Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Башакоте



Живял някога един беден дървар. Жена му тръгнала за лешници и ни се чула, ни се видяла повече. Цялото село на крак скочило. Три пъти гората преобърнали. Нищо. Само веднъж зърнали отдалече огромен мечок…
Изтъркулила се есента. Стопила се зимата. Човекът трябвало да върви на сечището, а имал момиченце. Кротко дете, но ни вкъщи само да го остави, ни в гората да го вземе. И тъй умувал, и инак. Накрая решил да се ожени. Взел вдовица другоселка — и тя с момиче като неговото. «Тъкмо ще са си дружина» — си мислел дърварят и бързал към сечището, понеже сега имал да храни още две гърла.
Новата му жена едва дочакала стопанина да излезе от къщи и захванала да крои как да се отърве от завареницата. В това време децата се били събудили и си шепнели в постелята. Дана, нейното момиче, разправяла:
— А в наше село тиквите са като каци, по барата параход плува, кравите ги муземе със стълба и покривите са се с керемиди…
Зачудила се жената откъде й идват на Дана тия приказки. Тяхното село било по-бедно и от това. А Дара, завареницата, рекла:
— Да, ама вие си нямате Башакоте!
— Какво е това «башакоте»? Яде ли се, пие ли се? — попитала Дана и Дара запяла под чергата:
— Вдън гората живее и е котка, и не е…
«Ето как ще се отърва! — си рекла мащехата. — Ще я пратя при тоя Башакоте, белким срещне по пътя я вълк, я мечка.» Речено-сторено. Вдигнала тя децата и още докато се протягали в ризките, подхванала:
— Даро, татко ти заръча да те пратя при Башакоте. Дал му бил нещо, та да си го вземеш.
— Как ли пък ще е дал нещо на Башакоте?! — засмяло се момичето. — Башакоте е приказка.
— Не знам приказка ли е, не е ли, ама заръча да тръгнеш по-рано, че доста път те чака.
Разбрала Дара — мащехата няма да отстъпи. Сбогувала се и тръгнала. Вървяла и си мислела: «Толкова пъти съм слушала тая приказка и ни веднъж не ми е дошло наум, че Башакоте може да е истински. А сега, като тръгнах, знам, че го има.» Така и не усетила кога влязла в гората. Полека-лека пътят изтънял в пътека, после и тя се стопила. Колкото по-навътре отивала, толкова дърветата ставали по-гъсти. Било някъде около обед, но изглеждало, че се здрачава, понеже горе клоните едва пропускали слънцето. По-долните пък я дращели, заплитали се в косите й, хващали я за дрехите. Вече не можела да разбере нито накъде е вървяла, нито откъде идва, за да се върне обратно. Седнала върху шумата и заплакала. И тогава чула, че някой стене. Отначало се уплашила, после си рекла: «Щом стене, сигурно е в беда и трябва да му се помогне.» Тръгнала по гласа и що да види. Съвсем наблизо, в една падина, се въргаля нещо огромно и космато. Понечила да побегне, но то проговорило с човешки глас:
— Не бой се, момиче! Нищо лошо няма да ти сторя. Една треска се е забила в дланта ми и не мога да я извадя. Трети ден се валям тука. Не се търпи! Моля ти се, помогни ми!
— Как да ти помогна, като нищо не виждам?
— Бръкни в хралупата на ей онова дърво. А там! Бръкни, не бой се! Напипа ли една кожена кесийка?
— Напипах.
— А една дървена кутия с резба на капака?
— Напипах.
— А въжето?
— И него.
— Седни сега тука и отвори кесийката зад гърба си. А така! Виж колко светло стана. Не се плаши от мене! Аз не съм обикновен мечок. Страшно е само, ако погледнеш в кесийката.
«Значи такива били мечките! — си мислела Дара. — А дали на всичките им са толкова тъжни очите?» В това време мечокът протегнал към нея подпухналата си лапа и тя се зачудила как не се е пръснала още, а той рекъл:
— Отвори сега кутията!
Вдигнала капака. На дъното платно, отгоре подредени: гърненце колкото орех, конец, златна игла и ножица. «На кого ли му е притрябвала ножица в тоя пущинак?» — се зачудила тя отново. А мечокът въздъхнал:
— Сега, момиче, трябва да ми помогнеш. Знам, че си малка, а това, което ще те карам да правиш, е страшно, но няма кой. Ръката ми отича все повече. — На Дара й минало през ум, че казва на лапата ръка, а той затворил очи и продължил: — Вземи сега въжето и ме вържи за това дърво. Не така! По-стегнато! А сега отвори гърненцето! Полей си ръцете, ножицата, иглата… — Дара се чудела да вярва ли на очите си. Колкото и да изливала, водата все не свършвала. Мечокът вдигнал болната си лапа и казал: — Полей и тука!
— Страх ме е! — продумала Дара.
— Никой няма да те кара да му сториш лошо. Не се плаши! И не ми забелязвай, ако почна да викам. Мисли само за това, че правиш добро. Хайде! Ти си смело момиче. Вземи ножицата!
Взела я тя. Ръцете й треперят. Мечокът вече нищо не казва. Стиска очи и зъби. А лапата — като втасала погача. Вижда се само откъде е влязла треската. Отворила Дара ножицата. После всичко станало като в сън. Ножицата сама си свършила работата. Гърненцето само се вдигнало, поляло раната и отмило треската. Иглата сама зашила лапата. Въжето се отвързало само. Мечокът се търкулил в падинката и начаса заспал. Понечила да прибере, но всичко си било в кутията, а под нея въжето — сгънато и завързано. Откъснала от платното, превързала звяра и зачакала да се събуди. Чакала, чакала и огладняла. Бръкнала в хралупата, да види дали няма нещо за ядене, и напипала торбичка, а в нея — покривка. Разстлала я и продумала:
— Ех, да имаше на тая хубава покривка комат хляб и парче сирене!
Рекла-недорекла и на покривката се появили хляб и сирене. Хапнала, па се облегнала на мечока и притворила очи. Събудила се преди него. Повъртяла се и отворила кутията — поне да си зашие дрехите. Като направила два-три бода, мечокът се размърдал и тя се извърнала да погледне, но той си спял. Посегнала отново към кърпежа и що да види — всичко закърпено като ново, а иглата тъкмо скача в кутията. След нея се хлопнал капакът и събудил мечока.
— Ох, колко хубаво съм спал — казал той. — Но добре, че се събудих, защото път те чака.
— Не мога да се върна, ако не намеря Башакоте. Ще ми помогнеш ли? — попитала Дара.
— Как няма да ти помогна!? Ти ми спаси живота — отговорил той. — Вземи сега торбата. Сложи кутията и въжето, и да вървим.
Тръгнали. Мечокът куцука на три лапи, момичето го следва. Вървели, вървели и гората започнала да става по-рядка. Стигнали до една поляна, а насред нея — дъб с хралупа.
— Тук ще се разделим — казал звярът. — Нататък е друго царство и аз не мога да влизам в него. Прибери кесийката със светлината и знай, че ако те нападнат, е достатъчно да стиснеш клепачи и да я отвържеш. Запомни също, че не бива да издаваш на никого тайните на тези предмети. Направиш ли го — те ще станат обикновени. Влез сега в хралупата и не ме забравяй. Нататък аз не мога да ти помагам. Вълшебните предмети ще ти служат вместо мен. Сбогом!
Дара отворила уста да се сбогува, но мечокът бил изчезнал. Пред нея чернеела хралупата. Стиснала торбичката и прекрачила. След няколко стъпки в тъмното излязла навън. От гората нямало следа! Дъбът стърчал сред безкрайна поляна: додето поглед стига — все трева, а под краката й — пътечка. Тръгнала по нея. Вървяла, вървяла, вървяла. Спирала да похапне и пак вървяла. Тъкмо си помислила, че тая пътечка сигурно няма край и тя спряла пред едно дере. Виждали се останки от мост, а от другата страна пътечката си продължавала, но вече през гора. Тогава се сетила как въжето отвързало само мечока. Хвърлила единия му край и той се завързал за най-високия клон отсреща. Другият край се опънал в ръцете й — тя хвръкнала над дерето и докато се опомни, вече стоела от другата му страна. А въжето се отвързало само, сгънало се и си влязло в торбата. Нарамила я Дара и тръгнала отново. Вървяла и си мислела, че никога не е виждала толкова странна гора. Хем не е гъста, хем дърветата растат по две-три заедно, а ония, които са сами, като че искат да докоснат другите. Слънцето отивало към залез. Нямало жива душа, а краят на гората не се виждал. И изведнъж досами пътечката видяла старец. Дълги бели коси, бяла брада, риза от из линяло платно, а под ризата — дънер. Разтреперйла се Дара. Старецът мигал, мигал и като се уверил, че не сънува, продумал:
— Добра среща, момиче!
— Добра да е, дядо! — свела тя очи, и гледа — над земята коренища като сгърчени пръсти. Притиснала с все сила торбичката към гърдите си, а старецът проговорил отново:
— Не ти ли се намира нещо за ядене в торбата, чедо? Сто години не съм хапвал.
— Сигурно ще се намери. Какво ти се иска, дядо?
— Хлебец, сиренце и лучец — размечтал се той. — И глътка вино! Разгърнала Дара покривката и повторила думите му. Тоз час се появило всичко, каквото поискали. Като обрал и последната трошила, дядото казал:
— Да си жива, че ме нахрани! Но какво търсиш в тая гора, дето от сто години не е стъпвал човешки крак?
— Тръгнала съм при Башакоте — отговорила тя.
— То хубаво си тръгнала, ама виждаш ли тези дървета? — посочил той наоколо. — Всички те, кой по-скоро, кой по-отдавна, са тръгнали към Башакоте и виж ги сега къде са. Откакто съм тука, човек не е минавал. Ако се беше забавила още сто години и аз щях да се превърна в дърво.
— А защо сте се превърнали в дървета? — прошепнало момичето.
— Защото по тия места броди един магьосник — Ахтарфил се казва. Пътят за Башакоте минава само оттука и той превръща в дърво всеки, когото срещне. Обикаля само нощем, но пътеката е толкова дълга, че не може да бъде извървяна за един ден. Затова, откакто се е появил Ахтарфил, никой още не е стигнал при Башакоте и хората вече са забравили, че го има.
— Какво да правя тогава? — попитала Дара.
— Не знам, момичето ми! Знам само, че нощта не трябва да те сварва тук. Случи ли се, магьосникът ще превърне пръстите ти в корени и няма да можеш да помръднеш от мястото, където те е срещнал. Полека-лека нозете ти ще станат дънер, тялото — ствол, а ръцете — клони. Ще остарееш на корен. След сто години ще си дънер-старица, а след двеста — просто дърво. Хубавото е само това, че Ахтарфил може да те срещне близо до мен и тогава няма да съм така самотен.
— Много ли е страшен тоя Ахтарфил?
— Хич не е страшен. Даже е страхлив. Всяка нощ идва да си приказва с мене и ако изпука клон, се сбръчква целият и започва да заеква. Струва ми се, че е станал магьосник, защото се страхува от нещо.
— А как те превръща в дърво?
— Той носи една пръчка и като ти допре нозете, пръстите стават на корени.
— А защо обикаля нощем? — не спирало да пита момичето.
— Изглежда не вижда добре през деня — отговорил старецът. — Очите му са жълти като на бухал, носът му прилича на клюн, а косата е същински пух. Цялата сила е в пръчката. Но той не се разделя с нея.
— Дядо, а ти страхуваш ли се от него?
— Защо да се страхувам? По-голямо зло от това вече не може да ми стори. Не аз, той се страхува от мене и като идва да си приказваме, никога не приближава, за да не му взема пръчката.
— А ти опитвал ли си?
— Опитвал съм. Макар че не знам какво да правя с нея.
— А той? — продължавала да разпитва Дара.
— Той, нищо. Пак идва, но ми приказва отдалече.
— А защо идва?
— Скучно му е. Затова.
— Значи и той е нещастен?
— Спор няма — отвърнал дядото. — Но стига приказки. Виж колко ниско падна слънцето. След малко съвсем ще се скрие и тогава…
— Добре. Само ми кажи как разбираш, че ще се появи магьосникът?
— Много просто. Листата на дърветата започват да треперят. Откъдето идва треперенето, оттам се появява и той.
Седнала Дара и опряла гръб в дънера, който някога бил краката на дядото. Слънцето залязло, а тя не помръдва. Изгряла месечината, Дара още седи. Чак когато листата на дърветата се размърдали, станала и продумала:
— Дядо, магьосникът идва насреща. Аз ще се скрия зад гърба ти. Говори с него, както всеки път, но не си отваряй очите.
— Как няма да ги отварям?! Ами ако се приближи заради тебе, мога да му взема пръчката.
— Не, дядо. Аз ще се оправя. Ти само не си отваряй очите — казала Дара и се скрила зад гърба му.
След малко се зачули стъпки и един глух глас рекъл:
— Ей, старо, спиш ли, или се правиш на заспал?
— Не спя. Нещо ми влезе в окото и гложди, та не се търпи.
— Знам ти хитрините, старо. Искаш да се приближа, та да ми вземеш пръчката.
— Може и така да е — отговорил старецът.
— Нещо много си сговорчив тая вечер? — не мирясвал магьосникът. — Говориш ми, като че заедно сме расли. А снощи, ако можеше, щеше да ме изядеш с парцалите. С дрехите, де…
— Нещо не ми е до приказки. Остави ме, Ахтарфиле!
— Криеш някого, старо! Мирише ми на човешко!
— Как няма да ти мирише, като съм още наполовина човек?
— Не-е. На младо ми мирише. На младо-о. Но ти го криеш, а ако се приближа, ще ми вземеш пръчката.
— Ами, отивай си тогава.
— Да-а, та да съмне и да изпусна птичката.
— Ами стой…
— Мъ-ъ-ъ, кроиш нещо. Кроиш, ама и аз не съм от вчера… — мърморел магьосникът и заничал зад гърба на стареца. И тогава видял още една ръка да излиза от рамото му. — Ей! — изпищял Ахтарфил. — Колко ръце имаш, мошенико?
— Четири — усмихнал се дядото. — А ти?
— Как четири?! До вчера бяха две. Я не се занасяй! И махни тая ръка, че ако размахам пръчката…
— Размахай я, де! Нали това чакам.
— Ах, ти стар мошенико! — стискал юмруци магьосникът. — Ще ти дам да разбереш! Ще помниш кога си се подигравал с Ахтарфил. Дълго ще помниш! — заканвал се той и подскачал като пружина — ту към дядото, ту обратно. Гласът му станал писклив. Тресял се целият и не спирал да крещи: — Бандит, престъпник, махни тая ръка! Нали е нощ, защо не виждам, мошенико? Какво направи с очите ми? О-о-о! — извикал той и вдигнал ръце към лицето си. А пръчката паднала и го ударила по крака. — Олеле! — изпищял магьосникът и опитал да се отскубне, но от пръстите му вече никнели корени и колкото повече се дърпал, се вкопавали по-дълбоко. Ръцете му зашарили по земята и понеже не виждал, допрял точно магическия край на пръчката. Докато я измъквала изпод пръстите му, Дара си помислила колко ли странно дърво ще бъде Ахтарфил след двеста години с вкоренените си клони. А той се разкрещял с нова сила: — Мирише ми на човешко! Кой взе пръчката? Аз съм страшният Ахтарфил! Всичко живо трепери от мене. Ще ви науча аз вас… — И така крещял, докато прегракнал. Чак когато спрял да чува гласа си, разбрал, че е сляп, ням, без крака, без ръце. И тогава заплакал.
На Дара изведнъж й дожаляло за него, но като погледнала стареца, който бил наполовина дърво, си рекла, че понякога жалостта носи повече вреда, отколкото полза. Сбогували се мълком и тя тръгнала. Вървяла, вървяла, вървяла, а гората все не свършвала. Слънцето напекло. Замъчила я жажда. Пред себе си виждала само дървета, зад гърба си чувала шепот. Не смеела ни да спре, ни да се обърне. Някъде към залез между клоните заблестяло и като приближила видяла нещо като река — широко колкото десет къщи, и водата стои на едно място. А пътеката си продължава по дъното, ама смееш ли да тръгнеш. Дара не се чудила дълго. Извадила въжето. Заметнала единия му край и докато се усети, била оттатък. Скоро срещнала една котка с товар дърва на гърба.
— Добра среща, госпожо Котко! — казала Дара.
— Добра да е — отговорила котката с човешки глас.
— Много си се натоварила. Дай да ти помогна!
— Недей, Даро. Мога си сама.
— Не. Не. Ще ти помогна — настояло момичето и се зачудило откъде тая котка му знае името.
Тръгнали заедно. Отпред котката — с вирната опашка, отзад Дара — с дървата. Вървели що вървели и стигнали една колиба със сламен покрив. Като наближили, вратата се отворила сама. Първо влезли в готварницата. Оставила Дара дървата и заразглеждала. Най й харесало, че насред стаята бликат два извора с чучури — студен и топъл. И още други чудесии имало, но не могла да ги разгледа всичките, защото близо до огъня една котка точела баница, обаче нали ноктите й дълги и корите се късат.
— Госпожо Котко, да знаеш как ми се е приточило баница! Стори ми тая чест!
— Не може, Даро! Гостенка си — проговорила и тая котка с човешки глас.
— Нали знаеш — на гост се не отказва? Позволи ми!
Отстъпила котката. Разточило баницата момичето и я сложило да се пече. В това време от една врата излязло напето коте в сърмена дреха и казало:
— Здравей, Даро! Търсила си Башакоте?
— Ами аз… — запънала се тя.
— Върви след мене! Чакат те.
Тръгнали из някакви стаи. Дара преброила до осем, после се объркала. Струвало й се, че и друг път е била тука, но си рекла, че сигурно е сънувала, понеже нямало как да е идвала и да не знае. Както се била отплеснала, я стреснали две очи. Озърнала се за напетото коте, но видяла само крайчец от сърмената му дреха. А очите — сякаш теглят. Обърнала се пак към тях. Срещу нея на червен петел седи огромен котарак — бял към сиво, едното му око синьо, другото зелено, заюздил петела със сламка, забил нокти вместо шпори, гледа я право в очите и нищо не казва.
— Добър ти ден, Башакоте — продумала Дара.
— Добър да е — отвърнал той и пак мълчи.
Гледа го тя и думите сами излизат от устата й:
— В наше село никой не вярва, че те има. Аз повярвах и те намерих. Колко път изминах, а хич не ми дойде наум, че и в приказката мащеха праща завареницата си да те търси, и мене ме праща мащеха. Случайно ли е това, Башакоте?
— Не, Даро. Мене може да ме намери само човек, който много е теглил и малко зло е натворил.
— Но аз съм дете! Големите са теглили повече.
— Остави на мен да знам! — прекъснал я Башакоте. — Какво ти рече мащехата, като те пращаше насам?
— Тя рече — усмихнала се Дара, сякаш да оправдае мащехата, — че татко ти бил дал нещо, та да си го взема.
— А какво най-много искаш да ти дам?
— Аз нищо не искам! Тя мащехата… — заопъвала се Дара. — То, не че не искам, ама това, дето го искам, не може да стане. Пък друго не ми трябва.
— Харно — рекъл Башакоте. — Утре ще разберем дали това, дето искаш, е онова, което ще получиш. Седни сега — гост бъди ни. Разказвай! Труден ли ти беше пътят, лесен ли?
— Хич не беше лесен, ама нали мина — започнала Дара и му разправила за мечока, за беловласия старец дърво, за омагьосаната гора и Ахтарфил.
— А какво носиш в торбата си? — попитал Башакоте.
— О, в торбата ли! — Дара грейнала от радост, че ще смае Башакоте, но се сетила, че ако разкрие тайната на вълшебните предмети, те ще станат обикновени и рекла: — В торбата е пръчката на Ахтарфил. Нали знаеш — тя е вълшебна, ама не прави добро. Освен нея вътре има и някакво въже, покривка, торбичка с камък…
— И за какво ги мъкна толко път?
— Бяха ми дружина.
Докато си приказвали, се стъмнило. В стаята вече светели само очите на Башакоте.
— Защо стоим на тъмно, като може да е светло? — казал той. — Извади торбичката с камъка, но не я отвързвай, а само разхлаби връвта.
Сторила каквото й заръчали и отново било ден. Петелът размахал крила. Кракът на Башакоте допрял пода и пред нея застанал левент — едното му око синьо, другото зелено. Заразказвал колко малък е светът, как всяко нещо е завързано за друго и една малка добрина може да роди голяма, но така е и със злината, а не всякога, което се вижда, е, което е… Дара не усетила кога изгряло слънцето. Петелът изпляскал с крила. На гърба му седял Башакоте. А тя не знаела сънувала ли е или всичко е било наяве.
— Е, момиче, погостува ни — казал Башакоте. — Сега ще ти дам онова, за което си дошла. Но преди това ми остави тояжката на Ахтарфил. Като минаваш през гората, полей всяко дърво с вода от гърненцето, дето е в кутията с резба на капака. А като стигнеш при мечока му върни всичко. Задръж само гърненцето.
Сбогували се. Напетото коте и двете котки я изпроводили до брега на реката. Прескочила Дара и докато въжето се прибирало в торбата, зърнала на пътечката две моми и момък да й махат с ръце. В същия миг иззад едно дърво надзърнало слънцето, тя примижала, а като погледнала отново, на отсрещния бряг стояли пак трите котки. Помахала им и тръгнала към омагьосаната гора. Най-открая растяло самотно дърво. Личело си, че е много старо. На места вече нямало кора, а където имало — се била изпонапукала и Дара се чудела как се държи още за ствола и има ли смисъл да хаби водата. Все пак решила да опита. Отляла няколко капки и дървото се размърдало: кората му се опънала, клоните започнали да се прибират в себе си и след малко пред нея стоял човек, но изглежда още не знаел това. При следващото дърво всичко се повторило отново. Полека-лека омагьосаната гора се превръщала в поляна, изпълнена със странни хора. Всички стоели на едно място и протягали ръце към небето. Само Ахтарфил тръгнал веднага, но понеже бил сляп, се въртял в кръг, а хората се отдръпвали от пътя му и чак тогава разбирали, че вече не са дървета.
Когато стигнала при дъба с хралупата, било нощ. Вълшебният камък осветил постеля, а в нея спи жена. Приближила Дара и що да види — майка й. Хем е жива, хем не се събужда. Извадила гърненцето, дала й от водата и тя отворила очи. Започнала да си припомня как тръгнала към Башакоте, как срещнала един мечок, той я довел в хралупата, после заспала…
Тръгнали вече двете. Мечокът много им се зарадвал. Прибрал вълшебните предмети. Не взел само гърненцето. И пак напомнил на Дара, че водата в него ще бъде вълшебна, докато не разкаже за нея.
Стигнали в село по тъмно. От мащехата и щерка й ни следа. Къщата тъмна. Бащата лежи болен. Зарадвал им се, колкото имал сили, но не го бивало. Дара не се чудила дълго. Дала му от водата и човекът започнал да се оправя. А тя варяла билки и капвала по малко от гърненцето, докато не оздравял съвсем.
Скоро из селата наоколо се заговорило, че Дара е ходила при Башакоте. Довела оттам майка си и се научила да лекува. Започнали да прииждат болни. Тя никого не връщала и никому не издала тайната на дарбата си. Минали години. Дара станала мома, после жена, но не спряла да лекува. И до ден-днешен цери хората в едно затънтено селце. Няма да ви казвам името му. На който му трябва — сам ще го намери.
 

Napred.BG е търсачка от българи за българи.

Повече от година работим тя да става все по-добра
.

Tя има шанс за успех само, ако вие ни помогнете, като я опитате, харесате и споделите!







Добави в любими

Подобно на Уикипедия ще опитаме да се издържаме по некомерсиален начин. Може да ни помогнете в тази насока, като ни направите дарение.

Може да сигнализирате грешка, да предложите сайт или да се свържете с нас през Facebook.

За уебмастъри:
Ако сложите линк към нас, ще сме Ви много благодарни! Ако искате банер, само ни пишете какъв размер и ще ви предоставим.

Башакоте - Онлайн приказки от Napred.BG
0 (0)


Как се появи търсачката Napred.bg и защо да ни ползвате вместо Google?


Имало едно време двама верни приятели, които си работили в Интернет и правили сайтове. Всичко вървяло добре до деня, в който стотици техни сайтове били изтрити от Google и останали безполезни, скрити за света. Двамата търсили причината за провала под дърво и камък и открили, че Google ги е наказал, защото използвали дизайн в бяло и червено, който се използвал и от "лоши" сайтове. И тогава разбрали, че компанията, която печели 30+ милиарда долара/година от рекламите в търсачката си, не желае да отвори в България 10-20 работни места за редактори, които да следят какво става, а оставя компютри и дори статистика да решават съдбата на хора и бизнеси.

Двамата приятели били много разочаровани от това отношение към малка България... И решили, че "може, по-иначе може"...
Napred.bg е "разбираща търсачка" и ще ви дава точно това, което търсите, и нищо друго. Ако не може да ви предложи нищо по-умно, просто ще отивате в резултатите на Google за вашето търсене. Няма какво да загубите с ползването на българската търсачка, затова просто я опитайте :)

Ние разчитаме на всички вас... разчитаме да подкрепите българското и човешкото пред чуждото, автоматизираното и комерсиалното.
И ако повярвате в идеята, Napred.bg ще бъде хубаво място, от което да стартирате вашия ден в Интернет, тръгвайки напред и нагоре!

Александрина и Калин

seo melbourne

dewapoker

domino online

poker88

pokercc

poker online Terbaik Indonesia

judi poker online

Are you in need of quick access to cash? Get UCredit.sg licensed moneylender Fast Cash Loan in Singapore to sort out any emergency now.

perfectbody waist trainer uk

Abv | Начална страница и търсачка Напред.БГ ползва хостинг от ICN.BG | Napred.BG е наследник на букмаркинг сайта Lubimi.com (Любими.ком)

Посветихме 1+ година, за да направим Napred.BG най-добрата търсачка за българите. Споделете ни!
Направи Napred.BG начална страница - подкрепи хубав БГ проект!