Брулещите ветрове на любовта от Барбара Картланд

1938
Лидия Брайънт постави слушалката и остана неподвижна.
Беше късен следобед и в тесния, подобен на кладенец вестибюл започваше да притъмнява. Единствената светлина идваше от покрива и навъсеното небе спускаше печален, неземен мрак през стъклата, по които имаше следи от дъжд.
Лидия имаше усещането, че е затворена в гробница в тази мрачна и тиха къща, която ненавиждаше още от самото начало. После бавно в ума й се прокрадна мисълта, че е свободна.
Не можеше още да го осъзнае. Не можеше да възприеме новината, която току-що беше чула от своя зет, казана отривисто и стегнато, по войнишки.
— Тази сутрин Доналд почина — бе казал той. — Уреждам погребението да се състои в петък. По-късно ще те уведомя за останалите подробности.
Доналд беше мъртъв!
Ако трябваше да си признае честно, тя бе очаквала това. И все пак сега, когато този момент настъпи, Лидия си спомняше съпруга си само такъв, какъвто го видя за първи път — преди около седем години — висок, изискан, гледащ надолу към нея заради високия си ръст.
«Колко е хубав!» — беше си помислила тя, когато ги запознаваха, през онези първи секунди, когато той бе задържал ръката й малко по-дълго, отколкото бе нужно.
Ухажването му беше кратко. Не бяха изминали и два месеца и Лидия пристъпяше към олтара по пътеката между редовете на малката провинциална църквица от сив камък като съпруга на Доналд Брайънт. И сега, като мислеше за него, тези първи седмици на брачен живот се нижеха пред очите й като поредица от щастливи спомени.
Доналд, плуващ до нея в сините води на Средиземно море; излегнал се на слънце върху топлите скали; смеещ се на опитите й да се задържи върху дъската, докато моторницата я теглеше по вълните; взел я в прегръдките си — горещ, настоятелен и винаги изкусен любовник.
Тя го бе обичала, но в нейното чувство винаги бе имало и малко страх, не само поради разликата във възрастта им, както изтъкваха приятелите им — седемнадесет години беше голяма разлика, но и защото имаше и нещо друго, което я караше да се отдръпва от съпруга си, дори и в най-интимните и страстни мигове.
Всяко младо момиче би могло да приеме, че Доналд е прекалено пламенен, почти неуравновесен, когато се любеха.
Когато първите възторжени дни на медения им месец свършиха, Лидия вече знаеше, че макар и да отвръщаше на неговата любвеобилност, той все пак си оставаше в много отношения непознат за нея човек, който пораждаше у нея по-скоро страх, отколкото разбиране.
У него винаги бе имало нещо странно — спомняше си сега тя, — но постепенно започнаха да се появяват главоболията му.
А после, предхождани от мрачни настроения на сприхавост, на депресия и необосновани изисквания към жена си, тези главоболия започнаха да стават все по-силни, докато най-накрая човек не можеше да го познае — един мъж, който едва ли можеше да се нарече човек, чудовище, от което тя се отдръпваше ужасена и трепереща…
И сега бавно, сякаш се събуждаше от кошмарен сън, който още я държеше, Лидия мина през вестибюла и отвори вратата, която водеше към гостната.
Завесите още не бяха спуснати, за да скрият мрачния, мокър пейзаж, но в огнището беше запален огън, който хвърляше топъл отблясък в салона.
Още чуваше тихия глас на лекаря, когато й съобщи окончателната присъда на лондонския специалист след продължителните медицински прегледи. «Съпругът ви е бил леко ранен през войната мисис Брайънт — бе казал той. — По онова време е изглеждало само едно незначително нараняване и са го лекували в базовата болница на фронта. Дори не е бил освободен от военна служба по инвалидност и не е бил изпратен вкъщи. Но рикоширалото парче от шрапнел е изместило една малка костица и тя сега причинява тези неприятности.»
Виждайки, че надеждата изчезва от пребледнялото лице на Лидия, той бе добавил: «Съжалявам, но не можем да направим нищо».
Дори и той не си бе дал сметка, че осъжда едно момиче на двадесет и една години на живот, изпълнен с мъки и терзания, защото Лидия изпитваше тази агония не само когато Доналд изпаднеше в едно от онези настроения. Тя изживяваше и мъката на очакването и всеки път, когато се разделяха, тя се питаше как ли ще се чувства той, когато се срещнат отново.
Понякога, по три или четири седмици, той беше в обичайното си предишно състояние — нормален, очарователен и отзивчив, а после се появяваха първите симптоми, от които тя бе започнала да изпитва ужас: потръпването на пръстите, неспокойствието му, когато не можеше да си намери място, караниците с прислугата и подозрителността му към съседите и към всеки, с когото тя влизаше в контакт.
Всеки миг от деня й преминаваше в спотаен ужас — често се примъкваше до стаята си и се молеше горещо: «Нека това да премине! О, господи, нека това да премине, само този път. Не позволявай състоянието му да се влоши!».
И все пак бурята винаги връхлиташе — повишеният тон, буйството, а накрая и последващите сълзи и разкаяние. С течение на времето Лидия започна да ненавижда най-силно сцените на разкаяние.
Имаше нещо унизително, когато Доналд раболепничеше в своята мъка и нещастие. Тя започна да предпочита синините по тялото си пред мига, в който той се опитваше да ги целуне, за да й преминат.
Усещаше как постепенно изстива и как все повече се откъсва от съпруга си, докато най-накрая, колкото и да се опитваше да не признава истината, тя знаеше, че го е намразила.
Беше се питала колко ли дълго може да продължи да живее с него, колко ли дълго, преди гордостта й да се прекърши и да помоли за помощ. Но това унижение й бе спестено.
Един ден Доналд, по време на поредния пристъп на ярост, когато съвсем не можеше да бъде отговорен за действията си, беше наранил тежко един от работниците във фермата. И беше откаран в една частна болница.
Отначало Лидия го посещаваше, защото роднините му очакваха това от нея. Веднъж месечно тя тръгваше, като сама караше малката кола, и отиваше там, където Доналд беше фактически затворен — високо на един хълм с изглед към долината, където бе живял.
Винаги когато приближаваше до голямата, грозна, тухлена постройка, Лидия се улавяше, че кара все по-бавно и по-бавно.
Изпитваше ужас от срещите и най-много мразеше дните, когато Доналд беше най-нормален. Мразеше ги повече отколкото дните, когато не можеше да я познае и сякаш нямаше нищо общо с човека, когото бе обичала и за когото се бе омъжила.
А после постепенно нейните посещения започнаха да го разстройват. «Боя се, че състоянието му се влошава, когато вие идвате» — казваха й сестрите.
Най-накрая я помолиха да не идва.
Нямаше на кого да се довери и да изкаже облекчението си от това, че посещенията й не са желателни. Най-близките роднини на Доналд бяха един по-голям брат и съпругата му.
Те така и не бяха одобрили този брак и макар че изпълняваха това, което считаха за свой дълг пред снаха си, не бяха склонни да поддържат близки или приятелски отношения с нея.
Братът на Доналд, полковник Брайънт, рядко й изпращаше по един чек на тримесечие, без да подчертава колко е необходимо да се правят икономии.
И когато най-накрая той пое управлението на имението и на къщата, тя беше благодарна; стигаше й това да опита да плаща собствените си нужди от малкия си доход, останал й след смъртта на родителите й.
Останала сираче на шестнадесет години, Лидия беше отгледана от вуйчо си, енорийски пастор в една малка църква в графство Шропшър.
Той бе починал скоро след втората година от женитбата й и с неговата смърт тя се оказа без роднини, ако не се смятат няколкото далечни братовчеди, които бяха твърде много затънали в собствените си грижи, за да проявят някакъв интерес към нея.
Лидия пишеше писма само на Ивлин Маршъл — приятелка на майка й, и получаваше в отговор писма, които с топлата обич и здравия разум й донасяха дъха на един друг свят.
Мисис Маршъл й изпращаше книги и за Лидия те бяха истински събеседници и приятели в годините й на изолация.
Животът, който водеше, бе нереален — ядеше, спеше и четеше, заобиколена единствено от образите на своето въображение, движейки се сама в затвореното пространство на тихата къща, в която бе дошла с желание като щастлива булка.
Кой би могъл да предвиди в онзи момент, че Доналд ще стане такъв, какъвто тя го бе видяла за последен път — по-скоро животно, отколкото човек, крещейки насреща й, опитвайки се да я нарани с ръце, които бяха безумни и подивели!…
Едно въгленче, което падна шумно до скарата, я стресна. Тя се изправи, приглади назад косата си и запали лампата.
Погледна за миг в огледалото над камината, вглеждайки се в собственото си отражение — две наситеносини очи под тъмната коса, прибрана назад от широкото чело.
«На двадесет и седем години съм — помисли си Лидия. — Двадесет и седем? И трябва да започна живота си отначало!»
Стресна се от отварянето на вратата. Рязко се обърна, сякаш засрамена, че са я хванали да се оглежда в огледалото. Беше прислужникът с чая.
За момент Лидия го наблюдаваше как подрежда сребърния чайник, чиниите със сандвичите и кекса, които тя рядко докосваше, и тогава му каза:
— Получих съобщение от полковник Брайънт, Маршъл.
Неочаквано тя спря, защото не можеше да продължи да говори. Гласът й като че бе заседнал в гърлото. Маршъл обаче сякаш разбра.
Погледна я и попита:
— За господаря. Нали, мадам?
Лидия кимна.
— Последния път, когато беше тук, полковникът ми каза, че е зле. Очаквах това, мадам.
Пое дълбоко въздух и разбра, че той се готви по най-коректния и традиционен начин да предложи съболезнованията си. Тя изведнъж почувства, че не би могла да го понесе.
Обърна се с вик и излезе тичешком от стаята. Бързо се заизкачва по стълбите, по-скоро опипвайки пътя си, и като се втурна сляпо в спалнята си, блъсна вратата зад себе си. Тя се затръшна.
Хвърли се на леглото и усети как сълзите се стичат по бузите й. Цялото й тяло се разтърсваше от бушуващата сила на мъчителното ридание. Но дори и докато плачеше усещаше, че е по-скоро от облекчение, отколкото от горест.
— Свободна съм. Свободна съм — хълцаше тя и изпитваше срам от собствения си глас.

Лидия се събуди и видя как слънчевата светлина на ранната есен се мъчи да си проправи път през кретонените пердета, закриващи прозорците на стаята й.
Остана да лежи няколко минути, за да позволи на вчерашните събития да се прокраднат в ума й. Чувстваше се щастлива и в мир с целия свят.
После с внезапен изблик на енергия тя скочи от леглото, премина боса по синия килим и дръпна пердетата.
Бледата и лека сутрешна мъгла над реката се вдигаше и там някъде в далечината силуетите на хълмовете се открояваха на фона на безоблачното небе.
Лидия дълго остана до прозореца и с въздишка на задоволство тръгна към банята, за да се приготви за закуската.
— Наспа ли се? — попита Ивлин, когато Лидия слезе долу.
И като видя усмивката върху лицето на момичето, тя добави:
— Не е нужно да ми отговаряш на този въпрос. Ти просто изглеждаш друга тази сутрин.
— И се чувствам друга — призна си Лидия. — О, Ивлин, скъпа, толкова се радвам, че съм тук.
— И аз се радвам, че си при мен — отговори й Ивлин.
Когато свършиха закуската, почти веднага тръгнаха с колата на Ивлин да предадат няколко колета в една болница. Когато свършиха това, Ивлин обърна колата не към къщи, а към хълмовете.
— На някакво специално място ли ще ме водиш или просто ще се поразходим с колата? — попита Лидия.
— На едно специално място — отговори й Ивлин.
Но не добави повече нищо и Лидия се задоволи с това. Не искаше да настоява за повече обяснения, знаейки, че Ивлин ще проговори, когато му дойде времето.
Караха бързо, но внимателно по тесните пътища и през малки селца с очарователни стари селски къщи, боядисани в черно и бяло, докато не стигнаха до много стара табела, която ги уведомяваше, че пътуват по посока на Литъл Гудли.
Минаха покрай малка църква от сив камък, разположена на поляната насред селото, и покрай една ковачница и странноприемница, която очевидно помнеше старото време на каретите.
Минаха покрай селски къщички с малки, добре поддържани градинки. Отвъд тях имаше железен портал, който водеше към къса алея с брези. Едната порта беше отворена. Ивлин мина през нея и подкара колата по алеята, водеща към къщата.
Сутрешното слънце проблясваше в ромбоидните стъкла на многобройните й прозорци и Лидия си помисли, че това е една от най-прекрасните къщи, които някога е виждала.
Беше строена през шестнадесети век и нямаше следи от допълнителни постройки или реконструкции от по-късен период, които да я обезобразят и да нарушат архитектурата.
— Каква прекрасна къща! — възкликна Лидия. — Кой живее тук?
Но като каза това, видя, че в къщата не живееше никой. Дъбовите капаци над прозорците бяха затворени и залостени. Входната врата беше заключена с катинар отвън, като двойно подсигуряване срещу нарушители.
Градината около къщата беше занемарена. По пътеките растяха плевели, а храстите и шубраците бяха протегнали дългите си избуяли клони като ръце.
— Тъжно е да види човек, че е празна, нали? — каза Ивлин.
— Не мога да си представя някой, който да не иска да живее тук — отговори Лидия. — Това е най-прекрасното място, което съм виждала. Не можем ли да влезем вътре?
Ивлин поклати глава.
— Боя се, че не можем.
— Разкажи ми за нея — настоя Лидия.
Ивлин зави по широката алея пред входната врата и загаси мотора.
— Това е — започна тя — господарската къща на Литъл Гудли. И къщата, и по-голямата част от земята наоколо са били в ръцете на фамилията Карлтън още откакто е била построена. Генерал Карлтън почина преди пет години и оттогава Господарската къща е затворена, както я виждаш и сега и никой не живее тук.
— Няма ли наследник?
— Има — отговори Ивлин. — Генералът имаше син на име Джералд, който е израсъл тук и който предполагам, не, сигурна съм, обича тази къща така силно, както и баща му я е обичал.
— Но тогава? Какво се е случило с него? Къде е той сега?
— Живее в чужбина — отговори Ивлин. — Това е дълга история, но ще ти я разкажа, защото непряко засяга и теб.
— Засяга и мен? — възкликна Лидия и добави. — Не, не! Няма да задавам въпроси. Разкажи ми всичко.
— Когато Джералд Карлтън навърши пълнолетие — започна Ивлин, — някъде преди около дванадесет години, тук в Господарската къща имаше голям прием. Аз дойдох на този прием и между всичките церемонии, речи и благопожелания от страна на наемателите в имението, тостовете, това, което най-силно ме впечатли, бе искрената привързаност на Джералд към майка му и баща му.
Това не беше учудващо, защото мисис Карлтън беше една от най-обичаните и очарователни жени, които човек може да срещне, а съпругът й се ползваше с популярност, където и да минеше.
Беше очевидно, че съществува необикновено дълбока връзка между тях и сина им, който е бил роден, когато и двамата не са били вече много млади. Генералът пътуваше в чужбина през по-голямата част от живота си и те бяха чакали доста години, преди да решат да имат деца.
Тръгнах си онази вечер от приема и си мислех, че ето тук, в тази къща, човек може да се почувства добре, като гледа обичта между хората на това сплотено семейство. Но ето че само след година, то бе разбито и разпиляно от една жена.
На около пет мили път оттук се намира замъкът Таверъл, собственост на сър Джон Таверъл, който по онова време имаше титлата Ръководител на лова и беше един от най-важните хора в графството.
Трябва да е било по време на лов, когато младият Джералд срещнал лейди Таверъл, защото родителите му нямаха навика да се срещат със съседите си, които водеха по-бурен и светски живот.
Маргарет Таверъл беше прелестна. Беше с доста години по-млада от съпруга си, но трябва да е била около тридесет и пет.
Имаше златисти коси и наситеносини очи, които бяха запленявали много млади мъже по едно или друго време от живота й и отначало хората бяха склонни да се посмеят, когато Джералд Карлтън показваше своята привързаност твърде очебийно и вървеше по петите й, където и да отидеше тя.
Сър Джон беше зает човек и някак труден за разбиране или опознаване. Не мога да кажа, че имаше нещо против това жена му да има обожатели. Той почти не ги забелязваше и ако насаме пред нея е изразявал протеста си, то пред обществото не го показваше.
Тъй като беше толкова млад, Джералд може би показваше своята привързаност по-явно и подчертано, отколкото другите по-опитни мъже го бяха правили. Както и да е, но за много кратко време хората от цялата околност започнаха да клюкарстват, макар че мисля, че много малко хора смятаха, че работата е сериозна.
Познавах Маргарет от години. Харесвах я, въпреки че — честно казано — я смятах за една от най-глупавите жени, които съм срещала. Но не можех да отрека красотата й и нейната благост, които я правеха привлекателна и очарователна за всички.
Беше ми дошла веднъж на гости и докато все още разговаряхме, ми съобщиха, че Джералд е пристигнал. Тя очевидно го очакваше, а за мен посещението му беше пълна изненада. Тяхното удоволствие от това, че се срещат и радостта изписана на лицата им, ме притесниха за момент.
Мислех си, че страховете ми са просто смешни. Джералд бе само едно дете, а Маргарет — жена, приближаваща средната възраст. Гледах как се отдалечават заедно в колата и като се върнах в къщата, просто отпъдих целия този епизод от ума си.
След два дни чух новината, че са избягали двамата. Ще е твърде меко да кажа, че бях учудена. Беше последното нещо, което човек би помислил, познавах ги и двамата от години наред.
Генералът и мисис Карлтън бяха съкрушени, но и те като всички други чакаха да видят какви действия ще предприеме сър Джон по този въпрос. Това, което най-много шокираше хората, беше фактът, че от брака на Маргарет със сър Джон имаше дете — почти седемгодишно момиченце, и аз винаги съм вярвала, че Маргарет е привързана към малката Ан.
Като ти разказвам тази история, Лидия, не може да не ти прозвучи така, сякаш обвинявам Маргарет за това, което стана. В някои отношения е невъзможно да не я обвини човек — беше по-зряла жена, докато Джералд едва ли би могъл да бъде наречен мъж, но няма да е честно, ако не кажа, че сега разбирам нейната гледна точка.
Беше все още толкова красива и все още жадуваше за любов, пълна с мечти и чудеса, точно както е жадувала и преди петнадесет години, когато се бе омъжила за сър Джон. Готова съм да приема, че бракът им е бил вече неуспешен и преди тя да срещне Джералд.
Сър Джон беше труден човек, ако трябва да живееш с него. В интелектуално отношение той определено имаше качества. Маргарет беше глупавичка, но пък много красива — и това беше всичко, което можеше да предложи на който и да е мъж, красиво лице и изящно тяло.
Всъщност тя искаше твърде малко от живота — просто ухажване и възхищение и един мъж, който да я глези, а нищо от това не можеше да получи от съпруга си.
Маргарет се страхуваше да остарее сред онази помпозност и лукс, които царуваха в замъка Таверъл. Младостта на Джералд и неговата хубост просто я пометоха и тя избяга с него, без да се замисли, без да разсъждава и без да си даде сметка какво може да последва от нейната постъпка.
Ивлин спря разказа си, отвори чантата си и извади една цигара.
— И какво стана? — попита Лидия.
— Нищо, просто нищо — отговори Ивлин. — Там беше трагедията.
— Но сър Джон не се ли разведе с нея?
— Не, той отказа, макар че най-накрая и самият генерал Карлтън отиде при него и го помоли да й даде развод.
— Това е ужасно! — каза Лидия. — И какво направиха те?
— Живееха в чужбина и мисля, че в началото са били много щастливи. А после, след две години, се случи трагедията. Бяха вече в Кайро и Маргарет била на езда, когато конят й се подхлъзнал, паднал и се стоварил върху нея.
— Била е убита? — попита Лидия.
— Може би щеше да е по-добре да е била убита. Не, не е била убита, но гръбначният й стълб бил силно наранен и на Джералд са казали, че тя никога повече няма да може да ходи. За него това трябва да е било ужасно, не само заради него самия, а и за това, че е трябвало да се изправи и пред задачата да каже на една жена, която така много е държала на външния си вид и изяществото си, че ще бъде инвалид през останалата част от живота си… Купили са си къща близо до Кайро и живеят оттогава там. Преди три години сър Джон почина. Веднага след това те се ожениха.
Ивлин замълча и се загледа през прозореца на колата към голямата Господарска къща.
— А междувременно — продължи тя — и двамата родители на Джералд бяха починали. Аз все си мисля, че сигурно щяха да са по-щастливи, ако знаеха, че синът им е встъпил в законен брак. Те също са знаели, че докато този съюз не е благословен, Джералд никога няма да се върне вкъщи.
— Връщал ли се е оттогава?
— Не, не се е връщал. Мисля си, че сигурно много би се натъжил, като види тази къща, освен ако, разбира се, не се е променил твърде много през годините и тя вече не го интересува.
— Но по какъв начин това може да засяга мен?
Лидия зададе въпроса си, защото повече не можеше да въздържа любопитството си.
— Помниш, че ти споменах за детето, което Маргарет остави тук — Ан Таверъл. Тогава тя беше на седем годинки, а сега вече навърши осемнадесет. Тя, разбира се, беше отгледана от баща си, който в завещанието си е оставил всичко в ръцете на попечители и настойници до навършване на осемнадесетгодишна възраст. А след тази възраст той не е имал власт да й попречи да отиде при майка си, ако тя самата поиска това. В края на този месец Ан ще отпътува за Кайро, за да се срещне с майка си, която не е виждала от единадесет години. Вече е решила, че засега ще се установи да живее с майка си. И миналата седмица, точно два дни преди ти да ми се обадиш, получих писмо от Маргарет, в което ме молеше да намеря някой, който да се грижи за Ан. Не само да я придружи до там, но и да остане като нейна придружителка и компаньонка. Тъкмо се чудех кой може да е подходящ за тази длъжност, когато получих твоето писмо и то ми даде директен отговор на моя проблем. Затова те доведох тук днес и ти разказах тази история. Исках да знаеш цялата истина, преди да се срещнеш с Ан.
— Да, но Ивлин — възпротиви се Лидия. — Дали мога да се грижа за едно момиче? Дали ще притежавам нужните умения, подходяща ли съм?
Ивлин се усмихна топло и я докосна с ръка.
— В себе си обсъждах и двете ви — каза тя. — И така както мисля, че ти ще имаш едно добро влияние върху Ан, то и тя, както и обществото в Кайро, ще научат и теб на много неща.
Лидия се разсмя. Колко типично за Ивлин!
— Общуване с взаимна полза — каза тя и добави вече със сериозен тон: — Звучи ми малко страшничко.
— Никой не бива да се страхува от Маргарет Карлтън — твърдо каза Ивлин. — За Джералд не мога да ти кажа нищо. Когато го видях за последен път, той беше едно очарователно, весело момче на двадесет и една години. А сега е вече мъж, почти на тридесет и четири години.
— Разкажи ми за Ан — помоли Лидия.
— Тя е много миличка — с ентусиазъм заговори Ивлин. — Много хубава, много импулсивна и е свикнала да се налага.
— О, господи! — въздъхна Лидия.
— Но ти сама ще си прецениш — каза Ивлин, хвърли цигарата си през прозореца и запали двигателя. — Ан днес ще дойде на чай и ти можеш да направиш всичките си планове, след като разговаряш с нея.
— Но я си представи, че не ме хареса — притеснено каза Лидия.
— Ще те хареса — уверено отговори Ивлин.
Тя обърна колата и я насочи надолу по алеята, оставяйки Господарската къща сама със своята залостена тишина.

Ан беше прекрасна. В това нямаше никакво съмнение.
Тя бавно се завъртя на пръсти пред Лидия и Ивлин, показвайки новата си вечерна рокля от зелен тюл, която се издуваше надолу от тънката й талия, но все пак разкриваше, а не скриваше гъвкавите и стройни линии на младото й тяло.
Щяха да ходят на вечеря в Сайрос с един младеж, а Лидия и Ивлин щяха да си останат в хотела, където всички те бяха отседнали.
След трите дни, които бяха едно дълго, изнурително тичане насам-натам, Лидия с нетърпение чакаше тази спокойна вечер, когато можеше да си легне рано и да си почине — дори и да не спи.
През последните няколко нощи й беше трудно да заспи, защото беше така превъзбудена от събитията, които бързо се струпваха едно след друго, и от време на време имаше чувството, че не е възможно това да се случва с нейното тихо и прозаично съществуване — сигурно се случваше на някой друг.
От момента, в който Ивлин я запозна с Ан в «Четирите стрели», тя нито за секунда не разполагаше само със себе си. Ан пристигна тогава в къщата с новината, че възнамерява да отпътува за Кайро след седмица, независимо дали ще има, или няма да има придружителка.
За щастие тя веднага хареса Лидия и не се наложи Ивлин да се противопоставя на това нейно решение, както би направила, ако Ан трябваше да пътува сама.
Макар че бе навършила осемнадесет години, русата пухкава коса и огромните й сини очи правеха Ан да изглежда по-малка и само прекалената изисканост на яркото червило и аленият лак на ноктите й можеха да подскажат на случайния наблюдател, че вече не е ученичка.
Не беше необходимо да прекараш твърде много време в компанията на Ан, за да разбереш, че е привлекателна, с очарователни маниери и дарба да кара хората, с които се среща, да я харесват много и да разбереш още, че — ако оставим настрана една природна импулсивност — тя не беше надарена с блестящ ум.
Също както и при майка й главата на Ан се управляваше изцяло от сърцето й и не след дълго Лидия започна да се пита какво ли ще стане, когато чувствата на момичето се събудят истински.
В момента тя бе развълнувана и поласкана, а пък се и забавляваше доста от вниманието, което получаваше от няколкото младежи, които пърхаха около нея и съвсем попадаха в описанието «като пеперудки около пламък».
— Тя е все още само едно дете — на няколко пъти бе казала Ивлин на Лидия.
Но в тона й имаше загриженост и Лидия знаеше, че Ивлин се безпокои за бъдещето на очарователната малка Ан.
Телефонът по цял ден звънеше, прислужниците бяха непрекъснато заети да донасят записки и цветя, или пък да съобщават, че са дошли разни младежи, готови да чакат с часове ако трябва, докато Ан може да им обърне внимание.
Когато Ан съвсем ясно заяви, че във вторник, точно след една седмица тя ще отпътува за Кайро и че вече е пратила телеграма на майка си за това, Ивлин посрещна неизбежното с усмивка и предложи да направи всичко, което е по силите й, за да улесни заминаването им.
— Толкова си миличка! — бе й казала Ан, като я прегърна и притисна до себе си. — Не знам какво бих правила без теб, лельо Ивлин. Но впрочем, нима това не ти го казват по седем пъти в седмицата всички, които живеят в радиус от петдесет мили наоколо?
— Сега ти е лесно да ме ласкаеш, след като се наложи — отговори Ивлин, усмихвайки се на момичето с обич, така че думите й не можеха да я засегнат.
— Това добре ли е за теб, Лидия? — попита Ан. — Можеш ли да се приготвиш до вторник?
— О, това е съвсем лесно — бе отговорила Лидия. — Нямам нищо особено за приготвяне.
— Нямаш нищо за приготвяне — като ехо повтори Ивлин Маршъл, и дори повиши тон. — Скъпа моя Лидия, не вярвам да мислиш, че можеш да отидеш в Кайро без дрехи?
— Ами… не, май наистина не мога. Не помислих за това — призна си Лидия малко засрамена.
Тя така бе свикнала да носи всичко, което й попаднеше и което беше удобно, че бе забравила каква важна част от живота на всяка жена е облеклото.
— Утре отиваме в Лондон — твърдо заяви Ивлин.
Лидия се съгласи, така че Ивлин взе молив и хартия и започна да прави списък на нещата, които ще й трябват.
След половин час Лидия запротестира:
— Но това е смешно, Ивлин. Не мога да приема работата, ако са ми нужни толкова много неща. Нямаме време да ги набавим, а и по-важно е, че нямам парите да платя за тях.
— Това е моя работа — усмихна се Ивлин. — Те ще са моят подарък за теб — един чеиз, с който да започнеш новия си живот.
— Не искам и да чуя — отговори Лидия. — Много, много си мила, но аз, разбира се, не мога да приема такъв подарък.
— И откога изведнъж стана толкова горда? Скъпа моя, близо седем години ми беше отказвана твоята компания и удоволствието да ти правя подаръци, да устройвам празненства за теб. Това, което бих дала в пари, ако трябва така да го разглеждаме, се е натрупало и сега ще бъде изразходвано наведнъж. Отиваш в Кайро, защото това е една прекрасна възможност, която може и да не се появи втори път, и ако мислиш, че мога да изпратя на Маргарет и Джералд придружителка за Ан, която да прилича на плашило, много грешиш. Аз трябва да мисля за собствената си репутация, трябва да помниш това, а ти отиваш там като моя приятелка.
Последните думи бяха казани като на шега, но Лидия не можеше да се засмее. Усети как сълзите запариха в очите й, а в гърлото й заседна буца от това неочаквано доброжелателство и щедрост.
Опита на пресекулки да изкаже благодарността си, но Ивлин я прекъсна и продължи да добавя още неща в списъка, който с всяка минута ставаше все по-дълъг.
След като прекара четиридесет и осем часа в Лондон, Лидия сега си мислеше, че като вземе толкова много дрехи със себе си, тя самата ще пристигне в Кайро, разбита от умора.
Дългото стоене на пробите, блъсканицата в магазините, докато някой от продавачите ти обърне внимание, шумът и суетнята по улиците — всичко това я бе изтощило, макар че новите впечатления я държаха в едно напрегнато и възбудено състояние.
Под сръчните ръце на един лондонски фризьор косата й беше подстригана и подредена в нова, модерна прическа, макар че запазваше онази семплост, която така й отиваше.
— Лельо Ивлин, тя ще бъде красавицата на Кайро! — възкликна Ан, когато се върна в хотела.
— И това ще бъде много полезно за твоята самонадеяност — отговори Ивлин.
Едва ли можеше да се намери по-съвършен контраст от този между Ан и Лидия. Цялата прелест на Ан беше прелестта на розова пъпка. Тя беше свежа и изящна в своята рокля от прозрачен тюл и муселин в свежи тонове, над които се полюшваше голямата периферия на шапката й, украсена с цветя и панделки.
Роклите от тежък креп и кадифе, прилепнали като ръкавица върху по-зрялата и изискана фигура на Лидия й придаваха както уравновесеност, така и една изплъзваща се пленителност — трудна за описание, но ясно забележим.
С всеки ден щастието и приключенията на новия й живот внасяха нова, свежа красота в изражението й и макар че общият й външен вид я правеше в някои отношения да изглежда по-възрастна за годините си, в очите й имаше младежка пламенна светлина.
— Не мога да повярвам, че това е истина — по сто пъти на ден повтаряше тя на Ивлин.

Чак когато настъпи денят, в който те с Ан се отправиха на това далечно пътуване, Лидия си даде сметка колко много ще се изисква от нея сега.
Нервното суетене по време на пътуването от хотела до гарата, грижите за багажа им, даването на бакшиш на носачите, уреждането на места във вагона — всичко това беше поверено на Лидия.
Още от момента, в който влезе в стаята на Ан и я намери само наполовина облечена, когато трябваше вече да са на път за гарата, тя разбра, че ще си има работа с момиче без никакво чувство за организация, което не бе в състояние да се грижи за себе си или за вещите си.
Ан не бързаше за нищо.
Тя просто си беше красива и успяваше не само неизменно да прави всичко със закъснение, така че Лидия непрекъснато изпитваше притеснение, че ще изпуснат влака, но успяваше също да остави билетите някъде другаде, забравяше къде й е портфейлът, а накрая не можеше да намери и чантата си.
Ако не беше Ивлин, която успяваше да остане практична и да се справи при всякакви обстоятелства, те сигурно нямаше да могат да заминат за Кайро този ден.
Но някак си, останала без дъх и изтощена, Лидия успя да настани себе си и довереницата си във влака и едва успели да затворят вратата на вагона — влакът тръгна.
— Сигурна съм, че нещо сме забравили — каза Ан, смъквайки филцовата си шапка от русите си къдрици, след което извади огледалце да се огледа.
«Ако сме забравили нещо, то ще е по твоя вина» — искаше й се да й каже Лидия, но имаше нещо толкова безобидно у Ан, че острите думи, които би изрекла, замряха на устните й и тя само се засмя.
— Надявам се, че си даваш сметка — каза тя, — че чантичката с тоалетните ти принадлежности не е подредена, а нещата просто са нахвърляни в нея. Очаквам всичките шишенца да са се изпочупили.
Ан само повдигна рамене.
— Снощи си легнах чак в три часа — каза тя. — Тази сутрин бях като труп, просто не можах да стана.
— Наистина трябва много да ти се разсърдя — каза Лидия. — Ако бяхме изпуснали влака, билетите ни за Марсилия щяха да изгорят, а можехме дори да изпуснем и парахода.
— Е, да, но не го изпуснахме, така че не си прави труда да ми четеш лекция, защото аз няма да те слушам.
Тя се усмихваше, докато говореше и Лидия разбра, че задачата й на придружителка и компаньонка няма да е никак лесна.
Не бяха изминали много път, когато Лидия разбра, че Ан си има определени представи как да разсее скуката по време на едно пътуване с влак. Докато стигнаха до Доувър, тя внимателно изучаваше пътниците и когато се качиха на кораба, съобщи:
— Отивам да погледна кой пътува с кораба.
Остави Лидия в каютата, която с благодарност легна и затвори очи, не защото страдаше от морска болест — морето беше спокойно, а защото й се спеше.
Не беше спала предната вечер и беше на крак от седем часа, като приготвяше собствения си багаж и се опитваше — без успех — да предотврати трескавото бързане в последния момент.
Ан я нямаше дълго време и Лидия се събуди внезапно с чувство за вина точно преди да спрат в Кале. Видя, че все още е сама в каютата.
Сложи шапката си и се погледна в малкото огледалце на стената. Забеляза, че почивката и сънят бяха изтрили следите от умора под очите й и тя пак изглеждаше млада и свежа.
Лидия тръгна да търси Ан и я намери облегната на перилата откъм страната, откъдето духаше вятърът. Тя водеше задълбочен разговор с висок и красив мъж.
Лидия се поколеба, преди да ги приближи, но Ан се обърна и я видя.
— Мен ли търсиш? — извика тя.
— След няколко минути ще влезем в пристанището — отговори Лидия.
Тя замълча в очакване Ан да я представи. За нейна изненада момичето тръгна към нея, хвана я подръка и каза:
— Ами добре, ще дойда да ти помогна да приготвиш нещата.
После като се обърна към събеседника си, добави:
— Ще ви видим във влака, нали?
— Съвсем сигурно е, че ще ме видите — беше отговорът, — а дотогава — au rvoir.
— Колко хубаво, че си намерила приятел — каза Лидия. — Кой е той?
— Нямам и най-малка представа! — отговори Ан.
— Ан! — Лидия беше шокирана. — Нима искаш да ми кажеш, че не си виждала този мъж преди това?
— Разбира се, че не. Просто поведохме разговор. По-скоро той ме заговори и аз му отговорих. В края на краищата, пътуването е единственото време, когато човек може съвсем законно «да хване» някой непознат.
Момичето беше толкова спокойно и така се владееше, че Лидия усети, че това че е шокирана е направо абсурдно.
— Сигурна съм, че майка ти не би одобрила това — успя да каже най-накрая доста несигурно тя.
— Ще трябва да я попитаме — весело отговори Ан, — но не смятам, че то много ще я интересува. Днес всеки може да разговаря с всеки, без да чака да го представят и запознаят.
— Мисля, че може да е доста опасно.
Ан се разсмя.
— Миличка, ти си ужасно старомодна. Правиш трагедия от най-обикновени неща.
Лидия замълча. Не можеше да измисли какво друго да каже, макар че вътрешно се обвиняваше за това, че е много слаб и неумел настойник.
Когато обаче се качиха във влака и при тях в купето влезе непознатият, който много учтиво ги попита дали ще пият чай с него, тя се упрекна, че е трябвало да каже още нещо и да не се показва толкова слаба.
Ан, казваше си тя, е наследница на имение, а освен това има определено социално положение и тя като нейна придружителка не бива да позволява на това дете да завързва случайни запознанства. В същото време щеше да е невъзможно да спре Ан, без да направи сцена и да обиди младия мъж.
Той изглеждаше достатъчно безопасен. Беше мургав и красив. Каза, че отива в Париж по работа, макар че не уточни точно за какво става дума.
Както и да е, те двамата с Ан разговаряха за какво ли не и той настоя да заплати трите чая, след като се нахраниха.
За около час Лидия си позволи да приспи страховете си, като знаеше, че след Париж ще се освободят от присъствието му и нямаше много голяма вероятност да го срещнат отново.
Но скоро след това чу, че двамата с Ан си разменят адресите, като си обещаваха да си пишат.
— Трябва да ми разкажете за първите си впечатления от Кайро — казваше той. — Изминаха години от пребиваването ми там, но с удоволствие си спомням всеки миг от престоя си.
— Защо пак не дойдете? — попита го Ан и му хвърли провокиращ поглед със сините си очи.
— Ще обмисля сериозно това предложение — обеща той.
Не точно това, което си казваха, притесняваше Лидия, а размяната на погледи, които изразяваха много повече от думите.
«О, господи! — притеснено си мислеше Лидия. Трябва да направя нещо.»
С цяло сърце желаеше Ивлин да е с тях сега.
— Само още половин час до Париж — бодро поде тя. — Далече ли е вашето място, господин…
Тя се поколеба и добави:
— Боя се, че не успях да чуя името ви.
— Казвам се Хендерсън — отговори той. — Ангъс Хендерсън. Може би ще е по-добре да отида на мястото си, но имам чудесна идея — ако само вие я одобрите.
— Каква е тя? — попита Ан.
— Ще имате престой два или три часа в Париж, преди да хванете нощния влак на Лионската гара. Не бихте ли дошли до хотел «Риц» да изпием заедно по един коктейл?
— Боя се, че вече имаме други планове — побърза да отговори Лидия, преди Ан да каже нещо. — Но все пак много ви благодаря.
— Глупости — прекъсна я Ан, — разбира се, че нямаме, Лидия, и ти много добре го знаеш! С удоволствие ще дойдем — обърна се тя към Ангъс Хендерсън. — Мисля, че ще трябва да вземем две таксита, защото имаме толкова много багаж, но ще се срещнем с вас в бара на «Риц», щом е възможно.
— Тогава уговорката ни остава — каза той, без да поглежда към Лидия.
Когато излезе от купето, между двете млади жени настъпи тишина. Най-накрая Лидия я наруши, като внимателно подбираше думите си.
— Мисля, че правиш грешка. Не знаем нищо за този млад човек и нямаме никакво право да приемаме гостоприемството му.
— Ако го бяхме срещнали на някоя забава у приятели — каза Ан, — и ни запознаеха случайно, ти ни най-малко не би се притеснявала, макар че пак бихме знаели точно толкова малко за него.
— Независимо от това, не смятам, че е редно.
— Много добре тогава — отговори Ан, — аз ще отида и ще изпия един коктейл с него, а ти няма защо да идваш.
— Не говори абсурдни работи — остро възрази Лидия. — Знаеш, че не мога да ти позволя да отидеш сама.
— Тогава ще отидем заедно — твърдо каза Ан — и ще се забавляваме, а ти недей да разваляш удоволствието на другите.
«Питам се какво ли трябва да направя» — мислеше си Лидия, докато пътуваха с таксито към хотел «Риц».
Усещаше, че не може да се справи с Ан, когато е в такова настроение и изобщо с цялата ситуация, която беше много необичайна за нея. Усещаше, че е в смешно положение, когато момиче на осемнадесет години й противоречи по такъв начин.
Когато пристигнаха в бара на «Риц», намериха Ангъс Хендерсън, който ги чакаше и разговаряше с един друг мъж, когото той представи като майор Харолд Тейлър.
— Току-що срещнах Хари случайно — каза той. — И за къде мислите, че пътува той? Кайро! Той пътува с вашия влак тази вечер.
— Прекрасно! — възкликна Ан и хвърли закачлив поглед към Лидия, за да види как тя приема идеята.
Лидия вече беше решила да позволи на Ан да си върши своето и сега се усмихна мило и на Ангъс Хендерсън, и на приятеля му, и прие да изпие един коктейл с шампанско.
Майор Тейлър беше по-възрастен от Ангъс. Външният му вид показваше онази твърдост и жилавост, характерни за човек, прекарал дълги години из тропиците.
Имаше тих глас и чувството му за хумор бе по-скоро невъзмутима ирония, която накара Лидия да се засмее два-три пъти и да разбере, че го харесва. Тя наистина беше доста доволна, че има вероятност пак да се срещнат с него!
Ангъс Хендерсън и Ан поддържаха един поток от младежки закачки, комбинирани с дяволито флиртуване с думи, и нямаха никаква нужда от помощ нито от нея, нито от майор Тейлър, така че постепенно Лидия и майорът поведоха разговор за себе си. Лидия си призна, че от много години насам това е първото й пътуване в чужбина.
— Дълго ли ще останете? — попита той.
— Зависи много от мис Таверъл — отговори Лидия.
— Таверъл! Не дочух името преди това. Да не би да е някаква роднина на Маргарет Таверъл, съпругата на Джералд Карлтън?
— Нейна дъщеря — отговори Лидия.
— Господи, боже мой! — възкликна той. — Заварената дъщеря на Джералд. Не бих могъл да повярвам. Сигурно ще му се стори…
Той спря, сякаш забележката, която щеше да направи, би могла да е недискретна.
— Щяхте да кажете… — подсказа Лидия със събудено любопитство.
— Просто се изненадах, това е всичко — избягна отговора майорът.
Погледна към Ан с любопитство.
— Добре ли познавате господин и госпожа Карлтън? — попита Лидия.
— Човек не може да стои дълго в Кайро, без да познава Джералд — беше отговорът, а после майор Тейлър добави: — Не мога да си представя, че и вие двете ще се присъедините към домакинството.
— Защо? — попита остро Лидия.
Тя разбираше, че въпреки това че думите му бяха невинни, той по някакъв начин намекваше за нещо, за което беше най-добре да не се споменава.
— За какво си говорите? — внезапно ги прекъсна Ан.
— Майор Тейлър познава майка ти и втория ти баща — отговори Лидия.
— О, колко интересно. Разкажете ми за тях. За мен те са съвършено непознати, предполагам, че Лидия ви е казала.
— Непознати за вас! — като ехо повтори майор Тейлър в пълно объркване. Той премести погледа си от Ан към Лидия и после обратно. — Е, ще оставя нещата да бъдат като изненада.
— Къщата или родителите ми? — попита Ан. — Или и едното, и другото.
Майор Тейлър се засмя.
— Мисля, че зле подбрах думите си — каза той. — Този, който ще бъде изненадан в случая, ще е Джералд. Той няма представа, сигурен съм в това, че две толкова прекрасни същества са на път към него.
Ан направи още няколко забележки и пак се обърна към Ангъс Хендерсън, но Лидия остана замислена.
«Какво ли значи всичко това — питаше се тя. — Какво ли странно има около Джералд Карлтън?»

Животът на Харолд Тейлър беше протекъл странно и бе подсилил тази черта от характера му, която го караше да се вслушва в онова, което ставаше в душата му.
Така както някои жени стават по-красиви с течение на времето, така и годините на Хари Тейлър му бяха донесли мекота и чар, които той не бе притежавал в младостта си.
Сигурно през следващите пет години той щеше да командва своя полк и въпреки позакъснялото развитие на личността му и резервираността му, по-младите офицери — тъй като вярваха в него — приветстваха тази идея.
Жените бяха играли твърде малка роля в живота му. Разбира се, бе имало много, които биха искали да събудят интереса му. В Индия даже се бяха обзалагали коя ще е първата, която ще успее, но това не се беше случило.
Резервираността му го обгръщаше като броня. Хората не успяваха да разберат, че под привидната студенина се криеше срамежливостта на малко момче.
Но с напредването на годините мислите му за жени постепенно го караха да търси идеала — жена, която съчетава добродетелите на майката, защото той не познаваше своята, и съпружеската нежност, защото това бе мечтата на всеки чувствителен мъж.
Същата нощ, когато срещна Лидия, той лежеше буден в спалния вагон и докато влакът проправяше пътя си към Марсилия с придърпвания, тракане и свирене, той си мислеше за нея и за къщата, в която сега тя отиваше, и не можеше да заспи.
И Лидия лежеше будна. Междинната врата между нейното купе и купето на Ан беше отворена. Момичето спеше непробудно.
— Винаги мога да спя във влака — бе казала Ан, когато се събличаха за лягане.
— Блазе ти — беше отвърнала Лидия.
— Може би се дължи на чистата ми съвест — със смях бе отвърнала Ан.
Сега, когато лежеше будна и думите се връщаха в съзнанието й, Лидия се питаше какво ли лежеше на съвестта на Ан. Какво ли мислеше Ан за живота, за себе си, за това приключение, в което бе забъркала и самата нея, за срещата си с тази майка, която не бе виждала от дете?
Отново се сети за майор Тейлър и неговата изненада, когато узна, че те двете ще се присъединят към домакинството на Карлтън.
След известно време тя заспа, но сънят й беше неспокоен и се будеше през час само за да усети, че влакът тракаше през тъмнината напред, движейки се с ужасяваща скорост, с непрекъснати придърпвания, когато наближаваха някоя гара.
Най-накрая дълбокият сън на изтощението я повали и когато отвори очи, навън се бе зазорило.
Още около час и щяха да са в Марсилия. Ан беше вече будна, бе дръпнала щорите и седеше наметната с топъл халат на края на леглото, загледана през прозореца.
Изглеждаше толкова малка с русата си коса, която образуваше ореол от къдрици около главата й. Докато я гледаше, Лидия усети как я залива вълна от нежност и желание да я закриля.
Надяваше се, че Ан никога няма да страда така, както тя някога бе страдала. Искаше й се да мисли, че никога младостта й няма да бъде отнета и тя да бъде хвърлена в страдание и ужас, осъзнавайки с течение на годините, че път към свободата няма.
Ан се обърна, видя, че Лидия се е събудила и се усмихна.
— Добре ли спа? — попита тя.
— Не съм мигнала — отговори Лидия, — но нали всички така казват, когато пътуват с влак.
— Ужасно е студено и няма и следа от слънцето.
— Да, но в Кайро ще имаме много слънце — успокои я Лидия.
— Кайро! — като ехо повтори Ан. — Да, предполагам, че ще имаме слънце. Знаеш ли, Лидия, винаги съм искала да отида в Египет. Мисля си, че сигурно при последното си прераждане съм била египтянка.
Лидия се разсмя.
— Съвсем определено не приличаш на египтянка!
— Все едно — отговори й Ан, — чувствам афинитет към тази страна и към хората й. Не мога да го обясня, но когато стигнем, ще разбера, че вече съм била там и преди това.
— И ако почувстваш това — каза Лидия, като все още се смееше, — сигурна съм, че ще повярваш, че си била фараон или кралица. Още не съм срещнала никой, който да си спомня, че при предишните си прераждания е бил селянин или прислужница. Винаги са били само крале или кралици, или господари на земята!
— Мисля, че си ужасна и ако намеря лика си в някоя от гробниците, няма да ти кажа.
— Но ако си била един от робите, които са построили пирамидите — отговори й Лидия, — няма да имаш гробница!
Но Ан отказа да отговори на тази последна закачка и започна да се облича.
Когато стигнаха в Марсилия, градът бе окъпан от бледото слънце, но духаше бръснещ вятър и те бяха доволни, че си бяха взели топли дрехи. Ан беше облечена в кожено палто и бе вдигнала голямата му яка около врата си така, че само връхчето на нослето й и светналите й очи се виждаха.
«Колко е хубава!» — помисли си Лидия за хиляден път откакто бяха тръгнали на това пътуване, като наблюдаваше как довереницата й върви по перона на гарата, за да отиде и да каже «Добро утро» на майор Тейлър.
Чу любезния му отговор и се запита дали той няма да е следващата жертва на Ан. Почти против волята си тя се надяваше той да не стане нейна жертва. «Твърде е мил — мислеше си тя. — И твърде сериозен. Той едва ли ще може като Ан да пофлиртува и да забрави.»
И все пак не мислеше, че някой може да пренебрегне усмивките на Ан.
Затова тя се изненада, че майор Тейлър беше непрекъснато до нея самата, когато най-после се качиха на парахода. Носеше й книги и вестници, подпъхваше топлото одеяло под нея докато седеше на палубата и гледаше как брегът бавно се стопява в далечината.
Седеше до нея мълчаливо и присъствието му беше така успокояващо, макар че с любопитство си мислеше какъв ли е той като човек и за какво всъщност си мисли.
Преди още да бяха изминали три дни, Ан успя да се запознае с много хора — и млади, и стари.
Нямаше някой особено интересен между пътниците, но Ан правеше всичко възможно да се забавлява с тези, които бяха наоколо, и Лидия беше сигурна, че поне един млад плантатор ще се завърне в Цейлон с разбито сърце.
Параходът пристигна със закъснение в Порт Саид.
Когато Ан и Лидия най-после слязоха, сбогуваха се с новите си приятели и се качиха във влака за Кайро, беше вече ранен следобед.
Беше почти шест часът, когато пристигнаха на гарата в Кайро, където очакваха да бъдат посрещнати от Джералд Карлтън.
Пускайки пара, влакът навлезе в гарата и Ан се надвеси от прозореца, като се опитваше да познае — с типичната за нея импулсивност — кой измежду посрещачите на перона е нейният втори баща.
— Мислите ли, че това е той? — каза тя и посочи висок мъж с малки руси мустачки и с нещо войнишко в поведението.
Майор Тейлър погледна по посока на ръката й.
— Не, това не е вашият втори баща — отговори той. — Това е един от помощник-секретарите в посолството. Мило момче. Несъмнено ще се запознаете с него след ден-два. Известен е като най-веселия млад човек в Кайро.
— Добре де, ами този кой е? — тя посочи друг човек.
И отново беше разочарована. Когато най-после слязоха от влака, тя и Лидия си дадоха сметка, че никой не беше дошъл да ги посрещне. Очевидно дори и кола не беше изпратена.
Майор Тейлър явно беше точно толкова изненадан, колкото и те, но не каза нищо, а само предложи да ги отведе до къщата с такси.
Лидия се съгласи. Чувстваше се депресирана и малко паднала духом при това студено посрещане. Изглеждаше странно, че тя и Ан бяха минали толкова хиляди мили, за да дойдат дотук, а Джералд Карлтън не можа дори да дойде до гарата да ги посрещне.
Независимо от това тя отговаряше на оплакванията на Ан спокойно и се опитваше да намери оправдание, което и в нейните уши дори звучеше фалшиво.
Беше така вълнуващо, че са в Кайро. Така странно беше да гледаш как по съвременните улици с трамваи и коли от време на време се появява някоя камила, натоварена с тежък товар на гърба, а отпред я води малко момченце с тюрбан на главата и с боси крака.
Жени, чиито лица бяха прикрити от яшмак, си бъбреха, влачейки се бавно по тротоарите, обути в кожени обувки без токове. Лидия и Ан се навеждаха в таксито, за да могат да позяпат от прозорците му, и си подхвърляха възклицания една на друга за минаретата в далечината, за колите, теглени от волове, и за водачите, облечени в пъстри одежди.
— Всъщност е прекалено съвременен град — разочаровано каза Ан. — Ето на, човек може да помисли, че сме в покрайнините на Лондон или който и да е провинциален град на Англия.
Майор Тейлър се засмя.
— Почакайте докато видите Муски — местния пазар — каза той. — Там всичко ще ви се стори достатъчно ориенталско!
— Надявам се да е така — започна Ан, но изведнъж извика: — Гледайте! Нил!
Минаха по широкия, модерен мост, който водеше от града към Гезира, а под тях величествената река течеше между зелените си брегове под светлината на слънцето.
— Ето, че пристигнахме — каза майор Тейлър, когато таксито сви покрай широк портал, мина по къса алея, оградена с храсти и цъфтящи дървета и спря пред входната врата на голяма, бяла къща.
На алеята вече имаше доста паркирани коли. Позвъниха на вратата и трябваше да изчакат няколко минути, преди вратата да се отвори и да се покаже слуга, облечен в бяла роба.
— Довиждане! — каза майор Тейлър, като подаде ръка.
— Но вие трябва да влезете — запротестира Ан.
— Няма да вляза, ако не възразявате — отговори той. — Имам среща с много хора преди дори да разопаковам багажа си, така че моля ви предайте моите извинения на майка си и й кажете, че ще я посетя друг път.
Лидия подаде ръката си и каза:
— Довиждане!
Майор Тейлър я пое и я задържа. Той не каза нищо, но в очите му имаше нещо, което я накара да сведе поглед. Тя бързо се обърна и влезе в къщата.
Вървяха след слугата по слабо осветени галерии и коридори, докато той отвори една врата и ги пусна пред себе си в стаята.
Изблици на смях и висок говор зашеметиха двете жени и за момент те застанаха объркани на прага на голяма зала, която като че ли вече беше преизпълнена с хора.
От едната страна на залата имаше огромни прозорци, от които се излизаше на веранда. В отдалечения край имаше бар, около който група мъже и жени чакаха за питиетата си, които барманът в момента приготвяше, сръчно разклащайки шейкъра.
— Двама-трима души до вратата спряха да разговарят, когато Лидия и Ан влязоха, но не тръгнаха към тях да ги посрещнат, а само впериха любопитните си, преценяващи погледи към новодошлите.
На Лидия й се стори, че стояха там и се оглеждаха цяла вечност. А после чу как един висок мъж в другия край на стаята възкликна. Той забърза към тях.
— Господи, боже мой! — каза той. — Днес е сряда, а аз пак съм объркал дните.
Мъжът тръгна към Ан с протегнати ръце.
— Това е Ан, нали? Очаквах ви утре. Трябва да съм полудял. Можете ли да ми простите, че не ви посрещнах на гарата?
— Да, наистина е Ан — бързо му отговори тя, като възвърна самочувствието си сега, когато вече беше привлякла вниманието, — и ние направо сме ви много сърдити!
— О, не казвай това — отговори вторият й баща.
Той подаде ръка на Лидия.
— Мисис Брайънт — каза той, — надявам се и вие да не ми се сърдите.
Лидия го погледна. Беше висок, рус, снажен, с широки рамене и силно, атлетично тяло.
Имаше хубав загар, беше добре избръснат, красив, а в сините очи, които я гледаха, имаше очарование.
— Просто бяхме разочаровани — отговори тя.
— Къде е майка ми? — попита Ан.
— Горе е — отговори Джералд. — Тя никога не идва на моите… на нашите забави. Получава главоболие от тях. Ще се качиш ли сама горе, или аз да те заведа?
— Сама ще намеря стаята — бързо отговори Ан.
Лидия разбра, че Ан искаше тази среща след единадесетгодишната раздяла, да се осъществи без присъствието на други хора.
— Елате да пийнете нещо, мисис Брайънт — каза Джералд и я поведе през тълпата към бара.
— Не, благодаря. Не искам да пия — отговори Лидия, но Джералд се разсмя.
— Сега сте в Изтока. Трябва да се научите да пиете при залез-слънце, ако не по друго време.
— А кой ли може по-добре от Джералд да ви научи на това? — се обади нечий глас и една жена се отдели от групата и тръгна към тях.
Беше много дребна и силно изрусена, с остри черти и писклив предвзет глас.
— Това е Нина — представи я Джералд на Лидия.
— Ама че начин да ме представиш! Наистина, Джералд, можеше поне в началото да направиш добро впечатление.
— О, мисис Брайънт съвсем скоро ще придобие свои собствени впечатления — отговори той.
Нина вдигна глава към него и каза с тих, интимен тон:
— Както желаеш!
Лидия беше смутена. Очевидно Нина флиртуваше с Джералд Карлтън и за нея нямаше никакво значение мнението на Лидия. Тя тръгна към вратата и каза ясно и решително:
— Ще възразите ли, ако се кача в стаята си? Бих предпочела да се измия и преоблека след пътуването с влака.
Джералд запротестира, но Нина се намеси:
— Не ставай глупав, миличък. Бедното момиче иска да посети банята! И защо да не го направи, бих искала да знам? Теса!
Тя извика името високо. От друг ъгъл на стаята й отговори дете на около осем години.
— Идвам, мамо!
Беше хубаво момиченце с руси коси, които ограждаха острото й личице.
— Заведи мисис Брайънт до стаята й — заповяда майка й, когато приближи. — Не си спомням точно коя е определена за нея, но Мохамед сигурно знае.
— Добре — отговори Теса.
И като се обърна към Лидия, тя добави с вид на възрастна, което беше толкова комично:
— Ще ме последвате ли?
Лидия се засмя при това самочувствие на детето, но се питаше каква ли власт има майка й в къщата и защо именно тя е трябвало да разпределя стаите.
След като затвори вратата и се озова далеч от шума, разговорите и мириса на цигари, Лидия въздъхна с облекчение.
— Изморена ли сте?
Теса я разглеждаше с любопитство.
— Малко съм изморена — отговори Лидия с усмивка. — Толкова много хора има тук, нали?
Теса повдигна тънките си раменца.
— Тук винаги има много хора. Мама обича тълпите от хора, а и Джералд също.
— Ти и майка ти тук ли живеете? — попита Лидия, въпреки че знаеше, че не трябва да задава въпроси на детето, но в същото време тя бе толкова объркана от това, което завари.
— Засега — отговори й Теса. — И предполагам, че ще останем, докато на мама не й стане скучно. Не е лошо — добави тя като мисъл, дошла й наум по-късно.
— Сигурна съм, че не е лошо — отговори Лидия малко смутена от толкова откровената оценка.
Бяха се изкачили по широките, полирани стълби и на една от стълбищните площадки Теса отвори вратата на малка стая, от която се излизаше на веранда с прекрасен изглед към градината, която се спускаше към бреговете на Нил.
— Това е вашата стая — каза Теса. — Предполагам, че Мохамед ще качи багажа ви, когато има време.
— Надявам се да го донесе. Иска ми се да използвам чантичката с тоалетните си принадлежности.
— Добре, аз ще се погрижа — каза Теса.
Преди Лидия да успее да я спре, момиченцето изтича до горния край на стълбите и изкрещя с всичката сила на детския си гласец:
— Мохамед, Мохамед!
Лидия чу, че един мъжки глас й отговори и после детето каза заповеднически:
— Веднага донеси тук багажа! Чуваш ли? Веднага!
После влезе в стаята и съобщи:
— Сега ще го донесе.
— Не мислиш ли, че трябваше да кажеш «моля»? — леко вметна Лидия.
Усещаше, че на това някак си преждевременно развито дете трябваше да му се направи забележка.
— О, те са просто едни туземци — отговори Теса. — Мама казва, че са като животни и колкото повече ги биеш, толкова по-добре работят.
— Е, това, разбира се, не е вярно за животните — разгорещено отговори Лидия.
А после се спря, като си даде сметка, че е просто абсурдно да спори с едно дете.
С напълно невъзмутим вид Теса беше седнала на леглото й и я наблюдаваше с широко отворени очи.
— Знаете ли, тук няма да ви хареса — каза тя.
— Защо пък, за бога, да не ми хареса? — изненадано попита Лидия.
— Няма да ви хареса! — бавно каза Теса. — Ние няма да ви харесаме ни най-малко, а и мама няма да хареса вас. Впрочем, твърде сте хубава!
Това вече беше извън възможностите й да отговори. Нямаше какво да каже на това невероятно дете и въздъхна с облекчение, като чу гласа на Ан и я видя отвън на площадката.
— Качих се горе, Ан — извика тя. — Искам да се измия и да се преоблека. Прекалено съм мръсна, за да остана на приема в този вид.
— О, аз пък ще сляза отново долу — отговори Ан. — На мене ми изглеждаше забавно. А, кой е това? — попита тя, като видя Теса.
— Казвам се Теса — отговори момиченцето. — И двете с мама живеем тук в момента.
— Значи така, живеете тук! И коя може да е тази мама?
Лидия също имаше голямо желание да зададе този въпрос.
— Моята майка е лейди Хигли — отговори Теса направо, — тя се разведе с татко, и сега просто се движим от място на място и живеем там, където си искаме.
Момиченцето изрече последните думи предизвикателно, а после с тъжно гласче и по детински отпуснати ъгълчета на устните й добави:
— Всъщност не е толкова забавно.
За първи път Лидия усети, че в края на краищата тя бе само едно дете.
Ан погледна към Лидия и повдигна вежди.
— Майка ми иска да те види — каза тя, — ако можеш да отидеш при нея. А аз отивам долу.
— И аз отивам — каза Теса.
— Не е ли вече време да си в леглото? — попита Лидия.
— Времето ми за лягане е когато се уморя — отговори Теса, — и не преди това!
Когато скочи от леглото, тя оправи с ръка късата си рокличка и заподскача надолу по стълбите пред Ан предизвикателно, но с грацията на елф от приказките, което накара Лидия да я хареса, въпреки поведението й на преждевременно пораснало дете.
Останала сама, Лидия смъкна шапката си, погледна се в огледалото и приглади назад тъмната си вълниста коса. Усмихна се, като си спомни думите на Теса: «Мама няма да ви хареса — твърде сте хубава!».
За себе си вече знаеше, че не харесва лейди Хигли. Това стана просто инстинктивно. А после се упрекна, че взима прибързани решения и че е прекалено критична. Но знаеше, че Нина Хигли е от този вид жени, с които тя никога няма да има нещо общо, колкото и доброжелателни да са.
Лидия изми ръцете си и тръгна към стаята на мисис Карлтън. Преди да почука, тя се поколеба, защото малко се боеше и малко се тревожеше от това как ли ще изглежда майката на Ан.
После почука и отвори вратата, когато нисък глас й отговори: «Влезте».
Щорите бяха спуснати и половината стая тънеше в мрак. Първото впечатление на Лидия беше за голямо, хладно пространство, за бели завеси и мек килим, в който потъваха краката й. Тя се огледа объркана.
И най-после я видя. Лежеше на диван до един от прозорците в отдалечения край на стаята, краката й бяха завити с хермелиново одеяло, а главата й беше отпусната върху възглавници от коприна в пастелни тонове. Лидия затвори вратата зад себе си и премина през стаята.
Когато приближи, Маргарет Карлтън протегна тънката си ръка към нея и каза:
— Добре дошли в Египет!
Лидия пое протегнатата ръка, взря се в лицето на своята домакиня и изпита остра изненада.
Тя бе очаквала нещо толкова по-различно. Очаквала бе да види една все още красива жена, чиято външност да съвпада с историята на страстната й любов.
«Господи! Та тя е стара! Стара, с бръчки и… непривлекателна!» — помисли си Лидия.

Лидия гледаше бялото лице, слушаше как й задава въпроси за Ивлин и за пътуването с ниския си, някак жален глас и мислите й се връщаха към Джералд Карлтън.
«Той е млад — мислеше си тя, — млад и привлекателен. Тази жена е стара. Какво може да изпитва той към нея, освен състрадание?»
Докато говореше с Маргарет, тя се опитваше да открие в нея някакъв чар, нещо увличащо, дори някакво качество, което да подсказва, че човек може да намери в нея добър приятел, но без резултат.
Когато очите й свикнаха с мъждивата светлина, тя забеляза у нея някаква немарливост, която бе съвсем не на място, въпреки че беше инвалид.
Дрехите й не бяха добре поддържани, косата й се нуждаеше силно от сресване и подреждане, а пудрата беше плесната набързо върху лицето й.
«Може би наистина се чувства зле» — помисли си Лидия. Но това нямаше да може да изглади разликата в годините между съпруг и съпруга.
— Нали видяхте Джералд, съпруга ми? — попита Маргарет, когато Лидия свърши разказа си за пътуването.
— Да, но само за няколко минути. Долу има голямо парти, за което той трябва да се погрижи.
— Джералд обича забавите — каза Маргарет. — И аз някога ги обичах, но сега ми причиняват само главоболие. Сега повече нищо не ми е от голяма полза.
Лидия беше смутена. Маргарет бе казала това с горчив протест в гласа си и тя се чудеше как да предложи съчувствието си и какво да каже.
— Много ми е мъчно за вас — промърмори тя накрая, като говореше нежно.
— Никога няма да свикна с това си състояние — отговори Маргарет. — Ако само знаехте, мисис Брайънт, какво значи да лежиш тук ден след ден, седмица след седмица, година след година и да знаеш, че никога пак няма да можеш да станеш, да носиш хубави дрехи и да се забавляваш.
Тя замълча, но Лидия не каза нищо при този внезапен изблик на нещастие.
— И като погледнах дъщеря си — продължи Маргарет, — като видях колко много прилича на мен от времето преди това да се случи…
Гласът й секна и тя изхълца, а очите й се напълниха със сълзи. Тогава Лидия разбра какво я бе разстроило — видът на Ан: прекрасна, млада, лъчезарна.
Тя протегна ръка и взе ръката на Маргарет, опитвайки се без думи да предаде своето съчувствие и разбиране.
— Всички ме смятаха за красива и аз наистина бях красива. Не мисля, че е самохвалство да го кажа. Ще ви покажа снимки, така че сама ще можете да се уверите.
Сега вече говореше трескаво. Започна да звъни на звънеца до себе си. Почти на секундата, сякаш някой бе очаквал това повикване, вратата в другия край на стаята се отвори и на прага се появи болногледачка.
— Донеси ми албумите със снимки, Данди — заръча й мисис Карлтън. — Всичките, веднага!
Болногледачката обаче, вместо да се подчини на заповедите, влезе по-навътре в стаята.
— Хайде, хайде сега — успокоително каза тя. — Прекалено се вълнуваш, мила моя, знаеш, че е така. Ще получиш албумите, но когато му дойде времето.
— О, Данди, недей да ме дразниш — тонът на Маргарет беше като на мрънкащо дете. — Искам мисис Брайънт да ги види сега.
Лидия се усмихна на болногледачката.
— Добър вечер — каза тя. — С удоволствие бих ги разгледала по някое време, но може би е по-добре да почакаме до утре.
— О, по-добре да ги видите сега — отговори болногледачката, а очите й се бяха спрели върху пациентката й. — Тя винаги хленчи, ако не стане нейното. Ние всички те глезим, нали, скъпа?
Тя попридърпа възглавниците на Маргарет и я повдигна малко в леглото. Лидия видя, че между тях има обич и разбиране.
На пръв поглед, болногледачката нямаше вид на онези медицински сестри, които обикновено се срещат. Беше дебела, със закръглено и приятно лице, което в младостта й вероятно е било привлекателно, и имаше буйна тъмна коса, която се подаваше на стегнати букли изпод колосаната й шапчица.
Когато се смееше, лицето й се покриваше с неизброими бръчици, очите й блестяха между тъмните мигли, а на пълните й бузи се появяваха две трапчинки. Сега тя запали лампите, но когато Маргарет поиска по-бързо да вдигне щорите, тя й отговори:
— Не, скоро ще започне да се стъмва, а знаеш, че ти причинява болка да гледаш припадащия здрач и да се настройваш романтично. Ще ни бъде уютно със запалените лампи, а ти ще можеш да покажеш албумите си със снимки и хубавичко да си поплачеш.
— Не бъди така жестока с мен, Данди! — отговори Маргарет. — Прекрасно знаеш, че никога не плача над албумите със снимки, а просто искам мисис Брайънт да ги види, защото тя идва от там, от дома — Ивлин Маршъл ни я изпрати. Нали си ме чувала да говоря за Ивлин Маршъл?
— Достатъчно често — отговори сестрата.
Тя отвори едно чекмедже, намери албумите и ги донесе до дивана.
Следващият половин час те прекараха като обръщаха страниците, а Маргарет обясняваше на Лидия всичко за всяка фотография, като пак и пак й повтаряше колко красива е била и колко приятно е прекарвала времето си.
«Наистина ли живее изцяло в миналото? — питаше се Лидия. — Та тя има толкова много, въпреки недъзите си! Има съпруг, пари, приятели, а сега и дъщеря, която може да събуди интереса й.»
Но Маргарет говореше само за онези отминали дни, когато е яздила, танцувала е и е била красива и ухажвана от всички мъже, които е срещала.
Дори и многобройните й снимки в Египет и други части на света не бяха нищо друго, освен само регистриране на любовните й завоевания.
— Това е полковник Брейтуейт — каза тя, като сочеше размазаната както обикновено снимка на мъж в екип за тенис. — Той беше лудо влюбен в мен цяло едно лято. Джералд ужасно ревнуваше и имахме страшни сцени заради него. А този мъж на кон е лорд Стартън. Той ми изпрати огромни букети цветя само след един танц с мен. Жена му беше побесняла, особено след като беше вече отказала да се срещне с мен, защото ние с Джералд сме живеели в грях.
Маргарет не показваше никакво притеснение, когато говореше за годините, прекарани с Джералд, без да е получила развод със сър Джон и отхвърлена от порядъчното общество.
Фотографиите внезапно свършваха с една нейна снимка — тя самата, яхнала голяма кестенява кобила.
— Това е конят, който ме хвърли!
Произнесе думите тихо и с ожесточение и шумно затвори албума.
— Няма повече фотографии и няма и да има — добави тя.
— Благодаря ви, че ми показахте албумите си — каза Лидия.
После с желание да смени темата, за да прогони болката и страданието от това бледо лице, тя продължи:
— Намирам къщата ви за много привлекателна, мисис Карлтън, и с нетърпение чакам да разгледам утре градината.
Мисис Карлтън само вдигна рамене.
— Аз много не се интересувам, но съпругът ми я харесва. Не сме много отдавна тук. Живеехме по-далеч, до Мена Хауз, но преди около две години той реши, че тази е по-удобна. И наистина е удобна — за неговите приеми поне.
«Дали ревнува от приятелите на мъжа си?» — помисли си Лидия и като си спомни лейди Хигли, реши, че е много вероятно да го ревнува.
Сестрата сложи край на разговора, като каза, че е време да приготви Маргарет за вечеря и Лидия излезе от стаята с чувство на облекчение.
Беше една неочаквано трудна среща. Беше й мъчно за Маргарет, но не можеше да не си даде сметка, че тя не прави никакви усилия, за да запълни с нещо друго живота си, освен със самосъжаление.
За нея беше отчайващо трудно, защото беше инвалид, но все пак тя нямаше да накара годините да минават по-бързо или по-лесно, ако мисли само за миналото и оплаква загубената си младост.
Като се прибра в стаята си, Лидия разопакова багажа си и след като не намери наоколо никой, който да й помогне, откри сама банята.
Докато се изкъпе и преоблече в семпла, вечерна рокля, беше станало почти осем и половина, а Ан не се бе качила да се облече за вечерята. Лидия се поколеба дали да слезе пак долу, защото се чувстваше малко несигурна и не знаеше какво се очаква от нея.
Най-накрая, точно като се чудеше дали да позвъни и да попита някой слуга кога е вечерята, Ан се качи горе заедно с лейди Хигли.
— О, вие сте се преоблекли — каза Нина Хигли, като я видя до вратата. — Не е било нужно да се притеснявате. Последният от тях току-що си отиде и ние ще вечеряме веднага, щом вечерята бъде готова.
— Но аз трябва да се изкъпя — извика Ан. — Страшно съм мръсна след пътуването. Не ме чакайте. Ще побързам колкото мога.
— Добре — отговори й лейди Хигли и като се обърна към Лидия, добави: — Ако искате да се срещнете с господин Карлтън, ще го намерите в салона.
В гласа й звучеше арогантна нотка, но Лидия каза едно тихо «благодаря» и тръгна надолу по стълбите.
Като отвори вратата на салона за гости, чу Джералд Карлтън да ругае един от прислугата, защото беше изпуснал няколко чаши, които прибирал.
Говореше с раздразнение, което надхвърляше размера на произшествието, и Лидия се поколеба на вратата. Точно щеше да се дръпне назад, когато той се обърна и я видя.
— Влизайте — каза той. — Този проклет глупак е изпотрошил половината от новия ми сервиз. Господи, как ненавиждам местните прислужници!
Лицето му беше зачервено и Лидия си даде сметка, че беше изпил прекалено много коктейли.
— Колко неприятно — бавно каза тя. — Но пък не е много разумно да се използват хубави чаши за голям коктейл. Не мислите ли?
— Поне тука това е така — отговори Джералд. — Нищо не остава цяло за повече от месец.
Той отиде към отворените прозорци.
— Елате в градината, ядосан съм и имам нужда от хладния въздух навън.
Лидия го последва. Навън беше се стъмнило. Високите палми се очертаваха на фона на покритото със звезди небе. За известно време те вървяха мълчаливо по тревата.
Въздухът беше хладен и наситен с аромата на цветя, светлините на града блещукаха в далечината. Лидия не говореше и най-накрая Джералд наруши мълчанието.
— Видяхте ли се с жена ми? — попита той.
— Доста дълго поседях с нея. Всъщност, докато сестрата ме изгони, за да я приготви за вечеря.
— Данди е прекрасен човек — каза Джералд.
Те замълчаха и останаха така дълго време, докато Нина Хигли не ги повика, защото вечерята била вече готова.
Тръгнаха обратно към къщата и Лидия имаше усещането, че Джералд е необикновено резервиран и сякаш стеснителен.
Не я попита нищо за Англия. Тя усещаше, че ще е нетактично да започне разговор, освен ако не е съвсем сигурна, че той желае да говори за всичко онова, което бе оставил зад себе си преди толкова много години. Но имаше силното усещане, че за него беше усилие да остане мълчалив.
Нина Хигли не бе сменила роклята си — само беше подсилила грима си. Но когато Ан слезе след малко, облечена в мека удобна рокля, тя каза със злоба:
— Чувствам се много обикновена сред тези райски птички. Ние с теб, Джералд, ще трябва да внимаваме с обноските си, когато сега в къщата имаме такива елегантни хора.
Джералд обаче не обърна внимание на забележката й.
По време на цялата вечеря той разговаряше с Ан, като й разказваше какви развлечения ще намери в Кайро и правеше планове с какво да я забавлява на другия ден.
— Ще ти кажа кого да поканиш тук — каза Ан. — Много мил човек, който се грижеше за нас на парахода. Запознахме се с него в Париж — Харолд Тейлър.
Нина Хигли леко изписка.
— Не може да бъде, Хари Твърдото сърце — каза тя. — Той е далечен мой братовчед и е най-скучният човек на света. За него се знае, че никога не е поглеждал жена, така че не ми разправяйте, че си е паднал по вас. Не мога да го понеса.
— Аз нямах успех с него — закачливо отбеляза Ан, — но Лидия имаше. На парахода той не се отдели от нея. Все й подпъхваше одеялото да не й духа и въобще се грижеше за нея.
— Не ставай смешна! — реагира Лидия.
Но тя забеляза, че Нина Хигли й хвърли поглед, който не можеше да се нарече приятелски. Една компаньонка не може да бъде привлекателна.
— Срещал съм го няколко пъти — каза Джералд. — Разбира се, че трябва да дойде на обяд или на вечеря, особено, щом като е кавалерът на мисис Брайънт!
— Той не е нищо подобно — хладно каза Лидия. — Ан просто се прави на интересна и съм сигурна, че майор Тейлър ще се ужаси, ако разбере, че говорим така за него.
— Аз самата никога не можех да го изтърпя — каза Нина. — Всъщност той е роднина на съпруга ми, не мой, и мога да ви кажа, че не можехме да се понасяме с него. Ако той дойде тук, аз ще си изляза. Обещавам ви.
Лидия си помисли, че може би това беше обяснението за тайнствените намеци на Харолд Тейлър, че тя вероятно няма да бъде щастлива в домакинството на Карлтън. Навярно е знаел, че лейди Хигли и детето й живеят с майката и втория баща на Ан.
Но беше подразнена от това, че Ан остави погрешно впечатление за връзката между Харолд Тейлър и нея и за да смени темата, попита за Теса.
— Тя легна ли си?
— Предполагам — отговори Нина Хигли. — Във всеки случай не й се позволява да седи на масата за вечеря. И без това имам достатъчно главоболия с това дете. Бог ми е свидетел. Да можех само да намеря добра възпитателка, на която може да се разчита — щях да съм благодарна.
— Колко станаха, вече шест ли нае за два месеца? — попита с усмивка Джералд.
— Но те всичките бяха невъзможни — отговори Нина. — Противопоставяха се на всичко, което исках от тях да правят, и направиха детето още по-противно, отколкото си беше.
— Но кой се грижи за нея сега? — попита Лидия.
— Всеки, който може да отдели време за нея — беше отговорът. — Даже и Джералд мина по реда си.
— Не мисля, че много ме харесва — със съжаление каза Джералд.
Нина се изсмя с високия си металически смях.
— Ах, горкичкият! Дали ще се намери и едно женско същество на този свят, което да не е в плен на твоя чар?
— Очевидно ще се намери — отговори Джералд, докато Ан, улавяйки погледа на Лидия през масата, направи малка гримаса.
По-късно, когато се качиха горе, за да си легнат, Ан дойде в стаята на Лидия.
— Не е ли отвратителна? — попита тя, като седна на леглото.
— Кой? — попита на свой, ред Лидия, но добре знаеше кого има предвид Ан.
— Нина Хигли, разбира се — отговори тя. — Мисля, че това е една от най-злокобните жени, които съм срещала. Джералд ми харесва, но се чудя и не мога да разбера защо се интересува от нея?
— Откъде знаеш, че го интересува като жена? Може да я държи тук просто от добрина — предположи Лидия, — но ми е много мъчно за детето.
— А, то е едно разглезено малко зверче! А що се отнася до Джералд и неговата доброта — един-двама долу на приема ми казаха, че тя е «най-новата избраница» на Джералд.
— Ан, колко е ужасно това! — възкликна Лидия. — И ти какво каза?
— О, те не знаеха коя съм. Знаеш, че никой никого не представя, а долу имаше такава тълпа. Така че просто го подминах с усмивка и попитах коя е била предишната.
Лидия беше възмутена.
— Но тези хора по-късно ще разберат коя си — каза тя — и ще се ужасят, като си спомнят какво са ти казали.
— Няма да има никакво значение. Дотогава ще са го казали на толкова много хора, че няма да помнят, че са го казали и на мен.
— Както и да е — Лидия си спомни ролята си на придружителка на Ан. — Не смятам, че трябва да вярваш на разни истории за втория си баща, докато не го опознаеш по-добре.
— Мила моя — каза Ан, — учудваш ли се, че той флиртува. Мисля си, че е абсолютно невероятно как така е останал до майка ми досега.
— Ан! — възкликна Лидия. — Как можа да кажеш нещо толкова ужасно!
— Е добре, и защо да не го кажа? Ако го мисля така, защо да не го кажа? Разбира се, аз си го помислих. А ако трябва да бъдем честни, и ти си го помислила. Ами, че майка ми е с години по-голяма от него и човек само трябва да я погледне, за да разбере, че това, което казвам, е вярно.
Лидия не отговори нищо. Ан стана от леглото и тръгна към отворения прозорец. Погледна навън. След кратко мълчание тя каза със съвсем променен тон:
— Радвам се, че днешният ден свърши.
— Защо?
— Бях неспокойна — отговори Ан. — Неспокойна и предполагам, че малко се страхувах да видя майка си. Толкова съм я мразила през всичките тези години.
— Мразила?
— Защото ме беше изоставила — обясни Ан. — О, знам, че от едно дете на седем години едва ли може да се очаква да разбира много, но аз разбирах какво се е случило. Прислужниците говореха. Те казваха за нея неща, които завинаги останаха в паметта ми и които не мога да забравя, дори и да се опитвам. А когато поотраснах и научих, че не ми е разрешено да я видя, започнах да я ненавиждам. Предполагам, че е било някаква ревност — едно желание да стана по-важна за нея, отколкото е бил мъжът, с когото е избягала. Аз посвоему бях привързана към баща си, а мисля, че и той беше привързан към мен, но никога не ми е показвал своята обич. А на мене ми трябваше обич, жадувах някой да ме поглези. Предполагам, че по това приличам на майка си. Но винаги някъде дълбоко в съзнанието ми присъстваше мисълта, че тя ме бе изоставила. Бях нейното единствено дете, единственото й дете, а тя ме бе изоставила, без да мисли. Лежах будна и си кроях планове как ще й го върна, как ще й покажа, че хич не ме е грижа за нея, а също исках и да я нараня по някакъв начин. И днес, когато я видях, разбрах колко безполезно е било всичко. Толкова много похабени чувства за една жена, която не значи нищо за мен, нито пък аз означавам нещо за нея.
— О, Ан, не бъди жестока — извика Лидия. — Не съм допускала, че това е имало толкова голямо значение за теб, но не позволявай то да развали всичко сега. Тя е толкова тъжна, такава покъртителна картина е, а ти можеш много да улесниш живота й, да го направиш по-щастлив, само ако опиташ.
— За някои неща имам много силен инстинкт — отговори Ан — и знам с абсолютна сигурност, че майка ми и аз никога няма да означаваме нещо една за друга… сега вече не.
Не каза нищо повече. Обърна се, целуна лекичко Лидия и излезе от стаята.
Останала сама, Лидия се съблече бавно, мислейки за събитията от деня — за Ан, за майка й и за тази странна къща, в която беше дошла. Излезе на малката веранда и застана загледана в градината.
Всичко беше тихо и спокойно. Изведнъж Лидия усети, че е развълнувана и възбудена. Обхвана я мистерията на източната нощ. Тя сякаш беше на прага на някакво ново познание, на разкриване на вечната истина.
Воалът, прикриващ земните неща, беше дръпнат настрани; всичките дребни грижи, безпокойства, трудности и неразбирателства на хората, с които бе свързана в живота си, сега изглеждаха без значение. Тя беше едно цяло с Вселената, слята с Източника на всичко, което беше истинско.
За един само миг тя видя плана и модела на Сътворението, частица, от което беше и тя. Почувства се нов човек, покръстена всъщност от красотата и магията на тъмнината, пронизвана само от звездите.
Не знаеше колко е стояла там, но чувстваше, че бе удостоена с един поглед към всичко, което беше най-добро и най-истинско вътре в самата нея. Беше върната на земята от звука на висок, металически смях.
Тя трепна, обви пеньоара, около тялото си и се обърна, за да се върне в стаята.
Хвърли поглед през перилата на балкона към мястото, където сноп светлина осветяваше част от верандата и падаше върху двама души, които слизаха по стъпалата към градината и се гледаха в очите.
Тогава Лидия видя как Нина вдигна ръцете си и ги обви около врата на Джералд.
Лидия потръпна цялата като човек, видял нещо нечисто, влезе в спалнята си и спусна щорите решително и шумно.

— Но защо Италия прилича на ботуш? — попита Теса, разучавайки внимателно картата пред себе си.
— Не зная — отговори Лидия. — Но наистина прилича на ботуш, а Сицилия е топката, която ботушът ей сега ще ритне.
— Страшно ми се иска всички страни да са направени така и тогава щеше да е ужасно лесно да ги запомниш. Ако Англия беше ръка, а Франция като два танцуващи крака, никога нямаше да ги обърквам и ти страшно щеше да си доволна от мен, нали?
— Днес и без това съм много доволна, добре се справяш.
— Наистина ли? — малко тъжно и с копнеж попита Теса.
— Наистина.
Теса изведнъж обви ръчички около врата на Лидия и я целуна.
— Толкова те харесвам — каза тя. — Ти си най-милият човек, когото познавам.
— Радвам се — отвърна Лидия и за мен е удоволствие да съм твоя учителка, особено като се стараеш.
— Аз винаги се старая — твърдо изрече Теса.
— Е, не съвсем винаги — поправи я Лидия, — но обикновено.
Теса й се усмихна и слезе от масата.
— Сега отивам да се приготвя, защото чичо Харолд ще пристигне всеки момент.
— Не бива да го оставяш да чака.
— Няма да го оставя да чака — извика Теса, вече почти излязла от стаята.
Беше като живак. Лидия я чу как изтича през вестибюла и нагоре по стълбите към спалнята си, за да облече костюма си за езда.
Само две седмици бяха изминали, откакто бе пристигнала в Кайро, но в лицето на малката Теса, Лидия вече имаше един истински приятел в къщата на семейство Карлтън.
С онова противоречие, с което разглезените деца се привързват и показват дълбока обич към единствения човек, който не ги глези, Теса бе избрала Лидия за своя приятелка и довереница и бе готова да направи всичко, което Лидия би я помолила да направи.
Човекът, когото най-много обичаше след Лидия, беше майор Тейлър. Той бе дошъл в къщата, за да се види с Лидия, и тя му беше доверила колко й е мъчно за детето на Нина Хигли — без възпитателка, без образование и без каквото и да е внимание. Тогава майор Тейлър беше поел ангажимент да научи момиченцето да язди.
Междувременно Лидия бе споделила с лейди Хигли, че когато е освободена от задължения спрямо Ан, би могла да дава уроци на Теса в продължение на час и половина всяка сутрин.
— Щом това ви забавлява, правете каквото искате с детето — бе отговорила Нина, — но не се учудвайте, ако хвърля по вас учебниците и не идвайте при мен да ми се оплаквате.
— Няма — бе обещала Лидия.
Нина Хигли само бе повдигнала рамене и бе забравила за цялата история, връщайки се към собствените си развлечения и удоволствия.
След две седмици под един покрив Лидия започваше да опознава лейди Хигли и бе направила заключението, че природата едва ли би могла да избере по-неподходящ човек за майка.
Теса по цял ден беше оставяна сама, докато изведнъж майка й решаваше да играе своята майчинска роля. Когато това се случваше, водеха Теса от парти на парти, тъпчеха я с неподходяща храна и я държаха будна до късно през нощта.
Единствените дрехи, който й купуваха, бяха празнични роклички, а бельото й беше в безобразно състояние. Такива неща като камизолки и нощнички — обикновено прекалено малки, за да вършат работа — често оставаха непрани или с дупчици тук-там.
Лидия не можеше да понесе факта, че едно дете може да бъде отглеждано по такъв начин, и се занимаваше с Теса винаги, когато това бе възможно.
За щастие имаше много свободно време. Ан веднага бе въвлечена във водовъртежа на веселието и Лидия с удоволствие откри, че някои от по-важните хора в Кайро, които не поддържаха връзка със семейство Карлтън, сега предлагаха гостоприемството си на Ан.
Беше открила, че е най-добре да не си задава въпроси за морала и нравите на мъжете и жените, които идваха в къщата на Карлтън.
Не й трябваше много време да разбере, че те не са най-подходящата компания за Ан. Фактически приятелите на Джералд бяха хората с най-лоша репутация в Кайро. Порядъчните хора или не бяха канени, или самите те не желаеха да дойдат.
Имаше жокеи и треньори, имаше млади жени със съмнителен произход, имаше двойки, които или бяха се развеждали по няколко пъти, или бяха на път да го сторят.
Имаше млади мъже, които сякаш нямаха друга цел в живота, освен да се местят от един град на веселието в друг, като харчеха за разгулния си живот или собствените си пари, или парите на някой друг.
Колкото повече се срещаше с тези хора, толкова повече се чудеше на Джералд Карлтън.
Той очевидно намираше развлечение и удоволствие в такава компания, но когато тя си спомнеше неговия дом и описанието на Ивлин за родителите му, не можеше да разбере как тези две крайности могат да се примирят.
Коктейли, обеди, вечери се организираха ден след ден и почти всяка нощ Лидия чуваше своя домакин да се прибира в спалнята си късно — често пъти, когато вече се зазоряваше.
Тя го чуваше как бавно и несигурно се изкачва по стълбите и знаеше, че беше прекалил.
Той пиеше много, но това сякаш не му влияеше, защото на следващата сутрин ставаше нормално преди всички други в къщата и отиваше на езда или вземаше колата и отиваше до клуба, за да поплува.
Лидия го харесваше, но си даваше сметка, че той се държи настрана от нея.
Беше учтив и неизменно вежлив, но с нея се държеше по начин, който коренно се различаваше от поведението, което имаше с другите членове на домакинството.
За всички други, тя беше вече само «Лидия», но Джералд Карлтън все още използваше официалното «мисис Брайънт» когато говореше с нея, и й се струваше, че той нарочно избягва среща насаме.
По два-три часа на ден тя прекарваше с Маргарет Карлтън и сърцето й искрено се свиваше от жалост към горката жена. Никой не можеше да направи нещо много за нея. Трудно й беше да се концентрира за дълго време, върху която и да е друга тема, освен темата за нея самата, а това неизбежно водеше до горчивина и болка.
Ан инстинктивно бе разбрала истината и Лидия знаеше, че Маргарет не може да понася Ан около себе си. Дразнеше се и се разстройваше, когато преливащото от здраве и жизненост момиче влизаше в болничната й стая и след време ежедневните посещения на Ан бяха прекратени.
Макар че Лидия не задаваше въпроси, тя долавяше, че Ан усеща какви чувства вълнуват майка й и беше решила, че е по-разумно да стои настрана.
Данди, сестрата, беше безценна за парализираната жена. Истинското й име беше Дантън, но гальовно й викаха «Данди»*, защото въпреки своята огромна маса и възрастта си, тя обичаше да се облича изискано, когато не беше на работа, с учудващо модни и елегантни дрехи.
[* Игра на думи: «данди» на английски означава «конте, франт».]
Един следобед, когато Маргарет спеше, Данди дойде при Лидия в градината. Те седяха под нацъфтелите дървета и шиеха.
Беше почти време за следобедния чай, когато чуха шум от кола, идваща по алеята. Видяха Ан, която седеше до мургав, красив мъж с подчертано бели зъби.
— Това е барон Себал, нали? — попита Лидия.
Сестра Дантън кимна.
— Аз не бих позволила на момичето да се среща твърде често с него — каза тя.
— Има ли някаква определена причина за това? — попита Лидия.
— Ами, като начало — наличието на съпруга е добра причина — отговори й Данди.
— Не знаех, че е женен — възкликна Лидия и изведнъж я обзе безпокойство, защото в последно време баронът няколко пъти бе придружавал Ан.
На нея й беше трудно да възразява срещу когото и да било от новите познати на Ан. По-голямата част от тях Ан бе срещнала в къщата на втория си баща и имаше готов отговор за всичко, което Лидия можеше да й каже.
Не можеше просто да каже на момичето, че смята повечето от приятелите на Джералд Карлтън за неподходяща компания, особено за момиче, което е толкова младо и наивно като Ан.
В няколкото случая, през които го беше виждала, тя смяташе барона за по-добър от останалите гости в къщата. Когато свършваше някое парти или обяд, той винаги беше трезвен, за разлика от по-голяма част от останалите мъже.
Имаше много приятни маниери и беше, мислеше си тя, красив — особено в очите на едно младо момиче. Но имаше нещо, което не харесваше у него, макар че в момента не би могла да каже, че е нещо повече от инстинктивно усещане.
Ан махна на двете жени, които седяха под дърветата, и изчезна вътре в къщата, последвана от барона.
— Какво още знаеш за него? — каза Лидия на Данди.
— Чувала съм страшно много неща, които са верни, и страшно много, които биха могли да бъдат верни — бавно отговори Данди. — Баща му бил французин, а майка му — египтянка.
— Египтянка! — повтори Лидия с учудване.
— Да, баща му е бил един стар веселяк с много пари и без особена нравственост. Години наред, преди да умре, е поддържал нещо като харем тук, в Кайро. Една от жените в харема му родила син и той се оженил за нея, за да узакони детето. Мисля, че е бил изцяло отгледан и възпитан от английски учители. От няколко години вече го срещам тук и въпреки добрите му обноски, у него има нещо, от което настръхвам. Не ми харесва и не ми се иска и това дете да го хареса твърде много.
— А съпругата му? — попита Лидия. — Не я виждам изобщо.
— Женен е за французойка — продължи Данди. — Напуснала го е само седмица след сватбата. Всякакви истории и приказки се чуха за това, какво е трябвало да изтърпи тя и как е избягала ужасена при родителите си. Не знам дали са верни, но тя е католичка и затова не иска да се разведе, но аз не мисля, че баронът се безпокои много от факта, че не е свободен.
Лидия седеше, без да мърда, ужасена от това, което бе чула.
— Какво мога да направя? — попита тя, като се бореше с импулсивното си желание да скочи, на мига, да влезе в къщата, да намери Ан и да я предупреди.
— От това, което съм видяла от Ан — каза Данди, — ще трябва да си много внимателна и тактична. Тя е като майка си. Ако усети, че й слагат юзда, може да хукне да бяга.
Лидия бавно се изправи.
— Мисля, че е време за чая. Ще отида да видя дали е готов.
Тя се качи по стълбите на верандата и мина през широкия френски прозорец на салона за гости. Когато влезе, двамата, които до този момент разговаряха пламенно, изведнъж млъкнаха и се вторачиха в нея, като че ли е натрапник.
— Дойдох да видя дали чаят е готов — обясни Лидия. — Тук ли искаш да се сервира, Ан, или навън в градината?
— О, хайде да излезем някъде — обърна се възбудено Ан към барона, като съвсем ясно намекваше, че иска двамата да останат сами.
— Ама, разбира се — съгласи се той. — Ще отскочим до клуба. Колата ми е отвън.
Той се бе обърнал към Ан с галеща усмивка, която накара Лидия да разбере точно какво има предвид Данди, като казва, че тръпки я побиват от него.
Лидия и Данди пиха чай, после тя се качи при Маргарет Карлтън и разговаря с нея, докато стана време за вечеря.
Но докато бъбреше, мислите й бяха другаде. Мислеше си за Ан и се чудеше къде ли е и какво прави сега. Кроеше планове по какъв начин да се обърне към момичето и да й предложи да се вижда по-рядко с барона.
Ан се върна чак когато стана време за вечеря и трябваше набързо да се преоблече. Тя цялата сияеше, сякаш някой беше запалил свещ вътре в нея.
«Толкова е млада и е толкова хубава» — мислеше си Лидия и сърцето й се свиваше.
За разнообразие тази вечер нямаше гости за вечеря. Лейди Хигли се бе прибрала късно предната вечер и не се чувстваше добре, затова бе поръчала да й занесат вечерята горе. На масата бяха само тримата: Джералд, Лидия и Ан.
Ан не говореше много, но беше толкова привлекателна, че Джералд дори го каза на глас, като добави, че въздухът на Кайро сигурно й се отразява добре.
Ако Нина беше там, без съмнение щеше да направи някоя саркастична забележка, но Лидия не каза нищо, а Ан само щастливо се усмихна, като че ли се съгласяваше с него. Яде много малко и веднага щом свършиха яденето, обяви, че ще си ляга.
— Тогава вие ще трябва да разговаряте с мен, мисис Брайънт — каза Джералд. — Като че ли никой друг не иска да ми прави компания тази вечер.
Наля си още едно бренди, взе голяма пура и тръгна към верандата.
— Седнете тук — каза той, като посочи един от плетените столове, покрит с възглавници — и ми разкажете историята на вашия живот.
Говореше с лека ирония, но въпреки това Лидия усещаше, че той по някакъв особен начин е притеснен от това, че трябва да разговарят на четири очи, нещо, което той беше избягвал.
Спалнята на Ан, както и тази на майка й, се намираха в другата част на къщата. Само спалнята на Лидия беше над верандата, така че нямаше начин някой да чуе разговора им.
«Дали да му кажа за Ан? — мислеше си тя. — Не мога да поема цялата отговорност за всичко това.»
Но преди да започне да говори, Джералд се изправи на крака и неспокойно каза:
— Нека се разходим до брега на реката. Тук е много топло.
Бавно вървяха по зелената морава към широката, оградена от двете страни с нацъфтели храсти алея, която ги водеше натам, където в далечината водите на Нил блестяха като сребро под изгряващата луна.
Лидия беше облечена с рокля от тежка бяла коприна. Вървейки безмълвно редом със своя домакин, тя приличаше на някакво видение.
Изведнъж съвсем неочаквано той каза:
— Защо дойдохте тук?
— Ивлин Маршъл смяташе, че Ан ще се нуждае от придружителка и ми предложи да поема тази роля — изненадано отговори Лидия. — Вие не знаехте ли?
— Но вие защо приехте?
— Трябваше ми работа. Сега нямам пари.
— Никога преди това ли не сте работили? — попита Джералд.
Лидия поклати глава.
— Съпругът ми почина съвсем наскоро. Докато той беше жив, не се налагаше аз да работя.
— Липсва ли ви?
Този въпрос бе произнесен с по-мек тон и с интерес, сякаш Джералд наистина искаше да знае отговора.
— Не бях го виждала няколко години — отговори Лидия. — Той беше болен… Всъщност беше в психиатрична клиника.
Бяха стигнали до края на пътеката и стояха на брега на реката. С внезапен жест Джералд хвърли пурата си във водата. Светещият й край угасна, когато докосна водата.
— И все пак не ми отговорихте на въпроса. Защо дойдохте тук?
— Боя се, че не ви разбирам. Казах ви защо.
Тя внезапно млъкна, защото Джералд се обърна към нея, сграбчи я и притискайки я пламенно към себе си, долепи устните си до нейните. Лидия беше прекалено изненадана, прекалено стресната за момент, за да може да реагира. А после, точно толкова внезапно, както когато я бе прегърнал, той я пусна.
— Как смеете? — извика тя. — Как се осмелявате да ме докосвате?
— Учудваш ли се? — попита Джералд и сложи ръце на раменете й. Задържа я така, като гледаше право в очите й. — Учудваш ли се, след като идваш тук и с целия си вид ми напомняш за всичко онова, което съм забравил или поне съм се опитвал да забравя. Господи, как ми се иска очите ми никога да не те бяха виждали!
Той я блъсна грубо и без да промълви нито дума, тръгна бързо обратно към къщата, като я остави сама.
Тя стоеше и гледаше втренчено след него. Едната й ръка бе вдигната към гърдите, за да потуши бурята, която я разтърсваше. Няколко минути тя бе твърде объркана от това, което се бе случило, за да може да мисли свързано.
После пламналите й страни постепенно възвърнаха нормалния си цвят. Тя се поуспокои. Само устните й, наранени от страстната му целувка й напомняха твърде осезателно за случилото се.
«Трябва да е луд» — мислеше си Лидия.
Но тя знаеше, че изразът на лицето му и в очите му, които бе зърнала на лунната светлина, не беше израз на луд човек, а на човек, докаран до състояние, което той не можеше да понесе.
Лидия дълго стоя до водите на Нил, а после бавно се отправи към къщата.
Влезе през входната врата, като избягна отворените и все още осветени прозорци на салона за гости, но като минаваше покрай вратата, видя, че не е трябвало да се страхува от нова среща със своя домакин.
На една от масите стояха чашата му и полупразната бутилка бренди. В стаята нямаше никой и тя знаеше, че Джералд е отишъл някъде да търси развлечения, а може би и забрава.
Горе под вратата на Ан се процеждаше светлина и тя почука.
— Влезте — отговори й Ан.
Тя влезе и видя момичето да седи на прозореца. Беше все още облечена и гледаше навън в нощта.
— Питах се дали има нещо, което мога да направя за теб — каза тя.
— Нищо — отговори Ан. — Точно мислех да си лягам.
Беше ясно, че не й се иска да разговаря и Лидия, след като се опита в продължение на две-три минути да започне разговор, се отказа, пожела на Ан «Лека нощ» и отиде в спалнята си.
Съблече се, сложи пеньоара си и реши да почете преди да заспи. Спомни си, че бе оставила книгата си в стаята на Данди, когато отиде при нея след срещата си с Маргарет.
«Сигурно още не е заспала. Ще отида и ще си я взема» — каза си тя.
Отвори вратата и погледът й улови някаква фигура, която точно в този момент изчезна надолу. За миг се поколеба. Макар че не можеше да е сигурна, инстинктивно усещаше, че това трябва да е Ан.
Качи се бързо на площадката, но закъсня, защото само чу как входната врата се затвори.
«Не е възможно да е била Ан» — мислеше си тя.
Но за да се увери, отиде до стаята на момичето и почука. Никой не й отговори. Тя решително отвори вратата и влезе.
Стаята беше празна, а леглото не беше пипнато.
Значи затова тя каза, че ще си ляга рано. Това е било претекст да се измъкне и да се срещне с барона.
В отдалечения край на коридора имаше една необитавана стая, от прозорците на която се виждаше алеята за коли. Лидия изтича натам и стигна до прозореца точно навреме, за да види през дърветата силните фарове на отдалечаваща се кола.
«Какво ще правя сега? Какво ще правя сега?» — притеснено си повтаряше тя.
Откакто бяха дошли в Кайро, Лидия така беше организирала нещата, че когато Ан отиваше на парти късно вечерта, тя отиваше или с колата на втория си баща, която я и връщаше обратно, или беше придружавана от някоя по-възрастна жена на партито.
Ан беше само на осемнадесет години. Момичетата на нейната възраст в Лондон съвсем стриктно бяха придружавани от по-възрастен човек, когато излизаха, и нямаше причина да й се дава по-голяма свобода само защото се намират в чужбина.
Имаше няколко случая, когато самата Лидия я бе придружавала, но естествено нея не я канеха толкова често, колкото момичето. Тя знаеше, че поне досега Ан се бе държала благоприлично и винаги си бе идвала навреме или с придружител, или с дадената й кола.
Лидия познаваше Ан, и беше убедена, тя бе предпочела да не излъже, че отива на парти тази вечер, а да изхитрува, така че да се срещне с барона тайно и без спорове.
«Ще отидат да гледат пирамидите на лунна светлина» — помисли си Лидия.
Знаеше, че едно такова предложение ще се хареса на всяко момиче, особено на Ан, която в момента беше неизлечимо романтична.
Безпокоеше я мнението на Данди за барона. Ако беше неженен мъж, Лидия едва ли щеше толкова да се безпокои, защото Ан беше разумна и много пъти бе показвала, че е способна да се грижи за себе си.
Но с барона беше различно. Лидия усещаше, че не е човек, на когото може да се довери, особено пък с толкова хубаво и толкова младо момиче като Ан.
Лидия се чувстваше нещастна и крачеше напред-назад в стаята си. Беше безнадеждно да се опитва да заспи, докато не се увери, че Ан е в безопасност. И докато тя не се върнеше, можеше само да чака и да се моли всичко да е наред. Чудеше се какво ли би направила Ивлин при тези обстоятелства.
Дори Ивлин, която винаги измисляше нещо и беше така практична и неизменно разумна при всякакви обстоятелства, може би в този момент щеше да е объркана и безпомощна като самата нея.
Беше оставила вратата отворена. Изведнъж чу писък, който долетя откъм стаята на Теса, която се намираше малко по-нататък в коридора. Тя бързо отиде при детето и го намери цялото обляно в сълзи.
— Сънувах нещо ужасно — хълцаше Теса. — Ужасен сън, лельо Лидия.
Лидия я прегърна и се опита да я успокои.
— Всичко е наред. Сега си вече будна и нищо не може да ти причини болка, наистина не може.
— Беше ужасяващ сън — повтаряше Теса.
— Знам, знам — отговори й Лидия, — но не му обръщай внимание. Предполагам, че е от всичките тия скариди, които изяде на обяд. Доста си хапна от тях, нали?
Теса внезапно се усмихна през сълзи.
— Бяха страшно вкусни — каза тя.
— Знам, но точно там е работата. Ние винаги трябва да си плащаме по един или друг начин за това, на което се наслаждаваме.
— Да не би да си плащам за тях, като сънувам ужасни сънища?
— Плащаш си за това, че си изяла прекалено много — отговори й Лидия. — Горкото ти коремче не е могло да се справи с тях и ти е причинило болка.
Теса се разсмя.
— Много странни работи ти идват наум — каза тя. — Но аз няма вече да се плаша, ако това е от горкото ми коремче, което си плаща за това, че е поело прекалено много скариди!
— Е, няма нищо, всичко е наред — каза Лидия. Тя подпъхна одеялото под детето, наведе се и я целуна.
— Лельо Лидия — попита Теса изведнъж, — ти молиш ли се на Бог, когато искаш разни неща?
— Да, моля се — отговори Лидия сериозно.
— И винаги ли получаваш това, което искаш?
— Невинаги — отговори Лидия. — Понякога Бог смята, че не е толкова хубаво за нас да имаме нещо, а той много по-добре знае кое е хубаво.
— Вчера, когато бях на езда, се молих страшно много — каза Теса. — Молих се чичо Харолд да каже, че ще дойде днес и ще имаме пак урок, и той го каза. Това беше нещо хубаво, така че Бог го накара да ми обещае, нали?
— Предполагам, че Бог му е подсказал тази идея — нежно каза Лидия.
— Предпочитам да яздя, отколкото да върша каквото и да е друго, особено с чичо Харолд.
— Не бива да бъдеш разочарована, ако не може да идва всеки ден. Той е един много зает човек, нали знаеш.
— Много го обичам — каза Теса. — Повече от всеки друг на този свят, освен тебе, мисля. Но мама го мрази, тя ми го каза.
— Не мисля, че е искала да каже това, Теса, така че по-добре не мисли по този въпрос. Хората често казват много неща, които нямат предвид, знаеш ли.
— Много е странно това, че мама не харесва чичо Харолд, докато аз го харесвам толкова много. Защото тя обикновено харесва мъжете, без значение кои са. Но пък чичо Харолд не е нейният тип, нали?
Лидия се поколеба дали да изнесе една лекция на Теса за лоялността, но реши, че тази вечер вече е твърде късно. Вместо това тя коленичи до леглото и каза:
— Недей сега да мислиш за това, пиленце. Просто заспи, а утре сутринта ще си поговорим за това, нали?
Теса се хвърли на врата й.
— Толкова те обичам, мила лельо Лидия — прошепна тя. — Ти си най-хубавата на света.
Лидия се засмя и се изправи.
— Ти си една малка ласкателка — каза тя. — Лека нощ, детето ми, и приятни сънища.
Тя лекичко затвори вратата след себе си. Докато вървеше към стаята си, усещаше топлина в сърцето си. Най-после в тази къща някой беше проявил обичта си.
У Теса имаше нещо толкова сладко и за хиляден път Лидия си помисли, че е направо престъпление детето да расте по този начин.
Ако нея я нямаше, детето пак щеше да плаче, докато се умори и заспи, и никой наоколо нямаше да го чуе. Лейди Хигли нарочно бе организирала така нещата, че стаята на детето беше в другия край на къщата, далеч от нейната спалня.
Нина Хигли беше особено неучтива, що се отнася до усилията на Лидия и Харолд Тейлър да направят нещо за Теса.
Лидия беше тази, която предложи детето да нарича възрастните с «чичо» и «лельо», а не да им говори фамилиарно.
Коментарът на Нина Хигли при това нововъведение беше твърде характерен за тази жена.
— Изглежда, че съм се сдобила с много странни нови роднини — каза тя саркастично и добави така, че Теса да чуе: — Колко ли се вълнува Хари Твърдото сърце при тези нови интимни отношения между нас.
Лидия вече беше научила, че е безпредметно да спори или дори да се опитва да обясни нещата на лейди Хигли. Тя слагаше отпечатъка на собствената си егоистична и себична интерпретация върху всичко, независимо от това колко безпристрастни и любезни можеха да бъдат действията на човек.
Като се върна в стаята си, Лидия видя, че вече е единадесет часът. Седна в един фотьойл да чака и тогава се сети, че все още не си беше взела книгата. Но сега вече беше твърде късно да безпокои Данди.
Отиде долу в салона. Избра си от библиотеката един лек роман, като смяташе, че той ще й помогне да прекара часовете, през които ще чака.
Беше вече при вратата, за да се върне в стаята си, когато се стресна от отварянето на входната врата.
«Може би е Ан» — с надежда си помисли тя, но само след миг разбра, че е сгрешила. Джералд се бе върнал вкъщи.

Джералд хвърли шапката си на масата във вестибюла, обърна се към салона и видя, че Лидия е застанала на вратата.
Тя забеляза, че той диша тежко, сякаш беше ходил много бързо, и че лачените му обувки бяха покрити с прах.
Стояха и се гледаха на ярката светлина — Лидия малко бледа с една ръка, придърпваща пеньоара около нея, а в другата стиснала романа.
— Слязох за книга — безжизнено каза тя най-накрая.
Настъпи неловко мълчание и после тя смело добави:
— Но също исках да говоря с вас.
— Сега? — попита той.
— Ан е излязла. Сама.
Видя, че той не разбира. Доколкото му беше известно, Ан може да е отишла на гости, или да е излязла с приятели, както често ставаше.
— Искам да кажа — поясни Лидия, — че е излязла сама с барон Себал или поне така предполагам. Измъкна се от стаята си.
— Един момент — каза Джералд. — Нека изясним нещата. Да влезем ли в салона? Безпредметно е да стоим тук и да говорим за каквото и да е.
Лидия го последва до широкия диван край камината. Беше твърде притеснена за Ан и твърде облекчена от това, че най-накрая има с кого да сподели всичко това, за да се притеснява от вида си.
Тя седна на ръба на дивана и педантично придърпа пеньоара си.
— Защо смятате, че е с барона? — попита Джералд.
— Мисля, че започва да се влюбва в него — отговори Лидия. — Напоследък са много често заедно. Той я е срещнал днес на обяд, а след това я доведе тук. После отидоха до клуба да пият чай, или поне така казаха, и Ан не се върна чак докато стана време за вечеря. Спомняте си, че тя каза веднага след вечеря, че ще си ляга рано.
Като се сети какво се случи, след като Ан си бе тръгнала, Лидия позаекна малко и червенина заля страните й, но си наложи да продължи да говори както досега.
— Когато се върнах тук, отидох в спалнята на Ан. Не й се искаше да разговаряме, но още не беше се съблякла. Останах с нея само няколко минути, защото тя каза, че била уморена. След около половин час я видях да се измъква и открих, че стаята й е празна. В края на алеята я чакаше кола и мога просто да допусна, че баронът я чакаше за среща.
Джералд я изслуша внимателно. После запали цигара и когато се наведе над пламъка, Лидия хвърли поглед към него.
Не можеше да не види, че е привлекателен, но му беше ядосана — напомняше на себе си тя, — защото се бе държал като мерзавец.
— Не правите ли малко от мухата слон? — попита той накрая.
— Ан е на осемнадесет години — отвърна тя. — Вашият приятел, баронът, е женен човек и е наполовина египтянин.
— Значи знаете за него, така ли? И защо толкова подчертавате, че е мой приятел?
— Не е ли ваш приятел?
— Доста често идва тук. Смятате го за мой приятел и все пак мислите, че не е подходящо моята доведена дъщеря да го познава?
— Разбира се, че мисля така! — разгорещено отвърна Лидия, защото неговото отношение започваше да я дразни.
— И защо е толкова нежелателно познанството с него? — попита Джералд.
— Като начало, той е женен.
— Не ставате ли малко старомодна?
Лидия стана.
— Очаквах поне от вас малко помощ. Виждам, че съм грешила. Ще отида при майка й.
— Не мисля, че тя ще може да ви помогне, а съм и сигурен, че ще е достатъчно лоялна и няма да говори против приятеля ми. Баронът единствената черна овца ли е за вас или имате и други?
На Лидия дори не й дойде наум да бъде предпазлива или учтива.
— Боя се — каза тя, — че смятам по-голяма част от хората, с които Ан се среща тук, за неподходящи. В никакъв смисъл не са подходящи за запознанство с едно младо момиче, което още не е видяло света.
Пое си дълбоко въздух и продължи:
— На вас може да ви харесва да общувате с хора, които събират облози за конни състезания, с жокеи и с мъже като барон Себал — на мен не ми харесва, и смятах, че част от моите задължения, когато дойдох тук, е да предпазя Ан от срещата й с такива хора. Очевидно съм сгрешила.
— Вие предпочитате тя да познава само тези хора, които в миналото правеха всичко възможно да се държат обидно с майка й? — отвърна Джералд.
Лидия трепна. Това беше гледна точка, която не бе имала предвид.
— Но ако мислите, че аз ще каня такива хора в къщата си, много грешите — продължи Джералд. — Мъжете и жените, които смятате за неподходящи, бяха мои приятели в трудните времена и сега ще останат мои приятели, а вашето така наречено благовъзпитано общество може да прави каквото си иска, но във всеки случай няма да се радва на моето гостоприемство.
Говореше ядосано и почти крещеше срещу нея. Лидия започна да разбира и да си дава сметка за много неща, които я безпокояха.
Той не беше забравил и никога нямаше да забрави годините, когато той и жената, която бе обичал, са били отхвърлени от обществото. Носеше горчивината от обидите, които е трябвало да понасят, от скандала причинен от това, че е избягал с нея.
Беше огорчен и настроен да си отмъщава и сега пълнеше къщата си с хората, с които през изминалите години е трябвало да общува.
Най-после причината за тези странни приеми, насилената веселост, присъствието на жени като Нина Хигли, й стана съвсем ясна.
Джералд мразеше обществото, защото то го бе отхвърлило.
Радваше се на репутацията си, опитваше се да бъде и по-лош, отколкото беше, и правеше всичко, което беше по силите му, за да забрави или да задуши онези инстинкти, които — поради начина, по който бе отгледан и възпитан — бяха все още най-силното и най-доброто у него.
Сега Лидия разбираше и, застанала срещу него, си даваше сметка поне малко за оня ад, който бе преживял през изминалите години.
Той беше англичанин, който обичаше Англия, който е бил роден й отгледан там, но е бил досега в изгнание заради лудото си увлечение, когато е бил само едно момче на двадесет и две години.
Следвайки импулсивното си желание, Лидия протегна ръка и го докосна.
— Съжалявам — каза тя. — Не съм си давала сметка.
Обърна се и без да каже повече нито дума, излезе от стаята.
Горе в стаята си тя остана дълго време замислена. Разбираше, че годините не бяха принесли в жертва само красотата на Маргарет, но също бяха пречупили достойнството на Джералд и го бяха смирили.
Тя разбра колко лесно красотата на Маргарет Таверъл беше убедила младия човек, който я е обичал, че си струва заради любовта да загубиш и целия свят. Тя разбра как постепенно и двамата бяха започнали да си дават сметка, че са сгрешили.
А после, злополуката с Маргарет беше смазала и последната нишка, която ги е свързвала и ги е направила двама разделени страдащи, които може би успяваха да скрият своето страдание от света, но никога един от друг.
Той беше обвързан с една жена, която повече не желаеше, с неразрушимите вериги на лоялността; една жена, която жадуваше само за изгубената си красота, но не и за мъжа, който бе пожертвал живота си заради тази красота.
Дори и самият сър Джон не би могъл да желае по-голямо отмъщение за грешната си съпруга. Никакви други мъки не можеха да направят това възмездие по-голямо.
Джералд се опитваше да забрави — не любовта или нещастието, или страданието, — опитваше се да забрави една стара къща, стъпила здраво върху зелените ливади и пълна отвътре с радостта от детството му.
Той искаше да забрави достойнството в гласа на майка си, ръката на баща си върху рамото му, прислужниците, които го познаваха и обичаха още от дете.
Той можеше да забрави само като пиеше в компанията на отхвърлени от обществото хора или като танцуваше в горещия, зловонен въздух на нощните барове.
В очите на Лидия имаше сълзи. Бавно, бавно те преляха и потекоха по страните й и когато стана да вземе кърпичка, тя разбра, че плачеше за Джералд Карлтън, за момчето, което той е бил тогава и за мъжа, който е станал после.
Внезапно усети страх. Не за него, а за себе си.
Беше почти един часът, когато Ан най-после се върна. Лидия я чу да влиза. И някой друг бе чакал Ан. Джералд излезе от салона и тя го чу да казва:
— Къде беше?
Застанала до вратата на стаята си, тя чакаше да чуе отговора. Гласът долетя съвсем ясно нагоре.
— Бях излязла.
Тонът на Ан беше предизвикателен.
— С кого?
Настъпи пауза.
— Мислиш ли, че имаш право да ме разпитваш? — попита Ан.
— Мисля, че имам, а ти как мислиш?
Ан очевидно беше стъписана при този отговор.
— Защо пък мислиш така? — попита тя, но доста вяло.
— Първо на първо, това е моята къща — отговори Джералд. — Второ, майка ти не е добре и следователно не бива да бъде притеснявана. И трето, ти се запозна с барона под моя покрив.
— Откъде знаеш, че съм била с барона? — разгорещи се пак Ан.
— А не си ли била с него? — настоя Джералд, но много тихо.
Лидия бе изненадана от нежността в гласа му.
— Ние само отидохме да видим пирамидите — отговори Ан.
Тонът й не бе вече така предизвикателен, сякаш беше решила, че е по-разумно да бъде отстъпчива.
«Значи съм познала — мислеше си Лидия. — Разбира се, че той си играе с романтичното въображение на момичето.»
И чу Джералд да казва:
— Всички сме изморени тази вечер и едва ли сега е най-подходящият момент за дълъг разговор, нали? Ще ми обещаеш ли да ми дадеш възможност да говорим за това утре сутринта?
— Отивам на езда в девет часа — нацупено каза Ан.
— С него ли?
— Да.
— Добре, тогава ще стана в осем часа, ако и ти искаш. Ще закусим заедно и ще обсъдим нещата. Обещаваш ли ми?
— Не мога да се закълна, че ще бъда точна, но ще се постарая.
Тя затича леко нагоре по стълбите и Лидия едва успя да затвори вратата си.
«Страховете ми са необосновани — мислеше си тя. — Ан си дойде невредима вкъщи и Джералд, който очевидно е взел думите ми присърце, ще я убеди сега да намери по-подходящи приятели. Ама че съм глупава, да се притесня толкова.»
Беше уморена и главата я болеше от притесненията и случките от тази вечер. Облече нощницата си и си легна, но само след минута на вратата й се почука.
— Кой е? — притеснено попита тя и в главата й се блъскаха ужасни мисли.
— Аз съм — дойде отговорът и Ан влезе в стаята. — Предполагах, че си будна. Видях светлина под вратата ти.
Тя седна на края на леглото.
— Ти каза на Джералд, нали? — укори я тя. — Знаех си, че си ме видяла да излизам.
— Бях страшно притеснена.
— Защо?
— Ти знаеш защо! — отвърна Лидия. — Ан, скъпа, моля те не мисли, че ти се бъркам, но ти си толкова млада и толкова хубава.
— Не мога да не го срещам. Толкова е очарователен. Трябва да го признаеш, че е така.
Лидия придърпа възглавниците зад гърба си. Разбираше, че Ан иска да говори и се чудеше какво да й каже. Ан беше влюбена за първи път. Като всички момичета на нейната възраст, тя искаше да сподели с някого новите си вълнения, мечтите и желанията си.
— Не мисля, че мога да му се възхитя — предпазливо каза Лидия.
— Той е наполовина египтянин. Не ти ли казах, Лидия, че ще намеря някакво привличане в страната на фараоните? Не можеш да отречеш, че имах предчувствие за това, нали?
— Да не искаш да ми кажеш, че барон Себал е бил част от последното ти прераждане? — попита Лидия.
— Не съм сигурна, разбира се — отговори Ан, раздразнена от сарказма в тона на Лидия, — но не мога да не приема, че съдбата ни срещна е него и че е пряк наследник на тези, които са построили пирамидите.
— Той ли ти каза това? Аз пък разбрах, че майка му е била много обикновено местно момиче в харема на баща му.
— О, той ми разказа много неща за себе си — замечтано каза Ан.
— И за съпругата си ли ти разказа? — попита Лидия.
— О, тя е била пълна глупачка. Избягала е от него. Можеш ли да си представиш — да избяга през медения им месец. Той не е искал да се ожени за нея, но бракът им бил уговорен и нейните родители страшно много държали на него. Ами, разбира се, че ще държат!
— Съпругата му може да разкаже и нещо много по-различно от това — предположи Лидия. — Мислиш ли, че баронът е от мъжете, от които може да стане добър съпруг?
— Как ми се иска да имам възможността да разбера!
Лидия съзнаваше, че тези глупости трябва да бъдат прекратени веднага.
— Ан, миличка — каза тя, — не бива да се държиш така нелепо и да пъхаш в главата си такива абсурдни идеи за човек като барон Себал. Той е женен и какво хубаво може да се очаква евентуално от това да си въобразяваш, че си влюбена в него и той в теб? Той никога няма да може да се ожени за теб. Знаеш, че жена му е католичка и следователно няма никакви шансове да се разведе с него. Защо не го забравиш, преди да е станало прекалено късно? Откажи се от него! Не се срещай с него! В Кайро има стотици други млади мъже.
— О, те всички са ужасно скучни — отговори Ан с презрението, което младите могат да изпитват. — Не можеш с приказки да ме накараш да се откажа от това да бъда влюбена, Лидия, колкото и да се опитваш. Обожавам Али и знам, че и той ме боготвори. Не бива да се страхуваш, че той ще се държи с мен по някакъв непристоен начин. Ами, знаеш ли, днес той само целуна ръката ми и края на роклята ми!
Последните думи тя произнесе с трепет в гласа и Лидия разбра, че Ан е била развълнувана и трогната от това ориенталско театралничене.
«Тя е само едно дете — помисли си Лидия. — Няма смисъл да й се говори, тя е хлътнала и дори не се срамува да говори за това.»
Въздъхна леко и отново се опита да я разубеди.
— Откакто си тук — запита я тя, — замисляла ли си се за бягството на майка ти с втория ти баща?
Ан се изненада от въпроса й.
— Защо? Какво общо има това с мен?
— Ами, само това, че Джералд е бил твърде млад, когато е направил грешната стъпка и е провалил живота си — отговори й Лидия. — Мислиш ли, че той е много щастлив?
— Не съм се замисляла за това, но пък знаеш, че майка ми е претърпяла тази злополука и освен това, тя е с години по-стара от него. И това й личи, нали?
Започваха да се отклоняват от това, което Лидия искаше да й каже, и тя се опита да върне Ан към темата.
— Исках само да ти покажа, че не си струва човек да излиза извън общоприетите норми. Това никога не носи щастие за дълго, а само мъка.
— Ти просто се опитваш да ме изплашиш — остро каза Ан. — Не виждам никакво сходство между историята на майка ми и това, че съм влюбена в Али. Все едно, надявам се никога да не започна да изглеждам като нея.
— О-о, Ан! Как можеш да кажеш такова жестоко нещо!
— Тя изглежда ужасно — отвърна Ан.
Стана от леглото и отиде до огледалото. Внимателно се взря в собственото си лъчезарно отражение.
— Али казва, че съм като звезда — една красива звезда в този тъмен свят.
— Страшно прилича на нещо взето от писанията на Етел М. Дел — разсмя се Лидия.
— Нещата винаги звучат така, когато се повтарят многократно — отвърна Ан с голяма доза мъдрост. — Но стават нещо различно, когато някой ти ги каже само на теб, и ти много добре знаеш, че е така, Лидия.
— Да, в това има известна доза истина — честно си призна Лидия. — Но да те нарекат звезда в този тъмен свят, когато гледаш пирамидите на лунна светлина с един наследник на фараоните — това ми прилича на евтините романчета, които четях под одеялото, когато бях ученичка.
— Радвам се, че и ти в някакъв период от живота си си вършила неща, които не са били съвсем в ред! Толкова си прекалено скромна и последователна, че направо ме плашиш.
Тя се смееше, докато казваше това, и думите й някак си не можеха да я засегнат. Стана, обви ръцете си около Лидия и като я целуваше за лека нощ, произнесе:
— Толкова съм щастлива!
Когато си излезе, Лидия остана още дълго време будна и загрижена. Как би могла да се справи с човек като Ан! Всичко, което й се кажеше, нямаше значение за нея, дори не обръщаше внимание на забележките и съвсем игнорираше упреците. Ан можеше и да се присмива на страховете й, но тя не можеше да се освободи от тях.
«Лично Джералд трябва да говори с барона» — помисли си тя, но като се сети за него, пред очите й застана живият спомен за онзи миг, в който той я бе целунал.
Беше само преди няколко часа и оттогава бяха станали толкова много неща, но лежейки в тъмнината на стаята, тя усещаше мекотата на устните му. И ръцете му бяха толкова силни!
Чувстваше се безпомощна и безсилна и сега вече знаеше, че заедно с изненадата и яда й у нея се бе появило и друго странно чувство, което тя дори и на себе си не искаше да признае.

На сутринта Данди влезе в стаята на Лидия, преди тя да се беше събудила напълно.
Тя вдигна щорите, дръпна тънките кретонени пердета, и златистата слънчева светлина нахлу в стаята и заслепи Лидия.
Струваше й се, че току-що е заспала. Събитията от предишната вечер я бяха задържали будна дълго време след като си бе легнала. Лежеше и чуваше как далечният часовник отмерва час подир час.
Накрая, след като се примири, че ще прекара една «бяла нощ», тя потъна в дълбок сън без сънища.
— Какво има? — сънено попита тя, после се прозя и седна в леглото, като търкаше очи.
Данди стоеше с ръце върху пълните си хълбоци и я наблюдаваше. С разпилените си тъмни коси върху белите рамене и с леката руменина на бузите, Лидия изглеждаше много млада и много хубава, докато се бореше със съня и се опитваше да се събуди.
— Толкова ми се спи. Ти само ми попречи, можех да спя с часове.
— Почти осем часът е — отговори Данди и Лидия трепна, като си спомни какво се бе случило предната нощ. Запита се дали Ан се приготвяше за разговора си с Джералд.
— Ан събуди ли се?
— Събуди се — отвърна Данди — и е почти напълно облечена. Заради нея дойдох да си поговорим.
Лидия я погледна обезпокоена, но Данди се разсмя.
— Всичко е наред, миличка. Няма да прибавям още към трудностите и неприятностите, които и без това имаш с това дете. Очаквах ги, особено като дойде да живее в такава къща. Не, не става дума за майка й. Тя прекара тежка нощ и не искам никой да я безпокои с разни истории, колкото и да мислиш, че са важни.
— Какво трябва да направя тогава? — попита Лидия и направи с ръце жест на безпомощност.
Данди се замисли за момент и седна на леглото на Лидия.
— Колкото и да й говориш, това няма да ти свърши работа. Това дете има твърдото намерение да върви по собствен път и ти го знаеш.
— Но, Данди, нали виждаш опасностите, които идват от този човек. Той вече я ухажва и то много умело, а тя е заслепена и го смята за романтичен герой.
— Той е потаен — каза Данди и Лидия си помисли, че това е много точно определение за барона, което напълно му прилягаше.
— Господин Карлтън ще говори с Ан тази сутрин — продължи Лидия — и може би тя ще чуе поне него.
— Ами ако не го чуе?
— Тогава не знам какво да правя. Мислех да говоря с майка й. Да, права си, Данди, познала си, че искам да говоря с нея, но щом не ми позволяваш да го сторя, ще трябва да измислим нещо друго. Какво ще кажеш за барона? Мислиш ли, че можем да го подхванем?
— Няма да ни слуша — решително каза Данди.
— Тогава какво да правя?
— Отведи я — отговори Данди, — ако въобще пожелае да тръгне.
Лидия седеше и мислеше с колене, свити под завивките, и с лице, подпряно с двете й ръце. Помисли си, че Данди е песимистично настроена.
Разбира се, че имаше шанс Ан да чуе какво й казва вторият й баща. Тя го харесва, а пък и за един мъж винаги е по-лесно да се справи с едно упорито момиче, отколкото за жена.
— О, господи! Защо трябваше Ан да се среща с такъв ужасен мъж? Ако беше англичанин, нещата щяха толкова да се улеснят. Хората, които идват в тази къща са ужасни, но който и да е от тях нямаше да представлява такава трудност както баронът.
Спомни си за снощното избухване на Джералд и неговата непримиримост срещу обществото, което не е искало да го приеме през изминалите години и което сега — от злоба — той не искаше изобщо да познава. Беше толкова жалко. Това бе наистина едно пропиляване на живота, позициите и парите.
И не стигаше това, че той страда, ами и цялото бъдеще на доведената му дъщеря трябваше да бъде повлияно от това, че се заплете в история с негов приятел.
— Трябва да ставам! И толкова ми се иска да можеше да ми помогнеш повече, Данди.
— Мила моя, аз съм само една стара жена. В живота си научих един урок, който се е потвърждавал хиляди пъти. И той гласи следното: Всеки трябва да заплати за собствения си опит, който придобива.
— Но Ан е толкова хубава и толкова млада — почти умолително възрази Лидия. И изведнъж добави: — Какво мисли мисис Карлтън за хората, които идват тук?
— Тя едва ли ги забелязва. Не виждаш ли, че настоящето не означава нищо за нея? Духът й живее изцяло в миналото. За нищо и за никого не я е грижа.
Изражението на лицето на Данди се беше смекчило, когато спомена Маргарет. След като бе видяла вниманието и обичта, с които тя обсипваше пациентката си, Лидия си помисли, че безпомощността и мъката на Маргарет я правеха да изглежда в очите на Данди като едно страдащо дете, което трябва да бъде закриляно и обграждано с грижи.
Но дори и обичта не можеше да заслепи Данди за истината, че днес никой, нито мъж, нито жена, нито дете, не можеше да измъкне Маргарет от нейното униние и егоизъм.
— А съпруга си? — попита Лидия, макар че знаеше отговора. — Тя сигурно още обича съпруга си?
Данди поклати глава.
— Тя просто го ревнува от жените, които го заобикалят, но не защото го желае, а защото тяхното привличане я кара да завижда. Тя иска отново да е млада и красива, да може да предизвиква възхищение и да омагьоса не само Джералд Карлтън, а и всеки друг мъж.
— Толкова е покъртително — възкликна Лидия.
Разговорът им бе прекъснат от Теса, която влезе със сълзи на очите и с треперещи устни. Тя притискаше едно пръстче, от което течеше кръв.
— Паднах от една ограда — обясни тя, когато Лидия я попита какво е станало. — Опитах се да обиколя цялата градина, без да се докосвам до земята. Много обичам тази игра, но един гущер мина през краката ми, изплаши ме и аз паднах.
Пръстчето й беше доста дълбоко порязано от парче счупено стъкло.
Данди донесе йод и бинт. Разбира се, щипеше я много, но Теса смело въздържаше сълзите си, макар че те бликаха от очите й.
И след всичко, което бе станало тази сутрин, когато Лидия слезе долу, беше станало вече почти девет часът. Във вестибюла тя видя Ан, облечена за езда, която точно излизаше от трапезарията.
— Закуси ли вече? — попита Лидия. — Ужасно закъснях. Сякаш всичко тази сутрин беше против мен и не можах да се облека навреме.
— Да, закусих — отговори Ан. — Сега тръгвам. Можеш да предадеш на Джералд, че не съм имала възможност да го дочакам за обещаната от него лекция.
— Но Ан! — бързо реагира Лидия. — Сигурно си се видяла с него тази сутрин.
— Напротив — отвърна Ан с триумфираща усмивка. — Той още не е слязъл. Съжалявам, че трябва да ви разочаровам и двамата, но не мога да си позволя да закъснея за срещата си само защото Джералд не спазва часа на своите срещи. А също ще вечерям с Али тази вечер.
Ан решително грабна камшика за езда и отвори входната врата.
Лидия протегна ръка умолително, думите трептяха на устните й, но беше твърде късно. Знаеше, че Ан е убедена в това, че те с Джералд са заговорничили предната вечер.
Разбира се, за нея беше триумф фактът, че Джералд не се е появил за срещата тази сутрин и нямаше да се забави да се възползва от това.
Баронът сигурно вече я чакаше и сега беше късно Лидия да се опитва да попречи на срещата им.
Тя я наблюдаваше как слиза по стълбите и излиза на ярката светлина — стройна като момче, но в същото време изключително пленителна в добре скроения брич за езда и копринената риза. Със своята свежест и младост Ан би могла да подпали кръвта на всеки мъж, особено такъв като барона.
Преди да се замисли, Лидия се обърна и се затича нагоре по стълбите към стаята на Джералд.
Чак когато стигна до широката стълбищна площадка, тя спря и се поколеба. Точно тогава вратата на стаята му се отвори и Нина Хигли, облечена в бледосин пеньоар и с табла за закуска излезе отвътре.
— О, това си ти, мисис Брайънт — обърна се тя към Лидия. — Вземи това, моля те, вече приключих със закуската си.
В гласа й звучеше арогантност, като че ли говореше на нископоставен прислужник. Значи тя бе забавила Джералд и понеже той беше закусвал с нея, не беше успял да се срещне с доведената си дъщеря и вероятно изобщо беше забравил за нея.
Без да каже дума, Лидия почти грубо бутна настрани лейди Хигли и почука на вратата на стаята.
Чу се глас:
— Влезте.
Тя влезе и видя Джералд все още по халат и пижама, с цигара в ръка, който тъкмо влизаше в стаята откъм балкона.
Лидия влезе и затръшна вратата след себе си под носа на лейди Хигли, която стоеше в коридора твърде стъписана от поведението на Лидия, за да може да каже или направи нещо в момента.
Вбесена, със стиснати юмруци, с глава, отхвърлена назад, Лидия се изправи с лице към домакина си.
— Ан излезе.
— Господи, боже мой! — възкликна Джералд. — Колко е часът? Нямах представа, че е толкова късно.
— Очевидно е имало друго, за което да мислите.
— Слушайте — каза Джералд, — наистина ли е излязла? Страшно съжалявам, но честна дума, бях забравил колко е часът.
— Имахте шанс да направите нещо за Ан. Снощи тя си легна готова да ви слуша, но тази сутрин вие не можахте да си направите труда да се сетите за нея. Бог знае какво може да направи сега, след като има време да размисли, време да обсъди нещата с барона. Как можахте да забравите? Как можахте да позволите това да стане?
Джералд остави цигарата си.
— Разбира се, придавате незаслужено голямо значение на факта, че съм забравил за една среща.
— Може би сте прав — отвърна Лидия. — Беше абсурдно да се мисли, че можете да имате някакво влияние върху Ан. Вашата нравственост и вашето поведение едва ли биха могли да се приемат за добър пример.
Разбра, че не може да каже повече нищо. Задушаваше се от яд. Без да каже повече нито дума, тя се обърна и отвори вратата.
Лейди Хигли бе все още отвън и Лидия разбра, че се е опитвала да разбере за какво говорят. Мина покрай нея и влезе в стаята си. Чак когато остана сама тя започна да трепери.
«Нищо не постигнах, като се ядосах така — помисли си тя след няколко минути. — Кой ли се интересува какво мисля или казвам аз?»
За първи път си зададе въпроса дали Джералд Карлтън няма право да я уволни. Трудно можеше да разбере на кого е подчинена.
Всъщност Ан я бе наела след съвета на Ивлин, въпреки че идеята за придружителка бе дошла първоначално от Маргарет.
«Не ме интересува — помисли си Лидия след малко. — И без това исках да си тръгна и бих го сторила, ако не беше Ан.»
Спомни си учуденото лице на Нина Хигли и в момента така й се прииска да беше се държала по-грубо с нея.
Изведнъж се сети с кого може да поговори и да помоли за съвет — Харолд Тейлър. Той беше здравомислещ човек, а пък и пред него не би се притеснявала от това, че се държи нелоялно, като обсъжда своите домакини.
Бързо слезе долу до телефона. Харолд Тейлър си беше вкъщи.
— Трябва да те видя — каза му Лидия. — Би ли могъл да дойдеш сега? Не в къщата, ще те чакам в края на алеята за коли, ако можеш да ме вземеш с колата си. Трябва да поговоря с теб. Имам неприятности.
— Ще бъда там след десет минути — отговори й той.
Съвсем характерно за него беше това, че не хвърляше думи на вятъра нито от любопитство, нито от съчувствие.
Лидия постави слушалката и въздъхна с облекчение. Ето някой, на когото може да се довери, някой, когото тя харесваше, този някой, който изглеждаше надежден сред тълпата от луди хора, идваше сега на помощ.
Намери Теса и й каза да отиде да си играе в градината, защото тази сутрин няма да имат уроци.
— Защо няма? — разочаровано попита Теса. — Искам да продължим с учебника по история. Искам да знам какво е станало с онези принцове, затворени в Тауър. Избягали ли са? Толкова ми се иска да са избягали.
— Утре ще направим това, пиленце — обеща Лидия. — Трябва да изляза.
— С кого?
— С чичо Харолд — каза Лидия.
Би предпочела да излъже, но знаеше, че е твърде вероятно Теса да научи с кого е била и затова реши, че влиянието й върху детето ще пострада, ако то разбере, че го мами.
— О, нека и аз да дойда! — замоли се Теса, но Лидия поклати глава.
— Не бива тази сутрин — отвърна тя. — Искам да си поговоря с него за нещо важно и това ще е една тайна между теб и мен. Не казвай на другите, освен, разбира се ако не те попитат.
— Няма вероятност да ме попитат. Никой не се интересува от мен, освен ако не правя бели или не преча на някого.
Лидия се наведе и я целуна. Знаеше, че лейди Хигли смята, че Теса пречи винаги когато трябваше да й обърне внимание.
— Няма да се бавя и ако има време преди обяда, ще довършим историята за малките принцове, затворени в Тауър.
— О, чудесно! Тръгвай бързо тогава, та да си дойдеш по-скоро.
Лидия не се нуждаеше от наставленията на Теса, за да бърза. Тя почти тичаше по алеята и пристигна до портала дълго преди да види колата на Харолд Тейлър в далечината.
Той приближи и без да излиза от колата отвори вратата и подаде ръка да й помогне да влезе и седне до него. Колата му беше малка — двуместна, сива кола, — но за Лидия в момента тя беше като тихо пристанище.
— Къде да отидем? — попита той.
— Където и да е — импулсивно отговори Лидия. — Просто карай, само и само да се махнем от тази къща.
Той я послуша и потегли. Известно време тя не каза нищо, а просто се отпусна назад върху меката тапицерия.
Лицето му обърнато с профила си към нея, изглеждаше сурово, но тя знаеше, че той никога няма да я притесни като й задава въпроси, както би направил някой друг мъж.
«Не знае за какво съм дошла да говорим — мислеше си тя, — но ще чака докато съм готова и с това проявява разбиране, което малко мъже биха могли да предложат.»
Лидия въздъхна свали шапката си и я постави на пода до краката си.
— Къде ме водиш? — попита тя.
— Помислих си, че можем да отидем до пирамидите. Нали не бързаш да се връщаш обратно?
— Иска ми се да не се върна въобще — с ярост отговори тя.
Майор Тейлър пусна кормилото с едната си ръка и я протегна към Лидия. Тя сложи своята в неговата и когато потъмнелите от слънцето пръсти обгърнаха ръката й у нея се появи успокояващото чувство, че е закриляна.
Така в мълчание те продължиха известно време докато Лидия не видя в далечината пирамидите, издигащи се от равната златиста пустиня, здраво стъпили и невъзмутими на фона на синьото утринно небе.
— Предполагам, че си мислиш, че се държа глупаво и истерично — тихо каза тя.
— Не мисля, че си в състояние да се държиш нито по единия, нито по другия начин — меко отговори Харолд Тейлър.
Той продължи да кара, докато стигнаха пустинята, където зави с колата настрана от тълпите туристи, камили и магарета, както и ловци със соколи, които се трупаха в подножието на пирамидите и продължи да кара докато останаха сами, заобиколени само от златистите пясъци, прострели се нататък към хоризонта.
Оттам виждаха пирамидите, издигащи се величествени със своята предизвикателност срещу времето и срещу слабостта на човека, незасегнати от лекомислието на тези, които се опитваха да търгуват с тяхната прелест.
Беше тихо и прекрасно. Един мираж трептеше на слънчевата светлина. Лидия седеше безмълвна със съзнанието, че красотата на Изтока винаги би могла за малко да успокои напрежението от трудностите и неприятностите, колкото и уморителни или лични да са те.
После като си даде сметка, че Харолд Тейлър търпеливо чакаше до нея, тя с усилие откъсна очи от гледката, обърна се към него и започна да му разказва историята си.

— Какво да правя сега? — попита Лидия.
Беше свършила разказа си за това как се бе ядосала на Джералд и за отчаянието си, че не може да накара Ан да види колко глупаво постъпва.
— В тази къща има само двама души, които ме интересуват — Ан и Теса. И двете са млади, в началото на живота си и обкръжението, в което им се налага да живеят, със своето разлагащо влияние вероятно ги съсипва. Може и да е глупаво човек да се ангажира така силно както аз съм се ангажирала с тях, но не мога иначе. Не мога просто да си стоя и да гледам как Ан съсипва живота си с човек като барона или пък да виждам как Теса ту е изоставена, ту е глезена от тази нейна зла майка.
Майор Тейлър извади табакерата си.
— Мога ли да запаля?
Тя кимна в знак на съгласие. Той запали цигара.
— Знам твърде много неща за барон Себал — бавно започна той — и ти ни най-малко не преувеличаваш опасностите, произтичащи от връзката му с Ан. Това трябва да се спре, но как да бъде направено е друг въпрос. Джералд Карлтън е човекът, който трябва да поговори с барон Себал, но дали ще го стори, е съвсем друго нещо. Чудя се дали има някакво чувство на отговорност?
— Ти ме предупреди, помниш ли — каза Лидия. — Поне се досетих за много неща от това, което ти остави недоизказано. Колко си бил прав. Да беше ми казал повече неща, ние с Ан просто щяхме да направим завой и да се върнем обратно в Англия.
— Това дете няма ли и други попечители, освен майка си?
— Не зная — отвърна Лидия. — Майка й, разбира се, е законният й попечител и настойник. Предполагам, че сър Джон е оставил парите на Ан в ръцете на довереници до навършване на двадесет и петгодишна възраст. Разбира се, бихме могли да се обърнем към тях.
— Съмнявам се дали те биха помогнали много. Баронът не е човек, който преследва богата зестра. Той е изключително богат, с огромни имения както тук, така и във Франция. Друга трудност възниква от факта, че е добре приет в тази къща от втория баща на Ан, а всъщност и от майка й. Ако той флиртуваше тайно с момичето — както щеше да бъде, ако тя живееше другаде, — можехме да направим истинска сцена. Той не е добре приет от която и да е свястна жена тук. Но в този случай, той е в безопасност и знае това!
— Но ако допуснем, че Джералд Карлтън го изгони от къщата си — вметна Лидия. — Дали тогава Ан — или пък той самият — ще приемат кротко това положение?
— Нещата щяха да бъдат съвсем други и много по-лесни. Общественото мнение е в състояние да направи невъзможни срещите му с Ан.
— Тогава ще трябва да говориш с Джералд — каза Лидия.
— Но какво бих могъл да кажа аз, за да имат думите ми някаква тежест?
— Може би теб ще те послуша. Аз направих каквото можах, но нямаше много голям ефект — горчиво се усмихна Лидия.
— Едва ли е моя работа да се бъркам — колебливо каза майор Тейлър.
— О, но ти ще се опиташ да го накараш да погледне разумно на нещата. Моля те, Хари, моля те, кажи ми, че ще го направиш.
Нарече го с малкото му име съвсем непреднамерено и може би това, заедно с молбите й, го накара да се обърне към нея и да каже горещо:
— Знаеш, че ще направя всичко възможно, за да ти помогна, всичко, което е по силите ми. Ще говоря с Джералд Карлтън, обещавам.
— Благодаря ти — каза Лидия и протегна и двете си ръце към него с благодарност.
Той ги пое в своите и за нейна изненада се наведе и ги целуна, първо едната, после другата.
За момент тя остана безмълвна, а после като се опитваше да прикрие смущението си, започна да говори за Теса.
— Разкажи ми за баща й — помоли тя.
— Той е мой братовчед. Познавах го бегло, защото той беше във флотата, докато аз бях в пехотата. Беше много популярен сред военните — един от тези чаровни хора, които се сприятеляват лесно, където и да отидат… Дейвид се срещна с Нина по време на престоя на кораба му в Малта. Тя беше хубавка и предизвикваше състрадание — две неща, на които той не можеше да устои. След като се ожениха, тя започна да се държи по друг начин и да очаква неограничени похвали и признание, което би ужасило всеки, с изключение на празноглавците, с които тя се обграждаше. Когато Дейвид се прибираше по време на отпуска, тя правеше живота му невъзможен и най-накрая тя поиска развод. Дейвид се съгласи отчасти защото се чувстваше много нещастен и отчасти защото вярваше в старото правило, че един джентълмен не може да поиска развод от жена си. И чак когато нещата бяха напреднали твърде много, за да може да се оттегли, той си даде сметка, че при тези обстоятелства, Нина ще задържи Теса… Тя какво ли не направи, за да вземе Теса, като мислеше, че ще получи повече пари, ако детето живее с нея. Тя, както винаги, беше права и получи такава издръжка за детето, която силно надвишава, възможностите на Дейвид.
— Но това е безобразие! — прекъсна го Лидия. — Тя не прави нищичко за Теса. Повечето от дрешките й са скъсани и, както знаеш, детето не е получило никакво образование.
— Нямах представа, че нещата изглеждат така зле — отвърна Харолд. — Докато вие не дойдохте тук, аз гледах да не се изпречвам на пътя на Нина. Но сега като знам, писах на Дейвид, разказах му всичко за дъщеря му и му предложих да подаде молба в съда и да спре издръжката за Нина.
— Надявам се да го направи — каза Лидия. — Теса расте, а тя е интелигентно дете. Сега не харесва майка си, но след няколко години ще разбере колко е лоша всъщност. О, много се радвам, че си му писал.
Майор Тейлър се усмихна.
— Сега по-щастлива ли си?
— Много! Такова облекчение е, че можах да ти кажа всичко.
— Знаеш, че ще направя всичко, което мога, за да ти помогна — повтори той.
— Не знаех какво да измисля — отвърна му Лидия. — Чувствах се в безизходица и толкова се страхувах, докато не се сетих за теб.
— Иска ми се винаги да си спомняш за мен.
— Ще си спомням — отвърна Лидия.
Харолд Тейлър се обърна, за да я погледне в очите.
— Искам да кажа — през цялото време и по всякакъв начин — тихо каза той.
Лидия изпадна в паника, защото разбра, че той говори сериозно и пламенно. Опита се да не го гледа, но въпреки волята й лицето му притегляше погледа й и там тя прочете това, което неговата стеснителност не му позволяваше да изрази с думи — че я обича.
«На всяка цена — отчаяно си помисли тя — трябва да го спра да не ми предложи брак сега. Няма да имам сили да му откажа, а не искам да приема.»
С бързо движение тя отвори вратата.
— Трябва да изляза малко. Съвсем се сковах от продължителното седене.
Стъпи на мекия пясък, а лекият ветрец, който духаше откъм пустинята, разхлаждаше лицето й. В далечината малък керван, от шест тежко натоварени камили се отправяше на път през пустинята.
Лидия усети онзи зов, който всеки пътник от Изтока усеща — желанието да намериш някое място, което не е заразено от влиянието на Запада.
Имаше нещо романтично, имаше нещо вълнуващо при мисълта да намериш някъде хора, след като си минал разстояние от стотици мили през пясъците, хора, за които времето е останало неподвижно още откакто могъщите фараони са построили пирамидите, още откакто Клеопатра е плавала по Нил в голямата си лодка, украсена с платна от пурпурна коприна.
— Искам да погледам Сфинкса — каза Лидия.
Оставиха колата и тръгнаха пеша покрай трите големи пирамиди. Спряха там, където с лице, обърнато, към изгрева, стоеше тази загадка.
Върху обезобразеното му лице играеше онази странна и тайнствена усмивка, която можеше да се сравни само с усмивката на Мона Лиза.
Лидия стоеше и гледаше безмълвно. Опитваше се да разгадае, като милиони други преди нея, какво всъщност символизира Сфинксът, искаше да намери обяснение за неговата сила и неговата тайнственост.
За нея Сфинксът олицетворяваше любовта — не само любовта към мъжа или жената, онази любов на страстта и на създаването на потомството, но също и любовта на Божественото, тази, която издига човека до неговото съвършенство, докато намери там прилика с Бога и разбере, че няма да се спира, докато не постигне това съвършенство.
Тя въздъхна дълбоко.
— Трябва да се връщаме — каза Лидия. — Късно е.
Тръгнаха към колата.
— Кога ще се видиш с Джералд? — попита тя, когато отново седнаха един до друг в колата.
— Ще дойда сега, ако искаш. Тази вечер имам работа, а следобеда също ще бъда зает, така че ако той е вкъщи, ще бъде по-удобно сега.
Лидия погледна часовника си. Въпреки че имаше усещането, че са минали часове, още нямаше единадесет.
— Той е или вкъщи, или в клуба — каза тя.
Когато приближиха към къщата, видяха пред себе си двама ездачи. Конете им вървяха бавно, мъжът се бе навел към момичето, а нейното лице бе обърнато към него и русата й коса улавяше слънчевата светлина в къдриците, които се спускаха по врата й.
— Баронът и Ан — каза Лидия. — Тази сутрин се прибират по-късно от обикновено.
— Няма да спираме — спокойна каза той. — Вижда се, че са вглъбени в разговор. Няма да те познаят.
— По-добре да не ме познаят. Няма да ми е приятно Ан да мисли, че я шпионирам.
Но Харолд бе прав. Нито Ан, нито баронът се обърнаха, когато колата мина покрай тях. Лидия хвърли един поглед и видя усмихнатото лице на Ан, която имаше невероятно щастлив вид.
Баронът определено беше много елегантен с костюма си за езда, а конят му беше превъзходен — сив от чистокръвна арабска порода.
Лидия го зърна в профил, но имаше нещо в линията на челюстта му и в тъмните мигли, хвърлящи сянка върху очите му, което му придаваше вид на пригладена котка и тя добре разбираше защо Данди го определи като потаен.
Наистина беше потаен и това беше онази потайност и предпазливост, с която пантерата дебне жертвата си, движейки се внимателно, но безжалостно през високата трева — с напрегнати мускули, с опънати нерви, готова да отскочи и да я достигне, но изчаквайки с неизчерпаемо търпение подходящия момент и възможност.
Когато стигнаха до къщата, Лидия излезе от колата. Остави Харолд да позвъни на звънеца, а тя отиде веднага в градината да търси Теса.
Намери момиченцето далече от къщата, близо до брега на реката, седнало на земята и гушнало в ръце една бездомна котка, пеейки си песничка.
Теса извика от удоволствие, като видя Лидия и изтича към нея, все още стискайки в ръце нещастната котка.
— Виж какво намерих в храсталаците. Дадох му мляко и ще си го задържа като домашно коте.
— Може да е на някой друг — вметна Лидия.
— Ами ако е на някой друг, той е много жесток. Горкичкото, то е почти умряло от глад. Само погледни — броят му се ребрата.
Нямаше съмнение, че котенцето не беше хранено от доста време.
Не беше красиво котенце, зелените му очи гледаха с див поглед, но очевидно Теса му бе внушила доверие и му бе донесла успокоение, защото животното се бе отпуснало в ръцете й и мъркаше, без да прави опити да избяга.
— То е като едно безпризорно дете. Кръстих го Барнардо — съобщи тя.
— Много подходящо име — засмя се Лидия. Мъчно й беше за Теса. Нали всяко дете мечтаеше да си има любимо домашно животно. По всяка вероятност котенцето щеше да се измъкне при първа възможност, въпреки примамката от мляко и храна.
— Чичо Харолд върна ли се с теб? — попита Теса. — Мога ли да отида при него?
Лидия поклати глава.
— В момента не може, миличко — отговори й тя. — Той е с чичо Джералд и искат да разговарят по работа.
Теса въздъхна.
— Много обичам чичо Харолд, а ти?
Лидия се засмя.
— Мисля, че е много добър.
— Ама не го ли обичаш? — настоя Теса.
— Когато човек е вече голям, не казва, че обича някой. Просто казва, че е мил човек.
— Но не и мама! — възрази Теса. — Тя винаги е лудо влюбена в някой. И на всички разказва за това. Последната ми бавачка я слушаше с часове, но после младият мъж, в когото беше влюбена мама избяга с друга и тя уволни бавачката ми, защото мразела прислугата да знае прекалено много.
Лидия въздъхна. На този вид излияния от страна на Теса тя трудно можеше да намери отговор. Детето ги правеше така спонтанно и с толкова наивност, че за нея беше трудно да се възпротиви.
— Ако отидеш вътре, Теса, и донесеш една книжка, ще ти почета.
— Добре, но ще ти кажа и още нещо, лельо Лидия. Мама мисли, че чичо Джералд е влюбен в теб. Чух я тази сутрин да го казва и страшно му беше ядосана.
Без да дочака отговор от Лидия, Теса с Барнардо на ръце затича към къщата. Лидия остана да гледа след нея като вкаменена.
Тя изпита страх. Знаеше, че този път не може да се обърне към Харолд за закрила.

В градината беше много тихо след шума и говора в трапезарията.
Когато слезе от осветената веранда и пристъпи в здрача на нощта, Лидия имаше усещането, че се гмурва в хладна, зелена вода.
Сред гласовете, които беше оставила зад себе си, силно се открояваха смехът на Нина Хигли и пискливият глас на Теса, която въпреки протестите на Лидия беше оставена за вечеря.
Всички гости бяха мъже, от онези, с които Кайро беше пълен — надбягваха се здравата, пиеха здравата и вземаха всичко от живота.
Те бяха от онези, които Нина смяташе за забавни, тя правеше всичко — флиртуваше повече от обичайно и се опитваше да спечели благоразположението им, докато Лидия не предложи да отведе Теса горе.
Тъй като знаеше, че това ще подразни Лидия, Нина бе отговорила спокойно, че Теса може да остане колкото иска и бе добавила:
— Ако искате да си тръгнете, можете да го направите, мисис Брайънт. Сигурна съм, че имате много задължения, които трябва да поемете.
Лидия се изчерви при това нагло отпращане, но стана с толкова достойнство, колкото можеше да извика на лицето си и излезе от стаята.
Лицето на Нина Хигли беше зачервено от виното и възбудата. Мъжете също бяха пили много и темите на разговорите и шегите им не бяха за ушите на дете като Теса.
След като беше натъпкана със сладкиши и след като майка й беше й позволила да изпие чаша бяло вино, Теса беше непослушна и в поведението й имаше повече от всякога белези на преждевременно развито дете. Беше превъзбудена.
Лидия знаеше, че на другата сутрин детето ще бъде уморено и ще има отражение и върху нервите й, и върху жизнеността й.
Една такава, вечер можеше определено да нарани едно лесно възбудимо дете. Но въпреки всичко, тя нищо не можеше да направи. Нина се наслаждаваше от това, че може да кара Теса да не слуша Лидия.
Невинаги успяваше, защото детето обичаше своята учителка, която беше единственият човек в къщата, обръщащ внимание на малката. Но в същото време не можеше да се очаква от едно осемгодишно дете да се откаже доброволно от това да го глезят.
Тази вечер майка й беше в такова настроение, че бе склонна да й разреши всичко и Теса бързо се възползваше от това.
Джералд, който седеше от тясната страна на масата, нито веднъж не погледна към Лидия.
Той се бе върнал едва преди вечеря и тя нямаше представа какъв е резултатът от разговора му с барона и какво е станало между тях.
Беше влязла в стаята на Ан, докато тя се обличаше и я беше попитала дали ще се откаже от ангажимента си за вечеря тази вечер, но Ан й бе отговорила отрицателно.
— Доколкото знам, ние няма да сме сами на вечеря. Говореше се за парти.
— Няма ли да позвъниш да попиташ? — опита пак Лидия, но Ан бе поклатила глава.
— Както и да е, няма да вечеряме в неговата къща, а не може нищо лошо да ми се случи, ако сме с хора, нали? Или може би смяташ, че е възможно?
Лидия разбираше, че да продължава този спор значи да накара Ан отново да се държи предизвикателно. Вместо да й се противопоставя, преди да е разбрала какво е постигнал Джералд, тя реши да се предаде доброволно.
— Много добре, миличка. Но нали знаеш, че се безпокоя за теб, а не заради себе си.
Ан я бе погледнала, бе видяла загриженото й лице и се бе засмяла.
— Би трябвало да те ненавиждам — с прилив на чувство каза тя. — Но не е така. Мисля, че просто ненужно се притесняваш и създаваш проблеми. Не се безпокой за мен, мога да се грижа за себе си.
— Как ми се иска да ти вярвам!
— Все едно, не бих могла да понеса Нина тази вечер. Сигурна съм, че е разбрала за мен, или е измъкнала нещо от Джералд. Ще ми поднесе няколко злобни забележки по обичайния си сладък начин. Ако остана, ще ми причернее и ще я ударя! Не би искала това да се случи, нали?
— Мисля, че ще е много недостойно — бе отговорът на Лидия.
Но като си представи подобна гледка, тя се усмихна, а Ан направо се разсмя.
— Ако не си тръгне скоро, ще й кажа какво точно мисля за нея. Не че от това ще има полза. Предполагам, че много хора преди мен са й го казвали.
— Ужасно ми е мъчно за Теса — бе казала Лидия.
— Не мога да разбера защо твоят възлюбен Харолд Тейлър не направи нещо за нея — бе казала Ан, забождайки роза в русите си коси.
— Той не е моят… — започна Лидия, но Ан я прекъсна.
— О, да, разбира се, че е или поне би искал да бъде. Много хубаво като говориш за мен, но аз не мога да попреча на Али да е влюбен в мен, както и ти не можеш да ни попречиш ние всички да видим, че Харолд Тейлър е влюбен в теб!
— Ако е влюбен, не го е казвал — твърдо отвърна Лидия.
— Обзалагам се, че това е по твоя вина, а не по негова. Но не мисля, че ще можеш да го държиш настрана завинаги. Той рано или късно ще си го каже. Искаш ли да се омъжиш за него?
— Разбира се, че не! Както и да е, вече ти казах, че не е споменавал такова нещо.
— Е, и аз се возя на същата лодка, така че ми пожелай късмет и не ми се сърди — каза Ан, целуна я леко по бузата и изтича надолу по стълбите.
Сега Лидия си припомни всичко това и си помисли: «Тя е непоправима». Знаеше, че не може дълго да й се сърди.
Имаше такъв весел характер! Тази любовна история я беше направила упорита, но това не беше толкова голяма слабост.
Лидия усещаше, че баронът бе завладял не сърцето на Ан, а нейното въображение. Така жадуваше за романтична любов, да изпита тези чувства. Той беше забраненият плод, съблазънта в най-привлекателната маскировка, и той играеше с всичко, което беше театрално за Ан.
Поведението на Джералд по време на вечерята не й даваше утехата, че той е неин съюзник срещу барона. Реши, че ако нещата не се оправят до ден-два, ще пише на Ивлин.
Не само ще търси съвета й, но и ще предложи на Ан да бъде оказано някакво въздействие, ако трябва да се върнат обратно в Англия.
«Абсурдно е, че момиче на осемнадесет години няма истински настойници» — бе си помислила Лидия по време на вечерята, когато гледаше как Джералд си налива още едно бренди.
Без да го съзнава, на лицето й бе изписано отвращение. Той бе вдигнал внезапно глава и я бе видял, че го наблюдава.
За миг останаха с погледи, втренчени един в друг, а после той се извърна и каза нещо тихо на Нина, която изписка от удоволствие, смеейки се.
Сега, останала сама в градината, Лидия се опитваше да не мисли за Нина. Беше раздразнена и отчаяна от нея дотам, че не можеше повече да я търпи. Арогантността й трудно се понасяше.
Би било обидно човек да стои в една стая с нея, когато се държи както тази вечер. «Какво ли би казала Ивлин за всичко това?» — питаше се тя.
Навярно не е имала никаква представа за това в какво общество ги изпраща двете с Ан.
Лидия знаеше как ще свърши вечерта: Теса ще заспи на масата, малкото й личице цялото зачервено, а очите й — докато се затворят — потъмнели от умора и възбуда.
Майка й, вече препила, ще става все по-вулгарна и все повече ще си възвръща поведението, което е имала в дните, когато е била вариететна артистка.
И накрая детето щеше да бъде забравено или оставено на прислугата и цялата компания щеше да се отправи към някое долнопробно кабаре в Кайро.
Ще се натъпчат в колата на Джералд, Нина седнала на нечии колене, с ръце около врата му, а гласът и смехът й ще се извисяват над рева на мотора и ще се чуват дълго след като колата е излязла от алеята и е поела по пътя.
«Слава богу, че няма повече да я виждам тази вечер!» — помисли си Лидия, докато вървеше към брега на реката.
В прохладния здрач на градината над нея започваше да се спускат мир и спокойствие.
Нощта и необятното небе горе, изпълнено със звезди й донесоха нова надежда и сила. «Дръж се, имай вяра» — сякаш й казваха те и Лидия знаеше, че не бива да се отказва.
«Как ми идва наум да се оплаквам! — каза си Лидия. — Колко по-пълен е животът ми днес, отколкото преди една година.»
Колко нещастна беше тогава, колко самотна! Нямаше за кого да се безпокои освен за себе си, но дните й бяха празни. Това, че не носеше полза за никого я караше да се чувства нещастна, точно колкото и обстоятелствата около нея.
Седна на една ниска пейка и обви раменете си с шарфа от шифон, който бе част от вечерния й тоалет.
Мислите й отново и отново се връщаха към Джералд. Разбираше, че животът за него тук беше — също като нейния преди година — една празнота. Нямаше работа, нямаше истински интереси, а мъжът трябва да работи, да прави нещо, за да бъде удовлетворен.
«Любовта никога не може да запълни живота на един мъж до такава степен, че нищо друго да няма значение — каза си тя. — Особено пък за англичанин.»
Лидия знаеше, че Джералд има нужда повече от съчувствието й, отколкото от укорите й и тя искрено отпрати към него топла симпатия и разбиране.
Това импулсивно нейно чувство беше толкова истинско и живо, че тя не се изненада, когато вдигна глава и видя, че той идва към нея и е само на няколко ярда от пейката, на която седеше.
— Помислих си, че ще ви намеря тук — нежно каза той.
Лидия забрави, че бяха на различни мнения тази сутрин. Усмихна му се и се дръпна лекичко настрани, за да му направи място до нея.
— Къде са гостите ви? — попита тя.
— Отидоха на кабаре.
— А Теса?
— Тя си легна.
— Ще отида при нея.
Лидия се надигна.
— Не е необходимо — отговори Джералд и сложи ръката си върху рамото й. — Данди е чула, че си тръгваме, и дойде да я прибере.
Лидия усещаше докосването на ръката му, но не се опита да се освободи. Пръстите му й носеха едва осезаемо успокоение и чувството, че е закриляна, което — смяташе тя — беше направо абсурдно.
— Какво стана тази сутрин? — попита Лидия, без да може да сдържа любопитството си повече.
— Говорих с барона — отвърна Джералд и отдръпна ръката си. — Отначало той се престори и се опита да ме убеди, че вдигам много шум за нищо. Но накрая, като настоях силно, той се съгласи, че няма да се среща с Ан повече.
— Тя е на вечеря с него тази вечер.
— Той ми го съобщи — отвърна Джералд, — но каза, че ще са с компания и ще има коментари, ако Ан не отиде.
— Не му вярвам — притеснено каза Лидия.
— И аз не му вярвам, но какво можех да направя? Съгласи се, че Ан е твърде млада, за да я обсъждат, че излиза с женен човек. Той изказа съжаление, че не може да й предложи женитба и ми обеща, че няма повече да се срещат след тази вечер.
— Всичко това звучи прекалено благовидно.
— Не сте ли твърде песимистично настроена?
— Може би, но не мога да повярвам, че ще се откаже от Ан така лесно. Тя е много привлекателна, както знаете и много влюбена в него.
— Как може да е влюбена в него! — възкликна Джералд. — Той е един невъзпитан човек и парвеню от най-лошия тип.
— Мислех, че ви е приятел — тихо каза Лидия.
Джералд се обърна и седна така, че да е с лице към нея.
— Вижте какво, Лидия, искам да говоря с вас. Съжалявам за станалото тази сутрин. Честна дума, не исках да изпусна разговора с Ан и вие съвсем с право се ядосахте, но не виждате ли в каква неизгодна позиция съм що се отнася до Ан?
— Нека не го обсъждаме — каза Лидия.
Тя съзнаваше така добре, както и той тази трудност. Ан можеше така хубаво да му отговори със същото и на свой ред да го обвини в случай, че Джералд се намеси.
— Няма ли да е по-добре — обади се Лидия след като помълчаха, — ако измислите някакво извинение, за да изпратите Ан обратно в Англия? Като е пак сред старите си приятели, тя ще забрави този човек.
— Да ви отпратя и двете?
Лидия кимна.
— Ще е най-доброто нещо, което може да се направи — каза тя. — В края на краищата, няма нещо толкова важно, което да задържа Ан тук. Тя много рядко се вижда с майка си, нали знаете?
— Къде живеете в Англия? — внезапно попита той.
— В момента никъде — отговори Лидия, изненадана от въпроса му. — Както ви казах, съпругът ми почина и нашият дом беше върнат обратно на неговото семейство. Те нямат желание да се занимават с мен, нито пък аз с тях. Ако остана без работа, ще отида направо при Ивлин Маршъл.
— В Уустършър? — тихо попита Джералд.
Съвсем импулсивно, без да прецени думите си, Лидия каза:
— Видях вашия дом. Ходих там с Ивлин.
Изведнъж настъпи напрегнато мълчание. Лидия усети как мъжът до нея трепна и видя как ръката му, която бе отпусната на пейката, се сви в юмрук, който той стискаше така, че пръстите му побеляха.
— Как изглеждаше? — попита след малко Джералд с тих глас.
— Много красива къща — отговори Лидия, — но празна и… самотна.
— Нали знаете, че не мога да се върна.
Говореше високо и остро, така че гласът му се извиси в тишината.
— Разбирам — промълви Лидия.
— Тогава защо трябваше да ми казвате? — В гласа му имаше ярост. — Защо трябваше да влошавате нещата, като говорите за това? Не виждате ли, че се опитвам да забравя?
Тонът му съдържаше повече упрек, отколкото думите, които изричаше.
— Съжалявам — прошепна тя.
— О, господи!
Необузданата ярост сякаш го напусна. Падна на колене до Лидия, обви я с ръцете си и зарови глава в скута й. В първия момент тя потрепери от тази прегръдка, но после замря.
— Обичам те! — говореше на пресекулки. — Обичам те от първия миг, в който влезе в онази стая — толкова различна, толкова напълно различна от всички тук. Ти беше всичко, за което съм мечтал от толкова отдавна! Ти изглеждаше така, сякаш домът ми и Англия се бяха върнали при мен. Толкова силно жадувах за тях, а сега жадувам за теб. О, Лидия, любима моя, не бъди жестока с мен!
Онемяла, Лидия притисна главата му до гърдите си. Докосваше нежно косата му с пръсти и се опитваше да го успокои.
— Как бих могъл да те отпратя обратно? — продължи Джералд. — Как мога да те загубя? Обвързан съм, но те обичам… обичам те.
— Тихо, тихо — каза Лидия, която трепереше цялата. — Не говори, не трябва.
Той й се подчини. Дълго останаха прегърнати и мълчаливи. После той бавно се изправи.
Лидия виждаше, че лицето му е пребледняло и стегнато. В очите му имаше страдание. Тя също се изправи.
Стояха обърнати един към друг и когато очите им се срещнаха, едно бушуващо чувство ги завладя и омагьоса. Лидия трепереше цялата, но не можеше да откъсне очите си от неговите.
Той я привлече към себе си и я сграбчи в прегръдките си. Издаде звук, който не съществува в никой език. Това беше вик на любовта, на тържествуването и на страданието.
Притискаше я до сърцето си и устните му потърсиха нейните. Тя усети целувките му — пламенни, търсещи и настоятелни, които я понесоха сякаш към небесата, и светът беше забравен…
През тялото й внезапно премина чувство на блаженост и екстаз — като светкавица. Цялото й същество му се отдаваше, напълно подвластно на огненото докосване на мъжа, който я държеше в прегръдките си.
Беше миг на лудост, на чудо, на екстаз и чак когато се откъснаха един от друг, светналото й лице се помрачи. Толкова пребледня, че Джералд протегна ръце да я задържи да не политне, но тя внезапно извика и закри очите си с ръце.
— Любов моя, нараних ли те? — попита той.
Той искаше пак да я прегърне, но тя издаде някакъв слаб звук и го спря.
Той чакаше, но тя не можеше да му отговори, не можеше да контролира сълзите си, които я задавяха и заслепяваха.
Тя вдигна ръце и лекичко го отмести настрана, после се обърна към къщата. Той можеше да я спре, но знаеше, че тя не би искала това.
Препъвайки се, защото беше заслепена от сълзите си, Лидия стигна до убежището на спалнята си. Струваше й се, че е изминало ужасно много време.
Затвори вратата и я заключи, преди да се хвърли на леглото, потънала в сълзи и хълцаща така, като че ли щеше да й се пръсне сърцето.

Джералд остана до реката дълго след като Лидия си бе тръгнала.
Не съжаляваше, че не можа да се въздържи и й призна любовта си. Знаеше, че и да беше опитал, нямаше да може да се спре.
Затворените у него за дълго чувства бяха избухнали със силата на тропически дъжд, замъглявайки разума, логиката и дори мисълта му.
Знаеше също, че желае Лидия — нейната сдържаност и спокойствие, нейната уравновесеност и трезвост — и това желание не беше само физическо, а нещо, което бе станало частица от него самия.
От мига, в който я бе зърнал, той знаеше, че я желае. Тя бе събудила и раздвижила спомена за всичко, което бе останало в миналото, но неговото настояще и бъдеще беше обвързано с нея.
Докато не срещна Лидия, той не беше си давал сметка, колко жестоко все още страдаше и че трябва да продължи да страда за това, че бе отвлякъл Маргарет от съпруга й.
Поглеждайки назад в годините, той виждаше без ни най-малка преструвка или самосъжаление колко малко, абсурдно малко беше получил срещу цената, която трябваше да плаща сега.
Сега вече лесно можеше да се види, че неговата любов, която бе изглеждала така силна и всепобеждаваща на двадесет и две години, всъщност е била просто едно физическо желание, подсилено и изострено от блясъка, който обграждаше тогава Маргарет, от нейната красота и положението й.
Големият, сив замък, старинните предмети, висящи по стените от поколения наред, добре обучените слуги и нейният мълчалив и труден съпруг — всичко това беше прекрасен фон за нейната красота, обагрена в бяло-розово и златисто.
Тя беше принцесата от приказката, която трябваше да бъде спасена, двадесет и две годишният Джералд, беше уловен от магията, сътворена от нея самата и от собственото му въображение.
Месеците на тайни срещи бяха трудно поносими. Джералд бе възпитан да бъде прям, да ненавижда лъжите, да отхвърля всичко, което е нечестно и недостойно.
Когато ходеше в замъка Таверъл, ядеше от храната на сър Джон и гледаше своя домакин, седнал на лично място на масата, той се чувстваше някак омърсен.
След първата нощ, прекарана с Маргарет, той искаше да отиде при него и да му разкрие истината. Но тя му се присмя, когато й спомена за това.
Отначало на Джералд не му се искаше да вярва, че тази тяхна любов трябва да остане тайна връзка, заради която трябваше да лъжат, да се преструват и да кроят планове, ако искаха щастието им да продължи.
Постепенно дори Маргарет, скрита зад бронята на собствената си себичност, започна да разбира, че неговият плам намалява. Той вече не чакаше с нетърпение като нея нощите, когато съпругът й отсъства.
Най-накрая тя трябваше да признае пред себе си факта, че или трябва да избяга с него, или да го загуби.
И понеже животът, който водеше тогава й беше омръзнал и се страхуваше от старостта и самотата, тя бе казала на Джералд, че те двамата трябва да избягат.
Тогава Джералд все още я обичаше, но чувството, което изпита при тази новина, не беше онзи възторг, с който би я посрещнал само два месеца по-рано.
Междувременно той малко беше пораснал и беше малко обезверен. Но дори и за момент не се бе отдръпнал от това, с което се бе обвързал.
Трябваха му точно шест месеца, за да осъзнае, че бягството им е било грешка и води до провал. Чрез своите адвокати сър Джон им бе показал съвсем ясно и на двамата, че няма намерение да остави името му да се разнася из съдилищата.
Маргарет се чувстваше вече неудовлетворена, бе станала сприхава и бе склонна да обвинява Джералд, че я е довел до това положение. Нищо не можеше да се направи и Джералд пръв бе разбрал това.
За щастие имаха достатъчно пари, защото дядото на Джералд му беше оставил малко състояние, а и родителите му не направиха опит да прекратят изплащането на паричната сума, която винаги му бяха отделяли.
След дълги пътувания насам-натам из Европа двамата се бяха отказали от надеждата, че сър Джон ще промени решението си. Тогава опитаха Индия, Бирма и остров Ява в търсене на развлечения.
А и нещата никак не се улесняваха от това, че Маргарет флиртува с други мъже. Тя правеше какво ли не, за да ги примамва, и то така задъхано и трескаво, сякаш имаше някакво предчувствие — мислеше си Джералд по-късно за това, което щеше да се случи с нея.
Джералд винаги е бил чувствителен и беше привикнал към онази атмосфера на уважение и авторитет, която цареше в неговия дом.
Но по-рано никога не бе се замислял какво голямо значение има за един човек уважението на околните.
И сега, седейки на брега на Нил, той знаеше защо се страхува да се върне вкъщи, въпреки че вече бяха в законен брак с Маргарет.
Не го интересуваха хората от графството. Той можеше да посрещне обидите и подигравките на хората от собствената си класа. Но селото — той не можеше да се изправи пред селяните, защото беше подвел тези хора, които го познаваха от дете.
Джералд не можеше да си обясни защо точно Лидия върна спомените му за предишния му живот и за хората от Литъл Гудли с такава яснота.
Имаше нещо в самата Лидия — нещо в очите й подсказваше, че и тя е страдала, но е преминала през страданието и се е научила да проявява разбиране; нещо в гласа й, който така живо му напомняше за гласа на майка му с ниския си, нежен тембър.
Той бе намразил гласа на Маргарет от онзи ден, в който я бе чул да се киска от верандата на едно бунгало в Индия.
Беше се прибрал неочаквано, само за да я завари в прегръдките на един мъж, който дотогава бе уважавал. Не беше първият път, когато му ставаше ясно, че Маргарет търси любов и другаде.
Мъжът, който целуваше Маргарет, беше полковник и командваше един известен полк. Беше ерген и затова му беше лесно да предложи на Джералд и Маргарет своето гостоприемство и приятелство напук на съпругите на офицерите от този полк, които отказваха да ги посетят.
Джералд го бе харесал. Беше по-възрастен мъж, който имаше способността да се хареса на хора от всякакви класи и възрасти.
Тогава Джералд бе влязъл тихо в къщата и бе останал неподвижен за миг, втренчен в Маргарет и в мъжа, на когото бе дал своето приятелство. Без да каже дума, той се бе отправил към стаята си.
Те не бяха забелязали, че са ги видели, и когато той се обърна, за да ги остави, чу Маргарет да казва:
— О, скъпи мой, целуни ме пак!
Седнал на леглото си, Джералд се бе запитал какво трябва да предприеме, знаейки, че не може да направи нищо. Изведнъж се бе почувствал много млад — Маргарет на тридесет и четири години, полковникът над четиридесет, а той само на двадесет и три.
Как би могъл да се намеси? Как би могъл да поиска от двама души, толкова по-възрастни от него, да му се извинят? И дали имаше някаква право да иска това? Той не бе съпруг на Маргарет, а само неин любовник.
Тогава си бе помислил за жената, която все още обичаше за чувствения й глас, за белите й ръце, обвити около врата на полковника, и бе усетил, че му се повдига.
Бе го обзело лудото желание да излезе от бунгалото, да вземе първия параход за Англия и да остави тази жена, на който и да е мъж, който би я прибрал. Но заради честта си той не можеше да го направи.
Той бе свързан с нея с далеч по-неразрушими връзки, отколкото тези налагани от църквата или закона. Маргарет беше вече негова. Той трябваше да се грижи за нея, да я закриля. Завинаги.
Думите от брачната церемония му дойдоха наум, сякаш да му се присмеят: «В добър час, в лош час, докато смъртта ни раздели!».
Когато най-накрая Джералд и Маргарет трябваше да чуят тези думи, то бе при съвсем различни обстоятелства от това, което бяха очаквали в най-необузданите си мечти.
Тогава вече Маргарет знаеше, че състоянието й е безнадеждно и тя ще остане инвалид за цял живот. Видни специалисти от много страни бяха я прегледали и бяха заявили, че е неизлечимо осакатена.
Тогава му бяха казали, че тя ще живее и имаше голяма вероятност да живее още дълги години, но никога нямаше да се оправи. Те не им оставиха и най-малка надежда.
Когато се случи нещастието с Маргарет, те бяха в Кайро. И когато тя вече можеше да бъде преместена от болницата, те се установиха в малка къща с голяма градина и се опитаха да изградят отново някакво подобие на дом.
Тогава Маргарет бе получила писмо, в което й съобщаваха, че съпругът й е починал. Когато го прочете, тя се разсмя за първи път от толкова месеци, но това беше горчив, угнетен смях, без хумор.
— Прекалено късно е вече — бе казала на Джералд и той знаеше, че тя казва истината.
Първата жена, с която й бе изневерил, беше рускиня. Беше тъмнокоса, слаба и доста зла. Той я мразеше, защото тя го вълнуваше, и й беше благодарен, защото поне за кратко време мисълта му си почиваше.
Рускинята беше първата от много други. Той им предлагаше подаръци и своята страст, но никога доверие и любов. Но те го обичаха. Имаше нещо у него, на което не можеха да устоят. Може би неговото безразличие помагаше за това, може би женският инстинкт във всяка една от тях им подсказваше, че дълбоко у него имаше нещо, което те не можеха да докоснат, не можеха да разберат.
Създаваха му главоболия с ревността си, дразнеха го със сцени, които в края на краищата завършваха с раздяла.
Той винаги им предлагаше онзи Джералд Карлтън, когото Кайро познаваше, но никога онова момче, което бе минало по алеята за коли на своя дом преди толкова много години, за да отиде на тайна среща, от която никога не се завърна.

След разговора с Джералд барон Себал се прибра вкъщи от клуба в лошо настроение.
Наруга прислужника, който му отвори вратата, извика да му донесат уиски със сода и беше вбесен, защото човекът се бе забавил само секунда повече, отколкото той смяташе, че е нужно.
Външно пред Джералд той бе запазил учтивото си поведение и бе изразил протеста си, защото не разбра за какво намеква той.
На Ан нищо не можеше да й се случи в неговата компания, бе уверявал той нейния втори баща. Но под благоразположението, усмивките и приятелския тон той беше просто вбесен.
Казваше си, че ненавижда Джералд — един мъж, който бе достатъчно глупав да се ожени за много по-стара от него жена и който живееше отвратителен, неморален живот сред посредствени хора.
И защо той, един милионер, един човек с положение както във Франция, така и в Кайро, защо трябва да обръща внимание на това, което е казал един англичанин, чието поведение не се одобряваше от собствените му близки?
И все пак той се съобрази с него.
Имаше нещо в онзи Джералд, с когото говори в клуба, което привличаше вниманието му въпреки желанието му. Това не беше човекът, когото бе виждал да носят вкъщи след някое парти, или чийто личен живот беше пикантната история, с която се забавляваха клюкарите. Това беше един друг мъж — строг, сериозен и учудващо достоен.
Али се бе почувствал като малко момче, извикано от директора на училището. Имаше същото усещане за безсилен гняв и неподчинение, но остана мълчалив. Нямаше какво да каже. Той не можеше да отрече, че Джералд бе прав, погледнато и от моралната страна, и от общоприетите норми.
Малкото думи, които Джералд му каза, бяха възпламенили омразата към всички англичани, която без това да е известно на хората, с които общуваше — беше важна черта от характера на барона.
Баща му бе избрал английски учители за обучението му по време на ваканциите от френското училище. Един от тези англичани преди много години бе запалил този огън на омразата, който от тогава гореше в него.
Учителят — студент, който имал нужда от пари, беше отличен атлет, но глупав. Мургавото, красиво момче, което той трябваше да занимава през ваканцията, не го бе интересувало много.
Али скоро бе разбрал, че по някои предмети той знае много повече от учителя си. Доставяше му огромно удоволствие да изпробва острия си ум върху англичанина.
Забавляваше го да излага на показ невежеството на учителя му по отношение на жените — опитът на Али вече беше значителен — и с будната си интуиция се досещаше, че учителят му, освен че е невежа в това отношение, също е и съвсем невинен. Той се опитваше да го шокира и изненада и успя да го отврати.
Често пъти ръцете на младия англичанин го сърбяха да напердаши Али, но вместо това, той съвестно се опитваше да го обучава и възпитава, като не само го занимаваше по математика, а го учеше и на добро поведение, защото беше възпитан да гледа на доброто поведение като на белег на джентълмена.
Една вечер, когато беше се приготвил да си ляга, малко по-късно от обикновено, той дочу сподавени викове, които идваха откъм спалнята на Али.
Той се поколеба за момент, питайки се дали не е по-добре да отиде направо в своята стая, вместо да се намесва.
Колебаеше се. Може би беше някакъв номер, но ако не беше така, той се питаше дали щеше да действа според пълномощията, които имаше. Последва вик, който предизвикваше жалост. Тогава той натисна дръжката на вратата, но тя беше заключена.
— Отвори вратата — заповяда той.
Али предизвикателно извика:
— Я си лягай и си гледай работата.
Но потисканият гняв, насъбран от няколко седмици, беше събуден и спокойният младеж загуби контрол. Подпря с рамо леката дървена преграда и влезе вътре.
Както беше очаквал, вътре завари една от прислужничките, хубаво селско момиче, което скоро беше дошло в къщата, да плаче горчиво. Дрехите му бяха раздърпани, а Али, облечен в пижама и халат, се изправи срещу учителя си.
— Излез оттук — каза учителят на момичето на френски.
Тя направи опит да се подчини, но Али я сграбчи за ръката и отказа да я пусне.
— Ти самият излез оттук — изрева той. — Нямаш никакво право да ми се бъркаш в собствената ми спалня.
Момичето направи отчаян опит да се освободи, като плачеше истерично, а дългата й коса падаше върху голите й рамене.
— Пусни я, проклета свиня такава — извика англичанинът и удари Али с всичка сила.
Али се просна по гръб на пода и трябваше да признае превъзходството на младежа, който го бе ударил, макар че го ненавиждаше със смъртна омраза.
На другия ден всичко продължи нормално, сякаш нищо не се беше случило, но от този момент нататък Али фанатично мразеше англичаните и всичко, свързано с тях.
Голяма част от живота си той прекара в дома на баща си във Франция, но при посещенията си в Кайро той много добре осъзнаваше каква е средата, от която бе произлязъл.
Баща му, остарял и оглупял, се интересуваше само от жени. Майка му отказа да напусне къщата или да се среща с европейци. Тя вярваше, че жените трябва да се държат в изолация, зад завеси.
Тя като че ли нямаше нищо против и не мразеше другите жени, който идваха в къщата. Беше доволна да е в стаята си с прислужниците си и да си хапва от многото местни сладкиши, от които надебеля след толкова години обездвижване.
Тя отдавна бе престанала да събужда интереса на съпруга си. Той обожаваше сина си и го глезеше по всички възможни начини.
На седемнадесет години Али разполагаше с пари, които биха се сторили цяло състояние на обикновено момче от Европа на неговите години; собствени състезателни коне, коли и всяка жена, която му се харесваше — купуваше ги всичките.
Баща му само се подсмиваше, когато някое младо момиче, доведено в къщата за собственото му удоволствие, биваше отмъквано от младия, възмъжал Али.
Къщата някога е била част от дворец и макар че към нея имаше пристройки, тя все още носеше белезите от миналото: кулички, дърворезби и мозайки, стотици малки стаички и тесни прозорци, които не пропускаха слънцето.
Също като Изтока и къщата като че ли пораждаше тайни авантюри. Външният свят не знаеше нищо за тези, които живееха там. Любопитните, студенокръвни западняци само можеха да се досещат за чувствените удоволствия, които можеха да се намерят зад стените й, защото баронът и синът му не споделяха с никого.
Али се беше учил на любов в собствения си дом. Това не беше любовта на мъжа към жената, а любовта на принца към робинята.
В този необятен палат имаше много жени — всичките негови, само да ги поиска. Жени с опит в изкуството на любовта, жени на всякаква възраст. Много от тях бяха така прекрасни в своята тъмнокожа незрялост, че дъхът на човек можеше да спре и въпреки това той се отвращаваше от тях и търсеше русите, безстрастни момичета, които посещаваха Кайро, когато беше студено.
Може би беше неизбежно това, че омразата му към англичаните ще се изрази в желание да притежава жените им. Искаше да ги подчини, да ги победи и да знае, че той е господарят при тяхното отдаване.
Бракът на Али беше раздвижил духовете. Беше срещнал Ивон дьо Брелак и тя веднага го беше привлякла не защото беше французойка, а защото по някакъв начин много приличаше на англичанка.
Тя беше от Нормандия и имаше бяло лице, кафява коса, в която проблясваха златисти кичури, и онези сини очи, който се срещат често по тези брегове, където са минали много мореплаватели. Беше от добро семейство.
Те се ожениха в катедралата Куимпър с цялата помпозност на католическия ритуал! Али искаше Ивон да замине с него за Кайро за медения им месец и понеже сезонът беше подходящ, тя с удоволствие се съгласи.
Когато пристигна в Кайро, тя започна да се страхува от съпруга си. След два-три дни, прекарани в тази къща, тя беше момиче, почти побъркано от ужас.
Тя не беше имала и най-малка представа какво ще намери тук. Приказките на Али за дома му идваха изцяло от въображението му.
Малките, затворени стаички, мургавите жени, които се движеха между тях, самата стара баронеса — дебела и останала без зъби — бяха достатъчни, за да уплашат всяко момиче.
Това, което беше по-лошо, бе, че начинът, по който съпругът й се любеше с нея, я отвращаваше. Тя за първи път опознаваше тялото си и се затвори в себе си, като се виждаше в този нов образ, страхувайки се от болката, страхувайки се от удоволствието.
Всичко й се струваше нечистоплътно, цинично и ужасяващо. Тя имаше само едно желание — да се върне у дома.
Ивон бе просто едно дете, дори по-невинно отколкото Али допускаше, че е възможно. Той я беше омагьосал, за да се ожени за нея, но сега не знаеше как да я омагьоса, за да го обикне тя.
Когато му бяха казали, че е избягала, той се бе разсмял. Когато получи писмо от баща й, в което се казваше, че тя никога няма да се върне, той само бе вдигнал рамене. Скоро забрави за нея в преследване на други жени.
Али знаеше, че постигането на това, което желае не го удовлетворява за дълго време. Но докато имаше такова желание, той бе търпелив и хитър, планираше удара си с невероятна хитрост, която вероятно бе наследил от някой ориенталски предшественик.
От първия момент, в който бе зърнал Ан, той я бе пожелал. Беше си помислил, че ще е лесно да я хване в клопката си, но докато я преследваше, той все повече се възбуждаше от нейното спокойствие и самообладание.
Всичко, което беше диво и необуздано у него, се надигаше, когато мислеше за нея. Златисторусите коси, които искаше да сграбчи с жестоките си пръсти; бистрите сини очи, които поглеждаха в неговите с такова доверие; червените устни, които досега не бяха познали страстта и целувките.
Никога, казваше си той, никога по-рано не е бил така развълнуван и никога не е бил толкова сигурен, че една жена може да бъде негова. Но се и притесняваше. Знаеше, че англичанките не са толкова лесни. Често пъти в мислите си те бяха чувствени, но телата им оставаха незасегнати от тази чувственост.
Имаха някакъв начин да се изплъзват от хватката точно когато човек реши, че са в неговата власт.
Али мислеше за Ан по цели часове. Знаеше, че с нея трябва да е достатъчно хитър, знаеше, че не трябва да я изплаши. Като човек, който хвърля трохички пред капана за птички, той подхождаше към нея внимателно и нежно, потайно и хитро.
Може би Ан беше привлечена именно от този буен плам, криещ се под спокойната му, уравновесена външност. Без да знае истински какво означава това, тя бе сигурна, че в нейно присъствие той носеше маска.
Али чакаше. Беше нащрек за онзи момент, в който щеше да дойде победата.
И сега, когато знаеше, че тя искрено е влюбена в него, когато наградата беше близо и трябваше само да протегне ръка, на него му беше казано да я остави.
Легнал на дивана, Али палеше цигара след цигара и през премрежения си поглед, през цигарения дим, той виждаше лицето на Ан, обърнато нагоре към неговото, а сините й очи навлажнени от изгряващата любов.
Още няколко срещи и тогава… Али се изправи, ритна нервно с жест на нетърпение една табуретка за крака от кадифе и позлатена материя и изведнъж замря, защото го озари една идея.
Четирима души щяха да присъстват на вечерята тази вечер. Това бяха уважавани и добре подбрани хора, които щяха да направят вечерта приятна и весела, но без нищо грубиянско.
Ан щеше да ги хареса, но той с лекота щеше да задържи разговора, да направи така, че да блесне в нейните очи, да бъде за нея единственият присъстващ на масата. Щеше да е още една стъпка в правилната посока, още една точка в негова полза.
Но нямаше време. Това може би беше последната нощ, когато Ан ще може да дойде на среща с него. Той вярваше, че ще дойде тази вечер. Беше се заклела във всичко, което й беше скъпо, че нищо или никой няма да им попречи да вечерят заедно.
Той беше много смирен, когато я молеше за това. Но се страхуваше, че след тази сутрин нещо може да разстрои плановете им. Беше усетил опасността, когато Ан му каза, че е имала неприятности след вечерта, когато ходиха при пирамидите.
След намесата на Джералд тя можеше и да не дойде, но ако дойдеше, щеше да е за последен път.
Трябваше да действа бързо. Взе слушалката на телефона и говори с двете двойки, поканени на вечеря. Извини се, че се налага вечерята да бъде отменена.
От неговата всекидневна се влизаше в трапезария, където той закусваше и където бяха забавлявани онези от жените, които бяха негови фаворитки. Сега тази стая трябваше да бъде украсена с бледорозови рози. Да бъдат сложени на големи букети в огромните вази, да бъдат спуснати на гирлянди и красиво оформени, докато стените на стаята бъдат отчасти закрити. Ще бъде като беседка — чудесен фон за Ан.
Заповедите му бяха повторени от прислугата и чак като остана отново сам, той си позволи да помечтае. Ще стане както той пожелае.
Когато си помислеше за Джералд, той виждаше в него цяла армия англичани, та дори и учителя си, който преди години го беше повалил с един удар на земята. Те стояха на пътя му и всички му забраняваха да вземе Ан, всички го заплашваха с тихите си, равни гласове и спокойни погледи.
Той ще им се противопостави! Ан ще лежи в прегръдките му тази нощ. Той ще я сграбчи, ще я обладае и ще я направи своя. Може и да предизвика страх в тези искрени и чисти очи, може и да накара тези доверчиви, червени устни да изкрещят, но той ще бъде победителят!
Али стана и се огледа в огледалото. Там не видя тъмната коса, пригладена назад от широкото чело, не видя красивите черти, добре изсечената брадичка и чувствената уста. Видя само тъмните ориенталски очи. Това, което носеше в кръвта си от Изтока — то желаеше Ан.
Западът оставяше жените си да се разхождат свободно и неохранявани, оставяше ги да бъдат съблазън за всеки мъж. Западът се шокираше и изненадваше, ако жена, движеща се така безсрамно, биваше нападната и насилена. Изтокът още веднъж се противопоставя на Запада.
«Ан ще бъде моя» — каза си той.
Знаеше, че по-силна от желанието му, по-силна дори от страстта, напираща в него, беше неутолимата жажда за отмъщение.

Любовта на Лидия към Джералд беше като огън, който я изгаряше цялата, поглъщаше всяка мисъл, огън, от който чувствата й ставаха като закалена стомана — изпробвана в пламъците, здрава, силна и без пукнатини.
Невъзможно би било да се съмнява в любовта си — знаеше, че я има и че тя й принадлежи.
Така че за себе си тя не мислеше, мислеше за него и го виждаше с нов поглед — поглед, появил се от това величие и блясък, които я изпълваха, и знаеше какво трябва да направи, как трябва да постъпи, че нещата да са в негов интерес.
Трябваше да се противопостави на изкушението да се отдаде на Джералд, да забрави света, съпругата му, доведената му дъщеря и всичко, което стоеше между тях. Нито за миг не се поколеба.
Любовта — такава, каквато я изпитваше тя сега — сигурно трябва да идва от самия Бог, проникната от Неговия Дух, и тя можеше да има смисъл само ако е обърната към идеалното и съвършеното.
Когато избяга от Джералд, тя си поплака, защото любовта я беше завладяла с такава сила, че изпитваше физическа болка. Не можеше да устои на такава сила. Тя я беше заляла като порой.
Чак когато се поуспокои, тя усети чудото на тази любов — успокояващо, лекуващо.
Джералд беше неин. Лидия вече знаеше това и знаеше още, че тя самата му принадлежи, не само сега, но завинаги. Дали щяха да живеят заедно или нямаше никога повече да се видят нямаше значение. Не можеше да подлежи на съмнение това, че те бяха едно цяло.
Това вече не бяха двама души. Всеки беше част от другия.
С тях беше станало чудо, но имаше земни връзки, които не можеха да бъдат разкъсани; вериги, веднъж споени, трябваше да останат така, докато не бъдат премахнати от намесата на Божественото.
Тогава на Лидия й се стори, че някакъв глас я утешава и успокоява мислите й, подготвяйки я за някакво послание.
Тя нямаше представа какво може да бъде то, но знаеше, че когато стигне до нея, поради източника, от който идваше, то щеше да помогне на Джералд да реши проблемите си.
Тя махна щорите, които закриваха прозорците на спалнята й, и голямата сребърна луна високо в небесата я окъпа в своите лъчи. Целият свят изглеждаше друг.
Облегна се на перилата на балкона и усети прохладния камък под коленете си. Лунната светлина я докосна по главата, за да я благослови.
Тя коленичи и цялото й същество се устреми към Силата, която й бе дала много повече, отколкото се осмеляваше да се надява. И тогава дойде посланието, което очакваше.
— Джералд трябва да си отиде вкъщи!
Тя чу тези думи със сърцето си и те отекнаха в главата й.
Той се държеше като страхливец. Беше поел на плещите си толкова много отговорности, така че не можеше да отхвърли и тези още няколко, които трябваше да се добавят към другите. Маргарет му беше вече съпруга и техният дом ги чакаше в Литъл Гудли.
Джералд се движеше в погрешна посока. Знаеше, че няма да откаже, не можеше да й откаже. Това послание бе изпратено до нея, за да му покаже пътя, и той щеше да успее, ако го следва.
Когато Лидия се изправи, имаше усещането, че от раменете й се бе свлякъл огромен товар. Всичко беше ясно. Цялото бъдеще изглеждаше безоблачно като небето, към което тя вдигна лице.
Трудно й беше да се върне обратно в стаята. Имаше чувството, като че ли се връща към земните си грижи след общуване с Бога.
Обърна се да влезе в стаята, защото беше късно и тя трябваше да опита да поспи, когато на вратата се почука. Без да дочака отговор, Ан отвори вратата и влезе.
Беше облечена в дълго манто от бял брокат с диамантени копчета. Беше го прихлупила стегнато пред гърдите си и го стискаше, сякаш прилепналата дреха й даваше усещане за закрила.
Тя мълчаливо впери очи в Лидия. Виждаше се, че с голямо усилие събира мислите си, за да може да каже това, което искаше да каже. С абсолютно безчувствен и мъртъв глас, тихо, но учудващо отчетливо, тя каза:
— Искам утре да напусна това място.
Лидия беше изненадана.
— Утре? — повтори тя. — Но, миличка, къде искаш да отидеш? Вкъщи?
Ан поклати глава.
— Не, не вкъщи, а някъде другаде. Някъде, където ти поискаш. Само да е далеч оттук.
— Но, Ан! — започна да протестира Лидия. — Толкова е внезапно, не мога да съобразя…
Нещо я накара да спре. Някакъв инстинкт й подсказваше, че не бива да задава въпроси, а трябва да се съгласи. Ан имаше вид на човек, който е изживял някакъв шок.
Тя не поглеждаше към Лидия докато говореше и държеше очите си сведени така, че Лидия не можеше да ги види. «Какво ли се е случило?» — запита се Лидия и усети как страхът я обхвана като с ледена ръка.
— Разбира се, че ще отидем, миличка, щом искаш — каза тя. — Просто трябва да помислим къде ще отидем и как.
— Констанс Мартин отива в Хартум — каза Ан, все още с този странен глас, който сякаш идваше от много далеч и беше изцяло откъснат от нея.
— Много хубаво — съгласи се Лидия. — И ние ще отидем там. Ще стана утре рано и ще се погрижа за билетите.
— Благодаря — учтиво каза Ан като на непознат.
Обърна се към вратата, но Лидия протегна ръка да я спре.
— Ан, милата ми, какво има? Моля те, кажи ми.
Ан се отдръпна рязко от ръката на Лидия като от змия.
— Не ме докосвай — яростно извика тя и без да каже нито дума повече, излезе от стаята.
Всичките й страхове и предчувствия се изсипаха отгоре й като порой. Какво ли се беше случило тази вечер? Каква бе причината, довела Ан до това състояние? Лидия потърси часовника си. Беше точно дванадесет часът. Не се беше забавила много, защото беше тръгнала от къщи към девет часа.
Никакво скарване с любимия не би я накарало да изглежда така странно — толкова различна от обичайно. Ан беше друга. Не беше същото момиче, което днес се бе противопоставило на своята компаньонка, не беше тази, която с презрителна насмешка коментираше пред Лидия пропуска на Джералд да се яви на уговорената им среща.
Като си помисли за Ан, въпросите, които не искаше да изговори на глас, заприиждаха и застанаха до леглото й, така че тя не можеше да избяга от тях.
Видя Ан, видя и барона с неговата потайна усмивка. Гласът на Ан я преследваше. Скри лицето си във възглавницата и зашепна:
— Не това, мили боже, не това!

Лидия и Ан прекараха следващата нощ във влака.
В Шелал се качиха на параход и пътуваха още два дни и две нощи по широкия Нил, минавайки покрай Абусимбел, с неговите големи, каменни храмове и покрай наводнени, полупотопени селца, жертва на новия Асуански язовир.
Като пристигнаха в Уади Халфа, те се качиха на друг влак, за да пресекат пустинята от 250 мили с железницата, построена за Китчънър и напредващите му войски през 1898 година.
Пристигнаха в Хартум, когато слънцето потъваше в пустинята. След тъжните, голи места, през които бяха пътували, сега им изглеждаше странно да видят добре изградения, модерен град с богатите бели къщи и булеварди със зелени дървета.
Лидия слезе от вагона малко объркана, прашна и уморена след дългото пътуване.
— Здравей, Констанс — чу се весел глас. — Радвам се да те видя.
Констанс Мартин, която беше пътувала с Ан и Лидия, изведнъж извика от удоволствие.
— Тони! — възкликна тя. — Миличък, толкова е вълнуващо!
Тя се хвърли в прегръдките на висок, обгорял от слънцето младеж, облечен в дрехи с цвят каки.
— Това е брат ми — представи го тя на Ан и Лидия. — Тони, запознай се с два ангела. Щях да пътувам отвратително, ако не бяха те.
Тони Мартин се усмихна и измънка благодарностите си. Беше притеснителен. Притежаваше онази очарователна, пренебрежителна срамежливост на мъж, който се чувства по-свободно сред други мъже, отколкото сред тълпа от жени.
— Човекът ми ще се погрижи за багажа ви — каза той на пътничките. — Ще ви закарам с кола до хотела.
Колата беше голям, открит Шевролет и Констанс, скочи отпред на седалката до него, като остави Лидия и Ан да седнат отзад.
— Разкажи ни за всичко интересно тук — бърбореше Констанс, докато пътуваха с колата. — Нали получи телеграмата ми, в която ти съобщих, че трябва да очакваш и Ан и мисис Брайънт?
— Получих я и казах на всички. Ще имате прекрасен прием, уверявам ви. Беше ужасно скучно тук през последните един-два месеца, ужасно горещо, а и тези хабуби още повече влошиха нещата.
— Какво, за бога, е хабуб? — попита Констанс. — Моля те, говори разбираемо, Тони. Не мога да понасям, като започнеш с тези думи от местното наречие.
Тони Мартин се засмя.
— Ами, пясъчна буря — ако това ти харесва повече.
Констанс се обърна назад.
— Тони е като всички, които дълго време живеят в чужбина. Ще говори на развален английски, ако не го спрем. Когато полкът му беше в Индия, като си дойде вкъщи, говореше с такъв един акцент «пунапуна» и трябваше непрекъснато да го мъмрим на всяка крачка, за да го избавим. Нали, миличък?
— Ти беше два пъти по-зле след ходенето ти в Ню Йорк — отвърна брат й. — Говореше с американски акцент, като че ли режеше с нож, поне шест месеца след като се върна.
— Какъв си лъжец! — грубо каза Констанс. — Не му обръщай внимание, Лидия. Той никога не говори истината.
Лидия се забавляваше от закачките между брата и сестрата. През четиридневното им пътуване тя бе опознала и бе харесала Констанс. Беше млада и затова толкова ентусиазирана за всяко нещо, също като Ан по-рано… Но тук мислите й рязко спряха. Реши да не облича в думи страховете си, дори и мислено.
През цялото време откакто напуснаха Кайро, Ан мълчеше по странен начин. Стоеше по цели часове неподвижна, с очи вперени напред, но невиждащи нищо.
Беше резервирана, надменна, някак невероятно спокойна, а това бе толкова неприсъщо за поведението й и чуждо на характера й. Не беше се доверила нито на Лидия, нито на Констанс, и бе устояла на всички техни опити да върнат онази предишна Ан, която бе винаги оживена.
— Какво, за бога, й става на Ан? — бе попитала Констанс. — Има такъв вид. Сякаш е видяла призрак.
— Не съм забелязала нещо да й има — с лекота отговори Лидия, — но предполагам, че може да е лошо храносмилане или да я е хванало слънцето.
Но когато стигнаха Хартум, тя самата се улови, че наблюдава момичето.
«Какво му има на това дете?» — запита се тя.
Ан изглеждаше толкова хубава. Русата й коса, леко разрошена, след като беше свалила шапката си, беше отхвърлена на една страна, а синята й рокля отразяваше синьото на очите й.
— Ще дойдете ли всички на танци в клуба след вечеря? — попита Тони. — Ще има празненство тази вечер. Нали знаете, това, което обикновено се прави — полкови оркестър, танцова площадка върху моравата и фенери като на панаир. Но е много забавно и ще поканя един-двама приятели, за да сме по двойки.
— О-о-о, с удоволствие — побърза да каже Констанс преди другите. — Нали, Ан?
Дори и Ан не можеше да устои на перспективата за парти.
— Бих искала да дойда — меко каза тя, без да гледа към Тони.
Когато те тръгнаха, за да отидат на бала, Лидия се отпусна в шезлонга до отворения прозорец да си почине, докато чакаше самотната си вечеря. Взе книга, но не можеше да чете.
За първи път откакто бяха напуснали Кайро, тя си позволи да мисли за Джералд и за сбогуването си с него.
Беше станала рано сутринта и беше отишла до «Вагон-Ли-Кукс» точно когато отвориха, за да купи билетите и да помоли за резервации за парахода и влака след това.
Не беше й отнело много време и когато се върна, всички в къщата вече се бяха събудили и ставаха. Видя един прислужник на верандата и го повика.
— Иди при господин Карлтън и му предай, че мисис Брайънт желае да говори с него щом се приготви. Ще го чакам в градината, долу до реката.
Мина през моравата и тръгна надолу по широката затревена пътека, която водеше към Нил. Цветята разтваряха чашки на слънчевата светлина, пчелите прелитаха от цветче на цветче и във въздуха все още се усещаше прохлада, която щеше да изчезне след няколко часа от топлината на слънцето.
Лидия беше щастлива. Още не можеше да приеме мисълта, че вечерта щеше да й донесе раздяла с Джералд. Беше много тихо и тя затвори очи срещу блясъка на слънцето, отразено във водите на реката.
Отвори ги, когато чу стъпки. Джералд идваше към нея. Беше облечен с костюм за езда и тя си помисли, че той наистина е много привлекателен.
Той й се усмихна за поздрав. Изразът на лицето му беше напрегнат, но се разведри, когато я видя. Около очите му имаше бръчки, което й подсказваше, че не е спал.
Подаде му и двете си ръце като израз на това, че му принадлежи. Той ги пое в своите, целуна първо пръстите й, после бавно и пламенно притисна устни към дланите й.
— Съкровище мое — каза той с тих глас, който се губеше в жуженето на пчелите.
— Обичам те — каза нежно Лидия.
Лицето й излъчваше толкова много чувство, когато каза това, че Джералд не можеше да издържи да я гледа, а отново се наведе над ръцете й.
— О, сладка моя — прошепна той.
Лидия усещаше, че думите му са вик за помощ. Знаеше, че той се бори срещу бариерата, която ги разделяше. Знаеше, че и той жадува за нея, както тя за него, с тази разлика, че той все още не виждаше, че тяхната любов може да дойде само чрез саможертва и с достойнство.
Стискайки здраво ръката му, отвърнала поглед от лицето му и загледана нататък през водите на широката река, Лидия каза:
— Джералд, мили, ти трябва да се върнеш вкъщи.
Думите й го разтърсиха. Той беше твърде изненадан, за да може да протестира. Тя продължи да му говори, без да спори. Само му говореше нежно и убедително, докато той постепенно започна да разбира, че тя е права.
Само веднъж я прекъсна и каза с глас, толкова тих, че тя едва го чу:
— Но мога ли да се изправя срещу всичко това без теб?
— Всъщност няма да е без мен — нежно каза тя, сякаш говореше на дете. — Аз ще бъда с теб винаги, мили мой. Отсега нататък моите мисли, моите молби към Бога, всичко мое, което е от значение — всичко ти принадлежи. Само с телата си не можем… да бъдем… слети… Все още не.
— Така те желая — каза той.
— И аз те желая — отговори тя, — но знаем, че това не може да стане, може би докато не заслужим тази любов, която ни бе дадена.
— Имаш право! — внезапно каза той.
Усети как целият се стегна като войник, отдаващ чест.
— Не те заслужавам. Все още не. Но ще те заслужа — каза той. — И се заклевам сега пред Бога, че целият ми живот от този момент нататък ще бъде посветен на теб.
Цялото му изражение се промени. Той беше преобразен човек. Бръчките по лицето му, оставени от разгулния живот, бяха прогонени от една твърдост и решителност.
Старите идеали се събудиха, рицарят у Джералд, който бе спал толкова дълго, сега се пробуди. Знаеше, че това, което ще предприеме, е тежка борба, която ще изисква цялата му смелост и цялата му вяра, но той с готовност приемаше предизвикателството.
Лидия му бе посочила пътя, макар че той се страхуваше, макар че с всеки нерв на тялото си той се противопоставяше на идеята да се върне вкъщи, знаеше, че това е първата стъпка от един нов живот и че той трябва да я направи.
Тогава Лидия му каза, че тя и Ан ще тръгнат за Хартум.
— Може би така е по-добре — меко каза той.
Но тя не можа да спре сълзите си, които нахлуха в очите й докато говореше. Това беше сбогуване.
— Толкова скоро — неволно изрече Джералд.
Тогава стана, притегли я към себе си и я прегърна.
Държеше я така, затворена в обръча, образуван от ръцете му, близо до сърцето, без да я целува.
Погледна към обърнатото й нагоре лице, опитвайки се да запомни ведрата красота на спокойното й, гладко чело, тъмните печални очи и чувствителната уста.
— Довиждане, моя истинска любов — каза той. — Единствената жена в целия свят. Обичам те сега и завинаги.
Наведе се бавно, за да притисне устните си до нейните. За един дълъг миг те бяха едно цяло. Лидия усещаше, че цялата й душа се бе сляла с душата на Джералд.
Тя повече не беше отделна личност, не беше нещо отделно от него. Сърцето й и умът й станаха част от него. Бяха забравили света наоколо, бяха сами, в невероятен екстаз, обхванати от пламъка на чудото и радостта.
Времето не съществуваше, защото те вкусваха от вечността. Осъзнаваха само онова величие и тържествуване, от което бяха частица и те.
Той целуна челото й, очите й, бузите й и онова място на врата й, където пулсът й биеше диво, а после пак устните й.
Погледна в очите й.
— Ти си в ума ми, в сърцето ми, в душата ми — каза той — и аз съм твой оттук до вечността.
Тогава я освободи от прегръдките си.
— Бог да те благослови, прекрасна моя обич — каза той и гласът му секна.
Те мълчаливо се върнаха заедно към къщата.

— Никой не може да говори за нищо друго, освен за теб — каза Тони на Ан, забравяйки за момент своята притеснителност. — И всички мъже са ми сърдити.
— Защо? — невинно попита Ан и вдигна глава да го погледне докато танцуваха в претъпканата бална зала, чиито високи прозорци бяха отворени към звездната нощ.
— Защото си ми позволила да те доведа тук тази вечер — отвърна й Тони, усмихвайки се.
— Имах седем други покани, но разбира се, че дойдох с теб. Нали ти бях обещала още първата вечер, когато пристигнах?
— Страхувах се, че може да ме зарежеш — призна си Тони.
Ан се засмя.
— А, не — каза тя, — аз съм момиче, което спазва дадената дума. Поне в повечето случаи.
— Мисля, че си чудесна! — прошепна Тони.
Лицето му порозовя от тази смелост, но той сръчно я подхвана, за да избегнат една двойка, която — вглъбена в себе си правеше сложни стъпки в средата на салона.
После, когато музиката спря, той я поведе навън от балната зала, на широката тераса.
Ан се забавляваше. Имаха късмет, че бяха пристигнали в Хартум навреме за бала в двореца.
Ангажиментите им следваха един след друг и те нямаха нито миг на свое разположение.
Дори специално в тяхна чест бяха организирани партита по време на закуска. Ан отначало протестираше, че не могат да правят такова нещо, но после разбра, че подобно ранно събиране е съвсем естествено, защото двете момичета почти винаги отиваха да яздят в седем часа сутринта.
Успяваха да си починат малко между два и четири часа. Тогава всички пазеха тишина и всички от британската колония си лягаха.
Непростим грях беше да позвъниш по телефона или да се отбиеш у някой по време на тези два часа и Лидия настояваше двете момичета да не си бъбрят, а да се опитат наистина да откраднат малко от онзи сън за красота, който те губеха, защото всяка вечер танцуваха до малките часове.
Тони бе успял да измъкне Ан от нейното състояние на пълно униние.
Лидия с облекчение забеляза, че тя възвръща смеха си. Само от време на време я улавяше да гледа с онзи тежък, блуждаещ поглед, когато Ан й отговаряше на въпросите с едносрични думи и с глас, който беше лишен от всякакъв живот.
Усмихнатата Ан с грейнали очи в балната зала на двореца беше нещо много различно от онази Ан, която бе седяла мълчалива и откъсната от всичко наоколо по време на пътуването от Кайро.
— Хайде да отидем в градината — каза й Тони.
В двореца можеше да се танцува на две места. Имаше танцова площадка в градината и друга в балната зала. Те бяха опитали и двете, а също бяха посетили бюфетите, разположени на дълги маси на построените от бял мрамор прохладни веранди, които ограждаха всеки един от етажите на сградата.
Дворецът беше бял и яркочервените униформи на прислугата, големите вази с цветя, диамантите и другите украшения придаваха някаква приказност на цялата обстановка.
Ан прие предложението на Тони и тръгна първа по широките стъпала надолу към градината.
Тук ги посрещна сладкият аромат на цветята, които растяха навсякъде, и нежната, романтична мелодия на валса, който един униформен военен оркестър свиреше в момента.
Ан пъхна ръка в ръката на кавалера си и те свърнаха настрани от тълпата, за да се поразходят из затревените пътеки под сянката на индийските смокини.
— Страшно се забавлявам — каза Ан.
— Наистина ли?
В гласа на Тони се прокрадна странна нотка.
Тя го бе хванала под ръка и той постави свободната си ръка върху нейната. Тя усети силата на загорелите от слънцето пръсти.
Ан му хвърли бърз и уплашен поглед и започна да говори припряно и някак наслуки за разни неща. Тони едва ли я чуваше. Той се приготвяше за най-голямата стъпка, която беше правил в живота си досега.
Въпреки че привличаше вниманието на жените, за което сестра му непрекъснато го задяваше, той беше скромен човек.
Обичаше работата си, обичаше войската с ентусиазъм, който караше не само по-висшите офицери да го харесват, но беше популярен и сред подчинените му.
Беше чудесен атлет. Играеше ръгби и беше шампион в батальона си по голф, играеше и тенис със скуош. Беше играл за колежа Хароу в Лордз.
По-възрастните мъже около него се шегуваха за това, че не забелязва жените, които тичат след него. Но ето, че най-после и той се бе влюбил.
Той мислеше, че Ан е най-красивата жена, която бе виждал в живота си. Откакто тя пристигна в Хартум, той не можеше да спи от мисли за нея, въпреки че тя присъстваше в мислите му и през всеки час от деня.
Той я водеше все по-навътре в сянката под дърветата. Тя все още говореше, но изведнъж като че ли разбра къде отиват.
— Нека да се връщаме в балната зала — каза на един дъх тя. — Ще изпусна танците, ако отидем много надалече.
— Ан! — отчаяно каза Тони. — Искам да говоря с теб.
— Но сега ли трябва да говориш? — попита го Ан, гледайки в посоката, от която бяха дошли.
— Трябва! Ан, обичам те, ще се омъжиш ли за мен?
Думите се изсипаха от устата му, препъвайки се една в друга със съвършената си искреност. Безгрижието на Ан отлетя и тя пребледня. Без да осъзнава какво точно прави, тя се обърна към него.
— О, Тони! — извика тя.
Тогава те се прегърнаха. Притискаха се един към друг по-скоро като две деца, отколкото като мъж и жена.
— Истина ли е това? — с мъка изговори Тони най-накрая, притиснал лицето си до лицето на Ан, защото не се бе осмелил да я целуне.
С внезапен вик на горест и болка, тя се откъсна от него и го отблъсна с протегнати ръце.
— Не е истина — каза тя. — Не мога да се омъжа за теб.
Без да каже повече нито дума, тя избяга от него, а бялата й тюлена рокля се развяваше след нея и това създаваше илюзията, че тя не стъпва по земята, а лети с криле.
Тони стоеше, вперил поглед след нея. Той бе твърде изненадан, за да се опита да я спре, твърде стреснат, за да направи нещо друго, освен да гледа, а сърцето му удряше бурно в гърдите му и ръцете му бяха стиснати в юмруци.
Стоя така стегнат и неподвижен дълго време след като тя беше изчезнала от погледа му. А после, без да може да се контролира, той изхълца и опря горещото си чело в ствола на прохладното, голямо дърво.
— О, Ан! — отчаяно изрече той.
Значи не ме обича, мислеше си той. Какъв глупак беше, да си помисли, че го обича. Какво я е грижа за него, когато с нейната красота и привлекателност всички мъже в този град бяха луди по нея?
Тя имаше всичко в живота: хубава външност, младост, пари и свобода. Само понякога през последните дни той се питаше дали е напълно щастлива.
Понякога изглеждаше тъжна и ъгълчетата на алените й устни, които той така отчаяно искаше да целуне, замислено се отпускаха надолу.
Искаше му се да може да има смелостта да я попита какво й е. Би желал да сподели с нея мъката й, да й помогне и да я закриля.
Струваше му се, че тя е толкова мъничка, толкова крехка, че той инстинктивно жадуваше да може да предпази това изящно, нежно създание от всичко, което можеше да й навреди.
Тони се стегна. Реши, че трябва да забрави това разочарование. Може би тя щеше да стане по-отстъпчива, може би щеше да промени решението си. В края на краищата тя бе се хвърлила в прегръдките му с такава готовност. Тя бе обвила с ръце врата му и бе му позволила да я прегърне. Това поне беше нещо. Трябва да го харесва поне мъничко, щом му позволи това.
Тони шумно издуха носа си и със спокойствие, което всъщност не изпитваше, тръгна обратно към двореца.
Ан тича, докато стигна до тълпата танцуващи двойки, които влизаха и излизаха от двореца.
Едва тогава намали темпото, плъзна се покрай танцуващите и стигна до огромния прохладен вестибюл, по чиито стени висяха саби и ножници от отминали времена.
Тук тя се поколеба за момент, спомняйки си, че те с Лидия бяха дошли с колата на Тони.
Нейната нерешителност беше забелязана от един от местните прислужници, застанал до вратата. Той я приближи и тя веднага реши какво да прави.
— Искам едно такси — каза тя.
— Много добре, мис — каза той и вдигна ръка към челото си за поздрав по ориенталски.
Ан бързо отиде до една съседна стая, където дамите бяха оставили връхните си дрехи. Намери своето наметало от сатен и хермелин, като пъхна ръце в широките ръкави и стегнато го прихлупи около себе си.
Таксито не се забави много, но Ан едва можа да го дочака. Тя искаше да се втурне да тича в тъмнината.
Искаше да остане сама, да може да даде воля на сълзите си, които напираха в очите й, въпреки че се мъчеше да се владее. Не беше плакала от години, но сега я обземаше пристъп на истерия.
Няма ли да дойде това такси и да я отведе далеч от любопитните погледи?
Най-накрая прислужникът се върна. Тя се плъзна покрай него и бързо влезе в чакащата кола.
— Към хотела — кратко каза тя, когато таксито потегли.
Сега, когато беше вече сама, тя откри, че не може да получи облекчението, за което бе се надявала — да си поплаче на воля, без да трябва да се въздържа.
Не можеше да заплаче. Само беше стиснала пръстите си здраво и гледаше втренчено напред с широко отворени, невиждащи очи, в които усещаше болка.
Само за няколко минути стигнаха до хотела. Тя плати на шофьора с няколко сребърни монети и тръгна по стъпалата към верандата.
Терасата беше пуста, а хотелът тънеше в тъмнина и тишина. От входната врата проникваше бледа светлина. Нямаше никакъв знак, че някой стои още буден. Беше поставила вече ръката си на дръжката на вратата, когато се поколеба, обърна се и погледна реката, която течеше величествена и спокойна от другата страна на улицата.
Почувства се неспокойна и развълнувана. Сега, когато желанието да си поплаче беше преминало, тя усещаше, че всяко нервче в тялото й беше опънато до скъсване. Главата й пулсираше и изведнъж страшно й се прииска да закрещи.
Движейки се бавно, тя тръгна обратно. Пресече улицата и застана под едно голямо дърво. Нощният вятър шушнеше в листата и ги поклащаше, а те издаваха странен звук. Всичко наоколо беше спокойно.
«Обичам Тони!» — помисли си Ан.
Чудеше се какво ли усеща сега, какво ли прави. Сигурно я търси, лутайки се между танцуващите, с надежда всеки момент да я зърне.
Неговото добро, обгоряло от слънцето лице сигурно е свито от безпокойство, а между очите му ще се появи една комична гънка, която той си въобразяваше, че изглежда като начумерване, когато се замисли дълбоко, но която според Констанс го правеше да изглежда още по-смешен.
«Обичам го» — повтори си Ан.
Той й беше много скъп. Сега вече знаеше това. Обичаше неговата нежност, неговата доброта и това, че винаги мислеше за нея, а не за себе си. Беше толкова голям и силен, но все пак понякога приличаше на непохватно момче, неповярвало още в своята сила.
— Обичам го! — прошепна Ан, а листата над нея сякаш повториха думите.
Но как можеше да му го каже? Как би посмяла да отвърне на любовта, която той й предлага?
Цялото й тяло потрепери и тя закри лицето си с ръце. В главата й нахлуха спомени — живи и брутални — за това, което се бе случило в Кайро, през онази вечер преди те с Лидия да отпътуват. Този ден стоеше пред нея и се открояваше отчетливо като гравюра, издълбана върху метална плоча.
Видя себе си. Видя се как постепенно се оплита в мрежата, така изкусно изтъкана за нея. Видя как съзнателно влиза в клопката, умело заложена за нея.
Колко глупава е била! Защо не искаше да слуша? Защо наистина не бе разбрала какво се опитваше да й каже Лидия?
Сега вече беше твърде късно, твърде късно да се премахне това, което беше вече сторено. Твърде късно да се върне обратно и отново да стане щастливото, безгрижно момиче, което беше преди да срещне барона.
Защо, защо беше позволила да бъде подведена от него?
Нещо беше парализирало ума й. Имаше чувството, че гледа в бездънна, черна яма. Не можеше да откъсне очи от нея и трябваше да продължава да се взира и да се взира. И тя можеше да потъне, да изчезне в тази тъмна, зловеща…
Животът й бе замрял. Съзнанието й бе спряло да функционира…
След това тя се обличаше, ядеше, спеше, като че ли беше автомат. Една част от нея работеше механично. Но тя знаеше, че нещо ужасно, жестоко и зверско се спотайва и я чака. И тя се страхуваше.
Тони беше този, който я бе измъкнал от пълния мрак, в който бе потънала. Беше я върнал обратно в света на живите, но той й бе възвърнал и способността да страда.
Досега не бе почувствала нищо. Беше потънала в някаква умора и безнадеждност, които я обгръщаха толкова плътно, че външният свят никога нямаше да може да я докосне отново.
С Тони до нея и със съзнанието, че го обича, дойде и пулсирането на събуждащите се чувства. А с тях беше и ужасът, от който подсъзнателно тя се мъчеше да избяга — страхът, ужасът и мъката да изживее отново миналото.
«Не мога да го понеса» — помисли си Ан.
Струваше й се, че е разкъсана на парченца. Мъката й беше прекалено голяма. Страхът, който я бе изгарял в къщата на барона, сега я заля отново като порой.
Този страх беше толкова реален и жив, че на нея й се струваше, че е застанал до нея и я сграбчва с ненаситни и алчни чувствени пръсти и й заповядва да се предаде, като я повлича в своята здрава хватка.
Със сподавен вик, тя се отдели от заслона на дървото. Застана на ръба на каменното укрепление на реката и се загледа надолу в тъмните води, които се завихряха и въртяха под нея.
«Още една крачка — каза си тя. — Още една крачка.»
Тя стоеше като омагьосана от ритмичното движение на водата, от проблясването на светлите и тъмните петна, от мекия шум на движеща се вода.
— Ще избягам — прошепна тя едва чуто. — Ще се спася, ще забравя.
Нещо в главата й се стегна, нещо се притисна към горящите й очи. С вик, който беше просто проплакване на изплашено дете, тя се хвърли напред.
Удари се във водата с огромна сила и усети как тя се затвори над главата й.
«Ще се удавя» — помисли си тя.
Но инстинктът за самосъхранение беше прекалено силен. Тя започна да се бори.
Водата я заслепяваше, а силата на падането за момент й бе отнела дъха. Тя пляскаше във водата, мъчеше се да се изправи, плюеше объркана, докато разбра, че краката й са здраво затънали в тинята.
Беше мокра до кости, вечерната й наметка беше просмукана с вода и тежеше върху раменете й. Стоеше трепереща и едва тогава видя, че водата едва стигаше до над коленете й.
Без точно да знае какво прави, тя се примъкна по-близо до укрепения бряг, който се издигаше някъде десет или дванадесет фута над нея.
Опря се на каменната стена и се опита с треперещи пръсти да приглади назад косата си, за да я махне от лицето си. Изведнъж й се повдигна.
Гаденето и повдигането преминаха. Знаеше, че трябва някак си да се изкачи на нивото на улицата. Смътно си спомни, че има стъпала.
Държейки се за стената с ръце, тя с мъка започна да си проправя път през студената вода. Отне й много време.
Почиваше си, като се опираше изтощена на стената. Водата беше ужасно студена и дрехите й бяха натежали. След време тя успя да смъкне от себе си вечерното наметало и го хвърли в реката, наблюдавайки го как течението го поема и го отнася надалеч в тъмнината. То ставаше все по-малко и по-малко, докато се изгуби съвсем.
Беше си помислила, че без него ще се придвижва по-лесно, но усети студения вятър на врата и по ръцете си. Скоро започна така силно да трепери, че не можеше даже да контролира тракането на зъбите си.
Най-накрая, когато вече мислеше, че не може да продължи нататък и че трябва да се откаже от опитите си, тя видя пред себе си тесните стъпала. Изкачи ги пълзешком. Когато стигна най-горе, тя легна изтощена на земята.
След като полежа, тя с огромно усилие се надигна и стана.
«Трябва да се добера до стаята си — мислеше си тя. — Трябва да се добера до стаята си.»
Наложи си да тръгне по пътя към хотела, като се бореше с пълното изтощение, което можеше всеки момент да я повали. Времето беше спряло.
Краткият път до хотела й се стори безкраен. Най-после съзря осветения вход.
Добра се до него, протегна ръка да отвори вратата. Трябваше да направи последно, върховно усилие.
Чак когато видя познатия салон на хотела и стреснатото лице на нощния портиер — чак тогава си позволи да отпусне съзнанието си. След това се залюля и без звук се строполи по лице на пода.
Тъмнината, която беше вътре в нея, я обгърна и тя повече нищо не съзнаваше.

— Ще умре ли Ан? — попита Теса, докато Лидия я завиваше в леглото и я целуваше за лека нощ.
— Надявам се, че няма да умре, пиленце — отговори Лидия, но усети, че сълзите напират в очите й.
— Много ли е болна? — попита пак Теса.
— Боя се, че да.
— Моля се тя да оздравее — горещо каза детето. — И чичо Харолд се моли, аз го попитах.
— Всички трябва да се молим.
— Аз винаги се моля на Бог за това, което искам — доверително каза Теса. — Помниш ли, когато Бог накара чичо Харолд да ме изведе на езда, защото го бях помолила?
— Да, спомням си — каза Лидия и мисълта й се върна към онези дни в Кайро, когато се бе запознала с Теса.
— Чичо Джералд също се моли — изведнъж каза Теса. — Мислех си, че той не се моли. Мислех, че е като мама. Мама не вярва в Бога.
— Откъде знаеш, че той се моли? — попита Лидия, защото не можа да не зададе този въпрос.
— Ами, един ден — започна Теса и се намести удобно сред възглавниците, — аз си играех в храстите с Барнардо. Нали знаеш, храстите долу до реката. Играехме на червенокожи индианци и докато се криехме и чакахме да дойде някой и да го скалпираме, към нас дойде чичо Джералд. Седна на пейката и аз точно щях да скоча върху него, когато чух, че въздиша и видът му беше ужасно тъжен. Не мога точно да ти обясня, но изглеждаше тъжен, истински тъжен. Ако беше жена, щях да си помисля, че ще заплаче, но мъжете не плачат, нали, лельо Лидия?
— Не им се случва често — отвърна Лидия.
— И понеже си помислих, че няма да иска да го безпокоят, аз просто притиснах здраво Барнардо и останахме тихо в храстите. Чичо Джералд седя дълго време, поне на мене ми се стори дълго време, защото трябваше да седя, без да мърдам. Тогава изведнъж той каза на висок глас: «О, господи! Направи така, че да се сбъдне!». Това трябва да е било молитва, нали, лельо Лидия?
— Мисля, че е било молитва.
Наведе се да целуне Теса, като я притискаше здраво до себе си, така че детето да не види сълзите в очите й, които не можеше повече да спира и които потекоха по бузите й.
Теса се гушна в нея.
— Да ти кажа ли една голяма тайна?
— Кажи ми! — отвърна Лидия, като се стараеше гласът й да звучи нормално.
— Ами, много е лошо от моя страна — каза Теса, — защото аз ужасно съжалявам за Ан, но не мога да не съм и мъ-ъ-ъничко, мъничко доволна, защото — нали разбираш — така мога да остана тук с теб и чичо Харолд, а на мен толкова ми харесва това!
Лидия отново я притисна до себе си. От две седмици Теса беше в Хартум. Беше пристигнала заедно с Харолд.
Състоянието на Ан беше отчайващо и продължаваше да се влошава, защото освен пневмония, тя също имаше и това, което лекарите описваха като «лека атака на мозъчна треска». През цялото време беше в унес и бълнуваше, крещеше и изплакваше така ужасяващо, че сърцето на човек се късаше. Не познаваше никого.
Лидия все повече се радваше, че Харолд е с нея. Щеше да се чувства толкова сама, а и отговорността щеше да е прекалено голяма без някой до нея.
Беше телефонирала в Кайро и беше попаднала на Данди, която й каза, че Джералд не е вкъщи, но беше повикала Харолд на телефона, който точно беше тръгнал на езда с Теса.
Нина Хигли беше си тръгнала и бе изоставила детето си скоро след тяхното заминаване. Харолд бе телеграфирал на бащата на Теса. Той отговорил, че ще си вземе отпуска, но беше помолил Харолд дотогава по някакъв начин да се погрижи за Теса.
Харолд знаеше, че за Джералд е невъзможно да пътува за Хартум, но беше намерил разрешение, като бе довел Теса сам.
Ан беше преместена от хотела в частна клиника, където Лидия прекарваше по-голямата част от деня и чакаше търпеливо в случай, че потрябва.
Беше се сприятелила много с д-р Уотсън. Той я успокояваше и й даваше надежда за Ан, а когато се опознаха по-добре, я запозна с част от работата си, която се опитваше да върши в Хартум. Благодарение на неговото непрекъснато наблюдение болестите бяха потушени.
Местните хора му се доверяваха и неговата непрестанна работа с жените постепенно беше довела до справяне с ужаса от мръсотията и предразсъдъците, които традиционно съпътстваха раждането.
Тони може би имаше най-голям късмет от всички, които очакваха подобряване на състоянието на Ан. Той си имаше своята работа и не трябваше като Лидия да седи ден след ден, без да прави нищо. В същото време тя беше прекалено притеснена, за да може да излезе от клиниката за дълго време.
Но веселото лице на Тони сега непрекъснато имаше загрижен вид и неговите другари чувстваха липсата на веселия му смях, който неизменно присъстваше в разговорите с него.
Щом се освободеше следобед, той идваше до клиниката. Лидия вече познаваше звука на колата му и на клаксона му, когато завиваше зад ъгъла и спираше до портала.
След минута го виждаше да пресича моравата и да идва към нея.
Ако и Харолд беше там, тя обикновено ги караше да отидат да играят скуош в клуба в града или нещо друго, което да отвлече вниманието на Тони.
Тя самата беше отслабнала от притеснение, а под очите й имаше тъмни сенки, които говореха за безсънни нощи.
Невъзможно би било да не мисли за Джералд през тези дълги самотни часове. Той й беше изпратил по Харолд писмо, което й бе донесло огромна утеха. Тя му отговори, но писмото беше винаги с нея и денем, и нощем.
Не беше дълго. Само няколко реда. Но те й казваха всичко, което искаше да знае.

Ан беше по-добре. Минаха повече от три седмици, преди да дойде на себе си дотолкова, че да разпознае Лидия и да й се усмихва със слаба усмивка, когато тя влизаше в стаята.
— Най-после нещата започват да се оправят! — каза д-р Уотсън на Лидия една сутрин. — Тя спа добре тази нощ и скоро пак ще си бъде предишната Ан.
Лидия едва можеше да повярва на добрата новина. Струваше й се, че от нощта на бала в двореца бяха изминали години, а не седмици.
Седмици, през които не можеше да открие насърчение в сериозните думи на д-р Уотсън, седмици, през които пред Тони и Теса тя се държеше със спокойна увереност, която не чувстваше.
Тя вътрешно вярваше на д-р Уотсън. Той честно й казваше истината, без да се преструва пред нея, нито пък да й дава прекалени надежди. Харесваше го, заради неговата честност и започна да предугажда неговото заключение по израза на лицето му, преди да каже нещо.
Когато д-р Уотсън й съобщи добрата новина, след първия миг на луда радост, тя загрижено го попита:
— Какво си спомня? Тя говори ли за… — спря, търсейки думи.
— По всичко личи — отговори той, — че онова, което й се е случило, преди да се разболее, ще бъде забравено. Имал съм такива случаи, когато събитията от цялата предишна година изчезват от паметта на пациента. Понякога споменът се връща, но само смътно и това е предизвикано най-често от разговори или от хора, с които тези събития са свързани. В повечето случаи болните или се събуждат с ясно съзнание за всичко станало, или целият епизод, който е довел до такъв катаклизъм, е изчезнал напълно, все едно, че не е ставало.
— Дано Бог даде с Ан да стане така! — каза Лидия.
— Ще си спомни за вас — продължи д-р Уотсън, — вероятно и Тони, и всеки, който е свързан в паметта й с нещо приятно, но останалото ще е изчезнало.
Нямаше съмнение, че Ан си спомни коя е Лидия, когато тя влезе в стаята й да я види. Лицето й светна, така че напомняше предишното й излъчване. Направи малък жест с ръцете си към нея и каза с толкова тих глас, че Лидия трябваше да се наведе, за да я чуе:
— Радвам се да те видя. Дълго ли боледувах?
— Само за известно време — Лидия не искаше да й казва колко дълго всъщност е било. — Но скоро отново ще си на крака.
Като гледаше Ан, тя си мислеше, че е прекалена оптимистка. Момичето винаги е било слабичко, но сега беше загубила толкова много от теглото си, че бялата й кожа изглеждаше прозрачна, скулите и брадичката й изпъкваха страшно.
Русата коса, сресана назад над челото, беше безжизнена. Само сините й очи, толкова огромни на малкото й лице, сякаш бяха запазили предишната си красота и далечно ехо от предишната им живост се прокрадваше отново в тях.
На Лидия й беше позволено да разговаря с Ан само няколко минути, но преди да си тръгне, тя й зададе въпроса, който според нея щеше да й даде представа доколко Ан си спомня събитията.
— Искаш ли да видиш Тони?
За момент Ан изглеждаше учудена.
— Тони? — прошепна тя, но после добави: — Да, разбира се, милия Тони, много бих искала да го видя.
Лидия разбра по спокойното й изражение, че Ан не свързва Тони с нещо неприятно.
Тогава вероятно някакъв вътрешен порив я бе накарал да се почувства толкова нещастна и Лидия си помисли, че сравнението между любовта й към Тони и увлечението й към барона навярно е било твърде много за нея, за да може да го понесе. Сигурно се е почувствала нечиста.
Навярно е усетила, че не може да се омъжи за Тони с този ужас и тази ужасна тайна в съзнанието си.
Всичко това можеше да се предполага. Единственото сигурно нещо беше, че Ан е била смазана от шока и ужаса от това, което се беше случило през онази нощ в Кайро.
«Сега вече никога няма да разберем какво точно е било то» — помисли си Лидия.
Беше по-добре, много по-добре, че всичко това ще бъде забравено, загубено някъде в забравата на делириума, в който бе изпаднала Ан. И не само заради нея самата, но и заради Тони това беше по-добре.
Когато състоянието на Ан се подобри отново, тя обикна Тони. И наистина не можеше да му се устои при неговата всеотдайност и обожанието, което изпитваше към Ан.
Лидия бе наблюдавала Тони през тези последни седмици и виждаше, че той е именно човекът, който може да ощастливи Ан и да й бъде един добър и грижовен съпруг.
Ан имаше нужда от някой, който инстинктивно да разбира какво е истина и какво е честност, но в същото време, който да я обича силно. Тони щеше да я предпази от това да бъде импулсивна и да проявява упорството си.
Те сигурно никога нямаше да извършат нещо много велико или много благородно, но следвайки общоприетите норми, можеше да се каже, че те щяха да направят този свят едно по-приятно място с това, че те бяха живели в него.
Лидия и д-р Уотсън бяха много внимателни, за да не разбере Тони, че делириумът, в който бе изпаднала Ан, се дължи и на нещо друго освен на шока, който е изпитала, когато, без да иска, е паднала във водата.
— Тя сигурно е искала да остане насаме, след като си й предложил женитба — бе му казала Лидия. — Всяко момиче иска да помисли, да прецени нещата. Доколкото зная, това беше първото предложение за Ан. Очевидно е дошла твърде близо до ръба на укреплението на реката, спънала се е и е паднала.
Това обяснение не беше никак убедително, но Тони го бе приел, без да каже нищо и както Лидия искаше да може да вярва без резерви.
Когато Ан се почувства по-добре, беше организирано празненство. Теса, Тони и Харолд бяха поканени. И, разбира се, Лидия също.
Ан, която все още изглеждаше много слаба, беше подпряна върху куп възглавници в леглото си. Изглеждаше много хубавка и много малка с розовия си шифонен къс халат и с тясната розова панделка, вързана в русите й коси.
Тони не сваляше очи от нея и Ан доста често му се усмихваше по стария си, провокиращ начин. «По-добре е» — помисли си Лидия.
Харолд не беше много весел участник в тази компания, събрана на чай, но Лидия се радваше, че той е там.
«Той е в най-добрата си форма, когато има някаква несполука — помисли си тя. — Сигурен като скала по време на беда.»
Теса, обаче, компенсираше отсъствието на разговорливост у другите. Тя бъбреше непрестанно и разказваше на Ан всичко, което й се бе случило в нейния живот, откакто бе дошла в Хартум.
Бяха й дали едно пони за временно ползване, беше пътувала по Нил, сержантът на Черния караул й беше позволил да опита да надуе гайдите и бе успяла да изкара писклив звук, който й бе доставил огромно удоволствие.
— Беше точно такъв звук, какъвто Барнардо надава, когато е гладен, и знаеш ли, това ми напомни за дома и ми стана ужасно мъчно за него. Наистина ли смяташ, че е добре, чичо Харолд?
— Предполагам, че толкова е надебелял, че няма да го познаеш — отговори й Харолд.
— Ан има нужда малко да надебелее като горкия Барнардо — каза Лидия. — Ще се погрижим малко да те поохраним, миличко, когато се изправиш на крака.
— Нищо подобно няма да правите — противопостави се Ан. — Най-после придобих модна фигура, всичките ми дрехи трябва да се постеснят малко, а това е направо радостно!
— Побързай и се оправяй — нетърпеливо каза Тони.
Тя го погледна изпод миглите си — един стар трик, който я правеше особено привлекателна.
— Аз бързам — отговори тя. — Усещам как пак ми се танцува.
— Много се радвам да чуя това — каза един глас откъм вратата.
Всички се обърнаха да видят, кой произнесе тези думи. Лидия, след като шумно пое въздух, стреснато извика и скочи на крака.
— Ивлин! Не може да бъде!
Но беше факт. Изправена до вратата, усмихната и сигурна в себе си стоеше Ивлин Маршъл.

— Никога в живота си не съм изпитвала такава изненада — каза Лидия малко по-късно. — Ти си последният човек, когото очаквах да видя, Ивлин, скъпа.
— Помислих си, че ще е забавно да дойда, без да ви се обадя — отговори Ивлин. — Дойдох тук със самолет само за четири дни.
— Много ли се притесни за мен? — попита Ан, като сложи ръка в ръката на Ивлин, когато тя седна до леглото й.
— Много — призна си Ивлин. — Ти си едно много лошо дете, което толкова много изплаши всички ни.
— Не мога да си представя как така се разболях — каза Ан и набръчка челото си, като се опита да се концентрира. — Мисля си, че сигурно е било вирус.
Лидия срещна погледа на Ивлин и между тях премина усещане за разбирателство.
— Ако е било вирус, той е бил надеждно унищожен, така че не си блъскай главата за това — каза Ивлин. — А сега трябва да те оставим. Сестрата сигурно ще каже, че вълненията ти за един ден са съвсем достатъчни.
Тя се наведе да целуне Ан.
— Страшно се радвам, че си тук — прошепна Ан с обич. — Ще ми обещаеш ли, че утре ще си поговорим дълго, дълго?
— Разбира се, че ти обещавам. Ако спиш добре тази нощ.
Всички от компанията оставиха Ан и се отправиха към градината.
— Много съм слушала за вас — каза Ивлин на Харолд Тейлър, докато вървяха един до друг към лятната къща. — Писмата на Лидия бяха пълни с описания на вашата любезност от деня, в който сте ги срещнали по време на тяхното пътуване.
— Бих желал да съм направил и нещо повече — отговори Харолд смутен както обикновено от това, че му правят комплимент.
Беше прекъснат от Теса, която веднага хареса Ивлин. Детето я хвана за ръката и забърбори по обичайния си начин, весело и доволно, освободено от онази срамежливост, която възпираше по-възрастните.
— Леля Лидия каза ли ти за моята котка? — попита тя след куп от въпроси за самолета, за Англия, за къщата на Ивлин.
— Не, не ми е споменавала — призна Ивлин, — така че ти сама ще можеш да ми разкажеш, нали?
«Поне едно хубаво нещо направих, като тръгнах на това пътуване — мислеше си Лидия. — Защото ако никога не бях срещнала Харолд или никога не бях дошла в Кайро, той никога нямаше да разбере, че детето расте без грижи. Тя можеше да остане за още дълго време под опеката на майка си. И тогава би било много късно и животът й щеше да бъде напълно провален. Шансът й да избегне същия начин на живот щеше да е много малък.»
Ивлин можеше да отведе Теса със себе си, когато си тръгнеше обратно. Пристигането й разреши този проблем.
«Нещата се наместват — мислеше Лидия, — ако човек може да чака достатъчно дълго.»
Озари я внезапна мисъл. Ивлин ще отведе Теса и Ан със себе си, но тя самата няма да се върне с тях. В момента нямаше място за нея в дома на Ивлин, защото той беше твърде близо до Джералд.
Тя знаеше, че той трябва сам да води своята битка, че трябва сам да стигне до победата, без тя да е наблизо нито за да му помага, нито за да го отвлича. Тя не трябва да се меси, в никакъв случай не трябва да позволи неговата любов към нея или нейната към него да попречат на задачата, която си беше поставил.
Тя знаеше, че с връщането си вкъщи той поставя основите на един нов начин на живот. Докато не построи тези основи и не възстанови всичко от руините на миналото, тя трябваше да стои настрана.
Така отчаяно искаше да му пише. Много пъти беше започвала писмо и бе ставала от леглото си посред нощ, за да пише. Беше писала дълги страници и страници, изливайки мислите си, чувствата си и любовта си.
Но с пукването на зората, когато в стаята нахлуваше трезвата светлина на деня, тя прочиташе написаното и всеки път разбираше, че това е само едно облекчение за нея. Затова унищожаваше всичко написано.
Тя знаеше с увереността на дълбоко вкоренената вяра, че някой ден по някакъв начин, те с Джералд ще се съберат. А докато това щастие им бъде разрешено, те и двамата имаше какво да правят.
«Трябва да си намеря работа» — помисли си Лидия, но знаеше, че не може изобщо да мисли отново да стане компаньонка на младо момиче.
Тя никога вече нямаше да избере живот, който беше изпълнен с охолство, много забавления и удоволствия. Не желаеше пак да танцува, да носи красиви, скъпи дрехи, да се мести от една удобна къща в друга.
Искаше да прави нещо по-трудно — нещо, което изисква от нея да излее всичките си сили, да дава от себе си.
Беше се замислила дълбоко, когато излезе от стаята си и тръгна надолу по стълбите.
После се поколеба и преди да излезе на верандата, свърна към телефона. Помоли за един номер и след минута д-р Уотсън й се обади с дълбокия си глас.
— На телефона е Лидия Брайънт. Ан е съвсем добре. Хареса й събирането, което направихме по време на чая, но аз не ви се обаждам заради нея. Искам да ви помоля нещо за себе си.
— Какво е то? — попита той.
— Ще можете ли да ми отделите време утре? Мога да дойда в колата с вас, когато обикаляте пациентите си, ако сте сам.
— Трябва да отида до Омдурман в единадесет часа — каза той. — Ще ви взема от хотела.
— Благодаря ви — отвърна Лидия. — Ще бъда готова.

Лидия завари Ивлин сама. Тя си пое дълбоко дъх, като че ли се канеше да се гмурне в дълбока вода и каза:
— Аз няма да се връщам в Англия с вас.
— Очаквах, че ще го кажеш — отвърна й Ивлин.
Лидия я погледна изненадана и Ивлин добави:
— Мила моя, разговарях дълго с Джералд преди да тръгна за тук.
Лидия преплете ръце.
— Разкажи ми всичко — тихо каза тя.
— Той ми каза всичко за вас. Защо си го пратила у дома и как заради теб е решен на всичко; дори да възобнови живота, от който той е смятал, че отдавна се е отказал завинаги.
— Права бях, нали? — тревожно попита Лидия. — Нали смяташ, че съм била права, Ивлин?
— Мила моя — отвърна Ивлин. — Когато обичаме, инстинктивно намираме правилния път за тези, които обичаме. Между другото, Джералд ще открие, че нещата няма да са и наполовина толкова трудни, колкото той е очаквал.
— А Маргарет?
Лидия не мажеше да не зададе този въпрос. Тя просто трябваше да знае какво става със съпругата на Джералд.
— Маргарет много добре е понесла пътуването. Веднага щом пристигнаха, Джералд повика онзи специалист от Лондон, който я е преглеждал преди години в Кайро. Той останал доволен от нея, но потвърдил това, което винаги сме знаели, че Маргарет няма да живее много дълго. Смъртта ще бъде за нея едно освобождаване.
— Но дотогава — тихо каза Лидия — аз няма да се върна в Англия.
— Това е мъдро. Но какво ще правиш?
— Тази сутрин уредих това. Отидох с д-р Уотсън в болницата в Омдурман. Знаеш историята на тази болница. Била е открита преди две години от две англичанки. Борили са се с невероятни трудности: предразсъдъци, суеверие и почти фанатична омраза. Но са успели. Работата, която вършат там за местните жени и техните деца, е чудесна. Аз нямам квалификацията на медицинска сестра, но има страшно много неща, които мога да правя, с които мога да помагам и в болницата, и извън нея. Когато вие с Ан тръгнете за Англия, аз ще отида там.
— О, скъпата ми Лидия — с прилив на чувство каза Ивлин.
Беше трогната и изненадана от решението на Лидия. Дойде до нея и я прегърна.
— Предприемаш нещо прекрасно. Бог да те благослови и да ти помага.
— Ще кажеш ли на Джералд? — попита Лидия. — Може би по-късно ще му пиша. Просто за момента не мога да намеря думи за чувствата си и е по-добре да не казвам нищо.
— Той много се старае да те заслужи — тихо каза Ивлин. — Той съвсем честно ми разказа какъв е бил животът му. Как е потъвал все повече и повече, как е пиел и е търсил само едно — забрава, докато те е срещнал. Разбира се, аз не съм имала никаква представа, какво ще заварите там, когато ви пратих с Ан. Може би е било глупаво от моя страна да не направя повече проучвания, но Ан както винаги беше така нетърпелива и аз нямах време.
— Не искам и за миг да си помисляш — бързо каза Лидия, — че любовта ми към Джералд поражда някакви други чувства освен щастие. Аз съм невероятно, ужасно щастлива, Ивлин. Зная, че трябва да живеем разделени, но това не намалява щастието да го обичам и не променя усещането ми, че той ме обича. Някой ден може би ще ни бъде позволено да сме заедно, да създадем свой дом. Дотогава и двамата имаме много работа. Ти ще му помогнеш, нали?
— С всичко, което е по силите ми — обеща Ивлин. — Знаеш, че ще му помогна. Джералд ще разбере, че светът е готов да му протегне ръка за приятелство, когато знае, че той ще поеме ръката. Постепенно ще се освободи от горчилката, насъбрана у него. Има нещо, заради което да живее, има цел в живота си.
— И защото той се бори — каза Лидия, — аз също трябва да се боря за прехраната си. Разбираш, Ивлин, нали, че не съм неблагодарна за този шанс, който ми даде — да се срещна с нови хора, за първи път да се опитам в моя живот да направя нещо сама, но светският живот не е за мен. Не разбирам нито това, с което той примамва, нито пък ме вълнува. Може би твърде много съм свикнала със страданието, за да мога да съм безгрижна. Може би искам да докажа на себе си, че наистина заслужавам да стана съпруга… и майка.
На следващия ден Ивлин отиде до болницата. Видя отделенията, където щеше да работи Лидия, стаята, в която щеше да спи, хората, с които щеше да общува.
И двете жени знаеха, че от описанието, което Ивлин щеше да даде на Джералд, той ще се опита да си я представи в новата обстановка.
В Омдурман беше горещо, слънцето печеше над пазарите, над къщите, построени от изсушена глина, над бреговете на реката, където жени перяха дрехи и си пееха, докато работеха.
Болницата с нейните широки веранди изглеждаше единственото прохладно място в този град. Местните жени влизаха и излизаха през големите бели врати, някои с деца на ръце, други подкрепяха някой възрастен роднина или пък биваха отвеждани от приятели след щастливото оздравяване.
В цялата сграда цареше атмосфера на радост и дълбоко задоволство, което много напомняше на Ивлин за някои от женските манастири, които беше посещавала.
«Лидия ще е щастлива тук» — каза си тя.
Но въпреки всичко две седмици по-късно беше много трудно да се сбогуват. Лидия стоеше на претъпкания перон и чакаше влакът да потегли. В него бяха Ивлин, Констанс, Ан, Теса и Харолд Тейлър.
Харолд трябваше да придружи жените до Порт Саид и след това да се върне на работа в Кайро.
Само Лидия и Тони трябваше да останат в Хартум, а след четири месеца Тони щеше да се върне у дома. Тогава той и Ан щяха да се оженят.
— Довиждане, Ивлин — каза Лидия и целуна приятелката си.
— Пази се — каза й Ивлин. — Ще ти пиша и ще ти разказвам за всичко, което става там. Не се чувствай откъсната от нас, винаги ще бъдеш в мислите ни.
Лидия се усмихна. Знаеше, че Ивлин говори и от името на Джералд, а не сама от свое име.
— Довиждане, обич моя — каза Тони на Ан. Моля ви, мисис Маршъл, грижете се за нея, тя ми е толкова скъпа.
— И на мен — увери го Ивлин.
— Довиждане, Лидия — каза Харолд.
В сърцето му имаше толкова много чувство, че той не можеше да говори, но тя го разбра и стисна ръката му за едно мълчаливо «сбогом».
— Довиждане, миличка лельо Лидия — извика Теса. — Иска ми се и ти да можеше да дойдеш с нас.
Тя се гушна в Лидия, после се обърна да се върне във вагона, но спря на стъпалата. Без да мисли много-много, тя протегна любимата си кукла и я хвърли в ръцете на Лидия.
— Дай я на децата в твоята болница. Сигурно страшно ще й се зарадват.
— Знам, че ще се зарадват — отвърна Лидия. — Благодаря ти, пиленце.
Пропищя свирка и влакът бавно потегли от перона.
В това време един служител от железниците изтича до Лидия с телеграма в ръка.
— За някоя си мисис Маршъл — каза той.
— Боя се, че е много късно — отвърна Лидия. — Тя е във влака.
Служителят изглеждаше безпомощен и тя каза:
— Мога ли да видя телеграмата? Можете да я препратите в Порт Саид.
— Да, разбира се! — отвърна служителят и й подаде бланката. Тя я отвори и прочете:

Българска търсачка и начална страница

Барбара Картланд
Брулещите ветрове на любовта

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Българска търсачка и начална страница

Барбара Картланд Брулещите ветрове на любовта

Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?

Барбара Картланд
Брулещите ветрове на любовта