Българска търсачка и начална страница

 

1

 

За бягство не можеше и да се мисли. Каретата трополеше с най-високата възможна скорост по неравния селски път, седящите в нея пътници непрекъснато се мятаха от едната страна към другата, гледките прелитаха покрай тях, без да ги виждат, защото се сливаха в безкрайна зеленина, но преследвачите се чуваха съвсем ясно. Виковете на войниците и гръмкият тропот на конските копита бяха по-силни от дрънченето на прозорчетата и скърцането на обкованите в желязо колела.
И четиримата пътници в каретата знаеха, че преследвачите ще ги настигнат съвсем скоро. Конете постепенно забавяха ход. Бяха толкова изтощени, че не можеха да поддържат още дълго високото темпо и да теглят тежкото превозно средство. Късното следобедно слънце влизаше през прозорчетата и хвърляше тъмни сенки върху уплашеното лице на стройно момче на около седемнадесет години и възрастна, повехнала жена, която притискаше до гърдите си малко момиченце. Отекна мускетен изстрел и детето скри глава в наметката на майка си. Край прозорчето се появи развяваща се конска грива. Ездачът засипа кочияша и помощника му с ругатни и с гръмък глас им заповяда да спрат.
Мадам Котрен прегърна малката Софи и размени бърз поглед със сина си Филип. Двамата едновременно се обърнаха с надежда към придружителката си, висока жена в черна копринена рокля, пред чието лице беше спуснат воал.
Макар че не можеха да видят изражението й, Изабел Варен остави у семейство Котрен впечатлението, че е напълно спокойна и овладяна.
— Всичко ще се оправи — проговори тя със забележим английски акцент. Гласът й беше хладен и бистър като планински поток. — Само ви моля да запазите спокойствие. Оставете аз да говоря!
Все така спокойно Изабел посегна към малкия маншон, оставен до нея на седалката. Само тя знаеше колко напрегната е ръката, която се сключи около седефената дръжка на пистолета, скрит в маншона. Обзе я добре познато чувство: наполовина страх, наполовина радост при мисълта, че й предстоеше да застане лице в лице с неприятеля. На всяка цена трябваше да победи.
Изгърмя още един изстрел и каретата спря рязко. Пътниците излетяха от седалките. Превозното средство и конете се забулиха в облак прах, но това не им попречи да видят, че ги обкръжиха войници в сини мундири, възседнали запотени коне и извадили саби. Бел чу как помощникът на кочияша нададе страхлив вик. Един от войниците изкрещя нещо и Фодьо му отговори със залп от звучни френски ругатни.
Младият Филип захвърли кафявата си наметка и посегна към сабята на колана си. Бел го спря с властно движение на ръката и предупредително поклати глава. В следващия миг вратичката на каретата се отвори с трясък.
Мускулести рамене на френски войник изпълниха рамката, острие на сабя се приближи към лицето на Бел и я принуди да се отпусне върху избелялата седалка.
— Не мърдайте! — изръмжа войникът.
Мадам Котрен се сви в ъгъла и захълца тихо, притискайки детето до гърдите си. Филип побледня. Надигна се и застана пред майка си и сестра си, за да ги защити с мършавото си тяло.
— Какво има, мосю? — попита Бел. Гласът й звучеше спокойно, макар че пулсът й биеше все по-силно. Откачи кожения ремък, с който беше закрепен пистолетът, и насочи маншона с невидимото оръжие към корема на войника.
— Сержант Емил Льофранк не понася да се противопоставят на заповедите му. Ето какво има, мадам! — Войникът се удари по гърдите с огромния си юмрук. — Когато фелдфебел от полка Елбьоф заповядва на една карета да спре, кочияшът е длъжен незабавно да изпълни заповедта!
— Кой ви дава право… — започна Филип, но Бел бързо го прекъсна.
— Ние не сме имали намерение да не се подчиним на заповедта, мосю! — Зад тънкия воал тя оглеждаше напрегнато ниския, набит мъж с яркочервени ревери и жълти еполети. На ръкава му блестяха сребърни сержантски ивици. Вероятно е отскоро в армията и много се гордее със себе си, или просто е прекалено усърден, размишляваше Бел. Зад него се виждаха още половин дузина мъже и тя разхлаби хватката около пистолета. Оръжието нямаше да помогне. Трябваше да измисли друг начин, за да се измъкнат от французите. Животът й и съдбата на семейство Котрен зависеха изцяло от правилното й поведение в този момент. Но все още не знаеше какво искаха войниците.
За да спечели малко време, тя се престори на изплашена.
— Ах, мосю, вие нямате никакви основания да спирате невинни жени и деца!
Филип застина от възмущение, но майка му, която се беше вкопчила в него заедно с малката му сестра, затисна устата му, за да попречи на наранената му мъжественост да се излее в необмислени думи.
Сержантът отпусна сабята си и извади от джоба си смачкан пергамент, за да го поднесе под носа на Бел с важна физиономия.
— Имам заповед да спирам и да претърсвам всички подозрителни превозни средства!
Бел се опита да разчете нещо от документа, но стигна само до датата, защото сержантът побърза да го прибере, Фруктидор, година XI, каза си тя, септември 1802 за останалия свят, освен за революционна Франция.
— Ние нямаме намерение да ви пречим да изпълнявате заповедите — отговори ласкателно тя. После бавно и с плавни движения отметна воала си. Сержантът замръзна на мястото си, очите му се разшириха и едва не изсвири одобрително през зъби. Естествено, Бел знаеше какво е видял: изкусително святкащи сини очи, високи, крехки скули, меки златни къдрици, безупречно гладка нежнорозова кожа, пълни, чувствени устни. Често беше разглеждала лицето си в огледалото, не от суетност, а студено и делово, съзнавайки, че съдбата й бе дала красотата като оръжие, което нерядко се оказваше по-ефективно от пистолета и сабята.
Сержантът беше толкова впечатлен, че прибра сабята си. Лицето му омекна и той помоли почти учтиво:
— Разрешете, мадам, но трябва да ви поискам документите.
— О, естествено — усмихна се прелъстително Бел. Мадам Котрен спря да диша, когато спътницата й извади от чантичката си разрешителното им. Ала сержантът не я забеляза — цялото му внимание беше съсредоточено върху Бел. Заповядвайки си да остане спокойна, тя му подаде документа.
Сержантът го разгърна нетърпеливо и започна да го разглежда. Филип затропа с пръсти по коляното си и Бел му хвърли окуражителен поглед. Все пак паспортът им беше най-добрата фалшификация, която можеше да се получи срещу английски лири.
Ала когато сержантът повика един от хората си и двамата заговориха тихо и оживено, Бел също се уплаши.
— Божичко — зашепна мадам Котрен, — те знаят, знаят! Сигурно са открили…
— Шшт! — изсъска Бел и се напрегна да чуе разговора между войниците.
— Мадам Гордън, мосю — каза в този момент единият войник. — Пътува с дъщеря си и двама слуги.
— А, да, естествено. — Сержантът се покашля и промърмори, че слънцето го било заслепило.
Бел едва не се изсмя.
— Всичко е наред — обясни шепнешком тя, за да успокои Филип и майка му. — Работата е там, че сержантът не знае да чете.
Преди да съберат сили за нов сблъсък, французинът отново застана на вратата.
— Вие ли сте мадам Гордън? — попита той и огледа изпитателно Бел. Особено корсажа й.
— Аз съм, мосю — излъга спокойно Бел.
— Защо една английска лейди пътува сама? — В тона му имаше неодобрение.
— Вижте, мосю, наскоро овдовях и когато вашият велик генерал Наполеон обяви мир между нашите две страни, реших да дойда във Франция, както правят много от моите сънародници. Надявах се безгрижният живот в Париж да ми помогне да забравя загубата на съпруга си.
— Но вие пътувате в противоположна посока, мадам!
— Вярно е. — Бел придаде на погледа си необходимата смесица от плахост и възхищение, и го плъзна по масивните форми на сержанта. — Мисля, че вече преодолях загубата…
Сержантът се изчерви. Върна й паспорта, опита се да приглади непокорната си, отдавна немита коса и отново нахлупи шапката. Бел бе успяла да го обърка и сега реши да се наслади на успеха си. Сложи ръка върху неговата, погледна го в лицето и пошепна ласкателно:
— Вижте, капитане…
— Сержант, мадам. Сержант Льофранк от Елбьофската милиция.
— Добри ми сержант Льофранк, ако ми кажете какво всъщност търсите, може би ще мога да ви помогна.
Ръката му потрепери.
— Аз… търся дезертьори, мадам. Дезертьори от армията.
Дезертьори? Значи не търсеше роялистката шпионка Изабел Варен, която пътуваше под името мисис Гордън? Нито пък семейството на Шевалие Котрен, агента, заловен наскоро да претърсва личните помещения на Наполеон?
Филип въздъхна шумно и ако сержант Льофранк беше погледнал мадам Котрен, щеше да забележи на повехналото й лице видимо облекчение. Но той виждаше само Бел, която се контролираше напълно.
— Велики боже! — пошепна тя. — Дезертьори! Колко недостойно!
— Права сте, мадам. Но ще се учудите, като ви кажа, че хората от провинцията почти винаги са готови да скрият тези негодници. Затова претърсваме всяка карета, за да сме сигурни, че никой няма да избяга.
— Никога не бих направила подобно нещо! — отговори с дълбока убеденост Бел. Сержантът следеше с жаден поглед движенията на гърдите й. — Презирам страхливците, които се крият от смели мъже като вас и ви изоставят пред лицето на опасността.
Сержант Льофранк запристъпва смутено от крак на крак.
— Е, очевидно съм направил грешка. Моля да приемете извиненията ми. Макар че… — той изкриви лице — накарахте ме да ви подозирам, като не спряхте.
— О, мосю, забравете подозренията! Разбирате ли, чувала съм толкова страшни истории за вашите дезертьори, за бандите, които кръстосвали страната, че като видях сините мундири, се уплаших до смърт. Все пак аз съм само една слаба жена и… Не знаех кой ни преследва…
Бел сведе поглед. Много важно беше сержантът да й повярва.
— Естествено, мадам Гордън — отговори без колебание той, — подобни пътувания са много опасни за дама без придружител.
За щастие Льофранк не забеляза как Филип се изчерви от гняв и му метна унищожителен поглед.
— Може би — продължи французинът, като навлажни устни с език, — аз и хората ми трябва да ви придружим до мястото, където отивате, защото проклетите дезертьори са навсякъде.
Естествено Бел не беше съгласна с него, но не можеше да му го каже. Докато революцията бушуваше във Франция, тя пътуваше почти всяка седмица между Париж и крайбрежието, но никога досега не й бяха предлагали почетна гвардия от революционната армия. Ала когато забеляза побелялото от ужас лице на мадам Котрен, тя бързо потисна дяволския импулс да се подиграе още веднъж със сержант Льофранк.
Отклони учтиво предложението и го увери, че не възнамерява да отиде много далеч. Той настоя, но тя го накара да замълчи с добре прицелен укор:
— Не бих желала да ви създам излишни трудности, мосю, като ви накарам да се отдалечите от гарнизона си.
Сержантът млъкна, стисна здраво устни и сведе поглед. Бел се поздрави за доброто хрумване: очевидно сержант Льофранк се намираше извън обсега си на действие, макар че Елбьоф не беше далеч. Той промърмори няколко думи за сбогом, целуна пламенно ръката й и затвори вратичката на каретата. Възседна коня си и даде знак на кочияша да продължи.
Бел чу как Фодьо изруга за пореден път и изплющя с камшика си. Когато каретата потегли, пътниците мълчаха, докато сержант Льофранк и войниците му изчезнаха от полезрението им.
— Безсрамник — промърмори Филип и извърна глава.
— Войникът прави само онова, което са му заповядали — отговори спокойно Бел.
Мадам Котрен целуна момиченцето си и се прекръсти.
— Слава богу, отървахме се!
— Не благодари на Бога, мамо, а на мадмоазел Изабел — възрази Филип и в очите му светна възхищение. — Никога не бях срещал жена като вас, мадмоазел. Каква смелост, какво хладнокръвие!
— Аз също правя, каквото ми е наредено — отговори просто Бел. Естествено, това не беше съвсем вярно. Плащаха й да шпионира френската армия, да разузнава военните приготовления във Франция, но не и да спаси семейство Котрен. Вероятно щеше да си навлече укорите на Виктор Маршан, защото се бе отклонила от изпълнението на задачата си. И какво от това, каза си тя с вдигане на раменете. И това писмо щеше да отиде в огъня като всички други преди него.
— Опасността отмина — изрече високо тя, за да предотврати по-нататъшните хвалебствия на Филип. — За щастие сержантът не търсеше нас.
— Наистина имахме късмет! — Лицето на Филип потъмня. — Само дето аз седях бездейно в ъгъла, вместо да…
— Вие се държахте точно както трябва. Спокойно и разумно! Вие сте умен младеж!
Горчивата линия около устата на момчето показа, че Бел не го беше убедила напълно. Искаше да остави нещата дотук, но в този момент се намеси мадам Котрен, за да укори сина си.
— Разбери, Филип, в момента нямаме нужда от героични дела. Достатъчно ужасно е, че загубихме бедния ти баща в тази бъркотия. Няма да пожертвам на революцията и сина си!
Филип се изчерви възмутено.
— Според указа на вашия консул Бонапарт революцията свърши — отбеляза сухо Бел.
— Революцията никога няма да свърши. — Филип стисна ръце в юмруци. — Не и докато не възстановим монархията. Трябва да отмъстим за убийството на добрия крал Луи и да сложим на трона брат му, трябва…
— Млъкни, Филип! — извика майката. — Говориш като баща си. Няма да го понеса! Аз искам само мир и сигурност за децата си. Не ме интересува кой управлява Франция.
Колко френски майки изпращаха тази пламенна молитва към небето през безкрайните години, откакто парижани щурмуваха Бастилията и жестокото откритие на доктор Гилотен работеше непрестанно на площад дьо Грев, откакто се проливаше толкова много кръв, че дори конете пред колите с осъдените трепереха от страх.
По бузите на мадам Котрен отново потекоха сълзи. Бел се наведе към нея и улови ръката й.
— Обещавам ви, мадам, че скоро вие и децата ви ще бъдете на сигурно място. Брегът е съвсем близо. Щом падне нощта, вече ще сме на път към Англия, където ви очаква нов живот.
Мадам Котрен се вцепени. Усетила враждебността й, Бел бързо пусна ръката й. В гърлото й се надигна горчивина. Естествено, мадам й беше благодарна за помощта, но все пак мадмоазел Варен беше шпионка, а това не беше професия за почтена жена…
Възрастната дама изплака тихо и се опита да се овладее.
— Съжалявам. Обикновено не съм такава, но се чувствам безкрайно уморена.
— Естествено — кимна спокойно Бел. — Опитайте се да си починете. Скоро ще стигнем следващата пощенска станция.
Мадам кимна, отпусна се на седалката и прегърна дъщеря си. Малката Софи е странно дете, каза си неволно Бел. Толкова тихичка, че понякога забравяха за съществуването й. Даже плачът й беше тих, сякаш от най-ранно детство се беше научила да не привлича внимание върху себе си. Уморените й очи изглеждаха прекалено големи за тясното личице.
Погледът на Бел се насочи и към другите членове на семейството. Мадам Котрен, чиято тъмна коса беше посивяла преждевременно, и Филип, който се мъчеше да държи тесните си рамене изправени, но не можеше да скрие, че е уплашен и се чувства загубен също като майка си и сестра си.
Проклет да е Лоран Котрен, каза си ядно Бел. Макар че двамата работеха за една и съща мрежа от роялистки агенти, Котрен беше аматьор, безнадежден, безполезен шпионин. Арестуваха го по подозрение, че е претърсил личните помещения на Наполеон, и набързо го осъдиха, защото беше записвал бележките си със стария код «Юлий Цезар», достъпен за дешифриране от всяко дете. А като връх на глупостта си, кавалерът предприе жалък опит да избяга и бе застрелян. Бел не можеше да му прости, че е замесил в дейността си невинното си семейство, без да вземе никакви предпазни мерки в случай, че го разкрият.
— Слънцето ли ви заслепява, мадмоазел?
Гласът на Филип я изтръгна от мрачните мисли.
— Какво казахте? — попита изненадано тя.
— Погледнахте ме толкова мрачно, та реших, че слънцето ви е заслепило. Ако желаете, ще спусна завеските.
— Не бива. Минувачите веднага ще помислят, че имаме да крием нещо.
— Как не се сетих! — Младежът се усмихна разкаяно. — Колко сте умна, мадмоазел! Мислите за всяка дреболия.
«Това е една от причините, поради която съм още жива» — отговори му наум Бел. Усмихна се на Филип и се отпусна назад. Макар че каретата се друсаше ужасно, мадам Котрен и дъщеря й бяха заспали от изтощение.
Пътуването им бе започнало преди три дни, когато Бел ги натовари на каретата в гората на Руврей край Париж. Досега всичко вървеше сравнително гладко, а не както се беше опасявала тя, с многобройни препятствия. Единствената опасност беше срещата им с добрия сержант Льофранк. Но страхът от подобна случка беше достатъчно изнервящ, а когато малко след Руан се счупи оста на каретата, Бел едва не избухна. Скоро, много скоро ще завърша успешно мисията си, повтаряше си успокоително тя.
Тъй като не можеше да се отпусне, тя се взираше през прозореца. Пътуваха през Нормандия: безкрайни равнини, зелени поляни, тук и там по няколко крави, сиви стени на селска къща, ябълкова горичка с огъващи се под тежък плод дървета. Макар и не зашеметяващо красива, местността въздействаше успокояващо, изглеждаше нормална и мирна. Слънцето тъкмо залязваше зад ожънатите ниви. Когато огнената топка заля небето с червено-златно сияние, в душата на Бел се възцари така жадуваният покой.
Много искаше да задържи това усещане, но неприятен шум скоро я върна в действителността. Филип се въртеше и кожената седалка скърцаше. Бел колебливо отвърна поглед от прозорчето и забеляза, че младият мъж я наблюдава втренчено — очевидно от доста време.
Последните слънчеви лъчи падаха върху лицето, по което още не беше покарала брада, и ясните очи искряха. В погледа му пламтеше възхищение. Бел беше виждала този израз и друг път, но досега се надяваше, че само си е въобразявала.
Очевидно момъкът се почувства заловен на местопрестъплението, защото бързо отвърна поглед. Покашля се и заговори:
— Тъкмо си мислех, мадмоазел…
— Да? — Гласът й не прозвуча много окуражително.
— Ами… — Филип преглътна. — Питах се как една млада дама може да се занимава с нещо толкова опасно. Всъщност ви завиждам. Сигурно животът ви е много вълнуващ.
— Понякога е прекалено вълнуващ — отговори почти сърдито Бел. На всяка цена трябваше да избегне въпроси за миналото си.
— Приятелят ви Баптист от Париж каза, че сте най-добрата роялистка агентка във Франция. Каза, че по време на терора сте спасили много аристократи от гилотината и сте им помогнали да избягат. Освен това каза, че полицията ви търси.
Бел не отговори, но усети как цялата се скова. За малко не бе загубила живота си в Париж. Когато затваряше очи, винаги си представяше ужасните дни на затворничество в Консиержерията, стените на страшния затвор, които я затваряха като в гроб. Оттогава тя избягваше Париж, но не защото се боеше да не я заловят, а защото я беше страх от спомените й — някои горчиво-сладки, но повечето кошмарни. За нея градът на светлината беше станал град на мрака.
— Освен това Баптист ми разказа, че сте помогнали да внесат в страната оръжие за въстанието на католиците от Вандея — продължи Филип. — Тогава ви нарекли «Ангелът на отмъщението».
— Баптист говори твърде много. — Бел тайно прокле стария си приятел. Как мразеше това ужасно прозвище! Присъедини се към роялистите не защото много искаше да види на трона дебелия брат на починалия крал Луи XVI, не, тя работеше за тях само защото й плащаха добре и защото презираше насилническите методи на френските революционери. Тя не беше отмъстителка, а още по-малко беше ангел. Само безгрижният Баптист си позволяваше да я нарича така, позовавайки се на старото им приятелство.
— Отдавна ли сте роялистка агентка? — попита Филип.
— Много отдавна — отговори Бел, надявайки се да му даде да разбере, че е почти десет години по-възрастна от него.
За съжаление намекът й не улучи целта, защото Филип се наведе напред с плаха усмивка.
— Толкова се радвам, че ще отидем заедно в Англия. — Той преглътна още веднъж и попита с треперещ глас: — Мога ли… мога ли да се надявам, мадмоазел, че ще ни посетите някой път в Портсмут?
— Ами… — Бел не посмя да му каже, че майка му няма да се зарадва на посещението й. Мадам Котрен беше добродетелна жена и нямаше да търпи в къщата си авантюристка.
— Ще видим — отговори тя, но веднага забеляза, че дори този уклончив отговор беше грешка. Лицето на Филип светна и тя видя, че беше готов да грабне ръката й и да я целуне.
Детска любов, каза си Бел и простена вътрешно. Много добре познаваше признаците на влюбването, беше ги виждала у десетки мъже, по-възрастни и по-мъдри, и нямаше как да не ги различи сега у Филип. Въпреки това не преставаше да се чуди защо мъжете се влюбваха толкова бързо в нея. Погледът й отново се насочи към отражението й в огледалото.
Всички й казваха, че е приказно красива. Само тя ли виждаше коравите линии около устата и израза на досада в очите си?
Очевидно Филип също не ги беше забелязал, защото, когато се обърна към него, в очите му светеше още по-силно възхищение. Бел потрепери. Нямаше нужда от детското му обожание. Такива чувства носеха само усложнения. Тя харесваше момчето: Филип олицетворяваше всички приятни качества на френската аристокрация: добро възпитание, чувство за чест, почит към жените. Но тя нямаше намерение да стане първата жена, която ще разбие сърцето му.
— Мадмоазел — заговори отново той, — искам да ви попитам дали някога сте…
— Какво да съм? — окуражи го Бел, макар да предполагаше какво ще последва.
— Обичали ли сте някога?
— О, да, много пъти — отговори тя и се засмя, но веднага съжали. Момчето очевидно се засегна. Следващото изречение, казано съвсем тихо, я учуди. — Не, всъщност съм обичала само веднъж. — Гласът й стана опасно тих. — И това ми беше достатъчно.
За да избегне още въпроси и пламенни погледи, тя реши да се престори, че заспива. Прозя се, промърмори някакво извинение и потърси удобно място за главата си. Когато затвори очи, чу как Филип въздъхна дълбоко.
Бел си заповяда да се отпусне и се престори, че задрямва, макар да беше твърде напрегната, за да заспи наистина. Последният въпрос на Филип я бе развълнувал. «Обичали ли сте някога, мадмоазел?»
Само веднъж.
Отговорът я върна във времето, когато беше на възрастта на Филип, но вече имаше много по-богат житейски опит от момчето. Въпреки това в слънчевите пролетни дни се чувстваше невинна и изпълнена с надежди като всички други момичета на нейната възраст.
Пътят през Мервал беше обсипан с майски цветя. Всички селяни бяха излезли от къщите си, за да видят английската невеста на господаря си. Беше много топло. Бел усещаше слънчевите лъчи да проникват през белия креп на сватбената й рокля и да милват кожата й. Дантеленото було скриваше лицето й от любопитните погледи.
В църквата «Сен Совьор» беше хладно. И днес, когато затваряше очи, Бел често си спомняше дебелите греди на покрива, високите прозорци на кулата с многоцветни стъкла и пъстрите им отражения върху олтара.
Пред новобрачните, облечен в официалните си одежди, застана младият свещеник Жером. Младежкото му лице сияеше от вълнение, защото това беше първото брачно тайнство, което извършваше. Когато произнасяше брачните клетви, гласът му трепереше.
«Готова ли сте, Изабел Гордън, да се омъжите за Жан-Клод дьо Варен, да го почитате, да му се подчинявате и да му бъдете вярна, докато смъртта ви раздели?»
Изабел помнеше как се обърна към младия мъж, който стоеше до нея. Сериозното лице на Жан-Клод изникна пред вътрешния й взор с болезнена яснота. Видя отново къдравата светлокестенява коса и сивите, замечтани очи.
Тогава се закле да го обича и да му бъде вярна до смъртта. Той също даде клетва и се наведе към нея, за да я целуне…
Бел си заповяда да отвори очи. Сега не беше време да потъва в спомени. През 1789 година във Франция нямаше нищо постоянно. Революцията разруши всички свещени неща, между тях и брачните им клетви. Храмът «Сен Совьор» вече не съществуваше. Прекръстиха го в храм на просвещението, многоцветните стъкла бяха натрошени, златните свещници — откраднати, а олтарът беше опетнен с кръвта на отец Жером.
Когато за последен път видя Жан-Клод… Бел притисна очите си с пръсти.
— Мадмоазел?
В първия момент изобщо не усети нежното докосване по китката си.
— Мисля, че стигнахме пощенската станция. — Натискът върху ръката й се засили.
— Какво има? — Изабел отпусна ръка и забеляза, че Филип дьо Котрен я наблюдаваше загрижено. — А, да, пощенската станция.
Когато погледна през прозореца, тя видя, че слънцето вече е залязло. Небето потъваше в нежнолилав здрач. Тук и там вече святкаха фенери. Наближаваха Лилфльор, село с десетина къщи и църковна кула на площада.
— Когато отворихте очи, изглеждахте толкова загрижена, мадмоазел — рече нежно Филип. — Нещо лошо ли сънувахте?
— Не, аз вече не сънувам.
Изабел се овладя бързо и когато се обърна към Филип, споменът за Жан-Клод беше прогонен в най-далечното ъгълче на съзнанието й. Тя се хвана за облегалката, защото каретата се друсаше по калдъръма към Лилфльор. Мадам Котрен и дъщеря й се събудиха и момиченцето захленчи.
— Не се страхувай — рече успокоително Бел. — Ще спрем само да сменим конете и веднага продължаваме.
Софи се сгуши в скута на майка си. Каретата спря в края на селото пред дълга редица обори. Бел чу как помощникът на кочияша скочи от капрата. Ругаейки под носа си, старият Фодьо слезе след него, поздрави притичалите да ги посрещнат ратаи и поиска коне.
След малко сивокосата му глава се провря през прозорчето на каретата.
— Смяната на конете ще трае около половин час — съобщи угрижено той.
— Защо толкова дълго? — пошепна страхливо мадам Котрен.
— Вината не е моя. — Фодьо хвърли строг поглед към Бел. — Какво друго можем да очакваме, като не сме изпратили човек да поръча проклетите коне?
Двамата се бяха скарали по този въпрос още в началото на пътуването. Бел му бе заявила, че ако пращат човек да поръчва коне, ще привлекат повече внимание, отколкото е нужно.
— Половин час не е много — отговори примирително тя. — Защо не се опитате да пришпорите малко ратаите в обора?
— По дяволите! — изруга Фодьо, но последва предложението й.
Бел потисна усмивката си. Фодьо беше груб като продавачите на Пти Пон, но тя беше работила достатъчно дълго с него, за да знае, че е надежден и съумява да запази спокойствие и в най-трудните ситуации.
Тук, в края на забутаното селце, не можеха да се очакват извънредни ситуации. Само чакането беше досадно. Филип се местеше неспокойно на седалката, а Софи задърпа майка си за ръкава.
— Гладна съм, мамо.
— Тихо, Софи — скара й се мадам Котрен.
Детето млъкна веднага, но крехките му раменца затрепериха. Софи говореше рядко и Изабел не помнеше да я е чула да моли за нещо. През последните дни малката беше понесла толкова много неща. На нейно място много възрастни нямаше да издържат. Не можеха да я обвиняват, че се оплаква от глад. Тази сутрин бяха привършили оскъдния запас от храна. Когато им купуваше провизии, Баптист не очакваше, че пътуването ще трае толкова дълго. Дребният французин почти не беше излизал от любимия си Париж, стигаше най-много до голямата гора на Руврей, затова нямаше представа за състоянието на пътищата в страната. През последните години французите се занимаваха единствено със свободата, равенството и братството и нямаха време да се погрижат за нещо толкова банално като пътната мрежа.
Бел провря глава през прозорчето и се наслади на свежия вечерен полъх по бузите си. Фодьо тъкмо палеше фенерите на каретата. Ако го помолеше да им намери нещо за ядене, сигурно щеше да й издърпа ушите. Тя хвърли поглед към изтощеното личице на Софи. Нямаше да рискува кой знае колко, ако лично отидеше в гостилницата да купи нещо за хапване.
Бел взе маншона си и се надигна. Когато каза къде отива, Филип веднага скочи.
— Ще ви придружа, мадмоазел.
— Много благодаря, Филип, но не е нужно.
— Не мога да позволя да влезете сама във вулгарно място като селска гостилница — отговори категорично момчето.
Бел потисна въздишката си. Ако Филип знаеше какви «вулгарни» места беше посещавала, и то сама!
— Моля ви, Филип, предпочитам да се погрижите за майка си и сестра си. Те имат нужда от вашата закрила много повече от мен.
— Така е, Филип. — Мадам Котрен задържа сина си. — Слушай какво ти казва мадмоазел Варен!
— Но…
Филип продължи да протестира, когато Бел скочи гъвкаво на земята и бързо затвори вратичката на каретата. Надяваше се, че мадам Котрен ще успее да усмири непокорния си син.
Бел спусна булото върху лицето си, защото оборските ратаи веднага я зяпнаха любопитно. Скри ръцете си в маншона и стисна дръжката на пистолета. Вечерта беше хладна, на небето светеха първите звезди, луната беше достатъчно ярка, за да й покаже пътя през площада.
Гостилницата беше в непосредствена близост до оборите. На табелата пишеше «Soleil dor» («При златното слънце»). Бел огледа изпитателно мазилката на втория етаж и се усъмни, че гостилницата заслужаваше това хубаво име.
Гредите бяха изгнили, капаците на прозорците скоро щяха да паднат, светлинките зад мръсните стъкла не изглеждаха особено гостоприемни. Но Бел беше посещавала и по-мрачни кръчми и не се обезкуражи. Блъсна тежката дъбова врата и влезе.
Вътре беше задушно, каменната камина теглеше лошо и миришеше на дим. Единственият клиент беше беззъб старец, прегърбен над масата, с голямо канче в ръка. Посетителят разговаряше оживено с дебела жена, препасала мръсна престилка. Тромаво момче разчистваше остатъците от ядене на грубо скована маса. В този миг се чу гръмогласен мъжки смях и Бел замръзна на мястото си. Шумът идваше от горния етаж. Погледът й се стрелна към стълбата, но вратите на стаите бяха в тъмното.
— Какво ще обичате, мадам?
Три двойки очи я погледнаха въпросително, без враждебност, по-скоро с досада.
— Бих искала нещо за ядене за себе си и за спътниците си — отговори учтиво тя.
Жената се надигна с мъка и столът й изскърца застрашително. Изтри мазолестите си ръце в престилката и застана пред Бел.
— Имам само малко хляб и сирене.
— Достатъчно е — отговори спокойно Бел. — Ще се радвам, ако намерите и малко ябълково вино.
Жената кимна и изчезна зад една врата. Мъжете на горния етаж отново избухнаха в смях, чу се звън на чаши.
Мъжът на масата отново вдигна канчето си. Момчето потрепери, но продължи да разчиства. Когато гостилничарката се върна с малка кошничка, смеховете станаха още по-шумни.
— Гостите ви очевидно се забавляват — отбеляза Бел.
— Хм… — промърмори жената, хвърли бърз поглед към стълбата и подаде кошничката на Бел. Вътре имаше самун пресен хляб, голяма порция камамбер и кафява бутилка.
Бел остави маншона си върху кошничката и сложи няколко монети в шепата на жената. В този момент на горния етаж се отвори врата.
На стълбата се появи момиче. То прихвана полата на грубата си памучна рокля, изплака и побягна. След него се появи войник с разкопчан син мундир, който разкриваше косматите му гърди.
Макар да беше пиян, войникът бързо настигна момичето и го прегърна.
— Защо си се разбързала, малката? Скучно ли ти е с нас?
Той нави косата на момичето на китката си и го повлече обратно към стаята. Бел усети как я обзема студен гняв. Озърна се за другите. Момчето бе изчезнало в кухнята, старецът се преструваше, че не забелязва нищо, жената мърмореше под нос.
— Казвах й аз на Рея да не се закача с такива…
Бел беше готова да се качи на втория етаж, но съобрази, че е по-добре да не се замесва. Задачата й беше да отведе семейство Котрен в Англия и толкоз.
В този момент чу ругатните на пияния войник и разбра, че момичето беше успяло да му избяга. Рея се втурна като обезумяла надолу по стълбата, войникът я последва с ругатни.
— О, Изабел, кога най-сетне ще се научиш да не се месиш в чужди работи? — въздъхна полугласно младата жена. Очевидно няма да е тази вечер, помисли си тя, когато застана в края на стълбата. В момента, когато войникът мина покрай нея, тя подложи крак и го спъна.
Едрият мъж се просна по лице на пода, преобърна близката маса и един свещник описа дъга във въздуха, преди да падне в камината. Слугинята избяга през задната врата. Старецът и гостилничарката замръзнаха на местата си.
— Колко несръчно от моя страна — проговори спокойно Бел и кимна на пияния войник. — Моля за извинение, мосю.
Тя се запъти бързо към вратата, но войникът очевидно не беше толкова пиян, колкото изглеждаше. Ръката й беше вече върху дръжката, когато той скочи на крака и се хвърли след нея.
Тежестта му я притисна към вратата. Кошницата и маншонът паднаха от ръцете й. Полите й попречиха да го изрита между краката.
Когато грубото, небръснато лице на войника се приближи към нейното, Бел изтръпна. От устата му миришеше на кисело вино.
— Май имате нужда от малък урок, мадам, за да не проявявате такава несръчност занапред…
— Аз…
Тя не можа да продължи, защото той протегна ръка и дръпна воала й. Крехката коприна се скъса и шапката й за малко да падне на земята.
Мъжът я огледа жадно и гневът му се изпари. В кървясалите очи светна желание. Бел направи напразен опит да се освободи.
— Спокойно, красавице, не бързай. Старият Жак няма да ти стори нищо лошо. Какво ще кажеш да се качим за малко горе и да пийнем по чашка вино?
— Може би друг път — отвърна хладно Бел. — Сега бързам.
Войникът се изсмя гръмогласно. Притисна хълбоците си към нейните и Бел с мъка потисна желанието да му издере лицето. Съзнаваше, че няма никакъв шанс да се справи с този огромен тип. Огледа се безпомощно. Възрастният мъж се взираше в чашата си, гостилничарката кършеше ръце под престилката. Явно нямаше да помогне на Бел, както не беше помогнала и на момичето преди. В годините на революцията хората се бяха научили да се спасяват, като гледаха в противоположната посока.
Бел се освободи от ръцете на войника и потърси маншона си. Откри го върху кошницата на пода до вратата. Войникът отново я сграбчи, за да я повлече към стълбата. От първия етаж се чуха гласовете на пияните му другари, които тъкмо бяха подхванали неприлична песничка. Ако успееше да я отведе горе, беше загубена — това беше повече от ясно.
Войникът тъкмо щеше да я метне на рамо, когато Бел намери път към спасението. Прегърна едрия мъж, наведе главата му към себе си и притисна устни в неговите с такава сила, че едва не се задуши. Устата му вонеше така гадно, че й стана зле, но не спря да го целува, докато не му отне дъха.
Мъжът се отдръпна назад и я погледна смаяно. От долната му устна капеше кръв.
— По дяволите! — изгрухтя той. — Ама ти си била много дива, малката ми!
— Аз съм вдовица. Отдавна не съм била с мъж. Всички силни млади мъже са в армията!
Той разхлаби хватката си и сложи ръка на рамото й.
— Хайде, ела с мен горе. Ще ти покажа няколко хубави, силни момчета, които наскоро излязоха от армията.
Дезертьори, каза си с отвращение Бел. Това обясняваше поведението на гостилничарката. Проклет да е Льофранк! Къде беше този самохвалко, когато наистина имаше нужда от него?
Не й оставаше нищо друго, освен да се справи сама с този пияница. Докато войникът я буташе към дървената стълба, Бел трескаво размишляваше.
— Какво ти става? — попита подигравателно тя. — Май нямаш много вяра в себе си? Не си ли достатъчно мъж, за да останеш насаме с мен?
Дезертьорът се изчерви като рак.
— Ей сега ще ти покажа!
Бел се провря гъвкаво под ръката му.
— Не тук — отговори тя с изкусителна усмивка. Щеше да се оправи много по-лесно с този дървеняк, ако излезеха навън. Тук по всяко време можеха да се появят приятелчетата му.
За да избяга от търсещите му ръце, тя направи умел скок към вратата и грабна маншона си. Войникът изръмжа разярено и отново я хвана за рамото.
— Хайде да излезем навън — предложи тя. — Видях плевня с меко сено.
— Да вървим. — Влачейки я със себе си, той изрита с крак вратата и излезе навън. Дъхът му пареше бузата й. За миг Бел се запита дали да извика за помощ, но се отказа. Нали не искаше да привлича внимание върху себе си и семейство Котрен!
Макар че й се гадеше, тя се престори на възхитена, когато войникът покри шията й с влажни целувки. Докато бързаше към плевнята, той опипваше жадно гърдите й.
Бел забави крачка. Потърси пистолета в маншона си, но се отказа и от това решение. Щеше да вдигне много шум, освен това не искаше да пролива кръв, ако не се налагаше. Пък и лунната светлина й показа много по-добро оръжие.
До входа на плевнята бяха натрупани дърва, най-отгоре се виждаше тънка, дълга цепеница — много подходяща за главата на този идиот.
Трябваше да действа бързо, защото възбуденият дезертьор се готвеше да я събори в зеленчуковата леха. Нетърпеливите му пръсти търсеха връзките на полата й.
Бел преодоля гаденето си и сложи ръка върху косматите му гърди.
— Божичко, знаеш ли, че съм загубила кесията си!
— Голяма работа! Ще я потърсиш по-късно.
— Но в нея имаше двайсет луидора!
Мъжът веднага престана да бърка под полата й.
— Двайсет луидора? — повтори алчно той и навлажни устни. — Двайсет златни монети?
— Да! Моля те, помогни ми да я намерим…
— Веднага махнете мръсните си ръце от дамата! — Високият момчешки глас отекна като пистолетен изстрел.
Бел и дезертьорът се обърнаха стреснато и се взряха в стройната фигура, внезапно изникнала зад тях. Филип изглеждаше смешно млад. Лицето му беше разкривено от гняв, сабята в ръката му трепереше.
— Не я пипайте, мръсно куче! — Момъкът се приближи. — Защитавайте се, ако сте поне половин мъж!
Бел с мъка потисна стона си и дръпна войника към себе си, за да го задържи далече от Филип.
— Не му обръщай внимание, той е само едно глупаво момче.
Но дезертьорът се изсмя злобно и я отблъсна. Устата му се изкриви във вълча усмивка. Извади сабята си и застана пред Филип.
— Ела тук, джудже! Ще те разсека на две части!
Филип потрепери, но не мръдна от мястото си.
— Не! — извика Бел.
Опита се да се хвърли между двамата мъже, но войникът я блъсна с все сила. Тя загуби равновесие и падна на земята. Още преди да се е обърнала по гръб, чу как остриетата се кръстосаха със звън.
Когато се надигна, тя видя как дезертьорът без усилие отблъсна атаката на Филип. На каквото и да беше научил сина си Шевалие дьо Котрен, явно не го беше научил да се бие. Макар и много пиян, дезертьорът беше десетократно по-добър от момчето. Въпреки че се защитаваше отчаяно, Филип скоро получи рана на бузата.
«Очевидно няма да се справя без пистолета», каза си отчаяно Бел. Скочи на крака, извади оръжието от маншона и го насочи срещу войника.
— Престанете! — извика отсечено тя. — Оставете оръжията!
Ала войникът вече беше избил сабята от треперещата ръка на Филип. Бел се прицели в сърцето му.
— Престани или ще стрелям!
Очевидно мъжът не я чу. Като звяр, който губи разсъдъка си при вида на кръвта, той се хвърли с високо вдигната сабя към Филип, който безпомощно скри лицето си в ръце.
Бел стреля. Изстрелът отекна оглушително в тихата нощ. Войникът се олюля и бавно отпусна ръката, в която стискаше сабята. Взря се смаяно в кръвта, която струеше от гърдите му, и рухна в краката на Филип.
Бел се втурна към момчето и го дръпна за ръкава.
— Да се връщаме в каретата! Бързо!
Ала Филип не се помръдна. Лицето му беше мъртвешки бледо. Посочи падналия войник, после димящия пистолет в ръката на Бел и потрепери.
На първия етаж се отвори прозорец и един войник провря главата си навън.
— Какво става? Ти ли си, Жак?
— Бързо, в каретата! — Бел отново дръпна Филип, който се олюля. Най-сетне се отърси от вцепенението и двамата хукнаха, препъвайки се, към оборите. Пътят им се стори безкраен. Сърцето на Бел биеше болезнено, дробовете й пареха. Когато най-сетне видя каретата, тя извика зарадвано. Конете вече бяха впрегнати и Фодьо ходеше нетърпеливо напред-назад.
— Къде, по дяволите… — започна да ругае той, но Бел не го остави да довърши.
— Веднага тръгвайте! — заповяда задъхано тя.
Макар че я погледна унищожително, старият кочияш побърза да изпълни заповедта. Бел блъсна Филип в каретата, качи се след него и затръшна вратичката. В следващия миг каретата потегли. Бел посегна към чантичката, която беше скрила в ъгъла на седалката.
— Какво… какво… — изплака стреснато мадам Котрен.
— Тихо! — Бел извади от чантичката барут и с мъка зареди оръжието си в тъмната, друсаща се карета.
Когато пистолетът й беше готов за стрелба, тя отвори прозорчето и погледна назад. Ала Лилфльор отново беше потънал в нощната тишина. Не се чуваше нищо, освен трополенето на колелата. Никой не беше вдигнал тревога, никой не препускаше след самотната карета.
Филип притисна кърпичка към ранената си буза и също погледна през прозореца.
— Защо… защо никой не ни преследва?
— Защото хората в Лилфльор знаят по-добре от мен, че не бива да се месят в чужди работи — промърмори на себе си Бел. Очевидно другите дезертьори бяха прекалено пияни, за да тръгнат да отмъщават за другаря си.
В гърдите на Бел се надигна луд гняв, който измести страха. Гняв срещу себе си, че беше направила глупостта да слезе от каретата, и гняв срещу нищо неподозиращия млад мъж насреща й. Лунната светлина падаше върху смъртнобледото лице. В погледа му светеше ужас.
— Вие… вие убихте онзи човек и дори не се обърнахте да видите мъртъв ли е — пошепна той.
— Вие искахте да направите същото, нали?
— Аз му предложих честен бой със саби. Не беше почтено да използвате пистолет.
Бел усети как се скова. Не преставаше да се чуди и да се гневи колко нелогични бяха мъжете.
— Какво трябваше да направя? Да стоя и да гледам как ще ви заколи като добитък? Ако бяхте останали в каретата, както ви заповядах, нямаше да се наложи да го убия.
— Исках да видя защо се забавихте. И като забелязах как ви влачеше към плевнята… исках да защитя добродетелта ви.
— Защо смятате, че все още притежавам добродетел, която се чувствате длъжен да защитите? Аз тръгнах с него доброволно!
Филип се сгърчи, сякаш го беше ударила. Устните му се раздвижиха, без да произнесат нито дума. Лицето му се разкриви от болка и той се отвърна от нея.
Думите, предизвикани от гнева и самообвиненията, бяха брутални, но Бел не пожела да ги вземе обратно. Само така можеше да сложи край на идиотското му обожание. Опита се да си внуши, че така е по-добре и за него.
До края на пътуването, винаги когато поглеждаше в нещастното му лице, тя се питаше дали постъпи правилно. Защото имаше чувството, че гледа в огледало и отново преживява крушението на собствените си илюзии.

 

2

 

По стъклата на прозорците трополеше дъжд, небето беше сиво и мрачно. Откакто бяха слезли на сушата в Портсмут, Бел не беше видяла слънцето, а оттогава бяха минали цели четиринадесет дни. Сега седеше бездейна тук и чакаше знак от Виктор Маршан.
Добре, че в салона за кафе на «Нептунс Тридент» беше запален буен огън. Горящите дърва съскаха тихо, пламъците хвърляха топла светлина върху тъмния махагон на облицовката и редицата медни съдове върху перваза на камината. Огънят гонеше влажния студ на крайморския град.
Брендито също ми се отразява добре, каза си Бел, вдигна кристалната чаша и отпи от кехлибарената течност. После се протегна като неспокойна котка. Черната коприна и плътният воал на вдовицата Гордън бяха изчезнали. Отново беше мисис Варен, облечена в модна муселинена рокля с тъмносиньо жакетче. Косата й беше прибрана на тила, няколко руси кичурчета бяха пуснати отстрани на лицето. Младият келнер, единственият човек в помещението, освен нея, разчистваше остатъците от обяда.
Гостилницата във френското селце Лилфльор беше останала далече в миналото. Защо отново и отново се сещаше за това място и за случилото се там? Преди тринадесет дни се беше сбогувала със семейство Котрен в Портсмут и не смяташе, че пътищата им ще се кръстосат отново.
Филип… Е, той беше млад. Сигурно щеше скоро да се запознае с някоя хубава млада англичанка и да забрави болезненото разочарование, което беше преживял на път за Англия. А тя самата… Бел се намръщи и почука с пръст по чашата. На нея й трябваше повече време, за да забрави случилото се. Почти всяка нощ си спомняше ужасеното лице на Филип и чуваше шепота му: «Вие убихте онзи човек и дори не се обърнахте да видите мъртъв ли е». Сигурно продължаваше да чува тези думи, защото убийството на дезертьора беше шокирало и нея. По време на революцията беше срещнала смъртта в безброй насилствени форми. Дали беше свикнала с убийствата и вече не се притесняваше, че е сложила край на един човешки живот? Тази мисъл я уплаши. Вдигна чашата си с треперещи пръсти и отпи голяма глътка, но не се почувства по-добре.
— Мога ли да направя още нещо за вас, мисис Варен?
Пред нея застана собственикът на заведението, който бе влязъл, след като келнерът напусна салона с пълна табла съдове. Мистър Шоу, едър мъж с изискан вид, я погледна очаквателно над стъклата на очилата си.
— Не, благодаря… Или може би… — Бел погледна към мокрите прозорци. — Бих искала малко слънце.
— Ще направя, каквото мога — увери я тържествено мистър Шоу. — «Нептунс Тридент» винаги се старае да задоволява постоянните си клиенти.
В кръчмата до тях се отвори врата и звънчето възвести нови гости. Мистър Шоу хвърли поглед към джобния си часовник.
— Още е рано за артистите — промърмори той. — Може би е пътник или… някой от вашите приятели, мисис Варен. Моля да ме извините.
Той се сбогува с кратък поклон. Бел се усмихна меланхолично. Нищо не убягваше от острите очички зад дебелите стъкла на очилата. Макар че не говореха за това, Бел чувстваше, че мистър Шоу отдавна е разгадал с какво се занимава постоянната му гостенка. Но си оставаше дискретен, което много улесняваше дейността й.
Бел се посвети на брендито си и проследи с умерен интерес как мистър Шоу въведе новите гости: ужасно дебела матрона и доста неспокойна млада жена, която й беше или компаньонка, или камериерка. Треперещите дами свалиха мокрите си палта и се запътиха към камината. Но щом забеляза самотната Бел, матроната неодобрително смръщи устни.
Бел се скова. Беше лесно да прочете мислите на жената. «Колко шокиращо! Жена, която се храни сама в обществено заведение! Сигурно е съмнителна личност.»
Нервната млада дама се обърна към мистър Шоу и поиска частен салон.
— Но разбира се, мадам — отговори той. — Оттук, моля! — Изчака жената да се обърне и хвърли извинителна усмивка към Бел.
Тя му отговори с кратко кимване и мистър Шоу изчезна, за да придружи двете дами.
Естествено, тя беше свикнала жените от така нареченото висше общество да се отнасят пренебрежително към нея. Въпреки това, когато си наля още бренди от гарафата, ръката й трепереше.
Спътницата й Полет, която също работеше за Маршан, често играеше ролята на нейна камериерка, но тази вечер трябваше да остане в стаята си, защото я болеше ухото. Бел не пожела да вечеря сама в стаята си, нито да измъкне страдащата Полет от леглото, само за да се престори за малко на почтена жена.
С чаша в ръка тя се запъти бавно към пейката пред камината. Бузите й пламтяха, но беше достатъчно честна, за да си признае, че не горещината на огъня беше виновна за това. Значи след всичките тези години все още се чувстваше зле, когато се държаха пренебрежително към нея? Каква глупачка беше!
Бел остави чашата си на пейката. Спомни си как на единайсет годинки ходеше напред-назад пред гримьорната на майка си в театър Дръри Лейн. После отиваше до завесата и надничаше към зрителната зала. Възхищаваше се от ложите и от хората, които имаха право да сядат там: дамите в блестяща коприна и със скъпи накити, господата в строги черни костюми, безкрайно галантни, безкрайно внимателни.
«Аз няма да бъда като теб, мамо — кълнеше се малкото момиченце. — Няма да излизам на сцената, за да ме зяпат и да ме презират. Ще седя горе в ложата като истинска лейди!»
Глупава детска мечта! Как е могла да вярва, че от нея ще стане истинска лейди, че ще й се възхищават, ще я уважават… и ще я обичат?
— Все пак аз осъществих мечтата си, макар и за малко, нали, Жан-Клод? — пошепна с треперещ глас тя. Днес можеше само да мечтае за деня, когато щеше да се оттегли от живота на шпионка и да си купи малка къща в провинцията, например в Дербишайър. Там щеше да погребе миналото и да изживее оставащите й дни като почтена вдовица. Пак ще играя роля, помисли си изтощено Бел, както съм играла винаги. Всъщност, по какво се различаваше от майка си? Вдигна чашата и отпи голяма глътка бренди. Вкусът му беше странно горчив, като лошо сварена бира.
Навън дъждът продължаваше да свири меланхоличната си мелодия върху стъклата. В кръчмата влязоха нови посетители. Дали между тях имаше още дами, които щяха да се уплашат от присъствието на самотната жена в салона на «Нептунс Тридент»?
Мистър Шоу беше оставил вратата към салона само притворена. Бел погледна мрачно нататък, но при вида на джентълмена, който тъкмо изтърсваше капките от наметката си, войнственото й настроение се изпари. Той отклони помощта на келнера и заяви:
— Няма да остана дълго. Когато мистър Карингтън се върне от обора, кажете му, че го чакам в салона за кафе.
Бел веднага позна скърцащия глас на пратеника, когото очакваше.
— Куентин Кроули — промърмори тихо тя. — Крайно време беше! Тук съм от две седмици!
Дребният, мършав мъж отвори широко вратата на салона.
— Добър ден, мисис Варен — поздрави той, щом забеляза застаналата до огъня Бел. Свали шапката си и изтри няколко капки от плешивото си теме. Къдравите руси кичурчета, които падаха покрай ушите му, придаваха на лицето му израз на постоянно учудване.
— Добър ден, мистър Кроули. — Бел се облегна назад и вдигна чашата си с бренди. — Вече си мислех, че напълно сте ме забравили.
— Разбира се, че не, мисис Варен. — Кроули се усмихна с най-добрата си усмивка. Тръгна към нея, но спря насред стаята, огледа се изпитателно и изкриви лице. — Не можем да разговаряме тук. Трябва ни частен салон.
Бел въздъхна. Куентин Кроули винаги се държеше така, сякаш всеки момент можеха да ги разкрият. Като че ли агентите на Бонапарт се криеха под килимите на салона!
— Частният салон е вече зает — обясни отегчено тя. — Какво не ви харесва в тази стая?
— Много е открита — обясни Кроули. — Ако ни види някой от моите познати, няма как да му обясня тази среща с дама.
Бел се направи на обидена.
— Но, Куентин, най-приятното е да твърдите, че сте ме поканили да ви правя компания за вечерта!
Лицето и голата му глава почервеняха. Беше толкова лесно да го смутиш, че Бел никога не устояваше на изкушението. Той я погледна укорително.
— Мисис Варен, вие сте склонна към лекомислие. Длъжен съм да ви предупредя, че това е неподходящо качество предвид сериозността на нашата работа. Освен това…
Бел беше слушала проповедите му много пъти, затова изпита облекчение, когато шум откъм кръчмата отклони вниманието му. Кроули се обърна бързо.
— Аха, мистър Карингтън идва.
— Кой, по дяволите, е мистър Карингтън?
Вместо да й отговори, Кроули извика:
— Тук, заповядайте тук, сър! Тук сме!
На вратата се появи едър мъж с дъждобран и висока шапка. Бел не можа да види лицето му, защото беше наведен и се бореше с чадъра си.
Французин ли беше? Надали, след като името му беше Карингтън. Но тя не познаваше много англичани, които имаха неблагоразумието да носят със себе си вещ, която щеше да им навлече презрението на сънародниците им — въпреки че пазеше от дъжда, чадърът се считаше за женска принадлежност и мъжете, които го носеха, ставаха обект на насмешки.
Най-сетне новодошлият успя да затвори чадъра и влезе в салона, при което Бел успя да види профила му. Без да бърза, той свали шапката си и приглади назад гъстата черна коса.
Лицето му е от тези, които не се забравят скоро, помисли си възхитено Бел. Гъстите тъмни вежди подчертаваха чувствената изразителност на очите, острата линия на брадичката беше смекчена от малка трапчинка, тъмният тен придаваше на аурата му опасна привлекателност. Бел веднага го оприличи на изисканите джентълмени, от които майките напразно се стараеха да предпазят дъщерите си, а в същото време самите те се опитваха да се приближат до него.
Бел бе толкова потънала в съзерцание на мистър Карингтън, че се стресна ужасно, когато забеляза, че той я гледа със същото внимание, с каквото тя него. Любопитният му поглед се плъзна по лицето и слезе към тялото й. Смутена, тя остави чашата си и стана. Естествено, беше свикнала мъжете да я зяпат похотливо, но повечето погледи не бяха така открити. Никога преди не беше виждала в мъжки поглед такова искрено одобрение.
Изведнъж в помещението стана непоносимо топло. Бел попипа лицето си. Божичко, наистина се беше изчервила под погледа му. Това не й се беше случвало от младите й години.
— Това е мистър Синклер Карингтън — обясни важно Кроули. — Най-новият член на малката ни… хм… компания.
— Ах, така ли? — промърмори Бел и се учуди от дрезгавия звук на гласа си.
Синклер остави чадъра и шапката на една маса и пристъпи към нея.
— За мен е удоволствие да се запозная с вас — проговори той с дълбок, благозвучен глас с ясен английски акцент.
— Аз също се радвам да се запозная с вас, сър. — Все още объркана, тя му протегна ръка.
Той отговори на ръкостискането й по начин, който още повече я обърка. Сякаш я завладя цялата. Пръстите му се сключиха около ръката й, той се наведе и я поднесе към устните си. Погледна я дълбоко в очите и тя забеляза, че наситенозелените зеници бяха заобиколени от гъсти черни мигли. Топлата му уста помилва кожата й и пулсът й се ускори. Атмосферата в салона изведнъж се нажежи.
Някъде отдалеч се чу гласът на мистър Кроули, който каза:
— О, простете небрежността ми, мистър Карингтън, това е…
— Изабел Варен — завърши изречението Синклер. — Ангелът на отмъщението!
Омразното прозвище улучи Бел като удар в лицето. Като забеляза, че мистър Карингтън все още стиска ръката й, тя побърза да я издърпа.
— Просто мисис Варен — изрече остро тя.
— Това изобщо не ви подхожда. — Той се усмихна небрежно-изкусително. — Вие не приличате на «мисис Варен». Атрибутите на ангел са много по-близо до вашата същност.
— Като поработите известно време с нас, мистър Карингтън, ще разберете, че външността често лъже.
Хладната й забележка очевидно не го впечатли. Но ако имаше намерение да изтърси още някое безсрамие, Кроули го предотврати, като застана между двамата.
— Е, след като ви представих, бихме могли да обсъдим целта на нашата среща.
— Естествено — кимна Бел. — Ако желаете, ще помоля Шоу да донесе нещо освежително. Но разбира се, можете да си пийнете и от моето бренди.
— Не, благодаря. — Кроули хвърли неодобрителен поглед към гарафата на масата.
— О, извинете, мистър Кроули! Забравих, че ви е неприятно, когато жените пият алкохол. — Бел хвърли бърз поглед към Синклер и вирна брадичка, сякаш трябваше да се защитава. — А вие, мистър Карингтън? И вие ли сте шокиран? Може би ще ми кажете, че би било по-добре да пия чай?
— Напротив, мадам. Познатите ми жени, които пият чай, са доста… невзрачни личности.
Бел не можа да се удържи и му се усмихна.
— Наричали са ме с всякакви имена, но никога «невзрачна».
— Сигурен съм, че много по-често са ви казвали колко сте прекрасна — прошепна Синклер и я погледна право в очите.
Бел имаше чувството, че безсрамните му погледи я милват, и това предизвика тръпки в стомаха й. Ядосана от глупавата си реакция, тя се постара да я прикрие.
— Гарафата е на масата — посочи я тя. — Мисля, че келнерът е оставил достатъчно чаши.
Синклер отиде до масата, като по пътя свали мокрото си палто. Значи широките рамене не са изкуствени, каза си възхитено Бел. Добре скроеният жакет й показа, че този мъж не се нуждае от подплънки. Погледът й се плъзна по тесните кашмирени панталони, които стягаха опънатите бедра. Бродираната жилетка и армейските ботуши допълваха външността на перфектен джентълмен, само небрежно вързаното шалче на врата я нарушаваше малко. Но имаше и още нещо, което я накара да се усъмни, че Карингтън е перфектен джентълмен: вероятно дяволските искри в обезпокояващо зелените му очи.
Синклер си наля малко бренди, а Куентин се наведе към Бел и попита:
— Е, какво мислите? Какво ви е мнението за него?
Погледът й се плъзна отново по мускулестото тяло и тя отговори тихо:
— Ако го изпратите във Франция, всички жени, които срещне по пътя си, ще го поканят в спалнята.
Мистър Кроули се изчерви.
— Не говоря за това, мисис Варен. Искам да кажа, вижда ли ви се годен за работа?
Как би могла да отговори на този въпрос след толкова кратко познанство? Ала вътрешният глас веднага й подсказа, че Синклер е техният човек. Движенията му издаваха котешка гъвкавост и това я накара да си представи, че той беше еднакво добър на бойното поле и в леглото…
Бел стисна здраво зъби, защото отново беше на път да се изчерви.
— Какво значение има какво мисля аз? — попита сърдито тя.
Очевидно бяха привлекли вниманието на Синклер с шепота си, защото той се обърна към тях и вдигна въпросително едната си вежда. Куентин се изправи с виновна усмивка.
— Можем ли вече да започнем, мистър Карингтън?
Вместо отговор Синклер се присъедини към тях с чашата си. Бел трябваше да се сети каква ще е следващата му стъпка, но реагира твърде бавно. Синклер се отпусна на пейката толкова близо до нея, че бедрата му я докоснаха.
— Съжалявам, ако ви притеснявам — промърмори той. — Тези пейки са ужасно къси.
— От другата страна обаче има достатъчно място, мистър Карингтън!
— Може би, но видях един гвоздей. — Той й намигна. — Нали не искате да си скъсам панталона, мисис Варен?
Бел стисна устни. Най-добре е да се прави, че не забелязва безсрамието му, макар че беше много трудно да не усеща силното му мъжествено излъчване толкова близо. Тя се намести по-удобно и посвети цялото си внимание на мистър Кроули.
Типично за него — да избере най-неудобния стол в целия салон. Настани се насреща им и извади изпод палтото си кожена папка. «Компания за опазване на старини» беше написано на нея с красиви златни букви. Бел направи гримаса. Кроули много държеше да придаде почтеност на работата им!
— Докато вие си наливахте бренди, мистър Карингтън — започна важно Кроули, — аз се опитах да обясня на мисис Варен, че при следващата ни… акция ще бъдете неин партньор.
— Какво казахте? — Бел скочи, обърна се и изгледа Синклер, който й се усмихна доброжелателно, но в очите му се появиха издайнически светлинки. — В никакъв случай! — изфуча разгневено тя.
Като забеляза обаче, че е обидила Кроули, побърза да добави примирително:
— Не искам да засегна мистър Карингтън, но аз винаги сама съм избирала спътниците си.
— Този път не — отговори твърдо Кроули. — Изричното желание на мистър Маршан е да работите с мистър Карингтън.
— Мистър Маршан никога не е вземал решения вместо мен. — Бел очакваше Синклер да се намеси в спора, но той само се облегна назад и отпи глътка бренди.
Кроули изпъчи тесните си гърди.
— Мистър Маршан вече не може да понася своеволията ви, мисис Варен. Ако продължавате така, ще останете без работа.
— Може би това ще ме зарадва — отговори спокойно Бел, макар че кипеше от възмущение. — Нямам намерение да се занимавам с тази дейност до края на живота си.
— И друг път съм чувал тези думи, мадам. Но ако отново си навлечете гнева на мистър Маршан, ще ви пратим в пенсия по-рано, отколкото ви е приятно. Онова, което се случи при изпълнението на последното ви поръчение, никак не се хареса на мистър Маршан. Знайте, че не бива да очаквате заплащане за последния си… товар от Франция.
Това сухо описание на нещастното семейство Котрен извади Бел от равновесие.
— Не очаквам нито един проклет шилинг!
— Мисля, че не можете да си позволите подобно отношение — отговори поучително Кроули. — Имате доста скъпи навици…
— Ако се тревожите за разходите ми, Куентин, ще накарам шивачката си да ви изпрати следващата ми сметка.
— Сигурен съм, че това ще достави на мистър и мисис Куентин предостатъчно материал за една интересна вечер — подхвърли безгрижно Синклер.
Въпреки гнева си Бел се усмихна на неочаквания коментар. Кроули се изчерви като рак.
— Мистър Карингтън! Вече си имам достатъчно проблеми с неподходящите шегички на мисис Варен. Тя наистина не се нуждае от вашата подкрепа.
— Извинете, моля — отговори спокойно Синклер.
Намесата му накара Бел да се осъзнае. Когато гневът й утихна, тя го погледна и той й намигна съзаклятничейки. Очевидно искаше да й покаже, че двамата ще се справят без усилие със строгостта на Куентин.
— Хайде да се разберем — обърна се тя примирително към пратеника. — Каква ще е следващата ми задача? Защо Маршан смята, че имам нужда от мистър Карингтън?
— Тази вечер ще ви го съобщи лично.
— Виктор Маршан е в Портсмут? — попита смаяно Бел. Не можеше да повярва. Маршан никога не напускаше Лондон. Тя работеше за компанията от три години, но почти никога не се срещаше с него. Маршан изпращаше навсякъде Куентин. Защо изведнъж бе променил навиците си? Защо беше необходимо личното му присъствие?
— Вие и мистър Карингтън ще се срещнете с мистър Маршан в мезон «Мал дьо Кьор», имение на брега в посока…
— Знам къде е — прекъсна го Бел.
— Много добре. Очаквам ви там в полунощ. От брега започва пътека, която ще ви изведе в градината. Там ще видите запален фенер. Моля бъдете точни. — Кроули стана и посегна към шапката си.
Синклер също стана, но Бел не се помръдна от мястото си. Мезон «Мал дьо Кьор» повтаряше си изненадано тя. Постройка от времето на Джордж V, собственост на мадам Дюмон, богата френска емигрантка. Хората от околността имаха какво да разкажат за нея. За съжаление никой не я беше виждал. Говореха, че била възрастна и саката.
Среднощна среща в дома на една отшелница, Виктор Маршан, пристигнал специално за нея от Лондон — тези необикновени обстоятелства събудиха в сърцето й неприятни чувства.
— Няма ли поне да ми намекнете за какво се отнася? — извика тя след Кроули, който беше вече на вратата.
— Знаете, че не мога да го направя, мисис Варен. Почакайте до довечера. — Кроули се сбогува сухо и изчезна.
— Защо винаги се прави на важен? — изсъска ядно Бел и стисна чашата си. — Много мразя да си играем на шпиони.
— Не бъдете толкова строга — усмихна се Синклер. — Представете си, че бедният човечец работи като чиновник в общината и трябва да се грижи за жена и осем деца. Срещата му с вас е безкрайно вълнуваща!
— Божичко? Нима Куентин наистина има осем деца? — Бел беше смаяна. Досега възприемаше Кроули само като досаден дребосък, който през последните три години играеше важна роля в живота й. Странно, откъде Синклер знае толкова за личния му живот?
Всъщност тя очакваше мистър Карингтън да я остави сама. Но макар че учтиво стана, за да се сбогува с Кроули, той очевидно нямаше намерение да напусне салона. Бел вече се изкушаваше да го попита какво мисли за предстоящата среща с Маршан, но той очевидно мислеше за друго. Погледна я отново и ако се съдеше по блясъка в очите му, май не преценяваше деловите й качества.
Е, и преди беше работила с безсрамници и умееше да се справя с тях. Когато се запъти към нея, тя се намести в средата на пейката и разпростря полите си, за да му попречи да седне до нея.
— Очевидно тази вечер нямаме повече работа — проговори тя подчертано равнодушно. — Не е нужно да оставате тук.
Синклер се усмихна очарователно.
— Още не съм си изпил брендито.
Той се наведе да вземе чашата си и след това застана точно пред нея. Сиянието на огъня направи гарвановочерната коса синкава и хвърли върху лицето му призрачни сенки. Хрумна й абсурдната мисъл, че ако дяволът се преоблече като смъртен, за да изкушава невинни момиченца, сигурни ще има фигурата и лицето на Синклер Карингтън.
— Дъждът почти престана — каза тя. — По-добре изпийте брендито и си вървете, преди отново да завали.
— Скъпа мисис Варен, за малко да повярвам, че наистина искате да се отървете от мен! — Синклер се нацупи обидено, отстъпи крачка назад и се облегна на перваза на камината. — Искате ли да пием за бъдещото ни добро познанство? — попита след малко той.
Бел го погледна мълчаливо, без да вдигне чашата си. Но той не се отказа.
— Тогава поне да пием за успеха на мисията ни, каквато и да е тя, както и за възстановяването на добрия крал Луи на трона!
Бел остави чашата си толкова рязко, че тя иззвъня. Трябваше веднага да обясни на Синклер Карингтън за какво работи, за да не подхранва илюзиите му.
— Добрият крал Луи въобще не ме интересува. Работя само за пари.
Синклер не отговори, само мълчаливо изпи брендито си.
— Това е добра причина — каза след малко той. — А какво мисли мистър Варен за вашите опасни занимания?
При този въпрос пред очите й отново изникна образът на Жан-Клод. Болката беше толкова силна, че Бел побърза да го прогони обратно в дълбините на съзнанието си.
— Вече не е нужно да се тревожа за мнението на мистър Варен — отвърна глухо тя.
— Съжалявам. — Гласът му прозвуча изненадващо меко. Повечето хора отговаряха по този начин, но Синклер го бе казал искрено. В погледа му имаше толкова съчувствие, че в гърлото й заседна буца. Очевидно и той като останалите беше помислил, че съпругът й е мъртъв. Нямаше намерение да разсее заблудата му.
— Откога сте вдовица? — попита той.
— Мистър Карингтън, кога най-сетне ще проумеете, че сте назначен на работа, за да се ровите в делата на Наполеон Бонапарт, не в моите?
Тя се изправи ядосано, но с изненада установи, че роклята й се беше закачила на нещо. Дръпна мекия муселин; накрая платът поддаде, тя политна напред и падна право в ръцете на Синклер.
— Нали ви казах, че там има гвоздей, Ейнджъл!
— Мразя този прякор — изсъска тя, за да прикрие несигурността си. — Не искам да ме наричате така. А сега ме пуснете!
Вместо това той я прегърна още по-здраво.
— Извинете — проговори той с толкова нежен тон, че я извади от равновесие. — Не исках да ви засегна с любопитството си. Това беше просто несръчен опит да разбера дали сте омъжена.
— Какво значение има това? — попита тя, без да направи опит да се освободи от прегръдката му. Отдавна не беше прегръщала мъж. Близостта на Синклер събуди в душата й сладък копнеж, който мислеше, че е забравила.
— Ревнивите мъже са истинска чума. — Устните му оформиха крива усмивка. Устата му беше толкова чувствена, че й се зави свят. Лицето му се приближи до нейното; тежките ресници бяха спуснати, но не можеха да скрият огъня в смарагдовозелените очи.
Бел опря ръце на гърдите му.
— Мистър Карингтън — проговори задъхано тя, — убеждението ми, че между нас не може да има партньорство, все повече се затвърждава.
— Може би сте права, но поне можем да се забавляваме.
— Аз не търся забавления.
— Точно там е проблемът ви, Ейнджъл.
— Нали ви казах да не…
Топлите му устни я накараха да замълчи. Макар че тялото й беше готово да се подчини на целувката, разумът й вдигна тревога. Бел замахна и му удари силна плесница.
Синклер се олюля, примигна и притисна ръка към бузата си, по която пръстите й бяха оставили розови следи. Бел мина покрай него и се запъти към вратата.
Когато ръката й беше вече върху месинговата дръжка, тя пое дълбоко въздух и заговори овладяно:
— Ще помоля мистър Маршан да промени решението си относно предстоящата мисия. Сбогом, мистър Карингтън — заключи твърдо тя с надеждата, че категоричният тон на гласа й няма да му убегне. Без да го удостои с поглед, тя излезе от салона и затръшна зад себе си тежката врата.
— Сбогом, ангеле — прошепна разкаяно Синклер, усмихна се и потърка парещата си буза. — До довечера!
Но Бел не го чу.

 

3

 

Дъждът почти беше спрял, когато Синклер се запъти към къщичката, където беше наел стая. На малката веранда пред входната врата стоеше среден на ръст мъж, вдигнал яката на палтото си така, че лицето му не се виждаше.
Синклер спря и бръкна в джоба си, сякаш търсеше ключа от жилището. Истинското му намерение обаче беше да огледа по-подробно тайнствената фигура.
Погледът му обходи русите къдрици, нападали по кръглото лице, и спря върху мокрото палто. Изведнъж позна мъжа и напрежението в мускулите на тила му се отпусна. В мокрите цивилни дрехи мъжът на верандата не приличаше по нищо на лейтенант Чарлз Кер от Девета Кавалерия, а по-скоро на Чав, изнервящия хлапак, с осем години по-младия му брат.
Синклер измина останалия път с големи крачки.
— Чав! Какво, по дяволите, търсиш тук?
— Чакам те — отговори с дълбок глас лейтенантът.
— Ти си вече на двайсет и три години, момко, и би трябвало да имаше поне толкова разум, че да се сетиш да се прибереш на сухо. Какво изобщо правиш в Портсмут? Нали ти казах, че не бива… — Синклер млъкна, защото брат му се разкиха, после въздъхна примирено. — Хайде, влизай. Ако ти се случи нещо пред моята врата, семейството единодушно ще обвини мен.
Той отвори вратата и даде знак на Чарлз да го последва. Двамата изкачиха тясната стълба към втория етаж. Синклер отвори първата врата и бутна треперещия Чарлз в стаята. Брат му спря на прага и се огледа неодобрително.
— Майчице! — промърмори той, но Синклер го дръпна навътре и бързо затвори вратата.
Чарлз не можеше да повярва на очите си — брат му живееше в стая под наем с мръсен тапет на цветя, която беше едновременно дневна и кабинет. Разклатената дъбова маса беше отрупана с документи, други бяха разпръснати по пода. На табла пред камината стояха остатъците от снощната вечеря. Дрехите бяха разхвърляни по пода. Отворена врата водеше към спалнята, където цареше същият хаос.
Чарлз поклати глава.
— Как можеш да живееш така, Синклер? Ако хората на Маршан претърсят стаите ти, изобщо няма да забележиш!
— Какъв шпионин бих бил с ординарец и прислужница? — Синклер спокойно остави шапката, палтото и чадъра си върху документите на писалището. — Освен това хората на Маршан нямат причини да претърсват жилището ми. Вече ме приеха в своята компания!
За съжаление не всички, добави на ум той и си представи блещукаща златна коса, фино лице, сякаш от слонова кост, и очи, които изпущаха сини светкавици. Изабел Варен мразеше прякора си, но той й подхождаше: когато го удари наистина приличаше на ангел на отмъщението. При спомена за плесницата Синклер неволно трепна и се хвана за бузата. Макар да изглеждаше крехка, тя имаше забележително силна ръка!
Той тръсна глава и посвети вниманието си на брат си.
— Веднага свали това мокро палто, Чав — заповяда сърдито той. — Ей сега ще запаля огън. Мисля, че зад книгите в ъгъла ще намериш не много лош портвайн.
— Благодаря, не желая. — Чарлз кихна отново. — Вероятно нямаш нито една чиста чаша.
Синклер разрови жарта в камината. Добави няколко цепеници и скоро лумнаха пламъци. Междувременно Чарлз бе свалил палтото си и го окачваше грижливо на куката до вратата, която Синклер изобщо не беше забелязал. Домакинът изхвърли халата си и сутрешния вестник от едно изтърбушено кресло и му предложи да седне.
— Много бих искал да ти предложа и сухи дрехи, но шпионите не могат да се похвалят с толкова добро ядене като кавалерийските офицери. — И той почука неодобрително по издутото коремче на Чарлз.
Брат му се усмихна виновно.
— Това ще изчезне веднага щом отново ни намерят работа. По дяволите този мирен договор! Но съм убеден, че мирът няма да трае дълго. Естествено, ние няма да го нарушим, но честолюбивият Наполеон няма да се успокои, докато не ни нападне.
— Не е нужно да ме убеждаваш, Чав, аз не споря с теб. Но може би ще ми разкажеш защо всъщност си тук, мили братко?
— Полковник Дарлингтън ти изпраща писмо.
При споменаването на британския офицер, който имаше много висок ранг в тайните служби на армията, Синклер удвои вниманието си.
— Всъщност трябваше да го донесе Тобиас Рийд, мой стар приятел, но аз… — Чарлз се изчерви виновно и избегна строгия поглед на брат си. — Аз убедих Тоби да ми даде писмото и ето ме тук.
— Не знаеш ли, че можеш да причиниш големи неприятности и на приятеля си, и на себе си, Чав! Не си постъпил особено умно — укори го Синклер.
Чарлз затропа с крака, за да се стопли.
— Умно, умно! Аз… исках да те видя, преди да изчезнеш от сцената. — Той погледна умолително брат си. — Хайде, Синклер, не се сърди!
С умолителния си поглед Чарлз винаги му напомняше за кученце. Никога ли нямаше да порасне това момче?
— Дай ми писмото — предаде се Синклер.
Чарлз въздъхна облекчено и извади от джоба си влажен плик, затворен с голям печат.
— Щом го прочетеш, трябва да го изгориш.
— О, така ли? — Синклер вдигна вежди с добре изиграно учудване. — А няма ли да го публикувам в «Таймс»?
Чарлз направи гримаса и му подхвърли писмото.
— Извинявай, забравих, че не си начинаещ.
Синклер счупи восъчния печат. Естествено, посланието беше кодирано.
— Извини ме за малко — промърмори той и отиде до писалището си. Разчисти си малко място, намери перо, полузасъхнала мастилница и лист хартия. Вече можеше да разкодира писмото. Кодът беше доста сложен, но той беше работил и по-рано с него и успя да се справи сравнително бързо.
Дарлингтън го поздравяваше, че е успял да се вмъкне в групата на Маршан. По време на революционния терор много французи бяха избягали в Англия. Повечето от тях бяха роялисти, които мечтаеха да възстановят монархията в родината си. «Компанията за опазване на старините», създадена от Маршан, беше най-добрата организация и разполагаше с най-много средства. Тъй като британската армия също не беше добре разположена към Наполеон, тя подпомагаше усилията на Маршан да свали правителството на корсиканския кариерист.
Така беше поне доскоро, помисли си с усмивка Синклер. Британски агенти бяха съобщили от Париж, че един от малката група на Маршан, може би самият й водач, наистина работел за Наполеон.
Маскиран като роялист, двойният агент чертаел карти на английските брегове и ги изпращал на Наполеон, за да му послужат при евентуална инвазия. Задачата на Синклер беше да изобличи шпионина на Бонапарт и да сложи край на дейността му.
«Зачертайте от списъка името Фодьо. Вече не е под подозрение. Миналата седмица загина при пътна злополука» — пишеше по-нататък Дарлингтън. Синклер спря да разкодира писмото и посегна към чадъра си. Разви дръжката и извади от кухината навита на руло тънка хартия. На нея бяха написани няколко имена и към всяко кратки бележки — списъкът на агентите, които работеха за Маршан. Лоран Котрен вече беше задраскан. Сега задраска и Симон Фодьо.
Имената бяха общо осем, две отпаднаха. Търкайки замислено челото си, Синклер прочете за кой ли път останалите имена. Баптист Ренар, Полет Бувоа, Марсел Креси… Засега не познаваше тези хора и нямаше представа какви са.
Виктор Маршан — вече се беше срещнал с него, разполагаше и с информация от разузнаването. Маршан, бивш барон дьо Нерак, избягал от Франция малко след екзекуцията на Луи XVI. Пристигнал в Англия почти без средства, но много скоро забогатял и сега финансираше съвсем сам дейността на малката си «компания». Естествено, парите можеше да идват от Бонапарт. Но ако Маршан е двойният агент, значи някой друг вършеше работата вместо него, защото ръководителят на групата почти не напускаше лондонската си квартира.
Следващият в списъка беше Куентин Кроули. Той наистина обикаляше много и имаше възможност да рисува карти на крайбрежието. Въпреки това при мисълта за него Синклер се усмихна. Макар че рядко се доверяваше на първото си впечатление, щеше много да се учуди, ако Куентин наистина е агентът на Наполеон. Той обичаше да си играе на шпионин, както сполучливо се изрази мисис Варен, но надали имаше смелостта да рискува в ролята на двоен агент. Синклер не вярваше, че Кроули притежава необходимото самообладание, за да работи за Наполеон.
Последното име в списъка беше Изабел Варен. Синклер не се съмняваше, че младата дама притежава необходимия кураж, за да се впусне в такъв риск. Със сигурност не беше получила прякора си «Ангел на отмъщението» за нищо. Изабел често ходеше във Франция, обикаляше и английското крайбрежие. Тя бе отказала да работи с него и смяташе да убеди Маршан да промени решението си. Естествено, той трябваше да го предотврати. Вероятно Изабел наистина се беше ядосала на целувката му, но може би мотивите й бяха съвсем други. Ако Синклер е постоянно до нея, тя нямаше да може да влезе във връзка с Наполеон. Досега той беше на мнение, че между осемте имена в списъка тя беше най-вероятната шпионка на Бонапарт. Синклер потопи перото в мастилото и подчерта името й, но в същото време сбърчи чело и постави отзад въпросителен знак.
Не преставаше да мисли колко меко и изкусително беше тялото, колко топли и сладки бяха устните й. Естествено, той не биваше да я целува. Почти й беше благодарен, че го бе ударила. Много добре знаеше, че немалко шпиони прелъстяваха жени, за да им измъкнат информация, но той не беше от тях. Сърцето не му позволяваше да отведе жената в леглото си, само за да измъкне тайните й и да я издаде.
Когато взе Изабел в прегръдките си, той забрави поръчението си — трябваше да го признае. Това му създаваше най-много проблеми. Естествено, той не беше светец. Ценеше високо хубавите жени, но досега винаги беше успявал да обуздава страстта си, докато му се удаде случай да отпусне юздите. Защо с Изабел Варен беше забравил принципите си? Естествено, тя беше красива, но той познаваше много красиви жени. У нея обаче имаше нещо, което не се поддаваше на описание. Аурата, която я обгръщаше, беше загадъчна; даже когато се усмихваше, фините й черти бяха засенчени от тъга.
Когато я попита за съпруга й, той забеляза в погледа й страх на подгонено животно. Тази жена се боеше от миналото си. Синклер рядко изпитваше желание да закриля жена, но в онзи момент изпита силна потребност да притисне Изабел Варен до гърдите си и да прогони злите духове, които я преследваха.
Той остави списъка настрана и отново се зае с писмото на полковник Дарлингтън.

 

«Това е последният ви контакт с главната квартира. Нашият парижки агент ще ви снабди с още информация. От този момент нататък трябва да прекратите контактите със семейството, особено с баща си.»

 

Синклер неволно се изсмя.
Чарлз, който си беше събул ботушите и топлеше краката си на огъня, се обърна въпросително към брат си.
— Не знаех, че старият Дарлингтън може да бъде остроумен.
— И той не знае — отговори Синклер. — Пише ми, че нямам право да контактувам с баща си. Очевидно не слуша клюките в офицерското казино, иначе щеше да знае, че с генерала не си говорим от години.
Лицето на Чарлз помръкна. Той се покашля и промълви нерешително:
— Ти знаеш, Синклер, че ако искаш да кажеш нещо на татко, аз… Скоро ще ми дадат няколко дни отпуск и ще отида да го видя… — Последните думи увиснаха несигурно във въздуха.
Докато чакаше отговора на брат си, младият мъж сякаш бе спрял да диша.
Пред вътрешния взор на Синклер се появи образът на генерал Дениъл Кер — стегната стойка, стоманеносива коса, студени зелени очи. Въпреки напредналата си възраст баща му изглеждаше много добре, но чертите му бяха сковани, сякаш изсечени от камък. Понякога, като се гледаше в огледалото, Синклер се питаше дали и той ще изглежда така след тридесет години и го обхващаше страх. Безкрайно неприятна мисъл…
— Добре, предай на генерала нещо от мен — отговори той колкото можеше по-спокойно. — Кажи му, че съм сменил името си — сега се казвам Карингтън. Вече няма нужда да се срамува, че съм изцапал името Кер в калта.
Чарлз въздъхна разочаровано.
— Не те обвинявам, братко. Баща ни наистина беше несправедлив. Той се отвращава от всичко, което има връзка с тайните служби. Макар че използва информацията на шпионите, когато разработва военната си стратегия.
— Шпионите са необходимо зло — изрече тържествено Синклер, имитирайки строгия, режещ глас на баща им. — Но това е мръсна работа, недостойна за джентълмен. Нека синовете на други хора вършат тази работа! — Синклер завърши малката си реч, като удари с юмрук по масата. После вдигна рамене и се опита да се усмихне. Отдавна се беше отказал от стремежа си да се харесва на баща си. Старият господин се ядоса ужасно, когато големият му син напусна кавалерийската служба и постъпи в армейското разузнаване. Генерал Кер упражни цялото си влияние, за да върне сина си в «правия път». Синклер му отмъсти, като напусна армията и стана първият наследник на името Кер от пет поколения насам, който щеше да бъде погребан без армейски пагони. Продължи да работи за армията като цивилен шпионин, но престана да се вижда с баща си. Колко време беше минало оттогава? Синклер смръщи чело. Четири, а може би и пет години…
Обикновено той не мислеше за баща си. Само когато Чарлз правеше поредния си безплоден опит да предизвика помирение.
— Всъщност генералът е много мил човек — каза плахо брат му. — Поне с мен винаги се е държал почтено.
Синклер се отпусна на стола и дари малкия си брат с развеселена усмивка.
— Защото ти винаги правиш онова, което иска той, братчето ми.
Чарлз го изгледа обидено.
— Но аз харесвам кавалерията!
— Радвам се да го чуя. — Синклер се изкушаваше да напомни на Чарлз, че харесва само онова, което му предписва старият господин, но се отказа. Той обичаше брат си, но знаеше, че Чарлз няма своя воля и е лесно да го командват. Също като майка им и двете им сестри.
— Генералът е строг и не понася да му противоречат, а ти само това правиш — опита се да обясни Чарлз. — Често съм се чудил от кого си наследил тази смелост.
— Моето отношение към баща ми е като към останалия свят. Човек или се държи така, както очакват другите, и се чувства безпомощен и жалък, или прави онова, което иска самият той, без да го е грижа за мнението на другите. Това е единствената възможност да не съжаляваш за пропуснатото, като остарееш.
Чарлз го погледна несигурно.
— Нима никога не си съжалявал за нищо, Синклер?
Синклер не беше очаквал такъв въпрос от брат си. Стана бързо и се засмя, за да покаже, че не е обиден.
— Още не съм старец, макар че съм доста по-голям от теб. Задай ми този въпрос след двайсет години.
Той взе ботушите на Чарлз, които се топлеха пред камината, и му ги подхвърли.
— Обуй се! Щом си дошъл с пощенската карета, ще вземеш следващата, преди Дарлингтън да е разбрал, че приятелят ти Тобиас ти е поверил посланието му до мен.
Чарлз го погледна колебливо и нахлузи влажните ботуши.
— Прав си, не искам да създавам проблеми на Тоби. Той е мило момче.
«Но очевидно не притежава качествата, необходими за работа в тайните служби», каза си развеселено Синклер.
— Може би Дарлингтън ще попита Тоби дали не си изпратил някакъв отговор? — предположи Чарлз.
— Нека предаде на полковника, че ще му изпращам докладите си по обичайните канали. — Синклер помълча малко и добави: — Може също да му каже, че съм се срещнал с мадам Варен.
Очевидно в тона му имаше нещо странно, защото Чарлз рязко вдигна глава. Лицето му беше зачервено от усилието да обуе ботушите си.
— Значи в играта е замесена жена? Пак ли замисляш нещо лошо?
— Скъпи ми Чав! — Синклер се постара да говори търпеливо. — Защо си мислиш, че водя в леглото си всички жени, с които се срещам?
— Точно това правиш, братко, стига жената да е красива.
Синклер направи гримаса. Чарлз щеше много да се учуди, ако узнаеше истината за така наречените завоевания на Синклер: повечето от тях съществуваха само на приказки в казармите или в хвалбите му от младостта. Естествено той беше ухажвал много жени, защото беше разбрал, че по този начин най-лесно можеше да се дистанцира. Във всеки случай досега беше успявал да не допуска жените твърде близо до себе си.
Без да каже дума, той донесе влажното палто на брат си. Чарлз се изправи колебливо.
— Твърде кратко посещение — прошепна меланхолично той.
— Избрал си лош момент, братко. Щом приключа с тази мисия, ще дойда при теб и ще обикаляме цяла нощ улиците в търсене на хубавички жени.
Чарлз се усмихна, но когато облече палтото си, лицето му отново помрачня.
— Сигурно няма да имаш време да отидеш при мама — въздъхна той.
— За съжаление не. Но предай поздравите ми на нея и на момичетата.
Момичетата? Синклер се учуди на думата, която беше употребил. Сестрите му бяха по-възрастни от него и след като нито един кандидат не отговори на високите очаквания на генерала, и двете останаха стари моми. В младостта си Елианор и Луиза бяха красиви, руси и нежни като майка им и Чарлз. Странно, че тъкмо той, блудният син, беше единственият в семейство Кер, който приличаше външно на генерала.
Чарлз закопча палтото си и отново се опита да забави сбогуването. Синклер трябваше да го хване за рамото и да го отведе до вратата.
— Мама ще бъде много разочарована, като разбере колко дълго ще отсъстваш — каза Чарлз.
— За съжаление не мога да променя нищо. — Синклер се засрами малко от себе си, защото в гласа му бе прозвучала радост. Макар че се отбиваше да види майка си, когато генералът отсъстваше, тези посещения бяха по-скоро наказание, отколкото удоволствие. Рано или късно майка му започваше да плаче и да го укорява за неподчинението, а сестрите му й правеха компания. Плачещите жени бяха ужас за Синклер. Обикновено не намираха кърпичките си и разваляха реверите на най-хубавия му фрак.
Когато стисна ръката на брат си, за момент изпита страшното чувство, че и Чарлз се готви да избухне в сълзи. Но макар да беше много блед, брат му успя да се усмихне и отговори на ръкостискането му.
— Значи трябва да се сбогуваме — проговори с треперещ глас той. — Разбираш ли, Синклер, страхувам се за теб и ми е много неприятно, че се забъркваш в такива каши. По-лесно ще ми е да те гледам как даваш заповеди на канонирите, отколкото да знам, че действаш срещу безлик неприятел.
Чарлз отново стисна ръката му и този жест напомни на Синклер времето, когато баща им ругаеше Чав и му обясняваше, че не му е необходима свещ, за да стигне до детската стая. Противопоставяйки се на заповедите на генерала, Синклер всяка вечер подаваше ръка на брат си и го отвеждаше по тъмните стълби в детската стая.
Макар че загрижеността на Чарлз трогна закоравялото му сърце, той се опита да обърне нещата на шега.
— Да не си ходил на гледачка, Чав?
— Не се смей! Всяка нощ сънувам, че лежиш в непозната земя с нож в гърба.
Синклер също имаше подобни сънища и вече се беше примирил, че животът му ще завърши по този начин. Но се овладя бързо и стисна здраво ръката на Чарлз.
— Ще внимавам за гърба си — обеща той. — Ти също внимавай за себе си, братко! Не се хвърляй безогледно напред в боя! Все пак ти си единственият роднина, когото мога да понасям повече от десет минути!
Той потупа Чарлз по гърба, защото искаше сбогуването им да мине без сцени. Ала щом брат му излезе, усмивката изчезна от устните на Синклер и той направи нещо много необикновено. Отиде до прозореца, отметна завесите и погледна през мръсното стъкло. Проследи с поглед Чарлз по цялата павирана пътека, докато фигурата му изчезна на улицата между другите пешеходци и колите. Като че двамата се бяха видели за последен път.
Когато спусна завесите, сърцето му тежеше от болка. Какво му ставаше? Дали се беше впечатлил от тъмните предчувствия на Чарлз?
— Остаряваш, Карингтън — промърмори недоволно той. Но трябваше да признае, че и самият той изпитваше известен страх от новата си мисия и не можеше да си го обясни.
Може би заради жената, каза си Синклер и в съзнанието му отново изникнаха златните коси и изкусителните извивки на Изабел Варен. Познаваше много случаи, когато такива жени тласкаха мъжа към гибел, но самият той се смяташе за неуязвим. Дали и този път щеше да се справи с изкушението?

 

4

 

«Мал дьо Кьор» беше построена на самотна скала на самия морски бряг. Къщата беше в класически стил, мрачна, без никакви украси, и се виждаше отдалеч на фона на беззвездното среднощно небе.
Нямаше съседни сгради, нямаше дървета, които да я скриват от любопитни погледи. Белите каменни стени сякаш се усмихваха надменно към вълните, които се разбиваха в песъчливия бряг, и предизвикваха морския бог Посейдон да извади кошницата с най-лошите си номера: ветрове, бури, огромни вълни. Нищо не беше в състояние да навреди на «Мал дьо Кьор».
Изабел спря в началото на пътеката към градините зад къщата и хвърли поглед към дебелите стени, които се издигаха пред нея. Тъмните прозорци изглеждаха като слепи очи. Нощният вятър свали качулката от главата й. Тя приглади механично златните къдрички, които се бяха разсипали по челото й. Погледът й се устреми към луната, която, отчасти скрита зад облаците, висеше над «Мал дьо Кьор» като призрачен ятаган.
Обхваната от мрачно предчувствие, Бел потрепери. Не знаеше какво можеше да очаква от днешната среща с Виктор Маршан, но нещо й подсказваше, че тя ще бъде решаваща за по-нататъшния й живот.
Тя сведе глава и се уви в наметката. След като веднъж тъмните й предчувствия се бяха потвърдили, не можеше да отхвърли днешните си страхове като безсмислени или да ги припише на възбудените си нерви. Спомни си онази злокобна вечер в Париж, апартамента, който бяха наели с Жан-Клод — тогава също беше усетила, че ще се случи нещо страшно. Вечерята отдавна беше изстинала, когато Жан-Клод нахлу в стаята като вихър.
«Ти си ме мамила — чу тя гневния му глас. — Мамиш ме от деня на сватбата ни, откакто те видях за пръв път.»
Собственият й глас отговори умолително:
«Моля те, Жан, аз… отдавна исках да ти кажа истината. Наистина исках, но… но ме беше страх. Страхувах се, че ще те загубя. Моля те, умолявам те, прости ми!»
Ала думите й заглъхнаха в гневните му викове:
«Ти злоупотреби с доверието ми, единственото, което ми остана в това безумно време. Единственото, в което все още вярвах, нашата любов, чувствата, които споделяхме — и то се оказа лъжа.»
«Кълна се в Бога, че не си прав! Моето минало, онова, което съм — да, аз те излъгах, но най-важното, най-важното е истина: аз те обичам, Жан-Клод! И винаги ще те обичам!»
Винаги ще те обичам… Вятърът повтори подигравателно клетвата й, нощта погълна болезнения спомен.
Бел разтърка челото си. Защо мислеше за миналото си — точно в момента, когато имаше нужда от цялото си самообладание и разсъдливост, за да преговаря с Маршан? Спомените за Жан-Клод винаги се появяваха в най-неподходящия момент.
За тази вечер стига, заповяда си енергично тя и продължи пътя си. На каменната пейка беше оставен запален фенер, точно както беше обещал Куентин Кроули.
— Куентин? — повика тихо Бел, но не получи отговор. Въпреки това усещаше, че в градината има още някой и този някой я наблюдава. Когато безшумно се запъти към фенера, косъмчетата на тила й настръхнаха.
Наметката й закачи един розов храст и по земята се посипа дъжд от увехнали розови листенца. Тежък, сладникав аромат я удари в носа, но тя помириса и още нещо, добре познато: миришеше на тютюн. В този момент зад пейката пламна огънче на запалена пура. От сянката се отдели висока фигура с широки рамене. Бел я позна веднага, още преди мъжът да влезе в светлия кръг на фенера.
— Добър вечер, Ейнджъл — поздрави с усмивка Синклер Карингтън, хвърли угарката от пурата си на земята и я стъпка с тока на ботуша.
— Мистър Карингтън. — Бел произнесе името с примирение и той я погледна изпитателно.
— Май не сте много изненадана, че ме намирате тук.
— Не съм, разбира се. Знаех, че няма да се отърва толкова лесно от вас. — Бел веднага съжали за импулсивната забележка; не искаше той да разбере, че беше мислила за него. За съжаление през последните часове мислите й бяха заети почти само с мистър Карингтън. Цял следобед се беше обвинявала за малката сцена в салона на заведението. Да удари мъж, който си беше откраднал целувка! Имаше десетки други начини да държи натрапниците на разстояние. Беше ужасно ядосана, че Синклер бе успял да пробие хладната й сдържаност и да я накара да се държи като ученичка.
За своя изненада, когато го видя отново, тя изпита и нещо като щастие. Погледът й не беше в състояние да се откъсне от лицето му.
— Тук ли е вече мистър Кроули? — попита учтиво тя.
Синклер направи крачка към нея. Макар и много едър, той се движеше учудващо тихо и гъвкаво, като голяма хищна котка, тръгнала на лов. Близостта му я радваше, но и я караше да се чувства несигурна.
— Не, сами сме — отговори шепнешком той и в гласа му имаше обещание.
А тя съжаляваше, че го е ударила! Очевидно е трябвало да го цапне още веднъж! Бел пое дълбоко дъх, но преди да е успяла да каже нещо, Синклер вдигна ръка, сякаш искаше да се защити.
— Не, мисис Варен, моля ви, не се прицелвайте още веднъж в бузата ми! Радвам се, че мистър Кроули не е тук, но само защото много държа да се извиня за лошото си поведение днес следобед. За малко забравих, че съм джентълмен.
— О, така ли? Не знаех, че се смятате за джентълмен, мистър Карингтън.
— От време на време имам скрупули. Когато се запозная с хубава дама, обикновено чакам да минат два часа, преди да премина в нападение.
Изведнъж веселието изчезна от лицето му и отстъпи място на сериозност, която не се беше появявала досега.
— Наистина съжалявам, че ви разсърдих. Бих могъл да се извиня с това, че красотата ви ми е замаяла главата, но вероятно сте чували това извинение много пъти. Затова не ми остава нищо друго, освен да ви помоля да ми простите.
Тази искрена молба и меката светлина в зелените очи я убедиха в сериозността му. Знаеше как да реагира на подигравките и опитите му за сближение, но когато беше така мил и сдържан, напълно я объркваше.
Бел задърпа нервно шнуровете на наметката си.
— Аз… аз… — Тя отиде до края на терасата и се загледа към прибоя, който се разбиваше в скалата под къщата. — Може би аз също трябва да ви се извиня, мистър Карингтън — продължи нервно тя и се опита да овладее треперенето на гласа си. — Всъщност не реагирах на прегръдката ви, а… Отдавна не ме е докосвал мъж… Поведението ми вероятно ви е заблудило, а ако случаят е такъв, не беше почтено от моя страна да ви ударя.
Тя не чу стъпките му, но усети, че е застанал зад нея. Гласът му прозвуча топло и близко.
— Означава ли това, че не сте останала равнодушна към чара ми?
— Може би беше точно така — призна колебливо Бел, зарадвана, че тъмната нощ криеше зачервеното й лице.
Синклер сложи ръце на раменете й.
— Това е доста опасна информация за врага, скъпа.
— Никога не се отказвам от едно оръжие, преди да съм се уверила, че останалите са на мястото си. — Тя се обърна рязко, и решително се освободи от ръцете му. Когато рискува да го погледна, видя на лицето му искрено учудване.
— Никога не съм срещал жена като вас, Изабел Варен — отговори най-сетне той. — Повечето жени не се притесняват да си играят с чувствата на мъжа според прищевките си. Много малко жени си правят труда да обяснят поведението си, а още по-малко — да се извинят, ако не са се държали коректно. Винаги ли сте така искрена?
Бел вдигна рамене.
— И аз разполагам с арсенал от женски хитрости. Но в момента не виждам причини да ги прилагам.
— Много ми се иска да изпитам на гърба си някоя от хитростите ви. — Той направи крачка към нея и тя потръпна. Ароматът му беше изключително мъжествен: смес от солен морски вятър, тютюн и мускус. Устните й оформиха слаб протест, но не беше необходимо. Синклер се въздържа да я целуне, макар че очевидно му беше много трудно. Бел усети, че е разочарована.
— Не — отсече твърдо той. — Тази нощ ще се държа като джентълмен. Как иначе бих могъл да ви убедя, че можем да работим заедно? Ако се закълна в честта си, че ще пазя поведение на джентълмен…
— Мога ли да вярвам в обещанията ви, мистър Карингтън?
— Не, вероятно не — отговори с усмивка той.
Бел също се усмихна. Този човек беше и си оставаше невероятно изнервящ, но тя го харесваше. Харесваше го твърде много.
— Въпреки това си помислете — настоя меко той. — Ние с вас сме перфектен екип, защото имаме много общи неща.
Бел го погледна невярващо.
— Очевидно и двамата държим да не се обвързваме — обясни сериозно той. — Не обръщаме много внимание на изисканото общество. Действаме така, както смятаме за правилно. С удоволствие се излагаме на опасности…
Бел сърдито поклати глава.
— Не, мистър Карингтън! Може би вие сте избрали този живот доброволно, но на мен ми беше натрапен. Един ден ще…
— Тихо!
Изречението остана недовършено, защото Синклер вдигна пръст към устните си.
— Мисля, че чух някакъв шум — обясни той.
Двамата останаха неподвижни, вслушвайки се в шумовете на нощта. Отначало Бел не чуваше нищо, освен вятъра, който шумолеше в розовите храсти. Но след минута чу шум от чупещ се клон.
— В другия край — прошепна Синклер, притисна се към нея и двамата се опитаха да различат нещо в тъмната градина. След малко под лунната светлина излезе дребна, облечена в черно фигура, която вървеше забързано покрай живия плет, сякаш трябваше да избяга от преследвач.
Стреснато от бързите крачки на непознатия, от храстите изскочи зайче и хукна да бяга.
— О, божичко! — извика фигурата. При звука на добре познатия глас Бел и Синклер се отпуснаха.
— Куентин Кроули — прошепнаха двамата едновременно. Погледите им се срещнаха и те избухнаха в смях.
— Виждате ли? — кимна Синклер. — Още една обща черта: крайно неподходящо чувство за хумор! — При това успя да изимитира така добре обвинителния тон на Куентин, че Бел отново се разсмя. Синклер я дари с топъл, изпълнен с възхищение поглед. — Ето, така е добре. Трябва по-често да се смеете. Обещавам ви, че ще се погрижа да сте винаги засмяна, Ейнджъл.
Изабел се намръщи. Трябваше веднага да му каже, че не иска никой да се грижи за нея. Двамата нямаше да работят заедно, в никакъв случай. Ала вместо това се чу да казва:
— Мистър Карингтън, ако ви разреша да ме наричате по име, ще престанете ли да използвате този ужасен прякор?
Лунната светлина разкри усмихнатото му лице.
— Вече установихме, че не може да се разчита на обещанията ми, Изабел.
— По-добре Бел. Всички ме наричат Бел.
— Подхожда ви — отвърна тихо той. Очите му преливаха от топлота, зеленият им блясък стана непоносим.
Сърцето на Бел заби ускорено. Почувства се облекчена, когато Куентин Кроули най-сетне стигна до тях.
— Добър вечер, Куентин — посрещна го строго тя. — Лъжа ли се или наистина закъсняхте с две минути?
Кроули изшътка ядно, за да я накара да замълчи. Без да ги поздрави, той размаха ръце, за да им даде да разберат, че трябва да мълчат. Синклер се наведе към Бел и пошепна в ухото й:
— Не знаехте ли, че Бонапарт се е скрил зад ей онзи храст?
Бел се изкиска и бързо вдигна ръка да закрие устата си. И без светлината на фенера знаеше, че Кроули ги оглежда много внимателно. След малко взе фенера и им даде знак да го последват.
Въведе ги в къщата през огромната входна врата. Бел спря на прага и се огледа изпитателно. Доколкото можа да разбере, намираха се в нещо като салон. Куентин бързо спусна тежките кадифени завеси й запали една-единствена малка свещ.
— Велики боже, мистър Кроули — започна Бел.
— Говорете тихо, мисис Варен — прекъсна я решително Кроули. — Слугите вече са си легнали. Мадам Дюмон беше така добра да ни предостави дома си за тази нощна среща, но не желае да смущаваме заслужената й почивка.
— Коя всъщност е гостоприемната мадам Дюмон? — попита Синклер.
— Това няма нищо общо с нас, мистър Карингтън. — Кроули издърпа едно кресло в светлия кръг на свещта и ги покани. — Разположете се удобно, моля. Мистър Маршан ще пристигне след няколко минути. — С тези думи дребният човечец изчезна зад вратата на салона.
Бел даде воля на гнева си. Ругаейки под нос, грабна свещта и запали всички други свещи в помещението, които можа да намери.
Синклер я наблюдаваше безмълвно, скръстил ръце под гърдите. Очевидно инатът й го забавляваше, също както тайнствеността на Кроули. Бел не се притесняваше от него. В този късен час й беше невъзможно да понася игричките на Куентин.
Когато в помещението стана достатъчно светло, тя се огледа и от гърлото й се изтръгна учуден вик. Тайнствената мадам Дюмон беше избягала от Франция, но беше донесла със себе си всичките си скъпи вещи. Помещението приличаше досущ на всеки от многото елегантни парижки салони, които Бел беше посещавала по време на брака си с Жан-Клод.
Високите стени бяха варосани и без никакви украси, за да създадат неутрален фон за ценните позлатени мебели и фините шарки на копринените килими. Бел забрави напълно Синклер, докато обикаляше из стаята и разглеждаше с детско учудване всяка вещ, на която се натъкваше: огромния стенен часовник с римски циферблат, порцелановите вази с увехнали рози, красиво рисувания параван пред камината.
Над камината висеше огромен портрет на починалия крал Луи XVI. Художникът беше предал много сполучливо любезното, търпеливо излъчване на краля. Изабел си припомни как изглеждаше Луи, когато го водеха към гилотината, и потрепери. За да не си спомня, тя отвърна поглед и се запъти към етажерката отляво на камината, където бяха прибрани десетки малки съкровища. Благодарение на търпеливите уроци на Жан-Клод тя познаваше повечето скъпоценности: фигурки на Купидон и Психея от севърски порцелан, табакера за емфие, вероятно от Венсан, на чието емайлово капаче беше изобразена сцена от италианската комедия, кутийка за хапчета от блестящобелия порцелан, създаван в работилниците в Сен Клу.
Бел докосваше всяка вещ със страхопочитание. В парижкото жилище на Жан-Клод имаше почти същите неща. Заля я вълна от горчиво-сладки спомени. Макар малкият, натъпкан с вещи апартамент да не подхождаше на стила на Жан-Клод, Бел много го обичаше. Той беше пристигнал в Париж като делегат на революционното събрание, а не като граф Дьовил. Двамата бяха просто гражданинът и гражданката Варен, благородническата частица «дьо» беше зачертана. Междувременно аристократите се бяха научили да крият произхода си от жадната за кръв парижка тълпа.
Но Бел се чувстваше по-добре така. И без това не беше успяла да свикне с ролята си на графиня Дьовил и винаги се движеше на пръсти през студените стаи в замъка на Жан-Клод; портретите на високопоставените му прадеди я следяха неодобрително и с пренебрежение. Нещо й нашепваше, че тези благородни дами и господа бяха разгадали тайната й много преди Жан-Клод, и сега искаха да й покажат, че тя няма право да живее в замъка на семейство Дьовил и да мърси това свещено място с буржоазната си кръв, тя, незаконната дъщеря на една второкласна артистка от Дръри Лейн.
Потънала в спомените си, Бел не забелязваше, че Синклер също оглежда стаята, макар и със съвсем други намерения. Той не обърна внимание на френските съкровища, но веднага забеляза признаците на богатство. Очевидно мадам Дюмон разполагаше с много пари, за разлика от повечето емигранти, избягали от Париж само с дрехите на гърба си. Може би тайнствените финансови средства на Виктор Маршан идваха от нея, не от Наполеон. Ако той беше в съюз с тази богата роялистка, изглеждаше почти невероятно да шпионира за Бонапарт.
Но какво правеше Изабел Варен? Синклер хвърли бърз поглед към спътницата си, която, застанала пред етажерката, милваше порцелановите фигурки. Сините й очи светеха. Очевидно беше потънала в света на мечтите — или на спомените. Ако се съдеше по израза на лицето й, този свят съвсем не беше щастлив. Крехките й черти бяха засенчени от тъга, меката уста трепереше.
Синклер отново изпита необяснимата потребност да я грабне в прегръдката си и да я изведе от този тъмен, студен свят с огъня на страстта си. Пристъпи към нея, но се въздържа. Нали се беше заклел да запази неутрално поведение, да контролира желанията си! Обаче преди малко, когато я видя в градината, беше готов да престъпи клетвата си.
Досега Синклер се смяташе за трезв, разумен човек, но под лунната светлина, която извайваше ореол около прекрасната й златна коса и правеше седефената й кожа почти прозрачна, той имаше чувството, че пред него е застанал ангел, изпратен на земята да заслепи очите на смъртните. Само съвършените гърди и чувствено извитите хълбоци напомняха, че тя беше човешко същество, прекрасна жена с примамливи форми. Беше му безкрайно трудно да се извини за целувката, защото единственото му желание беше отново да я грабне в обятията си. За известно време дори имаше чувството, че тя не би имала нищо против…
Синклер приглади косата си и въздъхна. Подобни мисли не подхождаха на клетвата му. Заповяда си да се отдалечи колкото можеше повече от Изабел. Потънала в мислите си, тя продължаваше да милва порцелановата кутийка и напълно беше забравила присъствието му.
Първи извод: дамата явно обича красивите неща в живота — доста скъпо предпочитание. Втори извод: днес следобед му бе казала, че иска само пари. Ако наистина мислеше така, значи й беше все едно кой я финансира, дали Виктор Маршан или Наполеон. От друга страна обаче, тази теория не си пасваше с онова, което Кроули му беше разказал на път към гостилницата. А именно, че Изабел Варен не е изпълнила поставената й задача, за да спаси останалото без средства семейство на свой колега, заловен и екзекутиран от полицията на Наполеон. Жадна за пари личност не би постъпила по този начин.
Можеше да открие истината, само ако двамата работеха заедно. Това беше единствената му възможност да я опознае по-добре. Трудно щеше да осъществи намерението си, защото Изабел отлично умееше да се затваря в себе си. Но съвместната им работа със сигурност щеше да има и своите приятни страни. Синклер отново си припомни меките, податливи устни, кадифената кожа, закръгленото тяло и потръпна от желание.
По дяволите! Пак мислеше за Бел само като за жена. За пореден път тази вечер прокле мъжките си желания. Трябваше му малко свеж въздух, за да прогони натрапчивите мисли. Тъкмо щеше да вдигне завесите, спуснати с такава грижливост от Кроули, когато чу, че вратата се отвори. Шумът изтръгна и Бел от замечтаността й и двамата се обърнаха едновременно. В салона влезе нисък, набит, просто облечен мъж на средна възраст. Черната кадифена яка беше израз на постоянния му траур за убития крал на Франция.
Синклер познаваше Виктор Маршан от Лондон, където го приеха за член на малката шпионска общност. Още оттогава не го харесваше. У Маршан имаше нещо студено; сковаността му напомняше болезнено за баща му, макар че французинът изобщо не можеше да се мери с генерал Дениъл Кар. Маршан имаше дебел врат и нездрав цвят на лицето; дясното му око беше малко по-високо от лявото, което му придаваше глуповат вид. Въпреки това външността лъжеше. Зад безличната физиономия се криеше пресметлив ум.
— Добър вечер, мистър Карингтън, мисис Варен — поздрави Маршан с обичайната си краткост.
— Добър вечер. — Синклер пристъпи напред и му подаде ръка, но Маршан не я пое, а просто мина покрай него. Смаян, Синклер отпусна ръката си, докато Бел изобщо не се учуди на неучтивостта на Маршан. Всъщност тя изобщо не си направи труда да го поздрави, само изчака неподвижно, докато той се настани на скъпото кресло, което Кроули беше преместил с такова внимание.
— Седнете! — заповяда Маршан и добави колебливо: — Моля!
Бел седна на тясната, украсена със злато пейка насреща му и вдигна високо глава. Синклер приседна до нея, проклинайки неудобството на тясната, корава пейка без облегалки за ръцете и гърба.
Само ударите на стенния часовник нарушаваха тишината в стаята. Синклер имаше чувството, че Маршан нарочно удължава мълчанието, за да увеличи напрежението. Неволно си припомни една случка от училище. След поредната беля беше извикан при директора и стоеше треперещ пред него в очакване да го изхвърлят. Скоро обаче Синклер разбра, че тактиката на Маршан беше насочена към Бел. През цялото време гледаше нея, не него. Но тя очевидно не се трогваше. Брадичката й беше решително вирната.
— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем в този късен час — заговори най-сетне Маршан.
— Нали сте наредили на Кроули да ни предаде, че трябва да се явим тук в полунощ — отговори с лека подигравка Бел. — Вашата воля е заповед.
— О, така ли? — отвърна в същия тон Маршан. — Тогава ми предайте, ако обичате, онова, за което ви изпратих във Франция: списък на корабите, акостирали край Булон.
Той протегна ръка към нея и Синклер видя, че пръстите му бяха бели и подпухнали. Неволно си припомни удавения, който веднъж беше извадил от Темза. Усети как Бел до него се скова.
— Много добре знаете, че нямам списък.
— Аха! — Маршан бавно сви пръсти в юмрук. — Нали винаги изпълнявате точно заповедите ми! Каква важна задача ви отклони от мисията този път?
— Сигурна съм, че знаете и това.
Лицето на Маршан стана още по-студено отпреди.
— Да, знам. И ви заявявам, че не мога да намеря обяснение за поведението ви. Как да обясня на Негово Величество Луи XVIII, който тъгува в изгнание, че връщането му на трона се забавя, само защото един от моите агенти се е втурнал да спасява живота на една незначителна вдовица и хлапетата й?
Синклер едва сдържаше гнева си. Въпреки това си наложи да мълчи. Нямаше смисъл да си навлича недоволството на Маршан. Освен това Бел не се нуждаеше от подкрепата му.
Справяше се отлично и сама. Макар че се изчерви, гласът й прозвуча съвсем спокойно.
— Сигурна съм, че ще намерите начин да обясните на Негово Величество това малко забавяне. Ако смятате да му пишете, добавете, моля, че той не допринася с нищо за успеха на делото си, като заплашва революционерите с най-жестока разправа.
В тъмните очи на Маршан светна фанатичен пламък.
— Негово Величество е напълно прав, като предупреждава тази паплач. — Той посочи портрета на Луи XVI над камината и попита с треперещ глас: — Да не мислите, че кралят ще остави смъртта на брат си неотмъстена? Или ще прости убийствата на безброй наши благородни братя, смачкани от тълпата? — Той удари с юмрук по крехката облегалка на стола си. — Не! Знайте, че много скоро в Париж ще започне нов терор и кръвта на простолюдието ще залее улиците.
Бел скочи.
— Ако вярвах, че вие и вашият скъп крал имате дори най-малък шанс да започнете нов терор в Париж, нямаше да си помръдна пръста, за да ви помогна. Моментално щях да напусна тази къща!
По време на този разговор Синклер изпитваше дълбоко презрение към Маршан. Много искаше да вземе ръката на Бел и да я изведе от дома му, но трябваше да мисли за собственото си поръчение. Затова стана и успокоително сложи ръка на рамото й. После се обърна към Маршан и заговори бавно и отмерено:
— Тази вечер не сме се събрали тук да говорим за миналото или да спекулираме за бъдещето. Бях останал с впечатлението, че желаете да ни поверите важна задача.
Маршан моментално се отпусна.
— Прав сте. Може би мисис Варен ще има добрината да ме изслуша.
Синклер отново насочи вниманието си към Бел. В очите й все още святкаше гняв. Той я погледна твърдо и изчака да се успокои. Накрая тя пое дълбоко въздух, освободи се от ръката му, и седна в креслото си. Синклер се настани срещу нея.
Последва изнервяща тишина. Най-сетне Маршан се покашля и заговори:
— Преди гневния изблик на мисис Варен исках да я уверя, че съм готов да забравя последния й отказ да изпълни заповедта и да й дам още един шанс.
— Колко сте великодушен, Виктор!
— Но внимавайте, мисис Варен, мисията, с която смятам да ви натоваря днес, е по-опасна и по-трудна от всички други преди нея. Ако отново се поддадете на някое моментно настроение, ще застрашите не само своя живот, но и този на мистър Карингтън.
— Каква утешителна мисъл — промърмори Синклер.
Бел се местеше неспокойно в креслото си.
— Въведението беше достатъчно дълго. Вие сте дяволски подробен и ме уморявате почти колкото Куентин Кроули. Кажете най-после, Виктор, какво трябва да направим и какво ще ни платите за това?
Маршан я погледна ледено; очевидно не понасяше да го карат да бърза. После наклони глава и се обърна за първи път към двамата едновременно.
— Предполагам, че сте чували за генерал Бонапарт?
— Май съм срещал някъде това име — отговори Синклер и зарадвано установи, че гневното лице на Изабел се разведри от лека усмивка.
— През 1799 година Бонапарт пое управлението на Франция — продължи безизразно Маршан. — В началото се надявахме, че ще използва властта си, за да върне крал Луи на трона, но надеждите ни не се оправдаха. Това лято Наполеон се провъзгласи за пожизнен консул и управлява Франция като некоронован крал. Това е недопустимо.
— Всичко това ни е известно — прекъсна го нетърпеливо Бел. — Какво трябва да направим ние с мистър Карингтън?
— Мисля, че се изразих достатъчно ясно. — Маршан се облегна назад и скръсти ръце под гърдите си. Очите му светеха студено. — Искам да отвлечете Наполеон Бонапарт!

 

5

 

Възцари се смаяно мълчание. След минута Синклер избухна в смях. Очевидно не можеше да повярва в чутото. Ала Бел не се засмя с него. Предчувствието не я беше излъгало. Срещата в «Мал дьо Кьор» щеше да предизвика обрат в живота й.
Синклер бързо забрави смеха си.
— Вие или се шегувате, Маршан, или сте луд!
— Мога да ви уверя, че нито едното, нито другото е вярно, сър — отговори студено домакинът.
Синклер го погледна подигравателно.
— Защо тогава не ни заповядате да похитим папата или руския цар, щом веднъж сме започнали?
— Защото не се интересувам нито от папата, нито от руския цар. Те не контролират френското правителство. — Маршан се обърна към Бел. — Защо мълчите, мисис Варен? И вие ли сте шокирана от поръчението ми? Смятате ли, че възложената ви задача е невъзможна за изпълнение?
— Не е невъзможна — отговори Бел. — Но е дяволски рискована.
— Рискована! — изпухтя сърдито Синклер.
— Естествено възнаграждението ще бъде повече от щедро — отговори Маршан. — В съответствие с риска.
Когато спомена сумата, очите на Бел се разшириха от изумление. Това щеше да осигури бъдещето й! Но като си помисли с какво трябваше да заслужи тези пари, тя поклати глава.
— За да изпълня задачата, трябва да се върна в Париж. — Само представата за това я изпълни със студен ужас. — Аз… отдавна не съм работила в града.
— Но имате много връзки. Доколкото знам, с помощта на Баптист Ренар често сте измъквали от столицата застрашени от гилотината.
— Това е съвсем различно. Тези хора тръгваха с нас доброволно, докато похищението… — Тя не довърши изречението. Не познаваше лично Наполеон Бонапарт, не се интересуваше от съдбата му, но и нямаше причина да му подготви толкова лоша участ.
— Какво ще направите с генерала, ако ви го доведем? — попита предпазливо тя.
— Ще го затворя в тази къща, без да упражнявам насилие върху него. Но щом се установи, че е изчезнал от Париж, в правителството ще настане хаос и тогава…
— Спрете за малко, моля ви! — Синклер хвана Бел за рамото и я обърна към себе си. Зелените му очи святкаха мрачно, веждите бяха събрани над носа. — Изабел, наистина ли смятате да се заемете с тази безумна мисия?
В жеста му имаше нещо собственическо, нещо властно, което веднага събуди войнствеността й.
— Може би да — отговори спокойно тя. — Защо не?
— Защото всичко е против вас. Първо, дори да доведем това безумно поръчение до успешен край, не можете да отречете, че то е твърде опасно за една… за една… — Синклер не посмя да продължи.
— Твърде опасно за кого, мистър Карингтън? — попита с измамно спокойствие Бел. — За една жена?
Синклер се усмихна несигурно. Разхлаби хватката около рамото и стисна студените й пръсти.
— Не исках да кажа това. Просто не вярвам, че Наполеон Бонапарт ще ни позволи за изпълним плана на мистър Маршан. Той е заобиколен от охрана. Пазят го ден и нощ. Сигурно ще се стигне до кръвопролитие. Ще попаднете в ситуация, която е… неподходяща за една дама.
Бел спря да диша. Тази забележка можеше да дойде от синеокия Филип Котрен или от съпруга й Жан-Клод. Защо беше очаквала от Синклер Карингтън повече чувствителност? Разочарованието я стисна за гърлото.
— Аз не съм дама! — Тя издърпа ръката си и се обърна към Виктор Маршан. За миг изпита чувството, че работодателят й беше наблюдавал сблъсъка й със Синклер с пресметливото търпение на котка пред мишата дупка. Но беше твърде ядосана на Синклер, за да обърне внимание на впечатлението си. Опитът му да я откаже от изпълнението на мисията само й помогна да вземе решение.
— Очевидно мистър Карингтън няма необходимото самообладание за такава мисия, Виктор — заговори хладно тя. — Но аз приемам. — Хвърли бърз поглед към Синклер и продължи уверено: — Кажете на мадам Дюмон да приготви стаите за Бонапарт. Ще се постарая още преди Коледа да й доставя важния гост, който очаква.
Синклер трепереше от ярост. Как му се искаше да я сграбчи и да я раздруса! Удари се по коляното, изруга тихо, стана и отиде до камината. Застана пред огъня с гръб към двамата.
Устните на Виктор оформиха тънка усмивка.
— Радвам се на решението ви, мисис Варен. Но не съм и очаквал нищо друго. Никога не сте се отказвали от предизвикателствата.
Дори този рядък комплимент не беше в състояние да уталожи възбудата на Бел. Много добре знаеше, че Синклер не одобрява решението й. Но по дяволите този човек, какво го засяга, че тя рискува главата си? Познаваха се едва отскоро и трябваше да му е все едно какво ще стане с нея.
— Съжалявам, че мистър Карингтън не желае да участва — продължи Маршан. — Надявах се двамата да изпълните поръчението заедно.
— Всъщност той не ми е необходим — отговори студено Бел. — Винаги съм работила сама.
— Не прибързвайте — обади се Синклер. — Още не съм отказал.
Двамата го погледнаха: Маршан невъзмутимо, Бел враждебно, но и несигурно.
Нищо чудно, каза си Синклер, защото сам не разбираше реакцията си. Разтри схванатите мускули на тила си и продължи:
— Аз не мога да вземам решения така бързо като мисис Варен. Първо трябва да ги обмисля.
— Не бързайте, мистър Карингтън — отговори Маршан. — Дори ако решите да не участвате, ще ви разбера. Никой не се съмнява в смелостта ви и не желае да ви принуждава да действате против волята си. Вие нямате задължения към нашата компания.
«Значи ще ме изхвърлят», каза си вбесено Синклер. След толкова месеци подготовка, след като беше положил дяволски усилия да проникне в организацията на Маршан. По дяволите, нито той, нито началниците му бяха очаквали такава опасна мисия. Предполагаха, че ще му възложат да преписва дипломатически писма или да подслушва правителствени служители…
«Нека не се заблуждаваме», каза си мрачно Синклер. Той не се тревожеше за себе си, а за Изабел! Зарови пръсти в косата си и се замисли. От момента, в който Бел се заинтересува от операцията, той не беше на себе си. Искаше на всяка цена да я предпази от участие, но не знаеше откъде идват тези закрилнически импулси. Обикновено не се държеше с жените като рицар. И защо точно сега? Още преди да си отвори устата, знаеше, че тя ще приеме зле внезапния изблик на рицарство. Жена като нея просто трябваше да го отблъсне и тя бе направила точно това.
Поведението му беше дяволски нелогично. Очевидно тя умееше да се пази, в противен случай нямаше да оцелее в тази професия. Бел беше изключително способна и смела жена. Освен това той трябваше да се радва, че се е съгласила да поеме мисията, защото това доказваше невинността й. Ако беше шпионка на Бонапарт, надали щеше да се съгласи да го отвлече.
Въпреки това… В сърцето му отново се надигнаха съмнения. Ако Изабел наистина беше двоен агент, логичното бе веднага да даде съгласието си и след пристигането си в Париж да издаде операцията на Наполеон. Така в ръцете на французите щяха да паднат и други членове на организацията. Синклер попипа шията си, сякаш очакваше да усети дебело конопено въже, което постепенно затягаше примката — или може би острия връх на секирата, която щеше да пролее кръвта му. В тези неща французите не бяха колебливи като англичаните.
Синклер погледна втренчено Изабел. Безупречният профил сякаш беше изваян от мрамор и не му казваше нищо. Отново си припомни колко възмутена беше тя, когато Виктор заяви, че с възстановяването на Луи на трона ще започне терор.
Може би просто не обича насилие, каза си той. Тя е чувствителна жена. Може би също… Той спря и си заповяда да не довършва тази мисъл. Какво всъщност правеше? Защо търсеше аргументи, че Изабел Варен не е шпионка на Бонапарт?
Трябваше да признае, че тази жена го беше омагьосала. Чувствата му бяха безнадеждно объркани. Трябваше да събере последните остатъци от здравия си разум и веднага да напусне това място; армията щеше да намери друг начин да разобличи двойния агент.
Но щом отново погледна Бел — прекрасната руса коса, копринените мигли, наситеносините очи — той въздъхна тежко. Каква полза да търси аргументи с разума си, като чувствата говореха друго? Каква полза от разума, който обещаваше само скучна старост?
— И аз ще участвам — заяви рязко той. — Все едно иска ли ме или не, мисис Варен ще има партньор.
При това заявление Бел вдигна глава. Двамата се погледнаха мълчаливо. Синклер остана с впечатление, че всеки искаше да види у другия онова, което грижливо се стараеше да скрие: да проникне в чувствата му. Но и двамата се опитваха да се предпазят и Изабел първа отвърна поглед.
Синклер очакваше, че тя ще изпълни заплахата си и ще заяви, че отказва да работи с него. Вместо това тя приглади полите си и изрече със сладко-кисел глас:
— Предлагам да продължим работата си. След като предпазливият мистър Карингтън имаше нужда от цели пет минути, за да даде съгласието си, искам да чуя какво ни очаква.
— Но, разбира се — кимна Маршан, забравил равнодушието си. Според Синклер изражението му издаваше дълбоко задоволство. Естествено, той разбираше, че работодателят им е зарадван от съгласието им, от друга страна обаче, Маршан разполагаше с цяла мрежа от агенти. Защо беше толкова важно тъкмо Бел и той да поемат това опасно поръчение?
— Остава да решим някои подробности — заговори Маршан. — Естествено, мисията трябва да се пази в пълна тайна. Колкото по-малко хора знаят за нея, толкова по-малък е рискът от предателство.
Освен ако двойният агент вече не е осведомен, каза си загрижено Синклер.
— Ще предоставя на ваше разположение всички необходими средства — продължи Маршан. — Имате пълна свобода на действие относно начина, по който ще осъществите отвличането. Няма да поддържате връзка с мен, докато не изпълните задачата си. Тогава ще ми изпратите вест по Фодьо, за да знам кога да ви очаквам тук.
При споменаването на това име Синклер се стресна. Очевидно Маршан не беше осведомен за съдбата на стария кочияш. Мъртвият не можеше да носи послания. Синклер забеляза, че Бел го погледна изненадано, и побърза да си придаде равнодушно изражение. Не можеше да й каже истината, защото не можеше да обясни откъде я знае.
— Смятам да устроя главната си квартира тук, докато изпълните задачата си — продължи Маршан. — Искам да доведете мосю Бонапарт в Портсмут. Баптист вече е осведомен и очаква пристигането ви в Париж. Надявам се, че ви е осигурил подслон.
След това им даде няколко съвета как да си набавят паспорти, кога и как да потеглят за Франция. «Според версията на Маршан, с Бел трябва да се представим за новобрачни на сватбено пътешествие», каза си развеселено Синклер и потрепери от радостно очакване.
Когато най-сетне свършиха, часовникът удари и Синклер погледна невярващо циферблата. Нима беше минал само един час, откакто бяха влезли в този салон? Един-единствен час, в който бяха говорили за отвличането на може би най-могъщия човек в Европа!
В цялата история имаше нещо нереално. Сякаш бяха само артисти в абсурдна пиеса. Виктор приключи срещата също така внезапно, както я беше започнал. Очевидно очакваше Бел и Синклер да си тръгнат веднага.
Синклер помогна на спътницата си да се облече и потърси по лицето й признаци, че и тя се съмнява в успеха на мисията им. Ала сините очи бяха забулени от тъга. Ако тя беше шпионката на Бонапарт, той много би искал да открие в очите й искри на съжаление, че се налага да измами новия си партньор. А още повече би искал да повярва в невинността й. Често пъти беше повтарял на Чав, че само глупак се доверява на жена, когато става въпрос за нещо наистина важно. Но Господ му беше свидетел — в момента повече от всичко искаше да повярва на тази жена.
Маршан се приведе леко напред, за да му подаде ръка за сбогуване, но в този миг някой шумно почука на вратата на салона и той замръзна насред движението. Очите му се присвиха гневно.
— Този глупак Кроули! Казах му, че тази вечер няма да имаме нужда от него!
Повторно чукане го накара да стане и да отвори вратата. На прага застана висок мършав мъж, който нямаше нищо общо с Куентин Кроули. Сенките от коридора скриваха лицето му, но Синклер все пак успя да види профил със съвършена мъжка красота: остро изсечена брадичка, орлов нос, широко чело, по което падаха съвсем светли, почти бели коси.
Маршан очевидно не се зарадва на късния гост. Бел обаче пребледня, сякаш беше видяла самия дявол.
— Кой е този, Бел? — пошепна в ухото й Синклер.
— Лазар.
Името не му казваше нищо. Маршан затвори вратата и заговори тихо на френски с госта си. Очевидно не успя да го отпрати, защото мъжът просто мина покрай него и влезе в салона.
Когато светлината на свещите падна върху лицето му, Синклер едва задържа ужасения си вик. Лявата буза беше обезобразена от червени белези, които започваха от устата и стигаха до мястото, където някога е имало ухо.
Маршан се ядоса още повече.
— Какво правите тук, Лазар? Казах ви, че няма да участвате в днешната среща.
— Прав сте. — Лазар изкриви уста в арогантна усмивка. — Но си помислих, че вече сте приключили.
Той хвърли зъл поглед към Синклер, после се направи, че е забравил за съществуването му, и се запъти към Бел. Изпод светлите мигли се стрелна поглед, пълен с дива страст, и Синклер моментално изпита потребност да скрие Бел зад гърба си.
— Красивата Изабел — проговори провлечено Лазар и Синклер потрепери. — Отдавна не съм имал удоволствието да ви видя, скъпа.
— Не беше много отдавна, Лазар. — Бел се уви в наметката си, сякаш искаше да се предпази от излъчването му. Когато се обърна към Маршан, в очите й святкаше укор. — Какво прави той тук, Виктор?
Маршан не посмя да срещне погледа й.
— Лазар… — обясни колебливо той, — също ще дойде с вас.
— О, не! — извика Бел. — Никога няма да се съглася. След последния път ви казах, че никога повече няма да работя с Лазар.
«Последния път? Какво ли се е случило тогава?» — размишляваше трескаво Синклер. Премести поглед от бледото лице на Изабел към зачервената физиономия на Маршан, накрая спря върху безучастното изражение на Лазар, но не можа да си обясни поведението им. Очевидно Лазар също работеше за Маршан, но началниците му бяха пропуснали да го уведомят — или не го познаваха. Трябваше да включи и него в списъка си.
— Мисис Варен, вие се забравяте — избухна Маршан, твърдо решен да възстанови авторитета си. — Само аз решавам кой ще участва в мисията, аз и никой друг!
При тези думи Бел стисна още по-здраво устни и Виктор побърза да промени тона си.
— Може би няма да имате нужда от него…
— По-добре да потърся помощ от дявола — прекъсна го решително Изабел.
Маршан почервеня от гняв, но успя да се въздържи.
— Бъдете сигурна, че този път няма да имате проблеми. Лазар знае, че вие ръководите мисията. Обеща да се подчинява на заповедите ви, нали, Лазар?
Мъжът кимна сковано. Презрителният поглед на Бел показа какво мислеше за това обещание.
— Трябва да погребете миналото — настоя Маршан. — Дайте още един шанс на Лазар!
— Правилно — подкрепи го Лазар и погледна втренчено Бел. Тя отговори на погледа му и Синклер усети как се сблъскаха две силни воли. След малко Лазар проговори тихо: — Мисля, че ми го дължите, скъпа. — След тези думи Изабел извърна глава почти виновно.
— Е, добре, нека дойде и Лазар — проговори с треперещ глас тя. — Но само ако се опита да ми се противопостави… — Тя не довърши тихо и гневно произнесената заплаха, но Лазар очевидно я разбра много добре.
Без да каже дума повече, тя излезе от салона и се запъти към градината. Синклер се поколеба, но си каза, че нито Маршан, нито Лазар можеха да му дадат обяснение за случилото се. Знаеше, че Бел не понася да отговаря на въпроси, но този път беше длъжна да му отговори. Затова кимна кратко на двамата мъже и забърза след Бел.
Когато я настигна, тя беше почти на брега. Изглеждаше буреносна като морския вятър, който развяваше косите й. Дишаше тежко, но Синклер не можа да разбере дали от гняв или от страх.
— Ще бъдете ли така добра да ми кажете какво означаваше сцената, на която бях неволен свидетел? — попита направо той.
— Натрапиха ни още един участник в мисията, това е всичко — отговори сърдито тя и се опита да продължи пътя си, но Синклер я стисна за лакътя.
— Защо този участник ви изглежда като самия сатана, дошъл да ви завлече в ада?
Бел стисна здраво устни и лицето й се затвори. Синклер вече познаваше това изражение, но този път нямаше намерение да спре.
— Да не е отблъснат любовник? — Непременно трябваше да получи отговор. — Останах с впечатление, че е бил грубо отблъснат. Вие ли сте дамата, разбила сърцето му?
— Не! — Бел се освободи от него и го прониза с мрачен поглед. Гневният й глас отекна в тихата нощ. — Аз съм жената, която простреля ухото му!

 

Лазар разглеждаше внимателно порцелановата сбирка на мадам Дюмон. Взе кутийката за хапчета в грубата си ръка и я огледа с презрение.
Маршан грабна крехката вещ от ръката му и внимателно я остави обратно на мястото й.
— Не биваше да идвате тази вечер, Лазар — изръмжа той. — Бях предвидил да се появите по-късно.
— Дойдох, защото не вярвах, че ще успеете да получите съгласието им. — Лазар се изправи насред стаята и обходи с презрителен поглед аристократичната обстановка. Елегантният салон на мадам Дюмон очевидно събуждаше желанието му да руши.
Маршан каза нещо, но се сети, че Лазар не чува нищо с лявото ухо, и мина от другата му страна.
— За малко да развалите всичко с неочакваната си поява — изсъска ядно той. — Научете се да бъдете по-предпазлив. Ако тя открие каква е действителната ви роля в тази мисия…
— Няма да ме разкрие — прекъсна го твърдо Лазар. — Или поне не, докато не е станало твърде късно. — Той попипа предпазливо грозните червени белези и си помисли: И тогава ще й се иска да ме е прозряла много по-рано. — Какъв е този тъмнокос тип? — попита мрачно той. — И той ли ще работи за нас?
— Казва се Карингтън, но това не е истинското му име — обясни мрачно Маршан. — Той е на служба в британската армия и е най-големият син на генерал Дениъл Кар. Изпратили са го да ни шпионира.
— Как открихте самоличността му? — Лазар не се стараеше да скрие презрението си. Беше убеден в неспособността на Маршан.
— По случайност — обясни домакинът. — Познах го, защото прилича много на баща си. Срещал съм генерала у лорд Арлингтън. Накара ми се, че не съм се погрижил както трябва за коня му.
При мисълта за отдавнашното унижение по бузите на Маршан избиха червени петна. Лазар едва не избухна в смях. Историята му харесваше: Маршан, някогашният горд Шевалие дьо Нерак, беше пристигнал в Англия без никакви средства и известно време трябваше да работи като конегледач. Вероятно това беше единственото нещо, което изнеженият аристократ умееше да върши.
— Накратко — продължи Маршан, — когато забелязах приликата, направих някои проучвания и разбрах, че Карингтън ме е излъгал. Той не е авантюрист. Бил е войник, капитан Дениъл Синклер Кер, командвал е кавалерийско поделение, но е напуснал армията. Сега работи за британските тайни служби. — Той погледна втренчено Лазар и заключи: — Безкрайно ми е неприятно, когато ме шпионират, Лазар, особено ако шпионинът е англичанин.
— Разбирам ви — отговори тихо Лазар. — А какво ще кажете за Изабел? — попита строго той.
— Мисис Варен ми създава други проблеми. Не изпълнява заповедите ми, става все по-непредвидима. Освен това «Ангелът на отмъщението» е вече известен във Франция. Мисля, че идва времето, когато вече няма да ми е полезна.
— Кога по-точно ще дойде това време? — Лазар усети как сърцето му ускори ритъма си в радостно очакване.
— Скоро. — По челото на Маршан избиха ситни капчици пот. — Искам да кажа, че както Карингтън, така и Изабел Варен може да преживеят… злополука. Мисията им е много опасна.
Устата на Лазар се изкриви в злорада усмивка.
— Много ви благодаря, мосю. Това беше всичко, което исках да чуя.

 

6

 

Млечнобялата светлина на утринния здрач хвърляше диамантени искри върху вълните на канала, които се удряха в доковете и леко полюляваха «Добрата лейди Нел». Дебелите въжета скърцаха, сякаш пощенският кораб трепереше от нетърпение да потегли на път.
Моряците отдавна бяха на крака и се занимаваха с такелажа, за да се възползват от отлива. Пощата за континента вече беше натоварена. Точно тогава към стълбичката забърза самотен пътник. Лицето му беше увито в дебел вълнен шал, почти бялата коса беше скрита под червен каскет: в този вид Етиен Лазар почти не направи впечатление на заетите моряци.
Синклер и Бел бяха потърсили защита от вятъра зад един навес, откъдето проследиха напрегнато качването на Лазар на борда.
Синклер скри ръце в джобовете на широкото си палто. Появата на французина предизвика неистовото желание да му извие врата.
— Лазар очевидно не иска да рискува да заминем без него — изръмжа той.
— Може би ще имаме късмет да падне от борда. — Макар че гласът на Бел прозвуча весело, Синклер забеляза тънката линия около устата й.
— Защо е всичко това, Ейнджъл? — поиска да узнае той. — Вие презирате този човек, защо тогава се съгласихте да дойде с нас? — Този въпрос продължаваше да го занимава, но досега Бел упорито отказваше да говори за Лазар. През последните два дни не се виждаха често, защото бяха твърде заети с приготовленията за пътуването и Синклер нямаше време да разпита за третия участник в мисията. Но сега, когато страшният човек отново се изпречваше на пътя им, трябваше непременно да получи обяснение.
Както винаги, Бел се опита да избегне отговора.
— Лазар има и някои ценни качества — обясни тихо тя. — Никой друг, дори Баптист, не познава толкова добре Париж.
Синклер застана пред нея, от една страна, за да я предпази от силния вятър, и от друга, за да я принуди да го погледне.
— Този отговор не ме задоволява — отсече той. — Мисля, че е време да ми разкажете по-подробно за приятеля си Лазар.
— Нали ви обясних: спорът е между мен и него и няма нищо общо с вас, мистър Карингтън.
Бел се опита да се промуши покрай него, но той й попречи, като опря двете си ръце на дървената преграда.
— Разбира се, че има нещо общо с мен, Ейнджъл. — Видя как меките линии на лицето й се втвърдиха и се усмихна. Тя не беше от жените, които се поддаваха на сплашване и изисквания. Май беше по-добре да прибегне до ирония. — Нима не разбирате? Аз много държа да си запазя ухото, затова ще внимавам да не ви обидя като Лазар. — Плъзна многозначителен поглед по устните й и слезе към меката закръгленост на гърдите. Светлината в очите й му показа, че тя не беше нечувствителна към този директен поглед.
«По дяволите, не мога да се справя с този човек», помисли си Бел и се остави на вече познатите й сладостни тръпки. Винаги когато Синклер се доближаваше до нея, тя започваше да трепери. Даже когато разговаряха сериозно, успяваше да й напомни, че тя е жена, а той — мъж.
— Ако някога се изкуша да стрелям по вас, мистър Карингтън — изрече кисело тя, — ще се прицеля доста по-надолу от ухото.
Когато Синклер се ухили, тя блъсна ръката му и се опита да избяга, но той я настигна само след няколко крачки.
— Имайте милост към мен, Ейнджъл! Аз съм нов член във вашата компания и е естествено, че искам да науча повече за вас и за Лазар. Не е чудно, че бедният крал Луи все още тъгува в изгнание, щом роялистите стрелят един срещу друг, вместо…
— Вече ви казах, че не съм роялистка, а що се отнася до Лазар… — Бел се изсмя пренебрежително, обърна се рязко и погледна Синклер право в очите. — Някога беше санклют, което значи радикален революционер. Уверена съм, че е викал най-гръмко от всички, когато обезглавиха крал Луи XVI. Ако зависеше от Лазар, щеше да изтреби всички аристократи на земята. Според него само работниците имат право да съществуват.
Синклер я погледна смаяно.
— Защо тогава работи за Маршан?
— Твърди, че е осъзнал грешката си и е станал лоялен монархист. Сигурно си мисли, че е заблудил Маршан, но аз не вярвам. Виктор има ум в главата си. Общото помежду им е, че и двамата мразят Наполеон, но докато Виктор иска да види на трона крал от рода на Бурбоните, Лазар иска анархия. — Бел помълча малко и добави замислено: — Интересно ми е какво ще стане, когато престанат да си бъдат полезни един на друг.
Синклер разтърка челото си.
— Става все по-объркано — оплака се той. — Имам чувството, че чета книга, от която са откъснали половината страници. — Погледна я и твърдо заяви: — Мисля, че поне част от тези страници са в ръцете ви!
Бел стисна устни. Мразеше да й задават въпроси за живота й и го беше казала на Синклер още от самото начало. Ако искаше да работи с нея, трябваше най-сетне да се примири, както тя се беше примирила, че я нарича ангел.
Но може би по отношение на Лазар трябваше да бъде по-отстъпчива. Бел въздъхна. Синклер имаше пълното право да узнае цялата история. След като щеше да работи съвместно с Лазар, той трябваше да знае с кого си има работа.
Синклер мълчеше търпеливо. Очевидно беше усетил, че тя се размеква. Бел се загледа в ятото чайки, които кръжаха над главите им с пронизителни крясъци. Ала не следеше полета на чайките, а болезнения спомен, който много искаше да забрави — както и десетки други.
— Преди две години двамата с Лазар изпълнявахме мисия — заговори бавно тя. — Задачата беше проста: да открием накъде ще се насочи следващият удар на френските войски срещу съюзниците.
Бел помълча малко и тъжно поклати глава.
— Още от самото начало ни тръгна наопаки. Веднага след като пристигнахме във Франция, аз се разболях. Имах висока температура и казах на Лазар да ме остави и да продължи сам. Но той настоя да остане при мен, докато оздравея. Ако не се беше грижил за мен, сигурно щях да умра.
— Изобщо не ми прилича на болногледач.
С тези думи Синклер изрази точно чувствата на Бел от онова време. И днес й беше невъзможно да си обясни неочакваната загриженост на Лазар.
— Изглеждаше омагьосан от мен. Тогава жестокостта му не беше така ясно изразена. Вероятно си е мислил, че в мое лице е срещнал достойна партньорка. Че си приличаме…
— Вие и той? — изръмжа Синклер. — Само при мисълта за това ме побиват тръпки. Но все пак се радвам, че се е грижил за вас, докато оздравеете. И какво стана после?
— Продължихме да изпълняваме мисията си. Всичко вървеше добре, докато ни откриха двама войници и трябваше да ги затворим. И двамата бяха съвсем млади момчета. — Тя затвори очи и си представи селянчетата в лошо ушити униформи, изпратени далече от къщи и ужасно уплашени. Отвори очи и продължи бързо: — Вързахме ги и ги скрихме в една плевня. Можехме да се махнем веднага. Щеше да мине много време, преди да ги открият. Не беше необходимо да ги убием, но Лазар беше на друго мнение. — Устните й затрепериха. — През цялото време остреше проклетия си нож… Винаги се държи нежно с него, все едно е жена…
Синклер потрепери от ужас.
— Велики боже! Нима е искал да заколи двамата войници?
— Да, но не можа да го направи, защото го заплаших с пистолета си. Опита се да го изтръгне от ръцете ми и той гръмна.
Бел спря да диша. Все още го виждаше ясно пред себе си: Лазар, стиснал с две ръце главата си, кръвта, която струи между пръстите му, чуваше писъците му — ужасяващи, нечовешки писъци.
Синклер улови ръцете й. Пръстите й бяха леденостудени. Топлината на кожата му проникна през тънката кожа на ръкавиците и прогони студа. Крясъците на Лазар се размиха в крякането на чайките, които кръжаха над кея.
— Отведох го на лекар — продължи глухо тя. — Не можаха да спасят ухото му. Беше цяло чудо, че изобщо оцеля след раняването. — Поклати уморено глава и заключи: — Чувствах се толкова виновна! Не исках да стрелям в него, исках само да го спра.
— Съжалявам, че не сте улучили по-добре. Трябваше да убиете негодника, Ейнджъл.
Бел го погледна изненадано. Силните думи я стреснаха.
— Няма нищо по-опасно от ранен чакал. Когато ви гледа… — Синклер не довърши думите си. — Не трябваше да се съгласявате с участието му в мисията.
— Може би сте прав. — Той не й каза нищо, което тя да не знае. През последната седмица непрекъснато си повтаряше същите думи. — Но той спаси живота ми и като се има предвид колко тежко го раних, Маршан е прав: аз съм длъжна да му дам още един шанс.
Синклер не споделяше мнението й, но въздъхна примирено.
— Искам да бъдете много предпазлива с този човек, Ейнджъл. Разбрахме ли се?
Във всеки друг случай заповедническият му тон щеше да я ядоса, но този път само се усмихна.
— Аз съм винаги предпазлива, мистър Карингтън. Ако искаше да ми отмъсти, Лазар щеше да го направи много отдавна. Повярвайте, той не е от търпеливите.
— Въпреки това няма да стоите с гръб към него, особено на борда на този кораб. Освен това не искам да ви виждам близо до него.
— Не се страхувайте. Смятам да прекарам цялото плаване в кабината си. — Макар че гордостта й не допускаше да признае слабостта си, тя добави: — Аз… страдам от морска болест.
Чертите на Синклер загубиха строгостта си.
— Адмирал Нелсън има същия проблем — отговори с усмивка той.
— Вярно ли е? — попита смаяно Бел и му хвърли подозрителен поглед. — Признайте, че току-що го измислихте, Синклер!
— О, не, вярно е, кълна се в честта си!
Все едно дали твърдението му беше вярно или не, той отново бе успял да я развесели, да извика усмивка на лицето й.
Тя забеляза, че ръцете й все още бяха в неговите, и колебливо се освободи.
Двамата продължиха разходката си в другарско мълчание. Бел си каза, че твърде бързо беше свикнала със Синклер като партньор. Толкова добре можеше да разговаря с него…
Прекалено добре, помисли си тя и се запита с какво този чужд мъж я беше накарал да му разкрие болезнени неща от миналото и да му покаже слабостите си. Какво всъщност знаеше тя за Синклер Карингтън? Погледна го изпитателно. Той тъкмо беше насочил поглед към сивите вълни на канала, изложил загорялото си от слънцето лице на стихиите, и очевидно се наслаждаваше на вятъра, който рошеше косите му. Лицето му не издаваше нищо, освен че беше забележително красив мъж — от арогантната усмивка, до пламъка в очите му, когато я гледаше.
Може би беше време и тя да му зададе няколко въпроса. Бел спря така внезапно, че Синклер продължи напред сам, докато забеляза, че тя не беше до него. Обърна се към нея и въпросително вдигна тъмните си вежди.
— Знаете ли, Синклер, мислех си… — започна тя.
— Това прозвуча доста притеснително, Ейнджъл.
Подигравката в гласа му не я спря.
— През последните дни узнахте много неща за мен, но аз, както и преди, не знам нищичко за вас.
В очите му светна предпазливост.
— Какво искате да знаете?
— Вие знаете защо работя за Маршан, затова искам да попитам: защо го правите вие? Но не се опитвайте да ми обяснявате, че сте убеден роялист, защото няма да приема!
— И насън не бих помислил да ви лъжа, Ейнджъл. Много просто: правя го заради парите. Аз съм авантюрист и обичам приключенията също като вас. Вече ви казах, че имаме много общи неща.
Гласът му стана тих и доверителен, като милувка. Бел се постара да не забелязва тръпките в корема си.
— Маршан предложи високо възнаграждение, но вие не пожелахте да тръгнете за Франция — възрази тя.
— Като сме заговорили за пътуване… — Синклер бръкна във вътрешния джоб на жакета си. — Това са паспортите ни.
Защо искаше да отклони вниманието й? Бел изкриви уста. Нямаше да се отърве толкова лесно. Скоро щеше да разбере, че тя може да задава същите настойчиви въпроси като него. Пое подадените й паспорти и ги прелисти бегло, готова да му ги върне веднага. Ала погледът й спря върху един ред: «Изготвени за мистър и мисис Синклер Карингтън и камериерката им Полет Бувоа».
— Мисис Карингтън? — В погледа й се появи хлад. — Нямах представа, че ще дойде и майка ви.
Той се усмихна и изобщо не се впечатли от нарастващия й гняв.
— Много добре знаете, че това сте вие, Ейнджъл. Сметнах, че е най-добре да се представим за мъж и жена.
— Аха! Вие сте сметнали така! Аз имам навика сама да избирам ролите си, мистър Карингтън! — Хвърли му ядно паспорта и заключи: — Ако си въобразявате, че ще…
— Един момент, Бел! Помислете разумно. За да успеем да се приближим до Наполеон, трябва да влезем във висшето общество, а за това е необходимо да се представим за почтена двойка.
— Бихте могли да ме представите като ваша сестра.
Погледът на Синклер се плъзна бавно и с наслада по фигурата й — както винаги, Бел изпита лека възбуда.
— Никой няма да повярва, че сте ми сестра. Изобщо не си приличаме. Освен това като омъжена жена ще разполагате с по-голяма свобода на действие.
Макар да не й беше лесно, тя трябваше да признае, че той беше прав. Ала продължи да се съмнява в основанията му. Докъде щеше да стигне тази игра?
Докато Синклер прибираше фалшивите документи в джоба си, тя попита язвително:
— Вярвате ли, че ще изглеждате убедително като женен мъж? По-скоро приличате на голям донжуан.
Очите на Синклер светнаха развеселено.
— Защо не ми дадете възможност да се поупражнявам?
Бел се вцепени. Точно от това се беше опасявала. Преди да е успяла да отвърне, той я прегърна и я привлече към себе си. Тя опря ръце в гърдите му и усети играта на силните мускули под дрехата.
— Почтените двойки не се държат по този начин — проговори задъхано тя.
— Така ли? Уверявам ви, че ако ми бяхте съпруга, щях да се държа точно по този начин.
Може би щяха да си останат с тази шега, ако точно в този миг погледите им не се бяха срещнали. Прескочи искра на взаимно привличане, необяснима, но истинска. Леката усмивка на Синклер изчезна, лицето му стана сериозно и той я притисна по-силно до гърдите си. Ръцете й изведнъж омекнаха и тя нямаше повече сила да го държи далече от себе си.
Устата му се сведе бавно към нейната. Бел потрепери. Устните му бяха солени и настойчиви. Съпротивата й бързо отслабна, устните й станаха меки и податливи, отвориха се за езика му, който с бавни, горещи кръгове изследваше чувствителните зони на устата й. Дълбоко в нея пламна желание и събуди сладка болка в най-съкровената й същност. Твърде дълго беше потискала този копнеж.
Събрала последните остатъци от разума си, тя извърна глава настрана.
— Не — прошепна задъхано тя, когато устните му нежно се плъзнаха по бузата към слепоочието. Дъхът му пареше кожата й. — Нали се разбрахме, че няма да… Не е разумно… аз… О!
Протестът й завърши с вик. Бе забелязала две широко отворени сиви очи, които святкаха изпод периферията на сламена шапка. Съвсем близо до тях стоеше момченце със светлоруси къдрици и ги наблюдаваше с неприкрито възхищение.
— Синклер! — Бел побърза да се освободи от прегръдката. — Имаме си зрител.
— Какво каза? — Синклер беше толкова развълнуван, че не схвана смисъла на думите й. В следващия миг видя момчето и направи гримаса. Сякаш го заляха с кофа студена вода. Бел се изчерви от срам. Ако на страстната им прегръдка беше присъствал някой от пристанищните работници, сигурно щяха да чуят няколко неприлични забележки, но вниманието на невинното дете ги накара да се почувстват ужасно неловко. Даже Синклер загуби ума и дума — за първи път в живота си.
Най-сетне детето разведри атмосферата. То смръщи чипото си носле и избухна във весел смях, чиято прелест бе подчертана още повече от липсата на един преден зъб.
— И аз обичам да целувам хубави момичета — оповести малчуганът.
След кратък момент на изненада Синклер отметна глава назад и избухна в смях. Бел също се усмихна колебливо.
— Но предпочитам бонбони — продължи момчето.
— Така ли? Да знаеш, че като пораснеш, вкусът ти ще се промени. — Продължавайки да се смее, Синклер извади от джоба си кутийка с ментови бонбони и я протегна към детето.
Без да се притеснява, малкият си взе няколко бонбона и ги натъпка в устата си.
Синклер също си взе бонбон и го засмука с детско удоволствие. Като забеляза изненадата на Бел, обясни:
— И аз обичам сладки неща, Ейнджъл. Още един мой порок.
— Май се събраха доста пороци, мистър Карингтън.
— Този е безобиден. — Той я дари с дяволит поглед и Бел неволно облиза устните си, все още парещи от целувката му.
Тази целувка няма да се повтори, закле се тя и отново се изчерви. Най-умното беше да не се занимава повече със Синклер и да съсредоточи вниманието си върху детето, което почти беше изяло бонбоните. Наведе се към него и с треперещи пръсти оправи сламената шапка, накривена от вятъра. Момчето й напомни за децата, крито нямаха място в живота й. Веднъж забременя, скоро след сватбата си, но едно падане при езда сложи край на надеждите й. Сигурно никога нямаше да има свое дете…
Тя прогони сърдито самосъжалението, което заплашваше да я завладее, и попита:
— Как се казваш, млади човече?
Момчето глътна последния бонбон и отговори:
— Джон-Джек.
— А на колко си години, Джон-Джек?
Малкият гордо вдигна едната си ръка и разпери пръсти; след миг обаче, измъчван от нечиста съвест, сви палеца.
— Четири години? — попита с добре изиграно учудване Бел. — Значи си голямо момче. Но все пак не бива да се разхождаш сам по доковете.
Тя огледа по-внимателно облеклото на детето. Панталонките му бяха мръсни, но от най-фин кашмир, кадифеното жакетче имаше месингови копчета, яката беше от скъпа бяла дантела. Очевидно Джон-Джек не беше от съсловието на грубите пристанищни работници или на рибарите, който седяха наблизо и кърпеха мрежите си.
— Да не си се изгубил, малкият? — попита загрижено тя.
Джон-Джек изпухтя възмутено.
— Не, разбира се! Избягах от бавачката си.
Синклер отново избухна в смях.
— Този млад джентълмен има многообещаващо бъдеще в тайните служби, как мислите, Ейнджъл?
Бел го погледна укорително.
— Това не е смешно. Не окуражавайте детето да бяга от бавачката си. Бедната му майка сигурно е много разтревожена.
— Моята майка е на небето. — Джон-Джек стисна устни, за да спре треперенето им. — Сега и татко заминава. Ей с онази лодка. — Той посочи «Добрата лейди Нел». — Отива във Франция. Според мен това е още по-далече от небето.
Тъгата на детето трогна Бел. Но още повече я изненада поведението на Синклер. Дяволито святкащите зелени очи станаха меки и нежни, той се наведе и вдигна детето на ръце.
— Погледни натам, Джон-Джек, и ще видиш, че Франция не е толкова далеч! — Показа му тъмната ивица земя, която се очертаваше на хоризонта зад зелените вълни на канала. — Виждаш ли? Можеш почти да я докоснеш. Татко ти сигурно ще се върне много скоро, преди да си усетил, че ти липсва.
— Вярно ли? — Макар да не изглеждаше много убеден, малкият прегърна здраво врата на Синклер и се наведе напред с присвити очи. Очевидно беше повярвал, че може да се докосне до френския бряг.
Бел не вярваше на очите си. Досега не беше срещнала нито един мъж, който да притежава достатъчно чувствителност, за да разбере страха на детето от загубата на бащата, и освен това да е в състояние да измисли начин да противодейства на този страх. Синклер изглеждаше толкова естествен, толкова спокоен с детето на ръце, сякаш вкъщи го очакваха поне дузина хлапета. А може би наистина имаше семейство — тя все още не знаеше нищо за мистър Карингтън.
Да, тя не знаеше нищо за него, но онова, което виждаше й харесваше. Би трябвало да му се разсърди, че си открадна целувка, но беше достатъчно честна да признае, че не бе сторила нищо, за да му попречи. Винаги беше смятала, че жените са също така страстни като мъжете, и Синклер Карингтън й го бе напомнил по категоричен начин. Ако се бяха срещнали при други обстоятелства, ако не им предстоеше тази опасна мисия…
Но това беше реалността, затова от днес нататък трябваше да стои далече от него и да не се поддава на илюзии. Животът й зависеше от умението да разсъждава трезво. Освен това беше крайно време да се качат на борда. Макар да й беше трудно да откъсне Синклер от детето, което вече се усмихваше уверено, тя каза:
— Трябва да върнем детето на семейството му и да…
— Жан-Жак! — прозвуча зад нея мъжки глас.
— И да… — Бел не можа да завърши изречението. Мъжът отново извика детето и френският акцент отекна в сърцето й като мъчително повторение на стара, уж забравена мелодия.
Когато чу зад себе си стъпки, тя се обърна бавно. Сянката на мъжа падна върху лицето й. Като я видя, той застина на мястото си и шумно пое въздух. Добре познатите й черти се опънаха и побеляха.
Бел изпита чувството, че към сърцето й посегна желязна ръка. Ушите й забучаха. Синклер, детето, оживлението по доковете — всичко изчезна в гъста мъгла. Останаха само тя и мъжът, който беше толкова близо до нея, че можеше да го докосне.
Изведнъж се върна назад във времето и се видя отново да стои на каменните стъпала на Сен Совьор. А насреща й вървеше благородният граф Дьовил, дошъл да вземе невестата си.
Не, времето беше жестоко. Защо си правеше злобни шеги с нея? Къдравата коса, някога златнокафява, беше пронизана от сребърни нишки. Дълбоки бръчки се бяха врязали в челото и около устата и изглеждаха твърде строги за фино изрязаното, лице.
— Жан-Клод… — пошепна Бел. Винаги беше живяла с увереността, че един ден ще го види отново. Често си представяше какво ще каже и какво ще направи тогава. А сега мигът беше настъпил, но тя не беше в състояние да каже нито дума. Стоеше насреща му и се взираше в мършавото му лице с надеждата да открие знак, че най-после й е простил.
Не, не беше. Сивите му очи вече не бяха забулени от тъга като в съня й, а показваха, че е бил тежко засегнат и обиден. Причината за това не беше нито времето, нито революцията. Вината беше само нейна.
Бел сведе поглед. Не можеше да понесе повече да го гледа. Двамата с Жан-Клод стояха един срещу друг мълчаливи и неподвижни като статуи. Синклер, все още с детето на ръце, се раздвижи неспокойно.
Бе забелязал как очите й се разшириха, когато позна мъжа, и как веднага след това цветът изчезна от бузите й, сякаш бе получила вътрешен кръвоизлив. Никога не си беше представял, че може да види гордата Изабел толкова унизена, толкова сломена. И за всичко беше виновен бледият непознат с корави, обвиняващи очи.
— Кой, по дяволите, е този Жан-Клод? — Синклер не усети, че произнесе думите гласно, и се стресна от отговора на детето.
— Това не е дявол, това е моят татко! — Джон-Джек се плъзна от ръцете му, отиде при мъжа и прегърна коленете му. — Татко, татко! Този джентълмен ми показа как мога да пипна Франция!
Звънкият глас на момченцето разруши магията. Бащата бавно се наведе към сина си.
— Къде беше, Жан-Жак? Толкова пъти те виках, че съвсем прегракнах.
— Но аз бях през цялото време тук, татко!
— Вината е моя — обясни учтиво Синклер. — Разговарях с малкия и макар че чух виковете ви, не се сетих, че имате предвид него. Той ни каза, че името му е Джон-Джек.
Чифт студени сиви очи се насочиха към Синклер, сякаш едва сега бяха забелязали присъствието му.
— Синът ми се затруднява да говори майчиния си език. Вашата страна направи от него истински англичанин.
«Каква горчивина се крие зад тези прости думи», помисли си Синклер.
— Благодаря ви, че сте се погрижили за Жан-Жак — продължи Жан-Клод. — Надявам се, че не ви е създал проблеми.
— Разбира се, че не.
Французинът хвана сина си за ръка и се приготви да го отведе. Движението му накара Бел да се осъзнае.
— Значи момчето е ваше? — попита тя толкова тихо, сякаш не можеше да повярва. — Тогава… сте се оженили втори път?
— Да — гласеше краткият отговор. — Но сега съм вдовец. — Очевидно против волята си той се обърна още веднъж към Бел. Коравата обвивка се стопи като лед на слънце. — Толкова време мина, Изабел — продължи тихо той. — Все още сте много красива.
Бузите й пламнаха.
— Благодаря, Жан-Клод.
Толкова е крехка и уязвима, помисли си ядосано Синклер. Когато тя произнесе името на мъжа, той разбра с верен усет, че двамата бяха имали много близка връзка, и изпита странното чувство, че някой го е ударил в стомаха. Изненада сам себе си, като пристъпи към Бел и собственически сложи ръка на талията й.
— Както разбирам, вие се познавате с жена ми, мосю.
Забеляза как Бел се скова при тези думи и очите й засвяткаха гневно. Жан-Клод потръпна, сякаш Синклер го беше ударил.
— Вашата… жена?
— Не… — започна Бел и се опита да се изтръгне от ръцете на Синклер.
— Женени сме съвсем отскоро — прекъсна я той и я прегърна по-здраво. — Моето име е Синклер Карингтън. А вие как се казвате?
— Граф Дьовил. — Жан-Клод се усмихна принудено. — Желая ви щастие, мосю, Изабел! — Явно си бе възвърнал самообладанието. — Моля извинете неучтивостта ми, но синът ми става неспокоен. — Обърна се към Джон-Джек, който, явно отегчен от тайнствените разговори между възрастните, подскачаше наоколо. — Трябва да го отведа при бавачката му.
— Не, Жан-Клод, моля, почакайте! — Викът на Бел беше твърде слаб и закъсня. Без да позволи на момчето да се сбогува, Жан-Клод го поведе към улицата. Синклер беше много изненадан от облекчението, което изпита при оттеглянето на мъжа; сякаш беше победил неприятел.
Бел се освободи от ръката му и той помисли, че искаше да догони отиващия си. Но тя направи само няколко колебливи крачки и се обърна към него с разкривено от гняв лице.
— Как посмяхте да ме представите за своя жена!
— Нали се бяхме уговорили, Ейнджъл?
— Не беше нужно да се преструваме пред него.
— Пред Жан-Клод? — Синклер произнесе името с неприкрит гняв. — Защо не? Каква е разликата?
Бел беше готова да отговори гневно, но бързо затвори уста. Огънят в очите й угасна.
— Няма разлика. Никаква.
Тя скръсти ръце под гърдите си и се запъти към края на дока, където се загледа във водата. Раменете й увиснаха безсилно. Изглеждаше толкова уморена. Разбита, победена жена. Синклер изпита силно желание да я прегърне, за да я утеши, но разумът му се бореше с чувствата.
Какво ставаше с него, по дяволите? Защо се държеше като ревнив любовник? Това беше безумие. Освен целувката, не беше разменил други нежности с Изабел Варен. Естествено, целувката беше много специална. Тя му вдъхна чувството, че е открил у Бел нещо, което е търсил цял живот. Въпреки това…
Ето как се чувства мъжът, когато жената го прави на идиот. Синклер нервно почеса брадичката си. Ако Чав можеше да види сега великия донжуан, щеше да умре от смях.
Досегашните му връзки с жени не бяха засегнали сърцето му и сега не знаеше как да реагира на новите, объркващи чувства. Трябваше ли да се извини, че се бе държал като ревнив глупак, или беше по-добре просто да забрави? Бел беше потънала в собствените си нещастни мисли и изобщо не се интересуваше от състоянието му.
Но той се лъжеше. Тя осъзнаваше болезнено както присъствието, така и мълчанието му, защото отбеляза горчиво.
— Е, мистър Карингтън, къде остана досегашното ви любопитство? Очаквах да ме засипете с въпроси за граф Дьовил.
— Този път не съм сигурен, че искам да узная истината, Ейнджъл.
— Графът ми беше мъж.
Синклер беше толкова изненадан, че загуби ума и дума. После избухна:
— Мъжът ви? Мислех си, че е мъртъв!
— За мен е все едно мъртъв, но това е жива смърт. Във Франция я наричат развод.
Синклер се смяташе за човек, който не се шокира лесно, но сега не можа да скрие стъписването си.
— Развод? — повтори той с дрезгав глас.
— Още една новост, която революцията дари на човечеството, мистър Карингтън. — Тя се изсмя горчиво и той потръпна. — В Париж вече не е необходим парламентарен акт, за да се анулира един брак. Достатъчно е двамата да изразят съгласието си, да подпишат няколко документа, и готово.
«Дали съгласието наистина е бил двустранно?» — запита се Синклер. Един поглед в тъжните очи на Бел даде отговор на въпроса. В жест на мълчаливо съчувствие й подаде кърпичката си. Тя се взря безмълвно в белия лен. След миг очите й се разшириха от изненада.
— О, сега разбрах какво искате! Мислите, че ще започна да плача? Не се страхувайте, отдавна съм забравила как се плаче. — Тя му върна кърпичката с иронична усмивка. — Жалко, нали? Жената, която умее да плаче, може да направи от това добър капитал.
Начинът, по който тя криеше болката си, трогна Синклер много повече, отколкото ако се беше разплакала. Протегна ръка към нея, но тя се отдръпна.
— Ако нямате нищо против, смятам да се кача на борда.
— Бел…
— По време на плаването ще остана в кабината си. Ще се присъединя към вас, щом дойде време за слизане.
Тя се обърна рязко и забърза към кораба. Бе отхвърлила категорично опита му да я утеши и той нямаше друг изход, освен да се подчини. Загледан след нея, той мачкаше кърпичката в ръката си, завладян от иронията на ситуацията. Цял живот се беше старал да избягва плачещи жени, а сега беше готов да даде всичко, което имаше, за да държи Бел в обятията си и да я остави да се наплаче. Но нямаше друг избор, освен да я остави да си отиде.

 

Бел се качи колкото можеше по-бързо на борда на «Добрата лейди Нел». Гредите на палубата сякаш поддаваха под краката й. Най-сетне намери кабината си и влезе, олюлявайки се.
Помещението беше тясно и тъмно; единственият фенер разпространяваше слаба светлина и тя изпита чувството, че е погълната от морско чудовище.
Едновременно с това малката кабина беше сигурно пристанище. Бел затвори вратата зад гърба си, облегна се на дебелото дърво и затвори очи, сякаш с този жест можеше да прогони мъчителните си мисли.
Жан-Клод… дали сцената на кея беше само сън или той наистина се бе върнал в живота й след толкова години празнота? Никога не си беше представяла, че срещата им ще протече по този начин. Двамата се бяха озовали съвсем близо един до друг, но не се бяха докоснали. Срещнаха се и се разделиха като непознати. Той се появи за малко и отново изчезна, без дори да й каже сбогом. И най-страшните й кошмари не бяха толкова жестоки.
— О, мила, ето те най-после! — Ведрият поздрав на Полет Бувоа раздразни нервите на Бел като фалшиви тонове на пиянска песен в свещената тишина на църква. Нагиздена с яркожълта, дълбоко изрязана рокля, с тънка червена панделка на шията и разпилени кестеняви къдрици, тя беше неприятна гледка за уморените очи на приятелката си.
Полет стоеше над отворен сандък и тъкмо изваждаше строга черна рокля. Разтърси я и се засмя.
— По дяволите! Боя се, че е време отново да се превърна в твоята вярна камериерка, преди…
Като видя бледото лице на Бел, тя прекрати безгрижното си бъбрене.
— Какво ти е, скъпа? Изглеждаш, като че си видяла призрак.
Тази забележка беше толкова близо до истината, че Бел едва не избухна в истеричен смях. Полет изкриви лице.
— Пак ли си се карала с Лазар? Видях го да се качва на борда. Този грубиян! Ще го хвърля в морето, ако си позволи да…
— Не, Лазар няма нищо общо. — Изведнъж коленете на Изабел омекнаха, тя се довлече до леглото си и се отпусна тежко върху покривката. — Просто аз… нали знаеш, че не мога да пътувам по море!
Загрижена, Полет отиде при нея.
— Миличката ми! Каква глупачка съм, да не се сетя по-рано. — Тя притисна тънката си ръка върху челото на Бел. — Страх те е от лошото море. Не се тревожи, Полет ще се грижи за теб. Но първо трябва да се преоблека.
Бел бутна ръката й. Върви по дяволите, Полет, помисли уморено тя и си пожела енергичната французойка да разбере, че тя предпочита да остане сама.
Но Полет не усещаше такива неща. Тананикайки весело, тя свали жълтата рокля. Бел нямаше да й разкрие истинската причина за слабостта си, даже ако това беше единственият начин да се отърве от нея. Макар че работеше с Полет повече от година, двете не знаеха нищо една за друга. Полет беше много полезна в ролята си, но изглеждаше твърде лекомислена, за да я натовари с важни задачи.
Докато Бел лежеше със затворени очи и мислено я пращаше по дяволите, Полет нахлузи черната рокля и оживено заразказва колко добре се е забавлявала с красивите моряци в пристанището на Портсмут.
— Въпреки това се радвам, че отиваме в Париж. Това е най-доброто място на земята, когато човек иска да се люби!
«Или да умре от любовна болка», помисли си тъжно Бел. Погледът й се плъзна към грубите греди на тавана и тя се напрегна да долови нещо от палубата. Малкият Жан-Жак беше казал, че баща му ще пътува с този кораб за Франция. Нима Жан-Клод отново беше близо до нея? Наполеон беше обещал амнистия на емигрантите и Жан-Клод отново се бе представил с графската си титла. Дали възнамерява да се върне в Мервал?
Но това вече не я засягаше. Бел се обърна настрана и притисна с пръсти пулсиращите си слепоочия. Каквото и да беше решил Жан-Клод, в живота му вече нямаше място за нея. Тя си беше въобразявала, че отдавна е разбрала тази истина, но се оказа, че се е заблуждавала. Защо й беше толкова трудно да се срещне отново с него?
Може би причината беше в очите му: в тях имаше толкова тъга и болка от измамата й, толкова наранена гордост. Очевидно той не можеше да й прости. Но най-лошото беше, че тя самата никога нямаше да си прости, докато не чуеше прошката му.
— Ето, скъпа, изпий това!
Бел отвори очи и видя, че Полет й подаваше чаша с тъмно оцветена течност. Къдриците й бяха скрити под тъмно боне, слабата фигура — увита в отблъскващо черно. Учудващо бързо се беше превърнала в почтена камериерка на средна възраст.
Бел погледна подозрително чашата.
— Какво е това?
— Лауданум, скъпа. Така ще заспиш и няма да усещаш люлеенето на кораба.
Бел поклати глава. Сънят беше начинът на Полет да избяга от всички неприятности. Но чудовищата, които дебнеха в тъмните ъгълчета на съзнанието й само чакаха да се освободят, превръщаха съня й в проклятие, вместо в благословия.
Днес обаче беше твърде изтощена, за да се противопостави на настояванията на Полет. Взе чашата и я остави на шкафчето до леглото. Надяваше се, че като обещае да изпие лауданума, най-после ще се отърве от Полет. Изпрати я да подиша малко чист въздух на палубата и «камериерката» й се съгласи с готовност.
Когато вратата се затвори зад Полет, над кабината се спусна оловна тишина, тежка като спомените, които я връхлитаха. Бел се отпусна по гръб в коравото легло и сложи ръка на очите си.
Колко странно нещо беше животът. През всичките тези години не беше минал ден, без да помисли за Жан-Клод, и точно днес, когато нито веднъж не се беше сетила за него, когато беше готова да признае, че желае друг мъж, той реши да се върне в живота й.
Какво ли си мислеше Синклер за нея в този момент? За пореден път му беше казала повече, отколкото всъщност искаше. Дори той изглеждаше шокиран, когато му призна за развода. Но в очите му нямаше осъждане, точно обратното. Ако му беше позволила, щеше да я вземе в прегръдката си. За миг се беше изкушила да го стори, но не посмя.
Ако си беше позволила да изплаче мъката си от изгубената любов на Жан-Клод в силните ръце на Синклер, щеше да се презира. Това означаваше да се подиграе и с двамата. Истината беше, че тя още копнееше за Жан-Клод.
Това чувство я разгневи и засрами едновременно. Очевидно Жан-Клод беше успял да изгради живота си наново, да се ожени повторно. Вероятно жена му е била английска дама с благороден произход, а не незаконна дъщеря на второкласна артистка от Дръри Лейн. Сега беше вдовец, но имаше прекрасен малък син, който го утешаваше. Син, който можеше да бъде и неин, ако не…
Бел простена и се обърна на другата страна. Видя чашата и посегна към нея. В сравнение с тези мъчителни, саморазрушителни мисли дори сънят и кошмарите му не изглеждаха толкова страшни. Без всъщност да го иска, тя изпи лауданума.

 

«Добрата лейди Нел» пореше бързо високите вълни на Ламанша. Силният бриз издуваше платната. Хладният вятър отдавна беше прогонил пътниците от палубата. Само трима мъже стояха до релинга и наблюдаваха размитата доскоро брегова линия, която се очертаваше все по-ясно на хоризонта.
Синклер се облягаше на една бъчва, привързана за гредите. Небрежната поза не издаваше нищо от напрежението, което опъваше раменете и тила му. През дима на пурата си той наблюдаваше поред Лазар и Жан-Клод.
Варен стоеше сам до релинга. Финото му лице излъчваше меланхолия. Простият тъмен костюм и широкополата шапка не можеха да измамят никого — той беше аристократ, един от онези, които открай време бяха олицетворение на добродетел, дълг и чест.
Синклер се опита да си представи Бел редом с Жан-Клод, но не успя. Тя беше твърде силна, твърде жива, за да е била омъжена за този меланхоличен досадник. Въпреки това бракът беше анулиран от Варен, не от нея, и тя продължаваше да страда от случилото се.
Сега Синклер съжаляваше, че тази сутрин беше научил толкова много неща за миналото на Бел. Може би един ден тя щеше да го мрази за това, а и той не държеше непременно да узнае всичко за страданията й. И без това беше достатъчно лошо, че я желаеше толкова силно; не беше нужно тя да събуди в сърцето му и по-дълбоки чувства.
Въпреки това задачата му изискваше да научи всичко за нея. Само така можеше да бъде сигурен, че тя не е агентката на Наполеон. Поръчението, което му беше възложено, започваше да го измъчва все по-силно.
Синклер въздъхна и се изправи. Разкърши рамене и хвърли пурата си в тъмните вълни. В този миг Лазар се запъти към граф Дьовил и предизвика учудването му.
Жан-Клод се стресна, сякаш някой го беше събудил грубо. Синклер очакваше Лазар да бъде студено отблъснат, но вместо това Жан-Клод направи скован поклон и макар да остана сдържан, изслуша учтиво онова, което Лазар имаше да му каже.
Синклер много искаше да узнае дали това беше случаен разговор между двама пътници, качили се на един и същи кораб. За съжаление не можеше да се промъкне достатъчно близо, за да ги подслуша незабелязано. Лазар свърши бързо, поклони се кратко и си отиде. Варен се обърна отново към морето.
Това е странно, каза си Синклер и замислено вдигна вежди. А още по-странно беше, че бившият съпруг на Бел пътуваше със същия кораб за Франция.
Вероятно тя щеше да отхвърли съмненията му с нетърпеливо вдигане на раменете. Случайност, нищо повече.
— Проблемът е, че аз не вярвам в случайността, Ейнджъл — промърмори Синклер.

 

Жан-Клод се радваше, че Етиен Лазар не остана дълго при него. Отново устреми поглед към приближаващия се бряг. Морската пяна пръскаше бузите му, но няколко солени капки капнаха и от очите му.
Скъпата му Франция! Колко беше копнял за деня, в който щеше да види отново единствената страна на света, която наричаше своя родина. И сега, когато този ден наистина дойде, сълзи замъглиха погледа му. Не виждаше нищо друго, освен лицето на Изабел Варен, единствената жена, която беше обичал истински. Жената, която някога беше негова съпруга.
Шокът от срещата едва не го уби. Времето не я бе променило. Прекрасното й лице беше все така живо и чисто както някога, когато бе завладяла сърцето му. Това лице го преследваше през всичките години, откакто знаеше болезнената истина.
Изабел беше най-красивата жена на света и той не можа да я забрави. Образът й беше запечатан завинаги в душата му. Даже когато се опита да започне нов живот с нежната лейди Сара Белвоар, даже когато придружи бедната си съпруга до семейната гробница, той мислеше за Изабел и се питаше дали е още жива. Дано Бог му прости този непростим грях!
Ето че вече знаеше какво е станало с нея. Изабел беше жива и отскоро беше омъжена за красив джентълмен с тъмна коса и подигравателно святкащи очи. Сега вече трябваше да я прогони завинаги от сърцето си и да се съсредоточи върху завръщането си във Франция и върху причината за това завръщане.
Но не можеше да го направи. Болката, която тя му бе причинила, годините на раздялата, дори знанието, че тя имаше нов съпруг — само след един поглед към нея всичко това губеше значението си. Жан-Клод закри лицето си с ръце и помоли небето да го подкрепи. Все още обичаше Изабел, никога нямаше да престане да я обича.

 

Какво прави този глупак Варен, запита се Лазар, когато видя треперещите рамене на виконта. Дали трепери от студ или плаче, защото се завръща във Франция?
— Пфу! — изпухтя сърдито той. — Ама че слабак! — Защо бе избрал точно него? Беше му отредил важна роля в предстоящата игра, а той рискуваше да го обрече на жалък провал.
Лазар се обърна към входа за кабините. Знаеше къде е настанена Бел. Може би трябваше още сега да слезе долу и да я убие? Попипа дръжката на ножа под палтото си и като си представи как щеше да притисне блестящото острие върху стройната бяла шийка на Бел, по челото му избиха капчици пот. Ножът щеше да проникне през кожата, да опише широка дъга към гърлото, топлата й кръв щеше да потече по пръстите му…
Мъжът потрепна от ужас и възбуда едновременно. В слабините му пламна желание, но той си заповяда да не мисли сега за убийство. Твърде дълго беше чакал мига на отмъщението, за да му се наслади толкова бързо. Освен това проклетият Карингтън не преставаше да го наблюдава.
— Зяпай, зяпай, англичанино — промърмори Лазар и попипа обезобразеното си лице. — След месец червеите ще са изгризали тялото ти!
А що се отнася до Ангела на отмъщението — Лазар изпухтя презрително — малката ще ми благодари, ако реша да я довърша също така бързо като Карингтън. Но за нея той беше измислил друг начин за разплата. Самата тя му даде ключа за отмъщението, в онази далечна нощ, когато треската бушуваше в тялото й. Тогава изплака всичко, което я мъчеше: ужаса си, че ще я затворят в Консиержерията, че ще изкачи стъпалата към гилотината, отчаяната си любов към Жан-Клод Варен.
— Спи сладко, докато можеш, красавице. — Лазар беше изпълнен с мрачно задоволство. — Защото аз ще се погрижа най-страшните ти кошмари да станат действителност.

 

Лауданумът на Полет подейства бързо. Бел не усещаше люлеенето на кораба, забрави дори тримата мъже на борда. Тя спеше.

 

7

 

В главата на Бел отекваше гръм на барабани. При всеки удар на монотонния ритъм войниците движеха ръцете си като марионетки. Два реда гвардейци маршируваха от двете страни на каруцата, която се движеше бавно по парижките улици, натоварена с жертвите, определени да паднат под безмилостния нож на гилотината…
Стенейки тихо, Бел се мяташе по леглото и напразно се опитваше да се освободи от мрежата на кошмара.
Този път не беше зрителка. Самата тя стоеше на каруцата с вързани ръце и се взираше в злобните лица с ревящи усти, в които нямаше нищо човешко. Парещи очи, разкривени от ярост черти… В тази маса имаше само един човек, който стоеше настрана, гордо изправен, без да се зарази от омразата на тълпата.
— Жан-Клод! — Тя се напрягаше да го извика, но гърмът на барабаните непрекъснато се засилваше и заглушаваше виковете й.
Каруцата спря, груби ръце я свалиха на земята. Искаше да види още веднъж мъжа си, но той се обърна и изчезна сред навалицата.
— Жан-Клод! Жан…
— Бел!
Викът й не бе прекъснат от барабаните, а от някой, който викаше името й.
— Бел! Събудете се, Бел! — Силни ръце разтърсиха раменете й.
Бел изохка и седна в леглото. С мъка отвори очи и се опита да разбере кой се беше навел над нея.
— Синклер? — попита задавено тя.
— Да, аз съм. Тук съм, Ейнджъл.
Тези прости думи имаха неочаквано въздействие. Тя го прегърна и скри глава на гърдите му. Силните рамене й вдъхнаха утеха. След зловещите фигури от кошмара й той беше силен, беше истински.
Мускулестите му ръце се сключиха около нея и я задържаха здраво. Пръстите му се заровиха в косата й, той опря брадичка в темето й и я залюля като дете.
— Всичко е наред, Ейнджъл — пошепна утешително той. — С мен не ви заплашва опасност.
Бел въздъхна дълбоко. Цялата трепереше. Къде се намираха? Все още замаяна от съня, тя огледа помещението. Видя люлеещ се фенер, сандъци до стената, празна чаша на пода на кабината… да, това беше корабът за Франция!
Отново я връхлетя болезнен спомен: тя стоеше на брега, разговаряше с едно малко момче, видя Жан-Клод и разказа на Синклер…
Синклер! Изведнъж осъзна, че се беше вкопчила в него като уплашено дете. Веднага се опита да се освободи. Той поиска да я успокои, но тя се изтръгна от ръцете му. При това й се зави свят и падна на възглавницата.
Бел простена тихо и закри лицето си с ръце. Проклетият лауданум! Затова се чувстваше толкова слаба, затова се държеше така странно. Никога вече нямаше да вземе упойващо средство! Краткият покой, който й донесе, не можеше да се сравни с омразата, която в момента изпитваше към себе си.
Тя забеляза, че Синклер беше станал, и помисли, че ще я остави сама. На той се върна само след миг, махна ръцете й от лицето и сложи на челото й хладна, влажна кърпа.
— Нямам нужда от помощ! — изсъска тя и се обърна на другата страна. — Не съм болна, само имах кошмар.
— Знам — отговори тихо той. — Искате ли да ми разкажете?
— Не!
Дали се засегна от този рязък отказ? В помещението цареше полумрак и тя не беше сигурна в реакцията му. Когато се изправи, той изглеждаше безучастен, а гласът му прозвуча небрежно:
— Е, може би друг път.
— Колко време съм спала? — попита с треперещ глас тя.
— През целия път. Вече сме в пристанището на Хавър. Когато не се качихте на палубата, се разтревожих и слязох да видя какво става.
«И ме завари да се мятам в леглото като обезумяла», помисли си горчиво Бел и отново простена. Но бързо се стегна и се опита да се изправи. Трябваше поне да оправи косата си. Сигурно изглеждаше ужасно — разрошена и с тъмни кръгове под очите. Мразеше Синклер, че я беше видял в такъв момент! Цял живот беше крила слабостите си, обидите и болката от други хора. А през последните двайсет и четири часа се бе разкрила пред този мъж като последна глупачка! Чувстваше се буквално гола пред него.
Когато Синклер забеляза празната чаша на пода, стана още по-лошо. Той я вдигна, помириса я и изкриви лице. Ала не каза нищо.
Бел усети, че нямаше да понесе нито презрението, нито съжалението му. Стана бавно и го погледна право в очите. Но откри там само разбиране, което проникна в най-съкровените дълбини на душата й.
Това я обезпокои много повече от физическото привличане, което Синклер упражняваше върху нея. Беше употребила твърде много време, за да издигне около себе си стена, и нямаше да позволи никому да я пробие. Затова побърза да извърне поглед.
— Къде… къде е Полет? Тя трябваше да ме събуди.
— Флиртува с моряците. — Синклер се поколеба малко и добави: — Всички останали пътници са вече на сушата.
Вероятно искаше да й намекне, че Жан-Клод вече го няма. Бел усети добре познатата болка от загубата, но я потисна. Какво значение имаше? Тя и Жан-Клод нямаше какво повече да си кажат. Дори тя да направеше опит да се изповяда, той щеше да откаже да я изслуша.
Бел събра последните остатъци от волята си и се загърна отново в мантията от гордост, единственото й спасение през последните години.
— Време е да тръгваме. Изпратете Лазар да ми помогне с куфарите. Щом слезем на сушата, ще ни трябва карета и…
— Бел! — Синклер я задържа на вратата и сложи ръка на рамото й. — Не е нужно да бързаме толкова! Можем да прекараме няколко дни в Хавър, да си починем и да поговорим за плановете си…
Ако се съдеше по израза на лицето му, той се готвеше да помилва бузата й! Изабел се почувства празна и слаба. Господи, колко силно желаеше да усети милувката му!
Точно заради това тя се изтръгна рязко от ръцете му. Никога повече нямаше да му позволи да се доближи до нея.
— Не — отговори твърдо тя. — След два дни искам да съм в Париж.
Без да каже дума повече, тя излезе от кабината и затръшна вратата между себе си и Синклер.

 

* * *

 

Париж — градът на изгубените мечти и на убийствените кошмари. Колко години бяха минали, откакто се промъкна през градските порти, събрала оскъдното си имущество в едно вързопче, треперейки от ужас при мисълта, че за малко не бе попаднала сред тъмните стени на Консиержерията, последната спирка преди пътя към гилотината? Само веднъж спря за малко зад градските стени, за да се закълне, че никога вече няма да се върне тук и да рискува живота си.
Въпреки това днес се връщаше. Изабел изкриви уста в иронична усмивка и се опита да се настани по-удобно в люлеещата се карета. Кой беше казал, че мъдростта идва с възрастта? Е, щом беше оживяла след срещата с Жан-Клод, щеше да оцелее и след връщането си в Париж.
По улиците беше както винаги оживено: търговци предлагаха стоките си, вестникарчета крещяха последните сензационни заглавия, работници, понесли инструментите си, ревящи магарета — шумът беше оглушителен.
Бел се взираше като замаяна през прозорчето на каретата. Всеки завой, всяка бразда в паважа на улица Сен Оноре й бяха толкова познати, сякаш беше минала оттук едва вчера. Първо прекосиха тясна уличка, заобиколена от високи къщи, където пушекът от камините се издигаше към небето като сива мъгла. В тази част на града бяха събрани къщи от всички възможни епохи: кулички и фронтони от времето на Тюдорите съжителстваха мирно със сгради в стила на неокласицизма. Почти нищо не се беше променило. Само къщата на номер седемнадесети изглеждаше необитаема. Там двамата с Жан-Клод бяха прекарали малкото щастливи дни, които им беше отредила съдбата, преди революцията да се превърне в терористичен режим и преди съпругът й да разкрие тайната й.
Къщата изглеждаше западнала, повечето прозорци бяха счупени или изтръгнати. Изабел възприе този упадък като закономерен: в тази къща бяха загинали мечтите й. Имаше чувството, че се взира в отворен гроб. Побърза да отмести поглед и даже за малко затвори очи.
— Скоро ли ще стигнем при този Баптист? — попита Синклер, забелязал мрачното й лице.
— Много скоро — отговори бързо тя.
— Добре, защото имам чувството, че ще се разпадна на съставните си части! — Той размаха ръце, стегна мускулестите си рамене и се наведе към прозорчето от нейната страна. Когато докосна рамото й, Изабел побърза да се отдръпне. Когато бе затръшнала вратата на кабината, тя искаше да издигне невидима бариера между себе си и Синклер Карингтън. Беше си заповядала да не реагира повече на пронизващите му погледи и на изкусително успокояващия глас.
Синклер отвори прозорчето, за да вижда по-добре, и след малко изръмжа недоволно:
— Улиците са пълни с френски войници.
— Все пак сме във Франция, мистър Карингтън — напомни му тя, но трябваше да признае, че той беше прав. Беше толкова потънала в собствените си спомени от Париж, че тази очевидна промяна й беше убягнала.
Парижани все още се движеха по улиците, сякаш бяха техни, без да обръщат внимание на препускащите покрай тях карети. Но твърде малко граждани носеха червените кепета или синьо-бяло-червената кокарда на революцията. Преобладаваше индиговото синьо на униформите. Улица Сен Оноре беше пълна с войници. Смеейки се и ругаейки, те избутваха гражданите от пътя си, някои пееха с пълен глас.
— Видими знаци за влиянието на Бонапарт — отбеляза Бел.
— Стомахът ми се присвива от тази гледка. Последният път, когато видях толкова много сини униформи, бях от другата страна на бойното поле.
Макар че беше решила да се държи на разстояние от Синклер, думите му я трогнаха. Той рядко казваше нещо за себе си. Значи някога е бил войник от британската армия.
Ала преди да е успяла да го разпита по-подробно, каретата спря пред избелялата сграда, в която се намираше работилницата на Баптист Ренар. Без да чака помощника на кочияша, Синклер отвори вратичката и скочи на паважа. Лицето му се изкриви от отвращение, когато фините му кожени ботуши затънаха до глезените в калта.
— Добре дошъл в Париж, мистър Карингтън — изрече сухо Бел.
Той се обърна към нея и направи гримаса. Ала не й предложи ръката си, а просто я прегърна и я пренесе от улицата до входа на дюкянчето. Веднага щом се озова в силните му ръце, когато гърдите й се опряха в коравите мускули на гръдния му кош, в тялото й нахлуха чувствата, които се стараеше да забрави.
Кочияшът плесна с камшик и продължи напред, за да потърси подходяща станция за конете. Каретата, с която трябваше да пристигнат Полет и Лазар, не се виждаше никъде.
— Надявам се да дойдат скоро. Не е нужно да се страхуваме, че ще изгубим Лазар — отбеляза Синклер, като видя търсещия поглед на Бел.
В този момент насреща им препусна подплашен кон. Двамата нямаха друга възможност, освен да се притиснат до стената, за да му дадат път. Ездачът мина съвсем близо до тях и ги опръска с рядка кал.
— Проклет идиот! — Синклер се отдели от стената и огледа ужасено изкаляния си жакет. — Добре ли сте, Ейнджъл?
Бел, задъхана от бързото движение, само кимна.
— Хайде най-после да влезем — предложи Синклер. — След като едва оцеляхме при слизането си от каретата…
Тъкмо щеше да отвори вратата на работилницата, когато от другия край на улицата се чу вик:
— Направете път! Път за Първия консул!
Бел спря като закована и погледна втренчено Синклер. Той й кимна несигурно; и той като нея не можеше да повярва. Във Франция имаше доста хора с титлата «консул» — би било невероятен късмет, ако още с идването си щяха да видят човека, заради когото бяха дошли.
— Бонапарт! Бонапарт! — долетяха викове от съседната улица.
Бел се обърна рязко. Сърцето й заби като безумно. Видя четирима ездачи, които с мъка си пробиваха път през бъркотията от каруци, пешеходци и магарета. Първите трима охраняваха четвъртия, възседнал снежнобял жребец.
След ездачите тичаха ликуващи деца; прости работнички и изискани дами махаха оживено с кърпичките си. Виковете на мъжете ставаха все по-възбудени.
— Да живее Наполеон! Да живее Републиката!
Бел трябваше да се опре на желязната решетка, за да се подготви за първата среща с мъжа, когото трябваше да похити. «Корсиканското чудовище» — така сънародниците й наричаха Първия консул Наполеон Бонапарт.
Отначало изпита разочарование от дребния мъж в просто сиво палто. На всичкото отгоре седеше на седлото като чувал жито, леко наклонен на една страна, за да пази равновесие.
Ездачите приближаваха бързо. От мястото, на което беше застанала, тя можа да види съвсем ясно профила му. Бонапарт беше блед като мрамор и имаше величественото излъчване на орел. Когато се наведе леко към ликуващото множество, тя видя, че очите му пареха като въглени. Минаването му остави у нея впечатлението, че Първият консул притежаваше безгранична енергия и беше изпълнен с вяра в собствените си сили.
Този мъж не е лесен противник, каза си тя, но мисълта не я уплаши, точно обратното: перспективата за такова опасно предизвикателство я възбуди. Най-сетне, за първи път след сковаващия шок, предизвикан от появата на Жан-Клод в живота й, тя се почувства отново силна и енергична.
Дори когато ликуването заглъхна, Бел все още трепереше от вълнение. Очевидно Синклер изпитваше същото и това я изпълни с радост. Лицето му бе зачервено, зелените очи святкаха, но в следващия момент той поклати разкаяно глава и тихо каза:
— И двамата сме обезумели. Хората в този град го почитат като бог. Ако ни хванат…
— Няма да ни хванат, Синклер — пошепна в ухото му тя. — Ще го заловим в момент, когато не е заобиколен от пазачи и въодушевени привърженици.
Синклер я погледна и на лицето му изгря усмивка.
— Поне за едно съм благодарен на Бонапарт. Успял е да събуди паметта ви, защото отново си спомнихте, че имам собствено име. През цялото време, откакто напуснахме онзи проклет кораб, ме наричахте «мистър Карингтън» и едва не полудях.
Наполовина подигравателното, наполовина сериозно оплакване я отрезви. Тя свали ръката си от рамото му и си напомни, че беше дала клетва да се държи на разстояние. Какво ли си мислеше той за поведението й през последните дни?
— Наистина ли бях… ужасна? — попита колебливо тя.
— Е, не чак ужасна, но доста… далечна, сякаш се бяхте оттеглили в друг свят.
Бел се изчерви.
— Съжалявам. Обикновено не натоварвам партньорите си с женски капризи. — Трябваше да преглътне голяма порция гордост, преди да продължи: — Боя се, че винаги съм била луда по Жан-Клод Варен, но ви уверявам, че смятам да се оправя. Вече няма да има сцени като в корабната кабина.
— Велики боже, Ейнджъл, не е нужно да се извинявате, че сте имали кошмар. — Синклер улови брадичката й и я принуди да го погледне. Очите му излъчваха топлота и разбиране, усмивката му беше нежна. — Ако не се чувствате добре, можете спокойно да ми кажете!
Тя му се усмихна в отговор, вдигна ръка към неговата, но бързо я отпусна.
— Освен това не искам да се страхувате, че може да ме докоснете — допълни с усмивка той.
— Да, но аз се страхувам. — Бел дишаше на пресекулки. Лекото докосване на пръстите му до брадичката й беше като топла вълна, която заля цялото й тяло. — Докосванията ви упражняват непредвидимо въздействие.
— Лошо ли е това?
— Не, не казвам, че е лошо. Но не мога да се справя с чувствата си — призна открито тя. — Задачата ни крие огромен риск и не бива да мисля за нищо друго.
Искаше й се да продължи да го гледа, но взирането в очите му беше почти толкова опасно като докосването. Затова побърза да смени темата.
— Хайде най-после да влезем в къщата! В Париж могат да се видят наистина необикновени неща, но ме е страх, че вече правим впечатление на минувачите. Да вървим! Ще ви представя Баптист Ренар, единствения си истински приятел в Париж.
Синклер направи съвършен поклон и й отвори вратата. Когато тя мина покрай него и прескочи прага, той се изкуши да помилва ангелските руси къдрици, които обрамчваха красивата й глава като ореол. Имаше чувството, че с Бел бяха стигнали до съгласие, но краят беше същият: тя за пореден път го беше отблъснала.
Междувременно Бел бе изчезнала във вътрешността на къщата и той побърза да я последва.
Вътре щеше да е много тъмно — улицата беше тясна и високите къщи отсреща отнемаха голяма част от светлината, ако помещението не беше осветено от дузини трепкащи свещи. Озоваха се в нещо като работилница. Миришеше на врящ туткал и пергаментова хартия. На четири груби маси бяха разхвърляни ветрила във всички възможни стадии на изработка, някои току-що облепени с нова хартия, други напълно готови, оставени да се сушат.
Досега Синклер не беше обръщал особено внимание на аксесоарите на дамите, но веднага разпозна първокласната занаятчийска работа: фино резбованите дръжки от дърво, слонова кост и седеф, класическите сцени, нарисувани върху коприната — всички ветрила бяха малки произведения на изкуството.
Хората в работилницата вършеха работата си тихо и сръчно. Няколко жени рисуваха с тънки четки, един млад мъж изглаждаше хартия, друг, по-възрастен, точеше тънък нож на парче шкурка.
Всички погледи се устремиха с любопитство към Синклер и Бел, която, без да каже дума, се взираше във възрастния мъж. Той се изправи бавно и Синклер смаяно установи, че беше много дребен, почти джудже, едва стигаше до раменете на Бел. Даже чертите на лицето му — широк, чип нос, остра брадичка, сиви кичури, нападали по челото — му придаваха вид на джудже.
Мъжът погледна втренчено Бел с кафявите си очи, които светеха като на младеж, макар че бръчките разкриваха зрялата му възраст.
— Бонжур, мадам, мосю — поздрави учтиво той. — С какво мога да ви услужа? Обикновено не искам от красивите дами да идват в работилницата ми. С удоволствие ще дойда в дома ви, за да ви покажа красивата си стока…
— Не съм дошла да си купя ветрило. — Гласът на Бел прозвуча задавено, в очите й блеснаха сълзи. — Ние сме мосю и мадам Карингтън и искаме да видим апартамента, който давате под наем.
— О, разбира се! — Гномът потърка ръце и се поклони. — Моля, заповядайте оттук. — Той поведе Бел и Синклер към вратата в другия край на работилницата, обърна се към работниците си и нареди кратко: — Продължавайте да работите, приятели. Живо, живо! — След това бързо се промуши през вратата.
Учуден като никога в живота си, Синклер даде път на Бел. Не беше очаквал такъв прием, но очевидно Бел знаеше какво прави. Несъмнено приятелят й Баптист ги очакваше на втория етаж.
Дребният мъж ги изведе в малко фоайе, от което излизаше тясна стълба. Застанал на първото стъпало, той изрече с висок глас, за да го чуят и работниците му:
— Сигурен съм, че апартаментът ще ви хареса, мадам Карингтън. Той принадлежи на една прелестна артистка, мадмоазел Фонтен, и на любовника й, но когато е на турне, тя обикновено го дава под наем.
Гласът му заглъхна. Щом Синклер затвори свързващата врата към работилницата, с мъжа стана смайваща промяна. Той захвърли в миг показната покорност, обърна се към Бел и на лицето му изгря дяволита усмивка, която придаде на чертите му неочаквано очарование.
— Ето те най-после, ангелче — прошепна той и й протегна двете си ръце. — Много се радвам, че най-после се върна в Париж!
— Баптист! — Гласът й беше изпълнен с топлина.
Тя пристъпи напред и нежно прегърна стария си приятел. Синклер беше смаян от сцената, на която присъстваше. Беше му трудно да свикне с мисълта, че този дребен мъж беше агентът Баптист Ренар, който трябваше да им помогне да изпълнят задачата си. Опита се да си припомни информацията за Баптист, с която разполагаше. По времето на терора двамата с Бел бяха извели от града десетки застрашени от гилотината. Веднъж го бяха арестували, но беше един от малкото оцелели в хаоса на революцията и сериозните промени през следващите години.
Синклер не биваше да забравя най-важното: Бел беше казала, че този мъж е единственият й истински приятел в Париж. Като видя как двамата се прегърнаха, той разбра, че думите й отговаряха на истината. Никога не я беше виждал толкова спокойна и дори весела. Изпита дори малко завист към Баптист, който беше съумял да предизвика този израз на лицето й, но веднага се укори за смешната си ревност. Не беше възможно да я ревнува от един старец! Рискуваше да стане смешен.
Най-сетне Синклер се покашля дискретно, за да привлече вниманието им. Чисто френският ентусиазъм на Баптист очевидно нямаше край!
Бел се обърна с блестящи от сълзи очи.
— Синклер, позволете да ви представя Баптист Ренар, най-добрия майстор на ветрила в Париж.
— Най-добрият в света, ангелче — поправи я той със спокоен, делови глас.
— И най-скромният — допълни през смях тя. — Баптист, представям ти Синклер Карингтън, най-новото завоевание на Виктор. — Тя помълча малко и добави с лека подигравка: — И за момента мой съпруг.
— Завиждам му за тази роля — отговори с въздишка дребният французин. — А аз те обожавам тайно от толкова години…
— Ласкател! Ти никога не си обожавал друго, освен скъпоценните си ветрила и ужасния Париж!
Баптист се ухили, освободи се от ръцете й и пристъпи към Синклер.
— Простете, мосю, че за момент забравих правилата на приличието. Много се развълнувах, като видях отново Изабел след толкова години!
Когато стисна ръката му, Синклер се удиви: кожата беше суха и тънка като пергамент за ветрило, но хватката беше невероятно яка.
— За мен е удоволствие най-сетне да се запозная с вас, мосю Ренар — отговори на френски Синклер.
Баптист го измери с внимателен поглед, който остави у Синклер впечатлението, че бе преценен бързо и вярно. Ала не разбра каква беше оценката на Баптист, защото той се обърна отново към Бел и рече:
— За англичанин говори учудващо добре френски!
— Благодаря за комплимента, мосю — поклони се кратко Синклер.
Отговори на острия поглед на французина и се опита също да направи преценка на човека, който стоеше насреща му. Дребният мъж нямаше нищо общо с представата за добър шпионин: не изглеждаше нито безскрупулен, нито достатъчно смел, да не говорим за опасната роля на двоен агент. Въпреки това Синклер не можеше да го заличи от списъка на подозрителните, фактът, че майсторът на ветрила почти не напускаше Париж, го освобождаваше от подозрение: ако наистина предаваше на Наполеон информация за английското крайбрежие, значи имаше съучастник.
Синклер се обърна отново към Бел. Двамата с Ренар очевидно бяха много близки и това предизвика в главата му много неприятни мисли. Но се постара да ги забрави, защото Баптист плесна с ръце и заяви:
— Ясно ми е, че ние тримата имаме да водим дълъг разговор. Но не сега и не тук. Знам, че сте уморени от пътуването, затова ще ви отведа горе. Вървете след мен!
Стълбите бяха тесни, лошо осветени и толкова стръмни, че Бел и Синклер трябваше да се движат много предпазливо. Баптист беше много по-бърз от тях; очевидно беше свикнал с изкачването. През цялото време бъбреше оживено:
— Все още живея в помещенията зад работилницата. Стаите на мадам Фонтен, която съм определил за вас, се намират на втория и на третия етаж. Влиза се през работилницата или през външната врата. Там винаги има вратар, мило момче, което може да прави покупките ви.
На първата площадка Баптист спря и посегна към тежката връзка ключове, която висеше под престилката му. Стълбата направи завой и продължи към следващия етаж.
— Има ли някой в жилището над нас? — попита Бел.
— Един възрастен господин, който някога беше обущар, със съпругата си. — Баптист цъкна неодобрително с език, когато не намери веднага подходящия ключ. — Но не се притеснявайте за него. Никой няма да забелязва кога влизате и излизате.
— А на тавана?
— В момента е необитаем. Когато ми съобщи за идването ви, Маршан спомена и Лазар. — В гласа на Баптист имаше недвусмислено презрение. — Предполагам, че няма да го настаниш на твоя етаж, затова реших… — Той посочи към тавана.
— Наистина сте помислили за всичко, мосю Ренар — рече одобрително Синклер.
Дребният французин се ухили широко и изръмжа доволно, когато най-сетне откри правилния ключ. Завъртя дръжката, отвори вратата и направи широк жест, за да покани Бел и Синклер в жилището.
Едва прекрачила прага, Бел усети студен полъх и миризма на гнило и потрепери. Причината беше не толкова студеният въздух, колкото споменът за преживяното в подобни помещения. Апартаментът на артистката с високи тавани и неокласически завъртулки приличаше на сцена. Огромният кристален полилей щеше да направи впечатление дори в кралските покои, а тук изглеждаше направо гротескно. Първото помещение беше смесица от дневна и трапезария. По стените висяха индийски платна, креслата бяха тапицирани с розова коприна. Бел продължи напред и стъпките й отекнаха по черно-белите мраморни плочи на пода. Отново се почувства десетгодишно момиченце. Мястото й напомняше на помещенията и мебелите, сред които беше живяла майка й през малкото щастливи дни, когато имаше богат покровител. Жюли Гордън нямаше представа каква е разликата между истинската елегантност и изложеното на показ богатство и в такъв апартамент се чувстваше като грандама. Някога Бел се беше заклела, че никога няма да живее сред такъв евтин блясък. Но какво струваше тази клетва? Нищо повече от праха, който покриваше богато украсената махагонова маса. Бел прокара пръст по плота и остави блестяща следа.
Баптист улови ръката й и побърза да се извини.
— Исках да почистя и проветря тези стаи, но не знаех кога ще дойдете. Веднага ще запаля огън.
Той отвори двукрилата врата и Синклер видя голям салон в бежово и златно, в средата на който имаше огромен диван върху резбовани крака. Прашни стари книги оставяха впечатлението, че са били използвани по-скоро като украса, отколкото за четене. Синклер сложи ръка на рамото на Бел, тя го погледна и не се изненада от високо вдигнатите му вежди.
— Тук не ви харесва много, нали? — попита тихо той.
Тя отново се учуди колко лесно му бе да отгатва мислите й.
— Какво значи «харесва»? — отвърна рязко тя. — Мястото притежава елегантността на бордей.
— Не е нужно да останем тук. Мога да намеря нещо друго.
— Не ставайте смешен! Дошли сме да вършим работа и няма значение къде ще спим. Непрекъснато забравяте, че не сте усърдният млад съпруг, който трябва да задоволи капризната си съпруга.
— Може би сте права. — Устните му се опънаха в тънка линия. — За щастие вие не пропускате да ми го напомните.
Когато Синклер се обърна и се запъти към стълбата, която водеше към втория етаж на жилището, Бел съжали за резкостта си. Беше готова да го повика обратно и да се извини за грубостта си, но знаеше, че следващата й стъпка ще е да му разкаже всичко за майка си, да му разкрие най-съкровената си същност. Откакто Синклер беше до нея, това се случваше отново и отново. Най-добре да премълчи, дори да го беше разгневила.
Тя последва Баптист в салона, свали палтото и ръкавиците си и се обърна с усмивка към стария си приятел. През последните десет години не беше идвала в Париж, а той почти не напускаше града, затова двамата не се бяха виждали отдавна. Обикновено се срещаха за малко в гората на Руврей, а тогава имаха спешни дела и не оставаше време за приятелско бъбрене.
Баптист коленичи пред печката и скоро разпали треските, които беше натрупал. Кръглите бузи и кожената престилка бяха целите в пепел, в големите кафяви очи танцуваше светлината на огъня. Бел винаги го оприличаваше на една илюстрация в любимата й книжка с приказки от детството: кралят на джуджетата, който изваждаше съкровища от най-тъмните и тайнствени дълбини на земята, докато работеше в ковачницата си.
Когато беше близо до Баптист, винаги й се струваше, че той не е от този свят. Някои от общите им начинания по време на революцията наистина бяха станали като с магия. При спомена за онези дни тя се усмихна меланхолично.
— Как живееш, стари приятелю? — попита тя, докато Баптист сръчно подреждаше дебелите цепеници.
— Много добре. — Дребният мъж се изправи и изтупа пепелта от престилката си. След това се изкиска и като забеляза въпросителния поглед на Бел, обясни: — Припомних си първия ден от познанството ни, ангелче. Никога няма да забравя прекрасната лейди в траурно облекло в каретата, а отзад привързан ковчегът, в който беше скрит милият дук дьо Ферие. А помниш ли как минахте точно покрай хората, които го търсеха?
— Всичко беше добре, докато хлапакът не се разкиха. — Бел също се засмя. — Тогава ти се появи от нищото, разсипа табакерата си с емфие, всички наоколо се разкихаха и вече никой не забелязваше, че «мъртвецът» също киха.
— Да, много добре помня. Колко смешни бяха онези грамадни войници, как пъшкаха и кихаха, докато по бузите им потекоха сълзи! Тогава те спасих, но щях да постъпя много по-умно, ако след това се бях заел отново със собствените си работи.
— Може би, но тогава животът ти щеше да бъде много скучен. Освен това с партньор като теб «погребенията» станаха много по-добри.
— Права си. — Баптист се почеса по небръснатата брада. Ала веселите искри в очите не можеха да скрият загрижеността му. — Колко лели и чичовци погреба онази година?
— О, поне дузина. Някога имах голямо семейство.
Усмивката на Баптист угасна и Бел беше готова да си отхапе езика, защото в шегата й имаше горчива истина. Баптист беше най-големият от петима братя и сестри и той единствен беше оцелял.
Приятелят й се обърна, за да види гори ли огънят.
— Защо е толкова лесно да опожариш цяла къща — запита се замислено той, — докато дървото гори само когато иска.
Бел разбра, че той искаше да смени темата, и отново съжали, че беше подхванала шегата му. Дори веселите събития от времето на революцията неизбежно будеха спомени за трагични случаи. Най-добре беше да се опитат да забравят онези години.
Докато Баптист се оправяше с огъня, тя отиде до високите, тесни прозорци и вдигна завесите, за да пусне повече светлина в стаята. Притисна чело към стъклото и погледна към улица Сен Оноре и оживлението, което цареше навън. В апартамента на 117 беше прекарвала много часове да гледа какво става на улицата. Веднъж, в хладните утринни часове на един зимен ден, покрай прозореца й мина кралят на път към смъртта; десетки и стотици хора може би от по-нисък произход, но със същото кралско достойнство, го придружиха до гилотината.
Дали и тя щеше да завърши живота си на ешафода? И ако да, дали щеше да запази самообладание до края? Често си беше задавала този въпрос.
— Не биваше да се връщаш в Париж, ангелче.
Изненадана от забележката на Баптист, Бел се обърна.
— А аз си мислех, че се радваш да ме видиш — усмихна се иронично тя.
— Естествено, че се радвам, но това е проява на егоизъм.
За първи път Бел забеляза промяната, която беше станала с приятеля й. Каквито и шеги да им устройваше животът, Баптист си оставаше Баптист, човек със силна, неутолима воля за живот. А сега говореше толкова угрижено, че й стана някак чужд.
— Маршан трябваше да изпрати някой друг — продължи той. — Париж никога не е бил добро място за теб.
— Може би този път ще бъде другояче. Кой знае? Ако успеем да отвлечем Наполеон и кралят седне отново на трона си, ще можеш да ми покажеш славния Париж от старите времена, за който си ми разказвал. Градът, който толкова обичаш.
Баптист мрачно поклати глава и отново напомни на Бел за краля на джуджетата в ковачницата си.
— Както и да е, ти си вече тук. Нищо не мога да променя. — Той въздъхна и й връчи ключовете от жилището. — Какво още мога да направя за теб?
Въпросът я завари неподготвена. Беше изразходвала много сили, докато стигне в Париж, без да потъне в морето на спомените, че не се беше замисляла за следващите си стъпки. Зарови пръсти в косата си, докато умът й работеше трескаво.
— Трябва ми малко време, за да помисля. А и нали трябва отново да свикна с Париж. Утре следобед ще се срещнем и ще съставим план. Ти, аз, Синклер и Лазар. Не би било зле да повикаш също Марсел Креси и стария Фодьо.
— Малко ще ми е трудно. Старият Фодьо бе повикан от един ангел, който има повече авторитет от мен.
Бел го погледна смаяно.
— Говоря ти за архангел Гавраил. — Баптист извъртя очи към небето. — Фодьо е мъртъв, ангелче.
Фодьо вече го нямаше? Новината я шокира. Само преди месец старикът я беше ругал в двора на «Златното слънце», защото не беше изпратила човек да извести за пристигането им!
— Кога е умрял? От какво?
— Злополука с каретата. Малко след последното ти приключение със семейство Котрен. Казаха, че бил пиян.
— Фодьо не беше идеален — възрази остро Бел, — но обичаше конете си. Никога не пиеше, когато му предстоеше да пътува.
— Винаги има първи път, ангелче. За съжаление при Фодьо той беше и последен.
Бел се намръщи подозрително. Все още не можеше да повярва. Но сега не беше толкова важно как бе умрял Фодьо, а че беше загубила един надежден помощник.
— Ще се наложи да му търсим заместник — изрече замислено тя.
— Остави на мен. Аз ще се погрижа.
Бел знаеше, че може да разчита на Баптист. Взе ръката му и я стисна здраво.
— Макар че не исках да се върна в Париж, сега се радвам, че съм отново при теб, стари приятелю. Без теб никога нямаше да се впусна в това опасно начинание.
Дребният французин се изчерви като малко момче от комплимента.
— Не ми прави вятър! С такъв великолепен партньор като твоя мистър Карингтън нямаш нужда от дребосъци като мен!
— Той не е моят мистър Карингтън — побърза да го поправи Бел. Въпреки това трябваше да го попита: — Какво мислиш за Синклер?
Въпросът трябваше да прозвучи небрежно, но Баптист не се остави да го измамят.
— Приличаш на плахо малко момиче, което представя на баща си новото си завоевание.
Бел се изчерви до корените на косата.
— Не отговори на въпроса ми.
— Е, добре. Мосю Карингтън е едър, млад, красив — всичко, каквото аз не съм. Но искам още да ти кажа, ангелчето ми, че трябва да бъдеш предпазлива. Никога не се доверявай сляпо на мъжете. Сега обаче трябва да се връщам на работа. Мадмоазел Пиерпон ще ми откъсне главата, ако не завърша ветрилото й до довечера.
Баптист се надигна на пръсти и я целуна по бузата. После изчезна. Бел остана загледана след него, докато думите му отекваха в главата й: «Не се доверявай сляпо на мъжете!».
Обикновено Баптист не говореше баналности и не даваше безполезни съвети. Но най-много се обезпокои, че думите му не бяха прозвучали като съвет, а по-скоро като предупреждение.
Но от кого я предупреждаваше да се пази? От Синклер? Та двамата се бяха запознали само преди минути! Баптист не знаеше нищо за Синклер. Бел разтърка очите си. Може би отдаваше твърде голямо значение на една бегла забележка. Или беше прекалено уморена. Пътят беше дълъг, пътуването беше уморително. Утре сутринта със сигурност щеше да се почувства по-добре.
Ала при тази мисъл лицето й се изкриви в горчива гримаса. Кога беше имала спокойна нощ в Париж? Отново отправи поглед към прозореца. Радостта от срещата с Баптист бе отлетяла. Залязващото слънце й навяваше само страх. Скоро щеше да падне нощта и тя трябваше да си легне. Когато беше светло, можеше да си внушава, че връщането в Париж не й е подействало зле, но мракът щеше да освободи всички призраци, които денем не допускаше до себе си. В момента, когато затвореше очите си, щяха да се появят и Жан-Клод, и революцията с кланетата и гилотината, дебелите влажни стени на Консиержерията…
От спомени никой не е умрял досега, напомни си сърдито тя.
Защо тогава имаше чувството, че нещо в сърцето й умира?

 

8

 

Първата нощ на Синклер в Париж не беше най-лошата в живота му, но той не спа особено добре и не можа да си отпочине. Сигурно е виновно проклетото легло, каза си сърдито той и със стон се обърна на другата страна. Измери с неодобрителен поглед златния балдахин, който се издигаше над него като палатка, и изпухтя презрително. Червенобузи, засмени ангелчета държаха в ръцете си четирите платна. Матракът беше прекалено мек, а копринените завивки миришеха на блудкав парфюм. Имаше чувството, че е прекарал нощта в евтин бордей.
Но най-лоши бяха шумовете от съседната стая, скърцането на дъските под тихи стъпки, от които беше заключил, че Бел си е легнала едва късно след полунощ.
Какво ли я беше накарало да остане толкова дълго будна? Защо беше ходила неспокойно напред-назад? Може би се страхуваше от нов кошмар или не можеше да заспи заради спомените, които често извикваха в очите й онзи израз на безнадеждност, който го подлудяваше.
Много му се искаше да отиде при нея, но знаеше от горчив опит, че тя щеше да отблъсне опита му да я утеши. Изабел отдавна се беше научила да понася болката си в самота. Кой й беше дал този урок? Граф Дьовил Алиас Жан-Клод Варен? Синклер се учудваше на силната си враждебност срещу благородния господин, когото почти не познаваше.
Не, най-добре беше да не се доближава твърде много до Бел. Той не беше светец, а тя беше достатъчно откровена да признае, че близостта му не я оставя равнодушна. Онова, което щеше да започне като утеха, можеше да завърши като нещо съвсем друго. Той беше преминал стадия на случайните креватни истории, Бел вероятно също, но се боеше, че чувството помежду им е много силно. Може би накрая тя щеше да го намрази, а той не искаше това, в никакъв случай. Но не можеше да изключи и този вариант, защото безсънието й можеше да има и друга причина: угризенията на нечистата съвест.
Тази мисъл беше ужасно грозна и Синклер прекара дълго време буден, опитвайки се да се убеди, че Бел в никакъв случай не може да бъде личността, която той трябваше да разобличи. Инстинктът му подсказваше, че не тя е двойната агентка, но нима можеше да се довери на мъж, заслепен от златноруса коса, небесносини очи и лице, едновременно силно и нежно, и толкова красиво, че можеше да го преследва до края на дните му? Пламенно се помоли на небето двойният агент да е Лазар. С какво удоволствие щеше да сложи край на дейността му, ако той беше човекът, който снабдяваше врага с информация! Но ако беше Бел…
Синклер се надигна с мъка. Болеше го глава, гърбът му беше скован. Въздъхна дълбоко и си заповяда да престане с размишленията и да действа. Вече беше в Париж. Крайно време беше да открие истината.
Тъкмо щеше да отметне завивката, когато вратата на стаята му се отвори. Учуден, той спря насред движението. През завесите на леглото видя фигура, която се движеше по стаята му. Кой, по дяволите, си позволяваше да влиза без разрешение при него? Всъщност вината беше негова, защото не бе заключил вратата. А и нямаше оръжие под ръка. Как бе забравил, че в къщата живееше и опасен тип като Лазар! Мъжът, който обичаше ножа си повече от всичко и нощуваше само два етажа по-нагоре…
Синклер отвори предпазливо завесите и въздъхна облекчено. В стаята му беше влязла Полет, «камериерката» на Бел. Тъкмо бе оставила на тоалетната масичка бяла кана и се наведе да вдигне ризата му. Само за един ден Синклер беше успял да създаде любимото си безредие. В строгата черна рокля и бялото боне Полет щеше да прилича на истинска камериерка, ако не беше тънката червена панделка на шията й, която, кой знае защо, му напомни за рана от нож. Но в нея имаше и нещо друго, което не му харесваше, въпреки че не разбираше какво е.
Когато жената вдигна панталона му, Синклер не издържа. Отвори шумно завесата, уви се в чаршафа и извика сърдито:
— Какво, по дяволите, правите в стаята ми?
Жената притисна ръка към големия си бюст и отвърна изненадано:
— О, мосю Карингтън! Как ме уплашихте! Мислех, че още спите.
— Защо не отговаряте на въпроса ми?
— Аз… донесох ви топла вода и реших да поразтребя. Знам, че нямате личен слуга…
— Справям се добре и сам. Трябваше поне да почукате, мадмоазел!
— Но аз почуках, мосю. Сигурно не сте ме чули. — Тя сведе глава, но Синклер вече бе видял пламенния й поглед да опипва тялото му. Чувстваше се в неизгодно положение. Беше трудно да се възмущава, докато лежеше в леглото си, увит само в чаршаф. Изруга тихо и посегна към червения си халат. Облече го и здраво завърза колана.
Междувременно мадмоазел Бувоа продължи да разтребва стаята му. Когато стигна до палтото и ботушите, хвърлени на един стол, Синклер скочи от леглото си. Успя да стигне навреме, за да отнеме от ръцете й чадъра си. Не вярваше, че някой може да открие тайника в дръжката му, но не искаше да рискува.
— Много ви благодаря, мадмоазел — произнесе сковано той. — Ако имам нужда от нещо, ще позвъня.
Тя се възползва от близостта му и се притисна до него.
— Бих могла да ви помогна при бръсненето, мосю — произнесе гърлено тя. — Всички джентълмени, на които съм помагала досега, са оставали много доволни.
— Не вярвам на жена с бръснач в ръка!
Полет отметна глава и се засмя.
— Мосю е много остроумен! — В погледа й светеше неприкрита жажда. — Защо не носите пижама? Нощите в Париж са много студени. Можете да настинете!
— Ще запаля огън.
Тя докосна уж случайно меката материя на халата.
— И аз мога да паля огън.
— Сигурен съм, че можете. — Синклер отблъсна ръката й. — Но не тук!
Очите й се присвиха, пълните устни се нацупиха. Синклер я хвана за лакътя и я обърна към вратата. В този момент от съседната стая прозвуча гласът на Бел.
— Полет? Къде си, Полет?
Синклер не беше виновен в нищо, но с бърз жест даде на Полет да разбере, че трябваше да изчезне безшумно. Ала жената се изсмя злобно и извика.
— Ето ме, скъпа, тук съм!
Синклер стисна здраво зъби, за да не я наругае. Вратата към стаята на Бел се отвори.
— Полет! Какво, за бога, правиш тук?
Бел млъкна рязко. Беше само по нощница, наметната с халат. Русата коса падаше на меки вълни по раменете. Тя спря на прага и погледна първо Полет, после въпросително към Синклер.
Той усети как бузите му пламнаха и се прокле за реакцията си. После нервно загърна халата върху голите си гърди. Бел вдигна тънките си вежди и промълви:
— Простете, мистър Карингтън! Нямаше да нахлуя така, но чух гласа на Полет и предположих, че вече сте излезли от стаята си. Не знаех, че имате нужда от услугите й…
— Току-що обясних на мадмоазел Бувоа, че не се нуждая от услугите й — побърза да възрази Синклер.
Без да се впечатлява от възраженията му, Полет се понесе към вратата, а на прага хвърли коварен поглед през рамо.
— Може би друг път, мосю!
Синклер я изгледа гневно, но тя се промуши покрай Бел и влезе в съседната стая. Бел се обърна с намерение да я последва, но Синклер застана на пътя й.
— Бел, знам какво си мислите сега, но…
— Не е нужно да ми обяснявате нищо, мосю Карингтън! — В гласа й имаше ужасяваща студенина. — Знаете, че не съм ваша съпруга!
— Въпреки това не искам да мислите, че съм се опитал да прелъстя тази френска уличница!
Бел вече не можеше да крие веселието си.
— Аз познавам моята Полет. Знам, че харесва по-скоро английските моряци, но когато влязох, разбрах, че си е опитала късмета и с вас. Няма за какво да се извинявате.
Синклер скръсти ръце под гърдите си.
— Точно така беше. Но аз не съм свикнал с опити за изнасилване.
Бел избухна в смях. Тази реакция беше толкова рядка и толкова прекрасна, че Синклер начаса забрави гнева си. На всичкото отгоре тя ухаеше толкова свежо и женствено, а в неговата стая беше дяволски задушно. Бел беше доста бледа, почти прозрачна, но това не го изненада. Нощницата, която се виждаше под халата, много подхождаше на представата му за нея: фин лен без излишни дантели, доста тясна, примамливо загатваща съвършените извивки на тялото й… Тази жена го привличаше неустоимо. Трябваше бързо да насочи мислите си към нещо друго.
— Как всъщност попаднахте на мадмоазел Бувоа? — попита бързо той. — Не мога да си представя, че такава жена може да бъде достойна партньорка в опасните ви начинания.
— Полет е много сръчна, мосю, поне в някои отношения. Никога не искам от нея да изпълнява сложни задачи, изискващи комбинативен ум. Освен това играе много добре ролята си на камериерка. Не се ли убедихте и вие в това?
— Да, с изключение на глупавата червена панделка на шията си, наистина прилича на камериерка. Защо носи това нещо?
Усмивката на Бел угасна.
— Това е един вид спомен. Родителите на Полет загинаха на гилотината.
— Не го ли намирате перверзно?
— Всеки носи спомените си по различен начин и всеки забравя по различен начин. — Гласът й прозвуча замислено и малко тъжно.
Преди да е успял да се отдръпне, Синклер вдигна ръка и очерта с върха на показалеца си тъмните сенки под очите й.
— Какво непременно трябваше да забравите миналата нощ, Ейнджъл? — попита тихо той и веднага съжали за въпроса си, защото Бел се отдръпна уплашено, почти с чувство за вина.
— Аз… никога не спя добре в Париж — отговори тя. — Съжалявам, ако не съм ви позволила да заспите.
— Не се безпокойте за мен. Ако само можехте… — Той усети как тя се отдалечи още повече от него и не доизказа мисълта си.
— Мисля, че е крайно време да се облечем — каза Бел. — Скоро ще дойдат хората, с които трябва да се срещнем.
Тя се прибра в спалнята си и затвори вратата. Синклер не направи опит да я спре.
— Само ако можеше тя… Какво искаше да й кажеш, Карингтън? — запита се подигравателно той. Какво се готвеше да поиска от нея: да отиде при него, да се сгуши в обятията му, да му излее болката на сърцето си? И какво щеше да й отговори: Всичко е наред, Ейнджъл. Можете да ми разкажете всичко, имайте ми доверие!
Изпълнен с презрение към себе си, Синклер изкриви уста. Баща му често казваше, че шпионската дейност е само за негодници. За първи път в живота му го обзе подозрението, че старият може би има право.

 

След няколко часа Синклер стоеше до високите прозорци на салона. Навън валеше силен дъжд. От улуците се изливаха мръсни потоци върху безпомощните минувачи, които бързаха през калта на улица Сен Оноре, увити в дъждобрани и понесли големи чадъри.
Синклер размишляваше мрачно. Понякога беше готов да повярва, че Изабел Варен прави всичко, за да осуети изпълнението на задачата му, но тази сутрин го беше улеснила. На срещата щяха да присъстват всички членове на групата — всички заподозрени. Това му даваше шанс да си състави мнение за тях.
Той се отвърна от прозореца и погледна към тримата мъже в стаята. Лазар си бе избрал висок стол с облегалки пред огъня. Макар че ботушите му бяха мръсни, беше вдигнал краката си на ниска масичка за сервиране. Не беше свалил червената шапка, изпод която висеше влажна бяло-руса коса, и не скриваше, че е сърдит, задето трябваше да чакат Бел. Играеше си с парче въже; грозният белег беше скрит в сянката на камината, но орловият профил личеше толкова по-ясно.
Луцифер, падналият ангел, който се пържи в ада, помисли си Синклер. Лазар беше главният заподозрян, но… Синклер потисна въздишката си. Не можеше да си позволи да се поддава на илюзии.
Погледът му се премести към мъжа, който седеше срещу Лазар. Марсел Креси, последното име в списъка му. Крехкото кресло скоро щеше да рухне под тежестта му. Въпреки това външността му беше предразполагаща: сребърносивата коса бе внимателно сресана назад, жилетката беше дело на добър шивач, чертите му излъчваха очарование. В момента беше зает с чиния дребни сладки.
Синклер си припомни какво знаеше за този човек. Креси, внук на маркиз, произхождаше от известно аристократично семейство, но в момента притежаваше много дискретно и успешно игрално казино. Може би беше лоялен член на групата на Маршан, който копнееше за връщането на монархията, но със сигурност беше доволен от сегашния си живот. Трябваше му време, за да го прецени.
Синклер посвети вниманието си на третия от групата. Баптист Ренар беше труден обект, защото никога не седеше неподвижен: разбъркваше огъня, подреждаше книги в библиотеката, ставаше да види къде се е дянала Бел. Може би не беше свикнал с безделието, а може би — Синклер вдигна вежди — не се чувстваше удобно сред хората, които беше предал.
Все още имаше възможност за избор. Въпреки привидната си лоялност, един от тези мъже продаваше на Наполеон Бонапарт карти на английското крайбрежие и опорните пунктове на военните. Тези хора бяха главните заподозрени, те и…
В преддверието се чуха леките стъпки на Бел. Тя отвори вратата и спря за миг на прага. Носеше наситенозелено жакетче и тясна пола в по-тъмен тон. Златната коса беше стегната в строг кок, който подчертаваше високите скули.
Синклер се възхити на вкуса й. В момента тя беше водач на групата мъже и не можеше да си позволи женствено излъчване. Можеше само да използва красотата и женствеността си, за да осигури успеха на мисията.
Тя или беше най-многостранната личност, с която се беше запознавал досега, или най-добрата артистка. Много пъти му беше казвала, че работи само за пари, но се бе отказала от възнаграждението си, за да спаси семейство Котрен. Синклер я беше видял силна, почти безскрупулна, каквато изглеждаше и сега, но и като уплашено дете, измъчено от лош сън и търсещо утеха. Видя я да милва нежно косата на непознато малко момче, но знаеше, че същите тези нежни ръце бяха способни да убият човек.
Изабел Гордън, Изабел Варен — колко ли още имена имаше?
«Коя си ти в действителност, Ейнджъл?» — пошепна съвсем тихо той. Междувременно беше насъбрал достатъчно основания — и лични, и професионални — да научи истината.
Тя погледна към него, сякаш беше усетила, че мислите му бяха заети с нея, и Синклер се постара да изглежда спокоен и равнодушен. Погледът й се премести към другите мъже. Поздрави всеки поотделно с ясен, хладен глас. Баптист се усмихна зарадвано, Креси спря да яде, изправи се и отвеси съвършен дворцов поклон, Лазар остана на стола си и само извърна глава.
— Ето я най-сетне нашата безстрашна водачка — изрече провлечено той.
Бел се направи, че не е чула забележката му.
— Радвам се, че се отзовахте толкова бързо на поканата ми. Моля, седнете!
Баптист и Креси седнаха на дивана, Синклер си взе стол и се настани извън кръга, до прозореца, откъдето можеше да наблюдава всички. Когато Бел затвори двойната врата, Лазар попита:
— А къде е чернокосата ви приятелка?
— Полет ли имате предвид? — попита намръщено Бел. — Не смятам, че присъствието й е необходимо. Тя се занимава с практични неща. В момента е на покупки.
— Аха. — Креси облиза пръсти и се засмя доволно. — Шпионите също трябва да ядат.
— Някои повече от други. — Лазар го изгледа презрително и отново посвети вниманието си на Бел. — С нетърпение очакваме да чуем указанията ви!
Тя направи крачка към него и усмивката замръзна на устните й.
— Първо, тук не сте в кръчма, а под моя покрив. — С тези думи свали краката на Лазар от масата, дръпна шапката от главата му и я хвърли на пода.
Той се наведе механично да вдигне шапката си, но в очите му светнаха опасни искри. Синклер вече беше готов да скочи, но Лазар с усилие на волята успя да запази самообладание. Скри шапката зад гърба си, облегна се назад и отново се заигра с въжето, което носеше.
«С този човек ще си имаш още много ядове, Ейнджъл», каза си мрачно Синклер. Не знаеше дали Бел мисли същото, но Креси нервно изтри челото си с копринена кърпичка.
— Тук е доста топло — промърмори той.
— Ще отворя прозореца. — Неспокойният Баптист скочи, но Бел го спря.
— Навън вали като из ведро.
— Освен това на улицата е адски шумно — изръмжа Лазар.
— Уличният шум е музиката на Париж. — Баптист се върна на мястото си и продължи, обърнат към Бел: — Чу ли какво стана вчера, ангелче? Камбаните на Нотр Дам отново пеят!
Бел му се усмихна и разхлаби малко строгата си стойка.
— Чух ги, приятелю.
— Възстановяването на нашата вяра — това е едно от хубавите неща, които ни донесе мосю Бонапарт.
Лазар изпухтя презрително.
— Той възстанови суеверието, човече! С помощта на религията богатите управляват бедните.
Очите на Баптист заблестяха дяволито.
— Тъй като ти принадлежиш към последните, Лазар, предполагам, че си добре осведомен.
Преди Лазар да е успял да отговори, Бел се намеси енергично.
— Отклоняваме се от целта на днешната среща, господа. Първо искам да обменим информацията за Наполеон Бонапарт, с която разполагаме. Вие имате предимство пред мен и Синклер, защото сте в Париж и знаете какво става. Вчера ние имахме късмет да го зърнем за малко. Често ли се явява пред хората?
— Доста често — отговори Креси. — Смята, че подобни изяви вдъхват на хората чувство за сигурност.
Лазар нетърпеливо се приведе напред.
— Да не искате да хванем Бонапарт пред очите на цялото парижко население? Брилянтна идея!
Синклер се местеше неспокойно на стола си. Знаеше, че трябва да си мълчи, но вече не можеше да понася саркастичните забележки на Лазар.
— Защо не си затворите устата поне за малко, Лазар? — изфуча нервно той. — Оставете Бел да ни обясни какво има предвид.
В очите на мъжа насреща му светна дива злоба. Ръката му оформи въжето като примка.
— По-скоро вие трябва да затворите устата си, англичанино…
— Моля ви, джентълмени! Не сме се събрали тук, за да се караме — намеси се отново Бел. — Естествено, че нямам намерение да заловя Бонапарт на улицата, Лазар. Част от нашите усилия ще са насочени към откриването на подходящите места, които консулът обича да посещава.
— Да донеса ли хартия и мастило, за да си водим бележки? — попита Креси.
— Не — отговори Бел. — Не бива да рискуваме нещо написано да попадне в лоши ръце. Освен това имам отлична памет.
Креси сведе глава към празната си чиния и Синклер се запита дали беше разочарован. Може би неговата памет не беше добра, а това беше крайно неблагоприятно, ако трябваше да предаде подробности от срещата им на Бонапарт.
— Да продължим — подкани ги Бел. — Къде обича да ходи Бонапарт? Какво прави, когато иска да си почине?
— Със сигурност не идва в моето игрално казино — въздъхна Креси.
— Трябва да признаем, че консулът почти няма пороци — добави Баптист.
— Вие май харесвате този Бонапарт — изсъска Лазар. — По думите ви личи, че му се възхищавате.
— Разбира се, че му се възхищавам. Той е единственият човек в Париж, който има почти моя ръст. — Баптист се ухили широко. Очевидно му доставяше удоволствие да се подиграва с Лазар, който беше лишен от чувство за хумор.
Синклер едва потисна усмивката си. Но може би зад шегите на дребния французин се криеше истинско възхищение към Наполеон?
Бел хвърли предупредителен поглед към Лазар и Баптист и побърза да се върне на темата.
— Добре, приемаме, че мосю Бонапарт не се интересува от карти и зарове. Какво тогава обича да прави?
Баптист и Креси описаха накратко характера на Наполеон. Винаги когато мислеше за Бонапарт, Синклер си представяше забележителния пълководец, който със смелата си тактика държеше в шах всички европейски армии. Но докато слушаше, той се запозна с другата страна в характера му: Първият консул работеше неуморно и беше толкова погълнат от държавните дела, че почти не му оставаше време за развлечения. Понякога ходеше на театър, посещаваше салони и соарета, рядко ходеше на приемите в Тюйлери. Когато го канеха на обед или вечеря, рядко оставаше повече от двайсет минути.
След четвърт час Бел изглеждаше обезкуражена. Получената информация не я задоволяваше. Разтри слепоочията си, за да прогони умората, и заключи:
— Каквото и да изберем, ще ни трябват няколко неща: първо, бърза, лека карета…
— Аз ще я набавя — предложи Креси.
— Още не сме помислили за заместник на Фодьо — намеси се Баптист. — Ако не намерим подходящ човек, аз ще поема ролята на кочияш.
Лазар прекъсна необичайно дългото си мълчание, като хвърли подигравателен поглед към Синклер и рече:
— Аз предлагам на капрата да се качи мосю Карингтън. Така ще ни бъде поне малко полезен, вместо да седи в ъгъла и да ни зяпа.
— Мисля, че съм доста добър с юздите — отговори Синклер. — Сигурен съм, че ще избегна злополуката, която е станала с Фодьо…
Той млъкна рязко, усетил, че бе направил ужасна грешка.
— Откъде знаете за злополуката с Фодьо? — попита веднага Бел. — Баптист ми каза за случилото се едва снощи.
Изведнъж всички погледи се насочиха към Синклер. Макар да не издаде стъписването си дори с трепкане на мигли, той усети как устата му пресъхна. Видя как Бел присви загрижено очи, но в погледа й нямаше подозрение. Баптист и Креси изглеждаха само любопитни, но в очите на Лазар се появи нещо злобно, като на дебнещ плячката си звяр. Умът му работеше трескаво. Реши да поеме голям риск.
— Съжалявам. Маршан ме уведоми за злополуката малко преди срещата ни в Портсмут. Не ми каза нищо повече, само, че трябва да си потърсим нов кочияш.
— Трябваше да ми кажете — отговори мрачно Бел.
— Случиха се толкова много неща, че просто забравих.
Лазар изпухтя презрително. Бел не изглеждаше съвсем доволна, но се върна на предишната тема и напрежението в стаята отслабна. Само Синклер не се отпусна. Трябваше да бъде много по-предпазлив. Лазар продължаваше да го гледа с крива усмивка и високо вдигнати вежди.
Този има вид, сякаш знае истината, каза си Синклер. Не, това беше смешно! Нямаше никакви основания да мисли така. Досега винаги беше успявал да скрие самоличността си. Сигурно беше нервен заради последната грешка. Въпреки това продължи да размишлява върху странното поведение на Лазар и пропусна следващите думи на Бел.
— … аз трябва да съм близо до Бонапарт, да го наблюдавам лично. Как смяташ, Баптист, може ли мадам и мосю Карингтън да бъдат поканени на бал в Тюйлери?
— Знаех си, че ще попиташ за това, ангелче. — Баптист се ухили широко. — По случайност една от клиентките ми се казва мадам Жозефин Бонапарт. Дамата е кошмар за аристократите, но мечта за търговците. Пръска пари с широка ръка. Миналата седмица трябваше да доставя в Тюйлери цели пет ветрила.
Това е чудесен начин за предаване на информация, помисли веднага Синклер. Никой няма да го заподозре.
— Смяташ ли, че мадам Бонапарт ще покани някаква непозната двойка само по препоръка на един занаятчия? — подхвърли кисело Креси.
— Естествено, че не — засмя се Баптист. — Но когато съм в палата, имам достъп и до много други хора. Сред тях са и онези, които изпращат поканите, а немалко от тях са подкупни.
— Колко бързо можеш да ни набавиш такава покана? — попита Изабел.
— За тази вечер. Това достатъчно бързо ли е? — Баптист й подаде запечатан плик и тя го отвори с дългия си нокът. Дори Лазар протегна шия от любопитство. Бел прочете набързо писмото и лицето й показа радостна изненада.
— Ти си, и си оставаш царят на магьосниците, Баптист! — После се обърна към Синклер: — Е, мистър Карингтън, надявам се, че си носите вечерно облекло. Тази вечер сме канени в двореца.
Синклер отговори с принудена усмивка и пое поканата, осигурена от Баптист. Не можеше да повярва с каква лекота я бяха получили. Изведнъж го обзе силно безпокойство. От този момент нататък трябваше да бъде много предпазлив. Една-единствена грешка можеше да означава гибел.
Той продължи да размишлява за поканата и почти не забеляза как мъжете станаха да си вървят.
— Не бързайте толкова, момчета — спря ги Баптист, излезе и скоро се върна с бутилка вино и чаши. — Тази вечер ще направим първата стъпка от опасната си мисия. Редно е да се чукнем за успеха!
Креси премлясна със задоволство. Очевидно след сладките имаше нужда от чаша вино. Баптист подаде на всеки пълна чаша. Бел прие своята с топла усмивка. Само Лазар изглеждаше враждебен, но и той не посмя да откаже предложеното вино.
Петимата застанаха в кръг и вдигнаха чашите. На фона на огъня виното беше кървавочервено.
— За успеха, господа — каза просто Бел.
— И всички да останем живи — добави Креси. — Да стоим далече от мадам Гилотина!
— Ако нещо се обърка, няма защо да се притесняваме за гилотината, драги приятелю — отговори спокойно Баптист. — Хората на Париж ще ни разкъсат на парченца, дълго преди да сме стигнали до ешафода.
Когато всички вдигнаха чашите, чукнаха се и изпиха виното си, Синклер отново си каза, че един от тях беше предател.
Бел стоеше до него и двамата изчакаха другите да се сбогуват. Креси излезе последен, като направи дълбок поклон и благодари за гостоприемството.
Синклер едва не избухна в смях. Сякаш двамата с Бел бяха съвсем нормална семейна двойка, поканила приятели на чаша вино!
Ала когато погледна към стола, на който беше седял Лазар, илюзията се разсея. Там лежеше въжето, с което си беше играл през цялото време, оформено като съвършена примка.

 

9

 

В салона се възцари мълчание. Дъждът трополеше монотонно по стъклата. Бел се загледа в сивото небе. Слънцето не можеше да пробие облаците. Сигурно щеше да вали цял ден. Типично парижко време. Вечно сивият град.
Тя премисли още веднъж събитията от сутринта. Срещата мина добре. Успя да държи Лазар под контрол. Можеше само да се радва, че тази вечер нямаше да бъде с нея.
Планът й придобиваше ясни очертания. Довечера щеше да се срещне с Бонапарт. Вече нямаше връщане назад. Тя потрепери леко, отчасти от страх, отчасти от радостно очакване. Тази вечер…
Но първо трябваше да си намери занимание за дългия, скучен следобед, тя не беше от жените, които имаха нужда от няколко часа, за да се приготвят за излизане. Щеше да се заеме с това, когато се върнеше Полет.
Но какво да измисли за следващите часове, през които щеше да е сама със Синклер Карингтън?
Макар да беше с гръб към него, тя усещаше присъствието му. Щом другите си отидоха, той свали фрака и вратовръзката и седна на стола, на който беше седял Лазар. Изглеждаше дълбоко замислен; главата му почиваше върху облегалката.
Беше спокоен, прекалено спокоен. За какво мислеше? Бел нямаше представа. Понякога се питаше дали изобщо можеше да прозре какво ставаше в главата и сърцето му. Отново си каза, че в действителност не знае почти нищо за своя партньор.
Като си припомни странната реакция на Синклер при споменаването на Фодьо, тя се намръщи. Естествено, той даде обяснение, но все пак беше странно.
През последните години Бел беше развила почти съвършен усет към искрените и неискрени отговори и сега беше готова да се закълне, че Синклер я бе излъгал. Ами въпросите му за Полет тази сутрин? Понякога имаше чувството, че той се интересува много повече от хората, които работеха за Маршан, отколкото за Наполеон, а това беше необяснимо.
В главата й се надигна неясно подозрение, но бързо се разсея като утринна мъгла. Тя разтърси глава, сякаш можеше да добие някаква яснота. Може би мислеше прекалено много. Беше си създала навика да бъде предпазлива, да не вярва никому и това й беше спасило живота повече от веднъж. Но такъв живот беше много уморителен. Вечното балансиране по ръба на пропастта, както го наричаше Синклер.
Най-сетне чу как Синклер се раздвижи и се обърна към него. Той се бе надигнал и изваждаше джобния си часовник.
Очевидно бе усетил погледа й, защото вдигна глава и й се усмихна. Когато й се усмихваше така, тя имаше чувството, че го познава много добре. Погледът му беше толкова топъл и сърдечен, сякаш между двамата съществуваше заговор — заговор на сърцата срещу останалия свят.
Каква абсурдна мисъл! Въпреки това тя отговори на усмивката и отиде при него. Проследи как нави часовника си с малко златно ключе и се учуди колко скромна, почти спартанска изглеждаше скъпата вещ: циферблатът беше с черни римски цифри, на златното капаче нямаше никаква украса. Въпреки това часовникът изглеждаше елегантен и скъп.
— Много хубав часовник имате — отбеляза тихо тя.
— Подарък от баща ми — обясни Синклер, без да вдигне поглед. — Това беше един от редките случаи, когато заслужих признанието му.
За първи път споменаваше семейството си. Бел си взе стол и седна до него, толкова близо, че можеше да сложи ръка върху облегалката на неговия. Почака, докато той прибра часовника си, и се чу да казва:
— Аз никога не съм имала възможност да се скарам с баща си. Дори не знам кой е той.
Защо му разказваше това? Сигурно имаше нещо общо с весело пращящия огън и сивия следобед. А може би беше дошло времето Синклер да научи истината за нея.
— Аз съм незаконна дъщеря на артистка от Дръри Лейн. — Бел изрече тези думи, без да откъсва поглед от пламъците, но беше цялата напрегната в очакване на реакцията му.
— О, Ейнджъл — отговори нежно той и поклати глава, — и мен често са ме наричали копеле.
Отговорът беше толкова типичен за Синклер, толкова неподходящ, толкова неуважителен, че Бел избухна в смях. Току-що му беше доверила онова, от което се срамуваше най-много, тайната, която беше поразила Жан-Клод Варен, а той дори не се намръщи. Накара я да се смее на нещо, което винаги й беше причинявало болка.
В този момент й стана ясно какво беше онова, което най-много харесваше у Синклер: той никога не я съдеше. Даваше й пълната свобода да е такава, каквато е, нищо повече и нищо по-малко. Прекрасен подарък, но тя не беше сигурна дали е готова да го приеме.
Когато Синклер смени темата, тя изпита облекчение, макар че той вероятно го бе направил, само за да избегне въпроси за своето минало. Той й показа въжето, с което Лазар си беше играл през цялото време, и каза:
— Предполагам, че сте забелязали какво е измайсторил нашият приятел.
— Примката? Да, през цялото време го наблюдавах. Вероятно е искал да ме направи несигурна.
— Ейнджъл…
— Знам. — Тя не го остави да довърши. — Искате още веднъж да ми напомните, че трябва да съм предпазлива, но няма нужда. Аз съм винаги предпазлива. Лазар няма да участва в нашата мисия.
Синклер не изглеждаше особено доволен, но не каза нищо повече. Взе примката и без усилие развърза възела. При това изпухтя презрително.
— Лазар очевидно си служи по-добре с ножа, отколкото с въжето. Ако някой ден трябва да го вържа, ще го направя с огромно удоволствие.
Бел се усмихна.
— По-скоро ще го направя самата аз. Умея да връзвам възли.
Синклер хвърли скептичен поглед към ръцете й. Очевидно не вярваше, че крехките й бели пръстчета са способни да връзват възли, и тази проява на мъжка арогантност я ядоса.
— Искам да знаете, мистър Карингтън — заяви тя, — че ако ви вържа ръцете, ще ви трябва доста време, докато се освободите.
— Да се обзаложим ли? — Очите му засвяткаха.
— О, не — засмя се тя. — Страх ме е, че ще пожелаете да се обзаложим на нещо друго, не на пари.
— Но нали няма от какво да се опасявате? След като сте сигурна в уменията си. — Той я удостои с надменна усмивка, която я раздразни още повече, и пусна въжето в скута й. В друг случай щеше само да се засмее и да остави нещата както са, но в зелените му очи имаше предизвикателство, на което не можа да устои. Още като момиченце притежаваше достатъчно смелост да върши рисковани неща и нямаше намерение да се променя.
Синклер й протегна ръце. Бел вдигна въжето и го погледна с тънка усмивка.
— О, не — каза тя. — Така е много лесно. Сега сте мой пленник, затова станете, обърнете се и сложете ръце на гърба!
Той моментално изпълни заповедта, като се подсмихваше недоверчиво. Бел стегна въжето около китките му, като внимаваше да не му причини болка. Силата на мъжа личеше по ръцете му, а пръстите на Синклер бяха дълги и силни, ръцете мускулести. Бел направи най-сложния възел, който знаеше.
— Готово! — Тя отстъпи крачка назад, за да се възхити на работата си. — Вероятно трябваше да ви вържа и краката, но тъй като нямам друго въже, ще се задоволя с ръцете.
Синклер й хвърли през рамо бащински поглед.
— Ако искате, ще се престоря, че и краката ми са вързани. — Той притисна стъпалата си едно до друго и направи несръчен скок напред. — Имам нужда от повече място. Ако наистина сте ме заловили, ще ме оставите сам и ще се занимаете отново с тъмните си дела.
— Добре, все едно, че ме няма. — Бел се поклони шеговито и се отдалечи.
Синклер коленичи, после се претърколи настрана и силно изви раменете си назад. Намерението му беше да прекара вързаните си ръце покрай задника и колянните ямки и да ги изтегли отпред. Тя не можеше да повярва, че това е възможно — той беше едър и мускулест, жакетът и ризата го притесняваха допълнително. Но явно беше невероятно гъвкав, макар че на челото му избиха ситни капчици пот, а здраво стиснатата уста показа, че всяко движение му причиняваше болка.
Всъщност тя не беше имала намерение тази детска игра да отиде толкова далеч.
— Синклер…
— Тихо! — изсъска през зъби той. — Трябва да се съсредоточа!
Вдиша и издиша дълбоко и с последно усилие на волята, при което раменете едва не изскочиха от ставите, успя да промуши ръце под коленете. Последваха стъпалата и най-сетне ръцете му бяха пред тялото. Седна и хвърли тържествуващ поглед към Бел.
— Много добре — каза тя с известна завист. — И какво ще правите сега? Аз имам достатъчно ум в главата си и не съм ви оставила нито нож, нито свещ, за да разрежете въжето.
— Тогава ще го направя по друг начин. — Той вдигна ръце и загриза възела със зъби. Бел го наблюдаваше мълчаливо. Беше сигурна, че никога няма да развърже възела. Никога!
Но само след десетина минути развързаното въже се залюля под носа й. Лицето й явно изразяваше слисване, защото той обясни със смях:
— Възлите ви бяха чудесни, Ейнджъл, само че въжето беше негодно. Дебелият коноп се развързва много по-лесно от сплетената корда. Затова не бива да позволявате на пленника да ви влияе в избора на въжето!
— Ще се постарая да го запомня — отвърна тя сухо.
Очите на Синклер светнаха дяволито и той пристъпи към нея.
— Сега е мой ред.
— О, не! — Бел поклати решително глава и се отдръпна. — Дръжте се прилично, мистър Карингтън! — изрече строго тя, макар че беше готова да се засмее. — Никога не бих позволила на противника да ме върже.
— Какво ще направите, за да ме спрете? — попита той с кадифено мек глас, в който звънна недвусмислена заплаха.
Бел заотстъпва назад, докато опря гръб в етажерката с книги. В очите му танцуваха дяволски искри. Добре тогава, каза си решително тя, щом толкова настоява, ще му покажа моите правила.
Тя посегна светкавично назад и хвана нещо от етажерката. Оказа се само парче свещ, но тя го насочи право към сърцето му.
— Ще извадя скрития пистолет. — Престори се, че спуска петлето на оръжието. — Спрете, или ще направя дупка в гърдите ви!
Синклер изкриви уста в съжалителна усмивка, но в следващия миг вдигна ръце и лицето му изрази такова покорство, че тя избухна в смях.
Това беше абсурдно! Бел не разбираше защо се бе впуснала в тази игра. Може би защото много пъти беше разигравала тази сцена съвсем сериозно; в нейния живот нямаше място за безгрижно веселие. Може би причината беше в подсъзнателното предизвикателство, което още от самото начало тлееше между нея и Синклер. Сърцето й биеше силно. Това беше грешка: тя бе забравила едно от основните си правила и бе отклонила вниманието си. Синклер го забеляза веднага и моментално се възползва от предимството си. Бърз като светкавица, той размаха въжето и Бел се олюля. В следващия миг той се хвърли напред и вдигна високо ръката, която стискаше «оръжието». Ако наистина беше пистолет, изстрелът щеше да отиде във въздуха.
Синклер стисна китката й и я принуди да пусне оръжието. След това я притисна към стената. Лицето му беше само на сантиметри от нейното, очите му святкаха изпод полуспуснатите мигли.
— Пак загубихте, милейди!
Наистина ли мислеше така? Сърцето на Бел биеше като безумно, но тя се усмихна, за да отклони вниманието му, и с все сила го изрита между краката.
Усмивката му изчезна, очите се разшириха от изненада и болка.
— Ах, вие, проклета малка…
Пусна я само за миг, но тя успя да увие стъпало около глезена му и да го свали на пода. Ала сметката й не излезе вярна. Падайки, Синклер я повлече след себе си към пода. Двамата поведоха борба за надмощие, докато Бел усети, че косата й се разпуска и пада по раменете. Разтърси глава, за да не й влиза в очите, но точно в този миг Синклер се хвърли върху нея и я притисна с цялата си тежест върху килима. Бел се засмя задъхано.
— Значи решихте да прибегнете до грубост? — попита той с кадифено мек, изкусителен глас.
Бел направи няколко безуспешни опита да се освободи, но той беше твърде силен за нея. Дишайки дълбоко, тя спря и го погледна.
Когато погледите им се срещнаха, двамата изведнъж престанаха да се смеят. Едновременно осъзнаха в каква интимна поза се намират. Очите му се замъглиха. Тъмната коса залепна за запотеното чело, сърцето му ускори ритъма си.
— Предавате ли се, Ейнджъл? — В гласа му имаше ирония, но и лека несигурност.
— Никога — отговори твърдо тя, без да знае какво я бе подтикнало към тази стъпка. — Много рано се зарадвахте, мистър Карингтън. — Хвърли му изкусителен поглед през дългите си мигли, въздъхна и бавно, съвсем бавно започна да трие тялото си в неговото.
Той я погледна смаяно, но много скоро учудването отстъпи място на силно телесно вълнение. Когато пусна китките й, тя помилва раменете му, отвори яката и плъзна пръсти към гърдите му.
— Не… не се биете честно, Ейнджъл — промърмори той.
— О, сър, аз съм само една бедна, слаба жена — пошепна изкусително тя. — Не притежавам чувството за чест на един джентълмен.
— Проблемът е, че и аз не го притежавам — отговори задавено той.
Прегърна я здраво и потърси устните й. Обърна се по гръб и я сложи върху себе си. Ала Бел не изпита очаквания триумф. Ситуацията се бе изплъзнала от нейния контрол.
Тя си поигра с огъня като непослушно дете и направи пожар. Усети го върху устните на Синклер, в горещината на тялото му под нейното. А когато устните й се отвориха и дадоха път на езика му, пожарът пламна и в нейното тяло.
Знаеше, че трябва да сложи край на играта, но не беше способна да спре. Миналата нощ беше безкрайно дълга и тя все още усещаше студенината й. Синклер беше топлина, живот. Той събуди в тялото й потребности, които дълго беше сдържала.
Синклер направи слаб опит да я отблъсне.
— Ейнджъл, съжалявам…
— Не, моля ви, не преставайте. Моля ви! Толкова дълго бях сама…
Молбата й стопи и последната му съпротива. Той простена тихо и устата му отново завладя нейната. Тя зарови пръсти в косата му, притисна се към него, вкуси от горещата възбуда на целувката му. Само този път, само този единствен път щеше да прати всички предпазни мерки по дяволите. Целият й живот беше риск — защо да не рискува още веднъж и да разбере, че със Синклер беше съвсем друго?
В стаята беше тихо, само огънят пращеше. Бел се наслаждаваше на надигащата се в тялото й буря. Синклер тъкмо започна да развързва връзките на корсажа й, когато външната врата се отвори. Шумът се удари в тавана като пистолетен изстрел и угаси надигналата се страст като поток ледена вода.
Синклер реагира пръв. Изруга полугласно и се надигна. Хвана Бел за китката и я дръпна да стане. Тя пое дълбоко въздух и прибра разпилените си коси. В следващия миг вратата на салона се отвори. Влезе Полет.
В първия момент тя се вцепени от изненада. Погледът й се плъзна от разбърканите коси на Бел към отворената риза на Синклер.
— Виж ти! — пошепна тя. — Бързах да накупя, каквото трябва, скъпа, защото си мислех, че ти липсвам, но както виждам, съм се върнала в неподходящ момент.
Синклер я погледна гневно, докато Бел упорито вирна брадичка.
— Няма нищо — отвърна хладно тя. — Радвам се, че си вече тук. Тази вечер ще излизам и имам нужда от помощта ти. Ще ми направиш прическа и ще ме облечеш.
— Естествено. — Полет направи учтив реверанс, но на устните й заигра подигравателна усмивка. Жадният й поглед остана впит в Синклер. — Желая ти щастие, скъпа. Не ми обръщайте внимание. Ще отида в кухнята.
Тя излезе бързо и в стаята се възцари потиснато мълчание. Бел се обърна отново към Синклер, но появата на Полет беше разрушила магията, която се надигаше между тях. Двамата се погледнаха в очите й разбраха, че всеки се чувстваше неловко.
— Желая ти щастие! — изсъска ядно Синклер, повтаряйки забележката на Полет. — Какво нахалство! Но може би трябва да й благодарим. Поиграхме си малко, но бяхме на път да се забравим.
— Очевидно, мистър Карингтън. — Бел се усмихна принудено.
— Съжалявам, Ейнджъл. Обикновено съм по-изискан и не се опитвам да прелъстя една дама на пода на салона. Наистина не знам какво ме прихвана!
Извинението звучеше добре, но Бел не искаше да го чуе. Тя винаги носеше отговорност за действията си.
— Аз бях дяволът — призна твърдо тя. — Аз ви предизвиках.
— Не вярвам, че сте искали да свърши така…
— Не ми обяснявайте какво искам или не искам. Не ми е в характера да прелъстя един мъж, а после да разигравам ролята на възмутената добродетел.
— А на мен не ми е в характера да компрометирам дамите!
— Да ме компрометирате? Божичко, Синклер! — Бел се изсмя горчиво. — Говорите, сякаш съм самата невинност, макар да знаете, че съм съвсем друга.
Той улови брадичката й и я принуди да го погледне.
— Знам, че сте жена с прекрасно сърце.
Думите и нежният поглед я засегнаха толкова дълбоко, че й причиниха почти физическа болка. Изпита чувството, че ще й е много по-лесно да застане гола пред него, отколкото да му позволи да надникне в скритите ъгълчета на душата й. Свали ръцете му от лицето си и отговори колкото можеше по-безгрижно:
— Аз съм жена, която в момента представлява ужасна гледка. Ще ида да се оправя за довечера. Ако ме зърне в този вид, Бонапарт ще получи удар и ще ни спести усилието да го отвлечем!
Бел клекна на пода, за да събере фуркетите си, и косите й отново нападаха по лицето. Боеше се, че Синклер ще й предложи помощта си, но той само въздъхна дълбоко и каза:
— Аз пък ще отида да се поразходя. Свежият въздух ще ми се отрази добре.
Бел кимна.
— Само внимавайте да не се объркате. Улиците на Париж са като лабиринт.
Той се засмя и излезе от стаята. Бел чу как взе от преддверието палтото и чадъра си. Тялото й все още тръпнеше от спомена за милувките му. Единственото й желание беше да изтича след него и да го повика обратно.
Ставам смешна, каза си сърдито тя. Ако наистина искаше, щеше да намери друг случай да се забрави в обятията му, без да се бои от нахлуването на Полет.
Опита се да си внуши, че се радва на преждевременното връщане на Полет. Това я предпази от риска да се втурне с главата надолу в нещо, за което след това щеше да съжалява. Така щеше да има повече време да размисли.
Животът я беше научил, че болката не е толкова силна, когато се доверява на разума, а не на чувствата. Но този подход имаше един голям недостатък: човек лесно се излагаше на опасност да остане с ясна глава и с празно сърце.
Тя чу затръшването на външната врата и разбра, че Синклер е напуснал жилището. Загледа се в пламтящия огън и се запита защо й е толкова студено. Сигурно защото навън продължава да вали, каза си накрая тя.

 

Синклер тръгна безцелно надолу по улицата. Искаше само да се отдалечи от жилището, за да устои на безумното желание да се върне и да грабне Бел в прегръдката си. Не отвори чадъра си, защото беше благодарен на студения дъжд, който скоро намокри косата му и охлади разгорещените сетива.
Сигурно изглеждам странно, помисли си бегло той, но повечето минувачи бяха твърде заети със себе си, за да зяпат лудия, който се излагаше на дъжда. Един раздрънкан фиакър спря до него, за да предложи услугите си, но когато Синклер не му обърна внимание, продължи напред.
Той спря под навеса на едно кафене и отново си припомни какво беше преживял с Бел тази сутрин. Проклинаше Полет Бувоа, но трябваше да признае, че появата й всъщност нямаше значение. Той беше длъжен сам да намери сили да се държи на разстояние от Бел.
«Това ще е първият случай, когато очарователният Синклер Карингтън ще се откаже да прелъсти една красива дама», каза си подигравателно той и едва не се изсмя. Не искаше да нарани Бел, затова не му оставаше нищо друго, освен да се държи настрана. Трябваше да изпълни мисията си, а това означаваше да я шпионира и един ден може би да я предаде.
— Господи, Карингтън, ти май изпитваш угризения на съвестта — каза си сърдито той. В този момент забеляза, че собственикът на кафенето го наблюдаваше подозрително, и побърза да излезе отново под леещия се дъжд.
Пое дълбоко въздух и попипа празния джоб на палтото си. Какво не би дал сега за някое спокойно кътче и за няколко от прекрасните си пури! Тютюневият дим му помагаше да мисли — знаеше това от опит. Може би щеше да му помогне и да сложи под контрол разбунтуваните си чувства. Но беше забравил пурите си, а не можеше да се върне в жилището, преди да си изясни какво иска и какво — не.
Случилото се беше ясно: за малко да се люби с Изабел Варен. Като имаше предвид засилващите се чувства към дамата, това не беше изненадващо. Много по-важно беше какво бе предизвикало сцената пред огъня: не аромата на косата й, не милувката на меката й кожа, не и сладките, топли устни. Причината за вълнението му беше изпълненият с копнеж поглед в сините очи и тихо прошепнатата молба: «Толкова дълго бях сама!».
— По дяволите, Ейнджъл — промърмори той и вдигна яката на палтото си. — Това се отнася и за мен! — Едва в този момент призна истината пред себе си. Той не беше глупак като брат си Чарлз. Не се хранеше с илюзии за романтичната любов или за голямата страст. Но всичко в него му нашепваше, че най-сетне бе намерил жената, която му подхожда повече от всяка друга. За съжаление тази жена можеше да е и най-големият му враг.
Най-странното в цялата история обаче беше, че тази възможност го оставяше равнодушен. Синклер вече не беше сигурен, дали ако тя наистина шпионираше за Наполеон, той щеше да я предаде на британските власти, както изискваше дългът му.
О, не, Бел не е двойният агент, каза си решително той и изтръска мократа си коса. Не може да е тя! Беше готов да гарантира за нея с живота си!
Ти всъщност точно това правиш, подигра му се вътрешният глас. Беше попаднал в ужасен капан и не виждаше изход. Можеше да разчита само и единствено на инстинктите си и да се откаже веднъж завинаги да подозира Бел. Това означаваше колкото е възможно по-скоро да открие истинския шпионин и да го обезвреди. Няма да го откриеш, ако продължаваш да се мотаеш под дъжда на Париж, напомни му вътрешният глас.
Поуспокоен, Синклер се запъти обратно към жилището. Точно когато стигна дотам, на улицата излезе позната фигура. Етиен Лазар спря за миг на прага и нахлупи червената шапка над очите си.
— Виж ти кой се е измъкнал от тавана — промърмори Синклер и инстинктивно се скри в близкия вход.
Лазар скри ръце в джобовете на палтото и огледа с привидно равнодушие Сен Оноре. Вероятно не бе забелязал Синклер, защото прекоси улицата, като умело избягваше минаващите — карета и дълбоките дупки, пълни с вода.
— Само някой напълно луд би излязъл навън в такова време без сериозна причина — каза си Синклер и се усмихна подигравателно. Нямаше да му навреди, ако проследи приятеля си Лазар и открие накъде се е запътил.
Синклер изчака още малко и излезе от входа. Опъна чадъра си като щит и също прекоси улицата. Веднага затъна в една дупка и опръска панталона си с кал.
Почти беше стигнал другия край, когато едва не го премаза тежка каруца, натоварена с бъчви с вода.
— Искате ли вода за пиене, мосю? — попита дрипавият каруцар. — Съвсем чиста, от най-добрия извор. Ще я отнеса направо в жилището ви.
По-скоро направо от Сена, каза си Синклер. Бел му беше разказвала за носачите на вода.
— Не, благодаря — отговори кратко той и забърза напред. Лазар вървеше бързо и нищо чудно да го беше изгубил.
Познатата червена шапка беше на около дванайсет ярда напред. Лазар вървеше зад няколко възрастни господа, които бяха нахлупили дълбоко шапките си. Очевидно не бързаше, въпреки това Синклер го следваше трудно по оживените улици. Парижани очевидно не се притесняваха от дъжда, защото както винаги имаше много хора, които правеха покупки и вършеха другата си работа.
Синклер не отделяше поглед от червената шапка. Поколеба се за миг, когато Лазар се отклони от Сен Оноре и зави в една малка странична уличка. Припомни си съвета на Бел и се опита да разчете името на уличката на крайъгълния камък, но буквите бяха почти изтрити. Накрая реши да запомни дюкянчето за дърва на ъгъла като ориентир.
Страничната уличка, в която зави, беше толкова тясна, че две карети не биха могли да се разминат. За съжаление минувачите бяха малко и му беше много по-трудно да се крие от Лазар.
Засега обаче Лазар нямаше представа, че го преследват. Макар че ускори крачка, той не се обърна нито веднъж. Движеше се като човек, който знае много добре къде отива.
— За съжаление не мога да кажа същото и за себе си — промърмори Синклер и ускори крачка. Зави след Лазар в друга уличка, мина през редица проходи между къщите и през няколко мрачни стълби. Сградите ставаха все по-грозни и занемарени, по ъглите се трупаха купчини боклук, от ръждясалите улуци се изливаха потоци дъждовна вода.
Мина почти половин час, докато французинът най-сетне спря в една почти пуста уличка. Повечето сгради бяха полуразрушени, изпочупените прозорци висяха на пантите си. Работеше едно-единствено дюкянче, в което продаваха сладки неща. Над вратата висеше табела с полуизтрити букви.
— Това май беше краят на славната ти кариера, Карингтън? — запита се изтощено Синклер. — Ако пукнеш тук от белодробно възпаление, след като си преследвал човек, който не замисля нищо лошо, а е дошъл просто да се наяде с шоколад, никой няма да ти каже благодаря.
Лазар май нямаше намерение да влезе в магазинчето. Само се мушна под навеса, сякаш чакаше някого. За да не изглежда подозрителен, Синклер се скри под чадъра си и се престори, че иска да купи нещо от уличния търговец, който тъкмо минаваше оттам. Старецът продаваше дърва за горене и Синклер се намръщи. Търговци на дърва очевидно седяха на всеки ъгъл. Дотук с неговия ориентир.
Лазар все още стоеше във входа и Синклер не можеше да се отърве от чувството, че преследването е било напразно. Ако не искаше да рискува Лазар да го открие, трябваше да продължи пътя си, макар че нямаше представа как да се върне на улица Сен Оноре.
В следващия миг Лазар излезе от укритието си. Пред магазинчето спря лек файтон, от който слезе човек, облечен в черно.
Синклер забрави всички предпазни мерки. Непременно трябваше да види отблизо стройния мъж, който вървеше към Лазар. Не можеше да види лицето му, защото непознатият беше нахлупил над очите си широкопола шапка, а яката на палтото му беше вдигната. Все пак фигурата му се стори позната.
Лазар и непознатият изчезнаха в магазина. Синклер се поколеба, но прекоси улицата и предпазливо се приближи. Иззад чадъра си рискува поглед през мръсните стъкла. Магазинът беше празен. Само зад тезгяха седеше мърлява жена.
— Проклятие! — изруга тихо Синклер. Двамата бяха влезли точно тук. Къде можеха да се скрият?
Уморен, мокър до кости, Синклер изпитваше мъчителното чувство, че беше съвсем близо до решаващо откритие. Реши да поеме риска, затвори чадъра си и спокойно влезе в магазина.
Звънчето над вратата отекна в тясното помещение. Беше толкова прашно, сякаш от месеци не бяха влизали клиенти. Изобщо не приличаше на място, което шпионин на Наполеон би използвал за срещите си. Жената зад тезгяха го изгледа равнодушно. Все пак се изправи, изтри ръце в мръсната си престилка и рече:
— Добър ден, мосю! Какво мога да направя за вас в този студен и мокър следобед?
— Абсолютно сте права. — Синклер разтърка ръце и я дари с най-очарователната си усмивка. Но жената не се поддаде на чара му, сякаш беше сляпа. Въздъхна дълбоко и зачака да чуе поръчката му, за да си получи парите и да бъде оставена на мира.
Синклер се направи, че разглежда бурканите с бонбони, захаросани бадеми и други сладки неща. Макар че обичаше сладко, не можеше да си представи, че ще яде в тази мръсотия. Накрая реши да купи малко марципан. После плъзна поглед към вратата в другия край на помещението.
— Лошото време гони клиентите — отбеляза той, обърнат към жената.
— Прав сте — отговори тя и уви покупката в парче вестник. — Цял ден седя тук сама.
— Защо тогава ми се стори, че само преди минути в магазина ви влязоха двама джентълмени? — Синклер се вгледа в затвореното лице на жената, но тя дори не трепна.
— Ще ми се да бяхте прав, мосю, но днес не е влизал никой. Ако продължава така, ще умра от глад.
Тя прие парите му с тънка усмивка и му подаде пакетчето. Синклер кимна кратко и се обърна да си върви. Може би беше направил грешка и Лазар наистина не беше тук. Във всеки случай преследването беше безплодно. Не му оставаше нищо друго, освен да се върне при Бел.
Застанал зад вратата, Лазар чу звъна на камбанката, когато Синклер излезе. След малко се появи жената и съобщи:
— Отиде си, мосю!
— Чух, мадам.
— Да не е някой от кредиторите ви, мосю Лазар?
— Правилно отгатнахте, мадам.
— Е, не му казах нищо за вас.
— Много ви благодаря, мадам. — Лазар изписа на лицето си усмивка.
Жената вдигна рамене.
— Докато си плащате наема за стаите, дълговете ви не ме засягат.
Тя се върна в магазина си, а Лазар се запъти към скърцащата стълба, водеща към втория етаж. В очите му святкаха жестоки искри.
Естествено старата вещица щеше да получава наема и занапред. Макар че беше настанен на тавана в къщата на Баптист, той имаше нужда от тези стаи — далече от бдителния поглед на Изабел, подходящо място за срещи с човека, за който тя не биваше да знае.
А Синклер Карингтън? Лазар изруга и се изплю на пода. Карингтън ставаше дяволски досаден. Ако случайно не го беше познал на улицата, англичанинът щеше да узнае твърде много за тайните му дела.
За да се наслади на отмъщението си, Лазар беше решил да остави Бел жива до самия край на историята. Но с Карингтън беше друго. Следващия път, когато английското куче проявеше глупостта да излезе без придружител на улицата, той щеше да инсценира хубава злополука. Всеки знаеше, че улиците на Париж са опасни.
След като взе това решение, Лазар усети как напрежението в раменете му отслабна. Изкачи стълбата, но преди да е влязъл в стаята, от сянката се отдели стройна фигура и го погледна въпросително.
— Нещо не е наред ли, мосю?
Лазар хвърли презрителен поглед към нервното лице на госта си.
— Не, не, всичко е наред, мосю! — Зъбите му блеснаха като вълча муцуна. — Повярвайте, аз се грижа за всичко, мосю Варен!

 

10

 

Железните врати бяха обградени от огромни статуи — прославените крилати коне, яздени от Меркури. Тази вечер митичните фигури изглеждаха почти доброжелателни. Портите бяха широко отворени, за да пропуснат потока от елегантни екипажи, които бавно напредваха по широката, настлана с чакъл алея към Тюйлери.
Бел се отдели за малко от тясното прозорче, през което се виждаше великолепният дворец. Без да иска, тя погледна през отсрещния прозорец към забуления в дълбоки сенки площад. Голите клони на дърветата се поклащаха замислено от вятъра, каменните павилиони блестяха сребърни под лунната светлина. От мраморните фонтани плискаше вода.
Сега площадът се наричаше «Конкорд» — така й бе казал Баптист. За хората, които бяха забравили миналото, името може би беше подходящо, но за Бел той щеше да си остане завинаги площадът на революцията.
Споменът я накара да потрепери и тя скри ръце в гънките на наметката си. Гилотината вече не беше тук. Скелето също беше махнато. Тя си представи хората, които се бяха разделили с живота на този площад — вече нищо не напомняше за тях. Огромното пространство беше празно, само нощният вятър гонеше купчини листа по паважа.
Бел беше присъствала само веднъж на екзекуция. Каква глупачка беше тогава! Въобразяваше си, че ще успее да свали осъдените от ешафода. Сложи си кокарда и се смеси с множеството на площада на революцията, но веднага разбра, че планът й е неизпълним. Имаше твърде много зрители, а колите с осъдени бяха заобиколени от двойни редици пазачи.
Опита се да се махне от площада, но вече беше много късно. При мисълта за екзекуцията в гърлото й заседна буца. Беше пленница сред любопитното множество и хората непрестанно я избутваха напред, докато накрая се озова точно до скелето. Свела глава към паважа, тя шепнеше молитви за нещастните осъдени. Не смееше да вдигне поглед, но чуваше всеки шум. Глухият трясък, когато наместваха дъската, смъртоносното свирене на острието, безмилостния рев на тълпата. И кръв, кръв, кръв, която напръска края на роклята й…
— Ейнджъл?
Струваше й огромно усилие да откъсне поглед от прозореца. Синклер я гледаше загрижено.
— Какво не е наред? — попита нежно той, наведе се към нея и взе ръцете й. Бел най-сетне се отърси от вцепенението си.
— Нищо ми няма — прошепна безсилно тя, пое дълбоко въздух и си заповяда да се отпусне. — Пак потънах в спомените…
Не знаеше дали той ще се задоволи с това обяснение, но Синклер махна ръката си и се облегна назад. Както винаги гласът и докосването му я върнаха в действителността. Вече можеше да съсредоточи вниманието си върху него и върху вечерта, която им предстоеше.
Синклер изглеждаше великолепно в черния вечерен костюм и бялата копринена жилетка. Тъмната му коса беше сресана назад, вратовръзката вързана със свойствената му елегантна небрежност. На ръката му святкаше пръстен с огромен рубин. Облеклото му беше подходящо както за прием в Тюйлери, така и за бурна нощ в игрален салон или при някоя известна куртизанка. Цялото му същество излъчваше самоувереност, весел призив «Приеми ме, какъвто съм», и Бел почти му завидя за лекотата, с която приемаше настоящето.
Отново се запита къде ли е прекарал следобеда. Отсъствието му беше дълго — или тя го възприемаше така, защото очакваше с нетърпение връщането му.
Беше очаквала, че помежду им ще има неловкост, поне леко неудобство — все пак за малко да се любят на пода на салона. Но Синклер много бързо успя да я накара да се отпусне. Разказа й, че след следобедната си разходка вече бил запознат с всички видове кал, които се срещат в Париж. Тя се засмя на шегата му и двамата отново се почувстваха леки и свободни.
Сега той седеше до нея в каретата напълно отпуснат и чакаше да спрат пред двореца на Наполеон. Тюйлери беше ярко осветен. И двамата се почувстваха върнати във времето на славния крал Луи XVI, построил този дворец като израз на кралския си авторитет. Тогава никой не очакваше, че прекрасното строително творение ще преживее тежки времена. Но междувременно всички белези по дървото, всички изпотрошени прозорци бяха поправени и като че ли никой не си спомняше, че гневните маси се бяха осмелили да щурмуват тази величествена сграда.
Каретата спря пред главния вход. Един лакей отвори вратичката, но Синклер бързо скочи и помогна на Бел да слезе. Дори през бялата коприна на ръкавиците тя усети топлината на кожата му. Погледите им се срещнаха и макар че той я дари само с лека усмивка, в погледа му светеше нещо друго. Бел разбра, че нито той, нито тя щяха да забравят случилото се тази сутрин в салона. Беше безсмислено да си внушава, че не е станало нищо важно. И двамата усещаха, че нещо бе започнало, но не беше завършено.
Беглото му докосване накара кръвта й да запламти и засили възбудата, която я бе обхванала преди предстоящата среща с Наполеон. Радостното очакване се смеси с вълнуващи тръпки, когато застанаха на прага на двореца.
Между преддверието и залата за приеми се виждаха много гости, които сваляха палтата си и ги предаваха на слуги в сини ливреи със златни ширити. Бел и Синклер с мъка си пробиха път през голяма група оживено бъбрещи млади дами. Въпреки есенния хлад мадмоазелите носеха дълбоко деколтирани рокли от тънък муселин, които очертаваха младите им тела и ясно показваха, че под тях няма нищо, освен розово трико.
Синклер, който тъкмо помагаше на Бел да си свали палтото, беше твърде много мъж, за да не се заинтересува от тази гледка. Бел се засмя развеселено.
— Това е най-новата парижка мода, мистър Карингтън. Какво ще кажете?
— Зависи. — Зелените му очи светнаха дяволито, когато се обърна към нея. — Имате ли намерение да се присъедините към тази мода?
— За бога, не! Не забравяйте, че съм почтена английска дама, която пътува със съпруга си.
— Много съжалявам. — Синклер въздъхна тежко. Ала когато свали палтото на Бел, лицето му се опъна.
Знаеше, че тя е много красива, но тази вечер му заприлича на небесно видение, на кралица от древните митове, на троянската Елена. Бялата копринена рокля с висока талия подчертаваше женствените й форми, а сребърният воал, който я покриваше, завършваше с дълъг шлейф. Ръкавиците й стигаха до лактите и подчертаваха стройните ръце. Косата й отново беше събрана на кок, покрит със сребърна мрежичка, украсена с перли, но този път челото и бузите бяха обрамчени от ситни къдрички.
— Като размислих — пошепна в ухото й Синклер, — взех решение да плюя на парижката мода и да си остана при почтената английска лейди.
— Много сте любезен, господине! — Макар да прие комплимента му с подигравателна усмивка, бузите й се зачервиха. Тя преметна грациозно шлейфа си през едната ръка, мушна другата под лакътя на Синклер и показа готовността си да влязат в залата.
Когато се наредиха сред множеството, което се стремеше към входа, Синклер бе изпълнен с гордост от своята дама. За бога, какво е това? Защо се държи така, сякаш тя наистина беше негова? Но тази вечер бяха семейство. За всички присъстващи тя беше мисис Синклер Карингтън, неговата съпруга. Веднага забеляза любопитните, доста завистливи погледи на другите жени и нескритото възхищение на мъжете.
Дали Бел съзнаваше как им въздейства? Синклер беше готов да повярва, че това й е добре известно, но разбра, че тя не беше суетна, а приемаше красотата си едва ли не саркастично. Мъжете, които я следяха с жадни погледи, заслужаваха само презрение. Синклер въздъхна. Бел очевидно нямаше представа какво объркване може да предизвика красотата й в мъжката душа.
Очевидно Първият консул и дамата му още не бяха влезли в балната зала през високата двойна врата в отсрещния край. Гостите се разхождаха напред-назад, разговаряйки оживено, и Бел можеше спокойно да наблюдава цвета на парижкото общество под ярката светлина на полилеите. Диаманти, пера и копринени тоалети във всички цветове на дъгата. Парижките дами обичаха да се гримират и бузите им бяха покрити с дебел пласт руж. В сравнение с тях Бел се почувства бледа като призрак. Част от господата бяха във военни униформи, декорирани с безброй ордени, другите носеха силно подплатени вечерни жакети или модните плътно прилепнали къси сака на френските светски лъвове.
Може би това не бяха същите хора, които някога присъстваха на кралските балове. Бел забеляза няколко доста вулгарни физиономии, усети съмнителни миризми, видя мръсни обувки, които никой не би допуснал във Версай, но все пак това беше висшето общество на Париж.
Като съпруга на Жан-Клод тя имаше силното желание да стане част от това общество. Но никога не се почувства добре сред тези хора, не можа да забрави, че беше дъщеря на артистка. Живееше с очакването, че един ден ще я изобличат. Макар че оттогава бяха минали много години, продължаваше да се чувства като натрапница.
Бел не можа да продължи нишката на мисълта си, защото към тях се запъти английският посланик. Той се представи и тъй като двамата бяха дошли тук уж по негова покана, Бел го удостои с прелестна усмивка. Негово Превъзходителство очевидно беше свикнал персоналът му да продава покани на непознати английски пътници, и прояви към тях само учтив, но доста сдържан интерес.
Когато посланикът се отдалечи, Синклер пошепна в ухото й:
— Изглеждате фантастично, Ейнджъл, но се боя, че онзи джентълмен в ъгъла ви зяпа твърде неприлично. Познавате ли го?
Бел погледна колкото можеше по-небрежно в посоката, която й бе показал Синклер, и видя мършав мъж, застанал в сянката на една колона, който я наблюдаваше внимателно под кичурите руси коси, нападали по остро изсеченото лице.
— Фуше! — Бел стисна до болка ръката на Синклер. Видя въпросителния му поглед и побърза да обясни: — Допреди няколко месеца беше министър на полицията при Наполеон. Чух, че го уволнили, защото Бонапарт се чувствал достатъчно сигурен и нямал нужда от услугите на Фуше. Лошото е, че Фуше би направил всичко, за да убеди мосю Бонапарт в противното.
— Много добре! — Синклер изскърца със зъби. — Бившият министър на полицията. Вижте, идва към нас!
— Видях. — Бел размаха ветрилото си. — Усмихвайте се, скъпи съпруже!
Беше готова да се обзаложи, че нито един мъж в залата не изглеждаше така спокоен и овладян като Синклер. Само тя усети напрежението, което стягаше ръката му, и в стомаха й заседна буца. Жозеф Фуше си пробиваше път през навалицата и вървеше право към тях.
Спря пред двойката и направи кратък поклон. Погледът му беше устремен в лицето на Бел. Очите му пронизват, каза си тя и с мъка потисна треперенето си. Открай време мразеше да я гледат втренчено.
— Простете нахалството ми, мадам, мосю — заговори Фуше. — Позволете да се представя — казвам се Жозеф Фуше.
— Синклер Карингтън — отговори с лек поклон Синклер. — И съпругата ми Изабел.
— Изабел? Какво прекрасно име за тази прекрасна жена! — Комплиментът на Фуше беше фалшив като усмивката му. — Трябва да признал, мадам, че видът ви ми вдъхна смелост. Сигурно ще ви прозвучи тромаво, но имам чувството, че вече сме се виждали.
Сърцето на Бел заби като безумно, но тя не избегна изпитателния поглед на Фуше.
— Не ми се вярва, мосю!
В гласа й имаше студенина, но Фуше не спря дотук.
— Никога не забравям красивите жени, които съм срещал. — Той поглади брадичката си и присви очи. — Според мен беше в Париж, по време на революцията…
Бел избухна в звънък смях.
— По онова време никой разумен човек не посещаваше Париж, мосю!
— Аз бях тук. — Фуше кимна ледено. — Заприличахте ми на една нещастна дама, която беше изправена пред революционния трибунал.
— Това е просто смешно, мосю — намеси се Синклер. — Съпругата ми е в Париж за първи път в живота си.
Бел се обърна с усмивка към «съпруга» си.
— Не се ядосвай, скъпи, мосю Фуше не искаше да каже нищо лошо. Не се учудвам, че е намерил у мен прилика с някоя от онези нещастни личности. Чувала съм, че по онова време половин Париж е бил изправен пред революционния трибунал.
— Не бяха чак толкова много, мадам — поправи я сухо Фуше. — Но повечето от съдените се простиха с живота си.
— Вероятно е имало и такива, които са оцелели — отговори Бел, преди да е успяла да размисли. — Защото са имали достатъчно хладнокръвие и воля за живот.
Бледото лице на Фуше се оцвети в тъмночервено, устните му затрепериха.
— Е, очевидно съм се излъгал. Моля, простете, че смутих вечерта ви, мадам!
Той се поклони сковано и се отдалечи. Синклер издиша дълбоко, изруга тихо и се успокои. Бел трепереше — повече от гняв, отколкото от страх.
— Гадно животно! — изсъска тя. — Смее да ми говори за оцеляване, след като самият той остави подире си кървава пътека. Той беше от хората, които намираха гилотината твърде бавна, и изработи план, според който трябваше да нареждат осъдените пред оръдие.
— Може би е не само гаден, но и опасен. Наистина ли ви е видял пред съда?
— Може би, но не вярвам. По онова време той беше в конфликт с Робеспиер и се бореше за собствения си жалък живот.
— Но ако наистина ви е запомнил — настоя Синклер, — ще се сети, че са ви наричали «Ангелът на отмъщението» и сте спасявали аристократи и…
— Никой не ме помни — прекъсна го Изабел, макар да не беше сигурна в твърдението си. Думите й трябваше да убедят по-скоро самата нея, отколкото Синклер. — Вие изобщо не можете да си представите как изглеждах тогава! След няколко седмици затворничество, плъховете в Консиержерията бяха по-представителни от мен.
Синклер не каза нищо повече, но съмненията му останаха. Дори затворът не беше в състояние да заличи красотата и излъчването на Бел. Само очите й бяха достатъчни да преследват мъжа и в съня.
За момента обаче трябваше да оставят тревогата за Фуше настрана, защото двойната врата се отвори и в залата се възцари почтително мълчание. Присъстващите се подредиха в две редици с път по средата.
Първа влезе Жозефин Бонапарт — подръка с Талейран, известен като добър държавник и остроумен събеседник. Младата креолка беше със сплетена коса, вдигната с гребен от мидени черупки, грациозната й фигура беше облечена в копринена роба с къси ръкави. Царствената й поза предизвика такова внимание, че мъжът след нея влезе в тържествената зала незабелязан.
Само Бел веднага устреми вниманието си към Наполеон Бонапарт. Първият консул носеше проста униформа: синя куртка и бели кашмирени панталони; талията беше стегната с копринен трикольор, носеше шапката си под мишница. В сравнение с всички други военни, нагиздени с богато украсени мундири, с панделки и скъпоценности, той изглеждаше незабележим, но тъкмо скромността го правеше истински войник.
Трудно й беше да повярва, че този скромен мъж е човекът, от когото се боеше цяла Европа. Брилянтният генерал, който беше пролял толкова много английска кръв. Изобщо не приличаше на злодей, за какъвто го представяше британската преса.
Бонапарт обходи редицата на гостите си и Бел остана с впечатлението, че той потиска енергията си. Сега виждаше лицето му много по-ясно от предишния ден, когато мина покрай тях на кон. Тенът му беше бял като мрамор, гъстите вежди високо вдигнати, усмивката изненадващо приятна. Разговаряше непринудено с дамите и немалко от тях се отдръпваха смутено. Спря пред една от младите дами, които Бел и Синклер бяха забелязали в преддверието, и отбеляза с поглед към придружителя си:
— Погрижете се да запалят огън във всички камини. Загрижен съм за здравето на дамите, някои от тях са полуголи.
Като забеляза изумените лица на иначе дръзките млади дами, Изабел избухна в тих смях. Хихикането й привлече вниманието на Бонапарт и когато се обърна към нея, тя усети цялата сила на сиво-сините му очи. Първият консул я измери с внимателен поглед, от който не убягваше нищо. При всеки друг случай Бел щеше да отговори на предизвикателството, както правеше със Синклер, защото знаеше, че той харесва тези безмълвни премервания на силите. Но с Бонапарт това не беше редно. Знаеше се, че той цени у жените мекотата и женствеността.
Когато Наполеон се запъти към тях, тя приклекна в прелестен реверанс и покорно сведе глава.
— Коя е тази дама? — попита Наполеон.
Английският посланик му отговори със скучаещ глас:
— Мистър и мисис Карингтън, наскоро пристигнали в Париж, Ваше Сиятелство.
Синклер се поклони и поздрави учтиво. Бел скритом вдигна поглед и видя как двамата мъже се преценяваха взаимно. Накрая Бонапарт отбеляза:
— Много сте едър, мосю Карингтън. Имате фигура на кавалерист.
В първия миг Синклер се стъписа, но отговори бързо:
— Фигура да, но не и умения. Нямам влечение към войнишкия живот.
— Толкова по-добре. — Бонапарт се усмихна развеселено. — Иначе щяхте да сте в редиците на враговете ни. — Той се обърна към Бел: — Имате много красива жена. Надявам се да ви роди много деца.
Бел шумно пое въздух. Беше свикнала с комплименти, но не толкова груби.
— Колко деца имате? — осведоми се Бонапарт.
— Засега нито едно. — Синклер едва се сдържаше да не избухне в смях. — Женени сме едва отскоро.
— Погрижете се да си родите деца!
Думите на Бонапарт нараниха дълбоко Бел. Той нямаше право да се докосва до личното й страдание! Пребледняла като смъртник, тя отговори:
— С голямо удоволствие бих изпълнила заповедта на Ваше Сиятелство, но лекарите са на мнение, че никога няма да имам тази възможност. — Тихият укор в гласа й беше недвусмислен.
Първият консул осъзна грешката си и се смути. Кимна им кратко и продължи. Бел беше готова да си удари шамар. Каква прекрасна възможност бе пропуснала! Възхищението в погледа на Бонапарт изчезна. Защо го бе накарала да се почувства като груб селяк!
Какво й ставаше, по дяволите? Имаше и друг начин да отвърне на грубите му забележки. Вместо това се поддаде на емоцията и прояви брутална откровеност. Кога най-сетне щеше да се научи да крие чувствата си?
Зачервена от срам, тя не смееше да погледне Синклер. Той имаше всички основания да й се сърди. Но в очите му се четеше само загриженост.
— Какво прекрасно начало — прошепна тя. — Може би трябва да го настигна и да се извиня?
— Той трябва да ви се извини, Ейнджъл. Беше безсрамен!
Да, но нейната цел беше да го отвлече, затова трябваше да се доближи до него, да му се хареса, не обратното. Тъй като знаеше, че не може да убеди Синклер в правотата си, тя замълча мрачно.
Настроението й не се подобри през цялата вечер. Бонапарт обикаляше гостите си, но грижливо избягваше да се приближава до нея. Естествено, това не означаваше край на плановете им, но Бел продължаваше да се укорява за пропуснатата възможност. Задачата им щеше значително да се опрости, ако беше съумяла да се държи, както трябва.
Най-сетне предложи на Синклер:
— Защо не се присъедините към кръга около мадам Бонапарт? Може би ще успеете да й измъкнете някоя полезна информация. От мен явно няма полза.
— Бел! — Гласът на Синклер прозвуча предупредително.
— Марш! — заповяда тя. — Няма нищо по-смешно от съпруг, който постоянно се държи за полата на жена си. Всички парижки мъже ще твърдят, че сте под чехъл.
Той я дари с уморена усмивка и колебливо се запъти към мадам Бонапарт. Бел разтвори ветрилото си и продължи да размишлява над грешката си. Какво беше станало с предишното й хладнокръвие? Откакто се беше върнала в Париж, чувствата й бяха прекалено близо до повърхността. Бариерите, които с такава грижливост беше издигнала около сърцето си, бързо се рушаха.
Тържествената зала скоро й стана непоносима. Горещината, многото хора, безкрайните разговори й причиниха главоболие. Като забеляза, че Фуше отново се готви да се приближи до нея, тя се уплаши, че този път няма да се справи с него, и реши да избяга. Можеше да пообиколи двореца и да си състави представа за архитектурата му.
Спря в една оскъдно осветена зала и въздъхна дълбоко. Тук нямаше никой. Покрай стените бяха наредени бюстове, повечето класически фигури: Брут, Цицерон, Анибал, Александър, но и няколко държавници от близкото минало като Фридрих Велики, Вашингтон и Мирабо.
Бел спря пред последния бюст и дълго време остана загледана в каменното лице. Когато зад гърба й прозвуча познат глас, тя се стресна до смърт.
— Юлий Цезар, най-великият пълководец на всички времена!
Бел се обърна рязко. Само на метър от нея стоеше Наполеон Бонапарт и я гледаше втренчено. Дали не го беше ядосала още повече, като си бе позволила да обикаля двореца му?
Сериозното му лице не издаваше нищо.
— Аз… съжалявам, сир — заекна тя. — Знам, че не биваше да идвам тук. — Когато не получи отговор, тя направи скован поклон и понечи да се отдалечи.
— Останете! — нареди кратко той, но смекчи заповедта с малка добавка. — Моля ви! Искам да се извиня за неудобството, което ви причиних, мадам. Ще простите ли на войника тромавите му маниери?
Бел го погледна смаяно. Мислите се надпреварваха в главата й. Наистина ли имаше втори шанс? Този път трябваше да бъде много грижлива в подбора на думите.
— Вината е моя, сир — заговори бавно тя. — Проявих прекалена чувствителност. Обикновено не съм такава, но… има някои неща, които трудно мога да понеса. Съзнанието, че никога няма да имам дете… Но ще ви разбера, ако ме презрете. Вие сте смел войник и…
— Мисля, че да носиш в сърцето си голяма болка изисква също толкова смелост, колкото да излезеш на бойното поле.
Сериозният отговор я изненада. Това не убягна от проницателния му поглед.
— Учудвате ли се, мадам?
— Да — призна тихо Бел. — Вие сте много по-различен, отколкото си ви представях.
— Несъмнено сте си съставили представа за мен от английските вестници. — Наполеон изпухтя презрително. — Забраних да се продават във Франция. Какви лъжи разпространяват! Представят ме като двуглаво чудовище, нали? Искам да ми разкажете някоя интересна история!
Бел се засмя тихо.
— Добре, щом искате — започна тя. — Майките вече предупреждават децата си да се пазят от вас. «Знай дете, Наполеон е великан! Огромен, черен като нощта, а за вечеря най-много обича непослушни деца!»
В първия момент Бонапарт я погледна невярващо и Бел се уплаши, че е отишла твърде далеч. Но за нейно облекчение той отметна глава назад и избухна в смях.
— А вие от кои сте, мадам Карингтън? И вие ли сте от непослушните деца?
Вместо отговор тя вдигна многозначително вежди. Наполеон се засмя одобрително и направи още една крачка към нея. Строгият му поглед се стопли.
— Трябва да призная, че не обичам много страната ви, мадам. Винаги съм смятал, че от Лондон идва само чумата и други злини за човечеството. Но ще ви позволя да ме убедите в противното…

 

Синклер стоеше в края на веселия кръг около мадам Бонапарт. Макар че креолката го дари с усмивка, за да го окуражи да си пробие път към нея, той не пожела да го стори.
Беше забелязал, че Бел излезе от залата, и я изпрати със загрижен поглед, защото много добре знаеше колко е развълнувана. Видя, че Наполеон тръгна след нея, и разбра какво означава това — а ако се съдеше по лицата на другите гости, те също бяха разбрали.
Чувствата му бяха разбунтувани. Трепереше от ревност, измъчваха го подозрения, но най-вече беше загрижен за сигурността на Бел. Скритите погледи, които присъстващите хвърляха към него, не му позволяваха да играе ролята на спокоен съпруг. Не можеше обаче и да хукне след Бел, защото щяха да го сметнат за пълен идиот. Но накрая щеше да направи точно това, защото вече не издържаше.
Той направи няколко крачки напред и назад, за да уталожи възбудата си, и се блъсна в един млад мъж, който очевидно бе стоял точно зад него. Синклер се извини и се запъти към вратата.
Мъжът се покашля тихо.
— Мистър Карингтън?
— Да, аз съм. — Синклер се усмихна учтиво, но не прояви желание за разговор.
— Името ми е Уорбъртън. Секретар на английския посланик.
Точно така изглеждаш, каза си Карингтън. Скромно облечен, невзрачна външност, един от хората, които човек забравяше веднага след края на срещата.
— Аз уредих поканата ви за приема. — Уорбъртън скромно сведе поглед.
Това значи беше отзивчивият чиновник, когото Баптист беше подкупил. Синклер преглътна напиращата на езика му хаплива забележка, че се надява Уорбъртън да е вложил добре парите от подкупа, и вместо това отговори провлечено:
— Много мило от ваша страна. — Това трябваше да прозвучи като окончателно сбогуване.
Въпреки страхливия си вид обаче, Уорбъртън се оказа много упорит.
— Исках непременно да се срещна с вас, мистър Карингтън. Оказа се, че имаме общ познат. Генерал Дарлингтън.
Синклер наостри уши. Погледна остро Уорбъртън и установи, че хлапакът не е толкова невзрачен.
— Наистина ли? — попита предпазливо той. — За съжаление отдавна не съм виждал генерала.
— Затова пък аз имах честта, и то наскоро — каза Уорбъртън. — Генералът е много загрижен за състоянието на английските брегове. — Подсекретарят се усмихна широко. — Но с добри карти би трябвало да си съставим представа каква вреда може да нанесе ерозията.
— Да, ако имаме такива карти — отвърна Синклер, като продължи да наблюдава внимателно събеседника си.
— Очевидно днес ги има навсякъде. — Младият мъж избухна в тих смях и продължи, без да избягва изпитателния поглед на Синклер: — Няколко от тези карти се появиха дори в Париж!
При последвалата пауза в разговора Синклер отбеляза, че двамата се бяха разбрали достатъчно ясно.
— Тук е доста горещо — каза Уорбъртън, все още усмихнат. — Искате ли да се поразходим малко навън?
Синклер кимна.
— С удоволствие бих изпушил една пура.
Двамата тръгнаха мълчаливо към градината. Хладният есенен въздух беше приятен. Навън нямаше други гости. Един-единствен фенер разпространяваше слаба светлина. Синклер си запали една пура, предложи и на Уорбъртън, но той отказа.
След като пое дълбоко ароматния дим, той заговори:
— Вероятно сега можете да се изразите по-ясно, мистър Уорбъртън?
— Аз също съм на служба при генерал Дарлингтън.
— Вече го разбрах — отвърна нетърпеливо Синклер, — иначе нямаше да продължа разговора с вас. Генералът ми каза, че в Париж ще имам съюзници.
— Правилно, мистър Синклер. Тази вечер тук има още един наш агент. Той работи като градинар и именно той откри, че врагът е получил много точна информация за военните кораби, хвърлили котва пред Портсмут, и за бреговата линия.
Синклер изруга тихо.
— Очевидно това е станало наскоро?
— Днес следобед. Срещата се е състояла в портиерската къщичка до входната врата.
— Успял ли е градинарят да види шпионина, който е донесъл информацията? — Синклер усети как стомахът му се сви.
— Не. Видял само, че е с палто и качулка. Срещата била кратка, защото пазачът бил повикан да отвори на някакъв бърз куриер. Нашият човек не могъл да се промъкне по-близо, за да чуе разговора, нито да последва шпионина, без да събуди подозрение. По-късно обаче, когато материалите били предадени на секретаря на първия консул, отново му се удало да подслуша.
— В колко часа се е появила тайнствената фигура в портиерската стаичка?
— В един и четвърт.
— Сигурен ли сте? — Синклер не беше в състояние да скрие възбудата си.
— Да, сигурен съм. Нима часът е толкова важен за вас?
«Да, мистър Уорбъртън, за мен, не за вас, нито за британската армия» — отговори на ум Синклер. От раменете му падна тежък товар. В един и четвърт двамата с Бел бяха в жилището си.
Беше толкова щастлив от откритието си, че искаше да го съобщи на целия свят, да се засмее и да прегърне сериозния мистър Уорбъртън или поне да го потупа по рамото. Но Бел… нея непременно щеше да прегърне!
Синклер трябваше да се задоволи с широка усмивка.
— Е, вече знам, че имам наистина ценни съюзници. Май нямате нужда от мен.
Уорбъртън го погледна укорително.
— Остава един малък проблем: двойният агент още не е идентифициран. Много се надяваме вие да свършите тази работа.
— Вече имам подозрение, но все още не разполагам с доказателства. — Синклер се запита къде ли е бил по това време Лазар, да не говорим за тайнствената му среща в късния следобед. Облекчението му, че Бел е невинна, бързо се изпари, когато му хрумна нещо ужасно: докато двойният агент не бъде разкрит, тя, като водачка на заговора срещу Наполеон, беше в голяма опасност. Тази мисъл веднага го отрезви.
— Имате ли и друга информация? — попита той Уорбъртън.
Секретарят изглеждаше доста учуден от този внезапен въпрос.
— Групата, в която съм включен, планира да похити Наполеон — обясни Синклер. — Имало ли е в донесената днес информация някакви указания за това?
Уорбъртън се замисли.
— Не — отговори най-сетне той.
Според Синклер това беше повече от странно. Какво чакаше Лазар, ако той беше двойният агент? Да не би да иска операцията да бъде подготвена в детайли, за да достави по-точна информация?
— Трябва да кажа — продължи Уорбъртън, — че няма да е лошо да заловим двойния агент, преди да е предал каквато и да е информация за плана за отвличане.
Синклер беше напълно съгласен с него.
— Как мислите, мистър Карингтън — попита възбудено Уорбъртън, — има ли групата на Маршан шанс да изпълни успешно плана за отвличане?
Синклер вдигна рамене. Още не беше мислил за отвличането, защото беше зает да търси двойния агент и да се притеснява, че това би могла да е Бел.
— Ако е възможно и да разобличим двойния агент, и Наполеон да бъде отвлечен, нито армията, нито дипломатическият корпус ще имат нещо против участието ви в това начинание — обясни Уорбъртън.
— Много великодушно от тяхна страна — отвърна сухо Синклер. Хвърли пурата си на земята и я стъпка с тока на ботуша. — Предполагам, че ще продължите да ме информирате за събитията в двореца?
— Естествено — кимна Уорбъртън.
Най-важното беше казано и за да не правят впечатление с отсъствието си, Синклер предложи да се върнат в салона.
Там двамата мъже се разделиха и умът на Синклер веднага бе зает от нещо друго. Забележките на подсекретаря го изправяха пред нов проблем. Ако успее да разобличи навреме Лазар, трябваше ли да позволи на Бел да изпълни безумния план на Маршан и да отвлече най-важния човек във Франция и в цяла Европа?
Той претърси залата с поглед и установи, че Бел и Първият консул все още не се бяха върнали. Обезпокоен, извади часовника си. Щеше да й даде още пет минути; ако не се върнеше, щеше да тръгне да я търси. Какво значение имаха планът за отвличане, британската армия и Наполеон Бонапарт? Какво значение имаше, че цял Париж щеше да се смее на глупавата му ревност? Той искаше Бел.

 

— А ей там — продължи Бонапарт, като почука по стъклото, — е къщата, в която се намирах, когато тълпата счупи оградата и тръгна да търси краля. — Той посочи сива постройка зад желязната ограда, която заобикаляше Тюйлери. — Това стана в един горещ летен ден.
Десети август, Бел помнеше много добре този ден. Не беше присъствала лично, но новината, че парижани са щурмували кралския дворец и са принудили краля и семейството му да потърсят закрила в генералното събрание, се разпространи из града почти веднага. Тогава тя не се загрижи особено за участта на добрия крал Луи, а за това, че побеснялата тълпа може да нападне събранието, където седеше скъпият й Жан-Клод.
— Кралят беше твърде мекосърдечен. Трябваше да заповяда на швейцарската гвардия да стреля. Така щеше да прогони нападателите. — Бонапарт говореше замислено, по-скоро на себе си. — Не е достатъчно да влезеш в Тюйлери, трябва да останеш тук. — Очите му помрачняха. — Ако парижкото простолюдие отново се опита да проникне в двореца…
Заплахата остана недовършена. Бел потрепери. Двамата разговаряха вече час и тя бе разбрала, че Бонапарт е очарователен събеседник, но е безмилостен към враговете си. Ако планът й се провалеше, нито красотата, нито умът й щяха да я спасят от секирата на палача.
Гневът изчезна от лицето му също така бързо, както се беше появил.
— Боя се, че твърде дълго лиших гостите от присъствието си. Историята е досадна, но необходима. Управляващият не бива да е надменен. Освен това вероятно ви уморих с безкрайните си обяснения.
Бел го увери, че е било много интересно. Бонапарт наистина беше възхитителен и много забавен събеседник. Без много усилия Бел успя да научи мнението му за изкуството, историята и литературата. Наполеон не обичаше романи — според него те бяха четиво за слугинчета — но обичаше музиката и преди всичко театъра.
Двамата бяха разговаряли за всевъзможни неща, но не за същественото. Бел откри у него типичното мъжко желание да закриля жената, да не я натоварва с неща, които според него тя не е в състояние да разбере, например с политика или военна стратегия.
Въпреки това консулът се държеше като джентълмен и Бел трябваше да признае, че прекараният с него час беше наистина приятен. За съжаление той не доведе до напредък в плана й да организира похищението му.
Не й оставаше нищо друго, освен да се върне в залата за приеми. Щом излязоха в коридора, Наполеон изведнъж спря, и сложи ръка на рамото й. Бел го погледна изненадано.
— Много бих искал да ви видя отново, мадам — изрече той с обичайната си прямота. — Съгласна ли сте някой ден да вечеряме заедно?
Преди Бел да отговори, Наполеон допълни бързо:
— Но сами!
Тя не се престори на плаха, нито че не го е разбрала правилно. Само сведе ресници, за да скрие ликуването, което я изпълни. Вечеря насаме с Първия консул, вероятно без охранителите му — сърцето й заби толкова силно, че той със сигурност го чуваше.
— Аз… с удоволствие ще вечерям с вас — отговори тя. — Мъжът ми често посещава игралните казина в Пале Роял, но аз не харесвам подобни… развлечения.
— Аз също. — Той поднесе ръката й към устните си и я целуна бегло. — Ще изпратя при вас личния си камериер Констан, за да уговорите датата за новата ни среща.
Бел се надяваше, че той ще приеме червенината, заляла лицето й, като благодарност за благоволението му. Но Наполеон вече не й обръщаше внимание, а оглеждаше доволно забавляващите се гости.
— Ето го и дук дьо Нантер — отбеляза той и кимна на един възрастен господин. — Много от емигрантите приеха поканата ми и се върнаха в родината. Най-сетне и те проумяха, че аз управлявам Франция по-добре от онзи жалък Бурбонски крал. Ако се появи и граф Дьовил, ще отбележа тази вечер като пълен успех.
Последната забележка на Бонапарт изтръгна Бел от приятните мисли и тя пребледня като смъртник.
— Граф… — заекна тя.
— Дьовил. Жан-Клод Варен.
— И той ли трябва да дойде тази вечер?
Въпреки усилията й гласът й трепереше и Бонапарт я изгледа любопитно.
— Познавате ли го?
Тя се опита да скрие вълнението си зад ветрилото.
— Срещнах го веднъж в Лондон.
— Да, той емигрира в Англия. Радвам се, че член на едно толкова старо, достойно семейство реши отново да заживее във Франция. — Макар да изглеждаше зарадван, в погледа му светеше подозрение. — Жалко само, че е разведен. Знаехте ли това?
— Аз ли? Не… не знаех.
— По времето на революцията и той, подобно на много други, се е разделил с жена си. Вероятно е било неизбежно и правилно, че включихме развода в нашето законодателство, но според мене голямо нещастие, че разделите между съпрузите стават толкова лесно. Не бива това да се превръща в национална привичка. Какво ще правят мъжете и жените, които внезапно са си станали чужди, но въпреки това не могат да се забравят?
Бел поклати глава, зарадвана, че той очевидно не очакваше отговор на страстната си реч. Гърлото й беше пресъхнало и тя беше неспособна да говори. В този момент се появи Синклер. На лицето му беше изписано недоволство.
— А, ето ви и вас, мистър Карингтън — поздрави Бонапарт. — Благодаря ви, че ми разрешихте да се насладя на компанията на прекрасната ви съпруга. Но, както виждате, ви я връщам.
— Много великодушно, Ваше Сиятелство! — В гласа на Синклер звънна сарказъм.
Много добре играе ролята на ревнивия, недоверчив съпруг, каза си с усмивка Бел, но в същото време изпита страх.
Ала Бонапарт изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото разсърден от недоволството на «съпруга». Той покани и двамата на следващия военен парад и отиде при Талейран, с когото поде оживен разговор.
Синклер го проследи с мрачен поглед и се обърна към Бел.
— Какво, по дяволите, си говорихте толкова дълго? Защо сте бледа като погребален саван?
— О… нищо особено — излъга Бел. — Мина отлично. Покани ме на вечеря. Но знаете ли, много ме боли глава и бих искала да си отидем.
Синклер я погледна изпитателно, но за нейно облекчение не зададе други въпроси. Бел трябваше веднага да напусне това място. Съзнаваше, че бяга, но нямаше да понесе нова среща с Жан-Клод, не тук и сега.
Опряна на ръката на Синклер, тя забърза през навалицата. Но отново нямаше късмет. Добре познатата стройна фигура се появи точно в този момент на прага на залата. Скромният черен костюм и меланхоличното изражение изобщо не бяха на мястото си сред веселата бъркотия.
Бел сложи ръка върху сърцето си. Синклер спря и пое дълбоко въздух.
— Варен! Какво, по дяволите… — Погледът му се стрелна към Бел и очите му потъмняха подозрително. — Вие знаехте, нали? Знаехте, че той ще дойде?
Бел разбра, че нямаше смисъл да го лъже.
— Да, Бонапарт ми каза преди малко.
— Какво търси той тук? Мислех, че се е върнал в провинциалното си имение.
— Аз… аз мислех същото. — Бел беше прикована от невероятната гледка: Наполеон се запъти към Жан-Клод и го поздрави сърдечно. Отговорът на бившия й съпруг беше по-скоро несигурен.
— Искам да ви попитам нещо, Бел — пошепна в ухото й Синклер. — Жан-Клод познава ли Лазар?
Въпросът й прозвуча повече от странно.
— Естествено, че не. Лазар влезе в живота ми много по-късно. Дълго, след като с Жан-Клод се разделихме.
— Не е ли възможно двамата да се познават, независимо от вас? Не съм ви споменавал досега, но докато плавахме към Франция с пощенския параход, останах с впечатлението, че двамата се познават.
— Жан-Клод не би общувал с човек като Лазар. — Бел се учуди на остротата, с която говореше. Всъщност предположението на Синклер беше безобидно. Защо бе предизвикал у нея усещането, че поставя под съмнение честта на Жан-Клод? Тя разтърка челото си и изведнъж усети безкрайно изтощение.
— Моля ви, искам каретата да дойде по-бързо. Трябва да се прибера вкъщи.
Карингтън имаше да й каже още много неща, но само кимна, помилва съчувствено рамото й и забърза навън, за да изпълни желанието й. Бел направи опит да се скрие някъде сред гостите.
Ала гордостта й се разбунтува и в крайна сметка застана така, че Жан-Клод да я забележи. Той беше приключил разговора си с Наполеон и оглеждаше събралите се гости.
Като я видя, Жан-Клод пребледня. Очевидно беше по-силно шокиран дори от нея, защото тя поне беше предупредена за идването му. Но се овладя бързо, погледна точно през нея и понечи да се обърне в противоположна посока.
В гърдите й се надигна луд гняв. Да не си въобразява, че ще му се размине току-така! В Портсмут му беше позволила да изчезне бързо-бързо, но днес беше друго. В съзнанието й отекнаха думите на Наполеон: «… които изведнъж са си станали чужди…». Но тя и Жан-Клод не си бяха чужди. След като тя го бе признала, трябваше да го стори и той.
С бързо движение Бел се изпречи пред бившия си съпруг.
— Мосю Варен — проговори тя и направи лек реверанс.
Жан-Клод се уплаши. Мускулите на лицето му се стегнаха от напрежение и желание да си наложи равнодушна маска.
— Мадам… мадам Карингтън!
— Учудвам се да ви видя в Париж. Мислех, че сте се върнали в Мервал. — Тя не искаше да го обвинява, но думите й прозвучаха точно така.
— Дьовил вече не ми принадлежи, мадам — отговори Жан-Клод. — Макар че Първият консул великодушно прости на емигрантите, ние получихме обратно само онези имоти, които не са били продадени. За нещастие моето имение вече е в чужди ръце. — Последните думи бяха произнесени с огромна горчивина и болка.
— Не знаех, Жан-Клод. Съжалявам! — Тя посегна към ръката му, но той я отдръпна.
— Още ли не можете да ми простите? — пошепна с треперещ глас Бел. — Докога ще продължава така, Жан-Клод? Докога ще ме осъждате за болката, която ви причиних преди години?
— Мислех, че отдавна сме изяснили този въпрос, мадам. — Студеният глас прониза сърцето й.
— Нищо не сме изяснили — възрази твърдо тя. — Вие отказахте да ме изслушате.
Той направи същото и сега. Погледът му се отправи към вратата.
— Вашият съпруг ви чака, мадам. По-добре вървете при него.
Бел изскърца със зъби. Дощя й се да го нарани, както я беше наранил той.
— Синклер не ми е съпруг, той ми е любовник.
Жан-Клод я погледна с разширени от ужас очи.
— Защо сте толкова изненадан? — попита подигравателно тя. — Какво друго може да се очаква от копелето на една жалка артистка от низшето съсловие?
Жан-Клод потрепери и Бел разбра, че най-после го беше улучила. Но не изпита удовлетворение. Бързо му обърна гръб и се запъти към Синклер.
Жан-Клод я проследи с пребледняло лице. Видя как Карингтън я загърна грижливо в наметката. Карингтън, нейният любовник… Представата беше като сол върху отворена рана. Въпреки горчивите обвинения, които й отправяше, той не можеше да повярва, че беше паднала дотам да сподели леглото на някакъв мъж като негова любовница.
Уличница? Не, тази дума не беше за жена като Бел. Въпреки произхода си, въпреки предателството към него тя беше останала невинна и чиста.
Когато се опита да докосне ръката му, в красивото й лице имаше толкова болка, толкова копнеж. Внезапно си пожела пламенно да не беше отдръпнал ръката си.
Защо трябваше да я срещне отново? Защо изобщо се върна във Франция? Пак се бе изправил треперещ на прага на събития, които щяха да го пометат като порой.
Онова, което се готвеше да направи, беше необходимо. Дължеше го на старото си семейно име, на наследството на сина си, на добрия крал Луи, пред когото се беше провалил. Бъдещето му беше изпълнено с опасности и неизвестност, затова не биваше да мисли повече за Изабел.
Ала не беше способен да прогони образа й от съзнанието си. Думите й отново и отново отекваха в главата му. «Карингтън не ми е съпруг.» Изабел не беше повторно омъжена, не беше обвързана с друг мъж. За първи път от много години насам Жан-Клод изпита нещо като надежда. В безрадостния му живот се появи светла искра.

 

11

 

Пътят до жилището им бе изминат в мълчание. Бел беше затворена в себе си. Щом се прибраха, тя поиска да се сбогува със Синклер и веднага да се скрие в стаята си, но той я спря.
— Моля ви, Бел, останете още малко. Много бих искал да…
— Знам, трябва да обсъдим много неща. Трябва да ви разкажа подробно за разговора си с Бонапарт, но съм толкова уморена. Утре ще поговорим за всичко.
Синклер смръщи чело. Ако се съдеше по затвореното й лице, «всичко» не означаваше Жан-Клод Варен. Внезапната поява на благородния граф не преставаше да го учудва и тревожи; възможното познанство между него и Лазар му причиняваше главоболие. Но като погледна в бледото лице на Бел, не можа да произнесе името на мъжа точно в този момент. Тя едва се държеше на краката си. Изглеждаше напълно изтощена и безкрайно нещастна.
Той се отдръпна настрана, за да й даде път, и докато самотната фигурка се качваше по стълбата, си припомни брат си Чав: някога, когато бяха деца, той го водеше всяка вечер за ръка до леглото му, за да не се страхува от дебнещите в тъмното призраци. Много му се искаше сега да направи същото с тази горда, самотна жена, но тя изчезна сама в стаята си, за да се изправи срещу своите демони.
Синклер отново прокле Жан-Клод Варен, този високомерен аристократ, който не преставаше да причинява болка на Бел. Когато се върна с палтото й в залата и я видя да говори с Варен, сърцето му спря. Двамата очевидно водеха спор. Бел беше гневна, но веднага след това изпадна в униние. Синклер все още не можеше да разбере. От една страна, тя беше достатъчно смела да флиртува с човек като Бонапарт, да държи под контрол опасен негодник като Лазар, но само една лоша дума, произнесена от Жан-Клод, я засягаше дълбоко и я разтреперваше. С какво този мрачен човек я държеше в ръцете си, с какво?
Синклер имаше само един отговор: любовта. Въпреки хладната си външност Бел беше страстна жена. Когато обичаше някого, то беше завинаги, а мъжът, събудил това чувство у нея, беше именно Жан-Клод Варен.
— За съжаление влязох в живота ти твърде късно, Ейнджъл — пошепна тъжно той.

 

Бел беше казала на Полет, че не е нужно да я чака, но «камериерката» й не я послуша. Докато шеташе в спалнята, тя я обсипа с въпроси: видяла ли е Наполеон, за какво са разговаряли, дали е уточнила плановете си.
Но Бел не беше в настроение да понася оживеното й бъбрене. Позволи й да й помогне при събличането и я изпрати в леглото. В очите на Полет светна гняв, устните се присвиха.
— Е, добре, скъпа, ако имаш нужда от още нещо, можеш да потърсиш помощ от мосю Карингтън.
Но дори тази нагла забележка не бе удостоена с отговор. Бел безмълвно затвори вратата зад гърба й и въздъхна дълбоко. Следващите едно след друго събития от вечерта бяха изтощили силите й и тя не беше в състояние да разсъждава. Опитваше се да внесе някакъв ред, но не знаеше с какво да започне.
Механично вдигна роклята си от пода, приглади гънките и я прибра в гардероба. Свали сребърната мрежичка от косата си и я сложи върху нощното шкафче, изчетка косите си и постави четката обратно на мястото й.
Опитвайки се да възстанови реда в стаята си, тя копнееше да създаде ред и в главата си, но това не й се удаде. Шарените сцени от дългата вечер се блъскаха и въртяха в истинска вихрушка: пламенният поглед на Синклер, когато й помогна да слезе от каретата, въпросите на Фуше, които съдържаха скрита заплаха, срещата с Наполеон и триумфът, толкова бързо потушен от появата на Жан-Клод, ожесточеният сблъсък с бившия й съпруг, настойчивият въпрос на Синклер: «Какво, по дяволите, прави той в Париж?».
Как искаше да узнае отговора! Изобщо не бе помислила, че Жан-Клод може да се появи на прием в Тюйлери. Дали беше дошъл да помоли да му върнат земите? Дали искаше да опита късмета си при новото правителство? Не, гордият граф Дьовил никога не би се унижил да се кланя на новите властници. Жан-Клод беше човек с принципи. Макар че в началото беше подкрепил революцията, той беше предан привърженик на Бурбонския крал. Представата, че може би е стигнал до точката, в която е готов да пожертва чувството си за чест, изпълни сърцето й с дива болка. Революцията го беше лишила от всичко, което съставляваше смисъла на живота му, тя също беше дала своя принос за това. Единствената й утеха до тази вечер беше, че Жан-Клод беше съумял да съхрани поне гордостта си.
Тя се разтрепери и се обърна към камината. Огънят догаряше и в спалнята й беше доста студено. Трябваше да престане да се измъчва с неразрешими въпроси и да си легне. Беше време да потъне в мрака.
Голямото легло не изглеждаше особено привлекателно. Приличаше й на официално кралско ложе: белите тюлени завеси бяха като крила на призраци… като покана да умреш…
Бел се постара бързо да прогони тази мрачна мисъл. Нощта обещаваше да е мъчителна като предишната. Самотно бдение в ада…
От съседната стая се чуваше шум. Вероятно Синклер тъкмо си лягаше. Тази нощ нямаше да го смущава с ходене напред-назад. Бел плъзна пръсти по леденостудената си кожа и си спомни колко силни бяха ръцете на Синклер, какъв огън разпалваха целувките му в тялото й.
Защо трябваше да прекара нощта сама? Тя си припомни какво беше казал Синклер: «Ако нещо ви притеснява, просто елате при мен…».
Само няколко крачки. Помежду им лежеше само една врата. Как ли щеше да реагира Синклер, ако се отзовеше на поканата му? Сигурно нямаше да я отпрати!
Тя закрачи към вратата като сомнамбул. Сложи ръка върху бравата, но си заповяда да се върне.
Не, не можеше да го направи. Няколко пъти беше използвала страстта, за да се пребори с болката си. Подейства й като лауданум, но последствията от удоволствието без любов бяха много горчиви. В замяна на това тя можеше да предложи само страст. Да рискува живота си беше достатъчно опасно, но сърцето — не, никога вече!
Ала не можа да прогони от съзнанието си мисълта, че със Синклер ще бъде друго, че след това няма да съжалява. Отново сложи ръка върху бравата, но не можа да я натисне. Треперещата й ръка се отпусна безсилно. Куражът я напусна. Някои неща са недостъпни дори за Ангела на отмъщението, каза си иронично тя.
Въпреки това не можеше да понесе самотата и очакващите я кошмари. Изведнъж й хрумна друга мисъл. Наметна се с шала си и слезе в кухнята. Някой беше оставил там бутилка с бренди. «Като няма нищо друго, ще прибегна до изпитаното мамино средство против сърдечна болка», каза си горчиво тя и реши да се напие тихо и кротко.

 

Часовникът удари два, когато Синклер чу шум отдолу и реши да види какво става. Още не се беше съблякъл, защото не му се спеше, не можа и да почете, защото тишината в стаята на Бел го смущаваше повече, отколкото шумовете предишната вечер. Нещо му подсказваше, че тя също не е заспала.
Предната стая беше тъмна, но от салона проникваше светлина. През полуотворената врата Синклер видя, че някой беше запалил огън и беше поставил запалена свещ на перваза на камината. Но Бел не беше до огъня. Седеше в най-студения и тъмен ъгъл на салона, където стъклата на високите прозорци прозвънваха от вятъра, сгушена в едно кресло, устремила мрачен поглед към завесите. Когато Синклер влезе, тя се раздвижи, но не каза нищо. Спря да диша, сякаш очакваше, че той ще си отиде и ще я предостави на нощните й кошмари, срещу които толкова пъти се беше борила сама.
— Този път не, Ейнджъл — прошепна Синклер. — Можеш да ме проклинаш, да ме мразиш, да ме изхвърлиш, но тази нощ няма да те оставя сама.
Без да каже дума, той отиде при нея. Когато сянката му падна върху нея, тя вдигна глава и изрече беззвучно:
— Добър вечер, мистър Карингтън.
— По-добре е «добро утро», Ейнджъл. Вече е почти два и половина.
— Така ли? — Тя погледна със съмнение към прозореца. — Не ми изглежда толкова късно. Небето над Париж е винаги черно. Някога бях готова да се закълна, че живеем във вечен мрак.
Погледът на Синклер падна върху малката масичка, на която беше оставена полупразна чаша. Запита се колко беше пила Бел, но видя, че бутилката с бренди беше почти пълна, и не каза нищо.
Бел се раздвижи и скри босите си крака под себе си.
— С удоволствие бих ви поканила да ми правите компания, Синклер — каза уморено тя, — но се боя, че нямаме достатъчно алкохол. Имам намерение да се напия. Никога не съм опитвала, но мъжете винаги правят така, когато им предстои напрегната нощ, нали?
— Бих ви посъветвал да не го правите, Ейнджъл. Говоря от личен опит. Някога и аз прибягвах до това средство и ще ви кажа, че нощта е също толкова дълга, колкото обикновено, а на сутринта бученето в главата те кара да съжаляваш, че утрото е дошло.
Бел избухна в тих смях. Синклер никога не беше чувал толкова тъжен смях и потръпна. Тя бутна чашата настрана и се загледа през прозореца. Не го помоли да остане, но и не го отпрати. Синклер разтвори леко кадифените завеси и застана зад нея.
Нощта наистина беше много мрачна. Звездите приличаха на ледени кристали. От време на време по улицата изтрополяваше карета. Група пияни мъже отминаха, ревейки с цяло гърло неприлични песни. Иначе улица Сен Оноре спеше спокойно нощния си сън. Слабата светлина на газовите фенери хвърляше мрачни сенки във входовете. Според Синклер улицата беше празна, но за Бел може би беше друго. Той я погледна изпитателно.
Тя седеше съвсем тихо в креслото си. Цялото й тъжно минало, болките на целия свят се бяха събрали в сините й очи.
Синклер стоеше до нея мълчалив и търпеливо чакаше. Ако искаше да говори, ако имаше потребност да излее болката си, тя щеше да го направи сама.
Тъкмо когато беше готов да повярва, че ще останат така до сутринта, Бел се покашля и рече:
— Тази вечер мосю Бонапарт ми описа подробно плановете си за разкрасяването на Париж. Смята да започне с улиците. Улица Сен Оноре наистина има нужда от разкрасяване — най-малкото трябва отново да я павират. Почти нищо не се е променило след…
— След революцията? — подсказа тихо Синклер.
Тя кимна.
— Тогава често стоях до прозореца и гледах към улицата. Вкъщи все още бях на сигурно място. С Жан-Клод живеехме недалеч оттук. Всеки ден виждах каруците, натоварени с осъдени, които отиваха към гилотината. — Гласът й затихна. — Понякога в тях имаше цели семейства — мъжът, жената и децата им, възрастните родители…
— Сигурно е било същински ад.
— Не, и това беше най-страшното. След известно време хората свикнаха с ужаса и продължиха да живеят живота си. И с мен беше така.
Наистина ли го вярваше? «Може би с другите е било така, но не и с теб, Ейнджъл», помисли си Синклер. Мъката на онези дни беше оставила дълбоки следи по лицето й. В очите й нямаше покой, а ужас и тревога — сякаш натоварените с осъдени каруци току-що бяха минали под прозорците й.
— И как продължихте да живеете? — попита след малко той. — Като измъквахте застрашени хора от Париж?
Усмивката й показа, че беше разбрала иронията му.
— Да, заедно с Баптист. Бяхме добър екип, но на всеки избягал от гилотината се падаха поне сто, на които не можехме да помогнем. — Тя потрепери и отново се загърна в шала.
Синклер знаеше, че не е редно да зададе следващия въпрос, но той излезе сам от устата, въпреки усилията на волята му.
— А къде, по дяволите, беше Варен, докато вие всеки ден рискувахте живота си?
— Емигрира. По онова време бяхме вече разведени.
— Аха. Офейка в Англия и ви остави сама с революцията.
— Аз реших да остана. Той ми даде пари. След онова, което му сторих, не можех да очаквам повече.
Синклер изскърца със зъби. Презрението срещу почтения граф Дьовил, което бавно, но сигурно изпълваше сърцето му, беше изненадващо силно. А колкото повече Бел го защитаваше, толкова повече нарастваше гневът му. На мястото на Варен той щеше да направи всичко, за да я измъкне от Париж и да я скрие на сигурно място. Ако беше неин съпруг, той никога нямаше да я напусне! Осъзнал това, той се усмихна на себе си и попита:
— Ще ми кажете ли какви страшни престъпления сте извършили, та той се е развел с вас? Изневерихте ли му?
— Вече ви казах, че съм незаконна дъщеря на артистка от Дръри Лейн. Когато се омъжих за Жан-Клод, не му казах за ниския си произход.
— Затова ли се разведе с вас? Значи е още по-глупав, отколкото си мислех!
— Той имаше всички основания да го стори — защити го отново Бел. — Жан-Клод е аристократ от прастаро и много почтено семейство. Когато узна истината за мен, това беше ужасен удар върху гордостта му, и то във време, когато и без това страдаше силно… — Лицето на Синклер ясно показваше, че не иска да проумее що за човек е Жан-Клод, и Бел изкрещя: — Вие не разбирате нищо! Не сте в състояние да разберете чувствата на човек като Жан-Клод! Как смеете да го осъждате!
Гневът върна цвета на бузите й, живота в очите й.
— Много искам да го разбера — отговори спокойно той, — но ми е нужна вашата помощ.
Бел стисна устни и се сви в креслото. Когато Синклер влезе в салона, тя се зарадва. Беше прекрасно най-сетне да поговори с някого за кошмарните си спомени от дните на революцията. Защо непременно трябваше да говорят за Жан-Клод? Синклер не й беше дори любовник и нямаше никакво основание да й иска сметка за миналото й.
Тя вдигна глава и го погледна. Той стоеше до прозореца и позата му издаваше спокойствие. Тъмната коса и наситенозелените очи бяха в съзвучие с нощта, но не нейният ад, а нощ, каквато тя не познаваше. Нощ, която загръщаше човека като топло, дебело палто, в чийто уют тя можеше да изповяда всички свои грехове и болки, без страх да разкрие слабостта си пред безмилостната дневна светлина.
Без да разбере какво я бе накарало, тя започна да говори.
— Когато се запознах с Жан-Клод, бях на шестнадесет години. Случи се през лятото. — Изтощена, тя облегна глава на меката тапицерия. Свещта на перваза на камината изсъска и угасна. Миналото й се разтвори в жълтеникавия дим…
На шестнадесетгодишна възраст тя преживя първото си пътуване в чужбина. Бел си спомняше отлично колко се вълнуваше тогава. В безумната въртележка, която представляваше животът й като дъщеря на Джули Гордън, това беше време на истинско щастие.
През това лято Джули си взе за любовник глупавия, но много приятен граф Фиренца, благородник от Италия. За известно време Бел не трябваше да гони съдебните изпълнители, докато мама се криеше в гардероба, не беше нужно да я оставят при кисели роднини, докато Джули отсъстваше седмици наред.
Щедростта на графа се разпростря и върху нея. Добрият човек проявяваше бащински интерес към красивата девойка. Покани ги да обиколят заедно Южна Франция. Мама се представяше за графиня, а Бел беше разглезената графска дъщеря. Фиренца се забавляваше чудесно; според него пътуването им беше най-прекрасният номер, който можел да изиграе на надменните френски аристократи.
Естествено, Бел нямаше намерение да разиграва този глупав маскарад пред Жан-Клод. Всъщност не искаше да има нищо общо с него. Той беше много красив, но прекалено сериозен, прекалено церемониален. Тя имаше много по-весели обожатели от сивоокия млад мъж, който на всяко соаре заставаше тихо до стената и следеше с очи всяко нейно движение.
Много скоро нещата се промениха. Непостоянна, каквато си беше, Джули избяга с един пруски офицер. Ала добродушният граф не пожела да накаже момичето вместо майката. Остави й всички дрехи и скъпоценности, които й беше купил, и я изпрати обратно в Англия с известна сума пари, преди да се върне в Италия.
Бел не пожела да замине. Вече не можеше да понася хаоса в живота на майка си и видя изхода в обожанието на младия граф Дьовил. Нищо неподозиращият Жан-Клод повярва, че тя е трябвало да остане в Южна Франция по здравословни причини, надзиравана само от една гувернантка, а за нея беше лесно да изглежда крехка и безпомощна и да накара обожателя си да се ожени за нея.
На това място Изабел спря и се опита да разбере какво мислеше Синклер за интригите й. Погледна го въпросително, но не разбра нищо. Той все още стоеше със скръстени ръце до прозореца, лицето му беше неподвижно. Очевидно очакваше продължението на историята. Тя въздъхна и заговори отново:
— Тогава нямах никакво намерение да се влюбвам в него. Ала когато го опознах, разбрах, че е различен от всички други мъже, които познавах преди него. И е благороден, най-благородният от всички. А най-хубавото беше, че можеше да мечтае. — В гласа на Бел звънна копнеж. — Това не бяха мечти като моите: за място в обществото, за материални придобивки, а по-скоро… видения.
Очите й се премрежиха при спомена за вечерите пред камината, за сияещото лице на Жан-Клод, когато говореше за братство между хората, за свят, в който няма да има неравенство и несправедливост, за общество, в което произходът няма да е толкова важен като стойността на сърцето.
След тези разговори в сърцето й кълнеше надежда, че Жан-Клод няма да реагира много бурно, като узнае истината за произхода й, но никога не намираше достатъчно смелост да направи тази стъпка, защото се боеше, че ще загуби любовта му.
— Според него аз бях съвършената жена — обясни тя. — Трябваше да отговоря на тази представа. Какво щеше да си помисли за мен, като узнаеше, че съм го излъгала? Затова непрекъснато отлагах разкриването на истината.
Пред лицето на събитията, които разтърсваха страната, тайната й загуби значението си. В деня след сватбата им, парижани щурмуваха Бастилията и въздействието на това събитие бавно се разпростря върху цяла Франция.
Дълго време след 1789 година всичко в Дьовил остана постарому. Хората от имението бяха предани на Жан-Клод и приемаха с подозрение обърканите идеи, идващи от «чуждото място», каквото за тях беше Париж. Самият Жан-Клод извърши революцията в имението на дедите си. Ентусиазирано възвести принципите на свободата и равенството, доброволно се отказа от титлата си. Изпълнен с радост, заговори за свободна Франция, управлявана от конституционна монархия. Когато го избраха във второто национално събрание, беше безгранично щастлив.
— Така дойдохме в Париж — продължи да разказва Бел. — Тъкмо бях навършила осемнайсет години, но вече бях преживяла много по-страшни неща от Жан-Клод. От първия ден усетих, че нещо не беше наред. Повечето въодушевени оратори прикриваха с красиви думи честолюбието, липсата на скрупули и жестокостта си.
Заради Жан-Клод тя се опитваше да потиска съмненията и тревогата си. С течение на седмиците това й се удаваше все по-трудно, защото насилието непрекъснато нарастваше, фанатичната тълпа щурмуваше затворите, колеше свещеници и аристократи. После нападнаха Тюйлери, арестуваха краля и кралицата. Гласовете на умерените депутати в събранието, сред които беше и Жан-Клод, заглъхваха сред рева на фанатиците.
— Всеки ден поглеждах Жан-Клод в очите — каза тихо Бел — и виждах как надеждите и вярата му в доброто бавно умираха.
Пленница на спомените, тя притисна ръце към очите си. Вероятно разказът й не беше събудил в сърцето на Синклер симпатия към Жан-Клод. Предположението й беше правилно: докато я слушаше, Синклер мислеше, че благородният Жан-Клод е имал нужда от няколко силни плесници, които да го събудят. Той се съмняваше, че съпругът на Бел е страдал от развитието на революцията, след като през цялото време се е носел в розовите облаци на мечтите си. За разлика от него Бел, научена от най-ранно детство да вижда реалността каквато е, беше преживяла целия ужас на революционния терор с отворени очи и продължаваше да страда от спомените си.
Синклер се наведе над нея и взе студените й ръце в своите. Искаше да я дари с малко топлина. Тя се отпусна, отвори очи и продължи да разказва историята си.
— Жан-Клод остана в събранието, докато осъдиха краля на смърт. До последния момент не можеше да повярва, че населението на Париж ще допусне екзекуцията.
Бел се опря на ръката му и стана. Дръпна завесата и посочи ъгъла на улицата.
— Ей там беше. В последната минута Жан-Клод отправи призив към народа да спаси краля… Умирах от страх, че простолюдието ще се обърне срещу него и ще го принуди да замълчи. — Бел се изсмя горчиво. — Апелът му остана нечут. Крясъците и барабанният гръм бяха толкова силни, че никой не чу какво говореше Жан-Клод. После целия ден плака в прегръдките ми.
Тя преглътна мъчително и няколко пъти пое дълбоко въздух, за да му разкаже края на историята си.
— Скоро след това Жан-Клод узна истината за мен. Някакъв англичанин, който посещавал мама зад сцената, си спомни за мен и когато каза истината на Жан-Клод, той едва не умря от мъка.
Гласът й замря. Синклер мълча дълго, но близостта му беше огромна утеха.
— Колко време останахте в Париж, след като Жан-Клод емигрира? — попита най-сетне той.
— До лятото на 1794. — Бел въздъхна. — Тогава терорът стигна връхната си точка. Безброй невинни хора бяха осъдени. С Баптист проявихме известна непредпазливост и ни хванаха. Затвориха ме в Консиержерията и бях сигурна, че ще ме обявят за виновна. Сигурно и аз щях да измина дългия път по улица Сен Оноре, ако Робеспиер не беше така добър да падне от власт. След като го екзекутираха, всички, арестувани по негово време, бяха освободени. Понеже се страхувах да не размислят, напуснах Париж още същия ден и се завърнах за първи път едва с вас.
Изтощена, тя опря лице в студеното стъкло.
— Върнах се в Англия и преживявах някак си, докато се запознах с Маршан. Реших, че е по-добре да съм роялистка шпионка, отколкото да стана проститутка. Това беше историята на живота ми. Не е много впечатляваща, нали? Понякога си мисля, че е най-добре да не съм се раждала.
Синклер застана зад нея и сложи ръце върху схванатите й рамене.
— Хората, които сте спасили от гилотината, със сигурност не мислят така.
— Може би сте прав — пошепна тя. Силните му ръце бяха толкова успокояващи. — Но понякога… понякога ми се иска добрите спомени да прогонят лошите. Така ще имам за какво да се държа през дългите тъмни нощи.
Синклер я обърна към себе си и я принуди да го погледне в очите.
— Можете да се държите и за мен, Ейнджъл — произнесе с дрезгав глас той.
Бел прие поканата с готовност. Прегърна го и се притисна до него. Колко хубаво беше да я държи здраво!
Разбираше, че той наистина смята да се въздържа и само да я утеши, но тя искаше повече. Вдигна лице и му предложи устните си.
Синклер целуна внимателно веждите, слепоочията и бузите й. Бел затвори очи и се наслади на топлината му. В момента единственото й желание беше целувките никога да не престават.
— Помогни ми, Синклер! — пошепна тя. — Помогни ми да преживея тази нощ!
Никога в живота си не беше молила мъж за каквото и да било, но тази нощ не изпита срам, нито желание да вземе думите си назад. Беше абсолютно сигурна, че Синклер ще я разбере.
И той го направи. Целуна я нежно по устата, вдигна я на ръце и я отнесе горе.
Бел нямаше никаква представа какво означаваше да се люби със Синклер. Когато мислеше за това, винаги си представяше, че ще преживеят трескава лудост, породена от силното физическо привличане помежду им.
Затова беше доста учудена, когато Синклер нежно я положи върху леглото и уви треперещото й тяло в дебело одеяло. След това се зае да разпали огъня. Скоро лумнаха буйни пламъци и в помещението се разпространи приятна топлина.
Бел се усмихна с искрена благодарност. Колко практичен беше Синклер! Когато огънят се разгори, той запали всички свещи в стаята, докато светлината им прогони мрачните сенки.
Трепкащата светлина на огъня падаше върху силната брадичка, дългите гъсти мигли, дълбоките зелени очи. Бел следеше с напрежение всяко негово движение, при което мускулите се опъваха под бялата ленена риза и подчертаваха загорялата от слънцето кожа.
След като постла върху килима пред камината няколко завивки и нахвърля отгоре им възглавници, той се върна при нея.
— Милейди — покани я той и й подаде ръка. Но гласът му прозвуча дрезгаво, без следа от обичайната ирония.
Като насън Бел сложи ръката си върху неговата и го последва. Двамата спряха до огъня и се погледнаха. Той прокара пръст по слепоочията й и тя усети първите искри на желанието в тялото си. Желание, което беше много по-дълбоко, не само физическо. Обзе я невероятното чувство, че отдавна е чакала този момент.
Синклер погали косата й и с безкрайна нежност остави златните кичури да потекат през пръстите му.
— Бел — заговори той с толкова сериозно лице, каквото никога не беше виждала у него, — не е нужно да… не искам да се възползвам от… — Той пое дълбоко въздух. — Ето какво искам да кажа: не е нужно да ми се отдадеш, само защото трябва да остана при теб. Мога да остана и така. Ще те държа в обятията си до утре сутринта, без да те любя.
— Наистина ли ще го направиш? — подразни го нежно тя. Пръстите й бавно се плъзнаха по мускулестия гръден кош и тя усети биенето на сърцето му.
Синклер се усмихна колебливо.
— Не, вероятно не, но предложението беше почтено, нали?
— Не искам почтеност, Синклер! — Тя го прегърна и се притисна до него. — Не и тази нощ.
Той простена и я притисна до себе си. Устата му потърси нейната и тя му се предложи с готовност. Езикът му описа бавни кръгове в устата й. Горещината на тялото му едва не я изгори.
Двамата паднаха върху завивката. Синклер я притисна нежно във възглавниците, наведе се и покри лицето и шията й с пърхащи целувки, които изпратиха огнени потоци по вените й.
С треперещи пръсти тя откопча ризата му, свали я и я хвърли на пода. Когато започна да милва твърдите мускули на гърдите, тялото му се разтрепери. Той развърза бавно връзките на нощницата и я свали от раменете й. Накрая тя остана гола до него.
Синклер стана и смъкна панталона от коравите си бедра. Изправи се пред нея в цялата си мъжественост, за да не остави и капка съмнение в своята възбуда. Втренчил поглед в тялото й, той произнесе с дрезгав глас:
— Прекрасна си, Бел! — За първи път тя възприе тези думи не като празен комплимент. Без да се помръдва, тя остана изложена на погледа му. За първи път в живота си беше благодарна за съвършената си фигура и се радваше, че доставя удоволствие на мъжа, който щеше да я люби.
Той се отпусна до нея, прегърна я и впи устни в нейните. Тя отговори жадно на целувката му и притисна гърди и хълбоци към твърдото му тяло. Ръцете му се плъзгаха по цялото й тяло, изследваха тайните му и я възбуждаха. Никога не беше помисляла, че той може да бъде толкова нежен. Синклер Карингтън, този арогантен тип, този подигравателен женкар!
Жан-Клод беше много нежен любовник. Приближаваше се към нея като поклонник към светилище. Веднъж Бел на шега го обвини, че я люби, като че е Дева Мария, и той остана дълбоко шокиран от безбожието й.
Въпреки нежността си Синклер не оставяше съмнение, че идва като мъж при жена. Когато засмука розовото връхче на гърдата й и започна да го милва с език, в слабините й пламна толкова силен копнеж, че тя едва не извика. Колко силно се нуждаеше от любовта на този мъж!
Макар че имаше опит с жените, тази нощ Синклер се чувстваше съвсем различно. Никога не беше обръщал толкова голямо внимание на партньорката си. Задържаше собственото си желание и удължи любовната игра, докато се увери, че тя е напълно готова за него.
— Сега! — изхълца Бел и заби нокти в гърба му. — Моля те, Синклер, вземи ме сега!
Тя се отвори за него и той не можа да устои на поканата. Въздъхна и се плъзна в нея. И неговата възбуда бе станала непоносима.
Отначало се движеше съвсем бавно. Бел посрещаше тласъците му с тихи стонове и го подтикваше да ускори ритъма. Той едва успя да се пребори с напора си да свърши веднага, защото искаше да преживее нейния екстаз. Едва когато тя отметна глава назад и извика задъхано, той даде воля на страстта, която толкова дълго беше сдържал. Заби се дълбоко в нея и се освободи от непоносимото напрежение.
После дълго я държа в прегръдката си, скрил лице в меката й шия. Сърцата им биеха в съзвучие.
«Моля те, Бел, не съжалявай», повтаряше си безмълвно той. «Аз също не съжалявам.»
Не знаеше колко време е минало и не смееше да я пусне. Най-сетне Бел се раздвижи и той се осмели да вдигне глава и да я погледне в очите. Какво ли щеше да види там, след като страстта беше отминала?
Тя се усмихна с треперещи устни и отмахна косата от челото му.
— Благодаря ти — пошепна тя.
Благодарността й го трогна дълбоко. Той хвана ръката й и целуна нежната длан.
— За какво, Ейнджъл? — Усмивката му беше несигурна. — Аз също имах няколко доста егоистични желания!
Тя се присъедини към смеха му, но бързо стана отново сериозна.
— Боя се, че егоистката бях аз. Но искам да знаеш, че те използвах не само защото се чувствах самотна и ме беше страх. Това, което се случи тази нощ, означава за мен повече, отколкото можеш да си представиш. Аз… аз… искам само… — тя се усмихна разкаяно, — иска ми се да можех да ти кажа повече от това!
— Тихо, Ейнджъл! — Синклер бързо притисна устни към нейните. — Не очаквам да ми се закълнеш във вечна любов, само защото сме се любили веднъж!
— Единственият мъж, на когото обещах вечна любов…
— Да, да, знам — промърмори той, когато тя не завърши изречението. В сърцето му пламна болка, но той побърза да я прогони и притисна до себе си мекото женско тяло. — Нямам нищо против да запазиш спомените си за Жан-Клод. Но сега си в моята прегръдка! — Вдигна лицето й към своето и продължи: — С теб сме практични хора, нали? И двамата не вярваме във вечността, но знаем, че онова, което се случи тази нощ, е много рядко и ценно. Хайде да не го разваляме с извинения и обяснения!
Широко отворените й очи погледнаха въпросително в неговите. Тя кимна бавно и го целуна. Не мина много време и двамата отново се понесоха по вълните на страстта.
Синклер я вдигна и я отнесе на леглото. Когато започна да я милва, тя се надигна и го натисна да легне до гръб.
— О, не, мистър Карингтън — проговори с усмивка тя, — този път е мой ред да ви докарам до ръба на лудостта!
Облегнати на възглавниците, двамата дочакаха зората. Нежнорозова светлина проникна през прозореца и стигна до леглото, където телата им почиваха под завивките. Главата на Бел лежеше на гърдите му, ръцете му внимателно масажираха тила й. Бел се огледа невярващо. Никога преди това не бе посрещала утрото с нежелание.
Със студената дневна светлина идва и съжалението, каза си тя, смущението, объркването. Затаила дъх, тя чакаше, но не изпита нито едно отрицателно чувство. Цялата беше обзета от великолепно задоволство. Да лежи в прегръдката на Синклер беше най-естественото нещо на този свят.
Усещаше топлия му дъх в косата си; той дишаше така дълбоко и равномерно, че тя го помисли за заспал. Но преди да вдигне глава, за да провери, той се раздвижи и целуна косата й.
— По-добре да се скрия в стаята си — каза той, но не направи опит да стане, а я прегърна още по-здраво.
— Защо? Все още ли се опитваш да браниш доброто ми име? — попита шеговито тя.
— Не, не е това. Просто смятам, че имаш нужда от сън. Изглеждаш доста изтощена. Цяла нощ не си спала.
Бел избухна в тих смях.
— Този път поне имах основателна причина да не спя.
Той се усмихна и отново зарови лице в косата й. Тя потърси устните му и целувката им беше топъл спомен за всичко онова, което бяха преживели през нощта.
Бел се отмести малко настрана и започна да милва брадясалото му лице. Хареса й гледката на загорялото му тяло сред копринените завивки, тъмната коса върху възглавницата, плавните движения на мускулите му под стегнатата кожа. Когато забеляза тъмните кръгове под очите му, изпита угризения на съвестта.
— По-добре е и ти да поспиш — каза колебливо тя. — Виждам, че имаш нужда от почивка. Чака ни тежък ден.
— Така ли? — Той целуна дланта й и в очите му светна нежност. — Вярно е, че съм уморен, но съм сигурен, че мога да отвлека дузина Наполеоновци.
— Един е достатъчен — засмя се Бел. Но разбра какво искаше да й каже. Когато го гледаше в очите, имаше чувството, че е в състояние да изпълни и най-трудната задача, да отстрани всяко препятствие по пътя си. — Още не съм ти разказала какво се случи при срещата ми с Първия консул.
Освободи се от ръцете му и се облегна удобно на една възглавница. Прозя се и му предаде подробно разговора си с Бонапарт.
Синклер слушаше с половин ухо. Облегнат на лакът, той си играеше със златните й кичури. Под светлината на зората Бел приличаше на прекрасна пастелна картина в розово, бежово и златно. Лицето й беше толкова спокойно, толкова доволно…
Поне за една нощ я бе дарил със спокойствие. Няколко часа, които не бяха минали в мрачни спомени за Жан-Клод. Нощ на удоволствие и утеха. Той не искаше повече, нали? Защо изведнъж изпита чувството, че трябваше да й даде много повече, че можеше да й каже неща, които тя сигурно не искаше да чуе, които щяха да я уплашат?
Беше му много трудно да прогони тези глупави мисли и да се съсредоточи върху онова, което тя му разказваше.
— … съгласих се да вечерям насаме с него. Отвличането се очертава много по-лесно, отколкото очаквах. Въпреки това… — Тя изкриви лице.
Синклер се опита да изглади с пръсти бръчките на челото й.
— Въпреки това? — подкани я той да продължи.
— Никога не съм мислила, че… — тя се усмихна извинително — че ще изпитам симпатия и дори възхищение към този човек. Ти какво мислиш за него?
— Той има особено излъчване — кимна Синклер.
Все пак беше английски патриот и не можеше да си позволи симпатия към Бонапарт, най-големия враг на родината му. Все пак, ако Бел се беше разколебала в ползата от отвличането, той щеше да я подкрепи. И без това се страхуваше, че предателят в групата на Маршан вече е разкрил плана им.
— Може би искаш да ми кажеш, че няма да си много разочарована, ако отвличането не успее? — попита внимателно той.
— Аз… не знам. Не… все пак ще се разочаровам. Маршан ми обеща голямо възнаграждение.
— Толкова ли са важни парите, Ейнджъл? — попита Синклер и нежно приглади косата й. — Какво ще правиш с голямото възнаграждение?
— Ще го вложа умно. — Тя потисна прозявката си и се сгуши във възглавницата. — Вече съм ти казвала, че няма да бъда цял живот шпионка. Един ден ще загърбя миналото и ще се скрия в някое малко селце. Ще си купя къща и ще отглеждам рози.
Тя погледна Синклер изпод натежалите си клепачи и забеляза, че той се подхилва.
— Защо ми се смееш? — попита сърдито.
— Защото просто не мога да си представя как седиш на верандата с гергеф в ръце и очакваш свещеникът и други видни личности от селото да дойдат на чай.
— Значи не вярваш, че мога да живея като почтена дама?
— О, вярвам, разбира се, но не мога да отговоря на въпроса дали ще бъдеш щастлива. — Дълбоко в себе си Синклер не вярваше. Щеше ли да е доволна, ако беше останала съпруга на добродетелния и ужасно скучен Жан-Клод? — Що се отнася до мен, никога няма да се задоволя с такъв монотонен живот — заключи той.
— Значи ще изхарчиш възнаграждението си по друг начин. — Клепачите й все повече натежаваха, макар да се опитваше да остане будна. — Но може би имаш известно право — допълни тя. — Сигурно е много трудно постоянно да се преструваш, да криеш миналото си.
Тя отвори очи и му се усмихна сънено.
— Знаеш ли, Синклер, има нещо, на което се радвам истински.
— И какво е то, Ейнджъл?
— Че не е нужно да се преструваме един пред друг. Вероятно това е първата честна връзка в живота ми.
Усмивката замръзна на устните му. Зарадва се, че очите й се затвориха и не видя въздействието на думите си.
«Това беше знак, Карингтън! — извика вътрешният му глас. — Време е да й разкажеш кой си в действителност и защо дойде с нея в Париж.»
Но как да го направи — точно сега, след като се бяха любили? Представяше си как се опитва да обясни: «Бел, аз работя за британската армия. Изпратиха ме в Париж, за да шпионирам теб и хората от групата ви и да открия предателя».
След такова обяснение Бел можеше да изтълкува погрешно съчувствието му, старанието му да я накара да заговори, дори факта, че бяха споделили леглото. Въпреки това трябваше да й каже истината, да й обясни, че планът им може да бъде разкрит всеки момент, че животът й е изложен на огромен риск. Как ли щеше да реагира? Дали щеше да му помогне да разобличи двойния агент?
Синклер се вгледа загрижено в спокойното й лице. Вече я познаваше достатъчно добре, за да знае, че за нея приятелството беше по-важно от националната принадлежност. Ако се окажеше, че двойният агент е Лазар, тя щеше да подкрепи Синклер, но ако беше Баптист или не дай си боже, Жан-Клод, тогава… Синклер не беше сигурен, че в този случай може да разчита на помощта й.
Той потърка уморените си очи. Когато се увери, че Бел не е двойният агент, реши, че всичко е много просто. Сега обаче разбираше, че ситуацията е дори по-сложна отпреди. Все още не можеше да рискува да каже истината на Бел.
Освен това беше пропуснал удобния случай да заговори откровено. Междувременно тя спеше спокойно и дълбоко.
Синклер стана безшумно от леглото и бързо се облече. При това взе решение да не й казва нищо, докато не намери сигурно доказателство срещу Лазар. Дотогава щеше да я наблюдава много внимателно, за да е сигурен, че не я заплашва опасност.
Върна се на пръсти до леглото и грижливо я зави. Ала когато се наведе да я целуне още веднъж по хладното чело, не можа да се освободи от гризящото чувство, че прави ужасна грешка, като премълчава истината.
Грешка, за която един ден щеше горчиво да съжалява.

 

12

 

Когато се събуди, Бел си спомни как Синклер я бе завил, как топлите му устни помилваха челото й. Но си припомни и напрежението в ръцете, които държаха завивката, и загриженото лице, което се наведе над нея.
Какво ли беше обяснението за тревогата му? Тя се опита да си припомни всички думи, които си бяха разменили, преди да заспи, но спомените й бяха твърде неясни. Накрая отхвърли преживяното като плод на въображението си; имаше куп други неща, които трябваше да свърши този ден.
Следобед пристигна обещаната от Бонапарт покана. Вечерята трябваше да се състои след седмица в малкия дворец Сен Клу, на около дванайсет мили от Париж.
Една седмица, повтаряше си Бел и отново и отново четеше писмото. Нямаха много време.
През следващите дни всички бяха много заети. За да избегнат подозренията, тя и Синклер продължиха да играят ролята на типична английска двойка в чужбина: канеха ги в светски салони, излизаха на разходка в «Пти Кобленц», разгледаха Лувъра заедно с много други чуждестранни гости и се възхитиха на произведенията на изкуството, които Наполеон беше донесъл като плячка от завладените страни.
Освен светските задължения двамата се срещаха всеки ден с Баптист, Креси и Лазар, за да подготвят отвличането. Бяха разработени няколко варианта. Лазар предложи да нападнат каретата на Първия консул на път за Сен Клу, защото пътят бил с много завои и имало прекрасни скривалища за група въоръжени мъже.
Бонапарт не е глупак, възрази му остро Бел. Беше узнала, че винаги когато Наполеон отива в Сен Клу, пътят се претърсва много внимателно. От своя страна тя предложи похитителите да се преоблекат като гвардейци и да тръгнат с каретата, вместо истинската охрана.
Докато обсъждаха надълго и нашироко предимствата и недостатъците на този вариант, Бел често се улавяше, че мисли за Синклер. Никога досега не беше реагирала по този начин. Доскоро се беше съпротивлявала на чувствата си към него, защото се боеше, че общата им работа може да пострада. Но откакто се бяха заели с подготовката за похищението, двамата работеха усилено и само от време на време си разменяха топъл поглед. Вероятно никой от групата не подозираше, че имат връзка.
Денем мосю и мадам Карингтън бяха млада семейна двойка от добър род, учтиви, безстрастни, дистанцирани. През нощта обаче, когато се оттегляха в спалнята си, се превръщаха в съвсем други хора…
В деня, когато трябваше да се състои военният парад, пет дни след приема, Бел стана с чувството, че всички важни неща са изяснени. Планът й беше приет, макар и след ожесточена съпротива от страна на Лазар. Намериха лека карета, в която трябваше да прехвърлят Бонапарт, и наеха няколко млади, силни мъже от персонала на Креси. Гвардейските униформи бяха почти готови.
Бел нямаше никаква работа, освен да чака уговорения ден и да изпълнява ролята на изкусителната мисис Карингтън. Докато стане време да се облече за парада, тя се облегна на рамката на прозореца, за да погледа улицата.
Беше необичайно топло за сезона. Лекият вятър, който си играеше със завесите, беше по-скоро майски, отколкото октомврийски. Бел избра най-леката рокля, която си беше донесла: от мек памук с цвят на слонова кост, с висока талия и дълбоко деколте. Като се облече, извика Полет да я среши.
Ала французойката не се виждаше никъде. Бел се ядоса. В последно време Полет беше още по-небрежна от обикновено. Бел потърси обяснение във времето, а може би и във възбудата й, че е отново в Париж. Нямаше да се изненада, ако научеше, че Полет си е взела любовник.
Но сега нямаше избор — трябваше да преглътне гнева и сама да направи косата си. Не беше чак толкова разглезена, че да не се справи без чужда помощ.
Изчетка къдриците си, докато заблестяха, подреди ги така, че да падат на меки вълни по раменете, сложи си малка сламена шапка, наметна се с дантелен шал, взе чадърчето си за слънце и бързо слезе в салона.
Не се учуди, че завари долния етаж празен. Точността, поне за светските задължения, не беше между добродетелите на Синклер. Но в никакъв случай не биваше да закъснеят за военния парад.
Тя отиде до стаята му и почука силно по вратата. Никой не й отговори. Очевидно Синклер изобщо не беше в жилището. Бел не можеше да си представи къде е отишъл; беше много рано, за да има уговорка, освен ако…
Тя беше забелязала, че през последните дни Синклер прекарваше доста време с Баптист, и това я радваше. Знаеше, че след загубата на голямото си семейство Баптист често се чувства самотен. Затова общителният французин се радваше на всяко посещение, освен това обичаше да показва красивите си ветрила. Отначало той беше доста сдържан спрямо Синклер, но отношенията им се подобряваха с всеки ден.
Вероятно Синклер беше слязъл при него. Ако побързаше, и тя можеше да постои малко при тях преди парада.
Бел слезе в работилницата, но отново остана разочарована. На витрината висеше табела «Затворено». Това беше също така странно като отсъствието на Синклер. Наистина, днес беше «декади», т.е. официален празник, но Баптист не се придържаше към революционния календар, който предписваше всеки десети ден да е почивен.
Намръщена, Бел се запъти към жилището на Баптист. Нищо чудно, ако и той не си беше вкъщи… но вратата се отвори още след първото й почукване.
— А, Баптист, добре че поне ти си си вкъщи! Тук ли е Синклер?
Когато видя стария си приятел, Бел спря изненадано. Никога не го беше виждала облечен другояче, освен в многократно кърпените кафяви дрехи, препасал кожена престилка. Днес обаче беше облякъл старомоден, но безупречно ушит зелен фрак и си беше вързал черна връзка. В ръка държеше сива филцова шапка с копринена кордела; непокорната сива коса беше грижливо пригладена назад.
— О, Баптист, колко добре изглеждаш!
Комплиментът й го смути. Първо почервеня върхът на носа му, после цялото му лице. Погледна я и вдигна рамене.
— Нищо особено. Така се обличам, когато ходя на църква.
— Но днес не е неделя.
— Мосю Карингтън не ти ли каза? — учуди се Баптист и я погледна несигурно. — Вчера споменах, че досега не съм имал време да видя поне един от военните паради, дето ги прави Наполеон. Всички разправят, че били великолепни, а ако планът ни успее, това ще е последната публична поява на Бонапарт… — Баптист млъкна и смутено сведе очи към шапката си.
— И тогава мосю Карингтън ти предложи да ни придружиш, така ли? — попита с усмивка Бел.
— Точно така, но само ако ти нямаш нищо против, ангелче.
— Естествено, че нямам нищо против. Но къде е Синклер? Виждал ли си го тази сутрин?
Когато Баптист поклати глава, Бел помръкна и се разтревожи още повече.
— Наистина ли го няма горе? — попита Баптист. — Може да е още във ваната.
Бел поклати глава.
— Не, излязъл е. Палтото и чадърът му ги няма. — Отдавна беше забелязала, че, независимо от времето, Синклер не излизаше без чадър. Може би беше скрил в дръжката му кама и го носеше като оръжие.
— Не се притеснявай, ангелче! Сигурно ще се върне навреме — утеши я Баптист. — Аз ще отида да видя дали съм затворил всички врати и след малко ще се срещнем на улицата. Ако все още го няма, ще го потърсим заедно.
Бел кимна в знак на съгласие и реши още веднъж да претърси жилището. Може би пък Синклер се беше върнал, докато тя беше при Баптист.
Щом изкачи първата стълба, тя чу стъпки, които спряха точно пред вратата на жилището им, и въздъхна облекчено.
— Синклер? — извика бързо тя.
— Боя се, че не е той — отговори й ироничен глас с френски акцент.
— Ах, Лазар — промърмори Бел, без да е в състояние да скрие разочарованието си.
Французинът бавно заслиза по стълбата към нея, устремил студените си очи към лицето й.
Бел изпита желание да избяга, но си каза, че това е смешно, и си заповяда да остане. През последните дни Лазар изпълняваше съвестно обещанието си да не й създава ядове. С изключение на обичайните си безсрамни забележки, той изглежда я беше приел като водачка и изпълняваше заповедите й, мърморейки недоволно.
Устните на французина се изкривиха в презрителна усмивка.
— Какво става, скъпа Изабел? Къде е изчезнал уважаемият мосю Карингтън?
— Излязъл е — отговори студено тя. Не можеше да му разкрие страховете си, не и докато я гледаше така пренебрежително. — Надявах се, че междувременно се е върнал, затова го повиках. Трябва да отидем на военния парад.
Лазар се ухили още по-широко; очевидно ситуацията го развеселяваше. Но тя не искаше да се изложи за пореден път на грубите му шеги. Обърна се безмълвно и излезе на улицата, за да погледа утринната суетня по Сен Оноре и да провери дали Синклер случайно не я очаква там.
За съжаление Лазар реши да я последва. Облегна се на рамката на вратата и започна да си чисти ноктите с малко ножче. Под слънчевата светлина косата му изглеждаше съвсем бяла, а белегът беше тъмночервен.
— Нашият мосю Карингтън има навика от време на време да изчезва — проговори уж небрежно той.
— Какво искате да кажете?
— О, нищо особено. Просто се сетих, че всеки ден излиза да върши някаква работа…
Досега Бел не се беше замисляла за излизанията на Синклер. Имаше твърде много работа, за да забелязва отсъствията му. Но сега, когато размисли, трябваше да признае, че Лазар беше прав.
— Къде ли ходи? — попита подозрително мъжът.
— Разхожда се, прави покупки, откъде да знам! — отговори сърдито Бел. — Той е свободен човек.
Макар да се стараеше, тя не успя да скрие, че беше разтревожена от думите на Лазар. Знаеше, че той обича да сее раздори — за него това беше най-важното нещо на света. Затова си заповяда да не се влияе от внушенията му.
— Нашият мистър Карингтън си има много тайни — продължи със същата нарочна небрежност Лазар и потърка брадичката си. — Останалите от групата се познават доста добре, но за него не знаем нищо. Това не ви ли се струва странно, Изабел?
Макар че лицето й остана неподвижно, тя усети как сърцето й се сви. Типично за Лазар — да спомене точно факта, който продължаваше да я смущава у Синклер! Въпреки че двамата бяха станали много близки, тя все още не знаеше нищо за живота му. Когато я вземаше в прегръдките си и проникваше с погледа си до дъното на душата й, тя беше убедена, че го познава достатъчно добре, че й е все едно дали знае нещо за миналото му. Но все пак…
— Маршан е сметнал, че Синклер е подходящ, и го е назначил в компанията — отговори сърдито тя. — Това ми е достатъчно.
— Така ли? Аз обаче не се задоволявам с толкова малко. Никога не съм се доверявал на способността на Маршан да преценява хората. А що се отнася до мосю Карингтън — Лазар размаха ножчето, — ще ви кажа само, че изобщо не е въодушевен от плана, който доведе всички ни в Париж.
— Ние нямаме нужда от въодушевление. Трябва ни действие!
Отново бе принудена да признае, че Лазар имаше право. Докато обсъждаха плана за отвличането на Бонапарт, Синклер се държеше настрана. Не направи нито едно предложение, макар Бел да беше сигурна, че умът му работи прецизно като нейния. Още в началото беше изразил съмнение в успеха на начинанието, но въпреки това се включи в групата. Липсата на въодушевление не означаваше нищо. Все пак Бел си пожела Лазар най-после да се махне; гласът му й действаше като стържене на пила по желязна пръчка.
Тя отново огледа оживената улица, но не откри никъде Синклер.
— Може би Карингтън се е уплашил — промърмори презрително Лазар. — Може би е офейкал и вече няма да се върне!
— Невъзможно. — Бел се обърна рязко и го погледна пронизващо. — Нямате ли си друга работа, ами продължавате да стоите тук и да ми говорите глупости?
Лазар не се впечатли от гнева й.
— Кой знае, може би вече сте вдовица и аз ще трябва да поема ролята на Карингтън — продължи невъзмутимо той.
— Няма да е необходимо, Лазар.
Добре познатият мелодичен глас й донесе безкрайно облекчение. Бел се обърна зарадвано към Синклер, но с крайчеца на окото си забеляза, че Лазар изглеждаше изумен от появата му.
— Синклер, къде, по дяволите… — Тя млъкна изведнъж, поразена от вида му. Косата му беше разбъркана, лицето мръсно, наметката скъсана и покрита с кални пръски, шапката в ръката му изобщо не приличаше на шапка.
— Какво… какво е станало с вас? — пошепна ужасено тя.
— Отидох да си купя пури — обясни Синклер — и двама войници на коне за малко не ме прегазиха.
Бел го прегледа набързо, за да се увери, че не е ранен. Лазар изруга тихо, но когато Бел се обърна към него, прибра ножчето в джоба си и изръмжа:
— Трябва да сте по-внимателен, докато се разхождате, Карингтън!
— Аз бях достатъчно внимателен. Двамата сигурно са били слепи, щом не ме забелязаха.
Лазар вдигна рамене.
— Нали знаете какви са войниците. Въобразяват си, че парижките улици са техни. Жалко, че хубавата ви наметка е скъсана, но все пак това е по-добре, отколкото ако ви бяха счупили главата.
Той им кимна кратко и си влезе обратно в къщата. Синклер го проследи с мрачен поглед.
— Защо имам чувството, че нашият приятел е разочарован, дето не съм изгубил главата си?
— Не мисли за него — отговори Бел, която се опитваше да изтупа праха от раменете му. Естествено се радваше, че не му се е случило нищо лошо, но мислите й бързаха напред. — Радвам се, че най-после се върна!
— Наистина ли, Ейнджъл? — Синклер я погледна нежно.
— Естествено! Нали не си забравил за парада?
— А, да, Бонапарт! А пък аз си помислих, че радостта ти е била предназначена лично за мен.
Макар че говореше с обичайната си ирония, Бел забеляза в погледа му лека обида. Много й се искаше да го увери, че се радва, защото се е завърнал жив и здрав, а не защото трябва да отидат заедно на парада, но тогава се появи Баптист и тя можа само да подкани Синклер да се преоблече бързо, за да не закъснеят.

 

На Плас дьо Карусел бяха строени парадните роти с блестящи байонети и пъстри полкови знамена.
Бел отвори чадърчето си. Баптист не виждаше почти нищо, защото някакъв едър господин бе застанал точно пред него. Но дребният французин беше въодушевен също като малките момченца зад бариерата и непрестанно се кривеше наляво и надясно, за да види маршируващите войници. Синклер наблюдаваше парада със скръстени ръце и по-скоро мрачно лице. Бел си помисли, че от един англичанин не можеше да се очаква да се въодушеви от тази демонстрация на френската военна сила. Въпреки това пошепна в ухото му:
— Не изглеждате особено впечатлен, мистър Карингтън.
— В такъв хубав предобед не искайте от мен да викам ура, когато дрънчат саби!
Бел вдигна едната си вежда.
— В лошо настроение ли сме?
— Какво очаквате? Придружавам жена си на парада, само за да флиртува с друг! Нямам ли право да си поиграя на ревнив съпруг?
— Правите го отлично, сър! — отговори шеговито тя. — Но ви уверявам, че днес няма защо да се опасявате от мосю Бонапарт. Той е твърде зает!
Синклер й се усмихна уморено, но не отговори. Стараеше се да изглежда весел, но в действителност беше много загрижен. През последните дни не беше постигнал почти нищо: все още не знаеше достатъчно за Баптист и Креси, за да ги задраска в списъка си, с Лазар също не беше стигнал далеч.
Понякога имаше чувството, че Лазар се подиграваше с всички от групата. И той работеше упорито по изпълнението на плана за отвличането, но в него имаше нещо, което предизвикваше тревога. Недоверието на Синклер към французина се увеличаваше с всеки ден; вече беше почти убеден, че негодникът имаше нещо общо с нападението тази сутрин.
В същото време трябваше да признае, че това е абсурдно. Лазар не искаше да навреди на него, а на Бел. Често го беше улавял да наблюдава Бел като змия, която дебне плячката си. Търпеливо, спокойно… Но какво чакаше? Този въпрос не му даваше мира.
— Мистър Карингтън?
Потънал в мислите си, Синклер не чу мъжкия глас, заглушен и от шумните звуци на военния оркестър.
— Добро утро, мистър Карингтън!
Синклер усети, че някой го подръпна за ръкава. Огледа се и откри Джордж Уорбъртън, който си беше пробил път през навалицата и стоеше точно зад него. Англичанинът наблюдаваше с равнодушно изражение войниците, които вече се строяваха. Без да отмества поглед, каза на Синклер:
— Великолепен спектакъл, нали, мистър Карингтън? Ала шумът е прекалено голям.
Той се усмихна и с леко движение на главата му даде знак да го последва. Синклер хвърли бърз поглед към Бел, но тя беше толкова запленена от парада, че не виждаше нищо друго.
Измъкна се предпазливо и тръгна след Уорбъртън. Беше сигурен, че в тази огромна навалица никой нямаше да го забележи, дори ако земята пред него внезапно се бе разтворила да го погълне. В този момент се появи Бонапарт и всички погледи се устремиха към него.
Първият консул яздеше великолепен бял жребец. Носеше черна боброва шапка и сив кавалерийски костюм. Офицерите около него бяха облечени много по-пъстро. Зрителите го гледаха като омагьосани.
Синклер и Уорбъртън се оттеглиха в градината на Тюйлери. Застанаха под една висока топола и се престориха, че са много заинтересовани от започващия парад.
— Е, мистър Карингтън — заговори тихо Уорбъртън, — как прекарвате времето си в Париж? Надявам се, че си е струвало да предприемете това пътуване?
Синклер въздъхна.
— Всъщност очаквах повече.
— Колко жалко!
Синклер направи гримаса. Уорбъртън беше майстор в омаловажаването.
— Почти сигурен съм, че знам кой е джентълменът, когото търсим, но ми липсват доказателства. Той е хлъзгав като змия.
— Предполагам, не е нужно да ви напомням, че не разполагате с много време, мистър Карингтън. Наскоро ми съобщихте, че групата на Маршан възнамерява да изпълни плана си много скоро, прав ли съм?
— След два дни — отговори Синклер през здраво стиснати зъби. — Сигурен ли сте, че в Тюйлери още не знаят нищо?
— Почти сигурен. Впрочем вчера бяхме готови да се обзаложим, че нашият информатор е бил в къщичката на пазачите, но се оказа, че някаква госпожица се отбила да види любовника си. Освен това вие и групата няма как да не узнаете, ако планът ви бъде разкрит. — Уорбъртън се усмихна криво.
— Боя се, че сте прав — отвърна мрачно Синклер.
Очевидно нямаше какво повече да си кажат и Синклер беше готов да се върне при Бел, когато Уорбъртън попита почти отчаяно:
— Наистина ли не сте открили нищо?
Синклер се поколеба: малкото, което знаеше, не си струваше усилията. Но по настояване на Уорбъртън реши да го сподели:
— Вратарят на къщата ми каза, че видял как някой излязъл и се прибрал много късно. Било тъмно и не могъл да го познае. Носел черна наметка с дълбоко нахлупена качулка. Но познавал кочияша на наемната карета и вчера ми каза името му. Намерих го и той ми каза къде откарал пътника си — някъде в близост до Пале Роял.
— Е, това все пак е нещо — отвърна възбудено Уорбъртън. — Проверихте ли адреса?
— Не, още не.
Уорбъртън го погледна изумено и Синклер се почувства длъжен да се защити.
— Не забравяйте — трябва да се преструвам, че участвам в комплота срещу Наполеон. Нямам никаква възможност да се отделя от групата.
— А какво правите нощем, човече?
Синклер стисна устни. Отговорът на този въпрос не засягаше нито Уорбъртън, нито британската армия. Или все пак? Агентите нямаха право да се занимават със странични неща, които ги отклоняваха от мисията им.
В действителност Синклер не знаеше дали може да се измъкне от Бел, дори да го иска. Всяка нощ я любеше, сякаш им беше за последен път, и не можеше да си представи, че някой ден страстта му ще угасне, както при предишните му афери.
Не, с Бел беше съвсем различно. Беше го разбрал още от самото начало, но се плашеше да признае колко дълбоки бяха чувствата му към нея.
А тя, какво чувстваше тя? Често си беше задавал този въпрос и си го зададе пак, докато я търсеше с поглед сред навалицата.
Искаше му се да вярва, че тя изпитва към него по-дълбоки чувства, не само благодарност и плътско желание. Но не биваше да се заблуждава.
Синклер въздъхна дълбоко и си каза, че, както и преди, Бел беше изцяло погълната от задачата си, докато той мислеше главно за нощните им преживявания.
И сега тя беше съсредоточила цялото си внимание върху Наполеон; само веднъж се наведе към Баптист и му каза нещо.
Бонапарт вече беше слязъл от коня и даваше заповедите си с ясен, благозвучен глас. Войниците ги изпълняваха с похвална прецизност.
Първият консул е в стихията си, каза си с усмивка Бел. Не е като на приема, където не знаеше как да се държи с гостите. Баптист беше много впечатлен от демонстрацията.
— Няма нищо общо с преди, нали, ангелче? Помня времето, когато толкова хора накуп ми причиняваха само стомашни болки.
Бел също помнеше онова време. Многото хора, събрани на едно място, бързо се превръщаха в тълпа, която мислеше само за насилие и отмъщение. Но и тя усети разликата, която бе споменал Баптист. Масите, които днес се събираха пред портите на Тюйлери, бяха много различни от някогашните. Навсякъде личеше новият ред, въдворен от дребния, облечен в сиво мъж с необикновено мощен глас.
Може би Бонапарт не умееше да язди особено добре, но знаеше как да заповядва на войниците си. Бел поиска да чуе мнението на Синклер и с учудване установи, че той вече не стоеше до нея.
Тя огледа търсещо множеството и го откри доста далеч от тяхното място, задълбочен в разговор с непознат мъж. Много странно, каза си Бел. Синклер очевидно познаваше събеседника си. Нали й беше казал, че е за първи път в Париж и не познава никого? Може би някой познат от Англия?
Когато Синклер отново се присъедини към тях, тя попита уж небрежно:
— Да не си срещнал някой стар познат?
Отговорът му дойде достатъчно бързо.
— О, не, това е секретарят или някакъв друг сътрудник на английското посолство. Запознахме се на приема. Доста е досаден, но не исках да бъда неучтив и приех да си поговорим.
— Ах, така ли било — промърмори Бел, но съмненията й останаха. Защо отново изпита неприятното чувство, че Синклер не й казва истината? Сигурно заради очите му, които избегнаха погледа й. Но защо трябваше да я лъже? Веднага след това я обзе чувство за вина. Не биваше да бъде толкова подозрителна. Тя беше по-лоша от ревнива съпруга, която постоянно си мисли, че мъжът й я мами. Но след като беше разкрила пред Синклер целия си живот, тя бе станала силно ранима. Ако още веднъж преживееше разочарование…
Бел се опита да прогони неприятната мисъл. В този момент се появи изискан дребен мъж и с тих глас се представи за личния камериер на Наполеон. Поклони се дълбоко и й връчи запечатано писмо. Веднага след това изчезна в градината на Тюйлери.
Синклер хвърли раздразнен поглед към писмото.
— Любовно послание?
— Ще разберем, щом се приберем вкъщи. — Бел се усмихна и оповести плановете си за следобеда: — Смятам, че трябва още веднъж да обсъдим детайлите на плана и…
Синклер и Баптист простенаха едновременно и тя млъкна слисано.
— Моля ти се, ангелче, пощади ни! — извика Баптист. — Всички знаем плана ти наизуст. Денят е твърде хубав, за да ни затвориш в задушния салон. Дай ни поне още час! Тъкмо смятах да ви поканя в някоя кафене. Имаме нужда от нещо освежително.
— Отлична идея — съгласи се веднага Синклер.
— И дума да не става… — започна Бел, но Синклер и Баптист размениха бърз поглед, хванаха я от двете страни и я поведоха към улицата.
— Май станах жертва на заговор — изсъска тя, но съпротивата й не продължи дълго. Странно защо, днес тя също имаше чувството, че трябва да си почине. Виновни бяха завладяващите мелодии на духовия оркестър, топлото слънце, а може би и искрите в дълбоките зелени очи. Затова позволи на Синклер и Баптист да я «отвлекат».
Скромното кафене «Егалите» на брега на реката се намираше там сякаш от цяла вечност. Ухаеше приятно на ликьор и прясно кафе. На една от стените висеше стар плакат, на който пишеше: Тук все още си говорим на «гражданино».
Този очевидно забравен остатък от времето на революцията беше достатъчен да помрачи настроението на Бел, макар че кафенето беше наистина уютно. Баптист забеляза вълнението й и предложи да седнат в градината. Днес беше достатъчно топло.
Бел си поръча кафе с мляко, Баптист чаша вино, а Синклер пожела истинска английска бира.
— Мислех, че не обичате бира — каза Бел и свали ръкавиците.
— Вярно е — въздъхна Синклер. — Но келнерът беше толкова горд, че имат английска бира, та не пожелах да го разочаровам.
Бел се усмихна развеселено и огледа градината. Освен тях имаше само двама възрастни мъже, които играеха на топка. Значи можеше да рискува, и да прочете набързо посланието на Бонапарт. Счупи печата и прегледа бегло съдържанието.
«Откакто ви видях на приема, красотата ви изпълва мислите ми…» Така започваше писмото и Бел избухна в смях. Недодяланият корсикански войник се показваше от съвсем друга страна. Пишеше романтични глупости, каквито можеха да се очакват от момче като Филип Котрен, но не и от Наполеон Бонапарт. Ала когато продължи да чете, усмивката й угасна.
— По дяволите! — процеди през зъби тя.
Синклер отпи от английската бира и изкриви лице.
— Какво ви стана?
Бел безмълвно му подаде писмото.
— Меките извивки на сладкото ви, съвършено тяло… — зачете високо той.
— Не това — прекъсна го остро Бел. — Прочетете края!
Синклер веднага намери търсеното място и лицето му помрачня.
— Е, какво има? — попита нетърпеливо Баптист. — Колко още ще ме мъчите?
— Бонапарт отменя вечерята с Бел — обясни кратко Синклер. — Още тази седмица напуска Париж, за да обиколи няколко области.
— Майко божия! — извика Баптист и поклати глава. — Това е катастрофа! Щом излезе от Париж, вече няма да можем да се доберем до него. Постоянно ще бъде заобиколен от силна охрана и от ликуващи хора.
Бел прехапа устни.
— Да, знам.
— Значи писмото е за сбогом, ангелче? — попита Баптист. — Не иска ли да те види още веднъж?
— Иска, но не на интимна вечеря. Предлага ми тайна среща в ложата на театър «Одеон».
— О, да, генералът обича театъра и често посещава представленията инкогнито — поясни Баптист.
— Даже ако се появи там, преоблечен като турчин — намеси се Синклер, — не бих посъветвал никого да го отвлече от публично място, каквото е театърът. — Той остави писмото на масата. — Ето го и краят на нашата история.
— Какво искате да кажете? — попита остро Бел.
— Че трябва най-сетне да се откажете от този план. Още от началото знаех, че е неизпълним.
Макар да признаваше, че ситуацията е абсурдна, тя се ядоса на готовността, с която Синклер се отказа от изпълнението на плана им. Припомни си колко усилия и средства бяха изразходвали дотук и се ядоса още повече. Синклер не одобряваше начинанието им още от самото начало. Тази сутрин Лазар беше казал същото.
Изведнъж се сети за още една забележка на Лазар и думите проникнаха в сърцето й като отрова. «Нашият мосю Карингтън има навика да изчезва. Къде ли ходи?»
Бел си припомни всички онези дребни факти, които я тревожеха. Откъде Синклер беше разбрал за смъртта на Фодьо? Защо беше отишъл да разговаря с непознатия англичанин по време на парада? Защо постоянно избягваше въпросите й за миналото му? Възможно ли беше да…
Не, Бел не искаше да мисли за вероятността мъжът, с когото беше станала толкова близка, да работи против нея.
Сигурно имаше други, не толкова мрачни причини да се радва на провала на мисията им. Често се шегуваше, че тя възнамерява да използва възнаграждението си, за да си купи малка къщичка и да се оттегли от работата. Може би тайно желаеше двамата да работят и занапред заедно, затова се радваше, че тя няма да получи обещаните пари. Може би облекчението му се дължеше и на факта, че — с типично мъжката си арогантност — искаше да я закриля и не вярваше, че е способна да проведе успешно една толкова важна мисия.
При всички случаи тя имаше повод да прояви гордостта и своенравието си.
— Начинанието стана по-трудно — отсече тя, — но това не значи, че няма да го доведем докрай!
Синклер я погледна с известно нетърпение и снизходителност, които я вбесиха.
— Моля ви, Бел, откажете се! Направихте всичко в човешките възможности. Маршан не може да очаква повече.
— Не ме е грижа за Маршан — възрази гневно тя. — Щом съм поела някакво поръчение, държа да го изпълня.
— А какво направихте със семейство Котрен? — напомни й той със скептична усмивка.
— Това беше друго — изсъска тя. Тогава спонтанно беше решила да се отклони от целта, но това не означаваше липса на смелост.
— Вие се колебаете още от самото начало — поде обвинително тя. — Ако не искате да рискувате, не разбирам защо…
— Да рискувам? — прекъсна я подигравателно Синклер. — Това си е чисто самоубийство!
— Исках само да кажа, че ако сте променили мнението си, няма защо да участвате.
— Моля ви, не се карайте! — намеси се примирително Баптист. — Хората вече ви наблюдават!
Бел и Синклер бяха заговорили толкова високо, че двамата възрастни господа престанаха да хвърлят топките и ги зяпнаха изненадано.
Синклер веднага млъкна, но Бел не можеше да се успокои толкова лесно.
— Не забравяйте, мистър Карингтън — изрече тихо, но категорично тя, — че тук командвам аз. Аз определям дали ще се откажем от начинанието и кога.
— Ако ми предложите смислен план, ще ви последвам, Ейнджъл. — Синклер изпи бирата си на един дъх и я погледна с такава спокойна увереност, че Бел беше готова да плисне чашата в лицето му.
За да избегне по-нататъшни дискусии, Синклер стана и се запъти подчертано бавно към двамата възрастни мъже, за да погледа как играят. Не мина много време и те го поканиха да участва. Показаха му как да хвърля дървените топки и проследиха снизходително усилията му да улучи.
Бел видя, че той се забавлява истински от играта, а не бе станал от масата само напук. Играта беше приятно развлечение, също като проклетите му пури и ментовите бонбони.
— Чудесен млад мъж — обади се одобрително Баптист. — Същински французин!
Това беше най-големият комплимент в устата на приятеля й и тя го погледна изненадано. В същото време съзнаваше, че Баптист е прав. Синклер притежаваше специфична жизненост и умееше да се радва на живота — нещо, което й липсваше болезнено. Сигурно затова се чувстваше така силно привлечена към него.
— Господинът има и остър ум — добави замислено Баптист и Бел погледна изпитателно приятеля си.
— Значи ли това, че споделяш мнението му и трябва да се откажем от начинанието си?
Баптист се взираше смръщено в празната си чаша.
— С риск да те ядосам още повече, ще кажа, че той има право. Мосю Карингтън разсъждава логично…
— Логиката няма нищо общо — прекъсна го сърдито Бел. — Мосю Карингтън отново е обзет от глупавото чувство, че е длъжен да ме закриля. Е, досега се справях отлично без него, освен това смятам, че сама мога да реша какъв риск мога да поема.
— Но ти не си единствената, която рискува…
Тихата забележка и сериозният поглед, който я придружи, я накараха да се изчерви.
— Прав си, Баптист. Прости ми. Не помислих за това. Не мога да те обвиня, че не искаш да имаш нещо общо с плана ми.
— Аз мислех по-скоро за другите. — Баптист вдигна рамене. — Какво имам да губя аз? Никога не съм се страхувал особено от смъртта, ангелче. Единственото ми желание е да ме погребат в Париж. Пък и вече не съм млад. — Той помълча замислено и добави: — Винаги съм вярвал, че ще умра пръв. Нали съм най-възрастният в семейството. Никога не съм си представял, че ще съм единственият оцелял.
Светлината в младите му кафяви очи помръкна за миг, когато се вглъби в спомените си.
— Артур умря на гилотината, защото имаше смелостта да казва открито мнението си. Франсоа бе убит, само защото стана свещеник, вместо да наследи занаята. Одеон падна като войник в Алпите, а Марк умря от треска по време на «славния» Бонапартов поход в Египет. — Той изтри очи с пъстрата си кърпа и промълви: — Искам само да доживея спокойно дните си.
Бел помилва ръката му.
— Ще ги доживееш, приятелю. Може би наистина не бива да отвличаме Бонапарт. И аз виждам какъв ред е създал. Париж процъфтява…
— Права си. Училищата и църквите са отново отворени. Имаме нови закони. Но мир? — Баптист поклати глава. — За Франция Бонапарт е това, което е днешният ден за нас: пролет през есента. Топъл лъч, който няма да трае дълго. Нали го видя днес с армията му? Той не е човек, който би се задоволил само да си играе на война. Наполеон Бонапарт може да е благословия за Франция, но няма да й осигури мир.
Баптист помълча малко и заключи:
— Затова, ангелче, аз оставам с теб. Може би за момента трябва да се откажем, но ще намерим друг случай да се разправим с него.
Той се изправи и й подаде ръка.
— Мисля, че твърде дълго бях далече от работилницата си!
— Не бива така, Баптист — засмя се Бел. — Ти беше този, който ме наруга, че искам да работя в такъв хубав ден!
— О, за теб и мосю Карингтън е друго, вие сте още млади. За младите хора Париж е най-доброто място в света. Може би мосю Карингтън ще те научи да се забавляваш. — Баптист се усмихна развеселено. — Вече е успял да накара очите ти да сияят. Трябва да кажа, че това много ме радва.
Бел се изчерви. Нямаше смисъл да го лъже.
— Я виж как се смути! Ах вие, добронравни англичани! Крайно време беше да си вземеш любовник. Надявам се, че Карингтън ти помага да забравиш миналото?
— Не ми се вярва, че някой би могъл да го направи — отговори с усмивка Бел. — Но е вярно, благодарение на него се справям по-лесно със спомените си.
— Тогава се наслаждавай на настоящето — посъветва я Баптист. — Животът е толкова кратък.
Той я целуна нежно по бузата и се запъти към къщи. Скоро след това Синклер се върна на масата и я намери потънала в мисли. Приближи се предпазливо, сякаш се боеше да не го посрещне с нов залп ругатни.
— Къде е Баптист? — попита той.
— Върна се в работилницата.
— Предполагам, че сега и ти ще предложиш да се захващаме за работа — въздъхна Синклер. — Но хайде поне да престанем да се караме. Знам, че за теб е голямо разочарование, знам, че много се надяваше да получиш достатъчно пари, за да си купиш къщичка в Дорсетшайър…
— Дербишайър — прекъсна го през смях Изабел. — Добре, Синклер, вече няма да се караме. И цял следобед няма да мислим за начинанието. — Тя стана и нахлузи ръкавиците си. — Искаш ли да се поразходим покрай реката?
Той я погледна толкова учудено, че тя отново се засмя. Очевидно не можеше да повярва на ушите си.
— Още сме млади — добави тя, за да подкрепи собственото си решение. — Кой знае колко още такива следобеди ни остават?
— Да, кой знае — повтори потиснато той. Поднесе ръката й към устните си, целуна пръстите й един по един и я поведе към изхода.
Мисията и престоят в Париж клоняха към края си. Бел не си правеше илюзии, че връзката й със Синклер ще продължи вечно. Пътищата им неизбежно щяха да се разделят. Тази мисъл я натъжи и тя си заповяда да мисли за нещо друго.
Хвана го под ръка и двамата тръгнаха по брега на Сена. Миришеше на свежа трева, вълните се плискаха в камъните на кея, полъхваше лек вятър.
Разгледаха стоката на търговците, които предлагаха антикварни книги. Повечето от тях изглеждаха така, сякаш щяха да се разпаднат при първото докосване.
Стигнаха до Пон Ньоф, стария мост, който водеше към Ил дьо Сите, най-стария квартал на Париж. На моста имаше много хора, които също искаха да се насладят на хубавия ден: търговци, художници, цветарки, влюбени двойки, които се криеха под сводовете на моста.
Водите на реката блестяха под слънцето. Днес целият град искреше и изглеждаше млад и жизнен като мъжа, който държеше ръката й. Бел вървеше и се радваше на Синклер, който очевидно се забавляваше с оживлението на големия град.
Стигнаха до пазара и Синклер веднага завърза пазарлък за един голям, тлъст петел. После размени няколко думи с вербовчиците, които напиваха младите мъже и ги убеждаваха да постъпят в армията. Проследиха представлението на група артисти и Синклер им хвърли монета. Той завърза разговор и с рибарите, насядали по стената на кея. Даже махна весело на перачките, които бяха излезли с лодките си в реката.
Бел беше възхитена от възможността да види Париж през очите на Синклер. Имаше чувството, че вижда града за пръв път: очарователен, изпълнен с радост от живота — все качества, които досега й бяха убягвали. Вече разбираше защо Баптист беше влюбен в своя Париж.
Двамата спряха за малко под един огромен кестен, за да нахранят ято диви патици.
— Не мога да повярвам — засмя се Бел. — Наистина ли стоя тук и храня патици?
— Какво? Нима не си го правила друг път? Не виждаш ли колко са красиви? Аз не мога да мина покрай тях, без да ги поканя на обяд.
— Не съм. За свое оправдание ще кажа, че една година през ноември, когато пшеницата беше свършила, нощувах на прага на пекарницата, за да мога да купя хляб на сутринта.
Докато стоеше със Синклер под ярката слънчева светлина, мрачният спомен стана точно това, което трябваше да бъде — само спомен, нищо повече.
— Като те слушам, понякога изпитвам радост, че не съм дошъл в Париж по-рано — каза Синклер и се загледа към другия бряг.
— Не мога да разбера защо непостоянен човек като теб не е бил досега в Париж — отбеляза Бел.
Той вдигна рамене и хвърли още хляб на дивите патици.
— Баща ми не е от хората, които дават пари за пътешествия.
— Хмм — промърмори съчувствено тя.
Синклер никога не й беше разказвал за семейството си, но по кратките му забележки можеше да се заключи, че е от същото съсловие като нея. Вероятно и той беше авантюрист, който не знаеше що е богатство, съсловна гордост или почтеност. С него не усещаше съсловните различия, които винаги я бяха поставяли по-ниско от Жан-Клод. Това правеше връзката им много по-приятна.
Синклер посочи високата кула от другата страна на реката.
— Това Нотр Дам ли е?
— Да — кимна Бел, но като забеляза, че той беше готов да се отправи натам, извика: — О, не! Нямам никакво желание да се разходя чак до Нотр Дам! Гледката ще те разочарова. По време на революцията катедралата пострада доста и доколкото знам, възстановяването не е приключило.
— Не се бой, Ейнджъл! — Той я дари със снизходителна усмивка. — Не си падам много по църквите. Ще се задоволя да гледам «Гранд Дам» от разстояние. А какви са онези грозни кули ей там?
Бел погледна в посоката, която сочеше пръстът му. Четири мрачни каменни кули се издигаха заплашително към ясносиньото небе.
— Консиержерията — произнесе тихо тя, пребледня и бързо отвърна поглед.
Синклер се намръщи, улови ръката й и бързо я поведе в обратна посока.
— Гледката не е чак толкова страшна, та да бягаме от нея — опита се да го спре тя.
— Добре, да се държим нормално — отвърна той и забави крачка. — Работата е там, че ни преследват.
Изабел потисна напиращия в гърлото й вик и си заповяда да не се обръща.
— Кой ни преследва? — попита шепнешком тя.
— Някакъв мъж в сив костюм. Ето го там, при последната сергия с книги. Той… — Синклер млъкна и лицето му потъмня.
Бел се огледа скритом. Мъжът в сивия костюм не ги следеше тайно, а вървеше право към тях.
— Изабел! — повика я той.
Жан-Клод? Очите й се разшириха от смайване, но сърцето й не започна да бие ускорено както обикновено. Усети само, че се скова, но спря на място и го дочака.
— Мосю графе — рече с подигравателна учтивост Синклер. — Ето че пак се срещаме. Постепенно започвам да се съмнявам, че Париж е голям град.
Жан-Клод го погледна с оскърбено достойнство и се обърна към Бел.
— Вървя след вас още от парада — обясни той. — Надявам се да ми отделите няколко минути за разговор.
Бел загуби ума и дума. След онова, което й беше казал на приема, не очакваше да й заговори отново.
— Бих искал да говоря с вас насаме — подчерта Жан-Клод и погледна колебливо към Синклер. Очевидно не искаше да помоли за съгласието му, но нямаше друг изход.
— Само Бел има право да реши — отвърна хладно Синклер.
Бел се почувства зле. Двамата мъже я гледаха втренчено. И двамата искаха да чуят решението й. Но дори Жан-Клод да не бе събудил в сърцето й старите чувства, любопитството щеше да удържи победа.
Тя сложи ръка върху лакътя на Синклер.
— Ако наистина нямате нищо против…
— Аз мога да се забавлявам и сам. — За да смекчи острия си отговор, той добави тихо: — Ако имате нужда от мен, знаете къде да ме намерите.
Бел разбра какво искаше да каже и му се усмихна с благодарност. След като Синклер се отдалечи, тя се обърна с очакване към Жан-Клод.
— Да седнем на някоя пейка на моста — предложи той.
Бел кимна. Когато Жан-Клод й предложи ръката си, тя го погледна слисано, но след кратко колебание мушна пръсти под лакътя му.
Застанал до една сергия с книги, Синклер ги проследи с поглед. Забеляза, че жестът на Жан-Клод да предложи ръката си на Бел беше скован, но очевидно дружелюбен, и усети тъпа болка в гърдите — болка, която вече му беше добре позната. Веднъж й беше казал, че споменът й за Жан-Клод не го интересува, но сега си призна:
— Май те излъгах, Ейнджъл. Не съм и не мога да бъда равнодушен.
Той обичаше Изабел Варен — в това нямаше съмнение. Докато тя се отдалечаваше под ръка с Жан-Клод, истината светна пред очите му.
Синклер се огледа. Изведнъж доброто му настроение отлетя, пъстрата суетня престана да го радва. Дали щеше да дойде време, когато всяко идване в Париж щеше да го изправя пред същите мъчителни спомени, каквито имаше Бел?

 

13

 

Бел вървеше безмълвно редом с мълчаливия Жан-Клод. Мостът беше пълен с хора. Търговци предлагаха стоката си, художници седяха пред стативите си, улични музиканти изпълняваха най-различни песни.
Странно, каза си Бел. Само допреди минути, докато беше със Синклер, се чувстваше част от пъстрата навалица, а сега отново имаше чувството, че стои отстрана. Сякаш животът, заедно с всички весели лица наоколо, само минаваха покрай нея.
Тя хвърли поглед към Жан-Клод и се запита дали и той чувстваше същото, но по скования му профил не можеше да се прочете нищо. Само очите му бяха пълни с тъга. Защо, за бога, защо? Много й се искаше да изкрещи.
На приема той й беше дал да разбере, че никога няма да й прости, че не понася да я гледа. Защо тогава беше потърсил нова среща с нея, след като знаеше, че само ще причини още болка и на двамата?
Когато отминаха и втората арка на моста, Бел спря.
— Стига толкова! Искам да разбера защо ме…
— Не, не тук. Моля ви, Изабел, шумът! — Жан-Клод посочи към «Ла Самаритен», огромната хидравлична помпа, която стърчеше над моста. Фасадата беше украсена с позлатените фигури на Христос и милостивия самарянин, който му даваше вода. Помпата снабдяваше с вода Лувъра и Тюйлери.
— Да отидем малко по-нататък! — помоли Жан-Клод.
Според Бел тракането на помпата беше много по-неприятно от веселите гласове и смеховете на хората на кея Пон Ньоф, но не посмя да възрази.
Продължиха пътя си до следващия еркер на моста, където намериха свободна пейка. Бел седна и Жан-Клод зае място до нея, като внимаваше да спази необходимото разстояние.
Все още не беше в състояние да наруши мълчанието. Пръстите му нервно опипваха сребърната дръжка на бастуна. Доскоро най-силното й желание беше един ден отново да седи до него и да го гледа, даже да е студен или изпълнен с гняв. Днес установи изненадано, че изпитваше само нетърпение.
Извърна се настрана и се загледа към Сена, към лодките и влекачите, които бавно напредваха срещу течението.
Най-сетне Жан-Клод се покашля.
— Движението по реката се е увеличило значително.
— Затова ли ме преследвате още от парада? — попита остро Бел. — За да си говорим за движението по Сена?
— О, не! — Жан-Клод пое дълбоко дъх, отново се поколеба и накрая посегна към ръката й, която почиваше на балюстрадата.
Смаяна от този жест, Бел го погледна втренчено.
— Исках да ви се извиня за поведението си на приема.
Бел примигна невярващо. Не беше в състояние да проумее смисъла на казаното. Наистина ли искаше да й се извини за обидните думи?
— Държах се отвратително и казах неща, които един джентълмен не бива да казва.
— О, не, сър — изрече глухо тя и издърпа ръката си. — Уверявам ви, че се държахте като джентълмен. — Даже когато подаде молба за развод, Жан-Клод беше непоносимо учтив.
— Наистина, Изабел — продължи сериозно той, — много съжалявам. Не исках да ви обидя или нараня. Просто бях напълно объркан от неочакваната ни среща.
— И за мен не беше лесно!
Той я погледна с меланхоличния поглед, който някога сломяваше всяка съпротива.
— Най-добре е просто да забравим случилото се — отговори с въздишка тя. — Научих се да оцелявам и вече не е толкова лесно да ме нараните. — Това беше истината. Благодарение на Синклер Карингтън през последните дни почти не беше мислила за грозната сцена с Жан-Клод.
— Радвам се да го чуя — каза бившият й мъж. — Наистина е добре да знам, че не ми се сърдите.
— А вие? — попита Бел. — Думите ви означават ли, че най-сетне сте ми простили?
— Старая се с всички сили. Повече от всичко на света желая двамата да забравим миналото.
Бел го погледна изпитателно. Не можеше да повярва в разкаянието му.
— Да забравим миналото? Вярвате ли, че е възможно?
— Може би не съвсем. Но би било добре да се научим да си спомняме само доброто. Мисля, че живяхме добре заедно, нали, Изабел?
И тя мислеше по същия начин, но до днес вярваше, че в деня, когато беше узнал истината за произхода й, Жан-Клод беше заличил всички добри спомени.
В сивите му очи блесна мека светлина.
— През първото ни лято в Париж често идвахме на разходка на този мост. Помните ли разходките ни?
— Да, разбира се — отговори с усмивка Бел. — Обикновено вие вървяхте и мечтаехте на глас, а аз трябваше да ви водя през навалицата и да внимавам да не паднете от моста.
— Вече не мечтая на глас — въздъхна Жан-Клод и лицето му придоби меланхолично изражение. Светлината в очите му изчезна и той отново потъна в мрачно мълчание.
Бел изпита силна потребност да го утеши, но вместо това само огледа преценяващо мъжа, на когото беше принадлежало сърцето й. Лицето му беше както винаги бледо. В косите му имаше сребърни нишки, но това му отиваше. Чертите на лицето му не бяха особено живи, не като на Синклер… Тук тя прекъсна решително хода на мислите си. Не искаше да сравнява двамата толкова различни мъже.
Привлекателността на Жан-Клод изхождаше преди всичко от очите, които винаги гледаха замечтано и сякаш не бяха от този свят. Без тяхната изразителност той беше само празна обвивка, пречупен човек. Сърцето й се късаше, като го гледаше такъв, но това вече не беше любов.
Фактът, че изведнъж се усъмни в любовта, в която беше вярвала толкова дълго, я стресна до дън душа. Побърза да прогони тези чувства и се опита да го изтръгне от мрачните мисли.
— Какво всъщност правите в Париж? — попита тя. — Върнаха ли се някогашните ви приятели?
— Не знам и не ме интересува. Вече не мога да понасям компанията на философите. Предпочитам хората на действието.
— Хора като Наполеон Бонапарт? — Бел се изложи напълно съзнателно на опасността да го обиди, защото много искаше да разбере какво го бе завело на приема в Тюйлери.
— Не! — извика Жан-Клод с необичайно за него вълнение и Бел се стресна. — Не и Бонапарт! Аз го презирам. Дори само мисълта, че трябва да дишам един и същ въздух с него, ме разболява.
Бел го гледаше смаяно. Никога преди това не беше виждала войнствени искри в очите му, никога не го беше чувала да казва, че мрази някого. За да го успокои, тя сложи ръка върху неговата.
— Разбирам как се чувствате. Лишиха ви от земите, от дома на дедите ви… Но…
— Това няма нищо общо! Причината е в онзи човек и във всичко онова, което той олицетворява! Нима не разбирате? Той е обратната страна на революцията!
Тъй като Бел все още го гледаше, без да разбира, той продължи:
— Той олицетворява насилието и жаждата за власт, които разрушиха благородните цели и идеали, стремежа към свобода, същинската база на революцията!
Бел не вярваше на ушите си.
— Признавам, че Бонапарт е нещо като пират, може би и опортюнист, който се е възползвал от обстоятелствата…
— Той е олицетворение на злото!
Бел разбра, че е безсмислено да спори с него. Жан-Клод, който преди винаги се съобразяваше с различните гледни точки, очевидно беше загърбил доводите на разума. Вероятно беше съсредоточил цялото си огорчение и гняв срещу революцията, които не беше имал възможност да изрази, в омразата към една-единствена личност. Обзе я мрачно предчувствие.
— Защо дойдохте на приема му, щом го мразите? — попита направо тя.
— Защото най-сетне разбрах, че е предимство да играеш играта на врага, да криеш чувствата си, да наблюдаваш и да чакаш… — Очите му станаха стъклени и това никак не й хареса. — Трябва да мисля за бъдещето на Франция, за сина си…
— Да, Жан-Жак. — Бел подхвана с готовност тази тема, надявайки се, че тя ще го изтръгне от мрачното настроение. — Синът ви е възхитително дете. Имате ли намерение да го доведете във Франция?
— Не. Не и докато… докато нещата се променят.
— Какво имате предвид? — попита остро Бел, крайно обезпокоена.
Знаеше, че групата на Маршан не беше единствената, която подготвя атентати в Париж. Имаше достатъчно смелчаци, между тях и офицери от френската армия, които се надяваха на преврат или се опитваха да прогонят Наполеон. Смешни надежди, като се имаха предвид военните способности на Бонапарт и популярността му сред народа. Дали Жан-Клод не беше станал жертва на тези фанатици?
— В какво сте се забъркали, Жан-Клод? — попита настойчиво тя.
— В нищо. — Той се усмихна принудено. — Не бива да се тревожите за мен, Изабел. В момента мога да ви кажа само, че през последните няколко месеца се пробудих от дълбокия сън и най-сетне започнах да се виждам такъв, какъвто съм. Аз съм глупак!
— Не, Жан-Клод, вие…
Той поклати глава и стисна ръката й, сякаш искаше да спре протеста й.
— Още по-лошо: аз бях истински негодник. Навредих на Франция повече от цялата банда убийци, които обикаляха улиците. Твърде късно разбрах, че е по-опасно да разпространяваш идеи, отколкото да стреляш с оръдия. Аз просто си седях и мечтаех за нещо неосъществимо, а през това време тълпата уби моя крал. А вие…
Той погали бузата й с трепереща ръка.
— Постъпих много зле с вас, Изабел. Допуснах гордостта ми да убие нашата любов.
— Не можехте да постъпите другояче — опита се да го успокои тя. — След всичко, което преживяхте…
— След всичко, което преживях, захвърлих единствената ценност, която ми беше останала!
За миг Бел помисли, че той ще я привлече в прегръдките си. Колко пъти си беше мечтала за този миг! Когато не го направи, тя изпита облекчение, но объркването й остана.
— Имате ли все още чувства към мен, Изабел?
— Да, естествено — заекна тя. — Не съм ви забравила.
Той вдигна ръката й към устните си и целувката му я опари.
— Мога ли да се надявам, че някога… — Тръсна глава и заяви: — Не. В момента мога само да ви помоля да не мислите лошо за мен, докато…
— Докато какво?
— Докато уредя нещата си. — Жан-Клод стана от пейката и й подаде ръка. — По-добре да се върнем, защото може да кажа нещо, което не бива.
Очевидно беше объркан. Бел усети, че се старае да се държи на разстояние от нея. Беше й дал да разбере, че й е простил и че един ден може отново да я дари с любовта си. По-рано тя щеше да се задоволи с много по-малко от това, но днес, когато той беше до нея и й обещаваше отново да я обикне, тя изпитваше само тревога. Защо, защо?
Ти вече не си отговорна за него, напомни й вътрешният глас. Имаш си достатъчно свои работи, за да мислиш и за бившия си съпруг. Това беше вярно, но тя знаеше, че няма да си прости, ако с Жан-Клод се случи нещо лошо.
Бел се изправи и се огледа.
— Забавих се твърде много. Синклер ще се притесни — отбеляза спокойно тя.
Лицето на Жан-Клод помрачня.
— Синклер — повтори глухо той, сякаш беше получил удар. — Вечерта на приема ми казахте, че… — Очевидно му беше трудно да довърши изречението. — Не, няма да ви разпитвам повече за него. Той няма значение.
Бел беше готова да протестира, но не каза нищо, за да не застраши примирието помежду им.
Когато стигнаха до кея, Синклер не се виждаше никъде и Жан-Клод настоя да я придружи.
— Не мога да ви оставя сама, без мъжка закрила — заяви твърдо той.
Бел въздъхна нетърпеливо. Синклер веднага щеше да забележи, че предпочита да остане сама. Той знаеше, че тя умее да се оправя и не й беше необходима «закрила». За разлика от него Жан-Клод изобщо не се беше сетил да я попита как е живяла след развода им. Очевидно приемаше, че е продължила да живее като дама. Може би вече не беше предишният мечтател, но си беше все така непрактичен!
С много мъка Бел успя да го убеди, че е по-добре да си отиде. Когато най-сетне се сбогуваха, тя предприе последен опит да му изтръгне истината.
— Притеснявам се за вас! Боя се, че сте се забъркали в някаква каша, и смятам, че не биваше да се връщате в Париж.
— Ако това ще ви успокои, ще ви кажа, че възнамерявам скоро да се върна в Англия — отговори Жан-Клод.
— Това е най-доброто за вас — настоя тя. — Трябва колкото може по-скоро да се върнете у дома.
— Само да знаех къде е това «у дома»… — Той се усмихна тъжно и я погледна дълбоко в очите. Наведе се, целуна я по веждите, обърна се и изчезна в навалицата.
— Проклятие! — промърмори Бел и се опита да го проследи с поглед. Имаше чувството, че са отнели твърдата почва под краката й. До тази сутрин знаеше много добре какво ще направи, ако Жан-Клод се върне при нея, а сега стоеше тук и го проклинаше. Естествено той не й беше безразличен, тя все още го харесваше и копнееше за него. Освен това в момента той имаше нужда от нея както никога досега, макар да не го съзнаваше, и тя беше длъжна да му помогне.
Но междувременно в живота й бе влязъл Синклер. Той беше мъжът, съумял да пробие стените, които беше издигнала около сърцето си. Мъжът, който я научи да живее. Бел отдавна вече не се заблуждаваше, че Синклер удовлетворява само физическите й потребности. Връзката им беше много по-дълбока. Още от самото начало между тях съществуваше разбирателство и един вид заговор.
Но дали това беше любов? Във всеки случай чувството беше много по-различно от онова, което дълги години беше изпитвала към Жан-Клод. Бел простена и затисна с ръце пулсиращите си слепоочия.
Само едно беше напълно ясно: Жан-Клод беше дълбоко нещастен, по-нещастен дори от времето на революцията. Ако имаше нещо, с което можеше да му помогне, тя беше длъжна да го стори, за да компенсира злото, което му беше причинила преди много години.
Той трябваше да се върне в Дьовил, при любимите си книги; да наблюдава сина си, докато момченцето си играе в тихите градини, защитени от високи стени, да го развежда из замъка на дедите му. Тя не можеше да върне времето назад, за да помогне на Жан-Клод, но можеше поне да го върне в собственото му време.
Ако успееше да отвлече Наполеон, прогонените аристократи щяха да си възвърнат земите и дворците…
Не, това беше абсурд. Грижливо подготвеният план беше осъден на провал. Най-доброто в тази ситуация беше да напусне Париж. Вече нямаше смисъл да се среща с Бонапарт. И все пак — срещата щеше да й помогне да го опознае по-добре и да измисли нов план.
Защо Първият консул беше решил да я покани в театъра? Бел изхъмка презрително. Открай време не харесваше френския театър. След революцията всички пиеси се цензурираха и сантименталните драми, които допускаха до сцената, бяха непоносими за гледане. При строгия режим, въведен от Бонапарт, театърът едва ли е станал по-добър.
Плакатът на стената на кея беше убедително доказателство: «Съзнателната съпруга». Сигурно щяха да гледат драма в пет действия за почтена французойка, несъмнено патриотка, неправилно обвинена от съпруга си в изневяра. След като я убива, той открива истината и горчиво се разкайва. Главната роля естествено беше поверена на прочутия мосю Жорж Карибо.
Бог да е на помощ на собственика на театъра, каза си развеселено Бел, ако по някаква причина мосю Карибо не може да участва. Парижани бяха непредвидим народ. Ако не видеха на сцената любимия си артист, избухваше буря от възмущение, която засенчваше дори щурма на Бастилията… Бел спря да диша. В главата й се зароди безумна идея. Беше толкова вдълбочена в мислите си, че не забеляза как Синклер се появи зад нея. Едва когато той я хвана за раменете, се обърна със стреснат вик.
— Бел? — Синклер я погледна изненадано. — Не исках да те уплаша. Всичко наред ли е?
— Да, да — отговори припряно тя. — Мисля, че намерих начин да похитим Наполеон Бонапарт!

 

Слънцето залезе над Париж и потопи небето в розово и златно сияние. Ала Синклер, който стоеше до прозореца в спалнята на Бел, дори не забеляза прекрасния залез. Виждаше само как сенките между него и Бел ставаха все по-дълги.
Бел седеше пред огледалото и разместваше бурканчета с помади, гребени и фуркети, сякаш не можеше да им намери място.
Двамата бяха потънали в недоволно мълчание. Почти през целия следобед спориха за най-новия план на Бел, но според Синклер в дъното на караницата им не стоеше Бонапарт, а един друг джентълмен, чието име не споменаваха.
— Планът ти няма да успее, Бел — предупреди я за десети път той.
— Откъде си толкова сигурен, по дяволите? — Тя грабна една четка и изля гнева си върху русите си къдрици. — Не е по-рискован от първоначалния план, в който ти се съгласи да участваш.
— Той имаше минимални изгледи за успех, но новият ти план е пълно безумие!
Бел тресна четката върху шкафчето. Пое дълбоко въздух, за да се успокои, и заяви с треперещ глас:
— Смятам да представя плана си пред хората от групата и да чуя мнението им. Сигурна съм, че всички ще се съгласят. Ако продължаваш да се противиш и след като изслушаш останалите, можеш да си вървиш. Нямам нужда от теб!
— Това ми е ясно — отговори той с равен глас, но не успя да скрие напълно болката, която му причиниха грубите й думи.
Гневът й моментално се изпари. Тя въздъхна дълбоко и стана.
— Съжалявам, Синклер. Не биваше да казвам това.
Отиде при него и колебливо сложи ръце на гърдите му.
— Не очаквах, че можете да бъдете толкова упорит, мистър Карингтън! — На лицето й изгря усмивка.
— Същото важи и за вас, мисис Карингтън. — Макар че отговори на усмивката й той не протегна ръце да я прегърне. — Мислех, че си решила да се откажеш от това невъзможно начинание. Какво се случи междувременно, та те върна към него?
— Нали ти казах! Като видях театралния плакат, ми хрумна…
— Не ти вярвам или поне не съвсем. — Синклер присви очи. — По-скоро ми се струва, че решението ти има общо с онова, което си чула от него.
Бел отпусна ръце и отстъпи крачка назад.
— Той само се извини за поведението си на приема.
— О, така ли? Вече се боях, че благородният идиот най-сетне е осъзнал какво е захвърлил и те е поискал обратно!

 

14

 

Денем Пале Роял изглеждаше почти като по-рано, когато беше обитаван от много поколения от рода Д'Орлеан. В красивите градини се виждаха дълги редици лимонови дръвчета и просторни зелени морави. Горният етаж на квадратната постройка образуваше галерия, която се свързваше с партера с колонада в неокласически стил. Същинският дворец, някога резиденция на херцози с кралска кръв, сега беше разделен на десетки кантори и жилищни помещения.
Под ярката слънчева светлина във всички ресторанти, магазини за сладкиши, цветарници, при модистките, фризьорките и часовникарите цареше весела суетня. Нощем, когато магазините бяха затворени, се оживяваха горните етажи, където парижани отдаваха дължимото на всички възможни пороци. В галериите се помещаваха безброй игрални казина и дискретни салони, където така наречените «дами на нощта» посрещаха гостите си. Дамите се разхождаха и в градините, и в сянката на колонадите, където се срещаха всички възможни субекти от парижкия подземен свят.
Една от тези дами, покрила лицето си с дебел пласт пудра, тъкмо оглеждаше с внимание двама войници, които се бяха разположили удобно на една пейка.
По-възрастният, мършав мъж с остра брадичка се занимаваше с бутилката си, докато младият, който имаше грубо изрязано, но иначе симпатично лице с тънки мустачки, окуражаваше дамата да се приближи.
Когато тя реши да последва поканата му, възрастният я изгледа сърдито.
— Махай се, уличнице! Върви да си показваш задника другаде!
— О, мосю, не бъдете толкова жесток! — въздъхна проститутката, но когато той я заплаши с юмрук, изруга и се скри в сянката под колонадата.
— Защо я прогони, Жил? — ядоса се младият. — Не разбираш ли, че имам нужда от малко забавление?
— Тук сме да вършим важна работа, а не да се забавляваме, Огюст! — Жил отпи голяма глътка от бутилката. — Лазар и без това ни е ядосан.
— Пфу! — изпухтя презрително Огюст. — Ти може да се страхуваш от мосю Белязания, но аз ти обещавам, че ще… — Той млъкна изведнъж и се присви от болка. Брат му предупредително бе забил юмрук в ребрата му.
Облечена в черно фигура изникна от мрака и се запъти към тях като испански инквизитор. Под лунната светлина косата на Лазар изглеждаше призрачно бяла. Обезобразеното лице приличаше на гротескна маска. Огюст пребледня, а ръката на Жил, която още стискаше бутилката, се разтрепери. Лазар изкриви уста в усмивка. Въпреки че се правеха на смели, братята Марбьоф се страхуваха от него. Но това го засягаше също толкова малко, колкото и фалшивите униформи, които носеха. Двамата бяха измислили този маскарад отдавна, за да не ги вземат в армията. Ако някой офицер попиташе за номера на полка им, двамата бързаха да офейкат.
«Имат смелост, колкото да нападнат невъоръжен противник», каза си презрително Лазар. След като ги наплаши добре с вторачения си поглед, той рече:
— Веднъж и вие да сте точни, граждани! Много умно от ваша страна!
— Чакаме те почти половин час — изръмжа Жил. — А нощта е дяволски студена. — Той отново надигна бутилката, но Лазар със светкавично движение я изби от ръката му. Стъклото се разби в близката колона. Но тъй като нощта и без това беше оживена — мъжете се смееха гърлено, а леките жени им отговаряха с фалшиво гугукане — никой не обърна внимание на шума.
Жил изгледа мрачно Лазар, но не посмя да се оплаче.
— Искам да сте трезви! — изсъска Лазар. — Днес не бива да допускате грешка като вчера следобед!
— Направихме, каквото можахме — изхленчи Жил. — Кой би помислил, че англичанинът е толкова бърз! Да избяга изпод копитата на коня ми!
— Не можехме да направим втори опит, нали разбираш — подкрепи го Огюст. — Не и посред бял ден.
— Е, сега е достатъчно тъмно — кимна мрачно Лазар.
— Точно така. — Огюст засука мустачките си и потупа самоуверено дръжката на сабята. — Да видим дали мосю Карингтън ще успее да избяга от оръжието ми.
— Няма значение как ще го направите — погледна го студено Лазар и заключи: — Искам утре сутринта да ми съобщите, че сте го обезвредили.

 

Игралното казино на Марсел Креси се намираше на втория етаж на Пале Роял. Дискретна входна врата водеше към ярко осветено помещение, голямо колкото бална зала. Във високите огледала се виждаха съсредоточените лица на парижките богаташи, дошли да поиграят на рулетка или карти.
Синклер примигна няколко пъти, докато очите му привикнаха със светлината. Междувременно слуги с напудрени перуки и ливреи със златни ширити, които биха направили чест на всеки херцогски дом, им помагаха да си свалят палтата.
Креси, който дотича да ги посрещне, също имаше вид на херцог. Носеше елегантен копринен фрак и панталони до коленете. Гъстата сребърносива коса беше гладко сресана назад.
— О, мадам и мосю Карингтън! — Марсел се усмихна широко. — Каква чест за моето заведение!
Бел му подаде ръка за целувка, но Синклер само му кимна кратко. Вече нямаше сили да играе отредената му роля. Денят беше дяволски напрегнат. Надеждата му, че другите ще откажат да изпълнят безумния план на Бел, се оказа напразна. Идеята й бе одобрена единодушно. Последваха трескави приготовления. Тази вечер трябваше да обсъдят последните подробности.
Креси се наведе съзаклятнически към тях.
— Улучихте много добра вечер. В един съседен салон се играе на зарове с високи залози.
— Благодаря ви, мосю. Вие сте съвършен домакин — усмихна се Бел.
Марсел се поклони грациозно и тръгна напред.
«Трябва да сложа край на това безумие!» — повтаряше си през цялото време Синклер. Тази отчаяна мисъл не го напускаше през последните няколко часа. Но не знаеше дали би могъл да го направи, без да разкрие истинската си мисия.
В момента нямаше друг избор, освен да върви редом с Бел, която следваше Креси. Марсел беше в стихията си: от време на време спираше, за да поздрави някой гост или да укори небрежен лакей. По масите наоколо се печелеха и губеха цели състояния.
Естествено, домакинът се почувства задължен да посочи на гостите си удобствата на казиното. Най-голямата му гордост беше един алков, пред който висеше тежка завеса.
— Това е така нареченото «Убежище за ранени», мосю Карингтън — обясни дискретно той. — Господата, които загубят всичко на игралната маса, намират тук набор от пистолети, хартия и мастило за последно писмо.
— Вие сте изключително съобразителен — отвърна сухо Синклер, но Креси не се впечатли от неодобрението му.
— Ами да, в отношението към тези неща ние, французите, винаги сме били по-напред от англичаните.
— Бог да ме пази от такъв вид напредък! — промърмори Синклер и хвърли бърз поглед към Бел, за да разбере какво е мнението й за салона на Креси, но по лицето й не можеше да се прочете нищо. Очите й бяха устремени право напред.
Дали мислеше за Жан-Клод? Синклер побърза да прогони тази болезнена представа. Миналата нощ двамата бяха сключили споразумение: до приключването на мисията нямаше да споменават нито граф Дьовил, нито общото им бъдеще. Освен това щяха да избягват телесната близост.
Синклер полагаше много усилия, за да изпълни своята част от уговорката, и непрекъснато се питаше дали и с Бел беше така. Но тя упорито избягваше погледа му.
Креси отвори вратата към частния си салон. За разлика от ярко осветената, изпълнена с оживление игрална зала, облицованото с тъмно дърво помещение изглеждаше официално и хладно.
Лазар и Баптист вече ги чакаха. Тишината в помещението бе нарушена от един прислужник, който внесе сребърна табла с редки деликатеси: стриди, студен език, печен фазан, различни сирена. Но тази вечер никой, дори Креси, нямаше апетит.
Днешната им среща се различаваше рязко от всички досегашни. Петимата застанаха около махагоновата маса, без да говорят. Не се разменяха нищо незначещи думи, не се водеха дискусии. Всички съсредоточиха вниманието си върху Бел, която беше разтворила на масата план на театъра, изготвен от Креси.
Вече бяха запознати с плана, но Бел отново спомена всички подробности, сякаш трябваше за последен път да изчисти евентуалните възражения.
— Първата задача на Марсел е да не допусне появата на мосю Жорж в театъра — започна тя.
Креси кимна.
— Това не е проблем. Жорж има големи дългове. Сигурно няма да му е приятно, но ще го накарам да се престори на болен. Ще му кажа, че племенникът ми от провинцията трябва да дебютира в театър Одеон.
— Непознатият племенник ще е един от служителите на Креси — допълни Бел.
— Ще успее ли да научи текста си толкова бързо? — попита със съмнение Баптист.
— Доколкото познавам парижани — намеси се сухо Бел, — бедният човечец няма да успее да си отвори устата. Щом разберат, че любимият им артист отсъства, ще започнат да свиркат, за да го прогонят от сцената.
Синклер не се удържа и отново приведе главното си възражение.
— Вие разчитате напълно на реакцията на публиката.
— Лазар има задача да провокира тази реакция. — Бел посочи една точка в скицата. — Ще седи тук, на първите редове.
— Лазар умее да поведе тълпата в желаната посока, мосю Карингтън — успокои го Баптист.
— Трябва да знаете, че междувременно съм усъвършенствал способностите си. — Лазар се изпъчи гордо. — Ще има да се чудите, като разберете какво влияние имам.
Какво иска да каже Лазар, запита се подозрително Синклер. Но Бел не обърна внимание на странната забележка.
— По-нататък — заговори отново тя. — Баптист ще седи тук. — Посочи задните редове и обясни: — Това е най-доброто място, откъдето може да помага на Лазар. Щом шумът се усили, идва моят ред. — На лицето й изгря усмивка. — Аз ще седя с мосю Бонапарт тук горе, в ложата, която е най-близо до сцената. Отдавна не съм симулирала припадък, но мисля, че ще се справя. Във всеки случай Бонапарт ще е зает изцяло с мен, когато в ложата нахлуят хората на Марсел, облечени в гвардейски униформи.
— Какво ще стане с истинските му охранители? — попита Синклер.
— Когато отива в театъра инкогнито, взема със себе си най-много двама-трима души — отговори Креси.
— Лесно ще ги обезвредим — допълни уверено Бел. — По-важно е хората на Креси да убедят Бонапарт, че са дошли да го изведат, за да не пострада в бъркотията. Навън ще е тъмно, а генералът ще е твърде зает с истеричните ми пристъпи и няма да забележи, че се качва в чужда карета.
Тя помълча малко и като рискува кратък поглед към Синклер, продължи:
— Синклер ще ни чака в каретата и ще ми помогне да затворим устата на Бонапарт. След като го вържем, ще го скрием под седалката и ще препуснем към градските порти. С фалшиви документи и, ако се наложи, с подкуп ще излезем от Париж още преди в Тюйлери да са разбрали, че Бонапарт е изчезнал.
Тя спря за малко, огледа още веднъж скицата на театъра и добави:
— Смятам още утре следобед да изпратя Полет и багажа ни към границата. Ще се срещнем в гората на Руврей, където ще сменим конете. След това потегляме с най-голямата възможна бързина към крайбрежието. Лазар ще препусне напред, за да се увери, че рибарската лодка ни чака.
В устата на Бел всичко звучеше толкова просто… Може би планът й наистина имаше шансове да успее. Синклер се опита да прецени обективно. Опитът му показваше, че безумните планове често успяват, именно защото никой не е очаквал подобно нещо. При други условия предизвикателството сигурно щеше да го зарадва — но сред тях имаше предател. Неволно плъзна поглед към Лазар. Както обикновено, устните му бяха изкривени в презрителна усмивка. Синклер усети как кръвта замръзна във вените му.
«Тази нощ трябва да реша въпроса», каза си той. Все още не беше проверил адреса, даден му от кочияша. Тази нощ или никога. Можеше да разчита само на късмета си.
Когато Бел стигна до маршрута, по който щяха да стигнат до крайбрежието, Синклер се престори на уморен.
— Няма смисъл да седя тук и да ви слушам, след като нищо не разбирам — каза той и се обърна към Марсел. — Това е последната ми нощ в Париж. Имате ли нещо против да си опитам късмета на игралната маса?
Креси го погледна изненадано, Баптист се намръщи неодобрително. Бел стисна устни, но после вдигна рамене.
— Никога не съм ви смятала за играч — промърмори тя, — но както искате, мосю Карингтън.
За Синклер беше ясно, че оттеглянето му я ядоса. Вероятно си беше помислила, че това е начин да изрази неодобрението си към плана й. Но положението беше твърде сериозно, за да се скарат точно сега. По-късно щяха да се изяснят.
Веднага щом слезе в салона, Синклер заповяда на притичалия слуга да му донесе палтото. Сети се, че няма никакво оръжие, и тъй като не знаеше какво го очакваше на 132, реши да вземе предпазни мерки.
Отиде до алкова, наречен от Креси «Убежище за ранени», и видя малко писалище с перо и мастилница. На стената имаше етажерка с няколко пистолета. Избра си малко, леко оръжие, зареди го и го пусна в джоба на палтото си.
Подаде глава иззад завесата, за да се увери, че никой не го наблюдава, и излезе отново в салона. На входната врата попита портиера в каква посока е къщата, която трябваше да намери, и бързо излезе в студената нощ.

 

Горе, в частния салон на Креси, Лазар ходеше неспокойно напред-назад. Бел, Баптист и Марсел обсъждаха за последен път плана, търсейки слаби места. Лазар презрително изкриви устни. Потребността на Бел да говори с часове за веднъж съставения план, докато се увери, че е предвидила всички възможности, му беше напълно чужда. Освен това знаеше, че утрешната вечер ще протече по съвсем друг начин, не според очакванията на Бел. В момента най-важното беше какво прави Карингтън.
Лазар се покашля и се извини, че имал неотложна потребност и трябвало да излезе.
Креси изпухтя обвинително, но Бел му даде знак да излезе. За момент очите му се присвиха и той не можа да скрие грозните си мисли. Малката мръсница явно беше забравила нощта в рова и не му обръщаше внимание. Но той не бе забравил онази нощ, тя беше записана за вечни времена на лицето му. А след утрешната вечер Изабел Варен щеше да отнесе спомена за Етиен Лазар и отмъщението му в мрачното подземие, където щеше да прекара малкото дни, отредени й от съдбата.
Омразата лумна толкова силно в него, че буквално избяга от салона, за да не се издаде. Спря в коридора и няколко пъти пое дълбоко въздух, за да се успокои. После се огледа за Карингтън.
Проклетият англичанин сякаш се беше разтворил във въздуха. Лазар бързо мина покрай богаташите около игралните маси, чиито глави трябваше отдавна да са напълнили кошницата под гилотината, но никъде не видя Карингтън.
На една от игралните маси откри Жил и Огюст Марбьоф, които изглеждаха не на място със скромните си залози. Побеснял, Лазар ги издърпа настрана.
— Къде е Карингтън?
— Не е ли в салона? — попита изненадано Жил.
— Глупаци такива! — изфуча Лазар. Беше им заповядал да издебнат Карингтън на път към каретата или при друг удобен случай, когато е сам. Пак бяха пропуснали възможността да го убият. Но може би имаха още един шанс. Карингтън не можеше да си позволи да отсъства твърде дълго — значи не беше отишъл далеч.
— Тръгвайте с мен! — заповяда нетърпеливо Лазар.
Отначало не искаше да участва лично в убийството на англичанина, за да не събуди подозрението на Бел, но сега се налагаше да го направи.
През това време Синклер бързаше с чадър в ръка под тъмните колонади. Фенерите в градината светеха слабо, тъмните витрини го гледаха като слепи очи.
Мина покрай няколко любовни двойки и покрай един момък с изпъкнали очи, който очевидно се заинтересува от кесията му, но Синклер го изгледа заплашително и негодникът побърза да се отдалечи.
Най-сетне намери 132. Последният вход под колонадите. Табелата над вратата показваше, че денем там работеха шивачки. Синклер беше очаквал всичко друго, само не и това. Ядоса се, че е дошъл напразно, но забеляза светлина зад дебелите завеси и чу гласове. Защо шивашката работилница беше отворена по това време?
Синклер почука на вратата и женски глас го покани да влезе. Никога досега не беше влизал в шивашка работилница, но тази изобщо не отговаряше на представите му за подобно «заведение». В помещението се усещаше миризма на тежък парфюм, обстановката свидетелстваше за западнал лукс. Брокатени завеси скриваха коридор към други, тайнствени помещения.
На дивана се бяха разположили две дами — руса и червенокоса. Ако някога са вземали игла в ръка, то е било само за собственото им оскъдно облекло, каза си развеселено Синклер.
Появи се възрастна жена и го поздрави. Силно гримираното й лице се усмихваше.
— Добър вечер, мосю. Какво можем да направим за вас?
Синклер свали шапка.
— Добър вечер, мадам. Аз… аз… исках някои поправки.
При тези думи червенокосата се разсмя неудържимо.
— Поправки на панталона ли, мосю?
Възрастната дама й хвърли укорителен поглед.
— Мосю трябва да знае, че не обслужваме всеки господин, който е почукал на вратата ни. Нашите клиенти идват само с препоръка.
Синклер реши да рискува.
— Изпраща ме Лазар.
Учудването й изглеждаше истинско.
— Лазар ли? Никога не съм чувала това име. — Тя погледна двете момичета, сякаш търсеше помощ.
— Мисля, че няма проблеми, мадам — отвърна русата. — Полет често споменава това име.
— Полет? — Името прониза Синклер като мълния.
— Точно така. — Момичето посочи с глава към вратата. — Ето я и нея. Тъкмо ще я попитаме.
Синклер се обърна рязко. В магазинчето влезе жена с шафраненожълта рокля, която му беше непозната, но меките кестеняви къдрици и червената фльонга на шията не можеха да бъдат сбъркани с други.
— Мадам, аз искам… — Когато погледът й падна върху Синклер, тя млъкна смаяно. Очевидно не беше очаквала да види тъкмо него. — М-мосю Карингтън! — Отначало изглеждаше само неприятно изненадана, после към изненадата се прибави страх. Обърна се и бързо изчезна зад завесата. Синклер се втурна след нея.
— Не бива така, мосю! — извика подире му възрастната жена. — Не можете просто да проникнете в заведението ни! — Крякайки като подплашена кокошка, тя се затича след Синклер.
Полет мина по коридора и изчезна в една от стаите, но не достатъчно бързо. Синклер промуши крак през вратата и тя не можа да я затвори.
— Ще повикам полицията! — изкряка възрастната жена.
Полет много скоро разбра, че е безсмислено да се съпротивлява. След като преодоля първата уплаха, тя отвори вратата и пусна Синклер да влезе.
— Няма нищо, Марго, успокой се — обърна се тя към приятелката си. — Аз… аз познавам този господин.
Макар да не изглеждаше много доволна, мадам се съгласи да ги остави сами. На тръгване предупреди Синклер да се държи прилично.
— Тук не търпим насилници, мосю!
Синклер затвори вратата след нея и огледа набързо стаята, в която се намираха. Под мътната светлина на газената лампа първо забеляза леглото, над което беше драпиран екзотичен балдахин. Полет стоеше в горния му край и нервно си играеше с шнура.
— Е, мосю Карингтън, нима се наситихте на прелестите на скъпата Изабел? Какво ви води в такова място?
Синклер скръсти ръце под гърдите и се облегна на вратата.
— Тъкмо исках да ви питам същото.
— Мадам Марго е стара приятелка. Познавам я от началото на революцията. Позволила ми е да я посещавам и да си почивам при нея. — Полет бързо възвърна обичайното си нахалство. — Не е нужно да мръщите така дългия си английски нос! Мадам беше добра към мен, след като родителите ми си отидоха от този свят.
— От какво умряха?
— От гилотината — отговори нетърпеливо тя и добави възмутено: — Вие не можете да си представите колко трудно ми беше в онези мрачни времена!
— А днес? — попита Синклер и цинично вдигна едната си вежда. През цялото време си повтаряше: Полет! Полет Бувоа! Как бе могъл да е такъв слепец! Ако не беше съсредоточил цялото си внимание върху Лазар, досега щеше да я е разкрил.
— Понякога работя за мадам, за да спечеля малко пари — призна Полет. Гласът й ставаше все по-уверен. — Естествено, това няма нищо общо с Изабел. Ще ви помоля — тя му се ухили дяволито — да не й казвате къде сме се срещнали. Ако запазите тайната ми, и аз ще запазя вашата.
— Бел със сигурност ще прояви повече разбиране от мен — отговори Синклер и хвърли презрителен поглед към мебелировката на стаята. — Но вие правите и други неща, които аз намирам за непростими.
Полет го погледна въпросително и Синклер разбра, че беше улучил. Тя се притесни и тревогата й нарасна, когато той вдигна от един стол дълга черна наметка.
— Бел ще поиска да узнае защо посещавате често къщичката на пазачите в Тюйлери.
— Никога не съм… — поиска да отрече Полет, но бързо размисли. — Имам любовник, който е пазач.
— О, така ли? Вярно, предпочитанията ви към войници и моряци са ми известни. Знам, че моряците ви осведомяват за кралските докове в Портсмут. Нищо чудно някой особено глупав да ви е помогнал да нарисувате карта на крайбрежието.
— Нямам представа за какво говорите. — Полет избягна студения му поглед. Бързо разбра, че е безсмислено да отрича. — Е, добре… може да съм продала няколко карти на Бонапарт, но в това няма нищо лошо, нали? — Тя погледна предизвикателно Синклер и направи крачка напред. — Англия и Франция не са във война. Информацията, която предавам, е безполезна, но щом Първият консул е достатъчно глупав, за да си плаща…
Синклер я посочи с пръст и в очите му блесна светкавица.
— Не съм сигурен, че Изабел и другите ще изтълкуват предателството ви по същия начин.
Полет се прекръсти уплашено.
— Кълна се в гроба на родителите си, че не съм предала никого от групата! — извика тя. — Не съм споменала нито едно име, не съм казала на Бонапарт нищо, което би могло да навреди на скъпата ми Изабел!
— Вярно ли е това? Сигурно нямате нищо против, ако погледна какво пише тук. — Синклер се наведе да вдигне листа, изпаднал от черната наметка, но Полет се хвърли с писък върху него.
— Не! Това не ви засяга. Писмото е от любовника ми!
Синклер изтръгна писмото от ръката й и я отблъсна от себе си. Тя падна на леглото и безпомощно проследи как той разгъна листа.
Бързо му стана ясно защо Полет беше успяла да играе толкова добре ролята си на двойна агентка. Поведението на жизнерадостна камериерка, която обича да флиртува с английски моряци, й беше послужило като претекст да напуска къщата, когато пожелае. Бел не й се доверяваше, но тя винаги можеше да се добере до информация, която беше от полза за Бонапарт. Сега Синклер разбра и защо в Тюйлери все още не бяха научили за заговора срещу Първия консул: Полет не участваше в срещите на групата и не знаеше нищо определено. В писмото, което беше попаднало в ръцете му, информацията беше по-скоро оскъдна. Тя предупреждаваше Бонапарт, че се готвят да го отвлекат от театъра, но не споменаваше никакви подробности. Затова пък изреждаше всички имена: Изабел Варен, Баптист, Креси, Етиен Лазар, Синклер Карингтън.
— Значи никога не бихте навредили на скъпата си Изабел? — изскърца със зъби Синклер, готов да я удуши. — Проклета малка мръсница! — Той смачка хартията и я хвърли в огъня.
Полет изплака тихо и се сви в края на леглото.
— Нали няма да ми сторите нищо, мосю? Не съм предала информация за заговора и дори след като написах това писмо, се колебаех дали да го отнеса в Тюйлери…
Синклер я гледаше студено. Тя се разплака и закърши ръце.
— Изкушението беше голямо. Нямате представа колко щяха да ми платят за такава информация. Аз…
В този момент вратата се отвори с трясък. Синклер се обърна рязко. Полет изпищя и скочи от леглото.
На прага стояха двама едри войници. Единият зяпна Синклер с широко отворени очи, другият изпухтя подигравателно. И двамата воняха на ракия.
— Объркали сте стаята, джентълмени — каза спокойно Синклер, който ги сметна за пияни. Опита се да ги изтика навън и да затвори вратата, но войникът с тънките мустачки му попречи.
— Не мисля, че сме объркали стаята. Ти как мислиш, Жил? — попита ухилено той.
— Според мен сме точно където трябва, Огюст. — Мъжът с лице на невестулка решително прекрачи прага.
Явно двамата не бяха толкова пияни, колкото изглеждаха. В главата му се появи подозрение.
— Срещали ли сме се преди? — попита той, но не получи отговор.
Полет видя възможност да избяга, грабна наметката си и се хвърли към вратата. Войниците не направиха опит да я спрат, но Синклер се втурна след нея и я хвана за рамото. При това забрави другите двама и силният удар, който Жил му нанесе, го завари неподготвен. Сгърчи се от болка и Полет успя да избяга.
Охкайки, Синклер се изправи. Не можеше да остави предателката да се измъкне. Но първо трябваше да се справи с двамата негодници.
Когато Огюст се нахвърли върху него, той се завъртя и заби юмрук в брадичката му. За съжаление не беше достатъчно бърз, за да избегне втория удар на Жил, толкова силен, че го отпрати към леглото. Преди да се е изправил на крака, Жил замахна да нанесе трети удар. Синклер хвана чадъра си и заби върха му в носа на мъжа. Жил изрева, свлече се на пода и затисна с ръце разбития си нос. Това даде възможност на Синклер да помисли какво трябва да направи.
Той нямаше ни най-малка представа кой беше изпратил двамата негодници, а в момента нямаше и време да го открие. Сега най-важното беше да не позволи на Полет да избяга. Извади от джоба си заредения пистолет и го насочи към Жил. Но преди да е натиснал спусъка, Огюст се нахвърли върху него като разярен бик. Изстрелът отиде във въздуха. В коридора се чуха викове. Ако мадам повика полицията съм загубен, съобрази бързо Синклер. Положението му беше отчаяно. Двамата войници блокираха вратата. Нямаше как да си пробие път навън.
Той отби Огюст с добре прицелен удар в ребрата, но тогава Жил извади сабята си. Можеше да избяга само през прозореца, но му трябваха няколко скъпоценни секунди. Тогава се сети за газената лампа: грабна я и я хвърли в краката на Жил, който отстъпи, ругаейки. Килимът веднага се подпали.
Синклер раздруса затворения прозорец. Очите му вече пареха от дима. Не му оставаше нищо друго, освен да счупи стъклото с чадъра си. От внезапното течение пламъците се разгоряха още по-силно. Войниците се отдръпнаха назад, а Синклер се хвърли с главата напред през прозореца.

 

Лазар, останал незабелязан в общата бъркотия, ходеше напред-назад в малкия салон. Ако се съдеше по шумовете, които долитаха от задната част на заведението, братята Марбьоф полагаха усилия да заслужат възнаграждението си. Лазар ги остави да свършат работата сами, защото в търсене на Карингтън беше чул достатъчно от разговора в стаята, за да разбере, че в момента имаше по-важен проблем: Полет Бувоа.
Най-сетне младата дама се появи. Загърната в черната си наметка, тя мина бързо по коридора и се запъти към вратата. Лазар я последва с големи крачки. Когато сложи ръка на рамото й, тя едва не припадна.
— Добър вечер, Полет!
Жената се обърна рязко и качулката падна от главата й.
— О, ти ли си, Лазар? — извика нервно тя. — Аз… бях тръгнала към казиното на мосю Креси, но обърках пътя.
— Не ти вярвам, скъпа — отговори спокойно Лазар. — Знам, че нямаш никакво желание да отидеш в казиното. Заведението, от което излезе, е много по-важно за теб.
— Аз… не разбирам за какво говориш — заекна Полет и се отдръпна.
Лазар разбра, че я беше уплашил. Трябваше да действа внимателно, за да не вдигне шум.
— Не се страхувай, скъпа, дойдох да ти помогна. Карингтън е британски шпионин. Искаше да те арестува — обясни шепнешком той.
— Аз… той беше… — Полет пребледня, защото й стана ясно, че се е издала. Втренчи поглед в Лазар, изпълнена с недоверие, но и уплашена до смърт. — Откъде знаеш какъв е Карингтън? — Тя прехапа устни. — Божичко, какво да правя? Трябва да се махна оттук!
Лазар сложи ръка на кръста й, за да не й позволи да избяга.
— Моля те, скъпа, успокой се! Разбирам те. Няма да позволя да попаднеш в ръцете на проклетите англичани! Ела с мен! Ще те заведа на място, където можеш да се скриеш. — Лазар се ухили като дявол. — С мен ще си на сигурно място!

 

15

 

Скицата на театъра, изготвена от Креси, беше паднала в скута на Бел. Тя не помнеше кога бе престанала да говори; Баптист и Марсел също се взираха мълчаливо в догарящия огън в камината.
Не посегнаха към виното, което бе поднесъл Креси. Никой нямаше желание да пие за успеха на начинанието, което им предстоеше утре вечер.
Бел знаеше, че Марсел е приготвил за дъщеря си прощално писмо и пари и ги е оставил в плик в кабинета си. А Баптист? Вечерта, когато затвори работилницата си, тя беше с него и видя с каква любов милваше инструментите си и как дорисува новата шарка, над която работеше. След това й връчи затворено ветрило.
— Малък дар от стария ти приятел, ангелче. Вземи го със себе си в театъра. Ще ти донесе щастие. — Бел прибра ветрилото в джоба на палтото си и се изкуши да му каже, че не е нужно да идва с тях в театъра. Но Баптист беше изпълнен с решимост да изпълни новия план — също като нея. Тя беше убедена, че може да разчита докрай на Баптист и Креси. Освен възнаграждението, те имаха и други, свои основания да мразят Наполеон.
Креси вече не желаеше да управлява игрално казино, а искаше да си върне благородническата титла. Баптист пък желаеше мир за себе си и за любимия си Париж. А Лазар? Какви мисли се раждаха в тъмните ъгли на съзнанието му? Вероятно го движеха напълно противоположни подбуди — надеждата, с изчезването на Бонапарт във Франция отново да избухнат безредици и насилие.
А какви бяха нейните подбуди? Размишлявайки, тя сгъваше внимателно скиците и картите. Вече не разбираше сама себе си. Може би Синклер беше прав, като я обвиняваше, че иска да отвлече Наполеон само заради Жан-Клод? Но нима можеше да върне времето назад заради един-единствен човек?
В действителност тя изобщо не беше сигурна, че иска бъдещето на Жан-Клод да има нещо общо с нейното. Не можеше просто да се върне назад във времето, защото междувременно се бе появил Синклер.
Синклер… Бел съзнаваше, че той участва в плана й с безкрайно нежелание и не вижда шансове за успех. Защо тогава не се оттегли? Имаше ли нещо общо с онова, което й бе казал миналата вечер: «Мисля, че се влюбих в теб!».
Всяка друга жена щеше да се зарадва много на тези думи, тя обаче изпитваше само сладко-горчива болка, смесица от страх и вина.
Ударът на часовника на камината я изтръгна от невеселите мисли.
— Нима е вече полунощ? — попита учудено Креси. — Къде изчезнаха Карингтън и Лазар? Започвам да се тревожа!
— И аз се питах същото — промърмори Бел.
Днес Синклер беше доста странен, съвсем различен отпреди. Може би причината беше в скептичността му спрямо новия план за похищението на Бонапарт, но нещо й подсказваше, че той се колебаеше не само защото беше загрижен за безопасността й. Какви други основания можеше да има?
Тя стана и набързо се сбогува с двамата мъже. Трябваше веднага да намери Синклер. Излезе от тихия кабинет и попадна право сред шума и светлината на игралния салон. Зад дъбовата врата петима души бяха обсъждали план, който можеше да промени съдбата на Франция, а и на цяла Европа, докато в салона нищо неподозиращите посетители на казиното продължаваха да залагат, да печелят и губят. Може би във всички решаващи исторически моменти е така, помисли си Бел. Повечето хора продължаваха да живеят, както досега. За посетителите на казиното най-важното беше цифрата на зара или следващата карта, която им идваше. Синклер не се виждаше никъде.
Бел потърси лакея, който бе взел палтата им, и го намери да разговаря оживено с вратаря. Креси сигурно щеше да му се накара за тази постъпка. Бел го попита дали е виждал високия, тъмнокос, добре изглеждащ господин, с когото беше дошла.
— Мосю Карингтън? Да, мадам — отговори лакеят. — Излезе преди известно време.
Излязъл? Синклер не й каза, че смята да излезе.
— Каза ли къде отива?
Лакеят размени бърз поглед с вратаря, който се покашля и отговори:
— Уверен съм, че съпругът на мадам ще се върне много скоро. Ако желаете, ще ви повикам карета. Или мосю Креси ще заповяда да дойде неговата, за да ви отведе у дома.
Бел го изгледа остро.
— Къде отиде мъжът ми?
Вратарят смутено отмести поглед.
— Ами… попита как да стигне до 132.
Бел се намръщи недоволно. Адресът не й говореше нищо. Къде, по дяволите, беше отишъл Синклер, та двамата не смееха да й кажат? Отговорът дойде много скоро: освен хазарта, Пале Роял имаше още един основен източник на доходи.
— Какво е заведението на 132? — попита спокойно тя и когато двамата не посмяха да отговорят, си отговори сама: — Бордей, нали?
Вратарят се чувстваше ужасно неловко.
— О, мадам…
Бел въздъхна нетърпеливо. Тези мъже с вечните им премълчавания! Когато заповяда на лакея да донесе палтото й, вратарят облекчено избърса запотеното си чело.
— Ще се погрижа да поръчам карета на мадам…
— Не ми трябва карета — отговори спокойно Бел и наметна палтото си. — Искам само да ми кажете как да стигна до 132.
— Ще го видите в края на колонадата… Но, мадам! — Вратарят съвсем се обърка. — Не бива да ходите там!
— Въпреки това ще го направя. — Пренебрегвайки протестите му, Бел излезе навън.
Студеният нощен въздух не беше достатъчен да охлади зачервеното й от гняв и объркване лице. Изобщо не можеше да си представи защо Синклер бе отишъл в бордей. Освен ако…?
Тя отхвърли обяснението, без да го е помислила докрай. Макар да се представяше за донжуан, Синклер не беше от мъжете, които посещаваха подобни заведения. Мъжът, който я беше държал в обятията си, който й бе признал любовта си, никога не би направил такова нещо.
Но какво знаеш ти за него? — прозвуча в главата й подигравателен глас, почти като този на Лазар. «Той има навика да изчезва, нашия мистър Карингтън. Къде ли ходи?»
Бел ускори крачка и се опита да прогони спомена за подигравателните въпроси на Лазар. Имаше само един начин да получи отговор — следователно трябваше да открие Синклер.
Дори без колебливия отговор на вратаря нямаше да й бъде трудно да намери търсеното заведение, защото това беше единственото място под колонадите, където се вдигаше шум. Оскъдно облечени жени се лутаха насам-натам и пищяха, възрастна жена, прегърнала червенокосо момиче, викаше за полиция.
Като видя двамата униформени пазачи, Бел се скри в един тъмен ъгъл. Сега не беше време да се замесва в улични скандали. Но къде беше Синклер? Ами ако още не беше излязъл от къщата?
Бел се промъкна незабелязано към задната страна на сградата. Какво ставаше тук? Отвътре се чуваха шумове от борба. Изведнъж от прозореца излетя нещо тъмно и падна точно пред краката й.
Макар че точно в този момент луната се скри зад облак, тя веднага позна мъжа, но не можа да повярва на очите си.
— Синклер? — пошепна слисано тя.
Той я зяпна, сякаш бе видял призрак.
— Ейнджъл? — Разтърси глава, за да прогони замайването си, и по земята нападаха парчета стъкло. После се опря на чадъра си и се опита да стане. Бел го хвана под мишница и му помогна.
— Видя ли… видя ли някъде Полет? — попита задъхано той.
— Какво? — Въпросът беше напълно безсмислен. Челото му кървеше. Дали беше получил удар по главата? Но в момента най-важното беше да се махнат от това място.
Синклер стъпи по-здраво на краката си и дори успя да й се усмихне. Ала и следващата му забележка беше неразбираема за Бел.
— Гони ме дяволът. Или поне двама от слугите му.
В потвърждение на тези думи над главите им се отвори прозорец. В рамката се появи мустакат войник и размаха заплашително сабята си.
— Ето го английското куче! — изрева той и се приготви да скочи от прозореца.
— Двама нови приятели — обясни Синклер и се олюля. — Жил и Огюст!
— Според мен познанството е неудачно — отбеляза хладнокръвно Бел. — Да се махаме оттук! Бързо!
Улиците зад ярко осветения палат бяха тъмни. Само луната хвърляше бледа светлина. Не беше никак просто да заобикалят купчините с боклук и да намерят пътя в лабиринта от тесни улички. Бел разбра, че е направила грешка, като се отдалечи от светлините на Пале Роял. Но полицията беше по-опасна от двамата войници, които се втурнаха да ги преследват.
Бел можеше лесно да им избяга, но Синклер все още беше замаян. Потича малко и спря, пъшкайки.
— Продължавай сама, Ейнджъл! Аз ще се оправя с тези двамата.
Но Бел не го послуша.
— Оттук! — заповяда тя и го потегли към един вътрешен двор.
Твърде късно разбраха, че бяха попаднали в капан. Пред тях стърчеше висока стена, а зад тежката желязна врата се зъбеха два дога. Газовата лампа на входа осветяваше фигурите им. Бел изтръгна чадъра от ръката на Синклер и задърпа дръжката.
— Какво правиш? — попита смаяно той.
— Искам да извадя камата ти!
Синклер я погледна неразбиращо.
— Каква кама?
— Аз… аз си мислех… — Гласът й пресекна. Явно се беше излъгала. В ръката й имаше само прост чадър.
Синклер изтри от челото си капките пот и кръв.
— Остави аз да се оправям, Ейнджъл! — Той я бутна в сянката на стената. — Те преследват мен. Махни се оттук, докато имаш възможност да го сториш.
Бел не можа да му отговори. Един от войниците влезе с тежки крачки във вътрешния двор. Лицето му беше разкривено от жажда за кръв. Синклер не изчака да го нападнат, а се хвърли напред и го събори на земята.
Това беше моментът Бел да избяга, но тя дори не помисли да го стори. Хвърли чадъра на Синклер и извади острото ножче, което винаги носеше със себе си.
Синклер и войникът се търкаляха по сухата трева.
— На помощ, Огюст! — изкрещя французинът. — Насам!
Вторият войник размаха сабята си и се втурна към биещите се. Очевидно не беше забелязал Бел, защото чу приближаването й, но не можа да избегне удара.
Тя заби ножа дълбоко в рамото му, той изрева от болка, олюля се и изпусна сабята. През това време другият бе успял да приклещи Синклер под себе си и да го сграбчи за шията. Бел вдигна сабята, но в този момент Огюст изтръгна ножа от рамото си, грабна оръжието на брат си и се хвърли насреща й с яростно ръмжене.
Бел остави Синклер да се оправя сам, макар че положението му беше отчаяно. Войникът замахна с все сила, но тя успя да парира удара. Огюст се биеше като бесен, но не беше много сръчен. Бел отбиваше ударите му, но съзнаваше, че няма да издържи дълго. Дишайки тежко, тя обикаляше войника и търсеше слабо място, като през цялото време пламенно се молеше Синклер да издържи и се проклинаше, че не може да му помогне.
Огюст й нанесе силен удар, който за малко не улучи лицето й. При това загуби равновесие и не можа да се опази от атаката на Бел. Острието на сабята разряза дясната му ръка, пръсна кръв и той изрева от болка.
Без да се бави, Бел насочи сабята право към корема му. Очите на Огюст се разшириха от страх и той отстъпи назад. Без да помисли за брат си, се обърна и потърси спасение в бягството.
Най-сетне Бел можеше да се обърне към Синклер, който почти не можеше да се движи в бруталната хватка на войника. Ала тъкмо когато тя се наведе над Жил, Синклер напипа камък и удари нападателя по слепоочието.
Жил разхлаби хватката си и политна настрана. Синклер намери сили да нанесе още един удар, войникът простена и рухна на земята.
Ала облекчението на Бел не трая дълго, защото Синклер се хвана за шията и също се свлече на земята. Тя се наведе над него, разхлаби вратовръзката и разкопча яката му.
— Синклер? — пошепна тя и погледна страхливо в бледото му лице. Разрезът на челото продължаваше да кърви, едното му око беше почти затворено от морав оток. — Синклер! — извика настойчиво Бел.
Той отвори едното си око и я погледна. Пое шумно въздух и се усмихна с обичайната си дръзка усмивка.
— Наистина ли ще замениш всичко това за малка къщичка в Дорсетшайър? — пошепна дрезгаво той.
— Негодник! — изрече Бел, като се смееше и плачеше едновременно. Хвана го за раменете и му помогна да стане. — Хайде да се махаме оттук, защото ще свършим в затвора!

 

Синклер се отпусна тежко на леглото. Бел избърса с влажна кърпа кръвта от челото му, но когато попипа подутината на бузата му, той се сгърчи от болка и отблъсна ръката й.
— Можеше да бъде и по-лошо — пошепна успокоително тя.
— Права си. — Синклер направи опит да се усмихне. — Тази нощ ти ми спаси живота, Ейнджъл. Къде си се научила да се биеш със сабя?
— В Дьовил. Там живееше старият му учител по фехтовка. Жан-Клод не знаеше какво да го прави, но аз го убедих да ми дава уроци, за да си убивам времето…
Бел млъкна, ядосана на себе си: за малко да признае, че животът в Дьовил е бил скучен.
— Моля те, стой мирно! — изфуча сърдито тя.
След като опасността беше отминала, я обзе студен гняв. Синклер беше рискувал начинанието им, като се бе замесил в сбиване в бордей, сякаш беше пиян моряк в отпуска. Защо беше допуснал тази небрежност?
— Щом се погрижа за раната, очаквам обясненията ви, мистър Карингтън — изрече ледено тя.
— Да, боя се, че си права. — Синклер въздъхна и затвори очи.
Бел притисна кърпата към раната на челото му.
— Кръвта ти не спира да тече! — изохка тя.
— В стаята си имам пластир — каза Синклер. — В шкафа.
— Ще ида да го донеса. А ти лежи мирно и не мърдай!
Когато влезе в стаята на Синклер, Бел се намръщи неодобрително. Знаеше, че той не държи много на реда, но днес беше направо ужасно. Когато се върнаха, той свали окървавените си дрехи и ги разхвърля по цялата стая.
След дълго търсене тя най-сетне намери пластира. Когато се запъти обратно към своята стая, се спъна в нещо и за малко не падна. В последния миг успя да се хване за рамката на леглото.
Изправи се, ругаейки, и изрита предмета, в който се беше спънала. Този дяволски чадър! Засмя се, като си припомни как се бе опитала да измъкне камата от дръжката му, и го вдигна, за да го постави на място, където нямаше да спъва никого. При това забеляза, че дръжката от слонова кост беше разцепена. Върхът й се отдели съвсем лесно. Вътрешността беше куха — като тайно скривалище. Бел бръкна с пръсти и извади лист хартия.
Отново се ядоса на Синклер. Изрично беше заповядала да не пишат нищо, все едно колко добро беше скривалището, в което го съхраняваха. Какво беше толкова важно за него, че непременно е трябвало да го запише?
Докато разглеждаше списъка, тя установи, че нямаше нищо общо със задачата им — тук бяха имената на всички хора, които работеха за Виктор Маршан. Защо Синклер пазеше този списък в дръжката на чадъра си?
Обезпокоена, тя зачете отначало. Имената на Лоран Котрен и Фодьо бяха зачертани. Името на Лазар беше последно, нейното име беше подчертано и след него бяха поставени няколко въпросителни знака.
Сърцето й заби като безумно. Мъжете, чиито имена бяха зачертани, вече не бяха между живите. Подчертаването на името й и въпросителните знаци сигурно бяха знак, че следващата, набелязана за ликвидиране, беше тя. Какво означаваше това, за бога? В сърцето й се надигна страшно подозрение. Едновременно с него я връхлетяха спомени за събития от последните дни: Синклер многократно беше изразил нежелание да участва в отвличането; появи се буквално от нищото, за да се включи в групата на Маршан; упорито отказваше да говори за миналото си; знаеше преди нея за смъртта на Фодьо; на парада беше разговарял с някакъв тайнствен непознат…
Бел приседна на леглото и се замисли. Колкото и да бяха страшни, всички тези факти водеха в една и съща посока; изключително умен враг, може би дори агент на Бонапарт, се бе промъкнал в тяхната организация, за да я разруши отвътре. Но защо англичанин да помага на Бонапарт? Вероятно по същата причина, поради която всеки авантюрист рискуваше главата си — заради парите. Нали Синклер многократно я беше уверявал, че не е джентълмен, че се интересува единствено от приключението, което носи пари. Означаваше ли това, че са му поставили задача да убие и нея? Не, невъзможно! След всичко, което бяха споделили, след като й бе казал, че я обича…
Защо, по дяволите, беше толкова наивна? Всички шпиони използваха лековерни жени, за да се доберат до информацията, която им е нужна, или да отстранят трудностите по пътя си. Това беше най-старият капан на света и тя, която винаги досега беше съумявала да го избегне, този път падна вътре с двата крака!
Не, невъзможно! Никога досега не беше имала любовник като Синклер. Нежността в очите му, погледите, изпълнени с дълбоко разбиране — това беше много по-силно от магическата привлекателна сила на тялото му. Досега бе презирала жените, които позволяваха на мъжете да ги лъжат и използват. Не разбираше как може да са толкова глупави. Сега обаче трябваше да го изпита на собствения си гръб.
Тя се вгледа във въпросителните знаци след името си. Наистина ли означаваха, че тя е следващата набелязана жертва? При тази мисъл остра болка прониза сърцето й. Беше й омръзнало да води живот, изпълнен с опасности, недоверие и подозрения. Със Синклер беше придобила увереността, че за известно време се е отървала от всичко това. Или поне, че има партньор, на когото напълно може да разчита.
«Единствената ми искрена връзка», каза си горчиво тя. Облегна се на таблата на леглото и изведнъж се почувства изтощена и празна. Ако той искаше живота й, щеше да го има.
Но това чувство не трая дълго. Волята й да оцелее беше толкова силна, че тя се вкопчи с цялото си същество в надеждата да намери друго обяснение. Може би беше прибързала. Но, от друга страна, не биваше да рискува. Предстоеше й най-важната мисия в живота й, освен това носеше отговорност за много други хора.
Бел стана и олюлявайки се, се запъти към своята стая. Трябваше да разбере истината за Синклер — сега, веднага, на всяка цена.

 

Синклер беше заровил глава във възглавниците и се опитваше да преодолее замайването си. При всяко непредпазливо движение усещаше остра болка в гърдите. Чувстваше се разбит, но не можеше да даде почивка на изтощеното си тяло. Беше допуснал Полет да избяга.
Какво правеше сега предателката? Дали беше на път към Тюйлери, за да отнесе писмото на Бонапарт, или бягаше, трепереща от страх? Веднага трябваше да предупреди Бел. Може би най-умното беше още тази нощ да се махнат от Париж?
Чу отварянето на вратата, когато Бел влезе, но нямаше сили да отвори очи.
— Ейнджъл? — повика я тихо той.
— Идвам веднага — отговори тя.
Синклер чу как се отвори чекмедже, после и стъпките й по стаята. Предстоящото обяснение щеше да бъде мъчително. Как ли щеше да реагира тя? Какво мислеше за него след посещението му в бордея? Мълчанието й сякаш изпълваше стаята със зимен студ.
— Ейнджъл? — повика я отново той. — Намери ли пластира?
Не получи отговор, но усети, че тя стоеше пред него, и с мъка отвори очи.
Този път Бел изобщо не приличаше на ангел на милосърдието. Сините очи светеха студено. Към сърцето му беше насочен зареден пистолет.

 

16

 

Синклер зяпна смаяно.
— Очевидно не си намерила пластира, Ейнджъл.
Ала когато я погледна в очите, забрави чувството си за хумор.
— Намерих го — отговори сухо тя. — Но намерих и това. — И поднесе списъка към лицето му.
— О! — прошепна Синклер и седна в леглото. За момента не беше в състояние да каже нищо повече. Но и това кратко възклицание прозвуча като признание за вина. Бел усети пронизваща болка и отново се помоли да чуе логично обяснение, въпреки очевидното доказателство за предателството му. Ръцете й едва удържаха пистолета.
— Искам да знам какво става тук. Кой сте вие всъщност, Синклер Карингтън?
— Знаех, че този момент ще настъпи — въздъхна тежко той. — Чаках подходящ момент, за да ти кажа цялата истина. Все едно вярваш ли ми или не, но бях решил тази вечер…
— Това не означава нищо! — прекъсна го остро Бел. — Стига увъртания! Искам пряк отговор, и то веднага!
— Ще го получиш. Но това нещо — той посочи пистолета — не е необходимо. Мисля, че мога да си представя какво мислиш в момента. Ще ти обясня всичко. — Той понечи да стане.
— Не! Остани, където си. — Бел пое дълбоко въздух, за да се успокои. — Вече сме играли тази игра. — Като си спомни дъждовния следобед, когато си премерваха силите и едва не завършиха в леглото, в гърлото й заседна буца. Оттогава сякаш беше минала цяла вечност.
— Предпочитам да не ставаш от леглото — повтори тя, вече по-меко. — Не мога да ти вярвам.
— Права си — отвърна той и се облегна на възглавниците. В гласа му нямаше нито горчивина, нито гняв, само болка. — Откъде да започна?
— Най-добре е веднага да ми кажеш за кого работиш, мистър Карингтън — ако това е името ти!
— Не съвсем. Истинското ми име е Дениъл Антъни Синклер Кер — обясни той с дрезгав глас. — Работя за британската армия…
Разказа й цялата история, от началото, до случилото се тази вечер, когато намери Полет в бордея и веднага след това го нападнаха войниците. Бел не го прекъсна нито веднъж.
Когато свърши, Синклер потърси на лицето й реакция. Тя беше отпуснала ръката с пистолета, но в очите й все още имаше скептичност.
— Не ми ли вярваш? — попита той. За всичко беше подготвен, само не за това.
— Честно казано, не знам. Не ми обясни факта, че двама от агентите в твоя списък са умрели от насилствена смърт.
— Аз ги зачертах, когато научих за смъртта им! Това означава, че вече не са под подозрение. Котрен е бил глупак, както ми каза самата ти, и е твърде вероятно да са го застреляли при опит за бягство. Що се отнася до Фодьо, трябва да приемем, че един-единствен път не е успял да спре навреме и се е напил до безсъзнание. Повечето хора правят неща, които не очакваме от тях, нали? Поне веднъж в живота си.
— Ами въпросителните около моето име?
— Поставих ги, без да мисля, когато… — Най-сетне разбра за какво мислеше тя и извика ужасено: — За бога, нима смяташ, че съм отговорен за смъртта на двамата агенти? И че ти си следващата?
Беше дълбоко засегнат, но не я обвиняваше. Бел и той водеха рискован живот. Недоверието и предпазливостта, необходими, за да оцелеят, му бяха добре познати. Затова обясни търпеливо:
— Въпросителните знаци означават, че съм те преценил като много подозрителна поради ума и смелостта ти.
— Мерси, мосю — отвърна горчиво тя. — Естествено, това хвърля съвсем нова светлина върху активността ти в спалнята.
— Не, Бел, по дяволите! — Той се раздвижи непредпазливо и схванатите мускули му причиниха жестока болка. Но повече не можеше да търпи. — Ще стана — заяви той. — Ако смяташ да стреляш, давай!
Без да я удостои с поглед, той се изправи, олюлявайки се, и се запъти с несигурни крачки към огледалото, за да види лицето си. Раната на челото беше престанала да кърви, но с насиненото око и натъртената брадичка приличаше на победен боксьор.
Когато отново се обърна към Бел, тя бе оставила пистолета на тоалетната масичка и седеше на стол пред печката, притиснала ръце към гърдите. Синклер си припомни нощта, когато бе седяла по същия начин до прозореца, самотна и изгубена, и изпита силно желание да я грабне в прегръдките си и да я утеши. Но знаеше, че не може да го направи. Връзката им сигурно беше приключена. Завинаги.
— Не бива да мислиш, че съм влязъл в леглото ти, само за да ти измъкна информацията, от която съм имал нужда — проговори тихо той. — Вярно е, че те пожелах още щом те видях, но проклетата ми съвест ми попречи да те отведа веднага в леглото.
— Трябва ли да те съжалявам за това?
— Любих се с теб едва когато бях сигурен, че не си лицето, което търсех.
— Защо тогава не ми каза истината? Кога щеше да ми я кажеш? На път към театъра? «О, знаеш ли, скъпа, един от групата е агент на Наполеон! Тази вечер ще паднете в капана!»
— Исках да ти го кажа още след първата ни нощ, но…
— Но какво?
Но се боеше, че ще я изгуби. Би ли могъл да й каже това? Как да изгуби нещо, което никога не е притежавал истински? Зарови пръсти в косата си и потрепери, когато неволно докосна раната си.
— Бях напълно сигурен, че не си двоен агент, но ти често ми повтаряше, че не се интересуваш нито от едната, нито от другата страна. Че си лоялна само към определени личности. Ако се окажеше, че Баптист работи за Наполеон… — Не беше нужно да развие тази хипотеза.
— Баптист… да, естествено — пошепна тя. — През цялото време си мислех, че се държиш мило със стария ми приятел, защото си го харесал. А ти си търсил информация.
— Да — и не — призна колебливо Синклер. — С времето наистина го харесах. Освен това намразих възложената ми задача. Но какво можех да направя? На карта беше заложено толкова много…
Гласът му увисна безпомощно в помещението. Отчаян, той потърси в очите на Бел знак, че го е разбрала. Но забеляза само, че чертите й все повече се втвърдяваха. Отново издигаше старите бариери.
— Едно нещо никога няма да ти простя — заговори най-сетне тя. — Не престана да говориш за искреността между нас, за това, че не се преструваме един пред друг, че не се лъжем…
— Господи, Бел! — извика той. — Не можеш да си представиш колко силно исках това да е вярно. Направих грешка, като те оставих да вярваш, че можеш да разчиташ изцяло на мен, но го приех като единственото си оръжие срещу твоите спомени за Жан-Клод. Затова ти повтарях, че си приличаме, че водим еднакъв живот…
— Още ли продължавате да се преструвате пред мен, мистър Кер? — прекъсна го гневно тя. — Не разбрахте ли, че с това няма да постигнете нищо? Трябва да знаете, че аз много се старая да съм наясно със ставащото по света. Чета вестници, и то не само политическите статии, а и светските клюки. Упоритият старец, когото ми описа, е генерал Дениъл Кер, нали?
— Откъде го познаваш?
— Кой не познава прославения генерал, най-младия син на херцог Бъркстед? Следователно ти си почтеният мистър Дениъл Синклер Кер. — Гласът й беше пълен с горчив сарказъм.
— Аз не използвам произхода ти за нападки срещу теб, Ейнджъл — промълви уморено той. — Защо го правиш с мен?
Тихото обвинение в очите му уталожи гнева й. Тя избягна погледа му и разтри схванатите мускули на тила си. Никога преди това не беше усещала такава празнота, дори когато Жан-Клод я напусна. Чувстваше се безкрайно уморена, най-много от всичко й се искаше да се отпусне и да заспи. Но беше принудена да действа.
Надигна се и заговори с усилие:
— Нашите… нашите различия не са толкова важни. Трябва да обмисля бъдещите ни действия.
— Няма какво да мислиш — отсече Синклер. — Полет успя да избяга. Може би точно в този миг предава информацията на Наполеон. На разсъмване трябва да сме напуснали Париж.
— Ти си върви. Постигна, каквото искаше.
При тези злобни думи Синклер потрепери, но веднага си възвърна самообладанието.
— Няма да тръгна без теб.
— Аз ще остана в Париж, докато изпълня поръчението си.
Той я зяпна невярващо.
— Наистина ли си мислиш, че можеш да отвлечеш Бонапарт…
— Не, мистър Карингтън, не съм чак толкова глупава. Но няма да тръгна, преди да съм разбрала какво е станало с Полет. Ако има и най-малък шанс да не е отишла при Бонапарт, трябва да се опитам да я спра.
— Ти луда ли си? Не знаеш ли колко е опасно? — Той пристъпи гневно към нея и Бел се скова. Само да посмее да я докосне! Синклер спря пред нея и в очите му светна дива решителност.
— Тръгваш с мен, Бел. Още сега. Даже ако се наложи да те повлека за косите.
— Ти нищо ли не разбираш? — изкрещя в отговор тя. — Да, естествено, ние с теб лесно ще избягаме! Ние сме само временно тук. Но какво ще стане с Креси и Баптист?
Макар че устните му останаха стиснати, тя разбра, че думите й го бяха накарали да се замисли.
— Баптист рискува живота си, а всичко, което е получил в замяна досега, е неуспял заговор — продължи разпалено тя. — Ако го прогонят от Париж, това ще го убие!
Двамата дълго се гледаха в очите. Синклер пръв отвърна поглед и кимна с въздишка.
— Е, добре, Ейнджъл. Какво, по дяволите, искаш да направиш?
— Трябва да намеря Полет. — Бел се уви в наметката си. — Първо ще се върна в бордея, ако е останало нещо от него, и ще разпитам жените.
— Ще дойда с теб.
— Не вярвам, че там ще те посрещнат с радост. Ако съм сама, имам по-добри шансове. Може би Полет все още се крие там.
Синклер скръсти ръце под гърдите си и я погледна втренчено.
— И какво ще правя аз?
В това състояние беше най-добре да си почине няколко часа, но Бел знаеше, че няма да го направи. Помисли малко и отговори:
— Възможно ли е да се срещнеш с Уорбъртън? Ако той и другият агент постоянно държат под око къщичката на пазачите, както твърдиш, сигурно са забелязали дали някой е идвал.
Синклер помисли малко и кимна в знак на съгласие. Не изглеждаше особено въодушевен, че трябва да я пусне сама, но само й заповяда с мрачен вид да внимава за себе си и също се приготви за излизане. Вече бяха на вратата, когато спря и я погледна право в очите.
— Трябва да ти кажа още нещо, Бел. Не те излъгах, когато казах, че те обичам.
Тя замръзна на мястото си и се опита да остане равнодушна към тихо произнесените думи, но в главата й се появи горчив спомен, който предизвика пареща болка. Думите на Синклер бяха като ехо — преди много време и тя беше казала същото на Жан-Клод.
Обърна му гръб, защото не искаше да види мъката, която щеше да му причини със студенината си. Чу как той отвори тихо вратата, за да излезе в коридора, и се обърна рязко. Не можеше да го остави да тръгне така.
— Синклер?
Той спря и Бел беше готова да се закълне, че е спрял и да диша.
— Да?
Тя пое дълбоко въздух, но болката от лъжата му отново я прониза.
— Пистолетът… не беше зареден — призна тихо тя.
Той се усмихна тъжно.
— Не съм си и помислил, че си го заредила, Ейнджъл. — И изчезна.

 

На зазоряване Бел беше изтощена до смърт, без да е постигнала нищо. Полет сякаш беше потънала в земята. Парите, които бе пъхнала в ръката на хленчещата собственичка на бордея, я снабдиха с информацията, че в бъркотията Полет е избягала и оттогава не са я виждали.
Когато най-сетне се запъти към къщи, навън беше почти светло. Завлече се в малката кухня и си направи чай, докато обмисляше следващите си стъпки. Тъкмо когато се отпусна върху коравата пейка, чу стъпките на Синклер.
— Бел? — извика въпросително той.
— Тук съм — отговори уморено тя.
С набола брада, тъмна сянка под едното око и лилаво петно под другото, той изглеждаше доста по-зле от нея. Но поне подутините бяха намалели. Косата беше нападала по лицето му и раната не се виждаше. Когато се отпусна тежко на стола срещу нея, тя се изкуши да приглади косата му назад, но не го направи.
— Научи ли нещо? — попита тя, макар че мрачното му изражение правеше въпроса излишен.
Синклер поклати глава.
— Нито Уорбъртън, нито градинарят са я видели да влиза. Но може да е минала покрай тях. Обещаха да я спрат, ако могат.
Бел въздъхна и се загледа в чашата, която стискаше с две ръце, за да ги стопли.
— Не вярвам, че Полет е стигнала до Тюйлери — каза най-после тя. — Ако беше предала информацията, войниците вече щяха да чукат на вратата ни.
— Но къде може да е отишла? Има ли приятели в Париж?
— Не знам. Както стана ясно, почти не я познавам. Но хората на Креси претърсват околностите на Пале Роял. Казах на Марсел да не предприема нищо, докато не се свържем отново с него.
Синклер кимна. Премести се няколко пъти, за да намери по-удобно място, и Бел забеляза как непрекъснато се попипва по гърдите. Макар че все още му беше ядосана, изпита съчувствие към него. Снощи го бяха пребили, а тя не му беше дала нито минута почивка.
Надигна се и мълчаливо сложи чашата чай пред него. Той й хвърли благодарен поглед, но поклати глава.
— Не, благодаря, Ейнджъл. Не съм толкова близо до смъртта, че да пия чай.
Бел потисна усмивката си.
— С радост бих ти предложила нещо по-силно, но тъй като си мислех, че скоро ще напуснем тази къща, накарах Полет да прибере всичко.
При споменаването на предателката двамата отново се замислиха за главния проблем.
— Какво ще правим сега? — попита Синклер. — Мадам Марго явно не ти е казала нищо полезно.
— Твърдо заяви, че никога вече няма да пусне в заведението си англичани — отговори Бел и отпи глътка чай. — Нито войници, нито мъже с…
Тя млъкна изведнъж, защото си спомни какво й беше казала старата и прокле глупостта си. Сигурно е била твърде изтощена, за да не обърне внимание на тази информация. А може би сега придаваше значение на нещо маловажно?
— Мъже с белези — довърши мисълта си тя.
— Какво? — Синклер скочи от мястото си.
— Мадам Марго каза, че в салона й имало мъж с белег.
Синклер моментално забрави умората си.
— Лазар? — предположи възбудено той.
— Лазар не е единственият мъж с белег в Париж, въпреки това… Той излезе от кабинета на Креси малко след теб. — Бел изкриви лице. — Но защо би отишъл в бордей? Не вярвам да е имал нещо общо с Полет. Лазар мрази Бонапарт.
— Може да е вярно, но аз подозирам Лазар още от самото начало — отговори Синклер. — Вчера не ти казах, но съм почти сигурен, че двамата мъже, които ме нападнаха, бяха същите, които се опитаха да ме прегазят с конете си. Според мен им е платено.
— От Лазар ли?
— Не знам, но съм готов да се обзаложа, че знае повече от всеки друг за случилото се в бордея.
Бел също стана.
— Тогава е време да ни каже какво знае.
Синклер застана до нея и погледът му потъмня.
— С огромно удоволствие ще измъкна този плъх от килера и ще го разпитам.
Бел беше готова да му попречи да излезе от кухнята. В момента нямаха нужда от нов бой. Но, подобно на повечето мъже, Синклер не беше в състояние да разбере женската логика.
Опасенията й се оказаха напразни. Лазар не беше на тавана, а вратарят им каза, че миналата вечер не се е прибирал.
— Хората в тази къща имат ужасния навик да изчезват внезапно — изохка Синклер. Бел нямаше сили за ново търсене и го убеди, че трябва да изчакат връщането на Лазар в къщата.
Искаше да предупреди Баптист, но се сети, че той беше решил да прекара последния ден преди акцията със свой стар приятел. Каза й го снощи, когато затваряше магазина си, и обяснението предизвика усмивка на устните й. Сигурно Баптист е обикалял цяла нощ любимите си улици и площади, сякаш му е за последен път. Тъй като не можеше да го намери, тя остави на вратата му бележка, че тази вечер няма да ходят на театър.
После се качи горе при Синклер и двамата чакаха до ранния следобед. Нервите им се опънаха до скъсване.
— Не мога да повярвам, че Лазар не се връща — повтаряше Бел. — Той презира Бонапарт и със сигурност няма да се откаже от мисията ни.
— Чакането ме подлудява — отговаряше всеки път Синклер, който от часове ходеше напред-назад по стаята. Бел скоро се зарази от нервността му.
— Няма ли друго място, където можем да намерим този отвратителен тип? — попита я той.
Бел разтърка слепоочията си и се опита да размисли.
— Знам, че когато идва в Париж, Лазар никога не нощува тук. Веднъж спомена пред мен, че имал квартира.
— Да не е в къща с магазинче за сладки неща? — попита напрегнато Синклер.
— Да, мисля, че каза нещо подобно, но защо ти… — Тя спря и го погледна учудено, защото той улови ръката й и я повлече след себе си.
— Мисля, че имам представа къде е квартирата му. Дано да я открия!

 

Мина доста време, докато намериха магазинчето. След многословни обяснения на Синклер и обикаляне на парижките улици, Бел намери правилния адрес. Когато се озоваха на тъмната уличка с полуразрушени сгради, Синклер въздъхна облекчено.
— Тук е — извика той и посочи ръждясалата табела.
— Изглежда затворено. — Бел почука на вратата и се опита да различи нещо през мръсните прозорци.
— Това не е проблем. — Синклер се огледа изпитателно. Улицата беше почти пуста. Малкото минувачи бяха заети със собствените си мисли. — Имаш ли фуркет?
Учудена от желанието му, Бел извади от шапката си желания артикул.
— Застани така, че да не виждат движенията ми — заповяда той и Бел се подчини, без да задава въпроси. Само след няколко минути вратата се отвори.
— В Итън ли научихте това, мистър Карингтън? — попита подигравателно тя.
— Господи, разбира се, че не. Най-практичното умение, което овладях там, беше да си служа с бухалка за крикет. — Той й се ухили и тя не можа да не се усмихне в отговор. За първи път след ужасното му признание между тях се върна старото доверие.
— Дано не ни хванат — промърмори Бел, когато предпазливо се вмъкнаха в дюкянчето. — Би било смешно, ако приключа кариерата си като подсъдима за кражба на сладкиши.
— Вярвай ми, Ейнджъл — отговори шепнешком Синклер, — никой не би влязъл да открадне нещо от тази дупка. Тук опитах най-гадния марципан в живота си.
Той посочи завесата зад тезгяха.
— Мисля, че Лазар изчезна зад нея. Имаше среща с човек, когото едва не сбърках с… — Той се прекъсна и й хвърли несигурен поглед.
— С кого? — попита настойчиво тя, но той поклати глава.
— Няма значение. Да вървим.
Бел разбра, че Синклер премълчава нещо, но се напрегна да върви в крак с него и реши да отложи въпросите за после.
Зад завесата видяха тясна стълба към първия етаж. Озоваха се пред затворена врата и Бел вдигна ръка да почука, но Синклер я задържа.
— Ако Лазар наистина иска да ме убие, бих предпочел да не обявяваме пристигането си — пошепна той.
Фуркетът отново влезе в работа и скоро вратата се отвори с жално скърцане. Бел затаи дъх, но когато надзърна зад рамото на Синклер, видя празна стая.
— Може би Лазар изобщо не живее тук — прошепна тя. Но веднага след това видя вехтия му куфар, вързан с дебело въже. Видя и няколко неща, които загатваха за скорошно посещение. Две празни чаши и празна бутилка бяха оставени на перваза на пълната с пепел камина.
Синклер реши да провери съдържанието на куфара. Отвърза въжето и внимателно претърси дрехите, които откри вътре.
— Какво очакваше да намериш? — поинтересува се Бел.
— И аз не знам…
Смръщила чело, тя го наблюдаваше с мисълта, че само си губят времето. Забеляза още една врата и промърмори с въздишка:
— Е, аз ще ида да проверя какво има зад тази врата.
— Моля те, Ейнджъл, внимавай — каза Синклер и отново почука по капака на куфара, учуден от кухия звук. Извади джобното си ножче и разхлаби дървения кант. Показа се малък отвор.
Възбуден, Синклер пъхна ръка в отвора и извади снопче документи. Изправи се и го отнесе до един от тесните прозорци с прашни стъкла, за да разчете съдържанието им.
Първият лист беше писмо на Лазар до Маршан, започнато наскоро. «Когато четете тези редове, заповедите ви ще са изпълнени. Карингтън е отстранен. Тази нощ ще свърша останалото. Изабел Варен…»
Синклер пробяга с поглед по редовете и подсвирна през зъби.
— Ейнджъл? — извика той. — Ела да видиш какво намерих! Къде си, Бел?
През това време тя се опитваше да различи нещо в следващото помещение, което вероятно беше спалня. Дебелите завеси бяха грижливо затворени и не пропускаха светлина. Като се хвана за желязната рамка на леглото, Бел протегна другата си ръка и издърпа влажната, миришеща на гнило завеса. Сега вече можеше да разгледа по-добре стаята. Погледът й падна върху леглото и тя нададе ужасен вик.
В леглото лежеше жена. Тъмните къдрици бяха разпръснати по възглавницата. Очите бяха празни, изцъклени, през шията минаваше червена черта.
Но това не беше червената панделка на Полет. Беше кръв.
Бел чу как Синклер извика името й, но не беше способна да отвърне поглед от бледото лице на Полет, застинало в израз на див ужас. Без да иска, тя попипа собствената си шия.
Най-сетне събра смелост и пристъпи по-близо до леглото. Нямаше съмнение — Полет беше мъртва. Шията й беше разпорена от едното ухо до другото.
Почеркът на Лазар, каза си мрачно Бел. Погледна отново жената, която искаше да предаде мисията им, й си каза, че би трябвало да изпитва нещо като задоволство. Но след първата уплаха изпитваше само съчувствие. Бедната, глупава, алчна Полет!
— Бел? — извика отново Синклер. — Всичко наред ли е?
Тя въздъхна дълбоко и покри лицето на Полет с чаршафа. После се обърна, за да отиде при него.
Той стоеше в рамката на вратата и размахваше лист хартия. В този миг отзад върху фигурата му падна сянка.
— Синклер! — изпищя Бел. — Внимавай! Зад теб!
Предупреждението дойде със секунда закъснение. Синклер успя да се обърне, но не можа да се спаси от тежкия предмет, който Лазар с все сила стовари върху главата му.

 

17

 

Бел се хвърли към Синклер, за да не му позволи да се удари в рамката на прозореца. Тежкото му тяло я събори на пода. Документите, които искаше да й покаже, паднаха от ръката му.
Главата му падна върху рамото й. Лицето му беше толкова бледо, че я обзе панически страх. Ударът, нанесен от Лазар, беше смъртоносен!
Тя се измъкна изпод безжизнената фигура и внимателно я положи на пода.
— Синклер? — пошепна с болка тя. Не забеляза, че Лазар се наведе над нея. Като видя документите, които Синклер беше прочел, белязаният изруга грубо и ги изрита настрана. Бел и този път не му обърна внимание. Не помисли и за собствената си сигурност. Треперещите й пръсти се опитваха да напипат пулса на Синклер. Когато най-сетне го откри, слаб, но равномерен, изпита дълбоко облекчение.
— Жив ли е? — попита презрително Лазар. — Какво още трябва да направя, за да убия английското куче?
Побесняла от гняв, тя се обърна към него и понечи да стане, но замръзна насред движението. Лазар стискаше в ръката си пистолет и го насочи право към челото й. Но дори смъртоносната заплаха не намали гнева й.
— По дяволите, Лазар! Какво искате?
Мъжът се ухили заплашително.
— Това не ви засяга — изсъска той. — Обаче мосю Карингтън е прекалено любопитен и ми пречи. Онези идиоти Жил и Огюст не можаха да си свършат работата. Явно трябва да се справя сам.
Панически страх стегна гърлото й като в примка. Познаваше безумния блясък в очите на Лазар. Инстинктът я подтикна да застане между него и безжизнената фигура на пода.
— Не се движете! — заповяда гневно Лазар.
— Защо искате да убиете Синклер? — попита тя в напразен опит да го вразуми. — Той е един от нас, той…
— Той е английски шпионин!
— Откъде знаете? — попита изумено Бел.
— И това не ви засяга! — Устата на Лазар се изкриви в тайнствена усмивка. — Ще ви кажа само, че хич не ми харесва да ме шпионират. Макар че май трябва да бъда благодарен на английското куче: без него никога нямаше да узная, че онази Бувоа ни предава.
— Видях какво сте й направили — пошепна Бел.
— Постъпих както трябваше: някой беше длъжен да сложи край на глупостите й — отвърна глухо Лазар. — Тя беше уличница, но аз не я исках в леглото си. За съжаление нямах време да измисля нещо друго.
Очите му се изцъклиха; напрежението отслабна. Бел трескаво размишляваше дали да се хвърли върху него и да му отнеме пистолета, но се отказа от тази идея. Без оръжие не можеше да надделее.
— Донесете въжето от куфара ми — заповяда Лазар — и вържете ръцете на Карингтън!
— Не е необходимо — отговори гневно тя. — Вие коварно го нападнахте в гръб и той вече не е в състояние да ви стори нищо.
Лазар насочи пистолета към сърцето на Синклер.
— Ако не изпълните заповедта ми, ще направя още нещо.
— Какво ще направите? — попита войнствено тя. — Може би ще убиете и двама ни? — Изрече тези думи и се стресна: може би съпротивата й щеше да подтикне Лазар към решителни действия.
— О, не, скъпа, вече не е нужно да убивам Синклер. Но ще го вържете, защото с вас трябва да излезем.
— Да излезем? — повтори глухо Бел. — Къде ще ме отведете?
Лазар я изгледа подигравателно.
— Паметта ви май отслабва. Трябва да побързате, скъпа Изабел, за да се явите навреме на рандевуто с Бонапарт.
Бел го погледна неразбиращо. Той беше полудял — след всичко, което се бе случило, да настоява да изпълнят мисията си!
Лазар очевидно прочете мислите й, защото каза:
— Не е редно да забравим защо сме тук, нали, Изабел? Карингтън и мадмоазел Бувоа вече не могат да ни попречат.
— А ако откажа? — попита тихо Изабел.
— Тогава ще ви покажа каква голяма дупка мога да пробия в гърдите му от това разстояние. Хайде, донесете въжето!
Бел се поколеба, но само за минута. Не й оставаше друго, освен да се подчини. Трябваше да спечели време, за да размисли.
Запъти се бавно към ъгъла, където лежеше захвърленото до куфара въже. При това се стараеше да не изпуска от очи Лазар. Той се наведе бързо, за да събере документите, изпуснати от Синклер, и ги пъхна в джоба на палтото си.
Приличат на писма, каза си Изабел. Какво бе прочел Синклер, за да иска да й го съобщи веднага — точно преди появата на Лазар? Не можеше да повярва в простото обяснение, че не му е приятно да го шпионират.
Лазар гледаше Синклер с такова презрение и омраза, че Бел отново се уплаши за живота му. Може би вече не можеше да стори нищо, за да го спаси. Но французинът се овладя бързо и се обърна заповеднически към нея:
— Побързайте! И го вържете здраво!
Бел хвърли поглед към таблата, която Лазар беше захвърлил. И с нея нямаше да постигне нищо. За да спаси Синклер, трябваше да се подчини на предателя и да напусне с него тази къща.
Когато донесе дебелото въже, тя си спомни какво й беше казал Синклер, докато си играеха на пленници в онзи дъждовен следобед в салона: «Никога не позволявайте на пленника сам да си избере въжето. Дебелото, тежко въже се развързва най-лесно». В сърцето й покълна плаха надежда. Да, тя щеше да се махне оттук заедно с Лазар. Щом дойдеше в съзнание, Синклер щеше да намери начин да се освободи. Това беше само искрица надежда, но тя беше единствената, която й оставаше.
Когато изви ръцете на Синклер на гърба, тя откри под тялото му лист хартия. Едно от писмата на Лазар! Очевидно беше останало незабелязано. Пъхна го бързо в ръкава си и уви въжето около китките на Синклер, като се стараеше да не го стяга много.
— По-здраво! — заповяда Лазар. — Знам, че можете.
Скърцайки със зъби, Бел изпълни заповедта. Синклер беше ужасяващо студен и безжизнен, но тя не посмя да не се подчини на Лазар, който следеше всяко движение със злобен поглед. Когато ръцете на пленника бяха вързани, той свали от шията си мръсния трицветен шал и й го подхвърли.
— Натъпчете го в устата му!
— Но той ще се задуши! — възпротиви се сърдито Бел.
— С куршум в белия дроб ще се задуши още по-бързо! Веднага натъпчете шала в устата му!
Изабел въздъхна дълбоко и натъпка шала между устните на Синклер. При това ресниците му слабо затрепкаха. Господи, той идваше в съзнание! Облекчението се смеси с нов страх. Не знаеше как ще реагира Лазар и рискува бърз поглед към лицето му, но той очевидно не бе забелязал нищо.
Бел стана бавно, като се стараеше да крие лицето на Синклер. Обаче Лазар я избута настрана, за да провери работата й.
— Мисля, че е достатъчно — изръмжа доволно той. — Хайде, да тръгваме! Чувал съм, че Първият консул не обича, когато го карат да чака.
Той я сграбчи грубо за рамото и притисна дулото на пистолета в гърба й.
— Не е нужно да ви напомням какво ще се случи, ако се опитате да викате за помощ. — Съскащият му глас не оставяше съмнение в готовността да изпълни заплахата си.
— Аз… аз също искам да изпълним мисията си — излъга бързо Бел. Трябваше веднага да излязат от тази стая, защото Синклер вече движеше глава.
Когато се запътиха към вратата, през главата й мина мисълта, че може би никога вече нямаше да види Синклер. Целият й гняв, отказът да му прости измамата, всичко това й се стори невероятно глупаво и детинско. Защо човек разбира истината, когато е станало много късно?
Лазар отново прочете мислите й, защото, докато я водеше надолу по стълбата, отбеляза подигравателно:
— Като ви гледах как се грижите за Карингтън, Изабел, направо се трогнах. За малко да повярвам, че сте се влюбили в него.
Правилно си повярвал, каза си Изабел и в гърлото й заседна буца.
После обаче Лазар се ухили и каза нещо, което прогони всички други мисли от главата й:
— Не сте особено постоянна, скъпа. Нима напълно забравихте Жан-Клод?

 

Мракът, в който бяха потънали сетивата на Синклер, бавно се отдръпна и отстъпи място на пулсираща болка, която заплашваше да взриви главата му.
Много му се искаше отново да се потопи в покоя на безсъзнанието, но му попречиха гласовете на Бел и Лазар. За съжаление не разбра почти нищо от онова, което казваха. Само откъслеци: «Да вървим… Първият консул… чака…».
Бел излезе с Лазар. Синклер чу как негодникът заключи вратата и си заповяда да отвори очи, което предизвика нови, още по-страшни болки в главата. Опита се да се пребори с гаденето, което се надигна в гърлото му, и постепенно успя да фиксира погледа си върху помещението, което отначало се въртеше около него. Все още не знаеше къде се намира. Само да не беше пулсиращата болка в главата, която не му позволяваше да мисли! Само да можеше да се раздвижи! Острата болка в китките му даде да разбере, че е вързан, а парцалът в устата му заплашваше да го задуши.
Какво, по дяволите, беше станало? Макар че непоносимата болка в главата го тласкаше обратно към успокояващия мрак, той напрегна цялата сила на волята си и не загуби съзнание. Трябваше да помисли.
Бел… двамата с Бел бяха тръгнали да търсят Лазар. Да, намираше се в убежището на Лазар над магазина за сладкиши. С Бел тръгнаха да претърсват стаите. Докато той преглеждаше куфара, Бел отиде в другата стая. През това време той намери писмата на Лазар.
Писмата! Сега спомените го връхлетяха от всички страни. От тези писма беше станало ясно, че Лазар и, още по-лошо, че проклетият Маршан ги бяха измамили. Ами Жан-Клод Варен! Предчувствието не го беше излъгало: Лазар държеше в ръцете си онзи жалък идиот и го използваше, за да унищожи Бел.
Бел! Трябваше да я предупреди. Но къде бяха сега Бел и Лазар? Той си припомни смътно двете фигури и гласовете им и се напрегна да различи какво казваха.
«Първият консул не обича, когато го карат да чака.» Не, това не беше сън, Лазар беше казал точно тези думи. Той беше принудил Бел да спази уговорката си за театралното представление. Беше заложил всичко на една карта и не можеше да си позволи да се откаже от плана си. А Бел нямаше представа какво я очаква.
Кога бяха излезли? Един поглед към мръсния прозорец му показа, че вече се смрачаваше. Панически страх заплаши да го погълне.
Не, сега не можеше да си позволи слабост. С огромно усилие на волята успя да запази спокойствие и провери възлите на китките си. Бяха вързани здраво, но той щеше да се справи. Парцалът в устата му също се бе поразхлабил. С малко повече усилие на волята щеше да се освободи, но за съжаление не разполагаше с време.
На челото му избиха ситни капчици пот. Трябваше да се отвърже по най-бързия начин.

 

Файтонът се друсаше по тъмните улици. Нервите на Бел бяха опънати до скъсване. Лазар седеше насреща й, отпуснал пистолета, защото знаеше, че жертвата е в ръцете му. Тя не можеше да направи опит за бягство, преди да получи отговор на въпроса, който я измъчваше.
— Какво знаете за Жан-Клод? — попита за пореден път тя.
Лазар само се изсмя.
— Бедничката Изабел! Я ми кажете, още ли имате онези ужасни кошмари? Как седите в Консиержерията, как гилотината отсича главата на Фодьо…
Бел едва се удържа да не извика. Учудването й беше безкрайно. Откъде Лазар знаеше за кошмарите й? Сигурно беше разбрал за тях, докато се грижеше за нея по време на болестта й — точно така, това беше единствената възможност. Господи, тя беше разкрила всичките си слабости пред този луд, без да го съзнава, и сега той използваше чутото, за да я унищожи!
Лазар се облегна назад и отново се изсмя така, че кръвта замръзна във вените й.
— Често се питах какъв е мъжът, който ви преследваше в сънищата ви. Миналото лято го срещнах случайно в Лондон и станахме близки приятели.
— Лъжете — отговори възмутено Бел. — Граф Дьовил никога не би общувал с човек като вас. — Но сама не беше убедена в твърдението си. Същото беше казала и на Синклер, когато той изрази предположение за вероятна връзка между Лазар и Жан-Клод. Тогава изобщо не бе погледнала сериозно на такава възможност.
Тя си спомни и следобеда, когато Жан-Клод я помоли за извинение. Тогава инстинктът й подсказа, че бившият й съпруг е станал жертва на интригант и се намира в много трудно положение. Вероятността този интригант да е Лазар беше ужасяваща.
— Значи се запознахте с Жан-Клод случайно — повтори тя, опитвайки се да разбере какво ставаше.
— Не беше случайно. Аз подготвих тази среща много грижливо. Още щом узнах за съществуването му, реших да го намеря.
Не беше нужно да го пита защо го е направил. Сякаш за да й отговори, той наклони глава така, че лунната светлина падна право върху белега му. Това беше отмъщение за злото, което му беше сторила, отдавна планирано и умело организирано отмъщение. А тя, глупачката, не допускаше такава възможност!
— Къде е сега Жан-Клод? — попита с пресекващ глас Бел. — Какво му сторихте?
— Нищо. — Лицемерната невинност на отговора я вбеси. — Благородният граф е в Париж. Не се ли зарадвахте да го видите отново? За това трябва да благодарите на мен. Аз го накарах да се върне във Франция. Убедих го, че единствено той може да помогне на френския народ да се избави от тирана и да тръгне по нов път.
— Какви лъжи сте му изприказвали? — изкрещя Бел.
— Само каквито той искаше да чуе. Отдавна съм забелязал, че можеш да накараш някого да извърши невероятни подвизи, дори да са в противоречие с природата му, стига да му кажеш, каквото иска да чуе.
Бел трепереше с цялото си тяло. Намеците на Лазар загатваха за мрачен комплот, който оставаше неразбираем за нея. Проклет негодник! Трябваше да го принуди да й каже истината.
Ръката й се стрелна напред, за да грабне пистолета, но Лазар беше по-бърз. Не беше забравил предпазливостта, както се беше надявала. Стисна здраво пистолета и се прицели между очите й.
— Трябва да довършим малката си игра, Изабел — изрече заплашително той. — Кой знае, може би ще отгатнете какво съм планирал.
В този миг файтонът спря. Намираха се пред театъра! Сърцето на Бел заби като безумно. Лакеи с фенери сочеха на посетителите пътя към входа. Наоколо бяха спрели още много карети.
— Дойдохме навреме — установи доволно Лазар. — Представлението още не е започнало.
По тона му стана ясно, че нямаше предвид пиесата. Изабел направи последен отчаян опит да узнае истината.
— Нали знаете, че хората на Креси няма да дойдат! Казах на Марсел да не предприема нищо, докато не получи вест от мен.
— Те не ми трябват. Аз съм се подготвил.
— Нямаме и карета. Къде ще скрием отвлечения, как ще избягаме?
В отговор Лазар се ухили коварно. Така Бел разбра, че за него нямаше значение дали тя ще избяга. Спасението й не беше част от плана му, каквото и да беше замислил за тази вечер.
Щеше ли да осуети плана му, ако откажеше да влезе в театъра? Нека да я застреля! Но като си припомни Синклер, заключен в онази жалка квартира, и Жан-Клод, който очевидно беше в голяма опасност, тя тръсна глава. Ами ако животът на двамата мъже, които обичаше, зависеше от поведението й?
— Правилно, Изабел. — Лазар отново беше прочел мислите й. — Не забравяйте мъжете, които обичате. Въпросът е само: кого от двамата обичате повече? Много ми се ще да разбера кого ще предпочетете, ако можете да спасите само единия.
Изабел го погледна с омраза. Грозните думи й вдъхнаха смелостта на отчаянието. Нямаше да й се наложи да взема такова решение. Щеше да осуети интригата на Лазар, да спаси и Жан-Клод, и Синклер и да прати Лазар по дяволите.
Тя блъсна вратичката и скочи на земята. Лазар я последва. Вечерният въздух охлади пламтящите й бузи. Мислите й също се проясниха.
Беше сигурна, че в театъра я очаква капан, в който по някакъв начин участва и Жан-Клод. Но нямаше друг избор, освен да изживее този кошмар до края.
Във фоайето, пълно с елегантно облечени дами, я прониза абсурдна мисъл и тя избухна в истеричен смях.
— Господи, как съм облечена! — изохка тя, оглеждайки простата си рокля от сива вълна. — Първият консул ще ме изгони!
— И той като повечето мъже е на мнение, че красотата ви не се нуждае от злато и коприна. — Студените пръсти на Лазар помилваха бузата й. — Безупречната ви красота!
В този жест беше вложена цялата му дълго потискана омраза. Бел преглътна отвращението, което й причини милувката, и тръгна напред. В ярко осветеното фоайе беше оживено, посетителите разговаряха и се смееха. Блестяха скъпоценности, но имаше и по-простичко облечени хора. Всички очакваха с нетърпение предстоящото представление и никой не забеляза каква драма се разиграваше в непосредствена близост.
— Сега трябва да се разделим, Изабел — пошепна в ухото й Лазар. — Ще ви наблюдавам, докато влезете в ложата. Тогава ще сляза в залата, но и оттам няма да ви изпускам от очи. Едно грешно движение, най-малкият признак, че нещо не е наред… Не забравяйте, че ще стигна при Карингтън много по-бързо от вас!
Без да го удостои с поглед, Бел се запъти към вратата на ложата, където я чакаше Първият консул.
За миг я обзе надежда, че Бонапарт не е дошъл. Това беше най-доброто решение. Но той беше там. При влизането й стана и направи лек поклон. Беше облечен в проста униформа на подофицер. Тук, в полумрака на ложата, Бел беше готова да повярва, че повечето хора в театъра не подозираха за присъствието му.
Усмивката му беше някак скована.
— Закъснявате, мадам. Вече се опасявах, че ще ме разочаровате.
Бел пое дълбоко въздух, опитвайки се да скрие нервността си. Никога досега не се беше чувствала така неспособна да влезе в отредената й роля.
— Аз… трябва да ви се извиня, мосю генерал. За съжаление никога не съм точна.
— Като повечето жени. Защо ли имах чувството, че сте различна? — Той я погледна втренчено. Въобразяваше ли си, или днес погледът му беше различен от първия път? Не се впечатли от небрежната й външност, въпреки че тя изглеждаше невъзможно: разбърканите коси бяха нападали по лицето й, което сигурно беше смъртнобледо. Дали отчаянието личеше в очите й?
Днес Бонапарт не беше любезен и отзивчив като при предишната им среща. Изглеждаше уморен и мрачен.
Не, виновна за това впечатление беше собствената й нервност. Ето че Бонапарт пристъпи към нея и вдигна ръката й към устните си.
— Няма от какво да се притеснявате — няма да заповядам да ви разстрелят!
Бел се сгърчи, сякаш я беше ударил.
— Какво казахте?
— Няма да ви разстрелям заради това, че закъсняхте. — Наполеон вдигна едната си вежда. — Шегувам се, разбира се. — Гласът му омекна. — Уплаших ли ви? Уверявам ви, че изпитвам към вас искрено възхищение!
Помогна й да свали наметката си. Бел напразно се опитваше да се овладее. Като видя, че той оглеждаше роклята й, побърза да обясни:
— Моля да извините външността ми, мосю, но едва успях да се измъкна от къщи. Нали разбирате, без да събудя подозренията на съпруга си. Той е ужасно ревнив.
— Не се извинявайте. Изглеждате чудесно! — Той й посочи един стол. Бел беше готова да седне, когато той допълни: — Наистина като ангел!
Тя се вцепени и го погледна въпросително, но забележката му очевидно беше замислена като комплимент. Усмивката му я успокои.
Изведнъж Бел изпита потребност да му признае всичко. Но какво можеше да каже? «Много съжалявам, сър, тази вечер трябваше да ви отвлека, но се боя, че трябва да се откажа, защото един от затворниците полудя.»
При тази мисъл я напуши истеричен смях. За да се овладее, тя се извърна настрана и се загледа към сцената. Бонапарт й предложи театралния си бинокъл. Тя му благодари с усмивка и се зарадва, че ръката й вече не трепери.
Ложата им беше отдясно на сцената. Ако протегнеше ръка, сигурно щеше да докосне тежката кадифена завеса. Зрителната зала се виждаше много добре. Осветяваха я огромни полилеи и вътре беше светло като ден. Повечето зрители в ложите седяха в сянка, но лицата на хората в залата се виждаха съвсем ясно.
Лазар седеше на първия ред, точно до мястото за оркестъра. Погледът му беше устремен право към нея.
Изабел плъзна поглед през редовете. Очакваше да види Жан-Клод, но той не беше в залата. През ума й мина мисълта, че Лазар беше замислил той лично да отвлече Наполеон и да обвини нея и Жан-Клод. Но не можеше да си представи как този план би се осъществил на практика. Освен това Жан-Клод го нямаше. Бел не знаеше дали трябваше да се радва на отсъствието му или не.
На една от последните редици обаче откри познато лице: Баптист. Сърцето й направи огромен скок. Очевидно не беше прочел бележката й, че не бива да идва в театъра, и сега беше заел мястото си, откъдето трябваше да насъсква множеството. А тя нямаше възможност да му обясни какво се бе случило.
Оставаше един-единствен начин на действие. Щом започнеше бъркотията и в залата настъпеше хаос, тя щеше да избяга от ложата, да намери Баптист и двамата да се постараят да напуснат театъра преди Лазар.
В този момент Бонапарт заговори и Бел трябваше да влезе отново в ролята си.
— Мразя комедии — каза той. — Трагедията е единственото истинско изкуство. Как мислите вие, мадам?
Тя отговори с няколко нищо незначещи думи и нервно потърка ръцете си. Чу леко шумолене в ръкава си и си припомни писмото, което беше скрила от Лазар.
Сигурно нямаше да има никаква полза от него, но когато завесата се вдигна и Бонапарт съсредоточи вниманието си върху ставащото на сцената, тя извади листа и се опита да разчете написаното.
Веднага позна почерка на Лазар. На кого беше писал? «Когато четете това писмо, заповедите ви ще са изпълнени. Карингтън е отстранен…»
Бел спря да диша. Маршан? Още преди да напуснат Англия, Маршан беше заповядал на Лазар да отстрани Синклер! Бързо прочете и останалото:
«Тази вечер ще свърша останалото. Изабел Варен ще бъде арестувана, в Париж ще избухне хаос, а Бонапарт…»
Бел изпъшка. Последните думи се размиха пред очите й и тя едва не изпусна писмото.
«… а Бонапарт ще умре!»
Най-сетне й стана ясно какво възнамерява Лазар. Тази вечер нямаше да отвлекат Наполеон, а щяха да го убият. Това беше истинският план на Маршан и Лазар. И двамата знаеха, че Изабел никога нямаше да се съгласи да извърши убийство. Затова я бяха използвали като инструмент. И като примамка.
Погледът й се стрелна към мъжа, който седеше до нея. Бонапарт се бе навел напред и се взираше съсредоточено към сцената. Очевидно не подозираше в каква опасност се намира. Лазар щеше да го убие, щом започнеха предвидените безредици. Но каква роля беше отредена за Жан-Клод? Какво място заемаше той в дяволския план на Лазар? Или намекът му, че Жан-Клод също е замесен, беше само начин да я разтревожи допълнително?
Бел погледна отново към сцената. Скоро трябваше да се появи мосю Жорж. Щом видеше друг артист, публиката щеше да…
И той не закъсня да се появи. Изпълнителят на главната мъжка роля, нагласен с накъдрена перука и със силно напудрено лице, не беше в състояние да крие вълнението си. Щом забелязаха, че са били лишени от любимеца си, зрителите от първите редове засъскаха като оси. Лазар остана спокоен, но Баптист реши, че моментът е дошъл.
— Пфу! — провикна се сърдито той. — Не сме платили, за да гледаме този клоун! Собственикът на театъра се подиграва с нас!
Шумът непрестанно се усилваше. Бел видя как Лазар стана. Сега трябваше да действа, все едно какво щеше да й струва това. Нямаше да стои и да гледа как убиват Бонапарт, на никаква цена.
Бел се надигна и дръпна Наполеон за ръкава.
— Ваше Сиятелство е в голяма опасност. Трябва веднага…
Но Бонапарт отмахна ръката й и се загледа със смръщено чело към сцената.
— Какво става тук? Аз познавам този човек. Той не е артист.
— Моля ви! — настоя с треперещ глас Бел.
— Това е… това е граф Дьовил!
— Какво… какво казахте? — Думите на Бонапарт й подействаха като удар в лицето. Бел се обърна рязко към сцената и веднага позна Жан-Клод. Фигурата му беше ярко осветена от свещите на рампата. В ръката си държеше пистолет.
— Не! — изплака Бел. — Жан-Клод! Не го правете! — Но от устните й излезе само безпомощен шепот.
Развълнуваните, гневни гласове в залата отекваха в ушите й като далечни гръмотевици. Сцената, светлините, артистите се размиха пред очите й. Видя само как Жан-Клод насочи пистолета срещу Бонапарт. Първият консул остана неподвижен пред лицето на смъртта. Само гледаше презрително мнимия артист.
Сякаш в театъра останаха само убиецът и набелязаната жертва. Времето спря. Жан-Клод примигна и ръката му затрепери.
— Стреляйте, по дяволите! — изрева вбесено Лазар.
Ръката на Жан-Клод затрепери още по-силно. На челото му изби пот, от гърлото му се изтръгна задавено хълцане и той отпусна оръжието.
Бел въздъхна облекчено. Но тогава видя Лазар. Незнайно как, той успя да прескочи дупката за оркестъра и да се изкатери на сцената. С грозно ръмжене се хвърли към Жан-Клод, изтръгна оръжието от ръката му, обърна се светкавично и стреля към ложата. Ала Бел вече беше успяла да се отърси от летаргията, която вцепеняваше крайниците й. Хвърли се към Бонапарт и го събори на пода на ложата. Куршумът прелетя над главите им.
За момент в залата се възцари задъхано мълчание, после от всички страни се надигнаха крясъци и проклятия. Бел затисна ушите си, за да не оглушее. На сцената и в зрителната зала се възцари хаос.
Тя погледна за миг в очите на Наполеон и изпита чувството, че той беше разбрал цялата истина. За нея, за Жан-Клод, дори за Лазар.
Без да каже нито дума, Първият консул се надигна и й подаде ръка. Лазар беше изчезнал от сцената, но от една странична врата влезе добре позната фигура.
Синклер! Бел беше готова да изкрещи от радост. Дори не се учуди особено, че го вижда в театъра. Разблъсквайки навалицата, той се запъти към нея.
Жан-Клод не се помръдваше. Взираше се като замаян в един от полилеите и очевидно не забелязваше бурята, която беше предизвикал с поведението си.
— Кой стреля? — попита някой.
— Вижте, там в ложата е Бонапарт! — отговори гръмкият глас на Лазар. — Този артист искаше да убие Бонапарт!
Всички глави се обърнаха към ложата. След първия момент на учудване последваха възмутени викове. Бел пламенно се помоли на Синклер да помогне на Жан-Клод и той моментално се отзова на безмълвната й молба. Когато един от зрителите нададе гневен вик и се хвърли върху Жан-Клод, Синклер го повали с юмрук. Преди на сцената да са се качили и други зрители, той сграбчи замаяния граф за рамото, блъсна го в една от страничните врати и изчезна след него.
Бонапарт наблюдаваше ставащото спокойно, едва ли не равнодушно. Бел реши, че е дошъл моментът да се измъкне незабелязано, но в този миг, както бе предвидено в плана й, вратата на ложата се отвори й вътре нахлуха двама души от охраната.
— Гражданино консул, избухнаха безредици. Тук сме, за да ви отведем на сигурно място.
Бел погледна в лицата на двамата мъже и разбра, че това не бяха хората на Креси, а истинските пазачи на Бонапарт. Въпреки това направи опит да избяга.
— Искаха да го убият! — извика тя. — Трябва веднага да изведете Първия консул от театъра!
Ала когато се опита да се промуши между двамата пазачи и да излезе в коридора, Бонапарт проговори със спокоен глас:
— Арестувайте тази жена.
Въпреки уплахата си Бел успя да изобрази учудване.
— Аз… боя се, че не разбирам…
— О, напротив, Изабел Варен, разбирате — отговори студено той и се обърна към войниците: — Арестувайте я!

 

18

 

Тежката дървена врата се затвори шумно зад Бел. През прозорчето с желязна решетка тя видя как пазачът изчезна с факлата си и я остави сама в безвременния мрак на Консиержерията. През дебелите стени не проникваше нито лъч светлина, нито звук от оживлението на близкия кей. Близостта на реката личеше само по влагата, която се стичаше по стените като сълзите на безбройните нещастници преди нея, които са били затворници в тази килия.
Бел притисна ръце към гърдите си и се опита да потисне паническия си страх. Накрая наистина се беше озовала в затвора, който от години я преследваше в нощните й кошмари. Само че този път беше будна и нащрек и мракът нямаше да я погълне. Беше истинско чудо, че някога бе успяла да избяга от мрачната крепост — и беше непростима дързост да се надява на второ чудо.
Тишината в килията беше безкрайно потискаща. Накрая тя си въобрази, че е започнала да чува ехото на миналото. Сред стените отекваха гласовете на хората, които бяха тръгнали оттук към смъртта: кралица Мария-Антоанета, кървавият тиран Робеспиер и безброй други невинни, а може би и виновни. Десетки изтерзани души бяха оставили сред тези стени пошепнат спомен за съществуването си. При тази мисъл тя се разтрепери неудържимо. Беше готова да крещи, само и само да прекъсне непоносимата тишина.
Захапа юмрука си, за да потисне този безумен импулс. Ако станеше жертва на страха си, това щеше да бъде триумф за Лазар: той беше планирал точно такова слизане в ада на кошмарите й. Нямаше да му достави това удовлетворение, никога, той не беше в състояние да победи Изабел Варен. Като стъпваше предпазливо по неравните камъни на пода, тя намери опипом ниската дървена пейка, седна и затвори очи. Мракът остана същият, но сега поне беше доброволно избран.
Трябваше да мисли за нещо друго, не за това страшно място, център на терора в годините на революцията. Най-добре беше да се съсредоточи в гнева си срещу Лазар. Вече беше прозряла дяволската му игра, но все още не можеше да повярва. Той беше насъскал Жан-Клод да убие Бонапарт, а тя, не подозирайки истинските му мотиви, беше направила всичко, за да подготви тази фатална вечер. Ако Бонапарт беше паднал мъртъв в краката й, Жан-Клод и тя щяха да бъдат арестувани — ако озверената тълпа не ги беше линчувала преди това! Както в кошмарите си, тя щеше да присъства на смъртта на Жан-Клод…
Фантазии на безумец — въпреки това планът на Лазар щеше да се осъществи, ако не бяха двете неочаквани препятствия: дълбоко вкорененото благородство на Жан-Клод, което не му позволи да стане хладнокръвен убиец въпреки гнева и разочарованието, които го изпълваха; и Синклер, който се появи в театъра тъкмо навреме.
Бел беше абсолютно сигурна, че Синклер е успял да спаси Жан-Клод. Баптист сигурно също беше избягал в избухналата бъркотия. Тази увереност беше единствената й утеха.
Тя се помоли пламенно тримата скъпи на сърцето й мъже да не предприемат необмислени действия за спасяването й. Синклер беше практично мислещ човек. Каквото и да изпитваше към нея, трябваше да осъзнае, че всеки опит да я спаси беше осъден на провал.
При тази мисъл в сърцето й отново се надигна диво отчаяние. По-добре да се съсредоточи отново в гнева си срещу Лазар — и срещу Маршан. Можеше да извини Лазар — поне до известна степен, защото очевидно не беше наред с главата, но измамата на Маршан беше непростима. Той беше планирал атентата срещу Наполеон зад гърба й и хладнокръвно беше заповядал екзекуцията й. Ако някой ден се върне в Англия…
Бел едва не избухна в истеричен смях. Не можеше да се заблуждава — Бонапарт знаеше името й, знаеше истинската й самоличност. Тук планът на Лазар беше успял: щяха да я обвинят в опит за покушение срещу Първия консул. Не можеше да се надява на милост.
Треперейки, тя легна на пейката. Камбанката, която прозвъня няколко етажа над нея, възвести, че колата за осъдените е готова. После настъпи дълго мълчание. Въпреки това Бел беше сигурна, че предстояха много екзекуции. Скоро щеше да дойде и нейният ред.
Умората заплашваше да я надвие, но тя не смееше да заспи. Консиержерията беше най-доброто място за кошмари в цял Париж.
Отчаяна, тя зашепна името на мъжа, който единствен успяваше да я спаси от кошмарите.
— Синклер, Синклер!
Отворила широко очи в мрака, тя се опита да си спомни гласа му, очите, ръцете, които я прегръщаха нежно, целувките, които гонеха студа в тялото и душата й…
Припомняйки си всяка минута, която бяха прекарали заедно, тя се отпусна и накрая потъна в дълбок сън без сънища.
Когато се събуди, не знаеше дали е спала няколко минути или няколко часа. В Консиержерията времето нямаше значение. Събуди я шум от ключ, който се превъртя в ключалката. Седна и притисна ръка върху очите си, защото появилата се в отвора факла я заслепи.
— Изабел Варен? — попита дрезгав глас.
Тя кимна бавно и разтърка очи.
— Трябва да дойдете горе!
— Толкова бързо? — Бел понечи да протестира, но си каза, че бързият край е най-доброто нещо, което можеше да й се случи. Миналия път чакането едва не я уби. Безкрайните дни и нощи, страхът, че всеки миг може да я завлекат пред трибунала, който познаваше само едно наказание — смърт… Това беше непоносимо.
Тя изпита облекчение, когато пазачът я изведе от килията, а когато я бутна напред с думите «По този коридор», едва не се засмя. Можеше да му покаже посоката, защото познаваше пътя — в кошмарите си го беше минавала стотици пъти.
Ала когато се запъти към стъблата, която извеждаше в огромната съдебна зала, пазачът сърдито я хвана за рамото.
— Не нататък — каза той. — В обратна посока!
Бел го погледна учудено, но не можа да прочете нищо по мрачното му лице. Беше безсмислено да го разпитва, защото нямаше да получи отговор. Промяната я уплаши — може би този път изобщо няма да има съдебен процес. Пазачът я поведе право към галерията, където събираха осъдените, преди да ги качат на колите за гилотината.
Макар че трепереше вътрешно, Бел извървя пътя с вдигната глава. Досега нямаше много работа с Бога, но сега трескаво се опитваше да си припомни молитвата, която Баптист често мълвеше:
— Мили Боже, смили се над душата ми — зашепна тя. — Мили Боже…
Пазачът грубо й заповяда да спре, после посочи една врата.
— Влез тук!
Вратата не водеше към галерията, но Бел не знаеше дали трябва да изпита облекчение или не.
— Какво означава това? — обърна се тя към пазача.
— Влизай де! — сопна се той.
Отвори вратата и я блъсна през прага. След това отдаде чест и бързо затвори.
Бел беше сигурна, че отдаването на чест не беше за нея. Обърна се бавно и видя, че се намираше в малък кабинет, където вероятно приемаха новите затворници. Но зад писалището не седеше директорът на затвора. Слабата утринна светлина подчертаваше мраморния цвят на лицето, студената сила в синьо-сивите очи. Бонапарт.
Бел спря да диша. Значи Първият консул беше решил да я съди сам. Тя знаеше, че той може да бъде сантиментален и се трогва от женски сълзи, но когато навлажни сухите си устни, разбра, че нямаше да пролее нито една сълза, даже ако тя щеше да спаси живота й.
Бонапарт проучваше внимателно документите, които бяха пред него на писалището. Накрая изрече, без да вдигне глава:
— Седнете, мадам Варен!
Изабел въздъхна и седна на крайчеца на коравия стол. В напрегнатата тишина не смееше дори да диша. Най-сетне той я погледна, но по изражението на лицето му не стана ясно какво мислеше за нея. Не изглеждаше да жадува за отмъщение, но очевидно и не й съчувстваше. Беше безстрастен като съдия.
Все пак това беше по-добре от трибунал, който беше произнесъл присъдата си много преди процеса. Когато мълчанието стана непоносимо, Бел попита тихо:
— Откъде знаете името ми?
Наполеон вдигна едната си вежда.
— Не забравяйте, че аз съм този, който задава въпросите, мадам. Но ще задоволя любопитството ви: на моя прием срещнахте един стар познат, нали?
Изабел разбра веднага.
— Фуше!
— Точно така! Мисълта ви е бърза, мадам. Фуше, бившият министър на полицията, и аз имаме нещо общо: добра памет за лица, които сме виждали някога. Смея да твърдя, че моята е по-добра от неговата. Въпреки това той си спомни точно навреме коя сте в действителност. Разрови се в миналото ви и ми предостави информацията.
Бонапарт почука по купчината документи на писалището.
— Изабел Варен, бивша съпруга на Жан-Клод Варен, известна с прякора «Ангелът на отмъщението». През лятото на 1794 година са ви изправили пред съда, защото сте помагали на осъдени да избягат от Париж.
— Но не ме осъдиха — напомни му тя.
— Спасили сте се, само защото Робеспиер падна. Подобно на много други. — Бонапарт остави документите. — Нямам намерение да ви осъдя по това старо обвинение, мадам. Възхищавам се на куража ви да спасявате невинни хора. Самият аз като млад офицер помогнах на едно семейство да избяга. Това стана край Булон, по време на примирието. В града масово убиваха аристократите и аз им дадох убежище. Не, вече няма да говорим за онова, което сте правили по време на революцията. — Той й хвърли пронизващ поглед. — Ще говорим за последните ви действия. Намирам ги… неприемливи.
Бел пое дълбоко въздух. Сега най-важното беше Бонапарт да научи цялата истина. Планът за похищението му беше достатъчен да я осъдят на смърт, но тя не можеше да допусне той да я смята за хладнокръвна убийца.
— Знам, че това не е особено убедителна защита — започна тя, — но аз нямам нищо общо с атентата. Моят план беше да ви похитя.
В студените сиви очи светна весела искра.
— Мерси, мадам.
Бел стисна устни, за да не треперят, и продължи:
— Никога не съм предавала другарите си, но сега ще ви кажа едно име: Етиен Лазар. Той е мъжът с белега, който стреля по вас. Той и само той е отговорен за покушението върху живота ви.
Бонапарт си записа името и отново я погледна втренчено.
— Това може да е вярно, мадам, но пистолетът беше в ръцете на бившия ви съпруг. Той искаше смъртта ми. Оцелях, само защото не му достигна смелост да ме застреля.
— Не сте прав! — извика възмутено Бел, забравила за себе си. — Жан-Клод не стреля, защото убийството не е в характера му. Той стигна дотук, само защото е бил насъскан от Лазар.
Бел видя, че обяснението й не прогони презрението от очите на Бонапарт, и се отчая. Мъж с толкова силна воля като Първия консул не беше в състояние да разбере слабостите и лутанията на мечтател като Жан-Клод. Тя зададе въпроса, от който най-много се страхуваше:
— Жан-Клод… арестуван ли е?
— Не — отговори Бонапарт. — Но това е само въпрос на време. Бившият ви съпруг няма да се измъкне от Париж. Нито този Лазар, нито пък мистър Карингтън, който със сигурност е забъркан в тази история.
Не бе споменал Баптист и Креси! Бел изпита дълбоко облекчение. Очевидно полицията не знаеше нищо за групата. С помощта на двамата й верни приятели Жан-Клод и Синклер имаха шанс за спасение.
Тя забеляза, че Бонапарт я наблюдаваше изпитателно.
— Вие сте загадка за мен, мадам Варен. Очевидно сте положили големи усилия да организирате похищението ми. Този Лазар е решил да ме убие, а това е много по-лесно, нали? Защо ме спасихте, като ме съборихте на пода?
— Защото и аз имам чувство за чест — отговори сърдито Бел. — Признавам, че съм по-скоро авантюристка, отколкото дама. Вършила съм много неща, за които една уважавана дама се страхува дори да помисли, но никога не съм убивала. Не съм способна на това.
Бонапарт се облегна назад и отново потъна в мълчание. По някое време стана и се изправи до прозореца. Бел разбра, че се опитва да вземе решение. Тъй като все още не си беше изяснила докрай случилото се, тя попита:
— Значи, когато дойдохте на срещата ни в ложата, вече знаехте истинското ми име и миналото ми?
Бонапарт кимна.
— Да. Фуше ми донесе документите, но не можа да открие какво възнамерявате. Той много иска да повярвам, че не мога да се лиша от непогрешимия му усет. Затова реших да разбера дали самият аз няма да постигна повече. Освен това признавам, че бях запленен от красотата ви.
— Поели сте голям риск.
Той вдигна рамене с фаталистично равнодушие.
— Всеки път, когато минавам по парижките улици, рискувам живота си. Това не беше първият опит за покушение срещу мен и няма да е последният. Когато дойде времето да се простя с живота, ще умра. Не съм в състояние да го променя. Предполагам, че вие имате същата философия, мадам. Това е, което отличава смелия от страхливеца, нали?
Без да чака отговор, той посегна към една служебна бланка и взе перото. Очевидно беше стигнал до присъдата. Сърцето на Бел ускори ритъма си: очакваше я или смъртна присъда, или доживотен затвор сред тези влажни стени.
Наполеон се изправи бързо, заобиколи писалището, взе ръката й и я поднесе към устните си. Поклони се сковано и заяви:
— А сега трябва да се сбогуваме, мадам. — Връчи й документа и заповяда: — Дайте го на пазачите!
Бел се взря замаяно в изписания лист. Буквите се размиха пред очите й.
— Трябва ли осъденият сам да връчи заповедта за екзекуция на палача?
Наполеон се изсмя кратко и я погледна с известно нетърпение.
— Свободна сте, мадам. Можете да си отидете.
Бел го погледна неразбиращо. Не можеше да повярва в чутото.
— Вие спасихте живота ми — обясни просто Бонапарт. — Връщам ви тази услуга. Така сме квит.
— Д-да… — Бел не беше в състояние да каже нищо повече. Облекчението беше по-опасно от страха. Почувства се застрашително слаба. Ръцете й затрепериха толкова силно, че едва не изпусна заповедта за помилване. Свободна! Беше се случило второ чудо!
Трябваше да преглътне буцата в гърлото си, за да благодари на Първия консул. Ала Бонапарт беше вече на вратата. Застанал на прага, той се обърна отново към нея.
— Още нещо, мадам: колкото и приятна да е компанията ви, искам да знаете, че повече не бива да се мяркате във Франция!
Междувременно Бел се бе възстановила дотолкова, че да го дари със слаба усмивка.
— Никога повече няма да ме видите в Париж, мосю генерал!

 

Тежката порта на затвора се отвори и пропусна Бел към свободата. Тя мина бавно покрай стражата и пое дълбоко свежия въздух. В миналото никога не мислеше колко е хубаво, че е жива. Едва Синклер я бе научил да се радва на живота.
Младият пазач, който я освободи, поздрави учтиво и в очите му светна възхищение към красотата й. Излезе след нея на оживената улица и се огледа.
— Сама ли сте, мадам? — попита със съчувствие той. — Нямате ли приятели, който да дойдат да ви вземат?
О, имам си приятели, каза си развеселено Бел, но те не са толкова глупави, че да дойдат тук. Все пак благодари на момъка за загрижеността и го успокои:
— Ще се справя и сама!
Само след миг положението рязко се промени. Някой я свали на земята и тя седна в калта. Виновният, очевидно един от многото търговци на дърва, които обикаляха парижките улици, беше нахлупил шапката толкова дълбоко върху мазната си сива коса, че беше цяло чудо как я бе видял.
— Внимавайте къде стъпвате, стар глупак! — Ала младият пазач не можа да продължи. Старецът се изправи забележително пъргаво и с един юмручен удар го просна на земята.
Бел извика смаяно, но едва бе успяла да се отърси от първата уплаха, когато две ръце я сграбчиха грубо за хълбоците и я хвърлиха в раздрънкания файтон, който тъкмо минаваше оттам. Старецът също скочи вътре и изкрещя на файтонджията:
— Давай, давай! По-живо!
Бел се уплаши до смърт. Тъкмо когато се надигна, файтонът потегли рязко и тя отново падна назад. Превозното средство се понесе устремно по улиците, следвано от проклятията и ругатните на съборени минувачи.
Търговецът на дърва падна до нея на пода на файтона и Бел се хвърли да издере лицето му, скрито под сива брада. Но той я хвана за китките и проговори успокоително:
— Не се вълнувай, Ейнджъл, аз съм.
Дълбокият, мелодичен глас й беше добре познат. В следващия миг той притисна устни към нейните и прогони и последните й съмнения относно своята идентичност.
Бел веднага престана да се отбранява. Вместо това се вкопчи в раменете му и отговори на целувките му с такава жар, че сивата му перука отхвръкна.
Когато се отдели от него, брадата му се беше разлепила. Зелените очи на Синклер засвяткаха развеселено.
— Познахте ли ме най-сетне, мадам?
— Мистър Карингтън — прошепна задъхано тя. — А аз вече се бях уплашила, че не съм си платила сметката за дървата.
Беше толкова щастлива да го види, че не намери какво повече да каже. Файтонът препускаше все така бързо, но тя не се интересуваше къде отиват. Беше доволна, че Синклер беше до нея и я държеше в силните си ръце. Опря лице на рамото му и изплака:
— Синклер! Синклер! Вече си мислех, че никога вече няма да те видя!
— Няма да се отървеш толкова лесно от мен, Ейнджъл — опита се да се пошегува той, но гласът му беше дрезгав от вълнение.
Когато отново потърси устните й, файтонът влезе рязко в поредния завой и двамата полетяха настрана. Бел простена.
— Кой е лудият на капрата?
Синклер се изправи с мъка и извика:
— Баптист, мисля, че не ни преследват! Карай по-бавно!
Французинът очевидно не го чу, но когато конете най-сетне забавиха ход, се обърна и се засмя тържествуващо.
— Какво правите, по дяволите? — попита сърдито тя, когато Синклер се зае да сваля маскировката си. — Какво означава това отвличане? Какво търсехте пред затвора?
— Смятахме да влезем, какво друго! Но в никакъв случай като арестувани, нали разбираш? Казах си, че в затвора също имат нужда от дърва, поне за стаята на пазачите. А щом веднъж се вмъкнем вътре…
— Искали сте да ме измъкнете от Консиержерията? И двамата сте полудели! А аз цяла нощ се утешавах, че поне ти имаш достатъчно ум в главата си, за да не го направиш!
— Когато става въпрос за теб, разумът ми често изключва, Ейнджъл. — Топлият му поглед разтопи сърцето й. — Признавам, че не се зарадвах много на предизвикателството, и бях много щастлив, когато те видях на прага. Какво всъщност ти предстоеше?
— Излязох от затвора. Освободиха ме!
— Какво?
— Бонапарт ме помилва, защото му спасих живота.
Синклер я погледна почти сърдито.
— Нима искаш да ми кажеш, че напразно съм ударил онова невинно момче и че едва не си изпочупихме костите при това адско пътуване за нищо?
— Е, не съвсем напразно — отговори Бел. — Смятам, че Бонапарт прояви не само великодушие. Сигурна съм, че се е надявал да го отведа при останалите от групата.
— Е, значи сме осуетили поне тази му надежда — промърмори Синклер, вече в по-добро настроение. Понечи отново да я прегърне, когато тя попита загрижено:
— А какво стана с Жан-Клод?
Очите на Синклер потъмняха.
— Измъкнах го. Скрихме го в жилището на Креси зад казиното. И ние ще се скрием там.
Както винаги, споменаването на Жан-Клод заби клин между тях. Двамата не размениха нито дума повече, докато колата спря под сянката на Пале Роял.
Баптист безмълвно помогна на Бел да слезе, но когато краката й стъпиха на земята, я прегърна силно и очите му се напълниха с радостни сълзи.
Синклер я поведе по задната стълба. Баптист остана да се погрижи за конете и да прибере колата. В салона ги очакваше Креси. Винаги спокойният Марсел, който не беше склонен към изблици на чувства, при влизането им нададе радостен вик и обсипа ръцете на Бел с целувки.
— Честно казано, не вярвах, че можем да ви спасим. — Креси кимна на Синклер. — Моите уважения, мосю! Как успяхте да я измъкнете от Консиержерията?
— По-късно ще ти обясня всичко, Марсел — отговори нетърпеливо Бел. — Първо искам да видя Жан-Клод. Къде е той?
— В спалнята на Креси — отговори Синклер и — макар и колебливо — й показа пътя. Без да иска, си спомни ужасната нощ, която беше прекарал в отчаяно търсене на начин да я спаси. Беше истинско чудо, когато я видя на вратата на затвора. Най-щастливият миг в живота му беше, когато отново я притисна в обятията си. С каква страст беше отговорила на целувките му! Но само след минута попита за Жан-Клод. Винаги ли щеше да е така?
Пред вратата на спалнята той спря и я предупреди:
— Графът е малко… замаян от събитията през последната нощ. Вероятно е още под въздействието на шока. Освен това по време на бягството получи лека рана.
— Ранен? — попита остро Бел и Синклер го възприе като упрек.
— Съжалявам, направих всичко, което беше по силите ми — извини се той. — Беше истински късмет, че изобщо успях да измъкна този беден глупак от театъра. Той отказа да тръгне с мен. Очевидно предпочиташе тълпата да го линчува. Аз… трябваше да му цапна един.
— Не те обвинявам, Синклер. Ти рискува живота си, за да го спасиш. Не можеш да си представиш колко съм ти благодарна.
Благодарността й го улучи като удар с кама. Той извърна поглед и отвори вратата на спалнята. Варен седеше на ниско столче пред огъня и се взираше в пламъците. От гордия аристократ беше останала само празна обвивка. Ала когато видя Бел, в празните му очи блесна живот.
— Изабел! Вие сте свободна!
— Да — отговори кратко тя.
— Слава богу! — Жан-Клод се опита да стане, но краката му не се подчиниха. Ако Бел не го беше хванала, щеше да се свлече на пода.
Тя го сложи внимателно на стола и заповяда:
— Не мърдайте! — Лицето на Жан-Клод беше смъртнобледо, с изключение на синьото петно на брадичката, където го беше улучил Синклер. — Ще ви донеса чаша бренди.
— Не! — Жан-Клод се вкопчи отчаяно в нея. — Моля ви, не ме оставяйте сам! Имам нужда от вас. Обещайте, че няма да ме напуснете!
Бел хвърли колеблив поглед към Синклер. Скованата поза не можеше да скрие чувствата му. Той я погледна пронизващо, сякаш също очакваше отговора й. Ала Жан-Клод не я пускаше. Цялата му гордост се беше изпарила. Нима можеше просто да го отблъсне?
Тя хвърли умолителен поглед към Синклер, надявайки се да я разбере, и отговори:
— Добре, ще остана при вас.
Синклер стисна устни, обърна се и без да каже дума, излезе от стаята. Бел имаше чувството, че се разкъсва на две. Искаше да изтича след него, но Жан-Клод се разтрепери, сякаш имаше пристъп на треска.
Тя въздъхна примирено, намери бутилка бренди и внимателно наля течността между тракащите му зъби. Тъй като той отказа да легне, тя донесе одеяло и загърна краката му.
Най-сетне Жан-Клод престана да трепери. Кимна й с благодарност и приглади назад една къдрица, която беше паднала на челото й. Тя знаеше, че изглежда ужасно — все едно беше слязла в ада и се бе върнала отново на земята. Ала Жан-Клод изобщо не забелязваше умората и изтощението й. Всъщност никога не е обръщал внимание на състоянието ми, каза си тя с внезапно покълнала в сърцето й враждебност.
Наля си чаша бренди и я глътна на един дъх. Жан-Клод я погледна ужасено, но не каза нищо. Бел знаеше, че моментът не е подходящ за обвинения, но не можа да се удържи.
— Как можахте да направите такава глупост, Жан-Клод? — попита тя. — Как допуснахте човек като Лазар да ви тласне към такова безумство? Как успя да ви убеди да направите нещо, което е в противоречие с всичко, в което сте вярвали досега?
— Аз… не знам. — Той скръсти ръце и сведе глава. — Цял живот само съм говорил, никога не съм действал. Мислех, че щом отстраня Бонапарт, Франция отново ще стане страната, която беше преди, и Лазар ми даде възможност да го сторя. Едва когато застанах на сцената и погледнах Бонапарт в очите, ми стана ясно, че не мога да извърша хладнокръвно убийство…
По бузите му се стичаха сълзи.
— Просто не можах да го направя. Провалих се, Изабел, отново се провалих! — Скри зачервеното от срам лице в ръцете си и прошепна: — Божичко, толкова се срамувам! Непоносимо ми е дори да ме гледате. Колко ли ме презирате за страхливостта ми!
Бел се взираше като замаяна в сведената му глава. Много й се искаше наистина да го презре за онова, което беше причинил на нея и на всички останали. Но дори сега сърцето й преливаше от съчувствие към този беден, отчаян, объркан човек.
Прегърна го и притисна главата му към гърдите си.
— Успокойте се, Жан-Клод. Провалихте се, само защото сте добър човек, твърде добър за този луд свят!
Тя го утешаваше, сякаш беше дете, и наистина успя да го успокои. А самата тя беше толкова изтощена, че скоро щеше да рухне.
— Какво… какво ще правим сега, Изабел? — попита безпомощно Жан-Клод.
— Креси ще намери начин да ни изведе от Париж — отговори тя.
— Аз… нямах предвид това. Искам да кажа, след като… Чувствам се така изгубен, толкова самотен… Как ще живея занапред?
— Не знам — отговори с известно нетърпение Изабел. Нямаше повече сили да слуша хленченето му. И тя имаше нужда от почивка.
— Има ли надежда вие и аз…
— Моля ви, Жан-Клод — прекъсна го глухо тя и разтърка челото си. — Сега не мога да мисля за бъдещето. Твърде съм уморена.
— Естествено! Как можах да забравя! Трябва да си починете.
Да си почине… Бел кимна. Цялото й същество копнееше за Синклер, но се страхуваше, че той е сърдит, понеже бе останала толкова дълго при Жан-Клод. Сега нямаше сили да се разправя и с него.
Позволи на Жан-Клод да я заведе до леглото и изтощено се отпусна на възглавниците. Той я зави грижливо.
— По-добре да си отида. Тъй като не сме женени, не е прилично да остана — произнесе колебливо той.
Думите му я развеселиха, но се почувства неловко, защото си помисли, че само безскрупулният мистър Карингтън можеше да разбере причината за смеха й.
— Направете, каквото смятате за правилно — промърмори тя и се обърна на другата страна.

 

* * *

 

Креси и Баптист седяха в салона и обсъждаха как ще е най-безопасно да измъкнат от града Синклер и Жан-Клод. Синклер се взираше намръщено през прозореца. Искаше му се да е много далеч оттук. От сутринта валеше дъжд. Бел беше права — в този ужасен град непрекъснато беше мрачно.
— Предлагам да запазим първоначалния си план — каза Креси. — Ще минем през гората на Руврей. Вместо Бонапарт ще скрием под седалката мосю Варен. Синклер ще се преоблече като пощальон, а Изабел ще носи мъжки дрехи. Тя изглежда чудесно като момче. На кръстовището ще ви чакат мои верни хора със свежи коне.
Баптист кимна, но изрази съмнение.
— Единственото ми опасение е, че и Лазар познава този план.
— Пфу! — изпухтя Креси. — Обзалагам се, че никога повече няма да видим този тип. Сигурно вече е оттатък морето. Първата му грижа е да спаси собствената си кожа.
— Прав сте — отговори успокоено Баптист и се обърна към Синклер: — Какво ще кажете за плана ни, мосю?
— Изглежда ми добър — отвърна с отсъстващ вид Синклер. Не преставаше да мисли за Изабел и за мъжа в спалнята. Сякаш мина цяла вечност, докато вратата се отвори. Появи се графът.
Все още изглеждаше разбит, но поне беше успял да овладее емоциите си. Какво му беше казала Бел? За какво бяха говорили? Синклер не преставаше да си задава този мъчителен въпрос.
— Изабел си почива — съобщи Варен. — Много е изтощена.
«Нищо чудно, след като изразходва цялата сила, която й беше останала, за да те изправи на крака», помисли си Синклер, но се въздържа да реагира.
Той остана до прозореца, като пламенно се надяваше, че Варен ще го остави сам, но очевидно графът не притежаваше особена чувствителност. Отиде при него и заговори като под принуда:
— Очевидно трябва да ви изразя благодарността си, мосю, че спасихте Изабел.
Като че ли беше негова! Но може би това беше жестоката истина и сега беше времето да я приеме?
— Не е нужно да ми благодарите — отговори остро Синклер. — Не се наложи да я спасявам.
— Все пак не отричайте — продължи с горчивина Жан-Клод, — че вие рискувахте живота си, за да я отведете на сигурно място, докато аз гледах безпомощно отстрани.
— Въпреки това не се нуждая от благодарността ви — настоя Синклер. — Не го направих за вас.
— Знам, знам — изрече сковано Жан-Клод. — Но трябва да приемете поне благодарността ми за онова, което сторихте в театъра. Без вас щях да съм мъртъв.
— Не ми напомняйте за това — отвърна Синклер, скърцайки със зъби. Този проклет идиот! Защо не престанеше да държи героични речи? Не разбираше ли, че е по-добре да изчезне, за да не получи юмрук в лицето? — Все ми е едно жив ли сте или не. Помогнах ви по една-единствена причина: в Англия има едно момченце на име Джон-Джек и аз му обещах, че баща му ще се върне жив и здрав. Не е в характера ми да лъжа деца.
Жан-Клод потрепери. Очевидно беше забравил, че синът му го чакаше.
— А що се отнася до другите причини… — Синклер млъкна рязко. Не можеше да признае, че го беше направил и за Бел… Защото нямаше да понесе, ако отново видеше в очите й онзи израз на нещастно подгонено животинче. За да го избегне, беше готов да приеме дори вероятността тя да се върне при Жан-Клод.
— Каквито и причини да сте имали, аз съм ви длъжник и изразявам благодарността си. — Жан-Клод не се отказваше. Макар да му струваше големи усилия, той протегна ръка на Синклер.
Вероятно трябваше да прояви великодушие и да стисне протегнатата ръка. Но, по дяволите, не беше ли достатъчно, че бе спасил този глупак, който искаше да му отнеме Бел? Трябваше ли да позволи да му изказва благодарност?
— Вървете по дяволите, Варен — изфуча той, блъсна протегнатата ръка на графа и излезе от салона.

 

19

 

Каретата спря на кръстовището, осветено от лунната светлина. Бел излезе навън и шумно изпусна въздуха от дробовете си. Загърна се в дебелото палто и пъхна ръце в джобовете. Мъжките дрехи, които носеше — жакет, жилетка, риза и панталон — я пазеха от студа много по-добре от женските, но тя въпреки това потрепери от хапещия октомврийски студ, който предвещаваше скорошна зима.
Наоколо се простираха гъстите гори на Руврей. Сухите листа в короните на дърветата шумоляха като злокобни гласове. Бел открай време не харесваше това място, обвеяно от легенди за разбойници, нападащи мирни пътници, и мрачни събития. Недалече от кръстовището се издигаше бруленият от вятъра паметник на Арно дьо Кателан, който преди много години бил коварно убит на това място. Един умиращ дъб протягаше разкривените си клони към небето, сякаш молеше за милост.
Бел се разтрепери още по-силно. Гората на Руврей беше лошо място дори на дневна светлина. Имаше предостатъчно удобни местенца, където човек с лоши намерения можеше да се скрие. Всеки път, когато идваше тук, изпитваше чувството, че от гъстия храсталак я следят чужди, злобни очи! Някога, когато с Баптист измъкваха осъдени от Париж, често си правеха срещите в тази гора, защото той отказваше да се отдалечава твърде много от Париж, а тя не смееше да се появява в града. Бел се огледа и видя, че Баптист и Синклер също бяха слезли и се занимаваха с конете. Отиде при тях и попита:
— Дали хората на Креси ще пристигнат скоро?
Синклер поднесе джобния си часовник към един от фенерите на каретата.
— Още е много рано.
— Пътувахме доста бързо — каза Баптист. — Граничните постове не пожелаха да претърсят каретата. По времето на революцията беше много по-трудно да излезеш от града, нали, ангелче? — В гласа му имаше нещо като разочарование, че полицията и войниците не му бяха дали възможност да докаже остротата на ума си. Усмихна се на Бел й добави: — Вероятно вината е у вас, мосю Гордън. Трябва да кажа, че видът ви е повече от заплашителен.
Бел направи гримаса и свали от главата си тривърхата шапка и перуката. Русите коси се разпиляха по раменете й. Очакваше Синклер също да направи някоя подигравателна забележка, но той не каза нищо. Мълчеше, откакто бяха напуснали Париж.
— Как е господин графът? — попита съчувствено Баптист. — Добре ли понася неудобствата?
— Малко е схванат — отвърна спокойно Бел.
Скривалището под седалката не беше много просторно и Жан-Клод беше много радостен, когато най-сетне му позволиха да излезе. Изтощен от напрегнатото пътуване, той бе заспал в един ъгъл.
Веднага щом споменаха името на Жан-Клод, Синклер се напрегна. За да скрие състоянието си от Бел, той се отдалечи от каретата и се направи, че търси с поглед хората на Креси.
Бел въздъхна. Откакто бяха напуснали жилището в Пале Роял, тя нямаше възможност да поговори насаме със Синклер. Почти цял следобед беше спала като мъртва. Събудиха я, едва когато всичко беше готово за път.
Решена да сложи край на мълчанието, Бел тръгна след Синклер. Макар да не се обърна, тя знаеше, че е усетил присъствието й. Когато застана редом с него, тя разбра по скованото му лице, че няма да й позволи никаква проява на близост. Всъщност тя искаше да го помоли да прояви разбиране, да му обясни, че е длъжна да се погрижи за Жан-Клод. Но веднага й стана ясно, че той я разбираше. Изглеждаше тъжен и примирен.
— Нощта е ясна — заговори най-после тя и затропа с крака, за да стопли измръзналите си пръсти. Прокле се, че не й хрумна нещо по-добро. Дори когато имаха съществени различия в мненията, двамата със Синклер никога не изпитваха трудност да намерят правилните думи.
Очевидно той имаше същия проблем, защото след кратка пауза отговори:
— Надявам се да ни намерят.
— Няма от какво да се притесняваш. Всички познаваме много добре това място за срещи.
Отново потънаха в мълчание. И двамата се преструваха, че са заслушани в тайнствените шумове на нощта: жален вик на сова, бегли стъпки в ниските храсти.
— След два дни ще сме в Англия — каза Бел. — Предполагам, че ще потеглиш веднага за Лондон, за да докладваш на началниците си.
— Първо ще направя посещение на Виктор Маршан — отвърна с мрачна решителност Синклер.
— С удоволствие ще те придружа.
Погледите им се срещнаха. Явно мислите им вървяха в една посока, както по-рано: и двамата бяха решени да си разчистят сметките с подлия си работодател. На устните на Синклер заигра усмивка и Бел изпита чувството, че ледът помежду им започна да се топи.
— А след това, Ейнджъл… — заговори нежно той.
— Изабел! — прозвуча загрижен глас от вътрешността на каретата. Жан-Клод се бе събудил и беше открил, че Бел не е до него.
Тя се опита просто да пренебрегне вика му и зачака Синклер да завърши изречението си.
Но той отново се напрегна и лицето му помрачня.
— По-добре се върни в каретата, Бел. Навън е много студено.
Тя понечи да протестира, но той й обърна гръб и отиде при Баптист, за да му помогне да задържи нервно потрепващите и дърпащи се коне. Не й оставаше нищо друго, освен също да се върне при каретата.
Синклер забеляза, че умният французин го наблюдаваше изпитателно, и направи гримаса.
— Мога да се справя и сам — отбеляза Баптист. — Идете да се постоплите в каретата.
— Вътре има прекалено много хора — отговори сърдито Синклер.
Баптист поклати глава.
— Не бъдете глупав, мосю Синклер. Бел не бива да остава дълго време сама с графа.
— Това не е мой проблем. — Синклер прехапа устни. Надяваше се, че Баптист е разбрал намека му и няма да обсъжда повече отношенията между него и Бел. Ала дребният французин не разбираше от английски намеци.
— Не е редно да стоите настрана, приятелю — укори го той. — Всеки съперник внася живот в любовта. Нали сте влюбен в моята Изабел? Защо тогава отказвате да се борите за нея?
— Изабел не е тлъсто кокалче, за което се карат две ръмжащи кучета. Дамата е свободна да направи избора си.
— Пфу! Странен народ са англичаните. — Баптист изпухтя презрително. — Студени хора!
Синклер не се засегна от упрека срещу английския народ, по-скоро съжали, че беше разсърдил добрия си приятел. Баптист най-сетне разбра, че темата беше болезнена за «студения» англичанин, и заговори за конете.
Бел се прибра в каретата, сгуши се под кожената завивка и нервно забарабани с пръсти по стъклото. Кога най-сетне щяха да дойдат хората на Креси? Копнееше да продължат пътя си. Защо Жан-Клод не искаше да заспи отново? Чакането изнервяше и него, макар да не го показваше. Благородният граф не беше създаден за такива приключения.
— Никога не бях помислял, че един ден ще се радвам на завръщането си в Англия — заговори разкаяно той. — Липсва ми Жан-Жак. — Когато Бел не отговори, той добави: — За вас също ще бъде спасение да се настаните в някоя топла гостилница и отново да облечете женски дрехи.
Естествено Жан-Клод се шокира, като я видя в мъжки дрехи. Дяволчето в сърцето й я накара да възрази:
— Панталонът е много практичен. Човек добива свобода, която вие мъжете не умеете да цените. Я се опитайте някой път да се разходите с дълга пола!
При такъв отговор Синклер със сигурност щеше да избухне в смях, но Жан-Клод ужасно се стресна. Тя беше забравила, че докато живееха заедно, винаги внимаваше какво казва и дори не смееше да се шегува. След толкова дълга раздяла беше невъзможно да си върне старите навици.
— Още не сте ми разказали как се присъединихте към тази банда заговорници — каза той.
— Това е дълга и уморителна история — отвърна тя, защото нямаше намерение да му дава обяснения.
Той се наведе към нея и взе ръката й.
— Дълги години сте живели живот, чиито опасности започвам да осъзнавам едва сега. Боя се, че за всичко съм виновен аз. Аз ви изоставих, аз…
— Моля ви, Жан-Клод — прекъсна го рязко тя. — Хайде да погребем чувството за вина и обвиненията. Никой за нищо не ме е принудил. Живея живота, който ми е приятен.
Щом изрече тези думи, тя с учудване разбра, че това беше истината. Жан-Клод й бе оставил малко пари и тя можеше да живее в Англия като почтена вдовица — разбира се, ако го искаше.
Жан-Клод поднесе ръката й към устните си.
— Не искам да знам нищо за миналото ви, Изабел. Провалът, който преживях, ми даде добър урок. Разбрах, че само бъдещето е наистина важно. Вече не мога да ви предложа земи и почтено име, но в Англия разполагам с много удобна къща в провинцията. А и кой знае, може би един ден ще се върна в Дьовил. Още не съм загубил надежда.
Той хвана и двете й ръце и ги стисна здраво.
— Искам да се върнете при мен. Искам да станете отново моя жена и майка на сина ми.
Бел се вгледа с болка във фините, сериозни черти, облени от лунната светлина. Доскоро този мъж беше единственият в живота й. Сега й предлагаше всичко, за което някога беше мечтала — сигурен дом, любовта си, дори детето си, което беше най-ценното му богатство.
Да, мъжът със сивите очи винаги щеше да има място в живота й, но нещо я отдалечаваше от него. Той щеше винаги да присъства в спомените й, горчиво-сладки като увехнали розови листенца, подредени внимателно в дебела книга. Лицето му се разми пред очите й и бе изместено от друго лице: мъж с гарвановочерна коса, топла усмивка, зелени очи, пълни с любов, смях и живот. Редом със Синклер Жан-Клод избледня като скъп призрак от миналото.
Тя освободи внимателно ръцете си и отговори учтиво:
— Благодаря ви за предложението, Жан-Клод. Не можете да си представите колко съм щастлива, че най-после ми простихте. Но и двамата знаем, че нямаме общо бъдеще.
От устата му се изтръгна тих, болезнен стон.
— Попитайте сърцето си, огледайте внимателно чувствата си и ще разберете, че казвам истината — продължи спокойно Бел. — Ние с вас никога не сме си подхождали. Ако не беше дошла революцията, сигурно щяхме да живеем щастливо и мирно и до днес. Но годините, които изминаха оттогава, внесоха в живота ни огромни промени.
— Но ако наистина искаме, ще забравим тези години и ще заживеем отново живота, който толкова обичахме — произнесе умолително той.
Тя сложи пръст на устата му.
— Моля ви, Жан-Клод, не казвайте нищо повече. Това би означавало само да си причиним още болка. Откажете се от тази мечта. Нека този път се разделим като приятели.
Той падна тежко на седалката и Бел се уплаши, че отчаянието ще го съкруши напълно. Ала вроденото му достойнство на граф Дьовил го спаси.
— Както желаете, скъпа — промълви тихо той.
След този разговор и за двамата беше невъзможно да останат един до друг в каретата. Жан-Клод направи първата крачка и й помогна да слезе. Бел видя, че Синклер седеше на капрата, а Баптист ходеше нервно напред-назад.
— Хората на Креси никога не закъсняват — изръмжа гневно той. — Точно днес, когато е толкова студено, ли трябваше…
— Може би… — Изабел не довърши мисълта си, защото откъм края на гората се чу конски тропот.
— Най-сетне! — Жан-Клод въздъхна облекчено.
Ала Бел му направи знак да мълчи и се вслуша напрегнато. Бърз поглед към Баптист й показа, че и той беше загрижен. Двамата мислеха едно и също.
— Нещо не е наред — прошепна тя. — Конят е само един и препуска право през гората, не по шосето.
Тропотът на копита бързо се засилваше. Само след минута ездачът изскочи от храстите край пътя. Вятърът развяваше гривата на коня, черна като наметката на ездача. Двамата изглеждаха като нощни призраци, изникнали внезапно от дълбините на гората.
Едрият кон препусна право към Бел и тя се вцепени от страх. Чу отчаяния вик на Жан-Клод. Синклер също извика нещо, но тя не беше в състояние да отмести поглед от препускащия насреща й ездач. Той дръпна юздите с такава сила, че конят рязко изви глава и изцвили от болка. Качулката на мъжа падна и разкри обезумелите черти на Лазар. Устните му бяха разкривени в грозна усмивка. Лицето му пламтеше от омраза. В ръцете му блесна пистолет, очите светеха от жажда за убийство.
Преди Бел да е осъзнала какво я очаква, Баптист се хвърли върху нея и я събори на земята. Отекна изстрел, изви се облаче син дим. Гърмът я оглуши, но тя не беше ранена. Бълвайки грозни ругатни, Лазар се бореше с подплашеното животно.
Синклер грабна старата пушка на Баптист и стреля по Лазар, но не улучи. Пукотът уплаши още повече стреснатия жребец, той се вдигна на задните си крака и хвърли ездача си на земята. Лазар падна тежко на каменната настилка и остана да лежи замаян.
Жан-Клод посегна към ръката на Бел.
— Моля ви, Изабел, влезте в каретата! Там ще сте на сигурно място.
Бел го отблъсна гневно. Погледът й беше прикован в Баптист, който се беше облегнал на каретата и всеки момент щеше да рухне.
— Баптист! — изпищя тя и се хвърли към него.
Дребният французин изохка болезнено и лицето му стана смъртнобледо. Падна в ръцете й и когато Бел се опита да го задържи изправен, по ръцете й потече кръв.
— Не! — пошепна задавено тя. — Божичко, не!
С помощта на Жан-Клод Бел положи ранения върху твърдата земя. В отчаянието й имаше една-единствена мисъл: да спре потока ясночервена кръв, който течеше от гърдите му.
През това време Лазар успя да се вдигне на крака. Изръмжа като ранен звяр и измъкна ножа от колана си. Острието блесна под лунната светлина. Синклер направи огромен скок, падна върху него и го събори на земята. Двамата поведоха ожесточена борба за оръжието. Лазар се биеше със свръхчовешка сила, тласкан от парещата си жажда за отмъщение, но и Синклер беше обзет от гняв, какъвто не беше изпитвал никога досега.
— Пусни ножа, гаден червей! — изсъска той. — Пусни го или ще ти счупя ръката!
Лазар се изплю в лицето му и почти успя да се изтръгне от хватката му. Острието на ножа се озова в опасна близост до шията му, но той с последни сили успя да отблъсне десницата на противника си. Сграбчи китката му и я удари с все сила в един камък наблизо. Лазар изрева от болка и изпусна ножа.
Побеснял от гняв, Синклер замахна и заби юмрук в лицето на противника си. Удряше го отново и отново, докато Лазар загуби съзнание. Дори тогава му беше трудно да се отдръпне. Ужасен от бруталността си, той се надигна и пое дълбоко въздух. Глух стон му показа, че Лазар е още жив. Синклер дръпна шала от врата му, изви ръцете му зад гърба и ги върза здраво.
Едва тогава се обърна да види какво става при каретата. Бел, наведена над Баптист, беше сложила главата му върху наметката си и отчаяно се опитваше да спре кръвта, която изтичаше от раната на гърдите. Синклер се запъти към тях, олюлявайки се. Жан-Клод го погледна и тъжно поклати глава.
— По дяволите, Баптист — зашепна с треперещ глас Бел, — какви ги вършиш? Защо ме принуждаваш да се върна с теб в любимия ти Париж, за да те лекувам?
Въпреки непоносимата болка дребният французин успя да се усмихне.
— Не, ангелче, този път не!
В гърлото на Бел беше заседнала корава, пареща буца. Искаше да възрази, но усещаше, че животът бързо се оттича от тялото на стария й приятел.
— О, Баптист, какво ти причиних! — изплака тя. — Трябваше да те оставя да си правиш ветрилата. Трябваше…
Не можа да продължи, защото той посегна към ръката й и я стисна с последни сили.
— Не се обвинявай… — пошепна с пресекващ глас той. — Аз не съжалявам за нищо. Знаеш, че го правех по своя воля. Братята ми… И аз исках да отмъстя, ангелче…
Лицето му се сгърчи от болка и Бел изплака задавено. И нейното сърце се разкъсваше. Натискът на ръката му отслабна. Той й кимна да се наведе към лицето му. Гласът му беше едва доловим шепот.
— Ще те помоля… за последна услуга, ангелче.
Бел преглътна мъчително.
— Всичко, което искаш, Баптист. Трябва само да ми кажеш.
Той събра цялата сила, която му беше останала, но езикът вече не искаше да му се подчинява. Пусна я и вдигна ръката си. Но само след миг тя падна безсилно и ясните кафяви очи се втренчиха покрай нея в безкрайните дълбини на нощта.
— Баптист? — повика го тихо Изабел и в следващия миг разбра, че той вече не можеше да я чуе. След всичко, което беше преживяла, тя приемаше мрачната реалност на смъртта, но този път болката беше непоносима. Коленичи пред тялото на стария си приятел с чувството, че всяко движение можеше да премахне състоянието на незнание и безчувственост и да го замени с болката на знанието.
Синклер се наведе и затвори очите на Баптист. Бел не смееше да се помръдне. Когато Жан-Клод внимателно докосна рамото й, тя отблъсна ръката му. Не искаше утеха.
Бел си заповяда да стане и когато стъпи на краката си, се огледа наоколо с дива решителност. Най-сетне видя, каквото търсеше: Лазар. Убиецът беше само на няколко метра от него. Беше в съзнание, но не се опитваше да се освободи от оковите. Лицето му беше обезобразено от грозни подутини и рани, от които течеше кръв, но очите святкаха все така злобно.
Тъгата бе прогонена от необуздан гняв, който едва не я задуши. От гърлото й се изтръгна вик, тя грабна ножа на Лазар от земята и закрачи към него.
— Какво правите, Изабел? — извика уплашено Жан-Клод. Когато тя не спря и изобщо не даде знак, че го е чула, графът се стресна още повече. — Скъпа, не бива така… Негодникът е обезвреден.
— Оставете я на мира — процеди през зъби Синклер.
Изабел го погледна за миг и отново устреми поглед към убиеца. Той не каза нищо повече, само я наблюдаваше, изчаквайки.
Изабел блъсна Жан-Клод настрана, направи три бързи крачки и се наведе над Лазар. Ножът блестеше в дясната й ръка.
Очакваше, че той ще се мята в смъртен страх — вместо това подутите му устни се накъдриха в коварна, нагла усмивка, а в очите му светна лудост. Тя стискаше ножа толкова силно, че ръката й затрепери. Не виждаше нищо, освен лицето на Лазар. Всичко грозно, жестоко и подло, цялата тъмна страна на революцията се беше събрала в тези окървавени черти. Или в момента тя виждаше само собственото си отражение в искрящите от омраза мъжки очи?
Тази мисъл я накара да спре. Макар че вдигна ножа още по-високо, вече беше твърде късно. В този кратък миг разумът й се бе върнал. Пое дълбоко въздух и хвърли ножа. Лазар я погледна смаяно, после избухна в див гняв.
— Мръсница! — изфуча той, когато тя му обърна гръб. — Гадна мръсница! Върни се и ме убий! Нали това искаше?
Бел отиде при двамата мъже, които я чакаха до каретата. Разбрал какво го очаква, Лазар изрева и започна да проклина.
— Изабел! — изкрещя той и ехото на името й се изгуби в безкрайната гора.
Жан-Клод изпитваше дълбоко облекчение. Синклер остана все така спокоен.
Когато погледите им се срещнаха, тя разбра: през цялото време той е знаел, че тя няма да извърши хладнокръвно убийство. Познаваше я по-добре, отколкото се познаваше самата тя.
Бел коленичи отново до безжизненото тяло на Баптист. Жан-Клод застана до нея и се вгледа тъжно в лицето на мъртвия.
— Смел човек беше — пошепна той. — Жалко, че не можа да ни каже последното си желание.
— Не беше и нужно. Знам какво искаше от мен. — Бел се наведе над стария си приятел, вдигна ръката, която беше посочила към Париж, и я положи върху гърдите му.

 

20

 

През следващите часове Бел беше спокойна. Дори прекалено спокойна, опасяваше се Синклер. Когато хората на Креси най-после пристигнаха, тя уви мъртвия си приятел в едно палто и заповяда да го положат в каретата. Трябваше да го отнесат в Париж, града, в който щеше да бъде погребан.
Никой не се занимаваше с Лазар. Сякаш го бяха забравили. Когато един от хората на Креси попита Бел какво да правят с убиеца, тя хвърли само бегъл поглед към вързания мъж на земята и нареди:
— Ще го хвърлите пред портата на Тюйлери с бележка на гърдите: «Подарък за Първия консул Наполеон Бонапарт. Етиен Лазар, човекът, който искаше да ви убие. С поздрави от Ангела на отмъщението».
Когато Бел възседна коня си и препусна към Париж, следвана от спътниците си, Лазар изригна нов поток от проклятия и клетви за отмъщение, но тя не чу нищо.
Синклер тайно се опасяваше, че Бел ще поиска да придружи Баптист до града, но тя се задоволи да го изпрати до края на гората. Там спря и проследи с поглед каретата, която бавно напредваше към града.
Ако Бел непременно искаше да се върне в Париж, той щеше да намери начин да й помогне. Но когато я попита, тя каза само:
— Не е необходимо. Креси знае какво трябва да направи. Баптист и аз винаги сме се сбогували на края на гората.
Изгряващото слънце потопи столицата в червено-златно сияние. Каретата с мъртвото тяло на Баптист се нареди сред многото други превозни средства, които чакаха да влязат в града. Тогава всички обърнаха конете си и препуснаха към крайбрежието.
Бел яздеше, потънала в мислите си. Макар да изглеждаше спокойна, очите й бяха изгубили блясъка си. Лицето й беше засенчено от тиха тъга. Пленница на болката си, тя не се обръщаше нито към Жан-Клод, нито към Синклер, за да я утешат.
Вечерта на следващия ден се качиха на пощенския кораб. Синклер очакваше Бел да се скрие в кабината си още при първия пристъп на морска болест, но тя изобщо не обърна внимание на бурните вълни, които се удряха в борда на кораба, който напредваше през Ламанша. През цялото време остана до релинга, загледана във водата. В ръката си стискаше ветрило с дръжка от слонова кост. Синклер веднага позна работата на Баптист. На коприната обаче не бяха нарисувани обичайните класически сцени. Като влюбен, желаещ да запечата на платното най-интимната същност на любимата си, Баптист беше нарисувал сцена от брега на Сена: в сребърнозелената вода се отразяваха кулите на Нотр Дам и арките на Пон Ньоф; по повърхността на водата плуваха патици. Като видя ветрилото, Синклер се потопи в спомените си: миризмата на кея, шумът от разбиващите се о брега вълни, веселите смехове на хората, които се разхождаха по моста.
Бел затвори ветрилото и вдигна глава към него с лека усмивка.
— Аз… мислех за Баптист… за времето, когато заедно организирахме фалшивите погребения и измъквахме осъдените в ковчези. Не е ли странно, че накрая трябваше да го вкарат тайно в Париж? Той щеше да се забавлява с тази история, не мислиш ли?
Гласът й се пречупи, очите й се напълниха със сълзи, които бавно потекоха по бузите й. Без да каже нищо, Синклер разтвори ръце. Тя се сгуши в него и скри лице на гърдите му.

 

След няколко дни Бел слизаше по стълбата на «Нептунс Тридент». Както винаги, мистър Шоу излезе насреща й с широка усмивка. Очите зад дебелите стъкла на очилата примигваха.
— Салонът за кафе е затоплен — съобщи той. — Приготвил съм гарафа с бренди, а обядът ви чака.
— Много ви благодаря. — Бел отговори на усмивката му. Странно, но след като се настани в добре познатата стара гостилница, се чувстваше като у дома си.
Мистър Шоу се покашля дискретно.
— Вашият познат вече ви чака.
За момент сърцето й спря. Синклер? Не го беше виждала, откакто слязоха от кораба. Настани я грижливо в хубава карета и й каза, че трябвало да се погрижи за някои неща, но след това веднага щял да дойде да я види. Оттогава го нямаше, я тя не знаеше дори на какъв адрес да го търси.
Бел влезе зарадвано в салона и заговори още от прага:
— Най-сетне, мистър Карингтън! Надявах се, че поне веднъж ще бъдете точен…
Усмивката й угасна. Пред камината стоеше не високата фигура на Синклер, а сухият, дребен Куентин Кроули, който топлеше измръзналите си ръце.
— О, Куентин — промърмори Бел, неспособна да скрие разочарованието си.
Дребният мъж се обърна бързо и я поздрави с обичайната си скованост.
— Добър ден, мисис Варен. Добре дошла отново в Англия! Надявам се, че сте добре.
Бел затвори вратата. Нямаше никакво желание да му отговори със същата официалност.
— Къде е Виктор Маршан? — нападна го веднага тя. — Вчера отидох в «Мал дьо Кьор», но икономът ми каза, че го няма. Искам веднага да ми кажете къде се крие!
— Мистър Маршан не се е скрил, мисис Варен. Арестуваха го.
— Какво? — извика невярващо Бел.
— Мистър Карингтън се погрижи за това. Той е агент на британската армия, но вярвам, че междувременно и вие сте наясно с този факт. — Куентин я погледна укорително, сякаш я подозираше, че има тайни от него. — Мистър Карингтън обвини Маршан в опит за убийство на британски агент. Бившият ни работодател бе отведен от войници и аз предполагам, че беше благодарен за това, защото близостта на мистър Карингтън беше започнала да го плаши. — Кроули потрепери.
Бел се разгневи ужасно. Значи Синклер я беше изпреварил! А трябваше да отидат двамата — тя също имаше сметки за уреждане с Виктор Маршан, дори повече от него. Е, главното беше, че предателят беше зад решетките.
— Радвам се, че са арестували Маршан — каза тя и си наля бренди. — Вероятно вие не се радвате, Кроули, защото ще се върнете към скучния си живот на общински чиновник.
— О, напротив! — Кроули засия възбудено и гордо изпъчи тесните си гърди. — Вече мога да ви кажа, че нашата компания не се финансираше от Маршан. Истинската ни ръководителка е мадам Дюмон. Прекрасна дама, достойна за възхищение! Не беше особено доволна от Маршан и когато го арестуваха, ми каза, че непременно трябва да продължим дейността си. — Кроули скромно сведе поглед. — Тя ме определи за приемник на Маршан.
— Желая ви късмет! — отвърна сухо Бел и вдигна чашата си. — Трябва да пием за това. — Тя му наля чаша бренди и си заповяда да остане сериозна. Очакваше Кроули да откаже брендито, но за нейно учудване той взе чашата и отпи предпазливо от кехлибарената течност, сякаш беше горчиво лекарство.
— Не се самозалъгвам — изрече важно той. — Съзнавам, че съм поел трудна задача. Загубихме много добри агенти, но се надявам, че поне на вас мога да разчитам.
— В никакъв случай — отсече Бел и остави чашата си на масата. — Омръзна ми да работя за вашата компания.
— Скъпа мисис Варен, разбирам, че доверието ви в нашата организация… пострада, но нали не мислите, че някой ден и аз ще ви изиграя същия номер като Маршан?
— Естествено, че не, Куентин. Но отдавна съм ви казала, че един ден ще изляза от организацията. Вече не мога, разбирате ли?
Кроули се усмихна снизходително.
— Няма да ви позволя да се откажете, мисис Варен. Освен това, се надявам да спечеля за работата ни и мистър Карингтън.
— Синклер? Той работи за британската армия!
— Аз мога да му платя много повече — увери я самодоволно Куентин. — Освен това предлагам по-интересни поръчения. Ако знаете какво съм замислил…
— Изобщо не искам да знам — прекъсна го решително Бел.
Кроули се нацупи разочаровано.
— Е, добре. Моля ви поне да ми дадете адреса на мистър Карингтън.
— И това не мога — отговори сърдито тя.
Единственото й желание беше той да се махне и да я остави на мира. За голямо нейно облекчение на вратата се почука. Благодарна за прекъсването, тя отиде да отвори.
Мистър Шоу носеше писмо на сребърна табличка.
— Едно момче току-що го предаде за вас, мисис Варен. Може би е нещо важно, затова реших да ви го донеса веднага.
Бел му благодари и погледна изпитателно плика: трудно четлив, но добре познат почерк. Счупи печата с треперещи пръсти и лудо биещо сърце.
Писмото беше съвсем кратко, но й трябваше доста време докато го разчете.

 

«Ейнджъл, всъщност исках да се сбогувам лично, но после си помислих, че е по-добре с писмо. Знам, че ти беше много трудно, докато Варен и аз се борехме за сърцето ти. Обичам те твърде много, за да продължа да ти причинявам болка. Тъй като знам, че той може да ти предложи почти всичко, от което имаш нужда, ти желая да намериш с него онова, което желаеш.
@Синклер.»

 

Бел запомни едно-единствено изречение: «Обичам те твърде много».
Когато забеляза, че Куентин Кроули я зяпаше любопитно, тя побърза да прибере писмото.
— Добри новини ли получихте? — осведоми се любезно той.
— Ами да. Очевидно не дължа на шивача си толкова много, колкото се опасявах: — Бел сложи ръце на кръста си и се усмихна бодро. — Моля да ме извините за момент, Куентин, но тук е малко хладно. Ще отида да си взема шала.
— Каня ви да обядваме заедно, мисис Варен. Съзнавам, че не е редно така, без присъствие на трета личност, но…
— Веднага ще отида да доведа някого — засмя се Бел. Куентин в никакъв случай не биваше да идва с нея — за онова, което възнамеряваше, той щеше да представлява петото колело на каруцата.
Тя излезе бързо от салона и се втурна към обора. За щастие завари там ратая, който беше донесъл писмото. Размаха пред лицето му златна монета и очите му се окръглиха от учудване.
— Ако искаш да спечелиш тази монета — изрече с ласкав глас тя, — трябва само да ми кажеш откъде е писмото, което ми донесе!

 

Синклер вдигна капака на куфара си. Огледа безредието в стаята и поклати глава. Щеше да бъде цяло чудо, ако успееше да напъха в куфара всичките си вещи. Тъкмо се опитваше да стигне до четката си за бръснене, която по тайнствен начин се беше озовала под леглото, когато си въобрази, че чува стъпки.
Вслуша се напрегнато и точно когато се убеди, че стъпките са били само плод на въображението му, дръжката на бравата бавно се завъртя. Вратата изскърца тихо. Явно някой се опитваше да влезе незабелязано.
В първия миг Синклер се вцепени. После трескаво затърси някакво оръжие. Нямаше много време, защото вратата вече беше отворена. Грабна първото, което му попадна пред очите — желязна лопатка за събиране на пепелта от камината. Вдигна я, за да удари натрапника, и замръзна насред движението. Погледна в две хладни сини очи, осветяващи фино изрязано лице, обрамчено от ореол руси къдрици.
— Бел — пошепна задъхано той и бавно свали ръката си. Имаше чувството, че сънува. Нощите му бяха изпълнени с образа й. Случващото се между двамата беше също така реално като видението, което сега стоеше пред него.
Бел затвори вратата и огледа със смръщено чело разхвърляната стая.
— Не ми се вярва, че лопатката ще ви помогне, мистър Карингтън.
Тя се наведе, вдигна една вратовръзка и я нави на руло. Не е видение, каза си Синклер и се усмихна: в сънищата му Бел не правеше такива неща. Какво търсеше тук? В сърцето му пламна надежда, но той си заповяда да изглежда безразличен.
— Защо не почука? — попита строго той.
— Не бях сигурна дали няма да барикадираш вратата, ако те бях предупредила. — Бел прибра вратовръзката в куфара и се зае с една смачкана ленена риза. И тя се стараеше да изглежда възможно най-спокойна. Дали Синклер забелязваше треперенето на ръцете й? Трябваше да събере цялата си смелост, за да мине през тази врата. Все пак беше възможно да не е разбрала смисъла на писмото. Може би Синклер е искал просто да приключи учтиво аферата, която вече не го интересуваше.
Ала очите му й казаха, че не беше така. Той продължаваше да се усмихва с обичайната си дяволитост и се държеше настрана, но в погледа му пламтеше копнеж.
— Не получи ли писмото ми? — попита колебливо той.
— Естествено, че го получих. Така открих къде живееш. — Бел забрави намерението си да остане спокойна. Отиде при него и сложи ръце на гърдите му. Като усети как силно бие сърцето му, пошепна с усмивка: — Мразя, когато се правиш на благороден, Синклер.
— Исках да улесня оттеглянето ти — отговори дрезгаво той и сложи ръце върху нейните. — Къде е Жан-Клод?
— Доколкото знам, на път към къщи. Джон-Джек го чака.
Синклер я погледна втренчено.
— А ти? Кога ще заминеш?
— Никъде няма да замина — отговори с треперещ глас тя. — Отпратих го. Струва ми се, че накрая беше облекчен от решението ми.
В гората на Руврей Жан-Клод най-сетне беше разбрал, че двамата са напълно различни. Сбогуването им беше като самия него: нежно, спокойно, изпълнено с достойнство.
Синклер издиша шумно.
— Тогава… тогава не сте се събрали, отново. Съжалявам.
— Наистина ли? — Бел вдигна въпросително едната си вежда.
— Не, по дяволите, боя се, че изобщо не съжалявам. Въпросът обаче е дали ти съжаляваш!
Вместо отговор тя се надигна на пръсти, привлече главата му към своята и впи устни в неговите.
— О, Бел! — Синклер отговори на целувката й с цялата си страст. Прегърна я силно и я зацелува като обезумял. Когато проговори, гласът му трепереше от страст. — Обещавам ти, че никога няма да съжаляваш за решението си. Ако наистина желаеш да водим почтен живот, ще ти купя къщичка, обрасла с бръшлян, с най-хубавата градина. Ще си намеря работа в правителството, ще се помиря с баща си…
Бел сложи край на този поток от обещания с нова целувка. После го погледна развеселено.
— О, не, мистър Карингтън, ще живеем, както досега — ден за ден.
Той я прегърна отново и я притисна до гърдите си, докато тя се смееше и плачеше едновременно.
— Синклер, Синклер, толкова много те обичам! Защо бях толкова глупава, та не го разбрах по-рано?
— Така е, трябваше да го разбереш по-рано! — Той я вдигна и я отнесе до леглото.
Изпълнена с копнеж да се изгуби в прегръдките му, Бел се отпусна на възглавницата. В този миг на вратата се почука.
— Кой е там? — попита сърдито Синклер.
— Вратарят, сър. Искам само да ви кажа, че долу ви чака един господин. Някой си мистър Кроули.
— Кроули? Какво, по дяволите, иска?
Бел избухна в смях.
— Ах, проклетникът! Проследил ме е. — И извика на вратаря: — Кажете му, че мистър Синклер не е вкъщи!
Когато стъпките се отдалечиха, тя стана да спусне жалузите. Синклер я последва.
— Какво означава това, Ейнджъл? — попита объркано той.
— Кроули е новият председател на компанията. Има някакво проклето поръчение, с което иска да ни натовари. — Тя повдигна внимателно пердето и погледна навън. — Отива си, слава богу!
Синклер се надигна на пръсти и се опита да види Кроули над рамото й.
— Естествено ние не се интересуваме ни най-малко какво иска от нас.
— Ни най-малко! — потвърди решително Бел.
Спусна жалузите, но в последния миг отново хвърли нерешителен поглед след Кроули. Обърна се рязко и видя, че Синклер също гледаше натам. Погледите им се срещнаха, двамата се усмихнаха виновно, после избухнаха в луд смях. Без повече думи Синклер улови ръката й и я отведе обратно в леглото. Мускулестото му тяло покри нейното, устните му потърсиха устата й.
Не, каза си отново Бел, когато огънят на страстта се разгоря в тялото й, двамата нямаха никакво желание да научат какво иска от тях Кроули.
Поне не до утре сутринта…