнята, до чиято ключалка Лушар счете за нужно да долепи ухо.
— Ас фи опичам пофече от шифота си, Ездер; но сащо та тафате на фашите кретитори бари, фместо та ки слошите фаф фашия тшоп? Фарфете фаф сатфора; опештафам фи та купя тнес сто хиляди екю са сто хиляти франка и фие ште имате тфеста хиляди франка са фас…
— Излишна е тази игра — обади се Лушар. — Заемодавецът не е влюбен в госпожицата… Разбирате ли?… И откакто знае, че сте влюбен в нея, настоява още повече да получи всичко.
— Проклет петант! — ядоса се Нюсенжан на Лушар, отвори вратата и го въведе в спалнята. — Ти не снайш какфо кофориш! На теп ште ти тафам, ако уретиш таси рапота, тфатесет на сто…
— Невъзможно, господин барон…
— Как, господине — намеси се Йороп, — ще ви даде ли сърце да оставите да отведат господарката ми в затвора!… Искате ли да ви дам спестяванията си, вземете ги, госпожо, имам четиридесет хиляди франка…
— О, горкото момиче — извика Естер, прегръщайки Йороп, — не съм те познавала досега!
Йороп се разрида.
— Блаштам — изрече жално баронът, извади бележника си и взе от него едно четвъртито листче от бланките, давани от банката на банкерите, където остава само да се попълни сумата с цифри и с думи, за да се изплати тя на приносителя.
— Не си правете труда, господин барон — каза Лушар, — имам заповед парите да ми бъдат изплатени само в злато или в сребро. Заради вас бих приел и банкноти.
— Тартюф! — викна баронът. — Я ми покашете болиците!
Контансон извади три досиета, обвити в синя хартия, които баронът взе, като гледаше към него, сякаш искаше да каже: „Ти пи збечелил пофече, ако ме пе бредубретил.“
— Можех ли да зная, че сте тук, господин барон? — отвърна шпионинът, без да го е грижа ще го чуе ли Лушар, или не. — Вие загубихте много, като престанахте да ми се доверявате. Мамят ви — добави този дълбокомислен философ, вдигайки рамене.
„Тофа е фярно“ — рече си баронът. После, като разгледа полиците, се обърна към Естер:
— Ах, тетето ми, фие сте шертфа на колям мошеник! На исмамник!
— Уви, така е — каза бедната Естер, — но той много ме обичаше!…
— Ако ас бих снаял… ас пих тал фаф фаши ръце етно фасрашение!
— Обърквате се, господин барон — възрази Лушар, — налице е и трети приносител.
— Та — съгласи се той, — има дрети бриносител… Серисе! Чофек на обосицията!
— Бедата го прави остроумен — забеляза Контансон с усмивка, — служи си с игра на думи.
— Ще желае ли господин баронът да напише две думи до касиера си? — запита Лушар усмихнато. — Ще изпратя при него Контансон и ще отпратя хората си. Времето напредва и с всички ще научат…
— Отифай, Конданзон! — викна баронът. — Мой касиер шифее на ъкъла на улица Мадюрен и Аркад. Ето ти пелешка, та отите сас нея при дю Тийе или при Келер, ако фаф нашата панка нема зто хиляти екю… Оплечете се, анкелчето ми — обърна се той към Естер, — фие зте зфопотна. Зтари шени по-опасни от млади… — каза той, поглеждайки към Ази.
— Отивам да развеселя кредитора — каза тя — и той ще ми даде с какво да се позабавлявам днес. — После добави с отвратителен поклон: — Озтанете си със страфе, коспотин парон.
Лушар прибра полиците от ръцете на барона и двамата с него зачакаха в салона, където след половин час пристигна касиерът заедно с Контансон. Дойде и Естер, облечена в прелестен, макар и набързо направен тоалет. След като Лушар преброи парите, баронът поиска да види отново полиците, обаче Естер ги взе с котешка бързина и ги прибра в чекмеджето си.
— Какво ще дадете за моите нещастни хора? — запита Контансон барона.
— Фие не сте понезли много штети — отвърна той.
— А кракът ми! — викна Контансон.
— Лужар, ште татете зто франка на Гонданзон от остатъка на хилядарката.
— Много хупафа шена — каза касиерът на барон дьо Нюсенжан, като излизаха от улица Тетбу, — но здруфа мноко зкъпо на коспотин парона.
— Пасете фсишко фаф тайна — отвърна му баронът, който бе замолил за същото и Контансон и Лушар.
Лушар си тръгна, а след него и Контансон; но на булеварда Ази, която го бе причакала, спря търговския агент.
— Съдебният пристав и заемодавецът са там, в един файтон — каза му тя. — Те са жадни, а има и блажно!
Докато Лушар броеше парите, Контансон успя да разгледа клиентите. Той забеляза очите на Карлос и формата на челото му под перуката, а и тази перука с основание му се видя подозрителна; като се престори на човек, съвсем непричастен в онова, което ставаше, той взе номера на колата; Ази и Йороп го заинтригуваха до крайна степен и той сметна, че баронът е жертва на извънредно ловки хора, толкова повече, че когато потърси услугите му, Лушарбе проявил странна сдържаност. Освен това ритникът на Йороп не бе улучил Контансон само в пищяла на крака. „Тоя удар ми мирише на „Сен-Лазар“!“ — каза си той.
Карлос плати щедро на пристава, отпрати го и каза на кочияша:
— В Пале-Роайал, до главната стълба!
„Ах, кучето му недно! — рече си Контансон, който чу нареждането. — Тук има нещо!…“
Карлос пристигна в Пале-Роайал с такава скорост, че можеше да не се бои от преследване. Впрочем там той прекоси по свой навик галериите, нае друг файтон на площад Шато д’О, каза на кочияша: „Пасаж Опера, откъм улица Пилон“ и след четвърт час влезе в улица Тетбу.
Като го видя, Естер му каза:
— Ето съдбоносните документи!
Карлос взе полиците и ги разгледа; после ги изгори в огъня на камината.
— Номерът е изигран! — каза той и показа тристата хиляди франка, завити в пакет, които извади от джоба на редингота си. — Това и стоте хиляди франка, пипнати от Ази, ни дават възможност да действуваме.
— Боже! Боже! — възкликна нещастната Естер.
— Слушай, глупачко — каза й свирепо този човек, който мислеше за всичко, — бъди за пред хората любовница на Нюсенжан и ще можеш да виждаш Люсиен, той му е приятел, не ти забранявам да изпитваш чувства към него!
Естер съзря слаба светлинна в помръкналия си живот и си отдъхна.


Някои разяснения

— Йороп — каза Карлос, отвеждайки я в един ъгъл на будоара, където никой не можеше да чуе и думичка от разговора им, — доволен съм от теб, моето момиче.
Йороп вдигна очи и го погледна с израз, който така промени посърналото й лице, че свидетелката на тази сцена Ази, която пазеше на вратата, се запита дали причината, поради която Карлос държеше в ръцете си Йороп не е по-дълбока от онази, заради която тя се чувствуваше зависима от него.
— Но това не е всичко, моето момиче. Четиристотин хиляди франка са нищо за мен… От Пакар ще получиш фактура за сребърна посуда за тридесет хиляди франка; на нея е отбелязано полученото капаро, но златарят Биден е направил разходи. Секвестираните от него предмети навярно ще бъдат обявени утре. Върви при Биден, той живее на улица Арбр-сек, и той ще ти даде разписки от заложната къща за десет хиляди франка. Ясно ти е, нали? Естер си е поръчала сребърни сервизи, но не ги е платила и не ги е взела; тя ще бъде заплашена, че ще се оплачат от нея за измама. Значи, на златаря трябва да се дадат тридесет хиляди франка и десет хиляди на заложната къща, за да си вземем сервизите. Всичко: четиридесет и три хиляди франка с разноските. В сервизите има и сплав, баронът ще ги смени с други и оттам ще измъкнем от него още няколко хилядарки. Вие дължите… какво дължите за две години на шивачката?
— Може да са шест хиляди франка — отговори Йороп.
— Добре, ако госпожа Опост иска да й се плати и да си запази тази клиентка, нека изготви сметка за тридесет хиляди франка, за четири години. Същото ще направиш и с модистката. Бижутерът Самуел Фриш, евреинът от улица Сент-Авоа, ще ти даде назаем разписки, ние трябва да му дължим двадесет и пет хиляди франка, освен това ще дължим и шест хиляди франка за скъпоценностите, които сме заложили. Ще върнем на бижутера скъпоценностите, половината от тях ще бъдат фалшиви; баронът няма да ги погледне. И най-после до осем дни ще измъкнеш още сто и петдесет хиляди франка от нашия играч.
— Госпожата трябва малко да ми помогне — отвърна Йороп, — поговорете с нея, защото тя стои като ударена и аз трябва да проявявам повече досетливост, отколкото трима автори в една пиеса.
— Ако Естер започне да се видиотява, ще ме предупредиш — каза Карлос. — Нюсенжан й е обещал кола с коне, а тя ще поиска сама да ги избере и купи. Ще отидете при търговеца на коне, където работи Пакар. Ще получим прекрасни и скъпи коне, които след известно време ще започнат да куцат, така че ще трябва да ги сменим.
— Бихме могли да измъкнем шест хиляди франка от сметката на парфюмериста — добави Йороп.
— О — възрази Карлос, поклащайки глава, — да напредваме бавничко, стъпка по стъпка. Нюсенжан си е проврял само ръката в машинката, а на нас ни трябва главата му. Освен всичко това нужни ни са още петстотин хиляди франка.
— Ще успеете да ги получите — отговори Йороп. — Може би госпожата ще стане по-мила с тоя тлъст глупак и като станат парите около шестстотин хиляди, ще му поиска още четиристотин хиляди, за да го обикне повече.
— Слушай сега, момичето ми — каза Карлос. — В деня, когато получа и последните сто хиляди франка, за тебе ще има двадесет хиляди.
— За какво ще ми послужат те? — запита Йороп, отпуснала ръце, като човек, комуто животът се вижда невъзможен.
— Ще можеш да се върнеш във Валансиен, да си купиш едно хубаво дюкянче и ако искаш, да станеш почетна жена; по света има всякакви вкусове и Пакар си е мислил понякога за тази работа; на главата му не тежи нищо, няма нищо и на съвестта му, двамата може да си допаднете — възрази Карлос.
— Да се върна във Валансиен!… Допускате ли такова нещо? — възкликна Йороп.
Родена във Валансиен от много бедни родители тъкачи, Йороп бе изпратена на седем години в една тъкачница, където съвременната индустрия бе злоупотребила с физическите й сили, а порокът преждевременно я бе покварил. Прелъстена на дванадесетгодишна възраст и станала майка на тринадесет, тя бе тръгнала със съвсем развратени хора. При едно убийство се бе явила шестнадесетгодишна като свидетелка пред наказателния съд. Под напора на някакъв остатък от честност и на ужаса, внушаван от правосъдието, тя допринесе с показанията си за осъждането на обвиняемия на двадесет години каторжен труд. Престъпникът (един от рецидивистите, чиято организация налага страхотни отмъщения) бе казал на момичето пред самия съд: „След десет години, Прюданс (Йороп се наричаше Прюданс Сервиен), ще се върна за да те закопая, та ако ще и да ме порежат за това.“ Председателят на съда се опита наистина да успокои Прюданс Сервиен, обещавайки й подкрепата и заинтересоваността на правосъдието; нещастното момиче бе изпълнено от такъв истински ужас, че се разболя и лежа почти година в болницата. Темида е разумно същество, представлявано от група непрекъснато сменявани индивиди, чиито добри намерения и спомени са подобно на тях самите извънредно преходни. Прокуратурите и съдилищата не могат да предотвратят престъпленията, те са създадени, за да ги поемат, след като са извършени. В това отношение една превантивна полиция би била истинско благо за страната, обаче думата „полиция“ плаши законодателя, който не умее вече да прави разлика между управление, администриране и създаване на закони. Законодателят се стреми държавата да обхване всичко, сякаш тя е в състояние да действува. Каторжникът навярно все още мислеше за жертвата си и щеше да си отмъсти, а правосъдието щеше да е забравило и единия, и другия. Разбрала инстинктивно (ако щете, в едри линии) опасността, Прюданс напусна Валансиен и дойде на двадесет и седем години в Париж, за да се укрие. Там тя върши четири занаята, между които най-добрият бе работата й като фигурантка в един малък театър. Запозна се с Пакар, на когото разказа нещастията си. Пакар — дясната ръка на Жак Колен и негов поддръжник — разказа на господаря си за Прюданс, а като почувствува нужда от робиня, господарят каза на Прюданс: „Ако искам да ми служиш, както се слугува на дявола, ще те отърва от Дюрю.“ Дюрю бе името на каторжника, дамоклевият меч, надвиснал над главата на Прюданс Сервиен. Без тези подробности на мнозина критици верността на Йороп би се сторила малко вероятна. А никой не би разбрал развръзката, която готвеше Карлос.
— Да, момичето ми, ще можеш да се върнеш във Валансиен… Дръж, чети. — И той й подаде снощния вестник, като й показа с пръст следното съобщение: „Тулон. Вчера бе извършена екзекуцията на Жан-Франсоа Дюрю… Още сутринта гарнизонът…“ и т.н.
Прюданс изпусна вестника; краката й се подкосиха; тя се възраждаше към живот, защото, както сама казваше, откакто Дюрю я заплашил, хлябът никога не й се бил усладил.
— Виждаш ли, удържах на думата си. Трябваше да минат четири години, за да падне главата на Дюрю, като го накарам да попадне в клопка… Така! Свърши си тук работата и ще завъртим някаква малка търговийка в твоя градец с двадесет хиляди франка като жена на Пакар, на когото разрешавам да се залови с почтено занятие.
Йороп взе отново вестника и зачете с жадни очи подробности, които пресата не се уморява да дава за екзекутирането на каторжници от преди двадесет години: внушителното зрелище, свещеника, успял да накара нещастника да се върне към църквата, обръщението на стария престъпник към бившите му другари, вдигнатите за стрелба дула на пушките, коленичилите каторжници; след това износените разсъждения, които с нищо не променят режима в каторгите, където гъмжи от престъпления.
— Трябва да вземем отново Ази на работа — каза Карлос.
Ази се прибра, без нищо да разбере от изражението на Йороп.
— За да се върне тя като готвачка тук, като начало предложете на барона вечеря, каквато никога не е ял — продължи той. — После му кажете, че Ази е загубила всичките си пари в игра на карти и отново е започнала работа по къщите. Няма да имаме нужда от лакей за колата; Пакар ще бъде кочияш, кочияшите не напускат мястото си, а там почти не можеш да ги стигнеш, шпионите по-малко могат да го засегнат. Госпожата ще го накара да носи напудрена перука и дебела филцова триъгълна шапка с галони; това ще го промени, пък и аз ще го гримирам.
— Ще имаме прислужници в къщи, така ли? — запита Ази, поглеждайки изпод вежди.
— Почтени хора — отговори Карлос.
— Все малодушни — възрази мулатката.
— Ако баронът наеме жилище, Пакар има един приятел, който може да стане портиер — продължи Карлос. — Ще ни трябва още само един лакей и една прислужница за кухнята, вие ще можете да наблюдавате двама души…
Точно когато Карлос се гласеше да си ходи, дойде Пакар.
— Стойте тук — каза той, — на улицата има хора.
Тези толкова прости думи направиха ужасно впечатление. Карлос се качи в стаята на Йороп и стоя там, докато Пакар не дойде да го вземе с наета кола, която се доближи до самата къща. Той пусна перденцата и колата тръгна със скорост, която би разстроила всякакъв опит за преследване. Като стигна до квартал Сент-Антоан, нареди да го свалят на няколко крачки от пиацата за фиакри, докъдето отиде пеш, и така стигна до кея Малаке, избягвайки любопитните хора.
— Виж, момче — каза той на Люсиен, показвайки му четиристотин банкноти по хиляда франка, — надявам се, че това е аванс срещу цената на имота Рюбампре. Ще рискуваме сто хиляди. Сега пускат първите омнибуси и парижани ще се уловят на тази новост; след три месеца парите ни ще се утроят. Познавам тоя род работи: от капитала ще вземат и ще раздадат прекрасни дивиденти, за да вдигнат шум около акциите. Подема се една идея на Нюсенжан. Когато откупуваме имението Рюбампре, няма да платим всичко наведнъж. Ти ще отидеш при де Люпо и ще го замолиш да те препоръча на адвоката Дерош, един хитрец, когото ще посетиш в кантората му; ще му кажеш да отиде в Рюбампре и да огледа мястото, а ти ще му обещаеш двадесет хиляди франка, ако той успее да ти уреди тридесет хиляди ливри рента, като закупи за теб за осемстотин хиляди франка земята около развалините на замъка.
— Как бързо ги нареждаш!… Бързаш! Бързаш!
— Винаги бързам. Но да оставим шегите. Ще внесеш сто хиляди екю в бонове в Държавното съкровище, за да не им губиш лихвите; можеш да ги оставиш на Дерош, той е не само хитър, но и почтен… Като свършиш и това, тръгвай за Ангулем и убеди сестра си и зет си да поемат една малка неофициална лъжа. Роднините ти могат да кажат, че са ти дали шестстотин хиляди франка, за да улеснят женитбата ти с Клотилд дьо Гранлийо, това не е нещо позорно.
— Спасени сме! — провикна се Люсиен зашеметен.
— Ти, да! — продължи Карлос. — Само че това ще стане, когато излезеш от църквата „Сен-Тома д’Акен“, оженен за Клотилд…
— От какво се боиш? — запита Люсиен, наглед силно заинтересуван за съветника си.
— Явиха се някакви любопитни лица по следите ми… Трябва да заприличам съвсем на духовник, а това е много неприятно! Като ме види с молитвеник под мишница, дяволът няма да ме покровителствува вече.
В същия миг барон дьо Нюсенжан, който бе тръгнал под ръка с касиера си, стигна до вратата на своя дом.


Печалби и загуби

— Поя се мноко — каза той, прибирайки се в къщи, — че напрафих колема глупост… О, ние ште си фасфърнем парите…
— Жалко, че коспотин барон се афиширал — отговори добрият германец, който се интересуваше само от външната страна на нещата.
— Та, моята официална липофница трепфа та бъте тостойна са мен — забеляза този финансов Луи XIV.
Уверен, че ще притежава рано или късно Естер, баронът отново стана предишният голям финансист. Той пое така здраво ръководството на делата си, че когато на следния ден го намери в шест часа в кабинета да проверява ценни книжа, касиерът му потри радостно ръце.
— Нема какфо, коспотин паронът напрафил зпезтяване брез позлетната ношт — забеляза той с типична немска усмивка: едновременно хитра и глупава.
Ако богаташите като барон дьо Нюсенжан имат повече възможности от другите хора да пръскат парите си дори и когато се отдават на безумства, възможностите да ги печелят са също повече. Макар че финансовата политика на банкерската къща „Нюсенжан“ е изложена другаде, не ще е излишно да отбележим, че такива огромни богатства не се печелят, изграждат, увеличават и запазват във времена като нашите на търговски, политически и индустриални революции без страхотни загуби на капитали или, ако щете, без налози върху състоянието на отделни лица. В общото земно хранилище се влагат много малко нови ценности. Всяка нова придобивка представлява ново неравенство в общото разпределение на благата. Държавата връща това, което е взела; но вземе ли нещо банката „Нюсенжан“, то си остава нейно. Този Жарнаков удар се изплъзва от обсега на законите поради причината, която щеше да превърне Фридрих II в човек като Жак Колен, тоест в престъпник, ако вместо да печели земи чрез сражения, се бе заловил с контрабанда или с търговия на недвижими имоти. Да принуждаваш европейските страни да сключват заеми с двадесет или десет на сто лихва, да си изкарваш тези двадесет или десет процента от капиталите на гражданите, да глобяваш на едро индустриалците, като изземваш суровините, да подаваш на създателя на някое предприятие въже, за да го държиш над водата, докато си присвоиш задъхващото се негово предприятие, с една дума, всички подобни битки за печалби съставляват върховната политическа линия на парите. Разбира се, за банкера, както и за търговеца, има рискове; но има толкова малко хора в състояние да започнат такива битки, че овцете нямат никакво отношение към тях. Тези големи неща се вършат между овчарите. Затова, тъй като екзекутираните (термин, употребяван в борсовия жаргон) са виновни, че са пожелали да имат големи печалби, обикновено никой не съчувствува на бедите, причинени от комбинациите на хора като Нюсенжан. Един спекулант си бил пръснал черепа, някакъв борсов агент забягнал, някой си нотариус отвлякъл парите на сто семейства (което е по-лошо, отколкото да убиеш човек), един банкер фалирал — всички тези катастрофи се забравят в Париж за няколко месеца и скоро остават под вълните на бурния живот в големия град.
Безчислените богатства на хора като Жак Кьор, Медичите, Анго от Диеп, Офреди от Ла Рошел, Фюгер, Тиеполо, Корнер някога са били добити честно благодарете на привилегии, дължащи се на незнание на източниците на всички ценни стоки; днес обаче географските познания така са проникнали в масите, конкуренцията така е ограничила печалбите, че всеки случай на бързо забогатяване е плод или на случайността, или на някакво откритие, или пък е кражба. Покварена от скандални примери, дребната търговия отвърна — особено от десет години насам — на вероломството в разбиранията на едрата търговия с отвратителни посегателства върху суровините. Там, където се прилага химията, вече не се пие вино, така че винената индустрия е в упадък. За да избягнат данъците, продават фалшифицирана сол. Съдилищата са в ужас от общата непочтеност. Френската търговия се излага пред целия свят, а и Англия също се деморализира. У нас злото идва от политическите закони. Хартата обяви царството на парите и оттогава преуспяването стана върховна повеля на една загубила вярата си епоха. Затова, независимо от зашеметяващите печалби и от благовидните им основания, покварата в горните обществени слоеве е безкрайно по-отвратителна, отколкото недостойната и едва ли не индивидуална поквара в низшите слоеве, отделни подробности от която внасят комизъм (дори да приемем, че той ни възмущава) в нашия разказ. Правителството, което се страхува от всяка новаторска мисъл, е изхвърлило от театъра елементите на съвременния комизъм. По-нелиберална от Луи XIV, буржоазията трепери, ако види, че се представя „Сватбата на Фигаро“, забранява да се играе (заради политическата му страна) „Тартюф“ и естествено не би разрешила и представянето на „Тюркаре“, защото Тюркаре е станал всесилен. А щом е така, комедията се превръща в повествование и търговската книга — в не толкова скорострелно, но по-сигурно оръжие на поетите.
През описваната сутрин, сред шетнята около уговорени срещи, издаване на нареждания, няколкоминутни заседания, превръщащи кабинета на Нюсенжан в нещо като чакалня на гара, един от борсовите му агенти му съобщи за изчезването на един от членовете на акционерното дружество, който бе измежду най-богатите и най-способните, Жак Фалекс, брат на Мартен Фалекс и приемник на Жюл Демаре. Жак Фалекс бе официален борсов агент на банковата къща „Нюсенжан“. Хладнокръвно, сякаш бе ставало дума да се заколи някаква овца за Великден, баронът се бе заклел заедно с дю Тийе и братята Келер да разори този човек.
—Той не моша та истърши — забеляза спокойно Нюсенжан.
Жак Фалекс бе направил огромни услуги при спекулирането с ценни книжа. Той бе спасил положението чрез умели ходове при една криза преди няколко месеца. Но да чакаш признателност „от „рисовете““ не е ли все едно да искаш да разчувствуваш зиме украинските вълци?
— Горкият човек — отвърна агентът, — той дотолкова не се е надявал на такъв завършек, че бе мебелирал една малка къщичка за любовницата си на улица Сен-Жорж. Изхарчи сто и петдесет хиляди франка за мебели и картини. Толкова много обичаше госпожа дю Вал-Нобл!… А сега тази жена трябва да напусне всичко това… Нищо не е платено.
„Топре! Топре — рече си Нюсенжан, — ето злучай та попрафим моите сакупи от таси ношт…“
— Ништо ли не е блатил? — запита той борсовия агент.
— Е — отвърна агентът, — съществува ли такъв невъзпитан доставчик, който да не открие кредит на Жак Фалекс? Изглежда, че избата е пълна с чудни напитки. В скоби казано, къщата се продава, той се канеше да я купи. Договорът е на негово име! Каква глупост! Сребърна посуда, мебели, вина, кола и коне — всичко ще отиде в ръцете на простолюдието, а какво ще получат заемодавците?
— Елате удре — каза Нюсенжан, — ас ще сам расглетал всичко тофа и ако не обяфят фалит и не уретят нештата по приятелски, ште фи натофаря та татете расумна цена са таси мепел, като поемете и токофора…
— Това може отлично да се уреди — отвърна агентът. — Вървете тази сутрин там, ще намерите един от съдружниците на Фалекс с доставчиците, които вероятно ще искат да получат предимство; само че фактурите им са у госпожа дю Вал-Нобл, издадени са на името на Фалекс.
Барон дьо Нюсенжан изпрати един от служителите си при нотариуса; Жак Фалекс му бе говорил за тази къща, която струваше най-много шестдесет хиляди франка, и той пожела да стане веднага неин собственик, за да може да се разпорежда с наемите.
Касиерът (той бе почтен човек!) дойде да разбере губи ли шефът му нещо от фалита на Фалекс.
— Напротиф, траги ми Волфганг, ас ште зпечеля зто хиляди франка!
— Ах! А как?
— Как? Ште имам малка кашта, която тоси нештасник Фалекс потготвял за своята люпофница. Ште там петесет хиляди франка на кретиторите и ште получа фсишко; нотариусат Карто ште получи од мен нарештания са каштата, саштото собственикът е притезнен… Ас снаял тофа, но малко бил сакупил ума… Зкоро мойта пошествена Ездер ште шифее фаф малак тфорец … Фалекс ме сафете там: прелест и сафсем ефтина… Точно като са мен.
Фалитът на Фалекс принуди барона да отиде на Борсата; невъзможно му бе обаче да излезе от улица Сен-Лазар, без да мине по улица Тетбу; той страдаше вече, че няколко часа не е виждал Естер, щеше му се да я има постоянно при себе си. Печалбата, която разчиташе да получи от тленните останки на агента си, превръщаше загубата от четиристотин хиляди франка в нещо съвсем поносимо. Възхитен от мисълта да съобщи на анкелчето си преместването му от улица Тетбу на улица Сен-Жорж, където Естер щеше да бъде в етин малак тфорец, а спомените нямаше вече да пречат на щастието им, той вървеше като младеж, увлечен в блянове, и паважът му се струваше мек. На завоя с улица Троа-Фрер, както се бе замечтал посред улицата, баронът видя срещу себе си съвсем разстроената Йороп.
— Кате отифаш?… — запита я той.
— Ох, господине, у вас отивах… Вчера вие бяхте прав! Сега виждам, че горката госпожа трябваше да отиде за няколко дена в затвора. Но разбират ли жените от финанси?… Като научили, че госпожата се е прибрала у дома си, всичките й заемодавци се нахвърлиха върху й като на плячка… Вчера в седем часа вечерта, господине, дойдоха и разлепиха едни ужасни обяви, че в събота ще разпродават мебелите й… Но това още не е нищо… Госпожата, която е извънредно добра, пожела на времето да направи услуга на онова чудовище, знаете го!
— Какфо чутофиште?
— Е де, оня, в когото беше влюбена, д’Етурни. О, той беше очарователен. Само че беше картоиграч, това е.
— Той икраеше сас потпрафени карти…
— Така да е! Ами вие?… Вие какво правите на Борсата? — продължи Йороп. — Но нека да довърша. Един ден, уж за да не си пръснел Жорж черепа, тя отнесе в заложната къща всичките си сребърни сервизи и скъпоценностите си, които не бяха още платени. Научавайки, че е дала нещо на един от кредиторите, надойдоха и всички останали и й направиха сцена… Заплашват я с изправителния съд… Вашият ангел на подсъдимата скамейка!… От това и една перука ще настръхне!… Тя плаче и казва, че щяла да се хвърли в реката… О, и ще го направи.
— Ако тойта у фас, край на Порсата — извика Нюсенжан. — А не ми фасмошно та не отита там, саштото ште спечеля нешто са нея… Фарфи та я успокоиш: ас ште платя талкофете й, ште тойта фаф четири часа. Но, Ишени, каши й та ме опича боне малко…
— Как малко, много!… Вижте какво, господине, само щедростта може да спечели сърцето на жените… Разбира се, щяхте да спестите стотина хиляди франка, ако я оставехте да отиде в затвора. Добре, ама нямаше никога да спечелите сърцето й… Както и тя ми казваше: „Йожени, той беше много щедър, величествен… има красива душа!“
— Каса ри тя тофа, Ишени? — възкликна баронът.
— Да, господине, пред мен го каза.
— Тръш, на ти тесет луитора…
— Благодаря… Но сега плаче и от вчера е проляла толкова сълзи, колкото света Магдалена е изплакала за един месец… Жената, която обичате, е отчаяна, и то заради дългове, които не тя е направила на всичкото отгоре! О, тия мъже! Те изсмукват жените така, както жените изцеждат старците… Тъй е!
— Те фсишки са такифа… Та поемеш саталшения… А чофек никога не брави тофа… Та не подписфа ништо фече. Ас ште платя, но ако тя потпише опис фетнаш… Ас…
— Какво ще направите? — запита Йороп изчаквателно.
— Поше мой! Ас немам никакфа фласт нат нея… Ште се салофя сас нейните рапоти… Фарфи та я утейшиш и й каши, че слет месец ште шифей фаф малак тфорец.
— Господин барон, вие направихте капитално вложение с голяма лихва в сърцето на една жена! Знаете ли… намирам, че сте се подмладили, а аз съм една обикновена камериерка, често съм виждала такова нещо… то става от щастие. Щастието има някакъв отклик… Ако имате пари, авансирани за чужда сметка, не съжалявайте за тях… Ще видите колко ще спечелите. Още отначало казах на госпожата, че ще бъде най-последната от жените, една уличница, ако не ви обикне, защото вие я измъквате от ада… Щом се премахнат грижите й, и ще видите каква е. Между нас казано, мога да ви призная нещо, през нощта, когато тя плака толкова много… Какво искате?… Жената държи на уважението на мъжа, който ще я издържа… тя не смееше да ви каже това… искаше да избяга.
— Та испяга! — провикна се баронът, ужасен от такова намерение. — Ах, Порсата, Порсата… Отифай, фарфи бри нея, ас нема та флисам фатре… Нека само та я фитя на просореца… тофа ште ми тате змелост.
Естер се усмихна на господин дьо Нюсенжан, когато той мина покрай дома й, а той отмина с тежки стъпки, мислейки си: „Тя е етин анкел!“ А ето как постъпи Йороп, за да получи толкова непостижим резултат.


Необходими обяснения

Към два часа и половина Естер бе свършила с обличането, както когато очакваше Люсиен; бе прелестна. Като видя, че е готова, Прюданс, която гледаше през прозореца, каза: „Ето господина!“ Бедната девойка се затече, мислейки, че ще види Люсиен, а видя Нюсенжан.
— О, каква болка ми причиняваш! — каза тя.
— Само по този начин можех да ви представя заинтересувана от един жалък старец, който ще плати всичките ви дългове — отвърна Йороп, — защото най-после всичко ще бъде изплатено.
— Какви дългове? — възкликна клетото създание, мечтаещо само как да задържи любимия си, на когото две страшни ръце слагаха крила, за да отлети.
— Дълговете, които господин Карлос измисли за госпожата.
— Как! Събрани са вече почти четиристотин и петдесет хиляди франка! — викна Естер.
— Останали са още за сто петдесет хиляди; но всичко това баронът не го прие зле… Той ще ви измъкне оттук, ще ви настани фаф етин малак тфорец Бога ми, не сте за оплакване!… На ваше място, тъй като сте хванали тоя мъж откъм добрата му страна, след като задоволя всички искания на Карлос, бих го накарала да ми даде къща и рента. Дума да не става, госпожата е най-красивата жена, която съм виждала, и най-привлекателната, но грозотата настъпва така бързо! И аз бях свежа и хубава, а вижте ме сега. На двадесет и три години съм, почти колкото госпожата, а изглеждам десет години по-възрастна… Една болест стига… Е, ама ако си имаш къща в Париж и рента, не се страхуваш, че ще свършиш на улицата…
Естер не слушаше вече Йороп-Йожени-Прюданс Сервиен. Волята на човека, надарен със способността да покварява, я бе потопила отново в тинята със същата власт, която бе използувал, за да я измъкне оттам. Които познават любовта в нейната безбрежност, знаят, че от нея не се изпитва наслада, ако не е съпроводена от добродетели. След сцената в оня бордей на улица Ланглад Естер бе забравила напълно някогашния си живот. До днес бе живяла, погълната изцяло от чувството си, съвсем добродетелно. Ето защо, за да не срещне пречки, опитният съблазнител бе постъпил умело и бе подготвил всичко така, че тласкано от предаността, на горкото момиче му оставаше само да даде съгласието си за мошеничества, извършени вече или на път да се извършат. Като разкриваме тънкото превъзходство на този покварител, показваме по какъв начин той бе подчинил Люсиен. Предизвикваш непреодолими желания, изкопаваш една дупка, напълваш я с барут и във върховния момент казваш на съучастника си: „Мръднеш ли с глава, всичко отива във въздуха!“ Някога, пропита от разбирания, свойствени на куртизанките, Естер бе намирала тяхното примамливо държане за толкова естествено, че бе ценила другарките си само по това какво могат да накарат един мъж да изхарчи за тях. Пропилените богатства са нещо като военни нашивки за тези жени. Разчитайки на спомените на Естер, Карлос не се бе излъгал. Военните хитрости, уловките, прилагани хиляди пъти не само от тоя вид жени, но и от мъжете-прахосници, не смущаваха Естер. Горката девойка, чувствуваше само падението си. Тя обичаше Люсиен, а ставаше официална любовница на барон дьо Нюсенжан: за нея всичко се свеждаше до това. Обстоятелството, че испанецът взема предварителната сума, дадена за нея, че Люсиен издига сградата на благосъстоянието си с камъните на нейния гроб, че една-единствена любовна нощ струва на стария банкер повече или по-малко хилядарки, че Йороп измъква няколко стотици по хиляда франка чрез горе-долу остроумни средства — нищо не интересуваше това влюбено същество; друг червей разяждаше сърцето му. Цели пет години тя се бе виждала чиста като ангел! Любеше, бе щастлива и не бе измамила нито веднъж Люсиен. Тази красива и невинна любов сега щеше да бъде опетнена. Умът й не противопоставяше досегашния й красив и неизвестен за хората живот на бъдещото й позорно съществуване. То не бе нито сметка, нито поетична склонност, а някакво неизразимо и безкрайно дълбоко чувство: бе непорочна, а ставаше порочна; бе чиста, ставаше опетнена; бе възвишена, ставаше недостойна. Тъй като бе станала честна по своя воля, нравственото падение й се струваше непоносимо. Затова, когато баронът я бе заплашил с любовта си, бе й хрумнало да се хвърли през прозореца. С една дума, тя обичаше беззаветно Люсиен, и то така, както рядко се обича мъж. Жените, които твърдят, че любят и си вярват, че обичат повече от мъжа, танцуват, играят, кокетират с други мъже, кичат се за хората и отиват при тях, за да оберат жътвата от жадни погледи. Без да показва, че прави жертва, Естер бе извършила чудесата на истинската любов. Тя бе любила цели шест години Люсиен като сваляните в кал или нечистота актриси или куртизанки, които жадуват за благородството и самоотвержеността на истинската любов и като се влюбят, проявяват изключителност (не трябва ли да създадем някаква дума, за да се предаде нещо толкова рядко!). Изчезналите древни народи — гърци, римляни, народите от Изтока — винаги са затваряли жената, а би трябвало влюбената жена да се затваря по своя воля. Така че ясно става защо, напускайки вълшебния дом — място, където тя бе живяла като в поема, като на празненство, — за да влезе фаф малкия тфорец на някакъв студен старец, Естер се почувствува като обзета от душевна болест. Тласкана от желязна ръка, тя бе потънала до кръста в безчестието, преди да успее да размисли; но от два дни вече размисляше, затова чувствуваше как смъртен хлад обзема сърцето й.
При думите, „че ще свърши на улицата“, тя скочи и каза:
— На улицата?… Не, по-скоро в Сена…
— В Сена?… А господин Люсиен?… — каза Йороп.
Това единствено слово накара Естер да седне отново в креслото, където тя остана, загледана в една фигура на килима с очи, събрали като във фокус всичките й сълзи. В четири часа барон дьо Нюсенжан намери „своя ангел“, потънал в океан от размисли и решения, океана, по който пътуват женските умове и от който те се връщат с думи, неразбираеми за хора, които са плували сами.
— Расфетрете фашето чело… красафице моя — каза й баронът, като седна до нея. — Фие нема та имате фече тълкофе… ас ште се распера с Ишени и слет етин месец фие ште напузнете тофа шилиште, са та флесете фаф етин малак тфорец… О, какфа хупафа рачишка. Тайте та фитя колко теши. (Естер остави ръката си в неговата, както куче подава лапата си.) Ах, фие тафате ръката си, но не тафате сарцето, а ас опичам сарцето фи…
Това бе казано така искрено, че клетата Естер погледна към стареца с израз на съжаление, който почти го подлуди. Влюбените, както и мъчениците, се чувствуват братя по нещастие! Най-голямо взаиморазбиране съществува между две сходни страдания.
— Горкият човек! — промълви тя. — Той обича.
Чувайки тази дума, чийто смисъл не разбра, баронът побледня, кръвта закипя във вените му и той задиша небесен въздух. Милионерите на неговата възраст заплащат за подобно усещане с толкова злато, колкото жените поискат от тях.
— Опичам фи, както опичам моята тъштеря… — каза той — и чуфетфам тук (баронът постави ръка на сърцето си), че изкам та фи фиштам само штаслифа.
— Ако искате да си останете за мене само баща, аз също много ще ви обичам, никога няма да ви напусна, а и вие ще видите, че не съм лоша жена, нито съм продажна и интересчийка, както изглеждам сега…
— Фие сте брафили трепни клупости — отвърна баронът — като фсишки красифи шени, тофа е фсишко. Та не кофорим фече са тофа. Нашият санаят е та печелим бари са фас… Патете штаслифа: сакласен съм та бъта като фаш пашта са неколко тена, саштото распирам, че трепфа та звикнеге сас моята шалка вънжност.
— Наистина ли? — извика тя и като стана, скочи на коленете на Нюсенжан, обви ръце около врата му и се притисна до него.
— Изтина — отговори той, опитвайки се да изобрази усмивка на лицето си.
Тя го целуна по челото, повярва в едно невъзможно споразумение: да си остане чиста и пак да вижда Люсиен… Започна да милва банкера така, че у нея отново се появи Ла Торпий. Тя омагьоса стареца, който й обеща да се държи като баща четиридесет дена. Тези четиридесет дни бяха необходими за купуването и обзавеждането на къщата от улица Сен-Жорж. Но щом излезе на улицата и си тръгна за в къщи, баронът си каза: „Аз съм етин клупак!“ И наистина в присъствието на Естер той се превръщаше на дете, но далеч от нея отново навличаше кожата на „риса“, също както картоиграчът се влюбва в девойка на име Анжелик всеки път, когато няма и пукнат грош.
„Полофин милион и оште не поснафам спалнята й, тофна сначи та си мноко клупаф: са штастие никой ништо нема та уснае“ — казваше си баронът след двадесет дни.
Той вземаше хубави решения да свърши с тази жена, която бе купил толкова скъпо; но озовеше ли се пред Естер, през цялото време се стараеше да поправи грубостта от първата им среща. Като измина обаче един месец, каза й:
— Ас не мока та фи бъта фечно пашта.


Схватка между две крайни любовни страсти

Към края на месец декември 1829 година, преди да настани Естер в малкия дом на улица Сен-Жорж, баронът замоли дю Тийе да заведе там Флорин, за да види дали всичко отговаря на богатството на Нюсенжан и дали думите етин малак тфорец са били превъплътени от архитектите, натоварени да направят тази клетка достойна за птичката. Всички изобретения на разкоша преди революцията от 1830 година превръщаха къщата в образец на добрия вкус. Архитектът Грендо бе направил от нея шедьовър на способностите си като декоратор. Подновеното с мрамор стълбище, изкуствените мрамори, тъканите, умерено поставената позлата и най-малките подробности, както и най-големите ефекти надминаваха всичко, което векът на Луи XV е оставил в Париж в тази област.
— Това е моята мечта: това и добродетелният живот! — каза усмихнато Флорин. — А за кого са тези разноски? — запита тя Нюсенжан. — Да не би да е някоя паднала от небето девственица?
— Тофа е етна шена, която се фръшта към непето — отвърна баронът.
— Така ще те превърне в Юпитер — каза актрисата. — А кога ще я видим?
— О, в деня, когато ще се чествува настаняването й тук — възкликна дю Тийе.
— Не по-рано… — каза баронът.
— Ще трябва хубавичко да се постегнем, да си направим косите и да се покрием със скъпоценности — продължи Флорин. — О, какви грижи ще създадат жените на шивачките и на фризьорите си за тази вечер!… А кога?…
— Не съм ас, който сапофятфа.
— Ама че жена!… — възкликна Флорин. — Ах! Как бих искала да я видя!…
— Ас сешто — каза наивно баронът.
— Как! Къщата, мебелите и жената, всичко това ново ли ще бъде?
— Дори и банкерът — добави дю Тийе, — защото приятелят ми се вижда съвсем подмладен.
— Ще трябва обаче да възвърне поне за малко двадесетте си години — забеляза Флорин.
През първите дни на 1830 година всички в Париж говореха за любовното увлечение на Нюсенжан и за главоломния разкош в къщата му. Горкият барон бе станал за посмешище на всички; обзет от напълно разбираема ярост, той намисли като финансист да изпълни едно свое желание, което да удовлетвори бясната страст, терзаеща сърцето му. Желанието му беше, като чествува настаняването в новия дом, да изостави образа на благороден баща и да получи наградата за толкова много жертви. Тъй като Ла Торпий редовно го побеждаваше, той реши да разгледа въпроса за свързването си с нея чрез писма, така че тя да се заангажира писмено. Банкерите вярват само на полици. И така, през един от първите дни на тази година „рисът“ стана рано, затвори се в кабинета си и се залови да съчинява следното писмо, и то на добър френски език, защото той произнасяше зле, но пишеше доста добре.

„Скъпа Естер, цвете на мислите ми и единствено щастие в живота ми, когато ви казах, че ви обичам, както обичам дъщеря си, не ви казах истината, а мамех и себе си. По този начин исках само да изразя светостта на чувствата си, които не приличат на никое от чувствата, изпитвани от мъжете, първо, защото съм вече стар и, второ, защото никога не съм бил влюбен. Обичам ви толкова много, че любовта ми към вас не би отслабнала дори и да струваше колкото цялото ми състояние. Бъдете справедлива! Повечето мъже не биха видели като мене ангел във ваше лице; аз никога не съм поглеждал към вашето минало. Обичам ви, както обичам дъщеря си Огюста, а тя е единственото ми дете, и същевременно както бих любил жена си, ако тя бе способна на любов към мене. Ако щастието е единственото опрощение за един влюбен старец, запитайте се дали не играя смешна роля. Във вас виждам моята утеха, радостта на старините си. Много добре знаете, че докато съм жив, ще бъдете най-щастливата жена, а знаете също, че и след смъртта ми ще бъдете достатъчно богата, така че всички жени да завиждат на съдбата ви. Откакто имах щастието да ви заговоря, вие имате своя дял във всички мои сделки, а освен това съм открил сметка на ваше име в банката. След няколко дни ще влезете в къща, която, ако ви хареса, ще стане рано или късно ваша. Като баща ли ще ме приемете там, или най-после ще бъда щастлив?… Простете, че ви пиша така направо; но когато съм при вас, губя смелост и прекалено дълбоко чувствувам, че вие сте по-силната от двама ни. Нямам намерение да ви оскърбявам, искам само да ви кажа колко много страдам и колко е жестоко да чакам на моята възраст, когато всеки ден ми отнема и надеждите, и удоволствията. Внимателното ми държане е гаранция за искрените ми чувства. Постъпвал ли съм някога като заемодавец? Вие сякаш сте крепост, а аз не съм вече младеж. Когато ви се оплаквам, вие отговаряте, че всичко това е свързано с живота ви, и като ви слушам, аз ви вярвам; в къщи обаче изпадам в черни мисли и съмнения, срамни и за вас, и за мен. Отначало ми се сторихте много добра, невинна и красива; на вас обаче ви харесва да разрушавате тази представа. Сама преценете. Ще ми кажете, че в сърцето си таите някакво чувство, някаква безмилостна страст и отказвате да ми доверите името на човека, когото обичате… Естествено ли е това? Вие превърнахте един доста силен мъж в нечувано слаб човек… Вижте докъде съм стигнал! Принуден съм да ви питам какво бъдеще предвиждате след пет месеца на любовта ми! Освен това трябва също да зная каква роля ще играя на празненството във вашия дом. Парите не са нищо за мен, щом става въпрос за вас; не съм обаче толкова глупав, че да се отнасям с пренебрежение към тях; но дори любовта ми да е безкрайна, парите ми не са неограничени, а аз държа на тях само заради вас. Да! Ако можех да ви дам всичко, което притежавам, и беден да получа вашата обич, бих предпочел да бъда просяк, но обичан, отколкото богат и презиран от вас. Вие така ме променихте, скъпа моя Естер, че вече никой не ме познава; платих десет хиляди франка за една картина на Жозеф Бридо, защото ми казахте, че бил даровит, но непризнат. На всички бедни, срещани по пътя, давам по пет франка от ваше име. Е, и какво иска бедният старец, които гледа на себе си като на ваш длъжник всеки път, когато му правите честта да приемете нещичко от него?… Да задоволи само една своя надежда, и то каква надежда, велики боже! Не е ли по-скоро увереността, че от вас той ще получи само толкова, колкото старостта му може да вземе? Пламъкът на сърцето ми обаче ще подпомогне жестоките ви измами. Готов съм да изпълня всички условия, които ще предявите, за да бъда щастлив и да изпитам насладите, твърде намалели вече за мене; но кажете ми поне, че в деня, когато станете собственица на къщата, ще приемете сърцето и верността на оня, който до края на живота си остава
Ваш роб
Фредерик дьо Нюсенжан“

— О, ама това гърне с милиони вече ми дотегна! — възкликна превърналата се отново в куртизанка Естер.
Тя взе един лист за писма и написа по цялата му дължина прочутото изречение на Скриб, превърнало се за негова чест в пословица: „Много си въобразявате!“
След четвърт час обаче, обзета от угризения, Естер написа следното писмо:

„Господин барон,
Не обръщайте ни най-малко внимание на писмото, което получихте от мене; бях се пренесла в буйните години на моята младост; така че простете на едно бедно момиче, което трябва да си остане робиня. Никога не съм чувствувала така пълно унизеното си положение, както от деня, когато ме предадоха на вас. Вие платихте, аз съм ви задължена. Няма нищо по-свято от дълговете на безчестието. Нямам правото да свърша със себе си, като се хвърля в Сена. Човек винаги може да плати дълга си с тази ужасна монета, но тя е добра само за едната страна; следователно ще ме намерите готова да изпълня заповедите ви. В една-единствена нощ ще искам да платя всички суми, вложени за този съдбоносен час, а уверена съм, че един час, прекаран с мене, струва милиони, толкова повече, че той ще бъде пръв и последен. След това ще съм ви се изплатила и ще мога да напусна живота. След падението си почтената жена има някаква надежда да се поправи; ние обаче, куртизанките, пропадаме много ниско. Ето защо аз съм взела вече решението си, и то така, че ви моля да запазите това писмо като доказателство за причината на смъртта на онази, която се нарича
Ваша покорна слугиня за един ден
Естер“

Като изпрати и това писмо, Естер започна да съжалява и след десет минути написа трето. Ето го:

„Прощавайте, скъпи бароне, пак аз ви пиша. Не съм искала нито да се подигравам с вас, нито да ви наскърбя; исках само да ви накарам да поразсъждавате по следното просто нещо: ако си останем като баща и дъщеря, ще изпитате слабо, но трайно удоволствие; ако настоявате за изпълнението на договора, ще плачете за мен. Не желая да ви отегчавам повече: денят, в който предпочетете любовната наслада пред другото щастие, ще бъде последен за мен.
Ваша дъщеря
Естер“

При получаването на първото писмо баронът изпадна в студена ярост, от която един милионер може да умре; той се погледна в огледалото, позвъни и викна на новия си прислужник:
— Паня са краката!…
Докато си киснеше краката, пристигна второто писмо; той го прочете и загуби съзнание. Отнесоха милионера в леглото му. Като дойде на себе си, видя седналата до него госпожа дьо Нюсенжан.
— Това момиче има право! — каза му тя. — Защо искате да купите любовта?… Продава ли се тя на пазара? Я да видя какво сте писали?
Баронът подаде черновите и госпожа дьо Нюсенжан ги прочете с усмивка. Тогава пристигна третото писмо.
— Чудно момиче! — възкликна баронесата, като прочете и него.
— Какфо да прафя, коспошо? — запита баронът жена си.
— Ще чакате.
— Та чакам! — продължи той. — Природата е песмилостна…
— Слушайте, драги мой — каза баронесата, — напоследък бяхте чудесен към мене, затова ще ви дам един добър съвет.
— Фие сте топра шена!… — отговори той. — Прафете тълкофе, ас ште ги блатя …
— Това, което ви се случи при получаването на писмата, трогва повече жената, отколкото похарчените милиони или всичките ви писма, колкото и хубаво да са написани: постарайте се тя косвено да го научи и може би ще стане ваша… И нямайте никакви угризения, няма да умре от това — продължи госпожа дьо Нюсенжан, оглеждайки хубаво мъжа си.
Госпожа дьо Нюсенжан нямаше понятие за природата на куртизанката.


Договор за мир между Ази и банкерска къща „Нюсенжан“

„Колко е умна коспоша ди Нусинген!“ — каза си баронът, когато жена му излезе. Но колкото и да се възхити от хитрия съвет, който току-що бе му дала баронесата, не можа да измисли как да го използува; така че не само се чувствуваше, но и направо си казваше, че е глупец.
Глупостта на човека, боравещ с пари, макар и станала пословична, е все пак относителна. С умствените способности става както с физическите. Силата на танцьора е в краката му, силата на ковача в ръцете; хамалинът от халите привикна да пренася товари, певецът обработва гласа си, а пианистът укрепва китките си. Банкерът се стреми да комбинира сделки, да ги съпоставя и да раздвижва печалбите, както авторът на водевили се научава да комбинира различни ситуации, да ги проучва и размества героите си. Така че от барон дьо Нюсенжан не трябва да се иска остроумен разговор, както от математика не може да се изисква поетично мислене. Колко творци се срещат в дадена епоха, които в житейското ежедневие са красноречиви и духовити като госпожа Корнюел? Бюфон е бил възтромав, Нютон не е обичал никого, лорд Байрон е обичал само себе си, Русо е бил налудничав, с мрачен характер, Лафонтен — разсеян. Ако са еднакво разпределени, човешките сили ще произведат навсякъде глупци или посредствени хора; неравномерно разпределени, те раждат несъобразност, която наричаме гений, а ако можехме да я видим, щеше да ни изглежда като осакатеност. Същият закон управлява и тялото: съвършената красота е почти винаги придружена от липса на темперамент или глупост. Паскал е бил голям математик и велик писател, Бомарше — забележителен делови човек, а Заме` — изключителен царедворец — тези редки изключения потвърждават правилото за специализирането на човешкия ум. Така че в областта на спекулативните изчисления банкерът проявява толкова ум, ловкост, хитрост и качества, колкото и добрият дипломат в областта на националните интереси. Ако все още е способен, когато напусне работата си, банкерът пак би станал голяма личност. Един Нюсенжан, който да представлява и принц дьо Лил, и Мазарини или Дидро, е почти невъзможно човешко съчетание, каквото е било съчетанието на човешки способности у Перикъл, Аристотел, Волтер и Наполеон. Блясъкът на императорското слънце не бива да затъмнява отделния човек, императорът притежаваше чар, той бе образован и остроумен. Господин дьо Нюсенжан бе само банкер и като повечето си събратя без никаква друга мисъл извън сметките, вярваше само в сигурните стойности. Що се отнася до изкуствата, той проявяваше благоразумие и като напълваше шепите си със злато, прибягваше до познавачи; така станеше ли дума да се строи къща, да се обърне внимание на здравето, да се купи земя или рядка вещ, той се обръщаше към най-добрия архитект, най-добрия лекар, най-големия познавач на картини и статуи, най-умелия адвокат. Но понеже не съществуват заклети експерти в областта на интригите, нито пък познавачи в любовната страст, влюби ли се, банкерът изпада в трудно положение и се забърква в женските хитрини. Ето защо Нюсенжан не можа да измисли нищо по-добро от онова, което бе вече извършил, а именно да даде пари на някакъв Фронтен — независимо от това дали е жена или мъж — и той да мисли и действува вместо него. Единствено госпожа дьо Сент-Естев можеше да осъществи пътя, подсказан от баронесата. Банкерът съжаляваше горчиво, че се скара с противната търговка на тоалетни принадлежности. И все пак, вярвайки в магнетичната сила на касата си и в успокояващото лекарство с надпис „карати“, той позвъни на прислужника си и му нареди да потърси на улица Ньов-Сен-Марк отвратителната вдовица и да я замоли да дойде при него. В Париж крайностите се събират благодарение на човешките страсти. Там порокът споява непрекъснато бедния с богатия, величието с нищожеството. Императрицата иска съвет от някоя си госпожица Льонорман. С една дума, във всяка епоха велможата намира по един Рампоно.
Новият лакей се завърна след два часа.
— Господин барон — съобщи той, — госпожа дьо Сент-Естев е разорена.
„Ах, толкофа по-топре — рече си баронът радостно, — фаф ръцете ми е!“
— Бедната жена, като че ли е мръднала малко — продължи прислужникът. — Освен това е попаднала в ръцете на някакъв дребен актьор от театрите от предградията, когото от благоприличие представя за свой кръщелник. Изглежда, че е отлична готвачка, търси работа.
„Теси тяфолски толнокачезтфени тушици притежафат фсякакфи начини са бечелене на бари и снаят фсишки пътишта та ки израсхотфат…“ рече си баронът, без да му идва наум, че пред него ще се появи един истински Панюрж.
Той изпрати слугата си да търси госпожа дьо Сент-Естев, която дойде чак на другия ден. Разпитан от Ази; новият лакей на барона съобщи на този преоблечен в женски дрехи шпионин ужасните последици от прочитането на писмата, изпратени от любовницата на барона.
— Господинът навярно обича много тази жена — завърши той разказа си, — защото едва не умря. Аз го съветвах да не отива вече при нея, тогава тя скоро ще започне да му се умилква. Жена, която, казват, струвала вече на господин барона петстотин хиляди франка, без да се броят парите за жилището на улица Сент-Жорж!… Тя иска пари, само пари. Като излизах от къщи, баронесата казваше със смях: „Ако продължава все така, това момиче ще ме направи вдовица.“
— Дявол да го вземе — отговори Ази, — никога не трябва да се коли кокошка, която снася златни яйца!
— Във вас е единствената надежда на господин барона — продължи лакеят.
— О, защото умея да се оправям с жените!…
— Хайде, влезте — покани я той, изпълнен със смирение пред тази тайнствена сила.
— Е, как е? — каза мнимата Сент-Естев, като влезе смирено при болния. — Господин баронът имал неприятности?… Какво да ви кажа? Навсякъде има по нещо. И на мене ми се случиха нещастия. За два месеца колелото на съдбата се завъртя зле и ето че сега търся работа… И двамата бяхме неблагоразумни. Ако господин баронът ме бе настанил като готвачка при госпожа Естер, щеше да има в мое лице най-предана служителка и аз щях да му бъда много полезна, щях да надзиравам Йожени и госпожата.
— Не стафа тума са тофа — отвърна баронът. — Не мога та й се налоша и тя ме фърти като…
— Пумпал — довърши Ази. — Вие на други сте успявали да се наложите, татенце, но тя ви държи здравата и си играе с вас… Има божия правда!…
— Прафта ли? — каза баронът. — Ас не съм те фикал та ми четеш морал …
— Е, синко, малко морал не вреди. За нас това е солта на живота, както порокът — за набожните хора. Я да видим сега вие бяхте ли щедър? Платихте ли дълговете й?…
— Та! — каза жално баронът.
— Това е добре. Освободили сте от заложната къща вещите й и това е още по-добре; но, съгласете се… то не е достатъчно: това още не й позволява да харчи, а тия жени обичат да блестят…
— Поткотфям й етна иснената на улица Сен Шорж… Тя снае… — отвърна баронът. — Само че не искам та пъта клупак…
— Напуснете я тогава…
— Страх ме е, че ште ме озтафи та си отита! — викна баронът.
— А искаме да си получим онова, за което сме похарчили толкова пари, нали така, синко? — отвърна Ази. — Слушайте! Тия милиони са измъкнати от хората! Казват, че вашите били двадесет и пет! (Баронът не можа да прикрие усмивката си.) Хубаво! Трябва да пуснете един!…
— Ас ште пузна сас утофолстфие, но фетнага ште ми поизкат фтори — отговори баронът.
— Да, разбирам — каза Ази, — не искате да кажете „Б“, да не би да поискат да стигнете до „Я“. Обаче Естер е почтено момиче…
— Много бочтена! — викна баронът. — Тя фсе се исфиняфа, но понеше тряпфа та плати тос тълк…
— С една дума, не иска да ви стане любовница, отвращавате я. И аз я разбирам, момичето се е водило винаги по прищевките си. Когато си познавал само очарователни младежи, малко те е грижа за някакъв старец… Вие не сте хубав, дебел сте като Луи XVIII и сте възглупавичък, като всички, които вместо да галят жени, гледат да трупат богатства. Но както и да е, ако не се скъпите за шестстотин хиляди франка, аз се нагърбвам да превърна Естер във всичко, каквото пожелаете.
— Шестстотин хиляди франка!… — възмути се баронът и леко подскочи. — Ездер фече ми зтрува етин милион!…
— За щастието си струва да дадете един милион и шестстотин хиляди франка, мой тлъсти развратнико. Вие познавате мъже, които в наше време са изяли с любовниците си повече от един или два милиона. Аз познавам дори жени; които са стрували живота на някого; има и такива, дето са си изтърсили главата в коша… Нали знаете за онзи лекар, който отровил приятеля си?… Искал да забогатее, заради една жена.
— Та, поснафам го, но ас моше та съм флюпен, на не сам клупаф, поне в моя том, саштото, штом отита при нея, котоф съм та й там и кесията си…
— Слушайте, господин барон — каза Ази и зае величествена поза, — достатъчно са ви изръсвали. Да не се наричам Сент-Естев (искам да кажа в търговията), ако не взема вашата страна.
— Топре!… Ште ти бъте платено.
— Вярвам, защото ви доказах, че мога и да си отмъщавам. Да знаете освен това, че притежавам начини да ви издухам под носа госпожа Естер, както се духа на свещ — добави тя, хвърляйки му страховит поглед. — Освен това аз нея си я познавам добре! Когато тази малка уличница ви направи щастлив, тя ще ви стане още по-необходима. Вие ми платихте добре по-рано, поиздърпаха ви ушите, но в края на краищата дадохте парите. А и аз си изпълних поетите задължения, не е ли така? Добре, сега ще ви предложа нова сделка.
— Та чуем.
— Вие ме настанявате като готвачка у госпожата, вземате ме за десет години, надницата ми е хиляда франка и вие ми плащате предварително за пет години (нещо като капаро де!). Настаня ли се веднъж у госпожата, ще знам как да я накарам да направи някои отстъпки. Например ще й доставите чудесен тоалет от госпожа Огюст, която познава вкусовете на госпожата и знае как се облича, и нареждате новият й екипаж да чака при вратата в четири часа. На излизане от Борсата отивате при нея и тръгвате на кратка разходка в Булонската гора. Добре, ама по този начин тя показва пред всички, че е ваша любовница… Сто хиляди франка… Ще вечеряте с нея (знам как да приготвям подобни вечери); после я завеждате на представление, на вариете, ложа до сцената и цял Париж ще каже тогава: „Ето го стария мошеник Нюсенжан с любовницата си…“ Приятно ли е да накараш хората да повярват това? Аз съм добра жена, това влиза в първите сто хиляди франка… За една седмица при такова държане ще напреднете много.
— И ште съм сагупил зто хилят и франка…
— През втората седмица — продължи Ази, като се престори, че не е чула последното жално изречение, — след като бъде насочвана така, госпожата ще се реши да напусне малкото си жилище и да се настани в дома, който й предлагате. Вашата Естер ще е видяла вече много хора, ще е намерила бившите си приятелки, тя ще пожелае да блесне и ще приеме гости в царското си жилище! То си е в реда на нещата… Още сто хиляди франка! Така де, вие сте си у вас, Естер се е изложила… тя е във властта ви. Остава още една дреболия, където ти, дебеланко, ще играеш главната роля! („Ама какви очички отваря това тлъсто чудовище!“) Е, нагърбвам се и с тази работа. Четиристотин хиляди франка… О, колкото за тях, дебеланко, ще ми ги дадеш на другия ден… Не съм ли честна?… Аз имам повече доверие в теб, отколкото ти в мен. Ако уговоря госпожата да се покаже като ваша любовница, да се изложи, да приеме всичко, което ще й предложите, и ако това стане може би още днес, ще повярвате, че наистина съм способна да я доведа дотам, че да предаде големия Сен-Бернарски проход. А това не е лесно. За да премине оттам вашата артилерия, ще трябва толкова стрелба, колкото за първия консул в Алпите.
— А защо?
— Защото сърцето й е препълнено с любов, както казвате вие, дето знаете латински, rasibus — обясни Ази. — Тя се мисли за Савската царица, защото се е пречистила чрез жертвите, направени за любовника й… такива мисли си пъхват понякога тия жени в главата! Но, момчето ми, нека бъдем справедливи, това е хубаво нещо! Няма да се учудя, ако тая шегобийка си умре от мъка, че ви принадлежи; успокоява ме само това, че в нея по начало има нещо много добро, казвам ви го, за да ви насърча.
[* До гуша, догоре (лат.). — Б.пр.]
— Ти си натарена та сапласняваш, както ас та прафя панкофи стелки — каза баронът, който слушаше Ази възторжено и мълчаливо.
— Съгласен ли си, пиленцето ми? — запита Ази.
— Та, но са петтесет хиляти франка, не са сто!… И ште ти там петзтотин хиляти на трукия тен слет тършестфото ми.
— Дадено, отивам на работа — отговори Ази. — О, и вие можете да дойдете — продължи тя авторитетно. — Господинът ще намери госпожата кротка като котешко гръбче и може би вече настроена да му бъде приятна.
— Фарфи, фарфи, мила моя — каза баронът, потривайки ръце.
Усмихна се на отвратителната мулатка и си каза! „Колко е топре та имаш мноко пари!“
Той скочи от леглото и отиде с весело сърце в канцеларията на банката да се занимава с безкрайните си сделки.


Самопредаване

Нищо не можеше да бъде по-гибелно за Естер от решението, взето от Нюсенжан. Като се бореше против изневярата, бедната куртизанка се бореше за живота си. Тази толкова естествена защита Карлос наричаше превземки. И така, като взе предвидените за подобни случаи предпазни мерки, Ази отиде да съобщи на Карлос разговора си с барона и ползата, която бе извлякла от него. Гневът на Карлос бе страшен като самия него; той отиде веднага с кола със спуснати перденца при Естер, като накара кочияша да вкара колата чак в двора. Когато се качи при бедното момиче, този двоен фалшификатор още бе пребледнял; Естер го погледна и се отпусна в креслото с подкосени крака.
— Какво ви е, господине? — запита го тя, разтърсена от тръпки.
— Остави ни сами, Йороп — каза той на камериерката.
Естер погледна към прислужницата си, както дете би погледнало майка си, ако някой убиец го разделя от нея, за да му отнеме живота.
— Знаете ли къде ще изпратите Люсиен? — запита Карлос, като останаха двамата сами.
— Къде?… — запита тя със слаб глас, като едва се осмели да погледне палача си.
— Там, откъдето аз идвам, съкровището ми.
Пламъци заиграха пред очите на Естер, която продължаваше да гледа.
— На каторга — добави той с нисък глас.
Естер затвори очи, краката й се опънаха, ръцете й увиснаха, тя пребеля. Карлос позвъни. Влезе Прюданс.
— Свести я — каза той студено, — не съм свършил.
Той се разхождаше из гостната, докато чакаше. Прюданс — Йороп, бе принудена да го замоли да пренесе Естер на леглото; той я вдигна с лекота, издаваща атлетическата му сила. Необходими бяха най-силни лекарства, за да накарат Естер отново да почувствува страданията си. След един час бедното момиче се съживи, за да изслуша този жив кошмар, седнал на крайчеца на леглото й с втренчени и искрящи очи — сякаш две струи стопено олово.
— Слушай, сърце мое — продължи той, — Люсиен се намира между великолепен, щастлив и изпълнен с уважение и достойнство живот и дупката с вода, тиня и камъни, където щеше да се хвърли, когато го срещнах. Преди да получи за него титлата маркиз и да му даде онази дълга върлина, наречена Клотилд, чрез която Люсиен ще се издигне до властта, семейство Гранлийо иска от това скъпо дете да притежава земя за един милион франка. Благодарение на нас двамата Люсиен току-що можа да откупи майчиния си имот, стария замък Рюбампре, който не струваше кой знае колко: тридесет хиляди франка: адвокатът му обаче успя чрез сполучливи преговори да прибави към него имот за един милион, срещу който сме платили триста хиляди франка. Замъкът, разноските, възнагражденията на лицата, които прикриха работата на тамошните хора, погълнаха останалото. Вярно е, че тук имаме сто хиляди франка, вложени в сделки, които до няколко месеца ще ни донесат от двеста до триста хиляди франка; но пак ще ни останат да изплащаме четиристотин хиляди франка… След три дни Люсиен се връща от Ангулем, където отиде, за да не го заподозрат, че е спечелил състоянието си от нищелките на дюшеците ви…
— О, не! — каза тя и вдигна очи, изпълнени с благородство.
— Питам ви, сега ли е моментът да се плаши баронът? — каза той спокойно. — А вие едва не сте го убили оня ден! Прочел писмото ви и припаднал като жена. Имате прекрасен стил, поздравявам ви. Какво щеше да стане с нас, ако баронът беше умрял? Когато Люсиен излезе от църквата „Сен-Тома-д’Акен“ като зет на Гранлийо, вие, ако искате, влезте в Сена… дори, любов моя, ще ви подам ръка, та да потънем заедно. И това е начин да свършим. Но я си помислете малко! Не е ли по-добре да живеете и да си казвате ежечасно: „Това блестящо обществено положение, това щастливо семейство…“, защото той ще има и деца… деца! (Мислили ли сте някога за удоволствието да заровите ръце в косите на неговите деца?)
Естер затвори очи и потръпна.
— Да! Като вижда изградено такова щастие, човек си казва: „Това е мое дело!“
Настъпи кратко мълчание, през което тези двама души продължиха да се гледат.
— Ето какво се опитах да направя от един отчаян човек, който беше готов да се хвърли във водата — продължи Карлос. — Егоист ли съм? Така трябва да се обича! Такава преданост се изпитва само към кралете; но за мен моят Люсиен все едно, че е крал! Дори и да ме приковат до края на живота ми в старите вериги, струва ми се, че бих останал спокоен при мисълта: „Той е на бал, той е в двореца!“ Душата и умът ми щяха да тържествуват, докато пазачите се гаврят с жалкото ми тяло! А вие сте жалка женска и любовта ви е такава! Любовта на куртизанката обаче би трябвало да бъде (както при всички покварени хора) средство за осъществяване на майчинството, въпреки че природата ви наказва с безплодие! Ако един ден открият под обвивката на абата Карлос Ерера каторжника, какъвто бях по-рано, знаете ли какво бих направил, за да не издам Люсиен?
Естер зачака отговора със страх и мъка.
— Бих умрял като негрите, като нагълтам езика си — продължи той след кратко мълчание. — А вие с вашите преструвки издавате следите ми. Какво толкова много ви бях поискал?… Да навлечете за шест месеца, за шест седмици, дрехата на Ла Торпий и да си послужите с нея, за да измъкнем един милион… Люсиен няма да ви забрави никога! Мъжете не забравят човека, който остава в спомените с щастието, на което се радват всяка сутрин, като се събуждат богати. Люсиен стои по-високо от вас… По-рано той обичал Корали, а тя умряла; той нямал с какво да я погребе, но не направил като вас преди малко, те припаднал, макар че е поет; написал шест весели стихотворенийца, получил за тях триста франка и платил погребението на Корали. Притежавам тези стихове, зная ги наизуст. Хайде сега, съчинете и вие вашите песни; бъдете весела, игрива! Бъдете такава, че да не може да ви се противостои… и ненаситна! Разбрахте ли ме? Не ме карайте да говоря повече… Целунете татко си… Сбогом…
Когато след половин час Йороп влезе при господарката си, намери я коленичила пред разпятието в позата на Мойсей пред храста при Ореб, предадена от най-вярващия от всички художници и изобразяваща дълбоко и пълно обожаване на Йехова. С молитвата си Естер се отказваше от красивия си, почтен и добродетелен живот, който си бе създала, от честта и любовта си. Тя се изправи.
— О, госпожо, никога не сте били по-красива! — възкликна Прюданс Сервиен, смаяна от възвишената красота на господарката си.
И тя обърна бързо огледалото, та да може нещастната девойка да се види. В очите й бе останало още нещо от възнеслата се към небето душа… Лицето й сияеше. Потопени в сълзи, но пресушени от огъня на молитвата, клепките й приличаха на окъпани от летен дъжд листа; слънцето на чистата любов ги караше да блестят за последен път. Устните й още пазеха като че ли следи от последните молитви към ангелите, от които тя навярно бе взела венеца на мъченичеството, след като им бе поверила неопетнения си живот. С една дума, бе бляскаво величествена като Мария Стюарт при сбогуването й с короната, земята и любовта.
— Бих искала Люсиен да ме види такава — каза тя и задавено въздъхна. После продължи с тръпнещ глас: — А сега, да се веселим!
Чувайки тази дума, Йороп остана втрещена, сякаш бе чула някой ангел да богохулствува.
— Е, какво си ме загледала, като че ли в устата си имам карамфилови зърна, а не зъби? Отсега нататък ставам безчестно и долно същество, крадла, проститутка и чакам милорда. Затова затопли банята и приготви дрехите ми. Вече е обед, баронът навярно ще дойде, като излезе от Борсата, и аз ще му кажа, че го чакам, нека Ази му приготви царска вечеря, искам да го подлудя, този човек… Хайде, върви, върви, моето момиче… Ще се веселим, тоест ще работим.
Тя седна пред писалищната маса и написа следното:

„Приятелю, ако готвачката, която ми изпратихте, не бе работила по-рано при мене, щях да помисля, че намерението ви е да ми съобщите колко пъти сте припадали онзи ден след получаването на трите ми бележчици. (Какво да ви кажа? Тогава бях много нервна и прехвърлях спомени от жалкия си живот.) Аз обаче познавам искреността на Ази. Не се разкайвам, че съм ви причинила мъка, защото тя помогна да ми докажете колко съм ви скъпа. Такива сме ние, нещастните, презирани жени: истинското чувство ни трогва много повече, отколкото предметът на луди разходи. Що се отнася до мен, винаги съм се страхувала да не бъда като закачалката, на която закачвахте себелюбието си. Да, въпреки прекрасните ви възражения, мислех, че гледате на мене като на продажна жена. Сега обаче ще бъда послушна, но при условие все пак мъничко да ми се подчинявате. Ако това мое писмо може да замени предписанията на лекаря, елате при мене, като излезете от Борсата. Ще намерите жената, която се смята до края на живота си ваш източник на наслади, без оръжие, накитена с подаръците ви.
Естер“

В Борсата баронът се показа така весел, доволен и привидно сговорчив, позволи си толкова много шеги, че дю Тийе и Келер, които също бяха там, не можаха да не го запитват за причината на веселостта му.
— Опича ме… Скоро ште прафим тършезтво на къштата — довери той на дю Тийе.
— На каква сума ви излиза всичко това? — намеси се грубо Франсоа Келер, за когото казваха, че госпожа Колвил му струвала двадесет и пет хиляди франка годишно.
— Таси шепа е анкел, тя никока не ми е искала и зтотинка.
— То никога не става така — отговори дю Тийе. — Точно за да не искат никога нищо, те си измислят разни лели и майки.


Естер се появява отново на повърхността на Париж

От Борсата до улица Тетбу баронът каза седем пъти на лакея си: „Фие стоите на едно място, шипайте коня те!“
Той изкачи пъргаво стъпалата и за първи път завари любовницата си нагласена като проститутките, чието единствено занимание е грижата за облеклото и за красотата им. Излязлото от банята цвете бе свежо и ухаеше така, че можеше да вдъхне желание и у Робер д’Арбрисел. Естер се бе нагиздила в чудесен домашен тоалет. Дългият й жакет от черен рипс, гарниран с розови копринени ширити, се отваряше над сива сатенена пола (това бе костюмът, който по-късно си направи красивата Амиго в операта „Пуритани“). Шалче с бяла бродерия падаше небрежно на раменете й. Ръкавите бяха пристегнати с шевички, за да се пресекат буфаните, с които жените от доброто общество бяха заменяли от известно време прекалено широките ръкави. На великолепните си коси Естер бе прикачила с карфица — както казваха, по лудешки — дантелена шапчица, която като че ли все падаше, но не падаше, а й придаваше небрежен и не съвсем вчесан вид, макар всеки отлично да виждаше белите пътечки в косите й.
— Не е ли ужасно, че виждате госпожата, която е толкова хубава, в такава износена приемна? — запита Йороп барона, като му отваряше вратата.
— Топре, фарфете токафа на улица Сен-Шорш — каза баронът, спрял на едно място, като куче пред яребица. — Фремето е прекрасно, ште се разхотим по Шан-с-Елисе, а коспоша Сен-Естеф и Ишени ште пренезат там фаши тоалетни бринатлешности, бельо и нашата фечеря.
— Ще направя всичко, както кажете — отговори Естер, — но ако искате да ми направите удоволствие, наричайте готвачката ми Ази, а Йожени — Йороп. Така съм преименувала всичките жени, които са ми служили, още от времето на първите две. Не обичам промените…
— Аси… Ироп… — повтори баронът и започна да се смее. — Колко зте смешна… Имате фъопрашение… Ас штях та ям много фечери, прети та нарека етна готфачка Аси.
— Такъв ни е занаятът, да ви веселим — каза Естер. — Нима едно бедно момиче не може да бъде облечено от Европа и хранено от Азия, щом вие живеете от целия свят? Такава е приказката. Има жени, които биха погълнали цялата земя, на мен ми трябва само половината. Това е!
„Какфа шена е тас Сент-Езтеф!“ — рече си баронът, възхитен от промяната в държанието на Естер.
— Йороп, моето момиче, трябва ми шапка — каза Естер. — Имам нужда също и от наметка от чер сатен с розова подплата, гарнирана с дантели.
— Госпожа Тома не я е изпратила още… Хайде, бароне, бързо! Разтичайте се! Започнете службата си на тежко физически работник, тоест на щастлив човек! Щастието е бреме! Вие сте с кабриолета си, вървете при госпожа Тома — обърна се Йороп към барона. — Ще изпратите лакея си да вземе наметалото на госпожа Ван Богсек… А главно — прошепна му тя на ухото — донесете й най-хубавите цветя, които могат да се намерят в Париж. Сега е зима, гледайте да намерите цветя от тропиците.
Баронът слезе и каза на слугите си: „Ври коспоша Тома.“ Прислужникът отведе господаря си при една прочута сладкарка.
— Тофа е етна търгофка на модни артигули, броклетнико, а не на златкиши — каза баронът и забърза към Пале-Роайал, при госпожа Прево, където поръча един букет за пет луидора, а в това време слугата му отиде при модистката.
Разхождайки се из Париж, повърхностният наблюдател се запитва кои ли са онези безумни хора, които купуват баснословно скъпите цветя, красящи магазина на прочутата цветарка, или ранните зеленчуци на търговеца за цяла Европа Шьове, който единствен предлага в „Роше-дьо-Канкал“ истински и чудесен „преглед на двата свята“… Всеки ден в Париж се изявяват сто и няколко страсти от вида на Нюсенжановата, доказвани с купуването на редкости, които и кралиците не могат да си доставят, предлагани на колене на проститутки, които гледат, по думите на Ази, да блестят. Без тази малка подробност една почтена буржоазка не би разбрала как се стопява цяло състояние в ръцете на тези жени, чието обществено предназначение според фуриеризма е може би да поправят бедите, причинени от скъперничеството и алчността. За обществото тези прахосничества са без съмнение като поразяване с ланцет в болния от плеврит организъм. С две думи, Нюсенжан поля търговията с повече от двеста хиляди франка.
Нощта вече падаше, когато влюбеният старец се върна, и букетът бе станал излишен. Времето да се отива зиме на Шан-з-Елизе е от два до четири часа. Все пак колата послужи на Естер да отиде от улица Тетбу до улица Сен-Жорж, където тя влезе в притежание на малкия тфорец. Нека кажем, че Естер не бе била досега още предмет на такъв култ, нито на подобни разноски, затова остана изненадана. Подобно обаче на всички знатни и неблагодарни жени тя се въздържа да изрази и най-малката почуда. Когато влезете в църквата „Сан Пиетро“ в Рим, за да ви накарат да оцените размерите или височината на тази кралица на катедралите, показват ви малкото пръстче на някоя статуя с не знам каква си височина, а на вас то ви се струва най-обикновено пръстче. Толкова много са критикували описанията, макар че те са необходими за историята на нашите нрави, че тук се налага да направим като водачите в Рим. И така, влизайки в трапезарията, баронът не можа да се въздържи да не накара Естер да попипа плата на пердетата, драпирани богато, по царски, подплатени с бяло моаре и гарнирани с ширити, достойни за корсажа на португалска принцеса. Платът бе коприна, донесена от Кантон; китайското търпение бе нарисувало по него азиатски птички със съвършенство, което може да се срещне само по средновековните ръкописи или в молитвеника на Шарл V — гордост на императорската библиотека във Виена.
— Струфал е тфе хиляти франка аршина на етин милорт, който го тонесъл от Индия.
— Много хубаво. Прекрасно! Какво удоволствие ще бъде да пием тук шампанско! — каза Естер. — Пяната няма да изцапа паркета!
— О, госпожо — каза Йороп, — ами я вижте килима!…
— Килимът е бил прафен са моя бриятел херцок Дорлоня, но на неко му се сдруфа мноко скъп и ас ко фсех, саштото сте кралица! — каза Нюсенжан.
По някакво съвпадение излезе, че килимът — дело на един от нашите най-добри художници, подхожда на криволиците на китайската тъкан. Стените, рисувани от Шинер и Леон дьо Лора, изобразяваха сладострастни сцени, които изпъкваха още повече поради дърворезбите по абаносовите пана, доставени прескъпо от Зомерард; леките златни нишки привличаха дискретно светлината. Останалото можете да си представите сами.
— Добре направихте, че ме доведохте тук — забеляза Естер, — ще ми трябва цяла седмица, докато свикна с моята къща, та да не приличам на парвеню…
— Моята къшта! — повтори радостно баронът. — Сначи, бриемате?…
— Ами да, стократно „да“, глупаво животно — отвърна тя с усмивка.
— Шифотно е тостатъчно…
— Казвам „глупаво“, за да стане галено — добави тя, като го гледаше.
Бедният „рис“ улови ръката на Естер и я постави на сърцето си; той бе достатъчно близо до животните, за да има усещания, но бе прекалено глупав и не можеше да ги изрази.
— Фиште как тупа… от етна нежна тумичка! — каза той. После отведе своята богиня (покиня) в спалнята.
— О, госпожо — каза Йожени, — аз не мога да остана тук! На човек му се приисква веднага да си легне!
— Добре — отвърна Естер, — ще ти дам наведнъж всичко това… Виж какво, тлъстото ми слонче, след вечеря ще отидем заедно на представление. Ужасно ми се прииска да отида на театър.
Точно пет години бяха изминали, откакто Естер не бе ходила на театър. По това време цял Париж се мъкнеше на Порт-Сен-Мартен, за да гледа „Ришар д’Арленгтон“, една от пиесите, превърнати от изразителната игра на актьорите в изображение на страшната действителност. Като всички простодушни хора, и Естер обичаше да изпитва трепета на ужаса, а също така да се разнежва и да плаче.
— Ще отидем да видим Фредерик Льометр — заяви тя, — обожавам този актьор!
— Тофа е етна тифашка трама — каза Нюсенжан, разбрал в миг, че ще трябва да се покаже с Естер.
Баронът изпрати лакея си да наеме една от двете странични ложи, запазени за премиерите. Още едно своеобразие на Париж! Дори и когато застаналият на глинените си крака Успех изпълни театралната зала, винаги има една странична ложа, която може да се ангажира десет минути преди вдигането на завесата; директорите на театрите я пазят за себе си, освен ако не трябва да задоволят нечия страст като Нюсенжановата. Подобно на ранните зеленчуци на Шьове, тази ложа е данък за прищевките на хората от парижкия Олимп.
Излишно е да говорим за сервизите. Нюсенжан бе струпал три: малък, среден и голям. Десертните прибори на големия сервиз бяха от изваяно позлатено сребро. За да не излезе, че претрупва масата със златни и сребърни предмети, банкерът бе добавил към сервизите още един, от чуден, фин порцелан по типа на саксонския, който струваше повече от сребърната посуда. Колкото до покривките за маси, имаше от Саксония, Англия, Фландрия и Франция, които се съревноваваха по съвършенството на втъканите по тях цветя.
На вечеря дойде ред на барона да се изненада, като вкуси яденето на Ази.
— Ас распирам сашто я наричате Аси — каза той, — тофа е асиатска кухня.
— О, започвам да вярвам, че ме обича — забеляза Естер на Йороп, — каза нещо като духовитост.
— Снам още много — каза баронът.
— Я гледай! Той бил като Тюркаре, и то повече дори, отколкото разправят хората! — възкликна весело куртизанката при този отговор, който бе напълно в духа на известните наивни думички, изплъзнали се от устата на банкера.
Яденето бе с много подправки, за да разстрои стомаха на барона, та той да си отиде рано в къщи; така че това бе всичко, което можа да получи от първата си среща с Естер в областта на насладите. В театъра му се наложи да изпие безкрайно количество чаши с подсладена вода, при което през антрактите оставяше Естер сама. Същия ден, поради една случайност, която напълно можеше да се предвиди, на представлението бяха Тюлиа, Мариет и госпожа дю Вал-Нобл. „Ришар д’Арленгтон“ има луд и заслужен успех, какъвто може да се види само в Париж. Като гледаха тази пиеса, всички мъже разбираха, че могат да изхвърлят законните си съпруги през прозореца, а на всички жени бе приятно да видят колко несправедливо ги потискат. Жените си казваха: „Това е вече прекалено, нас ни довеждат до… но и то често ни се случва!…“ А жена с красотата и тоалета на Естер не можеше да блести безнаказано в предна ложа на театъра при Порт-Сен-Мартен. Затова още при второто действие в ложата на двете балерини стана нещо като революция, чиято причина бе пълната прилика на красивата непозната с Ла Торпий.
— Хайде де! Че откъде се е появила? — запита Мариет госпожа дю Вал-Нобл. — Аз мислех, че се е удавила…
— Но тя ли е? Вижда ми се тридесет и седем пъти по-млада и по-красива от преди шест години.
— Може би се е запазила в лед, като госпожа д’Еспар и госпожа Зайоншек — намеси се граф дьо Бранбур, който бе завел трите жени на представление в една ложа в партера. — Не е ли това „плъхчето“, което искахте да ми изпратите, за да омотаем чичо ми? — запита той Тюлиа.
— Именно — отвърна тя. — Дю Брюел, я вървете към оркестъра да видите тя ли е.
— Как само се перчи! — възкликна госпожа дю Вал-Нобл, послужвайки си с един чудесен израз от езика на леките жени.
— О — възрази граф дьо Бранбур, — тя има право, защото е с моя приятел барон дьо Нюсенжан. Отивам при тях.
— Да не би това да е така наречената „Жан д’Арк“, която била завладяла Нюсенжан, от три месеца ни надуват главата с това?… — запита Мариет.
— Добър вечер, драги бароне — каза Филип Бридо, влизайки в ложата на Нюсенжан. — Значи, сте се събрали с госпожица Естер?… Госпожице, аз съм нещастният офицер, когото някога трябваше да избавите от едно премеждие в Исудьон… Филип Бридо…
— Не познавам такъв човек — отвърна Естер и насочи бинокъла си към залата.
— Коспошицата не се нарича Ездер; името й е коспоша тьо Жампи (Шампи), тофа е етно малко имение, което ас купил са нея… — отвърна баронът.
— Умеете да вършите тези работи — забеляза графът, — затова онези дами твърдят, че госпожа дьо Шампи много се кокошинела … Щом не желаете да си спомните за мене, може би ще благоволите да познаете Мариет, Тюлиа и госпожа дю Вал-Нобл — продължи парвенюто, получил благоволението на престолонаследника благодарение на херцог дьо Мофриньоз.
— Ако тези дами се отнесат добре към мене, и аз ще бъда добре разположена към тях — отвърна сухо госпожа дьо Шампи.
— Добре — възкликна Филип, — те ще се отнесат прекрасно, наричат ви „Жан д’Арк“.
— Е топре! Ако те шелаят та фи брафат компания, ас ште фи озтафя с тех, саштото преятох — каза Нюсенжан. — Колата и бризлугата фи ште тойтат та фи фсемат… Тяфол та я фсеме тас Ази!…
— За пръв път излизаме и ще ме оставите сама! — викна Естер. — Хубава работа! Човек трябва да е готов да умре на поста си. Аз имам нужда от кавалера си, за да изляза. Ако някой ме обиди, значи, няма кого да извикам?…
Егоизмът на стария милионер трябваше да отстъпи пред задълженията на влюбения. Баронът се мъчеше, но остана. Естер имаше основание да задържи кавалера си. Ако приемеше бившите си познати, нямаше да я разпитват така сериозно в присъствието на Нюсенжан. Филип Бридо побърза да се върне в ложата на балерините, на които разказа как стоят нещата.
— Ах! Тя е сега собственица на моята къща на улица Сен-Жорж! — каза с огорчение госпожа дю Вал-Нобл, която по израза на тези дами бе останала без кола.
— Вероятно — отговори полковникът. — Дю Тийе ми каза, че баронът е изхарчил за нея три пъти повече, отколкото вашият нещастен Фалекс.
— Да отидем да я видим тогава? — предложи Тюлиа.
— А не! — възрази Мариет. — Много е хубава. Ще я посетя в дома й.
— Аз пък смятам, че изглеждам добре и мога да рискувам — отвърна Тюлиа.
Смелата Тюлиа отиде през антракта и възобнови познанството си с Естер, която се задържа в рамките ни общите разговори.
— А откъде идваш, миличка? — запита танцьорката, която не можеше вече да сдържи любопитството си.
— О, бях пет години в един замък в Алпите с някакъв англичанин, ревнив като тигър, много богат човек, наричах го джуджето, защото на ръст не беше и колкото съдията на град Ферет. После попаднах на един банкер, както казва Флорин, от трън, та на глог. И ето ме отново в Париж, затова ми се иска да се позабавлявам и да си направя истински карнавал. Ще приемам много гости. Ох, трябва да си наваксам за пет години самота и вече започвам. Да прекараш пет години с един англичанин, е много; според обявите шест седмици са достатъчни.
— Банкерът ли ти подари тази дантела?
— Не, остана ми от индийския княз… Но колко съм нещастна, миличка! Беше жълт като човек, завиждащ на преуспяващия си приятел, мислех, че за десет месеца ще умре. Ами! Излезе издръжлив като Алпите. Човек трябва да се пази от хора, дето уж черният им дроб бил болен… Да не чуя вече да се говори за чер дроб. Прекалено вярвах… на народните мъдрости… Оня богаташ ме ограби, той умря, без да направи завещание, и семейството му ме изгони, като че ли бях чумава. Затова пък казах на тоя дебелак: „Плащай и за другия!“ Прави сте да ме наричате „Жан д’Арк“, аз загубих Англия и може би ще умра изгорена в пламъците.
— На любовта!… — каза Тюлиа.
— И жива! — допълни Естер и се замисли.
Баронът се смееше на просташките шеги, но невинаги разбираше веднага, така че смехът му приличаше на закъснелите ракети, избухнали след фойерверка.
Ние всички живеем сред определен кръг, а тези хора винаги са еднакво любопитни. На другия ден историята за завръщането на Естер обиколи цялата Опера. От два до четири часа цял Париж от Шан-з-Елизе се бе досетил, че това е Ла Торпий, и знаеше най-сетне кой е предметът на страстната любов на барон дьо Нюсенжан.
— Знаете ли — каза Блонде на дьо Марсе във фоайето на Операта, — че Ла Торпий изчезна след онзи ден, когато я видяхме тук като любовница на Рюбампре?
В Париж, както и в провинцията, всичко се знае. Полицията от улица Жерюзалем не е организирана така добре, както полицията на висшето общество, където всички се шпионират, без да се издават. Така че Карлос бе отгатнал правилно каква опасност се крие в положението на Люсиен по време на пребиваването му на улица Тетбу и след това.


Жена без кола

Няма положение, по-страшно от онова, в което се намираше госпожа дю Вал-Нобл, и думата без кола го изразява прекрасно. Безгрижието и разточителството пречат на тези жени да помислят за бъдещето. В техния по-особен свят (много по-весел и по-остроумен, отколкото смятат хората) единствени жените, които не притежават безспорната, почти ненакърнима и налагаща се красота, които са обичани кой знае защо, мислят за старостта и си подготвят някакво състояние, но колкото те са по-хубави, толкова са по-непредвидливи. „Ти, значи, се страхуваш да не погрознееш, та си подготвяш рента?…“ — така бе казала Флорин на Мариет и тези думи изясняват една от причините на разточителството им. Такива жени са като спекуланта-самоубиец или като разсипника, изчерпал напълно всичките си източници; те изпадат ужасно бързо от положение на дръзко охолство в дълбока сиромашия. Тогава се хвърлят в ръцете на търговката на тоалетни принадлежности и продават на нищожна цена чудните си скъпоценности, правят дългове най-вече за да продължават да живеят привидно в разкош, който да им даде възможност да намерят загубеното, тоест — каса, от която да измъкват пари. Приливите и отливите в съществуването им обясняват добре защо толкова скъпо излиза една любовна връзка, която всъщност почти винаги се урежда от трето лице, както Ази бе вкопчила (още една дума от техния речник!) Нюсенжан и Естер. Затова парижаните, които познават добре града си, знаят отлично какво да мислят, като видят на Шан-з-Елизе този движещ се и шумен пазар и някоя жена, която са виждали преди година или шест месеца прекрасно облечена в блестящ разкошен екипаж, да се вози във взета под наем кола. „Като попаднеш в „Сент-Пелажи“, трябва да умееш да подскокнеш оттам право в Булонската гора“ — смееха се Флорин и Блонде на незначителния виконт дьо Портандюер. Някои по-опитни жени не стигат никога до такива крайности. Те си остават погребани в отвратителните, взети под наем мебелирани жилища, където изкупват разточителствата си с лишения, подобно на пътници, заблудили се в Сахара, но и те не си слагат наум да живеят по-пестеливо, решават да ходят на костюмирани балове, предприемат пътувания в провинцията, в хубаво време се появяват добре облечени по булевардите. Впрочем тези жени проявяват една към друга преданост, каквато се среща сред слоевете, изхвърлени от доброто общество. За щастливата жена не е кой знае какво да помогне; тя си казва: „Утре и аз ще бъда така.“ И все пак най-осезателна подкрепа дава търговката на тоалетни принадлежности. Стане ли една такава лихварка и заемодавец, тя разтърсва и претърсва всички старчески сърца, за да намери купувач на обувките и шапките си. Тъй като не можеше да предвиди провала на един от най-богатите и най-способни борсови агенти, госпожа дю Вал-Нобл се озова в съвсем объркано материално положение. С парите на Фалекс тя бе задоволявала прищевките си и бе разчитала на него за по-полезните неща и за бъдещето си. „Как можех да очаквам такова нещо от човек, който изглеждаше такъв добряк?“ — каза тя на Мариет. В почти всички обществени класи добрякът е човек, който има пари, дава тук-таме от тях назаем, но не си ги иска обратно, държи се винаги по правилата на известна деликатност, вън от просташкия, задължителен за всички и общоприет морал. Някои хора, за които казват, че са честни и добродетелни, са разорили благодетелите си, както Нюсенжан, а други — излезли от изправителната полиция, са изобретателни в почтеността си към една жена. Напълно почтената личност Алсест — мечта на Молиер — се среща извънредно рядко; има я обаче навсякъде, дори и в Париж. Добрякът е плод на известна мекота в характера, която не доказва нищо. Един такъв човек е копринено гладък като котка, като пантоф, изработен точно по крака. И така, според смисъла на думата „добряк“ Фалекс трябваше да предупреди любовницата си за разорението си и да й остави с какво да живее. Галантният мошеник д’Етурни бе добряк. Той лъжеше при игра на карти, но бе заделил тридесет хиляди франка за любовницата си. „Все едно, каквото и да казвате, Жорж бе добряк, държеше се добре и заслужаваше по-добра участ!“ — отговаряха жените по време на карнавалните вечери на онези, които хвърляха обвинения срещу него. Проститутките не дават пет пари за законите, но обожават изисканото държане; те умеят да се продават като Естер в името на някакъв красив, скрит идеал, в който вярват. След като успя да спаси с голяма мъка от корабокрушението няколко скъпоценности, госпожа дю Вал-Нобл попадна под тежкото бреме на обвинението, че тя „е разорила Фалекс“. Тя наближаваше вече тридесет години и макар че бе в разцвета на хубостта си, все пак можеше да мине вече за стара, още повече, че при такива кризи срещу жената се изправят всички нейни съперници. Наистина Мариет, Флорин и Тюлиа приемаха приятелката си на вечеря и й даваха по малко пари, но тъй като не знаеха на колко възлизат дълговете й, не смееха да проникнат по-надълбоко в тази бездна. Шест години съставляват доста дългичко отклонение в колебанията на парижкото море между Ла Торпий и госпожа дю Вал-Нобл, за да може жената без кола да се обърне към жената, която се разхожда с кола; Вал-Нобл обаче знаеше Естер като много великодушна, ето защо не можеше да не си мисли понякога — както казваше тя, — че е „нейна наследница“; затова поиска да я срещне уж случайно. За да предизвика такава случайност, госпожа дю Вал-Нобл, облечена като жена от доброто общество, се разхождаше всеки ден по Шан-з-Елизе под ръка с Теодор Гайар, който по-късно се ожени за бившата си любовница, а сега, в бедата й, се държеше много добре с нея, даваше й ложи и й осигуряваше покани за всички забави. Тя се надяваше, че когато времето е хубаво, Естер също ще се разходи и тогава ще се срещнат. Кочияш на Естер бе Пакар, защото за пет дни домът на улица Сен-Жорж бе организиран така според разпоредбите на Карлос от Ази, Йороп и Пакар, че се бе превърнал в непревземаема крепост. От своя страна Пейрад, тласкан от дълбоката си ненавист, от желанието да си отмъсти и най-вече от мисълта да омъжи скъпата си Лиди, реши, щом Контансон му каза, че любовницата на господин дьо Нюсенжан може да се види по Шан-з-Елизе, също да се разхожда там. Пейрад се предрешваше така добре като англичанин, говореше френски с толкова сполучливо английско произношение, знаеше така хубаво английски и познаваше така пълно работите в тази страна, където парижката полиция го бе изпращала три пъти през 1779 и 1786 година, че изигра ролята си на англичанин в Лондон и сред посланиците, без да събуди подозрения. Той имаше много общи черти с прочутия измамник Мюсон и умееше така изкусно да се преобразява, че дори Контансон не го позна един ден. Придружен от дегизирания като мулат Контансон, Пейрад следеше Естер и хората й с поглед, който изглеждаше невнимателен, но забелязваше всичко. Така че в деня, когато Естер срещна госпожа дю Вал-Нобл, и той се намери съвсем естествено в страничната алея, където се разхождат, когато е сухо и топло, хората, дошли с екипаж. Пейрад, следван от мулата в ливрея, тръгна съвсем спокойно и като истински богаташ, който мисли само за себе си, подир двете жени, но така, че да улови няколко думи от разговора им.
— Е, мила, елате ми на гости — казваше Естер на госпожа дю Вал-Нобл. Нюсенжан е длъжен да не оставя без стотинка любовницата на своя агент…
— Още повече, че, както разправят, той го бил разорил — добави Теодор Гайар, — бихме могли да го пошанташираме…
— Той ще вечеря утре у дома, ела и ти, миличка — каза Естер. После пошепна на ухото й: — Правя с него каквото си искам и не е получил и тонинко.
И тя допря един от облечените в ръкавици пръсти до прекрасните си зъби и направи известното на всички решително движение, означаващо: „Нищо!“
— Хванала си го здраво…
— Мила моя, засега само дълговете ми е платил…
— Ама че си сметкаджийка! — възкликна Сюзан дю Вал-Нобл.
— О — продължи Естер, — дълговете ми биха накарали и министъра на финансите да се стъписа. Сега в най-скоро време искам тридесет хиляди франка ренга!… О, той е прекрасен човек, не мога да се оплача… Здрав е. След седмица ще чествуваме настаняването ми в новото жилище и ти ще дойдеш… Сутринта трябва да ми даде договора за къщата на улица Сен-Жорж. Според добрия тон не можеш да живееш в такава къща, ако нямаш тридесет хиляди франка рента, така, в случай на беда. Аз видях какво е бедност и не искам вече да я изпитам. Има някои неща, от които на човека веднага му прелива.
— Ти, дето казваше: „Аз самата съм цяло състояние!“, колко си се променила! — възкликна Сюзан.
— От швейцарския въздух е, човек става пестелив… Я слушай, направи като мене, миличка. Хвани си един швейцарец и той може да ти стане съпруг!… Защото те още не знаят какви жени сме ние… Във всички случаи ще се върнеш влюбена в законно вписаните ренти, а това е почтена и нежна любов! Довиждане.
И Естер се качи в хубавата си кола, в която бяха впрегнати най-прекрасните в цял Париж пъстро-сиви коне.
— Жената, която се качи в колата, ми харесва, но предпочитам другата, дето се разхожда; ще тръгнеш подире й и ще разбереш коя е — нареди на английски Пейрад на Контансон.
— Чуй какво каза този англичанин — и Теодор Гайар повтори на госпожа дю Вал-Нобл думите на Пейрад.
Преди да заговори на английски, Пейрад бе изпуснал две думи, които предизвикаха трепване по лицето на журналиста, и той се бе уверил, че Гайар знае този език. Тогава госпожа дю Вал-Нобл тръгна бавно към къщи — едно мебелирано и порядъчно жилище на улица Луи-льо-Гран, — като все се озърташе да види дали мулатът върви подире й. Сградата принадлежеше на някоя си госпожа Жерар, на която госпожа дю Вал-Нобл бе направила услуга по времето на своето благоденствие, а сега тя й се отплащаше с тази съвсем прилична квартира. Женицата — почтена, добродетелна и дори благочестива буржоазка — гледаше на куртизанката като на жена от по-висш обществен слой; беше я виждала по-рано сред непрекъснат разкош и сега я считаше за загубила трона си кралица; тя й поверяваше дъщерите си и — нещо много по-естествено, отколкото би могло да се предполага — водейки ги на театър, куртизанката се грижеше за тях като майка; двете госпожици Жерар я обичаха. Добрата и почтена хазайка приличаше на онези възвишени личности — духовници, които виждат в лицето на поставените извън закона жени същества, достойни за спасение и любов. Госпожа дю Вал-Нобл уважаваше нейната почтеност и често, като разговаряха вечерно време и й се оплакваше от нещастията си, й завиждаше. „Вие сте още хубава, можете да завършите добре живота си“ — казваше госпожа Жерар. Впрочем падането на госпожа дю Вал-Нобл бе само относително. Гардеробът на тази толкова разточителна и така елегантна жена бе все още много богат, а това й позволяваше при случай да се покаже в целия си блясък, както стана на представлението на „Ришар д’Арленгтон“ в театъра при Порт-Сен-Мартен. А госпожа Жерар плащаше с удоволствие файтоните, от които жената, останала без кола, имаше нужда, за да отиде някъде на вечеря или на театър и да се прибере в къщи.
— Скъпа госпожа Жерар — каза тя на почтената майка, — мисля, че животът ми ще се промени…
— Още по-добре, госпожо, само че бъдете умна, мислете за бъдещето… Не правете вече дългове. Толкова ми е трудно да връщам лицата, които ви търсят!…
— Е, не се тревожете за тези песове, те всички са спечелили огромни суми от мене. Я вземете тези билети за вариететния театър за дъщерите си, много хубава ложа на втори балкон. Ако някой ме потърси тази вечер, преди да съм се върнала, нека се качи. Бившата ми камериерка Адел ще бъде горе, ще ви я пратя.
Госпожа дю Вал-Нобл нямаше нито майка, нито леля, затова трябваше да прибегне до услугите на камериерката си (и тя без кола!), която да изиграе ролята на втора Сент-Естев пред непознатия, чието завоевание щеше да й позволи да си възвърне общественото положение. Тя отиде на вечеря с Теодор Гайар, а той същия ден бе канен на едно „събиране“, тоест на гуляя, даван от Натан по повод изгубения от него облог, разгулна вечер, за която на поканените се казва: „Ще има и жени.“


Пейрад като богат чужденец

Пейрад се бе решил да вземе лично участие в тази интрига не без сериозни причини. Впрочем любопитството му, както и любопитството на Корантен, бе така силно възбудено, че и без причина той пак щеше на драго сърце да се намеси в разказваната от нас драма. По това време политиката на Шарл X бе стигнала до връхната си точка. След като повери кормилото на управлението на избраните от него министри, кралят подготвяше завладяването на Алжир с цел да си послужи с този славен паспорт за онова, което нарекоха негов преврат. Никой в страната не правеше заговори и Шарл X мислеше, че няма вече противници. И в политиката, както в морето, има моменти на измамно спокойствие. Така че Корантен бе изпаднал в пълно бездействие. При такива положения, за да поддържа формата си, истинският ловец, като няма дроздове, стреля и по врабчета. Като нямало християни, Домициан например е избивал мухи. Понеже бе присъствувал при арестуването на Естер, Контансон бе преценил отлично с тънкия си усет на шпионин тази операция. Както видяхме, този чудак не си направи труда да сподели преценката си с барон дьо Нюсенжан. „Кой печели от парите, измъквани поради страстта на банкера?“ — бе първият въпрос, който двамата приятели си зададоха. След като разбра, че Ази е едно от действуващите лица на пиесата, Контансон започна да се надява да стигне чрез нея до автора; тя обаче му се изплъзна от ръцете за известно време, криейки се като змиорка в парижката тиня, а когато я намери като готвачка при Естер, сътрудничеството на мулатката му се видя необяснимо. Макар че подозираха някаква тъмна афера, двамата майстори в шпионажа срещнаха за първи път неразгадаем текст. И при трите последователни и смели нахълтвания в къщата на улица Тетбу Контансон срещна най-упорито мълчание. Докато Естер живееше там, вратарят като че ли бе обладан от ужасен страх. Може би Ази бе заплашила всички в къщи с отровни кюфтета, в случай че проговорят. На другия ден след излизането от това жилище Контансон намери същия вратар, но вече малко по-сговорчив; съжалявал много, разправяше той, за младата дама, която го хранела с остатъците от трапезата си.
Преоблечен като търговски посредник, Контансон се пазареше за жилището и слушаше оплакванията на вратаря, като се шегуваше и прекъсваше думите му с възклицания като: „Ами! Как е възможно!…“„Да, господине, младата дама живя пет години тук, без да излезе някъде; любовникът й, който я ревнуваше, макар че тя бе безукорна, вземаше най-големи предпазни мерки, когато идваше и влизаше тук или като си отиваше. Много красив младеж беше.“
По това време Люсиен се намираше още в Марсак при сестра си, госпожа Сешар; но щом той се върна в Париж, Контансон изпрати вратаря на кея Малаке да запита господин дьо Рюбампре съгласен ли е да продаде мебелите от апартамента, който госпожа Ван-Богсек е напуснала. Тогава портиерът позна в Люсиен тайнствения любовник на младата вдовица, а това бе достатъчно за Контансон. Нека си представим дълбокото, макар и неиздадено учудване, обзело Люсиен и Карлос, които се престориха, че мислят вратаря за луд и дори се опитаха да му го внушат.
За двадесет и четири часа Карлос организира хайка, която да хване Контансон в шпиониране на местопрестъплението. Преоблечен като носач в халите, Контантон вече два пъти бе донасял купените сутринта от Ази провизии и двата пъти бе влизал в жилището на улица Сен-Жорж. От своя страна Корантен също започна да действува; възпираше го обаче истинската личност, скрита зад Карлос Ерера, защото той скоро узна, че този абат, таен пратеник на Фердинанд VII, е дошъл в Париж към края на 1823 година. И все пак Корантен трябваше да научи кои са причините, подтикващи този испанец да покровителствува Люсиен дьо Рюбампре. Скоро Корантен получи доказателства, че Естер е била пет години любовница на Люсиен. Значи, заменяването на Естер с англичанката бе станало в негов интерес. Люсиен нямаше никакви средства, отказваха му ръката на госпожица дьо Гранлийо, а току-що бе купил за един милион имението Рюбампре. Корантен пораздвижи ловко генералния директор на полицията, на когото префектът разказа във връзка с Пейрад, че тъжителите в тази афера са не някои други, а граф дьо Серизи и Люсиен дьо Рюбампре.
— Разбрахме каква е работата! — провикнаха се Пейрад и Корантен.
За миг планът на двамата приятели бе готов.
— Това момиче — каза Корантен — е имало разни връзки, има и приятелки. Не е възможно да не се намери измежду тях някоя, изпаднала в беда; един от нас трябва да изиграе ролята на богат чужденец, който ще й поеме издръжката: ще ги накараме да дружат. Те винаги се нуждаят една от друга, за да разиграват любовниците си, и тогава ще влезем вътре в крепостта.
Пейрад помисли съвсем естествено той да поеме ролята на англичанин. Усмихваше му се разгулният живот, който трябваше да води доколкото бе необходимо до разкриването на заговора, чиято жертва бе станал, докато застарелият от работа и доста хилав Корантен малко се интересуваше от него. Преоблечен като мулат, Контансон веднага се изплъзна от хайката на Карлос. Три дни преди срещата на Пейрад с госпожа дю Вал-Нобл на Шан-з-Елизе последният от агентите на господа Сартин и Льоноар пристигна от колониите през Хавър с напълно редовен паспорт в хотел „Мирабо“ на улица Ла Пе с малка и толкова изкаляна каляска, сякаш наистина пристигнала от Хавър, макар да бе извървяла само пътя от Сен-Дьони до Париж.
От своя страна Карлос Ерера нареди да му сложат виза на паспорта в испанското посолство и нагласи всичко на кея Малаке като за пътуване до Мадрид. Ето защо след няколко дена Естер щеше да стане собственица на жилището на улица Сен-Жорж, щеше да получи документ за тридесет хиляди франка рента; Йороп и Ази бяха достатъчно ловки, за да я накарат да го продаде и да даде тайно парите на Люсиен. Забогатял уж от щедростта на сестра си, той щеше да плати и остатъка от имението Рюбампре. Никой не можеше в нищо да го упрекне. Само Естер имаше какво да каже, но тя по-скоро би умряла, отколкото да се издаде макар и с едно трепване на веждите. Клотилд бе вече сложила малкото розово шалче на щъркеловата си шия, следователно в дома Гранлийо играта бе вече спечелена. Акциите от омнибусите утрояваха капитала. Изчезвайки за няколко дена, Карлос проваляше всякакви злостни намерения. Човешката предпазливост бе предвидила всичко, не бе възможно да стане грешка. Мнимият испанец трябваше да тръгне на утрото след деня, в който Пейрад бе срещнал госпожа дю Вал-Нобл на Шан-з-Елизе. А още в два часа през нощта Ази пристигна с кола на кея Малаке, където намери двигателя на този механизъм да пуши в стаята си, отдал се на равносметката, която предадохме с няколко думи, подобно на автор, преглеждащ внимателно една страница от своята книга, за да види няма ли допуснати грешки. Човек като него не искаше да направи втори път пропуск като онзи с вратаря на улица Тетбу.
— Пакар — пошепна Ази на ухото на господаря си — е познал днес в два часа и половина на Шан-з-Елизе Контансон, преоблечен като мулат, в ролята на слуга на някакъв англичанин, който вече три дни се разхожда по Шан-з-Елизе, за да наблюдава Естер. Пакар е познал тоя пес, както и аз го познах, когато бе носач в халите, по очите. Той върнал в къщи малката, но не изпуснал от очи нашия приятел. Оня е в хотел „Мирабо“; така са се спогледали обаче с англичанина, че е невъзможно, казва Пакар, този англичанин да е истински.
— Пуснали са стършел подире ни — отвърна Карлос. — Аз заминавам чак вдругиден. Този Контансон е същият, който ни изпрати вратаря на улица Тетбу; трябва да разбера дали лъжливият англичанин е нашият враг.
По обед мулатът на господин Самуел Джонсън обслужваше важно господаря си, който нарочно се хранеше винаги добре. Пейрад искаше да го вземат за англичанин от вида на пиячите; излизаше винаги малко пиян. Носеше черни сукнени гети, високи до коленете и натикани така, че да му надебелят краката; панталоните му имаха дебела подплата; жилетката бе закопчана до брадата; синята връзка около врата стигаше до бузите му; той носеше малка рижава перука, която скриваше половината от челото му; беше се надебелил с около три пръста, така че и най-отдавнашният посетител на кафене „Давид“ не би могъл да го познае. По четвъртития му, чер, широк и чист като на англичаните фрак всеки случаен човек би го взел за англичанин милионер. Контансон бе възприел безочливото равнодушие на слуга, ползуващ се с доверието на един богаташ, бе мълчалив, високомерен, необщителен и си позволяваше чуждестранни жестове и диви крясъци.
Пейрад довършваше втората си бутилка, когато един от хотелските прислужници въведе безцеремонно в апартамента някакъв мъж, в когото и той, и Контансон познаха цивилния полицай.
— Господин Пейрад — обърна се полицаят шепнешком към богаташа, — имам заповед да ви отведа в Префектурата.
Пейрад стана без каквато и да било забележка и потърси шапката си.
— Долу ви чака файтон — каза му полицаят, докато слизаха по стълбата. — Префектът искаше да ви арестува, но се задоволи с обяснения относно поведението ви, което ще дадете на полицейския чиновник, останал в колата.
— Да дойда ли с вас? — запита той чиновника, когато Пейрад се качи във файтона.
— Не — отговори му той. — Кажете тихичко на кочияша да кара в Префектурата.
Пейрад и Карлос бяха заедно в колата. Карлос държеше един кинжал и бе готов да го забие. Файтонът бе каран от доверено лице, способно да остави Карлос да слезе, без да го забележи, и да се учуди при пристигането си, че намира труп в колата. Шпионите никога не ги търсят. Правосъдието оставя почти всички подобни убийства ненаказани, защото е трудно да прогледне в тях.


Двубой във файтон

Пейрад хвърли изпитателен поглед към служителя, изпратен от префекта на полицията, и остана доволен от образа на Карлос: гол череп, на тила с бръчки, напудрени коси; на болнавите и зачервени, нуждаещи се от грижи очи — чифт леки, чиновнически очила със зелени двойни стъкла; очите бяха доказателство за срамни болести; риза от тънко платно с пригладено, плисирано жабо, износена, черна сатенена жилетка, панталони на съдебен служител, груби черни, копринени чорапи и обувки с фльонги, дълъг черен редингот, черни и непрани от десет дни ръкавици за четиринадесет су, златна верижка за часовник: това бе ни повече, ни по-малко низш съдебен служител, наричан противоречиво полицейски надзирател.
— Драги господин Пейрад, съжалявам, че човек като вас става предмет на наблюдения и че с поведението си давате повод за това. Маскировката ви не е по вкуса на господин префекта. Ако смятате да се изплъзнете по този начин от наблюденията ни, грешите. Навярно сте взели шосето от Англия при Бомон-сюр-Оаз?
— При Бомон-сюр-Оаз — потвърди Пейрад.
— Или при Сен-Дьони? — запита мнимият съдебен служител.
Пейрад се смути. Новият въпрос чакаше отговор. А отговорът, какъвто и да беше, бе опасен. Утвърдителният се превръщаше в подигравка; отрицателният — ако този човек знаеше истината — щеше да го погуби. „Хитър е“ — помисли си той и загледа полицейския чиновник с усмивка, така че тя да бъде отговорът му. Усмивката бе приета без възражения.
— С каква цел сте се дегизирали, защо сте наели апартамент в хотел „Мирабо“, а Контансон сте издокарали като мулат? — запита полицейският чиновник.
— Господин префектът ще постъпи с мен, както намери за добре, длъжен съм да давам сметка за делата си само на началниците — отговори Пейрад достолепно.
— Ако искате да кажете, че действувате за сметка на главната полиция в кралството — каза сухо мнимият агент, — ще изменим посоката и ще отидем не на улица Жерюзалем, а на улица Грьонел. По отношение на вас съм получил най-определени нареждания. Само че внимавайте! Не ви се сърдят кой знае колко и с нещо дребно може да объркате картите си. Аз лично не ви желая зло… Но да вървим!… Кажете ми истината…
— Истината? Ще ви я кажа — отвърна Пейрад и хвърли лукав поглед към зачервените очи на своя цербер.
Лицето на лъжливия съдебен чиновник остана безстрастно, окаменяло, той вършеше работата си и всякаква истина му бе безразлична; сякаш смяташе, че това е прищявка от страна на префекта. И префектите си имат натрапчиви мисли.
— Влюбих се безумно в една жена, любовницата на оня борсов агент, който сега пътешествува за свое удоволствие и за неудоволствие на заемодавците си — Фалекс.
— Госпожа дю Вал-Нобл — допълни полицейският чиновник.
— Да — потвърди Пейрад. — За да мога да я издържам един месец, което няма да ми струва повече от хиляда екю, преоблякох се като богат чужденец и взех Контансон за слуга. Това е съвсем вярно и ако се съгласите да ме оставите в колата, давам ви честната си дума на бивш генерален комисар на полицията, че ще ви чакам, качете се в хотела и разпитайте Контансон, той не само ще потвърди това, което имах честта да ви съобщя, но ще видите и камериерката на госпожа дю Вал-Нобл, която тази сутрин трябва да дойде и да ни съобщи или че господарката й приема моите предложения, или нейните условия. Старата маймуна разбира от гримаси: аз предложих хиляда франка месечно и кола; това прави хиляда и петстотин франка; подаръци за петстотин франка и още толкова за някои развлечения, вечери, представления; виждате, че като ви казвам хиляда екю, не се лъжа нито със стотинка. На моята възраст човек може да похарчи хиляда екю за последната си прищявка.
— О, татенце, че още ли обичате жените, та?… Вие ме смайвате; аз съм на шестдесет години и прекрасно минавам и без тях… Но щом като нещата са, както ги казвате, разбира се, че за да осъществите тази си прищявка, е било необходимо да се представите за чужденец.
— Вие разбирате, че Пейрад или дядо Канкоел от улица Моано…
— Да, нито единият, нито другият би подхождал на госпожа дю Вал-Нобл — довърши Карлос, възхитен, че чува адреса на дядо Канкоел. — Преди революцията имах една любовница — каза той, — която преди това била държанка на изпълнителя на смъртните присъди, наричан „палача“. Един ден по време на представление се убола с игла и понеже това било на мода тогава, извикала: „Ах, палач!“ — „Спомен ли е това?“ — запитал съседът й. Драги ми Пейрад, тя напуснала любовника си заради, тази дума. Разбирам, че не желаете да се изложите на подобно посрамване… Госпожа дю Вал-Нобл е жена, която ходи с мъже от доброто общество, видях я един ден в Операта, много е хубава… Върнете колата на улица Ла Пе, драги господин Пейрад, ще се кача с вас в апартаментите ви и ще видя лично как стоят нещата. Навярно и устният доклад ще бъде достатъчен за господин префекта.
Карлос извади от страничния си джоб черна табакера с позлатено сребро от вътрешната страна, отвори я и с очарователно, добряшко изражение предложи емфие на Пейрад. Пейрад си каза: „Гледай какви са агентите им!… Боже мой! Ако господин Льоноар или господин дьо Сартин можеха да възкръснат, какво ли щяха да кажат?“
— Това сигурно е част от истината, но не е всичко, драги приятелю — каза мнимият полицейски служител и вдъхна емфие. — Вие сте се намесвали в сърдечните работи на барон дьо Нюсенжан и навярно искате да го омотаете в някоя нова примка; с пистолет не сте го улучили, сега искате да го уцелите с топ. Госпожа дю Вал-Нобл е приятелка на госпожа дьо Шанпи…
„Ах! Дяволът! Да не се объркаме! — каза си Пейрад. — Той бил по-хитър, отколкото го мислех. Играе си с мене; говори, че ще ме пусне, а продължава да ме разпитва.“
— Е? — запита Карлос като човек с голяма власт.
— Господине — продължи Пейрад, — вярно е, че сбърках, като търсих за господин Нюсенжан една жена, в която той бе влюбен до безумие. Това е причината, задето изпаднах в немилост; защото, изглежда, без да знам, съм засегнал други по-важни интереси. (Низшият полицейски служител остана безстрастен.) Познавам обаче достатъчно полицията след петдесет и две годишна служба, така че след мъмренето от господин префекта, който сигурно е бил прав, съм се въздържал…
— Значи, ако господин префектът поиска, вие бихте се отказали от прищявката си? Това, мисля, би било най-голямо доказателство за искреността на думите ви.
„Как само настъпва! Настъпва! — казваше си Пейрад. — Ах! Дявол да го вземе! Днешните агенти не падат по-долу от агентите на господин Льоноар.“
— Да се откажа? — запита той високо. — Ще очаквам господин префекта да ми нареди… Но ако желаете да влезете, стигнахме вече в хотела.
— А откъде взехте пари? — запита го изневиделица Карлос с проницателно изражение.
— Имам един приятел… — започна Пейрад.
— Ще кажете ли това на съдия-следователя? — прекъсна го Карлос.
Тази смело изиграна сцена бе резултат на просто замислена комбинация, която можеше да се роди само в главата на човек като Карлос. Още рано сутринта той бе изпратил Люсиен при графиня дьо Серизи. Люсиен замоли частния секретар на графа да отиде и от негово име да поиска от префекта сведения за агента, който барон дьо Нюсенжан бе използувал. Секретарят се бе върнал с една бележка, отнасяща се до Пейрад, препис от досието му.

„Бил в полицията от 1778 година, дошъл преди две години от Авиньон в Париж.
Безимотен и безнравствен, знае държавни тайни.
Живее на улица Моано под името Канкоел, название на малко имение в департамента Воклюз, където живее родът му; семейството е почтено.
Наскоро е бил търсен от един негов племенник, Теодоз дьо ла Пейрад. (Виж доклада на агента, документ №37.)“

— Това е сигурно англичанинът, чийто мулат е Контансон! — бе възкликнал Карлос, когато Люсиен му донесе освен бележката и устни сведения.
За три часа този делови като пълководец човек бе намерил чрез Пакар някакъв невинен съучастник, който можеше да играе ролята на полицай, облечен цивилно, а сам се бе предрешил като полицейски служител.
Докато бяха във файтона, на три пъти се бе поколебал дали да не убие Пейрад; но тъй като си бе забранил да извършва убийства лично, реши да се отърве скоро от него, като го посочи като милионер на някои освободени каторжници.
Пейрад и съпроводителят му чуха отвън гласа на Контансон, разговарящ с камериерката на госпожа дю Вал-Нобл. Тогава Пейрад направи знак на Карлос да остане в предната стая, сякаш искаше да му каже: „Ще можете да видите искрен ли съм бил.“
— Госпожата е съгласна — казваше Адел. — Сега госпожата е при една приятелка, госпожа дьо Шанпи, която е платила за още една година наема на мебелираното жилище на улица Тетбу и сигурно ще й го отстъпи. Там за госпожата е по-удобно да приеме господин Джонсън, защото мебелите са съвсем запазени, а господинът може да й ги купи, като се споразумее с госпожа дьо Шанпи.
— Добре, моето момиче. Не е кой знае какво нещо, ама все ще намажем, ще делим наполовина… — каза мулатът на смаяната камериерка.
— Я гледай какъв негър! — възкликна госпожица Адел. — Ако вашият богаташ наистина е богаташ, ще подари мебелите на госпожата. Договорът изтича през април 1830 година и ако е в състояние, вашият господар може да го поднови.
— Мен много доволна! — заяви влизащият Пейрад, като потупа камериерката по рамото.
И той намигна на Карлос, като му кимна в смисъл, че богатият чужденец трябва да продължи играта си. Сцената обаче внезапно се промени с влизането на лице, на което нито Карлос, нито началникът на полицията можеха да направят нещо. Ненадейно се появи Корантен. Бе видял вратата отворена и пътем бе влязъл да види как старият му приятел Пейрад играе ролята на богат чужденец.


Корантен печели втория рунд

— Префектът пак ме набара! — пошепна Пейрад на ухото на Корантен. — Откри ме!
— Ние ще провалим префекта — отговори Корантен на ухото на приятеля си.
После, като поздрави сдържано, той започна скритом да оглежда полицейския чиновник.
— Стойте тук, докато се върна, отивам в Префектурата — каза Карлос. — Ако не дойда пак, можете да удовлетворите прищявката си.
Като каза шепнешком тези думи на Пейрад, за да не разруши образа му в очите на камериерката, Карлос излезе, стараейки се да не остава по-дълго под погледа на новодошлия, в когото бе съзрял една от онези русокоси и синеоки личности, които могат да те вледенят от ужас.
— Това беше изпратеният от префекта полицейски чиновник — каза Пейрад на Корантен.
— Този ли? — отговори Корантен. — Хванал си се на въдицата. Този човек е сложил три тестета карти в обувките си, това личи от начина, по който е стъпил вътре, а на един полицейски служител не е нужно да се дегизирва!
И Корантен слезе бързо надолу, за да изясни съмненията си; Карлос вече се качваше във файтона.
— Ей, господин абат!… — викна Корантен.
Карлос обърна глава, видя Корантен и се качи в колата. И все пак Корантен успя да извика през вратичката:
„Това бе всичко, което исках да зная! Карай на кея Малаке!“ — викна той на кочияша със сатанинска подигравка в гласа и в погледа.
„Хайде — каза си Жак Колен, — свършено е с мен, разбрали са кой съм; сега трябва да бъда по-бърз от тях и главно да разбера какво искат от нас.“
Корантен бе видял пет-шест пъти абат Карлос Ерера, а погледът на този човек не можеше да се забрави. Най-напред Корантен бе познал широките рамене, после подпухналостите по лицето и бе видял измамата с трите пръста височина, получена от вътрешен ток.
— Ох, старче, накарали са те да издадеш! — каза Корантен, като видя, че в спалнята няма друг освен Пейрад и Контансон.
— Кой беше? — викна Пейрад с металически нотки в гласа. — Ще използувам последните си дни да го сложа на скара и да го изпека на нея.
— Това е абат Карлос Ерера, по всяка вероятност испанският Корантен. Всичко се изяснява. Испанецът е страшно покварен тип, той иска да направи състояние на оня младеж, като спечели от леглото на едно красиво момиче… Ти ще кажеш искаш ли да излезеш насреща на човек-дипломат, който ми се вижда дяволски хитър.
— О — възкликна Контансон, — той получи тристата хиляди франка в деня на арестуването на Естер, той беше във файтона! Спомням си тия очи, това чело и белезите от едра шарка.
— Ах! Каква зестра щеше да има малката ми Лиди! — възкликна Пейрад.
— Можеш да си останеш дегизиран — каза Корантен. — За да хвърлим едно око при Естер, трябва да я свържем с Вал-Нобл. Естер е била любовницата на Люсиен дьо Рюбампре.
— Вече са измъкнали повече от петстотин хиляди франка от Нюсенжан — забеляза Контансон.
— И още толкова им трябват — продължи Корантен, — имението Рюбампре струва един милион. Татенце — потупа той по рамото Пейрад, — ще получиш повече от сто хиляди франка, за да омъжиш Лиди.
— Не ми говори така, Корантен. Ако планът ти пропадне, не знам какво бих направил…
— Може би ще ги имаш още утре. Абатът, драги мой, е много хитър, шапка трябва да свалим пред него, той е старшията на дяволите, но ми е в ръцете и понеже е умен, ще се предаде. Гледай да се покажеш глупав като всеки богат чужденец и не се бой от нищо.
Вечерта на този ден, когато истинските противници се бяха срещнали лице в лице, и то на равен терен, Люсиен отиде на гости в дома Гранлийо. Там имаше много хора. Пред всички присъствуващи херцогинята задържа за малко Люсиен при себе си и беше чудесна с него.
— Направили сте някакво малко пътешествие? — запита тя.
— Да, госпожо херцогиньо. В желанието си да улесни женитбата ми сестра ми направи голяма жертва и аз успях да откупя имота в Рюбампре и да го възстановя изцяло. Имах обаче в лицето на моя адвокат от Париж много способен човек, та той успя да ми спести исканията, които търговците на имоти щяха да предявят, ако знаеха кой е купувачът.
— Има ли там замък? — запита, без да сдържа усмивката си Клотилд.
— Има нещо подобно на замък, но най-разумно би било то да се използува като материал и да се построи модерна сграда.
Заедно с усмивката на задоволство очите на Клотилд излъчваха пламъци от щастие.
— Тази вечер ще изиграете с баща ми партия робе? — каза му тя тихо. — Надявам се, че след петнадесет дни ще ви поканят на вечеря.
— Е, драги господине — обърна се към него херцог дьо Гранлийо, — казват, че сте купили имението Рюбампре, моите поздравления. Това е отговор на онези, които твърдяха, че имате дългове. Ние, аристократите, можем, подобно на Франдия и Англия, да имаме само държавни дългове; безимотните хора обаче, търговците, не могат да си позволят такова държане…
— О, господин херцог, аз дължа още петстотин хиляди франка за имението.
— Е, тогава ще трябва да се ожените за момиче, което да ви ги донесе като зестра; само че в нашите кръгове мъчно ще намерите партия с такова богатство, тук дават малко пари на дъщерите.
— Достатъчно е името им — отвърна Люсиен.
— Само трима играчи на вист сме: Мофриньоз, д’Еспар и аз; желаете ли да бъдете четвъртият? — запита херцогът Люсиен, посочвайки му масата за игра.
Клотилд застана до тях да гледа как играе баща й.
— Тя иска аз да спечеля — каза херцогът, потупвайки ръцете на дъщеря си и поглеждайки отстрани Люсиен, който остана сериозен.
Люсиен бе партньор на господин д’Еспар и загуби двадесет луидора.
— Мила мамо — каза Клотилд на ухото на майка си, — той има съобразителността да загуби.
В единадесет часа, след като размени няколко любовни думи с госпожица дьо Гранлийо, Люсиен се прибра и си легна с мисъл за пълното тържество, на което щеше да се радва след месец, защото той не се съмняваше вече, че ще го приемат като годеник на Клотилд и ще се ожени за нея преди постите на 1830 година.
На другия ден, по времето, когато Люсиен пушеше няколко цигари след обеда заедно с угрижения Карлос, им съобщиха за пристигането на господин дьо Сент-Естев (каква злободневка!), който искал да говори с абат Карлос Ерера или с господин Люсиен дьо Рюбампре.
— Казахте ли долу, че съм заминал? — запита абатът.
— Да, господине — отвърна прислужникът.
— Добре тогава. Приеми този човек — каза той на Люсиен, — но да не кажеш някоя дума, която да ни изложи или да се издадеш с някакво движение на изненада, това е врагът.
— Ти слушай — отвърна Люсиен.
Карлос се скри в съседната стая и видя през цепнатината на вратата Корантен, когото едва позна по гласа, до такава степен този забележителен, но неизвестен за него човек умееше да се преобразява! В този момент Корантен приличаше на стар финансов началник на отдел.
— Нямам честта да ме познавате, господине — каза той, — но…
— Извинете, че ви прекъсвам, господине — пресече го Люсиен, но…
— … но става въпрос за женитбата ви с госпожица Клотилд дьо Гранлийо, която няма да се състои — довърши бързо Корантен.
Люсиен седна и не каза нищо.
— Вие сте в ръцете на човек, който притежава и власт, и воля, и средства да докаже на херцог дьо Гранлийо, че земята на имението Рюбампре ще бъде платена с парите, които един глупак е дал за любовницата ви госпожица Естер — продължи Корантен. — Лесно ще бъдат открити присъдите, заради които госпожица Естер е била съдебно преследвана, а има и начини да се накара д’Етурни да проговори. Ще бъдат разкрити извънредно ловките машинации, приложени спрямо барон дьо Нюсенжан… Засега обаче всичко може да се уреди. Дайте ми сто хиляди франка и ще ви оставим на мира… Тази работа не ме засяга лично. Аз съм пълномощникът на хората, предприели това изнудване.
Корантен би могъл да говори още час, Люсиен пушеше цигарата си най-безгрижно.
— Господине — отговори той, — не желая да зная кой сте, защото хората, които се нагърбват с подобни поръчки, нямат име, поне за мен е така. Оставих ви да говорите спокойно: аз съм си у дома. Вие не ми се виждате лишен от здрав разум, чуйте сега моя отговор.
Настъпи мълчание, през което Люсиен втренчи в отправените към него котешки очи на Корантен вледеняващ поглед. После продължи:
— Или вие се опирате на съвсем неверни факти и мен не ме е грижа за тях, или сте прав и тогава, като ви дам сто хиляди франка, ще ви дам и правото да ми искате толкова пъти по сто хиляди, когато вашият упълномощител ми изпрати други сент-естевовци… С една дума — за да приключим с ценното ви предложение, — знайте, че аз, Люсиен дьо Рюбампре, не се боя от никого. Ни най-малко не съм замесен в мръсните интриги, за които ми говорите… Ако семейство дьо Гранлийо се опъва, има и други млади момичета за женене от знатно потекло. Изобщо за мене не е обидно да си остана и ерген, особено ако, както вие смятате, се занимавам с търговия на бели робини, и то с такива печалби…
— Ако абат Карлос Ерера…
— Господине — прекъсна го Люсиен, — абат Карлос Ерера е в този момент на път за Испания; той няма нищо общо с женитбата ми, нито се е месил в материалните ми интереси. Този държавен служител бе така добър да ме подпомага дълго със съветите си, но той трябва да даде отчет пред негово величество испанския крал; ако искате да говорите с него, предлагам ви да тръгнете по пътя за Мадрид.
— Господине — каза отчетливо Корантен, — вие никога няма да станете съпруг на госпожица Клотилд дьо Гранлийо.
— Толкова по-зле за нея — отвърна Люсиен, побутвайки нетърпеливо Корантен към вратата.
— Размислихте ли добре? — запита студено Корантен.
— Не ви признавам правото да се месите в работите ми, нито да ме карате заради вас да си хабя цигарите — отвърна Люсиен и хвърли загасналата си цигара.
— Сбогом — каза Корантен. — Няма да се видим друг път… но сигурно в живота ви ще настъпи момент, когато ще давате половината от състоянието си, за да сте ме спрели сега по стълбите.
В отговор на тази заплаха Карлос направи движение, като че ли отсича някому главата.


Музика, слушана понякога от старите мъже в театър „Де-з-Италиен“

— Сега на работа — викна той, загледан в Люсиен, пребледнял като смъртник след неприятния разговор.
Ако сред доста ограничения брой читатели, занимаващи се с философско-нравствената страна на една книга, се намери поне един, който да повярва в задоволството на барон дьо Нюсенжан, той би доказал колко трудно е да подчиниш сърцето на една лека жена на някакви си физиологични правила. Естер бе решила да накара нещастния милионер да заплати скъпо онова, което той наричаше свой тен на тършестфо. Ето защо дори и в началото на февруари 1830 година още не бяха отпразнували настаняването в малкия тфорец.
— Обаче — довери Естер на приятелката си, а те го съобщиха на барона по време на карнавала — откривам заведението и искам моят човек да плува в щастие като бъбрек в масло.
Тези думи станаха пословични в света на леките жени. Баронът започна непрекъснато да хленчи. Като женените хора и той ставаше смешен, оплакваше се пред най-близките си приятели и недоволството му си личеше. Естер обаче продължаваше да играе съвестно ролята си на мадам дьо Помпадур спрямо краля на спекулата. Бе дала вече една-две вечери само за да въведе и Люсиен в дома си. Лусто, Растиняк, дю Тийе, Биксиу, Натан, граф дьо Бранбур — цветът на това развратно общество — станаха нейни постоянни посетители. Освен това Естер прие като актриси в играната от нея пиеса Тюлиа, Флорантин, Фани-Бопре, Флорин, други две актриси и две балерини, а също и госпожа дю Вал-Нобл. Няма нищо по-тъжно от дом на куртизанка без солта на съперничеството, смяната на тоалетите, разнообразието на лицата. За шест седмици Естер бе станала най-остроумната, най-забавната, най-красивата и най-елегантната от всички женски парии, съставляващи категорията на поддържаните жени. Поставена на истинския си пиедестал, тя вкусваше от всички наслади на суетата, които привличат обикновените жени, обаче го правеше като човек, когото някаква съкровена мисъл поставя по-високо от другите. В сърцето си тя пазеше друг образ за себе си, който я караше да се черви и същевременно да се гордее, а часът на нейното самопредаване бе непрекъснато в съзнанието й, затова живееше сякаш раздвоена и сама се съжаляваше. Сарказмите й носеха отпечатъка на душевното й състояние, в което я поддържаше дълбокото презрение, което ангелът на любовта, затаил се в куртизанките, изпитва към безчестната и омразна роля, играна от плътта в присъствието на душата. Едновременно зрител и актьор, съдник и провинен, тя въплъщаваше прекрасната измислица в арабските приказки, където под нечистата външна обвивка, чийто прототип е даден в Библията (тази книга на книгите) под името Навуходоносор, почти винаги се намира някакво възвишено същество. След като си бе определила да живее до сутринта след изневярата, жертвата можеше наистина да си поиграе малко с палача. Освен това сведенията, получени от Естер за скритите и срамни средства, на които баронът дължеше огромното си богатство, й бяха отнели всякакви угризения, затова й хареса да играе ролята на Атея, богиня на отмъщението според Карлос. Ето защо тя се държеше ту очарователно, ту отвратително с този милионер, който живееше единствено чрез нея. Стигнеше ли баронът до определена степен на страдание, при която пожелаваше да напусне Естер, с една сцена на нежност тя си го възвръщаше.
Заминал привидно за Испания, Ерера бе отишъл до Тур. Той нареди колата му да продължи до Бордо, там да остане един прислужник, който да поеме ролята на господаря си и да го чака в някой хотел. След това се върна преоблечен като търговски пътник и скрито се настани при Естер, откъдето ръководеше грижливо машинациите си чрез Ази, Йороп и Пакар, като държеше под око всички, и най-вече Пейрад.
Около петнадесетина дни преди датата, определена за празненството, което трябваше да стане на другия ден след първия бал в Операта, куртизанката, станала опасна с остротите си, бе в театър „Де-з-Италиен“ в дъното на една ложа, която баронът й бе издействувал по необходимост в партера, за да скрие любовницата си и да не се показва публично с нея на няколко крачки от госпожа дьо Нюсенжан. Естер бе избрала ложата си така, че да може да наблюдава ложата на госпожа дьо Серизи, която Люсиен почти винаги придружаваше. За бедната куртизанка бе щастие да вижда седналия до госпожа дьо Серизи Люсиен всеки вторник, четвъртък и събота. Този ден тя го видя да влиза към девет и половина в ложата на графинята, загрижен, блед, едва ли не с разстроено лице. Тези белези на вътрешно униние бяха зрими само за Естер. Жената чете по лицето на любимия мъж, както морякът — в открито море. „Боже мой! Какво му е?… Какво се е случило? Да не би да трябва да говори с онзи демон, който е като ангел-Схранител за него и живее затворен в една таванска стая между стаите на Йороп и Ази?“ Обзета от мъчителни мисли, Естер едва чуваше музиката. Ето защо не е чудно, че не слушаше ни най-малко барона, който бе уловил в ръцете си ръката на своя анкел и говореше на своя жаргон на полски евреин, чието особено произношение е трудно не само за читателя, но и за онзи, който го слуша.
— Ездер — каза той, пусна ръката й и я отблъсна леко раздразнен, — фие не ме злушате!
— Бароне, вие ломотите любовните думи като френския…
— Тартюф!
— Тук аз не съм в моя будоар, а на театър. Ако не бяхте една от касите, изработени от Юре или Фише, преобразена в човек по силата на някакво хрумване на природата, нямаше да вдигате толкова шум в ложата на жена, която обича музиката. Вярно е, че не ви слушам! Вие шумолите по роклята ми като бръмбар в хартия и ме карате да се смея от жалост. Казвате ми: „Фие сте красифа, ште фи исям…“ Стар себелюбец! Чакате да ви отговоря: „Тази вечер не сте ми толкова противен, да се върнем в къщи.“ Да, но по начина, по който въздишате (защото може да не ви слушам, но ви усещам), виждам, че сте преяли и че започвате да храносмилате. Научете от мене, драги мой (достатъчно скъпо ви струвам, така че срещу парите ви мога да ви давам от време на време по някой съвет), че когато човек има като вас затруднено храносмилане, не му е позволено да казва по което и да било време на любовницата си „Фие сте красифа…“ Един стар войник умрял от това в обятията на религията, разказваше Блонде… Сега е десет часът, вие и вашият наивен глупак, граф дьо Бранбур, сте свършили вечерята у дю Тийе в девет, стомахът ви трябва да смели милиони и трюфели, затова минете у дома утре в десет.
— Колко сте шестока!… — възкликна баронът, признавайки все пак дълбоката истина на горните медицински съображения.
— Жестока ли?… — рече Естер, все така загледана в Люсиен. — Не сте ли се съветвали с доктор Бианшон, с Деплен, със стария Одри… Знаете ли на кого ми приличате, откакто пред вас е изгряла зората на щастието ви?
— На коко?
— На някакво човече, загънато във фланели, което се разхожда час по час от креслото си до прозореца, за да види дали термометърът е стигнал температурата, препоръчана му от неговия лекар…
— Злушайте, фие сте етна неплакотарница! — възкликна баронът, отчаян, че чува музиката, достигаща доста често до ушите на влюбените старци в театър „Де-з-Италиен“.
— Неблагодарница! — повтори Естер. — А какво сте ми дали вие досега?… Много отегчение. Я слушайте, татенце, мога ли аз да се гордея с вас? Вие се гордеете с мене, много добре ми стоят вашите нашивки и ливреята. Платихте ми дълговете!… Добре. Но вие сте отмъкнали доста милиончета… (Хайде, хайде, не се цупете, нали се разбрахме с вас…), за да не се скъпите за тях. Там е най-голямата ви заслуга… Проститутка и крадец: няма по-добро съчетание. Направили сте великолепна клетка за един папагал, който ви се харесва… Вървете да питате някой бразилски ара благодарен ли е на оня, който го е сложил в златна клетка… Не ме гледайте така, приличате ми на китайски бог… Показвате вашия пъстър папагал на цял Париж. Питате: „Има ли друг човек в Париж, който да притежава такъв папагал?… Как само говори! Как добре се прицелва с остроумието си!… Влиза дю Тийе и той му казва: „Добър ден, мошенико…““ Вие сте щастливец като холандеца — притежател на уникален сорт лалета, като бивш богаташ, пенсиониран в Азия от англичаните, на когото един търговски пътник продал първата швейцарска табакера с механично тройно отваряне. Искате да получите и сърцето ми! Добре, ще ви дам възможност да го спечелите.
— Кашете! Кашете!… Ас ште направя фсишко са фас… Бриятно ми е та се потикрафате с мен!…
— Станете млад, станете хубав, станете като Люсиен льо Рюбампре, ето го там, при жена ви, и ще получите гратис всичко, което не ще можете да купите с вашите милиони!…
— Отифам си, саштото фие сте наистина отфратителна тази фечер… — каза „рисът“ и лицето му посърна.
— Лека нощ тогава! — отвърна Естер. — Кажете на Жорж да сложи високо възглавницата ви, а краката ви да бъдат съвсем на ниско, тази вечер лицето ви е като пред мозъчен удар… Не можете да кажете, драги мой, че не се интересувам за здравето ви.
Баронът се бе изправил и държеше дръжката на вратата.
— Тук, Нюсенжан!… — изкомандува Естер, повиквайки го с надменно изражение.
Баронът се наведе над нея с кучешко покорство.
— Искате ли да бъда мила с вас, да ви дам тази вечер у дома чаша подсладена вода и да ви погункам, дебело чудовище такова?…
— Фие чупите сърцето ми…
— Не се казва чупя, а разкъсфам сърцето!… — присмя се тя на езика на барона. — Значи, доведете ми Люсиен да го поканя на нашето Балтазаровско пиршество, за да съм сигурна, че ще дойде. Ако успееш, дебеланко, така хубаво ще ти кажа, че те обичам, че ще ми повярваш…
— Фие сте макьозница — каза баронът и целуна през ръкавицата ръката на Естер. — Бих се съкласил та слушам цал час опити, но та имам накрай и етна милуфка…
— Хайде, че ако не ме послушаш… — заплаши тя барона с пръст като дете.
Баронът кимна с глава като птичка, хваната в примка и молеща ловеца да я пусне.
— „Божичко! Но какво му е на Люсиен? — запита се тя, като остана сама, без да може да удържи рукналите сълзи. — Никога не е бил толкова тъжен!“
А ето какво се бе случило същата вечер с Люсиен.


Какво може да се изстрада на прага на една врата

В девет часа Люсиен бе излязъл като всяка вечер с колата си, за да отиде у семейство Гранлийо. Тъй като, подобно на всички млади хора, бе оставил коня за езда и другия — който впрягаше в кабриолета — за сутрешните си излизания, за вечерните посещения през зимата бе взел от най-добрия търговец на каляски прекрасно затворено купе и великолепни коне. От един месец той преуспяваше във всичко: бе вечерял три пъти в дома на Гранлийо и херцогът се бе държал чудесно с него; продадените за триста хиляди франка акции в предприятието с омнибусите му бяха помогнали да изплати още една трета от парите за имението; Клотилд дьо Гранлийо, която си правеше чудни тоалети, слагаше по десет бурканчета помада на лицето си, когато той отиваше у тях и открито проявяваше чувствата си към него. Някои високопоставени личности говореха за женитбата на Люсиен и госпожица дьо Гранлийо като за нещо вероятно. Херцог дьо Шолийо, бивш посланик в Испания и министър за известно време на външните работи, бе обещал на херцогиня дьо Гранлийо да поиска за Люсиен от краля маркизка титла. И така, тази вечер, след като вечеря у госпожа дьо Серизи, Люсиен бе отишъл от улица Шосе д’Антен в квартал Сен-Жермен за ежедневното си посещение. Пристига, кочияшът му извиква да отворят вратата, тя се отваря и той спира пред външната стълба. Слизайки от колата, Люсиен вижда още четири екипажа в двора. Като забелязва господин дьо Рюбампре, единият от стоящите там лакеи — който отваря и затваря вратата към преддверието — излиза на външното стълбище и застава пред вратата, като войник на пост.
— Негово сиятелство не е в къщи! — казва той.
— Госпожа херцогинята приема — забелязва Люсиен.
— Госпожа херцогинята е излязла — отговаря лакеят.
— А госпожица Клотилд…
— Не смятам, че госпожица Клотилд може да приема господина в отсъствие на госпожа херцогинята…
— Но вътре има гости — възразява поразеният от гръм Люсиен.
— Не зная — отговаря лакеят, като гледа да се покаже и глупав, и почтителен.
Няма нищо по-страшно от етикецията за хора, които я приемат като най-силен обществен закон. Люсиен отгатна без мъка смисъла на тази жестока за него сцена: херцогът и херцогинята не желаеха да го приемат; той усети как се вледенява гръбначният му мозък и ситни капки пот избиха по челото му. Разговорът бе станал пред неговия собствен лакей, който продължаваше да държи вратичката на колата и не знаеше да я затвори ли; Люсиен му направи знак, че ще тръгват, обаче качвайки се отново, чу шум от слизащи по стълбите хора и лакеят извика едно след друго: „Прислугата на господин херцог дьо Шолийо! Прислугата на госпожа ерцхерцогиня дьо Гранлийо!“ Люсиен каза на лакея си само:
— Бързо в театър „Де-з-Италиен!“…
Но въпреки бързината нещастното конте не можа да избегне срещата с херцог дьо Шолийо и със сина му, херцог дьо Реторе, с които трябваше да размени само поклони, защото те не му казаха и думичка. Често един голям провал в двореца или падането на някой опасен кралски приближен се извършва на прага на някой кабинет с две думи, казани от един разсилен с окаменяло лице. „Как да съобщя още сега тази беда на моя съветник?“ — каза си Люсиен на път към театъра. Какво ли е станало?… Той се губеше в догадки.
А ето какво се бе случило.
Същата сутрин в единадесет часа, влизайки в салончето, където се хранеха заедно, херцог дьо Гранвил целуна Клотилд, а после й каза: „До второ разпореждане, моето момиче, няма да се занимаваш с господин дьо Рюбампре.“ После улови херцогинята за ръка, отведе я до една ниша при прозореца й и каза тихо няколко думи, от които бедната Клотилд измени цвета на лицето си. Госпожица дьо Гранлийо гледаше как майка й слуша херцога и видя, че по лицето й се изписва дълбока изненада.
— Жан — каза херцогът на един от прислужниците, — вземете и занесете тази бележчица на господин херцог дьо Шолийо, замолете го да ви отговори с „да“ или „не“. Каня го да дойде днес у дома на вечеря — обясни той на жена си.
Закуската бе извънредно тъжна. Херцогинята изглеждаше замислена, херцогът като че ли се сърдеше на себе си и Клотилд едва можа да сдържи сълзите си.
— Баща ти има право, мое дете, трябва да му се подчиниш — каза разчувствувано майката на дъщеря си. — Не мога да ти кажа като него: „Не мисли за Люсиен!“ Не, разбирам мъката ти. (Клотилд целуна ръка на майка си.) Само ще ти кажа, ангелчето ми: изчакай, без да правиш каквото и да било, страдай мълчаливо, понеже го обичаш, и вярвай в загрижеността на родителите си! Възвишените жени, детето ми, са такива, защото умеят винаги, при всички обстоятелства да изпълнят дълга си с благородство.
— Но за какво става дума? — запита Клотилд, пребледняла като лилия.
— За неща, които са твърде сериозни, за да говорим за тях с теб, сърчице мое — отговори херцогинята, — защото, ако са измислени, мисълта ти ще се опетни без нужда; а ако са верни, няма защо да ги знаеш.
В шест часа херцог дьо Шолийо дойде в кабинета на чакащия го там херцог дьо Гранлийо.
— Виж какво, Анри (двамата херцози си говореха на „ти“ и се наричаха по име — тънкост, измислена за разграничаване в степените на близост и за унижаване на себелюбивите). Виж какво, Анри, в такова затруднение съм, че мога да се посъветвам само с някой стар приятел, който добре познава деловите отношения, а ти си врял и кипял в тях. Както ти е известно, дъщеря ми Клотилд обича младия Рюбампре, когото почти ме насилиха да й обещая за съпруг. Винаги съм бил против тази женитба; но и госпожа дьо Гранлийо не можа да се справи с любовта на Клотилд. Когато този момък купи земята и я изплати до три четвърти, възраженията от моя страна паднаха. Но ето че снощи получих анонимно писмо (ти знаеш как трябва да се гледа на подобни неща), в което ме уверяват, че състоянието на това момче идвало от нечист източник, че той лъжел, като разправя, че сестра му дала средствата, необходими за тази покупка. В името на щастието на моята дъщеря и на уважението към семейството ми казват да направя справки, като ми посочват и начините, чрез които бих могъл да ги получа. Дръж, чети по-напред.
— Споделям мнението ти за анонимните писма, драги Фердинан — отговори херцог дьо Шолийо, след като прочете писмото, — но независимо от презрението човек трябва и да ги използува. С тези писма работите стоят както с шпионите. Затвори вратата на дома си за този момък и да се осведомим за него… Слушай! Мога да ти помогна. Твой адвокат е Дервил, той е човек, в когото можем да имаме пълно доверие; много семейства са му поверили тайните си, ще поеме и тази. Той е честен, човек с тежест, почтен; освен това е с тънък усет, хитър; такъв е обаче само в работата, затова трябва да прибегнеш до услугите му само за да получиш сведение, на което да можеш да се позовеш. При нас във външните работи има един човек, препоръчан от Главната полиция в кралството, изключителен при разкриване на държавните тайни — често го използуваме. Предупреди Дервил, че за тази работа ще има помощник. Нашият шпионин е един господин, който ще се представи пред него с кръста на „Почетния легион“, ще прилича на дипломат. Той ще бъде ловецът, а Дервил просто ще присъствува при лова. Адвокатът ти ще ти каже дали планината е родила мишка, или ти трябва да скъсаш с младия Рюбампре. До една седмица ще знаеш какво трябва да направиш.
— Младият човек не е станал още толкова знатен, че да се обиди, като не ме намери в къщи цяла седмица — отговори херцог дьо Гранлийо.
— Особено ако му дадеш дъщеря си — допълни бившият министър. — Ако анонимното писмо излезе вярно, какво от това? Ще накараш Клотилд да замине със снаха ми Мадлен, която иска да отиде в Италия…
— Ти ме спасяваш! Не зная още дали да ти благодаря…
— Да изчакаме края.
— А как е името на онзи господин? Трябва да го кажа на Дервил… Изпрати ми го утре в четири часа, и Дервил ще бъде при мене, ще ги свържа двамата.
— Истинското му име мисля, че е Корантен (едва ли си го чувал), но той ще дойде при тебе с името, което носи в министерството. Нарекъл се е господин дьо Сенне-знам-какво-си… О! Сент-Ив! Сент-Валер, каквото ще да е, можеш да му се довериш, Луи XVIII му се доверяваше за всичко.
След този разговор домоуправителят получи нареждане да не пуска господин дьо Рюбампре, което и стана.


Сцената се премества в ложите

Люсиен се движеше във фоайето на театъра като пиян. Виждаше как цял Париж злослови за него. В лицето на херцог дьо Реторе имаше един от онези безмилостни врагове, на които трябва да се усмихваш, без да можеш да си отмъстиш, защото нападките им са съобразени със законите на висшето общество. А херцог дьо Реторе знаеше каква сцена се бе разиграла на стъпалата в дома на Гранлийо. Люсиен, който чувствуваше потребност да уведоми своя съкровен и настоящ личен съветник за понесеното унижение, се побоя да не се изложи, като отиде при Естер, където може би щеше да намери и други хора. Бе забравил, че и Естер е на театър, толкова се бяха объркали мислите му, а докато се чудеше какво да прави, трябваше да разговаря с Растиняк, който не знаеше още новото и го поздравяваше за предстоящата му женитба. В тоя момент се появи и усмихнатият Нюсенжан, който му каза:
— Шелаете ли та ми напрафите утофолстфието та тойтете при коспоша де Шамби, която иска лично та фи покани на нашето праснензтфо…
— С удоволствие, бароне — отвърна Люсиен, на когото финансистът се стори истински ангел-спасител.
— Оставете ни сами — каза Естер на господин дьо Нюсенжан, като го видя да влиза с Люсиен, — вървете при госпожа дьо Вал-Нобл, тя заедно със своя богаташ е в една ложа на трети балкон… В Индия богаташите просто пъкат — добави тя и погледна многозначително Люсиен.
— А и този ужасно прилича на вашия — отвърна Люсиен усмихнато.
— Освен това — продължи Естер към барона, поглеждайки същевременно Люсиен с разбиране — доведете ми я с нейния чужденец, той много искал да се запознае с вас, а разправят, че бил страхотно богат. Горката жена ми е изказала вече не знам колко жалби; оплаква се, че него нещо не го бива; ако успеете да му смъкнете бремето, може би ще стане по-пъргав.
— Фие ни фсемате, сначи, са кратци? — запита баронът.
— Какво ти е, любими мой?… — каза Естер на ухото на Люсиен, докосвайки го с устните си, щом вратата на ложата се затвори.
— Загубен съм! Преди малко ми затвориха вратата на Гранлийо под предлог, че не били в къщи, а и херцогът, и херцогинята си бяха там и конете на пет екипажа пръхтяха на двора…
— Как, проваля ли се женитбата? — запита Естер развълнувано, защото й се стори, че пред нея се открива раят.
— Не знам още какво кроят против мен…
— Скъпи мой Люсиен — продължи тя с чаровно гальовен глас, — защо се измъчваш? По-късно ще сключиш друг, още по-сполучлив брак… Ще ти спечеля пари за две имения…
— Покани ме тази нощ на вечеря, за да мога да говоря тайно с Карлос, и най-вече покани и мнимия англичанин с госпожа дю Вал-Нобл. Тоя чужденец стана причина за провала ми, той е наш враг, ние ще го уловим и ще… — Тук Люсиен млъкна и махна отчаяно.
— Какво има? — запита бедното момиче, което се чувствуваше като върху нажежени въглени.
— О, госпожа дьо Серизи ме гледа! — извика Люсиен. — А на всичкото отгоре при нея е херцог дьо Реторе, един от свидетелите на унижението ми.
Наистина точно в този момент херцог дьо Реторе си играеше с мъката на графиня дьо Серизи.
— Вие оставяте Люсиен да се показва в ложата на госпожица Естер — казваше младият херцог, сочейки й ложата и Естер. — Щом проявявате интерес към него, би трябвало да го предупредите, че това не е прилично. При нея може да вечеряш, може дори да… но наистина не ме изненадва вече хладината на Гранлийо към този момък, преди малко на стълбите им видях, че не го пуснаха да влезе в къщи…
— Тези жени са много опасни — каза госпожа дьо Серизи с бинокъл, насочен към ложата на Естер.
— Да — съгласи се херцогът, — не само заради това, което умеят, но и заради онова, което искат…
— Те ще го разорят — каза госпожа дьо Серизи, — защото, както ми казаха, излизат еднакво скъпи и когато ги издържат, и когато не ги издържат.
— Не и за него!… — отвърна младият херцог, преструвайки се на учуден. — Те не само не му струват нищо, но ако стане нужда, са готови и да му дават пари, всичките тичат подире му.
Устните на графинята трепнаха нервно — движение, което не можеше да бъде включено в категорията на усмивките.
— Добре — каза Естер, — ела в полунощ, ще вечеряме. Доведи Блонде и Растиняк. Нека да има поне двама души забавни, но да не станем повече от девет.
— Трябва да намерим някакъв начин баронът да извика Йороп, уж за да предупреди Ази, а ти ще и кажеш какво ми се е случило. Карлос трябва да бъде уведомен, преди мнимият англичанин да попадне в ръцете му.
— Всичко ще бъде изпълнено — каза Естер.
Така, без да знае, Пейрад щеше да се намери под един и същи покрив с противника си. Тигърът влизаше в бърлогата на лъва, и то на лъв, заобиколен от телохранители.
Когато Люсиен се върна в ложата на госпожа дьо Серизи, тя, вместо да обърне глава към него, да му се усмихне и да дръпне роклята си, за да му направи място до себе си, се престори, че не обръща никакво внимание кой влиза и продължи да разглежда публиката; Люсиен обаче разбра по потрепването на бинокъла, че графинята е обладана от онова страшно вълнение, с което се заплаща за незаконно получените блаженства. Въпреки това той се приближи до нея и се настани в противоположния ъгъл, оставяйки между графинята и себе си малко празно пространство, облакъти се на парапета на ложата, подпря брадата си на ръката си в ръкавица, полуизвърна се към нея и зачака тя да му заговори. Но до средата на действието графинята не го заговори, нито го погледна.
— Не зная защо сте тук — каза най-сетне тя, — мястото ви е в ложата на госпожица Естер.
— Отивам тогава — отвърна той и излезе, без да я погледне.
— Ах, мила моя — каза госпожа дю Вал-Нобл, влизайки в ложата на Естер с Пейрад, когото барон дьо Нюсенжан не бе познал, — очарована съм, че мога да ти представя господин Самюел Джонсън; той се възхищава от способностите на господин дьо Нюсенжан.
— Наистина ли, господине? — запита Естер усмихнато.
— O, yes, млого — отвърна Пейрад.
— Бароне, ето ви един френски, който прилича на вашия горе-долу колкото долнобретонският диалект прилича на бургундския. Много ще ми е забавно да ви слушам как говорите по финансови въпроси… Знаете ли какво искам от вас, господин богаташо, за да ви запозная с моя барон? — запита тя с усмивка.
— О… ас на вас благодарен, вие представите мен на сър баронет.
— Разбира се — отвърна тя. — Трябва да ми направите удоволствието да дойдете на вечеря у дома… Няма по-силно средство от шампанското, за да се свържат двама мъже, то помага при всички сделки, особено там, където се затъва. Елате тази вечер, ще видите приятни младежи! А пък ти, миличък Фредерик — пошушна тя на ухото на барона, — колата е тук, вървете бързо на улица Сен-Жорж и ми доведете Йороп, трябва да й кажа нещо за вечерята… Задържах Люсиен, той ще доведе две остроумни момчета… Ще накараме англичанина да се поперчи — каза тя тихо на госпожа дю Вал-Нобл.
Пейрад и баронът оставиха двете жени сами.


Неприятните страни на любовното удоволствие

— О, миличка, ако съумееш да накараш този тлъст простак да се изръси, значи, че си гениална — заяви Вал-Нобл.
— Щом е толкова невъзможно, може да ми го заемеш за една седмица — отвърна Естер със смях.
— Не, ти няма да го държиш и половин ден — възрази госпожа дю Вал-Нобл, — ям толкова сух хляб, че ще си изпочупя зъбите. Докато съм жива, няма вече да се залавям с англичани… Те всички са студени егоисти, свини, облечени в дрехи…
— Как така, не ти ли оказва внимание? — запита усмихнато Естер.
— Напротив, миличка, това чудовище още не ми е заговорило на „ти“.
— При никакво положение ли? — запита Естер.
— Мизерникът ме нарича винаги „госпожо“ и запазва най-голямо хладнокръвие дори и тогава, когато всички мъже по света са повече или по-малко мили. Слушай, за него любовта е нещо като бръсненето, честна дума! Избърсва си бръснача, слага го в калъфа, поглежда се в огледалото и като че ли си казва: „Не съм се порязал.“ Отнася се с мен с уважение, от което всяка жена може да полудее. Този безсрамен яхниен милорд се забавлява да кара нещастния Теодор да се крие и да го държи прав в тоалетната ми стаичка по половин ден. Освен това се чуди как да ми противоречи във всичко. А пък е скъперник като лихварите Гобсек и Жигот, взети заедно. Води ме на вечеря, а ако случайно не съм извикала колата, не плаща на кочияша, който ме връща в къщи.
— Добре, какво получаваш в замяна на всичко това? — запита Естер.
— Ами съвсем нищо, миличка. Петстотин франка месечно и нито стотинка повече, плаща ми наема за колата. И, мила моя, поне да е кола, а то… като колите, наемани от бакалите в деня на сватбата им, за да отидат в кметството, на църква и в „Кадран-бльо“. А как ме дразни с това уважение. Ако опитам да се покажа нервна и неразположена, той не се сърди, а казва: „Ас иска миледи да прави по свойта воля, защо нищо не така неприятно, не джентълменско — да казва на един хубав жена: „Вие кълбо памук, вие стока!“… Хе-хе! Вие принадлежи на един член на дружество на въздържание и против робството!“ И стои си моят чудак блед, сдържан, хладен и така ми дава да разбера, че ме уважава, колкото би уважавал един негър, и че това нямало връзка с чувствата му, а с убежденията му на привърженик против робството на негрите.
— Не е възможно по-долно държане — каза. Естер, — но аз този китаец бих го разорила!
— Да го разоря ли?… — отвърна госпожа дю Вал-Нобл. — Най-напред би трябвало да е влюбен в мене!… Но и ти да си, и ти не би желала да му поискаш и две пари. Той ще те изслуша сериозно и ще ти каже с онази английска учтивост, която те кара да намираш и плесниците за приятни, че доста скъпо ти плаща за онова малко нещо, което било любов в негов нещастен жифот.
— Като си помислиш, че жени като нас могат да срещнат мъже от тоя тип! — възкликна Естер.
— Ах, миличка, ти излезе късметлийка!… Грижи се за твоя Нюсенжан.
— Но твоят богаташ няма ли нещо наум?
— Точно това ми казва и Адел — отговори госпожа дю Вал-Нобл.
— Слушай, мила, този човек навярно е решил да го намрази някоя жена и за определено време да бъде изгонен — каза Естер.
— Или пък иска да работи с Нюсенжан и ме е взел, като е знаел, че сме близки, точно това казва Адел. Затова ти го представих тази вечер. Ах! Ако можех да зная плановете му, как хубаво щях да се разбера с теб и с Нюсенжан! — отговори госпожа дю Вал-Нобл.
— Не се ли ядосваш? Не му ли казваш от време на време какво мислиш за него? — запита Естер.
— И ти да се опиташ… ти умееш… може да си много ласкава, той ще те убие с ледените си усмивки. Ще ти отговори: „Аз сам anti-Slavery, вие свободна…“ Ти можеш да му кажеш най-смешни неща, той ще те погледне и ще ти каже: „Very good“ и ти ще си дадеш сметка, че в неговите очи си само забавление.
— А ако се разгневиш?
— Същото нещо! Изглежда, че това за него е представление. Ако го оперират от лявата страна, под гърдите, няма ни най-малко да го заболи; вътрешностите му трябва да са от ламарина. Казах му го. А той ми отговори: „Аз много доволен, че мое телосложение такова…“ И все е учтив. Миличка, душата му е облечена в ръкавици… Ще продължа още няколко дни да търпя това изтезание, за да задоволя любопитството си. Ако не беше то, отдавна да съм накарала Филип, който няма равен на себе си в дуелите, да удари някоя плесница на милорда, само това ми остава…
— И аз щях да ти кажа същото — извика Естер, — но преди това би трябвало да узнаеш дали не умее да се боксира, защото тия стари англичани, миличка, по начало са хитри хора…
— Този няма равен на себе си!… Ах, само да го видиш, като ме пита какво ще заповядам, в колко часа може да се яви при мене, за да ме изненадал (разбира се), как реди учтивите си приказки, иначе казано по джентълменски, ще си помислиш: „Ето една обожавана жена“ и няма жена, която да не каже същото…
— Че ни и завиждат отгоре на това — забеляза Естер.
— Да, много!… — извика госпожа дю Вал-Нобл. — Слушай, в нашия живот ние всички сме узнали горе-долу колко малко ни уважават; аз обаче никога не съм се чувствувала така жестоко, така дълбоко и тъй напълно презирана от грубостите, както се чувствувам чрез уважението на този огромен мях с порто. Като пийне, отива си, за да не ми бъдел неприятна, казва той на Адел, и за да принадлежал едновременно на две сили: жената и виното. Злоупотребява с колата ми, служи си с нея повече от мене… Ах, да можехме тази нощ да го изтърколим под масата… Но той изпива десет бутилки и все си остава само пийнал; очите му са мътни, но вижда ясно…
— Като хората, чиито прозорци са мръсни — каза Естер, — но отвътре виждат какво става навън… Познавам тази способност у човека: дю Тийе я притежава, и то до съвършенство.
— Гледай да привлечеш дю Тийе и ако могат двамата с Нюсенжан да го вмъкнат в някои техни комбинации, поне ще бъда отмъстена!… Те могат да го докарат до просия! Ах, миличка! Да попаднеш на един лицемерен протестант след оня нещастен Фалекс, който беше толкова смешен, такъв добряк и такъв подигравчия!… Колко много сме се смели!… Казват, че всички борсови агенти били глупаци… На него само веднъж не му достигна ум…
— Остави те без грош и това стана причина да познаеш неприятните страни на любовните удоволствия.
Доведената от господин дьо Нюсенжан Йороп подаде змийската си глава през вратата; тя изслуша няколко думи, прошепнати от господарката на ухото й, и изчезна.


Змиите се вплитат една в друга

В единадесет и половина часа вечерта пет екипажа бяха спрели на улица Сен-Жорж пред вратата на прочутата куртизанка: екипажът на Люсиен, който дойде заедно с Растиняк, Блонде и Биксиу, на дю Тийе, на барон дьо Нюсенжан, на богатия чужденец и на Флорин, поканена от дю Тийе. Тройно затворените прозорци бяха прикрити от диплите на великолепните китайски пердета. Вечерята щеше да бъде поднесена в един часа, свещите бяха запалени, салончето и трапезарията разкриваха цялата си пищност. Очакваха да прекарат една от онези разгулни нощи, които само тези три жени и трима мъже можеха да издържат. Отначало седнаха да играят на карти, тъй като трябваше да почакат около два часа.
— Играете ли, милорде?… — обърна се дю Тийе към Пейрад.
— Аз играл сас О’Конел, Пит, Фокс, Кянинг, лорт Брогъм, лорт…
— Кажете направо: с безброй много лордове — прекъсна го Биксиу.
— Лорт Фиц-Уилям, лорт Еленборо, лорт Херфорт, лорт…
Биксиу погледна обувките на Пейрад и се наведе.
— Какво търсиш? — запита го Блонде.
— Търси пружината, която трябва да натисне, за да спре машинката — каза Флорин.
— Ще играете ли с миза от двадесет франка? — запита Люсиен.
— Ас играе всичко, каквото искате да губите…
— Ама го бива! — каза Естер на Люсиен. — Всички го мислят за англичанин.
Дю Тийе, Нюсенжан, Пейрад и Растиняк седнаха на една маса за вист, Флорин, госпожа дю Вал-Нобл, Естер, Блонде и Биксиу останаха да разговарят край камината. Люсиен прекара времето в прелистване на един великолепен албум с гравюри.
— Вечерята е сложена — съобщи Пакар, облечен в чудесна ливрея.
Пейрад седна отляво на Флорин, до Биксиу, комуто Естер бе наредила да напие чужденеца. Сам Биксиу притежаваше свойството да пие безкрайно много. Никога през целия си живот Пейрад не бе видял такова великолепие, не бе вкусвал такива ястия, нито пък бе виждал толкова красиви жени.
„Тази вечер ще си изкарам хилядата екю, които ми струва Вал-Нобл — помисли си той, — вече спечелих хиляда франка.“
— Ето пример за подражание — извика към него седналата до Люсиен госпожа дю Вал-Нобл, показвайки с ръка пищната трапезария.
Естер бе настанила Люсиен до себе си и под масата бе притиснала крака му между краката си.
— Чувате ли? — повтори госпожа дю Вал-Нобл на Пейрад, който се правеше на сляп. — Ето как би трябвало да подредите един дом! Когато човек се връща от Индия с милиони и иска да участвува в сделките на хора като Нюсенжан, трябва да бъде на тяхното равнище.
— Ас член на дружество на ваздаржание…
— Тогава ще пием здравата — каза Биксиу, — защото в Индия е много горещо, нали, вуйчо?
Шегата, измислена от Биксиу по време на вечерята, бе да се отнася с Пейрад, като че ли е негов вуйчо, завърнал се от Индия.
— Коспоша ди Фал-Нобл ми каса, че фие имате некакфо претлошение… — запита Нюсенжан, оглеждайки Пейрад.
— Ей това исках: да ги чуя двамата с изкълчения им френски — промълви дю Тийе на Растиняк.
— Ще видите, че в края на краищата ще се разберат — обади се Биксиу, отгатнал какво бе казал дю Тийе на Растиняк.
— Сър баронет, е намислил една много малка спекула, о, много удобен… много, съвсем полезен и с големи печалба.
— Ще видите — каза Блонде на дю Тийе, — че и минутка няма да мине и ще намеси парламента и английското правителство.
— Това бъде в Китай… за опиум…
— Та, снам — каза веднага Нюсенжан, като човек, познаващ своите търговски сфери, — но английско брафителстфо имало начин на тейстфи зпрямо опиума, са та збечели Китай и не ни посфолило…
— Нюсенжан му отне думата по въпроса за правителството — каза дю Тийе на Блонде.
— А, вие сте търгували с опиум — провикна се госпожа дю Вал-Нобл, — сега разбирам защо сте толкова вдървен, останало ви е от него в сърцето…
— Фиштате ли — възкликна баронът към така наречения търговец на опиум, сочейки му госпожа дю Вал-Нобл, — и фие сте като мен: милионерите не мокат никока та накарат шените та ки любят.
— Аз люби много и често миледи — отвърна Пейрад.
— Все по причина на въздържанието — добави Биксиу, който току-що бе налял в Пейрад третата бутилка бордо и го караше да започне една бутилка порто.
— О — възкликна Пейрад, — това истинско португалско вино от Англия.
Блонде, дю Тийе и Биксиу се спогледаха усмихнати. Пейрад бе способен да се преобрази напълно, дори и по манталитет. Малко са англичаните, които не твърдят, че златото и среброто са по-добри в Англия, отколкото където и да било другаде. Пилетата и яйцата, внасяни от Нормандия на лондонския пазар, карат англичаните да уверяват, че лондонските пилета и яйца са по-добри от парижките, които идват от същото място. Естер и Люсиен останаха поразени от това съвършенство в облеклото, езика и смелостта. Толкова много пиха и ядоха сред разговори и смехове, че стана четири часът сутринта. Биксиу сметна, че е нанесъл една от тъй забавно разказваните от Брийа-Саварен победи. Но в момента, когато, наливайки чашата на „вуйчо си“, каза: „Победих Англия!“… Пейрад отвърна на този жесток подигравчия с едно: „Така трябва, момчето ми!“, чуто само от него.
— Ей, слушайте, той е толкова англичанин, колкото съм и аз!… Моят вуйчо излезе гасконец! Не можеше и да бъде иначе!
Биксиу бе останал сам с Пейрад, така че никой не чу това разкритие. Пейрад се изтърси от стола на земята. Веднага Пакар го взе и го качи в една от таванските стаички, където той заспа дълбок сън. В шест часа вечерта богатият чужденец се събуди от една мокра кърпа, с която изтриваха лицето му, и видя, че се намира на едно старо походно легло, а пред него е Ази, маскирана и с черно домино.
— Е, дядо Пейрад, можем ли да броим до две? — запита тя.
— Къде съм?… — запита той, оглеждайки се наоколо.
— Слушайте какво ще ви кажа, то ще ви отрезви — отвърна Ази. — Може да не обичате госпожа дю Вал-Нобл, но обичате дъщеря си, нали?
— Дъщеря ми ли? — изрева Пейрад.
— Да, госпожица Лиди…
— Та какво?
— Ами тя не е вече на улица Моано, отвлекли са я…
Пейрад въздъхна като войник, умиращ от люта рана на бойното поле.
— Докато вие се представяхте за англичанин, други се представиха за Пейрад. Вашата малка Лиди повярва, че излиза с баща си; тя е на сигурно място… О, никога няма да я намерите! Освен ако не поправите злото, което сте извършили.
— Какво зло?
— Вчера у херцог дьо Гранлийо са затворили вратата пред господин Люсиен дьо Рюбампре. Това се дължи на твоите интриги и на човека, когото изпрати при нас. Нито дума! Слушай! — каза Ази, като видя, че Пейрад иска да каже нещо. — Ще ти върнем дъщерята, чиста и неопетнена — наблегна тя на смисъла на двете думи, — в деня, когато господин дьо Рюбампре излезе от църквата „Сен-Тома д’Акен“ като съпруг на госпожица Клотилд. Ако до десет дена Люсиен дьо Рюбампре не бъде приет както по-рано в дома Гранлийо, ще умреш от насилствена смърт и нищо няма да те предпази от угрозяващата те опасност… Освен това, преди да умреш, ще ти се даде време да си кажеш: „Дъщеря ми е проститутка до края на живота си!“ Макар че се показа доста глупав, за да оставиш такава плячка в ноктите ни, все пак имаш още малко ум, за да помислиш по това, което ти съобщава нашият началник. Не викай, не казвай никому нищо, върви да се преоблечеш у Контансон и се върни у вас; Кат ще ти каже, без да я питаш, че Лиди е излязла и вече не са я видели. Ако тръгнеш да се оплакваш, ако направиш и най-малката постъпка, ще започнем оттам, откъдето ти казах, че дъщеря ти ще свърши: тя е обещана на дьо Марсе. С дядо Канкоел не са нужни много приказки, нито пък трябва да се слагат ръкавици, нали така?… Излез и гледай да не объркаш работите ни.
Ази остави Пейрад в плачевно състояние; всяка нейна дума бе като боздуганов удар. Шпионинът имаше две сълзи в очите, а други се бяха стекли по бузите му в две влажни пътеки.
— Очакват господин Джонсън за вечеря — каза Йороп, надничайки след миг.
Пейрад не отговори, слезе по стълбите, тръгна по улиците към един площад, където имаше файтони, отиде бързо да се преоблече в дома на Контансон, на когото не каза нищо, превърна се пак в дядо Канкоел и в осем часа си бе в къщи. По стълбите се качи с разтуптяно сърце. Когато, чула влизането на господаря си, фламандката го запита наивно: „Ами къде е госпожицата?“, старият шпионин усети, че трябва да се опре на нещо. Ударът надмина силите му. Той влезе в жилището на дъщеря си и там, като видя, че то е празно, и чу разказа на Кат как майсторски са я отвлекли, като че ли той бе измислил отвличането, припадна от мъка. „Хайде — помисли той, — ще трябва да превия глава, по-късно ще си отмъстя, да вървя сега при Корантен… За пръв път се натъкваме на истински противници. Корантен да остави тоя хубавец да се жени, ако иска, и за императрица!… Ах, разбирам защо го е обикнала дъщеря ми от един само поглед… Ах, тоя испански свещеник си разбира от работата… Смелост, татко Пейрад, пускай жертвата си!“
Горкият баща не допускаше какъв страшен удар го очаква.
Като отиде у Корантен, Брюно, неговият доверен прислужник, който познаваше Пейрад, му каза:
— Господинът замина…
— За дълго ли?
— За десет дни!
— Къде?
— Не зная!…
„Ах, божичко, започвам да оглупявам! Питам го къде е заминал… като че ли споделяме такива неща“ — каза си той.


В странноприемница „Ла бел-Етоал“

Няколко часа преди момента, в който щяха да събудят Пейрад в таванската стаичка на улица Сен-Жорж, пред херцог дьо Гранлийо се представи дошлият от извънградската си къща в Паси Корантен, облечен като прислужник от знатен дом. На ревера на черния му Фрак се открояваше лентичката на „Почетния легион“. Той се бе гримирал като старец: силно набръчкано, смъртнобледо лице, обкръжено от напудрени коси. Очите му бяха скрити зад очила с рогови рамки. С една дума, приличаше на стар началник-канцелария. Щом каза името си (господин дьо Сен-Дьони), въведоха го в кабинета на херцога, където завари Дервил; той четеше писмото, продиктувано от самия него на един от агентите му — човека, натоварен с писмените дела. Херцогът дръпна Корантен настрана, за да му обясни онова, което Корантен вече знаеше. Господин дьо Сен-Дьони го изслуша хладно и почтително; забавно му бе да изучава този голям велможа, да прониква чак до облечения в кадифе скелет, да изважда на светло този живот, чиято цел и тогава, и по-късно бе да играе вист и да поддържа доброто име на дома Гранлийо. Благородниците са толкова наивни спрямо по-ниско стоящите от тях хора, че не се наложи Корантен да задава смирено много въпроси на господин дьо Гранлийо, за да предизвика безочливи забележки.
— Мен ако питате, господине — каза Корантен на Дервил, след като, както бе редно, го представиха на адвоката, — добре е да тръгнем още тази вечер за Ангулем с дилижанса за Бордо, който се движи толкова бързо, колкото и пощенската кола; не ни трябват повече от шест часа престой там, за да получим исканите от херцога сведения. Ако добре съм разбрал ваша светлост — обърна се той към херцога, — достатъчно е да разберем дали е възможно сестрата и зетят на господин дьо Рюбампре да са му дали милион и двеста хиляди франка?…
— Отлично разбрано — отвърна перът на Франция.
— Ние ще се върнем след четири дни — продължи Корантен към Дервил, — така че от това нито вашите, нито моите работи ще пострадат.
— Това беше единственото ми възражение пред негова светлост — отвърна Дервил. — Сега е четири, отивам да кажа две думи на първия си помощник и да стегна пътната си чанта; ще вечерям и в осем часа ще бъда… Но дали ще има места? — прекъсна се той с въпрос към Сен-Дьони.
— Разчитайте на мене — каза Корантен. — Елате в осем часа пред главната канцелария на транспортната служба; и да няма места, ще наредя да намерят, защото само така трябва да се служи на негова светлост херцог дьо Гранлийо.
— Господа — каза херцогът неимоверно любезно, — не ви изказвам още благодарността си.
Като сметнаха, че тези думи са знак за тръгване, Корантен и адвокатът се поклониха и излязоха. В момента, когато Пейрад разпитваше слугата на Корантен, господин дьо Сен-Дьони и Дервил, настанени в дилижанса за Бордо, се разглеждаха мълчаливо при изходния пункт от Париж. На другата сутрин, докато пътуваха от Орлеан за Тур, отегчилият се Дервил стана разговорлив и Корантен благоволи да го позабавлява, запазвайки обаче разстоянието помежду им; той го остави да вярва, че се числи към дипломатите и че с покровителството на херцог дьо Гранлийо се надява да стане генерален консул. Два дни след заминаването им от Париж Корантен и Дервил спряха в Манл за голямо учудване на адвоката, който мислеше, че отиват в Ангулем.
— В това градче ще получим точни сведения за госпожа Сешар — обясни Корантен на Дервил.
— Значи, я познавате? — запита Дервил изненадан, че Корантен е така добре осведомен.
— Разпитах кондуктора, понеже разбрах, че е от Ангулем, и той ми каза, че госпожа Сешар живее в Марсак, а Марсак е само на една левга от Манл. Казах си, че сигурно тук ще разберем по-добре истината, отколкото в Ангулем.
„Освен това — помисли си Дервил — нали господин херцогът ми обясни, че аз съм само свидетел на разследването, което ще прави този доверен човек…“
Собственик на странноприемницата в Манл, наречена „Ла Бел-Етоал“, беше едни от онези разплути от тлъстина мъже, за които се боиш, че едва ли ще ги намериш живи при обратното пътуване, но които и десет години по-късно все ще си стоят на прага на вратата, с все същите месища, с все същата памучна шапчица, със същата престилка, същия нож, същите мазни коси и същата тройна брадичка; описанието им се среща у всички романисти, като се започне от безсмъртния Сервантес и се стигне до безсмъртния Уолтър Скот. Те всички се смятат за големи готвачи, предлагат ви какво ли не, а в края на краищата ви донасят мършаво пиле и зеленчук, сварен с гранясало масло. Всички хвалят тънките си напитки, а ви принуждават да пиете местните вина. Още от младини обаче Корантен се бе научил да измъква от гостилничарите други неща, по-съществени от съмнителните ястия и подправените вина. Затова се представи като твърде непретенциозен човек, който разчита напълно на най-добрия готвач в Манл, както каза той на шишкото.
— Не ми е трудно да бъда най-добър, аз съм единственият — отговори гостилничарят.
— Поднесете ни яденето в съседната стая — каза Корантен и намигна на Дервил — и, главно, не се страхувайте да сложите повече дърва в камината, защото сме се вкочанили.
— Не беше много топло в колата — добави Дервил.
— Далеч ли е оттук Марсак? — запита Корантен жената на съдържателя; тя беше слязла от горния етаж, като разбра, че имат клиенти за пренощуване.
— В Марсак ли отивате? — запита тя.
— Не зная — отсече той сухо. — Далеч ли е оттук до Марсак? — запита Корантен отново, след като даде възможност на стопанката да види червената му лентичка.
— С кабриолет е работа за не повече от половин час — отговори тя.
— Смятате ли, че господин и госпожа Сешар са там през зимата?
— Сигурио, те прекарват там цялата година…
— Сега часът е пет, навярно в девет няма да са си легнали още.
— О, те имат гости всяка вечер до десет часа: свещеникът, лекарят, господин Марон…
— Все почтени хора — каза Дервил.
— О, господине — потвърди жената на гостилничаря, — каймакът на обществото, почтени, честни хора… и при това не високомерни! Макар че живее охолно, господин Сешар можел, както разправят, да има милиони, но оставил да му ограбят някакво изобретение в хартиеното производство, от което сега печелят братя Коенте…
— А, да! Братя Коенте!… — повтори Корантен.
— Я млъквай! — намеси се съдържателят. — Какво ги интересува тези господа дали господин Сешар е имал право, или не на някакъв патент за правене на хартия? Тия господа не са търговци на хартия… Ако смятате да пренощувате при мен, в „Ла Бел-Етоал“ — обърна се той към двамата пътници, — ето книгата, моля да се запишете. Имаме си един полицейски старшина, който от нямане работа гледа само как да ни безпокои…
— Дяволска работа, мислех, че семейство Сешар е много богато — каза Корантен, докато Дервил вписваше името и професията си: „Адвокат към първа съдебна инстанция в департамента Сена“.
— Има хора, които казват, че били милионери — отговори хотелиерът, — но да искаш да спреш езиците да мелят, е все едно да накараш рекичката да не тече. Бащата Сешар остави имот за двеста хиляди франка, както казват, „на припек“, а и то е вече много за човек, започнал като прост работник. Е, може да е имал и още толкова спестени… защото накрая изкара десет-дванадесет хиляди франка от имота си. Значи, да предположим, че е бил толкова глупав, че да не вложи парите си цели десет години, такава му е сметката! Прибавете и триста хиляди франка, ако, както го подозират, се е занимавал с лихварство, и ето ви цялата работа. Петстотин хиляди франка не е още милион. Да беше моя разликата, нямаше да съм в „Ла Бел-Етоал“.
— Как така — каза Корантен, — господин Давид Сешар и жена му нямат ли два-три милиона?…
— Ами точно толкова разправят, че имали господа Коенте — извика жената на хотелиера, — дето му обраха изобретението, а той не е получил от тях повече от двадесет хиляди франка… Откъде искате да вземат милионите тези почтени хора? Докато беше жив бащата, те бяха доста притеснени. Ако не беше Колб, управителят им, и госпожа Колб, която също им е много предана, те мъчно щяха да преживеят. Че какво получиха от „Ла Вербьори“?… Хиляда екю рента!…
Корантен дръпна Дервил настрана и му каза:
— In vino veritas — истината е в устата на пияния! Аз лично гледам на странноприемниците като на истинско гражданско отделение за дадено място; и нотариусът не е така осведомен за всичко, което става в едно малко селище, както техните съдържатели… Видяхте ли? Смятат, че познаваме тия Коенте, Колб и прочие… Съдържателят на една странноприемница е живият справочник, включващ всички произшествия; без да усети, той замества полицията. Правителството трябва да поддържа най-много до двеста шпиони, защото в страна като Франция има десет милиона честни доносчици. Ние обаче не сме дошли да се доверяваме на този доклад, макар че в това градче сигурно щяха да знаят нещичко за милиона и двестата хиляди франка, отишли за закупуването на „Рюбампре“… Няма да останем дълго тук…
— Надявам се — каза Дервил.
— Защото открих най-естествения начин да накарам истината да излезе от устата на съпрузите Сешар — продължи Корантен. — Разчитам на вас като адвокат с авторитет да подкрепите малката хитрост, с която ще си послужа, за да чуете ясен и точен отчет за материалното им състояние. — След вечеря ще отидем при господин Сешар — каза Корантен на жената на хотелиера, — имайте грижата да приготвите леглата ни: искаме отделни спални. В „Ла Бел-Етоал“ сигурно има достатъчно място?
— О, господине — каза жената, — ние затова сме си нарекли тъй гостилницата…
— Играта на думи не е ваш монопол, среща се във всички департаменти — забеляза Корантен.
— Вечерята е готова, господа — съобщи гостилничарят.
— Откъде, дявол да го вземе, е взел парите този младеж?… Да не излезе право анонимното писмо? Да не би това да са пари, спечелени чрез някое хубаво момиче? — запита Дервил, като седнаха да вечерят.
— А, това може да бъде предмет на друго обследване — отговори Корантен. — Господин херцог дьо Шолийо ми каза, че Люсиен дьо Рюбампре живеел с една покръстена еврейка, която се представяла за холандка и се наричала Естер Ван Богсек.
— Странно съвпадение! — възкликна адвокатът. — Аз търся наследницата на един холандец на име Гобсек, а това е същото име, променени са само съгласните.
— Добре — каза Корантен, — ще ви дам сведения за връзката между тях, като се върнем в Париж.
Един час по-късно двамата пълномощници на херцог дьо Гранлийо тръгнаха за „Ла Вербьори“ — имението на господин и госпожа Сешар.


Един от хилядите капани на Корантен

Люсиен не бе изпитвал никога толкова дълбоко вълнение, както в деня, когато в „Ла Вербьори“ сравни своята участ с живота на зет си. Пред погледа на двамата парижани щеше да се открие същата картина, поразила преди няколко месеца Люсиен. Тук от всичко лъхаше спокойствие и изобилие. В часа, когато двамата чужденци щяха да пристигнат, в гостната на имението се бяха събрали петима души: свещеникът в Марсак, млад, двадесет и пет годишен мъж, станал по молба на госпожа Сешар възпитател на сина й Люсиен: местният лекар, господин Марон, кметът и един стар полковник в оставка, който отглеждаше рози в малко имение срещу „Ла Вербьори“, от другата страна на пътя. Зиме тези хора идваха всяка вечер да изиграят по някоя невинна партия белот с жетони по един сантим, да вземат вестници и да донесат други, които бяха вече прочели. Когато господин и госпожа Сешар купиха „Ла Вербьори“ — хубава къща, построена от бял пясъчник и покрита с тъмносиви плочи, — около нея имаше за отмора само една градинка от два арпана. С времето хубавата госпожа Сешар бе вложила в нея спестяванията си и бе разширила градината до една рекичка, жертвувайки лозята, които купуваше и превръщаше в зелени площи и терени с дървета и храсти. В тоя момент заобиколена с малък парк от около двадесет арпана и оградена със стени, „Ла Вербьори“ минаваше за най-голямото имение в околността. Къщата на покойния Сешар и пристройките към нея се използуваха вече само за обработването на двадесетте и няколко арпана лозя, които беше оставил освен петте чифлика, чийто добив възлизаше на около шест хиляди франка, и десетте арпана ливади от другата страна на рекичката, срещу „Ла Вербьори“; госпожа Сешар смяташе да ги включи и тях в парка през следната година. В околностите бяха вече започнали да наричат „Ла Вербьори“ „замъка“, а Ев Сешар — „господарката от Марсак“. В задоволяването на суетата си Люсиен просто бе подражавал на селяните и на лозарите. Разправяха, че Куртоа, собственик на мелница, живописно разположена на няколко изстрела от ливадите на „Ла Вербьори“, бил в преговори с госпожа Сешар за закупуването на имота му. Тази вероятна придобивка щеше да придаде на „Ла Вербьори“ окончателния вид на първокласно имение в департамента. Госпожа Сешар, която вършеше много добрини, при това не само с разбиране, но и с благородство, бе и обичана, и уважавана. Нейната прелестна хубост бе стигнала тогава до пълния си разцвет. Макар че бе на около двадесет и шест години, тя бе запазила девическата си свежест, тъй като се радваше на покоя и изобилието, присъщи на живота на село. Все още влюбена в мъжа си, тя уважаваше в него даровития човек, достатъчно скромен, за да се откаже от шума на славата; най-сетне, за да завършим портрета й, може би ще е достатъчно да кажем, че през целия й живот сърцето й не бе туптяло нито веднъж за нещо друго освен за децата и мъжа й. Ясно е, че данъкът, плащан от това семейство на нещастието, бе дълбоката мъка, причинена от живота на Люсиен; Ев Сешар чувствуваше, че в него се крият потайни неща и се боеше от тях, още повече, че по време на последното си посещение Люсиен прекратяваше сухо всеки разпит на сестра си с думите, че честолюбивите хора дават сметка за способите си само пред себе си. За шест години Люсиен бе видял сестра си три пъти и не й бе писал повече от шест писма. Първото му посещение в „Ла Вербьори“ стана при смъртта на майка му, а последното имаше за цел да поиска една услуга — онази лъжа, толкова необходима за замислите му. Това даде повод за сериозна разпра между господин и госпожа Сешар и техния брат, която породи ужасни съмнения в спокойния им и почтен живот.
Къщата бе подновена и отвън, и отвътре и без да бъде разкошна, бе уютна. Бегъл поглед в салона, където в този момент се намираха гостите, може да даде представа за това. Хубавият килим от Обюсон, сивите памучни четворно тъкани драперии, обшити със зелена коприна, тапетите, възпроизвеждащи гората в Спа, махагоновото канапе с дърворезба, покрито със сив кашмирен плат със зелени ширити, поставките, пълни с цветя въпреки зимата, представляваха приятна гледка за окото. В зелените копринени пердета на прозорците, по украсата на камината, в рамките на огледалата липсваше оня фалшив провинциален вкус, който всичко разваля. С една дума, и най-малките, но изящни подробности, чистотата — всичко даваше отмора на душата и окото благодарение на онази особена поетичност, която любещата и умна жена може и трябва да внесе в дома си.
Още в траур заради бащата, госпожа Сешар бродираше до огъня едно килимче заедно с госпожа Колб, икономката, на която тя разчиташе за всичко в домашната работа. Точно когато кабриолетът стигна до първата къща на Марсак, към обичайното общество в „Ла Вербьори“ се присъедини и Куртоа, мелничарят; той бе вдовец, искаше му се да не работи вече и много се надяваше да продаде имота си, на който госпожа Сешар, изглежда, държеше и Куртоа знаеше защо.
— Някакъв кабриолет спира тук! — каза той, като чу шума от колата. — По дрънкането може да се предположи, че е тукашен…
— Сигурно Постел и жена му идват за мене — рече лекарят.
— Не — възрази Куртоа, — кабриолетът идва откъм Манл.
— Коспошо — каза влезлият Колб (едър и дебел елзасец), — етин атфокат от Париш желае та раскофаря сас коспошата.
— Адвокат ли?… — възкликна Сешар. — Стомахът ме заболява само като чуя тази дума.
— Благодаря — каза Кашан, кметът на Марсак, който бе работил двадесет години като адвокат в Ангулем; на него някога бе възложено да предяви иск срещу Сешар.
— Моят Давид няма да се промени, все ще си остане недосетлив! — каза Ев усмихнато.
— Адвокат от Париж — продължи Куртоа, — значи, имате някакви сделки в Париж.
— Не — отвърна Ев.
— Брат ви е там — възрази Куртоа с усмивка.
— Дано не е нещо във връзка с наследството на стария Сешар — каза Кашан. — Човечецът вършеше някои съмнителни работи.
Корантен и Дервил влязоха, поздравиха присъствуващите и след като се представиха, пожелаха да разговарят насаме с госпожа Сешар и съпруга й.
— С удоволствие — каза Сешар. — По работа ли?
— Изключително във връзка с наследството на вашия баща — отговори Корантен.
— Разрешете в такъв случай на господин кмета, който е бивш адвокат от Ангулем, да присъствува на разговора.
— Вие ли сте господин Дервил?… — обърна се Кашан към Корантен.
— Не, господинът. — И Корантен посочи адвоката, който се поклони.
— И все пак — продължи Сешар — ние сме си свои, нямаме какво да крием от нашите съседи, затова няма защо да отиваме в кабинета ми, където не е отоплено… Ние живеем открито, пред всички…
— Но в живота на господин баща ви — забеляза Корантен — е имало някои тайни неща, които може би няма да ви е приятно да разгласявате.
— Да не е нещо, от което да се червим?… — запита ужасено Ев.
— А, не, младежки лудории — отвърна Корантен, нагласявайки най-хладнокръвно един от хилядите си капани. — Уважаемият ви баща ви е дарил с един по-голям брат…
— Ах, старият му вълк! — извика Куртоа. — Той май не ви обичаше, господин Сешар, та ви е запазил тази изненада, хитрецът му с хитрец… А, разбирам сега какво е искал да каже, като ми речеше: „Има да се чудите, като умра!“
— Успокойте се, господине — каза Корантен на Сешар, хвърляйки крадешком изпитателен поглед към Ев.
— Брат ли! — възкликна лекарят. — Ами че вашето наследство се разделя на две!…
Дервил се правеше, че разглежда красивите безименни гравюри, изложени но стените на салона.
— О, успокойте се, госпожо — каза Корантен, виждайки изненадата, изписана по хубавото лице на госпожа Сешар, — не става дума за друго, а за незаконородено дете. Правата на незаконороденото не са като на законно родените деца. Този син се намира в извънредно тежка бедност и има право на сума, съответна на размера на наследството… Милионите, които е оставил вашият баща…
При думата милиони в салона се чу вик на най-пълно единодушие. В този миг Дервил престана да разглежда гравюрите.
— Дядо Сешар и милиони?… — запита дебелият Куртоа. — Кой ви каза това? Някой селянин?
— Господине — намеси се Кашан, — вие не сте финансови органи, така че можем да ви кажем какво е положението…
— Бъдете спокоен — отговори Корантен, — давам ви честната си дума, че не се занимавам с данъци по имотното състояние.
Кашан, който бе накарал със знак всички да млъкнат, изрази с движение задоволството си.
— Господине — продължи Корантен, — дори да имаше само един милион, частта на този незаконороден син пак няма да е лоша. Ние не сме дошли да заведем дело срещу вас, а, напротив, да ви предложим да ни дадете сто хиляди франка, след което си тръгваме…
— Сто хиляди франка! — възкликна Кашан, прекъсвайки го. — Но, господине, дядо Сешар остави двадесет арпана лозя, пет малки чифлика, десет арпана ниви в Марсак и… нито грош!…
— Не бих искал за нищо в света да си служа с лъжа, господин Кашан — прекъсна го Давид Сешар, — най-малко в областта на материалните интереси… Господа — обърна се той към Корантен и Дервил, — баща ми ни остави освен тези имоти (Куртоа и Кашан напразно му правеха знаци, той продължи)… триста хиляди франка, с които размерът на наследството става около петстотин хиляди франка.
— Господин Кашан — обърна се към него Ев Сешар, — каква част се пада според закона на извънбрачното дете?…
— Госпожо — каза Корантен, — ние не сме турци, искаме от вас само да се закълнете пред тези господа, че от наследството на вашия свекър не сте взели повече от сто хиляди екю и ще успеем да се разберем…
— Дайте ми по-напред честна дума, че сте адвокат — каза бившият ангулемски адвокат на Дервил.
— Ето паспорта ми — отговори Дервил и му подаде един документ, сгънат на четири, — господинът не е инспектор по имотите, както бихте си помислили, успокоите се — добави той, — ние се интересуваме главно от истината по наследството Сешар и я научихме…
Дервил улови госпожа Ев за ръката и най-любезно я отведе в дъното на салона.
— Госпожо — каза й той тихо, — ако в тази работа не се засягаха честта и бъдещето на семейство Гранлийо, не бих се поддал на уловката, измислена от господина с лентичката; вие ще го извините, но се налагаше да открием лъжата, с която вашият брат е спечелил доверието на това благородно семейство. Гледайте сега да не оставите хората да повярват, че сте дали милион и двеста хиляди франка на брат си да купи земята на Рюбампре…
— Милион и двеста хиляди франка ли? — възкликна госпожа Сешар пребледняла. — А откъде ги е взел нещастникът?…
— Именно! — каза Дервил. — Страх ме е, че изворът на това богатство не е много чист.
Очите на Ев се насълзиха и гостите забелязаха това.
— Не е чудно да ви направихме голяма услуга — й каза Дервил, — като ви попречихме да се натопите в една лъжа, чиито последици могат да бъдат много опасни.
Дервил остави госпожа Сешар седнала, бледа, със сълзи по бузите; той се поклони и излезе.
— В Манл! — каза Корантен на момченцето, което караше кабриолета.
В нощния дилижанс от Бордо за Париж имаше едно място; Дервил помоли Корантен да го остави да се възползува от него, изтъквайки като предлог работата си; в себе си обаче той започна да се бои от спътника си, чиято дипломатическа ловкост и хладнокръвие му се сториха нещо привично. Корантен остана три дни в Манл, без да успее да замине; стана нужда да пише в Бордо и оттам да запази място за Париж, където успя да се завърне едва на деветия ден от заминаването си.
През това време Пейрад ходеше всяка сутрин в дома му в Паси или в Париж, за да разбере върнал ли се е. На осмия ден остави и на двата адреса по едно писмо, написано с техния шифър, в което обясняваше на приятеля си каква смърт го грози, отвличането на Лиди и ужасната участ, на която я обричаха враговете му.


Разчистване на сметки

Нападнат по начин, по който дотогава той бе нападал другите, без Корантен, но подпомаган от Контансон, Пейрад продължи въпреки всичко да се гримира като богат чужденец. Макар че враговете му го бяха разкрили, той преценяваше мъдро, че може да получи известни сведения, ако остане на самото бойно поле. Контансон бе мобилизирал по следите на Лиди всички свои познати и се надяваше да открие къщата, където я държаха скрита; но дните минаваха, без да узнаят каквото и да било, и това засилваше ежечасно отчаянието на Пейрад. Старият шпионин нареди да го охраняват от дванадесет до петнадесет най-ловки агенти. Държаха под наблюдение кварталите около улица Моано и улица Тетбу, където той живееше като богаташ при госпожа дю Вал-Нобл. През трите последни дни на съдбоносния срок, даден от Ази, за да бъде възстановено предишното положение на Люсиен в дома на Гранлийо, Контансон не напусна ветерана на някогашното Главно управление на полицията. Поезията на ужаса, разпространяван чрез хитростите на враждуващите племена в недрата на американските лесове, от която толкова много се е ползувал Фенимор Купър, навлезе в най-малките подробности на парижкия живот. Така минувачите, дюкянчетата, файтоните, някакъв човек, застанал прав до един прозорец — всичко бе извънредно важно за тези безименни мъже, на които бе поверен животът на Пейрад, както са важни в романите на Купър дънерът на някое дърво, обиталището на бобрите, някоя скала, бизоновата кожа, една неподвижна лодка, листът по водната повърхност.
— Ако непалецът е заминал, няма от какво да се боите — казваше Контансон на Пейрад, обръщайки му внимание на дълбокото спокойствие, на което се радваха.
— А ако не е заминал? — отговаряше Пейрад.
— С него тръгна, отзад на колата му, един от моите хора, но в Блоа моят човек бе принуден да слезе и не успял да догони колата.
Една сутрин, пет дни след завръщането на Дервил, Люсиен прие Растиняк.
— Драги мой, крайно ми е неприятно, че аз съм натоварен с едно съобщение, което ми възложиха поради близкото ни приятелство. Женитбата ти е провалена, без каквато и да е надежда за теб да я уредиш някога. Не стъпвай вече в дома на Гранлийо. За да се ожениш за Клотилд, трябва да чакаш да умре баща й, а той е станал такъв егоист, че едва ли ще умре скоро. Старите играчи на вист се задържат дълго… на крайчеца на масата. Клотилд ще замине за Италия с Мадлен дьо Льононкур-Шолийо. Горката девойка така те обичала, драги мой, че се наложило да я пазят; искала да дойде при тебе, намислила план за бягство… Това е малка утеха в нещастието ти!
Люсиен не отговаряше, само гледаше Растиняк.
— В края на краищата нещастие ли е това?… — продължи приятелят му. — Ти много лесно ще намериш друго момиче, също така благородно и по-хубаво от Клотилд!… Госпожа дьо Серизи ще те ожени, за да си отмъсти, тя не може да понася семейство Гранлийо, което никога не е пожелало да я приеме у дома си; тя има една племенница, малката Клеманс дю Рувр…
— Драги приятелю, от последната вечеря не съм в добри отношения с госпожа дьо Серизи, тя ме видя в ложата на Естер, направи ми сцена и аз я оставих да прави каквото ще.
— Жена на повече от четиридесет години не се скарва за дълго с такъв хубав млад човек, какъвто си ти — отвърна Растиняк. — Познавам малко тези залези… те траят десет минути на хоризонта и десет години в сърцето на жената.
— Вече цяла седмица чакам писмо.
— Върви при нея!
— Сега вече ще трябва да отида…
— Ще дойдеш ли поне у Вал-Нобл? Нейният чужденец връща на Нюсенжан вечерята.
— Поканен съм и ще отида — отговори Люсиен замислено.
На другия ден, след като се убеди в нещастието си, което веднага бе съобщено от Ази на Карлос, Люсиен отиде с Растиняк и Нюсенжан у мнимия богаташ.
В полунощ бившата трапезария на Естер бе събрала почти всички герои на настоящата драма, чиято подбуда (скрита чак под леглото на тези бурни съществования) бе известна само на Естер, Люсиен, Пейрад, мулата Контансон и Пакар, който дойде да прислужва на господарката си. Без да знаят Пейрад и Контансон, госпожа дю Вал-Нобл бе замолила Ази да помогне на готвачката й. Сядайки на масата, Пейрад, който бе дал петстотин франка на госпожа дю Вал-Нобл, за да приготви всичко както трябва, намери в кърпата си за ядене едно листче, на което прочете следните думи, написани с молив: „Десетте дена изтичат в момента, в който сядате да се храните“ Пейрад подаде листчето на стоящия зад него Контансон и му каза на английски: „Ти ли пъхна това тук?“ Контансон прочете на светлината на свещта това „Mane, Thecel, Phares“ и сложи листчето в джоба си. Но той знаеше колко е трудно да се удостовери нещо, написано с молив, и особено изречение, подредено с главни букви, тоест, така да се каже, с математически линии, защото главните букви се състоят от прави и криви линии, в които е невъзможно да се установят привичките на ръката, както при така наречения полегат почерк.
Вечерята не бе никак весела. Пейрад явно бе угрижен. От младите бонвивани, които умееха да внесат веселия във вечерите, там бяха само Люсиен и Растиняк. Люсиен беше много тъжен и замислен. Растиняк, който току-що бе загубил на карти преди вечеря две хиляди франка, пиеше и ядеше с мисълта как да си ги навакса след вечерята. Поразени от тази хладна атмосфера, трите жени се споглеждаха. Отегчението отне хубавия вкус на гозбите. С вечерите става както с театралните пиеси и с книгите — при тях случайността играе голяма роля. Накрая поднесоха сладолед, наречен пломбиер. Всички знаят, че в този сладолед има малки захаросани плодове, много леки на вкус, поставени най-отгоре, и че го поднасят в малки чашки, без да му се придава пирамидална форма. Сладоледът бе поръчан от госпожа дю Вал-Нобл при Тортони, чието прочуто заведение се намира на ъгъла на улица Тетбу и булеварда. Готвачката извика мулата, за да плати сметката на сладкаря. Контансон, комуто искането на момчето се стори неестествено, слезе долу и го унищожи с думите: „Вие, изглежда, не сте от Тортони?…“, но веднага се качи горе. Пакар обаче се бе възползувал вече от отсъствието му, за да поднесе сладоледа на гостите. Едва мулатът бе стигнал до вратата на апартамента и един от агентите, които пазеха на улица Моано, извика по стълбата: „Номер двадесет и седми!“
— Какво има? — обади се Контансон, като слезе бързо чак до края на парапета.
— Кажете на дядо Пейрад, че дъщеря му се е прибрала, но в какво състояние е, божичко! Веднага да дойде, тя умира.
Когато Контансон влезе отново в трапезарията, старият Пейрад, който впрочем бе пил доста много, тъкмо изсмукваше черешката от своя сладолед. Вдигнаха чашите за здравето на госпожа дю Вал-Нобл, богатият англичанин напълни чашата си с някакво вино уж от град Констанс и я пресуши. Колкото и развълнуван да бе Контансон от новината, която щеше да съобщи на Пейрад, той бе поразен, влизайки вътре, от дълбокото внимание, с което Пакар гледаше Пейрад. Двете очи на лакея на госпожа дьо Шанпи приличаха на два неподвижни факела. Това наблюдение, колкото и важно да беше обаче, не биваше да забави мулата и той се наклони към господаря си точно в момента, в който Пейрад поставяше празната чаша на масата.
— Лиди се е прибрала — каза му Контансон — и е в много тежко състояние.
Пейрад изтърси най-френската от всички френски псувни с толкова подчертано южняшко произношение, че по лицето на всички сътрапезници се изписа най-дълбоко учудване. Осъзнавайки грешката си, Пейрад призна, че се е предрешил, после каза на Контансон на правилен френски език:
— Извикай файтон… Тръгвам.
Всички станаха.
— Кой сте вие? — провикна се Люсиен.
— Та!… — каза и баронът.
— Биксиу твърдеше пред мене, че сте знаели да подражавате на англичаните по-добре от него, но не исках да му вярвам — каза Растиняк.
— Това с някакъв банкрутирал тип, когото са открили — забеляза високо дю Тийе, — така си и мислех…
— Какъв страшен град е Париж!… — каза госпожа дю Вал-Нобл. — Някакъв си търговец фалира в квартала си, а после се появява там отново безнаказано, преоблечен като богат чужденец или като конте от Шан-з-Елизе!… О, колко съм нещастна, фалитът ме гризе като червей…
— Казват, че всяко цвете си имало червей — отвърна спокойно Естер, — моят прилича на усойницата — животното на Клеопатра!
— Кой съм аз ли?… — каза застаналият на вратата Пейрад. — Ах, ще узнаете кой съм, защото, ако умра, ще изляза от гроба си и ще идвам всяка нощ да ви дърпам за краката!…
При последните думи той погледна към Люсиен и Естер. После се възползува от общото изумление, за да изчезне необикновено чевръсто, защото искаше да изтича до дома си, без да чака файтона. На улицата, застанала на прага на съседната врата и загъната в черно наметало, каквито носеха тогава жените на излизане от бал, Ази спря шпионина за ръката.
— Прати да дойдат с последното причастие, дядо Пейрад — каза му тя със същия глас, с който му бе предсказала нещастие.
Там имаше някаква кола. Ази се качи в нея, сякаш отнесена от вихър. Имаше още пет коли и хората на Пейрад не разбраха нищо.


Страшната клетва на Корантен

Като пристигна и лятната си къща, която се намираше на улица Вин в едно от най-затънтените и най-приветливите кътчета на градеца Паси, Корантен, който минаваше там за търговец, обзет от градинарска страст, намери шифрованото писъмце на приятеля си Пейрад. Вместо да си отпочине, той се качи във файтона, с който бе дошъл, и нареди да го отведат на улица Моано, където намери само Кат. От фламандката научи за изчезването на Лиди и остана поразен от липсата на предвидливост и у него, и у Пейрад.
„Те още не ме познават — каза си той. — Тия хора са способни на всичко и трябва да разбера дали се канят да убият Пейрад, защото тогава няма вече да се показвам…“
Колкото по-безчестен е животът на човека, толкова повече държи той на него; всеки миг се превръща тогава в протест, в отмъщение. Корантен слезе на улицата и отиде у дома си, където се гримира като дребен болнав старец, с тесен зеленикав редингот и малка перука от троскот, после, движен от приятелските си чувства към Пейрад, се върна пеш. Искаше да даде нареждания на своите най-предани и най-способни хора. Както вървеше по улица Сент-Оноре, за да отиде на площад Вандом през улица Сен-Рок, той тръгна зад едно момиче по чехли, облечено като за през нощта. То бе с бяла нощница, а на главата — с нощно боне и от време на време изхълцваше и охкаше; Корантен го изпревари с няколко крачки и позна Лиди.
— Аз съм приятел на баща ви, господин Канкоел — каза й той с естествения си глас.
— Ох, ето най-после човек, в когото мога да имам доверие — каза тя.
— Не се издавайте, че ме познавате — продължи Корантеи, — защото ни преследват жестоки врагове и сме принудени да се гримираме. Но ми разкажете какво се е случило…
— О, господине — каза горкото момиче, — то е нещо, което може да се съобщи, но не се разказва. Аз съм опозорена, погубена и не мога да обясня как!…
— Откъде идвате?…
— Не зная, господине! Избягах така бързо и минах по толкова улици и завои, като мислех, че ме преследват… А срещнех ли някой почтен човек, питах го откъде да мина, за да изляза на булевардите, та да стигна до улица Ла Не! Най-после, след дълго вървене… Колко е часът?
— Единадесет и половина! — отговори Корантен.
— Избягах привечер, значи, вече вървя пет часа… — възкликна Лиди.
— Хайде, сега ще си починете, ще се върнете при вашата добра Кат…
— О, господине, за мене няма вече почивка! Само в гроба мога да си почина; ще отида да дочакам смъртта в някой манастир, ако само приемат, че съм достойна да постъпя там…
— Горкото момиче! Противихте ли се много?
— Да, господине. Ах, да знаете при какви отвратителни хора ме изпратиха…
— Навярно са ви приспали?…
— А? Така ли? — запита бедната Лиди. — Още мъничко и ще стигна до дома. Чувствувам, че нямам вече сили, а и мислите ми не са съвсем ясни… Преди малко ми се струваше, че съм в някаква градина…
Корантен взе Лиди на ръце, тя загуби съзнание и той я изнесе нагоре по стълбите.
— Кат! — извика той.
Кат излезе и извика радостно.
— Не бързайте да се радвате! — извика дълбокомислено Корантен. — Момичето е много болно.
Положиха Лиди в леглото й; на светлината на двете запалени от Кат свещи тя позна стаята си, но изпадна в делириум, започна да пее припеви от весели песнички, в които от време на време вмъкваше непристойни думи! По хубавото й лице имаше възлилави белези. Тя смесваше спомени от непорочния си живот с безчестието, което бе преживяла през последните десет дни. Кат плачеше. Корантен се разхождаше из стаята, като от време на време се спираше, за да погледне към Лиди.
— Тя плаща заради баща си! — каза той. — Няма ли бог? О, колко съм бил прав, като не съм създал семейство… Едно дете! Честна дума, това е, както казал не знам кой философ, залог срещу нещастието!…
— О — каза горкото дете, като седна в леглото си с разпуснати коси, — Кат, би трябвало да лежа на пясъка в дъното на Сена, а не да стоя тук…
— Кат, вместо да плачете и само да я гледате, от което тя няма да оздравее, би трябвало да потърсите лекар, най-напред доктора от общината, а после Бианшон и Деплен… Трябва да спасим това невинно създание…
Корантен написа адресите на двамата прочути лекари. В този миг по стълбите нагоре изтича човек, комуто стъпалата явно бяха познати, вратата се отвори. Пейрад, потънал в пот, с лице, покрито с лилави петна, с почти кръвясали очи и пъхтящ като делфин стигна с един скок от входната врата до спалнята на Лиди и викна:
— Къде е дъщеря ми?…
Той долови тъжното движение на Корантен и с поглед го проследи. Лиди можеше да се сравни само с цвете, отглеждано с любов от естественика, но откъснато и стъпкано от подкованите обуща на някой селяк. Пренесете този образ в областта на бащинските чувства и ще разберете какъв удар получи Пейрад, чиито очи се напълниха с едри сълзи.
— Някой плаче, това е баща ми — каза девойката.
Лиди можа все пак да познае баща си; тя стана и падна на колене пред стареца точно когато той сядаше в едно кресло.
— Прости ми, татко!… — каза тя с глас, който прониза сърцето на Пейрад и в същия миг усети нещо като боздуганов удар да се стоварва по главата му.
— Умирам… ах, проклетниците!… — бяха последните му думи.
Корантен се спусна да помогне на приятеля си, но пое само последния му дъх.
„Отровен!…“ — каза си той. После като чу шум от кола, извика.
— А, ето лекаря.
Контансон влезе без грим на мулат, но застана като че ли превърнат в бронзова статуя, щом чу Лиди да казва:
— Значи, ти не ми прощаваш, татко?… Не съм виновна аз! (Тя не забелязваше, че баща й е мъртъв.) О, колко страшно ме гледа!… — каза нещастната безумна девойка.
— Да затворим очите му — каза Контансон и постави мъртвия Пейрад на леглото.
— Глупост вършим — забеляза Корантен, — да го отнесем в неговите стаи; дъщеря му почти се е побъркала и като разбере, че не е жив, съвсем ще полудее, ще помисли, че тя го е убила.
Виждайки, че отнасят баща й, Лиди загледа като безумна.
— Ето го моя единствен приятел!… — каза Корантен развълнувано, като поставиха Пейрад на леглото в стаята му. — През целия си живот той бе имал само една алчна мисъл! И тя бе за дъщеря му!… Нека това ти бъде за урок, Контансон. Всяка работа може да бъде почтена. Пейрад сбърка, че се намеси в работата на частни лица, нашата задача е да се занимаваме с обществени дела. Но каквото и да стане, кълна се, че ще отмъстя за моя беден Пейрад! — добави той с такъв глас, поглед и движение, че Контансон потръпна от ужас. — Аз ще открия причините за смъртта ти, както и хората, които опозориха дъщеря ти!… В името на себелюбието ми и на малкото дни, които ми остават и които ще вложа в това отмъщение, всички тези хора ще свършат живота си, и то в най-цветущо здраве, в четири часа сутринта на площад Грев, обръснати до кожа.
— И аз ще ви помогна — заяви разчувствуван Контансон.
Наистина няма нищо по-вълнуващо от силното чувство у сдържания, хладнокръвен и планомерен човек, у когото цели двадесет години никой не е забелязал и най-малката проява на чувствителност. Това е като пръчка нажежено желязо, стопяваща всичко, което срещне по пътя си. Затова нещо вътре в Контансон се преобърна.
— Бедният дядо Канкоел — добави той, загледан в Корантен, — той често ме е гощавал… И знаете ли… само порочните хора умеят да вършат такива неща — неведнъж ми е давал по десет франка за игра на карти.
След това надгробно слово двамата отмъстители на Пейрад отидоха отсреща при Лиди, защото чуха Кат и общинския лекар да разговарят на стълбището.
— Върви при полицейския комисар — нареди Корантен, — прокурорът няма да намери тук основания да започне преследване; ние обаче ще направим доклад до полицейската префектура, може да ни свърши работа.
— Господине — обърна се след това Корантен към общинския лекар, — в тази стая ще видите един мъртвец; не вярвам смъртта му да е естествена, направете аутопсия в присъствието на полицейския комисар, който по моя молба също ще дойде. Гледайте да откриете следите от отровата; впрочем след няколко минути ще ви асистират доктор Деплен и доктор Бианшон, които повиках, за да прегледат дъщерята на моя най-добър приятел, а нейното състояние е по-тежко от това на баща й, макар той да е мъртъв!…
— Нямам нужда от тези господа, за да върша занаята си — отговори общинският лекар.
„Аха!“ — помисли си Корантен. И продължи:
— Да не се караме, господине. С две думи, ето моето становище: хората, които току-що убиха бащата, са опозорили дъщерята.
Най-после призори, надвита от умората, Лиди заспа. Тя спеше, когато пристигнаха прочутият хирург и младият лекар Бианшон. В това време лекарят, дошъл да установи смъртта, бе отворил трупа и се мъчеше да открие причината.
— Докато чакаме болната да се събуди — каза Корантен на двамата прочути специалисти, — бихте ли желали да помогнете на един ваш колега за установяването на нещо, което сигурно ще бъде интересно и за вас, а вашето мнение в протокола няма да е излишно.
— Роднината ви е починал от мозъчен удар — каза общинският лекар, — има доказателства за силно мозъчно възпаление…
— Прегледайте го, господа — каза Корантен, — и помислете няма ли отрова със същото действие.
— Стомахът му беше пълен с храна — заяви лекарят — и аз не виждам никакви следи от отрова, освен да я изследваме със специална апаратура.
— Щом белезите на мозъчното възпаление са явни, тук има достатъчно причини за смърт, като се вземе пред вид възрастта му… — заяви Деплен, сочейки огромното количество погълната храна.
— Тук ли е ял? — запита Бианшон.
— Не — отговори Корантен, — той дойде много бързо откъм булеварда и намери дъщеря си изнасилена…
— Ето истинската отрова, ако е обичал дъщеря си — каза Бианшон.
— Каква отрова би могла да произведе такъв ефект? — запита Корантен, като продължаваше да следи мисълта си.
— Само една — каза Деплен, след като внимателно прегледа всичко. — Отрова от остров Ява, получавана от неизучени още храсти, от вида на Strychnos, които служат за намазване с отрова на едни много опасни оръжия, малайските Kris… Така поне разправят…
Пристигна полицейският комисар; Корантен сподели с него подозренията си и го замоли да напише доклад, като му каза в коя къща е вечерял Пейрад и с кои хора; после го осведоми за заговора срещу живота на Пейрад и за причината, довела Лиди до това състояние. Накрая Корантен отиде в жилището на нещастното момиче, където Деплен и Бианшон бяха отишли да прегледат болната; той ги срещна обаче на вратата.
— Е, господа? — запита Корантен.
— Настанете момичето в някоя психиатрична болница, ако разумът й не се върне при раждане — ако, разбира се, е бременна, — ще си остане тиха луда. Няма по-добро средство за оздравянето й от майчиното чувство, ако изобщо то се пробуди…
Корантен даде по четиридесет златни франка на всеки от лекарите, после се обърна към полицейския инспектор, който го дърпаше за ръкава.
— Общинският лекар твърди, че смъртта е естествена — каза той — и аз не мога да направя доклад, още повече, че става въпрос за дядо Канкоел, а той се месеше в много работи и не можем да знаем кого бихме засегнали… Често такива хора умират по нареждане …
— Името ми е Корантен — пошепна Корантен на ухото на полицейския комисар.
Той направи едно неволно движение на изненада.
— Така че направете докладна записка — продължи Корантен, — по-късно тя ще ни бъде много полезна, изпратете я само като поверително сведение. Престъплението е недоказуемо и знам, че следствието ще бъде спряно още в самото начало… Един ден обаче ще предам виновните на съда, ще ги наблюдавам и ще ги хвана на местопрестъплението.
Полицейският комисар поздрави и излезе.
— Господине — каза Кат, — госпожицата само пее и танцува. Какво да правя?…
— Случило ли се е нещо?…
— Разбра, че баща й се е поминал…
— Отведете я с един файтон направо в Шарантон, ще напиша една бележка на генералния директор на полицията да я настанят добре. Дъщерята в Шарантон, бащата в общата гробна могила — продължи Корантен. — Контансон, върви да поръчаш катафалката на бедните… А сега да си премерим силите, дон Карлос Ерера…
— Карлос ли? — каза Контансон. — Той е в Испания…
— Той е в Париж — отвърна рязко Корантен. — У него има испанска находчивост, останала от времето на Филип II, но аз пък имам капани за всички, дори и за крале.


„Плъхчето“ попада в капан

Пет дни след изчезването на богатия чужденец госпожа дю Вал-Нобл седеше в девет часа сутринта до леглото на Естер; тя плачеше, защото чувствуваше, че е застанала на един от склоновете, водещи към сиромашията.
— Да имах поне сто луидора рента! С тези пари, миличка, човек може да се оттегли в някое градче и там да се ожени…
— Мога да ти ги спечеля — каза Естер.
— Как? — провикна се госпожа дю Вал-Нобл.
— О, много просто. Слушай: ти ще поискаш да се самоубиеш, но хубаво да изиграеш тази комедия; ще повикаш при себе си Ази и ще й предложиш десет хиляди франка срещу две черни мъниста от много тънко стъкло, в които има отрова, която убива веднага; ще ми ги донесеш и аз ще ти дам петдесет хиляди франка…
— А защо ти сама не й ги поискаш? — запита госпожа дю Вал-Нобл.
— Ази няма да ми ги продаде.
— Да не са за тебе?… — запита госпожа дю Вал-Нобл.
— Може би…
— За теб! Ти, която живееш сред радост и разкош в своя собствена къща и си в навечерието на празненство, за което ще говорят години наред. Която струваш на Нюсенжан двадесет хиляди франка… Казват, че през февруари ще ядем ягоди, грозде, аспержи… пъпеши… В жилището щяло да има цветя за хиляда екю.
— Какво говориш? Само по стълбата има рози за хиляда екю.
— Разправят, че тоалетът ти струвал десет хиляди франка?
— Да, роклята ми е от брюкселска дантела и Делфин, жена му, е побесняла. Искам да бъда като булка.
— Къде са десетте хиляди франка? — запита госпожа дю Вал-Нобл.
— Това са всичките ми пари — каза Естер, усмихвайки се. — Отвори тоалетната ми масичка, те са под хартийките за къдрене на коси.
— Човек, който говори за смърт, не се самоубива — каза госпожа дю Вал-Нобл. — Ако пък е за…
— Престъпление ли? Остави, моля ти се! — довърши Естер мисълта на приятелката си, която се поколеба. — Можеш да бъдеш спокойна, не искам никого да убивам. Имах една приятелка, една много щастлива жена, тя почина, ще я последвам… това е всичко.
— Колко си глупава!…
— Какво искаш, така си бяхме обещали…
— Остави тази полица други да я протестират — каза приятелката усмихнато.
— Прави каквото ти казвам и си върви. Чувам, че идва някаква кола, това е Нюсенжан, един човек, който ще полудее от щастие! Той ме люби… Защо не обичаме онези, които ни любят, те правят всичко, за да ни харесат…
— А, виж, това е историята за херингата, най-голямата интригантка от всички риби.
— Защо?
— Никой никога не е разбрал защо.
— Хайде, върви си, сърничке моя! Трябва да поискам твоите петдесет хиляди франка.
— Довиждане…
От три дни държането на Естер с барона се бе коренно променило. Маймуната бе станала котка, а котката ставаше жена. Естер изсипваше над този старец цели съкровища от обич, тя бе очарователна. Лишени от хитрост и острота, пълни с нежни намеци, думите й убеждаваха тромавия банкер, тя го наричаше Фриц, а той вярваше, че е обичан.
— Горкичкият ми Фриц; аз много те изпитвах — каза му тя, — измъчих те и ти бе чуден с търпението си, ти ме обичаш и аз ще те възнаградя за любовта ти. Сега вече ми харесваш, не знам как стана това, но бих те предпочела пред някой младеж. Може би това се дължи на опита. В края на краищата човек разбира, че любовната наслада обогатява душата и че да си обичан заради нея или заради парите, е еднакво ласкателно… Освен това младите мъже са прекалено големи егоисти, те мислят повече за себе си, а не за нас; а ти, ти мислиш само за мен. Аз съм целият ти живот. Затова не искам вече нищо да ми даваш, искам да ти докажа колко съм безкористна…
— Ас не сам фи тал ништо — отвърна очарован баронът, — мисля та фи там утре дритесет хиляти франка рента … тофа е моят сфатпен потарък…
Естер целуна така мило Нюсенжан, че той пребледня, без да е вземал хапчета.
— О — каза тя, — да не мислите, че съм такава заради вашите тридесет хиляди франка, то е, защото сега… те обичам, дебелички ми Фредерик…
— Ах, боже мой! Сашто ме испитфахте… ас штях та пъта толкофа штаслиф прети три месеца…
— Рентата с три или с пет на сто е, сърничке моя? — запита Естер, като ровеше в косите на Нюсенжан и ги подреждаше, както й хрумне.
— Сас три… аз имах зумите…
И така баронът носеше тази сутрин документ, че рентата е вписана в регистъра на държавното съкровище; той бе дошъл да обядва с милото си момиченце и да получи нарежданията му за утре — прочутата събота, големия ден!
— Фиште, малка моя шеничке, моя етинстфена шеничка — каза радостно байкерът със светнало от щастие лице, — ето с какфо ште плаштате фашите томашни разхоти, докато сте жифа…
Без никак да се вълнува, Естер взе документа, сгъна го и го сложи в тоалетната си масичка.
— Сега си вече много доволен, ти, чудовище в света на неправдите, задето приемам нещо от теб — каза тя и потупа Нюсенжан по бузата. — Вече не мога да ти казвам истината в очите, защото деля с теб плодовете от така наречените ти дела… Това, моето момче, не е подарък, това е възстановяване… Хайде, не ме гледай, като че ли си на Борсата, знаеш, че те обичам…
— Хупафата ми Ездер, моя анкел на люпофта, не ми кофорете фече така… Злушайте… фсе етно би ми било целият сфят та ме фсеме са лут, само фаф фашите очи та съм почтен чофек… И стафам фсе пофече почтен — каза банкерът.
— Такъв е и моят план — отговори Естер. — Затова няма вече да ти казвам нищо, което да те огорчава, мое миличко слонче, защото си станал невинен като дете… Ах ти, тлъсти престъпнико, ти никога не си бил невинен, и трябваше наистина невинността от момента на раждането ти да излезе най-после на повърхността; но тя е била заровена тъй дълбоко, че се показа чак след шейсет и третата си година… И то измъкната с куките на любовта. Случва се такова нещо при престарелите мъже… Затова те и обикнах, ти си млад, много си млад… Само аз ще познавам тоя нов Фредерик… единствена аз… защото ти и на петнадесет години си бил банкер… В училище сигурно си давал на другарите си стъклени топчета при условие за едно да ти върнат две… (Той се смееше и като видя това, тя скочи на коленете му.) Добре! Прави каквото искаш… О, боже мой! Граби хората… Карай и аз ще ти помогна. Хората не заслужават да ги обичаш. Наполеон ги е избивал като мухи. Какво от това на тебе ли ще плащат французите или на държавата данъци?… Човек не се люби с бюджета и бога ми… слушай, аз размислих, ти си прав… стрижи тези овце, то си е писано в Евангелието, според Беранже… Целунете вашата Ездер… Ах! Я кажи, нали ще дадеш на бедната Вал-Нобл всичките мебели от жилището на улица Тетбу? Освен това утре ще й предложиш петдесет хиляди франка… виждаш ли, котачето ми, това ще те представи добре. Ти уби Фалекс, хората започват да крещят подире ти… Такава щедрост ще изглежда вавилоновска и всички жени ще заговорят за теб, о!… Ти единствен в цял Париж ще си великодушен, благороден, а светът е направен така, че Фалекс ще бъде забравен. В края на краищата това ще бъдат пари, вложени, за да те уважават…
— Ти си прафа, анкелчето ми, ти поснафаш зфета — отговори той, ти ште батеш мой сафетник…
— Виждаш ли как мисля за сделките на моя мъж, за уважението към него, за честта му… — продължи тя. — Хайде върви, върви ми донеси петдесет хиляди франка…
Тя искаше да се отърве от господин Нюсенжан, за да повика един борсов агент и още същата вечер да продаде на Борсата рентата си.
— А сашто фетнага?… — запита той.
— Божичко, котенцето ми, нали трябва да ги поднесеш в кутийка, подплатена със сатен, и да сложиш вътре едно ветрило. Ще й кажеш: „Ето, госпожо, това ветрело, което, надявам се, ще ви направи удоволствие…“ Хората те мислят за някакъв Тюркаре, а ти ще се представиш като Божон!
— Прекразно! Прекразно! — извика Нюсенжан. — Сека ште стана и озтроумен!… Та, ас ште пофторя фаште туми…
Когато най-после Естер седна, уморена от усилията, които правеше, за да играе ролята си, при нея влезе Йороп.
— Госпожо — каза тя, — дошъл е един човек от кея Малаке, пратил го е Селестен, камериерът на господин Люсиен…
— Да влезе!… Не, аз ще отида в преддверието.
— Той носи писмо от Селестен за госпожата.
Естер се втурна в преддверието, погледна към пратеника и видя един човек за поръчки в пълния смисъл на думата.
— Кажи му да слезе — каза тя със слаб глас след прочитането на писмото и се отпусна на един стол.
После добави на ухото на Йороп:
— Люсиен иска да се самоубие… Покажи му и писмото.
Карлос Ерера, който продължаваше да се облича като търговски пътник, слезе веднага; намирайки в преддверието чужд човек, погледът му начаса се насочи към него.
— Ти ми каза, че нямало никой — каза той на ухото на Йороп.
От прекалена предпазливост той веднага мина в салона, но преди това успя да разгледа хубаво пратеника. Тромп-ла-Мор не знаеше, че от известно време прочутият началник на службата за обществена безопасност, който някога го бе арестувал в дома Воке, имаше съперник, когото сочеха като възможен негов заместник. Той именно бе изпратен тук.
— Вие сте прав — каза мнимият човек за поръчки на Контансон, който го чакаше на улицата. — Човекът, когото ми описахте, е в тази къща; той обаче не е испанец и главата си залагам, ако под това расо не се крие наш дивеч.
— Той е толкова свещеник, колкото и испанец — отвърна Контансон.
— Сигурен съм — отвърна агентът от бригадата за обществена безопасност.
— Ох! Да можехме да излезем прави!… — каза Контансон.
Наистина Люсиен не се бе обаждал два дни и те се бяха възползували от неговото отсъствие, за да поставят тази клопка; но той дойде при Естер още същата вечер и безпокойството й се разсея.


Сбогуване

На другия ден, в часа, когато излязлата от банята куртизанка отново си лягаше, пристигна приятелката й.
— Двата бисера са у мене! — каза Вал-Нобл.
— Я да видя! — отвърна Естер, повдигна се и опря красивия си лакът на украсената с дантели възглавница.
Госпожа дю Вал-Нобл подаде на приятелката си нещо прилично на две черни зърна френско грозде. Баронът бе подарил на Естер две хрътки от някаква прочута порода, която един ден ще вземе името на великия поет, който на времето ги бе въвел на мода; ето защо, горда, че ги притежава, куртизанката бе запазила имената на прадедите им: Ромео и Жулиета. Не е нужно да казваме колко бяха мили, бели и изящни тези животни, чиито нрави имаха нещо от английската сдържаност, и колко подхождаха на жилището на Естер; тя повика Ромео и Ромео изтича с гъвкавите си, тънки и толкова устойчиви и силни крака, че бихте ги взели за стоманени пръчки; той погледна господарката си. За да привлече вниманието му, тя направи движение, като че ли му хвърля едно от двете мъниста.
— Името му го обрича на такава смърт!… — каза Естер и хвърли мънистото, което Ромео разчупи със зъби.
Кучето не издаде никакъв звук, само се завъртя и падна мъртво. Това стана, преди още Естер да довърши прощалната си фраза.
— Ах, божичко! — извика госпожа дю Вал-Нобл.
— Ти си с файтон — отнеси животното — каза Естер. — Тук смъртта му ще предизвика скандал; аз съм ти го дала, а ти си го загубила, така кажи на всички. Побързай, тази вечер ще получиш петдесетте хиляди франка.
Това бе казано така спокойно и с толкова съвършена куртизанска безчувственост, че госпожа дю Вал-Нобл възкликна:
— Ти наистина си нашата кралица!
— Ела рано тази вечер и гледай да си хубава!…
В пет часа вечерта Естер се нагласи като булка. Тя облече дантелената рокля върху бяла сатенена фуста, сложи бял колан и обувки от бял сатен, а на красивите си рамене — шал с бяла бродерия. В косите си втъкна бели естествени камелии като на млада девойка. На врата й имаше перлена огърлица за тридесет хиляди франка — подарък от Нюсенжан. Макар че бе готова още в шест часа, тя забрани да влизат при нея, дори и Нюсенжан. Само Йороп знаеше, че в спалнята й ще дойде Люсиен. Той пристигна в седем часа и Йороп намери начин да го въведе при госпожата, без никой да разбере.
Като я видя, Люсиен си каза: „Защо ли не отида да живея с нея в Рюбампре, далеч от всички, и никога да не се върна в Париж?… Получил съм вече предварително пет години от живота й, а това скъпо същество е от хората, които остават верни на себе си!… А и къде бих могъл да намеря такова съвършенство?“
— Приятелю, вие бяхте като бог за мене, благословете ме… — каза Естер и коленичи на една възглавничка пред Люсиен.
Люсиен поиска да я вдигне и да я целуне с думите: „Каква е тази шега, скъпа моя любов?“ Той понечи да я прегърне през кръста, но тя се изтръгна с движение, изобразяващо почтителност и ужас.
— Не съм достойна вече за теб, скъпи Люсиен — каза тя и от очите й рукнаха сълзи, — умолявам те, дай ми благословията си и ми се закълни, че ще направиш дарение за две легла в болницата. Няма нужда от молитви в църквата, бог ще ми прости само ако аз му се помоля… Прекалено много те обичах, скъпи мой. Кажи ми сега, че си бил щастлив с мене и че ще мислиш понякога за мен… кажи!
Люсиен долови толкова тържествена откровеност у Естер, че застана замислен.
— Ти искаш да се самоубиеш! — каза той най-после с глас, проникнат от дълбок размисъл.
— Не, скъпи мой, но днес умира чистата, целомъдрена и любеща жена, която ти принадлежа… И аз много се боя да не умра от мъка.
— Горкото дете!… А, чакай! От два дена правя големи усилия и най-после успях да се свържа с Клотилд — каза Люсиен.
— Отново Клотилд!… — рече Естер със сдържана ярост.
— Да — продължи той, — писахме си… Тя заминава във вторник сутринта, но във Фонтенбло, по пътя за Италия ще се срещнем с нея…
— Ах, така… но какви жени търсите всички вие за съпруги?… Плоски като дъски ли?… — извика горката Естер. — Ако имах седем или осем милиона, щеше ли да се ожениш за мене?
— Какво дете си ти! Точно щях да ти кажа, че ако всичко бе свършено за мене, не бих искал друга жена освен теб…
Естер наведе глава, за да не види той побледнялото й лице и сълзите, които избърса.
— Обичаш ли ме? — запита тя, загледана в Люсиен с дълбока болка. — Добре! Давам ти благословията си. Гледай да не се изложиш, мини през тайната вратичка и се дръж, като че ли си влязъл отвън направо в салона. Целуни ме по челото — добави тя. После прегърна Люсиен, притисна го страстно до сърцето си и му каза: — Излез!… Излез… иначе ще продължа да живея.
Когато умиращата се появи в салона, понесе се вик на възторг. Очите на Естер отразяваха безкрайността, в която, щом ги погледне, човешката душа пропада. Камелиите изпъкваха още по-ярко в синкавочерната прекрасна коса. С една дума, тази самоотвержена девойка постигна желанието си. Тя нямаше съперници. Появи се като образ на необуздан разкош сред неговите творения. Тя блестеше с остроумието си. Нареди да поднесат вечерята със сдържаната и спокойна властност на Абнек по време на концерти в консерваторията, където най-добрите европейски музиканти достигат най-високо съвършенство, изпълнявайки Моцарт и Бетховен. Забелязваше обаче с ужас, че Нюсенжан яде малко, не пие и се държи като стопанин на този дом. В полунощ никой не беше на себе си. Изпочупиха чашите, за да не се употребяват повече. Две завеси от пекинска тъкан бяха скъсани. За пръв път в живота си Биксиу се напи. Никой не можеше да се задържи прав и тъй като жените бяха изпозаспали по диваните, сътрапезниците не можеха да осъществят предварително намислената от тях шега да заведат Естер и Нюсенжан в спалнята, наредени в две редици със свещници в ръка и с арията „Buona sera“ от „Севилският бръснар“. Само Нюсежан предложи ръката си на Естер. Макар и пиян, Биксиу, който ги видя, има все пак сили да каже като Риварол по повод последната женитба на херцог дьо Ришельо:
— Би трябвало да се предупреди префектът на полицията… тук ще се извърши злодеяние…
Подигравчията мислеше, че се шегува, а излезе пророк.


Жалбите на Нюсенжан

Господин дьо Нюсенжан се появи в дома си чак в понеделник към обед; в един часа обаче неговият борсов агент му съобщи, че госпожица Естер Ван Гобсек наредила да се продаде документът за рентата от тридесет хиляди франка още в петък и че преди малко е получила парите.
— Обаче, господин барон — каза той, — точно когато говорех за това прехвърляне, при мене дойде първият писар на адвоката Дервил и като видя истинското име на госпожица Естер, ми каза, че тя получила наследство от седем милиона.
— Хайте те!
— Да, изглежда, че е единствена наследница на стария лихвар Гобсек… Дервил ще направи справка. Ако майката на вашата любовница е „Прелестната холандка“, тя е наследницата…
— Снам — каза банкерът, — тя ми раскаса шифота си… Ас ште пиша тфе туми на Терфил!
Баронът седна на бюрото си, написа една бележка до Дервил и я изпрати по един от прислужниците си. След това, към три часа, на връщане от Борсата, се отби при Естер.
— Госпожата забрани да я будят под какъвто и да било предлог, тя си е легнала и спи…
— Ах! По тяфолит