Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Жозе Родригеш Душ Сантуш
Божията формула

 
Увод
 
Мъжът с тъмните очила приближи синкавия пламък до края на цигарата. Всмукна дълбоко, издиша и пред лицето му се появи сив призрачен облак. Той обгърна улицата с поглед и се наслади на кротката безметежност на това райско кътче.
Грееше слънце, храстите багреха в зелено китните градини, кокетни дървени къщи надничаха към улицата, лек утринен бриз шумолеше в листата. Свежият въздух беше изпълнен с аромат и мелодия — напоен с приятното ухание на глициниите и огласян от неспирното свирене на цикадите в ниската трева и нежните трели на едно колибри. Безгрижен смях допълваше мелодичния природен концерт — русокосо момченце надаваше радостни възгласи и подскачаше по тротоара, уловило връвта на шарено хвърчило.
Пролет в Принстън.
Далечно бръмчене привлече вниманието на мъжа с тъмните очила. Той вдигна глава и отправи поглед към дъното на улицата. Три полицейски мотора изскочиха отдясно, начело на колона от коли, приближаващи с голяма скорост. Бръмченето се усили и прерасна в силно бумтене. Мъжът махна цигарата от устата си и я смачка в пепелника на парапета на прозореца.
— Идват — каза той, обръщайки глава назад.
— Да започвам ли да записвам? — попита другият мъж, с пръст върху копчето на апаратурата.
— Да.
Авангардът на колоната от автомобили спря театрално пред къщата от другата страна на улицата, бял дом на два етажа с портик в ренесансов стил. Униформени и цивилни заеха позиции и един едър мъж, явно бодигард, се приближи до вратата на черния кадилак, паркиран пред входа. Възрастен белокос мъж с високо оголяло чело излезе от кадилака, подръпвайки тъмния си костюм.
— Вече виждам Бен Гурион — каза мъжът с тъмните очила, заел позиция на прозореца на отсрещната къща.
— А нашият приятел? Появи ли се вече? — попита другият мъж с явно съжаление, че не може да наблюдава сцената.
Човекът с тъмните очила отклони погледа си от кадилака и се вгледа в къщата. Познатият образ на възрастния мъж, леко прегърбен, със сресани назад бели коси и гъст посивял мустак, се появи на вратата и слезе усмихнат по стълбите.
— Да, ето го и него.
Гласовете на двамата мъже, срещнали се на стълбите в градината, се разнесоха от високоговорителите.
— Шалом, господин премиер.
— Шалом, професоре.
— Добре дошли в скромния ми дом. За мен е удоволствие да посрещна прославения Давид Бен Гурион.
Държавникът се разсмя.
— Сигурно се шегувате. Удоволствието е изцяло мое. Не всеки може да посети великия Алберт Айнщайн, нали?
Мъжът с тъмните очила погледна към другаря си.
— Записваш ли?
Другият погледна индикатора на апаратурата.
— Да. Не се безпокой.
Айнщайн и Бен Гурион позираха пред репортерите на фона на завесата в лилаво и зелено, спусната от плъзналата по терасата глициния. Ученият предложи с жест да останат навън, за да се порадват на прекрасния пролетен ден, и поведе госта си към дървените столове, поставени сред свежата морава. Двамата се настаниха, обкръжени от фотографите и операторите с камери, които не пропуснаха да запечатат момента. След няколко минути един човек от охраната разпери ръце и подкани представителите на пресата да напуснат. Двамата мъже останаха сами, потънали в разговор на припек в градината.
Магнетофонът в къщата отсреща продължаваше да улавя и записва гласовете.
— Добре ли протича пътуването ви, господин премиер?
— Да, слава Богу, успях да получа известна поддръжка и доста дарения. Сега смятам да посетя Филаделфия и се надявам да събера още пари. Но парите никога не стигат, нали? Нашата млада страна е обградена от неприятели и се нуждае от всеотдайна подкрепа.
— Израел е само на три години, господин премиер. Естествено е да има трудности.
— Но трябват средства, за да ги преодолеем, професоре. Само добра воля не стига.
 

Трима мъже в тъмни костюми нахлуха в къщата отсреща, насочили пистолети към подозрителните лица, наблюдаващи срещата.
— Стой! — изреваха въоръжените мъже. — ФБР! Никой да не мърда! Вдигнете ръце без резки движения!
Мъжът с тъмните очила и другият до магнетофона вдигнаха ръце без видима тревога. Агентите на ФБР се приближиха с насочени пистолети, напрегнати и заплашителни.
— Легнете на пода!
— Това не е необходимо — отвърна невъзмутимо този с тъмните очила.
— На пода, казах! — извика онзи от ФБР. — Няма да повтарям!
— Спокойно, момчета — настоя мъжът с тъмните очила. — Ние сме от ЦРУ.
Човекът от ФБР свъси вежди.
— Можете ли да го докажете?
— Разбира се. Ако ми позволите да извадя картата от джоба си.
— Извадете я. Но бавно. Никакви резки движения.
Мъжът с тъмните очила смъкна предпазливо дясната си ръка, бръкна в джоба на сакото си и извади картонче, което показа на човека от ФБР. Картончето с кръглия печат на Централното разузнавателно управление идентифицираше мъжа с тъмните очила като Франк Белами, оперативен работник от първи отдел. Агентът от ФБР направи знак на другите да свалят оръжието и огледа преценяващо помещението.
— Какво прави тук УСС?
— Вече не сме УСС. Сега сме ЦРУ.
— Okay. Какво прави тук ЦРУ?
— Това не е ваша работа.
Човекът от ФБР впери поглед в апаратурата.
— Записвате разговорите на нашия гений, а?
— Не е ваша работа.
— Законът ви забранява да шпионирате американски граждани. Знаете това, нали?
— Премиерът на Израел не е американски гражданин.
Мъжът от ФБР се поколеба, преди да отговори. Всъщност агентът от конкурентната служба имаше добро алиби.
— От години се опитваме да подслушваме нашия приятел — каза той, загледан в силуета на Айнщайн в рамката на прозореца. — Имаме сведения, че той и секретарката му, онази коза Дюкас, предават секретна информация на руснаците. Но Хувър не ни разрешава да поставим микрофони, опасява се от онова, което би последвало, ако геният разбере, че сме го подслушвали. — Почеса се по главата. — Но явно вие сте успели да заобиколите този проблем.
Белами изви тънките си устни в гримаса, смътно наподобяваща усмивка.
— Лош късмет, че сте от ФБР. — Кимна към вратата с глава. — А сега да ви няма. Оставете big boys да поработят.
По лицето на човека от ФБР се изписа презрение.
— Все същите лайна, а? — изръмжа той, преди да се отправи към вратата. — Проклети нацисти. — Направи знак на двамата си другари. — Да тръгваме, момчета.
Веднага щом хората на ФБР напуснаха дома, Белами се залепи за прозореца и продължи да наблюдава двамата евреи, седнали на приказка в градината отсреща.
— Още ли записваш, Боб?
— Да — каза другият. — Разговорът навлезе в решителна фаза. Ще усиля звука.
Боб засили звука и двата гласа отново изпълниха стаята.
— … защитата на Израел — каза Бен Гурион, явно довършвайки фразата.
— Не знам дали ще мога да направя това — отвърна Айнщайн.
— Не можете или не искате, професоре?
За миг настъпи тишина.
— Аз съм пацифист, както знаете — подхвана Айнщайн. — Смятам, че има достатъчно нещастия по света, за да си позволим да си играем с огъня. Това е могъща сила, пред която трябва да изпитваме респект. Не съм сигурен, че сме достатъчно зрели, за да я използваме.
— Но нали вие бяхте този, който убеди Рузвелт в необходимостта от създаването на бомбата.
— Това е друго.
— Защо да е друго?
— Бомбата трябваше да послужи в борбата срещу Хитлер. Но, знаете ли, вече съжалявам, че успях да убедя президента.
— Сериозно ли говорите? Ами ако нацистите я бяха разработили първи? Какво щеше да стане тогава?
— Така е — съгласи се Айнщайн неуверено. — Това щеше да е пълна катастрофа. Навярно, колкото и да ми е трудно да го призная, създаването на бомбата е било необходимото зло.
— С други думи, признавате, че съм прав.
— Така ли смятате?
— Разбира се. Онова, за което ви моля сега, вероятно е необходимото зло, което ще гарантира оцеляването на нашата млада държава. Всъщност вие се отказахте от пацифизма си по време на Втората световна война и още веднъж, когато трябваше да помогнете да се роди Израел. Искам да знам дали ще можете да го направите отново.
— Не знам.
Бен Гурион въздъхна.
— Професоре, страната ни се намира в смъртна опасност. Добре знаете, че Израел е заобиколен от неприятели и че се нуждае от ефикасно средство, което би могло да ги респектира и да ги накара да отстъпят. В противен случай страната ни ще бъде погълната, докато прави първите си стъпки. Затова се обръщам към вас с гореща молба. Моля ви да забравите още веднъж за вашия пацифизъм и да ни помогнете в този труден момент.
— Проблемът не е само в това, господин премиер.
— Какво друго има?
— Проблемът е, че съм страшно зает. Опитвам се да изградя единна теория на полето, която да обхване гравитацията и електромагнетизма. Това е много важна работа, навярно най-…
— Моля ви, професоре — прекъсна го Бен Гурион. — Убеден съм, че разбирате приоритета на онова, за което ви говоря.
— Без съмнение — съгласи се ученият. — Но остава да изясним дали онова, за което ме молите, е възможно.
— А възможно ли е?
Айнщайн се поколеба.
— Може би — каза накрая. — Не знам, ще трябва да проуча въпроса.
— Направете го, професоре. Направете го заради нас, заради Израел.
 

Франк Белами нахвърли набързо бележките си и когато привърши, отново погледна индикатора. Червените стрелки потрепваха в синхрон със звука, което означаваше, че всичко се записва. Боб следеше разговора, но накрая поклати глава.
— Мисля, че имаме основното — отбеляза той. — Да спра ли записа?
— Не — каза Белами. — Продължавай да записваш.
— Но те смениха темата.
— Няма значение. След малко могат да се върнат на въпроса. Продължавай да записваш.
— … аз нямам конвенционална представа за бог, но ми е трудно да повярвам, че не съществува друго, освен материята — каза Бен Гурион. — Не знам дали се изразих ясно.
— Много добре.
— Вижте — настоя политикът. — Мозъкът е изграден от материя, както и телата. Мозъкът е част от живия организъм, както и ноктите, но ноктите не мислят. Ако мозъкът бъде отделен от тялото, няма да мисли. Само това цяло, съставено от тяло и глава, е способно да мисли. Което ме кара да допускам възможността, че Вселената, в своята цялост, е мислещо тяло. Не смятате ли?
— Възможно е.
— Чувал съм да казват, че сте атеист, професоре, но не мислите ли…
— Не, не съм атеист.
— Не сте ли? Вярващ ли сте?
— Да.
— Но прочетох някъде, че смятате Библията за сборник с притчи…
Айнщайн се разсмя.
— Наистина мисля така.
— Значи не вярвате в Бог.
— Не вярвам в Бог от Библията.
— Каква е разликата?
В отговор се чу въздишка.
— Знаете ли, като дете бях почти набожен. Но на дванадесет години започнах да чета научни книги, от онези популярни четива, не знам дали са ви попадали…
— Да.
— … и стигнах до заключението, че в голямата си част историите в Библията не са нищо друго, освен митове. Престанах да вярвам в истините, в които вярвах дотогава. Замислих се и осъзнах, че представата ни за Бог е наивна, дори някак инфантилна.
— Защо?
— Защото става въпрос за антропоморфна представа, фикция, създадена от човека, за да се опита да повлияе на съдбата и да потърси утеха в трудни моменти. Понеже не е по силите ни да овладеем природата, ние сме създали мита, че тя се управлява от Господ — благосклонен покровител, който чува молбите ни и ни напътства. Доста удобна представа, не намирате ли? Създали сме си илюзията, че ако много се помолим, ще успеем да Го накараме да овладее природата и да удовлетвори желанията ни като с магическа пръчка. А когато нещата не вървят, понеже не можем да разберем как един толкова милостив Бог е допуснал това да се случи, ние отдаваме събитията на неведомо предопределение и се чувстваме по-спокойни. Не ви ли са струва безсмислено?
— Не вярвате, че Бог се грижи за нас?
— Вижте, господин премиер, ние сме един от милионите видове, които населяват третата планета на звезда в периферията на средно голяма галактика, в която има билиони звезди, и тази галактика е само една от билионите галактики, съществуващи във Вселената. Как искате да вярвам в Бог, който ще се занимава с всеки един от нас в тази необятна Вселена?
— В Библията се казва, че Той е добър и всемогъщ. А щом е всемогъщ, може да направи така, че да се погрижи и за Вселената, и за всеки един от нас, нали?
Айнщайн удари с длан по коляното си.
— Той е добър и всемогъщ! Ето една абсурдна идея. Ако Той действително е добър и всемогъщ, както се твърди в Библията, защо допуска злото да съществува? Защо допусна Холокоста? Двете понятия си противоречат, не мислите ли? Ако Бог е добър, той не е всемогъщ, след като не може да изкорени злото. Ако Бог е всемогъщ, не може да е добър, щом допуска да съществува злото. Едното понятие изключва другото. Кое предпочитате?
— Хм… може би представата, че Бог е добър.
— Но тази представа е твърде спорна. Ако прочетете Библията внимателно, ще видите, че тя не създава представа за един милостив Бог. Библейският Бог е ревнив, изисква сляпа преданост, вдъхва страх, наказва и принася в жертва. Бог, който е способен да поиска от Авраам да убие сина си само за да е сигурен, че патриархът му е верен. Щом е всевиждащ, нима не е знаел, че Авраам му е предан? След като е толкова добър, защо е трябвало да подлага Авраам на такова жестоко изпитание? Следователно не може да е добър.
Бен Гурион се разсмя.
— Е, тук вече ме хванахте натясно, професоре — възкликна той. — Добре, не е задължително Бог да е добър. Но като създател на Вселената Той е всемогъщ, нали?
— Дали е така? Ако е така, защо наказва своите създания, след като всичко е Негово творение? Нима не ги наказва за неща, за които е отговорен Той самият? Като съди своите създания, не съди ли сам себе си? Откровено казано, единствено несъществуването Му би могло да Го извини. — Направи пауза. — Всъщност, ако се замислим по-дълбоко, ще видим, че всемогъществото е нереалистично. Просто още едно понятие, изпълнено с неразрешими логически противоречия.
— Как така?
— Има един парадокс, който ни дава възможност да проумеем абсурдността на понятието. Той гласи следното: Ако Бог е всемогъщ, Той би могъл да създаде толкова тежък камък, че Той самият да не може да го повдигне. — Айнщайн повдигна вежди. — Виждате ли? Ето, именно тук се корени противоречието. Ако Бог не може да вдигне камъка, Той не е всесилен. Ако успее, Той не е всемогъщ, защото не е успял да сътвори камък, който и Той самият да не може да повдигне. — Усмихна се. — Следователно не съществува всемогъщ Бог. Той е плод на въображението на човека, който търси сигурност и някакво обяснение за онова, което не разбира.
— Значи не вярвате в Бог.
— Не, не вярвам в Бог, какъвто го представя Библията.
— Смятате, че няма нищо отвъд материята?
— Не, разбира се, че има. Трябва да има нещо отвъд енергията и материята.
— В крайна сметка, професоре, вярвате или не вярвате?
— Не вярвам в библейския Бог, както вече ви казах.
— Тогава в какво вярвате?
— Вярвам в Бога на Спиноза, който се проявява в хармоничния ред на всичко съществуващо. Възхищавам се на красотата и простата логика на Вселената, вярвам в Бог, който се проявява във Вселената, в Бог, който…
Франк Белами извъртя очи отегчено и поклати глава.
— Исусе Христе! — измърмори той. — Не мога да повярвам на ушите си.
Боб се размърда на стола си до магнетофоните.
— Гледай позитивно на нещата — каза той. — Франк, в момента слушаме най-големия гений в историята на човечеството, който казва какво мисли за Бог. Колко хора биха платили, за да чуят това?
— Това не е шоубизнес, Боб. Това засяга националната сигурност. Трябва да чуем още нещо за молбата, която Бен Гурион му отправи. Ако Израел се сдобие с атомна бомба, колко мислиш, че трябва да чакаме, докато всички се сдобият с такава?
— Прав си. Извинявай.
— Наложително е да получим още подробности.
— Имаш право. По-добре да чуем разговора.
— … на Спиноза.
Настана продължителна тишина.
Бен Гурион я наруши пръв.
— Професоре, смятате ли, че е възможно да се докаже съществуването на Бог?
— Не, не смятам, господин премиер. Не е възможно да се докаже съществуването на Бог, както не може да се докаже и неговото несъществуване. Ние можем само да наблюдаваме чудото, да изпитваме възхищение и удивление пред недостижимия ред, който се проявява във Вселената.
Отново настъпи пауза.
— А защо не се опитате да докажете съществуването или несъществуването на Бог?
— Струва ми се невъзможно, вече ви казах.
— А ако беше възможно, какъв би бил пътят?
Тишина.
Ред беше на Айнщайн да помълчи, преди отново да вземе думата. Старият учен обърна глава, любувайки се на зеленината, ограждаща Мърсър Стрийт. Съзерцаваше я с очите на учен, с очите на хлапе, с очите на човек, който разполага с цялото време на света и не е изгубил дарбата да се прехласва пред красотата на природата при всяка нейна среща с пролетта. Въздъхна дълбоко.
— Изкусен е Всевишният, но злонамерен той не е — каза накрая.
Бен Гурион го погледна въпросително.
— Какво искате да кажете с това?
— В тайните на природата се крие величие, а не лукавство.
Франк Белами удари с юмрук по перваза на прозореца.
— По дяволите! — възкликна. — Сега пък заговориха на немски!
— Какво казват? — попита Боб.
— Знам ли! Нима ти приличам на kraut?
Боб изглеждаше объркан.
— Какво да правя? Да продължавам ли да записвам?
— Разбира се. После ще занесем лентата в агенцията и някой гений ще преведе това. — Лицето му се сви в презрителна гримаса. — При всичките тия нацисти, които имаме сега, това няма да е никак трудно, нали?
Агентът опря нос на прозореца и застина, загледан в него, оставяйки влажна диря с топлия си дъх. Не откъсваше очи от двамата възрастни мъже от другата страна на улицата, седнали като братя един до друг в градината на номер 112 на Мърсър Стрийт.
 

I
 
Хаосът на улицата беше неописуем. Автомобили със смачкани брони, раздрънкани камиони и пушещи автобуси задръстваха движението по мръсния мазен асфалт, като спираха рязко и потегляха с нетърпеливи клаксони и дрезгаво сърдито бумтене. Остър мирис на изгорял мазут се носеше из топлия въздух на късното утро, тежка мръсна пелена беше легнала над занемарени жилищни блокове — нещо декадентско имаше в този спектакъл на древния град, който сякаш се опитваше да стигне в бъдещето с най-лошото от модерните времена.
Двоумейки се накъде да поеме, мъжът с кестенявата коса и яснозелените очи спря на стълбището на музея, за да прецени възможните алтернативи. Пред него се беше ширнал площад «Мидан Тахрир» с безбройните кафенета околовръст. Проблемът беше в това, че площадът бе епицентър на целия гъмжащ пред него автомобилен хаос. Не си и помисляше да минава оттам. Погледна наляво. Другата алтернатива беше да свие по Касър ел Нил и да се отбие в «Групи», където би могъл да похапне сладкиши и да пийне един чай, но беше твърде гладен за това, едва ли пастичките биха го заситили. Друга възможност беше да завие надясно и да продължи по «Корниш ел Нил», където се извисяваше прекрасният хотел, в който беше отседнал, с чудесни ресторанти и великолепен изглед към реката и пирамидите.
— За първи път ли сте в Кайро?
Мъжът със зелените очи обърна глава по посока на женския глас, който го беше заговорил.
— Моля?
— За първи път ли сте в Кайро?
Висока жена с дълги черни коси се приближи до мъжа. Явно току-що излизаше от музея. Имаше пленителна усмивка, невероятни прозрачнокафяви очи с просветващи жълти искрици, пълни и чувствени устни с яркочервено червило и дискретни рубинени обици. Носеше сив костюм, прилепнал по тялото, и черни обувки с висок ток, които подчертаваха съвършените й извивки и дългите като на манекенка крака.
Екзотична хубост.
— Мм… — промълви мъжът. — Вече съм идвал тук много пъти.
Жената му протегна ръка.
— Приятно ми е — усмихна се тя. — Казвам се Ариана. Ариана Пахраван.
— На мен също.
Стиснаха си ръцете и Ариана тихо се засмя.
— Няма ли да ми кажете името си?
— А, извинете. Казвам се Томаш. Томаш Нороня.
— Как сте, Томаш?
— Томаш — поправи я той. — Ударението е върху «а».
— Томаш — повтори тя, опитвайки се да произнесе името правилно.
— Точно така. Тук рядко произнасят името ми правилно.
— Хм… защо си мислите, че съм оттук?
— А не сте ли?
— Не, не съм. Иранка съм.
— О! — разсмя се той. — Не знаех, че иранките са толкова хубави.
Лицето на Ариана разцъфна в прелестна усмивка.
— Виждам, че сте ухажор.
Томаш се изчерви.
— Извинете ме.
— Не се притеснявайте. Още навремето Марко Поло е казал, че най-хубавите жени на света са иранките. — Примигна изкусително. — А и едва ли има жена, която не обича комплиментите, нали?
Историкът се вгледа в прилепналия по тялото й костюм.
— Но вие сте съвсем модерна дама. Това е учудващо, като се има предвид, че сте от Иран, от земята на аятоласите.
— Е, да кажем, че съм специален случай. — Ариана се загледа в суматохата из «Мидан Тахрир». — Гладен ли сте?
— Дали съм гладен? О, бих изял цял вол!
— Тогава да вървим, ще ви заведа да опитате местните специалитети.
 

Таксито се отправи на изток, към ислямската част на Кайро. Широките крайбрежни булеварди се разклониха в лабиринти от тесни улички, задръстени от движение и преливащи от живот. Виждаха се каруци и магарета, минувачи, облечени в galabiyya, амбулантни търговци, велосипеди, мъже, размахващи папируси, сергии с taamiyya, магазинчета, пълни с предмети от месинг и мед, кожи, килими, платове и антики, току-що изработени реликви, кафенета на открито с пушещи наргиле клиенти, а из въздуха се носеше силен мирис на пържено, шафран, куркума и пипер.
Таксито ги отведе пред ресторант на «Мудан Хюсеин» — малко площадче с градинка, над която се извисяваше високо минаре.
— Това е най-важната джамия в града, най-святото място в Кайро — обясни иранката, сочейки към сградата от другата страна на улицата. — Джамията «Ал Хюсеин».
Томаш се загледа в минарето.
— Така ли? И защо е толкова важна?
— Казват, че там се намира една от най-светите реликви на исляма, главата на Ал Хюсеин.
— А кой е той?
— Ал Хюсеин? — учуди се Ариана. — Не знаете кой е Ал Хюсеин? Господи, та той е… той е внук на пророка Мохамед. Ал Хюсеин е човекът, който стои в основата на голямото разцепление на ислямския свят. Както знаете, ислямът се поделя между сунитите и последователите на Ал Хюсеин — шиитите, и тази реликва е много свидна за шиитите.
— А вие? Каква сте?
— Аз съм иранка.
— От шиитите или сунитите?
— Скъпи мой, в Иран почти всички сме шиити.
— Значи тази джамия е много важна за вас.
— Да. Когато съм в Кайро, идвам в петък да се помоля тук. Аз и хиляди други вярващи, разбира се.
Томаш се полюбува на фасадата.
— Бих искал да я посетя.
— Не може.
— Не? Защо?
— Тази джамия е толкова свята, че само мюсюлмани могат да влизат вътре. Неверниците остават на вратата.
— О, добре — възкликна Томаш разочаровано. — А как разбрахте, че съм неверник?
Ариана го изгледа въпросително, явно не разбираше смисъла на въпроса.
— А не сте ли?
Томаш избухна в смях.
— Да, неверник съм — потвърди той, без да престава да се смее. — И то голям неверник. — Махна към вратата на ресторанта. — Затова по-добре е да отидем да похапнем, какво ще кажете?
 

«Абу Хюсеин» напомняше западен ресторант с чистите покривки на масите и работещия климатик — една доста съществена подробност в този град, — който изпълваше заведението с приятна прохлада.
Седнаха до прозореца, с изглед към ясно открояващата се отсреща джамия. Ариана повика сервитьора.
— Ya nadil — извика.
Мъжът в бяла униформа се приближи.
— Nam?
— Qa imatu taqam, min fadlik?
— Nam.
Мъжът се отдалечи и Томаш се наведе над масата.
— Говорите арабски, така ли?
— Разбира се.
— Близък ли е до иранския?
— Фарси е абсолютно различен език от арабския, макар че ползват една и съща азбука и някои думи изглеждат сходни.
Томаш изглеждаше объркан.
— И какво му казахте?
— Нищо особено. Помолих го да донесе менюто, само това.
Мъжът се появи отново след миг и подаде меню на всеки от тях. Томаш хвърли поглед на списъка с предлаганите ястия и поклати глава.
— Нищо не разбирам.
Ариана надникна иззад своето меню.
— Какво предпочитате?
— Изберете вие. Оставям се във вашите ръце.
— Наистина ли?
— Абсолютно.
Иранката разгледа менюто и отново извика сервитьора, за да направи поръчката. Поколеба се за напитките и се наложи да ги обсъди с Томаш.
— Имате ли някакви предпочитания?
— Не.
— Алкохолна напитка или нещо друго?
— Може ли тук да се пие алкохол?
— В Египет ли? Разбира се, че може. Не знаехте ли?
— Знам. Имах предвид мястото — на пъпа на ислямския Кайро, до най-прочутата джамия в града. Позволен ли е алкохолът в този район?
— Няма проблем.
— Е, добре. И какъв е изборът?
Ариана попита сервитьора и преведе отговора.
— Предлагат бира и египетско вино.
— Египетско вино? Не знаех, че тук правят вино. Смятам да опитам.
Иранката допълни поръчката и сервитьорът се отдалечи.
Остър глас, извисил се в меланхолична тоналност, прониза въздуха. Беше мюезинът, който от височината на голямото минаре отправяше езан — призив към вярващите да се помолят. Мелодичното и напевно редене на Аплаху Акбар се разнесе над града и Ариана се загледа през прозореца в прииждащото към джамията многолюдно множество.
— Искате ли да отидете да се помолите? — попита я той.
— Не, сега не.
Томаш си бодна от зеленчуковата туршийка, която сервираха за аперитива на масата.
— Надявам се, че няма да ми стане нищо от храната — каза той, вгледан недоверчиво в парченцето туршия.
— Какво говорите?
— Когато пристигнах онзи ден, ядох в ресторанта на хотела и веднага получих разстройство.
— А, да, това се случва понякога с изнежените ви европейски черва. Просто трябва да внимавате какво ядете.
— Какво ще ме посъветвате?
— Ами вижте, избягвайте салатите и необелените плодове например. — Кимна към парченцето туршия, набодено на клечка, което Томаш държеше между пръстите си. — Туршията въобще няма да ви навреди, можете спокойно да ядете. Но пийте само минерална вода, навсякъде продават шишета с минерална вода. И не ходете по евтини кръчми, където хлебарките сноват по масите. Ако отидете там, поемате голям риск.
Томаш захрупа туршийката.
— Но разстройството ми е от храната в хотелския ресторант. Какво ще кажете за това?
— Дори и най-скъпите ресторанти могат да имат проблеми, никога не се знае.
Сервитьорът се зададе с огромен поднос, пълен с различни ястия. Остави ги на масата и се оттегли, след като обясни, че отива за напитките. Томаш съзерцаваше богатата трапеза, потърквайки брадичката си.
— Какво е това?
Ариана посочи една от чиниите, чието съдържание бе в червено и жълто.
— Това е кошари, типично ястие от Египет. Приготвено е от фиде, ориз, леща, доматен сос и запържен лук. Ако искате, може да му сложите люто.
— А другото?
Иранката започна да посочва всяко ястие поотделно.
— Тези кюфтенца се наричат таамия. — Потърси думата. — Направени са от боб. — Взе един плосък хляб. — Това са балади. Може да ги намажете с хумус със зехтин, бабагануш и фул.
— Какво е това?
— Хумус е… това е нещо като пастет от нахут; фул е пюре от бакла с подправки и зехтин; останалото е сос от патладжан с тахан. Опитайте, вкусно е.
Томаш опита и поклати одобрително глава.
— Добро е.
— Нали ви казах.
Сервитьорът отново се появи с напитките. Остави чаша със студено каркаде пред Ариана и напълни чашата на Томаш с червено арабско вино. Клиентът отпи една глътка и кимна утвърдително.
— Интересно — отбеляза той, след като сервитьорът се оттегли. — Вече знам толкова неща за вас, а вие не знаете нищо за мен, освен името ми.
Тя повдигна вежди с лукаво изражение.
— Лъжете се.
— Така ли? — удиви се Томаш. — Нищо не съм ви казал за себе си все още.
— И не е необходимо. Вече се информирах.
— О, така ли? Разбира се.
— Не вярвам.
— Искате ли да ви докажа? Знам например, че сте португалец и че сте един от най-добрите световни експерти по криптоанализ и древни езици. Преподавате в един университет в Лисабон, а сега работите и като консултант към фондация «Гулбенкян», откъдето са ви възложили да редактирате превода на йероглифни надписи от египетското изкуство и клинописи от асирийски барелеф, които са част от музейния архив към фондацията. — Говореше така, сякаш отговаряше на изпит. — В Кайро сте, за да участвате в конференция, посветена на храма в Карнак, и сте се възползвали от случая, за да проучите дали е възможно да осигурите за музея «Калуст Гулбенкян» една от стелите на цар Нармер, намираща се в подземното хранилище на Египетския музей.
— Твърде много знаете. Впечатлен съм…
— Знам също, че преди шест години сте преживели лична драма и че наскоро сте се развели.
Томаш се намръщи. Това бяха сведения от неговия личен живот и той почувства неловкост от факта, че някой се е ровил из него.
— Откъде, по дяволите, сте научили всичко това?
— Драги професоре, нима мислите, че аз съм някое от вашите лесни завоевания? — Ариана се усмихна и поклати глава. — Не. Тук съм по работа и този наш обяд всъщност е бизнес обяд, нали разбирате?
Португалецът изглеждаше объркан.
— Не, не разбирам.
— Помислете малко, професоре. Аз съм мюсюлманка и както самият вие отбелязахте, произхождам от страната на аятоласите, където, както сам знаете, се държи изключително много на морала. Колко ирански жени според вас биха могли да спрат някой европеец на улицата и да го поканят на обяд?
— Ами… всъщност… нямам представа.
— Нито една жена в Иран не би го направила, драги професоре. Нито една. Ако в момента ние двамата сме тук заедно, то е, защото трябва да обсъдим нещо.
— Да обсъдим ли?
Ариана опря лакти на масата и погледна Томаш в очите.
— Професоре, както ви казах, знам, че сте в Кайро заради конференцията, както и заради древната египетска реликва за музея «Гулбенкян». Но аз ви доведох тук, за да ви предложа друга сделка. — Наведе се, за да вземе една папка от пода и я сложи на масата. — В тази папка има копие от ръкопис, което би могло да стане откритието на века. — Погали леко папката. — Тук съм по нареждане на моето правителство, за да ви попитам дали бихте искали да работите с нас върху превода на този документ. Томаш задържа за миг погледа си върху иранката.
— Искате да кажете, че възнамерявате да ме наемете? Това ли е?
— Да, това е.
— Нямате ли собствени преводачи?
Ариана се усмихна.
— Да кажем, че това е във вашето поле на работа.
— Древни езици?
— Не съвсем.
— Тогава? Криптоанализ?
— Да.
Томаш потърка брадичка.
— Хм — промърмори. — Какъв е този ръкопис?
Иранката изправи гръб, заемайки почти протоколна поза.
— Преди да продължим с разговора, мога ли да поставя едно предварително условие?
— Кажете.
— Всичко, което ще си кажем оттук нататък, е поверително. Вие не трябва да разкривате никому нищо от съдържанието на разговора ни. Разбрахте ли? На никого. Дори да не постигнем съгласие, вие се задължавате да запазите мълчание относно предмета на разговора. — Погледна го в очите. — Ясна ли бях?
— Да.
— Убеден ли сте?
— Да, не се притеснявайте.
Ариана отвори папката и извади картонче и лист хартия, които показа на събеседника си.
— Това е личната ми карта на служител от Министерството на науката.
Томаш взе картата. Беше написана само на фарси и имаше снимка на Ариана с традиционно облекло.
— Всякак сте хубава.
Иранката се усмихна.
— А вие? Все същият ухажор, нали?
Историкът отново се взря в картата.
— Не разбирам нищо от написаното тук. — Върна документа с равнодушен жест. — Според мен това би могло да е фалшив документ, изработен в която и да е печатница.
Ариана се усмихна.
— Когато му дойде времето, ще се убедите, че всичко това е истина. — Показа му листа. — Това е документ от Министерството на науката, който гарантира автентичността на ръкописа, върху който бихме искали да работите.
Португалецът разгледа документа и го изчете от край до край. Официалният сертификат с ирански печат беше написан на английски език. Според документа Ариана Пахраван бе шеф на работна група, сформирана от Министерството на науката, научните изследвания и технологиите на Ислямска република Иран със задача да разшифрова и прецени автентичността на ръкописа, наречен Die Gottesformel. Накрая завъртулка в синьо представляваше подпис, който не се четеше и който беше идентифициран отдолу като подпис на Бозоргмехр Шафак, министър на науката, научните изследвания и технологиите.
Томаш посочи названието на ръкописа.
— Die Gottes какво?
— Die Gottesformel. На немски е.
— Разбрах, че е на немски — разсмя се той. — Но какво е?
Ариана извади от папката още един лист, сгънат на четири, внимателно го разтвори и го обърна към Томаш. Написан с главни букви на пишеща машина, се четеше същият израз DIE GOTTESFORMEL; под него имаше напечатани стихове и подпис в едната четвъртинка от листа.
— Това е ксерокопие на първата страница от въпросния ръкопис — поясни Ариана. — Както виждате, отнася се за същото заглавие, споменато от министър Шафак в представения ви документ.
— Да, Die Gottesformel — повтори Томаш. — Но какво е това?
— Този ръкопис е дело на една от най-значимите личности в историята.
— На кого? — засмя се Томаш. — На Исус Христос ли?
— Виждам, че сте шегобиец.
— Добре, предавам се. Кой е той?
Ариана си отчупи късче хляб, намаза го с хумус и го хапна с демонстративно бавни жестове, сякаш да подчертае драматизма на онова, което предстоеше да разкрие.
— Алберт Айнщайн.
Томаш разгледа ксерокопието с още по-голямо любопитство.
— Айнщайн ли? Хм… интересно. — Погледна Ариана. — Този подпис наистина ли е на Айнщайн?
— Да.
— И почеркът ли е негов?
— Разбира се. Калиграфските тестове го потвърдиха.
— А кога е бил публикуван този текст?
— Никога не е бил публикуван.
— Моля?
— Не е издаван.
— Никога?
— Никога.
— Твърдите, че е неиздаван текст?
— Да.
Историкът издаде звук, който изразяваше възхищение и удивление. Любопитството го изгаряше като огън. Зае се отново да разглежда ксерокопието, буквите от заглавието, стиховете и подписа на Айнщайн най-отдолу. От листа погледът му се насочи към папката на Ариана, която все още лежеше на масата.
— Къде са останалите страници?
— В Техеран.
— Можете ли да ми дадете копия, за да ги разуча?
Иранката се усмихна.
— Не. Това е строго поверителен документ. Ще трябва да отидете до Техеран, за да анализирате ръкописа. — Наведе глава. — Какво ще кажете да заминете направо за там?
Томаш се разсмя и протегна ръка напред, като полицай, който спира движението.
— Спокойно. Първо, не съм сигурен дали ще мога да свърша тази работа. Все пак съм изпратен тук със задача от фондация «Гулбенкян». Освен това имам други ангажименти в Лисабон, нали така? Часовете ми в…
— Сто хиляди евро — прекъсна го Ариана, без да мигне. — Имаме готовност да ви изплатим сто хиляди евро.
Историкът се поколеба.
— Сто хиляди евро?
— Да. Плюс всички разходи.
— За какъв срок става дума?
— Колкото е необходимо.
— Какво ще рече това? Седмица?
— Един или два месеца.
— Един или два месеца? — Томаш се замисли. — Мм… не знам дали ще мога.
— Защо? Повече ли ви плащат в «Гулбенкян» или в университета?
— Не, не става въпрос за това. Имам си задължения… с една дума, не мога току-така да зарежа всичко, нали разбирате?
Ариана се наведе над масата и впи очите си с цвят на мед в неговите.
— Професоре, сто хиляди евро са доста пари. А ние ще ви изплащаме по сто хиляди евро на месец плюс разходите.
— На месец, казвате?
— На месец — потвърди тя. — Ако са два месеца, това прави двеста хиляди и така нататък.
Томаш претегли офертата. Сто хиляди евро на месец са по три хиляди на ден. Тоест, би спечелил на ден, колкото за месец във факултета. Защо се колебае? Историкът се усмихна и протегна ръка над масата.
— Съгласен съм.
Стиснаха си ръцете, сключвайки сделката.
— И заминаваме за Техеран веднага — добави тя.
— Е… това няма как да стане — каза историкът. — Ще трябва да отида до Лисабон и да се погрижа за някои неща.
— Нуждаем се спешно от вас, професоре. За тези пари не може да се занимавате с други, странични неща.
— Вижте, аз трябва да представя отчет в «Гулбенкян» за срещите в Египетския музей, освен това имам някои висящи проблеми за разрешаване във факултета. Остават ми четири лекции, за да приключа семестъра, и се налага да намеря асистент, който да ме замести. Едва тогава ще съм на ваше разположение и ще мога да замина за Техеран.
Иранката въздъхна нетърпеливо.
— В такъв случай, след колко време можете да дойдете?
— След седмица.
Ариана поклати глава, преценявайки положението.
— Хм… добре. Надявам се все някак си да се оправим дотогава.
Томаш взе копието, взирайки се за сетен път в заглавието.
— Как ръкописът е попаднал във вашите ръце?
— Не мога да ви кажа. Този въпрос не ви засяга.
— Е, добре. Но предполагам, че можете да ми кажете какъв проблем разработва Айнщайн в този непубликуван текст, нали?
Ариана въздъхна и поклати глава.
— За съжаление, по този въпрос също не мога да ви дам сведения.
— Да не искате да ми кажете, че и това е поверително?
— Разбира се. Всичко, свързано с този проект, е поверително. Но в този случай не бих могла да ви отговоря, защото, колкото и невероятно да изглежда, дори ние не успяхме да разберем какво е написано там.
— Какво говорите? — По лицето на Томаш се изписа почуда. — Какъв е проблемът? Нямате преводач от немски?
— Проблемът е, че част от документа не е написана на немски.
— О, така ли?
— Да.
— Тогава?
— Вижте, това, което ще ви кажа, е абсолютно поверително.
— Да, вече го обсъдихме, не се безпокойте.
Ариана си пое дълбоко въздух.
— Почти целият документ е написан от ръката на Айнщайн. Но един малък абзац, по съображения, които не са ни напълно известни, е зашифрован. Нашите криптоаналитици се мъчиха над този шифрован откъс и стигнаха до заключението, че не могат да разбият шифъра, защото въпросната част от текста е написана на друг език, който не е нито немски, нито английски.
— Би могъл да е иврит.
Иранката поклати глава.
— Не, Айнщайн не е говорел добре иврит. Научил е основните неща, но не е владеел добре езика. Затова не се е подготвил и за бар мицва.
— В такъв случай, какъв би могъл да е този език?
— Имаме едно доста основателно предположение.
— Кой е езикът?
— Португалски.
Томаш зяпна от изненада.
— Португалски?
— Да.
— Но… нима Айнщайн е говорел португалски?
— Разбира се, че не — усмихна се Ариана. — Но разполагаме със сведения, че един от неговите сътрудници е говорел португалски. Вероятно той е написал и зашифровал малкия абзац.
— Но защо? С каква цел?
— Причините не са напълно ясни. Навярно е свързано с текста.
Томаш потри очи, сякаш се опитваше да печели време, за да преподреди мислите си и да намери нов смисъл в онова, което току-що му бяха казали.
— Чакайте малко — помоли той. — Има нещо, което не мога да разбера. Това публикуван или непубликуван текст е на Айнщайн?
— Разбира се, че е непубликуван.
— Писан ли е от Айнщайн?
— Да, почти целият е изписан лично от ръката на Айнщайн. Но по някаква причина, която засега не е напълно ясна, част от текста е написана на друг език и едва след това е зашифрована. — Ариана говореше бавно, сякаш търсеше най-добрия начин да бъде разбрана. — След като анализираха въпросния откъс и взеха предвид историята на ръкописа, нашите криптоаналитици стигнаха до заключението, че оригиналният език на абзаца най-вероятно е португалски.
Томаш поклати утвърдително глава, зареял поглед встрани от събеседницата си.
— Ето защо дойдохте да говорите с мен…
— Да. — Ариана разтвори ръце красноречиво. — Ако наистина шифрованият текст е бил написан първо на португалски, очевидно е, че имаме нужда от португалски криптоаналитик, нали?
Историкът отново взе копието на първата страница от ръкописа и внимателно го разгледа. Погледът му се плъзна по заглавието, изписано с главни букви — DIE GOTTESFORMEL, и спря върху стиховете, напечатани отдолу.
После погледна към Ариана.
— Какво е това?
— Поезия. — Иранката повдигна вежди. — Това е единственото нещо, написано на английски, освен странната препратка, написана преди закодирания текст. Всичко останало е на немски. Вие не знаете немски, нали?
Томаш се засмя.
— Драга моя, знам португалски, испански, английски, френски, латински, гръцки и коптски. Вече доста съм напреднал с иврита и арамейския, но за съжаление още не знам немски. Имам някаква представа, но само толкова.
— Да — каза тя. — Разбрах го, докато ви проучвах.
— Много ли ме проучвахте?
— Да кажем, че се информирах за човека, когото трябваше да наема. Португалецът хвърли един последен поглед на ксерокопието и за сетен път се взря в заглавието.
— Die Gottesformel — прочете. — Какво е това?
— Това е името на ръкописа.
Томаш се разсмя.
— Благодаря — възкликна със сарказъм в очите. — Това и сам го разбрах. Но не знам този израз на немски. Какво означава?
— Die Gottesformel?
— Да.
Ариана взе чашата, отпи глътка каркаде и усети вкуса на листенцата от хибискус. Остави тъмния чай на масата и се вгледа в Томаш.
— Божията формула.
 

II
 
Полифоничната мелодия, която се разнесе от джоба на панталона му, извести Томаш, че някой го търси по мобилния телефон. Пъхна ръка в джоба и извади малкия сребрист апарат — на екрана беше изписано родители.
— Да, моля?
Познат женски глас отговори от другия край, сякаш само на метър разстояние.
— Ало? Томаш?
— Здравей, мамо.
— Къде си, сине? Върна ли се вече?
— Да, пристигнах днес следобед.
— Добре ли мина всичко?
— Да.
— Слава Богу! Винаги, когато пътуваш, съм в напрежение.
— О, мамо, напразно се притесняваш. Пътуването със самолет е нещо обичайно в наше време. Все едно да пътуваш с автобус или влак, само че е по-бързо и по-удобно.
— Така е, но въпреки това се притеснявам. А и ти ходи в арабска страна, нали? Там непрекъснато гърмят, убиват хора, ужасно е. Не гледаш ли новините?
— Е, не е чак толкова страшно! — разсмя се синът. — Хората са много симпатични и възпитани.
— Дано. Докато не гръмнат следващата бомба.
Томаш въздъхна нетърпеливо.
— Добре, добре — каза той. Явно нямаше желание да продължава разговора в същия дух. — Важното е, че всичко мина добре и вече съм тук.
— Слава Богу.
— А татко как е?
Тя се поколеба от другата страна на линията.
— Ами татко ти… мм… крепи се.
— Много добре — отвърна Томаш, без да усети колебанието.
— А ти, мамо, още ли сърфираш из интернет?
— Понякога.
— Не ми казвай, че гледаш сайтовете с порнография — пошегува се синът.
— Пак се занасяш с мен — възнегодува майката. Прокашля се. — Виж, Томаш, аз и баща ти ще дойдем утре в Лисабон.
— Утре ли ще дойдете?
— Да.
— Тогава можем да обядваме заедно.
— Да. Ще тръгнем рано сутринта, но ще караме спокойно, така че ще пристигнем някъде към единадесет или по обяд.
— Тогава да се срещнем при мен, в «Гулбенкян». В един следобед.
— В един следобед в «Гулбенкян» ли? Добре, така се разбираме.
— А какво ще правите тук?
Майката замълча несигурно на другия край на линията.
— После ще говорим, сине — каза накрая. — После ще говорим.
 

Бетонната сграда с изчистени абстрактни хоризонтални линии приличаше на извънвремева структура, която изплуваше сред зеленината като мегалитен строеж, като огромен долмен на върха на зеленото било. Докато вървеше по каменната рампа, Томаш се полюбува на архитектурата с неизменното възхищение, което будеше у него подобната на модерен акропол сграда, чиято метафизична конструкция се бе сляла с гората и хълма, сякаш бе изконна част от него.
Фондация «Гулбенкян».
Влезе във фоайето с чанта в ръка и изкачи широкото стълбище. Огромни стъкла прорязваха солидните стени, приобщавайки сградата към градината, изкуствената структура към природния пейзаж, бетона към растенията. Прекоси коридора пред голямата аудитория, почука на вратата на кабинета и влезе.
— Здравей, Албертина, всичко наред ли е?
Секретарката прибираше някакви документи в шкафа. Обърна глава и се усмихна.
— Добро утро, професоре. Пристигнахте ли вече?
— Да, както виждате.
— Добре ли мина всичко?
— Прекрасно. Инженер Витал тук ли е?
— Господин Витал е на съвещание с персонала от музея. Ще се върне следобед.
Томаш остана нерешително на мястото си.
— Ами… нося отчета за пътуването ми до Кайро. Може би е по-добре да се върна по-късно?
Албертина седна на бюрото.
— Оставете го тук — предложи. — Когато господин Витал се върне, ще му го предам. А ако той има въпроси, ще се свържа по-късно с вас, съгласен ли сте?
Историкът отвори чантата и извади няколко страници, хванати с кламер в единия край.
— Много добре — каза той, докато подаваше страниците на секретарката. — Ето отчета. Нека той да ми се обади, ако е нужно.
Томаш се обърна да излиза, но Албертина го спря.
— Професоре!
— Да?
— Обади се Грег Съливан от американското посолство. Помоли да му се обадите веднага щом можете.
Историкът се върна по същия път и отиде в кабинета си, малко помещение на партера, ползвано обикновено от консултантите на фондацията. Седна зад бюрото и се зае за работа, уточнявайки графика на лекциите до края на семестъра.
Прозорецът на кабинета гледаше към градината, където листа и трева се полюшваха от вятъра като в ливада, с блеснали на слънцето капчици роса, досущ като скъпоценни камъни. Обади се на един асистент и уговори с него подробностите около лекциите, обещавайки да остави във факултета конспектите, които довършваше. После потърси в паметта на телефона номера на културния аташе от американското посолство и му позвъни.
— Съливан на телефона.
— Здрасти, Грег. Томаш Нороня е, от «Гулбенкян».
— Hi, Томаш. Как сте?
Американският културен аташе говореше португалски със силен американски акцент.
— Всичко е наред. А вие как сте?
— Великолепно. Как беше в Кайро?
— Нормално. Мисля, че ще сключим сделка за закупуването на стелата, която отидох да проуча. Сега е ред на администрацията да реши, разбира се, но моето мнение е положително и поставените условия ми се струват приемливи.
— Не знам какво толкова специално намирате в тези египетски вехтории — разсмя се американецът. — Мисля, че има по-интересни неща, за които човек да си похарчи парите.
— Говорите така, защото не сте историк.
— Може би. — Смени тона. — Томаш, помолих да ми се обадите, защото се налага да отскочите тук, до посолството.
— Защо? Какво става?
— Става въпрос за… за нещо, което не бих искал да обсъждаме по телефона.
— Да не би да има някакви новини относно предложението, което направихме на «Гети център». Може би в Лос Анджелис са одобрили…
— Не, не е това — прекъсна го Съливан. — Става въпрос за нещо друго.
— Хм — промърмори Томаш, опитвайки се да отгатне какво ли би могло да е. Може да е някаква новост в Еврейския музей, помисли той. Откакто беше започнал да учи иврит и арамейски език, американският културен аташе често му натякваше, че трябва да отиде до Ню Йорк да види музея.
— Добре. Кога искате да мина?
— Днес следобед.
— Следобед ли? Не знам дали ще мога. Родителите ми ще пристигнат след малко, а трябва да мина и през факултета.
— Томаш, трябва да се видим днес следобед.
— Но защо?
— Преди малко пристигна един човек от Америка. Дошъл е специално, за да говори с вас.
— За да говори с мен ли? Кой е този човек?
— Не мога да ви кажа по телефона.
— О, моля ви.
— Не мога.
— Да не е Анджелина Джоли?
Съливан се разсмя.
— Боже мой!, вие наистина сте обсебен от Анджелина Джоли. Отново ми говорите за нея.
— Просто жената има забележителни… атрибути — отвърна Томаш с усмивка. — Но щом не е Анджелина Джоли, тогава кой?
— Ще видите.
— Грег, прекалено зает съм, за да се занимавам с досадници, разберете ме. Ако не ми кажете кой е, няма да дойда при вас.
Културният аташе се колебаеше от другата страна на линията.
— Okay, ще ви подскажа малко. Но ще ми обещаете, че ще наминете тук в три следобед.
— В четири.
— Много добре, в четири следобед тук, в посолството. Но нали наистина ще дойдете?
— Бъдете спокоен, Грег.
— Добре тогава. До скоро.
— Чакайте — почти извика Томаш. — Още нищо не сте ми подсказали, по дяволите.
Съливан прихна.
— По дяволите! Надявах се да забравите.
— Много хитро, нали. И така? Какво ще ми кажете?
— Поверително е.
— Да, добре. Хайде, изплюйте камъчето!
— Okay — съгласи се американецът. Пое дълбоко дъх. — Ето го и камъчето.
— Кажете.
— Томаш, предполагам сте чували за ЦРУ?
Историкът си помисли, че не е чул добре.
— Какво?
— Ще говорим в четири.
И изключи.
 

Стенният часовник показваше дванайсет и петдесет на обяд, когато някой почука на вратата на кабинета. Дръжката се завъртя и Томаш видя познато лице да наднича през пролуката. Беше жена с руси къдрави коси и големи очила, иззад които блестяха кристалнозелени очи, почти същите като неговите.
— Може ли?
— Мамо — възкликна историкът и се надигна от стола. — Всичко наред ли е?
— Скъпи ми сине — каза тя, прегръщайки и обсипвайки го с горещи целувки. — Ти как си?
Дълбока кашлица зад нея издаде още нечие присъствие.
— Здравей, татко — поздрави Томаш, подавайки му официално ръка.
— Еее, момче? Как вървят нещата тук?
Стиснаха си ръцете малко непохватно, застанали един пред друг, както винаги ставаше, когато се срещаха.
— Всичко е наред — каза Томаш.
— Кога ще си намериш жена да се грижи за теб? — попита майка му. — Вече си на четиридесет и две години, трябва да си уредиш живота отново, сине.
— Мисля по въпроса.
— Трябва да ни зарадваш с внучета.
— Добре, добре.
— Няма ли възможност ти и Конщанса… мм… вие…
— Не, няма — отряза я Томаш.
Погледна часовника, опитвайки се да промени темата на разговора.
— Ще обядваме ли?
Майката се поколеба.
— Да, но… нека първо да поговорим.
— Ще си говорим в ресторанта. — Кимна леко с глава. — Хайде. Вече съм запазил маса и…
— Трябва да поговорим тук — прекъсна го тя.
— Тук ли? — учуди се синът. — Но защо?
— Защото се налага да си поговорим насаме. Без чужди хора наоколо.
Томаш погледна недоумяващо и бавно затвори вратата на кабинета. Дръпна два стола и след като родителите му седнаха, се върна на мястото си зад бюрото.
— Какво има? — попита той и впери поглед в тях. — Какво става?
Родителите му изглеждаха объркани. Жената погледна съпруга си нерешително, сякаш го молеше той да говори. Но той нищо не каза, което я принуди да вземе думата.
— Татко ти има нещо да ти казва. — Отново погледна мъжа си. — Нали, Манел?
Бащата се изправи на стола и се покашля.
— Притеснен съм, защото един мой колега изчезна — каза явно угрижен. — Аугущо…
— Манел — сряза го жена му. — Без да шикалкавиш.
— Не шикалкавя. Изчезването на Аугущо много ме разтревожи.
— Не сме дошли тук да говорим за Аугущо.
Томаш погледна първо единия, после другия.
— Кой е Аугущо?
Майката подбели очи с досада.
— Преподавател, Аугущо Сиза, колега на баща ти във факултета. Преподава физика. Изчезна преди две седмици.
— Наистина ли?
— Сине, тази история въобще не ни интересува. Ние дойдохме тук за друго. — Изгледа мъжа си. — Нали така, Манел?
Мануел Нороня наведе глава и се вторачи в ноктите си, пожълтели след толкова години тютюн между пръстите. Седнал зад бюрото си, Томаш се вгледа в баща си. Беше оплешивял почти напълно, оредяла бяла коса се беше задържала единствено на тила и зад ушите. Гъстите му непокорни вежди бяха посивели и лицето му беше изпито, може би прекалено, с изпъкнали скули, подчертаващи хлътналите светлокафяви очи. Многобройни бръчки браздяха лицето му като белези от рани. Баща му видимо остаряваше — слаб и стар, съсухрен и сбръчкан, останал само кожа и кости. Беше на седемдесет и годините започваха да му тежат; невероятно беше, че още преподава математика в Университета в Коимбра. Благодарение единствено на ясния си остър ум. И въпреки това му се наложи да иска специалното разрешение на ректора, иначе отдавна щеше да линее вкъщи.
— Манел — настоя жената. — Хайде. Ако ти не кажеш, аз ще кажа.
— Но какво има за казване? — попита Томаш, заинтригуван от тази мистериозност.
— Добре — каза бащата.
Професорът по математика не беше от приказливите. Синът му беше свикнал да го вижда странящ от другите години наред, мълчалив, с вечната цигара в ръка, затворен в кабинета си на тавана, без да изпуска молива или тебешира, скрит от живота — нещо като отшелник, посветил се на абстракцията. Неговият свят се свеждаше до теоремата на Кантор, геометрията на Евклид, теоремите на Ферма и Гьодел, фракталите на Манделбро, уравненията на Лоренц; империята на числата. Живееше в облаците на уравненията и цигарения дим, потънал в нереален свят, далеч от хората, в аскетична изолация, забравил сякаш за семейството си. Беше роб на никотина и числата, на формулите и функциите, теорията на множествата и вероятностите, на симетрията, на числата фий пи и на всичко, свързано с всичко. С всичко.
С изключение на живота.
— Ходих на лекар — съобщи Мануел Нороня, като че това беше всичко, което имаше да казва.
Настана тишина.
— И? — насърчи го синът.
Старият професор, разбирайки, че от него се очаква да продължи да говори, се размърда на стола.
— Започнах да кашлям от известно време, от две-три години. — Покашля на два пъти, сякаш да покаже. — Първо си помислих, че е настинка, а после, че е някаква алергия. Но проблемът е, че кашлицата се задълбочи и започнах да губя апетит. Отслабнах и се почувствах немощен. Аугущо ме беше помолил по онова време да му проверя едни уравнения и реших, че умората е от прекалена работа. — Сложи ръка на гърдите. — После гърдите ми започнаха да свирят при дишане. — Пое си дълбоко дъх, при което се чу изсвирване, идващо от гръдния кош. — Майка ти ме накара да отида на лекар, за да видим какво ми е, но аз не й обърнах внимание. Тогава се появи главоболието, а също и болките в костите. Мислех си, че е от работа, но майка ти не спря да настоява, докато не записа консултация с доктор Говея.
— Татко ти е като хванат от гората, нали си го знаеш — отбеляза майката. — Наложи се насила да го заведа до клиниката.
Томаш продължаваше да мълчи. Не му се нравеше насоката на разговора, от който логично следваше, че баща му има здравословен проблем.
— Доктор Говея ме накара да си направя изследвания — каза Мануел Нороня. — Дадох кръв и ми направиха рентгенови снимки. Лекарят видя резултатите и ме изпрати да направя и томографско изследване. После ни извика в кабинета, мен и майка ти, и ни осведоми, че имам петна на белите дробове и увеличени лимфни възли. Каза, че трябвало да се направи биопсия, за да се вземе тъканна проба и да се изследва под микроскоп. Имах час за бронхоскопия, за да отделят парченце белодробна тъкан!
— Ох — каза майката и извъртя очи, — да не говорим за бронхоскопията. Голяма мъка беше.
— Мъка, а? — каза бащата, хвърляйки обиден поглед на жена си. — Ами ако беше на моето място? — Погледна към сина си, като че търсеше съюзник. — Пъхнаха ми маркуч в носа и го прекараха през гърлото чак до белите дробове. — Очерта с пръст траекторията на сондата. — Ужасно трудно ми беше да дишам по време на прегледа, не ми се говори за това.
— И какво показа прегледът? — поиска да научи Томаш, нетърпелив да чуе края на историята.
— Ами занесоха за изследване пробите от петното на белия дроб и лимфните възли. След няколко дни доктор Говея пак ни извика. Разговаряхме дълго и каза, че съм имал… мм… — Погледна към жена си. — Граса, ти ги помниш тия работи. Какво точно каза докторът?
— Не бих могла да го забравя — каза Граса Нороня. — Нарече го неконтролируема пролиферация на епителните клетки на лигавицата на бронхите и алвеолите на белите дробове.
Томаш задържа поглед върху майка си, после се обърна към баща си и отново към майка си.
— Какво, по дяволите, означава това?
Мануел Нороня въздъхна и от гърдите му прозвуча същото отчетливо свирене.
— Имам рак, Томаш.
Синът го чу и мозъкът му се опита да обработи информацията, но беше толкова вцепенен, че не можа да реагира.
— Рак? Но как е възможно?
— Имам белодробен рак. — Пое дълбоко въздух. — В началото не повярвах. Реших, че някой е подменил резултатите от изследванията и е сложил моето име върху картона на друг човек. Излязох от кабинета и отидох при друг лекар, доктор Асиш, който ми направи нови изследвания и после започна да го увърта, че съм имал много неприятен проблем и че трябвало да се лекувам, но не ми каза какво ми има.
Жена му се приведе на стола.
— Доктор Асиш ми се обади по-късно и ме помоли да отида да поговорим — каза Граса. — Когато пристигнах, ми каза, че доктор Говея вече ми бил съобщил всичко. Каза ми, че татко ти има… ами, същото заболяване, но не знаел дали трябва да му казва.
Математикът махна съкрушено.
— Така че се убедих и се върнах при доктор Говея. Той ми обясни, че моят проблем се казва… мм… беше нещо сложно, карцином не знам какъв си. Наричат го недребноклетъчен рак на белия дроб.
— Заради тютюна е — сърдито отсече майката. — Доктор Говея каза, че почти деветдесет процента от случаите на рак на белите дробове са причинени от цигарите. А татко ти пушеше като комин… Колко пъти съм ти казвала, Манел, вземи да…
— Майко, поспри малко — прекъсна я Томаш, поразен от новината. Погледна към баща си.
— Това се лекува, нали?
Вместо отговор Мануел Нороня се закашля.
— Доктор Говея каза, че има различни процедури, които могат да се направят в случая. Хирургия, за да се отстрани карциномът, химиотерапия и радиотерапия.
— Ти какво ще направиш?
За миг настъпи тишина.
— В моя случай — каза накрая бащата — има две усложнения, които според доктор Говея са често срещани при този вид рак.
— Какви усложнения?
— Моят рак бе установен малко късно. При рака на белите дробове това се случва в седемдесет и пет процента от случаите. Късна диагноза. — Пак се разкашля. — Второто усложнение идва от първото. Тъй като заболяването е открито късно, то е в доста напреднал стадий и се е разнесло в други части на тялото. Има метастази. Появили са се метастази в костите, в мозъка и доктор Говея казва, че е твърде вероятно да се появят и в черния дроб.
Томаш остана вцепенен, без да откъсва очи от баща си.
— Господи — възкликна той. — И какво е лечението?
— Операцията според него е невъзможна. Туморът се е разсеял, така че моят случай не е за операция. Не може да се мисли и за химиотерапия, тъй като тя е ефикасна само в случаите на дребноклетъчен карцином. А моят е с клетки, които не са малки, което, както изглежда, е най-често срещаният случай при карцином на белите дробове.
— Ако не можеш да се оперираш, нито да се подложиш на химиотерапия, какво тогава може да се направи?
— Радиотерапия.
— А това ще те излекува ли?
— Доктор Говея казва, че прогнозата е добра, понеже на тази възраст еволюирането на болестта не е много бързо, и че ще трябва да се боря с това като с хронично заболяване.
— Това е добре.
— Но аз прочетох много неща и не знам дали беше напълно искрен с мен.
Жена му се размърда на мястото си, притеснена от забележката му.
— Какво говориш — възропта тя. — Разбира се, че беше искрен!
Математикът изгледа жена си.
— Граса, нали няма пак да спорим?
Граса се обърна към сина си. Сега тя си търсеше съюзник.
— Чу ли това? Сега пък си е втълпил, че ще умре.
— Не е това — оправда се мъжът й. — Попрочетох някои работи и разбрах, че радиотерапията не лекува, а само забавя еволюирането на болестта.
— Забавя значи? — попита синът. — Как така само забавя?
— Ами забавя. Еволюирането става по-бавно.
— За колко време?
— Знам ли? В моя случай може да е месец или година, нямам представа. — Погледът му стана непроницаем. — Надява се да са двайсет — каза той. — Но може и да е само месец, не знам.
Томаш усети как светът се изплъзва изпод краката му.
— Месец?
— О, Боже, виж го какво си е втълпил — запротестира Граса. — Баща ти драматизира всичко…
Старият професор получи нов пристъп на кашлица. Когато се съвзе, той си пое дълбоко дъх и втренчи кафявите си овлажнели очи в кристалнозелените очи на сина си.
— Томаш, аз умирам.
 

III
 
Мерките за сигурност в периметъра на посолството на Съединените щати — сграда, изпълнила зеленото пространство на булевард «Сете Риош», добиваха гротескни измерения. Томаш Нороня трябваше да премине през два кордона охранители, металдетекторна система, биометрична технология със сканиране на ириса, два пъти го подложиха на обиск и дори поставиха огледало под синия фолксваген, за да проверят за прикрепен експлозив. След 11 септември мерките за сигурност бяха станали много строги, но той не знаеше за това. От доста време не беше посещавал посолството и нямаше представа, че достъпът до дипломатическия периметър се е превърнал в състезание с препятствия. Греещият в усмивка Грег Съливан го посрещна на вратата на посолството. Културният аташе беше на трийсет години, висок, рус и синеок; с безупречния си вид и спокойни жестове той приличаше донякъде на мормон. Американецът го поведе из коридорите на посолството и го покани в светъл салон с широко отворен прозорец към слънчева градина. Един младеж с бяла риза и червена вратовръзка седеше до дългата маса от махагон и вниманието му беше погълнато от отворения лаптоп. При влизането на Съливан и неговия гост той се надигна от мястото си.
— Дан — каза Съливан. — Това е професор Томаш Нороня.
— Здрасти!
— Това е Дан Снайдер — продължи Съливан на английски, докато представяше младежа, чието бледо лице контрастираше с черната му права коса.
Тримата седнаха и културният аташе продължи да направлява разговора като опитен церемониалмайстор. Съливан говореше високо, но погледът му беше насочен към Томаш, давайки да разбере, че думите му са адресирани най-вече до португалеца.
— Всичко, което ще бъде казано тук, е секретна информация и ще си остане между нас. Трябва да забравите, че този разговор се е състоял. — Наведе глава по посока на госта. — Надявам се, че сте ме разбрали.
— Да.
Съливан потри ръце.
— Много добре — възкликна той. Обърна се към младежа с вратовръзката и черната коса. — Дан, може би е добре да започваме.
— Okay — съгласи се Дан, подръпвайки ръкавите на ризата си нагоре. — Mister Norona, както…
— Нороня — поправи го Томаш.
— Норона?
— Няма значение — засмя се историкът, разбирайки, че американецът никога няма да може да произнесе правилно фамилното му име. — Наричайте ме Том.
— А, Том! — повтори младежът с черната коса, доволен, че чува познато име. — Много добре, Том. Както Грег вече ви каза, аз съм Дан Снайдер. Но това, което той не ви каза, е, че работя за ЦРУ в Ленгли като аналитик на контратероризма към дирекция «Операции».
— «Операции» казвате? Нещо като… Джеймс Бонд?
Снайдер и Съливан се разсмяха.
— Да, в дирекция «Операции» работят американските агенти 007 — съгласи се Дан. — Макар че аз не съм точно от тях. Опасявам се, че работата ми не е толкова завладяваща, колкото приключенията на моя измислен партньор от МИ-6. Рядко виждам красиви момичета около мен и задачите ми обикновено се свеждат до рутинни неща, без каквото и да е очарование. Основно задължение на дирекция «Операции» е да събира нелегална информация, прибягвайки често до HUMINT, тоест до human intelligence, до човешки източници, използващи секретни техники.
— Шпиони, искате да кажете.
— Тази дума е малко… как да кажа… любителска. Предпочитаме да ги наричаме човешки ресурси за събиране на нелегална информация. — Сложи ръка на гърдите си. — Както и да е, аз не съм от тези източници. Работата ми е да анализирам информацията, свързана с терористични действия. — Дан повдигна вежди. — И тъкмо това ме доведе в Лисабон.
Томаш се усмихна.
— Тероризъм? В Лисабон? Ето две думи, които не се връзват. Няма тероризъм в Лисабон.
Съливан се намеси.
— Томаш, не е точно така — усмихна се той. — Ти се движиш с кола из улиците на този град, нали?
— О, да, разбирам — съгласи се португалецът. — Има такива личности, които зад волана са по-опасни и от Бин Ладен, така си е.
Двамата прихнаха. Дан Снайдер се усмихваше от любезност.
— Нека само да приключа с представянето си — помоли той.
— Извинете — отвърна Томаш.
— Моля.
Американецът затрака по клавиатурата на лаптопа си.
— Бях извикан миналата седмица в Лисабон заради едно събитие, необяснимо на пръв поглед. — Обърна екрана на компютъра към Томаш, показвайки му усмихнатото лице на около седемдесетгодишен мъж с мустаци, посивяла брадичка и очила с голям диоптър. — Познавате ли този човек?
Томаш разгледа лицето и поклати глава.
— Не.
— Казва се Аугущо Сиза и е известен португалски професор, най-големият физик в страната.
Томаш отвори уста, като чу познатото име.
— О, да! — възкликна той. — Колега е на баща ми.
— Колега на баща ви ли? — учуди се Дан.
— Да. Човекът, който бил изчезнал?
— Да. Същият. Изчезнал е преди три седмици.
— Да, баща ми днес спомена за това.
— Баща ви познава ли го?
— Да, колеги са от Университета в Коимбра. Баща ми преподава математика, а професор Сиза ръководи катедра по физика в същия факултет.
— Разбирам.
— Но какво е станало с него?
— Професор Сиза е изчезнал безследно. Студентите от факултета го чакали за лекция, но той така и не се появил. На следващия ден го чакали да се яви на съвещание на Научната комисия, но той отново не се явил. Звънили му няколко пъти на мобилния телефон, но не се обаждал. Макар и вече на възраст, бил смятан за енергичен човек с ясна мисъл, което му позволило да продължи да преподава и след навършване на пределната възраст. Бил вдовец и живеел сам, понеже дъщеря му била омъжена, но колегите му помислили, че му се е наложило да отсъства по някаква причина. Накрая един сътрудник на професора отишъл до дома му, тъй като имали уговорена среща, влязъл и установил, че няма никого. Намерил писалището му обърнато наопаки, с пръснати книжа по пода и отворени папки, което му се сторило много странно, затова повикал полицията. Там вашата полиция за разследване… мм…
— Съдебната полиция.
— Да — усмихна се Дан, — та съдебната полиция събрала някои улики, включително косми, и ги занесла за лабораторно изследване. Когато получили резултатите, полицейските инспектори въвели данните в информационната система на Интерпол. — Натисна няколко клавиша на лаптопа. — Резултатът бил изненадващ. — На екрана се появи лице на мургав мъж с рядка черна брада. — Познавате ли това лице?
Томаш разгледа чертите, приличаше на арабин.
— Не.
— Казва се Азис ал Мутаки и работи за Ал Мукауама ал Ис-ламия. Чували ли сте за него?
— Мм… не.
— Това е военният отдел на Партията на Бога. Знаете ли за нея?
— Също не — призна си Томаш, чувствайки се абсолютен невежа.
— На арабски «Партията на Бога» е Hibz Allah. Да ви звучи познато? Португалецът се сви на стола си и поклати глава унило.
— Не.
— Hibz Allah. Ливанците, разбира се, го произнасят по свой специфичен начин. Вместо да казват «Хибз Аллах», казват «Хезб'лах». А в CNN го произнасят «Хизбула».
— «Хизбула»! — възкликна Томаш с облекчение. — Чувал съм, разбира се.
— В новините, предполагам.
— Да, в новините.
— А знаете ли какво представлява «Хизбула»?
— Не са ли онези типове от Ливан, които са във война с Израел?
Дан Снайдер се усмихна.
— Казано най-общо, да — съгласи се той. — «Хизбула» е ислямистка шиитска организация, създадена в Ливан през 1982 г., обединяваща различни групировки, чиято цел да е се бори срещу израелската окупация в южната част на страната. Поддържа връзки с Хамас и Ислямски джихад и дори съществуват предположения, че е свързана и с Ал Кайда. — Поклати глава и сниши глас, сякаш да поясни. — Признавам, че не вярвам в това. Ал Кайда е сунитска организация, чиято идеология категорично изключва шиитите. Последователите на Бин Ладен стигат дотам, че смятат шиитите за неверници. А това прави невъзможен какъвто и да било съюз между тях, не мислите ли? — Прокара пръсти по клавиатурата и по екрана се появиха картини на разрушения. — Както и да е. «Хизбула» стои зад редица случаи на отвличания на западни граждани и атентати, достатъчни, за да накарат Съединените щати и Европейския съюз да я обявят за терористична организация. Съветът за сигурност на Обединените нации излезе с Резолюция 1559, която изисква разпускането на военното крило на «Хизбула».
Томаш потърка брадичка.
— А какво общо има «Хизбула» с професор Сиза?
Американецът поклати разбиращо глава.
— Ето един въпрос, който са си задали инспекторите на вашата… мм… полиция — каза Дан. — По какъв начин са се озовали тези косми на човек, търсен от Интерпол за връзките му с «Хизбула», в кабинета на професор Сиза в Коимбра?
Въпросът остана да виси във въздуха.
— Какъв е отговорът?
Американецът сви рамене.
— Не знам. Знам само, че вашата полиция е уведомила веднага португалската Служба за информация и сигурност, СИС, а те, от своя страна, са говорили с Грег, който се обади в Ленгли.
Томаш погледна към Грег Съливан, най-сетне разбрал за какво става дума. Приятелят му Грег, кроткият американец, който често му се обаждаше, за да си поговорят за Еврейския музей и да ускорят преговорите с «Гети център» или с «Линкълн център», всъщност се интересуваше от култура толкова, колкото той, Томаш, се интересуваше от бейзбол или от филмите на Арнолд Шварценегер. Грег не беше човек на културата — беше агент на ЦРУ, който действаше в Лисабон под прикритието на културен аташе. Това внезапно прозрение го накара да погледне на американеца с други очи, но най-вече му показа колко измамен можеше да бъде външният вид, колко лесно можеше да бъде подведен един наивен, добронамерен човек като него самия.
Осъзнал, че се е вторачил в сконфузилия се «културен аташе», португалецът трепна, сякаш току-що се беше пробудил, и отново се обърна към Дан.
— Грег ви се е обадил, нали?
— Не — отрече Дан. — Грег е разговарял със заместник-директора от дирекция «Операции». Той на свой ред е говорил с моя шеф, който ръководи кабинета за анализ на контратероризма и който ме изпрати тук, в Лисабон.
По лицето на Томаш се изписа заинтригувано изражение.
— Много добре — каза, поклащайки глава като преподавател, който одобрява работата на старателен ученик. — А сега ще ви помоля да ми отговорите на един въпрос, Дан. Какво правя аз тук?
Американецът с черните коси се усмихна.
— Нямам представа. Получих инструкции да ви запозная с параметрите на моята мисия, което току-що направих.
Португалецът отново се обърна към «културния аташе».
— Грег, какво общо имам аз с това?
Съливан погледна часовника.
— Мисля, че не съм човекът, който би могъл да ви отговори на този въпрос — каза.
— Тогава кой?
— Мм… — поколеба се той. — Предполагам, че ще дойде всеки момент.
— Но кой е той?
— След малко ще се запознаете.
 

IV
 
Силуетът се показа от една странична врата, изплува от тъмнината и се приближи бавно до махагоновата маса. Томаш и двамата американци се стреснаха, като го видяха да се появява от нищото като призрак, фантасмагорииен образ, който внезапно се материализира в салона.
Мъжът беше висок и добре сложен, облечен в тъмносив костюм. Имаше сини очи с блестящ леден поглед и посивяла коса, подстригана по военному. Изглеждаше около седемдесетгодишен, но беше запазил снажната си осанка; множество ситни бръчки бяха плъзнали около ъгълчетата на очите му и браздяха като линии на живота суровото му непроницаемо лице. Непознатият остана в полусянката, неподвижен и заплашителен, присвил сините си очи, като че преценяваше положението и изучаваше Томаш. Остана още миг така, после дръпна стола и се приведе напред, заемайки най-сетне мястото си на махагоновата маса, без да откъсва студените си блестящи очи от португалеца.
— Добър ден, господин Белами — поздрави Съливан с тон на уважение, което не убягна на Томаш.
— Hello, Greg — каза мъжът тихо и дрезгаво, без да сваля очи от Томаш. Цялото му тяло излъчваше власт. Власт и заплаха, латентна агресия.
— Няма ли да ми представиш твоя приятел?
Съливан се подчини на секундата.
— Томаш, това е mister Белами.
— За мен е удоволствие.
— Hello, Томаш — поздрави го новодошлият, изговаряйки името на Томаш почти безупречно.
— Благодаря, че дойдохте.
Съливан се наведе към ухото на португалеца.
— Mister Белами пристигна тази сутрин в Лисабон — побърза да добави с благоговеен шепот. — Той е дошъл специално от Ленгли за…
— Благодаря, Грег — прекъсна го Белами. — Сега шоуто е мое.
— Yes, mister Белами.
Американецът със зловещия поглед остана неподвижен, облегнат на стола си, в полумрака на салона, все така втренчен в Томаш. Тежкото му, почти задъхано дишане се чуваше отчетливо в настъпилата тишина. Натрапеното му присъствие будеше неудобство и даже страх. Историкът почувства, че капчици пот избиват по челото му, и се опита да се усмихне, но новодошлият остана сериозен и полярно студен, с присвити очи, които продължаваха да изучават португалеца и да преценяват що за човек стои пред него.
След няколко минути, които на останалите се сториха цяла вечност, непознатият дръпна стола си напред и излезе от полусянката. Излагайки се на светлината, той опря лакти на масата и раздвижи тънките си устни.
— Името ми е Франк Белами и отговарям за една от четирите дирекции в ЦРУ. Дан е анализатор в дирекция «Операции». Аз съм шеф на дирекция «Наука и технологии». Нашата работа е да проучваме, разработваме и внедряваме нови технологии, подпомагащи мисиите за набиране на информация. Имаме сателити, които могат да видят регистрационен номер на кола в Афганистан, сякаш сме на половин метър разстояние. Разполагаме със системи за прихващане на съобщения, които ни позволяват да прочетем имейла, който сте изпратили тази сутрин до Египетския музей в Кайро, или да прегледаме порнографските сайтове, които снощи Дан е гледал в хотелската си стая. — Бледото лице на младия американски аналитик издайнически поаленя и той се видя принуден да наведе глава. — С една дума, нищо на тази планета не може да се случи, без ние да знаем, ако сме решили, че искаме да го узнаем. — Спря хипнотичния си поглед на Томаш. — Разбрахте ли каква власт имаме?
Португалецът поклати утвърдително глава, впечатлен от представянето.
— Да.
Франк Белами се облегна на стола.
— Good. — Погледна през прозореца към роената зелена морава, която искреше под слънчевите лъчи. — Когато започна Втората световна война, бях млад и обещаващ студент по физика в Колумбийския университет в Ню Йорк. Краят на войната ме свари в Лос Аламос, затънтено място на билото на един гол хълм в Ню Мексико. — Белами говореше бавно, произнасяйки отчетливо думите, с дълги паузи помежду им. — Проектът «Манхатън» говори ли ви нещо?
— Не беше ли свързано с него производството на първата атомна бомба?
Тънките устни на американеца се разтеглиха в подобие на усмивка.
— Вие сте гений — възкликна с нотка на сарказъм. Вдигна три пръста. — Направихме три бомби през 1945 г. Първата беше експериментална и беше взривена в Аламогордо. Последваха я Little Boy, която бе хвърлена над Хирошима, и Fat Man, хвърлена над Нагасаки. — Той отвори ръце. — И bang, войната свърши. — Замръзна за миг, сякаш отново преживяваше минали събития. — Година по-късно проектът «Манхатън» беше прекратен. Много учени продължиха да работят по засекретени проекти, но не и аз. Неочаквано останах без работа. Докато един ден мой приятел учен насочи вниманието ми към National Security Act от 1947 година, подписан от президента Труман, с който бе създадена централна разузнавателна служба. Предишната агенция, OSS, беше разпусната в края на войната, но опасенията от експанзия на комунизма и страхът от КГБ накараха Америка да осъзнае, че не може да стои със скръстени ръце. Новата агенция се казваше CIA и моя милост беше завербуван за научния сектор. — Пак изви тънки устни в нещо като опит за усмивка. — Пред вас стои, значи, един от основателите на агенцията. — Лицето му пак си възвърна предишната студенина. — Днес би могло да ни се стори, че едва ли научните изследвания са представлявали някаква особена грижа за ЦРУ по онова време, но беше точно обратното. Америка живееше в ужас при мисълта, че Съветският съюз би могъл да развие атомното оръжие, поради което ЦРУ се посвети на това в три насоки. — Пак вдигна трите пръста. — На първо място, като наблюдаваше Съветите. На второ място, вербувайки мозъци от чужбина, включително и нацисти. И на трето място — следейки нашите собствени учени. Въпреки усилията ни обаче Съветският съюз взриви първата атомна бомба през 1949 г., с което създаде параноичен климат у нас. Започна лов на вещици заради подозрението, че наши учени биха могли да са издали секретна информация на Москва. — За първи път Белами отклони поглед от Томаш и се обърна към Съливан. — Грег, може ли едно кафе?
«Културният аташе» скочи от мястото ед като войник, който изпълнява заповед на генерал.
— Веднага, господин Белами — каза той и излезе от залата.
Синият поглед на Франк Белами се върна на Томаш.
— През пролетта на 1951 година тогавашният министър-председател на Израел Давид Бен Гурион дойде в Америка за събиране на средства за младата държава, създадена само три години преди това. Както обикновено става в тези случаи, прегледахме програмата на посещението и нещо привлече вниманието ни. Бен Гурион беше предвидил среща с Алберт Айнщайн в Принстън. Шефът ми реши, че би трябвало да проследим тази среща, и изпрати мен и един оперативен служител, отговарящ за аудиозаписната техника, да документираме разговора между двамата. — Белами направи справка в малко тефтерче, което беше оставил пред себе си. — Срещата се състоя на 15 май 1951 г. в дома на Айнщайн на Мърсър Стрийт 112 в Принстън. Както шефът ми беше предвидил, Бен Гурион наистина помоли учения за помощ при създаването на атомна бомба за Израел. Искаше бомба, която страна с ограничени ресурси би могла да произведе тайно и бързо.
— А Айнщайн? — попита Томаш, осмелявайки се за пръв път да прекъсне своя всяващ страх събеседник. — Прие ли поръчката?
— Съпротивата на нашия гений не трая дълго. — Пак прегледа записките си. — Известно ни е, че той започна да работи за Бен Гурион още на следващия месец и продължи и през 1954-а, година преди да почине. — Вдигна поглед от тефтера. — Професор Нороня, знаете ли каква енергия се освобождава при избухването на една атомна бомба?
— Ядрена енергия ли?
— Да. Знаете ли каква е тази енергия?
— Предполагам, че има нещо общо е атомите, нали?
— Всичко във Вселената има общо с атомите, драги професоре — заяви сухо Белами. — Аз ви питам дали имате понятие какво представлява тази енергия?
Томаш се разсмя.
— Нямам ни най-малка представа.
Грег Съливан се върна в залата с поднос и остави четири димящи чашки на масата, заедно с чинийка, отрупана с пликчета захар. Човекът от ЦРУ взе чашката си и без да подслажда кафето, отпи една глътка.
— Вселената е съставена от елементарни частици — каза той, след като остави чашката. — Отначало са мислели, че тези частици са атомите и затова ги нарекли с гръцката дума атом, която означава неделим. Но с времето физиците разбрали, че смятаните за неделими частици всъщност се делят. — Доближи палец и показалец, за да покаже нещо миниатюрно. — Открили, че съществуват още по-малки частици, протони и неутрони, които изграждат атомното ядро, и електронът, който се движи в орбита около него като планета, само че невероятно бързо. — Показа с показалец около чашката на масата как се движи електронът. — Представете си, че можем да смалим Лисабон до размерите на атом. Ядрото на този атом би било с размерите на футболна топка, поставена в центъра на града. В такъв случай електронът би изглеждал като стъклено топче, въртящо се около този център в радиус от трийсет километра и способно да направи четиридесет хиляди обиколки около топката за секунда.
— Невероятно.
— Казвам това само за да имате представа колко «празен» е един атом.
Томаш почука по масата.
— Но щом в атомите има такова огромно празно пространство — каза португалецът, — защо, когато докосвам тази маса, ръката ми удря в нея, а не минава през нея?
— Това се дължи на силите на отблъскване между електроните и на онова, което наричаме Принцип на Паули. Според него две елементарни частици не могат да бъдат с еднакво квантово състояние.
— А!
— Което ни отвежда до въпроса за фундаменталните сили, действащи в природата. — Белами отново вдигна пръсти, този път четири. — Всички частици взаимодействат помежду си посредством четири сили. Сила на гравитацията, електромагнитно взаимодействие, силно ядрено взаимодействие и слабо ядрено взаимодействие. Гравитационното взаимодействие например е най-слабото от всички, но обхватът му е безграничен. — Повтори жеста с орбиталното въртене около чашката. — Тук, на Земята, чувстваме силата на гравитационното привличане на Слънцето и дори на галактическия център, около който се въртим. Освен това имаме електромагнитното взаимодействие, което слива електрическите и магнитните сили. Електрическата сила води до привличането на противоположни заряди и до отблъскването на частици с еднакъв заряд. — Удари с пръст по масата. — Ето в това се състои проблемът. Физиците знаят, че протоните имат положителен заряд. Но електрическата сила налага еднаквите заряди да се отблъскват, нали така? Е, ако протоните имат еднакъв заряд, тъй като всички са положителни, задължително трябва да се отблъскват. Според направените изчисления, ако увеличим протоните до размера на футболна топка, дори и да ги покрием с най-издръжливата метална сплав, която познаваме, силата на отблъскване между тях е от такъв мащаб, че въпросната метална сплав би била смачкана като тоалетна хартия. — Повдигна вежди. — Но въпреки тази мощна сила на отблъскване протоните си стоят заедно в ядрото. Защо? Каква друга сила има, още по-мощна от електрическата? — Направи драматична пауза. — Физиците се заели да изследват проблема и открили, че съществувала непозната сила. Нарекли я силно ядрено взаимодействие. Това е толкова мощно, че може да държи протоните свързани в ядрото. — Сви юмрук със замах, сякаш ръката беше енергията, която държеше ядрото като едно цяло. — Всъщност силното ядрено взаимодействие е сто пъти по-мощно от електромагнитното взаимодействие. Ако сравним протоните с два влака, които се отдалечават един от друг с висока скорост, силното взаимодействие би могло да ги задържи един до друг, пречейки им да се раздалечат. Ето това е силното взаимодействие. — Вдигна предупредително пръст. — Но въпреки цялата си неимоверна сила това взаимодействие има много малък обсег на действие, по-малък от атомното ядро. Ако един протон успее да напусне ядрото, той вече не търпи влиянието на силното взаимодействие и остава само под въздействието на останалите сили. Разбрахте ли?
— Да.
Белами направи пауза, докато обмисляше как да обясни следващия въпрос. Обърна глава към прозореца и се полюбува на слънцето, залязващо зад сградите, чиито силуети се очертаваха на хоризонта.
— Вижте слънцето. Защо грее и излъчва топлина?
— Това са ядрени експлозии, нали?
— Така изглежда, разбира се. Но истината е, че не са експлозии, а движения на плазма, резултат от ядрените реакции, протичащи в ядрото. Знаете ли какво представляват ядрените реакции?
Томаш сви рамене.
— Честно казано, не знам.
— Физиците са проучили този въпрос и са открили, че при определени условия е възможно освобождаване на енергия при силното взаимодействие, на която се дължи целостта на атомното ядро. Това се постига посредством два процеса, делене и синтез на ядрото. При разцепване на едно ядро или при сливането на две ядра се освобождава неимоверно голяма енергия. Под действието на неутроните близките ядра също се разцепват, изпускайки още повече енергия, и така се получава верижна реакция. А сега си представете какво се случва, когато се освобождава такава мощна енергия?
— Експлозия?
— Освобождава се енергията от ядрата на атомите, където е съсредоточено силното взаимодействие. Затова го наричаме ядрена реакция.
Томаш възкликна:
— Сега разбрах.
Американецът отново отправи съзерцателен поглед към оранжевата сфера, която беше полегнала на покривите с тухлен цвят в Лисабон.
— Ето това става на Слънцето. Ядрен синтез. Ядрата на атомите се сливат, при което се освобождава енергията на силното взаимодействие. — Синият поглед се съсредоточи върху Томаш. — Смятало се е, че това е възможно само в природата. Но през 1934 г. един италиански учен, с когото работих в Лос Аламос, на име Енрико Ферми, бомбардира уран с неутрони. От анализа на този опит се разбра, че бомбардирането е произвело по-леки елементи от урана. Но как се е осъществило това? Заключението гласи, че при бомбардирането се е разцепило ядрото на урана, или с други думи, било е предизвикано делене, при което са се образували други елементи. Така се изясни, че е възможно по изкуствен начин да се освободи мощна енергия — не чрез синтеза на ядра, както става на Слънцето, а чрез тяхното делене.
— И това вече е атомната бомба.
— Точно така. Всъщност атомната бомба представлява верижно освобождаване на енергията на силното взаимодействие при разпада на атомното ядро. В Хирошима беше използван уран, за да се получи този ефект, а в Нагасаки — плутоний. Но водородната бомба, създадена по-късно, използва принципа на ядрения синтез, както става в недрата на Слънцето.
Франк Белами млъкна, облегна се отново на стола и доизпи кафето, останало в чашата му. После сплете пръстите на ръцете си и се отпусна. Изглежда беше привършил с изложението си, което остави Томаш в недоумение. Тишината се проточи около трийсет секунди; в началото неловка, а после нетърпима.
— Затова ли дойдохте в Лисабон, за да ми обясните това? — попита историкът объркан.
— Да — потвърди с леден глас американецът, дрезгаво и все така забавено. — Но това е само встъплението. Като шеф на дирекция «Наука и технологии» при ЦРУ задачата ми е да следя за спазването на глобалния режим за неразпространение на ядрената технология. Има много страни от Третия свят, които развиват тази технология и в някои случаи това истински ни притеснява. Ирак на Садам Хюсеин например се опита да стори това, но Израел срина съоръженията му. Сега обаче нашето внимание е обърнато към друга страна. — Извади малка географска карта от тефтера и посочи една точка. — Ето тук.
Томаш се наведе над масата и се втренчи в отбелязаната точка.
— Иран ли?
Човекът от ЦРУ поклати утвърдително глава.
— Иран стартира ядрената си програма още по времето на шаха, когато Техеран се опита да построи ядрен реактор в Бушехр с помощта на немски учени. Ислямската революция от 1979-а принуди германците да се отдръпнат и аятоласите, след първоначалния период на съпротива срещу каквото и да било модернизиране на страната, решиха да прибягнат до руска помощ, за да приключат изграждането на реактора. Но междувременно Русия сближи позициите си със Съединените щати и успяхме да убедим руснаците да спрат доставките на оборудване, което би могло да се използва за обогатяването на естествения уран за военни цели. Китай също прекъсна сътрудничеството си в тази област и ситуацията като че бе овладяна. Но в края на 2002 г. се оказа, че сме се самозалъгвали. Установи се точно обратното: ситуацията бе станала неконтролируема. — Разгледа отново картата. — Открихме две много смущаващи неща. — Посочи една точка на картата южно от Техеран. — Първо, иранците тайно бяха построили тук, в Натанц, завод за обогатяване на уран с високоскоростни центрофуги. Ако бъде разширен, този завод би могъл да произвежда обогатен уран в достатъчни количества за производството на атомна бомба от вида на тази от Хирошима. — Пръстът му се плъзна към другия край на картата, на запад. — Второ, в Арак бе построен реактор за производство на тежка вода, използвана за получаване на плутоний, който е материалът на бомбата от Нагасаки. Но тежката вода не е необходима за ядрените съоръжения, които руснаците произвеждат за иранците в Бушехр. А след като не е потребна там, тогава за какво им е? Съоръженията в Арак логично водят до извода, че съществуват други, необявени съоръжения, което смятаме за много тревожно.
— Дали това не е буря в чаша вода? — попита Томаш. — В случая с тежката вода, разбира се. — Усмихна се на каламбура. — В крайна сметка, може би смятат да използват ядрената енергия за мирни цели…
Франк Белами го изгледа с неприязън.
— За мирни цели? — Очите му блеснаха като хладни остриета. — Използването на ядрената енергия за мирни цели, драги професоре, се свежда до строежа на централи за производство на електричество. А Иран е най-големият производител на природна газ и четвъртият в света производител на петрол. За какво им е на иранците да произвеждат електричество с ядрени централи, щом могат да го получат много по-евтино и по-бързо благодарение на своите огромни залежи от природна газ и твърди горива? Кажете ми тогава, защо иранците строят тайно ядрени централи? Защо им е тежка вода, субстанция, използвана само при производството на плутоний? — Направи ефектна пауза. — Драги ми професоре, нека не бъдем наивни. Ядрената програма на Иран за мирни цели не е нищо друго, освен фасада, която прикрива изграждането на съоръжения, предназначени за същинската цел — иранската програма за ядрено въоръжаване. — Задържа погледа си, впит в Томаш. — Разбрахте ли?
Томаш имаше вид на примерен ученик, почти вцепенен от страх пред недоволния учител.
— Да, разбрах.
— Въпросът е да открием откъде Иран е взел технологията, която му е позволила да стигне толкова далече? — Вдигна два пръста. — Има две възможности. Първата е Северна Корея, която е получила от Пакистан информация как се обогатява уран в центрофуги. Знаем, че Северна Корея е продала ракети «Нодон» на Иран и е възможно да е продала в същия пакет и ядрена технология с пакистански произход. Втората възможност е Пакистан директно да е направил тази сделка. Макар и да става въпрос за предполагаемо проамерикански настроена страна, много от пакистанските управници и военни споделят едни и същи ислямски фундаменталистки възгледи за света с иранците и не е трудно да допуснем някаква малка помощ, предоставена им тайно.
Томаш дискретно погледна часовника си. Беше шест и десет, което означаваше, че е тук цели два часа. Чувстваше се изморен.
— Извинете — каза той с лека боязън, — бихте ли ми обяснили защо съм ви нужен?
Човекът от ЦРУ побарабани с пръсти по полирания махагон.
— Разбира се — каза съвсем тихо. Погледна към Дан Снайдер. По време на неговото изложение аналитикът беше стоял безмълвно, почти невидим. — Дан, разказа ли на нашия приятел за Азиз ал Мутаки?
— Yes, mister Белами.
Все със същия почтителен тон.
— Обясни ли му, че Азиз е активист на Ислямско движение за съпротива?
— Yes, mister Белами.
— А каза ли му, че Ислямско движение за съпротива е дясната ръка на «Хизбула»?
— Yes, mister Белами.
— Поясни ли му кой е основният спонсор на «Хизбула»?
— No, mister Белами.
Едва доловимо проблясване премина през синия му поглед.
— А! — възкликна. — Не си му обяснил това.
— No, mister Белами.
Мъжът с леденото изражение отново се обърна към Томаш.
— Не знаете кой финансира «Хизбула»?
— Аз ли? — попита португалецът. — Не.
— Кажи му, Дан.
— Иран, mister Белами.
Томаш претегли за момент тази нова информация и съответните последствия.
— Иран? — повтори португалецът. — И какво следва от това?
Белами отново попита Снайдер, без да сваля очи от историка.
— Дан, говори ли му за професор Сиза?
— Yes, mister Белами.
— Каза ли му къде е учил професор Сиза на младини?
— No, mister Белами.
— Кажи му.
— Бил е на стаж в Института за авангардни изследвания, mister Белами.
Белами се обърна сега към Томаш.
— Разбрахте ли?
— Не.
— Дан, къде се намира институтът, в който професор Сиза е стажувал?
— В Принстън, mister Белами.
— И кой голям учен е работил там?
— Алберт Айнщайн, mister Белами.
Човекът от ЦРУ повдигна вежди към Томаш.
— Сега разбрахте ли?
Португалецът прокара ръка по брадичката си, преценявайки усложненията, които внасяха новите сведения.
— Разбирам — каза той. — Но какво означава всичко това?
Франк Белами въздъхна.
— Означава, че възникват прекалено много въпроси. — Вдигна палеца на лявата си ръка. — Въпрос номер едно: какво правят косми от главата на Азиз ал Мутаки в кабинета на най-големия физик в Португалия? — Вдигна показалец. — Въпрос номер две: къде се намира професор Сиза, който е стажувал в Принстън в същия институт, в който е работил Айнщайн? — Вдигна средния си пръст. — Въпрос номер три: по каква причина организация като «Хизбула» е трябвало да отвлича точно този физик? — Безименен пръст. — Въпрос номер четири: какво знае професор Сиза за поръчката, възложена от Бен Гурион на Айнщайн относно създаването на ядрено оръжие? — Кутре. — Въпрос номер пет: дали Иран не използва «Хизбула» като оръдие в намирането на нов начин на производство на ядрени оръжия?
Томаш се размърда на стола си.
— Предполагам, че вече имате отговори на тези въпроси?
— Вие сте гений — отвърна Белами, без нито един мускул да трепне по лицето му.
Португалецът изчака какво ще последва, но нищо не се случи. Франк Белами продължи да стои втренчен в него, без да каже и дума; чуваше се само тежкото му дишане. Грег Съливан беше съсредоточил погледа си върху масата и вниманието му изглежда бе обсебено от нещо невидимо за другите. Дан Снайдер изчакваше нареждания с отворен пред себе си лаптоп.
— Е, добре, щом имате отговорите — каза Томаш, — какво очаквате от мен?
Човекът с ледения поглед не бързаше да отговаря.
— Дан, покажи му момичето — прошепна накрая.
Снайдер плъзна пръсти по клавиатурата на компютъра.
— Готов съм, mister Белами — каза той и извъртя лаптопа към другия край на масата.
— Познавате ли тази госпожа? — попита Белами, обръщайки се към Томаш.
Историкът надникна и видя хубава жена с черни коси и познати светлокафяви очи с жълти искрици.
— Ариана — възкликна той. Погледна към Белами. — Да не би да е замесена в това?
Синеокият мъж се обърна към младежа с лаптопа.
— Дан, обясни на нашия приятел коя е тази госпожа.
Снайдер погледна справката, изписана до снимката на екрана.
— Ариана Пахраван, родена през 1966 г. в Исфахан, Иран, дъщеря на Санджар Пахраван, един от иранските учени, започнали работа по проекта в Бушехр. Ариана учи в колеж в Париж, когато избухва Ислямската революция. Завършва докторантура по ядрена физика в Сорбоната и се омъжва за френския химик Жан-Марк Дюкас, с когото се развежда през 1992 г. Няма деца. Завръща се в страната си през 1995 година и започва работа в Министерството на науката като дясна ръка на министъра Бозоргмехр Шафак.
— Точно това ми каза и тя — побърза да каже Томаш, щастлив, че не го е излъгала.
Франк Белами примигна.
— Разказала ви е всичко това?
Историкът се засмя.
— Не, разбира се, че не. Но малкото, което ми каза, съвпада с… е-е… с тази биографична справка.
— Казала ви е, че работи в Министерството на науката?
— Да, така ми каза.
— А спомена ли, че е богиня в леглото?
Този път Томаш запримигва.
— Моля?
— Каза ли ви, че е богиня в леглото?
— Хм… опасявам се, че разговорът не стигна дотам — заекна Томаш сконфузено. Поколеба се. — А така ли е?
Белами не помръдна, но леко трепване в крайчеца на устните му издаде нещо, което приличаше на зараждаща се усмивка.
— Бившият й съпруг ни каза, че е така.
Томаш се засмя.
— Значи не ми е казала всичко.
Човекът от ЦРУ не отвърна на смеха. Стисна устни и присви студените си очи.
— Какво искаше от вас?
— О, нищо особено. Нае ме да помогна за дешифрирането на един стар документ.
— Стар документ? Какъв?
— Някакъв неиздаван труд на Айнщайн.
В момента, в който произнесе името на прочутия учен, Томаш мислено хлъцна от изненада. Какво съвпадение, каза си той. Документ на Айнщайн. И веднага отхвърли мисълта — дали наистина беше съвпадение? И каква връзка имаше това с останалото?
— И вие приехте ли?
— Моля?
— Приехте ли?
— Какво да съм приел?
Белами цъкна нетърпеливо с език.
— Приехте ли да дешифрирате документа?
— Да. Добре плащат.
— Колко?
— Сто хиляди евро на месец.
— Нищо не е.
— Повече е, отколкото година работа във факултета.
— Ще ги имате, но ще работите за нас.
Томаш погледна объркано.
— Да работя за кого?
— За нас. За ЦРУ.
— И какво трябва да направя?
— Ще отидете в Техеран да видите този документ.
— Само това ли?
— И още нещо дребно, което после ще ви обясним.
— За какво се отнася?
— После ще ви обясним.
Португалецът се усмихна и поклати глава.
— Не, не става така — каза той. — Аз не съм Джеймс Бонд, аз съм историк, специалист по криптоанализ и древни езици. Няма да работя за ЦРУ.
— Ще го направите.
— Не, няма.
Франк Белами се надвеси над масата и впи жестоките си очи в Томаш. Дрезгавият му глас придоби заплашителен оттенък.
— Драги ми професоре, ще ви представя нещата по друг начин — изръмжа глухо. — Ако не приемете предложението, което ви отправям, животът ви ще стане доста сложен. — Белами вдигна вежди. — Всъщност рискувате да се лишите от него. Предполагам, че ме разбирате. — Ъгълчетата на устните му се разтегнаха в привичната гримаса, наподобяваща усмивка. — Но ако приемете, ще се случат четири неща. Първо, ще спечелите вашите мизерни двеста хиляди евро на месец — сто хиляди от нас и останалите сто хиляди от иранците. Второ, може би ще помогнете да открием клетия професор Сиза. Дъщеря му се поболя от притеснение къде ли се е дянало скъпото й татенце. Трето, може би ще успеете да спасите света от най-големия му кошмар — ядрено оръжие, попаднало в ръцете на терористите. И четвърто, навярно най-важното за вас, животът ви има бъдеще. — Белами се отпусна на стола. — Ясен ли съм?
Историкът отвърна на погледа му. Беше бесен заради отправените му заплахи и съзнанието, че няма къде да бяга; човекът, който стоеше пред него, разполагаше с огромна власт и воля да я използва, както реши.
— Разбрахте ли? — повтори въпроса си Белами.
Томаш кимна бавно.
— Да.
— Проклет гений.
— Майната ти — отвърна незабавно португалецът.
Белами се разсмя за първи път. Тялото му се разтресе от пристъпа, хълцаше и се превиваше, докато смехът премина в упорита кашлица. Овладя я и след кратка пауза, в която нормализира дишането си и възвърна обичайното си изражение, той погледна Томаш.
— Имате големи топки, професор Нороня. Това ми харесва. — Кимна към Съливан и Снайдер, които наблюдаваха сцената с гробно мълчание. — Не са много хората, които биха дръзнали да ми кажат fuck you. Дори и президентът не би си го позволил. — Неочаквано заби пръст в Томаш и добави заканително: — Посмей да го кажеш отново! Разбра ли ме?
— Хм.
— Разбра ли?
— Да, разбрах.
Американецът разтри чело.
— Много добре — въздъхна той, връщайки си пълния контрол над ситуацията. — Преди малко не довърших историята за поръчката, която Бен Гурион възложил на Айнщайн. Искате ли да я чуете докрай?
— Щом настоявате…
— Айнщайн започнал да работи върху новата атомна бомба месец след срещата си с Бен Гурион. Припомням ви, че идеята била да се създаде такъв тип бомба, която Израел да може да произведе с малко средства и тайно. Известно ни е, че Айнщайн е работил над този проект поне три години, до 1954-а включително. Възможно е да е продължил работата си и през 1955-а, годината, в която умира. Малко се знае какво точно направил нашият гений. Учен, който е работил заедно с него, ни съобщи, че Айнщайн открил формулата на невиждано мощен взрив, толкова мащабен, че според информатора ни Айнщайн изглеждал потресен от собственото си откритие. — Белами придоби изражението на човек, който се мъчи да си припомни нещо, сякаш връхлетян от някакво съмнение. — Да, точно така — каза накрая. — Потресен. Това беше думата, която спомена нашият информатор.
— Не знаете ли къде е този документ?
— Документът изчезнал и Айнщайн отнесъл тайната със себе си в гроба. Но е възможно да го е поверил някому. Казват, че Айнщайн се сприятелил с един млад физик, стажант в Института за авангардни изследвания, чието име е…
— Професор Сиза!
— Вие сте fucking гений, несъмнено — потвърди Белами. — Точно така, самият професор Сиза. Същият, който изчезна преди три седмици. Същият, в чийто апартамент са били намерени улики, водещи към Азиз ал Мутаки, опасния активист на «Хизбула» — терористичното движение, финансирано от Иран. Все този Иран, който се опитва по всички възможни начини да започне тайно производство на ядрени оръжия.
— Господи!
— Сега разбирате ли защо настоявахме толкова да говорим с вас?
— Да.
— Остава да ви кажем още нещо, което ни беше разкрито от нашия информатор.
— Какъв информатор?
— Приятелят на Айнщайн, човекът, на когото нашият гений е говорил за проекта, възложен от Бен Гурион.
— Да.
— Информаторът ни каза, че Айнщайн имал дори кодово име за своя проект.
Томаш почувства, че сърцето му ще изхвръкне.
— Какво е името?
Франк Белами пое дълбоко въздух.
— Die Gottesformel. Божията формула.
 

V
 
Живописни къщички с бели стени и керемидени покриви се катереха една над друга на отсрещния бряг на Мондего и надничаха сред короните на чинарите, опасани от старата крепостна стена. Сградата на университета привличаше погледа с горделивата си осанка и красивата камбанария, извисила се като фар върху скалист нос, като главен ориентир, към който бяха отправени погледите на всички. Слънцето глезеше Коимбра.
Колата мина през Шопалиньо — парка с огледалното отражение на стария град в кротката пелена на реката. Стиснал кормилото, Томаш се полюбува на древното селище отвъд реката и си помисли за сетен път, че мястото, където се чувстваше добре, беше именно тук, в Коимбра. Из улиците му се срещаха старото и новото, традицията и модерното, фадото и рокът, романтизмът и кубизмът, вярата и науката. Сред изпълнените със светлина постройки сновяха студенти — момичета и момчета с книжки под мишниците и мечти за бъдещето, греещи в очите им.
Томаш пресече Мондего по моста Санта Клара и навлезе в «Ларго да Портажайм», който заобиколи, за да свие наляво. Паркира на крайбрежната улица до гарата и се впусна из лабиринта в центъра, докато стигна «Ферейра Боржеш», главната улица, оживена от безброй магазини, кафенета, сладкарници и boutiques, която излизаше на живописния площад «Праса ду Комерсио». Свърна по една странична тясна уличка и влезе в триетажна сграда със стар асансьор с решетка и мирис на застояло. Натисна копчето и след кратко клатушкане слезе на втория етаж.
— Томаш — каза майка му на вратата, разтваряйки ръце за прегръдка. — Добре, че дойде. Боже, вече се притеснявах.
Прегърнаха се.
— Е, защо?
— Ами как защо? Заради пътуването, какво друго?
— Какво му е на пътуването?
— Има всякакви хора, синко. Не слушаш ли новините? Вчера е станала ужасна катастрофа на магистралата до Сантарем. Някакъв смахнат се носил с бясна скорост и се забил в друга кола, която спокойно си карала по пътя. В нея имало младо семейство, бебенцето им умряло.
— Мамо, ако от всичко ме е страх, не би трябвало да си показвам носа от вкъщи.
— Ами то и вкъщи да си стои човек, пак е опасно, нали знаеш?
Томаш се разсмя.
— Да си стоиш вкъщи, е опасно, така ли? Откога?
— Ами гледах новините. Според статистиката най-много злополуки ставали вкъщи, да го знаеш.
— Ами след като хората прекарват по-голяма част от времето си вкъщи…
— Ох, мили ми сине, казвам ти — изохка майка му и събра длани като за молитва, — живеем на косъм от смъртта. На косъм!
Томаш си свали сакото и го окачи на закачалката.
— Добре, добре — каза той, за да приключат с темата. — Татко?
— Почива си горкият. Събуди се с главоболие, пи нещо много силно, така че ще се събуди чак след час-два. — Махна към кухнята. — Влизай. Готвя обяд.
Томаш седна в трапезарията, изморен от пътя.
— Как е татко?
— Татко ти ли? — Поклати глава. — Никак не е добре горкичкият. Боли го, чувства се отпаднал, потиснат…
— Но радиотерапията ще помогне, нали?
Граса погледна сина си в очите.
— Въпреки депресията той все се надява, нали? — Въздъхна. — Но доктор Говея ми каза, че радиотерапията само забавя процеса, нищо повече.
Томаш наведе очи.
— Мислиш ли, че наистина си отива?
Майка му се поколеба, преди да отговори.
— Отива си — каза накрая шепнешком. — Аз му казвам, че не е така, че трябва да се бори, че все ще се намери разрешение. Но доктор Говея ми каза да не се залъгвам с напразни надежди и че е по-добре да използваме времето, което остава.
— А той знае ли?
— Ами, как да ти кажа, татко ти не е глупав, нали? Знае, че е тежко болен. Никой не крие това от него. Но се опитваме да му вдъхнем надежда.
— А той как реагира?
— Различно. В началото реши, че това е някаква грешка, че са объркали изследванията, че…
— Да, каза ми.
— А после го прие. Но настроението му се мени всеки ден, дори всеки час. Понякога е много потиснат, казва, че ще умре, а не му се умира. Тогава го утешавам. Но после започва да се държи така, сякаш има обикновен грип, и говори обратното на това, което е казал преди час. Дори прави планове за пътуване до Бразилия или на сафари в Мозамбик, такива ми ти работи. Доктор Говея казва, че трябва да го оставим да бълнува буден, това е добре за него, помага му да се отърси от депресията. Право да ти кажа, и аз мисля така.
— Каква мъка само.
Граса отново въздъхна.
— Ужасно е. — Тръсна глава, сякаш да прогони лошите мисли. — Но стига сме се окайвали — реши тя да смени темата. Обърна глава, търсейки куфара на сина си, но нищо не намери. — Ти какво, няма ли да преспиш тук?
— Не, мамо. Трябва да се върна тази вечер в Лисабон.
— Веднага ли? Но защо?
— Имам полет утре сутринта.
Майка му захлупи лице в шепите си.
— Пресвета Дево! Полет! Пак ли ще пътуваш със самолет?
— Пак. Такава ми е работата.
— Ох, Пресвета Дево! Вече не съм на себе си. Винаги, когато пътуваш, ми се свива сърцето.
— Недей да се притесняваш, няма защо.
— И къде ще ходиш, Томаш?
— Ще летя до Франкфурт, където ще сменя самолета. Отивам в Техеран.
— В Техеран? Това не е ли в Арабия?
— В Иран.
— В Иран ли? Какво ще правиш в ония земи на безумци, мили Боже! Нима не знаеш, че са фанатици и мразят чужденците?
— Е, чак толкова!
— Сериозно! Нали гледам новините. Тия араби знаят само да палят американски знамена и да…
— Не са араби, а иранци.
— Ами! Араби са си, и иранците, и алжирците.
— Не, не са. Мюсюлмани са, но не са араби. Арабите са семити, а иранците са арийци.
— Ето, че ми даваш още основания! Щом са арийци, значи са нацисти!
Томаш се отчая.
— Каква бъркотия! — възкликна той. — Едното няма нищо общо с другото! Арийци са индоевропейските народи като индийците, иранците, турците и европейците. А арабите са семити като евреите.
— Няма значение. Араби и нацисти са от един дол дренки, навсякъде взривяват бомби.
— Преувеличаваш.
— Какво ти преувеличение! Знам си аз какво говоря!
— Била ли си там някога, та говориш с такава убеденост?
— Не ми и трябва. Добре ги знам.
— Така ли? И откъде?
Майката спря на вратата на кухнята, погледна го в очите и сложи ръце на кръста.
— Как откъде, гледах по новините.
 

Томаш довършваше млякото с ориз, когато чу баща си да кашля. Миг след това вратата на стаята се отвори и Мануел Нороня, по халат и чорлав, надникна в трапезарията.
— Здрасти, Томаш. Как си?
Синът стана.
— Здравей, татко. Как я караш?
Старият професор по математика се намръщи неопределено.
— Горе-долу.
Седна на масата в трапезарията и жена му, която подреждаше чиниите, го погледна нежно.
— Искаш ли да похапнеш нещо, Манел?
— Само супичка.
Граса напълни една чиния с топла супа и я сложи пред мъжа си.
— Ето. Още нещо?
— Не, това ми стига — каза Мануел, докато отваряше чекмеджето с приборите, за да си вземе лъжица. — Не съм много гладен.
— Добре, ако решиш да хапнеш още нещо, има бифтек в хладилника. Само трябва да се затопли малко. — Излезе от кухнята и облече палтото си. — Ще отскоча до църквата «Свети Бартоломео». А вие, момчета, да слушате!
— До скоро, мамо.
Граса Нороня излезе от апартамента, оставяйки баща и син насаме. Томаш не беше сигурен дали идеята му харесва, все пак бе по-близък с майка си — приказлива и нежна жена, отколкото с баща си — мълчалив човек, който живееше затворен в кабинета си, отдаден на света на уравненията, чужд на семейството и всичко останало.
Тишина.
Потискащото безмълвие, което настъпи в апартамента, бе нарушавано само от потропването на лъжицата в чинията със супа и някое и друго сръбване на Мануел Нороня. Томаш го поразпита за изчезналия му колега Аугущо Сиза, но баща му знаеше само онова, което беше известно на всички. Каза само, че случаят е притеснил много хора във факултета; стигнало се дотам, че сътрудникът на професора престанал да излиза от къщи и се показвал само за да помоли за някоя услуга, като да му донесат храна от магазина или да се отнесе нещо някъде.
Скоро темата за професор Сиза се изчерпа и Томаш не знаеше за какво биха могли да си говорят оттук нататък. Всъщност не можеше да си спомни дали някога беше разговарял нормално с баща си. Но тишината трябваше да бъде запълнена и той започна да разказва за посещението си в Кайро, описвайки подробно стелата, която беше отишъл да разгледа в Египетския музей. Баща му го изслуша, без да коментира, промърморвайки одобрително тук и там, но явно не следеше разказа с внимание и умът му блуждаеше някъде, навярно в дебрите на болестта или из хоризонтите на абстракцията, където обикновено се рееше.
Отново настъпи тишина.
Томаш вече не знаеше за какво да си говорят. Остана загледан в баща си, в изпитото му бледо и сбръчкано лице, в състареното и немощно тяло. Баща му вървеше с широки крачки към смъртта и тъжната истина беше, че въпреки това Томаш не успяваше да поддържа разговор с него.
— Как се чувстваш, татко?
Мануел Нороня застина с лъжица във въздуха и погледна сина си.
— Страх ме е — каза той просто.
Томаш отвори уста, готов да попита от какво го беше страх, но спря навреме — отговорът беше толкова очевиден. Но точно в мига, в който усети, че трябва да премълчи въпроса, който напираше на устните му, осъзна, че се е случило нещо различно. По някакъв начин баща му беше отворил прозорец към себе си, за първи път му беше казал какво чувства. Сякаш точно в тази секунда беше настъпила някаква метаморфоза; сякаш стената, която ги разделяше, се беше пропукала, сякаш мост се беше издигнал над непроходима река, сякаш бариерата между баща и син беше изчезнала. Големият мъж, геният на математиката, който живееше ограден от логаритми и уравнения, формули и теореми, се беше приземил и бе докоснал сина си.
— Разбирам — успя да каже само Томаш.
Баща му поклати глава.
— Не, синко. Не разбираш. — Приближи най-сетне лъжицата до устата си и после я пусна. — Живеем живота си така, сякаш е вечен, сякаш смъртта е нещо, което се случва на другите, а от нас е далече, толкова далече, че дори не си заслужава да мислим за това. За нас смъртта е нещо абстрактно. А междувременно аз се занимавам с лекциите и теориите си, майка ти мисли за църквата и за хората, които вижда по новините или в телевизионните сериали, ти се притесняваш за заплатата и за жената, която вече нямаш, за ръкописите, стелите и всички други реликви, нямащи никакво значение в случая. — Погледна през прозореца на кухнята към хората, седнали в кафенето на открито долу, на площад «Праса ду Комерсио». — Знаеш ли, хората минават през живота като сомнамбули, притесняват се за незначителни неща, искат да имат пари и слава, завиждат на другите и се тревожат за неща, за които не си струва да се тревожат. Животът им е лишен от смисъл. Само спят, ядат и си измислят проблеми, с които да се занимават. Дават приоритет на второстепенното и забравят основното. — Поклати глава. — Но проблемът е, че смъртта не е абстракция. Всъщност тя вече е тук, зад ъгъла. И един ден, както си се носил из улицата на живота като сомнамбул, се явява някакъв лекар и ти казва: «Ти може да умреш». И точно в момента, когато кошмарът става нетърпим, най-сетне се събуждаш.
— Татко, ти събуди ли се?
Мануел стана от масата, остави празната чиния в мивката и пусна водата, за да я изплакне.
— Да, събудих се — каза той. Завъртя крана и се върна на масата. — Събудих се, за да изживея навярно последните си мигове. — Погледна към мивката. — Събудих се, за да видя как животът изтича като водата, която потъва в сифона. — Разкашля се. — Понякога се гневя заради това, което става с мен. Дори се улавям, че се питам: «Защо аз?». При това безсмислено гъмжило от хора, които нищо не правят, защо трябваше да се случи точно на мен? — Прокара ръка по лицето. — Онзи ден на път към болницата срещнах Шико да Пинга. Спомняш ли си го?
— Кой?
— Шико да Пинга.
— Не, май не го познавам.
— Познаваш го, разбира се. Онзи старец, който се скита вечно пиян, с мръсни и парцаливи дрехи.
— А, да! Сетих се, спомням си, че съм го виждал като дете. Още ли е жив?
— Жив ли? Човекът е здрав като камък! Непрекъснато е пиян-залян, нищо не прави, нито някога е правил нещо, смърди, храчи по земята, бие жена си… с една дума, пълна отрепка. И защо Бог изпраща тази болест на мен, а оставя смотаняк като него да се шляе на воля, пращящ от здраве? — Отвори широко очи. — Само като си го помисля и ми призлява от мъка.
— Татко, не бива да гледаш така на нещата…
— Несправедливо е! Знам, че не бива, дори е безнравствено човек да пожелава злото да се прехвърля на другите, но като се виждам на какво дередже съм и като гледам на какво здраве се радва смотаняк като Шико да Пинга, извинявай, но просто не мога да не се ядосвам.
— Разбирам.
— От друга страна, знам, че не бива да допускам да ме обзема подобно чувство на възмущение. — Разкашля се. — Усещам, че времето ми сега е ценно, разбираш ли? Трябва да го използвам, за да се преориентирам, да пренаредя приоритетите си, да отделя внимание на действително значимото, да забравя второстепенното и да се помиря със себе си и със света. — Неопределено махна с ръка. — Прекалено дълго време бях затворен в себе си, не обръщах внимание на майка ти, не обръщах внимание на теб, на жена ти и дъщеря ти, бях загърбил всичко, с изключение на математиката, по която съм луд. Сега, когато знам, че мога да умра, разбирам, че съм прекарал живота си като под упойка, все едно съм го проспал, все едно не съм го живял. И това също ме изпълва с гняв. Как съм могъл да бъда толкова глупав? — Сниши глас почти до шепот. — Ето защо смятам да използвам малкото време, което ми остава, за да направя онова, което не съм направил през всичкото това време. Искам да живея истински живота си, да взема онова, което наистина си заслужава, да се помиря със света. — Наведе глава и погледна към гърдите си. — Но не знам дали това, което нося в себе си, ще ми позволи.
Томаш не знаеше какво да каже. Никога не беше чувал баща си да разсъждава за живота и за начина, по който беше живял, за грешките, които беше направил, за хората, които е трябвало да обича и от които беше странил. Всъщност баща му говореше за отношението си към самия него, за игрите, които не бяха играли, за приказките, които не му беше чел, за пасовете, които не му беше подавал, за всичко онова, което не бяха споделили. Говореше за връзката със сина си, макар и по заобиколен начин. Затова остана безмълвен, без да знае какво да отговори. Обзе го огромно, неимоверно желание да получат втори шанс — той да се почувства син на своя баща и баща му да се почувства истински баща на сина си. Да, би било прекрасно да можеха да имат втора възможност.
— Може би имаш повече време, отколкото си мислиш — чу се да казва Томаш. — Може тялото ни да умре, но душата ни да продължи да живее и така, татко, ти би могъл, прераждайки се, да поправиш грешките си от този живот. Вярваш ли в това, татко?
— В кое? В прераждането?
— Да. Вярваш ли?
Мануел Нороня тъжно се усмихна.
— Бих искал да повярвам, разбира се. Кой в моето положение не би искал да вярва в подобно нещо? В душата, която пребъдва. Във възможността да се преродиш в някой и да можеш отново да живееш.
Колко хубаво. — Поклати глава. — Но аз съм човек на науката и мой дълг е да не се самозалъгвам.
— Какво искаш да кажеш с това? Смяташ, че не е възможно душата да ни надживее ли?
— Но какво е душата?
— Тя е… знам ли… живителна сила, дух, който ни дава живот.
Старият математик остана загледан в сина си.
— Чуй ме, Томаш — каза. — Погледни ме. Какво виждаш?
— Виждам баща си.
— Виждаш тяло.
— Да.
— Това е моето тяло. Говоря за него така, сякаш се отнася за моя телевизор, моята кола, моята писалка. В случая става въпрос за моето тяло. Това е нещо, което е мое, моя собственост. — Положи длан на гърдите. — Но когато казвам, че тялото е мое, всъщност казвам, че аз не съм тялото. Тялото е мое, но не съм аз. Тогава какво съм аз? — Докосна челото си. — Аз съм моите мисли, моят опит, моите чувства. Ето, това съм аз. Аз съм съзнание. Но дали моето съзнание, това, което представлява моето «аз», е душата?
— Хм… да, предполагам, че е така.
— Проблемът е, че този «аз», който съм, е продукт на химически субстанции, на електрически трансмисии между невроните, на генетично наследство, закодирано в моята ДНК, на безброй дадености, унаследени и присъщи само на мен, които извайват това «аз», което съм. Мозъкът ми е сложна електрохимична машина, която работи като компютър, а моето самосъзнание, което отразява моето съществуване, е нещо като програма. Разбираш ли? Образно казано, мозъкът е хардуер, а съзнанието е софтуер. Което поражда интересни въпроси. Дали един компютър има душа? Ако човешкото същество е един много сложен компютър, дали самият той има душа? И ако цялата система загине, дали душата оцелява? И къде по-точно? На кое място?
— Ами… издига се над тялото и отива… ами… отива…
— Отива на небето?
— Не, отива… не знам… прехвърля се в друго измерение.
— Но от какво се състои тази душа, която излиза от тялото? От атоми ли?
— Не мисля, че е от атоми. Сигурно е някаква нематериална субстанция.
— Няма атоми, така ли?
— Смятам, че няма. То е… дух.
— Добре, това ни води към един друг въпрос — отбеляза математикът. — Дали един ден в бъдещето душата ми ще си спомни за това мое съществуване?
— Да, казват, че си спомня.
— Но това няма смисъл, нали?
— Защо не?
— Виж, Томаш. По какъв начин е организирано съзнанието ни? Как аз знам, че съм аз — професор по математика, твой баща и съпруг на майка ти? Че съм се родил в Кащело Бранко и съм почти оплешивял? Как знам всичко това за самия себе си?
— Татко, знаеш го заради това, че си го изживял, ти самият си го направил или казал, заради това, че си го чул, видял и научил.
— Точно така. Знам, че съм аз, защото имам спомен за мен самия, за всичко, което ми се е случило, дори и онова, станало само преди секунда. Аз съм собствената си памет. А къде се помещава тази памет?
— В мозъка, разбира се.
— Точно така. Паметта ми е в мозъка, съхранява се в клетките му. Тези клетки са част от моето тяло. И ето, в това е въпросът. Когато тялото ми умре, клетките ще престанат да бъдат захранвани с кислород и също ще умрат. Така се заличава цялата ми памет, споменът за онова, което съм. А щом е така, как тогава, по дяволите, душата ми ще си спомни моя живот? Ако душата няма атоми, тя не би могла да има клетки на паметта, нали така? От друга страна, клетките, в които са записани спомените от живота ми, вече са мъртви. В такъв случай как душата би могла да си спомни каквото и да било? Не ти ли се струва някак безсмислено?
— Татко, говориш така, сякаш всички сме обикновени машини, компютри. — Разтвори ръце, като да покаже нещо очевидно. — Но ние не сме компютри, ние сме хора, ние сме живи същества.
— А каква е разликата?
— Ами ние мислим, чувстваме, живеем. А компютрите — не.
— И си сигурен, че наистина сме различни?
— А нима не сме? Ние сме живи същества, биологични организми, а компютрите са процесори.
Мануел Нороня вдигна лице нагоре, сякаш търсеше помощ в небето.
— И това момче е защитило докторантура в университета…
Томаш недоумяваше.
— Защо казваш това? Глупост ли казах?
— Не, синко, каза същото, което би казал всеки един биолог, не се притеснявай. Но ако попиташ този биолог какво е животът, той ще ти отговори горе-долу така: «Животът е съвкупност от сложни процеси, основани на химията на въглеродния атом». — Вдигна показалец. — Но дори и най-лиричният биолог би признал, че ключово понятие в това определение не е въглеродният атом, а сложни процеси. Истина е, че живите организми са изградени от въглеродни атоми, но не това е същината на дефиницията за живот. Има биохимици, които допускат, че първите форми на живот на Земята не са се базирали на въглеродните съединения, а на кристалите. Атомите са само материята, която прави живота възможен. Няма значение дали е атомът А, или атомът В. Представи си, че атомът А в главата ми по някаква причина е бил заменен с атома В. Нима заради това бих престанал да съм аз? — Поклати глава. — Не мисля. Онова, което правя аз, е моделът, информационната структура. С други думи, важни са не атомите сами по себе си, а начинът, по който са организирани. — Мануел се закашля. — Знаеш ли откъде идва животът?
— Откъде?
— От материята.
— Е, това вече е новина.
— Не разбираш какво искам да кажа. — Удари с пръст по масата. — Атомите в организма ми са абсолютно еднакви с атомите на тази маса или с атомите на която и да било далечна галактика. Всички те са еднакви. Разликата е във формата на организация. Какво, мислиш, свързва атомите така, че да образуват живи клетки?
— Хм… не знам.
— Дали е някаква «жизнена сила»? Дали е дух? Дали е Бог?
— Може би…
— Не, сине — каза той, поклащайки глава. — Онова, което свързва атомите в живите клетки, са законите на физиката. Ето това е основният въпрос. Виж, как може една съвкупност от неодушевени атоми да образува жива система? Отговорът е в съществуването на закони на «безкрайно сложното». Всички проучвания показват, че системите се организират спонтанно, изграждайки все по-сложни структури, които функционират съгласно законите на физиката и могат да бъдат описани с математически уравнения. Един физик, Нобелов лауреат, дори доказа, че уравненията, описващи неорганични химични процеси, са сходни с уравненията, описващи моделите на поведение на висшите биологични системи. Казано по друг начин, живите организми са всъщност продукт на невероятно усложняване на неорганичните системи. И това усложняване не е резултат от дейността на някаква «жизнена сила», а на самоорганизиращата се материя. Една молекула например може да бъде изградена от милион атоми, свързани по специфичен и сложен начин, а функциите й се контролират от толкова сложни химически структури, че напомня град. Разбираш ли какво искам да ти кажа? — Хм… да. Тайната на живота не е в атомите, които съставят молекулата, а в структурата им, в сложната им организация. А тази структура съществува, защото се подчинява на законите за самоорганизацията на материята. По същия начин, по който животът е продукт от усложняването на инертната материя, съзнанието е продукт от усложняването на живота. Ключовият фактор е сложността на организацията, а не материята. — Мануел отвори едно чекмедже и извади книга с рецепти, която разгърна напосоки. — Виждаш ли тези букви? С какво мастило са напечатани?
— Черно.
— Представи си, че вместо черно мастило печатарят беше използвал червено. — Затвори книгата и я размаха. — Това ще промени ли съдържанието на тази книга?
— Разбира се, че не.
— Очевидно. Онова, което изгражда същината на една книга, не е цветът на мастилото, с което са изписани буквите, а информационната структура. Няма значение дали мастилото е черно, или е червено, важно е информационното съдържание на книгата, нейната структура. Аз мога да прочета романа «Война и мир», отпечатан с шрифт Times New Roman или с Arial в друго издание, но книгата ще си остане същата. При всички обстоятелства това ще е романът Война и мир на Лев Толстой. И обратно, ако имам Война и мир и Ана Каренина, отпечатани с един и същи шрифт, например Times New Roman, това няма да ги направи еднакви, нали? Следователно определящият фактор не е шрифтът, нито цвета на мастилото, а структурата на текста, неговата семантика, неговата организация. Същото е и с живота. Няма значение дали животът се базира на въглеродни атоми, на кристали или нещо друго. Онова, което прави живота, е информационната структура, семантиката, сложната организация. Аз се казвам Мануел и съм професор по математика. Могат да махнат атома А от тялото ми и да го заменят с атома В, но ако информацията се запази, ако структурата остане недокосната, аз ще продължа да съм си аз. Могат да ми подменят всички атоми, замествайки ги с други, но аз ще продължавам да съм си аз. Всъщност доказано е, че в рамките на един човешки живот се подновяват почти всички атоми. Но въпреки това аз съм си аз. Да вземем «Бенфика» и да сменим всички играчи. «Бенфика» си остава, продължава да си е «Бенфика», независимо дали играе този или онзи футболист. Не футболистът А или В прави отбора «Бенфика», а семантиката и информационната структура. Същото е с живота. Няма значение какъв точно атом в кой точно момент изгражда дадена структура. Онова, което ни интересува, е структурата сама по себе си. Стига атомите да направят възможно съществуването на информационната структура, която определя моята идентичност и функциите на органите ми, животът е възможен. Разбираш ли?
— Да.
— Животът е изключително сложна информационна структура и всичките й функции предполагат обработка на информация. — Мануел Нороня се покашля. — От това определение обаче произтичат сериозни последствия. Ако в същината си животът е модел, семантика, информационна структура, която се развива и взаимодейства с околния свят, ние, в крайна сметка, сме нещо като програма. Материята е хардуер, а съзнанието ни е софтуер. — Посочи челото си. — Ние сме изключително сложна и усъвършенствана компютърна програма. — И каква е програмата на този… компютър?
— Оцеляването на гените. Някои биолози определят човешкото същество като машина за оцеляване, нещо като програмиран робот за съхранение на гените. Знам, че така изложени, нещата звучат шокиращо, но ние сме точно това — програмирани компютри за съхранение на гени.
— От тази дефиниция следва, че компютърът е живо същество.
— Без съмнение. Това е живо същество, което не е съставено от въглеродни атоми.
— Но това е невъзможно!
— Защо?
— Защото компютърът се ограничава до реализиране на предварително дефинирана програма. — Което е същото като онова, което правят всички живи организми — отвърна бащата. — Проблемът е, че компютърът е машина, функционираща на принципа на програмирани стимул-отговор, нали?
— Да.
— А кучето на Павлов? Нима не функционира на принципа на програмираните стимул-отговор? Ами вземи кое да е растение! Или скакалецът например.
— Добре… разбирам. И въпреки това е… различно.
— Никак не е различно. Ако ние се запознаем с програмата на скакалеца, ако научим какво го привлича и какво го отблъсква, какво го мотивира и какво го плаши, бихме могли да предвидим цялото му поведение. Скакалците имат относително прости програми. Ако се случи събитие X, те ще реагират по начин A. Ако стане Y, те ще постъпят по начин B. Точно като създадена от нас машина.
— Но скакалците са естествени машини. Компютрите са изкуствени машини.
Мануел се огледа наоколо, търсейки подходящ пример. Вниманието му се насочи към прозореца, където видя един врабец, литнал към дървото на отсрещния тротоар.
— Погледни птиците. Гнездата, които си правят по дърветата, естествени ли са, или са изкуствени?
— Естествени са, разбира се.
— Тогава всичко, което човекът прави, също е естествено. Ние имаме антропоцентрична представа за природата и делим нещата на естествени и изкуствени, определяйки като изкуствени, направените от човека, а като естествени, сътворените от природата, от растенията и животните. Но това е условно. Истината е, че ако човекът е животно, в такъв случай той също е природно създание, нали?
— Да.
— Бидейки природна твар, всичко, създадено от него, е естествено. Значи и неговите творения са естествени по същия начин, по който гнездото, направено от птиците, е нещо естествено. — Отново се разкашля. — Това, което искам да кажа, е, че всичко в природата е естествено. И щом човекът е продукт на природата, то и създаденото от него е естествено. Определянето на създадените от него предмети като изкуствени е въпрос на езикова норма, но всъщност те са толкова естествени, колкото и нещата, които птиците създават. Следователно, бидейки творения на природна твар, компютрите, както и гнездата, са естествени.
— Но нямат разум.
— Нито птиците, нито скакалците имат «разум». — Той се намръщи. — По-точно е да се каже, че и птиците, и скакалците, и компютрите имат разум; те просто нямат нашия разум. Да вземем за пример компютрите: какво ни гарантира, че след сто години те няма да са умни като нас и дори да развият по-голяма интелигентност от нашата. А ако достигнат нашата степен на интелигентност, можеш да бъдеш сигурен, че те ще развият емоции и чувства и съзнание за това.
— Не вярвам в това.
— Че биха могли да имат емоции и чувства и да бъдат съзнателни същества?
— Да. Не вярвам в това.
Мануел Нороня се задави от нов пристъп на мъчителна, раздираща кашлица. Синът му му подаде чаша вода в опит да му помогне да се успокои. Когато пристъпът отмина, Томаш погледна угрижено баща си.
— Добре ли си, татко?
— Да.
— Искаш ли да си полегнеш малко? Може да…
— Добре съм, остави ме — прекъсна го старият математик.
— Ти си знаеш.
— Добре съм — настоя той, поемайки дъх. — Та докъде бяхме стигнали?
— Не е важно.
— Не, не. Искам да ти обясня това, важно е.
Томаш се поколеба, преди да продължи.
— Казвах, че не вярвам някой ден компютрите да могат да изпитват чувства и да имат съзнание.
— А, да — възкликна Мануел, улавяйки нишката на мисълта. — Смяташ, че компютрите не могат да имат емоции, така ли?
— Да. Нито емоции, нито съзнание.
— Заблуждаваш се. — Пое си дълбоко въздух и дишането му се успокои. — Знаеш ли, емоциите и съзнанието се постигат на определено ниво от развитието на интелекта. Но какво е това «интелект»?
— Способност да се осъществяват сложни мисловни процеси, поне така мисля.
— Точно. С други думи, интелектът е форма на усъвършенствана сложност. Човешкото ниво на интелект не е непременно необходимо за наличието на съзнание. Кучетата например са много по-малко «умни» от човека, но ако попиташ някого, който има куче, дали кучето му улавя емоции и има съзнание за нещата, той, без да се колебае, ще каже «да». Кучета има чувства и съзнание. Значи емоциите и съзнанието са механизми, които възникват в определено ниво на сложност на интелекта.
— Следователно смяташ, че ако компютрите достигнат такова ниво на сложност, те ще развият емоции и съзнателност?
— Без съмнение.
— Трудно ми е да го повярвам.
— Трудно ти е не само на теб, но и на повечето хора, които не са проникнали в същината на проблема. Мисълта, че машините биха могли да имат съзнание, е шокираща за простосмъртните. Но повечето учени, които се занимават с тази проблематика, смятат за напълно естествено, че симулираният разум би могъл да стане «съзнателен».
— Татко, наистина ли смяташ, че е възможно компютърът да придобие разум? Мислиш ли, че би могъл да мисли самостоятелно?
— Разбира се. Всъщност компютрите вече са достатъчно интелигентни. Те са по-умни от червея например. Не са толкова умни, колкото човека, но са по-умни от червея. Но какво отличава интелигентността на човека от тази на червея? Сложността. Нашият мозък е много по-сложен от този на червея. Подчиняват се на едни и същи принципи — и двата вида притежават синапси и връзки, само че човешкият мозък е неизмеримо по-сложен от този на червея. — Допря пръст до слепоочието си. — Знаеш ли какво представлява мозъкът?
— Мозъкът е онова, което се намира в черепа.
— Мозъкът е органична маса, която функционира като сложна електрическа система. Вместо жици има неврони, вместо чипове — мозък, но принципът е същият. Функционирането му има определящо значение. Нервните клетки изпращат електрически импулси с определена команда, които се провеждат по невронните вериги до съответните мускули. Друга, различна команда, би довела до възникването на различен импулс. Точно както при компютъра. Искам да кажа, че ако успеем да усъвършенстваме мозъка на компютъра и да го направим много по-сложен от това, което е днес, би могъл да функционира на нашето ниво.
— И възможно ли е да ги направим толкова интелигентни, колкото са човешките същества?
— Теоретично не съществуват пречки. Виж, компютрите вече превъзхождат човешките същества по скорост на изчисленията. Най-големият им недостатък е липсата на креативност. Един от бащите на компютрите, англичанинът Алън Тюринг, твърди, че в деня, в който успеем да проведем с компютър същия разговор, какъвто бихме провели с човешко същество, тогава вече можем да говорим за мислещ компютър, за компютър с интелект на нашето равнище.
Томаш придоби скептично изражение.
— Но дали това наистина е възможно?
— Истина е, че дълго време учените са смятали това за невъзможно поради сложната математическа задача. — Покашля се. — Знаеш ли, ние, математиците, винаги сме смятали Бог за математик. Според нас Вселената може да бъде описана с математически уравнения. А тези уравнения, колкото и сложни да изглеждат, са решими. Ако едно уравнение не може да се реши, това не се дължи на факта, че то е нерешимо, а на ограниченията на човешкия интелект.
— Не виждам какво целиш…
— Сега ще разбереш — обеща бащата. — Въпросът дали компютрите могат, или не могат да се сдобият със съзнание, е свързан с един от въпросите на математиката и по-точно с автореференциалните парадокси. Чуй това например: «Аз говоря само лъжи». Забелязваш ли тук някаква аномалия?
— Къде?
— Във фразата, която току-що формулирах: «Аз говоря само лъжи».
Томаш прихна.
— Ами то е самата истина.
Бащата го изгледа снизходително.
— Ето, виждаш ли? Ако е истина, че говоря само лъжи, как да приемем, че съм изрекъл една истина? В такъв случай не говоря само лъжи. Ако твърдението е вярно, то противоречи само на себе си. — Повдигна вежди, доволен от произведеното впечатление. — Дълго време се смятало, че това е просто семантичен проблем, дължащ се на ограниченията на човешкия език. Но когато това твърдение добило математически израз, противоречието си останало. Математиците прекарали много време над задача в опити да я решат, убедени, че решение съществува. Тази илюзия била разсеяна през 1931 г. от математик на име Курт Гьодел, който формулирал две теореми, наречени Теореми за непълнота. Теоремите на Гьодел, смятани за едно от най-значимите интелектуални постижения на ХХ век, първоначално хвърлили математиците в шок. — Замълча нерешително. — Малко сложно е да се обясни в какво се състоят теоремите, но е важно да имаш някаква…
— Опитай.
— Какво? Да ти обясня Теоремите за непълнота ли?
— Да.
— Не е лесно — каза той, поклащайки глава. Напълни гърдите си с въздух, набирайки кураж. — Гьодел всъщност доказва, че не съществува единична математическа теория, която да се използва като основа на останалите дисциплини. Има твърдения, които са истинни, но е невъзможно да бъдат доказани в рамките на системата. Това откритие довело до твърде значими последици — демонстрирайки ограниченията на математиката, то разкрило непозната страна от архитектурата на Вселената.
— Но какво общо има това с компютрите?
— Много просто. Теоремите на Гьодел предполагат, че колкото и съвършени да са, компютрите винаги ще се сблъскват с ограничения. Макар и да не може да покаже кохерентността на една математическа система, човешкото същество съумява да разбере, че много твърдения в системата са истинни. Но компютърът, поставен пред подобно неразрешимо противоречие, ще блокира. Следователно компютрите никога не биха могли да станат равни на човешките същества.
— Аха, разбрах — възкликна Томаш. Изражение на задоволство се изписа на лицето му. — Значи признаваш, че съм прав…
— Не съвсем — каза старият математик. — Какво следва? Ние можем да предоставим на компютъра формула, за която знаем, че е вярна, но която компютърът да не може да докаже. Това е истина. Но е истина и това, че компютърът би могъл да направи същото с нас. Формулата е недоказуема само за този, който работи вътре в системата, разбираш ли? Но за онзи, който е извън системата, формулата е доказуема. Това е валидно както за компютъра, така и за човека. Заключение: възможно е компютърът да е толкова интелигентен, колкото е човекът, и дори по-интелигентен от него. Томаш въздъхна.
— И какво доказва всичко това?
— Всичко това доказва, че ние сме само едни свръхусъвършенствани компютри, ние също не можем да имаме душа. Нашето съзнание, нашите емоции, всичко което чувстваме, е резултат на сложната ни структура. Когато умираме, чиповете на нашите памет и разум ще изчезнат и ние ще изгаснем. — Пое си дълбоко въздух и се облегна на стола. — Душата, мили ми сине, не е нищо друго, освен измислица, прекрасна илюзия, родена от горещото ни желание да избягаме от неизбежността на смъртта.
 

VI
 
Топлите очи на Ариана Пахраван очакваха Томаш на изхода за пътниците, пристигащи на терминала на старото международно летище «Мехрабад». За миг новодошлият се бе почувствал изгубен сред множеството черни и пъстри чадори, докато търсеше познатото лице, което все не се появяваше. Чак след като Ариана дойде при него и докосна ръката му, историкът се успокои, че е намерен. Но въпреки това му беше трудно да повярва, че жената в традиционни одежди със зелен воал е онази елегантна иранка, с която беше обядвал в Кайро седмица преди това.
— Salam, професоре — поздрави го тя с чувствен глас.
— Здравейте, Ариана. Как сте?
Португалецът изчака секунда, двоумейки се дали да се наведе да я целуне по страните, или имаше друг начин за поздрав в тази земя с толкова радикални обичаи. Иранката разреши въпроса, като му подаде ръка.
— Добре ли пътувахте?
— Отлично — каза Томаш. Завъртя очи. — Припадах при най-малкото подозрение за турбуленция, разбира се. Но като изключим това, всичко мина добре.
Ариана се разсмя.
— Страх ви е да летите, нали?
— Не че ме е страх, просто… мм… имам известни опасения. — Томаш се нацупи като дете. — Постоянно се присмивам на майка си заради това, че я е страх да пътува, но право да си кажа, май съм същият като нея. Наследил съм гена.
Иранката се взря в него, хвърли поглед към спортния сак, който носеше на рамо, и се озърна подире му в очакване да види носач с куфари.
— Не носите ли друг багаж?
— Не. Винаги пътувам с малко багаж.
— Добре. Да вървим тогава.
Жената го поведе към опашката на изхода на летището. Гостът погледна напред и видя оранжевите автомобили, които прибираха пътниците.
— С такси ли ще се придвижим?
— Да.
— Нямате ли кола?
— Професоре, намираме се в Иран — каза тя все така дружелюбно. — Тук не се гледа с добро око на жените, които шофират.
— О, простете.
Настаниха се на задната седалка на таксито — един «Пейкан», който се разпадаше от старост. Ариана се наведе към шофьора.
— Lotfan, man о bebarin be hotel Simorgh.
— Bale.
Томаш разбра само думата хотел.
— Какъв е този хотел?
— «Симург» — поясни Ариана. — Най-хубавият хотел тук.
Таксиджията обърна глава назад.
— Darbast mikhayin?
— Bale — отвърна жената.
Томаш изглеждаше любопитен.
— Какво иска той?
— Питаше дали искаме таксито само за нас.
— Само за нас ли? Не разбирам…
— Ирански обичай. Такситата, макар и вече да са заети от пътници, спират по пътя, за да вземат още клиенти. Ако искаме таксито да е само за нас, ще трябва да заплатим разликата в цената, която биха платили останалите пътници, пренебрегнати от шофьора.
— А, разбирам. И какво му отговорихте?
— Казах «да» — потвърди иранката. — Че искаме таксито само за нас.
Ариана свали воала и като маяк, под чиято светлина всичко засиява, изящното й лице изгря в очите на португалеца. Томаш беше забравил колко красива беше тази жена с чувствените си устни, карамелените очи, млечнобялата кожа и мощното си екзотично излъчване. Професорът се насили да отвърне поглед, взря се в прозореца, мъчейки се да не стои там като истукан, пленен от хубостта й.
Техеран се въртеше около невидимата си ос, откривайки панорама със задръстени от движението улици и ширнали се отвъд хоризонта къщи. Градът приличаше на циментова гора, грозна, хаотична и унила, с тегнеща над нея мръснокафява призрачна пелена. Белоснежно и сияйно тяло, като слънце, пронизващо гъсто наслоените облаци, се рееше над тъмната пелена, привличайки погледа на госта.
— Полярната звезда на Техеран — обясни Ариана.
— Полярна звезда?
Иранката се усмихна развеселена.
— Да, така наричаме планината Елбурс. — Погледна към далечната планинска верига. — Огражда целия град откъм север и върховете й винаги са покрити със сняг, дори през лятото. Ако ви се струва, че сте се изгубили, погледнете над къщите и когато видите онези заснежени върхове, ще знаете, че там е север.
— Но те едва се различават…
— Заради смога е. Замърсяването тук е ужасно. По-зле е от Кайро. Понякога ни е трудно да видим планината, макар че е много висока и е толкова близо.
— Доста висока е, това е очевидно.
— Най-високият й връх е Дамаванд, ей онзи там, отдясно. — Посочи. — Извисява се на повече от пет хиляди метра надморска височина и винаги…
— Внимавайте!
Един бял автомобил изскочи отдясно срещу таксито. В мига, в който сблъсъкът изглеждаше неизбежен, таксито рязко изви наляво, връхлитайки на свой ред върху една камионетка, която заби спирачки и неистово натисна клаксона, после изправи волана, избягвайки на косъм катастрофата.
— Какво стана? — попита Ариана.
Португалецът въздъхна облекчено.
— Размина ни се!
Иранката прихна.
— О, не се притеснявайте. Това е нещо нормално.
— Нормално ли?
— Да. Но истина е, че всички чужденци и дори хората, свикнали с хаотичното движение в градовете в Близкия изток, винаги се паникьосват, когато идват тук. Тука карат малко бързичко, така си е, и на гостите им се изправят косите по няколко пъти на ден. Но обикновено нищо не се случва, в последния момент всичко се оправя, ще видите.
Томаш се загледа в натоварения трафик. В очите му се четеше загриженост.
— Така ли смятате? — попита скептично.
— Не смятам, а съм сигурна. — Ариана махна с ръка. — Хайде, отпуснете се.
Но португалецът не можеше да се успокои и не откъсваше очи от адския трафик. За двайсет минути установи, че никой не сигнализира, когато завива наляво или надясно, малко бяха онези шофьори, които поглеждаха в огледалото за обратно виждане, преди да сменят посоката, а още по-малко бяха онези, които носеха предпазни колани. Шофираха с невъзможна скорост, клаксоните и свирещите спирачки бяха обичайни и постоянни звуци, истински концерт върху асфалта. Кулминацията настъпи на магистралата, на «Фазл ол Лахнури», когато един автомобил направи обратен завой и влезе в другото платно, след което измина няколкостотин метра срещу движението, отбивайки накрая в тесен път. Но, както беше предвидила Ариана, пристигнаха живи и здрави в хотела. «Симург» беше луксозен петзвезден хотел с изискано обслужване. Иранката му помогна при регистрацията и се сбогува с него на вратата на асансьора.
— Починете си малко — препоръча му. — Ще дойда да ви взема в шест за вечеря.
Стаята беше обзаведена с вкус. Томаш хвърли сака на пода и отиде до прозореца, за да се полюбува на Техеран. Над града се извисяваха модерни сгради и изящни минарета, гледащи отвисоко невзрачните къщички долу. В далечината, като спящ великан, се издигаше Елбурс с вечния сняг по върховете, който искреше като скъпоценно колие, изложено на огромна витрина.
Томаш седна на леглото и се зачете в рекламната брошура на «Симург» със списъка от луксозни услуги, предоставяни на клиентите, най-вече хидромасажни вани, фитнес зала и басейн с отделен график за посещения на мъже и жени. Наведе се и отвори вратата на минибара. Виждаха се шишета с минерална вода и безалкохолни напитки, в това число Coca-Cola, но онова, което наистина го зарадва, беше кутия бира Delster с капчици ледена вода отгоре. Без да му мисли, отвори кутията и отпи от бирата.
— По дяволите.
Догади му се. Нямаше вкус на бира, а по-скоро на ябълков нектар. Явно беше безалкохолна. Звънна телефонът.
— Hello? — обади се Томаш.
— Hello? — отвърна му мъжки глас от другата страна. — Професор Томаш Нороня ли е?
— Yes?
— Харесва ли ви в Иран?
— Моля?
— Харесва ли ви в Иран?
— А — досети се Томаш. — Мм… дошъл съм да напазарувам някои неща.
— Много добре — отговори човекът отсреща. Явно бе доволен, че е чул въпросната фраза.
— Ще се видим ли утре?
— Стига да имам възможност, да.
— Имам хубави килими за вас.
— Да, да.
— На добра цена.
— Добре.
— Ще ви чакам.
Щрак.
Томаш остана с телефона в ръка, без да откъсва очи от слушалката, припомняйки си разговора дума по дума. Човекът от другата страна на линията говореше английски със силен местен акцент, несъмнено бе иранец. Логично, каза си историкът, поклащайки глава. Би трябвало да се досети, че човекът на ЦРУ в Техеран ще е иранец.
 

Когато вратата на асансьора се отвори и Томаш излезе в хотелското лоби, Ариана вече го очакваше, седнала в един фотьойл край голяма саксия, с чаша билков чай на масата. Иранката беше с различен хиджаб, широки панталони, развяващи се край дългите й крака, русари и копринено манто, покриващо гъвкавата й снага. — Ще тръгваме ли?
Този път се движеха из Техеран с частна кола и шофьор — мълчалив човек с къса коса и шапка на главата. Ариана обясни, че двадесеткилометровият булевард «Валиасър», на който се намира хотелът, тръгва от бедния южен район на града и достига подножието на Елбурс, където са заможните северни квартали. «Валиасър» беше като ос, около която бе разположен съвременен Техеран, с модерни кафенета, луксозни ресторанти и дипломатически сгради.
Отне им доста време, докато пресекат мегаполиса и стигнат до подножието на планината. Автомобилът изкачи стръмния склон и влезе в подредена градина, скътана сред високи дървета. Зад тях се издигаше скалистата стена на Елбурс, долу, в ниското, се виждаше мравунякът на града, отдясно небето преливаше в оранжевите оттенъци на залеза.
Паркираха в градината и Ариана отведе Томаш в сграда с огромни прозорци и балкони. Беше турски ресторант. Заведението имаше чудесно разположение с панорамна гледка към града, на която се порадваха за кратко. Здрачът над долината се сгъстяваше, бризът стана хладен и гостите не се задържаха на балкона.
В ресторанта седнаха до прозореца. Иранката поръча вегетарианска мирза гасеми за себе си и препоръча на госта броке, предложение, което той прие начаса. Томаш нямаше търпение да опита това ястие от кайма с картофи и зеленчуци.
— Не ви ли пречи тази кърпа на главата? — попита португалецът, докато чакаха да им сервират.
— Хиджабът?
— Да. Не ви ли притеснява?
— Не, въпрос на навик.
— Но сигурно не е лесно за жена като вас, която е учила в Париж и е свикнала със западните обичаи…
Ариана го погледна въпросително.
— Откъде знаете, че съм учила в Париж?
Томаш изтръпна. Беше допуснал ужасна грешка. Източник на информацията беше Дан Снайдер, нещо, което очевидно не би могъл да признае.
— Не си спомням — каза той. — Мисля… мм… мисля, че ми казаха това в посолството ви в Лисабон.
— Нима? — учуди се иранката. — Доста бъбривци са се навъдили сред нашите дипломати.
Португалецът се усмихна насила.
— Те са… много симпатични. Знаете ли, споменах за вас. И ми казаха това. Домакинята въздъхна.
— Да, така е, учих в Париж.
— И защо се върнахте тук?
— Защото животът ми там не потръгна. Бракът ми се разпадна и след като се разведох, се почувствах много самотна. Цялото ми семейство беше тук. Не ми беше лесно да взема това решение, всъщност не можете да си представите колко беше трудно. Бях напълно европеизирана, но непоносимата самота и носталгията се оказаха по-силни. Реших да се върна. Беше по времето, когато реформаторите набираха сили, страната ставаше по-либерална, с по-добри възможности за жените. Тъкмо ние, жените, и младите хора избрахме Хатами на президентския пост, знаете ли? — Изглежда се опитваше да си спомни нещо. — Това беше през… през 1997-а, две години след като се бях завърнала. Отначало всичко вървеше добре. Чуха се първите гласове в подкрепа на правата на жените и някои от тях дори влязоха в Меджлиса.
— Медж… какво?
— Меджлис, нашият парламент.
— О, значи жените са влезли в парламента?
— Да, и не само това. Благодарение на реформите неомъжените жени придобиха право да учат в чужбина, а минималната възраст за женитба се промени от девет на тринадесет години. Така че някъде по това време започнах работа в родния си град Исфахан. — Смръщи вежди. — Проблемът е, че консерваторите си възвърнаха контрола над Меджлиса след изборите през 2004 година. Не знам какво предстои. Междувременно ме прехвърлиха в Техеран, в Министерството на науката.
— Какво работехте в Исфахан?
— В една централа.
— Каква централа?
— Не беше в експлоатация все още. Няма значение.
— И са ви прехвърлили в Техеран?
— Да, миналата година.
— Защо?
Ариана се разсмя.
— Смятам, че някои мъже са големи традиционалисти и стават нервни, когато работят с жена.
— Съпругът ви вероятно не е останал очарован от преместването ви.
— Не съм се омъжвала отново.
— Тогава любимият.
— Нямам си и любим. — Повдигна вежда. — Но какво е това? Да не би да ме подлагате на някакъв тест? Искате да разберете дали съм свободна, това ли е?
Португалецът се разсмя.
— Не, разбира се. — Томаш направи неловка пауза. — Тоест… мм… да.
— Какво да?
— Да, проверявам ви. Да, искам да знам дали сте свободна. — Наведе се напред с блеснал поглед. — Свободна ли сте?
Ариана се изчерви.
— Професоре, ние сме в Иран. Поведение, което…
— Не ме наричайте «професоре», така се чувствам стар. Просто Томаш.
— Не мога. Трябва да внимавам с поведението си.
— Как така?
— Не мога да показвам интимност с вас. Всъщност би трябвало да ви наричам професор ага.
— Какво е това?
— Господин професор.
— Тогава ме наричайте Томаш, когато сме насаме, и професор ага, когато някой може да ни чуе. Така добре ли е?
Ариана поклати глава.
— Не. Дължа ви почтителност.
Историкът разпери ръце в знак, че се предава.
— Както желаете — каза той. — Но бих искал да ми отговорите на един въпрос. Как иранците гледат на вас — красива жена с европейски маниери, която живее сама?
— Аз живея сама само тук, в Техеран. В Исфахан живеех със семейството си. Братя, баби, внуци, всички под един покрив. Дори децата ни, след като се оженят, известно време остават да живеят при родителите си.
— Хм — промърмори Томаш. — Но вие не ми отговорихте на въпроса. Как вашите сънародници гледат на вас и вашия начин на живот? Иранката въздъхна.
— Не много добре, както би могло да се очаква — каза тя замислено. — Знаете ли, жените тук нямат много права. През 1979 година, когато настъпи Ислямската революция, нещата значително се промениха. Хиджабът стана задължителен, минималната възраст за женитба при момичетата се установи на девет години, на жените бе забранено да се появяват на обществени места с мъж, който не е от семейството, или да пътуват без разрешение на съпруга или на бащата. Изневярата на жената се наказваше с пребиване с камъни до смърт, дори в случаите, когато е била изнасилена. Дори неправилното носене на хиджаб можеше да ти навлече бой с камшик.
— По дяволите — възкликна Томаш. — Трудни времена за жените, нали?
— Несъмнено. По това време бях в Париж, затова не съм била подложена на тези ужасни ограничения. Но следях отдалече всичко това, нали разбирате? Сестрите и братовчедките ми ме осведомяваха за всичко. Повярвайте, не бих се върнала през 1995 година, ако мислех, че нещата ще продължат така. Но тогава се появиха реформаторите, появиха се някои знаци, че предстои отваряне на страната и… реших да рискувам.
— Мюсюлманка ли сте?
— Разбира се.
— Не ви ли шокира начинът, по който ислямът третира жените?
Въпросът видимо затрудни Ариана.
— Пророкът Мохамед е казал, че мъжете и жените имат различни права и задължения. Но забележете, той не казва, че едните имат повече права от другите, а само това, че имат различни права. Зад всички проблеми стои начинът, по който се интерпретира казаното от пророка.
— Смятате ли, че Бог наистина го е грижа дали жените носят фереджета, или не, дали могат да се женят на девет, тринадесет или осемнадесет години, дали имат извънбрачни връзки? Мислите ли, че всичките тези неща безпокоят Твореца?
— Разбира се, че не. Но какво мисля аз, не е толкова важно, нали? Това общество е устроено по определен начин и аз не мога да направя нищо, за да променя нещата.
— Обществото или ислямът?
— Не знам, мисля, че обществото и начинът, по който то тълкува исляма — замислено отбеляза Ариана. — Ислямът е синоним на щедрост, на уважение към по-старите хора, на солидарност със семейството и общността. Жената се реализира тук като майка, има определена роля и всичко е ясно и точно. — Сви рамене. — Но който иска нещо повече… ще се чувства разочарован, нали?
Настъпи тишина.
— Съжалявате ли?
— За какво?
— За това, че се върнахте. Съжалявате ли?
Ариана сви рамене.
— Обичам страната си. Тук е семейството ми. Хората са фантастични, както вярвам сте забелязали вече. В чужбина си мислят, че ние сме някакви фанатици, които всеки ден горят американски знамена, крещят срещу Запада и стрелят с Калашников във въздуха, но в действителност не е точно така. — Усмихна се. — Дори пием кока-кола.
— Забелязах вече. Но вие отново не отговорихте на въпроса ми.
— Какъв въпрос?
— Много добре знаете. Съжалявате ли, че се върнахте в Иран?
Иранката въздъхна, явно затруднена от въпроса.
— Не знам — каза накрая. — Търся нещо.
— Какво търсите?
— Не знам. Когато го намеря, ще знам.
— Търсите някого?
— Може би. — Отново сви рамене. — Не знам. Мисля, че… търся смисъла.
— Смисъла?
— Да, смисъла. Смисъла на моя живот. Чувствам се изгубена по пътя между Париж и Исфахан, в ничия земя, която нито е френска, нито иранска, нито европейска, нито азиатска и в същото време е всичко това. Истината е, че все още не съм намерила мястото си.
Мургавият сервитьор, турчин с монголоидни черти, се появи с вечерята. Сервира мирза гасеми на Ариана и броке на Томаш, остави две чаши ab portugal — портокалов сок, който двамата бяха поръчали в чест на страната, от която идваше гостът; в края на краищата не се среща често народ, чието име се бърка с това на плод на езика фарси. Отвъд прозореца море от светлинки блещукаше в тъмнината, Техеран светеше в нощта, засиял чак до линията на хоризонта и отвъд нея като огромна коледна елха.
— Томаш — прошепна Ариана, отпивайки от сока. — Харесва ми да си говоря с вас.
Португалецът се усмихна.
— Благодаря, Ариана. Благодаря, че ме нарекохте Томаш.
 

VII
 
Сградата беше бетонен блок, чудовище, скрито зад висок зид, увенчано с корона от бодлива тел, с бухнали наоколо акации, в затънтена уличка в Техеран. Шофьорът свали прозореца на колата и заговори на фарси с охраната. Въоръженият пазач надникна към задната седалка на автомобила, очите му зашариха между Ариана и Томаш и веднага се върна в помещението за охрана.
Бариерата беше вдигната и колата спря край храстите.
— Тук ли работите? — попита Томаш, докато оглеждаше сивата сграда.
— Да — каза иранката. — Това е Министерството на науката, научните изследвания и технологиите.
Регистрираха посетителя и му връчиха карта, която му разрешаваше достъп до министерството за срок от един месец. Процедурата в администрацията се оказа мъчително бавна. Служителите, които непрестанно се усмихваха, демонстрирайки симпатия и почтителност, граничещи с абсурд, го накараха да попълни множество формуляри.
Вече с карта в ръка, Томаш бе отведен на втория етаж и представен на директора на Отдела за специални проекти — нисък и слаб човек с малки тъмни очи и сива заострена брадичка.
— Това е Мозафар Джалили ага — каза Ариана. — Работим заедно по този… мм… проект.
— Sob bekheir — поздрави го широко усмихнат иранецът.
— Добро утро — отвърна Томаш. — Вие ли сте ръководител на проекта?
Мъжът махна неопределено с ръка.
— Формално да. — Хвърли бърз поглед към Ариана. — Но на практика Пахраван ханъм ръководи работата. Тя има… специална квалификация и моя милост само й осигурява логистична подкрепа. Господин министърът смята, че проектът има голямо научно значение. Поради което се разпореди да продължим работата под ръководството на Пахраван ханъм.
Португалецът ги изгледа внимателно.
— Много добре. Тогава да започваме?
— Искате да започнем работа веднага? — попита Ариана. — Не бихте ли желали един чай преди това?
— Не — отвърна той, потривайки ръце. — Вече пих чай в хотела. Сега е време за работа. Нямам търпение да прегледам документацията.
— Много добре — каза иранката. — Тогава да се залавяме с работата.
Тримата се качиха на третия етаж и влязоха в просторна зала с дълга маса и шест стола. До стените имаше стелажи с папки, както и две саксии с цветя, които придаваха уют на помещението. Томаш и Джалили седнаха на масата, повеждайки общ разговор, в очакване на Ариана. С крайчеца на окото си португалецът я зърна да влиза в съседния кабинет, където се задържа няколко минути. Показа се отново с кутия в ръка, която остави на масата.
— Ето, тук е — съобщи тя.
Томаш се вгледа в кутията. Беше от дебел картон, стар и износен на вид, привързана с червен шнур.
— Мога ли да погледна?
— Разбира се — каза тя, развързвайки шнурчето. Отвори кутията и извади отвътре пожълтял ръкопис от няколко странички, който постави пред Томаш. — Моля.
Историкът усети сладникавия мирис на стара хартия. На първата страница — стандартен лист хартия, чието ксерокопие беше видял в Кайро, със стара пишеща машина беше напечатано заглавието и няколко стиха.
Под тях стоеше подписът на Алберт Айнщайн.
— Хм — прошепна историкът. — Какви са тези стихове?
Ариана сви рамене.
— Не знам.
— Не сте ли ги проучили?
— Разбира се, че ги проучихме. Направихме справка във Филологическия факултет в Техеранския университет и разговаряхме с няколко професори по английска литература, включително с експерти по поетично творчество, но никой не разпозна стиховете.
— Странно. — Разгърна свитъка и внимателно разгледа нечетливите знаци, изписани с черно мастило, с вмъкнати между тях уравнения. Страница по страница, все същите знаци и уравнения. Бяха общо двадесет и две страници, номерирани в десния горен ъгъл. След като ги прелисти внимателно, без да каже нищо, Томаш отново ги подреди и погледна Ариана.
— Това ли е всичко?
— А къде е онази част, която трябва да се дешифрира?
— На последната страница.
Португалецът извади листа, с който завършваше ръкописът, и се взря в него. Виждаха се същите драскулки на немски и някакви мистериозни думи.
— Не разбирам — оплака се Томаш. — Какво е написано тук?
— Според нашия калиграфски анализ трябва да е lia и ovqo.
— Хм — промърмори. — Да, така изглежда…
— А отгоре стои изразът "Виж знака".
— Но това е на английски.
— Без съмнение.
По лицето на историка се изписа учудване.
— Какво ви кара да мислите, че става въпрос за шифър на португалски?
— Калиграфията.
— Какво й е на калиграфията?
— Не е почеркът на Айнщайн. Вижте.
Ариана посочи редовете на немски и английски.
— Действително — съгласи се Томаш, — изглеждат писани от различни ръце. Но нищо не показва, че е замесена ръката на португалец.
— Наистина е така.
— Откъде знаете?
— Айнщайн е работил по този документ с един португалски физик, стажант в Института за авангардни изследвания. Вече сравнихме написаното тук с почерка на стажанта и заключението е положително. Човекът, който е написал тази странна фраза, без съмнение е португалецът.
Томаш изгледа иранката. Очевидно португалецът, за когото ставаше дума, бе професор Аугущо Сиза, но доколко тя би била готова да каже нещо за изчезналия учен?
— Защо не се свържете с този португалец? — попита историкът, преструвайки се, че нищо не знае. — Ако е бил млад по онова време, вероятно е още жив.
Руменина изби по лицето на Ариана.
— Този португалец е… мм… не е на разположение.
Аха, помисли си Томаш. Нещо криеш.
— Как така не е на разположение?
Джалили се намеси да помогне на Ариана. Дребничкият иранец размаха ръка нетърпеливо.
— Това няма значение, професоре. Факт е, че нямаме достъп до този ваш сънародник, а трябва да разберем какво значи това. — Погледна листа. — Смятате ли, че ще можете да дешифрирате тази главоблъсканица?
Томаш се взря в ребуса замислено.
— Трябва ми пълният превод на текста, написан на немски — помоли историкът.
— Целият ръкопис?
— Да, всичко.
— Забравете за това — каза Джалили.
— Моля?
— Не мога да ви осигуря превода на текста от немски. Невъзможно е.
— Защо?
— Защото информацията е конфиденциална — възкликна иранецът, докато прибираше ръкописа в кутията. — Беше ви показан само за да добиете някаква обща представа за оригиналния текст. Ще ви напиша ребуса на лист хартия, а вие ще трябва да свършите цялата работа въз основа на този лист.
— Но защо?
— Защото този документ е конфиденциален, вече ви казах.
— Но как бих могъл да дешифрирам ребуса, ако не знам за какво се отнася текстът? Твърде вероятно е текстът на немски да съдържа тайната на ребуса, нали разбирате?
— Съжалявам, но така ни е наредено — настоя Джалили. Погледна последната страница и преписа ребуса от букви на празен лист А4. — Отсега нататък този лист ще бъде вашият материал за работа.
— При тези условия не съм сигурен, че ще успея да си свърша работата.
— Ще успеете. — Повдигна вежди. — Всъщност нямате друг избор. По заповед на министъра вие ще можете да напуснете Иран чак като приключите с декодирането.
— Моля?
— Съжалявам, това е заповед. Ислямската република ви плаща добре, за да дешифрирате този откъс от изключително ценен конфиденциален документ. Разбирате естествено, че конфиденциалността си има цена. Ако напуснете Иран, преди да сте приключили работата си, би могъл да възникне проблем, свързан с националната сигурност, тъй като въпросният откъс би могъл да бъде дешифриран навън, а ние, които разполагаме с оригиналния документ, ще останем в пълно неведение относно този ключов фрагмент. — Смръщеното му лице се отпусна и Джалили се усмихна, опитвайки се да се покаже любезен и да разсее внезапното напрежение. — Както и да е, не виждам причини да не приключите с успех мисията си. Ние ще останем с пълния превод, а вие ще се приберете вкъщи малко по-богат.
Португалецът размени поглед с Ариана. Тя го изгледа безпомощно, явно нищо не зависеше от нея. Разбрал, че няма друга алтернатива, Томаш се обърна към Джалили и въздъхна примирено.
— Добре — каза той. — Но щом трябва да свърша тази работа, най-добре е да я свърша докрай, нали?
Иранецът се поколеба. Не разбираше смисъла на тази забележка.
— Какво искате да кажете?
Томаш посочи ръкописа, прибран в картонената кутия.
— Искам да разполагам с първата страница. Дали бихте могли да ми я преснимате, моля?
— Да я преснимам?
— Да. Тя не крие никаква ужасна тайна, нали?
— Не, само заглавието на ръкописа, стиховете и подписа на Айнщайн.
— В такъв случай ви моля да ми направите ксерокопие.
— Но защо?
— Заради стиховете, разбира се.
— Но какво общо има поезията?
— Нима не е очевидно?
— Не. Каква е връзката й с останалото?
— Стиховете, драги мой, са още един ребус.
 

Прекара останалата част от предобеда в опити да дешифрира двата ребуса, но без особен успех. Томаш се основаваше на предположението, че вторият ребус крие послание на португалски, и допускаше, че изразът see sign, който предхождаше загадката, би могъл да му даде някакъв ключ, но не успяваше да го открие. Що се отнася до стиховете, струваше му се, че го насочват към послание на английски, макар че и тук усилията му срещнаха непробиваема стена.
По обяд Томаш и Ариана отидоха в един ресторант наблизо, за да похапнат makhsus kebab, приготвен от мляно овнешко месо.
— Моля да ме извините за начина, по който Джалили ага разговаря с вас — каза тя, след като сервитьорът поднесе ястията. — Иранците са много любезни хора, но случаят е крайно комплициран. Ръкописът на Айнщайн се ползва с изключително висок приоритет и конфиденциалност, поради което не можем да си позволим да рискуваме. Престоят ви тук, в Иран, докато трае работата по дешифрирането, е въпрос на национална сигурност.
— Нямам нищо против да остана тук, колкото е нужно — отговори Томаш, докато дъвчеше парче кебап. — Стига вие да сте до мен винаги.
Ариана сведе очи и едва забележимо се усмихна.
— Надявам се, че имате предвид научното ни сътрудничество.
— А, да — възкликна отривисто португалецът. — Само на това разчитам от ваша страна. — Додаде с невинен вид: — Единствено научно сътрудничество, нищо повече.
Иранката сведе очи.
— Защо ли не ви вярвам?
— Нямам ни най-малка представа — засмя се той.
— Ще се държите прилично, нали?
— О, да.
— Моля ви, Томаш — меко настоя тя. — Не забравяйте, че тук не е Западът. Това е различна, доста своеобразна страна, където хората не си позволяват някои волности. Няма да ме злепоставите, нали?
По лицето на португалеца се изписа примирение.
— Добре, разбрах — каза той. — Няма да направя нищо, което би могло да ви компрометира, не се безпокойте.
— Слава Богу!
Томаш погледна парчето кебап в ръката си. Посоката, в която беше поел разговорът, му послужи като претекст да уведоми Ариана за намеренията си.
— Следобед мисля да се поразходя — каза той.
— Така ли? Къде искате да ви заведа?
— О, не, без вас. Ако постоянно сте с мен, това би могло да даде повод за някои неприятни коментари. Все пак, както самата вие казахте, това е доста своеобразна страна, нали?
— Да, прав сте — съгласи се Ариана. — Ще видя дали бих могла да ви осигуря гид.
— Нямам нужда от гид.
— Разбира се, че ще ви трябва. Как ще се ориентирате из…
— Нямам нужда — повтори Томаш настоятелно.
— Ами… вижте, става въпрос за сигурността ви, все пак. Вашата сигурност е наш дълг, затова някой трябва да ви съпровожда и да се грижи за вас.
— Какво говорите! Мога и сам да се грижа за себе си.
Ариана го изгледа смутено.
— Вижте, независимо от това, ще ви осигуря придружител.
— Не искам, вече ви казах.
Тя помълча за миг, изглежда обмисляше нещо. Сведе глава и се наклони към госта си.
— Не мога да ви оставя сам, не разбирате ли? — прошепна бързо. — Ако не предупредя за вашето излизане, могат да ме накажат. — В гласа й се появиха умолително-прелъстителни нотки. — Нека да ви осигуря гид, моля ви. Ако вие съумеете да му се изплъзнете, проблемът ще е на придружителя, аз няма да имам нищо общо с това, нали? — Отвори широко медените си очи в очакване на одобрение. — Съгласен ли сте?
Томаш се вгледа за миг в нея и поклати глава утвърдително.
— Добре. Викайте горилата.
 

«Горилата» беше нисък и широкоплещест мъж с рядка брада и гъсти черни вежди, облечен в тъмни дрехи и с вид на охранител.
— Salam — поздрави придружителят, който му представи Ариана. — Haletun chetor е?
— Пита дали всичко е наред.
— Да, кажете му, че всичко е наред.
— Khubam — каза тя на придружителя.
Мъжът се тупна по гърдите.
— Esmam Rahim е — изрече той, без да откъсва очи от историка. — Рахим.
Томаш разбра.
— Рахим? — Този път португалецът се тупна по гърдите. — Аз съм Томаш. Томаш.
— А, Томаш — усмихна се той. — Az ashnayitun khoshbakhtam.
Историкът се усмихна криво и погледна към иранката с крайчеца на окото си.
— Добре сме, няма що — процеди през зъби. — Чувствам се като Тарзан, който разговаря с Джейн. — И добави с красноречива мимика: — Аз Томаш, ти Рахим.
Ариана се разсмя.
— Чудесно ще се разбирате, ще видите.
— Освен ако вие не приемете да станете моята Джейн…
Иранката се огледа наоколо, за да се увери, че никой не го е чул.
— Хайде, не започвайте отново — помоли неловко. — Къде искате да ви заведе?
— На базара. Ще ми се да се поразходя и да напазарувам.
Рахим получи указанията и двамата влязоха в черната тойота на министерството, предоставена на португалеца за разходката му този следобед. Автомобилът се гмурна в хаотичния трафик на Техеран и се понесе към южния край на града. С придвижването им на юг постройките ставаха все по-неугледни, навсякъде беше претъпкано, разхвърляно и занемарено, в пълен контраст със северните квартали на четиринадесетмилионния мегаполис.
Шофьорът не преставаше да бъбри на фарси, докато Томаш само кимаше разсеяно, без нищо да разбира и без да се стреми да разбере, зареял поглед из мръсната плетеница от улици и къщи, а умът му кроеше планове как да се измъкне от приказливия гид-шофьор-охранител. Рахим използва задръстването и подвикна нещо на фарси към търговците на тротоара, споменавайки думата базар. Стреснат от израза, който прозвуча като аларма в ушите му, Томаш потърси припряно някакъв упътващ знак и забеляза табела, на която беше написано булевард «Кордад». Името му беше познато от картата, която беше разучавал миналата вечер, и не се поколеба нито за миг. Отвори вратата на колата и изскочи сред булеварда, предизвиквайки суматоха от ударени спирачки и натиснати клаксони.
— Довиждане — каза той, махайки в движение на вцепенения Рахим, който седеше със зяпнали уста, все така сграбчил волана, сподиряйки с поглед изплъзващия се пред очите му португалец.
Шофьорът се опомни от вцепенението, в което беше изпаднал, и спря колата насред «Кордад», след което изскочи и хукна след него, без да спира да вика на фарси. Но клиентът му потъна в тълпата, изгубвайки се из лабиринта от тесни улички, водещи към големия базар в Техеран.
 

Тесни и затънтени улички, осеяни с всевъзможни дюкянчета, водеха към търговското сърце на иранската столица. Базарът се оказа град в града: уличките излизаха на площади и площадчета, сред магазинчетата се бяха наместили джамии, банки, семейни хотели и дори една пожарна станция. Полупрозрачен покрив се издигаше над плетеницата от артерии и хвърляше защитна сянка над стария пазар. Несметно човешко множество пъплеше из мрежата, подобна на лабиринт; тук или там се струпваха тълпи, но хората се движеха бавно и безгрижно, знаейки как да се насладят на деня; приятна хладина се разнасяше из проходите, където всяко кътче имаше свой специфичен аромат.
В една уличка с дюкянчета за подправки, изложили на открито пъстроцветната си ароматна стока, Томаш бръкна в джоба си и извади листчето, на което беше написал името на човека, когото търсеше.
— Салам — поздрави един търговец. — Замяд Ширази?
— Ширази?
— Бале.
Човекът избълва неразбираем поток от думи. Португалецът се опита да се съсредоточи в жестовете на ръката, която му сочеше да продължи напред и някъде там, над морето от глави, в дъното, да завие наляво. Благодари за упътването и се запъти натам, по улицата с подправките, за да стигне до пресечката вляво. Свърна по улицата с медни съдове и отново потърси информация, след което коригира маршрута си.
Най-сетне стигна до улицата с килимите. Когато попита за Замяд Ширази, един търговец му обясни на многословен фарси и с широко ръкомахане, че магазинът се намира десетина метра по-нататък. Томаш измина няколко крачки и спря пред заветната цел. Както в другите магазини, така и тук вратата беше покрита с персийски килими, останалите бяха навити на рула и струпани до входа. След като се убеди, че никой от тълпата не го последва, Томаш прекрачи прага и хлътна в сенчестото помещение.
Вътре беше тъмно, мъждукаха жълти лампи, във въздуха се носеха прашинки и тегнеше сух, остър мирис, може би на нафталин. Засърбя го носът и шумно кихна. Персийски килими покриваха цялото пространство, включително стените и тавана. Виждаха се различни тапицерски мостри, както и класическите миан фарш, келеджи и кенар с невероятни мотиви. Преобладаваха геометричните орнаменти и прословутите арабески; килимите с най-фина изработка представяха цели пейзажи с градини и цветни аранжименти с хризантеми, рози и лотоси.
— Добре дошли! — поздрави пълничък, приветливо усмихнат господин, който се задаваше с широки крачки и разтворени ръце. — Добре дошли в скромния ми магазин. Желаете ли чай?
— Не, благодаря.
— Моля ви! Имаме прекрасен чай, ще се уверите сам.
— Благодаря ви, наистина не желая. Преди малко обядвах.
— О, толкова по-добре! Чаят е чудесен за доброто храносмилане. — Отвори гостоприемно ръце домакинът. — Докато пиете чая си, можете да се насладите на прекрасните килими. — Сложи дебелата си ръка на килимите. — Вижте само, имам чудно хубави килими от Ком с изумителни рисунки на птици и цветя. Прекрасни са! Прекрасни! — Махна надясно. — А там имам кюрдски sajadeh, дошли са в магазина ми направо от Бихар. Специална пратка. — Приведе се към клиента с вид на човек, който държи в дъното на магазина си скъпоценно съкровище. — А ако харесвате поемата Shahnamah, направо ще се прехласнете по…
— Замяд Ширази? — прекъсна го Томаш. — Вие ли сте Замяд Ширази?
Мъжът се поклони леко.
— На ваше разположение, уважаеми господине. Ако търсите килим парси, елате в магазина на Ширази! — Усмихна се доволно на наивната рима, която беше измислил за реклама на магазина си. — С какво мога да ви бъда полезен?
Томаш внимателно се вгледа в него, опитвайки се да прецени ефекта от думите си върху търговеца.
— Харесва ми в Иран — каза той.
Усмивката се разсея и мъжът се втренчи в него с известно безпокойство.
— Моля?
— Харесва ми в Иран.
— Дошли сте да напазарувате някои неща?
Томаш се усмихна, щом чу паролата.
— Казвам се Томаш — представи се той, подавайки ръка. — Казаха ми да дойда тук.
Замяд Ширази го поздрави набързо и отиде да надникне от входа, за да се увери, че няма подозрително движение по улицата. Видимо по-спокоен, затвори вратата на магазина и с дискретно кимване покани госта си да го последва. Влязоха в тъмно помещение, което ги отведе до тесен склад, претъпкан с килими. Качиха се по вита стълба и търговецът го въведе в малка стаичка.
— Изчакайте тук, моля — каза той.
Томаш се настани на един диван и зачака. Чу шума от стъпките на отдалечаващия се Ширази и след минута долови друг звук, явно някой набираше номер от стар телефонен апарат. Някъде отдалече прозвуча гласът на домакина, който говореше с някого на фарси, последва пауза, в която слушаше какво му казват от другата страна. Разговорът трая секунди. След кратката размяна на реплики търговецът остави слушалката и Томаш дочу шум от стъпки. Миг по-късно видя кръглото като луна лице на Ширази да се подава на вратата на стаичката.
— Идват — каза търговецът.
Дебеланкото излезе, връщайки се по същия път, по който бяха дошли двамата. Томаш остана да седи на дивана, кръстосал крака в очакване на новини.
 

Иранецът приличаше на боксьор. Беше висок, як, с големи извити вежди и черен пищен мустак; гъсти черни косми се подаваха под разкопчаната яка на ризата и стърчаха из малките му уши. Влезе в стаичката, излъчващ енергия и готов да действа, с вид на човек, който няма време за губене.
— Професор Нороня? — попита той, подавайки мускулестата си космата ръка.
— Да, аз съм.
Стиснаха си ръцете.
— Много ми е приятно. Казвам се Голбахар Багери. Аз съм вашият човек в Техеран.
— Здравейте.
— Уверихте ли се, че не ви следят?
— Да, смятам, че успях да заблудя моя придружител още преди базара.
— Чудесно — каза мъжището, потривайки ръце. — От Ленгли ме помолиха да докладвам още днес. Какви са новините? Видяхте ли документа?
— Да, видях го. Тази сутрин.
— Автентичен ли е?
Томаш сви рамене.
— Не знам. Изглежда стар документ, с пожълтели страници. На корицата е напечатано заглавието, останалото е писано на ръка. На първата страница има някаква драскулка, която прилича на подписа на Айнщайн. Предполагам, че всички страници от документа са написани собственоръчно от него, с изключение на едно шифровано послание в края на текста. Иранците смятат, че това шифровано послание е написано от ръката на професор Сиза.
Багери извади тефтерче от джоба си и започна да нахвърля някакви бележки с шеметна бързина.
— Казвате, че всичко е писано на ръка, нали?
— Да. С изключение на първата страница, разбира се.
— Хм, хм…
Надраска още нещо в тефтера.
— И е с подписа на Айнщайн?
— Така изглежда. Самите иранци казаха, че са го потвърдили с графологическа експертиза.
— Споменаха ли къде е бил ръкописът през цялото това време?
— Не.
Багери отново отбеляза нещо.
— А съдържанието?
— Почти всичко е на немски. На първата страница се чете заглавието, Die Gottesformel, после има някакви стихове, за които иранците нищо не са успели да разберат, и най-отдолу е предполагаемият подпис на Айнщайн.
Отново записки.
— Хм, хм — не преставаше да мърмори Багери, докато пишеше. — А останалото?
— Останалото са двадесет и няколко страници, написани на немски с черно мастило. В текста имаше множество странни уравнения, като тези, които писахме в часовете по математика в университета.
— За какво се говори в текста?
— Не знам. Макар и да съм понаучил нещичко по немски, нямам достатъчно знания, за да разбера написаното. Освен това текстът е ръкописен и трудно се чете. Всъщност не ми разрешиха да го прочета, не пожелаха да ми кажат дори темата на съчинението под предлог, че въпросът бил свързан с националната сигурност.
Багери спря да пише и впери поглед в него.
— Националната сигурност?
— Да, така ми казаха.
Иранецът поднови бележките си със същия замах.
— Не можахте ли да разберете какъв тип ядрено устройство се описва?
— Не.
— Нито дали става въпрос за уран, или за плутоний?
— Не, нито това.
— Когато се върнете там, бихте ли могли поне да проверите тази информация?
— Вижте, те няма да ми позволят да видя повече ръкописа. Показаха ми го само веднъж, за да добия обща представа за какво става въпрос, но ми казаха, че поради причини, свързани с националната сигурност, няма да имам възможност да го проуча.
Багери пак застина и се вгледа в събеседника си.
— Никаква възможност?
— Никаква.
— Но в такъв случай как ще си свършите работата?
— Осигуриха ми препис на шифрованата част. Ще трябва да се справя с него.
— Преписали са шифрованата част, така ли?
— Да. Става въпрос за ръкописен откъс на последната страница. Разполагам също и със стиховете от първата страница. Искате ли да ги видите?
— Да. Дайте да ги видя.
Томаш извади от джоба си сгънат на четири лист. Отвори го и показа редовете, които Джалили беше преписал от оригинала с писалка с черно мастило.
— Ето.
— Какво е това?
— Първата част е стихотворението, долу е шифрованата част.
Иранецът взе листа и преписа текста в тефтера си.
— Това ли е всичко?
— Това е.
— А какво казаха за професор Сиза?
— Нищо. Само ми дадоха да разбера, че «не бил на разположение».
— Какво означава това?
— Нямам представа. Сториха ми се някак гузни. Просто отказаха да говорят по този въпрос. Искате ли да ги попитам отново?
Багери поклати глава, докато пишеше.
— Не, по-добре не. Това би могло да събуди ненужни подозрения. Щом са решили да не говорят по този въпрос, няма да проговорят, нали?
— И аз мисля така.
Исполинският иранец приключи със записките, прибра тефтерчето си и заби поглед в посетителя.
— Добре, ще предам всичко на Ленгли. — Погледна часовника. — По това време там се съмва. Те ще видят доклада сутринта, когато при нас ще е вечер, след което ще трябва да го анализират. Предполагам, че едва утре късно сутринта ще имам отговор с инструкции. — Въздъхна. — Ще направим така. Утре около три часа следобед отидете при пиколото на хотела и му кажете, че чакате таксито на Бабак. Разбрахте ли? Таксито на Бабак.
Сега беше ред на Томаш да записва.
— Бабак, нали? В три следобед?
— Да. — Багери се изправи, давайки да се разбере, че срещата им е приключила. — И внимавайте.
— С какво?
— С тайната полиция. Ако ви хванат, ще загазите здраво.
Томаш се усмихна принудено.
— Сигурно ще гледам слънцето на квадратчета.
Багери се засмя.
— Какви ти квадратчета? — Поклати глава. — Ако ви хванат, ще ви измъчват, докато признаете всичко. Ще пропеете като канарче! А знаете ли какво ще ви се случи после?
— Не.
Иранецът от ЦРУ насочи пръст към челото си.
— Бум! Ще ви пръснат черепа.
 

IX
 
Стройният и източен силует на Ариана Пахраван се появи в ресторанта на хотел «Симург» в момента, в който Томаш си похапнеше топла препечена филийка. Иранката изви глава, грациозна като газела, търсейки с поглед историка, който й махаше от дъното на салона. Ариана се приближи до масата и се усмихна.
— Добро утро, Томаш.
— Здравейте, Ариана. Ще хапнете ли нещо?
— Не, благодаря. Закусих вече. — Кимна към вратата. — Ще тръгваме ли?
— Къде?
— Ами… в министерството.
— Какво ще правим там?
Иранката се почувства неловко.
— Ще работим, предполагам.
— Но нали нямам достъп до ръкописа — обясни Томаш. — Ако трябва да разучавам листа с ребусите, който ми дадохте, всъщност няма защо да ходя там.
— Имате право — призна тя, като дръпна един стол и седна срещу събеседника си. — За тяхното дешифриране наистина не е необходимо да ходите в министерството.
— Освен това, ако трябва да ходя до министерството, рискувам да попадна на горилата ви.
— А, да, Рахим. — Надвеси се любопитно над масата. — Какво, по дяволите, сте му скроили?
Томаш се разсмя.
— Нищо особено — каза той. — Сбогувахме се насред улицата, само това.
— Трябва да ви кажа, че никак не изглежда доволен от случилото се. Всъщност направо е бесен, а шефът му е бесен на него.
— Представям си.
— Защо избягахте?
— Имах желание да се поразходя сам из базара. Не ми казвайте, че и това е забранено!
— Доколкото знам, не е.
— Слава Богу — заключи той. — Както и да е, най-добре е да останем в хотела. Реално погледнато, тук е много по-удобно, не смятате ли?
Ариана повдигна вежди недоверчиво.
— Зависи от гледната точка — отвърна тя предпазливо. — В крайна сметка къде предпочитате да работите?
— Как къде? Разбира се, че тук, в хотела. Къде другаде?
— Добре, но нека да изясним нещо отсега. Няма да ходим в стаята ви, нали?
— И защо не?
Жената се усмихна принудено.
— Много забавно, няма що — каза тя.
Стана и огледа салона.
— А сега сериозно. Къде смятате да работим?
— Може би на фотьойлите до бара? — попита той, махайки неопределено в същата посока. — Изглеждат удобни.
— Добре. Докато довършвате закуската си, ще се обадя в министерството, за да съобщя, че предпочитате да работите тук, в хотела. — Наклони глава. — Ще ви трябвам, нали?
Томаш грейна в широка усмивка.
— Естествено! Имам нужда от муза, която да ме вдъхновява.
Ариана поклати глава укорително.
— За Бога, кажете. Трябвам ли ви, или не?
— Нали говорите немски?
— Да.
— Тогава очевидно се нуждая от вас. Моят немски е недостатъчен и ще ми е потребна вашата помощ.
— Но защо смятате, че ще ви трябва точно немски?
Томаш сви рамене.
— Откровено казано, не знам. Но е факт, че ръкописът е на немски. Би следвало да допуснем възможността кодираните послания да са на същия език, нали?
— Добре — каза тя, преди да се отдалечи. — В такъв случай ще предупредя, че аз също ще остана тук, за да работя с вас.
— Прекрасно.
 

Барът нямаше вид на бар. Липсата на алкохол по лавиците и утринната светлина придаваха на заведението вид на кафене, още повече, че и двамата поръчаха на сервитьора да им донесе билков чай. Седнаха на широкото канапе един до друг и Томаш постави белите листове А4 върху масичката, готов да пробва различни хипотези. Извади сгънатия лист от джоба си и се вгледа в ребусите.
— И тъй, да видим — започна Томаш, настройвайки се за интензивна интелектуална работа. — Тук има нещо, което ми се струва очевидно. — Обърна листа към Ариана. — Опитайте се да го откриете.
Иранката разгледа ребусите.
— Нямам ни най-малка представа — каза накрая.
— Става въпрос за следното — подхвана историкът. — Да започнем от втория ребус. Несъмнено прилича на шифрован текст. — Посочи буквените съчетания. — Виждате ли? Това не може да е код. Това е шифър.
— Каква е разликата?
— Кодът предполага заместване на думи или изречения. Шифърът означава заместване на букви. Например, ако се условим, че вместо вашето име ще използваме прозвището «Лисицата», това е код. Заместваме името Ариана с кодовото име Лисицата, разбирате ли?
— Да.
— Но ако се условим да заместим всичките а-та с м-та и обратно, то тогава, ако аз напиша Ираини, всъщност искам да кажа Ариана. Само съм заместил буквите. Това вече е шифър.
— Разбрах.
— Сигурен съм, че вторият ребус е шифровано послание. — Поклати глава. — Трудно ще ми бъде да го разшифровам. Нека да го оставим за после.
— Предпочитате да се съсредоточите върху първия?
— Да. Стихотворението ми се струва по-лесно за решаване.
— Мислите, че е код?
— Да. — Потърка брадичка. — Като начало, чуйте как звучат стиховете. Какви чувства ви внушават?
Ариана се концентрира върху четирите стиха.
— Terra if fin, de terrors tight, Sabbath fore, Christ nite — прочете на глас. — Не знам. Звучат ми… зловещо, мрачно, ужасяващо.
— Катастрофично?
— Да, донякъде.
— Видяхте ли първия стих?
— Не го разбрах. Какво означава Terra?
— Това е латинска дума, използва се и в португалския език. Означава Земя, нашата планета. А fin е френска дума, която означава край. Първият стих сякаш допуска възможността за Апокалипсис, края на времената, унищожението на Земята. — Погледна иранката. — Каква е темата на ръкописа?
— Не мога да ви кажа.
— Вижте, темата може да се окаже важна за тълкуването на стиховете. Има ли нещо в ръкописа, което би могло да бъде свързано с катастрофа, криеща риск за живота на Земята?
— Казах ви вече, не мога да говоря по въпроса. Това е конфиденциална информация.
— Но нима не виждате, че трябва да знам това, за да мога правилно да изтълкувам стиховете.
— Разбирам, но не се надявайте да изкопчите нещо от мен. Мога само да предам въпроса на моите шефове и по-точно на министъра. Ако той сметне, че трябва да ви информираме за съдържанието на ръкописа, толкова по-добре.
Томаш въздъхна примирено.
— Много добре, тогава говорете с него и му обяснете проблема. — Отново се съсредоточи върху стиховете. — Да видим втория стих. De terrors tight. Тегне ужас. Пак същият катастрофичен тон. Както и при първия стих, така и тук, при втория стих, интерпретацията би могла да зависи пряко от темата на ръкописа.
— Несъмнено. Всичко това… просто те кара да настръхнеш.
— Каквото и да съдържа този ръкопис, можете да бъдете сигурна, че е нещо, което дълбоко е впечатлило Айнщайн. Толкова силно, че в третия и четвъртия стих той се обръща към религията. Виждате ли? «Sabbath fore, Christ nite». — Нацупи устни замислено. — Шабат е благословеният от Бога ден след шестте дни на Сътворението. Затова е задължителен почивен ден за евреите. Айнщайн е евреин и говори за Шабат, сякаш вперил очи в Бога, дирейки спасение. Адските огньове изстиват в Шабат и ако всички евреи съблюдават подобаващо този ден, Месията ще дойде. — Плъзна поглед по последния ред. — Четвъртият стих подхваща мистичния мотив за вярата като изход от невъобразимия ужас, от адския огън, който заплашва да унищожи Земята. Nite би могло да е неправилно изписване на думата night. «Christ nite» Христова нощ. — Погледна Ариана. — Отново зловещи слова.
— Мислите, че е някакво послание?
Томаш взе димящата чаша чай и отпи.
— Може би не цялото послание, а част от него. — Остави чашата. — Явно Айнщайн е бил изплашен от онова, което е открил, и е решил да отправи своеобразно предупреждение във формата на епиграф. Каквото и да се крие зад Божията формула, скъпа моя, при всички случаи е нещо, свързано със самите природни устои, със сили, надхвърлящи рамките на нашето битие. Затова казвам, че трябва да познавам съдържанието на документа. Ако не знам за какво става въпрос, вероятността да разшифровам тези стихове чувствително намалява.
— Както вече ви казах, смятам да запозная министъра с този въпрос — отговори иранката.
Погледът й се върна към стиховете.
— Мислите ли, че стиховете могат да крият и други послания?
Томаш поклати глава утвърдително.
— Да. Имам чувството, че тук се крие още нещо.
— Защо мислите така?
— Не знам, то е по-скоро вътрешно усещане.
— Feeling?
— Да. Знаете ли, когато видях стиховете в министерството, най-силно впечатление ми направи необичайната им структура. Забелязахте ли я? — Постави показалеца си върху стиховете. — Това е малко странен английски, не мислите ли? Ако ги прочетем буквално, има неща, които не се връзват. Общият смисъл е ясен, но конкретното някак убягва. Можете и сама да се убедите. Нека се опитаме да извлечем някакъв конкретен смисъл от стиховете: «Ако Земята стигне своя край, ужасът тегне, Шабат се откроява, Христовата нощ». Какво, по дяволите, означава това?
— Но той е търсил преди всичко римата.
— Наистина — съгласи се Томаш. — Tight се римува с nite. Но нима не се римува и с night? В такъв случай защо е предпочел nite вместо night?
— За да изглежда по-поетично?
Историкът се замисли над тази възможност.
— Може би — отстъпи той. — Може и така да е. Може всичко това да е само стилистичен похват. Но ако ме питаш мен, всичко това е много странно. — Разгледа първия стих. — А защо казва Terra, а не Earth? Защо е предпочел названието на латински? И защо fin, а не end? Могъл е да напише Earth if end. Но не. Трябвало е да напише Terra if fin. Защо?
— Може би е искал да придаде мистично звучене на стиховете?
— Може би. Но колкото повече ги гледам, толкова повече се убеждавам в нещо. Не знам как да го обясня. То е нещо като усещане, което идва отвътре, като шесто чувство. Ако щете, опитът ми на криптоаналитик го подсказва. Но съм сигурен в това.
— И какво е то?
Томаш си пое дъх.
— Има послание в посланието.
 

Прекараха цялата сутрин в тълкуване на стиховете и опити да открият кода, който щеше да им позволи да разплетат възела и да достигнат до смисъла на посланието. Томаш съзнаваше, че след като си имаха работа с кодирано послание, разрешаването на проблема ставаше изключително сложно. Нуждаеха се от книгата с кода, която щеше да им послужи като своеобразен речник, за да стигнат до смисъла на всяка дума в стихотворението. Естествено, книгата липсваше и криптоаналитикът се запита къде човек като Айнщайн би я скрил. Дали не беше вкъщи? Или в института в Принстън, където бе работил над изследването? Дали не я бе дал някому? Всъщност посланието е било кодирано, за да не го разберат болшинството от хората, но също и за да могат определени хора да го разберат. В противен случай, вместо да кодира посланието, Айнщайн просто не би го написал. Но след като го е написал, значи със сигурност е имало получател, някой, който е притежавал кодовата книга. Но кой?
Кой?
При тези обстоятелства професор Сиза явно ставаше един от заподозрените. Дали кодовата книга не беше у него? Дали самият той не бе получателят на посланието? Томаш почувства непреодолимо желание да попита Ариана какво се е случило с физика. Въпросът напираше на устните му, но той съумя да се овладее. Ако допуснеше да се разбере, че знае за връзката между професора, «Хизбула» и Иран, помисли си Томаш, това би било равносилно на катастрофа. Иранците щяха да разберат, че е бил информиран, и на часа щяха да се досетят за истинските му намерения. А той не биваше да го допуска в никакъв случай.
Имаше, разбира се, още един заподозрян. Самият Давид Бен Гурион. Все пак той, като министър-председател на Израел, е поръчал на Айнщайн формула за конструирането на атомна бомба, икономична и лесна за производство. Ако Айнщайн е кодирал посланието в стихове, той несъмнено трябва да е знаел, че Бен Гурион разполага с кодовата книга, за да успее да го декодира. Ако наистина е така, то израелският Мосад би трябвало да има достъп до този речник. Това беше по-интересната хипотеза, защото според нея кодовата книга се намираше в ръцете на Запада. Томаш беше предал стиховете на човека на ЦРУ в Техеран предишната вечер, следователно можеше да се допусне, че вече са в Ленгли. И щом е така, в този момент ЦРУ може би вече разполагаше с декодирано «поетично» послание.
Анализът на ребуса ги отведе в ресторанта на хотела. Обядът се състоеше от ирански ястия. Томаш опита зереш поло ба морк — пилешко с ориз, а Ариана се пребори с гурме сабзи — агнешко месо с фасул. Докато си похапваха, обсъждаха различни варианти за декодиране на стиховете чак до сервирането на фалуде — сладолед с фиде и плодове, за португалеца и диня за иранката.
— Май ще подремна следобед — обяви Томаш след кафето, черно иранско кафе.
— Няма ли да работите повече?
— О, не — каза той и вдигна ръце в знак, че се предава. — Вече съм много изморен.
Ариана махна към чашката с кафе.
— Не знам как ще заспите — засмя се иранката. — Нашето кафе е много силно.
— Скъпа моя, подремването следобед е стара иберийска традиция. Няма кафе на света, което би могло да я наруши.
 

X
 
Беше три без пет минути, когато Томаш излезе от асансьора и прекоси лобито на хотела. Огледа се наоколо, колкото е възможно по-естествено, за да се убеди, че никой не го наблюдава. Нямаше и следа от Ариана, с която се беше разделил половин час преди това под предлог, че ще подремне следобед. Както изглежда, никой не се интересуваше от него. Приближи се до портиера, дискретно си записа името на едно листче и повика пиколото.
— Трябва да има такси за мен — каза той.
— Такси ли, господине?
— Да. Таксито на Бабак.
Момчето излезе на улицата и махна на една оранжева кола, която беше паркирала отдясно.
Колата потегли и спря на рампата пред входа на хотела.
— Заповядайте, господине — каза пиколото, докато му отваряше задната врата.
Томаш спря до вратата и преди да влезе, огледа шофьора — толкова слабо момче, че приличаше на скелет.
— Вие ли сте Бабак?
— А?
— Бабак?
Момчето кимна утвърдително.
Томаш пусна монета от сто риала в ръката на пиколото и се настани на задната седалка. Таксито потегли и се вля в безумния трафик, свивайки тук и там из преплетените улички и булеварди. Томаш направи опит да завърже разговор и попита накъде отиват, но Бабак само поклати глава.
Явно не говореше английски. Когато разбра, че от това нищо няма да излезе, Томаш се облегна на седалката и се остави на течението. Знаеше, че това пътуване има конкретна цел, защото човекът на ЦРУ не би му изпратил такси да се поразходи из града. Просто трябваше да прояви търпение и да чака.
Таксито се въртя из улиците на Техеран двадесетина минути, през които Бабак почти не откъсваше очи от огледалото за обратно виждане. Понякога рязко свиваше в някоя пресечка и тогава като че ли най-упорито се взираше в огледалото. Повтори трика няколко пъти, прибягвайки винаги до една и съща техника, докато накрая излезе на булевард «Талехани» вече напълно спокоен. Спря недалеч от университета «Амир Кабир», където един едър мъж влезе в колата и седна до Томаш.
— Как сте, професоре?
Беше агентът на ЦРУ, с когото се запозна предишната вечер.
— Здравейте. — Португалецът замълча нерешително. — Извинете, не мога да си спомня името ви.
Мъжът се усмихна, откривайки развалените си зъби.
— Още по-добре — възкликна той. — Казвам се Голбахар Багери, но май е по-добре да не полагате усилия да го запомните.
— Как да ви наричам в такъв случай?
— Можете да ме наричате Моса.
— Моса? От Мосад ли?
Багери се разсмя.
— Не, не. Моса от Мосадък. Знаете ли кой е бил Мосадък?
— Нямам представа.
— Ще ви покажа. — Изстреля няколко изречения на фарси към Бабак. Автомобилът потегли и продължи да се движи по същия булевард.
— Мохамед Мосадък е адвокат и политик, министър-председател на Иран. По негово време петролните кладенци в страната били експлоатирани само от Англо-иранската петролна компания и Мосадък решил да подобри условията за бизнес. Британците отказали и той национализирал компанията. Това негово решение имало важни последици. Списание Тайм дори го избрало за политик на 1951 година, тъй като с действията си насърчил слаборазвитите страни да се освободят от колонизаторите. Но британците така и не се примирили с положението и Чърчил успял да убеди Айзенхауер да свали Мосадък. — Посочи наляво. — Виждате ли онази сграда там?
Томаш погледна към мястото. Постройката беше скрита зад висока ограда с изписани лозунги, сред които се открояваше: Down with the USA.
— Да, виждам.
— Това е старото посолство на Съединените щати в Техеран. Точно тук, в бункера, както наричат посолството, ЦРУ започнало да крои планове за свалянето на Мосадък — операция «Аякс». С цената на щедри подкупи и разпространението на контра информация ЦРУ успяло да спечели подкрепата на шаха и на много от ключовите фигури в страната, в това число религиозни лидери, военачалници и главни редактори на вестници. Мосадък бил свален от власт през 1953 година. — Багери погледна към сградата, където се виждаше въоръжена охрана. — През 1979 година, когато избухнала Ислямската революция, студентите нахлули в американското посолство и задържали около петдесет дипломати като заложници за повече от година. Студентите се опасявали, че посолството може да организира заговор срещу аятолах Хомейни така, както постъпили с Мосадък.
— Виж ти! — възкликна Томаш. — Какво е вашето мнение за Мосадък?
— Той е велик човек.
— Но е бил свален от ЦРУ.
— Да.
— Тогава… извинете, нещо не разбирам. Вие работите за ЦРУ.
— Работя за ЦРУ сега, а не през 1953 г. Всъщност дори не съм бил роден по онова време.
— Но как можете да работите за ЦРУ, след като въпросното управление е свалило от власт един велик човек?
Багери махна примирено.
— Нещата се променят. Страната днес се управлява не от просветен човек като Мосадък, а от шайка религиозни фанатици, които я тласкат обратно към Средновековието. — Кимна към въоръжените милиционери, които сновяха пред старото посолство.
— Те са мой враг. Но са враг и на ЦРУ, нали? — Багери се усмихна. — Не знам дали сте чували арабската поговорка: «Врагът на моя враг е мой приятел». Така че в ЦРУ сега са ми приятели.
Таксито зави на ъгъла, поемайки в южна посока, по булевард «Мофате». Колата сякаш се носеше безцелно по улиците и булевардите на Техеран, което стана още по-очебийно, когато свърнаха към «Енкелаб», заобиколиха площад «Фирдоуси» и отново се върнаха на «Енкелаб», само че в обратна посока. Правеха безсмислени обиколки, при което единствено пътуването беше от значение, а може би дори и то не беше важно, разходката като че ли беше само повод, за да се срещнат далече от недискретни погледи.
След като напуснаха района на посолството, иранският великан остана смълчан, загледан в глутницата от коли, препускаща по улиците, истински хищници в нервните ръце на нетърпеливите градски шофьори.
— Получих инструкции от Ленгли — каза Багери накрая, все така загледан в преминаващите коли.
— О, така ли? Какво казват те?
— Не им хареса фактът, че са ви лишили от достъп до ръкописа. Искат да знаят дали не виждате някаква възможност да промените това положение.
— Засега не. Онзи тип от министерството ревностно крие документа под претекст, че се грижи за националната сигурност. Опасявам се, че ако настоявам, само ще събудя подозрения.
Багери откъсна очи от уличния трафик и ги впери в Томаш, свъсил вежди.
— В такъв случай ще си имаме големи неприятности.
— Защо?
— Защото за Америка е недопустимо ръкописът да остане в ирански ръце.
— Но какво могат да направят Съединените щати?
— Има две възможности в ситуации, които представляват заплаха за националната сигурност на Америка. Първата е да се бомбардира сградата, където се пази ръкописът.
— Какво? Да се бомбардира Техеран? Заради някакъв ръкопис?
— Това, драги професоре, не е «някакъв ръкопис». Това са планове за направата на атомна бомба, евтина и лесна за производство. И следователно представлява заплаха за международната сигурност. Ако политически режим като иранския, който е свързан с терористични групировки, успее да разработи технология за производство на евтино атомно оръжие, можете да бъдете сигурен, че хора като Осама Бин Ладен няма да атакуват Ню Йорк с някакви самолетчета. Те ще разполагат с много по-… хм… експлозивни неща, ако разбирате какво искам да кажа.
— Разбирам.
— При това положение да се бомбардира някаква сграда в Техеран, е най-малкото зло, повярвайте ми.
— Вярвам ви.
Иранецът се загледа за миг в пейзажа зад прозореца на таксито.
— Фактът, че вчера сте видели ръкописа в Министерството на науката, ни дава онова потвърждение за местонахождението му, от което се нуждаем. Но има два аргумента против този план за действие. Първият е, че една военна акция би имала нежелан политически отзвук, най-вече в ислямския свят, а иранският режим би бил възприет като жертва. Този аргумент би могъл да се оспори, ако не съществуваше втора непреодолима пречка. А именно, че бомбардировката по всяка вероятност няма да постигне крайната стратегическа цел. Да, ръкописът ще бъде унищожен, но напълно е възможно е да има копия в други ирански сейфове. В такъв случай нищо не би могло да попречи на режима да произведе бомба въз основа на формулата в текста. Искам да кажа, че бомбардировката би унищожила оригиналния ръкопис, но не и копията с формулата.
— Това е абсолютно вярно.
— Затова Ленгли ме инструктира, в случай че не ви се удаде друга възможност да се доберете до ръкописа, да пристъпим незабавно към изпълнение на резервния план.
Иранецът млъкна, видимо притеснен.
— И какъв е този план? — попита Томаш.
Багери си пое дъх.
— Ръкописът трябва да бъде откраднат.
— Какво?
— Трябва да отидем до Министерството на науката и да откраднем ръкописа. Съвсем просто е.
След като се съвзе от първоначалното изумление, историкът избухна в смях.
— По дяволите, нищо по-лесно от това! — възкликна той. — Да откраднете ръкописа? Как си го представяте?
— Много просто. Ще намерим начин да отстраним охраната, влизаме вътре, намираме документа и го изнасяме.
— Защо не го снимате на микрофилм? Така и така ще го имате пред вас, не е ли по-добре да сте по-дискретни? Все пак това, че ще го откраднете, няма да разреши въпроса, щом като, както самият вие казахте, онези типове сигурно имат копия, които се пазят на други места.
— Не, това няма да стане така. Съединените щати искат да представят документа в Съвета за сигурност на ООН, но за да го направят, първо трябва да докажат неговата автентичност. А изследването за удостоверяване на автентичност е възможно само ако е налице оригиналният документ.
Затова трябва да го вземем.
Томаш се замисли над последствията от подобна акция.
— Вижте, това не е ли опасно?
— Всичко в живота е опасно. И на улицата да излезеш, е опасно.
— Говорите като майка ми. Притеснява ме какво ще ми се случи, когато иранците открият липсата на документа. Те не са глупави и могат да свържат нещата, нали? Показват ми документа и само след броени дни той изчезва. Това е… как да го кажа… Това е твърде подозрително.
— Така е, няма да сте в безопасност.
— Кажете ми тогава как ще разрешим проблема?
— Ще трябва да напуснете страната.
— По какъв начин? Казаха, че ще ме пуснат чак след като дешифрирам ребусите от документа.
— Ще се наложи да ви изведем от Иран още същата нощ, когато се сдобием с ръкописа.
— И кога ще стане това?
— Още не знам. Ще ми се да е колкото е възможно по-скоро, но не мога да кажа кога точно, има много детайли за уточняване. Но се надявам да разбера още утре. Веднага щом получа информацията, ще дойда до хотела, за да ви запозная с детайлите. — Вдигна пръст. — Най-добре не излизайте от хотела. Продължавайте да работите, както досега, по ребуса и чакайте да се свържа с вас.
— Добре — съгласи се Томаш. — Нека да обобщим. Смятате да влезете с взлом в министерството, да откраднете документа и веднага след това да ме изведете от Иран. Това ли е?
Багери пое дъх и издиша бавно.
— Да, това е в общи линии — каза сдържано. — Но… има една малка подробност.
— Нима?
— Да.
Иранецът се умълча, което разпали любопитството на историка.
— И каква е тази подробност?
— Вие ще дойдете с нас.
— О, вече ми го казахте. Ще ме изведете от Техеран.
— Не, нямах това предвид. Ще дойдете с нас в министерството.
— Какво?
— Вие сте част от екипа.
 

XI
 
Пейките около голямата арена бяха претъпкани с хора, най-вече жени, скрити под черни чадори, но всички се държаха така, сякаш наблюдаваха спектакъл. Някой блъсна Томаш и го накара да коленичи по средата с наведена глава и оголен врат. С крайчеца на окото си историкът успя да забележи присъствието на мъже, облечени с дълги бели ислямски одежди. Те се приближаваха все по-плътно, стесняваха пръстена си около него и му отнемаха последната надежда за бягство от това място на смъртта. Сред тях изникна скръбната фигура на Ариана, която дори не се осмели да го доближи, само му изпрати стеснителна въздушна целувка. Хубавата иранка изчезна и на нейно място се появи Рахим, тъмните му очи мятаха искри от ярост, а на кръста му проблясваше огромен извит ятаган. Рахим извади със замах ятагана от пояса си, разкрачи се и го вдигна към небето, застивайки с него в един кратък и несвършващ миг, преди острието да разсече въздуха и да се стовари с все сила върху главата на Томаш.
Събуди се.
Почувства ледената пот, обливаща челото му, пижамата, залепнала по гърдите и гърба му. Дишаше тежко. С облекчение проумя, че все още е жив. Тъмната стая му отвърна с мълчание, кроткият мир наоколо го наведе на мисълта, че всичко това бе само кошмар, но че другият кошмар, в който го беше забъркал иранецът от базара, беше действителен, осезаем, неизбежен. Отметна чаршафите, седна на леглото и потърка очи.
— В какво се забърках? — прошепна той.
Отправи се със залитане към банята. Видя в огледалото мъж с дълбоки сенки под очите, резултат от тежкото безсъние, което го бе оставило едва на разсъмване. Имаше чувството, че някой го е тласнал с все сила по виещите се серпантини на увеселително влакче, ту угнетен пред перспективата да извърши нещо ужасно в страна със страшни наказания, ту огрян от надежда при някой обрат на нещата, надявайки се на чудо, което по магически начин би решило проблемите му и би свалило от плещите му това непосилно бреме, с което най-неочаквано го бяха натоварили.
В този момент той се уповаваше единствено на разговора си с Ариана от предишния ден. Министърът навярно щеше да разбере, че молбата му е основателна, каза си той пред огледалото, докато разнасяше пяната, преди да прокара бръснача по лицето си. Доводът, че ключът на шифрованото послание е скрит някъде из текста на ръкописа, беше убедителен и толкова очевиден, че министърът сигурно щеше да го приеме. Щяха да му разрешат да направи справка в текста, мислеше той, докато си миеше зъбите. А докато го проучва, може би щеше да намери отговорите, които търсеше ЦРУ, може би щеше да открие нещо, което да обезсмисли кражбата на ръкописа и да го избави от тези съмнителни акции, с които не искаше да има нищо общо. Затвори очи и прошепна клетва.
— Ако се измъкна жив и здрав от това, обещавам да се моля всеки ден до края на годината. — Отвори едно око, сякаш да прецени тежестта на обещанието. — Всеки божи ден цяла година все пак е прекалено.
Ще се моля всеки ден през следващия месец.
Обзет от неочаквана увереност, вдъхната му от дадения обет, пусна душа, нагласи температурата на водата и когато тя му се понрави, прекрачи и се мушна под струята.
 

Грациозната фигура на Ариана се появи в лобито малко след уговорения час, когато Томаш беше привършил със закуската и нетърпеливо я очакваше на дивана в бара. Иранката се настани на същото място, където беше седяла предишния ден, и си поръча портокалов сок. Едва сдържайки възбудата си, историкът пристъпи направо на въпроса.
— И така… какво каза министърът?
— За какво?
— Разреши ли?
Ариана се престори, че едва сега е разбрала въпроса.
— А, да — възкликна тя. — Разрешението.
— Разрешили?
— Ами… не.
Томаш продължи да се взира в нея, не вярвайки на ушите си.
— Не? — промълви той.
— Не, не разреши — каза Ариана. — Обясних му, че вие смятате стиховете за кодирано послание и че ключът според вас се намира в текста. Каза ми, че много съжалява, но поради съображения за национална сигурност вие не можете да получите достъп до съдържанието на документа. Каза също, че ако това предполага забавяне на декодирането, ще се запаси с търпение.
— Но… това би могло да направи невъзможно дешифрирането на стихотворението — настоя португалецът. — Обяснихте ли му това?
— Обясних, разбира се. Но той не поиска и да чуе. Казва, че националната сигурност е над всичко и че, що се отнася до проблема с декодирането, това не е единствено проблем на Иран, а и ваш.
— Мой ли?
— Да. Не помните ли, Джалили ага ви съобщи, че няма да ви бъде разрешено да напускате Иран, докато не решите ребусите. Министърът го потвърди пред мен. Всъщност въпросът, изглежда, е стигнал чак до президента. — Ариана направи примирен жест. — Съжалявам, Томаш, но вие сте обречен да разкриете тези послания.
Историкът въздъхна дълбоко и сведе очи към полирания мрамор, който блестеше в краката му.
Чувстваше се притиснат до стената.
— Свършено е с мен — каза той съкрушено.
Ариана докосна ръката му.
— Не падайте духом. Вие сте страхотен криптоаналитик. Ще успеете да разгадаете тези тайни, сигурна съм.
Португалецът изглеждаше сломен от отчаяние. Всъщност той не се съмняваше, че е способен да открие скритите послания в ребусите. Молбата му да изследва ръкописа беше продиктувана по-скоро от желанието му да се запознае отблизо с документа, отколкото от убеждението, че там ще открие ключа. След новината, че министърът е отхвърлил молбата му да проучи ръкописа, рухна и последната му надежда, че случаят може да бъде решен, без да се налага да влизат с взлом в министерството.
— Свършено е с мен — повтори той с мрачен поглед.
— Вижте — каза Ариана в опит да го утеши. — Няма защо да унивате, ще се справите със задачата. А и това все пак е възможност да работим заедно известно време. Тази перспектива не ви ли допада?
Томаш като че излезе от вцепенението.
— Моля?
— Не ви ли харесва да работите с мен?
Историкът се вгледа в иранката, любувайки се на съвършеното й лице.
— Това е единственото нещо, което ме възпира от самоубийство — каза той, почти без да мисли.
Ариана се засмя.
— Забавен сте, несъмнено. — Наведе глава. — Всъщност какво чакаме? Да се залавяме тогава.
— За какво?
— За работа, естествено.
Томаш взе листа с посланията, разтвори го и го остави на масата.
— Точно така — възкликна той, изваждайки писалката от джоба. — Нека да поработим.
 

Прекарана три часа, обсъждайки всевъзможни символични тълкувания на ключовите думи в стиховете — Terra, terrors, Sabbath и Christ, но не откриха нищо повече от онова, което вече бяха установили предишния ден. Усилията им бяха напразни и всички хипотези, нахвърляни върху черновата, бяха зачертани, оказали се абсурдни или несъстоятелни.
Вече по обед, Томаш се извини и се запъти към тоалетната. За разлика от повечето ирански тоалетни, където мястото за неотложни нужди представляваше смрадлива дупка на пода, това беше истинска тоалетна, имаше боксове с тоалетни чинии и писоари и въздухът миришеше на хубав изкуствен аромат. Все пак това беше един от най-добрите хотели в страната.
Докато стоеше пред писоара, съсредоточен в неотложната си нужда, историкът усети една ръка на рамото си и изтръпна.
— Как е, професоре?
Беше Багери.
— Моса!… Как ме изплашихте!
— Неспокоен сте.
— А нима нямам причина за това? Видяхте ли в каква каша ме забъркахте?
— Свършете с това, после ще говорим — каза Багери и се отдръпна към мивката.
Томаш остана за момент обърнат към писоара. След като привърши, дръпна ципа си и отиде да си измие ръцете на мивката.
— Вижте — каза той, гледайки Багери в огледалото. — Не ставам за тия работи. Размислих и… Реших да не участвам.
— Това е заповед на Ленгли.
— Не ме интересува! Не помня да са ми споменавали за операции като кражби с взлом.
— Условията се промениха. Фактът, че не сте успели да прочетете ръкописа, ни накара да променим плановете. Освен това има и нови решения, които надхвърлят правомощията на Ленгли.
— Нови решения?
— Да. Решения, които са взети във Вашингтон. Вижте, професоре, това е въпрос, който засяга сигурността на Запада. Фактът, че страна като Иран има достъп до формула за конструиране на ядрено оръжие, тревожи много хора в света, особено след 11 септември. — Багери направи примирителен жест. — Като имате предвид какво е заложено на карта, повярвайте ми, последната грижа на Вашингтон е дали на вас, или на мен ми харесва мисията, за която са ни завербували.
— Но аз не съм някакъв командос, разбирате ли? Дори не съм ходил войник. Само ще преча.
— Професоре, вече ви казах вчера, че вашето участие е от първостепенно значение за успеха на операцията. Само вие сте виждали ръкописа. Само вие знаете в коя стая се пази. — Посочи Томаш. — Логично е, че се нуждаем от вас, за да открием и идентифицираме документа. Без ваша помощ как ще се справим? Ще се лутаме из министерството като хлебарки, ще преровим всичко и няма да намерим нищо. — Поклати глава. — Няма да го допуснем.
— Но, чуйте ме, всеки би могъл чудесно да…
— Спрете — прекъсна го Багери с остър тон. — Решението е взето и нито вие, нито аз можем да направим нещо. Поставени са на карта прекалено важни неща, за да се колебаем тепърва. — Хвърли поглед към вратата. — Освен това искам да ми отговорите на един въпрос.
— Да?
— Наистина ли вярвате, че тези хора ще ви оставят да се върнете в страната си, след като приключите с работата?
— Така ми казаха.
— И вие им вярвате? Чуйте ме добре. Вие сте видели ръкописа на Айнщайн. Предполага се, че ще успеете да разбулите загадките, с които Айнщайн е обвързал атомната формула. При условие че режимът възнамерява да задържи всичко в тайна, не ви ли се струва странно, че ще ви пуснат да се завърнете спокойно във вашата страна с цялата информация, с която разполагате? Не смятате ли, че това крие доста голям риск, предвид конфиденциалния характер на иранската атомна програма? Не смятате ли, че след като приключите работата по този свръхсекретен проект, режимът може да ви обяви за човек, представляващ заплаха за сигурността на Иран?
Томаш отвори широко очи, осмисляйки възможните усложнения, за които говореше иранецът.
— Ама вие… наистина ли мислите, че ще ме държат тук за… завинаги?
— Има две възможности. Или ще ви убият, когато вече няма да имат нужда от вас, или ще ви тикнат в златен кафез.
Багери хвърли още един поглед към вратата, за да се увери, че са сами.
— Допускам, че ще ви задържат в Иран завинаги. Режимът се крепи от фанатични фундаменталисти, а това, независимо от всичко, си има и положителна страна. Фундаменталистите са неумолими в прилагането на шериата, ислямския закон, и хранят дълбока вяра в моралното поведение. Възможно е, след като не разполагат с повод от морално естество, за да ви убият, да ви държат затворен. Но, от друга страна, не трябва да забравяте, че става въпрос за фундаментални тайни на режима, нали? А морални поводи също се намират. Затова не бива да игнорираме възможността да изберат по-радикален и сигурен метод, за да ви накарат да замълчите. — Прокара пръст през гърлото. — Разбрахте ли?
Историкът затвори очи, разтри слепоочието си и въздъхна.
— Наистина е свършено с мен.
Багери отново надникна през вратата на тоалетната.
— Вижте, нямаме много време — каза той. — Дойдох тук само да ви кажа, че всичко е готово.
— Кое?
— Подготовката за мисията практически приключи. След взлома ще ви отведем на едно далечно място на Каспийско море. Казва се Бандар е Торкаман и се намира близо до руините на стената на Александър Велики.
— Бандар какво?
— Бандар е Торкаман. Това е малко пристанищно селище недалеч от границата с Туркменистан. В пристанището ще ви чака риболовен кораб, който носи името на столицата на Азербайджан — Баку. Ние сме го наели, за да ви отведе тъкмо в Баку. Разбрахте ли?
— Горе-долу. Вие ще дойдете ли с мен?
Багери поклати глава.
— Не, ще остана тук в Техеран, за да скрия следите. Бабак ще ви отведе дотам, не се безпокойте. Но сега трябва да запомните някои неща.
Томаш извади хартия и писалка от джоба.
— Слушам ви.
— Не, не бива да записвате. Трябва да го запомните.
Историкът се намръщи.
— Да го запомня?
— Да, налага се. Заради сигурността.
— Казвайте тогава.
— Когато се качите на борда на Баку, който се намира закотвен в пристанището на Бандар е Торкаман, трябва да потърсите Мохамед. — Вдигна показалеца си. — Запомнете добре, Мохамед.
— Като пророка.
— Точно така. Попитайте го дали тази година смята да ходи до Мека. Той ще отговори инш Аллах. Това са паролата и контра паролата.
— Смятате ли да ходите тази година до Мека? — попита Томаш, опитвайки се да запомни паролата. — Това е, нали?
— Да, точно така.
— Ако той каже «инш Аллах», значи всичко е наред.
— Правилно.
— Изглежда лесно.
— Разбира се, че е лесно. — Багери погледна часовника. — Добре, трябва да вървя. Ще дойда да ви взема в полунощ.
— В полунощ ли? Къде ще ходим?
Иранецът го изгледа изненадан.
— Не ви ли казах?
— Какво имате да ми казвате?
— Операцията, професоре.
— Какво за операцията?
— Ще бъде тази нощ.
 

Когато се върна при Ариана, Томаш се чувстваше толкова разстроен, че му беше трудно да се съсредоточи. Колкото повече се взираше в стиховете, толкова повече си мислеше за безумната авантюра, в която му предстоеше да се впусне тази нощ. Очите му бяха вперени в буквите, но умът му беше зает с онова, което щеше да се случи, и с последиците, до които можеше да доведе; обмисляше подробностите — от подготовката в хотела до срещата с Мохамед на кораба Баку. Дали трябваше да вземе някакъв багаж? А нямаше ли да събуди подозрения, ако го видеха да излиза от хотела с големия спортен сак? Не, налагаше се да остави багажа си, можеше да вземе със себе си само плик с най-важното. А как щеше да напусне хотела, без да го видят? Нямаше ли служителите да се усъмнят, като го видят да излиза посред нощ? Дали нямаше да съобщят на някого? А как ли щяха да се развият нещата в министерството? Дали пък…
— Томаш? Томаш?
Португалецът тръсна глава и се върна в настоящето.
— Да?
— Добре ли сте?
Ариана го гледаше загрижено, сякаш се опитваше да открие признаци на треска по бледото лице на историка.
— Аз ли? — Томаш се стегна. — Да, разбира се. Добре съм, не се безпокойте.
— Не изглеждате добре. Струва ми се, че изобщо не чувате какво ви говоря. — Наведе глава с типичното за нея движение. — Изморен ли сте?
— Хм… да, малко.
— Искате ли да си починете?
— Не. Нека приключим с това, а следобед ще почивам. Съгласна ли сте?
— Да, добре. Както желаете.
Томаш въздъхна и впери поглед в стиховете.
— Право да ви кажа, не знам как ще дешифрирам това, без да имам и най-малка идея относно темата на ръкописа — сподели той с отчаяна надежда, че може да убеди иранката да му разкрие нещо, което би обезсмислило нощния рейд. Погледна я умолително. — За Бога, не можете ли поне нещичко да ми подскажете? Колкото и малко да е?
Ариана се огледа притеснено.
— Томаш, не мога…
— Поне една идея.
— Не, не бива. За ваше добро е.
— Хайде, моля ви…
— Не.
— Вижте, ако не ми кажете нищо, няма да можем да продължим. Трябва ми някакъв ориентир.
Иранката го погледна разколебана. Дали би могла нещичко да му загатне? И ако да, какво точно? Какво щеше да последва? След няколко секунди тя взе решение.
— Няма да ви разкрия съдържанието на ръкописа, не само защото това би било евентуална заплаха за националната сигурност на Иран, но и защото крие опасност за вас и мен самата — каза тя, снишавайки глас. — Единственото нещо, което мога да ви кажа, е, че ние самите сме заинтересовани от документа и вярваме, че единствено решението на ребусите би ни позволило да разберем всичко.
— Вие сте заинтересовани, така ли?
— Да.
— Защо?
Ариана отегчено махна с ръка.
— Не мога да ви кажа. И без това говорих твърде много.
— Какво толкова интригуващо има в него?
— Не мога да ви кажа, вече говорихме за това. Единственото, което бих могла да направя, е да изясня в кой момент от живота си Айнщайн е създал този документ. Интересува ли ви това?
Томаш се поколеба.
— Защо не? Смятате ли, че е важно?
— Не знам. Може и да не е.
— А може и да е, кой знае? — Историкът се реши. — Добре, разкажете ми.
Ариана се настани по-удобно на дивана и направи опит да събере мислите си.
— Кажете ми, Томаш, интересувате ли се от физика?
Португалецът се засмя.
— Слабо — каза той. — Както знаете, аз съм историк и криптоаналитик, моето поле на работа не е точно физиката, нали? Баща ми е математик и се интересува от тези въпроси, все пак цял живот се занимава с уравнения и теореми. Но аз самият предпочитам йероглифи, староеврейски и арамейски писания, харесва ми миризмата на библиотечен прах, на застояло и плесен, която излъчват древните ръкописи и папируси. Това е моят свят.
— Знам това. Но ме интересува доколко сте запознат с най-значимите съвременни теории в областта на физиката.
— Нямам дори бегла представа.
— Не сте ли чували за «Теорията на всичко»?
— Не.
Иранката прокара ръце през красивата си черна коса, докато преценяваше как най-добре да обясни нещата.
— Добре, да видим. Предполагам, че знаете какво представлява Теорията на относителността…
— Разбира се. Това е елементарно.
— Да кажем, че търсенето на единна теория, т.нар. Теория на всичко, е започнало с Теорията на относителността. До Айнщайн физиката се е основавала на постиженията на Нютон, които вършели чудесна работа при обяснението на това как функционира Вселената според човешките възприятия. Но Нютоновата физика не могла да разреши два въпроса, свързани със светлината. Първият е поради каква причина нагрят предмет излъчва светлина, а другият е свързан с постоянната стойност на скоростта на светлината.
— Следователно трябва да предположим, че именно Айнщайн е хвърлил светлина върху проблема със светлината — пошегува се Томаш.
— Точно така. През 1905 г. Айнщайн завършил Специалната теория на относителността, която разглежда връзката между пространство и време и констатира, че и двете са относителни величини. Например времето се променя при движение в пространството. Единственото нещо, което не е относително, е скоростта на светлината. Айнщайн предвидил, че при скорости, близки до тази на светлината, времето се забавя и разстоянията се свиват.
— Това го знам.
— Много добре, защото няма да губим време да го изясняваме. Въпросът е следният: щом всичко, с изключение на скоростта на светлината, е относително, то масата и енергията също би следвало да са относителни. Нещо повече, оказва се, че маса и енергия са двете лица на една и съща монета.
— Това не е ли прословутото уравнение?
Ариана нахвърли уравнението на листа с черновата.
— Да. Енергията е равна на масата по скоростта на светлината на квадрат.
— Доколкото си спомням, това уравнение по-късно довело до създаването на атомната бомба.
— Точно така. Както знаете, скоростта на светлината е огромна. Скоростта на светлината на квадрат е още по-голямо число, което предполага, че една миниатюрна частица съдържа чудовищно голямо количество енергия. Например вие тежите приблизително осемдесет килограма, нали?
— Горе-долу.
— Това означава, че във вашето тяло се съдържа материя с достатъчна енергия, за да осигури електричество за малък град в продължение на седмица. Единствената трудност е как да се превърне тази материя в енергия.
— Това не беше ли свързано със силното взаимодействие, благодарение на което ядрото на атомите се запазва?
Ариана наклони глава и леко повдигна вежди.
— Изглежда, че все пак разбирате нещо от физика…
— Май съм го чел някъде.
— Да. И така, да приемем, че енергия и маса са двете лица на една и съща монета. Това означава, че бихме могли да превърнем едното в другото, тоест да превърнем енергията в материя и материята в енергия.
— Искате да кажете, че е възможно да направим камък, като използваме енергия?
— Да, теоретично това е възможно, макар че превръщането на енергия в маса е нещо, което обикновено не се наблюдава. Но се случва. Например, ако предмет се движи със скорост, близка до скоростта на светлината, времето се свива и масата се увеличава. При това положение енергията на движението поражда маса.
— Това наблюдавано ли е някога?
— Да. В ускорителя за частици в ЦЕРН — Европейския център за ядрени изследвания в Швейцария. Електроните бяха ускорени до такава скорост, че увеличиха четиридесет хиляди пъти своята маса. Има дори снимки на протонните снопове след удара.
— Невероятно.
— Всъщност няма предмет, който да достигне скоростта на светлината. Ако това стане, масата му ще нарасне безкрайно много, а това би изисквало безкрайно голяма енергия, която да движи този предмет. А това е невъзможно, нали? Затова се казва, че скоростта на светлината е пределната скорост във Вселената.
— Но от какво е изградена светлината?
— От частици, наречени фотони.
— Тези частици не увеличават ли масата си, когато се движат със скоростта на светлината?
— Ето, това е въпросът. Фотоните са частици с нулева маса, те са чиста енергия и не се влияят от времето. Тъй като се движат със скоростта на светлината, за тях Вселената е интемпорална (извънвремева). От гледна точка на фотоните Вселената се ражда и умира в един и същи миг.
— Изумително.
Ариана отпи глътка портокалов сок.
— Но това, което може би не знаете, е, че има не една, а две Теории на относителността.
— Нима?
— Айнщайн е завършил работата си по Специалната теория на относителността през 1905 г. В нея той обяснява редица физични явления, но не и гравитацията. Проблемът е, че Специалната теория влязла в противоречие с класическото описание на гравитацията и се наложило то да бъде изяснено. Нютон смятал, че промяната в масата води до незабавна промяна на силата на гравитацията. Но това е невъзможно, тъй като предполага съществуването на нещо по-бързо от светлината. Да предположим, че Слънцето експлодира в настоящия момент. Съгласно Специалната теория на относителността това събитие ще бъде усетено на Земята осем минути по-късно, тъй като това е времето, за което светлината изминава разстоянието от Слънцето до Земята. Но Нютон е смятал, че ефектът би се почувствал на мига. Тоест в момента, в който Слънцето избухне, Земята ще усети ефекта от събитието. Но това е невъзможно поради факта, че нищо не се движи по-бързо от светлината, нали? За да разреши този и други въпроси, Айнщайн създал през 1915 г. Общата теория на относителността, която съдържа решение на проблемите, свързани с гравитацията, и установява изкривяването на пространството. Колкото по-голяма маса има даден предмет, толкова по-изкривено е пространството около него и толкова по-голяма е силата на гравитацията. Например Слънцето упражнява по-голяма сила на гравитация върху даден предмет, в сравнение със Земята, поради своята многократно по-голяма маса. Разбирате, нали?
— Хм… не съвсем. Пространството се изкривява? Какво означава това?
Ариана разтвори ръце.
— Представете си, че пространството е чаршаф, опънат във въздуха между нас двамата. Сега си представете, че поставим футболна топка в средата. Какво става? Чаршафът хлътва около топката, нали? Ако хвърля стъклено топче върху чаршафа, то ще бъде привлечено от футболната топка, нали? Същото става и във Вселената. Слънцето е толкова голямо, че изкривява пространството около себе си. Ако някакво тяло се приближи бавно до Слънцето, ще се сблъска с него. Ако някакво тяло се приближи с определена скорост, като Земята, ще започне да кръжи около Слънцето, без да пада, но и без да се отдалечава от него. А ако някакво тяло се движи с много голяма скорост, като светлинен фотон например, при приближаването му до Слънцето траекторията му леко ще се изкриви, но ще успее да се отскубне и да продължи пътя си. Ето какво следва от Общата теория на относителността. Всички тела изкривяват пространството и колкото по-голяма е тяхната маса, толкова по-силно се изкривява пространството около тях. И понеже времето и пространството са двете лица на една и съща монета, както енергията и материята, това означава, че телата изкривяват също и времето. Колкото по-голяма е масата на дадено тяло, толкова по-бавно ще протича времето близо до него.
— Всичко това е много интересно — отбеляза Томаш. — Но какво общо има с ръкописа на Айнщайн?
— Всичко и нищо, не знам. Важно е да знаете, че този ръкопис е бил създаден по времето, когато Айнщайн е работил върху Теорията на всичко.
— А, да. Това още една теория на Айнщайн ли е?
— Да.
— Двете теории на относителността не са ли му били достатъчни?
— Айнщайн първоначално мислил, че е приключил с въпроса, но изведнъж се сблъскал с квантовата теория. — Ариана наклони глава с характерния за нея жест. — Знаете ли какво представлява квантовата теория?
— Чувал съм за нея, разбира се, но що се отнася до подробностите…
Иранката се разсмя.
— Не бива да се чувствате комплексиран — възкликна тя. — Дори някои от учените, разработили квантовата теория, не са успели да я разберат напълно.
— Е, добре. Така съм по-спокоен.
— Нютоновата физика е подходяща за обяснението на нашия ежедневен свят. Ако трябва да се построи мост или да се пусне сателит около Земята, инженерите прибягват до физиката на Нютон и Максуел. Проблемите на класическата физика започват при изучаването на аспекти, които не са част от практическия опит, например при свръхвисоки скорости или в света на елементарните частици. Проблемите с огромната маса и скорост са предмет на двете теории на Айнщайн, наречени Теории на относителността. А пътеводителят в света на елементарните частици се нарича «квантова теория».
— Доколкото разбирам, теориите на относителността се отнасят за големите тела, а квантовата теория — за малките тела.
— Да — каза Ариана и леко се намръщи. — Но е важно да подчертаем, че светът на микрочастиците има макроскопични проявления, както всъщност е очевидно.
— Разбира се. Но кой е създателят на квантовата теория?
— Квантовата теория се ражда през 1900 г. като резултат на един труд на Макс Планк. Доразвита е от Нилс Бор, който въвежда най-разпространения теоретичен модел на атомите, онзи с електроните, които кръжат в орбита около ядрото така, както планетите се въртят около Слънцето.
— Това ми е познато.
— Така е. Но навярно не знаете колко странно поведение имат частиците. Някои физици стигнали до заключението, че елементарните частици могат да преминават от енергетично състояние А в енергетично състояние В без преход от едното състояние към другото.
— Без преход? Но как е възможно?
— Наричат го квантов скок. Можем да го оприличим на изкачването на стълба. Ние се изкачваме от едно стъпало на друго, без да стъпваме на някакво междинно стъпало, нали? Няма половин стъпало. «Скачаме» от едно на друго. Някои учени защитават тезата, че в квантовия свят се осъществява прескачане от едно в друго енергетично ниво, от едно състояние в друго, без междинно състояние.
— Но това е странно.
— Много. Знаем, че микрочастиците «прескачат». Има консенсус по този въпрос. Смята се, че субатомното пространство не е непрекъснато и има зърнеста структура. Частиците «прескачат» от едно ниво на друго, без да преминават през междинно ниво. — Ариана отново направи гримаса. — Трябва да ви кажа, че не приемам това напълно, тъй като не съм виждала каквото и да било доказателство.
— Наистина, тази теория е… доста странна.
— Има и още нещо. Установено е, че материята се проявява едновременно във формата на частици и вълни. Така, както пространство и време или енергия и маса са двете лица на една и съща монета, вълни и частици са двете лица на материята. Проблемите възникват, когато това се трансформира в механика.
— Механика ли?
— Да, механиката е дял от физиката, който изучава и предвижда поведението на материята. В случая с класическата физика и Теорията на относителността механиката е определяща. Ако знаем къде се намира едно тяло, в каква посока се движи и с каква скорост, ще можем да предвидим бъдещето му и да опознаем миналото му. Ако това тяло се движи наляво с хиляда километра в час, след час то ще бъде на хиляда километра наляво. Ето това е механиката. Можем да предскажем поведението на телата, стига да знаем тяхната скорост и местоположение. Всичко е много просто. Но в квантовия свят нещата стоят по различен начин. Ако ни е известно точното местоположение, не можем да определим импулса на частицата. А ако ни е известна скоростта, не можем да установим с точност местоположението й. Това се нарича Принцип на неопределеността и е формулиран през 1927 г. от Вернер Хайзенберг. Принципът на неопределеността гласи, че местоположението и импулсът на една частица не могат да се определят с точност едновременно.
— Тогава как ще се предвиди поведението на една частица?
— Именно в това е проблемът. Не може да се предвиди. Аз знам какво е положението и скоростта на Луната и поради това мога да опиша всичките й движения — в миналото и в бъдещето. Но по никакъв начин не мога да определя точната позиция и скоростта на един електрон, от което следва, че не бих могла да опиша движенията му в миналото и в бъдещето. Това е неопределеността. За да разреши този проблем, квантовата механика прибягва до изчисляване на вероятностите. Ако даден електрон трябва да избира между два процепа, през които би могъл да мине, има петдесет процента вероятност да мине през левия процеп и петдесет — през десния.
— Изглежда удачен начин да се разреши проблемът.
— Така е. Но Нилс Бор усложнил нещата с твърдението, че електронът минава през двата процепа едновременно — и през десния, и през левия.
— Какво?
— Каквото чухте. При избора между два възможни пътя електронът минава едновременно и по двата. С други думи, намира се на двете места едновременно.
— Е, това е невъзможно.
Да, но точно това твърди квантовата теория. Например, ако поставим един електрон в кутия, разделена на две, електронът ще се намира и от двете страни във формата на вълна. Когато погледнем в кутията, електронът се намира в качеството си на частица само от едната страна. Ако не поглеждаме, електронът ще си остане и от двете страни във формата на вълна. Дори двете страни да се разделени и поставени на хиляди светлинни години разстояние една от друга, електронът ще продължи да бъде и в двете едновременно. Само ако проверим в едната от тях, електронът ще реши в коя от двете да остане.
— Само ако проверим, той решава да остане? — попита Томаш недоверчиво. — Какво говорите?
— Ролята на наблюдателя била констатирана най-напред от Принципа на неопределеността. Хайзенберг установил, че не можем да определим с точност едновременно къде е позиционирана една частица и каква е нейната скорост заради присъствието на наблюдателя. Теорията стига дотам, да твърди, че електронът определя мястото си само ако съществува наблюдател.
— Това няма смисъл.
— Така смятали и други учени, включително Айнщайн. И когато изчисленията придобили вероятностен характер, Айнщайн изрекъл знаменитата фраза: «Аз не вярвам, че Бог играе на зарове». Положението на една частица не може да зависи от присъствието на наблюдатели и още по-малко от вероятностни изчисления. Частицата е на едно място или на друго, не може да е едновременно и на двете места. Скептицизмът се засилил дотам, че един друг физик, Шрьодингер, предложил мислен експеримент, за да покаже абсурдността на ситуацията. Той си представил котка, която е затворена в кутия със запечатана бутилка цианид. Квантов процес би могъл да задейства чук, с вероятност петдесет на петдесет процента, да счупи бутилката или не. Според квантовата теория вероятността да се случи едното или другото е еднаква, докато кутията е затворена, което предполага едновременно котката да е жива и мъртва, аналогично на електрона, който би могъл едновременно да е от двете страни на кутията, докато не е под наблюдение. Абсурдно, нали?
— Разбира се. Как е възможно да бъде защитавана подобна теория?
— Така разсъждавал и Айнщайн. Проблемът е, че колкото и странна да изглежда тази теория, тя се потвърждава от всички експериментални данни. Всеки учен знае, че когато математиката противоречи на интуицията, обикновено печели математиката. Така станало навремето, когато Коперник обявил, че Земята се върти около Слънцето, а не обратното. Интуицията подсказвала, че Земята е центърът, тъй като изглеждало, че всичко се върти около нея. При този всеобщ скептицизъм Коперник намерил поддръжници единствено сред математиците, които въз основа на своите изчисления установили, че възможността Земята да се върти около Слънцето има математическо потвърждение. Днес знаем, че математиката се е оказала права. И с Теориите на относителността се случило същото. Много елементи на тези теории противоречат на интуицията, като идеята, че времето е относително, и други странни неща, но в действителност тези понятия са възприети от учените, защото отговарят на математическите изчисления и на наблюдението на действителността. Това се случва и тук. Безпредметно е да се твърди, че един електрон се намира едновременно на две места, докато не е под наблюдение, това противоречи на интуицията. Но съответства на математиката и на всички извършени експерименти.
— А, добре.
— Но Айнщайн не се примирил с идеята и поради една съвсем проста причина. Оказало се, че квантовата теория няма сходство с Теорията на относителността. С други думи, едната била добра за разбиране на света на големите тела, а другата се оказала ефикасна за обяснение на света на атомите. Но Айнщайн смятал, че Вселената не може да се подчинява на различни закони — едни, предназначени за големи тела, и други, вероятностни, за малки тела. Според него съществува една-единствена система от правила. И така започнал да търси една всеобща, единна теория, която да представи основните природни сили като проявление на една-единствена сила. Неговите Теории на относителността свеждали до една-единствена формула всички закони, управляващи пространството, времето и гравитацията. С новата теория искал да сведе до една формула явленията на гравитацията и електромагнетизма. Вярвал, че силата, която кара електрона да се върти около ядрото, има същата природа като тази, която движи Земята около Слънцето.
— Нова теория?
— Да. Нарекъл я Единна теория на полето. Това била неговата версия на Теорията на всичко.
— Аа.
— Та ето върху какво е работил Айнщайн, когато е създал този ръкопис.
— Смятате, че Божията формула има някаква връзка с тези научни търсения?
— Не знам — каза Ариана. — Може би да, а може би не.
— Но ако е така, какъв смисъл има да се държи всичко това в тайна?
— Вижте, не знам дали е това. Вече прочетох документа и той ми се стори странен. Освен това истината е, че самият Айнщайн е решил да го държи в тайна. А след като го е направил, навярно е имал сериозни основания за това, не мислите ли?
Томаш впери поглед в иранката. Искаше да види реакцията й на въпроса, който смяташе да зададе.
— Ако Божията формула не е свързана с търсенията на Теорията на всичко, то с какво тогава е свързана? — попита той. — С атомното оръжие?
Ариана отвърна на погледа му, без да трепне.
— Ще се направя, че не съм чула въпроса — каза тя бавно, произнасяйки отчетливо всяка сричка. — И повече да не сте ми споменали за това. Вашата безопасност зависи от вашата интелигентност.
Историкът изтръпна.
— Моята безопасност?
— Моля ви, Томаш — каза тя почти умолително. — Не говорете за това с никого. Не произнасяйте тези думи пред никого. Просто си вършете работата, чувате ли? Само вашата работа.
Томаш млъкна за момент, умислен и изплашен. Обърна глава и забеляза група пакистанци да влизат в ресторанта на хотела. Беше чудесен претекст да сложи край на този опасен разговор.
— Не огладняхте ли? — попита той.
 

XIII
 
Обядва чело кебап, навярно ядеше кебап за десети път, откакто бе пристигнал в Иран. Менюто вече беше започнало да му омръзва и дори изпитваше известно облекчение при мисълта, че тази нощ ще го изведат нелегално от страната. Разбира се, оставаше проблемът с акцията в министерството, но така или иначе вече нищо не зависеше от него. Томаш се постара да избута притеснението в най-дълбокото кътче на мозъка си, успокоявайки се с мисълта, че хората от ЦРУ сигурно знаят какво правят.
Осъзна, че това навярно е неговият последен обяд с Ариана, и потъна в меланхолично съзерцание. Несъмнено беше хубава и интересна жена, с хипнотични медени очи, излъчващи нежност и интелект. Едва не се поддаде на изкушението да й разкаже всичко, да я помоли да тръгне с него, но се овладя. Нямаше място за илюзии, Томаш и Ариана бяха от два различни свята и мисиите им бяха антагонистични.
— Смятате ли, че ще успеете да дешифрирате ребуса? — попита тя, избягвайки странния му изпитателен поглед.
— Трябва ми ключът — каза Томаш с вилица, пълна с ориз. — Честно казано, мисля, че без него сме изправени пред невъзможна мисия.
— Ако беше шифър, щеше ли да е по-лесно?
— Да, разбира се. Но това не е шифър.
— Сигурен ли сте?
— Разбира се. — Разгъна листа в единия край на масата. — Вижте, тук има думи и фрази. А при шифъра имаме само букви, нали? Ако това беше шифър, щеше да има безсмислени буквени съчетания от типа на hwxz и други, както е при втория ребус. — Посочи думите върху листа. — Виждате ли разликата?
— Да, тези lya и ovqo явно са шифровани — установи иранката. Погледна отново стиховете. — А няма ли шифри, които приличат на думи?
— Не — каза той. Поколеба се за момент. — Освен ако… ако не е транспозиционен шифър.
— Какво е това?
— Знаете ли, има три типа шифри. При първия тип шифър тайното послание се укрива чрез някаква проста система. Най-старият познат метод е този, при който посланието се изписвало върху голата глава на роб. Изчаквали косата да порасне, след което го изпращали да занесе писмото. Така текстът оставал скрит в окосмената част на главата, надеждно прикрит от косата.
— Гениално.
— Съществува и така нареченият субституционен шифър, при който едни букви се заместват от други с предварително установен ключ. Този тип шифроване се използва обикновено в модерните шифрови системи и при него се получават съчетания от вида на lya и ovqo.
— Това най-често срещаният шифър ли е?
— В наше време, да. Но има и транспозиционен шифър, при който буквите на тайното послание са разместени и подредени по някакъв нов модел.
— Не разбирам…
— Ами вижте, анаграмата например е транспозиционен шифър. Знаете ли какво е анаграма?
— Чувала съм, но честно да си призная…
— Анаграма е дума, образувана от буквите на друга дума чрез разместване. Например Elvis е анаграма на lives. Ако се вгледате внимателно, ще видите, че и двете думи са написани с еднакви букви. Или да вземем например elegant man — анаграма на gentleman.
— Разбрах.
— Казах ви всичко това, за да поясня, че единственият вид шифър, който използва думи, е именно транспозиционният шифър.
Ариана се загледа в стиховете.
— Мислите ли, че е възможно тези стихове да крият подобен шифър?
Историкът спря поглед на текста и сви устни замислено.
— Анаграма? — Обмисли предположението. — Хм… би могло. Защо не?
— А как бихме могли да проверим тази хипотеза?
— Има само един начин — каза Томаш, грабвайки писалката. — Можем да образуваме различни думи от същите букви. Вече опитахме да го направим с думи на португалски, но нищо не стана, нали? Може пък да проработи с думи на английски. Трябва да проверим. — Приведе се над листа. — Да видим първия стих.
— Какви други думи бихме могли да напишем със същите букви? — попита Ариана.
— Ще видим — каза Томаш. — Нека да свържем t с а. Да поставим двете заедно. Какво се получава?
— Taff.
— Нищо не означава. А ако добавим i накрая?
— Taffi?
— Да опитаме с i пред двете f.
— Taiff? Така се казва едно затънтено място някъде в Саудитска Арабия. Но, доколкото знам, се пише само с едно f.
— Видяхте ли? Вече имаме нещо. А ако вмъкнем r между а и i, получаваме… tariff. Виждате ли, още една дума. Остава да решим какво ще правим с буквите, които ни останаха. Да видим: имаме едно е, едно r, едно i и едно n. Erin. — Хм… erin. Или по-скоро nir. Или пък rine. А защо не… rien? Ето, това е.
Надраска го набързо.
— Tariff rien? Какво ще рече това?
Томаш сви рамене.
— Нищо. Това е само един опит. Ще опитаме и други начини.
През следващия час опитаха няколко варианта. С буквите от първия стих успяха да образуват анаграмите finer rift, retrain fit и faint frier, но не успяха да стигнат до нищо смислено. От втория стих — «De terrors tight», съставиха само анаграмата retorted rights, отново без резултат.
Пръстите на Томаш се заравяха из косата му всеки път, когато му хрумваше нова идея. След няколко часа кестенявата коса на Томаш стърчеше във всички посоки.
— И на английски няма да стигнем доникъде — отсъди той. — Дали пък Айнщайн не е написал посланието на немски?
— На немски ли?
— Да. Логично, нали? Щом целият текст е на немски, може да се предположи, че скритото послание също е на немски. — Прокара очи по листа. — Послание на немски, скрито сред стихове на английски. Страхотно, нали?
— Така ли мислите?
— Струва си да опитаме. — Разтри чело. — Да видим… ами ако е поставил заглавието на документа в посланието?
— Кое заглавие? Божията формула?
— Да, но на немски. Die Gottesfiormel. Имаме ли стих, който съдържа g, о и две t?
— Gott?
— Да, думата Бог на немски.
Ариана разгледа редовете.
— Има го на втория ред — възкликна. — Ще го подчертая.
— Има го, разбира се. Togt. Като разместим буквите, получаваме Gott.
— Остава да открием formel.
Историкът се съсредоточи върху останалите букви.
— Не, няма го.
Ариана се двоумеше.
— Да, но… вижте, колко интересно — отбеляза тя. — Имаме Gott, а също и Herr. Виждате ли? Бихме могли да ги свържем. Получаваме Herrgott. — Herrgott? Какво означава това?
— Господ. Едно от имената на Бога. — А! — възкликна историкът. — Herrgott. А с останалите букви може ли да се каже нещо смислено на немски?
Иранката взе писалката и написа останалите букви.
— Хм — промърмори тя. — Herrgott dersit.
— Това означава ли нещо?
— Dersit ли? Не. Но бихме могли да разделим думата на две. Става Der sit. A sit би могло да бъде… хм… ist. И тогава придобива смисъл. — Как е? Herrgott der ist?
— Не. Обратно.
Ариана го написа върху листа.
— Ist der Herrgott.
— По дяволите! — възкликна той. — И какво означава това?
— Това е Господ.
Историкът се зачете внимателно в стиховете, искри на въодушевление блеснаха в очите му. Току-що бяха отворили първата пролука в стената на ребуса.
— Господи! Това наистина е анаграма. — Погледна иранката. — Дали не бихте могли да откриете още думи на немски в останалите редове?
Ариана взе листа и разгледа останалите три стиха.
— Не знам, не съм го правила досега.
— Кои са най-често използваните думи в немския език?
— Моля?
— Кои са най-често използваните думи в немския?
— Ами… например und или ist.
— Вече имаме едно ist. Дали не би се открило и някое und?
Иранката огледа стиховете.
— Не, няма.
— По дяволите — изруга Томаш, малко обезкуражен. — A ist? Дали няма друго?
Ариана посочи към последния стих.
— Ето, тук — възкликна тя.
Взе молива и подчерта трите букви.
— Браво — каза Томаш. — Сега да видим първите две букви на всяка дума. Chni. Това говори ли ви нещо?
— Не — отвърна тя. — Но… момент, ако обърнем сричките, се получава nich. Въпросът е дали имаме още някое t. Вече сме използвали едно в ist.
— Ето, тук имаме друго t.
— Ами да. Така се образува nicht.
— Ето, така вече е добре — каза историкът. — Значи имаме ist и nicht в този стих. Какво ни остана?
— Остана едно r и едно e.
— Re?
— Не, чакайте — възкликна Ариана развълнувано. — Er. Това е er.
— Er? Какво означава?
— Ist er nicht. Нима не виждате?
— Виждам, виждам. Но какво означава това?
— Означава той не е.
Томаш взе черновата и записа двете изречения под втория и четвъртия стих.
— А сега останалото? — попита той. — Нека да видим първия и третия стих.
Останалите два стиха се оказаха невероятно трудни за дешифриране. Опитаха ред комбинации, Ариана дори помоли служителите на рецепцията за речник на немския език и опита нови възможности под постоянните напътствия на Томаш. Двамата излязоха от ресторанта и се върнаха в бара, където отново започнаха да експериментират, размествайки срички и букви, в дирене на нови значения.
След два часа изнурителен труд шифърът най-сетне се пропука и откри тайната си. След откриването на думата aber от третия стих шифърът се предаде и им позволи да стигнат до края. С триумфална усмивка иранката преписа на чисто четирите реда под шифрованите стихове.
— Какво е това? — попита Томаш.
— Rqffiniert ist der Herrgott, aber boshaft ist er nicht.
— Виждам — каза той нетърпеливо. — Но какво означава?
Ариана се облегна на дивана, омаломощена и окрилена от откритието. Чувстваше се изпълнена с възторг, като човек, който току-що е изкачил върха на планината и в прехласнат унес съзерцава света. Облиза чувствените си устни и се усмихна, наслаждавайки се на чудното изречение, което Айнщайн беше скрил в тайнствените стихове.
— Изкусен е Всевишният — прошепна очаровано. — Но злонамерен той не е.
 

XIV
 
Черният автомобил прекоси бавно и предпазливо пустите улици на града, оставени на студения вятър, който се спускаше от планината под тъмното покривало на нощта. Уличните лампи осветяваха тротоарите с жълтеникава, призрачна светлина, а виделината, струяща от небесната глъбина, осеяна със звезди като диамантен прах, очертаваше притихналия в кротък сън гръб на Елбурс. Леко и безкрайно нежно сияеше снежното покривало, обгърнало далечната планина като копринено було.
Полунощ в Техеран.
Седнал на задната седалка на колата, със закопчано догоре сако, за да се предпази от студа, Томаш гледаше към магазините и сградите, къщите и джамиите, които се редяха зад прозореца, вперил поглед в тъмните фасади и пустите улици, почти вцепенен от очакване на предстоящата безумна авантюра. Свит в своя ъгъл, той не виждаше как би могъл да спре хода на събитията; чувстваше се абсолютно безпомощен, жалък корабокрушенец, понесен от вълните на бушуващо море, с които никой не можеше да се пребори.
Навярно полудяваше.
Мисълта го връхлиташе неспирно, натрапчива, почти зловеща, все по-настойчива с придвижването на автомобила, който сновеше из улиците и кварталите на иранската столица, все по-нататък и нататък, приближавайки се неумолимо до целта си, до страшния миг, след който нямаше да има връщане назад.
Сигурно беше напълно полудял.
Бабак седеше смълчан зад волана, очите му шареха из тъмните ъгли на улиците или се впиваха в огледалото за обратно виждане, без да изпускат и най-малкото подозрително движение. Багери седеше като истукан до Томаш, с поглед, потънал в подробната скица на Министерството на науката. Човекът на ЦРУ беше пристигнал в хотела облечен в черно и беше връчил на Томаш черен ирански тюрбан. При това го бе накарал да се преоблече в тъмни дрехи, убеждавайки го, че само луд може да тръгне на акция, издокаран като него. Но това, че е луд, Томаш вече го знаеше. Само луд за връзване можеше без опит и подготовка да приеме да влезе с взлом в правителствено учреждение с двама непознати, в страна с драстични наказания, за да открадне секретен документ с решаващо значение за военните стратегии.
— Нервен ли сте? — попита Бабак, нарушавайки тишината.
Томаш кимна утвърдително.
— Нормално — усмихна се иранецът. — Не се притеснявайте, всичко ще мине добре.
— Как може да сте толкова сигурен?
Багери извади портфейл от джоба си и измъкна банкнота от сто долара, която показа на историка.
— Това тук има голяма сила.
Автомобилът зави наляво, направи две обиколки и намали скоростта. Бабак отново погледна в огледалото, приближи се до тротоара и паркира между два автобуса.
— Пристигнахме ли?
— Да.
Томаш се огледа, опитвайки да разпознае мястото.
— Ама министерството не е тук.
— Тук е — каза Багери, сочейки към отсрещния ъгъл на улицата. — Но трябва да отидем до там пеша.
Слязоха от колата и усетиха как леденият бриз от улицата пронизва дрехите им. Томаш придърпа сакото, нахлупи черния тюрбан на главата си и тримата закрачиха по тротоара към ъгъла. Когато пристигнаха, историкът най-сетне разпозна улицата и сградата отсреща. Наистина беше Министерството на науката. Багери направи знак да се спотаят и само Бабак продължи натам. Той пресече нехайно улицата и се отправи към министерството. Шофьорът потъна в сянката до помещението на охраната и около три минути остана невидим. Слабият му източен силует отново изплува от полумрака, махайки им да се приближат.
— Да вървим — заповяда тихо Багери. — И не се обаждайте. Не бива да разберат, че сте чужденец.
Пресякоха улицата и се приближиха до металната врата с решетки на входа. Томаш усети как краката му се подкосяват, стомахът му се сви, сърцето му щеше да изхвръкне и студена пот изби по челото му. Но отново си каза, че хората, които го придружават, са професионалисти и си знаят работата. Уповавайки се на тази мисъл, се почувства по-добре.
Вратата беше затворена, но Багери се вмъкна през един страничен вход до помещението на охраната и влезе на територията на министерството. Историкът го последва. Бабак ги чакаше, застанал до един ирански войник, навярно от охраната, който отдаде чест на Багери. Човекът от ЦРУ отвърна на поздрава, размени тихо няколко думи с Бабак и шофьорът се върна на улицата.
Томаш и Багери останаха с войника, който ги отведе до една скрита врата, навярно служебен вход. Войникът отвори вратата, отново изкозирува и пусна двете външни лица да влязат в сградата, след което затвори вратата. В този момент Томаш осъзна, че току–що беше пресякъл невидимата граница, от която нямаше връщане.
— Ами сега? — промълви той с треперещ глас и шепотът се разнесе из тъмнината.
— Сега отиваме на третия етаж — каза Багери. — Нали там пазят ръкописа?
— Да.
— Тогава да вървим.
Иранецът запали фенерче, готов да продължи напред. Историкът остана нерешително на място.
— А шофьорът?
— Бабак остана на улицата да пази.
— И какво ще стане, ако някой се появи?
— Ако има някакво подозрително движение, той ще задейства специален предавател. Аз имам приемник, който ще започне да жужи. — Обърна фенерчето към кръста си и му показа малко метално устройство, прикачено към колана. — Виждате ли?
— Аха. Алармено устройство?
— Да.
— Ами ако го задейства?
Багери се усмихна.
— Ще трябва да бягаме, разбира се.
Двамата разгледаха мястото предпазливо, Багери с насочено фенерче, хвърлящо светъл обръч сред страховитите сенки, плъзнали по стените и пода от полиран мрамор. Свърнаха по един коридор и излязоха в централното фоайе с внушително стълбище. Имаше и асансьори до него, но Багери предпочете да се качат по стълбите; не искаше да вдига шум, нито да включва осветлението. Стигнаха до третия етаж и иранецът кимна към коридора отдясно.
— Оттук, нали? — попита.
— Да.
Багери направи знак на Томаш да мине отпред и историкът пое командването. На тъмно светът изглеждаше доста по-различен от онова, което беше денем, но въпреки странните обстоятелства португалецът разпозна мястото. Отляво беше вратата за заседателната зала, където му бяха показали ръкописа. Отвори я и се увери, че е прав: ето я дългата маса, столовете и шкафовете по стените, мълчаливото постоянно присъствие в това потайно и мрачно помещение. Огледа се надясно, към мястото, където се намираше кабинетът, откъдето беше видял да излиза Ариана с документа, скрит в стара кутия.
— Ето, там е — каза той, сочейки кабинета.
Багери се приближи до вратата и докосна бравата с върха на пръстите.
— Тук ли?
— Да.
Иранецът натисна дръжката, но вратата не се отвори. Както можеше да се очаква, беше заключена. Освен това вратата не беше дървена като другите, а метална и бравата изглеждаше специална.
— Ами сега? — попита Томаш.
Багери не отговори веднага. Насочи фенерчето и се наведе да огледа металния патрон. После клекна и отвори тъмния сак, в който носеше инструментите.
— Няма проблем — каза той.
Извади метален инструмент с остър връх и го вкара в ключалката. Постави в ушите си нещо като стетоскоп, свързан с чувствителна слушалка, която опря върху заключващото устройство и се заслуша в прищракването на инструмента в ключалката, прехапал език от напрежение. Процедурата се проточи до безкрай. По някое време Багери извади инструмента от ключалката и потърси друг в сака. Извади оттам нещо, което напомняше гъвкава метална жица, и го вмъкна в патрона на вратата.
— Какво има? — прошепна Томаш. — Не става ли?
— Момент.
Иранецът долепи пак слушалката до заключващото устройство, проследявайки внимателно движението на жицата. Чуха се три прищраквания едно след друго и едно за финал. Металната врата се отвори.
— Сезам, отвори се! — пошегува се историкът.
Багери му намигна.
— А аз съм Али Баба.
Влязоха в помещението и иранецът зашари с фенерчето наоколо. Беше малък кабинет с екзотична дървена ламперия по стените и тавана. Сив сейф беше вграден в стената в дъното, над саксиите с цветя; на вратичката имаше кръгло устройство с код.
Ръкописът навярно е там — отбеляза Томаш. — Мислите ли, че ще можете да отворите сейфа? Багери се приближи и внимателно разгледа ключалката.
— Няма проблем — каза той отново.
Извади стетоскопа и се залови да преслушва секретната ключалка, но този път използваше различни инструменти, доста сложни наглед. Единият от тях имаше вграден компютър, а другият имаше малък плазмен дисплей, на който блестяха кехлибарени цифри.
Багери допря свредлото на електрически перфоратор до секретната ключалка на сейфа, включи го и направи малка дупчица. Пъхна някакви жици в дупчицата в секретната ключалка и свърза сейфа с компютъра. Написа някакви букви и цифри на миниатюрната клавиатура и пробва няколко комбинации.
След минути яркочервената светлина на плазмения екран угасна и на нейно място светна зелена.
Секретната ключалка на сейфа внезапно оживя и се чу рязко припукване.
Вратата на сейфа се открехна.
Без да каже дума, Багери отвори широко вратичката и насочи фенерчето към вътрешността на сейфа. Томаш надникна над рамото на иранеца и разпозна вехтата кутия, която лежеше по средата на укрепеното си убежище.
— Това е — каза той.
— Кутията ли?
— Да.
Багери протегна ръце към утробата на сейфа и извади кутията. Държеше я, като че съдържаше свещена реликва, съкровище, което би се разпаднало при най-лекото непредпазливо движение. Остави я внимателно на пода.
— А сега? — попита иранецът колебливо с ръце на кръста.
— Ще проверим — каза Томаш, приведен над кутията.
Махна внимателно капака и кимна на Багери да приближи фенерчето. Лъчът му освети пожълтелите страници на стария ръкопис. Томаш впери поглед в тях, нетърпелив да се увери, че това е заглавието със стиховете на първата страница. Думите изникнаха едва различими, странно познати и загадъчни в същото време. С едва сдържано вълнение разпозна оригиналните страници, които самият Айнщайн беше изписал със собствената си ръка, изгубено свидетелство от една друга ера. Потънали във фин слой прах, пожълтелите листове излъчваха особен аромат, загадъчното ухание на отдавна отминало време.
— Това ли е? — попита Багери.
— Да, това е.
— Сигурен ли сте?
— Абсолютно — отвърна Томаш. — Точно този…
Зззззз.
Двамата замръзнаха и затаиха дъх. Стреснати, те се опитаха да разберат какъв беше този звук, извръщайки глави по посока на жуженето.
Ззззззззз.
Жуженето идваше от колана на Багери. Беше приемникът, настроен на честотата на предавателя у Бабак. Приемникът, който носеше новини от външния свят и който би зажужал само в случай на сериозна опасност.
Вцепениха се.
Беше алармата.
 

XV
 
Мощни светлини изпълваха двора на министерството — белите снопове на автомобилни фарове и прожектори, мигащите оранжеви лампи на полицейските коли. Хора тичаха навсякъде, долитаха заповеди, очевидно всички току–що се бяха изсипали на скорост и заемаха позиции, едни с пистолети, други с пушки и автомати. Два камиона със зелени платнища влязоха откъм улицата и оттам заизскачаха войници в камуфлажно облекло още преди моторите напълно да са спрели.
Парализирани на прозореца на заседателната зала, където бяха изтичали, след като бяха чули предупредителната аларма, задействана от Бабак, Томаш и Багери наблюдаваха сцената изумени, почти хипнотизирани. Пред очите им се разгръщаше най-лошият от всички възможни сценарии. Присъствието им беше разкрито.
— А сега? — промълви Томаш, обзет от паника.
— Трябва да бягаме — каза Багери.
Без да губи време, огромният иранец се обърна и излезе от залата, повличайки историка със себе си. Залутаха се в тъмното, движейки се пипнешком покрай стените, спъваха се в невидими препятствия, блъскаха се в мебелите. Томаш стискаше кутията с ръкописа, Багери беше нарамил сака с инструментите.
— Моса — повика го португалецът. — Накъде ще бягаме?
— На партера има врата към задния вход. Ще излезем на улицата.
— Откъде знаете?
— Видях скицата.
Стигнаха до централното стълбище и се спуснаха стремглаво надолу. Нямаха никакво време за губене, трябваше да стигнат аварийния изход, преди иранците да обкръжат сградата. На стълбищната площадка преди първия етаж чуха шум и се заковаха. Звуците идваха от партера.
Иранците вече бяха в сградата и я претърсваха. Двамата веднага осъзнаха какво означава тази неочаквана промяна в ситуацията. Присъствието на полицаи и войници на партера означаваше, че пътят им за бягство е отрязан.
Нямаше изход. Обръчът се затваряше по-бързо, отколкото допускаха, иранците напредваха и ставаше все по-ясно, че натрапниците ще бъдат пленени всеки момент.
Внезапно включиха осветлението и цялата сграда се обля в светлина. Двамата се вцепениха на стълбите за секунда, после трескаво се заоглеждаха, търсейки друг път, друг изход, друга врата, дупка, каквото и да е. Гласовете се чуваха все по-ясно, явно иранците свиваха обръча и бяха плъзнали нагоре по стълбището.
Решен да не се предава, Багери стисна Томаш за ръката и се оттегли към втория етаж, който сега беше ярко осветен. Затичаха по един коридор с надеждата, че може да ги изведе до аварийно стълбище.
— Ист!
Някъде зад тях проехтя заповед да спрат. Дрезгавият гърлен глас долиташе от другия край на коридора, но бе достатъчно ясен, за да проумеят, че неизбежното се бе случило. Бяха ги открили.
— Иииист!
Стигнаха до края на коридора и отвориха една метална врата. Това наистина беше аварийното стълбище — алуминиева конструкция, която се извиваше в спирала. Багери се хвана за парапета и стремглаво се спусна надолу, преодолявайки първите стъпала. Томаш се понесе след него с омекнали крака, но спряха, когато чуха блъскане долу и нови викове; бяха мъже, които бързо изкачваха същите тези стъпала.
И този път беше отрязан.
Изкатериха се обратно до втория етаж, но не се върнаха в коридора, а продължиха нагоре към третия етаж. Свиха по познатия коридор, където беше кабинетът със сейфа, и видяха въоръжени мъже, които се появиха откъм стълбите.
— Ист! — закрещяха мъжете.
Багери стигна до заседателната зала и блъсна вратата, последван от Томаш. Задъхан от тичане, историкът остави кутията с ръкописа върху масата и се отпусна на един стол, съсипан от умора и отчаяние.
— Няма смисъл — каза той. — Ще ни хванат.
— Ще видим — отговори Багери.
Огромният иранец отвори сака с инструментите и извади оттам нещо, което на пръв поглед приличаше на още един инструмент. Но Томаш видя ужасен, че предметът, който Багери държеше, беше пистолет.
— Да не сте луд?
Багери надникна през вратата, протегна ръка навън, прицели се в дъното на коридора и стреля два пъти.
— Един вече го отнесе — каза иранецът с презрителна усмивка, след като провери резултата от гърмежите.
Томаш не можеше да повярва, че всичко това се случва наистина.
— Моса! — изкрещя той. — Вие сте напълно луд!
Багери усети движение отляво и рязко се обърна, прицелвайки се в другия край на коридора, по посока на аварийното стълбище, откъдето бяха дошли.
Стонове и шум от свличащо се тяло накараха Томаш да разбере, че трите нови изстрела на Багери бяха повалили поне още един иранец.
— Оправихме още двама — извика Багери, след като провери резултата от новата серия изстрели. — Общо трима дотук.
— Моса, чуйте ме — помоли Томаш. — Сега ще ни обвинят и в убийство. Само утежнявате положението.
Багери му хвърли бърз поглед.
— Вие не познавате тази страна — отсече сухо той. — Това, което ни хванаха да вършим, е най-тежкото престъпление. Няколко убити са нищо в сравнение с него.
— Няма значение — отвърна историкът. — Убийствата няма да ни помогнат с нищо.
Иранецът отново надникна в коридора, за да се увери, че преследвачите бяха отстъпили, след като се натъкнаха на съпротива. После потърси сака с инструментите и го придърпа до себе си. С дясната ръка държеше пистолета, докато с лявата ровеше в сака. — Няма да ни хванат — упорито повтори той, скърцайки със зъби.
Ръката му спря да шава в сака, явно беше намерил онова, което търсеше. След малко извади оттам два бели предмета. Томаш се наведе, за да се увери дали наистина бяха онова, на което приличаха. Спринцовки.
— Какво е това? — попита той в пълно недоумение.
— Потасиум хлорид.
— Какво?
— Разтвор на калиев хлорид.
— И за какво ви е?
— За да си го инжектираме.
Томаш сложи ръка на гърдите.
— Да си го инжектираме ли? Защо?
— За да не ни хванат живи.
— Вие сте луд.
— Лудост е да се оставим да ни заловят.
— Вие сте напълно луд.
— Ще ни измъчват до смърт — поясни Багери. — Ще ни измъчват, докато си признаем всичко, а после ще ни убият. По-добре да свършим това още сега.
— Може и да не ни убият.
— Сигурен съм, че ще ни убият, но това няма значение — отвърна иранецът. Кимна със спринцовките в ръка. — Заповед на Ленгли.
— Но как е възможно?
— Ленгли ме инструктира, в случай че ни открият, да не се оставим да ни хванат живи. Щетите за сигурността ще са неимоверно големи.
— Не ме интересува.
— А на мен не ми пука какво мислите вие. Добрият агент трябва да е наясно, че някога може да се наложи да се жертва в името на общото благо.
— Не съм ничий агент. Аз съм…
— В момента вие сте агент на ЦРУ — отряза го Багери, мъчейки се да не повишава тон. — Искате или не, вие участвате в изключително важна мисия и разполагате с информация, която, попаднала в ирански ръце, ще постави Съединените щати в много трудно положение и ще дестабилизира обстановката в света. Не можем да го допуснем, нали? — Махна към коридора. — Те не трябва да ни хванат живи.
Историкът се втренчи в спринцовките и поклати глава.
— Няма да си инжектирам това.
Багери протегна ръката със спринцовките към Томаш и го подкани с пистолета.
— Хайде. И по-бързо.
— Не. Не мога.
Иранецът насочи пистолета към главата на Томаш.
— Чуйте ме добре — каза той. — Можем да го направим по два начина. — Размаха демонстративно ръката със спринцовките. — Първият начин е вие сам да си инжектирате тази течност. Обещавам ви спокойна смърт. След като попадне в кръвоносната система, калиевият хлорид спира сърдечната дейност почти на мига. Това е разтворът, който лекарите използват, за да сложат край на живота на някои неизлечимо болни пациенти, а в Съединените щати прибягват до него, за да екзекутират осъдените на смърт. Както вероятно разбирате, няма да страдате. — Този път размаха пистолета. — Другият начин е да отнесете няколко куршума. Също няма да страдате дълго, но е твърде жесток метод. Освен това бих искал да спестя двата куршума, за да очистя още някоя от онези гадини долу. — Направи пауза. — Разбрахте ли ме?
Погледът на Томаш прескачаше от спринцовките на пистолета и обратно. Спринцовките или пистолетът. Спринцовките или пистолетът.
— Аз… мм…
Опитваше да спечели време. Нямаше да приеме който и да е от вариантите. Изобщо не допускаше, че са възможни подобни решения. Той беше професор по история, а не агент на ЦРУ. Таеше надежда, почти беше сигурен, че е достатъчно да поговори с иранците, за да проумеят очевидната истина.
— И така?
— Не… не знам…
Багери приближи още повече ръката с пистолета, насочвайки го към очите на историка.
— Виждам, че ще трябва сам да разреша проблема.
— Не, чакайте — помоли Томаш. — Дайте ми спринцовката.
Багери хвърли едната спринцовка близо до Томаш, другата прибра за себе си.
— Хайде, инжектирайте си това — каза той. — Лесно е.
С разтреперани от възбуда ръце, обзет от ужас, Томаш сграбчи найлоновото пликче, в което беше запечатана спринцовката, и леко го подръпна, без да го разкъсва.
— Това… това е трудно.
— Побързайте.
Треперещите ръце се опитаха да разкъсат найлоновата обвивка, но все така неохотно, поради което опаковката си остана невредима.
— Не мога.
Багери махна нетърпеливо.
— Дайте ми я.
Томаш му върна спринцовката. Багери разкъса найлона със зъби, извади спринцовката, изплю найлона на пода и постави иглата. После вдигна спринцовката и изкара въздуха от нея.
— Готово — каза той. — Как предпочитате, аз ли да ви я поставя?
— Не, не. Аз… сам ще свърша това.
Багери му върна спринцовката.
— Хайде, побързайте.
Разтърсван от неконтролируеми нервни конвулсии, Томаш взе спринцовката, сложи я до себе си, дръпна ръкава на сакото си, за да оголи ръка, после отново я покри, повтори движенията с другата ръка и поклати глава.
— Няма да мога да го направя — каза.
Багери се приближи.
— Аз ще го направя.
— Не, не. Сам ще се справя, чакайте.
Огромният иранец взе спринцовката, оставена на пода.
— Видях вече, че нищо няма да направите — изръмжа. — Аз ще…
Внезапен шум от коридора го накара да се обърне към вратата с насочен пистолет. Двама мъже се показаха в този момент на вратата, последвани от други, и се хвърлиха към Багери, който стоеше със зареден пистолет.
Бам. Бам. Бам.
Иранците се стовариха един върху друг и върху Багери със стонове и викове, докато Томаш се влачеше по пода към дъното на залата, опитвайки да се измъкне в суматохата. Още мъже се втурнаха в залата, въоръжени с автомати и крещейки някакви заповеди, насочиха оръжие към историка. Бавно, нерешително, обзет от ужас и облекчение, Томаш вдигна ръце.
— Предавам се.
 

XIV
 
Превръзката на очите пречеше на Томаш да види каквото и да било, освен малкия процеп, през който идваше светлина отдолу. Усещаше топлина и чуваше гласове, отекващи като в затворено помещение, от което разбра, че са го завлекли някъде вътре в сградата. Мощни ръце го бяха влачили по стълби и коридори с белезници на ръцете, извити на гърба. Най-сетне, след доста лутане в тъмното, беззащитна играчка в ръцете на непознати, го блъснаха в някаква стая и тикнаха под него дървен стол. Невидими мъже говореха оживено на фарси, после някакъв глас го попита на английски.
— Passport?
Томаш наведе глава и посочи с брадичка към лявата страна на гърдите си.
— Тук е.
Някаква ръка бръкна във вътрешния джоб на сакото му и извади документите. Разговорите наоколо не стихваха, но специфичните «картечни откоси», които не беше чувал дълго време, му подсказаха, че някой попълва формуляр на стара пишеща машина.
— В кой хотел сте отседнали? — попита същият глас.
Настана тишина, сякаш всички бяха любопитни да научат нещо повече за човека, когото току–що бяха задържали.
Въпросът учуди Томаш. Щом го питаха за хотела, значи все още не го бяха идентифицирали, нито бяха разбрали какво вършеха в министерството двамата с Багери. Може би имаше някаква възможност да ги убеди, че всичко това е огромна грешка.
— В «Симург».
Пишещата машина натрака нещо, вероятно отговора му.
— Какво правите в Иран?
— Работя по един проект.
— Какъв проект?
Секретен.
— Какъв секретен проект?
— Съвместен проект с иранското правителство.
Гласът направи пауза.
— С иранското правителство?
— С Министерството на науката.
Пишещата машина пак изтрака.
— Какво правехте в зала «К»?
— Работех.
— Работили сте? В един през нощта? И сте влезли в зала «К» без разрешение?
— Наложи се да видя някои неща.
— Защо не сте отворили вратата с вашия ключ? Щом сте имали разрешение, защо не сте изключили алармата?
— А, значи там има аларма?
— Разбира се. Вратата на зала «К» е защитена от алармена система, която се следи от службата за охрана. Как иначе щяхме да разберем, че има нарушители вътре? Ако бяхте използвали собствения си ключ, системата щеше автоматично да се изключи.
— Спешно трябваше да проверя някои неща. Нямах ключ подръка.
— Щом е така, защо открихте огън по нас?
— Аз не съм стрелял. Беше другият. Реши, че сте проникнали с взлом.
— Добре, ще проверим това — каза гласът.
Чуха се заповеди на фарси, някой вдигна Томаш от стола и го отведе в друга стая. Махнаха му превръзката и белезниците и историкът установи, че се намира в нещо, което приличаше на ярко осветено студио. Пред него имаше фотоапарат, поставен върху статив, с два прожектора над него. Един мъж му направи знак да погледне към обектива и го фотографира. Повториха процедурата в профил — отляво и отдясно. Когато фотографът приключи работата си, насочиха Томаш към един плот, където му взеха пръстови отпечатъци.
Веднага след това го заведоха в банята, която се намираше до студиото.
— Свалете си дрехите — заповяда мъжът.
Томаш се съблече чисто гол и затрака със зъби; настръхнал от студа, той скръсти ръце, за да се стопли. Иранецът събра дрехите и ги постави в бокс, после му подаде нещо, наподобяващо износена пижама от груб раиран плат.
— Облечете това — нареди той.
Нетърпелив да сложи нещо, което да го предпази от ледения студ, португалецът се подчини. След като се облече като затворник, лишен от самоличност, той се погледна и едва потисна чувството на унижение и отчаяние. Почти през сълзи той си помисли, че прилича на брат Метраля.
 

Прекара първите двадесет и четири часа в отвратителна килия, влажна и с общо гърне, в която имаше още четирима затворници иранци. Трима от тях говореха само фарси, но четвъртият, възрастен слабоват мъж с очила с кръгли стъкла, говореше свободно английски. Той остави Томаш да си поплаче насаме през първия час от престоя му в килията, но после, когато историкът успокои нервите си, се приближи и постави ръка на рамото му.
— Първия път винаги е най-трудно — каза с мек, ласкав глас.
— За първи път ли ви е?
Томаш прокара ръка по лицето си и поклати утвърдително глава.
— Да.
— Ужасно е — поде пак старецът. — Първия път плаках два дни. Много ме беше срам, все едно бях най-обикновен крадец. Аз, професорът по литература в университета в Техеран.
Историкът го изгледа с почуда.
— Вие университетски професор ли сте?
— Да. Казвам се Парса Кани, преподавам английска литература.
— Какво правите тук?
— О, обичайното. Обвиняват ме, че съм се обвързал с прореформистки вестници, че говоря лошо за Хомейни и че поддържам предишния президент Хатами.
— Това престъпление ли е?
Старецът сви рамене.
— Фанатиците смятат, че е. — Оправи си очилата. — Първия път не бях тук.
— Къде тук?
— В този затвор. Първия път не бях в «Евин».
— Ерин?
— Евин — поправи го Парса. — Това е затворът «Евин», не знаехте ли?
— Не. Мястото се казва Евин?
Иранецът се разсмя.
— Не. Това е затворът «Евин» в северен Техеран. Всички се страхуват да не попаднат тук. Построен е през седемдесетте години от шаха и е бил под контрола на тайната полиция САВАК. След Ислямската революция през 1979 г. затворът е преминал формално в ръцете на Националната дирекция на затворите. Но само формално. Сега той се е превърнал в нещо като ООН на различните власти в Иран. Правната власт контролира секция 240 на затвора, Революционната гвардия контролира секция 325, а Министерството на разузнаването и сигурността се разпорежда в секция 209. Сякаш се съревновават помежду си и понякога разпитват задържаните си едни на други, изобщо бъркотията е такава, че никой нищо не разбира.
— Ние в кое крило сме?
— В смесено. Бях задържан от малоумниците на Революционната гвардия. Те ме държат тук. А вас кой ви задържа?
— Не знам.
— Каква е причината за задържането ви?
— Бях хванат снощи в Министерството на науката. Всичко това е огромна грешка, надявам се да ме освободят скоро.
— В министерството ли? Нали не е шпионаж?
— Разбира се, че не е.
Парса сви устни.
— Хм, тогава трябва да е престъпление от общ характер — прецени той. — Ако е така, мисля, че сте под надзора на правната власт.
Томаш пристегна затворническата риза, за да се стопли.
— Смятате ли, че ще ми разрешат да се свържа с някое посолство на Европейския съюз? Старият се засмя не особено весело.
— Ако имате късмет, да — възкликна той. — Но след като хубавичко ви изцедят.
— Как така ще ме изцедят?
Иранецът въздъхна, погледна уморено.
— Вижте, господин мм…
— Томаш.
— Вижте, господин Томаш. Попаднали сте в затвора «Евин», едно от най-неприятните места в Иран. Имате ли представа какво се върши тук?
— Ами… не.
— Само за да добиете някаква представа, ще ви кажа, че първият ми престрой в «Евин» започна с бой. Много скоро разбрах, че е било само лека увертюра, защото после ми сервираха пилешки кебап. Знаете ли какво е пилешки кебап!
— Не.
— Никога ли не сте яли кебап в ирански ресторант, господин Томаш?
— А, да — призна историкът. — Кебап. Нещо като сандвич. Дори започна да ми омръзва…
— И тук сервират пилешки кебап.
— О, така ли?
— Да. Само че тук, в «Евин», пилешкият кебап не е гастрономически деликатес. Така наричат един метод за разпит.
— А!…
— Първо ти връзват глезените и ръцете, после поставят китките върху глезените и прокарват метален прът през раменете и сгъвките на коленете. Повдигат пръта, закачват го нависоко и оставаш така, извит като кокошка на шиш. А после те бият.
Томаш направи ужасена физиономия.
— Правиха ли това и с вас?
— Да.
— Защото сте критикували президента.
— Не. Защото защитих президента.
— Защото сте защитили президента?
— Да. По онова време Хатами беше президент и възнамеряваше да прокара реформи, които да сложат край на издевателствата на религиозните фанатици, на тези малоумници, които тровят живота ни ежедневно и прославят невежеството.
— Президентът не можа ли да ви освободи?
Парса поклати глава.
— Президентът вече не е същият, сега е радикал. Но не това е важното. Истината е, че докато беше президент, Хатами нямаше никаква власт над тези хора. Знам, че изглежда абсурдно, но ето така стоят нещата в тази страна. Това не е Ирак, където Садам се разпореждаше и всички се свиваха. Тук е различно. Вижте, през 2003 г. например президентът Хатами нареди проверка на затвора. Негови доверени хора дойдоха и се опитаха да влязат в секция 209. Знаете ли какво стана?
— Не.
— Тия типове от Министерството на разузнаването и сигурността не ги пуснаха да влязат.
— Не са ги пуснали?
— Не.
— И какво направиха хората на президента?
— Ами какво! Подвиха опашка и си заминаха, разбира се. — Махна примирено. — Казвам ви го само за да видите кой командва в тази страна.
— Невероятно.
— Какви ли не неща стават тук, в «Евин», но никой нищо не може да направи.
— Като това изтезание, на което са ви подложили.
— Да, пилешки кебап. Но има и друго. Една вечер ме сложиха на въртележката. Знаете ли какво е въртележка?
— Не.
— Накараха ме да легна по гръб на едно легло във формата на Y и ме завързаха за него. После ме завъртяха с все сила и докато припяваха, ме налагаха, където им падне. — Пое си дълбоко дъх. — Повърнах си вечерята.
— Не може да бъде.
Старият посочи един от другарите си по килия, кокалесто момче с големи сенки под очите.
— Фарамарц е преживял много по-неприятни неща — каза той. — Провесили го за краката от тавана на стаята, сложили му тежести на тестисите и го зарязали да виси три часа с главата надолу.
Томаш изгледа потресен болнавия Фарамарц.
— Мислите ли… мислите ли, че биха могли да ми сторят същото?
Парса се настани на пода.
— Зависи какво смятат, че сте правили в Министерството на науката — поясни, облизвайки тънките си устни. — Ако решат, че сте били там да крадете, може да ви счупят ръцете от бой, а после да ви осъдят на няколко години затвор. Ако решат, че сте шпионирали… е, дори не ми се мисли за това.
Историкът почувства как го побиват студени тръпки и започна да се пита дали в крайна сметка не бе по-добре да бе използвал спринцовката на Багери.
— Дори и като чужденец, това не…
— Още по-малко като чужденец — отряза го Парса. — Но в едно съм сигурен. — Насочи пръст към събеседника си. — Няма да се отървете от най-тежкото изтезание.
Томаш усети как сърцето му подскочи.
— Мислители?
— Всички минават през него. Много е ефикасно.
— И какво… какво е то?
— «Ковчегът».
— Какво?
— Някои му викат «ковчег», други — бялото изтезание. Какъвто и да е човекът, накрая се предава. Всички се пречупват. Някои устояват три дни, други три месеца, но накрая всичко си признават. И ако тук, в «Евин», не си признаят, пращат ги в Затвор 59, който е много по-лош. Накрая затворниците си признават всичко. Признават си какво са направили, признават какво биха искали да са направили и признават какво не са направили. Признават всичко, каквото поискат от тях.
— И… и какво им правят?
— Къде?
— В този «ковчег».
— В «ковчега» ли? Нищо.
— А?
— Нищо.
— Нищо ли не им правят? Не разбирам.
— «Ковчегът» е изолирана килия. Прилича на ковчег. Представяте ли си какво е да се живее дни наред в такова тясно пространство, почти с размерите на ковчег, без да говориш с никого, нито да чуваш какъвто и да било звук. Така описано, не изглежда чак толкова страшно, напи? Особено ако се сравнява с въртележката или с пилешкия кебап. Но да преживееш това… — Махна с ръка. — Не ми се мисли за това.
— Толкова ли е страшно?
— Просто полудяваш. «Ковчези» има навсякъде и както ви казах, най-лошите съвсем не са тук, в «Евин». Най-лошите са арестантските килии в участъците.
— В участъците?
— Вестниците ги наричат нахадех мозави — «паралелни институции». Съществуването им е незаконно, макар че се говори за тях в пресата и дори в парламента. Принадлежат на милицията Басидж, на Ансар Хизбула — или на разни секретни служби. Не фигурират като затвори, не записват имената на затворниците, правителствените органи не разполагат с информация за техния бюджет и организация. Депутатите и президентът Хатами се опитаха да разтурят нахадех мозави, но не успяха.
— Как е възможно това?
Парса вдигна очи нагоре, сякаш диреше отговор от небесата.
— Само в Иран, драги ми приятелю. Само в Иран.
— Били ли сте в някое от тези места?
— Разбира се, че съм бил. Право да си кажа, първия път, когато ме задържаха, дори не стигнах до тук, до «Евин». Закараха ме направо в Затвор 59.
— Значи, все пак е затвор.
— Наричаме го Затвор 59, или ешраат абад, но не е регистриран като затвор. Всъщност е нахадех мозави.
— В Техеран ли е?
— Да, Затвор 59 се намира на булевард «Валиасър» и е под контрола на Сепах, разузнаването на Революционната гвардия. «Ковчезите» там са най-лошите от всички. В сравнение с тях, тук, в «Евин», те са като луксозни жилища. Не можете дори да си представите какво е това. Човек губи разсъдъка си за една-единствена нощ.
Томаш се опитваше да си представи нещата, за които му говореше, и неволно се поставяше във всяка от описаните ситуации.
— А те… затварят ли там чужденци? — попита боязливо.
— Хвърлят там, когото си поискат. Който влезе в Затвор 59, все едно вече го няма. Тук, в «Евин», затворниците се регистрират. Там няма никакъв регистър. Човек влиза и после може да се появи отново, а може и да изчезне завинаги, никой не им държи сметка там.
— Разбирам.
— Така че мога да ви дам само един съвет.
Умълча се за малко.
— Какъв съвет?
— Ако имате нещо да си признавате, признайте си веднага, в самото начало — каза старецът с унил глас. — Разбрахте ли ме?
— Да.
— Ще си спестите доста страдания.
 

Затворен в ужасната килия, където въздухът беше пропит с миризма на мухъл, урина и изпражнения, Томаш прекара цялата нощ и следващата сутрин, обмисляйки какво да каже и какво да премълчи при разпита. Очевидно не би могъл да си признае, че работи за ЦРУ, защото подобно признание би означавало да подпише смъртната си присъда.
А щом не можеше да каже истината, трябваше да е готов да обясни необяснимото, тоест да оправдае разбиването на сейфа и присъствието на Багери. Когато го заловиха, историкът остана с впечатлението, че неговият ирански другар бе убит, но така и не беше успял да разбере със сигурност. Съществуваше вероятност Багери да е жив и да представи някаква версия, която можеше да го компрометира. Освен това, дори и Багери да бе мъртъв, връзката му с него беше достатъчно утежняващо обстоятелство, едва ли би могъл да даде някакво задоволително обяснение какво бе търсил в министерството заедно с него. От друга страна, макар и мъртъв, полицията щеше да го идентифицира и да разследва връзките му. Иранците щяха да разпитат близките и приятелите му, да претърсят дома му. Нямаше как да знае какво щяха да открият, но най-вероятно щяха да свържат Багери с американската разузнавателна централа. И ако го стореха, следващият въпрос беше пределно ясен. Какво бе търсил Томаш посред нощ в Министерството на науката в компанията на агент на ЦРУ? При наличието на разбит сейф, в който се е съхранявал изключително важен секретен документ? Как да обясни необяснимото? И за капак на всичко, не трябваше да забравя и Бабак. Дали са заловили шофьора? В случай че са го заловили, какво би могъл да им разкрие? Ако ли не, може би беше въпрос на време да стигнат до него.
— Какво ви притеснява? — попита Парса.
— Всичко — възкликна Томаш.
— Май си говорите сам…
— Представям си разпита. Съсредоточавам се над онова, което смятам да кажа.
— Кажете истината — посъветва го старият още веднъж. — Ще си спестите страданията.
— Разбира се.
Не можеше да каже на този непознат, че няма как да каже истината. Парса като че разбра, защото веднага отвърна лице и се загледа в дневната светлина, струяща през прозорчето с решетка.
— Ако не можете да кажете истината — добави той, — ще ви дам още един съвет.
— Какъв съвет?
— Не вярвайте и на дума от онова, което ще ви кажат. Чухте ли? Не вярвайте на нищо. — Взря се в Томаш с искрящи очи. — Първия път, като ме откараха в Затвор 59, ми съобщиха, че президентът Хатами бил избягал от страната и че са заловили дъщерите ми, които щели да отправят извънредно тежки обвинения срещу мен. Бяха безкрайно убедителни и поискаха да подпиша признание, тъй като това щяло да е най-доброто за мен, единственият начин да получа опрощение. Когато ме освободиха по-късно, разбрах, че всичко е било лъжа. Президентът продължаваше да си изпълнява функциите, а дъщерите ми никога не са били задържани.
Томаш прекара часове в размисъл. Терзаеше се, че нещата не се връзват, че скалъпената му версия е непоследователна и гъмжи от абсурди. Премисли всичко отново, докато обядваше, преглъщайки разсеяно воднистия пилешки бульон, който пазачът му сипа в алуминиево канче. Мислите му продължаваха да кръжат около същия проблем, когато умората го надви и той заспа в ранния следобед, легнал на рогозката върху студения и влажен под на килията в общото крило на затвора «Евин».
 

XVII
 
Грубо раздрусване сепна Томаш и го извади от неспокойния сън, в който беше потънал за няколко часа. Отвори очи и видя пред себе си мъж с грубо издялани черти, с рядка черна брада и плешиво теме, с едри ръце, които се бяха впили в раменете му и здраво го разтърсваха. Огледа се наоколо, все още замаян от съня, и забеляза, че навън се беше здрачило, а килията се осветяваше от същата жълтеникава, мъждива светлина, като предишната вечер.
— Събудете се — каза мъжът на несигурен английски с подчертан ирански акцент.
— Какво?
— Полковникът ви чака. Бързо.
Мъжът го вдигна и го принуди да се изправи на крака. Измъкна кърпа от джоба си и я стегна около главата на затворника, покривайки очите му. След това мъжът изви назад ръцете му, сложи му белезници и го помъкна навън. Прекосиха някакви коридори, слизаха по стълби, докато най-сетне арестантът бе въведен в добре затоплено помещение, където го накараха да седне на един дървен стол, без да му свалят белезниците и превръзката от очите.
Тишина.
Томаш усети нечие присъствие в стаята. Дочу леко дишане и звуци от изпукване на стави. Беше очевидно, че има някой, но човекът не проронваше и дума. Историкът също мълчеше. Изминаха пет минути в тишина, нарушавана единствено от едва доловимото дишане и леки припуквания. Арестантът се размърда на стола и се опря до нещо от дясната му страна. Досети се, че е масичка, закрепена за стола, като чиновете в училищата. Миг след това усети някой да сяда върху тази масичка и се сви уплашено.
Десетина минути мълчание.
— Професор Нороня — каза накрая гласът сдържано, като лъв, приглушил рева си до кротко мъркане. — Добре дошли в нашия скромен палат. Добре ли сте настанен?
— Искам да говоря с дипломат от Европейския съюз.
Непознатият помълча още няколко секунди.
— Казвам се Салман Каземи и съм полковник от ВЕВАК — Министерството на разузнаването и националната сигурност — каза той, сякаш не бе чул молбата. — Бих искал да ви задам няколко въпроса, ако нямате нищо против.
— Искам да говоря с дипломат от Европейския съюз.
— Първият въпрос е очевиден. Какво търсехте в Министерството на науката в един часа сутринта?
— Ще говоря едва след като се срещна с дипломат от Европейския съюз.
— Защо сте разбили сейфа в зала «К» и сте извадили оттам документ с огромно значение за сигурността на Ислямската република?
— Искам да говоря с дипломат от Европейския съюз.
— Какво възнамерявахте да направите с документа от сейфа?
— Аз имам право да говоря с…
— Престанете! — изкрещя полковникът в ухото му, внезапно загубил контрол. — В този момент вие не съществувате! В този момент вие нямате права! Вие сте погазили нашето гостоприемство и сте участвали в действия, които представляват заплаха за сигурността на Ислямската република. Били сте въвлечен в акция, в която са били ранени четирима души от иранските сили за сигурност и един от тях е настанен в болница в критично състояние. Ако умре, вие се превръщате в убиец. Разбрахте ли?
Томаш остана безмълвен.
— Разбрахте ли? — извика той още по-високо, почти в ухото на Томаш.
— Да — отвърна арестантът съвсем тихо.
— Много добре — възкликна полковник Каземи. — Тогава, моля, отговорете на въпросите ми. — Направи кратка пауза, за да си възвърне самообладанието, и подхвана с по-мек тон. — Какво правехте в Министерството на науката в един часа сутринта?
— Ще отговоря само след като се срещна с…
Силен удар в тила едва не събори Томаш на пода.
— Грешен отговор — изрева офицерът от ВЕВАК. — Ще повторя въпроса. Какво правехте в Министерството на науката в един часа сутринта?
Затворникът остана безмълвен.
— Отговорете!
Тишина.
Последва нов удар, този път с юмрук отдясно, в главата. Ударът беше толкова силен, че Томаш загуби равновесие и се просна на пода.
— Вие… вие… — изрече той на пресекулки, едва поемайки дъх. Чувстваше се зашеметен от удара, дясната половина на лицето му бе изтръпнала, лявата усещаше студения камък. — Вие нямате право да постъпвате така с мен. Ще протестирам. Ще се оплача, чухте ли ме?
Полковникът се изсмя.
— Ще се оплачете, а? — попита, явно развеселен. — И на кого?
— Не може да постъпвате така с мен. Имам право да се свържа с европейски дипломат.
Силни ръце сграбчиха Томаш и го стовариха върху училищния чин.
— Вие нямате никакви права, вече ви казах — прогърмя полковникът. — Единственото ви право е да кажете истината, ясно ли ви е? Истината! Истината ще ви освободи! Спасение чрез истина. Това е девизът на ВЕВАК. Кажете ни истината и тя ще бъде взета предвид, когато дойде време за решение. Помогнете ни да намерим враговете на Ислямската република и ще бъдете възнаграден. Нещо повече, ще бъдете спасен. Спасение чрез истина. Но ако упорствате и мълчите, ще съжалявате. — Сниши глас и зазвуча почти сладко, прелъстително. — Чуйте ме. Вие сте допуснали грешка, вярно е. Но все още можете да я поправите. Уверявам ви. В края на краищата, всички правим грешки, нали така? Лошо е, когато държим на грешките си. Ето това вече е много сериозно, разбирате ли? — Гласът му зазвуча почти доверително. — Чуйте, нека да се договорим. Ще е нещо между нас двамата. Вие ще ми кажете всичко, което знаете, и аз ще направя всичко, каквото мога, за вас. Вижте, ние нямаме нищо против вас. Защо да ви навреждаме? Само искаме да ни помогнете да открием враговете ни. Виждате ли колко е просто? Вие помагате на нас, а ние помагаме на вас. Какво ще кажете?
— С удоволствие бих ви помогнал — каза Томаш, подготвяйки се за поредния удар. — Но разберете, че преди това искам да говоря с дипломат от Европейския съюз. Искам да знам какви са моите права, искам да знам в какво съм обвинен и освен това искам да се обадя на семейството си. Освен това ми трябва адвокат. Както виждате, не искам кой знае какво.
Полковникът направи пауза, сякаш обмисляше молбата.
— Да видим, дали съм разбрал добре — каза офицерът от ВЕВАК. — Ако ние ви помогнем да се срещнете с европейски дипломат, ще ни разкажете всичко, така ли?
Томаш се поколеба.
— Мм, да, разбира се. Ще ви кажа всичко… според съветите… мм… на дипломата и на моя адвокат, разбира се.
Полковник Каземи продължи да мълчи. Арестантът чу звука от запалена кибритена клечка и почувства, миг след това, острия мирис на запалена цигара.
— Вие сигурно ни вземате за глупаци — каза Каземи между две смуквания от цигарата. — Защо ни е да занимаваме Европейския съюз с вашето положение, без да имаме гаранция, че ще получим нещо в замяна? Никой в света не знае къде се намирате и нямаме никакъв интерес да променяме положението. Освен ако не ни дадете добър повод за това, разбира се.
— Какъв повод?
— Например, като ни разкажете всичко. Вижте, можем да започнем с едно мое подозрение относно индивида, който беше с вас. Кой всъщност бе той?
Въпросът накара Томаш да заключи, че Багери навярно бе мъртъв. От една страна, полковникът не знаеше кой е Багери, може би защото човекът на ЦРУ беше млъкнал завинаги. От друга страна, офицерът беше използвал минало време при споменаването на Багери, което му се стори показателно. Историкът реши да изпита мъжа, който го разпитваше.
— Защо не попитате направо него?
За момент Каземи се обърка от въпроса, а това също беше някакъв отговор.
— Мм… защото… — запъна се той, после веднага се овладя. — Вижте, тук аз задавам въпросите, разбрахме ли се?
Тишина.
— Чухте ли ме?
— Да.
Полковникът дръпна още веднъж от цигарата.
— Вие сте от ЦРУ.
Томаш разбра, че полковникът беше сменил тактиката, за да го изненада, и че в този момент не би трябвало да проявява нерешителност.
— Питате ли, или твърдите това?
— Твърдя го. Вие сте от ЦРУ.
— Глупости.
— Имаме доказателства.
— А, нима? Как може да разполагате с доказателства за една лъжа?
— Вашият приятел проговори.
— Проговори, значи? И твърди, че съм от ЦРУ?
— Да. Каза ни всичко за вас.
Томаш се усмихна насила.
— Щом ви е казал всичко, мога да съм по-спокоен. Нямам нищо общо с политиката, аз съм само един учен и вие го знаете.
— Вие сте шпионин. Вие сте шпионин, дошъл в Иран, за да открадне тайната за атомната бомба.
Каземи хвърли нова уловка, но не бе достатъчно убедителен.
— Тайната на атомната бомба ли? — попита Томаш с безкрайно учудване. — Виж ти, докъде стигнахме. Никой никога не ми е говорил за каквато и да било бомба. Сигурно има някаква грешка. Не съм дошъл тук да крада каквото и да било. Бях поканен, разбирате ли? Дойдох тук, за да помогна на Иран да дешифрира един научен документ, нищо повече. Каква е тази история с атомната бомба?
— Не се правете, че не знаете нищо — отвърна полковникът. — Знаете много добре за какво говоря.
— Не, не знам. Никога не съм чувал подобно нещо. Моята работа е свързана с дешифрирането на един научен документ, нищо повече. За това ме наеха. Никой никога не ми е споменавал за атомни бомби или друго оръжие. Ако ми бяха казали, изобщо нямаше да приема да дойда тук. Така че, не ми излизайте с разни измишльотини.
— Твърдите, че дешифрирате научен документ? Тогава защо отидохте тайно в министерството, за да вземете въпросния документ от сейфа?
— Това не е военен документ, казах ви вече. Това е научен документ. Питайте в Министерството на науката, ако искате. Вие фантазирате и виждате конспирации, където не съществуват.
— Министърът вече ни каза, предвид естеството на въпросния документ, че вие сигурно сте шпионирали.
— Аз да шпионирам? Но това е просто смешно! Проявих любопитство да видя този научен документ, това е истина. Но това беше научно любопитство, нищо повече. Аз съм учен и е напълно естествено да искам да видя една научна реликва, не смятате ли?
— Министърът не го нарече реликва.
— А как го е нарекъл?
— Нарече го документ с жизненоважно значение за националната сигурност на Иран. — Приближи се до арестанта и прошепна близо до ухото му. — Нарече го държавна тайна.
— Това е смешно — запротестира Томаш. — Това е научен документ. Поне така ми казаха и не съм имал повод да се съмнявам в това. — Смени тона, опитвайки да изглежда разсъдлив. — Чуйте, ако наистина е държавна тайна, нима мислите, че щяха да ме наемат да го дешифрирам? Нямаше ли да потърсят местни хора, които биха могли да го направят? Защо трябва да наемат западен учен да дешифрира документ от толкова деликатно естество?
— Имали са своите съображения.
— Разбира се, че са имали — възкликна затворникът. — Научни съображения.
— Държавнически съображения.
— Извинете, но това, което казвате, няма никакъв смисъл. Вижте, нима Иран не заявява всеки ден, че държи ядрената енергия да се използва за мирни цели? Нима Иран не твърди, че не желае да разработва атомни оръжия? Тогава как бих могъл да открадна от Иран онова, с което страната не разполага и не възнамерява да притежава?
— Много сте хитър…
— Не е въпрос на хитрост, а на здрав разум. Спомнете си, че не аз съм настоявал да дойда тук, в Иран. Вие сте тези, които ме поканихте. Аз си бях добре у нас, с моята работа, когато вие се свързахте с мен и ме помолихте да дойда тук. И никога…
— Престанете — прекъсна го полковник Каземи. — Вие сте наш гост, но съвсем не сте се държани като гост. Заловили са ви посред нощ в Министерството на науката, след като сте разбили сейф, в който се пази държавна тайна. Когато се появихме на местопроизшествието, вие стреляхте и ранихте…
— Не бях аз.
— Вие бяхте.
— Не, вече ви казах. Другият започна да стреля.
— Кой беше другият?
Томаш се поколеба. Беше влязъл в залата, решен да не казва нищо, но си даде сметка, че беше допуснал да го въвлекат в такава мрежа от приказки, че почти бе готов да им разкаже целия си живот.
— Настоявам да говоря с дипломат от Европейския съюз.
— Моля?
— Настоявам първо да говоря…
Жестока болка го жегна по врата. Той закрещя, неспособен да разбере какво се бе случило.
Полковникът си беше изгасил цигарата във врата му.
— Щом не може с добро, ще стане с лошо — каза офицерът равнодушно.
Каземи издаде някакви нареждания на фарси и Томаш веднага усети раздвижване наоколо. Приготви се за най-лошото и се сви на стола в очакване на ударите. Няколко чифта ръце сграбчиха затворника за дрехите и го принудиха да се изправи.
— Какво… какво правите? — попита тревожно, тъй като превръзката на очите не му позволяваше да разбере какво става наоколо.
— Ще ви накараме да проговорите — сухо отговори Каземи.
— Ще ме измъчвате ли?
— Не. По-лошо.
— Какво ще правите?
— Ще ви пратим в секция 209.
«КОВЧЕГ».
Когато захвърлиха Томаш, вече без белезници, в тясното помещение и най-сетне можеше да си свали превръзката от очите и да се огледа, това беше първата му мисъл.
Сложили са ме в «ковчег».
Килията беше невероятно малка. Беше толкова тясна, че дори не можеше да си протегне ръцете — беше само метър широка. Дължината й бе два метра, колкото да направи три малки крачки, всъщност не, крачка и половина, защото останалото пространство беше заето от клозет и мивка. Погледна нагоре и прецени височината. Може би имаше четири метра. Малка лампа мъждукаше горе и Томаш реши, че не е повече от четиридесет вата. Подът изглеждаше варосан, стените също бяха бели, тесни, угнетяващи, заплашващи да го смажат от всички страни.
Истински ковчег.
Никога през живота си Томаш не се беше чувствал така притиснат между четири стени; имаше усещането, че са го погребали жив. Едва си поемаше дъх; наложи си да затвори очи и да повдигне ноздри нагоре, за да овладее пристъпа на паника. Не искаше да сяда на варосания под и остана прав. Опита се да направи една крачка, но това беше единственото, което успя да стори, толкова тясна беше килията, толкова малко пространството.
Мина час.
Пристъпите на задушаване и паника се редуваха със силен световъртеж. Почувства как го обхваща клаустрофобия, като че беше заровен жив в гробница с бели варосани стени, осветена от малка крушка от четиридесет вата. Изтощен, опря гръб на стената.
Два часа.
Тишината беше пълна, задушаваща, гробна. Струваше му се невероятно, че може да има такава дълбока тишина, толкова дълбока, че чуваше собственото си дишане като буря, а лекото жужене на лампата беше като бръмчене на зелена муха до ухото му. Почувства, че краката му омекват, и седна на варосания под.
Часове.
Загуби усещане за време. Секундите, минутите, часовете преминаваха някъде покрай него. Все едно висеше във времето, изгубен в неведомо измерение, реейки се в пълно забвение. Виждаше само стените, лампата, тоалетната чиния, мивката, тялото си, вратата и пода. Чуваше тишината, дишането и жуженето на лампата. Спомни си, че старецът от общата килия му беше споменал за някакви още по-ужасни килии, за Затвор 59, където хората полудявали за една нощ, но той не можеше да си представи нищо по-лошо от мястото, където се намираше. Опита се да пее, но не знаеше думите на песните и затова се задоволи само да тананика балади и детски песнички. Изреди няколко мелодии една след друга като грамофон, в какъвто умишлено се беше превърнал. Започна да си говори сам, по-скоро за да чуе човешки глас, отколкото за да каже нещо, но след известно време млъкна, защото реши, че прилича на малоумен.
— Аллаааах акбаааар!
Пронизителният глас на провикващ се иранец изпълни килията. Томаш скочи и се огледа озадачен. Беше звук от високоговорител, който огласяше въздуха с призив за молитва. Призивът продължи три или четири минути, като звукът се задържа максимално силен, почти оглушителен, после стихна. Отново настъпи тишина.
Тишината беше зловеща, толкова дълбока, че дори вибрирането на въздуха звънтеше в ушите му. Притиснат в това пространство, в което не можеше да протегне ръце встрани и да направи две крачки в същата посока, Томаш се опитваше да мисли за обстоятелствата, за отчайващото си положение и безсмислеността на упорството си. Защо трябваше да търпи всичко това, след като краят му беше известен? Нямаше ли да е по-добре, ако ускори неизбежната развръзка? Защо да се страхува от смъртта, след като беше вече мъртъв? Чувстваше се като мъртвец, без да е мъртъв, затворен в ковчег като жив мъртвец.
Подаваха му храната, без да отронят и дума. Тъмничарят отваряше малка решетка на вратата, подаваше му метална чиния, пластмасова лъжица и чаша вода и половин час по-късно идваше да прибере съдовете. Тези интерлюдии по време на храна и гърмящите от високоговорителите призиви за молитва бяха единствените моменти, в които външният свят проникваше в «ковчега». Останалото тънеше в неопределеност.
Нещо като петно във времето.
Томаш ядеше, когато отваряха решетката и се появяваше чинията, ходеше по нужда в тоалетната чиния и лягаше на пода, когато му се спеше, свит в ембрионална поза, тъй като не разполагаше с повече място, а и само така можеше да се стопли. Лампата светеше постоянно; затворен в ковчега си от тухли и цимент, арестантът не знаеше колко е часът, дали е ден или нощ, дали щеше да излезе оттам, или щеше да остане погребан завинаги.
Просто съществуваше.
 

XVIII
 
Звукът на ключ, който се превърта в ключалката, изтръгна Томаш от дълбокото вцепенение. Чуха се няколко щраквания в резето, вратата се отвори и се появи нисък мъж със заострена брада, който се взря в затворника.
— Облечете това — каза иранецът и подхвърли син найлонов плик на пода на миниатюрната килия.
Историкът клекна и отвори плика. Вътре бяха дрехите му, смачкани и натъпкани безредно една върху друга. През полуотворената врата, за първи път от много време насам, в килията му проникна лъч дневна светлина; прииска му се да се затича навън, да прегърне слънцето, да напълни гърдите си с въздух и да се порадва на деня в цялото му великолепие.
— Бързо — сърдито подвикна мъжът, когато забеляза замечтаното изражение, с което Томаш съзерцаваше дневната светлина, нахлуваща в коридора отвън. — Побързайте.
— Да, добре, идвам.
Историкът се облече и обу за две минути, тръпнещ от желание и страх да не би да изпусне безценната възможност да излезе от «ковчега» и да подиша чист въздух. Дори и да го извеждаха за тежък разпит, дори да го подложеха на пилешки кебап, за който му беше говорил старият затворник в «Евин», щеше да е по-добре от всеки прекаран час на това ужасно място, дори най-ужасното изтезание беше за предпочитане пред това да се чувства жив погребан.
Когато се облече и се изправи на крака, тръпнейки от възбуда, иранецът извади кърпа от джоба си и направи въртеливо движение с ръката.
— Обърнете се.
— Какво?
— Обърнете се.
Томаш се обърна с гръб към вратата и иранецът му върза очите. После изви ръцете му назад и ги заключи с белезници на гърба.
— Да тръгваме — каза той, дръпвайки го за ръката.
Затворникът се спъна и едва не падна, но се блъсна в някаква стена и успя да се задържи, оставяйки на тъмничаря да го повлече.
— Къде ме водите?
— Млъкнете.
Тъмничарят го поведе по дълъг коридор, после започнаха да се качват по някакви стълби. На път за «ковчега» Томаш беше останал с впечатлението, че неговото крило в секция 209 се намира в подземие, което се потвърди сега, когато излизаше оттам. Пресякоха още коридори и влязоха в нещо, подобно на зала, където го накараха да седне на стол. Томаш се размърда и усети масичката, прикачена към седалката на стола, беше училищен чин, досущ като онзи от първия разпит, може би беше същият стол и същата зала.
— Е, как е? — попита познат глас. — Доста ли се позабавлявахте в енферади?
Беше полковник Салман Каземи.
— Къде?
— В енферади. Изолаторът.
— Настоявам да говоря с дипломат на Европейския съюз.
Офицерът се разсмя.
— Пак ли? — възкликна той. — Няма ли да престанете с това?
— Имам право да говоря с дипломат.
— Имате право да си признаете всичко. След три дни в енферади навярно сте готов да говорите.
— Три дни? Изминали са три дни?
— Да. Някои смятат, че три дни в «ковчега» им стигат. Достатъчно ли ви беше?
— Искам да говоря с европейски дипломат.
Настъпи тишина. Полковникът въздъхна отегчено, явно търпението му беше на изчерпване.
— Виждам, че не ви е било достатъчно — каза с тон, с който обикновено се говори на непослушните деца. — Знаете ли, смятам, че тук, в «Евин», сме твърде меки. Дори прекалено меки. Толкова сме сантиментални и толкова държим да зачитаме правата на негодници като вас. — Въздъхна отново. — Както и да е. — Чу се звук, сякаш някой пишеше с писалка. — Току-що подписах заповед за освобождаването ви — съобщи полковникът. — Марш навън.
Томаш не можеше да повярва на ушите си.
— Ще ме освободите?
Каземи звучно се изсмя.
— Разбира се. Всъщност вече го направих.
— Мога ли да изляза?
— Не само можете, но сте длъжен да го направите. От този момент нататък вие не принадлежите на «Евин». Марш навън.
Историкът се изправи невярващ, но обнадежден.
— Тогава защо не махнете това от очите ми?
— А, това ли? Няма да го махаме.
— Защо?
— Много просто. Току-що разписах заповедта за освобождаването ви. От този момент нататък вие вече не сте под надзора на затвора «Евин». Не носим отговорност за нищо, което ще ви се случи, след като прекрачите прага на затвора.
— Какво искате да кажете с това?
Някакви ръце дръпнаха грубо Томаш и го повлякоха извън залата с превръзката на очите и заключените в белезници ръце. Вече в коридора, той чу саркастичния отговор на последния си въпрос.
— Забавлявайте се в Затвор 59.
 

Някаква ръка натисна главата на Томаш надолу и историкът беше натикан в автомобил с белезниците, пристягащи ръцете зад гърба му. По разположението на седалките предположи, че се намира на задната, но почти веднага непознатите го избутаха на пода, за да се настанят самите те на седалките, стъпили върху него, както ловци стъпват върху убития дивеч.
Колата пое из заплетените улици на Техеран. Томаш усети слънцето да сгрява тила му и чу оркестъра от клаксони и мотори на хаотичното градско движение. Автомобилът завиваше ту наляво, ту надясно, разтърсвайки го като чувал с картофи в неудобната му и унизителна поза. Историкът едва сподави хълцането си, не виждаше как би могъл да се измъкне от този ад. Живото присъствие на градските шумове го изпълваше с носталгия по изгубената свобода и положението, в което се намираше, му се струваше още по-непоносимо.
Колко съм глупав, мислеше си той, докато внезапните спирания на колата подхвърляха безпомощното му тяло. Трябва да е бил луд, когато се остави да го подведе американецът от посолството и прие да участва в тази ужасяваща бъркотия. Ако му го предложеха днес, мислеше си Томаш, щеше да отхвърли предложението на американеца, без да се колебае, а след това щеше да откаже и на иранците. Американците трябваше да си търсят друг идиот да спасява света, а иранците да наемат друг малоумник да дешифрира ребусите на Айнщайн. Но вече беше прекалено късно за самосъжаление и Томаш го знаеше. Освен това, когато вземаме решение, никога не сме осведомени за нещата, с които можем да се сблъскаме един ден; решаваме на момента, на базата на обичайните си представи и критерии. От друга страна, размисли той, може би най-важното беше…
Ииии.
Рязкото натискане на спирачките прекъсна мислите му.
Колата спря и се разнесоха викове; шофьорът псуваше на фарси, мъжете тъпчеха Томаш и бълваха неразбираеми инструкции. Свит под седалката, историкът чу и други спирачки и глухо блъскане на врати отвън. Внезапно задната врата на автомобила, в който беше, се отвори и чу глас да пита нещо на фарси. Тъмничарите отговориха тихо, изплашени, както се стори на Томаш, и това го изненада. Още по-озадачен остана, когато веднага след това някаква ръка смъкна превръзката от очите му и дневната светлина изпълни сетивата му.
— Бързо — каза нечий глас на английски с ирански акцент. — Нямаме много време.
— Какво… какво става?
Някой се зае с белезниците на Томаш. Най-напред му се стори, че въртят металните халки, но после схвана, че са пъхнали ключ в белезниците; миг след това усети, че ръцете му са свободни.
— Елате — нареди му същият глас. — Бързо, бързо.
Томаш вдигна глава и видя мъж с чорап, нахлузен на главата, с две дупки на мястото на очите, който го издърпваше от колата. Мъжът държеше пистолет в едната си ръка и блъсна Томаш в малка бяла кола, паркирана до тях. Движението беше спряло, разнасяха се клаксони от всички страни, други въоръжени и закачулени мъже охраняваха пространството около колата, от която беше измъкнат арестантът. Веднага щом Томаш беше настанен на задната седалка, вратата се затвори с трясък и колата потегли, шмугна се в една от страничните улички и изчезна безследно.
Цялата операция продължи не повече от стотина секунди.
Шофьорът беше скулест, с широк черен мустак и космати ръце, които стискаха здраво кормилото. Когато сърцето му се поукроти и нещата постепенно започнаха да се нормализират, Томаш се наклони напред и го докосна по рамото.
— Къде отиваме? — заинтересува се той.
Човекът му хвърли бегъл поглед, почти изненадан, че пътникът се е обърнал към него.
— А?
— Къде отиваме?
Иранецът поклати глава.
— Ingilisi balad nistam.
— Не говорите английски?
— Не — потвърди мъжът, доволен, че е бил разбран. — Ingilisi balad nistam.
По дяволите.
Мъжът се тупна силно в гърдите.
— Есман Сабар.
— Какво?
Пак се удари в гърдите.
— Сабар — повтори. — Есман Сабар.
— А, казваш се Сабар? Сабар, нали?
Шофьорът грейна в беззъба усмивка.
— Бале. Сабар.
Колата свръщаше от една улица в друга и Сабар се съсредоточи изцяло върху шофирането. Погледът му шареше неспокойно между пътя и огледалото за обратно виждане, между тротоара и улицата, пресечките и кръстовищата, за да се увери, че не бяха преследвани, нито наблюдавани.
Приближиха се до нещо, което приличаше на автосервиз. Беше пълен с коли, но не се виждаха монтьори. Сабар отби и вкара колата вътре, след което изскочи и затвори вратите, отрязвайки пътя към външния свят. Направи знак на Томаш да излезе и го отведе до стар черен мерцедес, паркиран наблизо. Отвори задната врата на големия автомобил и измъкна отвътре старателно сгънат черен плат, който връчи на историка като някакъв подарък.
— За мен ли е?
— Бале — отвърна Сабар, правейки му знаци да облече дрехата.
Томаш разгъна плата и се усмихна, когато разбра какво беше. Беше чадор. Черен от край до край, той му се стори един от най-консервативните и грозни чадори, които имаше по пазара, с дантела на мястото на лицето.
— Хитреци — коментира той. — Искате да мина за жена, а?
— Бале — настоя шофьорът.
Томаш навлече чадора, спускайки го чак до нозете си, и се обърна към Сабар с ръце на кръста под дрехата.
— Е, как е? Добре ли изглеждам?
Иранецът го огледа от главата до петите и се засмя.
— Khandedar е.
Историкът не разбра, но ако се съдеше по развеселения вид на шофьора, всичко беше наред. Сви се на задната седалка на черния мерцедес. Сабар нахлупи шофьорска фуражка на главата си и се запъти да отвори вратите. Изкара автомобила от гаража, затвори портите зад тях, след което отпраши из улиците на Техеран, сега вече като шофьор на заможна и консервативна достопочтена иранка.
След като колата потегли, Томаш отвори задното стъкло и въздухът нахлу вътре ведно с бълваната от ауспусите смрад. Въпреки че можеше да види света само през гъстата дантела на чадора, Томаш си пое дълбоко въздух и усети прехласнат аромата на свободата. Тази мракобесна дантела би го угнетила при други обстоятелства, би му отнела въздуха, би го накарала да се гърчи задушен, но не и сега, в този момент, след като беше прекарал три дни затворен в циментов ковчег, а последния час и със завързани очи, питайки се дали някога щеше пак да види дневната светлина, дълбокото синьо небе, белите бухнали облаци, забързания ритъм на суетящия се, преливащ от живот град.
Колко сладка беше свободата.
Почувства как тежък товар се свлече от раменете му, гърдите му задишаха свободно и опиянен и възбуден, той се отдаде на насладата от прекрасния миг. Беше свободен. Имаше усещането, че току-що се е събудил от някакъв кошмар, дори му беше трудно да повярва, че всичко това действително му се беше случило, и се питаше дали не бе само лош сън, толкова невероятна и нереална беше преживяната авантюра. Но и кошмар да бе, вече беше буден, а ако бе действителност, той се беше отскубнал от нея. Истината беше, че вдишваше идещия от улицата неприятен мирис на изгорели газове и че никога досега не се бе наслаждавал на толкова отвратителна смрад, сякаш беше деликатно ухаещ парфюм.
 

Мерцедесът обикаля из улиците на Техеран още двадесет минути. Мина през зоната на базара и покрай прекрасния комплекс на двореца Голестан с разкошните фасади и извисилите се над тях величествени кули и куполи, чиито основи се губеха сред зеленината на прекрасно поддържана градина. Дворецът Голестан остана зад тях, после автомобилът заобиколи площад «Имам Хомейни» и свърна по дълъг булевард, отвъд който се простираше огромен парк. Когато стигнаха дъното на парка, завиха надясно и спряха до нов блок. Влязъл в ролята на шофьор, Сабар излезе от колата и отиде отзад да отвори вратата, правейки дълбок поклон при появата на черния силует на почтената иранка.
Шофьорът съпроводи фигурата в чадор до вратата на блока и натисна едно от копчетата на домофона. Прозвуча електронно променен глас, който запита за посетителите, и Сабар се представи. Ключалката прищрака след късо жужене и вратата се отвори. Иранецът погледна Томаш и кимна с глава, сякаш молеше историкът да го последва. Влязоха във фоайето и натиснаха бутона, за да повикат асансьора. Качиха се на втория етаж.
Пълничка иранка, облечена с тънки златисти шалвари, ги очакваше на вратата на асансьора.
— Добре дошъл, професоре — поздрави тя. — Радвам се да ви видя свободен.
— Сигурно не повече от мен самия.
Жената се усмихна.
— Представям си.
Въведоха го в един апартамент и Сабар изчезна в коридора. Закръглената иранка покани Томаш в хола и се настани на дивана.
— Можете да си махнете чадора, ако искате — каза тя.
— Разбира се, че искам — възкликна Томаш.
Приведе се и отметна дългия черен плат, оставайки гологлав, с разрошени кестеняви коси, но вече без смущаващата дреха.
— По-добре ли се чувствате?
— Много по-добре — въздъхна историкът.
Отпусна се на дивана и се опита да се освободи от напрежението.
— Къде сме?
— В центъра на Техеран. Близо до парка Шахр.
Погледна през прозореца. Дърветата бяха на няколкостотин метра разстояние и зелената стена, образувана от короните им, контрастираше на отблъскващата мръсносива агресия на града.
— Бихте ли ми обяснили какво става? Кои сте вие?
Иранката добродушно се усмихна.
— Казвам се Хамиде, но се опасявам, че нямам право да ви обясня каквото и да било. Сега ще дойде човекът, който ще отговори на въпросите ви.
— Кой?
— Имайте малко търпение — каза тя, свеждайки очи. — Искате ли да пийнете нещо?
— Шегувате ли се? Разбира се, че искам. Освен това умирам от глад — възкликна той. — Какво можете да ми предложите?
— Ами… трябва да помисля. Имаме гурме сабзи.
— Става ли за ядене?
— Да, разбира се.
— Тогава донесете всичко. Всичко.
Хамиде стана и изчезна нейде из коридора, оставяйки Томаш сам в хола. Историкът се чувстваше изтощен и притвори очи.
Зъннннн.
Неочакван звук го разбуди на мига. Някой беше позвънил.
Зъннннн.
Звънеше втори път.
Чуха се тежки стъпки откъм коридора. Томаш видя Хамиде, която се появи в антрето и грабна слушалката на домофона. Размени няколко думи на фарси, след което остави слушалката и обърна глава към Томаш.
— Идва човекът, който ще ви обясни всичко.
Хамиде махна предпазната верига, отвори вратата и се скри в кухнята, за да приготви обещаната гозба.
Томаш седеше в очакване на дивана, вперил поглед в полуотворената врата, целият в слух да разбере какво се случва отвъд нея. Чу асансьора да слиза, да спира и отново да се качва. Зърна проблясването на светлината на асансьора, който постепенно изпълни втория етаж, чу кабината да спира след леко разтърсване, а след това и звука от отварянето на вратата. Човекът, който щеше да обясни всичко, се показа отначало като силует, като сянка, но контурите му постепенно придобиха плът.
Погледите им се срещнаха.
Това, което най-много изненада Томаш, не беше фактът, че я вижда, а това, че никак не е изненадан от появата й. Сякаш винаги е знаел, че ще стане така, сякаш въжделенията му се бяха сбъднали, сякаш кошмарът се беше превърнал в блян, сякаш това беше естествена развръзка на всичко, което беше преживял, премислил и изстрадал през тази последна седмица.
С плувнали във влага зелени очи Томаш се взираше във високата и стройна фигура, открояваща се на вратата. Впиха очи един в друг; пълните й устни бяха полуотворени, черни немирни кичури падаха на нежнобялото чело, красивите й медени очи го гледаха с тревога, загриженост и облекчение. С копнеж.
— Ариана.
 

XIX
 
Докато лакомо поглъщаше гурме сабзи, Томаш разказа на Ариана всичко, което бе преживял през последните четири дни. Иранката го слушаше мълчаливо, поклащайки мрачно глава при подробния разказ за случилото се в затвора «Евин». Очите й се разшириха от ужас, когато чу как се бяха отнесли към него по време на разпита и какво бе преживял в изолатора.
— За жалост много хора минават през това — каза тя. — А «Евин» дори не е най-страшното място.
— Да, имало някакъв Затвор 59, където щяха да ме прехвърлят.
— О, много са. Затвор 59 на «Валиасър» е най-известният от тях, но има и други. Затвор 60, «Едаре Амакен», «Тоухид». В някои случаи, когато негодуванието срещу тези нелегални затвори стигне критична точка, те затварят един и веднага отварят нов. — Поклати глава. — Никой няма власт над тях.
— А как узнахте къде се намирам?
— Имам връзки в Националната дирекция на затворите, хора, които ми дължат услуги. Затворът «Евин» се контролира от кабинета, макар че това е по-скоро формално. Истината е, че други организации се разпореждат там. Но както и да е, кабинетът все пак научава какво става там. Когато ми казаха, че сте били задържан, страшно се притесних и задействах връзките си. Знаех, че нищо добро не ви чака в «Евин», но все пак се намирахте в легален затвор. Опасявах се да не ви пратят в някое от онези ужасни места. Щях да ви изгубя следите и нямаше никаква гаранция, че ще се появите отново. Затова говорих с едни приятели, свързани с реформистките движения, и ги помолих за помощ.
— Щяхте да ме изведете от «Евин», нали?
— Не. Докато бяхте в «Евин», не можехме нищо да сторим. «Евин» е легален затвор и ако усетеха, че се опитваме да ви измъкнем, щяха да разстрелят всички ни. Прехвърлянето ви в някой от нелегалните затвори беше възлов момент по две причини. Първо, щяхте да излезете на улицата и можехме лесно да стигнем до вас. Второ, въпросът за законността. Прехвърляха ви в нелегален затвор, следователно от момента на излизането ви от «Евин» вие вече не бяхте арестант. Ако ни хванеха, в какво щяха да ни обвинят? Че спираме движението? Че възпрепятстваме незаконно задържане? В онзи момент, погледнато от формална гледна точка, вие бяхте свободен човек и на това щеше да се основава защитата.
— Разбирам.
— Важното беше да получим информация за прехвърлянето ви, което, предвид контактите ми в Националната дирекция на затворите, не беше кой знае колко трудно. Още вчера ме осведомиха, че смятат да ви прехвърлят в Затвор 59, ако продължавате да отказвате да сътрудничите, така че разполагахме с почти двадесет и четири часа да подготвим операцията.
Томаш бутна чинията настрани и протегна ръка, докосвайки нежно ръката на Ариана.
— Бяхте изключителна — каза той. — Дължа ви живота си и просто не знам как да ви благодаря.
Иранката потръпна, погледна го с широко отворени очи и отвърна на докосването му, но някакъв шум в коридора привлече вниманието й към вратата на хола и на лицето й се изписа загрижено изражение.
— Аз… — едва промълви тя. — Не съм направила нищо особено. Просто изпълних дълга си. Не бих могла да ги оставя да ви убият, нали?
— Направихте много повече от това — каза Томаш, галейки ръката й. — Много повече.
Ариана хвърли бърз поглед към вратата на хола и отдръпна ръката си.
— Извинете ме — каза тя. — Трябва да внимавам, нали знаете? Репутацията ми…
Историкът се усмихна насила.
— Да, разбирам. Не искам да ви злепоставям.
— Нали сме в Иран… Знаете как е…
— Как да не знам?
Ариана унило се вгледа в персийския килим на пода, явно нещо я измъчваше. Настъпи неловка тишина. Разменената ласка им беше подействала като магия. Разговорът секна, наистина, но друго нещо се разпали, сякаш тлеещ огън бавно се разгаряше отвътре, жив и неукротим, и всъщност тъкмо мисълта за скрито лумналото пламъче най-много ги смущаваше.
— Томаш — каза тя накрая. — Трябва да ви попитам нещо.
— Всичко.
Ариана се поколеба, виждаше се, че търси подходящи думи, за да зададе въпроса.
— Какво правихте в Министерството на науката в един часа сутринта?
Томаш се взря в нея изпитателно и с известно смущение. Беше готов да отговаря на всякакви въпроси, но не и на този. Той се видя изправен пред ужасна дилема. До каква степен би могъл да се довери на жената, която беше поела огромен риск, за да го спаси?
— Исках да видя ръкописа.
— Знам — каза тя. — Но в един часа сутринта? При това сте влезли с взлом в зала «К» и сте разбили сейфа?
Въпросите си ги биваше. На Томаш му се прииска да си отвори душата и да си признае всичко, но осъзна, че не може да си го позволи. Истината беше прекалено тежка, прекалено опасна; за нея това щеше да означава, че я е предал, че е злоупотребил с доверието и приятелството й. Освен това мозъкът на Томаш беше програмиран да отрича каквато и да било връзка с ЦРУ и да разказва измислената в изолатора версия.
— Ами… мм… обзе ме непреодолимо любопитство да видя ръкописа. Трябваше да го видя, за да съм сигурен, че… че не съм се забъркал в някакъв военен проект.
— Военен проект?
— Да. Отказът ви да ми разрешите да прочета ръкописа или да ми обясните съдържанието му ми се стори съмнителен. При всичките тези международни дебати около иранската ядрена програма, като добавим намесата на ООН и неспирните американски заплахи, плюс още някои неща, за които вие ми бяхте загатнали, признавам си, че адски се притесних.
— Разбирам.
— Започнах да си задавам въпроси. Чудех се дали не съм се замесил в нещо. Трябваше да си изясня какво става.
— А мъжът, който е бил с вас? Кой е той?
Фактът, че Томаш беше успял да забрави истинското му име, Багери, придаде на отговора му по-убедителен тон.
— Моса ли? Намерих го на базара.
— Моса? Като Мосадък ли?
— Да — потвърди Томаш. — Знаете ли какво е станало с него?
— Знам. Бил е ранен през онази нощ и е починал няколко часа по-късно в болницата.
— Горкият.
— Казвате, че сте го срещнали на базара?
— Така беше. Каза ми, че е спец по разбиването на сейфове. След упоритото нежелание от ваша страна да ми покажете ръкописа или поне да ми опишете съдържанието му и след като чух в новините за американските опасения относно иранската ядрена програма, аз се притесних за проекта, с който се бях ангажирал. Само на идиот не би му пукало, нали така? Затова реших да го наема. — Махна неопределено с ръка. — Останалото го знаете.
— Хм — промърмори Ариана. — Най-малкото, което бих могла да кажа, е, че сте бил непредпазлив, Томаш.
— Права сте — съгласи се той. Приведе се към нея, сякаш току-що му бе хрумнала някаква мисъл. — Мога ли сега аз да ви задам един деликатен въпрос?
— Кажете.
— За какво по-точно се отнася ръкописът на Айнщайн?
— Моля да ме извинете, но наистина не мога да ви кажа. Това, че съм ви помогнала, не означава, че ще предам страната си.
— Имате право. Забравете. — Махна припряно с ръка, сякаш да пропъди нежеланата тема. — Но може би ще ми отговорите на един друг въпрос — побърза да добави той.
— Какъв въпрос?
— Какво се е случило с професор Сиза?
Иранката повдигна вежди.
— Откъде знаете, че професор Сиза има нещо общо с нас?
— Може да съм разсеян, но не съм глупав, нали?
По лицето на Ариана се изписа смущение.
— За това също не мога да говоря, съжалявам.
— Защо? Мисля, че това не предполага предателство спрямо страната ви.
— Не става въпрос за това — каза тя. — Ако шефовете ми усетят, че знаете неща, за които по принцип не би трябвало да сте осведомен, подозренията при всички случаи ще паднат върху мен.
— Имате право. Забравете за това.
— Но има нещо, което бих могла да ви кажа.
— Какво?
— Хотел «Орчард».
— Моля?
— Има някаква връзка между професора и хотел «Орчард».
— Хотел «Орчард»? Къде се намира този хотел?
— Нямам ни най-малка представа — отвърна Ариана. — Но името му е записано с молив на гърба на една от страниците в ръкописа на Айнщайн.
— Така ли? — учуди се Томаш. — Любопитно…
Ариана обърна лице към прозореца и въздъхна. Слънцето залязваше зад очертаната от блоковете линия на хоризонта, браздейки синевата с пурпурни и виолетови ивици. Странни сенки пробягваха по парцаливите облаци, които се носеха ниско в небето над града.
— Трябва да ви измъкнем оттук — каза тя, все така вперила поглед в прозореца, със сподавена тревожна нотка в гласа.
— От този апартамент ли?
— От Иран. — Погледна Томаш. — Присъствието ви представлява голяма опасност за вас и за всички мои приятели, които помогнаха да ви освободим.
— Разбирам.
— Проблемът е, че няма да бъде никак лесно да ви изведем от страната.
Историкът смръщи чело.
— Знам един начин.
— Наистина ли?
— Моса беше подготвил нещата и ме запозна с основните моменти в плана. Един риболовен кораб ме очаква в пристанищно иранско градче.
— Така ли? Къде?
— Мм… забравих името.
— В Персийския залив ли е?
— Не. Не. По-нагоре.
— На Каспийско море ли?
— Да. Но не си спомням как се казваше селището. — Напрегна се да си спомни. — По дяволите, трябваше да си го запиша.
— Дали не е Нур?
— Не, не е това. Спомням си, че беше някакво велико име.
— Махмуд Абад?
— Мм… не знам… може би, не съм сигурен. Спомням си, че ми говореше за някакви руини, беше свързано с Карл Велики или Александър Македонски…
— Стената на Александър?
— Да, мисля, че беше това. Познато ли ви звучи?
— Разбира се. Стената на Александър бележи пределите на цивилизацията и се намира близо до границата с Туркменистан. Свързва планинския район Голестан с Каспийско море.
— От Александър Македонски ли е построена?
— Така казва легендата, но не е истина. Стената е била издигната някъде през VI век, не знам точно от кого.
— Има ли пристанищно градче наблизо?
Ариана се надигна от дивана и отиде до шкафа. Взе един атлас от лавицата и се върна на мястото си, отваряйки в скута си огромния том на страницата на Иран. Внимателно огледа бреговата линия на Каспийско море и се взря в пристанището, което се намираше най-близо до стената.
— Бандар е Торкаман?
— Да, мисля, че беше това. — Томаш седна до нея и се наведе над картата. — Покажете ми го.
Иранката сложи пръст върху една точка на картата, отбелязваща населеното място.
— Ето.
— Точно това е — повтори Томаш, вече съвсем убедено. — Бандар е Торкаман.
— И какво има в Бандар е Торкаман?
— Има кораб, който ме очаква… надявам се.
— Какъв кораб?
— Смятам, че е риболовен кораб, но не съм сигурен.
— Има много рибарски корабчета из Каспийско море. Ако го видите, ще можете ли да го разпознаете?
Отново се замисли.
— Късичко име, като на столицата на… Азербайджан или на друга страна от района.
— Баку?
— Точно така. Баку. Това е името на кораба.
Ариана отново погледна картата.
— Нямаме време за губене — каза тя. — Трябва да ви закараме до Бандар е Торкаман, колкото е възможно по-бързо.
— Смятате ли, че можем да тръгнем утре?
Ариана отвори широко очи и се вгледа внимателно в него.
— Утре ли?
— Да.
— Не, Томаш, не може утре.
— Хм… тогава кога? Още тази седмица, нали?
Иранката поклати глава, а очите й внезапно се изпълниха с тъга и копнеж.
— След десет минути.
 

Разделиха се с нежна прегръдка, оставайки притиснати един до друг малко по-дълго от обичайното, под бдителните погледи на Хамиде и Сабар. Томаш би дал всичко за един съкровен миг насаме, миг, в който да бъде само с нея. Искаше му се да се скрие някъде с Ариана и да се сбогува с нея без условности и забрани. Но историкът знаеше, че това е Иран и че подобни желания при тези обстоятелства не бяха нищо друго, освен опасни фантазии. Всъщност, обективно погледнато, да прегърне Ариана, беше последното нещо, което желаеше.
Целуна я два пъти по страните и с усилие се откъсна от нея.
— Ще ми пишете ли? — попита тя съвсем тихичко, прехапвайки долната си устна.
— Да.
— Обещавате ли?
— Обещавам.
— Ще се закълнете ли в Аллах?
— Заклевам се във вас.
— В мен?
— Да. За мен вие значите много повече от Аллах.
Опита се да не поглежда назад, когато обърна гръб, за да излезе. Последва Сабар към асансьора и усети, че вратата на апартамента се затваря зад него, чу щракането в ключалката и му се стори, че невидима ножица сряза нишката завинаги.
Замислен и унил, той остана на мястото си няколко мига, после безмълвно влезе в асансьора. В ръцете му беше сгънатият черен чадор, който Хамиде му подаде на тръгване.
— Ариана гашанг — каза иранецът, докато асансьорът, след рязко поклащане, се понесе надолу.
— Какво казахте?
— Ариана гашанг — повтори той. Прати въздушна целувка. — Гашанг.
— Да — усмихна се той тъжно. — Красива е, да.
Сабар посочи към чадора в ръцете му и направи знак, че трябва да го облече. Томаш пъхна глава в дрехата и отново се дегизира като преди.
 

XX
 
Мерцедесът прекоси града с влудяваща мудност, задържан от бавния и натоварен поток на движението в Техеран. Вмъкнаха се в обърканата плетеница от оживени артерии и отново минаха през големия площад «Имам Хомейни», после се отправиха към лабиринта от улички, прострял се на изток. Томаш се оглеждаше неспокойно, погледът му шареше навред, мозъкът му трескаво обработваше информацията до най-дребната подробност. Всяко лице и кола може би криеха заплаха, всеки глас и клаксон му звучаха като сигнал за тревога, при всяко спиране и тръгване очакваше внезапно нападение.
Струваше му се, че опасността го дебне отвсякъде; няколко пъти дори сам трябваше да си каже, че всичко е наред, че собственото му въображение го кара да вижда неща, които не съществуват. В действителност всичко вървеше според предварително начертания план. Преди тръгване бяха стигнали до заключението, че пътуването с автомобил до Бандар е Торкаман е доста рисковано, понеже властите вече търсеха беглеца и щяха да ги спират за проверка по пътя; налагаше се да изберат обществения транспорт. Томаш прие ролята на дълбоко вярваща жена в чадор, дала обет за мълчание, и се разбраха, че всички контакти с трети лица щяха да се водят от Сабар, нейния водач.
В съответствие с начертания план половин час по-късно, преодолели следобедната суматоха на обърканото улично движение, те стигнаха непосредствената си цел.
— Терминал е шарг — съобщи Сабар.
Беше автогара «Изток». Томаш я огледа от другата страна на улицата и му се видя прекалено малка за терминал; все пак тя обслужваше цялата провинция Хорасан и района на Каспийско море.
Пресякоха улицата и навлязоха в периметъра на гарата. Преминаха през пространство, претъпкано с хора с куфари и стари автобуси, бълващи смрад на изгорели газове, и се отправиха към касата за билети. Иранецът купи два билета и направи знак на Томаш да побърза, защото автобусът им щеше да потегли всеки момент. Когато стигнаха до сектора, видяха стар мръсен рейс и тълпа от селяни, рибари, почернели от слънцето, и жени с чадори.
Влязоха в автобуса и европеецът едва сдържа гримасата на погнуса, макар че спокойно можеше да си я позволи, тъй като никой не виждаше лицето му. Имаше остатъци от храна по седалките, между пътниците бяха поставени клетки с птици — кокошки, патици, пилета. Във въздуха се носеше топла задушлива миризма на изпражнения и храна за птици, примесена с остра воня на урина и човешка пот и всепроникващия мирис на изгорели газове, който изпълваше цялата гара.
Междуградският автобус потегли пет минути по-късно, точно в шест следобед. Включи се, поклащайки се, в основната артерия, изпусна плътен черен облак от ауспуха и нададе яростен рев. Движението в Техеран беше същият ад като преди, с безумни маневри, постоянно пищене на клаксоните и внезапно удряне на спирачките. Трябваше им почти два часа, за да прекосят останалата част от града, но най-сетне, след безброй спирания и потегляния, оставиха зад себе си градската зона и димящото возило се понесе кротко към подножието на планината.
Пътуването през нощта в планината преминаваше без произшествия. Редяха се завои, стръмни изкачвания и спускания, понякога фаровете пробягваха по снежната покривка, натрупана отстрани на шосето. За да избегне гаденето от завоите и миризмата на бензин, както и клаустрофобичните усещания, подсилени от чадора, Томаш отвори прозореца и през по-голямата част от пътуването вдишваше студения и разреден въздух на Елбурс, което не допадаше на спътниците му, склонни да дишат спарения въздух вместо ледения и чист полъх, идещ отвън.
 

Стигнаха в Сари към единадесет часа вечерта и се настаниха в малък хотел в центъра, «Мосаферкуне». Сабар помоли да им занесат храната в стаите и двамата се прибраха да възстановят силите си. Седнал на леглото, преглъщайки кебап вече без чадор, Томаш съзерцаваше гледката на заспалото селище и чудната бяла кула с часовник, която се издигаше на площад «Сахат» точно срещу прозореца му.
Сутринта се качиха на автобуса за Горган. За първи път Томаш имаше възможност да се наслади на красотата на този крайморски край под светлината на утринното слънце. Пейзажът беше съвършено различен от този край Техеран. На мястото на стръмните планини със снежни върхове и сухата, негостоприемна земя край столицата тук имаше красива и буйна, почти тропическа гора, истинска джунгла, разположена между гордите планини и спокойната морска шир.
Пътуването до Горган продължи три часа. Останаха на автогарата още малко, докато направят следващата връзка. Томаш чувстваше, че цялото тяло го боли от умора и търпението му бе стигнало предела си заради неудобния чадор. Освен това Сабар не знаеше английски и на историка не му оставаше нищо друго, освен да мълчи. Не че това беше кой знае какво неудобство, всъщност беше по-скоро преимущество, тъй като безмълвието беше част от прикритието му, но все пак разговорът му липсваше като отдушник на натрупаното напрежение.
На площад «Енкелаб», където се намираше автогарата в Горган, беше твърде горещо. Денят беше задушен и тежкият чадор допълнително усложняваше нещата. Томаш не разбираше как е възможно да се оцелее с всичките тези одежди и трябваше да си наложи волята, за да се владее; на моменти го връхлиташе непреодолимо желание да съблече проклетата дреха, да се освободи от мракобесното покривало, което го гнетеше и му пречеше да се движи свободно, да смъкне оковите от тялото си и с опиянение да напълни гърдите си със свеж и чист въздух. Но съумяваше да устои на поривите и си оставаше дегизиран.
В ранния следобед потеглиха за крайната си цел. Разнебитеният автобус подскачаше из дупките по селските пътища, прокарани сред буйната растителност. Пътуваха из черни пътища и пътеки, разтърсвани от неспирно друсащото старо возило, докато най-накрая, след повече от два дълги часа, зърнаха първите сгради от населеното място, което беше последната спирка на дългото им пътуване.
Малки къщурки, открояващи се на фона на синьото Каспийско море. Бандар е Торкаман.
 

Селището беше изградено от ниски, почти еднотипни къщи. Всичко изглеждаше еднообразно и донякъде отегчително. Само живописният вид на местното туркменско население компенсираше безличието на градчето. Още със слизането си от междуградския автобус двамата пришълци зяпнаха от почуда. Мъже и жени се разхождаха насам–натам в типично турско облекло и нехайна ленива походка. Пазарът бе отворен, но стоките бяха оскъдни. Продаваха само риба, турски дрехи и груби ботуши.
Сабар се обърна към една жена, която плетеше на слънце, седнала на стъпало пред дома си. Жената оправи кърпата на главата си и вдигна загрубял и почернял пръст, сочейки някъде наляво.
Тръгнаха покрай старата железопътна линия с прогнило дърво между релсите, по посока на контейнерите с гориво, които се виждаха в далечината. Сабар вървеше напред, Томаш се влачеше зад него, задушавайки се под непоносимия чадор. Минаха край контейнерите, от които се носеше остра миризма на нафта и бензин, и се заковаха на място, когато зърнаха примитивни дървени подпори, издигнати на брега на морето.
Пристанището Бандар е Торкаман.
Три риболовни кораба се полюшваха в спокойните води на Каспийско море на фона на ширналия се залив Горган като в огромна импресионистична картина. Откъм плажа долиташе мирис на сол и море, над кротката морска повърхност отекваше меланхоличният крясък на чайките. Тъкмо този аромат и познатите звуци го накараха да се почувства като у дома, без кракът му да е стъпвал на този бряг. Томаш имаше чувството, че домът му е там, където морето мирише така прекрасно и където се носят призивните крясъци на чайките.
Историкът се приближи до водата, спъван от тежкия чадор, и през плътната дантела на лицето се опита да види какво беше написано на корабите. Първият имаше арабски знаци, които го отчаяха; дали това не беше името, което търсеше, но изписано с арабски букви? Сабар дойде при него и прочете издълбаното в дървото име.
— Анахита.
Не беше този.
Томаш измина още стотина крачки по брега. Второто рибарско корабче, боядисано в червено и бяло, беше закотвено наблизо, с опънати на слънцето мрежи и кръжащи над него чайки. Потърси арабски знаци по него, но този път не се наложи Сабар да му помага, защото на корпуса му видя познатите латински букви.
Баку.
— Този е.
Томаш поривисто отхвърли опротивелия му чадор, освободи се от потискащия товар и го захвърли на земята. Усети как морският бриз погали изпотеното му лице и разроши непокорните му коси. Затвори очи и обърна лице към небето, сякаш очакваше полъхът да му донесе целувка. Облекчен, той вдишваше соления мирис на спасението, дробовете му се изпълваха със свежия въздух, напоен с аромат на море, краката му сякаш сами тръгнаха към водата и се окичиха с бели синджири от морска пяна; в този миг той имаше чувството, че самата природа го посреща ласкаво с майчина милувка, че небесата му изпращат своя благослов и че най-сетне свободата е отворила прегръдките си за него.
След като премина този първоначален миг на опиянение, Томаш отвори очи, впери ги в рибарското корабче, сви дланите на ръцете си във фуния и ги постави пред устата си като високоговорител.
— Ехоооо! — извика той.
Гласът му отекна в огледалните води на залива и подплаши чайките. Рояк птици се понесе като тъмен облак, с мощно размахвани криле, описвайки фигури от изящна хореография. Стрелна се в небето, отвръщайки на човешкия повик с тревожен и меланхоличен крясък.
— Ехоооо! — повтори настоятелно. Една глава се подаде от палубата на Баку.
— Какво търсите? — попита рибарят отдалече.
Окуражен, Томаш пое дълбоко въздух.
— Мохамед?
Рибарят се поколеба.
— Секунда само — каза накрая, махайки на Томаш да изчака.
Главата изчезна от палубата. Томаш остана неподвижен, вперил поглед в кораба в мълчаливо очакване, молейки се нещата да се развият според плана. Рибарското корабче се полюшваше леко в ритъма на морето като крехка черупка, понесена в бавен танц, отмерван от меланхоличните крясъци на чайките и кроткото, равномерно плискане на вълните.
Рибарят се показа половин минута по-късно, до него се появи още една глава. Новодошлият заговори на английски.
— Аз съм Мохамед. Мога ли да ви помогна с нещо?
Томаш почти подскочи от радост.
— Да — възкликна той, смеейки се от облекчение. — Смятате ли да ходите до Мека?
Дори от разстояние, историкът видя, че Мохамед се усмихва.
— Инш Аллах!
 

XXI
 
Малката фигура на Сабар се изгуби в далечината, смалена до точица на плажа, чезнеща с отдалечаването на кораба, който цепеше тъмните каспийски води, за да излезе в открито море. Чайките се носеха ниско в шпалир около тях, в очакване да им подхвърлят някоя рибка, но моряците не се смиляваха над непрестанните им вопли, съсредоточени в работата си; времето на леност и задевки с птиците беше безвъзвратно изтекло.
Томаш усети нечие присъствие и обърна глава. Беше Мохамед. Капитанът на рибарския кораб остана мълчалив за момент, загледан в далечната фигурка на Сабар, която вече се сливаше с пясъчната ивица. Мохамед беше азер, имаше сива, добре поддържана брада, гладка кожа и бели, изрядно подрязани нокти, което говореше, че не е рибар, а градски човек.
— Имахте късмет — каза Мохамед. — Още един ден и щяхме да отпътуваме.
— Знам.
Махна към плажа, опустял, след като Сабар си беше тръгнал.
— И той ли е от нашите?
— Сабар ли?
— Да. Наш човек ли е?
Томаш поклати глава.
— Не.
— Тогава кой е?
— Шофьор.
— Шофьор ли? — Повдигна вежди. — Как така? Проверихте ли го?
Томаш въздъхна уморено.
— Това е дълга история — каза. — Но Сабар е един от хората, които ми спасиха живота. Ако не беше той, нямаше да съм тук.
Мохамед не обели и дума повече по въпроса, макар и да беше видно, че не одобрява импровизации с непознати; според него това беше непрофесионален подход. Но професионално или не, неговият пътник беше успял да пристигне навреме при много неблагоприятни обстоятелства, а това заслужаваше уважение.
Двамата останаха на кърмата, за да се полюбуват на иранския бряг под светлината на залеза. Мирисът на море ставаше все по-наситен. Бризът се усили и приглуши настойчивите крясъци на чайките и непрестанното бучене на мотора. Небето се обагри в топли тонове на петроленосиния фон, но ледена светлина обливаше бреговата ивица с дългата верига на Елбурс, прорязваща хоризонта отдясно, с искрящ сняг по върховете и спусналото се на дъното слънце, забързано да целуне Каспийско море.
Падаше нощ.
Настръхнал от студа, носен от северния бриз, капитанът на рибарското корабче потри енергично ръце в опит да се стопли, но накрая се предаде.
— Прибирам се — каза той. — Бездруго е време да се свържем с базата.
— С Баку ли ще говорите?
— Не, не.
— Тогава?
— Ленгли.
Нощта се спусна плътно над Каспийско море и обгърна боботещия кораб с гъста, почти непрогледна тъмнина, сякаш се изгубиха в необятна бездна. Само тук-там изплуваха светли полюшващи се точици, сигнализирайки за улисани в работа рибарски корабчета или за големи товарни или пътнически кораби, сновящи между двата бряга.
Томаш остана дълго на носа на кораба, без да обръща внимание на студа. Беше прекарал три дни затворен в циментов ковчег и нито леденият повей, нито черната нощ можеха да му отнемат насладата от възвърнатата свобода, да му попречат да се рее в небесния необят, да вдъхва свежия въздух, който вятърът вееше в лицето му.
Вратата на мостика се отвори и един от моряците, които говореха английски, му махна с ръка.
— Мистър, елате тук — каза той. — Капитанът ви вика.
Помещението беше затоплено и добре осветено, макар че облакът от дим и миризмата на цигари бяха непоносими. Морякът му посочи тесни стъпала и Томаш слезе на долния етаж в претъпкана заличка, където се намираше Мохамед. Капитанът, със слушалки на ушите и микрофон пред устата, бе застанал до пулта за управление.
— Викали сте ме?
Мохамед го видя и с жест с ръка го покани да седне до него.
— Говоря с Ленгли.
Историкът се настани, докато капитанът привършваше съобщението, изпълнено с цифри, foxtrots и papa kilos. Когато привърши, Мохамед свали слушалките и ги подаде на Томаш.
— Искат да говорят с теб — каза той.
— Кои те?
— Ленгли.
— Кой по-точно?
— Берти Сисмондини.
— Кой е той?
— Координатор от дирекция «Операции», отговаря за Иран.
Томаш сложи слушалките на ушите си и оправи микрофона пред себе си. Прокашля се малко несигурно и се приведе напред.
— Hello?
— Професор Нороня?
Гласът звучеше носово, с американско произношение и естествено, изговори неправилно името му.
— Да, аз съм.
— Аз съм Берти Сисмондини, отговарям за операциите по събиране на разузнавателна информация в Иран. Преди да започнем, нека ви кажа, че линията, по която говорим, е абсолютно сигурна.
— Много добре — каза Томаш, равнодушен към сигурността на линията, която явно тормозеше целия персонал на ЦРУ. — Как сте?
— Не съвсем okay, професоре. Не съвсем.
— Защо?
— От няколко дни е изчезнал нашият основен агент в Техеран. Очаквахме да извърши много деликатна операция заедно с вас и след това да ви изведе от страната със средства, които вие в момента ползвате. Факт е обаче, че нашият човек престана да изпраща сведения. Загубихме контакт и с другия наш агент, а за капак на всичко и вие изчезнахте. Всички около мен са в паника, непрекъснато ми задават въпроси, а аз не мога да им отговоря. Дали не бихте могли да ми обясните какво, по дяволите става?
— За кои двама агенти говорите?
— Опасявам се, че поради съображения за сигурност не мога да им кажа имената.
— Моса и Бабак ли?
— Бабак, okay. Не познавам Моса.
— А, разбира се — спомни си Томаш. — Той се представи като Моса, но всъщност това не е истинското му име. — Помисли малко. — Вижте, говорим за един едър тип, силен, енергичен?
— Да.
— Нямате новини от него, така ли?
— Нищо.
— Вижте, съжалявам, че трябва да го кажа, но може би е мъртъв.
От другата страна на линията настъпи тишина.
— Баг… хм… е мъртъв? Сигурен ли сте?
— Не, не съм. Видях го да стреля в министерството, видях, че иранците, които го преследваха, отвърнаха на стрелбата. После ми казаха, че бил ранен и починал в болницата. Колкото до Бабак, наистина нищо не знам.
— Но какво точно се случи?
Томаш разказа подробно за станалото в министерството и за престоя си в затвора «Евин». Разказа за избавлението си и за всичко, което Ариана му беше казала и което бе направила, за да му помогне да излезе от страната.
— Мъжко момиче — каза Сисмондини накрая. — Мислите ли, че би се съгласила да стане наш агент в Техеран?
— Какво? — рязко каза Томаш. Идеята беше опасна. — По-добре не си го и помисляйте!
— Okay, okay — отвърна американецът от другата страна на линията, учуден от реакцията му. — Само ми хрумна, relax.
— Неудачно хрумване — продължи историкът, леко посмекчил тона. — Оставете я на мира, разбрахте ли?
— Okay, не се притеснявайте — отново го успокоиха отсреща.
Португалецът внезапно почувства гняв заради начина, по който началниците от американската разузнавателна централа си позволяваха да разполагат с живота на другите заради собствените си интереси, без да подбират средства за постигането на целите си. И понеже вече беше набрал скорост, Томаш реши да засегне един въпрос, който от дни не му даваше покой.
— Чуйте — каза той. — Искам да ви задам един въпрос.
— Да?
— Вие ли наредихте на… на вашия човек да ме убие, в случай че ни хванат?
— Моля?
— В момента, в който щяха да ни хванат в министерството, Моса искаше да си инжектирам някаква отрова. Вие ли му наредихте това?
— Мм… ние имаме средства за сигурност, нали така?
— Дадохте ли му тази заповед?
— Вижте, тази заповед е валидна за всички операции от деликатно политическо естество, така че…
— Разбирам, наредили сте му — заключи Томаш. — А сега бих искал да знам защо не съм бил предупреден, че съществува такава възможност?
— Поради простата причина, че ако знаехте това, никога нямаше да се съгласите да участвате в операцията.
— Естествено.
— Съжалявам, че трябва да го кажа, но това е наложително в екстремна ситуация. Вашият живот съвсем не е толкова важен, колкото националната сигурност на Съединените щати.
— Не и за мен.
— Въпрос на гледна точка — каза Сисмондини. — Обективно погледнато, нашият човек в Техеран е спазил докрай инструкциите за сигурност, като не се е оставил да го заловят жив.
— Но той беше жив, когато го заловиха. Починал е по-късно.
— В случая това е едно и също. Ако го бяха заловили и го бяха подложили на разпит, катастрофата би била пълна. Иранците щяха да намерят начин да изтръгнат цялата информация и мисията ни в Техеран щеше сериозно да пострада. Ето защо сме много разтревожени от случилото се. Същото щяха да направят и с вас.
— Да, но не го направиха.
— И слава Богу. Но го дължите на вашата приятелка — заключи американецът. — Бихте ли ме извинили за секунда. — Смени тона, сякаш някой му шепнеше нещо на ухото. — Благодаря ви за информацията, беше извънредно полезна. А сега… сега един човек иска да говори с вас, okay?
— Добре.
— Един момент.
Дочуха се странни звуци по линията, после някаква музика, явно прехвърляха разговора.
— Hello, Томаш.
Португалецът разпозна дрезгавия и провлачен глас, привидно спокоен, със зле прикрита агресия.
— Мистър Белами?
— Вие сте проклет гений
Наистина беше Франк Белами, шефът на дирекция «Наука и технологии».
— Как сте, мистър Белами?
— Никак не съм доволен. Ама никак.
— Защо?
— Вие се издънихте.
— О, моля ви! Не е точно така…
— Взехте ли ръкописа?
— Не.
— Прочетохте ли ръкописа?
— Мм… не, но…
— Значи сте се издънили — отряза го Белами с познатите ледени нотки в гласа. — Не изпълнихте своята мисия. Провалихте се.
— Не е точно така.
— А как?
— Първо, не съм бил натоварен с операцията по кражбата на ръкописа. Както навярно знаете, аз не съм оперативен служител на вашето проклето управление, нито съм бил подготвен за въоръжен взлом. Щом операцията се е провалила, то е, защото вашият човек не е бил достатъчно компетентен, за да я осъществи успешно.
— Съвсем основателно — съгласи се шефът от ЦРУ. — Ще го отнесе колегата от дирекция «Операции».
— И второ, попаднах на следа за местонахождението на професор Сиза.
— Така ли?
— Да. Името на един хотел.
— Кой?
— Хотел «Орчард».
Белами замълча, изглежда записваше нещо.
— Ор… чард — каза бавно. — Къде се намира?
— Не знам. Разполагам само с името.
— Много добре, ще наредя да проверят.
— Направете го — настоя Томаш. — Трето, макар и да не ми разрешиха да прочета ръкописа на Айнщайн, знам, че иранците са объркани и не знаят как да го интерпретират.
— Сигурен ли сте?
— Да, така ми казаха.
— Кой ви го каза?
— Моля?
— Кой от иранците ви каза, че са объркани и не разбират ръкописа?
— Ариана Пахраван.
— А, хубавицата от Исфахан. — Направи кратка пауза. — Наистина ли е богиня в леглото?
— Извинете?
— Чухте ме добре.
— Дори няма да ви удостоя с отговор на този въпрос.
Белами се разсмя.
— Хм… чувствителен сте на тази тема, нали? Знам, че сте влюбен…
Томаш го прекъсна.
— Вижте какво — каза той с негодувание. — Искате ли да чуете какво имам да ви казвам, или не?
Американецът смени тона.
— Продължавайте.
— Мм… докъде бях стигнал?
— Казвахте, че иранците били объркани от документа.
— А, да — възкликна Томаш, подхващайки отново разказа си. — Направо останали изумени от това, което са прочели, и явно не знаят как да тълкуват текста. Ако правилно съм разбрал, иранците смятат, че ключът към ръкописа се намира в две шифровани послания, оставени от Айнщайн.
— Така…
— Но на мен ми бе предоставен достъп до тези две послания. Нося ги със себе си.
— Хм, хм.
— Вече разшифровах едното.
За кратко се възцари тишина.
— Е, аз какво ви казах? — възкликна Белами. — You're a fucking genius!
Томаш се разсмя.
— Знам.
— И какво открихте в разшифрованото послание?
— Честно да си призная, не го разбирам напълно.
— Какво искате да кажете? Или сте го разшифровали, или не сте.
— Разшифровах го — потвърди той.
В действителност Томаш не беше разбулил сам загадката със стиховете, Ариана също беше участвала в работата, но криптоаналитикът реши, че е по-добре да пропусне този факт. Нещо му подсказваше, че Белами ще скочи до небето, ако узнае, че иранката, отговаряща за проекта Die Gottesformel, е в течение на всичко.
— Е, и? — поиска да узнае американецът. — Как да ви разбирам?
— Искам да кажа, че самото послание вероятно също е ребус — поясни криптоаналитикът. — В един загадъчен текст е скрит друг загадъчен текст. Дешифрираш единия текст, а отдолу изскача друг.
— А вие какво очаквахте?
— Моля?
— Питам какво сте очаквали. Авторът на ръкописа е най-умният човек, който е живял някога на тази планетата. Логично е да се очаква, че неговите ребуси ще се отличават с най-голяма сложност, не смятате ли?
— Всъщност имате право.
— Разбира се, че имам право — каза Белами. — По-добре ми обяснете за какво става въпрос в този шибан ребус, който вече сте дешифрирали.
— Минута.
Томаш опипа джоба на сакото си, обзет от внезапен страх, но за свое най-голямо облекчение откри сгънатия лист на мястото, на което го беше оставил. Тъмничарите в «Евин» бяха истински садисти, но поне зачитаха правото на лична собственост. Или не са допускали, че ще избяга, преди да са огледали всичко? Така или иначе, факт бе, че листчето с ребусите бе оцеляло след ареста.
— Докога ще чакам? — попита Белами, изгубил търпение.
— Да, да, ето го — каза Томаш, разгръщайки листчето. — Ребусът е пред мен.
— Четете най-сетне!
Историкът погледна нахвърляните на ръка редове.
— И така, дешифрирах ребуса, представен от стиховете на първата страница на ръкописа, точно под заглавието.
— Нещо като епиграф ли?
— Да, точно така.
— И какво се казва в стихотворението?
— Малко мрачно звучи — отбеляза Томаш. — Ще го прочета. — Прокашля се. — Terra if fin, de terrors tight, Sabbath fore, Christ nite.
— Господи! — възкликна Белами. — Знаете ли, вече съм чел това! Нашият човек в Техеран ни изпрати стиховете преди една-две седмици.
— Така е, аз му дадох текста.
— Някак зловещо звучи, не мислите ли? Сякаш е пророчество за Апокалипсиса…
— Нали?
— Каквото и да е измислил Айнщайн, сигурно ще прати всичко по дяволите! — предрече той. — По дяволите!  Май наистина трябва да се намесим с военна сила.
— Аз дешифрирах скритото послание.
— Казвайте.
Томаш прокара поглед по редовете, написани на немски.
— Открих, че става въпрос за анаграма. В стиховете на английски има послание на немски език.
— Така ли? Интересно.
— В посланието се казва следното. — Замълча за миг, за да превключи на немски език. — Raffiniert ist der Herrgott, aber boshaft ist er nicht.
Нова пауза настъпи от другата страна на линията.
— Бихте ли повторили? — помоли Белами с променен глас.
— Raffiniert ist der Herrgott, aber boshaft ist er nicht — прочете отново Томаш. — Това означава следното. — Потърси реда с превода. — Изкусен е Всевишният, но злонамерен той не е.
— Невероятно! — възкликна Белами.
Томаш се учуди на въодушевлението на събеседника си.
— Да, наистина е изумително…
— Изумително ли? Това… това е невероятно странно! Не мога да повярвам.
— Да, така е, изречението е малко загадъчно. Може би ние…
— Вие не разбирате — прекъсна го човекът от ЦРУ. — Чух това изречение от устата на самия Айнщайн.
— Какво говорите?
— През 1951 година в Принстън, по време на срещата с тогавашния министър-председател на Израел, Айнщайн произнесе точно тази фраза. Бях там и чух всичко. — Пауза. — Момент… сигурно го имам някъде тук. — По линията се чу пращене, малко след това дрезгавият глас на Белами прозвуча отново. — Ето го.
— Какво е това?
— Транскрипцията на разговора на Айнщайн с Бен Гурион. По някое време те заговориха на немски. Момент… — Шум от прелистване на страници. — Да, тук е. Искате ли да чуете?
— Да, да.
— Айнщайн каза: Raffiniert ist der Herrgott, aber boshaft ist er nicht. — Белами смени тона. — Като чу това, Бен Гурион попита: Was wollen Sie damit sagen? — Отново промени гласа. — И Айнщайн отвърна. — Пауза. —Die Natur verbirgt ihr Geheimnis durch die Erhabenheit ihres Wesens, aber nicht durch List.
— Какво, по дяволите, означава това?
— Ето го и превода. Айнщайн каза. — Белами отново си преправи гласа, сякаш се опитваше да имитира учения. — Изкусен е Всевишният, но злонамерен той не е.
— Това вече го знам.
— Спокойно. Като чу това изречение, Бен Гурион го попита. — Последва смяна на гласа. — Какво искате да кажете с това? — Нова пауза. — Айнщайн отговори. — Смяна на тембъра. — Die Natur verbirgt ihr Geheimnis durch die Erhabenheit ihres Wesens, aber nicht durch List.
Томаш имаше чувството, че ще избухне от нетърпение.
— Добре, разбрах. Но какво означава?
Франк Белами се усмихна със задоволство, че е принудил португалеца да чака и е успял да изостри любопитството му. Спря поглед на превода и най-сетне прочете последното изречение, произнесено от Алберт Айнщайн преди петдесет и пет години.
— В тайните на природата се крие величие, а не лукавство.
 

XXII
 
Като видя Коимбра да изниква от лявата страна на шосето, напомнящ замък, издигнат върху планина от варовик, Томаш Нороня едва не извика от облекчение. Старият град блестеше покрай брега на Мондего, милван от ясното слънце и нежния полъх, идващ от реката. Белите фасади и тухлените покриви придаваха на къщите атмосфера на нещо познато и близко, сякаш самият град бе негов дом.
Осъзна, че всъщност никъде не се чувства така добре, както тук, където беше неговото бащино огнище, и сякаш мястото и къщите разтваряха обятия, за да го посрещнат с майчина ласка.
Томаш беше прекарал последните дни в пътуване. Най-напред прекоси Каспийско море на път за столицата на Азербайджан. В Баку Мохамед се погрижи да му осигури билет за първия Туполев, който лети за Москва, и Томаш отпътува незабавно. Пренощува в хубав хотел в центъра на града, близо до Кремъл, напускайки руската столица на следващото утро. Прекоси цяла Европа, преди да кацне в Лисабон в ранния следобед на същия ден. При нормални условия би се прибрал вкъщи, защото преживяното му беше предостатъчно. Чувстваше се изтощен, на ръба на нервен срив, но здравето на баща му го притесняваше и трябваше да го види веднага.
На летището в Лисабон купи картичка, написа няколко думи и я изпрати на Ариана. Казваше й, че е пристигнал жив и здрав, че тъгува за нея и се подписа Шамот — собственото му име, написано обратно, малък криптоаналитически трик, в случай че кореспонденцията им бъде засечена от ВЕВАК в Иран.
Признаваше си, че трябва да се посвети на проблема с Ариана. Иранката беше неотлъчно в мислите му, особено след всичко, което беше направила, за да го освободи — постъпка, която можеше да означава само едно. Беше доказателство за любов. Още от мига на раздялата нейните изящни черти изпълваха сънищата му, магнетичните й очи обсебваха спомените му, чувствените й устни се разтваряха леко като червени цветчета, осветени от слънцето. Ласкавото нежно лице и изваяното тяло го изпълваха със сладостно желание, но най-много му липсваха разговорите, мелодията на спокойния й глас. Истината е, установи той с изненада, че Ариана му липсваше, беше се привързал към нейната компания, обичаше да вдишва парфюма й и да чувства присъствието й, тя беше жената, с която би могъл да си говори, докато загуби представа за времето, докато минутите преминат в часове, докато думите се превърнат в целувки.
Но беше рано да решава какво ще прави с чувствата си към Ариана. Най-напред трябваше да види баща си. После щеше да се заеме с един друг въпрос, въпроса с ЦРУ. Томаш знаеше, че трябва да намери начин да прекъсне връзките си с американската централа; беше му омръзнало да се чувства играчка в ръцете на безскрупулни хора.
Беше време отново да стане господар на себе си.
 

Граса Нороня нададе вик, когато отвори врата и видя сина си да се усмихва.
— Томаш — извика тя и разтвори ръце. — Вече си тук!
Прегърнаха се.
— Всичко наред ли е, мамо?
— Караме я някак — каза тя. — Влизай, сине, влизай.
Томаш се запъти към хола.
— Къде е татко?
— Баща ти отиде до болницата за процедурата. След малко ще го докарат. Настаниха се на дивана.
— Как е той?
— Все по-примирен, милият. По едно време беше станал непоносим. Седи настрана, а като отвори уста, то е само да негодува срещу всичко и всички. Казваше, че доктор Говея не го бива за нищо, че сестрите били груби, че Шико да Пинга е трябвало да се разболее… какво да ти кажа, цяло мъчение!
— Вече не се ли държи така?
— Не, слава Богу. Изглежда примирен, сякаш започна да приема нещата по-спокойно.
— А лечението? Как върви?
Граса сви рамене.
— Вече не знам какво да кажа.
— Защо?
— Защото радиотерапията е неприятно нещо, сине. А най-лошото е, че няма да го излекува.
— Той знае ли го?
— Знае.
— И как реагира?
— Надява се. Таи надежди като всеки друг пациент и всеки близък на пациент в неговото положение, нали така?
— Надежда за какво? Да се излекува ли?
— Да, надеждата, че може да се появи нещо ново, което да реши въпроса. Историята на медицината е пълна с подобни случаи, нали?
— Да — съгласи се Томаш, чувствайки се безпомощен. — Ще се надяваме нещо да се случи.
Майката взе ръцете му в своите.
— А ти? Добре ли си?
— Да, добре съм.
— Въобще не се обади! Ние тук само те мислим, а момченцето и дума не обелва, нито че е добре, нито че е зле.
— Ами, знаеш как е, работа…
Дона Граса отстъпи крачка назад и огледа Томаш от главата до петите.
— Много си отслабнал, сине. Какво си ял там, в пустинята?
— В Иран, мамо.
— То е едно и също! Не е ли там пустинята, из която ходят камилите?
— Не, не е — обясни той, опитвайки се да прояви търпение към географската неразбория в представите на майка му. — Иран е в оня край, но не е пустиня.
— Няма значение — каза тя. — Факт е, че си изпосталял като хрътка, Боже, Боже! Бедуините нищо свястно ли не ти даваха да ядеш?
— Мм… добре се хранех.
Майката го изгледа подозрително.
— Тогава защо се връщаш като живи мощи? Божичко, все едно се връщаш от Биафра!
— Е, няколко дни не съм се хранил добре…
Граса вдигна дясната си ръка.
— Аа! Мен не можеш да ме излъжеш! Имаш навик да се затваряш в библиотеките и музеите с дни наред, забравяш да ядеш и после… — Махна към Томаш, сякаш показваше веществено доказателство пред съда. — И после, ето резултата!
— Да, сигурно е така. — Напуши го смях. — Случвало се е да пропускам обеди.
Госпожата стана решително.
— Ще видиш ти! Ще те угоя по-добре от байрадско прасенце или да не ми е името Мария да Граса Розендо Нороня! — възкликна тя и се запъти към вратата на хола. — Имам тук едно агнешко задушено, пръстите да си оближеш. — Кимна да я последва. — Ела в кухнята, хайде!
Агнешкото беше преполовено и полято с ароматно вино от района на река Доро, когато мобилният му телефон иззвъня.
— Мистър Нороня?
Томаш примига учудено. Акцентът беше определено американски, което означаваше само едно — че ЦРУ няма да го остави на мира.
— Да, аз съм.
— Обаждаме се от дирекция «Наука и технологии» при Централното разузнавателно управление в Ленгли, Съединените щати. Моля, изчакайте един момент. Това е сигурна линия и господин директорът иска да говори с вас.
— Добре.
Музика се разнесе от телефона, докато прехвърляха разговора.
— Hello, Томаш. Обажда се Франк Белами.
При неговия специфичен дрезгав и провлачен глас представянето беше излишно.
— Hi, мистър Белами.
— Момчетата от агенцията добре ли се държаха с теб?
— След Каспийско море — да, мистър Белами.
— А, значи имате оплаквания преди Каспийско море?
— Нищо особено — с ирония отвърна португалецът. — Като изключим факта, че вашата горила в Техеран се опита да ми инжектира отрова.
Белами се разсмя.
— Предвид онова, което се случи по-късно, добре, че не сте го оставили да го направи — каза. — Виждате ли, ако той ви беше неутрализирал, никога нямаше да научим онова, което ни разказахте. Нашето разследване щеше да влезе в задънена улица.
— Благодаря, че се интересувате от състоянието ми — отвърна Томаш. — Трогнат съм, господине.
— Е, малко съм сантиментален. Не преставам да мисля за здравето ви.
— Забелязах вече.
Американецът се прокашля.
— Вижте, Томаш, обаждам ви се по повод на следата, която ни дадохте.
— Каква следа?
— За хотел «Орчард».
— А, да.
— Така… Направихме проучване и открихме, че има стотици хотели с името «Орчард» в целия свят. В Сингапур, в Сан Франсиско, в Лондон… наистина навсякъде. То е като да търсиш игла в купа сено.
— Разбирам.
— Не разполагате ли с още някаква информация, която би могла да ни помогне?
— Не — каза Томаш. — Знам само, че съществува връзка между хотел «Орчард» и професор Сиза. Нищо повече не знам.
— Да… но това е доста неясно — промърмори американецът. — Ще продължим да търсим, разбира се. Въпросът е, че би ни отнело години, нали?
— Разбирам, но нищо не мога да направя.
— Кой ви даде тази информация?
— Ариана Пахраван.
— Хм — каза Белами замислено. — Можем ли да й се доверим?
— В какъв смисъл?
— В смисъл, че казва истината.
— Тя все пак ми спаси живота, нали? Ако не беше тя, сега нямаше да говоря с вас. Предполагам, че казва истината…
— Виждам. Смятате ли, че бихме могли да се свържем с нея?
— С кого? С Ариана ли?
— Да.
— Изключено!
— Защо? Това, че ви е помогнала, означава, че не е непременно на тяхна страна.
— Помогна ми, защото искаше да ми помогне. Не е политически акт. То е… лично.
Белами замълча за част от секундата.
— Виждам, че наистина сте спали с нея.
— Не започвайте пак.
Американецът се засмя.
— Нима е толкова добра в леглото, колкото казват?
Томаш извъртя очи от досада.
— Вижте, затова ли ми се обадихте, за да ме занимавате с тия неща?
— Обадих ви се, защото ми трябва още информация.
— Нямам друга информация.
— Но тя има.
— Тя е иранка и защитава интересите на страната си. Ако се свържете с нея, ще разкаже всичко на шефовете си.
— Мислите ли?
— Убеден съм.
— Какво ви кара да мислите така?
— Фактът, че тя отказа да ми разкрие подробности относно ядрената иранска програма. Дори не ми каза какво е съдържанието на ръкописа на Айнщайн…
Белами замълча нерешително и Томаш затаи дъх в очакване на решението от другата страна на линията. Историкът смяташе, че това е единственият аргумент, който би могъл да спре американците. Или щеше да ги убеди, че Ариана е предана на режима в Техеран, или ЦРУ щеше да я притисне и да я изложи на опасност.
— Хм… добре — съгласи се Белами. — Май не ни остава нищо друго, освен да проверим хотелите, нали?
— Да, така е.
— А вие? Някакъв напредък с второто послание?
— Вижте… точно за това си мислех. Всъщност искам да се оттегля от случая. Както знаете, вече преживях достатъчно и не желая да…
— Какво говорите?
— Моля?
— Никой няма право да се оттегля, преди да разрешим случая, ясно ли е? — каза Белами с недопускащ възражение тон. — Ще свършите всичко докрай.
— Но вижте, аз вече не…
— Никакво «но»! Вие сте ангажиран в извънредно важна мисия и ще я доведете до благополучен край, каквото и да ви струва това, независимо дали ви харесва, или не. Ясен ли съм?
— Извинете, аз…
— Ясен ли съм?
— Да… мм… само че…
— Чуйте ме добре — каза американецът грубо, насичайки думите. — Ще си свършите работата, както трябва. Не ме карайте да ви обяснявам какво ще ви се случи, ако започнете да шикалкавите. И да се разберем веднъж завинаги: ще работите по този случай на сто процента, чухте ли ме?
— Ами…
— Чухте ли?
Томаш се почувства съкрушен; агресивният тон на човека от ЦРУ не му оставяше и най-малка възможност за маневриране.
— Да.
— И още нещо — допълни все така ядно. — Ние бягаме по часовник, както при колоезденето. Трябва да знаем какво точно съдържа ръкописът, за да можем да действаме. Ако се забавите с откриването на ключа, няма да имаме друга алтернатива, освен да продължим напред и да се свържем с вашата приятелка. Факт е, че тя знае неща, които ние искаме да научим. Националната сигурност на моята страна е поставена на карта и няма да подбирам средства, за да я защитя. Ще използваме всички възможни методи, за да измъкнем от нея информацията, която ни е нужна. А като казвам всички, наистина имам предвид всички, включително и онези, за които си мислите сега. — Направи пауза; изглежда, нямаше какво повече да каже. — Така че, моят съвет е да побързате.
Изключи безцеремонно.
Томаш остана загледан в онемелия мобилен телефон. Припомни си разговора, преценявайки възможностите си, и стигна до заключението, че всъщност няма избор. Един-единствен израз остана да ехти в главата му; беше характеристика на Франк Белами.
— Кучи син.
 

Фелдшерът доведе Мануел Нороня вкъщи. Бащата на Томаш беше изморен след процедурата с радиотерапията и отиде да си полегне. Жена му занесе супата в стаята и остана при него, докато се хранеше. Томаш влезе след нея и се приближи до леглото.
За да запълни неловката тишина, в която се чуваше единствено потракването на лъжицата, Томаш разказа впечатленията си от Техеран, пропускайки, естествено, истинската си мисия в иранската столица, както и събитията от последните дни. Когато привърши, разговорът се завъртя неизбежно около болестта. Математикът дояде супата и когато жена му излезе от стаята, помоли сина си да се приближи и се изповяда.
— Сключих споразумение — прошепна с почти заговорнически глас.
— Споразумение ли? Какво споразумение?
Мануел погледна към вратата и постави показалец на устните си.
— Шшт — каза той. — Майка ти нищо не знае. Нито тя, нито който и да е друг.
— Добре, нищо няма да кажа.
— Споразумях се с Бог.
— С Бог? Но, татко, ти никога не си вярвал в Бог…
— И не вярвам — потвърди математикът. — Но въпреки това направих споразумение с Него, в случай че все пак съществува, нали?
Томаш се усмихна.
— Правилно.
— Значи, така стоят нещата. Обещах да направя всичко, което лекарите казват, че трябва да се направи. В замяна го моля да ме остави да поживея само докато ми се роди друго внуче.
— Ох, татко.
— Чу ли ме? Стегни се, намери си едно добро момиче и действай, направи й едно дете. Не искам да умра, без да видя внука си.
Томаш успя да се овладее и не се нацупи с досада, както би направил в друг момент. Но баща му беше болен и не искаше да му противоречи заради нещо такова.
— Добре, ще видя какво мога да направя по въпроса.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
Мануел въздъхна дълбоко и отпусна глава назад, сякаш го бяха освободили от тежък товар.
— Много добре.
Настъпи тишина.
— Как си, татко?
— Как мога да съм? — прошепна болният, безсилно отпуснал глава върху възглавницата. — Болестта ме разяжда отвътре и не знам дали ще живея седмица, месец, година или десет. Това е ужасно.
— Наистина, ужасно е.
— Понякога се събуждам с надеждата, че всичко е било само кошмарен сън, че е достатъчно да се събудя, за да открия, че всичко си е наред. Но след секунди разбирам, че не е никакъв кошмар, а действителност — поклати глава Мануел. — Не знаеш какво ми струва това, да се събудя обнадежден, само за да се отчая веднага след това, сякаш някой си играе с мен. Ето ти бъдещето, а после веднага ми го отнема, сякаш животът е играчка, а аз съм дете. Случва се да си поплача сутрин…
— Татко, недей…
— Усещам как започвам да губя хората, които обичам, всичко. Как да не съм тъжен?
— Постоянно ли си мислиш за това?
— Не, само понякога. Има дни, когато сутрин си мисля за смъртта, но това са редки случаи. Истината е, че през повечето време се опитвам да се концентрирам върху живота. Докато съм жив, ще се надявам, разбираш ли?
— Трябва да се мисли положително, нали?
— Точно така. Така, както не можем да се взираме в слънцето, така не можем и да мислим дълго за смъртта.
— Освен това, може и да се намери някакъв изход.
Баща му го изгледа с особен блясък в очите.
— Ето това е, може да се случи нещо — възкликна той. — Когато се чувствам най-отчаян, винаги се хващам за тази мисъл. — Млъкна за момент. — Знаеш ли какво сънувам?
— Хм.
— Намирам се в Университетската болница в Коимбра и доктор Говея сяда до мен и казва: «Професор Нороня, имаме ново лекарство, което току-що получихме от Америка. Изглежда, дава много добри резултати там. Искате ли да опитаме?». — Той млъкна, зареял поглед в безкрайността, сякаш сънят му оживяваше точно в този момент. — Дава ми лекарството и след няколко дни отиваме да ми направят томографско изследване. А той изскача пред мен и вика: «Изчезна! Болестта изчезна! Метастазите са се стопили!». — Мануел се усмихна. — Ето, това сънувам.
— Може пък и да се случи.
— Ами да, може. Може да се сбъдне. Всъщност доктор Говея ми разказа, че има много подобни случаи на болести, считани преди за неизлечими. Хора на края на дните си опитват някакво ново лекарство и хоп, оздравяват като по чудо. — Прозя се. — Вече се е случвало.
Настана тишина.
— Татко, преди малко спомена Бог.
— Да.
— Ти си човек на науката, математик, никога не си вярвал в Бога. А сега сключваш споразумения с Него…
— Ами… мм… как дати кажа, не твърдя, че Бог съществува или не съществува. Нека приемем, че съм агностик.
— Защо?
— Защото нямам доказателства за съществуването на Господ, но предвид това, което знам за Вселената, не бих могъл и да твърдя, че Той не съществува. — Закашля се. — Виждаш ли, донякъде съм атеист. Винаги съм смятал, че Господ е човешко творение, прекрасна измислица, с която се утешаваме и запълваме празнотите в познанието ни. Например, някакъв човек си върви по моста, а мостът точно в този момент се срутва. Тъй като никой не знае защо се е срутил мостът, приписват факта на божията воля. — Сви рамене, имитирайки примирение. — «Божие дело». — Закашля се. — Но днес, с нашите научни знания, вече знаем, че мостът е паднал не по божията воля, а защото материалите са ерозирани, защото има пропадане на почвата или се е стигнало до претоварване на съответната конструкция, винаги може да се намери обективно обяснение, което няма нищо общо с каквато и да е божествена причина. Разбираш ли? Някои теоретици го наричат «Бог на белите полета». Когато не познаваме нещо, се обръщаме към Бога и нещата са обяснени, а всъщност има други, реални обяснения, макар и да не ги знаем.
— Смяташ ли, че е възможна свръхестествена намеса?
— Свръхестественото е онова, на което се позоваваме, когато не познаваме естественото. В миналото, когато някой се е разболявал, обикновено казвали, че е обсебен от зли духове. Днес ние казваме, че човекът е пипнал вирус или някакви бактерии, или нещо такова. Болестта е същата, но знанията ни за нейните причини са се променили, нали разбираш? Когато не познаваме причините, се позоваваме на свръхестественото. Сега, когато вече ги знаем, се позоваваме на естественото. Свръхестественото не е нищо друго, освен фантазия, подхранвана от непознаването на естественото.
Значи свръхестественото не съществува. Не, има естество, което ние не познаваме. Атеистът в мен приема, че не Господ е създал човека, а човекът е създал Господ. — Махна с ръка, обгръщайки стаята. — Всичко, което ни заобикаля, си има обяснение. Вярвам, че нещата се управляват от закони и тези закони са универсални, абсолютни и вечни, всемогъщи, вездесъщи и премъдри.
— Като Бог…
Баща му тихичко се засмя.
— Да, може и така да се каже. Истина е, че вселенските закони се отличават с характеристики, които ние обикновено свързваме с Бога, но това си има естествено обяснение, а не свръхестествено.
— Как така?
— Законите на Вселената са такива по природа. Например те са абсолютни, защото не зависят от нищо, имат способността да влияят върху физическото състояние, без самите да се влияят от нещо. Вечни са, защото не се променят във времето, каквито са били в миналото, такива са и днес, а вероятно ще продължат да са същите в бъдеще. Всемогъщи са, защото нищо не им убягва, властта им се простира над всичко съществуващо. Вездесъщи са, защото се проявяват във всяка частица на Вселената, няма закони, които действат тук, и други, които действат там. Всезнаещи и премъдри са, защото упражняват силата си автоматично, не им трябват системи, които да ги информират за съществуващото.
— А откъде идват тези закони?
Математикът се подсмихна като момче.
— Сега ме хвана вече натясно.
— Е?
— Произходът на вселенските закони е голяма загадка. Истина е, че те притежават всички онези свойства, които обикновено приписваме на Бога. — Закашля се. — Но това, че не познаваме произхода им, не означава непременно, че имат свръхестествена природа. — Вдигна пръст. — Запомни, ние си служим със свръхестественото, за да обясним онова, което още не познаваме, но което има своето естествено обяснение. Ако ние прибягваме до свръхестественото всеки път, когато се сблъскваме с нещо, което не знаем, ние се обръщаме към «Бог на белите полета». След някоя и друга година ще се открие истинската причина и ще се окажем в положението на глупаци. Църквата например е прибягвала безброй пъти до «Бог на белите полета», за да обясни онова, за което в миналото не е имало обяснение. А после, когато са били направени откритията и божествените причини отпаднали, е била принудена да опровергава сама себе си. Коперник, Галилей, Нютон и Дарвин са едни от най-известните случаи. — Закашля се. — Както и да е, Томаш, въпросът за произхода на универсалните закони е нещо, което не сме успели да обясним. Всъщност имам основания, които не ми позволяват да твърдя априори, че Бог не съществува. Наличието на тези основни закони е едно от тях. Фактът, че ги има, ни напомня, че съществуването на Вселената е една голяма загадка.
Томаш прокара пръсти по брадичката си замислено. После посегна към джоба на сакото си.
— Татко — обърна се той към баща си, потупвайки джоба си. — Попаднах на две странни фрази, които с твоя помощ бих могъл да изтълкувам.
— Кажи ми ги.
Томаш бръкна в джоба си и извади лист, който разгъна. Хвърли бърз поглед и попита баща си.
— Да чета ли?
— Давай.
— Изкусен е Всевишният, но злонамерен той не е — прочете Томаш. — В тайните на природата се крие величие, а не лукавство.
Мануел Нороня се усмихна.
— Кой е казал това?
— Айнщайн.
Математикът поклати одобрително глава.
— Добре казано.
— Но какво означава?
Баща му се прозя.
— Изморен съм — отвърна просто той. — Утре ще ти обясня.
 

XXIII
 
Когато Томаш се събуди, чу бодро потракване на прибори и съдове. Стана от леглото, влезе в банята и след минути се появи с халат в кухнята. Майка му седеше до масата с чаша топло мляко в ръка и две препечени филийки в чинията.
— Добро утро, Томаш — поздрави го тя, махвайки с препечената филийка. — Ще закусиш ли?
— Да. Имаме ли портокалов сок?
Майка му стана и погледна в хладилника. Извади една оранжева опаковка и прочете датата, напечатана отгоре.
— Виж, май е с изтекъл срок. Трябва да купя пресен.
— А плодове?
Граса кимна към пъстрата кошница, поставена на плота до хладилника.
— Имаме банани, ябълки и мандарини. — Надникна в хладилника. — Тук има и сироп от малини. Какво предпочиташ?
Томаш сложи две филийки хляб в тостера и взе една мандарина, която веднага се захвана да бели.
— Мандарина.
— Много добре. Сладки са, от Алгарве.
Томаш седна с вече обелената мандарина и хапна сочно резенче.
— Татко къде е?
— Още спи. Снощи пи някакви хапчета, за да не го дразни кашлицата през нощта, но проблемът е, че така винаги спи повече, отколкото трябва.
— Рано заспа, нали? Вече би трябвало да е буден…
— А, не се притеснявай, сега ще стане.
Майка му свали престилката и се огледа, изглежда опитваше да се организира.
— Виж, ще направим така. Аз ще му приготвя закуската и ще отскоча до магазина, за да купя нещо за обяд. Няма проблем, след като ти си тук, нали?
— Разбира се.
— Когато става, е гладен като вълк. Вчера яде само една супа на вечеря и сега сигурно ще иска да си навакса.
— Добре прави.
— Когато баща ти се събуди, не забравяй да му стоплиш млякото. Само това.
— С какво си пие млякото?
Граса взе позлатена кутия с голяма изрисувана птица на капака.
— С овесени ядки. Топлиш му млякото и после заливаш овесените ядки в една чиния. Нали разбра?
Томаш взе кутията и я остави на масата.
— Бъди спокойна.
 

Баща му се появи в кухнята след половин час. Както жена му беше предвидила, беше много изгладнял и според уговорката Томаш му приготви овесените ядки с топло мляко. Когато закуската беше готова, двамата седнаха на масата.
— Я ми покажи пак онези две изречения на Айнщайн — помоли Мануел, докато поднасяше лъжицата към устата си.
Томаш отиде до стаята да вземе листа със записаните фрази и се върна в кухнята.
— Ето го — каза той, връщайки се на мястото си с разтворен лист в ръката. — Изкусен е Всевишният, но злонамерен той не е — прочете той отново. — В тайните на природата се крие величие, а не лукавство. — Погледна баща си. — Какво според теб означава това, произнесено от един учен?
Математикът преглътна овесените ядки, които беше гребнал с лъжицата.
— Айнщайн вероятно е имал предвид една от присъщите характеристики на Вселената — начина, по който крие най-големите си загадки. Колкото и да се опитваме да стигнем до сърцевината на някоя от тези загадки, постоянно се натъкваме на преграда, която ни пречи да я разберем.
— Не разбирам…
Баща му завъртя лъжицата във въздуха.
— Виж, ще ти дам един пример — каза той. — Въпросът за детерминизма и свободната воля. Това е проблем, който от дълго време занимава философите, както и физиците и математиците.
— Имаш предвид дали сме способни да вземаме свободни решения, или не?
— Да — потвърди. — Ти как мислиш?
— Ами, бих казал, че сме свободни. — Томаш махна към прозореца. — Аз например дойдох тук, в Коимбра, защото така реших, по собствена воля. — Посочи чинията на масата. — Ти ядеш тази каша, защото така искаш.
— Наистина ли мислиш така? Смяташ, че тези решения са плод на собствената ти воля?
— Ами… да, така смятам, разбира се.
— Нима не дойде в Коимбра с определена психологическа нагласа, продиктувана от факта, че съм болен? Нима не ям тази каша, понеже физическото ми състояние го налага или защото ми е повлияла някаква телевизионна реклама, без самият да си давам сметка за това? — Повдигна вежди, за да подчертае онова, което току-що беше казал. — До каква степен наистина сме свободни? Дали не става въпрос за решения, които привидно изглеждат свободни, но ако проследим техния генезис, ще се окаже, че са обусловени от безкрайно много фактори, за чието съществуване дори не подозираме? Дали свободната воля не е само една илюзия? Дали всичко не е предопределено, макар че не го осъзнаваме?
Томаш се размърда на стола.
— Разбрах, че не задаваш тези въпроси току-така — отбеляза той недоверчиво. — Какъв е отговорът на науката? Свободни ли сме, или не?
— Ето, това е големият въпрос — усмихна се баща му лукаво. — Ако не се лъжа, първият защитник на детерминизма е един грък на име Левкип. Той заявил, че нищо не става случайно и че за всичко си има причина. Платон и Аристотел обаче мислели по друг начин и допуснали съществуването на свободната воля — гледна точка, която била възприета от църквата. Така й е било изгодно, нали? Щом човекът има свободна воля, Господ не е отговорен за злините в света. Векове наред господствала теорията, че човешките същества разполагат със свободна воля. Едва с Нютон и напредъка на науката детерминизмът бил възроден. Един от най-изявените физици на XVIII век, маркиз Пиер дьо Лаплас, стигнал до изумително заключение. Установил, че Вселената се подчинява на определени закони, и предположил, че ако познаваме тези закони и са ни известни положението, скоростта и посоката на всеки обект и всяка частица, съществуващи във Вселената, ще можем да опознаем цялото минало и цялото бъдеще, тъй като всичко е предопределено. Науката нарича това Демон на Лаплас. Всичко е предопределено.
— Хм — прошепна Томаш. — А какво казва модерната наука?
— Айнщайн бил съгласен с това виждане и теориите на относителността били изградени съобразно детерминистките принципи за Вселената. Но нещата се усложнили, когато се появила квантовата теория, която внесла индетерминистки поглед към света на атомите. Формулирането на квантовата неопределеност се дължи на Хайзенберг, който през 1927 г. установил, че е невъзможно да се определи едновременно и с точност скоростта и положението на една микрочастица. Родил се така нареченият Принцип на неопределеността, който…
— Вече съм чувал за това — прекъсна го Томаш, спомняйки си обяснението, което Ариана му беше дала в Техеран. — Поведението на големите тела е детерминирано, а поведението на малките не е детерминирано.
Мануел се вгледа в сина си.
— По дяволите — възкликна той. — Никога не бих предположил, че си толкова вътре в нещата.
— Да, обясниха ми го преди време. Но не подтиква ли това търсенето на единна теория, която да е в състояние да примири противоположностите?
— Точно така — потвърди математикът. — Това е мечтата на съвременната физика. Учените търсят една всеобща теория, която, освен всичко друго, да разреши спора между детерминизъм и индетерминизъм, обединявайки Теорията на относителността с квантовата теория. — Покашля се. — Но трябва да се отбележи още нещо. Принципът на неопределеността гласи, че не е възможно да се прогнозира с точност поведението на една елементарна частица поради присъствието на наблюдателя. Години наред този въпрос е подхранвал разговорите ми с професор Сиза… Но той изчезна… знаеш, нали?
— Да.
— И става така, че Принципът на неопределеността, истинен в същността си, предизвиква порой от изумителни твърдения, като това, че една елементарна частица решава къде да застане само ако се появи наблюдател.
— Чувал съм го вече — каза Томаш. — Както и онази история, че ако поставим електрон в кутия и разделим тази кутия на две, електронът ще се намира и от двете страни едновременно и само ако някой реши да погледне в едната половина на кутията, електронът решава къде да застане…
— Абсолютно вярно — потвърди бащата, удивен от познанията на Томаш за квантовата физика. — Разбира се, Айнщайн и някои други физици се забавлявали с това. Те привеждали различни примери, за да докажат колко абсурдна е теорията, най-известният от които е експериментът с котката на Шрьодингер. — Разкашля се. — И така, Шрьодингер демонстрирал, че ако една елементарна частица може да се намира едновременно на две места, котката от прословутия експеримент би следвало да е жива и мъртва същевременно, което е абсурдно.
— Да — съгласи се Томаш. — Но, татко, нима същата квантова механика, колкото и да е странна и антиинтуитивна, не съответства на математическите изводи и действителността?
— Разбира се, че е така — възкликна Мануел. — Но въпросът не е дали съответства, или не, защото това вече е доказано. Въпросът е дали интерпретацията е вярна.
— Как така? Щом отговаря на действителността, значи е вярна.
Старият математик се усмихна.
— Ето ти го изтънченото притворство на природата — каза. — Хайзенберг е установил, че не е възможно да се определи едновременно и с точност положението и скоростта на една елементарна частица поради въздействието на наблюдателя. Това води до извода, че светът на микрочастиците е недетерминиран, тъй като тяхното поведение не може да се предскаже. Но това не означава, че поведението им е недетерминирано, разбираш ли?
Томаш объркано поклати глава.
— Каква неразбория. Нищо не разбирам.
— Опитай се да вникнеш в същината на въпроса. Хайзенберг установил първо, че положението и скоростта на една микрочастица не могат да бъдат определени едновременно и с точност поради присъствието на наблюдателя. Повтарям, поради присъствието на наблюдателя. Това е възлов момент. Принципът на неопределеността не твърди, че поведението на микрочастиците е недетерминирано. Просто това поведение не може да се предвиди поради присъствието на наблюдателя и въздействието му върху наблюдаваните частици. С други думи, поведението на микрочастиците е детерминирано, но неопределимо. Разбра ли?
— Хм…
— Ето в какво е тънкостта на въпроса. — Вдигна ръка. — В това изтънчено лукавство. Според Принципа на неопределеността ние никога не бихме могли да докажем, че поведението на материята е детерминирано, защото винаги, когато се опитваме да го направим, интерференцията ни пречи да получим доказателство за това.
— Разбирам — промърмори Томаш. — В такъв случай защо въобще се е стигнало до подобен дебат?
Баща му се разсмя.
— И аз си задавам същия въпрос — каза той. — И аз, и Сиза сме се чудили как така никой не се е сетил, че това е семантичен проблем, породен от бъркането на думите неопределено и неопределимо. — Вдигна ръка. — Но не това е главното. Най-важното е, че като отхвърля възможността някой ден да можем да узнаем всичко за бъдещето и за миналото, Принципът на неопределеността разкрива лукавството на Вселената. Сякаш Вселената ни казва: историята е предначертана, откак свят светува, но вие никога няма да можете да го докажете и никога не ще можете да я узнаете. Ето го изтънченото лукавство, за което ти говоря. Принципът на неопределеността ни учи, че макар и всичко да е предопределено, последната реалност е неопределима. Вселената е скрила тайните си зад това великолепно, изумително решение.
Томаш препрочете изречението на Айнщайн.
— Изкусен е Всевишният, но злонамерен той не е — бавно прочете изречението. — В тайните на природата се крие величие, а не лукавство. — Вдигна глава. — А тази част, в която се говори, че Бог не е злонамерен, нито прибягва до хитри уловки?
— Същото, което съм казвал неведнъж — отвърна бащата. — Вселената крие тайните си, защото е безкрайно сложна.
— Разбирам — потвърди Томаш. — И все пак, тази неопределимост на поведението на материята е валидна само за света на атомите, нали?
Математикът се намръщи леко.
— Виж, истината е, че принципът функционира на всички нива.
— Мислех, че тази неопределеност е само на квантово ниво… — изненада се Томаш.
— Така са мислели навремето. Но междувременно били направени нови открития.
— Какви открития?
Мануел Нороня се вгледа в града отвъд прозореца. Погледът му се рееше жадно навън, сякаш беше птица в кафез, която гледа небето през решетките.
— Какво ще кажеш, да отидем да пийнем по едно кафе на площада?
 

XXIV
 
Площадът «Праса ду комерсио» лениво се пробуждаше в приятното сънливо утро. Слънцето блестеше по белите фасади и металните решетки на балкончетата на старите сгради, оградили площада, където самотно се издигаше жълто-кафявата фасада на старата църква «Свети Яков». Малки сергии внасяха оживление на площада с изложените на тях ярки дрехи, син порцелан и евтина бижутерия. Кафенето с изнесените навън масички привлече разхождащите се баща и син, които се настаниха на една маса, протегнаха крака и обърнаха лица към слънцето, наслаждавайки се на приятната топлина, която се разливаше по телата им.
Сервитьорът се появи с тефтер в ръка и питащ поглед, клиентите си поръчаха две кафета еспресо.
Когато младежът се отдалечи, Томаш погледна баща си.
— Спомена преди малко, че неопределимостта не е свойство само на квантовия свят…
— Да.
— Но това противоречи на всичко, казано досега. Теорията на относителността и класическата физика на Нютон не бяха ли детерминистки?
— И все още са.
— Но според тях поведението на материята е предсказуемо…
— Не е съвсем така.
— Не разбирам. Както ми казаха преди няколко дни, ако аз знам положението, скоростта и посоката на движение на едно тяло, бих могъл да изчисля с точност всички минали и бъдещи движения. Нима това не е предсказуемост?
— Нещата не стоят точно така. Някои по-късни открития промениха всичко.
— Какви открития?
Сервитьорът се появи и остави двете кафета на масата. Мануел Нороня се изправи на стола, отпи малка глътка и зарея поглед в небето, загледан в облаците, които се плъзгаха леко из искрящата синева.
— Защо не можем да прогнозираме с точност времето, Томаш?
— Моля?
Математикът посочи към небето.
— Защо според телевизионната прогноза небето днес трябваше да е ясно, а аз виждам облаци, които опровергават тази прогноза?
— Знам ли — засмя се Томаш. — Защото нашите метеоролози са некадърници, предполагам. Бащата отново изпружи крака и обърна лице към слънчевата топлина.
— Грешен отговор — каза той. — Проблемът е в уравнението.
— Как така?
— През 1961 година един метеоролог на име Едуард Лоренц седнал пред компютъра и се заел да изследва вероятните метеорологични прогнози, предвид поведението на климата в дългосрочен план, на основата на три променливи величини: температура, въздушно налягане и скорост на вятъра. Опитът нямало да доведе доникъде, ако той не се бил заел да изследва една определена поредица. Вместо да въведе данните от нея, той видял копие на първия опит и преписал числото оттам. — Извади писалка от джоба на сакото си и взе хартиена салфетка, която разгъна на масата. — Ако не се лъжа, беше… мм…
Нахвърли четири цифри.
— 0,506.
— Каква памет — изкоментира синът.
— Ние, математиците, сме така. — Усмихна се и махна към димящите чаши с кафе на масата. — Та, както и ние сега с теб, Лоренц отишъл да пие кафе и оставил компютъра да обработва данните. Когато се върнал и видял резултата, не могъл да повярва на очите си. Открил, че новата метеорологична прогноза, направена от компютъра, била абсолютно различна от предишната. Абсолютно различна. Заинтересуван, се опитал да види какво се е променило. — Почука с писалката по четирите цифри, които беше надраскал на хартиената салфетка. — След като анализирал всичко, разбрал, че при въвеждането на данните е взел само четири цифри от една по-дълга поредица.
Набързо нахвърли няколко цифри.
— Ето как изглеждала първоначалната поредица. Когато се сблъскал с тази ситуация, той осъзнал, че ако се промени една милионна част от данните, нещо съвсем дребно, почти нищожно, цялата прогноза се променя. Сякаш едва доловим полъх на вятъра може да промени времето на цялата планета. — Направи драматична пауза. — Лоренц открил хаоса.
— Моля?
— Теорията на хаоса е великолепен математически модел, който би могъл да ни помогне да си обясним поведението на Вселената. Основната идея на теорията за хаотичните системи е проста за формулиране. Малки изменения в първоначалните условия предизвикват съществени промени в крайния резултат. Тоест нищожни причини — мащабни последици.
— Дай ми пример.
Бащата махна отново към небето и безкрайната върволица от облаци, които хвърляха тревожни сенки по площада.
— Най-известният пример е така нареченият «ефект на пеперудата». Ако една пеперуда тук, в Коимбра, запърха с криле, с това тя променя една милионна част от въздушното налягане около себе си. Това нищожно изменение би могло да предизвика ефекта на доминото върху молекулите на въздуха и след време да причини огромно торнадо в Америка. Ето, това е ефектът на пеперудата. Можем ли да прогнозираме последиците от действията на всички пеперуди в света, на всички животни, на всичко, което се движи и диша? Какво следва оттук? — Мануел разпери ръце, за да подчертае очевидността на извода. — Непредвидимостта.
— Което ни препраща към индетерминизма.
— Не — възкликна математикът. — Непредвидимостта не ни препраща към индетерминизма, а към неопределимостта. Поведението на материята продължава да е детерминирано. Просто материята се организира по такъв начин, че не е възможно да се предвиди поведението й в дългосрочен план, макар и детерминирано. Би могло да се каже, че поведението на хаотичните системи е причинно–следствено, но изглежда случайно.
— Хм — прошепна Томаш. — Смяташ ли, че след като това е валидно за метеорологията, може да се приложи и в други области?
— Томаш, Теорията на хаоса е общовалидна. Може би не можем да предвидим поведението на микрочастиците в квантовия свят поради това, че е хаотично. Това поведение е детерминирано, но флуктуациите в първоначалните условия са толкова нищожни, че не е възможно да прогнозираме развитието му. Ето защо от практическа гледна точка квантовият свят изглежда недетерминиран. В действителност микрочастиците имат детерминирано поведение, но е факт, че ние не можем да го установим. Вярвам, че се дължи на влиянието на наблюдението, както твърди Принципът на неопределеността, но и на присъщата за хаотичните системи неопределимост.
— Добре, но нали това се отнася само за миниатюрни неща като атомите и молекулите…
— Лъжеш се — настоя бащата. — Хаосът е навсякъде, дори и при големите тела. Слънчевата система, чието поведение изглежда предвидимо, всъщност е хаотична система. Ние просто не си даваме сметка за това, защото наблюдаваме прекалено бавни движения. Но Слънчевата система е хаотична. Едно проучване, извършено с компютър, стига до извода, че ако Земята се завърти в орбита около Слънцето само на около сто метра разстояние от мястото, където наистина е започнало това движение, след сто милиона години нашата планета би се отдалечила на четиридесет милиона километра от първоначалната си орбита. Малки причини, големи последици.
— Хм.
— Дори и нашият живот е управляван от хаоса. Представи си, че влизаш в колата и миг преди да потеглиш, разбираш, че си прищипал края на сакото си с вратата. Какво ще направиш в такъв случай? Отваряш вратата, оправяш си сакото, затваряш вратата и потегляш. Губиш пет секунди за това. На първия завой се появява камион и те премазва. Оставаш парализиран за цял живот. А сега си представи, че не си си прищипал сакото с вратата. Какво става? Потегляш веднага и пристигаш на завоя пет секунди по-рано, нали? Поглеждаш надясно, виждаш камиона да се приближава, чакаш да мине и продължаваш пътя си. Това е Теорията на хаоса. Заради прищипаното сако си загубил пет секунди, които ще променят остатъка от живота ти. — Махна примирено. — Дребни причини, големи последици.
— И всичко това заради нещо толкова незначително?
— Да. Внимавай сега. Вече е било предопределено, че ти ще прищипеш сакото си с вратата на колата. Защото си го навлякъл небрежно сутринта. Навлякъл си го, защото си се събудил кисел. А си се събудил кисел, защото си спал малко. Спал си малко, защото си легнал късно. А си легнал късно, защото си имал работа във факултета. Работата е трябвало да се свърши, защото еди–какво си и еди–що си. Всяко нещо е причина за друго и влече последици, които стават причина за други последици, с постоянния ефект на доминото, където всичко е детерминирано, но си остава неопределимо. Шофьорът на камиона е могъл да удари спирачките навреме, но не го е направил, защото е видял да минава хубаво момиче и е погледнал настрани. А момичето е минало оттам точно в този момент, защото е закъсняло. Закъсняло е заради приятеля си, който се е обадил по телефона. А приятелят й се е обадил заради това и онова. Всичко е причина и следствие.
Томаш прокара ръка по косата си.
— Чакай малко — каза той. — Да си представим, че можем да въведем всички данни на Вселената в един свръхкомпютър. В този случай дали бихме могли да узнаем цялото минало и цялото бъдеще?
— Да, тук влиза в действие Демонът на Лаплас. Миналото и бъдещето вече съществуват и ако ние знаем всички закони и успеем да определим с точност и едновременно скоростта, посоката и положението на всяка частица материя, бихме успели да видим и миналото, и бъдещето.
— Следователно на теория е възможно…
— Не, на теория не е възможно.
— Извинявай — поправи го Томаш. — На теория е възможно. Но на практика не е.
Бащата поклати глава.
— Ето ти още един пример за лукавството на Вселената — каза. — Ако ние успеем да узнаем всичко за настоящото състояние на Вселената, бихме могли да определим миналото и бъдещето, след като всичко е вече предопределено. Но дори и от гледна точка на теорията не е възможно да се научи всичко, свързано с настоящото състояние на Вселената.
— Но защо?
— Заради едно друго качество на Вселената — отговори математикът. — Безкрайността.
Томаш недоверчиво повдигна вежди.
— Безкрайността ли?
— Да. Не си ли чувал за Парадокса на Зенон?
— Чувал съм, разбира се.
— Можеш ли да кажеш в какво се състои?
— Да не би да съм на изпит?
— Опитай, моля те.
Синът присви очи и се опита да си припомни.
— Ами… доколкото си спомням, това беше онази история с надбягването на костенурката и заека, нали? Първо тръгва костенурката, но понеже заекът е по-бърз, той скоро я задминава. Проблемът е, според Зенон, че заекът никога няма да настигне костенурката, защото пространството, което ги дели, е делимо до безкрайност. Нали така беше?
— Да — потвърди бащата. — Парадоксът на Зенон илюстрира математическия проблем за безкрайността. За да пробяга един метър, заекът ще трябва да пробяга половината от това разстояние. Оставащата половина се дели на още две половини, които на свой ред се делят наполовина, другите половини също се делят и така до безкрайност.
— Но какво искаш да докажеш с това?
— Първо искам да докажа, че безкрайността е непреодолим проблем, що се касае до предвидимостта. — Махна към небето. — Нека се върнем на примера с времето. Прогнозата на времето в дългосрочен план се възпрепятства от два типа фактори. Единият е от чисто практическо естество. Дори и да познавам всички фактори, които влияят върху състоянието на времето, аз би трябвало да взема под внимание всичко. Дишането на всяко животно, движението на всяко живо същество, слънчевата активност, вулканичните изригвания, дима, бълван от всеки автомобил, от всеки комин, от всяка фабрика, всичко. Аз нямам практическата възможност да обхвана едновременно въздействието на всички тези фактори, нали?
— Да, разбира се, това е невъзможно.
— Вторият тип фактори е свързан с проблема за безкрайността. Например, нека си представим, че би трябвало да измеря температурата в глобални мащаби в определен момент, за да направя екстраполации. Да предположим, че тук, в Коимбра, поставям термометъра и по обяд, да кажем, е… мм… кажи някаква стойност.
— Двайсет градуса?
Баща му извади писалката от джоба на сакото си и набързо нахвърли някакви цифри на същата хартиена салфетка, където вече беше написал числото, дало повод за откриването на хаотичните системи.
— Много добре, 20 градуса — каза математикът. — Но истината е, че това измерване е приблизително, нали? Аз отчетох само единиците. А ние знаем, че малките изменения в първоначалните условия водят до големи промени в крайните резултати. Щом е така, важни са и десетиците, стотиците и хилядните, не мислиш ли?
— Ами, добави ги тогава.
Мануел прибави още три цифри.
— А… следващите стойности? Според Теорията на хаоса те също са важни. Значи, трябва да добавим и следващите стойности, колкото и нищожни да са, след като всяко изменение би могло да причини гигантски по мащабите си резултати.
— Хм.
Математикът добави още числа.
— Но и това не е достатъчно — заключи той. — Тъй като и числото, което идва след тези, също би могло да има решаващо значение. — Усмихна се. — Искам да кажа, че измерването би включило безкрайна поредица от числа. А това не е възможно, нали? Следователно, колкото и числа да добавяме, никога няма да узнаем с точност температурата на дадено място и в даден час, след като ще трябва да изчисляваме нещо въз основа на безкрайна поредица от данни.
— Да, разбрах.
— Но проблемът е още по-сложен. Температурата тук, на тази маса, може да се окаже различна от температурата на метър разстояние. — Махна настрани. — Следователно ще ни се наложи да измерим температурата на всички пространства в Коимбра. А това не е възможно, нали? Също както в Парадокса на Зенон, лесно ще установим, че всеки метър е безкрайно делим. Ще трябва да измеря температурата на всички съществуващи пространства, за да науча първоначалните стойности. Но тъй като разстоянието между пространствата, колкото и малко да е то, винаги може да се раздели наполовина, никога няма да успея да измеря цялото пространство. Същото се отнася и за времето. Интервалът между една секунда и друга е делим до безкрайност, нали така? А между един и следващ миг може да има съвсем деликатни колебания на температурата, които ще трябва да бъдат измерени. Но тъй като времето също е делимо до безкрайност, според принципа, илюстриран с Парадокса на Зенон, аз никога не бих могъл да изчисля това. Спомни си, че от тълкуването на Парадокса на Зенон следва, че в един метър съществува същото пространство, колкото в цялата Вселена, в една секунда има толкова време, колкото в цяла вечност, и това е едно от тайните свойства на Вселената.
— Разбирам…
Мануел взе чашата и допи останалото кафе. Въздъхна, отпусна се на стола и притвори очи, наслаждавайки се на приятната топлина на слънцето.
— Спомняш ли си за Теоремите за непълнота на Гьодел, за които говорихме по-рано?
— Да.
— Нека да видим дали си ги запомнил — каза Мануел. — Какво гласят теоремите?
Томаш тръсна глава.
— Но, татко…
Бащата отвори едното си око и се вгледа в Томаш.
— Не си ли спомняш?
— Не!
— Нима не си спомняш, че според Теоремите за непълнота не можем да докажем истинността на всички твърдения в дадена математическа система?
— Ах, да.
— Тази констатация има огромно значение, схващаш ли?
— Но защо? Какво й е необикновеното?
— Много просто — каза Мануел. — Теоремите за непълнота разкрили още една тайнствена страна на Вселената. Онова, което Вселената ни казва чрез тези две теореми, е следното: има неща, които вие знаете, че са верни, но никога няма да можете да го докажете заради изкусния начин, по който аз, Вселената, съм скрила последната частица истина. Можете да опознаете голяма част от истината, но нещата са така устроени, че никога да не можете да ги разберете напълно. Сега схващаш ли?
— Да.
Математикът отвори ръце с типичния си жест, който съпровождаше обясненията му.
— Добре! — възкликна той. — Принципът на неопределеността, Теорията на хаотичните системи и Теоремите за непълнота имат дълбок смисъл, защото разкриват невероятната сложност и финес на Вселената. — С жест обгърна небето. — Целият Космос се основава на математиката, основните закони на Вселената се изразяват чрез уравнения и математически формули, законите на физиката са алгоритми за обработване на информация и тайните на Вселената са закодирани в математическия език. Всичко е свързано с всичко, дори и онова, което изглежда произволно и изолирано. Но дори и езикът на математиката не може да разгадае напълно този шифър. Ето, това е най-загадъчното свойство на Вселената — начинът, по който крие крайната истина. Всичко е детерминирано, но и неопределимо. Математиката е езикът на Вселената, но ние не можем да го докажем. Когато стигаме до дъното на нещата, винаги попадаме на някакво тайнствено було, което покрива лика на загадката. Творецът крие своя подпис. Нещата са създадени толкова изкусно, че не можем да разкрием напълно дълбоката им тайна.
— Хм.
— Винаги ще има някаква загадка в дъното на Вселената.
 

XXV
 
Амфитеатърът гъмжеше от студенти, които търсеха места, оставяха книги и разговаряха оживено. Пространството в партера на факултета по физика беше изпълнено до краен предел. Явно лекцията щеше да е специална и това бе привлякло студенти от целия университет в Коимбра. Но онова, което най-вече изпълваше с живот голямата аула, беше леещият се поток от гласове, който наподобяваше несекващ прибой на морските вълни. Само дрезгава кашлица нарушаваше монотонната глъчка — като крясък на чайка над плисъка на вълните.
Смесвайки се с рояка от студенти, Томаш Нороня се отправи към най-отдалечения край на амфитеатъра и се настани на едно от крайните места. От доста време не беше виждал аулата от тази перспектива, гледайки студентите откъм тила. Искаше да е по-дискретен и дъното на амфитеатъра се оказа най-доброто място за наблюдение. Чувстваше се неудобно от разликата във възрастта — беше на четиридесет и две — и се питаше дали бе постъпил правилно, като дойде тук. За първи път лекция по предмета на професор Сиза щеше да бъде представена от друг и подобно на студентите, дошли от други катедри, той не искаше да пропусне събитието.
След изчезването на професор Сиза университетът беше преустановил временно лекциите по астрофизика, но прекъсването не можеше да трае вечно, още повече, че предметът бе основен за специалността. Когато се разбра, че проблемът с местонахождението на Аугущо Сиза няма да бъде решен толкова лесно, университетската управа възложи часовете на главния асистент на професора — д-р Луиш Роша, до второ нареждане.
Томаш искаше да се запознае с професор Роша. Баща му беше споменал, че сътрудникът на Сиза се измъчвал и станал доста неспокоен след изчезването на своя ментор, което беше напълно разбираемо. Общоизвестен факт беше обаче, че математиците и физиците се държат доста екстравагантно и Луиш Роша, доколкото Томаш беше подочул, не правеше изключение. Баща му беше казал, че асистентът станал почти параноичен след изчезването на Сиза. Дни наред стоял затворен вкъщи и се наложило колегите да му пазаруват и да се грижат за него.
Но явно Луиш Роша беше преодолял параноята си дотам, че да приеме да води лекциите по предмета на своя ментор. Нещо катарзисно имаше в това, несъмнено. С тази лекция асистентът се възприемаше като естествен наследник на професора и в същото време помагаше в прогонването на злите духове, развихрили се след внезапното и необяснимо изчезване.
За Томаш лекцията беше най-вече начин да добие представа за човека, с когото искаше да се запознае. За историка беше важно да поговори със сътрудника на професор Сиза, не защото Луиш Роша би могъл да знае нещо относно изчезването на професора, а защото познаваше начина му на мислене, изследванията и проектите му, а тези подробности биха могли да го насочат към ценни следи. Томаш поклати глава. Добре направи, че реши да присъства на встъпителната лекция.
Погледна часовника си. Вече бяха минали четиринадесет минути след единадесет, обявения начален час за лекцията. Явно и тук спазваха «академичния» четвърт час закъснение, нещо обикновено при започването на учебните часове в Коимбра. Загледа се в празния подиум, където имаше чиста бяла дъска и бюро за професора, и отново леко поклати глава. Да, повторно си каза той, добре направи, че дойде.
Не беше лошо и Луиш Роша да се появи.
С влизането на преподавателя настъпи тишина, нарушавана само от леките му стъпки. Тишината продължи няколко секунди, след което бърборенето се поднови, но вече във формата на шепот. Студентите заприличаха на шушукащи старици, опрели гръб на прозореца, които обсъждаха новата съседка и по външния вид и изражението на лицето се опитваха да отгатнат слабите й места.
Луиш Роша беше висок мъж; личеше му, че някога е бил слаб, но сега си беше докарал шкембенце, било заради бирата, било от тежките обяди в добрите ресторанти на града. Косата му беше оредяла по темето, а онова, което беше останало от нея, преждевременно беше посивяло. Изглеждаше кротък човек, даже флегматичен, но Томаш подозираше, че това беше само привидно и че под външното спокойствие се крие метежен дух.
Професорът остана за момент седнал на бюрото, преглеждайки записките си, после стана и впери поглед в студентите. Погледна към едната половина на залата, после към другата и присви очи в нервен тик.
— Добро утро — поздрави той.
Присъстващите отговориха нестройно с «добро утро».
— Както знаете, замествам професор Сиза, който… е възпрепятстван и не може да присъства. И тъй като това е първият ни час по астрофизика този семестър, реших, че може би е по-добре, ако направим един синтезиран преглед на най-важното по два основни въпроса — за Алфата и Омегата. Уравненията и изчисленията ще оставим за по-късно. Какво ще кажете?
Студентите останаха в мълчаливо очакване. Само две момичета от първия ред, притеснени от това, че професорът би могъл да остане без отговор, поклатиха утвърдително глави.
— И така… кой може да ми каже какво представляват Алфата и Омегата?
Освен че нямаше опит в преподаването, Луиш Роша беше и забележителен инат, констатира Томаш. Аудиторията изглеждаше пасивна, било от уважение към отсъстващия Аугущо Сиза, било защото усещаше неопитността на Луиш Роша, но професорът упорстваше и продължаваше да се обръща с въпроси към студентите. Макар да беше най-правилният педагогически похват, подобно поведение в настоящия контекст носеше излишен риск.
Въпросът на преподавателя бе посрещнат с мълчание.
— Е?
Тишина.
Лекцията започваше зле и положението ставаше все по-неловко, но Луиш Роша не смяташе да се предава. Той се обърна към един студент с брада.
— Какво знаете за точката Алфа?
Студентът трепна. До този момент се беше наслаждавал спокойно на спектакъла и не беше очаквал, че ще му зададат въпрос.
— Ами… мм… мисля, че е първата буква от гръцката азбука — възкликна той с усмивка, явно доволен от изказването си.
— Как се казвате?
— Нелсън Карнейро.
— Нелсън, това не е час по езикознание, нито по история. Не очаквайте, че с такива отговори ще си вземете изпита.
Нелсън се изчерви, но професорът го лиши от внимание и се обърна към цялата група.
— Чуйте ме добре — каза той. — Склонен съм да поощрявам онези от вас, които участват в часа и показват интерес. Искам мислещи глави, активни мозъци, а не мъртви души, разбрахме ли се? — Веднага посочи един студент от другата половина, едро и пълно момче. — Какво означава точката Алфа в астрофизиката?
— Началото на Вселената, господин професоре — отвърна шишкото в скоропоговорка, попарен от случилото се миг преди това с Нелсън.
— А точката Омега?
— Краят на Вселената, господин професоре.
Луиш Роша потри ръце и Томаш, наблюдавайки го от дъното на амфитеатъра, си помисли, че се е излъгал — всъщност професорът не беше неопитен. Само с няколко изречения, в които заплаши един студент със скъсване и поощри другите да бъдат по-активни, той беше поел контрола над цялата аудитория.
— Алфата и Омегата, началото и краят, раждането и смъртта на Вселената — съобщи той. — Ето темата на нашата лекция днес. — Направи две крачки встрани. — Въпросът ми е: защо Вселената трябва да има начало и край? Защо Вселената не е вечна? Възможно ли е да е вечна?
Групата остана смълчана, все още нагаждайки се към новите методи.
— Вие там, какъв е отговорът?
Посочи към очилата студентка, която в същия миг се обля в червенина.
— Ами… не знам, господин професоре.
— Нито вие знаете, нито който и да било друг — обяви професорът. — Но тази хипотеза може да бъде разгледана, нали? Една вечна Вселена, без начало и без край, Вселена, която винаги е съществувала и ще продължава да съществува. А сега ми отговорете: как мислите, че реагира църквата на подобни теории?
Студентите се спогледаха озадачени, някои дори не вярваха, че са чули добре въпроса на професора.
— Църквата ли? — учуди се един от тях. — Какво общо има църквата с това, професоре?
— Всичко и нищо — отвърна Луиш Роша. — Въпросът за началото и края на Вселената не е единствено ексклузивна научна тема, това е и теологичен проблем. Като фундаментален въпрос той прекрачва границите на физиката и навлиза, по-скоро е навлязъл, в метафизиката. Имало ли е, или не Сътворение? — Остави въпроса да се носи над смълчаните студенти в амфитеатъра. — Като се основава на Светото писание, църквата винаги е проповядвала, че има едно начало и един край, Генезис и Апокалипсис, Алфа и Омега. Но в един момент науката излязла с различен отговор. Вследствие на откритията на Коперник, Галилей и Нютон учените започнали да мислят, че хипотезата за вечно съществуващата Вселена е по-приемлива. От една страна, въпросът за Сътворението ни препраща към въпроса за Създателя, защото ако няма Сътворение, не би имало нужда от Създател. От друга страна, наблюдението на Вселената като че разкрива константен механизъм, който ни приближава до идеята за вечно съществуващия универсум. Така че въпросът изглежда разрешен, не мислите ли? — Замълча в очакване на отговор, но никой не помръдна.
Професорът се върна на бюрото си, взе записките си и се отправи към изхода.
— Добре, щом смятате, че въпросът е приключен, няма защо да продължаваме с лекцията, нали? Щом Вселената е вечна, въпросът за Алфата и Омегата не стои пред нас. А тъй като тази лекция е посветена на тези два проблема, които вече са разрешени, не ни остава нищо друго, освен да си кажем довиждане. — Кимна. — И така, до следващата седмица.
Студентите го гледаха смаяни.
— Довиждане — повтори професорът.
— Но, господин професоре, нима вече си тръгвате? — попита разочаровано една студентка.
— Да — отвърна той, без да се отделя от вратата. — Изглежда, ви удовлетворява теорията за вечната Вселена…
— А може ли да се докаже обратното?
— А! — възкликна Луиш Роша, сякаш най-сетне беше чул аргумент, заради който си струваше да продължи лекцията. — Ето една интересна възможност. — Обърна се и закрачи обратно към бюрото, след като постави отново книжата си върху него. — Значи все пак лекцията не е приключила. Имаме една малка подробност за изясняване. Дали би било възможно да се докаже, че Вселената не е вечна? Всъщност този въпрос ни препраща към един основен проблем, а именно: наблюденията противоречат на теорията. — Потри ръце. — Някой тук знае ли за какви противоречия става въпрос?
Никой не знаеше.
— Добре, първото противоречие се проявява в Библията, макар че това няма голямо значение за физиката, разбира се. Но все пак е любопитен факт, който си заслужава да разгледаме. Според онова, което се казва в Стария завет, Господ създал света чрез първичната експлозия на светлината. Макар това да е основен постулат за юдаизма, християнството и исляма, науката го подлага на съмнение. Библията все пак не е научен текст, нали? Тезата за вечната Вселена е, както ви казах, общоприето обяснение, поради вече посочените причини. — Направи драматичен жест. — Но през XIX век било направено много важно откритие, едно от най-забележителните открития в науката изобщо, което поставило под съмнение идеята за вечната Вселена. — Изгледа групата. — Някой досеща ли се за какво откритие става дума?
Всички мълчаха.
Професорът взе черен маркер и написа на дъската едно уравнение.
— Знаете ли какво е това?
Студентите впиха поглед в дъската.
— Това не е ли Вторият закон на термодинамиката? — попита едно слабо, рошаво момче с очила, вероятно отличникът на курса.
— Точно така — възкликна Луиш Роша. — Вторият закон на термодинамиката. — Посочи всеки елемент от нахвърляното на дъската уравнение. — Триъгълникът означава изменението, S — ентропията, знакът  означава, както знаете, по-голямо и 0 си е нула. С други думи, това уравнение ни доказва, че промяната на ентропията във Вселената е винаги по-голяма от нула. — Посочи дъската с маркера. — Вторият закон на термодинамиката. — Кимна към студента, който се беше обадил преди това. — Кой го е формулирал?
— Клаузиус, професоре. През 1861 г., ако не се лъжа.
— Рудолф Юлиус Емануел Клаузиус — напевно произнесе професорът, явно изцяло погълнат от материята. — Клаузиус вече бил формулирал Закона за запазването на енергията, според който енергията във Вселената е константа, не може да бъде създадена, нито унищожена, само преобразувана. После решил да предложи понятието ентропия, което обхваща всички форми на енергия, вярвайки, че тя също е константа. Ако Вселената е вечна, следователно и енергията би трябвало да е вечна, както и ентропията. Но когато започнал да прави изчисления, той открил шокиран, че загубата на топлина при една машина превишава винаги извършената работа, водейки до неефективност. Клаузиус отказал да приеме този резултат, започнал да изучава природните феномени и живите организми, в това число и човека, и стигнал до заключението, че явлението се проявява навсякъде. След многобройни опити той се предал пред очебийните факти. Ентропията не била константа, а непрекъснато нараствала. Непрекъснато. Така се родил Вторият закон на термодинамиката. Клаузиус открил действието на този закон при термодинамичните процеси, но теорията за ентропията бързо се разпростряла върху всички природни явления. Установено било, че ентропия съществува в цялата Вселена. — Вгледа се в студентите. — Какви са последиците от това откритие?
— Нещата стареят — каза студентът с очилата.
— Нещата стареят — потвърди професорът. — От Втория закон на термодинамиката произтичат три важни следствия. Първо, всички неща стареят, следователно идва време, когато ще умрат. Това ще стане, когато ентропията достигне максималната си точка, в момента, в който температурата в цялата Вселена се изравни. На второ място, доказва се съществуването на «стрела на времето». Тоест Вселената може да е детерминирана и цялата й история вече да съществува, но еволюцията й е винаги с посока от минало към бъдеще. Този закон постановява, че всичко еволюира с времето. И последно, Вторият закон на термодинамиката доказва, че ако всичко старее, то е, защото в някакъв момент всичко е било младо. Имало е момент, в който ентропията е била минимална. Моментът на раждането. — Направи драматична пауза. — Клаузиус показал, че съществува момент, в който Вселената се е родила.
— Професоре, нима искате да кажете, че още през XIX век се е знаело, че Вселената не е вечна?
— Да. Когато бил формулиран и демонстриран Вторият закон на термодинамиката, учените веднага разбрали, че идеята за вечна Вселена е несъвместима със съществуващите необратими физични закони. Вселената еволюира към състояние на термодинамично равновесие, при което престават да се наблюдават студени и топли зони и се установява една постоянна температура навсякъде, което предполага глобална ентропия, или абсолютен хаос. С други думи, Вселената тръгва от абсолютен ред, за да свърши с абсолютен хаос. И този хаос е съпроводен от появата на други признаци. Някой да е чувал за Парадокса на Олберс?
Тишина.
— Парадоксът на Олберс е свързан с нощното небе. Ако Вселената е безкрайна и вечна, не би следвало небето да е тъмно през нощта, а да бъде залято от светлината на безброй звезди, нали? Но мракът съществува. Този парадокс може да се разреши само ако приемем, че Вселената има възраст и ако допуснем, че Земята получава само светлината, която е имала време да стигне до нея от раждането на Вселената. Това е единственият възможен начин да си обясним защо е тъмно нощем.
— Значи наистина е имало точка Алфа, така ли? — попита един студент.
— Точно така. Но възникнал и още един проблем за разрешаване, свързан със земното притегляне. Учените предполагали, че Вселената, бидейки вечна, е статична. На това предположение се гради цялата физика на Нютон. Самият Нютон обаче разбрал, че в резултат на закона за гравитацията, според който материята привлича материя, цялата Вселена би се сляла в една огромна маса. И все пак, достатъчно е да погледнем към небето, за да се уверим, че това не се случва, нали? Материята е разделена. Как да обясним това явление?
— Нали Нютон въвежда понятието «безкрайност»?
— Да, според Нютон фактът, че Вселената е безкрайна, не позволява на материята да се слее. Но истинският отговор е даден от Хъбъл.
— Телескопът или астрономът?
— Астрономът, разбира се. През двайсетте години на миналия век Едуин Хъбъл потвърдил съществуването на галактики отвъд Млечния път и когато се заел да изучава спектъра им на излъчване, разбрал, че всички те се отдалечават от нас. Нещо повече, установил, че колкото по-далече се намира дадена галактика, толкова по-бързо се отдалечава. По този начин се стигнало до истинската причина, поради която вселенската материя, въпреки закона за гравитацията, не се слива в една огромна маса. Станало ясно, че Вселената се разширява. — Професорът застана неподвижен насред подиума, вглеждайки се в студентите. — И сега ви питам: какво е значението на това откритие за проблема с точката Алфа?
— Много просто — каза студентът с очилата, размърдвайки се неспокойно на мястото си. — Ако материалните обекти във Вселената се отдалечават едни от други, то е, защото в миналото са били съединени.
— Абсолютно вярно. Откритието, че Вселената се разширява, предполага, че отначало всичко е било събрано и е било изхвърлено във всички посоки. Всъщност това съответства на Общата теория на относителността, която допуска понятието «динамична Вселена». И така, въз основа на всички тези открития един белгийски свещеник на име Жорж Льометр предложил нова теория през двайсетте години на двадесети век.
Обърна се към дъската и написа две думи на английски.
— Големият взрив. — Обърна се да погледне студентите. — Льометр предположил, че Вселената се е родила след могъща първична експлозия. Идеята била необикновена и с един удар разрешила всички съществуващи проблеми около понятието за вечна и статична Вселена. Големият взрив потвърдил Втория закон на термодинамиката, разрешил Парадокса на Олберс, обяснил днешната конфигурация на Вселената съгласно закона за гравитацията на Нютон и не противоречал на теориите на относителността на Айнщайн. Вселената се родила след внезапна мощна експлозия… макар че това не е най-точният израз, по-скоро «експанзия».
— Господин професоре, а преди тази… ъъ… експанзия какво е имало? — попита една студентка, доста приятна на вид. — Само вакуум ли?
— Не е имало «преди». Вселената започва с Големия взрив.
Студентката изглеждаше объркана.
— Да, но… какво е имало преди експанзията? Все нещо трябва да е имало?
— Точно това ви казвам — настоя Луиш Роша. — Не е имало «преди». Не е съществувало пространство, което първоначално е било празно и е започнало да се изпълва. Големият взрив предполага липсата на пространство. Пространството се е появило с внезапната и могъща експанзия. А според Теорията на относителността пространство и време са двете лица на една и съща монета, нали? В такъв случай заключението е логично. Щом пространството се е появило с Големия взрив, времето също се е родило с това първично събитие. Не е имало «преди», защото времето не е съществувало. Времето се появява с пространството, което се появява с Големия взрив. Да питаме какво е имало, преди да има време, е все едно да питаме какво съществува на север от Северния полюс. Няма смисъл, нали разбирате?
Студентката поклати глава утвърдително, но беше явно, че идеята й се струва странна.
— Всъщност въпросът за началния момент е най-сложният в цялата теория — изтъкна професорът, давайки си сметка за странната ситуация, която се опитваше да обясни. — Наричат го сингулярност. Смята се, че цялата Вселена е била събрана в една безкрайно малка точка с безкрайна плътност, която експлодирала и този взрив поставил началото на материята, пространството, времето и законите на Вселената.
— Но какво е довело до този взрив? — попита студентът с очилата, без да изпуска нито една подробност.
Лицето на Луиш Роша се разкриви от поредния нервен тик. Това бе най-деликатният момент в цялата теория. Нещата бяха извънредно трудни за обяснение не само защото обясненията противоречаха на интуицията, но и защото самите учени изглеждаха доста объркани от проблема.
— Да кажем, че това е точката, в която причинно-следственият механизъм е неприложим — поясни той.
— Как така неприложим? — настоя студентът. — Нима искате да кажете, че не е имало причина?
— В известен смисъл, да. Вижте, знам, че всичко това ви се струва доста странно, но продължавайте да следите мисълта ми. Всички събития имат своите причини и следствия и стават причина за следващи събития. Напи? — Няколко глави кимнаха в съгласие, това беше очевиден факт. — Добре, процесът причина-следствие-причина предполага хронология, нали? Първо се появява причината, после следствието. — Вдигна ръка, опитвайки се да подсили онова, което смяташе да каже. — А сега обърнете внимание: щом времето още не е съществувало в онази безкрайно малка точка, как би могло едно събитие да доведе до друго? Не е имало нито «преди», нито «след». Не е имало причини, нито следствия, защото едно събитие не е могло да предшества друго.
— Професоре, не смятате ли това обяснение за неудовлетворително? — попита студентът с очилата.
— Не, но не го намирам и за удовлетворително. Само се опитвам да ви обясня теорията за Големия взрив въз основа на данните, с които разполагаме днес. Факт е, че ако се абстрахираме от проблема за първичната сингулярност, тази теория наистина разрешава парадоксите, породени от хипотезата за вечната Вселена. Но някои учени, както и вие сега, останали неудовлетворени от теорията за Големия взрив и потърсили друго, алтернативно обяснение. Най-интересна е теорията за устойчивото състояние, която се основава на идеята, че материята с ниска ентропия се намира в постоянен процес на създаване. Вместо да се появи цялата материя след огромен първоначален взрив, тя се създава постепенно, в резултат на малки взривове, в някакъв период от време, с което се компенсира онази част от материята, която загива при достигането на максимална ентропия. В този смисъл Вселената е вечна. Науката разглежда съвсем сериозно теорията за устойчивото състояние и дълго време я поставя до теорията за Големия взрив.
— А защо двете теории вече не се разглеждат заедно?
— Заради едно предвиждане на теорията за Големия взрив. Ако действително е имало голяма първична експанзия, то тогава, както си дали сметка учените, би трябвало да съществува съпътстващо космическо лъчение, нещо като ехо на първичния взрив. Съществуването на тази фонова радиация било предвидено през 1948 година, както и нейната температура — около пет градуса по Келвин, тоест пет градуса над абсолютната нула. Но къде, по дяволите, се дянало това ехо? — Роша наклони глава с широко отворени очи и разпери ръце. — Колкото и да го търсели, нищо не откривали. Докато най-сетне през 1965 г. двама американски астрофизици, които провеждали експерименти с голяма комуникационна антена в Ню Джърси, не се сблъскали с дразнещ фонов шум, нещо като изсвирване под налягане на пара. Шумът бил изнервящ и сякаш идвал от всички страни на небето. Колкото и да въртели антената в посока на една или друга звезда или галактика, към празното пространство или далечна мъглявина, звукът не изчезвал. Почти година се мъчили да го изчистят. Проверили електрическите кабели, потърсили друг източник, който да е причина за аварията, изолирали всички странични фактори, но не успели да локализират проблема, който пораждал онзи нетърпим шум. Отчаяни, решили да се свържат с учени от университета в Принстън, на които разказали за случилото се и помолили за обяснение. И обяснението дошло. Било ехото от Големия взрив.
— Как така ехо? — учуди се студентът с очилата. — Доколкото знам, в пространството няма звук…
— «Ехо» е само метафора, разбира се. Онова, което всъщност те доловили, било най-древната светлина, дошла до нас, светлина, която времето било преобразувало в микровълни. Нарича се фонова космическа радиация и според термичните измервания температурата й е три градуса по Келвин, много близко до предположенията, направени през 1948 г. — Махна припряно с ръка. — Вижте, никога ли не ви се е случвало да включите телевизора на честота, на която няма предаване? Какво виждате?
— Статична картина.
— Шум. Виждаме всички онези точици, които играят по екрана, и чуваме дразнещ шум, нещо като крррррр, нали? Трябва да знаете, че един процент от него се дължи на това ехо. — Роша се усмихна. — Ако някой ден гледате телевизия и ви доскучае, предлагам да включите канал без програма, за да видите раждането на Вселената. Няма по-добро реалити шоу от това.
— А този първичен взрив, професоре, би ли могъл да бъде изразен математически?
— Да. Всъщност Пенроуз и Хокинг доказали поредица от теореми, с които демонстрирали, че Големият взрив е бил неизбежен. — Махна към дъската. — В някой от следващите часове ще се запознаем с тези теореми.
— Но, господин професоре, обяснете ни малко по-подробно какво точно е станало след Големия взрив. Звезди ли са се образували?
— Всичко станало някъде преди десет или двадесет милиарда години, навярно преди петнадесет милиарда години. Енергията е била съсредоточена в една точка и се пръснала след чудовищна експлозия.
Обърна се към дъската и надраска набързо прословутото уравнение на Айнщайн.
— Както се вижда от това уравнение, енергията е равна на масата, умножена по скоростта на светлината на квадрат. Онова, което е станало, е именно трансформирането на енергията в материя. В първия миг се появило пространството, което веднага се разширило. В този начален миг се появила една суперсила и всички закони. Температурата била неимоверно висока, няколко десетки хиляди милиони градуса. Суперсилата се разделила на различни сили. Започнали първите ядрени реакции, които създали ядрата на по-леките елементи като водород и хелий и малко литий. За три минути била сътворена деветдесет и осем процента от материята, която съществува или някога ще съществува.
— Атомите, които са част от нашето тяло, са възникнали в този момент, така ли?
— Да. Деветдесет и осем процента от материята, която съществува, била образувана след енергийното изригване, наречено Големия взрив. Това означава, че почти всички атоми, които се намират в нашето тяло, вече са преминали през различни звезди и са изграждали хиляди организми, преди да достигнат до нас. А според изчисленията всеки един от нас притежава поне един милион атоми, които вече са принадлежали на някого, живял преди много време. — Повдигна вежди. — Това означава, скъпи мои, че всеки един от нас има много атоми, които вече са били в телата на Авраам, Мойсей, Исус Христос, Буда или Мохамед.
В залата се надигна глъч.
— Но нека се върнем на Големия взрив — каза Луиш Роша, опитвайки се да надвика смаяните възклицания на студентите. — След първоначалното избухване Вселената започнала автоматично да се организира в структури, следвайки създадените още в първите мигове закони. С времето температурите спаднали до критична точка, в която суперсилата се разпаднала на четири сили: първо силата на гравитацията, после силното ядрено взаимодействие, електромагнитната сила и слабото ядрено взаимодействие. Гравитационната сила организирала материята в определени групи. След двеста милиони години грейнали първите звезди. Родили се планетарните системи, галактиките и галактическите купове. Планетите били отначало малки нажежени тела, които кръжали в орбита около звездите като малки звезди. Тези тела изстинали до точката, в която се превърнали в твърди тела, както станало със Земята. — Роша разтвори ръце и се усмихна. — И ето ни нас.
— Господин професоре, вие казахте преди малко, че планетите приличали на малки звезди, които се превърнали в твърди тела. Това означава ли, че и Слънцето ще се превърне в твърдо тяло?
Луиш Роша се намръщи.
— О, не ми разваляйте предобеда, като ме карате да мисля за това. Аудиторията се разсмя.
— Но ще се случи, нали? — настоя студентката.
— Нали виждате колко е приятно да си говорим за раждането? Всеки се радва на новородените. — Махна с ръка. — Но да говорим сега за смъртта… хм, това вече е друг въпрос. Всъщност първо ще загине Земята, после Слънцето, после Галактиката и накрая Вселената. Тази последователност е неизбежна според Втория закон на термодинамиката. Вселената върви към пълна ентропия. — Направи театрален жест. — Всичко, което се ражда, умира. Което ни препраща направо от точка Алфа към точка Омега.
— Краят на Вселената.
— Да, краят на Вселената. — Професорът вдигна два пръста пред студентите. — Всичко ни води до мисълта, че пред нас има две възможности.
Обърна се към дъската и написа нещо на английски.
— Първата е така наречената Топлинна смърт. Отнася се за последното следствие от Втория закон на термодинамиката. С нарастването на ентропията светлината постепенно ще започне да гасне, докато се установи еднаква температура навсякъде, превръщайки Вселената в огромно и ледено галактическо гробище.
— Няма да се случи утре, нали? — пошегува се студент. Смях в аулата.
— Според пресмятанията ще стане най-рано след около сто милиарда години. Знам, че тези стойности са прекалено големи, за да ви говорят нещо, затова е по-добре да ви представя нещата разбираемо. Да си представим, че Вселената е човек, който ще умре на сто и двадесет години. Слънцето се е появило, когато е бил на десет години, а сега той е на петнадесет години. Това означава, че му остават още сто и пет години живот. Не е толкова зле, нали?
Аудиторията, изглежда, се съгласи с това и Луиш Роша се обърна към дъската.
— Добре, нека да видим сега и втория сценарий за точката Омега.
Нахвърли с черния маркер още един израз върху гладката повърхност на дъската.
— Втората възможност е Големият срив — съобщи той и впери поглед в студентите. — Разширяването на Вселената затихва и идва момент, когато започва обратният процес. — Изви ръце, сякаш обгръщаше гигантски балон, който започва да се свива. — В резултат на силата на гравитацията пространството, времето и материята ще се устремят към един и същи фокус, докато се слеят в безкрайно малка енергийна точка. — Дланите на ръцете му се събраха. — Големият срив, или ако щете, Големият взрив с обратен знак.
— Като балон, който се издува и спада?
— Правилно. Свиването, обаче, не се дължи на някакво изпразване, а по-скоро на въздействието на гравитацията. — Луиш Роша пъхна ръка в джоба и извади една монета. — Като тази монета, виждате ли я? — Хвърли монетата във въздуха, монетата излетя на метър височина и отново тупна в ръката му. — Видяхте ли? Монетата литна нагоре, спря възхода си и слезе, връщайки се в изходна позиция. Първо преодоля гравитацията, а после сама бе надвита от нея.
Един студент вдигна ръка и професорът му кимна да говори.
— Професоре, кой от тези сценарии за гибелта на Вселената е по-вероятен? Луиш Роша посочи с маркера първата точка.
— Астрофизиците са по-склонни да предположат, че това е Топлинната смърт.
— Защо?
— Поради две причини. И двете са формулирани в резултат на астрономически наблюдения. Първо, Големият срив изисква много повече материя от тази, която наблюдаваме във Вселената. Откритата материя не достига, за да се осъществи подобно свиване на Вселената под въздействието на гравитацията. За да разрешат този проблем, учените издигнаха хипотезата за съществуването на тъмна материя, тоест материя, която остава невидима за нашите очи. Тази тъмна материя вероятно представлява деветдесет процента от съществуващата материя във Вселената. Проблемът е, че е трудно да се открие. Освен това, ако тя наистина съществува, нима би била в достатъчно количество, за да спре разширяването? — Сви рамене. — На второ място, Топлинната смърт изглежда по-вероятна от гледна точка на новите наблюдения във връзка с разширяването на Вселената. През 1998 г. науката откри, че скоростта, с която галактиките се отдалечават, нараства. Повтарям, нараства. Навярно това се дължи на една нова сила, непозната досега, предсказана от Айнщайн, така наречената «антигравитация». Но Големият срив изисква скоростта на експанзията да намалее до абсолютен застой, за да започне процес на свиване, нали? А след като скоростта на разширяване на Вселената нараства, то заключението може да бъде само едно. — Изгледа групата студенти. — Някой може ли да ми каже какво е това заключение?
Студентът с очилата вдигна ръка.
— Вселената върви към Топлинна смърт.
Професорът разтвори ръце и се усмихна.
— Бинго.
 

XXVI
 
Студентите се отправиха към вратата, напускайки амфитеатъра като буен поток, който се оттича през тясно ждрело, а Томаш тръгна към дъното на залата и застана там, подобно на страж, бдящ над пълноводен бързей. Луиш Роша прибираше записките си и отговаряше на въпросите на студентите. Дори след като професорът по астрофизика излезе от залата и свърна по коридора, студентите продължаваха да го следват. Томаш също го последва и веднага след като последният студент се отдръпна, с бърза крачка настигна колегата си.
— Професор Роша?
Луиш обърна глава и го изгледа. По израза на лицето му можеше да се съди, че бърка непознатия с някой от студентите си.
— Да?
Томаш протегна ръка.
— Добро утро. Аз съм Томаш Нороня, професор по история от Нов лисабонски университет и син на Мануел Нороня, който преподава математика тук, в Коимбра.
Луиш Роша повдигна вежди.
— А! Професор Мануел Нороня! Познавам го много добре. — Стисна ръката на Томаш. — Как е баща ви?
— За жалост не е много добре. Здравословен проблем. Но мисля, че се справя добре.
Професорът по астрофизика поклати разбиращо глава.
— Да, знам — въздъхна той. — Сякаш някой е омагьосал Университета в Коимбра. Първо научих за изчезването на професор Сиза. Почти веднага след това дойде новината, че баща ви няма да преподава повече поради… мм… поради заболяване. — Махна безпомощно с ръце. — Виждате ли? Университетът загуби наведнъж двама от най-добрите си учени. Това е… не знам как да го кажа… това е катастрофа.
— Да, наистина. Това е сериозен проблем.
— Катастрофа — повтори Луиш.
Излязоха на улицата. Професорът по физика се озърташе на всички страни. Обърна се и впери поглед в голямата правоъгълна сграда на Физическия факултет — с каменните статуи пред входа и огромен портрет на Айнщайн на външната стена.
— Извинете — промърмори физикът. — Що за глупост направих, толкова съм разсеян.
Върнаха се в сградата и се изкачиха по едно стълбище, което водеше към професорските кабинети. Вървейки до Луиш Роша, Томаш се опита да изрази съчувствие за нещастията, които се бяха стоварили върху Университета в Коимбра и да прехвърли разговора върху обичайните теми за нивото на образованието в страната.
В малкия и разхвърлян кабинет на колегата си Томаш се възползва от една пауза и пристъпи направо към темата, която го беше довела тук.
— Вижте, професоре, тук съм заради един деликатен въпрос.
— Нещо с баща ви ли?
— Не. Свързано е с вашия колега, ръководителя на катедрата.
Луиш Роша се учуди.
— Моят професор ли?
— Да. Професор Сиза.
— За мен той е не само наставник и ръководител на катедра, чувствам го като втори баща. — Гласът му почти секна. — Още ми е трудно да повярвам, че е изчезнал.
— Точно за това бих искал да поговорим.
— Какво искате да знаете?
— Всичко, което би ми помогнало да го издиря.
Физикът го погледна смаян.
— Вие се опитвате да го издирите?
— Да, свързаха се с мен, за да помогна при разследването.
— От следствения отдел ли?
— Ами… не точно от следствения.
— От Пи Ес Пи ли?
— Също не.
Луиш Роша изглеждаше объркан.
— Тогава кой?
— Една… международна служба.
— Интерпол?
— Да — излъга Томаш, за да успокои измъчения си от разпити събеседник. Немислимо беше да спомене ЦРУ, но Интерпол щеше да свърши работа. — Помолиха ме да помогна при разследването.
— Защо Интерпол?
— Защото изглежда, че в изчезването на професор Сиза са намесени международни интереси.
— Какви интереси?
— Опасявам се, че нямам право да ви разкрия какво знам по въпроса. Както разбирате, това би компрометирало разследването.
Луиш Роша потри замислено брадичката си.
— Споменахте, че сте професор по история, нали?
— Да, така е.
— Тогава защо Интерпол прибягва до вашите услуги?
— Дойдоха да говорят с мен, защото съм криптоаналитик и защото са били открити шифри, които биха могли да ни отведат до професор Сиза.
— Наистина ли? — Луиш изглеждаше дълбоко заинтригуван от разкритията. — И какви са тези шифри?
— Не мога да ви кажа — отвърна Томаш. Не му беше приятно да лъже по такъв безочлив начин, затова реши да отклони разговора и да премине направо на въпроса, който го интересуваше. — Вижте, можете ли да ми помогнете, или не?
— Разбира се, че мога — възкликна физикът. — Какво искате да знаете?
— Искам да знам върху какви проекти е работил професор Сиза.
Луиш Роша се изправи, загледа се в сградите, които се виждаха през прозореца на кабинета, и въздъхна. Седна пред бюрото си, прибра записките си в папка и я сложи в чекмеджето. После се облегна назад и се вгледа в Томаш.
— Не сте ли гладен?
 

Ресторантът на хотел «Астория» беше почти празен, навярно защото още беше рано. Дневната светлина струеше жива и топла през широките прозорци, внасяйки радост в потъналия в леност салон, чийто паркет, изтрит след толкова вечеринки и танци през годините от 1930-а до днес, явно се нуждаеше от подмяна. Мондего влачеше лениво води отвъд редицата от липи и оживената улица, по която минувачите крачеха ведро и спокойно, като хора, живеещи на хвърлей от провинцията.
В хотела цареше ретроатмосфера — архитектурата в стил бел епок придаваше на това място специфично излъчване, което пренасяше Томаш осемдесет години назад във времето, в началото на XX век. Усещането беше невероятно приятно. Като историк имаше нужда да вдъхва старинния аромат на времето, да усеща как историята го обгръща отвсякъде, да се промъкне в истинските времеви капсули, каквито бяха сградите с минало.
За обяд си поръчаха патешко магре с мед и портокал. Може би една шанфана би била по-подходяща, помисли си Томаш, все пак бяха в Коимбра, но от друга страна, ястието беше доста тежко.
— Е, разказвайте сега — възкликна историкът, след като приключиха с обичайните общи фрази. — С какво се занимаваше професор Сиза?
Луиш Роша си взе филийка хляб и я намаза с пастет, който изглеждаше много апетитно.
— Скъпи професор Нороня — каза той, докато хапваше от филийката. — Убеден съм, че сте чели предговора към второто издание на «Критика на чистия разум» от Кант. Чели сте го, нали?
Томаш се сепна.
— Предговора на третото издание на… Критиката на…
— Второто издание — поправи го Луиш. — Предговора на второто издание.
— Чел съм Критика на чистия разум, разбира се, но що се отнася до предговора на това издание, трябва да си призная, че не си го спомням.
— Знаете ли защо е важен?
— Нямам ни най-малка представа.
Физикът намаза обилно още една филия с патешки пастет. Томаш си помисли, че неговият събеседник действително е голям лакомник, което обясняваше щедрата заобленост в коремната област.
— В предговора към второто издание на «Критика на чистия разум» Кант установява границите на науката — каза Роша, дъвчейки поредната вкусна филийка. — Той стигнал до заключението, че съществуват три основни въпроса на метафизиката, които науката никога няма да може да разреши. Бог, свобода и безсмъртие.
— Нима?
— Кант смятал, че учените никога няма да могат да докажат съществуването на Бог, да определят дали разполагаме със свобода на волята и да установят какво става след смъртта. Тези въпроси според него не принадлежат на физиката, а на метафизиката. Стоят отвъд доказателствата. Томаш поклати замислено глава.
— Струва ми се основателно.
— Така мислят повечето простосмъртни — отривисто изрече Луиш Роша. — Но не и професор Сиза.
Историкът го погледна заинтригуван.
— И защо?
— Защото професор Сиза вярваше, че е възможно да се намери доказателство и за метафизичните въпроси.
— Наистина ли?
— Професор Сиза вярваше, че е възможно да се докаже научно съществуването на Бог, да се разрешат въпросите за свободната воля и безсмъртието. Всъщност той смяташе, че тези въпроси са взаимосвързани.
Томаш се размърда на стола, опитвайки се да осмисли чутото.
— Намеквате, че научната работа на професор Сиза е била свързана с проблема за съществуването на Бог?
— Не, не намеквам.
— Добре, продължавайте.
— Аз го твърдя.
Настъпи тишина. Томаш се колебаеше как да реагира.
— Простете невежеството ми — каза историкът, — но нима е възможно да се докаже съществуването на Бог?
— Според Кант е невъзможно.
— Но според професор Сиза е възможно, така ли?
— Да.
— Защо?
— Всичко зависи от това какво разбираме под Бог.
— Какво искате да кажете с това?
Луиш Роша въздъхна.
— Вижте, какво е Бог за вас?
— Ами… не знам, той е нещо висше, той е Създателят.
— Не е кой знае какво определение, а?
— Не е — съгласи се Томаш, прихвайки. — Може би вие ще ми кажете. Какво е Бог?
— Добре, това е нашият първи въпрос. Какво е Бог? — Луиш Роша разтвори ръце. — Ако търсим стар и брадат патриарх, който не отделя поглед от Земята, загрижен за това какво върши и мисли всеки един от нас… е, не бива да очакваме, че може да се докаже съществуването на подобна личност. Такъв Бог не съществува. Това е само един антропоморфен образ, който ни помага да си представим нещо, което е над нас. Тоест, изградили сме си представа за Бог като патерналистична фигура. Имаме нужда от някого, който да ни закриля, да ни пази от злото, да ни подслони в защитна черупка, да ни утеши в труден час, да ни помогне да приемем неприемливото, да разберем неразбираемото, да посрещнем ужасното. Този някой е Бог. — Посочи към тавана. — Мислим си, че има Някой там горе, който непрекъснато мисли за нас, Някой, към когото се обръщаме, когато сме в беда и търсим упование, Някой, който ни наблюдава и защитава, и… ето ти го Бог.
— Но ако Бог не съществува, за какво всъщност говорим?
— Не казвам, че Бог не съществува — поправи го физикът.
— Така ли?
— Казах, че не съществува този антропоморфен Бог, който сме свикнали да си представяме и чийто образ сме наследили от юдейско-християнската традиция.
— Хм — прошепна Томаш. — Искате да кажете, че не съществува онзи Бог от Библията?
— Но кой всъщност е библейският Бог? Онзи, който изисква от Авраам да убие сина си, за да се увери дали патриархът Му е верен? Онзи, който е обрекъл човечеството на страдания заради това, че Адам изял ябълката? Нима някой със здрав разум би повярвал в такъв жесток и своенравен Бог? Разбира се, че такъв Бог не съществува.
— Но тогава какъв Бог съществува?
— Професор Сиза вярваше, че Бог е във всичко, което ни заобикаля. Не като стояща над нас институция, която ни наблюдава и закриля, както е според каноните на юдейско–християнската традиция, а като съзидателен, съвършен, вездесъщ интелект, може би аморален, с който се сблъскваме на всяка крачка, който е във всеки поглед и всеки дъх, в космоса и атомите, който всичко обединява и на всичко дава смисъл.
— Разбирам — съгласи се Томаш. — И той е вярвал, че е възможно да се докаже съществуването на един такъв Бог?
— Да.
— Откога?
— Откакто го познавам. Мисля, че е стигнал до това убеждение, докато е бил на стаж в Принстън.
— А как би могло да се докаже, че Бог съществува?
Луиш Роша се усмихна.
— За това, драги мой, ще трябва да попитате самия професор Сиза, не смятате ли?
— И все пак, позволете да ви попитам, вярвате ли, че е възможно да се намери доказателство за съществуването на Бог?
— Зависи.
— Зависи от какво?
— Зависи от това какво определяте като доказателство.
— Бихте ли пояснили?
Физикът си намаза трета филия хляб.
— Вижте, професор Нороня. Какво представлява научният метод?
— Ами, да кажем, процес на събиране на информация за природата.
— Би могло да се приеме за дефиниция — допусна Луиш Роша. — Но аз ще ви предложа друга.
— Да?
— Научният метод е диалог между човека и природата. Чрез научния метод човекът задава въпроси на природата и получава отговори. Тайната се крие в начина, по който човекът формулира въпросите и интерпретира отговорите. Не всеки може да разпитва природата и да проумява онова, което тя му казва. Нужни са опит, проницателност и остър ум, за да се схванат нюансите в отговорите. Разбирате ли?
— Да.
— Искам да кажа, че проблемът за съществуването или несъществуването на Бога се интерпретира различно, в зависимост от начина, по който задаваме въпросите, и от способността ни да разбираме отговорите. Вторият закон на термодинамиката например е изведен в резултат на въпросите, отправени към природата чрез опитите върху топлината. Природата е отговорила, показвайки, че енергията преминава от топло към студено и никога в обратна посока и че преобразуването на енергията между две тела води винаги до загуби. Същото е и с въпроса за Бога. Трябва да знаем какви въпроси да зададем и как да ги зададем, а после да сме достатъчно интелигентни да изтълкуваме отговорите, които ще получим. Затова, когато говорим за доказателство за съществуването на Бога, трябва много да внимаваме. Ако някой си мисли, че ще види Господ на DVD как наблюдава Вселената със скрижалите със закони в една ръка, а с другата поглажда бялата си брада, той дълбоко се лъже. Никога няма да намерим подобен образ, защото такъв Бог не съществува. Но ако говорим за определени отговори на природата на специфични въпроси… е, това вече е друго нещо.
— За какви въпроси говорите?
— Ами за някои логически умозаключения, да кажем.
Томаш поклати глава.
— Не разбирам.
— Вижте проблема за Големия взрив, за който говорих днес по време на лекцията.
— Да, и каква е връзката?
— Каква е връзката? Нима не е очевидно? Вижте, щом е имало Голям взрив, това предполага, че Вселената е била създадена. А подобно съждение води до големи последствия, не смятате ли?
— Например?
— Въпросът за Творението препраща към въпроса за Твореца. Кой е създал Творението?
— Но нима не може да се говори за естествени причини?
— Разбира се. Ние говорим за един естествен проблем. — Допря показалец до челото. — Запомнете, професор Нороня. Господ е естествен проблем. Приказките за свръхестественото, за чудесата, за вълшебствата, са просто измислици. Ако съществува, Бог е Вселената. Разбирате ли? Сътворението на Вселената не е изкуствен процес, а естествен, в съзвучие със специфични закони и с определени универсални константи. Но ние се връщаме на същия въпрос. Кой е измислил законите на Вселената? Кой е определил универсалните константи? Кой е вдъхнал живот на Вселената? — Чукна по масата. — Ето това, драги ми професор Нороня, са основните въпроси на логиката. Творението препраща към Твореца.
— Искате да кажете, че с помощта на логиката бихме могли да докажем съществуването на Бога?
Луиш Роша се намръщи.
— Не, съвсем не. Логиката не може да ни даде каквото и да било доказателство. Но тя ни дава насочващи идеи. — Наведе се над масата. — Трябва да разберете, че ако Бог съществува, той ни показва само част от Своето съществувание и изкусно крие крайното доказателство. Нали познавате Теоремите за непълнота?
— Да.
— Теоремите за непълнота твърдят, че съществуват верни твърдения, които не могат да бъдат доказани в рамките на една логическа система. Това са послания с дълбок мистичен смисъл. Сякаш Бог, ако съществува, ни казва: математиката е моето проявление, математиката е моят език, но няма да ви дам доказателство, че е така. — Взе си още една филийка хляб. — Имаме и Принципа на неопределеността. Според него никога не бихме могли едновременно да определим с точност положението и скоростта на една частица. Сякаш Бог ни казва: поведението на микрочастиците е детерминирано. Аз предопределих цялото минало и бъдеще, но няма да ви дам последното доказателство, че е така.
— Разбирам.
— Търсенето на Бога наподобява търсенето на истината в твърденията на една логическа система или детерминираното поведение на частиците. Никога няма да получим последното доказателство за съществуването на Господ, така както и никога няма да стигнем до последното доказателство, че недоказуемите твърдения в една логическа система са верни или че поведението на частиците е детерминирано. Но ние все пак знаем, че следствията от тези твърдения са реални и че микрочастиците следват определен модел на поведение. Онова, което ни е забранено, е да стигнем до последното доказателство, а не до потвържденията, че фактически е така.
— Тогава кои са потвържденията за съществуването на Бога? В областта на логиката най-интересното потвърждение е било представено от Платон и Аристотел, доразвито е по-късно от Свети Тома Аквински и придобива завършен вид при Лайбниц. Става въпрос за каузалния аргумент. Основната идея е лесна за формулиране. Знаем от физиката и нашия ежедневен опит, че всички събития си имат причина, а техните следствия стават причина за други събития в един безкраен домино ефект. Нека си представим, че търсим причините за всички отминали събития. Но щом като Вселената е имала своето начало, това означава, че и този верижен процес също е имал своето начало, нали? И така, от причина на причина стигаме до момента на създаването на Вселената, онова, което днес наричаме Големия взрив. Коя е била най-първата от всички първопричини? Кое е задвижило машината? Коя е причината за Големия взрив?
Томаш изглеждаше объркан.
— Но вие, струва ми се, отговорихте на този въпрос по време на лекцията. Казахте, че след като времето не е съществувало, не е могло да има причини, предхождащи Големия взрив.
— Така е — съгласи се ученият. — Виждам, че внимателно сте слушали лекцията. — Усмихна се. — Но бих искал да ви кажа, че това е начинът, по който ние, учените, заобикаляме този неудобен въпрос. В действителност всичко сочи, че е имало Голям взрив. А щом го е имало, нещо го е предизвикало. И отново се връщаме на същото място. Коя е първопричината?
— Господ?
Луиш Роша се усмихна.
— Това е една възможност — прошепна той. — Обективно погледнато, хипотезата за една вечна Вселена изключва Господ. Вселената винаги е съществувала, няма цел, тя е. Просто я има. В една вечна Вселена, без начало и край, доминото от причини е безкрайно, няма нито първа, нито последна причина. — Вдигна пръст. — Но Сътворението ни препраща към първопричината. Нещо повече, ако има Сътворение, има и Творец. Оттук и въпросът: кой е задвижил машината? Вече видях, че отговорът е Бог. Повтарям — това е само една възможност. Този аргумент не представлява доказателство, а само насока. Все пак, може и да съществува някакъв механизъм, все още неизвестен, който би могъл да разреши този въпрос, нали? Трябва да внимаваме, когато се позоваваме на «Бог на белите полета», за да не изпадаме в положението на вечно призоваващи Господа всеки път, когато нямаме отговор на въпрос, който в крайна сметка си има някакво обяснение. И като казвам това, отново ще подчертая, че Сътворението ни препраща към Твореца. Каквото и да правим, въпросът неизбежно опира до преломния момент. — Поклати глава. — От друга страна, ако поставим Бог в уравнението, приемайки, че той е в основата на Сътворението, веднага ще се сблъскаме с нови проблеми, нали така?
— Като например?
— Ами… преди всичко къде е бил Бог преди Големия взрив. Вторият проблем е каква е причината за божието съществуване. Тоест, щом всяко нещо си има причина, значи и Бог си има своята.
— Значи, няма първопричина…
— А може и да има, кой знае? Ние, физиците, наричаме Големия взрив сингулярност. В този смисъл бихме могли да кажем, че Бог е сингулярност.
Томаш прокара ръка по косата си.
— Този аргумент изглежда интересен, но не е окончателен, нали?
— Не — съгласи се физикът. — Не е окончателен. Но има и един друг аргумент, който като че ли е по-убедителен. Философите го наричат с различни имена, но професор Сиза го наричаше… момент… ах, да! Наричаше го «интенционален аргумент».
— Интенционален ли?
— Точно така. Въпросът, както се досещате, има чисто субективен характер, що се касае до тълкуването. С други думи, някой може да направи нещо с определено намерение, но външният наблюдател никога не би могъл да е абсолютно сигурен, че намерението е било именно такова. Може да се допусне, че намерението е било едно, но само този, който е предприел действието, знае истината. — Махна към Томаш. — Ако вие обърнете сега тази маса, аз мога да тълкувам това действие от гледна точка на това дали сте го направили нарочно, или не. Може да сте го направили нарочно, а после да се престорите, че е било неволно. Истината е, че единствено вие можете да бъдете абсолютно сигурен относно намерението си, а аз винаги ще имам някакво субективно убеждение, нали?
— Да — каза Томаш. — Но какво целите с това?
— Искам да стигна до въпроса: с какво намерение е сътворена Вселената?
Луиш впери поглед в Томаш.
— Какво не бих дал, за да науча отговора на този въпрос — каза историкът с усмивка.
— Ако знаех, надали щях да разговарям сега с вас — засмя се Луиш. — Но за по-изчерпателен отговор ще трябва да попитате професор Сиза.
— За съжаление в момента е невъзможно. Смятате ли, че някой би могъл да отговори на този въпрос?
Физикът си пое дълбоко дъх, претегляйки внимателно думите, които смяташе да произнесе.
— Мисля, че не е лесно да се отговори утвърдително на този въпрос, но има някои интересни доводи.
— Кажете, моля ви.
— Съществува един много силен аргумент, изтъкнат от Уилям Пейли през XIX век. Махна към пода в ресторанта. — Представете си, че влизайки тук, се спъвам в някакъв камък, оставен на пода. Гледам го и си мисля: как, по дяволите, се е озовал този камък тук? Може на минутата да си отговоря: е, винаги е имало камък, нормално е. И щях да престана да мисля по въпроса, нали? А сега си представете, че вместо камък намеря часовник. Бих ли могъл да си отговоря по същия начин? Разбира се, че не. След като разгледам сложния механизъм на часовника, ще кажа, че е нещо, сътворено от разумно същество с определена цел. Въпросът, който си задаваме сега, е следният: защо не мога да обясня съществуването на камъка по същия начин, по който разгледах съществуването на часовника?
Въпросът остана за момент да витае във въздуха.
— Разбирам накъде биете — отбеляза Томаш.
— Като представител на разумния вид, който е измислил часовника, знам намерението, което е предхождало създаването му. Но нямам нищо общо със създаването на камъка и затова не съм убеден в намерението, предхождащо неговото сътворяване. Но бих могъл да допусна, че е имало някакво намерение. Все пак, който и да е, дори никога преди това да не е виждал часовник, лесно ще заключи, че става въпрос за продукт на разумно същество, нали?
— Вижте — опита се да се аргументира Томаш. — Ние говорим за различни неща.
— А дали са различни?
— Разбира се, че са различни. Да не би да сравнявате сложността на един часовник с тази на камъка?
Луиш поклати глава.
— Вие не ме разбрахте.
— Тогава ми разяснете.
Физикът направи широк жест с ръка, обхващайки всичко наоколо.
— Вижте онова, което ни заобикаля. — Погледът му обходи салона на ресторанта и се устреми към небето и зелените корони на липите отвъд прозорците. — Забелязали ли сте колко е сложна Вселената? Замисляли ли сте се колко съвършено изпипана трябва да е всяка подробност, за да функционира една звездна система? Или да се свържат атомите? Или да се създаде живот? — Махна към тихите води на Мондего, чиято огледална повърхност блестеше до крайбрежния булевард като паралелна улица. — Или да може тази река да тече по този начин? Нима не мислите, че това е безкрайно по-сложно и умно от механизма на един прост часовник?
Томаш остана вгледан в събеседника си.
— Наистина…
— Щом нещо толкова просто като часовника е създадено от разумно същество и в него е вложен определен замисъл, какво да кажем за Вселената? Щом някой, който никога преди не е виждал часовник, може да разбере от пръв поглед, че той е сътворен от разумно същество, защо и ние, осъзнавайки величието и невероятната сложност на Вселената, да не можем да стигнем до същото заключение?
— Разбирам.
— Ето, на това се основава интенционалният аргумент. Щом всичко онова, което ни заобикаля, носи в себе си някаква цел и разумна мисъл, защо да не допуснем, че и самото Сътворение има някаква цел?
След като нещата ни разкриват своята разумност, защо не допуснем, че някакъв разум стои зад всички тези творения?
— Но къде е този разум?
— А къде е създателят на часовника? Това, че съм видял часовник, не означава, че ще срещна и създателя му, нали? Но въпреки това нито за момент не съм се съмнявал, че часовникът е направен от разумно същество. Същото е и с Вселената. Може никога да не опозная разума, който я е създал, но достатъчно е да се огледам наоколо, за да разбера, че е разумно творение.
— Разбрах.
— Но ако наистина е разумно творение, а всичко сочи, че е така, тогава възниква въпросът дали го изучаваме по най-добрия начин?
— Какво искате да кажете с това?
Луиш Роша посочи собственото си тяло.
— Помислете за живите същества. Какво представлява един жив организъм?
— Информационна структура — отговори Томаш, цитирайки баща си.
— Точно така, информационна структура. Но онова, което изгражда тази информационна структура, са атомите, нали така? Атомите изграждат молекулата. Молекулите изграждат клетката. Клетките изграждат органите. А органите изграждат живия организъм. С това не искам да кажа, че живото същество е обикновен набор на атоми, молекули или клетки. Вярно е, че всяко живо същество има трилиони атоми, билиони молекули, милиони клетки, но който и да било анализ, ограничаващ се само с тези данни, макар и верен, ще бъде непълен, не смятате ли?
— Разбира се.
— Животът може да се опише в два плана. Единият е редукционистки и описва атомите, молекулите, клетките, цялата механика на живота. Другият е семантичен. Животът е информационна структура, която съществува с определена цел и при която общото е повече, отколкото сборът на частите. Цялото дори не осъзнава съществуването и функционирането на всяка съставна част. В семантичен план аз, като разумно същество, обсъждам с вас съществуването на Бога; редукционисткият подход държи сметка за това, че клетките получават кислород от артериите. Аз дори не осъзнавам онова, което се случва в тялото ми в момента, тъй като това са две различни равнища на съществуване. — Вгледа се в Томаш. — Следите ли мисълта ми?
— Да.
— И така, онова, което искам да ви кажа, е, че тези два плана се откриват във всичко. Например аз бих могъл да направя редукционистки анализ на книгата Война и мир, нали така? Достатъчно е да проуча мастилото, използвано в определен екземпляр, вида хартия, начина, по който мастило и хартия са произведени, дали съществуват, или не въглеродни атоми в съответния екземпляр… въобще, мога да си изследвам куп редукционистки аспекти. Но нито един от тези аспекти няма истински да ми разкрие какво всъщност е Война и мир, нали? За да науча това, не мога да се огранича само с редукционистки анализ. — Усмихна се. — Трябва да направя семантичен анализ.
— Разбирам.
— С музиката е същото. Мога да изследвам всичко с редукционистки методи. Ще изследвам звука на ударните инструменти на Ринго Стар, вибрациите на гласните струни на Джон Ленън и Пол Маккартни, трептенето на молекулите на въздуха при излъчването на звуци от китарата на Джордж Харисън, но нито едно от тези неща няма истински да ми разкрие какво представлява тази песен, нали? За да я разбера, ще трябва да я изследвам на семантично ниво.
— Разбира се.
— Всъщност, то е като компютъра. Има хардуер и софтуер. Редукционисткият подход се занимава с хардуера, а семантичният със софтуера.
— Това ми се струва очевидно.
— Щом това ви се струва очевидно, ще ви задам един въпрос.
— Слушам ви.
— Когато изследвам Вселената с цел да опозная изграждащата я материя, състава й, силите й, законите й, какъв тип анализ правя?
— Не разбирам въпроса…
— Онова, което искам да знам, е дали анализът е редукционистки, или е семантичен.
Томаш се замисли за миг над въпроса.
— Ами… мм… струва ми се, че е редукционистки.
Усмивката на Луиш Роша се разля по цялото му лице.
— Това пък ни отвежда към следващия въпрос: дали е възможно да се направи семантичен анализ на Вселената?
— Семантичен анализ на Вселената?
— Да, семантичен. Щом мога да направя семантичен анализ на нещо толкова просто като «Война и мир» или всичко, от което се нуждаеш, е любов, защо да не мога да направя и семантичен анализ на нещо толкова богато и сложно като Вселената?
— Ами…
— Ако изследването на печатарското мастило и вида на хартията на един екземпляр от Война и мир е абсолютно ограничена и редукционистка форма на анализ на книгата, защо, по дяволите, ми е да изучавам атомите и силите, съществуващи в Космоса, след като такъв анализ би бил незадоволително опознаване на Вселената? Нима няма семантика във Вселената? Нима не би могло да се открие някакво послание, съществуващо отвъд атомите? Каква е функцията на Вселената? Защо съществува? — Въздъхна. — Ето, върху този въпрос се работи днес в областта на математиката и физиката. Ние, учените, сме обсебени от мисълта да изучаваме печатарското мастило и хартията, от които е изградена вселената. Но дали едно такова изследване наистина ще ни отведе до самата същност на Вселената? Не трябва ли да я разглеждаме и в семантичен план? Не трябва ли да чуем музиката й и да проумеем поезията й? Дали като мислим за Вселената, не се ограничаваме единствено с хардуера, пренебрегвайки нещо толкова важно като софтуера? — Въздъхна. — Ето въпросите, които насочваха работата на професор Сиза през тези години. Той се мъчеше да разбере каква е семантиката на Вселената. Искаше да опознае софтуера, програмиран в хардуера на Космоса.
— Разбирам — каза Томаш. — Но как бихме могли да изследваме софтуера на Вселената?
— Е, за това трябва да попитате професор Сиза, разбира се — отвърна Луиш. — Но мисля, че отговорът на този въпрос зависи от отговора на един друг въпрос, много лесен за формулиране: онова, което виждаме около себе си, както в микрокосмоса, така и в макрокосмоса, дали е творението, или е самият творец?
— Как така?
Физикът показа дланта на лявата си ръка.
— Когато гледаме ръката ми, дали виждаме нещо, сътворено от мен, или част от мен? — Огледа се наоколо. — Когато гледаме Вселената, дали виждаме нещо, сътворено от Бога, или виждаме част от Бога?
— Вие как мислите?
— Не говорим за мен. Но професор Сиза смяташе, че всичко е част от Бога. Ако той е прав, когато стигнем до Единната теория на всичко, ще можем принципно да опишем Бога.
— Така ли смятате?
— Нали точно това се опитват да направят физиците? Да създадат една Теория на всичко. Макар че аз лично смятам това за невъзможно.
— Защо?
— Заради Теоремите за непълнота. Тези теореми и Принципът на неопределеността показват, че никога няма да можем да затворим кръга. Винаги ще се изправяме пред тайнствената завеса накрая.
— Тогава защо продължават да се занимават с тази теория?
— Защото не всички са съгласни с мен. Има хора, които смятат за възможно изграждането на Теория на всичко. Има и такива, които дори смятат, че е възможно да се стигне до някакво основополагащо уравнение.
— Основополагащо уравнение ли? Какво означава това?
— Това е Светият граал на математиката и физиката. Формулирането на уравнение, което да съдържа в себе си цялата структура на Вселената.
— Възможно ли е това?
— Може би, не знам — отвърна Луиш, свивайки рамене. — Знаете ли, все повече расте убеждението, че днешното изобилие от закони и действащи сили във Вселената се дължи на факта, че се намираме в стадий на ниска температура. Според много показатели, когато температурата се покачва над определено ниво, силите се обединяват. Например дълго време е съществувало убеждението, че има четири основни сили във Вселената: силата на гравитацията, електромагнитната сила, силните ядрени взаимодействия и слабите ядрени взаимодействия. Но вече е установено, че всъщност силите са три, тъй като електромагнитната и слабата сила фактически представляват една и съща сила, която днес наричаме електрослабо взаимодействие. Други смятат, че силното взаимодействие е едно от лицата на електрослабото взаимодействие. Ако е така, остава да обединим тези три сили със силата на гравитацията, за да постигнем една–единствена сила. Много физици вярват, че при Големия взрив, под въздействието на извънредно високите температури, всички сили са били свързани в една–единствена суперсила, която би могла да се опише с обикновено математическо уравнение. — Луиш се наведе над масата. — И така, като говорим за суперсила, какъв образ изплува веднага в съзнанието ни?
— На Бог?
Физикът се усмихна.
— Учените са в процес на открития, при които се установява, че с повишаването на температурата енергията се слива и сложните субатомни структури се разчупват, разкривайки прости структури. Под въздействието на силна топлина силите се опростяват и сливат в една суперсила. При тези условия е възможно да се състави едно фундаментално математическо уравнение. Уравнение, което би могло да обясни поведението и структурата на цялата материя, както и да опише всичко, което става. — Разтвори ръце, сякаш току–що беше показал някакъв магически трик. — Подобно уравнение би било основополагащата формула на Вселената.
— Основополагаща формула?
— Да — потвърди Луиш Роша. — Някои я наричат Божията формула.
 

XXVII
 
Утринта клонеше към обяд, а Томаш навярно за двайсети път се взираше в листа и измисляше нова стратегия, за да разбие шифъра. Но загадката си оставаше непоклатима, даже му се стори, че тези тринадесет букви с удивителен знак накрая се присмиваха на усилията му.
Поклати глава, погълнат от главоблъсканицата. Струваше му се очевидно, че всеки ред има отделен шифър, но изобщо не беше сигурен дали първият беше шифър. See sign на английски означаваше виж знака. Явно представляваше указание за някакъв знак, който Айнщайн беше оставил в ръкописа. Но работата беше там, че нямаше начин да провери дали наистина беше така, понеже Томаш не беше успял да прочете документа. Дали имаше някакъв таен знак, скрит в оригиналния текст? Криптоаналитикът поклати глава.
Май беше невъзможно да узнае това, без да види ръкописа. Колкото и да мислеше, винаги стигаше до заключението, че наистина трябва да прочете документа, да потърси в него скрито упътване, да открие знака, както Айнщайн препоръчваше. Виж знака! Да, но кой знак?
Облегна се на стола и остави молива. Томаш въздъхна примирено и се отказа да разгадава първия ред. Нямаше достъп до ръкописа и всичките му усилия да изтълкува смисъла на тези две думи, без да има документа пред себе си, бяха обречени на провал. Надигна се, отиде до хладилника да вземе портокаловия сок и отново зае мястото си до масата в кухнята. Остро нетърпение го глождеше отвътре.
Спря погледа си върху листа и се съсредоточи върху втория ред. Ако се съди по вида му, ребусът явно беше зашифрован на принципа на субституцията. Изглеждаше очевидно, че оригиналните букви са заместени от други в определен от ключ ред. Необходимо беше да разбере какъв ключ е използвал Айнщайн при шифроването на този ред.
Препрочете няколко пъти буквите от втория ред, докато най-накрая, убеден, че наистина става въпрос за заместващ шифър, се замисли над няколко хипотези. Възможно беше да е едноазбучно заместване, което би било относително лесно за разбиване. Но ако заместването беше многоазбучно, с използването на две или повече шифрови азбуки, нещата твърде много се усложняваха. Би могло да бъде и многобуквено заместване, по схема, при която групи от букви са изцяло заместени от други групи. Или частично заместване, при което и самата шифрова азбука е шифрована.
Предчувстваше, че ще е много трудно. Все пак най-естественият избор му се струваше моноалфабетното заместване и с това убеждение реши да продължи напред. Ако системата беше такава, то субституционалният ключ не можеше да е произволно избран. Би могло да бъде например Цезарово писмо — една от най-старите шифрови системи, използвана от Юлий Цезар в дворцовите интриги и военните походи. Достатъчно беше да замени началната буква в нормалната азбука с друга и щеше да намери разрешението.
В този момент прозвуча звънецът на вратата.
Дона Граса излезе от хола, където подреждаше някои неща, и се отправи припряно към вратата.
— Голяма лудница е днес — промърмори недоволно през зъби.
Вдигна слушалката.
— Кой е? — Пауза. — Кой? — Пауза. — А, един момент. — Погледна към сина си. — Професор Роша те търси. Чака те долу.
— О! — възкликна Томаш. — Кажи му, че слизам.
Почти щастлив, че прекъсва изнурителната работа, която му отне цяла сутрин, без да даде какъвто и да било резултат, Томаш сгъна листа с ребуса и отиде да си вземе сакото.
 

Паркираха колата под сянката на един дъб. Докато излизаше от колата, Томаш се загледа в малката къща, скрита зад зида и храстите на тихия булевард «Диаш да Силва», където живееха повечето университетски преподаватели. Къщата изглеждаше приветлива, макар че очевидно се нуждаеше от ръката на градинар — растенията бяха избуяли прекалено и бяха превзели пътеката, водеща през дворчето към вратата.
— Значи това е домът на професор Сиза? — попита Томаш, оглеждайки фасадата на къщата.
— Да, тук.
Историкът изгледа колегата си.
— Не е лесно да се върне тук човек, нали?
Луиш Роша обърна очи към дома и дълбоко въздъхна.
— Как ще е лесно?
— Извинете, че ви помолих за това — каза Томаш. — Но ми се струва важно да огледам мястото, където е станало всичко.
Минаха през портичката и се отправиха към входа на къщата. Физикът извади ключ от джоба си и го вмъкна в ключалката. Миг по-късно вратата скръцна и се отвори. Кимна на Томаш да влезе и го последва.
Почти гробна тишина ги посрещна в дома. Подът на малкото антре беше покрит с теракотени плочки. Отворената врата отляво водеше към хола, а друга, отдясно, към кухнята, откъдето се дочуваше лекото бръмчене на все още включения хладилник.
— Всичко изглежда така подредено…
— Защото не сте видели кабинета — отбеляза Луиш Роша, след което мина отпред и сви по малък коридор пред хола. — Елате.
В дъното на коридора имаше три врати. Физикът отвори тази отляво, която бе опасана с полицейска лента, и му направи знак да надникне.
— По дяволите — възкликна историкът.
Море от книги, листове и папки заливаше пода в неописуем хаос, етажерките на дървените шкафове стояха почти празни — тук-там с по някое томче, устояло на урагана.
— Виждате ли? — попита физикът.
Томаш не можеше да откъсне очи от планината, образувана от книги и документи.
— Вие ли открихте тази бъркотия?
— Да — потвърди Луиш. — Бях се разбрал с професор Сиза да дойда да проверя изчисленията му за последствията от една хипотетична промяна в масата на електроните. Професорът беше пропуснал една лекция няколко дни преди това, но тогава не обърнах голямо внимание, тъй като знаех, че е малко разсеян. Но когато стигнах до портичката, веднага забелязах, че входната врата зее широко. Стори ми се необичайно. Извиках професора, но никой не отговори. Дойдох в кабинета и се сблъсках с… с това — каза, кимвайки към бъркотията. — Осъзнах, че е имало влизане с взлом, и извиках полицията.
— Хм — каза само Томаш. — И какво направиха?
— Нищо особено. Запечатаха мястото и взеха някакви проби. После идваха няколко пъти от следствената служба и задаваха въпроси, свързани най-вече с онова, което професорът е съхранявал тук. Искаха да знаят дали е имало ценни вещи. Но впоследствие въпросите станаха други и някои от тях, да си призная, бяха направо странни.
— Например?
— Искаха да знаят дали професорът е пътувал често и дали е познавал хора от Близкия изток.
— А вие? Какво отговорихте?
— Ами… мм… очевидно е, че професорът пътуваше доста. Ходеше по конференции и семинари, общуваше с други учени… нещо нормално за човек, който е посветил живота си на науката.
— А той познаваше ли хора от Близкия изток?
Луиш Роша се намръщи.
— Сигурно е познавал, не знам. Той поддържаше контакти с много хора, нали разбирате?
Томаш обърна лице и отново огледа камарата книги, пръснати по пода, сякаш бяха куп боклуци, останали след ремонт. Явно някой беше пристигнал тук и бе разхвърлял всичко, търсейки бог знае какво. Всъщност Томаш знаеше. Знаеше го Томаш Нороня, знаеше го Франк Белами и още няколко души. Крадците бяха хора на «Хизбула» и бяха търсили Die Gottesformel, стария ръкопис, който в крайна сметка бяха открили някъде из този кабинет.
Размърдвайки се зад Томаш, Луиш отвори средната врата.
— Ще отида до банята — каза, докато влизаше в малката стаичка с бели и сини плочки. — Вие няма да се притеснявате, нали?
Залости вратата.
Томаш погледна за последен път опустошения кабинет и се извърна. Вниманието му се насочи към третата врата по коридора, протегна ръка и я отвори. Голямото легло показваше, че това е спалнята на професор Сиза.
Воден от любопитство, Томаш влезе в полуздрачната стая и я огледа внимателно. Носеше се мирис на плесен, явно не беше проветрявано от седмици, сякаш времето беше спряло в очакване някой да върне това място към живот. Щорите бяха спуснати, създавайки усещане за спокойствие в това притихнало пространство, спотаено в полумрака. В крещящ контраст с онова, което се криеше зад съседната врата, всичко беше чисто и подредено, всеки предмет — на мястото си, всяко място — със съответната функция. Лек пласт прах покриваше мебелите, създавайки впечатлението, че изтеклото време се измерва с натрупания прах. Историкът отвори едно чекмедже и се натъкна на връзки писма и илюстровани картички. Взе най-горната от всички и разгледа датите: бяха от последните месеци. Предположи, че най-отгоре се намира най-скоро получената кореспонденция. Погледна писмата и се опита да разбере откъде са изпратени. Повечето като че бяха с информация от факултета, съобщения за колоквиуми, издателски каталози, молби за библиографска справка и други подобни с чисто академичен характер. Сред пликовете с писма откри и три картички, в които разсеяно се загледа. Две бяха от семейството му и почеркът издаваше женска ръка, но третата привлече вниманието му. Погледна я отпред, после отзад и усети как любопитството му нараства.
Металното изскърцване на превъртащ се ключ го накара да обърне глава към коридора. Луиш отваряше вратата на банята, за да излезе.
Томаш мушна незабелязано третата картичка в джоба на сакото си и си придаде безучастно изражение.
 

Първото нещо, което направи Томаш, когато се върна вкъщи, беше да намери номера в паметта на мобилния си телефон и да се обади.
— Грег Съливан е. — Чу носовия глас от другата страна на линията.
— Здрасти, Грег. Обажда се Томаш Нороня. Всичко наред ли е?
— Здрасти, Томаш. Как си?
— Отлично.
— Разбрах, че май сте си изпатили в Техеран.
— Да, не беше лесно.
— Ама сте се справили. Като истински професионалист!
— Е, нека не преувеличаваме…
— Сериозно! Някой ден ще се изправите до мен и с абсолютно английско произношение ще кажете: казвам се Нороня. Томаш Нороня! — Разсмя се. — Истински Джеймс Бонд!
— Не се шегувайте с мен.
— Гордея се с вас. Браво!
— Е, благодаря. — Томаш се прокашля, опитвайки се да премине към въпроса, който го беше накарал да се обади. — Грег, трябва ми една услуга.
— Кажи и ще го имаш.
— Искам да се обадиш в Ленгли и да помолиш Франк Белами да ми се обади.
— Моля?
— Франк Белами трябва да ми се обади.
На другия край на линията настъпи тишина.
— Вижте, Томаш, мистър Белами не е случаен човек — каза Грег предпазливо. — Той е директор на една от четирите дирекции на ЦРУ и има директна връзка с Овалния кабинет в Белия дом. Хората не разговарят с него, когато пожелаят, нали разбирате? А когато той поиска да говори с тях.
— Да, наясно съм — съгласи се Томаш. — Но знам също, че при целия си авторитет, след като веднъж дойде в Лисабон, за да се срещне с мен, и два пъти разговаря с мен по телефона, той очевидно смята, че съм част от проект от първостепенно значение за агенцията. А щом е така, той със сигурност ще поиска да ми се обади веднага щом разбере, че имам да му казвам нещо.
Отново настъпи пауза.
— А имате ли какво да му кажете?
— Да.
Грег въздъхна.
— Okay, Томаш. Надявам се, че знаете какво правите. Мистър Белами не е човек, с когото можем да си играем. — Поколеба се, сякаш да му даде последна възможност да промени решението си. — Наистина ли искате да се обадя в Ленгли?
— Обадете се.
— Okay.
Извади от джоба на сакото си картичката, която беше взел от стаята на професор Сиза, и внимателно я разгледа. Мястото на подателя стоеше празно, сякаш подобна информация беше излишна за получателя. Картичката съдържаше кратко съобщение, написано старателно, почти благоговейно, сякаш естетиката беше толкова важна, колкото и съдържанието.
 
«Скъпи мой приятелю,
Хубаво е, че получих новини от вас.
Много съм любопитен относно това ваше откритие.
Нима най-сетне е настъпил големият ден?
Потърсете ме в манастира.
Най-сърдечно:
Тензин Табтен»
 
Няколко пъти препрочете късите редове, написани на картичката. Не беше нужна кой знае каква интуиция, за да разбере, че това послание повдигаше крайчеца на булото, но главното оставаше скрито зад дискретни недомлъвки. Кой беше този Тензин Табтен? Щом наричаше професор Сиза «скъпи приятелю», явно го познаваше добре. Но откъде? Щом Табтен изразяваше задоволството си, че получава новини, вероятно професор Сиза беше поел инициативата да се свърже с него. След като подателят споделя, че е любопитен относно откритието, значи професор Сиза му е съобщил този факт. И след като Табтен се питаше дали най-сетне е дошъл «големият ден», значи въпросното откритие, каквото и да е то, беше дългоочаквано събитие.
Що за ребус е това, по дяволите? — питаше се Томаш и продължаваше да се взира в редовете, нахвърляни на картичката.
Мобилният телефон иззвъня.
— Hello, Томаш — промърмори познатият дрезгав глас. — Казаха ми, че сте искали да говорите с мен.
— Здравейте, мистър Белами. Как е времето в Ленгли?
— Не съм в Ленгли — отвърна гласът. — Намирам се в самолет и летя над територия, чиито координати не мога да ви дам. Линията не е безопасна, което означава, че трябва да внимавате какво говорите. Разбрахте ли?
— Да.
— Сега ми кажете защо толкова спешно трябваше да говорите с мен.
Томаш неволно се изпъна на стола като часовой, застанал мирно пред офицер.
— Мистър Белами, мисля, че разбрах за какво се отнася документът, заради който предприех онова пътуване.
За момент настъпи тишина, в която се долавяше само леко пукане по линията.
— Наистина ли?
— Въз основа на онова, което открих, смятам, че темата на документа не би трябвало да ни безпокои. Става въпрос за нещо съвсем различно от онова, което си мислихме.
— Сигурен ли сте?
— Ами… мм, всъщност съм относително сигурен. Дотолкова, доколкото мога да съдя по разкритото от мен, нищо повече. Ще съм абсолютно сигурен, когато прочета самия ръкопис, което в момента ми се струва невъзможно поради добре известните ви причини.
— Наистина ли мислите, че темата на документа не е онази, която ни безпокои?
— Да, така смятам.
— Тогава как ще ни обясните защо нашият шибан гений е казал в частен разговор, че онова, което е открил, ще предизвика такъв взрив от насилие, каквото светът не е виждал?
Томаш замълча нерешително.
— Наистина ли го е казал?
— Да. Казал го е пред физик, който беше наш информатор. Не си ли спомняте, че вече ви разказах тази история, когато бях в Лисабон?
— Да, спомням си.
— Е, какво ще кажете?
Историкът си пое дъх.
— Има само един начин да разберем това — каза той.
— Какъв?
— Ще се наложи отново да пътувам.
— За къде?
— Нали линията не е сигурна? Настоявате ли да ви кажа дестинацията?
Франк Белами изпсува.
— Имате право — съгласи се той. — Вижте, ще се свържа с нашето посолство в Лисабон и ще ги инструктирам да ви осигурят всички необходими средства, съгласен ли сте?
— Много добре.
— Довиждане, Томаш. Вие сте един шибан гений.
Франк Белами прекъсна връзката и Томаш остана за миг, загледан в дисплея на мобилния телефон. Дяволите да го вземат! Този човек наистина успяваше да го ядоса! Обективно погледнато, Белами като че въздействаше така на всички, спомняше си как му угодничеха Грег Съливан и Дан Снайдер по време на онази паметна среща в Лисабон. Томаш си представи човека от ЦРУ по време на среща в Овалния кабинет в Белия дом и устните му се разтегнаха в усмивка. Дали и президентът на Съединените щати не получаваше разстройство след разговорите си с този човек?
Може би, за да се отърси от студените тръпки, които го бяха полазили след разговора с Белами, Томаш се отдаде на носталгията по Ариана. Преди броени дни се беше сбогувал с нея, а вече тъгуваше по нея. Сънуваше я всяка нощ, виждаше я отдалече и я викаше, но Ариана се отдалечаваше, сякаш невидима сила я теглеше отвъд хоризонта. Томаш се будеше разстроен, със свито сърце и буца на гърлото.
Той въздъхна и сведе очи към картичката, която държеше в ръцете си. Мястото на подателя беше празно, но Томаш знаеше, че не са му нужни други сведения, освен тези, с които вече разполагаше. Имаше името на подателя, този Тензин Табтен, и макар че адресът не беше написан, в края на краищата най-важното се намираше от другата страна на картичката, нали?
Обърна картичката и се полюбува на красивия манастир в бяло и кафяво, който се издигаше сред пелена от мъгла на билото на хълма и гледаше отвисоко постройките, пръснати околовръст. Усмихна се.
Наистина, няма човек, който да не разпознае този тибетски дворец.
Потала.
 

XXVIII
 
Кристалночистата светлина на планините нахлу през прозореца на стаята и събуди Томаш. Историкът остана да се излежава, лениво сгушен в топлите завивки, удължавайки сладкия момент на пробуждането, но накрая все пак се надигна и отиде до прозореца да посрещне новия ден. Утрото беше свежо и хладно, с проблясващи слънчеви лъчи по белоснежните върхари наоколо, като втъкани скъпоценни камъни в искрящобялата пелена, опъната върху кафявата скала. Сняг покриваше урвестите планини, които се врязваха в наситеното синьо на небето. Утро в Лхаса.
Това беше третото му утро в столицата на Тибет. Томаш изпълни гърдите си с въздух и се протегна, усещайки с облекчение, че неразположението му от последните дни е изчезнало.
Малко след като се приземи на летището в Гонгар, той получи главоболие и гадене. Мъчеше го задух, който изсмукваше и последните му сили. През първата нощ не можа да заспи и едва след като повърна, реши да се обади на рецепцията и да помоли за лекар. Нямаше лекар, но човекът от рецепцията, свикнал с подобни симптоми у новодошлите, мигновено постави диагнозата.
— Acute Mountain Sickness — каза той, когато дойде в стаята да го види.
— Моля?
— Височинна болест — поясни той.
Погледна към куфара, полегнал на килима.
— Пристигнали сте със самолет, нали?
— Да.
— Почти всички чужденци, които идват със самолет, страдат от това. Дължи се на бързия преход без възможност за аклиматизация.
— Има ли някакъв проблем заради това?
— Разбира се, че има. Атмосферното налягане тук е доста по-ниско. Това означава, че налягането не е достатъчно, за да изтласка кислород в кръвта, и затова хората започват да се чувстват зле.
Томаш си пое дълбоко въздух, опитвайки се да почувства разликата. Наистина, въздухът изглеждаше по-лек, почти разреден.
— И какво трябва да правя?
— Нищо.
— Нищо ли? Но това не е разрешение…
— Напротив, това е най-доброто разрешение. Стойте си в стаята, почивайте си и лека-полека се приспособявайте към височината. Не правете усилия. Опитвайте се да дишате по-учестено, за да компенсирате липсата на кислород в кръвта. Навярно сърцето ви ще бие по-бързо, затова трябва да си почивате. След няколко дни ще се почувствате по-добре, ще видите. Тогава ще можете да излезете навън. — Човекът вдигна пръст предупредително. — Но ако състоянието ви се влоши, това вече е опасно. Означава, че сте получили белодробни или мозъчни усложнения. В такъв случай, ще се наложи незабавно да си тръгнете от Тибет.
— А ако не си тръгна?
Дръпнатите очи върху мургавото му лице се разшириха от изненада.
— Ще умрете.
 

На третия ден наистина се почувства по-добре и доби кураж да излезе на улицата. Разпита за посоките на рецепцията в хотела и бавно се запъти към величествения дворец Потала, минавайки през Бейдзин Гуйлам. Пресече Шол, разположен в полите на прекрасния палат на Далай Лама, и остана шокиран, когато видя, че цялото това пространство е превърнато в китайски град с голям булевард, задръстен от уличното движение.
Пред Потала имаше огромен площад с безвкусна скулптура, пред която се тълпяха китайски туристи, за да се снимат с двореца на заден план. Отвъд площада, по широкия булевард, се редяха модерни заведения, бутици, магазини за спортна екипировка, маркови дрехи и обувки, ресторанти, сладкарници, павилиони, цветарски магазини, аптеки, оптика, всички окичени с цветни неонови светлини, примигващи отвсякъде. Потала се извисяваше над тях като странен тибетски колос, като натрапник сред огромното Китайско море.
След няколко пресечки посетителят зави надясно и най-сетне влезе в тих тибетски квартал. Шмугна се из плетеницата от тесни улички, които се виеха във всички посоки, оградени от старинни бели сгради с черни прозорци. Тук–там насред пътя се виждаха кални локви, над които се носеше отблъскваща воня на изпражнения.
— Hello! — поздрави женски глас, идващ отгоре. Беше тибетско девойче, което му махаше от един прозорец. — Tashi deleh! Hello!
— Таши делех — каза Томаш, отговаряйки на поздрава с усмивка.
Всички като че намираха време да приветстват странника — с широка усмивка, енергични кимвания, дискретен поклон, с поздрав на английски или с тибетското «таши делех». В тези затънтени ъгълчета, сред малки незабележими улички и далеч от китайското присъствие, се криеше онзи Тибет, какъвто винаги си го беше представял.
Томаш излезе от лабиринта и се оказа на огромен оживен площад. Тълпи от хора сновяха из цялото пространство, виждаха се номади, поклонници от Амдо, монаси, мълвящи мантри, улични въжеиграчи, показващи акробатични номера, сергии с килими и рисунки thangka, шапки, дрехи, бидони с гориво, снимки на Далай Лама, дреболии от Катманду, чай от Дарджилинг, шалове от Съчуан, амулети от Дрепунг, коприни от Шигаце, кърпи от Кашмир, билки от Хималаите, стари индийски монети, превърнати в накити, сребърни пръстени с тюркоази, всичко, за което човек можеше да си помисли, беше тук, на продан, във всичките му багри.
— Hello? — повика го една продавачка.
— Погледнете тук! — провикна се друга, после трета.
Показваха религиозни изображения, гравирани върху кост от як.
— Евтино!
Гъста тълпа се виеше по пътя през площада; хората редяха напевно мантри и прехвърляха топчетата на молитвените броеници от мед, яспис и сандалово дърво. Голямото религиозно шествие обикаляше храма по свещения път Баркхор. Поклонниците зяпаха акробатите, оглеждаха монасите, надничаха по сергиите или просто следваха вглъбено пътя си.
Сред традиционните тибетски къщи с бели фасади и красиви веранди с изящна дърворезба се виждаха широко отворените порти на храма. Украсяваха ги червени стълбове, върху които се издигаше конструкция, покрита с платно от як, увенчана със златните фигури на два елена, обърнати към Дхарма чакра, Колелото на Дхарма.
Храмът «Джоханг».
Някои от поклонниците се бяха проснали на каменната настилка на «Баркхор», пред храма, припявайки глухо «ооооооооооом» в съзвучие, свещената мантра «Ом мани падме хум», молитвата на Сътворението. Дълбокият и гърлен звук, който според будистите е основният звук на Сътворението, се носеше протяжно над площада, накъсан само от ритмично издишване. Крачките на поклонниците се отмерваха и от острия метален звук на молитвените мелнички, наредени покрай вратата.
Томаш си проби път през множеството и прекрачи прага на храма, пресичайки големия вътрешен двор под открито небе. Неприятна миризма на гранясало масло от як се излъчваше от благочестивите люде, които носеха в «Джоханг» парченца пожълтяла лой и я разнасяха с лъжици из ъгълчетата на святото място. В опит да избегне отвратителната миризма посетителят се спотаи сред пръчиците със запален тамян и се загледа в онова, което ставаше около него. Дворът беше препълнен от поклонници, които бяха изминали стотици километри, за да се съберат тук. Мнозина от тях бяха налягали по земята с долепено до камъка чело и редяха молитви, други въртяха металните кръгове с молитвите, трети разнасяха маслото с отблъскващата воня из олтарите с малки статуи на Буда.
Господин с добродушен вид се приближи до Томаш, с фотоапарат, висящ на врата му.
— Красив спектакъл, нали?
— Да.
Човекът се представи. Казваше се Карлос Рамос и беше мексиканец, който живееше в Испания. След като си размениха обичайните любезности, Карлос погледна към множеството от вярващи и поклати глава.
— След като прочетох много книги, най-накрая разбрах какво е будизмът — каза. — Игра на точки.
— Как така игра на точки?
— Просто е — усмихна се мексиканецът. — Колкото повече заслуги имаме през живота си, толкова по-големи са възможностите ни за едно добро следващо прераждане. Ако съберем малко точки, ще трябва да се преродим като насекоми или гущери например. Но ако сме много благочестиви и постигнем определено ниво, бихме могли да се завърнем отново като човешки същества. И ако сме истински добри… , в този случай ще се върнем като богати хора и дори като Лами. Разбирате ли? То е нещо като компютърна игра. Повече точки сега означават по-добър живот при следващото прераждане.
Томаш се разсмя на простоватия начин, по който туристът си представяше будизма.
— А как се набират тези точки?
Мексиканецът махна към множеството, което изпълваше «Джоханг».
— Просваш се и се молиш, по дяволите! Виждате ли? Колкото повече се молят така, повече точки получават. Някои се просват така по хиляда пъти на ден! — Сбърчи чело. — И право да си кажем, хиляда пъти е много нещо, а? После те боли яко гърбът… Повечето не надвишават сто и осем пъти, казват, че е свещено число и все пак си спестяват малко от усилията, нали така? — Погледна към коза, която някой беше донесъл в храма. — Но има и други начини. Например, като спасиш живота на някое животно. И това носи точки, какво си мислите вие? Или да дадеш просия на някой просяк. И това се пише на сметката за доброто прераждане.
— А който води праведен, безупречен живот?
— Оо, това си е направо джакпотът в будизма! Голямата печалба! Максималният брой точки ни води право към нирвана, не знаехте ли? Нирвана означава, че сме приключили с греховния цикъл на земния живот. Там не се случва нищо! Край на проблемите с прераждането!
— В християнството е същото — отбеляза Томаш. — Колкото по-добри сме, повече точки събираме на небето и толкова по-големи шансове имаме да спечелим място в рая.
Мексиканецът сви рамене.
— Точно това казвам — възкликна той. — Голямата тема на всички религии, в крайна сметка, е събирането на точки.
Томаш се усмихна леко, сбогува се с туриста и влезе в храма.
Вътре цареше полумрак, разсейвай от трепкащите светлини на свещите покрай олтарите. Извади листче хартия от джоба си и се опита да прочете името, записано върху него. После прекоси сумрака и излезе в слънчев вътрешен двор. Плешив монах, облечен в аленочервения тасен на ордена «Галупка», изникна от нищото на вратата на параклиса и посетителят се обърна към него.
— Жинпа Кадрома?
Монахът внимателно го измери с поглед от глава до пети. След миг колебание се наведе в учтив поклон и кимна на странника да го последва.
Качиха се на първото ниво на «Джоханг» и свърнаха в закътана странична галерия. В дъното монахът застана неподвижно пред една завеса. Леко повдигна крайчеца и надникна вътре, прошепвайки някакъв въпрос. Миг по-късно монахът вдигна цялата завеса, поклони се на Томаш и го покани да влезе, отново се приведе в поклон и изчезна.
Стаята беше малка и тъмна. На килимчето пред единствения прозорец седеше дебел монах. От снимките, забодени на шкафа, се усмихваха заточеният Далай Лама и покойният Панчен Лама; върху миниатюрната масичка в крехко равновесие се извисяваше огромна камара книги. Монахът държеше малко томче в ръцете си. Затвори го кротко, вдигна глава и прие чужденеца с усмивка.
— Таши делех — поздрави той.
— Таши делех.
— Аз съм Жинпа Кадрома — съобщи монахът. — Искали сте да говорите с мен.
Томаш се представи и му показа листчето, написано от Грег Съливан в американското посолство в Лисабон.
— Едни приятели ме насочиха към вас. Казаха, че бихте могли да ми помогнете.
— Какви приятели?
— Ами… опасявам се, че не мога да ви кажа. Но са приятели.
Монахът сви дебелите си устни.
— Хм — прошепна той. — И с какво бих могъл да ви помогна?
— Търся един човек.
Томаш извади картичката от джоба си и я подаде на Жинпа. Монахът взе картичката, взря се в снимката на Потала и се зае да чете посланието, изписано на гърба.
— Какво е това?
— Илюстрована картичка, изпратена от Тибет до един мой приятел, който изчезна. Имам основания да смятам, че този тибетец би могъл да ми помогне да разбера какво се е случило с моя приятел. Тибетецът се казва… мм… — Томаш се наведе да види името, надраскано на картичката в ръцете на Жинпа. — Тензин Табтен.
Монахът впери нетрепващ поглед в него, после постави картичката до снимките на Далай Лама.
— Никой не може да получи достъп до Тензин Табтен току-така — каза Жинпа. — Първо ще трябва да проверим някои неща и да поговорим с някои хора.
— Разбира се.
— Утре ще имате отговор. Ако открием нещо подозрително, никога няма да видите човека, когото търсите. Но ако всичко е наред, ще постигнете целта си. — Махна леко с ръка, сякаш се сбогуваше. — Елате точно в десет сутринта пред храма на Ария Локешвара.
Томаш си записа.
— Ария Локешара.
— Локешвара.
Поправи записаното.
— И къде е това?
Жинпа се обърна и кимна по посока на картичката. В двореца Потала.
 

Ситен дъжд се сипеше неуморно над Лхаса, прострял мръснобялата си пелена над тибетската столица, когато Томаш Нороня започна да се изкачва по стръмния склон над къщите. Крачейки бавно и съсредоточено, без да изпуска от контрол дишането и сърдечния си ритъм, той изкачи стъпалата в буквата Z, докато стигна нивото на покривите на Шол. Спря, вдигна глава и се взря в прекрасния папат пред него.
Потала се издигаше величествено на стръмния зъбер, прегърнал тъмната скала с дългата си бяла фасада, с червеникаво-кафяви сгради в средата, напомнящи кули на замък, вперил празните очи на прозорците в града, изгубен в подножието му. Целият палат приличаше на огромен фар, внушителна крепост, бдяща над Лхаса — будуващ исполин, възправил се над мъгливата пелена с мълчаливо величие, за да направлява духа на Тибет. Цветни знамена с молитви се полюшваха тежко, развявани от вятъра. Задъхан, отмалял от умора и възбуда, Томаш се наведе над зида и впери поглед във вълшебния град на платото сред планините, с къщите в подножието на Потала, които приличаха на поклонници, проснати в молитва пред божеството, наблюдаващо отгоре.
Всичко тук изглеждаше спокойно, прозрачно, възвишено. Целомъдрено. Никъде другаде, както тук, не беше изпитвал чувството, че се намира някъде между небето и земята, реейки се като свободен дух над човешката маса, все по-близо до Бога. Усещаше вечността, събрана в секунда, преходното, запечатало безкрая, началото и края, светлината и тъмата, Вселената в един дъх, чувството, че животът има мистичен смисъл, че има тайна, скрита отвъд видимото, загадка, изписана с древно писмо, и херметичен код, извечен звук, който долавяш, без да чуваш.
Тайната на света.
Но пронизващият леден вятър бързо угаси тайнствения пламък, лумнал в гърдите му, и го принуди да се устреми към тъмните покои на спящия палат. Премина «Деян Шар», големия външен двор на Потала, и бързо изкачи стълбите до Белия дворец, старата резиденция на Далай Лама. Когато достигна топлите горни етажи, Томаш усети тайнствената аура, която изпълваше това място.
Тъмните килии, осветени от едва мъждукащи лампи, висящи от тавана или из жълтите завеси на прозорците, сякаш криеха загадъчно съкровище. Из коридорите долитаха гласовете на монаси, които рецитираха свещени текстове. Само звънът на камбаните, биещи отдалече, нарушаваше вълната от лекото напевно декламиране на мантрите; първичното ооооооом кънтеше из палата. Въздухът беше наситен с острата миризма на лой от як, смесена с аромат на тамян. Силният вятър навън сигурно беше разкъсал плътната пелена от облаци, защото в този момент топли слънчеви лъчи нахлуха през златистите завеси, изпълвайки палата със странни светлини, достигащи до най-тъмните му кътчета, а виолетово–белият дим от тамяна се заизвива нагоре, като духове, чезнещи във въздуха.
Млад монах, наметнат с яркочервено наметало, се показа в коридора и Томаш се устреми към него.
— Таши делех — поздрави чужденецът.
— Таши делех — отговори монахът с лек поклон.
Томаш го погледна въпросително.
— Ария Локешвара?
Монахът му направи знак да го последва. Изкачиха се до Червения дворец и поеха по коридори, боядисани в оранжево, после през сводеста галерия с колони, покрити с червен плат, която гледаше към позлатените покриви. След като свиха няколко пъти в странични галерии, монахът посочи малък параклис, сгушен в един от ъглите на палата. Стълбите пред параклиса бяха ярко осветени от струящите през пролуката на покрива слънчеви лъчи.
— Кале шу — сбогува се младият монах, преди да изчезне.
Малкият параклис, Ария Локешвара беше изпълнен със статуи. Дим от тамян се носеше във въздуха, озарен от светлината на лоените свещи. Вътре имаше само един монах, застанал в поза за медитация, с лице към статуите, подредени до стръмното стълбище пред входа. Томаш се огледа наоколо, дори вдигна глава към сводовете, търсейки някакъв знак, че го очакват; представяше си, че някой ще го повика от тъмното и ще се представи като Тензин Табтен. Но никой не се появи. Остана така дълги минути, застинал в очакване, загледан в треперливата светлина на свещите, вдишвайки миризмата на масло и тамян, заслушан в мантрите, които редяха нейде далече.
След двадесет минути започна да се чувства неспокоен, връхлетян от терзаещи съмнения. Дали монасите не бяха сметнали въпросите му за подозрителни? Дали не беше постъпил неразумно и не бе прогонил дивеча? Какво щеше да прави, ако му затворят всички врати? Как би могъл да поднови разследването?
— Khyerangkusu depoyinpe?
Томаш потръпна и погледна натам, откъдето беше дошъл гласът. Беше монахът, който седеше в параклиса с гръб към него.
— Моля?
— Попитах ви дали тялото ви се чувства добре. Така поздравяваме приятелите тук.
Томаш се изкачи колебливо по стълбите, влезе в параклиса, заобиколи тибетеца и разпозна в него монаха, с когото беше разговарял предишния ден в «Джоханг».
— Жинпа Кадрома?
Дебелият монах обърна лице и го погледна добродушно, усмихнат като жив Буда.
— Изненадан ли сте да ме видите?
— Ами… не — заекна Томаш. — Тоест, да. Не трябваше ли Тензин Табтен да е тук сега?
Жинпа поклати глава.
— Прегледахме акредитивните ви писма и смятаме, че няма проблеми да се срещнете. Но ще трябва вие да отидете при него.
— Добре — съгласи се историкът. — Кажете ми къде.
Монахът обърна глава, затвори очи и въздъхна.
— Вие сте вярващ човек, нали професор Нороня?
Томаш се вгледа в него, малко разочарован, че Жинпа не му каза веднага къде би могъл да срещне човека, когото търсеше. Но осъзнаваше, че тук ритъмът на живот е различен и трябва да се остави да бъде воден от монаха.
— Не.
— Не вярвате в съществуването на нещо, което ни превъзхожда?
— Ами… може би, не знам. Да кажем, че го търся.
— Какво търсите?
— Истината, предполагам.
— Мислех си, че търсите Тензин.
Томаш се разсмя.
— И него също — каза. — Може би той знае истината.
Жинпа отново въздъхна.
— Този параклис е най-светият от всички в Потала. Датира от времето на друг дворец, построен през VII век, върху който е бил издигнат Потала. — Пауза. — Не усещате ли присъствието на Дхармакая?
— Кой?
Застинал неподвижно и със затворени очи, монахът изглеждаше потопен в медитация.
— Какво знаете за будизма?
— Нищо.
Отново настъпи тишина, нарушавана само от далечните напеви на свещените текстове.
— Преди повече от две хиляди и петстотин години се родил човекът, наречен Сидхарта Гаутама, принц от благородна каста, който живеел в дворец. Когато разбрал, че животът извън двореца е низ от страдания, Сидхарта изоставил всичко и заживял в гората като отшелник, разкъсван от съмнения защо да продължава да живее, след като всичко е само болка? Странствал седем години из горите в търсене на отговор на този въпрос. Петима аскети го убедили да пости, защото вярвали, че отказът от телесните нужди поражда духовна енергия, която води до просветление. Сидхарта постил толкова, че станал само кожа и кости и коремът му залепнал за гърба. Но в един момент установил, че усилията му били напразни и стигнал до заключението, че на тялото му трябва енергия, за да храни ума в неговите търсения. Затова решил да се откаже от крайните мерки. За него истинският път не бил нито този на дворцовото охолство, нито аскетичното изтезание на плътта, където се срещат двете крайности. Избрал Средния път, Пътя на равновесието. Един ден, след като се изкъпал в реката и хапнал сладък ориз, седнал да медитира под една смокиня — Дървото на просветлението, или Бодхи, и се зарекъл, че няма да стане оттам, докато не постигне просветление. След четиридесет и девет дни на медитация настъпила нощта, когато най-накрая видял разрешени всичките си съмнения. Събудил се напълно. Сидхарта станал Буда, Просветления.
— От какво се е събудил?
— Събудил се е от съня на живота. — Жинпа отвори очи, сякаш и той се беше пробудил. — Най-сетне просветлен, Буда посочил пътя за пробуждане, минаващ през Четирите благородни истини. Първата истина твърди, че човешкото съществуване е страдание. Страданието произтича от нежеланието ни да осъзнаем Втората благородна истина, а именно, че всичко е преходно. Всичко се ражда и умира, казал Буда. Ние страдаме, защото прекалено силно се привързваме към съня, който е животът, към илюзиите на сетивата, към представата, че е възможно да задържим всичко такова, каквото е, и да приемем, че светът е река, която преминава. Това е нашата карма. Живеем с убеждението, че всеки от нас е отделно същество, а всъщност сме част от неделимо цяло.
— А възможно ли е да се освободим от тази… мм… илюзия?
— Да. Точно Третата благородна истина установява, че е възможно да прекъснем веригата на страданието, възможно е да се освободим от кармата и да стигнем до състояние на пълно освобождение, на просветление, на пробуждане. Нирвана. Тук изчезва илюзията за индивидуалност и се ражда убеждението, че всичко е едно цяло и че ние сме част от него. — Въздъхна. — Четвъртата благородна истина е осемстепенният свещен път, призван да премахне болката, да ни слее с цялото и издигне до нирвана. Това е пътят, по който се превръщаш в Буда.
— И какъв е този път? — поиска да узнае Томаш.
Жинпа притвори очи, сякаш отново потъваше в медитация.
— Пътят за Шигаце — отрони той.
— Шигаце ли?
— В Шигаце има малък хотел. Отидете там и кажете, че искате бодхисатва Тензин Табтен да ви покаже пътя.
Томаш замръзна за миг, поразен от начина, по който монахът беше сменил темата на разговора, връщайки се към първоначалния въпрос. Но веднага се съвзе, извади бележник и бързо записа инструкциите.
— Тензин… да ми покаже… пътя — повтори той.
— Не пишете. — Жинпа докосна приведената му глава. — Запомнете го.
Посетителят се сконфузи за момент, но покорно откъсна листчето от тефтера, смачка го и го хвърли в кошчето.
— Хм — промърмори той, опитвайки се да запомни подробностите. — Шигаце, казвате?
— Да.
— И какво да направя там?
— Отидете в хотела.
— Какъв хотел?
— «Ганг Джиял Уци».
— Моля?
— «Ганг Джиял Уци». Но европейците го наричат другояче.
— Как?
— Хотел «Орчард».
 

Слезе по безкрайните стъпала на стръмни сумрачни стълбища, зейнали като зловещи кладенци, премина през големия салон, където се намираше тронът на шестия Далай Лама, и без да обръща внимание на прочутите статуи и параклиси, бързо напусна Потала.
Томаш беше човек с мисия. Беше запомнил мястото на срещата с тибетеца, който би могъл да хвърли светлина върху изчезването на професор Сиза и тайната на стария ръкопис на Айнщайн. Имаше усещането, че е на ръба да разреши загадката, и едва сдържаше възбудата си. Спусна се стремително по пътя до Бейдзин Гуйлам, впил поглед в земята и зареял мисли към новите възможности, които се откриваха пред него, абсолютно откъснат от света около него.
Не забеляза черния бус, който мина покрай тротоара, нито двамата мъже, които изскочиха и се отправиха към него с неясни намерения.
Рязко дръпване го върна в действителността.
— Какво, по дяволите…
Някой изви грубо ръката му и Томаш изкрещя от болка.
— Влезте тук — заповяда му непознат глас на английски, със силен и странен акцент.
Зашеметен, без да осъзнава напълно какво се случва, той видя как вратата на буса се отвори и миг по-късно и влетя вътре.
— Пуснете ме! Какво е това? Пуснете ме!
Удариха го по тила и пред очите му притъмня. Следващото, което видя, беше собствения си нос, сплескан на задната седалка на автомобила, усети подрусването и шума на мотора, който работеше на пълна скорост, и осъзна, че се намира в бус, отвлечен от непознати.
— Е? — попита го някакъв глас. — Успокоихте ли се?
Проснат по лице на седалката, с ръце, извити назад и стегнати в белезници, Томаш извърна глава и видя мъж с черни мустаци, който се усмихваше едва забележимо. Чертите и леко мургавата кожа подсказваха, че е роден в Близкия изток.
— Накъде ме водите?
Усмивката не слизаше от лицето на мъжа.
— Спокойно. Сега ще разберете.
— Кой сте вие?
Непознатият се наведе към Томаш.
— Не си ли спомняте?
Историкът се вгледа в лицето му, но никакъв спомен не трепна у него.
— Не.
Мъжът се разсмя.
— Естествено — възкликна той. — Когато разговаряхме, вие бяхте с вързани очи. Не си ли спомняте поне гласа ми?
Томаш отвори очи. Нямаше никакво съмнение, разбра с ужас. Непознатият беше иранец. И определено не беше от «добрите».
— Не.
— Казвам се Салман Каземи и съм полковник от ВЕВАК, Министерството на разузнаването и националната сигурност на Ислямска република Иран — представи се той. — Ние с вас проведохме доста оживен разговор в затвора «Евин». Спомняте ли си?
Томаш си спомняше. Беше човекът от тайната полиция, който го беше удрял по време на разпита и беше изгасил цигарата си във врата му.
— Какво правите тук?
— Дойдох да ви издиря.
— Какво искате от мен?
Каземи отвори едрите си ръце.
— Все едно и също.
— Не ми казвайте, че сте тук, за да ме питате какво съм правил в Министерството на науката онази нощ.
Полковникът се разсмя.
— Ние разбрахме това преди доста време, драги ми професоре. Изглежда, ни мислите за глупаци.
— Тогава какво искате да знаете?
— Същото, вече ви казах.
— Какво?
— Искаме да знаем тайната на ръкописа на Айнщайн.
Превъзмогвайки страха си, Томаш каза с пресилено пренебрежение:
— Вие не разполагате с нужния интелектуален капацитет, за да разберете тайната. Онова, което документът съдържа, надхвърля знанията ви.
Каземи отново се усмихна.
— Може и да сте прав — допусна той. — Но сред нас има един човек, който би могъл да го разбере.
— Сред вас? Съмнявам се.
Полковникът кимна към предната седалка и Томаш чак сега осъзна, че на мястото до шофьора има още един човек. Вгледа се в него и смаян разпозна черните коси, нежния овал на лицето, чувствените устни, медените очи, които го гледаха с неприкрита тъга.
Ариана.
 

XXX
 
Стаята беше тъмна и студена, само с едно прозорче с решетка и дебело матово стъкло. Тесният отвор беше единственият източник на светлина в малкото помещение. От тавана висеше малка гола крушка, като сълза, увиснала на нишка, но Томаш още не я беше виждал да свети и предполагаше, че едва привечер щеше да наблюдава бледото й мъждукане.
Тясното затворено пространство, в което се намираше, трудно можеше да бъде наречено стая. Беше нещо като мазе, а в неговия случай най-подходяща му се струваше думата килия. Томаш беше затворен в импровизирана килия. На каменния студен под беше хвърлено шарено тибетско одеяло, имаше кофа за физиологични нужди и кана с вода.
Нищо повече.
Но комфортът беше последната му грижа в този момент. Основният проблем се свеждаше до това, че отново бе арестант. Седна по турски на одеялото, опитвайки се да осмисли случилото се. Беше попаднал в ръцете на иранците, които се опитваха да разбулят тайната около ръкописа на Айнщайн. И за капак на всичко, като гнила черешка върху тортата от нещастия, се беше появила Ариана.
Беше му трудно да повярва, но с очите си беше видял Ариана в компанията на иранския полковник, беше я видял да седи в колата, с която го бяха отвлекли. Нима е възможно? Ариана срещу него? Не спираше да се терзае от съмнения. Нима през цялото време е била срещу него? Нима през цялото време го е мамила? Какъв глупак беше! Глупак, глупак, глупак! Но, запита се той, каква бе целта на всичко това? Защо бе нужно да разиграва целия онзи театър в Техеран? Не, каза си Томаш, поклащайки глава. Не беше възможно. Ариана не би могла да играе двойна игра. Не. Сигурно имаше някакво друго обяснение. Помъчи се да намери алтернативи, оправдания, да тръгне по друг, различен път. Може би са я принудили? Разбрали са, че му помага, и са я заплашили? Но след като я грозеше опасност, защо я бяха оставили да дойде чак до Тибет?
Часове наред прекара в терзания, опитвайки се да намери обяснение за необяснимото, приемливо оправдание за неприемливото. Но горчивият вкус на предателството не го напускаше, следваше като сянка всяка негова мисъл, играеше си с чувствата му и го гнетеше повече от всичко друго.
Шум на приближаващи стъпки прекъсна мъчителната нишка на разсъжденията му. Томаш затаи дъх. Дочу гласове, съпровождащи стъпките, после стъпките утихнаха и чу металния звук на превъртащ се ключ в ключалката на вратата на стаичката.
Вратата се отвори и едрото тяло на полковника изпълни тясното помещение. Носеше столче, а зад него идваше още някой. Томаш обърна глава и видя Ариана.
— Е, как е, професоре? — попита офицерът от ВЕВАК с дружелюбен тон. — Готови ли сме да говорим?
Каземи пусна Ариана да мине напред и заключи вратата зад себе си. После остави столчето на земята, седна и се вторачи в Томаш. Затворникът се надигна от тибетското одеяло и изгледа първо Каземи, после Ариана.
— Какво искате от мен?
— Вие знаете… — усмихна се Каземи снизходително.
Томаш се взираше в Ариана, забравил за присъствието му.
— Как можахте да ми сторите това?
Иранката избягна погледа му.
— Доктор Пахраван не е длъжна да ви дава обяснения — изръмжа Каземи. — Да минем на въпроса, който ни интересува.
— Кажете, моля ви — настоя Томаш, без да откъсва очи от Ариана, — какво става тук?
— Предупреждавам ви, професоре — повиши глас полковникът. — Доктор Пахраван не е длъжна да ви дава обяснения. Вие би трябвало да ни поясните нещо.
Томаш не даде вид, че е чул човека от ВЕВАК, и продължи да се взира в Ариана.
— Кажете ми, че всичко е било лъжа. Кажете ми нещо, каквото и да е.
Каземи скочи от столчето, хвана Томаш за яката и вдигна ръка, готов да го удари.
— Млъкни, идиот такъв!
Ариана извика нещо на фарси и полковникът застина с ръка във въздуха. Неохотно пусна Томаш и се върна на столчето с явно презрение, изписано на лицето.
— Е? — настоя затворникът със същия предизвикателен тон. — Как ще обясните всичко това?
Ариана замълча за секунда, но веднага след това погледна полковника и отново заговори на фарси. След като размениха няколко неразбираеми реплики, Каземи кимна ядосано и се обърна към Томаш.
— Какво искате да знаете?
— Искам да знам доколко доктор… доктор Пахраван е замесена в тази история?
Офицерът от ВЕВАК се усмихна язвително.
— Горкият — каза. — Нима наистина мислите, че е толкова лесно да се избяга от «Евин»?
— Какво искате да кажете с това?
— Онова, което искам да кажа, е, че не вие сте успели да избягате, чухте ли? Ние ви оставихме да избягате.
— Как така?
— Прехвърлянето ви от «Евин» в Затвор 59 беше само претекст за улесняване на бягството ви.
Томаш изгледа Ариана, не вярвайки на ушите си.
— Вярно ли е това?
Иранката остана безмълвна.
— Доктор Пахраван замисли всичко — разкри полковникът, сякаш говореше вместо нея. — Прехвърлянето ви, театърът насред улицата, за да ви убеди, че ви спасяват, всичко.
Арестантът, зашеметен, задържа погледа си на Ариана.
— Значи всичко е било само театър…
— Всичко — повтори Каземи. — Нима си въобразявахте, че толкова лесно можете да ни се изплъзнете? — Усмихна се със сарказъм. — Избягахте, защото ние искахме да избягате. Разбрахте ли?
Томаш смаяно гледаше ту единия, ту другия иранец.
— Но… с каква цел? Защо е всичко това?
Полковникът въздъхна.
— Как защо? — попита с презрение той. — Защото бързахме, разбира се. Защото искахме да ни отведете до тайната, без да губим излишно време. — Настани се по-удобно на табуретката. — Бъдете сигурен, че щяхте да пропеете като канарче, ако ви бяхме откарали в Затвор 59.
— Но защо не ме задържахте?
— Защото не сме глупави. Когато ви заловихме в Министерството на науката да крадете ръкопис, свързан с ядрената ни програма, беше ясно за всички, че не сте го направили, защото така ви е хрумнало. Направили сте го за ЦРУ или за някоя друга американска служба. А ако сте обвързан с ЦРУ, никога няма да си признаете това. — Сви рамене. — Тоест, щяхте да признаете, но щеше да отнеме месеци. А ние не разполагаме с месеци.
— И тогава?
— И тогава доктор Пахраван ни предложи решение на въпроса. Оставяме ви да избягате, а после ви следваме по петите. Сега разбрахте ли?
Томаш отново изгледа Ариана.
— Значи всичко е било само инсценировка.
— Холивуд — каза Каземи, — при това първокласен. Държахме ви под наблюдение. Само трябваше да ви проследим и да видим къде ще ни отведете.
— Но какво ви е накарало да мислите, че ще продължа издирването си? Все пак ръкописът беше в Техеран.
Полковникът се разсмя.
— Драги ми професоре, не ме разбрахте добре. Ясно е, че нямаше да се върнете за документа. Вие щяхте да се насочите към изследванията на професор Сиза.
— А! — възкликна Томаш. — Професор Сиза. Какво сте му направили?
Каземи се прокашля.
— Ами… случи се малък инцидент.
— Какво значи малък инцидент?
— Професор Сиза беше наш гост в Техеран.
— Гост ли? Нима имате навика да нахълтвате като бандити в дома на поканените от вас хора и да обръщате кабинетите им с главата надолу?
Офицерът се усмихна.
— Да кажем, че професор Сиза имаше нужда да бъде… хм… убеден, за да реши да ни посети.
— И какво му се случи?
— Ами, може би е по-добре да започнем отначало — каза Каземи. — Миналата година един от нашите учени, който работи в централата в Натанц, се завърна от конференция на физиците в Париж с много интересна информация. Каза ни, че е дочул разговор между физици, в който един от тях споделил, че притежава неизвестен за науката ръкопис, който съдържал формула за небивала експлозия, и почти приключил изследванията, потвърждаващи откритията, изложени в документа. Нашият човек ни даде името на учения, който пазел тайния ръкопис. Някой си професор Аугущо Сиза от Университета в Коимбра.
— Значи така сте разбрани за съществуването на Божията формула?
— Да. След като узнахме за това, планирахме операция, която трябваше да ни осигури въпросния таен документ. Както знаете, същата година ни беше оказан силен международен натиск заради нашата ядрена програма със завоалирани и открити заплахи за сурови санкции. Предвид това, правителството реши да ускори изследванията, за да направи нашата позиция… хм… неуязвима.
— Искате да развиете производството на ядрени оръжия.
— Разбира се. Ако постигнем целта си, никой не би се осмелил да ни нападне, нали? Вижте Северна Корея. — Вдигна вежди, за да подчертае мисълта си. — Затова решихме да предприемем стъпки в тази насока. С помощта на наши ливански приятели отидохме до Коимбра, намерихме професор Сиза, убедихме го да ни покаже къде се намира ръкописът и разбира се, го поканихме да дойде с нас в Техеран. Проведохме добросърдечен разговор, но той склони едва след като носът му пое убедителна доза хлороформ. — Усмихна се, видимо доволен от начина, по който беше представил положението. — Когато пристигнахме в Техеран, веднага се заехме да четем ръкописа на Айнщайн, но някои неща… мм… ни се сториха не съвсем ясни. Наложи се да зададем някои въпроси на професора. Отначало бяхме достатъчно любезни, но той реши да упорства и дума не обели. Заинати се като магаре. Ето защо трябваше да прибегнем до силови мерки.
— Какво сте му направили?
— Изпратихме го в Затвор 59.
— В Затвор 59? С какво обвинение?
Каземи се разсмя.
— Не са необходими обвинения, за да пратим някого в Затвор 59. Спомнете си, че официално Затвор 59 не съществува и че формално погледнато, професор Сиза не е посещавал Иран.
— Ах, да.
— Настанихме го в стая с пет звезди.
— И после?
— Проведохме разпит. Започнахме меко, но той отново отказа да сътрудничи. Правеше се на глупак, за да ни заблуди. И тогава се наложи да вземем по-сериозни мерки.
— Сериозни мерки?
— Да. Но нещата не се развиха добре. Професорът явно е имал сърдечни проблеми, за които не бяхме уведомени навреме.
— Какво се случи?
— Умря.
— Какво?
— Умря по време на разпит. Бяхме го обесили с главата надолу и го налагахме с пръчки, но в един момент престана да реагира. Помислихме си, че е изгубил съзнание, и се опитахме да го свестим, но той не дойде на себе си. Лекарят установи, че е мъртъв.
— Копелета.
— Доста неприятно, наистина — отсъди Каземи. — Старецът се спомина, преди да ни каже каквото и да било. Това обърка нещата, както навярно се досещате.
— Какво очаквахте да ви разкрие?
— Как да тълкуваме ръкописа на Айнщайн, разбира се. Ръкописът съдържаше загадки, а човекът, който можеше да ни ги разтълкува, беше умрял. Имахме сериозен проблем. Щяха да хвърчат глави. — Прокара ръка през гърлото с красноречив жест, сякаш неговата глава беше една от тях. — Имахме късмет, че нашите служби от ВЕВАК бяха направили списък на близките до професор Сиза хора. И така разбрахме, че той имал приятел математик… мм… еди-кой си Нороня.
Томаш зяпна ужасен.
— Баща ми.
— Човек, с когото явно професор Сиза доста е разговарял. — Каземи се наведе с почти заговорническо изражение в очите. — За нас беше важно да узнаем дали, докато са си бъбрели по приятелски, покойният не е разкрил някоя от тайните от ръкописа на Айнщайн пред видния математик. Разбирате ли? Значи, достатъчно беше да зададем няколко въпроса на математика. — Сви рамене. — Но впоследствие разбрахме, че математикът е тежко болен. И дума не можеше да става да повторим номера, който бяхме скроили на професор Сиза. Нещата щяха отново да свършат зле и щяхме да привлечем ненужно внимание. Но ние трябваше да намерим отговор на нашия въпрос, нали така? Какво да правим? — Направи драматична пауза. — Тогава открихме, че въпросният математик има син, който е криптоаналитик. Нещата се подреждаха отлично. Щяхме да доведем сина тук и той щеше да ни помогне да дешифрираме ребусите от ръкописа. Предположихме, че ако не успеете, вероятно сам ще потърсите помощ от баща си, знаейки за близкото му приятелство с професор Сиза. Изглеждаше перфектно.
— Разбирам.
— Нещата потръгнаха добре. Дойдохте в Техеран, видяхте ребусите и започнахте да работите върху тях. Доктор Пахраван много ви хвалеше в докладите си, съобщи ни, че сте постигнали голям напредък в разгадаването на първия ребус, този в стиховете. Всички бяхме много доволни. Но възникна проблемът с взлома в Министерството на науката. И тук вече нещата излязоха извън контрол. Когато ни информираха, че сте били задържан при тези обстоятелства, веднага разбрахме, че ЦРУ е замесено в случая. А това, както можете да предположите, ужасно усложняваше положението.
— Да, разбира се — иронично подхвърли Томаш. — Сигурно съм ви провалил вечерта.
— Напълно — потвърди Каземи. — Най-напред мислехме да ви изтръгнем информацията насила, но веднага стана ясно, че не знаете всичко. Доктор Пахраван ни обърна внимание, че дори не сте имали време да разпитате баща си. И така, трябваше да създадем условия за това, нали? Да ви оставим да си поприказвате с татенцето, а после да ви проследим и да видим къде ще ни заведете.
— Наистина ли вярвате, че баща ми знае нещо?
Полковникът повдигна рамене.
— Това беше една възможност.
— И какво би могъл да знае?
— Би могъл да знае например къде е скрит вторият ръкопис.
— Какъв втори ръкопис?
— Ами втората част на Die Gottesformel.
— Каква втора част? За какво говорите, по дяволите?
Каземи въздъхна, сякаш говореше с дете.
— Има и втора част на ръкописа. Документът, който занесохме в Техеран, е непълен. Къде е втората част? Ето, това попитахме професор Сиза. Къде е втората част? Той не отговори.
— Но откъде знаете, че има и втора част?
— От шифъра.
— Какъв шифър?
— Шифърът в ръкописа. — Намести се на табуретката. — Знам, че нямахте възможност да прочетете Die Gottesformel, затова ще ви обясня. В края на текста Айнщайн е написал, че е открил формула, която може да доведе до невиждана експлозия и че въпросната формула е написана на друго място. После добавя see sign (виж знака) и шифъра. Смятаме, че това е ключът за откриването на втората част на ръкописа.
— Но къде е тази втора част?
Каземи въздъхна отново. Томаш усещаше, че агресивното му поведение е отдушник за огромното вътрешно напрежение.
— Не знам — възкликна той. — Вие ми кажете.
— Аз? Но какво бих могъл да ви кажа? Нямам и най-малка представа къде би могла да се намира тази… тази втора част. Всъщност едва сега научавам, че има и втора част на ръкописа.
— Я не се правете на глупак — изръмжа иранецът. — Не питам за това.
— А какво?
— Искам да знам какво ви разкри баща ви.
— Баща ми? Нищо не ми е разкривал.
— Искате да ме убедите, че не сте разговаряли?
— Разбира се, че говорихме — каза Томаш. — Но не и върху ръкописа на Айнщайн.
— А върху изследванията на професор Сиза?
— Също. Дори и през ум не ми е минавало, че той би могъл да знае нещо важно по случая.
По лицето на Каземи се изписа нетърпение.
— Вижте, съветвам ви да не си играете с мен.
— Не си играя с вас. Доколкото знам, единствените, които си играят с някого тук, това сте вие!
— Тогава какво правите тук?
— Аз ли? Тук съм, защото ме отвлякохте! Всъщност, настоявам незабавно…
— Какво търсите в Тибет? — прекъсна го иранецът, уточнявайки въпроса си.
— А — разбра Томаш. — Ами… мм… дойдох да търся някаква следа от професор Сиза, разбира се. — Замълча унило. — Но щом е мъртъв, няма какво повече да диря.
— И сте дошли чак в Тибет да издирвате професор Сиза? Защо в Тибет?
Томаш се поколеба, питайки се какво би могъл да каже на човека от ВЕВАК. — Защото… защото разбрах, че е поддържал контакти с Тибет.
— Какви контакти?
— Уф… не знам.
— Лъжете. Какви контакти?
— Не знам, вече ви казах. Опитвам се да открия.
— И какво ще правите?
— Аз ли? Нищо. Доколкото разбрах, професор Сиза е мъртъв.
— Да, но къде щяхте да се опитате да го намерите?
— Вече опитах.
— Къде?
— В Потала, малко преди вие да ме отвлечете.
— Защо в Потала?
— Защото… мм… защото намерих в дома му картичка от Тибет с изглед от двореца Потала.
— Къде е тази картичка?
— Оставих я… оставих я в Коимбра.
Това беше лъжа, разбира се. Беше я донесъл в Тибет, но за късмет картичката беше останала у Жинпа, когато отиде да го посети в храма «Джоханг».
— И кой му е изпратил тази картичка?
— Не знам — излъга отново. — На картичката нямаше текст.
Объркан, полковникът впи очи в него.
— Но в такъв случай защо решихте, че картичката има някаква връзка с местонахождението на професора?
— Фактът, че идва от Тибет. Стори ми се странно, само това. И понеже не разполагах с друга следа, реших, че си струва да проуча тази.
— Хм — промърмори Каземи, опитвайки се да сглоби частите от пъзела. — Не можете да ме убедите. Никой не тръгва за такова отдалечено и недостъпно място като Тибет само защото има някакво неясно усещане, нали?
Арестантът обърна очи с досада и си пое дълбоко въздух, сякаш търпението му се беше изчерпало.
— Чуйте, не мислите ли, че вече е време да приключим с този глупав театър?
— Какво искате да кажете с това?
— Искам да кажа, че трябва да стъпите на земята.
Иранецът го изгледа, без да разбира.
— Как така?
— Ръкописът на Айнщайн. Нима все още не сте разбрали, че той не е това, което си мислите?
— Не е ли? И какво е тогава?
— Ръкописът няма нищо общо с атомните оръжия.
— А с какво друго?
Томаш се опъна по гръб на тибетския килим и положи глава на преплетените си зад главата ръце, сякаш се беше излегнал да се попече на слънце. Притвори клепачи, като че ли се наслаждаваше на въображаема топлина, и за първи път широка усмивка грейна на лицето му.
— С нещо далеч по-важно от това.
 

XXXI
 
Одеялото беше абсолютно недостатъчно, за да го предпази от ледения студ, който скова всичко през нощта. Томаш се сви като зародиш под завивката, но топлината на тялото му, задържана от грубия плат, не стигаше, за да компенсира жестокия студ, от който вече трепереше целият.
Разбра, че няма да може да заспи, и се зае да прави упражнения. Беше отчаян опит да се стопли, но се оказа донякъде сполучлив. Томаш се почувства по-добре и се сгуши под одеялото. Но след минути студът отново го връхлетя и затворникът осъзна, че напразно се надява да заспи. Щом го свиеше студът, трябваше да прави гимнастика, защото само така би могъл да издържи през нощта. Няма друг начин, помисли си той. Ще спи, когато изгрее слънцето, когато оскъдната дневна светлина проникне в килията. Проблемът беше в това, че и иранците щяха да се върнат по същото време, а един нов разпит не му се струваше най-добрият начин да се съвземе от безсънна нощ. Скръц, скръц.
Звукът от превъртането на ключа в ключалката изненада Томаш. Не беше усетил стъпки отвън; сякаш някой беше дошъл тайно, на пръсти, и едва сега, след като пъхна ключа във вратата, беше издал присъствието си.
Щрак.
Вратата се отвори и Томаш вдигна глава, за да види посетителя. Но всичко продължаваше да тъне в мрак, защото непознатият беше дошъл без фенерче.
— Кой е? — попита той, изправен върху тибетското одеяло.
— Шт.
Изшъткаха му припряно, но меко, и гласът му се стори познат. Наведе глава и отвори широко очи, опитвайки се да разпознае силуета, който прекрачваше вратата.
— Ариана?
— Да — прошепна му женският глас. — Не вдигайте шум.
— Какво става?
— Не вдигайте шум — прошепна умоляващо. — Елате с мен. Ще ви изведа оттук.
Томаш не чака да го молят. Скочи мигновено на крака и се вгледа внимателно в сянката, замръзнала в очакване.
— А другите?
Усети нежното докосване на ръката на Ариана.
— Шт — настоя тя все така сподавено, почти като дихание. — Елате с мен. Но тихо.
Топлата ръка на Ариана се вплете в пръстите му и го задърпа към вратата. Затворникът се остави да го водят из мрака. Придвижваха се бавно, почти пипнешком, стараейки се да не вдигат шум. Качиха се по някакви стълби, прекосиха двор, свърнаха по топъл коридор и излязоха през една врата.
Томаш усети как нощният студ го блъсна в лицето и най-сетне видя светлина. Под мъждукането на близкия електрически стълб той различи очертанията на пътя, дърветата наоколо и един тъмен джип. Бяха под открито небе. Ариана го задърпа по посока на джипа. Отключи вратите и направи знак на Томаш да влезе.
— Бързо — прошепна. — Да изчезваме, преди да са се събудили.
Измъкнаха се от този район, лутайки се из прашните улици на Лхаса, осветени само от фаровете на джипа и редките стълбове на уличните лампи. Томаш непрекъснато се обръщаше назад. Струваше му се, че всичко е спокойно, нямаше преследвачи. Направи му впечатление товарът на джипа — виждаха се туби с бензин, два бидона с вода и голяма кутия, явно с храна. Всичко показваше, че бягството е било внимателно планирано.
Джипът внезапно отби надясно и се отправи на запад, по посока на летището. Явно се отдалечаваха от центъра на града.
— Къде отиваме? — попита той.
— Преди всичко трябва да излезем от града. Прекалено опасно е да оставаме тук.
— Чакайте — възкликна той. — Първо трябва да отидем до хотела, за да си прибера нещата.
Ариана го изгледа смаяно.
— Томаш, да не сте полудели? Веднага щом разберат, че сме изчезнали, ще се запътят натам. — Тя отново се съсредоточи в пътя. — Освен това, плащаме на човек от персонала на рецепцията, за да ни информира къде ходите. Дори и не помисляйте да се връщате в хотела.
— Но къде отиваме?
Ариана натисна рязко спирачката и джипът изсвири, отбивайки на банкета край пътя до една бензиностанция на «Петрочайна». Шофьорката остави фаровете да светят и дръпна ръчната спирачка, преди да погледне спътника си.
— Кажете ми вие, Томаш.
— Но как мога да ви кажа? Вие сте запланували това бягство, не аз. Иранката въздъхна.
— Томаш, това бягство няма да ни доведе доникъде, ако не сме последователни.
— Какво искате да кажете с това?
— Искам да кажа, че не е достатъчно да избягаме. Където и да отидем, те ще ни намерят. Днес, утре, следващата седмица, след месец или година, няма значение. Ще ни хванат, разбирате ли?
— И тогава? Какво предлагате?
— Предлагам да им докажем, че нямат основания да ни преследват.
— А как ще им докажем това?
— Вчера ми дадохте една идея — каза тя и карамелените й очи заблестяха в тъмнината. — Вие казахте, че ръкописът на Айнщайн няма нищо общо с ядрените оръжия.
— Да.
— Така ли е наистина?
— Убеден съм. Но вие нали четохте ръкописа? Какво се казва в него?
Ариана поклати глава.
— Знаете ли, това е много странен текст. Така и не разбрахме какво всъщност се казва в него. Но по отношение на голямата експлозия Айнщайн е напълно ясен. Той е написал see sign, a после шифрирал формулата в шест букви, разделени на две групи, с удивителен знак в началото. Буквите са толкова малко, че ги запомних, ето, вижте. — Съсредоточи се. — Lya ovqo — изрецитира тя. — Не мисля, че толкова важна формула би могла да бъде толкова кратка, нали? Затова решихме, че става въпрос за шифров ключ, който дава достъп до втора част на ръкописа.
— Хм… да, разбирам.
— Но въпреки това — настоя Ариана — вие смятате, че не става въпрос за формула за атомна бомба?
— Вижте, не съм сигурен — каза той предпазливо. — Така мисля.
— Тогава ни остава само едно.
— Какво?
— Трябва да го докажем.
— Моля?
— Трябва да им докажем, че ръкописът не съдържа тайната за лесното производство на атомна бомба. Ето, това търсят те, нали? Ако им докажем, че това дирене е безсмислено, те ще ни оставят на мира.
— Разбирам.
В джипа настъпи напрегната тишина.
— Е, и? — попита Ариана.
Томаш въздъхна.
— Да се залавяме тогава.
— Възможно ли е да се докаже подобно нещо?
— Не знам. Но можем да опитаме.
— Много добре — одобри тя. — В такъв случай какво предлагате?
— Ще заминем.
— Къде?
Томаш отвори жабката на джипа и извади карта на Тибет. Отвори картата, разучава я няколко секунди и заби пръст в една точка, която се намираше на двеста километра западно от Лхаса.
— Шигаце.
 

Слънцето изгря далеч зад тях. Първият лъч озари обсипаното със звезди небе и миг по-късно зад тъмния хоризонт бликна кристалночистата светлина на зората.
Утрото откри пред тях чудно хубав пейзаж, който ги остави без дъх: стръмни и голи планини с покрити със сняг върхове, между които се откриваха живописни долини, навяващи мир и покой. Виждаха се стада овце, които пасяха кротко; мяркаше се някой номад; як, натоварен с продоволствия; каруца, която се влачеше в бавния ритъм на полския живот, както и трактори, макар че природата тук все още дишаше с пълни гърди, следвайки своя хилядолетен път.
Томаш се чувстваше изморен, но беше прекалено неспокоен и възбуден, за да се отпусне и да заспи. Обидата и недоверието към Ариана продължаваха да разяждат душата му. След дълго мълчание реши, че не може да продължава така. Трябваше да изясни съмненията си.
— Каква е гаранцията, че не играете някаква двойна игра?
Ариана, дотогава съсредоточена в пътя, изви вежди над красивите си медени очи.
— Моля?
— Как да съм сигурен, че няма да ме подведете отново? Добър театър ми изиграхте там, в Техеран…
Иранката намали скоростта и го погледна в очите.
— Мислите, че ви лъжа?
— Ами… нали вече ме излъгахте веднъж? Как да съм сигурен, че няма да ме изиграете отново? Откъде да знам дали това не е поредната инсценировка, скроена съвместно с… с полковник Дракула, или как му викаха там?
Ариана прехвърли вниманието си върху пътя.
— Разбирам подозренията ви — каза. — В тази ситуация това е нещо нормално. Но можете да сте сигурен, че сега няма никаква инсценировка.
— Как да съм сигурен?
— Нещата са различни.
— В какъв смисъл?
— В Техеран направих всичко, за да ви защитя. Инсценировката беше единствената възможност да ви защитя.
— Не разбирам…
— Вижте, Томаш — каза тя и стисна зъби. — Какво мислите, че щеше да ви се случи, след като ви заловиха в Министерството на науката посред нощ, със секретен документ в ръцете и спътник, който стреля, без да мисли?
— Нямаше да ми е леко. Макар че това, което преживях, също не беше кой знае колко леко.
— Разбира се, че страдахте достатъчно. Но Затвор 59 е много по-лошо място от «Евин». Или се съмнявате в това?
— Е, да. Определено щеше да ми дойде в повече.
— Добре, че най-сетне проумяхте това. Но може би се съмнявате, че накрая всичко щяхте да признаете?
— Е… да.
— Не бива да храните илюзии — каза тя. — Сигурно щеше да отнеме известно време, няколко седмици или месеци, но накрая щяхте всичко да си кажете. Всички си признават.
— Добре, така да е.
— А след като си признаехте? Какво щеше да ви се случи?
— Може би щях да прекарам дълго време в затвора, така мисля.
Ариана поклати глава.
— Щяхте да умрете. — Погледна го изкосо. — Не го ли разбрахте? Когато някой престане да е полезен, го убиват.
— Така ли смятате?
Иранката пак се втренчи в шосето.
— Не смятам — каза тя. — Знам. — Прехапа долната си устна. — Почти бях изгубила надежда, когато ми хрумна една идея. Защо да не ви освободят, а после да ви проследят, за да видят докъде ще ви доведе разследването? В крайна сметка, казах им аз, възможно е баща му наистина да знае нещо, което да помогне за разбулването на тайната. Защо не го оставите да се върне при баща си, като продължавате да го държите под непосредствено наблюдение? Нима това не би било по-продуктивно, отколкото онова, което замисляха да направят? — Усмихна се тъжно. — Тази идея, която ми хрумна, докато полагах отчаяни усилия да ви спася живота, им се видя доста интересна. «Ястребите» на режима, които искаха главата ви, промениха позицията си. Все пак, казах им аз, приоритетът е да развием тайно производство на ядрено оръжие, което нито Международната агенция за атомна енергия, нито американските шпионски сателити биха могли да открият. Нали това беше целта на операцията? А щом като е това и щом като освобождаването ви щеше да помогне за постигането на тази цел, защо да не ви пуснем на свобода? — Отново изгледа Томаш. — Схващате ли? Така успях да ги убедя да ви оставят да избягате. После нещата тръгнаха по сценарий.
— Но щом е така, защо просто не ми отвориха вратата на затвора и не ме оставиха да си тръгна законно? Защо беше необходим целият онзи театър насред улицата, да се преструвате, че ме спасявате?
— Защото ЦРУ веднага щеше да се досети, че има нещо гнило в цялата работа. Залавяме ви в министерството посред нощ с онзи документ в ръцете, в компанията на агент на ЦРУ, който открива стрелба, и само няколко дни след това ви пускаме да си ходите? Просто ви отваряме вратите, а? Нима мислите, че в ЦРУ нямаше да сметнат това за подозрително? — Поклати глава в отговор. — Очевидно е, че не можехме да ви пуснем току-така. Бягството от затвора беше единственото разрешение.
— Разбирам — съгласи се Томаш. — Но защо не ми казахте?
— Защото нямах тази възможност. Защото всеки път, когато се срещах с вас, бях под наблюдение. Освен това трябваше да се държите естествено. Ако ви бях казала нещо, каквото и да било, рискувах да проваля всичко.
Историкът прокара ръка по косата си.
— Разбирам — каза. — А сега, след като ме измъкнахте от онази дупка в Лхаса? Нима не излагате и себе си на опасност?
— Разбира се.
— Тогава… защо го направихте?
Ариана не отговори веднага. Остана мълчалива, вперила поглед в пътя.
— Защото не можех да ги оставя да ви убият — прошепна накрая.
— Но вижте… сега вие… вие самата можете да загинете.
— Не и ако докажем, че ръкописът няма нищо общо с ядрените оръжия.
— А ако не успеем да го докажем?
Иранката го погледна с блеснали очи; тъжно сияние обгръщаше красивото й лице:
— В такъв случай ще убият и двама ни.
 

Слънцето грееше отвисоко и така напичаше, че в джипа стана горещо като в пещ. Двамата отвориха прозорците и подложиха поруменелите си лица на свежия полъх. Стигнаха до някакво дефиле и джипът се заклатушка по неравния път през долината, залята от море от речни камъни.
Подал глава навън, Томаш се любуваше на идиличната природна красота. В тибетския пейзаж, мислеше си той, имаше много светлина и ярки, неподправени цветове. Тук червеното беше по-наситено, зеленото по-ярко, жълтото по-златисто; цветовете сякаш пламтяха сред планините, зашеметявайки сетивата с ослепителни хроматични експлозии.
И тогава го видяха. Синьо сияние блесна отдясно. Беше великолепно полирано бижу, мастиленосиньо огледало върху златната земя, лазурен сапфир, инкрустиран върху злато. Светлината, която излъчваше, беше наситено синя, сякаш извираше отвътре и се разгаряше в мощен, почти хипнотичен блясък.
— Какво е това? — попита Томаш, без да откъсва поглед от привличащото като магнит видение. И Ариана беше забелязала блесналото огледало и го гледаше като омагьосана.
— Езеро.
Спряха джипа и останаха прехласнати пред този порой от синева, пленил сетивата им. Езерото приличаше на осветено огледало, полиран лапис лазули в няколко нюанса, наситено морскосиньо в дъното, пламтящо кобалтовосиньо в средата, зелено като опал покрай брега, където водите облизваха блестящо белия плаж. Сякаш беше атол, незнайно как попаднал сред планинската верига, обсипана със злато и пурпур, с белоснежни проблясващи върхове, хвърлящи матови червено-кафеникави сенки. Същинска вакханалия от цветове.
— Това не може да е вода — каза Томаш, поразен от невероятното видение.
— Тогава какво е?
Въпросът беше риторичен, разбира се.
— Не сте ли гладна? — попита той.
Ариана изключи мотора и излезе от джипа, след което отвори задната врата и извади една кошница.
Наближаваше обяд и това беше идеалното място да похапнат. Томаш пое кошницата и двамата се спуснаха по хълма, надолу към езерото.
Слънцето печеше толкова силно, че пареше кожата им. Седнаха край една скала на брега на езерото, където водата беше така прозрачна, че дъното се виждаше. Но прежурящото слънце ги принуди да се преместят на сянка, в подножието на планината. Но веднага щом пресякоха сенчестата бразда, усетиха, че замръзват. Студът тук не се шегуваше. Отново се преместиха, този път на границата между слънцето и сянката, като телата им останаха на сянка, а краката бяха изложени на слънце. Томаш не можеше да повярва, че температурната амплитуда достига дванайсетина градуса. Краката му горяха от жега, а тялото му трепереше от студ.
Спогледаха се един друг и се разсмяха.
— От въздуха е — отбеляза развеселена Ариана.
— Какво му е на въздуха?
— Прекалено разреден е — поясни тя. — Не може да поеме топлината на слънцето, нито да филтрира силата му. Затова става така. — Вдиша въздуха. — Като малка ходех на разходка из планините Загрос в Иран и понякога усещах този ефект, но не чак толкова остро. Въздухът тук е така разреден, че не може да задържи топлината, нито да ни предпази от ултравиолетовите лъчи. — Погледна към слънчевата страна и се намръщи. — Ако трябва да избираме по-малкото зло, по-добре е да останем тук, на сянка.
Томаш остави кошницата на една скала и двамата си взеха сандвичи с франзела и шишенца със сок. Седнаха на скалата и докато хапваха, се любуваха на изгледа около тях.
Небето беше тъмно и дълбоко, в контраст с голия и великолепен, разточителен на цветове пейзаж. Смесваха се различни нюанси на кадифеносиньото и морскозеленото на водите, червеникавото и златистото на скалите, кафявото и бялото на планинските върхове. Сякаш светлината тук се подчиняваше на други закони, сякаш нейният източник не беше небето, а земята, сякаш дъгата беше земно явление, а не ефирно.
— Студено ми е — оплака се Ариана.
Почти без да мисли, подчинявайки се на мъжкия инстинкт на покровител, Томаш се приближи до нея, свали си сакото и я загърна. Неволно я притисна до себе си. Съвсем леко, невинно, само за да я стопли със собствената си топлина, но се получи нещо неочаквано. Докосването имаше магическо действие. Почувства меката й кожа, усети как се ускорява едва доловимото й дишане, вдъхна лекия парфюм на лавандула, който се разнасяше от косите й. Усети интуитивно желанието й да не се отдръпва и това разбуни чувствата му.
Спогледаха се.
Кристалнозелените очи докоснаха нейните златисти очи; срещнаха се вода и мед, студ и топлина, сдържаност и нежност. Видя как плътните й устни се отварят наполовина, бавно се наведе, приближавайки до тези алени цветчета с тръпнещо от страст тяло. Докоснаха се. Опита кадифения топъл вкус на устните на Ариана, потъна в тях и усети парещия влажен език, сякаш вкусваше шоколад и карамел. Целунаха се — първо ласкаво, с безкрайна нежност, по