Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода



Глава 1

Тя се събуди. Бе попаднала в тялото на една мъртва приятелка. Беше на осем години, висока за възрастта си, с тънки кости и деликатни черти. Косата й беше копринена, с цвят на зряла пшеница, и се стелеше красиво по тесния й гръб. Майка й обичаше да я реши всяка вечер. Сто разресвания със сребърната четка с мека четина, която лежеше в изящна кутия от черешово дърво.
Тялото й помнеше.
Чувстваше всяко едно дълго, протяжно движение на четката, то я караше да си представя, че е котка, която галят. Помнеше как светлината падаше косо върху кутийките за фиби и шишенцата с парфюм и се отразяваше в сребърния гръб на четката, докато преминаваше през косата й.
Спомняше си аромата на стаята. Дори и сега можеше да го вдъхне. Гардения. Любимият парфюм на майка й. Мама винаги миришеше на гардения.
А в огледалото, осветено от лампата, можеше да види бледия овал на лицето, толкова младо, толкова красиво, с тези замислени сини очи и гладка кожа. Толкова живо.
Името й беше Хоуп.
Всички, дори високите френски прозорци бяха затворени, защото навън беше горещо лято. Топлината притискаше с влажните си пръсти стъклото, но вътре в къщата въздухът беше хладен и нейната памучна нощничка си оставаше все така твърдо колосана. Дори шумолеше при всяка стъпка, когато се движеше.
Тя обичаше горещите нощи и жадуваше за приключението, което й предстоеше. Но запази тези мисли за себе си, когато целуна майка си за лека нощ. Едно изискано и нежно докосване с устните по парфюмираната й буза.
Всяка година през юни мама вдигаше килимите и пътеките в хола, навиваше ги и ги прибираше на тавана. И сега сякаш усещаше чамовите дъски на пода, излъскани с паркетин, гладки и хлъзгави под босите й момичешки крака, докато излизаше от приемната с ламперия от кипарисово дърво и картини в дебели рамки с цвят на потъмняло злато. Изкачваше се нагоре по извитите завои на стълбището, което водеше към кабинета на баща й.
Тук господстваше миризмата на мъж. Цигари, кожа, одеколон за след бръснене «Олд Спайс» и бърбън.
Тя обичаше тази стая със заоблени стени и големи, тежки кресла, тапицирани с кожа в тъмночервен цвят, като виното «Порто», което баща й пиеше понякога след вечеря. Тук лавиците, които опасваха всички стени, бяха претъпкани с книги и съкровища. Тя обичаше мъжа, който седеше зад огромното бюро, захапал своята пура, с блещукащи стъкла на очилата, наведен над счетоводните книги.
Любовта беше болезнена рана в сърцето на жената, скрита вътре в детето. Един лъч от копнеж и завист заради тази проста, естествена и истинска любов.
Гласът му ехтеше, ръцете му бяха силни, а прегръдката — нежна, когато я вземаше в обятията си. Съвсем различна от леката и сдържана целувка за лека нощ на мама.
— Това е моята принцеса, упътила се към царството на сънищата.
— Какво ще сънувам, татко?
— Рицари, бели коне и приключения отвъд океана.
Тя се изкикоти, но сложи глава върху рамото му и остана така малко по-дълго от обикновено, мъркайки тихо като котенце.
Дали е знаела? Дали е знаела тогава, че никога няма да седне отново в скута му?
После слезе надолу до стълбите, покрай стаята на Кейд. Не му беше време за лягане, все още не, защото той беше четири години по-голям от нея и освен това беше момче. Можеше да остане до късно през летните нощи, да гледа телевизия или да чете книги, толкова, колкото си иска и пак да стане и да бъде готов за задачите на сутринта.
Един ден Кейд щеше да стане господар на Бо Рев. Щеше да седне зад голямото бюро в кабинета в кулата със счетоводните книги на татко. Щеше да върши всичко — да наема и да уволнява работници, да сади и да събира реколтата, да пуши пури на събранията, когато се обсъжда политиката или цената на памука.
Защото той беше синът.
Това всъщност напълно устройваше Хоуп. Тя и не искаше да пуши пури, да седи зад бюрото и да прави сметки.
Спря се разколебана пред стаята на сестра си. Не беше сигурна за Фейт. Никога нищо не беше сигурно що се отнася до Фейт. Лайла, домашната прислужница, казваше, че мис Фейт ще спори дори и с Господа Бога, само и само да го дразни и ядосва.
Хоуп предполагаше, че това е истина. И въпреки че с Фейт бяха близначки, не разбираше коя беше причината сестра й да бъде непрекъснато толкова заядлива. Като драка. Ето тази вечер я бяха изпратили за наказание в стаята й, защото се бе държала дръзко на масата. Сега вратата й беше затворена и не се виждаше никаква светлинка. Хоуп си представи как Фейт лежи и гледа тавана с нацупено изражение на лицето и със свити в юмруци ръце, сякаш готова да се боксира и със сенките дори.
Хоуп докосна бравата. Обикновено можеше да примами Фейт и да я извади от това мрачно настроение. Можеше да се гушне в леглото до нея и да й разказва истории, докато Фейт се разсмее и сприхавостта в очите й изчезне.
Но тази нощ беше определена за други неща. Тази нощ беше нощта на приключенията.
Всичко беше планирано. Затова Хоуп не си позволи никакви вълнения, нито възбуда, докато не се прибра в стаята си и не затвори плътно вратата. Сетне загаси лампата и прекоси стаята в тъмнината, пронизана от сребърните нишки на лунната светлина. Преоблече се, като смени памучната си нощничка с шорти и тениска. Сърцето й биеше лудо в гърдите, докато подреждаше възглавници върху леглото си във форма, която наивните й детски очи смятаха, че прилича на спящо тяло.
Извади изпод кревата своя комплект за приключения. Старата кутия за пикник, в която имаше бутилка кока-кола, вече съвсем топла, малък кейк, кибрит, компас, воден пистолет, напълно зареден, и червено пластмасово фенерче.
Седна за миг на пода. Можеше да долови миризмата на кредите си за рисуване и на пудрата, с която се бе напудрила след баня. Можеше да чуе и музиката, която идваше откъм стаята на майка й. Съвсем тихичка.
Като плъзна безшумно прозореца, за да го отвори, тя се усмихна.
Млада, пъргава и изпълнена с очакване, прехвърли краката си през перваза и стъпи на пръсти върху подпорите на лозата, полудяла от винени сокове.
Въздухът беше като сироп. Горещият му сладък дъх изпълни дробовете й, докато слизаше надолу. Една тресчица се заби в пръста й и тя тихичко изохка. Но продължи да се спуска, като не сваляше очи от осветените прозорци на първия етаж. Беше като сянка. Сянка, която никой не може да види.
Беше Хоуп Лавил, момичето детектив, и имаше среща със своя партньор точно в десет и тридесет и пет.
Трябваше да преглътне смеха, който искаше да се излее от гърдите й и едва не я задави, когато стъпи на земята.
За да повиши собствената си възбуда, тя се затича към огромните стари дървета, които засенчваха къщата, сетне надзърна зад ствола на едно от тях към синята светлина, процеждаща се от прозореца на стаята, където брат й гледаше телевизия, а после към по-ярките жълти прозорци на стаите, които бяха на родителите й.
Ако я откриеха, това щеше да провали мисията, помисли си Хоуп, като се наведе и се промъкна през градината, наситена със сладкия аромат на рози и цъфнал жасмин. Трябваше да избегне залавянето на всяка цена, защото съдбата на света тежеше върху раменете й, както и върху раменете на нейния верен партньор.
Жената вътре в детето нададе писък.
«Върни се, моля те, върни се!»
Но детето не я чу.
Хоуп измъкна своето розово колело иззад камелиите, където го беше скрила същия следобед. Сложи багажа в бялата кошница отзад, след което го забута по тревата покрай дългата, покрита с чакъл алея, докато къщата и светлините й останаха далеч зад нея.
Тогава се метна на велосипеда и го подкара като вятър, представяйки си, че е яхнала свръхмощен мотоциклет, оборудван с устройство за паралитичен газ и пушка. Белите пластмасови ленти се развяваха от краищата на ръкохватките и весело плющяха.
Тя летеше, разсичайки тежкия въздух, съпроводена от хора на щурците и цвъртящите насекоми, събудени от рева на страховитата й скоростна машина.
Когато стигна завоя на пътя, сви наляво и скочи от колелото, като го забута надолу към тясната клисура, за да го скрие сред храстите. Въпреки че луната беше достатъчно ярка, тя извади фенерчето от кошницата. Усмихна се на Принцеса Лия върху циферблата на часовника, която й казваше, че е подранила с цели петнадесет минути. Без страх, без да се замисли дори, Хоуп се обърна и тръгна по тясната пътечка към блатото.
Към края на лятото, към края на детството. Към края на живота си.
Тук светът беше жив и изпълнен със звуци, вода, насекоми и малки нощни създания. Светлината се процеждаше на тънки ивици през свода, образуван от клоните на кипарисите и висящия по тях мъх. Тук цветовете на дивата магнолия бяха едри и ухаеха на сладък, силен парфюм. Пътят към скривалището й беше станал втора природа.
Можеше да дойде тук със затворени очи. Това беше тяхното тайно място за срещи, явката им. Беше скрито, добре избрано и любимо.
Тъй като пристигна първа, тя взе от земята клонки, сухи листа и съчки и се зае да запали огън. Димът щеше да прогони комарите, макар вече да бяха изпохапали ръцете и краката й и тя яростно разчесваше ухапаните места.
Седна край огъня и зачака, като си хапваше от сладкиша и пийваше от топлата кола.
Времето минаваше, очите й се затваряха, а музиката на блатото я люлееше и унасяше като приспивна песен. Огънят погълна тънките съчки и спокойно се разгоря. Унесена, Хоуп подпря буза на коляното си.
В първия миг шумоленето беше като част от съня й, в който вървеше по тесните парижки улички, опитвайки се да избяга от преследващия я руски шпионин. Но звукът от счупена клонка я стресна. Тя вдигна глава и сънят избяга от очите й. Беше готова да се усмихне, но бързо смени усмивката с професионалното изражение на агент от най-висша класа.
— Парола!
В блатото цареше тишина, защото монотонният шум от жуженето на насекомите и лекото пращене на огъня бяха затихнали.
Хоуп скочи на крака и насочи фенерчето, което държеше, като пистолет.
— Парола! — повтори отново и насочи късия лъч на фенерчето към стената от мрак.
Сега шумът дойде отзад, зад гърба й. Хоуп се завъртя, сърцето й подскочи, лъчът затанцува в треперещите й ръце. Страхът, нещо, което толкова рядко беше изпитвала за своите кратки осем години, се промъкна горещ и прегарящ в гърлото й.
— Хайде, престани. Ти не можеш да ме изплашиш.
Звук отляво, тих, тайнствен, подигравателен.
И следващата вълна страх, промъкваща се като змия в корема й. Това я накара да отстъпи една крачка назад.
Тогава чу смеха. Тих, задъхан, близък.
Тичай! Сега тичай през дебелите сенки и подскачащите светлинки!
Страхът беше така заседнал в гърлото й, че режеше напиращите да излязат викове, преди да са стигнали до устните й. Зад гърба си чуваше стъпки. Много бързи стъпки и много наблизо. Нещо я блъсна. Почувства непоносима болка, която тръгна от гърба й и слезе надолу, чак до краката. Падна тежко на земята и усети как болката я обхваща цялата. Въздухът й свърши. От гърдите й се изтръгна стон, когато някаква тежест я прикова към земята. Долови мирис на нещо сладко и на уиски.
Хоуп изкрещя. Един дълъг вик на отчаяние, с който извика своята приятелка.
— Тори! Тори, помогни ми!
А жената, хваната в капана на мъртвото дете, заплака.


Когато дойде на себе си, Тори видя, че лежи върху плочките на вътрешното дворче на къщата си, облечена само с нощница, която вече бе съвсем мокра от ситния пролетен дъжд. Лицето й също беше мокро и можеше да почувства соления вкус на собствените си сълзи върху езика си.
В главата й ехтяха викове, но тя не знаеше дали са нейните или на детето, което не можеше да забрави.
Цялата трепереща, Тори се извъртя по гръб, така че дъждът да охлади лицето й и да измие сълзите. Виденията, или както майка й ги наричаше «епизодите», често я оставяха бездиханна, безсилна и с горчив вкус в устата. По-рано можеше да се бори с тях, преди да я погълнат напълно. Или те, или режещото ужилване от кожения колан на баща й.
— Аз ще прогоня дявола от теб, момиче.
За Ханибал Боудийн дяволът беше навсякъде. Зад всеки страх или изкушение се криеше ръката на Сатаната. Затова той трябваше да направи всичко възможно, за да прогони порока от своето собствено дете.
В момента, чувствайки как стомахът й се бунтува, на Тори й се искаше баща й да беше успял.
Сама се чудеше, че за известен период от време беше съумяла да приеме това свое наследство, да го изследва, да го използва, дори да стане знаменита с него. Беше завет, завещание, кръвно наследство, както казваше баба й. Зрението. Сиянието. Дарбата, която се предава чрез кръвта. Възможността да вижда неща, които другите не могат.
Но там се появяваше Хоуп. Все по-дълго и все по-често. Появяваха се тези мигновено проблясващи спомени за приятелката й от детството, които разкъсваха и нараняваха сърцето й. И я плашеха.
Нищо, което бе изпитала през живота си, дори отхвърлянето или приемането на тази дарба, не я бе обсебвало така. Не я бе обърквало, нито превземало. Това я правеше безпомощна, а тя си бе обещала никога повече да не бъде безпомощна.
Но ето че все още беше. Проснала се на земята в собствения си вътрешен двор, под дъжда, без никакъв спомен как се е озовала тук. Последното, което си спомняше, беше, че стои права до плота в кухнята и запарва чай. Лампите светеха, свиреше музика, а тя четеше писмо от баба си.
Там беше причината, осъзна Тори, като се изправи бавно на крака. Баба й беше връзката, свързващото звено с детството й. И с Хоуп.
По-точно нишката, която водеше към Хоуп, помисли си тя, докато затваряше вратата към вътрешния двор. Към болката, ужаса и страха от онази страшна нощ. Защото все още не знаеше кой и защо го беше направил.
Трепереща от нерви и студ, Тори отиде в банята, съблече се, пусна горещата вода и влезе под душа.
— Не мога да ти помогна — прошепна, като затвори очи. — Не можах да ти помогна тогава, не мога и сега.
Нейната най-добра приятелка, нейната сестра по душа, беше умряла онази нощ в блатото, докато самата Тори ридаеше, заключена в стаята си след поредното налагане с колана.
Тя го беше узнала. Беше го видяла. Но беше безсилна.
Обзе я вина. Мъчителна и силна както преди осемнадесет години.
— Не мога да ти помогна — повтори Тори. — Но все се връщам там.


През онова лято ние бяхме на осем години. Онова далечно лято, когато ни се струваше, че дългите, горещи дни никога няма да свършат. Беше лятото на невинността, на глупостите, на приятелството и всичко, което оформяше красивата стъклена обвивка около нашия собствен свят. И една нощ всичко се промени. Оттогава за мен нищо не е същото. А и как би могло да бъде?
През по-голямата част от живота си избягвах да говоря за онази нощ. Но това не заличи спомените, нито образите. За известно време се опитах да ги погреба, както беше погребана Хоуп. Но сега ги викам отново. Трябва да ги изкажа на глас, дори и само за себе си. Това е като облекчение. Като да издърпаш треската, забила се в тялото ти. Но не в пръста, а в сърцето. Болката ще продължи известно време след това.
Тя беше най-добрата ми приятелка. Връзката ни беше искрена и дълбока. И така силна, както само децата могат да бъдат всеотдайни. Предполагам, че бяхме странна двойка. Тя — богатата, жизнерадостна и привилегирована Хоуп Лавил, и аз — срамежливата, затворена и бедна Тори Боудийн.
Моят баща работеше под аренда малко парче земя. Едно сиромашко ъгълче от огромната плантация, която бащата на Хоуп притежаваше. Понякога, когато майка й даваше вечери или своите разточително богати приеми, викаха моята майка да помага при сервирането и почистването.
Но тази пропаст в социалното положение и класа не бяха пречка за приятелството ни. Всъщност ние дори не си давахме сметка за това.
Хоуп живееше в огромна къща, която нейният високоуважаван и ексцентричен прадядо беше построил като замък вместо в популярния за времето му джорджийски стил. Къщата беше каменна, с кули, кулички, и тесни пролуки, които, предполагам, се наричат бойници. Но това беше нищо за принцеса като Хоуп.
Хоуп живееше за приключенията. Търсеше ги и когато бях с нея, аз също ги търсех. С нея можех да избягам от мизерията и кавгите в моя дом, можех да се изтръгна от своя живот и да стана неин партньор. Правехме се на шпиони, на детективи, на рицари, пирати или междузвездни пътешественици. Бяхме смели и истински, дръзки и предизвикателни.
През пролетта, предшестваща онова лято, използвахме едно джобно ножче, за да срежем леко китките си. Потече кръв и ние тържествено я смесихме. Имали сме късмет, предполагам, че историята не завърши с тетанус. Затова пък станахме кръвни сестри.
Хоуп всъщност си имаше сестра, близначка. Но Фейт рядко се присъединяваше към нашите игри. Намираше ги прекалено глупави за нея, прекалено просташки и мръсни. Те винаги бяха нещо прекалено лошо за Фейт. Ние пък не страдахме от това. Не ни липсваха нито оплакванията й, нито раздразнението й. Онова лято близначките бяхме Хоуп и аз.
Ако тогава някой ме беше попитал дали я обичам, щях да се объркам. Просто нямаше да го разбера. Но всеки ден след оня ужасен месец август, аз чувствах липсата й така, както чувствах липсата на онази част от мен, която умря и си отиде заедно с нея.
Ние се срещахме в блатото, на нашето тайно място. Не съм сигурна дали в действителност беше чак толкова тайно, но си беше наше. Често играехме там, сред влажния, зеленикав въздух. Измисляхме приключенията си, заобиколени от птичи песни, мъх и диви азалии.
Беше ни забранено да ходим там след залез-слънце. Но когато си на осем години, забраните са за това, за да бъдат нарушавани. Най-вълнуващото нещо на света беше да не спазваш правилата.
Аз трябваше да занеса блатен слез* и лимонада. Това беше въпрос на чест. Моите родители бяха бедни и аз бях бедна, но трябваше да участвам в играта. Затова преброих парите, които криех в един буркан под леглото си. През онази августовска нощ имах два долара и осемдесет и шест цента. Това беше цялото ми налично богатство, събрано от върнатото ресто след пазаруването в магазина на Хенсън и скрито в буркана. То се състоеше от едноцентови и петцентови монети и няколко трудно спечелени четвърт долара.
[* Род растения, чиито листа и млади филизи се използват за храна. Съдържат каротин и витамин С. — Б.ред.]
За вечеря имахме пиле с ориз. В къщата беше толкова горещо, че дори яденето бе неприятно, макар че вентилаторите бяха пуснати на максимум. Но ако в чинията имаше дори и едно зрънце ориз, татко очакваше то да бъде изядено и всички да му бъдат благодарни за това.
Преди вечеря винаги се казваше молитва. В зависимост от настроението на баща ми тя продължаваше от пет до двадесет минути. През това време храната изстиваше, коремът ми започваше да се свива и бунтува, а потта се стичаше по гърба ми на тънки, гадни вадички.
Баба ми обичаше да казва, че когато Ханибал Боудийн започне да търси Бога, Бог се опитвал да си намери някое местенце, за да се скрие.
Баща ми беше голям мъжага. Много як в ръцете и раменете. Бях чувала хората да казват, че бил хубав. Годините променят човека по различен начин. Годините бяха направили татко мрачен. Мрачен, строг и посредствен отгоре на всичко.
Носеше тъмната си коса сресана гладко назад, а лицето му изглеждаше като изсечено и изникваше от челото, така както стръмните остри скали стърчат в планината. Скали, които могат да срежат кожата ти до костта, ако направиш една погрешна стъпка. Очите му също бяха тъмни и горяха с оня тъмен огън, който сега мога да разпозная в очите на някои проповедници по телевизията или бездомници на улицата.
Майка ми се страхуваше от него. Опитвам се да й простя за това. За нейния страх, който беше толкова голям, че никога не застана на моя страна, когато той грабваше камшика, за да вкара своя отмъстителен бог в мен. Онази нощ бях съвсем тиха на вечеря. Шансовете ми бяха той въобще да не ме забележи, ако съм кротка и тиха и изпразня чинията си до шушка. Предчувствието за предстоящата нощ вътре в мен беше като нещо живо, възбуждащо и радостно. Нарочно седях с наведени очи и се опитвах да ям бързо, така че да не започне да ми се кара, че се мотая. Това винаги бе най-правилното поведение по отношение на баща ми.
Спомням си звука от въртящите се перки на вентилатора и стърженето на вилиците по чиниите. Спомням си тишината. Тишината на души, криещи се от страха, който обитаваше къщата на моя баща.
Когато майка ми му предложи още пиле, той учтиво й благодари и си взе повторно. В стаята сякаш стана по-светло и започна да се диша по-леко. Това беше добър знак. Окуражена, майка ми каза нещо. Спомена, че доматите и царевицата вървят добре и че следващата седмица се кани да ги консервира. Подхвърли, че и в Бо Рев смятат да правят консерви и дали според него може да отиде да им помага, понеже вече са я помолили.
Не изрече нито дума за заплащането. Дори когато татко бе в добро настроение, беше най-разумно да не се споменава нито дума за парите, които Лавилови щяха да платят на мама за работата. В тази къща той беше господарят. Човекът, който печелеше хляба на всички ни. Нещо, което ние никога не биваше да забравяме и трябваше да му благодарим за тази милост.
Стаята отново затаи дъх. Имаше моменти, когато дори само споменаването на името Лавил извикваше светкавици в тъмните очи на татко. Но тази вечер той позволи на мама да работи у Лавилови сякаш беше нещо съвсем естествено. След като това нямало да попречи на нейните задължения в къщата и тя нямало да пренебрегне работата си под покрива, който той беше осигурил над главата й.
Този относително любезен отговор я накара да се усмихне. Спомням си как чертите й омекнаха и тя отново стана почти красива. Понякога, когато се замисля, си спомням, че мама беше красива.
— Хан — рече тя, като се усмихна. — Не се тревожи, Тори и аз ще се справим с всичката къщна работа. Утре ще отида да говоря с мис Лайла и ще видя какво има за вършене. А като узреят ягодите, ще направя и конфитюр. Знам, че тук някъде имаме восък, но не мога да си спомня къде е.
И тогава тази най-обикновена забележка за конфитюра, восъка и това, че не помни къде е, промени всичко. Предполагам, че съм се отплеснала по време на техния разговор и умът ми е бил зает с предстоящото приключение. Проговорих, без да мисля, без изобщо да си дам сметка за последствията. И изрекох думите, които ме осъдиха.
— Кутията с восъка е на горната лавица в шкафа над печката, точно зад меласата и нишестето.
Казах просто онова, което изплува в съзнанието ми. Една квадратна кутия с парче восък зад тъмната бутилка с меласа. После посегнах към чашата си със студен сладък чай, за да преглътна твърдите зрънца ориз.
Преди още да успея да отпия, почувствах как в стаята отново надвисна тишината. Дойде като безгласна, няма вълна, която заля и погълна дори монотонния шум от вентилатора. Сърцето ми заби ускорено в този вакуум, удар след удар, като огромен тежък чук, чието ехо отекваше единствено вътре в моята глава и всъщност беше внезапният и ужасяващ пулс на кръвта ми. Пулсът на страха.
Баща ми проговори тихо, както винаги, преди да избухне.
— Откъде знаеш къде е кутията с восъка, Виктория? Как можеш да знаеш, че е там, когато не можеш да я видиш? Не можеш и да я стигнеш?
Аз излъгах. Беше глупаво, защото вече знаех, че така или иначе съм осъдена. Но лъжата излезе сама от устата ми. Един отчаян опит за защита. Казах му, че съм видяла, когато мама я слага там. Просто съм си спомнила, че съм я видяла да я слага там.
Той разби тази лъжа на пух и прах. Имаше способността да открива лъжите, да вижда през тях и да ги разкъсва на малки парченца. Кога съм видяла това? Защо нямам по-добри оценки в училище щом съм толкова умна и паметлива, че мога да си спомня къде стои кутията с восък цяла година след последното й използване за консерви? И от къде на къде знам толкова точно, че стои зад бутилката с меласа и нишестето, а не пред тях или до тях?
О, той беше умен човек, моят баща, и никога не пропускаше дори и най-малката подробност.
Мама не каза нито дума, докато той говореше с тихия си глас, удряйки ме с думите така, сякаш бяха юмруци, обвити в коприна. Тя само скръсти ръце и аз видях, че те трепереха. Дали беше заради мен? Мисля, че искам да е било заради мен. Но тя не каза нищо, докато гласът му се извисяваше и той започна да вика. Тя не каза нищо и когато той стана от масата. Не каза нито дума, когато чашата се изплъзна от ръцете ми и се разби на пода. Едно парченце от нея се заби в глезена ми и въпреки растящия в мен ужас, аз все пак почувствах лека болка.
Той първо провери дали казвам истината, разбира се. Сигурно си е казал, че така трябва, така е правилно. Когато отвори шкафа, разбута бутилките и извади бавно квадратната кутия с восък зад тъмната бутилка с меласа, аз заплаках. Тогава все още имах сълзи, все още имах надежда. Дори когато ме сграбчи и изправи на крака, аз се надявах, че наказанието ще бъде да се моля. Да се моля часове наред, докато коленете ми изтръпнат. Понякога, поне през онова лято, това наказание беше достатъчно за него. Нали ме е предупреждавал да не пускам дявола в мен? Но въпреки това аз съм допуснала порока в неговия дом, посрамила съм го пред Господ. Казах, че съжалявам, че не съм искала това.
— Моля ти се, тате, моля ти се, няма повече да правя така. Ще бъда добро момиче, ще бъда послушна.
Молех го, а той крещеше цитати от Светото писание и с голямата си ръка ме влачеше към моята стая. Аз продължавах да го моля. Това беше последният път, когато съм го молила.
Не съм се борила с него. Не се и опитвах да му се противопоставя. Щеше да бъде още по-лошо. Четвъртата божия заповед беше свещена и човек трябваше да уважава баща си, дори когато го пребива до смърт.
Лицето му беше моравочервено от справедливия му гняв, беше голямо и ослепително като слънцето. Той ме удари веднъж и ме запрати на леглото. Това беше достатъчно, за да престана да се моля и да се извинявам. Беше достатъчно да унищожи надеждите ми.
Сега лежах по корем върху леглото си, безучастна като някакво жертвено агне. Звукът от колана, който баща ми измъкваше от работните си панталони, беше като съскането на змия. Сетне, когато замахна с него, се чу кратко изплющяване.
Той винаги ме удряше по три пъти. Света троица на жестокостта.
Първият удар беше най-страшният. Няма значение колко пъти се беше случвало. Ужасът и болката винаги бяха зашеметяващи и предизвикваха писък, извиращ чак от вътрешностите ми. Тялото ми започваше да се гърчи от протест. Не, по-скоро от недоумение. После идеше вторият удар, после третият.
Скоро виковете ми започваха да приличат повече на животинско мучене, отколкото на човешки звуци. Човешкото в мен се загубваше, затрупано от болката и унижението.
Докато ме биеше, той проповядваше и гласът му беше гръмовит. А под гръмкостта се долавяше една скрита възбуда. Някакво отвратително, гнусно задоволство, което тогава така и не можах да разбера и определя. Никое дете не би могло да разпознае хлъзгавото, гадно, почти плътско удовлетворение. Удоволствието от задоволяването. Затова и бях пощадена за известно време, може би.
За пръв път той ме би, когато бях на пет години. Мама се опита да го спре и той й насини окото. Тя никога повече не се опита. Не знам какво е правила онази нощ, докато той ме налагаше с каиша, изгонвайки дявола, който ми изпращаше видения.
Тогава не виждах нищо, нито с очите си, нито със сърцето си. Само кървавочервена мъгла.
Това беше цветът на омразата, но тогава все още не го знаех.
Той ме остави хлипаща и заключи вратата отвън. Скоро след това болката ме приспа.
Когато се събудих, беше тъмно и сякаш вътре в мен гореше огън. Не мога да кажа, че болката беше непоносима, защото ти си я изтърпяла. Но нима някоя от нас имаше избор? Молех се. Молех се, каквото и да беше това в мен, най-сетне да излезе. Не исках да бъда порочна.
Въпреки че се молех, напрежението в корема ми растеше и аз започнах да треперя. Сякаш по врата ми танцуваха хиляди, остри малки пръстчета. Тогава това ми се случи за пръв път по този начин, и аз си помислих, че съм болна. Че имам треска.
Изведнъж видях Хоуп. Толкова ясно, все едно седях до нея на тревата на нашето тайно място в блатото. Можех да помириша нощта, водата, да чуя жуженето на насекомите. И също като Хоуп чух шумоленето в храстите.
Също като нея изпитах страх. Струящи, горещи вълни страх. Когато тя затича, затичах се и аз. Задъхах се, въздухът не ми достигаше и гърдите ме заболяха. Видях я да пада под тежестта на нещо, което скочи отгоре й. Една сянка, някаква фигура без форма, която не можех да видя ясно, макар че виждах Хоуп.
Тя ме викаше. Тя плачеше и ме викаше.
После всичко стана черно. Абсолютна тъмнина. Когато се събудих, слънцето беше изгряло и аз лежах на пода. А Хоуп си беше отишла.


Глава 2

Беше взела решение да се скрие, да се изгуби сред жителите на Чарлстън. И успя да го постигне почти цели четири години. Градът за нея беше като красива и щедра жена. Чак да ти се прииска да се притиснеш към меките й пазви и да успокоиш нервите си, опънати до крайност от безпардонните улици на Ню Йорк.
В Чарлстън гласовете на хората бяха по-тихи, по-напевни и в техния топъл, забавен ритъм човек можеше да се потопи, да се слее с него и да изчезне. Можеше да се скрие, така както веднъж беше повярвала, че може да потъне сред плътните, повличащи като талази на река тълпи на Севера.
Парите не бяха проблем. Тори знаеше как да живее пестеливо и не се страхуваше от работа. Пазеше спестяванията си като орлица и когато те започнаха да растат, започна да мечтае за свой собствен бизнес. Да работи за себе си и да живее спокоен и улегнал живот. Нещо, което винаги й беше убягвало.
Не общуваше с никого. Истинските приятелства означават близост и поддържане на връзки. А тя не желаеше, поне не достатъчно силно, да завързва отново каквито и да е връзки. Хората обикновено задават много въпроси. Искат да знаят всичко за теб. Или поне твърдят, че искат.
Тори не желаеше да им отговаря, а и нямаше какво да им каже.
Намери една малка къщичка — стара, поразнебитена, усамотена — и започна да спестява усилено, за да си я купи.
Хората често недооценяваха Виктория Боудийн. Те виждаха в нея само една млада жена, дребна и доста крехка. Виждаха нежна кожа и деликатни черти, сериозна уста и ясни сиви очи, чийто поглед често определяха като простодушен. Малък нос, съвсем леко вирнат, добавяше нотка на артистичност към лицето, обградено от свободно падаща кафява коса. Виждаха крехкостта й и можеха да я чуят в южняшкия напев на гласа й. Но не можеха да съзрат стоманата, скрита в нея. Стоманата, изкована под безбройните удари от камшика на Ханибал Боудийн.
Тя работеше упорито за целта, която си бе поставила. Бореше се с цялата преданост и всеотдайност на войник от най-предната линия, превземащ брега при десант. Искаше старата къщичка със запустяла градинка и олющена мазилка и работеше за нея. Вадеше си душата и се блъскаше, спестяваше и не си дояждаше, докато къщичката не стана нейна. Апартаментите й навяваха спомени за Ню Йорк и за катастрофата, с която завърши животът й там. Тори не искаше никога повече да живее в апартаменти.
Беше направила добра инвестиция. След което използва свободното си време и уменията си, за да обнови сама вътрешността, стая по стая. Това й отне цели три години, но сега, след като я продадеше и прибавеше парите към спестяванията си, щеше да бъде в състояние да осъществи мечтата си.
Всичко, което трябваше да направи, беше да се завърне в Прогрес.
Седнала до кухненската маса, тя за трети път препрочете договора за наемане на магазина на Маркет Стрийт. Зачуди се дали господин Харлоу от агенцията за недвижими имоти си спомня за нея.
Беше само на десет години, когато се преместиха от Прогрес в Роли, за да могат родителите й да си намерят постоянна работа. По-добра, истинска работа, както твърдеше баща й, вместо да чопли парчето земя, взето под аренда от всемогъщите Лавилови, за да преживяват.
В Роли те, разбира се, си останаха толкова бедни, колкото и в Прогрес. Само че бяха заобиколени от повече хора.
Това вече нямаше значение, напомни си Тори. Тя нямаше да се върне бедна. Отдавна не беше онова уплашено, кльощаво момиченце, само кожа и кости, а делова жена, започваща нова дейност в родния си град.
Тогава защо, би попитал нейният психотерапевт, защо си толкова нервна и ти треперят ръцете?
От очакването, отговори си сама Тори. От вълнението, и от нерви. Разбира се, че от нерви. Всеки човек има нерви. Тя също. Беше нормална. Беше това, което искаше да бъде.
— По дяволите!
Като стисна зъби, Тори взе химикалката и подписа договора.
Беше само за една година. Ако работата не потръгнеше, можеше да се премести. Беше се местила и преди. Изглежда целият й живот щеше да премине в местене.
Но преди да се премести този път, трябваше да свърши много работа. Договорът за наемане на магазина беше само едно тънко листче от планините хартия. Повечето от документите бяха подписани и подпечатани — лицензи и разрешителни за магазина, който възнамеряваше да открие. Мнението на Тори за властите в щата Южна Каролина не беше по-високо от това за крадците. Но тя си бе платила всички такси. Оставаше да уреди нещата с продажбата на къщата и да се разплати с адвокатите, за които пък мислеше, че само срамят честното име крадец.
До края на деня чекът щеше да бъде в ръцете й и тя щеше да е потеглила вече на път.
Почти беше приключила с приготвянето на багажа. Той и не беше кой знае колко много, подсмихва се Тори. Беше продала почти всичко, което притежаваше в Ню Йорк, преди да се премести в Чарлстън. Пътуването без багаж улеснява нещата. Това беше правило, което отдавна бе научила. Никога да не се привързва към нещо, което може да й бъде отнето.
Стана от стола, изми чашата за кафе, избърса я и я уви във вестник, за да я прибере в малката кутия с кухненски прибори, които смяташе, че трябва да вземе със себе си. Погледна през прозорчето над мивката към малкото дворче на къщата си.
Беше чисто и подредено. Щеше да остави на новите собственици керамичните саксии с върбинка и бели петунии. Надяваше се, че те ще се грижат за градината, но ако не я обработваха… Е, това си беше тяхна работа.
Тя беше оставила тук своя почерк. Те можеха да боядисват и лепят тапети, да слагат плочки или паркет, но това, което тя беше направила, щеше да бъде първото. Щеше да остане завинаги.
Човек не може да изтрие миналото, нито да го убие, нито да го погребе или да го лиши от съществуване. Така, както не може да избяга от настоящето или да промени бъдещето.
Всички сме хванати в този цикъл от време и се въртим около гръбнака на многото вчера. Понякога тези вчера са толкова силни, толкова упорити и зловещи, че те засмукват обратно назад, без значение колко се съпротивляваш.
А имаше ли нещо по-угнетяващо от това, помисли си с въздишка Тори.
Затвори кутията, вдигна я, за да я занесе в колата, и излезе от кухнята, без да се обръща назад.
Три часа по-късно чекът от продажбата на къщата беше депозиран. Тори стисна ръцете на новите собственици, изслуша учтиво ентусиазираното им бърборене за това, колко са щастливи, че са купили своя първи собствен дом, и излезе навън.
Къщата и хората, които сега живееха в нея, повече не бяха част от нейния свят.
— Тори, почакай за минутка.
Ръката й беше върху дръжката на колата и мисълта й вече бе насочена към пътя, който й предстоеше, но тя се обърна. Изчака, докато адвокатката й прекоси паркинга на банката. Всъщност докато го преплува, поправи се Тори, защото това беше по-точната дума.
Абигейл Лоурънс никога не бързаше. Не пришпорваше нито нещата, нито себе си. Което вероятно обясняваше факта, че винаги изглеждаше така, сякаш току-що грациозно е пристъпила и слязла от страниците на списание «Вог».
За днешната среща Абигейл се бе издокарала с бледосин костюм, перли, които сигурно са принадлежали на прапрабаба й, и обувки с тънки като карфици токчета, при вида, на които мускулите на краката на Тори инстинктивно се сгърчиха.
— Уу! — Абигейл размаха ръка пред лицето си, сякаш беше тичала два километра, а не бе преминала само пет метра. — Каква жега, нали? А е само април. — Тя погледна зад Тори към откритата колесарка, пълна с кашони и кутии. — Това ли е всичкият ти багаж?
— Така изглежда. Абигейл, благодаря за всичко, което направи за мен.
— Какво говориш, та ти свърши повечето работа! Не знам кое е по-хубаво. Да имам клиент, който да не разбира и половината от това, което му говоря, или някой, който може да ми дава уроци.
Тя отново хвърли поглед към колесарката, силно изненадана, че животът на една жена може да заема толкова малко място.
— Не мислех, че говориш сериозно, когато каза, че смяташ да тръгнеш още днес следобед. А би трябвало да знам, че ще го направиш. — Тя погледна отново Тори. — Ти си сериозна жена, Виктория.
— Нямам причина да остана тук.
Абигейл отвори уста, но замълча и само поклати глава.
— Исках да кажа, че ти завиждам. Събираш си нещата, слагаш най-необходимото в колата и тръгваш към ново място, към нов живот, към ново начало. Но всъщност не ти завиждам. Нито ей тоничко. Всемогъщи Боже, за това трябват енергия и кураж. Ти си достатъчно млада. Имаш в излишък и от двете.
— За новото начало може би си права, но всъщност аз се завръщам към моето начало. Все още имам семейство в Прогрес.
— Е, да се върнеш към собственото си начало, изисква още повече смелост, отколкото да се преместиш просто някъде другаде. Надявам се, да си щастлива, Тори.
— Всичко ще бъде наред.
— Наред означава едно нещо. — За голяма изненада на Тори Абигейл пристъпи, взе ръката й и като се наведе, я целуна леко по бузата. — А щастлива съвсем друго. Бъди щастлива.
— И аз искам същото. — Тори се отдръпна. Имаше нещо в докосването, имаше нещо и в очите на Абигейл. — Ти си знаела, нали? — прошепна тя.
— Разбира се, че знаех. — Абигейл стисна леко пръстите й, преди да пусне ръката й. — Новините от Ню Йорк идват дотук със скоростта на вятъра, а някои от нас дори им обръщат внимание. От време на време. Променила си косата и името си, но аз те разпознах. Добра физиономистка съм.
— Защо не ми каза нищо? Защо не ме попита?
— Защото ти ме нае да се занимавам с бизнеса ти, а не да си пъхам носа в живота ти. Разбрах те така — не искаш хората да мислят, че си онази Виктория Мууни, която с пророческите си способности беше водещата новина в «Ню Йорк Сити» преди няколко години. Ако искаше, сама щеше да им го кажеш.
— Благодаря ти.
Хладната любезност в гласа и предпазливостта на Тори накараха Абигейл да се усмихне.
— В името на Бога, миличка! Мислиш ли, че щях да те питам, ако синът ми се канеше да се жени или къде, по дяволите, съм загубила диамантения годежен пръстен на баба си? Всичко, което казах, беше, че за мен не е тайна колко тежки моменти си имала и се надявам да бъдеш по-добре. А сега, ако имаш някакви проблеми в Прогрес, само ми дай знак.
Проявената човешка доброта винаги я объркваше. Тори хвана дръжката на вратата.
— Благодаря ти. Наистина. По-добре да тръгвам. Трябва да спра на няколко места — но хвана още веднъж ръката на Абигейл. — Наистина оценявам всичко, което направи за мен.
— Карай внимателно.
Тори влезе в колата и отвори прозореца, преди да запали мотора.
— В средното чекмедже с папките. В кабинета у дома ти, между буквите «Д» и «Е».
— Какво?
— Там е пръстенът на баба ти. Малко ти е голям, затова се е изхлузил и е паднал между папките. Трябва да дадеш да го стеснят. — След което запали колата и направи рязък завой, докато Абигейл мигаше стреснато подир нея.
Тори излезе от западната страна на Чарлстън, после се насочи на юг, за да направи планираната обиколка на щата, преди да отиде в Прогрес. Списъкът на художниците и майсторите занаятчии, които възнамеряваше да посети, беше напечатан и лежеше в новото й куфарче. Там фигурираха и адресите им, от които се виждаше, че трябваше да кара по доста второстепенни пътища. Щеше да й отнеме повече време, но няма как, беше необходимо.
Беше се договорила с някои от майсторите и художниците да излага и продава творбите им в магазина, който щеше да отвори на Маркет Стрийт, но й трябваха много повече неща. Да започнеш с малко, не означава да започнеш добре.
Разходите по откриването, закупуването на стока, намирането на подходящо място за живеене… Всичко това щеше да погълне почти всичките й спестявания. До последния цент. Тори обаче възнамеряваше да спечели. И при това да спечели доста.
За една седмица, ако нещата вървяха по план, щеше да обзаведе и подреди магазина. До края на май щеше да го отвори. Сетне щеше да види. Един Бог знае тези неща.
Колкото до останалото, щеше да решава в момента. Когато дойдеше времето, щеше да подкара колата по дългата сенчеста алея към Бо Рев и да се срещне лице в лице със семейство Лавил.
Щеше да се срещне с Хоуп.
В края на седмицата Тори беше напълно изтощена, обедняла с неколкостотин долара, благодарение на спукания радиатор на колата си, и готова да обяви края на своите пътешествия. Смяната на радиатора означаваше да отложи отиването си до Флоренция на следващата сутрин и да се задоволи със съмнителния комфорт на един мотел край път номер 9 извън Честър.
Стаята вонеше на застоял цигарен дим. Удобствата включваха тънко като люспа парченце сапун и платена телевизионна програма, предназначена да стимулира сексуалните апетити на клиенти, които наемаха стая на час и благодарение на които мотелът все още не беше фалирал.
По килима имаше петна, за чийто произход Тори реши, че е по-добре да не гадае.
Тя плати в брой за една нощ, защото не й хареса идеята да даде кредитната си карта на мъжа от рецепцията с лукави очи, който вонеше на джин и отпиваше от чаша за кафе, в която течността най-вероятно не беше кафе.
Стаята беше толкова непривлекателна, колкото и мисълта да седне обратно зад волана за още един час. Но това беше положението. Тори сложи единствения паянтов стол до вратата и пъхна облегалката му под дръжката, за да я застопори. Помисли си, че столът едва ли е по-надеждна защита от тънката ръждясала верижка. Все пак използването и на двете й даваше илюзията за някаква сигурност.
Беше грешка и тя си го знаеше. Не биваше да се напъва и да се изморява толкова много. Сдаде багажа, силите й я предадоха. Но сякаш всичко беше против нея. Грънчарят, с когото се срещна в Грийнвил, беше темпераментен и труден за уговаряне. Ако не бе толкова талантлив и изкусен, Тори сигурно щеше да напусне ателието му след двадесет минути. Едва ли щеше да остане цели два часа, уговаряйки, оценявайки, правейки отстъпки в цените, само и само да го убеди.
Аварията с колата й отне още четири часа. Да намери пътна помощ, да я влачат на буксир, да преговаря за употребяван радиатор от гробището за коли, да сплаши достатъчно много механика, че да направи ремонта на място.
Освен това си даваше сметка, че спирането в този крайпътен мотел е чиста глупост. Ако просто беше резервирала една стая в Грийнвил или ако беше спряла в една от прекрасните каравани на междущатското шосе, сега нямаше да се препъва от изтощение в гнусната воняща стая.
Добре де, нали е само за една нощ, каза си Тори, докато гледаше избелялата зелена покривка на леглото. Тук за дребни пари се предлагаха насладите на «Вълшебните пръстчета». Имаше такава порно програма по кабела.
Тя реши да я пропусне.
Само няколко часа сън и щеше да потегли към Флоренция, където баба й беше приготвила стаята за гости. С чисти чаршафи и гореща баня. Просто трябваше да изкара някак си тази нощ.
Без дори да си събуе обувките, Тори легна върху постелята и затвори очи.
Движещи се тела, хлъзгави от пот.
«Да, бейби, да! Подай ми го! Направи го! По-силно!»
Някаква плачеща жена. Болка, която я заля като гореща лава.
«О, Господи! Господи, какво да правя? Къде мога да отида? Където и да е, само не обратно. Моля те, не му позволявай да ме открие!»
Разсеяни мисли и пипкави ръце, паническа възбуда и яростна вина.
«Ами ако забременея? Майка ми ще ме убие. Дали боли? Той наистина ли ме обича?»
Образи, мисли и гласове я давеха с вълни от форми и звуци.
Оставете ме, помоли се Тори. Просто ме оставете. Тя затвори очи и си представи една стена. Дебела, висока и бяла стена. Строеше я тухла по тухла, между себе си и спомените, останали да висят в стаята като дим. Зад стената всичко беше студено и яркосиньо. Вода, в която можеш да скочиш и да потънеш. И накрая да заспиш.
А високо горе, над бледосиния басейн, слънцето беше бяло и горещо. Можеше да чуе песента на птиците и плискането на водата, когато удряше с ръце по нея. Тук тялото й беше безтегловно, а съзнанието спокойно. В двата края на басейна се виждаха огромни дъбове с дантели от мъх по тях и една върба, превита като придворен слуга, която потапяше своите перести листа в гладката като стъкло повърхност.
Като се усмихна сама на себе си, Тори затвори очи и се остави на течението.


Смехът беше висок и ясен. Смях на безгрижно младо момиче. Тори мързеливо отвори очи.
До върбата стоеше Хоуп и й махаше с ръка.
— Хей, Тори! Хей! Търсих те!
Първо я прониза радост, като ярка стрела. Тори се обърна във водата и й махна в отговор. Хайде, влизай! Водата е страхотна.
— Сега ще се съблека.
Кикотейки се, Хоуп свали първо обувките си, после шортите, накрая тениската.
— Мислех, че си си отишла.
— Не ставай глупава. Къде мога да отида?
— Търсех те толкова дълго време.
Хоуп влезе бавно във водата. Беше тънка като върбата и бяла като мрамор. Косата й се разстла около нея и заплува по повърхността. Златно върху синьо.
«Винаги и завинаги.»
Водата потъмня, започна да се вълнува. Грациозните клонки на върбата заплющяха като камшици. А водата стана студена. Толкова студена, че Тори започна да трепери.
— Идва буря. Най-добре да излизаме.
— Водата покрива главата ми. Не мога да стигна дъното. Трябва да ми помогнеш.
Докато водата се вълнуваше, Хоуп пляскаше, тънките й млади ръце блъскаха, хвърляха пръски и превръщаха всичко около нея в тъмнокафяво блато.
Тори заплува напосоки, с големи загребвания, с бясна скорост. Но с всяко загребване се отдалечаваше все повече и повече от мястото, където другото момиче се давеше. Водата изгаряше дробовете й, заливаше лицето й. Почувства, че потъва, почувства, че се дави, а лицето на Хоуп беше в главата й.
— Трябва да дойдеш. Трябва да побързаш.


Събуди се в мрак. В устата си имаше вкус на блато. Без да има желание, нито сила да построи своята стена отново, Тори стана от леглото.
Отиде в банята и наплиска лицето си с вода. После вдигна глава и се погледна в огледалото.
Очите й, пълни със сенки и следи от съня, я погледнаха. Беше прекалено късно за връщане, помисли си Тори. Винаги беше късно.
Грабна чантата си и избяга.
Сега тъмнината бе успокояваща. Сладкишът и безалкохолното питие, които си взе от разнебитения автомат до вратата на стаята, малко я пооправиха. Тя пусна радиото, за да я разсейва. Не искаше да мисли за нищо друго, освен за пътя.
Когато стигна средата на щата, слънцето изгря и трафикът стана доста натоварен. Спря, за да зареди с бензин, преди да продължи на изток. Премина, без да спре, покрай отбивката, водеща към мястото, където знаеше, че живеят родителите й. Стомахът й обаче се сви и остана стегнат още тридесет километра.
Мислеше за баба си, за стоката, която носеше в багажника на колата или вече бе изпратила в Прогрес. Мислеше за парите, които й трябваха през следващите шест месеца, и за работата, която трябваше да свърши, за да отвори магазина преди Деня на падналите във войните.
Мислеше за всичко друго, но не и за истинската причина, поради която се завръщаше в Прогрес.
Точно преди Флоренция спря и използва тоалетната в бензиностанцията на «Шел» за да се пооправи, да се среше и дори да си сложи малко грим. Това едва ли щеше да заблуди баба й, но поне направи усилие.
Отново спря, съвсем импулсивно, пред една цветарница. Градините на баба й бяха като за списание, но дузината розови лалета, които купи, бяха следващото усилие, което сметна, че трябва да положи.
Тя живееше, всъщност беше живяла, напомни си Тори, на два часа път от баба си и не бе идвала да я види от Коледа.
Когато зави по красивата уличка с разцъфтял кучешки дрян и напъпили храсти, се зачуди защо. Беше прелестно място. От онези квартали, където децата играят в дворовете, а кучетата дремят на сянка. Място, където клюките се прошепват край задните врати, хората забелязват непознатите коли и хвърлят по едно око към къщата на съседа повече от загриженост, отколкото от любопитство.
Къщата на Айрис Мууни бе насред двор със стара и огромна азалия, която сякаш пазеше основите й. Цветовете бяха леко прецъфтели, но тяхното поизбеляло розово и червено добавяше деликатен нюанс към строгото синьо на стените, с което баба й бе избрала да ги боядиса. Както очакваше, градината отпред беше буйно разцъфтяла и красива, тревата ниско окосена, а малката веранда пред къщата изметена, чиста и излъскана.
На пътеката, зад старата кола на баба й, стоеше паркиран един пикап с надпис «Водопроводчик по всяко време».
Тори натисна спирачки. Слезе от колата и докато вървеше към къщата, напрежението, което я изпълваше през целия път, започна сякаш да изтича от нея.
Тя не почука. Никога не чукаше на тази врата, но знаеше, че винаги ще бъде отворена, за да я посрещнат. Навремето имаше моменти, когато само този факт я беше предпазвал от разпадане.
Изненада се, че намери къщата тиха и празна. Беше почти десет. Очакваше да завари баба си в градината или как се суети из кухнята.
Дневната беше разхвърляна. Пълна с мебели, книги, дреболии. Имаше една ваза с дузина червени рози, пред които нейните лалета изглеждаха като бедни роднини.
Тори остави куфара, чантата си, след което се обърна към коридора и извика:
— Бабо? Вкъщи ли си? — С цветята в ръка, тя се запъти към спалните и учудено вдигна вежди, когато долови движение зад затворената врата на стаята на баба си.
— Тори? Миличка! Ей сега идвам. Върни се… и си вземи чаша чай с лед.
Тори сви рамене и се упъти към кухнята. Обърна се само веднъж, защото й се стори, че чу нещо като приглушен смях.
Тя остави цветята върху плота, после отвори хладилника. Каната с лед беше вътре, готова и я очакваше, чаят беше приготвен както го обичаше — с парченца лимон и стръкчета мента. Баба й никога не забравяше нищо, помисли си Тори, и почувства сълзи на нежност и умора да изпълват очите й.
Премига, за да ги прогони, и дочу бързите стъпки на баба си.
— За бога, ти си подранила! Не те очаквах по-рано от следобед. — Дребничка, елегантна и жива, Айрис Мууни влезе в стаята и грабна Тори в прегръдките си.
— Просто тръгнах по-рано и карах през цялото време. Събудих ли те? Да не би да не се чувстваш добре?
— Че защо?
— Все още си по халат.
— О, това ли? — След като я притисна още веднъж до гърдите си, Айрис се отдръпна. — Чувствам се свежа като кукуряк след пролетен дъжд. Но я да те погледна. Ти, миличка, не ми харесваш.
— Само съм малко уморена. Бабо, ти наистина изглеждаш чудесно.
Това беше самата истина. Шестдесет и седемте години бяха издълбали бръчки по лицето й, но не бяха потъмнили цвета му на магнолия, нито бяха променили нюанса на дълбоките сиви очи. Косата й на младини е била червена. Айрис и до ден-днешен я поддържаше в същия цвят. Ако Бог е искал жените да ходят със сиви коси, обичаше да казва тя, нямаше да позволи да бъдат измислени боите за коса. Така че тя се грижеше за себе си и поддържаше външния си вид.
Което, помисли си в момента Айрис, не можеше да се каже за внучката й.
— Седни, ето тук. Ще ти направя нещо за закуска.
— Не се безпокой, бабо.
— Знаеш, че с мен не бива да спориш, нали? А сега, сядай. — Баба й посочи един стол до малката масичка с цвят на сладолед.
— О, я виж! Колко са красиви! — Тя разви лалетата. В очите й заблестя удоволствие. — Много мило от твоя страна, малка моя Тори.
— Бабо, да знаеш как ми липсваше! Съжалявам, че не те посещавах по-често.
— Ти си имаш собствен живот, а аз винаги съм искала точно това за теб. Сега просто си почини и когато се почувстваш по-добре, ще ми разкажеш всичко за пътуването.
— Заслужаваше си. Всеки изминат километър от него си заслужаваше. Открих чудесни неща.
— Наследила си моя вкус към красивото. — Баба й намигна и се обърна точно навреме, за да види как внучката й зяпна при вида на мъжа, който влезе през вратата на кухнята.
Беше висок като дъб и имаше гръден кош колкото «Буик». Прошарената му коса бе с цвета и структурата на стоманена вълна. Очите му бяха лъскави и кафяви като жълъди, и добри като на хрътка. Лицето му беше загоряло. Той се прокашля, за да изчисти гърлото си, и кимна на Тори.
— Добро утро — рече. Говорът му беше провлачен като на планинец. — Амиии… мис Мууни, оправих и почистих канала на мивката.
— Сесил, престани да се правиш на слабоумен. Не си носиш дори инструментите. — Айрис остави картона с яйца настрани. — Няма защо да се изчервяваш — продължи тя. — Внучката ми няма да припадне, като разбере, че баба й си има любовник. Тори, това е Сесил Акстън, причината, поради която в десет часа сутринта все още не съм облечена.
— Айрис! — По бузите на клетия човек изби ярка червенина. Лъхаше на жарава. — Приятно ми е, Тори. Баба ви с такова нетърпение очакваше да ви види.
— Здравейте — отвърна Тори, защото не можа да измисли нищо по-умно. Подаде ръката си и понеже все още беше слисана и изумена, а объркването на мъжа срещу нея беше повече от очевидно, за миг в главата й проблесна бърз и леко замазан образ на това, което бе накарало баба й да хихика зад затворената врата на спалнята.
Тя бързо прогони видението и погледна Сесил право в очите с разбиране и съчувствие.
— Значи вие сте… водопроводчик, господин Акстън?
— Преди време дойде да оправи бойлера за топлата вода — побърза да отвърне Айрис — и до ден-днешен все още ме топли.
— Айрис! — Сесил наведе глава, присви двете планини, които представляваха раменете му, но не можа съвсем да прикрие усмивката си. — Най-добре да тръгвам. Надявам се да прекарате добре, Тори.
— Да не би да смяташ да се измъкнеш, без да ме целунеш за довиждане? — За да няма недоразумения и за да разреши проблема, Айрис прекоси кухнята, взе лицето на мъжа в ръцете си, придърпа го към себе си и го целуна право в устата. — Е, както видя, нито светкавици, нито гръмотевици не се изсипаха над главите ни, а това дете тук изобщо не припадна. — Тя отново го целуна и сетне го шляпна по бузата. — Можеш да вървиш, хубавецо. Приятен ден.
— Надявам се… ами… да те видя по-късно.
— И добре ще направиш. А сега изчезвай. Трябва да говоря с Тори.
— Тръгвам. — Сесил се обърна към Тори с колеблива усмивка. — Човек може да спори с тази жена, но от това само ще го заболи глава. — Взе избелялата синя бейзболна шапка от закачалката в кухнята, сложи я на непокорната си коса и излезе.
— Нали е сладък? Имам няколко парчета бекон. Как искаш да приготвя яйцата ти?
— С шоколадови стърготини, бабо. — Тори си пое дълбоко въздух, преди да заговори, и стана права. — Не е моя работа, но…
— Разбира се, че не е твоя работа. Освен ако аз самата не смятам да ти кажа, което и ще направя. — Айрис сложи бекона в стария черен тиган, за да се запържи. — Много ще бъда разочарована от теб, Тори, ако си шокирана и възмутена от мисълта, че баба ти може да има сексуален живот.
Тори трепна, но успя да запази сериозно изражение, когато Айрис се обърна към нея.
— Не съм шокирана, нито възмутена. Само леко объркана. Мисълта, че идвайки тук тази сутрин, можех да нахълтам в… хм.
— Добре де, но ти подрани, миличка! Сега, само да изпържа тези яйца и двете ще се отдадем на една хубава, късна и питателна закуска.
— Ти сигурно си огладняла като вълк. Е, надявам се, че има защо.
Баба й премига, сетне отметна глава и се разсмя.
— Сега вече те харесвам. Ти отново си моето момиче. Направо ме уплаши, захарче, когато дори не ми се усмихна.
— Че защо трябваше да се смея? Ти си тази, която е правила секс, не аз.
Развеселена, Айрис поклати глава.
— Е, и? Чия е грешката тогава?
— Твоя. Ти първа си видяла Сесил. — Тори извади две чаши и ги напълни с чай. Колко жени, мислеше си тя, може да се похвалят с баба, която върти любов с водопроводчика? Не беше сигурна дали трябва да бъде горда или развеселена и накрая реши, че комбинацията от двете ще подхожда най-много на ситуацията. — Изглежда приятен мъж.
— Такъв си е. И което е по-важното, много е добър. — Айрис разбърка бекона и реши да каже всичко наведнъж. — Тори, той живее тук.
— Живее тук? Искаш да кажеш, че ти живееш с него?
— Той иска да се оженим, но аз още не съм сигурна дали искам. Затова си го прибрах, така да се каже, на изпитателен срок. Както му викате вие младите — пробен брак.
— Мисля, че трябва да седна. Господи, бабо! Казала ли си на мама?
— Не. И нямам никакво намерение, защото мога да живея и без лекции за греха, прелюбодеянието, Второто пришествие и Божието наказание. Майка ти е най-голямото мъчение, измислено след бензиностанциите на самообслужване. Как е възможно моята дъщеря да се превърне в подобна мишчица! С майка като мен!
— Инстинкт за оцеляване — прошепна Тори, но Айрис само изсумтя презрително.
— Щеше да оцелее с много по-голяма сигурност, ако беше напуснала този кучи син, за когото се омъжи преди двадесет и пет години. Това си беше неин избор, Тори. Ако имаше поне малко здрав разум, щеше да се махне. Ти го направи.
— Така ли? Не знам дали имах някакви други възможности да избирам. Какво ми беше предоставено? Не знам кое беше правилно и кое грешно. Но сега съм отново тук, бабо. Връщам се там, откъдето започнах. Казах си, че сега съм готова. Всички решения бяха мои. Но знам, че не мога да спра.
— А искаш ли да спреш?
— Не знам отговора.
— Тогава ще продължиш, докато го намериш. В тебе има толкова силна светлина, Тори. Ти ще намериш своя път.
— Ти винаги така ми казваше. А единственото нещо, от което съм се страхувала, е да не се загубя.
— Трябваше да ти помагам повече. Трябваше да бъда там, заради теб.
— Бабо! — Тори стана, прекоси стаята и прегърна Айрис през кръста, като притисна буза към лицето й, докато беконът цвъртеше и съскаше. — Винаги си била единствената здрава ръка в моя живот. Нямаше да съм сега тук, ако не беше ти.
— Да, така е. — Айрис потупа Тори по ръката, след което обърна ловко бекона в тигана. — Ти си по-силна от всички нас, взети заедно. И ако питаш мен, това е, което плашеше Ханибал Боудийн. Той искаше да те пречупи въпреки страха си от теб. В края на краищата това те кали, нали? Невеж субект. — Тя счупи яйцата в ръба на тигана и ги изсипа върху бекона и маслото, което правеше мехурчета. — Да си препечем няколко филийки, какво ще кажеш, а, миличка?
— Тя изобщо не прилича на теб, бабо — каза Тори, като постави филийките в тостера. — Сякаш не е твоя дъщеря. Въобще не прилича на теб.
— Не знам на кого прилича Сарабет. Загубих я преди много години. По същото време, когато загубих и дядо ти, предполагам. Милото ми момиченце, беше само на дванадесет, когато той умря. Дявол да го вземе, аз бях на малко повече от тридесет години и изведнъж се оказах вдовица с две деца на ръце. Това беше най-страшната година в живота ми. Нищо след това не може да се сравни с нея. Исусе Христе, наистина обичах моя мъж. — Тя въздъхна и сложи яйцата в чиниите. — Той беше моят свят, моят Джими. В един момент всичко беше наред, светът беше стабилен, слънцето светеше, и в следващия всичко рухна. А с мен бяха Сарабет, която бе на дванадесет, и Джей Ар, който почти беше навършил шестнадесет. Сарабет беше дива като мен. Може би не й държах юздите достатъчно изкъсо. Сигурно трябваше.
— Не се самообвинявай.
— Не го правя. Но когато човек се обърне назад, вижда по-ясно нещата. Вижда как, ако само едно нещо е било направено по различен начин, е могло да промени цялата картинка. Целият живот. Ако тогава бях напуснала Прогрес… Или ако бях използвала застраховката на Джими, вместо да започвам работа в банката… Ако не бях така дяволски решена да спестявам, за да получат децата ми образование.
— Искала си най-хубавото за тях.
— Така беше. — Айрис постави чиниите на масата и се обърна, за да вземе маслото и конфитюра от хладилника. — Джей Ар получи своето колежанско образование и го използва. А Сарабет намери Ханибал Боудийн. Така е трябвало да се случи. Това е бил пътят. Ето защо сега моята внучка и аз седим тук и ядем две сърца в чиниите си. Но ако мога да върна времето и нещата обратно и да постъпя различно, сигурно пак няма да го сторя. Защото няма да имам теб.
— Аз се върнах, бабо. Макар да знам, че не мога да променя нищо. — Тори сложи препечените филийки в малка чинийка и я постави на масата. — Страх ме е, че изпитвам такава нужда да се върна. Не познавам тези хора. Страхувам се, че няма да познавам дори себе си, когато съм там.
— Ти няма да се успокоиш, докато не го направиш, Тори. Докато онова те държи в подчинение, няма да можеш да се освободиш от него. Ти си вървяла към Прогрес от мига, в който го напусна.
— Знам. — «Вървях и към някого, който ме разбира, а това помага» — помисли си Тори и се усмихна, като си взе парче бекон. — Я ми разкажи за твоя водопроводчик.
— О, той е голямо сладурче. — Очарована от възможността да говори за него, Айрис разбърка яйцата си. — Изглежда като голяма стара мечка, нали? Но не можеш да предположиш колко е умен. Основал е тази фирма съвсем сам преди петдесет години. Загубил е жена си преди пет години. Аз слабо я познавах. Сега повече си почива. Оставил е работата на двамата си синове. Има шест внуци.
— Шест?
— Да, шест. Единият от тях е доктор. Много хубав млад мъж. Мислех си…
— Спри дотук. — Тори присви очи и си намаза конфитюр върху филийката. — Не ме интересува.
— Но как би могла да знаеш? Дори не си виждала момчето.
— Не ме интересуват никакви момчета. Нито мъже.
— Тори, сигурна съм, че не си била с мъж след…
— Джак — довърши Тори вместо баба си. — Така е. И нямам намерение да се захващам с никого. Веднъж ми беше напълно достатъчно. — В устата й се появи някакъв горчив вкус и тя взе чашата си с чай. — Не всички сме създадени за семеен живот, бабо. Аз съм щастлива, когато съм сама.
Когато Айрис вдигна вежди, Тори побърза да продължи.
— Добре, да речем, че предпочитам да бъда щастлива по този начин. Скъсах се от работа, за да го постигна.


Глава 3

Всичко беше толкова отдавна, мислеше си Тори, докато седеше в люлката на верандата и наблюдаваше как изгряват звездите. Наоколо цвърчаха щурци. Много време беше минало откакто не беше се отпускала по този начин. Просто да си седи ей така и да се наслаждава на бриза.
Сега осъзнаваше, че всъщност това време е трябвало да мине, за да може да го направи отново.
Утре щеше да пропътува последните километри до Прогрес. Там щеше да събере парчетата от своя живот и най-накрая да остави мъртвата си приятелка да почива в мир.
Но тази нощ беше за нежния бриз и спокойните мисли.
Тори погледна към вратата, която изскърца, и се усмихна на Сесил. Баба й беше права, помисли си тя. Той наистина приличаше на голяма стара мечка. При това доста неспокойна в момента.
— Айрис ме изгони от кухнята. — Сесил носеше в едната си ръка бутилка бира и пристъпяше неловко от крак на крак в ботушите си четиридесет и девети номер. — Каза ми: «Ти защо не излезеш и не поседиш с Тори, да й правиш компания?».
— Иска да бъдем приятели. Защо наистина не седнеш? Аз обичам компанията.
— Чувствам се малко смешен. — Той се намести на люлката до нея и я погледна крадешком с крайчето на окото си. — Знам какво мислите вие младите. Стар котарак като мен да ухажва жена като Айрис.
Все още миришеше на сапуна, с който се бе мил преди вечеря. Сапун «Лава» и одеколон «Курс». Приятна комбинация за мъж.
— Твоето семейство не одобрява ли връзката ви?
— О, те са напълно съгласни. Айрис направо очарова моите момчета, по всички линии и параграфи. Тя си има подход за това. Единият ми син, Джери, беше малко раздразнен, но тя успя да се справи и с него. Въпросът е, че…
Сесил млъкна и се прокашля. Тори скръсти ръце и скри усмивката си, изчакваше го да започне разговора, за който явно се беше подготвил.
— Ти си много важна за нея, Тори. Мисля, че си най-важното нещо в живота й. Тя е толкова горда с теб. В същото време се тревожи, но пък непрекъснато се хвали. Знам, че между нея и майка ти има бариера. Предполагам, че това е причината ти да си така специална за нея.
— Нашите чувства са взаимни.
— Зная. Успях да го забележа по време на вечерята. Работата е… — повтори отново той и като надигна бирата, отпи голяма глътка. — По дяволите! Аз я обичам — успя най-накрая да издума и целият се изчерви. — Предполагам, че звучи глупаво от устата на мъж, който не е първа младост, но…
— Защо да звучи глупаво? — Тори не обичаше небрежните докосвания, но тъй като мъжът до нея явно се нуждаеше от това, го потупа по коляното. — Какво значение има възрастта? Баба те харесва. За мен това е достатъчно.
Сесил сякаш си отдъхна. Тори почувства облекчение във въздишката му.
— Никога не съм мислил, че ще изпитам тези чувства отново. Бях женен цели петдесет и шест години за една чудесна жена. Ние пораснахме заедно. Отгледахме заедно децата си, започнахме бизнес. Когато я загубих, си дадох сметка, че това е краят на част от моя живот. После срещнах Айрис и, мили боже, тя ме накара да се почувствам отново на двадесет години.
— Аз мисля, че тъкмо ти си запалил звездите в очите й.
Той отново се изчерви, но устните му се извиха в срамежлива и доволна усмивка.
— Така ли? Много ме бива, особено в ръцете. — Когато Тори се разсмя, без да иска на това двусмислено изявление, очите му станаха огромни. — Исках да кажа, че мога да свърша всичко в къщата. Сръчен съм по ремонтите.
— Знам какво искаше да кажеш.
— А пък и Стела, така се казваше жена ми, добре ме беше дресирала. Знам, че е по-добре да сложа бърсалка на прага, вместо да оставям кални следи по пода. Мога да готвя сносно, ако човек не е особено придирчив, и водя приличен живот.
Баба й наистина беше права. Човекът си беше истинско съкровище, реши Тори.
— Сесил, да не би да искаш моята благословия?
Той въздъхна дълбоко.
— Искам да се оженя за нея. А тя все още не ще и да чуе за това. Упорито магаре е тази жена. Но и аз съм голям инат. Просто искам да знаеш, че не съм някой използвач. Намеренията ми са…
— Почтени — довърши вместо него Тори и се размърда. — Аз съм на твоя страна.
— Наистина ли? — Сесил се намести тежко и люлката изскърца под тежестта му. — Това е голямо облекчение за мен, Тори. Голямо облекчение. Всемогъщи Боже, толкова съм щастлив, че е така. — Той поклати глава, после отпи още бира. — Езикът ми беше вързан на фльонга.
— Всичко е наред, Сесил. Ти я правиш щастлива.
— И аз това искам. — Той въздъхна отново, сложи ръка на облегалката на люлката и погледна към градината на Айрис. — Хубава вечер.
— Да. Много хубава вечер.
Тя спа дълбоко и без сънища в къщата на баба си.


— Да беше поостанала още ден-два…
— Трябва да тръгвам.
Айрис кимна, опитвайки се да не се суети, докато Тори носеше куфара си към колата.
— Ще ми се обадиш, нали? Веднага след като се установиш.
— Разбира се.
— И ще навестиш Джей Ар веднага, защото той и Бутс могат да ти бъдат от помощ.
— Ще отида да го видя, него и леля Бутс, и Уейд също. — Тори целуна баба си по двете бузи. — Хайде, спри да се тревожиш.
— Просто вече ми липсваш. Дай ми ръцете си. — Когато тя се поколеба, Айрис сама ги взе в своите. — Позволи ми, мила. — Държеше ги здраво, докато очите й леко се замъглиха.
Тя нямаше онази яркост на образите, която баба й й беше предала като наследство. Тори виждаше в цветове и форми. Мъгливо сиво за безпокойството, трептящо розово за очакването, тъмносиньо за скръбта. И през всичко това дълбокото, яркочервено на любовта. Или пурпурната мъгла на омразата. Сега мъглата я нямаше.
— Всичко ще се оправи. — Айрис стисна леко ръцете й. — Ако имаш нужда от нещо, ще бъда тук.
— Винаги съм го знаела. — Тори влезе в колата и си пое дълбоко дъх. — Не им казвай къде съм, бабо.
Айрис поклати глава. Знаеше, че говори за родителите си.
— Няма.
— Обичам те.
Тори подкара колата, без да се обърне. Гледаше право напред.


Нивите се търкаляха покрай нея. Бяха като изящни извивки по женското тяло на земята, покрити със светлата зелена пелена на растящите посеви. Можеше да разпознае насажденията. Соя, тютюн, памук. Крехки стръкчета, пробили кафявата земя.
Беше пропуснала сеитбата.
Земята не беше в кръвта й. Никога не беше я викала, както се случва с много други хора. Тори обичаше да се порови от време на време в цветната градина, но не изпитваше въпиеща нужда да вземе пръст в шепата си, да я гали и да се грижи за нея, да слага настрана онова, което е отгледала.
Но тя оценяваше цикъла на съзиданието, неизменния кръговрат на живота. Наслаждаваше се на природата. Подредените полета, разорани и засети от хората, и пътя до тях, покрай който се редяха горички от дъбове, покрити с мъх. Вечната и вездесъща смрадлика, лентите от тъмна вода, която никога, ама никога нямаше да бъде истински опитомена.
Мирисът й беше силен и странен. Опитомена и дива вода. Това беше истинският аромат на Юга, повече отколкото магнолията. Това беше неговото сърце. Под градините и моравите, сърцето на Юга биеше в царевицата и плодовете, в тайните сенки на неговите реки.
Нарочно беше избрала второстепенни пътища, заради самотата и тишината. И с всяка миля чувстваше как се приближава все повече и повече към това сърце.
Когато навлезе откъм западния край на Прогрес, забеляза, че част от фермите и нивите бяха отстъпили място на нови къщи. Спретнати постройки с дворове, много трева и зеленина, поддържана от подземни кладенци. Покрай пътя имаше микробуси и стари модели седани. Имаше и тротоари, които бяха доста широки. Тук явно живееха млади семейства, помисли си Тори. Хора с достатъчно средства, които сигурно искаха да имат хубав дом в провинцията, за да отгледат спокойно своите деца.
Точно те бяха целта на нейния бизнес. Те бяха нейните потенциални клиенти и основната причина да се реши на този риск. Добре печелещи и преуспели собственици на нови къщи с достатъчно средства, за да обзаведат своите домове. С една добре обмислена реклама и подходящ начин на предлагане би могла да ги привлече в магазина си.
И те щяха да пазаруват.
Дали в тези тихи и спокойни къщи все още живееше някой, който познаваше Тори Боудийн като дете? Имаше ли човек, който да си спомня за тъничкото момиченце, цялото в синини? Бе ли правило впечатление на някого, че тя понякога знаеше неща, които нямаше откъде да научи? И не би трябвало да знае?
Паметта на хората е къса, напомни си Тори. И ако в този град някой все още си спомняше за нея, тя щеше да намери начин да използва това в своя полза. Заради магазина.
Когато стигна градчето, видя, че къщите се издигат по-нагъсто. Сякаш се събираха по-наблизо, за да си правят компания. В паметта й изплува образът на покрайнините, където стръмният бряг на реката беше всъщност краят на Прогрес. Там къщичките бяха малки и тъмни, с течащи покриви и ръждясали камиончета пред тях, които най-често не се движеха и стояха подпрени на блокчета от сгурия. Беше място, където кучетата лаеха и скачаха яростно, едвам удържани от веригите си. Там жените простираха избеляло пране, докато децата седяха направо на тревата, която обикновено беше мръсна и кална.
Някои от мъжете се занимаваха със земеделие колкото да преживеят, а другите живееха на бира и ракия. Самата Тори беше само на една стъпка от подобна участ. Но още като дете тя се страхуваше да не загуби равновесие и да не потъне в ямата, където всекидневната дажба хляб се изкарваше с изтощителен труд.
Първо видя кулата на църквата. Градчето се гордееше с четирите си църкви, поне тогава бяха толкова. Почти всички, които познаваше, принадлежаха към Баптистката църква. Беше седяла часове наред на един от твърдите църковни столове, слушайки и слушайки безкрайната проповед, защото баща й щеше да я изпита за съдържанието същата вечер преди вечеря.
Ако не му отговореше добре, наказанието щеше да бъде болезнено. То никога не закъсняваше.
Не беше ходила на църква, на каквато и да е църква, от цели осем години.
Не мисли за това, нареди си Тори. Мисли за настоящето. Но сега, днес, всичко изглеждаше същото, както тогава. Сякаш нищичко не беше се променило в рамките на Прогрес. Сякаш тук времето беше спряло.
Замислена, Тори зави по Лайв Оук Драйв, за да премине през най-старата част на градчето. Тук къщите бяха големи и красиви, дърветата стари и с огромни корони от листа. Чичо й се беше пренесъл да живее на тази улица няколко години преди семейството й да напусне града. С парите на жена си, беше краткият и заядлив коментар на баща й тогава.
На Тори не й беше позволено да ги посещава. Дори сега тя почувства вълна от надигаща се паника, докато минаваше покрай красивата, стара бяла къща с блестящи прозорци и нацъфтели храсти пред нея.
Чичо й сигурно беше на работа в банката, която управляваше почти откакто го помнеше. И въпреки че таеше най-топли чувства към леля си, Тори нямаше сили да издържи пърхащите ръце и шепнещия глас на Бутс Мууни.
Затова продължи по улицата, подмина по-малки къщи и комплекси от блокчета с апартаменти, които преди шестнадесет години изобщо не съществуваха. Вдигна учудено вежди при вида на ъгловия магазин, който беше изникнал, целият в жълто и червено, на мястото на старата гостилница.
Имаше ново училище, а също така и малък красив парк с квадратна форма на мястото, където някога стояха скупчени рушащи се къщурки. Издигаха се млади дървета, засадени между старите ветерани, и красиви цветя аленееха в големи бетонни саксии.
Всичко изглеждаше някак си по-красиво, по-чисто, по-свежо, отколкото си го спомняше. Тори изненадано си помисли дали нещо е останало същото под новото покритие с боя.
Когато зави към пазара, беше приятно изненадана да види, че «Хенсън» все още си стои на мястото. Там все още висеше старият очукан надпис и предната витрина беше цялата оплюта от мухите.
Сладкият вкус на бонбоните от детството изпълни устата и гърлото й и я накара да се усмихне.
Фризьорският салон беше преминал в други ръце. Салонът за красота «Луи» сега се наричаше «Съвременна прическа». Но клубът «Маркет Стрийт» си беше на същото място, там, където винаги си е бил, и й се стори, че същите стари мъже, облечени със същите стари костюми, се размотават безцелно, играят табла и клюкарстват.
По средата на пътя, между «Роулинг Пейнт и Хардуеър» и магазина за цветя «Флауър баскит», беше старият галантериен магазин. Ето това, помисли си Тори, докато паркираше край тротоара, щеше да бъде нейният магазин. Нейната промяна.
Тя излезе от колата и лепкавата горещина на деня я обгърна като втора кожа. Външният вид на сградата си беше съвсем същият, такъв, какъвто си го спомняше от преди години. Стари тухли, свързани помежду си със сив като дим хоросан. Високи и широки прозорци, целите покрити с прах и улична мръсотия. Но това лесно щеше да бъде оправено.
Вратата беше стъклена и, разбира се, спукана. Собственикът трябваше да я оправи, както бяха се договорили.
Смяташе да сложи една пейка отвън. Тясна пейка от черно арматурно желязо, която вече беше купила. От двете й страни щеше да има саксии, пълни с червени и бели петунии. Дружелюбни цветя, цветята на приятелството.
Високо над пейката, на витрината, щеше да стои името на магазина — «Южен комфорт».
Ето това щеше да предлага на своята клиентела. Комфортни неща в комфортна обстановка, където стоката е стилно и естетично подредена и с дискретно обявени цени.
В мисълта си вече беше вътре, подреждаше рафтовете, аранжираше масите и лампите. Дори не чу името си, докато някой не я вдигна във въздуха.
Кръвта се качи в главата й и заблъска там, а пулсът й запрепуска с бясно темпо.
— Тори! Помислих си, че си ти! Непрекъснато се оглеждам за теб през последните няколко дни.
— Уейд? — Името излезе от устните й като шепот.
— Изплаших те. — Разкаян, той я пусна отново на земята. — Извинявай. Толкова се радвам да те видя.
— Чакай да си поема дъх.
— Можеш да си дишаш и докато те гледам. По дяволите, нима наистина са минали цели две години? Изглеждаш чудесно!
— Така ли? — Беше й приятно да го чуе, въпреки че не го вярваше нито за секунда. Тори оправи косата си, докато пулсът й се успокои.
Въпреки че беше малко по-висок от метър и осемдесет, тя трябваше да вдигне леко глава, за да го огледа. Винаги си е бил хубав, помисли си Тори, но сега сигурно беше облекчен от факта, че ангелската красота от детството му вече беше леко поопърлена.
Очите му бяха като тъмен шоколад. Лицето му бе все още нежно, но можеше да се похвали и с няколко бръчки. Косата му, малко по-тъмна от нейната, беше подстригана така, че да скрие склонността й да се къдри. Беше облечен с джинси и обикновена памучна риза в избеляло син цвят. Докато тя го оглеждаше, той дяволито се усмихна.
Изглеждаше красив, млад и съвсем преуспял, реши Тори.
— Ако аз изглеждам чудесно, то тогава нямам думи за теб. Ти си взел всичко най-хубаво в семейството, братовчеде Уейд.
Той целият разцъфтя в усмивка, момчешка и искрена, но се въздържа да я прегърне отново. Неговата първа братовчедка Тори, както отлично си спомняше, винаги е била скептично настроена и против подобен род нежности като прегръдки и целувки. Задоволи се само да я дръпне леко за косата.
— Много се радвам, че се върна.
— Не можех дори да си представя по-добро посрещане. — Тя направи широк жест с ръка. — Градът изглежда добре. В известен смисъл си е същият, но някак си по-хубав, по-подреден.
— Има голям прогрес в Прогрес — отвърна братовчед й с каламбур. — Дължим повечето от това на семейство Лавил, на градския съвет и особено на кмета през последните пет години. Спомняш ли си Дуайт? Дуайт Фрейзър?
— Шишкото Дуайт? Единият от тримата мускетари? Могъщата тройка, основана от теб, него и Кейд Лавил? Разбира се.
— Той завърши висше образование, стана звезда в леката атлетика, ожени се за завърналата се у дома кралица на красотата, навлезе в строителния бизнес на баща си и помогна да превърнем Прогрес в това, което виждаш в момента. Сега всички ние сме солидни граждани, а не някогашните хлапета.
Тори стоеше до него, чуваше слабото движение на автомобилите зад гърба си, познатия звук на гласа на Уейд. И изведнъж си спомни защо винаги бе привличал вниманието й.
— Май ти липсват щуротиите, нали, Уейд?
— Малко. Слушай! Имам ангажимент, трябва да се върна и да убедя един голям датски дог на име Игор, че се нуждае от инжекция срещу бяс.
— По-добре ти, отколкото аз, доктор Мууни.
— Кабинетът ми е отсреща, в края на квартала. Ела с мен, ще те черпя чай с лед.
— Би било чудесно, но трябва да отида до бюрото за квартири и да видя какво са ми приготвили. — Тя зърна закачливо пламъче в очите му и поклати глава. — Какво има?
— Не знам какво ще кажеш, но старото място е свободно.
— Къщата? — Тори инстинктивно скръсти ръце и хвана лактите си. Фейт, помисли си тя, имаше същия подъл подход. — Не знам какво да кажа. Предполагам, че трябва да помисля.
В град, който няма и шест хиляди жители, беше естествено да прекосиш две улици и да попаднеш на хора, които те познават. Няма значение дали си отсъствал шестнадесет или шестдесет години. Когато влезе в квартирното бюро, вътре имаше само един човек.
Жената беше хубава, апетитна и лъскава. Хващаше окото. Дългата й руса коса беше прибрана назад и откриваше сърцевидно лице с огромни бебешко сини очи.
— Добър ден. — Тя затрепка с мигли и остави встрани булевардния роман с гол до кръста пират на корицата. — С какво мога да ви бъда полезна?
Пред очите на Тори премина мимолетен образ. Дворът в началното училище на Прогрес. Група от малки момиченца, треперещи от страх и отвращение, бягащи панически. И самодоволният израз в големите сини очи на главатарката, която подигравателно обръща глава, докато дългата й руса коса се развява зад нея.
— Лизи Харлоу?
Лизи вирна глава.
— Познавам ли ви? Извинете, аз просто… — Големите сини очи станаха още по-големи. — Тори? Тори Боудийн? Господи, Боже мой! — Тя нададе лек писък и се изправи. Явно беше в напреднала бременност, поне в шестия месец, ако можеше да се съди по корема под розовата й блуза. — Всъщност татко каза, че ще се появиш тия дни.
Въпреки че Тори автоматично отстъпи крачка назад, Лизи излезе тромаво иззад бюрото и я прегърна сякаш беше някоя стара и отдавна загубена приятелка.
— Толкова е вълнуващо! — Тя престана да се старае да изглежда сияеща и доброжелателна. — Тори Боудийн се завръща след хиляда години време. Трябва да ти кажа, че не изглеждаш никак добре.
— Благодаря. — Тори наблюдаваше как очите на Лизи я поглъщат, преценяват, изследват, премерват и се изпълват със задоволство. За нея очевидно нямаше никакво съмнение кой се е подредил по-добре в този живот.
— Затова пък ти си си все същата. Но ти винаги си била най-хубавото момиче в Прогрес.
— О, глупости. — Лизи махна небрежно с ръка, но не можа да се възпре да не покаже превъзходството си. — Сега седни тук и ми позволи да ти предложа нещо разхладително.
— Не, не се безпокой. Добре съм. Баща ти получил ли е договора за наем?
— Мисля, че спомена нещо такова. Целият град говори само за твоя магазин. Нямам търпение кога ще го отвориш. Човек не може да намери нищо хубаво в Прогрес. — Тя се върна зад бюрото. — А не може да ходиш всеки път до Чарлстън, когато искаш да си купиш нещо по-стилно.
— Радвам се да го чуя — отвърна Тори и очите й спряха на табелката с името, където пишеше Лизи Фрейзър. — Фрейзър? Дуайт Фрейзър? Ти си омъжена за Дуайт?
— Вече цели пет щастливи години. Имам син. Моят Люк е най-сладкото дете на света. — Тя обърна снимката в рамка, която стоеше на бюрото, и показа едно момченце със сини очи и къдрава главичка. — Очакваме братчето или сестричето му в края на лятото.
Лизи поглади корема си с доволна усмивка и завъртя годежния пръстен и брачната си халка, които проблеснаха с диамантите си.
— А ти не си ли омъжена, скъпа?
Във въпроса имаше достатъчно хапливост, за да разбере, че Лизи продължава да иска да бъде най-най-първата във всичко.
— Не.
— Така се възхищавам на жените, които правят кариера. Вие сте толкова умни и смели. Винаги сте ни засрамвали нас, домакините. — Тъй като Тори вдигна вежди и огледа критично бюрото и табелката с името, Лизи се засмя и отново махна с ръка. — О, просто няколко пъти в седмицата идвам да помагам на татко. Когато бебето се роди, няма да имам нито време, нито сили за това.
И разбира се, добави наум Лизи, много скоро ще полудея вкъщи с двете деца. Но тя щеше да се оправи с тази работа и с Дуайт, когато му дойдеше времето.
— А сега ми разкажи всичко.
— О, ти знаеш колко обичам да приказвам, Лизи! — «Ако успееш да ми измъкнеш езика и го увиеш около врата ми» — добави наум Тори. — Но първо трябва да се настаня.
— Божичко, колко съм глупава. Сигурно си изморена и направо ще се сринеш. — Тънката усмивчица подсказа на Тори, че дори и да не беше изморена, Лизи смята, че така изглежда. — Ще се наприказваме надълго и нашироко, когато си починеш.
— Очаквам го с нетърпение. — «Не забравяй — напомни си тя, — че Лизи е точно типът клиенти, които очакваш.»
— Натъкнах се на Уейд преди няколко минути. Той спомена, че къщата, искам да кажа нашата стара къща при блатото, е празна и може да бъде наета.
— Ами да. Наемателите на Лавилови се изнесоха преди няколко седмици. Но скъпа, не би искала да живееш толкова далеч, нали? Имаме няколко прекрасни апартаментчета тук, в града. Комплексът «Ривър терас» има всичко, което едно самотно момиче като теб би искало да има. Както и един самотен мъж, разбира се — добави тя с намигване. — Модерна мебелировка, навсякъде мокет.
— Не ме интересуват апартаменти. Предпочитам да живея извън града. Какъв е наемът?
— Сега ще проверя. — Знаеше го наизуст, разбира се. Умът на Лизи беше по-бърз и остър, отколкото хората си мислеха. Но тя предпочиташе да се прави на по-глупава. Затова премести стола си и натисна няколко клавиша, за да излязат данните на екрана на компютъра. — Кълна се, никога не помня тези неща. Знаеш ли, че има само две спални и една баня?
— Разбира се, че знам.
След като прегледа екрана, Лизи каза колко е месечният наем.
— Марш Хаус е на около петнадесет-двадесет минути път с кола. Онова сладко апартаментче, за което ти говоря, е само на пет минути път, при това пеша.
— Ще взема къщата.
Лизи вдигна очи и премига.
— Така ли? Не искаш ли първо да отидеш и да я видиш?
— Виждала съм я. Ще ти напиша чек. За първия и последния наем, нали?
— Да. — Лизи сви рамене. — Само да разпечатам договора.
По-малко от тридесет секунди след като договорът беше подписан, подпечатан и Тори излезе от офиса с ключовете на къщата в ръка, Лизи вече говореше по телефона.


Тук също имаше промени. Къщата си стоеше там, където винаги беше стояла, с гръб към тясната кална алея, разделяща я от блатото. От западната й страна се простираха ниви, целите покрити с нежните кълнове на памука, който вече се бе показал от земята, в редици като покорни послушни ученици. Но някой беше засадил розови и бели азалии и едно младо дърво магнолия близо до прозореца на спалнята.
Тори си спомняше, че външната врата беше ръждясала, а бялата боя посивяла. Но някой се бе погрижил и за това. Стъклата на прозорците блестяха, а боята беше свежа и светлосиня. Беше построена нова веранда, достатъчно широка, че да побере люлеещия се стол, който стоеше до вратата.
Той сякаш й казваше: «Добре дошла».
Пулсът й заби ускорено, докато вървеше към къщата. Там сигурно имаше духове, но нали точно заради духовете се беше върнала? Не беше ли по-добре да се срещне най-сетне с тях?
Ключовете издрънчаха в ръката й.
Външната врата изскърца. Тори си каза, че това е един скъп домашен звук. Домашната врата трябва да скърца и да се затръшва.
Тя постави ключа в ключалката и го завъртя. И като си пое дълбоко въздух, влезе вътре.
Сякаш видя оръфания диван с избелелите рози, стария телевизор, разнищения тъкан килим. Потъмнелите жълти стени без картини, които да освежат обстановката. Миризмата на загорели зеленчуци и лизол.
— Тори! Идвай веднага и се измий! Казах ли ти, че искам масата да е готова преди баща ти да се прибере от работа?
Видението изчезна. Стоеше съвсем сама в празната стая.
Стените бяха боядисани в кремаво. Обикновен, но приятен цвят. Подът беше гол, но чист. Във въздуха се усещаше миризмата на боя и лак за полиране — повече приятно, отколкото натрапчиво.
Тя отиде в кухнята.
Плотовете бяха подновени и сега бяха неутрално сиви, а шкафовете бяха боядисани в бяло. Печката беше нова, или поне по-нова, отколкото онази, на която готвеше майка й. Прозорецът над мивката гледаше към блатото, както винаги бе гледал. То беше сочно, зелено и тайнствено.
Като събра всичкия си кураж, Тори се обърна и се запъти към своята стая.
«Винаги ли е била толкова малка?» — зачуди се тя. Всъщност дори и празна беше толкова голяма, колкото да живее котка в нея, макар че за нейните нужди беше напълно достатъчна. Леглото й все още бе до прозореца. Тя обичаше да гледа през него в нощта или как се пуква зората. Имаше малък шкаф, чиито чекмеджета се раздуваха всяко лято. В най-долното тя криеше книгите си, защото баща й не й позволяваше да чете нищо друго, освен Библията.
Но тук, в тази стая, имаше и хубави спомени, освен лошите. За това как късно през нощта можеше да чете тайно или да си мечтае, или да планира приключенията си с Хоуп.
От лошите най-ужасен беше, разбира се, боят.
Но никой повече нямаше да вдигне ръка върху нея.
Тази стая щеше да стане много удобен кабинет. Бюро, шкаф за документи, може би удобно кресло за четене и лампа.
Щеше да спи в старата спалня на родителите си. Да, щеше да спи там и да я направи своя стая.
Тори понечи да тръгне, но не можа да устои на подтика и отвори бавно вратата на килерчето. Там, скрит в тъмното, беше духът й, с лице, обляно в сълзи. Тори беше изплакала всичките сълзи през живота си, когато бе на осем години.
Като се наведе, тя прокара пръсти в основата на стената и напипа издълбаните букви. Със затворени очи прочете с пръстите си написаното, така както слепите четат Брайловата азбука.
Аз съм Тори.
«Точно така. Аз съм Тори. Не можеш да ми го отнемеш, не можеш да го избиеш от мене, колкото и да ме удряш. Аз съм Тори. И аз се върнах.»
Олюлявайки се, тя се изправи на крака.
Въздух! Трябваше й въздух. Никога не бе имало достатъчно въздух в килера, нито светлина. По дланите й се стичаше пот.
Обърна се, за да избяга от стаята. Трябваше да излезе от къщата. Но пред външната врата се мярна сянка. Беше фигурата на мъж, осветена в гръб от следобедното слънце. Лицето не се виждаше.
Когато вратата изскърца и се отвори, Тори отново бе само на осем години. Сама, безпомощна и ужасена.


Глава 4

Сянката произнесе името й. Пълното й име, Виктория. И то прозвуча така, сякаш някаква гъста течност се изля от затоплена бутилка.
Може би трябваше да избяга. Но остана неподвижна, изненадана и засрамена от това, че вътре в нея все още се спотайва страхливото зайче, което иска да хукне и да се скрие в най-дълбоката дупка при най-слабия звук от счупена клонка. Духовете на къщата обикаляха наоколо и шепнеха подигравателни думи в ухото й.
Беше бягала и преди. Неведнъж. Но това не я спаси.
Затова сега стоеше неподвижно, като замръзнала. Паниката се придвижи болезнено от вътрешностите към гърлото й, когато вратата изскърца и се отвори.
— Сигурно те уплаших. Извинявай. — Гласът беше спокоен, с тон, който мъжете използваха, за да успокоят ударило се дете или да прелъстят жена. — Реших да намина, за да видя дали не се нуждаеш от нещо.
Той стоеше на прага на вратата. Слънцето грееше зад гърба му и лицето му оставаше в сянка. Мислите в главата й се блъскаха една след друга така бързо, че направо се застъпваха.
— Откъде знаете, че съм тук?
— Нима толкова дълго те нямаше, та си забравила с каква скорост се разпространяват клюките в Прогрес?
Имаше закачка в гласа му. Премерена закачка, помисли си Тори. Предназначена да я отпусне. Което означаваше, че страхът й личи и това я прави много лесна мишена. Трябваше да се стегне и да се овладее. Тя скръсти ръце.
— Не, не съм забравила нищо. Кой сте вие?
— О, това вече разбива сърцето ми. Чуваш ли звука от падащите парчета? А аз дори след толкова много години бих те различил и в най-голямата навалица. Аз съм Кейд — рече мъжът и пристъпи по-близо. — Кинкейд Лавил.
Той излезе от сянката и светлината падна върху него. Острият връх, с който я пробождаше страхът, се притъпи и тя го видя по-ясно.
Кинкейд Лавил. Братът на Хоуп. Трябваше ли да го познае? Не, едва ли. Момчето, което помнеше, беше тънко, слабичко и с нежно лице. Този мъж имаше телосложение на атлет, ако се съдеше по мускулите, които се очертаваха под навитите ръкави на работната му риза. И въпреки че се усмихваше любезно, зад острите скули и високото чело нямаше мекота, нито нежност.
Косата му беше по-тъмна, отколкото я помнеше, с цвят на лешник и къдрави крайчета, завити като охлювчета и изсветлели от слънцето. Той винаги беше навън, спомни си Тори. Спомни си също, че често го беше виждала да се разхожда из нивите с баща си с важната походка на притежател на земята, по която ходи.
Очите му. Позна очите му. Защото имаше сините очи на Хоуп. Ясни като високо лятно небе. Слънцето беше оставило следите си около тях под формата на тънка мрежа от бръчици в крайчетата. От онези бръчици, които придаваха на мъжа характер и караха жените да изпадат в отчаяние.
Сега тези очи бяха насочени към нея с насмешливо търпение, което може би щеше да я смути, ако състоянието й беше нормално и пулсът равен.
— Много време мина — произнесе Тори. И това бе най-доброто, което можа да измисли.
— Почти половината ми живот. — Той не й подаде ръка. Инстинктът му подсказа, че тя е много нервна и това ще затрудни общуването им още повече. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще скочи срещу него или ще припадне. Кейд не искаше да се случи нито едното, нито другото. Затова вместо да й подаде ръка, пъхна палците си в предните джобове на джинсите.
— Защо не излезеш на верандата и не седнеш? Изглежда този стар люлеещ се стол е единственият, с който разполагаме в тази къща.
— Аз съм добре. Много съм добре.
Беше бяла като смъртта, ето това е точната дума, помисли си Кейд, с тези нейни невероятни сиви очи, които винаги го бяха удивлявали с формата, големината и яркостта си. Тъй като беше израснал в къща, където преобладаваше женското присъствие, той знаеше да уважава женската гордост и умееше да се справя с женското цупене и капризи, без да влага особено много усилия и енергия. Просто се обърна и отвори широко външната врата.
— Тук е доста задушно — каза, излезе навън и задържа вратата широко отворена, така, сякаш я канеше да го последва.
Останала без избор, Тори прекоси стаята и стъпи на верандата. Долови лекото ухание на парфюма й и си помисли за жасмина, който цъфтеше нощем, едва ли не тайно, в градината на майка му.
— Сигурно е голямо преживяване — продума Кейд и я докосна леко, побутвайки я към стола. — Да се завърнеш тук.
Тя не подскочи, само се отдръпна с леко, но категорично движение.
— Трябваше да си намеря място за живеене, при това бързо. — Мускулите на стомаха й отказваха да се отпуснат. Не обичаше да говори по този начин с мъжете. Човек никога не знае, или поне не е сигурен, какво се крие под обикновените им думи и усмивки.
— Живяла си известно време в Чарлстън. Това е голям град. Животът тук е доста по-спокоен.
— Точно това искам.
Кейд се облегна на парапета. Има твърдост в нея, помисли си той. Колкото деликатна и крехка да изглежда, има твърдост. И е чувствителна като оголен нерв, готова е да запищи. Странно, осъзна неочаквано той, точно това му правеше най-силно впечатление в нея.
Нейната крехкост бе като острието на скалпел.
— Тук всички говорят за твоя магазин.
— Много хубаво. — Тори се усмихна с крайчетата на устните си, но очите й останаха сериозни и нащрек. — Приказките означават любопитство, а точно то ще доведе хората пред вратата ми.
— И в Чарлстън ли имаше магазин?
— Само го управлявах. Собственикът беше друг.
— Така значи. — Сега Бо Рев беше негова собственост, а собствеността беше нещо различно. Той погледна зад Тори, към нивите, където посевите търсеха слънцето.
— Как ти изглежда всичко тук, Тори? След толкова много години?
— Същото. — Тя не гледаше към нивите, а към него. — И не съвсем.
— Това може да се каже и за теб. Пораснала си. — Той отново обърна очи към нея, наблюдавайки как пръстите й се свиха върху облегалката на стола, сякаш искаше да се хване за нещо. — Пораснала си по особен начин. Ти винаги си имала очи на жена. Когато бях на дванадесет, те ми говореха.
Трябваше да събере всичката си воля и гордост, които бе възпитала в себе си, за да не трепне при тези думи.
— Когато беше на дванадесет, беше твърде зает да тичаш с братовчед ми Уейд и Дуайт шишкото… Дуайт Фрейзър, за да ми обръщаш внимание.
— Грешиш. Когато бях на дванадесет — отвърна бавно той, — имаше един период от време, когато забелязвах всичко, свързано с теб. Все още нося този образ в сърцето си. Защо не престанем да се преструваме, че нея я няма? Че тя не стои точно тук, между нас?
Тори стана рязко, отиде до края на верандата, спря с ръце, скръстени на гърдите, и загледа невиждащо към нивите.
— Ние я обичахме. И двамата — каза Кейд. — И двамата я загубихме. И никой от нас не я е забравил.
Тежестта в гърдите я потегли надолу, сякаш някакви ръце я дърпаха.
— Не мога да ти помогна.
— Аз не те моля да ми помагаш.
— Какво тогава?
Изненадан, Кейд изсумтя, сетне загледа отново профила й. Тя се затвори, осъзна той. Ако се бе появило, макар и съвсем мъничко отворче, то отново беше затръшнато.
— Не те моля за нищо. Това ли очакваш от всички?
Тори се почувства малко по-спокойна и се обърна, за да го погледне.
— Да.
Някаква птица прелетя рязко зад нея, като лека сива сянка, профуча и си намери къде да се скрие в сенките на блатото. И където, както се стори на Тори, изпя душата си, което трая цяла вечност, преди Кейд да проговори отново.
— Жалко — рече той, когато кръвта му започна да бие по-спокойно. — Но аз наистина не искам нищо от теб, освен може би някоя и друга приятелска дума. От време на време. Факт е, че Хоуп означаваше нещо и за двама ни. Нейната загуба промени живота ми. Не смея да нарека една дама лъжкиня. Но ако ти, както си стоиш сега тук, лице в лице с мен, гледаш ме в очите и ми кажеш, че това не е променило и твоя живот, ще трябва да те нарека точно такава.
— Какво значение има за теб как се чувствам? — Искаше да разтрие ледените си пръсти, за да ги стопли, но се възпря. — Ние не се познаваме. Никога не сме се познавали истински.
— Но познавахме нея. Може би твоето завръщане извади нещата отново на повърхността. Грешката не е твоя, това просто е така.
— За какво си дошъл? Това посещение на добра воля ли е, да ми кажеш добре дошла, или искаш да ме предупредиш да стоя настрана?
За миг Кейд не каза нищо, после поклати глава. В очите му проблесна искрица смях. Една искрица, по-бърза от мисълта и от думите, които я последваха.
— Ти наистина си станала много бодлива. Първо, нямам навика да моля красивите жени да стоят настрана от мен. Защото аз ще съм този, който ще страда, нали?
Тя не се усмихна, но той го стори и този път пристъпи една крачка по-наблизо. Може би това движение, а може би шумът от работните му ботуши по дървения под подплашиха птицата по-навътре в блатото и песента й замлъкна.
— Ти можеш да ми казваш да си гледам работата, но аз няма да те слушам. Дойдох да ти кажа добре дошла, Тори, и да те видя. От любопитство. И както виждам, връщаш частица от онова лято със себе си. Това е съвсем естествено. Да върнеш част от онова лято и за другите. Би трябвало да го знаеш, щом си решила да се върнеш.
— Аз се върнах заради себе си.
«Затова ли изглеждаш уморена, уплашена и болна?» — помисли си Кейд.
— Ами тогава добре дошла у дома.
Той й протегна ръка. Тори се поколеба, но жестът му беше повече предизвикателен, отколкото подканващ. Затова тя постави своята ръка в неговата и откри, че е топла и по-твърда, отколкото очакваше. Така, както почувства и връзката помежду им. Като неочаквано вътрешно превключване. Щрак!
— Извинявай, ако ти изглеждам враждебна. — Тори издърпа ръката си. — Но имах много работа напоследък. Трябваше да поставя началото.
— Само ми кажи, ако има нещо, което мога да направя за теб.
— Благодаря ти много. А, добре сте ремонтирали къщата.
— Това си е една хубава къща. — Докато говореше, Кейд я гледаше, без да мигне. — Добро място. Ще те оставя да се настаниш — добави той и тръгна по стълбите. Спря до един доста поочукан пикап, който определено се нуждаеше от измиване.
— Тори? Знаеш ли, онази картинка, която пазех досега в главата си за теб, изчезна. — Отвори вратата, а един по-силен повей на вятъра разроши косата му. — Вече си имам по-хубава.
Кейд потегли, като не спря да я наблюдава в огледалото, докато не излезе от прашната алея на асфалтовия път.
Нямаше намерение да повдига въпроса за Хоуп, не и точно сега. Но имаше право да мине оттук, каза си той, сякаш за оправдание. Като собственик на Бо Рев и на Марш Хаус, като хазаин, като приятел от детинство. Имаше право на това посещение. Само не биваше да се залъгва, че може да заблуди Тори.
Всъщност любопитството го изпрати на мястото, което хората все още наричаха «Къщата при блатото», макар че имаше да свърши дузина други по-важни неща, изискващи неговото внимание. Беше възпитан да се грижи за фермата, за стопанството, но го правеше по свой собствен начин. И този начин не очароваше никого.
Беше научен да бъде дипломатичен, внимателен. Да играе всяка роля, когато бе необходимо, дотогава, докато постигне онова, което искаше.
Сега се чудеше каква ли роля трябваше да играе за Тори.
Независимо дали тя беше готова да го приеме или не, нейното завръщане беше променило равновесието. Тя беше камъчето, което преобръща колата. Камъчето, хвърлено в езерото, а вълните, предизвикани от потъването му, ставаха все по-широки и се разливаха все повече.
Кейд не беше сигурен какво може да направи за нея, нито дали иска да стори каквото и да е. Но той беше мъж, свързан със земята. А мъжете, които изкарваха прехраната си от земята, от посевите и от времето, знаеха как да изчакат благоприятния момент.
Импулсивно той спря камиончето край пътя. Нямаше нужда да спира сега тук, когато имаше толкова работа в Бо Рев. Новата реколта беше на път, а когато посевите растат, растат и плевелите. Той трябваше да култивира насажденията. Това беше много важна, основна година за посевите, които бе засял. Искаше да бъде навсякъде, всичко да пипне, да прегледа, да провери. Искаше всичко да мине през неговите ръце.
Въпреки това излезе от камиончето, прекоси малкото дървено мостче и навлезе в мочурището.
Тук светът беше зелен, сочен и жив. Пътечките бяха почистени и покрай тях, почти като в парк, растяха азалии. Сред магнолиите се промъкваха диви цветя, тук-там се извисяваха острите копия на вечнозелени растения. Това вече не беше вълнуващото, малко страшно и опасно място от неговото детство.
Тук беше гробницата на едно изгубено дете.
Баща му направи това. В скръбта си, в гордостта си или може би в яростта си, които той така и никога не показа. Но чувството живееше в него. Кейд го знаеше. Живееше и го разяждаше като рак. Растеше и се разпростираше тайно и мълчаливо като тумор на яростта и отчаянието.
Между стените на Бо Рев към скръбта се отнасяха като към болест. А тук, помисли си Кейд, тя беше превърната в цветя.
Лилиите сигурно танцуваха през лятото. Един парад, едно цветно шествие. А деликатните жълти ириси, които обичаха краката им да бъдат вечно мокри, вече бяха разцъфтели с острите си листенца, подобни на тънки слънчеви лъчи. Храстите наоколо бяха премахнати заради тях. Въпреки че растяха бързо, баща му, докато беше жив, успяваше да се справи и да ги изскубва. Сега за това отговаряше Кейд.
Имаше малка каменна пейка на мястото, където Хоуп бе запалила своя огън през последната нощ от живота си. Бе построено извито мостче над водата с цвят на тютюн. Отстрани, покрай брега, растяха рододендрони с огромни бели цветове и кипарисови дървета. А през зимата камелии и теменуги изпълваха въздуха с аромата си.
Между пейката и мостчето, в средата на басейн, покрит с розови и сини цветове, стоеше мраморна статуя на смеещо се малко момиче, което винаги щеше да остане на осем години.
Бяха погребали тялото й преди осемнадесет години на един слънчев хълм. Но духът на Хоуп беше тук. Сред зелените сенки и дивите аромати.
Кейд седна на пейката и сложи ръце между коленете си. Не идваше много често тук. След смъртта на баща му преди осем години никой не посещаваше това място. Никой от семейството.
За майка му то беше престанало да съществува от мига, в който намериха Хоуп. Изнасилена, удушена и захвърлена като омръзнала стара кукла.
Колко от всичко онова, запита се Кейд както безброй много пъти през последните години, колко от всичко онова, което й е било сторено, беше и негова отговорност?
Той се облегна и затвори очи. Беше излъгал Тори. Всъщност искаше нещо от нея. Искаше отговори. Отговорите, които бе чакал през половината от живота си.
Трябваха му пет минути, за да се съвземе. Странно, досега не беше си дал сметка колко много го бе развълнувала срещата му с нея. Тя беше права, че не й беше обръщал внимание, когато бяха деца. Тя беше малкото момиче на Боудийнови, с което сестра му си играеше, и беше много далеч от мислите на едно дванадесетгодишно момче.
До онази сутрин, онази ужасна сутрин през август, когато беше дошла пред вратата на къщата им. Лицето й беше с белези и насинено, а очите й изпълнени с ужас. От този миг нищо, което се отнасяше до нея, не убягваше от вниманието му. Помнеше всичко, свързано с нея.
Беше се погрижил да узнава какво става в живота й. Какво прави, къде е, с кого е, през всеки миг, след като напусна Прогрес.
Знаеше с точност почти до час, кога беше започнала да прави плановете си да се завърне.
И въпреки това не беше готов да я види застанала насред празната стая, с безцветно лице, върху което само очите грееха като две огромни димни езера.
И на двамата им трябваше време, реши Кейд, като бавно се изправи. Сетне щяха да се разберат. А после — да се заемат с Хоуп.
Той се върна при камиончето и тръгна да провери посевите и наемните си работници.


Беше му горещо. Целият беше потен и мръсен, когато зави покрай двата каменни стълба, обозначаващи началото на дългата сенчеста алея, която водеше към имението Бо Рев. Двадесет дъба, по десет от всяка страна, се издигаха покрай алеята и короните им образуваха истински тунел от зелено и златно. Между дебелите им дънери се виждаха храсти, покрити целите с цветове, прозираха разлетите извивки на поляната, виещата се лента на павираната пътека, която водеше към градината и селскостопанските постройки.
Когато беше изморен, както сега, тази гледка винаги го успокояваше. Отпускаше напрежението и лекуваше умората му като ласката на любяща, загрижена ръка. Въпреки сушите и войната, въпреки превратностите на съдбата имението Бо Рев си оставаше непокътнато.
Повече от двеста години тази земя беше принадлежала на фамилията Лавил. Те се грижеха за нея, оряха я, торяха я, ругаеха я, злоупотребяваха с нея и я проклинаха, но тя винаги устояваше. Раждаха се върху нея и биваха погребвани в нея. Тя ги отглеждаше, хранеше и накрая намираха вечния си покой отново в прегръдките й.
Сега тази земя беше негова.
Може би къщата беше сърцето, вдъхващият живот център на тази земя. Повече замък или укрепление, отколкото дом. По-скоро предизвикателна, а не красива. Камъкът, от който беше изградена, отразяваше последните лъчи на слънцето и проблясваше. Кулите, щръкнали наострени към небето, имаха цвят на прясна синина.
Пред къщата имаше огромно кръгло пространство с цветя, заобиколено от кръгла алея. Преди много години някой от предците му беше опитал по този начин да омекоти предизвикателните, донякъде строги линии на къщата. Поне така си мислеше Кейд. Но се беше получил обратен ефект. Морето от цветя и декоративни храсти беше в пълен контраст с масивната порта от резбован дъб и прозорците, високи и тесни като средновековни копия.
Кейд остави камиончето на първия завой на кръга и изкачи шестте каменни стъпала през две. Неговият прапрадядо беше пристроил верандата. Тя придаваше малко цивилизованост, подсмихна се Кейд, със сенчестия си покрив и виещите се ластари на повета. Можеше да седи тук, ако иска, така както толкова много хора от неговата кръв бяха седели поколения наред преди него. Да гледа тревата, дърветата и цветята без удоволствието да бъде нарушено от тежката и пропита с пот миризма на полската работа.
Точно затова той толкова рядко сядаше тук.
Кейд изтри пръстта от ботушите си. Зад тази врата беше царството на майка му и въпреки че тя нямаше да каже нищо, нейното многозначително, изпълнено с неодобрение мълчание, студеният й втренчен поглед при всяка следа от пръст или кал по пода, щяха да бъдат по-лоши, от която и да е нравоучителна лекция.
Пролетта беше в разгара си и затова прозорците бяха широко отворени, макар че падаше вечер. Ароматите от градината се смесваха с уханието на цветята, подредени във вазите вътре.
Входното помещение беше внушително. Подът му беше от мрамор с морскозелен цвят и човек имаше чувството, че ще потопи краката си в студена вода.
Кейд си помисли да си пусне един душ, да си вземе една бира и гореща хубава вечеря, преди да се захване със сметките, които правеше всяка вечер. Вървеше тихо и се ослушваше, защото нямаше желание да види когото и да било от семейството, преди да се е освежил и заредил с енергия.
Беше стигнал до бара в голямата приемна и точно отваряше една бутилка бира «Бек», когато чу потропване на женски токчета. Навъси се, но физиономията му се отпусна с облекчение, когато видя сестра си Фейт да влиза в стаята.
— Сипи ми малко вино, скъпи. Трябва да поотпусна нервите си.
Тя се настани на дивана, докато говореше с напрегнато изражение, прекара пръсти през късата си руса коса. Беше се върнала отново към русия цвят. Хората казваха, че Фейт Лавил сменя цвета на косата си толкова често, колкото и мъжете.
Това, разбира се, дрънкаха онези, които обичаха да клюкарстват.
Фейт се беше развеждала два пъти през своите двадесет и шест години и имаше повече любовници, отколкото можеше да бъдат пресметнати. Никой не им знаеше бройката. Дори тя самата. Все пак успяваше да поддържа образа си на деликатно южно цвете. Имаше кожа с цвят на камелия и сините очи на семейство Лавил. Чувствени сини очи, които можеха да се напълнят със сълзи като по команда и бяха така изкусни на обещания, независимо дали щеше да ги изпълни или не.
Първият й съпруг беше едно диво и красиво момче на осемнадесет, на когото тя пристана два месеца преди да завърши училище. Обичаше го с цялата страст и преданост на младостта си и беше опустошена, когато той я остави отчаяна и с разбито сърце след не повече от година.
Не че бе позволила на някого да узнае това. Просто забрави Боби Лий Матюс и се завърна в Бо Рев, защото тук бяха корените й.
Три години по-късно Фейт се омъжи за един начинаещ кънтри певец, когото срещна в някакъв бар. Направи го от скука, но й трябваха цели две години, за да осъзнае, че Клайв е начинаещ не само на сцената, но и в живота. Той се опитваше да живее с измамната поезия на песните, които драскаше в стила на цигарите «Марлборо» или бирата «Будвайзер». С една дума посредствено.
И така, тя отново се завърна в Бо Рев, пораснала, незадоволена и тайничко недоволна от себе си.
Сега Фейт отправи сладка, разтапяща усмивка към брат си, докато той й подаваше чашата с вино.
— Скъпи, изглеждаш ми изтощен. Защо не поседнеш и не си вдигнеш краката? — Тя взе ръката му и я стисна. — Много работиш.
— Винаги когато искаш, можеш да се хванеш и ти за работа.
Усмивката й се изостри, като острието на кинжал.
— Бо Рев е твой. Татко непрекъснато ни го повтаряше, да си го знаем цял живот.
— Татко вече го няма.
Фейт направи почти незабележимо движение с рамене.
— Това не променя фактите.
Тя отпи от виното. Беше красива жена, която полагаше големи грижи, за да използва красотата си. Дори сега, в собствения си дом, беше гримирана. Имаше лек руж върху скулите, беше сложила яркорозово червило на сочните си устни и се бе издокарала с копринена блуза и панталони в бледорозово.
— Можеш да промениш всичко, което поискаш.
— Бях възпитана да служа за украса и да съм безполезна. — Тя наклони глава, сетне настръхна като котка. — Мисля, че съм достатъчно добра в тази си роля.
— Защо ме дразниш, Фейт?
— И в това съм много добра, нали? — Развеселена, тя докосна крака му със своя бос крак. — Я не се сърди, Кейд. Спорът ще развали вкуса на виното ми. Вече спорих с мама. Достатъчно за днес.
— Че ти ако не спориш с мама, би било неестествено. Как иначе ще мине денят ти?
— Нямаше да се случи, ако тя не бе толкова критична към всяко нещо. Не е в настроение още от сутринта. — Очите на Фейт проблеснаха. — След като Лизи се обади от града по телефона между впрочем.
— Ясно. Значи вече знае, че Тори се е върнала.
— Върнала е различно от това да живее тук. Не мисля, че й харесва много идеята да й дадеш отново къщата при блатото под наем.
— Ако не живее там, ще живее някъде другаде. — Тъй като беше изморен, той отпусна главата си назад и се опита да прогони напрежението от деня, стегнало шията и раменете му. — Тя е тук. И както изглежда, възнамерява да остане.
— Значи си ходил да я видиш. — Фейт забарабани с пръсти по бедрото си. — Мисля, че си го направил. Едно на нула за нашия Кейд. Е? Как изглежда?
— Учтива, резервирана. Нервна, може би заради завръщането. — Той отпи глътка бира. — Привлекателна.
— Привлекателна ли? Спомням си само някаква коса на клечки с цвят на дървесна кора и кокалести колена. Кльощава и призрачна.
Той не обърна внимание на заядливата й забележка. Фейт започваше да критикува всяка жена, ако някой мъж, пък бил той и брат й, случайно споменеше, че изглежда добре. Не беше в настроение да отговаря на заяжданията й.
— По-добре се помъчи да бъдеш поне малко любезна с нея, Фейт. Тори не е виновна, нито отговорна за онова, което се случи с Хоуп. Какъв е смисълът да я караме да се чувства сякаш е?
— Нима съм казала, че смятам да бъда нелюбезна с нея? — Фейт прокара пръст по ръба на чашата. Явно не можеше да стои спокойно.
— Мисля, че има нужда от приятелка.
Сестра му отпусна ръка, а коприненият й глас стана равен и безизразен.
— Тя беше приятелка на Хоуп, а не моя.
— Вярно е, но Хоуп я няма. Така че би могла да се възползваш.
— Скъпи, имам си достатъчно приятели. Какво да се прави, като нито един от тях не е жена. Всъщност тук нещо стана доста тъпо. Може би все пак ще отскоча до града. Ще гледам да си хвана приятел за няколко часа.
— Твоя работа. — Кейд отмести крака й и стана. — Трябва да взема един душ.
— Кейд! — продума Фейт, преди да е стигнал вратата. Беше доловила леката подигравка в очите му и това я ядоса. — Имам право да живея живота си така, както аз намеря за добре.
— Имаш право и да го пропилееш, ако искаш.
— Добре — отвърна безизразно тя. — Това и правя. Но искам да ти кажа, че поне в едно нещо двете с мама сме на едно и също мнение. Всички ще бъдем по-щастливи, ако Виктория Боудийн се върне в Чарлстън и си остане там завинаги. И бъди сигурен, че ще направиш най-добре, ако стоиш настрана от нея и от неприятностите, които тя носи със себе си.
— От какво се страхуваш, Фейт?
От всичко, отговори му наум тя, докато той излизаше от стаята. Абсолютно от всичко.
Стана и отиде до високия прозорец. Чувстваше се неспокойна и объркана. Вече нямаше и помен от отпуснатата южняшка хубавица. Сега движенията й бяха бързи, нервни, сякаш нещо я изгаряше отвътре.
«Може би наистина трябва да отида до града» — помисли си Фейт. Да отиде някъде, където и да е. Може би трябваше изобщо да си отиде оттук.
Но къде?
Всеки път, когато бе напускала Бо Рев, не ставаше така, както си го беше мислила. Никой не беше такъв, какъвто би трябвало да бъде. В това число и тя самата.
Всеки път, когато си бе тръгвала оттук, си бе казвала, че е за добро. И винаги се бе връщала. Все си казваше, че този път ще бъде различно. Че тя ще бъде друга.
Но никога не ставаше така.
Как би могла да очаква някой да разбере, че всичко, което се бе случило преди, както и всичко, станало след това, беше свързано с онази нощ, когато тя, когато Хоуп, беше на осем години?
Сега човекът, който свързваше онази нощ с всички останали, се беше завърнал.
Фейт стоеше до прозореца и гледаше към ливадата и градините, които сребрееха в здрача. И от цялото си сърце желаеше Тори да върви по дяволите.


Беше почти осем часа, когато Уейд прегледа и последния си пациент. Едно възстаро куче с повредени бъбреци и шум в сърцето. Неговият точно толкова стар собственик не можеше да понесе мисълта да се раздели с бедния си немощен приятел, така че на Уейд му се наложи да лекува кучето и да успокоява стопанина.
Беше толкова изморен, че дори не му се вечеряше. За това реши да хапне сандвич и да си отвори една бира.
Малкият апартамент над кабинета го устройваше напълно. Беше добре подреден, удобен и евтин. Можеше да си намери нещо много по-добро, както родителите му непрекъснато повтаряха. Но той предпочиташе да живее просто и икономично и използваше цялата печалба от практиката си, като я влагаше обратно в работата си.
Засега нямаше домашни любимци, въпреки че като дете притежаваше цяла менажерия. Главно кучета и котки, разбира се, но също така ранени птички, жаби, костенурки, зайчета и дори едно малко прасенце, което кръсти Бъстър. Отстъпчивата му майка позволяваше всичко, докато един ден той не реши да домъкне вкъщи черна змия, която бе намерил премазана на пътя.
Беше сигурен, че ще успее да склони майка си и за змията. Но когато застана на вратата на кухнята с молба в очите и четириметровото влечуго в ръце, майка му се изплаши и така се развика, че съседът, господин Притчет, прескочи оградата, за да й се притече на помощ.
Всичко завърши с това, че Притчет навехна коляното си, майка му изтърва и счупи любимата си кана за мляко върху плочките в кухнята, а змията в крайна сметка беше хвърлена в реката извън града.
Все пак Бог да я благослови майка му, помисли си Уейд. Беше толкова добра и приемаше всичко, което той влачеше вкъщи, без да каже нито дума.
Някой ден щеше да си има къща и двор, и време за себе си. Но сега все още не можеше да си позволи помощници, затова работният му ден продължаваше обикновено десет часа, без да се броят извънредните случаи и спешните повиквания. Хора, които нямат време да се посветят на животните си, не бива да гледат такива. Същото се отнасяше и за децата.
Уейд се упъти първо към кухнята, дъвчейки една ябълка. Вечерята, каквато и да бъдеше тя, щеше да почака, докато не измиеше космите и миризмата на кучето от себе си.
Хрускайки ябълката, той прехвърли пощата, която бе взел със себе си, и влезе в спалнята.
Преди да я види, усети уханието й. Онази гореща вълна от женски аромати, която объркваше мислите му. Тя се завъртя в леглото, дочу се шумолене от допира на копринена кожа до копринени чаршафи.
Върху нея нямаше нищо, освен подканваща усмивка на устните.
— Здравей, любовнико. Работиш много до късно.
— Ти каза, че си заета тази вечер.
Фейт щракна с пръсти.
— Точно това възнамерявам да бъда. Защо не дойдеш в леглото и не се заемеш с мен?
Уейд захвърли писмата и ябълката настрана.
— Защо пък не?


Глава 5

Колко жалко, помисли си Уейд, един мъж да е обвързан с една жена за цял живот. Още по-жалко беше, когато жената настояваше да влиза и да излиза от връзката като безгрижна пеперуда. А мъжът й го позволяваше.
Всеки път, когато тя се върнеше, той се заклеваше, че повече няма да й играе по гайдата. Стига с тези номера. Но тя успяваше да го плени отново и да го обвърже така силно, че той просто не можеше да я остави.
Беше първият мъж в живота й. И се надяваше да бъде последният.
И сега, както преди десет години, Уейд не беше в състояние да й устои. Както през онази ясна лятна нощ, когато Фейт прескочи през прозореца и се настани в леглото му, докато той спеше. Все още си спомняше как се събуди до нейното гладко, горещо тяло, което го обгръщаше. До нейната жадна уста, която го изкушаваше, докато той не се разтрепери и не полудя от желание.
Тя беше на петнадесет години, спомни си Уейд, но го облада с бързото, безчувствено безразличие на проститутка за петдесет долара. А беше девствена.
Точно това била причината, беше му казала след това. Не искала да бъде девствена и затова решила да се освободи от това бреме колкото е възможно по-бързо, по-лесно и с някого, когото харесва и на когото може да вярва.
Толкова просто обяснение, нали? Обидно просто.
За Фейт всичко беше просто. Но за Уейд онази лятна нощ, няколко седмици преди да се върне в колежа, беше сложила началото на много сложни отношения, които бяха в основата на връзката му с Фейт Лавил.
Онова лято те правиха секс толкова често, колкото беше възможно. На задната седалка на неговата кола, късно през нощта, когато родителите му отдавна спяха, посред бял ден, докато майка й седеше на верандата и клюкарстваше с приятелките си. Фейт беше постоянно готова, непрекъснато искаше и искаше, още и още. Беше жената, за която всеки млад мъж мечтаеше. Жената от еротичните младежки сънища, превърнала се в действителност.
И беше се превърнала в идея фикс за Уейд.
Той беше сигурен, че тя ще го чака.
Но през двете години, докато той упорито учеше и планираше бъдещето им, тяхното съвместно бъдеще, тя избяга с Боби Лий. Уейд се напи и не изтрезня цяла седмица.
После Фейт се върна. В Прогрес и евентуално при него. Без извинение, без сълзи на разкаяние, без дума за прошка.
Ето такава беше тяхната връзка. Той я мразеше за това, почти толкова, колкото мразеше и себе си.
— Е… — Фейт се претърколи и се качи отгоре му. Измъкна една цигара от пакета върху нощното шкафче и както го беше яхнала, я запали. — Разкажи ми за Тори.
— Откога пропуши отново?
— От днес. — Тя се усмихна, наведе се към него и го щипна леко по брадичката. — Я не ми чети морал, Уейд. Всеки си има пороци.
— Кой по-точно имаш предвид?
Тя се разсмя, но смехът й беше невинен. И очите й също.
— Е, ако не си опитал от пороците, откъде можеш да знаеш точно кой ти подхожда? Хайде, миличък, разкажи ми за Тори. Умирам от нетърпение да науча всичко.
— Няма нищо за разказване. Тя се завърна.
Фейт дълбоко въздъхна.
— Мъжете са толкова отвратителни същества. Дразниш ме. Кажи ми как изглежда? Какво прави? Какво смята да прави тук? И защо?
— Пораснала е, иначе си е същата. Смята да отвори магазин за подаръци и сувенири на Маркет Стрийт. — Когато забеляза хладния поглед на Фейт, той сви рамене. — Изглеждаше изморена. Може би малко поотслабнала. Като някой, който не е бил добре напоследък. Но имаше някакъв блясък в нея. Онзи, който придобиваш, когато живееш в града. А за причината, не знам. Защо сама не я попиташ?
Фейт прекара ръка по раменете му. Той имаше толкова хубави рамене.
— Няма да ми каже. Никога не ме е харесвала.
— Това не е вярно, Фейт.
— Позволи ми да знам по-добре от теб. — Тя отново се претърколи и слезе от леглото, грациозна и гъвкава като котка. Дръпна дълбоко от цигарата си, докато вървеше из стаята. По бялата й кожа струеше бледа лунна светлина и сякаш я обличаше с екзотично, синкаво одеяние. Той можеше да види поизбледнели синини по нея, следи от ухапвания.
Тя така искаше.
— Винаги ме гледаше втренчено със своите призрачни очи, които бяха едновременно уплашени и изразяваха неодобрение. Естествено не и към Хоуп. Тя винаги имаше какво да си каже с Хоуп. Непрекъснато нещо си шушукаха. И защо иска да живее в старата къща край блатото? Какво е намислила?
— Мисля, че просто иска покривът над главата й да й бъде познат.
Уейд стана и дръпна завесата преди някой от съседите да е зърнал голата Фейт.
— Ти много добре знаеш какво ставаше под този покрив, както и аз знам. — Тя се обърна. Очите й проблеснаха, докато Уейд намаляваше светлината на лампата. — Кой се връща на мястото, където е бил измъчван? Може би наистина е луда, както казват хората.
— Не е луда. — Ядосан, Уейд навлече джинсите си. — Просто е много самотна. Понякога самотните хора се завръщат у дома си, защото друго място за тях няма.
Тези думи докоснаха тънка струна в сърцето й. Фейт извърна очи от него и запали нова цигара.
— Понякога родният дом е най-самотното място на света.
Уейд леко погали косата й. Това я накара да закопнее да се гушне, да се скрие в него и да остане там завинаги. Тя обаче смело вдигна глава и му се усмихна.
— Защо си говорим за Тори Боудийн всъщност? Я по-добре да си сготвим нещо за вечеря и да си направим пир в леглото. — Тя пристъпи към него и бавно, без да откъсва очите си от неговите, свали ципа на джинсите му. — Винаги съм много гладна, когато съм с теб.


Когато Уейд се събуди, в стаята беше тъмно. Фейт си беше отишла. Тя никога не оставаше, нито преспиваше с него до сутринта. Навремето той се чудеше дали изобщо спи и как тази машинка вътре в нея, заредена от нерви и от постоянната нужда да бъде в движение, не се изхабява.
Тя беше неговата съдба и проклятие. Да обича жена, която изглежда неспособна да изпитва истински чувства. Би трябвало да я зачертае, да я изтрие от живота си. Това беше най-правилното нещо, което би могъл да стори. Всеки път тя вземаше част от сърцето му. Всеки път отваряше нова рана и всеки път раната кървеше по-дълго и беше необходимо повече време, за да заздравее. Рано или късно от сърцето му нямаше да остане нищо, освен покрита с белези тъкан. И единственият виновник за това щеше да бъде той самият.
Уейд почувства как в него се надига ярост, която като тъмна гореща вълна пълзи в кръвта му. Без да пали лампата, той се облече. Трябваше да излее някъде яростта си преди тя да се настани трайно в него и да го погълне.


Щеше да бъде по-умно от нейна страна, а и щеше да се чувства по-удобно, ако си беше взела стая в хотела. Или може би трябваше да приеме гостоприемството на чичо си и да преспи в една от спалните за гости, подредени до отегчително съвършенство от леля й Бутс.
Като дете често си бе мечтала да спи в тяхната къща, разположена на най-скъпата улица в града, където всичко миришеше на парфюм, беше лъскаво и полирано. Поне тя така си представяше.
А ето че вместо това беше постлала едно одеяло върху голия под и лежеше на него в тъмнината.
Гордост, инат или необходимост от себедоказване беше това? Не беше сигурна за собствените си мотиви да прекара първата си нощ в Прогрес в празната къща на своето детство. Но си беше направила легло, така да се каже. И бе твърдо решена да спи в него.
На сутринта трябваше да свърши много неща. Тази вечер си направи списък, а сега го допълваше наум. Трябваше да купи легло и телефон. Нови хавлиени кърпи, завеса за банята. Нуждаеше се от лампа и масичка, върху която да я сложи.
Животът на походни начала не беше приключение. А това, че нуждите й бяха прости, не означаваше, че трябва да се лиши от най-обикновени удобства.
Сега обаче лежеше в мрака и използваше списъците си със задачи, така както използваше бялата си стена. Всяка добавена нова точка беше като нова тухличка, с която да затвори вратата на спомените. Да спре образите, които се промъкваха, и да й помогне да се съсредоточи върху настоящето.
Трябваше да отиде на пазар и да зареди кухнята с продукти. Ако го протакаше прекалено дълго, щеше да се върне отново към навика да прескача храненето. Но когато пренебрегваше нуждите на тялото си, ставаше по-трудно да контролира и съзнанието си.
Необходимо бе да отиде и до банката, за да открие сметки. Една лична и една за бизнеса. Сетне трябваше да посети офиса на местния вестник «Прогрес Уикли». Вече беше намислила текста за рекламата на магазина.
Повече от всичко се нуждаеше от прозрачност. Особено след като откриеше магазина след няколко седмици. Беше работила за това. Да бъде обикновена, нормална, като всички други хора.
Щеше да й е нужно време, за да издържи на клюките, слуховете и подпитванията, каквито безусловно щеше да има. Беше готова за тях. Докато настъпеше денят да отвори магазина, хората щяха да са свикнали да я виждат в града. Важното беше да свикнат и да я приемат такава, каквато тя искаше да бъде.
Постепенно щеше да се закрепи. Да се установи. После щеше да започне да задава своите въпроси. И да търси отговорите.
Когато ги получеше, можеше да каже сбогом на Хоуп.
Като затвори очи, Тори се заслуша в нощните звуци. Навън, зад прозорците, пееше хорът на щурците, така приспивно монотонен. Острият тревожен зов на кукумявката, тръгнала на лов, приглушеното стенание на старите дървени греди на къщата. Тихото стържене на мишката, която може би дълбаеше дупка зад стената.
Значи трябваше да постави и капан, помисли си Тори, заспивайки. «Извинявай, мишле, но не мога да споделям къщата си с теб.» Трябваше да сложи и нафталин под верандата, за да гони змиите.
Нафталин беше, нали? Господи, колко отдавна не бе живяла в провинцията. Точно така, нафталин се слагаше срещу змиите, а срещу сърните се окачваше сапун. Човекът защищаваше онова, което бе негово, макар че то всъщност първо е било тяхно.
А ако зайци нападнеха градината, се слагаха парчета маркуч, така че да си мислят, че това са змии, които всъщност са били прогонени от нафталина. Ако не успееха да избягат, татко щеше да ги застреля с пушката, като се прибере вкъщи.
После трябваше да ги изядат на вечеря, въпреки че едва преглъщаше залъците, защото ги беше видяла колко са сладки с техните дълги меки ушички. Трябваше обаче да яде това, което Бог бе осигурил на трапезата, иначе щеше да си изпати. По-добре да й се повдига и стомахът й да се бунтува, отколкото да я бият.
Стоп, спри. Не мисли за тези неща, нареди сама на себе си Тори и се обърна на другата страна. Вече никой не можеше да я накара да яде онова, което не иска. Никога. Също така никой повече нямаше да я бие, нито с каиш, нито с юмрук.
Беше се погрижила за това.


Сънуваше, че седи на меката земя край огъня, който пука, съска и вдига дим, и пече набучен на пръчка блатен слез. Обичаше го печен, така че коричката му да е почерняла и напукана над лепкавата бяла сърцевина. Извади го от огъня и я издуха, за да угаси пламъка.
Опърли горната си устна, но това беше част от ритуала. Мигновената болка, последвана от свежия вкус на сладката захар.
— Сигурно е като въглен — рече Хоуп и обърна своята пръчка, която вече беше станала златна. — Виж, това вече е един идеално изпечен слез.
— Предпочитам си го така — отвърна Тори и за да докаже твърдението си, извади още едно стъбло от торбата и го набучи на пръчката си.
— Както казва Лайла «Всекиму според вкуса — казала краварката и целунала кравата». — Хилейки се, Хоуп загриза своя слез. — Радвам се, че се върна, Тори.
— Винаги съм искала да го направя. Предполагам, че се страхувах. Все още мисля така.
— Но нали си тук. Ти дойде, точно както беше обещала.
— Не дойдох онази нощ. — Тори отвърна поглед от огъня и погледна в детството си.
— Предполагам, че не си могла.
— Обещах. В десет и тридесет и пет. Но не можах. Дори не се опитах.
— Но трябва да опиташ сега, защото имаше още. И ще има още, докато не го спреш.
Тежестта върху гърдите й се усили, така че осемгодишният й гръден кош не издържаше.
— Какво искаш да кажеш с това още?
— Още като мен. Точно като мен. — Сините очи, дълбоки като езера, я погледнаха сериозно през пушека на огъня. — Ти ще направиш това, което трябва, Тори. Но трябва да бъдеш много внимателна и умна. Чу ли, Виктория Боудийн, ти си момичето детектив!
— Хоуп, вече не съм момиче.
— Точно затова е време. — Огънят се извиси по-високо и загоря по-силно. Дълбоките сини очи сякаш уловиха искрите му и заблестяха с див пламък. — Трябва да го спреш.
— Но как?
Хоуп само поклати глава и прошепна:
— Има нещо в мрака.


Тори внезапно отвори очи. Сърцето й биеше лудо, устата й беше изпълнена с вкус на пушек и прегорял слез.
«Има нещо в мрака» — чу като ехо гласа на Хоуп. Чу също и шумоленето, точно зад прозореца, като полъх на вятър през листата.
Видя как светлината се промени, сякаш някой направи крачка и пристъпи през лунната пътека.
Детето в нея искаше да се скрие, да закрие лицето си с ръце, да стане невидимо. Беше съвсем сама. И беззащитна.
Който и да беше отвън, той изчакваше, наблюдаваше. Можеше да го почувства дори през страха, който я парализираше. Опита се да отвори съзнанието си, да събуди някакво лице, форма, име. Не. Всичко беше скрито зад непробиваемата стъклена стена на ужаса.
Но ужасът не беше само неин.
Онзи, който беше отвън, също се страхуваше, осъзна Тори. От мен? Защо?
Ръката й трепна, когато посегна към фенерчето, което лежеше на одеялото до нея. Тежестта му възвърна малко от куража й. Нямаше да лежи тук безпомощна. Щеше да се защитава, щеше да се противопостави.
Детето беше жертва. Жената нямаше да бъде.
Тори се изправи на колене, натисна бутончето и едва не изкрещя, когато лъчът му прониза мрака. Насочи го към прозореца като оръжие.
Там нямаше нищо. Само луна и сенки.
Сърцето й отиде в петите, но тя съумя да се изправи на крака. Стигна до вратата и запали лампите. Който и да беше отвън, вече можеше да я види. Нека гледа, помисли си Тори. Нека види, че не е страхливка, спотайваща се в мрака.
Лъчът на фенерчето заподскача по стените и тавана, докато стигна до кухнята. Тук също запали лампите. Нека гледат, помисли си отново и взе един нож от дървената кутия с прибори, която дори не бе разопаковала. Нека гледат и нека видят, че не е беззащитна.
Беше заключила вратата, един навик, който придоби в града. Тук обаче това беше безсмислено, защото вратата можеше да бъде избита само с един ритник.
Тори излезе от светлото и потъна в сенките на дневната. Опря гърба си в стената и се опита да успокои дишането си, докато то стана бавно и равно. Нямаше да вижда добре, ако мислите й бяха объркани. Не можеше да се концентрира, ако кръвта й кипеше.
За пръв път през последните четири години беше решена и готова да позволи на дарбата, с която бе дошла на този свят, да излезе на повърхността. За да й помогне да види невидимото.
Но светлините на фарове пронизаха предния прозорец и наляха стаята. Мислите на Тори се пръснаха като откъснатите листенца на цвете, когато дочу шума на кола, идваща по алеята.
Гумите леко скърцаха по чакъла. Тя отиде до вратата, пъхна фенерчето в джоба на пуловера, с който си бе легнала да спи, и като хвана здраво ножа в едната си ръка, отключи вратата.
Фаровете на колата изгаснаха.
— Какво искате? — Тори запали отново фенерчето и го насочи към шофьора. — Какво правите тук?
— Просто идвам да видя една стара приятелка.
Тя насочи светлината към фигурата, която излезе от колата. Коленете й се подкосиха, а кожата й настръхна.
— Хоуп! — Произнесе шепнешком името, а ножът се изплъзна от пръстите й и падна на пода. — О, Господи!
Това е сън. Това отново е видение. Или може би просто е лудост. Сигурно винаги е било лудост.
Фигурата се изкачи по стълбите на верандата. Лунната светлина осветяваше косата и падаше върху очите. Вратата изскърца, когато я отвори.
— Изглеждаш сякаш си видяла призрак или очакваш такъв. — Жената се наведе и вдигна ножа. С елегантно движение докосна с острието му върха на пръста си. — Но аз съм съвсем истинска. — Казвайки това, тя показа пръста си, върху който блестеше капка кръв. — Аз съм Фейт — добави и влезе. — Видях светлина в прозореца, докато карах насам.
— Фейт? — В главата на Тори нахлуха спомени. Бяха като вълна. И в тази вълна имаше радост. — Фейт — повтори името тя.
— Точно така. Имаш ли нещо за пиене тук? — Фейт се упъти към кухнята.
Разпорежда се сякаш си е у дома, помисли си Тори, и се сети, че Лавилови всъщност бяха собственици на къщата. Прокара ръка през лицето си, сетне оправи косата си и последва Фейт в кухнята.
— Имам малко чай с лед.
— Имах предвид нещо по-силно.
— Не, съжалявам. Нямам. Не съм подготвена за гости точно днес.
— Ясно. — Фейт се завъртя из кухнята и остави ножа на плота. — По-спартанско, отколкото съм очаквала. Дори и от теб.
През това време Тори си мислеше, че Хоуп би изглеждала точно така. Точно по същия начин, със същите ясни сини очи, бяла кожа и коса с цвят на зряла пшеница и мека като коприна. Тънка, елегантна и красива. Жива.
— Не ми трябва много.
— Това беше една от разликите помежду ни, една от многото. Ти никога не искаше много. И не се нуждаеше. Аз пък исках всичко.
— Не го ли имаш вече?
Фейт вдигна вежди, после се усмихна и се подпря на плота.
— О, все още събирам. Как се чувстваш отново тук?
— Не знам, защото съм много отскоро.
— Но достатъчно дълго, че да излезеш на вратата с нож в ръка, когато някой те повика.
— Не съм свикнала да ме викат в три часа през нощта.
— Имах късна среща. В момента съм без съпруг, по-точно казано, в затишие съм. Ти никога не си се женила, нали?
— Така е.
— Мога да се закълна, че по едно време подочух нещо. Май се беше сгодила или нещо подобно. Предполагам, че не е потръгнало.
Тори усети, че пропада, че я обзема отчаяние. Почувства се предадена. Но тръсна глава и прогони усещанията.
— Не, не потръгна. И аз подочух нещо за теб. Колко бяха, двама или повече? И при теб ли не потръгна?
Фейт се усмихна, този път по-искрено. Така беше много по-добре. Предпочиташе един достоен противник срещу себе си.
— Пораснали са ти зъбките, момиченце.
— Не искам да те ухапя, Фейт. И ми изглежда безсмислено ти да го правиш след толкова много време. Аз също я загубих. Тя ми липсва.
— Тя ми беше сестра. Ти така и не можа да го запомниш.
— Беше твоя сестра. Но беше моя приятелка.
Нещо сякаш се надигна и развълнува в нея, но Фейт бързо го потисна.
— Ти можеш да си намериш нови приятелки.
— Права си. Не мога да кажа, че съм направила нещо, за да променя нещата, за да я върна. Нито да кажа, нито да направя.
— Тогава защо се върна?
— Те не ми дадоха да се сбогувам.
— Много е късно за сбогуване. Нима вярваш в новото начало и във втората възможност, а, Тори?
— Да, вярвам.
— А аз не вярвам. И ще ти кажа защо. — Фейт извади една цигара от чантичката си и я запали. След като всмукна дълбоко, махна с ръка. — Никой не иска да започва отначало. Тези, които казват това, са или лъжци, или заблудени, но в повечето случаи са лъжци. Хората просто искат да избягат от онова, което са изоставили. Да забравят нещата, които не са им се удали, и да започнат отначало в нова посока, без какъвто и да е багаж. Онези, които успяват да го сторят, са щастливци, защото по някакъв начин са успели да изхвърлят непосилния товар на вината и последствията. — Тя дръпна още веднъж от цигарата и погледна замислено Тори. — Ти не ми изглеждаш много щастлива.
— Нито пък ти. И това ме изненадва.
Устните на Фейт трепнаха, но тя не каза нищо и се усмихна лукаво.
— О, аз пътувам често и винаги без багаж. Можеш да попиташ, когото си щеш.
— Изглежда имаме еднакви съдби. Сякаш сме се приземили на едно и също място. Защо не се възползваме от това?
— Когато си спомниш кой се е приземил пръв, няма да имаме проблеми.
— Ти едва ли ще ми позволиш да го забравя. Но сега аз съм си в къщата и съм изморена.
— Е, ще те видя друг път. — Фейт си тръгна с цигарата в ръка. — Спиш недостатъчно, Тори. О, да не забравя. Ако наистина имаш желание да живееш тук съвсем сама, на твое място бих сменила ножа с пушка. — Тя спря, отвори чантата си и извади оттам малък, елегантен, инкрустиран пистолет. — Една жена трябва винаги да бъде внимателна, нали?
Смеейки се, Фейт прибра пистолета обратно и тръшна вратата след себе си.
Тори остана на мястото си, дори когато фаровете на колата я ослепиха. Остана така, докато колата излезе от алеята, качи се на шосето и отпраши в нощта.
После заключи вратата и се върна в кухнята за фенерчето и ножа. Една част от нея искаше да се качи в колата, да отиде в града и да почука на вратата на чичо си. Но ако не можеше да прекара тази първа нощ в къщата сама, щеше да й бъде много трудно да прекара втората, третата и всички останали нощи, които й предстояха в Прогрес.
Затова седна на земята и облегна гръб на стената, с очи, вперени в прозореца, докато нощта навън не изсветля и първите ранобудни птици не възвестиха утрото.


Той беше уплашен. Когато се промъкна безшумно до прозореца на къщата, почувства отново онова, което го бе връхлитало толкова пъти досега. Онзи неочакван юмручен удар, с който страхът го удряше в стомаха като боксьор.
Тори Боудийн се беше върнала отново. Тук, откъдето бе започнало всичко.
Тя спеше на пода като циганка. Можеше да види извивката на бузата и формата на бедрата й на призрачната лунна светлина.
Нещо трябваше да се направи. Знаеше го и беше започнал да го планира по своя спокоен и внимателен начин. Но да я види отново тук, да си спомни отново всичко, така ясно и живо, беше голям удар за него.
Стресна се, когато тя неочаквано се събуди. Изведнъж излезе от съня, бързо и неочаквано, като стрела, изстреляна от лък. Дори в тъмнината можеше да види в очите й образите и виденията, които минаваха пред взора й. Това го накара да се изпоти целият. Чак дланите на ръцете му бяха мокри. Добре че имаше достатъчно сенки, достатъчно убежища и подслони, където да се шмугне, да се скрие. Достатъчно пукнатини в стената.
Той се мушна в една от тях и видя пристигането на Фейт. Светлата й коса блестеше на лунната светлина и правеше интересен контраст с тъмните кичури на Тори. Тори, която сякаш поглъщаше светлината, а не я отразяваше.
В този момент, когато двете стояха заедно и гласовете им се преплитаха, той вече знаеше къде биха могли да го хванат. И къде той щеше да ги хване.
Щеше да бъде както първия път, преди толкова много години. Щеше да бъде онова, което толкова пъти се бе опитал да възстанови, да изпита отново. Цели осемнадесет години.
И щеше да бъде перфектно.


Имаше намерение да стане рано. Когато обаче в осем часа сутринта я събуди почукването на вратата, не беше сигурна дали да се ядосва за това неочаквано ново посещение, или да се радва. Опитвайки се да изтрие съня от очите си, препъвайки се на излизане от спалнята и премигвайки на ярката слънчева светлина, Тори отключи вратата.
— Може би не трябва да плащам наем, ако цялото семейство Лавил е решило да превърне тази къща в свой дом — рече тя, разпознавайки замъглената фигура на Кейд през стъклената врата.
— Моля?
— Нищо. — Като бутна вратата, която се отвори наполовина, което никак не приличаше на покана за влизане, тя се обърна с гръб и тръгна към кухнята. — Нуждая се от едно кафе.
— Събудих ли те? — Той влезе и я последва. — Фермерите имат лошия навик да смятат, че всички хора трябва да стават рано, призори. Аз… — Кейд спря пред отворената врата на спалнята и изруга. — За бога, Тори, та ти нямаш дори легло!
— Ще си купя днес.
— Защо не остана да нощуваш у Джей Ар и Бутс?
— Защото не исках.
— Предпочиташ да спиш на пода, така ли? Какво е това? — Влезе в стаята по същия начин като Фейт предната нощ, помисли си Тори, докато Кейд вдигаше ножа.
— Това е моят ятаган. Трябваше да прогоня цяла орда афганистанци оттук. — Когато видя, че я гледа недоумяващо, въздъхна и се разшета из кухнята. — Заспах много късно снощи и все още съм кисела. Тъй че не ми обръщай внимание.
Без да каже нищо, той върна ножа обратно в кутията. Когато тя сложи кафето, Кейд постави чинията, която държеше в ръцете си, на плота.
— Какво е това?
— Лайла ти го изпраща. Знаеше, че ще мина оттук тази сутрин. — Кейд повдигна крайчето на фолиото, с което бе покрита чинията. — Кейк. Много подходящ за кафето. Тя каза, че си обичала нейния кейк с крем.
Тори застина като вкаменена. И изненада и себе си, и него, когато очите й се напълниха със сълзи. Преди Кейд да успее да реагира, тя вдигна ръка и я сложи като щит пред себе си. След това се обърна.
Неспособен да устои на порива, той посегна и погали косата й, после ръката му увисна във въздуха, защото тя се отдръпна. Очевиден жест, че не желае близост.
— Предай й, че много й благодаря. Тя е добре, нали?
— Защо сама не дойдеш да я видиш?
— Не, все още не. Не мисля, че е време. Все още не. — Беше възстановила до известна степен самообладанието си, затова отвори бюфета и извади чаши.
— Ще пиеш ли кафе?
Погледна го през рамо. Очите й вече бяха сухи и ясни.
Той изобщо не приличаше на селянин. Напротив, беше загорял и строен, а косата му беше изсветляла от слънцето. Джинсите му бяха стари, а ризата синя, избеляла. От джобчето на гърдите стърчаха слънчеви очила, закачени за едната дръжка.
Прилича, помисли си за миг Тори, на онзи кино герой, който холивудските режисьори представяха като проспериращ фермер южняк, който излъчва непреодолим чар и е неустоимо сексапилен само като се усмихне.
Тя обаче не вярваше на измислените кино герои.
— Сигурно трябва да бъда учтива.
— Можеш да бъдеш груба и рязка — отвърна той, — но след това ще се чувстваш зле.
Имаше четири чаши, забеляза Кейд, четири чинийки, всички от чисто бял порцелан. Имаше кафе машина, но нямаше легло. Лавиците бяха спретнато подредени, но нямаше нито един стол в къщата.
Всъщност какво имаше значение за Тори Боудийн, зачуди се Кейд.
Тя извади друг нож и вдигна вежди, сякаш се двоумеше колко от кейка да му отреже. Той показа с пръсти и тя премести ножа.
— Значи си гладен тази сутрин? — попита Тори и отряза парчето.
— Така хубаво ми миришеше през целия път. — Той вдигна чинията си. — Защо не отидем на верандата? Пия кафето си без мляко — добави, докато излизаше.
Тори само въздъхна и наля две чаши кафе.
Всичко това й беше липсвало. Осъзнаването на този факт дойде като неочакван удар на изненада. Повече като шок, отколкото като болка. Бяха й липсвали утрините, когато горещината на деня все още не беше сграбчила въздуха в жестоката си хватка, когато птиците пееха като полудели, а нивите бяха зелени и ухаещи.
Беше прекарвала такива утрини като дете. Беше седяла на напуканото бетонно стъпало, наблюдавайки идването на деня, подреждайки глупавите си момичешки мечти.
— Това вече е хубава усмивка — рече Кейд. — Заради кейка ли е, или заради моята компания?
Усмивката й изчезна като дим.
— Защо си дошъл, Кейд?
— Трябваше да нагледам реколтата, а също и работниците. — Той си отчупи парченце от сладкиша. — Освен това исках да те видя още веднъж.
— Защо?
— За да се уверя дали си толкова хубава, колкото си спомням от вчера.
Тори поклати глава, отхапа парче от кейка и вкусът му направо я пренесе в кухнята на Лайла. Така се развесели, че отново се усмихна и си взе още едно парче.
— Кажи наистина, защо?
— Вчера изглеждаше малко по-добре — отвърна той. — Но трябва да се има предвид, че не си се наспала както трябва на пода. Правиш страхотно кафе, госпожице Боудийн.
— Няма причина да се чувстваш задължен да ме наглеждаш. Аз съм добре. Дори много добре. Просто се нуждая от няколко дни, за да се подредя. Освен това нямам намерение да стоя тук през цялото време. Работата ми в магазина ще отнеме по-голямата част от деня ми.
— И аз тъй мисля. Хайде да вечеряме заедно тази вечер.
— Защо? — Тъй като той не отговори, тя обърна глава. Очите му бяха развеселени, а устните леко усмихнати. И в това приятелско и дружелюбно изражение Тори видя нещо, което успешно беше избягвала толкова години. Откровен мъжки интерес и желание.
— О, не! Не! — Тя вдигна чашата си и изпи кафето.
— И едно «не» стигаше. Беше съвсем категорично. Добре, тогава утре вечер.
— Не. Кейд, сигурна съм, че трябва да съм поласкана, но нямам нито време, нито настроение за неща от… този сорт.
Той протегна дългите си крака и ги кръстоса.
— Все още не знаем за какъв сорт неща говорим и какво има всеки от нас наум на този етап. Аз например обичам месо и предпочитам да го ям в приятна компания.
— Не ходя по срещи.
— Това религиозна забрана ли е или предпочитание?
— Личен избор. Сега… — Тъй като той явно нямаше никакво намерение да става, стана тя. — Съжалявам, но трябва да тръгвам. Вече достатъчно закъснях и изоставам от програмата си за деня.
Кейд също се изправи и приближи към нея, забелязвайки как очите й се уголемяват и изпълват с тревога.
— Някой много те е наранил, нали?
— Недей.
— Точно там е работата, Тори. — Тъй като не искаше тя да се отдръпне от него, той отстъпи назад. — Аз няма да те нараня. Благодаря за кафето.
Тръгна към камиончето си и спря за миг, преди да отвори вратата. Обърна се и я погледна дълго и внимателно.
— Сбърках — извика, след като седна в колата. — Днес си толкова хубава, колкото беше и вчера.
Тя се усмихна инстинктивно, преди да успее да си наложи да бъде сериозна, и видя, че той също се усмихва.
След като остана сама, Тори приседна на верандата.
— О, по дяволите! — Въздъхна и пъхна още едно парче кейк в устата си.


Глава 6

Независимите банки в малките градчета бяха на изчезване. Умиращо занятие. Тори знаеше това от чичо си, който управляваше Кредитната банка в Прогрес вече дванадесет години. И не пропускаше случай да го спомене. Но дори да не съществуваше тази роднинска връзка, тя пак би избрала да внесе парите си тук. Защото това беше добра политика по отношение на бизнеса.
Банката беше в източния край на Маркет Стрийт, на две преки от нейния магазин. Това беше още едно допълнително удобство. Старата сграда от червени тухли беше внимателно и красиво възстановена. Семейство Лавил беше основало банката през 1853 година, беше построило сградата и все още грижливо поддържаше своята собственост. Тук, помисли си Тори, като застана пред входната врата, вече ставаше дума за политика. Ако човек искаше да развива бизнес в град Прогрес, Южна Каролина, трябваше да го прави с Лавилови.
Почти нямаше каца с мед, в която те да не бяха натопили пръстите си.
Интериорът на банката беше променен. Тя си спомни как веднъж беше дошла с баба си. Тогава си мислеше, че чиновниците в стъклените клетки изглеждат като екзотични животни в зоологическата градина. Сега залата беше просторна, имаше много въздух и пространство и само четирима чиновници зад дългия висок плот.
Зад гърбовете им просветваше подвижна стъклена стена и през стъклото се виждаха двама служители, седнали зад красиви стари бюра, върху които се кипреха нови компютри. По стените висяха няколко хубави пейзажа от Южна Каролина и крайбрежието. Някой, помисли си Тори, се беше потрудил да модернизира сградата, като запази старинното й излъчване и очарование. Зачуди се дали ще успее да накара чичо си да купи няколко картини или скулптури от нейния магазин.
— Тори Боудийн! Това ти ли си?
Леко изненадана, тя се обърна към жената зад плота. Усмихна се, докато се мъчеше да си спомни името й, но в паметта й очевидно имаше бяло петно.
— Да, аз съм. Здравейте.
— Много се радвам да те видя отново тук. Толкова си пораснала. — Жената беше съвсем дребничка, едва ли имаше метър и петдесет. Излезе, като протегна и двете си ръце. — Винаги съм знаела, че ще станеш хубавица. Ти явно не ме помниш.
Тори се почувства доста неловко от това изявление, както и от определено любезното посрещане. За миг изпита изкушение да извика таланта си, да събуди спомените и да направи връзката, за да се сети за името на тази жена. Но беше си дала клетва никога да не го прави за обикновени неща.
— Не си спомням наистина, съжалявам.
— Няма нужда. Ти беше съвсем мъничка, когато те видях за последен път. Аз съм Бетси Глюк. Твоята баба ме обучаваше тук, след като завърших колежа и постъпих в банката. Спомням си, че обичаше да влизаш понякога и седеше тихичко, като мишле.
— Ти ми даваше захаросани плодове. — Почувства страхотно облекчение, когато си спомни това. Сякаш отново усети на върха на езика си сладкия вкус на черешите.
— О, значи си спомняш, след толкова време! — Зелените очи на Бетси заискриха, докато стискаше ръката на Тори. — Сега си дошла да се видиш с Джей Ар, нали?
— Ако той е зает, аз мога да…
— Не ставай глупава. Имам инструкции лично от него да те заведа в кабинета му в мига, в който се появиш. — Тя обви с ръка кръста на Тори и я поведе към вратата.
Изглежда трябваше да свикне с това, помисли си Тори. С непрекъснатите опити на хората да я докосват, да я прегръщат. Тук не беше непозната, нито чужда. Не можеше да бъде.
— Сигурно е много вълнуващо! Да откриеш магазин в родния си град. Просто нямам търпение да дойда и да си харесам нещо. Обзалагам се, че мис Мууни е толкова горда с теб, че ще се пръсне. — Бетси открехна вратата в края на късия коридор. — Джей Ар, племенницата ти е тук.
Вратата се отвори рязко и Джей Ар Мууни я изпълни от горния до долния праг. Размерите му винаги я бяха удивлявали. Как този огромен мускулест мъжага беше успял да излезе от корема на баба й си оставаше една от загадките на природата и мистериите на живота.
— Най-сетне! — Гласът му беше мощен и силен, както всичко останало по него, и прогърмя като гръмотевица, докато я прегръщаше.
Тори се озова в ръцете му и остана без дъх, когато я вдигна във въздуха с мечешката си прегръдка. Беше като голяма гризли. И както винаги се изненада, когато я остави на пода цяла и невредима. Тази прегръдка, която можеше да й строши ребрата, я накара да се разсмее.
— Чичо Джими! — Тя притисна лице към бичата му шия и най-сетне почувства, че си е у дома.
— Джей Ар, направо щеше да строшиш това момиче на две — обади се Бетси.
— Какво да правя като е толкова мъничка и тъничка — намигна той. — Но тя е жилава. Нали ще ни осигуриш няколко минути спокойствие, Бетси?
— Не се тревожи за това. Добре дошла у дома, Тори — добави, излизайки от кабинета госпожа Глюк.
— Е, хайде, сядай. Искаш ли нещо? Кока-кола?
— Не, нищо. Чувствам се отлично. — Тори не седна, само вдигна ръце, сетне ги отпусна. — Трябваше да дойда да те видя още вчера.
— Не се укорявай. Нали вече си тук. — Той се подпря на бюрото си, една грамада на шестдесет и две години и сто и двадесет килограма. Косата му с цвят на джинджифил не беше посивяла с времето, но тук-там в нея можеше да се видят посребрели кичурчета. Мустаците, които придаваха известна елегантност на кръглото му лице, бяха съвсем сребърни, както и вълнистите гъсти вежди, надвиснали като гъсеници над очите му. А очите му бяха по-скоро сини, отколкото сиви, и винаги изпълнени с обич към Тори.
Неочаквано той се усмихна и лицето му засия като пълна луна.
— Момиченце, ти изглеждаш като истинска гражданка. Толкова хубава и лъскава, също като телевизионна звезда. Бутс с удоволствие ще те показва навсякъде. — Той се засмя при автоматичната гримаса, която Тори направи. — Е, хайде, не се дърпай. Дължиш й го в известен смисъл, нали? Тя горката така и не можа да си роди мечтаното от нея момиченце, а Уейд и дума не иска да чуе за женитба, че да й подари внучета, които да облича и да разхожда.
— Ако се опита да ми върже дантелена престилчица, боя се, че ще се сдърпаме. Но ще отида да я видя, чичо Джими. Просто искам първо да се установя, да ида в магазина и да си запретна ръкавите. Донесох много стока със себе си, а и още ще пристигне в близките няколко дни.
— Готова си да се хванеш за работа, така ли?
— Изгарям от нетърпение. Исках да направя това толкова отдавна. Надявам се в банката на Прогрес да се намери място за още една сметка.
— При нас винаги има място за още пари. Аз сам ще се заема с това и след минута ще бъдем готови. Скъпа, чух, че си се нанесла в старата ви къща.
— Струва ми се, че на Лизи Фрейзър напълно заслужено трябва да се присъди наградата «Най-голямата уста в Прогрес».
— О, дори тя си има конкуренция. Нямам намерение да те убеждавам, нито каквото и да е, но Кейд Лавил не може да те накара да останеш там, ако промениш решението си. Бутс и аз ти предлагаме да дойдеш при нас. Има стаи колкото искаш, ти знаеш.
— Много ти благодаря, чичо Джими, но…
— Чакай. Все още не казвай това «но». Вече си голяма жена, доколкото виждам. Живяла си самостоятелно няколко години. Но не мога да премълча, че не ми допада идеята да живееш там, точно в тази къща. Изобщо не разбирам как може да ти харесва.
— Добра или лоша, тя ми е необходима. Той ме биеше в тази къща. — Когато чичо й наведе очи, Тори пристъпи към него. — Чичо Джими, извинявай, не го казах, за да те обидя.
— Аз трябваше да направя нещо тогава. Трябваше да те взема оттам. Да те заведа далеч от него. Да ви отведа и двете.
— Мама нямаше да дойде. — Тори говореше тихо и внимателно, защото очевидно чичо й се нуждаеше от този разговор. — Знаеш това много добре.
— Изобщо не знаех колко лошо е било положението, поне не тогава. Сега обаче знам и не ми харесва, че си отново в къщата и си спомняш всичко.
— Аз си спомням всичко, независимо къде съм. Като стоя там, доказвам сама на себе си, че мога да погледна миналото в лицето. Че мога да живея с него. Не се страхувам повече. Няма да си го позволя.
— Защо не дойдеш вкъщи само за няколко дни? — Когато тя поклати глава, той въздъхна. — Такава ми е съдбата, да съм заобиколен от упорити жени. Е добре, седни, докато напиша документите и ти взема парите.


Камбаните на баптистката църква биха дванадесет часа на обяд. Тори отстъпи крачка назад и избърса потта от лицето си. Витрината на магазина блестеше като диамант. Беше пренесла кутиите от багажника на колата си и ги подреди в склада. Направи измервания, за да поръча лавици, поставки и витрини и си направи списък с изискванията, които възнамеряваше да отправи към посредника от бюрото за недвижимо имущество.
Пишеше вече втори лист, с който щеше да отиде в магазина за железария, когато някой почука по пукнатото стъкло на вратата на магазина.
Тори огледа мършавия мъж с работни дрехи, докато отиваше да отвори. Тъмна коса, добре подстригана, хубаво, гладко лице и леко напрегната усмивка. Очите бяха скрити зад слънчеви очила.
— Съжалявам, не е отворено — рече тя, открехвайки леко вратата.
— Струва ми се, че ще имаш нужда от дърводелец. А също и от стъклар. — Той почука с пръст по спуканото стъкло. — Как си, Тори? — Мъжът свали слънчевите очила и тя видя тъмни, напрегнати очи. Над дясната вежда имаше съвсем тънък белег във формата на сърп. — Аз съм Дуайт Фрейзър.
— Не можах да те позная.
— Станах с няколко сантиметра по-висок и с доста килограми по-лек от последния път, когато си ме виждала. Наминах да ти кажа добре дошла като кмет на града, пък и да видя дали няма нещо, което фирмата «Фрейзър констракшънс» би могла да стори за теб. Имаш ли нещо против да вляза за минутка?
— Не, разбира се. — Тори отстъпи и освободи вратата. — Все още няма нищо за гледане.
— Хубав магазин.
Изглежда добре, помисли си Тори. Въобще не прилича на несръчното, бузесто момче, каквото беше някога. Нямаше ги обичайните тиранти, нито безмилостно късата подстрижка на косата, която баща му налагаше.
Изглеждаше доволен и преуспяващ. Не, нямаше начин да го познае, помисли си Тори.
— Това е солидна сграда — продължи Дуайт. — Със здрави основи. И покривът е добре изолиран. — Той се обърна към нея и се усмихна, разкривайки зъби, направата, на които сигурно бе донесла достатъчно пари на зъболекаря му, за да си купи малка яхта за морски пътешествия. — Знам, защото аз го правих преди две години.
— Значи ще знам кой е виновен, когато прокапе.
Дуайт се разсмя и закачи слънчевите си очила на яката на ризата си.
— Фрейзър строи за векове. А на теб, както виждам, ти трябват дърводелци. За лавици, витрини и поставки.
— Да, точно вземах мерки.
— Мога да ти изпратя добър дърводелец, на разумна цена.
Беше по-умно и, разбира се, по-дипломатично, ако използваше услугите на местното население. И ако тези услуги не нарушаваха предварително изчисления й бюджет.
— Ами, твоето разбиране за разумни цени може да не съвпада с моето.
Този път усмивката му беше чаровна и пълна с приятелски чувства.
— Виж какво ще направим. Нека да взема някои неща от камиона. Ти ще ми кажеш какво имаш предвид, а аз ще ти кажа цената. И тогава ще видим дали мнението ни относно парите съвпада.
Той усещаше, че тя го преценява, така както той измерваше стените в магазина. Беше свикнал с това. Още като момче баща му го мереше и той винаги се оказваше по-нисък от определената мярка.
Дуайт Фрейзър старши, бивш моряк, страстен ловец, общински съветник и основател на фирмата «Фрейзър констракшънс» имаше високи изисквания към плодовете на своя труд и особено към поколението си. Разочарованието му, когато това поколение се оказа мекушаво, тромаво и глезено, беше огромно.
На Дуайт Фрейзър младши не му позволиха да забрави нито за минута това.
Истината беше, мислеше си Дуайт, докато записваше цифрите в бележника си, че той наистина беше под чертата. Не можеше да стигне мярката. Беше нисък, дебел, тромав, несръчен. Беше наистина идеалният кандидат за подигравки и шеги, както и за недоволно свитите устни на баща си.
Лошото бе, че имаше мозък. Беше умен. За едно момче няма по-лоша комбинация от тази да е дебел, с къси крака и остър ум. Беше любимец на учителите, което означаваше, че безнаказано можеше да напише дори «Цуни ме отзад» и да го закачи на гърба им.
Майка му се опитваше да направи каквото може, като му тикаше храната в устата. Мислеше си, че така ще порасне. Според скъпата му майка кутия шоколад щеше да направи света отново красив.
Всъщност неговото спасение бяха Кейд и Уейд. Защо бяха така приятелски настроени към него, Дуайт така и не разбра. Може би заради произхода. Тримата произлизаха от трите най-видни семейства в градчето. За това той беше, а и сега продължаваше да им бъде благодарен.
Може би все още съществуваше съвсем мъничък остатък от злоба и възмущение към съдбата, която ги бе направила високи, красиви и чевръсти, докато той беше нисък, топчест и тромав. Но Дуайт се помъчи да поправи нещата.
— Започнах да тичам на четиринадесет — рече неочаквано той, като извади отново метъра си.
— Моля?
— Забелязах, че се чудиш. — Записа нещо в бележника си и продължи да мери. — Ужасно е да бъдеш дебеланко и да решиш да направиш нещо по въпроса. Да свалиш двадесет и седем килограма мас само за броени месеци. Първите няколко пъти, когато започнах да тичам, го правех през нощта, така че никой да не ме види. Не можех да дишам от умора. Спрях да ям кейковете, шоколадчетата и чипса, които мама ми слагаше в плика за обяд всеки ден. Въпреки че направо умирах от глад. — Той се изправи и отново се усмихна. — Първата година в колежа започнах да тичам всяка нощ на пистата. Все още имах излишни килограми и все още бях тромав, но престанах и да вечерям. Забелязах, че треньорът Хайстър идва през нощта на пистата с шевролета си в компанията на една дама. Няма да ти кажа коя е, защото тя си остана женена и вече има три внучета. Подръж това, моля те.
Заинтригувана. Тори хвана края на метъра, докато Дуайт отиде да измери дължината на въображаемия плот.
— И така, веднъж при едно от нашите поредни посещения на пистата в колежа, попаднах на прекрасната гледка, в която главни действащи лица бяха треньорът и бъдещата баба. Можеш да си представиш, че моментът беше повече от конфузен. Направо ужасен. За всички участници в действието.
— Меко казано. И какво стана?
— Стана това, че треньорът ми направи предложение, докато стискаше с ръце гърлото ми. Трябваше да се съглася, инак щеше да ме удуши. Както и да е. Той беше джентълмен, или просто подозрителен човек, затова предложи нещо като сделка срещу моето мълчание. Ако продължа да тренирам и успея да сваля още десетина килца, да ме вземе в отбора идващата пролет. Това беше нашето мълчаливо споразумение. Аз трябваше да забравя за случката, а той в замяна на това нямаше да ме убие и да ме зарови в плитък гроб.
— Явно е било изгодно и за двама ви.
— За мен определено беше. Свалих килограмите и изненадах всички, най-много себе си, като не само влязох в отбора, ами спечелих и състезанието по бягане на петстотин метра. Бях страхотен спринтьор. Спечелих три години подред купата «Ол Стар» и любовта на красавицата Лизи Харлоу.
Тори му се усмихна. Почувства известна симпатия към него. И двамата бяха неудачници.
— Хубава история.
— С щастлив край. Мисля, че мога да ти помогна да пренесеш нещата си в магазина. Искаш ли да отида да купя нещо за хапване и ще поговорим за това?
— Не мисля… — Тори спря насред изречението, защото вратата зад нея се отвори.
— Само не ми казвай, че вече си наела този двадесет и петцентов нахалник. — Уейд прегърна Тори през раменете. — Слава богу, че идвам на време.
— Този конски доктор нищо не разбира от строителство. Върви да дадеш сиропче на пуделите, Уейд. Аз имам намерение да заведа твоята красива братовчедка и моя бъдеща клиентка на обяд.
— Тогава и аз ще дойда с вас, за да защитавам нейните интереси.
— Вижте, момчета, нуждая се от лавици, а не от сандвич.
— Ще се погрижа да получиш и двете — намигна й Дуайт. — Хайде, захарче, ще вземем и този натрапник с нас.
Прекараха заедно половин час и Тори се забавлява повече, отколкото беше очаквала. Беше й приятно да види, че приятелството между Дуайт и Уейд се беше запазило както в момчешките им години.
Това й напомни за Хоуп. Липсваше й.
Оказа се доста лесно за жена, която рядко се чувстваше приятно в компанията на мъже, да се отпусне, но може би защото единият й беше братовчед, а другият женен. И с толкова сериозно отношение към семейството, че непрекъснато показваше снимката на синчето си. Тори така или иначе щеше да направи очаквания от нея коментар, но истината бе, че момченцето беше много сладко, така че не беше нужно да се преструва, нито да се напъва да бъде любезна. Детето беше красиво като Лизи и имаше проницателните очи на Дуайт.
И освен това, реши тя, докато правеше поръчката си, щеше да се възползва от услугите на Дуайт, което отново бе най-правилното решение. Той отлично беше разбрал какво точно иска и дори бе направил няколко подходящи поправки в разположението, а цените му нямаше да нарушат ни най-малко бюджета й. И освен това, след като избърса една въображаема капка пот от челото си, Дуайт обеща всичко да бъде готово преди средата на май.
Доволна от сделката, Тори отиде в магазина за мебели и си купи легло.
Мислеше да купи само матрак и шкаф. Годините на икономии я бяха приучили да не се впуска в необмислени покупки. Много рядко, изключително рядко, беше изпитвала дълбокото импулсивно желание да притежава нещо.
Но сега, в мига, в който видя леглото, беше изкушена.
Два пъти си тръгва и два пъти се връща отново. Всъщност цената не беше главозамайваща, но тя нямаше нужда от това красиво класическо легло с изящни метални рамки в двата края. Да, беше много красиво, но не й беше необходимо.
Единственото, от което имаше нужда, бе една солидна дървена рамка и хубав матрак за нея. Нали в това легло само щеше да спи!
Тори продължи да се самоубеждава, дори когато извади кредитната си карта, за да плати, когато натовари леглото и дори докато го караше към къщата. После вече беше твърде заета с пренасянето, настаняването и подреждането, за да й остане време да се убеждава, че не е сбъркала с покупката.


Застанал между редовете от току-що обработен памук, Кейд я наблюдаваше как се мъчи цели десет минути. После изруга, метна се на камиончето и подкара към къщата.
Не затръшна вратата, когато слезе от колата, макар че много му се искаше.
— Забравила си вълшебната си пръчка.
Тори беше останала съвсем без дъх. Кичурчета коса се бяха измъкнали от плитката й и падаха по лицето, но тя продължаваше да влачи огромния тежък кашон. Беше почти преполовила стълбището на верандата. Като се поизправи, тя се опита да не диша толкова тежко.
— Какво?
— Не можеш да се правиш на магьосница без вълшебната си пръчка. Чакай, ще го хвана от този край.
— Нямам нужда от помощ.
— Престани да се инатиш като магаре и отвори вратата.
Тори тропна ядосано с крак, но задържа вратата отворена.
— Ти непрекъснато ли ще стоиш тук?
Той свали очилата си и ги хвърли встрани. Това му беше лош навик, който му струваше по два чифта очила на месец.
— Виждаш ли онази нива там? Тя е моя. Затова съм тук. А сега се дръпни, докато вкарам това чудо вътре. Какво легло си купила, по дяволите?
— Желязно — отвърна с известно задоволство Тори, като забеляза, че и той трябва да се напъне.
— И аз така реших. Хайде да го обърнем, за да го вкараме през вратата, иначе няма да мине.
— Знам. — Тя стъпи здраво на краката си и пое тежестта от своя край. Успяха да вкарат кашона въпреки голямото мърморене, хитрините, които трябваше да приложат, и ожулените кокалчета на пръстите й. Тори продължи да върви заднешком, опитвайки се да му вярва, когато й даваше указания за ляво или дясно, докато го вкараха в спалнята.
— Благодаря ти. — Ръцете й бяха омекнали като гумени. — Сама нямаше да успея да го домъкна дотук.
— Имаш ли някакви инструменти?
— Разбира се, че имам.
— Чудесно. Донеси ги. Това ще ми спести ходенето за моите. Може би ще е най-добре да го сглобя, преди да вкараме останалите ти покупки.
С жест на раздразнение тя прибра косата си назад.
— Мога и сама.
— Почти винаги си контра, нали? Но аз имам добро възпитание. — Той взе ръката й, разгледа разранената кожа и я целуна леко, преди тя да успее да я измъкне. — Можеш да се погрижиш за раната, докато аз се оправя тук.
Тори помисли дали да го наругае, да му каже да си ходи веднага, дори да го изрита навън, но реши, че всяко едно от тези действия щеше да бъде загуба на време. Затова отиде и донесе инструментите.
Кейд не можа да не се възхити на черната кутия, пълна с всевъзможни неща.
— Ти си се подготвила за всичко?
— А ти вероятно не можеш да различиш отвертка от клещи.
Явно развеселен, той измъкна едни клещи със закривени краища.
— Какви хубави ножици, нали?
Когато тя се разсмя, Кейд се захвана да сваля металните скоби от кашона.
— Върви да сложиш нещо на тези ожулвания.
— Нищо ми няма.
Той дори не я погледна, нито промени тона си, но в гласа му прозвуча известен нюанс на заповед.
— Казах ти да се намажеш с някакво лекарство. И защо не направиш нещо разхладително за пиене?
— Виж какво, Кейд, аз не съм някоя малка женичка, на която можеш да заповядваш.
Този път той я погледна преценяващо с доста хладен поглед.
— Малка си и си жена. А аз пък си имам ножици.
— Не знам дали предложението ми да си завреш тези клещи… ти знаеш къде, ще изтрие усмивката от лицето ти.
— Аз пък не знам дали ако ти кажа, че си секси, ще те убедя да споделиш това легло с мен, веднага след като го сглобя?
— Господи! — беше всичко, което успя да произнесе. След което излезе от стаята.
Остави го сам. Можеше да чуе тракането на инструментите и редките му възклицания, докато се ровеше из продуктите, за да намери чая. Той имаше дълги ръце, помисли си Тори. Елегантни пръсти на пианист, които контрастираха с твърдата му, грапава длан. Беше сигурна, че знае как да сади, да се грижи за посевите, как да копае и да плеви. Беше отгледан и възпитан за това. Но нима всеки ден сглобяваше легла? Не, това беше съвсем друго нещо.
Тъй като не очакваше Кейд някога да е вършил подобна работа в живота си, Тори си представяше, че оттатък, в другата стая цари пълен хаос. Но беше решила да му остави достатъчно време, за да затъне до гуша в бъркотията.
Затова закачи новия телефон на стената, извади новите кухненски кърпи, наряза бавно лимон за чая. Доволна, че му е оставила достатъчно време за пълно унижение, тя напълни две чаши с леден чай и отиде в спалнята.
Той точно завинтваше последния болт на леглото.
Очите й щяха да изскочат от удивление. А краткият звук, който издаде, беше израз на удоволствието от онова, което се разкри пред очите й. Леглото стоеше в пълния си блясък.
— О, прекрасно е! Наистина е фантастично. Знаех си, че така ще изглежда.
Без да се замисли, Тори бутна двете чаши в ръцете му, така че да освободи своите, и погали металните табли и изящните извивки на рамките.
Първата му реакция беше забавление, сетне задоволство. Кейд отпи от ледения чай, а тя прекрачи и застана в средата на празната рамка, като прокара ръце по повърхността на железните пръчки.
Тогава чувството му се промени. Превърна се в неистово желание. Беше така силно, така изгарящо, че трябваше да направи крачка назад, за да го потисне и да не се издаде. Представи си много ясно как сграбчва пръстите й върху тези пръчки и ги държи там, докато я обладава. С бавни и силни тласъци, един след друг, докато очите й, тези нейни очи на вещица, засенчени от дълги мигли, не се замъглят.
— Здраво е. — Тя блъсна леко таблата над главата, при което стомахът му се сви на топка.
— Така и трябва.
— Добра работа свърши, а аз бях груба. Извинявай. Много ти благодаря.
— Няма защо, забрави. — Той й подаде чашата, сетне дръпна веригата на вентилатора на тавана, за да го включи. — Много е горещо тук. — Искаше да я подразни заради едно изцапано петно зад лявото й ухо, когато видя как устните й се изкривиха.
Тъй като гласът му пресекна, тя почувства още една вълна на вина.
— Наистина съм груба, Кейд. Не съм добра с хората.
— Не си добра ли? И смяташ да откриваш магазин, където ще работиш всеки ден с хора?
— Те ще бъдат клиенти — отвърна Тори. — С клиентите съм много любезна. Направо съм отлична.
— Така значи. — Той се придвижи и като заобиколи рамката на леглото, застана от другата страна. — Значи, ако си купя нещо от теб, ще бъдеш любезна.
Нямаше нужда да чете мислите му, когато можеше да чете по очите му.
— Е, не в този смисъл.
Много пъргаво Тори изскочи от леглото, заобиколи Кейд и излезе от стаята.
— Може да бъда много добър клиент.
— Пак се опитваш да се заяждаш с мен.
— Точно така, Тори. Заяждам се с теб. — Той сложи ръка на рамото й. — Престани — каза нежно, когато тя настръхна. Остави чашата си на пода и обърна лицето й към себе си. — Няма ни най-малко да те заболи.
Имаше нежни ръце. Господи, колко отдавна не беше чувствала докосването на мъж!
— Не се интересувам от флиртове.
— Аз пък се интересувам, но хайде засега да се споразумеем за нещо. Да се опитаме да бъдем приятели.
— Аз не съм добър приятел.
— Аз съм. Предлагам да довършим това легло, така че да можеш да се наспиш пълноценно тази нощ. — Той я остави да отиде до вратата.
Беше си обещала, че няма да говори за това. Не и с него. С никого, докато не бъде готова. Докато не се почувства достатъчно сигурна и силна. Но то вреше вътре в нея и напираше да излезе навън.
— Кейд, ти никога не ме попита. Нито тогава, нито сега. Никога не попита откъде знам. — Дланите й бяха влажни, когато той се обърна, и тя ги изтри в коленете си. — Никога не попита откъде знам къде да я намерим. Откъде знам какво се е случило.
— Нямаше нужда да те питам.
Думите сега излизаха сами и се пукаха като мехурчета.
— Някои хора мислят, че съм била с нея, въпреки че казах, че не съм. Мислят, че съм избягала и съм я оставила сама. Че просто съм я изоставила.
— Аз не мисля така.
— А онези, които ми повярваха, че съм видяла онова, което казах… Те се отдръпнаха от мен и забраниха на децата си да дружат с мен. Те дори престанаха да ме гледат в очите.
— Аз те гледах в очите, Тори. И тогава, и сега те гледам.
Тя трябваше да си поеме дълбоко дъх, за да се успокои.
— Защо? Ако вярваш, че нося тази дарба в себе си, защо не избяга? Защо идваш и сега? Да не би да очакваш да ти предскажа бъдещето? Защото аз не мога. Или да ти дам някои прогнози за борсата? И това не мога.
Лицето й беше почервеняло, а очите потъмнели и живи, забеляза Кейд. Изпълнени с искрени и откровени чувства. Едно от тези чувства, онова, което изплуваше най-много на повърхността пред останалите, беше гняв.
Той нямаше да се хване на играта или поне нямаше да отговори така, както тя очакваше.
— Предпочитам да изживея всеки ден такъв, какъвто е, без да знам какво ми готви съдбата. А колкото за банковите ми операции, имам си брокер. И не ти ли е минало през ума, че идвам тук само защото ми е приятно да те виждам?
— Не.
— Тогава ти си първата и единствена жена без суета, която съм срещал в живота си. Опитай се да възпиташ малко себе си. А сега… — Той наклони глава. — Искаш ли да донеса матрака тук, или ще ме шашнеш, като ми кажеш какво съм ял днес на обяд?
Тори остана с отворена уста, докато той излизаше от къщата. Дали наистина не си правеше само майтап с нея? Хората или я възприемаха с подигравка, или въртяха очи. Или бягаха от нея като от чумава. Някои я молеха да им помогне да решат проблемите си, или да се справят с нещастието. Но никой, никой досега, не беше си правил обикновен майтап с нея.
Тя се опита да намали напрежението и излезе да му помогне с пренасянето на матрака.
Двамата работиха мълчаливо. Когато леглото беше готово, Кейд изпи чая си, остави чашата в кухнята и тръгна да излиза.
— Оттук нататък ще можеш да се справиш и сама. Много изостанах от програмата си.
О, не, не си, помисли си Тори и изтича след него.
— Много съм ти благодарна. Наистина. — Отчасти импулсивно, отчасти поради благодарността, която наистина изпитваше, тя докосна с ръка рамото му, при което той спря и я погледна.
— Добре тогава, мисли си за мен, когато потънеш в сънища тази нощ.
— Знам, че ти отне време. Не спомена ли нещо за обяд?
Той поклати глава.
— Какъв обяд?
Това й беше достатъчно.
— Ами, какво си ял днес на обяд. Ще ти кажа — половин сандвич с шунка и швейцарска горчица. Другата половина си дал на мършавото черно куче, което е дошло да ти се умилква около краката, когато си излязъл на полето. — Тя се усмихна и отстъпи. — Сигурно вече си гладен и скоро трябва да вечеряш.
Той се поколеба за миг, сетне реши да заложи на инстинкта си.
— Тори, защо не ми кажеш какво си мисля точно сега.
Тя почувства как я напушва смях.
— Запази го за себе си.
Обърна се и остави външната врата да се затвори зад нея.


Глава 7

Цветята бяха единствената причина да запази разсъдъка си. Това беше твърдото убеждение на Маргарет. Когато се грижеше за своите цветя, те не й отговаряха дръзко, не й казваха, че не ги разбира, не се изтръгваха от корените си и не бягаха от нея, не я заплашваха, не я иронизираха.
Можеше да си кастри и подрязва дивите израстъци, тези неочаквано щръкнали клонки, които си мислеха, че могат да растат на воля и както те си искат, докато растението не придобиеше формата, която тя беше решила да му придаде.
Сигурно щеше да се чувства много по-добре, ако си беше останала стара мома, която да отглежда петунии вместо деца.
Децата разбиват сърцето ти просто защото са деца.
Но от нея се очакваше да се омъжи. И тя го направи, беше омъжена от толкова дълго време, откакто се помнеше.
Тя обичаше съпруга си, защото това също се очакваше от нея. Когато я ухажваше, Джаспър Лавил беше хубав млад мъж. О, той имаше чар, прекрасна беше и онази нежна, загадъчна усмивка, която сега виждаше върху устните на сина, когото бяха създали заедно. Беше темпераментен, но тогава това бе вълнуващо, защото тя беше млада. Достатъчно млада, за да намира тези неща за вълнуващи. Можеше да долови този темперамент, неговото бързо ослепително избухване у дъщеря си. Тази, която беше останала жива.
Съпругът й беше едър, висок мъж с гръмък смях и силни ръце. Може би затова Маргарет виждаше толкова много от него и толкова малко от себе си в децата, които им останаха.
Това я ядосваше. Ядосваше я бледото и замазано копие, което бе оставила от себе си в поколението, в чието създаване също беше участвала. Затова пък беше получила утешителна награда, просто беше сигурна. Да остави отпечатъка си върху имението. Тук нейното присъствие и принос бяха пуснали дълбоки корени, както корените на старите дъбове от двете страни на алеята.
Имението беше станало нейната гордост, много повече отколкото синът или дъщерята.
Ако Хоуп беше жива, всичко щеше да бъде различно. Маргарет отряза клюмналата главичка на един карамфил без следа от съжаление за загубата на още едно крехко цвете. Ако Хоуп беше жива, тя сигурно щеше да осъществи всички мечти и надежди, които една майка възлага на дъщеря си.
Джаспър щеше да си остане здрав и силен и нямаше да се опозори с разни пропаднали жени и уронващи достойнството скандали. Никога нямаше да излезе от пътя, по който двамата заедно бяха тръгнали, и да остави жена си да се мъчи да изчисти семейното име от петната, с които го бе изцапал.
Но в края на краищата Джаспър беше като буря. И когато се сгромоляса, пропадането беше повече от катастрофа. Просто се разби. Животът й с него беше серия от събития. Последното от тях остави горчивия вкус на един сърдечен удар, който Джаспър получи в леглото на любовницата си. Фактът, че жената беше имала разума и достойнството да се оттегли мълчаливо, докато историята отшуми, се бе забил в гърлото на Маргарет като кост.
Все пак, трябваше да си признае, беше по-лесно да бъде негова вдовица, отколкото негова жена.
Не можеше да обясни защо точно сега той присъстваше в мислите й. През тази благословена хладна утрин, когато росата целуваше цветята и небето бе нежносиньо. Беше пролет.
Джаспър беше добър съпруг. През първия етап от живота им беше силен и солиден собственик. Един мъж, който вземаше решенията категорично, така че тя нямаше грижа за детайлите. Беше грижовен и любящ баща, в известен смисъл дори прекалено отстъпчив към дребосъците.
Страстта между двамата беше утихнала след първата година от брачната нощ. Но страстта винаги е била един труден и разрушителен елемент от живота. Едно твърде нестабилно и изискващо чувство. Не че беше имало някога случай да го отблъсне. Нито веднъж, освен след първата им нощ, когато се бе обърнала с гръб към него в леглото.
Маргарет беше горда с това. Беше горда, че е била добра жена, която е изпълнявала задълженията са. Дори когато само мисълта за секс я бе разболявала, пак беше лежала тихо и му бе позволявала да задоволи желанията си, да се отпусне и успокои.
Маргарет отряза още няколко увехнали цветчета с острата ножица и сложи стръковете в кошницата си.
Той беше човекът, който се отдръпна от нея, който се промени. След онази ужасна сутрин нищо в техния живот, в техния брак, в техния дом не беше повече същото. Онази гореща лепкава августовска сутрин, когато намериха своята малка Хоуп в блатото.
Сладката, добричката Хоуп, помисли си Маргарет с тъга, която бе станала по-тежка и по-примирена с годините. Хоуп, нейният малък ангел, единственото от децата й, което беше истински нейно, което бе най-дълбоко свързано с нея.
Имаше моменти през всичките тези години, когато си бе задавала въпроса дали тази загуба не беше наказание. Да й вземат детето, което обичаше най-много. Но какво престъпление, какъв грях беше извършила, че да заслужи подобно наказание?
Сигурно заради снизхождението. Това, че бе позволила на своето малко момиченце, на милата невинна Хоуп да дружи с момичето на Боудийн. Със сигурност би било много по-умно да я обезкуражи, дори да й забрани тази дружба. Колко лесно беше сега да мисли така. Беше грешка, но все пак не беше грях.
И ако някой е бил грешен, това без съмнение беше Джаспър. Той категорично беше отхвърлил нейните доводи, дори се беше смял. Момичето на Боудийн е безвредно, ето това беше казал той тогава. Безвредно.
Джаспър си беше платил за тази грешка, за този грях. Беше плащал през остатъка от живота си. Но все още не беше достатъчно. Никога нямаше да бъде достатъчно.
Момичето на Боудийн беше убило Хоуп. Това беше сигурно, все едно само бе изтръгнало живота й със своите малки, мръсни ръце.
И сега тя се беше върнала. Обратно тук, в Прогрес, в къщата при блатото, в техния живот. Сякаш имаше някакво право.
Маргарет отскубна повета и го пъхна в кошницата си. Баба й обичаше да казва, че плевелите били диви цветя, поникнали на неподходящо място. Но те не бяха такива. Те бяха завоеватели. Неканени гости, които трябваше да бъдат изтръгнати, откъснати, прогонени.
На Виктория Боудийн не биваше да й бъде позволено да пусне корени и да разцъфти тук, в Прогрес.


Тя изглежда толкова красива, помисли си Кейд. Неговата майка, тази възхитителна и недостижима жена. Беше се облякла за работа в градината, така както се обличаше за официална вечеря. Внимателно, прецизно и перфектно.
Беше сложила на главата си шапка с голяма периферия, за да пази сянка на лицето й, а панделката на шапката беше светлосиня и напълно в тон с дългата памучна пола и свежа блуза, върху които бе надянала сива градинарска престилка, за да ги предпази от пръстта.
На ушите си носеше перли като кръгли бели луни, като цветовете на гардениите, които толкова много обичаше.
Беше оставила косата си бяла, въпреки че бе само на петдесет и три. Беше го направила нарочно, сякаш това бе символ на възрастта и достойнството й. Кожата й беше гладка. Тревогите не бяха оставили отпечатък върху нея.
Контрастът между това красиво, младо лице и бялата коса беше наистина невероятен.
Беше запазила отлично фигурата си. Поддържаше я с диета и гимнастика.
Нежеланите килограми бяха премахвани на мига, както плевелите в градината.
Вече осем години майка му беше вдовица. И така бе свикнала с това положение, сякаш цял живот е била вдовица. Човек трудно можеше да си я представи или спомни друга.
Кейд знаеше, че тя е недоволна от него, но това не беше нищо ново. Майка му показваше неодобрението си така, както и одобрението. Само с няколко хладни думи.
Не можеше да си спомни кога за последен път беше го докоснала с чувство или топлота. Не можеше да си спомни дали изобщо някога бе очаквал подобни изяви от нея.
Но тя си оставаше неговата майка и той щеше да направи всичко възможно, за да стопи леда помежду им и да запълни пукнатината. Знаеше как една пукнатина може да се превърне в пропаст от мълчание.
Около главата й пърхаше малка жълта пеперуда, но тя не я отпъди. Просто не й обръщаше внимание. Знаеше, че е там, така както знаеше, че синът й върви с широки крачки към нея по тухлената пътека. Но Маргарет не обърна внимание нито на него, нито на пеперудата.
— Хубаво утро за работа навън — започна Кейд. — Пролетта ще бъде добра за твоите цветя.
— Добре ще е да капне малко дъжд.
— Предвиждат го за тази нощ. Април ще бъде по-сух, отколкото ми се иска. — Той се наведе и взе малко пръст между пръстите си. Сред цветовете на азалиите жужаха пчели. — Свършихме по-голяма част от култивационната работа. Трябва да наобиколя и да проверя как е добитъкът. Имаме няколко млади бичета. Вече получих поръчки за оплождане. Искаш ли да ти донеса нещо от града?
— Бих искала да използвам малко препарат против плевелите. — Тя най-после вдигна глава. Очите й бяха по-светлосини от неговите. — Ако ти нямаш нищо против да го използвам в моите градини.
— Градините са си твои, мамо.
— А земята е твоя, което не бива да забравям. Можеш да правиш с нея каквото си пожелаеш. Собствеността си е собственост. Можеш да я даваш под наем, на когото си искаш.
— Точно така. — И той можеше да бъде студен като нея, когато искаше. — А доходите от тези ниви и собственост ще поддържат Бо Рев, докато е в моите ръце.
Маргарет щипна теменужките с бързи, безмилостни пръсти.
— Приходите не са критерият, по който човек подрежда живота си.
— Но със сигурност го правят по-лек.
— Нямаш основание да ми говориш с подобен тон.
— Извинявай, мамо. Мислех, че имам. — Той приклекна до нея и сложи ръце на коленете си, изчаквайки да се успокои. — Промених начина, по който татко ръководеше фермата. Започнах го още преди пет години. И досега всичко върви добре. Само че ти все още не искаш да приемеш и да признаеш, че съм го направил. И не съм сбъркал. Толкова по този въпрос. Колкото до собствеността, разпореждам се с нея по начина, който смятам за правилен. Татковият подход не е моят.
— Нима мислиш, че той щеше да позволи момичето на Боудийн да пристъпи в нашата собственост?
— Не знам.
— Нито те интересува — продума Маргарет и се зае отново с плевелите.
— Може би не. Няма да преживея живота си в непрекъснати въпроси какво би направил татко или какво би искал от мен, или какво би очаквал. Знам обаче, че Тори Боудийн не е отговорна за онова, което се случи преди осемнадесет години.
— Грешиш.
— Е, един от нас наистина греши. — Кейд се изправи. — Както и да е, тя е тук. Има право да бъде тук. И нищо не може да се направи.
«Ще видим — помисли си Маргарет, докато синът й се отдалечаваше. — Ще видим дали нищо не може да се направи.»


През целия ден настроението му остана лошо. Нямаше значение колко пъти досега беше опитал да се разбере с майка си. Винаги се беше провалял. Чувстваше яростна й съпротива неизменна, както и първия път.
Престана да обяснява и да доказва правотата си за промените, които беше направил във фермата. Все още си спомняше нощта, когато й бе показал изчисленията, проектите, диаграмите и прогнозите си. Не можеше да забрави как тя го изгледа ледено и как, преди да излезе от стаята, каза, че Бо Рев е нещо, което не може да бъде сложено на хартия, нито да бъде анализирано.
Заболя го много, може би защото беше права. Наистина не можеше да сложи имението на хартия. Нито него, нито земята, която толкова обичаше и която трябваше да запази и предаде на следващото поколение Лавил.
Неговата гордост и неговият дълг не бяха по-малки от нейните. Но за Кейд земята винаги бе представлявала нещо живо. Организъм, който диша, расте и се променя със сезоните. А за майка му тя беше нещо статично, непроменимо, даденост. Нещо като паметник. Или като гроб.
Той й прощаваше липсата на вяра в него, както прощаваше любопитството или негодуванието на съседите. Беше се преборил с безброй безсънни нощи през първите три години на промените. Със страха и безпокойството, че греши, че може да се провали. Че наследството, което беше получил, може да се изплъзне от ръцете му заради неговото нетърпение или алчност, заради упоритостта му да направи нещата така, както той иска, а не като другите.
Оказа се, че не е сбъркал, поне що се отнася до фермата. Да, наистина, струваше му повече средства, усилия и време да отглежда памука екологично. Но земята, ах, земята, тя процъфтяваше. Можеше да я види как цъфти през лятото, почива си през зимата, а през пролетта очаква с нетърпение онова, което той ще засее в нея. Отказа да я трови, въпреки че много хора го убеждаваха, че ще загуби реколтата и ще осъди почвата. Наричаха го упорито магаре, глупак, безмозъчен мечтател и още много по-лоши неща.
Когато през първата година покри правителствените стандарти за екологично отгледан памук, след като събра и продаде реколтата, Кейд отпразнува своята победа, като се напи кротко и съвсем сам в кабинета в кулата, който принадлежеше на баща му.
Купи повече добитък, защото залагаше на разнообразието. Купи още коне, защото ги обичаше. И защото добитъкът и конете произвеждаха тор.
Кейд вярваше в силата и стойността на зеления памук. Учеше се и експериментираше едновременно. Когато беше необходимо, извършваше ръчно плевене и превързваше раните и пришките по ръцете си без оплаквания. Наблюдаваше небето и промените на стоковата борса с еднакво внимание и влагаше приходите обратно в земята, така както изораваше след жътва.
Другите дейности, като отдаването на земя под аренда, управлението на фабриката и даването на къщи под наем, също бяха необходими и той ги вършеше. Но те не му бяха присърце както земята. Само тя му беше скъпа.
Сам не можеше да си обясни защо и никога не се опита. Но обичаше Бо Рев така, както някои мъже обичат една жена. Силно, предано, ревниво. Всяка година кръвта му кипеше и се вълнуваше, когато земята раждаше за него.
Хладната утрин се бе превърнала в душен следобед, когато Кейд най-сетне успя да приключи огромната счетоводна работа. Имаше добра памет и помнеше всичко, като го подреждаше систематично в главата си.
Отиде до разсадника, който бе на две преки от градския площад, за да купи за майка си разтвора за унищожаване на плевели. Огромното разнообразие от цветя го смая. Той инстинктивно избра един разсад с розови пъпки и го занесе в колата си.
Семейство Клампет притежаваха разсадника от десетина години. Бяха започнали от нулата, засаждайки цветя покрай пътищата, които водеха към тяхната соева ферма. За тези десет години обаче разсадникът им потръгна много повече от фермата.
— Вземи още един разсад и ще ти направя двадесет процента отстъпка. — Били Клампет димеше със своята цигара «Кемъл» точно под надписа «Пушенето забранено», който майка му бе закачила на стената.
— Добре, хвани ми пари за два. Ще взема другия на излизане.
Кейд беше ходил на училище заедно с Бил, но никога не станаха приятели.
— Как вървят работите?
— Бавно, но сигурно — изпуфка сред дима Бил. Очите му бяха тъмни и недоволни.
Носеше косата си късо подстригана и тя изглеждаше остра и бодлива на пипане и с някакъв неопределен цвят. След завършване на училище беше наддал доста килограми, но бе загубил мускулната си маса, което го правеше да изглежда дебел и недодялан.
— Да не смяташ да ги засаждаш вместо памук?
— Не. — Тъй като не желаеше да влиза в безсмислени разговори, Кейд се обърна да разгледа какви саксии предлагаше магазинът. Избра две и ги сложи на тезгяха.
— Трябва ми и «Раундъп».
Били изгаси цигарата и мушна фаса в бутилката, която криеше под тезгяха. Знаеше, че е по-добре да не оставя следи, които майка му неминуемо щеше да открие и щеше да му вдигне скандал.
— Не знаех, че си падаш по тези неща. Откога си спрял да коткаш дръвчетата и тревичките?
— И една торбичка пръст за разсад — рече спокойно Кейд.
— Не мога да повярвам на очите си. Кейд Лавил в магазина за инсектициди! А, сетих се. Ти няма да използваш тези пестициди, инсектициди и други гадни химически торове. Твоите растения са девствено чисти. Сигурно си решил да пишеш статии по списанията, затова.
— Ти пък откога си започнал да четеш? — попита с най-любезен тон Кейд. — Или може би само гледаш картинките?
— Модните списания и дрънканиците не хващат дикиш тук. Всеки знае, че ти се възползваш от скъпите торове, които твоите съседи използват.
— Така ли?
— Да, точно така. Вярно, че имаше няколко добри години. Ако питаш мен, това си беше чиста случайност. Късмет.
— Аз не те питам за мнението ти, Били. Е, ще ми донесеш ли поръчката?
— Рано или късно ще хлътнеш, Кейд, ще се провалиш. Ти просто си търсиш белята. — Беше такъв дълъг и скучен ден. Бил търсеше с кого да се заяде, а Кейд Лавил му бе дошъл на крака. Освен това той беше една от любимите му мишени. Котенце, което никога няма да отвърне на обидите. — Твоите насаждения вече са заразени, другите също ще се инфектират. Тогава здравата ще има да плащаш.
— Ще го запомня. — Кейд извади няколко банкноти от портфейла си и ги остави на тезгяха. — Ще занеса нещата до камиона, докато пресметнеш рестото.
Беше си поставил здрава верига на езика и бариера на нервите, много по-здрави отколкото за зло куче. Защото ако се развихреше, ставаше страшен. А Били Клампет не си заслужаваше нито времето, нито усилията, че да ги губи, за да го постави на мястото му.
Това си каза Кейд, докато слагаше саксиите и разсада от рози в колата.
Когато се върна, бутилката с «Раундъп» и десеткилограмовата торбичка с пръст за пресаждане го чакаха на тезгяха.
— Три долара и шест цента. — Подчертано бавно Били отброи рестото. — Видях сестра ти няколко пъти в града. Изглежда много добре. — Погледна Кейд и се подсмихна мръснишки. — Супер гадже.
Кейд прибра рестото в джоба си и задържа палеца си там, защото всъщност имаше желание да го набута в гадната уста на Били.
— Как е жена ти, Били?
— Дарлин ли? Добре е. Отново е бременна, за трети път. Очаквам този път да съм посадил един здрав син. Когато ора, независимо дали земята или жената, винаги го правя добре. — Очите му проблеснаха подигравателно при това изявление. — Попитай сестра си.
Ръцете на Кейд изскочиха сами от джобовете. Той сграбчи Били за яката и го вдигна във въздуха. Никой от двамата не очакваше това да стане.
— Искам да запомниш едно нещо — продума тихо Кейд. — Кой държи ипотеката на къщата, в която живееш, Били. И стой далеч от сестра ми.
— Може да размахваш парите си колкото си щеш, но не ти стискат топките да си премериш силите в един мъжки бой.
— Стой далеч от сестра ми — повтори Кейд — или много скоро ще разбереш за какво могат да послужат твоите топки.
Пусна го, прибра остатъка от покупките и излезе. Подкара колата и спря чак на първия знак «стоп». И стоя там със затворени очи, докато червената мъгла на яростта не се разсея.
Не беше сигурен кое беше по-лошото. Дали, че не беше се сбил с Клампет и не бе изпотрошил магазина му, макар че отвсякъде ги заобикаляха отрови и това беше опасно, или че сестра му бе позволила на подобна измет като Клампет да я докосва с ръцете си.
Той зави и тръгна по Маркет Стрийт. Намери свободно място за паркиране на половин пряка от магазина на Тори, точно зад камиончето на Дуайт. Като се опита да потисне гнева и болката, които го измъчваха, Кейд взе саксиите и ги понесе към магазина.
Още преди да влезе чу виенето на бормашина.
Основата на рафтовете беше поставена, както и първата редица от лавици. Бяха от борово дърво, лакирани с безцветен лак. Добро решение, помисли си Кейд. Просто и чисто. Щяха да служат само за подреждане на стоката, а не да привличат вниманието на купувачите. Подът беше покрит с инструменти и талаш, а във въздуха миришеше на прах и пот.
— Здравей, Кейд. — Дуайт се изправи и внимателно прескочи инструментите по земята.
Кейд изгледа учудено вратовръзката му на сини и златни райета.
— Не си ли много издокаран?
— Имах среща. Група банкери. — Дуайт разхлаби възела на вратовръзката си, сякаш току-що си спомни, че срещата е свършила. — Наминах оттук да проверя как вървят работите, преди да се върна в офиса.
— Напредвате.
— Клиентът ми има съвсем ясни идеи за това, какво иска и за кога го иска. — Дуайт изразително завъртя очи. — Тук сме, за да си помагаме, и искам да ти кажа, че тя няма да отстъпи нито на сантиметър. Онова кльощаво малко момиченце е пораснало и се е превърнало в истинска, здравомислеща бизнес дама.
— И къде е сега въпросната бизнес дама?
— Отзад. — Дуайт кимна към затворената врата. — Стои надалеч и не се меси. Стои настрани, но аз ще й покажа кой е правилният път.
Кейд се огледа и рече:
— Мисля, че е избрала правилен път.
— Признавам, така е. Слушай, Кейд… — Дуайт неловко пристъпи от крак на крак. — Лизи се обади на онази своя приятелка.
— Не.
— Чакай, за бога! Само ме изслушай.
— Не искам. Знам какво ще ми кажеш. Че Лизи има една приятелка, която е самотна и е точно за мен. Защо да не й се обадя или не намина край вас на вечеря, когато и тя случайно ще бъде там, или да се срещнем за по едно питие?
— Ами да, защо не? Лизи ще ме подкрепи.
— Ох, омръзна ми. Твоята жена, твоят гръб, твоите проблеми. Просто кажи на Лизи, че съм хомосексуалист или нещо такова.
— Виж, това е идея. Ще свърши работа. — Идеята хареса толкова много на Дуайт, че смехът му прогърмя и разтресе стените. — Направо ще подреди нещата. Само че тя ще започне да ти търси мъже.
— Боже опази! — Това не беше извън обсега на възможностите й, помисли си Кейд. И сигурно щеше да го стори. — Тогава й кажи, че имам тайна любовна връзка с някоя жена.
— Коя?
— Избери, която искаш. — Кейд махна с ръка и тръгна към вратата на склада. — Просто й кажи твърдо не. — Той почука и надникна, без да дочака отговор.
Тори се бе покатерила на стълбата и поставяше флуоресцентна лампа на тавана.
— Почакай, дай на мен.
— Вече го направих. Това е задължение на наемателя, не на хазаина. — Все още, дълбоко вътре в нея, я притесняваше фактът, че точно той беше притежателят на сградата.
— Видях, че са сменили счупеното стъкло.
— Да, благодаря.
— И, струва ми се, климатикът работи.
— Да, оправиха и него.
— Ако днес искаш да си го изкараш на мен, няма да си първата. Давай.
Той се обърна с ръце в джобовете. В това помещение тя беше подредила метални лавици, сиви, грозни, но практични. Те вече бяха запълнени с кутии, на повечето от които личаха и номерата на стоката.
Беше си купила бюро, здраво, обикновено и практично. Върху него имаше компютър, телефон и спретнато подредена купчинка листа.
За десет дни беше организирала всичко идеално. И нито веднъж не бе потърсила неговата помощ. Щеше му се това да не го огорчава.
Беше облечена с черни шорти, сива тениска и сиви сандали. Искаше му се това да не привлича така силно вниманието му.
Тори слезе от стълбата и Кейд се обърна към нея в мига, в който понечи да я сгъне и прибере.
— Чакай, аз ще го направя.
— Мога и сама.
Той дръпна стълбата към себе си, тя също.
— За бога, Тори!
Този очевиден и неочакван изблик на раздразнение и опасното проблясване в очите му я накараха да отстъпи и да пусне стълбата. Кейд я сгъна на две и я занесе в малкия килер. Докато стоеше с гръб към нея, тя почувства внезапна остра болка от вина и симпатия. Беше странно да осъзнае, че липсват страхът или вълнението, които обикновено й внушаваше обкръжението от сърдити мъже.
— Седни, Кейд.
— Защо?
— Защото ми се струва, че имаш нужда. — Тори отиде до малкия хладилник, извади бутилка кока-кола, отвори я и му я подаде. — Заповядай, студена е.
— Благодаря. — Той седна на стола зад бюрото й и отпи дълга глътка направо от шишето.
— Лош ден?
— Имал съм и по-добри.
Без да казва нищо, Тори отвори чантата си и извади малката емайлирана кутийка, в която държеше аспирин. Когато му предложи два, Кейд учудено вдигна вежди.
Тя почувства как по лицето й плъзва червенина.
— Аз не искам да си помислиш, че… Това е просто така.
— Благодаря. — Кейд взе хапчетата, въздъхна и повдигна рамене. — Едва ли ще се съгласиш да ми помогнеш, като дойдеш и седнеш на коленете ми.
— Правилно не го допускаш.
— Е, все пак трябваше да попитам. А какво ще кажеш за една вечеря и кино? Чакай, не казвай не преди да си помислила — прекъсна очевидния й отказ той. — Просто вечеря, по дяволите! Пица, хамбургер, каквото искаш. Обещавам, няма да ти правя предложение за женитба.
— О, това звучи доста успокоително, но не е достатъчно мотивиращо.
— Хайде, помисли пет минути. — Кейд остави бутилката на бюрото и стана. — Ела навън. Нося ти нещо.
— Не съм свършила тук.
— Момиче, ти на всяко нещо ли си контра? Направо ме съсипваш.
За да разреши проблема, той я хвана за ръка и я повлече към вратата.
Можеше да му се опъне, разбира се, но отвън имаше двама майстори дърводелци, което означаваше два чифта очи и уши. Напълно достатъчно до довечера целият град да знае за сцената и да прави предположения. Нямаше да им даде храна за клюки, ако просто тихо и кротко излезеше с Кейд.
— Харесвам тези цветя — започна той, като посочи саксиите, докато я водеше към камиончето си. — Ако ти не ги харесваш обаче, можеш да ги смениш при Клампет и да вземеш други. — Той спря и извади първата табличка с разсад. — Мисля, че ще ти подхождат.
— На какво ще подхождат?
— На теб, на магазина. Приеми ги като подарък за късмет, дори и да ги смениш с други. — Сложи разсада в ръцете й и извади втория и торбичката с пръст. Тори стоеше безмълвна, развълнувана и объркана. Да, тя искаше да има цветя пред магазина. Мислеше да сложи петунии, но тези бяха по-красиви и хващаха окото.
— Много мило от твоя страна. Благодаря ти.
— Би ли ме погледнала? — Изчака, докато тя вдигна очи и ги впери в неговите. — Добре дошла. Къде искаш да ги сложа?
— Трябва да видим, някъде отпред. Аз ще ги засадя — докато вървяха към стълбата, Тори му хвърли един кос поглед. — О, щях да забравя. Можеш да минеш към шест. Предпочитам пица. Ако успеем да издържим заедно, докато я изядем, ще говорим и за кино.
— Чудесно. — Кейд остави цветята и пръстта пред витрината. — Ще бъда тук в шест.
— Да, знам — прошепна Тори, докато той се отдалечаваше.


Глава 8

Хората сигурно не умираха от скука, реши Фейт, но не проумяваше как, по дяволите, живееха с нея.
Когато беше дете и се оплакваше, че няма какво да прави, отвратителните възрастни й възлагаха всевъзможни и все неприятни задачи. Тя мразеше неприятните работи почти толкова, колкото и скуката. Но има някои неща, които човек не може да научи цял живот.
— Ох, няма нищо за правене тук. — Фейт се подпря на кухненската маса, върху която бяха сервирани бисквитите й за закуска. Минаваше единадесет часа, а тя не беше се облякла дори. Носеше копринения халат, който си бе купила при едно пътуване до Савана през април. И й беше скучно до смърт. — Всичко е едно и също, ден след ден, месец след месец. Кълна се, направо се чудя как никой от нас все още не е полудял напълно и не е хукнал, крещейки, нощем по покрива.
— Да не би да ти е скучно, а, мис Фейт? — Гласът на Лайла беше грапав като пясък и с френски акцент. Отчасти защото баба й беше креолка, но най-вече защото така й харесваше. Доставяше й удоволствие и я забавляваше.
— Тук никога нищо не се случва. Всяка сутрин едно и също, и през целия ден едно и също. Една дълга тънка поредица от нищо.
Лайла продължи да търка плота. Истината бе, че тя беше оправила кухнята преди повече от час, но знаеше, че Фейт ще се мотае. Затова я изчакваше.
— Предполагам, че жадуваш да правиш нещо, така ли? — Тя изгледа Фейт с простодушните си кафяви очи. Лайла имаше коварство в излишък, затова си беше изработила този поглед и той й вършеше добра работа.
Но тя познаваше своята цел. Грижеше се за Фейт от деня на нейното раждане. Раждане, спомни си Лайла с нежност и любов, което бе съпроводено с крясъци и размахани малки бебешки юмручета към света. Самата Лайла беше станала част от домакинството на семейство Лавил от своята двадесетгодишна възраст, когато бе наета да чисти къщата, докато госпожа Лавил се грижеше за малкия господин Кейд.
Тогава косата й беше черна, а не прошарена. Бедрата й бяха доста по-тесни. Но сега вече беше пораснала и станала много по-женствена, мислеше си Лайла със задоволство. И се бе превърнала в истинска жена.
Кожата й имаше цвета на тъмния карамел, с който покриваше ябълките в нощта срещу Вси светии. Лайла обичаше да си слага яркочервено червило на устните и винаги носеше едно в джоба на престилката си.
Никога не беше се омъжвала. Не че не бе имала възможности или предложения. Напротив.
Навремето Лайла Джаксън беше голяма хубавица. И макар че това време отдавна беше минало, тя все още обичаше да излезе в града с някой хващащ окото красавец.
Но да се омъжи? О, не! Никога! Това не беше за нея.
Лайла предпочиташе нещата да си останат такива, каквито си бяха, а това означаваше да има приятел, който да я вземе от къщи и да я заведе на местата, където тя обичаше да ходи. А ако той искаше да излязат пак, не трябваше да забравя да й донесе кутия хубави шоколадови бонбони и да отвори вратите пред нея като истински джентълмен.
Да се ожени за някой мъж, означаваше да прекара живота си в постоянни грижи за него. Да върви след него, да го гледа как се чеше и прозява, докато тя се поти да извади хляба на семейството и да свърже двата края, пък и да си купи няколко красиви неща за себе си.
Не, Лайла си имаше прекрасна къща. Ако трябва да бъдем точни и да кажем истината, имението Бо Рев беше толкова нейно, колкото и на всички останали. Беше отгледала три бебета тук, беше изплакала очите и душата си, когато загуби едното от тях, и беше имала, според нейния си начин на мислене, всички предимства на мъжката компания без каквито и да било проблеми и усложнения.
Нямаше нищо против едно хубаво гушкане от време на време. Ако добрият Господ искаше неговите чеда да не се гушнат, едва ли би позволил да изпитват нужда и желание за това.
Сега, мислеше си Лайла, мис Фейт е изпълнена от много нужди и желания и се чуди как да ги посрещне, без това да й причини страдание. Което означаваше, че момичето има проблеми. Наистина повечето от тях тя сама си беше причинила. Някои пиленца търсят по-дълго пътя към гнездото. Лайла знаеше тези неща много добре.
— Можеш да си направиш една дълга разходка с колата — предложи тя.
— Докъде? — попита Фейт без всякакъв интерес и отпи от кафето. — Всичко изглежда едно и също, навсякъде.
Лайла извади червилото си и се начерви, като се оглеждаше в хромираната повърхност на тостера.
— Аз знам какво ми помага, когато съм тъжна. Едно хубаво пазаруване.
— Може би. — Фейт въздъхна и се примири с идеята да отиде до Чарлстън. — Наистина май няма нищо по-добро от това.
— Значи всичко е наред. Отиваш на пазар. Хем ще свършиш малко полезна работа, хем ще си вдигнеш настроението. Ето ти тук списъка с покупките.
Фейт премига недоумяващо и загледа списъка с продукти, който Лайла сложи пред нея.
— Продукти ли? Аз не ходя в супермаркети и не пазарувам продукти.
— Няма нищо по-хубаво от пазаруването на продукти. И да провериш дали доматите са твърди, чу ли? Ще вземеш от този препарат за под, който съм написала най-отдолу. Рекламираха го по телевизията и си умрях от смях. Затова искам да го опитам.
Тя се обърна към мивката да изплакне парцала за прах и да скрие усмивката си, защото видя как устата на нейното мило момиченце направо увисна.
— После ще отидеш в дрогерията и ще вземеш моя крем «Ойл оф Олей», обаче кутийка, не шише. И пяна за ваната. Онази с мляко и мед. А на връщане ще спреш в химическото чистене и ще вземеш всичко, което занесох миналата седмица. И без туй повечето са все твои дрехи. Един Господ знае за какво са ти толкова много копринени блузи.
Фейт присви очи.
— Нещо друго да поръчаш?
— Тук съм написала всичко. Тъкмо ще има какво да правиш няколко часа и няма да ти е скучно. Сега, върви да се облечеш, че стана обяд. Грехота е да се мотаеш тук по халат половин ден. Хайде, върви!
Лайла направи едно отпъждащо движение с ръка, след което прибра чинията и чашата на Фейт.
— Не съм си довършила закуската.
— Не виждам да ядеш. Само човъркаш тук-там. Хайде, изчезвай от моята кухня и се приготви да излизаш.
Тя сви рамене, намръщи се и загледа сърдито Фейт. Понякога гледаше така страшно, че можеше да смрази и най-смелото сърце. Фейт се измъкна иззад масата, подсмръкна нещастно и се упъти към вратата.
— Ще ти го върна, като се прибера — закани се тя.
С поклащане на главата и лек смях, Лайла доизпи кафето от чашата й.
— Някои пиленца така и не научават никога кой петел кукурига в къщата.


На Уейд му бяха необходими цели три години и осемнадесет кученца, за да убеди Доти Бетръм, че кучката й трябва да престане да зачева, заради което трябва да й се направи операция. Последното от шестте кутрета излезе, а майка му заспа от упойката, с която я бе инжектирал за операцията, когато той се зае да ваксинира скимтящите кученца.
— Просто не мога да гледам игли, Уейд. Направо ми става лошо.
— Няма нужда да гледате, госпожо Бетръм. Защо не излезете да почакате отвън. Ние тук ще свършим за пет минутки.
— Ох! — Ръцете й трепереха, когато докосна бузите си, а очите й, разширени от страх, блестяха зад дебелите стъкла на очилата. — Струва ми се, че трябва да остана. Просто не би било правилно, ако… — Тя цялата потръпна, когато Уейд вкара иглата под козината на кученцето.
— Максин, изведи госпожа Бетръм в чакалнята, моля те. — Той намигна скришом на помощничката си. — Аз ще се оправя сам.
«При това ще се оправя много по-добре — мислеше си Уейд, докато Максин помагаше на жената навън, — без тези сладки възрастни дами да припадат и да се търкалят по пода.»
— Готов си, малкият. — Уейд погали кутрето по коремчето, за да го успокои и да разнесе ваксината. Претегли го, скъси ушите му, провери го за паразити и попълни картона му, докато скимтенето и лаенето огласяше кабинета.
Кучката на госпожа Бетръм спеше кротко в коша, старият котарак на господин Клинли, Силвестър, съскаше в своята клетка, а хамстерът Спийди Пети, талисманът на трети клас в средното училище на Прогрес, въртеше колелото си, възстановявайки се от инфекция на пикочния мехур. Това беше неговият малък рай. Раят на доктор Уейд Мууни.
Той приключи с последното кутре, докато останалите се боричкаха, дърпаха връзките на обувките му и се търкаляха като малки сиви топчици по пода. Госпожа Бетръм го убеди, че вече е намерила добри семейства за пет от кученцата. Той, както винаги, любезно отклони поканата й да вземе едното от тях.
Но му хрумна къде да намери дом за последното от кученцата.
— Доктор Уейд! — Максин надникна в кабинета.
— Готов съм. Хайде да събираме тумбата.
— Толкова са сладки. — Тъмните й очи закачливо светнаха. — Мислех, че ще си вземете едно.
— Започнеш ли веднъж, няма спиране. — Но трапчинките му се откроиха, докато държеше кученцето в ръцете си и го галеше.
— Бих искала и аз да си взема едно. — Максин пое кутрето, което близна ръката й с любов. Тя обичаше животните, ето защо да работи за доктор Уейд, за нея беше все едно да е на седмото небе. Вече имаше две кучета вкъщи и знаеше много добре, че трябваше да убеждава родителите си, за да вземе трето.
Максин беше родена в миньорско семейство и родителите й се трепеха за нея и за двамата си синове, за да излязат от тази мизерия. Парите все още не бяха достатъчно, напомни си момичето, докато прегръщаше и галеше кутрето.
И още дълго време нямаше да стигат, каза си тя с въздишка. Беше първата от семейството, която учеше в колеж, затова всяка стотинка трябваше да се спестява.
— Много са сладки, докторе. Но едва ли ще имам достатъчно свободно време между работата и училището, за да се занимавам с тях. — Остави кученцето на земята с нескрито съжаление. — Освен това, татко ще ме убие.
Уейд се усмихна. Знаеше, че бащата на Максин я обожава.
— В училище всичко наред ли е?
Тя завъртя очи. Беше втора година в колежа и времето не й стигаше, точно както и парите. Ако не беше доктор Уейд, който й позволяваше да учи, когато беше спокойно в кабинета, и й даваше повече свободно време, нямаше да се справи с уроците.
Той беше нейният герой. Дори по едно време беше болезнено влюбена в него. Сега само се надяваше някой ден да стане толкова добър ветеринарен лекар като него.
— Идат изпитите. Главата ми е препълнена така, че имам чувството, че ще се пръсне. Ще изнеса тези бебета навън, докторе. — Тя вдигна кошницата, пълна с кученца. — Какво да кажа на госпожа Бетръм за Сади?
— Може да мине да я вземе днес следобед, но по-късно. Някъде около четири. А да, помоли я да не дава последното кученце на никого. Имам нещо предвид.
— Добре. Може ли да си взема обедната почивка сега? Ще бъдем свободни около час, мисля, че бих могла да почета малко в парка.
— Върви. — Той се обърна към мивката, за да измие ръцете си. — Може да отсъстваш цял час, Максин. Да видим колко още можеш да побереш в мозъка си.
— Благодаря, докторе.
Щеше да съжалява, ако я загубеше като помощница. Което сигурно щеше да се случи скоро след като момичето вземеше дипломата си в ръце. Нямаше да е лесно да намери друг толкова компетентен като нея, който да работи с такова желание и да е така добър към животните. А освен това да пише на машина, да се оправя с нервните собственици на кучета и да отговаря по телефона.
Но животът си беше такъв. Продължаваше и не спираше.
Уейд се върна, за да прегледа Сади точно в момента, в който Фейт се показа на външната врата.
— Доктор Мууни. Ето кого търся.
— По това време на деня лесно мога да бъда намерен.
— Ами, аз просто минавах оттук.
Уейд присви вежди.
— Като те гледам, роклята ти е напълно подходяща за подобно посещение.
— О! — Фейт приглади с пръсти меката тъкан на своята ефирна, в наситен червен цвят и с разкошно клоширана пола рокля. — Тази ли? Просто съм в такова настроение. Червено. — Тя отметна глава и около нея се разнесе прелъстителен аромат на парфюм. Като пристъпи към него, Фейт първо сложи ръце на гърдите му, после ги плъзна към раменете му. — Познай какво имам под роклята.
Всеки път, помисли си Уейд, само един поглед към нея му стигаше, за да бъде готов за любов.
— Защо не ми подскажеш?
— Но ти си толкова умен. Завършил си, имаш сума ти дипломи и грамоти. — Тя взе ръката му и я сложи върху бедрото си, като я придвижи нагоре със своята ръка. — Обзалагам се, че веднага ще откриеш, и то много бързо.
— Господи! — Кръвта му кипна, а пулсът му се учести като на пантера, тръгнала на лов. — И се разхождаш из града чисто гола, без нищо отдолу?
— Но това знаем само аз и ти. Единствено. — Фейт направо се залепи за него. Очите й блестяха. Захапа долната му устна. — Какво ще правим сега, Уейд?
— Ще се качим горе.
— Толкова далеч? — С гърлен смях тя бутна вратата зад гърба му. — Искам те тук. Сега. И те искам бързо.
Кучето кротко спеше, дишането му беше равномерно. Стаята миришеше на лекарства и на специфична кучешка миризма. Старото кресло, където Уейд бе прекарал много часове, преглеждайки пациентите си, беше покрито с косми от безбройните кучета и котки, минали през кабинета му.
— Не съм заключил.
— Обичам живота, когато е изпълнен с опасности. — Тя дръпна ципа на джинсите му и откопча горното копче. — А, виж какво намерих! — Хвана го с ръка и загледа как шоколадовите му очи се овлажниха и изпълниха с нега, преди да залепи устните си към неговите.
Слабата възбуда, която я обхвана, докато се обличаше и караше към града, й подсказа, че ще отиде при него. Ще прелъсти и ще превърне срещата им в нещо вълнуващо. Дори болезнено.
— Заведи ме някъде. — Тя се изви на дъга, когато устните му докоснаха шията й. — Заведи ме там, където е горещо и диво. Трябва да отидем. Побързай и ме заведи.
Безумното нетърпение го прониза като нож, нажежи кръвта му и го остави безсилен. Сливането им не беше нежно, нито ласкаво, нито меко, нито сладко.
Когато ръцете й го галеха, той забравяше, че иска да е нежно и сладко.
Всичко, което желаеше, беше Фейт. Уейд вдигна червената пола и сграбчи бедрата й. Тя бе гореща и влажна. И се обви около него като хищни челюсти, когато той проникна в нея.
Фейт преметна единият си крак през кръста му и простена, дълбоко и сластно.
Желанието му запълни всички празни пространства, нямаше значение, че беше само за миг и че пустотата щеше да се върне отново. Той щеше пак да я запълни и никой друг не можеше да го стори.
Задъхано, тежко, животинско дишане. Силно, ритмично сливане на телата. Тяло срещу тяло, тяло върху пода и тяло върху него. Чувството, което извира от него и потъва в нея.
Тя продължи движението, дори когато от гърлото й се изтръгна вик, оповестяващ началото на оргазма, който я освобождаваше. Тя винаги свършваше първа, оставяше го твърд и изпълнен с напрежение и изненада, което всъщност му беше приятно, макар в известен смисъл да го объркваше.
След това всичко щеше да започне отначало, но този път бавно, всепоглъщащо, с едно раздиращо желание, което сякаш отваряше рана дълбоко вътре в него.
И понеже това беше той, тя можеше да продължи и да знае, че той ще е с нея, докато свърши отново.
Телефонът иззвъня. Или може би нещо звънеше в ушите му. Всеки дъх, който поемаше, беше споделен с нея. Тя се движеше в същия ритъм с него. Вярваше му и не спря, дори не забави темпото. Понякога Уейд си мислеше, че не е нормална. Понякога се чудеше защо двамата не се разкъсаха и не се самопогълнеха, докато не останеше нищо.
Фейт произнесе името му, пак и пак, като всеки път подчертаваше със стонове и въздишки буквите. И той видя, секунда преди да свърши в нея, как очите й се изпълниха с молба.
— Господи! — Тя потръпна и подпря главата си на вратата, като остана със затворени очи. — Господи. Чувствам се страхотно. Сякаш Бог е влязъл в мен и е излязъл. — Отвори очи и се протегна лениво. — А ти как си?
Той знаеше какво очаква, затова зарови лице в косата й, шепнейки думите, на които тя не вярваше. Думите, които значеха за нея нещо преди години, когато бе достатъчно глупав, за да й ги каже.
— Това бе много по-задоволяващо от обяда, който бях планирал.
Заявлението му я накара да се разсмее и тя обгърна врата му с ръка. Жест, който би могъл да бъде както приятелски, така и интимен.
— Все още има някои части от мен, които не си вкусил. Така че ако…
— Уейд! Уейд, скъпи, горе ли си?
— Господи! — Една част от него, която все още беше вътре в нея, направо изтръпна. — Майка ми!
— Е, какво… Не е ли забавно?
Фейт избухна в смях, а Уейд сложи длан на устата й.
— Замълчи! Само това ми липсваше!
Със засмени очи, в които играеха дяволити пламъчета, Фейт продължи да говори зад шепата му, докато тялото й се тресеше от смях.
— Не е никак смешно — едва продума Уейд, мъчейки се да потисне смеха, който всъщност напираше и в него. Можеше да чуе майка си, която топуркаше навън и го викаше по същия начин, както когато бе на десет години и закъсняваше за вечеря.
— Бъди тиха и мирна — прошепна на Фейт. — И не мърдай оттук. Стой без да издадеш нито звук и без да мръднеш дори.
Той стана безшумно, без да сваля очи от нея и от устните й.
— Уейд, скъпи — рече тихо тя, когато той посегна да отвори вратата, и сама сложи пръсти на устните си, защото той се обърна и й направи знак да мълчи.
— Нито звук — повтори Уейд.
— Добре де, но мисля, че ще е по-добре, ако сложиш нещо върху себе си.
Той се погледна, изруга и грабна джинсите си.
— Мамо? — Хвърли един последен предупреждаващ поглед към Фейт, излезе и затвори плътно вратата зад себе си. — Тук съм, долу. Тъкмо свърших с един пациент.
Прескочи стълбите, благодарен на съдбата, че майка му бе решила да се качи направо горе.
— А, тук ли си, момчето ми? Тъкмо щях да ти оставя бележка.
Бутс Мууни беше едно кълбо от противоречия. Беше висока жена, но всички я мислеха за дребна. Имаше глас на котенце и желязна воля. Беше избрана за Кралицата на памука през последната си година в колежа и продължи да царства като Мис Джорджтаун.
Външният й вид все още беше здрав, розов и красив и й служеше добре. Тя го поддържаше всеотдайно, но не от суета, а по задължение. Съпругът й беше важна личност и Бутс не можеше да си позволи да го излага, като изглежда зле. Той не заслужаваше подобно отношение.
Бутс обичаше красивите неща. В това число и самата себе си.
Тя разтвори ръце, за да прегърне сина си, сякаш не беше го виждала цели две години, а не само два дни. Когато той се наведе към нея, тя го целуна по двете бузи и бързо се отдръпна от него.
— Скъпи, ти целият си потен! Да не би да имаш треска?
— Не. — Уейд дори не се намръщи, когато Бутс сложи майчински ръка на челото му. — Добре съм, мамо, нищо ми няма. Бях в кабинета. Днес е малко горещо — знаеше, че най-добрият начин да отвлече вниманието й, е да я разсее. — Я да те погледна! — Той взе ръцете й и я огледа одобрително. — Изглеждаш изключително днес.
— Ти пък! — Тя се разсмя, но цялата порозовя от удоволствие. — Това е, защото идвам от фризьор. Представа нямаш на какво приличах преди Лори да се заеме с косата ми. Бях като разплетена кошница в главата.
— Това не го вярвам.
— Защото си предубеден. Имам страшно много задачи, но не мога да се прибера у дома, преди да видя момчето си. — Тя го потупа по бузата и се обърна към кухнята. — Обзалагам се, че не си обядвал. Веднага ще ти приготвя нещо за хапване.
— Мамо, имам пациент. Кучката на мис Доти.
— О, скъпи, какво й е? Защото, ако Доти загуби това куче, направо ще се побърка.
— Нищо страшно. Просто трябва да я оправя.
— Ако няма нищо страшно, какво трябва да й оправиш?
Уейд прекара ръка през косата си, докато майка му надничаше в хладилника.
— Да я оправя така, че да престане да ражда всяка година по цяла дузина кученца.
— О! Уейд! Та в тази къща няма нищо, с което да поддържаш тялото или душата си. Отивам да ти купя някои неща от пазара.
— Мамо!
— Не ме мамосвай. Ти не ядеш достатъчно откакто ни напусна. И не ми противоречи. Бих искала да идваш по-често на вечеря. Утре ще ти донеса една огромна салата с риба тон. Знам, че много я обичаш.
Всъщност той мразеше салатата с риба тон. Повръщаше му се от нея. Но не бе в състояние да откаже на майка си.
— Благодаря ти много.
— Може да занеса и на малката Тори. Току-що бях при нея, отбих се да я видя. Тя изглежда пораснала. — Бутс сложи в тенджерката три яйца да се варят. — Магазинът й напредва много бързо. Направо се чудя откъде това момиче черпи толкова много енергия. Един Господ знае! Майка й, със сигурност го знам, нямаше и грам енергия, нито пък баща й. Но по-добре човек да си мълчи, ако не може да каже нещо добро.
Бутс сви устни и започна да търси буркана с туршията.
— Винаги е имало нещо, което отделяше това дете от другите. И аз не можах да се сближа с нея. Горкото малко агънце. Често си мислех да я взема у нас и да я отгледам като своя дъщеря.
Любовта, помисли си Уейд, прави човека безпомощен. Няма значение как, къде и по какъв начин се проявява. Той приближи към майка си и я прегърна, като сложи глава на току-що фризираната й коса.
— Обичам те, мамо.
— Какво ти става, миличък? Аз също те обичам. Ето защо ще ти направя една салата с яйца. Няма да стоя и да гледам как синът ми умира от глад! Толкова си отслабнал.
— Не съм, нито грам.
— Значи е време да започнеш да наддаваш.
Уейд се разсмя.
— Защо не сложиш още едно яйце, че да има и за двама ни. Аз само ще сляза да нагледам Сади и се връщам веднага, за да обядваме.
— Чудесно. Върши си работата.
Тя сложи още едно яйце във водата и се загледа след него.
Бутс знаеше много добре, че синът й вече е пораснал. Но той все още си оставаше нейното чедо. А една майка никога не престава да се тревожи за детето си.
Мъжете, помисли си с въздишка тя, са толкова крехки и деликатни същества. И толкова неприкрити. А жените… Е, истинските жени непрекъснато се възползват от тях.
Вратите на старите къщи не са чак толкова дебели, колкото си мислеше синът й. А една жена, която вече е на петдесет и три, няма как да не познае по звуците какво става зад затворената врата.
Бутс беше съвсем наясно какво се беше случило в кабинета на сина й. Но реши, че е най-добре да остави нещата да се развиват така, както е рекъл Господ.
Само че нямаше да изпуска от очи Фейт Лавил. Щеше да я следи като ястреб. Всяка нейна дума и стъпка.


Беше си отишла. Трябваше да предположи, че ще си отиде. На вратата бе залепена бележка с изрисувано сърце и червените й устни в средата. Все едно му беше оставила една сексапилна червена целувка. Той свали лепенката, като си каза, че е пълен идиот. И я скри в чекмеджето на бюрото си. Фейт щеше да се върне, когато пожелае. И той отново щеше да я приеме. Пускаше я винаги, независимо и въпреки себе си, въпреки волята си. Независимо дали беше щастлив, или я мразеше, щеше да го прави, докато сърцето му все още беше цяло, а тя все още беше част от едно-единствено и изключително развлечение.
Уейд погали главата на Сади, после провери пулса и раната й. Тя вече беше будна и дълбоките й кафяви очи бяха лъскави и виновни. Затова той я взе внимателно на ръце. Сетне се качи горе с нея, за да не я оставя сама в кабинета.


Глава 9

След секс винаги беше жадна. В прекрасно и дори приповдигнато настроение Фейт реши да се разходи до «Хенсън» и да си купи бутилка с нещо студено и сладко, за да му се наслаждава по пътя, докато стигне до пазара.
Погледна към кабинета на ветеринаря, а сетне и към прозорците на апартамента му и му изпрати една въздушна целувка. Помисли си, че по-късно може да му завърти един телефон и да го пита има ли нещо против да се разходят вечерта. Можеха да отидат до Джорджтаун и да си потърсят някое приятно местенце близо до морето.
Хубаво й беше с Уейд. От една страна удобно, а от друга вълнуващо. Той бе така неизменен, като изгрева. И винаги на разположение, когато й бе необходим.
Спомените за онова далечно лято, когато бе заговорил за любов и женитба, за дом и деца, се опитаха да нахлуят в паметта и сърцето й. Но тя ги пропъди и побърза да ги замени с тръпката от бързия и вълнуващ секс, който правеха.
Точно това искаше. Точно това. И за щастие той също го желаеше. Щеше да му се отблагодари по-късно. Ще помоли Кейд за колата и ще го отведе на брега.
Ще паркират някъде и ще се прегръщат и целуват като ученици.
Фейт бе спряла собствената си кола на няколко преки от кабинета на Уейд.
Нямаше нужда да дава храна за клюки на злите езици в града, въпреки че те си вряха носа, където трябва и където не трябва. Тъкмо се измъкна от колата, когато зърна Тори да излиза от вратата на магазина. Застана пред него и се загледа.
Има нещо странно, нещо отнесено в това момиче, и то така и не изчезна от смешните й детински черти, помисли си Фейт. Любопитството я накара да прекоси улицата и да се приближи.
— Ти да не си изпаднала отново в транс?
Тори подскочи от изненада, после облекчено отпусна рамене.
— Не, просто гледах как изглежда витрината отвън. Художникът току-що завърши надписа.
— Хм. — Фейт сложи ръка на бедрото си и също загледа витрината. Големите черни букви бяха елегантни и класически.
— «Южен комфорт»? Това ли ще продаваш всъщност?
— Да. — Тъй като задоволството й от добре свършената работа беше нарушено от присъствието на Фейт, тя се упъти към вратата.
— Май не си особено любезна към потенциалните си клиенти.
Тори я погледна през рамо, но погледът й не беше враждебен. Фейт изглежда фантастично, помисли си тя. Красива, самоуверена, доволна. А тя самата не беше в настроение. Това обаче не бе причина да се държи нелюбезно с хората.
— Все още не съм отворила.
Заинтригувана, Фейт бутна вратата, преди Тори да успее да я затвори под носа й, и се шмугна вътре.
— Не изглеждаш готова наистина — подхвърли тя, като огледа празните рафтове.
— Готова съм повече, отколкото си мислиш. Имам работа, Фейт.
— О, я стига! Не ми обръщай внимание. Върви и си върши, каквото имаш за вършене. — Фейт махна с ръка и започна да се разхожда из магазина, изкушена и заинтригувана.
Беше чисто като в църква и това й хареса. Витрините сияеха. Дървото беше полирано до блясък. Изглеждаше подредено, въпреки че на пода имаше струпани няколко дървени сандъка, а в една голяма пластмасова кутия Тори събираше опаковъчните стиропорни уплътнители, използвани при транспортирането на стоките. На плота стоеше настолен компютър с клавиатура.
— Нима имаш достатъчно стока, че да запълниш всичкото това пространство?
— Ще имам. — Примирена с нахлуването, Тори продължи да разопакова предметите. Доколкото познаваше Фейт Лавил, едва ли щеше да се застои. Обикновено бързо се отегчаваше, така че скоро щеше да си отиде. — Ако изобщо те интересува, имам намерение да отворя следващата събота. През този ден ще продавам с десет процента намаление.
Фейт безразлично сви рамене.
— Обикновено съм много заета през уикендите. — Тя продължи да се разхожда покрай високия до кръста й шкаф със стъклен похлупак. Вътре в него, върху бял сатен, бяха изложени ръчно изработени бижута — сребърни и със скъпоценни камъни, красиви, уникални, артистични, направени така, че да хванат окото и въображението на всеки, дори и на най-капризния клиент.
Без да се замисли, тя понечи да отвори капака, но откри, че е заключен, и тихо изруга през зъби. Погледна косо към Тори и се успокои, че не е забелязала реакцията й.
— Доста красиви неща виждам тук. — Искаше сребърните обици с малки топчета от лапис. И ги искаше веднага. — Не знаех, че си падаш по дребните украшения. Ти никога не си носила такива.
— Има трима приложници, които работят за мен — отговори сухо Тори. — Аз определено харесвам брошката в централната секция. Камъните са гранат, топаз и червен халцедон.
— Виждам. Светят като звезди. Като фойерверките, които децата палят на Четвърти юли.
— Да, точно така.
— Много е красива, но аз не си падам по брошки и карфици. — Тя прехапа устни, но желанието надделя над гордостта й. — Харесват ми ето тези обеци.
— Ела в събота.
— Може да съм заета. — Освен това ги искаше веднага. — Защо не ми ги продадеш, тъкмо ще направиш сефтето. Нали затова си се захванала с този бизнес? За да продаваш.
Тори остави керамичната лампа върху рафта. И се опита да сложи една изкуствена усмивка върху устните си, преди да се обърне.
— Днес все още не съм отворила, но… — Тя се приближи към витрината. — В името на доброто старо време.
— Ние с теб не сме имали добри стари времена.
— Така е, права си. — Тори взе ключовете, които висяха на колана й. — Кои по-точно искаш?
— Тези. Точно тези. — Фейт посочи с пръст през стъклото. — Сребърните, с лаписа.
— Да, много са красиви. Ще ти приличат. — Тори ги извади от поставката им и ги вдигна към светлината, преди да ги подаде на Фейт. — Можеш да се видиш в огледалото, ако искаш да ги пробваш. Художничката живее в покрайнините на Чарлстън. Наистина прави много красиви неща.
Когато Фейт се отправи към едно от трите огледала, поставени в бронзови и медни рамки на отсрещната стена, Тори сложи на мястото на обеците дълга огърлица.
Защо да продава едно бижу, когато можеше да продаде две?
— Това е едно от най-любимите ми украшения, направени от нея.
Опитвайки се да не показва особен интерес, Фейт погледна към огърлицата. Беше от големи камъни лапис в сребърен обков.
— Невероятно! — Тя смени едната от обеците си с една от новите, след което взе огърлицата. — Не би искала да срещнеш още някой по улицата с това на врата, нали?
— Не. Имам намерение да продавам само уникати — усмихна се Тори.
— Мисля да взема и двете. Не искам да съжалявам след време. Всичко, което виждам в Прогрес, е същото като на другите. Както винаги.
Тори внимателно затвори витрината.
— Повече няма да е така.
Със скептично присвити устни, Фейт сложи огърлицата около шията си и се огледа.
— Някои хора може да кажат, че си се надценила. — Тя прокара пръсти по камъните, като не откъсваше очи от Тори. — И ще сгрешат. Факт е обаче, че можеше да печелиш повече, ако си беше останала в Чарлстън.
— Но не останах. Ще ти донеса кутийки.
— Не се притеснявай, аз веднага ще си ги сложа. — Тя отвори чантата си и пусна старите обеци в нея. — Само свали етикета и чукни сметката.
— Не мога. Все още не съм инсталирала касовия апарат.
— Значи някой друг път. — Фейт изхлузи обеците и огърлицата. — Или да ти напиша чек? — Вдигна вежди, когато Тори протегна ръката си. — Не мога да ти го напиша, докато не ми представиш цялата сметка.
— Не, просто ми дай старите си обеци. Ще ти ги сложа в кутийка.
Фейт ги извади отново от чантата си с доста рязък смях.
— Добре, стара майко.
Секс и пазаруване, ето какво й беше нужно за разтоварване, помисли си тя, когато тръгна отново из магазина. Нямаше по-хубав начин за прекарване на деня от този. И по-приятни мигове от времето, което прекара в магазина на Тори.
Кой можеше да си помисли, че малката Тори Боудийн с призрачните очи ще се превърне в жена с толкова изтънчен вкус! И освен това ще знае и как да го използва.
Сигурно не беше лесно да се открият всички тези красиви неща, да се намерят хората, които ги правят, да се пресметне как да се продават, за да има печалба, да се подредят и да се измисли най-подходящият начин, по който да се предложат на купувачите.
А сигурно имаше и още много други досадни неща, свързани с въртенето на магазин, намуси се Фейт. Като счетоводство и разни подобни гадости.
Откри, че е впечатлена, а в същото време и малко завижда на Тори за куража и умението да се захване с подобен бизнес. При това съвсем сама и от нулата.
Не че тя самата искаше да прави нещо подобно. Един такъв магазин сигурно обвързва човека по-здраво и от конопено въже. Но пък не беше ли прекрасно, че магазинът бе толкова близо до Уейд? Може би сега животът в Прогрес щеше поне малко да се оживи.
— Трябва да наведеш тази купа тук. — Фейт пристъпи и нагласи купата върху лавицата. — Ето така. Хората ще могат да виждат и вътрешната й страна.
Тори мислеше да направи същото, но след като разопакова всичката стока.
— Търсиш си работа ли? Ето ти сметката, с включени данъци. Би могла да я провериш.
— Винаги си била по-добра от мен по математика.
В този миг вратата на магазина отново се отвори. Фейт можеше да се закълне, че чу как Тори простена.
Защото в магазина влезе Лизи и изписука, което според Тори беше един от нейните безбройни досадни навици. А между останалите бе навикът й да се полива обилно с парфюм с аромат на лилии, който се носеше на десет крачки преди нея и оставаше за дълго, след като си е излязла.
Когато парфюмът и писукането така или иначе вече бяха в магазина, Тори разтегна устни и показа зъбите си, надявайки се, че гримасата й прилича поне малко на усмивка.
— О, не е ли супер! Тъкмо излизам от фризьор и се бях запътила към офиса, когато видях, че сте тук.
Докато Лизи пляскаше ръце и се въртеше из магазина, Тори погледна Фейт. В очите й се четеше досада и потиснатост, на което Фейт отвърна с разбиране и лека усмивка, като незабележимо премига с очи.
— Точно минавах оттук, когато художникът завърши надписа.
— Изглежда чудесно. И всичко останало, нали? — С ръка на корема, Лизи се обърна към рафтовете. — Всичко изглежда толкова красиво, Тори. Сигурно си работила като египетски роб, за да свършиш толкова много работа за толкова кратко време. А виждам, че и моят Дуайт не се е посрамил.
— Да. Много съм доволна от него.
— Че как! Той е най-добрият тук. О, това е много сладко, нали?
Лизи посегна към газената лампа, която Тори тъкмо поставяше на лавицата.
— Страшно обичам такива неща, пръснати тук-там из къщата. Вярно, че събират много прах, както казва Дуайт, но точно тези дреболии правят дома дом, нали?
Тори си пое дълбоко дъх. Това беше още един от досадните навици на Лизи — да превръща всяко изречение във възклицателно умозаключение.
— Да, и аз мисля така. Ако прахът няма къде да се събира, той ще пада просто върху една празна маса.
— Ами да, точно така! — Лизи внимателно обърна етикетчето с цената и устата й се закръгли. Тя произнесе едно «О», смесица от изненада и възмущение.
— Доста е скъпичка!
— Това е ръчна изработка — понечи да обясни Тори, но в този момент се намеси Фейт.
— Ти вземаш онова, за което плащаш, нали така, Лизи? И освен това Дуайт печели достатъчно, че да ти купи каквото заслужаваш. Особено сега, когато ще му родиш още един наследник. Кълна се, че ако някога нося толкова допълнителни килограми цели девет месеца, мъжът, който ме е подредил така, ще трябва да ми купи най-малкото луната и звездите.
Лизи се намръщи, защото не беше сигурна дали трябва да е поласкана или засегната от изявлението на Фейт.
— Дуайт много ме глези.
— Разбира се, че ще те глези. Ти го заслужаваш. Аз току-що си купих тези обеци. — Тя побутна с пръст и разклати едната обеца. — А също и огърлицата. Тори ми направи малка отстъпка по случай откриването в събота.
— Наистина ли? — Очите на Лизи пресметливо се присвиха.
О, колко добре я познаваше Фейт. Лизи не беше от онези, които ще се оставят някой да ги изпревари.
— Тори, моля те, позволи ми да имам тази лампа. Очите ми останаха в нея. Не знам дали ще успея да бъда първа в събота и дали някой няма да я купи преди мен. Моля те, бъди добричка и ми позволи да я купя още днес! А, какво ще кажеш?
— Но ще трябва да платиш в брой или с чек, Лизи. Все още не съм инсталирала машината за кредитни карти. Мога също така да ти я запазя, ако…
— Не, не! Ще ти платя с чек. А след като така или иначе съм тук, защо да не се поогледам наоколо? Да си поиграем на купувачки и продавачки, а? Като малки момиченца?
— Ами добре. — Тори взе лампата и я отнесе, за да я опакова.
Изглежда беше започнала бизнеса, и то най-неочаквано.
— О! Тези огледала продават ли се?
— Всичко, което виждаш, се продава. — Тори извади малка морскосиня кутийка и постави в нея старите обеци на Фейт. — Ще ти сложа и визитката на майсторката на новите обеци.
— Добре. Моля те, не ми благодари.
— Чудя се дали го направи, за да ми помогнеш или за да ме подразниш — отвърна тихо Тори. — Или може би да подразниш нея. — Тя свали етикета с цената от лампата. — Но бизнесът си е бизнес, така че все пак ти благодаря. Ти определено знаеш кое копче да натиснеш.
— На тази ли? — Фейт погледна презрително към Лизи, която обикаляше, ахкайки и охкайки из магазина. — Тя е толкова проста и елементарна!
— Но може да купи едно от моите огледала и да стане новата ми най-добра приятелка.
— На мен ми харесва онова там. — Като се забавляваше все повече и повече, Фейт извади отново чековата си книжка. — И тъй като аз направих сефтето, имам предимство пред нея, нали?
— Просто трябва да взема това огледало, Тори — извика Лизи. — Това, овалното, с лилиите отстрани. Не съм виждала по-красиво нещо. Ще стои много сладко във всекидневната ми.
Тори погледна Фейт и лекичко се усмихна.
— Съжалявам, Лизи, Фейт те изпревари. Ще донеса една кутия за лампата от склада.
— Благодаря. Кълна се, че тук можеш да си избереш всичко, а ти сигурно още не си извадила и половината стока. Оня ден казах на Дуайт, че просто не разбирам как ти стига времето. Да се пренесеш и наредиш в къщата, да подредиш магазина, да се оправяш с доставчиците и да се срещаш с Кейд. Сигурно денят ти има двадесет и шест часа.
— Кейд ли? — в един глас произнесоха Тори и Фейт.
— Това момче действа по-бързо, отколкото предполагах. — Лизи се върна при тях. — Да си призная, никога не съм си представяла, че вие двамата може да бъдете заедно. Като двойка. Но нали знаете приказката за тихите води.
— Да. Не. — Тори поклати глава. — Не разбирам за какво говориш. Кейд и аз не ходим и не сме заедно.
— О, я стига! Тук сме си все свои. Няма нужда да скромничиш. Дуайт ми разказа всичко, като ми обясни, че ти сигурно няма да искаш да се разчува. Не съм казала никому нито дума, кълна се. Не се притеснявай.
— Няма нищо за казване, Лизи. Абсолютно нищо. Ние просто… — Тори видя два чифта очи, които се впериха с нетърпение в нея и прехапа езика си. — Нищо. Дуайт е сбъркал, заблудил се е. Ще отида да донеса кутията.
— Не разбирам защо иска непременно да го запази в тайна — продължи Лизи, когато Тори се скри зад вратата на склада. — В края на краищата никой от тях не е женен, нито сгоден. Разбира се — самодоволно и глуповато се усмихна тя, — идеята да се търкаля в чаршафите с Кейд само две седмици след като се е върнала, не подхожда много на уравновесената и просперираща дама, на каквато се опитва да се прави.
— Така ли? — Това, което правеше Кейд, си беше негова работа, каза си Фейт. Но проклета да бъде, ако остави тази кокошка да кълве брат й и да злослови по негов адрес. — Нима уравновесените и проспериращи дами не правят секс? — Тя почука със злобничка усмивка по издутия корем на Лизи. — Мисля, че това тук не е от ядене на шоколад.
— Аз съм омъжена жена.
— Но не беше, когато се търкаляше с Дуайт на задната седалка на таратайката, която баща му купи.
— За бога, Фейт! И ти имаш с какво да се похвалиш от онова време.
— Така е. Точно затова много внимавам, преди да вдигна камък и да го хвърля по някого. — Тя подписа чека със замах и отново пипна новите си обеци.
— Казвам само, че за някой, който току-що се е върнал в Прогрес и който един Бог знае какво е вършил през всичките тези години, много бързо хвана един Лавил в мрежите си.
— Никой не може да хване един Лавил в мрежите си, ако той самият не иска да падне там. — Но трябваше да помисли за това, което чу. Трябваше да помисли.


Тори беше изкушена да затвори веднага след като двете й неочаквани посетителки си отидоха. Но това щеше да обърка програмата й и щеше да означава, че отдава на глупостите на Лизи прекалено голямо значение.
Тя работи още три часа, като систематично описваше, подреждаше и аранжираше стоките. Ръчната работа и скуката от описването и осчетоводяването я отклониха от мислите.
Но докато караше към къщи, нямаше как да не се върне към тях.
Това не беше начинът, по който искаше да се настани в Прогрес. Не желаеше нито за секунда да бъде предмет на клюки и градски сплетни. Начинът да ги спре беше да не им обръща внимание, да ги игнорира. И да стои настрана от Кейд.
Можеше да го направи лесно и без проблеми.
Беше свикнала да пренебрегва злите езици и бе придобила богат опит в избягването на връзки. Имаше да върши друга работа, не да се занимава с разни измислени любовни истории.
Наистина не биваше да прекарва каквото и да е време с Кейд Лавил. Но сама си го беше направила. Няколко пъти вечеряха заедно, ходиха веднъж или два пъти на кино, пътуваха с колата му. Само безобидни, без последствия срещи. Няколко часа прекарани заедно, нищо повече. От сега нататък бе по-добре да бъде сама.
Може би решението й щеше да е по-твърдо, ако не бе зърнала камиончето му в края на нивата.
Така де, нямаше причина да спира, нямаше причина да говори с него. Би било най-разумно да продължи към къщи и да остави цялата тази глупост да си умре по естествен път.
Пред очите й все още беше жадният за клюки поглед на Лизи.
Тори завъртя волана и спря край пътя, където тревата беше сочна и тучна. Просто ще му се обади, това е. А също така ще му каже да престане да говори за нея и да споделя със своя идиотски приятел каквото и да е. Не бяха ученици, по дяволите!


Пини Коб дръпна от последната цигара «Марлборо», която извади от пакета. Видя през рамо, че спря някаква кола, видя и жената. Дявол го взел, ако момичето, което вървеше през полето, не беше малката Боудийн, вече пораснала.
Кейд стоеше до него и наблюдаваше посевите. Момчето имаше смешни идеи, ако питаха него, но ето че тези смешни идеи носеха добри плодове. Не му беше работа да се меси. Плащаха му, независимо дали щеше да хвърля отрови, или да тори посевите с кравешки тор и дървеници.
— Можеше да повали още малко, както онази нощ — рече Кейд.
— Можеше — съгласи се кратко Пини, като потърка брадата си и прехапа устни. — Това, което гледаш тук, е с десетина сантиметра по-високо от стръковете в нивите на другите.
— Екологично отглежданият памук расте по-бързо — отвърна Кейд. — Химикалите пречат на растежа.
— Да-а, ти нали така каза. — И това, въпреки съмненията на Пини, се оказа истина. Накара го да повярва, че колежанското образование не е ала-бала.
Не че щеше да го изрече някога гласно. Но си беше вярно.
— Шефе? — Пини дръпна за последен път от цигарата и внимателно загаси фаса. — Женски проблеми ли имаш?
Понеже главата му бе изпълнена с други грижи, трябваше му минута, за да включи.
— Моля?
— Ами, знаеш ли, аз може да стоя далеч от жените, но съм живял достатъчно дълго на този свят, за да мога да позная кога някоя женска изпуска пара като локомотив.
Той заслони очите си с ръка и кимна към Тори, която си проправяше път през редовете с памук.
— Ето там има една такава. Като я гледам, направо си мъртъв.
— Нямам проблеми.
— Бих казал, че грешиш — промърмори Пини и се отдалечи, за да не присъства на сблъсъка.
— Кейд!
Достави му удоволствие да я види. Истинско удоволствие.
— Тори! Каква приятна изненада.
— Така ли? Ще видим дали е приятна. Трябва да говоря с теб.
— Добре.
— Насаме.
— Веднага си вдигам чуковете — обади се Пини.
Тори преглътна и си напомни за добрите обноски.
— Извинете ме, господин Коб.
— Няма за какво. Изненадан съм, че ме позна.
Тя не го позна, дори не се и замисли. Каза името му по инерция. Просто в този момент в съзнанието й изплува образа на дребен мършав мъж, със слаби рамене и пшенично руса коса, който най-често миришеше на уиски. Той й даваше малки ментови бонбончета.
Пини си беше все така мършав, но годините и алкохолът бяха набраздили лицето му. То беше червено, грапаво и тъжно, а пшеничената коса, или поне онова, което бе останало от нея, беше напълно скрита от старата сива капа.
— Спомням си, че обикновено ми давахте бонбони и работехте на нивата до татко.
— Точно. — Устните му се разтегнаха в усмивка и откриха зъби, пожълтели и разядени като дъските на стара разнебитена тараба. — А сега работя за колежанчето. Плаща по-добре. Е, аз ще тръгвам. Ще се видим утре, шефе.
Той побутна назад шапката си, след което извади ментови бонбони от джоба си и подаде на Тори.
— Доколкото си спомням, тези ги обичаше най-много.
— Да. Благодаря.
— Много се зарадва, че го помниш — рече Кейд, докато Пини крачеше към пътя.
— Татко обикновено му викаше и му се караше заради това, че пие, а сетне поне веднъж месечно двамата заедно се напиваха до безсъзнание. На другия ден Пини излизаше и работеше на полето, а татко отново му викаше през редовете. — Тя поклати глава и обърна лицето си към Кейд. — Просто не мога да престана да си спомням. Но да си дойдем на думата. Искам да те питам какво си имал предвид, като си казал на приятеля си Дуайт, че ние се виждаме?
— Не съм сигурен, че…
— Ние не се виждаме.
Кейд вдигна вежди, свали очилата си и ги закачи на джобчето на ризата си.
— Напротив, Тори, виждаме се. Ето, в момента аз стоя тук и те гледам.
— Знаеш много добре какво имам предвид. Не ходим на срещи.
Той не се усмихна, макар че много му се искаше. Затова се почеса по главата и я загледа уж замислено.
— Според мен дори направихме нещо много по-хубаво от това. Излизахме няколко пъти. Ако трябва да съм точен, четири пъти през последните десет дни. Според мен, когато един мъж и една жена излизат да вечерят заедно, това си е среща.
— Грешиш. Ние не се срещаме и искам да бъде ясно.
— Тъй вярно, мадам.
— Не ми се присмивай. — Едно трио врани изграчи весело и пронизително. — И дори ако си имал подобна идея в главата, нямаш право да говориш на Дуайт за това. Той отишъл и издрънкал всичко на Лизи и сега тя, с пилешкия си мозък, смята, че с тебе сме заформили някаква дива любовна афера. Не искам хората да си мислят, че съм последното ти завоевание. По-точно притежание.
— Последното какво? — Кейд пъхна ръце в джобовете и се залюля на токовете на работните си ботуши. Веселото настроение го напусна и той осъзна, че това е клюката на деня. — И колко завоевания смяташ, че съм имал?
— Не ме интересува.
— Ти постави въпроса — не й остана длъжен Кейд само заради удоволствието да я види как изръмжава.
— Въпросът е, защо си казал на Дуайт, че между нас има нещо.
— Не съм. Но не разбирам как… — Кейд изведнъж си спомни какво беше станало. — О, да, ясно. Хмм.
— Ето, видя ли! — Тържествуваща, Тори насочи пръста си към него. — Ти си голям мъж и би трябвало да знаеш да си държиш устата затворена.
— Станало е недоразумение. — Според него едно чудесно недоразумение. — Лизи се опитва да ме сватосва и непрекъснато ми търси жена. Не може да понесе мисълта да остави един ерген да си живее живота. Това е като трън в петата й. Последния път, когато отново ми беше намерила гадже, казах на Дуайт да й съобщи, че имам дълга и тайна любовна връзка с една жена или нещо такова, само и само да ме отърве от нея.
— С мен? — Тори беше толкова възмутена, че си представи как от ушите й излиза пара. — Защо от всички…
— Не съм казал с теб — прекъсна я Кейд. — Казах на Дуайт да си измисли някоя, която ще. Но този разговор се проведе точно когато двамата бяхме при теб в магазина. Всъщност, не виждам защо толкова много си се засегнала. И двамата сме свободни, виждаме се, ето и сега сме заедно — добави той, преди тя да успее да възрази. — А ако Лизи иска да си мисли, че нещата между нас се развиват по нормалния начин, къде е проблемът?
Тори не беше сигурна дали може да говори. Той очевидно беше развеселен. Можеше да го види в очите му и да го чуе в гласа му.
— Ти какво? Смяташ, че е много смешно, така ли?
— Не по-смешно отколкото един анекдот — реши Кейд. — Точно.
— Анекдот, значи. Аз като герой на виц. Лизи ще разпространи този анекдот из целия окръг, ако вече не го е направила.
Враните се върнаха и закръжиха над тях.
— Е, добре! Тогава вече ще бъде трагедия. Може би ще трябва да направим официално изявление във вестника, за да опровергаем слуховете.
Тя издаде нечленоразделен звук, който приличаше повече на ръмжене. Когато се завъртя, той я хвана за рамото и я задържа на място.
— Успокой се, Виктория.
— Не ми казвай какво да правя. Аз се опитвам да започна работа, да си уредя дом тук и не искам да бъда обект на клюки, разпространявани през съседските стобори.
— Клюките са солта на живота в малките градчета. Забрави ли това? Ако си, значи прекалено дълго си живяла в големия град. А ако хората говорят, още по-добре. Защото точно те ще дойдат в твоя магазин, за да те видят отблизо. Е, какво лошо има в това?
Говореше внимателно и разумно.
— Не обичам да ме одумват. Достатъчно са ме одумвали.
— Ти го знаеше и преди да се върнеш. А ако хората искат да одумват жената, която е хванала окото на Кейд Лавил, единственото, което трябва да направят, е да я огледат хубаво, за да разберат защо.
— Не го извъртай! — Не беше сигурна как го прави, но знаеше, че почвата под краката й повече не е така стабилна. — Фейт беше в магазина, когато Лизи изтърси своето велико откритие.
Сега вече Кейд се намръщи, което й достави удоволствие.
— Е, какво ще кажеш? Не ти е чак толкова весело вече, нали?
— Ако Фейт се опита да ме разпитва, а тя няма да устои на любопитството си, не се притеснявай. Знам какво да й кажа. — Той стесни обръча на ръцете си, като в същото време хвърли очилата си на земята. Сетне я притисна плътно към себе си.
В главата й забиха тревожни звънчета и тя сложи длан на гърдите му.
— Чакай. Какво правиш?
— Само не излизай от кожата си. — Със свободната си ръка Кейд хвана шията й отзад и приближи лицето й към своето. — Имам намерение да те целуна.
— Недей. — Но устните му вече бяха върху нейните.
— Няма да боли. Обещавам.
И спази обещанието си. Не болеше. Целувката му беше нежна и възбуждаща, успокояваща и сладка. Тя разбърка и извади на повърхността всички желания, които толкова време бе кътала дълбоко в себе си. Но не я заболя.
Устните му бяха меки, нежни и изпиваха нейните. Такъв беше и той. Вътре в нея се разля топлина, която на тласъци се разпространяваше по цялото й тяло. Когато стигна до главата й, Тори се отдръпна.
— Имах това чувство — прошепна Кейд. Ръката му продължи да гали нежно врата й. — От първия миг, в който те видях отново.
Главата й се въртеше. Беше усещане, което й доставяше удоволствие.
— Това е грешка. Аз не… — Тори отстъпи и дочу звук на счупено стъкло под крака си.
— По дяволите! Втори чифт за тази седмица. — Кейд само поклати глава над счупените си очила. — Животът е пълен с грешки — продължи той и я целуна отново. Този път бегло и леко. — Не мисля, че това е една от тях, но ще трябва да се убедим.
— Кейд, не съм особено добра в тези работи.
— В кои работи? В целувките ли?
— Не. — Собственият й смях я изненада. Как можеше да я разсмива, когато всъщност беше толкова уплашена? Дори ужасена. — Работите между мъж и жена, така де, връзката…
— Значи ти трябва практика.
— Не искам никаква практика. — Въздъхна, защото той долепи устните си към челото й. — Кейд, има толкова неща, които не знаеш за мен.
— Нито ти за мен. Хайде да ги открием. Каква хубава вечер. — Той я прегърна. — Какво ще кажеш за една разходка с колата?
— Това няма нищо общо с въпроса.
— Можем да спрем и да си вземем нещо за хапване, докато ти се оправи настроението. — Той я обърна към себе си и много елегантно се наведе да вземе счупените си очила от земята. После тръгна, като я поведе между редовете. Помежду им се поклащаха младите стръкчета памук. — Всяко нещо с времето си, Тори. Аз съм търпелив човек. Огледай се наоколо и ще видиш. Трябваха ми цели три сезона, за да направя фермата такава, каквато аз искам. Направих онова, в което вярвах. И го направих въпреки традициите на цели поколения. Има хора, които все още сочат с пръст или ме ругаят, или ми се присмиват. Само защото не искам да съм като тях. Не желая да вървя по техния път, който е по-удобен и по-разбираем за всички. А когато хората не разбират нещо, те се страхуват от него.
Тя го погледна. Очарователният, безгрижен млад мъж, който преди малко се смееше на настроението и гнева й, всъщност носеше стоманена жилка вътре в себе си. Не биваше да го забравя.
— Знам. Нали непрекъснато живея с това.
— Тогава защо да не приемем, че и двамата сме неудачници, които другите не разбират, и да видим какво ще излезе?
— Не знам за какво говориш. Никой Лавил не е неудачник в Прогрес.
— Така си мислиш, защото все още не съм ти досаждал с чудесата на екологично поддържаното стопанство и красотата на екологично чистия памук. — Той тържествено вдигна ръката й и я целуна. — Но ще го направя, тъй като не съм имал никаква нова жертва месеци наред. Знаеш ли какво, ти си върви вкъщи. Трябва да се изкъпя и да се преоблека. Виж ме какъв съм! Ще дойда да те взема след час.
— Имам работа.
— Няма ден, в който ти да нямаш работа. — Кейд отвори вратата на колата й. — Ще дойда точно след час — повтори той, докато тя сядаше зад волана. — Тори! И да сме наясно. После да няма мън-мън. Това си е среща.
Затвори вратата и като пъхна ръце в джобовете си, се отправи към своето камионче.


Глава 10

— О, не се притеснявай, Кейд. Просто искам да те помоля за една услуга. — Фейт прекоси стаята до леглото на брат си, с вирната брадичка и с възможно най-убедителния си вид.
Придоби този навик — да влиза при него, за да си правят компания, след смъртта на Хоуп. Тогава й беше непоносимо тежко и страшно да стои сама. Сега също влизаше доста често. Особено когато искаше нещо.
И двамата го знаеха, но Кейд не й се сърдеше.
— Хич не ми прави мили очи — рече той. Все още беше гол до кръста, а косата му беше мокра от душа. Извади чиста риза от скрина. — Тази вечер колата ще ми трябва.
— Но ти можеш да я ползваш винаги — реши да не се предава без бой и все пак да опита Фейт.
— Точно така, мога. Затова имам намерение да я използвам тази вечер. — Кейд й се усмихна, защото не искаше да се кара с най-близкия си човек.
— А пък аз пазарувам, за да не стоиш гладен. — Тя приседна на леглото. — И ти прибирам дрехите от химическо чистене. А единственото, за което те моля, е да ми дадеш шибаната си кола за една вечер. Но ти си такъв голям егоист!
Кейд навлече ризата и започна да я закопчава, без доволната усмивка да изчезва от лицето му.
— И какво следва от това?
— Мразя те. — Тя взе една възглавница, вдигна я и я запрати яростно към него.
Както винаги не го улучи.
— Надявам се да блъснеш проклетата кола и да я превърнеш в купчина смачкана ламарина. — Следващата възглавница прелетя над главата му. Кейд дори не се наведе. — И се надявам парчета от стъклото да влязат в очите ти и да ослепееш, а после аз ще ти се смея, когато вървиш пипнешком покрай стените.
Той се отдалечи от сестра си, което беше премислен ход.
— В такъв случай едва ли ще искаш да вземеш онова, което ще остане от колата утре вечер.
— Аз я искам сега!
— Фейт, съкровище… — Кейд взе часовника си от бюрото. — Ти всичко искаш сега, веднага и на часа. — Не устоя на изкушението, затова вдигна ключовете от колата и небрежно ги раздрънка. — Но не може да имаш всичко.
Тя изкрещя. Нададе един боен индиански вик и се захлупи върху леглото. Той щеше да излезе, но тя знаеше, че преди това ще я прегърне. И тогава щеше да използва красивите си лакирани нокти, за да му издере лицето. Но Кейд явно беше предугадил замисъла й и не й позволи да изпълни плана си. Фейт се ядоса и като скочи след него, се блъсна в шкафа, заслепена от ярост.
— Внимавай, ще се нараниш — предупреди я брат й, хвана здраво ръцете й и затанцува с нея.
— Не, първо ще те убия. Ще ти издера очите!
— Тази вечер имаш определени аспирации към моите очи. Ако ги издереш, как ще мога да се наслаждавам на красотата ти?
— Остави ме, кучи син такъв. Или се бий като мъж!
— Ако се биех като мъж, вече щях да съм приключил. — За да я омилостиви, той се наведе и я целуна бързо. — Виж, това изисква по-малко енергия.
Тя се отпусна и от очите й потекоха сълзи.
— О, я се разкарай. Изобщо не ми трябва грозната ти стара кола.
— Номерът няма да мине. Ти много лесно се разплакваш. Очите ти са на мокро място. — Но все пак я целуна още веднъж. — Утре можеш да вземеш колата. През целия ден и половината нощ, ако искаш. — Стисна ръката на сестра си и тръгна да излиза.
И видя звезди посред бял ден, когато тя се хвърли и го ритна по пищяла.
— По дяволите! Господи! — Отблъсна я, опитвайки се да преодолее болката. — Ах ти, малка кучко!
— Бъди благодарен, че не използвах коляното си по инстинкт и предназначение. Тогава щеше да видиш! — Когато той се наведе да разтрие крака си, Фейт се хвърли да грабне ключовете от ръката му. Почти беше успяла, но брат и се изви и тя се строполи на пода от инерцията.
— Кинкейд! Фейт Елън! — Гласът беше като удар с копринен камшик. Маргарет стоеше неподвижно на вратата на стаята с бледо лице. И двамата мигновено престанаха да се бият.
— Мамо? — обади се Кейд.
— Виковете и ругатните ви се чуват чак долу. И ги чух не само аз, а и съдия Пърсъл, когото съм поканила на вечеря. А също така Лайла, дневната прислужница и младият мъж, който дойде да я вземе.
Тя изчака една минута, за да стигне тежестта на обвинението й до съзнанието и на двамата.
— Може би вие смятате подобно поведение за приемливо, но аз не мисля така. И не искам моите гости, прислуги и непознати посетители да мислят, че съм отгледала и възпитала две хиени в дома си.
— Извинявай, мамо.
— Накарай го да се извини на мен — проговори Фейт, като разтриваше ожуления си лакът. — Той ме бутна.
— Не съм. Ти скочи върху мен и сама падна.
— А ти беше жесток и лош. — Имаше още един коз и можеше да го използва, реши Фейт. — Всичко, което поисках, при това съвсем учтиво, беше да ми даде колата за тази вечер. А той започна да ме нарича с разни обидни имена и да ме блъска. — Тя се намръщи и показа ръцете си. — Ето на, виж! Вече имам синини.
— Подозирам, че ти си го предизвикала. Но това не е извинение да удряш сестра си, Кейд.
— Разбира се, мамо — съгласи се той с кимване, лицето му изрази съжаление, че едно глупаво спречкване може да се превърне в такова непростимо провинение. — Абсолютно си права. Извинявам се.
— Много добре. — Маргарет обърна очи към Фейт. — Собствеността на Кейд си е негова и той може да разполага с нея както си иска. А сега, приключете въпроса.
— Само исках да изляза от къщи за няколко часа — не можеше да се примири Фейт. Яростта я накара да говори, без да мисли. — Знаеш ли защо не взема камиончето си, както обикновено? Защото иска да намери някое тъмно и спокойно местенце, за да се натиска с Тори Боудийн.
— Е, това вече е приказка, Фейт — промърмори Кейд. — Стана много интересно.
— Какво, не е ли истина? Целият град знае, че вие двамата ходите.
Маргарет пристъпи две крачки към сина си.
— Ти…? Наистина ли имаш намерение да се срещаш с Виктория Боудийн тази вечер?
— Да.
— Нима не знаеш моето отношение към нея?
— Не мамо, не го знам.
— Очевидно моите чувства не те интересуват. Фактът, че тази особа изигра известна роля в смъртта на сестра ти, фактът, че остана да ми напомня непрекъснато за нейната загуба, изглежда не означава нищо за теб.
— Аз не я обвинявам за смъртта на Хоуп. Съжалявам, че мислиш така и още повече съжалявам, че приятелството ми с нея ти причинява болка или страдание.
— Спести си съжаленията — отвърна студено Маргарет. — Съжалението не е нищо повече от извинение за лошо поведение. Можеш да допуснеш тази жена в своя живот, но не и в моя. Разбра ли ме?
— Да, мадам. — Гласът му стана леденостуден, съвършено копие на нейния. — Много добре ви разбрах.
Без повече думи, Маргарет се обърна и излезе. Стъпките й се отдалечиха и заглъхнаха по коридора.
Кейд се загледа след нея. Как му се щеше да не бе зървал мигновеното проблясване в очите й, изпълнено със скръб. Не искаше той да бъде причина за мъката й. За да отклони мисълта си, се обърна към Фейт.
— Е, свърши чудесна работа, както винаги. Можеш да си доволна от себе си.
Тя затвори очи, докато брат й излезе. В стомаха й се отвори дупка, в която сякаш гореше огън, запален от собствената й глупост и недомислие. За миг остана така, сетне скочи и изтича по стълбите след него. Но чу как външната врата се хлопна.
— Съжалявам — прошепна Фейт и приседна. — Не исках, не мислех, че ще стане така. — Седна и отпусна глава на коленете си. — Моля те, Кейд, не ме мрази. Аз вече достатъчно се мразя сама.


— Надявам се, че ще извиниш поведението на децата ми, Джералд — рече Маргарет, като се върна в голямата приемна, където я очакваше нейният стар приятел.
В неговия дом никога не бе имало подобни изблици, когато децата му все още живееха там. Но неговите дъщери, помисли си Джералд, бяха възпитани като дами.
Все пак се усмихна приятелски и със симпатия на домакинята.
— Моля ти се, Маргарет, няма защо да се извиняваш. Просто младежите са по-темпераментни. — Вдигна чашата с шери, която тя бе оставила, преди да се качи по стълбите, за да види защо се карат, и й я подаде.
Свиреше тиха музика. Бах. Любимият композитор и на двамата. Той й беше донесъл рози, както винаги, а Лайла вече ги бе подредила във вазата от кристал «Бакара».
Стаята, с огромни сини дивани и старо полирано дърво, беше красива, спокойна и подредена, така както изискваше Маргарет. Имаше пиано, на което рядко някой свиреше, но все още го пазеха. Навремето Маргарет имаше амбициите дъщерите й да свирят на този инструмент, но остана разочарована.
Тук нямаше нито една семейна снимка. Всеки спомен беше внимателно отстранен.
Това не беше стая, в която човек можеше да си вдигне краката на масата или пък деца да си играят с играчките си на пода.
— Темперамент, казваш — повтори Маргарет. — Много любезно от твоя страна. — Тя отиде до прозореца и видя колата на Кейд да се отдалечава. Обзе я недоволство. — Страхувам се, че е нещо много по-лошо.
— Децата ни пораснаха, Маргарет.
— Да, някои от тях.
Той не каза нищо. Знаеше, че да се говори за Хоуп винаги бе особено болезнено за нея. А тъй като предпочиташе спокойствието и по-леките неща, реши да остави темата да замре от само себе си, сякаш не е била зачената.
Познаваше Маргарет от тридесет и пет години. Някога за кратко я беше ухажвал. Но тогава тя избра Джаспър Лавил, който беше по-богат и с повече синя кръв във вените си от него. Това не се оказа особено голяма пречка в кариерата му, или поне той искаше да си мисли така.
Още тогава, като съвсем млад адвокат, имаше амбиции. Ожени се сполучливо, отгледа две деца и преди пет години много удобно овдовя.
Като стар приятел на Маргарет предпочиташе да бъде вдовец като нея. Това състояние му предлагаше повече удобства, без разходи на време и енергия.
Съдията беше висок и едър мъж на шестдесет години, с драматични черти, подсилени от огромните черни вежди, които се извиваха като рошава перушина върху квадратното му лице.
Обичаше компанията на Маргарет. Обичаше техните разговори за литература и изкуство. Обикновено я придружаваше на вечери или на официални гостувания. Никога не бяха си разменяли нещо повече от любезната, хладна целувка по бузата за довиждане.
Своите сексуални нужди съдията задоволяваше с млади проститутки, които срещу заплащане реализираха сексуалните му фантазии и си оставаха безименни.
Беше заклет републиканец и фанатичен баптист. Гледаше на сексуалните си приключения като на хоби. В края на краищата всеки си имаше хоби, а той не играеше голф.
— Не знам дали ще бъда приятна компания тази вечер, Джералд.
Съдията също така беше верен на навиците си. Днес беше вечерта за вечеря в Бо Рев. След вечерята щяха да пият кафе и да се разходят за тридесетина минути в градината.
— Аз съм ти достатъчно стар приятел, за да се тревожиш за това.
— Предполагам, че мога да говоря със стария си приятел тогава. Объркана съм, Джералд. И причината е Виктория Боудийн. Надявах се, че ще успея да се примиря със завръщането й в Прогрес. Но току-що научих, че Кейд се вижда с нея.
— Той е голям мъж, Маргарет.
— Той е мой син. — Тя се обърна. Лицето й беше застинало като каменна маска. — Не искам това да става.
Съдията нечуто въздъхна.
— Струва ми се, че ако настояваш пред него, а ти сигурно ще го сториш, това ще направи и момичето, и връзката им да изглеждат много важни в очите му.
— Нямам намерение да настоявам. — О, тя много добре знаеше как да постъпи. — Той трябваше да се ожени за твоята Дебора, Джералд.
Това го накара да се усмихне тъжно. Беше за взаимно съжаление, тази история с несполучливия годеж между Кейд и неговата дъщеря.
— Тогава щяхме да имаме общи внуци.
— Ама че мисъл — промърмори Маргарет и реши, че й е необходимо още едно шери.


Тори го чакаше.
Вече бе наясно какво се бе случило. Просто й трябваше малко време, за да осъзнае, че я бе преметнал. Беше го направил внимателно, учтиво и много умело. Но всъщност я беше преметнал.
От много отдавна беше самостоятелна и не позволяваше на никого да върти кормилото на съдбата й.
Кейд беше хубав мъж и Тори не можеше да отрече, че с него й е приятно.
Гордееше се колко спокойно и самоуверено звучи гласът й, докато се упражняваше пред огледалото. Беше горда и от кратката реч, която щеше да му изнесе.
Тя просто беше прекалено заета със стартирането на бизнеса, установяването в града, вписването в новата среда, не можеше да отделя време и да полага усилия за връзка с него или с когото и да било друг.
Естествено, че е поласкана от интереса му към нея, но ще бъде най-добре за всички, ако просто престанат да се виждат. Надява се да останат приятели, но това е всичко, което могат да бъдат. И нищо повече. Сега или когато и да е.
Ето това щеше да му каже.
Тори облиза леко долната си устна. Върху нея все още се усещаше вкусът на Кейд.
Можеше да го прави винаги, дори и когато не искаше. Напомняше й… О да, напомняше й за горещия, сладък аромат на паднали от вятъра праскови под кривото гърбаво дърво край реката извън града. Пчели, пияни от ферментиралия сок, кръжат около падналите плодове и нежно жужат.
Не очакваше вкусът на Кейд да бъде толкова горещ, така сладък и така незабравим.
Не очакваше, че ще се прилепи към него така идеално за миг, сякаш той беше едно от липсващите парчета от пъзела на живота й.
«Престани да превръщаш нещо съвсем обикновено в романтика» — напомни си Тори. Беше глупаво да претендира, че не знае какво е да се целува с мъж. Беше човек, в края на краищата. И беше нормална.
Но когато си го представяше, всичко беше много по-приятно, по-нежно и по-просто.
Реалността всъщност не беше целувката, а опитът за нея. Проба. Тори предполагаше, че той го е направил с цел, за да я заинтригува.
Много умно, реши тя. Кейд беше умен мъж. Но този път хитринката му нямаше да мине.
Вече беше готова и разумът й си беше на мястото. Никакви изкушения, никакви прегръдки няма да замъглят съзнанието й. Щеше да излезе навън, когато той пристигне. По този начин нямаше да го пусне в къщата, нито да му даде възможност да я обърка. Беше си подготвила и подредила речта. Щеше да му пожелае всичко хубаво, а после да влезе вътре и да затвори вратата.
И да си остане тук, където беше в безопасност. Планът възвърна увереността и самоконтрола й. Така че, когато чу шума от колата, Тори въздъхна с облекчение. Сега всичко щеше да си дойде на мястото. Отново. Но щом видя лицето му, без да иска пристъпи към него. Той седеше в красивата открита кола, косата му беше разрошена от вятъра, а ръцете му — отпуснати на волана. Усмихна й се, но зад усмивката му тя долови гняв и раздразнение. И още нещо. Нещо, което напомняше по-скоро горчивия вкус на нещастието.
Никакви маневри, никакви хитрини и предварителни планове не биха я омаломощили така, както видът му.
— Това е едно от нещата, които най-много харесвам в теб, Тори. Точността. — Кейд излезе и заобиколи колата, за да отвори вратата.
Тя не го докосна. Знаеше, че връзката ставаше по-силна при физически контакт между нея и другия човек.
— Кажи ми какво е станало.
— Какво да е станало? — Той изненадано я погледна. После заобиколи отново и седна на своето място. — Ти да не би просто да отваряш съзнанието на хората, като че ли отваряш прозорец и да надничаш вътре?
Главата й клюмна, сякаш вятърът пречупи цвете. Тори скръсти ръце в скута си.
Така беше по-добре. Всъщност все някога щеше да се случи. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Щеше да стане бързо и лесно.
— Не, би било много грубо.
Кейд се разсмя.
— О, разбирам. Значи съществува етика при четенето на мисли?
— Аз не чета мисли. — Тя стисна силно пръстите си и те побеляха в кокалчетата. Изпусна дъха си, за да освободи напрежението в гърдите си и загледа съсредоточено напред. — Това е повече от четене на мисли. Научих се да го потискам, да го блокирам, защото не е никак приятно да поемам емоциите на други хора и да ги съпреживявам. Предпочитам да ги филтрирам. Но понякога, когато не обръщам внимание или съм разсеяна, някоя много силна емоция може да се промъкне през преградата. Извинявай, че наруших личната ти свобода. Беше неволно.
За момент той не каза нищо. Само седеше с облегнати назад глава и със затворени очи.
— Не, ти извинявай. Беше гадно. Наистина се чувствам отвратително, както успя да забележиш. Май трябваше да си го изкарам на някого и ти се оказа подръка.
— Разбирам, че не е приятно да си с човек, на когото не вярваш. Който може да се възползва от собствените ти мисли и чувства, да ги използва, за да те манипулира или нарани, или да се намеси в живота ти. Опитах се да ти обясня, че това е една от причините, поради които нямам приятели и връзки, и не искам да имам. Абсолютно естествено е да възникнат въпроси и съмнения. А тези въпроси и съмнения водят до възмущение и недоверие.
Настъпи тишина и Тори се приготви да продължи.
— Това е удивителна глупост — рече Кейд. — Може ли да те попитам ти ли сложи тези думи в устата ми?
— Не, това си бяха твои думи — Тори се размърда и се обърна към него. — Аз съм това, което съм, и не мога да се променя. Знам как да се справям с «особеността си». Не очаквам някой да ме разбере, нито да бъде с мен. Не се нуждая от никого. Научих се да приемам живота си по този начин и не давам и пукната пара, ако ти или някой друг не го приемате.
— Ти по-добре внимавай за дупки от лалугери, Тори. На много висок кон си се качила. А от високо лошо се пада. — Когато тя посегна към дръжката на вратата, той само вдигна вежди. — Страхливка.
Тори стисна пръсти, после ги отпусна.
— Копеле.
— Права си, такъв съм, защото си изкарах лошото настроение на теб. Тази вечер ми казаха, че съжаленията били извинение за лошо поведение. Но аз наистина съжалявам. Ти вече изказа мнението си за мен, но аз не мога да приема. Все още не мога да кажа мнението си за теб, защото не съм си го създал. Когато нещо е важно за мен, ми трябва време, за да го изуча добре. А ти, както изгледа, си важна за мен.
Кейд се наведе към нея. Тя инстинктивно се сниши на седалката.
— Знаеш ли, това например ме ядосва и дразни. — Той прехвърли колана през нея и го закопча. — И в същото време ме предизвиква. Разбери, че съм решен да продължа да те виждам, да те опозная по-отблизо, докато не престанеш да се дърпаш.
Той запали двигателя, преметна ръката си на облегалката и я погледна право в очите, докато обръщаше колата.
— Можеш да го припишеш на гордостта и егото ми. Както искаш. Няма значение.
Когато излязоха на пътя, Кейд натисна газта.
— Никога не съм удрял жена. — Каза го уж небрежно, но Тори усети контролиран, потискан гняв под повърхността. — Няма да започна с теб. Харесва ми да те докосвам. Страшно много ми се иска да го направя пак. Евентуално. Но няма да те нараня.
— Не мисля, че всеки мъж използва юмруците си върху жените. — Тори погледна през прозореца, като се опитваше да възстанови спокойствието си, така както строеше стената си от тухли. — Изработих си тези защити като терапия.
— Добре — отвърна просто той. — Значи няма да се тревожа повече, че всяко движение, което правя, ще го приемаш като заплаха. Не искам да те изнервям, но мисля, че те плаша.
— Ако се страхувах, нямаше да съм тук. — Вятърът духаше в лицето й и разбъркваше косата й. — Аз не съм слаб противник, нито пък нечия изтривалка за обувки. Никога вече.
— Ако беше такава, нямаше да искам да бъда с теб.
Тя обърна глава за миг, за да го погледне.
— Това беше много умно. Може би най-хубавото нещо, което можеше да кажеш. А по-важното е, че вярвам, че го мислиш.
— Аз съм едно от онези особени създания, които се опитват да говорят онова, което мислят.
— Вярвам ти. — Тори си пое дълбоко въздух. — Не мислех да излизам с теб тази вечер. Мислех просто да ти кажа, че няма да дойда. Исках да ти обясня нещата. А ето че съм тук.
— Защото ти стана мъчно за мен. — Той я погледна за миг. — Това беше първата ти грешка.
Тя кратко се изсмя.
— Предполагам. Къде отиваме?
— И аз не знам.
— Чудесно. — Тори се облегна на седалката, изненадана колко бързо и лесно се отпусна. — Това ми харесва.


Кейд кара по-дълго, отколкото беше планирал. Избираше междуселски пътища, второстепенни, но така, че да водят на изток, към морето. Слънцето бавно слизаше зад тях, набраздявайки с червени ивици небето, а то сякаш се снишаваше и потъваше в нивите, в короните на дърветата, в дълбоките, змиевидни извивки на реката.
Остави я да избере музиката. И си помисли, че Моцарт подхожда повече от рока, който той би избрал. Някак си вървеше повече с падащия здрач.
Намериха едно малко крайбрежно ресторантче, далеч от тълпите, които окупираха Мъртъл Бийч. Беше доста топло и те седнаха навън на малка маса, върху която ниска, бяла, тумбеста свещ мъждукаше в стъклено кълбо, а разговорите наоколо бяха тихи и приглушени и се губеха сред плясъка на вълните.
На брега децата гонеха пясъчните раци с големи очи в дупките им или хвърляха трохи хляб на ниско прелитащите чайки. Група младежи караха сърфове, говореха си глупости и надаваха викове, които заглушаваха за миг приятелските подхвърляния и закачки.
В небето, което вече беше тъмносиньо, осветено от последните зари на слънцето, можеше да се види блещукането на първата звезда, като един-единствен блестящ диамант.
Напрежението и умората от деня постепенно се стопиха в него.
Тори не мислеше, че е гладна. Всъщност никога не бе имала особен апетит за ядене. Но зарови из салатата, докато Кейд започна да й разказва за работата си.
— Когато почувстваш, че очите ти започват да се изцъклят, ме прекъсни.
— Не се отегчавам толкова лесно. И знам доста неща за екологично чистия памук. Магазинът за подаръци, в който работех в Чарлстън, продаваше такива ризи. Купувахме ги от Калифорния. Бяха скъпи, но се продаваха много добре.
— Кажи ми името на магазина. Моята фабрика «Лавил Котън» започна производство миналата година. Мога да гарантирам, че ще дам по-ниска цена от калифорнийците. Това е една от причините, поради които не бях в състояние направя каквото исках. Да отглеждаш екологичен памук е по-конкурентоспособно от това да използваш химически методи. А изделието от такъв памук налага по-висока цена на пазара.
— Което означава по-високи приходи.
— Точно така. — Той намаза с масло една кифличка и й я подаде. — Хората обичат да слушат за печалба доста повече отколкото за опазване на околната среда. Мога да ти говоря за вредата от пестицидите, за влиянието им върху природата и за страничните ефекти.
— Какви странични ефекти?
— Пъдпъдъците и другите птици, които си правят гнезда в нивите. Ловците убиват пъдпъдъци, изяждат ги и се тъпчат с пестициди. Да вземем препаратите срещу инсекти. Да, те убиват вредителите, но убиват и полезните насекоми, тровят птиците, скъсяват хранителната верига. Едно пиленце ще изяде мъртвото насекомо и ще се разболее. Това е цикъл, който не можеш да прекъснеш, ако не се опиташ да приложиш друг метод.
Странно, помисли си Тори, тя познаваше само гледната точка на баща си за земеделието, според която природата беше враг, с който трябва да се бориш всеки ден.
— Ти обичаш тази работа.
— Да. Защо да не я обичам?
Тори поклати глава.
— Много голяма част от хората преживяват целия си живот правейки нещо, което не им доставя удоволствие или пък за което нямат нито талант, нито желание. Аз трябваше да отида да работя в завод за инструменти и във фабрика за бои след колежа. Записах се тайно в бизнес курсове, вместо да споря с нашите. Така че знам какво е да се бориш, за да постигнеш онова, което искаш.
— А ти какво искаше да правиш?
— Просто исках да бъда по-умна. — За да избягам, помисли си Тори, но върна разговора към предишната тема. — Екологичният метод е разумен и сигурно напредничав, но ако не пръскаш, ще пораснат плевели и посевите ще бъдат нападнати от болести и вредители. Ще имаш лоша реколта.
— Памукът е отглеждан от човечеството цели четири хиляди години. Какво си мислиш, че са правили хората преди 60 или 70 години, преди да започнат да използват алдикарб, метил паратион и трилуранум?
Това я заинтригува, стана й интересно. Чувстваше как страстта му към работата направо вибрира в него.
— Имали са роби. И евтина работна ръка, която е работила часове наред за дребни стотинки. Това е една от причините в случай, че някога си се чудил, защо Югът е загубил Гражданската война.
— Можем да спорим и да дискутираме върху историята друг път. — Той се наведе напред. — Екологично отгледаният памук може би се нуждае от повече ръчна обработка, но използва естествени, природни ресурси. Естествен животински тор вместо химически торове, които могат да замърсят подпочвените води. Покривни култури, които да подпомагат контрола над плевелите и да съдействат за възстановяване на почвата. Полезни насекоми — бръмбари, мравки и други, които да се хранят с вредителите по памука, вместо да излагаме работниците, съседите и децата на вредното влияние на пестицидите. Позволяваме на растенията да загинат естествено, вместо да използваме за това дефолианти.
Кейд спря да говори, докато поднасяха предястието. Отпи от виното си и продължи да дъвче кифличката.
— Процесът продължава и по време на отделяне на семената от памука. Преди работа почистваме машината от остатъците от обикновения памук, това е държавен стандарт. Така че, когато се продава, той е чист от химикали, екологичен и здрав. Има хора, които мислят, че за една тениска или шорти не трябва чак толкова много работа, но памучното влакно е отлично. Освен това семената на памука се влагат в производството на много храни. Мислила ли си колко пестициди поглъщаш, когато ядеш картофен чипс?
— Не искам да знам дори. — Но си спомняше как баща й се прибираше вкъщи, ругаейки земята. Спомняше си какви облаци се вдигаха от кърпите за бърсане на прах и как влакната се носеха във въздуха и влизаха в къщата.
Спомняше си зловонието. И миризмата на изгоряло.
— Кога се запали по цялата тази история с екологичния метод?
— В първи курс. Започнах да чета за това. Всъщност, истината е, че имаше едно момиче.
— О! — Заинтригувана, Тори разряза пъстървата си. — Винаги има замесена жена. Шерше ла фам. Сега вече картинката се оформи.
— Казваше се Лорилинда Дорсет, от Мил Вали, Калифорния. Очите ми щяха да паднат, когато я видях за пръв път. Висока, тънка брюнетка с тесни джинси.
Той въздъхна при спомена, така сладък от разстоянието на изминалите години.
— И беше член на Грийнпийс, на Комитета за защита на природата и Бог знае на още колко подобни организации. Аз естествено, за да й направя впечатление, изчетох всичко за правата на животните, за екологичното обработване на земята и какво ли не още. Отидоха ми цели два месеца от живота.
Тори вдигна вежди при вида на пържолата в чинията му.
— Сигурно е било любов.
— Беше, за няколко прекрасни седмици. Позволих й да ме влачи по разни семинари за екологично земеделие, а тя все пак накрая ми позволи да я извадя от тесните й джинси — усмивката му беше закачлива. — Но вероятно моята постоянна и непреодолима нужда от хамбургери е надделяла над любовта, а тъй като Лорилинда се отвращаваше от месоядците, ме остави.
— Какво е можела да направи?
— Нищо. Но аз продължих да мисля за прочетеното и чутото по семинарите. И то ме ентусиазираше все повече и повече. Видях как мога да го реализирам и защо трябва да го направя. Така че, когато Бо Рев стана мое, започнах дългия и не безконфликтен процес за неговото преустройство.
— Лорилинда би била горда с теб.
— Не. Тя така и никога не ми прости за хамбургерите. Това в нейните очи си беше сериозно отклонение от правата вяра. Месеци наред направо се задавях от вина.
— Всички мъже са кучи синове.
— Знам това. — Освен това знаеше, че тя вероятно ще си изяде цялата порция, ако той успееше да я занимава с приказките си. — Но като забравим този генетичен недостатък, какво мислиш за продажбата на изделия от «Лавил Грийн Котън»?
— Искаш да продавам тениски в магазина? — изненадано попита Тори.
— Не точно тениски, ако не се връзват с останалите стоки. Но да речем салфетки, покривки за хранене, носни кърпи, разни такива неща от истински памук.
— Става. — Тори мигновено превключи на делова вълна. — Бих искала да видя някои модели. Но тъй като те ще се произвеждат тук в щата, ще трябва да обсъдим цените и доставките, качеството и стила им разбира се. Аз искам да запазя основния характер на стоките си. Продавам уникати, само от най-известните и прочути художници и майстори в Южна Каролина.
Тя замълча, отпи от виното и се замисли.
— Спално бельо и покривки от чист памук — промърмори. — От полето направо на масата, при това произведено в окръг Джорджтаун. Звучи привлекателно.
— Добре. — Кейд вдигна чашата си и я чукна в нейната. — Ще намерим начин да бъде от полза и за двама ни. Ще го вкараме в действие.
Вечерта беше към края си. При това и двамата бяха в много по-добро настроение, отколкото в началото. Над морето светеше огромна луна, а в кръвта й се стелеше мъглата на опиянението. Тори рядко пиеше, но сега й беше толкова приятно. Да седи край водата и да отпива малки глътчици вино.
Толкова приятно, че вместо една, изпи две чаши и вече направо й се спеше.
Колата се движеше гладко и безшумно, а вятърът, който я разхлаждаше, миришеше на приближаващото лято.
Това я накара да мисли за орлови нокти и рози, за миризмата на асфалт, топящ се на слънцето, и за звука на лениво жужащи пчели в цветовете на магнолиите край блатото.


Поне да беше малко по-хладно и слънцето да се скрие. Ако скоро никой не спреше на вдигнатия й палец, трябваше да върви пеша до проклетото крайбрежие. За всичко беше виновна Марси, кучката му с кучка, която я изостави, за да се изчука с оня задник Тим. Добре де, изобщо не й пукаше за Марси, да прави каквото си ще. Все щеше да намери начин да стигне до Мъртъл Бийч с някоя от преминаващите по пътя коли и пак да си прекара добре. Имаше нужда единствено от един стоп, някой трябваше да я вземе. Хайде, сладурче, спри колата! Точно така. Фу, проклета горещина.


Тори простена на седалката, очите й бяха широко отворени и блестяха в тъмнината, дишаше на пресекулки като гмурец, излязъл на повърхността след много дълъг престой под водата.
— Тя е влязла в колата. Хвърлила е багажа си на задната седалка и е седнала отпред.
— Тори? — Кейд отби встрани от пътя, спря и я хвана за раменете. — Успокой се. Просто беше заспала за няколко минути.
— Не. — Тя го погледна отчаяно. Сърцето й беше стегнато, сякаш обхванато като в менгеме от лоши ръце, които го стискаха и мачкаха. То биеше неравномерно.
— Не. — Тори отвори вратата, излезе навън и закрачи, спъвайки се като слепец. — Тя е тръгнала на стоп към брега. Той я е качил, докарал я е дотук. Някъде тук.
— Чакай. Спри се! — Кейд я хвана и я обърна към себе си. — Скъпа, ти цялата трепериш!
— Той я качил в колата, после е отбил от пътя и е подкарал между дърветата. — Картините се редяха една след друга в главата й. Образи и форми, звуци и аромати. — В гърлото й горчеше, като след много изпушени цигари. — И я е ударил с нещо. Тя не е видяла с какво, само е почувствала болката, била е ослепена. Какво е станало? Какво значение има? Тя го е блъскала, но той е успял да я измъкне от колата.
— Кого?
Тори поклати глава, опитвайки се да се ориентира в ситуацията сред болката, която изпитваше. И сред ужаса, който я беше обхванал.
— Ето оттук. Точно оттук.
— Добре. — Очите й бяха огромни, нефокусирани, а кожата й беше влажна под пръстите му. — Искаш да се разходиш тук за малко, така ли?
— Трябва. Остави ме сама.
— Не. — Кейд я хвана здраво за ръката. — Това няма да направя. Ще се разходим заедно. Аз съм тук, с теб.
— Но аз не искам! Не искам! — Въпреки това тя тръгна. Отвори се и преодоля инстинкта си за самосъхранение. Не се съпротивляваше, когато образите заприиждаха така ясни.
Звездите над тях светеха ярко. Топлината я обгръщаше като прегръдка.
— Тя е искала да отиде до брега. Но нямало с какво. Била сърдита на приятелката си Марси. Марси, с която планирали да отидат заедно до морето и да прекарат уикенда. Но Марси я изоставила заради някакво момче. И тя тръгнала на автостоп, защото, дявол да го вземе, нямало да позволи на тази глупава кучка да провали уикенда й. Тогава минал той и тя била много щастлива. Била изморена и жадна. Казал й, че ще вземат пътя до Мъртъл Бийч само за час. Колата.
Тори спря и вдигна ръка. Главата й се клатеше без контрол, но очите й бяха широко отворени.
— Той й дал бутилка. «Джак Блек». «Блек Джак». Казал й: «Пий една голяма глътка. Това ще утоли жаждата ти. А и е толкова скучно човек да кара сам и да пие уиски». Трябва да е било бутилката. Сигурно е било бутилката, защото когато тя му я върнала, нещо я ударило отстрани по главата. «Господи! Как боли!»
Тори залитна и сложи ръка на бузата си. Устата й се изпълни с вкус на кръв.
— Не! Недей! — Кейд я притегли към себе си, изненадан, че не му се изплъзва.
— Не мога да виждам. Не виждам. Всичко е празно. Чакай. Чакай. — С ръце, свити в юмруци, тя се отскубна. В стомаха й се промъкна болка, но Тори я преодоля и тогава видя.
— Той я е довлякъл тук. — Тя започна да се тресе. — Не мога! О, просто не мога!
— А и не трябва да го правиш. Всичко е наред. Ела да се върнем в колата.
— Той я довлякъл тук. — Заляха я болка и скръб и тя се потопи в тях. — Влачил я е. — Сега затвори очи и остави на видението да я обземе, да влезе в нея, да я изгори.
«Ти се бориш. Той те удря, а ти си ужасно изплашена и се бориш. Той отново те удря, още веднъж, по лицето. О, как боли, боли, боли. Не искаш. Искаш да си отидеш при мама. Плачеш, докато той грухти и свършва. Можеш да помиришеш потта му и онази мъжка миризма на секс, както и своята собствена кръв. Повече не можеш да се бориш.»
Тори вдигна ръце и ги прокара по лицето си. Трябваше да почувства своите собствени скули, нос, уста. Трябваше да си спомни коя е всъщност.
— Не мога да го видя. Тъмно е и той е просто една сянка. Тя не го вижда. Затова и аз не мога да го видя, дори когато започва да я души с ръцете си. Това не продължава дълго, защото тя е почти в безсъзнание и не се бори. Тя прекара с него не повече от половин час и сега е мъртва. Лежи гола в сянката на дърветата. Ето там, където той я остави. Той… Той си подсвирква, докато се връща към колата си.
Тори отново отстъпи от Кейд. Той виждаше единствено лицето й, бледо като луната, и очите й с цвят на дим.
— Тя е само на шестнадесет години. Хубаво момиче с дълга руса коса и дълги крака. Името й е Алис, но тя не го харесва, затова всички й казват Али.
Скръбта я погълна.
Кейд я хвана и я вдигна на ръце. Беше отпусната като мъртва. Разтърсен до дъното на душата си от нейното състояние, колкото и от историята, която чу, той бързо я занесе до колата. Надяваше се, че ако я махне от мястото, тя ще се почувства по-добре.
Сложи я на седалката, но тя остана неподвижна. Когато отвори очи, те бяха тъмни и блестяха.
— Всичко е наред — рече Кейд. — Ти си добре. Ще те отведа у вас.
— Ще се оправя. Трябва ми само една минута. — Почувства, че й се гади, стана й студено. Знаеше, че скоро всичко ще премине. Ужасът обаче щеше да продължи доста по-дълго. — Извинявай. — Тори безпомощно присви рамене. — Наистина съжалявам.
— За какво? — Кейд вдигна гюрука и седна зад волана. — Не знам какво да направя за теб. Трябва да има нещо, което мога да направя. Ще те отведа вкъщи, после ще се върна и… Ще я намеря.
Смутена и объркана, Тори го загледа недоумяващо.
— Но тя не е там. Това се е случило много отдавна. Преди години.
Кейд понечи да каже нещо, но спря. Алис, беше казала Тори. Младо момиче с руса коса на име Алис. Това събуди спомени в паметта и болка в сърцето му.
— Винаги ли ти се случва по този начин? Неочаквано? И толкова силно?
— Понякога.
— Сигурно те боли.
— Не, изтощава ме, разболява ме, но не ме боли.
— Боли те — повтори Кейд и завъртя ключа.
— Кейд. — Тя колебливо докосна ръката му. — Това беше… Извинявай, че ще ти напомня, но ти трябва знаеш. Беше като с Хоуп. Затова и беше толкова силно. Беше точно като с Хоуп.
— Знам това.
— Не, ти не разбираш. Мъжът, който уби бедното момиче на име Алис и го остави под дърветата, беше същият, който уби Хоуп.


Прогрес


«Ако осъзнаете какво е революция, ще я наречете прогрес.
А ако осъзнаете какво е прогрес, ще го наречете Утре.»
Виктор Юго


Глава 11

Не исках да вярвам в това. Имаше и все още има поне дузина рационални, логични причини, които сочат, че Тори греши. Малки и големи причини, поради които твърдението, че момичето край пътя е убито от същия човек, не може да бъде вярно. Не е възможно момичето да бъде убито от същото чудовище, което уби моята сестра.
Малката Хоуп с коса като на пеперуда и очи, пълни със смях и тайни.
Сега мога да изброя тези причини веднага. Нещо, което не можах да направя миналата нощ. Знам, че се поддадох. Знам го заради начина, по който тя ме гледаше. Начинът, по който се измъкна и скри зад барикадата си от мълчание. Знам, че я засегнах, като не повярвах на твърдението й. Като настоявах и тя самата да стори същото.
Но всичко, което Тори ми каза, което ми позволи да видя през нейните очи, ужасът, който направо извираше от нея, а след това разказа случката със спокойно и необикновено самообладание, ме върнаха обратно. Към онова далечно лято, когато всичко в света се промени.
Може би ще ми помогне повече, ако пиша за Хоуп, а не за непознатото младо момиче, което никога не съм виждал.
Ето, седя на бюрото на баща ми. То винаги ще си бъде бюрото на баща ми и ничие друго. Дори не мое. И се опитвам да прелистя обратно дните, месеците и годините от деня, в който бях на дванадесет. Все още твърде невинен и безгрижен към хората, които обичам. Все още смятащ приятелите си за по-велики от всеки член на семейството. Все още мечтаещ за деня, когато ще бъда достатъчно възрастен да карам кола или да пия, или да правя онези вълшебни неща, които принадлежаха единствено и само на света на възрастните.
Онази сутрин бях свършил всички задачи, поставени от татко, както винаги. Баща ми беше много взискателен към отговорностите и към онова, което набиваше в главата ми. Поне така беше преди да загубим Хоуп. Излязох с него в късната сутрин, за да огледаме нивите. Спомням си как стояхме като прехласнати сред едно море от памук. Баща ми беше горд със своя памук, дори когато повечето от съседите ни минаха на соя, домати или тютюн. Бо Рев беше ферма за памук и аз никога не биваше да забравям това.
И аз не го забравих.
А през онзи далечен ден беше толкова просто да се види защо. Стояхме с татко и гледахме безбрежното пространство, бяло като снежно поле. Гледахме магията, чрез която малките бели топки се пръсваха като бели глухарчета. Какво вълшебство, да наблюдаваш как стъблата се накланят от тежестта, някои от тях носеха на себе си повече от стотици топчици, всички разпукани като яйца. Беше късно лято. Полето бе цялото бяло, препълнено от памук и дори въздухът миришеше на памук. Това беше горещото дихание на умиращото лято.
Никога няма да го забравя.
През онази година имаше добра реколта. Памукът щеше да бъде събран, обработен и пакетиран. Бо Рев щеше да просъществува, дори и само заради тези, които щяха да живеят в него като духове.
Бях освободен малко след обяд. Баща ми очакваше от мен да работя, да уча, но и да играя. Очакваше да бъда нормално, обикновено момче. Той беше добър баща. Беше човек и през първите дванадесет години от живота ми беше най-солидното, хубаво и стабилно нещо за мен.
Той ми липсваше дълго преди да умре.
Когато ме пусна онзи ден, аз си взех колелото, един двускоростен бегач, получен като подарък за Нова година, и го подкарах към моя приятел Уейд през плътния горещ въздух, който тежеше като завеса. Ние си имахме къщичка в задния двор на Уейд, високо сред клоните на стария явор. Дуайт и Уейд вече бяха там, пиеха лимонада и четяха комикси. Беше така ужасно горещо, че не можеше да се работи. Дори и ние, дванадесетгодишните, бяхме обхванати от мързел.
Но майката на Уейд никога не ни оставяше на мира. Тя непрекъснато идваше да ни пита дали не искаме това или онова, защо не слезем, за да си пийнем нещо студено или да хапнем сандвич с риба тон. Мис Бутс винаги е имала добро сърце. Но тогава, през онова лято, ние я мислехме за голяма досадница. Бяхме на прага на пубертета, пред възмъжаването, или поне така си мислехме, и за нас беше повече от досадно да ни се предлагат сандвичи с риба тон и пепси-кола от една майка, облечена с колосана престилка, и с всеопрощаваща усмивка да ни превръща отново в деца.
Затова си вдигнахме чуковете и слязохме към реката, за да поплуваме. Правехме доста груби, но според нас остроумни и смешни забележки по повод белия закръглен задник на Дуайт. Той пък на свой ред ни отвръщаше, като сравняваше нашите мъжки атрибути с различни, неособено привлекателни зеленчуци. Естествено, подобни щуротии ни поддържаха във форма и висок тонус около час.
Беше много просто и лесно да си на дванадесет години. Говорехме и дискутирахме много важни неща — дали Съюзът на бунтовниците ще се върне и ще разбие Дарт Вейдър и Империята на мрака? Кой беше по-силен — Супермен или Батман? Как можехме да навием родителите си да ни позволят да гледаме последното късно предаване «Петък, тринадесети»? Нямаше да бъдем в състояние да погледнем съучениците си в очите, ако не видим как лудият Джейсън коли годишната си дажба от тийнейджъри.
В момента това бяха най-важните проблеми в нашия живот.
Някъде след четири, предполагам, че беше толкова, след като почти бяхме се скапали от умора и от преяждане с праскови и круши, Дуайт си тръгна. Леля му Шарлот беше дошла от Лексингтън на гости и той трябваше да се измие и приготви за вечеря. Родителите му държаха много на точността и той не биваше да закъснява.
Знаехме, че ще го накарат да облече къси панталонки и папионка за вечерята, и с великодушието на приятели изчакахме да се отдалечи, за да започнем да си правим майтап с него.
Скоро след това си тръгнахме и ние с Уейд, като се разделихме на пътя. Той тръгна към града, а аз към Бо Рев.
По пътя си подминах Тори. Тя нямаше колело. Вървеше към тяхната къща Марш Хаус право срещу мен. Помислих си, че е била с Хоуп и двете са си играли. Краката й бяха боси и прашни, а рокличката й беше къса. Тогава може би не съм обърнал кой знае какво внимание, но сега си спомням абсолютно точно как изглеждаше. Тежката й кафява коса беше прибрана назад, а големите й сиви очи гледаха право в мен, когато я подминах, без да й кажа нито дума. Дори едно здрасти. Беше под моето мъжко достойнство да спирам и да си говоря с някакво си момиче. Но се обърнах след нея и я загледах как крачи с дългите си, загорели от слънцето крака.
Следващият път, когато видях краката й, по тях имаше свежи синини и драскотини.
Когато се прибрах у нас, Хоуп беше на верандата. Играеше си на ашици. Чудя се дали момичетата все още играят тази игра. Хоуп беше направо страшна и можеше да бие всеки, който излезе насреща й. Опита се да ме накара да играя с нея, дори обеща да ми пусне аванс. Което, разбира се, направо ме обиди. Доколкото си спомням, й казах, че нейните игри са бебешки и че имам много по-важни неща за вършене. Смехът й и звукът от подскачащото топче ме последваха в къщата.
Бих дал една година от живота си, ако можех да върна този момент и да седна на верандата с нея, а тя да ме бие в играта.
Вечерта мина като всички останали вечери. Лайла ме изпрати в банята с думите, че мириша на речен скункс.
Мама беше в приемната. Познах, защото чух, че свири музиката, която обича. Не влязох при нея. Знаех си от опит, че не си пада много-много по потни и прашни момчета.
Сега, като погледна назад, ми става смешно. Виждам колко много ние тримата — Уейд, Дуайт и аз, сме зависели от майките си. Майката на Уейд с нейните трептящи като на орлица ръце и топли очи, майката на Дуайт с нейните пликове със сандвичи и сладкиши, и моята майка с нейните неизбежни забележки кое е позволено и кое не.
Никога преди не бях го осъзнавал и не предполагах, че има значение. Може би ако тогава го бяхме разбрали, щеше да има значение.
През онази вечер онова, което имаше значение, беше да избягам от неодобрението на майка си, затова се качих направо горе. Фейт си беше в стаята и обличаше своите Барби с някакви смешни роклички. Знам, защото спрях за секунда пред вратата й и надникнах.
След това се изкъпах. По-точно взех един кратък душ, защото смятах, че ваните са за момичета и възрастни мъже. Сигурен съм, че хвърлих мръсните си дрехи в коша за пране, тъй като Лайла щеше да ми откъсне ушите, ако не го сторех. Облякох си чисти дрехи, сресах косата си и останах няколко минути пред огледалото, за да огледам мускулите си. Сетне слязох долу.
За вечеря имахме пиле. Печено пиле с картофено пюре и сос, а за гарнитура грах, който беше свеж, току-що набран от градината.
Фейт не обичаше грах. Затова отказа да го яде, което може би щеше да бъде прието, ако не беше направила от това голям въпрос, както правеше винаги, което ядоса мама и тя незабавно я изпрати в стаята й. За наказание.
Мисля, че Чонси, вярната стара хрътка на татко, която умря следващата зима, изяде остатъка от чинията на Фейт.
След вечеря се измъкнах навън, обмисляйки по какъв начин да говоря с татко да ми позволи да си построя форт в задния двор, тъй като всички мои опити в тази насока досега бяха завършвали с провал. Все пак се надявах, че ако намеря най-точното място, така че построеното от мен да бъде скрито и да не дразни очите на татко, бих могъл да успея.
Правех точно това разузнаване, когато открих колелото на Хоуп, скрито сред камелиите.
Нямах намерение да я предавам. Никога не бърборех излишни приказки. Това си беше неписан закон. Ние, малките, да не се предаваме, дори когато собственият интерес натежаваше над почтеността. Не ме засягаше, макар да си помислих, че сигурно има намерение да се измъкне и да се срещне с Тори някъде през нощта, защото те двете това лято бяха неразделни. Знаех, че го е правила и друг път, и не я обвинявах. Мама беше много по-строга с дъщерите си, отколкото с мен. Така че не казах нищо за скритото колело и продължих да си мечтая за форта.
Една моя дума тогава и плановете на Хоуп щяха да бъдат осуетени. Тя щеше да ме прониже с убийствен поглед и сигурно нямаше да ми говори поне няколко дни, ако издържеше, разбира се.
Но щеше да бъде жива.
Вместо това аз се върнах вкъщи и се разположих пред телевизора, което ми беше позволено през дългите летни нощи. Бях на дванадесет години, имах страхотен апетит, бях непрекъснато гладен. Затова си взех един пакет чипс и си пуснах едно крими, като се чудех колко ли е интересно да си полицай.
Когато съм си легнал с пълен корем и залепящи се от сън очи, сестра ми вече е била мъртва.


Кейд си мислеше, че може да напише повече, но не успя да се справи. Възнамеряваше да напише всичко, което знае за убийството на сестра си и за убийството на младото момиче на име Алис, но мислите му промениха посоката си, промениха логиката си и той позволи на спомените и скръбта да се върнат в него и да го обземат. Не осъзнаваше колко жива беше всъщност Хоуп за него. Не предполагаше, че картините от онази нощ и ужасната сутрин, която последва, щяха да преминат пред очите му като на филм.
Какво ли ставаше всъщност с Тори? Дали и тя виждаше картините като на филм, който не може да бъде спрян?
Не, сигурно беше нещо много по-различно. Дали знаеше, че когато бе обхваната от виденията миналата нощ, говореше с гласа на момичето Алис, а не със своя глас. Сигурно момичето Алис бе говорило чрез нея.
Каква сила трябваше да има човек, че да може да приеме тази дарба, да живее с нея и да успее да я овладее?
Кейд взе изписаните листи и понечи да ги заключи в чекмеджето на старото бюро. Вместо това обаче ги сгъна и ги сложи в един плик.
Трябваше да види Тори отново. Трябваше да говори с нея. Имаше това право още от оня първи ден, когато й каза, че духът на мъртвата му сестра стои помежду им.
Нямаше да има нито минало, нито бъдеще, ако те двамата не уточнят нещата и не нарекат с истинското му име онова, което бяха загубили.
Чу часовникът на дядо му да бие със своя глух, отекващ звън. Два удара. Сутринта трябваше да стане в четири, да се облече, да изяде закуската, която Лайла все още настояваше да му приготвя, после да обиколи нивите, да огледа посевите с цялата надежда и фатализъм, които всеки фермер носи в себе си, защото е роден с тях, да провери за химически торове, да огледа небето.
Въпреки всичката наука, или може би точно заради нея, Бо Рев за Кейд беше повече плантация, отколкото ферма. Беше наел много работници и държеше повече на ръчния труд, отколкото предишното поколение собственици. Влагаше повече усилия и средства за почистването на памука, компресирането и съхранението му, както и за обработката, отколкото баща му и дядо му. Това превърна Бо Рев в самостоятелна плантация отпреди Гражданската война, но в същото време и в една модерна фабрика.
И въпреки това, въпреки прогнозите, плановете и науката, Кейд всяка сутрин гледаше небето и се молеше на природата да бъде снизходителна към него.
В края на краищата, помисли си той, като прибра плика, всичко се свеждаше до съдбата и нейната благосклонност.
Загаси лампата на бюрото и остави на лунната светлина, която проникваше през прозореца, да го води, докато слизаше по стълбите от кабинета в кулата. Трябваше все пак да поспи малко, защото след сутрешната работа имаше няколко срещи в завода. Напомни си, че трябва да вземе оттам и няколко мостри за Тори и да обмисли предложение за цена.
Ако успееше да свърши всичко, щеше да я види на следващата вечер. Когато влезе в стаята си, той претегли тежестта на плика с ръка, сетне светна лампата и го прибра в чантата, поставена до работните му ботуши.
Тъкмо беше разкопчал ризата си, когато до ноздрите му достигна миризмата на цигарен дим и го накара да погледне към терасата. Видя, че вратата е отворена, и забеляза червеното огънче на цигара през стъклото.
— Чудех се дали си се върнал — обърна се към него Фейт. Беше с халата, който носеше напоследък, и се бе подпряла на каменния парапет в особено предизвикателна поза.
— Защо не пушиш в собствената си стая?
— Защото нямам такава хубава тераса, каквато има господарят на къщата. — Това си беше явна подкана за кавга. И макар да беше съгласен, че тя е направила много повече за апартамента, отколкото той самият, и имаше повече право да го обитава, не си струваше да се противопоставя на настояванията на майка си да се нанесе в него след смъртта на баща им.
Фейт вдигна цигарата си и всмукна.
— Все още си ми ядосан. Не те обвинявам. Онова, което направих, беше отвратително. Просто, когато откача, не мисля какво говоря.
— Ако това е извинение, приемам. А сега върви и ме остави да си легна.
— Аз спя с Уейд.
— Господи! — Кейд притисна слепоочията си с пръсти и се зачуди защо те просто не пробият мозъка му. — И смяташ, че това е нещо, което трябва да знам?
— Ами, тъй като открих една от твоите тайни, казвам ти една от моите. Сега сме квит.
— Ще си отбележа да направя съобщение във вестника. Уейд значи. — Седна уморено на металния стол, който бе на терасата. — Дявол да го вземе!
— О, недей тъй! Ние чудесно си допадаме!
— Докато не ти омръзне, не го сдъвчеш и изплюеш, нали?
— Не мисля да го правя. — Фейт се засмя кратко и тъжно. — Всъщност никога не съм искала да правя каквото и да е. То просто се случваше. — Тя изхвърли фаса през перилата, без да се замисли, че майка й ще го намери на двора и ще се раздразни. — Той ми действа добре. Защо непременно трябва да се случи нещо лошо?
— Не съм казал такова нещо. Това си е твоя работа.
— Както историята с Тори си е твоя. — Фейт пристъпи към брат си и го погледна внимателно. — Съжалявам, Кейд. Беше идиотски глупаво и необмислено да го казвам и бих искала да си взема думите обратно.
— Винаги го казваш.
— Не. Може да го изричам, но половината пъти не го мисля. А този път го мисля. — Тъй като в очите му имаше повече умора, отколкото гняв, тя вдигна ръка и прокара пръсти през косата му. Винаги бе завиждала на гъстата му къдрава коса. — Не обръщай особено внимание на мама. Тя няма право да ти казва какво да правиш. Дори и когато е права.
Кейд помириса жасмина на майка си. Цветето, което цъфтеше през нощта.
— Не е права.
— Е, аз съм последната, която ще ти дава съвети за любовните ти връзки…
— Точно така — прекъсна я остро Кейд.
Фейт вдигна вежди.
— Охо. Това беше добър и бърз удар с шпагата. Но както исках да кажа, преди да започна да кървя, това семейство си има достатъчно собствени грижи и без намесата на разни странични и главното странни елементи като Тори Боудийн.
— Тя е част от онова, което се случи онази нощ.
— Мили боже! Ние си имахме проблеми много преди да умре Хоуп!
Той изглеждаше така объркан, уморен и тъжен при това нейно изявление, че Фейт за миг реши да обърне всичко на шега. Но не! Откакто Тори се бе върнала в града, Фейт беше мислила много и сега беше дошло време да му го каже.
— Помисли! — Вече беше ядосана. И на него, но повече на себе си, затова гласът й прозвуча по-остро. — Имаме ги още от минутата, в която сме се родили. И тримата. И мама и татко са ги имали преди нас. Нима мислиш, че са се оженили по любов? Може да ти се иска да гледаш от хубавата, от приятната страна на нещата, но много добре знаеш истината.
— Те имаха хубав брак, Фейт, докато…
— Хубав брак ли? — В гласа й звучеше отвращение. Тя скочи и извади пакета цигари от джоба на халата си. — Какво, по дяволите, значи това? Един добър брак? Че са си подхождали? Че е било най-умното и правилно нещо наследникът на най-голямата и най-богатата плантация в района да се ожени за една подходяща девствена дебютантка? Добре, това е добър брак. Може би дори са имали някакви чувства един към друг за известно време, в началото. И са изпълнили задълженията си — рече тъжно Фейт, като щракна запалката си. — Направили са ни нас.
— Направили са най-доброто според силите си — продължи уморено Кейд. — Ти никога не си искала да го признаеш.
— Може би защото онова, което за тях е било най-доброто, не е достатъчно за мен. И не виждам как би могло да бъде за теб. Какви шансове ни дадоха те, Кейд? През целия си живот си бил възпитаван да станеш бъдещия господар на Бо Рев. Ами ако си искал да станеш водопроводчик, по дяволите?
— Това винаги е било тайната ми мечта. Затова толкоз често поправям течащите кранчета, за да задоволя нуждите си.
Фейт се разсмя и гневът й се стопи.
— Знаеш много добре какво искам да кажа. Може да си искал да станеш инженер или писател, или доктор, или нещо друго, но не ти беше даден никакъв шанс. Нито възможност да избираш. Ти беше най-големият син. Всъщност единственият син и пътят ти беше определен.
— Права си. Наистина не знам какво би се случило, ако бях поискал да се занимавам с нещо друго. Работата обаче е там, че аз не исках. И сега не искам.
— Че как би могъл, след като си израснал, чувайки само едно: «Когато Кейд поеме Бо Рев» или «Когато Кейд вземе работата в ръцете си». На теб не ти беше позволено да бъдеш нещо друго. Не ти бе позволено да кажеш: «Искам да свиря на китара в банда за рокендрол! Т'ва е!».
Този път той се разсмя, а тя се облегна на перилата и въздъхна. Спомни си защо толкова често идваше в тази стая, защо толкова често бе търсила неговата компания. Защото на Кейд можеше да каже всичко. Всичко, което иска. Той й позволяваше. И умееше да я слуша.
— Не виждаш ли, че те са ни направили такива, каквито сме, и може би ти си получил онова, което си искал. Аз съм щастлива за теб. Това е самата истина.
— Знам.
— Но това в никакъв случай не поправя нещата. От теб се искаше да си умен, да знаеш много, да планираш. И докато ти се обучаваше на това, мен ме учеха на добро поведение. Как да говоря тихо, как да се грижа за къщата.
— Можеше и да се научиш, ако беше слушала.
— Можеше — промърмори Фейт. — Можеше, ако вече не бях осъзнала, че тази къща е тренировъчен лагер за една бъдеща добра и смирена съпруга, готова за един «добър брак», точно както мама бе сторила преди мен. Никой никога не ме попита дали не искам нещо повече, нещо друго. А когато аз задавах въпроси, те ме караха да млъкна. «Остави това на баща си, или на брат си. Упражнявай се на пианото, Фейт. Чети книги, така че да можеш да говориш с хората интелигентно. Но не много интелигентно. Мъжете не обичат по-умните от тях жени. Когато се омъжиш, ще имаш задължението да създадеш приятен дом.» — Тя се загледа във върха на цигарата си. — Приятен дом. Това трябваше да бъде върхът! Апогеят на моите амбиции според законите в семейство Лавил. И естествено, понеже съм си аз, бях против всичко и на нож с всички. И правех точно обратното. Не исках след време да се видя като една изсушена, потисната жена на тридесет години. Трябваше да направя така, че това да не се случи. Трябваше да съм сигурна. Да избягам с първото момче с уличен език и див блясък в очите, което ме е поискало. Някой, който беше всичко, което на мен не ми бе позволено да бъда. Омъжена и разведена, преди да навърша двадесет.
— Да им го върнеш тъпкано, така ли?
— Да, точно така. Същото беше и със следващия ми брак и развод. Всъщност нали бракът беше точно онова, за което бях обучена, в края на краищата? Но не мамината представа за брак. Въртях се и се задушавах. И ето ме на, сега съм на двадесет и шест, с резултат два на нула срещу мен. Нямам къде да отида, освен да се върна тук.
— Където си добре дошла — вметна Кейд. — На двадесет и шест години, красива, умна и достатъчно опитна, за да знае как да избегне предишните си грешки. Никога не си помолила за част от фермата или за нивите. Ако искаш да учиш, ако искаш да работиш…
Погледът, който сестра му му отправи, го накара да млъкне. Беше така откровено снизходителен.
— Ти наистина си прекалено добър към другите. Един Господ знае как го правиш. Вече е прекалено късно, Кейд. Аз съм продукт на моето възпитание и на собствената ми малка революция срещу него. Мързелива съм и това ми харесва. Някой ден ще си намеря някой богат и наивен старец и ще го накарам да се ожени за мен. Ще се грижа за него, разбира се, и ще му харча парите. Може дори да му бъда вярна. Бях с много мъже само защото ми беше приятно. После, с малко повече късмет, ще стана богата вдовица, което, както си мисля, ще ми прилича най-много.
«Така, както прилича на мама» — помисли си горчиво Фейт. Много горчиво.
— Ти си много повече, отколкото си мислиш, Фейт. Много, много повече.
— Не, скъпи, вероятно съм много по-малко. Може би всичко би било по-различно, ако Хоуп беше останала жива. Но разбираш ли? Тя дори нямаше шанса да живее.
— Смъртта й не е ничия грешка. Никой не е виновен, освен онова чудовище, което я уби.
— Така ли мислиш? — запита тихо Фейт. — Чудя се дали тя би излязла онази нощ, дали би избягала с Тори, ако не се чувстваше затворница в тази къща? Също като мен. Дали би прескочила прозореца, ако знаеше, че е свободна да го направи, когато иска, с когото пожелае на следващата сутрин? Аз я познавах по-добре от всеки друг в този дом. При близнаците това е естествено. Връзката на пъпната връв. Хоуп трябваше да направи нещо Кейд, защото беше затворена зад решетките. Но нямаше късмет. И когато умря, илюзията за равновесие в нашата къща просто се срина, сгромоляса се. Отиде си заедно с нея. Те обичаха най-много нея, знаеш това. — Фейт стисна устни и хвърли и тази угарка зад парапета. — Повече от мен и от теб. Не мога да ти опиша колко пъти след това, когато някой от тях ме погледнеше и видеше в моето лице нейното, какво съм чувствала. Те си мислеха защо вместо Хоуп в онова блато не бях отишла аз!
— Не! — Кейд стана прав. — Това не е вярно. Никой не си го е помислял дори!
— Аз си го мислех. И го чувствах. Освен това непрекъснато им напомнях с присъствието си, че тя е мъртва. Те така и не можаха да ми го простят.
— Не. — Кейд нежно докосна лицето й и видя жената и детето, което все още беше в нея. — Чрез тебе и тя е жива.
— Но аз не съм тя, Кейд. — Сълзите напълниха очите й и ги направиха огромни и живи. — Тя олицетворяваше нещо, което мама и татко споделяха по особен начин. Не можеха да го споделят с никого друг и с нищо друго. Но не можаха да споделят загубата й.
— Не можаха.
— И затова татко си изгради своята гробница и намери утеха в леглото на друга жена. А мама стана още по-студена и по-жестока. Ти и аз, ние двамата, просто продължихме по пътя, който вече ни бяха начертали. И ето ни сега тук, по средата на нощта, без нито един близък човек. Все още няма никой, който да ни обича. Много. Най-много от всичко.
Болеше го, като слушаше думите й, но знаеше, че са самата истина.
— Не сме длъжни да продължим по този начин.
— Кейд, ние просто живеем по този начин. — Фейт се наведе към него и опря глава на гърдите му, когато той я прегърна. — Никой от нас не е обичал. Не достатъчно, за да възвърне равновесието. Може би обичахме Хоуп повече, защото знаехме, че тя е единствената, която поддържа това равновесие.
— Не можем да променим случилото се. Можем само да правим онова, което правим сега.
— Точно така. Аз просто не искам да правя нищо. Мразя Тори Боудийн само защото се върна. Защото ме накара да си спомня за Хоуп, да скърбя за Хоуп. Защото Хоуп ми липсва.
— Но Тори не е виновна, Фейт!
— Може би. — Тя затвори очи. — Но аз трябва да обвинявам някого.


Глава 12

Въпросът бе да се действа бързо, и колкото по-бързо, толкова по-добре. Парите, според Маргарет, бяха достатъчно убедително средство за определен род хора. С тях можеше да се купи мълчание, лоялност и чест.
Маргарет се облече внимателно за срещата, но всъщност тя винаги обмисляше облеклото си. Елегантен костюм в морскосиньо и семпъл единичен гердан от перли, принадлежал на баба й. Отделяше време за външния си вид всяка сутрин, не толкова, за да скрие възрастта си, защото смяташе възрастта за предимство, колкото да покаже характера и висотата на положението си.
Характерът и положението бяха нейните щит и меч.
Излезе от къщата точно в осем и половина, като каза на Лайла, че има една ранна среща и след това ще обядва в Чарлстън. Може би ще успее да се върне към три, три и половина.
Разбира се, щеше да стигне навреме.
Маргарет беше пресметнала, че работата, която смята да свърши, преди да тръгне към Чарлстън, няма да й отнеме повече от тридесет минути, но си бе отпуснала четиридесет и пет, въпреки това щеше да има време да изпълни краткия списък от задачи, които си бе набелязала да свърши преди обяда.
Можеше да наеме шофьор, дори можеше да поддържа един като постоянен персонал в къщата. Би могла, разбира се, да нареди на прислугата да изпълни поръчките й. Това обаче щеше да бъде израз на самосъжаление и слабост, които не можеше да си позволи.
Господарката на Бо Рев трябваше, според нейното мнение, да бъде пред очите на всички в града. Да поддържа връзките си с продавачите в магазините и да има наемна, цивилна прислуга.
Гражданската отговорност не биваше да бъде пренебрегвана заради личните удобства.
Маргарет правеше много повече от това да подписва щедри чекове за избрани от нея благотворителни дружества. Тя имаше позиции в комитетите. Местният Художествен комитет и Историческото дружество може да й бяха слабост и да представляваха личен интерес, но си заслужаваха времето, енергията и средствата, които влагаше в тях.
За повече от тридесет и две години, откакто беше станала господарка на Бо Рев, нито веднъж не бе пропуснала своите задължения. Нямаше намерение да го прави и днес. Не трепна, когато премина покрай мъхнатите дървета, които маркираха входа на блатото. Дори не намали скоростта. Не забеляза, че дъските на малкото мостче бяха подновени, нито че смрадликата беше подрязана. Подмина, без да спира на мястото, където дъщеря й беше умряла. Ако беше почувствала болка, това дори не пролича по лицето й.
Това не пролича и тогава, в деня, в който детето й беше погребано, когато сърцето й се късаше и кървеше.
Лицето й остана безизразно и спокойно, когато зави по тясната алея, водеща към Марш Хаус. Маргарет паркира зад камиончето на Тори и взе чантата си. Дори не се погледна в огледалото за обратно виждане. Това щеше да бъде само излишна загуба на време, израз на слабост. Излезе от колата, затвори вратата и я заключи. Не беше идвала в тази къща от шестнадесет години. Знаеше, че я бяха ремонтирали, че Кейд беше уредил и платил за това, въпреки нейното мълчаливо неодобрение. Но както забеляза, свежата боя и цъфналите храсти не променяха с нищо вида й.
Беше си една колиба. Бедняшки коптор. По-добре да я бяха изравнили със земята, отколкото да се живее в нея. Някога, когато страдаше в мъката си, искаше да я подпали, да я изгори, да запали и блатото и да види как всичко отива в ада.
Това, разбира се, беше глупаво. Чувствата бяха глупаво нещо. А тя не беше глупава жена. Къщата беше собственост на семейството и трябваше да бъде поддържана и предадена на следващото поколение Лавил.
Маргарет изкачи стълбите, без да обръща внимание на красотата на висящите и пълзящи стъбла, целите обсипани с цветове, и почука отсечено по дървената рамка на стъклената врата.
Тори чу почукването и спря да пълни кафе машината. Снощи беше много изморена и тази сутрин се успа. Вече бе закъсняла и сега бързаше. Дори още не беше се облякла. Опитваше се да си изнесе сама лекция за отговорността. Надяваше се, че кафето ще й помогне да се настрои за работа, така че да успее да отиде в магазина и да завърши подготовката по откриването му.
Това почукване не беше добре дошло. Тя не го очакваше, нито го искаше. Не желаеше да вижда никого, не искаше да говори с никого. Копнееше, повече от всичко на света, да се върне в леглото и да потъне отново в съня си без сънища.
Но отговори на почукването, защото ако не му обърнеше внимание или се скриеше, щеше да бъде проява на слабост.
А и този, който чукаше отвън, щеше да разбере това. Когато се изправи срещу майката на Хоуп, Тори се почувства виновна, изхабена, объркана.
— Госпожо Лавил?
— Виктория. — Маргарет плъзна леденостудените си очи по босите й крака, през смачкания халат до разчорлената коса. Подобна леност, помисли си със студено задоволство тя, беше най-малкото нещо, което бе очаквала от една Боудийн. — Извинявай. Предполагах, че ставаш преди девет и вече си готова.
— Да. Трябваше. — Нещастна, Тори стегна колана на халата си. — Аз… страхувам се, че се успах.
— Ще ти отнема само няколко минути. Ако може да вляза.
— О, да, разбира се. — С всичката любезност и внимание, на които я бяха учили, Тори отвори вратата. — Съжалявам, къщата не е в по-добър вид от мен.
Беше намерила и купила стола, който искаше. Един голям, удобен, с широки облегалки фотьойл в бледосиньо. Той и малката старинна масичка, която смяташе да реставрира, бяха единствените мебели в нейната бъдеща дневна стая.
Нямаше килими, завеси, лампи. Нямаше мръсотия, нито прах, но Тори се почувства така, сякаш беше поканила кралицата в бедняшка колиба.
Гласът й прозвуча неестествено в почти празната стая, докато Маргарет стоеше права и мълчаливо оглеждаше обстановката.
— Бях заета с магазина и нямах… — Тори осъзна, че стои виновно и кърши пръсти. По дяволите, не беше на осем години. И не беше детето, което можеше да бъде упрекнато или пък засегнато от неодобрението на майката на нейна приятелка.
— Тъкмо направих кафе — рече тя подчертано учтиво. — Искате ли?
— Има ли къде да седна?
— Да. Както се очертава, ще живея предимно в кухнята и спалнята, поне докато работата с магазина не потръгне. «Престани да говориш глупости — рече си Тори, докато водеше майката на Хоуп към кухнята. — Празни приказки. Глупости. Няма за какво да се извиняваш, нито да се оправдаваш.»
— Седнете, моля.
Добре поне, че беше си купила солидна кухненска маса и столове. А и кухнята изглеждаше доста приветлива със саксийките, които бе сложила на прозорчето, с тъмната гледжосана купа от собствените й стоки на масата.
Тя сипа кафето, постави чашите и захарницата на масата, но когато отвори хладилника, се изчерви. — Съжалявам, но нямам сметана. Нито мляко.
— Няма значение. — Маргарет побутна своята чаша настрани съвсем малко. Но достатъчно, за да подейства като плесница. — Би ли седнала, моля? — Замълча, като нарочно остави тишината да увисне във въздуха. Тя много добре познаваше силата на мълчанието. И на изчакването.
Когато Тори седна, Маргарет скръсти ръце на ръба на масата и започна да говори с безизразни и студени очи.
— Научих, че имаш връзка с моя син. — Още една доза мълчание, докато наблюдаваше как по лицето на Тори се изписа изненада. — Клюките в малките градчета са толкова неприятни, колкото и неизбежни.
— Госпожо Лавил…
— Моля — прекъсна я Маргарет, като вдигна пръста си. — Ти беше далеч оттук много време. Въпреки че имаш връзки и роднини в Прогрес, всъщност си новодошла. Непозната. Неизвестна — наблегна Маргарет. — Но не съвсем. Явно това е причината да решиш да се върнеш и да започнеш работа точно тук.
— Защо сте тук, госпожо Лавил? За да обсъждате причините, поради които се върнах ли?
— Те не представляват интерес за мен. Ще бъда откровена и ще ти кажа, че не бях съгласна синът ми да ти даде под наем нито магазина, нито тази къща. Обаче Кейд е глава на семейството и като такъв взема всички решения сам. Но когато тези решения и резултатите от тях се отразят по някакъв начин на нашето семейство, това вече с друг въпрос.
Колкото по-дълго говореше Маргарет, толкова повече Тори възвръщаше самообладанието си. Стомахът й продължаваше да се бунтува, но когато проговори, гласът й бе точно толкова спокоен и безизразен, колкото този на Маргарет.
— И как моят бизнес и изборът ми на къща са се отразили върху вашето семейство, госпожо Лавил?
— Това само по себе си е достатъчно необичайно, за да бъде прието с лека ръка. Обстоятелствата са особени и аз съм сигурна, че разбираш за какво говоря. Но намесата и на личен елемент е абсолютно неприемлива.
— Значи, доколкото разбирам, вие приемате моите делови взаимоотношения с вашето семейство, но не искате да се виждам с Кейд лично? Така ли?
— Да. — Коя беше жената срещу нея със студени и спокойни очи, успяла да запази такова самообладание? Нима това беше малкото, кльощаво момиченце, което надничаше зад ъглите и се промъкваше крадешком?
— Излиза, че това ще представлява проблем, тъй като той е собственик както на къщата, така и на магазина. И доколкото разбирам, приема отговорностите си съвсем сериозно.
— Готова съм да компенсирам както времето, така и вложените средства и усилия, ако се преместиш някъде другаде. Например да се върнеш в Чарлстън или във Флоренция, където е семейството ти.
— Да ме компенсирате ли? О, разбирам. — С удивително спокойствие Тори взе чашата си с кафе. — Ще бъде ли грубо от моя страна, ако ви попитам какъв вид компенсация смятате да ми предложите? — Тя леко се усмихна, като видя как челюстта на Маргарет се стегна, а устните й се извиха като опъната тетива. — Все пак аз съм бизнес дама.
— Цялата тази работа е абсолютно неприемлива. Не виждам друг изход, освен да сляза на твоето ниво, за да предпазя семейството си и неговата репутация. — Маргарет отвори чантата, която държеше в скута си. — Ще ти напиша чек за петдесет хиляди долара, ако скъсаш всякакви връзки с Кейд и с Прогрес. Ще ти дам половината от тази сума днес, а останалото ще ти изпратя, когато се установиш някъде. Давам ти срок от две седмици да се преместиш.
Тори не отговори. Тя също познаваше силата на мълчанието.
— Тези пари — продължи Маргарет с по-суров глас, — ще ти позволят да живееш удобно по време на пренасянето.
— О, несъмнено. — Тори отново отпи от кафето си, сетне постави внимателно чашата в чинийката. — Имам един въпрос. Чудя се какво ви кара да мислите, че ще приема подобен подкуп?
— Не се прави на по-чувствителна, отколкото си. Аз те познавам — отсече Маргарет и се облегна. — Знам откъде идваш и коя си. Може би си въобразяваш, че ще се скриеш зад някакви маниери, зад маската на някаква взета назаем почтеност. Но аз те познавам много добре.
— Мислете каквото си щете. Но мога да ви уверя, че не се чувствам нито спокойна, нито почтена в този момент.
Всъщност самата Маргарет се чувстваше разнищена, като разплетено кълбо, което отново трябваше да бъде събрано в стегната топка.
— Твоите родители бяха измет и ти позволяваха да се скиташ като подивяла котка. Да се мотаеш по пътя и да примамваш моето момиченце. Да я примамиш извън семейството и накрая да я доведеш до смъртта. Ти ми отне едно дете и няма да ти позволя да ми отнемеш още едно. Можеш да вземеш парите, Виктория. Така както баща ти някога ги взе.
— Какво искате да кажете? Какво е взел баща ми? — попита цяла трепереща Тори. Беше разтърсена до дъното на душата си, но все още се държеше.
— Струваше ми само пет хиляди. Пет хиляди, за да те махнат от очите ми. Моят съпруг не пожела да ви изгони, въпреки че го молих за това.
Устните й трепнаха, но тя се овладя. Това беше първият и последният път, когато беше молила съпруга си за нещо. Повече не бе помолила никого за нищо.
— Накрая трябваше аз да се заема с тази работа. Така както и сега. Иди си, вземи със себе си и живота, който ти трябваше да загубиш онази нощ вместо моето дете. Живей си го някъде другаде. Така поне ще стоиш далеч от сина ми.
— Вие сте платили на баща ми, за да напусне Прогрес? Пет хиляди — повтори Тори. — Това едва ли са били много пари за вас. Чудя се защо никога не видяхме тези пари. Чудя се какво ли е направил с тях. Както и да е, това няма значение. Съжалявам, че ще ви разочаровам, госпожо Лавил, но аз не съм баща ми. Нищо не може да ме направи като него. И вашите пари няма да ме променят. Оставам тук, защото се нуждая от това. И за мен ще бъде по-лесно да си отида. Знам, че няма да ме разберете, но наистина е така. Колкото до Кейд…
Тя си спомни колко дистанциран беше предната нощ, след като я завладя видението.
— Няма нищо помежду ни, от което да се притеснявате. Той е любезен и нищо повече. Защото е възпитан човек. Нямам намерение да заплащам за тази негова любезност с нещо повече от приятелство, нито като му кажа за нашия разговор.
— Ако се изправиш срещу мен, ще те унищожа. Ще загубиш всичко, така както и преди. Когато уби онова дете в Ню Йорк.
Тори пребледня и за пръв път се разтрепери.
— Не съм убила Джон Мансфийлд! — Тя преглътна мъчително. — Просто не можах да го спася.
Охо, тук има рана, помисли си Маргарет. И реши да бръкне с пръсти в нея.
— Семейството му смята, че си, полицията също. И пресата. Заради теб умря още едно дете. Ако останеш тук, обещавам ти, че ще тръгнат приказки. За ролята, която си изиграла в този случай. И приказките ще бъдат много лоши. И това ти обещавам.
Колко глупаво от нейна страна, помисли си Тори, да вярва, че никой няма да направи връзка с жената, която беше в Ню Йорк. С живота, който беше живяла и разрушила там.
Нищо не можеше да направи, за да промени нещата. Нищо, освен да ги погледне право в лицето.
— Госпожо Лавил, през целия си живот съм живяла заобиколена от лошите приказки на другите. Но се научих да не ги допускам в дома си. — Тя стана права. — Моля, напуснете дома ми.
— Няма да има друго подобно предложение, така да знаеш!
— Не се и съмнявам. Напуснете дома ми.
Със стиснати устни, Маргарет стана и взе чантата си.
— Знам пътя.
Тори изчака, докато разстоянието помежду им стана достатъчно голямо.
— Госпожо Лавил — рече тихо тя. — Кейд е много повече, отколкото си мислите, че е. Такава беше и Хоуп.
Бясна от болка и ярост, Маргарет сграбчи дръжката на вратата.
— Как смееш да говориш за моите деца?
— Ами така — промърмори Тори, когато вратата се хлопна и тя остана сама в къщата. — Смея.
Заключи вратата. Щракането на бравата прозвуча като обещание. Нямаше да позволи на нищо да влезе тук, в нейния свят. И нищо, каза сама на себе си Тори, което вече беше вътре, нямаше да я нарани. Отиде в банята и се съблече, но ръцете й все още трепереха, затова не успя да смъкне бързо нощницата си. Пусна горещата вода, толкова гореща, колкото можеше да търпи, и влезе под душа.
Ето тук можеше да си поплаче. Не, това не бе самосъжаление. Водата биеше по кожата й и я караше да се чувства отново чиста, а сълзите отмиваха спомените и горчилката вътре в нея.
Спомените за още едно мъртво дете и за нейната безпомощност.
Тори плака под душа, докато почувства, че изплака всичко и водата стана хладка. Обърна лицето си към прохладната струя на сешоара и се изсуши.
Когато лицето й вече бе сухо, взе кърпата, за да избърше покритото с пара огледало. Без колебание, без извинение, без съжаление, тя погледна лицето си в него. Видя страх, желание да избяга, да се скрие. Тези чувства бяха вдълбани в душата й и винаги са били, осъзна Тори. Беше се завърнала и отново се бе скрила. Заровила се бе в работа, планове, програми и подробности.
Нито веднъж не се отвори за Хоуп. Нито веднъж не отиде под дърветата и не посети тяхното място в блатото. Нито веднъж не отиде на гроба на своята единствена истинска приятелка.
И нито веднъж не се изправи срещу причината. Истинската причина, заради която бе тук.
Нима това поведение беше по-различно от бягството? Нима щеше да бъде по-различно, ако вземеше парите, които й предлагаше Маргарет, и отидеше където и да е другаде, само не тук?
Страхливка. Кейд я беше нарекъл страхливка. И беше прав.
Тори облече халата си и се върна в кухнята, за да се обади по телефона.
— Добро утро — отвърнаха от другата страна. — Фирма «Бидл, Лоурънс и Уилър».
— Обажда се Виктория Боудийн. Там ли е госпожа Лоурънс?
— Един момент, госпожо Боудийн.
Трябваше да почака, докато Абигейл вдигна слушалката.
— Тори, радвам се да те чуя. Как си? Установи ли се вече?
— Да, благодаря. Ще откривам магазина в събота.
— Толкова скоро? Сигурно си работила ден и нощ. Тъкмо си мислех, че ще трябва да намина.
— Надявам се да го сториш, Абигейл. Трябва да говоря с теб. Искам да те помоля за една услуга.
— Казвай. Длъжница съм ти заради пръстена на баба. Беше точно там, където ти каза.
— Какво? О, бях забравила.
— Сигурно щеше да си стои там с години. Тези стари папки, никой не ги пипа. Какво мога да направя за теб, Тори?
— Аз… Надявам се, че имаш контакти с полицията. Че познаваш човек, който да ти предостави информация за един стар случай. Не искам… Мисля, че ще ме разбереш, не искам лично да ги питам за това.
— Познавам някои хора. Ще направя каквото мога.
— Било е сексуално убийство. — Тори започна да разтрива слепоочието си. — Младо момиче. На шестнадесет години. Името е Алис. Второто име… — Тя натисна още по-силно. — Не съм съвсем сигурна, Лоуъл или Пауъл, така мисля. Била е качена на стоп на… Да, на шосе 513, в посока изток, към Мъртъл Бийч. Била е свалена, изнасилена и удушена покрай пътя. Удушена с ръце.
Тя въздъхна дълбоко, като се опита да намали тежестта, която притискаше гърдите й.
— Не съм чула нищо подобно по новините.
— Защото не е от вчера. Не знам точно кога е станало. Съжалявам. Може би преди десетина години, повече или по-малко. През лятото. Било е много топло. Дори и през нощта. Не мога да ти кажа повече.
— И това е достатъчно. Да видим какво ще открия.
— Благодаря ти. Много ти благодаря. Ще си бъда вкъщи още малко. Ще ти дам номера тук и в магазина. Всичко, което можеш да откриеш, ще ми бъде от полза. Всичко.


Тори се зае с работа и не вдигна глава почти пет часа, докато чакаше Абигейл да се обади.
Хората спираха пред витрината през целия ден и се възхищаваха как е подредена. Бе съчетала стари щайги и кашони, груби домашни тъкани с избрани модели грънци, стъклени изделия и метални скулптури. Бе запълнила рафтовете и лавиците, витрините и шкафовете, беше провесила камбанки от тавана и окачила акварели по стените.
Аранжира разни дреболии в близост до касовия апарат, след което промени решението си и взе други. Докато чакаше звъна на телефона, подрежда торбички и пликчета за опаковка.
Когато някой почука на вратата, почувства нещо като облекчение. Докато не видя зад стъклото лицето на Фейт Лавил. Това семейство нямаше ли да я остави на мира поне един ден?
— Трябва ми подарък — рече Фейт в мига, в който Тори отвори. Дори се опита да влезе, но Тори й препречи пътя.
— Не съм отворила.
— О, я стига! И вчера не беше. Трябва да купя само едно нещо, ще ти отнема не повече от десет минути. Забравих за рождения ден на леля ми Роузи, а тя току-що звънна да предупреди, че пристига. Не мога да я обидя, нали? — Фейт се опита да се усмихне предразполагащо и с молба. — И без това си е луда, това съвсем ще я побърка.
— Ще й купиш нещо в събота.
— Но тя пристига утре! А ако хареса подаръка си, сама ще дойде в събота при теб. Ще й купя нещо много скъпо.
— Добре, влез и си избери — примири се Тори и й направи път.
— Хайде, помогни ми, моля те — завъртя се Фейт.
— Какво харесва леля ти?
— Всичко. Мога да й направя шапка от хартия и тя пак ще пляска с ръце. Господи, ти имаш тук повече неща, отколкото си представях! — Докосна с пръсти висящите звънчета и те издадоха нежен звук. — Няма да вземам нищо практично. Никакви купи за салата.
— Имам няколко красиви кутии за дрънкулки.
— За дрънкулки ли? Та това е другото име на леля Роузи.
— Значи ще й трябва една по-голяма. — За да приключи посещението по-скоро, Тори отиде и взе една голяма стъклена кутия с формата на диамант и ръчно изрисувана с виолетови и розови рози.
— Да не е музикална кутия?
— Не, просто е красива.
— Още по-добре. Инак ще я отваря през целия ден и цялата нощ и ще ме побърка. Сигурно ще я напълни със стари копчета и ръждясали пирони, но ще я хареса.
Фейт погледна етикета с цената и подсвирна.
— Охо! Но аз държа на думата си.
— Кутията е ръчна изработка. Уникална е. Няма друга подобна — обясни Тори и я отнесе. — Ще я сложа в красива опаковка и ще я вържа с панделка, като прибавя и поздравителна картичка.
— Много мило. — Фейт извади чековата си книжка. — Както виждам, ти си напълно готова за работа. Защо ще чакаш чак до събота?
— Има още няколко неща да свърша. А събота е само след един ден.
— Как лети времето! — Фейт погледна цената и я написа на чека, докато Тори опаковаше подаръка.
— Вземи си една картичка от тези тук и напиши каквото искаш. Ще я завържа към опаковката с панделка.
— Хм. — Фейт избра една картичка с роза в средата, надраска поздрави за рождения ден и добави възклицания и целувка след името си. — Идеално. Отсега нататък дълго време ще бъда нейната любимка.
Гледаше как Тори опасва кутията с бяла панделка, връзва картичката и прави красива фльонга.
— Надявам се да й хареса. — Тя подаде на Фейт кутията в мига, в който телефонът иззвъня. — Ще ме извиниш ли?
— Разбира се. — Нещо в очите на Тори накара Фейт да застане нащрек. — Само да си запиша тази сума. Винаги забравям. — Телефонът иззвъня втори път. — Ти върви да се обадиш. Аз така или иначе си тръгвам.
Нямаше как да я изгони от магазина, затова отиде и вдигна телефона.
— Добър ден. Магазин «Южен комфорт».
— Тори, извинявай, че те накарах да чакаш.
— Няма нищо. Намери ли информация?
— Да, мисля, че разполагам с това, което търсиш.
— Ще почакаш ли така една секунда? Ще те изпратя, Фейт.
Фейт сви рамене и взе кутията. Докато вървеше към вратата, се чудеше с кого ли говори Тори и защо телефонният звън така я развълнува и разтрепери инак сигурните й ръце.
— Извинявай, имах клиент в магазина.
— Няма нищо. Името на жертвата е Алис Барбара Пауъл, бяло момиче. На шестнадесет години. Тялото й е било открито пет дни след убийството. Била е обявена за издирване три дни преди това, тъй като родителите й са мислили, че е на брега с приятели. Останките… извинявай Тори, но животните са я разкъсали. Казаха ми, че било много страшно.
— Хванали ли са убиеца? — Знаеше отговора, но трябваше да го чуе.
— Не. Случаят все още не е приключен. Но е замразен. Изминали са десет години.
— На коя дата е станало? Точната дата на убийството.
— Имам го записано. Само минута. Било е на двадесет и трети август 1990 година.
— Господи! — През тялото й премина тръпка, която стигна до сърцето.
— Тори? Какво има? Мога ли да направя нещо?
— Не мога да ти обясня. Трябва да те помоля Абигейл да използваш още веднъж своите връзки. Опитай се да откриеш дали има и друго подобно убийство шест години преди това и през десетте години до днес. Ако можеш, проучи дали има и друга жертва на подобно убийство на тази дата. Или някъде около тази дата през август.
— Добре, Тори. Ще опитам. Но когато открия нещо, искам да ми кажеш защо.
— Първо отговорът. Извинявай, Абигейл, наистина ми трябва отговорът. А сега ще вървя.
Тори затвори телефона и седна направо на пода.
На 23 август 1990 ставаха точно осем години от смъртта на Хоуп. През това лято тя трябваше да навърши шестнадесет години.


Глава 13

Живите носят цветя на мъртвите. Елегантни лилии или прости маргаритки. Но цветята умират бързо, когато ги сложиш на земята. Тори така и не разбра символиката на обичая да се носи и оставя нещо, което ще увехне и изсъхне на гроба на близкия човек, когото обичаш.
Вероятно хората го правеха, защото получаваха известно успокоение. Тези, които бяха останали живи.
Тя не донесе цветя на Хоуп. Вместо това донесе един от малкото спомени, които имаше от нея. Беше стъклено кълбо, в което скачаше кон. Когато разтърсиш кълбото, започваха да падат сребърни звездички, валяха като сняг.
Това беше подарък. Последният подарък, който получи от приятелката си за рождения си ден.
Тори го държеше в ръката си, докато вървеше през гробището с лек наклон, където поколения Лавилови, поколения хора от Прогрес бяха намерили вечния си покой. Имаше прости паметници, само от тухли и камък. Имаше и скулптурни работи — например кон с вдигнати крака и конник, излети от бронз.
Хоуп наричаше конника чичо Клайд. Всъщност той наистина беше един от нейните праотци, кавалерийски офицер, загинал в Гражданската война.
Веднъж Хоуп й бе позволила да се качи на коня зад чичо Клайд и да поязди заедно с него. Тори си спомняше как се покатери, плъзгайки се по нагрятия от слънцето метал, който зачерви кожата й, чудейки се дали Господ няма да я накаже и прониже със светкавица заради това богохулство.
Не я наказа. И тогава, яхнала за момент нагорещения бронз, светът се завъртя в зелено и кафяво под нея, слънцето заблъска като с чук в главата й, и тя се почувства непобедима. Кулите на Бо Рев се виждаха и сякаш бяха по-близки и по-достъпни. Тори извика на Хоуп, че може да прелети с коня си до тях и да кацне на най-високата.
При слизането едва не си счупи врата, но имаше късмет, че падна настрани, а не на главата си. Но нито болката, нито синината, които й останаха, не можеха да се сравнят с мига, когато беше на гърба на изправения на задните си крака кон.
За следващия й рожден ден, осмият, Хоуп й подари кълбото. Това беше единственото нещо, което Тори пазеше от онази година.
Сега, както и тогава, огромните дъбове и нежните магнолии пазеха камъни и кости и предлагаха прохлада в изпъстрените със светлина сенки. Те също така осигуряваха преграда между това място на смъртта и царствената къща, която беше надживяла безбройните си собственици и обитатели.
Беше много приятно да минават по пътеката от гробището до къщата. Двете с Хоуп го бяха правили безброй пъти, и през задушното лято и през дъждовните зими. Хоуп обичаше да гледа снимките, да чете имената, издълбани върху надгробните плочи, и да ги произнася високо за късмет, както казваше.
Сега Тори вървеше към нейния гроб. Към един мраморен ангел, който свиреше на арфа. Застана пред гроба и прочете името на глас.
— Хоуп Анжелика Лавил. Здравей, Хоуп.
Коленичи на меката трева, като се подпря на пети. Ветрецът беше нежен и топъл, носеше аромата на напъпили розови храсти, които заобикаляха ангела от всички страни.
— Извинявай, че не дойдох по-рано. Мислех си много често за теб през изминалите години. Нямах друг приятел като теб, някой, на когото да кажа всичко. Бях толкова щастлива да имам теб.
Тори затвори очи и отвори сърцето си за спомените, без да знае, че отвъд стената от дървета някой я наблюдава. Някой, със стиснати до бяло в юмруци ръце. Някой, който знаеше какво е да копнееш по неизразимото. Да живееш година след година с тази изгаряща болка, скрита дълбоко в сърцето, което сега биеше със същата тръпка и с познанието, което я подхранваше.
Бяха минали шестнадесет години и тя се бе върнала. Беше я чакал и я бе наблюдавал отдалеч. Винаги бе знаел, че съществува възможността някой ден тя да се завърне отново. Да се върне тук, където започна всичко.
Каква прекрасна картинка бяха те, Хоуп и Тори. Тори и Хоуп. Тъмната и русата, глезената и битата. Нищо, което беше правил преди или което бе направил след онази августовска нощ, не му бе доставило подобен трепет. Беше се опитвал да го повтори. Когато напрежението вътре в него станеше непоносимо, силно и горещо, той възстановяваше онази нощ и нейната силна, възбуждаща и неописуема прелест.
Но нищо не можеше да бъде сравнено с първия път.
Сега Тори беше заплаха. Той можеше да се справи с нея, бързо и лесно. Но щеше да загуби онова неустоимо усещане за живот на ръба. Може би. Може би точно това бе нещото, което и двамата бяха искали и очаквали. През цялото време. Тя — да се завърне, той — да я има отново тук, на това място.
Но трябваше да изчака да дойде август. Ако можеше. Една гореща нощ през август, когато всичко щеше да бъде същото, както преди осемнадесет години.
Би могъл да се справи с нея неведнъж, когато си поиска през изминалите години. Да я унищожи. Да приключи. Но той беше мъж, който вярваше в символите. В грандиозните картини. Това трябваше да стане тук. Тук, където започна всичко, помисли си той, докато наблюдаваше Тори. Представяше си я, докато движеше ръката си и стигна до кулминацията, до оргазма, както и друг път, когато тайно ги беше наблюдавал. Хоуп и Тори. Тори и Хоуп.
Тук, където започна всичко, помисли си отново. И където щеше да свърши.


През тялото й премина тръпка. Сякаш хиляди студени пръстчета тръгнаха от основата на гръбнака и стигнаха до шията й. Въпреки че спокойно погледна през рамото си, Тори не прие чувството като продукт на времето или на мислите си.
В края на краищата беше нахлула непозволено тук, беше натрапник при мъртвата и обичаната. Светлината потъмня. Плътни сиви облаци се търкаляха откъм изток, за да закрият слънцето. През нощта щеше да вали така желаният от фермерите дъжд.
Не биваше да се бави повече тук.
— Съжалявам, че не успях да дойда онази нощ. Трябваше, дори след като той ме преби. Той дори не можеше да си представи, че мога да го излъжа и да изляза от къщи. Никой никога не ме проверяваше. Никога не съм могла да ти обясня как се чувствах, когато ме пребиваше с колана. С всеки удар отнемаше смелостта ми, сваляше от мен достойнството и самоуважението, докато останеха само страх и унижение. Ако бях намерила смелост онази нощ, щях да изляза през прозореца и може би да спася и двете ни. Не знам. Така и не узнах.
Птиците пееха. Беше звънка, красива песен, която не би била подходяща за това тъжно място, ако не беше така съвършена. Птиците, жуженето на пчелите, които лениво прелитаха от роза на роза, от цвят на цвят, и силният, упоителен аромат на самите рози.
Над нея небето беше мътно, затрупано с буреносни облаци, блъскани от вятъра, който обаче беше прекалено високо, за да охлади въздуха на земята, където бе коленичила.
Когато си пое дъх, имаше чувството, че диша във вода. Сякаш бе потънала на дъното.
Тори вдигна високо стъкленото кълбо и остави сребърните звезди да блещукат.
— Но аз се върнах. Каквото и да ми струва това, завърнах се. И ще направя всичко, което мога. Никога не ти казах какво означаваше ти за мен. Как само това, че си ми приятелка, отключи нещо вътре в мен. А когато те загубих, отново се затворих. За много дълго време. Опитвам се да се отворя отново. Да бъда пак онова, което бях, когато ти беше на този свят.
Тя отново се обърна към дърветата и кулите на Бо Рев, които стърчаха над тях. Можеха ли да я видят оттам, от високата каменна кула? Имаше ли някой, който да стои до прозореца и да я наблюдава?
Имаше натрапчивото усещане, че някой я наблюдава. Сякаш нечии очи, разум и сърце, скрити зад прозореца, я дебнеха и очакваха.
Нека гледа, помисли си Тори. Нека гледат. Тя се обърна към ангела и докосна студения бездушен камък.
— Не успяха да го хванат. Мъжът, който ти стори това. Ако аз мога, ще го направя.
Тори обърна кълбото и го остави в краката на ангела, така че конят да полети и звездите да заблещукат. След което си тръгна.


Дъждът заваля силен и хладен, когато Кейд излезе от града и се отправи по пътя към къщи. Беше добре дошъл, този хубав дъжд. Щеше да напои добре посевите му. Преди година беше посадил зелен боб, който да даде така необходимия азот за растежа на памука.
Утре, след дъжда, щеше да провери и да сравни диаграмите от последните четири години. Реколтата от зелен фасул беше добра, но не донесе високи печалби. Ако имаше намерение да опита отново, трябваше да бъде сигурен в ползата от него.
Заради самия себе си, помисли си Кейд. Защото всъщност никой друг не обръщаше внимание на неговите диаграми. Дори Пини, който обикновено се опитваше да покаже някакъв интерес, гледаше неразбиращо, когато му показваше графиките.
Какво ли значение имаше, реши Кейд. Никой не го разбираше така добре, както той самият.
А ако искаше да бъде съвсем честен, трябваше да признае, че другите изобщо не го интересуват в момента. Използваше ги само за да държи мисълта си далеч от Тори и от онова, което се бе случило предната нощ. Така че най-добре щеше да бъде, ако първо се оправеше с нея. Да изчисти терена, преди да се прибере вкъщи.
Веждите му се събраха, когато непознатият червен «Мустанг» зад който караше, зави по алеята, която водеше към къщата на Тори. Той също зави и лицето му се разведри едва когато видя Джей Ар да излиза от колата.
— Е, какво ще кажеш? — Ухилен до ушите, Джей Ар потупа бронята на колата, сякаш беше жребец, докато Кейд приближаваше към него.
— Твоя ли е?
— Току-що я купих, тази сутрин. Бутс каза, че изживявам кризата на средната възраст. Жените гледат прекалено много телевизия, ако питаш мен. Аз смятам, че човек трябва да прави нещата, които го карат да се чувства добре. Какво лошо има в това да си купя колата, за която мечтая?
— Много е готина. — Двамата мъже обиколиха колата, макар че дъждът валеше над тях, но те не му обръщаха никакво внимание. Стояха с ръце на кръста и се възхищаваха на машината.
— И е мощна, нали? — рече с възхищение Кейд. — Колко вдига?
— Между нас да си остане, от отклонението до тук вдигнах деветдесет и пет, а тя остана тиха като котенце и се движеше като по стъкло. Взема завоите като шампион. Ходих вчера до автосалона на Бродерик. Време беше да продам моя стар седан. Мислех да взема една друга, но когато видях това бебе, край. — Джей Ар се засмя и прекара пръсти през сребърните си мустаци. — Любов от пръв поглед.
— С четири скорости е, нали? — Кейд се наведе и надникна под капака.
— Можеш да си заложиш заплатата. Ех, защо нямах такава кола, когато бях млад като теб! Не знаех колко много ми е липсвала, докато не я подкарах. Дори не исках да спусна гюрука, когато заваля.
— Ако натискаш газта и караш все с деветдесет, ще натрупаш купища глоби, като пирамида.
— Заслужава си. — Джей Ар потупа колата още веднъж и се отправи към къщата. — Идваш да видиш Тори ли?
— Да.
— Добре. Имам да й кажа няколко новини, които може и да я разстроят. Добре би било, ако има приятел до нея.
— Какво се е случило?
— Нищо страшно, Кейд, но ще я обезпокои. Най-добре да й кажа всичко наведнъж. — Той се качи на верандата и почука. — Много е странно, когато трябва да чукаш на вратата на роднини. Но аз свикнах покрай сестра ми. Тя не е от онези, които оставят вратата си отворена. Ето го и моето момиче! — сърдечно възкликна той, когато Тори отвори и застана пред тях.
— Чичо Джими? Кейд? — Макар стомахът й да се сви при вида на посетителите, тя любезно отстъпи назад и ги покани. — Влезте моля, елате на сухо.
— Кейд ме настигна по пътя. Явно и двамата сме искали да те видим. А аз исках да ти покажа и новата си кола.
Заинтригувана, Тори погледна навън.
— Това се казва… — Тя искаше да каже играчка, но осъзна, че определението може да нарани чувствата на чичо й. — Машина.
— Мърка като голяма стара котка. Ще те взема на разходка през първия хубав ден.
— Добре, с удоволствие. — Но сега във всекидневната й стояха двама големи и мокри мъже, имаше само един стол и освен това я мъчеше главоболие. — Защо не отидем в кухнята. Там има повече място за сядане, а и тъкмо съм направила горещ чай. Да прогоним влагата.
— Звучи добре, но не искам да изцапам цялата къща.
— Не се тревожи. — Тя ги поведе, надявайки се аспиринът, който беше изпила, да й подейства до десетина минути. Къщата миришеше на дъжд, на зрелия, мокър и влажен аромат на блатото. При всеки друг случай сигурно щеше да й хареса, но сега миризмата я накара да се почувства уморена и като в затвор.
— Има малко сладкиши. Купешки са, но са по-хубави от тези, които аз правя.
— Не се притеснявай, скъпа. Идвам направо от къщи. — Но тъй като тя сложи сладкишите на масата, Джей Ар посегна и си взе. — Тези дни Бутс не е купувала нищо сладичко. Тя е на диета, което означава, че и аз трябва да гладувам.
— Леля Бутс изглежда великолепно. — Тори извади чаши. — Ти също.
— Ами и аз казвам същото, но тя се тегли на кантара всяка сутрин. Можеш ли да си представиш, ако е качила десет грама тук или там, това вече означава край на света. Докато не ги свали, аз трябва да се храня със заешко меню. — Той си взе още една бисквита. — Хрупам моркови и зеле и се чудя как още не са ми пораснали ушите.
Той изчака, докато Тори наля чая и седна.
— Чух, че магазинът ти е почти готов. Нямам дори минутка свободно време да намина към теб и да го видя.
— Но ще дойдеш в събота, нали? Надявам се.
— Няма да пропусна, можеш да се обзаложиш. — Той отпи от чая, намести се на стола и въздъхна. — Тори, дойдох тук с една новина, която сигурно ще те разстрои. Но мисля, че трябва да знаеш.
— Казвай направо.
— Не съм съвсем сигурен дали ще мога. Чух се с майка ти преди малко. Тъкмо бяхме свършили да вечеряме с Бутс. Майка ти явно беше разстроена, или поне така си мисля, иначе едва ли щеше да ми се обади. Ние не поддържаме редовна връзка.
— Болна ли е?
— Не, не е. — Той отново въздъхна. — Свързано е с баща ти. Струва ми се, че той има неприятности. По дяволите! — Джей Ар бутна чашата с чая и вдигна очи към Тори. — Нападнал е някаква жена.
Тори сякаш чу змийското просъскване на кожения колан. Три кратки, болезнени удара. Пръстите й се сгърчиха, после се отпуснаха.
— Нападнал?
— Майка ти каза, че било грешка и аз с две ръце се моля е така. Каза ми, че някаква жена обвинила баща ти в… ами… че я пребил от бой. Опитал се да… да я закача.
— Той се е опитал да изнасили жена?
Джей Ар се сви нещастно на стола.
— Ами, как да ти кажа… Тя, Сари, тя не беше съвсем сигурна. Не знаеше подробности. Но каквото и да се е случило, баща ти е арестуван. Бил е пиян. Сарабет не искаше да ми го каже, но аз го измъкнах от нея. Пуснали са го под гаранция като контингент за лечение от алкохолизъм. Не мисля, че му е било от голяма полза, но не е имал друг избор. — Той отпи от чая, за да накваси гърлото си, което беше пресъхнало. — Та преди няколко седмици баща ти изчезнал.
— Как изчезнал?
— Не се е връщал вкъщи. Сарабет каза, че не го е виждала цели две седмици и по този начин той е прекъснал, тоест нарушил е гаранцията. Когато го намерят, ще го вкарат в затвора.
— Да, предполагам. — Винаги се беше чудила как така баща й никога досега не беше попадал от другата страна на решетките.
Господ си знае работата, помисли си тя.
— Сарабет беше отчаяна. — Без да мисли, Джей Ар натопи бисквитката си в чая, един навик, който жена му безуспешно се опитваше да изкорени. — Тя е останала без пари и се страхува, че е болна. Мисля утре да отида при нея и да видя как точно стоят нещата.
— И смяташ, че би било добре да дойда с теб.
— Скъпа, това зависи от теб. Ти ще си решиш. Нямам причина да те карам да правиш каквото и да било.
— Също така няма причина да не дойда. Ще отидем заедно.
— Ако наистина искаш, ще ми бъде приятно да имам компания по пътя. Мисля да тръгнем по-рано. Какво ще кажеш около седем? Ще можеш ли да станеш?
— Да, разбира се.
— Добре. Чудесно. — Джей Ар се изправи. — Ще оправим всичко, ще видиш. Ще мина да те взема утре. Не, стой си и си пий чая. Не ме изпращай. — Той я погали по главата, преди тя да успее да стане. — Знам пътя.
— Чичо е объркан — прошепна Тори, когато чу как външната врата се захлопна. — За себе си, за мен, за майка ми. Каза ми го пред теб, защото е чул клюките, които Лизи Фрейзър разпространява, и мисли, че ще бъде по-добре да има някой с мен, вместо да бъда сама.
Кейд гледаше лицето й. Нито мускулче не трепваше по него. Възхити се на самообладанието й, макар че то малко го плашеше.
— А прав ли е?
— Не знам. Свикнала съм да бъда сама. Ти сигурно се чудиш защо не се разстроих за баща ми, нито за майка ми?
— Не. По-скоро се чудя какво се е случило между вас, че разказът на чичо ти изобщо не те разстрои. Или пък защо си решила да не показваш по никакъв начин, че това те вълнува.
— Какъв е смисълът да бъда разстроена? Стореното — сторено. Майка ми е избрала да вярва, че баща ми не е направил онова, за което са го арестували. Разбира се, че го е направил. Когато е пиян, той не може да сдържа нито гнева си, нито яростта си.
— Зле ли се отнасяше с майка ти?
— Не, поне докато аз бях наоколо. Тогава нямаше нужда. — Крайчето на устните й се изви в пародия на усмивка.
Кейд кимна. Той знаеше. Знаеше го от онази сутрин, когато тя дойде пред вратата на тяхната къща, за да им разкаже за Хоуп.
— Защото ти си била по-лесната жертва.
— Той не беше в състояние да стигне до мен доста дълго време. Аз се погрижих за това.
— Защо се самообвиняваш?
— Не се самообвинявам. — Тъй като очите му бяха много настоятелни, тя затвори своите. — Навик. Знам, че откакто аз заминах, я е използвал като торба, на която да изкарва яда си. Като онези, боксьорските круши. Изкарваше си го на нея. Никога не се опитах да променя нещата. Не че някой от тях щеше да ми позволи, ако бях опитала. Откакто станах на осемнадесет, видях баща си два пъти. Първият път беше, когато живеех в Ню Йорк. Бях щастлива и имах чувството, че можем да поправим счупеното, или поне част от него. Тогава те живееха в един фургон близо до границата с Джорджия. Непрекъснато се местеха, откакто напуснахме Прогрес. — Тори седеше със затворени очи, а дъждът потропваше отвън по покрива. — Татко не можеше да се задържи на никаква работа за по-дълго време. Все казваше, че някой друг е виновен. Или пък, че си е намерил по-добра работа другаде. Загубих им бройката на колко места съм била, колко нови училища, различни класни стаи, различни лица. Така и не можах да имам истински приятели, макар че това нямаше кой знае какво значение. Просто чаках благоприятния момент да се махна. Спестявах тайно пари и чаках момента, в който законът щеше да ми позволи да напусна дома си. Ако бях избягала по-рано, той щеше да ме намери и да ме върне. И щеше да ме накара да си платя за това.
— Не си ли могла да помолиш някого за помощ? Например баба си?
— Той я прогони. — Тори отвори очи и погледна Кейд. — Страхуваше се от нея така, както се страхуваше от мен. А майка ми не можеше да се раздели с него. Ето защо не отидох при нея, когато избягах. Ако беше открил това, не знам какво можеше да стане. Не мога да ти обясня. Никога не съм могла да обясня на никого какво означава страхът да живее вътре в теб. Как той ти диктува какво да правиш, какво да мислиш, какво да кажеш, и какво не бива да казваш.
— Ти току-що го обясни.
Тя отвори уста и я затвори, преди да изтърве нещо, което не биваше да произнася.
— Искаш ли още чай?
— Седи си. Аз ще сипя. — Кейд стана и взе чайника от печката. — Разкажи ми. Разкажи ми и останалото.
— Не им казах, че си отивам, макар да бях планирала всяка стъпка, която трябваше да направя. Къде ще отида, какво ще правя. Взех си вещите и избягах посред нощ. Прекосих града, отидох на автогарата и си взех билет до Ню Йорк. Когато слънцето изгря бях на километри далеч и нямах никакво намерение да се връщам. Но…
Тя вдигна миглите си, после отново ги спусна, като молещ се в църква човек.
— Та тогава отидох да ги видя. Тъкмо бях навършила двадесет. Бях избягала преди две години. Имах работа, работех в магазин. Продавах красиви неща. Получавах добра заплата и си имах собствено жилище. Не беше по-голямо от килер, но си беше мое. Бях излязла в отпуск и взех автобуса до границата с Джорджия, за да ги видя. Е може би част от мен искаше да им покаже, че съм постигнала нещо. Бяха минали две години, а ми стигнаха само две минути, за да се почувствам сякаш никога не бях напускала дома.
Кейд кимна. По това време вече беше в колежа и възмъжаваше. Но когато се връщаше вкъщи, времето сякаш беше спряло. Ритъмът беше същият.
Само че за него това беше правилният ритъм на живот, ритъмът, който му липсваше.
— Онова, което бях направила, онова, което бях постигнала, за него не беше правилно. Той знаеше всичко. Какъв живот съм била водила на Север! Била съм се върнала вкъщи, защото съм била бременна от някой от мъжете, с които съм скитосвала. Аз бях все още девствена, но за него бях курва. Бях придобила известна самоувереност през тези две години, толкова колкото да му се опълча и да му възразя. За пръв път в живота си посмях да се изправя срещу него и да му противореча. Това ми струваше такъв побой и синини по лицето, че останалата част от ваканцията прекарах да се лекувам, за да мога поне да отида на работа, след като ги маскирам с фон дьо тен.
— Господи, Тори!
— Удари ме изведнъж. Но имаше тежка ръка. Големи и тежки ръце, които лесно се свиваха в юмруци. — Тя вдигна ръка и прокара пръст по слабо извитата гърбица на носа си. — Удари ме и ме събори на земята, като ме запрати в ъгъла на малката мръсна кухня. Дори не осъзнах, че носът ми е счупен. Болката ми беше толкова позната, нали разбираш.
Под масата Кейд сви ръцете си в юмруци, безполезен и закъснял порив.
— Когато се надвеси отново над мен, грабнах ножа от мивката. Един голям кухненски нож с дървена дръжка. Дори не се замислих — продължи Тори с равен и безчувствен глас. — Просто се озова в ръката ми. Сигурно е прочел по лицето ми, че съм решена да го използвам. Че искам да го използвам. Защото изхвърча от фургона, а майка ми изтича след него, молейки го да не си ходи. Той с един замах я отхвърли като парцал и тя пльосна направо в калта, но въпреки това продължаваше да вика след него. Господи, тя пълзеше след него на колене и лакти! Никога няма да го забравя. Никога.
Кейд се върна до печката, за да й даде време да се съвземе. Сложи още чай в чайничето и допълни с гореща вода. Сетне седна отново и зачака.
— Имаш дарба да слушаш.
— Продължавай, довърши. Освободи се от това, което ти тежи.
— Добре. — Тори отвори очи и го погледна. Вече се чувстваше по-спокойна. Ако беше зърнала съжаление в очите му, нямаше да продължи. Но онова, което видя, беше търпение. Само търпение.
— Мъчно ми беше за нея. Срамувах се от нея. Мразех я. В оня момент мислех, че я мразя повече и от него. Оставих ножа и си взех багажа. Дори не бях го разопаковала, не бях престояла там повече от час. Когато излязох от фургона, тя все още седеше в калта и плачеше. «Защо трябваше да идваш и да го подлудяваш? Винаги си ни носила само неприятности.» Това ми каза майка ми, докато седеше в калта и от устата й течеше кръв. Не знам дали от удара, който той й беше нанесъл, или си бе прехапала устните, падайки на земята. Аз не й отговорих. Оттогава не съм говорила с нея. Никога. Това беше моята собствена майка, с която не съм говорила, откакто бях на двадесет години.
— Вината не е твоя.
— Така е, вината не е моя. Имах достатъчно години, за да се излекувам и мога да го кажа с абсолютна увереност. Вината не беше моя. Но аз все още бях причината. Той, поне така мисля… той се задоволяваше, като ме измъчваше. Затова, че съм се родила такава, каквато съм. От момента, в който показах, че съм различна. Дотогава не ме закачаше. Аз бях грижа на майка ми и той рядко имаше време за мен. След това не си спомням да е минала и седмица, без да се е гаврил с мен. Не сексуално — рече Тори, когато видя израза върху лицето на Кейд. — Той никога не ми посегна по този начин. Искаше го, знам. Искаше го и това го плашеше, затова ме биеше още повече. И получаваше удоволствие от това. Сексът и жестокостта бяха тясно преплетени вътре в него. Каквото и да казват, че е направил на тази жена, сигурно го е извършил. Изнасилване или нещо, което може да се докаже. Но изнасилването не е единственият начин, по който мъжът може да унижи и оскърби една жена.
— Знам. — Кейд стана, за да налее готовия чай. — Ти каза, че си ги видяла два пъти.
— Не двамата, само него. Преди три години той дойде в Чарлстън. Дойде в моята къща. Беше ме проследил от работа. Беше открил къде работя и бе тръгнал след мен. Хвана ме, когато излизах от колата. Бях изплашена до смърт. Сигурно страхът се беше притаил в мен, въпреки че се бях опитала да забравя. Каза, че майка ми е болна и че им трябват пари. Не му повярвах. Беше пиян. Вонеше на уиски.
И сега усещаше миризмата. Остарелият, горещ и отровен дъх, като лош вкус във въздуха. Тя вдигна чашата си и вдъхна от ароматния чай.
— Той сложи ръка на рамото ми. Можех да видя какво иска да направи. Да извие ръката ми, да счупи китката ми. Беше обзет от образите, които се мяркаха в главата му. Написах му чек за петстотин долара, там на улицата. Не го пуснах да влезе вкъщи. Казах му, че ако ме нарани или се опита да влезе в дома ми, или ако дойде в работата ми, ще спра изплащането на чека и няма да има повече пари. Но ако вземе чека и си отиде, и никога повече не се връща, ще им изпращам по сто долара всеки месец.
Тя кратко се засмя.
— Той беше така изненадан от това предложение, че ме остави. Винаги е обичал парите. Да ги притежава. Да ги има. Обичаше да кори богатите и да изнася цели лекции за очите на алчността и за мъките, които ги чакат в ада, но всъщност винаги е обичал парите. Влязох вкъщи и заключих вратата. През цялата нощ седях до телефона с ръжена от камината в скута ми. Но той не се опита да влезе. Нито тогава, нито след това. Сто долара на месец ми дадоха мир и спокойствие. Не е чак толкова лоша цена.
Тори отпи отново дълга глътка от чая, който беше горещ и силен. Не можеше да седи повече, затова стана и се загледа в дъжда навън.
— Е, вече знаеш всичко. Ужасните и грозни тайни на семейство Боудийн.
— Семейство Лавил също имат своите ужасни тайни. — Кейд стана и отиде до нея, като прекара ръка по плитката, която се спускаше на гърба й. — Ти си силна, Тори. Имаш онова, което искаш. Той не може да те нарани. Не може дори да те пречупи.
Докосна с устни върха на главата й, доволен, че тя не помръдна и не се отдръпна както обикновено.
— Яла ли си нещо?
— Какво?
— Сигурно не си. Сядай, ще изпържа няколко яйца.
— За какво говориш?
— Че съм гладен, а ако ти не си, ще огладнееш. Ще си направим няколко яйца за вечеря.
Тори се обърна и потръпна, когато той я прегърна. Сълзи напълниха очите й, неочаквани и горещи, и замъглиха погледа й.
— Кейд, доникъде няма да стигнем. Ти и аз…
— Тори. — Той обгърна главата й и я положи нежно на гърдите си. — Ние вече сме стигнали донякъде. Защо да не изчакаме малко и да видим какво ще стане?
Чувстваше се толкова добре, толкова спокойна и стабилна, беше й така леко и хубаво с него.
— Нямам яйца — рече тя и го погледна в очите. — Ще направя супа.


Понякога яденето е само извинение. И тя го използва сега, помисли си Кейд. Може би и двамата го използваха. Тори, докато бъркаше консервираната супа на печката, и той, докато печеше сандвичите със сирене в тостера. Една хубава, домашна вечеря в дъждовната вечер. Двама души, споделящи храната, заети с разговор и бутилка вино.
Той често прекарваше подобни вечери, спомни си Кейд.
Мажеше филиите с масло, които Лайла му припичаше в тяхната кухня, и се опитваше да си представи как да пробие тънкия и бодлив щит на Тори.
— Сигурно щеше да хапнеш нещо по-добро от супа и сандвичи в Бо Рев.
— Можех — отвърна той и застана до нея. По-близо, но не толкова, че да я докосва. — Но компанията тук ми харесва повече.
— Значи не си в ред.
Произнесе го толкова сухо, че му трябваше минута да осъзнае чутото. Със смях, Кейд сложи два сандвича върху затоплената скара.
— Напълно си права. В края на краищата, аз съм късметлия, нали знаеш. Здрав съм, не съм много грозен, имам голяма къща, много земя и достатъчно пари, че да държа враговете си пред вратата. Освен всичко това и моя непреодолим чар, правя страхотни сандвичи със сирене.
— Ако всичко това е вярно, защо все още не се е намерила някоя умна жена да те върже?
— Хиляди са се опитвали.
— Като те вкарат в леглото си, нали?
— Аз ги наричам чевръсти. — Той обърна сандвичите. — Обичам да си мисля за тях като за чевръсти. Дори веднъж бях сгоден.
— Наистина ли? — Произнесе го спокойно, докато вземаше две купички, но в същото време беше разконцентрирана. Изявлението му леко я стресна.
— Ъ-хъ. — Той познаваше човешката природа достатъчно добре, за да я остави да се чуди, да прояви повече любопитство и да започне да го разпитва.
Тори обаче успя да сдържи любопитството си, докато подреди чиниите и купите на масата и седна.
— Мислиш се за много умен, нали?
— Скъпа, един мъж в моето положение трябва да бъде умен. Всъщност тук е много уютно, с този дъжд навън и всичко останало, нали?
— Да бе, да. И какво стана?
— С кое?
Беше доволен от начина, по който очите й се присвиха.
— А, с Дебора ли? Жената, на която почти щях да се закълна в любов, вярност и «докато смъртта ни раздели», нали така беше? Дъщерята на съдията Пърсъл. Може би си спомняш съдията, макар да ми се струва, че преди да се изселите, той все още не беше съдия.
— Не, не си го спомням. Семейството ми не се движеше много в тези среди.
— Е, той има една хубава дъщеря и тя ме обичаше за малко. После реши, че не иска да става съпруга на фермер. Всъщност това е всичко.
— Съжалявам.
— Не беше никаква трагедия. Аз не я обичах. Само я харесвах. — Кейд се усмихна, когато опита супата. — Беше приятна на външен вид, беше интересно да се говори с нея и… ами всички казваха, че сме много подходяща двойка. Всички без мен. Ние всъщност не искахме едни и същи неща. Открихме това, за наше взаимно удивление, няколко месеца след годежа. Прекъснахме връзката съвсем приятелски, което беше напълно задоволително и за двете страни, и тя отиде да живее в Лондон за няколко месеца.
— Как си могъл… — Тори спря да говори, защото устата й беше пълна със сандвич.
— Продължавай. Можеш да питаш.
— Чудя се как си могъл да помолиш някого да се ожени за теб и след това да си тръгнеш без угризения.
Кейд се замисли, докато дъвчеше сандвича си, все едно че дъвчеше чувствата си.
— Предполагам, че съм имал някакви угризения. Но фактът е, че бях само на двадесет и пет и имаше много голям семеен натиск. Майка ми и съдията са добри и стари приятели, а той винаги е дружал с баща ми. Според тях беше съвсем естествено ние с Дебора да се съберем.
— Звучи ужасно грозно. И пресметливо.
— Не съвсем. Аз бях привлечен от нея. Движехме се в едни и същи среди. Баща й беше мой адвокат години наред. Много е лесно да се обвържеш с подобна връзка, нещо, което задоволява и двете семейства. После, когато мина известно време, започнах да се чувствам като теб, когато си решила, че възелът е много стегнат. Че просто не можеш да си поемеш дъх. Така че се запитах какъв ще бъде животът ми без нея. И какъв ще бъде след пет години с нея.
Той отхапа още една хапка и сви рамене.
— Както и да е, отговорът още първия път не ми хареса, и то до такава степен, че изобщо не си зададох втори въпрос. И понеже съм късметлия, както ти казах, а и тя също… Единствените, които бяха възмутени, бяха семействата ни. — Кейд спря и я погледна в очите. — Но ние не живеем живота си така, както нашите родители искат или не искат, нали, Тори?
— Вярно е. Но живеем живота си, като носим всичката му тежест по един или друг начин. Моите родители никога няма да ме приемат каквато съм. Дълго време се опитвах да бъда някоя друга и нещо друго. — Тя вдигна поглед. — Не мога.
— Аз те харесвам такава, каквато си.
— Миналата нощ имаше проблем с това.
— В известен смисъл — съгласи се той. — Защото ти ме изплаши. Беше обезумяла и отчаяна — добави Кейд, като сложи ръката си върху нейната, преди тя да успее да я отдръпне. — И крехка. Това ме накара да се чувствам неудобно. Не знаех какво да правя, а съм свикнал да знам.
— Ти не ми вярваше.
— Не се съмнявах в думите, които казваше, нито в онова, което чувстваше. Но реших, че част от тях са повлияни от завръщането ти тук и спомените за Хоуп.
Тя си помисли за обаждането на Абигейл, за датите на двете убийства. Но замълча. Преди време беше повярвала на хората, беше им се доверила. И беше загубила всичко.
— Така е, всичко е свързано с моето завръщане и с Хоуп. Ако не беше Хоуп, ти също нямаше да седиш сега тук.
— Ако те бях видял за пръв път преди пет или шест седмици, ако никога преди това не бяхме се срещали и между нас не бе имало нищо, щях да се чудя какъв повод да измисля, за да седя сега тук с теб. Всъщност, ако бяхме се запознали само преди седмици, а не преди години, вече отдавна щяхме да сме в онова толкова интересно легло, което сглобихме вчера. — Той се усмихна предизвикателно, но мило, когато тя изтърва лъжицата си в чинията със супа. — Мисля, че е време да го уточним, така че си помисли по въпроса.


Глава 14

Пътуването беше приятно и й напомни за всичко, което бе пропуснала, стоейки далеч от Джей Ар. Той беше огромен на ръст, с гръмовит глас и смях, с изразителни жестове. На два пъти Тори трябваше да се свие, за да избегне ръката му, когато се обръщаше към нея да й покаже нещо по пътя.
Изглеждаше сякаш поглъща човека. Заразяваше всеки с простата радост, че живее.
Седеше в малката кола с колене, почти опрени в брадата, а големите му космати ръце държаха волана така, както беше виждала някои хлапаци да държат джойстика на своите видеоигри.
Ами просто така — за удоволствие и самоутвърждаване.
Настроението, с което се гмурна в деня, беше сякаш отиваха на някакъв невероятен луд пикник, а не при нещастната й майка. Която беше негова родна сестра, най-близката му роднина.
Да живееш сега, помисли си Тори, за мига такъв, какъвто е, беше такъв невероятен талант, дар Божи и умение, които тя все още не бе усвоила през краткия си живот.
Чичо й беше истински въодушевен от новата си кола. Пускаше компактдисковете на Клинт Блек и Гарт Брукс и бе накривил старата си бейзболна шапка на обратно върху вълнистата си кафеникава коса.
Загуби шапката малко след отбивката за Съмтър, когато един рязък повей на вятъра я подхвана и отнесе под гумите на някакъв микробус «Додж». Джей Ар дори не намали скоростта и се разсмя като луд.
При сваления гюрук и гърмящата музика, разговорът помежду им се състоеше почти само от викове, но чичо й успяваше да го поддържа с достатъчно интересни теми, засягащи както магазина на Тори, така и политиката, нискомасления сладолед или стоковия пазар.
Когато стигнаха отбивката за Флоренция, той предложи да отделят малко време и да посетят майка му. За пръв път през целия път спомена темата семейство.
Тори беше готова да се съгласи, но след това се сети за Сесил и се зачуди дали Джей Ар знае за връзката им. Докато мислеше по този въпрос, подминаха Флоренция и продължиха на североизток.
Никога досега не бе ходила до новото място, където живееха родителите й, извън Хартсвил. Нямаше представа къде са сега и как прекарват времето си. Заедно или разделени.
Никога не бе питала баба си, а и Айрис не беше подхващала тази тема.
— Някъде тук е. — Джей Ар се поразмърда. Тори усети, че настроението му спадна. — Последното, което съм чул за тях е, че Хан си е намерил работа във фабрика. Били взели земя под наем и отглеждали пилета.
— Аха.
Чичо й прочисти гърлото си, сякаш искаше да проговори отново, сетне замълча и зави от главния път по една тясна асфалтова алея, цялата в дупки, гърбици и пукнатини.
— Не съм идвал тук. Сарабет ми даде указания, когато и казах, че ще я посетя да видя какво става.
— Добре, чичо Джими, не се тревожи заради мен. И двамата знаем какво да очакваме.
Пръснатите къщи наоколо бяха малки и паянтови. Сред градините и от огнищата стърчаха пожълтели кости. Един ръждясал пикап със строшено предно стъкло, като черупка от яйце, стоеше подпрян върху блокчета. Грозно черно куче, вързано за желязна верига, се дърпаше и давеше ожесточено, докато те минаха на крачка от едно дете, което не носеше нищо друго, освен сиви долни дрехи. Имаше сплъстена тъмна коса и седеше върху стара пералня, изоставена в някакъв тревясал двор. Тори стисна ръце и се загледа почти невиждащо напред, докато колата го подмина.
Да. И двамата знаеха какво трябва да очакват.
Пътят направи завой, изкачи се леко нагоре и после се разклони като вила. Джей Ар спря музиката и намали скоростта до пълзене, за да избегне мръсотията и прахта, които вдигаше от чакълестия път.
— Ето, за това плащаме данъци — рече той, опитвайки се да се пошегува. После въздъхна и намали съвсем, защото влезе в някаква съвсем тясна алейка, водеща към къщата.
Не, това не беше къща, поправи се Тори. Не можеш да наречеш такова нещо къща, още по-малкото дом. Колиба беше по-точната дума. Покривът й бе изкривен и наклонен и като в усмивката на старец зееха дупки там, където липсващите керемиди бяха паднали или са били издухани от ветровете. Старата мръсносива стена беше изровена, с изпадала мазилка. Единият от прозорците бе запушен с картон. Дворът беше обрасъл с плевели и храсти. Глухарчетата и магарешките бодили растяха на воля. Една стара чугунена мивка лежеше килната на една страна и излагаше на показ черната ръждясала дупка на сифона си.
Покрай и зад къщата имаше метална постройка, сива от кал и на червеникави петна от ръжда, които приличаха на кръв. От нея тръгваше телена ограда и оформяше едно пространство, в което около дузина пилета се ровеха в прахта и мръсотията.
Миризмата, която идеше откъм тях, направо я задуши.
— Господи! Мили боже! — промърмори Джей Ар. — И през ум не ми е минало, че са толкова зле. На теб също, предполагам. Никой не ми е казал. Никой.
— Тя знае, че сме тук — рече мрачно Тори и отвори вратата на колата. — Очаква ни.
Джей Ар тръшна вратата от своята страна и те тръгнаха към къщата. Той сложи ръка на рамото й.
Тя се зачуди дали го направи, за да я подкрепи, или за да получи от нея подкрепа.
Жената, която се появи пред тях, беше със сива коса. Стоманеносиви кичури, които се спускаха покрай финото й лице. Кожата й изглеждаше като опъната, сякаш костите искаха да изскочат от нея като възли. Бръчките около устата й сякаш бяха изрязани с нож, а дълбоките им бразди придърпваха устните надолу в маската на отчаяние.
Носеше оръфана памучна рокля, прекалено голяма за нея, а на шията й, между безжизнените съсухрени гърди, висеше малък сребърен кръст.
Очите й бяха зачервени. Тя погледна бегло Тори и бързо ги отмести, сякаш щеше да се изгори.
— Не ми каза, че ще я доведеш.
— Здравей, мамо.
— Не ми каза, че ще я доведеш — повтори Сарабет и бутна вратата. — Като че ли са ми малко другите неприятности!
Джей Ар стисна окуражително Тори за рамото.
— Дойдохме да видим с какво можем да помогнем, Сари — рече той и влезе вътре.
Въздухът бе пропит с миризма на боклук, на застояло, на пот. Или може би на безнадеждност.
— Не знам какво можете да направите, освен да намерите онази мръсница, дето лъже, и да я закарате в Хартсвил да признае истината. — Тя извади една кърпа от чекмеджето и издуха носа си. — Аз съм на края на силите и разума си, Джей Ар. Знам, че нещо ужасно се е случило с моя Хан. Той никога не е отсъствал толкова дълго.
— Защо не седнем? — Чичо й премести ръката си от рамото на Тори върху рамото на сестра си и огледа стаята.
Стомахът му се сви.
Имаше един стар, протрит диван с избеляла жълта дамаска и стол с отвратително зелена облегалка. Масите бяха отрупани с хартиени чинии, пластмасови чаши и нещо, което може би бяха остатъци от вчерашната вечеря. В ъгъла стоеше печка за дърва, цялата в сажди, на три крака. За четвърти й служеше един пън.
На стената висеше картина на разпнатия Исус в евтина метална рамка.
Сестра му все още държеше лицето си скрито в кърпата. Джей Ар я заведе до дивана и погледна умоляващо Тори.
— Защо не направим малко кафе?
— Останало е само нес. — Сарабет свали кърпата и се загледа в стената, вместо в дъщеря си. — Не се чувствах добре и не съм ходила да пазарувам. Не исках да излизам от къщи, в случай че Хан…
Без да каже нито дума, Тори се огледа. Къщата беше стандартна и тя бързо се ориентира къде е кухнята. Мивката беше пълна с чинии, а пръските по печката бяха стари и загорели. Линолеумът на пода беше скъсан.
Когато Тори беше малка, майка й беше голяма чистофайница. Фучеше из къщата като фурия, бършеше прах и миеше всяко петънце, сякаш бяха най-големият грях на света. Докато пълнеше чайника, Тори се зачуди къде ли се е дянал този навик на майка й. Кога безнадеждността и бедността бяха надделели над илюзията, че има дом. Или увереността, че Господ ще дойде в този дом, само ако подът е чист и идеално пометен.
След това спря да мисли, спря да се чуди, просто блокира съзнанието си. Чуваше единствено шумоленето на врящата вода. Взе лъжичка и гребна кафе от малкия стъклен буркан.
Млякото беше вкиснато, нямаше захар. Тя занесе две чаши с тъмна течност, която не вдъхваше особено доверие във всекидневната. Стомахът й отказваше да приеме питието.
— Тази жена — продума Сарабет. — Тя се опита да съблазни моя Хан. Разчита на неговата слабост, изкушава го. Но той не й се дава. Разказа ми всичко. Не знам къде са я били, сигурно някой извратен тип, на когото се е предлагала, но тя казва, че го е направил Хан, защото иска да му отмъсти, че е отхвърлил гнусните й предложения. Ето това се е случило.
— Добре, Сари. — Джей Ар седна на дивана до нея и я потупа по ръката. — Няма да се притесняваш повече за това, нали? Имаш ли някаква идея къде може да е отишъл Хан?
— Не! — извика тя и се отдръпна рязко от него, като за малко щеше да разлее кафето, което Тори беше сложила на масата. — Нима мислиш, че не бих отишла при него, ако знаех къде е? Аз държа на съпруга си. Казах го и на ченгетата. Казах им същото, което казвам на вас. Не очаквах тази шайка от корумпирани ченгета да ми повярва, но мислех, че поне вие, моята родна плът и кръв, ще знаете, че казвам истината.
— Вярвам ти, разбира се. — Брат й взе чашата от ръцете й. — Просто си мислех, че може би нещо ти е дошло на ума. Че може да си се сетила за някое място, където е ходил и преди.
— Той никога не е ходил просто ей така. — Устните на Сарабет потръпнаха. — Нуждаеше се от усамотение, за да мисли. Това е. Мъжете са така натоварени. Понякога Хан просто имаше нужда да остане насаме със себе си, да премисли нещата, да се помоли. Но сега отсъства прекалено дълго. Страхувам се, че може да е ранен.
Сълзите напълниха очите й.
— Тази жена лъже! Тя го въвлече в тази каша, в тези неприятности. А полицаите я смятат за жертва. Мислят, че той е беглец. Просто не разбират.
— Той беше ли подложен на програмата за лечение от алкохолизъм?
— Мисля, че да. — Тя подсмръкна. — Хан нямаше нужда от това. Той не е пияница. Само от време навреме си пийваше, за да се отпусне. И Христос е пил вино, нали?
Христос обаче, помисли си Тори, е нямал навика да пресушава по бутилка уиски, нито да се мъкне по жени. Но майка й явно не можеше да види разликата.
— Те винаги го плюеха и говореха лошо за него, защото знаеха, че е по-умен от тях. А и гледането на пилетата ни струва повече, отколкото смятахме. Това копеле, което ни продава просото и храната, вдигна цените и сега може да си държи пилетата за красота. Хан ми каза.
— Скъпа, трябва да приемеш факта, че изчезвайки по този начин и нарушавайки гаранцията, Хан е нарушил закона.
— Значи законът е лош! Какво да правя, Джей Ар? Просто съм отчаяна. Всеки иска пари, а няма откъде да ги взема, освен от яйцата. Ходих в банката, но онези крадливи, мазни лъжци са взели всичко, което имахме, а ми казаха, че Хан бил изтеглил парите. Бил изтеглил всичко, така казаха, с лъжливите си мръсни уста.
— Аз ще се погрижа за сметките. — Беше го правил и преди. — За това не се тревожи. Ето какво смятам да направим. Мисля, че трябва да си вземеш нещата и да дойдеш у нас. Можеш да останеш, докато всичко се оправи.
— Не мога да тръгна. Хан може да се прибере всяка минута.
— Ще му оставиш бележка.
— Това само ще го ядоса. — Очите й потъмняха и заприличаха на очите на птица, която търси някакво сигурно място, за да се скрие, далеч от яростта на съпруга си. — Мъжът има право да очаква от жена си да си бъде вкъщи, когато се прибере. Да го чака под покрива, който е създал за нея.
— Вашият покрив е протекъл, мамо — рече тихо Тори и получи в отговор поглед, който беше укорителен и пълен с презрение.
— За теб никога нищо не е било достатъчно добро, нали? Няма значение колко труд е хвърлил баща ти, а и аз, ти никога не си била доволна. Винаги си искала още и още.
— Никога не съм ви молила за нищо.
— Беше достатъчно умна да не го казваш на глас. Но аз виждах, виждах го в очите ти. Твоите подли очи, подли и лукави. Като теб. — Устните на Сарабет се свиха. — Нима не избяга при първия удобен случай и никога не се върна, защото не уважаваш нито мен, нито баща си. Беше длъжна да ни платиш за онова, което сме направили за теб, но ти си егоистка. Ние живеехме толкова добре в Прогрес, докато ти не провали всичко.
— Сарабет! — Безпомощен, Джей Ар я хвана за ръката. — Не е редно да говориш така. И освен това не е истина.
— Тя ни посрами! Тя ни срами от деня, в който се е родила. Бяхме толкова щастливи, преди да се появи на бял свят. — Майка й започна да плаче, с тихи хълцания, раменете й потръпваха.
Объркан, Джей Ар я прегърна. С абсолютно безизразно лице Тори се наведе и започна да чисти остатъците от масата.
— Какво си мислиш, че правиш? — извика Сарабет.
— След като смяташ да останеш тук, реших да почистя малко.
— Няма защо да ме критикуваш. — Тя замахна и хвърли чиниите на пода. — Не съм те канила да идваш с твоята надменност и модерни дрехи и да се опитваш да ме злепоставиш. Ти ми обърна гръб още преди много години.
— Ти ми обърна гръб, мамо. Първия път, когато той ме преби до кръв.
— Господ е направил мъжа господар. Никой нямаше да те натупа, ако не си го беше заслужила.
Натупа значи, помисли си Тори. Каква нежна дума за терора, на който беше подложена.
— Можеш ли да спиш спокойно, мамо?
— Не бъди нахална и груба с мен! Не смей да говориш лошо за баща си! Кажи ми къде е той, по дяволите! Ти знаеш къде е, нали виждам. Ще ми кажеш и аз ще отида да си го прибера.
— Не ме интересува. Дори да го видя в някоя канавка, ще го оставя там. — Главата на Тори отхвръкна, когато майка й я зашлеви по бузата така силно, че пръстите й се отпечатаха. Но тя само леко се отдръпна.
— Сарабет! За бога, Сари! — Джей Ар я сграбчи и задържа ръцете й, докато тя се дърпаше, бореше се с него и хълцаше.
— Исках да кажа, че се надявам да е мъртъв — тихо произнесе Тори. — Но няма да го кажа. Надявам се да се върне, мамо. Наистина се надявам да се върне и да ти даде живота, който заслужаваш.
Тя отвори чантата си, извади стодоларовата банкнота, която беше взела сутринта със себе си.
— Кажи му, когато го видиш, че това са последните пари от мен. Кажи му, че съм се върнала в Прогрес и че живея там. Ако иска да дойде и да ме бие отново, да го направи. Този път така, че да ме убие. Защото ако той не го стори, аз ще го направя. Ще го убия.
Тори затвори чантата си.
— Ще те чакам в колата — рече тя на чичо си и излезе.
Краката й се разтрепериха чак когато седна и затвори вратата. Треперенето започна първо от колената, така че трябваше да ги хване с ръце и да ги стисне здраво. Тя затвори очи и изчака да й мине.
Можеше да чуе плача, който идеше откъм къщата, както и монотонното писукане и кудкудякане на пилетата, търсещи храна. Някъде наблизо се носеше яростния лай на куче.
И въпреки това, помисли си Тори, птиците продължаваха да пеят.
Тя се опита да концентрира вниманието си върху този звук и да освободи съзнанието си. Най-неочаквано видя себе си, в своята кухня с глава, опряна на рамото на Кейд, който целува косата й. Странно.
Не чу стъпките на чичо си, докато той не седна до нея в колата.
Джей Ар не каза нищо. Запали мълчаливо и те се отдалечиха от къщата. Той кара така около миля и спря, с ръце на волана и очи, загледани напред, като в празно пространство.
— Не трябваше да те пускам да влизаш — рече накрая той. — Мислех… Всъщност не знам какво съм мислил, но кой знае защо ми се струваше, че тя иска да те види. Че вие двете може да се разберете, след като Хан си е отишъл.
— Аз не съм част от нейния живот. Освен когато трябва да ме обвинява за нещо. Той е нейният живот. Тя така иска.
— Но защо? Мили боже, Тори, защо ще иска да живее така? Да живее с мъж, който никога не й е доставил ей толкова радост?
— Тя го обича.
— Това не е любов. — Той изрече думите с ярост и погнуса. — Това е болест. Нали чу думите й, начинът, по който го извинява и оправдава. Всички други са виновни, но не и той. Жената, която е нападнал, полицията, дори банката.
— Желае да вярва, че е така. Нуждае се от тази вяра. — Като видя, че чичо й е много по-разстроен, отколкото предполагаше, Тори сложи ръката си върху неговата. — Ти направи каквото можа.
— Всичко, което можах. Дадох й пари и я оставих там, в онази дупка. Ще ти кажа истината, Тори. Благодаря на Бога, че тя не се съгласи да дойде вкъщи. Не искам тази лудост да влезе в моя дом. Срамувам се от сестра си. — Гласът му се пречупи и той подпря глава върху волана.
Тори откопча колана и се премести към чичо си. Сложи глава на рамото му и погали с ръка гърба му.
— Не се срамувай от това, чичо. Не е срамно, че искаш да защитиш дома си и леля Бутс. Можех да направя това, което тя искаше. Можех да й кажа къде е. Но не го направих и няма да го направя. И не се срамувам от това.
Той кимна и се изправи.
— Страхотно семейство сме, нали? — Много нежно Джей Ар докосна с пръсти все още червеното петно на бузата й. Сетне включи на първа и натисна газта. — Тори, сърце не ми дава точно сега да отидем при баба ти. Ако си съгласна, да оставим за друг път, какво ще кажеш?
— Добре, чичо. Да си вървим у дома.


Когато я остави пред къщата, тя не се прибра веднага, а се качи в своята кола и подкара право към магазина. Искаше да поработи още няколко часа и беше доволна, че работата ще задържи вниманието й заето с други мисли. Далеч от онова, което беше преживяла тази сутрин.
Обади се първо в цветарския магазин, където помоли да й донесат фикуса и другите цветя, които беше поръчала още преди седмица. След това позвъни в сладкарницата, за да потвърди поръчката си за дребните сладкиши и петифури, както и да им каже, че на другата сутрин ще мине да ги вземе.
Късно следобед цветята и саксиите бяха подредени и аранжирани на най-подходящите места. За да подсили празничната атмосфера, Тори започна да окачва цветни лампички сред листата на фикуса.
Звънчето на вратата звънна, което й напомни, че е забравила да заключи след получаването на последната поръчка.
— Видях те, като минавах — рече Дуайт, влизайки в магазина. Огледа се и подсвирна. — Дойдох да видя дали всичко е направено и дали не се нуждаеш от помощ в последната минута. Но както виждам ти си се справила.
— И аз тъй мисля. — Тори се изправи, все още държеше в едната си ръка края на гирляндата от лампички. — Твоите момчета свършиха чудесна работа. Не мога да ти опиша колко съм доволна.
— Просто спомени името Фрейзър, ако някой похвали дървенията в твоето обзавеждане.
— Разчитай на мен.
— Я виж, това наистина е добра работа — рече той и отиде до една дъска за рязане, направена така, че повърхността й бе на ленти от различно по цвят дърво и блестеше като стъкло. — Прекрасна изработка. И аз имам някои нещица, които си дялкам като хоби, но такова красиво нещо не бях виждал. Толкова е красиво, че чак е срамота да се използва.
— Красиво и функционално. Това е девизът на магазина.
— Лизи е много щастлива, че притежава онази лампа, която купи от теб. И непрекъснато се гледа в огледалото. Каза, че няма да ми се разсърди, ако намина покрай теб и погледна бижутата. Можел съм да намеря нещо, с което да повдигна настроението й.
— Не се ли чувства добре?
— Ами! Много добре си е — отвърна Дуайт, докато се разхождаше из магазина. — Просто се глезоти, това е всичко. — Пъхна пръсти в джобовете си и се усмихна смутено. — И без това съм тук, дължа ти извинение.
— Така ли? — Той явно нямаше намерение да си върви, затова Тори продължи да подрежда лампичките. — За какво?
— За това, че позволих на Лизи да си мисли, че ти и Кейд… тъй де, че имате нещо общо.
— Нямаме.
— Е, не знам дали си ми сърдита и дали няма да ме обесиш като тези лампички тук. Работата е, че Лизи просто не може да си държи езика зад зъбите. Непрекъснато все опитва да сватоса Кейд за някого. Ако не е Кейд, тогава ще е Уейд. Не знам защо си е наумила на всяка цена да ожени приятелите ми. Кейд искаше да се отърве от нея веднъж завинаги и при последния й опит да го сватосва ми каза да й обясня, че… — Той целият почервеня, докато Тори мълчаливо го гледаше. — Че е свързан с някаква жена. И аз й казах, че си ти, защото си достатъчно хубава и тъкмо беше дошла в града. Така че да го остави на мира.
— Аха. — Тя приключи с окачването на лампичките и отстъпи крачка назад, за да огледа резултата.
— Трябваше да се досетя — продължи Дуайт. — Ей Богу, Господ ми е свидетел, че знам колко Лизи обича да клюкарства. До деня, в който Кейд дойде да ми пили на главата, вече бях чул поне от шест различни места, че вие двамата сте почти сгодени и едва ли не бебето е на път.
— На твое място просто щях да й кажа истината. Че Кейд не иска да се жени. Което е много по-лесно.
— Ами, не бих казал, че е по-лесно. — Прекрасните му бели зъби просветнаха отново в усмивка, която беше чаровна и мила. — Като й кажа това, тя ще пита защо. Ще кажа, че някои мъже просто не искат да се женят. Тя веднага ще реши, че всъщност говоря така, защото аз го искам. «Ти това искаш, нали, да си ерген и да ходиш по фусти като двамата си най-добри приятели?» Аз ще кажа: «Не, миличка», но вече ще съм получил ритник. — Опитвайки се да изглежда отчаян и нещастен, той поклати глава. — Казвам ти, Тори, женитбата е като да вървиш по опънато въже, намазано с грес. И ако някой мъж ти каже, че няма да се пожертва, за да спаси приятеля си от подхлъзване, да знаеш, че е лъжец. Освен това, доколкото чух, вие с Кейд наистина сте излизали няколко пъти.
— Ти какво, заключение ли правиш, или задаваш въпрос?
Дуайт поклати глава.
— Май вече казах, че да си имаш работа с жена, е като да вървиш по въже. По-добре да си мълча, докато стъпя на по-здрава почва.
— Правилно.
— Ами, Лизи е събрала вкъщи приятелките си и кудкудякат… извинявай, има женско парти — поправи се той, като видя как Тори вдигна вежди. — Та съм тръгнал към Уейд да видя дали не иска да си вземем нещо за хапване и да си правим компания, докато стане безопасно да се прибера у дома. Ще дойда утре. Може би ще ми помогнеш да избера някои обеци или нещо друго.
— С удоволствие.
Дуайт отиде до вратата и поспря.
— Много е хубаво, Тори. От класа. Магазинът ще бъде добре дошъл за всички в града.
И тя се надяваше на същото, помисли си Тори, като го последва, за да заключи. Но много повече се надяваше тя да е добре дошла за всички.


Дуайт изчака, за да премине на зелено. Като кмет трябваше да дава добър пример. Не пиеше повече от две бири на вечер в бара и спазваше ограниченията за скоростта. Това бяха дребни жертви, мислеше си той, но понякога имаше желанието да наруши правилата.
Сигурно заради късния пубертет, предположи Дуайт, докато натискаше клаксона, за да поздрави Бетси Глюк. Не беше влязъл в час по тези въпроси поне до средата на тийнейджърските си години. После беше заслепен от откритието, че момичетата искат да си говорят с него. Накрая се озова на задната седалка на своята първа кола с Лизи, е, и с още няколко други, освен нея, и откри, че ходи сериозно с най-хубавото и най-популярното момиче в колежа. Преди да се опомни, се оказа сгоден.
Не че съжаляваше. Нито за миг дори. Лизи беше всичко, което бе искал. Тя все още беше хубава. Може би беше малко повече суетна и мърмореше, но има ли жена, която да не го прави?
Освен това си имаше хубава къща, прекрасен син и другото бебе беше на път. Това си бе направо страхотен живот. А и беше кмет на града, в който някога беше за посмешище.
Човек трябва да приема ирониите на съдбата.
Ако от време на време го засърбяваше между краката, то си бе съвсем естествено нещо. Но фактът бе, че не искаше да бъде женен за никоя друга, освен за Лизи, не искаше да живее никъде другаде, освен в Прогрес и искаше животът му да си остане същият както досега.
Дуайт отвори вратата в чакалнята на Уейд и едва не беше съборен от огромна овчарка, която се хвърли отгоре му.
— Извинете! Монго, внимавай! — Блондинката, която се опитваше да задържи кучето на верижка, беше хубава и непозната. Тя погледна извинително Дуайт и се усмихна. — Той току-що беше инжектиран и се чувства изоставен и предаден.
— Не мога да го обвинявам. — Тъй като всичко друго би компрометирало мъжествеността му, Дуайт рискува да загуби пръста си, но потупа кучето по сиво-бялата козина. — Не съм ви виждал. Нито вас, нито този Монго в града.
— Тук сме от няколко седмици. Преместих се от Дилън. Преподавам английски език в колежа, по-точно ще преподавам първо през летните курсове, а наесен ще започна с пълната програма. Монго, седни! — Като отметна косата си назад, тя му подаде ръка. — Шери Белоуз. По дънките ви има косми от кучето, извинете.
— Дуайт Фрейзър. Приятно ми е. Аз съм кметът, така че, ако имате някакви проблеми, можете да се обърнете към мен.
— О, всичко е чудесно! Но ще го имам предвид. — Тя обърна глава към чакалнята. — Всички тук са толкова мили и любезни. Най-добре да заведа Монго в колата, преди да е скъсал каишката и да ми напишете призовка.
— Да ви помогна ли?
— Не, ще се справя. — Тя се разсмя, когато кучето я повлече през вратата — Почти. Приятно ми беше, господин Фрейзър, кмете. Чао, Макси!
— На мен също — промърмори Дуайт и обърна очи към Максин, която седеше зад бюрото. — Защо, когато аз бях в колежа, нямаше такива учителки по английски! Щях да удължа следването си поне с още няколко години.
— Ама и вие мъжете сте едни! — захихика Максин, като вадеше чантата си от долното чекмедже. — Толкова сте прозрачни и предсказуеми. Монго беше последният ни пациент. Доктор Уейд се мие. Ще му кажете ли, че съм си тръгнала, за да не изпусна вечерната лекция?
— Върви. И приятна вечер.
Той отиде в кабинета и завари Уейд да затваря шкафа с лекарствата.
— Ще дадеш ли по нещо по-силничко?
— Ще ти дам малко стероиди, че да ти пораснат косми на гърдите. Все още не са ти пораснали.
— Затова пък ти имаш дори и на задника — отвърна Дуайт. — Е, какво ще кажеш за русичката?
— Ъ?
— Господи, Уейд! Сигурен ли си, че в този кабинет държиш само кучешки успокоителни? Говоря ти за блондинката с голямото куче, която току-що си отиде. Учителката по английски.
— А, Монго.
— Ясно — поклати глава Дуайт и седна на масата. Когато започваш да не забелязваш блондинките, които изпълват тесните си джинси така, както тази ги беше напълнила, а си спомняш само името на голямото й куче, значи е късно дори за Лизи да ти намери съпруга.
— Не ми трябват никакви съпруги. И освен това забелязах блондинката.
— Бих казал, че и тя те е забелязала. Награби ли я?
— Какви ги говориш, Дуайт? Тя е пациентка.
— Кучето е пациент. Голям си глупак. Изпускаш такива чудесни възможности в този кабинет, синко.
— Моят сексуален живот не те засяга.
— Че ти имаш ли такъв? — Дуайт се облегна на лакътя си и се ухили. — Ако аз бях ерген и само наполовина толкова грозен като теб, щях да просна блондинката ей тук, на тази маса, вместо голямото й космато куче.
— Може и да съм го направил.
— Да, в мечтите си.
— Но това са си моите мечти, нали? Ти защо не си си вкъщи, за да си измиеш ръчичките преди вечеря като добро момче?
— Лизи е събрала кокошарника да гледат нещо, «Тупеуейр» или кой знае как му беше името.
— Това е марка грим. — Уейд затвори вратата на кабинета. — Майка ми също го ползва.
— Каквото ще да е. Ей Богу, жената не се нуждае от никаква боя за лицето, нито от изкуствени мигли, но става дяволски отегчителна, когато е бременна. Какво ще кажеш да си купим бира и нещо за хапване? Като в добрите стари времена.
— Имам малко работа тук. — Фейт може би щеше да дойде, помисли си Уейд.
— Хайде де! Само за няколко часа.
Уейд отново понечи да откаже. И изведнъж си помисли: «Но какво, по дяволите, ми става! Да се затворя сам в апартамента и да чакам Фейт да се обади! По-смешен съм и от влюбена ученичка, захласната по футболната звезда на училището. Дори много по-лошо!»
— Ти плащаш.
— По дяволите! — Доволен, Дуайт скочи от масата. — Хайде да се обадим и на Кейд и да си направим среща. Накрая ще го накараме той да плати.
— Става.


Глава 15

Не очакваше, че ще бъде толкова нервна. Беше подготвена. Беше проверила всичко, всеки детайл, всяка подробност, та чак до цвета и здравината на канапа и панделките, с които щеше да завързва кутиите. Имаше опит и познаваше всяка своя стока почти толкова добре, колкото и майстора, който я беше изработил.
Беше минала през всяка стъпка и стадий от създаването на магазина. Хладнокръвно и спокойно. Нямаше нито една грешка, нито един пропуск.
Магазинът изглеждаше перфектно, топъл и приветлив. Самата тя имаше изключително професионален и компетентен вид. Би трябвало да изглежда така, защото прекара цял час между три и четири сутринта в колебания какво да облече, докато се спря на класически тъмносини панталони и бяла блуза.
Сега се тревожеше, че облеклото й прилича прекалено много на униформа. Всъщност сега се тревожеше за всичко.
Оставаше по-малко от час до отварянето и всички нерви, съмнения и страхове, които беше успяла да потиска месеци наред, се стовариха отгоре й като лавина от падащи камъни.
Тори седеше в склада зад бюрото си с глава, свита между коленете.
Този болезнен страх я измъчваше. Срамуваше се заради него. Трябваше да бъде силна. Трябваше. Не беше стигнала чак дотук, не беше работила така усърдно, за да не можеха да идват. Не се страхуваше да се смеси с хората. Те щяха да влизат и да я оглеждат с бързи, крадливи погледи, каквито вече бе свикнала да вижда след себе си в града.
Момичето на Боудийн. Спомняте ли си я? Онази, странната, призрачната. С дяволската дарба.
Не биваше да им обръща внимание. Но им обръщаше. Трябва да е била ненормална, за да се върне тук, където всички я познаваха. Където никаква тайна не можеше да остане скрита или запазена. Защо не си стоя в Чарлстън, където беше в безопасност, където животът й беше спокоен и свободата й неприкосновена?
Ето че сега седеше тук. Кожата й беше потна, стомахът й се бунтуваше и тя неистово си мечтаеше за своята хубава къща, с малка подредена градинка. За работата си в нечий чужд магазин. Седеше тук и си мечтаеше за анонимността, в която се бе скрила през последните четири години.
Не трябваше никога да се връща тук. Не биваше да рискува себе си, спестяванията си, разума си. Какво си беше мислила?
Беше мислила за Хоуп, напомни си Тори и бавно вдигна глава. Беше мислила за Хоуп.
Това бе глупаво, безразсъдно. Хоуп беше мъртва и нищо не можеше да я върне. Нито да се промени. Сега всичко, за което бе работила, беше извадено на показ. И за да го запази, трябваше да стане и да посрещне и погледите, и шушуканията.
Когато на вратата се почука, Тори инстинктивно поиска да се скрие под бюрото, да се свие на кълбо и да запуши ушите си с ръце.
Фактът, че почти го направи, я накара да се изправи на крака.
Имаше тридесет минути до отварянето. Тридесет минути да се вземе в ръце и да се стегне. Който и да беше навън, трябваше да си отиде.
Тори изправи рамене, прокара ръка през косата си, за да я оправи и се упъти към вратата, за да каже на подранилите клиенти да се върнат в десет.
Но когато зад стъклената врата зърна лицето на баба си, радостно затича към нея.
— О, бабо! — Тя обви с ръце шията на Айрис и се прилепи към нея като катерач, изкачващ отвесна скала. — Толкова съм щастлива, че те виждам! Не си и мечтаех, че ще дойдеш. Толкова се радвам!
— Аз да не дойда? За голямото откриване? Че аз броях дните от нетърпение. — Тя бутна Тори и влезе в магазина. — Почти подлудих Сесил, като го накарах да понатисне малко повечко газта. Това там, зад голямата саксия, е той. А пък зад него е Бутс.
Тори се разсмя, когато видя главата на Сесил да се подава измежду дългите, подобни на саби листа на саксията, която носеше.
— Чудесно! Значи и вие сте тук! Всички. Нека да… — Тя се обърна, за да обмисли къде да сложи саксията. — Ето тук, до края на рафта, покрай стената. Точно от такова цвете имах нужда.
— Като гледам, нямаш нужда от нищо — авторитетно произнесе Айрис. — Тори, това място е толкова хубаво и накипрено, като булка! Всички тези красиви неща! — Тя прехвърли ръка през раменете на внучката си и огледа магазина, докато Сесил нагласяше декоративното дърво. — Винаги си имала вкус към тези неща.
— Нямам търпение да си купя нещо. — Бутс, лъскава като ново пени в жълтата си рокля, пляскаше с ръце като момиче. — Искам да бъда първата ти клиентка днес и предупредих Джей Ар, че ще накарам кредитната му карта да пуши, преди да си изляза оттук.
— Имам пожарогасител — успокои я Тори и прегърна със смях леля си.
— И много чупливи неща — рече Сесил, като предвидливо пъхна големите си ръце в джобовете. — Карат ме да се чувствам като слон в стъкларски магазин.
— Чупи — купи — рече с намигане Айрис. — А сега, момиченцето ми, я кажи какво да правим?
— Само стойте тук. — Тори дълбоко въздъхна. — Нищо не съм пропуснала, наистина. Готова съм.
— Нервна ли си?
— Ужасно. Трябва просто да правя нещо, за да са заети ръцете ми. Тогава… — Тя се обърна, защото звънчето на вратата отново звънна.
— Пратка за вас, госпожице Боудийн. — Момчето на цветарката внесе голяма бяла кутия.
— Благодаря.
— Майка ми каза, че ще намине по-късно. Иска да види как изглеждат цветята, но мисля, че повече иска да види какво сте направила вие тук.
— Очаквам я.
Момчето завъртя глава, за да огледа магазина. Тори извади един долар от чекмеджето си.
— Хората скоро ще дойдат. Всички само за това говорят.
— И аз се надявам.
Той смачка банкнотата, която тя му подаде, и я тикна в джоба си.
— Благодаря. До скоро.
Тори сложи кутията върху рафта и отвори капака. Беше пълна с гербери в нежни цветове и големи жълти слънчогледи.
— Господи! Колко са красиви! — Айрис се надвеси зад гърба на внучката си. — И съвсем подходящи. На твоите грънци и дървени сувенири рози не биха подхождали. Някой знае как да ти направи истински подарък.
— Да. — Тори отвори картичката. — Някой очевидно винаги знае всичко.
— О, каква красота! — започна да възклицава и Бутс, като погали с ръка цветята. — Тори, ще умра от любопитство, докато не ни кажеш кой ги изпраща.
Тя взе картичката, която Тори й подаде.
— «Желая ти късмет през първия ти ден. Кейд»
Айрис присви устни.
— Това да не би да е Кинкейд Лавил?
— Точно той.
— Хмммм.
— Не ми хъмкай. Той просто е един внимателен и учтив мъж.
— Когато един мъж изпраща на една жена цветя, и то такива, значи мисли за нея. Нали, Сесил?
— Тъй, тъй. Саксията означава внимание. А цветята — любов.
— Колко си умен! Ето защо го обичам този мъж! — Айрис го дръпна за ризата, за да успее да залепи една целувка на бузата му, което накара Бутс цялата да засияе.
— Герберите и слънчогледите означават приятелство — рече Тори, но трябваше да положи усилия, за да не погледне цветята.
— Цветята са си цветя — намеси се и Бутс. — Когато мъж ги изпраща, той наистина мисли за жената. — Тя искрено харесваше Кейд и мисълта, че той е хвърлил око на племенницата й, я ласкаеше. — Сега върви да ги сложиш по вазите. А аз ще подредя сладкишите. Не обичам нищо повече на света от това да се приготвям за парти.
— Ще ида да взема едни гърнета от склада. Ще бъдат много подходящи за слънчогледите и ще стоят чудесно върху масата.
— Върви тогава. — Айрис махна с ръка. — Само ни кажи ние какво да правим.
Първите клиенти дойдоха в десет и петнадесет, предвождани от Лизи. Тори реши, че трябва да забрави всяка неприязън, която бе изпитвала към бившата кралица на гимназията, когато видя как Лизи води приятелките си из магазина и им показва това и онова.
Към единадесет имаше около петнадесет клиенти, които обикаляха, разглеждаха и спореха. Направени бяха и четири покупки.
До обяд беше прекалено заета, за да е нервна. Долови, разбира се, и погледи, и шушукания. Видя не едни любопитни очи, вторачени в нея, и чу не едно подхвърлено изречение, но скри неприятното усещане и продължи, любезно усмихната, да опакова покупките в кутиите.
— Ти не беше ли приятелката на малкото момиченце на Лавил?
Тори продължи да увива свещниците в кафява хартия.
— Да.
— Ужасна трагедия. — Жената, която фиксираше Тори с ястребовите си очи, се наведе по-ниско. — Беше толкова малка, почти бебе. Ти ли я намери в блатото?
— Баща й я намери. Кутия ли искате или торбичка, госпожо?
— Кутия. За дъщерята на сестра ми са. Ще се жени следващия месец. Вие май че ходехте заедно на училище. Тя се казва Кели Ан Фриск.
— Вече съм позабравила с кого съм ходила на училище. — Тори се усмихна, докато слагаше покупката в кутията. — Беше толкова отдавна. Харесвате ли тази опаковка?
— Аз ще го довърша, скъпа! Виж, имаш нови клиенти — намеси се Айрис. — Значи Кели Ан ще се жени. Аз много добре си я спомням. Беше по-голямата дъщеря на Марша, нали? Господи, как летят годините.
— Кели Ан имаше кошмари цял месец след смъртта на Лавиловата щерка — рече жената с някакво задоволство, което отекна в главата на Тори като камбана.
Трябваше да отиде за малко отзад, за да успокои сърцето и дишането си. Вместо това се обърна към високата брюнетка, която разглеждаше купите за сервиране на салата.
— Мога ли да ви помогна?
— Много е трудно да избереш сред толкова красиви неща. Това там е Джо Бет Харди, лелята на Кели Ан, нали? Голяма досадница. И нищо не можете да й кажете. Винаги сте била внимателна и любезна. Сигурно не ме помните.
Брюнетката подаде ръката си.
— Не, наистина съжалявам.
— Е, бях доста по-млада тогава, а и вие не бяхте в моя клас. Преподавах и все още преподавам в гимназията, Мариета Синглетон.
— О, мис Синглетон. Спомням си. Съжалявам, че не ви познах веднага. Радвам се да ви видя отново.
— Очаквах с нетърпение да отворите. Мислех си за вас през тези години. Вие може и да не знаете, но ние бяхме приятелки с майка ви за известно време. Много преди да се родите. Светът е малък.
— Да, така е.
— Понякога прекалено малък, за да е удобен. — Тя погледна към вратата, в мига, в който влизаше Фейт. Двете се изгледаха, преди Мариета да се обърне отново към купите. — Но какво да се прави, трябва да живеем в него. Мисля, че ще взема тази тук. Синьото върху бялото стои много елегантно. Ще ми я запазите ли, докато поразгледам още малко наоколо?
— Разбира се. Ще ви изнеса и други от склада.
— Виктория, възхищавам ви се. — Мариета сниши гласа си и сложи ръка на рамото й. — Много сте смела, за да се върнете отново тук. Винаги сте била смела.
Тя се отдалечи, докато Тори остана на място, изненадана и стресната от вълната на скръб, която сякаш плисна от тази жена и изпълни въздуха наоколо.
Тя отиде в склада, за да потърси купите и се стресна, когато Фейт, без да почука, влезе след нея.
— Какво искаше тази жена?
— Моля? Просто купувачка.
— Какво искаше? Мариета.
Спокойно, спокойно, каза си Тори, като се пресегна и свали от рафта една купа.
— Искаше ето тази купа. Повечето от хората тук са купувачи. Затова съм го нарекла магазин.
— Какво ти каза?
— И защо това те интересува?
Фейт просъска нещо и измъкна пакет цигари от чантата си.
— Тук не се пуши.
— По дяволите! — Тя ги прибра обратно и започна да крачи напред-назад. — Тази жена няма работа тук.
— Тази жена ми изглежда напълно добре, освен че е хубава. И нямам време за твоите подмятания или клюки. — Все пак не можа да потисне любопитството си. — Сега, освен ако не искаш да ми помогнеш да пренесем тези неща или пък да напълниш с лед каната за чай, моля те, излез оттук.
— И ти нямаше да мислиш, че е толкова хубава, ако знаеше, че се чука с баща ти. — С това изстреляно от упор изречение Фейт тръгна към вратата на склада. Тори много добре си спомняше какъв е характерът й и как настроението диктува поведението й. Затова остави купата и сложи ръка на вратата, преди Фейт да успее да излезе.
— Не искам сцени. Да не си посмяла да пренасяш твоите семейни истории тук. Ако искаш кавга, моля те върви на някое друго място.
— Няма да правя сцени. — Но цялата се тресеше. — Нямам намерение да давам храна на всички тук да клюкарят. И ти забрави какво ти казах. Все едно не съм го казвала. Положихме достатъчно усилия, за да запазим връзката на баща ми с тази жена в тайна. Така че, ако чуя нещо, ще знам, че е излязло от теб.
— Не ме заплашвай.
Щеше да я избута, толкова беше ядосана, но за секунди устните на Фейт трепнаха. Мигновен израз, който й напомни за Хоуп. Те толкова много си приличаха!
— Защо не поседнеш за минута? Фейт, хайде, седни и се успокой. Не изглеждаш добре и само ще дадеш повод да те одумват. Освен това всички сега са заети да одумват мен.
Тя отвори вратата и се обърна.
— И тук не се пуши — напомни й, след което затвори зад себе си.
Фейт седна тежко на стола и като се загледа във вратата, отново извади цигарите си. После виновно ги набута в чантата, защото вратата се отвори.
Но не беше Тори, а Бутс, която се шмугна в стаята като невестулка. Независимо, че бе достатъчно заета из магазина, Бутс не беше сляпа за онова, което ставаше наоколо. Видя червенината върху лицето на Фейт, както и нещастното й изражение.
— Със сигурност трябва да се скрием тук. — Тя замаха с ръка пред лицето си. — Трябва ми една минутка почивка. — Както и възможност да огледа по-добре жената, с която нейният Уейд се беше забъркал.
— Защо не седнете, мис Бутс? — Фейт бързо се изправи. — Тъкмо се връщах в магазина.
— О, остани една минутка с мен, моля те, скъпа. Много си хубава днес, но ти всъщност винаги си хубава.
— Благодаря. Мога да кажа същото за вас. — Сега, понеже беше права, искаше да прави нещо, за да не стои с празни ръце. — Сигурно сте много горда с Тори.
— Винаги съм била горда с нея. А как е майка ти днес?
— Добре.
— Ще й предадеш моите поздрави, нали? — Бутс се усмихна и отиде до кутията със сладкиши. — Виждала ли си днес Уейд? Очаквах, че ще намине насам.
— Не, не съм го виждала. — Все още не съм, помисли си Фейт.
— Много работи това момче — въздъхна Бутс и отхапа една бисквитка. — Ще ми се да си намери жена, с която да създаде дом.
— Ах, да.
— О, няма защо да се изчервяваш, скъпа. — Бутс продължи да гризе бисквитката, но очичките й бяха достатъчно остри, че да приковат дори умна пеперуда като Фейт. — Той е голям мъж, ти си красива жена. Защо да не бъде привлечен от теб. Аз знам, че момчето ми вече е мъж и прави секс, като всеки мъж.
«Добре тогава — помисли си Фейт — ще си го получиш.»
— Но предпочитате да не го прави с мен.
— Не съм казала подобно нещо. — Бутс взе друга бисквитка и я подаде на Фейт. — Тук сме си насаме, Фейт, и освен това сме жени. Това означава, че и двете знаем как да накараме един мъж да прави онова, което ние искаме от него, поне през повечето време. Ти имаш доста непокорен характер. Това няма значение. Може би аз бих избрала друга жена за сина си, но той харесва теб. Аз го обичам, така че искам да е щастлив. А щастието за него явно си ти.
— Между нас няма такива отношения, мисис Мууни.
Учтивата форма на обръщение накара Бутс да застане нащрек. Ако не грешеше, това означаваше, че Фейт се е уплашила.
— Така ли? Ти се върна при него, нали? Питала ли си се някога защо? Не. — Бутс вдигна пръст. Лакът й беше перлено розов. — Може би е време да помислиш. Искам да знаеш, че винаги съм била привързана към теб. Това изненадва ли те?
— Да, донякъде.
«Къде ти! Направо съм изумена» — рече си Фейт.
— Не трябва. Ти си умна, млада жена и не се предаваш лесно, както мислят мнозина. Аз много те харесвам. Но ако нараниш моя Уейд, просто ще пречупя красивото ти вратле на две. Това е.
— Ясно. — Фейт счупи бисквитката и присви очи. — Това обяснява всичко. Вече е ясно.
Неочаквано лицето на Бутс омекна, а очите й станаха замечтани и мили както винаги. Тя се засмя тихичко и за пълно объркване на Фейт я прегърна и целуна по бузата.
— Харесваш ми. — Избърса с палец отпечатъка от червилото си от лицето й. — А сега седни тук и си изяж бисквитката, докато се почувстваш по-добре. Тъй като вече си починах, ще отида да си купя нещо. Няма нищо по-приятно от пазаруването, нали? — добави тя и изчезна.
— Господи! — Останала без думи, Фейт наистина седна и захапа бисквитката. Нейната бисквитка.
Тори беше заета, но видя Фейт да излиза от склада след десетина минути. В същото време Кейд влезе в магазина заедно с леля си Роузи.
Не беше възможно човек да не разпознае Роуз Сайк ла Рю Декатър Смит. На шестдесет и четири години тя беше така величествена, както и на своя първи бал, когато бе шокирала обществото, появявайки се боса на тенис корта в клуба. Когато беше на седемнадесет, Роуз се омъжи за Хенри ла Рю от фамилията Ла Рю в Савана и го загуби в Корейската война, преди да празнуват и една година от сватбата.
Роуз тъгува около шест месеца, след което й хареса ролята на веселата вдовица. Завъртя жесток любовен роман с един художник, за когото се носеха слухове, че е комунист, и се омъжи за него, преди да навърши двадесет. Двамата с художника проповядваха свободната любов и правеха неща, които много хора смятаха за оргии в своето имение на остров Джекил.
Погреба съпруг номер две подир деветнадесет години бурен брак, след като той падна от прозореца на третия етаж, понеже беше прекарал вечерта с бутилка коняк «Наполеон» и една двадесет и три годишна моделка.
Носеха се слухове, че имало нещо тъмно и нечисто в тази работа, но нищо не се доказа.
На петдесет и осем години Роуз се омъжи за един свой дългогодишен обожател, повече от състрадание, отколкото от любов. Той умря след две години, на втората годишнина от сватбата им, след като беше разкъсан от лъв по време на второто им сватбено пътешествие на сафари из Африка.
Това, че беше погребала трима съпрузи и неизвестен брой любовници, не бе променило стила на Роузи. Сега тя носеше перука, поне Тори реши така, в платиненорус цвят, рокля до земята на червени и бели райета и такова количество бижута, че биха катурнали някоя женичка с по-немощна физика.
Сред пластмасовите гердани на врата й Тори успя да съзре блясъка на истински диаманти.
— Играчки! — произнесе Роузи със своя дрезгав глас и плесна с ръце. — Спри се, момче! Имам настроение да пазарувам.
Направи един бърз преход до витрината, в която бяха подредени преспапиета от стъкло, и започна да ги разглежда.
Разкъсвана между забавлението и вниманието, Тори побърза да се присъедини към нея.
— Мога ли да ви помогна, мис Роузи?
— Искам шест. Най-красивите шест парчета.
— Разбира се. За подаръци ли?
— Да, по дяволите. За мен. — Тя небрежно удари витрината, която издрънча и накара сърцето на Тори да подскочи.
— Дайте, аз ще ги извадя.
— Добре, много са тежки. — Очите на Роузи, гримирани с изкуствени мигли, които напомняха паяци, най-сетне спряха върху лицето на Тори.
— Ти не си ли момичето, което си играеше с Хоуп?
— Да, госпожо.
— Спомням си. Веднъж една циганка в Трансилвания ми гледа на ръка. Каза, че ще имам четирима съпрузи. Проклета да съм, ако искам още един. — Роузи подаде ръката си, цялата обсипана с пръстени и гривни. — Ти какво ще кажеш?
— Съжалявам. — Вместо да се ядоса, Тори се развесели. — Не гледам на ръка.
— Тогава на чаени листенца или на каквото и да е там? Един от моите любовници, младеж от Бостън, ме уверяваше, че бил лорд Байрон в един от предишните си животи. Просто да не очакваш да чуеш подобно нещо от един янки, нали? Кейд, я ела тук и подръж тези стъклени неща. Какъв е смисълът да имаш мъж под ръка, ако не го използваш като товарно добиче — рече тя на Тори с намигване.
— Не знам. Искате ли чай с лед, мис Роузи? Или сладкиши?
— Първо да събудя апетита си. Я, какво представлява това синьото нещо? — Тя взе една полирана дървена поставка с дупка в средата.
— Това е поставка за бутилка.
— Стига бе! Защо някой ще ти подарява бутилка, която ще си почива в поставката? Виното нали е за пиене? Завий ми две. О, Люси Талбът? — Тя се упъти към друга клиентка. Беше като ракета на червени и бели райета. — Ти какво си купи вече?
— Никой не може да задържи леля Роузи в черупка — рече Кейд с усмивка. — Е, как върви?
— Много добре. Благодаря за цветята. Прекрасни са.
— Радвам се, че ти харесват. Надявам се, ще ми позволиш да те изведа на вечеря тази вечер, за да отпразнуваме откриването.
— Аз… — Вече бе отклонила поканата за вечеря от страна на чичо си, отлагайки за следващия ден. Смяташе, че ще бъде изморена, напрегната, искаше да остане сама. Смяташе, че няма да е весела компания. — Добре — отвърна неочаквано и за себе си Тори.
— Ще дойда да те взема около седем и половина. Става ли?
— Да. Кейд, леля ти наистина ли иска всички тези неща? Не знам какво може да прави някой с шест преспапиета.
— Първо ще им се радва, после ще забрави откъде ги е купила и ще си измисли някаква умопомрачителна история как ги е намерила в някакво мръсно и прашно магазинче в Бейрут. Или ще твърди, че ги е задигнала от последния си любовник, който е бретонски граф, когато го била напуснала. След това ще ги подари на вестникарчето или на поредния свидетел на Йехова, който позвъни на вратата й.
— Аха, разбирам.
— Ще трябва да я държиш под око. Тя обича да си пъха разни неща по джобовете. Без зъл умисъл — продължи Кейд, докато Тори ококори очи. — Просто запомни откъде е минала и накрая сложи нещата, които липсват, в сметката й.
— Но… — Тори се обърна и видя Роузи в момента, в който пъхаше една лъжица в широкия джоб на роклята си. — Господи! — прошепна тя и остави Кейд, който се подхилваше.
— Роузи не се е променила — подхвърли Айрис.
— Не, госпожо, нито на йота. Господ да я благослови за това. Как сте вие, мис Мууни?
— Дишам все още. Ти си пораснал. И то много. Как е семейството ти?
— Добре, благодаря.
— Съжалявам за баща ти. Беше добър човек и интересен мъж. Човек невинаги може да съчетае и двете неща.
— Така е. Винаги е имал много високо мнение за вас.
— Той ми даде възможност да работя и да живея честен живот, след като загубих съпруга си. Да сложа храна на масата за децата си. Никога няма да забравя това. Имаш нещо от него в очите си. А дали си почтен човек като баща си, сега, когато вече си голям, Кинкейд?
— Опитвам се да бъда. — Когато Роузи нададе писък и задрънка камбанките, Кейд се обърна и срещна търпеливите очи на Тори. — Виждам, че ръцете на Тори са пълни. Ще ида да й помогна.
— Ще се справи. Тя умее да се справя с всичко. Понякога малко по-добре от другите.
— Дори ти обръща гръб, ако искаш да й помогнеш.
— Така е — съгласи се Айрис. — Но си мисля, че това, което искаш да направиш за нея, не е само да й помогнеш. Смея да кажа, че има нещо повече. И тъй като се надявам, че не греша, ще се опитам да ти дам онова, от което всеки се нуждае, но никой не иска.
Кейд нагласи преспапиетата, които носеше в ръце.
— И какъв е вашият съвет?
Айрис разцъфтя в усмивка.
— Умно момче. Винаги съм била убедена, че си умен. Разбира се, че е съвет. Не се мотай дълго. Ако съществува нещо, което всяка жена заслужава поне веднъж в живота си, то е да бъде ухажвана. А сега ми подай част от тези неща, преди да си ги изтървал.
— Но тя не е сигурна. — Кейд й подаде две преспапиета и остави останалите четири на близката маса. — Нуждае се от време.
— А ти казал ли си й, че я искаш?
— Повече или по-малко.
Айрис завъртя очи.
— Мъже. Не знаеш ли, че жената казва едно, мисли друго, а прави трето. Или наистина не се интересува от теб, или е патка, или е била наранена преди. Тори щеше да ти каже направо, ако не я интересуваш. Сигурна съм, че не е глупава патица, значи остава третото. Виждаш ли оня мъж там?
Объркан, Кейд се огледа и видя Сесил, който подреждаше нови сладкиши в чинията. Ръцете му бяха с размер на лопати.
— Да, госпожо.
— Ако нараниш момиченцето ми, ще пратя тази голяма стара мечка да се разправя с теб. Но тъй като мисля, че няма да се наложи, предлагам да й покажеш, че все още има мъже, на които може да се вярва.
— Работя по въпроса.
— Понеже тя се опитва да се самоубеди, че вие двамата сте просто обикновени познати, работи по-бързо.
Айрис се усмихна и се отдалечи, за да привлече още някой потенциален купувач.


— Тя сложи пет пръстена за салфетки в джоба си. — В шест и десет Тори заключи вратата. Сесил кимна, а тя издърпа стола си и се отпусна изтощена на него. — Пет. Разбирам да са четири или шест, но пет? Какъв човек трябва да си, че да задигнеш пет пръстена за салфетки?
— Ти какво си мислиш, че е мислила за тях като за комплект?
— Добавете още 2 лъжици, три запушалки за вино и чифт прибори за сервиране на салата. Сложи ги в джоба си, докато стоях точно до нея и си говорихме. Пъхна ги в джоба си, усмихна се, после свали розовия си гердан и ми го подари.
Объркана, Тори докосна с пръсти гердана на шията си.
— Тя те харесва. Роузи винаги подарява разни неща на хората, които харесва.
— Не съм сигурна дали трябваше да запиша всичко на сметката й. Не съм сигурна дали изобщо тя има нужда от тези неща. Господи, бабо, та тя похарчи повече от хиляда долара. Хиляда — повтори тя и притисна с ръка стомаха си. — Струва ми се, че ще се разболея.
— Не, няма. Скоро ще бъдеш много щастлива, ако сама си го позволиш. Сега мисля да пришпоря Сесил да си вървим, че да можеш да си поемеш дъх. Ще дойдеш у Джей Ар около един утре на обяд, нали? Толкова отдавна не сме се събирали цялото семейство.
— Разбира се, бабо. Не знам как да ти благодаря, че остана целия ден. Сигурно си много изморена.
— Краката ме болят и имам намерение да ги вдигна и да позволя на Бутс да ми налее чаша вино. — Айрис се наведе да целуне Тори. — Ще празнуваш, нали мила?
Да празнува, помисли си Тори, след като направи сметките си, подреди и заключи. Едва мислеше, та камо ли да празнува. Но беше успяла.
Беше доказала на всички, че е тук, че се е върнала.
Не беше останка от миналото, а успех. Някой все още може би виждаше в нея само едно малко момиче с призрачни очи. Но това вече нямаше значение. Повечето щяха да осъзнаят какво е направила. И какво иска да бъде. Тя щеше да се погрижи за това.
Нямаше намерение да се провали, нито да избяга. Този път щеше да спечели.
Зави по алеята, водеща към къщата, и видя самата къща такава каквато беше сега. И такава, каквато бе преди години. Видя и себе си, каквато беше.
Неспособна да сдържа повече сълзите си, Тори опря глава на кормилото и заплака.


Седеше на земята и се опитваше да не плаче. Само бебетата плачат. А тя не беше ревливо бебе. Но сълзите въпреки всичко извираха.
Когато падна от колелото, ожули коляното и лакътя си. Ожуленото място я болеше, кожата там гореше, и течеше кръв. Искаше да отиде при Лайла. Тя щеше да я прегърне и да я успокои. Лайла щеше да й даде сладкиш и всичко щеше да се оправи.
Не я интересуваше повече глупавото колело, нито как да се научи да го кара.
То лежеше до нея като паднал войник. Едното му колело продължаваше да се върти, докато тя седеше с подпряна глава и подсмърчаше.
Беше само на шест години.
— Хоуп! Какво правиш? — Кейд караше своето колело по алеята и изпод гумите летяха камъчета. Баща му го бе оставил в началото на пътя към Бо Рев, бе го освободил за целия следобед през тази събота. И той за нула време успя да си вземе колелото и да тръгне към блатото, където имаше среща с Уейд и Дуайт.
А ето че тук лежеше счупен неговият стар трискоростен велосипед и малката му сестричка плачеше до него.
Не беше сигурен какво иска да направи повече. Да й се накара или да поправи счупеното колело.
— Майчице, гледай какво си направила? Обелила си боята! По дяволите! — Последните думи изрече съвсем тихо. Не му беше позволено да ругае, правеше го само тайно. — Нямаш работа с моето колело. Имаш си свое собствено.
— То е бебешко! — Хоуп вдигна глава и той видя, че сълзите са прокарали няколко вадички по прашното й личице. — Мама не дава на татко да му махне помощните колелца.
— Ами, помисли си защо! — Ядосан, Кейд вдигна колелото и я огледа да види колко е ударена. — Върви при Лайла и се измий. И дръж ръчичките си далеч от моите неща.
— Аз само исках да се науча. — Тя изтри с ръка носа си, а през сълзите в очите й проблесна предизвикателство. — Ще мога да карам като теб, ако някой ме научи.
— Да бе, да, сигурно — подхвърли презрително Кейд и сложи крак на пръчката. — Ти си само едно малко момиченце.
Тогава Хоуп се изправи на крака.
— Но ще порасна — рече през зъби тя. — Ще порасна и ще карам по-бързо от теб и от който и да било друг. Ще видиш. И тогава ще съжаляваш.
— Ау, направо целият треперя. — Кейд се развесели. Тъмносините му очи заблестяха развеселено. Ако едно момче е осъдено от съдбата да си има две малки сестрички, единственото, което може да направи, е да се заяжда с тях. — Аз винаги ще бъда по-големият, по-умният и по-бързият.
Долната й устничка трепна, сигурен знак, че сълзите отново ще потекат. Той й се присмя, сви рамене и подкара колелото си по алеята, въртейки все по-бързо педалите, за да докаже изключителните си способности.
Когато се обърна назад, широко ухилен до уши, за да се наслади на победата си, видя, че главата й е клюмнала, косата й е разпиляна като завеса, а по брадичката й се стича тънка струйка кръв.
Кейд мигновено спря, завъртя очи и поклати глава. Приятелите му го чакаха. Имаше да прави милион неща. А половината събота вече беше минала. Нямаше време да се занимава с момичета. Особено когато са му сестри.
Но въздъхна дълбоко и забута обратно колелото си.
— Хайде, ставай! По дяволите!
Тя отново изхълца, завъртя очи и го погледна.
— Наистина ли?
— Да. Хайде, идвай! Няма да си губя целия ден заради теб!
Хоуп цялата светна. Метна се на колелото и като хвана дръжките му, се засмя.
— Внимавай! Това е сериозна работа. — Кейд погледна към къщата, надявайки се Бог да не позволи на майка им да надникне през прозореца. И двамата щяха да бъдат наказани до вечеря.
— Не! Ето така трябва да центрираш тялото. — Кой знае защо му беше трудно да произнесе думата тяло, тя някак си го плашеше с нещо. — И гледай напред.
Хоуп го погледна. Очите й излъчваха вяра и обожание, а усмивката й беше ярка като слънцето, което се промъкваше през листата на дърветата.
— Добре.
Кейд си спомни как баща му го бе учил да кара колело и сложи ръката си на багажника, като лекичко я направляваше, докато тя започна да върти педалите.
Колелото се задвижи с клатушкане. Изминаха няколко метра и тя отново падна.
Но не заплака, дори звук не издаде. Без да се колебае, стана и се качи отново. Не можеше да не отчете смелостта и упоритостта й.
Така те караха и падаха заедно, нагоре-надолу по алеята и обратно, покрай старите дъбове, покрай жълтите нарциси и младите лалета, докато сутринта премина в следобед.
Кожата на Хоуп беше съвсем мокра от пот, а сърцето биеше силно. Бум, бум. Неведнъж бе прехапвала долната си устна, за да се сдържи и да не се разплаче. Чуваше дишането на брат си зад себе си, усещаше ръката му да придържа колелото. И беше изпълнена с любов към него. А той си мислеше, че сега тя на всяка цена трябва да успее, повече заради него, отколкото заради себе си.
— Мога да карам! Мога! — прошепна Хоуп, като въртеше педалите. Очите й бяха присвити от напрежение и съсредоточеност в една-единствена цел. Имаше само един път, една цел. Краката й трепереха, а мускулите на ръцете й сякаш бяха пълни с олово.
Колелото подскочи под нея, заклати се застрашително, но тя не падна. И неочаквано видя Кейд да тича отстрани до нея, ухилен до ушите.
— Ето, направи го! Сега продължавай, вече можеш да караш.
— Караааам! — Колелото под нея се засили сякаш само. С високо вирната глава и развети коси, Хоуп имаше чувството, че лети като вятъра.
Тори се събуди на земята до колата си. Мускулите й трепереха, пулсът й биеше ускорено. А в сърцето й имаше болка и радост.


Глава 16

Беше забравила за вечерята. Сети се няколко минути преди Кейд да почука на вратата. Имаше време само да измие лицето си и да заличи следите от сълзи по него. Не можа да намери някакъв подходящ претекст да се извини и да го отпрати.
Не успяваше да си събере мислите. Пристъпът на плач беше изсмукал силите й, както телесните, така и душевните. А пътуването в миналото, в детството на Хоуп, я беше изпълнило с неизмерима тъга.
И един особен трепет. Това беше най-странното от усещанията, които й останаха след видението от детството на Хоуп. Невероятният трепет да караш за пръв път колело. Беше споделила радостта на Хоуп. Двете заедно бяха преминали по дългата сенчеста алея на Бо Рев с Кейд, тичащ до тях.
Беше трогната от начина, по който неговите очи, така чисти и сини, се смееха.
Любовта, която почувства към него, искрената, невинна любов на сестра, все още гореше вътре в нея и се смесваше, при това много опасно, със собствените й чувства, зрели и съвсем различни от детските.
Комбинацията им я правеше уязвима. Така че щеше да бъде много по-разумно, ако си остане сама, докато й мине. Трябваше да му каже, че е изтощена и прекалено изморена, за да яде. Това поне щеше да бъде самата истина.
Той беше разумен човек. Дори повече от разумен, поправи се Тори. Щеше да я разбере и остави.
Когато отвори вратата, Кейд стоеше и държеше в ръцете си голяма купа. Това си беше обичай, спомни си Тори. Съседите си носеха храна едни на други, особено когато имаше смъртен случай. Е, тя беше почти мъртва, краката й със сигурност. Така че случаят беше съвсем подходящ.
— Лайла ти праща това. — Той влезе вътре и й подаде купата. — Каза, че всеки, който е работил като теб, не трябва накрая и да готви. Инструктира ме да ти заръчам да го прибереш във фризера и когато утре се прибереш у дома, да го извадиш, да седнеш и да си вдигнеш краката. Което, както виждам — добави той, оглеждайки внимателно лицето й, — ще стане още тази вечер.
Да, помисли си отново Тори, наистина е повече от разумен.
— Не осъзнавах колко изтощителен ще бъде днешният ден. Дори не предполагах. Е, всичко вече мина, но аз съм почти окуцяла.
— И доколкото виждам, си плакала.
— Естествена реакция. От облекчение. — Тя отнесе купата в кухнята, за да я прибере, и се зачуди какво още да направи.
— Съжалявам за тази вечер. Беше хубава идея да празнуваме. Може би някой друг ден ще можем… — Тори се обърна и почти се блъсна в него, след което направи крачка назад и се подпря на плота.
Почувства изключително силна вълна от желание. Идеше от негова страна, а може би и от нейна, не беше съвсем сигурна.
— Имаше много работа днес — отговори Кейд, но не отстъпи. Реши, че достатъчно е отстъпвал. Сложи ръце от двете й страни и така затвори пространството. Като в клетка. Видя объркването и чувствата, които преминаха през очите й. — Толкова хора и толкова спомени, които те донесоха със себе си.
— Да. — Тори се опита да помръдне и осъзна, че не може. Всъщност нейната кръв беше кипнала и вреше. Течеше по вените й забързана, гореща и жадна. — Спомените ме обстрелваха като камъчета от прашка. — А някои от тях направо я бяха повалили на земята.
— Всички болезнени ли бяха?
— О, не. — «Господи, моля те, нека не ме докосне!» — изрече мислено Тори, но в същата секунда ръцете му се озоваха на раменете й. Всичко в нея започна да пулсира. — Беше ми толкова приятно да видя Лайла… и Уил Хенсън. Той изглежда точно като баща си преди години. Когато бях малка, господин Хенсън, искам да кажа старият господин Хенсън, ми даваше бонбони «Грейп Нехи» на вересия, ако не ми стигаха парите. А това се случваше доста често. Кейд…
Произнесе името му като молба. Не знаеше обаче какво още да каже.
Тя цялата трепери, помисли си Кейд. Можеше да почувства трепета на тялото й под пръстите си.
— Хареса ми как изглеждаше днес. Спретната, чиста и компетентна. И в същото време любезна, сдържана и възпитана. Винаги съм се чудил какво става под повърхността на черупката, в която обикновено се криеш.
— Бях нервна.
— Не ти личеше. За разлика от сега. Свалила си защитата, Тори. Преградните стени са паднали. Смятам да се възползвам от това.
— Кейд, няма да намериш нищо в мен.
— Тогава защо трепериш? — Той измъкна панделката от косата й и долови бързото й дихание. Погледна я и видя как очите й потъмняха, когато прокара пръсти през косата й и разплете плитката. — Защо не ме спреш?
— Аз… — Нейните колене ли омекнаха така? Беше забравила колко приятно чувство е това. Капитулацията невинаги е слабост. — Мисля за това.
Той се усмихна. Беше закачлива и доволна усмивка, само в краищата на устните му.
— Добре, продължавай да мислиш. Аз пък ще продължавам да се възползвам от предимствата. — Разкопча първото копче на блузата й, сетне и второто.
Беше научил Хоуп да кара колело, помисли си внезапно Тори. Бил е само на десет години и вече достатъчно мъж, за да се погрижи за малката си сестричка.
Беше й изпратил цветя днес. Точно цветята, които биха й харесали, защото знаеше какво обича и какво ще й достави удоволствие.
А сега я докосваше, така както никой не беше я докосвал от дълго време.
— Нямам опит.
Кейд откопча третото копче.
— В мисленето?
— Не. — Смехът й приличаше повече на въздишка. — В мисленето съм много добра, поне през повечето време.
— Тогава мисли за нас. — Кейд леко издърпа блузата й и я измъкна от панталоните. — Искам да те галя. Искам да чувствам кожата ти под пръстите си. Ето така. — Той прокара ръце по гърба й нагоре, после надолу. Стомахът й се преобърна, когато откопча панталоните й. — Не, моля те, стой с отворени очи!
Наведе се и захапа брадичката й със зъби. Беше като кратко, леко прорязване, което обаче стигна до центъра на съществото й.
— След като нямаш опит, мисля да ти покажа. И освен това искам да ме гледаш, докато те галя.
«Гледай право напред» — беше казал на Хоуп. И я беше научил да кара колело.
Кейд бавно свали ципа на панталоните й, едва докосвайки я с пръсти. Собственото й стенание отекна като гръмотевица в главата й.
Беше минало толкова много време откакто не бе изпитвала подобни усещания. Откакто някой мъж я бе пожелавал. И откакто тя бе пожелавала някого. Искаше да се възпротиви, да бъде твърда и непреклонна, да устои на съблазънта. Но тялото й се бе предало и го искаше.
— Ела — прошепна той, когато панталоните й паднаха на пода. Тори премигна, отвори уста да каже нещо, но Кейд просто покри устата й със своята. Внимателна и топла, и някак си успокояваща, докато в притъмнения й разум се мярна предупреждението, че това е безразсъдство.
После ръцете му я обгърнаха, преминаха в дълга ласка по гърба й и той я поведе сякаш с прелъстителна валсова стъпка към спалнята.
Нервите й се опънаха, докато по кожата й пропълзя топлина.
— Кейд?
— Искам да те любя на светло. — Тя вече беше негова. Никаква бариера от съмнение не можеше да го спре. — Така, че да те виждам, когато си под мен. И когато съм в теб.
На вратата на спалнята той я вдигна на ръце.
— Ето това беше най-хубавото нещо, което съм си представял, че правя с теб в това легло. Позволи ми!
Слънцето сякаш изтичаше, златно и горещо с пролетната вечер. Обливаше леглото и лицето й, когато Кейд я положи върху него. Матракът се огъна под тежестта му, докато той сплете пръстите си с нейните. И докато я гледаше, без да спира да я гали, намери устните й.
Целуваше я бавно и сладко, докато ръцете й се отпуснаха в неговите, а устните й омекнаха, разтвориха се и го поканиха. Кейд почувства, че пулсът й натежа. Когато тя се отвори за него, той промени тактиката и премина в настъпление.
В нея се надигна неочаквано желание, нещо, което стресна чувствата и захапа нервите й. Тя повдигна тялото си, защото в слабините й гореше пожар, и издаде стенание. Кейд също простена, сякаш пое стенанието от устните й.
Той не искаше тя да го очаква прекалено дълго. Не искаше да се изчерпва предварително. Трябваше всичките й възприятия и разумът й да бъдат изпълнени само с удоволствие. Да мисли само за него. Щеше да се погрижи за това. И когато бъде пропита изцяло от него, тогава щеше да я вземе.
Тялото й бе тънко, но с изненадващо твърди мускули, почти атлетични, които бяха в приятен контраст с нежната й деликатна кожа. Кейд се потопи в удоволствието да й се наслаждава, докато част от него мислеше как да използва нервността й, за да разруши всяка съществуваща помежду им преграда.
Повдигна я и я притисна почти до болка, което изтръгна още една въздишка от гърдите й, а главата й падна назад и косата й се разпиля. Сетне свали бавно презрамките на сутиена от раменете й. Премина с длани по гърдите й, като с палци дразнеше зърната под тъканта.
— Е, напомня ли ти нещо това?
Главата й беше така тежка, а кожата така гореща.
— Какво?
— А, нищо, добре.
Той разкопча сутиена и го захвърли встрани. Но когато тя посегна към него, хвана ръцете й и ги върна, докато лактите й не опряха на матрака.
— Искам този път да се наслаждаваш. Дотогава, докато не можеш повече. Сетне ще е твой ред да го сториш за мен. Всичко. — Устните му отново я изсмукваха, като събуждаха в недрата й луда, омайваща тръпка.
Тя искаше да се възпротиви, да го отблъсне, преди да е стигнала границата, която се бе заклела никога да не пресича. Но когато устните му се върнаха на нейните, когато усети езика, зъбите и поканата му, изпълнена с желание недрата й сами се разтвориха.
От гърдите й се изтръгваха сподавени стонове и въздишки, които не можеше да потисне. Ръцете й трепереха от напрежение, въпреки че тялото й ликуваше. Отвътре сякаш я пришпорваше лудост.
Тори се блъскаше, бореше се и искаше да излезе на свобода.
Един силен, неочакван и бърз оргазъм замъгли очите й и я остави бездиханна и изтощена. Сетне Кейд я привлече отново към себе си.
— Продължаваме.
Обърна я на леглото и измъкна своята риза. Очите й бяха замъглени, а дишането накъсано като неговото. Този път, когато тя посегна към него, той се плъзна в ръцете й.
Устните му бяха настойчиви, ръцете нетърпеливи, докато я галеха и опознаваха. Тя пъхна ръка в джинсите му, той ги свали и хвърли на пода, и я остави да прави каквото иска, докато държеше бедрата й и я целуваше без секунда прекъсване.
Ръцете й стиснаха таблата на кревата, така както си го беше представял. Главата й бе наклонена встрани, докато чувства и тъмни страсти минаваха през нея и я поглъщаха. Вкусът му, ароматът му, всичко, което излъчваше вълнуваше възприятията й и ги изпълваше до краен предел. Докато повече не можеше да поеме. Дишането й беше като на бегач на дълги разстояния до мига, в който се превърна в дълъг, безумен вик.
Ръцете й се отпуснаха, но Кейд ги хвана в своите. Сърцето му биеше до спукване. Последните лъчи на деня и затихващият вятър галеха лицето й. Косата й беше разбъркана маса коприна върху възглавницата, а лицето й гореше.
Щеше да помни това винаги. И тя също, обеща си Кейд.
— Отвори очи! Тори, погледни ме! — Когато клепачите й се повдигнаха, той събра в себе си всички остатъци от самоконтрол, наведе се и я целуна дълго, дълбоко и страстно. — Кажи името ми.
Напрежението я обзе отново, а заедно с него ужасното, но приятно усещане за огън, който я превръща в пепел.
— Кейд.
— Кажи го отново.
Пръстите й се забиха в рамото му. Искаше да вика. Или да плаче.
— Кейд.
— Пак.
И отново я взе.
Всичко беше идеално. Тя се движеше заедно с него в един ритъм, така невероятно еднакъв, така удивително синхронен. Поглъщаше всяко негово усещане и чувство, докато и двамата не достигнаха върха.
Кейд, горещ и твърд, остана в нея. Поемаше тежестта му, приятна и успокояваща. Матракът беше мек и гладък под гърба й, а железните рамки на леглото хладни и гладки под ръцете й. По тялото й се разля успокоение и нега. Последните лъчи на светлината, почти сиви от залеза осветяваха стаята.
Когато ритъмът на сърцата им отново се забърза, тя вече беше готова. Жадна и нетърпелива, пленена от очите му, потъмнели до морскосиньо, които не се откъсваха от нейните.
— Остани с мен. — Сега вече беше загубен. Вече беше потънал в нея. И сърцето му биеше до изнемога, когато зарови лице в косата й.
Хванати за ръце, двамата продължиха своя път.


Никога досега не беше изпитвала подобно нещо. С никого. Дори и с мъжа, когото бе обичала. Тори си мислеше, че ще се притеснява, но в момента не можеше да събере сили да се концентрира дори.
Лежеше до Кейд, докато стаята потъмня в здрача. За пръв път от много, много време, откакто се помнеше, се чувстваше напълно отпусната. И освободена. Както телом, така и духом.
Ръката й беше заровена в косата му. Струваше й се, че най-правилното нещо на света е да си остане там.
Когато той обърна главата й и устните му докоснаха гърдите й, тя се усмихна от удоволствие.
— Все пак мисля, че празнувахме — прошепна Тори и се зачуди дали ще бъде много грубо и невъзпитано, ако заспи.
— Отсега нататък ще имаме още много причини да празнуваме. Искам те, откакто ти помагах да сглобиш това легло.
— Знам. — Очите й бяха почти затворени, но тя почувства движението на главата му и погледа, който той й отправи. — Не си чак толкова прикрит, колкото си мислиш.
— Много по-прикрит, отколкото искам да бъда.
Кейд си помисли колко различно си бе представял тяхната първа любовна нощ. С музика и свещи.
— И без тях ни беше хубаво — рече заспивайки Тори.
— Без кои?
— Без музиката и… — Очите й се отвориха, изпълниха се с ужас и потърсиха неговите. — Извинявай. — Тя се опита да се отдръпне, но тежестта му я задържаше на място.
— За какво ми се извиняваш?
— Не исках да го кажа, нямах го предвид. — Тори притисна ръцете си към леглото, сграбчи завивките и почти цялата се затресе. — Няма да се случи никога вече. Съжалявам. Без да искам. Не исках да го направя.
— Кое? Да прочетеш мислите ми ли? — Той се завъртя така, че да се подпре на лакът и да успее да хване лицето й. — Престани.
— Да, няма повече. Ужасно съжалявам.
— Тори! Престани да оценяваш моите реакции и, по дяволите, престани да се чудиш кога и дали ще те ударя.
Кейд се изправи и приседна, след което я вдигна до себе си. Бузите й бяха като розови листенца, бледи и блестящи, а очите напрегнати, близки и ужасени. Мразеше този неин поглед.
— Никога ли не ти е идвало наум, че има моменти, когато на един мъж не му пука дали жената до него чете мислите му?
— Това е непростима намеса в личния живот. В неприкосновеността на личността.
— Да бе, да. — За неин ужас той се завъртя и я притегли към себе си, така че тя се озова върху него. — Струва ми се, че преди няколко минути и двамата бяхме се намесили в личността на другия доста по-обстоятелствено. Ако си решила да се поразходиш из главата ми, ще ти кажа, когато ми писне.
— Не те разбирам?
— Би трябвало да си имала достатъчно възможности да ме проучиш, докато лежах тук съвсем гол в твоето легло. — Той се опита да запази гласа си безгрижен. — Ако не си го направила, хайде, опитай пак и виж какво ще откриеш.
Тя не знаеше дали да се обиди, или да се засмее.
— Това не става така.
— Не ли? Тогава кажи ми как. — Когато Тори поклати глава, Кейд хвана врата й и започна да го разтрива. — Хайде де, кажи ми!
— Аз не мога да чета мисли. Това не става случайно. Ние просто бяхме… бяхме много тясно свързани физически.
— Не отричам.
— И аз бях почти заспала. Понякога то се промъква в мен, когато съм така отпусната. Просто в главата ми се появява образ. Този беше много ясен, абсолютно чист и се появи ей така, изневиделица. Свещи, музика, и ние двамата в леглото. Видях го вътре в себе си.
— И… ти с какво беше облечена? — Когато тя наведе глава, той сви рамене. — Добре де, няма значение. Това мога и сам да си го измисля. Значи имаш видения. Да ги наречем картини от мисли.
— Понякога. — Той изглеждаше отпуснат и безгрижен. Къде беше гневът му? — Господи, ти ме смути и обърка.
— Нищо, това ще те държи на нокти. И винаги ли така се случва?
— Не. Невинаги. Ако имаш чувство за уважение и приличие, не може да надничаш в личните мисли на всеки. Аз мога да го блокирам. Много е просто, тъй като виденията идват много рядко без усилие. Появяват се неочаквано само когато от отсрещната страна се излъчва много силна емоция. Или когато съм много изморена.
— Добре, значи следващия път, когато правим любов и ти заспиваш, да не забравя да прогоня от фантазиите си Мег Райън.
— Мег коя? — Стресната, Тори седна и автоматично прикри гърдите си с ръце. — Ах да, Мег Райън.
— Е, не можеш да отречеш, че е хубава, секси и умна. На теб не ти ли харесва? — Кейд отвори очи. — Тя е доста мой тип. — Той присви очи и огледа Тори. — Опитай се да си представиш себе си, само че руса. Ще видиш колко си приличате.
— Нямам намерение да ставам част от развинтените ти фантазии за някаква холивудска актриса. — Тя се опита да стане и отново се намери обратно в леглото, притисната от Кейд.
— Хайде, скъпа, само веднъж!
— Нееее!
— Боже мили, ти се кикотиш! И Мег има същия секси смях. — Той захапа рамото й. — Сега вече съм възбуден.
— Остави ме, глупчо!
— Не мога. — Той покри с целувки лицето й, направи го като малко сладко кученце. — Аз съм жертва на собствената си фантазия. Хайде, Тори, засмей се отново. Моля те!
— Няма! — Но се разсмя. — Остави ме! Изобщо не си го и помисляй… О, боже! — Смехът й замря, защото той отново я облада. Бедрата й автоматично се притиснаха към него, ръцете й го хванаха здраво за раменете. — И да не си посмял да ме наричаш Мег.
Кейд поклати глава утвърдително, докато се смееше.


Те ядоха от сладкиша на Лайла и го поливаха с вино. И отново се върнаха в леглото с енергията и ненаситността, която изгаря двама току-що открили се любовници. Правиха любов, когато луната изгря и заля със сребристата си светлина телата им. После спаха на отворен прозорец. Стаята беше изпълнена с вятър, който носеше със себе си свежия зелен аромат на блатото.


— Той се връща.
Хоуп седеше със скръстени крака на верандата на Марш Хаус. Верандата, която изобщо не съществуваше, когато тя беше жива. Подхвърли в шепата си сребърните жетони, сетне запрати нагоре малката червена топка, докато ръката й се спускаше бърза и лека, и сграбчваше металните пластинки оформени като звезди.
— Той ни гледа.
— Кой? Кой ни гледа? — Тори отново беше на осем години, малкото й личице бе напрегнато, а краката и ръцете — целите в синини.
— Той обича да наранява малки момиченца. — Хоуп взе последната звездичка, сетне започна играта отначало. — Това го кара да се чувства голям, важен, силен. Страшен. Минавам на двойки. — Със същия ритъм започна да взема по два жетона.
— Направил е същото и с други момичета, нали? Не само с теб.
— Не само с мен — повтори Хоуп. — Но ти вече знаеш. Сега по три. — Жетоните тракаха, а малката червена топка периодично се удряше в дървения под. Лекият ветрец носеше аромата на орлови нокти и рози. — Ти вече знаеш, както когато видя снимката на малкото момченце. И тогава знаеше.
— Не мога да го направя отново. — Сърцето на Тори започна да прескача, но в детските й гърди. — Не искам да го правя.
— Ти си наред — рече просто Хоуп и премина на четири жетона. — Трябва да си много внимателна, да не бързаш, но и да не се забавиш. — Продължи да говори, докато вземаше четирите жетона. — Или ще загубиш.
— Кажи ми кой е той, Хоуп! Кажи ми къде да го намеря!
— Не мога. — Хоуп чукна с нокът един жетон и той се завъртя. — Уупс! — Погледна Тори с чистите си детски очи. — Твой ред е. Внимавай.


Тори рязко отвори очи. Сърцето й биеше в гръдния кош, а ръцете й бяха свити на юмруци. Бяха толкова стиснати, че чак се изненада защо от тях не се търкулна малката червена топка, когато разтвори пръстите си.
Беше съвсем тъмно. Луната беше залязла и бе оставила света непрогледно черен и тъмен. С нея си беше отишъл и лекият бриз и сега въздухът висеше неподвижен.
Тя чу далечния крясък на сова и тихата песен на щурците. В тъмнината долови и лекото дишане на Кейд до себе си и осъзна, че се е преместила в другия край на леглото, колкото е възможно по-далече от него.
Не бива да има никакъв контакт по време на сън, повтори си за кой ли път Тори. Тогава съзнанието е най-уязвимо и най-лесно позволява да бъде проникнато в него.
Измъкна се от леглото и отиде боса, на пръсти в кухнята. Пусна водата да изтече и напълни една кана. Беше ожадняла в съня си. И освен това сънят й бе напомнил защо не бива да спи с Кинкейд Лавил.
Неговата сестра беше мъртва. Ако Тори не беше отговорна за това, то беше задължена.
Беше се чувствала задължена и преди. Пътят, който бе избрала преди години, й беше донесъл много радост и много мъка. И тогава беше спала с един друг мъж, като му отдаде цялата си безразсъдна и искрена любов.
Когато го загуби, когато всъщност загуби всичко, си обеща никога повече да не прави тези грешки отново.
И ето че сега тук, за втори път бе отворила себе си за тази болка.
Кейд беше мъж, в когото жените се влюбваха. Мъж, в когото тя можеше да се влюби. Когато тази крачка бъде направена, тя променя всичко. Оцветява всичките ти мисли и чувства. Оцветява ги с живите свежи цветове на радостта. И потискащото сиво на отчаянието.
Така че не биваше да я прави. Никога вече.
Трябваше да бъде достатъчно умна, да приеме физическото привличане, да се радва на удоволствието от него и да запази емоциите си под контрол и чувствата — непокътнати. Какво друго трябваше да направи? И какво беше правила почти през целия си живот? Нали точно това?
Любовта беше опасно, безразсъдно чувство. Винаги имаше нещо, което се промъква през сенките, алчно, лакомо и ненаситно. Нещо, което те причаква, за да те сграбчи и погълне.
Тори вдигна чашата към устните си и в този миг го видя. Зад прозореца, в тъмнината. В сенките. Той стоеше и чакаше.
Чашата се изплъзна от ръката й, падна в мивката и се счупи.
— Тори? — извика Кейд и скочи в тъмната спалня. Ругаейки, изтича към кухнята.
Тя стоеше, обляна от светлината на лампата. Държеше се с две ръце за шията и гледаше вторачено през прозореца.
— Има някой навън.
— Тори! — Той видя парчетата от счупената чаша на пода. Хвана я за ръката. — Поряза ли се?
— Има някой в тъмното — повтори тя с детски глас. — Стои и чака. В тъмното. Бил е тук и преди. И пак ще дойде. — Очите й се обърнаха към него, преминаха през него, но всичко, което виждаше, бяха сенки и силуети. Почувства студ. Страшен студ. — Той иска да ме убие. Не точно мен, но трябва да го направи, защото съм тук. Грешката е моя, наистина. Всеки го знае. Ако бях отишла с нея онази нощ, той щеше само да ни гледа. Както беше правил и преди. Наблюдаваше ни и си представяше разни неща. Докато му се втвърди. И тогава използваше ръката си, за да се облекчи и да се чувства мъж.
Коленете й се подгънаха и тя щеше да се свлече на пода, ако Кейд не я беше подхванал.
— Добре съм. Трябва само да поседна.
— Да полегнеш — поправи я той. Взе я на ръце, занесе я обратно в леглото и навлече панталоните си. — Стой тук.
— Къде отиваш? — Неочакваният ужас да остане сама възвърна силите й и тя се изправи.
— Нали каза, че има някой навън. Ще отида да видя.
— Не. — Сега целият й страх беше за него. — Не е твоят ред.
— Какво?
Тя вдигна ръце и ги отпусна.
— Извинявай. В главата ми е пълна каша. Той си отиде, Кейд. Вече не е навън. Беше. Дебнеше, слухтеше, но преди малко. Когато… — потърси думите. — Когато правихме любов.
Навъсен, Кейд кимна.
— Все пак ще погледна.
— Няма да го намериш — прошепна Тори, когато той излезе.
А Кейд искаше да го хване. Искаше да го открие и да използва юмруците си, за да излее яростта си. Светна външната лампа и огледа поляната. Отиде до камиончето, извади от жабката фенерчето и ножа, които държеше там.
Обиколи къщата, като насочваше светлината към сенките. Близо до прозореца на спалнята, където тревата не беше окосена, намери отъпкано място. Вероятно мъжът бе стоял точно тук.
— Кучи син! — произнесе през зъби Кейд и ръцете му здраво стиснаха ножа. Продължи, докато стигна до началото на блатото. Застана там и се загледа в тъмнината. Можеше да влезе, да обиколи и да претърси местността. И да изразходва част от гнева си. Но не искаше да оставя Тори сама.
Затова се върна в къщата и остави фенерчето и ножа на масата в кухнята.
Тя все още седеше, където я бе оставил, с ръце на коленете. Вдигна глава, когато той влезе, но не каза нито дума. Нямаше какво да му каже.
— Това, което правим тук, си е наша работа — рече Кейд. — Той няма право да се меси. — Седна до нея и взе ръката й. — И няма да може, ако не му позволим.
— Но го омърси.
— Омърси себе си, не нас. Не нас, Тори — прошепна Кейд и обърна лицето й.
Тя въздъхна и докосна ръката му с пръсти.
— Ти беше толкова сърдит. Как успяваш да се справиш?
— Изритах няколко пъти камиончето. — Той притисна устни към косата й. — Кажи ми какво видя.
— Неговата ярост. Много по-черна от твоята, но не… Не знам как да го обясня. Това не е нещо реално, нито материално. Усетих и някакво чувство на гордост. Не знам. Може би беше повече задоволство. Не мога да го видя. Аз не съм тази, която иска. В същото време не може да ме остави жива, защото не ми вярва. Защото съм много близо до Хоуп. Не знам дали това са моите мисли или неговите. — Тя затвори очи и поклати глава. — Не мога да ги уловя съвсем ясно. Има нещо, което липсва, изплъзва ми се. В него или в мен, не знам. Но не мога да го видя.
— Значи този, който уби Хоуп, не е скитник? Така мислехме през всичките тези години.
— Не, не е. — Тори отново отвори очи. — Той я познаваше, той я наблюдаваше. Наблюдаваше ни и двете. Мисля, че го знаех и преди, но бях толкова уплашена, че го заключих в себе си. Ако се бях върнала на другата сутрин, ако имах смелостта да дойда с теб и баща ти, вместо само да ви кажа къде е тя, може би щях да го видя. Щях да видя лицето му. Не съм съвсем сигурна, но така мисля. Може би. Тогава всичко щеше да бъде както трябва. И щеше да свърши още тогава.
— Никой не знае. Но можем да започнем с приключването на случая. Затова първо ще извикаме полиция.
— Кейд! Полицията… — Искаше да спре думите, които напираха да излязат. — Много е съмнително дали някои умен и здравомислещ полицай ще слуша някоя като мен. Не очаквам да намеря подобна порода хора тук, в Прогрес.
— Началникът на полицията Рус може да има определени убеждения, но със сигурност ще те изслуша — отвърни й Кейд и си каза, че сам щеше да се погрижи за това. Защо не се облечеш?
— Ти смяташ да го повикаш още сега? В четири часа сутринта?
— Да. — Той вдигна телефона до леглото. — Нали за това му плащат.


Глава 17

Началникът на полицията Карл Д. Рус не беше едър мъж. Порасна до метър и седемдесет, когато стана на шестнадесет години, и толкова си остана.
Той не беше и красив. Лицето му бе широко и украсено отстрани с две щръкнали уши, като големи дръжки на чаша. Косата му беше прошарена, къдрава и без блясък, като употребявана тел за жулене на съдове.
Беше мършав и тежеше шестдесет кила с мокри дрехи.
Прадедите му бяха роби. Следващото поколение бяха полски работници. Работеха като наемни жътвари и косачи по чужди плантации и ниви, за да изкарат прехраната си.
Майка му искаше той да постигне повече, затова го буташе, караше му се, заклеваше го, заканваше му се, обикновено без резултат, за да го накара да учи и да се издигне.
Сега майката на Карл беше доволна, че момчето й бе станало началник на полицията.
Той не беше и изключително умен човек. Информацията се въртеше из главата му, правеше зигзаги и поемаше в непонятни посоки, докато се оформеше в определена, компактна и завършена мисъл. Мислеше бавно, но беше трудолюбив. Както и издръжлив.
А също така бе решителен и безкомпромисен.
В крайна сметка Карл Д. беше добър човек.
Той не замърмори, не се развика, нито се оплака, когато Кейд го събуди в четири часа сутринта.
Просто стана тихо и се облече в тъмното, за да не събуди жена си. Остави й бележка на кухненската дъска, откъдето взе списъка, направен от нея за пазаруване, и го пъхна в джоба си.
Онова, което си помисли за Кинкейд Лавил и какво прави този млад мъж при Виктория Боудийн в четири часа сутринта, запази за себе си.
Кейд го посрещна на вратата.
— Благодаря ти, че дойде началник.
— Няма нищо, всичко е наред. — Карл Д. пъхна в устата си една дъвка. Не се разделяше с пакетчето откакто жена му настоя да спре пушенето. — Имали сте неканен посетител, така ли?
— Имаме съмнения. Хайде да се поразходим навън и да видим ти какво мислиш.
— Как е семейството ти, Кейд?
— Благодаря, всички са добре.
— Дочух, че леля ти Роуз ви е на гости. Нали ще й предадеш моите поздрави?
— Разбира се. — Кейд светна фенерчето си над мястото под прозореца на спалнята, там, където тревата беше отъпкана, и изчака Карл Д. да направи същото.
След кратък размисъл полицаят рече:
— Ами мисля, че тук е имало някой, който си е играл на пийпшоу. А може да е било и животно.
Той огледа следите, продължавайки неспирно да дъвче.
— Доста тихо местенце, далеч от пътя. Не виждам причина някой да дойде специално на разходка дотук. Струва ми се, че е прекосил пътя или е минал през блатото. Ти видя ли нещо?
— Не нищо. Но Тори видя.
— Тогава първо ще говоря с нея, после ще пообиколя наоколо. Който и да е бил, вече си е отишъл.
Той се изправи и насочи лъча на фенерчето си към по-тъмните сенки, където дъбовете закриваха блатото.
— Да, доста е тихо тук. Пари да ми дават, не бих дошъл да живея. Сигурно се чува крякането на жаби, писъкът на кукумявките и всякакви други нощни твари.
— Човек свиква — рече Кейд, докато вървяха към къщата. — Дори не ги забелязва.
— Сигурно си прав. Човек наистина свиква с много неща, дотолкова, че нито ги забелязва, нито ги чува. Докато нещо, което е необикновено ти направи впечатление. Това ли стана тази вечер?
— Така е. Но аз не съм чул нищо.
— Аз пък съм от онези, дето спят съвсем леко. И най-малкият шум ме събужда. Виж, жена ми, Ида Мей, няма да се събуди, дори ако бомба падне върху къщата. — Началникът влезе в кухнята, премигна от силната светлина и учтиво свали шапката си.
— Добро утро, госпожице Боудийн.
— Добро утро. Извинете ме за безпокойството.
— Това ми е работата. На кафе ли мирише?
— Да, току-що го направих. Да ви сипя ли една чаша?
— Ще ви бъда много благодарен. Чух, че днес е имало голямо откриване във вашия магазин. Жена ми беше много доволна. Донесе вкъщи от онези камбанки, дето звънят от вятъра. Още щом се появих на вратата и започна да се суети да им търси място. Какво да се прави, закачих ги, без да се замисля. Много приятно звънят.
— Да, така е. Какво искате друго за кафето?
— Само половин лъжичка захар, моля. — Той й намигна. — Не се безпокойте, сега ще седнем и вие ще ми разкажете за неканения ви гостенин.
Тори погледна Кейд, преди да остави кафеварката и седна.
— Имаше някой зад прозореца на спалнята, докато Кейд и аз… — Тя неловко замълча.
Карл Д. извади бележника си и един от трите добре подострени молива от джоба си.
— Знам, че ви е трудно, госпожице Боудийн. Опитайте се да се отпуснете. Видяхте ли човека през прозореца?
— Не. Не съвсем. Събудих се и дойдох в кухнята, за да пия вода. Докато стоях пред мивката, аз… Той наблюдаваше къщата. Наблюдаваше мен. Нас. Той не иска аз да живея тук. Объркан е и е възбуден, защото се върнах.
— Кой?
— Мъжът, който уби Хоуп Лавил.
Карл Д. остави молива, пъхна дъвката в джоба на якето си и взе чашата с кафе.
— И как научихте това, мис Боудийн?
Гласът му беше учтив, но очите му останаха хладни. Безчувствените очи на ченге. Тори познаваше очите на ченгетата.
— По същия начин, по който научих къде е тялото на Хоуп на другата сутрин, след като я убиха. Вие също бяхте там. — Знаеше, че гласът й е нападателен, а позата враждебна. Но не можеше да стори нищо. Тези неща идват отвътре. — Тогава не бяхте началник на полицията.
— Не, такъв съм от шест години. Предишният началник Тейт напусна и се премести в Неапол, щата Флорида. Купи си моторница. Сега ходи да лови риба. Винаги е бил луд на тема риболов. — Рус замълча. — Онова лято, когато Хоуп Лавил беше убита, бях негов заместник. Лоша работа. Най-лошото нещо, което се е случило някога в града ни. Началник Тейт смяташе, че някой скитник го е сторил. Не се намериха никакви доказателства.
— Вие не намерихте доказателства — поправи го Тори. — Този, който я уби, я познаваше. Така, както познава мен и Кейд. Той познава Прогрес. Познава блатото. И тази нощ беше тук и гледаше през прозореца на моята къща.
— Но вие не го видяхте?
— Не и по общоприетия начин.
Карл Д. се облегна и прехапа устни. Размишляваше.
— Бабата на жена ми по майчина линия си говори с мъртвите си роднини. Вика духове. Не казвам, че има нещо вярно в тази работа, нито го отричам. Аз не съм този, който ще дава оценки. Но в моята работа, госпожице, всичко се основава на фактите.
— Факт е, аз знаех какво се случи на Хоуп и къде можеше да бъде намерена. Мъжът, който я уби, също знае това. Тогава началник Тейт не ми повярва. Той реши, че съм била с нея и съм избягала, защото съм се уплашила. И съм я изоставила. Или че съм отишла по-късно, намерила съм я вече мъртва, върнала съм се у нас и съм се скрила до сутринта.
В очите на Карл Д. се появи нежност. Той също имаше две момичета.
— Вие бяхме толкова малка тогава.
— Но сега съм пораснала и ви казвам, че мъжът, който уби Хоуп, тази нощ беше отвън. Той е убил и други, поне още едно момиче. За това съм сигурна. Младо момиче, което е взел на стоп по пътя за Мъртъл Бийч. И вече си е набелязал още едно. Не мен. Той не иска мен.
— Можете да ми кажете всичко това, а не сте в състояние да ми посочите кой е.
— Не мога. Бих могла да ви кажа какъв е. Един социопат, който смята, че има право да постъпва така. Защото се нуждае от действието. Нуждае се от възбудата и силата, които получава, когато убива. Един садист, който вярва, че жените съществуват, за да бъдат използвани от мъжете. Сериен убиец, който няма намерение да спре, нито да позволи да го спрат. Прави го вече осемнадесет години — произнесе тихо Тори. — Защо трябва да спира.


— Май не се получи както трябва.
Кейд затвори вратата и седна до масата. Той и Карл Д. бяха обиколили околността чак до границите на блатото. Не откриха нищо, никакви пресни следи, нито стъпки, нито счупени клонки, нито нещо закачено по острите бодли на храстите.
— Ти му каза всичко, което знаеше.
— А той не ми повярва.
— Дали ти е повярвал или не, той си свърши работата.
— Така както си свършиха работата и преди осемнадесет години.
Кейд не каза нищо. Споменът за онази сутрин беше жив и винаги предизвикваше свиване в стомаха му.
— Кого обвиняваш, Тори? Себе си или полицаите?
— И тях, и себе си. Тогава никой не ми повярва, пък и аз не можах да им го обясня както трябва. Бях толкова уплашена. Страхувах се. Боях се, че ще ме измъчват, знаех колко ще ме боли. Накрая направих така, че да спася себе си.
— Нима всички ние не го правим? — Той бутна масата, отиде до печката и си наля още кафе, въпреки че не му се пиеше. — Аз знаех, че тя ще излезе онази нощ. Знаех, че планира да се измъкне от къщата. И не казах на никого, нито тогава, нито на следващия ден. Никога не казах, че видях скритото й колело. Онази нощ смятах, че това е в правилата на играта. Конспирация. Бях убеден, че не бива да бръщолевя излишно, освен ако не спечеля нещо за себе си. Какво от това, че Хоуп е искала да покара колелото си малко сама?
Той се обърна да погледне Тори.
— На следващия ден, когато я намерихме, пак не казах нищо. Това вече беше самозащита. Щяха да ме обвинят, както аз сам се обвинявах. Струваше ми се, че вече няма смисъл. Бяхме я загубили, не можехме да върнем времето, нито нещата назад. Но продължих да се връщам към онази нощ в мислите си. Само че вече отивах при татко и му казвах, че Хоуп е скрила колелото си зад рододендроните. Значи смята да излиза. Той щеше да я заключи и да й дръпне едно здраво конско. На другата сутрин тя щеше да се събуди жива и здрава в леглото си.
— Съжалявам.
— О, Тори! Аз също. Съжалявам вече цели осемнадесет години. И отгоре на всичко наблюдавам през цялото време сестрата, която загубих. Виждам я в живата, която остана. Виждам как прави всичко, за да погуби живота си. Видях баща си, който се отчужди от нас, сякаш ако останехме заедно, щеше да го боли повече, отколкото може да издържи. Видях как майка ми се затваря зад все по-дебели стени от скръб и горчивина. И всичко това заради моят егоизъм, заради това, че бях зает повече със собствените си глупави детски работи, отколкото да накарам Хоуп да си легне.
— Кейд! Тогава щеше да се случи някоя друга нощ.
— Но нямаше да бъде точно онази. Така че и аз не успях да предотвратя нещата, нито ти.
— Аз мога да го открия. Рано или късно ще го намеря. — «Или той мен — помисли си Тори. — Той всъщност вече ме е намерил.»
— Този път нямам намерение да стоя настрана, когато някой, на когото държа се излага на риск. — Кейд остави кафето. — Трябва да си вземеш някои неща и да отидеш при леля си и чичо си.
— Няма да го направя. Ще остана тук. Не мога да ти обясня защо, само ще ти кажа, че трябва. Ако греша, значи няма риск. А ако съм права, тогава няма значение къде съм. Тук или някъде другаде.
Той не искаше да губи време в спорове. Просто трябваше да намери начин да я убеди, да постъпи така, както той смяташе за добре.
— Тогава аз ще си събера нещата.
— Не те разбрах?
— Смятам да прекарвам повече време тук. Ще ми бъде по-удобно, ако онова, от което имам нужда, все пак ми е под ръка. Не ме гледай така изненадано. Една нощ в леглото все още не означава, че сме любовници. Но… — той я привлече и я сложи на коленете си — ще бъдем.
— Много ли си сигурен, Кейд?
— Не мисля. — Взе лицето й и започна да го целува, докато устните й не омекнаха под неговите. — Изобщо не съм сигурен. Нищо не е сигурно. Особено ти. Но да кажем, че човек чувства някои неща. Чувства ги, без да може да обясни как и защо. Така и аз. Имам едно такова чувство по отношение на теб и искам да дойде мигът, в който ще мога да го обясня.
— Привличането и сексът не са играчка, нито пъзел, Кейд.
— Стават такива, когато не можеш да откриеш липсващите парчета. Ти ме въвлече в тази игра, Тори. Няма да ме оставиш просто така, наполовина.
— Много хитър номер. Как успяваш да бъдеш едновременно досаден и мил? — Тя се поотдръпна. — И не съм съвсем сигурна, че точно аз съм те вкарала в играта. Ти просто си ходиш там, където си искаш.
Абсолютно вярно, съгласи се Кейд. При това нямаше никакво намерение да отрича.
— Е, и какво? Ще ме изгониш с ритници ли?
— Едва ли ще мога.
— Добре. Това ще ни спести много спорове. Ами, вече и без това сме станали и сме се облекли. Защо да не свършим някоя и друга полезна работа?
— Каква работа?
— Взех със себе си някои мостри, както ти обещах. Ще ти ги донеса, за да ги обсъдим.
Тори погледна часовника си. Беше почти седем.
— Защо не? Този път ти ще направиш кафето.


Фейт изчака, докато стана десет и половина, за да бъде сигурна, че майка й и Лайла вече са отишли на църква. Майка й отдавна не очакваше тя да се присъедини към неделната служба. Но Лайла беше по-твърдоглава и смяташе себе си за Божи пратеник, който трябва да събере стадото си, да го извади от леглата и да го заведе в църквата под заплахата за вечни мъки и адско проклятие.
Когато си беше вкъщи, Фейт се криеше. И се криеше особено внимателно в неделя сутрин. Но понякога се обличаше съвсем скромно и слизаше в кухнята, така че Лайла да не може и гък да каже за нейното бъдещо избавление.
Точно тази неделя обаче не беше в настроение и не й се седеше на твърдите пейки да слуша проповеди. Искаше да си се цупи над чашата си с течен шоколад и мислено да се възмущава какви гадни копелета са мъжете.
Когато се сетеше за всички неприятности, които трябваше да преглъща заради Уейд Мууни, направо започваше съска. Нима не беше се намазала цялата с крем, не беше си облякла най-сексапилното бельо, което можеше да се купи с пари, в желанието си той да пожелае да разкъса тези коприни и дантели и да ги свали от тялото й! Беше се покатерила на десетсантиметрови токчета и се бе докарала в една прилепнала черна рокля, която просто крещеше: «Искам да прегреша».
Беше се промъкнала в избата на имението, за да задигне две бутилки вино, които струваха повече от едногодишната такса за колеж, а когато Кейд откриеше това, щеше да й скъса главата.
И какво? Когато пристигна в апартамента на Уейд, парфюмирана, нагласена и готова за подвизи, той дори не си беше вкъщи.
Мръсно, гадно, проклето копеле!
Още по-лошо, тя остана да го чака. Промъкна се в спалнята му като малка хрисима домакиня, запали свещите, пусна музика. И след това се отдаде едва ли не на бдение.
Чака го цял час, почти до един след полунощ, като непрекъснато измисляше разни извинителни причини. О, как щеше да й се появи на вратата, така че да го изрита по стълбите чак до последното стъпало. Да се търкаля надолу като стара парцалена кукла!
Грешката си беше само нейна. Защото изпи половината вино, което бе донесла, и поради високото алкохолно съдържание в кръвта не можа да уцели портата и издра вратата на колата.
Грешката си беше нейна, затова сега седеше в неделя сутрин в кухнята, тъжна, нещастна и омазана с шоколад.
Не искаше повече да го вижда! Никога!
Всъщност мъжете вече не я интересуваха. Да вървят по дяволите! Те не заслужаваха нито времето, нито парите, нито безпокойствата, които причиняваха на жените. Щеше да ги изхвърли от живота си и да си намери други занимания.
Кейд влезе в кухнята в момента, в който Фейт с невиждащ поглед бъркаше с лъжица в половинкилограмовата кутия с шоколадов сладолед. И като знаеше какво е настроението на сестра му, за да прави това, той незабелязано се опита да се измъкне.
Но не беше достатъчно бърз.
— О, я седни, мило братче! Няма да те изям! — Тя си запали цигара и се опита с едната ръка да пуши, а с другата да яде от сладоледа. — Всички отидоха на църква, за да се помолят и да спасят безсмъртните си души. Леля ни Роузи излезе с Лайла, знам. Тя обича да ходи в нейната църква повече отколкото в мамината. Видях ги как заговорнически се спогледаха, когато излизаха. Роузи носеше шапка, голяма колкото подноса ни за коледната печена пуйка, а освен това маратонки. Така че едва ли е отишла с мама.
— Жалко, че изтървах това шоу. — Кейд си взе една лъжица, седна срещу нея и също гребна от шоколадовия сладолед. — Е, и какво не е наред?
— Защо трябва нещо да не е наред? Аз съм доволна като гъска, която си има цяло гнездо златни яйчица. — Фейт издуха дима, присви очи и загледа брат си през него.
Косата му беше малко влажна, така че къдриците се бяха завили. Това значеше, че съвсем скоро е взел душ, тъй като Кейд никога не сушеше главата си, освен с едно избърсване на хавлията.
Очите му, сини като нейните, бяха изпълнени с някакво познато задоволство, а устните му бяха извити в усмивка, която литераторите биха определили като сатирска.
Фейт много добре знаеше какво може да предизвика подобен израз върху лицето на един мъж.
— Искаш ли един съвет от мен? Най-добре изяж един лимон. Не мога да гледам доволния израз на лицето ти. Не си се преобличал от вчера, нали? И не си спал вкъщи. Добре, добре. Предполагам, че някой е бил щастлив тази нощ.
Кейд облиза лъжицата и огледа сестра си в отговор.
— Аз пък предполагам, че някой не е бил.
— Ти и Тори Боудийн. Супер! Не е ли прекрасно?
— Харесва ми. — Кейд си взе още. — Не се меси, Фейт.
— Че защо да се меся? Мен какво ме е грижа? Само не разбирам какво толкова намираш в нея. Доста е хубавичка, но има нещо студено. Рано или късно ще те замрази. Тя не е като другите, не е като нас.
— Ако намериш време да я опознаеш, ще откриеш, че не си права. Тя е приятел, Фейт.
— Добре де, не ме гледай така! Аз нямам приятели. Не мога да създавам приятелство. Можеш да попиташ, когото си щеш. И никога не съм я харесвала особено. Като искаш да спиш с нея два-три пъти, твоя си работа. Хей! Какво правиш? — Тя го погледна стреснато, защото той я сграбчи за китката тъй здраво, че я заболя.
— Не е точно така. — Гласът му беше нежен като коприна, но в очите му проблясваха заплашителни пламъчета. — Сексът не е само убиване на време. Както правят някои.
— Причиняваш ми болка.
— Не, ти сама си причиняваш болка. — Той я пусна, сетне стана, за да остави лъжицата си в мивката.
Фейт замислено разтърка ръката си.
— Това, което аз се опитвам да правя, е да не бъда наранявана. Щом искаш да предложиш душата си на някого, който да я тъпче с краката си, направи го. Но ще ти кажа едно. Нещо, в което съм сигурна. Ти не искаш да се влюбиш в Тори. Това никога няма да стане.
— Не знам дали искам или не. Не знам дали ще стане или не. — Кейд се обърна. — Онова, което не можеш да видиш, Фейт, е колко много приличаш на нея. Вие двете! Оградили сте се със стени срещу собствените си чувства, решили сте, че нямате никакви шансове. Просто ви остава само да се обесите. Да се самоунищожите. Тя, като се затваря в себе си, ти, като вършиш глупости. Но това е едно и също нещо.
— Аз не съм като нея! — извика Фейт, докато брат й излизаше от стаята. — Не приличам на никого, освен на себе си.
Бясна, хвърли лъжицата и остави сладоледа да се топи на масата, след което изтича в стаята си, за да се облече.


Трябваше да си го изкара на някого. И тъй като в бъркотията от мисли се връщаше отново и отново към Уейд, избра него. Трябваше да се облече за тази схватка. Тя имаше гордост и искаше да го види зашеметен, когато набучи на шиш сърцето му, когато го нареже на малки парченца, хвърли ги на земята и започне да танцува върху тях, подсвирквайки си весело с уста.
Избра коприна, елегантна и безупречна. Тъмносиня, за да подчертава очите й, така че никога да не ги забрави. Посегна да отвори вратата на апартамента му, но се спря и почука.
Дочу лай и скимтене и завъртя очи.
Явно беше довлякъл едно от неговите помиярчета в апартамента си. О, мили боже, как изобщо можеше да ходи с човек, който мисли повече за безпризорните кучета, отколкото за жената, която бе готова на всичко за него!
Слава богу, че се осъзна навреме.
Вратата се отвори и пред нея застана Уейд. Разрошен, с полузатворени очи и облечен единствено с джинсите, които дори не бе закопчал. И Фейт си помисли как е могла да се влачи с един толкова обикновен мъж.
Всъщност всичко в нея кипна и подскочи, но тя потисна чувствата си и като хвана ръката му, натика ключа в нея.
— Какво е това?
— Това е за начинаещи. Искам да ти кажа няколко нещица, после ще си отида. — Подбутна го презрително и мина покрай него. Нарочно беше облякла къса рокля и обувки с високи токове, за да го измъчва.
— Колко е часът? — попита сънливо Уейд.
Фейт стисна зъби. Само й губеше времето.
— Почти обяд.
— О, Господи, не може да бъде! В един трябва да съм у нашите. — Той се свлече на стола и хвана главата си с ръце. — Аз съм мъртъв. А ако закъснея, със сигурност ще бъда.
— Да, ако има с какво да те убия. — Тя се наведе към него, помириса го и се отдръпна с погнуса. — Миришеш на бъчва. Все едно си престоял в бутилка коняк.
— Беше много скъп коняк. И не съм стоял в нея. Тя е вътре в мен. — Стомахът му се преобърна. — Само за момент.
— Аха, ясно. — Фейт сложи ръце на бедрата си. — Бил си цяла нощ някъде, за да пиеш и мърсуваш. Надявам се, че си прекарал добре.
— Не съм съвсем сигурен. Мисля, че ми е за пръв път.
— Защото — продължи Фейт, бясна от прекъсването — така ще прекарваш всяка съботна вечер отсега нататък. — Ревността продължи да я яде, затова забрави за малко гордостта. — Е, и коя е тя?
— Коя? — Той се възползва от въпроса, за да опресни паметта си. — Кой коя е?
— Малката уличница, с която си ме сменил. — Фейт взе най-близката вещ. Беше някаква малка стъклена лампа. Издърпа шнура й и я хвърли. В резултат на трясъка откъм спалнята долетя вой, а Уейд нестабилно се изправи на краката си. — Ах, ти, кучи син! Тя все още ли е тук?
— Коя? Какво ти става? Счупи ми лампата.
— Ще ти счупя и врата. — Фейт се завъртя и влезе в спалнята с намерението да издере очите на жената, която бе заела нейното място.
На леглото, на четири крака стоеше малко черно кученце и лаеше сърдито и уплашено, като се криеше зад възглавниците.
— Къде е?
— Кой? — Уейд разтърка очи. Косата му стърчеше, а под очите му имаше торбички като на боксьор. — Кой къде е? За какво говориш Фейт, за бога?
— За кучката, с която си спал.
— Единствената кучка, с която съм спал, освен теб, е ето тази. — Той посочи към леглото. — И тя е тук само от няколко часа. Всъщност не означава нищо за мен.
— Значи смяташ, че можеш да се шегуваш? Къде беше снощи?
— Навън. О, по дяволите! — Той отиде в банята и зарови между шишенцата и тубичките в аптечката, за да намери аспирин.
— Това, че си бил навън и аз го знам. Защото дойдох тук в девет и те чаках почти до един. — По дяволите! Нямаше намерение да му го казва. — Ти обаче така и не се появи.
Той извади четири таблетки и ги глътна наведнъж. Идеше му да вие от болка.
— Не си спомням да сме имали уговорка за снощи. Ти не обичаш да правиш предварително планове. Не даваш обещания, не искаш да се обвързваш. Нали така било по-вълнуващо? — Той се наведе над мивката и я загледа невиждащо. — Да, наистина е по-вълнуващо.
— Но снощи беше събота! Трябваше да знаеш, че ще дойда.
— Не, Фейт, не трябва да знам нищо. Ти не искаш да знам.
Тя наведе глава. Отклоняваха се от въпроса.
— Аз пък искам да знам къде си бил и с кого.
— Това са прекалено много изисквания за човек, който не желае каквито и да е връзки. — В слепоочията кръвта му думкаше като барабан. — Само секс, забавления и игрички. Нали това бяха твоите основни правила?
— Аз не съм мръсница. Никога не мамя. Когато съм с един мъж, не излизам с други — рече с достойнство Фейт. — Искам същото в отговор.
— Не съм бил с никаква жена. Бях с Дуайт Фрейзър.
— О! По-голяма лъжа от това не бях чувала! Дуайт Фрейзър е женен мъж и едва ли би си позволил да се налива и да си бъбри с теб до един през нощта.
— Не знам къде е бил след десет. Оставих го пред тях. Щяха да ходят с Лизи на кино и аз останах сам. — Гласът му стана равен, а очите студени и мътни. — Купих си бутилка коняк, покарах малко. Напих се и се прибрах. Ако съм правил нещо с някой друг, мисля, че съм свободен да го правя. Както и ти. Нали така искаш да бъде.
— Никога не съм казвала такова нещо.
— Никога не си казвала друго.
— Ето, сега казвам.
— Не може винаги да става на твоето, Фейт. И все така, както ти казваш. Щом искаш да промениш нещата, щом искаш да сме заедно, ще трябва да се съобразяваш и с моите правила.
— Не съм говорила за правила. — Ето на, той обърна работите. Типично, като всеки мъж. — Говоря за най-обикновена почтеност.
— Което означава, да седя тук и да те чакам, докато ти дойде настроението да споделиш моята компания? Не мисля така. Тези неща се правят заедно. Ако искаме да сме заедно, ако ни е хубаво заедно. Или ще бъде връзка, или… Никакви криеници повече, тук и по разни мотелчета. Повече няма да се преструвам. Ние с теб или сме двойка, или не сме.
— Това ултиматум ли е? — Гласът й заплашително и изненадващо се сниши. — Значи имаш наглостта да ми поставяш ултиматуми, след като ме остави да те чакам цяла нощ?
— Много е неприятно, нали? Да чакаш някого. Може да се побъркаш. — Той се отдели от мивката и тръгна към нея. — Чувстваш се използван, измамен, обиден. Употребен. Много добре знам как се чувстваш.
Фейт прекара ръка през косите си.
— Никога не си ми казал.
— Това не е в моя стил. Това е твоят стил, Фейт. Снощи, докато седях край реката в компанията на бутилката, осъзнах, че не ми харесва. Нито твоето поведение към мен, нито моето към теб. Е, сега ти го казвам. Или ще се опитаме да се отнасяме един към друг като хора, които държат на себе си, или ще се разделим.
— Ти знаеш, че държа на теб, Уейд. Какво повече искаш от мен?
Той искаше много, много повече от нея.
— Преди време нямаше значение. Но то мина. Сега искам много повече, Фейт. Ако не можеш или не искаш да ми го дадеш ще го преживея. Но повече няма да се правя на глупак. И няма да се задоволявам с трохите.
— Не те разбирам. — Цялата трепереща, тя седна на края на леглото. Кученцето се примъкна в скута й. — Не мога да разбера как така обърна цялата работа срещу мен.
— Не срещу теб. Срещу нас. Искам да сме заедно, Фейт. Аз те обичам.
— Какво? Ти луд ли си? — Тя отново скочи. От цялото й същество се излъчваше паника. — Само това не казвай!
— Казвал съм го и преди, но ти никога не си ме чувала. Нямало е значение за теб. Този път или ще има значение, или повече никога няма да го изрека. Аз те обичам. — Той я хвана за раменете и я разтърси. — Това е. Каквото и да направиш, каквото и да кажеш. Това е.
— И аз какво да сторя? — Усети как стомахът й се свива. Там пърхаха хиляди полудели пеперуди. Фейт разпозна вкуса на чистата паника. — О, боже, каква бъркотия! Ужас!
— Когато съм ти казвал, че те обичам си отвръщала да си намеря някоя и да се оженя за нея. — Уейд вдигна брадичката й.
— Не може да… Не съм… — Фейт спря, защото това беше истината. Уейд беше прав. Точно това беше казвала. Винаги.
— Сега ще се опитаме да открием нещо ново. Ще се опитаме да се държим като нормални хора и да видим дали ще се получи. Ще прекараме известно време заедно. Ще правим и други неща, освен да се търкаляме в леглото. Има много други неща, освен секса.
Тя помръкна.
— Откъде знаеш?
Уейд се изсмя кратко и я погали по косата.
— Ами да речем, че искам да открия какво друго има помежду ни, освен секс.
— Ами ако няма?
— Ами ако има?
— Ами ако няма?
Той въздъхна.
— Тогава ще се разделим. Ще престанем да се виждаме заради леглото. Ако изобщо остане нещо от привличането между нас. — Той пристъпи към кревата си и вдигна възглавницата, която кученцето беше разръфало.
Беше толкова умен, мил и хубав, помисли си Фейт. И я обичаше. Но нея никой не я беше обичал за дълго. «Я се стегни — нареди си тя. — Стегни се, преди сърцето ти да е спряло да бие.»
— Не знам какво да мисля за връзката си с мъж, които спи с малко безпризорно кученце.
— Мис Доти го остави тази сутрин на път към църквата. Бях прекалено зле, за да й се противопоставя. Можех само да го приютя при себе си.
— Какво му е?
— На кого? На кученцето ли? Нищо. — Той се наведе и погали кутрето зад ушите. — Много е добре. Има си всички ваксинации и се държа като шампион.
— Тогава какво ще правиш с него?
— Пазех го за теб.
— За мен? — Фейт отстъпи назад. — Не искам никакви кучета!
— Сигурен съм, че искаш. — Уейд взе кученцето от леглото и го постави в ръцете й. — Виж, тя те харесва.
— Кученцата харесват всички — протестира Фейт, като извъртя глава, за да избегне езика на животинчето, което се опитваше да я близне.
— Точно така. — Уейд разтвори ръце и прегърна Фейт, кученцето остана помежду им. — И всеки харесва малки кученца. Тя ще ти принадлежи, ще те забавлява. Ще ти бъде любимка. Ще ти прави компания и ще те обича, независимо от всичко.
— И ще ми изяде килима. Ще ми изгризе обувките.
— Да, някои от тях. Но ти ще я възпиташ, ще я тренираш и ще я обучиш на търпение. Тя ще се нуждае от теб.
Познаваха се толкова отдавна. Почти откакто се помнеха. Само защото бяха прекарали повечето време между завивките, не значеше, че може да й замътва главата.
— Това урок за живота ли беше или за кучето?
— И двете. — Той я целуна по бузата. — Защо не опиташ? Ако не се получи, ще си я взема обратно.
Кученцето беше топличко и непрекъснато се опитваше се сгуши в шията й.
Но какво ставаше с нея? Сякаш всички наведнъж се бяха наговорили да я поучават. Първо Бутс, сетне Кейд, сега и Уейд.
— Главата ми се завъртя. Не мога да споря днес с теб, затова съм съгласна.
— За нас или за кученцето?
— И за двете.
— О, това е доста добро начало. В кухнята има кучешка храна. Нахрани го, докато аз си взема един душ. Все пак ще закъснея за обяда при родителите ми. Ти защо не дойдеш с мен?
— А, не! Благодаря! Не съм готова за семейни обеди. Все още не. — Спомни си, и то много добре, хладния преценяващ поглед на майка му. — Върви да се къпеш. Миришеш по-лошо от цяло котило кученца.
Тя се мръщеше, докато носеше кученцето към кухнята. Не беше съвсем сигурна, че постъпва правилно. И за двете неща.


Глава 18

Тори тъкмо отвори вратата на магазина в понеделник сутринта, когато влезе първият посетител.
— Добро утро. Аз съм Шери Белоуз. Завързах кучето си за пейката отвън. Нали нямате нищо против?
Тори погледна навън и видя едно голямо космато куче да седи хрисимо на пътеката.
— Не, разбира се. Колко е голям и красив!
— О, той е още бебе. Бяхме на сутрешната си разходка в парка и реших да намина покрай вас. Бях тук в събота. Имаше толкова много хора.
— Да, и аз бях много заета. Искате ли да ви покажа нещо или само ще разгледате?
— Всъщност дойдох да ви питам дали нямате нужда от помощ. — Шери оправи косата си, вързана на конска опашка, и вдигна ръце. — Не съм облечена подходящо — усмихна се тя и подръпна мократа си тениска над шортите. — Но последвах импулса си. Аз съм учителка в гимназията. Ще преподавам. Летният семестър започва през юни, а след това от есента — пълен курс.
— Значи, ще бъдете достатъчно заета.
— Но следващите няколко седмици са ми свободни, а също така съботите и половината от септември. Харесва ми да работя в магазин като вашия, пък и малко допълнително пари ще ми дойдат добре. Докато учех в колежа, работех като продавачка, така че познавам работата. Мога да ви дам препоръки, а съм съгласна и на минимална надница.
— Да ви кажа истината Шери, не съм мислила да наемам помощник. Поне докато не видя как ще тръгне бизнесът през първите седмици.
— Сигурно не е лесно човек да се справя сам. — Ако бе научила нещо от учителската професия, то бе постоянство и настоятелност. — Никаква почивка, няма време за счетоводството, нито за инвентаризация, нито за нови доставки и поръчки. След като ще бъде отворено шест дни в седмицата, няма да ви остава нито една свободна минутка за специални поръчки. Ами ходенето до банката, пазаруването… Сигурно ще изпращате поръчки и по пощата.
— Да, но…
— Ще трябва да затваряте магазина всеки път, когато отивате до пощата или пък да ходите сутринта, преди да отворите. Това автоматично ще увеличи работния ви ден. Всеки, който върти бизнес като вас, имам предвид собствен бизнес, знае, че времето е пари.
Тори огледа момичето. Беше младо, красиво и потно от тичането в парка. И беше съвсем прямо. Освен това имаше право. Тя наистина прекарваше в магазина от осем сутринта до осем вечерта. Приготвяше колети за изпращане, вършеше цялата счетоводна работа, тичаше до банката и до пощата.
Не че това я затрудняваше. Напротив, доставяше й истинско удоволствие. Но с времето сигурно щеше да има все повече и повече работа и нямаше да се справи сама.
В същото време не беше съвсем убедена, че иска да споделя своя магазин с друг човек, пък макар и само за част от деня. Изпитваше дълбоко задоволство да прави всичко сама. Удовлетворение. Което разбира се, беше непрактично и глупаво.
— Почти ме убедихте. Хванахте ме в крачка. Защо не ми оставите адреса и телефона си, а и препоръките. — Тори отиде зад бюрото си. — Дайте ми малко време да помисля.
— Супер! — Шери взе подадената й химикалка. — Вземайки мен, вземате и него. — Тя кимна към кучето отвън, а вече две жени го бяха наобиколили и му се възхищаваха. — Той е толкова красив, че хората винаги спират да му се радват и да го погалят. А след като спрат при него, не може да не погледнат и към вашата витрина. Обзалагам се, че тези дами ще влязат. Така с един куршум улучвате два заека.
— Умно. — Тори вдигна вежди. — Може би ще трябва да си купя куче.
Шери се засмя и започна да пише адреса си.
— О, като моя Монго няма да намерите никъде.
В този момент двете жени влязоха в магазина.
— Кучето ваше ли е?
— Мое. — Шери се обърна към тях, цялата разцъфтяла в усмивка. — Надявам се, че не ви е безпокоил.
— Та той е толкова сладък! Истинска голяма и мека топка!
— Кротък е като овчица — увери ги Шери. — Спряхме тук, за да разгледаме. Толкова красиви неща има в този магазин, нали?
— Наистина. Не си спомням да съм идвала преди.
— Защото е съвсем нов. Отворихме в събота — поясни Тори.
— Отдавна не съм идвала в тази част на града — рече едната жена, а другата тръгна из магазина. — Този свещник на витрината ми харесва. Ние се преместихме в къща и искам да подновя малко интериора.
— Сега ще ви го дам. — Тори погледна Шери. — Извинете.
— Няма нищо, гледайте си работата.
Шери наблюдаваше как Тори се занимава с клиентките. Сдържана е, отбеляза на себе си тя. Е, може да си позволи да бъде сдържана. Стоките й са толкова хубави, че сами говорят за себе си и се продават. Но ако тя бърбореше, това едва ли щеше да попречи много на продажбите, нали? Шери си беше бърборана, а нейната приказливост щеше да балансира сдържаността на Тори.
Трябваше да получи работата, мислеше си Шери докато наблюдаваше с едно око как Тори се оправя с клиентките.
Сетне завърза с тях лек и приятен разговор, докато Тори опаковаше покупките.
Направи го, за да налее още вода във воденицата. Когато жените си отидоха добре натоварени с покупки, Шери се обърна към Тори.
— Добре се справихте. Но можехте да я убедите да купи и тези градински саксии.
— Ако ги иска, ще се върне. — Развеселена, Тори нанесе номера на кредитната карта. — Освен това съм сигурна, че приятелката й ще я навие по време на обяда. Ти си доста добра в общуването. Знаеш ли нещо за художествените занаяти?
— Не, но бързо ще се науча. А тъй като вашият вкус много ми допада, това ще бъде лесен урок. Мога да започна веднага.
Тори беше почти убедена. Нещо в момичето я караше да се съгласи.
В този момент вратата се отвори и всички мисли излетяха от главата й като издухани от ураган. Остана само ужасът и той я парализира.
— Здрасти, Тори. — Баща й се ухили насреща. — Дойдох за малко. — Той огледа Шери. — Това куче отвън ваше ли е?
— Да, казва се Монго. Не ви е закачал, нали?
— Не, разбира се. Изглежда доста добро, като монахиня от Армията на спасението. Прекалено голямо куче за мъничко момиче като вас. Видях ви да тичате в парка преди малко. Не можах да определя кой кого влачеше.
Шери почувства лека неприязън, но я потисна и скри зад усмивката си.
— Той ме оставя да си мисля, че съм аз.
— Доброто куче е и верен приятел. По-верен от хората в повечето случаи. Тори, няма ли да ме представиш на приятелката си? Аз съм Ханибал Боудийн — рече той, преди Тори да проговори и подаде голямата си лапа, която толкова често беше използвал, за да запушва устата й. — Бащата на Виктория.
— Приятно ми е да се запозная с вас. — Шери се успокои и топло стисна подадената длан. — Трябва да се гордеете с дъщеря си и с всичко, което е направила.
— И ден не минава да не мисля за това. — Той прикова очи в дъщеря си. — И за нея.
Тя бе започнала да идва на себе си. Така, след като той вече бе тук, значи трябваше да се справи със ситуацията. Сама.
— Шери, благодаря ти, че намина. Ще ти се обадя скоро.
— И аз благодаря. Опитвам се да убедя дъщеря ви да ме вземе на работа. Може би ще кажете една добра дума, а? Приятно ми беше, господин Боудийн. Ще чакам да ми се обадиш Тори.
Шери излезе и отиде при кучето си. Тори я чу как се смее, а кучето се разлая.
— Я да видим. — Баща й сложи ръце на кръста си и се обърна да разгледа магазина. — Хубаво местенце. Както всичко, което правиш за себе си.
Не беше се променил. Ни най-малко. И защо трябваше да се променя? Не изглеждаше по-стар. Не беше оплешивял, нито побелял. Очите му светеха с познатия й тъмен блясък. Времето не беше го докоснало. Когато се обърна, Тори почувства как се свива. Почувства как годините се връщат назад и всичките й усилия да забрави и да се отърси от ужаса, който я преследваше, са били напразни.
— Какво искаш?
— Типично за теб. — Ханибал пристъпи напред и скъси разстоянието помежду им. Тогава тя видя, че е сбъркала. Около устата му се бяха вдълбали бръчки, слизаха към челюстта. И над веждите му също имаше бръчки, като следи от камшик. — Дошла си тук, за да се развяваш в родния си град. Значи гордостта ти не се е смирила и върви преди резила!
— Откъде знаеш, че съм тук? Мама ли ти каза?
— Бащата е баща за цял живот. Аз не те изпускам от очи. Защо си се върнала? За да се хвалиш и да ме срамиш?
— Дойдох заради себе си. Няма нищо общо с теб. И не те засяга.
Лъжи, лъжи, лъжи. Това бяха лъжи.
— Така ли? Не е свързано с мен значи! Нали точно тук, в този град ти накара хората да говорят за теб и да те сочат с пръст? Точно тук предаде мен и Бога за пръв път! И срамът от онова, което направи и което си, ме накараха да напусна града.
— Напуснал си града, защото Маргарет Лавил ти е платила.
Един нервен тик присви бузата му. Тори го познаваше. Това беше предупреждение.
— Така значи… Хората вече говорят. Ето на. Но на мен не ми пука.
— Ще говорят още повече, ако се мотаеш наоколо. И онези, които те търсят, лесно ще те намерят. Видях се с мама. Тя се тревожи за теб.
— Няма причина. Все още имам глава на раменете си и достатъчно мозък в нея. Мъжете са свободни да тръгват и да се връщат, когато си поискат.
— По-точно да избягат. Ти си избягал, след като са те хванали и арестували, защото си изнасилил онази жена. Избягал си и си оставал мама сама. Но когато този път те хванат, вече няма да те пуснат под гаранция. Направо ще те сложат зад решетките.
— Затваряй си устата! — Баща й посегна с ръка. Тя очакваше това и бе подготвена. Но той я сграбчи за блузата и почти я просна на плота. — Трябва да ме уважаваш! На мен дължиш живота си! Благодарение на мен си се родила на този свят.
— За мое огромно съжаление. — Тя се сети, че под плота има ножица. Представи си, че я взема, докато той я дърпаше към себе си. И си помисли дали би могла да я използва, гледайки познатия израз на ярост върху лицето му. — Ако ме докоснеш, веднага ще отида в полицията. Ако ме удариш, ще им разкажа всичко. Ще им кажа колко пъти си ме бил, когато…
Тя преглътна вика си, защото той хвана косата й с едната си ръка, а с другата я стисна за гърлото. Очите й се напълниха със сълзи от болката, но все пак успя да продължи да говори.
— Когато им кажа всичко, веднага ще те тикнат зад решетките. Сега ме остави и си върви. Ще забравя, че съм те виждала.
— Ти да не би да ме заплашваш?
— Не те заплашвам. Казвам ти какво ще сторя. — Яростта и омразата, които се излъчваха от него едва не я задавиха. Чувстваше, че няма да може да издържи дълго. — Остави ме. — Не откъсваше очи от него, докато плъзна ръка да потърси ножицата. — Остави ме, преди някой да е дошъл и да те е видял.
По лицето му премина някакво подобие на чувство. Може би страх, който се смеси с яростта. Тори хвана ножицата. В същия миг той я отхвърли така силно, че тя едва не падна. Блъсна се в касовия апарат.
— Трябват ми пари. Дай ми всичко, което имаш тук. Дължиш ми за всяка глътка въздух, откакто си се родила.
— Нямам много. Няма да успееш да отидеш далеч. — Тори отвори касата и извади всичките пари, които бяха вътре. Щеше да му даде всичко. Всичко, само и само да се махне оттук.
— Онази лъжлива кучка от Хартсвил, да гори в ада дано! — Той продължи да я държи за косата, докато пъхаше парите в джоба си. — И ти също!
— Ти ще отидеш преди мен там. — Не знаеше защо го направи. Нямаше дарбата да предрича бъдещето, не можеше да предсказва събитията. Но фокусира очите си и заговори така, сякаш виждаше картината пред очите си. — Няма да мине и година и ще умреш в болка, страх и огън. Ще се молиш за милост. За милостта, която така и никога не ми даде.
Баща й целият пребледня и я отблъсна така силно, че Тори падна на земята, а някои от предметите по рафтовете се разклатиха и стъклариите зазвъняха.
— Ти, кучко! Не заслужаваш да живееш! Само да си казала на някого, че си ме видяла днес. Ще се върна и ще направя онуй, дето трябваше да направя още когато се роди. Роди се с качулка на лицето. Дяволски знак. Проклета да си!
Той бързо излезе, а Тори остана да седи на пода. Проклета? Гледаше невиждащо ножиците, чийто край се подаваше изпод плота. Почти ги беше хванала, почти…
Единият от двамата вече щеше да е в ада, ако беше ги стиснала здраво в ръце. Все едно кой. Поне всичко щеше да е свършило.
Тя сви коленете си, притисна лице към тях и започна да се търкаля на земята като топчица, както често правеше като дете, след като баща й я оставяше сама и пребита от бой в стаята й.
Така я завари Фейт, когато влезе в магазина с малкото, дърпащо се в ръцете й кученце.
— Господи, Тори! — С един поглед обхвана обстановката — отвореното чекмедже на касовия апарат, изпопадалите предмети и треперещата на земята жена. — Ранена ли си?
Остави кученцето, което веднага затича и се пъхна под рафта.
— Не съм. Нищо ми няма.
— Обир посред бял ден, в този град? Такова нещо никога не се е случвало! Цялата трепериш! С какво те заплашиха, с нож или пушка?
— С нищо. Всичко е наред.
— Не виждам кръв. А ето тук, на шията ти има синина. Ще повикам полиция. Искаш ли да извикам лекар?
— Не! Никаква полиция! Никакъв доктор!
— Защо? Видях един едър мъжага да излиза оттук преди малко, намерих ограбена касата ти и теб, свита на две пред нея. И не искаш да викам полиция? Какво правят хората в големите градове, когато ги оберат? Може би пекат кейк и раздават на бедните?
— Не беше обир. — Изтощена, Тори отметна глава и я подпря на стената. — Аз сама му дадох парите, по-малко от сто долара. Парите нямат значение.
— Тогава ще ми дадеш ли и на мен малко, когато си тръгваш, защото като гледам какви намерения имаш за бизнеса си, няма да се задържиш дълго тук.
— Ще се задържа. Смятам да остана тук. Нищо не е в състояние да ме прогони отново. Нищо. И никой.
Фейт нямаше особено богат опит с истерията, освен със собствената си, но реши, че различава първите й признаци в гласа на Тори и в неочаквания див блясък в очите й.
— Това вече ми харесва. Защо не станеш и не отидем отзад, в склада?
— Казах, че съм добре.
— Тогава или си глупачка, или си лъжкиня. Както и да е, да вървим.
Тори се опита да се измъкне, да стане сама, но нозете не я държаха. Фейт я притегли и й помогна да се изправи.
— Ще оставя кученцето тук.
— Какво?
— Не се безпокой, няма да счупи нищо. Имаш ли нещо за пиене?
— Не.
— Ясно. Трябваше да се сетя. Възпитаната, кротката Тори няма да държи бутилка «Джим Бийм» в чекмеджето си, я! Сега седни, поеми си дъх и ми обясни защо не трябва да викам полиция.
— Защото ще стане по-лошо.
— Как така?
— Беше баща ми. Аз му дадох парите, за да си отиде.
— И той ти направи това? — посочи шията й Фейт. Когато Тори не отговори, тя дълбоко въздъхна. — Не му е за пръв път. О, спокойно! Хоуп не ми е казала нищо. Сигурно ти се е заклела да мълчи, но аз имах очи. Виждах синините и белезите по теб всеки път. Ти винаги разказваше някаква умопомрачителна история за падане или блъскане в нещо, а доколкото си спомням, не беше нито тромава, нито несръчна. И доколкото си спомням още, онази сутрин, когато дойде да ни кажеш за Хоуп, също беше цялата в синини и рани, при това съвсем пресни.
Фейт отиде до малкия хладилник и извади бутилка вода.
— Затова ли не се срещнахте през нощта? Защото той те преби от бой и те затвори? — Тя държеше шишето и чакаше. — Изглежда съм обвинявала не когото трябва.
Тори взе шишето от нея и отпи.
— Виновен е този, който я уби.
— Но не знаем кой е. По-удобно е, когато заподозреният има лице и име. Можеш да се обадиш в полицията и да им дадеш описанието му. Карл Рус веднага ще тръгне след него.
— Исках само да си отиде. Не очаквах, че ти ще разбереш.
— Хората никога не очакват. Изненадка! — Фейт приседна на бюрото. — Татко рядко вдигаше ръка. Мисля, че от време на време виждах дебелия край, но не толкова често колкото заслужавах. Но той със сигурност знаеше как да шляпва и да всее ужас в сърцето на едно малко момиченце. — О, Господи, как й липсваше баща й. Изпита копнеж и любов по него. — Не защото ме е бил с ремъка, а защото всеки път ми даваше да разбера, че не иска да ги разочаровам. И аз се страхувах да не го разочаровам. Знам, че не е същото. Но се питам, ако той беше друг баща, друг човек и аз бях прекарала живота си уплашена, какво щях да направя?
— Щеше да се обадиш в полицията и да го тикнеш в затвора.
— Точно така. Това не значи, че не разбирам защо ти не го правиш. Когато татко ходеше с онази жена, аз не казах нищо на мама. За известно време вярвах, че тя не знае, но не й казах. Мислех си, че ще се размине. Бъркала съм, но като мислех така това някак си ме крепеше.
Тори остави бутилката с вода на бюрото.
— Защо си толкова мила с мен?
— Нямам представа. Никога не съм те харесвала особено много. Но вече знам причината. Хоуп те харесваше и аз естествено бях контра. А ето че сега спиш с брат ми. Междувременно осъзнах, че за мен той означава много повече, отколкото съм си мислела. Иска ми се да те опозная по-добре.
— Значи си мила с мен, защото спя с Кейд.
Сухият начин, по който произнесе това заключение накара Фейт да се разсмее.
— По заобиколен начин. А ти го казвам, защото със сигурност ще ти писне. И ми е мъчно за теб.
— Права си. — Тори стана. Добре, че краката й вече не трепереха. — Започва да ми писва.
— Така и предполагах. Ти не обичаш да те съжаляват. Но фактът е, че никой не се страхува от собствения си баща. И никой няма право независимо дали е баща, брат или роднина, да бие едно дете. А сега ще отида да видя какво е сторило кученцето, което донесох със себе си.
— Какво кученце? — ококори очи Тори.
— Моето. Още не съм го кръстила. — Фейт излезе и се заля в смях. — Ама кажи не е ли сладурана? Едно истинско малко съкровище! Бижу.
Малкото бижу бе докопало една хартиена салфетка и в момента водеше война с нея. Жертвите бяха съвсем мънички късчета хартия, които лежаха на пода като снежинки, освен това кученцето бе свалило и едно руло панделка и се бе увило цялото в нея.
— О, боже!
— Няма нищо. Изхарчила е не повече от пет долара. Ще платя. Тя е моето бебе.
Кученцето заджафка доволно и като повлече панделката, се отърка с обожание в краката на Фейт.
— Кълна се, никога не съм мислела, че такова малко създание като това, ще ме накара да се заливам от смях. Погледни се мъничето ми, приличаш на коледен подарък!
Тя вдигна кученцето и потърка носа си в неговия.
— А ти ми приличаш на глупачка.
— Знам. Но нали наистина е сладко? Обичам го до смърт. Хайде, мама ще почисти твоите бели тук, докато тази умна леля те подържи за малко.
Тори погледна кученцето, което вече стоеше в коленете й и му се закани с пръст.
— Ако още веднъж се разшеташ в моя магазин, ще те набия.
— Аз ще я науча да кротува. Тя е много умничка. Само гледай — въпреки заканата на Тори, Фейт взе кученцето. Постави го на земята и сложи ръка на гръбчето му. — Седни, миличка. Бъди добро момиче. Седни заради мама.
Кученцето подскочи, близна лицето на Тори, сетне захапа собствената си опашка.
— Много е умна, няма що.
— Но е красива, нали?
— Направо възхитителна. Само че мястото й не е в този магазин. — Като събра парчетата хартия и панделки, Тори се изправи. — Изведи я най-добре на разходка.
— Ние сме тръгнали да пазаруваме. Моля, най-красивия комплект купички за нея. За храна и вода.
— Ти луда ли си? Не и моите купи! Нима ще купуваш ръчно изрисувани от художници купи за едно кутре?
— Теб какво те засяга? Нали си плащам? — Вече съвсем убедена, че трябва да го направи, Фейт взе кученцето под мишница и избра две сини купи с красива инкрустация от имитация на смарагди. — Ето тези ни харесват, нали миличко?
— Това е най-смешното нещо, което съм чувала в живота си.
— Ти си тук, за да продаваш, нали? Покупката си с покупка, независимо за кого е предназначена. — Фейт отиде до щанда и сложи купите върху него. — Моля те да ми ги опаковаш. И не забравяй да сложиш в сметката и щетите.
— Остави щетите. — Тори хвърли късчетата в коша за боклук и се захвана със сметката. — Струва тридесет и три долара и двадесет и шест цента. Купички за куче.
— Добре, ще ти платя в брой. Ето, подръж я за малко.
Фейт отново тикна кученцето в ръцете на Тори, за да отвори чантата си.
Очарована от кутрето въпреки волята си, Тори го гушна и зарови нос в меката му козинка.
— Ти ще ядеш от такъв прекрасен сервиз, като истинска кралица, нали? Кралицата на пчеличките. Куин Би.
— Куин Би? Та това е прекрасно име! — Фейт постави парите на щанда и си взе обратно кученцето. — Ето как ще се казва моето съкровище, Куин Би. Ще ти купя едно модно лигавниче, което да блещука. Ако ще си кралица, да си истинска.
Тори поклати глава, докато връщаше рестото.
— Виждам те съвсем различна, Фейт.
— И аз също. Но ми харесва. Хайде Куин Би, имаме да ходим на куп места и да се срещнем с купища хора. — Тя взе торбата с покупките. — Не мисля, че ще успея да си отворя вратата сама.
— Аз ще ти отворя. — Тори отвори и след секунда колебание докосна Фейт по рамото. — Благодаря ти.
— Няма защо. Трябва да си пооправиш малко грима — добави тя и си тръгна.
Нямаше намерение да се намесва. Начинът, по който Фейт гледаше на живота, и по-точно на живота на другите, беше като на повод за приказки и клюки, но от безопасно разстояние.
Пред очите й обаче стоеше картината на свитата на кълбо Тори на земята зад щанда, и разни панделки и лентички разпилени около нея.
Виждаше съвсем ясно червените следи по врата й.
Сигурно същите е имало по врата на Хоуп. Тя така и не ги видя никога, защото не й позволиха да се прости със сестра си. Но Фейт знаеше.
Нямаше намерение да се меси и поради друга причина. Това си беше семейна работа. Тогава защо да ходи в полицията? Но имаше други начини да стори нещо.
И Фейт целуна Куин Би по главата и се упъти към банката, за да разкаже на Джей Ар какво се бе случило с племенницата му.


Той реши да не губи време. Веднага отмени следващата си среща, каза на помощника си, че излиза по лична работа и тръгна към магазина на Тори с такъв бърз ход, че когато стигна ризата му беше мокра на гърба.
Тя имаше клиенти. Една млада двойка, които спореха за някаква табла в синьо и бяло. Тори ги бе оставила на спокойствие и стоеше в единия ъгъл на магазина, преподреждайки витрината, от която днес сутринта бе свалила свещника, за да го продаде.
— Чичо Джими? Много ли е топло навън? Целият си червен. Да ти дам ли нещо разхладително?
— Не… да — реши той. Щеше да спечели малко време, за да се успокои. — Каквото имаш, скъпа.
— Ей сега. — Тя отиде в задната стаичка, облегна се на вратата и промърмори едно проклятие. Беше прочела всичко в очите му. Сигурно Фейт е минала покрай банката. Е, можеше да я разбере и да й прости.
Като се опита да успокои дишането си, Тори извади кутийка джинджифилова бира за чичо си.
— Благодаря ти, миличка. — Той отпи голяма глътка. — Искаш ли да обядваме заедно?
— Няма още дванадесет чичо, а и съм си взела сандвич от къщи. Не искам да затварям магазина по обяд. Благодаря все пак. Баба и Сесил рано ли тръгнаха днес?
— Първата им работа. Бутс се опита да ги убеди да останат още няколко дни, но ти познаваш баба си. Тя иска да си е вкъщи. Винаги тъгува, когато е далеч от дома си.
Младата двойка се приближи към тях.
— Довиждане. Ще се върнем пак.
— Надявам се. Приятен ден.
— Добре, я сега да видя. — Джей Ар едва изчака клиентите да затворят вратата, изпи наведнъж бирата и хвана Тори за раменете. Разгледа червените петна върху шията й. — Мили боже! Какъв мръсник! Защо не ме извика?
— Защото ти нищо не можеш да направиш. А и вече всичко свърши. Нямаше нужда да те безпокоя. Фейт не биваше да идва и да ти докладва.
— Престани! Тя направи онова, което трябваше и аз съм й много признателен. Разбрах, че не си искала да звъниш в полицията. Може би така ще е по-добре за майка ти, не знам. Може би. Но ние сме едно семейство.
— Знам, чичо. — Тори му позволи да я прегърне. — Но той вече си отиде. Искаше пари. Беше уплашен и избяга. Скоро ще го хванат. Искам само да стои далеч от мен. Не мога да му помогна.
— Разбира се, че не можеш. Искам да ми обещаеш нещо. — Чичо й задържа ръката й в своята и погали потрепващите й пръсти. — Ако отново го видиш да се навърта наоколо, дори и да не се опита да влезе, веднага да се обадиш. Обещай ми поне това.
— Добре. Но няма да стане нужда. Той получи каквото искаше. И сега е далеч оттук.
Щеше й се да си вярва.


Глава 19

През остатъка от деня Тори вярваше в това. Сякаш бе надянала тънката ризница на вярата си и макар да знаеше, че е глупаво, взе една ароматизирана свещ, сложи я на щанда и я запали.
Надяваше се, че пламъчето и уханието й ще прогонят, ще успеят да разсеят отвратителния спомен от посещението на баща й в магазина.
В шест часа вечерта Тори заключи и изведнъж си даде сметка, че се оглежда по улицата. Точно както правеше преди години в Ню Йорк. Ядоса се на себе си. Беше позволила той отново да я принуди да се оглежда крадешком. Беше върнал страха в сърцето й.
Нима не бе стояла в порутения дом на майка си и не бе твърдяла, че ще прогони баща си без страх, ако отново посмее да нахлуе в живота й?
Е, къде е куражът й сега?
Всичко, което можеше да направи, бе да си обещае, че отново ще си върне смелостта. Но заключи вратата на колата веднага след като влезе вътре. Пулсът й биеше ускорено, а тя през секунда хвърляше поглед към огледалото за обратно виждане.
Камиончето на Кейд я подмина и той натисна клаксона. Значи беше свършил работата си за деня. Работниците си отиваха вкъщи за заслужена почивка. Шефът също.
Но когато се прибра в къщата и я завари празна, Тори почувства странно неудовлетворение и тъга.
Не че беше очаквала Кейд да я чака тук. Нито пък бе посрещнала с огромна радост и ентусиазъм изявлението му, че ще се пренесе при нея. Но колкото повече мислеше за това, толкова повече го приемаше. А веднъж свикнеш ли с една мисъл, много лесно започваш да я приемаш като даденост.
От много дълго време не бе искала да има компания. Някой, с когото да споделя деня, да говори за незначителни неща. Да вършат заедно разни домакински дреболии и да се смеят.
Да има някой при нея, когато нощите са изпълнени със звуци, движения и спомени.
А какво му бе дала тя в отговор? Съпротива, недоволство, раздразнение и несъгласие.
— Неблагодарница — прошепна Тори, докато излизаше от колата. Значи просто трябваше да престане да се държи така. Можеше да направи онова, което добрите жени правеха за своите любими. Да му приготви вечеря и да го съблазни.
Идеята повиши настроението й. Дали щеше да се изненада, ако тя предприемеше някакви стъпки за промяна? Така може би щеше да отнеме малко от отговорностите, които тежаха върху раменете му. Знаеше, че се чувства отговорен за онова, което ставаше помежду им.


Беше опитала да направи същото и за Джак, когато…
Не! Тори категорично отпъди тези мисли, докато отключваше външната врата на къщата. Кейд не беше Джак, и тя не беше онази жена, която бе в Ню Йорк. Миналото и бъдещето нямаха връзка.
Когато влезе осъзна, че отново е била подвластна на поредната илюзия. Би трябвало да знае, че баща й ще нахълта тук. За да разруши всичко, което тя беше опитала да създаде. Да превърне къщата в свой дом.
Всъщност нямаше много за рушене, така че не му беше коствало много усилия. Не беше нахълтал, за да чупи мебелите или да дупчи и цапа стените. Макар че бе направил и двете.
Столът й беше обърнат и раздран с нещо остро. Лампата, която си бе купила преди няколко дни беше съборена. Масата, която смяташе да поправи и реставрира, бе захвърлена в ъгъла и единият й крак беше счупен.
Можеше да познае размера и формата на юмруците му върху тапетите. Това му беше навик. Той блъскаше стените, когато поради някаква причина ги избираше за жертви, вместо лицето и тялото на дъщеря си.
Тори остави вратата отворена за всеки случай, ако той все още беше в къщата. За да може да избяга.
Влезе в спалнята, но тя беше празна. Баща й бе разкъсал чаршафите, матрака. Сигурно беше решил, че желязната рамка на леглото ще изисква повече усилия, отколкото си струваше, затова я бе оставил непокътната.
Чекмеджетата на скрина бяха измъкнати, а дрехите й нахвърляни на купчини. Не, помисли си тя. Всъщност той не е искал да разкъса дрехите й, така както беше правил преди, за да я научи да се облича прилично.
Беше търсил пари или вещи, които лесно би препродал за пари. Ако беше пиян, щеше да бъде по-лошо. Ако беше пиян, сигурно щеше да я изчака. Както когато… Тори се наведе да вземе една скъсана блуза и изплака. Защото видя малката дървена кутийка, която използваше, за да държи в нея бижутата си.
Вдигна капачето и я пусна. Кутийката беше празна. Повечето неща, които притежаваше, бяха дрънкулки наистина. Красиви дрънкулки, подбрани внимателно и с вкус, но лесно възстановими.
Но между тях бяха обеците от гранат и злато, които баба й подари, когато стана на двадесет и една година. Нейното единствено наследство. За Тори те бяха безценни. Незаменими. И сега вече загубени завинаги.
— Тори!
Тревогата в гласа на Кейд и забързаните му стъпки я накараха да се изправи на крака.
— Тук съм. Добре съм. Нищо ми няма.
Той влетя в стаята и я грабна в прегръдките си, преди да успее да обясни нещо. Вълните от страх и успокоение, които се излъчваха от него, стигнаха до нея и я залюляха.
— Добре съм — повтори тя. — Току-що влизам. Преди няколко минути. Той си е отишъл.
— Видях колата ти. Господи, стаята… — Кейд я стисна в прегръдката си и притисна лице към косата й. — Почакай за секунда.
Той знаеше какво е ужасът да те сграбчи с острите си нокти за гърлото. Беше си мислил, че никога след смъртта на Хоуп няма да изпита това чувство.
— Слава богу, че си добре. Мислех да те изпреваря, но трябваше да се обадя по телефона. Ще звъннем в полицията, после идваш с мен в Бо Рев. Трябваше още днес сутринта да те заведа там.
— Кейд, няма смисъл. Баща ми го е сторил. — Тя се отдръпна и остави кутийката върху шкафа. — Той беше в магазина днес сутринта. Разменихме няколко думи. Това, което виждаш, е начин да ми даде да разбера, че ще продължи да ме измъчва.
— Удари ли те?
— Не. — Отговорът й бе прекалено бърз и автоматичен, но Кейд вече бе успял да забележи следите върху шията й.
Не каза нищо. Нямаше нужда да казва каквото и да е. Очите му потъмняха, присвиха се и се превърнаха в цепки. Тори можеше да разпознае яростта в тях. Кейд се обърна и взе телефона.
— Чакай! Моля те, не искам да викаш полиция!
Той яростно поклати глава.
— Не може винаги да става на твоето, Тори.


Шери Белоуз празнуваше новата работа, която най-вероятно щеше да получи като отвори бутилка вино, пусна последния компактдиск на Шерил Кроу не много силно, та съседите да не се сърдят, и затанцува из апартамента.
Всичко се нареждаше идеално.
Градчето й харесваше. Беше точно онзи тип малко провинциално градче, от което тя искаше да бъде част. Звездите явно се бяха наредили благоприятно, когато следвайки инстинкта си, тя реши да кандидатства за мястото в гимназията на Прогрес.
Другите учители също й харесваха. Наистина все още не ги познаваше добре, но нали наесен щеше да започне с пълната програма.
Щеше да се постарае да бъде добра учителка, такава, с която учениците споделят проблемите си. Щяха да й задават въпросите си. Нейният клас щеше да бъде първи. Щеше да запали учениците си да четат, да се наслаждават на литературата, да търсят нови книги. Да посее в душите им семената на любовта към английската литература.
Освен това щеше да ги накара да работят, и то здравата. Имаше толкова много идеи, толкова свежи и интересни виждания как да направи работата по-интересна и дори вълнуваща.
След години, когато възпитаниците й ще си спомнят за нея, щяха да бъдат доволни. Щяха да казват: «О, мис Белоуз! Тя промени живота ми».
Ами да, това беше всичко, което Шери желаеше.
При това го искаше толкова много, че беше учила и работила дълго и упорито като дявол, за да успее да завърши. И смяташе, че всяко изхарчено пени си струваше цената.
Но парите са само пари. Шери щеше да намери начин да ги спечели.
Ето, ако тази работа в магазина се уредеше… Да работи в «Южен комфорт» щеше да бъде приятно и забавно. Ще й помага да се разтоварва от ученическите тетрадки и да допринесе за допълване на бюджета й. Но най-важното, щеше да й даде възможност за контакт с обществото, с хората. Щеше да се вижда с посетителите, да създава приятелски връзки и така градът щеше да я опознае. Да я приеме като една от жителите на Прогрес.
Вече беше започнала да създава приятелския си кръг. Нейна съседка по апартамент беше Максин, помощничката на ветеринарния лекар. Шери смяташе да затвърди това приятелство, като направи купон през юни. Нещо като отпразнуване началото на лятото, без да пречи на ничии планове.
Ще покани и Тори, разбира се. И оня хубав доктор, отнесеният замечтан ветеринар.
Тя определено би искала да го опознае по-отблизо, помисли си и си наля втора чаша вино.
Трябваше да покани и семейство Мууни. Господин Мууни бе така любезен и й помогна при откриването на сметката в банката. Освен това не биваше да забравя Лизи Фрейзър от бюрото за квартири. Очевидно беше клюкарката на града, но Шери смяташе, че е добре в компанията да присъства и градската клюкарка. От нея винаги може да се научат толкова интересни неща. Пък и беше съпруга на кмета.
Още един сваляч, определи го мислено Шери. Имаше широка усмивка и страхотни задни части. Но да си позволи малко флирт, не беше опасно. Това, че бе женен, всъщност я устройваше.
Чудеше се дали трябва да покани Лавилови. Те определено бяха най-важните личности в градчето. Кинкейд Лавил беше наистина хубав мъж, много любезен и винаги приятелски настроен при редките им срещи. Говореше се, че бил и щедър.
Щеше да отправи поканите съвсем дискретно и непретенциозно. Един купон нямаше да навреди никому.
Щеше й се да има много хора. Тя обичаше големите компании. Можеше да остави вратата към задния двор отворена както винаги, така че гостите да влизат и да излизат свободно.
Шери харесваше своето малко спретнато апартаментче. Би могла да купи още един голям стол за навън. Стол, който не биваше да остане дълго време празен и самотен. Тя бе уверена, че един ден ще срещне подходящия мъж, ще се влюбят, ще правят любов през горещите нощи и на следващата пролет ще се оженят. И да започнат съвместния си живот заедно.
Шери просто нямаше намерение да остава самотна. Искаше да има семейство. Не че щеше да изостави професията си. В никакъв случай. Да бъде учителка беше мечтата й от детинство. Но това не пречеше да копнее да бъде съпруга и майка.
Искаше всичко това. И колкото по-скоро, толкова по-добре.
Тананикайки си, тя излезе в задното дворче, където дремеше Монго.
Той размаха опашка и се обърна по гръб, за да го почешат по коремчето.
След като свърши и тази работа, Шери се огледа. Дворчето беше отворено към красивата тревна площ, която граничеше с дърветата в парка от едната страна и съвсем тиха улица от другата.
Избра този апартамент преди всичко, защото беше позволено да живее с куче, а Монго бе винаги там, където бе и тя. Освен това местоположението му беше много удобно за сутрешните им кросове в парка.
Беше малък наистина, но на нея не й трябваше много място стига да имаше достатъчно за Монго. А в градче като Прогрес наемите не отнемаха и половината от заплатата, както беше в Чарлстън или Кълъмбия.
— Това е най-доброто място за нас, Монго. Тук е нашият дом.
Тя се върна в малката кухня, припявайки заедно с Шерил Кроу за «любимата й грешка». Щеше да продължи да празнува, като си направи една голяма купа салата.
Животът, помисли си Шери, беше прекрасен.
Докато свърши с приготовленията, навън съвсем се стъмни. Това беше един от проблемите на самотния живот. Все пак Монго толкова много хареса своите моркови и целина, че му сипа допълнително. Двамата ядоха на двора и тя си позволи да изпие още една чаша вино, от което леко й се замая главата. Може би трябваше да си направят една дълга разходка, реши Шери, като се наведе, за да отвърже кучето от кожената му каишка. Можеше да си купят сладолед.
Вдигна купата на кучето. С крайчето на окото си забеляза някакво движение, което стегна гърлото й. Изтърва купата и се опита да извика.
Но една ръка затисна устата й. Ножът, който бе използвала, за да нареже салатата, опря в гърлото й.
— Тихо! Стой тихо и нищо няма да ти направя. Ясно ли е?
Очите й се въртяха диво. По гърба и корема й пробягваха вълните на страха. Кожата й се овлажни и пламна. Не можеше да види лицето му, но й се стори, че познава гласа му. Беше го чувала. Това всъщност нямаше значение. Никакво значение.
Ръката на мъжа се плъзна от устата й и той хвана брадичката й.
— Не ме наранявайте! Моля ви!
— Че защо да го правя? — Косата й миришеше толкова хубаво. Русата коса на малката мръсница. Курвичка! — Да отидем в спалнята. Там ще ни бъде по-приятно.
— Моля ви! Недейте! — Викът напираше да излезе от нея, но ножът, опрян в гърлото й, го превърна в стон и сълзи, докато мъжът я влачеше към спалнята.
Вратите към дворчето бяха затворени, а щорите спуснати.
— Монго? Какво сте сторили на Монго?
— Ти какво мислиш? Че бих направил нещо лошо на такова хубаво куче? — Силата, която изпита в мига го накара да се почувства всемогъщ. Несравним и независим от нищо. — Не се тревожи за кучето си, сладурче. Не се тревожи за нищо. Всичко ще бъде както трябва. Така както ти го искаш.
Той я събори по корем върху леглото, подпря я с коленете си и я притисна. Беше взел мерки, носеше си презерватив.
Един мъж трябва да бъде подготвен за всичко, дори когато е с една курва. Особено с курва.
След малко виковете й нямаше да означават нищо. А и той не искаше да използва ножа. Не и когато беше толкова добър с ръцете. Извади връвта от джоба си и я уви около врата й.
Когато тя започна да се върти, да се бори и извива, той беше на върха на екстаза.
Беше на седмото небе.
Тази не беше слаба. Имаше тяло, което мъжете харесват и ги кара да искат и да тръпнат от желание. Това само го накара да удължи агонията й. Първият удар, който й нанесе, му подейства като оргазъм. Удари я втори път, така че да няма съмнение кой командва парада. Кой е господарят.
Върза ръцете й зад гърба. Не можеше да позволи ноктите й с розов маникюр да издращят кожата му.
Отиде спокойно до прозорците и дръпна завесите. Стаята потъна в мрак.
Тя стенеше с парцал в устата, изумена и ослепена от ударите. Звуците го изпълниха с трепет и той драсна леко кожата й с ножа, докато разрязваше дрехите. Това не биваше да става. Тя се опитваше да се извърти, да се бори, но когато той опря ножа до окото й, престана и остана неподвижна.
— Ето това искаш, нали? — Мъжът свали ципа на панталоните си, след което я вдигна и наниза върху себе си. — Нали това искаш? За това се молиш? Всичко, което искаш, е това! На ти го!
Когато свърши, въздъхна. Сълзи на самосъжаление течаха от очите му. Не, тя не беше онази, за която копнееше. Но какво можеше да направи? Беше се появила на пътя му. Нямаше друга възможност. Трябваше да го стори.
Не беше каквато я искаше! Не беше идеалната! Беше направил всичко, както трябва, и пак не бе станало идеално!
Очите й бяха като порцелан и съвсем празни, когато извади парцала от мъртвата й уста и я целуна по бузите. Сряза връвта от китките й и я пъхна обратно в джоба си.
Спря музиката и си отиде. Оттам, откъдето беше влязъл.


— Не мога да дойда в Бо Рев — рече Тори, като седна на верандата в приятната тиха нощ. Не искаше и не можеше да седи вътре. Все още не беше готова да се захване с оправянето на щетите, които баща й бе нанесъл в къщата. Нито пък можеше да се съвземе след посещението на полицията.
Кейд гледаше пурата, която бе запалил, за да се успокои, и си мислеше колко добре щеше да му дойде и една чаша уиски.
— Ще трябва да ми обясниш защо. Искаш да останеш тук, но в това няма смисъл. Ти си разумна жена.
— През повечето време, да — съгласи се тя. — Толкова разумна, че да избягвам усложненията и да си пазя нервите. Ти беше прав по отношение на полицията. Сега мога да си го призная. Аз не бях права. Бях обхваната от първични емоции. Той ме нападна и ме обърка. Опитвах се да бъда сдържана както винаги, мислех си, че трябва да потисна страха и да скрия унижението си. Мразя да бъда жертва, Кейд. Това ме кара да се чувствам разголена. Освен това сърдита и в известен смисъл виновна. Не знам дали можеш да ме разбереш.
— Не споря за това. Но ти си достатъчно разумна, за да знаеш, че вината не може да бъде част от чувствата ти.
— Достатъчно разумна, но не достатъчно умна, за да открия как да не я изпитвам. Би било най-лесно да напусна къщата и да оставя всичко зад себе си. Но пак ще помня начина, по който началник Рус си записваше в бележника нещата, които му казах. И как ме наблюдаваше. Ще помня как баща ми нахлу днес, както го е правил непрекъснато през живота ми. Не мога да забравя тези неща.
— Няма причина гордостта ти да страда от това.
— «Гордостта е грях.» Това ми напомни днес той. Баща ми обича да използва цитати от Библията, за да набие в главата ти своята гледна точка.
— Ще го намерят. Полицията от два окръга вече е по следите му.
— Светът е много по-голям от два окръга, Кейд. Южна Каролина е по-голяма от два окръга. Пълно е с блата, планини и недостъпни, скришни места. Пълно е с места, където човек може да се скрие. — Тори се размърда, имаше нужда от движение. — Ако намери начин да се свърже с майка ми, тя ще му помогне. Тя го обича. Ще направи всичко за него от любов и от задължение.
— Значи още една причина да дойдеш с мен в Бо Рев.
— Не мога, разбери ме.
— Защо?
— Поради куп причини. И първата е майка ти.
— Майка ми няма право да ми се противопостави.
— О, не казвай това, Кейд! — Тори стана и отиде до парапета на верандата. Дали баща й все още беше някъде там? Наблюдавайки я? Изчаквайки? — Не бива. Това е нейният дом и тя има право да решава кой може да влезе в него.
— Добре, кажи ми поради каква причина майка ми би била против? Особено след като й обясня всичко.
— Какво ще й обясниш? — обърна се Тори към него. — Че смяташ да настаниш любовницата си в нейния дом, защото баща й е луд?
Кейд замислено дръпна от пурата, което му даде време за отговор.
— Не бих използвал точно тези думи.
— И съм почти сигурна, че тя ще ме посрещне с букет цветя и кутия шоколадови бонбони. О, моля те, не бъди глупав! — Махна с ръка, преди той да успее да изрече каквото и да е. — Каквото и да пише в документите, къщата принадлежи на жената в нея. Аз няма да нахълтам в дома на майка ти.
— Тя наистина е доста трудна понякога… всъщност през повечето време. Но не е безсърдечна.
— Знам това. Но сърцето й няма да ме приеме, защото ме смята отговорна за смъртта на любимата си дъщеря. Моля те, да не спорим повече по този въпрос. — Гласът й сякаш угасна. — Боли ме.
— Добре. — Кейд изхвърли угарката от пурата с нетърпелив жест, но ръцете му бяха нежни, когато ги сложи върху раменете на Тори. — Щом не можеш или не искаш да дойдеш при мен, ще те заведа при чичо ти.
— Ето че стигнахме до втората част на проблема. — Тори вдигна ръцете си към него. — Ще кажеш, че съм нерационална, нелогична, инат. Ще приема всичко, без да споря, така че не го казвай. Но трябва да остана тук, Кейд.
— Защото смяташ, че това е стратегическото място на бойното поле?
— За мен е точно така. Въпреки че не съм го мислила по този начин — рече с лек смях Тори. — Но е точно така. Тук е най-стратегическото място на моето собствено бойно поле. Много често го напусках. Веднъж ти ме нарече страхливка, за да ме ядосаш. Но фактът е, че наистина бях страхливка през по-голямата част от живота си. Понякога имах приливи на смелост, което правеше нещата още по-ужасни, когато се виждах как отново се предавам на страха. Не мога да го направя отново.
— Значи, ако останеш тук, ще докажеш, че си смела, а не глупава?
— Напротив, уплашена и може би глупава. Но истинска и цяла. Искам отново да бъда цяла. Мисля, че бих рискувала всичко, само и само да запълня онова празно място вътре в мен. Няма да му позволя отново да ме прогони. Да ме накара да бягам.
Тя погледна към блатото, чиято зеленина ставаше все по-наситена с настъпването на лятото. Беше място, в чиито недра се въдеха насекоми, а в тъмните му води като тиха смърт плуваха алигатори. Тук змиите се плъзгаха безшумно, а тресавището можеше да свали обувките от краката ти.
Но мястото ставаше красиво от фенерчетата на светулките, дивите цветя отваряха прекрасните си цветове в сенките, а орелът царствено се извисяваше.
Нямаше красота без риск. Нито пък живот.
— Когато бях дете, живях в тази къща уплашена до смърт. Това беше моят начин на живот — продължи Тори. — Човек свиква с него, така както свиква с някои миризми. Когато се върнах, го направих мое, като изхвърлих всички лоши спомени, както се изтърсва прахта от килима. Помириши сега, Кейд. Сякаш миризмата на страха отново се опитва да влезе тук и да го превземе. Няма да позволя това. Не мога, не бива. — Тя пристъпи към него и очите им се срещнаха. — Точно това направих тази сутрин. Не казвай на никого. Още една мръсна малка тайна. Затова сега ще остана. Ще почистя мястото от страха и ще остана. Надявам се, че той знае това.
— Ще ми се да не ти се възхищавам. — Той погали плитката, която се спускаше по гърба й. — Щеше да ми е по-лесно, ако те бях накарал насила да постъпиш така, както аз искам.
— Ти не си такъв. — Тя погали бузата му с ръка, може би от облекчение или пък тласната от някакво друго чувство. — Ти убеждаваш, а не насилваш.
— Добре. Това говори добре за бъдещето на нашата връзка. Щом можеш да го разграничиш и приемеш нещата. Щом можеш да живееш с тях. — Кейд я придърпа към себе си и я целуна по главата. — Ти значиш много за мен. Не, не се опитвай да ми противоречиш. Просто ще те убедя. Наистина Тори, ти значиш много повече, отколкото мислех.
Когато тя остана тиха и мълчалива, той избухна. Понякога това е най-честният и правилен начин.
— Кажи нещо, за бога!
Повдигна главата й и захапа яростно устните й.
Тори почувства желанието, топлината и известна доза гняв, които се излъчваха от устните му. И освен това толкова чиста и първична емоция, че вътре в нея нещо се преобърна и тя притихна.
Господи! Тя не искаше никой да я обича или да има нужда от нея. Не искаше тези чувства отново да объркат живота й и да се обърнат срещу нея. Но той беше тук. И само с присъствието си я караше да чувства всичко отново.
— Аз вече ти дадох повече, отколкото мислех, че трябва. Не зная колко има още. — Тори се облегна на гърдите му. — Вътре в мен се случват толкова много неща. И всички ги споделям с теб. Това не е ли достатъчно?
— Да. — Той отново я целуна, този път много нежно. — Засега е достатъчно. Дотогава, докато намериш място за още. — Прокара нежно пръсти по лицето й. — Ужасен ден, а?
— Имала съм и по-добри.
— Хайде да го приключим както трябва. Започваме.
— С какво?
— Нали каза, че искаш да почистиш страха. Ами да започваме!
Той отвори вратата на къщата.


Работиха заедно около два часа. Кейд беше пуснал музика.
Тори искаше да се концентрира върху някои неща от деня, върху някои подробности, но музиката се носеше из къщата, звучеше в главата й и я разсейваше, така че не можеше да мисли рационално.
Искаше да изгори дрехите, до които баща й се беше докосвал. Представяше си съвсем картинно как ги изнася навън, струпва ги на купчина и драсва кибрита.
Но не можеше да си го позволи. Затова переше, сгъваше, отделяше встрани.
Обърнаха нарязания матрак на обратно. Трябваше да се смени, но за тази нощ щеше да свърши работа. А като постла нови чаршафи, изобщо не се забелязваше.
Кейд говореше за работата си и гласът му звучеше така приятно, като музиката.
Двамата ликвидираха хаоса в кухнята, после ядоха сандвичи и тя сподели с него, че обмисля възможността да наеме помощничка в магазина.
— Добра идея. — Той си наля бира, приятно изненадан, че е купила специално за него. — Работата ще ти бъде още по-приятна, ако не си непрекъснато заета с нея. Шери Белоуз, значи. Това е новата учителка по английски, нали? Срещнах я с кучето й преди няколко седмици в минимаркета. Момичето изглежда пращи от енергия.
— Това е и моето впечатление.
— Много привлекателно парче. — Той се ухили и отпи от бирата, докато Тори вдигна вежди при това изявление. — Мисля за ползата, която ще имаш от нея, скъпа. Една привлекателна продавачка привлича повече клиенти. Мислиш ли, че ще носи тези къси шорти и на работа?
— Не, не мисля — отвърна сухо Тори.
— Направо ще удвоиш мъжката част от клиентите си, ако й позволиш да идва на работа по шорти. Има много хубави крачета.
— Крачета, значи. Хмм. Искам да знаеш, че тя заедно с крачетата ще получи работата в зависимост от препоръките, които ми донесе. Но предчувствам, че ще са добри. — Тори измете и последните остатъци от счупени чаши и чинии и ги изхвърли в боклука. — Това е. По-добре не можеше да се справим.
— Добре ли се чувстваш?
— Определено. — Тя прекоси стаята, за да остави метлата и парцала за прах. — И много ти благодаря за помощта.
— Винаги съм готов да приема благодарности.
Тори извади от хладилника каната и си наля чаша чай с лед.
— Шкафът в спалнята не е много голям, но ще ти направя място. Има и едно празно чекмедже.
Кейд си пиеше бирата и мълчеше. Изчакваше.
— Нали искаше да си имаш някои неща тук?
— Точно така.
— Ами това е.
— Е?
— Ние няма да живеем заедно — рече тя и остави чашата. — Никога не съм живяла с друг човек.
— Добре.
— Но ако смяташ да прекарваш повече време тук, наистина ще ти трябват някои вещи от първа необходимост.
— Много практично.
— Я върви по дяволите!
— Не бива да се усмихваш, когато ме пращаш по дяволите — рече Кейд, остави бирата и я прегърна.
— И какво смяташ, че правиш?
— Танцувам с теб. Никога не сме танцували заедно. Това е нещо, което хората, които не живеят заедно, правят от време на време.
Това си беше стар и изтъркан номер, момчето да покани момичето да танцуват, когато стане тъмно.
— Опитваш се да бъдеш чаровен?
— Няма нужда да се опитвам. Това е част от възпитанието ми.
— Я виж ти!
— Ако знаеш колко нещастни часове съм прекарал с учителя по танци!
— Бедното малко богаташче! — Тя сложи глава на рамото му и остави удоволствието от танца да я обземе. Да чувства тялото му до своето, да поглъща аромата. — Благодаря ти.
— Моля.
— Когато карах към вкъщи си мислех за теб.
— Това ми харесва.
— Докато аз съм мислела за теб, той тук е късал, трошил и вилнял. И причината съм аз, защото му го позволих. Не бях сигурна дали наистина искам да направя нещо мое собствено, или просто да му се противопоставя. Това е нещо от рода на…
— Да бъдеш подведена?
— Може би. Та да се върнем на думата. Мислех си как би реагирал Кинкейд Лавил, ако се прибера вкъщи и му приготвя една вкусна вечеря.
— Би оценил високо жеста.
— Добре, но друг път. Тази част от мисловния ми процес явно се оказа безуспешна. Но има и втора част.
— И каква е тя?
Тори вдигна главата си от рамото му, за да го погледне в очите.
— Амиии… как би реагирал Кинкейд Лавил, след като вече сме се успокоили, ако се опитам да го съблазня?
— Амиии… — Беше всичко, което успя да каже Кейд, тъй като тя се притисна към него и прокара ръце по бедрата му. Кръвта му се разбушува. — Мисля, че най-малкото, което мога да направя като джентълмен, е да те оставя сама да видиш.
Този път тя разкопча ризата му, после своята собствена.
Долепи устни до сърцето му, до топлата потръпваща кожа.
— Нося твоя вкус със себе си от първия миг, в който ме целуна. — Докато устните й си играеха с неговите, тя хвърли ризата му. — Мога да си възстановявам вкусове, и с твоя съм го правила вече няколко пъти.
Тори плъзна ръцете си по гърдите му, по корема му, по раменете. Такива красиви, широки и здрави рамене имаше Кейд!
— Харесва ми да те докосвам. Какви дълги и силни мускули имаш. Това ме възбужда. А ръцете ти, загрубели от работа, искам да ме галят. — Тя разтвори ризата си и я остави да падне на пода до неговата. Като го гледаше в очите, разкопча сутиена си и също го пусна.
— Сега ме докосни.
Той обхвана гърдите й с ръце. Бяха топли, тежки и твърди. Започна да гали с пръсти зърната им.
— Да, продължавай. — Главата й се отметна назад, докато топлината запълзя от дълбините на недрата й нагоре и още по-нагоре. — Точно така. Цялата се разтапям, когато ме докосваш. Виждаш ли? — Очите й потъмняха. — Искам…
— Кажи.
Тя навлажни устните си и докосна копчето на джинсите му. Ръцете му хванаха нейните.
— Искам да чувствам всичко, което чувстваш и ти. Онова, което е вътре в теб, искам да бъде и в мен. Не съм го опитвала с никого. Никога не съм го искала. Ще ми позволиш ли?
Той наклони глава и допря устни до нейните.
— Прави всичко, което искаш.
Беше риск. Щеше да се отвори и щеше да стане по-беззащитна. Но тя го искаше, искаше това, което ставаше, и му вярваше.
Затова прилепи бедрата си към него и отвори сърцето, тялото и душата си.
Беше като стрела, като мълния, като светкавица. Сблъсък и сливане на две така силни желания. Нейното и неговото. Премина през нея като тъмна, ослепителна, всепоглъщаща енергия. Главата й се отпусна и Тори издаде дълъг, изпълнен с чувственост стон.
— Господи! Почакай!
— Не. — Досега не беше изпитвал подобно нещо. Удвоеното желание на две тела, в стремежа си да се слеят в едно. В една изпепеляваща и прекрасна звезда на възторг.
— Още. — Той захапа със зъби рамото й. — Още. Сега.
Тя не можеше да спре. То преминаваше през нея като буря, като вихър от противоречия, от ярост и удоволствие, от демони и ангели. Повлече го на пода. Тя, която бе изпълнена с изисквания, задъхана от извинения, притеснена от обстоятелства, объркана от заплахи. Докато двамата разкъсваха взаимно дрехите си.
Пулсът му се пренесе в нея и заби заедно с нейния. Мирисът на кожата му се сля с нейния мирис и я зашемети.
Когато Кейд я повдигна и постави върху себе си, Тори почувства забързания бяг на кръвта му и отчаяния лабиринт, в който се блъскаха мислите му. Бяха загубени. Тя извика, веднъж, два пъти. Бяха загубени и двамата.
Чу името си. Гласът му я викаше, някъде вътре в самата нея, секунди, преди да излети от устните му. Когато я облада, щастието, което изпита, я накара да плаче.


Глава 20

Уейд беше претрупан от работа. С една дума не му стигаха ръце или по-точно онова, което бе останало от тях, след като болната котка Флуфи го бе изподрала, докато се опитваше да й направи инжекция. Максин беше в края на семестъра и той я бе пуснал в отпуск. А това означаваше, че нямаше помощник и трябваше да се справи сам с четири остронокти лапи и цяла дузина хапливи зъбки.
Още преди около час реши, че е допуснал непростима грешка, като е освободил Максин.
Започна деня със спешно повикване, което изискваше посещение в дом, и това доста пообърка програмата му. Като се прибавят войната между един сетер и едно коли в чакалнята, които се наложи да разтървава, спешната намеса за спасяване на малкото козле на Олсонови, което бе решило да си похапне от красавицата Барби на внучката им, а ръката й бе заседнала в гърлото му, и се стигне до отвратителния характер на котката Флуфи. Направо му беше писнало. Денят му беше черен.
Уейд ругаеше, пустосваше и дезинфекцираше издраните си ръце, когато Фейт влезе в кабинета.
— Уейд, скъпи, ще прегледаш ли Би? Мисля, че не се чувства добре.
— Вземи си номерче и си чакай реда.
— Но това ще ти отнеме само минутка!
— Нямам нито минутка свободно време.
— О, така значи… Господи, какво е станало с ръцете ти? — Фейт видя как се опита да избегне поредното издраскване и стисна здраво котката под мишницата си. — Нима тази дърта котка те е издрала така?
— Цуни ме по… — беше най-нежният отговор, който му дойде на езика.
— И там ли успя да те докопа? — извика Фейт след него, защото той отиде в чакалнята. — Стой мирно, миличко. — Тя целуна кученцето. — Татко сега ще се погрижи за теб.
Уейд се върна, за да почисти ръцете си и да им сложи антисептично лекарство.
— Тя цяла сутрин хленчи и стене. И нослето й е малко топло. Дори не иска да играе. Само лежи. Е, какво й е?
Фейт остави Би на земята. Кученцето се настани до краката на Уейд, погледна го жално и повърна върху обувките му.
— О! Виж какво направи! Сигурно е яла нещо. Лайла каза, че не трябва да й давам сладкиши. — Фейт прехапа устни, но не успя да прикрие смеха си. Уейд стоеше и я гледаше убийствено. В едната си ръка държеше лекарството, от другата течеше тънка струйка кръв, а обувките му бяха целите изцапани.
— Ужасно съжаляваме. Би, не бива да ядеш това. То е гадно. — Тя взе кученцето. — Сигурно се чувстваш по-добре сега, нали, сладурчето ми? Ето виж, Уейд! Тя започна да си върти опашката. Знаех си, че само като я доведа при теб и всичко ще се оправи.
— Така ли ти изглежда? Че всичко е наред?
— Е, Би беше малко болничка и затова повърна. Но на теб едва ли ти се случва за пръв път подобно нещо.
— Оттатък чакалнята е пълна с пациенти, които чакат мен, ръцете ми са целите изподрани, а сега и обувките ми ще вонят на повърнато.
— Добре де, върви и ги смени. — Фейт отстъпи една крачка, когато той сви ръката си като лапа на звяр. Обичаше този блясък в очите му, който означаваше, че е ядосан. — Хайде, Уейд!
Той стисна ръката си в юмрук, сетне се удари леко между веждите.
— Ще отида да си сменя обувките, но искам като се върна, да си почистила всичко.
— Да почистя? Аз?
— Точно така. Остави кучето в операционната, вземи парцала и кофата и почвай. Нямам време и за това. И по-бързо, защото изоставам от графика.
— Татко е малко сърдит тази сутрин — прошепна Фейт на Би, когато Уейд излезе. Огледа пода и направи гримаса. — Е, добре поне, че повърна повечето върху обувките му. Тук не е чак толкова много.
Когато той се върна, тя прилежно беше измила пода, макар и не идеално. По линолеума имаше следи от пяна и цели локви вода. Но на Уейд не му даде сърце да й направи забележка.
— Почти свърших. Би си играе с кокалчето си. Отново й светят очичките и е съвсем весела. — Фейт остави парцала в кофата. — Мисля, че трябва да се поизсуши с нещо.
Тъй като му се щеше да изкрещи, Уейд потърка с ръце лицето си и се разсмя.
— Фейт, ти си просто уникална!
— Разбира се.
Тя отстъпи, докато той взе кофата, изпразни я, изстиска парцала и започна да попива водата по пода.
— О, да. Сигурно така се прави.
— Моля те, направи ми една услуга. Иди в чакалнята и кажи на госпожа Дженкинс да доведе Мич отзад. Това е хрътката, която вие вече половин час. Ще ме подлуди. И ако намериш някакъв начин да поддържаш някакъв ред там през следващите двадесет минути, ще те почерпя с най-фантастичната вечеря, която си избереш в ресторанта.
— А шампанско?
— Френско.
— Тогава да видим какво мога да направя.
Той почти получи своите двадесет минути, когато чу уплашен вик.
— Уейд! Уейд! Ела бързо!
Стъписа се, когато видя Пини Коб да носи на ръце Монго, превит на две под тежестта на кучето.
— Тичаше по пътя и право под гумите ми. Милостиви Боже! Много силно кърви.
— Мини отзад.
Уейд се разбърза. Дишането на кучето бе накъсано, зениците му бяха почти неподвижни и разширени. Гъстата му козина беше напоена с кръв, която капеше по пода.
— Тук, на масата.
— Натиснах спирачките — продължи да обяснява Пини. — Завих, но го блъснах. Отивах в железарията за части, а той изскочи от парка на улицата.
— Прегази ли го?
— Не знам. — С треперещи ръце, Пини свали избелялата си червена кърпа и изтри изпотеното си лице. — Мисля, че само го блъснах, но стана много бързо.
— Добре. — Уейд взе една хавлиена кърпа и понеже Фейт стоеше до него, просто я пъхна в ръцете й и нареди: — Натискай силно, ето тук! Искам кръвта да спре. Той е в шок.
Отвори шкафа с лекарства и взе едно шише, за да приготви упойка.
— Само се дръж, момче! Дръж се! — промърмори на кучето той, докато сипваше и размесваше течностите. — Ти натискай силно — повтори на Фейт. — Ще му дам успокоително. Трябва да проверя дали има вътрешни наранявания.
Ръцете на Фейт трепереха, докато натискаше кърпата върху раната. Мислеше си, че може да види чак костта на кучето. Стомахът й се бунтуваше. Щеше да повърне както Би преди малко.
Искаше да хвърли кърпата и да избяга. Защо Пини не държи този кървав парцал? Защо някой друг не беше тук? Искаше й се да извика и думите напираха на устните й. Усещаше миризмата на кръв, на антисептик и на кисело от потта на Пини. Щеше да изкрещи, но очите й спряха върху лицето на Уейд.
Спокойно, съсредоточено, силно. Очите му бяха сериозни и концентрирани, устните — изопнати в една линия. Гледаше го и едва дишаше. Беше като хипнотизирана. Неговото спокойствие и сигурност успокоиха ръцете й.
— Няма счупени ребра. Мисля, че гумите не са минали през него. Може да има наранен бъбрек. Ще видим това по-късно. Раната на главата е добре. Няма кръв в ушите. Кракът е най-зле.
А това, помисли си Уейд, беше най-лошото. За да спаси крака на кучето, трябваше да направи чудеса.
— Да го занесем в операционната. — Той се огледа и видя Пини да седи на стола, обхванал с ръце главата си. Ти ще ми помогнеш, Фейт. Аз ще го вдигна и ще го нося, а ти ще стоиш до мен и ще натискаш силно кърпата. Загубил е много кръв. Готова ли си?
— Но Уейд, аз…
— Бързо!
Тя направи каквото й каза, нямаше избор. Подтичваше до него, задържайки вратата със свободната си ръка. Като я видя, Би захвърли играчката си и с радостен лай се шмугна между краката й.
— Стой мирно! — заповяда й Уейд толкова строго, че кученцето направо се закова на пода.
Той сложи упоеното куче върху масата, грабна една дебела гумена престилка и я хвърли на Фейт.
— Сложи си я. Трябва да направя снимки.
— Какви снимки?
— Рентгенови. Мини към главата му и я дръж здраво. Колкото можеш.
Престилката тежеше като олово, но Фейт я навлече. Очите на Монго бяха затворени, но на нея й се струваше, че кучето я гледа и я моли за помощ.
— Всичко ще бъде наред, миличък. Уейд ще направи всичко както трябва. Ще видиш.
Звукът на гласа й накара Би да залае и да заподскача отново в краката й.
— Свали престилката — нареди Уейд, докато чакаше филма да се експонира. — Ела пак тук и натискай. Говори му. Каквото и да е, просто да чува гласа ти.
— Добре. Ами… — Фейт преглътна мъчително. В устата й имаше вкус на жлъчка, но натисна дебелата кърпа. — Уейд ще те направи като нов. Ти… ти трябва да се оглеждаш и на двете страни, преди да пресечеш улицата. Запомни го хубаво следващият път. О, Уейд, ще умре ли?
— Не, ако успея да му помогна. — Той сложи снимката под осветения панел и кимна намръщено. — Не и ако успея да му помогна — повтори и започна да приготвя инструментите си.
Острите никелирани хирургически скалпели и щипци блестяха под силната светлина на лампата. Главата на Фейт започна да се върти заедно с вътрешностите й.
— Ти ще го оперираш? Сега? Веднага?
— Ще се опитам да спася крака му.
— Да го спасиш? Имаш предвид да…
— Прави каквото ти казвам и не мисли.
Когато той отстрани кървавия компрес, стомахът й се надигна, но Уейд не й даде никакво време.
— Дръж това и натискай бутона, когато ти кажа, че ми трябва аспирация. Можеш да го държиш с едната си ръка. Когато ми трябва инструмент, ще ти кажа кой. Слагаш го точно в ръката ми.
Той свали по-ниско лампата и си направи място. Единственото, което чуваше Фейт, беше звукът на маркуча, когато Уейд искаше да се аспирира кръвта, и звънът на инструментите, които му подаваше. Тя се опитваше да отклонява поглед встрани, но Уейд й заповядваше неща, които изискваха да гледа. Беше като на кино.
Главата на Уейд бе наведена, очите му сериозни и спокойни, въпреки че можеше да види капчици пот да избиват върху челото му. Ръцете му сякаш бяха ръце на фокусник, движеха се така деликатно и внимателно сред кръв, месо и кости.
Фейт дори не мигна, когато той намести счупената кост на мястото й. Сякаш нищо от това, което ставаше пред очите й, не беше реално.
Наблюдаваше го, докато правеше малки, невероятно малки бодове с иглата вътре в раната.
Жълтият цвят на стерилната течност, която той използва, за да измие ръцете си, се смеси с кръвта и придоби цвят на стара синина.
— Искам да провериш пулса му. Използвай ръката си и я сложи на сърцето му.
— Малко бавничък е — рече Фейт, след като го направи. — Но ми изглежда стабилно. Ето така — бум, бум, бум.
— Добре, погледни очите му.
— Зениците са много големи.
— Има ли кръв в бялото?
— Не.
— Добре, трябва да сложа няколко пирона в този крак. Костта е повече ударена, отколкото счупена. Когато направим и това, ще го затворим. Сетне ще наместя крака.
— Ще се оправи ли?
— Той е силен. — Уейд избърса челото си с ръка. — И освен това е млад. Има шанс да запази крака си.
Тревожеше се повече за счупените парченца от костта. Дали ги беше намерил и извадил всичките?
Може би имаше мускулни наранявания или разкъсвания, но беше уверен, че е оправил най-лошото.
През главата му минаваха всички тези тревожни мисли, докато шинираше костта.
— Ще знам по-добре след ден-два. Трябва ми марля и бинт. Ето в оня шкаф са.
След като затвори раната, Уейд бинтова крака и провери жизнените функциите на кучето сам. Третира и една прясна драскотина зад лявото ухо.
— Той се справи добре — рече накрая и за пръв път погледна Фейт право в очите. — Ти също.
— Ох, всъщност аз бях малко уплашена и ми се гадеше в началото, но после… — Фейт вдигна ръце, за да обясни и тогава видя, че са целите в кръв. Блузата й също. — Господи! — беше единственото, което успя да каже и припадна.
Уейд я прихвана и я сложи направо на пода. Наля бързо чаша вода и докато я поднасяше към устните й, тя дойде на себе си и отвори очи.
— Какво става?
— Припадна. Много грациозно и точно навреме. — Той я целуна нежно по бузата. — Ще те кача горе. Можеш да се почистиш и да си полегнеш малко.
— Добре съм. — Но когато се опита да стане, краката й се огънаха. — Май не съвсем. Може би ще е по-добре да полежа известно време.
Сложи глава на рамото му и се остави да я отнесе горе. — От мен май няма да излезе медицинска сестра.
— Беше направо страхотна.
— Не, ти беше. Никога не съм разбирала какво правиш всъщност. Мислех си, че само биеш ваксини и пощиш кучетата.
— В повечето случаи точно това правя.
Уейд я заведе в банята, където напълни една купа с гореща вода.
— Сложи си ръцете тук. Ще се почувстваш много по-добре, когато ги видиш чисти.
— Всъщност има толкова много неща, които не знам за теб. Неща от твоето всекидневие. — Очите й срещнаха неговите в огледалото. — Не съм обръщала голямо внимание, не съм си давала сметка. Но днес ти спаси един живот. Ти си герой.
— Направих онова, за което съм учил.
— Аз знам какво видях. И то си беше чист героизъм. — Фейт се обърна и го целуна. — Сега, ако нямаш нищо против, мисля да се съблека и да вляза под душа.
— По-добре ли се чувстваш?
— Напълно. Върви при пациентите си.
— Обичам те, Фейт.
— Така мисля и аз — замислено продума Фейт. — И е по-хубаво, отколкото очаквах. Върви сега. Главата ми е още замаяна, не мога да ти кажа нищо смислено. Ще изтърся някоя глупост, за която после ще съжалявам.
— Ще се върна веднага щом се освободя.
Той прегледа първо Монго, после почисти операционната, преди да се върне в кабинета.
Пини все още седеше на стола, но сега държеше в скута си Би. Уейд беше забравил и за двамата.
— Какво стана с кучето?
— Добре е.
— Ох, Господи, слава на тебе! Направо съм болен. Трябваше повече да внимавам. Просто си карах и следващото нещо, което помня, е това куче. Право ти казвам, изскочи на пътя съвсем неочаквано! Можеше да бъде дете.
— Не си виновен ти.
— Удрял съм няколко пъти сърна. Кой знае защо не се притесних чак толкова. Сигурно защото гората е пълна със сърни, непрекъснато ги блъскат камиони. А това куче! Някое детенце ще се прибере вкъщи от училище и ще има да го търси и да плаче.
— Познавам собственичката му. Ще й се обадя. Това, че го доведе веднага тук, спаси живота му. Не го забравяй.
— Няма. — Пини въздъхна. — Туй кутре е много сладко — рече той и погали Би по главата. — Влезе тук, търсейки си белята, задъвка обувките ми и после скочи право в скута ми.
— Благодаря ти, че си се погрижил за нея. — Уейд се наведе и взе Би от ръцете му. Тя джафна и заблиза драскотините по ръцете му. — Пини, ти добре ли се чувстваш?
— Аха. Ако трябва да ти кажа самата истина, нуждая се от една ракия. Кейд сигурно вече е пратил да ме търсят, но ще почака. — Той се изправи. — Нали ще ми кажеш какво става с кучето?
— Разбира се. — Уейд потупа Пини по гърба и го изпрати. В чакалнята нямаше никого. Предположи, че повечето от пациентите са се изморили да чакат и са си отишли. Всъщност се радваше, че е станало така. Беше благодарен за спокойствието и тишината.
Остави Би на пода, даде й една от кучешките играчки, които Максин държеше в чекмеджето, и потърси номера на Шери Белоуз в бележника си.
Навъртя го и когато чу гласа й по секретаря, остави съобщение. Сигурно момичето беше излязло да си търси кучето. Най-вероятно щеше да попадне на някой свидетел на инцидента.
Той се върна при Монго.


Минути след като Уейд записа съобщението си на секретаря на Шери, Тори също позвъни и чу звънкия й глас, който уведомяваше, че не си е вкъщи, но може да остави съобщение.
— Шери, обажда се Тори Боудийн от «Южен комфорт». Ще се радвам, ако се обадиш или наминеш към магазина, когато имаш възможност. Ако все още желаеш, работата е твоя.
Беше взела добро решение, помисли си Тори и затвори телефона. Не само защото препоръките на Шери бяха отлични, а защото щеше да й бъде приятно да има до себе си едно мило лице и две сръчни ръце за по няколко часа в седмицата.
Днес работата нещо не вървеше, но Тори не се отчайваше. Трябваше да мине време, за да стане част от програмата на обществото. Затова тя извади формулярите, които трябваше да подаде в данъчното, и се зае да ги попълва.
Сетне измисли една реклама за неделния вестник, в която щеше да включи и новите покривки и салфетки от Кейд. Когато звънчето на вратата се обади, Тори вдигна глава. Сърцето й подскочи от страх. Страх, който я потискаше през целия ден.
Но видя Абигейл Лоурънс, остави химикалката и тръгна да я посрещне.
— Това се казва приятна изненада!
— Да ти кажа право, и аз съм изненадана. Какви прекрасни неща има тук! Тори, ти ми вземаш акъла.
— Има много талантливи художници и майстори.
— Ти пък знаеш как да подредиш изделията им. Много обичам да пазарувам красиви неща. Имам чувството, че ще изхарча сума ти пари тук.
— Няма да те спирам. Да ти донеса ли нещо? Студено питие, чаша чай?
— Не, благодаря. Това батик ли е?
Абигейл спря и се залюбува на портрета на млада жена, застанала на градинска алея.
— Тази художничка прави чудесни неща. Имам още няколко в склада.
— Ще трябва да ги погледна. Искам да видя всичко. Но още от сега мога да ти кажа, че това ще го взема. Очевидно мъжът ми ще ми го подари за годишнината от сватбата ни.
Развеселена, Тори свали картината от стената.
— А той ще иска ли подаръкът да бъде опакован?
— Естествено.
— Каква е годишнината?
Абигейл изненадано поклати глава, докато Тори поставяше картината на щанда. За всичкото време, през което се занимаваше с делата на Тори, не си спомняше някога да е задавала въпроси от лично естество. Виж ти, значи момичето се бе променило!
— Двадесет и шест години брак.
— Значи си се омъжила на десет?
Абигейл цялата засия, докато разглеждаше една кутия, издялана от полирано дърво.
— Ще се съглася с теб. — Занесе и кутията на щанда. — Този магазин ти се отразява добре. Мисля, че и градът ти подхожда. Тук си си у дома.
— Да. Това е моят дом. Абигейл, наистина ли си дошла чак от Чарлстън, за да пазаруваш в моя магазин?
— И за това, и за да те видя. А също така да ти кажа някои неща.
Тори кимна.
— Ако си открила още подробности за убитото момиче, казвай.
— За нея не съм научила нищо повече. Но помолих моя познат в полицията да провери дали няма убийства, които са станали през последните две седмици на месец август. През различни години.
— Има и други.
— Значи вече знаеш?
— Не, чувствам го. Колко са?
— Три, които напълно съвпадат по време и начин на извършване. Дванадесетгодишно момиче, изчезнало по време на семейно пътешествие до Хилтън Хед през август 1975. Деветнадесетгодишна студентка от летните курсове в университета в Чарлстън през август 1982 и двадесет и шест годишна жена, която била на къмпинг с приятели в Националния парк Съмтър през август 1989.
— Господи, толкова много! — прошепна задавено Тори.
— Всички са сексуални убийства. Изнасилени и удушени. Няма сперма. Малко физическо насилие, главно в лицевата област. Което ескалира при всяка следваща жертва.
— Защото не са лицето, което той търси. Техните лица не са лицето на Хоуп.
— Не те разбирам.
И Тори искаше да не разбира. Защото истината беше ужасяваща.
— Всички са били руси, нали? Красиви и слаби?
— Да.
— Той продължава да я убива. За него веднъж не е достатъчно.
Абигейл поклати неразбиращо глава, леко изненадана от начина, по който очите на Тори потъмняха и придобиха леко отнесено изражение.
— Възможно е да са били убити от един и същи човек, но…
— Те са убити от един същи човек.
— Периодите от време между убийствата са много дълги. По няколко години. Това не отговаря на психологическия профил на типичния сериен убиец. Е, аз не съм криминалист, нито психиатър, но направих известни проучвания върху тази тема през последните няколко седмици. Възрастта на жертвите също е различна и не отговаря на стандартния профил на сериен убиец.
— Защото той не е стандартен, Абигейл. — Тори отвори кутията и отново я затвори. — Той не е типичен.
— Трябва да има мотив. Твоята приятелка и дванадесет годишното момиче говорят, че може би е педофил. Да приемем, че е мъж, който избира за жертви деца, но това обаче не се връзва с младите жени.
— Той не ги и свързва. Тяхната въ