Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза

 

Първа книга
Усещане
 
Ани
 
I
 
20 октомври 1947
3:13 часът следобед
В хотелската стая цареше сумрак. Мръсни венециански щори омекотяваха следобедната светлина. Тътенът на движението под прозорците в центъра на града създаваше ленив контрапункт на дърдорещото радио.
В съседната стая спеше дете. Майка му бе заявила, че няма сила, която да го събуди.
— Спи като заклана — твърдеше тя, докато събуваше чорапите си. — Това е единственото й хубаво качество.
Той прие уверенията й, защото нищо не разбираше. Добре съзнаваше, че увлечена в задоволяване на апетитите си, жената е готова да твърди всичко, ала гъделът в слабините го лиши от смелостта да не й вярва.
В края на краищата това си беше неин проблем. Омъжена жена с едва проходило дете… не можеше да не знае какво върши.
— Хайде. Ще се позабавляваме — беше настояла тя в кафенето, впила в него поглед на дете, втренчено в бучка захар на масата. — Съдбата ни срещна отново по странен начин. Грехота ще е да не се възползваме от тази възможност.
На чувствените й устни изплува едновремешната усмивка на копнеж и триумф и той усети как потръпва под панталона си.
— Липсваше ми — добави тя.
— Мислех, че добре си се уредила с твоя… как го нарече? С твоя провинциален благородник — беше възразил той. — А какво ще правим с… — Вдигна вежди към детето.
— Това, което съпругът ми не знае, не може да му навреди. — В гласа й се промъкна презрение. — Тук никой не ме познава. Намираме се на сто километра от дома ми. А и без това е време за следобедния й сън. — Погъделичка детето по гушката със студена усмивка. — Нали, миличко?
Тъй че сега се намираха тук.
 

Лежеше гола до него и ръцете й шареха по тялото му с опитността на стари познати. Възбудата му бързо нарасна, подпомогната от силните напитки, които бе налял от плоското си шише в издрасканите хотелски чаши.
Чу одобрителното й мъркане, когато усети твърдостта му. Познаваше всеки сантиметър от тялото му. Два пръста се плъзнаха по вътрешната страна на бедрото и закачливо се залутаха в лабиринта от косми.
За секунда помисли за съпруга й. Зачуди се защо ли се е свързала с провинциален адвокат без никакви перспективи. Би могла да постигне много повече. Можеше да си пробие път до върха на всичко, което пожелаеше, като скача от легло в легло. Нещо не се връзваше.
И това дете? Смяташе я за прекалено умна, за да му позволи да се пръкне на бял свят. Дали не беше го използвала, за да обвърже мъжа си? Или пък беше поредният резултат на странната й извратеност, която я правеше почти нереална и малко плашеща при мисълта, че е истинска?
Когато тя смъкна бельото си в полумрака, той забеляза пораженията, които раждането бе нанесло на фигурата й. Беше очевидно, че усилено се бори да ги сведе до минимум.
Странна работа, помисли си той. Жените винаги носят следи от ражданията, а мъжете могат да станат бащи на хиляди деца и да приличат на девствени.
Така или иначе, привлекателността й далеч надхвърляше формите на плътта. Извираше от очите й. Те бяха най-ясните и най-съвършено себични очи, които бе виждал или можеше да си представи.
Жаждата й за власт, много по-могъща от нуждата от секс, я правеше толкова съблазнителна. Тъй като в нея нямаше нищо друго, освен алчност, умелите й ласки бяха изумително чувствени. Времето, прекарано с нея, беше като докосване до повърхността на нещата, нямаше дълбочини и висоти, изчезваха добро и зло, съществуваше само лудостта на допира…
Каква щастлива случайност, размишляваше той, че пътищата ни отново се кръстосаха. От колко време не бяха се срещали? Три години? Две? Спомените му бяха смътни, защото отдавна живееше само чрез въображението си, което го издигаше в странни висини над всекидневния живот на хората.
Но може би беше права, като каза, че това е съдба. Може би никога не би се върнал в този град, ако случайността не беше го отпратила тази седмица да провери от любопитство продукцията на «Сивик».
И отново тя, жадна за секс с него! Лежеше на кревата и се плъзгаше надолу по стомаха му, за да го поеме в устата си. Плътта му се пробуждаше от ласките й, изненадана и незабравила.
Изумително, мислеше той. Смяташе, че никога вече няма да я види. Но дори най-разминаващите се траектории намираха начин да се пресекат. А миналото никога не остава минало. Тайничко се промъква в настоящето и се прокрадва в бъдещето. Всичко, което става, някъде и някак си се е случвало и преди, подобно на устните, които си играеха с връхчето му.
Имаше ли въобще нещо ново под слънцето? Може би. Въпреки това човек никога не е напълно готов за връщането на старото. То неизменно го връхлита изневиделица.
Мислите му бързо се претопиха в чисто удоволствие, защото люлеенето на тялото й без усилие го насочи дълбоко в нея.
— Ммм — прошепна театрално тя, актриса до мозъка на костите си. — Хайде, миличък. Искам го целия.
Пръстите, които си бяха играли с мъжествеността му, сякаш бяха заменени от невидими пръсти вътре в нея. Не беше срещал жена, чиито мускули толкова опитно да обвиват мъжа, да го възбуждат и изсмукват семето му в ритъма на пълно господство.
Гърчеше се плавно под него. Той се чудеше на безскрупулността й. Беше олицетворение на измамността. В тялото й нямаше капчица почтеност. Тъкмо затова бе толкова сексуална и затова навремето беше изпитвал перверзно удоволствие от общуването си с нея.
Чу пантите на вратата да скърцат.
Твърде късно разбра, че детето е застанало зад гърба му.
Видя в очите на майката, насочени покрай него, да светва безмълвно предупреждение. Не смееше да погледне зад себе си. Досега не беше му се случвало подобно нещо.
Чакаше шокиран. Не знаеше какво да прави.
Чу още веднъж изскърцването на пантите. Вратата се затвори.
Беше спаднал рязко и макар че още се намираше в нея, бе напълно омекнал.
Но тя се раздвижи отново, заизвива се, ръцете й засноваха по тялото му.
— Ммм, а така, момчето ми. — Почти се изкиска от щастие, когато започна отново да се втвърдява. Чувството му за вина бе затъмнено от неоспоримата й лудост. — Хайде, хайде… искам го целия.
Пръстите й се прокраднаха между краката му и за един безумен миг се усети обгърнат и милван, а смехът й кънтеше в ушите му.
Тогава семето му изригна в нея и той изпусна дълбока въздишка. Беше още по-неистов заради невидимото дете, вече будно от другата страна на вратата и осъзнало реалния факт, че е изпъдено от сладострастието на майка си.
Но под горещия блясък на усещанията си, подобно на гузен юноша, не можеше да не съжалява, че я бе срещал отново.
Подобни изживявания не са полезни за един мъж.
 

II
 
Лос Анджелис
5 юни, 1967
9:30 часът вечерта
Къщата изглеждаше някак зловеща, разположението й вдъхваше страх. Беше сменила над десет собственици, но никой не се оказа достатъчно преуспяващ да я запази за по-дълго време. Повечето бяха звезди или продуценти, имаше и един изтъкнат композитор на филмова музика. Всеки я бе притежавал на върха на кариерата си.
Просторните стаи бяха свидетели на няколко самоубийства, на едно провалило се убийство, на десетки бурно рекламирани любовни връзки и скандали и поне на още толкова непубликувани срещи, придружени с неприемливи сексуални окраски, включващи всевъзможни комбинации от тела, наркотици и оръдия на перверзията.
Но тази вечер къщата бе тъмна и притихнала. Дългата виеща се алея за коли бе празна. Гаражите бяха затворени, а колекцията им от ролс-ройсове, ферарита и мазерати — скрита.
Само един ролс-ройс «Силвър Шадоу» стоеше на върха под звездното небе. Шофьорът вече бе изчезнал в къщата. Самият собственик стоеше до задната врата, от която излизаше едно момиче.
Беше мъж на средна възраст, загорял и очевидно атлетичен въпреки огромното тяло, скрито под хиляда доларовия костюм, скроен по поръчка за него от «Парини» в Рим. Бледата лунна светлина хвърляше сенки под прошарените му вежди.
Момичето нямаше повече от двайсет и една години. Блясъкът на гарвановочерната коса и увереността на походката й придаваха твърде изискан вид за студентка или работеща. Полата плътно обгръщаше безупречни бедра и ханш. Чистите линии на гърба и раменете под блузата хармонираха на извивката на твърдите млади гърди.
На рамото й висеше чантичка. Усмихна се, когато домакинът й показа пътя към странична врата в края на чакълестата пътека.
Хвърли кратък въпросителен поглед към празната алея, сякаш очакваше да види някого. След това тръгна пред него.
Той задържа вратата, докато тя влизаше. Къщата се затвори зад нежното й тяло като челюсти на хищник.
— Колегите ви ще закъснеят ли? — попита тя, докато вървяха по дълъг коридор към салоните.
— Ще дойдат — отвърна той. — Ще ги посрещнем заедно.
Поведението му бе по бащински грижовно, изтъкано от увереност, каквато рядко бе виждала у друг мъж досега можеше да си позволи да е самоуверен.
Казваше се Хармън Кърт. Беше собственик на къщата от седем години, доходите му не бяха пострадали от огромните имуществени данъци и от разходите по поддържането на къщата.
За филмовото братство Кърт беше гений, чийто свръхестествен нюх към вкуса на публиката можеше да се сравни само с ненадминатото му умение да манипулира хората, работещи с него. Всеки проект, носещ печата на одобрението му, получаваше незабавно финансиране от хора, които той лично избираше. Малко неща, получили неодобрението му, виждаха бял свят.
Освен това за широката публика Кърт беше стълб на отговорността и предаността към обществените интереси и бе обгърнат от мантията на гражданска доблест, по-впечатляваща от репутацията на всеки друг филмов продуцент в историята на киното.
През годините, когато управляваше студията, се беше погрижил «Интърнашънъл Пикчърс» да заснеме повече от нормалния дял сериозни, социално ангажирани филми, които събраха за студиото му много повече награди на критиката, отколкото бяха успели да постигнат съперниците му.
Самият Кърт беше бивш съветник на двама президенти по проблемите на културата, доверен консултант на основните информационни агенции и на пет-шест комисии към Конгреса, почетен доктор на няколко университета и основен дарител на безброй благотворителни фондации. В студентските градчета на университетите на Лос Анджелис и Бъркли имаше красиви сгради, носещи неговото име, а цяло крило от Тихоокеанската детска болница за лечение на левкемията беше кръстено на него.
Когато не канеше своите холивудски приятели и съперници, Кърт вечеряше с държавници и посланици. Биографични описания на живота и кариерата му можеха да се намерят във всяка обществена библиотека в Съединените щати, а с разрастването на достиженията му се пишеха нови.
Хармън Кърт беше истинска жива легенда.
Тази вечер той бе решил да уреди неотложния въпрос, свързан с нов важен проект на неговото студио. А младото момиче, което вървеше пред него в тихия коридор, беше част от този проект. Наричаше се Ани Хавиланд и беше начинаеща. Филмът щеше да е романтична комедия с временното заглавие «Три наведнъж». Импресариите на Каръл Суейн, Марк Дивейни и Дженифър Уайс вече бяха препоръчали звездите си за проекта. Изпълнителен продуцент щеше да е Дейвид Хофман, а Айра Латимър и самият Кърт щяха да са продуценти.
Сюжетът беше дело на Сол Бърнстейн — един от най-добрите генератори на идеи в занаята. Кърт трябваше да избере режисьора и сценариста, след като одобреше талантите, събрани за участие във филма.
Точно в този момент се бе появила Ани Хавиланд.
Нюйоркската агенция за манекени, в която тя работеше, беше изпратила снимки, които впечатлиха отдела за подбиране на състава в «Интърнашънъл». Привикаха я на Западния бряг и преди три дни й направиха пробни цветни снимки, които се оказаха направо сензационни. Съветниците на Кърт бяха убедени, че въпреки неопитността си ще може да се справи с твърде важната за сюжета второстепенна роля на по-малката неотразима сестра на главната героиня.
Ролята изискваше много фотогенична сексуалност. Когато видя резултатите от пробните снимки, Кърт трябваше да признае, че магнетичният, зноен поглед на сребристите очи на Ани Хавиланд, комбиниран с естествена физическа грация, която сякаш галеше камерата, я правеше идеална за ролята.
Преди лично да потвърди участието й и да й даде тласък по пътя, който би могъл да я изведе и до голямата слава, оставаше да се направи още едно нещо.
Точно затова тази вечер бе поканена в дома му.
 

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита той. — Или предпочиташ кафе?
Връщаха се от превъзходна вечеря в «Льо Провансал» с Дейвид и Айра, чиито дискретни кимания предвещаваха одобрение за дамата на Кърт. Доволен от начина, по който се подреждаха нещата, Кърт бе в настроение да пийне едно бренди.
— Едно кафе ще ми се отрази добре — рече момичето и спря до него на прага на голяма библиотека.
Той се обърна надясно, където изникна беззвучна сянка.
— Хуан, моля те, едно кафе за госпожица Хавиланд — заговори Кърт към тъмнината. — И един арманяк за мен.
Протегна ръка към стаята пред себе си. Момичето тръгна напред, като обърна гръб на дългия коридор, отрупан с шедьоври на импресионизма.
От сенчестите ъгли на библиотеката дискретно надничаха почетните дипломи и свидетелства, които Кърт беше получил в течение на годините, заедно с негови снимки в моменти на ръкостискане с един губернатор, един президент, един производител на леки коли, група делегати на ООН, председател на сенатска комисия, с когото бе работил по събирането на факти и данни за бедността в американските големи градове.
Свидетелствата за тази обществена признателност бяха разпръснати из цялата къща, защото, ако се съберяха на едно място, щяха да представляват потискащо зрелищна гледка.
Тук-там от подставката над камината, от някоя лавица с книги или маса, стеснително надничаше по някой «Оскар», спечелен за «Интърнашънъл» от филмите на Кърт. В Холивуд всички знаеха, че «Интърнашънъл» е спечелила повече награди от всички други студии, познати в историята.
Килимът бе дебел, камината — голяма, а кожените мебели — огромни и сякаш напомпани. На пръв поглед стаята бе приветлива, но в атмосферата витаеше нещо особено, което накара момичето да се огледа.
— Необичайно, нали? — обади се Кърт и я поведе към дивана с висока облегалка. — Всички мебели са от миналия век и са правени по поръчка на едно семейство, наречено Гудмъндсън, което живеело в Долината. Били са фермери и вероятно са имали гигантски ръст. Открих ги на един търг и накарах да ги реставрират.
Момичето гледаше снимка в рамка, поставена на една лавица между две редици книги. На нея се виждаше привлекателна жена на средна възраст с две красиви момиченца на около седем и девет години.
— Жена ми и децата — гордо заяви Кърт, като проследи погледа й. — За мен са като зеницата на окото ми. — Докато съзерцаваше ликовете им, в плътния му глас се прокрадна нежност, граничеща с обожание. — Тази седмица са в Женева, където Тес и Маги ходят на училище. Съжалявам, че не са тук да се запознаят с теб.
Посочи й дълбокия кожен диван. Момичето седна на ръба на възглавниците и сложи чантичката на пода до себе си. Самото то приличаше на дете.
Кърт усети прилив на задоволство. Приказките за семейство Гудмъндсън и любимото му семейство й бяха попречили да забележи, че зад тежките плътни завеси няма прозорци, а вратата, през която влязоха, е единствената в стаята.
 

Секунда по-късно дребен, извънредно мургав мъж се появи с поднос в ръце и постави пред момичето кафе, а пред домакина — глътка петдесетгодишен коняк. Тя разпозна в него шофьора, преоблечен в ливрея. Крайниците му се движеха с впечатляваща гъвкава сила. Приличаше на боксьор лека категория или някакъв друг спортист.
— Е — каза Кърт и вдигна чашата си. — За какво ще говорим?
Тя се усмихна.
— Много мило, че ме поканихте, господин Кърт. Вечерята беше прекрасна.
— Исках да те опозная по-добре. Няма защо да ти обяснявам, че пробните ти снимки много ни заинтересуваха. Разбира се, няма да започнем веднага, защото режисьорската книга още не е готова. Но искаме да се договорим така, че агенцията ти да бъде удовлетворена, както направихме с изпълнителите на главните роли. Ти самата смяташ ли, че ще се справиш с ролята?
Тя кимна. Косата й проблесна в слабата светлина.
— Ако се спрете на мен, ще направя всичко. Това е голяма възможност за мен, още повече, че нямам нужния опит…
— Ти имаш необходимата външност и стил за ролята. Това е много важно. Дария, ако запазим това име за по-малката сестра, трябва да е предизвикателна, умна, закачлива и ако не възразяваш — доста секси.
— Струва ми се, че знам какво имате предвид — заяви тя и кръстоса крака. — Тя е чувствена по някакъв детски начин. Като палава ученичка.
— Точно така. — Кърт разклати чашата с коняка. — Като второстепенна роля тя поема известна част от по-пряката чувственост, която главната героиня не може да покаже пред героя. Ще трябва да събудиш пламенния си чар, както го направи при пробните снимки.
Тя леко се изчерви и хвърли поглед към недокоснатото си кафе. Кърт знаеше, че е вече неспокойна и се чуди къде ли се бавят другите. Направо усети съзнателното й усилие да не поглежда часовника си.
— Естествено — продължи той, — ти няма да си звездата на филма. Но заплащането ти ще бъде повече от прилично. А присъствието ти ще е съществено за цялостното равновесие на филма. Това е роля, която наричаме «благодарна». Ще те забележат много хора, включително и най-важните.
Беше уредил да дойде сама на тази неофициална среща. Агенцията моментално разбра и благодари на секретарката му за готовността на студиото да направи пробни снимки на съвсем неизвестно във филмовите среди момиче за толкова важен и перспективен проект.
Погледна я отново. Краката й наистина бяха за чудо и приказ. Но най-силно му допадаха изправените рамене над малките твърди гърди. Блузата идеално подчертаваше ключиците й. Те бяха любимото му място в женската физика. Толкова изящни, толкова чупливи.
Видя, че отново поглежда към вратата. Разбира се, беше открехната.
Усети познатия гъдел в слабините си.
Време беше.
 

— Тоалетът ти е страхотно привлекателен — започна той. — Много добре ти стои. Бих казал, по-добре дори от костюмите на Дария.
— Благодаря. — Беше се изчервила.
Той отпи бавно от чашата си, без да сваля очи от нея.
— Защо не го съблечеш?
Бащинското му държане бе изчезнало заедно с меките тонове в гласа. Наблюдаваше я внимателно. Изглеждаше шокирана. Не беше и очаквал друго. Но имаше още нещо. Чувствата й бяха смесени като цвета зад сребристите очи.
Някакво досещане. Естествено. Не може да не е имала някаква идея защо е тук.
И известна доза страх. Очевидно вторият бърз поглед към вратата говореше, че очаква оттам да се появи някаква помощ.
И още нещо. Дали не беше разбиране? Или спомен? Възпряна искрица на примирение?
Каквото и да беше, нямаше нищо общо с жадния поглед на амбициозна старлетка. Просветваше в дъното на очите й като светкавица в горещ летен следобед, като тайна, която не осъзнава, че знае.
Видът на този поглед изпълни Кърт с възхищение.
— Моля? — Червенината се бе сменила с бледност.
— Казах — повтори той — да съблечеш тези дрехи, млада госпожице, и след четири секунди дупенцето ти да е в ръцете ми, ако не искаш да разбия кариерата ти като орех и да я захвърля в калта, където й е мястото.
Тя се притисна към огромната облегалка на дивана. Кремавите очертания на разголените й ръце изпъкнаха на фона на тъмната кожена тапицерия.
— Вие… вие се шегувате — изрече тя.
Той се облегна в креслото. Жестока усмивка изкриви устните му.
— Караш ме да се смея. Не може да си се наконтила с тези прилепнали дрехи и цяла вечер да си висяла на ръката ми, без да знаеш какво се очаква от теб. Малкото ти мозъче не е без никаква представа защо си тук тази вечер. Но за твое сведение ще повторя. Ако до една минута не си съблечена и настанена в скута ми, няма да помиришеш работа в Холивуд, дори да доживееш стогодишна възраст.
Ръката й се стрелна към чантичката. Скочи на крака. За първи път виждаше как изглежда тялото й, когато е напрегната. Беше неописуемо.
Очите й преливаха от гняв и презрение. Кърт бе смаян. Тя наистина уважаваше себе си.
— Не разрешавам на никого да ми говори по този начин — заяви момичето. — На никого.
Тръгна към вратата. С изненадваща пъргавина Кърт скочи и прегради пътя й. Тя спря, устните й се стиснаха от ужас и погледна в коридора зад гърба му.
— Махнете се от пътя ми, ако обичате. — Мъчеше се да говори твърдо въпреки очебийния си страх.
Кърт не помръдна.
— Разбираш ли — попита той — какво ще загубиш, ако излезеш от тази врата? Готов съм да ти предложа филмова кариера, за която хиляди талантливи жени биха продали душата си. Ти имаш потенциал. С моя помощ ще станеш звезда. Без мен ще бъдеш нищо. Ясно ли ти е?
— Напълно. — Странният поглед още трепкаше в зениците й. — Бих желала да си тръгна, ако обичате.
Къртя съзерцава една секунда, после се засмя. Бащинската топлота в тона му се появи така внезапно, както беше изчезнала.
— Съжалявам, че те шокирах — заговори той. — Трябваше да разбера що за човек си. Няма за какво да се тревожите, госпожице Хавиланд. Седнете, моля. Изпийте кафето си. Гостите ни ще дойдат всеки момент.
Тя го изгледа учудено и поклати глава. Един, най-много два процента от нея повярваха в преобразяването му.
— Не разбирам.
— Холивуд вече не е това, което беше. — Смехът му бе успокояващ. — Вече не очакваме от всяка млада актриса или дори актьор да скача в леглото, щом някой продуцент им размаха договор под носа. Днес се нуждаем от професионалисти, Ани. Талантливи хора, които имат нужната подготовка и са съответно представлявани. Киното е бизнес, а не сборище от извратени типове. Просто исках да разбера дали го осъзнаваш. Вече знам и те уважавам за това.
Стоеше пред него с окачена на рамото чантичка. Ухаеше невероятно. Беше толкова млада и чиста, толкова крехка и предпазлива в гнева си.
— Мисля, че ви разбирам. — Отстъпи половин крачка назад. — Но трябва да тръгвам. Ако желаете да се срещнем отново в присъствието на човек от агенцията, ще бъде чудесно. Можете да изпратите и ваш представител…
— Толкова ли те уплаших? — Той се засмя. — Моля те, Ани. Това беше мой малък тест. Не съм искал да те обидя.
— Не, не — настоя тя. — Ще се срещнем, когато решите. Но трябва да тръгвам…
Той вдигна шеговито ръце с отворени длани, сякаш се предаваше, и отстъпи встрани.
— Съжалявам, че те разстроих. Бях прекалено груб. Напълно разбирам тревогата ти. Ще наредя на шофьора да те закара. — Направи жест към отворената врата. — След теб.
Тя започна предпазливо да го заобикаля.
Докато минаваше покрай него, той се напрегна и силно я удари с юмрук в чувствителната точка, където извивката на гръдта й се съединяваше с ключицата.
 

Болезненият й вик отекна кухо в стаята със звукова изолация. Силата на удара я отхвърли от вратата. Ако не беше свръхестественото чувство за равновесие, което й позволи да се задържи на крака, щеше да се простре по гръб на дебелия килим. Залитна назад към дивана. Чантичката й падна на пода.
Кърт се нахвърли отгоре й, преди да възвърне равновесието си. Вторият му удар беше рязък шамар по ухото, а третият — силно ощипване в центъра на гърба. Покосена от силата му, тя се повали по корем в дълбините на огромния диван и за секунда остана без въздух.
Преди да успее да изпищи, тежката ръка на Кърт натисна лицето й в остро миришещата кожа.
— Ти, малка кучко… — Говореше дрезгаво в ухото й, пръстите му се впиха в косите й, а тежестта на тялото му се намести върху нея. — Да не си въобразяваш, че ще те пусна оттук, преди да съм ти дал един добър урок?
Видя в очите й сълзи на страдание.
— Бива те да се обличаш — прошепна той и заби лакът в кръста й. — Знаеш как да напъхаш телцето си в тясна поличка, нали? И искаш да не платиш за това, нали?
Той се засмя и насила разтвори бедрата й с коляно.
— Смяташ се за мило момиче, нали, Ани? Смяташ, че мъжете ще те наричат красавица и ще аплодират хубавата ти външност само защото парадираш пред тях с впита поличка и подрусваш цицките си под умно скроената блуза? Ти, жалка, малка кокетка… Да не си въобразяваш, че можеш да очароваш големия продуцент с хубавичкото си личице, без да платиш сметката? Това ли беше намерението ти?
Коляното му се заби още по-дълбоко в мекото място между разтворените й крака.
— Но ще ти се наложи да платиш вересиите си — изръмжа той. — Големият лош чичко ще се забавлява с мекото ти телце, докато не стане синьо-черно. И никой, никой няма да ти помогне. Не е ли приятна тази мисъл?
Тя ридаеше отчаяно в дивана. Кърт се наслаждаваше на паниката в опънатите й крайници. Очевидно не се готвеше да отстъпи.
Но начинът, по който бе погълната от отчаянието си, го дразнеше. Трябваше да види очите й.
Обърна я грубо към себе си, без да махне коляното си, пъхнато между бедрата й. Стисна китките й. Обляното й в сълзи лице бе красиво в страданието си и изразяваше неподправен ужас. Носеше съвсем малко грим и съвършенството на страните й не бе нарушено.
Предизвикан от нежния тен, Кърт я зашлеви с всичка сила и видя как от ъгълчето на устата й потече кръв. Отново обви ръката й със своята.
— Ще бъдеш малката ми играчка тази нощ, нали? — попита той. — Ще направя каквото си искам с всеки сантиметър от теб и ще ми благодариш коленопреклонно, че не съм размазал мозъка ти и не съм нахранил с него кучетата. Да, миличка, ще изгълташ лекарството си и ще го харесаш, защото нали точно затова дойде тук, скрита под тези хубави дрехи?
Кръвта по устата й го възпламени и той отново я удари с нисък, див смях в гърлото. Бузите и шията й потънаха в кръв. Той посегна и леко я докосна. Почти едновременно с това огромната му ръка сграбчи гръдта й под наранената ключица, разкъса блузата и остави след себе си дълбока драскотина.
Агонизиращият й вик прозвуча като музика в ушите му. Направи напразен опит да се пребори с тежестта върху себе си. Той видя как по разкъсаната блуза се разпростира тъмно петно и се наведе да му се наслади с усмивка. Когато лицето му се приближи към нея, тя заскимтя.
Усещаше члена между краката си твърд и плъзгав. Дребните й наранявания бяха нищо в сравнение с онова, което опитните му партньорки разрешаваха да им причини. Но писъците на това момиче бяха истински и чистосърдечни. Не й беше платил предварително, не му помагаше да изпита удоволствие за пари. Беше самата съпротива. Тръпката, която изпитваше, бе най-пикантното му усещане от години насам.
Отдръпна се и се втренчи в нея. Тя гледаше покрай него към тавана и към високо окачените завеси, в очите й се смесваха ужас и решителност. Очевидно продължаваше да мисли за бягство и пресмяташе шансовете си. Не можеше да отрече, че е интелигентна. Нямаше да се предаде лесно.
— Гледаш как да избягаш, а? — Усмихна се. — Не бързай, Ани. Няма да си тръгнеш оттук, докато не накажа цялото ти тяло. Да, малката, ще ме почувстваш във всички свои потайни местенца. И ще ме молиш за милост, нали?
В сребристите очи се появи безнадеждност и забули упоритата им гордост.
Кърт се забавляваше както никога в живота си.
Тялото й омекна. Той вдигна ръка да я удари отново. Имаше нужда да чуе писъка й.
Но пасивността й бе измамна. Малкият юмрук, който освободи от хватката си, изневиделица го удари в центъра на загорелия нос. Усети вкуса на собствената си кръв. В същия момент нежното бедро, затиснато между краката му, отскочи нагоре и го удари по чатала.
Той изгрухтя от болка и насочи цялата сила на готовата си да избухне ярост в тежкото тяло, което стовари върху нея, за да я прикове към дивана.
Но с гъвкавост на акробат, която го смая, тя успя да се извърти под него и за част от секундата се измъкна. Той се срути на празния диван и почти изкара въздуха си.
Бягството й беше тъй внезапно, че имаше нужда от няколко секунди, за да възстанови равновесието си. Обърна се и огледа стаята.
Това, което видя, го остави без дъх.
Стоеше пред него с разрошена коса и изцапани с нейната и негова кръв лице и гърди. Беше прегърнала голите си ръце. По бузите й се стичаха сълзи, но го гледаше, без да мига.
Най-поразителното бе, че не се обърна да бяга. Гледаше хищника в очите като натикано в задънена улица животно, готово за битка.
Стоеше напълно стабилно на стройните си крака. В сребристите очи, които го гледаха отвисоко, се примесваха гняв и презрение. Чакаше го да стане и да се приближи. Имаше вид, сякаш очаква схватката с нетърпение, без да се бои от неравните сили.
Красотата й му дойде прекалено много. С тежка въздишка Кърт се изпразни в панталона, а големите му ръце заопипваха слабините.
В продължение на дълъг, смайващ момент той гледа нагоре към нея, наслаждавайки се на новото усещане, че е направил удоволствието си от нейната съпротива. Сякаш не той, а тя командваше положението.
И продължаваше да не бяга.
Кърт беше силен мъж и очакваше с нетърпение преследването, защото не се съмняваше, че ще я улови и подчини.
Пое дълбоко дъх. Треперенето в слабините му затихваше. Скочи от дивана с протегнати към нея ръце. Улови въздух. Обърна се учуден и я видя пред дивана. Бе имала възможност да избяга през вратата, но го изпревари с бързината на мишка и пренебрегна пътя към спасението. Дали не беше загубила ума и дума от ужас?
Не спря да обмисля проблема и се хвърли напред да я събори отново на дивана.
Този път тя направо прескочи огромната мебел и Кърт отново се озова по корем на дивана.
Изправи се и с гневен рев се юрна напред. Тя се изплъзна грациозно от ръцете му в последния момент, като избегна масата, която бе преобърнал. Бягството най-сетне я доведе до ъгъла на стаята между два от фалшивите прозорци. Кърт избута едно кресло, за да прегради пътя й. Усети, че се задъхва, докато приближаваше с протегнати ръце. Дебнещите й очи святкаха като искри в слабата светлина на стаята. Този път трябва да я хвана, мислеше той. Беше добре приклещена между стените, които му бяха съюзници.
Но когато замахна с юмрук да я удари в стомаха, тя отново изчезна. Обърна се побеснял и я видя, застанала зад него като палав Питър Пан, дошъл да го измъчва и да го дразни със съвършените си млади крайници, докато неговото застаряващо тяло отслабваше от усилието да я гони.
В очите й продължаваше да гори потресеният, пълен с ненавист поглед. Но сега Кърт забеляза и триумф.
Тръгна бавно към нея. Тя започна също така бавно да отстъпва, като се ориентираше с поглед в обстановката, а рефлексите й бяха готови за незабавно бягство.
Кърт усещаше горещата влага на удоволствието в панталона си. Всички маси бяха преобърнати. Ако отначало на негова страна бяха силата и изненадата, сега на нейна страна бяха младостта, издръжливостта и справедливостта. С всяка изминала секунда тя ставаше по-силна, а той — по-слаб.
И тя искаше точно това! Как иначе можеше да си обясни факта, че не избяга от стаята, когато имаше възможност?
Хвърли с всичка сила една масичка към нея с надеждата ударът да я стресне. Тя я заобиколи с лекота и застана в центъра на стаята.
Гневът му надделя над хладния разум и той се понесе към нея, като хриптеше думи, които сам едва чуваше:
— Кучка… малка кучка… ще ми платиш за това…
А тя всеки път се изплъзваше от ръцете му, измъкваше се от пръстите му като диво и красиво същество, твърде надарено от природата с нечовешка бързина, за да може да го улови и премаже.
А когато накрая падна на колене пред нея, унижен от спермата в панталоните си, запъхтян и твърде слаб дори да протегне ръце да я хване, той видя последния неразгадаем блясък в зениците й, когато тя сведе поглед към него, също задъхана. Погледът й бе пълен с болка и задоволство.
След това се понесе като сърна към вратата.
 

Коридорът се простираше като тунел, рамкиран от дискретно осветените картини и декоративните масички. Килимът бе хлъзгав под летящите й крака. Трябваше да внимава да запази равновесие.
Знаеше, че ключовете са още в колата — бе забелязала дребния шофьор да ги оставя там. Знаеше, че когато стигне до вратата на оградата, тя ще бъде заключена. Няма значение — ако се наложеше, щеше да мине през нея или да слезе от колата и да прескочи оградата.
Неописуем ужас сви сърцето й, докато стените се носеха покрай нея. Припомни си садистичните заплахи на Кърт: «… и ще нахраня с него кучетата…».
Насили се да избистри разума си. Не беше време да мисли какво може да я очаква зад страничната врата. Всичко, което имаше значение, беше да мине през нея и да излезе от къщата.
Не се обръщаше да поглежда в стаите, излизащи в коридора. Видя вратата да се приближава, обемистата месингова топка на бравата просветваше в сянката. Ключът бе обърнат нагоре.
Свободата я окриляше. Беше твърде възбудена да усеща болките в гърдите, гърба и ключицата.
Спря пред вратата и хвана топката.
Преди да успее да я завърти, една ръка се уви около врата й. Някой я запрати на пода с невероятна сила. Горещ мъжки дъх докосна ухото й.
— Momentito — прозвуча тих глас. — Momentito, puta.
Припомни си дребното, гъвкаво, боксьорско тяло на човека, наречен Хуан, който се беше преоблякъл от шофьор в лакей, за да й поднесе кафето.
Разбра, че е загубена.
 

Когато дойде на себе си, видя, че се намира в кола. През прозорците струеше мекият нощен въздух с ухание на жасмин и храсти.
С изумление забеляза, че е напълно облечена, а дрехите й оправени. Косата й бе сресана.
Усещаше крайниците си неестествено безчувствени. Реши, че сигурно е била упоена.
— Къде живеете, сеньорита? — Гласът беше на Хуан. — Ще ви закарам до дома ви.
Не му отговори.
— Ще получите роля — увери я той. — Господин Кърт ви харесал. Така казал на мен. Не се тревожете. Кажете утре на импресарио.
Гледаше с натежала глава как зад прозорците на колата изплуват околностите на Холивуд, които позна с усилие. Думите на Хуан сякаш долитаха от друга планета.
— Господин Кърт много важен човек. Si, senorita? Винаги получава каквото иска. Разбирате, si? Той ви харесал. Ще получите роля. Окей, senorita? Ваш адрес, моля?
Поклати глава. Успокояващите думи на Хуан събудиха у нея непоносимо чувство на ужас и абсурд. Бъдещето приличаше на непроницаем воал, извън обсега на мисълта й.
Тогава забеляза полицейската кола.
 

Беше паркирана пред денонощна закусвалня. В нея седяха двама униформени полицаи, които се хранеха в пластмасови чинии.
Ани рязко отвори вратата на ролс-ройса. Хуан инстинктивно натисна спирачките. Запрепъва се по паважа, без да обръща внимание на клаксоните около себе си, и се втурна към полицаите, които любопитно вдигнаха очи от чиниите си.
— Изнасилиха ме — запъхтяно произнесе тя, опряла ръце на прозорците. — Пребиха ме… и ме изнасилиха… — Обърна се да посочи колата, където Хуан, без да бърза, затваряше задната врата. — Той помагаше — посочи го тя. — Той… ме държеше. Моля ви, помогнете ми…
Пред очите й притъмня, а гласовете заехтяха в ушите й. Подкрепиха я силни ръце. В далечината неуниформен полицай се приближи към ролс-ройса. Хуан спокойно чакаше до него, невъзмутим в сивата ливрея.
Свърши се, помисли тя, а нощното небе се завъртя около нея.
Но в главата й звучеше глас, който я предупреждаваше, че се забърква в нещо, което едва започва.
 

— Добре, госпожице Хавиланд. Можете да се облечете. Ще напиша доклада си и ще го връча на лейтенант Ернандес. Пребита сте, но няма нищо счупено.
Доктор Ръсел беше млад лекар, чието хладно поведение почти успокои Ани. Усети, че е в умели и опитни ръце, още повече, че пред вратата чакаше полицейският офицер Барбара Тауър от отдела по изнасилвания.
Лекарите положително вече знаеха медицинските факти за изтезанията й, а полицейският доклад щеше официално да отрази ужаса на случилото се зад стените на имението «Холмсби Хилс».
Върза колана на болничния халат. Ставите й още бяха сковани и я боляха. Отпусна се на хладните чаршафи и се загледа в антисептичните стени на болничната стая.
Беше объркана и раздразнителна. Болкоуспокояващото, което й бяха дали в стаята за спешна помощ, не можа да облекчи страданието й, а само засили чувството за дезориентация. Сякаш умът й се влачеше из поле от памучни топки.
Усмихна се слабо, когато полицайката се появи на вратата. В коридора зад гърба й се виждаха няколко мъжки фигури.
— Чувствате ли се достатъчно добре да се занимаете с няколко проблема? — попита Барбара Тауър, докато се приближаваше до леглото на Ани.
Ани кимна. В стаята влезе полицай, когото не беше виждала.
— Госпожице Хавиланд, аз се казвам Кампиън — рече той без усмивка. — Съжалявам, че трябва да ви обезпокоя, но нямам избор. Опасявам се, че съм длъжен да ви информирам, че сте арестувана.
Той се поколеба и започна да върти в ръце заповедта.
— Аз? — запита Ани. — За какво? Трябва да има някаква грешка.
Той поклати глава.
— Няма грешка. Срещу вас е предявено обвинение за практикуване на проституция. Ищец е Мартин Фароу — адвокат на господин Кърт. Съгласно иска има трима свидетели на деянието. Дошъл съм да ви уведомя, че сте задържана да прочета законните ви права и да се погрижа да ви закарат в ареста веднага щом състоянието ви го позволи.
Ани поклати смаяно глава.
— Вероятно всички сте полудели — рече тя. — Погледнете ме, господин полицай. Смятате ли, че сама съм си нанесла този побой? Има ли закон срещу това да бъдеш жертва на изнасилване?
Той смутено сви рамене.
— Вашите наранявания нямат отношение към този арест. Обвиненията, които сте предявили срещу господин Кърт, са съвсем отделен въпрос. Всичко ще трябва да се реши в съда.
Ани се обърна към Барбара Тауър.
— Какво да правя? — запита тя.
— Първото нещо, от което имате нужда — отвърна другата жена, — е ваш личен адвокат. Имате ли? — Ани поклати глава. — Познавате ли някой специалист по такива дела?
— Не познавам никого тук, с изключение на Бет Холанд — момичето, при което съм отседнала. Дойдох само за няколко дни…
— Има ли някой, към когото бихте желали да се обърнете за съвет?
Ани не отговори. Волята й сякаш се срина. Стаята се залюля пред очите й.
Докато се бореше да възстанови яснотата на мислите си, се сети за Бет — потънало в работата си момиче, чиито родители живееха в Долината. Нито тя, нито те биха могли да познават адвокат по наказателни дела, специалист по защита на жени, обвинени в проституция. Самата мисъл беше абсурдна. Освен това Ани слабо познаваше Бет и не бе склонна да я информира за ненормалното положение, в което бе изпаднала.
Най-логично би било да се обърне за помощ към Рене Грийнбаум, която я представляваше в агенция «Сирена» в Манхатън. Тя беше установила контакта с Бет, след като използва влиянието си да изпрати снимките на Ани в «Интърнашънъл Пикчърс». В продължение на три години Рене бе неуморимият диригент на кариерата на Ани като манекенка, нейна приятелка и съветничка.
Но това необичайно положение бе изцяло извън уменията на Рене. Едно отчаяно телефонно обаждане сега само щеше да я смути и обърка, защото щеше да се упрекне, че е поставила Ани в това положение.
При тази мисъл срамът, че се е оказала в положението на жертва, внезапно се стовари с всичка сила върху Ани. Ужасът от признаването на отблъскващите неща, които й се бяха случили, не беше по-малък от унижението да бъде арестувана.
Поклати бавно глава. Беше сама в света откак баща й умря преди три години. Никой от приятелите й не бе толкова близък, че да може да му се обади в подобно положение, идеята да моли някой да я спаси противоречеше на цялата й същност.
— Не — безнадеждно изрече тя. — Няма такъв човек.
— В такъв случай — внимателно заговори Барбара Тауър — нека ви изпратя някой от обществените защитници. Той ще знае как да постъпи.
Но благите й очи изразяваха повече съчувствие, отколкото надежда.
 

— Знам колко жестоко звучи това, Ани — говореше Джери Стайнбърг, като потрепваше с тефтера по очуканото си дипломатическо куфарче, — но за теб има само един разумен ход при създалата се обстановка. Да оттеглиш обвиненията си срещу Кърт и Хуан Карера. Говорих с представител на Мартин Фароу. Съгласни са в замяна на това да оттеглят обвинението в проституиране.
— Но то е лъжливо! — извика Ани. — Да не смятат, че могат да останат ненаказани за побой и изнасилване само като излъжат полицията?
Младият адвокат сви рамене.
— Изнасилването е сложно за доказване престъпление — заяви той. — Ани, ти си начинаеща актриса. Адвокатът на Кърт ще те нарече старлетка. Отишла си сама в дома на Кърт да обсъждаш важна за теб роля. За Кърт няма да е проблем да заяви, че си му се предложила, точно както ти твърдиш, че те е насилил. — Въздъхна. — Освен това има трима свидетели, всеки един уважаван член на обществото. Правят огромни дарения във Фонда за подпомагане на полицаите и всяка седмица обядват с най-влиятелните съдии в града. И тримата ще се закълнат, че са били там през цялото време, чули са предложението ти и са те видели да си тръгваш невредима. Ще бъде твоята дума срещу думата на пет души, ако броим и Хуан.
— А раните ми… — Ани помисли за бинтованите си гърди и бодящите я крайници.
Джери Стайнбърг кимна. Медицинският доклад в куфарчето му потвърждаваше ухапванията, тежкия побой и изнасилването.
— Нараняванията ти са истински — потвърди той. — Но алибито на Кърт се поддържа от четирима души, Ани. Той просто ще заяви, че всичко това ти се е случило, след като си напуснала дома му, и че предявяваш фалшиви обвинения, за да измъкнеш пари от него.
— Ами… ами спермата му… слюнката му? — изрече тя, като се насили да произнесе думите и да си припомни случката.
— Резултатите от анализа на сперма и слюнка могат да изключат виновника, но не и да го посочат. — Джери поклати глава. — Това означава, че ако Кърт е невинен, може да се докаже, че не той е мъжът, проникнал в теб. Но пробите могат най-много да посочат, че си изнасилена от него или от един милион други мъже със същата кръвна група. Такава теза няма да издържи пред съдебните заседатели. — Затвори куфарчето. — Слушай, Ани. Ти си наранена. Това, от което имаш нужда, е да се възстановиш. Оздравей, мисли за бъдещето си и забрави Хармън Кърт. Най-многото, което можеш да постигнеш, ако продължиш тази битка, с моя помощ или дори с помощта на скъп адвокат от Лос Анджелис, ще бъде да причиниш лека досада на Кърт. А дори и това не е сигурно. Съветът ми е да оттеглиш обвиненията и да стоиш настрана от него.
В очите на Ани през болката проблесна гняв.
— Значи да оставя да му се размине…
Младият адвокат понижи глас.
— Опитай се да разбереш едно нещо. Хармън Кърт не е обикновен холивудски продуцент. В очите на света той е самият Холивуд. Има безупречна репутация, градена в продължение на повече от едно поколение. Кърт с голи ръце изтегли Холивуд от дъното на ямата, в която бе попаднал по времето на Макарти, и го превърна в нещо наистина уважавано от обществото. Ани, всички знаем, че в този град се вършат наистина ужасни неща. Но Кърт… — Поклати глава. — Можеш ли изобщо да си представиш с какви адвокати разполага? Лостовете, които притежава в калифорнийските съдилища? Имаш ли идея какви данъци плаща всяка година в бюджета на общината? Какви имоти поддържа? Неприятно ми е да го казвам, но дори да имаше десет свидетели за това, което твърдиш, че се е случило снощи, щеше да ти се наложи да водиш истинска юридическа война, за да накараш някой съдия и съдебен заседател да повярва на разказа ти.
Думите му затихнаха, когато видя пронизителния й поглед.
— Ти вярваш ли ми? — попита тя.
— Аз съм твой адвокат, Ани. — Изражението му беше неловко. — Щом си ми казала, че Кърт те е изнасилил, аз съм длъжен да приема, че те е изнасилил. Не говоря за истини и неистини, а за юридически възможности и ограничения. Можеш ли да схванеш разликата? — Изразът в очите й го накара да отмести поглед. — Слушай, Ани, приеми съвета ми. Сега не е време да мислиш за справедливост, а за оцеляване. Трябва да помислиш за личния си и професионалния си живот.
Последните му думи още не бяха отзвучали, когато вратата се отвори и висок мъж в скъп костюм махна на Джери, който се извини и излезе в коридора.
Ани прекара няколко минути в напрегнато очакване.
 

Най-сетне Джери се върна сам. Изглеждаше едновременно доволен и засрамен.
— Добре — започна той. — Сделката е следната… Надявам се, че ще я приемеш. Всички обвинения ще бъдат изтеглени едновременно от двете страни. Сметката ти в болницата ще бъде уредена от Кърт. Той ти се извинява за недоразумението и се надява и ти като него да осъзнаеш колко е важно от днес нататък случаят да бъде забравен. — Джери нервно дръпна вратовръзката си. — Сумата от десет хиляди долара ще бъде незабавно внесена в сметката, чийто номер посочиш. Дискретно.
Ани го гледаше втренчено. В продължение на един дълъг момент остана безмълвна. След това пое дълбоко дъх.
— Взех решението си — изрече тя. — Ще оттегля обвиненията си. Но не му ща парите.
Джери Стайнбърг изгледа очертанията на крехките й крайници под чаршафа. Без съмнение беше измъчена, но не и победена. Очите й излъчваха мрачна светлина, която почти го уплаши.
Ръкува се с нея и излезе.
Най-сетне остана сама.
Минутите несигурно се изнизваха. Изтощението се бореше с гнева и отчаянието на оголените й нерви. Нощната тишина на болницата сякаш само увеличаваше напрегнатостта й.
Мъчеше се безстрастно да оцени положението си. Знаеше, че да си жертва на изнасилване, още не е краят на света. От раните й щяха да останат белези, но щеше да надживее болката.
За миг се поддаде на упоителния импулс да затвори очи. Сънливостта хвърли покривало върху спомена за трите години в агенция «Сирена» — щастливи, независими години, които я доведоха до прага на истинската слава като манекен на модни облекла.
В ума й проблеснаха спомени от прекараното без майчина грижа детство. Те изкристализираха около фигурата на кроткия, изпълнен с топлота Хари Хавиланд — крепост на нейното доверие, докато смъртта й го отне, когато беше осемнайсетгодишна. В очите й се събраха сълзи. Изпита архаичния импулс да се свие на кълбо като уплашено дете в скута на баща си, където навремето винаги намираше сигурност.
Каква полза да бъдеш слаба?
Заспа, без да съзнава, че годините, които й предстояха, щяха да променят хода на живота й. Не можеше да знае, че преди да настъпи утрото, везните на бъдещето щяха да се наклонят и да я тласнат по еднопосочен път към раждането на една Ани Хавиланд, която нямаше да може да познае.
 

III
 
Един час преди зазоряване телефонът започна да звъни. Ниските, но настойчиви бибипкания не събудиха Ани. Трепкащата светлина до шайбата остана незабелязана. Емоционалното изтощение се бе смесило със сънотворното в организма й и удължаваше пътя към събуждането.
В съня си отново бе малко момиче. Чаршафите около тялото й принадлежаха на детското легло.
Събуди я особена миризма. Разбра, че къщата им гори.
Скочи от леглото. Стълбите и коридорите, по които бягаше, й се струваха безкрайни. Простираха се мрачно пред нея само за да я объркат, но тя продължаваше да тича.
Най-сетне се озова в дневната. Видя баща си, заспал на старото кресло.
В скута му имаше и едно малко момиче, което също спеше. Ани знаеше, че трябва да ги събуди, преди пламъците да са стигнали до тях.
Дръпна ръката на бащата си. Твърде късно. Той не помръдна и всъщност вече не приличаше на себе си.
Обърна се към момиченцето и видя, че това е тя. Значи това беше последната й възможност. Когато посегна да я докосне, изпита внезапно и ужасно подозрение. Истината просветна, когато ръцете им се срещнаха.
— Това не съм аз.
Този факт превърна надеждата й в паника.
Загледа се в спокойно затворените очи на детето. Изведнъж те се отвориха. Противна миризма изпълни въздуха и Ани твърде късно забеляза, че пламъците излизат от тези очи — очи, чиито искрици се превръщаха в чудовищни огнени езици.
Ани се обърна да избяга, но не можа да помръдне. Момиченцето я държеше за ръцете.
Писъкът й приличаше на задавена въздишка и пламъците започнаха да я поглъщат.
 

Стресна се и се събуди. Ехото на писъците й продължаваше да звучи слабо, в такт със звъненето на телефона до леглото й.
Загледа объркано апарата. Сънят неохотно отстъпи пред действителността, когато острата болка в гърдите й припомни къде се намира.
Вдигна слушалката.
— Слушай ме внимателно — заговори рязък глас. — Създаде ми твърде много неприятности тази вечер. Предлагам ти да вземеш парите.
Изслуша го и известно време мълча, като се стараеше да прецени силата на волята на мъжа в другия край на линията.
— Знаете отговора ми — най-сетне отвърна тя. — Мога да мина и без парите ви.
— Искам да разбереш нещо — рече гласът. — Никога няма да работиш в Холивуд. Никога и при никакви обстоятелства. А ако в някой бъдещ момент се приближиш до мен, по какъвто и да е повод, ще положа всички усилия да те унищожа. Ясно ли е?
Тя затвори телефона.
Когато легна, възглавницата й още беше топла. Странно, но ехтящият глас на Кърт не беше я уплашил. Вместо това се върна сънят, придружен от увереността, че не го сънува за първи път. Беше го сънувала често и преди, само че го бе забравяла.
Добре беше все пак да чувства, че е жива, въпреки че събуждането й върна мисълта за загубата на Хари Хавиланд, който можеше да я посещава само в сънищата й. Не можеше да върне времето. Изгубеното си беше изгубено.
По същата логика, мислеше тя, изтезанията, които претърпях от Хармън Кърт, също са част от миналото. За да му обърне окончателно гръб, трябваше само да се съсредоточи в бъдещето и да не се обръща назад.
Каквото и да се случеше.
Странно въодушевление припламна в нея. Сега и само сега можа да разбере отчаянието, което бе насочило крачките й към полицейската кола снощи. Дори тогава дълбоко в себе си бе уверена, че и полицията няма да й помогне.
Беше съвсем сама.
Но в самотата се криеше безценна самостоятелност. Не би могла да зависи от никого.
Имаше и още нещо. Разбра, че нахлулото в нея спокойствие извираше не само от тази мисъл, но и от вече взето решение. Някак бе стигнала до него в интервала между разсънването и настоящия момент. Знаеше какво трябва да прави. Как бе могла изобщо да се съмнява?
Разбира се, никога нямаше да го сподели с когото и да било. Щеше да прозвучи абсурдно. Въпреки това решението й принадлежеше, а може би тя вече принадлежеше на него и я тласкаше напред.
Очакваше я неравен двубой, в който победата бе малко вероятна.
 

IV
 
Ню Йорк
8 септември 1967
Беше студена дъждовна събота. Ерохотът на камиона в алеята под прозореца ехтеше в студиото. Миризмите от съседния марокански ресторант изпълваха сетивата на Рой Диран с познатата смесица от глад и отвращение.
Мразеше този сезон. Нямаше свой облик. Коледа бе много далече. Денят на благодарността — също, въпреки че от трийсет години не го смяташе за празник. Лятото, любимият му нюйоркски сезон, вече бе недосегаемо, удавено в дъжда. Нямаше смелост да очаква малкото ясни и студени есенни дни, които биха могли да пробудят редки спомени за покоя и сигурността, с които се бе разхождал из парка зад площад «Вашингтон» или бе пазарувал от магазините близо до апартамента му в Уест Вилидж.
Рай беше сам и премръзнал до мозъка на костите, а дъждът, лъснал паважа на Трийсет и седма улица под колелата на карираните таксита и градските автобуси, създаваше дрезгав контрапункт на чувството му за празнота.
Довечера щеше да ходи на театър. Трима от учениците му щяха да участват в постановка на пиеса от Олби в «Трипени». Никой от тях нямаше да бъде блестящ, но присъствието му щеше да поуталожи паниката им.
Един или друг от педерастите, които минаваха за театрални критици на града, щяха настойчиво да търсят мнението му за представлението.
— Какво мислите за постановката, господин Диран? Бихте ли режисирали актьорите по същия начин?
Въпросите щяха да са свръхпочтителни, за да подмамят Рой да влезе в ролята на гуру, тъй като мненията му винаги се отличаваха с оригиналност. Но в дъното на очите, срещащи погледа му, щеше да трепка обичайната искрица презрение, язвителната усмивка, извираща от увереността, че знаят някаква мръсна тайна.
Не че не го заслужавам, напомни си той. Едва ли имаше хомосексуалист в Ню Йорк, който да не знае за непреодолимата слабост на Рой към еднократни срещи с хубави млади момчета, които му предлагаха телата си с надеждата да им помогне в актьорската професия.
Телефонът зазвъня и Рой вдигна слушалката.
— Господин Диран, аз съм на отсрещната страна на улицата, в магазина за деликатеси. Исках да се уверя, че ме чакате.
— Качвайте се. — Затвори телефона, без да каже нещо повече.
Беше оная Хавиланд, която го обсипа с телефонни обаждания, докато най-сетне се съгласи да я прослуша за включване във вече твърде многолюдния си клас.
Настойчивостта й го беше настроила срещу нея, но накрая отстъпи. Гласът по телефона, толкова чист и невинен, го дразнеше. Пълна аматьорка. На всичко отгоре и манекенка, поне така се бе представила, което означаваше дълги крака и нулев талант.
Рой прекарваше живота си в подобряване на средни таланти. За тези свои усилия бе наричан най-великият преподавател по актьорско майсторство в англоговорещия свят.
Чу звънеца и ехото на леки стъпки по стълбата.
— Господин Диран, безкрайно съм ви благодарна, че се съгласихте да ме приемете.
Момичето вървеше към него по дървения под. Носеше панталони и син пуловер. През ръката си бе преметнало джинсово яке, а от рамото му висеше чанта с ресни.
Рядка красавица. Странни котешки очи, нежна и гъвкава фигура, главозамайваща гарвановочерна коса. Беше казала, че работи за «Сирена», и той позна лицето й от рекламите във вестници и списания. Съвършената й външност засили неодобрението му. Без съмнение очакваше тя да гарантира кариерата й.
— Седнете — рече той и посочи към вехт диван, който служеше за катедра по време на уроците и от време на време за сядане, ако някой можеше да изтърпи разнебитените пружини.
Тя седна предпазливо. Посочи й три книги с протрити меки корици, метнати на ниската масичка. Нямаше намерение да я остави да играе игричките си.
— Познавате ли Хеда Габлер?
Тя поклати глава.
— А «Федра»?
— Ами… чела съм я в гимназията. В часовете по френски.
— Добре — рече той. — Това е стар превод. Опитайте деветдесет и шеста страница. Монологът на Федра пред Иполит.
Тя докосна книгата, сякаш щеше да я ухапе. Беше пребледняла. Вероятно разбра, че иска да я уплаши. Наблюдаваше я как търси страницата. Зениците й започнаха да пробягват по текста.
Рой произнесе по памет репликата на Иполит.
Челото й се набразди. За десет секунди трябваше да се настрои да изиграе майка, която прелъстява собствения си син.
Рой знаеше, че е невъзможно.
Но за него щеше да е полезно да види как тя губи битката, а за нея щеше да е полезен малко опит. Внезапно очите й станаха безизразни, като че ли ще припадне. Зачуди се дали не е от страх. Но не. Лицето й възвърна предишния си израз — едновременно искрен и загадъчен.
Започна да чете.
Измъченото сърце на Рой почти спря, преди тя да произнесе третия ред на монолога.
Ани знаеше от самото начало, че Рой Диран ще й даде само една възможност. А при съдбата, която явно я преследваше, това можеше да се окаже единственият шанс да открехне вратата към бъдещето, което бе набелязала за себе си.
Особено след като мостовете към миналото бяха изгорени.
Тялото й още носеше следи от преживяванията в Калифорния. Лекарят я бе уверил, че белегът на гърдата ще изчезне с времето заедно със схващането на гръбнака. Ключицата й щеше да бъде като нова.
Беше напуснала Лос Анджелис, без да обяснява на Бет Холанд причините за краткото си пребиваване в болницата. При завръщането си в Манхатън каза на Рене Грийнбаум, че пробните снимки за «Интърнашънъл Пикчърс» са довели до резултата «Не ни търси, ние ще ти се обадим».
Тъй като нямаше белези по лицето, ръцете и краката, можеше да продължи да демонстрира всичко, освен бански костюми и бельо.
Въпреки това веднага задейства един свой план, който налагаше драстично ограничаване на кариерата й като манекенка.
Напусна нюйоркския университет, където вече четири години караше вечерни курсове по театроведство и сценография. Безлично писмо от деловодството я уведоми, че решението й е взето под внимание.
Ани пресметна спестяванията си. Изглеждаха достатъчни след три успешни години работа като манекенка в каталози за дрехи и модни ревюта, благодарение на които пътят й към по-известните и луксозни списания изглеждаше открит. Намери един от най-добрите преподаватели по техника на говора и пеене в Манхатън и започна да поставя гласа си за музикални и театрални изпълнения. Записа се в професионална школа по танци и се отдаде на изтощителен екзерсис, който трябваше да я подготви за кордебалетни и солови изпълнения, ако се окажеше наложително. Учителят й по балет, иначе доста кисел мъж, бе впечатлен от способността й упорито да репетира всяко движение, което й показваше.
Първите фази на плана й вървяха по график. Както и очакваше, Рене Грийнбаум не се примири с полуоттеглянето й от манекенската професия.
Ани бе вежлива, но твърда.
— Рене, високо ценя всичко, което направи за мен. Но точно сега имам други задължения, които не мога да подмина.
Когато Ани си тръгна, Рене се смръщи към купчината снимки на писалището си. Още когато видя Ани като осемнайсетгодишно момиче в «Сирена», разбра, че в много отношения е единствена по рода си. Оказа се почти прекалено лесно да изгради пленителен ореол около странната смесица от обикновено американско момиче и завоалирана чувственост, която излъчваше. От меките й сребристи зеници сякаш бликаха неизброими тайни, независимо от ъгъла на фотокамерата.
А сега поставяше всичко на карта. Повечето манекенки имаха само по една възможност да пробият. Ани не беше глупава и го разбираше добре. От друга страна, напоследък красивите й очи излъчваха някаква решителност, вероятно породена от причини, надхвърлящи здравия разум.
Неразколебана от риска, който поемаше, Ани се пренесе от малкия си апартамент във Вилидж в пещероподобен таван заедно с три стюардеси, две от които успя да види едва на десетия ден от пребиваването си там. И трите се мяркаха като сенки и поддържаше връзка с тях почти изключително чрез бележките, закрепени с магнитна щипка на вратата на хладилника. Уединението й не бе нарушено, а от друга страна, плащаше значително по-нисък наем. А пътуването до центъра на града не се оказа толкова страшно, колкото смяташе.
Разреши си само няколко седмици за свикване с новия начин на живот, преди да предприеме следващата и най-трудна стъпка. Знаеше, че трябва да се свърже с Рой Диран и да го убеди да я приеме за своя ученичка по простата причина, че той бе най-добрият. Без него или някой друг като него просто нямаше да успее да превърне необработения си актьорски талант в продаваема стока.
В началото я плашеше дори звукът на тънкия му раздразнен глас по телефона. Но се насилваше да постоянства, докато твърдата му решимост да не се среща с нея се разколеба, въпреки че усещаше как антипатията му расте с всяко нейно обаждане.
И ето, сега той седеше на брезентовия стол срещу нея и я фиксираше безмилостно с ледените си очи.
Значи така изглеждало лицето на съдбоносната възможност, помисли си тя. Мрачно лице на враждебно настроен мъж и груб вътрешен глас, който шепнеше: «Сега или никога».
Но тя се бе въоръжила да отговори на предизвикателството.
В стомаха й се надигна вълна на гадене. Усети как плъзва надолу по ръцете до върха на пръстите й, залива страницата и прониква в напечатаните думи. Когато вълната изцяло обхвана устните и дробовете й, тя зачете думите с невероятно спокойствие, без предварително замислена интонация.
Рой Диран я гледаше зяпнал, веждите му се вдигнаха.
— Я пак — рече той.
Произнесе още веднъж репликите равномерно, без да се старае да ги оцветява или мотивира. Всяка дума излиташе през шемета, който я бе завладял.
Рой Диран я прекъсна.
— В тази сцена тя го милва — заговори той. — Разбираш ли, милва го точно между краката, с думи, естествено. Но самата тя не го осъзнава, както осъзнава нуждата, която изпитва. Опитай се да ми предадеш това.
Прочете отново текста. Той се усмихна и поклати глава, преди тя да свърши.
— Добре.
Стана и протегна измършавяла ръка да й помогне да се изправи. Книгата тупна на масата.
— Ще ти струва по двайсет и пет долара на урок — заяви той. — Събираме се по три вечери седмично — от шест, докато спрем да се понасяме.
Преглътна, като чу цената. Другите уроци също струваха много и банковата й сметка неумолимо се топеше въпреки по-ниския наем.
— Имам и по-добро предложение — каза той. — Ще ми плащаш, когато можеш. По-късно ще приравним разликата.
Лицето й светна. Усещането, че пропада, започна да я напуска. Приемаше я!
— Но трябва да запомниш нещо важно — предупреди я той. — Пред теб стои дълъг, много дълъг път. Липсва ти техника. Напълно. Нямаш чувство за време и контрол. Или ще ги развиеш, или никога няма да станеш актриса. Не бива да храниш измамни надежди. Разбрахме ли се?
Тя се усмихна послушно.
— Има и друго — продължи той. — Безработицата в тази професия е над деветдесет и пет процента и ще остане така в обозримото бъдеще. Ако искаш да играеш за пари, трябва да се разделиш с тази мисъл.
Вместо да отговори, тя му протегна ръка с блеснали очи.
— Много ви благодаря, господин Диран. Няма да съжалявате, че ме приехте. Обещавам ви.
— Ще видим. — Усмивката му бе засенчена от предпазливост. Колко дребничък беше, колко напрегнат! — Ще се видим в понеделник вечерта.
 

Ани спря насред Трийсет и седма улица. Поройният дъжд се сипеше върху раменете й, но не се сети да отвори чадъра.
Вече бе част от Студио 37.
Вече бе ученичка на Рой Диран.
Тръгна към спирката на метрото, без да забелязва колите, които плющяха в локвите около нея. Радостта и учудването й се смесваха с друго чувство, твърде потайно, за да го признае.
Знаеше, че Рой Диран ще я приеме още преди да изкачи стълбите към студиото му.
 

V
 
Ню Йорк
Февруари 1968
— Обмисляйте ролите и се нагаждайте към тях.
Рой Диран нервно крачеше по дървения под с напрегнати като пружина глас и тяло. Притихналата група ученици седеше в различни уморени пози и го наблюдаваше.
— Не вярвайте на актьори, които ви казват да се приспособявате към ролята с помощта на свои спомени, чувства, преживявания и тъй нататък. Не. — Очите му строго пробягнаха по групата. — Ще оставите всичко свое настрана. Ще убивате по малко от себе си заради ролята. И ако го направите достатъчно добре, тя ще ви се отплати с нещо, поне за известно време.
Рой млъкна и махна с текста на пиесата към Ник Маршано, интелигентен млад актьор, който играеше в сцената заедно с Ани. Беше сигнал да започнат отначало.
Ник се обърна към Ани и й подаде репликата. Беше тиха, изпълнена с напрежение сцена от «Котка върху горещ ламаринен покрив». Ани трябваше да изиграе Маги на Тенеси Уилямс в моментна върховно сексуално и лично смущение.
В стаята настъпи напрегната пауза. Ник забеляза, че очите на партньорката му за миг станаха като стъклени. Зачака неловко под погледите на останалите. Те не виждаха, че тя се намира в друг свят. Беше я обгърнала старата, прилична на припадък пустота. Напомняше й за ужасната болка в ушите, от която страдаше като дете. Също толкова безмилостна и неизбежна. Връхлиташе я само в моменти на стрес и винаги я плашеше. Но бе разбрала, че щом се съвземе от нея, тя се свива като сянка под думите, които зазвънтяваха от устните й.
Обърна се към Ник с непозната досега усмивка в очите и изрече първата реплика. Тя смая всички в стаята като съскането на ударила наблизо светкавица.
Изиграха отново цялата сцена. Тя не излезе от транса си, докато не свършиха. Класът наблюдаваше мълчаливо как Ник се тръшна на дивана, а Ани седна по турски до стената и се улови за главата.
— Добре — обади се Рой. — Сега беше по-добре. Направете го по същия начин и в сряда и можем да говорим сериозно. Добре.
В голямата стая се чуха кратки, но искрени и ентусиазирани ръкопляскания. Ани ги прие с уморена усмивка, поклати смутено глава и пак притисна с длани слепите си очи.
Коментарите на Рой за играта на Ник ставаха все по-технически, но мислите му оставаха върху Ани. Да, имаше да извърви още много път. Но там, където щеше да стигне, никой от актьорите в стаята нямаше да успее да стъпи.
 

Ани седеше до стената и гледаше как други трима ученици започват трудна, но забавна сцена.
Възхити се от умението им. Но мислите й се рееха другаде.
Месеците, прекарани с Рой Диран, бяха успели да разсеят и последните илюзии на предишните й амбиции. Лицето й, добре познато на нюйоркчани от двата билборда и от рекламите в местните вестници и списания, а на цяла Америка — от модните списания, постепенно изчезваше отвсякъде, защото не можеше да поеме голяма част от работата, която й намираха Рене и «Сирена». Посвещаваше цялото си време на уроците.
Рене я гледаше с болка всеки път, когато влезеше в кабинета му. Ани се усмихваше с усилие и продължаваше да следва пътя си. Съжаляваше за наложеното от нея отчуждение с жената, която й бе помагала толкова много, но нито искаше, нито можеше да промени хода на събитията.
От друга страна, не беше сама. Избраният път изпълваше дните й с нови лица и едновременно с това изискваше все по-голяма част от времето и усилията й.
Преди не много време учителят й по балет Блейн Джаксън също я бе дръпнал настрана.
— Ако спреш всичките си други занимания и ми посветиш по дванайсет часа на ден — рече той, — смятам, че до две години ще станеш звезда на Бродуей. Не искам да те лаская, а да те информирам. В момента имаш нужда някой да ръководи кариерата ти.
Беше се усмихнала и благодарила вежливо.
— Ще обмисля това, което ми казахте. А мога ли междувременно да продължа да идвам на уроци както досега?
— Разбира се.
Блейн Джаксън не можеше да знае, че балетът беше само едно от средствата да постигне крайната си цел, точно като уроците по пеене и техника на говора, като манекенството и дори като Рой Диран.
 

Ник Маршано се облегна на лакти и започна да наблюдава как очите на Ани следят тримата актьори, които играеха сцената. Гарвановочерната й коса падаше по гърдите като грива на митологично същество.
Ник усети магията на многостранния й чар още първия ден, когато тя дойде в Студио 37, и веднага я покани да излязат. Ходеха на кино, обсъждаха актьорската игра, гледаха няколко постановки «Оф Бродуей» и я представи на приятелите, с които прекарваше свободното си време. Всички бяха актьори, които през деня работеха, а вечер се отдаваха на клюки и слухове за шоубизнеса.
Ник беше енергичен и привлекателен младеж с подчертан вкус към жените, сред които се ползваше със забележителен успех, и не направи опит да скрие намеренията си към красивото тяло на Ани. Знаеше, че дръзкият израз на изваяните му черти и мускулестите крайници не са останали незабелязани. И беше напълно сигурен, че когато за първи път я целуна, милувката на пръстите й в косата му бе наситена с женствена чувственост.
Но за негово смайване и смущение тя му отказа.
— Мисля, че в момента не трябва да се свързвам с никого. Надявам се, че разбираш.
Той прие това, което тя можеше да му предложи с неразбираща усмивка, и се възхити от силата на характера й.
— Сладурче — рече той, — не знам какво вижда Рой, но съм живял достатъчно дълго в този град, за да знам. И можеш да ми вярваш — ти си много талантлива. Притежаваш и нужната амбиция. Ще стигнеш далеч. — Засмя се. — И силно се надявам да ме вземеш със себе си.
— Не ме занасяй — отвърна тя. — Много добре знаеш, че аз още ще се боря за ролички без думи, когато ти ще имаш свой сериал.
Беше разбрала, че той се е насочил към телевизията. Въпреки че бе предан на актьорското изкуство, Ник не хранеше илюзии, че талантът му е подходящ за класически роли или дори за театралната сцена. Амбициите му бяха да печели пари и не го криеше.
Този факт допълнително изостряше неодобрението на суровия му ограничен баща, който преди четири години бе отлъчил официално Ник от рода Маршано, задето отказа да се присъедини към семейния бизнес, свързан с каменните кариери, и отиде в Манхатън.
— Не знам как съм живял в този шантав град, преди да дойдеш ти — казваше той.
— Точно както ще продължиш да живееш и когато се махна — смееше се тя. — Ти ще бъдеш най-търсеният актьор и по прозореца на апартамента ти ще лазят момичета, готови на всичко, за да те докопат.
Разбира се, мислеше си той и се усмихваше. Всички, освен теб.
Замисли се върху неволно изпуснатата й фраза, която подсказваше, че не възнамерява да живее вечно в Ню Йорк.
Да, мислеше той. Тя ще стигне далече, но не иска да каже къде.
 

Сроковете, които си беше поставила, не предполагаха изчакване. Почти от самото начало на работата си при Рой следеше внимателно възможностите за получаване на сценична роля.
Рой без затруднение прозря намеренията й.
— Нетърпението — един ден заяви той — е слабостта, която са ти отредили боговете. Прекалено жадна си да играеш. Ако не си отпуснеш време да разработиш таланта си, ще го разбиеш като яйце.
Тя знаеше, че по негово мнение й трябва още поне година, преди да опита да излезе пред истинската публика от бродуейски познавачи и строги критици.
Но през изминалата седмица на хоризонта внезапно се появи един шанс.
И въпреки предупрежденията на Рой смяташе да се възползва от него.
 

VI
 
Ню Йорк
8 февруари 1968
Пиесата се казваше «Бялата дама».
Работата по нея трябваше да приключи за четири седмици. Играна с незапомнен успех в Лондон преди двайсет и пет години и заснета на добре приет английски филм, пиесата минаваше за почти класическа в модерния лек репертоар. Ала онова, което превръщаше новата й постановка в Ню Йорк в събитие, бе звездата. През последните десет-дванайсет години Райма Бейнс бе водеща холивудска звезда, оглавяваща през последните седем години класациите на «Вараяти» за най-голям касов успех.
Бе изгряла на сцената на двайсетгодишна възраст — невероятно привлекателна неизвестна актриса, в романтичната драма «Да знаеш наизуст», за която веднага получи номинация за «Оскар». Макар че не й дадоха наградата само защото беше ново лице, Райма Бейнс за една нощ стана суперзвезда.
Ани беше на единайсет години, когато излезе «Да знаеш наизуст». Въпреки че съдържанието на филма бе прекалено сложно за момиче на нейната възраст, Хари Хавиланд отстъпи пред молбите й и я заведе да го гледа. От този ден нататък не пропускаше нито един филм с Райма Бейнс.
За кратко време филмовата биография на голямата звезда се обогати с престижни заглавия в различни жанрове — от романтични комедии до приключенски и шпионски филми. Беше универсална изпълнителка, но много капризна и често твърде трудна за съвместна работа. Редовно воюваше с режисьорите и сценаристите на филмите си, в резултат на което те придобиваха отпечатъка на съвършенство и се отличаваха от останалите точно както изпъкваше на екрана и нейната променлива и силно чувствена личност.
Като малка Ани често се взираше в огледалото и виждаше лицето на Райма Бейнс. Пищни къдрици златиста коса и съвършена кожа обграждаха замъглените кафяви очи на Райма. Те бяха най-характерното в нея, защото можеха да преобразят една прелъстителна усмивка в изпепеляващ гняв, хладна интелигентност или пълна лудост в зависимост от желанието й.
Въпреки че Райма бе твърде сложна личност, за да може лесно да се определи като типаж, ролите й си приличаха по своята ексцентричност и тревожна сексуалност. Най-добрите таланти на Холивуд пишеха специално за нея и всеки, филм с Райма Бейнс се превръщаше в събитие.
Явяваше се на бродуейските сцени между филмите, защото твърдеше, че инстинктите й на актриса ще се атрофират от безличната камера и хаотичните снимки и трябва да поддържа изкуството си пред жива театрална публика.
През ученическите си години Ани съжаляваше най-много, че не може да отиде в Ню Йорк да гледа тези знаменити постановки.
Не смееше дори да сънува, че един ден ще участва в пиеса заедно с Райма Бейнс. Дори не би допускала, че ще стои на една и съща сцена със своята дългогодишна любимка, ако не беше следният факт.
В «Бялата дама» имаше малка, но хубава роля на млада съседка — вятърничаво, но привлекателно момиче, у което пламва юношеска любов към известния писател, който по волята на съдбата наема обитаваната от духове съседна къща. Сцените на момичето с писателя, благодарение на комедийния си елемент, разтоварваха сюжета от напрежението, бележеха го с палава чувственост и балансираха по-сериозните епизоди с участието на призрака на дамата.
Ани бе гледала като дете «Бялата дама», но сега внимателно прочете пиесата. Беше прекрасно композирана, пълна с духовити реплики, а ролята на Джил сякаш бе създадена за нея. Лекият романтичен интерес, който предизвикваше ролята, щеше да стане доста по-красноречив поради смайващата красота на външността й.
Въобще не се съмняваше, че ще може да изиграе Джил, и то добре.
Единственият проблем беше да получи ролята.
Нямаше да е лесно.
Театрите на Бродуей бяха в сериозен упадък, защото наемите за залите, профсъюзните разходи и цените на билетите се бяха увеличили, рисковете при поставянето на всяка пиеса бяха станали много по-значителни, отколкото в щастливите години преди появата на телевизията, която силно засегна Холивуд, но направо срази Бродуей.
Дори от човек като Сам Спектър, чиито пиеси продължаваха да печелят пари за инвеститорите си въпреки трудните времена, едва ли можеше да се очаква да прояви интерес към напълно непозната актриса за толкова ярка роля като тази на Джил.
Ани се подготви за неравна битка. Шансовете й ставаха двойно по-малко и от факта, че Рой Диран, единственият й потенциален съюзник в подобна обстановка, щеше да й се изсмее в лицето, ако разбереше каква самонадеяна стъпка предприема.
Но дори авторитетът на Рой трябваше да се преклони пред неумолимо кратките срокове в плана на Ани. Нямаше време за губене.
Скоро щеше да разбере, че смелостта ще се окаже много полезна за каузата й.
Но за свое огорчение щеше да разбере също така, че смелостта и талантът невинаги са достатъчни.
 

Във вторник точно в дванайсет без петнайсет Сам Спектър тръгна по педантично еднаквия маршрут от кабинета си в сградата на театър «Бел» към асансьора, който щеше да го свали на Четирийсет и трета улица да обядва с група приятели.
Ани внимателно бе преценила точния момент на появяването си. Тя и Спектър бяха сами в асансьора. Той не се обърна да я погледне, взираше се в старомодната стрелка, която отчиташе етажите по посока, обратна на часовниковата стрелка.
— Господин Спектър — насили се да заговори Ани, — много ми е неприятно, че ви безпокоя по този начин. Не бих го направила, ако имах друг избор. Разбирате ли, аз съм манекенка в «Сирена» и уча актьорско майсторство при Рой Диран. И… нямам импресарио, но бих дала всичко за възможността да бъда прослушана за ролята на Джил в «Бялата дама». Не искам да ви досаждам, но ако някой отдели само няколко минути да ме чуе…
Спектър се обърна към нея с въздишка на примирение. Снимките от театралните вестници не бяха я подготвили за огромния му ръст. Втренчи се в нея над гърбавия нос от височина най-малко метър и деветдесет.
— Слушайте, млада госпожице — започна той, докато асансьорът поскърцваше надолу. — Как смятате, по колко пъти на ден млади актьори и актриси ми се обаждат по телефона, висят пред кабинета ми и ме спират по асансьорите? Бих искал да дам роли на всички тях, на вас — също, но аз съм обикновен смъртен. Можете ли да го разберете? Намерете си импресарио, накарайте го да се свърже с хората, които подбират състава за следващата постановка, която ви се стори подходяща за вас, и изпробвайте възможностите си наравно с всички останали на Бродуей. Няма друг начин. Ясно ли е? Приказката за Пепеляшка вече не важи за театъра, млада госпожице, нито пък за киното. Ще трябва да платите нужната цена. Ясно ли е?
Речта му очевидно бе полирана от хиляди повторения пред молителите за роли. Произнесе я уморено, но като по вода.
Все пак, докато я рецитираше, очите му одобрително шареха по косата и лицето й. Изгледа я от глава до пети с интереса на експерт, като отбеляза прилепналата рокля, която бе облякла специално за срещата с него.
Блясъкът в очите му можеше да значи само едно. Беше я забелязал като жена.
Не смяташе да изпусне това, без да го оползотвори до края. Насили се да не изостане от него, когато се понесе през фоайето към улицата.
— Наистина безкрайно съжалявам, че ви досаждам по този начин — заговори пак тя, — но съм уверена, че имам всички качества, необходими за Джил. Ако имах импресарио, нямаше лично да се обръщам към вас…
Той рязко спря пред въртящата се врата и се обърна към нея.
— Как се казвате?
— Ани. Ани Хавиланд.
— Хавиланд… С Рой ли работите? Как е той напоследък?
— Добре е, доколкото мога да преценя. Виждам го само в клас. Много е…
— Да, такъв е — иронично довърши Спектър вместо нея.
Но в очите му, които я гледаха втренчено, имаше нещо повече от хумор. Моментът сякаш се проточи, докато обедната тълпа изпреварваше Спектър по пътя към неговия обяд.
От най-ранна младост Ани бе виждала хиляди мъже да я гледат по този начин. Особен, унесен, безличен и дори нечовешки поглед, сякаш мъжът бе попаднал в лапите на нещо огромно, което смазва волята и личността му.
Беше се научила да приема въздействието си върху другия пол като житейски факт. Пък и нямаше избор, защото тялото, отредено й от съдбата, очевидно беше нещо, което другите разглеждаха с алчно страхопочитание.
Повечето мъже бързо прикриваха чувствата си с глуповати шеги или мъжествени изхвърляния при първата си среща с нея, сякаш бяха заловени без панталони и имаха нужда бързо да организират отбраната си.
В очите на Сам Спектър този поглед бе особено застрашителен. Приличаше на гигантски хищник, който може да я глътне наведнъж.
Докато отвръщаше на погледа му, забеляза, че в него се прокрадва нерешителност. Надеждите й започнаха да се покачват.
— Е — проговори той, — можете да поздравите Рой от мен, когато го видите. И му поръчайте да ви намери импресарио.
Без да каже дума повече, той се обърна на пета и изчезна през въртящата се врата.
Сърцето на Ани се сви.
Дълго стоя и гледа как навалицата от измъчени нюйоркчани се носи покрай нея.
Беше задържала вниманието на Сам Спектър в продължение на жизненоважен миг и го бе изпуснала.
Този провал можеше да промени насоката на цялата й кариера.
 

Прекара следобеда в отчаяно предъвкване на случилото се.
Знаеше, че може да изиграе Джил. Но Сам Спектър се явяваше едновременно пречка и възможност, изправена между нея и ролята.
Ако беше друг тип жена, щеше да знае как да използва гласа си, очите си, тялото си, за да го накара да изпълни всяко нейно желание.
Но не беше. Сексуалността, която толкова умело демонстрираше в работата си, не й се удаваше естествено в мъжка компания. Не умееше да я използва като другите жени.
 

Върна се след девет вечерта на тавана, готова за гореща вана и легло. Събу обувките си и включи телефонния секретар да чуе съобщенията.
Първото беше от Сам Спектър.
«Госпожице Хавиланд, получих номера ви от «Сирена». Ако ви е удобно, бих желал утре да се явите на прослушване за ролята на Джил в четири часа. Ще ви чакат на входа откъм Четирийсет и трета улица. Ако възникне проблем, уведомете ме. Предполагам, че имате телефона ми. Ще се видим утре.»
Записът свърши. Гласът звучеше твърдо, но уморено.
Ани не можеше да дойде на себе си. Невероятният й късмет я обърка.
Прекара следващата сутрин в разучаване на «Бялата дама» и в опити да успокои нервите си с превъплъщаване във вятърничавата подрастваща Джил. Към три часа беше убедена, че изобщо не е трябвало да предприема този лудешки преждевременен гамбит… и че по някакъв начин, когато стъпи на сцената, ще бъде безупречна.
 

Пристигна точно в четири и млад мъж с очила и тефтер в ръка веднага я поведе по пътеката между редовете. Не я запозна с малката групичка, седнала в сянката на салона, а лично я придружи до сцената.
— Аз съм Дейвид — каза той без усмивка. — Ще ви подавам репликите. Само се успокойте. — Обърна се към невидимата група зад светлините на рампата. — Господа, Ани Хавиланд.
Непознат за Ани глас подвикна:
— Дайте първата им сцена заедно.
Това беше сцената, в която Джил — наперена и пълна с чувство за хумор, се представя на новия си съсед и бързо започва да изпитва подчертан женски интерес към него.
Младият мъж прочете първата реплика на героя.
За десета от секундата Ани се поколеба. Знаеше, че Джил е съвсем лесна роля. И все пак, дори най-лесната роля изисква всеотдайност и самопожертвователност, които могат да бликнат единствено от дъното на душата на актьора. Тъй че за стотен път изпита световъртежа и гаденето, които бяха в центъра на актьорската й игра. След това изплува от тях, отърси се от всяка мисъл за себе си и зачете репликите. Тялото й се движеше свободно и несъзнателно, докато произнасяше текста. Обикаляше около младежа, взираше се нахално в него, оглеждаше сцената, сякаш бе съседната къща. Думите й го галеха и предизвикваха. Звучаха, като че ли извират от пулсирането на някаква първична женственост, бяха свежи, леки и незрели, но от това ставаха само по-провокиращи.
Младежът четеше текста на главния герой, без да обръща внимание на чувствената малка палавница, която сякаш го обгръщаше, без да го докосне.
Междувременно шестото чувство подсказа на Ани, че тишината отвъд рампата е признак на неподправен интерес. Малобройната публика се състоеше от хладни професионалисти, дошли не за да се забавляват, а да вземат трудно делово решение. Въпреки това бе успяла да прикове вниманието им и имаше намерение да се възползва от случая.
— Добре — прозвуча безплътният глас. — Първо действие, втора сцена.
— Последно действие, моля. Деветдесет и трета страница.
— Второ действие, първа сцена.
— Може ли да се върнете на първо действие?
Изиграха по два пъти всички сцени на Джил. С всяко ново четене играта на Ани ставаше все по-сигурна. Във всяка нейна дума отекваше нещо средно между детски смях и любовния призив на момиче, узряло за женитба. Беше забавна, секси и малко тъжна от загубената битка да отклони вниманието на героя от нарастващото му пристрастяване към призрака.
Когато свърши, тишината в залата говореше повече от всичко. Беше ги завъртяла на пръста си и го знаеше.
Следващият ход беше техен.
— Добре, госпожице Хавиланд. Знаем как да се свържем с вас. Благодаря, че така бързо откликнахте на поканата ни.
Край. Младежът посочи към стъпалата. Ани събра нещата си и напусна сцената.
Беше доволна. Нека сега изберат друга за ролята, мислеше тя. Може би нямаше да й я дадат, но никой нямаше да я изиграе по-добре. Беше го доказала.
Докато вървеше по пътеката, пред нея внезапно изникна Сам Спектър и препречи пътя й.
За първи път видя усмивка на грубоватото му лице. Застанал пред нея на наклонената пътека, изглеждаше още по-плашещо огромен.
— Ти игра отлично, Ани — заговори той. — Истинска изненада. Ще си призная, че това прослушване беше чист хазарт от моя страна. Не очаквах, че ще съумееш да вложиш такова съдържание в Джил. Справи се невероятно добре.
— Благодаря. — Ани се загърна в сакото и отметна косата зад гърба си. — Благодаря, че ми дадохте тази възможност.
— Бих желал да обсъдим заедно ролята. Смятам, че мога да дам някои идеи, които ще ти помогнат да поогладиш едно-две по-сурови места.
Ани вдигна към него вежлив поглед, който скриваше истинските й мисли.
— Да… разбира се.
— Какво ще кажеш утре да вечеряме заедно? — попита той, като се взираше надолу към нея през очилата. — Защо не дойдеш в «Клуб 21» да си побъбрим?
Не ставай глупачка.
Щастието не каца два пъти на рамото.
Мисли!
Зад приятната усмивка чувствата на Ани водеха свирепа битка.
— Естествено — продължи Сам Спектър, усетил колебанието й, — напълно разбирам, че може би вече имаш друг ангажимент за утре. В края на краищата сега е разгарът на сезона. Но за мен ще бъде много удобно…
Лицето й се проясни, осветено от пълните с искреност очи.
— Ще ми бъде много приятно. Благодаря.
— Добре! — възкликна високо той. — Сигурен съм, че няма да съжаляваш. Бих искал да науча нещо повече за теб. Ще накарам Алис да запише вечерята в календара ми. — Посочи към жена на средна възраст с накъдрена прошарена коса, която вдигна поглед от мястото си и с леко кимване и кратък поглед към Ани показа, че всичко е чула. — Удобно ли ще ти е в седем?
Преди Ани да успее да отговори, от пътеката зад гърба на Сам звънна женски глас.
— Добре редиш работите си, Сами. Но утре си е утре. Ако мога да убедя госпожица Хавиланд тази вечер да дойде при мен на вечеря, ще успеем да си поговорим за теб зад гърба ти и ще й посоча всичките ти слабости.
Сърцето на Ани почти замря, като видя кой говори.
Сияеща в копринения костюм, обточен с кожа, преметнала самурено палто през ръка, по пътеката се приближи Райма Бейнс и леко целуна Сам Спектър по бузата.
— Райма! Каква изненада. Мислих, че ще отсъстваш от града в края на седмицата.
— Мразя да бъда предсказуема. — Райма Бейнс протегна ръка в ръкавица да се здрависа с Ани. — Човек не знае какво ще натворят мишките, докато го няма. Ето един пример: откъде намери тази прекрасна млада актриса? — Усмивката й стопли Ани, която все пак мимоходом отбеляза учудването на Сам Спектър.
— Вчера в кабинета ми направи честта да ме уведоми за съществуването си — отговори той. — Видя ли цялото прослушване?
— Можеш да не се съмняваш — отбеляза Райма. — И се радвам, че дойдох, защото щеше да я скриеш някъде и никога нямаше да разбера колко е добра.
— Радвам се, че я харесваш. — Сам хвърли бащински поглед към Ани.
— Мъчих се да обясня на този човек — заговорнически се обърна Райма към Ани, — че се нуждаем от темпераментна актриса за Джил. Струва ми се, че най-сетне си го убедила — стисна тя нежно ръката на Ани.
— Е — Сам погледна часовника си, — трябва да се качвам в кабинета си. Госпожице Хавиланд, ще ви чакам утре вечер. Райма, обади ми се по-късно да ми кажеш плановете си. Чака ни работа.
— Вечният надзирател на роби — пошегува се Райма. — Върни се в солните си мини. Ще ти се обадя.
Той се ръкува с Ани и забърза надолу по пътеката към чакащата го секретарка.
— Така — заяви Райма Бейнс. — Аз съм отседнала в «Плаза» със заварените си дъщери. Много ще ми бъде приятно да се запознаеш с тях. След това можем да похапнем само двете и да те открехна за господин Спектър и многобройните му недостатъци.
Занемяла в присъствието на такава звезда, Ани едва успя да изпелтечи благодарностите си.
На път за «Плаза» Ани си припомни всичко, което знаеше за знаменития живот на Райма Бейнс. Единствената бременност на Райма, поразена от тежка инфекциозна болест, бе довела до раждането на красиво момченце, но я бе лишила от възможността да има други деца. Момчето, вече дванайсетгодишно, в момента посещаваше частно училище в Калифорния. Заварените дъщери бяха на третия й съпруг, филмов продуцент. Относителната стабилност на последния й брак беше атакувана почти всекидневно от клюкарската преса, която непрекъснато тръбеше за истински или измислени любовни връзки на Райма с всеки по-известен мъж от филмовото съсловие и с всички важни и влиятелни хора на деня.
Райма беше жива сензация вече повече от десет години и с всеки изминал ден ставаше по-легендарна. Ани не можеше да се отърси от усещането, че сънува, когато портиерът на «Плаза» я придружи до пищния апартамент, където домакинята я посрещна с прегръдка и целувка и извика децата и бавачката да дойдат и да се запознаят с гостенката.
В семплата вечерна рокля Райма изглеждаше смайващо естествена. Държанието й бе непринудено и открито, като леко клонеше към кипящия ентусиазъм на младо момиче. В същото време изглеждаше по-възрастна от екранния си образ, но и по-човечна и приветлива.
— Много мило, че се отзова на поканата — рече тя. — Тина, Джери, вижте какво ще пие Ани. Ако сте мили с нея, сигурна съм, че ще се съгласи да гледа пиесата ви.
Момичетата бяха чаровни и много възпитани. Донесоха на Ани чаша шери и издекламираха училищната пиеска, която подготвяха с помощта на Райма.
Когато двете жени останаха сами в отделената трапезария, обслужвани от малък брой сервитьори на «Плаза», Райма настоя Ани да й разкаже всичко за себе си и за актьорските си амбиции.
— Много умно, че работиш с Рой — отбеляза тя, след като им поднесоха коктейла от раци. — Той е единственият човек в професията, който разбира жените, и е забележителен преподавател. Трябва да се стремиш към съвършенство, Ани. Днес на Бродуей цари хаос. Превзеха го адвокатите. От години не е имало прилична постановка. Същото се отнася и за Холивуд. Управляват го корпорациите, а те не разбират нищо от кино. — Погледна към Ани. — Времената са трудни за актьорите. Но ако имаш талант, а ти положително го имаш, добър импресарио и си достатъчно настойчива, няма да изпуснеш голямата си възможност.
Когато им донесоха кафето, тя многозначително попита Ани какво знае за Сам Спектър.
— Почти нищо — призна Ани. — Освен че жъне големи успехи и е високо уважаван.
Райма стана сериозна.
— Ще ти издам една тайна. Радвам се, че се появих точно в онзи момент. Сам е непредсказуем и трябва да се пипа с кадифени ръкавици. — Започна да върти винената чаша за столчето. — Каза, че нямаш импресарио…
Ани поклати глава.
— Това е лошо. — Чувствените устни на Райма се смръщиха. — Ще трябва да си намериш, и то бързо. Ако искаш, ще ти предложа някои хора и ако се налага, ще кажа добра дума за теб. Но, Ани, проблемът е там, че следващият ти ход трябва да се направи от импресарио. Доколкото схванах, Сам е видял в теб единствено момичето в асансьора и на сцената днес. Дотук добре. — Докосна разсеяно непокорен кичур коса. — Не можеш да разгадаеш ума на един продуцент, Ани. Те са могъщи хора и могат да бъдат опасни. Имаш нужда от човек, който да поема ударите вместо теб… — Стисна решително ръце. — Ще ти дам най-добрия съвет, който мога да измисля. Не смятам, че трябва да ходиш утре на вечеря със Сам. Поне не сама. По дяволите, ако не се налагаше да замина за западното крайбрежие, щях да настоявам да присъствам и аз. Сега е много важно да го впечатлиш с хладнокръвието и професионализма си. Той вече знае, че отчаяно искаш ролята, и видя какво можеш да постигнеш на сцената. Сега от теб зависи дали да не се оттеглиш лекичко, за да го накараш да докаже, че намеренията му да те ангажира са сериозни. Разбираш ли?
Ани кимна. Това, което Райма й казваше по най-милия възможен начин, беше, че една интимна вечер със Сам Спектър може да доведе до загубата на ролята на Джил, а не до получаването й.
— Но не бива и да го ядосваме — замислено отбеляза Райма. — А и ти нямаш импресарио, който да му се обади вместо теб… — Щракна с пръсти и се усмихна. — Чакай! Нека аз да му се обадя! Той ме познава… и ще приеме всичко, което му кажа. — Хвана Ани за ръката. — Да му се обадя ли? Мога да му обясня, че утре вечерта аз имам нужда от теб. Така ще спечелиш време и ще имаш възможност да поемеш глътка въздух. Ако не искаш, кажи ми. Но аз наистина смятам, че това е единственият сигурен ход.
Ани хвърли жребий наум. След това кимна.
Райма махна на сервитьора, който й донесе телефона. Набра бързо номера и зачака.
— Алис, случайно Сам още да се навърта наоколо? — попита тя и се усмихна на Ани. — Не? Добре, слушай тогава. Имам съобщение за него. Кажи му, че се е обаждала Райма. Вечерям с Ани Хавиланд, момичето, което днес кандидатства за пиесата. Да, да, Хавиланд, с «д» накрая. Тя ми трябва утре вечер и няма да може да вечеря със Сам. Кажи му да й се обади за друга вечер. И да не пропуснеш да подчертаеш, че аз съм се обадила. Да, тя е тук сега, при мен. — След секунда затвори телефона и отправи бляскава усмивка към Ани, докато сервитьорът отнасяше телефона. — Всичко е наред. Той ще разбере. Аз поемам отговорността. Ани, нека оттук нататък аз да се разправям със Сам. Ще водя преговорите от твое име. Не бива да мисли, че прекалено силно искаш ролята, но не трябва и да допускаме да реши, че имаш друг ангажимент. Моментът е деликатен. Следващия път ще трябва да имаш импресарио, който да се справи с него. Засега ти трябва приятел.
Ани едва прикриваше чувствата си. Трудно й беше да приеме факта, че нейният идол, великата Райма Бейнс, не само седеше срещу нея, но е и толкова впечатлена от играта й, че не се колебае лично да я защити.
Когато Райма я целуна за лека нощ под знаменитата козирка над входа на «Плаза», тя се чувстваше направо на седмото небе. Не само, че беше освободена от грижата за евентуални усложнения по време на вечерята със Сам Спектър — вероятност, за която направо не смееше да мисли, но беше намерила и невероятна приятелка, която да застане зад нея.
Естествено, Райма нямаше какво да загуби или спечели, като й помагаше. Тя беше звездата на представлението. Изборът на неизвестна актриса за малка роля едва ли можеше да повлияе на Райма, но можеше да помогне на избраната актриса, върху която щеше да падне част от звездното присъствие на Райма.
С тази мисъл Ани забърза към къщи да препрочете «Бялата дама» и да се подготви за тежкия утрешен ден.
 

Изминаха три дни.
Ани не усещаше земята под краката си и непрекъснато си повтаряше, че е на «ти» със Сам Спектър и великата Райма Бейнс.
Почти очакваше Сам Спектър или секретарката му да се обадят с нова покана за вечеря, но изпита облекчение, когато това не стана. Може би Райма тактично бе охладила ентусиазма на Сам, като му е казала, че и тя иска да присъства на следващата му среща с Ани. И тъй като Райма беше на западното крайбрежие, тази среща положително щеше да се отложи…
Ани продължи да посещава Студио 37, без да издава въодушевлението си пред Рой, чиито радарни очи все пак я следяха внимателно. Играеше сцените по-уверено, защото знаеше, че каквото и да се случи оттук нататък, вече бе доказала, че може да покори и най-взискателната бродуейска публика.
И го беше направила при първото прослушване!
Трите дни прераснаха в седмица.
Седмицата стана десет дни.
Ани започна сериозно да се чуди защо никой не й се обажда.
И тогава завесата се вдигна пред очите й.
Кратко съобщение в театралната преса гласеше, че ролята на Джил в «Бялата дама» е поверена на млада бродуейска изпълнителка, участвала в няколко рекламни клипа, които й бяха донесли второстепенна роля в телевизионен сериал.
Името й бе Пати Маклюър. Беше приятна, наперена и пълна с енергия. Но не можеше да се нарече привлекателна, още по-малко — красива. Ставаше за роли на приятелки на героинята, сестри, детегледачки и съседки…
Ани веднага разбра всичко.
Пати Маклюър щеше да изиграе убедително Джил. Но без напористостта на Ани и най-вече без нейната набиваща се в очи красота и чувственост. Пати щеше да изиграе Джил като забавна, безполова пубертетка, докато Ани щеше да направи от нея предизвикателна нимфетка, затрогваща с неуспеха си да се пребори за сърцето на героя с върлуващия наоколо призрак.
Лежа будна до разсъмване и се питаше какво ли се е случило. Когато най-сетне посегна да угаси лампата, на устните й играеше горчива усмивка.
Не можеше да упрекне никого, освен себе си. Бяха я въвлекли в игра за опитни хора, далече над възможностите й. Беше загубила, но поради причина, твърде различна от онази, която очакваше.
 

Не можа да се въздържи от един последен допир с «Бялата дама». Просто искаше да задоволи любопитството си.
През ветровит февруарски следобед отиде да гледа репетиция на пиесата, като подкупи дружелюбно настроена разпоредителка, която я пусна в залата.
Преценката й за Пати Маклюър беше точна. Младата актриса бе добра, но незабележима в ролята на Джил.
Но урокът на Ани още не беше свършил.
Седнала в сянката на последните редове на салона, внезапно чу до себе си тих глас.
— Вие трябваше да изиграете тази роля, млада госпожице.
Беше очилатата секретарка на Сам Спектър, която влизаше откъм Четирийсет и трета улица с кафе и сандвичи за групата около режисьора и продуцента.
— Позволете ми да ви кажа нещо — продължи тя и седна за секунда до Ани. — Не можете да вържете тенекия на най-големия продуцент на Бродуей и да очаквате да ви възнагради със сочна роля.
Ани не каза нищо, само кимна с бегла усмивка. Другата жена я погледна остро през бифокалните очила.
— Гледах прослушването ви, госпожице Хавиланд. Видях как Райма се появи неочаквано на пътеката. — Поклати глава с кисела усмивка. — Знаете ли, Ани, госпожица Бейнс е достигнала онази точка в своята кариера, когато все по-често ще започнат да й предлагат характерни роли. Не се учудвам, че не гори от желание да стъпи на сцената редом с актриса с вашия сексапил. — Присви очи. — Какво стана тогава? Сигурно ви е посъветвала да оставите всичко в нейни ръце. Това е стар номер, мила моя, но върши работа.
Изражението на лицето на Ани й подсказа, че е улучила десетката.
— Е — въздъхна тя, — човек не може да знае всичко. Но следващия път помнете: явявайте се на прослушване подготвена за хората, с които ще имате работа, не само за ролята. Разбирате ли?
Ани кимна. Другата жена се изправи.
— Сам ви хареса — заяви в заключение тя. — Всички ви харесахме. Показахте нещо на тази сцена. Не го забравяйте.
Отдалечи се по пътеката, натоварена с обемистата си чанта и излъчващия апетитен аромат плик.
Ани излезе от театъра, без да се обръща.
Сега Четирийсет и трета улица изглеждаше някак по-приветлива, отколкото й се стори на идване. Чувстваше се пречистена, но и унизена.
Поклати иронично глава и си зададе последния въпрос. С кого ли беше говорила Райма Бейнс по телефона в трапезарията в «Плаза»?
С метеорологичната служба? С точно време?
Нямаше значение.
Да, мислеше Ани, извърших огромна грешка. Но ще е последната.
Идвай подготвена за хората, с които ще имаш работа. Урокът бе горчив, но вече го бе усвоила.
Никога нямаше да й се налага да го учи повторно.
 

Кристин
 
VII
 
Ню Йорк
8 април 1968
— На колене, малкият. Точно така.
Момичето беше на не повече от двайсет години. Русата й коса бе чиста и естествена и падаше на меки вълни по голите рамене. Носеше само прозрачни сутиен и гащички. Пресегна се с изящна ръка зад гърба и разкопча сутиена, загледана надолу в мъжа пред себе си.
Съвършено оформените гърди надникнаха от разхлабеното бельо. Зърната им се втвърдиха, когато прокара връхчето на пръста си по меките извивки на собствената си плът. Талията й бе тънка, бедрата — дълги и заоблени. От пръв поглед беше ясно, че внимателно спазва диетата си и се поддържа в отлична физическа форма.
Разкърши рамене и сутиенът се плъзна в ръката й. Устните й се начупиха в подигравателна усмивка, когато го размаха пред себе си.
— Какво има? — попита. — Да не би да виждаш нещо, което ти харесва?
С другата ръка събра косата на върха на главата си и леко завъртя ханш. Погледна надолу да не пропусне реакцията му. Ясните й сини очи блестяха.
Той коленичи пред нея, съвсем гол, с изключение на копринените чорапи, които преди секунди беше свалила от краката си и го бе накарала да обуе. Изглеждаха нелепи на мъжките му крайници. Ръцете му бяха вързани зад гърба с копринения шнур, който бе донесла специално за целта. Беше затегнала болезнено силно възела, точно както той обичаше.
Мускулите на ръцете и гръдния му кош бяха изхвръкнали от завързването. Коремът му бе стегнат, бедрата — силни. Изправеният между краката му пенис беше твърд и пулсиращ, подобен на кобра, гладна за плячка.
Косата му беше пригладена, под хубавите вежди надничаха тъмни очи. Когато се изправеше, беше висок метър и осемдесет.
Повтори си за стотен път с безразлично любопитство, че всъщност той е това, което жените наричат много хубав мъж.
— Ай-ай — тихо изрече тя. — Какво лошо момче.
Всяка произнесена от нея дума бе повтаряна десетки пъти, всяко движение бе пресметнато секунда по секунда и водеше към крайния миг. Ако се наложеше, можеше да повтори цялата сцена насън. И наистина умът й бе много далече от това, което вършеше.
Сутиенът галеше раменете и широките гърди на мъжа така, че твърдата закопчалка лекичко удряше върха на твърдия му пенис, който се напрегна още повече.
Тя коленичи зад гърба му.
Започна внимателно да плъзга сутиена напред-назад между краката му и да гали тестикулите му с прозрачната материя. Вързаните ръце, побелели от нарушеното кръвообращение, леко потрепериха. Сутиенът продължи да гали слабините му, докато потиснатият му стон й подсказа, че е готов.
— Лошо дете — обади се тя и внезапно щракна с ластика по подутите топки не толкова силно, че да му причини непоносима болка, но достатъчно, за да го накара да изгрухти. — Мисля, че таиш в главата си някои много гадни мисли за мен!
Обви сутиена около талията му, закопча го и грубо го вдигна нагоре по гърдите му така, че да ги покрие, силно опънат.
— Знам какво ти се иска — упрекна го тя. — Искаш да вземеш всичките ми дрехи и да ги облечеш. Така ще заприличаш на мен, нали, малкият?
Изправи се, заобиколи го, разтвори крака и плъзна леко чатала си по устните му, като го остави да усети мириса й през гащичките.
— Ах, горката аз — нацупи се тя. — Тогава ще остана съвсем гола, няма да имам никакви дрешки!
Залюля се грациозно пред него, сексът й дразнеше изострените му сетива. Езикът му започна да посяга към нея.
— Ай-ай — наказа го тя, когато чу дълбоко в гърлото му да клокочи стон. — Срамота!
Отстъпи една крачка, за да не може да я докосва, но лекото въртене на ханша й не спря.
— Ммм — промърмори тя, пръстите й се плъзнаха под ластика на гащичките и ги смъкнаха до коленете. Постояха там един дълъг миг, а златистият й пух се оголи пред погледа му.
Изведнъж, сякаш стресната, ги вдигна обратно.
— Ти си лошо момче! — рече. — Виж какво щях да направя заради теб!
Обърна се към леглото. На него лежаха спретнато сгънатата й пола и бялата блуза, които бе съблякла преди броени минути. Панделката, с която беше вързана косата й, се намираше до дрехите, чантата и пластмасовия плик, в който бръкна.
Застанала с гръб към него, бавно извади лъскав черен камшик. Когато се обърна, той видя, че кожените му ленти свършват с малки стегнати възли. Членът му се напрегна в очакване на онова, което можеше да се случи.
— Лошо момче — каза тя и започна да го налага по раменете, гърдите и гърба с кратки, но силни удари. — Лошо, лошо малко момче.
Плесна го по бедрата и видя, че по чорапите й тръгват широки бримки. Започна да го бие по ханша и задницата и чу как простенва, когато възлите докосваха гениталиите му. Стоновете му преливаха от удоволствие. Очите му гледаха с измъчената красота на светец, вдигнал поглед към небето.
Откъде, зачуди се тя за хиляден път, мъжете изнамират тази способност, толкова чужда на жените, да се превъзнасят в безоблачните сфери на моралната правота, дори когато затъват в трогателната мръсотия на собственото си въображение?
Защо болката им доставя такова удоволствие? Кого искаха да унижат повече — себе си или жените?
Тази загадка не спираше да поглъща вниманието й, защото беше причина за съществуването на професията й.
Погледна надолу към резултата от работата си. По лицето му нямаше белези, както и трябваше да бъде заради погледите на бизнес партньорите му. Червените следи по краката и тялото бяха негов проблем, не се интересуваше как ги обяснява пред жена си.
Пенисът му блестеше от ситни капчици, които се стичаха на тънки нишки към пода.
— Детенцето става лепкаво — изрече тя с подправено учудване и неодобрение. — От мръснишките мисли за мен ли стана на прасе?
Пусна камшика на пода и коленичи срещу него.
— Мръснишки мисли, а? А? Не можеш ли да кажеш на майчето?
Насочи пениса му между краката си. Слабините й бавно започнаха да се плъзгат към стомаха му, потриваха изправения член с мускулите на бедрата, сръчни като пръсти. Усети как гащичките й се навлажняват от възбудата му.
— Детенцето иска да свърши — пак започна напевно тя, като извиваше и притискаше хлъзгавия му пенис, а ханшът й танцуваше срещу него. — Детенцето иска да свърши…
В продължение на десет сеанса й се беше наложило да изтръгва с ченгели от него езика, който му се искаше да слуша по време на сексуалните фантазии. Беше го напила и накарала да шепне на ухото й, потискайки смущението му с изблици на несдържан смях, който прикриваше нарастващата му зависимост от нея. Всичко приличаше на невинна игра, докато успя да приспи задръжките му и да го накара да го направи наистина.
От първата вечер разбра, че ключът към него е бельото й. Веднага реши да му го оставя след всяка среща.
— Помисли само — казваше тя. — Когато се прибера, никой няма да разбере, че под дрехите си не нося нищо!
Следващата стъпка беше лесна. Преди той да проумее какво иска, тя разбра, че единственото му желание е да се намъкне в бельото й под внимателния й поглед и да я накара сама да му помогне да го облече, като едновременно с това го наказва за удоволствието, което изпитва. Фетишизмът му не я изненада. Единствената й грижа беше тактът, който трябваше да проявява, и точното размерване на времето за прелъстяването му.
Не се тревожеше, че ще направи погрешен ход. Беше завършена професионалистка и успя да го примами и закачи на въдицата си с професионално съвършенство.
Изправи се и смъкна гащичките си. Златистият триъгълник между бедрата й докосна устните му. Преди той да успее да го целуне, тя сложи длан на челото му и го отблъсна назад на килима.
— Хайде, детенцето ми — пропя гальовно, — време е и аз да стана лошо момиче.
Моментът да го докосне бе назрял. Мисълта за това не я отврати, въпреки че предпочиташе винаги когато е възможно, да избягва контакти, които можеха да изцапат дрехите й или да й причинят физическо неудобство. Смяташе се за експерт по довеждане на мъжете до оргазъм с всяка част от тялото си. Вече бе стигнала дотам, че можеше сама да подбира клиентите си, и предпочиташе онези, които нямаха желание да я докосват, а те се оказаха учудващо много. Думите и фантазиите вършеха много работа в мъжкия устрем към удоволствието.
Гащичките й вече бяха опънати върху неговия ханш. Ръцете й се плъзнаха под копринената материя и обвиха гениталиите му. Навлажни тестикулите му със собствената му течност и започна да масажира твърдия пенис.
— Какво има? — попита тя, когато го усети да трепери. — Не можеш ли да спреш? Да не ти е прекалено хубаво?
Знаеше от всяко изпъшкване, от всяка въздишка колко близо се намира до толкова нужния му спазъм, тъй че умело подбираше скоростта на потупванията — ту бавно и чувствено, ту триумфиращо ритмично.
— Може би ти е прекалено хубаво? — повтори тя. — Прекалено секси? Хайде. Кажи на майчето.
Той потрепери. Ханшът му започна да се изопва. Оставаха й още две секунди.
— Покажи на майчето — зашепна тя. — Покажи на майчето как свършваш.
Цялото му тяло се раздруса. Пенисът му лудо заподскача в ръката й.
— Ой-ой — галеше го гласът й. — Ой-ой.
Настъпи напрегната секунда. След това спермата му изригна върху нежните й пръсти и проникна в прозрачните гащички, притиснати към тях като паяжина.
— Точно така — гукаше тя. — Добро дете.
Огледа стените на апартамента с огледалата, плакатите и закачалките.
Беше изчакала да установи целия ритуал и поведението му да започне да отразява усещанията точно както тя искаше, преди да го доведе тук.
Знаеше, че зад стените тихичко прещракват бленди, въртят се видеокамери и слушат чувствителни микрофони.
Целият процес й отне осем седмици. Въпреки че той не идваше в града толкова често, колкото й се искаше, го беше накарала да изпадне в зависимост от нея почти след първата им вечер заедно. Плащаше таксата й с усърдие, което я накара да застане нащрек по отношение на произхода и семейството му. Проучванията свършиха останалото. Беше прекалено млад, за да плати голям откуп. Не беше навършил и трийсет години. От друга страна, младостта щеше да го направи по-страхлив. Имаше жена, дете и властен баща.
Общо взето, приемлив.
Продължи да го потупва нежно, докато задъханото му дишане започна да се нормализира. Легнал неподвижен на килима в гротескното облекло, което изглеждаше тъй съблазнително на нейното тяло, той приличаше на жива машина, чийто мотор тя държеше в ръката си. Можеше по желание да го включва и спира, да дои обилни количества пари и може би дори да го програмира за самоунищожение.
И все пак в момента не изпитваше радост от могъществото си.
Изпитваше само любопитство.
 

VIII
 
Ню Йорк
10 април 1968
Тони Пиетранера влезе във фоайето на малкия хотел в центъра на града, където го очакваше Кристин, стиснал куфарчето от крокодилска кожа.
Беше го получил като подарък от фамилията Корона от Маями преди четири години в знак на признание за някои дребни услуги. Оттогава Тони го носеше непрекъснато като своя търговска марка и талисман. Изискаността на куфарчето подхождаше на тъмните раирани костюми, които обичаше да облича.
И наистина, преди да се чуе диалектът му на необразован бруклинец, той можеше да мине за преуспяващ млад адвокат или банкер. Това впечатление обикновено оставаше незабелязано за колегите му от престъпния свят и за жертвите на различните му сделки — от лихварство и търговия с наркотици до изнудване, върху което щеше да работи тази вечер. Въпреки това външността му го караше да си прави самооценка, която смяташе за част от официалния си облик.
А той се нуждаеше от него повече, отколкото някой можеше да предположи.
Тази вечер в куфарчето се намираха плодовете на осемседмичния труд, хвърлен от Кристин по хубавия й млад клиент от западен Ню Йорк. Имаше негативи, касети и видеозаписи, документиращи сложния трансвеститен ритуал, които положително щяха да подсигурят на Тони десетки хиляди откуп, след като обявеше съществуването им.
Апартаментът на Парк Авеню вече бе празен, а табелката с името на Кристин — свалена от кутията, където бе завинтена преди три дни. Оборудването щеше да остане скрито зад стените, докато мястото отново потрябваше на Тони или на друг в бизнеса.
Беше платил с благодарност на фотографите, подари им няколко бутилки хубаво старо вино «Бароло» и сега отиваше при Кристин да отпразнуват победата.
Кимна на сънливия портиер и влезе в асансьора. Помъдрелият стар оператор на асансьора не продума, докато се качваха нагоре.
— Ето ти нещо за труда, татенце — усмихна се Тони, сгъна петдоларова банкнота и я пъхна в сбръчканата му ръка.
Старецът вдигна учуден поглед и се засмя.
— Винаги ми е приятно да ви обслужвам, господине.
Тони потупа стареца по рамото. Грубоватата му непринуденост изглеждаше толкова естествена, колкото бе фалшива.
Комбинираните усилия в многобройните пози не можеха да скрият истината, която знаеше само той. Докато приближаваше стаята, в която го очакваше Кристин, той бе всичко друго, освен безгрижния наперен сутеньор, какъвто искаше и се стремеше да бъде.
Като сутеньор би трябвало по право да има власт над душата на тази жена и да се възползва от тялото й винаги когато пожелаеше. Тя трябваше да е негова вещ, той — неин господар.
Но в момента чувствата му се колебаеха между тези на ученик, тръгнал на първа среща, и комарджия, подготвящ се да заложи последния си долар на трудно печеливша карта.
Беше възбуден, притеснен и доста уплашен. Тригодишната му работа с нея не бе помогнала за сподавянето на тези чувства. Дори напротив, задълбочаваха се с всяка изминала седмица.
Не можеше да отрече, че Кристин имаше такова въздействие върху него.
И това го тревожеше.
Тя се обърна и го изгледа с ясните си сини очи.
— Наред ли е всичко? — попита.
— Страхотни са — потупа той куфарчето. — Ще замина в сряда за родния му град и ще му ги покажа. Ще се срещна с теб в Бостън. Трябва да стане.
Мъжът-жертва произхождаше от малко градче и щеше да бъде ужасен да види как манхатънските му похождения с Кристин се появяват и започват да го преследват пред семейството и приятелите му под формата на добре облечен изнудван италианец.
Ако всичко вървеше по плана, щеше да плати колкото му поискат, само и само да отстрани Тони от пътя си.
Тони си наля неразреден алкохол в една от пластмасовите хотелски чаши и разхлаби вратовръзката.
Тя тръгна към телевизора, без да сваля очи от екрана. Хълбоците й бяха стройни и елегантни като на котка. Изпод полата се мярна загорял крак и очите му се плъзнаха по изящните очертания на раменете й. Твърдите гърди изпъкнаха под тясната фланелка.
Тони трябваше да направи усилие, за да не се втренчи с почуда в дългите й бедра. Бяха най-красивите бедра на света. Те се срещаха на чатала в свенлива извивка, наподобяваща песен, която отекваше в чистата игра на контурите на коленете и глезените й.
Когато се приближи, усети сладкото й ухание. За кратък миг пред очите му проблесна образът й от филма в куфарчето му, пухкавата й голота, красива както сега, но предложена на нетърпеливото трогателно лице на младия глупак.
Смущение и желание връхлетяха Тони. Усети, че се задъхва.
Кристин мина покрай него, без да пророни дума, влезе в банята и затвори вратата след себе си.
Само той си знаеше как непреодолимо стои образът й пред очите му в течение на работния ден и колко му липсва, когато работата налагаше да се разделят за два-три дни или повече. Това бе гузната му тайна, но той ценеше Кристин въпреки всички терзания, които му носеше.
През първите трийсет и четири години от живота си Тони не бе изпитвал нищо, освен алчност и животинско желание. Но когато преди три години Кристин започна да работи за него — опитна професионалистка с външност на мажоретка, която правеше най-мръсните възможни неща с хладнокръвието и точността на хирург, нещата се промениха.
Беше платил цяло състояние да купи нея и кариерата й от влиятелен сутеньор в Маями, който твърдеше, че иска да се раздели с нея само защото била прекалено независима.
Но Тони твърде късно осмисли предупреждението. Докато разбере, че Кристин притежава воля, по-силна от неговата, щетите бяха нанесени и личността й бе започнала да му внушава непривични и смущаващи мисли.
Всичко стана постепенно. Един ден тя не се яви там, където й бе наредил да отиде. След това отказа среща с мъж, уредена от него, после още една и още една. Обясняваше му правотата на решенията си и понасяше боя с празни очи, чийто израз на равнодушно презрение го плашеше.
Тони не се интересуваше от факта, че решенията й са далновидни и професионални. Знаеше само, че същността на призванието му се състои в отговорността да я обуздава и контролира и че по стотици неуловими начини тя му дава да разбере, че няма да му предостави това право. Кристин изцяло владееше свободата на действията и мислите си и поради това бе всичко друго, но не и проститутка.
Не след дълго общото разбиране за изкуството на изнудването и съпътстващите го опасности сложиха край на скандалите им и двамата заработиха гладко като екип. Но нещо у Кристин непрекъснато подсещаше Тони, че този съюз е нейна победа. Усещаше бунт в сърцевината на кроткото й поведение в негово присъствие. Спокойната дисциплина, с която винаги се отнасяше към себе си, говореше за самоуважение, което далече надхвърляше неговото. А срещу това оръжие той не можеше да се бори.
Пълнотата на поражението му го безпокоеше.
Естествено, тя знаеше, че той очаква да спи с нея, и когато беше в настроение, му позволяваше. Приемаше дори най-болезнените му ласки, позволяваше му да влиза в нея на места, до които нито една италианка не би му разрешила да се доближи, и го довеждаше до оргазъм с нежни докосвания, чието съвършенство приличаше на подигравка с властта му над нея.
Но дори в разгара на най-грубите му прегръдки тя оставаше далече и изражението на студените й сини очи му говореше, че физическият контакт с него е професионален жест от нейна страна и не е свързан с никакви чувства.
Не усети как гневът и подозрителността му се смениха с по-злокобни чувства. Когато съзерцаваше поразяващата й красота и тихата гордост, която тя изпитваше от тялото и уменията си, сърцето му се устремяваше към нея. Русата й копринена коса го очароваше също както меките устни, интелигентните очи и сладкото ухание на плътта й.
Влизаше под кожата на Тони и той го знаеше. Изпитваше необичаен копнеж да обгърне нежните, горди крайници като истински влюбен и да я пази в ръцете си като своя любима.
Лудостта на тази прищявка го караше да се надсмива над себе си. Но прищявката не изчезваше, а той знаеше, че това е единственият вид връзка, който не може да има с нея. Тази мисъл ставаше все по-настойчива, превръщаше се в мания, объркваше ума и дразнеше сетивата му.
Кристин се препитаваше от човешката мръсотия. Но младостта и гордостта й я правеха чиста, свежа и красива. Тони наблюдаваше с възхита как реши косата си, как си слага лек грим на очите, как минава през стаята с грациозни крачки. Приличаше на ангел.
С течение на времето Тони все повече се възпламеняваше от нейната сексуалност, но ставаше по-сдържан и колеблив, когато я вкарваше в леглото си.
Дори ако се опиташе да демонстрира мъжествена сила и настъпателност, той знаеше, че Кристин усеща през докосванията нуждата и плахата му молба.
Не можеше да понесе факта, че трябва да моли, когато бе длъжен да заповядва. Тъй че колкото и невероятно да бе, той започна да вехне по нея. И колкото повече проклинаше страданията си, толкова повече сърцето му копнееше да й принадлежи.
А тя сякаш нямаше представа какво прави с него. Просто беше това, което е. Гледаше си работата, като че ли изобщо не забелязва объркването му.
И това тревожеше Тони повече от всичко останало.
 

IX
 
Ню Йорк
11 април
На следващата сутрин, след като се раздели с Тони, Кристин отново бе в малкия си апартамент, недалеч от западната част на Сентрал парк.
Събуди се рано и започна сутрешните си занимания, които бележеха всеки неин ден — рутина, която нито сутеньор, нито клиент, нито външно събитие можеха да променят.
Поигра малко бърза и натоварваща аеробика и задържа пулса си два пъти по-бърз от нормалното в продължение на петнайсет минути. Внимателно направи упражнения за врата, гърба, ръцете и пръстите си и клекна над сто пъти без никакво усилие. Въпреки че изглеждаше тънка и крехка, беше извънредно силна и възнамеряваше да остане такава.
Свърши с упражненията, седна по турски на килима и медитира двайсет минути, като броеше вдишванията си. Този процес пречистваше ума й в началото на всеки ден. Не се занимаваше с мантра и презираше модните пристрастия към мистицизма. Но бе разбрала, че дисциплинираното насочване на мислите в определена насока чрез силата на волята е едновременно успокояващо и ободряващо.
Когато отвори очи, дишането й бе леко, а кожата — хладна. Без да става, започна да обмисля предстоящия ден. Имаше срещи с богати клиенти на обяд и на вечеря, както и кратък следобеден сеанс с един президент на банка и член на Контролен съвет, който я смяташе за своя официална любовница. Тази вечер нямаше да има време за младия директор на фирма, когото изпробваше.
Нямаше да се вижда с Тони няколко дни. И без това не се нуждаеше от присъствието и закрилата му. Дългият опит я бе научил сама да предвижда проблемите, които биха могли да възникнат с всеки от любовниците й, и да взема своевременни мерки да ги предотврати.
По време на всички сложни етапи на улавянето на въдицата на клиент, за да го направи зависим от себе си и дори да се влюби в нея, като същевременно го накара да се раздели с възможно по-голяма част от парите си, Кристин не губеше хладнокръвието и вродената си проницателност на психолог. Беше ненадмината в занаята и го практикуваше с чувство на отговорност.
Имаше редовни клиенти в много градове и правеше обиколките си по маршрут, който се променяше в зависимост от сезона. Всички клиенти бяха зависими от нея и тя засилваше тази зависимост, като ставаше все по-трудно достъпна и скъпа.
Неколкоседмичният й престой в Ню Йорк приличаше на щедра доза наркотик за зажаднели наркомани. Около двайсет и пет от най-богатите мъже в центъра на големия град очакваха на нокти меката кожа и нежния й глас.
Положението в Бостън, Чикаго, Атланта, Филаделфия, Болтимор, Маями и, естествено, Вашингтон бе същото. Една нощ с Кристин струваше хиляди долари. В качеството си на машина за печелене на пари тя струваше над един милион годишно и го знаеше.
И Тони знаеше, че тя знае.
 

Докато закусваше с плодов сок и купичка зърнени ядки с обезмаслено мляко, Кристин внимателно прелистваше «Ню Йорк Таймс» и «Уол Стрийт Джърнал». Интересуваше се от финансовите и политическите събития, които можеха да засегнат клиентите й, а и самата нея. Неведнъж през последните години някоя стачка, пазарен трус или разследване на Конгреса я бяха принуждавали да променя работните си планове, защото някой богат клиент биваше отклонен от прелестите й поради спешни задължения, фалит или затвор.
Прочете за расовите вълнения, които продължаваха в Болтимор, Чикаго и други градове в навечерието на годишнината от убийството на Мартин Лутър Кинг. Цената на златото в Лондон оставаше около 37 долара. Юджин Макарти току-що бе направил на пух и прах президента Джонсън на първичните избори в Уисконсин. Тази новина беше безсмислена, защото Джонсън вече бе обявил, че няма да се кандидатира за втори мандат.
Междувременно Ричард Никсън беше спечелил всички първични избори, на които се бе явил.
От всички тези новини Кристин разбра две неща. Първо, Никсън щеше да спечели изборите. В отсъствието на Джонсън и при страха на Рокфелер да излезе на сцената нямаше кой да го спре.
Президентстването на Никсън би се отразило добре на Кристин. Той щеше да помогне на богатите мъже да запазят парите си, а точно тези пари поддържаха Кристин.
Затвори двата вестника, сгъна ги и ги остави настрана. Умът й бе зает с мисли как най-добре да запази парите си в една нестабилна икономика.
Не можеше да се каже, че й липсват авоари, за които да се грижи.
За своя сутеньор, а и за клиентите си тя беше най-скъпата проститутка. Имаше свой бюджет не само за дрехи, пътувания и джобни пари, а и спестявания. Настояваше да получава парите си на базата на твърд процент и не допускаше закъснения в плащанията.
Инвестираше всичко в акции, освободени от данъци ценни книжа и здравна осигуровка. Знаеше, че може да работи като скъпо платена проститутка още най-много десет години, и възнамеряваше да си осигури бъдещето.
За разлика от почти всички жени в занаята тя не позволяваше начинът й на живот да я експлоатира. Гледаше да изтръгне всичко, което смяташе, че заслужава.
Това не беше отношение, което някой сутеньор драговолно би търпял. Но Тони бе принуден да го върши, защото, докато го разбере, вече бе полувлюбен. А и доста се страхуваше от нея.
Това, естествено, бе предвидено от Кристин.
Беше единайсет без петнайсет.
Оставаше й още час до срещата за обяд.
Обърна се към библиотеката си. Тя съдържаше малък брой книги в меки, силно оръфани корици, изпъстрени с бележки. До тях имаше ученическа тетрадка.
Това бяха единствените книги, които Кристин държеше да притежава, въпреки че четеше и дори изучаваше хиляди други.
Беше прочела около пет-шест биографии и автобиографии на мъже, с които беше спала. Четеше с усмивка как възвеличаваха кариерите им, как записваха в хронологичен ред важните им мисли, защото знаеше как фантазиите им ги карат да се държат като деца в нейно присъствие.
А когато се замисляше за великите мъже, чиито дела бяха променили света, не можеше да не се запита къде ли е била ахилесовата им пета. Тъй като знаеше от непосредствен опит, че публичните изяви на мъжката половина са просто изкривени копия на скритите им мании, лесно заключаваше, че истината за миналото не може да бъде открита във външния поглед върху събитията, толкова скъп на историците.
Няколко седмици след като Тони уж пое опеката върху нея, той откри съществуването на тетрадката.
Сутрин тя сядаше до масата, тъничка и хубава като ученичка, и пишеше на страниците с усърдие, което го изумяваше. Движеше писалката със спокойно лице и безизразни под дългите клепки очи. Тони издърпа тетрадката от ръцете й и я разгледа. От това, което видя, изгуби ума и дума. Беше очаквал да намери момичешки глупости или бележки за клиентите й, за доходите и семействата им. Искаше да знае дали не съдържа информация, която можеше да го компрометира.
Но това, което прочете, беше внимателно подреден логически трактат, написан на стил, чиято сложност далеч надхвърляше възможностите му.
— Каква е тази идиотщина? — запита презрително той. — Какво, по дяволите, ти става, момиче?
Тя го погледна, без да пророни нито дума, и зачака да остави тетрадката обратно на масата. Готовата за писане химикалка не трепваше в ръката й.
Този сблъсък беше вододелът и Тони го знаеше. Инстинктите на сутеньор му подсказваха да скъса страниците една по една, да я пребие до посиняване и да я чука, докато напълно му се подчини. Тетрадката представляваше отделна и непроницаема мисловна територия, в която тя се движеше свободно и независимо от него, като усамотението й се подчертаваше от неразбираемостта на езика, който използваше.
По право само той трябваше да изпълва ума и въображението й. В противен случай щеше да измени на призванието си.
Но беше безсмислено. Начинът, по който седеше, търпеливо кръстосала крака, с вперени през него ясни очи, му дойде много. Волята й бе по-силна от неговата.
Беше получил своевременно предупреждение. Тя не приличаше на другите проститутки.
Когато й върна тетрадката и отиде в кухнята да си сипе нещо за пиене, той направи първата важна капитулация.
Добре, че малката путка поне не ми прави досие, каза си той с наивността на мъж, който е предвидил една опасност и си въобразява, че няма да се сблъска с други.
 

Беше време да тръгва.
Кристин върна тетрадката до книгите, отиде пред голямото огледало до дрешника в коридора и се заоглежда преценяващо.
В косата й имаше бяла панделка. Пухкави вълни падаха по раменете й и пищно блестяха след сто допълнителни разресвания с четка.
Сутиенът под белия пуловер беше бял, гащичките — също. Панталонът бе снежнобял. Гърдите и ханшът й свенливо се очертаваха под свежата тъкан.
Надникна в найлоновия плик. Вътре имаше две опаковки с презервативи, допълнителен чифт гащички за нея, кълбо яка корда, три червила с различен цвят, пакетче бръснарски ножчета и увеличена снимка, взета от колекцията в чекмеджето й.
Направената преди четирийсет години снимка представляваше сниман в ателие портрет на семейство от Лонг Айланд. Бащата и единственият син стояха от двете страни на майката — добродушна на вид около четирийсетгодишна жена. Бащата имаше вид на солидно празноглав и арогантен мъж. Малкото момче, на което в бъдеще предстояха толкова много публични изяви, гледаше набожно нагоре към майка си и очевидно я идеализираше.
Кристин щеше да използва бръснарските ножчета да изреже лика на майката и да го отдели от останалите, а после — да ги забие в плътта на сина. Спиртът и бинтовете, които щяха да й трябват да превърже раните, я чакаха в апартамента, където щеше да е сеансът.
Толкова за заместник-председателя на Контролния съвет.
 

X
 
Ню Йорк
13 април 1968
В сряда сутринта Тони пое по моста «Джордж Вашингтон» към Форт Лий и продължи по магистрала 80 през Ню Джързи през Бинхамтън и Елмира към малкото градче в западната част на щата Ню Йорк.
Беше приятно пътуване през хълмове, леко докоснати от пролетен сняг. Но треската в мозъка на Тони не можеше да се укроти от хубави гледки. Непрекъснато поглеждаше часовника си. Знаеше, че точно в този момент Кристин е в хотелска стая, където причинява възхита и терзание на своя богат клиент. Подигравателната усмивка, танцуващият ханш и зовящите пръсти струваха колкото цялото тяло на всяка друга жена в страната.
Времето й бе тъй ценно! Тони, момчето за всичко, се върна назад по пътя, който тя бе извървяла с хубавата си млада жертва. Той трябваше да свърши грубата работа, защото фината хирургия, с която се занимаваше тя, не й позволяваше да си цапа ръцете.
За кой ли път усети, че унижението му се превръща в гняв. Поне веднъж да можеше да нарани Кристин, ама истински да я нарани! Да притъпи господството й или най-малко да намали болката от собствената си безпомощност.
А тъмното минало на Кристин правеше този импулс особено опасен за реализиране.
Въпреки че не беше го удостоила с разговори за живота си, преди да се запознае с него, до него бяха достигнали слухове за предишните й сутеньори и за начина, по който им отмъщаваше, ако се отнасяха зле с нея.
Като шестнайсетгодишно момиче била под закрилата на някой си Рей д'Анджело, който се опитал да не й даде полагаемия се дял от печалбата. Според слуха тайно от него прелъстила най-могъщия капо в йерархията на Детройт, в която Рей бил дребна риба, и го убедила, че Рей продава тайните му на конкурентна фамилия. В един горещ юлски следобед Рей изчезнал от малък ресторант в южната част на Детройт. Трупът му така и не бил открит, пък и отсъствието му от сцената не било усетено.
Малко след това Кристин започнала да работи за Нунцио Лунета — огромен бияч на синдиката в Маями, за когото работели няколко момичета. Набожен семеен мъж, той се отнасял с нея като с любима дъщеря, възхищавал се от дрехите й, лягал с нея само в специални случаи и ревниво се грижел за благосъстоянието й.
Но Нунцио бил убеден, че дисциплината изисква веднъж месечно да бие до посиняване подопечните си. Тя се възмущавала от белезите, които оставяли огромните му ръце, защото ограничавали професионалната й дейност.
В един мрачен декемврийски понеделник Нунцио й счупил едно ребро, изкълчил врата й и я оставил вързана за леглото до сутринта.
Две седмици по-късно бил екзекутиран в гангстерски стил. Подземният свят бил объркан, защото в момента нямал врагове и братството на екзекуторите знаело със сигурност, че не е издавана присъда.
Според най-тихия от слуховете Кристин го убила сама, успяла някак да натовари едрото му тяло в багажника на кола и я оставила на място, където полицията лесно да я открие. Малко хора повярвали на този слух, защото била крехко момиче с тънки и слаби крайници, а Нунцио бил удушен, преди да бъде застрелян.
Тони споделяше този скептицизъм. Въпреки това две такива истории за една и съща проститутка бяха достатъчни да го предупредят да не върши глупости, докато е с нея.
Стоманеното спокойствие в очите й през ранните дни на контакта им довърши започнатото от слуховете. Той преглътна факта, че прилагането на насилие вероятно ще означава край за самия него.
Тръсна глава, защото в нея се завъртя мисълта, че ако допусне да продължи съществуващото положение, може да го споходи съдба, по-тежка от смъртта.
Подозираше, че Кристин, като всеки хищник, няма да спре да си играе с нуждата му от нея, докато не го унищожи така, както унищожаваше клиентите си, като им изсмукваше парите и ги обезкървяваше. Това бе последното му участие в това състезание и може би началото на неговата гибел.
Да, за него Кристин бе едновременно отрова и противоотрова, която единствено можеше за кратко време да облекчи нанесените опустошения. Неизлечима болест и красива медицинска сестра, която трябваше нежно да го изведе до смъртта.
Освен ако един ден не съумее да я спре по някакъв начин.
Колата продължи да се носи през ухайните долини, изпълнени с топящ се сняг, я зъбите на шофьора бяха стиснати в безмълвна нерешителност.
 

Ани
 
XI
 
Ню Йорк
2 май 1968
Ани знаеше, че месеци наред няма да й се удаде възможност за роля като в «Бялата дама».
Нещо по-лошо — професионално тя се бе върнала на мизерната изходна точка. Без сценични изяви, без импресарио.
Разбира се, ако беше в окаяно материално положение, винаги можеше да си намери някаква работа чрез връзките на Рой Диран. Но отчаянието й не беше свързано с пари.
Ловеше всички слухове за роли, независимо колко отвлечени бяха. Четеше театралните вестници от начало до край. Прекарваше свободното си време с Ник и приятелите му в любимото им кафене, наострила уши към разговорите за готвещи се постановки.
Чу около десет истории за интересни нови пиеси «Оф Бродуей», за мюзикли, телевизионни пиеси, сериали, галаконцерти в «Рейдио Сити», бенефиси, но всичко й се струваше недостижима мечта или неподходящо за възможностите й.
И тогава се случи нещо.
Подготвяше се скъп и амбициозен рекламен клип за популярен одеколон, наречен «Дейзи», използван от много жени, които не можеха да си позволят от най-скъпите парфюми. Производителят искаше да изгради по-елегантен облик на продукта си.
Ключът към пригодността на Ани за тази роля бе в чувствеността, търсена у изпълнителката на централната роля. В началото я показваха като мърлява домакиня с халат и ролки на главата, а след това трябваше за секунда да се превърне в секси танцьорка в разголено облекло, а предизвикателните й движения щяха да са придружени от танца на възхитени момчета — и всичко това благодарение на одеколона «Дейзи».
Ролята изискваше актьорски способности, умение да се танцува, пее, сексапил и най-вече чувственост. Ани беше убедена, че ще я направи.
Докато слушаше приятелките си да бърборят с копнеж за нея, преценяваше недовършените си уроци по балет, слабия си, но приятен глас и най-вече номерата, които беше научила от Рой Диран. Щеше да има нужда от всеки грам талант и умение, които притежаваше, че дори и от повече.
Но съществуваше още една пречка.
— Струва ми се, че е твърде късно — каза приятелката й Джуди. — Чух, че вчера са намерили момиче за ролята. Цяла седмица са правили пробни снимки.
— Кой е продуцентът? Коя агенция? — попита Ани.
— Агенцията е «Бърнбаум и Смит» — отвърна Джуди. — Наели са за режисьор един стар холивудчанин на име Хал Пари. Поставял е мюзикли навремето. Голямо име. — Въздъхна. — Жалко, че вече е избрал момичето. Е, нищо, все ще се появи нещо друго.
— Разбира се — усмихна се Ани. — Винаги се появява.
Колелцата в ума й работеха на завишени обороти.
Навремето Хал Пари беше сила в Холивуд, притежаваше имение в Колдуотър Каньон Драйв, колекция от коли, всички жени, които пожелае, и неограничени количества бърбън «Джак Даниълс», който обожаваше. Но когато започна да пие, вместо да закусва, обядва и вечеря, на него вече не можеше да се разчита за изтощителните репетиции с костюми в студиото и за сложната работа на сцената, а още по-малко за изтънчените бойни действия, които се водеха при снимането на всеки голям филм.
А дотогава, както обикновено се случва, ерата на великите мюзикли беше превалила зенита си и започваше да залязва.
Хал — кръгло, дребно човече с очила, чийто бухалски вид не съответстваше на огромните му енергия и хумор, започна да тъпче на едно място. Жена му се разведе с него, преди да е пропилял последните си пари за алкохол и дългокраки балерини, към които имаше слабост. Издръжката, която трябваше да й плаща, далече надхвърляше финансовото му въображение.
Къщата в Колдуотър Каньон бе продадена на търг на изгряващ млад сценарист. Хал се помота няколко години като консултант, асистент-хореограф и най-често като момче за всичко на други режисьори. Новият му дом бе малко бунгало в Холивуд Флатс. Така стигна до дъното на кладенеца и се намери зад тезгяха на малък снекбар в Сан Бърнардино.
Хал не си направи труда да се окайва за несгодите си. Смяташе, че е видял и добри, и лоши времена и че сега се намира в лош период. Вероятно щеше да види и края му, преди да напусне белия свят. Така прекара двайсет и пет години от живота си. Забавляваше клиентите си в Сан Бърнардино с истории за великите музикални звезди на трийсетте години, а след това ги отегчаваше с безкрайните им повторения.
Хал бе забравен от всички.
Но един ден в закусвалнята се появи приказлив, малко женствен непознат, който се представи като филмов критик и писател, зает с подготовката на книга за великите мюзикли. Възнамерявал да посвети цяла глава на десетината пожънали огромен успех постановки на Хал.
Хал го омая на чаша кафе, демонстрира изключителната си памет за подробностите от историята на Холивуд и изля доста помия върху жените звезди за голямо удоволствие на очевидно хомосексуалния критик.
Гостът толкова се забавлява, че не забрави Хал. Когато се върна в Ню Йорк, спомена името му на няколко сбирки. То събуди много и най-разнообразни мисли.
Хореографията и постановъчната техника не бяха отишли кой знае колко напред от времето на Голямата криза, но бяха намерили нови полета на изява — телевизионни вариетета и реклами.
Готвеше се поставянето на носталгичен мюзикъл в стил трийсетте години с Мей Самсън в главната роля — велика звезда от онова време, но тъй добре запазена, че бе готова и имаше желание и способност да танцува и пее въпреки шейсет и петте си години. Продуцентите бяха убедени от свой приятел импресарио да докарат Хал от Сан Бърнардино да прегледа сценария.
Хал нежно прегърна Мей Самсън и прекара първата си вечер в Ню Йорк на чашка с нея. Пробудиха старите времена и в малките му, скрити под очилата очички, смях и сълзи се бореха за надмощие.
На следващата сутрин се яви на снимачната площадка закръглен и с диктаторски маниер. Професионалният му облик не бе променен след трийсетте години далече от сцената. Репетира с танцьорите, докато получиха мускулна треска, преработи хореографията с патрициански замах, получи работата и завърши в срок и в рамките на бюджета.
Постановката пожъна небивал успех. Продажбите на реклами рязко скочиха нагоре, рекламната агенция закичи ново перо на шапката си, Мей Самсън получи главна роля във възстановена пиеса на Бродуей, а Хал Пари започна новата си кариера. Правеше радио- и телевизионни предавания, на които канеше за разговор интересни хора, даваше дълги интервюта за филмови списания, режисира още два рекламни филма и подписа договор да постави танците в нов мюзикъл.
В момента Хал се носеше по гребена на вълната с епикурейска наслада. Прахоса заплатите и премиите си да наеме луксозен апартамент на Парк Авеню, който не отговаряше на джоба му. Взе под наем и красива мебелировка и плати на един вносител цяло състояние да му обзаведе изба с вина.
И както можеше да се очаква, започна да дава пищни празненства с наета за случая прислуга. Идваха всички, свързани с театрите на Бродуей и рекламния бизнес. Смяташе се за знаменитост и се вживя в тази роля със същото налудничаво въодушевление, за което приятелите му го подбиваха в доброто старо време.
Отново започна да пие, защото можеше да си го позволи, и отново не го биваше да носи алкохола. Претрепваше се да сваля всички нюйоркски манекенки, балерини и актриси, до които можеше да се добере с късичките си пълни ръце.
Всичко това не бе тайна за хората, които даваха ухо на мелницата за слухове, наречена Манхатън.
Не бе тайна и фактът, че ролите за новия рекламен клип на Хал за популярния женски одеколон «Дейзи» са вече раздадени и снимките ще започнат всеки момент.
Ани знаеше всичко това. Знаеше също, че довечера Хал Пари ще дава едно от хаотичните си бурни празненства, с което да подпомогне производството на новия клип.
И възнамеряваше да отиде.
 

XII
 
2 май 1968
Ани беше взела метрото до ъгъла на Петдесет и девета улица и Лексингтън Авеню и сега бързаше на север към непознатата сграда, на чийто последен етаж се намираше луксозният апартамент на Хал Пари.
Беше облечена с опъната по тялото копринена вечерна рокля с тънки презрамки, носеше подходящи обувки с токчета, достатъчно високи да подчертаят нежната извивка на глезените и медальона от слонова кост във формата на изгряващо слънце, който й беше талисман.
Беше късно, наближаваше единайсет и половина. Знаеше за пиянските наклонности на Хал Пари и не възнамеряваше да разговаря с него, когато е трезвен.
Горната част на Ийст Сайд изглеждаше заспала и смълчана на фона на тъмното небе, но тя внимателно се оглеждаше, като пресичаше улиците и се държеше на разстояние от входовете.
Въпреки това чу доста подсвирквания от невидими среднощни минувачи. А на една пресечка преди целта една кола спря до тротоара и шофьорът се опита да й отправи покана. Обърна му гръб и забърза по улицата.
 

Към осем и половина Хал Пари вече бе замаян и правеше всичко възможно да остане поне полутрезвен до полунощ. След това смяташе да остави наетите иконом и барман да се справят с тълпата балерини, актьори, режисьори, продуценти, хора от рекламата и зяпачи, които на групи идваха и напускаха апартамента.
Битката бе неравна, защото важността на случая го караше да излива в гърлото си чаша подир чаша, макар че остатъците от здрав разум му шепнеха да отпива леко от чашите с шампанско между водопадите от бърбън и да сдъвква по малко храна, седнал на някое канапе, за да остане поне донякъде трезвен.
Нямаше представа колко е часът, когато пред него застана ефирно създание във вечерна рокля с нежни рамене. По тях падаха вълни от абаносовочерна коса, а съвършената извивка на гърдите галеше погледа му.
— Радвам се да се запознаем — заговори той и разтърси ръката й. — Как ти беше името, миличка?
— Господин Пари, вие ме учудвате! Та нали миналата седмица се запознахме на празненството у Джулиъс Миъра. — Очите й го предизвикваха. — Да не сте ме забравили? Или пак се шегувате?
Не можа да си спомни да я е виждал преди. Положително би запомнил този напевен глас, толкова умен и закачлив, както и странната амалгама от поддържано здраве, находчива любознателност и знойна сексуалност, които обикновено биваха разделени между поне две представителки на нейния пол, но никога не се срещаха на едно място.
Но у Миъра се беше напил като свиня. Всичко бе възможно.
Освен това му се струваше смътно позната.
Изгледа я с поглед на опитен хореограф и зададе логичния въпрос:
— Балерина ли си, сладурче?
— Освен всичко останало — кимна тя. — Обичам и да пея. Но не си ли спомняте, господин Пари? Миналата седмица вече говорихме за мен. Не може ли сега за разнообразие да поговорим за вас?
Думите й го учудиха, защото знаеше, че винаги говори единствено и само за себе си.
От друга страна, беше мило от нейна страна да проявява такава вежливост.
Остави я да го хване подръка. Докато се разхождаха от стая в стая, опита да я накара да повтори основната информация за себе си, която беше чул и забравил миналата седмица. Думите й заглъхваха в алкохолната мъгла в главата му. Но когато тя спомена, че е манекенка, най-сетне си спомни лицето й, което красеше модните списания.
Малките му очички като никога спряха да блуждаят по жените в апартамента. Алкохолът най-сетне беше под контрол и само му даваше усещане за приятна и постоянна топлина. Объркването му отстъпи на заден план и той позволи на бляскавата си дама да плува с него над тълпата.
 

Вечерта има голям успех.
Хал остана буден много след три през нощта. Беше очарован, че момичето дори за секунда не се отдели от него. Разказа й всичко за живописното минало и вълнуващото си бъдеще. Тя попиваше всяка дума.
Разприказва се и за рекламата за «Дейзи», за предварителната бъркотия и за главоболията по избора на актьорския състав. Вътрешно беше притеснен, защото не си спомняше името й.
По стар навик се обръщаше към нея с «миличка». Това очевидно й доставяше удоволствие. Усещаше нарастващо въодушевление, когато тя му помогна да изпрати първите гости, и дори се зае да надзирава как барманът и икономът разчистват, преди да си тръгнат.
Хал се чувстваше на седмото небе. Сетивата му се изпълваха с желание. Не се осмеляваше да си представи какво би станало, ако това прелестно създание се съгласеше да свали прилепналите дрехи и да му се предложи още тази вечер. Би умрял от щастие.
И все пак, когато тя го сложи да си легне и майчински го целуна по челото, преди да си тръгне, той изпита не разочарование, а почит и вътрешен покой.
Смътно си спомняше настояванията й утре в един часа да отиде при него да я прослуша за главната роля в клипа. А той под зоркия й поглед тържествено отбеляза часа в тефтерчето със срещите си.
Докато заспиваше, с почуда усети, че името й само изплува на устните му и остана там цяла нощ.
Ани Хавиланд.
 

XIII
 
3 май 1968
На другия ден точно в един часа Ани хвърли и последния грам от таланта и амбицията си в прослушването за главната роля в клипа за «Дейзи» пред зачервените, но впечатлени очи на Хал Пари.
След като я сънува цяла нощ, Хал беше на нокти. Въпреки че се отврати от импулсивното си решение да я прослуша, умираше да я види още веднъж в плът и кръв.
Не се разочарова. Под ярките прожектори на сцената тя изглеждаше не по-малко красива от снощи в дома му. А когато се съблече по трико, да й направят цветни снимки за танцовите сцени, видът на гладките й крайници спря дъха му. Докато я инструктираше и бъбреше с нея в паузите между снимките, тя продължаваше да го гледа с онзи особен поглед на сребристите си очи. Беше напълно съблазнен и приятно объркан.
През цялото време Хал се намираше в транс. Едва намираше сили да отлепи очи от нея, за да види видеозаписите с изпълнението й. Но когато го направи, касетите се оказаха истинска благословия.
Хвърли вътрешно жребий и я накара три пъти да повтори изпълнението. До края на следобеда касетите взеха решението вместо него. Беше прекалено добра, за да я отмине.
— Миличка — заяви той, — получаваш ролята.
Тя метна ръце около врата му, помоли го да й разреши да му приготви вечеря в края на седмицата и му обеща утре в шест сутринта да се яви на репетицията с костюми.
Той въздъхна с примирение и тайна възхита. Щеше да съумее да разясни положението на хората от агенцията. Те щяха да скалъпят някакво обяснение пред импресариото на другото момиче. Щеше да приеме всички предварителни условия на Ани.
С нейното участие клипът щеше да стане бомба.
А това беше най-важното.
 

На следващия ден Ани с един замах си намери импресарио.
Оказа се много просто. Влезе в манхатънската кантора на «Континентал Артистс Мениджмънт», заяви на секретарката, че вече има сключен договор за участие в голям рекламен клип, но й трябва помощ да го разбере и защити. След това седна да чака.
След половин час й предложиха Бари Стейн — млад служител на голямата агенция, който подписа договор с нея, стисна й ръката и зададе очевидния въпрос:
— Как успя сама, Ани?
Тя се усмихна.
— Да речем, че съм била на нужното място в подходящ момент.
Бари я изпрати до вратата и погледа как се отдалечава по коридора с уверени елегантни крачки. Не можеше да отрече, че външността й няма грешка. А сигурно е и талантлива. Щом е ученичка на Рой Диран…
Но от друга страна, знаеше, че главната роля в рекламата за «Дейзи» вече е дадена на друга.
Долавяше някаква фалшива нотка.
Е, помисли той и хвърли поглед върху договора на писалището си. Как е получила ролята си е нейна работа. Той пък имаше нова клиентка.
 

Рекламната кампания за «Дейзи» се оказа особено важна. Агенцията бе готова да купи най-гледаното телевизионно време за първия клип в 30 и 60-секундните му варианти и да заснеме продължения в случай на интерес и отклик от страна на публиката. Ани щеше да получи доста премии от непрекъснатите излъчвания.
Разбира се, парите не я интересуваха толкова, колкото фактът, че публиката, вече донякъде запозната с лицето й от неподвижните безименни снимки в списанията, сега щеше да я види как говори, пее и танцува.
Ани всеотдайно се впусна в снимките. В края на деня гледаше заснетия материал в компанията на ръководителите на агенцията. Когато оценяваха танцувалните сцени, ги видя да се въртят в креслата си със силно съсредоточени изражения.
Усмихна се в себе си. Добре беше научила урока, даден й от Райма Бейнс и Сам Спектър. Този път бе направила проучвания за Хал Пари, преди да се появи пред очите му. Беше отишла подготвена с всичките си оръжия и знаеше точно накъде да насочи най-голямата им мощ.
Беше лесно.
Почти прекалено лесно.
 

Само една случка хвърли сянка върху триумфа й.
Няколко дни след започването на снимките отиде в рекламната агенция на Мадисън Авеню за кратък разговор с високопоставения служител, отговарящ за продукцията.
Когато седна да го чака в просторната чакалня, чу как вътре някой повиши тон.
След известно време от кабинета излезе привлекателна млада жена, облечена в джинси и пуловер, следвана от дребен мъж. Жената раздразнено тръсна червеникавата си коса над раменете. Очите й бяха пълни със сълзи.
Ани веднага я позна като актриса и бивша манекенка; бе я виждала да чете прогнозата за времето в новините на Канал 5. Беше безупречна професионалистка, която излъчваше весела, здрава енергия.
Но сега бе разстроена и не се срамуваше да крещи в присъствието на дребния мъж, който, изглежда, й беше импресарио.
— Няма да си признаят — кресна тя и облече сакото си, без да обръща внимание на надменния поглед на секретариата. — Мръсни страхливци. Да се махаме оттук, Санди.
— Не се ядосвай, Тина — заговори мъжът. — Не е настъпил краят на света. Ще поговорим в кабинета ми.
Обърна се разгневена към него — очите й святкаха.
— Бях получила ролята, Санди — отсече тя. — Работих като луда за нея и я получих! Ти видя видеозаписите.
— Разбира се, че я получи, мила — тихо и успокоително реагира той. — Но нека поговорим долу. Хайде, ела.
След секунда си бяха тръгнали. Когато влезе в кабинета за срещата си, Ани положи големи усилия да потисне подозрението какво огромно значение има сцената, която се бе разиграла пред очите й.
Наистина се бе отдала на много тежка професия.
 

Няколко дни по-късно, когато стоеше в претъпкания с какво ли не кабинет на Хал Пари в телевизията и го чакаше да се върне от среща с продуцентите, Ани забеляза лавица, пълна с видеокасети, включително и с нейните пробни снимки. Между кутиите имаше и касети с име, което веднага й се стори познато.
«Тина Мерил», пишеше на етикета.
Ани знаеше, че Хал ще се забави още известно време, пъхна касетата във видеокасетофона и започна да я гледа. Позна младата актриса, която беше тъй разстроена в чакалнята на продуцента. Бяха последните пробни снимки за ролята, която самата Ани бе спечелила впоследствие.
Ани беше шокирана, сякаш получи плесник. Тина придаваше изключителен чар и енергия на ролята. Липсваше й предизвикателната външност на Ани, но по свой начин беше много секси или се правеше на такава с помощта на неуловими ритми и акценти. Беше изключително професионална като певица и танцьорка. Излъчваше самоконтрол, който омая Ани. И внасяше в изпълнението нотка на хумор, който беше убягнал на Ани.
До края на касетата Ани научи редица технически трикове от блестящата актриса, които положително щяха да помогнат и на собственото й изпълнение.
Изживяваше момент на неприятни разкрития.
Беше вложила във воденето на бедния Хал за носа толкова актьорско майсторство, колкото и в самата роля. Беше го направила, защото разбираше, че е необходима и дори съществена за бъдещето й.
И я получи.
Но беше видяла в рекламната агенция и Тина, справедливо разгневена и просълзена заради загубата на роля, която й бе твърдо обещана. Тина вече не беше съперница. Беше уморена, разстроена млада жена, търсеща опора у импресариото си, след като бе преглътнала мръсния номер, погоден от хора, прекалено могъщи да се пребори с тях.
Ани се почувства престъпница.
Запита се объркана защо чувството й за вина е толкова силно. В края на краищата, разсъждаваше тя, и аз съм напълно подходяща за ролята и я наелектризирам чувствено по начин, който Тина не би могла да постигне. Ако Тина я превъзхождаше с чувството си за хумор, Ани носеше по-голяма интензивност.
Нима това бе престъпление? Ани ли беше виновна, че хората от агенцията бяха престъпили обещанието си? Не носеха ли те отговорността?
Тази мисъл я утеши, но не за дълго. Нали тя бе дала началото на процеса, който доведе до отпращането на Тина? Беше си пробила път с измама.
И така, Тина беше губещата страна. Ани разпозна в нея своя съратница, още една жена, която се убиваше, за да успее в актьорската професия. При други обстоятелства еднаквите им усилия, надежди и съмнения биха породили естествена приятелска връзка между тях.
При други обстоятелства…
 

Когато се прибра и се опита да заспи, в съзнанието й започна да се прокрадва едно лице, с което не беше се сблъсквала месеци наред.
Лицето на Хармън Кърт.
От много време Кърт представляваше толкова интимен кошмар, че никога не мислеше открито за него. Той винаги се рееше вляво или вдясно от представите й, съсредоточени в пътя напред.
Да, Кърт я бе насочил по този пъти той я чакаше в края му. Той беше изворът на амбициите й. Денят на срещата й с него бе сложил началото на разписанието, по което се движеше сега. По пътя си към него беше прегазила Тина Мерил.
Светът на Кърт бе наранил Тина и в този свят Ани бе достигнала първия си голям успех.
Беше ли реален? Беше ли единствен? Нима първите й години в «Сирена» бяха просто епизод, който неизбежно щеше да я заведе при Кърт и да я вкара в още по-тревожната гора от опасности, през която си пробиваше път сега?
Сънят я пощади от отговорите на тези въпроси. Но с него изплуваха спомени от времето много преди Хармън Кърт, дори много преди «Сирена» — време, когато мисълта за преуспяване и кариера не бе прекосила детското й съзнание.
Тези спомени бяха болезнени. Връхлитаха я с разкривени усмивки като необичани стари познати. Мяташе се в леглото, защото не искаше да си губи времето с тях дори насън, защото умът й бе извърнат към бъдещето и мразеше да блуждае из миналото.
Прогонени от мислите й, когато беше будна, те мълчаливо се появяваха в пейзажа на сънищата й. Не можеше да знае, че в тях би намерила отговора на въпросите си, защото ги бе заключила зад желязна врата преди почти цял човешки живот.
 

XIV
 
Дълго време беше вярвала, че с раждането си е убила своята майка. Въобразяваше си, че затова живее сама с татко.
Но Хари Хавиланд беше добър и чувствителен баща. Той усети подсъзнателната тревога на дъщеря си, преди тя да навърши шест години, и й разказа достатъчно голяма част от истината, за да я накара да спре да фантазира за вината си.
Ако знаеше истинската причина за безпокойството й, щеше да й каже още повече.
— Майка ти беше много красива — каза й той — и много те обичаше. Но умря, когато ти беше още бебе. Наложи се да постъпи в болница и там почина.
Той се усмихна, хубавите му сини очи бяха уморени, но не губеха искрицата обич и закачливост зад очилата с дебели рамки. Ани седеше в скута му, опряла гръб на доста големия му мек корем, и клатеше крака, преметнати през коленете му.
Взе ръката му и попита:
— Мъчно ли ти беше, когато тя умря?
Той кимна, трогнат от откровеността й.
— Бях тъжен много дълго време. Но имах теб, принцесо, и затова ми мина.
Тя се обърна в скута му и погледна благото му лице. За нея то носеше утеха и подкрепа като земята под краката й. Не забелязваше, че слепоочията му са вече посребрени въпреки младата възраст, не забелязваше, че се състарява с всеки изминал ден.
 

Единствената снимка на мама беше черно-бял портрет, сложен в рамка на тоалетната маса на Хари. Когато Ани беше малка, снимката стоеше толкова високо, че оставаше почти невидима. Но тя растеше и снимката се приближаваше. Промъкваше се на пръсти да я гледа, когато баща й отиваше в кантората си в града, а госпожа Дайон се въртеше из кухнята.
Не можеше да разбере защо бе избрал снимка, която показва мама само в профил.
Образът се усмихваше приветливо. Носът й бе правилен и деликатно оформен, скулата — изискано очертана. Блузата бе леко набрана на гърдите и подчертаваше закръглени и красиви рамене.
Но изражението на очите й бе скрито от профила.
Мама е била красива. Това поне беше ясно.
А фактът, че е умряла трагично толкова млада, изпълваше детския ум на Ани с романтични трепети. Мама наподобяваше на легендарна героиня, чиято участ я бе отнесла далече от този свят. Лицето й бе като профил върху римска монета, посветена на императрица, по-велика от живота. Красотата и добротата й бяха изсечени от метал, по-фин от човешката плът.
Така се изграждаше митът на Ани. Пазеше го дълбоко в себе си и избягваше да проверява истинността му.
Подобно на всички митове, той запази блясъка си, докато времето и любопитството не започнаха да го опетняват.
 

Когато безгрижните години в първите класове отстъпиха на прогимназията, Ани започна да усеща, че е обект на необичайно и смущаващо внимание в градчето Ричланд.
Беше приятно място за прекарване на детството. Сгушено в хълмистия район на Фингър Лейкс, на осемдесет километра южно от езерото Онтарио, то имаше чаровно пасторална атмосфера, въпреки че се намираше съвсем близо до Рочестър, Сиракюз и Бъфало.
Но като всички малки градчета, Ричланд бе изключително съсредоточен в себе си и общественото му око бдеше и за най-дребните човешки слабости на своите жители.
 

Когато отиваше на училище, разхождаше се по познатите тротоари на път към къщи или пазаруваше в големите магазини на Мейн Стрийт, Ани долавяше зад гърба си странен шепот и неестествено мълчание.
С юношеска чувствителност започна да разбира, че Хари Хавиланд е почитан гражданин на Ричланд, който принадлежеше на едно от двете най-стари и влиятелни семейства в града, но около брака му, свършил със смъртта на младата му съпруга, има нещо неприятно и дори скандално.
Естествено, Ани бе последният човек, на когото някой в града би казал истината по такъв въпрос. А не се осмеляваше да го постави пред Хари, чието преклонение пред паметта на жена му беше колкото непоклатимо, толкова и рядко обсъждано.
Освен това драгоценните детски вярвания на Ани бяха тъй силни, че самата мисъл за подобен разговор изглеждаше невъзможна.
Упорито отвръщаше глава от натрапчивата истина, която я следваше по петите, докато един ден това стана невъзможно.
 

Караше колело с Джийнин Спенсър, единствената й близка приятелка в квартала. Майката на Джийнин стоеше на верандата на къщата им с Мериън Бландиш — стара мома и клюкарка.
Момичетата оставиха колелата си на тротоара и Джийнин я поведе към задната страна на къщата. Ани вървеше след нея, но когато мрежестата кухненска врата се затвори зад гърба на Джийнин, се сети, че е забравила ученическата си чанта на зелената площ, и излезе да си я вземе.
Спряха я гласовете откъм верандата, защото тонът им бе доверителен. Остана заслушана зад плета, боеше се да помръдне, за да не я видят.
— Много е хубавичка. — Беше пресипналият глас на госпожица Бландиш. — И тялото й започва да се оформя. Помни ми думата какво ще стане.
— О, Мериън… — долетя укорителният глас на майката на Джийнин, която очевидно бе запозната с теориите на приятелката си.
— Виждаш признаците не по-зле от мен, тъй че не го отричай. — Госпожица Бландиш беше увлечена и настойчива. — Ще бъде като майка си. Кръвта вода не става. Онази жена така кръшкаше, че закичи Хари с рога пред целия град. Отвращавам се само като си помисля колко мъже са я познавали отвън и отвътре. — Цъкна с език. — А сега горкият ще трябва да сърба попарата и на дъщеря си. Само почакай да видиш какво ще стане, когато момчетата започнат да се въртят около нея. Ще бъде лесна плячка. Просто го носи у себе си. Виждам го в креватните й очи.
Докато госпожа Спенсър изпускаше въздишка на неохотно съгласие, Ани тихичко се промъкна обратно към кухнята, напълно забравила за чантата си. Когато Джийнин й каза, че е бледа като призрак, тя се усмихна насила и прие сандвич с фъстъчено масло. Започнаха да слушат новата плоча на Елвис Пресли.
Същата вечер, преди да си легне, Ани се вгледа дълго и безмилостно в очите си. Приличаха на сребро и аметист с леки нюанси на нефрит, скрити в блестящите гънки на зениците. Повърхността им бе кристално бистра и пронизваща, дълбините криеха тайнствена покана.
Разтревожиха я, защото никога досега не беше ги разглеждала толкова внимателно, и й се сториха очи на непозната.
Креватни очи.
Тази нощ спа лошо, следващата — също.
 

Започна да се замисля върху незабелязвания досега факт, че баща й никога не се среща с множеството си роднини от рода Хавиланд. Поддържаше връзка само с леля Силест, черната овца на семейството, която неизменно ги черпеше с чай и домашни гевречета, когато я посещаваха два пъти в годината. Освен това всяка Коледа и всеки рожден ден изпращаше на Ани по пет долара заедно с поздравителна картичка.
Имаше десетки други Хавиландови. Богати мъже, чиито лица често се появяваха на първите страници на местните вестници, защото работеха в кметството и посвещаваха на достойни каузи време и пари. Хубави жени, които водеха неомъжените си дъщери на празненства в домовете на семейства Даулинг, Патерсън и най-вече Макмилън — всички много богати, в които един ден щяха да влязат като снахи.
Но Ани никога не беше виждала отвътре достолепните къщи на Хавиландови на Мейн Стрийт. Нямаше неделни гостувания, нямаше празнични събирания, нямаше семейни пикници.
Тази мисъл я осени едновременно с факта, че са бедни. Осъзна, че разнебитената къща на Елм Стрийт, в която живееше с баща си, няма нищо общо с къщите на роднините му. Можеше дори да се каже, че е една от най-грозните в тази немодерна част на града, известна сред жителите на Ричланд с прозвището «Дъблин» в чест на ирландските имигранти, които първи я бяха заселили преди стотина години.
За първи път се загледа в купения на старо велосипед, във вехтите мебели на баща си, в очуканата му кола, в износената покъщнина. Хари водеше несретен живот, изпъден от семейството си.
И това изгнание бе причинено от брака му, Ани беше убедена.
 

За кратко време стана прикрита и любопитна към дребните неща. Когато оставаше сама вкъщи, се качваше на тавана и започваше да се рови в старите сандъци и куфари. Преди да разбере точно какво търси, то само попадна в ръцете й.
На дъното на един куфар имаше стара кутия от обувки, пълна със снимки на майка й. Бяха направени с един и същ фотоапарат, очевидно в продължение на няколко седмици от отдавна отминало лято, защото на всички снимки младата жена бе облечена с една от двете си скромни рокли.
Фотоапаратът явно беше евтин и не можеше да прави близки снимки, но Хари го бе фокусирал върху лицето на Алис Хавиланд с любящо внимание. Тя имаше светла вълниста коса, която грациозно падаше на пищните рамене. Ръцете й бяха дълги и изящни, кожата — чиста, а устните — чувствени.
И Ани най-сетне видя очите й.
Бяха също като нейните. Но зад повърхността им се таеше искрица на остра ирония, пълна с прекалено проницателна интелигентност, за да носи истинска доброта. Зад сияйната усмивка се долавяше сянка на хитрост, на хищническа способност да наранява.
Ани се замисли за шушуканията, които бе подочула в Ричланд. Детските й уши не искаха да ги слушат, но не пропускаха нито дума от забранената информация и бяха доловили много неща.
В самотата на тавана почувства, че я обзема неприятен хлад.
Алис Хавиланд не беше родом от Ричланд. Хари се запознал с нея на някаква командировка в друг град. Бракът му беше предизвикал неодобрението на родителите му и бе издълбал пропаст, която така и не се бе запълнила.
Дали Алис не беше лоша жена? Непроницаемата завеса на времето криеше отговора. Но по някакъв начин Ани нито можеше, нито искаше да разбере как времето, прекарано от Алис в Ричланд, бе унизило фатално Хари. И това унижение още го обгръщаше.
Алис беше не просто умряла, както я рисуваше Хари в набожните си спомени. Беше избягала и с изчезването си бе довършила опозоряването му. Смъртта й бе настъпила по-късно.
Това бе всичко, което знаеше Ани. Подробностите потъваха в мрачното мълчание на жителите на Ричланд, в очебийното им нежелание да обсъждат това, което знаеха, пред любопитното малко момиче. Но Ани знаеше достатъчно, за да разбере, че митът за мама е фалшив. Алис Хавиланд не беше мъртвата приказна принцеса. Вместо това се оказа изворът и причината за самотата на Хари и за нещастието на самата Ани.
Но защо?
Докато Ани обмисляше този въпрос, тя забеляза една снимка, много по-впечатляваща от останалите. Беше уловила особено хипнотизиращ поглед в очите на Алис, който сякаш привличаше като магнит фотоапарата и чрез обектива разбиращо проникваше в сърцето на дъщерята.
Ани гледа дълго и внимателно снимката. Кожата й настръхна. Задъха се. Точно както нейните очи в огледалото й се сториха като очи на непознат човек, очите от снимката сякаш откъсваха част от същността й и я запращаха обратно към нея като носещ нещастие талисман.
Преди да успее да отмести поглед, в ума й внезапно проблесна някакъв цвят и движение, твърде кратки, за да ги задържи и определи, но прекалено реални, за да ги отрече. От времето, когато единствената врата към външния свят и единствената защита срещу него бе майка й.
Затвори потресена очи и остана така дълго време. След това върна снимката обратно в кутията и бързо затвори куфара. Когато слезе от тавана и се върна в стаята си, беше спряла да мисли за Алис Хавиланд.
 

От този ден нататък Ани стана експерт по криене на собственото нещастие и най-добрата актриса в света.
Занимаваше се упорито с уроците и когато бележките, които получаваше, й се струваха занижени, открито питаше учителите си защо. Равнодушните им отговори едва прикриваха факта, че в консервативния затворен Ричланд на момиче с нейната семейна история просто не подхожда да се мери с най-добрите ученици.
Ани свиваше рамене, пускаше свежата си млада усмивка и продължаваше да учи.
Удвои домашната си подготовка по математика, точните науки и история, където правилните отговори не можеха да се подминават поради субективни преценки, и скоро повиши общия си успех.
Записа се в отборите по плуване и гимнастика и си проби път до училищните отбори в подготвителната година.
Не обръщаше внимание на факта, че изпълненията й по време на състезания получаваха значително по-малко аплодисменти от страна на ричландската публика, отколкото тези на нейните съотборнички.
Ако мисълта, че Хари Хавиланд се намира някъде в тълпата и вижда хладното отношение към нея, й причиняваше вътрешна болка, тя не я показваше. И нито веднъж не осъзна, че в публиката на другите отбори, неосведомена за опетненото й обществено положение в Ричланд, стотици очи се приковаваха с възхищение в лицето и тялото й.
Защото Ани бе разцъфнала рано и без никакво съмнение беше най-хубавото момиче, отгледано в гимназията на Ричланд от трийсет години насам.
Но в очите на Ричланд красотата й бе срамно напомняне за миналото на майка й.
Изолирана от училищния живот, тя си стоеше вкъщи или ходеше само на тренировки. Пъпчивата Джийнин Спенсър остана единствената й приятелка. Даваше шеговити обяснения на Хари защо не я канят по празненства и купони и не отделяше внимание на факта, че след три години пребиваване в гимназията нито едно момче не я покани на среща.
Работата, спортът и домът запълваха времето й, а се отдаде и на ново увлечение. Записа се в театралния клуб на училището и играеше малки роли в «Не можеш да го вземеш със себе си» и «Арсеник и стари дантели». И тогава, в най-великата вечер на своя живот, тя изигра Лора в «Стъклената менажерия».
Неуморимата режисьорка на клуба госпожица О'Кийф някак успя да накара Тенеси Уилямс да им изпрати телеграма в деня на премиерата. «Желая голям успех на постановката» пишеше в нея и това хвърли във възторг целия малък състав.
Вечерта мина като сън. Ани не само че беше в центъра на вниманието на голяма публика, сред която седеше и Хари Хавиланд, но разбра, че може да контролира това внимание с помощта на темпото и силата на изпълнението си.
След спускането на завесата получи самостоятелни овации, може би повече от съчувствие, отколкото от възторг, но почти не ги чу. Не чувстваше земята под краката си. През тази единствена вечер в своя живот, скрита зад факта, че играе друг човек, тя се усети напълно свободна.
През годините на юношеството не беше осъзнала, че влага актьорските си умения изцяло в личния си живот. Майсторски криеше от Хари Хавиланд, чието влошаващо се здраве го правеше все по-блед и слаб, колко е нещастна и защо.
За Ани времето летеше. Ядоса се единствено, когато в началото на последния клас не я приеха в Националното дружество на отличниците въпреки високите оценки, които бе извоювала от съпротивляващите се учители през трите дълги години.
Макар че успехът й бе по-висок от този на много от кандидатстващите, тайното гласуване на учителите я остави извън дружеството поради «липса на принос в обществения живот».
Това беше единствената вечер, когато Хари видя сълзи в очите й. Когато я попита защо плаче, тя му каза, че е прочела любовен роман с тъжен край, и го прегърна, за да го убеди в голямата си чувствителност.
Пребледнял зад бифокалните очила, Хари я потупа по рамото. Не й повярва, но нямаше как да й помогне.
Две седмици преди края на учебната година той постъпи в болница. Лекарствата, които гълташе в продължение на повече от десет години, се оказаха безсилни.
Даде на Ани медальон от слонова кост във формата на изгряващо слънце като подарък за завършване на училището.
— Винаги си била моето слънчице, принцесо — прошепна той, а отслабналата му ръка улови нейната. — Нека това бъде твоят талисман.
Отиде на церемонията по връчването на дипломите без него. Когато се прибра, завари госпожа Дайон потънала в сълзи. Бяха се обадили от болницата.
Хари беше свършил.
 

Ани никога не можа да разбере какъв безстрашен дух я облада от този момент нататък. Беше спокойна и вежлива, когато роднините на Хавиланд се събраха за погребението. Накара местен агент по недвижими имоти да продаде къщата на Елм Стрийт. Продаде на търг и мебелите.
Прекъсна връзките си с Ричланд, без да погледне назад, и взе влака за Ню Йорк с един-единствен куфар в ръка. Намери си стаичка в западнал, но почтен хотел за жени и обиколи Пето Авеню да си купи най-хубавите дрехи, които можеше да намери. Ужаси се от цените, но все пак ги купи и ги облече на другия ден, когато плахо тръгна да обикаля агенциите за манекени в Манхатън.
За свое изумление разбра, че твърдата решимост превъзхожда страховете й. Знаеше какво иска. Щом красотата й можеше да я плаши в миналото, можеше и да я впрегне да изгради бъдещето си.
Половин час след като мина през вратата на «Сирена», се озова в претъпкано студио, където група гримьори, фотографи, импресарии и началници я оглеждаха втренчено. Бръщолевеха нещо на неразбираем жаргон, снимаха я и най-сетне я оставиха на мира.
Двайсет минути по-късно дойде приветлива жена на средна възраст с бифокални очила и седна до нея.
— Аз съм Рене — представи се тя. — И така, наистина ли искаш да станеш манекенка?
— Да — отвърна Ани. Бъдещето й се струваше толкова неясно, все едно, че се съгласяваше да тръгне за Марс.
— Е, поздравявам те. — Рене Ерийнбаум протегна ръка. — Получаваш място при нас. Хайде, ела. Имаме много работа.
Преди да поеме дъх, Ани под ръководството на Рене подписа договор, който й носеше солидни доходи, започна да участва в стотици модни ревюта и да вижда снимките си по рекламните плакати, окачени в големите универсални магазини.
Беше поела своя път.
 

Напук на всичко, което беше слушала за ужасите на големия град, Ню Йорк се оказа истинско откровение за нея по отношение на дружелюбието и чара си. Рене й намери апартамент, в който заживя с още една манекенка. Започна да изучава стотиците интересни кътчета на града. Записа се в Нюйоркския университет.
Лесно печелеше приятели. За няколко дни се почувства повече у дома в пулсиращия свят на Манхатън, отколкото през целия си живот на Елм Стрийт в Ричланд.
Млади мъже, свързани и несвързани с професията й, скоро започнаха да я водят на кино, на театър и дори на балет. В началото бе поразена от новото усещане, че я възприемат като нормално интересно момиче, но скоро се научи да приема всичко това като приятен житейски факт.
В продължение на три чудесни години Ани просто тънеше в блаженство, че е това, което е, в свят, който не си правеше труда да я сравнява с другите, не се занимаваше с общественото й положение и не клюкарстваше за личния й живот. Анонимността на Ню Йорк силно й допадна.
На двайсет и една години бе твърдо стъпила на пътя към процъфтяваща кариера на манекенка и висше образование. Беше щастлива и в мир със себе си. Не си даваше труда да крои планове за бъдещето, защото настоящето й се струваше безкрайно приятно и му се наслаждаваше от все сърце.
И тогава Рене я изпрати в Холивуд да се пробва за участие във важна роля в новия филм, подготвян от великия Хармън Кърт от «Интърнашънъл Пикчърс». Качи се на самолета без колебание, понесена от приключенски дух.
Беше изгубила навика да се сблъсква с несправедливостта.
Но благодарение на Хармън Кърг никога вече нямаше да бъде толкова наивна.
 

XV
 
Ани продължи да получава роли. Рекламата за «Дейзи» бе само началото.
Проучваше внимателно всяка постановка, която се готвеше в Ню Йорк, както чрез официалните обяви в театралните вестници, така и от слуховете, които чуваше от своите боричкащи се колеги.
Всяка възможност налагаше военни приготовления. Научаваше всичко възможно за хората, които отговаряха за нея. Разузнаваше кой продуцент е сексуално разюздан, коя звезда е хомосексуалист, кой режисьор досажда с вниманието си към жените. Разбираше кой пие прекалено много, кой е комарджия, кой е зле със здравето, коя актриса е капризна поради критична възраст, чия кариера е във възход и чия е стигнала зенита си.
Търсеше слабото звено — някой влиятелен продуцент, който да се поддаде на чара й, но без да влиза в сексуален сблъсък, при който би трябвало да избира между физическия контакт и загубата на ролята.
В много от постановките нямаше слабо звено и Ани хладнокръвно насочваше вниманието си другаде. Но благодарение на внимателните проучвания откриваше възможности, които даваха резултат.
Намери си роли в още две реклами през лятото и есента. Получи малки ролички с думи в две привлекли вниманието пиеси «Оф Бродуей», но за жалост и двете се играха твърде кратко време. Ала все пак я забелязаха.
В резултат на все по-голямата й известност, предложенията от «Сирена» да демонстрира дрехи направо заваляха. Ани приемаше, защото бяха доходни и винаги излизаха по централните страници на най-скъпите модни списания, където нейният елегантен и чувствен образ ставаше все по-търсен.
Участва във втори, все така успешен рекламен клип за «Дейзи», поставен отново от Хал Пари, и направи няколко серии реклами в списания за същия продукт. Хал гледаше на Ани като на неразделна част от новата си кариера, като на свой «талисман», и я водеше да обядват в «Клуб 21» или Руската чайна винаги когато времето и на двамата позволяваше. Обичаше да я показва като новото си откритие и се забавляваше от мисълта, че хората, които ги срещаха заедно, сигурно се чудят доколко е близък с нея.
Тя му дължеше сърцето и душата си и това усещане му допадаше.
Но Хал не можеше да знае, че магията на чара й не беше запазена единствено за него. Всяка седмица тя изнамираше нови жертви, внимателно подбирани по степента на своята податливост. Самият Хал беше парадигмата, въз основа на която оформяше другите си завоевания, и всеки един от тези хора оказваше влияние, не по-малко от таланта й, за получаването на новите роли.
В най-преситения град, в най-свирепата професия Ани бързо се превръщаше в свеж полъх. Никой не можеше да устои на зрялата й младост и жизненост и на уханната й чувственост.
Единственото изключение, разбира се, беше Рой Диран, за когото Ани не можеше да стане сексуален обект, но често беше дъщерята, която никога не бе имал.
Не казваше нищо за независимите й начинания, въпреки че не пропускаше да гледа рекламните й клипове и сценичните изяви, които неизменно го впечатляваха.
Направи й конкретна услуга.
Проведе кратък телефонен разговор от нейно име и я изпрати на прослушване в «Сенчъри Плейърс» — «Оф Бродуей», театрална компания, ръководена от ексцентричния, но блестящ директор Тийг Макинс.
Тийг се оказа огромен, креслив шотландец с пищна брада, който се влюби от пръв поглед в Ани и й даде ролята на Офелия в авангардна постановка на «Хамлет», която компанията му готвеше в стар театър на Четиринайсета улица.
Ани внесе в ролята комбинация от трагична невинност и игрива чувственост и Тийг я задържа в състава, като й даваше роли в пиеси на Олби, Генет, Пирандело, Чехов, Ибсен и някои авангардни драматурзи, чиито работи представяше. Имаше дори възможността отново да изиграе Лора в «Стъклената менажерия» и бе поразена, като разбра колко се е отдалечила от искрения прочит, който бе направила на текста на Уилямс като гимназиста.
Разбира се, пиесите на «Сенчъри» никога не се играеха дълго, салонът рядко се пълнеше и заплащането бе мизерно. Но опитът бе ценен за Ани. А Тийг Макинс бе друга версия на Рой Диран — един голям учител.
По време на сценичната си работа Ани бързо започна да разбира все повече неща за драматургията, структурата, темпото и магията на думите. Докато се учеше да изгражда изпълненията си с помощта на хиляди трикове по отношение на ритъма на ролята, научени от Рой и Тийг, започна да усеща и невидимата ръка на драматурга, независимо дали бе живял преди триста години или вчера.
Така направи едно откритие, което скоро щеше да се превърне в нейна страст. Компанията на Тийг постави повторно пиеса, играна преди двайсет и пет години. Пиесата се казваше «Парабола» и беше от неизвестен навремето автор на име Деймън Райс, който междувременно бе спечелил няколко награди «Пулицър», международни литературни награди и награди «Тони» за пиесите и романите си и който през последните години бе пожънал голям успех в Холивуд с оригиналните ек сценарии.
«Парабола» бе истинско откровение за Ани. Беше писана, когато Деймън не бе навършил трийсет години, но бе наситена с психологични внушения като работа на голям майстор. Човек можеше да усети здравите нишки на съучастие, амбивалентност, потисната любов и омраза между героите на Райс дори когато си разменяха обикновени и очевидно маловажни думи.
«Парабола» приличаше на следващите по-известни творби на Райс единствено по мрачния си трагичен тон. Страстта на героите му ги тласкаше неумолимо към крушение, за което почти копнееха. И все пак човек напускаше театъра, или в случая с Ани — сцената, със странно чувство на опиянение. Самата гибел изглеждаше прелестна под перото на Райс, защото геният му се състоеше в откриването на космически конфликти в обикновения човешки живот, конфликти, които предопределяха бурни съдби.
Когато «Парабола» слезе от сцената, Ани усети непреодолимо желание да гледа петте успешни филма на Райс, направени в Холивуд, и да прочете всички негови книги. Бяха еднакво красиви и тревожни и оставяха незабравим естетически привкус.
Един ден в антикварна книжарница на Четирийсет и четвърта улица Ани откри старо издание на «Парабола» с меки корици, на чийто гръб имаше снимка на Райс от времето на написването на пиесата.
Лицето му силно я впечатли. Беше пълно с младежка гордост и арогантност зад проскубана брада, а малките му пронизващи очи горяха с разяждаща интензивност, която би могла да му бъде вдъхната единствено от Бога.
С изненада осъзна, че досега не го е виждала въпреки широката му известност като признат гений на американската литература. Сигурно, помисли тя, съм виждала десетки негови по-късни снимки в книжарници, списания и дори по телевизията. Липсата на спомен за това й се стори странна.
Колкото и да се разстройваше от произведенията му, реши да продължи да ги изучава, защото подобно на всички, които се поддават на омаята на някой гений, тя усещаше, че Райс изважда на преден план в сюжетите си нещо познато и за самата нея, въпреки че бе дълбоко погребано под защитните слоеве на личността й.
 

— Браво, Ани — казваше Бари Стейн, когато се запознаваше с новия договор, който му носеше. — Продължавай в същия дух.
— Това правя — бе неизменният отговор.
За свое смущение Бари осъзна, че едва ли може да се нарече импресарио на Ани Хавиланд. Той само четеше договорите и ги подписваше, където трябва. Тя сама си намираше роли с помощта на находчиви трикове, които го смайваха. Знаеше, че сезонът е лош за младите актьори, а ето че тя непрекъснато получаваше роли.
Междувременно Ани продължаваше да хвърля цялата енергия и хитрост в борбата да си намира работа. Преследваше настървено ролите и го признаваше. В сърцевината на тази нейна мания прозираше нещо кръвожадно и нечовешко, сякаш се стремеше не към успех, а към власт, към властта да кара да се случват неща, да отстранява хора, да променя другите и себе си.
Не се осмеляваше да се поддаде на такива мисли, защото я лишаваха от малкото равновесие, което й бе останало.
Намирай работа. Получи нова роля. Създай друг образ. Накарай ги да те забележат. Продължавай да работиш! Нека продуцентите я ангажират поради други съображения, ако така им допадаше повече, само да я ангажират! И нека публиката ръкопляска поради каквато и да било неизвестна причина, която се крие в многобройните й сърца. Стига това да й дава достъп до театъра, да й предоставя скъпоценната възможност да изиграе ролята си и по този начин да омае хората.
Работи, работи, работи. Намери още работа! Не спирай да работиш! Всичко друго загиваше пред това единствено желание. Приличаше на ракета, водена от сила извън собственото й разбиране. Талантът я изгаряше и напираше тъй нетърпимо, че трябваше да го вади на показ на всяка цена.
С изненада установи, че във вихъра на този лудешки вихър се долавя ироничен глас, който я поздравява, че се е поддала на този унищожителен процес.
Това беше гласът на критиката.
Критиците без изключение я превъзнасяха до небето и въздействието на думите им се ограничаваше само от големината на ролите й или от постановките, в които играеше.
Ани не обръщаше внимание на подробностите в коментарите за играта й не само защото Рой стотици пъти я бе предупреждавал да не чете критики, но и защото написаното винаги й се струваше несъществено по отношение на вложеното от нея в даден образ и на самооценката й за ролята. Но фактът, че тези блестящи отзиви съществуваха, сам по себе си беше важен. Ани знаеше, че кариерата й е достигнала връх, на който не бива да си позволява да се задържа прекалено дълго. Разписанието й не можеше да бъде нарушавано.
А освен това със или без добри отзиви работата не я доближаваше до Холивуд, където знаеше, че се намира следващият поврат на съдбата й.
 

По настояване на Ани Бари Стейн отпътува за Западното крайбрежие да опипа почвата за подходящи изяви.
Готова съм да приеме всяка роля, обясни му тя. Няма значение колко е малка, стига да я предлага холивудска компания. Телевизията също би свършила работа, трябваше й единствено камера, пред която да застане.
Когато се върна с празни ръце, тя изглеждаше повече замислена, отколкото разгневена.
— Трябва да имаш търпение — утеши я той. — Никой не може да си намери работа на Западното крайбрежие. Успокой се и остани в Ню Йорк. Тук те познават.
— Грешиш. — Ани поклати глава. — Хората познават лицето ми от рекламните клипове и снимки. Но не знаят коя съм. Аз съм лице без име. Дори онези, които са ме гледали в театъра, не ме свързват с име, защото още не съм достатъчно на показ.
Бари въздъхна.
— Ани, ние, импресариите, имаме една поговорка. Най-напред идва признаването, а после разпознаването. Най-важното е да показваш лицето си пред публиката. Тя скоро ще открие коя си. Ще станеш известна за една нощ след някоя сполучлива изява. Наистина! Спри да се тревожиш.
Но той не разбираше причината за тревогата й. Неуспехът му да й намери работа в Холивуд беше просто лакмусът, който потвърди подозренията й за невидимите пречки, пред които щеше да се изправи там.
Знаеше, че и най-влиятелният импресарио не би се справил. Не, наистина нямаше работа.
Нямаше да има никакво значение дали се е изкачила до върха на бродуейската стълбица и дали всички критици в града са в краката й. Пак нямаше да може да си намери работа в Холивуд.
Тоест нямаше да може, ако я търсеше по каналите на холивудската йерархия, оглавявана от Хармън Кърт.
В една снежна декемврийска сутрин Ани седеше на тавана си на пет хиляди километра от целта и четеше вчерашен брой на «Лос Анджелис Таймс». Беше прегледала сто пъти местните новини за расовите безредици, свличанията на почвата, смога и уличното движение. По някаква ирония забеляза обява, че щатското законодателство възнамерява да връчи своята награда за заслуги на Хармън Кърт за изключителната му служба в полза на обществото, заедно с благодарствена резолюция, която да бъде прочетена и включена в стенограмите на Конгреса.
Ани се усмихна и тихичко кимна в знак на признание за силата на противника. Но доброто й настроение бързо угасна, защото следващият прочит на калифорнийските новини я остави без искрица надежда.
Очите й започнаха безцелно да шарят по страниците с обяви.
 

XVI
 
Лос Анджелис
3 януари 1969
Ал Кантийл беше силно разтревожен.
«Кантийл & Бийл» — над десет години водеща фирма за внос на леки коли в Лос Анджелис, сега губеше пари. И то бързо.
Стимулите за производство на американски коли, съчетани с евтиния бензин, ниската безработица и голямото количество пари у населението, бяха снижили продажбите на «Кантийл & Бийл» с трийсет процента през последните две години. Американската подозрителност към чуждестранното производство в разгара на продължаващата лудост във Виетнам допълнително влошаваше нещата.
Ал беше нахлул във вноса, когато привлекателните миниатюрни чуждестранни коли представляваха само каприз. Това бе единственият сигурен начин малка фирма да пробие на пазара.
Но сега този каприз му излизаше солен.
Трите магазина на фирмата в Лос Анджелис се концентрираха върху продажбата на стари коли в трескаво усилие да задържат потока от загуби. Но ако скоро не се забележеше прираст, щеше да се наложи да се затвори една, а може би и две зали за коли.
По съвет на счетоводителите Ал Кантийл убеди партньора си Джери да наблегнат на местната рекламна кампания. Традиционната реклама на «Кантийл & Бийл» започна все по-често да се появява по телевизионната мрежа в необичайни часове — по време на вечерните филми по Канал 4, който по традиция се спонсорираше вече десет години от фирмата.
Рекламата, превърнала се буквално в институция за редовните нощни телевизионни зрители, показваше двамата обемисти мъже на средна възраст, собственици на фирмата, застанали до една или друга лъскава вносна кола, чиято цена беше гордо изложена, докато обсъждаха качествата й и свършваха с едновременното възклицания: «Купувайте от Кантийл & Бийл»!
Ал Кантийл и Джери Бийл бяха едни от стълбовете на Лос Анджелис.
Но бяха и на път да фалират.
Бракът на Джери с Дорис Бийл от години висеше на косъм. Ал, роден Алонсо Кантеле от Детройт преди петдесет и четири години, не беше в по-завидно положение. Жена му Шърли бе навлязла в критичната възраст, бе станала много сприхава и вече повече от година не му разрешаваше да спи с нея.
Синът им Дейвид, постъпил в театрален колеж, показваше всички симптоми на обратен и почти всяка събота и неделя вземаше колата на Кантийл да ходи до Сан Франциско.
Дъщеря им Лиа, толкова възхитителна на тринайсетгодишна възраст, се бе превърнала в ужасяваща пубертетка, която се влачеше с негодния за нищо син на богатите им съседи Лагадон. Момчето беше разглезен хлапак и Ал подозираше, че употребява наркотици. Беше блед, подсмърчащ и със зловещ вид, носеше какви ли не амулети, които да подхождат на мазната му коса, и правеше на Ал знака на мира, като се усмихваше всезнаещо всеки път, когато идваше да вземе Лиа.
Семейството се разпадаше. И ако нещата не потръгнеха, скоро «Кантийл & Бийл» щяха да бъдат разпродадени на загуба и Ал на средна възраст трябваше да започва борба за нова кариера.
 

Тези горчиви мисли се въртяха в главата на Ал един четвъртък сутринта, докато пиеше обичайното си кафе със сметана и захар и се взираше в купищата фактури, които свидетелстваха колко зле върви бизнесът.
Джери, както винаги, беше на игрището за голф. Това бе отговорът му на всички проблеми.
На вратата се появи секретарката със скептичен поглед над очилата.
— Едно момиче иска да ви види. Твърди, че е по важен въпрос. Не иска да каже за какво става дума.
Ал раздразнително стана и погледна през стъклената врата към чакалнята. Подозрението му се смеси с неуспешен опит да сдържи възхищението си, когато забеляза момичето, седнало на тапицирания с изкуствена материя диван до охладителя за вода.
Момичето вдигна поглед и му отправи слънчева усмивка. Махна му и отметна пищните вълни на гарвановата си коса над изящно рамо, скрито под кожено яке.
Ал мислено хвърли жребий.
— Поканете я, но за малко — обърна се към Маргарет, за която знаеше, че говори по телефона с Шърли поне два пъти седмично.
Секретарката кимна, момичето стана и гъвкаво влезе в кабинета му с преметната през рамото чанта.
— Госпожице?… — каза Ал и й посочи стола пред писалището си.
— Хавиланд — отговори тя. — Ани Хавиланд. Благодаря, че ме приехте, господин Кантийл.
— Е? — Ал допря връхчетата на пръстите си и изпитателно се вгледа в очите й. — На какво дължа удоволствието?
— Ще ви обясня веднага — започна тя и кръстоса крака. — Смятам, че можем взаимно да си помогнем. Аз търся интересна работа в областта на рекламата, а ако подозренията ми се окажат правилни, и вие имате нужда от помощ в същата област.
— Не разбирам — отбеляза Ал. — «Файори & Сие» от години ни представят добре. Не знам какво ви е довело тук, госпожице…
— Наричайте ме Ани. Тук ме доведе фактът, че «Кантийл & Бийл» през последните две години са загубили повече от един милион долара и че парите, които харчите за онези омръзнали на всички стари реклами, са хвърлени на вятъра.
Ал почервеня.
— Слушайте, млада госпожице — сряза я той. — Не ми трябва човек, който идва от улицата и започва да ме учи как да въртя бизнеса си. А сега, ако желаете да купите кола…
Тя рязко се изправи. Видът на потрепващите под панталона бедра почти спря дъха на Ал. Реши да бъде по-вежлив с нея.
— Точно това искам да ви кажа и аз — заяви тя и отметна непокорна къдрица от бузата си. — Ако исках да си купя кола, щях да погледна в каталога коя кола отговаря на облика ми. Вашите реклами представят Кантийл и Бийл като двама търговци на стари коли с наднормено тегло, които търсят глупаци. Лично аз бих потърсила нещо по-изчистено и модерно, не толкова банално. — Усмихна му се. — Не исках да ви обидя за наднорменото тегло. Всъщност вие сте привлекателен мъж, господин Кантийл. Имах предвид рекламата.
Ал се чудеше каква ли е истинската й цел, но сетивата му не можеха да се откъснат от главозамайващото й тяло. Не беше виждал толкова красиво момиче в плът и кръв.
— Какво предлагате? — попита той.
— Обмислих нещата — отвърна тя. — Смятам, че имате нужда от момиче в рекламата си. Момиче, което да даде на продукта ви по-младежки и игрив облик.
— Като вас — процеди Ал през стиснати зъби.
Тя кимна и косата й затанцува около раменете.
— Бих искала да ви покажа нещо, ако имате на разположение свободна минута. В залата с колите.
Той сви рамене и тръгна след нея. В залата тя отвори вратата на една от новите му закрити коли и седна зад волана. Върза колана около кръста си и погледна нагоре към него.
— Елате при Кантийл и Бийл — изрече дрезгаво и лека усмивка изви устните й — и си купете нещо удобно, както направих аз.
Коланът обгръщаше тънката талия, а горната му част сякаш галеше гърдите й. Ал я гледаше заинтригуван.
— Кантийл и Бийл ми дадоха възможност за нови усещания — прошепна тя и му отправи нов поглед отдолу на горе, а коленете й зашаваха под волана. — Защо не им позволите да сторят същото за вас?
Изпълнението й беше тъй чувствено, че Ал едва не се изчерви.
Тя продължи да се усмихва и очите й хипнотизиращо приковаха погледа му.
— Добре — предаде се той. — Убедихте ме да обядвам с вас.
— Дадено. — Откопча колана и с лекота се измъкна от колата.
Ал пое нежната ръка, за да й помогне. Усети в слабините глад, стократно по-силен от онзи в стомаха. Мога поне да я изслушам, реши той. Ако разговорът не доведеше до никъде, поне щеше да прекара един час в компанията й. Човек можеше да преживее хиляди фантазии за един час.
Но от друга страна, току-виж, се получило нещо.
Не беше правил любов с жена си от единайсет месеца.
 

Ал Кантийл така и не разбра какво се случи с него.
Тласкан от необясним импулс да впечатли красивото младо момиче, което нахлу в най-потайните кътчета на затруднения му бизнес, той я заведе в един от най-интимните ресторанти на булевард Уилшър.
Там обсъдиха концепцията за новия облик на «Кантийл & Бийл». Всичките му аспекти бяха в противоречие с идеите на Ал не само за самия него и корпорацията, но и за облика на прозаичните, строго икономични вносни коли, които продаваше.
Но след две чаши мартини и трийсет минути вглеждане в огромните сребристи очи нещата започнаха да му изглеждат смислени.
По-късно следобед той изтрезня, дълго се разглежда в огледалото на мъжката тоалетна в магазина за коли и реши, че «Файори & Сие» трябва да бъдат уведомени за новата му идея и младата жена, която лично бе изнамерил за участие в главната роля.
В началото Мартин Файори изглеждаше скептичен. В края на краищата той и неговата агенция бяха превърнали «Кантийл & Бийл» в лосанджелиска институция. Усмихнатите изобретателни лица на двамата търговци бяха неделима част от късните предавания и хилядите стари филми по телевизията. Техният лозунг — «Купувайте от Кантийл & Бийл», беше скъп на Мартин Файори като собствена рожба, защото го беше измислил сам преди повече от десет години.
От друга страна, от известно време се тревожеше за финансовото състояние на Кантийл-Бийл. Рекламата струваше скъпо на клиентите му, а те главоломно губеха пари. Ако нещата продължаваха така, скоро щяха да потърсят друга агенция или изобщо да престанат да рекламират. Тъй че Мартин Файори беше склонен да изслуша идеите на Ал Кантийл.
А момичето, Ани Хавиланд, изглеждаше така, че Мартин не можа да не прояви интерес. Зачуди се какви ли са в действителност връзките на Ал с нея. Публична тайна беше, че Шърли Кантийл го е изритала от леглото си преди месеци и че Ал — иначе примерен съпруг, никога не се отказва от някоя невинна връзчица за разнообразие.
Мартин Файори слушаше и очите му се местеха от Ал към момичето и обратно. Когато свършиха, той се усмихна.
— Да заснемем няколко пробни касети.
 

Джери Бийл, който беше заминал на двуседмична почивка в Палм Спрингс да играе голф, не беше чувал за новите планове на съдружника си и когато се върна, откри на писалището си съобщение да отиде на среща с Ал при «Файори & Сие» за «малка изненада».
Загорял повече от обикновено под редеещата коса, Джери седеше в кабинета на Мартин Файори. Изгасиха лампите и пуснаха видеото.
Това, което видя, го накара да примижи.
Зад волана на малка лъскава вносна кола седеше Ани Хавиланд. Ушитият по поръчка панталон прилепваше по изваяните ханш и бедра, тясната деколтирана фланелка без ръкави разкриваше очертанията на твърди гърди, изящни бели ръце се открояваха на фона на волана, който държеше.
— Дойдох при Кантийл и Бийл за нещо удобно. — Усмихна се. — И, повярвайте ми, тръгнах си удовлетворена. Ако шофирате за удоволствие като мен, защо не дойдете при нас? При Кантийл и Бийл ще сключите супер сделка.
Обгърна колана около талията си. Горната му част се впи между гърдите й.
Появи се надпис: «СЕКСИ ХОРАТА СА ТУК ПРИ НАС» и рекламата свърши.
Ал Кантийл се обърна към стъписания си съдружник. Под палмспрингския загар Джери Бийл бе силно пребледнял.
— Е? — попита Ал. — Открихме врага и се оказа, че това сме ние, друже. Защо за разнообразие да не опитаме нещо ново?
Мислите на Джери препускаха отчаяно. Беше му писнало от Ал Кантийл. Години наред мечтаеше Ал да откупи неговата част, а той да се оттегли и да се посвети на голфа. Но при огромните загуби напоследък мечтата му доста се беше отдалечила.
И ето че сега неизвестно откъде изникна това момиче с вълниста коса, креватни очи и прелъстителна усмивка. Беше направо невероятна. Ако на Божия свят имаше нещо, което да оправи един боледуващ бизнес, това бе тя.
— Щом смяташ, че ще има полза, Ал — започна предпазливо той, — нищо не губим да опитаме.
Ал се усмихна.
— Считай договора за сключен, Марта.
Всички в стаята се ръкуваха. Ал гордо измъкна Ани от стаята.
В продължение на две седмици непрекъснато беше с нея или говореше по телефона, пак с нея. Но не беше успял да се приближи дори с един сантиметър към красивото тяло, което развяваше пред очите му.
Но това изглеждаше някак без значение. Нещата, които правеше на видеокасетата, бяха толкова огромни, че надеждите му за бизнеса компенсираха самотните фантазии, пробудени от плътта й.
 

За първи път излъчиха рекламата в края на февруари. Беше решено да се появи по време на филм, който се харесваше на младежта.
Резултатът бе светкавичен и сензационен.
На следващата сутрин залите на «Кантийл & Бийл» бяха два пъти по-пълни с купувачи, отколкото във всички съботи през последните шест години.
Мартин Файори се беше оказал достатъчно съобразителен да постави между новите коли няколко цветни плаката на Ани в цял ръст и естествена големина, около които сновяха клиентите.
Обадиха се по спешност в домовете на десетина търговци и прекъснаха почивния им ден, за да успеят да се справят с рязкото натоварване.
Никой не намери време да обядва и дори да пие кафе. Денят се изниза трескаво под знака на дрънкането на ключове, затръшването на врати, пробни обиколки, фактури и кредитни договаряния.
Когато затвориха, «Кантийл & Бийл» отчетоха най-добрия съботен ден от основаването на фирмата. Новият им облик за една нощ разруши старата представа за тях.
Пуснаха пак рекламата в събота вечерта и във всички спортни предавания в неделя.
В автомобилния бизнес новините се разпространяват бързо и всеки голям продавач на коли от Малибу до Сан Бърнардино настрои телевизора си на канала, по който показваха рекламата. Останаха впечатлени от смелостта на «Кантийл & Бийл» да се разделят с отдавна утвърдения си облик. Опитът им заслужаваше похвала, въпреки че изглеждаше отчаян на фона на огромните им загуби.
Три търговски фирми за продажби на коли гледаха рекламата с особен интерес. Защото никога нямаше публично да обявят объркването си.
Дон Макарти от «Пасифик Мотърс» веднага позна Ани Хавиланд. Преди четири седмици се беше обърнала към него със същата идея, но секретарката му вежливо й посочи вратата.
Пол Пьотровски от «Уест Сайд Импортс» разпозна в Ани хубавата млада жена, която преди около месец се беше появила в чакалнята му, но той отказа да я приеме, тъй като в момента при него бяха жена му и дъщеря му.
Дийн Фератин от «Фератин Мотърс» почервеня като цвекло, когато видя рекламата. Ани Хавиланд му беше демонстрирала всичко, което правеше сега за Ал Кантийл, включително и номерът с чувственото закопчаване на колана.
А той й отказа категорично.
 

XVII
 
Лос Анджелис
16 април 1969
Шест седмици по-късно една петъчна вечер Ани се разхождаше с Бет Холанд по ярко осветен тротоар в южната част на булевард Санта Моника близо до Ла Сиенега, където Бет имаше среща с приятеля си Майкъл да пийнат по чашка, а Ани се готвеше да се прибере вкъщи и да чете, докато си легне.
След смайващия успех на първата й реклама за «Кантийл & Бийл» Ани на два пъти посещава Западното крайбрежие, за да планира серия от продължения на рекламата, и с благодарност прие предложението на Бет да превърне апартамента й в база на лосанджелиските си операции.
Лицето на Ани вече бе направило впечатление на два и половина милиона жители на Лос Анджелис и много от тях вече обмисляха дали една малка евтина вносна кола с бензинов двигател няма да се окаже идеалното превозно средство за редовни пътувания по магистралите въпреки познатите предупреждения, че при евентуални пътни произшествия малките коли са по-опасни от големите.
Ал Кантийл беше на седмото небе, защото беше взел преднина пред мързеливия си съдружник, и едновременно с това увеличи бизнеса.
Джери Бийл отново се замисли върху стария си план да остави Ал да изкупи частта му, а той да се оттегли в Палм Спрингс и да посвети цялото си време на голфа. Но точно в момента работата беше започнала да става прекалено цветуща, за да я изостави.
Самата Ани беше сдържан оптимист относно стратегическото си навлизане в света на познатите лица в периферията на Холивуд. Беше успяла да накара да я забележат, въпреки че тези, които я забелязаха, не бяха нужните хора. Чудеше се какъв да е следващият й ход, след като се беше утвърдила като символ на «Кантийл & Бийл».
Междувременно с удоволствие подновяваше запознанството си с Холивуд. Когато не работеше с Мартин Файори и операторите му, обикаляше района с кола на фирмата, щедро предоставена й от Ал Кантийл. Трудно преодоляваше ужаса си от шофиране по магистралите, защото беше израснала в малко, тихо градче, а в Ню Йорк нямаше кола.
Беше намерила време да поскита из очарователните квартали на юг от Булеварда на залеза, които току-що беше показала на Бет и където се намираха едни от най-известните и станали исторически жилищни сгради.
Бет смаяна слушаше и гледаше как Ани й показва малко познати холивудски забележителности като старата сива къща в Норт Лоръл, където Франсис Скот Фицджералд беше написал «Последният магнат» през последните месеци от живота си, или сградата на Хейуърд Авеню, където бе умрял в ръцете на журналистката Шийла Грем, изтощен от алкохол и отчаяние.
— Дете мое — възкликна Бет и отметна пясъчнорусата си коса, — ти знаеш за това място повече, отколкото аз ще науча за целия си живот. А съм родена зад онези хълмове. Радвам се, че ме доведе тук. Не прилича на Шърмън Оукс, нали?
— Обичам да се запознавам с нови места. Така започват да ми изглеждат истински — рече Ани. — Аз съм родена за туризъм.
Думите й бяха по-верни, отколкото допускаше Бет. През първата си година в Ню Йорк Ани използваше съботите и неделите да изучава всяка уличка, алея и ливада от Батъри Парк до Клойсгърс, като весело пренебрегваше опасностите по тези места, за които я бяха предупредили.
Сега, когато решимостта да си намери работа в Холивуд я караше редовно да ходи там, твърдо предприе същия вид проучване, въпреки че голяма част от него трябваше да направи с кола, тъй като в Лос Анджелис не съществуваше метро.
Но не само чисто туристическите мотиви бяха причина за разучаването на града. Беше убедена, че скоро ще настъпи ден, когато ще прекъсне връзките си с Ню Йорк и ще се установи тук.
 

Мина десетина пъти по Булеварда на залеза от далечните плажове на Пасифик Палисейдс, през хълмовете, до крещящата гротеска на Сънсет Стрийп, и по-нататък — през Флатс, до лудешката бъркотия на магистралите.
Навсякъде филмовата индустрия беше оставила своя отпечатък — изоставени силуети на рухнали от неупотреба студиа, разпадащи се забележителности, булеварди и кръстовища, оголени от легендарния си блясък, подслонили закусвални и вехтошарски магазинчета.
Холивуд беше земя на реликви. От щърбавия надпис «ХОЛИВУД» на Маунт Лий, от който липсваше «О»-то, и неестествените отпечатъци на ръце и крака в цимента пред Китайския театър, обезсмъртяващи велики звезди, много от които вече бяха мъртви или живееха в дълбока старост, забравени от всички, до публичните разпродажби на известен реквизит и костюми — останки от един златен век, които сякаш тъгуваха по знаменитостите, които бяха надживели.
Както твърдяха всички, Холивуд бе потискащо място. Ани не можеше да го отрече. И все пак, докато поглъщаше атмосферата му, тя изпитваше по-скоро ентусиазма на учен, отколкото смайването на турист или разочарованието на критик.
От дните, когато първите примитивни филмопроизводители смущаваха местните собственици на имоти, като използваха тихите им улички за снимачни площадки с допотопните ръчни камери, до великите години на Холивуд и следвоенния упадък, цялата му изпъстрена със събития история беше сбита в толкова малко десетилетия, че много свидетели на раждането на филмовата ера още бяха живи.
Някои от тях бяха суперзвезди, които живееха в монументални къщи по хълмовете. Други бяха боледуващи над осемдесетгодишни старци, доизживяващи дните си в малки къщурки далече от светлините на рампата, в бедно мебелирани стаички във Флатс или в Кънтри Хаус — прославения старчески дом на Холивуд.
Разбира се, почти всички бяха безработни, и то от петдесетте години, когато могъществото на студиата беше угаснало. Но въпреки това бяха тук, много от тях в плът и кръв, подобни на дърветата и тревата на върха на геоложкия разрез в учебника на Ани. Бяха живи въпреки неизбежното разложение, което скоро щеше да сложи край на дните им, но пълни с живи спомени за онези, които вече бяха изчезнали от сцената.
На Ани й ставаше мъчно при мисълта, че много често сбръчканите останки още съществуваха, докато записите на свежата им младост, на великия им талант и слава се бяха разложили и изчезнали.
Използвайки около пет процента от своята армия актьори, режисьори, сценографи и техници, градът продължаваше да прави филми. А най-отчаяните от неговите чакащи и изживели времето си хора се разхождаха с най-хубавите си усмивки и си представяха бъдеще, в което непредсказуемо чудо ще ги върне към живота заедно с кариерата им.
Тези храбри усмивки късаха сърцето на Ани повече от всичко друго. Говореха за почти безумната издръжливост, с която човешките същества се вкопчват в бъдещето дори когато жестоките му пипала вече изпиват живота от телата и мечтите им.
Но въпреки всичко това беше бъдеще, пълно със звънки гласове и умни, любознателни очи. Защото с всеки изминал ден се стичаха амбициозни млади изпълнители, които намираха мястото си в града и пълнеха апартаментите във Флатс наред с испаноговорещите и ориенталски имигранти, които се интересуваха повече от оцеляването, отколкото от славата.
Без да обръщат внимание на историята, която ги обграждаше, без да се стряскат от мизерното си съществуване, изпълнените с надежда идваха да покорят върховете на филмовата индустрия с младостта и таланта си.
Почти всички щяха да си тръгнат с угаснали амбиции. Една шепа щяха да стигнат до върха и може би да се сгромолясат оттам. Но никой не смяташе да се предава.
Ани беше една от тях.
 

Историческите възходи и падения на Холивуд не засягаха само миналото му. Те имаха нужда от бъдеще. А там, където има бъдеще, съществуват и възможности. Това бе ясно за острия ум на Ани. Но оставаше един критичен въпрос.
Как точно щеше да открие пътя към успеха, щом хиляди талантливи млади хора, изгарящи от амбиция и обсадили Холивуд, търпяха провал?
Длъжна бе да успее.
Отговорът беше прост и неформулиран, защото здравият разум отстъпваше на фанатичната вяра и решимост.
Щеше да успее, защото беше длъжна. Никога нямаше да измени на мисията и да зареже разписанието си.
Имаше и още една причина.
Бет Холанд, когато вървеше редом с красивата си съквартирантка, не можеше да знае, че разходките на Ани из Холивуд не бяха чист туризъм. Всеки божи ден тя пътуваше до имението на Хармън Кърт в Холмсби Хилс и спираше с колата срещу железните му порти.
Взираше се в бариерата през предното стъкло и си повтаряше думите, с които Кърт се бе опитал да я изхвърли от собственото й бъдеще.
Никога няма да работиш в Холивуд. Никога.
 

Вървеше към паркинга на булевард Санта Моника, където я чакаше черешовочервената кола на Ал Кантийл. Големите й крачки бяха отсечени и спортни въпреки дългата разходка, която беше направила с Бет.
Беше оживен и шумен, но не особено опасен район. Ани се движеше покрай непознатите кръчми, без да бърза, когато се случи неочакваното.
Очите й бяха привлечени от стила на сградата — смесица от очарователен «Ар Деко» и долнопробна комерсиалност — комбинация, срещана твърде често в тази част на града, и не видя как пред нея рязко се отвори врата.
Доста тежък мъж, облечен в изтъркан панталон цвят каки и карирано ловджийско сако, изхвръкна от бара и се стовари точно в краката й, като за малко не я повали.
Отстъпи назад, за да запаси равновесие. В същия миг разбра, че мъжът е много пиян. Изправи се, залитна несигурно и опря гръб във фасадата на заведението. Очите му за секунда се спряха на Ани. Бяха най-странните очи, които бе виждала — малки и яркосини, сякаш запалени отвътре, проницателни под булото на опиянението и странно изтерзани. Ани се досети, че източник на тази странна светлина е гневът, защото в същия миг от заведението изскочи млад барман и сграбчи мъжа за сакото.
— Прибирай се вкъщи — изсъска той. — Изпи дажбата си. Вътре има трима души, които с удоволствие биха ти размазали мозъка по паважа. Стига толкова. Да ти извикам ли такси?
Мъжът отговори с учудваща яснота:
— Още една чашка. Ще ти дам толкова голям бакшиш, че ще можеш да прибереш майка си от улицата поне за един месец.
Младежът почервеня.
— Стига. Млъквай. За кого се мислиш?
— За мъж, който е достатъчно силен да помете квартала със задника ти.
— Слушай — заговори барманът. — Познавам твоя тип, приятелче. Не можете да спрете, докато някой не ви изрита. Бъди така добър и ходи да се правиш на свиня другаде. Не ми трябват неприятности.
— Очарован съм — отвърна мъжът.
С весел блясък в очите внезапно изхвърли напред несръчна ръка и изненадващо удари с юмрук хубавата брадичка на бармана. Колкото и да беше пиян, успя да вложи достатъчно сила да блъсне младежа, който мигновено отговори с добре премерен удар в подпухналия корем на противника си.
Мъжът се преви одве пред очите на Ани, която шокирана наблюдаваше боя.
Барманът изпсува и се прибра.
Пияният седна тежко на тротоара и се облегна на стената. В гърлото му наред с болезнения стон заклокочи бавен смях. Беше ударен много силно.
Докато го гледаше, на Ани й се стори, че психологичната преценка на бармана е точна. Мъжът определено се чувстваше по-добре, дори победител, защото успя да предизвика физическо нападение над себе си. Вдигна очи от безформената му фигура към прозореца, зад който се виждаше барманът с телефон в ръка.
Нещо в пълното с гордост и ирония поведение на ударения мъж й попречи да го прескочи и отмине.
Той бавно вдигна поглед към нея. Сините очи продължаваха да горят, но лицето му беше безизразно. Вероятно не я разпозна като момичето, в което току-що се беше блъснал.
Изведнъж вдигна иронично вежди.
— Консепсион? — заговори театрално. — Ти? Тук? Каква изненада. Как са момичетата от сиропиталището?
Ани се наведе да му помогне.
— Барманът вика полиция — заговори тя, без да обръща внимание на палячовщините му. — Ако не се махнете оттук, ще прекарате нощта зад решетките.
— Прекрасно — отвърна той. Теглото му почти я повлече към тротоара, докато се мъчеше да го изправи. — Ще отидем заедно. Тъкмо ще поговорим за мъртвата ни любов. Панделата е прекрасно място за разговор. Вале купа и дама пика, нали? Подай ми ръка.
Политна назад толкова силно, че Ани едва не падна върху него. Очевидно беше прекалено пиян да ходи. Алкохолът потискаше рефлексите му. Ударът бе отнел последните му сили.
Тя импулсивно обърна глава точно навреме да зърне едно от редките холивудски таксита, което бавно пълзеше към натовареното кръстовище на десетина метра от тях. Махна му и шофьорът приближи. Направи му знак да излезе от таксито и да й помогне да хванат пияния под ръка.
— По-бързо, моля.
Усещаше, че мъжът копнее да го арестуват и е в състояние да удари полицай, ако му се предостави такава възможност.
Двамата го настаниха на задната седалка. Ани затвори вратата, а шофьорът седна зад волана.
— Приберете се вкъщи — обърна се Ани към мъжа. — Достатъчно за тази вечер.
— Достатъчно ли?
Очите му се впиха в нея с яснота, която очевидно се подсилваше от опиянението му. Прочете в тях свирепо самоунищожение заедно с още нещо, което зазвънтя дълбоко в душата й и я уплаши.
— Никога не бива да изричаш тази дума, детето ми — заяви той. — Ти си моят ангел-хранител и ще ме пазиш до смъртта ми, но никога не споменавай тази душа.
Закани й се шеговито с пръст и вдигна рошавите си вежди.
Шофьорът се обърна назад.
— Возил съм ви и друг път, господин Райс — рече той. — Бенедикт Каньон, нали?
Мъжът разсеяно кимна. Когато Ани надникна през отворения прозорец, очите му се спряха на развялата й коса и устните му се изкривиха в усмивка на ирония и триумф.
След това сините зеници се замъглиха.
Ани беше стигнала до пресечката, когато полицейска кола с надута сирена спря при тротоара. Обърна се да я погледне и забеляза името «При Харви», изписано с розов неон над прозореца на кръчмата.
Усмихна се при мисълта за неоцененото добро дело, което бе извършила. Непознатият положително си търсеше нощ в затвора.
След това го забрави, намери колата и се прибра.
Когато се изкъпа и легна с книгата, която четеше, последното нещо на света, което би си припомнила, бе името, което спомена шофьорът на таксито.
Скоро заспа дълбок, спокоен сън, без да подозира, че бе осъществила най-съдбовната среща в младия си живот.
 

XVIII
 
Минаха още няколко месеца.
Те бяха болезнени за Ани. Сроковете й наближаваха последните си граници, а нямаше никакъв забележим напредък.
Върна се в Ню Йорк и продължи уроците по балет, постановка на гласа, работата с Рой Диран и интересните, но страшно уморителни изпълнения в «Сенчъри Плейърс». Поемаше и ангажименти като манекенка, колкото да може да си плаща наема и билетите до Лос Анджелис, където Бет я посрещаше радушно и задаваше малко въпроси за кариерата й.
Най-много се затрудняваше от решението какъв следващ ход да предприеме.
Стана свидетел как Ник Маршано се шурна в неизвестното преди нея, като напусна Рой Диран и манхатънската сцена, за да се пресели в Холивуд. Последната им среща имаше горчиво-сладък привкус. Въпреки че Ник все още нямаше конкретни предложения за работа в Холивуд, беше пълен с безгранична увереност. Когато Ани му каза колко се възхищава от смелостта му, той се засмя.
— Не се възхищавай, скъпа. Просто онези кретени на Западното крайбрежие няма да могат да ми попречат. За нула време ще започна да снимам сериали. Само гледай. Преди да се усетиш, ще стана най-добрият изнасилвач и крадец на деца на екрана.
Тя се вгледа в тъмните му очи и в квадратната челюст под орловия нос. Беше толкова ярък, толкова закачлив в мъжествената си жизненост, но и тъй уязвим под цялото си перчене. Боеше се за него, защото притежаваше нещо нежно и крехко. А в актьорската професия щеше да се нуждае от точно противоположното качество — твърда и хладна острота, която си въобразяваше, че има.
— Не, Ани. — Усмихна се и я притегли към себе си. — Не се възхищавай от мен. Ти си човекът с бъдеще в нашия клас. Ти си единствената истинска актриса и Рой го знае.
— Не говори така — упрекна го тя. — Знаеш, че не е вярно.
В отговор той я отдалечи на крачка от себе си и се вгледа в очите й с внезапно напрегнат поглед. За секунда й се стори, че е сърдит, но забеляза в очите му трескава измъчена светлина.
— Мила моя — нежно каза той, — обичам те.
Сърцето й се разкъса. Знаеше, че думите са истински, знаеше, че не може да му отговори със същото.
— Не знам кога ще те видя пак и какво ще стане с нас — продължи той, — но трябва да ти го кажа. Не се притеснявай от това. И не се тревожи. Няма да го повторя. Но ако имаш нужда, винаги можеш да разчиташ на обичта ми. Разбра ли?
Тя кимна и зарови лице в гърдите му. Той я целуна по челото и косата, вдигна брадичката й и леко я целуна по устните. Докосването му бе изпълнено със себеотрицание. Знаеше, че тя никога няма да му принадлежи, и го приемаше.
Ани знаеше, че енергичните му крачки в живота ще бъдат спънати от тайно отчаяние, което нямаше да го доведе до нищо добро.
Но какво би могла да даде на този красив и крехък младеж, за да го въоръжи срещу най-грубия от всички възможни светове? Положително не сърцето си, защото не й принадлежеше. Нито удоволствията на тялото си, без участието на сърцето.
 

Почти седмица след това получи картичка със закачлива рисунка на най-известния павилион за хотдог в Холивуд.
На гърба й имаше адрес и послание, написано с енергичния почерк на Ник.
C
«Страшно се забавлявам. От «Метро Голдуин Майер» ме поканиха за новата версия на «Отнесени от вихъра». В ролята на Мами, но не се оплаквам. Скачай в самолета. Ще използвам влиянието си да ти осигуря Скарлет.»
C$
Беше подписано «твой приятел» и инициал «Н».
Той изпълняваше обещанието си.
 

Ани се чувстваше ужасно самотна без Ник в Ню Йорк. Той беше най-близкият й човек, споделяше с него всичко и разчиташе на него да изслушва скритите й страхове от живота, който си бе избрала. Нямаше кой да запълни тази празнота. Поради нечовешкия си работен режим не беше успяла да намери време да се сприятели с някой от другите ученици на Рой или с колегите си от «Сенчъри», които бяха не по-малко заети от нея.
Ани разбираше защо бе заминал Ник. Човек трябваше да поеме въздух и да скочи.
Но тя все още се въздържаше, въпреки че я тревожеше ценното време, което се изплъзваше между пръстите й. Стараеше се да се утешава с мисълта, че рекламата за «Дейзи» е пожънала голям успех и лицето й, рекламиращо продукта, краси всички женски списания. Междувременно в Холивуд имаше друг видим образ — секси рекламата на «Кантийл & Бийл».
Видим, но безименен.
Знаеше, че й трябва голям скок напред, но не знаеше как да го направи.
 

XIX
 
Пролетта свършваше в Манхатън, когато «Файори & Сие» извикаха Ани да се върне в Холивуд да позира за вестникарска реклама на «Кантийл & Бийл».
Ал Кантийл я посрещна като родна дъщеря и настоя да отиде в дома му на вечеря, където жена му Шърли, навремето изключително хладна, се отнесе към нея като към племенница, пред която може да се оплаче от собствените си разглезени деца.
Голямата новина на седмицата беше, че Бет и приятелят й Майкъл най-сетне се бяха сгодили. Ани се зарадва и за двамата, въпреки че губеше удобната квартира в Долината и се налагаше да търси жилище. Щеше да й липсва смехът на Бет и съчетанието от надеждност, дружелюбие и дистанцираност, което я превръщаше в идеалната съжителка.
Радваше се за Ал Кантийл и Джери Бийл, но нямаше представа как да свърже техните реклами с някаква друга работа. Преходът изискваше широк спектър от находчивост и въображение, които в момента бе твърде уморена да постигне.
През седмицата се видя два пъти с Ник. Когато я посрещна в «Мусо и Франк» на булевард Холивуд с роза в ръка и я прегърна мечешки, й се стори загорял и щастлив.
Но колкото по-внимателно разглеждаше лицето му, толкова по-измъчено й се струваше. Каза, че в момента обсъждат участието му в сериал на новоизгряващ продуцент на име Боб Ромеро, работа, която можела да «доведе до някъде», ако добре изиграе картите си. Но не изглеждаше възторжен или горд с постиженията си.
Апартаментът му беше в стара сграда в неомавритански стил във Флатс, на няколко пресечки южно от Санта Моника. Беше доста приятен, с малка климатична инсталация, която бучеше на прозореца, но не по-малко мизерен от жилището му в Ню Йорк.
Ани работеше неуморно с Мартин Файори, като се мъчеше да се отърси от угнетяващото чувство, което я разяждаше отвътре. Всички вибрации наоколо й се струваха странно зловещи. Опитваше се да погледне в очите факта, че трябва да се върне в Ню Йорк и да продължи да търси възможности, които все не се появяваха.
И тогава стана неочакваното.
 

Гласът, записан на телефонния секретар на Бет, беше приятно познат.
«Миличка, говореше Хал Пари, сложи си балните обувки. Тъкмо слизам от самолета. Отседнал съм в «Бевърли Уилшър». Отиваме на купон. Голям купон, пиленце! В дома на Хари Голд — един от най-големите продуценти в занаята. Всеки, който е някой, ще бъде там, тъй че гледай да изглеждаш фантастично, което значи, че можеш да дойдеш и както си в момента. Утре в осем ще ти изпратя шофьора си. Обади ми се.»
Когато му се обади, той потвърди поканата. Благодарение на новата си популярност в Ню Йорк беше станал много търсен. Предлагаха му да направи няколко различни сериала и телевизионни филми. Говореше се дори за нов вариант на един от известните му мюзикли, в който трябваше да възстанови собствената си хореография.
Върху Хал се сипеха пари и това го опияняваше.
 

Взе я с голяма наета кола и облечен в ливрея шофьор, който нито веднъж не се усмихна, докато Хал прегръщаше Ани и изливаше възторга си от щастието, връхлетяло го напоследък.
— Пийни с мен, миличка — подкани я той с лъчезарна усмивка и вдигна бутилката «Джак Даниълс», която извади от барчето между седалките.
— Не, благодаря. — Тя поклати глава. — Добре ще е и ти да внимаваш, Хал. Искам тази вечер да се грижиш за мен.
— Глупости. — Той сви рамене и си напълни чашата. — Ани, холивудските купони не са нещо особено. Трябва просто да се движиш в кръг. А и съм сигурен, че няма да си самотна. Не и с този тоалет.
Очите му се замъглиха от възторг, когато се загледа във воднистозелената рокля. Тънките презрамки и дълбоко изрязаният корсаж откриваха белите ръце и рамене. Малък медальон от нефрит украсяваше гърдите й, допълван от обици в същия стил. Косата грациозно струеше по гърба.
— Надявам се да не приличам на глупачка — рече тя. — Не познавам никого.
— Толкоз по-добре — отвърна Хал и яко дръпна от чашата. — Ще ти бъде забавно да наблюдаваш туземците. По-лесно е да гледаш как си ръфат месата, ако не им дължиш нищо. Но помни — добави по-сериозно, — на холивудските купони всичко е бизнес. Всяка дума, всяка усмивка. Ясно ли е? Тези хора не се събират да се забавляват. Всички търсят договори или с кого да се чукат, за да си пробият път до тези договори. Такъв е нашият град, миличка.
 

Ани бързо разбра колко е прав Хал за холивудските купони.
Хари Голд живееше в имение отвъд Стоун Каньон Роуд в Бел Еър — неоготическо чудовище с поне трийсет стаи, разпростряло се на двайсет декара, които изглеждаха тесни за него. На гигантската извита алея за коли стояха паркирани повече ролс-ройси, отколкото някога бе виждала на едно място. Взетата под наем лимузина мерцедес на Хал изглеждаше почти бедняшка в това обкръжение.
Ани влезе с пресъхнало гърло, побутвана от общителния Хал, който я преведе край домакинята на купона, стисна й окуражително ръката и веднага я заряза. Загледа безпомощно как малкото му кръгло тяло се понесе към някакъв непознат. Двамата изчезнаха в просторната градина и я оставиха сама.
Пое чаша шампанско от невероятно красив сервитьор и тръгна бавно из двата главни салона на приземния етаж. Мебелите бяха в стил «Луи XVI», килимите — стряскащо меки и дебели, по стените бяха плътно накачени пейзажи и портрети от художници, които Ани разпозна от часовете по изкуствознание в колежа. Скулптури красяха пиедестали и лавици, потънали във величествено мълчание.
Гостите бяха не по-малко екзотични от обстановката. Всички бяха облечени в необичайни пастелни тонове и убити цветове: мъжете — с хубави костюми, жените — с тесни рокли или торбести панталони. Всичко бе по най-последна мода, тъканите бяха потискащо скъпи, аксесоарите — избрани с най-изискан вкус.
Ани се почувства като просякиня в хубавата си рокля. Демонстрираното наоколо великолепие я задушаваше. Зад всеки нюанс на приглушените цветове прозираше близостта на магазините и бутиците по «Родео Драйв». От всяко изшумоляване на платили звън на бижу в стаите лъхаше на приказната страна на «Джорджо», «Ван Клийф», «Гучи» и «Картие».
Но най-странна й се стори тихата унесеност на гостите, въпреки че индивидуалните им разговори бяха достатъчно оживени. Всички имаха меки гласове и поразително контролирани жестове. Тези известни и почти известни хора открито демонстрираха богатството и безгрижието си и приличаха на някаква оранжерийна раса, твърде различна от човешката.
А загарът им! Присъстваше навсякъде като ролс-ройсите, бижутата «Хермес» и чашите за шампанско «Уотърфорд». Златист и равномерен, той затвърждаваше впечатлението, че по околните хълмове се е разпространила екзотична раса от спокойни, величествени същества, филогенетично подобрена от слънцето и парите.
Ани плахо се движеше сред тях, уплашена, че се откроява като скитник на галавечеря на Рокфелер.
Не можеше да не забележи обаче, че наред с безупречния загар, нежните маниери и безценните тоалети почти отвсякъде се дочува завален говор и се виждат странно блеснали очи, подсказващи съчетания от наркотици и алкохол, твърде сложни за възприемане, но невъзможни за отминаване.
Ани не беше чужда на психеделичните вещества, станали популярни в трескавата атмосфера на последните години. Много от нюйоркските й познати, включително и Ник, от време на време експериментираха с ЛСД, мескалин и пейот, а сладко-киселата миризма на марихуаната беше отличителен белег на купоните по таванските апартаменти на Манхатън.
Но за разлика от младите пушачи на наркотици, които познаваше и чиито «полети» се отличаваха с глуповат смях, внезапни пристъпи на глад и мъртвешки сън под звуците на рок музиката, тези калифорнийци очевидно се дрогираха от сутрин до вечер, като вплитаха наркотиците в същността на живота си така, че оставяха следи в него, както слънцето оставяше отпечатък върху плътта им.
Ани погледна часовника си. За свое изумление установи, че са минали само два часа. Имаше чувството, че е там цяла година.
Беше неописуемо потискащо да се слуша езикът, на който гостите на Хари Голд се обръщаха един към друг. Хал беше абсолютно прав — зад всяка дума и усмивка се криеха леден страх и хищническо дебнене.
Едно приятно изключение се оказа Норма Крейн — хубава жена над седемдесетте, на която Хал представи Ани в усамотен солариум.
Приветливото й лице, набръчкано от възрастта и дългите години излагане на слънце, изглеждаше толкова познато, че Ани тактично заяви, че за нея е удоволствие да се запознаят, преди Хал да спомене, че е била звезда на нямото кино.
— Норма Крейн — заяви той — беше и си остава единствената дама в този потънал в невежество град. — Поопознайте се, милички.
За учудване и облекчение на Ани Норма се оказа глътка свеж въздух в клаустрофобната обстановка.
— Аз съм тук за витрината — отбеляза тя и отпи от шампанското си. — При подобни случаи Хари обича да има подръка по пет-шест изхабени звезди за украса. А и ни дава на нас, старците, чувството, че още сме важни, макар и за една вечер.
Ани предпочиташе да изкопчи от Норма нещо за бурното й минало, но старата дама предпочиташе да упражнява остроумието си с настоящето.
— Огледайте се наоколо, Ани — заговори тя. — Това, което виждате, е гробище. Пълно е с трупове с двата крака в гроба, какъвто съм и аз. Всички сме надживели самите себе си и скърбим за свят, който спря да съществува преди двайсет години.
— Дали са прави онези, които твърдят, че телевизията е виновна? — попита Ани.
— Телевизията, да — кимна Норма. — Говорят за промяна на вкусовете след войната и за забраната на блоковите ангажименти след антитръстовото законодателство през четирийсетте години, поради която студиата вече не можеха да хранят зрителите като с лъжичка. Говори се и за лошото име, което получихме всички благодарение на черните списъци от времето на Макарти. Но простата истина е, че хората започнаха масово да остават вкъщи, когато стана по-евтино да се гледа телевизия, отколкото вечер да се излиза и да се ходи на кино. — Усмихна се. — Разбира се, телевизията не е наполовина толкова интересна за гледане, колкото хубавият филм, а рекламите я влошават допълнително. Но тя успя да свърши една работа — да убие киното, а заедно с него и Холивуд. Имам предвид стария Холивуд. Студийната система. — Засмя се тихо. — По дяволите, Ани, нашите студиа са само спомен. «Метро Голдуин Майер», «Уорнър Брадърс» и «Туентиът Сенчъри Фокс» съществуват само да дават под наем помещенията си на независими продуценти на телевизионни филми и сериали.
Ани внимателно претегли истината в думите на Норма. От Холивуд беше изчезнал свят, който нямаше да се върне. Норма бе част от него и го носеше непокътнат в себе си като дух в бутилка. Само спомените можеха да го възкресят.
От друга страна, и днес се правеха филми, а заедно с тях и кариери. Звезди като Уорън Бейти, Дъстин Хофман, Фей Дънауей и Барбра Стрейзънд се издигаха блестящо върху разклатените основи на запустелия самотен Холивуд. Това се отнасяше и до шепа талантливи режисьори, писатели и продуценти.
Норма си тръгна рано, като се пошегува, че има нужда от своя сън за красота и ще стои спокойно вкъщи до следващия път, когато решат да я извадят от нафталина.
Обеща на Ани да й се обади и да я покани на обяд да се запознае с внучките й. Ани почувства, че това е единственото обещание тази вечер, което вероятно щеше да бъде изпълнено.
Когато Норма си отиде, в нервите на Ани се загнезди дълбока умора, която се задълбочаваше от усилията да води разговор с толкова много непознати хора.
Започна да избягва групите бърборещи гости и се заскита от един цветист салон в друг, като се любуваше на картините, скулптурите и антиките, с които се бе обградил Хари Голд, за да гарантира изключителната си почтеност, по подобие на Хал с неговия луксозен апартамент в Манхатън, наетата мебелировка и избата с вина.
Най-сетне влезе в библиотека с книги зад стъклени витрини. Потъналите в полусенки портрети й придаваха мрачна атмосфера като на гробница.
На маса от осемнайсети век в ъгъла имаше барче, както впрочем и във всички останали стаи. Между кристалните шишета с алкохол Ани забеляза съблазнителна бутилка със сода. Преди да се обърне да разгледа по-отблизо подвързаните с кожа томове, тя сложи в една чаша лед и лимоново резенче и сипа отгоре им малко от газираната течност.
И изведнъж замръзна, защото видя, че не е сама.
В коженото кресло до прозореца с книга в скута и порядъчно голяма чаша с чисто уиски на масата до себе си седеше не кой да е, а човекът, с когото се беше сблъскала на булевард Санта Моника и спасила от неминуем арест за пиянска свада.
Той не вдигаше поглед. Изглеждаше напълно погълнат от книгата. На пепелника до лакътя му бе изгоряла забравена цигара. Устните му бяха стиснати, присвитите очи се носеха по печатните редове.
Докато Ани го наблюдаваше, той бързо обърна страницата. Главата му, увенчана с къдрава прошарена коса, която не беше нито повече, нито по-малко чорлава от първия път, когато го видя, незабележимо кимна. Пръстите му бяха пожълтели от цигарите — «Лъки Страйк», ако се съдеше по пакетчето на мраморната масичка.
Внезапно Ани изпита болезнено смущение, защото тишината в стаята, поддържана от интензивната съсредоточеност на непознатия, беше пълна. Очевидно не я беше чул да влиза, а тракането на леда не беше го отвлякло, въпреки че стоеше на по-малко от метър от него.
Продължаваше да чете, ръцете му стискаха книгата.
Ани се опита да измисли нещо да каже, не успя и беше готова да отстъпи на пръсти и да се измъкне незабелязано, когато той се засмя.
Беше къс, подобен на лай смях. Отбеляза с пръст мястото, докъдето беше стигнал, и отпи застрашително голяма глътка.
— Ей! — засмя се отново. — Божичко…
И тогава, докато посягаше да довърши уискито, видя Ани. За миг не реагира, само я загледа с вдигнати рошави вежди.
Изглеждаше доста трезвен в сравнение с вечерта, когато го беше спасила, но трескавият блясък в очите му подсказваше, че или е в състояние на нервна възбуда, или е под влияние на уискито. Зачуди се колко ли е пил.
Моментът се проточи. Той се вторачи в нея, без да се смущава. Ани не можа да измисли какво да каже. Бягството от гостите и покоят на стаята бяха приспали рефлексите й.
Най-сетне той отвори книгата, усмихна се и се изкашля. Започна да чете с развеселен глас:
— Много жени с напредването на възрастта изгубват красотата си и се мъчат да разберат дали от лицето, което им е останало, могат да сътворят ново. Те изместват центъра на тежестта му и пренареждат чертите си около новия център, като на петдесет години се опитват да постигнат нов вид красота като хората, които се стараят да се отдадат на нова професия след достигане на средна възраст или като засаждането с цвекло на лозе, което вече не ражда грозде.
Стрелна кисел поглед покрай Ани към вратата, зад която купонът на Хари Голд се вихреше с пълна сила. Ани разбра, че прочетеното се отнася за цялата категория гостенки, които беше видяла тази вечер.
— Пруст. — Вдигна дебелия том.
Ани колебливо се усмихна. Поведението му беше предизвикателно, но и пълно с искрена приветливост. Изглеждаше горд от остро сатиричните думи, които се бяха отронили от устните му, и я канеше да му стане съучастница.
— И все пак — добави той, като се смръщи замислено — това е писано дълго преди ерата на козметичните операции.
— Козметичните операции не биха го впечатлили — проговори Ани, която не беше чела Пруст, но прозря през прямото изражение на непознатия злата ирония на мислите му.
Като я чу, вдигна одобрително вежда. Под нея погледът му изрази приятна изненада и одобрение.
— Е — рече той, — вие поне още дълго време няма да мислите за пластични операции.
Усети подигравката в покровителствения му тон, но не я сметна за злонамерена. Приятелската й усмивка не трепна и видя, че той й отвръща с топъл проблясък в дъното на очите си.
Той се загледа в чашата си. Празнотата й сякаш го разтревожи. Понечи да стане, но разбра, че тежката книга и пакетчето цигари, от което извади един «Лъки Страйк», му пречат. Обърка се, че трябва да прави толкова много движения едновременно, и погледна към Ани.
— Бъдете добра и ми я напълнете.
Доизпразни бързо чашата и й я подаде. Сега тя можа да забележи, че е кротко пиян, защото ръката му се движеше несигурно.
Занесе чашата до барчето и посочи въпросително кристалните шишета. Той вдигна ръце в красноречиво одобрение. Сипа му един пръст, забеляза укорителния поглед, сипа още един, видя, че устните му се свиха предупредително, и накрая я напълни догоре.
Върна се при него и му я подаде. Той отпи голяма глътка, преди да я остави на масата. За момент дълбоко се замисли. След това отново погледна Ани с нещо мефистофелско в пронизващите очи и рошави вежди. Погледът му бе едновременно далечен и интимен, сякаш я обладаваше през телескоп.
— Не бих желала да допринасям към… — започна тя.
Очите му се бяха замъглили. Думите й заглъхнаха, когато забеляза, че вече не я вижда.
След секунда той отвори книгата и се върна към четенето, напълно забравил съществуването й. Тя не си направи труда да се извини, че му е попречила. Обърна се и излезе от стаята, като се усмихваше на себе си.
 

Много по-късно, когато се канеше да си тръгва, видя непознатия царствено да минава през пренаселената стая, без да обръща внимание на гостите около себе си. Тя попита застаналия наблизо мъж кой е той.
— За бога, скъпа. Това е Деймън Райс. Единственият и неповторимият. Къде си живяла? Целият град е в малкото му джобче. Чувам, че готвел нещо ново, което щяло да е най-доброто досега. Всички говорят за това, но той не обелва и дума. Не може да не познаваш Деймън Райс! Кой би забравил това лице?
Въпросът кънтя в ушите на Ани през целия път на връщане.
 

XX
 
Когато стигна до апартамента на Бет, с изумление видя Ник Маршано да чака пред сградата, облегнат на вратата на тъмен мустанг.
— Привет — рече той. — Какво ще кажеш да се поразходим?
— Ник! — възкликна Ани. — Какво правиш тук? Не искаш ли да влезеш?
Той поклати глава.
— Бет ми каза, че си на купон. Постоях малко, но не ми се говореше с нея. Искаш ли да се поразходим?
Нещо в напрегнатото му държание я накара да кимне утвърдително.
— Твоя ли е, Ник? — попита тя, когато той затвори вратата. Мустангът миришеше на чисто и беше прясно лъснат със смазка.
— Няма начин — отвърна той и включи двигателя. — Фирмена кола, тъй да се каже. Малка аванта за оказани услуги.
В думите му прозвуча горчивина. Изхвръкна от паркинга и бързо се понесе по улиците на предградието към магистралата.
Ани забеляза, че не е на себе си, но не знаеше как да го попита какво е станало. Помъчи се да запази спокойствие, докато той караше доста по-бързо от заобикалящите ги на магистралата коли и бясно сменяше платната.
Когато се върнаха в Холивуд, тя се насили да заговори:
— Ник, какво има? Хайде, можеш да ми кажеш.
Той поклати глава.
— Там е работата, моето момиче. Не мога. — Ухили се мрачно. — Ако го направя, ще спреш да ме уважаваш.
Ани го загледа внимателно. За няколко кратки месеца се бе превърнал от нахакан, самоуверен актьор в блед, напрегнат и някак унизен младеж. Въпреки че сам я бе потърсил, огромното напрежение, стаено в него, не му позволяваше да й се довери.
— Добре. Не си длъжен да ми казваш. Защо не идем някъде да пийнем по една кола?
Той й хвърли бърз подозрителен поглед изпод хубавите си вежди и отново се съсредоточи в пътя. Очите му я уплашиха. Беше очаквала перспективите за участие в телевизията да повдигнат духа му, но явно ефектът беше обратен.
Мълчанието му бе непоносимо.
— Ник, спри някъде — помоли го тя. — Искам да те прегърна.
Той измъчено поклати глава.
— Ако само го беше направила, когато наистина се нуждаех от това.
— Ник, моля те. — Докосна го по ръкава.
— Боб Ромеро не харесва млади мъже, които имат влечение към другия пол.
Ани разбра. Сърцето й се сви от мъка. Зачуди се докъде ли бяха стигнали нещата. Затърси тактични думи да го утеши и окуражи. Но преди да ги намери, той яростно зави по булевард Холивуд и потегли към Сънсет Стрийп.
Понесоха се край тротоари, пълни с проститутки, наркомани и мошеници. Ник лудешки ускоряваше колата между светофарите.
— Какво хубаво място — рече той.
— Ник…
Не знаеше какво да каже. Мисълта й беше заслепена от образите на Хармън Кърт, Сам Спектър, Райма Бейнс и други могъщи фигури в развлекателната индустрия. Имаше толкова начини да се оказва натиск върху младите изпълнители. Толкова подводни камъни, на които да заседнат. Нима дори нейният предпазлив начин на живот й беше спестил поне една грешка?
А Ник беше тъй нетърпелив, толкова уязвим…
Той внезапно удари спирачките и спря пред бар, около който се разхождаха десетина мъже. Хвана я за ръката и я повлече вътре.
Помещението беше тъмно. Свиреше тиха рок музика. Ани видя собствениците с връзки ключове, окачени на коланите. Вдигнаха очи и изгледаха любопитно нея и Ник.
Ник, пленник на яростта си, поръча двойна водка.
— Ти кола ли ще пиеш?
Ани кимна разтревожено, като видя как обърна на един дъх чашата си.
— Така, мила моя — заговори той високо. — Тук няма нито един човек, който да не се чуди откъде съм си намерил такава красива дама.
Ник махна към бармана, който му донесе втора чаша и внимателно го погледна.
Ани го докосна по лакътя. Той се обърна към нея. За първи път тя забеляза с ужас, че очите му имаха същия замаян блясък, който беше забелязала по толкова много лица на купона на Хари Голд.
— За бога, Ник, на какво си? Моля те, нека си вървим.
— Кола — запелтечи той и изля втората двойна водка в гърлото си. — Кола за малката госпожица.
Докато той говореше, тя осъзна, че сто чифта очи в полумрака са се вперили в мускулестото му тяло. А самата тя с предизвикателната рокля, която беше носила на купона, беше обект на вниманието на отделна група гости на заведението, чийто сексуални наклонности бяха на светлинни години от тези, на които беше свикнала. Погледна го умолително.
С вид на гневно задоволство той тръшна чашата си, хвърли една банкнота на бара и двамата излязоха от заведението.
— Нека карам аз — предложи тя, разтревожена от нестабилните му крачки.
— Не, госпожо. — Включи колата на скорости се понесе през трафика към хълмовете. Преди Ани да разбере, бяха отминали Мълхоланд Драйв и се намериха на тесен път в някакъв каньон.
— Ник, моля те, намали — заговори тя, като напипа своя предпазен колан и го закопча. — Нека спрем за малко да поговорим.
— Очарован съм, миличка. — Гласът му се прекърши в странен смях. — И за какво ще си бъбрим? За любов и изкуство? За сравненията между Станиславски и Ракел Уелч? Чудя се какво ли би казал Рой по този въпрос…
Разгорещен от собствената си ирония, той натисна газта. В този миг на завоя срещу тях изрева кола, ярките й фарове заслепиха Ани.
С ужас видя пред очите си паважа, който диво се завъртя наляво. Ник излизаше от границите на пътя и политаше към каньона.
Чу оглушителен писък на пружини и гуми. По колата затрака чакъл, после задраскаха гъсти храсталаци. Тя падна напред, усети остри удари по главата и коленете и изгуби съзнание.
 

XXI
 
Три часа по-късно Ани седеше до леглото на Ник в Холивудския презвитериански медицински център. Пустият коридор приличаше на сиво петно зад открехнатата врата.
Беше ударила челото си в таблото и я бяха превързали с марля и лепенки. Лекарят от спешното отделение я бе изпратил на рентген и установи, че няма опасни увреждания. Един спасителен храст беше омекотил удара на колата, а коланът бе свършил останалото.
Ник нямаше същия късмет, защото не бе закопчал своя колан. Лежеше по-блед от всякога, счупената му ръка беше в гипс, гръдният кош — омотан в превръзки, разбитият нос и срязаната буза също бяха покрити с лепенки.
В очите му се четеше болка. Лекарите бяха отказали да му дадат по-силни лекарства, защото изследванията показаха, че в кръвта му има опасна смес от успокоителни и алкохол, която вероятно бе довела до злополуката.
— Казват, че си извадил голям късмет — заговори Ани като го държеше за ръката. — Лошото е, че не беше закопчал колана си. Можеше да минеш въобще без наранявания.
Той поклати глава и виновно погледна превръзката й.
— Божичко, мила, толкова съжалявам. Ако бях само аз… Но да нараня теб… Можеш ли да ми простиш?
— Разбира се, глупчо. Само не го прави пак.
Стисна по-силно ръката му, защото видя, че очите му отново се замъгляват. Изглежда, не можеше да го изтегли към реалността. Непрекъснато клонеше към безразличие, което я плашеше.
— Време е да си вървиш — каза той. — Бет сигурно е откачила от безпокойство.
— Обадих й се. — Ани се усмихна. — И няма да си отида, докато не ми обещаеш да се погрижиш за себе си. Ще се върна утре сутринта, но не мога да остана на Западното крайбрежие само за да те държа под око. Обещай ми.
Кимна й машинално.
— Ник — продължи тихо тя, — нищо не е вечно. Можеш ли да го проумееш? Имало е дни, когато ми се е искало да се гмурна в дълбокото и да не изплувам. Но те минават. Винаги минават. Моля те, обещай ми да се грижиш за себе си, когато ме няма.
Лицето му се сгърчи, когато погледна бинтованото й чело. Насили се да се усмихне.
— Е — рече той, — може би със счупен нос ще съм по-убедителен като един от лошите във «ФБР».
— Глупости — засмя се тя. — Ще играеш някой секси частен детектив.
Той кимна, хлътналите му очи бяха издали смесени импулси, част от които спазмодично достигаха до нея, докато други потъваха дълбоко в него, далече от усилията й да установи контакт.
 

Взе такси и потегли към къщи в празната уханна нощ с намерението да поспи няколко часа, преди да се върне при Ник.
Усети, че я бодна страх, като видя, че на задните седалки на таксито няма предпазни колани.
— Нямате ли колани? — обърна се тя към шофьора.
— Законът не ги изисква — отговори той, — тъй че фирмата не си прави труда. Хората и без това не искат да ги използват.
Тя овладя треперенето си и загледа как магистралата оставя хълмовете зад гърба си и пред тях се появява Долината.
Нещо прещрака в ума й, изчезна и отново се появи със странна яснота. Заобмисля го, без да забелязва, че се зазорява.
Предпазни колани, разсъждаваше тя.
Случилото се тази вечер я наведе на една идея.
 

XXII
 
Не беше трудно да разбере коя рекламна агенция използва Отделът за моторни превозни средства.
Директорът на агенцията Бърнард Юър прие Ани и вежливо я изслуша.
Когато свърши, той я погледна с безизразни очи. Да, потвърди той, бил гледал рекламата на «Кантийл & Бийл» и бил силно впечатлен. От друга страна, излъчването на нейния образ било доста неподходящо за сериозна кампания за убеждаване на хората да използват предпазните колани.
— Бих се съгласила с вас — реагира Ани, — ако не пропускахте нещо важно. Хората не използват коланите, защото намират, че ограничават движенията им. Те искат пътуването с кола да бъде удоволствие, приключение, особено в щат като Калифорния, и смятат, че коланите не подхождат на стила им. Господин Юър, трябва просто да се обединят идеите за развлечение и безопасност. Точно в това се състои моята концепция.
Той не изгуби скептичния си вид въпреки този довод.
— Освен това — добави тя — трябва да се направи нещо, и то бързо. Смъртността по шосетата на Калифорния нараства непрестанно. Вашият щат е един от най-опасните в страната.
— Разбирам мисълта ви — студено заяви той, като очевидно не искаше да разкрие картите си пред нея. — Ще отнеса предложението ви до Джим Макюън.
От подписа върху всички шофьорски книжки в Калифорния Ани знаеше, че Макюън е секретарят на Калифорния.
Заразглежда внимателно изисканото началническо присъствие на Макюън. Изглеждаше недокоснат от очарованието й. Вежливостта му можеше да прикрива и намерението да я изхвърли от кабинета си.
Но нямаше други оръжия. Затова се сбогува усмихната и си отиде.
Вкъщи обмисли идеята да отиде сама при щатския секретар.
Решението беше трудно. Ако бе прекалено настойчива, можеше повече да навреди, отколкото да помогне на идеята си. В края на краищата Джим Макюън беше много зает обществен служител.
Накрая времето изтече в размишления и се наложи да се връща в Ню Йорк да възстанови работния си график. Оставаше само да чака и да види какво ще стане.
 

Три седмици по-късно беше в Ню Йорк, затънала до гуша в репетиции на постановка на ранна пиеса на Лерой Джоунс в «Сенчъри Плейърс».
Ник беше излязъл от болницата и тя му се обаждаше поне при пъти седмично, като внимателно се вслушваше в интонациите на оптимизъм и депресия в гласа му.
Разнообразните професионални задължения поглъщаха цялото й време. Вътрешно сви рамене и реши, че идеята й за калифорнийска кампания за използване на предпазни колани или се е провалила, или се е забатачила в бюрократичните дебри.
И тогава, в една тъмна сряда вечер, тя се прибра и завари на телефонния секретар съобщение.
«Госпожице Хавиланд, обажда се Бърнард Юър, чу лишен от хумор глас. Обсъдихме идеята ви за кампания за предпазни колани и щатският секретар лично прояви интерес. Бихме желали да ви направим пробни снимки. Ако ви е удобно, следващата седмица…»
На 15 юни по калифорнийската телевизия, точно преди новините в шест часа, беше излъчена първата серия от реклами.
Предизвикателното секси момиче, вече познато на жителите на Лос Анджелис като символ на «Кантийл & Бийл», се появи, седнало зад волана на кола и закопчаващо предпазния колан с дългите си изящни пръсти. Докато говореше, горната част на колана се впи в тясната къса фланелка без ръкави.
 

— Когато карам кола — се обърна към камерата тя, — искам да се забавлявам, а не да се нараня. Защо следващия път, като седнете на волана, не направите същото? Ще се почувствате удобно… и в безопасност.
 

Изпълнението й беше тъй чувствено, че хората просто не можеха да откъснат очи от нея. Успяваше да създаде впечатлението, че автомобилът я прегръща. Коланът бе неговата ласка по гъвкавите крайници.
На екрана се появи надпис:
C
«Отдайте се на сигурността, сложете си предпазния колан.»
C$
С това рекламата свършваше.
Беше необичайна, защото отнемаше цялата скука на концепцията за безопасността. И идеално подхождаше на калифорнийците, за които шофирането е начин на живот.
Много хора чакаха излъчването със стиснати палци и най-вече Ани.
Отговорът на публиката беше незабавен.
В продължение на няколко седмици предизвикателното момиче от «Кантийл & Бийл» стана известно от Сан Диего до Орегон. Лицето й беше по вестници и списания и можеше да се види на огромните плакати по магистралите, дори дрезгавият и глас тихо припяваше съблазнителни подканвания към сигурност по радиоапаратите в колите.
Не след дълго се появиха и очакваните резултати. Статистиците отчетоха, че фаталните пътни произшествия в Калифорния са намалели в резултат на повишеното използване на предпазни колани от страна на шофьорите.
Щатският секретар беше на седмото небе. Надяваше се да изгради бъдещата си предизборна кампания за губернатор на базата на това блестящо постижение.
Бърнард Юър се разхождаше усмихнат, което съвсем не бе обичайно за него. Рекламната му агенция не беше постигала такъв успех през всичките двайсет и пет години на съществуването си.
А Ани Хавиланд, въпреки че още не беше познато на всяко семейство име, бе станала познато на всяко семейство лице по Западното крайбрежие.
 

XXIII
 
Отново наближаваше есен.
От събитията в Холмсби Хилс, дали начало на разписанието на Ани, бяха изминали над две години.
Гледаше разстроена календара си. Бе направила всичко, което позволяваха талантът, усилията и въображението й, за да доведе плана си до успешен завършек в предвидения срок. Беше работила денонощно за усъвършенстване на способностите си и за привличане на хорското внимание, като често го вършеше против волята им.
И беше почти успяла.
Сега имаше нужда само от един голям шанс, от една възможност да покаже на публиката на какво е способна. Но подобен шанс не се появяваше. Кариерата й за пореден път засядаше на етап, от който сякаш не можеше да се придвижи напред.
В интерес на истината продължителната борба беше донесла някои големи промени в живота й. Преди две години беше умерено амбициозна млада жена, очакваща бърза кариера и доста неясно бъдеще. Днес можеше да си позволи удобно и разнообразно съществуване чрез участия в рекламни клипове и фотографии и добра възможност за признание в театъра. Можеше ли човек да се оплаче от такава съдба?
Да, може, размишляваше Ани с горчивина. Човек положително може да се чувства ограбен, когато остане извън границите на филмовия свят.
Ани бе постигнала най-доброто при крайно неблагоприятно стечение на обстоятелствата. И въпреки това просто нямаше солидна основа, на която да стъпи на Западното крайбрежие.
От друга страна, в отсъствието на нещо реално, за което да се захване, непрекъснато нарастващ брой предзнаменования сякаш й подсказваха, че е дошло времето да направи следващата си и най-съществена крачка.
 

Джим Макюън и Бърнард Юър бяха единодушни в мнението си, че Ани трябва да стане постоянна жителка на Калифорния.
— Ако наистина смяташ да участваш в кампанията до края — заяви Бърнард Юър, — трябва да имаш шофьорска книжка, издадена в Калифорния, и да станеш гражданка на щата. Калифорнийците много ще се смутят, ако научат, че си нюйоркчанка. Освен това проектът за предпазните колани се разпростира във времето. Може да продължи години наред. Имаме нужда да си тук.
Ани не можа да отрече логиката на тези доводи. А честите й разговори с Ник я караха да се тревожи за него повече, отколкото през целия период след катастрофата.
Гласът му по телефона беше кух и често говореше завалено. Въпреки крехкото оживление, което имитираше, когато говореше с нея, тя знаеше, че Ник крие истината за себе си и положението, в което се намира.
Епизодът от телевизионния сериал, в който си беше намерил роля миналата зима, бе излъчен наскоро в най-гледаното време. Изпълнението му разтревожи Ани не само защото й се видя безлично и немотивирано, но и защото лицето му на екрана, заснето само няколко месеца след заминаването му от Манхатън, вече изглеждаше по-изпито и нездраво от онзи Ник, когото познаваше тогава.
Ник бързо се плъзгаше по нанадолнището. Имаше нужда да го държи под око. В противен случай не смееше да си представи какво бъдеще го чака.
А и той сякаш съзнаваше, че тя е единствената му връзка с живота, защото последното му обаждане беше много възторжено. Знаел в Холивуд идеален апартамент за нея. Негов приятел актьор тъкмо щял да се изнася оттам и му доверил, че ще е свободен след няколко седмици.
— Една дума, и е твой. Ще ти бъде много удобна база. Ако искаш, можеш да ходиш пеша до «Уорнър» и «Парамаунт», след като приключат войната с кого да подпишеш договор.
 

Успя да хване една от трите стюардеси между полетите и гаджетата и уреди напускането на тавана.
Прекрати уроците по техника на говора и нежно се сбогува с Блейн Джаксън, който така и не беше й простил, че не прие съвета му да направи кариера в балета.
Същото се отнасяше и за Рене Грийнбаум, въпреки че сбогуването с нея беше много по-болезнено и чувството за вина у Ани — далеч по-остро. В продължение на пет години Рене беше правила всичко, за да подпомогне кариерата на Ани като манекенка, и хранеше големи лични и професионални надежди за нея.
Най-покъртителната й раздяла беше последната.
В деня на тръгването си, след като си опакова багажа и го натовари в джип, уреден от Ал Кантийл, каза довиждане на Рой Диран в самотата на студиото му на Трийсет и седма улица.
Той я изгледа дълго и изпитателно в очите.
— Слушай ме добре — проговори най-сетне. — Познавам те. Знам какво те яде отвътре. Не само защото имам очи и уши и съм от дълго време в занаята, но и защото преди много, много години и аз имах своите надежди и понесох своите удари. Запомни думите на човека, който е взел погрешно решение и е платил за това — не позволявай на този огън да изгасне в теб. Дори ако това ти причини рани, които никога няма да зараснат.
Тя го прегърна с всичка сила. Той я изпрати до вратата. Докато слизаше по стълбите към Трийсет и седма улица, Ани чуваше как крачките му кънтят по дървения под.
За нея имаше само една посока — напред. Намери колата си и потегли към моста «Джордж Вашингтон».
 

XXIV
 
Колата се измъкна от магистралата и пое по Франклин Авеню направо към дома на Ник. Той я посрещна с отворени обятия, почерпи я с кафе и закара колата й до чудатата улица Анита, недалече от Мелроуз, където се намираше новият й апартамент.
Сградата беше част от редица къщи с луксозни апартаменти, строени през двайсетте и трийсетте години в различни архитектурни стилове. Щастието й проработи и Ник намери място за паркиране близо до номер 317. След няколко минути Ани се ръкуваше с ниската си и много дебела, но изпълнена с достойнство хазяйка госпожа Ернандес.
— Dios — промърмори тя с разширени очи, когато погледна Ани. — По-красива сте, отколкото ви описа той.
Показа на Ани скромен едностаен апартамент на третия етаж. Имаше климатична инсталация и беше рехаво обзаведен с безлични, но солидни мебели. Кухнята бе обзаведена с допотопна техника, но всичко работеше. Най-приятна беше ярката светлина, която нахлуваше през ъгловите прозорци, и частичният изглед към Бевърли Хилс.
Както предполагаше, наемът беше висок, но не надхвърляше онова, което плащаше в Манхатън.
— Прекрасно е — каза тя на Ник. — Много мило от твоя страна, че ми го намери.
— Е, все някак трябваше да те докарам тук. — Ник успя да се усмихне закачливо въпреки тревожния поглед в тъмните си очи. — Ще превземеш този град като ураган, ще видиш.
— Добре, защо не използваш силните си ръце да ми помогнеш да кача багажа? След това ще отидем на пазар и ще ти приготвя вечеря. Шест дни съм яла само сандвичи и умирам от глад.
— Нямаш проблеми.
 

Късно същата вечер тя седеше сама в новия си апартамент и слушаше непознатите звуци на далечното улично движение, близките нощни птици и щурците отвън. Госпожа Ернандес не беше я излъгала — не се чуваше нищо от апартаментите под и над нея, нито от стълбите.
Леглото беше меко, а кухненските маса и столове — стабилни. Но сега, когато Ник си отиде, Ани се почувства потресаващо сама.
Той изглеждаше по-зле от всякога. Холивуд сякаш бе отворил рана в психиката му, която с всеки изминал ден все повече застрашаваше живота му. Искаше да се облегне на него, защото се притесняваше за собственото си бъдеще, но нямаше начин.
Реши, че това, което го съсипва, ще срещне непримирим противник в нейно лице. Но реалистичната й натура я предупреди, че в крайна сметка неговото съществуване си е негова отговорност. Макар и загрижена за добруването му, трябваше да се погрижи преди всичко за себе си.
Обзета от тези мисли, си беше купила един брой на «Дейли Вараяти». Седна по турски на пода пред ниската масичка за кафе и отвори първата страница.
Ръката й спря във въздуха, когато прочете заглавието на трета страница.
C
#Нов проект за филм на Райс вероятно ще надмине всичките му досегашни успехи.
«Деймън Райс, автор на бестселъри и всепризнат титан на американското кино, е завършил новия си сценарий, озаглавен «Среднощен час». Подготовката за снимките, включително и подборът на изпълнителите, ще започне съвсем скоро.
Райс разкри пред журналистите, че анти героинята на неговия нов опус няма да прилича на нито един от досегашните му женски образи. Темпераментната хищна жена, наречена Лиан, ще съсипе героя на филма с прелъстителските си дарби и ще го доведе до насилствена смърт, която положително ще остави публиката без дъх.
Пробните снимки за Лиан ще бъдат достойни за проследяване, защото ролята ще придаде ярък блясък на актрисата, избрана от Райс.
На добър час, госпожи (и импресарии) и успешен лов.»
C$
Ани затвори вестника. Докато четеше статията, нещо в нея се пробуди. Трябваше да прочете новия сценарий на Деймън Райс.
Не беше суеверна, но през последните седмици прекалено много предзнаменования за Калифорния и бъдещето й се бяха струпали и не можеше да ги пренебрегне. За четвърти път пътят й се пресичаше с този на Деймън Райс, но вече не като млад автор на «Парабола», не като войнствен пияница на булевард Санта Моника, не като мрачен читател на Пруст в библиотеката на Хари Голд, а като непознат, който й протяга възможност, надписана с нейното име.
Защото преди двайсет и три години беше кръстена Лиан Върджини Хавиланд.
 

XXV
 
3 септември 1969
Два дни след пристигането си в Холивуд тя се облече консервативно, преметна най-голямата си чанта през рамо и отиде с колата до «Интърнашънъл Пикчърс», където беше разбрала, че от десет години насам Деймън Райс заема един кабинет.
Присъедини се към група туристи и така прекрачи студиото. Когато се озова вътре, се отдели от групата и се отправи към административната сграда, в която преди две години беше попълнила формуляра за злощастните си пробни снимки за «Три наведнъж».
Всичко си беше същото. Сградата бе безлична като всяка административна сграда в кой да е американски град или предградие. Единствената разлика се състоеше в това, че всяко от имената на указателя за стаите струваше незнайна сума долари и бе познато на милиони хора.
Най-ироничното беше, че от апартамента си на последния етаж Хармън Кърт контролираше не само «Интърнашънъл Пикчърс», но и по-голямата част от самия Холивуд.
Ани се намираше под носа му в буквалния и преносния смисъл. Лесно намери целта си в указателя: «Райс, Деймън. 6 С». Пое дълбоко дъх и влезе в асансьора.
 

Шестият етаж бе покрит с убито оранжеви килими.
Коридорът беше тих. Ореховите врати бяха затворени. Прозорци нямаше. Очевидно недостъпността бе много съществена за продуцентите, режисьорите, сценаристите и шефовете на отдели, които работеха тук.
Вратата, която търсеше, беше в края на коридора.
«ДЕЙМЪН РАЙС»
Буквите бяха четвъртити и скромни.
Ани бутна вратата.
В чакалнята имаше малък диван, маса, отрупана със списания, голяма кантонерка и писалище, на което седеше секретарка и говореше по телефона.
— Съжалявам, че ви задържам — каза тя в слушалката, спокойно загледана в Ани. — Сигурна съм, че днес ще се заеме с това. Защо не опитате да се обадите към четири? Мисля, че дотогава ще има нещо за вас. Добре. Довиждане.
Затвори телефона и погледна Ани с подозрителен от дългогодишен опит поглед. Ани се усмихна с предварително планирано изражение на очаквателна неувереност.
— Какво мога да направя за вас? — попита секретарката.
— Закъснях малко — обясни Ани. — Движението по магистралата беше страшно задръстено. Надявам се, че господин Райс не ме е забравил.
Секретарката видимо застана нащрек.
— Съжалявам, госпожице… как, казахте, ви беше името?
— Ани Хавиланд. Щях да дойда по-рано…
— Имате ли среща с господин Райс? — Жената разгърна страницата на тефтера със срещите, като имитираше неувереност, каквато не чувстваше.
— Ами да. — Ани убедително изигра учудване. — Не е ли… искам да кажа, не сте ли я записали?
— Често казано, не. — Видялата и патила секретарка, без съмнение, беше чувала всички възможни извинения.
— Ами… не знам какво да кажа — запелтечи Ани. — Във вторник вечерта господин Райс ме покани да дойда днес сутринта. Беше… искам да кажа… каза ми го съвсем определено…
Секретарката вдигна вежди.
— Разбира се — продължи Ани, — ако не сте ме записали, трябва да има някаква грешка. Всъщност ние се видяхме на един прием. Може би е сметнал, че разговорът ни е неофициален…
Бързата искрица в очите на секретарката каза на Ани всичко, което искаше да знае. Другата жена признаваше, че Райс може да е бил пиян или почти пиян, когато е поканил красивата непозната в кабинета си. Вероятно не помнеше нищо.
И сега невярващата на ушите си посетителка стоеше срещу нея, видимо обидена от грубостта на Райс, но прекалено благородна да каже на секретарката му, че началникът й е бил пиян, когато е уредил срещата.
— Може би — продължи Ани с огорчен глас, — може би, ако му оставя при вас бележка… Може би друг път… Разбира се, както той реши. Но бих искала да знае, че съм идвала.
Секретарката въздъхна.
— Защо не седнете, госпожице Хавиланд? Ще поговоря с господин Райс и ще видя дали мога да разплета тази история. По какъв въпрос е срещата ви?
— Как по какъв? — реагира Ани, сякаш въпросът беше излишен. — Във връзка със «Среднощен час».
— Много добре. — Секретарката се изправи. — Седнете, моля.
Изчезна в кабинета и затвори вратата след себе си. Веднага след това Ани чу отвътре буботещ мъжки глас. Веднага позна необичайния тембър. Райс сигурно говореше по телефона или при него имаше човек.
В чакалнята беше тихо. Сърцето на Ани се качи в гърлото. Планът й не се простираше по-далече от този момент.
Разгледа писалището на секретарката. Беше празно, с изключение на писалката и тефтера със срещите.
Очите й се спряха на кантонерката.
С отчаяна решителност заобиколи писалището и отвори страничния шкаф. Молеше се да й останат няколко секунди, докато секретарката чака да настъпи пауза в разговора на Райс и да му разкаже историята й.
Ани намери това, което очакваше. Имаше куп фотокопирани ръкописи, повечето изпратени вероятно от продуценти или импресарии с надеждата да заинтересуват Райс да им сътрудничи.
Ани бе обзета от вдъхновение и набързо прегледа папките с по-нови на вид листа с еднакъв размер и обем.
Естествено, на най-долната лавица имаше десетина копия, които можеха да бъдат само от един оригинал.
Разгърна най-горната папка. В нея имаше копие на «Среднощен час», без съмнение предназначено за някой от сътрудниците на Райс или за импресариото на някой от именитите изпълнители, който щеше да прави пробни снимки за една или друга роля.
Като четеше наум молитви, Ани измъкна папката, скри я в огромната чанта, която бе донесла специално за тази цел, изтича до бюрото и седна на мястото си.
Времето едва се влачеше. Опита се да нормализира дишането си.
Най-сетне секретарката се върна.
— Съжалявам, госпожице Хавиланд. Господин Райс наистина не знае нищо за среща с вас. Ако желаете, можете да оставите бележка или да ни се обадите по всяко удобно за вас време.
Ани стана и продължи да изобразява сломена откровеност.
— О, всичко е наред — каза тя. — Всъщност грешката е моя. Трябваше да се обадя вчера или онзи ден. Знам колко е зает. Вероятно дори не ме помни. Съжалявам, че ви обезпокоих.
Беше толкова убедителна, че секретарката я изгледа с искрена симпатия.
— Не се извинявайте — отвърна тя. — Случва се непрекъснато. — В гласа й прозвуча тъжно примирение. — Моля ви, не се притеснявайте да му се обадите, когато решите.
— Добре. — Ани храбро се усмихна, въпреки че прекрасно знаеше, че Деймън Райс няма да намери време за нея и след милион години. — Довиждане и благодаря.
— Довиждане, госпожице Хавиланд.
В асансьора Ани въздъхна с облекчение.
Беше се сдобила с ръкописа на «Среднощен час».
Не знаеше какво ще прави с него, но поне бе в ръцете й.
По пътя към къщи с усмивка помисли за отчаяната си маневра. Чудеше се какво я бе прихванало, за да предприеме такава мелодраматична акция.
Ускори колата, защото сетивата й горяха. Трябваше да се прибере час по-скоро.
 

XXVI
 
Когато се прибра, събу обувките си, седна по турски на дивана и зачете. След две страници усети, че не й достига въздух. Чете повече от час, без да вдига очи от папката пред себе си.
Когато най-сетне затвори последната страница, беше в състояние на шок.
«Среднощен час» беше не по-малък шедьовър от всички пиеси на Райс. Но за разлика от всичко, написано от него досега, това бе историята на едно сексуално насилие, толкова просто и ужасяващо, че човек не можеше да се отърси от него.
Без да се сети да си направи кафе или поне да си свали чорапите, Ани започна да чете сценария за втори път.
Героят се казваше Тери. Историята започваше с връщането му от казармата в малък южен градец, където трябваше да сключи подходящ брак и да наследи селскостопанската империя на семейството си. Но по волята на съдбата по пътя от гарата към къщи среща местно момиче на име Лиан, което по време на отсъствието му е разцъфнало в готова за женитба хищна млада жена, чиято красота прикрива отровната й същност.
Ани четеше захласната как Лиан прелъстява Тери, отклонява го от светлите планове за бъдещето и го свежда до такава зависимост от себе си, че смъртта остава единственият му изход. С изобретателност, породена от отчаянието, Тери прелъгва най-добрия си приятел също да се остави да бъде прелъстен от Лиан. Приятелят довежда историята до трагичния й край, когато — воден от сляпа ревност — убива Тери, без да разбере, че изпълнява неговото желание.
Историята се развиваше с величествена деликатност към шокиращата кулминация. Стремежът на героя към самоубийство, извършено чрез ръката на приятеля му, очевидно бе нещо повече от естествен резултат на обладалата го страст. Той се коренеше в невидима слабост, дремеща в иначе светлата и очарователна личност. Тази слабост от самото начало бе изворът на беззащитността му пред Лиан.
Цялата драма оставяше особен привкус в устата — колкото неприятен, толкова и опияняващ. Човек можеше да почувства върховната безнадеждност в съдбата на героя, особено защото тя го връхлиташе в момент, когато бе на крачка от един щастлив и пълноценен живот.
И все пак тази съдба се разгръщаше с трагична красота, съвършена като залез.
А Лиан!
Блестеше в центъра на «Среднощен час» като ангел на смъртта — красива, престорено свенлива, чувствена, погълната от себе си и напълно покварена.
Беше роля, която се среща веднъж в живота. Актрисата, която я изиграеше, щеше да срещне страховито предизвикателство и да получи огромна възможност за изява.
Известно време Ани остана потънала в мислите си. След това прочете сценария още веднъж, като се удивляваше на непредсказуемото майсторство на Райс да борави с тон и език. От най-обикновените реплики в диалога, подобно на змии, изпълзяваха подмолни значения. Дори движенията на камерата, предвидени от Райс, имаха скрит резонанс.
Ани не забеляза, че се е стъмнило. Без да забележи, беше запалила лампиона. Когато най-сетне, след четвъртото прочитане на сценария вдигна очи към часовника над печката, наближаваше единайсет.
Изправи се и подвитите й от дълго време крака я заболяха. Тръгна към кухнята. Вълната от умора я накара да изостави мисълта за вечеря. Съблече се и отиде под душа.
Водата започна да се стича по нея. Погледна надолу и голата плът й се стори някак чужда.
Ами ако аз играех Лиан?
Мисълта изведнъж изскочи от подсъзнанието й. Преди да успее да се разграничи от нея, за да разкритикува несъстоятелността й, беше обладала сърцето й както горещата сапунена вода заливаше тялото й.
 

Това е лудост, повтаряше си тя.
Щяха да дадат ролята на Лиан на призната холивудска актриса или може би на ярък чуждестранен талант, но положително на личност с влиятелен импресарио и добри връзки.
Последният човек в света, на когото биха я предложили, бе съвършено неизвестна жена, чийто опит в киното се свеждаше до няколко реклами и най-вече, чието име бе забранено в Холивуд.
Усмихна се, като се сети за кабинета на Деймън Райс в сърцето на административната сграда на «Интърнашънъл Пикчърс», само на няколко етажа под светилището на Хармън Кърт.
Не, Ани Хавиланд нямаше да получи предложение за ролята на Лиан в «Среднощен час».
От друга страна, самата абсурдност на тази мисъл предизвикваше твърдата й воля и я примамваше към забранени мисли.
Случвали са се и по-странни неща.
Припомни си неизвестните актриси, катапултирани към славата благодарение на неповторимата възможност да изиграят важни роли. Сети се за Джийн Сибърг в «Жана д'Арк», за Джули Кристи в «Доктор Живаго» и за Фей Дънауей съвсем наскоро в «Бони и Клайд». Тези актриси, получили уникалния шанс да покажат в главни роли на какво са способни, бяха станали звезди благодарение на таланта и екранното си присъствие.
Щом те бяха успели, защо да не успее и тя?
Със или без Хармън Кърт.
Здравият й разум се бунтуваше срещу тази мисъл. Но не пречеше на ролята да я обсебва все повече.
Стоеше гола пред чуждото още огледало в спалнята. Разглеждаше сребристите си котешки очи в мрака, както го беше правила толкова често в миналото. Струваха й се по-непознати от всякога, но не спираше да дълбае с поглед в тях.
И изведнъж, съвсем безшумно, като падаща звезда на летен хоризонт, в зениците й засия Лиан.
Веднага изчезна. Бе твърде плаха, за да се остави да я улови. Постоя няколко секунди, без да мига, и я видя отново хубава, прелъстителна, но зла, почти дете в невинната си разрушителност.
Ани плъзна поглед по обграденото от мокра коса лице. Наблюдаваше как интелигентна полуусмивка присвива устните й. Прекара ръка под косите си и бавно ги спусна по врата. Главата й се повдигна в свенлив нарцисизъм. Възхищаваше се на тялото си, на бялата кожа, на изящните, предназначени за любов крайници, на които никой мъж не би устоял…
От огледалото я гледаше Лиан — егоистична, нахакана и опасна. Сякаш израстваше от някакво тайно семенце, укрито в отдалечено кътче от личността на Ани, семенце, което до тази вечер и този момент беше спало в плодородна почва.
В началото цветчето му бе крехко, но укрепваше с всяка секунда, през която Ани го гледаше.
Да, Лиан придобиваше форма и сила от очите, които я гледаха. Очи, омаяни от злокобния й чар. И както доктор Джекил, загледан в огледалото да търси себе си, виждаше триумфиращата усмивка на господин Хайд, Ани забеляза появата на чужд за нея човек, който обитаваше тялото й.
Отиде до гардероба и избра най-семплата си рокля. Тя беше най-близка до облеклото, което сценарият на Райс определяше за Лиан. Облече я на голо и се върна боса при огледалото.
Оттам я погледнаха очи, пълни със зловещ блясък. От устните й спонтанно се откъснаха думи, запаметени от сценария.
— Толкова е горещо. Къде си се забързал? — Напевният глас не бе нейният. — Хайде. Разгорещен си, нали?
Ехото на фразите заигра около устните, набъбнали от властта на секса. Всеки сантиметър от плътта й беше като зов.
Ани бе изчезнала от огледалото. Оттам гледаше само Лиан.
Жребият беше хвърлен.
 

XXVII
 
Ани разузна всичко възможно за личността и миналото на Деймън Райс, за стила на работата и дневното му разписание.
Докато се занимаваше с него, разбра, че в лицето на Райс ще има работа с един от най-чудатите гении, завладявали някога американската сцена.
Райс пребиваваше половин година в Холивуд, където имаше паянтова къща в сляпа уличка на Бенедикт Каньон Драйв. Вярна и дългогодишна икономка се грижеше мястото да не стане съвсем необитаемо под небрежната ръка на собственика си.
Останалата част от времето си Райс прекарваше в любимата си къща в пустинята Мохави западно от Лас Вегас, близо до езерото Мийд в северозападния ъгъл на Аризона. Пустинните форми на живот и Големият каньон бяха две от големите му слабости.
Говореше се, че и двете къщи са пълни с антики, хармониращи с мрачното въображение на Райс — средновековни оръдия и инструменти за изтезания, истински отрязани и изсъхнали лави, древни статуи на плодородието и други необичайни неща.
Според слуховете обаче най-злокобното нещо бе, че и двете къщи бяха обзаведени като камери за самоубийство и снабдени с всякакви технически пособия за безболезнено отнемане на живота, ако и когато Райс реши, че моментът е настъпил.
Беше направил идеите си за самоубийство публично достояние в интервю преди няколко години така непринудено, сякаш говореше за съвсем естествен житейски факт.
Беше заявил, че се е примирил със старостта и смъртта, но ако заболее от неизлечима болест или реши, че животът повече не го интересува, не смята да чака смъртта да го посети. Щял сам да избере момента.
Точният метод на самоубийството не беше известен, въпреки че се говореше за експлозиви, бутилки със смъртоносен газ и дори за нечувани отрови, от които да си направи «коктейл».
Малко след навършване на двайсетгодишна възраст се беше оженил и почти веднага развел. Оттогава странеше от брака. Нямаше деца.
В продължение на много години бе водил разюздан полов живот, но от началото на петдесетте си години умишлено се въздържаше от контакти с млади старлетки и леснодостъпни актриси, които с радост биха задоволили всяко негово желание. Беше имал една след друга няколко постоянни любовници, все негови връстници, и обясняваше на журналистите, че не се бои от остаряването и иска да се движи в обществото на зрели жени.
Беше меценат на група американски художници и скулптори. И двете му къщи бяха пълни с абстрактни, експресионистични и сюрреалистични творби.
Отбягваше литературните кръгове, които величаеха произведенията му, но изпитваше иронично удоволствие да се появява на претрупани холивудски приеми като онзи в имението на Хари Голд.
Мразеше колите. Поради тази причина мразеше и Лос Анджелис — най-зависимия от автомобилите град, но нямаше избор и живееше там месеци наред.
Колкото и парадоксално да беше, обичаше самолетите заради опасността, стаена във вътрешността им, и се наслаждаваше на трепета при излитането и кацането.
Обичаше също парадоксите, насилието и гротеската. Забавляваше се от нелепия факт, че Лондонският мост, демонтиран през 1967 година, беше монтиран като риба на сухо в Лейк Хавейсу Сити, Аризона. Забавляваше го и пищното богатство на Запада, глупостта на голямата част от американската култура и фалшът на Холивуд.
Изпитваше дяволито удоволствие публично да демонстрира увлечението си по неща, които надменните писатели смятаха, че са под равнището им — закусвални, професионален бокс, порнография, кънтри музиката и дори телевизионните мрежи, които наричаше «най-великия принос на Америка към сюрреализма».
Имаше и своя порок, който Ани беше забелязала лично — алкохола.
От години беше известен като голям пияница и побойник. Когато не беше в период на интензивно писане на роман, разказ, пиеса или сценарий, леко откачаше, седмици наред не излизаше от кръчмите и се биеше с други пияници и дори с полицията.
Безброй пъти го бяха арестували за пиянство и единствено благодарение на услугите на високоплатени адвокати досието му се свеждаше до непристойно поведение и не отразяваше обвиненията в обида, побой и пиянски свади, които заслужаваше.
От друга страна, когато работеше върху някоя творба, сякаш беше магически щаден от алкохола. След ден на напрегната работа вечер се напиваше тихо и заспиваше към единайсет, за да се събуди в три през нощта и да се отдаде на сериозна работа, която според твърденията даваше най-добрите резултати.
Пишеше трескаво до изгрев, без да изпие дори чаша вода, след това отново пропадаше в тежък сън и спеше три-четири часа. Закусваше със сурово яйце, разбито в чаша зеленчуков сок, изпиваше десетина чаши еспресо и започваше деня.
На обяд изяждаше една зелена салата с аншоа, предхождана от четири чаши неразредено ирландско уиски и последвана от пет чаши еспресо. Следобед работеше в студиото или у дома си и започваше да пие коктейлите си точно в пет и половина. Понасяше достатъчно добре чудовищните количества алкохол и успяваше да дочака часа за вечерята. Привечер провеждаше няколко телефонни разговора. Но към единайсет брендито добавяше ефекта си към коктейлите и той потъваше в пиянски сън.
На следващия ден всичко се повтаряше.
При внимателна равносметка се виждаше, че успява да надделее в очевидния си двубой с алкохола. Но всички подозираха, че нежеланието му да шофира има нещо общо с разбираемия му страх от това, което би могло да се случи, ако някоя нощ се озове сам зад волана.
Такъв бе животът на Райс.
В момента програмата му включваше сутрин и следобед престой в кабинета в сградата на «Интърнашънъл Пикчърс», където изтощителната подготовка за снимките на «Среднощен час» включваше от пазарлъци с продуцентите и хората от студиото за финансирането до самото ангажиране не само на звездите за филма, но и на хората «зад кулисите» — от осветители до сценични работници.
Райс се отнасяше много сериозно към работата си и с течение на годините беше събрал истинска постановъчна фирма от сценографи, тон режисьори, оператори и техници. В резултат и петте му успешни филма имаха свой неповторим «облик», който подхождаше на безспорното им интелектуално и драматично сродство. Знаеше се, че Райс работи зад камерата с Марк Салинджър — предпочитан от него режисьор, и участва както в режисирането на актьорите, така и в избора им.
 

Ани внимателно проучи този материал и се постара да пресметне шансовете си за влизане в по-съществен контакт с Райс.
След седмица на дълбок размисъл реши да направи очевидното.
Използва поредната група туристи отново да влезе в «Интърнашънъл Пикчърс». Когато Райс излезе от кабинета си и тръгна да обядва, тя целенасочено тръгна срещу него.
— Здравейте — рече приветливо Ани. — Помните ли ме?
Той леко забави крачка и се загледа през нея с малките си пронизващи сини очички, които толкова я впечатлиха при предишните им срещи.
— Миналата пролет ми четохте откъси от Пруст в библиотеката на Хари Голд — продължи тя. — Беше много интересно.
В очите му се появи израз, който нямаше нищо общо с евентуално разпознаване. Продължи неотклонно да крачи към бюфета.
— Е — каза Ани. — Предполагам, че в края на краищата не се сещате за мен. Все пак ми беше приятно да ви видя.
Той продължи, без да обели дума, сякаш на пътя му се е изпречила мравка, която е решил да не настъпва.
По пътя към къщи тя стигна до извода, че вероятно е бързал да погълне първата от четирите си обедни чаши уиски и не е изгарял от желание да бъде забавен от някаква непозната. Освен това беше естествено Райс да допусне, че всяко хубаво младо момиче, което твърди, че го познава, е някоя използвачка.
 

Решена да не се предава, Ани продължи да крои планове.
Опита се да се появява пред него по редовните му маршрути.
Причакваше го във фоайето на мексиканския ресторант, в който често ходеше да обядва, фиксираше го, но не го заговаряше.
Задминаваше го на тротоара в парка пред «Интърнашънъл Пикчърс», където той понякога се разхождаше по средата на работния си ден. Отправяше му най-привлекателната си усмивка, но мълчеше. Погледът в извърнатите му очи й подсказваше, че я е видял, но предпочита да не обръща внимание на присъствието й.
Отиде дори в любимата му холивудска кръчма и подслуша разговора му с другите редовни клиенти и с бармана — мъж на средна възраст, който се отнасяше фамилиарно с него.
Райс редуваше мрачни мълчания с епизоди на словоохотливост, гласът му ехтеше из тъмната кръчма с нейния рекламиращ бира часовник и пъстрите групи редовни посетители. Повечето от тях приличаха на изпаднали хора от киното на ръба на алкохолизма.
Една вечер, когато Райс излизаше оттам, умерено пиян, тя успя да се блъсне в него.
— Ето че пак се срещнахме — усмихна се Ани.
Този път той я изгледа с искрица на разпознаване, в която се четяха досада и твърдото намерение да не контактува. Обърна й гръб и я остави на улицата.
Обхвана я вцепенение. Беше пресрещала Райс и трезвен, и пиян. Пиян би разговарял с нея, но щеше да я забрави. Трезвен изобщо не я поглеждаше.
Книгите и пиесите му показваха, че не вярва в случайността. Очевидно съзнаваше, че тя го преследва. Това само щеше да увеличи упоритата му непреклонност.
Знаеше също, че не може да го прелъсти с усмивката или тялото си, защото липсата му на интерес към жени, два пъти по-млади от него, беше пословична.
Налагаше се да предприеме отчаяни действия.
 

Една сутрин, когато Райс излезе от къщата, пред която го чакаше такси да го заведе в студиото, Ани препречи пътя му.
— Моля ви, господин Райс, ще ме закарате ли с таксито?
Замътените му още очи пламнаха от гняв. За секунда й се стори, че ще я удари.
Но той сви рамене, пусна кратък, кисел смях и й посочи таксито.
Докато караха на север по Мълхоланд, а после на изток към студиото, той не проговори. Ани седеше безмълвна, като се молеше поне да я наругае, за да може да влезе в разговор с него.
Почти усещаше махмурлука му, нетърпението да се залови с работата си за деня и нуждата му от питиетата на обяд. Беше преуморен, дневната му програма бе строго начертана и нейната намеса сигурно нарушаваше какви ли не деликатни равновесия.
— Съжалявам, че ви безпокоя — най-сетне заговори тя.
Той погледна към хълмовете през прозореца покрай нея, сякаш в колата нямаше никой друг.
— Предполагам, за вас не е тайна — осмели се тя, — че от известно време търся възможност да поговоря с вас.
Той продължаваше да мълчи.
— Наскоро играх Сара в «Парабола», на «Оф Бродуей» в театъра на Тийг Макинс — предпазливо продължи тя. — Пиесата е превъзходна, господин Райс. Оттогава не мога да спра да чета вашите творби. Да играя Сара беше истинска радост за мен.
— Беше много отдавна.
Най-сетне проговори. Това бяха първите думи, които чуваше от него след кратката им среща в библиотеката на Хари Голд.
Тя помълча и се насили да продължи разговора.
— Смятам, че техниката ви дори тогава е била блестяща. Признавам, че преди не познавах добре творчеството ви, но оттогава съм изчела всичко и съм искрена ваша почитателка.
Очите му грубо се вторачиха в нея.
— Не ставате за ролята — отсече той.
Тя се обърка.
— Съжалявам, че мислите така. Вложих много усилия и получих добри отзиви. Твърдо съм убедена, че между Сара и мен има някои общи неща. Чувството й към семейството, към бащата…
Той поклати глава.
— Говоря за Лиан. — Тънката му усмивка беше жестока. Докато Ани го гледаше, отбеляза, че беше произнесъл името Лий-Ан, сякаш го изговаряше герой южняк от «Среднощен час». — Тя е руса — продължи той и очите му зашариха по нея с израз, близък до отвращението. — С доста по-едри цици. По-секси. — Сви рамене. — Но имате хубави очи. Накарайте импресариото си да ви намери нещо в телевизията. В «Невъзможна мисия» или може би във ФБР. С малко късмет един ден ще имате собствен сериал.
Беше прочел мислите й и я мачкаше като насекомо. Нямаше начин да се измъкне.
— Съжалявам — отвърна тя. — Шофьор, моля ви, спрете. Ще сляза тук.
Бяха близо до магистралата. Улиците гъмжаха от движението в късната сутрин. Трябваше да намери начин да се прибере сама.
Райс не направи опит да я спре. Таксито намали ход.
Хвана дръжката на вратата и се обърна към него. Беше се загледал в далечината отвъд главата на шофьора.
— Съжалявам, че ви отнех от времето. Наистина мисля, че сте велик писател.
Когато затвори вратата, той вдигна поглед към нея.
— Благодаря — произнесе студено. — Винаги ще използвам предпазния колан.
Таксито отмина. Значи през цялото време е знаел коя е.
 

Дните минаваха и напрежението на Ани растеше. Всеки път, когато поглеждаше в огледалото, виждаше Лиан. Мислеше за множеството добри актриси, пропуснали възможността да изиграят роли, които биха увенчали кариерата им, само защото тези роли бяха създавани и поставяни, когато тези актриси са били твърде млади или прекалено възрастни да ги изиграят. Колко ли нещастни са се чувствали!
Дори хората, които като Ани се възхищаваха от Елизабет Тейлър в Дой се страхува от Вирджиния Улф, не можеха да не си представят какво би направила Бети Дейвис е ролята десет-петнайсет години по-рано. Но това можеше да се случи само във въображението им.
И колко щастливи бяха актрисите, които попадаха където и когато трябва, с подготвени и изострени умения за ролята на живота им! Като Джоан Удуърд в «Трите лица на Ева», като Вивиан Лий в «Отнесени от вихъра»…
Ани почти усещаше как Лиан й заповядва да я превъплъти. Всяка клетка в тялото й желаеше да участва в създаването на тази изключителна роля. Загубата на Лиан щеше да бъде като ампутация на част от тялото й.
Не можеше да се откаже от битката без една последна отчаяна схватка. Ако не опиташе поне още веднъж, щеше да се пръсне.
 

В една тъмна вечер, когато знаеше, че той ще вечеря вкъщи, тя отиде до Бенедикт Каньон Драйв, паркира в сляпата уличка срещу къщата му и тихичко се прокрадна през гъстия листак към верандата.
Искаше да надникне през прозореца, преди да събере смелост да натисне звънеца. Но в този миг чу, че се отваря входната врата. Беше икономката — привлекателна жена над четирийсетте, която си отиваше у дома през нощта.
Значи Райс вероятно беше сам.
Ани мина на пръсти по верандата до прозорците в задната част на къщата. Уханието на храстите и разцъфналия жасмин се смесваше с мириса на евкалиптовите дървета наоколо.
За нейна изненада дневната беше тъмна.
Ани регистрира за секунда този факт и зад прозореца се появи светлина, която я принуди да отстъпи назад в сянката, надникна зад ъгъла и видя Райс да се настанява в кресло на по-малко от два метра от нея.
Разбра, че плъзгащите се врати на верандата са отворени и няма мрежа. Очевидно Райс обичаше да гледа как насекомите летят свободно из къщата му.
Беше толкова близо до нея, че нямаше да може да мръдне, без да привлече вниманието му. Трябваше да го изчака да напусне тази стая.
На масата до него стоеше голяма бирена чаша, пълна с толкова силно бренди, че усещаше миризмата му от мястото си. До чашата лежеше цигулка, която взе и започна да настройва с високи, пискливи звуци.
Сложи носна кърпа между брадичката си и цигулката, затвори очи и засвири бавна, величествена, барокова пиеса. Въпреки че техниката му не беше на професионалист, вероятно беше подобрил свиренето си благодарение на многократното изпълнение на пиесата, защото звучеше гладко и с много страст.
Чашата стоеше недокосната на масата. Докато свиреше, Райс изглеждаше странно отнесен. Мелодията силно впечатли Ани, която стоеше и го наблюдаваше от сянката.
Мебелите в просторната дневна бяха стари и протрити, но удобни на вид. Пред дивана имаше огромна кръгла масичка за кафе, отрупана с книги, тефтери, разхвърляни напечатани страници, пепелници и някои по-необичайни неща — зловещ нож за харакири, средновековна гарота за удушаване с оловни дръжки, бамбуково приспособление, което Ани реши, че е средство за изтезание, и безобразен бог на плодородието, издялан от камък, чийто изправен пенис беше голям почти колкото тялото му.
Райс свърши изпълнението. Седна и уморено се загледа в онази част от стаята, която Ани не можеше да види. Въздъхна и остави лъка и цигулката в скута си. Ани спря да диша, защото в този момент и двамата можеха да чуят падането на карфица.
Внезапно иззвъня телефонът и тя подскочи. Сложи ръка на устата си, за да не извика.
Райс, мърморейки, вдигна слушалката с едната ръка и посегна към брендито с другата.
— Да — обади се и поднесе брендито към устните си. — Да, здравей.
Послуша малко, като несръчно се опитваше да отпие покрай слушалката. Отказа се, тръшна чашата с внезапна ярост и прекъсна говорещия.
— Изслушай ме, дявол да те вземе! Ще ме уморите. Казах ви два пъти, че Райма няма да получи ролята. Можете ли да го проумеете с дебелите си глави? Райма няма да получи ролята. Райма е прекалено стара. Ясно ли е?
Гласът му бе надебелял от алкохола и пълен със злост. Засмя се и поклати глава, докато слушаше отговора.
— Що за хора сте вие! Смятате, че писателите са толкова евтини, че са готови да сменят Тихия океан със Сахара, само и само някаква си актриса да не намокри крачката си, докато снима филма. Ако Шекспир ви беше послушал, Отело щеше да е албинос, за да подхожда на вашия обратен касов изпълнител, а Ромео и Жулиета щяха да са Ози и Хариет. Не ме ли чувате, за бога! Зарежете тая работа!
Започна пиянски да се кара в слушалката, като сарказмът му се изостряше с всяка изречена дума. За учудване на Ани колкото повече се ядосваше, толкова по-малко заваляше говора си. Разпозна космическата ярост, която го бе накарала да удари бармана вечерта, когато за първи път пътищата им се пресякоха.
Най-сетне тръшна слушалката. Помисли, вдигна я и остави телефона отворен.
— Да ти еба проклетата… — Продължи да псува замислено и вдигна брендито към устата си. — Райма — произнесе с отвращение. — Райма? — Изрече подигравателно името и го разголи с лек акцент и толкова яростна интонация, че Ани едва не избухна в смях от скривалището си.
Но веднага чу неговия смях, в началото тих и с пиянска наслада от собствената си ирония, след това все по-силен и по-силен. Изпразни чашата на екс, остави я на масата и продължи да се смее, като леко се давеше.
— Райма! — изрева той толкова силно, че стаята сякаш се разтресе. Опита да се изправи, но смехът не му позволи. Носеше се като мощен весел лай, затихваше и отново избухваше, докато накрая се превърна в серия от хълцукания, които накараха едрото му тяло да се загърчи на стола.
Взе цигулката, дръпна една струна, но я захвърли на масата, очевидно убеден, че е прекалено пиян да свири.
Посегна встрани и взе от пода един от тефтерите. Затърси писалката, сякаш обхванат от вдъхновение, намери я и я насочи към тефтера. В продължение на един безкраен миг остана неподвижен. Писалката не помръдваше. Очите му бяха притворени, устните — стегнати съсредоточено, дишането — затруднено.
Писалката докосна хартията. Написа няколко думи с трудно подвижни пръсти. След това измърмори: «По дяволите!», зачеркна ги, хвърли тефтера и писалката на пода и се срина назад на стола.
— По дяволите! — повтори монотонно.
Обърна се към празната чаша и въздъхна. Забеляза носната кърпа, която беше подложил между брадата си и цигулката. Още висеше на ловджийската му риза. Взе я и я вдигна пред лицето си.
— Стари приятелю — театрално възкликна той. — Ще издържиш.
Пусна я в скута си. С мъчително бавни движения остави цигулката и лъка на пода и ги покри с кърпата, сякаш беше саван.
— Нека лампата запази лъчите си — прошепна той и съвсем обърка Ани.
Силата на гнева му в комбинация с алкохола очевидно бяха изцедили последните му сили за деня. Моментният опит да напише нещо, изглежда, го беше потиснал. Потъна в толкова интензивно мълчание, че Ани се уплаши. Надникна зад ъгъла да го види по-добре.
Беше се вторачил в пространството. Изведнъж очите му се напълниха със сълзи. Беше толкова неочаквано, че сърцето й се сви. Отчаянието му изглеждаше неизмеримо.
Отново въздъхна. Телефонът и чашата стояха до него. Изоставената цигулка лежеше на пода до тефтера. Ани усети изключителната му потиснатост, която го обричаше на неподвижност сред самотни и ненужни предмети, разхвърляни около него.
— Няма… да… пиша — произнесе той, вгледан в тефтера. — Вече никакви истории.
Очите му се затвориха. Пак потъна в пълно мълчание. Ани се страхуваше да диша.
И тогава от устата му избухна горчив смях.
— Райма! — поклати глава. — Няма да играеш моето момиче, дърта курво! Не. В никакъв случай. Никой няма да… Ще я убия със собствените си ръце…
Сложи ръце на страничните облегалки.
 

XXVIII
 
В продължение на един безкраен момент остана да се клатушка пред нея, като я гледаше, сякаш е видял призрак. Бездънно отчаяние и умора се смесиха хаотично в очите му.
Но гневът надделя.
— Очарован съм — издекламира иронично.
Започна застрашително да пристъпва към нея. Тя изведнъж видя, че всъщност е много висок, почти метър и осемдесет, а широките му рамене и гърди го правеха направо величествен, особено когато сините очи горяха от ярост, докато я изпепеляваха.
Когато се хвърли напред с очевидното намерение да я вмъкне насила вътре, Ани отстъпи една крачка встрани.
Инерцията на Райс се оказа прекалено голяма за пияното му състояние и той профуча покрай нея, като сграбчи въздуха. От гърдите му се изтръгна недоволен рев, след което се стовари по корем върху чамовите дъски.
Тя се изправи над него. Райс продължаваше да лежи по корем, а едрото му тяло се затресе от гърлен смях. Бавно се обърна и я погледна отдолу на горе.
— Ще ви дам под съд — изрече през смях, развеселен от абсурдността на положението, в което беше изпаднал. — За злонамерено… как беше? Злонамерено нахлуване. Превърнахте къщата ми в заплаха за мен. Законът едва ли го позволява.
Докато говореше, от носа му потече струйка кръв. Докосна я и се засмя. Доказателството, че е наранен, сякаш го зарадва.
— Кръвта на праведните — заяви той. — Вижте какво направихте. Нямате ли милост? Що за магьосница сте? Добра или лоша?
Внезапно смехът му секна. Изгледа я внимателно и в очите му зловещо трепна искрица на познанство.
— Вие бяхте!… Вие ме качихте в таксито вечерта, когато ме изхвърлиха от «При Харви»…
Тя кимна. Хрумна й, че в отчаяните етапи на пиянството си може да се сети за нея, а да я забрави в други.
— Исусе Христе! — възкликна той и в очите му се появи неподправен страх. — Исусе Христе!
— Ето. — Ани измъкна кърпичка от джоба си. — Дръжте главата си назад. — Коленичи и подложи ръка под тила му. Миризмата на алкохол я задуши.
— Главата назад — въздъхна той. — Исусе Христе!
За миг заприлича на щастливо дете, опряло глава в гърдите й. След това помрачня и проговори сякаш на себе си.
— Надпреварата с алкохола може да е и весела. Но до време. — Цъкна с език и се подпря на ръцете си. — Хайде, госпожице Предпазен колан. Помогнете ми да вляза и проверете дали можете да ме разсъните.
Помогна му да се изправи и да влезе в къщата.
— Да ви направя ли кафе? — попита тя.
Той се засмя.
— Не знаете какво нещо е алкохолът, млада госпожице. Сега е времето ми за сън. Не искам да стоя буден. Ако дойдете в три през нощта, ще бъда с ясен поглед и навирена опашка.
Отиде до бюфета и си сипа уиски в ниска чаша. Погледна към Ани и махна с бутилката към другите чаши. Тя поклати глава.
Посочи й дневната. Тя тръгна пред него. Той рухна в креслото си, а тя седна на дивана отсреща.
Настъпи мълчание. Райс клатеше чашата си.
— Съжалявам — най-сетне продума тя. — Не исках… Просто… трябваше да дойда. Трябваше да опитам още веднъж…
— Великият и могъщ Оз — намигна той — знае защо сте дошли. — Вдигна чашата и бавно отпи.
Тя седеше, глътнала език. Очите му започнаха критично да разглеждат краката, гърдите, раменете и косите й. Поклати глава.
Протегна ръка към копието от сценария, захвърлено на пода до тефтера. Протегна й го, като я наблюдаваше как го взема и се връща на мястото си.
— Сцена шейсет и четвърта. — Прозя се. Отпи предизвикателно, докато тя разлистваше страниците.
Ани намери сцената и го погледна изненадана. Беше най-сексуалната и най-интензивна сцена на Лиан, в която тя залага на правилността на психологическата си оценка за Тери и най-сетне успява да го вмъкне в леглото.
И съдържаше думите, чрез които Лиан за първи път мина през устните на Ани.
C
ЛИАН: Къде си въобразяваш, че отиваш?
ТЕРИ: (на вратата) Вкъщи. Трябва да тръгвам.
ЛИАН: Толкова е горещо. Къде си се забързал? (Минава през кухнята, отива при него и слага ръце на ханша му.) Хайде. Разгорещен си, нали? (Започва бавно да го изтласква от кухнята към спалнята.)
C$
Ани се изкашля. Райс я наблюдаваше с интерес. В очите му се четеше неподправено презрение и подигравка.
Знаеше, че той се надява да я смути, като я кара хладнокръвно да прочете сцената. За секунда се оттегли в себе си и извика черния вътрешен вихър, от който й се гадеше, но който беше извор на актьорската й игра през последните две години. Щеше ли да й дойде на помощ и сега?
Гледката на масивното тяло на Райс в креслото пробуди внезапна промяна у нея. Не, мислеше тя, вече съм уморена да бъда жертва въпреки таланта си. Този път ще е различно. Мъжът, който й натрапваше скептицизма си, преграждаше пътя към собственото й «аз».
Тази вечер инициативата беше нейна. Нямаше минало, към което, да се върне, нямаше бъдеще без Деймън Райс. Трябваше да премахне този недоверчив поглед в малките сини очички, и то още сега, сега!
Остави сценария на масичката. В нея започваше да израства нечие чуждо тяло, което вече водеше ръката й. Прочете първата реплика с плавен, котешки шепот. Райс по памет й върна отговора на Тери. Когато свърши, тя стана и му показа тялото си, леко потрепващо в нощния въздух.
Втората реплика на Лиан се изтръгна от нея със затаено насилие, прилично повече на мускусния аромат на женския пол, отколкото на звука на обикновени думи. Запъти се към него, тихите й стъпки напомняха походката на тръгнал на лов хищник, пусната в забавен каданс.
Коленичи до него, сложи ръце на коленете му и погледна с очите на Лиан дълбоко в неговите, докато последните думи се отронваха от устните й:
— Хайде. Разгорещен си, нали?
Той я гледаше, без да мига. Видът му бе заинтригуван. Дълбоко в себе си Ани беше сигурна, че пламъкът, който я изгаряше, се е превърнал в необятната злина на Лиан и е улучил целта.
— Можеш ли да го повториш? — попита той.
Тя се отдалечи, прекоси стаята и направи всичко отново. Всяко нейно движение бе изпълнено с полутонове, които изненадаха и самата нея, защото бяха различни от първия път.
Усети, че я обзема въодушевление. Разбра, че може да повтаря сцената десетки, стотици пъти, без Лиан да я подведе.
— По дяволите! — промърмори той и поклати глава. Погледна примирено пълната чаша уиски и момичето, клекнало между коленете му. — По това време трябваше отдавна да съм заспал. — Кимна в знак на съгласие. — Мисля, че ще изпия кафето.
 

Четоха заедно сценария до пет сутринта.
Умората на Райс изчезна след първите няколко минути. Започна да показва на Ани как да произнася репликите с ново, сдържано уважение. Започна на място да променя някои от тях с бързи удари на писалката в своето копие на сценария.
Изправи се, улови я за ръцете и й показа как да ходи като Лиан, как да взема книга, пепелник, как да стои, как да отмята коси. Въпреки че нито веднъж не разкритикува гласа й, някаква осмоза постепенно й подсказа как му се иска да звучи гласът на Лиан с мекия южняшки изговор.
Правеха кана след кана от силното еспресо, което той обичаше. Повториха безброй пъти възловите сцени. Когато не пишеше бележки в сценария, Райс се взираше в Ани със странно променливо изражение.
За Ани нощта мина, като че ли раждаше. Не забелязваше как се изнизват часовете. Правеше всичко, каквото й казваше Райс, но с напрегнати сетива да долови тайните заповеди, които идваха от източник извън него.
В стаята сякаш имаше трима души. Невидимата Лиан непрекъснато изненадваше другите двама. Райс клатеше глава и повторно обмисляше идеите, които не беше изразил, докато Ани със затаен дъх правеше сцена след сцена, сякаш се намираше на ръба на колкото красива, толкова и опасна пропаст.
Премигна смаяно, когато най-сетне той си погледна часовника и посочи към верандата, където зората беше позлатила кедровите клонки.
— Помогни ми да стана — рече.
Подаде му ръце. Изправи се и бавно я притисна към себе си, пръстите му милваха раменете й. Докосна възхитен косата й.
— Тя е руса. — Усмивката му беше примирена и измъчена.
После се обърна и с целенасоченост, която я шокира, взе забравената чаша с уиски и я обърна на един дъх.
Заведе я в кухнята. Сенките хвърлиха неочаквана умора върху сетивата й.
Посочи й телефона, до който имаше стара кутия от кафе, пълна с пари. Повлече я по коридора към спалнята си. Когато видя мрежата против комари над леглото му, разбра защо спеше без мрежи по прозорците.
Лежа тежко на леглото и я погледна втренчено.
— Вземи от онези пари — каза той. — Повикай си такси. Освен ако не предпочиташ да спиш тук.
Тя поклати глава, загледана в леглото.
— Нямам предвид да спиш с мен — усмихна се той. — Долу има още две стаи. Не се тревожи, Кончата ги поддържа чисти.
Ани пак поклати глава.
— Колата ми е на улицата.
— Закопчан ли е предпазният ми колан? — попита той, пълен със заядлив хумор въпреки полузатворените си очи.
Тя кимна и тръгна да си ходи.
— Почакай — промърмори той. — Целуни ме за лека нощ.
Лежеше абсолютно неподвижен, без да откъсва очи от нея, когато тя се приближи и се наведе да го целуне по челото.
— Никога не съм имал дъщеря — каза. — Напиши си номера на тефтера до телефона. — Не си прави труда да заключваш външната врата. Тя няма да спре никого. — На устните му заигра последна усмивка. — Лека нощ, натрапнице. Карай внимателно. Ще ти се обадя.
Когато се изправи, чу тихо похъркване. Беше заспал.
Написа адреса и телефонния си номер на тефтера, затвори входната врата зад себе си и тръгна през утринната роса към колата.
Докато пътуваше, слънцето пламна в парещите я очи. Беше благодарна, че булевардите са почти празни.
Изкъпа се и си легна. Ярката слънчева светлина напираше през щорите. Нощта, прекарана с Деймън Райс, приличаше на сън, който не напусна мислите й дори когато започна да се замъглява.
Последната мисъл, преди да заспи, беше тревожна.
Щом на нея й приличаше на сън, какво оставаше за Деймън Райс, който беше пиян, когато започна, и щеше да е още по-пиян до вечерта. От натрупания с него опит знаеше, че не може да се предскаже споменът за коя от срещите им ще изникне в паметта му в даден момент.
Нямаше да й се обади.
Така да е, помисли тя. Беше направила всичко възможно. В края на краищата и утре е ден.
Странни образи затанцуваха в нейния съпротивляващ се ум и я повлякоха в мъртвешки сън.
 

XXIX
 

«Дейли Вараяти», 29 септември 1969 година
Райс поверява експлозивна роля на неизвестна актриса.
«Деймън Райс ни смая отново. Очевидно пренебрегвайки съветите на своя отдел за подбиране на състава, на продуцентите и на смаяната изпълнителна йерархия на «Интърнашънъл Пикчърс», във вторник той обяви, че е възложил на неизвестната манекенка-актриса Ани Хавиланд бленуваната роля на Лиан — хищната южнячка-прелъстителка в новия му филм «Среднощен час».
Госпожица Хавиланд, позната на широката публика единствено като манекенка на модни дрехи и от няколко реклами, е известна на калифорнийците като закачливото секси момиче с предпазния колан от новата серия рекламни филми и плакати на Отдела за моторни превозни средства, а преди това — като образа на «Кантийл & Бийл Мотърс» от Лос Анджелис.
Нямаме информация за договора на госпожица Хавиланд с «Интърнашънъл Пикчърс» или за естеството на пробните снимки, които са и донесли ролята. Добре информиран вътрешен източник коментира това изненадващо разпределение по следния начин: «Господин Райс знае какво иска и когато става дума за филмите му, обикновено го получава».
Поредица от суперзвезди на Холивуд кандидатстваха за ролята. Носят, се слухове, че са били готови да жертват дясната си ръка, за да я получат. За неизвестна особа като госпожица Хавиланд героинята на Райс Лиан означава нещо повече от известност. Това е ключова роля във важен филм и би могла да я превърне в суперзвезда с един замах.
Младата дама поема голямо предизвикателство. Окото на публиката ще я следи под лупа през следващите няколко месеца и наред с бързата популярност ще й се наложи да понесе голямо натоварване.
Желаем и всичко най-добро. А на онези, които загубиха състезанието за Лиан — по-добър шанс следващия път.»
 
Госпожа Ралф Сондърборг затвори «Вараяти» и го мушна под дъската за готвене в кухнята при другите таблоиди на прислужницата Лулу — бивша участничка в дневни сериали, която обичаше да държи под око новостите в развлекателния бизнес. Същото правеше и госпожа Сондърборг, която, естествено, не можеше да се абонира за подобно издание, защото това би се сторило непристойно на обществото в Палм Спрингс.
Когато разговорът от трапезарията достигна до ушите й, госпожа Сондърборг си хвърли бегъл поглед в кухненското огледало. Тъничкият гласец на Ралф анемично се стараеше да наложи на вниманието на семейство Кийтинг еднообразните му разкази от войната.
Войната бе единственият извор на лична гордост за Ралф, въпреки че дори тогава е бил от възрастните офицери, негоден за военна служба поради аритмия на сърцето. Работата зад писалище във Вашингтон едва ли би му донесла медал за храброст. Но сега филмите за войната бяха единствените, които не проспиваше, и винаги когато попадаше пред внимателни слушатели, каквито бяха семейство Кийтинг, обичаше с копнеж да повтаря едни и същи случки.
Ръс Кийтинг беше млад служител в банката, на която Ралф беше президент. Положението на Ралф го задължаваше да кани вкъщи младия мъж и съпругата му, защото Кийтинг имаше добри препоръки и го подготвяха в близките години да стане вицепрезидент — това беше морковчето на пръчката, с което Първа национална банка се надяваше да го накара да преглътне нищожната си заплата и да се съгласи с ненормираните работни дни и седмици.
Госпожа Сондърборг обикновено се ужасяваше от тези тихи и скучни вечери, сухо домакинствани от мъжа й. Но в момента, в който видя семейство Кийтинг, чувствата й се промениха.
Ръс беше висок, мускулест и хубав. Изобщо не приличаше на стереотипния очилат банкер. Очевидно беше умен, настъпателен и амбициозен. И хвърляше едни особени странични погледи, които особено заинтригуваха госпожа Сондърборг.
Наред с това жена му се оказа дебела особа, чиято безцветна коса, жълтеникав тен и увиснали гърди говореха за цената, която беше платила за двете си малки деца — на осемнайсет месеца и на три годинки, както обясни сама.
В продължение на петминутен разговор младата съпруга беше успяла два пъти да спомене за тежкото им положение — не успели да предприемат някакво пътуване поради липса на средства и тежките вноски за ипотеката на къщата. Оплака се и от заетостта на съпруга си, който не можел да й помага в изтощителната домакинска работа. Очевидно обичаше да се вайка.
В същото време в първия поглед на младия банкер към съпругата на президента припламна жив интерес, който далече надхвърляше задължителното уважение.
Госпожа Сондърборг можеше да разбере защо е привлечен Кийтинг. Крайниците под костюма «Гучи», който й стоеше превъзходно, бяха издължени и изящни. Очите блестяха в кухненското осветление под вълни от леко посребрена коса. Чувствените устни и правилният нос завършваха впечатлението за опитна сексуалност, скрита зад кротка интелигентност.
Нямаше никакво съмнение — въпреки възрастта си беше прекрасна представителка на своя пол, още способна да получи всичко, каквото иска от мъжете.
Разбира се, Ралф беше особен случай. Някоя и друга нощ, която прекарваше в леглото му, съпроводена с ласките, които той предпочиташе, бе напълно достатъчна да го задоволи за дълго. Прекарваше останалото време, като й се възхищаваше от разстояние, плащаше с удоволствие дрехите, в които изглеждаше толкова елегантна, и поздравяваше с вежливо снизхождение гостенките, които идваха на чай или бридж.
Разликата във възрастта им го беше накарала от самото начало да я постави на пиедестал. В неговите очи тя бе красивото момиче, което не беше срещнал през скучната си младост и бе открил като по чудо благодарение на вдовството й.
Нещата се бяха подредили прекрасно. Госпожа Сондърборг беше най-привлекателната сред членовете на обществения кръг, над който властваше безапелационно, и надежден стълб на общността на Палм Спринт. Възхищаваха се от благотворителната й дейност и я канеха на всички важни сбирки в града. Накратко — възторгът на Ралф се споделяше от цялото общество.
Разбира се, и госпожа Сондърборг се нуждаеше от някои човешки развлечения. Но те едва ли биха прилегнали на изтънчеността на публичните й изяви. Във всеки случай знаеше как да ги държи далече от любопитни очи.
Дори вярваше, че в тази област няма равна на себе си.
Поради тази причина, когато отвори вратата на трапезарията, след като промърмори нещо на госпожа Еймс за следващото блюдо, тя се чувстваше уверена като хирург, който влиза в операционна зала, или като опитен политик, изправен срещу избирателите си. Знаеше, че няма да се провали. Инициативата беше в нейни ръце.
Но за секунда мислите й се върнаха към статията във «Вараяти».
Ани Хавиланд…
Само името не беше достатъчно да я убеди — холивудските тарлетки често използваха измислени имена, но лицето на снимката не оставяше място за съмнение.
Може би беше от времето на кариерата й като манекенка. Момичето беше възхитително чувствено, гарвановата коса обграждаше странни, кристални очи. В очите на мъжете сигурно приличаше на истински ангел и бяха готови да я изхрускат.
Госпожа Сондърборг, специалист по чудатостите на човешката природа, я позна без затруднение. Философската част на острия й ум се забавляваше от факта, че след толкова време отново се натъква на това лице — доста променено, но все пак същото.
Влезе усмихната в трапезарията.
— Ах, госпожо Сондърборг! — възкликна съпругата Кийтинг с влажни от супата устни. — Готвачката ви е гений. Тъкмо казвах на господин Сондърборг, че това е най-прекрасното консоме, което съм яла от малка. Трябва да я помоля за рецептата, въпреки че у дома нямам свободна секунда да сготвя нещо хубаво. През цялото време трябва да тичам подир едното дете, а другото е все в ръцете ми… слава богу, че стаите, из които го гоня, не са толкова много.
— Ще накарам госпожа Еймс да ви напише рецептата — рече госпожа Сондърборг. — Въпреки че не съм сигурна, че претовареният ви съпруг ще може да напълнее от консомето.
— Щом не напълнява от хамбургерите и макароните, които редовно му сервирам, не виждам от какво — изкиска се младата съпруга. — Старая се да не готвя калорични неща и заради двамата.
— Но той не ми изглежда пълен — отбеляза госпожа Сондърборг, като погълна с поглед тъмните очи, загорялото лице и очертанията на атлетични ръце и рамене под костюма на младия мъж.
Президентът, седнал начело на масата, беше потънал в мислите си и не забеляза как очите на жена му се срещнаха с погледа на младия банков служител. Този взаимен поглед не оставяше съмнение относно чувствата на Ръс Кийтинг към свадливата му жена и на какво би бил готов, стига госпожа Сондърборг да помръдне малкия си пръст.
В края на краищата Ралф беше най-краткият път към повишението на всеки млад банкер.
А пък госпожа Сондърборг бе най-сигурният път към благоразположението на Ралф. Стига, естествено, да се вземат съответни мерки да бъде спечелена.
Госпожа Кийтинг, изглежда, забеляза моментното мълчание и се постара да го прикрие с нови ласкателства.
— Приборите ви са толкова елегантни — заяви тя. — Никога не съм виждала такъв красив дизайн.
Докато говореше, съпругът й хвърли многозначителен поглед към жената на работодателя си и се обърна към Ралф с почтителен въпрос за недвижимите имоти в околността.
Госпожа Сондърборг слушаше разсеяно бръщолевенето на съпругата за сребърните прибори. Мислите й се бяха върнали към Ани Хавиланд, неизвестната актриса, около която се вдигаше такъв шум.
Какъв изключителен късмет да започне кариерата си в Холивуд като звезда във филм на Деймън Райс! Как ли го беше постигнала? Разбира се, Райс беше напълно откачен, но винаги се стремеше към съвършенство.
И беше нарекъл героинята си Лиан! Нямаха ли край тези съвпадения?
От друга страна, реши госпожа Сондърборг, съвпадение може би не е точната дума. «Връзка» беше по-добра.
Каква пикантна ирония, че съдбата отваря вратите пред това момиче точно по този начин! Съдбата, чиито криволичения не могат да бъдат предсказани. Госпожа Сондърборг познаваше Холивуд само от безопасното разстояние на Палм Спрингс, но се намираше достатъчно близо до тази прочута джунгла, за да усети варварската й воня.
Да, това момиче Хавиланд се изправяше пред изпълнена с опасности съдба. Съдба, която госпожа Сондърборг можеше да наблюдава от разстояние или да промени по своя прищявка.
Това бе най-изкусителният избор. Отсега нататък щеше да следи по-отблизо «Вараяти».
Но засега най-добре да насочи цялото си внимание към младия мъж срещу нея, чиито живи очи продължаваха да се стрелкат към лицето й, докато вечно недоволният глас на жена му звучеше между тях.
 

Бари Стейн седеше на писалището си в «Континентал Артистс Мениджмънт» и клатеше глава.
Ани Хавиланд отново бе успяла.
А той уж беше импресарио, от когото се очакваше да воюва на ролите й. Вместо това четеше в «Дейли Вараяти» за последния й триумф и чакаше тя да му се обади за подробностите.
Можеше само да седи до телефона и да чака. Унизително беше да се чувства като момче за всичко, а не опора на кариерата й. Все пак трябваше да признае, че от самото начало беше постигнала пробиви там, където той не се осмеляваше да опита.
Но главната женска роля във филм на Деймън Райс! За бога, как ли го беше направила?
Особено когато получи недвусмислени сигнали, че поне още осемнайсет месеца Холивуд няма да отвори вратите си за нея, въпреки че Бари нямаше сърце да й го каже.
Е, въпреки това беше успяла. Съвсем сама.
Тайнственият й талант да открива оазиси от добри възможности в най-безнадеждни пустини беше ненадминат. Нямаше защо и да си затваря очите пред факта, че за пореден път беше свършила неговата работа.
Сега важното бе да договори условията на договора й и да създаде впечатление у началниците на «Континентал Артистс Мениджмънт», че хитростта и опитът зад този удар са на Бари, а не на звездата.
Защото нямаше съмнение, че един ден тя ще да бъде точно това. Звезда.
С тази мисъл Бари посегна към телефона.
 

Ник Маршано седеше по плувки пред маса със стъклена повърхност до голям басейн. Утрото беше извънредно горещо.
Дори бризът в Малибу не помагаше.
От вътрешността на къщата долетя мъжки смях и глас, който говореше отсечено по телефона.
На масата пред Ник лежеше отворен брой на «Вараяти», страниците му бяха затиснати с пепелник и чаша водка. Навлажнено от пръските на басейна, лицето на Ани го гледаше от долу на горе.
Значи все пак успя. Тази мисъл се издигна като облак през тежкия махмурлук, който цепеше главата му.
Да не би статията да беше сън? Възможно ли бе снимката да е форма на най-новите му фантазии за нея?
Напоследък всичко приличаше на сън. Успокоителните и алкохолът бяха най-добрите му приятели през нощта, но най-злите му врагове сутрин. Защото, когато поглеждаше в огледалото, не виждаше себе си.
Затвори очи за един дълъг момент и отново ги отвори. Да, снимката още стоеше там. Колко красива беше Ани. Колко чиста, свежа и мила.
Днес трябва да се опита да се вземе в ръце и да й се обади. Щеше да я поздрави, да й обещае да я заведе на вечеря, да се съгласи с настояванията й да се грижи за себе си. Да се съгласи с всичко.
Ако не беше любовта му към нея, сега можеше да е спокоен. Това, което го съсипваше, вземаше връх, но не му пукаше.
«Върви, стани курва. — Прощалните бащини думи прозвучаха като подигравка в ушите му, докато гледаше унесено бездушните хълмове над басейна. — Благославям да се продъниш в ада. Отсега нататък нямам син.»
Ник се усмихна. Скоро проклятието щеше да се сбъдне и мъките му щяха да свършат.
Но Ани! Тя заслужаваше дълъг живот, деца, щастие.
Що за човек беше този Райс? Какво ли беше поискал от нея?
Дали му го беше дала? Не. Не!
Самият въпрос го нараняваше повече от всичките му рани, взети заедно.
Внезапно усети топла ръка да докосва голото му рамо.
— Голяма новина, а, Ник? — Гласът от вътрешността на къщата беше излязъл и говореше в ухото му. Ръката посегна по-надолу и бавно го потупа.
Ник кимна, очите му се впиха в чашата с водка.
— Ела, любими — рече гласът. — Хайде да поплуваме.
 

В сърцето на Бел Еър Райма Бейнс седеше в шезлонга си, а броят на «Вараяти» лежеше смачкан на топка в краката й върху мокрите плочки до басейна. Поднесе към устните си с леко трепереща ръка чашата «Блъди Мери» с двойна доза водка.
Погледна розовия телефон на масичката до себе си. В същия момент той тихо иззвъня и тя грабна слушалката.
Беше импресариото й. Поздрави го с неприлична ругатня.
— Предполагам, че си прочел вестниците — продължи тя. Оная малка мръсница Хавиланд… Не знаех, че Райс толкова си пада по евтини путки. Дърт пръч като него би трябвало по-малко да размахва хуя си.
Импресариото търпеливо слушаше пороя от думи. Най-сетне започна да долавя паузи. Прекъсна го шест пъти, преди да свърши с яростна въздишка.
— Райма? — внимателно заговори той.
— Какво?
— Райма, не можем да си губим времето да предугаждаме действията на алкохолик като Райс. Той е луд от двайсет години насам. Филмите му едва покриват разходите си, и то заради пищната реклама… — Кръстоса пръсти и продължи да лъже. — … а тази нова простотия положително ще го довърши. Прекалено голяма звезда си да се свързваш с такива граничещи с провал филми. Ти си кралица. Онзи човек е клоун.
Отново кръстоса пръсти. Ролята на Лиан щеше да е невероятна за Райма, ако беше с десет години по-млада. Или поне с пет.
Е, най-малко седем. Осем.
— Добре — изсъска най-сетне тя. — Отивам да плувам. Ще говорим по-късно. Но те предупреждавам. Трябва да направиш всичко възможно следващият ми филм да е такъв, че този «Среднощен час» да заприлича на лайното, каквото е всъщност.
— Разбира се, Райма. Ти си над подобни глупости. Поздрави семейството си. Ще ти се обадя скоро, миличка.
Остави внимателно слушалката на мястото й и въздъхна с облекчение. Бурята беше отминала, поне за тази сутрин.
Поклати глава и посегна към барчето. Десет години.
 

Райма тресна слушалката с последния гняв, който можа да събере. Проклета да е оная кучка Хавиланд! По колко ли начина беше чукала Райс, докато й даде ролята?
Най-лошото беше, че тя просто не можеше да знае толкова начини да подчини един мъж, колкото знаеше Райма. Прекалено млада беше.
Но беше се добрала първа до целта. По дяволите, по дяволите, по дяволите!
 

Хармън Кърт седеше на терасата с изглед към конюшнята зад къщата. В скута му лежеше брой на «Вараяти». Хуан му го беше донесъл, без да продума, а единственият признак, по който можеше да се отгатне, че знае, беше бутилката петдесетгодишен арманяк на подноса до кафето.
Кърт нямаше нужда да чете статията повече от веднъж. Познаваше Деймън Райс и знаеше какво се е случило.
Наблюдаваше ленив ястреб, който плавно се носеше над хълмовете и търсеше плячка. Сивите му очи не мръдваха и не мигаха. Лицето му беше безизразно като на гущер.
Откъм басейна се дочу приглушен смях. Розмари организираше обяд на открито за Тес, Мага и няколко техни приятелки. Последната възможност, преди момичетата да се върнат в Женева за училище.
Кърт сръбна от коняка. Умът му работеше гладко и без да бърза.
Накрая вдигна слушалката и набра номера.
— Тази сутрин искам да ме свържеш с Уолтър Дененбърг — тихо заговори той. — После с Лон Хамър, Мирон Шубов, Тео Кърк и може би с Пол Ожински. В тази последователност. Ще бъда тук още половин час. След това съм в колата, а после в кабинета. Благодаря.
Затвори телефона.
Лицето на Ани Хавиланд беше непрестанно пред вътрешния му взор, непроменено за двете години, откак го видя за първи път. Красивата коса падаше около порцелановото лице като ореол.
Докато се взираше в този образ, очите му потъмняха от възхита. Рани в ъгълчетата на красивите устни, смесващи кръвта с червилото. Червена пелена пред очите, когато виковете за милост се откъснаха от разранените уста.
Стройното тяло се носеше грациозно, извиваше се над светлината, докато мъжки ръце бавно драскаха по кожата, нараняваха гърдите, разчекваха бедрата и най-сетне стигаха до слабините. Писъците на болка и ужас звучаха в блестящата клетка на спомена като химни, предизвикателни в своето отчаяние.
Кърт се втвърди под панталона, защото между краката й бликна струя кръв. Голата плът трептеше, косата също лепнеше от кръв, тънката талия пълнеше ръцете му, докато завираше члена си в най-нежната част на раната.
Задъха се. След още пет секунди удоволствието щеше да се излее в панталона му, толкова възбуждаща беше мисълта за онази мека кожа, пламнала в агония.
Изведнъж усети в дланта си малка ръка и чу мелодичен глас:
— Татко?
Беше Тес.
Той се сепна и се втренчи в деветгодишното момиченце с милите очи, луничките и червената коса, вдигната на конска опашка. Усмихваше се. От кокетния й бански костюм още капеше вода.
— Няма ли да дойдеш? — попита тя.
Той я притегли и притисна към себе си, без да обръща внимание на водата, която остави петна по копринената му риза. Когато я пусна, ръката й остана в неговата.
— Тази сутрин не, принцесо. Боя се, че трябва да тичам на работа. Но ще се върна следобед да отидем да яздим заедно. Искаш ли?
Тя се усмихна.
— Добре, татко.
Загърна хавлията около раменете й да я стопли и отново я целуна. Обичаше да я прегръща. Все едно, че се притискаше към своя ангел-хранител. Тя и Мага бяха единствените чисти и красиви части от света, заедно с майка си, разбира се. Те правеха всичко останало поносимо.
— Внимавай с басейна — каза той. — Не тичай наоколо.
— Ще внимавам. Довиждане, татко.
— Обичам те, принцесо.
— И аз те обичам.
Загледа се в стройното й телце, което се втурна обратно през ливадата. Когато изчезна зад фигуралния жив плет, върна мислите си към неотложните задачи.
След секунда телефонът щеше да започне да звъни. Шубов, Ожински и другите вече бяха научили новината и чакаха заповеди.
Устните на Кърт се извиха в предпазлива усмивка. Беше време да задвижи пионките.
 

От другата страна на Сентрал Парк, точно срещу апартамента на Хал Пари, още една личност четеше статията във «Вараяти».
Тънки пръсти придържаха вестника, докато хладният поглед пробяга по редовете още веднъж.
От страницата се усмихваше снимката на Ани Хавиланд — елегантен и чувствен образ от висшата мода. Съвършената костна структура и хубавите вежди подчертаваха тайнствени котешки очи, към чиято странна прямота се примесваше възможност, а може би и желание да се скрие зад фасадата на голям актьорски талант.
Очите, вгледани в снимката, се присвиха.
Беше виждала момичето и преди. Сигурна беше.
В статията се споменаваше, че е била манекенка и че е участвала в рекламни клипове.
Да, рекламната кампания за одеколона «Дейзи».
Но това не беше всичко. Беше виждала това лице на живо.
Кога? Къде?
Очите се притвориха, златистите ресници се свиха като разноцветни ветрила. Зад тях мисълта й бездействаше. Умишлено си го наложи, за да се съсредоточи. Остана само черна стена, на която трябваше да се изпише отговорът.
Минаха секунди. Обгърна я сънлива празнота, която бавно я залюля…
И отговорът се появи.
Бяха се срещнали случайно. Тогава не обърна внимание. На излизане от някакъв магазин някой връхлетя отгоре й. Беше забързана млада жена, която мило й се извини.
Изпуснах си чантата…
Разбира се, не би могло да бъде чиста случайност. Не и след всичко това. Някой някога беше казал, че случайността е скрита форма на необходимостта. Положително беше вярно, защото всеки две орбити, колкото и отдалечени да бяха, винаги се пресичаха в някоя точка на времето и пространството…
Ръцете й пуснаха вестника. Прекоси стаята, върна се с ножиците и внимателно изряза статията. Погледна я за последен път и я занесе до лавицата, на която стояха книгите.
Взе първата, която й попадна подръка, и пъхна вътре статията. Когато страницата се отвори, позна думи, които беше чела стотици пъти, абзаци, чиято форма и синтаксис й бяха познати като мебелите в стаята.
Отиде до огледалото и се вгледа в очите си. Остана като хипнотизирана, докато мислеше за младата манекенка, която току-що се беше появила от неизвестността като изпълнителка на голяма роля, съчинена от най-великия сред творците.
Какво ли щеше да мисли тази Ани Хавиланд, когато една сутрин се събудеше и се замислеше за големия си късмет и за внезапното, жадно внимание на света към нея? Дали радост и страх щяха да се борят за надмощие в ума й? Щеше ли да почувства как бъдещето се стоварва върху нея петдесет пъти по-бързо от преди?
Снимката не даваше отговор.
По-точно даваше много ценен отговор. Същият, който се четеше в очите й вечерта, когато пътищата им се бяха пресекли.
Извинете, не гледам къде вървя.
Хубава млада жена. Хубави очи.
Но родена актриса. Тези очи никога нямаше откровено да разкрият истината. А може би нямаше и да я забележат в бруталната й близост. Над тях беше спуснат сложен воал, който променяше истината, независимо дали идваше отвън или отвътре.
Кристин забеляза, че още държи книгата в ръката си, и се върна да я остави между посестримите й с подгънати страници.
За секунда очите й се спряха на малката колекция, чието съдържание беше познато и близко като собствените й мисли.
Книгите съдържаха цял свят — и то единствения свят, който имаше значение. А сега в него се включваше и съдбата на непознатата Ани Хавиланд.
Както вече съдържаше съдбата на Кристин.
Бяха всичките съчинения на Деймън Райс.
 

Втора книга
 
Ангел
 
I
 
Най-ранните й спомени бяха свързани с приятелите на Алития, които я слагаха да си легне.
Тримата се хранеха заедно — пици, хамбургери, картофена салата, и отиваха на кино или на мач, преди да се върнат в хотела или в наетите мебелирани стаи.
Кристин чуваше звуците от любенето на големите — задъханото грухтене на мъжа, въздишките на Алития или странните затишия. От бебе се беше научила да не ги прекъсва с плача си, защото веднага биваше наказвана с незабавен и жесток бой от страна на майка си.
Когато Алития излизаше да работи, приятелят — някой от почти безликата поредица мъже, останали в паметта й с юнашките мустаци, приятната миризма или липсващия пръст, чукаше Кристин.
В тези моменти разликите между мъжете напълно изчезваха, защото болката, която й причиняваха, беше винаги една и съща, както и кратките извинения и двусмислените предупреждения. Държеше очите си затворени.
Имаше и такива, които не я докосваха, но те бяха рядко изключение. Чудеше се и дори се тревожеше защо не го правят. В нейния, гледан с широко отворени очи свят на възрастните, причиняването на болка от страна на мъжете беше начин да се спечели уважението и привързаността им.
Или поне средство да се избегне боят.
Когато стана петгодишна, плътта между краката й се беше оттеглила в някаква мъглива забрава, беше безчувствена и изцяло отделена от останалата част на тялото и дори на ума й.
На седем години цялото й тяло беше станало толкова различно от самата нея, колкото географската карта от реалната територия.
Научи се, защото вече имаше собствени клиенти, че трябва да поддържа плътта си чиста и да полага грижи за нея, тъй като така носеше пари на Алития. Изпълняваше поредици от трикове, защото струваха повече и спестяваха наказанията от страна на майка й.
Всичко ставаше все по-лесно и по-лесно, защото тялото вече не й принадлежеше.
Разнообразните усещания се управляваха от закони, на които Кристин се посвещаваше с детския си талант за лесно възприемане. Можеше да усети болка, ако се порежеше или удареше коляното си в масата. Но когато някой мъж й причиняваше болка между краката, в ануса или по зърната на гърдите, все едно, че четеше книга за черната чума, уморила една четвърт от населението на Европа през 1300 година, или вестник — десет души загинали при тежка пътна катастрофа на магистралата.
Удоволствието за нея беше пипа с кренвирш, геврече, телевизионен екран, който да гледа, докато възрастните бяха заети в съседната стая. Топъл радиатор през зимата, уличен пожарен кран със студена вода през лятото, парцалената кукла, която се крепеше на безопасни игли и надежди.
Болката беше Алития.
Житейските й проблеми бяха достатъчно прости. Да се държи на разстояние от Алития, докато не се появят сигналите, че може да се доближи до нея, без това да е свързано с някаква опасност.
Но сигналите бяха двусмислени и измамни. Човек можеше често да ги сбърка.
Когато Алития протегнеше ръка с блеснали очи и весело тръснеше пясъчните си къдрици, можеше предпазливо да се приближи, привлечена от обещанието за странните сладки милувки, които понякога получаваше.
Но щом влезеше в обхвата на ръцете й, очите ставаха жестоки, гласът — дрезгав, и наивността й биваше възнаградена със силно ощипване. Винаги я примамваше с една ръка, а в другата криеше по някаква тайна зад гърба си.
— Познай какво ти е донесла мама!
Малък подарък? Наказание? Колебаеше се, поучена от минали грешки. Но размишленията не помагаха, защото по някакъв тайнствен начин Алития вината беше на крачка пред нея.
Ако се приближеше, скритата зад гърба ръка изскачаше, хващаше я през талията, в ушите й зазвънтяваха тихи ругатни, а силните пръсти на Алития я щипеха и се забиваха в най-болезнените места.
Ако се отдръпнеше страхливо, изваждаше иззад гърба си захарна пръчка и я хвърляше в кофата с боклук.
— Щом така се отнасяш с майка си, по-добре да я изхвърля. Не съм купила проклетото нещо за себе си.
Опакованата захарна пръчка оставаше на дъното на кофата за боклук и непреодолимо я изкушаваше часове, а понякога и дни наред. Можеше да опита да я вземе късно вечерта или рано сутринта. Но ако го направеше, Алития забелязваше и следваше сурово наказание.
Така че оставяше примамката на мира. Едва в края на седмицата съблазнителната пръчка изчезваше с боклука.
Когато разресваше косите на Кристин, които като пищна златна коприна се стелеха по гърба й, чуваше гальовен, мек глас:
— Ти си истинска красавица. Ще се грижиш за мен на старини, нали?
И от пръстите по рамото й се плъзваше топло удоволствие, твърде опияняващо, за да му устои. Но мисълта за собствения залез гневеше Алития. Четката неочаквано удряше силно дъщеря й по главата, докато станалите жестоки пръсти я стисваха за тънката китка.
Последната бисквитка, последните пържени картофи, последното парче пица често отиваха в боклука, въпреки че стомахът на Кристин копнееше за тях! И Алития го знаеше, Алития винаги знаеше всичко. Кристин се научи да крие глада дори от самата себе си, защото той отваряше вратата към мъчителните игри, в които не можеше да победи.
Животът с Алития я превърна в изкусен политик, обучен да се движи по яйчени черупки. Макар да знаеше предварително, че битката с по-силния и по-коварен противник е загубена, стана специалист по свеждане на неприятностите до минимум и печелене на дребни удоволствия и изгоди.
И оцеля.
Кристин не подозираше, че по света има деца, за които думата «опасност» значи сънувани в кошмар чудовища, тъмна изба, торбалан или смърт, но не и собствената им майка.
Тези деца, ако съществуваха, сигурно принадлежаха към друга раса.
 

Минаваха година след година.
Пътуванията им ги водеха от Кливланд до Болтимор, но околният пейзаж почти не се променяше. Винаги представляваше сива уличка пред хотел или къща със стаи под наем в центъра на града, бетонна повърхност на магистрала и паркинг в Маями, където можеше да си играе на плажа, докато Алития държи под око туристите.
Рутината беше неизменна. Гевречета за закуска, хамбургери за обяд, безкрайни периоди сама, докато Алития и приятелят й бяха заети, непознати мъже, чиито ръце, устни и пениси причиняваха болка, която вече не бе в състояние да изпита.
Алития никога не целуваше Кристин за лека нощ. Просто затваряше вратата на стаята й, погълната от присъствието на мъжа в съседната стая.
Кристин нямаше рожден ден. Не знаеше, че такова нещо съществува, докато не го видя по телевизията. В по-късните години й се наложи да си измисли дата на раждане, за да получи номер на обществената осигуровка.
Нямаше Ден на благодарността, нямаше Коледа, освен ако някой от приятелите на Алития не ги споменеше на шега, докато се хранеха в закусвалня или в хотелската стая. Вси светии, Великден и Четвърти юли бяха извънземни ритуали, присъщи на героите от телевизионните сериали.
Кристин не беше получавала подарък от Алития, чиято щедрост се свеждаше до подхвърлянето на няколко монета, когато денят беше печеливш. Научи се да очаква подаръци само от мъжете — малки играчки, гривни, дрънкулки и неподходящи предмети като миниатюрни бутилчици с алкохол, джобни ножове, ключодържатели и пепелници.
Чарли, най-милият от приятелите, обичаше да се облича официално и да вечеря навън. Поръчваше на Кристин детското меню и понякога я водеше на сладолед, като я вдигаше на конче, докато чакаха на опашката. От него получаваше пакетчета с дъвка и панделки за косата. Именно той й връчи церемониално парцалената кукла.
Когато лягаше с нея, беше нежен и бавен.
— Да не ти причинявам болка?
Тя клатеше глава.
— Не.
Обичаше да прокарва дебелите си пръсти през хубавата й коса. В известен смисъл сякаш я боготвореше. Не знаеше как да го разбира.
 

Нямаше летни кънки, нямаше кукленски къщи, нямаше мечета. Имаше само дрехи, внимателно избрани от Алития да подчертаят нежното тяло на дъщеря й, гребени, фуркети, миниатюрни гащички и жартиери и, разбира се, мъже.
Кристин чуваше и виждаше повечето от нещата, които майка й правеше с клиентите си, и скоро се научи да ги прави и тя.
Разбра, че макар действията им да са физически, мъжете са раса от фантазьори. Идваха при Алития, за да се преструват, че я наказват или че са наказвани от нея. Изпитваха огромен копнеж към болката и унижението. Кристин се научи да ги понася и нанася.
Поради тази причина собствените й роклички, гащички, обувчици и чорапки се присъединиха към камшиците, въжетата и иглите на майка й и влязоха в големите безчувствени центрове, каквито бяха и гениталиите й. Гласът и тялото й принадлежаха на непознатите, които получаваха удоволствието си от него в тръпчиви проблясъци на контакт, преди да изчезнат в сенките зад дебелите стени, които беше издигнала около себе си.
Това, което принадлежеше на Кристин, бе празнотата, която носеше в същността си. Тя я предпазваше, защото благодарение на нея беше мъртва.
 

На девет години представляваше същество извън всяка категория. Често за една седмица печелеше пари колкото някой почтен гражданин, беше невежа по много основни въпроси, познати на по-малки от нея деца, но знаеше истини, които за свое щастие тези деца никога нямаше да научат.
Знаеше как да кара мъжете да потреперват и да се изпразват в панталоните само като си повдигне полата едва сантиметра и се усмихне с премрежени очи.
Не знаеше да играе на дама.
Знаеше как да вземе такси, автобус или метро до далечен хотел, да намери стаята, в която абсолютно непознат мъж я чукаше и й даваше пълен плик с пари, а после успяваше да се прибере сама в тъмното.
Не знаеше да кара колело.
Никога не беше притежавала боички, картинки за оцветяване, кутия за моливи, спестовна касичка във формата на прасенце. Не знаеше какво значи ваканция или летен лагер.
Не беше виждала класна стая.
Въпреки това умът й беше ясен и аналитичен. И си беше изградила собствена философия.
Нямото внимание към телевизионното представяне на реалността я бе накарало да разбере, че човечеството като цяло крие страстите и слабостите си не повече и не по-малко от клиентите, които обслужваше Алития. Уреденият вид на света бе изграден върху непоклатимите основи на насилието и глада така, както чистите дрехи на клиентите прикриваха гузните им мръсни мисли.
Оцеляването значеше яснота. Успехът представляваше движение между илюзиите на другите и набито око за използването им в собствен интерес.
Кристин вършеше женска работа с детското си тяло. Дори не подозираше, че животът й е отнел възможността да обитава света на децата.
Съзряваше с времето и започна да разбира, че притежава природни дарби и интелигентност за живот извън орбитата на Алития.
Знаеше, че е твърде млада да скита сама по света, без приятел, който да я закриля. Тъй че прекарваше времето, като съсредоточаваше остроумието си върху дипломатичните си ходове по отношение на Алития и тихомълком се подготвяше за живота извън тесния свят, който познаваше.
 

Тялото й разцъфна рано. На дванайсет години заоблените очертания бяха добавили своята грация към чистата й руса красота.
Алития стана още по-ревнива и все по-често се изкушаваше да я наказва. Но беше започнала да се плаши от празния поглед в очите на малкото момиче и от желязната воля, която долавяше зад кроткото поведение на дъщеря си. Подозираше, че Кристин, ако се ядоса, може да й отмъсти по опасен начин. Тъй че започна да я бие по-рядко и непрекъснато да я следи.
В едно студено кливландско утро каращата тринайсетата си година Кристин се измъкна от мотелската стая, където спяха Алития и приятелят й, като взе всички пари, които можа да намери, и тръгна на автостоп към Маями.
Не взе никакъв спомен от живота си с Алития. Парцалената кукла остана на леглото й в мотела. Изостави и дрънкулките, пръстенчетата и медальоните, които беше събрала.
Но в дъното на малката й чанта, под сгънатите банкноти, откраднати от Алития, беше скрит единственият предмет, с който не пожела да се раздели.
Една снимка.
Намери я, когато беше осемгодишна. Подаваше се от страничното отделение на един от куфарите на Алития. Тогава живееха с Фил — брутален любовник на Кристин и човек, който непрекъснато се караше с Алития за пари.
Снимката беше извехтяла и кръгла. Показваше младата Алития с едър, около трийсетгодишен мъж.
Мъжът имаше пясъчноруса къдрава коса, дълги вежди и ясни малки очи, които блестяха от снимката със свирепа интензивност, въпреки че изглеждаше пиян.
Носеше вълнена риза под военно яке. Рошава брада покриваше бузите и брадичката му. Пръстите около раменете на Алития бяха дълги и учудващо чувствителни.
Кристин беше впечатлена от странния пронизващ блясък в очите на непознатия. Ако снимката не лъжеше, беше изключителен човек.
От друга страна, беше виждала особен поглед в очите на много мъже. Знаеше, че зад него неизменно трепка простотата на сладострастието.
Върна снимката на мястото й и я забрави.
Две години по-късно видя лицето на мъжа в неделната притурка на «Чикаго Трибюн».
Кристин обожаваше вестниците. Като дете си изрязваше кукли от тях. Беше очарователно да разрязва света и да го възпроизвежда като своя играчка. Можеше да си осигури късче война или глад, пожар или злополука, като парченце от мозайка зад усмихнатото лице на книжната кукла.
По-късно се научи да преглежда вестниците с някакво свободно плаващо внимание, приспиващо от неспокойните капризи на света, който се носеше пред очите й, без да я докосва. Измъкваше се крадешком в шест сутринта, купуваше вестник и когато Алития и мъжът се събуждаха, я заварваха спокойно да го чете.
И ето че изведнъж от неделната притурка я погледна непознатият от снимката. Изглеждаше по-възрастен и масивен, косата му беше посивяла, но все още притежаваше пронизващия поглед, хипнотизирал почти арогантно камерата.
Кристин прочете, че е известен писател. Казваше се Деймън Райс и романът му «Разказвачът» току-що беше спечелил наградата «Пулицър». Авторът на статията смяташе, че Райс е най-добрият жив американски, а може би и световен писател.
В статията имаше биографични бележки. Райс дълги години се беше занимавал с театър и продължаваше да пише пиеси, не по-малко известни от романите му. Два престижни холивудски филма бяха заснети по негови сценарии.
Статията продължаваше с интервю. Възгледите на Райс бяха особени. Впечатлиха Кристин повече с поетичното си красноречие, отколкото със съдържанието, което беше прекалено неразбираемо за детския й ум.
 
«Хората смятат, че да си човек, значи да си увит в хубава черупка, която да те пази, докато един ужасен ден дойде смъртта и те накаже, като счупи черупката и те вземе със себе си — беше писал Райс. — Всъщност е точно обратното. Само чрез гниенето и разпадането на черупката, само като умираме ден подир ден, ние израстваме, учим се и ставаме нови хора. Поради това — заключаваше той — целият свят е пълен с лъжци, които дълбоко в себе си отричат реалността на живота и времето, защото знаят, че то ще разруши това, което са днес, за да направи възможно съществуването им утре. Под маската на собствените си лица те се крият между събратята си и вярват, че принадлежат към братство от същества, приличащи си като грахови зърна в шушулка. И правят всичко възможно да забравят, че никой не може да умре вместо тях и че независимо дали им харесва, или не, бъдещето им се определя единствено от тях самите.»
 
Кристин четеше думите безкритично, сякаш бяха молитва от непозната религия. Улови се, че ги повтаря по памет, докато изрязваше статията. Върна се при куфара на Алития, откри снимката, взе я и я скъта заедно със статията в най-тайното си скривалище.
Беше очарована от мисълта, че преди години Алития е кръстосала пътя си с този на Деймън Райс. Знаеше, че Алития известно време е била в театъра. Може би там се е срещнала с него. Може би докосването му до нейния живот чрез снимката и Алития е мистично събитие. Фантазираше си, че това докосване може да е причина за нейното съществуване.
Защо не? И тя имаше светла коса, очите й бяха сини като неговите. А Алития, най-равнодушната от жените, беше запазила снимката му. Защо?
Защото по някакъв начин Райс представляваше нещо по-специално за нея.
Защото беше баща на детето й.
Спря съзнателно да обмисля тази теория, но я скри в себе си, както беше скрила снимката на място, където Алития не можеше да я намери.
Започна да купува джобни издания на книгите на Райс. Бяха прекалено зрели за нея, но тя ги четеше с религиозна прилежност, както силно набожните деца четат Библията.
И подобно на религиозен фанатик, криещ се в атеистична държава, тя се боеше, че увлечението й по забранената вяра ще бъде открито. Можеше спокойно да крие само по една книга, тъй че след няколко седмици или месеци изучаване на всяка негова творба тя я изхвърляше и купуваше следващата.
Книгите включваха разкази, романи, пиеси и сценарии. Разказваха й странни приказки за мании и бедствия, някои от тях я държаха будна по цяла нощ, защото беше достатъчно дете да се плаши от неща, по-малко трагични от собственото й съществуване.
С течение на времето и наближаването на юношеството увлечението на Кристин по света на Райс ставаше все по-зряло и всепоглъщащо. Връзката между тези сложни творби и младият й ум беше неговото виждане за човешката раса като видиотени по рождение фантазьори и преструвачи, търсачи на удоволствия, които живееха в ужас от насилието, но оставаха слепи за разпадащата се реалност извън подредения им живот.
Райс виждаше хаос там, където другите виждаха леки и поправими пукнатини в бронята на човешкия контрол и човешката власт. А Кристин, прекарала години пред телевизора, наблюдавайки образи на буржоазна осигуреност между сношенията си с грухтящи педофили, разпознаваше истината, уловена от Райс.
Това не беше истина, която заслонява и утешава. Беше истина, която разяжда като киселина и не предлага нищо в замяна на илюзиите, които разрушаваше.
Кристин поглъщаше книгите на Райс една по една и за свое изумление откриваше, че си припомня съдържанието им с такава лекота, сякаш бяха вкусът на привична храна или непогрешимият аромат на трева, дъжд и дим.
Когато дойде време да напусне Алития, Кристин унищожи пожълтялото копие от интервюто с Райс. Не искаше да оставя следи от контактите си с него.
В края на краищата той не принадлежеше на света, който оставяше зад гърба си.
Той беше в бъдещето.
 

Кристин щеше да научи, че дипломацията, на която се бе научила през годините, прекарани с Алития, ще й служи добре. И че в живота й ще има малко проблеми, които няма да успее да реши чрез съответно използване на тялото си.
Един час след пристигането си в Маями се запозна с Джони — енергичен млад сутеньор, който й намираше клиенти между туристите, картоиграчите и обслужващия персонал. Настани я в жилище, биеше я профилактично от време на време и не й даваше никакви джобни пари.
Остана при него, докато се организира, като поощряваше арогантността му с невинните си маниери в леглото и безупречната игра на зависимо малко момиченце.
Когато назря моментът, тя избяга с всички пари, които успя да открадне, и си намери нов сутеньор на име Франк, от когото знаеше, че Джони се бои заради по-добрите връзки в подземния свят на Маями. За двайсет и четири часа се сдоби с нов гардероб, по-висока класа клиенти и обещаваща кариера в изнудванията, подпомогнати от крехката й възраст и ужаса на клиентите от законодателното преследване за изнасилване на непълнолетни.
Линията беше очертана. Кристин разцъфна като млада жена и проститутка. Въоръжена от съдбата с таланта да вярва единствено на себе си, тя беше най-добрата си приятелка и закрилница.
Знаеше, че потенциалът й да печели далече надхвърля ограничените хоризонти на Франк. Когато започна повече да й пречи, отколкото да помага, тя се откачи от него, като използва «фамилията» от Маями да го вкара в правия път.
На шестнайсет години Кристин беше завършена професионалистка с предпазлив и аналитичен поглед върху призванието си. Тъй като работеше извън закона, разбра, че трябва да си прокарва път между четири групи интереси — на сутеньора, на клиентите, на полицията и на мафията.
Вече знаеше, че всеки сутеньор има слабо място. Един беше алчен, друг — наркоман, трети — комарджия. Но всички бяха егоцентрични, арогантни и пълни с презрение към жените. Вярваха, че проститутките по природа са отстъпчиви, омагьосани от тях и предсказуеми. Точно тук беше ахилесовата им пета. Поради тази причина една интелигентна жена винаги можеше да ги превземе с изненада и да ги води за носа както си иска.
Колкото и да беше странно, клиентите бяха от същото тесто като сутеньорите. Защото в своите фантазии, които разиграваха с проститутките, и те разкриваха драгоценната си илюзия за жените — независимо дали ги виждаха като палачи, въоръжени с камшици и високи токчета, или като раболепни жертви. Бяха лесни за управляване и дори за изнудване, защото се откъсваха от реалността чрез сексуалната сила на фантазиите си и бяха готови на всичко, за да ги прикрият.
Мафията беше ключовият фактор в управлението. Нейните властелини се отнасяха с хората в този бизнес без оглед на пола им. Една умела професионалистка можеше да впечатли мафията със своята надеждност, с чувството си за логика и справедливост, с достъпността на услугите си и със своето самоуважение.
Мафията се грижеше за проблемите с полицията.
Веднъж осъзнала тези истини, Кристин трябваше само да заостри уменията си и да се грижи да става по-красива с всеки изминал ден.
Сменяше сутеньорите си толкова често, колкото намереше за добре. Разучаваше слабите им места и ги омагьосваше със специалните си трикове, като се преструваше на зависима. Когато преставаха да й бъдат полезни, прекъсваше връзките си с тях. Ако за това се налагаше упражняването на някаква форма на насилие, не се колебаеше да го пусне в употреба.
Тогава се появи Тони. Тя вече се славеше по Източното крайбрежие и Средния запад като надеждно и честно момиче, което умее да се грижи за себе си, не допуска да го лъжат и е експерт по изнудване.
Тони доста трудно я отне от Джоузеф Мансини — патриарх между сутеньорите, който управляваше десетки жени. Изтъргува я с наркотици за хиляди долари. Смяташе, че тя ги заслужава. Беше поразително красива, щеше да върши работа още най-малко десет години, говореше като образован човек и както знаеше от собствен опит — беше бомба в леглото.
Но не подозираше, че след първата им нощ заедно Кристин откри у Тони онези признаци, които търсеше отдавна. Дивият и неспокоен поглед в очите му я убеди напълно. Той не само щеше да я защитава и да бди над кариерата й. Щеше да се остави да бъде управляван от нея.
Алития вече приличаше на сянка в спомените й като образ от друг живот. Не беше чула нищо за нея от деня, в който избяга. Струваше й се, че е било преди векове. Болката, причинена от Алития, отдавна беше удавена от силната воля и отправения към бъдещето поглед на дъщеря й.
Миналото бе престанало да съществува за Кристин. Само един символ се открояваше от годините на детството й и продължаваше да живее във въображението й.
Лицето на Деймън Райс.
Купи отново книгите му. Прочете ги внимателно и тъй като умът й съзряваше с всеки изминал ден, разбра нова част от идеите му. По този начин тя израстваше с него и съвършенството на неговото изкуство започваше да блести все по-ярко поради промените в мисленето й.
Беше забравила детските си фантазии, че той й е вдъхнал живот. Как би могъл един-единствен любовник да бъде отделен измежду стотиците мъже, които бе имала Алития? А и самата Алития имаше сини очи и руса коса и Кристин ги бе наследила от нея.
Не, въпросът за нейния баща завинаги щеше да остане неизяснен. Най-добре беше мъжът, отговорен за нейната поява на бял свят, да остане фантом.
Освен това харесваше й самотата на сираче. Тя потвърждаваше теорията на Райс, че е предопределена за съдба, по-различна от тази на другите хора, и че ако отхвърли илюзиите, в които човешката раса се бе вкопчила по такъв жалък и егоистичен начин, ще открие пътя си към тази съдба. Трябваше само да приеме насилието, което я съпътстваше.
Грижеше се за тялото си, образоваше ума си, спестяваше парите си. И чакаше. Знаеше, че никой ден ще стигне до свой кръстопът и тогава ще научи предназначението на живота си.
Чакаше.
 

Ани
 
II
 

«Холивудски репортер», 12 октомври 1969 година
«Едва две седмици след като шокира филмовия свят, като възложи на неизвестната Ани Хавиланд експлозивната главна роля в своя нов филм «Среднощен час», Деймън Райс, обитаващият Холивуд гений, който подобно на Мидас превръща в злато всичко, до което се докосне, на практика осигури сензационно бъдеще на филма си, като избра за партньор на госпожица Хавиланд не друг, а Ерик Шейн.
Информирани източници ни осведомиха, че Шейн — актьорът с най-голям касов успех последните десет години, е бил поканен за ролята на Тери в «Среднощен час», но отхвърлил предложението поради други ангажименти.
Една седмица след обвитите с мълчание пробни снимки, на които госпожица Хавиланд получи ролята на Лиан, Шейн очевидно е променил намерението си, свързал се е с Райс и по собствено желание е направил пробни снимки заедно с госпожица Хавиланд в студио «Кълвър Сити» на «Интърнашънъл Пикчърс». Резултатите били наелектризиращи, както се казва в занаята, и договорът с импресариите на Шейн бил сключен незабавно.
В четвъртък Райс и звездите му дадоха кратка пресконференция. Шейн, известен със своята свенливост пред журналистите, отговаряше на въпросите с прословутата си едносрична двусмисленост, но изглеждаше доволен, че работи за втори път с автора на «Времето ще каже», който помогна на актьора да осъществи амбициите си преди девет години.
Госпожица Хавиланд беше запитана как смята да се справи с двойното предизвикателство да изиграе сензационната фатална жена на Деймън Райс пред филмова публика, която никога не е чувала за нея, в партньорство с киноактьора, известен в Холивуд като най-сексапилен между мъжете и крал на касовите успехи.
Госпожица Хавиланд — вежлива млада жена с тих глас, очарова журналистите с откровеността си.
«Когато прочетох сценария на «Среднощен час», заяви тя, помислих, че може би ще успея да изиграя ролята на Лиан. Сега, когато я получих, признавам, че вече не съм толкова сигурна. Но за щастие господин Райс изпитва доверието, което липсва на самата лен. Ако успее да ме зарази с част от него, ще бъде чудесно.»
Запитана относно съвместната й игра с разбиващия сърцата Шейн, госпожица Хавиланд демонстрира неочаквано чувство за хумор.
«Е», рече тя и хвърли свенлив поглед към партньора си, «аз приемам много сериозно актьорските си прояви. Мисля, че мога да обещая по време на снимките да бъда дисциплинирана професионалистка. Ако Ерик Шейн успее да понесе ученическия ми възторг от него по време на почивките, вероятно ще се сработим. Все пак няма да се изненадам, ако прекарва обедните си почивки колкото може по-далеч от мен, за да може да хапне на спокойствие.»
Тази седмица предснимачният период на «Среднощен час» започва с пълна сила, след като беше официално открит с пищен прием, даден от вдъхващия страхопочитание собственик на «Интърнашънъл» Хармън Кърт. Очаква се режисьор да бъде Марк Салинджър — постановчик на четири от петте успешни филма на Райс, а Дънкан Уърт, чиято операторска работа е неделима част от тъй наречената «атмосфера на Райс», ще изпълнява съответните функции. Самият Райс ще бъде изпълнителен продуцент, а дългогодишният му сътрудник Клифърд Наумс ще бъде продуцент.
Наблюдатели твърдят, че даването на ролята на Тери на Ерик Шейн ще бъде неговата поредна изява в прокълнатия, белязан от съдбата образ, който е негов специалитет и е последната липсваща част от мозайката, нужна на Райс да започне «Среднощен час». Но очевидно самият Райс смята Лион за ключ към разказа си. Това означа, че госпожица Ани Хавиланд — смайващо привлекателна млада жена с достойно поведение и прагматичен език, скоро ще трябва да се нагърби с товар, който малко актриси с нейната неопитност биха издържали. Не само че ще трябва да се превъплъти в един от най-сексуално експлозивните образи, които се раждат по веднъж на всяко поколение, но ще й се наложи и да придаде достатъчно дълбочина на изпълнението си, за да не избледнее на фона на най-мислещия и сложен главен изпълнител на Холивуд, актьор, чийто прославен сексапил извира от съвършенството на изпълнението му.
За начеваща актриса, чиито единствени досегашни изяви на екрана са свързани с няколко реклами, Лиан ще бъде тежко изпитание и съмнително добър шанс.
Деймън Райс, както винаги непоклатим, махна с ръка на въпросите относно способността на новата му звезда да устои на напрежението.
Само почакайте да я видите, пресипнало отговори той и бащински прегърна госпожица Хавиланд. Ще ви събере очите.»
 
 
 
III
 
Хармън Кърт седеше сам в частната зала за кинопрожекции, скрита в подземието на къщата му. Беше дал строго нареждане да не го безпокоят по никакъв повод.
На екрана пред него бе замръзнал образът на Ани Хавиланд в ролята на Лиан от пробните снимки, които бе направила с Ерик Шейн преди десет дни.
Единственият звук в стаята беше бученето на високоговорителите от двете страни на екрана. Устните на младата актриса бяха присвити в неуловима усмивка, а погледът й бе насочен извън кадъра, където стоеше Шейн в ролята на Тери.
Носеше проста памучна рокля, която откриваше ключиците и прилепваше към гърдите й. Беше боса, облегната, на кухненската маса на снимачната площадка, с издаден напред ханш. Косата струеше по гърба й като животинска грива.
Кърт натисна бутона за включване на апарата. Филмът започна да се върти.
— Къде си въобразяваш, че отиваш? — подвикна тя от екрана с докоснат от мелодичен южен акцент глас. Коляното й потрепна под роклята като призив.
— Вкъщи. Трябва да тръгвам. — Шейн, в близък план, произнесе репликата с обичайната смесица от натрапчив чар и забулена амбивалентност. Използваше красивата си външност като безупречна опаковка на чертите, които вграждаше в героите си.
Кърт кимна и стисна устни. Шейн без съмнение беше превъзходен актьор. Струваше си да участва във филма, въпреки че това щеше да увеличи бюджета му с цял милион. Но без истинско голямо име можеше и да се провали. А Шейн нямаше равен на себе си като касов актьор.
Камерата проследи Лиан от главата до петите.
— Толкова е горещо. Къде си се забързал?
Момичето сякаш мъркаше като котка, докато произнасяше репликата. Незабележимо протегна крайници. В самата мекота на движенията й се таеше някаква заплаха, като последен внимателен поглед на хищника, преди да сграбчи жертвата си.
Камерата се спря на дългите й красиви бедра, мина покрай коленете и се насочи към босите пръсти, стъпили на дървения под. Остана върху краката й, когато тръгна към Шейн, и се спря на таза й, когато го докосна.
— Хайде — прошепна тя и камерата се фокусира върху устните й. — Разгорещен си, нали?
Кърт усети, че пенисът му се втвърдява в панталоните, докато наблюдава как тя бавно облизва устни.
Силуетът й бавно затегли Шейн през сянката към спалнята, разголената й плът бе тъй ослепително бяла, че роклята сякаш не се крепеше на нея. Човек можеше да усети мускусния мирис на пола й направо през камерата.
Кърт едва повярва на очите си.
Онази Ани Хавиланд, която беше чукал преди две години и половина, беше чисто, стегнато малко същество, чиято най-открояваща се черта бе смразяващото самоуважение. Тогава го беше възбудила невинността й. Никога нямаше да забрави атлетичния начин, но който се изплъзваше от ръцете му, и колко възбуждащо стана, когато Хуан най-сетне я улови.
Но сега, на екрана, сребристите очи светеха с нескрита женска похот. От устните й, подобно на невидима паяжина, се наточваха невидими нишки, които обвиваха и убиваха жертвата. Чувствеността й бе толкова злокобна, че дори окото на камерата сякаш намигаше със злобно удоволствие, когато се разхождаше по нея.
Кърт пренави филма за пети път и загледа сцената отначало, възбудата му нарастваше, докато увиваше омразата си около момичето, прожектирано на екрана.
Беше добра актриса. В това нямаше съмнение. Беше обучена, интелигентна и най-вече много амбициозна по отношение на ролята.
Но присъствието й на екрана бе непоносимо оскърбление за могъществото на Кърт. Преди две години и половина категорично бе затворил пред нея вратите на Холивуд. Забраната носеше неговия личен печат.
И все пак тя беше тук и се перчеше пред него с младостта и таланта си.
Благодарение на Деймън Райс. Този проклет, проклет Райс. Той бе единственият човек в бизнеса, който можеше да й помогне, защото винаги работеше самостоятелно и бе прекалено погълнат от себе си, за да обръща внимание на правилата, а още по-малко да им се подчинява.
Райс не можеше да бъде контролиран. Не само защото филмите му бяха едни от най-солидните опори на престижа на «Интърнашънъл Пикчърс», но и защото критиците от Ню Йорк до Кан бяха влюбени в него и най-вече защото носеха много пари. Нямаше студио, което да си позволи лукса да изтърве такъв човек.
Очевидно малката Хавиланд беше предвидила всичко това. Кърт не можа да не се възхити на коварството й.
Беше хванала Райс под ръка, когато му я представиха на приема. Райс, пиян от повода за приема и неразреденото ирландско уиски, което пиеше от голяма чаша, сияеше от гордост, когато я запозна с него.
Беше се ръкувала с Кърт, без да покаже с нещо, че го е виждала и преди, държанието й беше делово и изпълнено с полагащата се на ранга му почтителност.
— От много години се възхищавам от работата ви — беше заявила тя. — Много се вълнувам, че съм тук.
Зад сребристите очи се криеше леден контрол, който предупреди Кърт, че е опасна. Нито следа от враждебност, нито искрица от триумф. Само тихият груб факт, че е там, в неговото собствено студио, като звезда на негова филмова продукция, след като очи в очи й беше обещал, че кракът й няма да стъпи в Холивуд.
И това беше само началото. Това беше значението на твърдото й ръкостискане. Виждаше звездата си да изгрява в бъдеще, предвещаваща неизбежния залез на Кърт.
А това подсказваше, че някъде в следващите си ходове е предвидила отмъщение.
 

Кърт отново спря филма на усмихнатия образ на момичето.
Трябваше да я унищожи. Това не подлежеше на съмнение.
Но беше получила ролята. И нещо още по-важно, беше добра. Много добра. Кърт, опитен познавач на актриси, беше искрено впечатлен от силата й да внушава чувства през камерата.
Кърт беше преди всичко професионалист. Ползата за студиото стоеше на първо място в мислите и действията му. Затова омразата в сърцето, не по-малка от болезнения гъдел между краката, трябваше да бъде обуздана.
Имаше само едно решение. Трябваше да извлече печалба от нея, преди да я унищожи. Използвай я и я изхвърли като парцал.
Но това решение нараняваше гордостта му, защото беше отстъпление от твърдото обещание, което й беше дал преди две години и половина. От друга страна, щеше да улучи с един куршум два заека — да направи хубав филм за «Интърнашънъл» и да елиминира сериозната заплаха за авторитета си.
Кърт започна да обмисля подробностите. Начините, средствата.
Само че се съсредоточаваше трудно, защото тя още стоеше на екрана пред очите му, плътта й приличаше на блестяща струна, която свиреше по сърцевината на мъжките желания.
Беше многолика, защото в очите й Кърт съзираше не само Лиан, а и уплашеното, отчаяно момиче, което беше обладал с огромно удоволствие преди две години, както и хладното, сдържано протеже на Райс, ръкувало се с него на приема и чиято победа беше тайна, споделяна само от тях двамата.
А беше и блестяща актриса, което очевидно бе постигнала през последните две и половина години. От всяка нейна пора лъхаше опасност, алчна властност и секс. Най-вече секс. Беше родена прелъстителка, открила оръжието си и използваща го без всякаква милост.
Кърт се отказа да събере мислите си. Стисна слушалката и набра един номер.
— Да?
— Сандра? — рече той и въздъхна с облекчение. — Аз съм. Ела тук. Веднага.
— Ами аз… искам да кажа… чакат ме на едно място, господин…
— Зарежи го и няма да съжаляваш. Ако след десет минути си тук, ще получиш допълнителна хилядарка.
Затвори, без да дочака отговора. Загледа се задъхан в бленуваното тяло на момичето на екрана.
Трябваше да се задоволява с познатата плът на Сандра, когато жадуваше за кръвта на Ани Хавиланд!
 

IV
 
Сърцето на Ани не беше спряло да прескача от момента, в който Ерик Шейн се появи на снимачната площадка за пробни снимки с нея.
— Наричай ме Ерик — каза той, след като захвърли пуловера си на облегалката на един стол. — Надявам се, че съгласието ми в последния момент да дойда на снимките не ти е нарушило плановете. Много мило, че дойде.
И за десет години нямаше да успее да свърже този висок, хубав, но и много човечен непознат с невероятния филмов герой, населявал нейните мечти, както и мечтите на повечето американки.
Но нямаше време за подготовка. След няколко объркани минути двамата се озоваха в светлината на прожекторите. Зад камерата беше Деймън, а тя за първи път усети вкуса на устните на Ерик Шейн в качеството си на Лиан.
Съмняваше се, че скоро ще успее да стъпи на земята.
Въпреки това жребият беше хвърлен. Колкото и да изглеждаше невероятно, щеше да играе с Ерик Шейн в продукция на Деймън Райс.
С кръстосани пръсти и стиснати зъби се бореше да запази самообладание.
Но беше по-лесно да го пожелае, отколкото да го постигне.
Малко актьори в Холивуд бяха уважавани като Шейн, но нито един от тях не притежаваше неговата привлекателност.
Първата му голяма роля беше на объркан юноша в изпълнена с насилие психологическа драма, наречена «Игра с огледалото». Изпълнението на такава трудна роля от толкова млад актьор за една нощ го превърна в идол. Оттогава въздействието му върху цяло поколение киномани можеше да се сравни с това на Монтгомъри Клиф и Джеймс Дийн.
Като дете Ани го обожаваше и гледаше филмите му по няколко пъти. По време на хиляди юношески нощи мечтите й се въртяха като калейдоскоп около неговия образ, а пробуждащата се женска плът потръпваше при всяко споменаване на името му.
От екрана излъчваше небрежен чар и почти зловеща чувствителност. Момчешката му привлекателност беше споена с нещо тъжно и вечно. Милиони жени искаха да го прегърнат и закрилят, но и да замрат безпомощно в силните му ръце, да прекарват пръсти през гъстата му къдрава коса и да отварят жадни устни пред целувките, на които не биха могли да устоят. Сложните настроения в блестящите му сини очи хипнотизираха и омагьосваха безброй обожателки.
Въпреки ненадминатия успехи безспорния си талант никога не беше печелил «Оскар» и само веднъж бе получил номинация. Ани смяташе, че това се дължи на факта, че крие огромните си актьорски умения зад красиво лице и екранно присъствие. Личността му беше толкова магнетична, че никой не търсеше изкуство в изпълненията му.
Въпреки че беше търсен от всички големи съвременни продуценти, Шейн внимателно подбираше ролите си. Поради това във всеки нов филм създаваше ново психологично измерение, ново лице на цялостната личност, в която се съсредоточаваше актьорското му призвание.
В действителност беше угнетен човек. Всички роли, които избираше да играе, бяха вътрешно раздвоени, а повърхностният им чар и прямота прикриваха изстрадали до степен на саморазрушение души.
Затова не беше чудно, че преди девет години бе смаял корифеите с изпълнението си във втория филм на Деймън Райс «Времето ще каже». Поради естествения афинитет на двамата мъже от екрана хвърчаха искри, защото всеки от тях казваше по нещо за невидимите слабости на човешката природа.
Тогава Райс спечели «Оскар» за най-добър сценарий, а в речта си при получаването на статуетката посочи Шейн като съавтор, тъй като изпълнението му било не по-малко съществено за успеха на филма от самия сценарий.
Оттогава творческите пътища на двамата мъже тръгнаха по различни, но еднакво звездни маршрути. И нищо чудно, че Райс не беше забравил известния си приятел и го покани за Тери в «Среднощен час».
А след първоначалните трудности, които изглеждаха непреодолими, Шейн беше приел ролята.
 

Ани не можеше да реши дали живее в кошмар или в сбъдната мечта. Мисълта, че ще се появи на екрана редом с Шейн, беше невероятна. В края на краищата той беше касов актьор номер едно сред мъжете, и то от години, а тя беше дефиниция на неизвестността.
И нещо по-лошо, Шейн беше най-големият секссимвол на своето поколение. А Ани трябваше да играе фаталната прелъстителка, която да го опитоми и унищожи на екрана. Как можеше да се надява да изгради образ, достатъчен силен да се сравни с неговия?
Дори по време на кратките пробни снимки беше успяла да почувства сексуалния магнетизъм, излъчван от твърдото тяло на Шейн, докато инстинктите му опипваха пътя към Тери, откриваха го и го съживяваха със смайваща увереност. Годините, прекарани в обожание на филмите му, не бяха я подготвили за по-интимната гледка на превъплъщаване.
Но сега знаеше, че слуховете за него са верни.
През последните десет години беше имал връзки с голяма част от най-красивите жени на екрана — от млади актриси до звезди с по двайсет години по-възрастни от него. Никоя не успяваше да устои на чара му. Журналистите непрекъснато пишеха в завоалирана форма за уменията му на любовник и за неутолимия му апетит към другия пол.
Ани не се тревожеше от мисълта дали ще я съблазни, защото се съмняваше, че толкова неизвестна особа като нея би могла да го заинтригува. Но през малкото мигове, прекарани заедно, беше успяла да изпита инстинктивното женско желание да го пази и закриля, толкова нежна беше чувствителността, която усети зад актьорското му изпълнение.
Чувството бе главозамайващо, защото знаеше, че като Лиан трябва да бъде твърдо решена да го унищожи. И това толкова неуместно чувство изглеждаше все по-обезсърчаващо.
Правеше всичко възможно да се отърси от тези странни усещания и да прочисти главата си за предизвикателствата, които я очакваха. След два дни трябваше да започнат репетиции на маса с Шейн под придирчивия поглед на Деймън Райс. Беше получила възможност, която се случваше веднъж в живота, и трябваше да се изяви.
Защото нещо й подсказваше, че тази възможност може да е последна.
 

V
 
На младини Харви Конклин беше невидимият цар на Холивуд, а звездите — негови угодничещи лакеи.
В продължение на повече от четирийсет години, въпреки че заемаше различни длъжности в четирите големи филмови студии, които неспирно се състезаваха за неговите услуги, за външния свят, Харви Конклин беше единственият достоверен глас на Холивуд.
През този период почти всяка важна новина в печата, свързваща две звезди в любовни, приятелски или враждебни отношения, без да се споменават клюките, които натикваха дълбоко в калта нещастниците и слагаха скандален край на кариерите им, биваха дирижирани лично от Харви Конклин.
Благодарение на Харви десетки неизвестни личности за една нощ се превръщаха в звезди, стотици незабележителни филми имаха касови успехи и безброй продуценти, сценаристи и режисьори се възвисяваха от мизерията до богатството само за да видят благосъстоянието си да се изпарява като мехурче в шампанско, когато губеха благоразположението му.
 

Днес Харви Конклин седеше в разкошната чакалня пред луксозния кабинет на Хармън Кърт в «Интърнашънъл Пикчърс».
Чакаше повече от половин час — нещо немислимо през щастливите години. Повикването в кабинета на Кърт беше грубо и безцеремонно и беше направено чрез секретарка. При съществуващите обстоятелства тези признаци бяха доста зловещи.
Най-сетне секретарката го придружи до кабинета. Кърт не дойде до вратата да го посрещне, а само завъртя стола си, когато се появи посетителят.
— Харви — усмихна се широко той, — седни, моля те.
— Добро утро, Харм. — Харви измайстори мазно и фалшиво доброжелателство и протегна ръка. — Много се радвам да те видя.
— Удоволствието е мое — отвърна Кърт. — Ужасно съжалявам, че не можах да ти се обадя лично, но имах дълга и скучна среща с губернатора за корпоративното данъчно облагане и баланса на щатския бюджет. Страшно досадно е, но за наше общо благо се налага да му правя мили очи. Ще пийнеш ли нещо, Харви?
Възрастният господин протегна ръце във вежлив отказ. Знаеше, че по време на разговора главата му трябва да е бистра.
— Не близвам преди пет — рече той. — Старият ми стомах вече не го понася. Какво мога да направя за теб, Харм?
Хармън Кърт опря връхчетата на пръстите си във формата на купол. Ръцете му не трепнаха, докато се взираше в бледите очи на Харви Конклин.
— Харви, по-скоро въпросът е какво мога да направя аз за теб.
Загледа се в отворената върху масивното писалище папка и умишлено замълча. Докато преглеждаше съдържанието й, на лицето му се изписа известно учудване.
— Харви — заговори най-сетне той и затвори папката. — Струва ми се, че познаваш млад шофьор от Бевърли Хилс на име… — отвори за миг папката — на име Том Паснек. Така ли е?
Погледът му беше станал леден. За да го погледне в очите, Харви Конклин трябваше да вдигне очи, седнал на ниския стол.
— Харм — тихо изрече той. — Не разбирам.
— Ако не греша, младежът работи за концерн, наречен «Престиж Ливъри» — продължи Кърт. — Въпросът ми към теб е съвсем прост, Харви. Познаваш ли този млад човек?
Старецът се сви на мястото си. Беше пребледнял и очите му умолително загледаха Кърт.
— Харм… просто не знам какво да кажа.
Кърт се изправи и се извиси над госта си. Когато заговори, чувствените му устни се сгърчиха от отвращение.
— Харви — започна пак той, — искам да разбереш едно нещо. Днес всички сме в един бизнес и знаем кого да ценим. Така. «Интърнашънъл Пикчърс» няма да разреши на някакво нищожество с евтина идея за изнудване да навреди на човек с твоето положение, човек, с когото «Интърнашънъл» от дълги години има сърдечни и взаимноизгодни връзки. Това първо.
Загледа се замислен през големите прозорци към далечните хълмове.
— Точно поради тази причина реших, че е твое право да научиш, че информация за връзките ти с този младеж е на наше разположение. Няма защо да те обременявам със сведения как е попаднала при нас. Важното е, че няма да излезе от тази стая. Извикахте просто да ти го съобщя.
Харви Конклин тъжно кимна, прекалено нащрек да изпусне въздишката на облекчение, която напираше в гърдите му.
Един ден миналата зима беше наел Том Паснек, защото шофьорът му се беше разболял. През дългия следобед, докато обикаляха из Бевърли Хилс за деловите му срещи, успяха да се поопознаят.
Младежът бе толкова очарователно искрен в мненията си, толкова скромен и почтителен, че Харви се оказа възхитен и изненадан, когато краят на деня ги завари голи в тиха мотелска стая. Мъжествеността му се оказа не по-малко впечатляваща от хубавото лице.
Оттогава бяха постоянни любовници. Том беше мило момче. Ако изобщо се занимаваше с изнудване, то беше в съвсем умерен мащаб — от време на време искаше по някой малък заем, приемаше дребни подаръци като риза, колан, чифт ботуши, самолетен билет до езерото Тахо или Лас Вегас, когато Харви отиваше там.
Връзката им беше миролюбива, нарушена само от една-две любовни разправии. Беше идеална за възрастен и доста деликатен хомосексуалист, който се нуждаеше от нежен и внимателен любовник.
На Харви и през ум не му беше минало, че зад Том може да се крият друга хора. Хора по-недружелюбни, по-нескромни и по-неотстъпчиви от него. До този момент.
Хармън Кърт се върна до писалището си и отново отвори папката.
— Харви — сериозно заяви той, — Холивуд вече не е това, което беше. И хората в него, ако искат да оцелеят, не могат да са това, което бяха, нито да се държат както се държаха. Всички разбираме, че в днешно време трябва да се подкрепяме. Нашата обща репутация се нуждае от най-внимателно направляване и грижи.
Затвори пак папката и впи очи в стареца пред себе си.
— Човек като теб има нужда от защита, Харви. И ние от «Интърнашънъл» ще бъдем направо щастливи и благодарни, ако можем да ти я окажем. Ясно ли се изразявам?
Гласът му беше колкото успокоителен, толкова и предупредителен.
— Разбирам, Харм. Не мога да ти опиша колко ценя…
— Нито дума повече, Харви. — Кърт вдигна длани в шеговито неодобрение. — Нито дума. Знаех, че ще разбереш. И можеш изцяло да разчиташ на мен. Давам ти лично уверение.
Понижи глас и лицето му потъмня.
— Разбира се, освен това трябва да съм сигурен, че отсега нататък ще мога да разчитам на твоята дискретност. Никакви грешки, никакви подхлъзвания. Помни, стари приятелю, вече няма нищо свято. Днес всичко… и всички са лесно заменяеми. — Сви рамене. — В такъв свят живеем.
Харви Конклин напълно осъзна заплахата.
— Можеш да разчиташ на мен, Харм — рече той и по сбръчканото чело избиха капчици пот, а сърцето забумтя в ушите му.
Мъка и ужас се смесиха в душата му. Помисли за прекрасното тяло, което никога вече нямаше да докосне, за хубавото младо лице, което вече нямаше да милва с набръчканите си пръсти, за чувствените устни на шофьора. Изпита могъща болка, но се насили да погледне отвъд нея.
Сега най-важното беше да оцелее. А оцеляването беше в ръцете на безчовечното и бездушно същество, което стоеше пред него и го гледаше отвисоко.
— Да не говорим повече за това. — Кърт гнусливо отблъсна папката на сантиметър. — Все едно, че не се е случвало. Стига ти да си съгласен.
Старецът кимна жадно.
— Прекрасно — заяви Кърт и с усмивка се отпусна в стола. Дълбоко в себе си беше възхитен, че успя да натрие носа на стария педал след всички тези години. Не му беше сефте да изнудва лично служители на «Интърнашънъл» и хора от холивудската общност, зависими от студиото.
Но беше пазил Харви Конклин повече от десет години, защото разбираше, че когато се обърне към него за услуга, случаят трябва да е наистина важен. Властта на Харви, въпреки че беше позападнала, не беше за пренебрегване. Трябваше да се използва умно.
— Прекрасно — повтори Кърт, но вече с вид на дълбоко потънал в мислите си човек, сякаш нещо го е отвлякло от присъствието на Харви. Намръщи се и докосна преспапието на писалището си.
— Изслушай ме още малко, Харви — рязко отсече той. — Има и друг въпрос, който искам да обсъдя с теб. Нещо доста важно. Струва ми се, че ще можеш да ми помогнеш.
— Само го назови, Харм — отвърна Харви, като се мъчеше да потисне треперенето на гласа си. — Ще направя всичко възможно.
— В «Интърнашънъл» възникна деликатно положение. — Кърт се намръщи. — Едно от онези неща, които стават, преди човек да се е подготвил за тях. Доста неприятна работа. Става дума за една актриса. Името й е Ани Хавиланд…
— Разбира се, Харм — възкликна Харви Конклин и извади носна кърпа да попие потта от горната си устна. — И как мога да ти услужа?
Кърт се усмихна.
— Като направиш това, за което най-много те бива. Как иначе?
 

Половин час по-късно Харви Конклин си беше отишъл. Кърт го беше информирал какво се очаква от него. Харви беше готов да изпълнява всички инструкции буквално, защото знаеше, че общественото му положение виси на косъм, който се намира в ръцете на Кърт.
Кърт постоя за секунда сам на писалището си. След това вдигна слушалката и набра извънградски телефон.
След няколко иззвънявания се обади тих, доста дрезгав мъжки глас.
— «Дъгас Инвестигейшънс». Какво мога да направя за вас?
— Кърт се обажда.
Последва мълчание.
— Бяха ли задоволителни материалите? — попита гласът.
— Да, в общи линии се оказаха безупречни. Много ви благодаря, господин Дъгас. Чекът ви вече е изпратен по пощата. — Докато говореше, Кърт гледаше гипсовата фасада на Студио 12. — Ако имам нужда от допълнителна помощ по случая Конклин, ще ви се обадя.
— Добре, господине. — В гласа прозвуча професионална гордост и нотка на леко иронично раболепие.
— Засега довиждане. — Тонът на Кърт беше хладен. Умът му вече бе зает с друго.
 

Уоли Дъгас затвори телефона и се вслуша в поскръцването на стария, въртящ се стол.
На евтината ламперия имаше окачена диплома в рамка и пейзаж, купен от вехтошарски магазин, изобразяващ безвкусно изобилие от есенни листа. Срещу металното писалище имаше два стола за посетители и пепелник на стойка. Беше по-мръсна и стереотипна детективска кантора, като излязла от романите на Реймънд Чандлър, и тъкмо затова я харесваше. Никога не търсеше сам клиентите си. Единствените хора, влезли тук за последните десет години, го бяха сторили по грешка.
Уоли съвсем сам вършеше всякакъв вид поверителни проучвания и получаваше хонорара си чрез директни вноски в лична банкова сметка от хора, с които контактуваше само по телефона. Името му почти не беше известно в занаята, защото приемаше малко клиенти.
Само най-печените професионалисти на запад от Мисисипи знаеха, че в момента Уоли Дъгас е може би най-умният и ловък частен детектив. Услугите му се търсеха от повечето големи агенции, когато собствените им служители удряха на камък. Полицейските сили на десетина щата го използваха неофициално.
Работодателите му го наричаха специалист по престъпността във висшите сфери, но Уоли се смяташе за експерт по откриване на тайни. В неговите очи светът представляваше сложна мрежа от камуфлажи. Призванието му бе да прониква през тях.
С тежкото си тяло, кръглото като месечина невинно лице и недодялани маниери Уоли приличаше на безличен смотаняк. Беше култивирал този свой облик в продължение на двайсет години и усъвършенства поведението и техниката си, докато не започна да води за носа и най-хитрите си опоненти и да ги кара да му казват точно това, което не искаха да знае.
Преди шест години прие частна поръчка на Хармън Кърт във връзка с няколко холивудски служители и звезди. Заплащането беше изключително добро, а работата лесна по стандартите на Уоли. Обитателите на Холивуд не умееха да прикриват дребните си прегрешения.
Уоли беше приел поръчката като на шега, но когато поопозна Кърт, реши да я продължи. Личният живот на интересуващите Кърт лица не го заинтересува особено, защото хиляди пъти беше виждал подобни неща. Но самият Кърт беше нещо друго. Той принадлежеше към рядък вид и заслужаваше по-подробно проучване.
Хармън Кърт смяташе, че използва Уоли за собствените си цели горе-долу както ловецът използва пушка с добри качества. Не можеше дори да си представи, че Уоли Дъгас има собствени основания да му помага, като кара греховете на влиятелните хора да се връщат при тях и да тревожат съня им.
И ако тези основания биха се променили, пушката, която използваше Кърт, щеше да избухне в лицето му.
 

VI
 
В сряда следобед Ани и Ерик Шейн започнаха да репетират на маса с Деймън Райс.
По желание на Райс Ани отиде в дома му по-рано и сподели лекия му обяд, след което седна над сценария, като се мъчеше да не издава свитото си сърце. Беше облечена в джинси и лека блуза, а на врата й на златна верижка висеше талисманът от слонова кост.
Деймън Райс се отпусна в старото си кресло и засвири на цигулка любимата си партита от Бах. Уханието на храстите от каньоните нахлуваше през отворените прозорци. Минутите се точеха като часове, а ленивото следобедно слънце започна да наднича над планините.
Ани реши, че ако това вцепенение продължи още секунда, ще започне да полудява. Зачуди се дали Райс усеща смущението й и не казва нищо, за да я държи на нокти и да я накара да вложи повече енергия в репетицията.
Най-сетне отвън се чу мотор и звънецът на вратата издрънча. Ани стана да отвори.
На прага стоеше Шейн. В алеята беше паркиран мотоциклет. Ани замънка някакви приветствени думи със свит стомах. Той я спаси, като се усмихна и й подаде ръка.
— Как си? — попита. — Радвам се да те видя.
— И аз — запелтечи тя със смутена усмивка, като гледаше как дланта й изчезва в неговата.
— Целият град е пълен с твои снимки — каза той. — Май вече си ме ударила в земята.
— О, господин Шейн — запротестира тя.
— Наричай ме Ерик. Не помниш ли, че обеща? И не се притеснявай, ако станеш по-популярна от някого. Като Лиан ще привлечеш голямо внимание и това е в реда на нещата. Мога ли да те наричам Ани?
— Разбира се.
На прага на дневната се появи Деймън Райс и тя се изчерви.
Двамата мъже се ръкуваха и размениха по няколко шеговити фрази като стари приятели. Шейн съблече пуловера, който беше облякъл над протритите джинси. Под него носеше трикотажна риза, която плътно обгръщаше твърдите мускули, плоския стомах и тънката талия. Ани не можа да отдели погледа си от дългите му крака, твърдите бицепси и мускулестия врат под гъстата, буйна коса. На живо притежаваше хиляди линии, цветове и аспекти, които камерата не можеше да улови. Изглеждаше по-шлифован и самоуверен, отколкото на екрана. Непосредствеността и дружелюбието завършваха обезоръжаващото впечатление.
— Ерик, искаш ли кафе? — попита Райс. — Или чай? А може би нещо по-така?
— Предпочитам чай с лед.
Деймън Райс изчезна и остави Шейн да се усмихва на глътналата езика си Ани и да потупва каляното си със сценария в продължение на две подобни на вечност минути. Райс се върна, след минута се появи и Кончата с поднос и чаши. Райс започна да показва на Шейн последните промени, които беше направил в сценария.
Отвориха сценариите си. Ани се изкашля. Знаеше, че трябва да заговори първа, защото филмовият диалог започваше, когато Лиан, яхнала велосипеда си като ученичка, каквато вече не беше, среща Тери по пътя му от гарата към дома.
Шейн не вдигаше очи от сценария и чакаше Ани да се настрои и да започне.
Тя се прекръсти наум.
 

Повториха пет пъти първата сцена, преди да продължат нататък.
Репликите на Лиан бяха двусмислени като сценичното й поведение. Трябваше да изглежда млада и безгрижна в първите си сцени с Тери, който от своя страна запазваше веселото си покровителствено отношение към нея до първата им колеблива целувка. Изпълнението на Ани трябваше да е много нюансирано, за да разбере зрителят твърде късно, заедно със самия Тери, колко пресметнато е било поведението на Лиан.
Ани се стараеше и приемаше грубоватите, но търпеливи прекъсвания на Райс, без да се сърди.
Междувременно слушаше гласа на Ерик Шейн с нарастващо страхопочитание. Очевидно, преди да дойде, беше обмислил изпълнението си. Беше хлапашко, крехко, с оттенък на уязвимост. Напереното му държание прикриваше сенките на характера му зад почти невидим екран. Подобно на Ани, и той трябваше да влага сложни мотиви във всяка своя дума. И го правеше, но с уверено владеене на ритъма и интонацията, което я изуми.
Някъде зад изпълнението си Ани започваше да се чувства все по-неловко. Акцентите, които се беше борила да постигне безброй вечери сама пред огледалото, се удаваха на Шейн почти без усилие. Почувства се като любител-музикант до виртуоз.
Наблюдаваше как между репетициите двамата мъже обсъждат Тери. С подобна на радар интуиция веднага се съгласяваха за техническите аспекти на характеристиката на Шейн.
И за какво съм им аз? — чудеше се нещастно Ани. Те бяха гении, майстори в своите професии. Тя беше пето колело, аутсайдер, безнадеждно неспособен да крачи редом с тях.
С напредването на следобеда започна да й се струва, че изпълнението й става все по-слабо. Не можеше да поддържа дори южняшкия изговор. Стомахът й се свиваше неудържимо и с всяка секунда все по-силно пребледняваше.
— Извинявай — обърна се към нея Шейн, когато тя изфъфли една от репликите си. — Аз ти подадох погрешно текста. Ако нямаш нищо против, нека го направим още веднъж. Сигурен съм, че ще мога да ти подскажа по-добър ритъм.
Докато повтаряха сцената, Райс мълча със забодени в текста очи.
Колкото и да беше смайващо, леката промяна в артикулацията на Шейн изведе Лиан на по-видно място в ритъма на сцената. Окуражена, Ани прочете репликите си с апломба, който се искаше от нея. С ъгълчето на очите си забеляза Райс да кима незабележимо.
Без да разбере, току-що за първи път бе изпитала великодушието на Шейн като актьор. С един замах беше подобрил Лиан, дал сили на партньорката си и помогнал на «Среднощен час» да стъпи на трудния път към успеха.
 

До края на следобеда Ани започна да се чувства като Галатея в ръцете на двама блестящи Пигмалиони. Въпреки че отчаянието от собствените й ограничени възможности оставаше, започна да се успокоява, че Райс и Шейн няма да я оставят да направи слаба Лиан.
Беше толкова притеснена и възбудена от дългата репетиция, че когато в пет и половина Райс обяви почивка, умората я удари като чук.
— Е? — обърна се Райс и към двамата, като хвърли сценария на масичката за кафе. — Как мислите? Ще стане ли филмът?
— Да запитаме Ани — отговори Ерик Шейн, прокара ръка през косата си и се облегна на дивана.
— Мисля — започна Ани, като събра всичката си смелост да бъде непринудена като тях, — че филмът вече е голям. Единственото нещо, което го дели от славата, съм аз.
Мъжете се засмяха на страховете й. Шейн стана да си ходи. Ръкува се с нея на входната врата.
— Още веднъж те поздравявам, че получи ролята — каза той. — И не се тревожи, Деймън никога не греши. Знам, че ще бъдеш страхотна.
Навлече пуловера си и се обърна да си ходи.
— Ще се видим утре.
— Лека нощ, господин… Ерик.
Той одобрително вдигна вежда и тръгна към мотоциклета.
— Лека нощ, Ани.
След това изчезна.
 

VII
 
Ани щеше да запомни следващите четири месеца като най-парадоксалния период в живота си.
От една страна, бяха самотни, изпълнени със страх месеци, по време на които способността й да съществува самостоятелно бе доведена почти до краен предел. Същевременно бяха време на задъхано въодушевление, на главозамайващи открития и на вълнуваща близост с хората около нея.
Преди да започне да се ориентира в ролята на Лиан, репетициите на маса с Ерик Шейн и Деймън Райс свършиха и беше време да започнат дванайсетседмичната снимачна програма, която включваше две седмици снимки на открито в Южна Каролина, където Ани за първи път видя увисналия мъх и магнолиевите дървета, които щяха да бъдат толкова важен зрим елемент в готовия филм.
Когато минаха първите, изпълнени с подводни камъни снимачни дни, Ани се запозна с вилнеещия червендалест продуцент Клифърд Наумс, който сякаш се дразнеше всеки път, когато трябваше да размени по някоя дума с нея.
— Не може да се направи филм в рамките на бюджета без такъв звяр — засмя се Деймън Райс. — Ако те тормози, заплюй го в очите. Само ще те уважава за това.
Райс работеше зад камера в тясно сътрудничество с Марк Салинджър — известен във филмовите среди режисьор, чиито най-очебийни характеристики бяха мършавата му фигура и начинът, по който палеше цигара от цигара. Маркс неизменна вежливост молеше за дубъл след дубъл на почти всяка важна сцена и работеше с актьорите до пълно изтощение, докато не получи точно онзи ритъм, който си беше наумил.
Операторът Дънкан Уърт, чиято опитна ръка бе нужна за всяка отделна сцена, беше от съвсем различно тесто. Висок два метра, бивш футболист от националния отбор, той беше домошар, който показваше на Ани снимки на жена си и седемте си деца и я запозна с тънкостите на осветлението, работата с камерата и композицията на филма през ценния обектив. «Среднощен час» до голяма степен щеше да дължи уникалния си сенчест ефект, доста по-мрачен и смразяващ, отколкото в предишните филми на Райс, на артистичността на Дънкан.
Ани бързо се сприятели с тонрежисьора Джери Фалкоуски, чиято специалност най-много я заинтересува. Джери трябваше да записва на магнетофона всеки звук в заснетите сцени и вършеше това с ненатрапчив перфекционизъм и добродушие. Оставаше невъзмутимо спокоен, когато на снимачната площадка ставаха гафове, и лично изрязваше и монтираше повредените ленти с деликатността на хирург. Джери учеше френски за удоволствие и прекарваше много обедни почивки, като даваше оценки на училищния френски на Ани.
По време на снимките Ани се сближи най-много със скриптерката Айлийн де Гро с необичайния прякор Дийдъл, която внасяше спокойствие в изнервения актьорски състав чрез деликатното си и крехко поведение. Докато работеше, дъвчеше небрежно дъвка и очарова Ани с приятния си характер, когато двете успяваха да откраднат по малко време и да отидат на пазар през почивните дни.
Целият екип работеше рамо до рамо в спокоен дружески дух и Ани се учеше от всички. А отделните капризи се затъмняваха от властно насочващия гений на Деймън Райс, който зареждаше всеки снимачен ден с опасности и въодушевление, каквито Ани не беше изпитала досега.
Деймън контролираше всички технически аспекти на изпълнението на Ани, инструктираше я по въпросите на интонациите и ритъма. Въпреки това говореше малко за собствената си концепция за Лиан и я оставяше да навлезе в образа по собствен път. Всеки ден променяше по нещо в сцените, които трябваше да снима Ани. Промените бяха минимални — по някоя дума, жест, насочване на брадичката наляво или дясно, и Ани не можеше да схване значимостта им. Но те й помагаха да характеризира образа и да направи всекидневния й къртовски труд малко по-лек, така че охотно се съобразяваше с тях.
Въпреки че беше непреклонен в задачите, които поставяше, Райс винаги намираше добра дума за всяка заснета сцена, която му допадаше, и нито веднъж не намекна, че смята Ани за по-малко професионалистка или по-малко талантлива от останалите актьори.
Доверието му в нея беше особено ценно на фона на еднообразната и доста недружелюбна реклама, съпътстваща участието й в продукцията. Изглежда, меденият й месец с журналистите от филмовите издания беше свършил, защото всеки ден в една или друга публикация се появяваше нейна снимка, придружена от статия, чийто кисел тон отразяваше очевидното негодувание на Холивуд от тази неизвестна актриса, откраднала ролята на Лиан от по-утвърдени таланти.
«Ще може ли да я изиграе?» — гласеше едно заглавие.
«Неравен път за момичето с предпазния колан» — твърдеше друго.
«Докога ще изтрае късметът на начинаещите?» — питаше трето над статия, която намекваше, че аматьорството на Ани бави снимките на филма.
Ани благодареше на бога за Деймън Райс. Той беше неин водач и ментор при най-трудното предизвикателство в живота й и не се отделяше от нея в най-тежките периоди на снимките.
И все пак, колкото и да я подкрепяше, в любезността му нямаше нищо лично. Беше прекалено погълнат от «Среднощен час», за да я забележи като личност.
Тя знаеше, че вечер пие много, но призори винаги беше на крак, готов за работа, а енергията му галванизираше всички наоколо. В момента нямаше и помен от буйстващия потиснат пияница. Но Ани наблюдаваше нервните му движения, чувстваше погледа на малките му сини очи и все повече се убеждаваше в правотата на първото си впечатление — че принадлежи към неземна раса, управлявана от други денонощия, друга обмяна на веществата и най-вече от други мисли.
Очевидно този филм бе единствената му любов. Колкото и да държеше на Ани, не й беше истински приятел. Ето защо, когато го виждаше отпуснат в голямото овехтяло кресло в караваната му, както навремето Хари Хавиланд се свиваше в дневната в Ричланд, тя изпитваше самота, каквато не беше чувствала, откак умря баща й.
Оставаше й Ерик Шейн.
Ани не би могла да мечтае за по-несебичен колега. Той непрекъснато я окуражаваше, приемаше предложенията й, допълваше ги със свои и неуловимо я насочваше в толкова новото за нея изкуство.
За разлика от напрегнатия, разсеян Деймън Райс, Ерик беше хладно безразличен в работата си, подобно на лекар, адвокат или банкер. Шегуваше се за малките неуредици, които непрекъснато възникваха на снимачната площадка, но никога не повиши тон в гняв или упрек.
В края на всеки снимачен ден той отарашваше нанякъде на мотоциклета си, облечен пак с протритите джинси и пуловер или кожено яке, след като махваше непринудено с ръка.
Ани още благоговееше пред любимата си звезда и не можа да свикне да му казва «довиждане», след като беше прекарала целия ден, превъплътена като гъвкавата страстна убийца, която го омагьосваше, прелъстяваше го, увиваше полуголите си крайници около него и го смайваше с ласките си, подобно на паяк, твърдо решен да му изсмуче и последната капчица живот чрез отровната мощ на своята сексуалност.
Близо седмица беше посветена на безкрайните дубли, необходими за дългите им голи сцени. Ани безброй пъти трябваше да гали гърдите му със своите и да покрива устните му с множество целувки, докато камерата жужеше наблизо.
След това намаляваха осветлението, полагаха телесен грим върху голата им плът и в следващата сцена Ани бавно прекарваше лениви пръсти по крайниците му, заравяше ги в косите му.
Противоречието в тези контакти с толкова красив представител на мъжкия пол я оставяше задъхана от изтощение и неволна възбуда. В тези моменти усещаше у Ерик Шейн неопровержимото потръпване на мъжкото желание, виждаше блясъка в ясните му очи.
Той не се боеше да покаже физическата страна на чувствата си. Точно обратното, мобилизираше я, за да добави сила и дълбочина в образа на Тери. Нито една от мълчаливите искри, които прескачаха между него и Ани, не отиваше напразно. Всичко се използваше за доброто на филма.
И въпреки че Ани не го разбираше, обърканите й чувства към Ерик Шейн бяха умно използвани от Деймън Райс.
Ерик бе толкова привлекателен, че не можеше да не преплете възхищението си от него в пъклената решимост на Лиан да прелъсти и унищожи Тери. По този начин под жестоката агресивност на Лиан в изпълнението на Ани се прокрадваше и нещо нежно и всеотдайно. Лиан стана по-сложна и ролята се обогати по отношение на правдивостта си.
Егоцентричната личност на Лиан се допълни с още една парадоксална нотка на мекота поради страхопочитанието на Ани пред изключителните актьорски умения на Шейн и състраданието и към скритата, уязвима сърцевина под уникалния изпълнителски стил.
И така, Лиан оживяваше на екрана с невидим ореол на женствена нежност, споена с ехидни жестове на триумф. Получи се образ с впечатляваща дълбочина.
Едва когато видя заснетия материал на сцените й с Ерик, Ани разбра истинската цел на малките промени, който Деймън беше направил в сценария през самотните си бели нощи.
Като цяло те отразяваха точно приноса на самата Ани към ролята — подсъзнателната мекота и нелепост, върху които се наслагваше злобата на Лиан. Обхващаха и въздействието на Ерик Шейн върху нея, и нейното превъплъщение.
През цялото време Райс се беше намирал на крачка пред тях, като внимателно бе прекроявал сценария по мярката на актьорите. Промените бяха майсторски. Благодарение на тях Лиан, в плът и кръв, беше станала още по-страховита, отколкото на хартия, Тери бе още по-натрапчив, а хаотичното снимане на филма беше създало съвършен готов продукт.
По-късно Ани така и не можа да разбере беше ли спала чрез онези трескави седмици и как успяваше да се яви усмихната в шест без петнайсет сутринта при Анди Ричи, нейния личен гримьор, и весело да пожелава «добро утро» на сънливите членове на екипа. Спеше, хранеше се, репетираше, снимаше дубъл след дубъл, повтаряше до втръсване движение след движение.
С всяка изминала седмица усещаше, че играта й се подобрява и задълбочава, със съжаление искаше да се върне назад и да преснима първата си сцена. Разбира се, беше твърде късно. Иронията на филмовата лента се състоеше в това, че всеки епизод имаше само по един шанс и след това, добър или лош, се използваше.
И така, снимките продължаваха — все по-изтощителни, по-бавни, по-ужасяващи и по-въодушевяващи. И точно когато мрачната интензивност на «Среднощен час» сякаш достигна кулминацията си като тежък сън, от който не можеш да се събудиш, всичко свърши.
Деймън Райс и Клифърд Наумс обявиха края с няколко шеги. Направиха купон за актьорите и членовете на техническия персонал, които още бяха в града. Започна следснимачната работа. Райс и Марк Салинджър се затвориха с монтажистката Айлийн Малер и нейния екип, а Клифърд Наумс хукна по йерархията на разпространителите в «Интърнашънъл Пикчърс», за да изтръгва договори и финансови обещания, които студиото нямаше да изпълни охотно.
Екипът, работил по «Среднощен час» на снимачната площадка, се беше разпръснал по четирите посоки на света и може би никога вече нямаше да се събере в същия състав.
За Ани всичко бе свършило.
Или почти всичко.
 

VIII
 
Ани седеше до Ерик Шейн в студиото на «Интърнашънъл» за озвучаване. Пред нея беше листът с репликите на Лиан за главата си имаше слушалки, Ерик — също.
От другата страна на стъклената преграда тонрежисьорът, също със слушалки и със собствен екземпляр на репликите, следеше диалога, който трябваше да се повтори, и номерацията на кадрите.
Днес бе последният ден на дублажа. Ани и Шейн трябваше да повтарят в синхрон репликите, които бяха изговаряли по време на снимките в Южна Каролина и които бяха пострадали от външен шум. Веднага след това тонрежисьорът добавяше околните звуци така, че гласовете да звучат естествено, без кухия тон от студиото.
Пренавиха филма до нужното място и го пуснаха. Ани чу в слушалките три бибипкания и започна да говори в синхрон с филма, като точно възпроизвеждаше интонациите и настроението на Лиан в дадената сцена.
Докато изговаряше репликите, се сети за изтощението, с което бе живяла всеки снимачен ден. А сега трябваше да повтаря отделни дребни фрагменти, и то убедително.
Когато свърши текста, чу отговора на Ерик в слушалките. Той, както винаги, се беше дълбоко вживял в личността на Тери. Ритъмът му бе безупречен, Ани благодари на щастливата си звезда за професионализма, за спокойствието му в стресови ситуации и за безукорната точност, която внасяше в общите им сцени.
— Да опитаме отново последните четири реплики — прозвуча гласът на тонрежисьора. — Лиан, искам малко по-висок говор. За всеки случай.
Пренавиха филма и прожекцията започна, трите бибипкания се повториха, а Ани и Шейн отново зачетоха репликите си.
Ани видя тонрежисьора да кима. До него седна Айлийн Малер, чиято работа по монтажа зависеше и от неговото умение. Усмихна се и вдигна двата си палеца.
— Готово — заяви тя, когато излезе от стаята на тонрежисьора. — Свършихте работата си.
Ерик Шейн стана и протегна ръка на Ани.
— Госпожице Хавиланд, за мен беше голямо удоволствие. — Усмихна се. — Ще очаквам с нетърпение окончателното копие и се надявам един ден да работя отново с вас.
Ани стисна ръката му, внезапно обзета от недоверие.
— Нима наистина свършихме?
— Край — потвърди той, като махна с ръка на Айлийн и тонрежисьора и поведе Ани навън към ярката слънчева светлина. — Ако Деймън, Марк или Айлийн открият някаква грешка в окончателното копие, могат да те помолят да им помогнеш. Но по договор от този момент нататък работата ти е свършена и ако имат нужда от теб, трябва да сключат нов договор. При мен положението е същото. Естествено, ако се наложи, ще им помогнем, но официално сме приключили.
Вървяха между облицованите с гипсова мазилка сгради. Внезапно Ани се почувства болезнено изоставена. Щяха да й липсват множеството интересни хора, събрани от Деймън Райс за дългата и усилена работа. Всеки един от тях, дори сприхавият, гризящ ноктите си Клиф Наумс, я беше приел въпреки неопитността й и беше направил всичко възможно да изглежда добре в името на филма.
Като си спомни колко интензивни бяха контактите им, Ани разбра защо хората обожаваха да работят в киното въпреки дългите работни часове, психическото изтощение и бъркотията при непоследователното снимане. Филмите бяха резултат на екипна работа. Създаваха ги всички заедно. И в известен смисъл готовият продукт ги свързваше така, както участието в една и съща битка обединява старите войници в братска носталгия.
Всички имаха място в сърцето й. И въпреки това бяха пръснати по четирите посоки на филмовия свят. И Ерик Шейн скоро щеше да й каже довиждане.
 

Бяха стигнали паркинга. Видя мотоциклета на Ерик и се усмихна, като се сети за мрачните предупреждения на Деймън Райс, че някой ден ще се убие по шосетата.
— Е — рече тя и се обърна да погледне хубавото му лице. — Не знам какво да кажа. Беше прекрасно, че работих с теб. Научих толкова много неща… Всичко това ще ми липсва.
Чертите му се озариха от нежност.
— Бих искал да те помоля за нещо — започна той. — Ако те притеснява, просто кажи «не» и ще го забравим. Съгласна ли си?
Тя кимна и отметна кичур, залепен от вятъра върху бузата й. Той се усмихна малко нервно.
— Съгласна ли си да излезем заедно в петък вечерта?
Ани го зяпна смаяна.
— Сериозно ли говориш?
— Съжалявам — с извинителен вид каза той. — Не исках да бъда нахален.
На лицето му се изписа разстроено изражение, което Ани никога не беше виждала. Приличаше на наранено момче и тя се смути.
— Май че говориш сериозно. Но защо… защо чак сега? Защо не ме покани преди? Не съм мислила, че…
Той сви неловко рамене.
— Ами не исках да смесвам работата ни с лични отношения, по-точно не исках да обърквам усещането за Лиан и Тери, не исках и да усложнявам личния ти живот толкова скоро след идването ти в Холивуд. Но исках да те поканя. Помъчих се да събера смелост, но не успях. Сега обаче общата ни работа свърши, няма да те виждам повече и разбрах колко ще ми липсваш. — Засмя се. — Затова трябваше да те поканя сега или никога.
Вдигна изумена очи към третия Ерик, за чието съществуване не бе подозирала. Не хладен професионалист, не актьор с блестяща интуиция, а деликатен мъж, който искаше да излиза с нея.
— Това е най-милата покана, която съм получавала — усмихна се тя.
— Ако не искаш, не се притеснявай — увери я бързо той. — Ще те разбера. Може просто от време на време да обядваме заедно. Просто… ще бъда благодарен, ако мога да те виждам.
— Не бързай толкова — спря го тя и импулсивно докосна косата му с длан. — Не съм отказала.
Лицето му засия. Тя усети приятно смущение. Като Лиан го беше милвала и целувала, обвивала се бе десетки пъти около голото му тяло. Но в този момент той изглеждаше съвсем различен мъж, неизвестна територия, предизвикателно чужда и приканваща.
— А ти? — попита тя. — Наистина ли си сигурен?
Взе ръцете й в своите и я погледна от горе на долу с грейнали очи.
— Никога в живота си не съм бил толкова сигурен.
— Добре тогава. — Вятърът развя косата й, докато му се усмихваше.
— В петък вечерта? В седем?
Тя кимна.
— В петък вечер.
 

IX
 
Ерик Шейн пристигна в определения час с ужасно скъпа на вид спортна кола, която Ани не беше виждала.
Беше почти готова и посрещна със смях възхитените му коментари за жилището й, докато дооправи косата си и сложи малко грим на бузите.
Когато излязоха в хладния вечерен въздух, не забелязаха, че госпожа Ернандес ги зяпа смаяна от прозореца.
— Изглеждаш страхотно — каза той, докато държеше отворени пред нея вратата на колата.
— Ти също — отбеляза откровено тя, след като хвърли поглед към твърдото тяло под спортното сако и панталони. Носеше с лекота красивите си дрехи и няколко пъти беше влизал в списъка на най-добре облечените мъже. От разкопчаната яка на ризата надничаха космите на гърдите му, а лицето му беше по-загоряло, отколкото по време на снимките на «Среднощен час».
Когато пристигнаха в «Жан-Марк» — нов ресторант на булевард Уилшър, блесна светкавица от фотоапарат, но управителят за секунда ги отведе до отделна стая, а сервитьорът им сипа шампанско в красиви, високи чаши.
— Надявам се, че обичаш шампанско — рече Ерик и вдигна чаша. — За мен това е много специален случай.
— Не само за теб — отвърна на тоста му Ани. — Не всеки ден едно обикновено момиче излиза с Ерик Шейн.
— Не го чувствай като привилегия. Не съм толкова изключителен.
— Как да не си. Ти си изключителен актьор.
Той сви рамене и се усмихна.
— Това може да бъде усетено само от човек със същото качество.
Ани опита вкуса на шампанското «Дом Периньон» и започна да се отпуска.
 

След вечеря отидоха в Малибу, където Ерик я разведе из стаите на просторната си, но скромно обзаведена къща, преди да тръгнат да се разхождат боси по плажа. Срещнаха и други разхождащи се, но никой не ги позна в мрака.
Ани усети, че говори за живота и спомените си, окуражавана от въпросите на Ерик. Сега, когато Лиан беше в миналото, се почувства странно разговорлива и свободна да се връща назад в годините, през които беше живяла без Хари Хавиланд.
— Не трябваше да ми позволяваш да започна — рече накрая. — Сигурно съм те отегчила до сълзи.
— Ни най-малко — сериозно отвърна той. — За мен си като глътка свеж въздух. Често съм се чудил откъде се появи и какъв е бил животът ти преди Деймън и филма. Честно казано, бях много озадачен как успяваше да играеш Лиан без никакъв, филмов опит. Сега мисля, че разбирам. Твоето вътрешно равновесие ти е позволило да понасяш стреса и в същото време да твориш. Имаш добра глава на раменете, Ани.
Благодари му с усмивка за комплимента.
— Тук ще имаш нужда от нея. — Той посочи хълмовете по посока на Холивуд.
— Не знам дали ще се задържа за дълго — отбеляза тя.
— Най-добре започни да се готвиш за дълъг престой. Познавам филмовия свят и знам, че «Среднощен час» ще те направи звезда, независимо дали го искаш.
Тази мисъл беше толкова плашеща, че Ани потъна в замислено мълчание, докато се връщаха към къщата.
— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита той. — Няма да те напия, обещавам.
Тя се засмя и прие. След малко седяха на големия диван в дневната с чашки отлежал «Калвадос» на масичката пред тях. Ани огледа мъжката, малко безлична обстановка и се втренчи в нощния океан зад големите прозорци.
Когато отново се обърна към Ерик, той я гледаше неуверено.
— Смешно — каза. — Правили сме десетки пъти любов пред камерата. Ето от това нещата като че ли само се влошават, а искам да те целуна, но не смея. — Загорелите му ръце нервно докоснаха възглавниците на дивана.
— Чух фразата на живота си — засмя се тя. — Ерик Шейн се бои да целуне Ани Хавиланд…
Той импулсивно я прекъсна, като се наведе и докосна лека устните й със своите.
— Ето — въздъхна с преувеличена въздишка на облекчение. — Може би това ще стопи леда.
Беше неин ред да го докосне нежно по бузата, по врата и да притегли хубавото му лице към себе си. Смаяна от новото усещане на тази толкова позната плът, тя разтвори устните му и пресрещна езика му. Усети как сетивата й примират под сладката му топлина.
Беше дълга бавна целувка. Когато свърши, той я задържа в ръцете си със затворени очи.
— Трябва да ти призная нещо — започна той, като погали косата й със силната си длан. — Не се смей — добави.
Тя усети неудобството му. Загледа го очакващо. Дланта й остана в неговата.
— Аз съм… е, не съм голям любовник — изрече той и отмести поглед.
Тя не каза нищо.
— Искам да кажа, че… — Прокара ръка през хубавата си коса, челото му се набръчка от смущение. — Ако не съм с жена, която наистина харесвам и на която се доверявам… просто не мога да го направя. — Засмя се. — Разбираш какво искам да кажа.
Сега наистина чух думите на живота си, помисли тя.
Обзет от същия хлапашки импулс, той се наведе и отново нежно я целуна. Очите му преливаха от желание и самота.
— Жените, с които си ме виждала в клюкарските списания, са ми просто приятелки. Всъщност дори не са и това. Харесва им техните имена да се свързват с моето… по делови причини. Не знам дали ще ми повярваш, но всъщност се запознавам с тях чрез агенции. — Въздъхна. — Някои са приятни жени. Но не са моят тип. Това прави Холивуд с хората. Трябва да мислят преди всичко за себе си. Разбирам го. Но те вече не са момичета… не са жени. Не знам какво са, но не мога да правя любов с тях.
За момент се загледа в студената камина с ръка върху рамото на Ани.
— Половин година работих с теб. Познавам те като актриса. Но ми се струва, че познавам и момичето под актрисата. И… не знам как да се изразя… харесвам те, Ани. За мен това е ново усещане. Много те харесвам. Когато те виждам, ми се иска да се усмихна. Мисълта, че няма да те видя, ми се струва ужасна. — Взе ръката й. — Не мога да ти обещая нищо за себе си. — Усмихна се. — Но мога да ти обещая, че ще ти бъда дяволски благодарен, ако ме целунеш отново.
Приглушеният грохот на прибоя беше единственият звук в стаята. Ани погледна светлината и каза с очи на Ерик да я изгаси. След секунда тъмнината ги обви, те се изправиха и се люшнаха в лунната светлина до отворения прозорец.
Тя държеше ръцете му. След това го прегърна. Предложи му устните си, зарови пръсти в косата му и наведе главата му към себе си.
Ръцете й замилваха широките му гърди и рамене и усети чистия му, земен аромат да прониква в нея, когато започна да го докосва с устните си.
Внезапно се усети жена повече от всякога. Ерик Шейн се съмняваше в себе си, не в нея.
Беше много нежен и може би доста уплашен, когато колебливо помръдна на сантиметър към спалнята.
Тя беше тази, която пое ръката му и го поведе през сенките към леглото. Прегърна го отново и тялото й подсказа на ръцете му къде да се насочат. Скоро роклята й беше разкопчана и се свлече в краката й като паднал лист на цвете. Съвършеното й тяло блесна в лунната светлина.
Когато започна отново да го целува, ръцете й се плъзнаха по стомаха към колана му. Той се откопча в пръстите й. Помогна му да се съблече и когато остана гол, той я вдигна на ръце с неподозирана сила. Целуна я толкова жадно, че тя се задъха.
Положи я върху меката покривка на леглото и застана пред нея като неземен силует в посребрената светлина, огромен, изправен и красив като никога досега.
Ани протегна ръце към него.
Беше толкова нежен любовник, че не се боеше да го докосва, да го насочва, да се радва на възбудата му и да я подхранва със своята. Телата им бавно се движеха едно върху друго, а милувките им приличаха на музика, пълна с познати и непознати тонове, защото се познаваха и много добре, и никак.
Най-сетне с леко извиване на ханша тя му подсказа, че иска той да проникне в нея. Държеше лицето му в ръце, докато я доближаваше. И изведнъж стана негова.
Усети го толкова добре в себе си, че простена от изненада и от изумителното удоволствие, което я разтърси. Вкопчи се с нежни ръце под кръста му и му помогна да проникне още по-дълбоко в нея. Ритъмът му се засили с увереност, която говореше за облекчението и радостта, че се изявява като истински мъж.
Това е вълшебството на момента, помисли Ани, но мислите започнаха да потъват в бурното въодушевление на сетивата й. Откриваше у себе си жената — чиста и желана, дори когато му помагаше да възприеме самия себе си.
Беше непоносимо красиво и толкова чувствено, толкова бавно, че застена и затрептя от спазмите на екстаза си, преди да усети огромната вълна на желанието му да я издига все по-високо и по-високо, докато в гърлото й зазвучаха странни звуци, които не беше чувала дотогава, а сърцето й запя от неизразим възторг.
 

Х
 

«Дейли Вараяти», 10 юни 1970 година
«Вътрешна информация от студио «Интърнашънъл» дългоочакваната предпремиерна прожекция на новия експлозивен филм на Деймън Райс «Среднощен час» ще се състои довечера в театър «Даял» в Уестуд.
Всички, които си спомнят за сензационните обстоятелства, свързани с избора на Райс, спрял се на никому неизвестната Ани Хавиланд за ролята на страстната главна героиня в партньорство със суперзвездата Ерик Шейн, положително ще поискат да присъстват на предпремиерната прожекция довечера.
Същото ще пожелаят и множеството хора, чули слуховете за тайна връзка между Хавиланд и Шейн, благодарение на която нашата героиня е получила ролята, въпреки че талантът й е някъде по средата между необработен и несъществуващ. Този факт е причинил не малки търкания и скандали по време на снимките, където Деймън Райс, перфекционист както винаги, едва е успявал да откъсне звездите си от правенето на любов зад камерата и да ги накара да се позанимаят с това пред нея.
Каквато и да е истината, тази вечер готовата продукция ще бъде показана пред публика и положително ще налее допълнително масло в огъня на слуховете за филма, които отдавна заливат града.»
 
Ани затвори таблоидния вестник, хвърли го на пода и хвана главата си с ръце.
— Боже мой — простена тя и очите й се напълниха със сълзи. — Няма ли най-сетне да престанат?
Статията беше просто поредната от дълга поредица, присъстваща във всяка публикация на клюка реките и филмовите издания през петте месеца, изминали от края на снимките.
В началото слуховете смаяха Ани с очевидната си нелепост. Беше се опитала да ги отмине със свиване на рамене. Но тогава — разбра, че нямат намерение да спират.
«Лиан хипнотизира Шейн» — гласеше заглавието в един таблоид.
«Женска свенгали постига своето» — твърдеше друг.
«Лиан: Знам какво искат мъжете» — заявяваше трети над крещяща снимка на Ани, хванала Ерик Шейн под ръка.
Обидите се сипеха непрестанно и ставаха все по-злостни. Всеки, който приемаше сериозно подобни статии, сигурно вярваше, че Ани е сексуална маниачка, далече надминаваща Лиан по егоизъм и необуздани властолюбиви амбиции.
Бездарна актриса, според писанията, тя въртяла Ерик Шейн на малкия си пръст и го била принудила да използва влиянието си пред Деймън Райс, негов стар приятел и сътрудник, за да й даде ролята на Лиан въпреки очебийните й недостатъци като актриса.
И това не беше всичко. Историите грубо внушаваха, че в гонитбата си на успех Ани не оставила на мира нито един мъж от екипа на «Среднощен час», където преследвала всички с прелестите и изискванията си. Говореше се, че била в близки отношения с продуцента Клифърд Наумс, с Марк Салинджър, със самия Деймън Райс и с всеки от йерархията в «Интърнашънъл» — от президента Кърт до портиерите на студиото.
Рязката промяна в тона на вестниците — от обикновен скептицизъм, свързан с неопитността на Ани, до сензационните спекулации относно сексуалните й похождения, беше настъпила малко след края на снимките. Безжалостната кампания беше успяла да възбуди огромен интерес към филма и едновременно с това толкова болезнено унижаваше Ани, че тя бе принудена да отказва да дава интервюта за себе си или за «Среднощен час», и буквално започна да се крие.
Деймън Райс реагира на статиите с иронична усмивка и презрително публично опровергаване на писанията чрез подчертаване на простия факт, че Ани беше получила ролята на Лиан дълго преди пробните снимки на Ерик Шейн. Ерик поддържаше същата версия за събитията. Ето вестниците приемаха тези отрицания като вода в мелницата си.
Ани разбра, че не може да направи нищо, освен да се скрие от бурята до излизането на «Среднощен час». Тогава талантът и усилията, които беше вложила в образа на Лиан, щяха да станат обществено достояние.
Кръстоса пръсти и се замоли да е оправдала доверието на Деймън Райс. Той е перфекционист, разсъждаваше тя, и няма да приеме нещо по-малко от отлична игра.
Ето вярата в самата нея толкова се разклати от прочетеното, че когато неокончателното копие на филма беше готово, не събра смелост да отиде да го види. А когато Деймън Райс преди един месец я покани да гледа окончателния вариант в главната кинозала на «Интърнашънъл», отказа, като заяви, че иска да бъде в компанията на обикновената публика, когато за първи път се срещне с Лиан.
Сега съжаляваше за решението си и неуверено се придържаше към него. Тази вечер, когато Лиан щеше за първи път да види бял свят, навсякъде около нея щеше да гъмжи от лъскава холивудска публика, бомбардирана от неумолимия слух, че там, на екрана, Ани не играе, а просто показва бясната си сексуалност, благодарение на която е манипулирала създателите на филма да й дадат ролята.
Искаше само да се завре в някоя дупка, да заспи за двайсет години и когато се събуди, далече от това време и място, да гледа «Среднощен час» в някоя нощна програма на телевизията, далече от любопитни очи и грозни истории.
Но не можеше да го направи. Трябваше да живее в настоящето и да се справи с положението, въпреки че живото любопитство на света беше съсредоточено върху сразената й вече героиня.
По бузите й се затъркаляха сълзи.
Усети нежно докосване по раменете, което я накара да вдигне глава. Усмихна се през сълзи, защото гледаше в очите на Ерик Шейн.
Той я обгърна с ръце и я притегли до себе си на мекото легло, в което само преди няколко часа му беше принадлежала с цялото си тревожно сърце.
— Дръж се — заговори той с тихия, интимен шепот, който вече познаваше така добре. — Стрелят с тежката артилерия заради предпремиерната прожекция. Ани, ако им се оставиш, ще те сдъвчат и ще те изплюят. Но тази вечер, когато публиката види какво правиш на екрана, ще запеят друга песен.
Тя кимна неуверено и зарови лице в гърдите му. Ръцете й се увиха около голата му талия и го притеглиха по-плътно до нея. Усети, че той я гали с цялото си топло тяло.
От пет месеца познаваше прекрасната амалгама от окуражителни думи на Ерик, тъй пълни с приятелство и уважение, както и красивия начин, по който правеше любов. Въпреки че не можеше да премахне или обясни злобата на всичко написано за нея, беше станал незаменим слушател и съветник.
— От петнайсет години ме наричат сексуален маниак — говореше той. — Няма начин да ги спрем. Божичко, ако през тези петнайсет години бях имал всички жени, за които пишеха, нямаше да имам време да отида до банята. Ани, това е част от играта. Тези хора са свине, но представляват институция в нашия град. Трябва да стискаш зъби, докато решат да те оставят на мира.
Но очите му често ставаха тревожни и объркани, когато четеше вестниците. А Ани усещаше вина, задето нейният срам хвърляше сянка и върху него. В тези статии той приличаше на омаян ученик, а не на завършен професионалист, какъвто беше.
Но той нито веднъж не спомена тази страна на проблема. В неговите представи единствената жертва беше Ани.
— Ерик — каза тя и го прегърна с отчаяна нежност. — Не мисля, че тази вечер трябва да отидем заедно. Това само ще влоши нещата. Всички ще помислят…
— Няма значение какво ще мислят — отвърна той. — Ще отидем заедно да видим тази публика. Искам да погледам физиономиите им, когато станат свидетели на играта ти. Пък и това, че ние ще ги видим — добави той с усмивка в гласа, — не значи, че и те ще ни видят.
Ани разбра какво има наум.
През последните пет месеца беше открила, че Ерик Шейн умее да се крие от журналистите не по-зле, отколкото да играе пред камерата. И сега, когато бяха любовници, използваше находчивостта си да разпростре инкогнито то си и върху нея.
Но прекараното заедно време не успяваше да притъпи засилващото се чувство на самота у Ани. Защото беше започнала да се среща по-рядко с него.
Ерик бе затънал до гуша в снимането на новия си филм и дните му бяха запълнени. Ани прекарваше времето си в очакване Бари Стейн да й се обади по телефона или да прескочи до Западното крайбрежие. Не можа да събере смелост да тръгне сама да си търси работа и когато Бари говореше за липсата на предложения, докато филмовата индустрия очакваше премиерата на «Среднощен час», тя уморено приемаше неговата версия за събитията.
Посещаваше Бет Холанд в Долината, ходеше на пазар с Дийдъл де Еро, обядва с Норма Крейн и внучките й и се опитваше да се откъсне от безпокойството и тревогата си. Но нищо не помагаше. Дните се влачеха като тежки главоболия.
И все пак вечер телефонът иззвъняваше и гласът на Ерик я обгръщаше и връщаше към живота. Обаждаше се почти всяка вечер, дори когато беше на снимки в Ню Мексико. Приятелските му думи бяха единственото лекарство, което можеше да успокои страданията и да повдигне духа й.
Когато беше в Холивуд, обичаше да я изненадва, като се изпречваше на пътя й, когато най-малко го очакваше. Мотоциклетът му спираше пред нея, когато се прибираше от пазар, и гласът му зазвъняваше между палмите на улица Анита:
— Да ви повозя ли, госпожо?
Често намираше в пощенската си кутия шеговити бележки, понякога й ги носеха на ръка, в тях имаше покана за среща и за някакво малко приключение, което винаги я развеселяваше.
Имаше и скъпоценни вечери, когато той се появяваше късно — очите му бяха изпълнени с желание, което я караше да потръпва от приятно очакване.
Прошепваше някакво неодобрение, че идва толкова късно.
— Какво правиш тук, Ерик? Нямаш ли нужда от сън? Ще се разболееш.
Но дланта му обгръщаше пръстите й с нежна настойчивост и тя тръгваше с него през тъмните хълмове с пламнали сетива. Когато пристигаха в дома му, въздишките й го галеха, докато я носеше към леглото. Целувките му бяха балсам, който изолираше враждебния външен свят и унищожаваше самотата, а усмихнатият му лик изпълваше мислите и душата й.
Настоя да й даде ключ от къщата си. Не смяташе да го използва, защото не можеше да понесе мисълта, че ще се натрапи в личния му живот. Той я убеждаваше да направи компромис и да остане поне един-два дни при него.
Ерик не можеше да се насити на тялото й, но беше не по-малко любопитен за миналото й, за преценките й за живота, за нейните идеали и планове. След няколко седмици на интимност тя имаше чувството, че той е проникнал във всички кътчета на личността й и я попива в себе си.
А когато любопитството му относно миналото й я караше да се връща към Хари Хавиланд и младостта си, не можеше да не си спомни тайнствената Алис Хавиланд и снимките, които беше открила на тавана като малка, снимки, които я бяха изпълнили с толкова силен ужас, че бе избягала панически от тях.
Възможно ли е, питаше се тя, чудовищните лъжи на вестниците да съдържат зрънце истина? Дали не беше прекалено добра в ролята на Лиан? Дали старата стаена заплаха, доловена тогава от погледа на изгубената й майка, не беше се материализирала чрез Лиан?
Не можеше да товари Ерик с тези тревожни мисли. Още повече, че имаше още едно зрънце истина в слуховете за нея и него. В края на краищата нима той не й беше любовник, въпреки че връзката им беше започнала след свършването на «Среднощен час»?
Трябваше да полага усилия да се бори с чувството на вина и да мрази враговете си, а не да търси причините у себе си. Знаеше, че в Холивуд не е направила нищо, което да не посмее да повтори, стига да има такава възможност. И на първо място бяха срещите с Ерик, дарили я с такива вълшебни мигове.
 

Ерик беше успял да подкупи директора на театър «Даял» да запази за него и Ани две ненабиващи се в очи места. Когато театърът се напълни и осветлението угасна, те се промъкнаха вътре и седнаха, незабелязани от изпълнената с очакване публика.
Залата потъна в мрак и от високоговорителите прозвуча тихото съскане на въртящия се филм.
Ани чу гласа на Лиан да си тананика тихичко на черния фон. След това започнаха да се появяват големите букви на надписите и да се разтварят в тъмнината.
 
«ИНТЪРНАШЪНЪЛ ПИКЧЪРС ПРЕДСТАВЯ: ЕРИК ШЕЙН»
 
Публиката пое колективно дъх при появата на легендарното име.
 
«АНИ ХАВИЛАНД»
 
В претъпканата зала се появи втора реакция, доста неясна, за да бъде точно определена.
 
ВЪВ ФИЛМА НА РАЙС/САЛИНДЖЪР
«СРЕДНОЩЕН ЧАС»
ПРОДУКЦИЯ НА КЛИФЪРД НАУМС
 
Започваше.
Ани се изуми от впечатляващата музика, която Райс беше възложил на Кенджи Нишимура — блестящ млад композитор на класическа музика. Звучеше мрачно в тъмнината, докато блестящите отсенки в операторската работа на Дънкан Уърт с магнолиите, дъбовете и висящия мъх на Южна Каролина започнаха да изплуват на екрана.
Гледаше как на екрана минават имената на екипа от актьори и технически персонал, които бе опознала толкова добре — от Айлийн Малер през Джери Фалкоуски до Айлийн де Еро и Анди Ричи. За първи път в живота си четеше надписи, като свързваше почти всяко име с лице.
Името на Марк Салинджър изпълни екрана и надписите свършиха. Ани отново стисна ръката на Ерик.
Камерата започна да следва Тери от гарата по тесните пътища към дома му. Носеше куфар и походката му беше ритмична и незабързана. И тогава, сякаш изпратена от съдбата, на пътя му се изпречи Лиан на колело, с прилепнала по предпазливата си женственост семпла рокля. Препречи пътя на Тери, усмихна се и го заговори.
От този миг нататък сърцето на Ани спря.
Слушаше диалозите си като в кошмар. Звучаха ужасно приповдигнато, като Моцарт в изпълнението на третокласен музикант с десетдоларова цигулка. Гласът й звучеше неестествено, южняшкият й акцент бе нелеп. Отврати се от лицето и изражението си. Всяко движение на тялото й изглеждаше ненавременно и любителско.
Дланите й залепнаха от пот, задъхваше се.
Усети как Ерик още по-силно стиска ръката й. Дали се опитваше да успокои ирационалния й страх, или искаше да я утеши в оправдания срам?
След известно време един човек стана и напусна салона. Последва го възрастна двойка — съпругът подкрепяше жена си за лакътя, докато минаваха по пътеката.
Някой се изкашля. Иначе мълчанието остана оглушително.
На Ани й се стори, че ще умре.
Филмът се влачеше бавно и смазващо към шокиращия край.
Ани се осмеляваше да погледне екрана само когато лицето й беше извън камерата. Когато се появяваше на екрана, можеше да гледа само с полуизвърнати очи.
Изпълнението на Ерик като мъж, който почти преднамерено се саморазрушава чрез оръжието на Лиан, беше хипнотизиращо. Всеки негов поглед и жест бяха разтегливи, многопластови и заредени с мрачна многозначителност. Никога досега не беше играл така блестящо.
Едва сега Ани можа да забележи видимите резултати от безкористните му усилия да помага на играта й. Разбра, че той ги е пресметнал и с оглед качеството на филма.
«Среднощен час» продължаваше. Ани не спираше да се учудва на силата и блясъка на филма. Но собственият й лик я измъчваше, струваше й се, че всяка сцена, в която се появява, е провал.
Когато филмът свърши, ръкоплясканията бяха вежливи, но продължителни. Ани не се осмели да ги разтълкува.
Стоеше с Ерик в един тъмен ъгъл и чакаше зрителите да се разотидат. Всички изглеждаха бледи и замислени.
Нищо чудно, помисли тя. Още бяха под впечатлението на ужаса в разказа на Деймън.
Много от тях вземаха от анкетните карти, попълваха ги набързо и ги пускаха в кутиите, поставени от студиото. Не посмя да си представи какво пишат.
Театърът се изпразни и Ерик я поведе към къщи. Притискаше се към него, нощният въздух ги охлаждаше, докато се носеха с мотоциклета по Булеварда на залеза и крайбрежната магистрала към Малибу.
Когато стигнаха, още не беше се осмелила да проговори.
— Е? — рече той и затвори вратата, зад нея. — Не ме дръж в неведение. Как ти се стори?
Тя се опита да поеме дъх, за да отговори. Не можа да намери думи.
— Толкова ли бях слаб? — попита той.
— Ти ли? — извика тя и смутено се изсмя. — О, Ерик, как можа да ми зададеш такъв въпрос?
Не я разбра. Стоеше, загледан в нея, в усмивката му се примесваха смущение и истинска болка.
— Хайде сега — продължи той. — Можеш да проявиш малко снизхождение. Беше истински динамит на екрана. Засенчи ме напълно, точно както предсказах, че ще стане. Два часа ги държа на нокти. Смили се, Ани. Толкова ли лошо играх?
— О! — Обви го с ръце, прекалено развълнувана, за да запита дали е искрен. — Колко те обичам!
Той нежно я потупа, осъзнал какво изживява, и готов да я поддържа, докато мине най-лошото.
След секунда щеше да се вземе в ръце и да му каже колко свръхчовешки прекрасен е бил в тази сложна и изцеждаща силите роля и как до края на живота си ще е благодарна, че щастливата съдба й е позволила да работи с него.
Но сега можеше само да се притиска към тялото му, да притегля все по-близо с тънките си пръсти гърдите му към лицето си и да се вслушва в ехото на трите думи, които въпреки предпазливостта се бяха промъкнали през всички задръжки и стигнаха до устните й.
 

XI
 
На другата сутрин се събуди в прегръдките на Ерик. Къщата беше хладна и сънена. Приглушеният тътен на прибоя само подчертаваше атмосферата на ритмичен, незабързан покой.
Ани полежа, загледана в спящото му лице. Изглеждаше, като че ли крие безкрайни светове, в които се случваха непредсказуеми неща. Какви ли сънища го вълнуват сега, зачуди се тя, какво ли го озадачава, или може би тревожи? Никога нямаше да разбере, а и той сам едва ли щеше да ги помни, когато се събудеше за новия ден.
Измъкна се тихичко от леглото и мина боса през кухнята към задната врата.
На верандата отвън лежаха вестниците.
Отвори вратата към спокойната утрин, внесе ги и ги остави на кухненската маса.
Насили се да си направи кана с кафе, също като дете в коледна утрин, което нетърпеливо си мие зъбите, преди да се втурне към елхата с подаръците.
Най-сетне седна и погледна първата страница на «Таймс».
Първото, което видя, беше собственият й лик. В ъгъла на страницата, ограден с каре.
«Ангел на секса кара публиката на предпремиерната прожекция да занемее» — гласеше малко заглавие. «Подробности и коментари на страница 38.»
Преди Ани да успее да обърне на страницата, видя, че се намира и на първите страници на «Дейли Вараяти» и «Хералд-Икзаминър». Странната фраза «ангел на секса», кой знае защо, фигурираше и в трите заглавия.
Върна се към коментара на «Таймс». Беше подписан от Уолтър Аткинсън, най-влиятелния филмов критик в Холивуд.
Очите й се понесоха по параграфите, заобикалящи голяма нейна снимка в прилепналата рокля на Лиан и по-малки фотографии на Ерик и Деймън. Докато търсеше частта, посветена на нея, остана с впечатлението за възхладни похвали за сценария на Деймън.
Най-сетне намери преценката за изпълнението си.
 
«Госпожица Хавиланд може и да не е актриса, пишеше Аткинсън, но представлява ярко екранно присъствие, каквото не съм виждал от години. Тя излъчва почти непоносимо чувствена котешка незадоволеност, толкова дълбоко вкоренена в плътта й, че на практика не я усеща. Човек усеща наличието на чудовищна сексуалност, посветена само на собствения си триумф, на кристализирало в чист вид зло, облечено в тяло и скрито зад лице на мадона.»
 
Ани се намръщи и продължи да чете.
 
«Човек не може да не поздрави Деймън Райс за откриването на този ангел на секса, каквито и главоболия да му е струвало това на снимачната площадка и извън нея. Хавиланд определено си струва да се види. С тези сребристи очи, гъвкави крайници и похотлив маниер тя може да стане един от големини секссимволи на своето поколение, истинска наследница на Бардо, Монро, Мансфилд и други подобни.»
 
Ани прочете и другите две критики, без да спре да се черви и те, подобно на първата, бяха вежливо одобрителни към Деймън Райс и хладно почтителни към изпълнението на Ерик Шейн като обличаха похвалите си в стереотипните фрази, често използвани от критиците.
Най-отличителната черта на статиите бе конструкцията им, която заедно със снимките привличаше вниманието към сексуалното въздействие на филма и към Ани като негов център. При все това очебийно се въздържаха да хвалят играта й или дори да признаят, че е игра, а не сексуално представяне на самата себе си пред камерата.
Всичко беше много странно. Прозвището «ангел на секса» от материала на Аткинсън в «Таймс» фигурираше в текстовете и заглавията и на другите две статии. Как беше възможно?
И трите статии изглеждаха предварително планирани, имаха своеобразен глуповат и блудкав тон.
— Не си изненадана, нали? — Гласът на Ерик беше нежен. — Правят същото с мен от петнайсет години. Това им е работата, Ани. Оплюй някой филм, направи услуга на приятел, измисли някакъв лозунг. Пет пари не дават за самия филм и за труда, който сме вложили в него. Те са критици.
Докато се мъчеше да я утеши, в гласа му звучаха презрение и умора от света. Но когато вдигна очи, тя забеляза, че чете критиките с истинска тревога, точно както беше преглеждал безмилостните залпове на антиреклама, които я преследваха през последните месеци.
Нещо не беше в ред и Ани го знаеше.
Разбираше го и той.
Но беше схванал отчаянието й, защото обърна лицето й към себе си и я погледна нежно в очите. Коленичи да я целуне, започна да я гали по раменете, косите и бузите.
Но тя знаеше, че това няма смисъл. Светът не можеше да бъде лесно сразен. Той се беше опълчил срещу нея и нямаше да я остави, докато не го победеше със собствени средства.
Веднъж и завинаги.
 

XII
 
Хармън Кърт седеше до прозореца на кабинета си и гледаше към сградите и снимачните площадки на «Интърнашънъл Пикчърс».
Телефонът на писалището му мълчеше. В приемната секретарките приемаха обаждане след обаждане с поздравления за сензационната предпремиерна прожекция на «Среднощен час».
Филмът положително щеше да спечели петдесет милиона. Всички служители на «Интърнашънъл», всички подмазвачи, конкуренти и приятели се обаждаха да важат на Кърт, че «отново е успял».
Хорото поведе ръководителят на «Американ Студиос» Хауард Ман — холивудска акула, зинала да погълне кормилото на «Интърнашънъл».
— Харм — беше заявил той, — искам само да ти изкажа поздравленията си. Постигнал си нещо прекрасно. «Среднощен час» е един красив филм, значителен филм. Триумф за «Интърнашънъл». Желая ти несекващи успехи, приятел.
Приятел. Дежурното фалшиво обръщение на Ман. Без да иска, беше избрал най-комично неподходящата дума.
При съответно стечение на обстоятелствата чакалът Хауард щеше пръв да забие нож в гърба на Кърт. Кърт го знаеше от години, защото беше нащрек и разпознаваше сигналите — стратегически връзки, създавани от Ман, избор на приятели между враговете и завистниците на Кърт, които можеха да се забележат само от най-опитното око. Ман имаше характер на убиец, чиято амбиция не може да се задоволи, ако не вкуси от кръвта на висшестоящите.
Но днес и Ман като всички останали, независимо дали бяха приятели или врагове, трябваше да признае, че въпреки дивите слухове, които се вихреха около продукцията «Среднощен час» стана поредният удар на Кърт. Филмът беше завършена и продаваема стока, съвсем различна от бъркотията, която Ман и групата около него си бяха представяли.
Кърт си оставаше на върха. И възнамеряваше да стои там.
— Благодаря ти за похвалата, Хауард — отвърна той с пресметната топлота. — В твоите уста тя означава много.
— Хайде да обядваме заедно другата седмица, Харм. Да си поговорим за доброто старо време.
— С удоволствие, Хауард. Ще накарам секретарката ми да се обади на твоята. И още веднъж благодаря.
През последния час Кърт беше потънал в дълбок размисъл. Двайсетте години на изключително могъщество го бяха научили, че човекът на върха единствен е отговорен за съдбата си. Преценките му трябваше да бъдат безупречни, защото висшестоящите, лишени от независим интелект, можеха само да отразяват решенията на водача си.
Кърт беше открил, че мъдростта на Холивуд се свежда до един-единствен извод — не заспивай на лаврите си.
Планът, който беше разработил през последните шест месеца, се изпълняваше гладко. «Среднощен час» бе предмет на изключително любопитство от страна на публиката. Предполагаемият роман на двете звезди на филма, всъщност недотам предполагаем, беше налял масло в огъня. Междувременно насоката на рекламата успешно беше дискредитирала оная Хавиланд.
Но Кърт беше изгледал внимателно окончателния вариант на филма. Беше прекалено хитър, за да се съгласи с глупостите на критиците.
Момичето можеше да играе.
Щом това беше неоспорим факт, бъдещето не можеше да бъде гарантирано. Кърт знаеше, че понякога събитията разрушават и най-непоклатимите вероятности.
Стисна устни, вдигна слушалката на личния си телефон и набра номер в друг щат.
След няколко прещраквания и избръмчавания някой се обади.
— «Дъгас Инвестигейшънс». Какво мога да направя за вас?
— На телефона е Кърт.
— Да, господине. С какво мога да ви бъда полезен?
— Тук при нас се появи една нова особа. На практика напълно неизвестна, въпреки че е доста видима. Играе заедно с Ерик Шейн главната роля във филма на Деймън Райс «Среднощен час».
— Ани Хавиланд. — Като всички, интересуващи се от развлекателния бизнес, Уоли беше проследил сензационните предварителни реклами на филма и беше чул за неизвестната актриса-манекенка, получила главната женска роля.
— Интересува ме миналото й.
— Дадено. Разполагате ли с нещо, на което да стъпя?
— На практика с нищо. Имам биографията й, предоставена на студиото, и досието й от импресарската агенция в Ню Йорк, с която работи. Ще трябва да се справите сам. — Замълча. — Искам да ви е ясно, че трябва да я разнищите до дъно. Изцяло.
Уоли разбра кодираното желание на Кърт. Задачата му беше да намери толкова очерняща информация за Ани Хавиланд, че да я съсипе професионално.
Дали въпросната информация щеше да се използва, беше работа на Кърт.
— Ако има нещо, ще го открия — заяви Уоли с грубоватия тон, който знаеше, че Кърт не може да понася.
— Да се надяваме — отсече Кърт. — Много е важно да стане бързо.
— Разчитайте на мен. — Уоли произнесе думите като човек от простолюдието, за когото фразата не значи нищо. Ядосан от киселото позьорство на Кърт и напълно осъзнаващ колко са незаменими услугите му, реши да се позабавлява, като се прави на простак.
Кърт затвори. Той никога не си правеше труда да казва «довиждане», когато даваше заповеди.
 

XIII
 
Уоли Дъгас не беше чужд на живота в малките градчета.
По време на кариерата си беше провеждал деликатни разследвания в десетки от тях из цялата страна. Отдавна бе усъвършенствал маниерите на простоват, закръглен, посредствен човечец, които му помагаха лесно да се нагажда към провинциалния пейзаж.
И така, влизането му в Ричланд, щата Ню Йорк, беше дискретно и резултатно. Отиде направо в Търговската палата, там го упътиха, настани се в Долидей Ин, близо до изхода за Труей и тръгна с колата към центъра на старото градче.
Знаеше, че каквото и да открие за Ани Хавиланд, началото му ще да е тук. Проучванията в Манхатън не бяха изнесли на бял свят нищо друго, освен че е била борбена манекенка и актриса, преди да направи големия си скок благодарение на Деймън Райс. Никакви наркотици, никаква хомосексуалност, никакво спане за роли, нямаше дори интимни приятели.
Уоли телефонира на Кърт да му докладва първите резултати не без садистично удоволствие.
— Господине, доколкото мога да кажа, след идването й в Ню Йорк с нея не се е случило нищо скандално или достойно за отбелязване. Ако не се брои посещението във вашия дом преди три години. Тя е подала иск за изнасилване срещу вас, а вие — за проституция срещу нея, което може да се сметне за скандално от някои хора, въпреки че и двете страни са оттеглили обвиненията си.
Мълчанието на Кърт беше красноречиво.
Уоли беше напипал любимия си елемент — двусмислията в личния живот на човек с безукорна обществена репутация на повърхността, но с невидими дълбини, обитавани от пипалата на миналото.
Двайсетте години като детектив го бяха научили, че няма човек без минало и минало без тайни.
 

Проведе първите си разговори с бедни жители на градчето, предпочитащи спомените за миналото — възрастни мъже в люлеещи се столове на верандите, собственици на кръчми, администраторката в стар пансион, с единствения шофьор на такси в града.
След кратка преструвка, че е застрахователен агент, Уоли вадеше нов вестник и посочваше снимката на Ани Хавиланд.
— В този Ричланд ли е родена и израснала? — питаше той.
Следваше неизменният отговор:
— Точно тъй.
— Какво нещо! — възкликваше Уоли и килваше назад меката си шапка. — Истинска кинозвезда! Неописуем успех!
Събеседниците му, горди от това, че ги свързват с някаква важна личност, не се отказваха да побъбрят по въпроса. Ако започваха предпазливо поради факта, че холивудската репутация на Ани в момента беше доста отблъскваща, Уоли ги предразполагаше, като изразяваше задъхан възторг от славата й, надхвърляща всички възможни скандали.
В резултат почти без усилие се добра до спомените за неприличното поведение на Алис Хавиланд.
Разказът беше доста необичаен. Хари Хавиланд — най-големият син на местния земевладелец Кори Хавиланд, по време на училищните си години бил подготвян да заеме ключова позиция в семейната селскостопанска империя, която включвала фермерство, търговия с недвижими имоти, производство на селскостопански машини и търговия на едро. Бъдещето му било допълнително подсигурено от факта, че по-малкият му брат Боб минавал за почти малоумен и никой от братовчедите на Хари нямал неговото чувство за отговорност.
Хари завършил колежа към щатския университет и постъпил в Юридическия факултет в Бъфало, както бил направил навремето и баща му. През горещ августовски ден на 1945 година той заминал за Бъфало да вземе държавния си изпит. Върнал се с три дни закъснение и изненадал всички, като излязъл от колата на баща си с млада жена, която представил като своя съпруга.
— И тъй — продължи портиерът на градския закрит басейн, — това беше оглушителен шамар за всички. Хавиландови очакваха Хари да се ожени за някое от момичетата на Даулинг или може би за Джейни Макмилън — тя му беше гадже в гимназията. Тези две семейства притежаваха всичко, което не принадлежеше на Хавиланд в окръга. И естествено, планираше се голяма сватба. Ама не, Хари тръсна булката си пред всички, и толкоз.
Уоли се помъчи да си представи пресилените здрависвания, първоначалния шок на семейството, шушуканията зад гърба на Хари през първите дни и нарастващата вълна негодувание, довела до неминуем сблъсък.
— Не бива да забравяте — сподели възрастен пенсионер, живял в един пансион с младото семейство, докато Хари търсел нов дом, — че хората тук смятаха Алис за жена с лошо потекло и възпитание. Била е актриса, знаете. Говореше се, че Хари отишъл на театър в Бъфало да си отдъхне след изпитите. След представлението се запознали и малко по малко се сближили. Никой не знае как са решили да се оженят в онези броени дни. Хари отнесе тази тайна в гроба си. Но всички в града смятаха, че Алис е търсела изгоден брак, а Хари е споменал, че семейството, му има пари.
— Какво нещо са хората! — кимна двусмислено Уоли и избърса челото си с носна кърпа, без да спира да си вее с шапката.
Пред очите му се очертаваше мъчителна картина. Младият адвокат, наследил в излишък от упоритостта на семейството си, купил една съборетина на Елм Стрийт и настанил съпругата си в нея. Отхвърлил съветите и съгласието на роднините си по всички въпроси, от задълженията към обществото до обзавеждането на къщата, той започнал живота си на женен мъж.
Но тлеещата между Хавиландови жарава рано или късно трябвало да се разгори.
— Стана тя една — рече пенсиониран влаков кондуктор, изпаднал до метач на гарата. — Старият Кори Хавиланд не можа да прости на Хари, че обърна гръб на момичетата на Даулинг. Беше си наумил чрез брака му да свърже двете семейства. Непрекъснато премисляше положението и ставаше все по-бесен. Накрая извикал Хари да си поговорят насаме. Или Хари да разкара Алис и да започне връзка с момиче, което е присърце на Кори, или ще го лиши от наследство. — Поклати глава, очарован от разказа си. — И точно тогава Хари гордо обявява, че неговата Алис чака бебе. Не съм бил там да видя лицето на баща му и слава богу. Паднала му дамла. Не можеше да търпи някой да му натрива носа по този начин, тъй че погледнал Хари в очите и повторил заплахата си дума по дума. Развод с Алис или загуба на всичко, което би получил от семейството. — Старецът вдигна вежди и се засмя. — И да ти река право, господине, нашият Хари приел предложението, сякаш било коледен подарък. Целунал майка си, казал «сбогом» на баща си и напуснал къщата, без да се обърне. А Кори изпълни обещанието си. Не само че отряза Хари от завещанието си, но и не му проговорило края на живота си. Поне аз не съм чул подобно нещо.
Семейство Хавиланд се справило и без Хари да поеме юздите на финансите им, работите им дори процъфтели още повече. Междувременно Хари започнал адвокатска практика на Мейн Стрийт и се опитал да подхване някаква търговия с недвижими имоти. Не успял, защото сянката, под която живеел, била известна в целия град и малко жители на Ричланд били склонни да правят бизнес с човек, когото Кори Хавиланд не одобрява.
— Дори в най-добрите времена в малките градчета трудно се печелят пари — заяви бръснарят, докато подстригваше Уоли. — И ако не можеш да работиш с трите най-влиятелни семейства в областта, защото Макмилънови и Даулингови, естествено, подкрепиха Кори, трябва да се задоволиш с трохите. Това направи и Хари. Работеше, без да вдига много шум. Той поначало не обичаше да се оплаква.
Съдбата на непокорния млад адвокат била окончателно решена, когато в окръжната болница, осем месеца след връщането му от Бъфало, се родила Ани Хавиланд.
Жителите на Ричланд си бяха направили заключение за обстоятелствата около бременността на Алис Хавиланд, от което нямаше да се отклонят през следващите години.
— Виждах през витрината Алис да минава по улицата — бръснарят посочи с ножицата — най-малко пет-шест пъти седмично. Божичко, каква красавица беше. Вървеше по Мейн Стрийт горда колкото си иска. Пазаруваше, а по-късно возеше бебето с количката. Май обичаше да се показва. Така си го връщаше на всички, които не искаха дори да разговарят с нея. Знаеше дяволски добре, че в радиус от сто и петдесет километра няма по-хубава жена от нея. — Въздъхна, без да спира да кълца косата на Уоли. — Имаше блестящи очи, хубава вълниста коса и страхотна фигура. И я възстанови веднага след раждането на Ани. Добре се грижеше за себе си.
— Човек би помислил, че семейството би омекнало след известно време — отбеляза Уоли. — Все пак появила се е малка внучка…
— Не, господине — отсече бръснарят. — Вие не познавате Хавиландови. А старият Кори беше най-корав от всички. Никога не би престъпил думата си. За него бебето не беше нищо, освен позор. Така го и погребаха, без да даде признак, че знае за съществуването й. Хари живееше като чужд човек под носа на семейството си. — Сви рамене. — Не че младата Алис не направи опит да строши леда. Опитвала е, поне така съм чувал. Мъчила се да се сприятели с хората. Ходила при Мег Хавиланд в магазина, представила се на братовчедите на Хари в църквата, изпратила покани за кръщенето на бебето и обърнете внимание, всичко това зад гърба на Хари. Но без никакъв успех. Хавиландови са си костеливи орехи.
Внезапно замълча. Уоли усети нещо скрито зад следващите му думи.
— И тогава тя си отиде. Просто така. Хари остана сам с бебето и беден като църковна мишка, но не склони глава и продължи да си гледа работата, сякаш нищо не се е случило. Идваше тук всяка седмица и сядаше на стола, на който сте вие сега. Разговаряхме, докато го подстригвах. Мил човек. Изразяваше се много изискано. — Сниши глас. — Говореше се, че Алис отмъкнала и последния цент, до който успяла да се докопа. Но Хари не даваше и дума да се издума против нея. Само да чуеше името й, и лицето му придобиваше такова изражение, че всички започваха неволно да мерят приказките си.
— Какъв човек — кимна Уоли, загледан в отражението си в бръснарското огледало.
— Точно така — промърмори бръснарят. — Малко след това Алис умря. Така и не разбрах от какво. Някои казаха, че било от туберкулоза… Злите езици шушукаха, че имала срамна болест. Както и да е, бракът на Хари вече не беше новина. Но той не се сдобри със семейството си. Струва ми се, че след заминаването на Алис бе могъл да оправи работите, ако просто беше посетил стария Кори и поговорил тактично с него. Можеше и да вземе бебето, да се премести в друг град и да започне живота си отново. Но не и Хари. Не би се смирил и не би избягал. Това е в кръвта на Хавиландови. Те са кротки хора, не обичат да се хвалят. Но са горди и сурови. Не се прекланят.
Уоли не каза нищо, но се усмихна неопределено в знак на съгласие, докато бръснарят четкаше врата му от космите.
Историята ставаше все по-интересна, точно както предполагаше. Но инстинктът му подсказа, че мъжкото население на Ричланд му е доверило всичко, което знаеше за авантюрата на Хари Хавиланд и последиците й.
Налагаше се за останалото да се обърне към жените.
 

— Аз бях единствената в семейството, която признаваше, че Хари и Ани съществуват — заяви Силест Хавиланд, неомъжената леля, която живееше в мрачна стара викторианска къща на хълма зад Дюз Стрийт. — Останалите са страхливци и глупаци. Това са Хавиландови. Хари беше единственият мъж в семейството, който направи нещо самостоятелно. Разбира се, Алис не беше свястна жена. От самото начало ламтеше само за парите му. Това се виждаше. Но кой има право да упреква мъжете, че се държат като глупаци? Това е в животинската им природа.
Изгледа остро Уоли над чинията с гевречета, които беше сложила на масата пред него. Ако съзнаваше, че е единственият член на семейство Хавиланд, който се беше съгласил да разговаря с него, не го показваше. Но изглеждаше възхитена от възможността да развява преценките си за човешката раса и множеството й недостатъци.
— Най-важното е — продължи тя, — че той не свали гарда. Изправи се срещу Кори и беше добър съпруг, докато Алис живееше при него. А след това не даваше да се каже нищо лошо за нея и не падна на колене, за да умилостиви семейството. Трепереше над Ани и беше прекрасен баща. Знаеше, че животът й в това спарено място няма да е лесен, но запази гордостта си и я предаде и на нея.
— Значи са живели почти в усамотение… — вметна Уоли.
Брадичката на старицата затрепери, когато поклати глава.
— В тези краища, едва ли има жива душа, несвързана с родство с нас, Макмилънови или Даулингови — рече тя. — А тези, който не са, вероятно ни дължат пари. Не, господин Дъгас, Хари нямаше приятели. А на малката Ани не й беше лесно. Но ще ви кажа едно: беше наследила хладнокръвието на Хавиландови. Беше винаги весела и се занимаваше с нещо. Не хленчеше.
Показа, на Уоли коледните картички, които беше получавала от Ани в течение на годините. Детският почерк прерастваше в равен, старателен подпис.
— Каквото и да говорят сега за нея в Холивуд — заяви леля Силест, — не е вярно. Можете да ми вярвате. Ани е най-почтената млада жена на Божия свят. — Подсмръкна. — Естествено, тукашните хора ще ви кажат, че този скандал е следвало да се очаква при тази майка и тъй нататък. Това са глупости. Познавам човешката природа, младежо, и не съм доживяла до тази възраст, без да разбера едно-друго. Това, че майка й пое по лош път, по никакъв начин не опетнява Ани. Дори до голяма степен е причината да бъде толкова добро момиче. Хората винаги се стараят да избегнат грешките на родителите си. Освен това е добра в същността си. В нея няма нито капка нечестност. — Въздъхна. — Подлеците в този град не я оставиха да порасне, естествено — приключи тя. — Но мисля, че това само я направи по-силна. Много по-силна.
 

Пола Спайсър, пенсионирана учителка по английски и бивша възпитателка в гимназията на Ричланд, затвърди впечатлението на Уоли, че животът в училище никак не е бил приятен за Ани.
— Хората в малките градчета са много тесногръди — каза тя. — Не обичат да прощават и никога не забравят. Виждате ли, Ани толкова приличаше на Алис. В походката, в тялото, в красотата… и най-вече в очите. Когато хората я поглеждаха, виждаха Хари и срама му. Никой не забрави преждевременното й раждане… — Доби измъчен вид. — Не ми е приятно да си го спомням, защото в онези години можех да й помогна, но не го направих. Никога няма да забравя как седях в учителската стая и слушах онези злобни жени да оплюват майката на Ани. Момичето беше добра ученичка, с която би се гордяла всяка гимназия, но не й отдаваха заслуженото. За всяка хубава оценка трябваше да се бори два пъти повече от другите ученици… — Поклати глава. — Имаше толкова малко приятели, беше сама през цялата прогимназия и гимназия. Винаги съм се възхищавала от смелостта й, защото въпреки всичко ходеше с вдигната глава. Печелеше награди и почетни дипломи, получаваше високи оценки и играеше в училищния театър. Когато беше абитуриентка, аз бях главна съветничка в Националното почетно дружество. Честно ви казвам, господин Дъгас, как ли не молих онези деца. Дори не издържах и се разплаках. Но те гласуваха против приемането й. Струва ми се, че това е най-мръсният номер, правен някога в дружеството. В края на краищата целта му е да учи добрите ученици да ценят независимото мислене… Още не мога да си го простя. Трябваше да им кажа, че ако не гласуват за приемането й, ще ги издъня всичките. Но…
— Какви хора има! — съчувствено възкликна Уоли. — Да обвиняват едно малко момиче за постъпките на майка му…
Пола Спайсър попиваше с кърпичка навлажнените си очи. Избелелият лен приличаше на екран, зад който го наблюдаваше много внимателно въпреки чувствата си.
Той знаеше, че последната част от мозайката още не е заела мястото си.
 

С безпогрешен инстинкт Уоли се насочваше от свидетел към свидетел, докато на петия ден от престоя си в Ричланд откри градската клюкарка.
Името й беше Мариан Бландиш. Самотната стара мома, надхвърлила седемдесетте, беше прикована от артрит към инвалиден стол и очевидно жадуваше за компания. Накара Уоли два пъти да повтори «застрахователната» си реч и го принуди да обещае да й изпрати брошури колкото може по-бързо. С разкривени пръсти му сервира чай с лед и сладкиши.
Беше съвсем лесно да я насочи към темата за семейство Хавиланд, защото съмнителната репутация на Ани в Холивуд беше раздвижила духовете. Уоли търпеливо изслуша клюките, които вече знаеше, и наостри уши, когато тя понижи гласа си за най-пикантната част.
— Предполагам, че не бива да ви казвам всичко това — рече, — но познавах едно момиче, което онази есен, когато Алис избяга, работеше в банката. Истината е, че е задигнала спестяванията им до последния цент и е изпразнила касетката с ценностите. Наистина беше лош човек.
— Ужасно — съгласи се Уоли. — Смятате ли, че всичко тава е вярно? Имам предвид хорските приказки.
В очите на старица припламна злорада искрица.
— Мога да ви кажа само едно, млади човече — знам, че е вярно. В градче като нашето можеш да научиш всичко, ако държиш ушите си отворени. Алис имаше връзка с Лиън Гътрич до деня, в който си замина. И той беше женен. — Кимна и изцъка в знак на неодобрение. — Жена му почина, лека й пръст. Какво ли не изтърпя с него! Беше най-разпасаният женкар през последните двайсет години, и той не е стока.
— Жив ли е още? — попита Уоли и отпи отчая с лед.
— Да, и си живее все там. Само се мотае из къщата. Почти не се занимава със земята си. Дочух, че пиел много. Да, той и Алис си бяха лика-прилика. Нали знаете, краставите магарета…
— Мислите ли, че е имало и други? — Тонът на Уоли беше неодобрителен.
Старото лице се сбръчка недоволно.
— Въобще няма да се учудя. Въобще. Тя непрекъснато миткаше наоколо. Уж ходеше по пазар. Никой не може да знае с какво се е занимавала всъщност. Не, не, оная Алис беше лоша жена. Нищо не би ме учудило.
Уоли отклони предложението за втори сладкиш. Време беше да тръгва.
 

Следващата му спирка беше Областното медицинско дружество. Там откри, че акушер-гинекологът, който се беше грижил за Алис по време на бременността й, е умрял, без да остави архиви. Не можаха да намерят нищо.
Не беше учудващо, че и местният вестник — седмичник, обслужващ няколко градчета в околността, нямаше снимки на Алис Хавиланд в архивите си. Съобщението за кръщението на Ани беше в майски брой от 1946 година, но без снимки на родителите й. Алис беше живяла твърде кратко време в града и имаше прекалено лоша репутация, за да заслужи публикуването на снимка. В архивите имаше само снимка на Хари Хавиланд.
Уоли отиде в областната болница и намери сведения за раждането на Ани. Рождената дата на Хари Хавиланд беше дадена 5 юни 1920 година, а на Алис — 20 октомври 1925 година. Родното й място, според формуляра, беше Таусън, щата Мериланд.
Рождената дата на Ани беше 22 април 1946 година. Уоли се замисли за станалото през август 1945 година, осем месеца преди това.
Налагаше се да посети Юридическия факултет и мировите съдии в различни градове около Бъфало, включително и Ниагара Фолс.
Кръвната, група на Ани беше АБ. На Хари беше Б, на Алис — А.
Уоли тегли чертата на посещението си в Ричланд. Беше научил достатъчно, за да нахвърли доста любопитния профил на Алис Хавиланд, но нищо повече. Цялото й лице щеше да се появи във фокус едва когато разбереше къде е била, преди пътят й да се пресече с този на Хари Хавиланд, и какво е станало с нея след изчезването й.
Интуицията му подсказваше, че истинската тайна се крие именно тук. Никой в Ричланд нямаше и най-малка представа кога, къде и как е умряла Алис. Единодушното приемане на смъртта й в градчето по своята наивна доверчивост приличаше на религиозен мит: беше избягала, умряла и справедливостта възтържествувала.
Тъй като семейство Хавиланд бяха отказали да я опознаят, само най-близките й — Хари и Ани, биха могли да му помогнат със спомени и документи. Но Хари беше умрял отдавна, а Ани е била съвсем малка, когато майка й бе изчезнала. Госпожа Дайон — икономката, живяла през детството на Ани в къщата на Елм Стрийт, беше умряла малко след последния инфаркт на Хари.
Уоли беше научил всичко, каквото можеше. Беше време да тръгне по следите на Алис Хавиланд. И се насочи към първата спирка.
 

Лиън Гътрич беше плешив, надхвърлил петдесетте мъж с бирено шкембенце. Стоеше пред вратата на къщата си и гледаше Уоли с празен поглед.
Уоли му показа картата си на застрахователен детектив и заговори с неутрален тон:
— Провеждаме разследване, засягащо името на Алис Хавиланд. Попаднахме на информация, че навремето сте имали връзка с нея.
Вместо отговор мъжът започна лениво да размазва с ботуша си една по една мравките на пътеката. Уоли слушаше звуците на преживяща крава от обора на двайсет метра от тях и си мислеше, че преди петнайсет-двайсет години Лиън Гътрич е бил хубав мъж, а вероятно и добър любовник. Внушаваше някаква мъжествена бруталност, която би привлякла определен род жени.
— Не мога да ви помогна — лаконично рече Гътрич.
— Надявах се, че ще ми спестите малко тичане — продължи Уоли с по-мек тон. — Една жена, застрахована при нас, умря преди два месеца и е посочила Алис за своя наследница. Говорих с цялото семейство, но май никой не знае какво е станало с Алис. Болничните й данни в компютъра ме доведоха тук, обаче разбрах, че е напуснала Ричланд преди около двайсет години. Хората я смятат за мъртва. Но ако не е, тя ще е малко над четиридесетгодишна и ще наследи тлъста сумичка. Трябва да съм сигурен жива ли е или умряла.
Лицето на мъжа приличаше на обгоряла от слънцето маска. Уоли си свали шапката и избърса чело.
— Разбира се, времето, което е прекарала тук, е минала работа — успокояващо продължи той. — Не ми е чудно, че никой в града не знае къде е отишла, след като е напуснала Хари Хавиланд. Но все пак някой може да получи малко възнаграждение за едно име, адрес… каквото и да е.
— Въобще не съм я познавал. — Зад студените сини очи на Лиън Гътрич се появи замъглен блясък, който Уоли разтълкува като тревога. В разказа на Мариан Бландиш сигурно имаше зрънце истина.
— Добре. — Уоли въздъхна и извади визитна картичка. — Ако се сетите за нещо, каквото и да е, ще ви помоля да се обадите на този адрес. Дамата ще стане доста заможна, ако я намерим. В противен случай чичо Сам ще стане още по-богат.
Уоли се сбогува, подкара колата, докато се скри от погледа на Еътрич, паркира я в непавирана алея и се върна през дъбовата горичка, която го делеше от къщата. Стъпките му бяха учудващо леки за едрото тяло.
Пикапът, който беше забелязал, когато пристигна, още беше паркиран между къщата и обора.
Уоли постоя заслушан за момент. Мина покрай страничната стена на къщата, зави и тихо се промъкна през мрежестата врата.
Постоя неподвижен в антрето и усета миризмата на лук и доматен сос. Чу шум на няколко метра пред себе си по коридора и се отправи на пръсти нататък.
Видя малък кабинет. Вътре на очукано писалище седеше Лиън Гътрич и гледаше надолу. Барабанеше с пръсти по писалището. Уоли го чу да въздиша.
Отвори едно чекмедже, прибра нещо и отблъсна стола си назад.
Уоли се плъзна като змия по коридора и се скри в дневната. Чу мрежестата врата да се затръшва.
След малко пикапът закашля и заподскача надолу по алеята.
Уоли бързо се върна в кабинета. За секунди прерови чекмеджето.
Върху купчина сметки и писма видя избледняла пощенска картичка с адреса и името на Гътрич. Текстът беше с типично женски почерк.
 
«Прекарвам прекрасно, пишеше на нея. Надявам се, че и ти.»
 
Клеймото се виждаше ясно. Седми ноември 1949 година, Бъфало, Ню Йорк.
Уоли обърна картичката. Представляваше снимка на хотел «Екселсиор», сграда в центъра на града, която очевидно беше видяла и по-добри дни. Изпращачката беше оградила шеговито един от прозорците.
Ироничният тон на бележката подсказваше, че е предназначена и за очите на жена му. А искаше да засегне и Гътрич, своя някогашен любовник.
Уоли погледна още няколко пъти картичката от двете страни и запечата в паметта си архитектурата на сградата, датата на клеймото и почерка. Сложи я обратно в чекмеджето и го затвори. Не си направи труда да го заключва или да бърза, докато се връщаше през горичката при колата си.
Беше научил каквото му трябваше. Алис беше посочила адрес.
 

XIV
 
Ани отиваше да види Ник.
Изпитваше голямо неудобство при мисълта за срещата си с него, защото шест месеца не бяха поддържали никаква връзка. Тежката й снимачна програма сложи началото на раздялата им, а мъчителният период след предпремиерната прожекция на «Среднощен час» поддържаше отчуждението им.
Към смущението от това отчуждение се прибавяше и чувство за вина — беше толкова погълната от Ерик Шейн след края на снимките, че не й беше останало време да помисли за нелеката съдба на Ник.
Въпреки това през последните месеци му беше звъняла много пъти с надеждата, че приятелството им може да продължи, неповлияно от новодобитата й скандална известност. Но Ник, макар че говореше ласкаво и съчувствено за кариерата й, винаги намираше извинение да не се види с нея.
Гласът му по телефона беше кух и бездушен. Този безизразен глас плашеше Ани. В същото време интуицията й подсказваше, че той я ревнува от Ерик и от спечелената за една вечер печална слава, но е твърде горд да го покаже. Криеше се зад фалшиво лекомислие, което сякаш целеше да я отблъсне.
И нещо по-лошо — беше гледала първия епизод от телевизионния сериал, в който той се появи след катастрофата. Играеше отрицателен герой, който отвлича хора, точно както беше предсказал.
Въпреки че героят му по сценарий беше душевноболен и носеше крещящ грим и проскубана брада, Ани прозря, че Ник наистина е болен. Беше отслабнал, с празен поглед. На изпълнението му липсваше блясък. От наперения завоевател, с когото бе учила при Рой Диран, нямаше и следа.
Чудеше се с какви ли наркотици е бил натъпкан в нощта на катастрофата. Въпреки че не беше запозната с физическите проявления на твърдите наркотици, които толкова хора използваха напоследък, подозираше, че Ник използва някакъв барбитурат, обилно примесен с алкохол.
Не можеше просто да го остави на съдбата, която той подготвяше за себе си. Ако Ник се нуждаеше от помощ, щеше да му я окаже. В състоянието на лично и професионално объркване, в което се намираше сега, щеше да е най-добре да спре да мисли за себе си и да се опита да бъде полезна на малкото хора в света, които значеха нещо за нея.
Имаше и още една, по-егоистична причина да потърси Ник. Ерик Шейн беше заминал за около три седмици на снимки в Испания. Обаждаше се рядко, разговорите им бяха кратки и Ани все по-остро чувстваше самотата си.
Ник бе единственият човек на Западното крайбрежие, който можеше да я върне към по-обикновените, невдъхващи страх времена. Може би общите спомени щяха да се окажат полезни и за двамата.
Разчиташе много на това. Защото, ако скоро не се отвлечеше от дилемата, която все по-силно затягаше клещите си около нея, щеше да се пръсне.
 

Неспирната кампания на сензационно рекламиране, предназначена да смачка личността на Ани, доби нов размах поради обрат на събитията, който никой не бе очаквал — смайващото въздействие на «Среднощен час» върху публиката.
Бяха пуснали филма в страната през юни и резултатите се оказаха изумителни. Малко след това филмът превзе автомобилните кинотеатри като връхлитаща армия. Сега, четири месеца след пускането му, не се забелязваха никакви признаци на спад в почти скандалната му популярност.
Рекламният отдел на «Интърнашънъл Пикчърс» беше намерил за уместно да рекламира филма с нов, шокиращ плакат. Сцената беше взета от момента на жаркото прелъстяване и показваше Ани като Лиан само по сутиен и гащички, наклонена назад, облегната на кухненската маса. Ханшът й бе издаден напред, голите бедра и глезени се набиваха в очите с чувствените си очертания, а босите ходила, нежно галещи пода, изглеждаха особено предизвикателни.
Плакатът бързо се превърна не само в официална икона на филма, но и в парадигма на пазарен ураган, основан изцяло върху Лиан. Продаваха го по сергиите, а студиото получаваше огромни приходи.
Според слуховете красеше всяка спалня в страната, а «Среднощен час» беше най-успешният филм, пускан в автомобилните кина в най-новата история, и затъмняваше меките и твърдите порнографски прожекции, които обикновено се гледаха там.
И всичко това заради Ани.
Памучната, но много секси рокля, която носеше във филма, беше станала най-модната дреха в Америка. На Сънсет Стрит човек можеше да си купи тениски и потници с Лиан, а в специален магазин се продаваха дори кукли Лиан — малки, подобни на Барби, облечени с роклята на Лиан и с малък сутиен и гащички отдолу.
Носеха се грозни слухове, че в салоните за масаж и други порнографски заведения произвеждат и продават надуваеми кукли Лиан в естествена големина.
И това бе само началото. Ореолът на сексуалност около Ани се разпространяваше като смъртоносен газ върху всички аспекти на кариерата й и задушаваше всичко по пътя си.
Бари Стейн й се обаждаше всяка седмица да й предава изгодни, но неприемливи предложения. Производител на бельо искал да пусне на пазара серия «Лиан», рекламирана от Ани. Производител на парфюми имал готов продукт, на който да залепи името и лицето й при условие, че се съгласи да го рекламира.
Междувременно всички еротични списания за мъже — от най-луксозните до най-долнопробните, предлагаха на Ани главозамайващи суми да се появи гола на страниците им. Беше най-горещият секссимвол на Холивуд от времето на Мерилин Монро и бяха готови да й платят шестцифрени суми, ако се съгласеше да свържат лика й с тях.
Рене Грийнбаум се беше обадила на Бари да го информира, че десетки рекламни агенти и издатели са предложили на «Сирена» големи пари за правата на Ани като манекенка и фотомодел. Искаха да издадат подробни и скъпи фотоалбуми, с които да документират кариерата и личността на Ани чрез изкусни монтажи на по-чувствените й снимки от «Сирена».
Преди Бари и Ани да успеят да обсъдят тези предложения, те научиха, че по сергиите са се появили долнопробни пиратски албуми от този тип, съставени грубо и набързо. На лавиците до тях се мъдреха нейни сладникави, писани кой знае от кого биографии, основани на измислици и общоизвестни факти.
Имаше предложения за издаване на книги с диетата на Ани, съдържаща предпочитани от нея храни, и снимки на тънката й фигура, книги за упражненията на Ани Хавиланд, за козметиката, лекарствата и гримовете й и, естествено, написани неизвестно от кого сборници със съвети на Ани към жените как да свалят свободните мъже.
Седмица след седмица Ани се появяваше по кориците на всички клюкарски списания и таблоидни вестници в страната. Снимката й, в началото с Ерик Шейн, сега се монтираше с всички влиятелни мъже на Холивуд.
И като отвратителен стих от две думи, прозвището «ангел на секса» я придружаваше навсякъде, пленило въображението на издателите на жълтата преса.
 
«АНГЕЛЪТ НА СЕКСА РАЗКАЗВА ЗА ВСИЧКО!
АНГЕЛЪТ НА СЕКСА РАЗКРИВА СВОЯ ПЛАН!
ТАЙНАТА ТРАГЕДИЯ НА АНГЕЛА НА СЕКСА!»
 
Обсадата не спираше. Ани отдавна бе спряла да дава интервюта, защото й бе писнало да отговаря на едни и същи въпроси с отрицания, които влизаха от едното и излизаха от другото ухо на енергичните интервюиращи. Пресата продължи да се занимава с нея и без нейното участие и не спря да я залива със злонамерени намеци само въз основа на външността й.
Ани разбра колко е бил прав Ерик, когато говореше за ролята на импресариите в дирижирането на скандални холивудски връзки. Към Бари се бяха обърнали импресариите на над десет известни киноактьори, заинтересовани името им да се появи редом с името на Ани и които с удоволствие биха я завели на вечеря, на дискотека, на театър и дори в Париж, Рим или Капри, естествено, придружени от глутница фотографи. Разбира се, всичко щеше да е свързано с изгодни за нея финансови условия.
Бари със смях обясняваше на шокираната Ани колко от тези холивудски разбивани на женски сърца са хомосексуалисти, чиято кариера би укрепнала от една шумно разгласена връзка с нея.
— Най-важното е лъскавата опаковка — шегуваше се той. — Поне от самото начало ще знаеш, че честта ти няма да е застрашена, докато си с тях.
И така до безкрай.
Почти всеки ден получаваше покани за участия в програми със знаменитости по местната и националната телевизия.
Но не я канеха като знаменитост, а от неприлично сексуално любопитство. Това личеше от факта, че продуцентите настояваха предварително да одобрят тоалета на Ани и да я представят с клипове от най-пикантните сцени в «Среднощен час».
Бари беше получил десетина предложения за участия на Ани във филми, които неизменно се оказваха евтина порнография на независими продуценти със съмнителна репутация.
Битката продължаваше и смелостта на Ани бе на изчерпване. Намираше се в ръцете на безлико чудовище, което живееше за пари и се хранеше с живи хора. Нито един човек не би могъл да му се противопостави. Благодарение на безграничните възможности на Холивуд лицето и фигурата вече не й принадлежаха, обсебени и разкривени от чужди хора за печалба и извратени удоволствия. Беше прокудена от тялото и таланта си и се намираше далече от света, в който се бе надявала да живее, посветена на актьорството.
Самотата й бе лишена от усамотение. Телефонът й непрекъснато звънеше. Смени номера и не го даде в указателя, но и това не помогна. Единствено телефонният секретар я спасяваше от непрестанно досаждащи.
Където и да отидеше, биваше обсаждана от хора, но поздравленията и молбите за автографи винаги бяха примесени с изблици на глуповат смях, нещо като звукова похот, която оскърбяваше чувствата й.
Шумното внимание, което я обграждаше, бе лишено от симпатия и дружелюбие. В началото, след пускането на «Среднощен час», я канеха на десетки холивудски приеми, но почти веднага спря да ходи, защото около нея се тълпяха умилкващи се импресарии и зяпачи, а всяка нейна крачка беше придружавана от злобен шепот за спешената й кариера и предположението, че не е поканена само с рекламна цел.
Ани беше най-сензационното лице в целия филмов свят. Притежаваше степен на видимост и познаваемост, за която много актриси биха продали душата си. Съгласно холивудската терминология беше толкова «гореща», колкото не е бил нито един изпълнител от цяло поколение насам.
И все пак по силата на някаква жестока ирония в центъра на този вихър от любопитни очи, жадни въпроси и съблазнителни предложения Ани не можеше да упражнява избраната от нея професия.
Колкото и невероятно да изглеждаше, не можеше да си намери подходяща работа.
 

С присъщата си интуиция Ерик Шейн разбра какво изживява Ани, още повече, че и той в кариерата си бе жертва на същата съдба в по-малко остра, но по-постоянна форма.
— Ани, болестта, която си прихванала, се казва Холивуд — говореше той. — Може да бъде смъртоносна, ако не се бориш с нея. Днес ще ти отнемат всичко, каквото могат да задигнат, и пет пари не дават какво ще правиш утре. Но помни, те не могат да отнемат таланта ти. Само изчакай. Ще преживееш всичко това. Имаш добра глава на раменете и тя няма да те подведе. Придържай се към истинската си същност с всички сили. — Усмихна се и я прегърна. — И ако ми позволиш, и аз ще се придържам. За мен тя е толкова важна, колкото и за теб.
Но думите му не донесоха успокоението, което целяха. Защото добрата глава на раменете на Ани бе твърде проницателна да не усети, че злата съдба, връхлетяла я през последните месеци, не се дължи само на лош късмет.
Първоначалните й подозрения на практика се бяха превърнали в увереност. Зад всичко, което ставаше, осезаемо прозираше фината ръка на Хармън Кърт.
Колко умен беше! С един блестящ удар, повторен в забавен каданс от хиляди клюкарски вестници, беше осигурил успеха на «Среднощен час» — финансов триумф, петкратно надвишаващ всеки друг филм на Деймън Райс, и едновременно с това съсипване на кариерата на младата актриса, която преди години се бе заклел да унищожи.
Едва по-късно Ани осъзна, че в лицето на своенравния ексцентричен Деймън Райс вероятно се бе натъкнала на единствения създател на филми в Америка, който имаше властта и свободата да й даде главна роля въпреки черния списък, в който я беше включил Хармън Кърт.
Колко ли вбесен е бил Кърт, когато е гледал как тя играе Лиан под собствения му покрив?
Е, сега си беше отмъстил и продължаваше да го прави.
Ани изгаряше от желание да се срещне очи в очи с Кърт, знаейки всичко, което върши, и дори да го изправи пред съда да отговаря за тежките щети, които й бе нанесъл.
Но не. Обвиненията й щяха да бъдат категорично отхвърлени и искът й едва ли щеше да издържи на хаотичното и неофициално естество на кампанията срещу нея.
Здравият разум препоръчваше друго поведение. Това бе игра на покер, в която Кърт държеше печелившите карти. Гневът бе най-злият враг на Ани. Търпението, хитростта и издръжливостта бяха най-силните й оръжия. Залогът бе кариерата, а може би и цялото й бъдеще. Не можеше да ги проиграе с лека ръка.
И все пак й се искаше поне да може да се довери на Ерик за истинския извор на неприятностите си. Но и това бе изключено. Ерик беше с вързани ръце, ако решеше да я защити, дори звезда от неговия ранг не можеше да си позволи да се противопостави на Хармън Кърт без катастрофални последици за себе си. Той само щеше да се упреква за неспособността си да й помогне.
Тъй че приемаше с благодарност моралната му подкрепа и пазеше личното си бреме в тайна. С течение на времето говореха все по-малко за огорчението й, отдаваха се на любовта си и на дългите мълчаливи моменти заедно, които успокояваха нервите на Ани и тонизираха надеждите й.
Но сега Ерик го нямаше и тя трябваше да се справя сама.
 

Откри, че много й липсва Деймън Райс. Спомняше си за прекараните преди месеци вечери в дома му, когато й свиреше в дневната своя Бах. Спомни си и спокойните мълчания, които ги сближаваха, докато и двамата мислеха как най-добре да вдъхнат живот на Лиан.
«Никога не съм имал дъщеря.» Това беше любимата шега на Райс, която често повтаряше, докато я потупваше по рамото или докосваше косите й с разсеяни пръсти, а смесеният мирис на тютюн, уиски и мъжки одеколон се обвиваше около нея. Когато седеше в креслото си, той й напомняше за Хари Хавиланд и й се искаше да бъде по-близка с него, да се закача и се грижи за доброто му настроение като истинска дъщеря.
Но сега Райс беше заминал в къщата си в пустинята или още по-далече, прекарваше белите си нощи в търсене на мъничката вътрешна искрица, която щеше да го поведе към следващата книга или пиеса. Интервалът между две произведения беше период на тихо терзание за всеки творец, а Райс обичаше да го превръща в гръмко пътуване от едното крайбрежие до другото, като редеше запой след запой. Капризните му пиянски набези можеха да го отведат в Мексико или дори в Европа.
Сега Райс живееше в собствен свят. За Ани щеше завинаги да остане един далечен приятел, към когото би могла да се обърне, ако изпадне в нужда, но за него тя бе част от миналото.
Беше съвсем сама. Затова, въпреки че Ник очевидно не искаше да я види, тази вечер отиваше при него. Каквито и да бяха трудностите му, той я свързваше с по-щастливи времена. Може би неочакваното й посещение и рамото, на което можеше да поплаче, биха се отразили добре и на него, и на нея.
 

Фоайето на сградата беше празно. Звънецът за отваряне на входната врата не работеше. Докато Ани стоеше до пощенските кутии, излезе млада жена по джинси и къса, изрязана фланелка, обградена от особен аромат. Преди да излезе от фоайето, Ани успя да забележи тъмната й коса, оформена в доста мръсна афрофризура.
Вътрешната врата с разхлабени панти не беше затворена. Ани импулсивно я дръпна и влезе.
Стълбището миришеше на гниещо дърво и прах, котешки нечистотии и урина. Сградата беше доста западнала, откак Ани я беше посетила за последен път.
Качи се до апартамента на Ник. Отвътре се чуваше тиха музика. Почука на вратата.
Никой не отвори. Сви рамене и натисна дръжката. И тази врата беше отворена.
Дневната беше празна, крещящо осветена от самотна зелена крушка, увиснала от тавана. На масите имаше мръсни чаши и пепелници, преливащи от фасове. Наоколо се носеше сладникавият отблъскващ мирис на застоял дим от марихуана.
— Ник! — извика Ани. — Тук ли си?
Погледна в кухнята. Умивалникът бе задръстен от мръсни чинии. В средата на една от тях беше залепена полуизгоряла свещ. Подът под сандалите на Ани заскърца от трохи и боклуци.
Тръгна към спалнята и мина покрай разхвърляни бутилки евтино червено вино и кутии от бира.
Ник спеше в мръсното легло. Дишането му бе плитко, лицето — измършавяло.
— Ник? — Ани се приближи до него.
Пепелникът до леглото беше пълен с угарки от марихуана и изгорени пръчици за вдишване. На очуканата дървена маса до прозореца имаше по-зловещи принадлежности: малка лъжичка до свещта, парчета алуминиево фолио, малка медна тръбичка. Видя пластмасов плик, пълен с червени капсули, още един със странно оформени хапчета и пръснати по масата големи бели таблетки.
Имаше чекмедже, но не се осмели да погледне в него. Кой знае какво щеше да види.
— Ник — рече тя и седна на края на леглото. — Ник, миличък.
Беше блед като призрак, небръснат и мръсен. Знаеше, че сънят му е на тежко упоен човек.
Внезапно телефонът в кухнята гръмко иззвъня. Като видя, че Ник не помръдва, Ани изтича да се обади.
— Ало?
— Ти ли си, Кенди? Къде е Ник? — Беше мъжки глас.
— Съжалявам — отвърна Ани. — Аз съм приятелка на Ник. Той е тук, но спи.
— Добре, добре. Няма нищо — прозвуча недружелюбно гласът. Телефонът се затвори.
Ани се върна в спалнята и леко раздруса рамото на Ник. Той не помръдна. Запали лампата и отвори едното му око. Въпреки че зеницата му реагира на светлината, клепачът му не показа никакъв рефлекс.
Погледна към хапчетата на масата и отново към Ник. Дъхът му миришеше на алкохол. Премери пулса му. Беше слаб и неравномерен.
Събра смелост и се опита да го събуди.
— Ник, събуди се. Аз съм, Ани. Хайде, Ник, моля те!
Успя да изтръгне от него единствено слаби стонове. Знаеше, че трябва да направи нещо.
Помисли за линейка, но се сети, че Ник ще побеснее, ако го изпрати в болница.
Беше прекалено тежък да го премести. Трябваше да извика помощ. Сети се за Ерик и Деймън. Всички, които познаваше, бяха извън града.
Най-сетне се обади на госпожа Ернандес.
— Ало, Риджънси Апартмънтс.
— Здравейте, госпожо Ернандес. Обажда се Ани от горния етаж.
— А, Ани. Какво мога да направя за теб? Да не би да има повреда в апартамента?
— Не, госпожо Ернандес. Не съм вкъщи. У един приятел съм. Много ми е неприятно да ви безпокоя, но не можах да се сетя за друг, на когото да се обадя.
— Какво има, Ани? Как мога да ти помогна?
— Познавате ли някой лекар? Мисля, че случаят е спешен.
 

След един час доктор Вайрует — домашен лекар на госпожа Ернандес, затвори докторската си чанта и стана от леглото на Ник. Махна с ръка на Ани да отиде с него в кухнята.
— Как е той? — попита тя. — Зле ли е?
Доктор Вайрует я погледна със спокойните си, уморени от живота очи. Беше привлекателен мъж над петдесетте със златиста кожа и тънки мустачки.
— Приятелят ви е жертва на отравяне с барбитурати — отвърна той и сложи чантата на мръсната маса. — Системно отравяне, опасно за живота. Вие, младите, ги наричате «успокоителни». Червените хапчета. Поемал е алкохол, а вероятно и кокаин, ако се съди по състоянието на тъканите в носа му. Силното отслабване говори за метадрин. Вашият млад приятел е истинска аптека. Виждали ли сте го да ги взема?
Ани поклати глава.
— Не съм го виждала от няколко месеца. Но отдавна подозирам, че взема нещо…
Докторът кимна.
— Приятелят ви иска да се самоубие, госпожице. Ако се съди по вида му, вече е постигнал осемдесет процента от целта си.
Ани ужасена стисна ръцете си.
— Какво да направя? — попита тя.
— Признаците на живот са стабилни — заяви докторът. — Няма да умре тази вечер. Въпреки това препоръчвам хоспитализация и незабавно включване в програма за отказване от наркотици.
Забеляза разтревожения вид на Ани.
— Ако хоспитализацията е невъзможна, оставете го тук тази нощ. За всеки случай ще му бия една инжекция. Останете при него. Сутринта му дайте аспирин, кафе и храна колкото може да поеме. Елате в кабинета ми преди обяд. Ще ви дам адреса. — Огледа стаята. — Най-малкото, което смятам, че трябва да се направи, е да се махне оттук. Съветвам ви да го убедите, ако искате да поемете отговорността за него.
— Благодаря ви, докторе! — възкликна Ани. — Не знам какво бих правила…
— Не се уповавайте прекалено много на медицината по отношение на приятеля си — прекъсна я той. — Самото време ще го излекува от отровите, които е натрупал в себе си тази вечер. Те не могат да го убият. Но никой център за лечение на наркомани не може да излекува хора, които не искат да бъдат излекувани.
Въздъхна и погледна Ани с интелигентните си очи.
— Вие употребявате ли?
Тя поклати глава.
— Добре — рече той. — Махнете приятеля си оттук. Утре ще го прегледам. Постарайте се да го научите да живее. Иначе ще бъде твърде късно да му се помогне.
Ани мислеше трескаво.
— Може би госпожа Ернандес ще ми разреши да го взема при мен, докато не се почувства по-добре. Това е единственото, което мога да измисля. Ако се опитам да го изпратя в болница или клиника, той ще избяга и ще ме намрази.
Докторът кимна.
— Когато се събуди, можете да го вземете. Мария Ернандес е добра жена.
Отиде в спалнята с чантата си и след малко се върна. На вратата се обърна към Ани.
— Наистина сте много красива, госпожице Хавиланд — каза той. — Не съм гледал филма, за който се шуми толкова. Аз съм зает човек, с голямо семейство. Прибирам се рано.
Ани се усмихна с облекчение.
— Радвам се да видя човек, който не го е гледал — отбеляза тя.
— Но чета вестниците. Точно сега животът ви едва ли е много приятен. — Кимна към спалнята. — Помнете — не по този начин. Бог се грижи за тези, които сами се грижат за себе си.
— Благодаря ви, докторе. Много ви благодаря.
— Ще изляза сам. До утре сутринта.
Вратата тихо се затвори след него. Ани чу стъпките му по скърцащите стълби и се запъти към мръсната спалня.
 

XV
 
Хари Хавиланд беше държал държавния си изпит в Бъфало на 21, 22 и 23 август 1945 година.
По онова време в града е имало няколко бурлескни театъра и местни трупи. Работели са два местни театъра. Единият е бил в ремонт. Другият — «Сивик», е представял всяка вечер «Живот с татко». Не пътуваща трупа, а постоянен актьорски състав, наречен «Дейн Плейърс».
Съставът се разпаднал в началото на петдесетте години, защото не издържал конкуренцията на телевизията. Театър «Сивик» станал място за стриптийз, после кино, след което бил разрушен.
Импресариото на «Дейн Къмпани» Лоуъл Инграм умрял през 1955 година. Нямаше никакви документи за съдбата на членовете на трупата. Данъчните декларации и социалните осигуровки на актьорите липсваха. Бяха плащали всичко в брой.
Но мировият съдия в Батавия, щата Ню Йорк, имаше документ за сватбата на Хари. Датата беше 24 август.
Младоженката бе дала моминското си име като Алис Крофърд, за място на раждане бе посочила Таусън, Мериланд, а датата на раждането й беше 20 октомври 1925 година.
Тези лъжи беше повторила и по-късно в свидетелството за раждането на дъщеря й. Уоли беше установил, че не е родена в Таусън, и само се усмихна, като забеляза признаците на колебание в равния почерк. Призна й постоянството в лъжите пред Хари.
Време беше да отиде в Бъфало.
 

Хотел «Екселсиор» беше прекратил съществуването си преда четиринайсет години, съборен след около шейсет години цветиста история. Порутената част на града, където се беше издигал, бе обект на обновление. Повечето от петната за строеж бяха празни, тук-там се виждаха развалини на сгради като след бомбардировка.
Но останалите двуетажни хотели имаха механи, басейни, магазини и заведения, в които господстваха стари пияници, оттеглили се от занаята мошеници и бивши проститутки, които си спомняха разцвета на квартала.
Тъкмо те интересуваха Уоли. Беше открил, че изчезналите никога не изчезват наистина, а само за хората, от чийто живот искат да се махнат. Винаги оставяха следи, дори ако това бяха следите на усилията им да изчезнат.
Уоли усещаше присъствието на Алис Хавиланд в запустелия градски пейзаж около себе си. Намесата й в живота на Хари Хавиланд бе започнала и свършила тук. Междувременно бе родено едно дете. И в края на следата, която започваше тук, Алис беше умряла.
Уоли искаше да научи кога и как е станало това.
Вършеше обиколките си методично, по двата тротоара на всяка улица. Разпитваше смачканите от бедността хорица не за Алис, а за хотела и театъра. Кой бе достатъчно стар да си спомня отминалите следвоенни дни? Кой беше с достатъчно бистър ум да си спомня ясно миналото?
Лесно откри ориентирите си — вдовицата на последния собственик на хотела, управителя на театъра, прикована на легло гардеробиерка, хоп и бивш сутеньор, сервитьорка от кафенето на хотела.
Никой не си спомняше за Алис или Хари Хавиланд.
Уоли продължаваше да опитва. Прекара три дни в квартала, спеше в мръсен пансион с дупки по чаршафите, разтревожен от евентуалното наличие на дървеници, които обаче не се появиха. Не искаше да отседне в «Холидей Ин» от страх, че няма да е наблизо, ако неочаквано се появи важен човек.
Не се появи.
На четвъртата сутрин Уоли беше готов да се откаже, да тръгне направо за Холивуд и да се обърне към самата Ани Хавиланд. Ако беше достатъчно деликатен, няколко добре обмислени въпроси щяха да изцедят нещичко от нея — спомен, име, снимка. От друга страна, напоследък върху нея се изливаше толкова помия, че тя можеше да реши, че разследването има за цел да й навреди, което си беше самата истина. Щеше да е естествено да откаже да разговаря за майката, оставила болезнен отпечатък върху детството й.
Освен това вероятността момичето да знае дори част от предисторията на своя живот беше едно на милион.
Щеше да я запази за по-късен етап. Засега трябваше да се задоволи с малкото сламки и с интелекта си, който щеше да му помогне да извлече всичко възможно.
В историята за смъртта на Алис Хавиланд имаше нещо фалшиво, подобно на подписа й на брачното свидетелство. Приличаше на удобна, спасителна за достойнството на Хари измислица, споделяна от целия град, станал свидетел на унижението му.
Била е здрава млада жена и беше родила без усложнения. Уоли се съмняваше, че смъртта й би могла да настъпи поради скоротечна болест.
Между другото се сети за Лиън Гътрич. Когато Уоли пробуди спомена за изгубената му любовница, той скри смущението и желанието си зад фасада на наперена грубост.
Значи Алис знаеше как да накара мъжете да се нуждаят от нея.
Така си обясняваше Уоли и бързия й брак с Хари.
Но беше умряла.
Е, помисли Уоли, щом е изпратила картичка за сбогом на Гътрич, защо да не е изпратила и на Хари?
«Прекарвам прекрасно. Надявам се, че и ти.»
Как би реагирал Хари на подобно предизвикателство? Бил е адвокат, не би забелязал пощенското клеймо като Уоли.
А беше и Хавиланд.
Тихи, но непреклонни хора. Горди. Никога не се огъват.
Ами ако я беше проследил?
Ами ако я беше убил?
Уоли се намръщи, седнал сам в стаята си, пълна със смесените миризми на дезинфекционно средство, гниещо дърво, храна и леко кисел дъх на стара любов.
Замисли се за тихата гордост на Хари в навечерието на бягството и смъртта на жена му. Не давал и дума да се издума срещу нея или поне така се говореше.
Би ли могъл да го прави, защото със собствената си ръка я бе изтрил завинаги от живота си? Защото е знаел, че мъже като Лиън Гътрич никога вече няма да се наслаждават на плътта й?
Уоли въздъхна. Не беше лек животът на детектива. Най-простата врата водеше към лабиринт от коридори, насочени към неизвестното. Но едно нещо беше ясно. Ани Хавиланд имаше минало.
В момента Бъфало бе единствената логична първа стъпка, след която би могъл да проследи дирята. Ако не успееше тук, целият случай можеше да се изплъзне от ръцете му. Боеше се от този интелектуален провал повече, отколкото от безсилния гняв на Хармън Кърт.
И през ум не можеше да му мине, че нишката на Ариадна, която търсеше, се намира в съседната стая.
Казваше се Бъстър Гътиъл.
Прехвърлилият осемдесетте алкохолик бавно се клатушкаше по коридора към банята с бръснарски принадлежности в ръка. Носеше непран от месеци вмирисан панталон.
Уоли го срещна на петата си сутрин в Бъфало, на път за банята. Две минути сдържан разговор му разкриха, че двайсетте години преди разрушаването на «Екселсиор» Бъстър е работил в неговия асансьор, като е придружавал пътниците нагоре-надолу по етажите.
Уоли го покани в стаята си на бутилка червено вино, купено от магазина отсреща. Едва прикри възбудата си, когато паметта на стареца за отдавна минали събития се оказа неочаквано точна.
Да, потвърди той, помнел много добре 1945 година. Да, помнел «Дейн Плейърс». Отсядали в «Екселсиор» винаги когато идвали в Бъфало. Заемали двойни стаи.
И, о, чудо на чудесата, помнел извънредно добре Алис, младата актриса. Била с трупата по време на третото й турне в Бъфало. Не беше отсядала в хотела нито преди, нито след това.
Можеше ли да си спомни как беше напуснала «Дейн Плейърс»?
— Да, господине — потвърди той и пийна от виното. — Помня мъжа, който я отведе. Току-що беше станал адвокат. Мил младеж. Прекара тук само три нощи. После отидоха в Ниагара Фолс да се оженят.
Докато говореше, гордостта от добрата памет отстъпи място на пресметлив поглед, подсказващ на Уоли, че няма безкористно да разкрие всичко, което знае.
— Можеш да ми спестиш много тичане — заяви Уоли и извади пет долара, — ако си спомниш едно-две неща. Разбира се, това са стари истории, но всяка дреболия ще ми помогне.
— Добре помня — рече старецът с безизразен глас.
— Разкажи ми за адвоката — подхвърли Уоли.
— Тих младеж — започна Бъстър. — Беше отседнал в хотела, докато вземе държавния си изпит. Добре облечен — раирани костюми, тъмна коса, очила. Сериозен човек.
Втренчи се в банкнотата — искаше му се да я спечели, но се боеше, че това, което знае, струва по-малко… или много повече.
— Алис беше в града през същата седмица. Младежът беше гледал постановката. Поздравяваше я, когато се качваха с асансьора. Беше стеснителен, смущаваше се да разговаря с актриса. — Въздъхна тихо над чашата с вино. — Явно беше, че нашата Алис е хлътнала по него. Държеше се много сериозно. Излъчваше достойнство и чар. — Засмя се дрезгаво. — Това не беше в стила й, просто разиграваше театър. Можеше да накара и президентът на Съединените щати да й падне на колене.
— Гледал ли си я на сцената? — попита Уоли.
— Аз ли? Не, не обичам да излизам. Пък и работата ме държеше на крак по цяла нощ.
Уоли се усмихна, като си представи каква сцена на човешки желания и лъжи е представлявал асансьорът на Бъстър Гътиъл. А и придружителят му едва ли е бил безмълвен наблюдател.
— Разбира се — произнесе Уоли и придърпа банкнотата на сантиметър към себе си, — мина толкова време. Вече никой не се интересува. Изпращал ли си й някога мъже?
Кървясалите очи бяха алчни и тревожни.
— Два или три пъти — реши се Бъстър. — Нищо особено, нали разбирате? Просто дребни запознанства. След това тя продължаваше сама. Никога не съм я гледал на сцената, но пред мъжете беше страхотна актриса. Превръщаше се в това, което смяташе, че даден мъж иска да бъде. Виждал съм го със собствените си очи.
Уоли го срази, като извади десетдоларова банкнота, сложи я до петдоларовата, която докосна леко, сякаш се чудеше дали да я прибере, или да я остави при другаря й.
— Нямам много време — продума той. — Предполагам, че онзи млад адвокат не е имал никакви шансове.
Старецът доби още по-разтревожен вид. Онова, което знаеше, може би струваше повече от петнайсет долара, но трябваше да каже нещо, за да поддържа интереса на Уоли.
— Беше от някакъв южен градец. Итака ли беше, Елмира ли. Радваше се, че успешно взема държавния си изпит, но му беше мъчно за дома. А Алис се представи пред него като много сериозна актриса. Сериозна и блестяща. За нула време завъртя младежа около пръста си. Докато се усетя, бяха заминали.
— Когато тя замина, някой потърси ли я? — Уоли зададе най-съществения въпрос с каменно лице.
— Да, господине — отвърна Бъстър Гътиъл. — На приятеля й никак не му стана приятно. — Хитро се подвоуми. — Не мога да си спомня името му.
Уоли не помръдна.
Най-сетне старецът въздъхна.
— Май беше Фонтейн — предаде се той. — Майк Фонтейн. Да, точно така. Пристигна с влака заедно с трупата «Дейн». Но не беше актьор. Навърташе се около хотела и държеше Алис под око от разстояние. Ако питате мен, работата му беше да й помага да намира клиенти в свободното си време. Посвоему беше хубав мъж. Приличаше на един футболист, който играеше в «Доджърс»…
Уоли се усмихна.
— И какво стана с Майк Фонтейн?
— Беше много разстроен. Но това е животът. Хората идват и си отиват. Майк беше корав, но Алис не му отстъпваше. Разбра, че го е изпързаляла. Замина за Болтимор, ако не греша. Но най-смешното беше, че в деня, когато тя пристигна отново…
Бъстър си прехапа езика, но със секунда закъснение. Осъзна, че е изтървал най-силния си коз.
— Та какво стана в деня, когато тя пристигна отново? — подсети го Уоли. — След около година и половина, нали? Какво беше най-смешното?
Старецът, сломен, отпи глътка вино.
— Най-смешното беше, че когато се появи тогава, попита за Майк.
Очите му тревожно се разшириха, когато Уоли прибра петте долара. След това внимателно наблюдава как ги смени с десет. На масата сега имаше двайсет долара — повече, отколкото беше виждал от дълго време.
— Ти помогна ли й? — попита Уоли.
— Ами насочих я към Болтимор, ако това имате предвид. Предполагах, че правя услуга и на нея, и на Майк. Все пак те бяха съдружници…
— Разказа ли ти нещо за брака си?
Старецът поклати глава.
— Алис никога не говореше за себе си. Просто казваше на хората какво иска от тях. Такава си беше.
— След това не си ли я виждал?
— Не, господине. Повече не я видях. — Бъстър Гътиъл гледаше парите на масата с уморено лукавство. — Но държах ушите си отворени.
— Алис Крофърд истинското й име ли е?
Старите очи се помрачиха.
— В този живот твърде малко хора се интересуват от истински имена. Каква полза от тях? — Засмя се невесело. — Тя си беше просто Алис. Какво е прикачала след Алис си е нейна работа.
— Как мога да открия Майк Фонтейн?
— Не можеш, синко. Майк е мъртъв. Отиде си преди десетина години. Някакъв поляк го убил при пиянско сбиване в питсбъргски бар.
— Добре — отсече Уоли. — Алис откри ли го, когато я изпрати в Болтимор?
— О, да. — Старецът се разведри. — И още как. Слуховете се разнасят бързо между нас, хотелските служители.
Настъпи пауза, утежнена от нерешителността на двете страни. Мислите зад сбръчканото чело на Бъстър Гътиъл бяха насочени към парите. В главата на Уоли се въртеше думата «убийство».
Двайсетте долара не помръднаха.
Старостта още веднъж загуби борбата на нерви.
— Да — въздъхна Бъстър. — Майк я прие обратно, без да се сърди. Дори с радост. — На лицето му се изписа причудливо изражение. — Това момиче имаше стил. Можеше да влезе под кожата на всеки мъж, стига да поиска. — Сви рамене. — Струва ми се, че не след дълго напусна Майк. И нищо чудно. Категорията му беше прекалено ниска за нея. Сигурно е имала нещо друго наум.
— И постигна ли го?
— След това й загубих дирите. Както казах, хората идват и си отиват. Но чух, че се е преместила в Кливланд и се е хванала с някакъв мъж, който имал повече приятели от Майк. Всъщност по-високопоставени приятели. Името му е…
Ръката на Уоли се приближи към парите.
— Беше някакво жабарско име. Нещо като цвете. Чакайте, чакайте… да, Фиорензо. Сами Фиорензо. Никога не съм го виждал. Знам само името му. Затова си го спомних толкова трудно. Но смятам, че е имал доста добри връзки в Кливланд. Семейни връзки.
— Още ли е в Кливланд?
Бъстър Гътиъл се изсмя тънко и дрезгаво.
— На този свят няма нищо сигурно, братле. Сами е на оня свят. Мафиотска работа. Стана отдавна. Дори не помня кога. Много отдавна.
Уоли не откъсваше поглед от мускатела в чашата си.
— Какво стана с Алис?
Старецът неловко замълча. Уоли усети, че изворът пресъхва.
— Още нещо, което може да ми помогне, Бъстър? Жива ли е? Къде е?
Старческите устни се свиха. Уоли внимателно го наблюдаваше. Ако Алис беше умряла скоро след раздялата си с Хари, Бъстър щеше да знае.
Опита в друга посока.
— Идвал ли е някой друг да я търси? — Пръстите му зловещо докоснаха двайсетте долара. — Трябва да я намеря.
Старецът въздъхна.
— Майк Фонтейн не ставаше за нищо. Мъже като него нямат близки, няма кой да се погрижи за тях. Но Сами имаше семейство и приятели. Хора, на които не беше безразлично дали е жив или умрял. Май имаше двама братя. Единият умря, но другият е жив и здрав.
— Къде мога да го намеря?
Бъстър се усмихна.
— Имаш късмет, синко. Той е съвсем близо. Трябва само да отидеш в затвора в Атака и ще можеш да говориш с него. Не му провървя, но е корав човек. Ще лежи при строг режим десет-дванайсет години.
— Как се казва?
— Също като мен — Бъстър. Не знам как е истинското му име. Винаги са му викали Бъстър.
Уоли остави на масата до парите визитната си картичка.
— Чух, че Алис била мъртва. Знаеш ли нещо за това?
Старческото чело се свъси. Изглеждаше истински озадачен.
— Не, господине. Не съм чул да е умряла. Разбира се, не съм чул и че е жива. Последният път, когато видях Алис, отиваше при Майк. Но питайте Бъстър Фиорензо. Той е човекът, който ви трябва.
Уоли прибави още пет долара към парите на масата и посочи картичката.
— Ако чуеш нещо, което ще ми помогне да намеря Алис, обади се на този телефон. Ще ти се обади секретарка, която ще знае името ти. Ако информацията ти е интересна, ще ти изпратя още пари. Съгласен ли си, Бъстър?
— Съгласен съм, господине. — Бъстър се ръкува с него, без да откъсва очи от парите. В погледа му се четеше удивление и известно съжаление.
Защо не знаеше повече!
 

XVI
 
Затворът «Атака» наистина се намираше само на няколко километра от Бъфало, но преди да отиде при Бъстър Фиорензо, Уоли направи дълго отклонение към Кливланд.
По време на полета имаше достатъчно време да обмисли смесицата от късмет и объркване, в която се мяташе.
Тъй наречената Алис Крофърд оставаше загадка. Но въздействието й върху хората се открояваше драматично.
Уоли лесно можеше да си представи как умореният Хари Хавиланд излиза вечерта от хотел «Екселсиор» и отива да гледа «Живот с татко», за да се отпусне след напрежението на държавния изпит. Вероятно е видял Алис на сцената и е бил впечатлен. А когато по-късно вечерта е завързал разговор с нея в асансьора, сигурно се е сблъскал отблизо с красотата й и е бил привлечен от нея.
Дали не е бил по-податлив поради предстоящото си завръщане в Ричланд, очаквания брак с някое от момичетата на Даулинг или Макмилън и живота под чехъла на баща си? Дали в упорития характер на този Хавиланд не е просветнала бунтовна искрица? Дали не е бил самотен в чуждия Бъфало?
Съобразила, че всичко това намалява човешката устойчивост, Алис го е чакала. При първата им среща е разиграла блестящо ролята на сериозна откровеност. Естествено, за него тя, като професионалистка в развлекателния бизнес, е била вълнуващ забранен плод, но и честно нежно момиче със златно сърце.
Дали направо не го е свалила през онази първа нощ? Или са прекарали няколко часа в задушевен разговор, подтикнала го е да пийне повечко и се е оставила да я убеди да прекара нощта в стаята му?
Нямаше значение как го е омотала, но несъмнено беше гений в секса. Това беше изписано върху нея.
А после вероятно се е превърнала в шокирана и връхлетяна от угризения девственица. Това силно е засегнало чувството за чест на Хари.
Имаше логика. Хари не би искал да я обезчести. Бил е готов да се ожени за нея, за да компенсира злото, което й е причинил в страстта си.
Но никой уважаващ себе си Хавиланд не би допуснал да покрие семейството си с позор, като доведе вкъщи непозната годеница без положение в обществото и се изложи на притеснителна публична сватба.
Тъй че е настоял да се оженят веднага и тогава да се върнат в Ричланд, като по този начин направят компромис между две взаимно изключващи се необходимости.
Тя се е съгласила и без съмнение е заявила, че е сираче и няма семейство, което да уведоми. Фалшивият подпис върху брачното свидетелство говореше много.
Според Уоли единствената грешка в уравнението беше решението на самото момиче. Очевидно бе обиколила страната и не би могла да не знае какво представлява животът в Ричланд. Би я отегчил до смърт. Защо се беше спряла на Хари, който имаше жълто около устата?
Само заради парите? Може би. След като е изтръгнала от него не само оценката на семейното му състояние, но и факта, че е предопределен да го контролира, тя е хвърлила ези-тура и е решила да заложи на него. Вероятно младостта и стремежът към сигурност се бяха обединили и я бяха подтикнали към това решение.
Може би е гледала на целия епизод като на приключение, като на някаква шега, от която би могло да излезе нещо.
А може да е имала и друга причина — нещо по-тъмно и сложно.
Във всеки случай животът в Ричланд се беше оказал далече по-лош, отколкото си го е представяла, защото се беше озовала в съборетина в бедняшки квартал, с лишен от наследство съпруг и нежелана бременност.
Така че след разумен интервал тя е избягала с парите на Хари и се е опитала да се върне към стария начин на живот в Болтимор с Майк Фонтейн. Оставила е зад гърба си и огорчения Лиън Гътрич. А Хари е продължил да живее с детето, родено един месец по-рано, с чувството си за дълг и чест, със срама, а може би и с гнева си.
И съществуваше вероятност той, неподозирано за околните, да е развил упорита решимост един ден да я открие някъде въпреки всичко.
Защо не беше умряла?
Само да имаше снимката й!
 

Тъмничарите в «Атака» настаниха Уоли пред мръсен прозорец, подсилен с тежка метална мрежа. Взе слушалката и заговори на сгърченото кисело лице срещу себе си.
— Казвам се Уоли Дъгас. Събирам информация за млада жена, която навремето е била близка на брат ви Сами.
Бъстър Фиорензо го гледаше кръвнишки през стъклото. Уоли продължи усмихнат.
— Възможно е да се е наричала Алис Крофърд, Алис Хавиланд… Била е в Болтимор. Красива — с кестенява или руса коса. Сини очи. Доколкото разбрах, имала е забележителна фигура.
Лицето зад прозореца не се промени. Очите святкаха като шевни въгленчета.
— Господин Фиорензо — заяви Уоли. — Вчера разговарях със сестра ви в Кливланд. Много й липсвате. Тежко болна е и се нуждае от пари. Бих желал да й помогна.
Лицето се промени. Споменаването на семейството бе стопило леда.
— Има нужда от лечение — продължи Уоли. — Не иска да ви безпокои, защото знае, че не разполагате със средства. Така. Имам някои приятели лекари в Средния запад. Хора, на които съм помагал в миналото. Сигурен съм, че ще могат да направят нещо за вашата Ан-Мари.
— Не беше стока — безстрастно проговори Бъстър Фиорензо.
Уоли се обърка. За сестра си ли говореше?
— Моля?
— Али. Никога не съм чувал да я наричат Алис. Само Али.
— Какво искате да кажете с това, че не е била стока? — попита Уоли.
Фиорензо смръщи чело.
— Какво й е на Ан-Мари?
Уоли направи гримаса.
— Има рак на гърдата. Вече е оперирана, но й предстои дяволски дълго лечение.
— Защо толкова се интересувате от Али? — Очите го гледаха подозрително.
— Просто трябва да разбера какво е станало с нея. Това няма нищо общо с вас или със семейството ви.
— Е — отсече Бъстър, — не си дошъл където трябва. Не съм чувал за нея от двайсет години. Струва на брат ми цяло състояние и накрая избяга от него.
— Чудесно — реагира Уоли. — Вече ми помагате. Кажете ми само какво си спомняте.
— Беше висока класа. — Бъстър сви рамене. — Изглеждаше добре. Сами я пое и я свърза с подходящи хора. Беше добра проститутка, изкарваше доста пари. Не беше долнопробна. Обичаше скъпите дрехи. Но след известно време спря да работи. Искаше да си играе на съпруга на Сам и да му харчи парите. Въртеше го на пръста си…
Значи Бъстър Гътиъл беше дочул истината. Въпреки незначителната промяна в името Уоли беше сигурен, че говорят за една и съща жена.
— И какво стана тогава?
— Заловиха Сам след една тъпа грешка, за някаква конспирация. Получи пет години и излезе след осемнайсет месеца. Но мацката не го изчака. Задигна всичко, каквото можа, взе си детето и изчезна. Оттогава не съм чувал нищо за нея. Сам го преживя тежко. Беше разчитал, че ще го чака. Както казах, не беше стока.
Уоли с усилие прикри изненадата си.
— Детето ли? Имала е дете?
— Разбира се. Ако питаш мен, влезе под кожата на Сам заради него. Бедна, бездомна жена с дете на ръце. Сами беше луд по децата. Ан-Мари — също. Ан-Мари би й помогнала, докато Сам беше в панделата. Но Али нямаше чувство за семейство. Интересуваха я единствено парите. Не ставаше за Сам. Той през цялото време се тревожеше за нея, искаше да я направи щастлива. Животът ни се нормализира чак когато успя да я зачеркне от мислите си.
— А детето? — Уоли внимателно подбираше думите си. — Как го наричаше тя?
— Чакай да помисля… Май Хъни. Не знам. Беше пеленаче. Честно казано, струва ми се, че въобще не си беше направила труда да му измисли име.
— Как изглеждаше?
— Не знам… като бебе. Мъничко такова.
— Коса? Очи?
Бъстър поклати глава.
— Някакви снимки?
— Нямахме навика да се снимаме.
— Добре. Опитайте да ми помогнете с датите, господин Фиорензо. За кога говорим?
— О, може би за четирийсет и девета. Или за петдесета. Питайте Ан-Мари. Тя помни такива неща.
Уоли кимна. Ан-Мари Паоли, родена Фиорензо, лежеше в кома в болницата в Кливланд. Всичките й жизненоважни органи бяха поразени от метастази и лекарите й даваха още няколко седмици.
Законоохраняващите институции щяха да осведомят Уоли кога Сам Фиорензо е получил присъда за конспирацията. Това щеше да му даде края на периода.
— Та колко време живя Али с брат ви?
Затворникът сви рамене.
— Около година — година и половина.
Бихте ли се опитали да прецените колко голямо беше бебето, когато Али се появи за първи път?
Бъстър поклати глава.
— Малко беше. Но аз не разбирам от тези неща. Малко бебе. В пелени. Помня как й ги сменяха.
— Значи не беше проходило?
— Не.
Уоли кимна.
— Благодаря за помощта. Ще направя за сестра ви каквото мога. И не сте чували какво е станало с Али?
Лицето зад стъклото остана безизразно.
— Днес тук, утре там. Добре, че се отървахме от нея. Ще ми се да вярвам, че все някъде е получила каквото си търсеше.
Уоли кимна. Точно това беше въпросът.
 

Докато вървеше към паркинга с развято от острия есенен вятър спортно сако, пред очите му се мержелееше очилатото лице на Хари Хавиланд, преследващ безликата маска на младост и красота, каквато беше Алис.
Но сега от кълбото преплетени нишки, което хвърляше сянка върху съдбата на Ани Хавиланд, бе изникнал нов неясен образ.
Малко момиченце…
Нещата се развиват все по-странно, мислеше Уоли, докато палеше взетата под наем кола.
 

XVII
 
Измина една седмица.
Когато се събуди в апартамента на Ани, заобиколен от старите й мебели и телевизор на тоалетката, Ник се ядоса, но мълчаливо се примири. Когато тя му обясни, че спи на сгъваемия диван в дневната, на измършавялото му лице просветна искрица от старото му лекомислие.
— Толкова усилия положих да се вмъкна в леглото ти, а ти си в проклетата дневна!
Хуморът му беше слаб, но Ани се надяваше, че е стъпка към подобрение.
Беше ангажирала госпожа Ернандес да помага в готвенето за Ник и заедно с нея да му бъде медицинска сестра. Непрекъснато информираха доктор Вайрует за състоянието му. Беше преценила, че госпожа Ернандес, получила разрешение по всяко време да използва универсалния си ключ, ще бъде по-доволна, ако може да надзирава двамата млади хора и да запази репутацията на сградата. Въпреки че на вид беше строга дуеня, госпожа Ернандес се оказа весела и много интелигентна компаньонка за Ник.
Ани даде на Ник да разбере, че докато е при нея, няма да допусне да се среща със старите си приятели и ако се наложи, е готова да го превърне в затворник.
— В края на краищата — заяви тя — аз имам време. Не работя повече от теб. Може да ти се стори интересно, че за мен няма работа. Отново съм една от безработните в бизнеса.
Като разбра пред каква тежка дилема е изправена Ани, той сякаш за първи път забрави собствените си грижи.
— Каква свиня съм, че не ти се обаждах. Ако само разбирах какво правят с теб… Но аз ти завиждах. Струваше ми се, че си преуспяла и не искаш около себе си мъртва тежест като мен. Сега виждам, че си минала през свой собствен ад.
Въпреки вродената си гордост Ани го остави да я съжалява, защото най-добрият начин да достигне до него беше да събуди покровителствените му инстинкти. Ако решеше, че трябва да я закриля, щеше да й даде добър повод да го държи под око.
— Писна ми да се държим като чужди — заяви тя. — Вече няма да го допусна. Всъщност, щеш не щеш, вече си свързан с мен.
— Както желаеш. — Изтегна се подигравателно в леглото й. — Стига да не наруша стила на любовния ти живот. Що се отнася до моя — с удоволствие бих си починал от него.
Двусмислието на забележката не остана незабелязано от Ани. Докато играеха карти, гледаха телевизия и ядяха сандвичи, тя слушаше киселите му коментари за водещите на предаванията и изпълнителите на сериалите, мръсни клюки за продуцентите в града и не спираше да се удивлява от израза в очите му. Беше пълен със самота и прибулено отчаяние. Разбра, че при нея се намира само една част от Ник. Останалото бе извън обсега й.
Все пак вярваше, че докато го държи под крилото си, няма да направи някоя лудост поради силното си чувство за чест и защото й беше задължен.
Но се боеше, че приятелството му не може да се мери с невидимия хищник, в чиито лапи беше попаднал през ужасните последни месеци.
И Ани си стоеше вкъщи. Излизаше само да купи нещо за ядене и вестници.
 

Но днес се налагаше да излезе. Имаше задължение, което не търпеше отлагане.
Преди няколко дни Ник й каза, че започват прослушвания за нов телевизионен сериал. Продуцент щеше да бъде маститият Норман Малкевич. Самият Ник възнамеряваше да се яви за една от мъжките роли.
Ани се заинтересува от главната женска роля. Филмът беше романтична комедия за млада жена, която се омъжва за богат правителствен чиновник с деца на нейната възраст. Става им мащеха, а от особеностите на крехката й възраст и отношението на децата към нея възникват редица комични положения.
Беше роля, която Ани би изиграла с удоволствие. Но ролята идеално подхождаше на здравия енергичен външен вид на една амбициозна млада изпълнителка, която не излизаше от ума на Ани — Тина Мерил.
Ани не беше забравила неповторимия стил на Тина в прослушването й за рекламата на «Дейзи». Може би това беше възможността, която щеше да помогне на Тина, още повече, че Бари Стейн беше близък с Норман Малкевич и вече представляваше двама от любимите му актьори.
След като изкопчи от Бари обещанието, че лично ще се погрижи Тина да бъде прослушана, Ани потърси името й в регистъра на актьорите и откри, че няма импресарио. Все пак имаше някакъв адрес в Шърмън Оукс. Това значеше, че Тина се е преместила в Калифорния да търси работа.
След името на Тина беше написано в скоби името Скайлър Ръш. Значи бе омъжена.
Когато Ани позвъни на домашния й телефон, обади се бавачка и й каза, че госпожа Ръш следобед ще си бъде вкъщи.
Ани стигна до извода, че напоследък не е виждала Тина по телевизията или в реклами, защото е била бременна.
Значи още повече ще иска да получи роля, мислеше тя. И вероятно имаше нужда някой да й помогне. Щом беше безсилна да помогне на себе си, може би поне ще успее да направи нещо за човек, който заслужаваше възможност за изява.
Мина по претоварената магистрала за Сан Диего и се ориентира в непознатите улици до квартала, където живееше Тина.
Паважът беше нажежен от слънцето. Крехките фиданки, посадени преди десетина години по време на невероятното развитие на Долината, не хвърляха достатъчно сянка. В алеите за коли Ани забеляза велосипеди, косачки за трева и малки евтини коли, които я накараха да се усмихне на спомена за Ал Кантийл и процъфтяващия му бизнес.
Къщата на Тина не се различаваше от останалите, но номерът беше ясно изписан. Ани паркира колата на напечената алея за коли и отиде до входната врата. Натисна звънеца и в същия момент чу отвътре бебешки плач.
Младата жена, която й отвори, смаяно разшири очи.
— Божичко! — извика тя. — Ани Хавиланд! Не мога да повярвам…
Преди да успее да изрече още нещо, плачът отвътре се усили.
— Ами заповядайте. — Усмихна се. — Трябва да взема бебето. Не знам на какво дължим честта, но се чувствайте като у дома си.
След секунда Ани се озова в простичка дневна на хора от средната класа. Тина излезе от спалнята и седна да накърми детето, чиито розови ританки подсказваха, че е момиче.
— Как се казва? — попита Ани.
— Натали, Натали Ан Ръш — отвърна Тина. — Името на съпруга ми е Скип, по-точно Скайлър. Работи в кантора за недвижими имоти тук, в Долината.
Ани се сети за Бет и Майкъл в Пасадина и се вгледа в Тина, която носеше приятните белези на скорошно майчинство. Беше леко напълняла, лицето й бе уморено, а хубавата, изпъстрена с лунички кожа — леко пожълтяла. Носеше широк панталон, за да побере разширената си талия.
Очевидно не беше във форма за прослушването, което Ани имаше предвид. Изглеждаше по-възрастна, не приличаше достатъчно на момиче. Изглеждаше омъжена.
При тази мисъл Ани усети, че я бодва завист. Тина имаше спокойния сериозен вид на жена, чиято утроба е дала хубав плод — плод на взаимна любов, предвещаващ щастлив живот.
— Всъщност — започна тя — не би трябвало да ви безпокоя. Не знаех, че имате малко бебе и всичко останало…
Тина любопитно я изгледа.
— Не сме се запознавали, нали?
— Официално не сме. Но в известен смисъл пътищата ни са се кръстосвали…
— Да, спомням си! — Тина се усмихна, белите й зъби блеснаха. Държеше в ръце бебето, което сучеше и не сваляше очи от нея. — Видях ви веднъж в кабинета на Боб Тюдър. Карах се с него за една реклама, която правеха. На одеколона «Дейзи».
Погледна Ани с очарователна прямота.
— Видях ви в нея. Бяхте страхотна. — Поклати глава. — Наистина страхотна.
Ани се размърда на стола. Не можа да измисли думи, които да не прозвучат неловко.
— Отдавна ли сте омъжена? — попита. — Аз си помислих, че сте дошли тук да търсите работа.
— Не съвсем. — Тина се засмя. — Въпреки че се запознах със Скип именно покрай работата си. Видя ме в едно ревю на Бродуей и ме покани да излезем. Влюбихме се до уши и той ме доведе тук. — Засмя се отново. — Смешно, толкова години се борих да дойда в Холивуд и ето, сега съм на прага му. Но като всяка друга жена в Долината, и аз ще остана там.
Погледна бебето. Ани усети сладкия аромат на пелени, бебешка пудра и неповторимия свеж мирис на бебешката кожа.
— Когато се омъжих, се отказах завинаги — продължи Тина. — Миналата зима се записах в програмата по психология на университета в Лос Анджелис. Надявам се да взема диплома и да започна да се занимавам с обучение на увредени деца. — Усмихна се на мъничката Натали. — Щом тя проходи, ще родя още деца. Десетки! — Вдигна очи. — Обичаш ли децата, Ани?
— О, да — кимна сериозно Ани. — Нямам братя и сестри, но често съм гледала децата на съседите…
Детето се беше нахранило, Тина стана и безцеремонно го подаде на Ани заедно с кърпа, която да сложи на рамото си.
— Защо не я оригнеш вместо мен, докато аз сложа по едно кафе?
Тина изчезна в кухнята, а малкото меко вързопче загука на гърдите на Ани. За миг я обзе странно чувство на самота, смесено с удоволствието да държи дете след толкова години. Усети се напълно изоставена.
Тина се върна с кафе на поднос и погледна въпросително Ани.
— И така — рече тя. — Какво те носи насам?
— Ами — започна Ани, като леко потупваше гръбчето на бебето — това едва ли има значение, след като вече не си в занаята и очевидно се чувстваш добре. Чух за една роля. Никога не биха я предложили на мен, но е добра за теб, поне така ми се стори. Исках да разбера дали няма да искаш да се явиш на прослушване.
Усмивката на Тина беше блага, но задълбочена.
— Много мило от твоя страна — каза тя. — Но както сама отбеляза, вече не съм в занаята.
Загледа се в непознатата, която държеше дъщеря й. В зелените очи затрепкаха искрици.
— Но, Ани… нали мога да те наричам Ани? Ти не ме познаваш. За теб аз съм никой. Защо си правиш такъв труд заради мен?
Ани се изчерви.
— Тина… нали мога да те наричам Тина? — добави тя през смях. — Искам да те питам нещо. Защо скъса с професията? Само заради брака си ли? Ти имаше… имаш голям талант.
Тина въздъхна. Усмивката й се смени със замислено изражение.
— Разбрах, че талантът не е достатъчен. Поне за мен и за хора като мен. Трябва да понасяш да се отнасят с теб като с роб, изложен на продан. Трябва да целуваш толкова задници, извинявай за израза. Знаех, че имам талант, достатъчен да се справям с работата, но не и с хората. Разбираш ли какво искам да кажа? Трябваше да водя истински войни само за да се добера до справедливо прослушване. — Лицето й се разведри. — Някой ден може да си опитам късмета в малък общински театър, стига да имам свободно време. Сигурно ще е забавно. Но да вляза отново в съсловието — не. — Сви рамене, без да сваля очи от Ани. — Но аз говоря за обикновените хора като мен. За теб сигурно е трудно да си представиш моите проблеми. Преди един месец гледахме със Скип «Среднощен час». Оттогава е непрекъснато възбуден. Луд човек. Ани, та имаш много особен талант. Просто разтърсваш хората. Имаш голямо бъдеще. И трябва да си горда с това. — Въздъхна. — Но за простосмъртни като мен прекарването на най-добрите години в борба за реклами и телевизионни сериали не е привлекателна идея. Нездравословно е. Сега съм много по-добре, много по-щастлива. Със съпруг, дом и дете. Наистина.
Ани определено се почувства зле, докато слушаше простичките красноречиви думи. Тина добре знаеше коя е и какво иска. И беше толкова великодушна. Едва ли бе забравила колко несправедливо постъпиха с нея, като дадоха на Ани ролята в рекламата на «Дейзи».
Ръчичките на бебето леко мачкаха блузата на Ани. Чу я да смуче ушички и усети, че шава неспокойно.
— Мисля, че още е гладна — рече Ани и я подаде обратно на Тина.
— Яде като ламя — засмя се Тина. — Бащичко.
Кимна към семейна снимка на масата. Скип Ръш беше приветлив, рус и атлетичен млад мъж с блестящи сини очи.
— Прилича и на двама ви. — Ани погледна бебето.
Тина изгледа детето с майчински критичен поглед, пълен с обич и хумор.
— Според Скип има моя темперамент. И чу дробовете й. Може пък да стане певица. Слава богу, че поне спи като Скип. И земетресение няма да я събуди.
Оголи гърдата си и я даде на детето, което започна тихо да суче. Двете представляваха изпълнена с покой гледка.
След миг на болезнено колебание Ани събра смелост да каже това, което искаше.
— Тина — започна тя, — изгледах касетата с твоето изпълнение на ролята в рекламата за «Дейзи». Един следобед останах сама в кабинета на Хал Пари и я пуснах. Ти беше… наистина беше фантастична. Честно казано, това е причината да съм тук днес, след толкова време. Тогава реших, че заслужаваш ролята. И че трябваше да я получиш. Когато аз се впуснах подир нея, бях чула, че прослушванията вече са свършили. Бях отчаяна, но това не е оправдание. Всички бяхме отчаяни. Почувствах, че ти беше измамена. Оттогава неспирно мисля за теб.
Замисленото изражение пак изплува на интелигентното лице на Тина. Не отговори веднага.
— Бедното момиче — най-сетне рече тя. — Онази случка май е навредила повече на теб, отколкото на мен. Слушай, Ани. Това е част от играта. Някой губи, за да спечели друг. Естествено, тогава бях много разстроена. Но после видях как ти се справи с ролята. Не я беше получила случайно. Не разбираш ли? Талантът ти трябва да се изявява. Не бива да смущаваш нощите си с нещо, което е било неизбежно.
Човечността в думите на Тина погали Ани. Но не можа да проникне дълбоко, където бе скрита болката й. Знаеше, че онова, което започна на пиянския купон у Хал Пари, е отнело част от нея, въпреки че откри пътя към бъдещето й. И че тази отнета частица може би никога нямаше да се върне.
Погледна щастливата и спокойна млада жена, която седеше срещу нея и държеше бебето до гърдите си. Каква ирония! Тина, която не беше успяла да пробие, се стараеше да утеши Ани — едно от най-сензационните имена във филмовия свят!
Ирония и въпреки това беше съвсем логично.
И тя носи своите белези, мислеше Ани. Но е цяла. Мога ли и аз да, кажа същото за себе си?
На този въпрос нямаше отговор.
— Не трябва да ме съжаляваш дори за секунда — продължи Тина и погледна бебето с блеснали очи. — Благодарна съм на актьорството, че ми помогна да се запозная със Скип. А това е премията ми. — Докосна бузката на Натали. — Нещата се уреждат както трябва. Имам всичко, каквото съм искала, Ани.
Немият въпрос отново изплува в ума на Ани. А аз? Имам ли всичко, каквото искам? Ще го имам ли някога?
Насили се да се усмихне.
— Виждам, че е така. Завиждам ти, Тина.
Тина се вгледа в гостенката си и в очите й блесна остър интелект.
— Чета вестниците — рече тя. — Сигурно страдаш ужасно. Писанията им не са верни, нали?
Ани поклати глава и примирено сви рамене.
— Разбрах го още като гледах филма. Влагаш огромна амбиция в тази роля. Всеки глупак може да забележи, че въобще не си като нея. Техниката ти очевидно е била готова, когато си получила ролята.
— Благодаря. — Усмивката на Ани се върна. — В твоите уста това значи много, Тина.
Настъпи пауза.
— Не се предавай — най-сетне продума Тина и залюля сънливото вече бебе в ръцете си. — Не ми се е налагало да се тревожа за капаните на успеха, но виждам, че ония от Холивуд стрелят с тежка артилерия. Не им позволявай да те уплашат, Ани. Талантът ти те задължава. Бъди добра към него и съм сигурна, че ще те изведе от неприятностите. — Смръщи се майчински към Ани. — И, за бога, не се тормози за неща, които отдавна са в миналото. Щом аз мога да го надживея, можеш и ти. — Лицето и внезапно засия. — Слушай, защо не останеш за вечеря? Скип се връща към пет. Ще получи инфаркт, като те види в плът и кръв. Какво ще кажеш?
Ани се изправи.
— Бих искала да остана. Но при мен живее един болен приятел. Звучи като извинение, но не е. Наистина е много зле и трябва да се погрижа, за него. Но някой ден с удоволствие ще дойда да видя всички ви — кимна към бебето — и колко е пораснала Натали.
— Дадено — съгласи се Тина и я изпрати до вратата. — Почакай само секунда.
Забърза към кухнята и се върна с лист и писалка.
— Напиши на Скип един автограф. Ще бъде бесен, че не те е заварил, но поне ще има с какво да се хвали пред колегите си.
 
«На Скип Ръш, написа Ани, и прекрасното му семейство.
С най-добри пожелания, Ани Хавиланд.»
 
— Кажи довиждане, Натали. — Тина вдигна бебето, докато Ани затваряше мрежестата врата зад гърба си.
След минута Ани се озова на магистралата.
Чувстваше се опустошена и лишена от надежда. Както още навремето беше решила, Тина се оказа човек, който инстинктивно й допадаше и би й станала приятелка. Но съдбата за втори път бе изкопала пропаст между тях.
Съмняваше се, че ще успее да събере сили да посети отново уютната малка къща и да слуша Тина да я окуражава, потънала в свят, който самата Ани желаеше толкова силно, но не можеше да има.
Беше дошла да помогне на Тина, да се бори за нея и дори да я съжалява. Но не и да й завижда.
Ани се насили да остави неудовлетворението зад гърба си. В края на краищата не можеше да върне времето. Единствената възможна посока беше напред. Имаше достатъчно проблеми с бъдещето си.
Но дали точно такова бъдеще й трябваше?
Каква мъчителна съдба, мислеше тя, вечно да се бориш задъхана, без прекъсване, когато единственото нещо, което наистина искаш, е да избягаш от този лудешки свят, да се скриеш в тихия си дом и да затвориш вратата.
Но подобни убежища бяха за другите. Не за нея. Това, което беше започнала преди три години, не можеше да се спре. Беше извън контрол, тя — също.
Тежките мисли не я напуснаха през целия път към къщи.
Но когато се прибра, бързо ги забрави, защото завари госпожа Ернандес, която я очакваше с изписано на лицето безпокойство.
Ник беше изчезнал.
 

XVIII
 
— Оох… хайде… така, момчето ми…
Мотелската стая беше тъмна. Двете тела на леглото се бяха сключили в последна и най-трескава прегръдка, ханшът му беше притиснат към слабините й, дългият пенис бе потънал докрай.
Госпожа Сондърборг се забавляваше. Правеха го за трети път през последния час и той успя да се сдържи дълго време. Спазмите му идваха бавно. Може би поради количеството погълнат алкохол, и тя бе изпитала два пъти удоволствието, което тази млада машина помпаше в нея с трепетна енергия.
Ударите бяха силни и бе много надарен. Истински жребец, точно както беше предположила още първата вечер, когато беше на вечеря у тях. Нищо чудно, че беше свалил толкова бързо тъпата си съпруга.
— Ммм — въздъхна тя. — Ох! Ммм… още малко… Чакай… не…
Най-сетне в гърлото й заклокочи нисък смях, толкова опитен, толкова пълен с почти маниакален триумф, че усети как той се напряга за последния си удар и потрепери, притиснат в нея. Плъзна нежна ръка под ханша му и го погъделичка между краката по набъбналите тестикули.
Той простена, докато се изпразваше в нея, остатъците от спермата му бяха като малка капка в сравнение със забележителното му изпълнение. Когато се стовари върху нея, тя усети изтощението му и горещото удоволствие, което плъзна между бедрата й.
Беше несръчен любовник и трябваше да го насочва въз всяка стъпка, за да успее да извлече нещо от него. Но бе успяла и това я радваше. За жена с нейното обществено положение не беше лесно да намери пълноценен мъж.
Госпожа Сондърборг не търсеше само голям член и никога не беше го търсила. Тя държеше да притежава мъжете ако не тялом и духом, то поне в някое незащитено кътче от характера им. Иначе не можеше да открие удовлетворение от телата им.
А сега притежаваше и този. Почти.
Клечеше като козел върху нея, без да вади члена си. Окосмените му гърди се повдигаха, а на лицето му в мрака се очерта усмивка. Беше горд от себе си. Въобразяваше си, че тя скимти от екстаз пред мъжката му сила. Истински млад оръженосец, който чука жената на шефа си, за което тя трябва да му бъде благодарна. Познаваше мислите му по-добре от самия него. Беше убедена в нахалството му да си въобрази, че е независим от нея. В този аспект още не го притежаваше.
И затова щеше да го накаже.
Най-сетне той се отдръпна от нея и легна в сянката до тялото й, все още задъхан, сложил ръка на бедрото й. Мълчеше.
Изчака да си отдъхне. Когато мълчанието стана подходящо, прекара пръст през космите на гърдите му и сериозно пошепна в ухото му:
— Това не може да продължава така.
След малко той кимна, брадичката му докосна косата й.
— Трябва да я напуснеш — добави тя.
Този път паузата беше по-дълга. Все пак той кимна отново.
Знаеше, че съгласието му е стратегическо. Обработваше го вече три месеца. В началото беше стабилен, но ставаше все по-податлив. С увеличаването на сексуалната й власт над него нарастваше и убедителността на доводите й.
Двамата с Ралф, твърдеше тя, живеели по този начин благодарение на парите на семейството й. Заплатата на Ралф като президент на Първа национална банка не значела нищо в днешния свят. Самата тя произхождала от семейство с богатство, а разполагала и с голямо наследство от първия си съпруг.
Обясняваше му, че се омъжила за Ралф, когато била объркана от мъка. Млада вдовица, уловена в момент на слабост, отчаяно нуждаеща се от стабилност. Оттогава непрекъснато се разкайвала за този брак. За Ралф не представлявала нищо повече от ценна собственост. Не я обичал, не можел да я задоволява. Трудно беше да се устои на скръбния поглед в очите й, когато говореше колко е нещастна.
Но сега, твърдеше тя, вече е намерила Ръс. Очаквал ги нов живот, живот на духовна близост, който да хармонира на очевидната им сексуална съвместимост. Разбира се, тя била по-възрастна, но била и нещо специално. Той знаеше това. Нямаше жена, която да се сравни с нея в леглото, и все още бе много красива.
В сравнение с нея нито една дебела фрау с две хленчещи хлапета и трето на път не заслужавала времето му. Това е непоправима загуба, повтаряше тя. Загуба на сексуалността му, на цената му, на въображението му, на жаждата му за живот. Грешка на младостта, която трябвало да се поправи.
Когато и двамата бъдат свободни, той щял да спре да робува, за да се издигне по нормалните канали на Първа национална и да получи обещаващата банкова кариера, която заслужавал. Тя щяла да му помага като предан другар в живота, нейната хитрост, интелигентност и познанията й за бизнеса щели да са в негова услуга заедно с огромните й финансови ресурси. Двамата щели да водят вълнуващ, изпълнен с предизвикателства и романтика живот.
И щяха да разполагат с нейните пари, нали така? Несигурността щеше да изчезне от ежедневието им, бедността вече нямаше да го разделя от призванието му.
— Ще бъдеш истинският ти, Ръс, за първи път в живота — говореше тя. — Истинският ти. В момента си обвързан с неща, които са извън теб — плащане на сметки, семейство, тази нелепа йерархия в Първа национална. Всичко това те принизява и къса по нещо от теб. Когато се съберем, ще обърнеш гръб на тези неща. И тогава нищо няма да те спре.
Обработваше го умно — ту призоваваше гордостта, ту алчността му. Знаеше, че няма да може да се съпротивлява и срещу двете, защото нямаше оръжие против тях, но характерът му беше кух. Не беше трудно да се открие ключът към него.
Сега го беше докарала почти там, където то искаше. Но все пак оставаше предизвикателство. Съпругата и децата не можеха да не значат нищо за него, като се вземеше предвид средата и възпитанието му. Те до голяма степен се покриваха с бъдещето, което си представяше за себе си. Откъсването му от тях не беше проста работа. Но чуваше машината да работи и фино я настройваше така, че с течение на времето везните със сигурност да се наклонят към нея.
— Скоро, нали? — попита тя с чувствена и нетърпелива нотка в гласа. — Нали ще го направиш скоро?
Той въздъхна.
— Да.
Потупа го по плоското и гладко място под пъпа, стана и тръгна гола към банята да се освежи.
Когато мина покрай тоалетката, забеляза броя на «Холивуд Рипортър», който й беше купил и донесъл. Беше му казала, че обича да чете клюкарски статии, тъй че всеки път, когато се срещаха по хотелите, той й носеше новия брой като част от романтичен ритуал.
Знаеше, че днешният брой ще е пълен със слухове от мелницата, която смилаше бедната Ани Хавиланд от деня, когато филмът на Райс излезе по кината.
Ангел на секса.
Госпожа Сондърборг затвори след себе си вратата на банята и се зачете в очевидно дирижираната рекламна кампания.
Според статиите Ани била свалила Ерик Шейн още по време на снимките. Да, момичето положително знаеше как да започва от върха на пирамидата.
Но дали беше вярно?
Госпожа Сондърборг се загледа в собствената си руса красота в огледалото и си припомни тъмната коса и порцелановите бузи на Ани.
Прелъстителка, способна да завърти на пръста си Шейн, а може би и самия Райс?
От една страна, изглеждаше малко вероятно. Госпожа Сондърборг беше гледала няколко интервюта на момичето. Изглеждаше мила и сладка. Това бе логично, като се имаше предвид възпитанието й. Малко градче, кожа като праскови със сметана, потомка на горделив, упорит род. Всъщност в нея имаше нещо много почтено.
И все пак госпожа Сондърборг гледа «Среднощен час» и прояви голям интерес към играта на младата актриса в ролята на Лиан. Знаеше, че делата говорят по-силно от думите. Това, което се получаваше на екрана, може би беше по-вярно от образа в огледалото.
Нещо повече, Ани положително беше се впуснала да получи ролята с развети знамена, сигурна какво иска, сигурна в таланта и съдбата си. Каква ли част от себе си бе готова да пожертва, за да постигне желаното?
Ани беше сложна личност, независимо дали го разбираше, или не. Далече не беше обикновеното момиче, за каквото се обявяваше и искаше да бъде. Всеки по-наблюдателен човек можеше да го долови и най-вече госпожа Сондърборг. Хибридната орхидея никога не се хвани лесно като обикновените растения.
Имаше известна ирония в това, че калта, с която я обливаха, само повишаваше пикантната й слава.
Как ли би изглеждало това красиво личице, ако го принудеха да се сблъска очи в очи с истината… с цялата истина?
Госпожа Сондърборг можеше да открие отговора на този въпрос винаги когато пожелаеше.
Хвърли последен поглед към косата и грима около очите и се върна в стаята. Имаше време да мисли за Ани. В момента любовникът й беше по-важен.
Утре щеше да помоли Ралф да повиши Ръс Кийтинг, както му беше обещал. Това беше част от плана.
 

XIX
 
Хари Хавиланд беше излъгал.
Младата, изоставила го съпруга, не бе умряла преждевременно от тайнствена болест или нещо друго.
Разбира се, би могла и да бъде мъртва. Дори отдавна. Но след като беше зарязала Хари, тя се бе отдала на живот, отдалечил я от неговия свят. Уоли беше убеден, че Хари така и не е разбрал какво е станало с нея.
Вече беше ясно — можеше да изостави хипотезата, че Хари е продължил да обича Алис, тръгнал е по петите й с гнева на наранен влюбен и по някакъв начин я е унищожил.
Е, може и да е получил пощенска картичка с жестоко съдържание. Но дори да беше така, Хари вероятно я бе скътал при личните си книжа и бе скрил божата си от хората.
Доказателството беше, че Алис се бе върнала при Майк Фонтейн и евентуално се беше прехвърлила при Сами Фиорензо напълно жива и здрава. А Уоли вече знаеше, че следата продължава и по-нататък.
Разказът на Хари пред приятелите и съседите му в Ричланд бе димна завеса, за да може да ходи с вдигната глава в града. И за да даде възможност и на дъщеря си да ходи с вдигната глава Уоли започваше да разбира как е действал Хари под въздействието на гордостта и ината на Хавиландови. Колкото и разрушителна да е била за него загубата на Алис, той я бе приел и бе съсредоточил непреклонната си воля върху възпитанието на дъщеря си, с цел да я направи почтено и нормално момиче. Била му е скъпа като негово дете и като жива връзка с жената, която бе обичал. Бе направил всичко, което е било по силите му.
Но по отношение на семейството си е останал неумолим. Отказал да моли прошка от баща си и да приеме финансовата подкрепа, която сигурно би придружила прошката.
Тъй че е водил невзрачно съществуване. Вероятно не се е виждал като несретник. Бил е почтен като истински Хавиланд и е съзнавал общественото си положение.
И все пак по някакъв неясен начин от младини е бил готов да се превърне в изгнаник. Оттук и нещастният брак, сключен в момент на бунт и хвърлил сянка върху целия му живот.
Поддържан от гордостта и от яростната си преданост към Ани и изчезналата й майка, Хари е живял с високо вдигната глава. За съседите си представлявал смесица от мъчените, рогоносец и обеднял местен герой до ранната му смърт от сърдечно заболяване.
Историята беше трагична, но и човешка и не бе лишена от здрав смисъл. Различните й компоненти съвпадаха с някаква парадоксална логика, която удовлетворяваше аналитичния ум на Уоли. Хари Хавиланд не представляваше никаква тайна. Беше просто жертва.
Алис обаче бе нещо съвсем различно.
 

Приличаше на комета. Човек не можеше да види самата нея, забелязваше само опашката, която оставаше след нея в полета й през света. Колкото повече Уоли мислеше, че я разбира, толкова повече се объркваше. Не можеше да влезе във фокус дори когато всичко бе ясно.
Не можа да открие следи от съществуването й преди появата й като млада актриса в трупата «Дейн». Нямаше актьорска карта, нямаше номер на социална осигуровка. Нямаше шофьорска книжка или застраховка. Информацията в брачното й свидетелство беше фалшива, в болничния формуляр при раждането на Ани в окръжната болница в Ричланд — също.
Това, което Уоли сметна за още по-значително, беше, че тя нямаше досие в полицията. Всички институции по прилагането на закона, към които се обърна, горди с новопридобитите компютри, където бяха вкарани досиетата, бяха единодушни — не знаеха нищо за нея.
Но Бъстър Гътиъл не беше сбъркал в първата си оценка за нея. Вероятно бе печелила от мъже още преди да се срещне с Хари Хавиланд и положително бе продължила да го прави и след това. Този факт, заедно с младостта й, й е налагал да работи със сутеньор след сутеньор. Уоли насочи значителните си умения в тази насока и успя да открие част от тях.
В Торонто имаше човек на име Пат Черек — дребен мошеник и бивш крадец, свързан с Алис в началото на петдесетте години. Преди десет години бил убит без видима причина.
В Тампа Алис живяла половин година с някой си Питър Златиш, сутеньор на евтини жени, който по-късно умрял от пневмония във федералния затвор.
Работела няколко бурни месеца във Филаделфия с Бърт Радич — брутален изпълнител на въоръжени грабежи и заподозрян в изнасилвания, от когото Уоли успя да изцеди нечленоразделно описание в стаята за посещения в затвора «Фолсъм».
Тези мъже си приличаха само по едно, но твърде важно нещо — по своята долнопробност. Бяха по-неудачни престъпници от Сами Фиорензо и колективната им съдба го доказваше. Подземният свят беше по-опасен за такива посредствени мъже от самия закон.
Повечето бяха умрели или изчезнали. Уоли вероятно нямаше да успее да открие нито един от тях и да проследи действията на Алис след Сами Фиорензо, ако не съществуваше нещо съдбовно и неразбираемо, което я различаваше от масата безлики проституиращи жени в нейното положение.
Детето.
 

Всички си спомняха за него под едно или друго умалително име като за неразделна част от багажа на Алис. Но никой нямаше и най-малка представа откъде се е появило.
Присъствието му, въпреки че улесняваше издирването на Алис, затрудняваше вникването в личността й.
Можеше да се открие смисъл в това, че след напускането на Хари Хавиланд Алис е тръгнала там Болтимор да търси Майк Фонтейн. Искала е да подеме стария си начин на живот. Майки е вършел работа — зависим бивш съдружник, който е щял да я посрещне с отворени обятия.
Имаше смисъл и в това, че като амбициозна млада жена скоро след това бе зарязала Майк и бе потърсила по-добра компания. Беше я намерила в лицето на Сами Фиорензо.
Но интервалът, разделящ като черна яма тези два епизода, бе неизвестно дълъг и местонахождението на Алис през този период оставаше загадка за Уоли.
Тогава бе родила и детето. От този момент нататък завесата върху личността и се спускаше изцяло.
Според логиката жена от нейния тип, неуспяла в експеримента с Хари Хавиланд, скоро би потърсила друга подобна възможност. Когато животът на скитаща проститутка й омръзнеше, би трябвало да използва значителния си артистичен талант да улови на въдицата друг заможен съпруг.
Вместо това се бе хвърлила в бясно проституиране и мизерен живот в компанията на тъпи и брутални мъже. Живот без никаква перспектива за подобряване.
А второто й дете, безликото момиченце, наричано от различните хора Хъни, Типи, Тина или Крис, се намираше неотлъчно до нея.
Уоли би си обяснил присъствието на малката с майчинска прищявка на своенравна жена и не би й обърнал внимание поради по-належащия си интерес към Ани Хавиланд, ако не беше един съществен факт.
Всички, които помнеха майката и дъщерята, бяха в пълно съгласие по два въпроса. Първо, свидетелите охотно твърдяха, че момиченцето било необикновено красиво, толкова красиво, че Алис го принуждавала да се занимава с порнография и проституция едва ли не от деня на прохождането му.
Вторият въпрос, изяснен от Уоли благодарение на учудващо предпазливите намеци от страна на мъжете — преки свидетели, беше по-интригуващ. Алис Хавиланд бе една от жените, нанасяли най-безжалостните и садистични побои над деца, на които Уоли се бе натъквал в кариерата си на детектив.
И тяхна жертва беше момиченцето.
Побоите били непрекъснато, но така пресметнати, че да не оставят белези и синини. Междувременно всички приятели на Алис, пожелали да спят с детето, бяха получавали разрешение, въпреки че очарованието им от малката често водело до сцени на ревност от страна на майката. След време, разбира се, момичето започнало да има свои собствени клиенти и много от тях били садисти.
Този сценарий озадачи Уоли. Първо, защо Алис е решила да роди детето и да го води навсякъде със себе си? Едно бебе само би я забавило, би нарушило стила й. Детето, родено на Хари Хавиланд, несъмнено е трябвало да бъде брънка от веригата, която го е привързвала към нея. Но това второ дете е било само нейно.
Нямаше логика.
Уоли бе започнал да си представя Алис като млада жена със сложен характер, у която приключението с Хари Хавиланд и краткият допир с живота на почтените жени бяха предизвикали незрима вътрешна експлозия. Сякаш животът с Хари бе запалил в нея неосъзнато желание, което не можеше да се задоволи от Лиън Гътрич и подобните нему. И бе прекарала следващите години в опити да го задоволи.
Но дали нямаше нещо повече от похот? Дали не беше гняв?
Как иначе би могъл да си обясни саморазрушителното обграждащо с тъпи и брутални сутеньори? Отказът от природния талант, който би я издигнал в обществото? Хаотичното скитане в мизерен, изпълнен с насилие живот?
Мислите на Уоли се върнаха към малкото момиче. Ако Хари Хавиланд е бил последната разумна спирка в плановете на Алис, то тайнствената поява на дъщерята бе изходна точка на всичко, случило се след това.
Само повърхностен наблюдател можеше да допусне, че Алис е смятала детето за трън в очите и го е наказвала единствено от злоба. Ако е искала свобода, нищо не й е пречело да го изостави.
На Уоли му се струваше, че случаят е точно обратният — задържането на детето беше ключът към решаването на загадъчното поведение на Алис. Принуждавала го е да води отвратителен начин на живот, биела го е и го е подлагала на най-жестока експлоатация. Ала през цялото време е било до нея, не е сваляла очи от него.
Защо?
Този въпрос не даваше мира на Уоли. Докато упорито следваше пътя им, непрекъснато търсеше отговор. Защото двайсетте години работа като частен детектив го бяха научили, че вариантите на човешките желания и извращения, с много малки изключения, могат да се сведат до няколко групи и подгрупи.
Алис беше изключение.
По-тайнствена от всички хора, които бе следил през всички тези години, тя все по-силно завладяваше въображението му.
Не можеше да знае, че на следващата спирка от пътя си най-сетне щеше да види лицето й.
 

XX
 
— Хайде, Кенди. Умирам да се надрусам.
Ник лежеше на смачканите мръсни чаршафи в леглото на мебелиран апартамент на авеню Пойнсетия зад сградата на студио «Парамаунт».
Апартаментът беше ничия земя за провеждане на купони с наркотици. Тази вечер Ник беше дошъл направо тук, защото съзнаваше, че Ани ще го потърси най-напред в дома му.
Когато тя тръгна за Долината, изчака госпожа Ернандес да отиде на пазар с децата. После се облече.
Огледа за последен път чистия и подреден апартамент на Ани, който не чак толкова отдавна сам й беше намерил. Бе добавила малко неща към обстановката. Нямаше снимки, освен една — на баща й в рамка, която стоеше и на писалището й в Ню Йорк.
Мисълта за пари се мярна в ума му, но знаеше, че не може да открадне от нея. Разгледа с копнеж съдържанието на гардероба й. Роклите, блузите и полите на закачалките имаха свежо ухание, джинсите и фланелките, сутиените и пликчетата бяха спретнато сгънати в чекмеджетата.
Очите му се навлажниха, когато мислите му се завъртяха около чистотата на това момиче, върху което Холивуд изливаше цялата мръсотия, на която беше способен.
Но знаеше, че тя ще оцелее. Беше несломима.
По-добре, че я беше обичал просто така, без да я омърсява с похотта си. Светът я беше наранил достатъчно. Беше доволен, че неговите ръце не бяха се присъединили към ръцете на останалите.
Освен това я чакаше голямо бъдеще и то бе по-важно от всичко, което можеше да се случи с него. Рой Диран го беше забелязал отдавна, Ник — също.
По-добре, ако е сама.
Затова й остави прощална бележка:
 
«Ти си страхотна Флорънс Найтингейл, но аз съм ужасен пациент. Много ти благодаря. Гледай ме през есента във «ФБР». От мен ще излезе страхотен изнасилвач.»
 
Тръгна си, без да се обръща.
Но не преди да се обади на Кенди и да я помоли да отиде при него в къщата на Пойнсетия.
— Хайде, миличка — нетърпеливо рече той, като оголи ръката си и я стегна с гумен маркуч високо над лакътя. — Не съм поемал нищо цели десет дни. Това е последната ми възможност. Утре имам прослушване.
— Добре де, задръж малко. — Тя се приближи до него с евтина спринцовка в ръка. В светлината на свещта къдравата й коса приличаше на омотано кълбо. Видя под ризата очертанията на малките гърди. Прекалено слабият й ханш приличаше на кинжал в ножница.
Слабостта й беше метедринът. Убиваше я бавно. Употребяваше «Дуалуд», успокоителни, кокаин и хероин само колкото да прави компания на Ник и останалите. Бързината тонизираше живота й.
Заби бавно иглата във вената му. Ник усети притока на наркотика като благослов.
Кенди седна до него и се вгледа в хлътналите му очи.
— Ще бъдеш прекалено друсан, за да се явиш на прослушване.
— Ами! — усмихна се той и сложи ръка на бедрото й. — Да вървят по дяволите.
Вгледа се продължително в нея. Стори му се, че вижда Ани, седнала на ръба на леглото със супа в ръка. Убеждаваше го да хапне и го галеше с нежни пръсти по слепите очи.
След това се превърна в Кенди, която по свой начин също приличаше на медицинска сестра. Във вените на двете течеше еднаква митична кръв. Само че едната се стараеше да спаси тялото му, а другата — да му помогне да умре. И двете бяха нежни и търпеливи помощнички.
И Ник знаеше коя му трябва сега.
— Дай по една глътка — каза той.
Тя донесе бутилка уиски и пиха заедно.
— Ах! — въздъхна той, като усети топлината на алкохола да се смесва с успокоителните, които беше взел скришом от нея. — Чакай, трябва да ида до банята.
Затвори вратата, след себе си и намери няколко таблетки «Дуалуд», които глътна с вода. Облекчи се, като едва се задържаше прав пред тоалетната чиния.
Когато се върна в стаята, Кенди седеше по турски на дюшека. По очите й позна, че си беше ударила инжекция.
— Хайде, миличка — рече той и включи стереоуредбата. — Да започваме.
Тя послушно се съблече, той също смъкна дрехите си. Тя с учудване забеляза, че е възбуден въпреки хероина.
— Скъпи, какво става с теб?
— Фирмена тайна — отвърна той и се притисна към нея с последните си сили. Лицето на Ани не напускаше мислите му.
Поне не съм само аз, мислеше той. Милиони мъже тази вечер чукаха жените си и си представяха Ани.
Усети се доволен и дори облагодетелстван, че е един от тях. Трябваше да се примири с това, защото никога не беше я докосвал и вече нямаше да я види.
— Какъв жребец си — въздъхна Кенди, когато свършиха.
— Нека си починем сега — промълви Ник. — Утре съм на прослушване. Не ме буди до осем. Ако си тръгнеш по-рано, навий будилника.
— Добре. Почини си.
Притисна го към гърдите си. Той усети киселия, леко нездрав мирис на тялото й и на потта под мишниците. В утробата й беше последната му сперма, предварително убита от противозачатъчните хапчета.
Идеално, помисли той, благодарен на ефикасните химикали, създадени на този свят да подпомогнат раздялата му с него.
Обземаше го огромно тъмно облекчение. Всички клетки на тялото му започнаха да падат надолу, носеха се покрай черните стени на алкохола и хапчетата, покрай ръце, лица и гласове, които бяха използвали плътта му, покрай глупавите, неуместни, отдавна мъртви надежди.
Обърна се за последен път към светлината в края на тунела, останал далече зад него.
Видя усмихнатото лице на Ани, нежно и всеопрощаващо.
Съжалявам, миличка. Произнесе беззвучно думите. Не можах да се лиша от това.
Очите му се затвориха.
Сбогом.
 

XXI
 
Когато непознатият влезе, Чарли Гжибек обслужваше бара «Тип Топ» на Гроув Стрийт в Скрантън, както беше правил през последните десетина година.
Беше типичен квартален бар с неонови реклами за бира на витрината, джубокс, маса за билярд, машини за пуканки в дъното, наливна бира и постоянни посетители от работническата класа. Повечето идваха всяка вечер по едно и също време.
Чарли беше приветлив барман и толкова внимателен слушател, че познаваше проблемите на много от клиентите си по-добре от изповедниците им — кварталът беше католически.
Беше закръглен благ човек на неопределена възраст, който никога не повишаваше тон. Ако някоя петъчна или съботна вечер се случваше неприятност, вярната му клиентела с общи усилия изхвърляше навън смутителя и така спестяваше на Чарли както средствата да плаща за охрана, така и личното неудобство да влиза в схватки с войнствени пияници.
Чарли не притежаваше нито смелостта, нито злобата да вреди на хората. Това му бе спечелило много приятели.
Този следобед, когато влезе дребният мъж със сламена шапка и си поръча бира, барът беше почти празен. Дружелюбният му вид предразположи Чарли да поведе разговор.
— Нов ли сте тук, господине?
— Само минавам. — Гласът беше леко дрезгав, почти галещ.
— Продавате ли нещо? — Чарли се усмихна. — Приличате на човек, който умее да продава стоката си. Хобито ми е да отгатвам професии.
— Не, господин Гжибек — отвърна непознатият и протегна ръка. — Не съм търговец.
Чарли объркан се ръкува с него. Непознатият не пускаше ръката му. Усмивката не помръдна от лицето му, но в силното ръкостискане се усети властност.
— Детектив съм — рече той. — Търся хора, които сте познавали в миналото. Жена и малко момиченце. Жената се казва Али или Алис, а момичето… май ще е по-добре вие да ми кажете как сте го наричали.
Дребният човечец внезапно започна да излъчва властност, сякаш душата на Чарли му принадлежеше. Чарли разтревожен се изкашля.
— Защо смятате, че аз… — започна той.
— Има хора, които знаят за вас тримата — обясни мъжът. — Те ме осведомиха. Търсих ви и най-сетне ви намерих.
Дружелюбният вид се върна на лицето му със същата внезапност, с която беше изчезнал, и той пусна ръката на Чарли.
— Казвам се Уоли Дъгас. Задачата, която изпълнявам, не ви засяга пряко, господин Гжибек. Просто се нуждая от помощта ви.
Чарли се втренчи тревожно в мъжа и отиде в задната стаичка. Когато излезе, развързваше престилката си.
— Дани ще постои за малко на бара — обясни той. — Да отидем у дома. Съвсем близо е.
— Благодаря.
Уоли остави на бара до недокоснатата бира един долар.
— Името й беше Алития. Поне така искаше да я наричам.
Чарли Гжибек сложи две бутилки бира на масата в мебелирания апартамент на две преки от «Тип Топ».
— А малката? — заинтересува се Уоли.
— Крис. — Чарли въздъхна. — За мен Криси.
Очите му се навлажниха, когато Уоли му обясни мисията си да разкрие съдбата на Алис и дъщеря й. Уоли не си направи труда да увърта и започна да изрежда подробностите, за да докаже, че е запознат със случая.
— Живели сте с тях… колко време? — попита той.
— Може би година. — Чарли нервно въртеше в ръце бутилката с бира. — Май беше през 1956-а, през пролетта и лятото… Помня, че ходихме на бейзбол…
— Във Филаделфия — вметна Уоли.
— Да, и известно време в Болтимор. Алития не обичаше да се застоява на едно място. Аз, както винаги, работех като барман.
— Уреждахте ли й срещи с мъже? — Заповедническият тон отново зазвуча в тихия глас на Уоли.
Чарли кимна и страхливо погледна госта си.
— Съвсем рядко. В интерес на истината, тъкмо затова започнаха неприятностите ни. Не бях достатъчно агресивен за Алития. Аз обичам тихия живот. Мисля, че бях твърде скучен за нея. — Поклати глава. — Когато беше ядосана, избухваше страшно. Вдигаше скандали за най-дребни неща — за капещ кран, димящ ауспух, за цвета на вратовръзката ми, но проклет да съм, ако й се оставях. Всъщност не беше лош човек. Беше само малко… напрегната. — Изглеждаше смутен. — Честно казано, господин Дъгас, оттогава се държа по-надалеч от жените. Избягвам постоянните връзки. Алития изчерпа цялото ми търпение.
— Кажете ми нещо за интимната страна, искам да кажа, за физическата.
— Наистина беше страхотна. Красавица. Гладка кожа, сини очи, които блестяха като звезди. Вълниста, пясъчноруса коса. Великолепна фигура. — В очите му се четеше смесица от носталгия и страх. — Беше… плашеща. Контролираше всичко. Това винаги ме е притеснявало. — Сви рамене. — Не че не беше добра. Напротив, беше невероятна в леглото. Мъжете не можеха да й се наситят. Винаги съм смятал, че след като се разделихме, е потърсила нещо по-добро. Аз съм дребна риба и такъв ще си остана. За мен и до днес е тайна как изобщо се захвана с моя милост. Но както вече казах, беше необикновена жена.
Уоли кимна.
— Тормозеше малката, нали?
— Откъде знаете? — Чарли гледаше като хванат натясно.
Уоли не отговори.
— Е, предполагам, че няма смисъл да лъжа за толкова стари работи. Отнасяше се зле с Крис. Много я биеше, щипеше я. Нахвърляше се върху нея, когато най-малко очаквахме. Такава си беше. Не ми харесваше, дето бие детето, но нямах сили да й надвия. Мъчех се да изглаждам нещата… опитвах се да ги помирявам.
— Малката също проституираше, нали? — Очите на Уоли не се откъсваха от лицето на домакина му.
Чарли кимна и в очите му се мярна влага.
— Както казах, не можех да излизам наглава с Алития. Знаех какво става, но не знаех как да го прекратя. Ако отворех дума, щеше да налети като ястреб върху мен. Просто си държах езика зад зъбите. — Поклати глава. — Разбирате ли, господин Дъгас, бях като риба на сухо. Не бях сутеньор. Не съм бил и няма и да бъда. Нещата тръгнаха в тази посока от само себе си. Когато ме напуснаха, изпитах облекчение. В известен смисъл ми беше мъчно, че си тръгваха, но бях и облекчен.
Настъпи пауза.
— Спяхте ли с малката? — Беше повече изявление, отколкото въпрос. Гласът на Уоли беше спокоен.
Чарли замълча. Но лицето му бе достатъчно красноречиво. Най-сетне въздъхна.
— Опитвах се да й помогна. Да бъда мил с нея. Не можете да си представите какво лице имаше. Беше само осемгодишна… истински малък ангел. Малък, рус ангел. — Очите му отново се навлажниха. — Беше толкова мрачна, толкова сериозна. Никога не се оставяше на Алития. Волята й беше не по-слаба от тази на майка й. И Алития го знаеше. Да, мисля, че го знаеше. — Докосна потта, избила над горната му устна. — Държах се настрана, когато двете бяха заедно. Но когато оставах сам с Криси, й правех подаръци, водех я на сладкарница. По дяволите, бях готов да реша косите й, но Алития не ми даваше. Никога. Това беше нейна работа. А как я обличаше само! Беше много внимателна към външността и на двете. Когато излизаха заедно, всички се обръщаха подир тях. — Лицето му потъмня. — Но след това винаги имаше неприятности. Смятам, че Алития ревнуваше. Не че не беше достатъчно красива, но Крис бе нещо неземно. Неприятно ми е да го казвам, но печелеше много. И колкото повече печелеше за майка си, толкова по-бясна ставаше Алития. — Поклати глава. — Просто не можех да го понеса.
Уоли бавно кимна.
— Бяхте ли влюбен в нея?
— В коя?
Въпросът се заби като стрела в раната, която се отваряше в сърцето на Чарли през последния половин час. И двамата мъже не хранеха съмнения за коя от двете се отнасяше въпроса.
Чарли се изправи, отиде до гардероба, отвори стара кутия от обувки и се върна с малка снимка. Сложи я на масата пред Уоли.
— Правена е онова лято. Ходихме на разход